[Kodirane UTF-8]

	Хенрик Сенкевич
	С огън и меч



	Отечеството трябва да се обича над всичко и преди всичко да се мисли за неговото добруване!
	Хенрик Сенкевич


	{img:s_ogyn_i_mech_riznici.jpg}

	Първа глава

	Дивна беше 1647 година, през която разни знамения по небето и земята предвещаваха какви ли не беди и необикновени събития.
	Тогавашни летописци отбелязват, че от пролетта скакалци в невиждани количества се изроили от Дивите поля и унищожили посевите и тревата, което било предзнаменование за татарски нашествия. През лятото се случило голямо слънчево затъмнение, а скоро след това на небето се появила комета. Във Варшава пък били виждали над града гроб и огнен кръст в облаците; и хората се отдавали на пост и раздавали милостиня, защото някои твърдели, че мор ще сполети страната и ще изтреби човешкия род. Най-сетне настъпила такава мека зима, каквато не помнели и най-старите хора. В южните воеводства ледове изобщо не сковали реките, които, подхранвани от топящите се всяка сутрин снегове, излезли от коритата си и изпозалели бреговете. Валели чести дъждове. Степта се размекнала и се превърнала в огромно блато, а слънцето по обед греело толкова силно, че — о, чудо на чудесата! — в Брацлавското воеводство и в Дивите поля зеленина покрила степта и нивята още в средата на декември. Пчелите в кошерите почнали да се роят и бръмчат, добитъкът ревял из дворовете. И когато редът в природата изглеждал по тоя начин обърнат с краката нагоре, всички в Рус* в очакване на необикновени събития обръщали неспокойната си мисъл и очи най-вече към Дивите поля, откъдето по-лесно, отколкото отвсякъде другаде, би могла да се яви опасност. Обаче по тия поля не е ставало нищо необикновено и не е имало никакви други борби и сблъсквания, освен ония, които обикновено се случвали там и за които знаели само орлите, ястребите, гарваните и дивите зверове. Защото такива са си били Дивите поля. Като се отива на юг, последните следи от уседнал живот свършвали недалеко зад Чигирин откъм Днепър, а откъм Днестър — недалеко зад Уман, оттам нататък чак до лиманите и морето — степ и степ, обхваната от двете реки като в рамка. В завоя на Днепър, в Низ, зад праговете още кипял казашки живот, но в самите Диви поля не живеел никой и навярно само по бреговете имало тук-таме „полянки“** като острови сред море. Земята принадлежала номинално на Жечпосполита***, но била пустинна и Жечпосполита позволявала на татарите да я използват за пасище; казаците обаче често се противопоставяли и това пасище бивало едновременно и бойно поле.
	[* Средновековно название на областите, населени от руси, белоруси и украинци, наричани с общото име русини. — Б.пр.]
	[** Погранични военни казашки заселища. — Б.пр.]
	[*** Название на полската държава през епохата на шляхтишко надмощие (XV-XVIII в.). — Б.пр.]
	Никой не е преброил и никой не е запомнил колко битки са станали там и колко хора са паднали. Виждали това само орлите, ястребите и гарваните, а който отдалеко дочувал шум от криле и гракане, който съзирал птици да се въртят над едно и също място, знаел, че там лежат непогребани трупове или кости… Във високата трева устройвали лов на хора като на вълци или на диви кози. Ловувал, който искал. Преследваният от закона човек намирал убежище в дивите степи, пастирът с оръжие пазел стадото си, рицарят там търсел приключения, а разбойникът — плячка. Казак — татарина, татарин — казака. Случвало се цели дружини да бранят стадата от тълпите нападатели. Степта била едновременно пуста и пълна, тиха и страшна, спокойна и на всяка крачка със засади, дива поради дивите поля, но и поради дивите души.
	А понякога тук се разигравала страхотна война. Тогава по нея като вълни се носели татарски чамбули*, казашки полкове, полски и влашки хоронгви**; нощем конско цвилене съпровождало воя на вълците, гласът на котлите и на месинговите тръби летял чак до Овидското езеро и към морето, а по Черния друм и към Кучманск — същински човешки поток. От Каменец та чак до Днепър границите на Жечпосполита били пазени от станици*** и „полянки“ и по неизброимите ята птици, които, плашени от чамбулите, летели на север, се познавало кога пътищата ще се оживят. Ала татаринът, щом се покажел от Черни лес или прегазел Днестър откъм влашката земя, заедно с птиците стигал през степта в южните воеводства.
	[* Татарски военни отряди. — Б.пр.]
	[** Военна част, съответстваща на днешната рота. — Б.пр.]
	[*** Укрепени военни пунктове. — Б.пр.]
	Но през зимата, за която става дума, птиците не се носеха с крясък към Жечпосполита. В степта беше по-тихо от обикновено. В момента, когато започва нашият разказ, слънцето тъкмо залязваше, а червеникавите му лъчи осветяваха съвсем пустата околност. В северния край на Дивите поля, край река Омелник, чак до устието й, дори най-силният поглед не би могъл да открие нито една жива душа, ни най-малко движение в тъмните, изсъхнали и повехнали буренаци. Само половината от слънчевия диск още надничаше зад хоризонта. Небето беше вече тъмно, а после и над степта постепенно почна все повече да се смрачава. На левия бряг, на едно малко възвишение, което повече приличаше на могила, отколкото на хълм, се белееха остатъци от зидовете на станица, издигната някога още от Теодорик Бучацки, а по-късно унищожена при нападенията. От тия руини падаше дълга сянка. Малко по-нататък лъщяха водите на широко разлетия Омелник, който на това място завива към Днепър. Но блясъците по небето и земята гаснеха все повече. От небето долиташе само грак на жерави, устремени към морето; никакъв друг глас не нарушаваше тишината.
	Над пустинята падна нощ, а заедно с нея настъпи часът на духовете. По онова време рицарите, които пазеха по станиците, си разказваха, че нощем в Дивите поля сенките на убитите, намерили там внезапна смърт без изповед и покаяние, ставали и играели хора, на което не можел да им попречи никакъв кръст или черква. Затова, когато започваха да догарят фитилите към полунощ, по станиците четяха молитви за умрелите. Говореше се също така, че тия сенки на конници, които бродят из пустошта, препречват друма на пътниците, стенат и молят за светия кръстен знак. Между тях имало и вампири, които тичали след хората и виели. Опитното ухо отдалеко различавало виенето на вампирите от вълчия вой. Виждани били също цели пълчища от сенки, които понякога толкова се приближавали до станиците, че стражите свирели тревога. Всичко това обикновено предвещавало голяма война. Срещата на отделни сенки също не вещаела нищо добро, но невинаги от това трябвало да се очаква и някакво зло, защото често пъти и жив човек се появявал и изчезвал като сянка пред пътниците, та можело да го сметнат за дух.
	Затова и сега не беше никак чудно, че щом нощта падна върху Омелник, веднага при пустата станица се появи някакъв дух или човек. Тъкмо в тоя миг луната надникна иззад Днепър и озари пустошта, върховете на бодилите и степната далечина. Но изведнъж по-долу в степта се появиха някакви други нощни същества. Подвижните облачета току засланяха блясъка на луната и затова тия фигури ту изникваха от сянката, ту отново угасваха. Понякога изчезваха напълно, сякаш се стапяха в сянката. Те се движеха към възвишението, на което стоеше първият конник, прокрадваха се тихо, предпазливо, бавно и се спираха всеки миг.
	В движенията им имаше нещо поразително, както и в цялата тая степ, наглед толкова спокойна. Понякога вятърът духваше откъм Днепър и сухите бодили тъжно шумяха, навеждаха се и трепереха, сякаш ужасени. Най-сетне фигурите изчезнаха, скриха се в сянката на руините. В бледата светлина на нощта се виждаше само един самотен конник, който стоеше на възвишението.
	Най-сетне тоя шумол привлече вниманието му. Той се приближи до края на възвишението и започна да се взира внимателно в степта. В тоя миг вятърът престана да вее, шумолът затихна, настана пълна тишина.
	Внезапно се чу пронизително подсвиркване. Смесени гласове започнаха да крещят пронизително: „Халла! Халла!* Исусе Христе! Спасявай! Бий!“ Разнесоха се изстрели от кремъклийки, червени светлини разкъсаха мрака. Тропотът на коне се смеси със звънтежа на желязо. Някакви нови конници сякаш изникнаха изпод земята. Човек би казал, че внезапно буря се развихри в тая тиха, зловеща пустиня. После човешки стонове се смесиха със страшните крясъци, накрая всичко утихна: битката бе свършила.
	[* Боже (от араб. Аллах). — Б.пр.]
	Изглежда, че се разиграваше една от честите сцени в Дивите поля.
	Конниците се събраха на възвишението, някои слязоха от конете и се взряха внимателно в нещо.
	Изведнъж сред мрака се обади силен заповеднически глас:
	— Хей там! Секнете огнивата и запалете огън!
	Най-напред се посипаха искри, а после бухна пламък от суха тръстика и борина, каквито пътниците през Дивите поля винаги носеха със себе си.
	Незабавно в земята беше забит прът с железен светилник и ярката светлина отгоре ясно освети двайсетина души, наведени над някаква фигура, която лежеше неподвижно на земята.
	Това бяха войници с червена болярска униформа и с вълчи калпаци. Един от тях, който беше възседнал як кон, изглежда, че предвождаше другите. Той слезе от коня, приближи се до легналия на земята и попита:
	— Е, какво, вахмистър? Жив ли е или не?
	— Жив е, пане поручик, но хърка, въжето го е задушило.
	— Що за човек е той?
	— Татарин не е, трябва да е някой знатен.
	— Е, слава Богу.
	Сега поручикът изгледа внимателно легналия човек.
	— Прилича на хетман — рече той.
	— И конят му е великолепен, татарски. И ханът няма такъв — отговори вахмистърът. — Ей оня, дето го държат там.
	Поручикът погледна и лицето му светна. Отстрани двама редници държаха наистина великолепен жребец, който остреше уши и издул ноздри, протягаше глава и гледаше с ужасени очи към господаря си.
	— Но конят, пане поручик, ще остане за нас, нали? — подпита вахмистърът.
	— Ах ти, кучешка вяра, на християнин ли искаш да отнемеш коня в степта?
	— Но той е плячка…
	Едно по-силно изхъркване на задушения прекъсна по-нататъшния разговор.
	— Налейте му водка в устата — каза поручикът, — свалете му колана.
	— Тук ли ще останем да нощуваме?
	— Да, разседлайте конете, запалете голям огън.
	Войниците скочиха пъргаво. Едни се заловиха да свестяват и разтриват непознатия, други отидоха за суха тръстика, трети постлаха на земята камилски и мечи кожи за нощуване.
	Без да се грижи повече за задушения мъж, поручикът свали колана си и се изтегна на наметалото си край огъня. Той беше още твърде млад човек, сух, мургав, много напет, със слабо лице и голям орлов нос. В очите му се отразяваше страхотна смелост и буйност, но лицето му имаше честен израз. Доста големите му мустаци и явно отдавна небръснатата брада му придаваха по-внушителен вид за възрастта му.
	В това време двама слуги се заеха да приготвят вечеря. Сложиха на огъня готови овнешки бутове; свалиха от конете и убитите през деня няколко дропли, няколко полски яребици и една дива коза, която един от слугите веднага започна да дере. Огънят гореше и хвърляше в степта огромен кръг червена светлина. Задушеният човек малко по малко почна да идва на себе си.
	Известно време той оглеждаше с кървясали очи непознатите хора и проучваше лицата им; после се опита да стане. Войникът, който преди това бе разговарял с поручика, го повдигна, като го хвана под мишници; друг му пъхна обушек* в ръката и непознатият се облегна на него с цялата си сила. Лицето му беше още червено, жилите издути. Накрая с глух глас изломоти първата дума:
	[* Вид старинна брадва, която е служела и за оръжие. — Б.пр.]
	— Вода!
	Дадоха му водка и той жадно почна да пие; това изглежда му подейства добре, защото най-сетне, когато махна шишето от устата си, попита с вече чист глас:
	— В чии ръце се намирам?
	Поручикът стана и се приближи до него.
	— В ръцете на тия, които спасиха ваша милост.
	— Значи не вие ме хванахте с въже?
	— Ние боравим със сабя, не с въже. Ти, ваша милост, обиждаш добрите войници с подозренията си. Уловили те бяха някакви негодници, които се представяха за татари и които, ако си любопитен, можеш да видиш, защото те лежат ето там, заклани като овни.
	При тия думи поручикът посочи с ръка няколко тъмни тела, които лежаха малко по-надолу. Непознатият отговори:
	— Тогава позволете ми да почина.
	Подложиха му едно плъстено седло, той седна на него и потъна в мълчание.
	Беше мъж в разцвета на силите си, среден на ръст, с широки рамене, почти атлетично тяло и лице, което се запомня. Главата му беше грамадна, кожата повехнала, силно загоряла, очите черни и леко скосени като на татарин, а над тънките му устни имаше мустачки, които в самия край се разклоняваха в две широки снопчета. Мощното му лице говореше за смелост и гордост. У него имаше нето, което привличаше и отблъскваше едновременно — хетманска сериозност, съчетана с татарска хитрост, добродушие и дивост.
	Като поседя малко на седлото, той стана и съвсем неочаквано, вместо да поблагодари, отиде да разглежда труповете.
	— Простак! — измърмори поручикът.
	В това време непознатият разглеждаше внимателно всяко лице и клатеше глава като човек, който е отгатнал всичко. После тръгна бавно към поручика, като се потупваше по бедрата и несъзнателно си търсеше колана, изглежда за да мушне ръката си.
	На младия поручик не се хареса тая важност на човека, който само преди малко бе развързан, и рече кисело:
	— Някой би казал, че ваша милост търсиш познати между тия разбойници или четеш молитва за душите им.
	Непознатият отвърна сериозно:
	— И не се лъжеш, и се лъжеш, ваша милост: не се лъжеш, защото търсех познати, а се лъжеш, защото това не са разбойници, а слуги на един шляхтич, мой съсед.
	— Изглежда, че не мелете брашно с тоя съсед.
	Някаква странна усмивка прелетя по тънките устни на непознатия.
	— И в това се лъжеш, ваша милост — процеди той през зъби.
	А след малко добави по-високо:
	— Прощавай, ваша милост, че първо не ти благодарих за auxilium* и благополучното ми спасение, с което ме избави от толкова внезапна смърт. Храбростта на ваша милост застана зад моята непредпазливост — бях се отделил от хората си, и благодарността ми е равна на готовността на ваша милост да ми помогне.
	[* Помощта (лат.). — Б.пр.]
	След тия думи непознатият протегна ръка на поручика.
	Но гордият момък не мръдна от мястото си и не бързаше да подаде ръка; вместо това рече:
	— Най-напред бих искал да зная дали с шляхтич имам работа, защото, макар да не се съмнявам в това, все пак не подобава да приемам безименни благодарности.
	— Виждам у ваша милост истинска кавалерска фантазия — и право казваш. Моя дискурс* и моята благодарност трябваше да започна с името си. Аз съм Зинови Абданк, герб Абданк с кръстче, шляхтич от Киевското воеводство и полковник на казашката хоронгва на княз Доминик Заславски.
	[* Разговор (лат.). — Б.пр.]
	— А аз съм Ян Скшетуски, поручик в бронираната хоронгва на негово височество княз Йереми Вишньовецки.
	— При славен военачалник служиш, ваша милост. Приеми сега моята благодарност и ръка.
	Поручикът не се колеба повече. Наистина той и другарите му от бронираните части гледаха отвисоко на бойците от другите родове оръжие, но сега пан Ян Скшетуски се намираше в степта, в Дивите поля, където не се обръщаше особено внимание на такива неща. А и имаше работа с полковник, в което веднага се убеди със собствените си очи, защото, когато неговите войници донесоха на пан Абданк колана и сабята, които му бяха свалили при свестяването, подадоха му същевременно и къс жезъл с костена дръжка, с глава от пъстър рог, каквито обикновено носеха казашките полковници. При това облеклото на Зинови Абданк беше богато, а красноречието му говореше за остър ум и светски маниери.
	Затова пан Скшетуски го покани в компанията си. Миризмата на печеното месо тъкмо беше почнала да се носи откъм огъня и да дразни приятно ноздрите и небцето. Слугата извади месото от жарта и го поднесе на калайдисан поднос. Почнаха да се хранят, а когато донесоха и доста голям мех от козя кожа с молдовско вино, езиците веднага се развързаха.
	— Дано се върнем благополучно вкъщи! — каза пан Скшетуски.
	— Ти връщаш ли се, ваша милост? А откъде, ако мога да попитам? — попита Абданк.
	— Отдалеко, от Крим.
	— А какво си правил там, ваша милост? С пари за откуп ли си ходил?
	— Не, ваша милост полковник. Ходих при самия хан. Абданк любопитно наостри ухо.
	— Охо, хубави връзки си си създал, ваша милост! А защо ходи при хана?
	— С писмо от негово височество княз Йереми.
	— Значи като пратеник, ваша милост! И какво пише негово височество князът на хана?
	Поручикът изгледа изпитателно събеседника си.
	— Ваша милост полковник — каза той, — ти се взира в очите на негодниците, които ти бяха сложили примка на шията — това си е твоя работа. Но какво князът е писал на хана не е нито твоя, нито моя работа, а само на тях двамата.
	— Чудех се преди малко — отвърна хитро Абданк, — че негово височество князът е изпратил толкова млад пратеник при хана, но след отговора на ваша милост вече не се удивлявам, защото виждам, че си млад на години, но стар по експериенция* и разум.
	[* Опит (лат.). — Б.пр.]
	Поручикът прие с удоволствие ласкателните думи, само засука мустак и попита:
	— Но я ми кажи, ваша милост, какво правиш край Омелник и как си попаднал тук сам?
	— Не съм сам, но оставих хората си по пътя, а отивам в Кудак при пан Гроджицки, който там е началник на гарнизона и при когото великият хетман ме изпраща с писма.
	— Но защо не с ладия, по вода?
	— Така ми се заповяда и аз не мога да не изпълня заповедта.
	— Странно, че хетманът е издал такъв ординанс*, защото ето че тъкмо в степта ваша милост попадна в такива тежки перипетии, които сигурно щеше да избегнеш, ако беше пътувал по вода.
	[* Заповед (лат). — Б.пр.]
	— Сега в степите е спокойно, ваша милост, не от днес ги познавам, а това, което ме сполетя, е човешка злоба и invidia*.
	[* Завист (лат.). — Б.пр.]
	— Та кой се е заял така с ваша милост?
	— То е дълга история, ваша милост. Това е лош съсед, който съсипа имота ми, от земята ми ме гони, сина ми преби и ето, ти видя, ваша милост, и тук дебнеше за главата ми.
	— Но ти, ваша милост, не носиш ли сабя на кръста?
	По юнашкото лице на Абданк блесна омраза, очите му заискриха мрачно и той отговори бавно, натъртено:
	— Нося и дано ми помогне Бог, защото вече няма да търся другаде помощ против враговете си.
	Поручикът поиска да каже нещо, но внезапно в степта се чу конски тропот или по-скоро шляпане на конски копита по размекнатата трева.
	И веднага един от хората на поручика, който беше на стража, дотърча с вест, че някакви хора се приближават.
	— Навярно моите — рече Абданк, — които останаха малко зад Ташмин. Аз им бях обещал да ги чакам тук, без да допускам, че ще бъда нападнат.
	След малко групата конници обгради хълма в полукръг. В светлината на огъня се показаха конски глави с отворени ноздри, които пръхтяха от умора, а над тях наведените глави на конниците, които засланяха с ръце очите си от блясъка и гледаха втренчено в светлината.
	— Хей, хора, кои сте вие? — попита Абданк.
	— Раби Божии! — отговориха гласовете от тъмнината.
	— Да, това са моите молойци* — повтори Абданк, като се обърна към поручика. — Здравейте! Здравейте!
	[* Юнаци (укр.). — Б.пр.]
	Някои слязоха от конете и се приближиха до огъня.
	— А ние бързахме, бързахме, батко*. Что с тобою?
	[* Татко (укр.). — Б.пр.]
	— Устроиха ми засада. Хведко, измамникът му с измамник, знаел мястото и вече чакаше тук с други. Трябва да е тръгнал доста преди мене. С примка ме хванаха!
	— Спаси Бих! Спаси Бих!* А какво е това ляхче** при тебе?
	[* Пази Боже (укр.). — Б.пр.]
	[** Поляче (укр.). — Б.пр.]
	При тия думи поглеждаха странно към пан Скшетуски и другарите му.
	— Те са добри момци — рече Абданк. — Слава Богу, жив и здрав съм. Веднага тръгваме.
	— Слава Богу! Ние сме готови.
	Новодошлите започнаха да греят ръцете си на огъня, защото нощта беше студена, макар и хубава. Те бяха около четирийсет души, едри и добре въоръжени. Съвсем не приличаха на регестрови* казаци, което доста много учуди пан Скшетуски особено защото бяха значителна група. Всичко тава се стори на поручика много подозрително. Ако великият хетман пращаше негова милост пан Абданк в Кудак, щеше да му даде охрана от регестрови войници, а и защо ще го кара да пътува от Чигирин през степта, а не по вода? Това налагаше да се мине през всички реки, които текат през Дивите поля към Днепър, а то можеше само да забави пътуването му. По-скоро изглеждаше, че негова милост пан Абданк иска да избегне Кудак.
	[* Официално записани на редовна служба във войската. — Б.пр.]
	Но и самата личност на пан Абданк правеше силно впечатление на младия поручик. Той веднага забеляза, че казаците, които се държаха доста фамилиарно със своите полковници, го обграждаха с необикновена почит като истински хетман. Той трябва да беше някакъв рицар от висок ранг и това още повече удивляваше пан Скшетуски, защото поручикът познаваше Украйна и от двете страни на Днепър, но нищо не беше чувал за този преславен Абданк. При това в лицето на тоя мъж имаше нещо особено — някаква спотаена сила лъхаше от него като горещина от пламък, някаква непоколебима воля, която даваше да се разбере, че тоя човек няма да се спре пред никого и нищо. Също такава воля изразяваше и лицето на княз Йереми Вишньовецки, но това, което у княза беше вроден дар на природата, присъщо на високия му произход и властта, правеше силно впечатление у тоя човек с неизвестно име, залутан в глухата степ.
	Пан Скшетуски дълго мисли. В главата му се въртеше предположение, че това може да е или някакъв голям политически престъпник, който, преследван от закона, се е скрил в Дивите поля, или главатар на разбойническа банда; но последното беше малко вероятно. И облеклото, и говорът на човека показваха нещо друго. Затова поручикът съвсем не знаеше как да се държи, само беше нащрек, а в това време Абданк заповяда да му дадат коня.
	— Ваша милост поручик — каза той, — чака ни път и нямаме време. Затова позволи ми още веднъж да поблагодаря за спасяването ми. Дано Бог ми даде възможност да ти се отплатя с равна услуга.
	— Не знаех кого спасявам, затова не съм заслужил благодарност.
	— Твоята модестия* е равна на храбростта ти и тя говори това. И така, приеми от мене тоя пръстен.
	[* Скромност (лат.). — Б.пр.]
	Поручикът се намръщи и отстъпи крачка назад, като измерваше с очи Абданк, а той продължаваше да говори с почти бащинска сериозност в гласа и държанието си:
	— Погледни, ваша милост. Препоръчвам ти не богатството на тоя пръстен, а други негови качества. Още на младини, когато бях пленник у неверниците, го получих от един поклонник, който се връщаше от Светата земя. В него има прах от Божи гроб. Такъв дар не може да бъде пренебрегнат дори ако иде от осъдени ръце. Ти, ваша милост, си млад човек и войник, а щом дори близката до гроба старост не знае какво може да й се случи преди последния й час, какво остава за младостта, която има пред себе си дълги години и трябва да очаква повече приключения. Тоя пръстен ще те предпази от зло и ще те защити, когато дойде съдният ден, а аз ти казвам, че тоя ден вече иде през Дивите поля.
	Настана кратка тишина; чуваше се само пращенето на пламъка и пръхтенето на конете.
	От далечните тръстики долиташе жално виене на вълци. Внезапно Абданк повтори още веднъж, сякаш на себе си:
	— Съдният ден вече иде през Дивите поля, а когато дойде — задивиться всій свит Божий…
	Поручикът прие пръстена машинално, толкова беше смаян от думите на тоя странен мъж.
	А той се загледа в степния тъмен простор.
	После се обърна бавно и възседна коня. Молойците му вече чакаха в подножието на хълма.
	— На път! На път!… Остани със здраве, приятелю воин! — каза той на поручика. — Времената сега са такива, че брат на брата си не вярва, затова и ти не знаеш кого си спасил, аз не ти казах презимето си.
	— Значи ти, ваша милост, не си Абданк?
	— Това е моят герб…
	— А името?
	— Богдан Зинови Хмелницки.
	Като каза това, той се спусна с коня си от възвишението и молойците се понесоха след него. Скоро мъглата и нощта ги скриха. Едва като изминаха стотина метра, вятърът донесе откъм тях думите на казашка песен:

	Ой, визволи, Боже, нас всіх, бідних невільників,
	З тяжкоі неволі,
	З віри басурманськоі —
	На ясніі зорі,
	На тихіі води,
	У край веселий,
	У мир хрещений —
	Вислухай, Боже, у просьбах наших,
	У нещасних молитвах,
	Нас бідних невільників.*

	[*

	Ой, освободи, Боже, всички нас, бедните роби,
	от тежкото робство,
	от поганската вяра —
	към ясните звезди,
	към тихите води,
	във весела страна,
	в християнски свят.
	Вслушай се, Боже, в нашите молби,
	в окаяните молитви,
	чуй нас, бедните роби.

	— Б.пр.]
	Гласовете затихнаха бавно, после се сляха с повея, който шумеше из тръстиките.


	Втора глава

	Пристигнал на другия ден в Чигирин, пан Скшетуски спря в града в дома на княз Йереми, където щеше да остане няколко дена, за да даде на хората и конете да си отдъхнат след дългото пътуване от Крим, което бяха принудени да извършат по суша, защото поради прииждането на Днепър и бързото му течение през тая зима никаква ладия не можеше да плава срещу течението. Самият Скшетуски също почина малко, а после отиде при пан Зачвилиховски, бивш държавен комисар*, добър войник, който не служеше при княза, но беше негов довереник и приятел. Поручикът желаеше да го попита дали няма някакви нареждания за него от Лубни. Но князът не беше поръчал нищо особено; само бе наредил на Скшетуски, в случай че отговорът на хана е благоприятен, да се движи бавно, та хората и конете да се чувстват добре. А с хана князът имаше следния въпрос: искаше да бъдат наказани няколко татарски мурзи**, които самоволно пуснали в задднепърските му владения свои войски и които впрочем той сам строго наказал. Ханът наистина бе дал благоприятен отговор: беше обещал през април да изпрати специален човек да накаже непослушните, а в желанието си да спечели симпатиите на един толкова прославен воин като княза му бе изпратил чрез Скшетуски един рядко хубав кон и самурен калпак. Изпълнил с голяма чест мисията си, която вече сама по себе си беше доказателство за особеното благоволение на княза към него, пан Скшетуски беше много доволен, че са му разрешили да постои в Чигирин и не му заповядват да бърза със завръщането си. Обаче старият Зачвилиховски беше твърде загрижен от това, което от някое време ставаше в Чигирин. Тогава двамата отидоха заедно у Допул, влах, който държеше в града странноприемница и механа, и там, въпреки че още беше ранен час, намериха много шляхтичи, понеже беше пазарен ден, а и се случи, че тоя ден в Чигирин спря добитък, каран за стана на коронните*** войски, и затова в града се бяха струпали много хора. А шляхтата обикновено се събираше на пазарния площад, в така наречения Дзвонецки кът, у Допул. Там имаше и арендатори при магнатите Конецполски, и чигирински чиновници, и собственици на земи в околността, които се ползваха с привилегии, заседнала и от никого независима шляхта, после, чиновници в кралски имоти, няколко казашки старейшини и по-незначителни шляхтичета, които се издържаха или като служители, или от собствено стопанство.
	[* Чиновник на Жечпосполита по казашките въпроси. — Б.пр.]
	[** Князе, племенни вождове. — Б.пр.]
	[*** Войска на краля. — Б.пр.]
	И едните, и другите бяха заели пейките покрай дългите дъбови маси и всички разговаряха високо за бягството на Хмелницки, което беше най-голямата сензация в града. Скшетуски и пан Зачвилиховски седнаха отделно в един ъгъл и поручикът започна да разпитва що за птица е тоя Хмелницки, за когото говорят всички.
	— Та ти не знаеш ли, ваша милост? — отговори старият войник. — Той е писар в запорожката войска, господар на Суботов и — добави Зачвилиховски по-тихо — мой кум. Бивали сме заедно в разни трудни походи, в които той е показвал чудеса, особено при Цецора*. Войник с такъв опит във военните работи няма в цяла Полша. Това не се говори на глас, но той има глава за хетман: човек със силна ръка и голям ум. Цялото казачество слуша повече него, отколкото своите кошевои** и атамани. Той не е лишен от добри качества, но е корав, неспокоен и може да бъде страшен, когато омразата вземе връх у него.
	[* Равнина към гр. Яш в Румъния, където в 1620 г. полските войски загубват голяма битка с турци и татари. — Б.пр.]
	[** Командири на татарска или казашка част. — Б.пр.]
	— Какво му се е случило, та е забягнал от Чигирин?
	— Караха се със старостата* Чаплински, но това е дреболия! Обикновено нещо е един шляхтич от омраза да прави мръсотии на друг. Не само той и не само на него. При това казват, че се увърта около жената на старостата. Старостата му отнел любовницата и се оженил за нея, а той пък после се увъртал около нея и това е вероятно, защото… лека жена. Но това са само привидните неща, зад които се крият някои по-дълбоки причини. Виждаш ли, ваша милост, работата е такава: в Черкаси живее старият Барабаш, казашки полковник, наш приятел. Той имал документи за привилегии и някакви кралски грамоти, които казват, че поощрявали казаците да се съпротивляват на шляхтичите. Но понеже той е разбран, добър човек, държал ги у себе си и не ги разгласявал. Та Хмелницки поканил Барабаш на пир тук, в Чигирин, в своя дом, напоил го, после пратил хора в неговия хутор**, които взели от жена му грамотите и документите за привилегиите, и Хмелницки избягал с тях. Опасно е да не възникне покрай тях някакъв бунт като Остраницовския, защото repeto***: той е страшен човек, а е избягал неизвестно къде.
	[* Управител на административна единица. — Б.пр.]
	[** Стопанство, чифлик. — Б.пр.]
	[*** Повтарям (лат.). — Б.пр.]
	На това пан Скшетуски отговори:
	— Ех, че лисица! Прати ме той за зелен хайвер. Ами че нощес аз го срещнах в степта и го освободих от въжето!
	Зачвилиховски чак се хвана за главата.
	— За Бога, какво говориш, ваша милост? Това не може да бъде!
	— Може да бъде, щом е било. Представи ми се за полковник при княз Доминик Заславски и каза, че отивал в Кудак, при пан Гроджицки, пратен от великия хетман, но това вече аз не вярвах, защото не пътуваше по вода, а се прокрадваше през степта.
	— Той е хитър като Одисей! И къде го срещна, ваша милост?
	— Край Омелник, от дясната страна на Днепър. Явно отиваше в Сеч.
	— Искал е да избегне Кудак. Сега intelligo*. Много хора ли имаше с него?
	[* Разбирам (лат.). — Б.пр.]
	— Около четирийсет души. Но те дойдоха късно. Ако не бяха моите, слугите на старостата щяха да го удушат.
	— Чакай, ваша милост. Това е важно нещо. Слугите на старостата ли, казваш?
	— Така разправяше той.
	— Откъде старостата е могъл да знае къде да го търси, когато тук, в града, всички си блъскат главата и не знаят къде се е дянал.
	— Това и аз не мога да зная. Може пък и Хмелницки да е излъгал и обикновени разбойници да е обявил за слуги на старостата, та по тоя начин да излезе още по-онеправдан.
	— Това е невъзможно. Но работата е много странна. Ваша милост, знаеш ли, че има хетмански писма, които заповядват Хмелницки да бъде заловен и in fundo* задържан?
	[* В затвора (на дъното на кулата) (лат.). — Б.пр.]
	Поручикът не успя да отговори, защото в тоя момент в помещението влезе с голям шум някакъв шляхтич. Той затръшна веднъж и втори път вратата, погледна надменно насъбраните в механата и викна:
	— Здравейте, ваша милост панове!
	Той беше човек на около четирийсет години, нисък, с вид на сприхав човек и тая сприхавост още по-силно се подчертаваше от проницателните и подвижни очи, които бяха изпъкнали като сливи — очевидно много жив, буен и избухлив човек.
	— Здравейте, ваша милост панове! — повтори той по-високо и по-остро, когато не му отговориха веднага.
	— Здравей, здравей — обадиха се няколко гласа.
	Това беше пан Чаплински, чигирински подстароста, доверен слуга на младия пан хоронжи* Конецполски.
	[* Военачалник. — Б.пр.]
	В Чигирин не го обичаха, защото беше много заядлив, все се съдеше с хората, беше отмъстителен, но и имаше високи покровители, та затова тоз-онзи му правеше политика.
	Чаплински почиташе само Зачвилиховски, когото впрочем почитаха всички поради неговата сериозност, добродетели и мъжество. Затова, щом го видя, веднага се приближи до него и като се поклони доста гордо на Скшетуски, седна при тях с чашата си медовина*.
	[* Питие от мед и вода, получено чрез алкохолна ферментация. — Б.пр.]
	— Ваша милост староста — попита го Зачвилиховски, — знаеш ли какво става с Хмелницки?
	— Обесен, ваша милост хоронжи, обесен, да не съм Чаплински, ако не е така, а ако още не е обесен, ще бъде. Сега, когато излезе хетманска заповед, нека само да ми падне в ръцете.
	При тия думи той така удари с пестник по масата, че виното се разля от чашите.
	— Не разливай виното, ваша милост! — рече пан Скшетуски. А Зачвилиховски го пресече:
	— Но дали ще ти падне, ваша милост? Ами че той е избягал и никой не знае къде е.
	— Никой ли не знае? Да не ми е името Чаплински, ако аз не зная! Ти, ваша милост пане хоронжи, познаваше Хведко. Тоя Хведко служи у него, но служи и при мене. Той ще бъде Юда за Хмела. Много може да се каже по тая работа. Хведко се е сближил с молойците на Хмелницки. Той е хитър човек. Знае му всяка крачка. Нае се да ми го достави жив или мъртъв и замина за степта малко преди Хмелницки. Знае къде трябва да го чака!… Ах, кучият му син проклет!
	Като каза това, отново удари по масата.
	— Не разливай виното, ваша милост! — повтори натъртено пан Скшетуски, който още от пръв поглед изпита някаква странна антипатия към тоя подстароста.
	Шляхтичът почервеня, изпъкналите му очи блеснаха — смяташе, че го предизвикват — и погледна разгорещено към Скшетуски. Щом обаче видя мундира на хората на Вишньовецки, укроти се, защото, макар по онова време хоронжи Конецполски да беше в конфликт с княза, все пак Чигирин беше твърде близо до Лубни и беше опасно да се обижда човек с княжеска униформа.
	А и князът си избираше такива хора, че всеки помисляше два пъти, преди да се заяде с някого от тях.
	— Значи Хведко се е наел да докара Хмелницки на ваша милост? — попита отново Зачвилиховски.
	— Хведко. И да не се казвам Чаплински, ако не ми го докара.
	— А аз ти казвам, ваша милост, че няма да го докара. Хмелницки се е изтръгнал от засадата и е тръгнал за Сеч и това ще трябва още днес да бъде съобщено на краковския кастелан*. С Хмелницки няма шега. С две думи, тоя има повече ум, по-силна ръка и по-голям късмет от ваша милост, който твърде много се палиш. Повтарям ти, ваша милост, че Хмелницки си е заминал най-спокойно, а ако не вярваш на мене, същото ще ти повтори тоя кавалер, който вчера го е видял в степта здрав и читав.
	[* По онова време краковският кастелан Миколай Потоцки е бил велик хетман на Полша. — Б.пр.]
	— Не може да бъде! Не може да бъде! — закрещя Чаплински и си заскуба косата.
	— Нещо повече — добави Зачвилиховски, — ето тоя тук кавалер лично го е спасил и погубил слугите на ваша милост, но затова, въпреки писмата на великия хетман, не е виновен, защото се връща от мисия в Крим и за писмата не е знаел нищо, а като видял в степта човек, нападнат от разбойници, както е сметнал, притекъл му се на помощ. Бързам да уведомя ваша милост за това спасяване на Хмелницки, че току-виж довтасал със запорожците в твоята икономия*, а изглежда ти не би му се радвал много. Прекалено се караше с него. Тю, дявол да го вземе.
	[* Кралски имот, взет под аренда. — Б.пр.]
	Зачвилиховски също не обичаше Чаплински.
	Чаплински скочи и чак занемя от гняв; лицето му съвсем почервеня, а очите му щяха да изхвръкнат. Застанал така пред Скшетуски, само ломотеше несвързано:
	— Как така?! Ваша милост, въпреки хетманските писма!… Аз, ваша милост… Аз, ваша милост…
	А пан Скшетуски дори не стана от пейката и подпрял се на лакти, само гледаше разскачалия се Чаплински, както ястреб гледа вързан врабец.
	— Какво си се залепил за мен, ваша милост, като репей за кучешка опашка? — попита той.
	— Аз, ваша милост, в крепостта заедно с мене… Ваша милост, въпреки писмата… Аз, ваша милост, с казаци!…
	Той крещеше така, че в помещението поутихна. Насъбраните започнаха да обръщат глави към Чаплински. Той винаги търсеше случаи за свада, защото такъв беше по природа, правеше мръсотии на всекиго, когото срещне, но сега на всички направи впечатление, че започна скандал в присъствието на Зачвилиховски, едничкия, от когото се страхуваше, и се заяде с военен, който носеше униформа на Вишньовецки.
	— Я млъкни, ваша милост — рече старият хоронжи. — Тоя кавалер е с мене.
	— Аз, ва… ва… ваша милост, в крепостта… в дранголника! — продължаваше да крещи Чаплински, без вече да държи сметка за нищо и за никого.
	Сега пан Скшетуски също така се изправи в цял ръст, но не вадеше сабята от ножницата, а както беше спусната ниско на ремъка, я хвана през средата и я вдигна нагоре така, че дръжката й заедно с кръстчето отиде под самия нос на Чаплински.
	— Помириши това, ваша милост — рече пан Скшетуски студено.
	— Бийте, който в Бога вярва!… Войници! — викна Чаплински и хвана дръжката на сабята си.
	Но не успя да я извади. Младият поручик го завъртя кръгом, хвана го с една ръка за врата, с другата за шалварите под кръста, вдигна го нагоре, та се замята, тръгна между пейките към вратата и викаше:
	— Панове братя, дайте път на рогатия, защото ще ви изпободе.
	След тия думи се приближи до вратата, блъсна я с Чаплински, отвори я и изхвърли подстаростата на улицата.
	След това спокойно седна на старото си място до Зачвилиховски.
	В механата за кратко време зацари тишина. Силата на пан Скшетуски, за която той даде доказателство, направи силно впечатление на събраната шляхта. Но след малко цялото помещение се затресе от смях.
	— Да живеят хората на Вишньовецки! — викаха едни.
	— Припадна, припадна и е цял в кръв! — крещяха други, които надничаха през вратата, любопитни да видят какво ще предприеме Чаплински. — Слугите го вдигат!
	Само малцината привърженици на подстаростата мълчаха и като нямаха смелост да се застъпят за него, поглеждаха мрачно към поручика.
	— Плю си на петите тоя хрът — каза Зачвилиховски.
	— Това е пале, а не хрът — рече, като се приближаваше, един дебел шляхтич, който имаше перде на едното си око, а на челото дупка, голяма колкото талер, през която се виждаше гола кост. — Пале, пале, а не хрът! Ваша милост, позволи ми — продължаваше той да говори, обърнат към Скшетуски — да ти предложа моите услуги. Казвам се Ян Заглоба, а гербът ми е „В челото“, което всеки може лесно да познае, ако щете по тая дупка, която разбойнически куршум ми направи в челото, когато бях тръгнал за Светата земя да изкупя младежките си грехове.
	— Я се остави, ваша милост — каза Зачвилиховски, — друг път си казвал, че с бирена чаша са ти я пробили в Радом.
	— Кълна се, че е от разбойнически куршум! В Радом беше друго.
	— Ти, ваша милост, може да си тръгнал за Светата земя… Но че не си бил в нея, е сигурно.
	— Не съм бил, защото още в Галац получих мъченически венец. Ако лъжа, да съм последното куче, а не шляхтич.
	— А пък плещиш ли, плещиш едни такива!
	— Защото съм хитрец без уши. На ваше разположение, пане поручик. През това време надойдоха и други да се запознаят с пан Скшетуски и да му засвидетелстват своите симпатии, защото не обичаха Чаплински и бяха доволни, че му се случи такава конфузия. Днес мъчно може да се разбере такова странно нещо — че цялата шляхта от околностите на Чигирин, а и по-дребни собственици на слободи*, арендатори на кралски имоти, дори и служители на магнатите Конецполски, всички, като знаеха, както обикновено бива при съседи, за разправиите на Чаплински с Хмелницки, бяха на страната на последния. Защото Хмелницки се ползваше със славата на знаменит воин, който е заслужил много в разните войни. Знаеше се също, че сам кралят държи връзка с него и високо цени мнението му, а на цялата случка гледаха като на обикновена разправия между двама шляхтичи, каквито разправии ставаха с хиляди, особено по украинските земи. Затова шляхтата заставаше на страната на оня, който съумееше да спечели повече симпатии, без да предвижда, че от всичко това ще възникнат такива страшни последици. Едва по-късно сърцата пламнаха от омраза към Хмелницки, и то еднакво сърцата на шляхтата и на духовенството и от двете изповедания.
	[* Малки селца, създадени от доброволно заселили се селяни, привлечени от някои свободи и привилегии. — Б.пр.]
	Сега те идваха при пан Скшетуски с вдигнати чаши и казваха: „Пий, пане брате! Пий и с мене! Да живеят хората на Вишньовецки! Толкова млад, а вече поручик при княза. Да живее княз Йереми, хетман над хетманите! С княз Йереми сме готови да отидем накрай света! Срещу турците и татарите! Към Стамбул! Да живее нашият милостиво властващ Владислав Четвърти!“ А най-силно крещеше пан Заглоба, който сам беше готов да надпие и надприказва цял полк.
	— Ваша милост панове! — крещеше той, та чак стъклата на прозорците звънтяха. — Аз вече извиках на съд негово величество султана за насилието, което си позволи над мене в Галац.
	— Не дрънкай глупости, ваша милост, да не ти се изкриви муцуната!
	— Как така, ваша милост панове? Quattuor articuli judicii castrensis: stuprum, incendium, iatrocinium et vis armata alienis aedibus illata* — та нима това не беше именно vis armata?
	[* Четири члена на крепостния съд: изнасилване, палеж, разбойничество, въоръжено нашествие в чужд дом (лат.). — Б.пр.]
	— Креслив глухар си ти, ваша милост.
	— Готов съм и във Върховния съд да отида!
	— Престани вече, ваша милост…
	— И кондемната* ще получа, и безчестник ще го обявя, а после война, но вече с инфамис**.
	[* Задочна присъда (лат.). — Б.пр.]
	[** Позор, безчестие, присъда за обявяване вън от закона (лат.). — Б.пр.]
	— Наздраве, ваша милост панове!
	Но някои се смееха, а заедно с тях и пан Скшетуски, защото беше вече понаправил главата, а шляхтичът продължаваше да приказва наистина като глухар, който се опива от собствения си глас. За щастие, речта му беше прекъсната от друг шляхтич, който се приближи до него, дръпна го за ръкава и каза с напевен литовски акцент:
	— Ваша милост пане Заглоба, запознай и мене с пан поручик Скшетуски… Запознай ме!
	— Разбира се, разбира се. Ваша милост поручик, това е пан Празноскитник.
	— Подбипента — поправи го шляхтичът.
	— Все едно! Герб Свалигащи…
	— Сваликачулка — поправи го шляхтичът.
	— Все едно. От Кучи черва.
	— От Миши черва — поправи го шляхтичът.
	— Все едно. Nescio* какво бих предпочел, дали миши или кучешки черва. Но едно е сигурно, че нито в едните, нито в другите бих искал да живея, защото и да се заселиш там не е лесно, и да излизаш оттам не е дипломатично. Ваша милост — продължи той към Скшетуски, като сочеше литовеца, — ето цяла седмица вече пия вино за сметка на тоя шляхтич, който е препасал меч толкова тежък, колкото кесията му. А кесията му е толкова тежка, колкото неговият ум. Но ако съм пил някога вино за сметка на по-голям чудак, ще позволя да ме нарекат такъв глупак, какъвто е тоя, който ми купува виното.
	[* Не зная (лат.). — Б.пр.]
	— Ех, че го нареди! — викаше шляхтата и се смееше.
	Но литовецът не се сърдеше, само махаше с ръка, усмихваше се добродушно и повтаряше:
	— Ей, ваша милост, стига вече, ваша милост… Срамота е да се говори така!
	Пан Скшетуски разглеждаше любопитно тая нова фигура, която наистина заслужаваше името чудак.
	Преди всичко той беше толкова висок мъж, че почти достигаше потона с глава, а необикновената му мършавост го правеше още по-висок. Широките му рамене и жилестият врат говореха за изключителна сила, но иначе беше само кожа и кости. Коремът му бе толкова хлътнал под гърдите, та би могло да се помисли, че той вечно гладува, ако и да беше облечен добре, със сива опната дреха от швебоджинско сукно, с тесни ръкави и високи шведски ботуши, които бяха започнали да стават модни в Литва. Широкият и добре натъпкан еленов пояс нямаше на какво да се държи и падаше чак върху бедрата му, а на пояса беше привързан кръстоноски меч, толкова дълъг, че достигаше почти до мишницата на този грамаден мъж.
	Но който би се уплашил от меча, веднага би се успокоил, като види лицето на неговия собственик. То беше сухо, както и цялата фигура, украсено с две увиснали надолу вежди и също така увиснали мустаци с конопен цвят, но така добродушно и така искрено като на дете. Тая увисналост на мустаците и веждите му придаваше загрижен, тъжен и едновременно смешен израз. Той изглеждаше като човек, с когото хората се подиграват, но на пан Скшетуски се хареса от пръв поглед заради искреността на лицето му и отличната военна екипировка.
	— Пане поручик — рече пан Подбипента, — ваша милост при княз Вишньовецки ли служиш?
	— Тъй вярно.
	Литовецът скръсти ръце като за молитва и повдигна очи нагоре.
	— Ах, какъв велик воин е той! Какъв рицар! Какъв военачалник!
	— Да даде Бог колкото може повече такива хора в Жечпосполита.
	— Разбира се, разбира се! А не бих ли могъл и аз да служа под неговото знаме?
	— Той ще се радва на ваша милост. Тук пан Заглоба се намеси в разговора:
	— Тогава князът ще има два ръжена в кухнята: единият ще бъде ваша милост, другият — мечът ти, или ще наеме ваша милост за джелатин, но ще заповяда на ваша милост да бесят разбойниците или сукното за униформите ще мери с ваша милост! Тю, как, ваша милост, не се срамуваш, като си човек и католик, да бъдеш толкова дълъг, сякаш си serpens* или погански маждрак!
	[* Змия (лат). — Б.пр.]
	— Срамота е да се говори така — каза търпеливо литовецът.
	— Как се казваш, ваша милост? — попита пан Скшетуски. — Защото, когато говореше пан Заглоба, той така се шегуваше с ваша милост, че с извинение нищо не можах да разбера.
	— Подбипента.
	— Празноскитник.
	— Сваликачулка от Миши черва.
	— Те ти, булка, Спасовден. Пия виното, но нека съм глупак, ако това не са погански имена.
	— Отдавна ли, ваша милост, си напуснал Литва? — питаше поручикът.
	— Ами вече от две седмици съм в Чигирин. Като узнах от пан Зачвилиховски, че ваша милост ще минеш оттук, реших да чакам, та на ваша милост да представя молбата си до княза.
	— Кажи ми, ваша милост, защото съм любопитен да зная, защо носиш такъв джелатски меч под мишница?
	— Той не е джелатски, ваша милост поручик, а кръстоноски, а го нося, защото е трофей и е отдавна в рода ни. Още при Хойници* е служил в литовска ръка — та и аз го нося.
	[* В сражението при Хойници срещу кръстоносците през 1454 г. — Б.пр.]
	— Но това е страшна машина и сигурно е много тежка — навярно с две ръце?
	— Може и с две, може и с една.
	— Покажи, ваша милост!
	Литовецът извади меча и го подаде, но ръката на пан Скшетуски увисна веднага. Нито да се нагласиш, нито удар да нанесеш свободно. С две ръце се справи, но пак му беше тежко. Затова пан Скшетуски се позасрами малко и се обърна към околните:
	— Е, ваша милост панове — рече той, — кой ще направи кръст с него?
	— Ние вече опитвахме — отговориха петнайсетина гласа. — Само пан комисар Зачвилиховски ще го вдигне, но и той няма да направи кръст.
	Пан Скшетуски се обърна към литовеца и попита:
	— А, ваша милост?
	Шляхтичът вдигна меча като тръстика и замахна с него двайсетина пъти с най-голяма лекота, та въздухът чак фучеше в помещението, а по лицата повя вятър.
	— Бог да бъде с тебе, ваша милост! — възкликна Скшетуски. — Службата ти при княза господар е сигурна!
	— Бог вижда, че я желая, защото при нея мечът ми няма да ръждяса.
	— Но умът ти окончателно — рече пан Заглоба, — защото не умееш, ваша милост, и него да въртиш така.
	Зачвилиховски стана и двамата с поручика се готвеха да си тръгват, когато внезапно в помещението влезе побелял като гълъб човек, който при вида на Зачвилиховски каза:
	— Ваша милост хоронжи комисарю, идвам тук точно при тебе.
	Това беше Барабаш, черкаският полковник.
	— Тогава ела, ваша милост, с мене в жилището ми — рече Зачвилиховски. — Тук такава пара се вдига от главите, че нищо не се вижда.
	Излязоха заедно, а Скшетуски с тях. Щом престъпиха прага, Барабаш попита:
	— Няма ли вести за Хмелницки?
	— Има. Избягал в Сечта. Ето тоя офицер вчера го срещнал в степта.
	— Значи не е заминал по вода? Аз изпратих куриер в Кудак да го ловят, но щом е така, напразно.
	След тия думи Барабаш закри очите си с ръце и почна да повтаря:
	— Ох! Спаси ни, Христе Боже!
	— Какво се тревожиш, ваша милост?
	— А ти, ваша милост, знаеш ли какво измъкна той от мене по лукав начин? Знаеш ли какво значи да се разгласят в Сечта такива документи? Бог да ни пази! Ако кралят не започне война с неверниците, тогава искрата е върху барута…
	— Бунт ли предричаш, ваша милост?
	— Не предричам, но го виждам, а Хмелницки е по-способен и от Наливайко, и от Лобода*.
	[* Водачи на казашки въстания. — Б.пр.]
	— Но кой ще тръгне след него?
	— Кой ли? Цялото Запорожие, казаците от редовната войска, гражданите, простолюдието, жителите на хуторите и ето като тия!
	Тук пан Барабаш посочи към пазара и хората, които се въртяха по него. Целият пазар бе претъпкан с едри сиви волове, карани към Корсун за войската, а с воловете вървяха множество пастири, наричани чобани, които прекарваха целия си живот в степите и пустините — хора, съвсем диви, които не изповядваха никаква религия — religionis nullius, както казваше воеводата Кишел.
	Между тях се виждаха типове, които приличаха повече на разбойници, отколкото на пастири, жестоки, страшни, покрити с дрипи от най-различни облекла. Повечето от тях бяха навлечени с овчи кожуси или с необработени кожи с вълната навън, разгърдени отпред, та макар да беше зима, се виждаше голата им гръд, обгорена от степните ветрове. Всеки беше въоръжен, но с най-различно оръжие: едни имаха лъкове и колчани на гърба си, някои — кремъклийки пушки, наричани от казаците „пищяли“, други — казашки саби, трети — коси или, най-сетне, само тояги с привързана на края им конска челюст. Между тях се въртяха почти толкова диви, макар и по-добре въоръжени низовци*, които караха за продан в лагера сушена риба, дивеч и овча лой; после чумаци** със сол, степни и горски пчелари и восъкчии с мед, горски заселници със смола и катран; сетне, селяни с каруци и казаци от редовната войска, татари от Белгород и Бог знае какви още — скитници, бедняци от кол и въже. В целия град беше пълно с пияни, понеже щяха да нощуват тук. На пазарището палеха огньове, тук-таме гореше по някое каче със смола. Отвсякъде долитаха глъч и крясъци. Пронизителните звуци на татарските пищялки и тъпани се смесваха с рева на добитъка и с меките звуци на лирите, под чийто акомпанимент слепци пееха любимата по онова време песен:
	[* Запорожки казаци. — Б.пр.]
	[** Превозвачи на стоки. — Б.пр.]

	Соколе ясний,
	Брате мій рідний,
	Ти високо літаеш,
	Ти далеко видаеш.

	А покрай всичко това се носеха дивите възгласи: „Ху! Ха! Ху! Ха!“ на казаците, които играеха на пазарището казачок, намазани с катран и съвсем пияни. Всичко това, общо взето, беше диво и побесняло. Достатъчно беше за Зачвилиховски да хвърли един поглед, за да се убеди, че Барабаш има право, че един полъх можеше да разпали тия непокорни елементи, склонни към грабеж и привикнали на бой, с каквито беше пълна Украйна.
	А освен тия тълпи съществуваше още Сечта, съществуваше Запорожието, неотдавна покорено и след Маслови став* обуздано, но нетърпеливо хапещо юздата, помнещо по-раншните си привилегии, мразещо комисарите и представляващо организирана сила. А тая сила имаше зад себе си симпатиите на грамадните селски маси, по-малко търпеливи, отколкото в другите области на страната, защото съседстваха с Чертомелик, а там цареше анархия, разбойничество и своеволие. Затова пан хоронжият, макар сам той да беше украинец и ревностен привърженик на източното вероизповедание, се замисли тъжно.
	[* След договора, сключен в тая местност. — Б.пр.]
	Като възрастен човек той помнеше добре времената на Наливайко, Лобода, Кремпски, познаваше украинския разгул може би по-добре от когото и да било в Рус, а като познаваше едновременно и Хмелницки, знаеше, че той струва колкото двайсет лободовци и наливайковци. И той разбра цялата опасност от неговото бягство в Сечта, особено с кралските грамоти, за които пан Барабаш казваше, че били пълни с обещания към казаците и ги поощрявали към съпротива.
	— Ваша милост черкаски полковник — каза той на Барабаш, — ти, ваша милост, трябва да заминеш за Сеч, да уравновесиш влиянието на Хмелницки и да умиротворяваш, да умиротворяваш!
	— Ваша милост хоронжи — отвърна Барабаш, — ще ти кажа само това, ваша милост, че при вестта за бягството на Хмелницки с книжата половината от моите черкаски хора нощес също побягнаха към Сечта подир него. Моето време вече мина — за мене е гробът, а не командването!
	Наистина Барабаш беше добър воин, но стар и без влияние човек.
	В това време стигнаха до жилището на Зачвилиховски; старият хоронжи отново придоби донякъде доброто си настроение, присъщо на неговата гълъбова душа, и когато седнаха при големите канати* с медовина, каза по-бодро:
	[* Глинен съд, гърне с широко гърло и две уши за хващане (гр./лат.). — Б.пр.]
	— Всичко това е празна работа, ако praeparatur* война с неверниците, както се говори, а като че ли е така, защото, макар Жечпосполита да не иска война и вече много сеймове** да са тровили кръвта на краля, все пак той може да наложи своето. Целият този огън ще може да се обърне против турците, във всеки случай имаме време пред себе си. Аз сам ще отида при краковския кастелан, ще му докладвам и ще го моля да се придвижи с войската си колкото е възможно по-близо до нас. Не зная дали ще постигна нещо, защото той, макар да е храбър мъж и опитен воин, страшно е уверен в себе си и в своята войска. Ваша милост полковник черкаски, дръж здраво казаците, а ти, ваша милост поручик, щом стигнеш в Лубни, предупреди княза да следи внимателно какво става в Сечта. Там дори ако смятат да предприемат нещо — repeto: имаме време. Сега в Сечта няма много хора: пръснали са се за риба и дивеч и са по селата из цяла Украйна. Много вода ще изтече в Днепър, докато се съберат. А и името на княза е страшно и като узнаят, че очите му са обърнати към Чертомелик, може би ще си кротуват.
	[* Подготвя се (лат.). — Б.пр.]
	[** Представителни събрания на полската шляхта. — Б.пр.]
	— Аз съм готов само след два дни да тръгна от Чигирин — каза поручикът.
	— Това е добре. Два или три дни не значат нищо. Ваша милост пане черкаски, също изпрати куриери до пан коронния хоронжи и до княз Доминик, за да им съобщим как стоят работите. Но ваша милост вече спиш, както виждам.
	Наистина Барабаш беше скръстил ръце върху корема си и бе задрямал; след малко дори започна да хърка. Когато не ядеше и не пиеше, което обичаше най-много от всичко, старият полковник спеше.
	— Гледай, ваша милост — рече тихо Зачвилиховски на поручика, — с такъв старец варшавските политици искат да държат казаците в подчинение. Бог да ги пази! Те вярваха и на самия Хмелницки, с когото канцлерът водил някакви преговори и който изглежда здравата ще ги излъже.
	Поручикът въздъхна в знак, че съчувства на стария хоронжи. А Барабаш изхърка по-силно и после измърмори през сън:
	— Спаси ни, Христе Божи! Спаси ни, Христе Божи!
	— Кога мислиш да тръгнеш от Чигирин, ваша милост? — попита хоронжият.
	— Ще трябва да изчакам поне два дни заради Чаплински, който навярно ще поиска удовлетворение за конфузията, която го сполетя.
	— Няма да стори това. По-скоро би пратил слугите си срещу ваша милост, ако ти не носеше княжеска униформа — но дори за слугите на Конецполски е страшно да се заяждат с княза.
	— Ще му съобщя, че чакам и че след два или три дни ще замина. От засада също не се боя — имам при себе си сабя и шепа хора.
	Като каза това, поручикът се сбогува със стария хоронжи и излезе.
	Над града светеше толкова силно сияние от огньовете по пазарния площад, та човек би казал, че целият Чигирин гори, а с настъпването на нощта врявата и виковете се бяха засилили още повече.
	Евреите изобщо не се показваха извън домовете си. В един ъгъл тълпи чобани виеха тъжни степни песни. Диви запорожци танцуваха около огньовете и хвърляха нагоре шапки, гърмяха с „пищяли“ и пиеха водка с оканици. Тук-таме ставаше сбиване, което хората на старостата усмиряваха.
	Поручикът трябваше да си пробива път с дръжката на сабята си и като слушаше тия крясъци и врявата на казаците, понякога си мислеше, че това са вече гласове на бунта. Струваше му се също, че вижда заканителни погледи и чува тихи, отправени към него клетви. В ушите му още звучаха думите на Барабаш: „Спаси ни, Христе Божи! Спаси ни, Христе Божи!“ и сърцето му затуптяваше по-живо.
	А в това време чобаните в града пееха все по-високо, а запорожците гърмяха с кремъклийките и се къпеха във водка.
	Стрелбата и дивото: „У-ха! У-ха!“ долитаха до ушите на поручика дори тогава, когато вече си бе легнал в квартирата.


	Трета глава

	Няколко дни по-късно отрядът на нашия поручик пътуваше бързо към Лубни. Като се прехвърли през Днепър, той се движеше по широкия път през степта, който свързваше Чигирин с Лубни през Жуки, Седем могили и Хорол. Друг такъв път водеше от княжеската столица за Киев. В миналото, преди битката на хетман Жулкевски при Солоница, тия пътища изобщо не съществуваха. От Лубни до Киев се пътуваше през степта и горите; до Чигирин — по вода, а на връщане по суша през Хорол. Изобщо това крайднепърско княжество — старата половецка земя — беше пустиня, не много по-заселена от Дивите поля, често посещавана от татарите, открита за запорожките шайки. Край бреговете на Сула шумяха огромни гори, в които почти не беше стъпвал човешки крак — на места, при хлътналите брегове на Сула, Руда, Слепород, Коровай, Оржавец, Псьол и други по-малки и по-големи реки и притоци, се образуваха мочурища, които отчасти бяха покрити с храсти и гори, а отчасти бяха открити ливади. В тия гори и мочурища лесно намираха подслон всевъзможни диви животни; в най-тъмните дебри живееха безкрайно много брадати турове, мечки и диви свине, а наред с тях безброй вълчи глутници, рисове, белки, стада сърни и диви кози; в блатата и речните ръкави бобри строяха своите сгради и в Запорожието се приказваше, че между тия бобри имало и столетници, бели като сняг от старост.
	По високите сухи степи се носеха стада диви коне с рунтави глави и кървави очи. Реките гъмжаха от риба и водни птици. Странна беше тая земя — полузаспала, но със следи от някогашен човешки живот. Навсякъде беше пълно с пепелища от някакви стародавни градове; самите Лубни и Хорол бяха издигнати върху такива пепелища; навсякъде беше пълно с по-нови или по-стари могили, вече обрасли с гора. И тук, както в Дивите поля, нощем витаеха духове и вампири, а старите запорожци си разказваха край огнищата чудни неща, които понякога били ставали в ония горски глъбини, от които дохождал вой на неизвестно какви животни, получовешки, полуживотински викове, страшни отгласи като от битки или от лов. Под водата се обаждали камбани на потънали градове. Земята била малко гостоприемна и малко достъпна, на места много размекната, на места страдаща от безводие, изгорена, суха, а за живеене опасна, защото, щом някои заселници се настаняха там и горе-долу се понаредяха, биваха унищожавани от татарски нападения. Само запорожци я посещаваха често заради бобрите, за дивеч и риба, защото в мирно време по-голямата част низовци напускаха Сечта и тръгваха на лов по всички реки, долове, гори и гъсталаци, като тършуваха в места, за чието съществуване малцина знаеха.
	Все пак уседналият живот се опитваше да се закрепи на тия земи като растение, което опитва къде може да се хване в почвата с коренчетата си и колкото да го изскубват, то пак израства.
	Така в тая пустош се издигаха градове, селища, колонии, слободи, хутори. На места земята беше плодородна, а свободата примамваше. Но животът зацъфтя едва тогава, когато тия земи преминаха в ръцете на князете Вишньовецки. След женитбата си с могилянка княз Михал започна по-усърдно да устройва задднепърското си владение; привличаше хора, заселваше пустеещите места, даваше привилегии за трийсетгодишен срок, строеше манастири и въвеждаше своите княжески закони. Дори заселник, дошъл на тая земя от незапомнено време и смятащ, че седи на своя собственост, с готовност ставаше княжески арендатор, защото така минаваше под могъщото покровителство на княза, което го пазеше, бранеше го от татарите, а често пъти и от низовци, по-лоши и от татарите. Но истински живот зацъфтя едва под желязната ръка на младия княз Йереми. Неговите владения започваха веднага след Чигирин и свършваха чак при Конотоп и Ромни. Но това не бяха всичките земи на княза, защото, като се почне от Сандомежкото воеводство, негови земи имаше във Волинското, Руското и Киевското; ала задднепърските му владения поглъщаха най-вече вниманието на победителя при Путивъл.
	Татаринът дълго дебнеше край Орел, край Ворскля, душеше като вълк, преди да се осмели да подкара коня си на север; низовци не се опитваха да започват разправии. Местните неспокойни чети постъпиха на служба. Дивото и разбойническо население, което в миналото живееше с насилия и грабежи, хванато сега с желязна ръка, заемаше полянки по границата и легнало край нея като куче на синджир, се зъбеше на нападателя.
	Така всичко разцъфтя и се оживи. Прокараха се пътища по дирите на старите друмове; реките бяха хванати с диги, които правеше робът татарин или низовецът, уловен да разбойничества с оръжие в ръка. Там, където някога вятър свиреше диво нощем в тръстиките и виеха вълци и удавници, сега тракаха мелници. Повече от четиристотин воденични колела, без да се смятат разпръснатите нагъсто вятърни мелници, мелеха жито в самото Задднеприе. Четирийсет хиляди арендатори внасяха аренда в княжеските каси, горите се напълниха с кошери, край границата никнеха все нови и нови села, хутори, слободи. В степта наред с дивите хергелета пасяха цели стада питомен добитък и коне. Необозримата, безбрежна гледка — гори и степи — се обагри от дима на къщите, от позлатените камбанарии на православни и католически черкви — пустинята се превърна в доста населен край.
	Поручик Скшетуски пътуваше весело и без да бърза, като в своя земя, с осигурена навсякъде по пътя почивка. Беше едва в началото на януари четирийсет и осма година*, но особената, изключителна зима никак не се усещаше. Във въздуха лъхаше на пролет; земята се бе размекнала, напоена с вода от снеготопежа; по нивите се зеленееха жита, а слънцето грееше толкова силно, че при пътуването около пладне кожусите затопляха тялото както лете.
	[* 1648 г. — Б.пр.]
	Отрядът на поручика се беше увеличил значително, защото в Чигирин към него се присъедини посланичеството, което влашкият господар изпращаше в Лубни в лицето на Розван Урсу. Към посланичеството имаше ескорт от двайсетина конници и каруци с прислуга. Освен това с поручика пътуваше и нашият познат, пан Лонгинус Подбипента, герб Сваликачулка, с дългия си меч под мишница и с няколко души прислуга.
	Слънцето, чудното време и уханието на наближаващата пролет изпълваха сърцата с весело настроение, а поручикът беше още по-радостен, защото се връщаше от дълго пътуване под княжеския покрив, който беше и негов покрив, и се връщаше, след като се бе справил добре с възложената му мисия, та беше сигурен и в добрия прием.
	Но за неговата веселост имаше и други причини.
	Освен благоволението на княза, когото поручикът обичаше с цялата си душа, в Лубни го чакаха и две черни очи, сладки като мед.
	Тия очи принадлежаха на Ануша Борзобогата-Крашенска, придворна дама при княгиня Гризелда, най-хубавата девойка в двора, голяма лудетина, подир която тичаха всички в Лубни, но тя подир никого. Княгиня Гризелда държеше много на строгия морал, което обаче не пречеше на младите да се поглеждат с пламнали очи и да въздишат. Та и пан Скшетуски наравно с другите изпращаше въздишките си към черните очи, а когато биваше сам в квартирата си, вземаше лютнята в ръка и пееше:

	Ти си чудо на чудесата…
	Или пък:
	Като татарска орда
	Вземаш в ясър* corda**.

	[* Плен (тур.). — Б.пр.]
	[** Сърцата (лат.). — Б.пр.]
	Но понеже той беше весел човек и при това войник, който обичаше професията си, не вземаше много присърце това, че Ануша се усмихваше по същия начин на него и на пан Биховец от влашката хоронгва, на пан Вурцел от артилерията, на пан Володийовски от драгуните, та дори и на пан Барановски от хусарите, при все че последният беше вече с доста прошарена коса и фъфлеше, защото небцето му бе раздробено от куршум на кремъклийка пушка. Дори веднъж нашият поручик се би със сабя с пан Володийовски за Ануша. Но когато се застояваха твърде дълго в Лубни без какъвто и да било поход срещу татарите, тогава дори и при Ануша му ставаше досадно и щом дойдеше време да тръгнат — тръгваше с удоволствие, без жал, без въздишки.
	Но и с радост се връщаше. И сега, когато си идваше от Крим, след като се бе справил успешно със задачите си, той тананикаше весело и играеше с коня, яздейки успоредно с пан Лонгинус, който седеше на грамадна инфландска кобила, угнетен и тъжен, както винаги. Колите на посланичеството, влашките войници и ескортът бяха останали значително зад тях.
	— Негова милост посланикът лежи в колата като пън и непрекъснато спи — каза поручикът. — Чудеса ми разправяше за своето Влашко, докато се умори. Аз също го слушах с интерес. Има си хас! Богат край, великолепен климат, вино, южни плодове и добитък в изобилие. Тогава си помислих, че нашият княз е роден от могилянка и има също така право на влашкия трон, както някои други, чиито права княз Михал оспорваше. Влашко не е нещо ново за нашите планове. Те са трепали там и турците, и татарите, и власите, и трансилванците.
	— Но населението там е по-меко от нашето, както ми разправяше пан Заглоба в Чигирин — каза пан Лонгинус, — а дори да не му вярвах, в молитвениците също се намира потвърждение на тая истина.
	— Как така в молитвениците?
	— Аз имам такъв молитвеник и мога да го покажа на ваша милост, защото винаги го нося у себе си.
	При тия думи пан Лонгинус откопча ремъка на седлото, извади една малка книга, грижливо подвързана с телешка кожа, целуна я набожно, после прелисти двайсетина страници и рече:
	— Чети, ваша милост. Пан Скшетуски започна:
	— „Под твоята защита прибягваме, Света Богородице…“ Но къде тук пише за Влашко? Какво говориш, ваша милост! Това е антифон*.
	[* Вид черковно песнопение. — Б.пр.]
	— Чети по-нататък, ваша милост.
	— „… За да станем достойни за обещанията на Господа Исуса. Амин.“
	— А сега следва въпрос…
	Скшетуски продължи да чете:
	— „Въпрос: Защо влашката кавалерия се нарича лека? Отговор: Защото леко бяга. Амин.“ Хм! Вярно! Все пак в тоя молитвеник са размесени доста странни неща.
	— Защото това е войнишки молитвеник, където покрай молитвите са прибавени различни instructiones militares*, от които можеш, ваша милост, да научиш за всички народи кой от тях е благороден, кой е долен; а колкото се отнася до власите, вижда се, че това са страхливи слуги и при това големи изменници.
	[* Военни инструкции (лат.). — Б.пр.]
	— Че са изменници, е вярно, то се вижда и от приключенията на княз Михал. Вярно е, че влахът по рождение не е добър войник — и аз съм чувал това. Та нали князът има влашка хоронгва, наистина много добра, и на която пан Биховец е поручик, но stricte* в тая влашка хоронгва не зная дали ще се намерят и двайсет власи.
	[* Точно (казано) (лат.). — Б.пр.]
	— А как мислиш, ваша милост поручик, много ли хора има князът под оръжие?
	— Ще да има около осем хиляди, като не се смятат казаците, които стоят по паланките. Но Зачвилиховски ми казваше, че сега свикват нови набори.
	— Тогава може би Бог ще даде някаква акция под командването на княза?
	— Казват, че се готви голяма война срещу турчина и че сам кралят с цялата сила на Жечпосполита ще тръгне против него. Зная също, че даровете за татарите са спрени, а те от страх не смеят да мръднат войските си срещу нас. Това чух и в Крим, където може би затова ме приемаха така honeste*, защото се е разнесла вест, че когато кралят тръгне с хетманите, князът ще удари Крим и ще унищожи напълно татарите. Едно е сигурно — че такава задача няма да поверят на другиго.
	[* Почетно (лат.). — Б.пр.]
	Пан Лонгинус вдигна ръце и очи нагоре.
	— Дай Боже милостиви, дай такава свещена война за слава на християнството и на нашия народ, а на мене грешния позволи в тая война да изпълня своя обет, та да бъда зарадван in luctu* или да намеря славна смърт!
	[* В скръбта (лат.). — Б.пр.]
	— Ти, ваша милост, обет ли си дал за тая война?
	— На такъв благороден кавалер мога да разкрия всички тайни на душата си, макар че трябва много да говоря, но щом ваша милост с готовност навеждаш ухо, тогава incipiam*. Ти знаеш, ваша милост, че моят герб се нарича Сваликачулка, което идва от това, че когато още при Грюнвалд моят прадядо Стовейко Подбипента видял трима рицари с монашески качулки да яздят в редиците, нападнал ги и с един удар отсякъл главите на тримата, за което славно дело старите летописи пишат с голяма похвала за моя прадядо…
	[* Започвам (лат.). — Б.пр.]
	— Ръката на тоя ти прадядо не е била по-лека от твоята, ваша милост, и правилно са го нарекли Сваликачулка.
	— И кралят му дал за герб три кози глави върху сребърно поле в памет на ония рицари, защото такива глави били нарисувани на техните щитове. Тоя герб заедно с ето този меч моят прадядо Стовейко Подбипента е завещал на потомците си, за да се стремят да поддържат блясъка на рода и меча.
	— Няма какво, от добър род произхождаш, ваша милост!
	Тук пан Лонгинус започна да въздиша горестно, а когато най-сетне му поолекна, продължи:
	— Като последен от рода аз обещах пред Света Богородица да живея в целомъдрие и да не стъпя под венчило, докато по славния пример на моя прадядо Стовейко Подбипента не отсека с тоя меч три глави с един замах. О, Боже милостиви, ти виждаш, че аз направих всичко, което зависеше от мене! Запазих до днес целомъдрието си, накарах чувствителното си сърце да мълчи, търсих войната и воювах, но нямах щастие…
	Поручикът се усмихна под мустак.
	— И не отсече ли три глави, ваша милост?
	— О, не ми се случи! Нямам късмет! По две наведнъж ми се е случвало много пъти, но три — никога. Не ми се удаде да попадна на трима, а мъчно човек може да моли враговете да се наредят един до друг, за да им отсече главите. Сам Бог вижда моята скръб, сили в костите си имам, богатство имам… но adolescentia* си отива, четирийсет и пет наближавам, сърцето тегли към любов, родът ми загива, а три глави няма и няма!… Какъв Сваликачулка съм аз. Посмешище за хората, както с право казва пан Заглоба, но аз всичко понасям търпеливо и го принасям в жертва на Господа Исуса.
	[* Младостта (лат.). — Б.пр.]
	Литовецът отново почна да въздиша така, че чак неговата инфландска кобила, изглежда от съчувствие към господаря си, започна да стене и пръхти жално.
	— Само това мога да ти кажа, ваша милост — каза поручикът, — че ако не ти се падне такъв случай, като служиш при княз Йереми, навярно никога няма да ти се падне.
	— Дай Боже! — отвърна пан Лонгинус. — Затова и отивам да моля за благоволението на княза.
	По-нататъшният разговор бе прекъснат от необикновен плясък на криле. Както се каза, през тая зима птиците отлетяха през морето, реките не замръзнаха, поради което навсякъде над блатата бе пълно, особено с водни птици. Точно в момента, когато поручикът и пан Лонгинус се бяха приближили до брега на Кагамлик, над главите им внезапно зашумя цяло ято жерави, които летяха толкова ниско, че човек почти можеше да ги замери с тояга. Ятото летеше със страшни крясъци и вместо да се шмугне в тръстиките, неочаквано се вдигна нагоре.
	— Летят, като че ли някой ги гони — каза пан Скшетуски.
	— О, ето, виждаш ли, ваша милост — рече пан Лонгинус и посочи една бяла птица, която пореше въздуха с кос полет и се мъчеше да долети до ятото.
	— Сокол, сокол им пречи да слязат в тръстиките! — извика поручикът. — Посланикът има соколи, трябва да е пуснал някой.
	В тоя момент Розван Урсу долетя на чер анадолски кон, последван от няколко влашки конника.
	— Пане поручик, каня ви на забавление — рече той.
	— Тоя сокол на ваше превъзходителство ли е?
	— Да, и е знаменит, ще видиш, ваша милост…
	Понесоха се тримата напред, а след тях влах соколар с брънка. Той бе вперил очи в птиците и викаше с все сили, като подканваше сокола към борба.
	В това време храбрата птица беше вече принудила ятото да се вдигне нагоре, после сама се стрелна като светкавица още по-високо и увисна над жеравите. А те се скупчиха в грамаден водовъртеж, който шумеше като буря с крилете си. Страхотни крясъци изпълваха въздуха. Птиците протегнаха шии, насочиха нагоре човките си като копия и чакаха нападението.
	През цялото това време соколът се виеше над тях. Той ту се снишаваше, ту се издигаше, сякаш се колебаеше дали да връхлети надолу, където сто остри човки чакаха гърдите му. Осветени от слънцето, белите му пера блестяха като самото слънце върху чистия лазур на небето.
	Внезапно, вместо да се нахвърли върху ятото, соколът се понесе като стрела в далечината и скоро изчезна зад китките дървета и тръстиките.
	Скшетуски пръв се спусна в кариер подир него. Посланикът, соколарят и пан Лонгинус го последваха.
	Изведнъж на завоя на пътя поручикът спря коня си, защото нова и странна гледка порази очите му. Насред пътя лежеше прекатурена встрани каляска със счупена ос. Двама казаци държаха разпрегнатите коне. Кочияш изобщо нямаше, очевидно бе отишъл да търси помощ. При каляската стояха две жени, едната облечена с лисича шуба и също такава шапка с кръгло дъно, със сурово, мъжко лице; другата беше млада девойка, висока на ръст, с аристократични и много правилни черти. Соколът седеше спокойно на рамото на младата девойка, беше разперил пера и ги чистеше с човка.
	Поручикът спря коня така рязко, че копитата му потънаха в пясъка на пътя, а ръката си вдигна до шапката смутен и без да знае какво трябва да каже: дали да поздрави, или да поиска сокола. Смутен беше и затова, че изпод качулката от белки го погледнаха такива очи, каквито не бе виждал никога през живота си: черни, кадифени, влажни, с игрив блясък, при които очите на Ануша Борзобогата бледнееха като свещички край факли. Тъмните копринени вежди над тия очи се очертаваха като две деликатни дъги, заруменените бузи цъфтяха като най-прекрасно цвете, през леко отворените устни се виждаха зъбки като бисери, изпод качулката се спускаха буйни черни плитки. „Дали това не е самата Юнона или някоя друга богиня?“ — помисли поручикът при вида на тая стройна фигура, изпъкнала гръд и тоя бял сокол на рамото. Така нашият поручик стоеше без шапка и гледаше като омагьосан, само очите му светеха и нещо го стискаше за сърцето. Тъкмо щеше да каже: „Ако си смъртно същество, а не богиня…“ — но в тоя момент пристигнаха посланикът и пан Лонгинус, а с тях соколарят с брънката. Като ги видя, богинята подложи ръка на сокола и той веднага слезе от рамото, застана върху ръката й и запристъпя от крак на крак. Поручикът поиска да изпревари соколаря и сам да свали птицата, но в тоя миг се случи странен omen*. Соколът, останал с единия си крак върху ръката на девойката, хвана с другия ръката на поручика и вместо да се прехвърли на нея, започна радостно да пищи и така силно да притегля тия ръце една към друга, че те се допряха. Поручика го полазиха мравки, а соколът едва тогава даде да му окачат брънката, когато соколарят сложи върху главата му качулка. А възрастната дама изведнъж почна да се оплаква:
	[* Поличба, предзнаменование (лат.). — Б.пр.]
	— Рицари — заговори тя, — които и да сте, не отказвайте помощ на жени, които са закъсали по пътя и не знаят какво да правят. До дома ни останаха не повече от три мили*, но осите на каляската ни се строшиха и навярно ще трябва да нощуваме в полето. Изпратих кочияша при синовете си, за да ни пратят поне кола, но докато той стигне и се върне, ще се стъмни, а в това пусто място е страшно да остане човек, наблизо има гробищни могили.
	[* Една полска миля е равна на 7,42 километра. — Б.пр.]
	Старата шляхтичка говореше бързо и с толкова дебел глас, че поручикът дори се учуди, но все пак отговори учтиво:
	— Как можете да допуснете, ваша милост, че ще оставим вас и прекрасната ви дъщеря без помощ. Ние отиваме в Лубни, защото сме войници на служба при княз Йереми, и като че ли пътят ни е в една посока с вашия, но дори да не е така, с готовност ще се отклоним, стига нашата компания да не ви е неприятна. Що се отнася до кола, аз нямам такава, понеже с другарите си пътуваме на коне, по войнишки, но пан посланикът има цяла дузина и като любезен кавалер с готовност ще ви услужи.
	Посланикът свали самурения си калпак, защото знаеше полски език и разбра за какво става дума, веднага като учтив болярин им направи хубав комплимент, а после заповяда на соколаря да изтича до колите, които бяха останали доста назад. През това време поручикът гледаше към девойката, която не можа да понесе алчния му поглед, та наведе очи към земята, а дамата с казашкото лице продължи да говори:
	— Бог да ви възнагради, ваша милост панове, за помощта. А понеже до Лубни има още много път, не пренебрегвайте моя и на синовете ми покрив, под който ще се радваме да ви посрещнем. Ние сме от Розлоги-Сиромахи, аз съм вдовица на княз Курцевич-Булига и това не е моя дъщеря, а дъщеря на по-големия Курцевич, моя девер, който остави сирачето си под наши грижи. Синовете ми сега са в къщи, а аз се връщам от Черкаси, където ходих да се поклоня пред олтара на Светата и Пречиста Дева. Но ето че на връщане ни се случи тая неприятност и ако не беше вашата любезност, навярно щяхме да нощуваме на пътя.
	Княгинята би говорила още, но в далечината се зададоха колите, които идеха в тръс, ескортирани от посланика и войниците на пан Скшетуски.
	— Значи ваша милост си вдовицата на княз Васил Курцевич? — попита поручикът.
	— Не! — отрече енергично и сякаш сърдито княгинята. — Аз съм вдовица на Константин, а това е дъщерята на Васил, Елена — рече тя и посочи девойката.
	— В Лубни се говори много за княз Васил. Той е бил голям воин и доверено лице на покойния княз Михал.
	— В Лубни не съм била — каза княгиня Курцевич с известна надменност — и не зная какъв воин е бил, а за по-сетнешните му постъпки няма какво да говорим, защото те и без това са известни на всички.
	Като слушаше това, княгиня Елена отпусна глава върху гърдите си също като покосено цвете, а поручикът отвърна енергично:
	— Не говори така, ваша милост. Княз Васил само поради страхотен error* на човешкото правосъдие беше осъден на смърт и на лишаване от имота си, та трябваше да се спасява с бягство, но по-късно неговата невинност се установи и честта му беше възстановена, а славата му трябва да бъде толкова по-голяма, колкото беше несправедливостта към него.
	[* Грешка (лат.). — Б.пр.]
	Княгинята прониза поручика с поглед, а върху неприятното й сурово лице се отрази гняв. Но при все че беше млад човек, пан Скшетуски имаше у себе си толкова рицарска сериозност и такъв ясен поглед, че тя не посмя да му възрази, вместо това се обърна към Елена:
	— Не е прилично ти да слушаш това. Иди и се погрижи да прехвърлят багажа ни от каляската в колите, на които ще се качим с позволението на техни милости.
	— Ще позволиш ли, ваша милост, да ти помогна — попита пан Скшетуски девойката.
	Двамата тръгнаха към каляската, но щом застанаха един срещу друг от двете страни на вратичката й, копринените ресници на младата княгиня се повдигнаха и погледът й като светъл, топъл слънчев лъч се спря върху лицето на поручика.
	— Как да ти благодаря, ваша милост… — каза тя с глас, който се стори на поручика като сладка музика, като звуци на лютни и флейти, — как да ти благодаря, че защити името на баща ми и възрази срещу тая несправедливост на най-близките роднини към него.
	— Ваша милост княгиньо! — отговори поручикът, а чувстваше, че сърцето му се топи като сняг напролет. — Кълна се в Бога, че за тая благодарност съм готов да скоча в огъня или да пролея кръвта си, но макар готовността ми да е толкова голяма, заслугата ми е малка и за такова дребно нещо не заслужава да приемам благодарствен дар от твоята уста.
	— Щом ваша милост пренебрегваш тая ми благодарност, аз, бедната сирота, нямам как другояче да ти се отблагодаря.
	— Не я пренебрегвам — каза поручикът с все по-голямо оживление, — но искам с дълга и вярна служба да заслужа това голямо отличие и само за едно нещо моля — да благоволиш, ваша милост, да ме приемеш на такава служба.
	Като слушаше тези думи, княгинята пламна, смути се, после внезапно пребледня, закри лицето си с ръце и отговори с тъжен глас:
	— Такава служба навярно би могла да докара беда на ваша милост.
	А поручикът се наведе през вратичката на каляската и заговори тихо и нежно:
	— Ще донесе каквото Бог даде и дори то да бъде болка, пак съм готов да падна на колене пред ваша милост и да моля за тая служба.
	— Това е невъзможно, рицарю, едва си ме видял и имаш толкова голямо желание да ми служиш.
	— Едва те видях и вече съвсем забравих за себе си, виждам, че свободният досега войник ще трябва навярно да се превърне в роб, но изглежда такава е волята Божия. Любовта е като стрела, която пронизва неочаквано сърцето, и ето чувствувам острието й, при все че вчера сам не бих повярвал, ако някой ми кажеше това.
	— Ако ваша милост не би повярвал вчера, как аз мога да повярвам днес?
	— Времето най-добре ще те убеди, ваша милост, а искреността ми можеш да съзреш още сега не само в думите, но и по лицето ми.
	И отново се повдигнаха копринените завеси на очите на княгинята, а погледът й срещна мъжествения и благороден лик на младия воин и взора му, толкова изпълнен с възхищение, че тъмна руменина заля лицето й. Но тя вече не свеждаше поглед към земята и момъкът пиеше сладостта на чудните й очи. Така те се гледаха взаимно като две същества, които, макар и срещнали се на пътя в степта, чувстват, че веднага са се избрали, а душите им като два гълъба политат една към друга.
	Но резкият глас на княгиня Курцевич, която извика на девойката, прекъсна тоя миг на възхита. Колите бяха дошли. Каларашите* започнаха да пренасят багажа от каляската и след малко всичко беше готово.
	[* Някогашни румънски кавалеристи. — Б.пр.]
	Розван Урсу, вежлив болярин, отстъпи на двете дами собствената си каляска, поручикът възседна коня си. Тръгнаха на път.
	Денят беше към края си. Разлетите води на Кагамлик светеха като злато от залеза на слънцето и пурпурното сияние. Високо на небето се бяха събрали ята от облачета, които се зачервяваха постепенно и бавно се носеха към края на кръгозора, сякаш уморени от полета си по небето, отиваха да спят някъде в незнайна люлка. Пан Скшетуски яздеше от страната на младата княгиня, но не я забавляваше с разговор, защото пред чужди хора не можеше да говори с нея така, както преди малко, а банални думи не излизаха от устата му. Само в сърцето си чувстваше блаженство, а главата му шумеше като вино.
	Цялата група се движеше бързо напред и само пръхтенето на конете и иззвъняването на стреме о стреме нарушаваха тишината. После каларашите от задните коли подхванаха тъжна влашка песен, но скоро спряха и вместо това се разнесе носовият глас на пан Лонгинус, който запя набожно „Аз направих на небето да изгрява непрестанна светлина и като мъгла покрих цялата земя“. В това време се стъмни. Звездите замигаха по небето, а от влажните лъки като безкрайно море се надигаха бели мъгли.
	Навлязоха в гора, но едва изминаха неколкостотин метра и се чу конски тропот — пред кервана се появиха петима конници. Това бяха младите князе, които, уведомени от кочияша за случилото се с майка им, бяха побързали да я посрещнат, като караха със себе си кола, впрегната с четири коня.
	— Вие ли сте, деца? — извика старата княгиня. Конниците се приближиха до колите.
	— Ние, мамо!
	— Здравейте! Благодарение на тия панове не се нуждая вече от помощ. Това са синовете ми, които препоръчвам на благосклонните панове: Симеон, Юрий, Андрей и Николай, но кой е петият? — каза тя, като се взираше внимателно: — Хей, ако старите ми очи виждат в тъмното, това е Богун, нали?
	Девойката се дръпна бързо навътре в каляската.
	— Моите почитания, княгиньо, и на вас, княгиньо Елена! — каза петият конник.
	— Богун! — обади се старата. — От полка ли идваш, соколе? И с лютня? Здравей, здравей! Хей, деца! Поканих тяхна милост да пренощуват в Розлоги, а сега вие им се поклонете. Гост вкъщи — Бог вкъщи! Направете чест на дома ни, ваша милост панове.
	Синовете на княгинята свалиха шапки.
	— Покорно ви каним, ваша милост панове, в нашия скромен дом.
	— Техни милости вече ми обещаха — и негово превъзходителство посланикът, и негова милост поручикът. Знатни кавалери ще приемаме, само че като са привикнали в дворците на изтънчени гозби, не зная дали ще им бъде вкусна нашата бедна трапеза.
	— С войнишки хляб сме отрасли ние, а не с дворцов — каза пан Скшетуски.
	А пан Розван Урсу добави:
	— Опитвал съм аз вече гостолюбивия хляб в шляхтишките домове и знам, че и дворцовият не може да се сравни с него.
	Колите тръгнаха, а старата княгиня продължи да говори:
	— Отдавна свършиха добрите времена за нас. Във Волин и в Литва още има Курцевичи, които държат войска и живеят съвсем по господарски, но те не искат и да знаят за по-бедните си роднини — дано ги Бог накаже за това. У нас е почти казашка бедност, за която, ваша милост панове, трябва да ни извините и да приемете с открито сърце това, което ви предлагаме от душа. Аз и петимата ми синове имаме едно село и петнайсетина слободи, а при нас е и нейна милост, за която трябва да се грижим.
	Поручикът се учуди на тия думи, защото в Лубни бе слушал, че Розлоги е голямо шляхтишко имение и че принадлежи на княз Васил, бащата на Елена. Но не сметна за удобно да пита как тоя имот е преминал в ръцете на Константин и вдовицата му.
	— Значи, ваша милост, имаш петима синове? — попита пан Розван Урсу.
	— Имах петима като лъвове — каза княгинята, — но на най-големия, Васил, поганците в Белгород му изгориха очите с факли и от това се побърка. Когато младите тръгнат на поход, аз оставам вкъщи само с него и с нейна милост, от която имам повече неприятности, отколкото радост.
	Презрителният тон, с който старата княгиня говореше за своята сродница, беше толкова очевиден, че не убягна от вниманието на поручика. Гърдите му закипяха от гняв и той за малко да се разпсува, но думите замряха на устата му, когато погледна младата княгиня и при светлината на месеца видя очите й, плувнали в сълзи.
	— Какво ти е, ваша милост? Защо плачеш? — попита той тихо. Княгинята мълчеше.
	— Аз не мога да понеса сълзите на ваша милост — продължи пан Скшетуски и се наведе към нея, а като видя, че старата княгиня разговаря с Розван Урсу и не гледа към тях, продължи да настоява:
	— За Бога, кажи поне една думичка, защото Бог вижда, че и кръвта, и живота си бих дал, за да те утеша.
	Внезапно усети, че един от конниците така силно напира към него, та хълбоците на конете им почват да се търкат един о друг.
	Разговорът с княгинята бе прекъснат и пан Скшетуски, удивен, но и разсърден, се обърна към смелчака.
	При светлината на месеца видя две очи, които го гледаха дръзко, предизвикателно и същевременно с подигравка.
	Тия страшни очи светеха като очите на вълк в тъмна гора.
	„Какво е това, дявол да го вземе? — помисли поручикът. — Зъл дух или какво?“ И като надникна на свой ред отблизо в тия пламнали зеници, попита:
	— Защо, ваша милост, така напираш с коня и ме гледаш с такива очи?
	Конникът не отговори нищо, а продължи да гледа все така упорито и дръзко.
	— Ако ти е тъмно, мога да секна огън, а ако ти е тесен пътят, хайде в степта! — каза поручикът вече с възбуден глас.
	— А ти, поляче, се махай от каляската, щом виждаш къде е степта — отвърна конникът.
	Поручикът, който не си поплюваше, вместо да отговори, така силно ритна с крак коня на нападателя в корема, че жребецът изцвили и с един скок се намери на самия край на пътя.
	Конникът го спря на място и за миг изглеждаше, че иска да се хвърли върху поручика, но изведнъж прозвуча резкият, заповеднически глас на старата княгиня:
	— Богун, шчо с тобою?
	Тия думи веднага оказаха своето действие. Конникът обърна коня кръгом и мина от другата страна на каляската, при княгинята, която продължи:
	— Шчо с тобою? Ти не си нито в Переяслав, нито в Крим, а в Розлоги, помни това. А сега мини отпред и води колите, че наближаваме дол, а в дола е тъмно. Върви, бедният ми!
	Скшетуски беше еднакво учуден и разгневен. Тоя Богун очевидно търсеше повод да се сбие с него и щеше да намери, но защо го търсеше? Откъде тоя неочакван гняв?
	В главата на поручика се мярна мисълта, че поводът е княгинята, и тая мисъл се затвърди у него, когато погледна девойката в лицето и въпреки нощния мрак видя, че то е бяло като платно и по него е изписан ужас.
	А Богун веднага тръгна напред съгласно заповедта на княгинята, която, загледана подире му, рече полу на себе си, полу на поручика:
	— Той е луда глава и казашки бяс.
	— Изглежда, че не е съвсем с ума си — отговори пан Скшетуски презрително. — При синовете на ваша милост ли служи тоя казак?
	Старата княгиня се дръпна назад в каляската.
	— Какво говориш, ваша милост! Това е Богун, подполковник, преславен юнак, приятел на синовете ми, а за мене е като шести осиновен син. Невъзможно е, ваша милост, да не си чувал името му, защото всички го знаят.
	И наистина това име беше добре известно на пан Скшетуски. Между имената на разните казашки полковници и атамани то бе излязло начело и беше на устата на всички от двете страни на Днепър. По панаири и кръчми слепи старци пееха песни за Богун, по седенките разказваха чудеса за младия главатар. Кой беше той, откъде се бе взел, никой не знаеше. Едно беше сигурно, че степта, Днепър, речните прагове и Чертомелик със своя лабиринт от теснини, заливи, глъбини, острови, скали, долове и тръстика бяха неговата люлка. От малък още се беше сживял и сраснал с тоя див свят.
	В мирно време ходеше с другите „на риба и дивеч“, блъскаше се по завоите на Днепър, бродеше по мочурищата и тръстиките заедно с група полуголи другари или по цели месеци прекарваше в горските дебри. Училище му бяха набезите в Дивите поля за татарски черди и хергелета, засадите, битките, походите срещу крайбрежните татарски села, срещу Белгород, във Влашко или с лодки по Черно море. Той не познаваше други дни освен прекараните на кон, други нощи освен край огнището в степта. Рано стана любимец на целия Низ, рано сам започна да води другите и скоро всички надмина по смелост. Готов беше само със сто конници да тръгне дори срещу Бахчисарай и сам да запали пожар пред очите на хана. Той опожаряваше татарски села и градчета, избиваше до крак жителите им, хванатите мурзи разчекваше с коне, връхлиташе като буря, минаваше като смърт. В морето се хвърляше като бесен върху турските галери. Нахълтваше чак до центъра на Буджак*, влизаше, както се казва, в устата на лъва. Някои негови набези бяха просто безумни. По-малко смелите, по-малко дръзките свършваха на кол в Стамбул или гниеха при веслата на турските галери — той винаги се измъкваше здрав и читав и с богата плячка. Говореше се, че бил събрал огромни съкровища, които държи скрити из гъсталаците край Днепър, но и много пъти го били виждали да гази с кални крака по сърмени тъкани и ламета, да постила килими под копитата на конете или, облечен със сърмени дрехи, да се къпе в катран и по тоя начин умишлено да показва казашкото си презрение към тия великолепни тъкани и дрехи. Той никъде не се застояваше задълго. Действията му ръководеше неговата фантазия. Понякога, като пристигнеше в Чигирин, Черкаси или Переяслав, се запиваше до смърт с други запорожци, друг път живееше като монах, не приказваше с хората, бягаше в степта. После пък се заобикаляше със слепи старци и по цели дни слушаше техните свирни и песни и ги даряваше със злато. Сред шляхтата умееше да бъде дворцов кавалер, сред казаците — най-див казак, сред рицарите — рицар, сред грабителите — грабител. Някои го смятаха за луд, защото той наистина имаше необуздана и разгулна душа. Сам не знаеше защо живее на света и какво иска, към какво се стреми, кому служи. Служеше на степите, на вихрите, войната, любовта и собствената си фантазия. Тая именно фантазия го отличаваше от другите грубиянски главатари и от цялата разбойническа сган, която мислеше само за грабеж и й беше все едно дали граби татари или свои. Богун вземаше плячка, но предпочиташе войната пред плячката, обичаше опасността заради собствения й чар; за песните плащаше със злато, стремеше се към слава и нищо друго не го интересуваше.
	[* Южна Бесарабия, населена по онова време с татари. — Б.пр.]
	От всички главатари той най-добре олицетворяваше казака рицар, затова песента го бе избрала за свой любимец, а името му се бе прославило по цяла Украйна.
	Напоследък той бе станал переяславски подполковник, но изпълняваше длъжността на полковник, защото старият Лобода вече слабо държеше жезъла с все по-схванатата си ръка.
	Затова пан Скшетуски добре знаеше кой е Богун и ако попита старата княгиня дали това е казак на служба при синовете й, направи го нарочно, за да изрази презрението си, защото бе предусетил в негово лице враг, а въпреки цялата слава на тоя главатар кръвта на поручика кипна от това, че казакът си бе позволил да се държи така дръзко с него.
	Той предусещаше също, че щом свадата е почнала, няма да свърши току-така. Но пан Скшетуски беше остър като оса човек, прекалено самоуверен и също така не отстъпваше пред нищо, а за опасности направо жадуваше. Той беше готов дори веднага да се спусне с коня си подир Богун, но яздеше край девойката. А и колите вече бяха минали дола и в далечината се показаха светлините на Розлоги.


	Четвърта глава

	Курцевич-Булихови бяха стар княжески род, който имаше за герб пиле, произхождаше от Кориат*, а като че ли всъщност произлизал от Рюриковци. Единият от двата главни клона на рода живееше в Литва, другият във Волин, а в Задднеприето се бе преселил само княз Васил, един от многобройните потомци на волинския клон. Като по-беден князът не искаше да остане при заможните си роднини, та постъпи на служба при княз Михал Вишньовецки, баща на преславния Ярема.
	[* Велик литовски княз. — Б.пр.]
	На тая служба той се покри със слава и оказа значителни военни услуги на княза, поради което той му даде в наследство Красне Розлоги, което имение после беше наречено Вълчи Розлоги поради многото вълци наоколо, и княз Васил се засели там за постоянно. През 1629 година той стана уният и се ожени за Рагожанка, девойка от знатен шляхтишки дом, който произхождаше от Влашко. От тоя брак година по-късно се роди дъщеря му Елена; майката почина при раждането, а княз Васил, който не мислеше вече за втора женитба, се отдаде изцяло на стопанството и на отглеждането на единствената си дъщеря. Като спечели доста бързо среден по размери имот, той веднага помисли за по-големия си брат Константин, който беше останал беден във Волин, и отблъснат от богатия си род, бе принуден да стане арендатор. Него заедно с жена му и петте му сина княз Васил докара в Розлоги и делеше с тях всеки залък. По тоя начин двамата Курцевичи живяха спокойно чак до края на 1634 година, когато Васил тръгна срещу Смоленск заедно с крал Владислав. Там го сполетя беда, която стана причина за неговата гибел. В кралския стан хванаха писмо, писано до Шехин*, подписано с името на княза и подпечатано с герба пиле. Това явно доказателство за измяна от страна на рицаря, тогава с неопетнено име, смая и порази всички. Напразно Васил се кълнеше в Бога, че нито ръката, нито подписът върху писмото са негови — гербът пиле върху печата премахваше всякакви съмнения, а в твърдението, че е загубил пръстена си, с което се оправдаваше князът, никой не искаше да вярва. Най-сетне нещастният княз, осъден crimine perduellionis** на опозоряване и смърт, трябваше да се спасява с бягство. Той пристигна нощем в Розлоги и закле брат си Константин в името на всичко свято да се грижи като баща за неговата дъщеря, след което замина завинаги. Говореше се, че от Бар писал още веднъж на княз Йереми с молба да не отнема късчето хляб на Елена и да я остави спокойна в Розлоги под грижите на Константин; после сякаш потъна в земята. Ту се чуваше, че веднага бил умрял, ту че преминал към войските на германския император и загинал на война в Немско — но кой би могъл да знае сигурно? Трябва да е загинал, щом не питаше повече за дъщеря си. Скоро престанаха да говорят за него и си го припомниха едва когато излезе наяве неговата невинност. Някой си Курцевич, гражданин от Витебск, преди смъртта си признал, че при Смоленск той бил писал писмо до Шехин, което подпечатал с намерения в стана пръстен. След това признание скръб и смут овладя сърцата на всички. Присъдата беше отменена, честта на княз Васил възстановена, но за самия него наградата за мъките му бе дошла много късно. Колкото до Розлоги, Йереми не мислеше да го вземе, защото Вишньовецки познаваха по-добре Васил и никога не бяха напълно убедени в неговата вина. Той дори би могъл да не бяга и под тяхната могъща закрила да се смее на присъдата, но ако не стори това, то е, защото не можеше да понесе опозоряването си.
	[* Вожд на московците. — Б.пр.]
	[** По обвинение в държавна измяна. — Б.пр.]
	Така Елена живееше спокойно в Розлоги под нежната грижа на чичо си и едва след неговата смърт за нея настана тежко време. Жената на Константин, от семейство със съмнителен произход, беше сурова, сприхава и енергична жена, която само мъжът й умееше да държи изкъсо. След неговата смърт тя взе в железните си ръце управлението в Розлоги. Прислугата трепереше пред нея, крепостните се страхуваха от нея като от огън, съседите й скоро я разбраха каква е. През третата година на своето управление тя на два пъти нападна с оръжие семейство Шивински в Броварки и сама преоблечена като мъж, на кон предвождаше хората си и наемни казаци.
	Веднъж, когато полковете на княз Йереми разгромиха една татарска банда, която върлуваше около Седем могили, княгинята начело на своите хора изтреби до крак останалите живи татари, които бяха стигнали чак в околностите на Розлоги. В Розлоги тя се настани като господарка и започна да смята това имение за своя и на синовете си собственост. Синовете си тя обичаше, както вълчица своите малки, но понеже сама беше от прост произход, не мислеше за тяхното възпитание. Един монах, източноправославен, доведен от Киев, ги научи да четат и пишат — и с това свърши тяхното образование. А пък Лубни не беше далеч и там се намираше княжеският двор, в който младите князе биха могли да добият добри обноски, да се обучат на канцеларски ред, на обществена работа или да постъпят във войската и да завършат рицарското училище. Но княгинята имаше свои съображения, поради които не ги изпращаше в Лубни.
	Ами ако княз Йереми си спомни чии са Розлоги и надникне да види какви грижи се полагат за Елена или сам в името на паметта на Васил поиска да поеме грижата за нея? Тогава навярно княгинята и синовете й ще трябва да напуснат Розлоги — затова тя предпочиташе в Лубни да забравят, че на тоя свят живеят някакви Курцевичи. Затова пък младите князе растяха полудиви и повече казаци, отколкото шляхтичи. Още като юноши те вземаха участие в крамолите на старата княгиня, в нападенията срещу семейство Шивински, в походите против татарските групи. Те изпитваха вродено отвращение към книгите и по цели дни стреляха с лък или се упражняваха с боздуган, сабя и в хвърляне на въже с примка. Те дори не се занимаваха и със стопанството, защото майката го държеше в ръцете си. И жално беше да гледаш тия потомци на знаменит род, в чиито жили течеше княжеска кръв, но чиито навици бяха сурови и груби, а умовете и закоравелите им сърца напомняха необработена степ. През това време те израснаха като дъбове, но понеже знаеха, че са прости, срамуваха се да живеят с шляхтата и по-мила им беше дружбата на дивите казашки главатари. И затова те рано влязоха във връзка с Низ, където ги смятаха за другари.
	Понякога по половин година и повече седяха в Сеч; ходеха на „работа“ с казаците, участваха в походите срещу турците и татарите, което в края на краищата стана тяхно главно и любимо занимание. Майка им не се противопоставяше на това, защото те често докарваха богата плячка. Но при един поход най-големият, Васил, попадна в ръцете на неверниците. Наистина, братята с помощта на Богун и на неговите запорожци го освободиха, но с прогорени очи. Оттогава той трябваше да си седи вкъщи; и както по-рано беше най-дивият, така после стана много мек и потъна в размисли и в служба на Бога. Младите продължаваха военния си занаят, който накрая им спечели прякора „князеказаци“. И наистина, достатъчно беше да се погледне в Розлоги-Сиромахи, за да се отгатне какви хора живеят в него. Когато посланикът и пан Скшетуски спряха пред портата със своите коли, видяха не дворец, а по-скоро просторна барака, скована от грамадни дъбови греди, с тесни прозорци, подобни на бойници. Жилищата на прислугата и казаците, конюшните, хамбарите и съкровищниците се намираха непосредствено до къщата и образуваха безформена постройка, съставена от многобройни, по-високи и по-ниски части, отвън толкова бедна и недодялана, че ако не се виждаше светлината в прозорците, мъчно можеше де бъде сметната за човешко жилище. На двора пред къщата се виждаха два кладенеца с геранила, а близо до портата — стълб с колело на върха, върху което седеше опитомена мечка. Здрава порта, също от дъбови греди отваряше пътя към двора, който целият бе ограден с ров и палисада.
	Личеше, че това защитено място беше осигурено срещу нападения и нахлуване. То по всичко напомняше гранична казашка паланка и при все че по-голямата част от шляхтишките домове край границата имаха същия вид, това повече от другите приличаше на хищническо гнездо. Слугите, които излязоха да посрещнат гостите с факли, приличаха повече на разбойници. Грамадни кучета на двора се дърпаха от синджирите, сякаш искаха да се откъснат и нахвърлят върху дошлите; от конюшните долиташе цвилене на коне, младите Булихови заедно с майка си започнаха да викат на прислугата, да й дават заповеди и да я ругаят. Сред такава врява гостите влязоха в къщата и едва сега пан Розван Урсу, който при вида на дивото и жалко свърталище преди това почти съжаляваше, че бе приел поканата да нощува тук, наистина се изуми от онова, което видяха очите му. Вътрешността на къщата съвсем не отговаряше на лошия й изглед отвън. Най-напред влязоха в обширен трем, чиито стени бяха почти целите покрити с доспехи, оръжие и кожи от диви зверове.
	В две грамадни печки горяха дебели дървета и при яркия им блясък се виждаха богати редици от лъскави конски брони, турски ризници, по които тук-таме светеха скъпоценни камъни, телени ризници с позлатени копчета, полуброни, накоремници, ринграфи*, скъпи стоманени брони, полски и турски шлемове, както и шлемове с метална мрежа по раменете и с горнище от сребро. На отсрещната стена висяха щитове, които вече не се употребяваха по онова време; до тях полски копия и източни маждраци; оръжие за сеч също имаше много, като се почне от саби, та чак до кинжали и ятагани, чиито ръкохватки светеха с различни багри като звезди в блясъка на огъня. По ъглите висяха на връзки кожи от лисици, вълци, мечки, белки и хермелини — ловни трофеи на князете. По-долу покрай стените дремеха на обръчи ястреби, соколи и грамадни скални орли, донесени от далечните източни степи и използвани за преследване на вълци.
	[* Иконички като медальони, които рицарите носели на гърдите си. — Б.пр.]
	От трема гостите преминаха в грамадна гостна стая. И тук в покрита камина гореше буен огън. В тази стая имаше още по-голям разкош, отколкото в трема. Голите греди на стените бяха покрити със златоткани материи, на пода бяха постлани великолепни източни килими. Насред стаята имаше дълга маса с крака на кръст, направена от обикновени дъски, а върху нея големи чаши от венецианско стъкло, целите позлатени или гравирани. Край стените бяха наредени по-малки маси, скринове и полици, а върху тях ковчежета и кутии, натъпкани с предмети от бронз, месингови свещници и часовници, които навремето турците са задигнали от венецианците, а казаците от турците. Из цялата стая имаше множество скъпи предмети, които често пъти стопаните не знаеха за какво да употребяват. Навсякъде разкошът се смесваше с най-голяма степна простота. Скъпоценните турски скринове, натъпкани с бронз, абанос, седеф, стояха до нерендосани полици, простите дървени столове до меки софи, покрити с килими. Възглавниците, наслагани по източна мода върху софите, имаха калъфи от сърма или скъпа синя коприна, но рядко бяха напълнени с пух, а по-често със сено или грахови шушулки. Скъпите тъкани и луксозни предмети представляваха така нареченото турско и татарско „богатство“, отчасти купено на безценица от казаците, отчасти трофей от многобройните войни още на стария княз Васил, отчасти плячкосано при задружните походи със запорожците на младите Булихови, които предпочитаха да се впускат с чайки* по Черно море, отколкото да се женят или да гледат стопанство. Всичко това никак не учудваше пан Скшетуски, който добре познаваше домовете край границата, но влашкият болярин се изуми, като видя сред тоя разкош братя Курцевичи с мешинени ботуши и с кожуси, не много по-добри от ония, които носеха слугите; учуди се също и пан Лонгинус Подбипента, свикнал в Литва на друг ред.
	[* Някогашни казашки лодки с две кормила. — Б.пр.]
	В същото време младите князе посрещаха гостите си искрено и радушно, макар че — като малко отракани в обществото — вършеха това толкова несръчно, та поручикът едва сдържаше смеха си.
	По-големият, Симеон, казваше:
	— Радваме се на ваша милост панове и сме благодарни за благоволението ви. Нашият дом е ваш дом, затова се чувствайте като у дома си. Приветстваме ви с поклон в нашата скромна къща.
	И макар в тона му да не личеше никакво смирение, нито разбиране, че приема по-високопоставени от себе си, той се кланяше до пояс по казашки обичай, а зад него се кланяха и по-младите братя, като смятаха, че гостоприемството изисква това, и казваха:
	— Нашите почитания, ваша милост панове, нашите почитания!…
	В това време княгинята дръпна Богун за ръкава и го отведе в друга стая.
	— Слушай, Богун — рече тя бързо, — нямам време да говоря дълго. Видях, че имаш зъб на тоя млад шляхтич и търсиш да се заядеш с него.
	— Майко! — отговори казакът и целуна ръка на старата. — Светът е широк, неговият път е един, моят — друг. Нито съм го чул, нито съм го видял, но нека да не ми се навежда към младата княгиня, иначе ще го светна със сабята.
	— Хей, ти си луд, луд си! Къде ти е умът, казако? Какво става с тебе? Искаш да погубиш и нас, и себе си ли? Той е войник на Вишньовецки и поручик, човек с тежест, ето бил е пратеник на княза при хана. Знаеш ли какво ще стане, ако падне косъм от главата му в нашата къща? Воеводата ще обърне погледа си към Розлоги, ще отмъсти за него, нас ще ни прогони, където ни видят очите, а Елена ще вземе в Лубни. И тогава какво? И с него ли ще се заядеш? Ще нападнеш Лубни ли? Опитай се, ако искаш да намажеш кола, казако загубен… Навежда ли се шляхтичът към момичето, не се ли навежда — ще си отиде, както е дошъл, и толкоз. А ти се владей, пък ако не искаш, върви си, откъдето си дошъл, да не ни докараш беля на главата.
	Казакът хапеше мустак, сумтеше, но разбра, че княгинята е права.
	— Те утре ще си заминат, майко — каза той, — а аз ще се владея, само че нека черновеждата не излиза при тях.
	— Ти какво? Да помислят, че я държа затворена ли? Ще излезе, защото аз искам така! Ти не командвай тук, в къщата ми не си ти господарят.
	— Не се сърдете, княгиньо. Щом не може другояче, ще стана сладък като турска баклава. Няма да скръцна със зъби, няма да посегна към сабята дори да ми кипи отвътре, дори душата ми да стене. Нека бъде вашата воля.
	— Ето така те искам, соколе. Вземи теорбана*, засвири, запей, тогава и на душата ти ще олекне. А сега ела при гостите.
	[* Струнен музикален инструмент, подобен на китара. — Б.пр.]
	Върнаха се в гостната стая, в която князете, като не знаеха как да забавляват гостите, продължаваха да ги канят да се чувстват като у дома си и им се кланяха до пояс. Пан Скшетуски веднага погледна остро и гордо Богун в очите, но не намери в тях нито заяждане, нито предизвикателство. Лицето на младия главатар сияеше от любезна веселост, която беше толкова добре симулирана, че можеше да излъже и най-опитното око. Поручикът го разглеждаше внимателно, защото в тъмнината преди това не бе могъл да различи чертите му. Сега видя строен като топола левент, с мургаво лице, с буйни черни мустаци, увиснали надолу. Веселостта на това лице пробиваше през украинската замисленост като слънце пред мъгла. Хайдушкият главатар имаше високо чело, а върху него се изсипваше черна коса във форма на бретон, вчесан косъмче по косъмче и равно подрязан над гъстите вежди. Орловият нос, издутите ноздри и белите зъби, които блясваха при всяка усмивка, придаваха на това лице малко хищен израз, но изобщо беше тип на украинска, буйна, колоритна и предизвикателна хубост. Изумително великолепното облекло също така отличаваше степния молоец от облечените с кожуси князе. Богун носеше жупан* от сребърно ламе и червен контуш — в червено се обличаха всички переяславски казаци. На бедрата му беше препасан пояс от креп, от който висеше разкошна сабя на копринен портупей; но и сабята, и дрехите бледнееха пред прекрасния турски кинжал, затъкнат в пояса, чиято дръжка беше така обсипана със скъпоценни камъни, та чак искри се сипеха от нея. Така нагизден всеки вероятно би го взел по-скоро за някакво господарско синче, отколкото за казак, особено защото свободното му държание и господарски маниери не говореха за нисък произход. Богун се приближи до пан Лонгинус и изслуша историята за прадядо му Стовейко — как отсякъл главите на тримата кръстоносци, а после се обърна към поручика и сякаш нищо не се бе случило помежду им, попита съвсем свободно:
	[* Старинна дълга дреха у поляците, подобна на рокля, върху която се е обличал контушът, също дълга дреха, но с цепнат ръкав. — Б.пр.]
	— Чувам, че ваша милост се връщаш от Крим?
	— От Крим — отвърна сухо поручикът.
	— И аз съм бил там и при все че не съм стигал до Бахчисарай, мисля, че и там ще бъда, ако се сбъднат благоприятните вести.
	— За какви вести говориш, ваша милост?
	— Чува се, че милостивият крал ще започне война с турчина и тогава князът воевода ще навлезе в Крим с огън и меч. От тия вести безкрайна радост е обхванала цяла Украйна и Низ, защото ако с такъв вожд не повилнеем в Бахчисарай, с никого другиго няма да стане това.
	— Ще повилнеем, това е тъй сигурно, както че Бог е на небето — обадиха се князете Курцевичи.
	Поручикът бе спечелен от почитта, с която хайдушкият главатар се изразяваше за княза, и поради това се усмихна и каза вече с по-мек тон:
	— Виждам, ваша милост, че не ти стигат походите с низовци, които те покриха със слава.
	— Малка война — малка слава, голяма война — голяма слава. Конашевич Сагайдачний* я спечели не на чайките, а при Хотим.
	[* Казашки хетман, отличил се в редица войни и по-специално в сражението между полските и турските войски при украинското градче Хотим (1621 г.). — Б.пр.]
	В този момент вратата се отвори и в стаята бавно влезе Васил, най-големият от князете Курцевичи, воден за ръка от Елена. Той беше човек в зряла възраст, бледен и отслабнал, с аскетично и тъжно лице, което напомняше светец от византийска икона. Дългата коса, преждевременно побеляла от нещастията и битките, падаше чак до раменете му, а вместо очи имаше две червени ями; в едната си ръка държеше месингов кръст, с който прекръсти из стаята и към насъбраните.
	— В името на Отца и Сина и на Светата Пречиста Дева! — Ако сте апостоли и носите добри вести, добре дошли под християнския покрив. Амин!
	— Извинявайте, ваша милост панове — измърмори княгинята, — той е умопобъркан.
	А Васил продължаваше да прави кръстни знаци и да говори:
	— Защото е писано в апостолските послания: „Които пролеят кръв за вярата, ще бъдат спасени; които паднат за земни блага, за печалба или плетка — ще бъдат осъдени…“ Да се молим! Горко вам, братя! Горко и на мене, защото за плячка вдигахме война! Боже, бъди милостив към нас, грешниците! Боже, бъди милостив… А вие, мъже, които сте дошли отдалече, какви новини носите? Вие апостоли ли сте?
	Той млъкна и сякаш чакаше отговор, затова поручикът отговори след малко:
	— Далече сме ние от такъв висок чин. Ние сме само войници, готови да умрем за вярата.
	— Тогава ще бъдете спасени — каза слепият, — но за нас не е дошъл още часът на освобождението… Горко вам, братя! Горко и на мене!
	Последните думи той изрече почти със стон и такова безкрайно отчаяние се изписа върху лицето му, че гостите не знаеха какво да правят. Елена го настани на стол, а самата тя изтича в трема и след малко се върна с лютня в ръка.
	В стаята се разнесоха тихи звуци и девойката запя набожна песен:

	И в нощ, и в ден към теб зова, всесилни Боже,
	смекчи ми мъките и сълзите горчиви,
	простри към грешния ръка си милостива,
	чуй моя тъжен глас.

	Слепият отметна глава назад и заслуша думите на песента, които сякаш действаха като успокоителен балсам, защото от лицето му постепенно изчезваха болката и ужасът; накрая главата му клюмна на гърдите и той си остана така, сякаш в полусън, полувцепенен.
	— Стига да не се прекъсне пеенето, той ще се успокои напълно — каза княгинята тихо. — Виждате ли, ваша милост панове, неговата лудост се състои в това, че той непрекъснато чака апостоли и щом някой пристигне у дома, веднага излиза да пита дали това не са апостоли…
	А Елена продължаваше да пее:

	Но път ми посочи, о Господи всесилни,
	че из пустинята в безпътица блуждая
	или като моряк, залутан сред безкрая
	на бурните вълни.

	Сладкият й глас звучеше все по-силно и с тая лютня в ръка, с вдигнатите нагоре очи беше толкова прекрасна, та поручикът не можеше да откъсне очи от нея. Загледа се в нея, потъна в нея — забрави света.
	— Стига вече! Сега вече той няма да се събуди скоро. Моля, ваша милост панове, на вечеря.
	— Заповядайте, пък каквото дал Господ! — обадиха се подир майка си младите Булихови.
	Пан Розван като човек със светски маниери взе под ръка княгинята. Щом видя това, пан Скшетуски веднага се обърна към Елена. Сърцето му омекна като восък, а от очите му чак искри изскочиха, когато усети ръката й върху своята, и рече:
	— Струва ми се, че и ангелите на небето не пеят по-прекрасно от ваша милост.
	— Грешиш, рицарю, когато сравняваш моето пеене с ангелското — отговори Елена.
	— Не зная дали греша, но е сигурно, че с готовност бих дал да ми извадят очите, за да слушам твоето пеене до смъртта си. Но какво говоря! Ако ослепея, не ще мога да те виждам, което също би било непоносима мъка.
	— Не говори така, ваша милост, защото още утре, щом си заминеш оттук, ще забравиш.
	— О, това няма да стане, така се влюбих във ваша милост, че и след цял век живот няма да пожелая друго чувство и никога няма да го забравя.
	При тия думи силна руменина обля лицето на княгинята, а гърдите й се повдигнаха още по-бързо. Тя искаше да отговори, но устните й трепереха, затова пан Скшетуски продължи:
	— По-скоро ваша милост ще ме забрави при тоя хубав казак, който акомпанира песните ти на балалайка.
	— Никога, никога! — шепнеше девойката. — Но ти, ваша милост, се пази от него, защото той е страшен човек.
	— Какво значение има за мен един казак, та ако ще и цялата Сеч да е с него, аз съм готов на всичко за тебе. Ти си ми като безценно съкровище, ти си моят свят, само нека да зная, че и ти имаш чувства като мене.
	Тихото „да“ прозвуча като райска музика в ушите на пан Скшетуски и веднага му се стори, че в гърдите му бият поне десет сърца; в очите му всичко засия, сякаш слънчеви лъчи заляха света. Той почувства у себе си непознати сили, криле на раменете. През време на вечерята на няколко пъти му се мярна лицето на Богун, което беше много променено и бледо, но поручикът не искаше да знае за съперника, щом Елена му бе отговорила с взаимност. „Да върви по дяволите! — мислеше си той. — Само да не ми се изпречва на пътя, защото ще го унищожа.“ Впрочем мислите му бяха насочени другаде.
	Той чувстваше, че Елена седи толкова близо до него, че почти докосва рамото й със своето рамо, виждаше руменината, която не слизаше от лицето й и от която лъхаше горещина, виждаше развълнуваната й гръд и очите, ту наведени скромно и покрити с клепачите, ту светнали като две звезди. Защото и Елена, при все че бе наплашена от старата Курцевич, при все че живееше като сираче в тъга и страх, все пак беше украинка с огнена кръв. Щом върху ней паднаха топлите лъчи на любовта, тя веднага разцъфна като роза и се пробуди за нов, непознат ней живот. Лицето й грейна от щастие и смелост, а тия пориви в борбата им с моминския свян обляха бузите й с прекрасни червени багри. Затова пан Скшетуски едва не изпадна в изстъпление. Той пиеше на провала, но медовината не му действаше, защото беше вече пиян от любов. Не виждаше нищо на масата освен своето момиче. Не виждаше, че Богун побледнява все повече и повече и току попипва дръжката на кинжала си; не чуваше как пан Лонгинус разправя за трети път за своя прадядо Стовейко, а братята Курцевичи за походите си за „турски богатства“. Пиеха всички освен Богун, а най-добър пример даваше старата княгиня, като вдигаше чаша ту за здравето на гостите, ту за здравето на милостивия княз господар, ту, най-сетне, за влашкия господар Лупул. Говореха също и за слепия Васил, за някогашните му рицарски добродетели, за злополучния поход и за сегашната му лудост, която най-големият, Симеон, обясняваше така:
	— Забележете, ваша милост панове, щом и най-малката сламчица в окото ти пречи да гледаш, как тогава да не му повредят ума големите късове смола, които са попаднали в мозъка му?
	— Това е много деликатен instrumentum — забеляза пан Лонгинус. Внезапно старата княгиня забеляза промененото лице на Богун.
	— Какво ти е, соколе?
	— Душата ме боли, майко — каза той мрачно, — но казашката дума не е сапунен мехур, ще издържа.
	— Търпи, синко, ще има награда.
	Вечерята свърши, но медовина доливаха непрекъснато в чашите. Дойдоха и казачета, повикани да танцуват. Засвириха балалайки, забумтяха барабани, при чиито звуци сънливите момчета трябваше да играят. По-късно и младите Булихови се втурнаха в танца. Старата княгиня сложи ръце на кръста и почна да ситни на място, да подскача, да тананика, а като видя това, пан Скшетуски се спусна да танцува с Елена. Като я обхвана с ръце, му се струваше, че къс от рая притиска до гърдите си. Във въртежа на танца дългите й плитки се омотаха около шията му, сякаш девойката искаше да го привърже към себе си завинаги. Тогава шляхтичът не издържа и като разбра, че никой не гледа, наведе се и с всичка сила целуна сладката й уста.
	Късно през нощта, когато останаха сами с пан Лонгинус в стаята, дето им бе постлано за спане, поручикът, вместо да си легне, седна на дивана и рече:
	— Утре с друг човек ще заминеш за Лубни, ваша милост.
	Подбипента, който тъкмо беше свършил молитвата си, ококори очи и попита:
	— Какво значи това? Ти тук ли ще останеш, ваша милост?
	— Не аз ще остана, а сърцето ми ще остане и само dulcis recordatio* ще замине с мене. Ти ме виждаш, ваша милост, в голяма алтерация**, защото от нежни желания едва мога да си поема дъха oribus***.
	[* Сладкият спомен (лат.). — Б.пр.]
	[** Тревога (лат.). — Б.пр.]
	[*** С устата (лат.). — Б.пр.]
	— Да не би да си се влюбил в младата княгиня, ваша милост?
	— Това е истина, както е истина, че ме гледаш пред себе си, ваша милост. Сънят бяга от клепачите ми и само за въздишки имам желание, от което навярно цял ще се превърна в пара. Казвам ти това, ваша милост, защото имаш нежно и гладно за чувство сърце, та ще разбереш мъката ми.
	Пан Лонгинус започна сам да въздиша в знак, че разбира мъките на любовта, а след малко попита жално:
	— Да не би и ти, ваша милост, да си дал обет да останеш девствен?
	— Това е несериозен въпрос, ваша милост, защото, ако всички даваха подобен обет, тогава genus humanum* щеше да изчезне.
	[* Човешкият род (лат.). — Б.пр.]
	Влизането на един слуга прекъсна по-нататъшния разговор. Той беше стар татарин с проницателни черни очи и набръчкано като сушена ябълка лице. Като влезе, хвърли многозначителен поглед към Скшетуски и попита:
	— Не се ли нуждаете от нещо, ваша милост панове? Може би по чашка медовина преди лягане?
	— Няма нужда.
	Татаринът се приближи до Скшетуски и пошепна:
	— Имам да кажа на ваша младост една думичка от страна на девойката.
	— Бъди наш посредник! — възкликна радостно поручикът. — Можеш да говориш и пред тоя кавалер, защото аз разкрих тайната си пред него.
	Татаринът извади от ръкава си една панделка и каза:
	— Младата господарка изпраща на ваша милост тоя ешарп и поръча да ви кажа, че ви обича от цялата си душа.
	Поручикът грабна панделката и започна да я целува с увлечение и да я притиска до гърдите си и едва като се поуспокои малко, попита:
	— Какво ти поръча да ми кажеш?
	— Че обича ваша милост от цялата си душа.
	— Вземи тоя талер за добрата вест. Значи, каза ти, че ме обича?
	— Така каза!
	— Ето ти още един талер. Бог да я благослови, защото и тя ми е най-скъпа. Кажи й… или чакай: сам ще й напиша. Донеси ми само мастило, перо и хартия.
	— Какво? — попита татаринът.
	— Мастило, перо и хартия.
	— Такива неща у нас няма. По времето на княз Васил имаше, а и после, когато младите князе се учеха от калугера да пишат — но това беше отдавна.
	Пан Скшетуски щракна с пръсти.
	— Ваша милост Подбипента, нямаш ли мастило и пера?
	Литовецът разпери ръце и вдигна очи нагоре.
	— Тю, дявол да го вземе! — каза поручикът. — Гледай каква неприятност!
	В това време татаринът клекна пред огъня.
	— Защо ще пишете — каза той, като ровеше във въглищата. — Господарката отиде да спи. Каквото искаш да й пишеш, ваша милост, утре можеш да й го кажеш.
	— Тогава работата е друга. Както виждам, ти си верен слуга на княгинята. Ето ти трети талер. Отдавна ли служиш?
	— Хо! Хо! От четирийсет години, когато княз Васил ме взе в плен — и оттогава му служих вярно, а когато оная нощ заминаваше завинаги, остави детето на Константин, а на мене ми рече: „Чехли! И ти няма да оставиш момичето и ще го пазиш като очите си.“ Лаха ил Алла!*.
	[* Няма друг бог освен Аллах. — Б.пр.]
	— И така ли постъпваш?
	— Само така постъпвам и гледам.
	— Говори какво виждаш. Как живее тук княгинята?
	— Лошо й мислят тук, защото искат да я дадат на Богун, който е проклето куче.
	— О, нищо няма да излезе от тая работа. Ще се намери кой да се застъпи за нея.
	— Да! — рече старецът, като разравяше горящите главни. — Те искат да я дадат на Богун, за да я вземе и отвлече като вълк агне, а тях да ги остави в Розлоги — защото Розлоги са нейни, от княз Васил, а не техни. И Богун е готов да го направи, че той има повече злато и сребро из тресавищата, отколкото е пясъкът в Розлоги, но тя го мрази, откак разсече пред нея един човек с топор. Кръв се проля между тях и от това се роди омразата. Бог е един!
	Тая нощ поручикът не можа да заспи. Той се разхождаше из стаята, гледаше луната и обсъждаше в ума си различни решения. Сега той разбра играта на Булихови. Ако княгинята се ожени за някой съседен шляхтич, той щеше да претендира за Розлоги и би имал право, защото това имение беше нейно; дори е възможно да поиска сметка за управлението му. Ето защо и без това вече показачените Булихови са решили да дадат девойката на казака. При тия мисли пан Скшетуски стискаше пестници и търсеше меча си. Той реши да разбие техния кроеж и чувстваше, че има сили да направи това. Та нали и княз Йереми беше настойник на Елена, първо, защото Розлоги бяха подарени от Вишньовецки на стария Васил, и, второ, защото сам Васил е писал от Бар писмо до княза с молба за покровителство. Само многото обществени работи, войните и голямата заетост може да са причина досега воеводата да не е надникнал тук да види как се упражнява настойничеството. Но достатъчно е да му се спомене една думичка, и той ще възстанови справедливостта.
	Нощта вече преваляше, когато пан Скшетуски се хвърли на постелята. Заспа дълбоко и на сутринта се събуди с готово решение. Облякоха се бързо с пан Лонгинус, защото колите вече чакаха готови, а войниците на пан Скшетуски бяха възседнали конете, готови за път. В гостната стая посланикът се подкрепяше със супа в компанията на братята Курцевичи и на старата княгиня; само Богун го нямаше; не се знае дали спеше още, или бе заминал.
	След като се нахрани, Скшетуски рече:
	— Ваша милост пани! Tempus fugit*, след малко ще трябва да възседнем конете. Но преди да ви поблагодарим от сърце за гостоприемството, аз имам един важен въпрос, по който бих искал да поговоря насаме с ваша милост пани и с тяхна милост синовете ти.
	[* Времето лети (лат.). — Б.пр.]
	Върху лицето на княгинята се отрази удивление. Тя погледна синовете си, посланика и пан Лонгинус, сякаш по техните лица искаше да отгатне за какво става дума, и с известно безпокойство в гласа рече:
	— На твое разположение, ваша милост.
	Посланикът поиска да стане, но княгинята не му позволи, а те преминаха в окичения с оръжия и доспехи трем. Младите князе застанаха в редица зад майка си, която се изправи срещу Скшетуски и попита:
	— По какъв въпрос искаш да говориш, ваша милост? Поручикът впи в нея остър, почти суров поглед и рече:
	— Прости, ваша милост, и вие, млади князе, че постъпвам противно на обичая и вместо да се обърна чрез благородни пратеници, сам ще бъда застъпник на своята кауза. Но не може да бъде другояче, а понеже с неизбежното никой не може да се пребори, без много приказки представям на ваша милост пани и на ваша милост панове, като настойници, моята покорна молба да благоволите да ми дадете за жена княгиня Елена.
	Ако в тоя момент, през зимата, гръм треснеше върху имението в Розлоги, щеше да направи по-малко впечатление на княгинята и синовете й, отколкото тия думи на поручика. Кратко време те го гледаха изумени, а той стоеше пред тях изправен, спокоен и странно горд, сякаш възнамеряваше да не моли, а да заповядва, и не можеха да намерят думи за отговор — но княгинята започна да пита:
	— Как така? Ваша милост? За Елена?
	— Аз, ваша милост пани — и това е моето непоколебимо решение. Настъпи миг мълчание.
	— Чакам отговора на ваша милост пани.
	— Прости, ваша милост пане — отвърна княгинята, която се беше вече съвзела, а гласът й стана сух и остър, — молбата на такъв кавалер е голяма чест за нас, но от това нищо не може да излезе, защото аз вече съм обещала Елена на друг.
	— Прецени все пак, ваша милост пани, като грижлива настойница дали това не е било против волята на княгинята и дали не съм по-добър от тоя, на когото ваша милост си обещала.
	— Ваша милост пане! Аз ще съдя кой е по-добър. Може да си и най-добрият, за нас е все едно, защото не те познаваме.
	При тия думи поручикът се изправи още по-гордо, а погледът му стана остър и студен като нож.
	— Но аз ви познавам, предатели! — изгърмя той. — Искате да дадете роднината си на селяк, стига само той да ви остави имота, който сте заграбили незаконно.
	— Ти самият си предател! — викна княгинята. — Така ли се отплащаш за гостоприемството? Такава ли е твоята благодарност? О, змия! Кой си ти? Откъде си се взел?
	Братя Курцевичи започнаха да щракат с пръсти и да се оглеждат по стените за оръжие, а поручикът викаше:
	— Поганци! Заграбили сте имота на сирачето, но няма да го бъде. След един ден князът вече ще знае всичко.
	Като чу това, княгинята се спусна към дъното на стаята, грабна оттам един маждрак и тръгна с него към поручика. Князете също грабнаха кой каквото му попадна подръка, един сабя, друг боздуган, трети нож и го обградиха в полукръг, задъхани като глутница побеснели вълци.
	— При княза ли ще отидеш? — викаше княгинята. — А знаеш ли дали ще излезеш жив оттук? Дали това не е последният ти час?
	Скшетуски скръсти ръце върху гърдите и не мигна дори.
	— Връщам се от Крим като посланик на княза — каза той — и само една капка моя кръв да капне тук, за три дни и пепел няма да остане от това място, а вие ще изгниете в тъмницата на Лубни. Има ли сила на тоя свят, която би могла да ви запази? Не заплашвайте, защото аз не се боя от вас.
	— Ще загинем, но по-напред ще загинеш ти.
	— Тогава удряй — ето гърдите ми.
	Князете и майка им продължаваха да държат острията насочени към гърдите на поручика, но човек би казал, че някакви невидими вериги бяха сковали ръцете им. Те пъхтяха и скърцаха със зъби, късаха се от безсилен гняв — но никой не удряше. Обезсилило ги бе страшното име на Вишньовецки.
	Поручикът беше господар на положението.
	Безсилният гняв на княгинята се изля само в поток от обиди:
	— Измамнико! Просяко! Голтако! Княжеска кръв ти се дощяла — няма да го бъде! На всекиго друг ще я дам, не и на тебе. Това и князът не може да ни наложи.
	А пан Скшетуски отговори:
	— Не е време да ви изтъквам произхода си, но мисля, че вашето княжеско достойнство би могло с гордост да носи подир мене меча и щита ми. Впрочем щом един селяк е бил добър за вас, тогава аз съм по-добър. Колкото до моето богатство, и то може да се мери с вашето, а понеже казвате, че няма да ми дадете Елена, слушайте какво ще ви кажа: и аз ще ви оставя в Розлоги, без да ви искам сметка за времето, докато сте били настойници.
	— Не подарявай нещо, което не е твое.
	— Не подарявам, а давам обещание за в бъдеще и го подкрепям с рицарската си дума. И така, избирайте: или ще дадете сметка на княза за настойничеството си и ще напуснете Розлоги, или ще ми дадете момичето, а имота ще задържите…
	Маждракът бавно се изплъзваше от ръцете на княгинята. След малко падна със звън на пода.
	— Избирайте — повтори пан Скшетуски: — aut pacem, aut bellum*.
	[* Или мир, или война (лат.). — Б.пр.]
	— Цяло щастие е — каза вече по-меко княгинята, — че Богун излезе на лов със соколи, за да не гледа ваша милост пред очите си, понеже той още вчера беше пълен с подозрения. Иначе нямаше да се размине без кръвопролитие.
	— Ваша милост пани, и аз нося сабя не само за да ми обтяга колана.
	— Все пак помисли, ваша милост, хубаво ли е от страна на такъв кавалер, който е влязъл с добро в къщата, така да заплашва хората и да взема момичето насила, като че ли от турско робство я изтръгва.
	— Може, щом без нейно желание предстои да бъде продадена на тоя селяк.
	— Не говори, ваша милост, така за Богун, защото, макар родителите му да са неизвестни, той е воин по призвание и славен рицар, а ние го познаваме от дете и е като роднина в къщата ни. Ако му се вземе момичето, за него е все едно, че с нож са го промушили.
	— Ваша милост пани, време е вече да тръгвам, затова прощавайте, че ще повторя още веднъж: избирайте!
	Княгинята се обърна към синовете си:
	— Е, мои синчета, какво ще кажете на толкова смирената молба на тоя кавалер?
	Булихови се спогледаха, побутваха се с лакти и мълчаха. Накрай Симеон измърмори:
	— Ако заповядаш да бием, мамо, ще бием, ако кажеш да дадем момичето, ще го дадем.
	— И да бием — лошо и да дадем — лошо. После се обърна към Скшетуски:
	— Така ни притисна, ваша милост, до стената, че не можем и дъх да си поемем. Богун е луд човек, готов е на всичко. Кой ще ни запази от неговото отмъщение? Сам ще загине от ръката на княза, но първо нас ще погуби. Какво да правим?
	— Ваша работа.
	Княгинята помълча малко.
	— Слушай, ваша милост кавалере. Всичко това трябва да остане в тайна. Ще пратим Богун в Переяслав, сами ще дойдем с Елена в Лубни, а ваша милост ще измоли от княза да ни прати охрана в Розлоги. Богун има наблизо сто и петдесет отбор казаци, част от които са тук. Не можеш да вземеш Елена веднага, защото той ще ти я отнеме. Другояче не може да бъде. И така, заминавай, не издавай на никого тайната си и ни чакай.
	— Да не ме излъжете?
	— Да можехме само! Но не можем, сам виждаш това. Дай дума, че ще пазиш тайна.
	— Давам, а вие давате ли момичето?
	— Не можем да не го дадем, при все че ни е жал за Богун…
	— Тю! Тю! Ваша милост панове — каза внезапно поручикът, като се обърна към князете, — вие сте четирима, и то като дъбове, а от един казак се страхувате и с коварство искате да го хванете. При все че трябва да ви благодаря, ще ви кажа, че такова нещо не прилича на благородни шляхтичи.
	— Ти не се бъркай в това, ваша милост — викна княгинята. — То не е твоя работа. Какво можем да направим? Колко войници имаш, ваша милост, срещу сто и петдесет отбор казаци? Ще запазиш ли и нас? Ще запазиш ли самата Елена, която той е готов да отвлече насила? То не е твоя работа, ваша милост. Заминавай за Лубни, а наша грижа е какво ще направим, за да ти доведем Елена.
	— Правете каквото искате, още едно нещо само ще ви кажа. Горко ви, ако нещо лошо се случи тук на княгинята.
	— Не се захващай така с нас, да не обърнем лошия край.
	— Че нали искахте да извършите насилие над нея, а и сега, като я продавате за Розлоги, и на ум не ви идва да я попитате дали й харесва моята личност.
	— Тогава ще я попитаме пред тебе — каза княгинята и едва сподавяше гнева си, който наново започваше да кипи в гърдите й, тъй като тя отлично чувстваше презрението в думите на поручика.
	Симеон отиде за Елена и след малко се върна с нея в трема. Сред тия гневове и заплахи, които сякаш още кънтяха във въздуха като отглас от преминала стихия, сред тия намръщени вежди, сърдити погледи и строги лица нейното прекрасно личице блесна като слънце след буря.
	— Ваша милост панно — рече мрачно княгинята и посочи Скшетуски, — ако нямаш нищо против, този ще ти бъде мъж.
	Елена побеля като стената, извика, закри очи с ръце, а после внезапно ги протегна към Скшетуски.
	— Вярно ли е това? — прошепна тя в упоение.
	Един час по-късно свитата на посланика и поручика се движеше бавно по горски път към Лубни. Скшетуски и пан Подбипента яздеха начело: зад тях се движеха колите на посланика, разтегнати в дълга върволица. Поручикът беше потънал в размисъл и копнеж, когато изведнъж от замислеността го пробудиха откъслечни думи от песента:
	„Тъжбо, тъжбо, сърцето ме боли…“
	Вътре в гората на тесен път, утъпкан от селяните, се показа Богун. Конят му беше покрит с пяна и кал.
	Явно беше, че казакът по своя обичай бе летял из степта и горите, за да се опие от вятъра, да се загуби в далечината, да забрави и отхвърли от себе си това, което измъчва душата му.
	А сега се връщаше в Розлоги.
	Като гледаше тая великолепна, истински рицарска фигура, която само се мярна и изчезна, пан Скшетуски неволно си помисли и дори измърмори под нос:
	— Все пак цяло щастие е, че той е съсякъл пред нея човек.
	Внезапно някаква жал стисна сърцето му. Жал му беше като че ли и за Богун, но още повече за това, че се бе обвързал с честна дума пред княгинята и не можеше ето сега да го настигне с коня си и да му каже:
	— Двамата обичаме една, ето защо само един от нас трябва да живее на тоя свят. Грабвай, казако, сабята!


	Пета глава

	Когато пристигна в Лубни, пан Скшетуски не намери княза в дома му. Той беше заминал за Сенча на кръщавка у пан Суфчински, някогашен негов дворянин, а заедно с него бяха заминали жена му, двете княгини Збаражки и много лица от двора. Ето защо съобщиха в Сенча и за завръщането на поручика от Крим, и за пристигането на посланика, а познатите и другите приветстваха радостно Скшетуски след дългото му пътуване. Особено радостен беше пан Володийовски, който след последния им дуел беше най-близкият приятел на нашия поручик. Тоя кавалер се отличаваше с това, че винаги беше влюбен. Като се убеди в неискреността на Ануша Борзобогата, той обърна влюбчивото си сърце към Анеля Ленска, също така панна от свитата на княгинята, но когато и тя преди един месец се ожени за пан Станишевски, Володийовски за утеха започна да въздиша по Ана, по-голямата княгиня Збаражка, братова дъщеря на княз Вишньовецки.
	Но пан Володийовски сам разбираше, че е вдигнал много високо мерника, и не може да лелее и най-малка надежда, още повече, че и за княгинята вече се бяха явили двама сватове, пан Бодзински и пан Ласота, от името на пан Пшемски, син на ленчицкия воевода. И сега нещастният Володийовски разказваше тия си нови мъки на нашия поручик и го посвещаваше във всички работи и тайни на двора, които Скшетуски слушаше с половин ухо, защото умът и сърцето му бяха заети с нещо друго. Ако не бяха ония знойни безпокойства, които обикновено винаги придружават дори споделената любов, пан Скшетуски щеше да се чувства щастлив от завръщането си след дълго отсъствие в Лубни, където го обкръжиха благосклонни лица и оная глъчка на войнишкия живот, с която отдавна беше свикнал. Защото Лубни, макар и да беше само замък и панска резиденция, по великолепие можеше да се сравнява с всички седалища на „кралчетата“*, но все пак се отличаваше от тях по суровия си, истински лагерен живот. Който не познаваше тамошните обичаи и ред, като пристигнеше дори в най-спокойно време, можеше да сметне, че там се готви някакъв военен поход. Войника ценяха там повече от дворянина, желязото — от златото, звука на военните тръби — от пировете и забавите. Навсякъде цареше образцов ред и непозната другаде дисциплина; навсякъде се виждаха рицари от различни хоронгви: бронирани, драгунски, казашки, татарски и влашки, в които служеше не само цялото Задднеприе, но и доброволно шляхта от всички области на Жечпосполита. Който искаше да мине през истинска рицарска школа, отиваше в Лубни. Затова покрай украинците там не липсваха нито мазури, нито литовци, нито малополсчани, та дори и прусаци. Пешите полкове и артилерията, или така наречените „огневи части“, бяха съставени предимно от подбрани немци, наети срещу високо възнаграждение; в драгунските части служеха главно местни хора, литовците — в татарските хоронгви, малополсчаните предпочитаха да постъпват в бронираните части. Князът не позволяваше на рицарството да безделничи. Затова в стана цареше непрекъснато движение. Едни полкове излизаха да сменят други в станиците и паланките, други пристигаха в столицата. Ученията траеха през целия ден. А понякога, при все че беше спокойно от татари, князът предприемаше далечни походи в глухите степи и дебри, за да приучи войниците към походи, да стигне там, където никой не е достигнал, и да разнесе славата си. Така миналата есен той се спусна по левия бряг на Днепър до Кудак и там пан Гроджицки, началник на крепостта, го прие като независим монарх. После продължи покрай праговете чак до Хортица** и заповяда върху оброчището на кучкасите да се издигне голяма могила от камъни за спомен и в знак, че никой полски господар досега не е бивал толкова далеко по тия места***.
	[* Става дума за „столиците“ на някои самостоятелни полски магнати, управлявали владенията си като независими държави. — Б.пр.]
	[** Остров на река Днепър в Запорожието. — Б.пр.]
	[*** Това са думи на Машкевич, който надали е знаел за пребиваването на Самуел Зборовски в Сечта. — Б.пр.]
	Пан Богуслав Машкевич, добър войник, макар и млад, а същевременно и учен човек, който е описал тая експедиция, както и другите походи на княза, разказваше на пан Скшетуски чудеса за нея, а пан Володийовски ги потвърждаваше веднага, понеже и той бе взел участие в похода. Видели тогава праговете и им се чудели, особено на страшния Ненаситец, който всяка година поглъщал по няколко десетки души, както някога Сцила и Харибда*. После се впуснали на изток, по запалената степ, където не можело да се стъпи поради недогорелите остатъци, та трябвало да увиват краката на конете с кожи. Там попаднали на много влечуги, слепоци и грамадни смокове, дълги до десет лакти и дебели колкото мъжка ръка. Из пътя по самотните дъбове дълбаели pro aeterna rei memoria** княжеския герб, а накрая стигнали в толкова глухи степи, където вече нямало и следи от човек.
	[* Подводни скали и водовъртежи между Италия и Сицилия, олицетворени като грамадни чудовища в „Одисея“. — Б.пр.]
	[** За вечен спомен (лат.). — Б.пр.]
	— Мислех — казваше ученият пан Машкевич, — че най-сетне по примера на Одисей ще трябва да слезем и в ада. А пан Володийовски допълваше:
	— А хора от хоронгвата на пан Замойски, която вървеше напред, се кълняха, че били видели ония fines*, където се свършва orbis terrarum**.
	[* Граници (лат.). — Б.пр.]
	[** Светът (лат.). — Б.пр.]
	От своя страна поручикът разказваше на другарите си за Крим, където бе прекарал почти половин година в очакване отговора на негово величество хана, за тамошните градове, останали от стари времена, за татарите и за тяхната военна мощ, а накрая за ужаса им, като чули, че се готви голям поход срещу Крим, в който ще вземат участие всички сили на Жечпосполита. Сред такива разговори всяка вечер очакваха завръщането на княза. През това време поручикът представяше на всичките си по-близки другари пан Лонгинус Подбипента, който беше приятен човек и веднага спечели сърцата, а като показа при опитите с меча свръхчовешката си сила, спечели всеобщото уважение. Той разказа на този-онзи за прадядо си Стовейко и за трите отсечени глави, замълча само за обета си, защото не искаше да се излага на шеги. Особено си допаднаха с пан Володийовски, и то поради чувствителните си сърца; затова и след няколко дни почнаха да ходят заедно да въздишат на крепостните насипи, един по звездата, която светеше много високо, за да може да я достигне, alias*, по княгиня Ана, другият по неизвестната, от която го деляха трите обещани глави.
	[* Иначе казано (лат.). — Б.пр.]
	Володийовски дори увещаваше пан Лонгинус да постъпи при драгуните, но литовецът бе решил непременно да се запише при броневаците, за да служи под командването на Скшетуски, за когото с удоволствие научи в Лубни, че всички го смятат за първокласен рицар и за един от най-добрите офицери на княза. А тъкмо сега в хоронгвата, в която пан Скшетуски беше поручик, се откриваше свободно място, заемано досега от пан Закшевски, по прякор „Miserere mei“*, който от две седмици беше тежко болен и нямаше надежда, че ще оживее, защото от влагата всичките му рани се бяха отворили. Към любовните мъки на поручика се прибави и тъгата поради приближаващия край на стария другар и изпитан приятел. По няколко часа на ден той не се отделяше на педя от леглото на болния, когото утешаваше както можеше и го подкрепяше с надеждата, че в още много походи ще участват заедно.
	[* Смили се над мене (лат.). — Б.пр.]
	Но старецът не се нуждаеше от утеха. Той умираше весел на твърдото рицарско ложе, постлано с конска кожа, и с почти детска усмивка поглеждаше към разпятието, окачено над леглото. А на Скшетуски казваше:
	— Miserere mei, ваша милост поручик, аз вече отивам за небесното си възнаграждение. Тялото ми е толкова надупчено от рани, че само от едно се страхувам — дали Свети Петър, който е Божи маршал и трябва да следи за чистотата и реда на небето, ще ме пусне в рая с такава изподупчена дреха. Но аз ще му кажа: „Свети Петърчо, заклевам те в ухото на Малх*, не ми прави мръсно, защото поганците ми развалиха така телесното одеяние… miserere mei! А като се случи някакъв поход на Архангел Михаил срещу адските сили, тогава старият Закшевски може да дотрябва.“
	[* Един от стражите, дошли в Гетсиманската градина да арестуват Христос, на когото апостол Петър отсякъл ухото. — Б.пр.]
	Поручикът, при все че като войник толкова пъти беше виждал смъртта и сам я беше преживявал, не можеше да сподави сълзите си, като слушаше тоя старец, чийто край приличаше на спокоен слънчев залез.
	И ето една сутрин камбаните на всички католически и православни черкви в Лубни забиха, за да съобщят за смъртта на пан Закшевски. Същия ден князът се върна от Сечта, а заедно с него пановете Бодзински и Ласота, както и целият двор и много шляхтичи — няколко десетки каляски, защото срещата у пан Суфчински беше много голяма. Князът устрои великолепно погребение, за да почете заслугите на покойника и да покаже колко обича рицарите. В погребалната процесия участваха всички полкове, които се намираха в Лубни, по крепостните насипи гърмяха с мускети и пушки. Конницата се проточи от замъка чак до главната градска черква в пълно бойно снаряжение, но със свити знамена; след нея вървяха пехотните полкове с обърнати нагоре приклади на пушките. Сам князът в траурно облекло следваше ковчега в позлатена карета, в която бяха впрегнати осем бели като мляко коня, чиито гриви и опашки бяха боядисани яркочервено, а на главите си носеха китки черни щраусови пера. Пред каляската крачеше отряд еничари, който беше придворната стража на княза, зад каляската следваха пажове, облечени по испански, възседнали буйни коне, след тях — висши чиновници в двора, ръкоподаващи дворяни*, камериери, накрая лакеи и коняри. Най-напред процесията се спря пред вратата на черквата, където свещеник Яскулски посрещна ковчега с реч, която започваше с думите: „Къде така бързаш, ваша милост Закшевски?“ После говориха още няколко души, а между тях и пан Скшетуски като началник и приятел на покойния. След това внесоха тялото в черквата и тук взе думата най-красноречивият между красноречивите, йезуитът свещеник Муховецки, който говори така възвишено и с такива подбрани думи, та сам князът заплака. Защото той беше господар с извънредно чувствително сърце и истински баща за войниците. Поддържаше желязна дисциплина, но по щедрост, добро отношение към хората и по грижите, с които обкръжаваше не само тях, а и техните деца и жени, никой не можеше да се сравни с него. Страшен и безмилостен към бунтовете, беше обаче истински благодетел не само за шляхтата, а и за цялото население. Когато в четирийсет и шеста година скакалци унищожиха реколтата, той опрости за цяла година наема на арендаторите и нареди да се дава храна на неговите селяни от хамбарите му; а след пожара в Хорол два месеца храни всички граждани на свои разноски. Арендаторите и подстаростите в неговите имоти трепереха да не би до ушите на княза да стигне вест за някакви злоупотребления или за лошо отнасяне към населението. На сираците беше осигурена такава грижа, че в Задднеприето ги наричаха „княжески деца“. С тях се занимаваше княгиня Гризелда, подпомагана от отец Муховецки. Ето защо във всички земи на княза цареше ред, изобилие, справедливост, спокойствие, но и страх, защото в случай на най-малка съпротива князът не знаеше мярка в гнева си и наказанията — така в природата му се съчетаваха великодушието и строгостта. Но в ония времена и по ония краища само тая строгост даваше възможност да цъфти и се развива човешки живот и труд, само благодарение на нея се създаваха градове и села, земеделецът вземаше връх над разбойника, търговецът караше спокойно стоката си, камбаните спокойно призоваваха верните на молитва, врагът не смееше да прекрачи границата, много негодници гинеха, забити на кол, или се превръщаха в порядъчни войници, а пустинният край процъфтяваше.
	[* Дворяни, които подават ръка на владетеля или жена му при слизане или качване в превозно средство. — Б.пр.]
	Такава ръка бе необходима на тоя див край и диви жители, защото в Задднеприето отиваха най-неспокойните елементи от Украйна, отиваха заселници, привлечени от плодородието на земята, избягали крепостни селяни от всички части на Жечпосполита, престъпници, които бягаха от затвора, с една дума, както би рекъл Ливий, „pastorum convenarumque plebs transfuga ex suis populis“*. Да ги подчини на известен ред и да ги превърне в спокойни заселници можеше само такъв лъв, от чийто рев трепереше всичко.
	[* Тълпа от пастири и пришълци, избягали от своите племена (лат.). — Б.пр.]
	Пан Лонгинус Подбипента виждаше княза за пръв път на погребението и не можеше да повярва на собствените си очи. Той бе слушал толкова много за славата му, та си го представяше като някакъв гигант, с цяла глава по-висок от другите хора, а пък князът всъщност беше почти нисък на ръст и доста слаб. Той беше още млад, едва на трийсет и шест години, но по лицето му вече личаха военните несгоди. Защото докато в Лубни живееше като истински крал, при многобройните акции и походи споделяше несгодите на обикновения войник, ядеше черен хляб и спеше върху кече на голата земя, а понеже по-голямата част от живота му минаваше по становете, това се бе отразило на лицето му. Все пак това лице още от пръв поглед издаваше необикновен човек. Върху него се четеше желязна, непоколебима воля и величие, пред които всеки неволно трябваше да наведе глава. Виждаше се, че тоя човек знае своята мощ и величие и ако утре му се сложи корона на главата, не би се чувствал нито учуден, нито притиснат от тежестта й. Очите му бяха големи, спокойни, почти благи, но в тях като че ли бяха приспани мълнии и човек чувстваше: спукана му е работата на оня, който ги разбуди. Затова никой не можеше да издържи спокойния блясък на тоя поглед и бяха виждали посланици, дворяни с голям опит, които, застанеха ли пред Йереми, се смущаваха и не знаеха как да започнат речта си. Впрочем в своето Задднеприе той беше истински крал. От неговата канцелария излизаха привилегии, права и дарения: „Ние, по божия милост княз и господар“ и т.н. А и малцина от големите господари смяташе равни на себе си. Князе, в жилите на които течеше кръв на някогашни владетели, биваха при него маршали. Такъв беше на времето си и бащата на Елена, Васил Булиха Курцевич, чийто род, както се спомена по-рано, произхожда от Кориат или всъщност от Рюриковци.
	У княз Йереми имаше нещо, което въпреки вродената му любезност държеше хората на разстояние. Понеже обичаше войниците, той сам фамилиарничеше с тях, но с него никой не смееше да фамилиарничи. Въпреки всичко, ако заповядаше на рицарите си да скочат с конете в бездната на Днепър, биха го направили без колебание.
	От майка си влахинка той бе наследил бяла кожа на лицето с белотата на нажежено желязо, от което духа горещина, и черна като гарваново крило коса, която беше остригана по цялата глава и само отпред се спускаше по-дълга и подрязана над веждите така, че закриваше половината му чело. Той се обличаше по полски, не се грижеше много за дрехите си и само на големи празници носеше скъпо облекло, но тогава цял светеше от злато и скъпоценни камъни. Няколко дни по-късно пан Лонгинус присъства на такова тържество, когато князът прие на аудиенция пан Розван Урсу. Аудиенциите на посланиците винаги ставаха в така наречената синя зала, защото на потона й Хелм от Гданск бе нарисувал небе със звезди. Тогава князът сядаше под балдахин от кадифе и хермелини на висок стол, подобен на трон, чиято подставка за краката беше покрита с позлатена ламарина, а зад княза стояха свещеник Муховецки, секретарят, маршал княз Воронич, пан Богуслав Машкевич, зад тях пажове и дванайсет телохранители с алебарди, облечени по испански; залата беше препълнена с рицари, великолепно облечени. От името на влашкия господар пан Розван молеше княза с влиянието и със страшното си име да издейства от хана да забрани на буджашките татари да нахлуват във Влашко, където всяка година нанасяли страхотни вреди и опустошения. Князът отговори на прекрасен латински език, че буджашките татари не слушали много и самия хан, но че през април очакват ханския посланик Чауш Мурза и чрез него ще повдигне пред хана въпроса за оплакванията на Влашко. Преди това пан Скшетуски вече беше направил доклада си за своята мисия, както и за всичко, което беше чул за Хмелницки и за бягството му в Сечта. Князът реши да придвижи няколко полка към Кудак, но не придаваше особено значение на тая история. И така, когато наглед нищо не заплашваше спокойствието и мощта на задднепърското владение, в Лубни започнаха тържества и забави както по повод пребиваването на посланика Розван, така и защото пановете Бодзински и Ласота най-сетне тържествено поискаха от името на сина на воеводата Пшемски ръката на по-голямата княгиня Ана и получиха утвърдителен отговор и от княза, и от княгиня Гризелда.
	Едничък само малкият Володийовски много страдаше от това, а когато Скшетуски се опита да влее утеха в сърцето му, той отговори:
	— На тебе ти е лесно — само да поискаш, и Ануша Борзобогата ти е в ръцете. Тя през цялото ти отсъствие те споменаваше много мило. Отначало мислех, че иска excitare* ревност у Биховец, но виждам, че само е искала да го хване на въдицата си и като че ли само към тебе храни по-нежни чувства.
	[* Да възбуди (лат.). — Б.пр.]
	— Какво ме интересува Ануша! Върни се ти при нея — non prohibeo*. Но за княгиня Ана престани да мислиш, все едно да искаш да захлупиш феникса с шапка в гнездото му.
	[* Не ти преча (лат.). — Б.пр.]
	— Аз зная, че тя е феникс, и затова сигурно ще умра от мъка.
	— Ще си живееш и веднага ще се влюбиш, само дано не е в княгиня Барбара, защото друг воевода ще ти я вземе под носа.
	— Нима сърцето е слуга, на когото може да се заповядва? Нима можеш да забраниш на очите да гледат такова чудно същество като княгиня Барбара, чийто образ е способен да развълнува дори дивите хищници?
	— Втасахме я, дявол да го вземе! — възкликна пан Скшетуски. — Виждам, че ще се утешиш без моята помощ, но пак ти повтарям: върни се при Ануша, защото от моя страна няма да имаш никакви пречки.
	Ануша обаче съвсем не мислеше за Володийовски. Напротив, тя се дразнеше, любопитстваше и се сърдеше на равнодушието на пан Скшетуски, който, като се върна след толкова дълго отсъствие, почти не я погледна. Затова вечер, когато князът с най-първите си офицери и придворни отиваше в салона на княгинята, за да се поразвлече в разговор, Ануша надничаше иззад плещите на господарката си (защото княгинята беше висока, а Ануша — ниска) и пронизваше с черните си очички лицето на поручика, за да си разреши тая загадка. Но очите на Скшетуски, както и мисълта му блуждаеха някъде другаде, а когато погледът му падаше върху момичето, беше толкова замислен и стъклен, сякаш не гледаше тая, на която някога пееше:

	Като татарска орда,
	Вземаш в ясър corda!…

	„Какво му е станало?“ — питаше се разглезената фаворитка на целия двор и като тупаше с малкото си краче, вземаше решение да проучи това нещо. Наистина тя не беше влюбена в Скшетуски, но свикнала да я ухажват, не можеше да понесе това невнимание към нея и беше готова от яд сама да се влюби в тоя дързък човек.
	И един ден, като тичаше с чилета към княгинята, срещна пан Скшетуски, който излизаше от стаята до спалнята на княза. Ануша връхлетя върху него като буря, почти го блъсна с гърдите си, после се отдръпна изведнъж и рече:
	— Ах, колко се уплаших! Добър ден, ваша милост!
	— Добър ден, панно Ана! Нима съм такъв monstrum*, та чак да те уплаша?
	[* Чудовище (лат). — Б.пр.]
	Девойката стоеше с наведени очи, въртеше между пръстите на незаетата си ръка краищата на плитките си, пристъпваше от едно краче на друго и уж смутена, отговаряше с усмивка:
	— Ах, не, не е така… съвсем не е така… честна дума! Внезапно тя погледна поручика и веднага отново наведе очи.
	— Сърдиш ли ми се, ваша милост?
	— Аз? Но нима ти, панно Ана, се интересуваш дали ти се сърдя или не?
	— О, съвсем не ме интересува. Само това оставаше! Да не мислиш, ваша милост, че ще плача? Пан Биховец е по-любезен…
	— Щом е така, не ми остава нищо друго, освен да отстъпя пред пан Биховец и да се махна от очите ти.
	— Та аз да не те държа?
	Като каза това, Ануша му препречи пътя.
	— От Крим ли се връщаш, ваша милост? — попита тя.
	— От Крим.
	— А какво докара от Крим, ваша милост?
	— Докарах пан Подбипента. Мисля, че вече си го видяла? Много мил и солиден кавалер…
	— Разбира се, че е по-мил от ваша милост. А защо е дошъл той тук?
	— За да имаш, панно Ана, върху кого да изпиташ силата си. Но съветвам те да държиш здравата, защото аз знам една тайна за тоя кавалер, поради която той е непобедим… и дори ти нищо не можеш да постигнеш с него.
	— Защо е непобедим?
	— Защото не може да се жени.
	— Та какво ме интересува това! Но защо да не може да се жени? Скшетуски се наведе до ухото на девойката, но каза доста високо и натъртено:
	— Защото е дал обет за целомъдрие.
	— Глупости приказваш, ваша милост! — възкликна бързо Ануша и в същия миг припна като изплашена птица.
	Но същата вечер за пръв път погледна внимателно пан Лонгинус. Тоя ден имаше много гости, защото князът даваше прощален пир в чест на пан Бодзински. Нашият литовец, облечен грижливо с бял атлазен жупан и тъмносин кадифен контуш, изглеждаше много представителен, още повече че на бедрото му вместо палаческия сваликачулка висеше лека крива сабя с позлатена ножница.
	Очичките на Ануша стреляха по пан Лонгинус до известна степен умишлено, за да ядосат пан Скшетуски. Но поручикът нямаше да забележи това, ако не беше Володийовски, който го побутна с лакът и рече:
	— Нека в ясър да попадна, ако Ануша не се усуква около тая литовска върлина.
	— Сам й кажи това.
	— Разбира се, че ще й кажа. Хубава двойка ще бъдат те.
	— Ще може да я носи вместо карфица на жупана си, точно такава е пропорцията помежду им.
	— Или вместо китка пера на шапката си.
	Володийовски отиде при литовеца.
	— Ваша милост — каза той, — едва-що си дошъл тук, но виждам, че си голям съблазнител.
	— Защо приказваш така, братко благодетелю, защо така?
	— Защото завъртя ума на най-хубавото момиче от придворните дами.
	— Благодетелю — каза Подбипента и скръсти ръце, — какво говориш, ваша милост?
	— Погледни, ваша милост, панна Ана Борзобогата, в която всички тук сме влюбени, как те пронизва с очичките си. Само че се пази, ваша милост, да не те прати за зелен хайвер, както всички нас е пращала.
	След тия думи Володийовски се обърна кръгом, отдалечи се и остави пан Лонгинус напълно изумен. Той дори не посмя да погледне веднага към Ануша и едва след някое време ненадейно хвърли поглед и чак се разтрепера. Иззад рамото на княгиня Гризелда две светещи очи наистина го гледаха с любопитство и упорито. „Apage satanas!“* — помисли литовецът и избяга в другия ъгъл на залата като ученик, облян в руменина.
	[* Махни се, сатана! (лат.). — Б.пр.]
	Обаче изкушението беше тежко. Това дяволче, което надничаше иззад раменете на княгинята, беше толкова съблазнително, тия очички така ярко светеха, че нещо теглеше пан Лонгинус поне още веднъж да ги погледне. Но изведнъж той си спомни своя обет, пред очите му се изправи Сваликачулката, прадядото Стовейко Подбипента, трите отсечени глави и страх го облада. Прекръсти се и тая вечер не погледна повече.
	Но на другия ден сутринта отиде в квартирата на Скшетуски.
	— Пане поручик, скоро ли ще тръгваме? Какво, ваша милост, си чувал за войната?
	— Какво припираш, ваша милост? Бъди търпелив, докато не влезеш във войската.
	Защото пан Подбипента не беше още записан на мястото на починалия Закшевски. Трябваше да чака, докато минат три месеца, което щеше да стане едва на първи април.
	Но той наистина бързаше, затова продължаваше да пита поручика:
	— Негово височество князът нищо ли не е казал по тоя въпрос?
	— Нищо. Кралят може би и до смъртта си не ще престане да мисли за война, но Жечпосполита не я иска.
	— А нали казваха в Чигирин, че се надига казашки бунт?
	— Вижда се, че обетът много е дотегнал на ваша милост. Колкото до бунта, трябва да се знае, че преди пролетта няма да избухне, защото, макар зимата да е лека, все пак си е зима. Сега е едва 15 февруари, мразове все още могат да настъпят всеки ден, а казакът не тръгва в полето, ако не може да се окопае, защото зад насип те се бият страхотно, но в полето не могат да издържат.
	— Значи дори за казаците трябва да се чака?
	— Имай предвид, ваша милост, и това, че дори да успееш през време на бунта да намериш своите три глави, пак не се знае дали ще бъдеш освободен от обета си, защото едно са кръстоносците и турците, а друго своите — може да се каже, деца eiusdem matris*.
	[* На една и съща майка (лат.). — Б.пр.]
	— О, велики Боже! Ех, че труден въпрос ми заби в главата, ваша милост! Ето ти отчаяние! Дано свещеник Муховецки разреши тия съмнения, защото иначе няма да имам дори миг спокойствие.
	— Разбира се, че ще ги разреши, защото е човек учен и набожен, но сигурно няма да каже друго. Bellum civile* е война между братя.
	[* Гражданска война (лат.). — Б.пр.]
	— Ами ако чужда сила дойде на помощ на бунтовниците?
	— Тогава ще имаш поле за действие. Но сега едно мога да препоръчам на ваша милост: чакай и бъди търпелив.
	Обаче самият пан Скшетуски не можеше да последва тоя съвет. Обземаше го все по-голям копнеж, досаждаха му дворцовите тържества и тия лица, които по-рано гледаше с такова удоволствие. Най-сетне пановете Бодзински и Ласота, както и пан Розван си заминаха, а след тяхното заминаване настъпи дълбоко спокойствие. Животът потече еднообразно. Князът беше зает с надзора на огромните си имоти и всяка сутрин се затваряше с комисарите, които пристигаха от цялата Рус и от Сандомежката област — затова рядко имаше дори военни учения. Шумните офицерски пиршества, на които се говореше за бъдещи войни, неизказано досаждаха на Скшетуски и той, с ловна пушка на рамо, побягваше край река Солоница, където някога Жулкевски* беше разгромил така страшно Наливайко, Лобода и Кремпски. Следите от тая битка вече се бяха затрили и в човешката памет, и на бойното поле. Само понякога земята изхвърляше от недрата си побелели кости, а от водата стърчеше казашки насип, иззад който са се бранили толкова отчаяно запорожците на Лобода и Наливайковата волница**. Но вече и по насипа беше израсъл гъст храсталак. Там именно Скшетуски се криеше от дворцовата гълчава и вместо да стреля по птиците, потъваше в спомени; там пред очите на душата му се изправяше, призовано от паметта и сърцето, любимото момиче; там сред мъглата, шумола на тръстиките и меланхолията на пейзажа изпитваше облекчение от собствения си копнеж.
	[* Станислав Жулкевски (1547–1620) — прочут полски пълководец и държавник. — Б.пр.]
	[** Дружини от свободни селяни. — Б.пр.]
	Но по-късно заваляха обилни дъждове, които предвещаваха пролетта. Солоница се превърна в блато, човек мъчно можеше да покаже глава навън и поручикът беше лишен от тая утеха, която намираше в самотното скитане. А в това време безпокойството му растеше — и основателно. Отначало той се бе надявал, че щом княгинята успее да отпрати Богун, веднага ще дойде заедно с Елена в Лубни, но сега и тая надежда беше угаснала. Разкаляха се пътищата, степта на няколко мили от двете страни на Сула стана огромно тресавище, за преминаването на което трябваше да се чака, докато горещото пролетно слънце не изсмуче излишната вода и влага.
	През цялото това време Елена трябваше да остане под опека, на която Скшетуски не вярваше, в истинска вълча бърлога, сред недодялани, диви и враждебни към него хора. Наистина, за собственото си добро те би трябвало да удържат думата — и почти нямаха друг изход, — но кой можеше да отгатне какво ще измислят, на какво ще се решат, особено когато над тях висеше страшният главатар, когото изглежда, че и обичаха, и същевременно се страхуваха от него.
	Той лесно можеше да ги принуди да му дадат момичето, защото такива случаи не бяха редки. Тъкмо така на времето другарят на нещастния Наливайко, Лобода, бе принудил пани Поплинска да му даде за жена своята възпитаница, въпреки че момичето бе от стар шляхтишки род и го мразеше с цялата си душа. А ако беше вярно онова, което се говореше за несметните богатства на Богун, тогава той можеше да им плати и за момичето, и за загубването на Розлоги. И после какво? „После — мислеше пан Скшетуски — ще ми съобщят с насмешка, че всичко е свършено, а самите те ще избягат някъде в литовските или мазовецките дебри, където дори могъщата ръка на княза не ще може да ги достигне.“ Пан Скшетуски трепереше като от треска при тая мисъл, дърпаше се като вълк на верига, съжаляваше за рицарската дума, която беше дал на княгинята — и не знаеше какво да предприеме. А беше човек, който не се оставя събитията да го водят за носа. В натурата му се криеше голяма предприемчивост и енергия. Той не чакаше да види какво ще му донесе съдбата; предпочиташе да хване съдбата за рогата и да я принуди да му даде щастие — затова му беше по-трудно, отколкото на всеки друг, да седи в Лубни със скръстени ръце.
	И реши да действа. Той имаше един прислужник, Женджан, беден шляхтич от Подлесието, шестнайсетгодишен, но хитрец, какъвто няма по света и с когото мнозина стари и опитни хора не можеха да се мерят. Него Скшетуски реши да прати при Елена, както и да проучи положението там. Февруари беше вече изтекъл; дъждовете престанаха, изглеждаше, че през март времето ще бъде доста хубаво, и можеше да се очаква, че пътищата ще се пооправят. И така, Женджан тръгна на път. Пан Скшетуски му даде писмо, хартия, пера и шише мастило, защото помнеше, че в Розлоги няма такива неща. Той бе поръчал на момчето да не казва от чие име иде, да се преструва, че отива за Чигирин, и зорко да следи всичко и особено добре да разузнае къде е Богун и какво прави. Женджан нямаше нужда да му повтарят два пъти инструкциите, той накриви шапка, размаха силно нагайката си и замина.
	За пан Скшетуски започнаха тежки дни на очакване. За да си убива времето, той се дуелираше с пръти с пан Володийовски, голям майстор в това изкуство, или хвърляше джирит* в халка. Но ето че в Лубни се случи нещо, за което поручикът едва не плати с живота си. Един ден мечка се откъсна от веригата в двора на замъка, изпохапа двама коняри, подплаши конете на пана комисар Хлебовски и накрая се хвърли върху поручика, който тъкмо отиваше от оръжейната при княза, без сабя, само с лек бастун с бронзова брадвичка. Поручикът непременно щеше да загине, ако не беше пан Лонгинус, който видя от оръжейната какво става, грабна своята сваликачулка и дотърча на помощ. Пан Лонгинус се оказа напълно достоен потомък на прадядо си Стовейко, защото пред очите на целия двор отсече с един замах главата на мечката заедно с една лапа и на това доказателство за необикновена сила се възхищаваше от прозореца самият княз, който после го въведе в покоите на княгинята, където Ануша Борзобогата така го мамеше с оченца, че на другия ден трябваше да отиде на изповед, а после три дни не се показа в замъка, докато с пламенна молитва не прогони всяка съблазън.
	[* Късо копие с метален връх. — Б.пр.]
	Но ето че бяха изминали десет дни, а Женджан не се връщаше. Нашият пан Ян отслабна от чакане и така изсъхна, че дори Ануша започна да разпитва чрез пратеници какво му е — а Карбони, лекарят на княза, му предписа някакви лекарства, защото денем и нощем мислеше за своята княгиня и все по-ясно разбираше, че не някакво плахо чувство се е загнездило в сърцето му, а голяма любов, която трябва да бъде удовлетворена, понеже иначе е готова да пръсне човешката гръд като крехка съдинка.
	Затова човек лесно може да си представи радостта на пан Ян, когато един ден на разсъмване в квартирата му влезе Женджан изпокалян, уморен, отслабнал, но весел и с добра вест, изписана на челото му. Поручикът скочи от леглото, изтърча при него, хвана го за раменете и извика:
	— Писмо носиш ли?
	— Нося, пане. Ето го.
	Поручикът го грабна и започна да чете. Той дълго време се бе съмнявал дали и в най-добрия случай Женджан ще му донесе писмо, защото не беше сигурен, че Елена знае да пише. Жените от тия гранични области не бяха учени, а на всичко отгоре Елена бе расла между неуки хора. Но изглежда, че още баща й я бе научил на това изкуство, тъй като тя бе написала дълго писмо от четири страници. Наистина горката не умееше да се изразява хубаво, реторично, но просто, от сърце, пишеше следното:
	„Аз никога вече няма да те забравя, ваша милост, по-скоро ваша милост мене, защото чувам, че между вас има и лоши хора. Но щом си изпратил момчето нарочно да бие толкова мили път, изглежда, че съм ти мила, както и ти на мене, за което от сърце благодаря. Но не мисли, ваша милост, че не е прилично от моята скромност да ти пиша така за обичта си, защото е по-добре да кажа истината, отколкото да излъжа или да я крия, когато съвсем друго е в сърцето ми. Разпитвах също негова милост Женджан какво правиш в Лубни и какви са обичаите в големия двор там, а когато ми разказваше колко хубави и елегантни са девойките там, почти се облях в сълзи от страхотна тъга…“
	Тук поручикът прекъсна четенето и попита Женджан:
	— Какво си разправял ти там, глупако?
	— Само хубави неща, пане! — отговори Женджан. Поручикът продължи да чете:
	„… Та как мога аз, простата, да се сравнявам с тях. Но момчето ми каза, че ваша милост никоя дори не искаш да погледнеш…“
	— Добре си казал! — рече поручикът.
	Право казано, Женджан не знаеше за какво става дума, защото поручикът четеше писмото наум, но си придаде важен израз на лицето и се покашля многозначително. А Скшетуски продължи да чете:
	„… И веднага се зарадвах, като молех Бога и по-нататък да запази у тебе тая благосклонност към мене и да благослови двама ни — амин. И аз вече се затъжих за ваша милост, както се тъжи за майка; защото на мене, сирота, ми е тъжно на тоя свят, но не когато съм с ваша милост… Бог вижда сърцето ми, че е чисто, а това, че съм проста, то е друга работа и него трябва да ми простиш…“
	По-нататък прекрасната княгиня съобщаваше, че със стринка си ще тръгнат за Лубни веднага щом се подобрят пътищата и че самата княгиня иска да ускори заминаването, защото от Чигирин пристигали вести за някакви казашки вълнения; тя чакала само завръщането на младите князе, които заминали за Богослав на конския панаир.
	„Ти, ваша милост, си истински магьосник — пишеше по-нататък Елена, — щом съумя да спечелиш и стринка ми.“
	Тук поручикът се усмихна, защото си спомни как трябваше да спечели тая стринка. Писмото свършваше с уверения за постоянна и вярна обич, каквато именно бъдещата съпруга дължи на мъжа си. Изобщо от писмото личеше нейното чисто сърце, затова поручикът четеше по петнайсетина пъти това сърдечно писмо от начало до край, като си повтаряше: „Мое прелестно момиче, да ме накаже Бог, ако аз някога те изоставя.“
	А после започна да разпитва Женджан за всичко.
	Хитрият слуга му разказа подробно за цялото си пътуване. Приели го добре. Старата княгиня го разпитвала за поручика и като узнала, че е знаменит рицар и доверено лице на княза, а освен това и заможен човек, останала много доволна.
	— Пита ме също — каза Женджан — дали ваша милост, като обещае нещо, винаги си държи на думата, а на това аз й рекох: „Ваша милост пани, ако тоя влашки кон, на който дойдох, ми беше обещан, щях да бъда уверен, че е вече мой…“
	— Хитрец си ти — каза поручикът, — но щом така си гарантирал за мене, задръж си го. Тогава нищо ли не укри? Каза ли, че аз съм те пратил?
	— Казах, защото видях, че може, и веднага ме приеха още по-добре, особено девойката, която е толкова хубава, та втора като нея не може да се намери на света. И когато узна, че идвам от ваша милост, вече не знаеше къде да ме сложи. Ако не бяха пости, щях да плувам в изобилие като в рая. Като четеше писмото от ваша милост, обливаше го със сълзи от радост.
	Поручикът замлъкна също от радост и едва след малко попита отново:
	— А за оня Богун нищо ли не узна?
	— Не идеше да питам за това княгинята или девойката, но узнах поверително от стария татарин Чехли, който, макар и поганец, е верен слуга на момичето. Той ми каза, че всички те много ръмжели против ваша милост, но после се умирили, когато разбрали, че това, дето го разправят за съкровищата на Богун, са празни приказки.
	— А как са се убедили в това?
	— То, знаеш, ваша милост, станало така: те имали спор със семейство Шивински, по който по-късно се задължили да платят. Като дошъл срокът, обърнали се към Богун: „Дай ни на заем!“ А той: „Аз имам малко турско богатство, но пари никакви, защото — казал — каквото имах, го пръснах.“ Като чули това, веднага охладнели към него и обърнали чувствата си към ваша милост.
	— Няма що, добре си разузнал всичко.
	— Ваша милост, ако аз бях узнал едно, а друго — не, тогава ваша милост можеше да ми кажеш: „Кон ми подари, а седло не ми даде.“ Какво би правил, ваша милост, с кон без седло?
	— Добре, добре, вземи и седлото.
	— Благодаря покорно, ваша милост. И те веднага отпратили Богун в Переяслав, а аз, като научих това, помислих си: защо да не отида и аз в Переяслав? Ваша милост ще бъде доволен от мене и тогава по-скоро ще вляза във войската…
	— Ще влезеш през новото тримесечие. Значи беше и в Переяслав?
	— Бях. Но не намерих там Богун. Старият полковник Лобода е болен. Казват, че скоро Богун ще стане на негово място полковник… Но там стават странни работи. В хоронгвата са останали само шепа войници. Другите, казват, тръгнали подир Богун или пък избягали в Сечта и това е, ваша милост, важно нещо, защото там като че ли се крои някакъв бунт. Исках непременно да узная нещо за Богун, но само това ми се каза, че се е прехвърлил на руския бряг*. Е, мисля си, щом е така, нашето момиче не е застрашено от него — и се върнах.
	[* Десният бряг на Днепър е бил наричан руски, а левият — татарски. — Б.пр.]
	— Добре си се справил. А по пътя не ти ли се случи нещо?
	— Не, ваша милост. Само че съм страшно гладен.
	Женджан излезе, а поручикът остана сам и започна отново да чете писмото от Елена и да притиска устни до тия буквички, не толкова хубави, колкото ръката, която ги бе писала. Вяра изпълни сърцето му и той си мислеше: „Скоро пътищата ще просъхнат, стига Бог да даде хубаво време. И Курцевичи, като са разбрали, че Богун е голтак, сигурно няма да ме подведат. Ще им дам Розлоги и нещо от себе си ще добавя, стига да получа тая мила звездица…“
	И като се облече с хубави дрехи, тръгна към черквата с прояснено лице и пълни с щастие гърди, за да поблагодари покорно на Бога за добрата новина.


	Шеста глава

	По цяла Украйна и в Задднеприето започнаха да се надигат брожения, сякаш предвестници на близка буря; някакви странни вести прелитаха от село в село, от хутор в хутор като онова растение, което вятърът носи есен по степите и което народът нарича ветрогон. По градовете се шепнеше за голяма война, при все че никой не знаеше кой и срещу кого ще воюва. Така или иначе, миришеше на нещо. Човешките лица станаха неспокойни. Земеделецът без желание излизаше с плуг на полето, макар че дойде преждевременна, тиха, топла пролет, а над степта отдавна пееха чучулиги. Вечер хората по селата се събираха на групи и застанали на пътя, бъбреха полугласно за страшни неща. Разпитваха за новини слепците, които обикаляха по света с гусли и песни. На някои се струваше, че нощем виждат по небето сияние и че луната изгрява иззад горите по-червена от обикновено. Вещаеха нещастие или кралска смърт — и всичко това беше още по-странно, защото страхът не можеше да намери лесен достъп по тия места, отдавна привикнали към тревоги, борби и нашествия; следователно някакви изключително зловещи вихри трябва да свиреха във въздуха, щом тревогата бе станала всеобща.
	А още по-тежко, още по-непоносимо беше това, че никой не можеше да посочи опасността. Все пак между белезите за зла прокоба два изглеждаха особено показателни, че наистина има някаква заплаха. Първо — по всички села и градове се появиха безброй старци гуслари, а между тях имаше и някакви чужди, никому непознати лица, за които се шепнеше, че са фалшиви просяци. Те се влачеха всякъде и скрито вестяха, че наближава денят на Страшния съд и на гнева Божи. Второ, низовци започнаха да пият на провала.
	Вторият белег беше още по-опасен. Землището на Сеч беше твърде малко и не можеше да изхрани всички свои хора, а походи невинаги имаше, поради което степта не даваше хляб на казаците и множество низовци всяка година в спокойно време се пръскаха из заселените области. Цяла Украйна, дори цялата Рус беше пълна с тях. Едни постъпваха в стражите на старостите, други държаха кръчми по пътищата, трети се занимаваха с търговия или занаятчийство по селата и градовете. Почти във всяко село по-настрани от другите къщи живееше запорожец. Някои живееха тук с жените си и имаха стопанства. А такъв запорожец, като човек много видял и патил, беше донякъде благодат за селото, в което живееше. Нямаше по-добри ковачи от запорожците, по-добри колари, кожари, восъкчии, риболовци и ловци. Казакът всичко умееше, всичко можеше да направи: къщи строеше и седла шиеше. Въпреки това казаците никъде не бяха спокойни заселници, защото смятаха тоя си начин на живот за нещо временно. Който искаше с оръжие в ръка да осъществи някаква присъда, да нападне съседа си или да се защити от очаквано нападение, трябваше само да викне и веднага молойците долитаха като гарвани на мърша. Използваше ги шляхтата, използваха ги земевладелците, които водеха вечни тъжби помежду си, но когато и това липсваше, молойците си седяха тихо по селата, работеха до припадък и с пот на чело си изкарваха насъщния.
	И това понякога продължаваше година, две, докато внезапно долиташе вест за някакъв голям поход било на някой атаман срещу татарите или ляхите, било на полските панове към Влашко. Тогава тия колари, ковачи, кожари, восъкчии веднага зарязваха спокойната си работа и най-напред се запиваха до смърт във всички украински кръчми.
	Като пропиеха всичко, продължаваха да пият на вересия — не срещу това, което имат, а срещу онова, което ще имат. Бъдещите плячки щели да платят гуляите.
	Това явление се повтаряше толкова често, та по-късно украинците, преживели много неща, свикнаха да казват: „Охо! Тресат се кръчмите от низовци, значи нещо се готви в Украйна.“
	И старостите веднага засилваха гарнизоните в замъците и зорко следяха какво става, пановете събираха войниците си, шляхтата изпращаше жените и децата си в градовете.
	И ето че през пролетта, за която става дума, казаците започнаха да пият, както никога досега, и то не в една околия, не в едно воеводство, а надлъж и нашир по цялата Рус.
	Значи нещо наистина се готвеше, при все че самите низовци не знаеха точно какво. Заговори се за Хмелницки, за бягството му в Сечта и за казаците от охраната на Черкаси, Богослов, Корсун и други градове, избягали подире му — но се говореше и нещо друго. От много години вече се носеха вести за голяма война срещу поганците, която кралят искал, за да увеличи плячката на добрите молойци, но ляхите не я искали — а сега всички тия вести се бяха смесили и родиха безпокойство в човешките глави и очакване на нещо необикновено.
	Това безпокойство проникна и между стените на Лубни. Защото беше невъзможно да си затворят очите пред такива белези, особено княз Йереми нямаше такъв обичай. Наистина, в неговото княжество безпокойството не бе преминало в кипеж — страхът държеше всички в ризница, — но след някое време от Украйна започнаха да долитат слухове, че тук-таме селяните започват да се съпротивляват на шляхтата, че избиват евреите, че искат насила да се записват в редовната войска за война срещу неверниците и че броят на бегълците в Сечта расте непрекъснато.
	Затова князът проводи пратеници до краковския кастелан, до пан Калиновски, до Лобода в Переяслав, а сам започна да прибира стадата от степта и войската от паланките. Но ето че дойдоха успокоителни вести. Великият хетман съобщаваше всичко, което знаеше за Хмелницки, не смяташе обаче, че от тая работа може да възникне някаква буря: полевият хетман пишеше, че „през пролетта разбойниците обикновено се вълнуват като роевете“. Само старият Зачвилиховски изпрати писмо, с което заклинаше княза да не подценява нищо, защото голяма буря иде откъм Дивите поля. За Хмелницки съобщаваше, че заминал от Сечта за Крим, за да моли хана за помощ. „А приятели от Сечта ми донасят — пишеше той, — че там кошевоят събирал пехотата и конницата от всички лъки и рекички, без да казва на никого защо прави това, поради което мисля, че тая буря ще се стовари върху нас. Ако това стане с татарска помощ, дано Бог ни помогне да не загубим всички руски земи.“
	Князът вярваше на Зачвилиховски повече, отколкото на самите хетмани, защото знаеше, че никой в цялата Рус не познава като него казаците и техните хитрости. Затова реши да събере колкото може повече войска, а в същото време да проучи истината докрай.
	Затова една сутрин заповяда да му извикат пан Биховец, поручика на влашката хоронгва, и му каза:
	— Ще заминеш, ваша милост, като посланик в Сечта при пан атамана кошевой и ще му предадеш това писмо с моя господарски печат. Но за да знаеш какво да правиш, ще ти кажа следното: писмото е само претекст, а смисълът на цялото посланичество на ваша милост се състои в това да наблюдаваш какво става там, колко войска са свикали и дали ще свикат още. И по-специално ти поръчвам да спечелиш някои хора и да научиш всичко за Хмелницки — къде е и дали е вярно, че е заминал за Крим, за да моли за помощ татарите. Разбираш ли, ваша милост?
	— Все едно, че някой ми го е написал на дланта.
	— Ще минеш през Чигирин, по пътя ще спреш да починеш само една нощ. Като стигнеш там, ще отидеш при хоронжи Зачвилиховски, за да ти даде писма до приятелите си, които ще им предадеш тайно. Те ще ти разкажат всичко. От Чигирин ще тръгнеш с платноходка за Кудак, там ще поздравиш от мое име пан Гроджицки и ще му връчиш това писмо. Той ще нареди да те прекарат през праговете и ще ти даде необходимите превозвачи. В Сечта също не се бави, гледай, слушай и се връщай, ако останеш жив, защото това не е лесна експедиция.
	— Ти, ваше княжеско височество, си господар на живота ми. Колко души трябва да взема?
	— Ще вземеш четирийсет войника. Ще тръгнеш днес на мръкване, а надвечер ще дойдеш още веднъж за инструкции. Важна мисия ти поверявам, ваша милост.
	Пан Биховец излезе зарадван; в пруста срещна Скшетуски с няколко офицери от артилерията.
	— Е, какво ново? — попитаха го те.
	— Днес тръгвам на път.
	— Къде, къде?
	— За Чигирин и по-нататък.
	— Ела тогава с мене — рече Скшетуски.
	И като го заведе в квартирата си, започна да го моли да му отстъпи тая мисия.
	— Ако си ми приятел — каза той, — искай каквото щеш: турски кон, испански кон — ще ти дам, нищо няма да пожаля, само да мога да замина аз, защото душата ми я тегли нататък! Пари ако искаш, пари ще ти дам, стига да отстъпиш. Слава това няма да ти донесе, защото, ако изобщо ще има война, тя ще започне по-рано, а можеш да загинеш. Зная също, че Ануша ти е мила, както и на други — заминеш ли, ще я подлъже някой.
	Тоя аргумент по-добре от другите подейства на пан Биховец, но той все пак упорстваше. Какво ще каже князът, ако той отстъпи? Дали няма да го укорява? Ами че такава мисия е благоволение от страна на княза.
	Като чу това, Скшетуски се завтече към княза и веднага поиска от пажа да докладва за него.
	След малко пажът се върна и му съобщи, че князът го чака.
	Сърцето на поручика биеше като чук от страх, че ще чуе едно кратко „не“, след което не му оставаше нищо друго, освен да зареже всичко.
	— Какво имаш да ми кажеш? — каза князът, когато видя поручика. Скшетуски се наведе до нозете му.
	— Ваше височество княже, дойдох да моля най-покорно да бъде поверена на мене тая мисия в Сечта. Биховец може би ще отстъпи, защото ми е приятел, а аз държа толкова на нея, колкото на живота си — само че Биховец се страхува дали ваше княжеско височество няма да бъдеш недоволен от това.
	— За Бога! — каза князът. — Та аз не бих пратил никого другиго освен теб, но мислех, че няма да тръгнеш с готовност, след като неотдавна извърши толкова дълго пътуване.
	— Ваше княжеско височество, аз съм готов винаги libenter* да пътувам в тая посока, дори ако всеки ден ме изпращаш.
	[* На драго сърце (лат.). — Б.пр.]
	Князът го изгледа продължително с черните си очи и след малко попита:
	— Какво те влече натам?
	Поручикът стоеше смутен като виновник, който не може да понесе изпитателния поглед.
	— Виждам вече, че трябва да кажа истината — рече той, — защото пред разума на ваше княжеско височество никакви arcana* не могат да останат скрити, едно само не зная: дали ще намеря благоволение в ушите на ваше княжеско височество.
	[* Тайни (лат.). — Б.пр.]
	И той започна да разказва как се е срещнал с дъщерята на княз Васил, как се е влюбил в нея и как би желал сега да я посети, а на връщане от Сечта да я доведе в Лубни, за да я запази от татарската буря и натрапничеството на Богун. Замълча само за машинациите на старата княгиня, защото по това бе обвързан с честна дума. Но така започна да моли княза да повери на него възложената на Биховец мисия, че князът рече:
	— Аз и без това бих ти позволил да заминеш, а щях да ти дам и хора, но щом всичко си обмислил така умно, че да свържеш собственото си влечение с тая мисия, ще трябва да направя това за тебе.
	След тия думи князът плесна с ръце и заповяда на пажа да повика пан Биховец.
	Поручикът целуна с радост ръката на княза, а той притисна главата му до себе си и му каза да бъде спокоен. Князът обичаше безкрайно много Скшетуски като енергичен и храбър воин и офицер, на когото може да се разчита за всичко. Освен това между тях имаше такава връзка, каквато се създава между подчинен, който обожава с цялата си душа своя началник, и началник, който добре чувства това. Около княза се въртяха много дворяни, които служеха и го ласкаеха за своя собствена полза, но проницателният ум на Йереми добре знаеше с кого как да се държи. Знаеше, че Скшетуски е чист като сълза човек, затова го ценеше и му беше благодарен за чувствата.
	Също така с радост узна, че любимецът му е обикнал дъщерята на Васил Курцевич, стар слуга на рода Вишньовецки, чиято памет беше толкова скъпа на княза, колкото беше злочеста.
	— Не от неблагодарност към княза не съм се интересувал от момичето — каза той, — но понеже опекуните й не идваха в Лубни и никакви оплаквания не съм получавал против тях, смятах, че са добри хора. Но щом сега ми припомни за девойката, ще я имам в ума си като родна дъщеря.
	Като слушаше това, Скшетуски не можеше да се начуди на добротата на тоя господар, който като че ли сам се укоряваше, че поради многото и различна работа не се е заел със съдбата на детето на някогашния си войник и дворянин.
	В това време дойде пан Биховец.
	— Ваша милост — каза му князът, — думата си е дума, щом искаш, ще заминеш ти, но, моля те, направи това за мене и отстъпи тая мисия на Скшетуски. Той има свои основателни поводи да я иска, а аз ще помисля за друга компенсация за тебе.
	— Ваше височество — отговори Биховец, — това е голямо благоволение от страна на ваше височество, че макар и властен да ми заповядваш, оставяш аз да реша въпроса. Но аз нямаше да бъда достоен за това благоволение, ако не се съгласях с чувство на най-голяма благодарност в сърцето.
	— Поблагодари на приятеля си — каза князът, като се обърна към Скшетуски — и върви да се готвиш за път.
	Скшетуски наистина благодари горещо на Биховец, а след няколко часа беше готов за тръгване. Отдавна вече не го свърташе в Лубни, а тая мисия съвпадаше с всичките му желания. Най-напред щеше да види Елена, а после наистина ще трябва да се отдели от нея за продължително време, но тъкмо толкова време бе необходимо, за да станат пътищата проходими за кола след безкрайните дъждове. По-рано княгинята и Елена не можеха да дойдат в Лубни и Скшетуски или трябваше да чака в Лубни, или да ходи в Розлоги, което би било противно на споразумението с княгинята, нещо повече, би събудило подозрение у Богун. Наистина, Елена можеше да бъде в пълна безопасност от Богуновите действия едва в Лубни, но щом трябваше още доста дълго да остане в Розлоги, най-добре беше Скшетуски да замине, а на връщане вече ще я постави под закрилата на войниците на княза. Поручикът прецени всичко и бързаше със заминаването. Уреди всичко, получи от княза писма и инструкции, а пари за пътуването — от ковчежника, и много преди да се мръкне, тръгна на път, придружен от Женджан и четирийсет войници от казашката хоронгва на княза.


	Седма глава

	Беше вече втората половина на месец март. Тревата никнеше буйно; ветрогончето цъфна, степта кипеше от живот. Рано сутринта поручикът начело на хората си пътуваше сякаш по море, чиито подвижни вълни бяха разлюлените от вятъра треви. А навсякъде бе пълно с радост и пролетни гласове, с крясъци, чуруликане, подсвиркване, шляпане, пърхане на криле, с радостно бръмчене на насекоми: степта звучеше като гусла, на която свири ръката Божия. Над главите на конниците ястреби висяха неподвижно в лазура като окачени кръстчета, носеха се триъгълници от диви патици, нанизи от жерави; по земята тичат подивели хергелета: ето, летят степни коне, вижда се как порят тревата с гърди, идат като буря, спират се втрещени и обграждат в полукръг конниците; гривите им се развяват, ноздрите се издуват, очите са изумени! Човек би рекъл, че иска да стъпчат неканени гости. Но още миг — и тръгват внезапно, изчезват също така бързо, както са долетели; само тревата шуми, само цветята проблясват! Тътенът утихна, отново се чува само песента на птиците. Наглед е весело, а някаква тъга пари сред тая радост, наглед шумно, а колко е пусто, широко, просторно! С кон няма да го прекосиш, с мисъл няма да го прелетиш… освен да обикнеш тая тъга, тая пустош, тия степи и със закопняла душа да обикаляш из тях, да почиваш по техните могили, да слушаш гласа им и да му отговаряш.
	Беше утро. Едри капки блестяха по пелина и бурените, ведър лъх на вятъра сушеше земята, по която след дъжда имаше широки локви, сякаш разлени езерца, светнали на слънцето. Отрядът на поручика се движеше бавно, защото трудно можеха да бързат, тъй като конете понякога затъваха до колене в размекнатата земя. Но поручикът им даваше много малко отдих по могилните височини, понеже бързаше и да пристигне, и да се сбогува. На втория ден към пладне излезе от горския пояс и съзря вятърните мелници в Розлоги, пръснати по възвишенията и близките могили. Сърцето му биеше като чук. Никой там не го очаква, никой не знае, че ще пристигне; и какво ли ще каже тя, когато го види? О, ето и къщурките на съседите, скрити в млади вишневи градини; по-нататък — разпръснатото село на крепостните, а още по-нататък се вижда геранилото на кладенеца в чифлишкия двор. Поручикът пришпори коня си и се понесе в галоп, а подир него отрядът: прелетя така през селото със звън и шум. Тук-там селянин изскачаше от къщурката си, заглеждаше се и се прекръстваше: дяволи ли са това, какво ли? Татари ли са или не? Калта така пръска изпод копитата им, че няма да познаеш кой лети. А в това време те стигнаха до господарския дом и спряха пред затворената порта.
	— Хей там! Който и да си, отваряй!
	Врявата, тропането, ожесточеният лай на кучетата привлякоха хората от чифлика. Те дотърчаха до портата изплашени — бяха помислили, че някой напада имението.
	— Кой иде?
	— Отваряй!
	— Князете не са в къщи.
	— Отваряй, погански сине! Ние сме хора на княза от Лубни. Най-сетне слугите познаха Скшетуски.
	— А, вие ли сте, ваша милост! Ей сега, ей сега!
	Отвориха портата, а в същото време и самата княгиня излезе пред входа и заслонила очите си с ръка, гледаше към гостите. Скшетуски скочи от коня, приближи се до нея и рече:
	— Не ме ли познаваш, ваша милост?
	— Ах, ти ли си, ваша милост пане поручик. Помислих, че татари ни нападат. Кланям се и заповядай вътре.
	— Навярно се чудиш, ваша милост, че ме виждаш в Розлоги — рече Скшетуски, като влязоха вътре, — но аз не съм нарушил думата си: сам князът ме праща в Чигирин и по-надалече. При това ми нареди да се отбия в Розлоги и да попитам за здравето на ваша милост.
	— Благодарна съм на негова княжеска светлост като на милостив господар и благодетел. Скоро ли мисли да ни прогони от Розлоги?
	— Той съвсем не мисли да ви гони оттук и това, което съм казал, то ще бъде. Ще си останете в Розлоги, аз имам достатъчно свой хляб.
	Като чу това, княгинята веднага се развесели и рече:
	— Сядай, ваша милост, и се радвай, както аз ти се радвам.
	— А младата княгиня здрава ли е? Къде е?
	— Зная аз, че не си дошъл при мене, мой кавалере. Здрава е тя, здрава, дори е понапълняло момичето от тая любов. Ей сега ще ти я повикам, а аз ще отида да се облека, че ме е срам така да приемам гости.
	Княгинята беше облечена с избеляла памучна рокля, с кожух отгоре и с обувки от мешинена кожа.
	В тоя миг обаче Елена се втурна в стаята, без да бъде повикана, защото бе узнала от татарина Чехли кой е пристигнал. Тя се втурна задъхана и червена като вишна и почти не можеше да си поеме дъх, а само очите й се смееха от щастие и радост. Скшетуски скочи да й целува ръцете, а когато старата княгиня излезе дискретно, я зацелува и по устата, защото беше буен човек. А и тя не се защитаваше особено, понеже чувстваше, че й прималява от щастие и радост.
	— А аз не те очаквах, ваша милост — шепнеше тя, като присвиваше прекрасните си очи, — но не ме целувай повече така, че не е прилично.
	— Как да не те целувам — отговори рицарят, — когато и медът не е толкова сладък, колкото устните ти? Мислех, че ще изсъхна без тебе и най-после сам князът ме прати тук.
	— Князът знае ли?
	— Всичко му казах. И той се зарадва, защото си спомни за княз Васил. Ей ти, девойко, сигурно си ме урочасала, та вече и света не виждам от тебе!
	— Такава обич е Божие благоволение.
	— А помниш ли онова знамение, когато соколът привличаше ръцете ни една към друга? Вижда се вече, че сме били предопределени един за друг.
	— Помня…
	— А когато в Лубни от копнеж ходех покрай Солоница, виждах те почти като жива, ала щом протегнех ръце, ти изчезваше. Но повече няма да ми избягаш, защото мисля, че вече нищо няма да ни попречи.
	— Ако се случи нещо, то няма да бъде по моя воля.
	— Кажи ми още веднъж, че ме обичаш. Елена наведе очи, но отвърна сериозно и ясно:
	— Като никого на света.
	— Дори да ме обсипе някой със злато и почести, ще предпочета тия твои думи, защото чувствам, че казваш истината, ако и да не зная сам с какво съм заслужил такова благодеяние от твоя страна.
	— С това че ти прояви милост към мене, че ме взе под своя защита и се застъпи за мене и ми говореше такива думи, каквито по-рано не съм чувала никога.
	Елена замлъкна от вълнение, а поручикът отново започна да целува ръцете й.
	— Господарка ще ми бъдеш, не жена — рече той.
	Известно време двамата мълчаха, само той не снемаше поглед от нея — искаше да се възнагради, задето не я беше виждал толкова време. Стори му се още по-хубава, отколкото по-рано. В тая възтъмна гостна стая, при играта на слънчевите лъчи, които се разчупваха в дъга през дебелите стъкла на прозорците, тя изглеждаше като образите на светите девици в мрачните черкви. А в същото време от нея лъхаше такава топлина и живот, толкова сладки женски съблазни и чарове се отразяваха по лицето и по цялата й фигура, че човек можеше да си загуби главата, да се влюби до смърт и да обича вечно.
	— От твоята хубост сигурно ще ослепея! — рече поручикът. Белите зъбки на княгинята весело блеснаха в усмивка.
	— Навярно панна Ана Борзобогата е сто пъти по-хубава от мене!
	— В сравнение с тебе тя е като калаена чиния в сравнение с луната.
	— Но на мене негова милост Женджан ми разправяше друго.
	— Негова милост Женджан е голям бърборко. Какво ме интересува тя! Нека други пчели берат мед от оня цвят, а те не са малко.
	По-нататъшният разговор бе прекъснат от влизането на стария Чехли, който дойде да поздрави поручика с „добре дошъл“. Той го смяташе вече за свой бъдещ господар, затова му се кланяше от прага и по източен обичай му отдаваше селям.
	— Е, стари Чехли, и тебе ще те взема с панна Елена. Ще й служиш до смъртта си.
	— Аз, ваша милост, няма да чакам дълго смъртта, но докато съм жив, дотогава ще служа. Бог е един!
	— След около месец ще се върна от Сечта и ще тръгнем за Лубни — рече поручикът, като се обърна към Елена, — а там отец Муховецки чака с епитрахила.
	Елена се уплаши:
	— Но ти в Сечта ли отиваш?
	— Князът ме изпраща с писма. Ала ти не се страхувай. Личността на посланика е свещена и у неверниците. А тебе и княгинята бих изпратил още сега в Лубни, обаче пътищата са страшни. Сам видях — и с кон няма да може да се мине лесно.
	— А дълго ли ще останеш в Розлоги?
	— Още тая вечер тръгвам за Чигирин. Като си взема по-скоро сбогом, по-скоро ще ми кажеш „добре дошъл“. Освен това аз съм на служба при княза и не разполагам нито с времето си, нито с волята си.
	— Заповядайте на обед, ако сте се наситили вече на аморите* и гугукането — рече княгинята, като влизаше. — Хо, хо! Бузите на момичето почервенели, изглежда, че не си губил времето си, ваша милост! Но не се чудя и на двама ви.
	[* Любовта (лат.). — Б.пр.]
	При тия думи тя потупа ласкаво Елена по рамото и отидоха да обядват. Княгинята беше в отлично настроение. Богун беше вече отдавна прежалила, а сега благодарение щедростта на поручика се нареждаше така, че Розлоги „cum boris, lasis granicibus et coloniis“* можеше да смята за свое и на синовете си.
	[* С иглолистните и широколистните гори, с границите и заселищата (пародиран уж латински израз). — Б.пр.]
	А то беше голямо имение.
	Поручикът разпитваше за князете — дали ще се върнат скоро.
	— Всеки ден ги очаквам вече. Отначало се сърдеха на ваша милост, но после прецениха твоите постъпки, много те обикнаха като бъдещ роднина, защото казват, че в днешно време вече е трудно да се намери кавалер с толкова широк жест.
	След обеда поручикът и Елена отидоха във вишневата градина, която стигаше до самия крепостен ров отвън двора. Градината беше обсипана като със сняг от ранния цвят, а зад нея се чернееше дъбрава, в която кукаше кукувица.
	— Щастие ни предвещава — рече пан Скшетуски, — но трябва да я попитаме.
	И като се обърна към дъбравата, попита:
	— Кукувичке мила, а колко години ще живеем като мъж и жена?… Кукувицата започна да кука в захлас. Наброиха петдесет и повече.
	— Дай Боже!
	— Кукувиците винаги казват истината — забеляза Елена.
	— Щом е така, ще питам още! — рече разпаленият поручик. И попита:
	— Кукувичке мила, а много ли момчета ще имаме? Кукувицата сякаш по поръчка започна да отговаря и изкука ни повече, ни по-малко, а дванайсет пъти.
	Пан Скшетуски не можеше да си намери място от радост.
	— Ето, ще стана староста, кълна се в Бога! Чу ли, ваша милост? А?
	— Нищо не чух — отговори Елена, червена като вишна, — дори не зная какво попита.
	— Тогава да повторя ли?
	— И това не трябва.
	В такива разговори и забави денят им мина като сън. С вечерта дойде моментът за нежно и дълго сбогуване — и поручикът тръгна за Чигирин.


	Осма глава

	В Чигирин пан Скшетуски намери стария Зачвилиховски силно развълнуван и тревожен. Той чакаше нетърпеливо пратеника на княза, защото от Сечта пристигаха все по-заплашителни вести. Вече нямаше никакво съмнение, че Хмелницки се готви с оръжие в ръка да иска възмездие за своето онеправдаване и да се бори за някогашните казашки привилегии. Зачвилиховски имаше сведения, че Хмелницки се намирал в Крим, където молел хана за татарска помощ, и вече всеки ден го очаквали в Сечта. Оттук се готвел всеобщ поход от Низ срещу Жечпосполита, който при татарска помощ би могъл да бъде пагубен. Бурята се очертаваше все по-близка, по-ясна, по-страшна. Вече не глуха и неопределена тревога прелиташе над Украйна, а просто увереност, че иде сеч и война. Великият хетман, който отначало не обръщаше особено внимание на цялата работа, сега се премести с войската си в Черкаси; предните части на коронните войски достигаха чак до Чигирин, и то главно, за да спрат бягствата. Защото казаците, които служеха във войската на крепостите, и простолюдието започнаха масово да бягат в Сечта. Шляхтата се прибираше в градовете. Говореше се, че в южните воеводства ще бъде свикано народно опълчение. А някои, без да чакат това, изпращаха жените и децата си в замъците и сами тръгваха за Черкаси. Нещастната Украйна се раздели на две половини: едната бързаше към Сечта, другата към лагера на кралските войски; едната се обявяваше в полза на съществуващия ред, другата желаеше да й отнеме това благо. Скоро предстоеше двете половини да окървавят братски ръце в собствените си вътрешности. Страхотният конфликт, преди да си намери религиозни лозунги, които за Низ бяха съвсем чужди, се надигаше като социална война.
	Но при все че черни облаци се бяха струпали на украинския кръгозор, при все че от тях се спускаше зловеща нощ, при все че вътре в тях бучеше и фучеше, а мълниите ги пресичаха от единия край до другия, хората още не си даваха сметка каква буря се развихря. Може би не си даваше сметка и сам Хмелницки, който през това време изпращаше писма до краковския кастелан, до казашкия комисар и до коронния хоронжи, пълни с оплаквания и вайкания, а заедно с това с клетви за вярност към Владислав IV и Жечпосполита. Дали искаше да печели време, или предполагаше, че някакво споразумение все още може да сложи край на конфликта? Различно съдеха хората, само двама души не се лъжеха нито за миг.
	Тия хора бяха Зачвилиховски и старият Барабаш.
	Старият полковник също така получи писмо от Хмелницки. Писмото беше подигравателно, заплашително и пълно с обиди. „Ще започнем с цялата запорожка войска — пишеше Хмелницки — горещо да молим и апелираме да бъдат осъществени ония привилегии, които ваша милост криеше у себе си. А понеже ти ги криеше за собствена полза, цялата запорожка войска те обявява достоен да бъдеш полковник на овце или свине, не на хора. А аз моля ваша милост да ми простиш, ако с нещо не съм ти угодил в моя беден дом в Чигирин на Никулден и че заминах за Запорожието, без да те уведомя и да поискам позволение.“
	— Гледайте, ваша милост панове — казваше Барабаш на Зачвилиховски и Скшетуски, — как се подиграва с мене, а пък аз съм го учил да воюва и съм му бил като баща.
	— Значи той обявява, че с цялата запорожка войска ще претендира за привилегии — каза Зачвилиховски. — Това е просто вътрешна война, най-страшна от всички войни.
	На това Скшетуски отвърна:
	— Виждам, че трябва да бързам. Дайте ми, ваша милост панове, писмата до ония, с които ще трябва да вляза във връзка.
	— До атамана кошевой имаш ли писмо, ваша милост?
	— Имам от самия княз.
	— Тогава ще ти дам до един куренни*, а негова милост Барабаш има там роднина, също Барабаш. От тях ще узнаеш всичко. Но кой знае дали не е вече късно за такава експедиция. Князът иска да знае как е там наистина, нали? Отговорът е къс: зле! Или иска да знае какво да прави. Къс съвет: да събере колкото може повече войска и да се съедини с хетманите.
	[* Командир на казашки полк. — Б.пр.]
	— Тогава пратете куриер до княза с отговора и съвета — каза пан Скшетуски. — А аз трябва да тръгвам, защото съм изпратен там и не мога да изменям решението на княза.
	— А знаеш ли, ваша милост, че това е страшно опасна експедиция? — каза Зачвилиховски. — Тук народът вече е толкова разбунен, та мъчно можем да го удържим. Ако не беше наблизо кралската войска, простолюдието би се нахвърлило върху нас. А какво остава там! Все едно, че влизаш на змея в устата.
	— Ваша милост хоронжи! Йона* е бил вече в корема на кита, а не в устата, и с Божия помощ е излязъл здрав и читав.
	[* Библейски пророк. — Б.пр.]
	— Заминавай тогава. Похвалявам твоята решителност. До Кудак можеш, ваша милост, да стигнеш безопасно, а там вече ще видиш какво да правиш по-нататък. Гроджицки е стар войник. Той ще ти даде най-добри инструкции. А при княза навярно ще отида сам — ако ще трябва да се бия на стари години, предпочитам под негово командване, отколкото под командването на някой друг. Сега ще намеря за ваша милост байдак* или корабче и лодкари, които да те закарат до Кудак.
	[* Вид голяма лодка. — Б.пр.]
	Скшетуски излезе и отиде право в квартирата си на пазарния площад, в къщата на княза, за да извърши последните си приготовления за заминаване.
	Въпреки опасностите на това пътуване, за които му говори Зачвилиховски, поручикът не без известно задоволство мислеше за него. Щеше да види Днепър почти по цялата му дължина чак до Низ и праговете, а за тогавашното рицарство това беше сякаш омагьосана земя, тайнствена, към която се стремеше всеки дух, жаден за приключения. Мнозина биха прекарали целия си живот в Украйна, но не можеха да се похвалят, че са видели Сечта — освен ако някой е пожелал да се запише в казашкото братство, но за това вече сред шляхтата нямаше много желаещи. Времето на Самуил Збровски беше минало и нямаше да се върне повече.
	Разцеплението между Сечта и Жечпосполита, възникнало през времето на Наливайко и Павлюк, не само че не се премахваше, но се увеличаваше все повече и напливът в Сечта не само на полски шляхтичи, но и на руски, които не се отличаваха от низовците нито по език, нито по вяра, значително намаля. Такива като Булихови-Курцевич намираха малко подражатели; изобщо сега само нещастието, изгнаничеството, с една дума, провинения, които не можеха да се изкупят, тласкаха шляхтата при братството в Низ.
	Затова някаква тайна, непроницаема като мъглите над Днепър, обви хищническата низовска държава. За нея разправяха чудесии, които пан Скшетуски искаше да види със собствените си очи.
	Наистина, той не очакваше, че няма да се върне оттам. Посланикът си е посланик, особено когато е пратен от княз Йереми.
	С такива размисли той гледаше през прозореца на квартирата си към пазарния площад. Но изтече един час, после втори, когато внезапно на Скшетуски се стори, че забелязва две като че ли познати фигури, които отиваха към „Дзвонецки кът“, където беше механата на влаха Допуло.
	Той се вгледа по-внимателно: бяха пан Заглоба и Богун.
	Те вървяха, хванати под ръка, и скоро изчезнаха в тъмната врата, над която стърчеше сноп като знак, че тук е кръчма.
	Поручикът се учуди и от присъствието на Богун в Чигирин, и на приятелството му с пан Заглоба.
	— Женджан! Ела тук! — извика той на слугата си. Слугата се показа на вратата на съседната стая.
	— Слушай. Женджан, ще отидеш ей там, в оная механа под снопа. Там ще намериш един дебел шляхтич с дупка на челото и ще му кажеш, че иска да го види някой, който има важна работа с него. Но ако попита кой, не казвай.
	Женджан скочи и след малко поручикът го видя да се връща заедно с пан Заглоба.
	— Здравей, ваша милост! — каза пан Скшетуски, когато шляхтичът се появи на вратата на стаята. — Познаваш ли ме?
	— Дали те познавам! Да ме претопят татарите на лой и свещи за джамиите си да направят от мене, ако съм те забравил! Преди няколко месеца ти, ваша милост, отвори с Чаплински вратата у Допул, което особено ми хареса, защото по същия начин веднъж се освободих от затвора в Стамбул. А какво прави пан Празноскитник, герб Свалигащи, заедно със своята иноценция* и меч? Все така ли му кацат врабци на главата, защото го вземат за сухо дърво?
	[* Девственост (лат.). — Б.пр.]
	— Пан Подбипента е здрав и поръча да поздравя ваша милост.
	— Той е много богат шляхтич, но страшно глупав. Ако отсече три такива глави, каквато е неговата, ще му се сметнат за глава и половина, защото ще отсече три полуглави. Тю, колко е горещо, а едва е март! Езикът в гърлото ми засъхва.
	— Имам тук много хубава медовина, ще пийнем ли, ваша милост, по чашка?
	— Само глупакът отказва, когато умен го кани. Тъкмо сега бръснарят ми предписа да пия медовина, за да изветрее меланхолията от главата ми. Защото тежки времена идат за шляхтата: dies irae et calamitatis*. Чаплински пукна от страх, не идва у Допул, защото там пият казашки първенци. Само аз едничък се изправям мъжествено срещу опасностите и правя компания на тия полковници, при все че тяхното полковничество смърди на катран. Хубава медовина!… Наистина много хубава. Откъде я имаш, ваша милост?
	[* Денят на гибелта (лат.). — Б.пр.]
	— От Лубни. Много първенци ли има тук?
	— Кой не е тук! Федор Якубович, старият Филон Дедяла, Даниел Нечай, а заедно с тях тяхното писано яйце Богун, който ми стана приятел, откак го надпих и обещах да го осиновя. Сега всички те душат в Чигирин и се чудят на коя страна да се обърнат, защото още не смеят да се обявят открито за Хмелницки. Но ако не се обявят, това ще бъде моя заслуга.
	— По какъв начин?
	— Ами като пия с тях, аз ги вербувам за Жечпосполита и ги увещавам да запазят вярност. И ако кралят не ме направи староста за това, ще знаеш, ваша милост, че няма справедливост в тая Жечпосполита, нито награди за заслугите, и по-добре човек да насажда кокошки, отколкото да излага главата си pro publico bono*.
	[* За обществено добро (лат.). — Б.пр.]
	— По-добре е, ваша милост, да се излагаш на опасност, като се биеш с тях, отколкото да си пръскаш парите за трактаменти*, защото така няма да ги спечелиш.
	[* Черпейки (лат.). — Б.пр.]
	— Аз да пръскам пари? За кого ме смяташ, ваша милост? Малко ли е, че се събирам с тия простаци, та ще плащам за тях. Аз смятам, че проявявам благоволение към тях, като им позволявам да плащат за мене.
	— А тоя Богун какво прави тук?
	— Той ли? Слухти какво се чува от Сечта, както и другите. Затова е дошъл. Той е любимец на всички казаци. Умилкват се около него като маймуни, защото е сигурно, че переяславският полк ще тръгне след него, а не подир Лобода. А кой ли знае подир кого ще тръгнат казаците на Кшечовски? Богун е брат на низовците, когато трябва да се тръгне срещу турчина или татарина, но сега много се колебае, защото пиян ми призна, че е влюбен в една шляхтичка и иска да се жени за нея, затова не му приличало в навечерието на сватбата да се побратимява със селяни. Ето защо иска да го осиновя и да му дам герб… Много ви е хубава медовината, ваша милост!
	— Пийни си още, ваша милост.
	— Ще пийна, ще пийна. Такава медовина не продават по кръчмите.
	— Не пита ли, ваша милост, как се нарича тая шляхтичка, за която Богун иска да се жени?
	— Та какво ме интересува мене името й, ваша милост? Зная само, че ако сложа рога на Богун, тя ще се нарича пани Рогачова.
	Поручикът изведнъж изпита силно желание да зашлеви плесница на пан Заглоба, но той не забеляза нищо и продължи да говори:
	— На младини аз бях рядък хубавец. Да ти разкажа само, ваша милост, за какво получих в Галац мъченически венец. Виждаш ли тая дупка на челото ми? Достатъчно е да ти кажа, че ми я пробиха евнусите в сарая на тамошния паша.
	— Но ти казваше, ваша милост, че разбойнически куршум…
	— Казвал ли съм? Добре съм казвал! Всеки турчин е разбойник, честна дума!
	По-нататъшният разговор бе прекъснат от влизането на Зачвилиховски.
	— Е, ваша милост поручик — каза старият хоронжи, — байдаците са готови, за лодкари имаш сигурни хора, тръгвай в името Божие още сега. Ето и писмата.
	— Тогава ще кажа на хората си веднага да отидат на брега.
	— А къде отиваш, ваша милост? — попита пан Заглоба.
	— В Кудак.
	— Напечено ще стане там.
	Но поручикът не чу предсказанието, защото бе излязъл от стаята на двора, където войниците стояха при конете почти готови за път.
	— На конете и към брега! — изкомандва пан Скшетуски. — Качете конете на корабите и ме чакайте!
	В това време в стаята старият хоронжи каза на Заглоба:
	— Чух, че ваша милост сега се подмазваш на казашките полковници и пиеш с тях.
	— Pro publico bono, ваша милост хоронжи.
	— Много си ловък, ваша милост, и ловкостта ти като че ли е по-голяма от срама. Искаш да спечелиш на своя страна казаците in poculis*, за да ти бъдат приятели в случай, че победят.
	[* С чашите (лат.). — Б.пр.]
	— Може да е така, понеже съм турски мъченик, и не е никак чудно, че не искам да ставам и казашки, защото две гъби могат да развалят и най-хубавата супа. А колкото до срама, никого не каня да го пие с мене — сам ще си го изпия и ще даде Бог да ми е не по-малко вкусен от тая медовина. Заслугата като масло ще изскочи отгоре.
	В това време Скшетуски се върна.
	— Хората вече тръгват — каза той. Зачвилиховски напълни чашата:
	— За щастливо пътуване!
	— И благополучно връщане! — добави пан Заглоба.
	— Ще пътувате добре, защото водата е голяма.
	— Седнете, ваша милост панове, да изпием останалото. Буренцето не е голямо.
	Седнаха да пият.
	— Интересен край ще видиш, ваша милост — каза Зачвилиховски. — И поздрави пан Гроджицки в Кудак! Ей, войник е той, войник! Накрай света седи, далече от хетманските очи, а такъв ред цари при него, че дай Боже в цялата Жечпосполита да е така. Познавам добре Кудак и праговете. В миналото по-честичко се ходеше там и на човек му става тъжно на душата, когато си помисли, че това е вече минало, а сега…
	Тук хоронжият подпря с ръка млечнобялата си глава и се замисли дълбоко. Настана миг тишина, чуваше се само конски тропот при портата, защото последните хора на пан Скшетуски заминаваха към байдаците на брега.
	— Боже мой! — каза Зачвилиховски, като се сепна от замислеността си. — Все пак едно време беше по-добре, макар и сред крамоли. Ето, помня като днес битката при Хотим преди двайсет и седем години! Когато хусарите отиваха под командата на Любомирски в атака срещу еничарите, тогава молойците в окопите си хвърляха шапки нагоре и така викаха към Сагайдачний, та чак земята трепереше: „Пусни ни, батюшка, да мрем заедно с ляхите!“ А днес какво? Днес Низ, който трябва да бъде предна крепост на християнството, пуска татарите в територията на Жечпосполита, за да се хвърли върху тях едва когато се връщат с плячка. Днес е по-лошо, защото Хмелницки се съюзява направо с татарите и заедно с тях ще избива християните…
	— Да пием поради тия тъжни неща! — прекъсна го Заглоба. — Каква великолепна медовина!
	— Прибери ме, Боже, час по-скоро, за да не гледам вътрешната война — продължи старият хоронжи. — Общите грехове ще трябва да се измиват с кръв, но това няма да бъде кръвта на изкуплението, защото тук и брат брата си ще убива. Кои са в Низ? Русини. А кои са във войската на княз Йереми? Кои са в отрядите на пановете? Русини. А малко ли са те и в лагера на кралските войски? Ами аз самият какъв съм? Хей, нещастна Украйно! Кримските неверници ще ти сложат верига на шията и ще те заковат в турските галери!
	— Не се вайкай така, ваша милост хоронжи — каза пан Скшетуски, — че току-виж сълзи ни потекли от очите. Може пък и за нас да изгрее ясно слънце!
	Но тъкмо в тоя момент слънцето залязваше и последните му лъчи хвърляха червен блясък върху бялата коса на хоронжия. В града камбаните биеха за вечерня.
	Излязоха. Пан Скшетуски отиде в католическата черква, пан Зачвилиховски в православната, а пан Заглоба в „Дзвонецки кът“ на Допуло.
	Беше вече тъмно, когато се срещнаха отново на брега на Тасмина при пристанището. Хората на пан Скшетуски вече седяха в байдаците. Лодкарите още товареха багажи. Студен вятър духаше от близкото устие към Днепър и нощта не обещаваше да бъде хубава. При светлината на запаления огън край брега водата в реката проблясваше кърваво и сякаш със страхотна бързина бягаше някъде в незнайна тъмнина.
	— Е, на добър път! — каза хоронжият и стисна сърдечно ръката на младежа. — И се пази, ваша милост!
	— Всичко ще имам предвид. Да даде Бог скоро да се видим.
	— Навярно в Лубни или в лагера на княза.
	— Значи, ваша милост, непременно ще отидеш при княза?
	Зачвилиховски повдигна рамене:
	— Та какво ми остава? Щом е война, нека бъде война!
	— Остани със здраве, ваша милост хоронжи.
	— Да те пази Бог!
	— Vive valeque!* — извика пан Заглоба. — А ако водата те отнесе чак в Стамбул, поздрави, ваша милост, султана. Или: майната му… Чудна медовина беше тая!… Бррр! Колко е студено тук.
	[* Живей и здравей (лат.). — Б.пр.]
	— Довиждане!
	— Довиждане!
	— Бог да бъде с тебе!
	Заскърцаха весла, плеснаха във водата и лодките тръгнаха. Огънят, който гореше на брега, бързо започна да се отдалечава. Дълго време Скшетуски още виждаше фигурата на почтения хоронжи, осветена от пламъците на огнището, и някаква тъга изневиделица го стисна за сърцето. Носи го тая вода, носи го, но го отдалечава от близките сърца и от любимата, от познатите краища; носи го неумолимо като предопределение, но към диви страни, към мрака…
	Излязоха от устието на Тасмина и заплаваха по Днепър. Вятърът фучеше, веслата издаваха монотонен и тъжен плясък. Гребците запяха:

	„Ой, облак прах иде — не било облак,
	мъгла се вдигна — не било мъгла…“

	Скшетуски се уви с кожух и си легна на постелята, която му бяха нагласили войниците. Той започна да мисли за Елена, че тя и досега не е в Лубни, че Богун е останал, а той заминава. Страх, лоши предчувствия, грижи го налетяха като гарвани. Бори се с тях, докато се умори, мислите му се помътиха, смесиха се някак странно с фученето на вятъра, с плясъка на веслата, с песните на рибарите — и той заспа.


	Девета глава

	На заранта се събуди свеж, здрав и с по-весели мисли. Времето беше чудесно. Широко разлетите води се набраздиха от лекия и топъл повей.
	Бреговете тънеха в мъгли и се сливаха с водната площ в една необхватна равнина. Женджан се събуди, разтърка очи и чак се уплаши. Той погледна със смаян взор наоколо и като не видя никъде бряг, рече:
	— О, за Бога, господарю, да не сме вече в морето…
	— Не е море, реката е толкова голяма — отговори Скшетуски. — Когато се вдигне мъглата, ще видиш и бреговете.
	— Мисля, че скоро и в Турция ще трябва да ходим.
	— Щом ни кажат, ще отидем. Нали виждаш, че не само ние плаваме тук.
	И наистина погледът им обхващаше двайсетина байдаци, платноходки и тесни черни казашки лодки, обшити с тръстика и наричани обикновено чайки. Едни от тия плавателни съдове се носеха по течението на реката, други плаваха с усилие нагоре срещу течението, подпомагани от весла и платна. Те караха риба, восък, сол и сушени вишни за крайбрежните градове или се връщаха от населени области, натоварени с хранителни припаси за Кудак и със стока, която много се търсеше на Крамни пазар в Сечта. От устието на Псьол бреговете на Днепър вече бяха съвсем пустинни и само тук-таме се белееха казашки къщи за зимуване, но реката беше пътят, свързващ Сечта с останалия свят, затова и движението по нея беше доста голямо, особено когато придошлите води улесняваха плаването и съдовете, които отиваха надолу по реката, можеха да преминат дори праговете, освен Ненаситец.
	Поручикът наблюдаваше с любопитство живота по реката, а в това време лодките му се носеха бързо към Кудак. Мъглата се вдигна, бреговете се очертаха ясно. Над главите на пътниците прехвръкваха милиони водни птици, пеликани, диви гъски, жерави, патици и чайки, свирди и рибарки; в крайбрежните тръстики се чуваше такъв шум, такъв кипеж във водата и плясък на криле, че човек би казал, че там има някакви сборища или птичи войни.
	Отвъд Кременчуг бреговете станаха по-ниски и открити.
	— Гледай, ваша милост! — викна внезапно Женджан. — Уж слънце пече, а по полето има сняг.
	Скшетуски погледна: наистина, докъдето око стига, бял покров блестеше под слънчевите лъчи от двете страни на реката.
	— Ей, старши, какво се белее там? — попита той лоцмана.
	— Вишни, пане! — отговори лоцманът.
	Това наистина бяха вишневи гори от нискорасли дръвчета, с които отвъд устието на Псьол двата бряга бяха широко обрасли. Техният сладък и едър плод даваше есен храна на птиците, животните и хората, попаднали в пустинята, а същевременно беше предмет на търговия, който откарваха с платноходки чак до Киев и по-нататък. Сега горите бяха обсипани с цвят. Когато се приближиха до брега, за да могат гребците да починат, поручикът и Женджан слязоха от байдака да видят отблизо тия горички. Облъхна ги толкова упоителна миризма, че едва можеха да дишат. Множество птици лежаха на земята. На места дръвчетата образуваха непроходим гъсталак. Между вишните растяха също така изобилно диви, дребни бадемови дръвчета, покрити с розов цвят, които издаваха още по-силна миризма. Милиони бръмбари, пчели и пъстри пеперуди се носеха над това шарено море от цветове, чийто край не можеше да се види.
	— Това е чудо, пане, чудо! — викаше Женджан. — Защо тук не живеят хора? Виждам също, че и дивеч има доста.
	И наистина между вишневите дръвчета пробягваха сиви и бели зайци и безбройни ята от едри синекраки пъдпъдъци. Женджан уби няколко с пушка, но за свое голямо разочарование после узна от „старшията“, че месото им е отровно.
	По меката пръст се виждаха следи от елени и диви кози, а от далечината долитаха отгласи, подобни на грухтене на диви свине.
	След като се нагледаха и си починаха, отново тръгнаха на път. Бреговете ту се извисяваха, ту ставаха плоски и откриваха гледки към прекрасни дъбрави, гори, оброчища, могили и безкрайни степи. Околността изглеждаше толкова богата, та Скшетуски неволно си повтаряше въпроса на Женджан: защо не живеят тук хора? Но за да стане това, беше необходимо някой втори Йереми Вишньовецки да завладее тая пустиня, да я уреди и да я защитава от нападенията на татари и низовци. На места реката образуваше ръкави, завои, заливаше долове, блъскаше крайбрежните скали с разпенените си вълни и пълнеше с вода тъмните скални пещери. В такива именно пещери и завои се намираха казашките убежища и скривалища. В устията на реките, скрити сред гора от шавар, тръстика и папур, гъмжеше от птици, с една дума: див свят, изпълнен с пропасти, на места затънтен, пуст и тайнствен, се разкри пред очите на нашите пътешественици.
	Плаването стана неприятно, защото поради топлия ден се появиха рояци хапливи комари и разни други непознати в сухата степ насекоми, някои от които бяха дебели колкото човешки пръст и когато ухапеха, потичаше струйка кръв.
	Вечерта стигнаха до остров Романовка, чиито огньове се виждаха още отдалече, и спряха там да нощуват. Рибарите, които дотърчаха да видят свитата на поручика, бяха намазали целите си ризи, лица и ръце с катран, за да се пазят от ухапвания. Това бяха хора диви, с груби обичаи; пролетно време се стичаха масово тук на риболов, уловената риба пушеха, а после я разнасяха в Чигирин, Черкаси, Переяслав и Киев.
	Професията им беше трудна, но доходна поради изобилието на риба, която лете ставаше дори бедствие за тия места, понеже поради липсата на вода измираше по ръкавите и в така наречените „тихи кътища“ и разваляше въздуха.
	От рибарите поручикът узна, че всички низовци, които също се занимавали тук с риболов, от няколко дни напуснали острова и потеглили за Низ, повикани от атамана кошевой. Също така всяка нощ от острова се виждали в степта огньовете на бегълци, тръгнали за Сечта. Рибарите знаеха, че се готви поход срещу „ляхите“, и съвсем не криеха това от поручика. И пан Скшетуски видя, че неговото пътуване може би наистина е закъсняло; може би, докато стигне до Сечта, полковете на молойците ще тръгнат вече на север, но му бе заповядано да върви и той като истински войник не разсъждаваше и реши да стигне чак до самия център на запорожкия стан.
	Рано на другия ден продължиха пътуването си. Минаха чудния Таренски рог, Сухата могила и Конски острог, прочут със своите блата и множество влечуги, които го правеха невъзможен за живеене. Всичко тук — и дивата местност, и ускореното течение на водата, вече показваше, че праговете са наблизо. Докато най-сетне кулата на Кудак се очерта на хоризонта и първата част от пътуването свърши.
	Но поручикът не можа да влезе още същата вечер в замъка, защото пан Гроджицки беше въвел такъв ред, че след като се дадеше сигнал преди залез-слънце, не пущаха вече никого нито да влезе, нито да излезе от замъка. Дори сам кралят да пристигнеше, и той щеше да бъде принуден да спи в Слободка, която се простираше под насипите на крепостта.
	Така направи и поручикът. Това нощуване не беше много удобно, защото къщите в Слободка, около шейсет на брой, направени от глина, бяха толкова малки, че в някои трябваше да се влиза пълзешком. Но пък други не си струваше да се строят, защото при всяко татарско нападение крепостта ги обръщаше на пух и прах, за да не служат като прикритие за нападателите и да им дават безопасен достъп до насипите. В Слободка живееха пришълци от Полша, Рус, Крим и Влашко. Почти всеки от тях беше от друга вяра, но там никой не питаше за това. Поради опасността от ордите не обработваха земя. Хранеха се с риба и със зърнени храни, доставяни от Украйна, пиеха водка от просо. И упражняваха разни занаяти, заради които бяха ценени в замъка.
	Поручикът почти не можа да мигне поради непоносимата миризма на конски кожи, от които в Слободка правеха ремъци. На разсъмване, щом забиха камбаните и засвириха с тръби „за ставане“, той съобщи в замъка, че е пристигнал посланик на княза и моли да бъде приет. Гроджицки, у когото беше пресен споменът за посещението на княза, лично излезе да го посрещне. Той беше човек на около петдесет години, едноок като циклоп и мрачен, защото беше подивял от седенето в пустинята на края на света, без да вижда хора. А понеже имаше неограничена власт, беше станал сериозен и суров. При това лицето му беше обезобразено от сипаница и нашарено от саблени удари и татарски куршуми, белезите от които приличаха на бели петна по тъмната кожа. Но иначе беше истински войник, бдителен като жерав, с очи, втренчени в татарите и казаците. Той пиеше само вода, не спеше повече от седем часа на денонощие, често пъти ставаше нощем, за да провери дали стражите пазят добре насипите, и за най-малката небрежност наказваше войниците със смърт. Снизходителен, макар и страшен за казаците, той бе спечелил уважението им. Когато зиме в Сечта зацареше глад, ги подпомагаше със зърно. Той беше русин от типа на ония, които навремето ходеха в степта заедно с Пшецлав Ланцкоронски* и Самуел Зборовски.
	[* Прочут в Украйна вожд в борбите с татарите. — Б.пр.]
	— Значи, ваша милост, отиваш в Сечта? — запита той Скшетуски, като преди това го въведе в замъка и го нагости богато.
	— В Сечта. Какви новини имаш от там, ваша милост коменданте?
	— Война! Кошевоят атаман събира казаците от всички лъки, рекички и острови. Прииждат и бегълци от Украйна, които възпирам, както мога. Там има вече около трийсет хиляди войска, ако не и повече. Когато тръгнат към Украйна, когато към тях се присъединят казаците от крепостите и простолюдието, ще станат сто хиляди.
	— А Хмелницки?
	— Всеки ден го очакват да се върне от Крим с татари. Може би вече се е върнал. Право да ти кажа, ваша милост, няма за какво да ходиш в Сечта, защото скоро ще ги дочакаш тук — сигурно е, че нито ще отминат Кудак, нито ще го оставят в тила си.
	— А ще успееш ли да се защитиш, ваша милост?
	Гроджицки изгледа тъжно наместника и отвърна с твърд и спокоен глас:
	— Няма да успея…
	— Как така?
	— Нямам барут. Изпратих най-малко двайсет лодки с молба за барут, но не получих. Не зная пратениците ли са хванати, или сами нямат — зная само, че досега не съм получил. Имам за две седмици — за не повече. Ако имах достатъчно, щях по-скоро да вдигна Кудак и себе си във въздуха, отколкото да пусна тук казашки крак. Заповядано ми е да стоя тук — стоя, заповядано ми е да пазя — пазя, заповядано ми е да се зъбя — зъбя се, а когато ми дойде ред да загина — веднъж ме е майка раждала — и това ще съумея.
	— А сам не можеш ли да правиш барут, ваша милост?
	— От два месеца вече запорожците не позволяват да ми се докарва селитрата, която иде от Черно море. Все едно. Ще загина.
	— Трябва да се учим от вас, старите войници. Ами ако сам, ваша милост, тръгнеш за барут?
	— Ваша милост, аз няма да оставя и не мога да оставя Кудак. Тук ми мина животът, нека тук ме завари смъртта. И ти, ваша милост, не мисли, че отиваш на банкет и великолепен прием, както посрещат другаде посланиците, или че там ще те пази посланическият ти сан. Ами те собствените си атамани избиват и откак съм тук, не помня някой да е умрял от естествена смърт. Ще загинеш и ти.
	Скшетуски мълчеше.
	— Виждам, че се умърлуши, ваша милост. По-добре не отивай.
	— Ваша милост коменданте — отговори поручикът сърдито, — измисли нещо по-страшно, за да ме уплашиш, защото аз вече съм слушал десетки пъти това, което ми разправяш, а като ме съветваш да не отивам, виждам, че на мое място ти не би отишъл — затова помисли дали не ти липсва не само барут, но и смелост да защитаваш Кудак.
	Вместо да се разсърди, Гроджицки погледна по-ведро към поручика.
	— Зубастая щука!* — измърмори той на руски. — Прости ми, ваша милост. От твоя отговор заключвам, че ще съумееш да запазиш dignitatem** на княза и на шляхтишкото съсловие. Затова ще ти дам няколко чайки, иначе с байдаци не ще можеш да минеш праговете.
	[* Зъбата щука, т.е. корав, упорит човек. — Б.пр.]
	[** Достойнство (лат.). — Б.пр.]
	— За това именно дойдох да моля ваша милост.
	— При Ненаситец ще заповядаш да ги теглят по сушата, защото, макар водата да е голяма, там никога не може да се премине. Само някоя малка лодчица се промъква. А стигнеш ли отвъд праговете, там се пази да не те изненадат и помни, че желязото и оловото са по-красноречиви от думите. Там ценят само смелите хора. За утре чайките ще бъдат готови. Ще заповядам само да им сложат второ кормило, защото при праговете едно ще бъде малко.
	След тия думи Гроджицки изведе поручика от стаята, за да му покаже замъка и реда в него. Навсякъде цареше образцов ред и дисциплина. Стражи денем и нощем зорко бдяха по валовете, които татарски пленници неспирно укрепваха и поправяха.
	— Всяка година с един лакът издигам валовете — каза пан Гроджицки, — затова пораснаха толкова много и ако имах достатъчно барут, и сто хиляди души нищо не биха ми направили. Но без оръжие няма да удържа, когато дойдат по-големи сили.
	Крепостта беше наистина непревземаема, защото освен оръдията я защитаваха пропастите и недостъпните скали на Днепър, които се издигаха отвесно от водата; тук дори не беше необходим голям гарнизон. Затова в замъка нямаше повече от шестстотин души, които обаче бяха много добре подбрани и въоръжени с мускети и кремъклийки. Днепър на това място беше толкова тесен, че хвърлената от валовете стрела прелиташе далеко на другия бряг. Оръдията на замъка господстваха над двата бряга и цялата околност. Освен това на половин миля от замъка се издигаше висока кула, от която се виждаше всичко на осем мили наоколо, там се намираха сто войника, при които пан Гроджицки се отбиваше всеки ден. Щом видеха в околността някакви хора, те веднага съобщаваха в замъка и тогава забиваха камбаните и целият гарнизон грабваше оръжие.
	— Рядко минава седмица без някаква тревога — разправяше пан Гроджицки, — защото татарите като вълчи глутници, често от по няколко хиляди души, се довличат насам и трябва да ги трепем както можем с оръдията, а често пъти стражата взема за татари стадата диви коне.
	— Не ви ли омръзва да седите в тая пустош? — попита пан Скшетуски.
	— Дори да ми предложеха място в кралските покои, пак бих предпочел да остана тук. Оттук виждам повече свят, отколкото кралят от прозореца си във Варшава.
	И наистина от валовете се виждаше безкрайният простор на степите, които сега изглеждаха като огромно море от зеленина; на север устието на Самара, а на юг — цялото течение на Днепър, скали, пропасти, гори, чак до пяната на втория, Сурския праг.
	Надвечер посетиха и кулата, защото Скшетуски виждаше за пръв път тая загубена в степите крепост и се интересуваше от всичко. В това време в Слободка му приготвиха чайки, които бяха снабдени с кормила от двата си края, което ги правеше по-повратливи. Предстоеше му да тръгне на другия ден сутринта. Но през нощта почти не легна да спи, умислен какво да прави пред сигурната гибел, която го заплашваше при тая му мисия до страшната Сеч. Наистина, животът го привличаше, защото беше млад и влюбен, а и щеше да живее при възлюблената си; въпреки това честта и славата обичаше повече, отколкото живота. Но си спомни, че войната е близко, че като го чака в Розлоги, Елена може да бъде обгърната от страхотния пожар, изложена на прищевките не само на Богун, но и на развилнялата се дива тълпа, затова душата му се късаше от тревога и болка за нея. Степите трябва да са вече просъхнали, навярно вече може да се пътува от Розлоги до Лубни, но за жалост, той самият беше казал на Елена и княгинята да чакат завръщането му, защото не бе допускал, че бурята може да избухне толкова бързо, и не знаеше с какво го заплашва пътуването му до Сечта. Затова сега той се разхождаше с бързи крачки из стаята в замъка, скубеше брадата си и кършеше ръце. Какво да предприеме? Как да постъпи? Във въображението си вече виждаше Розлоги в пламъци, обкръжено от развилнялата се сган, по-скоро от дяволи, отколкото от хора. Собствените му стъпки отекваха като мрачно ехо под сводовете на замъка, а на него му се струваше, че това са злите сили, които вече отиват за Елена. По валовете тръбяха да се гаси светлината, а на него му се стори, че това е отглас от рога на Богун, затова скърцаше със зъби и се хващаше за сабята. Ах! Защо се нае той с тая експедиция вместо Биховец!
	Женджан, който спеше при вратата, забеляза тая промяна у господаря си и стана, потърка очи, намали фитила, който гореше в железния светилник, и се засуети из стаята, като желаеше да привлече вниманието на Скшетуски.
	— Ваша милост, хей, ваша милост!… — рече Женджан. Скшетуски го изгледа със стъклен поглед. Но внезапно се сепна в замислеността си.
	— Женджан, ти страхуваш ли се от смъртта? — попита той.
	— От какво? Как така от смъртта? Какво говориш, ваша милост?
	— Защото, който отива в Сечта, той не се връща.
	— Тогава ти защо отиваш, ваша милост?
	— Това е моя работа, ти не се бъркай, но мене ми е жал за тебе, защото си дете, и макар че си хитрец, с хитруване там няма да се отървеш. Връщай се в Чигирин, а после в Лубни.
	Женджан започна да се чеше по главата.
	— Господарю, вярно е, че се страхувам от смъртта, защото, който не се бои от нея, той не се бои от Бога, а нали негова воля е да дава живот на човека и да го взема. Но щом ваша милост отиваш доброволно на смърт, това ще бъде твой, а не мой грях, защото ваша милост си господар, а аз слуга, затова аз няма да изоставя ваша милост, понеже не съм селянин, а шляхтич, ако и беден, но нелишен от амбиции.
	— Знаех, че си добър слуга, но все пак ще ти кажа: ако не искаш да заминеш доброволно, ще тръгнеш по заповед, защото другояче не може да бъде.
	— Дори да ме убиеш, ваша милост, ще вървя с тебе. Какво си мислиш, ваша милост, аз да не съм някакъв Юда, та да те предам на смърт?
	И Женджан вдигна ръце пред очите си и се разрева на глас. Пан Скшетуски видя, че така няма да постигне нищо, а не искаше да му заповядва остро, защото му беше жал за момчето.
	— Слушай — каза му той, — ти няма да ми помогнеш с нищо, а пък и аз доброволно няма да си сложа главата под меча, но ще занесеш в Розлоги писма, на които държа повече, отколкото на живота си. Ще кажеш там на нейна милост и на князете веднага, без да се бавят нито минутка, да отведат панна Елена в Лубни, защото иначе бунтът ще ги изненада — а ти сам ще се погрижиш всичко това да стане. Поверявам ти важна мисия, достойна за приятел, не за слуга.
	— Прати някого другиго, ваша милост, с писмо всеки може да отиде.
	— А имам ли тук друг доверен човек? Да не си загубил ума си? Пак ти казвам: можеш да ми спасиш два пъти живота, но такава услуга няма да ми направиш, защото живея сред мъки, а кожата ми се поти от болка, като си помисля какво може да стане.
	— О, за Бога! Виждам, че трябва да замина, но ми е толкова мъчно за ваша милост, та дори да ми подариш тоя пояс на точки, пак няма да се утеша.
	— Ще ти дам пояса, само свърши добре работата.
	— Не искам и пояса, стига да ми позволиш, ваша милост, да дойда с тебе.
	— Утре ще се върнеш с чайката, която пан Гроджицки праща в Чигирин. Оттам незабавно и без почивка ще тръгнеш право за Розлоги. Там не казвай нито на княгинята, нито на панна Елена, че съм в опасност, моли ги само да тръгнат веднага за Лубни, дори с коне, дори без никакъв багаж. Ето ти пари за път, писмата ще напиша ей сега. Женджан падна в краката на поручика.
	— Господарю мой, нима няма да те видя повече?
	— Каквото е рекъл Бог, каквото е рекъл Бог! — отвърна поручикът и го вдигна да стане. — Но в Розлоги ще бъдеш весел. Сега върви да спиш.
	Останалата част от нощта Скшетуски прекара в писане на писма и в горещи молитви, след които веднага при него долетя ангелът на успокоението. В това време нощта избледня и тесните прозорчета откъм изток побеляха от зората. Разденяваше се и розови блясъци вече се прокрадваха в стаята. На кулата и в замъка засвириха утринното „ставай“. Малко след това Гроджицки се показа в стаята.
	— Ваша милост поручик, чайките са готови.
	— И аз съм готов — рече спокойно Скшетуски.


	Десета глава

	Бързите чайки летяха като лястовици по течението и носеха младия рицар и неговата съдба. Поради придошлата вода праговете не представляваха особена опасност. Чайките минаха Сурския и Лоханния, благоприятното течение ги прехвърли през Вороновския бент, докоснаха леко Княжия и Стрелецкия, но само се отъркаха о тях, без да се разбият, докато най-сетне в далечината видяха пяната и водовъртежите на страшния Ненаситец. Тук вече трябваше да слязат и да влачат лодките по суша. Работа дълга и тежка, която обикновено отнемаше цял ден. За щастие по целия бряг се намираха много дървени трупчета, изглежда останали от по-раншни преминавания, подлагани под лодките, за да се влачат по-леко по земята. Жива душа не се виждаше из цялата околност и в степта, по реката — нито една чайка, защото до Сеч можеха вече да минават само ония, които пан Гроджицки пускаше през Кудак, а той нарочно беше откъснал Запорожието от останалия свят. Затова само гърмът на вълните, които се разбиваха в скалите на Ненаситец, нарушаваше тишината. Докато хората влачеха лодките, пан Скшетуски наблюдаваше това чудо на природата. Страхотна гледка порази очите му. Седем скални прегради пресичаха реката по цялата й ширина, стърчаха над водата черни, разръфани от вълните, които бяха пробили в тях нещо като врати и проходи. Реката с цялата тежест на водата биеше в тия прегради, връщаше се, отблъсната назад, и подлудяла, бясна, разбита на бяла, разпенена маса, се мъчеше да ги прескочи като разярен жребец. Но отблъсната още веднъж, преди да успее да се втурне през отворите, тя сякаш гризеше скалите със зъби, гърчеше се от безсилен гняв в чудовищни водовъртежи, изригваше нагоре цели стълбове, кипеше като врелец и се задъхваше от умора като див звяр. После отново гръм сякаш от сто оръдия, вой на глутница вълци, хъркане, напрягане и при всяка скална преграда все същата борба, все същият хаос. Над бездната — крясък на птици, като че ли ужасени от тая гледка, между преградите — мрачни сенки на скали, които трепкат в по-тихата вода отстрани като зли духове.
	Хората, които теглеха лодките, макар и свикнали с тая гледка, се кръстеха богобоязливо и предупреждаваха поручика да не се приближава много до брега. Защото имаше предания, че който твърде дълго гледа Ненаситец, най-сетне ще види нещо такова, от което разумът му ще се помъти; твърдеше се също така, че понякога от водовъртежите се показвали дълги черни ръце, хващали непредпазливите, приближили се прекалено много, и тогава страшен кикот се разнасял из пропастите. Нощем дори запорожците не смееха да влачат лодките си.
	Никого не приемаха в Сечта за член на братството, ако не е преминал сам през праговете с лодка, но за Ненаситец правеха изключение, защото тук скалите никога не се заливаха. Само за Богун слепците пееха песни, че и през Ненаситец се бил промъкнал, при все че никой не вярваше в това.
	Влаченето на лодките отне близо един ден време и слънцето отиваше вече на залез, когато поручикът отново седна в лодката. Но пък останалите прагове преминаха лесно, защото те бяха изцяло покрити от водата, и най-сетне излязоха в „тихите води при Низ“.
	По пътя пан Скшетуски видя в оброчището на кучкасите грамадната могила от бели камъни, която князът беше заповядал да се издигне за спомен от неговото пребиваване тук и за която пан Богуслав Машкевич му бе разказвал в Лубни. Оттук до Сечта вече не беше далеко, но поручикът не искаше да влиза нощем в чертомелишкия лабиринт и реши да пренощува на остров Хортица.
	Той искаше също така да срещне някой запорожец, та предварително да съобщи за себе си, за да знаят, че пристига не кой да е, а посланик. Но Хортица изглеждаше празен, което много учуди поручика, понеже той знаеше от Гроджицки, че там постоянно пребивава казашка част, за да отблъсква татарските нападения. Тогава Скшетуски заедно с няколко души се впусна доста далеко от брега на разузнаване, но не можа да претърси целия остров, тъй като той беше дълъг цяла миля, а вече се стъмваше и настъпваше не особено хубава нощ. Затова се върна при чайките, които през това време бяха изтеглени на пясъка, и за през нощта бяха разпалени огньове срещу комарите.
	По-голямата част от нощта мина спокойно. Казаците и лодкарите бяха заспали край огньовете. Бдеше само стражата, а заедно с нея и поручикът, измъчван, откак тръгнаха от Кудак, от страшно безсъние. Той усещаше също, че го тресе. Понякога му се струваше, че от вътрешността на острова чува да се приближават стъпки или някакви странни отгласи, които напомняха далечно врещене на кози. Но мислеше, че ухото го лъже.
	Внезапно, вече към разсъмване, пред него се изправи някаква тъмна фигура.
	Беше един от стражата.
	— Пане поручик, идат! — каза той задъхано.
	— Кой иде?
	— Навярно низовци, приближават се около четирийсет души.
	— Добре. Не са много. Събуди хората! Засилете огньовете.
	Казаците веднага скочиха на крака. От огньовете избухнаха пламъци, които осветиха чайките и шепата войници на поручика. Останалите от стражата също дотърчаха при него.
	В това време неравните стъпки на групата се чуваха ясно; тия стъпки се спряха на известно разстояние; веднага някакъв глас попита със заплашителен тон:
	— Кой е на брега?
	— А вие кои сте? — отвърна вахмистърът.
	— Отговаряй, вражи сине, иначе ще те попитам с пушката.
	— Негово превъзходителство посланикът на негово височество княз Йереми Вишньовецки, изпратен при атамана кошевой — обяви тържествено вахмистърът.
	Гласовете в групата замлъкнаха; изглежда, че хората там се съвещаваха.
	— Я ела тук сам! — извика вахмистърът. — Не бой се. Никой не бие посланиците, но и те никого не бият!
	Отново се чуха стъпки, след малко от мрака се появиха няколко десетки души. По тъмната кожа на лицата им, ниския ръст и кожусите с вълната навън поручикът от пръв поглед разбра, че по-голямата част са татари. Казаци имаше само петнайсетина. В главата на пан Скшетуски като светкавица се мярна мисълта, че щом на остров Хортица има татари, значи Хмелницки се е върнал от Крим.
	Начело на групата стоеше стар запорожец с грамаден ръст, с диво и жестоко лице. Той се приближи до огъня и попита:
	— А кой е тук посланикът?
	Наоколо се разнесе силна миризма на водка. Очевидно запорожецът беше пиян.
	— Кой е тук посланикът? — повтори той.
	— Аз съм — каза гордо пан Скшетуски.
	— Ти?
	— Да не съм ти брат, та ми говориш на „ти“?
	— Научи се, грубиянино, на политика! — скочи вахмистърът. — Казва се: ясновелможни пане посланик!
	— Смърт за вас, дяволски изчадия! Серпяховска* смърт заслужавате, ясновелможни синковци! А вие защо отивате при атамана?
	[* Серпяхов, казашки атаман, бил обезглавен, понеже потеглил за Молдова. — Б.пр.]
	— Това не е твоя работа! Знай само едно, че отговаряш с главата си, ако не стигна час по-скоро при атамана.
	В тоя миг от групата излезе втори запорожец.
	— Ние сме тук по волята на атамана — каза той. — Пазим никакъв лях да не се приближава, а който се приближи, трябва да го вържем и откараме при него. Това ще направим и с вас.
	— Който отива доброволно, него няма да връзваш.
	— Ще го връзвам, защото такава е заповедта.
	— А знаеш ли, селяко, какво нещо е особата на посланика? И знаеш ли кого представлявам тук?
	Изведнъж старият великан го прекъсна:
	— Ще заведем посланика, но за брадата! Ето така!
	При тия думи той посегна с ръка към брадата на поручика. Но в същия миг изохка и сякаш поразен от гръм, се строполи на земята.
	Поручикът строши главата му с бойната си секира.
	— Мушкай, мушкай! — завиха бясно гласове в групата.
	Казаците на княза се хвърлиха на помощ на своя началник; загърмяха пушки, виковете „мушкай, мушкай!“ се сляха с дрънкането на оръжието. Започна безредна битка. Отъпканите при бъркотията огнища угаснаха и мрак обви сбилите се. Скоро хората от двете страни така се вкопчиха едни в други, че нямаше място за сечене, а ножовете, пестниците и зъбите заместиха сабите.
	Внезапно от вътрешността на острова се чуха множество викове; идваше помощ за нападателите.
	Още малко и тя щеше да закъснее, защото дисциплинираните казаци на Скшетуски вече вземаха връх.
	— Към лодките! — извика поручикът с гръмлив глас.
	Заповедта беше изпълнена в миг. За зла чест чайките бяха извлечени много навътре по пясъка и сега не беше лесно да ги тласнат във водата.
	В това време неприятелят се втурна като фурия към брега.
	— Огън! — изкомандва пан Скшетуски.
	Залпът на мускетите веднага спря нападателите, които се смутиха, объркаха се и се оттеглиха в безредие, като оставиха десетина трупа, проснати на пясъка; някои от тия тела се мятаха конвулсивно като риба, извадена от водата и хвърлена на брега.
	В същото време лодкарите, опрели весла о земята, подпомагани от казаците, напрягаха последни сили, за да тласнат чайките във водата; но напразно.
	Неприятелят започна атака отдалеко. Плясъкът на куршумите по водата се смеси със съскането на стрелите и стоновете на ранените.
	С все по-пронизителни викове „Аллах, Аллах!“ татарите се подканяха взаимно. Отговаряха им виковете на казаците „мушкай, мушкай!“, както и спокойният глас на пан Скшетуски, който все по-често повтаряше командата:
	— Огън!
	Първото развиделяване освети с бледа светлина битката. Откъм сушата се виждаше тълпата от казаци и татари, едните с лица до прикладите на пушките, другите — извити назад, с опъната тетива на лъковете; откъм водата — две чайки, които димяха и светеха от непрекъснатите залпове. По средата лежаха тела, вече спокойно проснати върху пясъка.
	В едната лодка стоеше прав пан Скшетуски, по-висок от другите, горд, спокоен, с жезъл на поручик в ръка и с гола глава, защото една татарска стрела бе отнесла шапката му.
	Вахмистърът се приближи до него и прошепна:
	— Пане, няма да издържим. Противниците са много!
	Но поручикът вече държеше само да подпечата с кръвта си своята мисия, да запази достойнството си и да загине славно. Ето защо, докато казаците си направиха от чувалите с храна нещо като прикритие, иззад което стреляха срещу неприятеля, поручикът стоеше открит и изложен на изстрелите.
	— Добре! — каза той. — Ще загинем до последния човек.
	— Ще загинем, бащице! — викнаха неговите казаци.
	— Огън!
	Чайките отново задимяха. От вътрешността на острова започнаха да прииждат нови тълпи, въоръжени с пики и коси. Нападателите се разделиха на две групи. Едната поддържаше огъня, другата, съставена от над двеста молойци и татари, само чакаше удобен момент за ръкопашна атака. В същото време от тръстиките около острова се показаха четири лодки, които щяха да нападнат поручика в тил и в двата фланга.
	Беше вече съвсем светло. Само димът се точеше на дълги ивици в спокойния въздух и закриваше полесражението.
	Поручикът заповяда на двайсет казака да се обърнат срещу атакуващите лодки, които, тласкани от веслата, летяха със скоростта на птици по спокойната речна повърхност. Поради това огънят срещу татарите и казаците, които идеха от вътрешността на острова, отслабна значително.
	Те изглежда, че това чакаха.
	Вахмистърът отново се приближи до поручика.
	— Пане! Татарите вземат ханджарите в уста и ей сега ще се хвърлят върху нас.
	И наистина към триста души татари със саби в ръка и с ножове в зъби се готвеха за атака. Заедно с тях имаше и няколко десетки запорожци, въоръжени с коси.
	Предстоеше атаката да започне от всички страни, защото лодките на нападателите се приближиха вече на един изстрел. От бордовете им започнаха да цъфват пушеци. Куршумите заваляха като град върху хората на поручика. Двете чайки се изпълниха със стонове. След двайсетина минути половината казаци на поручика бяха избити, останалите още се бранеха отчаяно. Лицата им бяха почернели от дим, ръцете им капваха от умора, погледът се помътваше, кръв заливаше очите, цевите на мускетите започнаха да парят в ръцете. Повечето бяха ранени.
	В тоя момент страхотен крясък и вой раздра въздуха. Татарите се втурнаха в атака.
	Пушеците, прогонени от движението на човешките маси, внезапно се пръснаха и откриха пред очите двете чайки на поручика, покрити от възчерната тълпа татари като два конски трупа, разкъсвани от глутница вълци. Тая тълпа напираше, мяташе се, виеше, катереше се, изглеждаше, че се сражава помежду си, и гинеше. Двайсетината останали казаци още оказваха съпротива, а пан Скшетуски стоеше до мачтата с окървавено лице, със стрела, забита чак до дръжката в лявото рамо, и се бранеше ожесточено. Фигурата му изглеждаше грамадна сред заобиколилата го тълпа, сабята му бляскаше като светкавица. На ударите му отговаряха стонове и вой. Вахмистърът и още един друг казак го пазеха от двете страни и на моменти тълпата с ужас отстъпваше пред тая тройка, но тласкана отзад, сама се блъскаше и умираше под ударите на сабите.
	— Хванете ги живи! При атамана! — крещяха гласове сред тълпата. — Предай се!
	Но пан Скшетуски се предаваше вече само на Бога, защото внезапно побледня, олюля се и рухна на дъното на чайката.
	— Прости, бащице! — викна вахмистърът отчаяно.
	Но след малко и той падна. Подвижната маса от нападатели покри напълно чайките.


	Единадесета глава

	В къщата на военния кантарджия* в предградието Хасан паша в Сечта седяха на масата двама запорожци и се черпеха с водка от просо, която непрекъснато гребяха от един дървен съд, сложен на масата. Единият, стар, вече съвсем грохнал, беше Филип Захар, кантарджията, а другият, Антон Татарчук, бе атаман на чигиринската военна казашка част; той беше на около четирийсет години, висок, силен, с див израз на лицето и полегати татарски очи. Двамата казаци си говореха тихо, сякаш се страхуваха да не ги подслушва някой.
	[* Военен чиновник в Запорожието, който контролирал мерките и теглилките по сергиите в така наречения Крамни пазар в Сечта. — Б.пр.]
	— Значи, днес? — попита кантарджията.
	— Още сега — отговори Татарчук. — Чакат само кошевоя и Тухай бей, който заедно с Хмел отиде в Базавлук, където е ордата. Казаците вече се събраха на мегдана, а атаманите на курените* още надвечер ще се съберат на съвет. Преди да настъпи нощта, всичко ще бъде известно.
	[* Казашки полкове. — Б.пр.]
	— Хм! Може да стане зле! — измърмори старият Филип Захар.
	— Слушай, кантарджи, ти видя ли, че има писмо и за мене?
	— Разбира се, че видях, защото сам занесох писмата на кошевоя, а аз съм човек грамотен. Намерили при ляха три писма: едно до самия кошевой, второто до тебе, третото до младия Барабаш. В Сечта вече всички знаят това.
	— А не знаеш ли от кого са?
	— За кошевоя е от княза, защото писмото имаше печат, но кой е писал на вас, не е известно.
	— Сохрани Бих*!
	[* Да пази Бог. — Б.пр.]
	— Изглежда, че се чувстваш виновен.
	— Ами! За нищо не се чувствам виновен.
	— Може пък кошевоят да унищожи всички писма, защото трябва да мисли и за собствената си глава. И за него имаше писмо, както за вас.
	— Възможно е.
	— Но ако се чувстваш виновен, тогава…
	Тук старият кантарджия сниши още повече глас.
	— Бягай!
	— Но как и къде? — попита неспокойно Татарчук. — Кошевоят е поставил стража по всички острови, та никой да не се промъкне до ляхите и да им съобщи какво се готви тук. На Базавлук пазят татари. Риба не може да се промъкне, пиле да прехвръкне.
	— Тогава се скрий в самата Сеч, където можеш.
	— Ще ме намерят. Освен ако ме скриеш ти между бъчвите в пазара. Ти си мой роднина!
	— И родния си брат не бих скрил. Ако те е страх от смъртта, напий се, пиян няма и да усетиш.
	— Но може в писмата да няма нищо?
	— Може…
	— Ех, че беда, ех, че беда! — каза Татарчук. — Не се чувствам виновен в нищо. Аз съм добър молоец. Враг на ляхите. Но дори нищо да няма в писмото, дявол знае какво ще каже ляхът пред съвета. Може да ме погуби.
	— Той е корав лях, нищо няма да каже!
	— Беше ли днес при него?
	— Бях. Намазах му раните с катран. Налях му в гърлото водка с пепел. Ще оздравее. Той е корав лях! Казват, че като свине клал татарите в Хортица, докато го хванали. Ти за ляха бъди спокоен.
	Мрачният звън на котлите, по които удряха на военния мегдан, прекъсна разговора им. Като чу тоя отглас, Татарчук трепна и скочи на крака. Необикновена тревога се отразяваше по лицето и движенията му.
	— Зоват на съвет — каза той, като дишаше тежко. — Сохрани Бих! Ти, Филипе, не казвай за какво сме разговаряли тук с тебе. Сохрани Бих!
	След тия думи Татарчук грабна дървения съд с водката, надигна го с две ръце към устата си и пи, пи, сякаш искаше да се опие до смърт.
	— Да вървим! — рече кантарджията. Котлите гърмяха все по-силно.
	Излязоха. Предградието Хасан паша беше отделено от мегдана само с насип, който опасваше същинския стан, и с порта с висока кула, на която се виждаха гърлата на оръдията. В средата на предградието се издигаха къщата на кантарджията и домовете на търговските атамани, а около доста просторния площад — бараки, в които се намираха сергиите. Това бяха, общо взето, жалки постройки, сковани от дъбови талпи, каквито доставяше в изобилие остров Хортица, а отвътре бяха обшити с клони и папур. Всички къщи, както и на кантарджията, приличаха по-скоро на землянки и само покривите им се издигаха над земята. Тия покриви бяха черни и опушени, защото, когато в къщата гореше огън, димът излизаше не само през горния отвор на покрива, но през цялата обшивка и тогава човек би помислил, че това не е къща, а куп от клони и папур, в който добиват катран. В къщите беше тъмно, затова непрекъснато гореше борина или дъбови трески. Търговските бараки бяха няколко десетки и се деляха на куренни, тоест на такива, които бяха собственост на отделни курени, и за гости, в които в мирно време понякога търгуваха татари и власи, едните с кожи, източни тъкани, оръжие и всякакъв вид плячка, а другите главно с вино. Но бараките за гости рядко биваха заети, защото в това диво гнездо купуването най-често се превръщаше в грабеж и нито кантарджията, нито куренните атамани можеха да възпрат тълпите. Между бараките се намираха и трийсет и осем куренни кръчми, а пред тях сред смет, трески, дъбови трупи и купища конски тор лежаха полумъртви от препиване запорожци, едни потънали в дълбок сън, други с пяна на уста, в конвулсии или пристъп на делириум. Трети, полупияни, виеха казашки песни, плюеха, биеха се или се целуваха, проклинаха казашката съдба или оплакваха казашката бедност и тъпчеха по главите и гърдите на легналите. Едва когато започнеше някакъв поход срещу татарите или срещу Рус, се изискваше трезвеност. Тогава участниците в похода се наказваха със смърт в случай на пиянство.
	Но в обикновено време, особено на Крамния пазар, почти всички биваха пияни: и кантарджията, и куренните атамани, и продавачите, и купувачите. Киселата миризма на непречистена водка, смесена с миризмата на катран, риба, дим и конски кожи, вечно изпълваше въздуха на цялото предградие, което изобщо с пъстротата на бараките си напомняше някакво турско или татарско градче. В него се продаваше всичко, което би могло да бъде плячкосано, където и да било в Крим, във Влашко или по анадолските крайбрежия. И така: източни тъкани с ярки цветове, ламета, златоткана коприна, сърма, сукна, басми и памучни платна, изпотрошени бронзови или железни оръдия, кожи, сушена риба, вишни и турски сушени плодове, черковна утвар, месингови полумесеци, задигнати от минарета, и позлатени кръстове, отмъкнати от православни черкви*, барут, хладно оръжие, пръти за пики и седла. А из тая смесица от предмети и багри се суетяха хора, облечени с остатъци от най-различни дрехи, лете полуголи, винаги полудиви, опушени от дим, черни, оваляни в кал, целите покрити с отворени рани поради ухапвания от комари, които на милиарди се носеха над Чертомелик, и — както се каза по-горе — вечно пияни.
	[* При нападенията си запорожците не са щадили никого и нищо. До времето на Хмелницки в Сечта изобщо не е имало черкви. Първата черква е построил именно Хмелницки. Там също така никого не са питали за вероизповеданието му и това, което се говори за религиозните настроения на низовците, е празна приказка. — Б.а.]
	Сега целият Хасан паша беше още по-препълнен с хора, отколкото обикновено. Почнаха да затварят бараките и кръчмите и всички бързаха към мегдана на Сечта, където щеше да се състои съвещанието. Филип Захар и Антон Татарчук вървяха заедно с другите, но последният се движеше бавно и оставяше да го изпреварват. По лицето му се отразяваше все по-силно безпокойство. В това време те минаха през моста над рова, после през портата и се озоваха на широкия мегдан, обкръжен от трийсет и осем големи дървени сгради. Това бяха курени или по-скоро куренни домове, нещо като казарми, в които живееха казаците. Тия курени с еднаква височина и размери по нищо не се различаваха един от друг, освен по названията си, получени от имената на различни украински градове, както се наричаха и полковете. В единия ъгъл на мегдана се издигаше къщата на съвета. В нея заседаваха атаманите под председателството на кошевоя, а тълпата, или така нареченото „братство“, се съвещаваше под открито небе и непрекъснато изпращаше депутации при старейшините, а понякога нахълтваше насила в дома на съвета и тероризираше заседателите.
	Навалицата на мегдана беше вече огромна, понеже кошевоят предварително бе привикал в Сечта цялата войска, пръсната по островите, рекичките и лъките. Затова „братството“ беше по-многобройно от обикновено. Слънцето клонеше на запад, ето защо отрано запалиха двайсетина бурета с катран; тук-таме имаше бъчви с водка, която всеки курен изтърколваше за себе си и която придаваше по-голяма оживеност на съвещанието. За реда сред курените се грижеха есаули*, въоръжени със здрави дъбови тояги за обуздаване на заседателите и с пистолети за защита на собствения си живот, който често биваше в опасност.
	[* Командири на малки отряди. — Б.пр.]
	Филип Захар и Татарчук влязоха направо в сградата на съвета, защото единият като кантарджия, а другият като куренен атаман имаха право да заседават със старейшините. В заседателната зала имаше само една малка масичка, зад която седеше един военен писар. Местата на атаманите и кошевоя бяха върху кожи покрай стените. В тоя момент те още не бяха заети. Кошевоят се разхождаше с едри крачки из помещението, а куренните атамани, събрани на малки групички, разговаряха тихо, като от време на време се прекъсваха с по-шумни псувни. Татарчук забеляза, че познатите му, дори приятелите му се преструват, че не го виждат, затова веднага се приближи до младия Барабаш, който се намираше горе-долу в същото положение. Другите ги гледаха изпод вежди, от което младият Барабаш не се смущаваше особено много, понеже не разбираше добре каква е работата. Той беше необикновено хубав и извънредно силен човек и само на силата си дължеше своя чин на куренен атаман, тъй като иначе в цялата Сеч се отличаваше със своята глупавина, която му беше спечелила прозвището „Гламавия атаман“ и привилегията с всяка своя дума да буди смях сред старейшините.
	— Като почакаме малко, току-виж, че сме отишли във водата с камък на шията! — прошепна му Татарчук.
	— Защо? — попита Барабаш.
	— Не знаеш ли за писмата?
	— Да не съм ги писал аз, дявол да го вземе!
	— Виж как ни гледат изпод вежди.
	— Ако тресна някого по чутурата, вече няма да гледа, че ще му изхвръкнат зъркелите.
	В това време по виковете отвън се разбра, че се е случило нещо. След малко вратата на помещението се отвори широко и влезе Хмелницки с Тухай бей. Тях именно приветстваха толкова радостно. Допреди няколко месеца Тухай бей, като най-храбър от мурзите и страшилище за низовци, беше предмет на люта омраза в Сечта. Сега „братството“ хвърляше шапки нагоре при неговата поява и го смяташе за добър приятел на Хмелницки и запорожците.
	Тухай бей влезе пръв, а след него Хмелницки с жезъл в ръка като хетман на запорожките войски. Той носеше това звание, откак се върна от Крим с получени от хана подкрепления. Тогава тълпата го вдигна на ръце и като разби военното съкровище, му донесе жезъла, знамето и печата, които обикновено носеха хетманите. Сега той беше много променен. Виждаше се, че носи в себе си страхотната сила на цялото Запорожие. Сега не беше вече онеправданият Хмелницки, който бяга към Сечта през Дивите поля, а Хмелницки хетманът, кървавият демон, исполинът, отмъстителят на милиони същества за личното си онеправдаване.
	И все пак не беше разкъсал веригите, само си беше сложил нови, по-тежки. Това се виждаше от отношението му към Тухай бей. В сърцето на Запорожието тоя хетман на Запорожието заемаше второ място след татарина, понасяше смирено неговата надменност и крайно презрително държане. Това беше отношение на васал към господаря му. Но така и трябваше да бъде. Защото цялото си положение сред казаците Хмелницки дължеше на татарите и на благоволението на хана, чийто представител беше дивият и бесен Тухай бей. Но Хмелницки умееше така добре да помирява гордостта, която разпъваше сърцето му, със смирението, както смелостта с хитростта. Той беше лъв и лисица, орел и змия. За пръв път, откак съществуваше казащината, татарин се държеше в Сечта като господар. Но такива времена бяха дошли. „Братството“ хвърляше шапки при вида на неверника. Такива времена бяха дошли.
	Съвещанието започна. Тухай бей седна в средата върху голям вързоп от кожи и като подгъна крака, започна да чопли слънчогледови семки и да плюе люспите пред себе си насред стаята. От дясната му страна седна Хмелницки с жезъл в ръка, от лявата — кошевоят, а атаманите и депутацията от „братството“ — по-нататък покрай стените. Разговорите утихнаха, само отвън като шум от вълни долиташе гълчавата и глухото боботене на тълпата, която се съвещаваше под голо небе. Хмелницки започна пръв*:
	[* Начинът, по който са ставали съвещанията в Сечта, е описан в дневника на Ерик Ласота, императорски посланик в Запорожието през 1594 г. — Б.а.]
	— Ваша милост панове! По милостта, снизхождението и съгласието на светлейшия кримски цар, господар на много народи, брат на небесните светила, с позволението на милостивия полски крал, нашия господар Владислав, и по-доброто желание на смелите запорожки войски, уверени в нашата невинност и в Божията справедливост, тръгваме да отмъстим за страшните и жестоки неправди към нас, които търпяхме по християнски, докато можехме, от неискрените ляхи, комисари, старости и икономи, от цялата шляхта и евреите. От тия неправди вие, ваша милост панове, и цялата запорожка войска вече проляхте много сълзи и затова ми дадохте жезъла, за да се застъпя за правдата както за нас, така и за цялата войска. Като смятам това за голямо ваше благоволение към мене, ваша милост панове, мои благодетели, аз заминах да моля най-светлейшия цар за помощ, която той ми даде. Но като бях вече готов и с добро желание, много се смутих и натъжих, когато чух, че между нас може да има предатели, които са във връзка с неискрените ляхи и им донасят за нашата бойна готовност. Ако е вярно това, те трябва да бъдат наказани според вашата воля и решение. А ние молим да чуете писмата, които е донесъл тук посланикът на нашия неприятел, княз Вишньовецки, не посланик, а шпионин, който иска да види и нашата готовност, и добрата воля на нашия приятел Тухай бей, за да съобщи това на ляхите. И също така да решите трябва ли той да бъде наказан, както и тия, за които е донесъл писма, за което кошевоят като мой верен приятел, а също на Тухай бей и на цялата войска, ни уведоми веднага.
	Хмелницки млъкна. Врявата зад прозорците се усилваше все повече. Военният писар стана и започна да чете най-напред писмото до атамана кошевой, което започваше с думите: „Ние, по Божия милост княз и господар на Лубни, Хорол, Прилука, Гадяч и така нататък, руски воевода и така нататък, староста и така нататък“. Писмото беше чисто служебно. Князът, научил, че войските били прибрани от лъките, питаше атамана дали това е истина, и същевременно го призоваваше да се откаже от това за спокойствието на християнските страни. А също така, ако Хмелницки подстрекава Сечта, да го предаде на комисарите, които сами щели да поискат това.
	Второто писмо беше от пан Гроджицки също до великия атаман, третото и четвъртото — от Зачвилиховски и от стария черкаски полковник до Татарчук и Барабаш. Във всички тия писма нямаше нищо, което би могло да събуди подозрение към лицата, до които бяха адресирани. Зачвилиховски молеше Татарчук само да се погрижи за приносителя на писмото и да го улесни във всичко, което би поискал.
	Татарчук си отдъхна:
	— Какво ще кажете, ваша милост панове, за тия писма? — попита Хмелницки.
	Казаците мълчаха. Докато водката не разпалеше главите им, всички съвещания винаги започваха по същия начин: никой от атаманите не искаше да вземе думата пръв. Като хора неуки, но хитри, те постъпваха така главно от страх да не изрекат някоя глупост, която би могла да ги изложи на присмех или за цял живот да им лепне подигравателно прозвище. Защото и това се случваше в Сечта, където сред най-голямата простотия бяха необикновено развити както склонността към присмех, така и страхът от подигравки.
	Затова казаците мълчаха. Хмелницки отново взе думата:
	— Атаманът кошевой е наш брат и искрен приятел. Аз вярвам на атамана като на себе си, а който би казал нещо друго, все едно, че замисля предателство. Атаманът е стар другар и войник.
	След тия думи Хмелницки стана и целуна кошевоя.
	— Ваша милост панове! — отговори на това кошевоят. — Аз събирам войската, а хетманът нека я води. Колкото до посланика, щом са го изпратили при мене, той е мой, а щом е мой, подарявам го на вас.
	— Ваша милост панове делегати, поклонете се на атамана — рече Хмелницки, — защото той е справедлив човек, и идете да кажете на „братството“, че ако някой е предател, не той е предателят. Той пръв постави стражи, той сам заповяда да хващат изменниците, които биха се опитали да отидат при ляхите. Вие, панове делегати, кажете, че не той е предател, че той е най-добрият между всички нас.
	Пановете делегати се поклониха до пояс най-напред на Тухай бей, който през цялото време с най-голямо безразличие лющеше своите слънчогледови семки, после на Хмелницки и кошевоя — и излязоха от помещението.
	След малко радостните викове зад прозорците показаха, че делегацията е изпълнила поръчението.
	— Да живее нашият кошевой! Да живее кошевоят! — викаха хрипливите гласове с такава сила, че стените на стаята сякаш трепереха от основи.
	Същевременно започнаха да гърмят с мускети и кремъклийки. Депутацията се върна и отново седна в ъгъла на стаята.
	— Ваша милост панове! — рече Хмелницки, когато зад прозорците поутихна. — Вие вече мъдро отсъдихте, че атаманът кошевой е справедлив човек. Но щом атаманът не е предател, кой е предателят? Кой има приятели между ляхите? С кого те влизат в тайни споразумения? До кого пишат писма? Кому препоръчват особата на посланика? Кой е предателят?
	При тия думи Хмелницки все повече повишаваше глас и гледаше с враждебно око към Татарчук и младия Барабаш, сякаш искаше да ги посочи открито. В стаята се зашушука, няколко гласа започнаха да викат: „Барабаш и Татарчук!“. Някои куренни атамани станаха от местата си, между делегатите се чуха викове: „На смърт!“
	Татарчук побледня, а младия Барабаш огледа смаян насъбраните. Неговата ленива мисъл се мъчеше известно време да отгатне в какво го обвиняват и накрая каза:
	— Няма да яде кучето месо!
	Каза това и започна да се смее като идиот, а след него и други. И изведнъж по-голямата част от куренните атамани започнаха да се смеят диво, без сами да знаят защо.
	Иззад прозорците долитаха все по-силни викове; личеше, че там водката беше започнала да разпалва главите. Шумът от човешката вълна се засилваше всеки миг.
	Но Антон Татарчук стана, обърна се към Хмелницки и започна да говори:
	— Какво съм ви сторил аз, ваша милост хетмане запорожки, та искате моята смърт? В какво съм виновен пред вас? Комисарят Зачвилиховски ми бил писал писмо. Какво от това? И князът е писал писмо на кошевоя! Но получил ли съм аз писмото му? Не! А ако го бях получил, какво щях да направя? Щях да отида при писаря и да го накарам да ми го прочете, защото не мога нито да чета, нито да пиша. И вие веднага щяхте да знаете какво е писано в писмото. А ляха дори не съм видял с очите си. Предател ли съм аз тогава? Хей, братя запорожци, Татарчук ходи с вас до Крим, а когато отивахте във Влашко, дойде и във Влашко, когато отидохте срещу Смоленск, дойде и срещу Смоленск. Той се е бил заедно с вас, добри молойци, живял е с вас, добри молойци, и кръвта си е проливал с вас, добри молойци, и от глад е умирал с вас, добри молойци, защото той не е лях, не е предател, а казак, ваш брат. И ако пан хетманът настоява за неговата смърт, нека каже защо настоява! Какво съм му сторил аз? С какво съм проявил неискреност? А вие, братя, благоволете и съдете справедливо!
	— Татарчук е добър молоец! Татарчук е справедлив човек! — обадиха се няколко гласа.
	— Ти, Татарчук, си добър молоец — каза Хмелницки — и аз не искам твоята смърт, защото ти си мой другар и не си лях, а казак, наш брат. Защото, ако някой лях беше предател, аз нямаше да тъгувам и да плача, но когато добър молоец е предател, когато мой другар е предател, на мене ми е тежко на сърцето и ми е жал за добрия молоец. А щом си бил и в Крим, и във Влашко, и при Смоленск, твоят грях е още по-голям, задето сега си поискал скришом да издадеш на ляха нашата готовност и желанието на запорожките войски. На тебе са ти писали да го улесниш в каквото поиска, а кажете, ваша милост панове атамани, какво би могъл да иска ляхът? Нима не моята смърт и смъртта на благосклонния ми приятел Тухай бей? Нима не гибелта на запорожката войска? Така че ти, Татарчук, си виновен и нищо друго не можеш да докажеш. А на Барабаш е писал чичо му, черкаският полковник, другар на Чаплински, на ляхите другар, който криеше у себе си документите за привилегиите, за да не ги получи запорожката войска. Щом е така, а кълна се в Бога, че е така, вие двамата сте виновни и молете атаманите за милост, аз също ще ги моля заедно с вас, при все че вината ви е тежка и предателството — явно.
	В това време иззад прозорците долиташе вече не шум и глъч, а сякаш гръм от някаква буря. Тълпата искаше да знае какво става в заседателната зала и изпрати нова делегация.
	Татарчук почувства, че е загубен. Сега си спомни, че преди една седмица беше говорил пред атаманите да не дават на Хмелницки хетманския жезъл и да не се съюзяват с татарите. Студени капки пот избиха по челото му: той разбра, че вече няма спасение. Що се отнася до младия Барабаш, ясно беше, че като го погубва, Хмелницки иска да отмъсти на стария черкаски полковник, който обичаше много своя братов син. И все пак Татарчук не искаше да умира. Той не би побледнял пред сабята, пред куршума, дори пред кола. Но такава смърт, каквато го очакваше, го ужасяваше до мозъка на костите и затова се възползва от мига тишина, възцарила се след думите на Хмелницки, и викна пронизително:
	— В името на Христа, братя атамани, другари сърдечни, не погубвайте невинния! Та аз нито съм виждал ляха, нито съм приказвал с него! Смилете се, братя! Не зная какво би искал ляхът от мене, попитайте го сами! Кълна се в името на Христа Спасителя, в Пресветата Троица пречиста, в Николай Чудотворец, в Свети Архангел Михаил, че невинна душа ще погубите!
	— Да се доведе ляхът! — извика старият кантарджия.
	— Ляха тук! Ляха! — завикаха куренните атамани.
	Настана бъркотия; едни се хвърлиха към съседната стая, в която беше затворен пленникът, за да го докарат пред съвета, други се приближаваха заплашително към Татарчук и Барабаш. Пръв Гладки, атаман на Миргородския курен, кресна: „На смърт!“ Депутацията повтори този вик, а Чернота скочи към вратата, отвори я и завика към струпаната тълпа:
	— Ваша милост панове братя! Татарчук е предател и Барабаш е предател. Смърт за тях!
	Тълпата отговори със страхотен вой. В помещението настъпи неразбория. Всички атамани станаха от местата си. Едни викаха: „Ляха! Ляха!“ Други се мъчеха да усмирят вълнението, но внезапно вратата се отвори широко под натиска на тълпата и вътре нахлу паплачта, която се съвещаваше навън. Страхотни лица, пияни от ярост, изпълниха залата, като крещяха, размахваха ръце, скърцаха със зъби и пръскаха миризма на водка. „Смърт на Татарчук, смърт на Барабаш! Дайте предателите! На мегдана ги дайте!“ — крещяха пияните гласове. „Бий, убий ги!“ — и в тоя миг стотици ръце се протегнаха към нещастните жертви. Татарчук не оказа съпротива, само стенеше пронизително. Но младият Барабаш започна да се брани със страшна сила. Най-сетне той беше разбрал, че искат да го убият; страх, отчаяние и ярост се изписаха на лицето му, пяна покри устните му, от гърдите му се изтръгна животински вик. Той два пъти се изтръгна от ръцете на убийците и на два пъти ръцете им го хващаха за раменете, гърдите, краката и киката*. Барабаш се мяташе, хапеше, ревеше, падаше на земята и отново ставаше окървавен, страшен. Разкъсаха облеклото му, оскубаха киката от главата му, извадиха му едното око, най-сетне го притиснаха до стената и му счупиха едната ръка. Тогава падна. Убийците го хванаха за краката и заедно с Татарчук го извлякоха на мегдана. Едва там, при блясъка на катранените качета и запалените огньове, започна истинската екзекуция. Няколко хиляди души се нахвърлиха върху осъдените и започнаха да ги късат на парчета, като виеха и се бореха помежду си, за да си пробият път до жертвите. Тъпчеха ги с крака, изтръгваха части от телата им. Тълпата се блъскаше около тях със страшните конвулсивни движения на обезумелите маси. Понякога кървавите ръце вдигаха нагоре двете безформени тела, които вече не приличаха на човешки фигури; после отново ги хвърляха на земята. Ония, които се намираха по-далече, крещяха до небесата: едни искаха жертвите да бъдат хвърлени във водата, други — да ги потопят в каците със запален катран. Пияните започнаха да се бият помежду си. Обзети от някакъв бяс, те запалиха две бурета с водка, които осветиха тая адска сцена с трепетната си синкава светлина. А от небето я гледаше тихият, ясен, усмихнат месец.
	[* Кика, чумбас или хохол (укр.) — кичурът коса, който се спускал от върха на главата. Това е прическата на скитските народи (траки, българи/скити, украинци). В полския оригинал — osełedec. — Бел. elemag_an]
	Така „братството“ наказваше своите изменници.
	А в заседателната зала отново утихна, след като казаците извлякоха Татарчук и младия Барабаш, и атаманите заеха местата си покрай стените, защото от съседното помещение водеха пленника.
	Лицето му беше засенчено, пък и огънят в огнището беше вече загаснал, та в полумрака се виждаше само високата му фигура, която стоеше изправена, горда, при все че ръцете бяха вързани. Но Гладки хвърли в огъня снопче борина и след миг буен пламък се стрелна нагоре и обля с ярка светлина лицето на пленника, който се обърна към Хмелницки.
	Като го видя, Хмелницки трепна. Пленникът беше пан Скшетуски.
	Тухай бей изплю люспа от слънчоглед и измърмори по украински:
	— Я тохо ляха знаю — он був у Криму.
	— Смърт за него! — възкликна Гладки.
	— Смърт! — повтори Чернота.
	Хмелницки вече се бе овладял. Той само изгледа Гладки и Чернота, които замлъкнаха под въздействието на тоя поглед, после се обърна към кошевоя и рече:
	— И я его знаю.
	— Ти откъде си? — попита кошевоят Скшетуски.
	— Идвах като посланик при тебе, атамане кошевой, но в Хортица ме нападнаха разбойници и въпреки обичая, спазван дори от най-дивите народи, избиха хората ми, а мене ме раниха и без да гледат званието ми на посланик и произхода ми, погавриха се с мене и ме докараха тук като пленник. Но за това моят господар, негово височество княз Йереми Вишньовецки, ще съумее да ти поиска сметка, атамане кошевой.
	— А ти защо си служиш с коварство? Защо разби със секира черепа на добрия молоец? Защо изби четири пъти повече хора, отколкото сте били вие всички? И ти си идвал при мене с писмо, за да провериш дали сме готови и да донесеш това на ляхите. Знаем също, че си имал писма и до предатели на запорожката войска, за да подготвиш заедно с тях гибелта на цялата ни армия, поради което не като посланик, а като предател ще бъдеш посрещнат и наказан справедливо.
	— Лъжеш се, атамане кошевой, и ти, ваша милост хетмане самозванец — каза поручикът, като се обърна към Хмелницки. — Ако съм имал писма, така постъпва всеки посланик, който отива в чужди страни — взема писма от познати до познати, та сам да се запознае с тях. А аз идвах тук с писмо от княза не за да кова вашата гибел, а да ви възпра от такива постъпки, които ще докарат безкрайни неприятности на Жечпосполита, а на вас и на цялата запорожка войска ще довлекат окончателна гибел. Защото срещу кого вдигате безбожна ръка? Против кого правите съюзи с неверниците вие, които се смятате за защитници на християнството? Срещу краля, срещу шляхтишкото съсловие и цялата Жечпосполита. Поради това вие, а не аз, сте предатели и аз ви казвам, че ако не измиете с покорство и послушание вашата вина — горко ви! Отдавна ли си отидоха Павлюк и Наливайко? Нима се е заличило в паметта ви тяхното наказание? Помнете тогава, че patientia* на Жечпосполита вече е изчерпана и меч виси над вашите глави.
	[* Търпението (лат.). — Б.пр.]
	— Заплашваш, вражи сине, за да се измъкнеш и да избегнеш смъртта! — викна кошевоят. — Но няма да ти помогне нито заплахата, нито вашата латинска реч.
	Другите атамани също започнаха да скърцат със зъби и да раздрънкват саби, но пан Скшетуски вдигна още по-високо глава и заговори така:
	— Не мисли, атамане кошевой, че се страхувам от смъртта или че защитавам живота си, или че доказвам своята невинност. Аз съм шляхтич и мога да бъда съден само от равни на себе си, а тук стоя не пред съдии, а пред разбойници, не пред шляхтичи, а пред селяци, не пред рицари, а пред варвари и зная добре, че няма да се отърва от смъртта, с която вие ще препълните мярката на вашите беззакония. Пред мене са смъртта и мъченията, но зад мене е мощта и отмъщението на цялата Жечпосполита, тъй че треперете всички!
	Гордото държане, гордата реч и името на Жечпосполита направиха силно впечатление. Атаманите се споглеждаха мълчаливо. Известно време им се струваше, че пред тях стои не пленник, а страшен посланик на могъщ народ. Тухай бей пък измърмори:
	— Корав лях!
	— Корав лях! — повтори Хмелницки.
	Силни удари по вратата прекъснаха по-нататъшния им разговор. На мегдана екзекуцията на останките на Татарчук и Барабаш току-що беше свършила: „братството“ изпращаше нова депутация.
	Петнайсетина казаци, окървавени, задъхани от умора, облени в пот и пияни, влязоха в помещението. Те се изправиха при вратата, протегнаха ръце, които още димяха от кръв, и заговориха:
	— „Братството“ се кланя на пановете старейшини — тук всички те се поклониха до пояс — и моли да му се даде тоя лях, за да си поиграе с него, както с Барабаш и Татарчук.
	— Да им се даде ляхът! — викна Чернота.
	— Да не им се дава — викаше друг. — Нека почакат! Той е посланик!
	— Смърт за него! — обадиха се разни гласове.
	После всички утихнаха в очакване какво ще кажат кошевоят и Хмелницки.
	— „Братството“ моли, в противен случай само ще го вземе — повториха делегатите.
	Пан Скшетуски изглеждаше окончателно загубен, когато Хмелницки изведнъж се наведе към ухото на Тухай бей.
	— Това е твой пленник — прошепна той, — татарите го хванаха, той е твой. Ще дадеш ли да ти го вземат? Той е богат шляхтич, а и без това княз Ярема ще плати със злато за него.
	— Дайте ляха! — викаха все по-заплашително казаците.
	Тухай бей се протегна, както седеше, и стана. В един миг лицето му се промени, очите му се разшириха като на бик и започнаха да святкат. Изведнъж той скочи като тигър пред молойците, които искаха пленника.
	— Вън, пръчове ниедни, кучета неверни! Роби! Свинеяди! — викна той, като хвана за брадите двама запорожци и ги заскуба яростно. — Вън, пияници, говеда нечисти! Гадове мръсни! Дошли сте да ми вземете пленника, но ето моя отговор! Пръчове! — При тия думи той скубеше брадите и на други молойци, накрая събори един на земята и започна да го тъпче с крака. — На колене, роби, защото ще ви откарам в плен, цялата ви Сеч ще стъпча като вас! На прах и пепел ще я обърна, с мършите ви ще я покрия!
	Делегатите отстъпваха ужасени — страшният приятел показа какво може.
	И странно нещо. В Базавлук имаше само шестхилядна орда! Вярно е, че зад нея стоеше ханът с цялата кримска мощ, но в самата Сеч имаше двайсетина хиляди молойци вън от ония, които Хмелницки беше вече пратил към Томаковка — и все пак нито един глас на протест не се издигна срещу Тухай бей. „Брадите ни изпоскуба!“ — викаха делегатите. На мегдана веднага започнаха да повтарят: „Разсърди се Тухай бей! Разсърди се!“ — викаше жално тълпата. „Разсърди се! Разсърди се!“ — А няколко минути по-късно някакъв пронизителен глас вече пееше край огнището:

	Хей, хей!
	Тухай бей
	много се разсърди!
	Хей, хей!
	Тухай бей,
	не сърди се много!

	Веднага хиляди гласове повториха: „Хей, хей! Тухай бей“ — и така се създаде една от ония песни, която после човек би казал, че вихър разнесе по цяла Украйна.
	Но изведнъж и песента секна, защото през портата откъм Хасан паша се втурнаха двайсетина души и като си пробиваха път през тълпата, викаха: „Дайте път! Дайте път!“ и с всички сили се стремяха към къщата за съвещания. Атаманите вече се готвеха да си вървят, когато тия нови гости се втурнаха в помещението.
	— Писмо до хетмана! — викна един стар казак.
	— Вие откъде сте?
	— Ние сме от Чигирин. Един ден и една нощ вървим с това писмо. Ето го.
	Хмелницки взе писмото от ръцете на казака и почна да го чете. Внезапно лицето му се промени, той прекъсна четенето и каза с висок глас:
	— Ваша милост панове атамани! Великият хетман изпраща сина си Стефан с войска срещу вас. Война!
	В залата се вдигна странен шум: не се знаеше дали от радост или от ужас. Хмелницки вземаше в ръце цялата власт. Само преди малко от страх да не би гласът му да не бъде чут от бурното „братство“ той беше принуден да брани пленника с хитрост и с хитрост да погуби тия, които не му харесваха; сега беше господар на живота и смъртта на всички. Така ставаше винаги. Преди и след поход, макар хетманът да е вече избран, тълпата все още налагаше на атаманите и кошевоя своята воля, на която беше опасно да се противопоставят. Но щом походът е вече обявен, „братството“ ставаше войска, подчинена на военна дисциплина, куренните атамани — офицери, а хетманът — вожд диктатор.
	Затова, щом чуха заповедите на Хмелницки, атаманите веднага полетяха към своите курени. Съвещанието беше свършило.
	След малко гърмът на оръдията при портата, която водеше от Хасан паша към мегдана на Сечта, затресе стените на залата и се понесе като мрачно ехо по целия Чертомелик. Тоя гръм съобщаваше, че започва война.
	Започваше също и нова епоха в историята на двата народа, но това не знаеха нито пияните низовци, нито самият запорожки хетман.


	Дванадесета глава

	Хмелницки и Скшетуски отидоха да нощуват у кошевоя, а заедно с тях и Тухай бей, за когото бе късно да се връща в Базавлук. Дивият бей третираше поручика като пленник, за когото щеше да получи голям откуп, и се отнасяше към него може би дори с по-голямо уважение, отколкото към казаците, защото на времето си го беше виждал в двора на хана като княжески посланик. Като видя това, кошевоят покани Скшетуски в къщата си и също промени държанието си към него. Старият атаман беше предан духом и телом на Хмелницки, който напълно го беше спечелил и завладял. Той забеляза, че на съвещанието Хмелницки явно искаше да спаси пленника. Но се учуди още повече, когато, едва седнали в къщата му, Хмелницки се обърна към Тухай бей.
	— Тухай бей! — каза той. — Какъв откуп мислиш да вземеш за тоя пленник?
	Тухай бей изгледа Скшетуски и рече:
	— Ти каза, че той е знатен човек, аз пък зная, че е посланик на страшния княз, а страшният княз обича хората си. Бисмиллях!* И единият ще плати, и другият ще плати — общо…
	[* За Бога. — Б.пр.]
	Тук Тухай бей се замисли:
	— Две хиляди талера.
	— Ще ти дам две хиляди талера — отговори Хмелницки. Татаринът помълча малко. Неговите наклонени очи сякаш пронизваха Хмелницки.
	— Ти ще дадеш три — рече той.
	— Защо ще трябва да дам три, когато сам поиска две?
	— Защото, щом искаш да го имаш, значи държиш на него, а щом държиш, ще дадеш три.
	— Той ми спаси живота.
	— Аллах! Това струва още хиляда. Тук Скшетуски се намеси в пазарлъка.
	— Тухай бей — рече той разгневен. — От съкровището на княза не мога да ти обещая нищо, но дори ако трябва да се лиша от собственото си богатство, сам ще ти дам три. Впрочем аз имам близо толкова спестени у княза и хубаво село, та ще стигне. Не желая да дължа свободата и живота си на тоя хетман.
	— Ти откъде знаеш какво ще направя с тебе? — каза Хмелницки.
	После се обърна към Тухай бей и заговори:
	— Войната ще почне. Ще пратиш човек при княза, но докато пратеникът се върне, много вода ще изтече в Днепър, а аз още утре сам ще ти донеса парите в Базавлук.
	— Дай четири, тогава няма и да говоря с ляха — отвърна нетърпеливо Тухай бей.
	— Ще ти дам четири, разчитам на думата ти.
	— Ваша милост, хетмане — рече кошевоят, — ако искаш, веднага ще ти наброя. Имам тук, при стената, може би повече.
	— Утре ще ги отнесеш в Базавлук — каза Хмелницки. Тухай бей се протегна и прозя.
	— Спи ми се — рече той. — Утре още преди разсъмване трябва да тръгна за Базавлук. Къде ще спя?
	Кошевоят му посочи купчина овчи кожи край стената. Татаринът се хвърли върху тях и след малко захърка като заклан. Хмелницки прекоси няколко пъти тясната стая и рече:
	— Сънят бяга от клепачите ми. Няма да мога да заспя. Дай да пийна, ваша милост кошевой.
	— Водка или вино?
	— Водка. Няма да мога да заспя.
	— На небето вече се показа квачката — каза кошевоят.
	— Късно е! Върви и ти да спиш, стари друже. Пийни си и върви!
	— За слава и щастие!
	— За щастие!
	Кошевоят обърса устата си с ръкав, после подаде ръка на Хмелницки, отиде в другия край на стаята и почти се зарови в овчи кожи, защото от възрастта кръвта му беше вече изстинала. Скоро и той заприглася на хъркащия Тухай бей. Хмелницки седеше до масата потънал в мълчание. Изведнъж се сепна, погледна Скшетуски и каза:
	— Ваша милост поручик, свободен си.
	— Благодаря ти, ваша милост хетмане запорожки, макар да не крия, че бих предпочел на някого другиго да благодаря за свободата си.
	— Тогава не благодари. Ти ми спаси живота, аз също ти се отплатих с добро и сега сме квит. Но трябва да знаеш, че не ще те пусна веднага, освен ако ми дадеш честна рицарска дума, че като се върнеш, няма да кажеш нито дума за нашата готовност за война, нито за силата ни, нито за нищо, което си видял тук, в Сечта.
	— Виждам, че напразно ми даде да вкуся fructum* на свободата, защото такава дума няма да ти дам: ако го сторя, ще постъпя също като тия, които преминават към неприятеля.
	[* Плод (лат.). — Б.пр.]
	— Моят живот и благополучието на цялата запорожка войска зависи от това великият хетман да не тръгне срещу нас с всичките си сили. А той ще стори тъкмо това, ако го уведомиш за нашата мощ. Затова не се чуди, че щом не искаш да дадеш дума, няма да те пусна, докато не осигуря собствената си безопасност. Зная срещу какво съм се вдигнал, зная колко страшна е силата против мене: двамата хетмани, твоят страшен княз, който сам струва колкото цяла войска, а и хората на Заславски и на Конецполски, и всички ония кралчета, които са стъпили с крак върху шията на казаците! Аз положих наистина големи усилия и написах безброй писма, докато успея да приспя тяхната бдителност — затова не мога сега да позволя ти да я разбудиш. Когато и простолюдието, и казаците от редовните войски, и всички потиснати във вярата и свободата си се обявят на моя страна, както запорожката войска и милостивият кримски хан, смятам, че ще се справя с неприятелите, защото и моята сила ще бъде значителна. Но аз най-много вярвам в Бога, който вижда неправдите и моята невинност.
	Тук Хмелницки обърна чаша водка и започна да се разхожда неспокойно около масата, а пан Скшетуски го измери с поглед и каза твърдо:
	— Не богохулствай, хетмане запорожки, като се позоваваш на Бога и на неговото върховно покровителство, защото наистина само ще си навлечеш Божия гняв и по-скорошно наказание. Ти ли ще призоваваш Всевишния в твоя защита? Ти ли, който заради несправедливостите лично към теб и заради частни раздори вдигаш такава страшна буря, разпалваш огъня на междуособни войни и се съюзяваш с неверници против християни? А какво ще стане? И да победиш, и да бъдеш победен, все ще пролееш море от човешка кръв и сълзи, ще опустошиш страната по-лошо от скакалци, собствената си кръв ще дадеш в робство на неверниците, ще разклатиш Жечпосполита, ръка срещу величеството ще вдигнеш, Божия олтар ще оскверниш — и всичко това, защото Чаплински ти бил заграбил хутора, защото те заплашвал в пияно състояние! Срещу какво тогава няма да вдигнеш ръка? Какво няма да пожертваш заради лични разправии? И ще призоваваш Бога? Аз наистина, при все че съм в ръцете ти, при все че можеш да ме лишиш от живот и свобода, ти казвам: не Бога, сатаната призовавай ти на помощ, защото само пъкълът може да те закриля!
	Хмелницки цял почервеня — хвана сабята за дръжката и изгледа поручика като лъв, който ей сега ще зареве и ще се хвърли върху жертвата си. Но се въздържа. За щастие, не беше пиян.
	А може би внезапно го обзе някакво безпокойство, може би някакъв глас се обади в душата му: „Откажи се от тоя път!“ Защото неочаквано, сякаш искаше да се защити от собствените си мисли или самия себе си да убеди, заговори:
	— От друг не бих понесъл такива думи, но и ти внимавай да не би смелостта ти да изгълта моето търпение. С ада ме заплашваш, в лични сметки и измяна ме обвиняваш, а откъде знаеш дали само за неправдите към мен отивам да отмъщавам? Тогава откъде бих намерил помощници, откъде тия хиляди, които вече минаха или ще минат на моя страна, ако желаех да се боря само заради моите болки? Погледни какво става в Украйна. Хей! Земя буйна, земя майка, земя родна! А кой в нея е сигурен за утрешния ден? Кой в нея е щастлив? Кой не е лишен от вярата си, от свободата си, кой не плаче в нея и не въздиша? Само родовете Вишньовецки, Потоцки, Заславски, Калиновски, Конецполски и една шепа шляхтичи! За тях са староствата, сановете, земята и хората, за тях са щастието и златната свобода, а народът протяга в сълзи ръце към небето и чака Бог да се смили, защото и кралската милост няма да помогне! Малко ли са и шляхтичите, които не издържат на непосилния гнет и бягат в Сечта, както аз самият избягах? Аз не искам война с краля, нито с Жечпосполита! Тя е наша майка, той — баща! Кралят е милостив господар, но „кралчетата“… С тях ние не можем да живеем, те са, които грабят, налагат аренда, такси за ползване на езерата, такси за женитба с чужда крепостна, данък за вятърните мелници, данък за кошерите, за рогатия добитък. Тяхната тирания и гнетът от страна на евреите викат към небето за отмъщение. Каква благодарност получи запорожката войска за толкова големите й заслуги през многобройните войни? Къде са казашките привилегии? Кралят дал, „кралчетата“ го отнеха. Наливайко вързан на коне и разкъсан. Павлюк изгорен в меден бик! Още не е изсъхнала кръвта от раните, които ни нанесе сабята на Жулкевски и Конецполски. Не са изсъхнали сълзите за пребитите, посечените, побитите на кол, а сега гледай какво свети на небето — тук Хмелницки посочи през прозореца пламналата комета, — гняв Божи! Бич Божи!… И ако аз трябва да бъда тоя бич на земята — нека бъде волята Божия! Ще поема това бреме върху себе си.
	При тия думи той протегна ръце нагоре и сякаш цял се запали като грамаден факел на отмъщението, после почна да трепери, а след това падна на пейката, сякаш смазан от бремето на своето предопределение.
	Зацари мълчание, прекъсвано от хъркането на Тухай бей и на кошевоя, а в единия ъгъл на стаята щурец църкаше жално.
	Поручикът седеше с оборена глава. Човек би казал, че търси отговор на думите на Хмелницки, които бяха тежки като гранитен блок; заговори с тих и тъжен глас:
	— Ах! Дори да беше истина всичко това, кой си ти, хетмане, та се обявяваш за съдия и палач? Каква е тая жестокост, какво е това високомерие, което те увлича? Защо не оставиш Бог да съди и наказва? Аз не защитавам злите, не одобрявам неправдите, не обявявам потисничеството за право, но и ти надникни в себе си, хетмане! Оплакваш се от гнета на „кралчетата“, казваш, че не искали да слушат ни краля, ни закона, заклеймяваш тяхната надменност, а самият ти не си ли суетен? Не вдигаш ли ти сам ръка срещу Жечпосполита, срещу закона и величеството? Виждаш тиранията на господарите и шляхтата, но не виждаш, че ако не са техните гърди и брони, ако не е тяхната сила, замъци, оръдия и войски, тая земя, по която тече мед и мляко, щеше да стене сто пъти по-тежко под турско или татарско иго! Кой би я бранил? Благодарение на чия закрила и мощ вашите деца не служат като еничари и не отвличат жените ви в развратните хареми? Кой заселва пустините, създава села и градове, издига храмове на Бога?…
	Гласът на пан Скшетуски ставаше все по-мощен, а Хмелницки впи мрачно поглед в шишето с водка, сложи върху масата свитите си пестници и мълчеше, сякаш сам се бореше със себе си.
	— А кои са те? — продължи пан Скшетуски. — От Немско ли дойдоха или от Турция? Не са ли те кръв от вашата кръв, плът от вашата плът? Не е ли това ваша шляхта, не са ли те ваши князе? А щом е така, тогава горко ти, хетмане, защото ти въоръжаваш по-младите срещу по-старите и ги правиш патрициди*1. О, за Бога! Дори всички да бяха зли, което не е вярно, да погазваха закона, да нарушаваха привилегиите — нека Бог ги съди на небето и сеймовете на земята, но не ти, хетмане! Можеш ли да кажеш, че между вас няма несправедливости? Никога ли не сте се провинили, та ще хвърляте камък върху чужди грехове? А понеже ме попита къде са казашките привилегии, ще ти отговоря: не „кралчетата“ ги унищожиха, а запорожците, Лобода, Саско, Наливайко и Павлюк, за когото измисляш, че бил изгорен в меден бик, а добре знаеш, че не е било така! Унищожили са ги вашите бунтове, вашето размирничество и набези, вършени по подобие на татарските. Кой пускаше татарите в територията на Жечпосполита, а ги нападаше и обираше едва при завръщането им, натоварени с плячка? Вие! Кой, за Бога, предаваше в робство собственото си християнско население? Кой вършеше най-големите злодеяния? Вие! От кого ни шляхтичът, ни търговецът, ни селянинът не се чувстват в безопасност? От вас. Кой разгаряше междуособици, кой опожаряваше украинските села и градове, кой ограбваше Божите храмове, изнасилваше жени? Вие и пак вие! Какво искаш тогава? Нима да ви се дадат привилегии за междуособици, разбойничество и плячкосване? Наистина повече ви е простено, а по-малко отнето. Искаха да лекуват membra putrida*2, а не да ги изрязват*3 и не зная дали по света има друга сила освен Жечпосполита, която да търпи в лоното си такъв цирей и да проявява толкова търпение и клеменция*4. А каква благодарност в отговор на това? Ето тук спи твоят съюзник, но настървен враг на Жечпосполита, твой приятел, но неприятел на Христа и християнството, не украинско „кралче“, но кримски мурза!… И с него ще тръгнеш да гориш собственото си гнездо, с него да съдиш братята си! Но пък отсега нататък той ще властва над тебе и ти ще му държиш стремето.
	[*1 Отцеубийци или държавни изменници (лат.). — Б.пр.]
	[*2 Загнилите членове (лат.). — Б.пр.]
	[*3 Исторически думи на Жулкевски. — Б.пр.]
	[*4 Снизходителност (лат.). — Б.пр.]
	Хмелницки обърна нова чаша водка.
	— Когато на времето си ходихме заедно с Барабаш при милостивия крал — отвърна той мрачно — и му се оплакахме от неправдите и гнета върху нас, той ни каза: „Че вие нямате ли пушки и саби?“
	— Но ако се изправеше пред царя на царете, той би рекъл: „А ти прости ли на неприятелите си, както аз простих на своите?“
	— Аз не искам война с Жечпосполита.
	— Но опираш меч на гърлото й!
	— Отивам да освободя казаците от вашите окови.
	— За да ги вържеш в татарски въжета!
	— Вярата искам да браня.
	— Ръка за ръка с неверника.
	— Махни се, защото не си глас на моята съвест! Махни се, ти казвам!
	— Пролятата кръв ще тежи на твоята съвест, човешките сълзи ще те обвиняват, смърт те чака, съд те чака!
	— Бухал! — викна Хмелницки побеснял и ножът му светна пред гърдите на поручика.
	— Убий ме! — каза пан Скшетуски.
	Хмелницки постоя малко с ножа до гърдите на Скшетуски; изведнъж се сепна, опомни се, остави ножа, а вместо него грабна съда с водката и започна да пие. Изпи я до дъно и седна тежко на пейката.
	— Не мога да го убия! — мърмореше той. — Не мога! Късно е вече… Разсъмва ли се вече?… Но и късно е да се връщам от избрания път… Какво ми говориш ти за съд и кръв?
	По-рано беше пил вече много и сега водката го удряше в главата; постепенно все повече губеше съзнание.
	— Какъв ти съд, а? Ханът ми обеща подкрепление. Тухай бей спи тук! Утре молойците тръгват… С нас е Свети Архангел Михаил победоносец!… А ако… а ако… тогава… Аз те откупих от Тухай бей — ти помни това и кажи… Ох! Боли ме нещо… боли! Да се връщам от пътя… късно!… Съд… Наливайко… Павлюк…
	Изведнъж той се изправи, облещи ужасено очи и викна:
	— Кой е тук?
	— Кой е тук? — повтори полуразбуденият кошевой.
	Но Хмелницки отпусна глава върху гърдите си, люшна се един-два пъти, измърмори: „Какъв съд?…“ — и заспа.
	Пан Скшетуски силно побледня, прилоша му от неотдавна получените рани и от вълнението при разговора, та помисли, че може би му идва краят, и започна да се моли на глас.


	Тринадесета глава

	На другата сутрин пешата и конна казашка войска напусна Сечта. При все че кръв още не беше опръскала степите, войната бе вече започнала. Полкове вървяха подир полкове; човек би казал, че загрети от пролетното слънце скакалци са се изроили от тръстиките на Чертомелик и летят към украинските ниви. В гората отвъд Базавлук татарската орда вече чакаше, готова за поход. Шест хиляди все отбор бойци, въоръжени несравнено по-добре от обикновените чамбулски разбойници, съставляваха подкреплението, което ханът беше изпратил на запорожците и Хмелницки. Като ги видяха, молойците започнаха да хвърлят шапки нагоре. Загърмяха мускети и кремъклийки. Казашките крясъци, размесени с виковете „Аллах, Аллах“ на татарите, отекнаха в небесния свод. Хмелницки и Тухай бей — и двамата под бунчуци*, полетяха един към друг на коне и се поздравиха тържествено.
	[* Знамена от конски опашки като символ на хетманска власт. — Б.пр.]
	С присъщата на татарите и казаците бързина войските се подредиха за поход и тръгнаха напред. Татарите заеха места от двете страни на казаците, Хмелницки с конницата се движеше в средата, а отзад вървеше страшната запорожка пехота*, подир която следваха „топчиите“ с оръдията, след това обозът, колите с обозната прислуга, хранителните припаси, накрая пастирите с резервни стада едър и дребен добитък.
	[* Въпреки всеобщото мнение днес Боплан твърди, че запорожката пехота е била несравнено по-добра от конницата. Според Боплан 200 поляци лесно можели да разбият 2000 запорожки конници, но 100 пеши казаци можели дълго да се отбраняват иззад насипа срещу хиляди поляци. — Б.а. (Французинът Боплан, издал в 1650 г. „Описание на Украйна“. — Б.пр.)]
	Като преминаха базавлушката гора, полковете излязоха в степта. Денят беше хубав. Никакво облаче не пъстреше небесния свод. Лек ветрец подухваше от север към морето, слънцето играеше по пиките и цветята в пустинята. Пред войската като безбрежно море се проснаха дивите поля и при тая гледка радост обзе казашките сърца. Голямото малиново знаме с Архангела се склони няколко пъти за поздрав на родната степ, а по негов пример бяха сведени всички бунчуци и полкови знамена. Общ възклик се изтръгна от всички гърди.
	Полковете се разгърнаха в свободен строй. Барабанчиците и теорбистите излязоха начело на войската; гръмнаха котли, зазвучаха чинели и теорби, а след тях песен, запята от хиляди гърла, разтърси въздуха в степта:

	Хей вий, степи, родни степи,
	с ярко цвете нашарени,
	като море безпределни!

	Теорбистите пуснаха юздите и отметнати назад върху седлата, с очи, вторачени в небето, задрънкаха по струните на теорбите; чинелистите протегнаха ръце над главите си и заудряха медните кръгове, барабанчиците блъскаха котлите и всичките тия звуци заедно с монотонните думи на песента и пронизителната безредна свирня на татарските пищялки се сляха в някаква мощна мелодия, дива и тъжна като самата пустиня. Упоение обзе всички полкове; главите се люшкаха ритмично в такт с песента и накрая ти се струваше, че цялата степ се е разпяла и се люлее заедно с хората, конете и знамената.
	Изплашени птичи ята се вдигаха от степта и летяха пред войската като друга, въздушна войска.
	Понякога песента и музиката замлъкваха и тогава се чуваше плющенето на знамената, тропотът и пръхтенето на конете и скърцането на обозните коли, което наподобяваше крясъка на лебеди и диви жерави.
	Начело, под голямото малиново знаме и под бунчук, яздеше Хмелницки, облечен с червена дреха, на бял кон и с позлатен жезъл в ръка. Цялото пълчище се движеше бавно на север, заливаше като страшна вълна рекичките, дъбравите и могилите и изпълваше с шум и врява степната пустош.
	А от Чигирин, от северния край на пустинята, срещу тази вълна идеше друга вълна от кралски войски под предводителството на младия Потоцки. Тук запорожците и татарите сякаш отиваха на сватба, с радостна песен на уста; там намръщени хусари се движеха в мрачно мълчание, тръгнали неохотно за тази битка без слава. Тук под малиновото знаме стар, опитен вожд размахваше заплашително жезъл, сякаш уверен в победата и отмъщението; там начело яздеше младеж със замислено лице, като че ли предусетил близкото си тежко предопределение.
	Грамадно степно пространство още делеше двете войски.
	Хмелницки не бързате, защото смяташе, че колкото повече младият Потоцки навлезе в пустинята, колкото по се отдалечи от двамата хетмани, толкова по-лесно ще бъде победен. А в това време непрекъснато все нови и нови бегълци от Чигирин, Поволоч и от всички крайбрежни украински градове увеличаваха всеки ден запорожките сили и същевременно донасяха вести от противниковия лагер. От тях Хмелницки узна, че старият хетман е изпратил със сина си по суша само две хиляди конника*, а шест хиляди казаци и хиляда души немска пехота — с байдаци по Днепър. Тия две сили имали заповед да поддържат постоянна връзка помежду си, но заповедта била нарушена още първия ден, защото байдаците, грабнати от бързото течение на Днепър, изпреварили значително хусарите, които се движели по брега и чийто поход се бавел извънредно много при преминаването през всички притоци на Днепър.
	[* Украинските източници, напр. Самоил Величко, сочат, че числеността на кралските войски възлизала на 22 хиляди. Очевидно тази цифра не е вярна. — Б.а.]
	Затова Хмелницки, в желанието си тия две сили да се раздалечат още повече, не бързаше. На третия ден от похода той спря на стан около Камен брод и почиваше тук. В това време разузнавателните групи на Тухай бей докараха хора от противниковия лагер. Това бяха двама драгуни, които веднага след Чигирин избягали от войската на Потоцки. С денонощна езда те успели да преварят значително своята войска. Изправиха ги веднага пред Хмелницки. Техните разкази потвърдиха онова, което беше вече известно на Хмелницки за силите на младия Стефан Потоцки; но заедно с това бегълците му съобщиха, че предводители на казаците, които плават на байдаците заедно с немската пехота, са старият Барабаш и Кшечовски.
	Като чу второто име, Хмелницки подскочи.
	— Кшечовски? Полковникът на переяславските казаци?
	— Същият, ясновелможни хетмане! — отговориха драгуните. Хмелницки се обърна към полковниците, които го бяха заобиколили.
	— Тръгваме! — изкомандва той с гръмлив глас.
	След по-малко от един час колоната тръгна напред, при все че слънцето вече залязваше и нощта не обещаваше да бъде хубава. Страшни червеникави облаци се струпаха по западната страна на небето и подобно на змейове, на левиатани*, се приближаваха един към друг, сякаш искаха да влязат в бой.
	[* Митологични морски чудовища. — Б.пр.]
	Пълчището се движеше надясно, към брега на Днепър. Сега вървяха тихо, без песни, без биене на котли и чинели, и бързо, доколкото им позволяваше това тревата, толкова буйна по тия места, че потъналите в нея полкове понякога се губеха от очи и разноцветните знамена сякаш сами плуваха по степта. Конницата пробиваше път за колите и пехотата, които се движеха трудно и скоро изостанаха доста. В това време нощ скри степта. Огромният червен месец се изтърколи бавно на небето, но всеки миг закриван от облаците, просветваше и гаснеше като подухвана от вятър лампа.
	Отдавна беше минало полунощ, когато пред очите на казаците и татарите се показаха огромни черни маси, които се открояваха ясно върху тъмния фон на небето.
	Това бяха стените на Кудак.
	Прикривани от мрака, предните части се приближиха до замъка предпазливо и тихо като вълци или като нощни птици. Току-виж, успели да овладеят неочаквано сънената крепост!
	Но внезапна светкавица на насипите разкъса мрака, страхотен гръм разтърси скалите на Днепър и огнена топка описа ярка дъга по небето и падна в степната трева.
	Мрачният циклоп Гроджицки даваше знак, че бди.
	— Еднооко куче — измърмори Хмелницки на Тухай бей, — и нощем вижда.
	Казаците отминаха замъка, за превземането на който не можеха да мислят в момент, когато срещу тях идваха кралски войски, и продължиха напред. Но пан Гроджицки така биеше след тях с оръдията, та чак стените на замъка се тресяха, не толкова за да им нанесе щети, защото те минаваха на значително разстояние, а за да предупреди войската, която идеше с байдаците по Днепър и може би вече се намираше наблизо.
	Гърмът на кудашките оръдия отекна преди всичко в сърцето и ушите на Скшетуски. Младият рицар, воден по заповед на Хмелницки заедно с казашката войска, на втория ден се разболя тежко. Наистина в битката в Хортица той не бе получил никаква смъртоносна рана, но загуби толкова кръв, та животът му висеше на косъм. Раните му, превързани по казашки от стария кантарджия, се бяха отворили, той гореше от огън и нощем лежеше почти в безсъзнание в казашка каруца, без да разбира какво става наоколо. Събудиха го едва кудашките оръдия. Той отвори очи, привдигна се в каруцата и се заоглежда наоколо. Казашкото пълчище вървеше в мрака като върволица от призраци, а замъкът гърмеше и светеше с червени пламъци; огнените топки подскачаха по степта, хриптяха и ръмжаха като раздразнени кучета. При тая гледка такава мъка обзе пан Скшетуски, че той беше готов да умре веднага, стига поне душата му да отлети при своите. Война е! Война! А той е в обоза на врага, беззащитен, болен, без да може да стане от колата. Жечпосполита е в опасност, а той не може да й се притече на помощ. А там, в Лубни, войската навярно вече тръгва. Князът със светкавици в очите лети пред редиците и на която страна наведе жезъла си, там веднага се вдигат триста копия, готови да ударят като триста мълнии. В тоя миг различни познати лица се занизаха пред очите на поручика. Володийовски лети пред драгуните с тънката си сабичка в ръка, но той е фехтовчик на фехтовчиците; с когото я кръстоса, тоя все едно, че е вече в гроба. Там пък пан Подбипента вдига своята джелатска сваликачулка! Ще отсече ли три глави, или няма да отсече? Свещеник Яскулски обикаля частите и се моли с вдигнати ръце, но той е бивш войник и не може да се въздържи да не изреве понякога: „Бий, убивай!“ А ето че бронираните конници вече навеждат копия малко над конското ухо, полковете тръгват напред, набират скорост, летят. Битка, бъркотия!
	Внезапно видението се сменя. Пред поручика се изправя Елена, бледа, с разпусната коса, и вика: „Спаси ме, че Богун ме гони!“ Пан Скшетуски подскочи в колата, но някакъв глас, вече действителен, му казва:
	— Лежи мирно, дете, че ще те вържа.
	Това е обозният есаул Захар, комуто Хмелницки е заповядал да пази поручика като очите си. Той го настанява отново в колата, покрива го с конска кожа и пита:
	— Какво става с тебе?
	Скшетуски идва напълно на себе си. Призраците изчезват. Колите вървят по самия бряг на Днепър. Хладен полъх иде от реката, нощта избледнява. Водните птици започват утринната си гълчава.
	— Слушай, Захар, минахме ли вече Кудак? — пита пан Скшетуски.
	— Минахме го! — отговаря запорожецът.
	— А накъде отивате?
	— Не знам. Казват, че ще има битка, но не знам.
	При тия думи сърцето радостно затуптя в гърдите на пан Скшетуски. Той смяташе, че Хмелницки ще обсажда Кудак и че войната ще започне с това. Но бързината, с която казаците се движеха напред, му даваше основание да заключи, че кралските войски са вече близо и Хмелницки затова именно е отминал крепостта, за да не бъде принуден да приеме сражението под нейните оръдия. „Може би още днес ще бъда свободен“ — помисли поручикът и вдигна благодарствени очи към небето.


	Четиринадесета глава

	Гърма на кудашките оръдия чуваше и войската, която плаваше на байдаците под предводителството на стария Барабаш и Кшечовски.
	Тя се състоеше от шест хиляди казаци и един полк отбрана немска пехота, чийто командир беше полковник Ханс Флик.
	Пан Миколай Потоцки дълго се колеба, докато изпрати казаците срещу Хмелницки, но понеже Кшечовски имаше огромно влияние сред тях, а хетманът вярваше безгранично на Кшечовски, заповяда само казаците да дадат клетва за вярност и ги изпрати в името Божие.
	Кшечовски, опитен воин, прославил се много през миналите войни, беше човек под покровителството на рода Потоцки, комуто дължеше всичко: и полковническия чин, и благородническата си титла, която Потоцки му издейства в сейма, и, най-сетне, просторни земи при вливането на Лядава в Днестър, които му бяха дадени за доживотно ползване. Тъй че толкова много връзки го свързваха с Жечпосполита и с рода Потоцки, та дори сянка от недоверие не можеше да се породи в душата на хетмана. При това той беше в разцвета на силите си — едва на петдесет години — и пред него се откриваше голямо бъдеще в служба на страната. Някои искаха да видят в него заместник на Стефан Хмелецки, който бе започнал от прост войник в степта, а свърши като киевски воевода и сенатор на Жечпосполита. От Кшечовски зависеше да тръгне по същия тоя път, по който го тласкаше неговото мъжество, дива енергия и невъздържана амбиция, гладна както за богатства, така и за почести. Поради тая си амбиция неотдавна той се бе домогвал да стане литински староста, а когато тоя пост получи пан Корбут, Кшечовски зарови разочарованието дълбоко в себе си, но едва не се разболя от завист и огорчение. Сега изглеждаше, че съдбата отново му се усмихва, защото, като получи от великия хетман толкова важна военна задача, смело можеше да разчита, че името му ще стигне до ушите на краля. А това беше важно нещо, понеже след него трябваше само да се поклони на господаря, за да получи привилегии с мили за шляхтишката душа думи: „Удряше пред нас чело о земи и молеше да го надарим, а ние, като помним неговите заслуги, даваме“ и т.н. По тоя път в Украйна се придобиваха богатства и почести; по тоя път огромни пространства пусти степи, които по-рано принадлежаха на Бога и Жечпосполита, преминаваха в частни ръце; по тоя път човек с нисък произход ставаше господар и можеше да се крепи от надеждата, че потомците му ще заседават в сената.
	Кшечовски се ядеше само от това, че при поверената му задача трябваше да дели властта с Барабаш, но това беше само формално разделение. В действителност старият черкаски полковник толкова бе застарял и грохнал, особено напоследък, че вече само с тялото си принадлежеше на тая земя, а душата и умът му бяха буквално потънали в някаква вцепененост и безжизненост, които обикновено предшестваха истинската смърт. В началото на похода той се бе разбудил и бе започнал да действа доста енергично; човек би казал, че при отгласа от бойната тръба старата войнишка кръв се бе раздвижила у него, защото на времето си той беше прославен воин и предводител в степта. Но веднага след тръгването плисъкът на веслата, песента на казаците и лекото движение на байдаците го приспаха като в люлка и той забрави Божия свят. Кшечовски се разпореждаше и ръководеше всичко, а Барабаш се будеше само за храна. Като се нахранеше, питаше по навик за едно или друго, но се отърваваха с какъв да е отговор. Тогава той въздишаше и казваше: „Ех, аз бих предпочел в друга война да си легна в гроба, но воля Божия!“
	Връзката с кралските войски, тръгнали под предводителството на Стефан Потоцки, беше прекъсната още в началото. Кшечовски се оплакваше, че хусарите и драгуните се движат много бавно, че прекалено много се разтакат при преминаването през рекичките, че младият син на хетмана няма военен опит, но въпреки това заповядваше да се гребе и да се плава напред.
	Така байдаците плаваха по течението на Днепър към Кудак, като се откъсваха все повече от кралските войски.
	Най-сетне една нощ чуха топовни гърмежи.
	Барабаш спеше и не се събуди; но Флик, който плаваше отпред, се прехвърли в една малка лодка и се насочи към Кшечовски.
	— Ваша милост полковник — каза той, — това са кудашките оръдия. Какво трябва да правя?
	— Спри, ваша милост, байдаците. Ще останем през нощта в тръстиките.
	— Изглежда, че Хмелницки обсажда замъка. По мое мнение трябва да побързаме на помощ.
	— Не питам, ваша милост, за мнение, а заповядвам. Аз командвам тук.
	— Ваша милост полковник!…
	— Ще стоите и ще чакате! — каза Кшечовски. Но като видя, че енергичният немец си подръпва жълтата брада и не мисли лесно да отстъпи, добави по-меко:
	— Може би кастеланът ще дойде до утре сутринта с конницата, а за една нощ няма да превземат крепостта.
	— Ами ако не дойде?
	— Ще чакаме дори два дни. Ти, ваша милост, не знаеш Кудак! Те ще си счупят зъбите в неговите стени, а аз без кастелана не мога да отида на помощ, защото и право нямам за това. Това е негова работа.
	Всички доводи изглеждаха на страната на Кшечовски, затова Флик не настоя повече и отиде при своите немци. След малко байдаците започнаха да се приближават към десния бряг, за да се скрият в тръстиките, които на голямо разстояние покриваха широко разлелия се на това място ръкав. Накрая плясъкът на веслата престана, корабите се скриха напълно в тръстиките, а реката изглеждаше напълно пуста. Кшечовски забрани да палят огньове, да пеят и да разговарят високо; по цялата околност се възцари тишина, прекъсвана само от далечните гърмежи на кудашките оръдия.
	Все пак в лодките никой освен Барабаш не мигна. Флик, истински рицар и жаден за бой, би искал като птица да полети към Кудак. Казаците се питаха тихо какво ли може да стане с крепостта. Ще издържи или не? А в това време гърмежите се засилваха все повече. Всички бяха убедени, че замъкът отблъсква бурно нападение. „Хмел не се шегува, но и Гроджицки не се шегува“ — шепнеха казаците.
	А какво ли ще бъде утре?
	Навярно същият въпрос си задаваше и Кшечовски, който, седнал на носа на своя байдак, се беше замислил дълбоко. Той познаваше добре и отдавна Хмелницки, винаги досега го беше смятал за човек с необикновени способности, комуто липсва само широко поле, за да литне като орел във висините. Но сега Кшечовски се беше усъмнил в това. Оръдията гърмяха непрекъснато, значи Хмелницки наистина обсаждаше Кудак.
	„Ако е така — мислеше Кшечовски, — той е загубен!“
	Възможно ли е? Значи след като е вдигнал Запорожието, след като си е осигурил подкрепата на хана, събрал сили, с каквито никой от бунтовниците досега не е разполагал, вместо да върви час по-скоро към Украйна, вместо да разбуни простолюдието, да привлече казаците от крепостите, да смаже по-бързо хетманите и да завладее цялата страна, той, старият воин Хмелницки, атакува непревземаемата крепост, която може да го задържи цяла година! И ще позволи най-добрите му сили да се разбият о стените на Кудак, както вълните на Днепър се разбиват о скалите на праговете! И ще чака при Кудак, докато хетманите съберат сили и го обкръжат, както Наливайко при Солоница!…
	„Той е загубен! — повтори си още веднъж пан Кшечовски. — Собствените му казаци ще го предадат. Неуспешната атака ще предизвика обезкуражаване и паника. Искрата на бунта ще загасне в самия й зародиш, а Хмелницки няма да бъде по-страшен от меч, който се е счупил при дръжката. Той е глупак!“
	„Ergo*? — помисли пан Кшечовски. — Ergo, утре ще сваля на брега моите казаци и немците, а през нощта ще го ударя неочаквано, както е отслабен от атаките. Ще изколя до крак запорожците, а Хмелницки ще хвърля вързан в краката на хетманите. Сам си е виновен, можеше да бъде другояче.“
	[* И така, следователно (лат.). — Б.пр.]
	Тук разюзданата амбиция на пан Кшечовски се издигна във висините на соколови криле. Той знаеше добре, че младият Потоцки по никакъв начин не може да пристигне до другата вечер, следователно той ще откъсне главата на хидрата? Кшечовски! Кой ще угаси бунта, който като страхотен пожар би могъл да обхване цяла Украйна? Кшечовски! Може би старият хетман ще се понамръщи, че това е станало без участието на неговото синче, но ще му мине бързо, а в това време целият ореол на славата и кралското благоволение ще засияе над челото на победителя.
	Не! Все пак ще трябва да сподели славата със стария Барабаш и с Гроджицки. Тук Кшечовски се намръщи силно, но настроението му се поправи бързо. Ами че тоя стар пън Барабаш всеки ден могат да го заровят в земята, а Гроджицки не желае нищо друго, освен да си седи в Кудак и от време на време да плаши татарите с оръдията си. Остава само Кшечовски.
	Може дори да получи хетманство в Украйна!
	Звездите мигаха по небето, а на полковника се струваше, че това са скъпоценни камъни по жезъла му; вятърът шумеше в тръстиките, а той помисли, че хетманско знаме шуми.
	Оръдията на Кудак гърмяха непрекъснато.
	„Хмелницки ще сложи гърлото си под меча — продължаваше полковникът да мисли, — но това е по негова собствена вина! Можеше да бъде другояче! Ако беше тръгнал веднага към Украйна!… Можеше да бъде другояче! Там ври и кипи, там е натрупан барут, който чака само искра. Жечпосполита е могъща, но в Украйна няма сила, а кралят не е млад и е болнав!
	Една битка, спечелена от запорожците, би имала непредвидими последици…“
	Кшечовски скри лице в дланите си и седеше неподвижен, а в това време звездите слизаха все по-ниско и постепенно залязваха в степта. Скритите в тревата пъдпъдъци започнаха да си подвикват. Скоро щеше да се развидели.
	Накрая размишленията на полковника се затвърдиха в непоколебимо намерение. Утре ще нападне Хмелницки и ще го направи на пух и прах. През неговия труп ще стигне до богатство и почести, ще стане наказващата десница на Жечпосполита, неин защитник, в бъдеще — неин сановник и сенатор. След победата над Запорожието и над татарите няма да му откажат нищо.
	И все пак — не го направиха литински староста.
	При тоя спомен Кшечовски стисна пестници. Не го направиха староста въпреки силното влияние на неговите покровители, на рода Потоцки, въпреки военните му заслуги, само защото бил homo novos*, а съперникът му произхождал от княжески род. В тая Жечпосполита не беше достатъчно да станеш шляхтич, трябваше още да чакаш това шляхтичество да се покрие с плесен като вино, да ръждяса като желязо.
	[* Нов човек, т.е. неотдавна станал шляхтич (лат.). — Б.пр.]
	Хмелницки единствен можеше да въведе нов ред в тия работи, защото на него дори самият крал симпатизираше — но горкият предпочете да си строши главата в кудашките скали.
	Полковникът постепенно се успокояваше. Отказали му веднъж да го направят староста — и какво от това? Затуй пък още повече ще се стремят да го възнаградят, особено след като победи и потуши бунта, като освободи от междуособиците Украйна и цялата Жечпосполита. Тогава нищо няма да му откажат, тогава няма да се нуждае от рода Потоцки дори…
	Сънената му глава клюмна върху гърдите и той заспа, унесен в мечти за староство, за кастеланство, за дарения и привилегии от страна на краля и сейма…
	Когато се събуди, вече се зазоряваше. По байдаците всички още спяха. В далечината водите на Днепър лъщяха на бледата, разсеяна светлина. Наоколо цареше пълна тишина. Тази именно тишина го събуди.
	Кудашките оръдия бяха престанали да гърмят.
	„Какво значи това? — помисли Кшечовски. — Дали първата атака е отбита? Или Кудак е превзет?“
	Но това е невъзможно!
	Не! Пребитите казаци просто лежат някъде далеко от замъка и лижат раните си, а едноокият Гроджицки поглежда към тях през бойниците и отново насочва оръдията.
	Утре ще повторят атаката и пак ще си строшат зъбите.
	В това време се развидели. Кшечовски събуди хората в своя байдак я изпрати една малка лодка за Флик.
	Флик дойде веднага.
	— Ваша милост полковник — каза му Кшечовски, — ако кастеланът не дойде до довечера, а през нощта атаката се повтори, ще тръгнем на помощ на крепостта.
	— Моите хора са готови — отвърна Флик.
	— Раздай им барут и куршуми.
	— Раздадени са.
	— През нощта ще слезем на брега и ще тръгнем съвсем тихо през степта. Ще ги изненадаме.
	— Gut, sehr gut!* Но не би ли могло да се придвижим още малко с байдаците? До крепостта има около четири мили. Малко далечко за пехотата.
	[* Добре, много добре (лат.). — Б.пр.]
	— Пехотата ще се качи на конете на казаците.
	— Sehr gut!
	— Хората да лежат тихо в тръстиките, да не слизат на брега и да не вдигат шум. Огън да не се пали, защото пушеците ще ни издадат. Враговете не бива да знаят за нас.
	— Такава мъгла е, че и пушека няма да видят.
	Наистина реката, обраслият с тръстика ръкав, където стояха байдаците, и степта бяха покрити, докъдето погледът стига, с бяла непроницаема мъгла. Но понеже едва се разсъмваше, мъглата все още можеше да се вдигне и да открие степния простор.
	Флик си отиде. Хората по байдаците се будеха постепенно; веднага бяха предадени заповедите на Кшечовски да се пази тишина, затова всички се залавяха за сутрешната закуска без войнишката глъчка. Който би минал по брега или по средата на реката, дори не би помислил, че в съседния ръкав се крият няколко хиляди души. На конете даваха да ядат от ръка, за да не цвилят. Забулените в мъгла байдаци почиваха, спотаени в гората от тръстика. Само тук-там се промъкваше малка лодка, с две весла, която разнасяше сухари и заповеди, иначе навсякъде цареше гробно мълчание.
	Внезапно в тревата, в тръстиката, папура и крайбрежните храсти около целия ръкав се разнесоха някакви странни, но многобройни гласове, които викаха:
	— Пугу! Пугу!
	Тишина…
	— Пугу! Пугу!
	И отново настана мълчание, сякаш тия гласове, които викаха от бреговете, чакаха отговор.
	Но отговор нямаше. Виковете прозвучаха трети път, вече по-бързи и нетърпеливи:
	— Пугу! Пугу! Пугу!
	Тогава от корабите се разнесе сред мъглата гласът на Кшечовски:
	— Кой е там?
	— Казак от лъките!
	Сърцата на казаците от лодките забиха неспокойно. Тоя тайнствен зов им беше добре познат. Така запорожците се обаждаха един на друг в зимните си станове, по същия начин във време на война канеха на разговор братята си казаци от редовната войска и гарнизоните, между които мнозина принадлежаха тайно към „братството“.
	Гласът на Кшечовски се разнесе отново:
	— Какво искате?
	— Богдан Хмелницки, хетман запорожки, съобщава, че оръдията му са насочени към речния ръкав.
	— Кажете на запорожкия хетман, че нашите са насочени към брега.
	— Пугу! Пугу!
	— Какво искате още?
	— Богдан Хмелницки, хетман запорожки, кани на разговор своя приятел пан полковник Кшечовски.
	— Нека даде заложници.
	— Десет куренни атамана.
	— Добре.
	В тоя момент бреговете на ръкава цъфнаха като цветя от запорожци, които наставаха от тревата, дето лежаха скрити. Далече от степта се приближаваше тяхната конница и оръдията им, показаха се десетки, стотици знамена, стягове и бунчуци. Те вървяха с песни и биене на котли. Всичко това заедно приличаше повече на радостна среща, отколкото на сблъскване на неприятелски сили.
	Казаците от корабите отговориха с възклицания. В това време пристигнаха лодките, които докараха куренните атамани. Кшечовски се качи на една от тях и отиде на брега. Там веднага му дадоха кон и го отведоха пред Хмелницки.
	Като го видя, Хмелницки свали шапка, а после го приветства сърдечно.
	— Ваша милост полковник! — рече той. — Стари мой приятелю и куме! Когато кралският хетман ти бе заповядал да ме уловиш и откараш в стана му, ти не пожела да сториш това, а ме предупреди да се спасявам с бягство, за което ти дължа благодарност и братска обич.
	При тия думи той протегна любезно ръка, но мургавото лице на Кшечовски си остана студено като лед.
	— А сега, когато се спаси, ваша милост хетмане — каза той, — вдигна бунт.
	— Отивам да се боря срещу неправдите към мене, към тебе и към цяла Украйна, отивам с кралските документи с нашите привилегии в ръка и с надежда, че нашият милостив господар няма да сметне това за лошо.
	Кшечовски загледа проницателно Хмелницки в очите и каза натъртено:
	— Обсади ли Кудак?
	— Аз ли? Да не съм си изгубил ума! Кудак отминах и не гръмнах нито веднъж, при все че старият слепец с оръдията си съобщаваше за мен в степта. Аз бързах за Украйна, а не за Кудак, и към тебе бързах, като към стар другар и благодетел.
	— А какво искаш от мене?
	— Ела с мене малко в степта, там ще си поговорим.
	Пришпориха конете и заминаха. Бавиха се около един час. След завръщането им лицето на Кшечовски беше бледо и страшно. Веднага почна да се сбогува с Хмелницки, който му каза на тръгване:
	— Двамата ще бъдем в Украйна, а над нас само кралят и никой друг. Кшечовски се върна на байдаците. Старият Барабаш, Флик и другите командващи лица го чакаха нетърпеливо.
	— Какво има? Какво има? — питаха го от всички страни.
	— Слизай на брега! — отговори Кшечовски със заповеднически глас. Барабаш повдигна сънливи клепачи; някакъв див пламък блесна в очите му.
	— Как така? — рече той.
	— Слизай на брега! Предаваме се!
	Кръвта нахлу в бледото и жълтеникаво лице на Барабаш. Той стана от котела, на който седеше, изправи се и внезапно тоя прегърбен, грохнал старец се превърна във великан, пълен с живот и сила.
	— Предателство! — изрева той.
	— Предателство! — повтори Флик и хвана дръжката на рапирата си. Но преди да я извади, пан Кшечовски изсвистя със сабята си и с един замах го просна на палубата.
	После скочи от байдака в малката лодка досами него, в която имаше четирима запорожци с весла в ръцете, и викна:
	— Между байдаците!
	Лодката се понесе като стрела, а пан Кшечовски, застанал в средата, с шапка върху окървавената сабя, с очи като пламъци, викаше с мощен глас:
	— Деца! Няма да убиваме своите! Да живее Богдан Хмелницки, хетман запорожки!
	— Да живее! — повториха стотици и хиляди гласове.
	— Смърт на ляхите!
	— Смърт!
	На виковете от байдаците отговориха възгласите на запорожците от бреговете. Но много хора от корабите, които се намираха по-далеч, още не знаеха какво става; едва когато навсякъде се разнесе вестта, че пан Кшечовски преминава на страната на запорожците, кралските казаци полудяха от радост. Шест хиляди шапки полетяха нагоре, шест хиляди пушки изгърмяха. Байдаците се затресоха под стъпките на молойците. Настана шум и бъркотия. Но тая радост трябваше да се полее с кръв, защото старият Барабаш предпочиташе да умре, отколкото да измени на знамето, под което бе служил през целия си дълъг живот. Няколко десетки души черкаси се присъединиха към него и започна кратък, но страшен бой — както всички битки, при които шепа хора, които искат не милост, а смърт, се бранят от тълпите. Нито Кшечовски, нито някой от казаците бе очаквал такава съпротива. У стария полковник се събуди някогашният лъв. На призива да сложи оръжие той отговори с изстрели — и го видяха отпред с жезъл в ръка, с развята бяла коса, да издава заповеди с гръмлив глас и с младежка енергия. Заобиколиха байдака му от всички страни. Хората от ония байдаци, които не можеха да се доближат, скачаха във водата и с плуване или като газеха между тръстиките, стигаха до неговия байдак, хващаха се за ръба му и се изкатерваха на него с ярост. Съпротивата беше кратка. Верните на Барабаш казаци, изпонамушкани, насечени или разкъсани с ръце, покриха палубата с труповете си. Старецът още се бранеше със сабя в ръка.
	Кшечовски си проби път до него.
	— Предай се! — викна той.
	— Предател! Смърт за тебе! — отвърна Барабаш и вдигна сабя да го посече.
	Кшечовски се дръпна бързо в навалицата.
	— Бий! — извика той на казаците.
	Но изглежда, че никой не искаше да вдигне пръв ръка срещу стареца. За зла чест обаче полковникът се подхлъзна в кръвта и падна.
	Проснат, той вече не будеше такова уважение или страх и веднага двайсетина остриета се забиха в тялото му. Старецът успя само да викне: „Боже, Света Богородице!“
	Започнаха да секат падналия и го разсякоха на късове. Отсечената глава подхвърляха от байдак на байдак и си играеха с нея като с топка, докато при едно несръчно подхвърляне тя падна във водата.
	Оставаха още немците, с които работата беше по-трудна, защото полкът се състоеше от хиляда стари бойци, обучени в редица войни.
	Наистина храбрият Флик загина от ръката на Кшечовски, но начело на полка остана Йохан Вернер, подполковник, ветеран още от Трийсетгодишната война.
	Кшечовски беше почти сигурен в победата, защото немските байдаци бяха обкръжени от всички страни от казашки, но искаше да запази за Хмелницки тоя полк несравнима и отлично въоръжена пехота, затова предпочете да започне преговори с тях.
	До някое време изглеждаше, че Вернер е готов да преговаря, защото разговаряше спокойно с Кшечовски и слушаше внимателно всички обещания, които изменилият полковник не пестеше. Заплатите, с които Жечпосполита беше закъсняла, както и за година напред, щели да бъдат веднага изплатени. След година можели да отидат където пожелаят, дори в кралския стан.
	Вернер уж се колебаеше, но в това време тихо нареди байдаците така да се подредят, че да образуват затворен кръг. По тоя кръг се образува стена от пехотинци, едри и силни хора, облечени с жълти куртки и с шапки от същия цвят, в пълен боен ред, с ляв крак издаден напред за стрелба и с мускети от дясната си страна.
	Вернер с гола шпага в ръка стоеше в първата редица и обмисляше дълго.
	Накрая вдигна глава.
	— Herr Hauptmann!* — каза той. — Съгласни сме!
	[* Господин капитан (нем.). — Б.пр.]
	— Няма да загубите на новата служба! — възкликна Кшечовски с радост.
	— Но при едно условие…
	— Предварително съм съгласен.
	— Щом е така, много добре. Нашата служба към Жечпосполита свършва през юни, от юни ще дойдем при вас.
	От устата на Кшечовски се изтръгна проклятие, но все пак той се въздържа да не избухне.
	— Подиграваш ли се, полковник? — попита той.
	— Не! — отговори Вернер хладнокръвно. — Нашата войнишка чест ни задължава да държим на договора си. Службата ни свършва през юни. Ние служим за пари, но не сме изменници. Иначе никой не би ни наемал, а и вие самите не бихте ни вярвали — кой ще ви гарантира, че още при първия бой няма отново да минем към хетманите?
	— Какво искате тогава?
	— Да ни оставите да си отидем.
	— Дума да не става, безумни човече! Ще заповядам да ви избият до крак.
	— А колко от своите ще загубиш?
	— Жива душа няма да излезе оттук.
	— Половината от вас няма да останат.
	И двамата казваха истината. Затова Кшечовски не искаше още да започва бой, при все че хладнокръвието на немеца го изкара от кожата му, и той се задушаваше от ярост.
	— Помислете си, докато слънцето още свети в ръкава — извика той. — След това ще открия огън.
	И се отдалечи бързо с лодката си, за да се посъветва с Хмелницки.
	Настана време на очакване. Казашките байдаци обградиха в още по-тесен пръстен немците, които запазиха такова хладнокръвие, на каквото е способен пред опасността само много добре обучен войник. На заплахите и обидите, които постоянно изригваха от казашките байдаци, отговаряха с презрително мълчание. Това беше наистина внушителна демонстрация на спокойствие сред все по-силните взривове на ярост от страна на молойците, които размахваха заплашително пики и „пищялки“, скърцаха със зъби и псуваха, като очакваха нетърпеливо знак да почнат боя.
	В това време слънцето, като завиваше от юг към западната страна на небето, постепенно вдигаше златните си лъчи от ръкава и той потъваше в сянка. Най-сетне потъна напълно.
	Тогава засвири тръба и веднага след това отдалеч се чу гласът на Кшечовски:
	— Слънцето залезе! Решихте ли вече?
	— Да! — отвърна Вернер и като се обърна към войниците, замахна с гола сабя.
	— Feuer!* — изкомандва той със спокоен, флегматичен глас.
	[* Огън (нем.). — Б.пр.]
	Разнесе се гръм! Плясък на тела, които падаха във водата, викове на ярост и трескава стрелба отговаряха на гласа на немските мускети. Докараните на брега оръдия се обадиха басово и започнаха да бълват гюллета срещу немските байдаци. Пушеците напълно закриха ръкава — и сред виковете, грохота, съскането на татарските стрели, гърмежите на „пищялките“ и кремъклийките само последователните залпове на мускетите показваха, че немците още се бранят.
	На залез-слънце битката все още кипеше, но видимо отслабваше. Хмелницки, придружен от Кшечовски, Тухай бей и петнайсетина атамана, дойде на самия бряг, за да наблюдава боя. Разширените му ноздри поемаха барутния дим, а ушите му се упояваха от виковете на давещите се или убивани немци. И тримата предводители гледаха на тая касапница като на забавно зрелище, което същевременно беше щастливо предзнаменование за тях.
	Битката замираше. Гърмежите замлъкнаха, вместо тях все по-силните възклици на казашкия триумф стигаха до небето.
	— Тухай бей — каза Хмелницки, — това е денят на първата победа.
	— Пленници няма! — сопна се мурзата. — Не искам такива победи!
	— Ще ги вземеш в Украйна. Целия Стамбул и Галата ще напълниш със своите пленници!
	— Ще взема дори теб, ако няма кого!
	При тия думи дивият Тухай бей се засмя злобно, а след малко добави:
	— Все пак с готовност бих взел тия „франки“.
	В това време боят престана напълно. Тухай бей обърна коня си към стана, а след него и другите.
	— Хайде! Сега към Жълти води! — извика Хмелницки.


	Петнадесета глава

	Като слушаше битката, поручикът чакаше с трепет нейния край, защото смяташе, че Хмелницки се е сблъскал с всичките сили на хетманите.
	Но надвечер старият Захар го изведе от заблуждението му. Вестта за измяната на казаците под предводителството на Кшечовски и за избиването на немците възмути младия рицар до дъното на душата, защото това беше предвестник на бъдещи измени, а поручикът знаеше отлично, че значителна част от хетманските войски се състои главно от казаци.
	Угнетеността на поручика растеше, а тържествуването в запорожкия стан прибавяше горчилка към нея. Всичко се очертаваше в най-лош вид. За княза не се чуваше нищо, а хетманите изглежда бяха направили страхотна грешка, като вместо да хвърлят цялата си сила към Кудак или да чакат неприятеля в укрепените станове в Украйна, бяха разделили силите, сами се бяха отслабили и дали широко поле за вероломство и измяна. Наистина в запорожкия лагер още по-рано говореха за пан Кшечовски и за отделно изпратената войска под предводителството на Стефан Потоцки, но поручикът не хващаше вяра на тия вести. Той смяташе, че това са силни разузнавателни отряди, които навреме ще бъдат отдръпнати. Но стана другояче. Покрай измяната на Кшечовски Хмелницки се сдоби с още няколко хиляди души, а над младия Потоцки се надвеси страшна опасност. Лишен от помощ и залутан в пустинята, той лесно можеше да бъде обкръжен от Хмелницки и смазан напълно.
	С болка от раните, изпълнен с тревога, през безсънните си нощи Скшетуски се утешаваше само с мисълта за княза. Защото звездата на Хмелницки ще залезе, когато князът се вдигне от своя Лубни. А кой може да знае дали той вече не се е съединил с хетманите? Макар силите на Хмелницки да бяха значителни, макар началото на похода да беше успешно, макар с него да беше Тухай бей и самият кримски „цар“ да беше обещал да се притече на помощ в случай на неуспех, Скшетуски не допускаше нито за миг, че тая буря би могла да продължи много, че един казак ще може да разклати цялата Жечпосполита и да сломи нейната страшна сила. „Тая вълна ще се разбие в праговете на Украйна“ — мислеше поручикът. Как са свършвали досега всички казашки бунтове? Избухваха като пламък и угасваха при първото сблъскване с хетманите. Така е било досега. Когато от една страна се изправяха за бой низовски хищници, а от друга — сила, чиито брегове се миеха от две морета, беше лесно да се предвиди изходът. Бурята не може да бъде трайна, значи ще мине и ще настъпи хубаво време. Тая мисъл крепеше пан Скшетуски и може да се каже, че тя го държеше на крака, защото иначе върху него тежеше такова тежко бреме, каквото досега никога в живота си не беше носил. Бурята, макар и да мине, може да унищожи нивите, да събори къщите и да нанесе несметни щети. Ето поради тая буря той едва не загуби живота си, беше ранен и попадна в плен тъкмо тогава, когато държеше на свободата си почти толкова, колкото на своя живот. А как ли можеха да пострадат от вихъра по-слабите същества, които не умеят да се бранят? Какво ли ставаше там в Розлоги с Елена?
	Но Елена трябва да е вече в Лубни. Поручикът я виждаше в сънищата си обкръжена от дружелюбни лица, приласкана от самия княз и княгиня Гризелда, предмет на възхищение на рицарите, но самата тя тъгуваща за своя хусар, запилял се някъде в Сечта. Но ще дойде най-сетне моментът, когато хусарят ще се върне. Сам Хмелницки му беше обещал свобода — а и казашката вълна се носи и носи към праговете на Жечпосполита; когато се разбие в тях, ще дойде краят на мъките, терзанията и безпокойствата.
	Вълната наистина се носеше. Без да се бави, Хмелницки вдигна лагера и тръгна срещу хетманския син. Неговата сила действително беше страшна, защото заедно с казаците на Кшечовски и чамбула на Тухай бей водеше близо 25 хиляди обучени и жадни за бой воини. За силите на Потоцки липсваха сигурни сведения. Бегълците казваха, че той води две хиляди души тежковъоръжена конница и двайсетина оръдия. При това съотношение на силите изходът на битката можеше да бъде съмнителен, защото често пъти една атака на страхотните хусари беше достатъчна да смачка десет пъти по-многоброен неприятел. Така пан Ходкевич, хетман литовски, на времето си при Кирхолм с три хиляди хусари бе превърнал на пух и прах осемнайсет хиляди отбрана шведска пехота и конница; така при Клушин една бронирана хоронгва като вихър бе разпръснала няколко хиляди английски и шотландски наемници. Хмелницки помнеше това, ето защо вървеше, според думите на руския летописец, бавно и предпазливо: „с многото очи на своя ум, като ловец хитър, оглеждайки се на всички страни и стражи на миля и повече от стана си имайки“*. Така се приближи той до Жълти води. Пак хванаха двама нови неприятелски войници. Те потвърдиха малобройността на коронните сили и съобщиха, че кастеланът вече се прехвърлил през Жълти води. При тая вест Хмелницки спря на място като закован и се окопа с валове.
	[* Самоил Величко, с. 62. — Б.а.]
	Сърцето му биеше радостно. Ако Потоцки се осмели да атакува, ще бъде бит. Казаците не умеят да се справят в открито поле с бронираните части, но иззад валовете се бият отлично и при това с грамадно числено превъзходство непременно ще отблъснат атаката. Хмелницки разчиташе на младостта и неопитността на Потоцки. Но при младия кастелан се намираше един опитен воин, синът на живецкия староста, пан Стефан Чарнецки, хусарски полковник. Той предвиди опасността и склони кастелана да се оттегли обратно зад Жълти води.
	На Хмелницки не оставаше нищо друго, освен да тръгне подир него. На втория ден, след като той се прехвърли през жълтоводските тресавища, двете войски застанаха една срещу друга.
	Но никой от военачалниците не искаше да удари пръв. Враждебните войски започнаха бързо да се окопават. Беше събота, пети май. Целия ден валя проливен дъжд. Облаците бяха така закрили небето, че от обед цареше мрак като през зимен ден. Надвечер пороят се засили още повече. Хмелницки потриваше ръце от радост.
	— Нека само се размекне степта — казваше той на Кшечовски, — и не ще се поколебая да започна боя и да се сблъскам с хусарите, защото те ще затънат в калта с тежкото си въоръжение.
	А дъждът все валеше и валеше, сякаш самото небе искаше да помогне на запорожците.
	Войските се окопаваха лениво и унило сред тия водни струи. Огън не можеше да се запали. Няколко хиляди татари излязоха от стана да пазят да не би полската войска да се възползва от мъглата, дъжда и нощта и да се опита да се измъкне. След това настана дълбока тишина. Чуваха се само плющенето на пороя и шумът на вятъра. Навярно никой не спеше в двата стана.
	На разсъмване в полския стан продължително и жално засвириха тръби сякаш в знак на тревога, после тук-таме забиха барабани. Денят започваше скръбен, мрачен, влажен; стихията се беше укротила, но все още ръмеше дребен дъждец, сякаш пресяван през сито.
	Хмелницки заповяда да гръмнат с едно оръдие.
	Веднага след него се обади второ, трето, десето, а когато между двата стана започна обикновената оръдейна „кореспонденция“, пан Скшетуски каза на своя ангел хранител:
	— Захар, заведи ме на насипа, за да мога да гледам какво става.
	Захар сам беше любопитен, затова не се противи. Отидоха на високия ъгъл, откъдето като на длан се виждаха леко хлътналата степна долина, жълтоводските тресавища и двете войски. Но щом погледна, пан Скшетуски се хвана за главата и възкликна:
	— За Бога, та това е разузнавателна част, нищо повече!
	И наистина, валовете на казашкия стан се простираха на близо четвърт миля, докато в сравнение с тях полските приличаха на малък шанец. Неравенството в силите беше толкова голямо, че победата на казаците не можеше да буди никакво съмнение.
	Сърцето на поручика се сви от болка. Значи още не беше дошъл часът за разгрома на надменността и бунта, а тоя, който идеше, щеше да бъде час на нов техен триумф. Така поне изглеждаше.
	Под огъня на оръдията преследванията вече започнаха. От ъгъла се виждаха отделни и групови сблъсквания на конници. Това бяха татари, които се гонеха с казаците на Потоцки, облечени с тъмносини и жълти униформи. Конниците връхлитаха един върху друг и отскачаха бързо, издебваха се взаимно отстрани, стреляха се един друг с пистолети и лъкове или се мушкаха с пики, мъчеха се да се хващат взаимно с примки. Отдалече тия сблъсквания изглеждаха по-скоро като забавление и само конете, които тичаха насам-натам из полето без ездачи, показваха, че става въпрос за живот и смърт.
	Все повече татари се изсипваха на полето. Скоро то почерня от техните гъсти маси, тогава и от полския стан започнаха да излизат нови и нови хоронгви и да се строяват в боен ред пред окопа. Те бяха толкова близо, че пан Скшетуски с острия си поглед можеше ясно да различи техните знаци, бунчуци, дори ротмистрите и поручиците на коне, заставащи малко встрани от хоронгвите си.
	Сърцето му се разигра, по бледото му лице изби руменина и той, сякаш намерил отзивчиви слушатели в лицето на Захар и казаците, която стояха при оръдията на ъгъла, викаше възбуден, когато хоронгвите излизаха една след друга иззад окопа:
	— Това са драгуните на пан Балабан! Видях ги в Черкаси!
	— Това е влашката хоронгва, кръст имат на знамето си!
	— О, и пехотата излиза от валовете!
	След това разпери ръце и с още по-голямо въодушевление извика:
	— Хусарите! Хусарите на пан Чарнецки!
	Наистина се появиха хусарите, а над тях облак от крилца по шлемовете им и гора от копия, украсени със златисти панделки и дълги зелено-черни пряпорци. Те излязоха от окопа в редици от по шест души и се строиха при насипа. Като видя тяхното спокойствие, сериозност и умение, радостни сълзи се показаха в очите на пан Скшетуски и за миг замъглиха взора му.
	При все че силите бяха толкова неравни, при все че пред тия няколко хоронгви се чернееше огромна маса от запорожци и татари, които както обикновено заеха крилата, макар техните редици да се пръснаха толкова далече в степта, че мъчно можеше да им се види краят, пан Скшетуски вече вярваше в победата. Лицето му сияеше, силите му се възвърнаха, очите му, втренчени в полето, пламтяха и той не можеше да се удържи на място.
	— Хей, дете — измърмори старият Захар, — душата ти иска да отиде в рая.
	В това време няколко татарски отряда полетяха напред с викове „Аллах, Аллах“. От полския лагер отговориха със стрелба. Но това беше само за сплашване. Татарите, без дори да стигнат до полските хоронгви, се пръснаха на две страни към своите и изчезнаха в навалицата.
	Внезапно се обади големият тъпан на низовци и по негов сигнал веднага грамадната казашко-татарска маса във форма на полумесец се понесе напред. Явно беше, че Хмелницки опитва дали ще може с един замах да смаже тия хоронгви и да превземе полския стан. Ако неприятелят изпаднеше в паника, това щеше да бъде възможно. Но нищо подобно не се забелязваше сред полските хоронгви. Те чакаха спокойно, разгънати в доста дълга линия, чийто тил се засланяше от окопа, а страните — от обозните оръдия, така че можеха да бъдат атакувани само отпред. Отначало изглеждате, че ще приемат боя на място, но когато полумесецът измина половината поле, в окопа тръбите засвириха за атака — и изведнъж плетът от копия, които досега стърчаха нагоре, мигновено се наведе до конските глави.
	— Хусарите атакуват — викна пан Скшетуски.
	И наистина те се наведоха над седлата и полетяха напред, а веднага след тях драгунските хоронгви и цялата бойна линия. Ударът на хусарите беше страшен. При първия си напор те попаднаха на три курена — двата стебловски и миргородския — и ги пометоха в един миг. Виковете достигнаха чак до ушите на пан Скшетуски. Конете и хората, катурнати от огромния товар на железните конници, падаха като житни стебла под напора на бурята. Съпротивата беше толкова кратка, та на Скшетуски се стори, че някакъв исполински змей е глътнал на един път тия три полка. А това бяха най-коравите войници на Сечта. Ужасени от шума на крилете, конете почнаха да всяват паника в редовете на запорожците. Ирклеевският, калниболотският, минският шкуринският и титоровският полк съвсем се смесиха и натискани от бягащите маси, сами почнаха да отстъпват безредно. А в това време драгуните настигнаха хусарите и заедно с тях започнаха кървава жътва. Васютинският курен се пръсна след ожесточена, но кратка съпротива и побягна панически чак до самите окопи на казаците. Центърът на силите на Хмелницки се огъваше все повече и бит, подгонен на безредни групи, сечен с мечове, блъскан от желязната лавина, не можеше за миг да спре и да се престрои.
	— Дяволи, не ляхи! — викна старият Захар.
	Скшетуски беше като умопобъркан. Болен, той не можеше да се владее, та се смееше и плачеше едновременно, а понякога издаваше заповеди на висок глас, сякаш сам предвождаше хоронгва. Захар го държеше за полите и трябваше да вика други на помощ.
	Битката толкова се приближи до казашкия стан, че лицата вече почти можеха да се разпознаят. От окопите стреляха с оръдия, но казашките гюллета едновременно с неприятелите убиваха и свои — и с това още повече засилваха суматохата.
	Хусарите се натъкнаха на пашковския курен, който беше хетманска гвардия и сред който се намираше самият Хмелницки. Внезапно страшен вик се разнесе по всички запорожки редици: голямото малиново знаме се олюля и падна.
	Но в тоя момент Кшечовски начело на своите пет хиляди казаци се впусна в бой. Яхнал грамаден кулест кон, той летеше в първата редица без шапка, със сабя над главата, и събираше пред себе си разбягалите се низовци, които, щом забелязаха, че им иде помощ, започнаха, макар и безредно, да се връщат в атака. Сражението отново закипя в центъра на бойната линия.
	На двете крила щастието също не се усмихна на Хмелницки. Татарите, на два пъти отблъснати от влашките хоронгви и казаците на Потоцки, съвсем загубиха желание за бой. Два коня под Тухай бей бяха убити един след друг. Победата решително се наклони на страната на младия Потоцки.
	Битката обаче не продължи още много дълго. Проливният дъжд, който от някое време се усилваше все повече, скоро заваля така, че нищо не се виждаше. Вече не струи, а потоци от дъжд се изливаха от отворените небесни хляби. Степта се превърна в езеро. Притъмня така, че човек на няколко крачки не можеше да различи нищо. Шумът от дъжда заглушаваше командите. Мокрите мускети и кремъклийки замълчаха. Самото небе сложи край на убийствената сеч.
	Хмелницки, мокър до кости, се втурна побеснял в стана си. Не каза на никого нито дума. Разпънаха му шатър от камилска кожа, в която се подслони, и седнал самотен, потъна в горчиви размисли.
	Обземаше го отчаяние. Едва сега разбираше с какво се беше заловил. Ето че е бит, отблъснат, едва ли не смазан в сражение с толкова незначителни сили, та с право би могъл да ги смята за разузнавателна част. Знаеше той колко голяма е съпротивителната сила на Жечпосполита и бе взел това предвид, когато се реши на война, но все пак се бе излъгал. Така поне му се струваше в тоя момент, затова се хващаше за подбръснатата си глава и искаше да я разбие в първото оръдие, което му попадне. А какво остава, когато дойде ред да се сблъска с хетманите и с цяла Жечпосполита?
	Размислите му прекъсна влизането на Тухай бей.
	Очите на татарина горяха от ярост, лицето му беше бледо, а зъбите блестяха зад устните, необрасли с мустаци.
	— Къде е плячката? Къде са пленниците? Къде са главите на предводителите? Къде е победата? — питаше той с пресипнал глас.
	Хмелницки скочи от мястото си.
	— Там! — отговори с гръмлив глас и посочи към стана на кралските войски.
	— Върви ти там! — изрева Тухай бей. — А ако не отидеш, на въже ще те подкарам за Крим.
	— Ще отида! — каза Хмелницки. — Още днес ще отида! Ще взема плячка и пленници ще взема, но ти ще даваш сметка пред хана, защото плячка искаш, но боя избягваш!
	— Псе! — зави Тухай бей. — Ти погуби войската на хана!
	Застанаха така един срещу друг и пръхтяха с ноздри. Пръв се овладя Хмелницки.
	— Тухай бей, успокой се! — каза той. — Дъждът прекъсна боя, когато Кшечовски беше вече сломил драгуните. Аз ги познавам. Утре вече ще се бият с по-малка настървеност. Степта ще се размекне съвсем. Хусарите ще паднат. Утре всички ще бъдат наши.
	— Обещаваш! — рече сърдито Тухай бей.
	— И ще удържа на обещанието си. Тухай бей, приятелю мой, ханът те е изпратил на помощ, не за беда.
	— Ти обеща победа, не поражение.
	— Взети са малко пленници измежду драгуните, ще ти ги дам.
	— Дай ги. Ще заповядам да ги набият на кол.
	— Не прави това. Пусни ги на свобода. Това са украинци от хоронгвата на Балабан. Ще ги изпратим да привлекат драгуните на наша страна. Ще стане така, както с Кшечовски.
	Тухай бей омекна; погледна проницателно Хмелницки и измърмори:
	— Змия…
	— Хитростта струва колкото мъжеството. Ако убедим драгуните да им изменят, жива душа няма да се измъкне от техния стан — разбираш ли!
	— Потоцки ще взема аз.
	— Ще ти го дам. Чарнецки също.
	— Дай сега водка, че е студено.
	— Добре.
	В тоя миг влезе Кшечовски. Полковникът беше мрачен като нощ. След днешната битка бъдещите желани староства, кастеланства, замъци и съкровища се бяха забулили като с мъгла. Утре можеха да изчезнат напълно, а вместо тях от тая мъгла да изскочи въже или бесилка. Ако с избиването на немците на хетмана не бе изгорил мостовете зад гърба си — навярно сега полковникът щеше да обмисля как да измени пък на Хмелницки и да премине с казаците в лагера на Потоцки.
	Но това беше вече невъзможно.
	Сега тримата седнаха около дамаджаната с водка и започнаха да пият мълчаливо. Шумът от проливния дъжд постепенно утихваше. Здрачаваше се.
	Пан Скшетуски, изтощен от радост, безсилен, бледен, лежеше неподвижен на каруцата. Захар, който го бе обикнал, нареди на своите казаци да опънат и над него платнище. Поручикът слушаше тъжния шум от пороя, но в дутата му беше светло, радостно. Ето че неговите хусари показаха какво могат, ето че неговата Жечпосполита даде отпор, достоен за нейното величие, ето че първият устрем на казашката буря се разби вече в острите копия на коронните войски. А освен това там са още хетманите, там е княз Йереми и още толкова панове, толкова шляхтичи, толкова сили, а над всичко това кралят — primus inter pares*.
	[* Пръв между равните (лат). — Б.пр.]
	Гордост изпълваше гърдите на пан Скшетуски, сякаш цялата тая мощ сега се намираше в него.
	С чувство за нея за пръв път, откак бе загубил свободата си в Сечта, той изпита известна милост към казаците: „Виновни са, но са и заслепени, щом са тръгнали с копраля срещу слънцето — помисли той. — Виновни са, но и нещастни, защото се подлъгаха по един човек, който ги води към сигурна гибел.“
	После мисълта му литна напред. Ще настъпи спокойствие и тогава всеки ще има право да помисли за своето лично щастие. Сега с мисълта и душата си се надвеси над Розлоги. Там, близо до бърлогата на звяра, трябва да е съвсем тихо. Там бунтът никога няма да вдигне глава, а дори да я вдигне — Елена непременно ще е вече в Лубни. Внезапно топовните гърмежи прекъснаха златните нишки на неговите размишления.
	Хмелницки се беше напил и отново изведе полковете в атака.
	Но се свърши само със стрелбата на оръдията. Кшечовски възпря хетмана.
	На другия ден беше неделя. Целият ден мина спокойно и без пушка да гръмне. Становете стояха един срещу друг като станове на две съюзни войски.
	Скшетуски си обясняваше тая тишина с изтощението на казаците. За съжаление, не знаеше, че в това време Хмелницки „с многото очи на своя ум, оглеждайки се напред“, работеше да привлече на своя страна драгуните на Балабан.
	В понеделник боят закипя от зори. Скшетуски го наблюдаваше, както и по-рано, с усмивка, с весело лице. И отново коронните полкове излязоха пред окопа; тоя път обаче, без да се впускат в атака, всяваха страх у неприятеля от място. Степта се бе размекнала не само по повърхността, както през първия ден на боя, но надълбоко. Тежката конница почти не можеше да се движи, което веднага даде превъзходство на леките запорожки и татарски хоронгви. Усмивката постепенно изчезваше от устата на Скшетуски. При полския окоп лавината от нападатели почти напълно покри тясната ивица на коронните войски. Изглеждаше, че още миг и тая верига ще бъде разкъсана и ще започне атака право срещу окопите. Пан Скшетуски не виждаше и половината от оня дух, от оная бойна готовност, с която хоронгвите се биха първия ден. Те и днес се отбраняваха ожесточено, но не удариха първи, не разбиваха на пух и прах курените, не помитаха като ураган полето пред себе си. Почвата в степта, размекната не само на повърхността, но надълбоко, правеше невъзможен устрема и наистина беше заковала тежката конница при окопите. Нейната сила се криеше в размаха и той решаваше победата, сега обаче тя трябваше да стои на едно място. А Хмелницки вкарваше нови и нови полкове в боя. Той самият беше навсякъде. Лично водеше в атака всеки полк и се оттегляше едва пред самите саби на неприятеля. Малко по малко неговото въодушевление започна да се отразява върху запорожците и те, въпреки че стелеха земята с трупове, се надпреварваха с викове и вой към окопите. Тук се удряха в стената от железни гърди, в острията на копията и разбити, дали безброй жертви, отново подхващаха атаката. Под тоя напор полските хоронгви започнаха да се разклащат, огъват, на места да отстъпват, както борецът, хванат в железните ръце на противника си, ту отслабва, ту отново се напряга и бори.
	Към обед едва ли не всички запорожки сили бяха в огъня на боя. Битката кипеше толкова ожесточено, че между двете линии от бойци изникна нещо като нов насип от конски и човешки трупове.
	В казашките окопи непрекъснато се връщаха от боя групи ранени бойци, окървавени, кални, запъхтени, и падаха от умора. Но се връщаха с песен на уста. От лицата им се излъчваше огънят на битката и увереност в победата. Губейки съзнание, те още викаха: „Смърт!“ Оставените в стана части не можеха да се сдържат на място.
	Пан Скшетуски посърна. Полските хоронгви започнаха да се измъкват от полето към окопите. Те вече не можеха да издържат, а в отстъплението им личеше трескава бързина. При тая гледка двайсет и няколко усти закрещяха радостно. Напорът на атаката се удвои. Запорожците взеха надмощие над казаците на Потоцки, които прикриваха отстъплението.
	Но оръдията и градът от мускетни куршуми ги отхвърлиха назад. Битката секна за малко. В полския стан засвири парламентьорска тръба.
	Хмелницки обаче не искаше вече да преговаря. Дванайсет курена слязоха от конете, та заедно с пехотата и татарите да започнат атака срещу насипите.
	Кшечовски с трите хиляди пехотинци щеше да им дойде на помощ в решителния момент. Всички котли, барабани, чинели и тръби се обадиха едновременно и заглушиха виковете и залповете на мускетите.
	Пан Скшетуски с трепет гледаше дълбоките редици на несравнимата запорожка пехота, която тичаше към валовете и ги обграждаше с все по-тесен пръстен. Дълги ивици бял дим избухваха към нея от окопите, сякаш някаква исполинска гръд искаше да издуха тия скакалци, които налитаха неумолимо от всички страни. Оръдейните гюллета риеха бразди в нея, гърмежите на кремъклийките ставаха все по-чести. Грохотът не спираше нито за миг — мравунякът намаляваше пред очите, на места се гърчеше конвулсивно като гигантска ранена змия, но вървеше напред. Почти достигат вече! Вече са до окопа! Оръдията вече не могат да им пречат! Пан Скшетуски притвори клепачи.
	Сега бързи като светкавици въпроси запрелитаха през главата му: когато отвори очи, дали ще види още полските пряпорци на валовете? Ще види ли — няма ли? Врявата там е все по-силна, там се чува някакъв необикновен крясък. Нещо трябва да се е случило! Виковете идват от средата на стана. Какво е това? Какво се е случило?
	— Боже всемогъщи!
	{img:s_ogyn_i_mech_prevzetija_stan.jpg}
	Това възклицание се изтръгна от устата на пан Скшетуски, когато отвори очи и видя на валовете вместо голямото златно коронно знаме малиновото с архангела.
	Станът беше превзет.
	Едва вечерта поручикът узна от Захар целия ход на атаката. Ненапразно Тухай бей наричаше Хмелницки змия, защото в момента на най-ожесточената отбрана придуманите от него драгуни на Балабан преминали на страната на казаците и като се хвърлили в тил върху своите хоронгви, помогнали да бъдат избити до крак.
	Вечерта поручикът видя пленниците и присъства при смъртта на младия Потоцки, който с пронизано от стрела гърло живя само няколко часа след битката и умря в ръцете на пан Стефан Чарнецки. „Кажете на баща ми… — шептеше в последния миг младият кастелан — кажете на баща ми… че съм… като рицар…“ — и не можа да добави нищо повече. Душата му напусна тялото и отлетя на небето. Скшетуски по-сетне дълго си спомняше това бледо лице и тия светлосини очи, обърнати нагоре в момента на смъртта. Пан Чарнецки се закле пред застиващото тяло, че ако даде Бог да получи свободата си, с потоци кръв ще отмъсти за смъртта на своя приятел и ще измие позора на поражението. И нито сълза не потече по суровото му лице, защото той беше железен рицар, прославен вече със смелите си дела, и човек, който не се огъва пред никакво нещастие. И той изпълни клетвата си. Сега, вместо да се поддаде на отчаянието, пръв започна да ободрява Скшетуски, който страшно страдаше от поражението и позора на Жечпосполита.
	„Жечпосполита е претърпяла не едно поражение — казваше пан Чарнецки, — но тя има неизчерпаеми сили в себе си. Никой не я е сломил досега, няма да я сломят и бунтовете на селяните, които сам Бог ще накаже, защото, като се вдигнат срещу по-горните от тях, те се противопоставят на неговата воля. А колкото до поражението, вярно, че то е тъжен факт, но кой понесе това поражение? Хетманите ли? Коронните войски? Не! След като Кшечовски се отцепи и измени, отрядът, предвождан от Потоцки, можеше да се смята само за разузнавателна част. Бунтът непременно ще се разпространи из цяла Украйна, защото селяните са самонадеяни и с боен опит, но това не е първият им бунт. Ще го потушат хетманите и княз Йереми, чиито сили са непокътнати и досега. А колкото по-голям е бунтът, когато бъде потушен, толкова по-дълго време ще е мирно, а може би завинаги. С малка вяра и малко сърце е оня човек, който би могъл да допусне, че някакъв си казашки размирник в съдружие с един татарски мурза наистина могат да заплашат един могъщ народ. Тежко на Жечпосполита, ако от някаква проста селска буна зависеше нейната съдба, нейната екзистенция*. Наистина, ние с пренебрежение тръгнахме на тая акция — завърши пан Чарнецки, — но при все че нашата разузнавателна част бе унищожена, смятам, че хетманите не с меч, не с оръжие, а с камшици могат да потушат тоя бунт.“
	[* Съществувание (лат.). — Б.пр.]
	И сякаш говореше не пленник, не войник след загубено сражение, а горд хетман, уверен в утрешната си победа. Това величие на душата и вярата в Жечпосполита се изляха като балсам върху раните на поручика. Той гледаше отблизо могъществото на Хмелницки и затова то го беше позаслепило, още повече че досега бунтовникът все имаше успех. Но пан Чарнецки сигурно беше прав. Силите на хетманите стоят още непокътнати, а зад тях и цялата мощ на Жечпосполита, също на закона, на властта и на Божията воля. И Скшетуски си тръгна с повдигнат дух и повесел, а на тръгване попита Чарнецки дали не иска веднага да започне преговори с Хмелницки за освобождението си.
	— Аз съм пленник на Тухай бей — рече пан Стефан — и на него ще платя, а с тоя хайдутин не искам да имам нищо общо. Да върви по дяволите.
	Захар, който бе помогнал на пан Скшетуски да се срещне с пленниците и го бе съпроводил до каруцата, също го ободряваше по пътя.
	— С младия Потоцки не беше трудно — казваше той, — с хетманите ще бъде трудно. Работата едва започва, а какъв ще й бъде краят — един Бог знае! Ех, награбиха казаците и татарите плячка от поляците, но да вземеш и да запазиш, не е едно и също. А ти, дете, не се тревожи, не скърби, защото ти ще си получиш свободата, ще си отидеш при своите, но аз, старецът, ще тъгувам за тебе. Най-лошото е, когато на стари години човек остава сам на света. С хетманите ще бъде трудно, ой, много трудно!
	И наистина победата, макар и блестяща, съвсем не разрешаваше въпроса в полза на Хмелницки. Тя дори можеше да се окаже вредна за него, защото лесно беше да се предвиди, че сега великият хетман, за да отмъсти за смъртта на сина си, с особена настървеност ще се нахвърли върху запорожците и няма да пропусне да ги смаже от един път. Но великият хетман изпитваше някаква неприязън към княз Йереми, която, макар и прикривана с учтивост, се проявяваше доста често при разни обстоятелства. Хмелницки, който отлично знаеше това, предполагаше, че сега тая неприязън ще изчезне и краковският велможа пръв ще протегне ръка за помирение, което ще му осигури помощта на прославения воин и на неговата силна войска. А Хмелницки още не смееше да се мери с така съединените сили под такова предводителство, защото още не вярваше достатъчно в себе си. Поради това реши да побърза и заедно с вестта за поражението при Жълти води да налети в Украйна и да удари хетманите, преди да е дошла помощта от княза.
	Затова той не даде почивка на войските си и на другия ден след битката още призори тръгна в поход. Бързаха, като че ли хетманът бягаше. Човек би казал, че наводнение залива степта, носи се напред и събира всички води по пътя си. Минаваха гори, дъбрави, могили, преминаваха през реки — без да си отдъхнат. По пътя казашките сили растяха, защото към тях непрекъснато се присъединяваха нови групи селяни, които бягаха от Украйна. Селяните донасяха и новини за хетманите, но противоречиви. Едни казваха, че князът още си седял отвъд Днепър; други — че вече се бил присъединил към коронните войски. Но всички твърдяха, че Украйна вече гори. Селяните не само тичаха да срещнат Хмелницки от Дивите поля, но опожариха селата и градовете, нападаха господарите си и се въоръжаваха навред. От две седмици вече коронните войски водеха боеве. Стеблев бе подложен на сеч, а при Деренковци се бе стигнало до кървава битка. Тук-там казаците от крепостните гарнизони вече се бяха прехвърлили на страната на разбунтуваните маси, а навсякъде чакаха само знак. Хмелницки разчиташе на всичко това и бързаше още повече.
	Най-сетне застана на границата. Чигирин му отвори широко вратите си. Казашкият гарнизон веднага премина под неговите знамена. Къщата на Чаплински беше разрушена, шепата шляхтичи, потърсили убежище в града, бяха избити. Радостните викове, камбанният звън и шествията не преставаха нито за миг. Пожарът веднага обхвана цялата околност. Всичко живо грабваше коси, пики и се присъединяваше към запорожците. Безкрайни тълпи прииждаха в стана от всички страни. Пристигнаха и радостни вести — защото бяха достоверни, — че княз Йереми наистина е предложил помощ на хетманите, но още не се бил присъединил към тях.
	Хмелницки си отдъхна.
	Незабавно тръгна напред и вече вървеше сред бунт, сеч и огън. Свидетелстваха за това пепелищата и труповете. Той се движеше като лавина, която унищожава всичко по пътя си. Пред него страната въставаше, зад него пустееше. Той вървеше като отмъстител, като легендарен змей. Стъпките му изстискваха кръв, дъхът му запалваше пожари.
	В Черкаси се спря с главните си сили, а изпрати напред татарите под командата на Тухай бей и на дивия Кривонос, които настигнаха хетманите при Корсун и ги нападнаха, без да се колебаят. Но трябваше скъпо да платят за смелостта си. Отблъснати, изпосечени, превърнати на пихтия, те се отдръпнаха в паника.
	Хмелницки се вдигна веднага и тръгна да им помогне. По пътя го настигна вест, че пан Шенявски заедно с няколко полка се е присъединил към хетманите, които напуснали Корсун и вървят към Богослов. Това беше истина. Хмел зае Корсун без съпротива, остави в него колите, хранителните припаси, с една дума, целия обоз и веднага полетя подир тях.
	Нямаше нужда да ги гони дълго, защото още не бяха отишли далеч. При Крута балка неговите предни стражи се натъкнаха на полския обоз.
	На пан Скшетуски не беше съдено да види битката, защото заедно с обоза остана в Корсун. Захар го настани на централния площад, в дома на пан Забокшицки, който преди това беше обесен от простолюдието — и сложи стража от остатъците от миргородския курен, защото тълпата непрекъснато грабеше къщите и убиваше всекиго, който й се стореше поляк. През строшените прозорци пан Скшетуски виждаше групите пияни селяни, окървавени, със запретнати ръкави на ризите, да се влачат от къща на къща, от дюкян на дюкян и да претърсват всички ъгли, стрехи и тавани; от време на време страхотен крясък известяваше, че е открит шляхтич, евреин, мъж, жена или дете. Измъкваха жертвата на площада и се гавреха с нея по ужасен начин. В тълпата се биеха помежду си за останки от телата, с наслада мажеха с кръв лицата и гърдите си, увиваха шиите си с черва, от които още се вдигаше пара. Хващаха малките еврейчета за краката и ги разчекваха сред лудия смях на тълпите. Нахвърляха се и на обградените със стража къщи, в които бяха затворени важни пленници, оставени живи, защото очакваха от тях значителен откуп. Тогава застаналите на стража запорожци или татари отблъскваха тълпата, като биеха нападателите по главите с дръжките на пиките, с лъкове или камшици от волска кожа. Така беше и при къщата, където бе настанен пан Скшетуски. Захар заповяда да бият селяните безмилостно, а миргородци изпълняваха заповедта с удоволствие. Защото при бунт низовци с готовност приемаха помощта на простолюдието, но го презираха несравнимо повече, отколкото го презираше шляхтата. Та нали ненапразно се наричаха „благородно родени казаци“! После сам Хмелницки неведнъж е подарявал множество селяни на татарите, които ги откарваха в Крим, а оттам ги продаваха в Турция и Мала Азия.
	Така тълпата беснееше на площада и достигаше до такова диво обезумяване, че накрая започнаха взаимно да се избиват. Денят беше към края си. Подпалиха цялата една страна на площада, черквата и къщата на свещеника. За щастие, вятърът издухваше огъня към полето и пречеше да се разшири пожарът. Но огромното зарево освети толкова ясно площада, като че ли това бяха слънчеви лъчи. Горещината стана нетърпима. Отдалече долиташе страхотният грохот на оръдията — очевидно битката край Крута балка ставаше все по-ожесточена.
	— Трябва да е станало напечено за нашите там! — мърмореше старият Захар. — Хетманите не се шегуват. Хей, пан Потоцки е истински войник.
	После посочи през прозореца към простолюдието.
	— О! — каза той. — Сега те вилнеят, но ако Хмел бъде бит, и с тях ще се гаврят!
	В тоя момент се разнесе тътнеж и на площада се втурнаха няколко десетки конници на запенени коне. Почернелите им от барута лица, изпомачканите дрехи и увитите с парцали глави показваха, че идат направо от сражението.
	— Хора! Който вярва в Бога, да се спасява! Ляхите бият нашите! — викаха те до небесата.
	Вдигна се крясък и настъпи бъркотия. Тълпата се разлюля като вълни, тласната от вихър. Внезапно дива паника овладя всички. Хвърлиха се да бягат. Но понеже улиците бяха заприщени от коли, а една част от площада бе в огън, нямаше къде да бягат.
	Простолюдието започна да се блъска, да крещи, да бие, да се души и да вие за милост, при все че неприятелят беше още далеко.
	Като чу какво става, поручикът едва не полудя от радост: той започна да тича из стаята като умопобъркан, да се бие с всички сили в гърдите и да вика:
	— Знаех, че така ще стане! Кълна се, че знаех! Бой с хетманите е бой с цялата Жечпосполита! Дойде часът на наказанието! Какво е това?
	Отново се разнесе тътнеж и тоя път близо няколкостотин конници, все татари, се появиха на площада. Изглежда, че те бягаха слепешката. Тълпата им препречваше пътя, те се хвърлиха върху нея, почнаха да я газят, да я бият, разпръсваха я, сечеха я и си пробиваха с конете път към Черкаси.
	— Бягат като вихър — извика Захар.
	Едва каза тия думи и прелетя втори отряд, а след него трети. Изглежда бягството беше всеобщо. Стражите при къщите започнаха да се въртят неспокойно и също проявяваха желание за бягство. Захар изскочи пред вратата на къщата.
	— Стой! — викна той на своите миргородци.
	Димът, горещината, паниката, конският тропот, изплашените гласове, воят на осветената от пожарите тълпа — всичко това се сля в една пъклена картина, която поручикът гледаше от прозореца.
	— Какъв ли погром трябва да е там? Какъв ли погром! — викаше той на Захар, без да гледа, че казакът не може да сподели радостта му.
	В това време отново отряд бегълци прелетя като светкавица. Грохотът на оръдията разтърсваше корсунските къщи из основи. Внезапно някакъв пронизителен глас започна да вика току под къщата:
	— Спасявайте се! Хмел е убит! Кшечовски е убит! Тухай бей убит!
	На площада настъпи истински край на света. Хората се хвърляха обезумели в пламъците. Поручикът падна на колене и вдигна ръце нагоре.
	— Всемогъщи Боже! Велики и справедливи Боже — слава на тебе във висините!
	Захар се втурна от пруста в стаята и прекъсна молитвата му.
	— Детето ми — извика той задъхан, — излез и обещай милост на миргородци, защото искат да бягат, а ако избягат, тук ще нахлуе тълпата!
	Скшетуски излезе пред къщата. Миргородци се въртяха неспокойно пред дома и проявяваха истинско желание да напуснат поста си и да офейкат всички в града. Откъм Крута балка непрекъснато долитаха нови отряди от разбити, като че ли понесени на криле. Бягаха селяни, татари, казаци от гарнизоните, запорожци, всички страшно размесени. И все пак главните сили на Хмелницки като че ли още се съпротивляваха и сражението навярно не беше още напълно решено, защото оръдията гърмяха с удвоена сила.
	Скшетуски се обърна към миргородци.
	— Затова, че пазихте вярно моята особа — каза той надменно, — няма нужда да се спасявате с бягство, аз ви обещавам покровителство и милост от страна на хетмана.
	Миргородци до един свалиха шапки, а той сложи ръце на кръста и загледа гордо към тях и към площада, който опустяваше все повече. Каква промяна на съдбата! Ето, пан Скшетуски, до неотдавна още пленник, влачен подир казашкия обоз, сега стоеше между дръзките казаци, като господар между крепостните си, като шляхтич сред простолюдието, като хусар от брониран полк между обозната прислуга. Той — пленникът — сега обещаваше милост и пред него шапките се сваляха от главите, а покорните гласове викаха с оня тъжен, провлечен тон, който издава страх и готовност да се предадат:
	— Помилвайте ни, пане!
	— Каквото казах, ще стане! — каза поручикът.
	И той наистина беше уверен в своето ходатайство пред хетмана, който му беше познат, защото много пъти му беше носил писма от княз Йереми и бе успял да спечели благоволението му. Сега стоеше с ръце на кръста, а осветеното му от блясъка на пожара лице излъчваше радост.
	„Ето, войната е свършена! Ето, вълната се разби в прага! — мислеше той. — Пан Чарнецки беше прав: неизчерпаема е силата на Жечпосполита, непоколебима е нейната мощ.“
	И като мислеше така, гърдите му се пръскаха от гордост. Не дребнава гордост, която произтича от очакваното отмъщение, от унизяването на врага или от възвърнатата свобода, която вече очакваше да придобие след малко, или от това, че сега сваляха пред него шапки — чувстваше се горд, че е син на тая победоносна, могъща Жечпосполита, пред прага на която се разбива и рухва всяка злоба, всяко посегателство, всеки удар, както адските сили се разбиват в небесния праг. Той се чувстваше горд като шляхтич патриот, че беше подкрепен и не се беше разочаровал във вярата си. Не желаеше вече отмъщение.
	„Разгроми като кралица и прости като майка“ — мислеше той.
	В това време тътнежът на оръдията се превърна в непрестанен грохот.
	Отново по пустите улици затропаха конски копита. На площада като мълния долетя върху неоседлан кон казак без шапка, само по риза, с разсечено от меч лице, от което бликаше кръв. Той се втурна, спря коня, разпери ръце и като поемаше въздух с отворена уста, започна да вика:
	— Хмел бие ляхите! Светлейшите панове, хетмани и полковници, рицари и кавалери са победени!
	Каза това, олюля се и се строполи на земята. Миргородци скочиха да му помогнат.
	Пламък и бледност преминаха по лицето на пан Скшетуски.
	— Какво говори той! — рече трескаво поручикът на Захар. — Какво се е случило? Не може да бъде. За Бога, това не може да бъде!
	Тишина! Само пламъците съскат по противоположната страна на площада, хвърчат снопове искри, а понякога изгорена къща рухва с шум. Но ето че летят нови вестители.
	— Ляхите са бити! Ляхите бити!
	След тях иде отряд татари — вървят бавно, защото са обкръжили пешаци, очевидно пленници.
	Пан Скшетуски не вярва на очите си. Той познава веднага униформата на хетманските хусари у пленниците и започва да пляска с ръце и с някакъв странен, чужд глас да повтаря упорито:
	— Не може да бъде! Не може да бъде!
	Грохотът на оръдията се чува още. Сражението не е свършило. По неопожарените улици обаче прииждат тълпи от запорожци и татари.
	Лицата им са черни, гърдите дишат тежко — но се връщат сякаш упоени, пеят песни!
	Така се връщат войници след победа.
	Поручикът побледня като мъртвец.
	— Не може да бъде — повтаряше той все по-дрезгаво, — не може да бъде… Жечпосполита…
	Нещо ново привлича вниманието му.
	Влизат казаците на Кшечовски и носят цели снопове знамена. Идват до средата на площада и ги хвърлят на земята. За зла чест — полски. Оръдейният грохот отслабва, в далечината се чува тропот на коли, които приближават. Отпред върви една висока казашка талига, зад нея цяла редица други, всичките заобиколени от казаци от пашковския курен, с жълти шапки. Те минават досами къщата, при която стоят миргородци. Пан Скшетуски заслони чело с ръка, защото блясъкът от пожарите го заслепяваше, и се вгледа в пленниците, които седяха в първата кола.
	Внезапно се дръпна назад, замаха с ръце във въздуха като човек, ранен със стрела в гърдите, а от устата му се изтръгна страшен свръхчовешки вик:
	— Боже, Света Богородице! Това са хетманите!
	И падна в ръцете на Захар, мъгла се спусна пред очите му, а лицето му се опна и вцепени като на мъртвец.
	След няколко минути трима конници пристигнаха на корсунския площад начело на безброй полкове. Този, който беше в средата, облечен в червено, яхаше бял кон, подпираше се в хълбока с позлатен жезъл и гледаше гордо като крал.
	Това беше Хмелницки. От двете му страни яздеха Тухай бей и Кшечовски.
	Жечпосполита лежеше в прах и кръв под краката на казака.


	Шестнадесета глава

	Изминаха няколко дни. На хората се струваше, че небесният свод внезапно беше рухнал върху Жечпосполита. Жълти води, Корсун, унищожението на кралските войски, винаги досега победители в битките с казаците, пленяването на хетманите, страхотният пожар по цяла Украйна, кланетата, убийствата, небивали, откак свят светува — всичко това дойде толкова неочаквано, та хората почти не искаха да вярват, че толкова беди могат да се струпат изведнъж върху една страна. И мнозина наистина не вярваха, други бяха изтръпнали от ужас, трети обезумели, четвърти предсказваха идването на Антихриста и наближаването на Страшния съд. Прекъсна се всяко обществено общуване, всички човешки и роднински връзки. Престана да съществува каквато и да било власт, изчезнаха различията между хората. Адът отвърза от веригите всички престъпления и ги пусна да вилнеят по света: убийства, грабежи, вероломство, озверяване, насилие, разбойничество и бяс заместиха труда, честността, вярата и съвестта. Сякаш отсега нататък човечеството вече щеше да живее не с добро, а само със зло; сърцата и умовете се бяха променили и смятаха за свещено онова, което по-рано са смятали за безчестно, а за безчестно онова, което по-рано е било свято. Слънцето вече не светеше над земята, защото го закриваше димът на пожарищата, а нощем вместо звезди и луна светеха огнените сияния. Горяха градове, села, черкви, имения, гори. Хората престанаха да говорят, само стенеха или виеха като псета. Животът загуби цената си. Хиляди гинеха без ехо, без спомен. А от всички тия нещастия, убийства, стонове, пушеци и пожари само един човек се издигаше все по-високо, растеше все по-страхотно и вече почти затъмняваше дневната светлина и хвърляше сянка от море до море. Това беше Богдан Хмелницки.
	Двеста хиляди въоръжени и упоени от победите хора стояха сега готови да се отзоват на всяко негово кимване. Простолюдието въставаше навсякъде; казаците от крепостните гарнизони се присъединяваха към него по всички градове. Цялата страна от Припет до краищата на степта беше в огън. Въстанието се ширеше в Руското, Подолското, Волинското, Брацлавското, Киевското и Черниговското воеводство. Мощта на хетмана растеше всеки ден. Никога Жечпосполита не беше изправяла срещу най-страшния си враг дори половината от силите, с които разполагаше той сега. Толкова войска нямаше и германският император. Бурята надмина всички очаквания. Самият хетман отначало нямаше представа за собствената си мощ и не разбираше колко високо вече е израсъл. Той все още се прикриваше с думите за справедливост, право и вярност към Жечпосполита. Защото не знаеше, че вече може да загърби тия думи като празни приказки. Все пак заедно със силата у него растеше и онзи неизмерим, несъзнателен егоизъм, равен на който историята не познава. Понятията за добро и зло, за престъпление и добродетел, за насилие и правда се бяха слели в душата на Хмелницки ведно с понятията за собствена онеправданост и собствено добро. Почтен беше този, който беше с него; престъпник — който бе против него. Готов беше да се оплаква от слънцето и да се смята лично онеправдан, ако то не светеше тогава, когато той се нуждаеше от това. Хората, събитията и целия свят мереше със собственото си аз. И въпреки цялата хитрост и цялото лицемерие у хетмана имаше някаква чудовищно силна вяра в тоя му начин на преценка. А от него произтичаха всички произволи на Хмелницки, както и добрите му дела; защото, макар да не знаеше мярка в издевателството и жестокостта към врага, умееше да бъде благодарен за всички, дори неволни услуги, които са му направени.
	Само когато беше пиян, забравяше и благодеянията и като заревеше от бяс, издаваше с разпенена уста кървави заповеди, за които после съжаляваше. А колкото повече растеше успехът му, толкова по-често биваше пиян, защото го обхващаше все по-голяма тревога. Би могло да се помисли, че триумфите го бяха издигнали на такива висини, където сам не искаше да се изкачи. Неговото могъщество ужасяваше другите, но и него самия. Огромната река на бунта, която го бе грабнала, го носеше неумолимо със светкавична бързина, но накъде? Как щеше да свърши всичко това? Като започваше бунта в името на собственото си онеправдаване, тоя казашки дипломат можеше да разчита, че след първите успехи, дори и след поражения, ще започне преговори, ще му предложат опрощение, удовлетворение и награда заради причинените му злини и вреди. Той добре познаваше Жечпосполита, нейното търпение, безкрайно като море, нейното милосърдие, което не знаеше граници и мярка, което произтичаше не само от слабост, защото на Наливайко, обкръжен вече и загубен, пак му беше предложена прошка. Но сега, след победата при Жълти води, след унищожаването на хетманите и разпалването на междуособна война във всички южни воеводства работите бяха отишли твърде далече, събитията бяха надминали всички очаквания — сега борбата трябваше да се води на живот и смърт.
	{img:s_ogyn_i_mech_hmelnicki.jpg}
	А на чия страна щеше да бъде победата?
	Хмелницки питаше разни гадатели и се съветваше със звездите, а и сам се взираше напрегнато в бъдещето — но виждаше пред себе си само мрак. Затова понякога страхотна тревога караше косата му да настръхва, а в гърдите му избухваше отчаяние като вихър. Какво ли ще стане, какво ли ще стане? Защото, като гледаше по-проницателно от другите, Хмелницки в същото време по-добре от мнозина разбираше, че Жечпосполита не умее да използва силите си, а и сама не ги знае, но тя е огромна мощ. И ако някой човек грабне в ръцете си тая мощ, тогава кой ще му се опре? А кой би могъл да отгатне дали страшната опасност от близката гибел няма да потуши размириците, вътрешните несъгласия, личните амбиции, взаимната завист между пановете, раздорите, празните приказки по сеймовете, шляхтишките своеволия, безсилието на краля? Тогава половин милион само шляхтичи биха могли да тръгнат към бойното поле и да смажат Хмелницки, ако ще не само кримският хан, а и самият турски султан да го подкрепя.
	За тая приспана мощ на Жечпосполита освен Хмелницки знаеше и покойният крал Владислав и затова цял живот бе работил да започне бой на живот и смърт с най-силния монарх на тоя свят, защото само така тая мощ би могла да бъде призована към живот. Поради това си убеждение кралят не се колебаеше да хвърля искри и върху казашкия барут. Дали наистина беше предопределено казаците да предизвикат тая стихия, за да потънат най-сетне в нея?
	Хмелницки разбираше също колко страшна беше съпротивата на Жечпосполита въпреки цялата й слабост. В нея, толкова безредна, разпокъсана, недисциплинирана, хаотична, се удряха най-страшните турски вълни и се разбиваха като в скала. Така беше при Хотим, което той бе видял почти със собствените си очи. Все пак тая Жечпосполита дори в минути на слабост е забивала знамената си върху валовете на чуждите столици. Какъв ли отпор ще даде тогава, какво ли ще покаже, доведена до отчаяние, когато ще трябва да умре или да победи?
	При такова положение всеки триумф на Хмелницки беше нова опасност за него, защото приближаваше минутата, когато задрямалият лъв ще се пробуди, а и правеше преговорите все по-невъзможни. Във всяка победа се криеше бъдещото поражение, на дъното на всяко упоение имаше горчилка. Сега срещу казашката буря предстоеше да дойде бурята на Жечпосполита. На Хмелницки се струваше, че вече чува нейния далечен глух грохот.
	От Велкополска и Прусия, от многолюдното Мазовше, Малополска и Литва ще надойдат бойци на орляци — само предводител им трябва.
	Хмелницки беше взел хетманите в плен, но и през това щастие сякаш се виждаше клопката на съдбата. Хетманите бяха опитни бойци, но никой от тях не беше човекът, когото изискваше тоя момент на заплаха, ужас и поражение.
	Сега вождът можеше да бъде само един човек.
	Той се наричаше княз Йереми Вишньовецки.
	И тъкмо защото хетманите паднаха в плен, навярно щеше да бъде избран князът. Както всички, така и Хмелницки не се съмняваше в това.
	А в това време в Корсун, където запорожкият хетман беше спрял да почине след битката, долитаха вести от Задднеприето, че страшният княз вече е тръгнал от Лубни, че по пътя мачка безмилостно бунта, че след преминаването му изчезват села, слободи, хутори и градчета, и остават да стърчат кървави колове и бесилки. Страхът удвояваше и утрояваше неговите сили. Говореше се, че води петнайсет хиляди от най-добрите бойци в цялата Жечпосполита.
	В казашкия стан го очакваха всеки миг. Наскоро след битката при Крута балка викът: „Ярема иде!“ се разнесе между казаците и пося паника между простолюдието, което започна да бяга слепешката. Тая паника направи дълбоко впечатление на Хмелницки.
	Сега той трябваше да избира: или да тръгне с цялата си сила срещу княза и да го търси в Задднеприето, или да остави част от силите да завладеят замъците в Украйна, а сам той да потегли към вътрешността на Жечпосполита.
	Походът срещу княза беше опасен. При толкова прославен командир Хмелницки разбираше, че въпреки превъзходството на силите си би могъл да бъде бит в една битка, и тогава всичко ще бъде загубено отведнъж. Простолюдието, което съставяше грамадното мнозинство, вече показа, че офейква при самото име на Ярема. Необходимо беше време, за да се превърне то във войска, способна да се противопостави на княжеските полкове.
	От друга страна, князът надали би приел решителна битка — би се задоволил със защита в замъците и с частична война, която в такъв случай ще продължи цели месеци, ако не години, а през това време Жечпосполита непременно ще събере нови сили и ще се притече на помощ на княза.
	Затова Хмелницки реши да остави Вишньовецки в Задднеприето, а самият той да се укрепи в Украйна, да организира силите си и след това да потегли срещу Жечпосполита и да я принуди да преговаря. Той разчиташе, че потушаването на бунта само в Задднеприето ще заеме за дълго всички сили на княза, а на него ще даде свобода на действие. Същевременно си даваше дума да подклажда бунта в Задднеприето, като изпраща отделни полкове в помощ на простолюдието.
	Накрая, смяташе, че ще може да залъгва княза с преговори и да протака, докато силите му отслабнат. Тогава си спомни за Скшетуски. И няколко дни след битката при Крута балка, в самия ден на паниката сред простолюдието той заповяда да му доведат пан Скшетуски. Прие го в дома на старостата в присъствието само на пан Кшечовски, който беше стар познат на Скшетуски, и като го поздрави ласкаво, макар и доста извисоко, съответно с днешното му положение, рече:
	— Ваша милост поручик Скшетуски, за услугата, която ми направи, аз те откупих от Тухай бей и ти обещах свобода. Сега часът дойде. Ще ти дам пернач*, за да можеш да пътуваш свободно, ако те срещне някаква войска, и стража, за да те пази от простолюдието. Можеш да се върнеш при своя княз.
	[* Казашки полковнически жезъл, който служел между казаците за свободен пропуск. — Б.а.]
	Скшетуски мълчеше. Никаква усмивка на радост не се появи по лицето му.
	— Не можеш ли да пътуваш? Защото виждам, че болест гледа от очите ти?
	Наистина пан Скшетуски приличаше на сянка. Раните и последните събития бяха подкопали силите на тоя грамаден мъж, който сега изглеждаше, като че ли няма да доживее до утре. Лицето му беше пожълтяло, а черната брада, неподстригвана отдавна, още повече подчертаваше посърналия му вид. Причина за това бяха вътрешните му терзания. Той се беше стопил от мъка. Влачен подир казашкия стан, той беше свидетел на всичко, което се бе случило след тръгването от Сечта. Видял бе позора и поражението на Жечпосполита и пленяването на хетманите; видял бе казашките триумфи, пирамиди от отсечени глави на паднали войници и окачените за ребрата шляхтичи, видял бе как режат гърдите на жени и изнасилват моми, видял бе отчаяна смелост, но и подъл страх — видял бе всичко, изстрадал бе всичко и страдаше още повече, защото в главата и сърцето му като нож се бе забила мисълта, че той е косвеният виновник, защото той, а не някой друг, бе отвързал Хмелницки от въжето. Но нима един християнски рицар можеше да предполага, че спасяване на ближния ще даде такива плодове? Затова болката му беше бездънна.
	А когато се запиташе какво ли става с Елена и когато обмисляше какво може да се случи, ако злата съдба я задържи в Розлоги, той протягаше ръце към небето и викаше с глас, в който тръпнеше бездънно отчаяние и почти заплаха: „Боже, вземи душата ми, защото страдам повече, отколкото съм заслужил!“ После се сещаше, че богохулства, та падаше по лице и молеше за спасение, за опрощение, за милост към отечеството и към онази невинна гълъбица, която може би напразно призовава към Божията и неговата помощ. Накъсо казано, толкова бе страдал, че сега вече не го радваше дарената му свобода, а тоя хетман запорожки, тоя триумфатор, който искаше да покаже своя блясък, като прояви великодушие, вече никак не му правеше впечатление. Хмелницки забеляза това, намръщи се и рече:
	— Побързай да се възползваш от милостта ми, докато не съм се отметнал, тъй като само моите добродетели и вяра в доброто дело ме правят толкова непредпазлив да си увеличавам враговете, защото зная добре, че ще воюваш против мене.
	На това пан Скшетуски отговори:
	— Ако Бог ми даде сили.
	И така погледна към Хмелницки, та чак надзърна в дълбините на душата му, а хетманът не можа да понесе тоя поглед, заби очи в земята и едва след малко се обади:
	— Да оставим това. Достатъчно съм могъщ и нищо не значи за мене някакъв си слабак. Ще разкажеш на княза, твоя господар, какво си видял тук и ще го предупредиш да не се държи толкова дръзко, че като загубя търпение, ще го посетя в Задднеприето, а не зная дали ще му е приятна тая моя визита.
	Скшетуски мълчеше.
	— Казах и още веднъж повтарям — продължаваше Хмелницки, — че воювам не срещу Жечпосполита, а срещу „кралчетата“, а между тях князът е на първо място. Той е и мой враг, и на руския народ, отцепник от нашата църква и жесток човек. Чувам, че гаси бунта с кръв. Нека внимава да не пролее своята.
	При тия думи Хмелницки се възбуждаше все повече и повече, та чак кръвта нахлу в лицето му, а очите му мятаха пламъци. Виждаше се, че изпада в пристъп на ярост и гняв, при които напълно губи разум и се забравя.
	— Ще заповядам на Кривонос да ми го доведе тук на въже! — викаше той. — Ще го стъпча под краката си, с коня си по гърба му ще се качвам!
	Скшетуски гледаше извисоко разярения Хмелницки, после отговори спокойно:
	— Победи го по-напред.
	— Ваша светлост хетмане! — обади се Кшечовски. — Я да си върви вече тоя дързък шляхтич, защото не подобава на твоето достойнство да се гневиш пред него, а понеже му обеща свобода, той разчита, че или ще погазиш думата си, или ще слушаш неговите обидни думи.
	Хмелницки се опомни, посумтя малко, след което каза:
	— Тогава нека си върви, а за да знае, че Хмелницки плаща за доброто с добро, дай му пернач, както казах, и четирийсет татари, които да го съпроводят до самия им лагер.
	После се обърна към Скшетуски и добави:
	— А ти знай, че сега сме квит. Обикнах те въпреки твоята дързост, но ако ми паднеш още веднъж в ръцете, няма да се отървеш.
	Скшетуски излезе с Кшечовски.
	— Щом хетманът те пуска здрав и читав — каза Кшечовски — и можеш да отидеш където поискаш, тогава като на стар познат ще ти кажа: бягай, ако ще би във Варшава, не обаче в Задднеприето, защото от там жива душа няма да се измъкне. Вашето време мина. Ако имаше ум в главата, щеше да се присъединиш към нас, но зная, че е напразно да ти приказвам. А щеше да стигнеш високо, както ще стигнем ние.
	— До бесилката — измърмори Скшетуски.
	— Не искаха да ми дадат литинското староство, но сега ще си взема не едно, а десет. Ще прогоним пановете Конецполски, Калиновски, Потоцки, Любомирски, Вишньовецки, Заславски и цялата шляхта и ще си поделим техните имоти, което ще да е и според Божия промисъл, щом той вече ни даде две толкова значителни виктории*.
	[* Победи (лат.). — Б.пр.]
	Скшетуски се беше замислил за нещо друго и не слушаше приказките на полковника, който продължаваше:
	— Когато след боя и нашата виктория видях в квартирата на Тухай бей пленен моя господар и благодетел, негова светлост коронния хетман, той веднага благоволи да ме обяви за неблагодарник и Юда. А на това аз му отговорих: „Ваша светлост воеводо! Аз не съм неблагодарник, защото, като се настаня в твоите замъци и имения, ще те направя мой подстароста — обещай ми само, че няма да се напиваш.“ Хо! Хо! Ще забогатее Тухай бей от тия важни птици, които е наловил — и затова така ги пази, иначе ние с Хмелницки досега да сме си поприказвали с тях. Но ето, колата за тебе е готова и татарите са вече строени. И така, за къде желаеш да заминеш?
	— За Чигирин.
	— Каквото си постелеш, на това ще легнеш. Татарите ще те съпроводят дори до самия Лубни, защото така им е заповядано. Погрижи се само твоят княз да не ги набучи на колове, което сигурно би направил с казаци. Затова и ти даваме татарите. Хетманът заповяда да ти върнат и коня. Бъди здрав и ни споменавай с добро, а княза поздрави от нашия хетман, па ако можеш, придумай го да дойде да се поклони на Хмелницки. Може да го умилостиви. Бъди здрав!
	Скшетуски седна в колата, която татарите обградиха незабавно, и тръгна на път. През пазарния площад се промъкваха трудно, защото целият беше задръстен от запорожци и селяни. И едните, и другите си варяха булгур и пееха песни за победата при Жълти води и Корсун, съчинени вече от слепците, свирачи на лира, които се стичаха в лагера от всички страни. Между огньовете, под котлите с булгур, тук-таме лежаха тела на убити жени, над които през нощта е имало оргии, или стърчаха пирамиди от отсечени след боя глави на убити и ранени войници. Тия тела и глави вече започваха да се разлагат и да издават миризма на гнило, която обаче изглежда никак не беше неприятна за струпалите се тълпи. Градът носеше по себе си следите от опустошенията и дивите своеволия на запорожците; вратите и прозорците бяха изкъртени; изпотрошени късчета от хиляди предмети, смесени с пух и слама, покриваха площада. Стрехите на къщите бяха окичени с обесени, повечето от тях евреи, а паплачта се забавляваше, като се хващаше за краката им и се люлееше на тях.
	От едната страна на площада се чернееха пепелищата на изгорели къщи, между които и на енорийската католическа черква; от пепелищата още лъхаше горещина и се вдигаше дим. Въздухът беше пропит с миризма на изгоряло. Зад опожарените къщи се бе настанила татарска военна част, край която Скшетуски трябваше да мине, и множество пленници, пазени от гъсто наредена татарска стража. Който от околностите на Чигирин, Черкаси и Корсун не бе успял да се скрие или не бе паднал под секирата на тълпата, той беше взет в плен. Така че между пленниците имаше и войници, взети в робство при двете сражения, и жители от околността, които дотогава не бяха могли или не бяха пожелали да се присъединят към бунта, хора от имотната шляхта или прости шляхтичи, подстарости, арендатори, чифликчии, дребна селска шляхта, жени и деца. Старци нямаше, защото татарите ги избиваха като негодни за продажба. Те също така бяха подкарали в плен и цели руски села и заселища, на което Хмелницки не смееше да се противопостави. На много места се бе случило мъжете да отидат в казашкия стан, а като награда за това татарите бяха подпалили къщите им и отвлекли жените и децата им. Но при това всеобщо развилняване и подивяване на душите никой не повдигаше въпрос за тия неща, никой не протестираше. Селяните, които грабваха оръжие, се отказваха от родните си села, жените и децата си. Вземаха им жените, те пък вземаха други, по-хубави, нали са „ляшки“, а като се наситеха на прелестите им, убиваха ги или ги продаваха на татарите. Между пленниците не липсваха и украински моми, вързани по три, по четири на едно въже заедно с девойки от шляхтишки домове. Робството и злата участ бяха изравнили съсловията. Видът на тия същества покъртваше до дъно душата и будеше жажда за отмъщение. Окъсани, полуголи, изложени на срамни шеги от страна на неверниците, които се влачеха на групи от любопитство по площада, блъскани, бити или целувани от отвратителни усти, те губеха съзнание и воля. Някои хлипаха или плачеха на висок глас, други с вцепенени очи, с израз на умопомрачение върху лицето и зинала уста се поддаваха примирено на всичко, което правеха с тях. Тук-там избухваше крясък на пленник, убиван безмилостно заради отчаяна съпротива. Плющене на бичове от волска кожа се носеше между групите мъже и се сливаше с виковете от болка и с писъците на децата, рева на добитъка и цвиленето на конете. Пленниците не бяха още поделени и наредени в походен строй, затова навсякъде цареше най-голяма бъркотия. Коли, коне, рогат добитък, камили, овце, жени, мъже, купища плячкосвани дрехи, съдове, сърмени материи, оръжие, всичко това, наблъскано в един огромен куп, чакаше да бъде поделено и подредено. От време на време разезди докарваха нови групи от хора и добитък, натоварени салове минаваха през Рус, а от главния стан непрекъснато пристигаха нови тълпи, за да наситят очите си с гледката на събраните богатства. Някои, напили се с кумис* или водка, облечени с чудновати дрехи, с католически свещенически одежди, с руски раса и дори с женски рокли, започваха вече спорове, караници и панаирджийски крясъци кому какво ще принадлежи. Татарските пастири се забавляваха, насядали по земята между стадата си: едни свиреха пронизително на пищялки, други хвърляха ашици и се налагаха един друг с тояги. Безброй кучета, дошли тук подир господарите си, се джафкаха и виеха жално.
	[* Питие от ферментирало кобилешко мляко. — Б.пр.]
	Пан Скшетуски отмина най-сетне тая човешка геена*, пълна със стонове, жалостни сълзи и адски крясъци, и си помисли, че вече ще отдъхне по-свободно, но веднага след сборището нова страхотна гледка порази очите му. В далечината се сивееше същински стан, от който долиташе непрекъснато цвилене на коне и бъкаше от хиляди татари; а по-наблизо, на полето до пътя, който водеше за Черкаси, млади бойци се забавляваха да стрелят с лъкове по слаби или болни пленници, които не биха могли да издържат дългия път до Крим. Няколко десетки тела, изпонадупчени като решето, вече лежаха, изхвърлени на пътя; някои от тях още трепереха конвулсивно. Тия, срещу които стреляха, висяха привързани за ръцете покрай пътните дървета. Между тях имаше и стари жени. Смеховете на задоволство след сполучливите изстрели се съпровождаха от възгласи:
	[* Ад, пъкъл. — Б.пр.]
	— Якше йегит! — Добре, момчета!
	— Ук якше кол! — Лъкът е в добри ръце!
	Около главния стан колеха хиляди глави добитък и коне за храна на бойците. Земята беше обляна с кръв. Отвратителните миризми спираха дъха в гърдите, а между купищата месо се въртяха червени татари с ножове в ръце. Денят беше горещ, слънцето печеше. Едва след един час път Скшетуски заедно с ескорта си излезе на чисто поле, но от далечината още дълго долиташе от главния стан врява и рев на добитък. По пътя личаха следите от преминаването на грабителите. Ту тук, ту там опожарени селища, щръкнали комини на хутори, изпогазени ниви, почупени дървета, изсечени за гориво вишневи градини около къщите. По пътя много начесто лежаха тук конски, там човешки трупове, страхотно обезобразени, сини, подпухнали, а по тях и над тях — ята врани и гарвани, които хвръкваха с крясък и шум, като видеха хора. Кървавото Дело на Хмелницки навсякъде биеше на очи и мъчно можеше да се разбере срещу кого е вдигнал ръка тоя човек, понеже преди всичко неговият собствен край стенеше под бремето на нещастието.
	В Млейов срещнаха татарски разезди, които караха нови тълпи от пленници. Городище беше опожарено до основи. Стърчеха само зиданата камбанария на черквата и старият дъб насред площада, покрит със страшен плод, защото по него висяха няколко десетки малки еврейчета, обесени преди три дни. Тук бяха избити също голям брой шляхтичи от Коноплянка, Староселе, Венжовек, Балаклей и Водачев. Самото градче беше пусто, тъй като мъжете бяха отишли при Хмелницки, а жените, децата и старците бяха избягали в горите, понеже очакваха да нахлуят войските на княз Йереми. От Городище пан Скшетуски се запъти за Чигирин през Шмила, Жаботин и Новоселци, като по пътя спираше само колкото бе необходимо, за да починат конете. В Чигирин пристигнаха на другия ден след пладне. Войната беше пощадила града и само някои къщи бяха разрушени, между които домът на Чаплински беше сравнен със земята. Крепостта се държеше от подполковник Наоколопалец с хиляди казаци, но и той, и казаците, и цялото население на града живееха в най-голям ужас, защото и тук, както и навсякъде по пътя всички бяха уверени, че князът ще пристигне всеки момент и отмъщението му ще бъде такова, каквото светът не е виждал досега. Не се знаеше кой пуска тия слухове, откъде идват те; може би ги раждаше страхът, но важното е, че непрекъснато се повтаряше, че князът вече плава по Сула или че е вече на Днепър, че бил опожарил Васютинци, че избил до крак населението в Бориси и всяко приближаване на конници или пешаци предизвикваше безгранична паника. Пан Скшетуски ловеше алчно тия вести, защото разбираше, че макар да не са истински, все пак спираха разширяването на бунта в Задднеприето, върху което ръката на княза тежеше непосредствено.
	Скшетуски поиска да узнае нещо по-точно от Наоколопалец, но излезе, че подполковникът, както и другите, не знае нищо за княза и сам той би желал да получи сведения от Скшетуски. А понеже всички байдаци, лодки и ладийки бяха прехвърлени на отсамната страна, и бегълци от отвъдния бряг не идваха в Чигирин.
	По тая причина Скшетуски не остана дълго там, нареди да го прехвърлят през реката и незабавно тръгна към Розлоги. Увереността, че скоро сам ще разбере какво е станало с Елена, и надеждата, че може би е спасена или се е подслонила заедно със стринка си и князете в Лубни, му възвърнаха силите и здравето. Той се прехвърли от колата на кон и безмилостно изморяваше своите татари, които го смятаха за посланик, а себе си за охрана, поставена под неговите заповеди, та не смееха да му се противят. Те летяха, като че ли ги гонеше потеря, а подире им се носеха златни кълба прах, вдиган от копитата на конете. Отминаваха заселища, хутори и села. Страната беше пуста, селищата обезлюдени така, че дълго не срещаха жива душа. А навярно и всички се криеха от тях. На някои места пан Скшетуски нареждаше да претърсват градините, пчелините, хамбарите и плевните, но не можаха да намерят никого.
	Едва отвъд Погреби един от татарите забеляза човешка фигура, която се мъчеше да се скрие между тръстиките по брега на Кагамлик. Татарите се втурнаха към реката и след няколко минути доведоха при пан Скшетуски двама души съвсем голи. Единият беше старец, другият — строен юноша на около петнайсет-шестнайсет години. Двамата тракаха със зъби от страх и дълго не можаха да промълвят нито дума.
	— Вие откъде сте? — попита пан Скшетуски.
	— Отникъде, пане! — отговори старецът. — По просия ходим — с лира, а това нямо момче ме води.
	— Откъде идвате сега? От кое село? Говори смело, нищо няма да ти сторя.
	— Ние, пане, по всички села ходихме, но тук някакъв дявол ни обра. Имахме хубави обуща — взе ни ги, шапки имахме хубави — взе ги, и лирата не ни остави.
	— Питам те, глупако, от кое село идеш?
	— Не знам, пане, я дид*. Ето, ние сме голи, нощем мръзнем, денем търсим милостиви хора да ни облекат и нахранят, гладни сме.
	[* Аз съм просяк. — Б.пр.]
	— Слушай, човече: отговаряй каквото те питам, иначе ще заповядам да те обесят.
	— Аз нищо не зная, пане. Ако знам нещо, нека ме… ето така!
	Явно беше, че старецът не разбира какъв е тоя, който го пита, и е решил да не дава никакви отговори.
	— А в Розлоги бил ли си? Там, където живеят князете Курцевичи?
	— Не зная, пане.
	— Обесете го! — викна пан Скшетуски.
	— Бях, пане! — простена старецът, като видя, че няма шега.
	— Какво видя там?
	— Ние бяхме там преди пет дни, а после в Броварки чухме, че там отишли рицари.
	— Какви рицари?
	— Не зная, пане! Един казва — ляхи, друг казва — казаци!
	— На конете! — викна пан Скшетуски на татарите.
	Отрядът се понесе. Слънцето залязваше също както тогава, когато поручикът срещна Елена и княгинята на пътя и яздеше край тях, отстрани на Розвановата кола. Кагамлик пак така светеше в пурпур, денят си лягаше да спи още по-тих, по-мек, по-топъл. Само че тогава пан Скшетуски пътуваше с пълни с щастие гърди и с пробудило се любовно чувство, а сега летеше като прокълнат, гонен от вихъра на тревогата и лошите предчувствия. Гласът на отчаянието крещеше в душата му: „Богун я е отвлякъл! Няма да я видиш вече!“ А гласът на надеждата: „Това е бил князът! Тя е спасена!“ И тия гласове така го разпъваха, че едва не разкъсваха сърцето му. Отрядът се носеше с последните сили на конете. Изтече един час, втори. Месецът изгря и все повече избледняваше, колкото по-високо се издигаше. Конете се покриха с пяна и пъхтяха тежко. Навлязоха в гора, тя им се мярна като светкавица, навлязоха в дол, а веднага зад дола е Розлоги. Още минутка и съдбата на рицаря ще се реши. А в това време вятърът фучи в ушите му от бързината, шапката му падна от главата, конят под него стене, сякаш ей сега ще рухне. Още миг, още един скок и ще отминат дола. Ето! Ето!
	Внезапно страхотен, нечовешки вик се изтръгна от гърдите на пан Скшетуски.
	Дом, складове, конюшни, плевни, ограда от колове и вишнева градина — всичко беше изчезнало.
	Бледата луна осветяваше възвишението, а на него купчина черно пепелище, което вече беше престанало дори да дими.
	Никакъв отглас не нарушаваше мълчанието.
	Пан Скшетуски застана ням пред защитния ров, само ръцете си вдигна нагоре и гледаше, гледаше и някак странно потръпваше с глава. Татарите спряха конете. Той слезе, намери остатъците от изгорения мост, премина рова по една напречна греда и седна на един камък насред двора. Започна да се оглежда наоколо като човек, който е за пръв път някъде и се мъчи да опознае мястото. Загуби съзнание. Не издаде нито стон. След малко подпря ръце на коленете си, овеси глава и остана неподвижен, та можеше да се помисли, че е заспал. Ако не бе заспал, беше се вцепенил — и през главата му вместо мисли прелитаха само неясни картини. Виждаше най-напред Елена такава, каквато бе при сбогуването преди последното пътуване, само лицето й беше някак по-забулено от мъгла и чертите й не можеха да се познаят. Той искаше да я измъкне от тоя мъгляв облак, но не можеше. И затова замина с тежко сърце. После през главата му се мярнаха чигиринското пазарище, старият Зачвилиховски и безочливото лице на Заглоба; това лице особено упорито се изпречваше пред очите му, докато най-после го замести мрачното лице на Гроджицки. После видя Кудак, праговете, боя в Хортица, Сечта, цялото си пътуване и всички случки чак до последния ден, чак до последния час. Но по-нататък беше вече мрак! Не разбираше какво става сега с него. Имаше само някакво неясно чувство, че пътува за Розлоги, при Елена, но не му стигат силите, та почива върху пепелище. Би искал вече да стане и да продължи пътя си, но някаква безкрайна слабост го приковава на място, сякаш на краката му са привързани страхотно тежки топузи.
	Затова седеше неподвижен. Нощта течеше. Татарите се разположиха да нощуват, запалиха огън и започнаха да пекат на него късове конско месо; после, вече нахранени, си легнаха на земята.
	Но не беше минал и един час, когато скочиха на крака.
	Отдалече долитаха глъч и шум, сякаш препускаше конница.
	Татарите бързо забучиха на един прът бяло платно и засилиха огъня, та отдалече да се вижда, че са миролюбиви пратеници.
	Конски тропот, пръхтенето и звънът на саби се приближаваха все повече и скоро на пътя се появи конна част, която веднага обкръжи татарите.
	Започна кратък разговор. Татарите посочиха фигурата, седнала на възвишението, която впрочем се виждаше отлично, защото я огряваше светлината на месеца, и заявиха, че съпровождат посланик, а от кого — той ще каже най-добре.
	Тогава командирът на частта заедно с няколко свои другари тръгна към възвишението, но щом се приближи до седналия и го погледна в лицето, разпери ръце и възкликна:
	— Скшетуски! Мили Боже, това е Скшетуски!
	Поручикът дори не трепна.
	— Ваша милост поручик, не ме ли познаваш? Аз съм Биховец. Какво ти е?
	Поручикът мълчеше.
	— Събуди се, за Бога! Хей, другари, я елате!
	Командирът наистина беше пан Биховец, който се движеше в авангард пред цялото воинство на княз Йереми.
	В това време пристигнаха и други полкове. Вестта за намирането на Скшетуски се разнесе като мълния по частите и всички бързаха да поздравят милия си другар. Малкият Володийовски, двамата Шлешински, Джик, Орпишевски, Мигурски, Якубович, Ленц, пан Лонгинус Подбипента и много други офицери тичаха в надпревара към възвишението. Но напразно му говореха, викаха го по име, дърпаха го за раменете, мъчеха се да го вдигнат да стане пан Скшетуски ги гледаше с широко отворени очи и не разпознаваше никого. По-скоро обратното! Изглеждаше, че ги познава, само че са му напълно безразлични. Тогава тия, които знаеха за любовта му към Елена, а почти всички вече знаеха, си спомниха къде се намират, погледнаха черните пепелища и сивата пепел и разбраха всичко.
	— От болка си е загубил разсъдъка — прошепна един.
	— От отчаянието се е умопобъркал.
	— Отведете го при княза. Като го види, може би ще се опомни!
	Пан Лонгинус кършеше ръце. Всички наобиколиха поручика в кръг и го гледаха със съчувствие. Някои бършеха сълзите си с ръкавица, други въздишаха жално. Докато внезапно от кръга излезе една висока фигура, приближи се бавно до поручика и сложи върху главата му двете си ръце.
	Това беше свещеник Муховецки.
	Всички млъкнаха и коленичиха, сякаш в очакване на някакво чудо, но свещеникът не вършеше чудо, а като продължаваше да държи ръцете си върху главата на Скшетуски, вдигна очи към небето, озарено от лунна светлина, и изрече високо:
	— Pater noster, qui es in coelis, sanctificetur nomen tuum, adveniat regnum tuum, fiat voluntas tua…*
	[* Отче наш, който си на небесата, да се свети името ти, да дойде царството ти, да бъде волята ти (лат.). — Б.пр.]
	Тук прекъсна и след малко повтори по-високо и по-тържествено:
	— … Fiat voluntas tua!…
	Зацари дълбока тишина.
	— … Fiat voluntas tua!… — за трети път каза свещеникът.
	Тогава от устата на Скшетуски се изтръгна глас на безкрайна болка, но и на примирение:
	— Sicut in coelo, ita in terra!*
	[* Както на небето, така и на земята (лат.). — Б.пр.]
	И рицарят се хвърли на земята разхълцан.


	Седемнадесета глава

	За да обясним какво се бе случило в Розлоги, трябва да се върнем малко назад, чак до оная нощ, в която пан Скшетуски изпрати Женджан с писмо от Кудак до старата княгиня. Писмото съдържаше настоятелна молба княгинята да вземе Елена и час по-скоро да замине за Лубни, за да бъдат под закрилата на княз Йереми, защото всеки момент ще започне войната. Женджан се качи на чайката, която пан Гроджицки изпращаше от Кудак за барут, и тръгна на път, но се движеше бавно, тъй като плаваха срещу течението на реката. При Кременчуг срещнаха войската, която плаваше под командването на Кшечовски и Барабаш, изпратена от хетманите срещу Хмелницки. Женджан се видя с Барабаш, на когото веднага разказа какви опасности могат да възникнат за пан Скшетуски от пътуванията му за Сеч. Затова той молеше стария полковник след срещата с Хмелницки да не забрави да пита настойчиво за посланика. След това продължи пътя си.
	В Чигирин пристигнаха на разсъмване. Тук веднага ги обкръжи казашка стража и ги заразпитва кои са и какви са. Отговориха, че идват от Кудак, от страна на пан Гроджицки с писмо до хетманите. Въпреки това повикаха най-старшия от чайката и Женджан да отидат и се представят на полковника.
	— На какъв полковник? — попита старшият.
	— Пан Лобода — отговориха есаулите от стражата, — на когото великият хетман заповяда да спира и проверява всички, които идват от Сечта в Чигирин.
	Отидоха. Женджан вървеше смело, той не очакваше нищо лошо, понеже знаеше, че тук вече се простира властта на великия хетман. Отведоха ги близо до „Дзвонецки кът“, в къщата на пан Желенски, където беше на квартира полковник Лобода. Но им се каза, че още в зори полковникът заминал за Черкаси и го замества подполковникът. Чакаха доста дълго, докато най-после вратата се отвори и очакваният подполковник се появи в стаята.
	Когато Женджан го видя, коленете му затрепераха.
	Беше Богун.
	Наистина хетманската власт още се простираше до Чигирин, но понеже Лобода и Богун досега не бяха преминали на страната на Хмелницки, а, напротив, шумно се обявяваха на страната на Жечпосполита, великият хетман им беше наредил да стоят в Чигирин и да бъдат там на стража.
	Богун седна до масата и започна да разпитва дошлите. Старшият, който носеше писмото от пан Гроджицки, отговори за себе си и за Женджан. Младият подполковник разгледа писмото и започна да разпитва внимателно какво става в Кудак — виждаше се, че има голямо желание да узнае за какво пан Гроджицки изпраща хора и чайка при великия хетман. Но старшият не можеше да му каже нищо по това, а писмото беше запечатано с пръстена на пан Гроджицки. Като ги разпита така, Богун щеше да ги пусне, вече посягаше към кесията си да им даде за почерпка, когато изведнъж вратата се отвори и пан Заглоба се втурна като вихър в стаята.
	— Слушай, Богуне — развика се той, — тоя изменник Допул е скрил най-добрата си тригодишна медовина. Слязох с него в избата — гледам: нещо като сено в ъгъла. Питам го какво е, а той казва: сухо сено. Но като погледнах по-отблизо, видях, че шийката на дамаджана наднича като татарин в трева. „О, сине майчин — казвам, — ще си разделим работата: ти ще изядеш сеното, защото си вол, а аз ще изпия медовината, понеже съм човек.“ И донесох дамаджаната да я опитаме. Дай само чаши.
	При тия думи пан Заглоба сложи едната си ръка на кръста, а с другата вдигна дамаджаната над главата си и започна да пее:

	Хей, Ягуш, хей, Кундуш, я чаши давай,
	дай и девойките, не се втелявай.

	Тук пан Заглоба видя Женджан и веднага прекъсна песента; после сложи дамаджаната на масата и каза:
	— О, кълна се в Бога, това е слугата на пан Скшетуски!
	— На кого? — попита бързо Богун.
	— На пан Скшетуски, поручика, който замина за Кудак, а преди заминаването си с такава лубнинска медовина ме черпи, че всяка друга не струва нищо пред нея. Какво става с твоя господар? Здрав ли е?
	— Здрав е и поръча да поздравя ваша милост — каза Женджан смутен.
	— Той е кавалер на място. А ти как си попаднал в Чигирин? Защо те е върнал господарят ти от Кудак?
	— Господарят като господар — отговори слугата — си има свои работи в Лубни, заради които ми поръча да се върна, тъй като аз нямаше какво да правя в Кудак.
	През цялото време Богун гледаше изпитателно Женджан. Внезапно той каза:
	— И аз познавам твоя господар, виждах го в Розлоги.
	Женджан кривна глава, подаде ухо и сякаш недочул, попита:
	— Къде?
	— В Розлоги.
	— Това е имението на князете Курцевичи — каза Заглоба.
	— Чие? — отново попита Женджан.
	— Виждам, че си оглушал нещо — забеляза сухо Богун.
	— Защото не съм се наспал.
	— Ще се наспиш. Та казваш, че твоят господар те е пратил в Лубни?
	— Така си е.
	— Навярно има там някаква женичка — намеси се пан Заглоба, — до която чрез тебе изпраща израз на чувствата си.
	— Та знам ли, ваша милост!… Може да има, а може и да няма — каза Женджан.
	После се поклони на Богун и на пан Заглоба.
	— Слава на Господа Бога — каза той и се готвеше да излезе.
	— Вовеки веков! — отвърна Богун. — Но я почакай малко, птицо, не бързай. Ти защо скри от мене, че си слуга на пан Скшетуски?
	— Защото ваша милост не ме е питал, а аз си помислих: какво ще говоря разни там глупости. Слава на Господа Бо…
	— Почакай, ти казвам. Носиш ли някакви писма от господаря си?
	— Негова работа е да пише, а моя, като слуга, да ги предам, но само на оня, до когото са писани, затова позволете ми да се сбогувам с ваша милост панове.
	Богун намръщи самурените си вежди и плесна с ръце. Веднага двама казаци се втурнаха в стаята.
	— Претърсете го! — извика Богун и посочи Женджан.
	— За Бога, това е насилие! — крещеше Женджан. — Аз също съм шляхтич, макар и слуга, а ваша милост панове, за тая си постъпка в крепостта ще отговаряте.
	— Богуне, остави го! — намеси се пан Заглоба.
	Но в това време един от казаците намери в пазвата на Женджан две писма и ги даде на подполковника. Богун веднага заповяда на казаците да излязат навън, защото не знаеше да чете, а не искаше да издаде това пред тях. После се обърна към Заглоба и рече:
	— Чети, а аз ще наблюдавам слугата.
	Заглоба притвори лявото си око, на което имаше перде, и зачете адреса:
	— „До моята многомилостива пани и благодетелка нейна светлост княгиня Курцевич в Розлоги.“
	— Значи, ти, сврако такава, си пътувал за Лубни, а не знаеш къде е Розлоги? — каза Богун и изгледа със страшен поглед Женджан.
	— За където ми заповядаха, за там отивах! — отвърна слугата.
	— Да го отворя ли? Шляхтишкият sigillum* е свещено нещо — забеляза Заглоба.
	[* Печат (лат.). — Б.пр.]
	— Мене великият хетман ми даде право да проверявам всички писма. Отваряй и чети!
	Заглоба отвори писмото и започна да чете:
	— „Моя многомилостива пани и т.н… Съобщавам на Ваша светлост, че съм вече в Кудак, откъдето, ако даде Бог, днес сутринта ще тръгна за Сеч. А сега, през нощта, Ви пиша, защото не мога да спя от безпокойство да не би да Ви се случи някаква неприятност от страна на тоя разбойник Богун и на неговите хайти. А понеже тук и пан Кшищоф Гроджицки ми говори, че всеки момент може да избухне голяма война, при която и простолюдието ще се разбунтува, заклевам и моля Ваша светлост да благоволиш eo instante*, дори степта да не е изсъхнала, дори ако трябва с коне да пътувате, веднага да заминете заедно с княгиня Елена за Лубни, защото аз не ще успея да се върна навреме. Моля Ваша светлост да благоволиш да изпълниш тая ми молба, за да мога да бъда спокоен за сигурността на обещаното ми щастие и да се зарадвам след завръщането си. И вместо, Ваша милост пани, да залъгваш Богун и като си обещала момичето на мене, от страх да хвърляш прах в очите му, по-добре е да се скриеш sub tutelam** на княза, моя господар, който няма да се забави да изпрати praesidium*** в Розлоги, и по тоя начин ще запазите имението си. При това имам чест — и т.н., и т.н.“
	[* Тозчас (лат.). — Б.пр.]
	[** Под защитата (лат.). — Б.пр.]
	[*** Стража (лат.). — Б.пр.]
	— Хм, ваша милост Богуне — каза пан Заглоба, — хусарят иска май да ти сложи рога. Значи вие двамата сте тичали подир едно момиче? Защо не си казал? Но утеши се с това, че и на мене веднъж ми се случи…
	Започнатата историйка внезапно замръзна на устата на пан Заглоба. Богун седеше неподвижен до масата, но побледнялото му лице сякаш се свиваше от конвулсии, очите му бяха затворени, веждите смръщени. Нещо страшно ставаше с него.
	— Какво ти е? — попита го пан Заглоба.
	Казакът започна да маха трескаво с ръка, а от устата му излезе беззвучен, хриплив глас:
	— Чети, чети другото писмо.
	— Другото е до княгиня Елена.
	— Чети, чети!
	Заглоба започна:
	— „Най-сладка, любима Халшко, господарка и кралица на сърцето ми! Понеже по служебни причини трябва да остана още доста време по тия места, пиша до стринка ти веднага да заминете за Лубни, където Богун не може да ти стори нищо лошо и взаимните ни чувства няма да бъдат изложени на изпитание…“
	— Стига! — викна внезапно Богун и като скочи обезумял от масата, хвърли се върху Женджан. Бойната секирка изсъска в ръката му и нещастният слуга, ударен право в гърдите, само изстена и се строполи на пода. Богун обезумя, хвърли се върху пан Заглоба, изтръгна писмата от ръцете му и ги скри в пазвата си.
	Заглоба грабна дамаджаната с медовината, скочи към печката и завика:
	— В името на Отца и Сина и Светаго духа! Човече, ти побесня ли, полудя ли? Успокой се, укроти се! Пъхни главата си във ведрото, дявол да го вземе!… Чуваш ли ме!
	— Кръв, кръв! — виеше Богун.
	— Умопобърка ли се? Пъхни главата си във ведрото, ти казвам. Ти вече проля кръв, и то невинна. Това нещастно хлапе вече не диша. Дяволът те е обладал — или ти сам си дявол и нещо повече. Опомни се, ако ли не, и ти пукни, погански сине!
	С такива викове пан Заглоба премина от другата страна на масата до Женджан и като се наведе над него, започна да го опипва по гърдите, сложи ръка до устата му, от която шуртеше кръв.
	В това време Богун се беше хванал за главата и скимтеше като ранен вълк. После падна на пейката, без да престане да скимти, защото душата му се късаше от яд и болка. Внезапно той скочи, изтича до вратата, изкърти я с крак и се втурна в пруста.
	— Тичай, дано си счупиш врата! — измърмори пан Заглоба. — Тичай, дано си разбиеш главата в някоя конюшня или плевня, при все че си рогач и смело можеш да бодеш. Ех, че фурия! Такова нещо още не съм видял през живота си. Тракаше със зъби като куче на бесовица. Но това клето момче е още живо. Ей Богу, ако тая медовина не му помогне, значи е излъгал, че е шляхтич.
	С такова мърморене пан Заглоба опря главата на Женджан върху коленете си и бавно започна да налива медовина в посинялата му уста.
	— Ще видим дали имаш добра кръв в жилите си — продължаваше да говори на припадналия, — защото еврейската, ако я полееш с медовина или вино, се съсирва. Селската, като ленива и тежка, се утаява, само шляхтишката се разпалва и става отлична смес, която придава на тялото мъжество и самоувереност. На другите нации Господ Исус Христос също е дал разни питиета, та всяка да си има своята постоянна радост…
	Женджан простена слабо.
	— Аха, искаш още! Не, брате, позволи и на мене… ето така! А сега, щом вече даде признаци на живот, ще те пренеса в конюшнята и ще те сложа в някой ъгъл, та да не те разкъса докрай тоя казашки змей, когато се върне. Опасен приятел е той — дано го дяволите вземат, защото виждам, че ръката му е по-бърза от разума.
	След тия думи пан Заглоба вдигна Женджан от земята като леко перце, което говореше за неговата необикновена сила, и излезе в трема, а след това на двора, където петнайсетина казаци играеха на ашици върху постлано на земята килимче. Като го видяха, казаците станаха, а той рече:
	— Момчета, я вземете тоя слуга и го сложете върху сеното. И нека някой да изтича за берберина.
	Заповедта беше изпълнена веднага, понеже пан Заглоба като приятел на Богун беше много уважаван от казаците.
	— А къде е полковникът? — попита той.
	— Заповяда да му дадем коня и замина за полковата квартира, а на нас ни каза да бъдем готови и конете ни да са оседлани.
	— И моят ли е готов?
	— Готов е.
	— Я го дайте. Дали ще намеря полковника в полка?
	— Ето го, иде.
	И наистина през сводестата тъмна порта на дома се виждаше Богун, който идеше от площада, а зад него се появиха около сто и петдесет молойци, явно готови за поход.
	— На конете! — викна през портата Богун на останалите в двора казаци.
	Всички се разбързаха. Заглоба излезе пред портата и изгледа внимателно младия хайдутин.
	— На поход ли тръгваш? — попита го той.
	— Да.
	— И накъде те води дяволът?
	— На сватба.
	Заглоба се приближи още повече.
	— Я се остави, сине! Хетманът ти заповяда да пазиш града, а ти сам тръгваш, и казаците извеждаш. Нарушаваш заповедта. Тук тълпите от простолюдието само чакат удобен момент, за да се хвърлят срещу шляхтата — града ще погубиш, а себе си ще изложиш на хетмански гняв.
	— Да погинат и градът, и хетманите!
	— Въпросът е за главата ти.
	— Да погине и моята глава!
	Заглоба разбра, че няма смисъл да говори с казака. Той се беше запънал и щеше да извърши това, което мисли, дори да погуби себе с и другите. Заглоба също така се досещаше закъде ще поеме походът, и не знаеше самият той какво да прави: да тръгне ли с Богун, или да остане? Да тръгне с него беше опасно, защото това значеше в тия сурови военни времена да се забърка в авантюра, която се наказва със смърт. Ами ако остане? Простолюдието наистина само чакаше вести от Сеч, чакаше момента, когато ще се даде знак за клане. А може би дори нямаше да чака, ако не бяха хилядата казаци на Богун и неговото голямо влияние в Украйна. Наистина пан Заглоба можеше да намери убежище и в стая на хетманите, но той си имаше свои причини, поради които не правеше това. Дали беше задочната присъда за някое убийство или нещо нередно в книжата му — само той си знаеше; важното е, че не искаше да влиза в очи. Жал му беше да напуска Чигирин! Толкова добре му бе тук, дето никой не го питаше за нищо и се беше сближил с всички — и с шляхтата, и с икономите на староствата, и с казашките първенци! Наистина сега казашките първенци се бяха разотишли, а шляхтата се таеше в ъглите от страх пред бурята, но пък Богун беше изключителен компаньон, пияница над пияниците. Заглоба и той се бяха запознали на чаша и веднага се побратимиха. Оттогава бяха неразделни. Казакът пръскаше злато за двама, шляхтичът лъжеше и като неспокойни духове, на двамата им беше добре заедно.
	И сега, като дойде време или да остане в Чигирин и да мине под ножа на тълпите, или да тръгне с Богун, пан Заглоба се реши на второто.
	— Щом си такъв десперат* — каза той, — и аз ще тръгна с тебе. Може да се случи да ти бъда полезен или да те възпра, когато дотрябва. Ние вече така си допаднахме един на друг като гърне и похлупак, но не очаквах всичко това.
	[* Отчаян, турнал главата си в торба (лат.). — Б.пр.]
	Богун не отвърна нищо. След половин час двеста казака застанаха в походен ред. Богун излезе напред, а с него и пан Заглоба. Тръгнаха. Селяните, които стояха на купчини тук-таме по площада, ги гледаха изпод вежди и си шепнеха, като се мъчеха да отгатнат закъде заминават, дали ще се върнат скоро, или няма да се върнат.
	Богун яздеше мълчаливо, затворен в себе си, тайнствен и мрачен като нощ. Казаците не питаха къде ги води. Те бяха готови да отидат подир него дори накрай света.
	След като се прехвърлиха през Днепър, излязоха на пътя за Лубни. Конете тръгнаха в тръс, като вдигаха облаци прах, а понеже денят беше тежък, сух, скоро се покриха с пяна. Тогава забавиха крачка и се разтегнаха в дълга, разкъсана верига по пътя. Богун излезе напред, пан Заглоба се изравни с него, защото желаеше да подхване разговор.
	Лицето на младия хайдутин беше по-спокойно, само смъртна тъга личеше явно по него. Човек би казал, че далечината, в която погледът се губеше на север отвъд Кагамлик, бегът на коня и степният въздух са успокоили у него оная вътрешна буря, която бе избухнала след прочитането на писмата, носени от Женджан.
	— Жар се лее от небето — рече пан Заглоба, — та чак ботушите парят. И с платнения кител е горещо, защото няма никакъв вятър. Богуне, я слушай, Богуне!
	Хайдутинът погледна с дълбоките си черни очи, сякаш пробуден от сън.
	— Внимавай, синко — каза пан Заглоба, — да не те изяде меланхолията, тя излезе ли от черния дроб, където й е мястото, и удари ли в главата, веднага може да побърка разума. Трябва да си се родил през май, а това е месецът на Венера, през който въздухът е толкова любовен, че дори треската почва да чувства желание към друга треска, а родените през тоя месец хора имат по-голям интерес към жените, отколкото другите. Все пак печели тоя, който съумее да се въздържи, затова те съветвам да се откажеш от отмъщение. Ти основателно можеш да се сърдиш на Курцевич, но нима на света има само едно момиче?
	Богун сякаш в отговор не на Заглоба, а на собствената си мъка се обади с глас, който повече приличаше на ридание:
	— Една е тя, гълъбицата, една на света!
	— Дори и така да е, щом към другиго гука, ти нямаш полза от това. Вярно казват, че сърцето е доброволец, който служи под каквото знаме пожелае. При това имай предвид, че момичето е от род, защото чувам, че Курцевичи имали княжески произход… Това е много високо потекло.
	— По дяволите вашите потекла, родове, документи! — тук хайдутинът удари с всичка сила по дръжката на сабята. — Ето моя род! Ето моето право и документи! Това ми е и кум, и сват! О, изменници! О, вража кръв проклета! Добър беше за вас казакът, другар ви беше и брат, когато трябваше да ходите с него в Крим, да грабите турски богатства, плячката да делите. Тогава го коткаха и го наричаха син и момичето му обещаваха, а сега какво? Дошъл някакъв си шляхтич, гален лях, и се отказаха от казака, от сина и другаря — душата ми изтръгнаха, сърцето изтръгнаха, на друг момичето, а ти, ако щеш, мри, казаче, страдай и се мъчи!…
	Гласът на Богун затрепера. Той стисна зъби и започна така да се бие с пестници в широката гръд, та чак кънтеше като от подземие.
	Настана кратка тишина. Богун дишаше тежко. Болка и гняв на смени разкъсваха подивялата душа на казака, която не познаваше спирачки. Заглоба чакаше да се умори и успокои.
	— Тогава какво искаш да правиш, клети юнако! Как ще постъпиш?
	— Аз съм казак — по казашки!
	— Хм, виждам вече какво ще стане. Но това не е важно. Едно само ще ти кажа: това е държавата на Вишньовецки и Лубни не е далеко. Пан Скшетуски пише на княгинята да се скрие там с момичето, а това значи, че те се намират под покровителството на княза, князът пък е свиреп лъв…
	— И ханът е лъв, но аз съм му влизал в гърлото и съм му поднасял главня пред очите.
	— Ти какво, луда главо, на княза ли искаш война да обявяваш?
	— Хмел се вдигна и срещу хетманите. Какво значи за мене вашият княз!
	Пан Заглоба стана още по-неспокоен.
	— Тю, дявол да го вземе. Ами че това мирише просто на бунт! Vis armata, raptus puellae* и бунт — това значи палач, бесилка и въже. Хубав дар, с него можеш да отидеш ако не далеко, поне високо. Курцевичи също ще се отбраняват.
	[* Въоръжено нападение, отвличане на девойка (лат.). — Б.пр.]
	— Та какво от това? Или за мене смърт, или за тях! Аз бях готов душата си да дам за тях, за Курцевичи, те ми бяха братя, а старата княгиня-майка, която гледах в очите като куче! А когато татарите хванаха Васил, който бе отишъл в Крим, кой го изтръгна от тях! Аз! Обичах ги и им служех като роб, защото мислех, че ще заслужа момичето. А те вместо това го продадоха, мене обрекоха като роб на злочестина и нещастие… Изгониха ме — е добре, ще си отида, само че първо ще им се поклоня — за солта и хляба, който съм ял у тях, ще им платя по казашки — и ще си отида, защото аз зная своя път.
	— А къде ще се денеш ти, като се заядеш с княза? В стана на Хмел ли?
	— Ако бяха ми дали момичето, щях да ви бъда брат по вяра, ваш другар, ваша сабя, предана вам душа, ваш пес. И бих подбрал своите казаци, и други от Украйна бих свикал, и срещу Хмел и родните си запорожки братя щях да тръгна и да ги смачкам с конете. А щях ли да искам награда за това? Не! Щях да взема момичето и да отида в Божията степ отвъд Днепър, по дивите ливади, по тихите води — и щеше да ми бъде достатъчно, а сега…
	— Сега си побеснял.
	Богун не отговори нищо, удари коня с бича си и се понесе напред, а пан Заглоба почна да размишлява в каква каша се е забъркал. Нямаше съмнение, че Богун възнамеряваше да нападне Курцевичи, да отмъсти за нанесеното му зло и да задигне момичето със сила. И в цялата тази история пан Заглоба щеше да му прави компания. В Украйна такива работи се случваха често и понякога минаваха безнаказано. Наистина, когато насилникът не беше шляхтич, работата се усложняваше и ставаше опасно, но да накажеш казак беше трудна работа — къде ще го търсиш и ловиш? След престъплението той забягваше в дивите степи, където човешката ръка не достигаше — и толкова го виждаха, а когато избухнеше война, когато татарите нападнеха страната, тогава престъпникът наново изплуваше на повърхността, защото в такова време законите спяха. Така можеше да се спаси от отговорност и Богун, но пан Заглоба нямаше защо да му помага дейно и да поема върху себе си половината от вината. Впрочем той по никакъв начин не би сторил това: макар Богун да му беше приятел, все пак не подобаваше на Заглоба, един шляхтич, да се съюзява с казак срещу шляхтич, особено когато познаваше пан Скшетуски и беше пил с него. Пан Заглоба беше рядък размирник, но неговото размирничество си имаше мярка. Да гуляе по чигиринските кръчми с Богун и с другите казашки първенци, особено за тяхна сметка — защо не? При казашките заплахи дори беше добре да има човек такива хора за приятели. Пан Заглоба се грижеше много за кожата си, макар да беше тук-таме понакълцана, но сега изведнъж забеляза, че покрай това приятелство беше хлътнал в страхотно блато. Защото беше ясно, че ако Богун отвлече момичето, годеница и любима на княжеския поручик, ще влезе в конфликт с княза, а тогава няма да му остава нищо друго, освен да избяга при Хмелницки и да се присъедини към бунта. На това пан Заглоба слагаше в ума си решително вето, що се отнася до неговата личност, тъй като нямаше никакво намерение да се присъединява към бунта заради черните очи на Богун, а на всичко отгоре се страхуваше от княза като от огън.
	„Тюх, тюх — мърмореше си той сега, — въртях на дявола опашката, а сега той ще ми върти главата, докато я извърти хубаво. Дано го гръм убие тоя хайдутин с женско лице и татарска ръка! На хубава сватба съм тръгнал, кучешка сватба, ей Богу! Дано гръм порази всички курцевичовци и всички подевки. Какво ми влизат в работата, не ми трябват вече. На кого наречено, а за мене опечено. И за какво? Нима аз искам да се женя? Дяволът да се жени, на мене ми е все едно, каква работа имам аз в тая история? Отида ли с Богун, тогава Вишньовецки ще ми одере кожата. Откажа ли се от Богун, селяните ще ме пречукат или той самият, без да чака тях. Най-лошо е човек да се побратимява с простаци. Пада ми се! По-добре да бях конят, който яздя, а не Заглоба. Казашки шут станах, лъжех и насам, и натам, затова с право от двете страни ще ми ощавят кожата.“
	Като размишляваше така, пан Заглоба се изпоти цял и изпадна в още по-лошо настроение. Горещината беше голяма, конят се движеше тежко, защото отдавна не беше вървял, а пан Заглоба беше снажен човек. Боже мили, какво не би дал той да седне на хладно в някоя механа, на чаша студена бира, а не да се блъска по жегата и да препуска по изгорялата степ!
	При все че Богун ги караше да бързат, намалиха скоростта, защото беше страшно горещо. Попасоха малко конете, а през това време Богун разговаряше с есаулите — изглежда им даваше заповеди какво да правят, понеже досега те дори не знаеха къде отиват. До ушите на Заглоба стигнаха последните думи на заповедта:
	— Ще чакате изстрел.
	— Добре, бащице.
	Внезапно Богун се обърна към него:
	— Ти ще вървиш с мене отпред.
	— Аз ли! — каза Заглоба с явно лошо настроение. — Аз те обичам толкова, та вече изпарих едната половина от душата си за тебе, защо да не изпаря и другата? Ние сме като риза и гащи, надявам се, че заедно ще ни вземат дяволите, което ми е все едно, понеже вече мисля, че и в пъкъла не може да бъде по-горещо.
	— Да вървим.
	— За да си строшим главите.
	Тръгнаха напред, а малко след тях и казаците. Но последните се движеха бавно и скоро останаха много назад, докато най-сетне изчезнаха от очите им.
	Богун и Заглоба яздеха мълчаливо един до друг, дълбоко замислени и двамата. Заглоба си скубеше мустаците и явно беше, че умът му работи усилено: може би обмисляше как да се отърве от цялата тая работа. От време на време промърморваше нещо полугласно на себе си или пък поглеждаше към Богун, по чието лице се изписваше ту невъздържан гняв, ту тъга.
	„Чудно как — мислеше си Заглоба — такъв хубавец да не прилъже момичето. Вярно, че е казак, но е знаменит рицар, който рано или късно, стига само да не се присъедини към бунта, ще получи благородническо звание, което зависи само от него. А пан Скшетуски е благороден кавалер и строен човек, но по хубост не може и да се сравнява с тоя хайдутин като картинка. Ще се хванат те гуша за гуша, когато се срещнат, защото и двамата знаят да се бият.“
	— Богуне, ти познаваш ли добре пан Скшетуски? — внезапно попита Заглоба.
	— Не — отвърна хайдутинът късо.
	— Тежка разправа ще имаш с него. Видях го как с Чаплински блъсна вратата и я отвори. Той е цял Голиат и за пиене, и за биене.
	Богун не отговори нищо и отново двамата потънаха в собствените си мисли и собствените си грижи, в унисон с които пан Заглоба повтаряше от време на време: „Да, да, няма как!“ Минаха няколко часа. Слънцето отиде на запад чак към Чигирин; от изток повя хладен ветрец. Пан Заглоба смъкна калпака си от рисова кожа, прекара ръка по потната си глава и повтори още веднъж:
	— Да, да, няма как!
	Богун сякаш се събуди от сън.
	— Какво каза? — попита той.
	— Казвам, че ей сега ще се стъмни. Далеко ли е още?
	— Не е далеко.
	След един час наистина се стъмни. Но те вече бяха навлезли в гористия дол, а в края на дола най-сетне блесна светлинка.
	— Това е Розлоги! — каза внезапно Богун.
	— Да! Брррр! Нещо е много хладно в тоя дол.
	Богун спря коня си.
	— Чакай! — рече той.
	Заглоба го погледна. Очите на Богун, които имаха тая особеност, светеха през нощта, сега горяха като две факли.
	Дълго време двамата стояха неподвижни в края на дола. Най-сетне в далечината се чу пръхтене на коне.
	Това бяха казаците на Богун, които прииждаха бавно от глъбини на гората.
	Есаулът се приближи за заповеди, които Богун му прошепна на ухото след това казаците се спряха отново.
	— Да вървим! — каза Богун на Заглоба.
	След малко тъмните очертания на постройките, складовете и геранилата се показаха пред очите им. В имението беше тихо. Кучетата не лаеха. Големият златен месец светеше над сградите. От градината лъхаше на вишнев и ябълков цвят: всичко беше толкова спокойно, нощта такава чудна, че наистина оставаше само някоя теорба да се обади някъде под прозорците на прекрасната млада княгиня.
	Тук-таме прозорците още светеха. Двамата конници се приближиха до портата.
	— Кой е там? — обади се гласът на нощния пазач.
	— Не ме ли познаваш, Максиме?
	— Ти ли си, ваша милост? Добре дошъл!
	— Добре заварил. Отваряй. Какво ново у вас?
	— Всичко е добре. Ваша милост отдавна не си бил в Розлоги.
	Скобите на портите заскърцаха пронизително, мостът падна през рова и двамата конници влязоха в двора.
	— Я слушай, Максим, не затваряй портата и не вдигай моста, защото веднага заминавам.
	— Ваша милост сякаш само една вода ще пиеш?
	— Не е лъжа. Конете вържи за кола.


	Осемнадесета глава

	Курцевичи още не спяха. Те вечеряха в пълния с оръжия трем, който минаваше през цялата къща от предния двор чак до градината от другата страна. Като видяха Богун и пан Заглоба, домакините скочиха на крака. Върху лицето на княгинята се отрази не само учудване, но и недоволство и страх едновременно. От младите князе тук бяха само двама: Симеон и Николай.
	— Богун! — каза княгинята. — Ти какво правиш тук?
	— Дойдох да ви се поклоня, майко. Защо, не ми ли се радваш?
	— Радвам ти се, радвам се, само се учудвам, че си дошъл, защото чух, че си на стража в Чигирин. А кого ни е изпратил Бог заедно с тебе?
	— Това е пан Заглоба, шляхтич, мой приятел.
	— Драго ни е, ваша милост — каза княгинята.
	— Драго ни е — повториха Симеон и Николай.
	— Ваша милост пани! — каза шляхтичът. — Вярно е, че без време гост е по-лош от татарин, но знае се също, че който иска да отиде в рая, той трябва да приема пътника у дома си, гладния да нахрани, жадния да напои…
	— Тогава сядайте, яжте и пийте — каза старата княгиня. — Благодарим, че сте дошли. А тебе, Богуне, не те очаквах, освен ако имаш някаква работа с нас.
	— Може и да имам — рече бавно Богун.
	— Каква? — попита неспокойно княгинята.
	— Ще дойде време да поприказваме. Дайте да си починем. Идвам право от Чигирин.
	— Вижда се, че си бързал към нас.
	— Закъде другаде да бързам, ако не за при вас? А младата княгиня здрава ли е?
	— Здрава — отвърна сухо княгинята.
	— Бих искал очите ми и на нея да се порадват.
	— Елена спи.
	— Жалко. Защото аз няма да остана дълго.
	— А къде отиваш?
	— Война, майко! Няма време за нищо. Всеки момент хетманите ще ме изпратят на бойното поле, а ще ми бъде жал да бия запорожците. Малко ли пъти сме ходили за турски богатства — нали, княже? — по морето сме плавали, сол и хляб заедно сме яли, пили сме и гуляли, а сега сме им врагове.
	Княгинята погледна изпитателно Богун. В главата й се мярна мисълта, че Богун може би има намерение да се присъедини към бунта и е дошъл да разбере с кого са нейните синове.
	— А ти какво мислиш да правиш? — попита тя.
	— Аз ли, майко? Че какво? Тежко е да се биеш със свои, но трябва.
	— Така постъпваме и ние — каза Симеон.
	— Хмелницки е изменник! — добави младият Николай.
	— Смърт на изменниците! — каза Богун.
	— Дано палачът да им пали свещ! — довърши Заглоба. Богун отново започна да говори:
	— Така е то по света. Който ти е днес приятел, утре става Юда. Никому не можеш да вярваш на тоя свят.
	— Само на добрите хора — каза княгинята.
	— Разбира се, че на добрите хора може да се вярва. Затова и аз ви вярвам и ви обичам, защото вие сте добри хора, не сте изменници…
	Имаше нещо толкова странно и страшно в гласа на Богун, че за миг зацари дълбоко мълчание. Пан Заглоба гледаше княгинята и мигаше със здравото си око, а княгинята впи поглед в Богун.
	Той продължаваше да говори:
	— Войната не храни хората, а ги мори, затова исках да ви видя още веднъж, преди да тръгна. Кой знае дали ще се върна, а вие ще жалите за мен като мои сърдечни приятели, нали?
	— Бог да ни възнагради за това! От малък те познаваме.
	— Ти си наш брат — добави Симеон.
	— Вие сте князе, вие сте шляхта, но не презряхте казака, прибрахте го в къщата си и девойка, ваша роднина, му обещахте, защото знаехте, че без нея за казака няма ни живот, ни радост, затова се съжалихте над казака.
	— Не си струва да говорим за това — каза бързо княгинята.
	— Не, майко, струва си да говорим, защото вие сте мои благодетели, а аз помолих ето тоя шляхтич, мой приятел, да ме осинови и да ми даде герб, та да не се срамувате, като давате роднината си на казак. Пан Заглоба се съгласи и ние двамата ще направим постъпки за разрешение от сейма, а след войната ще се поклоня на великия хетман, който е благосклонен към мен и може би ще ме подкрепи. Та нали той издейства нобилитация* и на Кшечовски.
	[* Даване благородническа титла (лат.). — Б.пр.]
	— Дано ти помогне Бог — рече княгинята.
	— Вие сте искрени хора и аз ви благодаря. Но преди войната бих искал още веднъж да чуя от вашите уста, че вие ми давате девойката и че ще удържите на думата си. Шляхтишката дума на две не става — а пък вие сте шляхта, вие сте князе.
	Богун говореше с бавен и тържествен глас, но в същото време в гласа му трептеше нещо като заплаха, като предупреждение да се съгласят на всичко, което той искаше. Старата княгиня погледна към синовете си, те към нея и за миг зацари мълчание. Внезапно соколът, който беше кацнал върху герба до стената, запищя, при все че до разсъмване беше още далеко; след него се обадиха и другите; големият степен орел се пробуди, тръсна криле и започна да грачи.
	Борината в камината догоря. В стаята стана тъмно и мрачно.
	— Николай, подсили отъня — каза княгинята. Младият княз хвърли още борина.
	— Е, какво? Обещавате ли? — питаше Богун.
	— Трябва да попитаме Елена.
	— Нека тя да говори за себе си, а вие за себе си. Обещавате ли?
	— Обещаваме — каза княгинята.
	— Обещаваме — повториха князете.
	Изведнъж Богун стана, обърна се към Заглоба и каза с висок глас:
	— Ваша милост Заглоба! Поклони се и ти и поискай момичето, може би ще го обещаят и на тебе.
	— Ти какво, казаче, да не си пиян?! — възкликна княгинята. Вместо отговор Богун извади писмото на Скшетуски и като се обърна към Заглоба, каза:
	— Чети.
	Заглоба взе писмото и започна да го чете сред глухо мълчание. Като свърши, Богун скръсти ръце върху гърдите си.
	— Та на кого давате момичето? — попита той.
	— Богуне!
	Гласът на Богун прозвуча като съскане на змия:
	— Изменници, нехранимайковци, кучета, юди!…
	— Хей, синове, сабите! — викна княгинята.
	Братята скочиха светкавично към стените и грабнаха оръжието.
	— Ваша милост панове, спокойно! — извика Заглоба.
	Но преди да довърши, Богун извади пистолет из пояса си и гръмна.
	— Господи Исусе!… — изстена княз Симеон, направи крачка напред, започна да размахва ръце във въздуха и падна тежко на земята.
	— Прислуга, на помощ! — викаше княгинята отчаяно.
	Но в същия миг на двора и откъм градината се чуха други гърмежи, вратата и прозорците се отвориха с трясък и няколко десетки казаци нахлуха в трема.
	— Смърт! — прозвучаха диви гласове.
	На двора камбаната заби тревога. Птиците в трема започнаха да крещят; шум, стрелба и викове заместиха неотдавнашната тишина в заспалия дом.
	Старата княгиня, виеща като вълчица, се хвърли върху тялото на Симеон, което трепереше в последни конвулсии, но веднага двама казаци я сграбчиха за косата и дръпнаха настрани, а в това време младият Николай, притиснат в един ъгъл на трема, се защитаваше яростно и с лъвска смелост.
	— Назад! — викна внезапно Богун на обиколилите го казаци. — Назад! — повтори той с гръмлив глас.
	Казаците се отдръпнаха. Те смятаха, че вождът им иска да спаси живота на младежа. Но Богун сам се хвърли върху княза със сабя в ръка.
	Започна страшен двубой, който княгинята гледаше с пламнали очи и отворена уста, държана за косата от четири железни ръце. Младият княз се хвърли като буря върху казака, който заотстъпва бавно и го и заведе насред трема. Внезапно Богун клекна, отблъсна мощния удар и от отбрана премина в нападение.
	Казаците със затаен в гърдите дъх спуснаха сабите надолу. Те стояха като вцепенени и следяха с очи хода на борбата.
	В тишината се чуваше само дъхът и пъхтенето на биещите се, скърцането със зъби и съскането или звукът на мечовете, когато се удряха един о друг.
	По едно време изглеждаше, че Богун ще падне пред огромната сила и ожесточеност на младежа, защото отново започна да отстъпва и да се олюлява. Лицето му сякаш се удължи от напрежение. Николай удвои ударите, сабята му обкръжаваше казака като непрекъсната змия от светкавици, от пода се вдигна турло и забули бойците с облака си, но през неговите кълба казаците видяха, че по лицето на Богун започна да тече кръв.
	Внезапно Богун отскочи встрани и острието на княза попадна в празното пространство. От размаха Николай се олюля и се наведе напред, а в същия момент казакът го удари със сабята толкова страшно по врата, че князът се строполи като сразен от гръм.
	Радостните викове на казаците се смесиха с нечовешкия крясък на княгинята. Човек би помислил, че потонът ще се пропука от виковете. Боят беше свършил, казаците се хвърлиха към окаченото по стените оръжие и започнаха да го смъкват, като си изтръгваха един на друг по-скъпоценните саби и ятагани, а същевременно тъпчеха труповете на князете и на собствените си другари, които бяха убити от ръката на Николай. Богун позволяваше всичко. Той стоеше на вратата, която водеше към стаите на Елена, преграждаше пътя и дишаше тежко от умора. Лицето му беше бледо и окървавено, защото два пъти острието на княза беше засегнало главата му. Замаяният му поглед се местеше от трупа на Николай върху трупа на Симеон, а понякога падаше върху посинялото лице на княгинята, която молойците държаха за косата и притискаха с колене на земята, тъй като се дърпаше да се измъкне от ръцете им и да изтича при труповете на децата си.
	Крясъкът и бъркотията в трема растяха с всяка минута. Казаците влачеха с въжета прислугата на Курцевичи и я избиваха безмилостно. Подът беше облян с кръв, тремът — пълен с трупове, с дим от гърмежите, стените бяха вече оголени, дори птиците избити.
	Внезапно вратата, до която стоеше Богун, се отвори широко. Хайдутинът се обърна и се дръпна изведнъж.
	На вратата се появи слепият Васил, а до него Елена, облечена с бяла нощница, бледа като нощницата, с разширени от ужас очи и с отворена уста.
	Васил носеше кръст, който държеше с две ръце на височината на лицето си. Сред бъркотията, която цереше в трема, сред труповете, локвите кръв по пода, лъскавите саби и пламналите очи тая висока, слаба фигура с прошарена коса и с черни ями вместо очи изглеждаше странно тържествена. Човек би казал: дух или труп, който е хвърлил савана и идва да наказва за престъплението.
	Виковете замлъкнаха. Казаците отстъпваха ужасени. Спокойният, но болезнен и плачевен глас на княза прекъсна тишината:
	— В името на Отца и Спасителя, и Духа, и на Светата, Пречистата! Мъже, които идвате от далечни страни, дали идвате в името Божие? Защото: „Благословен е мъжът на път, който върви и проповядва словото Божие.“ А вие дали носите добра новина? Дали сте апостоли?
	Смъртна тишина зацари след думите на Васил, а той се обърна бавно с кръста на една страна, после на друга и продължи:
	— Горко вам, братя, защото тия, които започват война за печалба или отмъщение, ще бъдат осъдени навеки… Да се молим, за да получим милосърдие. Горко вам, братя, горко и на мене! Ооо!
	Стон се изтръгна от гърдите на княза.
	— Господи, помилуй! — обадиха се с глухи гласове казаците, които под влияние на неописуем страх започнаха да се кръстят ужасени.
	Внезапно се чу дивият, пронизителен вик на княгинята:
	— Василе! Василе!…
	В нейния глас имаше нещо толкова сърцераздирателно, сякаш това беше последен глас на прекъснат живот. Казаците, които я притискаха с колене, усетиха, че тя вече не се мъчи да се изтръгне от ръцете им.
	Князът трепна, но веднага се заслони с кръста оттам, откъдето идваше гласът, и отвърна:
	— Душо осъдена, която викаш от дълбините, горко ти!
	— Господи, помилуй! — повториха казаците.
	— При мене, казаци! — извика в тоя миг Богун и се олюля на краката си.
	Казаците се спуснаха и го хванаха под мишници.
	— Бащице! Ти ранен ли си?
	— Ранен! Но нищо! Кръв ми тече. Хей, момчета! Да пазите това момиче като очите си… обградете къщата, не пускайте никого… Княгиньо Елена…
	Не можа да каже нищо повече, устните му побеляха, мъгла се спусна пред очите му.
	— Пренесете атамана в някоя стая! — извика пан Заглоба, който излезе от един ъгъл и неочаквано се появи при Богун. — Няма му нищо, това не е нищо — каза той, — като опипваше раните с пръсти. — Утре ще бъде здрав. Аз ще се заема с него. Смачкайте ми хляб с паяжина. А вие, момчета, вървете по дяволите, позабавлявайте се с момичетата в помещенията за прислугата, защото тук нямате работа, само двама да пренесат атамана. Вземете го. Ето така. Тръгвайте, дявол да го вземе, защо стоите? Пазете къщата — него сам аз ще го гледам.
	Двама казаци понесоха Богун към съседната стая, а другите излязоха в трема.
	Заглоба се приближи до Елена и като намигваше силно с едното око, каза бързо и тихо:
	— Аз съм приятел на пан Скшетуски, не бой се. Само заведи тоя пророк да спи и ме чакай.
	Заглоба каза това и отиде в стаята, където двамата есаули сложиха Богун върху една турска софа. После веднага ги изпрати за хляб и паяжина, а когато му донесоха всичко това от помещенията на прислугата, той се зае да превърже младия атаман с цялата опитност, каквато притежаваше по онова време всеки шляхтич и я придобиваше, слепвайки разбити на дуели или по шляхтишките събрания черепи.
	— Кажете също на казаците — рече той на есаулите, — че утре атаманът ще бъде здрав като кочан, да не се грижат за него. Че го удариха, удариха го, но и той здравата се би, а утре му е сватбата, макар и без поп. Ако в къщата има избичка, може да си разрешите по нещо. Ето че и раничките са превързани. Сега вървете и оставете атамана на спокойствие.
	Есаулите тръгнаха към вратата.
	— Но да не изпиете цялата изба — добави пан Заглоба.
	И като седна до възглавницата на Богун, вгледа се внимателно в него.
	— Е, дяволът няма да те вземе заради тия рани, макар че добре те удариха. Два дена не ще можеш да мръднеш ни ръка, ни крак — мърмореше си той, загледан в бледото лице и затворените очи на казака. — Сабята не е искала да остави без работа палача, защото ти си негова собственост и няма да се отървеш от него. Когато те обесят, дяволът ще направи от тебе кукла за децата си, защото си хубавец. Не, брате, ти пиеш добре, но с мене повече няма да пиеш. Търси си компания между разбойниците, защото виждам, че обичаш да душиш, но аз няма да нападам с тебе нощем шляхтишки имения. Нека палачът ти свети маслото, да ти свети маслото!
	Богун простена тихо.
	— Ох, стени, охкай! Утре ще охкаш още по-хубаво. Почакай ти, татарска душо, княгиня ти се дощяла, а! Е, не се чудя, момиче като капка, но няма да е за тебе, инак кучета да ядат хитростта ми. По-скоро косми на дланта ми ще пораснат…
	Гълчава от смесени гласове достигна от двора до ушите на пан Заглоба.
	— Аха, сигурно вече са се докопали до избата — измърмори той. — Напийте се като бръмбари, та да спите добре, а пък аз ще бдя вместо вас, ако и да не зная дали утре ще бъдете доволни от това.
	След тия думи Заглоба стана да види дали наистина казаците са завързали вече познанство с княжеската изба и първо премина в трема. Тремът изглеждаше страшно. По средата лежаха вцепенени вече телата на Симеон и Николай, а в ъгъла — трупът на княгинята в седнало положение, свита, както я бяха притискали с колене казаците. Очите й бяха отворени, устата — озъбена. Огънят в камината изпълваше целия трем със слаба светлина, която играеше по локвите кръв; нататък тънеше в мрак. Пан Заглоба се приближи до княгинята, за да види дали не диша още, и сложи ръка върху лицето й, но то беше вече студено. Тогава излезе бързо на двора, защото в трема го обземаше страх. Навън казаците бяха започнали вече да гуляят. Имаше запалени огньове и при тяхната светлина пан Заглоба видя бъчвите с медовина, вино и водка с избито горно дъно. Казаците гребяха от тях като от кладенец и пиеха на провала. Други, загрети вече от питиетата, тичаха подир младите прислужнички, а те изплашено се бореха или бягаха слепешката, като скачаха през огъня; някои с гръмлив смях и крясъци се оставяха да ги хващат и влачат към бъчвите или огнищата, край които танцуваха казачок. Молойците се хвърляха като обезумели да приклякат, а пред тях момичетата ситнеха, ту изскачаха напред, ту се дръпваха пред буйните движения на танцьорите. Зрителите удряха в тенекиени канчета или пееха. Викове „уха“ се носеха все по-силно, заедно с кучешки лай, цвилене на коне и рев на волове, които се колеха за пиршеството. Навътре около огнищата се виждаха да стоят селяни от Розлоги, които при звука на гърмежите и виковете бяха дотърчали вкупом от селото, за да видят какво става. Те не мислеха да бранят князете, понеже в селото мразеха рода Курцевич; затова само гледаха развилнелите се казаци, като се побутваха с лакти, шушукаха си и все повече се приближаваха към бъчвите с водка и медовина. Оргията ставаше все по-креслива, пиянството се засилваше, казаците не гребяха от бъчвите с канчета, а потапяха в тях главите си до шия и обливаха с водка и медовина танцуващите момичета; лицата горяха, от главите се вдигаше пара; някои вече се олюляваха на краката си. Пан Заглоба застана пред вратата на къщата, погледна запилите се, после се загледа в небето.
	— Нощта е хубава, но беззвездна! — измърмори той. — Когато луната залезе, дори да бръкнеш на човек в очите…
	Каза това и слезе бавно към бъчвите и запилите се молойци.
	— Карайте, момчета! — извика той. — Карайте, не си отказвайте нищо. Хайде! Хайде! Зъбите няма да ви изтръпнат. Нищо не струва оня, който не се напие днес за здравето на атамана. Напред към бъчвите! Напред към момичетата! Уха!
	— Уха! — завиха радостно казаците. Заглоба се огледа на всички страни.
	— Ах, вие, синковци, мухльовци, хайти, нехранимайковци! — извика той внезапно. — Значи, вие сами пиете като свине, а на ония, които са на стража около къщата, нищо! Хей там, веднага да ги смените.
	Заповедта беше изпълнена без колебание и в миг двайсетина пияни казаци се хвърлиха да заместят стражата, която досега не участваше в пируването. Тя дотърча веднага с лесноразбираема готовност.
	— Хайде, хайде! — извика Заглоба и им посочи бъчвите с пиенето.
	— Благодарим, пане! — отвърнаха те и потопиха канчетата си.
	— След един час сменете и ония.
	— Слушам! — отговори есаулът.
	На казаците се видя напълно естествено, че на мястото на Богун командването поема пан Заглоба. Така вече беше ставало много пъти и те бяха доволни от това, защото шляхтичът винаги им позволяваше всичко. Стражата пиеше заедно с другите, а пан Заглоба заговори със селяните от Розлоги.
	— Човече! — попита той един стар селянин. — Далеко ли е оттук до Лубни?
	— Ой, далеко, пане! — отвърна селянинът.
	— До сутринта може ли да се стигне?
	— Ой, няма да се стигне, пане!
	— А до пладне?
	— До пладне може.
	— А откъде се отива?
	— Право по пътя.
	— Има ли път?
	— Княз Ярема заповяда да има — и има.
	Пан Заглоба нарочно говореше много високо, та сред виковете и гълчавата голяма част от казаците да могат да го чуят.
	— Дайте и на тях водка — каза той на казаците и посочи селяните, — но по-напред дайте на мене медовина, че е студено.
	Един казак гребна от бъчвата с медовина с един грамаден черпак и го поднесе на пан Заглоба.
	Шляхтичът взе внимателно черпака с две ръце, за да не се разлее течността, долепи го до мустаците си и като отметна глава назад, започна да пие бавно, но без прекъсване.
	Пи, пи — докато казаците започнаха да се чудят:
	— Видя ли? — шепнеха си един на друг. — Гръм да го порази!
	В това време главата на пан Заглоба се наклоняваше бавно назад, най-сетне се наклони съвсем, докато накрая махна черпака от почервенялото си лице, издаде устни напред, повдигна вежди и заговори сякаш сам на себе си:
	— О, бива си я — отлежала. Веднага се вижда, че си я бива. Жалко за такава медовина да се похабява във вашите селяшки гърла. На вас ви стига и пърцуца. Силна медовина, силна, усещам как ми олеква на душата.
	И наистина, на пан Заглоба някак му поолекна, главата му се проясни, въображението му заработи и се виждаше, че кръвта му, полята с медовина, образува оная великолепна смес, за която сам разказваше и от която цялото тяло се изпълва с мъжество и смелост.
	Той махна на казаците с ръка — да продължават пиенето, обърна се, прекоси с бавна крачка целия двор, разгледа внимателно всички ъгли, премина през моста над крепостния ров и зави покрай оградата от колове, за да види дали стражата пази добре къщата.
	Първият от стражата спеше, вторият, третият и четвъртият — също. Те бяха изморени от пътя, а и дойдоха да пазят вече пияни, та бяха заспали веднага.
	— Бих могъл да открадна някого от тях, за да си имам слуга — измърмори пан Заглоба.
	След тия думи се върна право в къщата, отново влезе в зловещия трем, надникна при Богун и като видя, че той не дава признаци на живот, тръгна към вратата на Елена, отвори я тихо и влезе в стаята, от която долиташе шумол, подобен на молитва. Всъщност това беше стаята на княз Васил, но Елена беше при княза, защото близо до него се чувстваше по-сигурна. Слепият Васил бе коленичил пред иконата на Пресветата и Пречиста Дева, пред която гореше кандило, Елена беше наблизо; двамата се молеха на висок глас. Като видя Заглоба, Елена обърна към него ужасените си очи. Заглоба сложи пръст на устата си.
	— Ваша милост панно — каза той, — аз съм приятел на пан Скшетуски.
	— Спаси ме! — отговори Елена.
	— Затова и дойдох тук. Довери ми се.
	— Какво трябва да правя?
	— Трябва да бягаме, докато тоя дявол лежи в безсъзнание.
	— Какво трябва да правя?
	— Облечи се в мъжки дрехи и като почукам на вратата, излез.
	Елена се поколеба. Недоверие блесна в очите й.
	— Мога ли да вярвам на ваша милост?
	— Като нямаш друг избор…
	— Вярно, това е истина. Но закълни ми се, че няма да ме предадеш.
	— Ваша милост си се побъркала. Но щом искаш, ще се закълна… Кълна се в Бога и светия кръст. Тук те чака гибел, спасението ти е в бягството.
	— Така е, така е.
	— Облечи мъжки дрехи колкото можеш по-скоро и чакай.
	— А Васил?
	— Какъв Васил?
	— Моят умопобъркан братовчед — каза Елена.
	— Твоят живот е застрашен, а не неговият — отвърна Заглоба. — Щом е умопобъркан, той е светец за казаците. Видях, че го смятат за пророк.
	— Така е. Той няма никаква вина пред Богун.
	— Трябва да го оставим, иначе е свършено и с нас, и с пан Скшетуски. Бързай, ваша милост.
	С тия думи пан Заглоба напусна стаята и отиде право при Богун. Хайдутинът беше блед и безсилен, но очите му бяха отворени.
	— По-добре ли ти е? — попита Заглоба. Богун поиска да каже нещо, но не можа.
	— Не можеш ли да говориш?
	Богун раздвижи глава в знак, че не може, но в същия момент лицето му се сгърчи. Очевидно раните го бяха заболели от движението.
	— И да викаш ли не можеш?
	Богун даде знак само с очи, че не може.
	— Нито да мръднеш?
	Същият знак.
	— Толкова по-добре, че няма да можеш нито да говориш, нито да викаш, нито да мръднеш, а в това време аз ще замина с княгинята за Лубни. Ако не ти я отнема, ще се дам на някоя стара баба да ме смеле с хромел на ярма. Как мислиш ти, нехранимайко, не ми ли е омръзнала вече твоята компания, та да правя още приятелство с простак? Хайта такъв, мислеше, че за твоето вино, за твоите зарове и за твоите селяшки влюбвания ще върша убийства и ще тръгна с тебе на бунт? Не, дума да не става, хубавецо!
	Докато пан Заглоба държеше тая реч, черните очи на Богун се отваряха все по-широко. Сънуваше ли той? Или това бе наяве? Или пан Заглоба се шегуваше? Но пан Заглоба продължаваше:
	— Какво блещиш зъркели като котка на пръжка? Да не мислиш, че няма да го направя? Няма ли да ми поръчаш да поздравя някого в Лубни? Да ти изпратя ли оттам берберин? А може би искаш да ти докарам истински лекар от тия при княза?
	Бледото лице на Богун стана страшно. Той разбра, че Заглоба говори истината, от очите му почнаха да изскачат мълнии на отчаяние и ярост, лицето му бухна в пламък. Едно свръхчовешко усилие — и той стана, а от устата му се изтръгна вик:
	— Ей, каз…
	Не довърши, защото пан Заглоба със светкавична бързина хвърли върху главата му неговия собствен жупан и в миг го уви напълно, след което го събори възнак.
	— Не викай, това е вредно за тебе — каза той тихо, като пухтеше. — Може утре да те заболи глава, затуй аз като добър приятел трябва да мисля за тебе. Така ще ти бъде и топло, и ще заспиш сладко, па и гърлото ти няма да пресипне от викане, а за да не смъкнеш превръзката си, ще ти вържа ръцете, и всичко per amicitiam*, за да ме споменаваш с благодарност.
	[* От приятелство (лат.). — Б.пр.]
	След тия думи пан Заглоба стегна с ремък ръцете на казака, а с друг, със своя собствен, завърза краката му. Богун не чувстваше вече нищо, защото бе загубил съзнание.
	— На болния се полага да лежи спокойно — каза пан Заглоба, — за да не му се въртят разни щуротии в главата, от които изпада в делириум. Е, остани си със здраве — можех да те ръгна с ножа, което щеше да е по-добре за мене, но ме е срам да убивам по селяшки. Друго е, ако се задушиш до утре. Това се е случвало вече на много свине. Остани си със здраве. Vale et me amantem redama*. Може и да се срещнем някога, но да ми одерат кожата и да направят от нея подопашник, ако аз пожелая такава среща.
	[* Сбогом и ме обичай, както аз те обичам (лат.). — Б.пр.]
	Пан Заглоба издума всичко това, отиде в трема, угаси огъня в камината и почука на Василовата стая.
	Веднага от нея излезе стройна фигура.
	— Ти ли си, ваша милост? — попита Заглоба.
	— Аз съм.
	— Тръгвай тогава, дано само се доберем до конете. Но всички казаци са пияни, а нощта е тъмна. Докато се събудят, ще бъдем далече. Внимателно, тук лежат князете!
	— В името на Отца и Сина и Светия дух — прошепна Елена.


	Деветнадесета глава

	Двамата конници се движеха тихо и бавно през гористия дол, който почти опираше в имението Розлоги. Нощта бе станала много тъмна, защото луната залезе отдавна, а освен това облаци покриха небето. В дола не се виждаше на три крачки пред конете, които постоянно се препъваха в препречените по пътя коренища. Двамата конници пътуваха дълго с най-голяма предпазливост, докато най-сетне видяха края на дола и откритата степ, осветена леко от сивия отблясък на облаците. Тогава единият от конниците прошепна:
	— Напред!
	Понесоха се като две стрели, пуснати от татарски лък, и само тропотът на конете летеше подир тях. Тъмната степ сякаш бягаше изпод конските крака. Отделни дъбове, които стърчаха тук-таме край пътя, се мяркаха като призраци. Конниците летяха толкова дълго без почивка и отдих, че конете свиха уши и започнаха да пръхтят от умора; бегът им стана тежък и бавен.
	— Няма как, трябва да дадем на конете да си отдъхнат — рече дебелият ездач.
	А тъкмо тогава и развиделяването започна да пъди нощта от степите. Все по-големи пространства надничаха от мрака, очертаваха се смътно степни тръни, далечни дървета и могили; все повече светлина пропиваше въздуха. Белезникавите блясъци осветиха и лицата на конниците.
	Това бяха пан Заглоба и Елена.
	— Няма как, трябва да дадем на конете да си отдъхнат — повтори пан Заглоба. — Вчера стигнаха без почивка от Чигирин до Розлоги. Така няма да издържат дълго и ме е страх да не паднат. Как се чувстваш, ваша милост?
	Тук пан Заглоба погледна към спътницата си и недочакал отговор, възкликна:
	— Разреши ми, ваша милост, да те видя денем. Охо, тия дрехи от братята ли са? Дума да не става: много хубаво казаче си, ваша милост. През целия си живот не съм имал такъв слуга, но мисля, че пан Скшетуски ще ми го отнеме. А това какво е? О, за Бога, прибери си, ваша милост, тая коса, защото никой няма да се излъже относно женския ти пол.
	Наистина по плещите на Елена се спускаше цял поток от черна коса, провиснала от бързата езда и нощната влага.
	— Къде отиваме? — попита тя, като заплиташе косата си с двете ръце и се мъчеше да я пъхне под калпачето.
	— Където ни видят очите.
	— Не отиваме ли към Лубни?
	По лицето на Елена се изписа безпокойство, а в изпитателния поглед, който хвърли на пан Заглоба, се четеше отново пробудено недоверие.
	— Виждаш ли, ваша милост, аз си знам работата и вярвай, че добре съм пресметнал всичко. А моята сметка се основава върху следната мъдра максима: не бягай натам, където ще те търсят. Така и нас, ако вече ни преследват в тоя момент, то е към Лубни, защото вчера на висок глас разпитвах за пътя и на заминаване казах на Богун, че ще бягаме натам. Ergo: бягаме към Черкаси. Ако започнат да ни преследват, това няма да стане скоро, а едва когато се убедят, че ни няма по лубнинския път, но дотогава ще минат около два дни. В това време ние ще стигнем в Черкаси, където сега се намират полските хоронгви на пан Пивницки и Рудомина. А в Корсун е цялата войска на хетманите. Разбираш ли, ваша милост?
	— Разбирам и докато съм жива, ще бъда благодарна на ваша милост. Не зная кой си и откъде се взе в Розлоги, но мисля, че те е пратил Бог в моя защита и за моето спасение, защото по-скоро бих се убила с нож, отколкото да падна в ръцете на тоя разбойник.
	— Той е един змей, страхотно настървен за невинността на ваша милост.
	— Какво съм му сторила аз, клетата, та ме преследва? Отдавна го познавам и отдавна го мразя, отдавна само страх буди у мене. Нима аз съм единствената на света, та в мене се е влюбил и заради мене проля толкова кръв и изби братовчедите ми?… Боже, когато си спомня всичко това, кръвта ми се смразява. Какво да сторя? Къде да се скрия от него? Ти, ваша милост, не се чуди на моите жалби, защото аз съм злочеста, защото ме е и срам от тия му чувства, защото сто пъти бих предпочела смъртта.
	Бузите на Елена пламнаха в огън и по тях се търкулнаха две сълзи, изстискани от гнева, презрението и болката.
	— Не отричам — каза пан Заглоба, — че голяма беда сполетя вашия дом, но позволи, ваша милост, да ти кажа, че твоите роднини донякъде сами са си виновни. Не е трябвало да обещават ръката ти на казака, а после да го измамят. Като се разкри това, той така се разсърди, че никакви мои увещания не помогнаха. Мене ми е жал за убитите ти братовчеди, особено за най-младия, защото той беше почти дете, но от пръв поглед си личеше, че щеше да стане голям рицар.
	Елена се разплака.
	— Не е редно да проливат сълзи, ваша милост, при дрехите, които носиш. Затова си избърши очите и кажи, че такава е била волята Божия. И пак Бог ще накаже убиеца, който дори вече е наказан, понеже напразно проля кръв, а загуби ваша милост, единствената и главна цел на неговата страст.
	Тук пан Заглоба млъкна, но след малко продължи:
	— Ей, мили Боже, добре ще ме подреди той, ако му падна в ръцете. Ще ми ощави кожата да стане като гущерска. Ти, ваша милост, не знаеш, че аз вече съм получил в Галац мъченически венец от турците и той ми стига, друг не желая, затова не отиваме към Лубни, а към Черкаси. Добре би било да потърсим убежище при княза, но ако ни настигнат? Ти сама чу, че когато отвързвах конете от кола, слугата на Богун се събуди. Ами ако е вдишал тревога? Тогава те веднага са били готови да ни преследват и за един час щяха да ни стигнат — те разполагат с отпочиналите коне на князете, а аз нямах време да избирам. Тоя Богун, казвам ти, ваша милост, е див звяр. Така ми е опротивял, че предпочитам да видя дявола, отколкото него.
	— Боже, пази ни от него.
	— Той сам се погуби. Напусна Чигирин въпреки заповедта на хетмана, заяде се с княза руски воевода. Не му остава нищо друго, освен да бяга при Хмелницки. Но той може да е паднал вече. Женджан е срещнал оттатък Кременчуг войска, която е плавала под командването на Барабаш и Кшечовски към Хмел, освен това пан Стефан Потоцки е тръгнал по суша с хусари. Но Женджан останал десет дни в Кременчуг за поправка на чайката, така че докато стигне до Чигирин, битката трябва да е станала. Всеки момент очаквахме известия.
	— Значи Женджан е донесъл писма от Кудак? — попита Елена.
	— Точно така, имаше писмо от пан Скшетуски до княгинята и до ваша милост, но Богун ги хвана, узна всичко от тях, преби Женджан и тръгна веднага да си отмъщава на Курцевичи.
	— О, нещастният слуга! Заради мене е пострадал.
	— Не се тревожи, ваша милост. Той ще оздравее.
	— Кога стана това?
	— Вчера сутринта. Да убие човек за Богун е все същото, както за друг да обърне чаша вино. А така се развика, като прочете писмата, че целият Чигирин се тресеше.
	Разговорът се прекъсна за малко. А и вече се беше съмнало съвсем. Розовата зора с рамка от светло злато, опал и пурпур гореше от източната страна на небето. Въздухът беше свеж, ведър; конете започнаха да пръхтят весело.
	— Е, с Бога напред и по-живо! Конете починаха, а време за губене нямаме — каза пан Заглоба.
	Отново се понесоха в галоп и летяха така около половин миля, без да спират. Внезапно насреща им се появи някаква черна точка, която се приближаваше с необикновена бързина.
	— Какво ли може да бъде това? — каза пан Заглоба. — Да почакаме. Това е човек на кон.
	Наистина някакъв конник се приближаваше с голяма бързина и наведен над седлото, с лице, скрито в конската грива, непрекъснато удряше с бича жребеца си, който сякаш не докосваше земята.
	— Кой дявол може да бъде и защо се е понесъл така? Ама че лети! — каза пан Заглоба, като вадеше пистолета си от кобура, за да бъде готов за всеки случай.
	В това време конникът се приближи на трийсетина крачки.
	— Стой! — викна пан Заглоба и насочи пистолета си. — Кой си ти? Конникът спря коня си и се повдигна на седлото, но щом погледна, веднага викна:
	— Пан Заглоба!
	— Плешневски, слуга на чигиринския староста? Какво правиш ти тук? Накъде така?
	— Ваша милост пане! Връщай се и ти с мене! Беда! Гняв Божи, съд Божи!
	— Какво се е случило? Говори!
	— Чигирин е вече зает от запорожците. Селяните колят шляхтата. Съд Божи.
	— В името на Отца и Сина! Какво приказваш… Хмелницки?…
	— Пан Потоцки победен, пан Чарнецки в плен. Татарите идват с казаците. Тухай бей!
	— А Барабаш и Кшечовски?
	— Барабаш загина, Кшечовски се присъедини към Хмелницки. Кривонос още вчера през нощта тръгна срещу хетманите, а Хмелницки днес през деня. Страшна сила. Страната е в огън, селяните въстават навсякъде, лее се кръв! Бягай, ваша милост!
	Пан Заглоба облещи очи, отвори уста сащисан и не можеше да изговори ни дума.
	— Бягай, ваша милост! — повтори Плешневски.
	— Господи, Света Богородице! — простена пан Заглоба.
	— Господи, Света Богородице! — повтори Елена и избухна в плач.
	— Бягайте, че няма време.
	— Къде? Накъде?
	— За Лубни.
	— Ти там ли отиваш?
	— Там. При княза воевода.
	— Ах, дявол да го вземе! — извика пан Заглоба. — А хетманите къде са?
	— При Корсун. Но Кривонос навярно вече се бие с тях.
	— Кривонос или Правонос, дано го чумата тръшне! Тогава няма защо да се ходи там, нали?
	— Все едно, че отиваш, ваша милост, в устата на лъва, на сигурна смърт.
	— А тебе кой те изпрати в Лубни? Господарят ти ли?
	— Господарят загина, а мене ме спаси кумът ми, който е при запорожците, и ми помогна да избягам, В Лубни отивам по своя воля, защото сам не зная къде да се скрия.
	— Но не минавай покрай Розлоги, че там е Богун. Той също иска да се присъедини към бунта.
	— О, за Бога! Помощ! В Чигирин приказваха, че всеки миг селяните отвъд Днепър може да се вдигнат!
	— Възможно е, възможно е! Тръгвай ти по своя път, накъдето ти харесва, а аз имам доста много да мисля за кожата си.
	— Така и ще направя! — каза Плешневски, шибна коня с бича и потегли.
	— Но избикаляй Розлоги! — викна му вече пътем Заглоба. — А ако срещнеш Богун, не казвай, че си ме видял, чуваш ли?
	— Чувам — отвърна Плешневски. — Сбогом! И полетя, сякаш вече го гонеха.
	— Е! — рече Заглоба. — Стана тя, каквато стана! Отървавал съм се от много опасности, но в такава още не съм изпадал. Отпред Хмелницки, отзад Богун, и при това положение не бих дал пукнат грош нито за своята предница, нито за задницата си, нито за цялата си кожа. Като че направих глупост, като не побягнах с ваша милост към Лубни, но за това е късно да говорим. Тюх! Тюх! Целият ми ум сега не струва дори обущата да си намажеш с него. Какво да сторим? Накъде да поемем? Изглежда, че в цялата Жечпосполита няма едно местенце, където човек напусне тоя свят от собствена смърт, а не от подарена. От такива подаръци благодаря: други да ги вземат!
	— Ваша милост, пане! — каза Елена. — Зная, че двамата ми братовчеди, Юрий и Федор, са в Золотоноша: може би те ще ни спасят?
	— В Золотоноша? Чакай, ваша милост. И аз се запознах в Чигирин с пан Унежицки, който има край Золотоноша две имения — Кропивна и Чернобой. Но това е далече оттук. По-далече, отколкото Черкаси. Какво да се прави?… Като няма къде другаде, ще бягаме натам. Но ще трябва да се отбием по пътя, по-безопасно е, ако се движим през степта и горите. Да можем някак поне за една седмица да се спотаим някъде, ако ще би в горите. През това време може би хетманите ще свършат с Хмелницки и Украйна ще се умири.
	— Бог ни спаси от ръцете на Богун не за да загинем. Имай вяра, ваша милост.
	— Чакай, ваша милост панно. Моят дух някак отново се повдига. Аз съм изпадал в различни премеждия. При по-свободно време ще разкажа на ваша милост какво ми се случи в Галац — и от това веднага ще разбереш, че и тогава бях загазил здравата, но със своята хитрост успях да се измъкна от ония трудности и излязох цял-целеничък, макар че, както виждаш, брадата ми побеля. Но ние трябва да се отбием от пътя. Завий, ваша милост — ха така. Ти водиш коня си като най-опитен казак, тревата е висока, никое око няма да ни съзре.
	И наистина, колкото по-далече отиваха в степта, толкова тревата ставаше по-висока, така че накрая съвсем потънаха в нея. Но на конете беше тежко да вървят в тоя гъсталак от по-тънки и по-дебели стъбла, които понякога биваха остри и нараняваха. Затова скоро се умориха толкова, че спряха съвсем.
	— Ако искаме тия кончета да ни служат и по-нататък — каза Заглоба, — трябва да слезем и да ги разседлаем. Нека се потъркалят и да попасат, иначе няма да тръгнат. Смятам, че скоро ще стигнем до Кагамлик. Де да бяхме вече там — няма нищо по-хубаво от тръстиките. Като се скриеш сред тях, и дяволът няма да те намери. Дано само не се заблудим!
	Каза това, слезе от коня и помогна на Елена също да слезе; после започна да сваля седлата и да вади хранителни припаси, с които предварително се беше снабдил в Розлоги.
	— Трябва да си подкрепим силите — каза той, — защото пътят е дълъг. Дай, ваша милост, някакъв вотум* пред Свети Рафаил, та минем щастливо тоя път. Защото в Золотоноша има стара крепостчица, та може и някакъв гарнизон да стои там. Плешневски казваше, че и в Задднеприето селяните се надигат. Хм! Може би тук навсякъде народът е готов за бунт, но в Задднеприето владее ръката на княза войвода, а дяволски тежка е тая ръка! На Богун вратът му е корав, но ако тая ръка се стовари върху него, ще се огъне доземи, което дай Боже и амин. Но хапни си, панно.
	[* Обет, обещание (лат.). — Б.пр.]
	Пан Заглоба извади от кончова на ботуша си нож с вилица и го даде на Елена. После сложи на постлания пред нея чул говеждо печено и хляб.
	— Яж, ваша милост — каза той. — „Празен ли ти е корема, и главата хич я нема“… „За да имаш ти надежда, гълтай печено говеждо.“ А ние веднъж вече сбъркахме, защото се разбра, че било по-добре да бягаме към Лубни, но станалото-станало. Князът навярно също ще тръгне с войската си към Днепър в помощ на хетманите. Страшни времена доживяхме, защото междуособната война е най-лошата от всички злини. Няма да се намери кът за мирните хора. По-добре да бях станал свещеник, за какъвто съм и роден, защото съм човек спокоен и въздържан, но съдбата нареди другояче. Боже мой, Боже мой! Сега щях да бъда краковски каноник* и да си пея молитви пред олтара, защото имам много хубав глас. Но какво да се прави! На младини ми харесваха момичетата! Хо! Хо! Няма да повярваш, ваша милост панно, какъв хубавец бях. Щом погледнех някоя, все едно че гръм тресваше. Да бях сега с двайсет години по-млад, пан Скшетуски щеше да остане с пръст в устата. Хубаво казаче си, ваша милост. Не се чудя на младите, че тичат подире ти и че се хващат за косите. Пан Скшетуски — и той не е малък побойник. Сам бях свидетел как Чаплински го предизвикваше, а той, наистина попрехвърлил чашите, като го пипна за косата и — с извинение, ваша милост, — за гащите, че като го блъсна във вратата, казвам ти, ваша милост, всичките му кости изхвръкнаха от ставите. Старият Зачвилиховски ми казваше за твоя годеник, че бил голям рицар, любимец на княза воевода, но и аз сам веднага разбрах, че е воин от голямото добрутро и с опит над възрастта му. Горещо ми става. При все че ми е много мила компанията на ваша милост, но не знам какво бих дал да сме вече в Золотоноша. Виждам, че денем ще трябва да седим в тревата, а да пътуваме нощем. Не зная само, ваша милост, дали ще ти стигнат силите?
	[* Старши свещеник. — Б.пр.]
	— Аз съм здрава и ще издържа всичко. Можем да тръгваме дори сега.
	— Умът на ваша милост съвсем не е женски. Конете се отъркаляха и аз веднага ще ги оседлая, за да са готови за всеки случай. Няма да се чувствам в безопасност, докато не видя кагамлишките тръстики и храсталаци. Ако не бяхме се отбили от пътя, щяхме да бъдем при реката, отсам Чигирин, но оттук тя е на около една миля от пътя. Така поне смятам. Веднага ще се прехвърлим на другия бряг. Ще ти кажа, ваша милост, че страшно ми се спи. Цялата оная нощ гуляхме в Чигирин, вчера през деня дяволът ме носеше с казака за Розлоги, а тая нощ пък от Розлоги ме отнася. Така ми се спи, че загубих желание и за разговор, ако и да нямам обичай да мълча, защото философите казват, че котката трябва да лови, а мъжът да мълви, все пак виждам, че езикът ми нещо натежа. Затова извинявам се, ваша милост, че ще си подремна.
	— Няма защо да се извиняваш — отговори Елена.
	Право казано, пан Заглоба неоснователно обвиняваше езика си в леност, понеже от зори непрекъснато мелеше с него, но наистина му се спеше. Когато възседнаха конете, той веднага почна да дреме на седлото и да се кланя като дервиш, докато най-сетне заспа здравата. Приспа го умората и шумът на тревата, разгръщана от гърдите на конете. А Елена се отдаде на мислите си, които пърхаха в главата й като орляк птици. Досега събитията следваха така бързо едно след друго, че момичето не можеше да си даде сметка за всичко, което я бе сполетяло. Нападението, страшните сцени на убийствата, страхът, неочакваното спасение и бягството — всичко това беше минало като буря в продължение само на една нощ. А при това се бяха случили толкова неразбираеми неща! Кой беше тоя, който я спасяваше? Наистина той й каза името си, но това име с нищо не обясняваше подбудите на неговата постъпка. Откъде се беше взел в Розлоги? Казваше, че бил дошъл с Богун, значи бил е от неговата компания, бил му е познат и приятел. Но в такъв случай защо я спасяваше, като се излагаше на най-голяма опасност и на страшното отмъщение на казака. За да разбере това, трябваше да познава добре пан Заглоба и неговата неспокойна душа, както и доброто му сърце. А Елена го познаваше от шест часа. И ето тоя непознат човек с дръзко лице на размирник и пияница е неин спасител. Ако го беше срещнала преди три дни, щеше да събуди у нея отвращение и недоверие, а сега гледа на него като на свой ангел хранител и бяга с него — накъде? Към Золотоноша или някъде другаде, сама още не знае добре. Каква промяна на съдбата! Вчера още тя си лягаше да спи под мирния роден покрив, а днес е в степта, на кон, с мъжки дрехи, без дом и без подслон. Подир нея лети страхотен хайдутин, който иска да похити нейната чест, нейната любов; пред нея са пожарът на селския бунт, вътрешната война и всичките й примки, тревоги и ужаси. А цялото й упование е в тоя човек? Не! И в още един, по-могъщ от насилниците, от войните, от убийствата и пожарите… Тук момичето вдигна очи към небето:
	— Спаси ме, велики, милостиви Боже, спаси сирачето, спаси нещастната, спаси загубената! Нека бъде твоята воля, но нека тя стане твое милосърдие!
	А всъщност милосърдието беше вече станало, защото тя бе изтръгната от най-ужасните ръце, спасена по неизповедимо Божие чудо. Опасността още не беше минала, но може би и спасението не беше далеко. Кой знае къде е тоя, когото бе избрала със сърцето си. Трябва вече да се е върнал от Сечта, може би е някъде в същата тая степ. Той ще я търси и ще я намери и тогава радост ще смени сълзите, веселие — тъгата, заплахите и тревогите ще отминат веднъж завинаги — ще дойде спокойствие и утеха. Храброто просто сърце на девойката се изпълни с вяра и степта шумеше сладко наоколо, а повеят, който люлееше тревата, в същото време навяваше сладки мисли в главата й. Та тя не е съвсем сирота на тоя свят, когато при нея е един странен, непознат покровител — а друг, познат и любим, ще се погрижи за нея, няма да я изостави, ще я приласкае веднъж завинаги. А той е човек железен, по-силен и по-могъщ от тия, които я дебнат в тоя момент. Степта шумеше сладко, от цветята лъхаха силни и упоителни аромати, червените глави на бодлите, пурпурните кичури на ливадарчето, белите перли на ветрогона и перата на пелина се навеждаха към нея, сякаш в това преоблечено казаче с дълги плитки, млечно лице и червени устни разпознаваха своя сестра девойка. И те се навеждаха към нея, сякаш искаха да кажат: „Не плачи, хубавице, ние също сме под Божието покровителство!“ И някакво успокоение като че лъхаше от степта към нея. В ума й избледняваха картините на убийството и преследването, вместо това я овладяваше някакво безсилие, сънят почна да залепва и нейните клепачи, конете вървяха бавно — от движението я люлееше. Тя заспа.


	Двадесета глава

	Събуди я лай на кучета. Като отвори очи, видя в далечината пред себе си голям листнат дъб, селски двор и геранило на кладенец. Веднага събуди спътника си.
	— Ваша милост пане, събуди се, ваша милост. Заглоба отвори очи.
	— Какво е това? Къде сме?
	— Не зная.
	— Я чакай, ваша милост. Това е казашко зимовище.
	— И на мене така ми се струва.
	— Навярно тук живеят пастири. Не много приятна компания. Защо лаят така тия кучета, вълци ги яли! Коне и хора се виждат край къщата. Няма как, трябва да се отбием, за да не ни преследват, ако ги отминем. И ваша милост трябва да си подрямала.
	— Вярно.
	— Един, два, три, четири оседлани коня — четирима души край къщата. Е, не са голяма сила. Така е, пастири са. Разправят се нещо оживено. Хей, хора, я елате насам!
	Четиримата казаци се приближиха веднага. Това наистина бяха коняри, които лете пасяха конете в степта. Пан Заглоба веднага забеляза, че само единият от тях има сабя и кремъклийка, а другите трима са въоръжени с конски челюсти, привързани на тояги, но той знаеше също, че тоя вид коняри са диви хора и често пъти опасни за пътниците.
	Приближиха се и четиримата, като гледаха изпод вежди на пришълците. По бронзовите им лица не личеше и най-малка следа от благоразположение.
	— Какво искате? — попитаха те, без да свалят шапки.
	— Добър ви ден — каза пан Заглоба.
	— Добър ден. Какво искате?
	— Далеко ли е Сировата?
	— Не знаем никаква Сировата?
	— А това зимовище как се нарича?
	— Гусла.
	— Дайте вода на конете.
	— Няма вода, пресъхна. А вие откъде идвате?
	— От Крива руда.
	— А закъде?
	— За Чигирин.
	Конярите се спогледаха. Един от тях, чер като бръмбар и с тесни монголски очи, се вгледа в пан Заглоба и накрая попита:
	— А защо сте се отбили от пътя?
	— Защото е горещо.
	Тесноокият сложи ръка върху поводите на пан Заглоба.
	— Я слез, пане, от коня. В Чигирин няма защо да отиваш.
	— Защо? — попита пан Заглоба спокойно.
	— Виждаш ли тоя молоец? — каза казакът и посочи един от конярите.
	— Виждам.
	— Той е дошъл от Чигирин. Там колят ляхите.
	— А знаеш ли ти, селяко, кой идва след нас към Чигирин?
	— Кой?
	— Княз Ярема!
	Дръзките лица на конярите се смириха в миг. Всички сякаш по команда свалиха шапки.
	— А знаете ли вие, простаци — продължи да говори пан Заглоба, — какво правят ляхите с тия, дето колят? Бесят ги! А знаете ли колко войска води княз Ярема и знаете ли, че той е само на половин миля оттук? Е, какво, кучешки души? Затрепериха ли ви гащите? Как ни посрещате тук? Кладенецът ви бил пресъхнал, а? Вода за конете нямате, а? Ах, вие, разбойници! Ах, вие, кучи синове! Ще ви дам аз да разберете!
	— Не се сърдете, пане! Кладенецът е пресъхнал. Ние сами караме конете до Кагамлик да ги поим и вода си носим оттам.
	— Ах, зверове!
	— Простете, пане. Кладенецът е пресъхнал. Ако заповядате, ще изтичам за вода.
	— Ще мина и без вас, сам ще отида със слугата си. Къде е тук Кагамлик? — попита той заплашително.
	— Ей там, на около два хвърлея оттук! — каза тесноокият и посочи ивицата растителност.
	— А за пътя оттук ли трябва да се върна, или ще стигна и покрай брега?
	— Ще стигнете, пане. На една миля оттук реката завива към пътя.
	— Слуга, тръгвай напред! — каза пан Заглоба, като се обърна към Елена.
	Набеденият слуга обърна коня на място и тръгна напред.
	— Слушайте! — рече Заглоба и се обърна към селяните. — Ако мине тук разезд, кажете, че съм тръгнал покрай брега за към пътя.
	— Добре, пане.
	Четвърт час по-късно Заглоба яздеше редом с Елена.
	— Навреме се сетих за княза воевода — каза той и примигна с белязаното си око. — Сега ще седят цял ден и ще чакат разезда. Разтрепераха се само от името на княза.
	— Виждам, че ваша милост имаш много пъргав ум и успяваш да се измъкнеш от всяка беда — каза Елена. — Благодаря на Бога, че ми е пратил такъв покровител.
	Тия думи допаднаха на сърцето на шляхтича, той се усмихна, поглади брадата си и подхвана:
	— Е, какво? Има ли Заглоба глава на рамене си? Хитър съм като Одисей и трябва да кажа на ваша милост, че ако не беше тая ми хитрост, гарваните отдавна да са ме изкълвали. Но какво да се прави? Трябва да се спасяваме. Те повярваха, че князът е близо, и то си е истина, че днес-утре той ще се появи по тия места с огнен меч като Архангел. Де да можеше някак да съсече и Богун по пътя си, готов съм затуй да ида на поклонение в Ченстоховския манастир. Дори тия пастири да не бяха повярвали, самото припомняне за силата на княза стигаше да ги възпре да не ни нападнат. Все пак ще ти кажа, ваша милост, че тяхната дързост е лош signum* за нас, защото това значи, че тук селяните са научили за победата на Хмелницки и ще стават все по-дръзки. Сега ние ще трябва да се движим из пущинаците и да не се отбиваме много по селата, инак е опасно. Дано Бог докара час по-скоро княза воевода, понеже сме попаднали в такава бъркотия, че по-лоша от нея не съм виждал през живота си.
	[* Знак (лат.). — Б.пр.]
	Страхът отново овладя Елена и в желанието си да изтръгне някаква дума на надежда от устата на пан Заглоба тя каза:
	— Сега вече вярвам, че ваша милост ще спасиш и себе си, и мене.
	— Разбира се — отговори старата лисица, — работа на главата е да мисли за кожата. А аз така обикнах ваша милост, че ще се боря като за собствена дъщеря. Най-лошото обаче е, че — да си кажем истината — сами не знаем къде да бягаме, защото и Золотоноша не е особено сигурен asylum*.
	[* Прибежище, подслон (лат.). — Б.пр.]
	— Уверена съм, че братовчедите ми са в Золотоноша.
	— Или са там, или ги няма, защото може да са заминали, а в Розлоги едва ли се връщат по тоя път, по който вървим ние. Аз повече разчитам на тамошния гарнизон. Да има там поне половин хоронгвичка или половин конен полк в замъка! Но ето и Кагамлик. Засега поне тръстики има край нас. Ще се прехвърлим на отвъдната страна, ще тръгнем срещу течението, за да объркаме следите. Вярно, че ще се приближим към Розлоги, но не много…
	— Ще се приближим до Броварки — каза Елена, — през което се отива за Золотоноша.
	— Толкова по-добре. Спри, ваша милост.
	Напоиха конете. После пан Заглоба остави Елена добре скрита в храсталака и отиде да търси брод, какъвто намери лесно: беше само на няколко десетки крачки от мястото, където бяха стигнали. Тъкмо оттук ония коняри прекарваха конете на другия бряг на реката, която впрочем цялата беше доста плитка, само бреговете й бяха мъчно достъпни, защото бяха обраснали и блатисти. Като се прехвърлиха на отвъдната страна, тръгнаха бързо срещу течението на реката и пътуваха така без почивка чак до настъпването на нощта. Пътят беше тежък, тъй като в Кагамлик се вливаха много потоци, които при устията се разливаха по-широко и образуваха тук-таме тресавища и мочури. Трябваше постоянно да търсят бродове или да се промъкват през храсталаци, мъчнопроходими за конници. Конете се измориха страшно и едва влачеха крака. Понякога така затъваха, та на Заглоба се струваше, че няма да се измъкнат вече. Най-сетне излязоха на висок сух бряг, обрасъл с дъбова гора. Но беше вече дълбока и много тъмна нощ. Беше невъзможно да продължат по-нататък, в тъмнината можеше да попаднат на опасни тресавища и да загинат. Затова пан Заглоба реши да чакат до сутринта.
	Разседла конете, спъна ги и ги пусна да пасат, след което започна да събира листа, направи от тях постеля, покри я с чуловете и като загърна Елена с наметалото си, каза:
	— Легни си, ваша милост, и спи, няма какво друго да правиш. Росата ще ти измие очичките, а това е добре. Аз също ще сложа глава върху седлото, защото вече не си усещам костите. Огън няма да палим, да не привлечем тук пастири. Нощта е къса, щом се развидели, ще продължим пътя си. Спи спокойно, ваша милост. Криволичихме като зайци и наистина не минахме много път, но така затрихме следите подире си, че ще си стъпи на врата някой, докато ни намери. Лека нощ, ваша милост!
	— Лека нощ, ваша милост пане!
	Стройното казаче коленичи и дълго се моли, като вдигаше очи към звездите, а пан Заглоба взе седлото на гръб и го отнесе малко по-настрани, където си беше харесал място за спане. Брегът бе добре избран за нощуване, защото беше висок и сух, следователно без комари. Гъстите дъбови листа можеха да станат добро укритие срещу дъжд.
	Елена дълго не можа да заспи. Събитията от миналата нощ веднага се заредиха като живи пред очите й, от тъмнината изникнаха лицата на убитата стринка и братовчедите. Струваше й се, че е затворена заедно с техните трупове в трема и че Богун ей сега ще влезе вътре. Тя виждаше бледото му лице и черните самурени вежди, свити от болка, както и впитите в нея очи. Обзе я неизразима тревога. Ами ако внезапно в мрака, който я обкръжава, наистина види двете блеснали очи…
	Луната се мярна за кратко иззад облаците, освети с шепа лъчи дъбравата и придаде фантастични форми на стъблата и клоните. Дърдавци се обадиха по ливадите, пъдпъдъци по степите; понякога долитаха някакви странни отгласи на птици или нощни зверове. Конете пръхтяха наблизо и като пощипваха трева и скачаха спънати, все повече се отдалечаваха от легналите. Но всички тия гласове успокояваха Елена, понеже разпръсваха фантастичните видения и я връщаха в действителността; те й говореха, че тоя трем, който постоянно се изправяше пред очите й, и тия трупове на роднините, и тоя бледен Богун с мъст в очите — всичко това е измама на сетивата, въображение на страха, нищо повече. Преди няколко дни мисълта за такава нощ под голо небе в диво място би я уплашила до смърт; днес тя трябваше да си припомня, че наистина се намира край Кагамлик, далече от своята моминска стая, за да се успокои.
	Сега дърдавци и пъдпъдъци се обаждаха на приспивка, проблясваха звезди, когато повеят раздвижваше клоните, бръмчаха бръмбари по дъбовите листа — и най-сетне тя заспа. Но нощите в тая пустош имат и своите изненади. Раззаряваше се вече, когато до ушите й достигаха отдалеко някакви страшни гласове, някакво ръмжене, виене, хъркане, после толкова болезнено и пронизително цвилене, че кръвта се смръзна в жилите й. Тя скочи на крака, обляна в студена пот, ужасена и без да знае какво да прави. Внезапно пред очите й се мярна Заглоба, който тичаше без шапка към тия гласове с пистолет в ръце. След малко се разнесе гласът му „Уха! Уха! Вълк!“ — чу се гръм и всичко замлъкна. На Елена се струваше, че чака цели векове; но най-сетне ниско под брега отново чу гласа на Заглоба:
	— Псета ви яли, кожите ви одрали! Дано евреите да си направят яки от вас!
	В гласа на Заглоба звучеше истинско отчаяние.
	— Ваша милост, какво се е случило? — попита момичето.
	— Вълци изядоха конете ни.
	— Господи, Света Богородице! И двата ли?
	— Единият е разкъсан, а другият така ранен, че и хвърлей място не ще може да измине. През нощта са се отдалечили на повече от триста крачки и пиши ги бегали.
	— Какво ще правим сега?
	— Какво ще правим ли? Ще си издяламе тояги и ще ги яхнем. Знам ли аз какво да правим? Да се отчае човек! Казвам ти, ваша милост панно, че дяволът явно ни има зъб — и в това няма нищо чудно, защото той ще да е приятел или направо роднина на Богун. Какво ще правим ли? Ако зная какво да правим, нека се обърна на кон, поне ваша милост ще има с какво да пътува. Да не ми е името Заглоба, ако някога съм изпадал в подобно положение.
	— Ще тръгнем пеш…
	— Това е добре за ваша милост, че си на двайсет години, но не и за мене, при моята циркумференция* да пътувам по селска мода. Макар че пак не се изразявам добре, защото тук всеки селянин ще си намери кон и само кучетата ходят пеш. Пълна десперация**, Бога ми. Ех, няма да седим тук, ще вървим, но кога ще стигнем в Золотоноша — това не зная. Ако да бягаш не е приятно дори и с кон, пеш е още по-лошо. Случи ни се най-лошото, което можеше да ни се случи. Ще трябва да оставим седлата, а храната ще нося на гърба си.
	[* Тлъстина, дебелина (лат.). — Б.пр.]
	[** Отчаяние (лат.). — Б.пр.]
	— Аз няма да позволя, ваша милост, да носиш сам каквото ни е нужно, ще нося и аз.
	Настроението на Заглоба се подобри, като видя той тая готовност на момичето.
	— Ваша милост панно — рече той, — аз трябва да съм турчин или поганец, за да позволя такова нещо! Не са за носене тия белички ръчици, не са за носене тия изящни рамене. Бог ще ми помогне някак да се справя и сам, но ще трябва да почивам често, защото винаги съм бил въздържан в яденето и пиенето и от това сега се задъхвам. Ще вземем чуловете да спим на тях и малко храна. То от нея и няма да остане много, като имам предвид, че сега ще трябва добре да се подкрепим.
	Седнаха да се хранят и пан Заглоба, забравил прехвалената си въздържаност, се мъчеше да предотврати задъхването. Към пладне отидоха при брода, през който изглежда, че от време на време минаваха хора и коли, тъй като и на двата бряга се виждаха следи от колелета и конски копита.
	— Дали това е пътят за Золотоноша? — каза Елена.
	— Няма кого да попитаме.
	Пан Заглоба едва завърши думата си и до ушите им стигна далечен човешки глас.
	— Чакай, ваша милост, ще се скрием — прошепна Заглоба. Гласът се приближаваше все повече.
	— Виждаш ли нещо, ваша милост? — попита Елена.
	— Виждам.
	— Кой се приближава?
	— Просяк слепец с лира. Води го някакво момченце. Сега свалят обущата си. Ще преминат реката към нас.
	След малко по пляскането на водата се разбра, че те наистина преминават.
	Заглоба и Елена излязоха от скривалището си.
	— Слава на Бога! — каза високо шляхтичът.
	— Вовеки веков — отговори просякът. — А кой е там?
	— Християни, не бой се, старче, на ти една орта*.
	[* Стара полска монета, равна на четвърт талер. — Б.пр.]
	— Свети Миколай да ви даде щастие и здраве.
	— А вие откъде идвате, старче?
	— От Броварки.
	— А тоя път накъде води?
	— За чифлици, пане, за села…
	— А до Золотоноша ще стигнем ли по него?
	— Може, пане.
	— Отдавна ли тръгнахте от Броварки?
	— Вчера сутринта, пане.
	— А в Розлоги бяхте ли?
	— Бяхме. Но разправят, че там дошли рицари и станала битка.
	— Кой разправяше това?
	— В Броварки разправяха. Там дойде един от слугите на княгинята и каквото разправяше, косата да ти настръхне!
	— А вие не го ли видяхте.
	— Аз, пане, никого не виждам. Аз съм сляп.
	— А това момченце?
	— То вижда, но е нямо, само аз го разбирам.
	— Далеко ли е оттук до Розлоги, защото ние тъкмо там отиваме.
	— Ой, далеко!
	— Значи, казвате, че сте били в Розлоги?
	— Бяхме, пане.
	— Така ли? — каза пан Заглоба и внезапно хвана момченцето за врата.
	— Ах, вие вагабонти, крадци, нехранимайковци, ходите да шпионирате, селяните подстрекавате към бунт! Хей, Федор, Олеша, Максим, хванете ги, съблечете ги до голо и ги обесете или удавете! Бийте ги, това са бунтовници, шпиони, бий, убивай!
	Той започна да дърпа момчето и да го разтърсва силно, като крещеше все по-високо. Просякът падна на колене и започна да моли за милост, момчето издаваше пронизителни викове, присъщи на немите, а Елена гледаше смаяна това нападение.
	— Какво правиш, ваша милост? — питаше тя и не вярваше на собствените си очи.
	Но пан Заглоба крещеше, ругаеше, разтърсваше целия ад, призоваваше всички злини, бедствия, болести — заплашваше с всякакви мъки и смърт.
	Младата княгиня помисли, че си е загубил ума.
	— Бягай! — викаше й той. — Не ти прилича да гледаш това, което ще стане тук, бягай, ти казвам.
	Изведнъж той се обърна към просяка:
	— Сваляй си дрехите, пръчо, ако не, веднага ще те накълцам на парчета.
	И като събори момчето на земята, почна със собствените си ръце да го съблича. Ужасеният просяк свали с най-голяма бързина лирата, торбата и горната си дреха.
	— Сваляй всичко!… По-добре да бяха те утрепали! — крещеше Заглоба.
	Старецът започна да сваля ризата си. Като видя накъде отива работата, княгинята се отдалечи бързо, за да не оскверни своята скромност с гледката на голи телеса, а подире й още долитаха ругатните на Заглоба.
	Като се отдалечи доста много, тя се спря и не знаеше какво да прави. Наблизо имаше съборено от вятъра дърво, тя седна на него и зачака. До ушите й достигаха крясъците на нямото момче, стоновете на стареца и врявата, която вдигаше пан Заглоба.
	Най-сетне всичко утихна. Чуваше се само чуруликането на птиците и шумолът на листата. След малко се чуха пъхтене и тежки стъпки.
	Беше пан Заглоба.
	На рамо носеше дрехите, смъкнати от просяка и момчето, в ръката си държеше два чифта обуща и лира. Като се приближи, взе да мига със здравото си око, усмихваше се и сумтеше.
	Явно беше в отлично настроение.
	— Никой разсилен в съда не е крещял като мене! — каза той. — Чак пресипнах. Но постигнах това, което исках. Пуснах ги голи, както майка ги е родила. Ако султанът не ме направи паша или влашки господар, тогава той е неблагодарник, защото увеличих турските светии с още двама*. О, вагабонти! Молеха се да им оставя поне ризите! Но аз им отговорих, че трябва да бъдат благодарни, задето ги оставям живи. Я виж, ваша милост. Всичко е ново — и горните дрехи, и обущата, и ризите. Как може да има ред в тая Жечпосполита, когато селяндурите се обличат толкова хубаво. Но те били на сбор в Броварки, където събрали доста пари и си купили всичко ново от панаира. Много шляхтичи в тая страна няма да изкарат от оран толкова, колкото ще изпроси просякът. Аз зарязвам вече рицарския занаят и ще обирам просяците по пътищата, защото виждам, че eo modo** по-скоро ще натрупам богатство.
	[* В духа на полската поговорка „Гол като турски светия“. — Б.пр.]
	[** По тоя начин (лат.). — Б.пр.]
	— Но защо направи това, ваша милост, каква полза? — попита Елена.
	— Каква полза ли? Ти не разбираш ли, ваша милост? Тогава почакай малко, ползата скоро ще се покаже.
	Като каза това, той взе половината от съблечените дрехи и се отдалечи в шубраците, които покриваха брега. След някое време оттам се чуха звуци на лира, а после се появи… вече не пан Заглоба, а истински украински просяк с перде на едното око и с бяла брада. Просякът се приближи до Елена, като пееше с пресипнал глас:

	Соколе ясний, брате мій рідний,
	Ти високо літаеш,
	Ти широко видаеш.

	Княгиня Елена плесна с ръце и за пръв път след бягството от Розлоги усмивка озари прекрасното й лице.
	— Ако не знаех, че това е ваша милост, никога не бих познала!
	— Е, какво? — каза пан Заглоба. — Сигурно и на Заговезни не си виждала, ваша милост, по-добър кукер. Аз се огледах в Кагамлик и нека ме обесят на собствената ми торба, ако съм виждал по-сполучлив просяк. А и песни мога да пея. Коя искаш, ваша милост? За Маруся Богуслава ли, за Бондаривна или за смъртта на Серпяхов? И това мога. Глупак ще бъда, ако не изкарам къшей хляб между най-големите нехранимайковци.
	— Сега вече разбирам постъпката на ваша милост. Ти си смъкнал дрехите на тия нещастници, та преоблечени да се движим по-безопасно.
	— Разбира се — каза пан Заглоба. — Какво си мислиш ти, ваша милост? Тук, в Задднеприето, народът е по-лош отвсякъде другаде и само ръката на княза удържа хайтите от своеволия, но сега, като узнаят за войната със Запорожието и за победите на Хмелницки, никаква сила няма да ги спре да не се разбунтуват. Видя ли, ваша милост, ония коняри, които бяха готови да ни изпият кръвчицата? Ако хетманите не свършат бързо с Хмелницки, след един-два дни цялата страна ще бъде в пламъци. Как тогава ще преведа ваша милост през масите разбунтувани селяни? А ако ще попаднем в техните ръце, по-добре ти да беше останала в Богуновите.
	— О, това не може да бъде! Предпочитам смъртта! — прекъсна го княгинята.
	— А аз предпочитам живота, защото смъртта се случва един път и от нея с никаква хитрост не можеш да се отървеш. Но аз си мисля, че сам Бог ни прати тия просяци. Така ги уплаших, като им казах, че князът е близо с цялата си войска, както и пастирите. От страх цели три дни ще седят голи в тръстиките. А в това време ние преоблечени ще се промъкнем някак до Золотоноша и ако намерим братовчедите на ваша милост и помощ — добре, ако пък не, ще продължим пътя си чак до хетманите или ще чакаме княза, но ще бъдем винаги в безопасност, тъй като селяните и казаците не са опасни за просяците. Бихме могли да минем здрави и читави и през становете на Хмелницки. Само татарите трябва vitare*, защото те биха взели ваша милост в плен като млад слуга.
	[* Да отбягваме (лат.). — Б.пр.]
	— Та и аз ли ще трябва да се преоблека?
	— Разбира се. Свали, ваша милост, казашката си дреха и се преоблечи като селско момче. Прекалено си хубава за дете на простаци, а също и за просяк, но няма нищо. Вятърът ще обрули личицето на ваша милост, а на мене коремът ще ми спадне от ходенето. Цялата си тлъстина ще стопя. Когато власите ми изгориха окото, мислех, че това именно ще ми помогне, защото просяк, който не е слепец, би предизвикал подозрения. Ти, ваша милост, ще ме водиш за ръка и ме наричай Онуфри, защото такова е просяшкото ми име. А сега се преоблечи по-бързо, че е време да тръгваме, понеже ще вървим пеш и пътят ни е дълъг.
	Пан Заглоба се отдалечи, а Елена веднага започна да се преоблича като слуга на просяк. Наплиска се в реката, свали казашкото си жупанче и облече селската дреха, на главата си сложи сламената шапка и преметна през рамо дисагите. За щастие съблеченото от Заглоба момче беше тънко и високо, та всичко й прилягаше много добре.
	Като се върна, Заглоба я изгледа внимателно и рече:
	— Боже мой, не един рицар с готовност би се отказал от съсловието си, за да го води такъв слуга, а аз познавам един хусар, който положително би направил това. В Стамбул съм виждал хубави слуги, но такъв не съм виждал.
	— Не дай Боже хубостта да ми докара някое зло! — каза Елена. Но все пак тя се усмихваше, понеже възхищението на пан Заглоба приятно галеше женските й уши.
	— Хубостта никога не докарва зло и аз съм най-добрият пример за това, защото, когато турците в Галац изгориха едното ми око и искаха да изгорят и другото, ме спаси жената на тамошния паша, и то заради необикновената ми хубост, остатъци от която още можеш да видиш, ваша милост.
	— Но ти, ваша милост, казваше, че власите ти изгорили окото?
	— Власи, ама потурчени, които служеха при пашата в Галац.
	— Но те, ваша милост, дори едното не са ти изгорили?
	— Да, но от горещината на желязото ми стана перде. Както и да е. Та какво искаш да направиш, ваша милост, с плитките си?
	— Какво ли? Трябва да се отрежат.
	— Трябва ами. Но как?
	— Със сабята на ваша милост.
	— Сабята е да се реже глава, но коса — това вече не зная quo modo*.
	[* По какъв начин (лат.). — Б.пр.]
	— Знаеш ли какво, ваша милост? Аз ще седна до това съборено дърво, ще преметна косата си през ствола, а ваша милост ще замахнеш и ще я отсечеш. Само гледай да не ми отсечеш главата.
	— Не се страхувай от това, ваша милост. Колко пъти пиян съм усуквал фитила на свещта, без да отсичам самата свещ. И на ваша милост няма да сторя зло, при все че за пръв път ми се случва да правя такова нещо.
	Елена седна до дървото, преметна през него грамадната си черна коса и вдигна очи към пан Заглоба.
	— Готова съм — рече тя, — сечи, ваша милост!
	И малко тъжно му се усмихна, тъй като й беше жал за косата, която горе едва можеше да се обхване с две ръце. А и пан Заглоба се чувстваше някак неловко. За да му е по-удобно да сече, обкрачи дървото и замърмори:
	— Тю, тю! По-добре да бях бръснар и да подстригвах брадите на казаците. Струва ми се, че съм вече палач и започвам работата си, защото ваша милост знаеш, че те режат косите на магьосниците, за да не се скрие в тях дяволът и със силата си да разваля ефекта от изтезанията. Но ваша милост не си магьосница, затова тая постъпка ми се струва отвратителна и ако пан Скшетуски не ми отреже ушите за нея, аз ще му обявя imparitatem*. Кълна се, че мравки лазят по ръката ми. Затвори поне очите си, ваша милост.
	[* Ще го обвиня, че не е благородник. — Б.пр.]
	— Готово! — каза Елена.
	Пан Заглоба се повдигна нагоре, като на стремена, за да сече. Тънкото желязо изфуча във въздуха и дългите черни плитки тутакси се хлъзнаха по гладката кора на дървото и паднаха на земята.
	— Готово — каза на свой ред Заглоба.
	Елена стана пъргаво и късо отрязаната й коса веднага се ръсна като черно колело около лицето й, върху което пламтяха румени петна от срам, защото в онова време да се реже плитката на момиче се смяташе за голям позор, тъй че това беше тежка жертва от нейна страна, която можеше да понесе само поради необходимост.
	Дори сълзи се появиха в очите й, а пан Заглоба, недоволен от себе си, никак не я утеши.
	— Струва ми се, че се реших да извърша нещо безчестно — каза той — и повтарям, ваша милост, че ако пан Скшетуски е достоен кавалер, трябва да ми отреже ушите за това. Но не можеше да бъде другояче. Sexus*1 на ваша милост веднага щеше да бъде отгатнат. Сега поне ще вървим смело. Разпитах също просяка за пътя, като опрях ножа до гърлото му. Според неговите думи в степта ще видим три дъба, около които се намирал един вълчи дол, а покрай него минавал пътят за Демяновка и Золотоноша. Той каза, че и колари пътували по тоя път, та ще можем да се качим на някоя кола. Тежки моменти преживяваме с ваша милост, които вечно ще си спомняме. Ето сега ще трябва да се разделим и със сабите, защото не може един просяк, нито пък неговият слуга да има шляхтишки знаци по себе си. Ще ги мушна под това дърво, дано даде Бог да ги намеря някога. Много походи е видяла тая сабя и големи победи е докарвала. Повярвай ми, ваша милост, че досега щях да бъда вече региментар*2, ако не бяха invidia*3 и човешката злоба, които ме обвиняваха в любов към горещите питиета. Така е винаги на тоя свят. Никога няма справедливост! Понеже не се хвърлях като някакъв глупак на сигурна смърт и умеех като втори Кунктатор*4 да свързвам храбростта с благоразумието, пръв пан Зачвилиховски почна да разправя, че съм бил страхливец. Той е добър човек, но с лош език. До неотдавна ми натякваше, че съм дружал с казаци, но ако не беше тая дружба, сигурно, ваша милост, нямаше да се отървеш от Богун.
	[*1 Полът (лат.). — Б.пр.]
	[*2 Заместник на хетман. — Б.пр.]
	[*3 Завистта (лат.). — Б.пр.]
	[*4 Римски военачалник, който избягвал решителната битка. — Б.пр.]
	Като говореше така, пан Заглоба скри сабите под дървото, покри ги с бурени и трева, после провеси през рамо торбата и лирата, взе в ръка просяшка тояга с вбити в нея кремъци, замахна веднъж-дваж и рече:
	— Е, не е лошо и това, можеш на някое куче или на вълк да светнеш звезди в очите и да му преброиш зъбите. Най-лошото е, че трябва да вървим пеша, но няма друг изход! Да тръгваме!
	Тръгнаха. Чернокосият слуга напред, просякът след него. Просякът мърмореше и проклинаше, защото му беше горещо да върви пеш, при все че в степта духаше вятър. Тоя вятър брулеше лицето на прекрасния слуга и то почервеняваше. Скоро намериха дола, а в дъното му се виждаше извор, от който изтичаше чиста вода към Кагамлик. Край тоя дол на една могила близо до реката растяха три грамадни дъба; нашите пътници веднага завиха към тях. И веднага попаднаха на следи от път, който се жълтееше в степта с цветята, израсли върху говеждия тор. Пътят беше пуст, по него нямаше нито колар, нито кола, нито бавно поели сиви волове. Само тук-таме се виждаха кости на добитък, разхвърляни от вълците и избелели от слънцето. Нашите пътници вървяха неспирно и почиваха само в сенчестите дъбрави. Чернокосият слуга лягаше да спи на зелената морава, а просякът бдеше. Преминаваха също и през потоци, а когато нямаше брод, търсеха го, като вървяха дълго покрай брега. А понякога просякът пренасяше слугата на ръце с удивителна сила за човек, който ходи вече да проси хляб. Ех, че плещест просяк беше той! Така се влякоха чак до вечерта, докато най-сетне слугата седна в дъбравата край пътя и рече:
	— Не мога вече да си поема дъх и нямам сили. Не мога да вървя по-нататък. Тук ще легна и ще умра.
	Просякът се загрижи сериозно.
	— Ах, тая проклета пустош! — каза той. — Нито хутор, нито селище по пътя, нито жив човек. Но не можем да останем тук да нощуваме. Вечер настава вече, след един час ще бъде тъмно — а я чуй, ваша милост!
	Тук просякът млъкна и за миг зацари дълбока тишина. Но внезапно я прекъсна далечен, скръбен глас, който сякаш идеше от вътрешността на земята, а в действителност излизаше от близкия крайпътен дол.
	— Това са вълци — каза пан Заглоба. — Миналата нощ имахме коне, те ни изядоха конете, а сега ще се заловят за самите нас. Наистина аз имам пистолет под дрехата си, но не зная дали барутът ще ми стигне за два пъти, пък не бих искал да послужа за торта на вълча сватба. Чуваш ли, ваша милост — пак!
	Воят наистина се чу отново и като че ли по-близо.
	— Ставай, дете! — каза просякът. — А като не можеш да вървиш, ще те понося. Какво да се прави! Виждам, че извънредно много обикнах ваша милост, но то навярно е затова, че понеже съм неженен, не можах да оставя собствени законни потомци, а ако имам незаконни, те са мюсюлмани, защото дълго време съм живял в Турция. И с мене свършва родът Заглоба, герб „В челото“. На старини ти ще се погрижиш за мене, но сега ставай или се качвай на гърба ми, на чуш.
	— Така ми тежат краката, че не мога да се мръдна вече.
	— А пък се хвалеше, ваша милост, със силата си! Чакай, стой тихо! Тихо! Ей Богу, чувам кучешки лай. Така е, това са кучета, а не вълци. Значи Демяновка, за която ми разправяше просякът, не е далече. Слава на всевишния Бог! Мислех вече да запалим огън срещу вълците, но сигурно щяхме да заспим, нали и двамата сме уморени. Така е, това са кучета. Чуваш ли?
	— Да вървим — каза Елена, на която изведнъж й дойдоха нови сили.
	Щом излязоха от гората, на няколко хвърлея от тях се показаха пушещи комини на много къщи. Видяха трите кубенца на черквата с нов дървен покрив, които още светеха в здрача с последните отблясъци на вечерното сияние. Лаят на кучетата долиташе все по-ясно.
	— Така е, това е Демяновка, не може да бъде нищо друго — каза пан Заглоба. — Просяците навсякъде ги приемат с готовност, а може да се случи да ни дадат място за нощуване и вечеря, добри хора пък може и да ни откарат по-нататък с кола. Чакай, ваша милост, това е село на княза, та навярно и подстароста живее в него. Ще си починем и ще научим новини. Князът може да е вече на път. Току-виж, че спасението дошло по-рано, отколкото се надяваш, ваша милост. Но помни, че си няма. Започнах вече да се обърквам, като ти казах да ме наричаш Онуфри, защото, щом си няма, никак не можеш да ме наричаш. Аз сам ще приказвам и за тебе, и за себе си. А, слава Богу, по селски говоря толкова хубаво, колкото и по латински. Да вървим, да вървим! Ето, първите къщи са вече наблизо. Боже мой, кога най-сетне ще се свърши нашето скитничество? Да може поне греяна бира да получим, и за това бих славил Бога.
	Пан Заглоба млъкна и някое време вървяха тихо един до друг. После заговори отново:
	— Помни, ваша милост, че си няма. Когато някой те запита нещо, веднага му посочи мене и кажи: „Хум, хум, хум! Ния, ния!“ Смятам, че ваша милост си достатъчно досетлива, а пък става въпрос за кожата ни. Освен ако случайно се натъкнем на хетмански или княжески хоронгви, тогава веднага ще обявим кои сме, особено ако се случи любезен офицер и познат на пан Скшетуски. Вярно, че ваша милост се намираш под покровителството на княза и затова няма защо да се страхуваш от войниците. О! Какви са тия огнища, които горят там долу? Аха! Коват, значи ковачница! Но виждам и много хора при нея, да отидем там.
	Наистина в една падинка, която беше като преддверие към дола, се издигаше ковачница, от чието огнище се сипеха снопове и купища златни искри, а през отворената врата и през много дупки в стените изскачаше ярка светлина, от време на време закривана от тъмни фигури, които се въртяха вътре. В нощния полумрак отвън пред ковачницата се виждаха и няколко десетки фигури, застанали на групички. Чуковете вътре удряха в такт и ехото им се носеше наоколо и се смесваше с песните пред ковачницата, с гълчавата от разговорите, с лаенето на кучетата. Като видя всичко това, пан Заглоба веднага зави към дола, задрънка на лирата си и започна да пее:

	Эй там на гори
	Тай женци жнут,
	А попид горою,
	Попид зеленою
	Козаки идут.

	Като пееше така, той се приближи до групата хора пред ковачницата. Огледа се: това бяха селяни, в по-голямата си част пияни. Почти всички държаха в ръка пръти. На някои от тия пръти се виждаха прикрепени на края коси и острия на копия. Ковачите в ковачницата правеха именно такива острия и дръжки на косите.
	— Ей, дид, дид! — започнаха да викат сред групата.
	— Слава на Бога! — рече пан Заглоба.
	— На веки веков.
	— Кажете, деца, това Демяновка ли е?
	— Демяновка. Защо?
	— Защото по пътя ми казаха — продължаваше просякът, — че тук живеят добри хора, които ще приемат просяка, ще го нахранят, напоят, ще го пуснат да пренощува и пари ще му дадат. Аз съм стар, отдалече път бия, а момчето не може да направи нито крачка повече. То е нещастно, нямо, води мене стария, че не виждам, слепец съм аз злочест. Бог да ви благослови, добри хора, и Свети Миколай Чудотворец да ви благослови, и Свети Онуфри да ви благослови. В едното ми око е останала малко Божия светлина, а другото е тъмно навеки, така ходя с лирата, песни пея и живея като птиците с това, което падне от ръцете на добрите хора.
	— А откъде сте вие, диду?
	— Ой, отдалеко, отдалеко! Но позволете да почина, защото виждам, че при ковачницата има пейка, седни и ти, горкото ми — продължаваше той да говори, като сочеше пейката на Елена. — Ние сме откъм Лядава, добри хора. Но от къщи сме излезли отдавна, много отдавна, а сега идваме от Броварки, от сбора там.
	— И какво добро чухте там? — попита един стар селянин с коса в ръката.
	— Чухме, много чухме, но дали е добро, не зная. Много хора се бяха насъбрали там. За Хмелницки приказваха, че натупал хетманския син и неговите рицари. Чухме също, че на руския бряг селяните се вдигат срещу пановете.
	Групата веднага заобиколи Заглоба, който седеше до княгинята и от време на време подръпваше струните на лирата.
	— Значи вие, дядо, чухте, че се надигат?
	— Ами чух. Злочеста е тя нашата селяшка съдба!
	— Ами казват ли, че тя ще има край?
	— На олтара в Киев намерили писмо от Христа Бога, че ще има страшна и жестока война и много кръв ще се пролее по цяла Украйна.
	Полукръгът около пейката, на която седеше пан Заглоба, се стесни още повече.
	— Казвате, че имало писмо?
	— Имало, кълна се в Бога! За война, за кръвопролитие… Но не мога да говоря повече, защото гърлото ми, на мене стария и бедния, вече пресъхна.
	— Ето ви, дядо, водка и казвайте какво сте чули по света. И ние знаем, че просяците ходят навсякъде и всичко знаят. И у нас вече идваха и казаха, че Хмел ще докара черен час за пановете. Та и ние рекохме да си направим коси и острия за копия, за да не бъдем последни, но сега не знаем да почваме ли вече, или да чакаме писмо от Хмел.
	Заглоба гаврътна водката, млясна, после помисли малко и рече:
	— А кой ви казва, че е време да започвате?
	— Ние сами искаме.
	— Да започваме! Да започваме! — обадиха се много гласове. — Щом запорожците са натупали пановете, да започваме!
	Косите и копията се затресоха в силните ръце и издадоха зловещ звук.
	После настъпи миг мълчание и само чуковете в ковачницата чукаха. Бъдещите главорези чакаха какво ще каже просякът. Той мисли, мисли, най-сетне попита:
	— Чии хора сте вие?
	— Ние сме хора на княз Ярема.
	— А кого ще колите?
	Селяните се спогледаха.
	— Него ли? — попита просякът.
	— Него няма да можем…
	— Ой, няма да можете, деца, няма да можете. Ходил съм аз и в Лубни и княза със собствените си очи съм видял. Страшен е той! Кога викне, дърветата в гората треперят, а като тропне с крак, дол става. От него и кралят се страхува, и хетманите го слушат, и всички се боят от него. А войската му е повече, отколкото на хана и на султана. Няма да удържите, деца, няма да удържите. Не вие него ще потърсите, а той вас ще потърси. И още нещо не знаете, което аз зная: че всички ляхи ще му дойдат на помощ, а знайте, че всеки лях е сабя!
	Мрачно мълчание зацари в групата; просякът отново дръпна струните на лирата и заговори по-нататък, вдишал лице към луната:
	— Върви князът, върви, а край него толкова червени кители и знамена, колкото звезди на небето, колкото бодли в степта. Лети пред него вятърът и стене, а знаете ли, деца, защо той стене? За вашата съдба плаче. Лети пред него майката смърт с коса и звъни, а знаете ли защо звъни? За вашите шии звъни.
	— Господи, помилуй! — обадиха се тихи ужасени гласове. И отново се чуваха само ударите на чуковете.
	— Кой е тук комисар на княза? — попита просякът.
	— Пан Гдешински.
	— А къде е той?
	— Избяга.
	— Защо избяга?
	— Защото чу, че копия и коси коват за нас, та се уплаши и избяга.
	— Толкова по-зле, защото той ще каже за вас на княза.
	— Ти какво, диду, грачиш като гарван! — каза старият селянин. — Та ние вярваме, че черен час иде за пановете. И няма да ги има нито на руския, нито на татарския бряг. Нито панове, нито князе, само казаци, свободни ще бъдат хората — и няма да има нито наем за земята, нито данък върху питиетата, нито за мливото, нито за превоз, и няма да има евреи, защото така е писано в писмото от Христа, за което ти сам казваше. А Хмел също е силен като княза. Нека си премерят силите!
	— Помогни му, Боже! — каза просякът. — Тежка е нашата селска съдба, а по-рано е било иначе.
	— Чия е земята? На княза. Чия е степта? На княза. Чия е гората? Чии са стадата? На княза. А по-рано е била Божия гора, Божия степ. Който дойдел пръв, той вземал и никому не бил подчинен. Сега всичко е на пановете и князете…
	— Правото е ваше, деца — рече просякът, — но едно нещо ще ви кажа. Вие самите знаете, че тук няма да удържите срещу княза, затова чуйте какво ще ви кажа: който иска да коли панове, да не стои тук, докато Хмел и князът се преборят, а да бяга при Хмел — и то веднага, утре, защото князът вече иде. Ако пан Гдешински го насочи към Демяновка, тогава князът няма да ви остави да живеете тук, ами ще ви избие до крак. Затова бягайте при Хмел. Колкото повече сте при Хмел, толкова по-лесно той ще надвие. А той сега има тежка работа. Най-напред с хетманите и безбройните кралски войски, а после с княза, който е по-силен от хетманите. Тичайте, деца, да помагате на Хмел и запорожците, защото те, клетите, няма да удържат, а нали се бият срещу пановете за нашата свобода и за ваше добро. Тичайте, тогава и от княза ще се спасите, и на Хмел ще помогнете.
	— Истината казва той! — обадиха се гласове сред групата.
	— Добре говори.
	— Мудрий дид!
	— Ти видя ли, че князът вече е тръгнал?
	— За виждане не съм видял, но чух в Броварки, че вече бил тръгнал от Лубни. Пали и сече, щом намери някъде копие: земя и небе оставя зад себе си.
	— Господи, помилуй!
	— А къде да търсим Хмел?
	— Затова съм и дошъл аз тук, деца, да ви кажа къде да търсите Хмел. Идете, деца, в Золотоноша, а после ще отидете в Трехтимиров и там вече Хмел ще ви чака, там ще се съберат хората от всички села, поселища и хутори, там ще дойдат и татарите, защото иначе князът няма да даде да ходите по майката земя.
	— А вие, дядо, ще дойдете ли с нас?
	— Ако е да вървя, няма да вървя, защото земята вече тегли старите ми крака. Но ако ми впрегнете каруца, тогава ще дойда с вас. А пред Золотоноша ще отида напред да видя дали там няма пански войници. Ако има, ще заобиколим и ще тръгнем право за Трехтимиров. Там вече е казашки край. А сега ми дайте да ям и да пия, че аз, старият, съм гладен и момчето ми е гладно. Утре сутринта ще тръгнем, а по пътя ще ви попея за пан Потоцки и за княз Ярема. Ой, страшни лъвове са това! Много кръв ще се пролее в Украйна, небето се зачервява ужасно, а и месецът сякаш плува в кръв. Молете се, деца, за Божията милост, защото мнозина няма да ходят още дълго по Божия свят. А чух също, че вампири стават от гробовете и вият.
	Някакъв ужас овладя насъбралите се селяни. Неволно те започнаха да се оглеждат и кръстят и да си шепнат помежду си. Най-сетне един възкликна:
	— Към Золотоноша!
	— Към Золотоноша! — повториха всички, сякаш там именно беше тяхното убежище и спасение.
	— В Трехтимиров!
	— Смърт на ляхите и пановете!
	Внезапно един млад казак излезе напред, размаха копие и викна:
	— Братя, щом утре отиваме в Золотоноша, да идем днес в комисарския дом!
	— В комисарския дом! — викнаха веднага няколко десетки гласове.
	— Да се изгори! Да се вземе всичко!
	Но просякът, който досега стоеше с глава, склонена върху гърдите, я повдигна и рече:
	— Ей, деца, не тръгвайте вие срещу комисарския дом и не го палете, защото ще бъде зле. Князът може да е някъде наблизо с войската си, ще види зарята от пожара, ще дойде и тогава ще бъде зле. По-добре дайте ми да ям и ми покажете къде да преспя. Седете си мирно и не налитайте на грабеж.
	— Добре говори! — обадиха се няколко гласа.
	— Добре говори, а ти, Максиме, си глупак!
	— Елате, дядо, у мене на хляб и сол и на малко медовина, а хапнете ли, ще отидете да спите в плевнята на сеното — каза старият селянин, като се обърна към просяка.
	Заглоба стана и дръпна Елена за ръкава на дрехата. Княгинята спеше.
	— Уморило се е момчето и макар чуковете да удрят, е заспало — рече пан Заглоба.
	А наум си рече:
	„О, сладка невинност, че можеш да спиш между пики и ножове! Вижда се, че небесни ангели те пазят, а покрай тебе и мене ще запазят.“
	Събуди я и тръгнаха към селото, което се намираше малко по-нататък. Нощта беше хубава, тиха — след тях долиташе отгласът от удрящите чукове. Старият селянин вървеше напред, за да показва пътя в мрака, а пан Заглоба се преструваше, че чете молитва, и мърмореше с монотонен глас:
	— О, Господи Боже, помилуй нас грешните… Виждаш ли, ваша милост!… Святая, пречистая… Какво щяхме да правим, ако не бяхме се преоблекли като селяни?… Както на земята, така и на небето… Ще получим храна, а утре вместо пеш ще отидем в Золотоноша с каруца… Амин, амин, амин… Можем да очакваме, че Богун ще попадне тук на дирите ни, защото няма да го измамим с нашите номера… Амин, амин!… Но вече ще бъде късно, защото при Прохоровка ще преминем Днепър, а там вече са хетманските сили… Дяволът за богоугодника не е страшен. Амин… След няколко дни тук страната ще бъде в огън, стига само князът да тръгне зад Днепър… Амин… Дано ги черната чума тръшне, дано палач да им свети маслото… Чуваш ли, ваша милост, как вият там при ковачницата? Амин… Тежки времена дойдоха за нас, но загубен ще съм, ако не измъкна ваша милост от тях, па макар да се наложи чак до Варшава да бягаме.
	— Какво си мърморите, дядо? — попита селянинът.
	— Нищо, моля се за ваше здраве. Амин, амин!…
	— Ето и моята къща…
	— Слава на Бога.
	— Вовеки веков. Заповядайте на хляб и сол.
	— Бог да те възнагради.
	След няколко минути просякът се гощаваше енергично с овнешко месо, което поливаше обилно с медовина, а на другата сутрин пое заедно със слугата си с удобна каруца към Золотоноша, ескортиран от няколко десетки селяни на коне, въоръжени с пики и коси.
	Пътуваха през Кавраец, Чернобой и Кропивна. По пътя видяха, че всичко вече кипи. Навсякъде селяните се въоръжаваха, ковачниците по доловете работеха от тъмно до тъмно и само страшната сила, страшното име на княз Йереми задържаше още кървавия взрив.
	В това време зад Днепър бурята се развилня с пълна ярост. Вестта за поражението при Корсун се разнесе със светкавична бързина по цялата Рус и всичко живо се вдигаше на бунт.


	Двадесет и първа глава

	Сутринта на другия ден след бягството на Заглоба сеймените намериха Богун полузадушен в жупана, с който пан Заглоба го бе увил, но понеже нямаше тежки рани, скоро дойде в съзнание. Като си спомни всичко, което се бе случило, той побесня от ярост, ревеше като див звяр, кървавеше ръцете си от собствената си кървава глава и с нож се нахвърляше върху хората, затова сеймените не смееха да се доближат до него. Най-сетне, понеже още не можеше да се държи на седлото, заповяда да вържат една еврейска люлка между два коня, настани се в нея и като луд полетя към Лубни, защото смяташе, че бегълците са се насочили натам. Легнал така в еврейското легло, в пух и в собствената си кръв, той се носеше през степта като вампир, който бяга към гроба от утринната зора, а подире му се носеха верните сеймени, уверени, че отиват на явна смърт. Летяха така чак до Василовка, където князът имаше гарнизон от сто и петдесет души унгарска пехота. Без да се колебае, дивият разбойник налетя на тях, сякаш животът му беше опротивял, пръв се хвърли в огъня и след неколкочасова битка ги изби до крак с изключение на няколко войника, които остави, та чрез мъчения да изтръгне показания от тях. Но като узна, че никакъв шляхтич не е идвал насам заедно с девойка, взе да се чуди какво да предприеме и от болка си късаше превръзките. Невъзможно беше вече да върви по-нататък, защото навсякъде по пътищата към Лубни имаше княжески полкове, а жителите на Василовка, избягали по време на битката, трябва да ги бяха предупредили за нападението. Затова верните казаци грабнаха припадналия от ярост атаман и го поведоха назад към Розлоги. Когато се върнаха, вече не намериха и следа от къщата, защото местните селяни я бяха ограбили и изгорили заедно с княз Васил, като смятаха, че ако князете или княз Йереми поискат да си отмъстят, лесно ще стоварят вината върху казаците и Богун. В същото време бяха изгорени всички постройки, изсечена вишневата градина, избита цялата прислуга, така селяните си отмъщаваха безмилостно за твърдото управление и гнета от страна на князете Курцевичи. Току зад Розлоги в ръцете на Богун попадна Плешневски, който идваше от Чигирин с вест за поражението при Жълти води. Запитан къде и за какво отива, той почна да се обърква и да мънка. Това предизвика подозрение, сложиха го да го пекат на огън и той изпя всичко, което знаеше: и за поражението, и за пан Заглоба, когото бе срещнал предния ден. Зарадваният разбойник си отдъхна. След като обеси Плешневски, полетя напред, вече почти уверен, че Заглоба няма да му избяга. Конярите му дадоха нови указания, но отвъд брода всички следи сякаш потънаха във водата. Атаманът не можа да попадне на ограбения от пан Заглоба просяк, тъй като той вече се беше придвижил надолу по течението на Кагамлик, а и беше толкова уплашен, че като лисица се криеше из тръстиките.
	Отново бяха изминали един ден и една нощ и понеже преследването към Василовка също бе отнело около два дни, Заглоба бе имал много време на разположение. Какво трябваше да се прави тогава?
	В това трудно положение на помощ на Богун дойде със съвет есаулът, стар степен вълк, от младини свикнал да подушва татарите в Дивите поля.
	— Бащице! — рече той. — Те са бягали към Чигирин и умно са бягали, така са спечелили време — но когато са узнали от Плешневски за Хмел и за жълтоводското поражение, са променили посоката. Ти, бащице, сам видя, че са се отклонили от пътя встрани.
	— В степта ли?
	— В степта аз бих ги намерил, бащице, но те са тръгнали към Днепър, за да отидат при хетманите, затова са тръгнали или към Черкаси, или към Золотоноша и Прохоровка… но дори да са отишли към Переяслав, макар че едва ли, пак ще ги намерим. Затова трябва единият от нас да тръгне за Черкаси, а другият за Золотоноша по коларския път — и то бързо, защото прехвърлят ли се през Днепър, ще стигнат при хетманите или ще ги загащят татарите на Хмелницки.
	— Тогава ти тръгвай за Золотоноша, а аз ще поема за Черкаси.
	— Добре, бащице.
	— Но внимавай добре, той е хитра лисица.
	— О, и аз съм хитър.
	Като си съставиха така план за преследването, веднага завиха единият към Черкаси, а другият по-нагоре към Золотоноша. Вечерта същия ден старият есаул Антон стигна до Демяновка.
	Селото беше пусто, останали бяха само жени, всички мъже бяха отишли отвъд Днепър, при Хмелницки. Щом видяха въоръжени хора, а не знаеха кои са те, жените се изпокриха по строповете и плевните, Антон дълго трябваше да търси, докато намери една старица, която вече не се страхуваше от нищо, дори от татарите.
	— А къде са мъжете, майко! — питаше Антон.
	— Откъде да зная! — отвърна тя и показа жълтите си зъби.
	— Ние сме казаци, майко, не се бойте, ние не сме ляхи.
	— Ляхи?… Дано се в земята продънят!
	— Вие сте с нас, нали?
	— С вас ли? — Старицата помисли малко. — А вас пък дано ви чумата тръшне!
	Антон не знаеше какво да предприеме, когато вратата на една къща скръцна внезапно и една по-млада, хубава жена излезе на двора.
	— Ей, молойци, аз чух, че вие не сте ляхи.
	— Не сме.
	— Хора на Хмел ли сте?
	— Негови сме.
	— Не сте ли от ляхите!
	— Не.
	— А защо питахте за мъжете?
	— Ех, така питахме, дали са отишли.
	— Отидоха, отидоха!
	— Слава Богу! Но я ми кажи, невесто, не е ли бягал оттук един шляхтич, лях проклет, с дъщеря си?
	— Шляхтич? Лях? Не съм виждала.
	— Никой ли не е бивал тук?
	— Беше един просяк. Той надума селяните да отидат при Хмел, в Золотоноша, защото казваше, че княз Ярема щял да дойде тук.
	— Къде?
	— Ами тук. А после щял да тръгне за Золотоноша. Така приказваше просякът.
	— И той ли надума селяните да се разбунтуват?
	— Той.
	— А сам ли беше?
	— Не. С едно нямо.
	— А как изглеждаше?
	— Кой?
	— Просякът.
	— Ой, стар-стареничък, на лира свиреше и от пановете се оплакваше. Но аз не съм го видяла.
	— И той ли надумваше селяните към бунт? — попита Антон още веднъж.
	— Той ами.
	— Хм! Сбогом, невесто.
	— Сбогом.
	Антон се замисли дълбоко. Ако тоя просяк беше Заглоба преоблечен, защо, пуст да опустее, ще надумва селяните да се присъединят към Хмелницки? А и откъде би взел това облекло? Къде би оставил конете? Защото нали избягаха на коне. Но преди всичко защо ще надумва селяните към бунт и ще ги предпазва от идването на княза. Един шляхтич няма да предупреждава и най-напред сам ще се скрие под крилото на княза. А ако князът отива към Золотоноша, в което няма нищо невероятно, той непременно ще отмъсти за Василовка. Тук Антон трепна, защото изведнъж новият кол на вратата му се стори досущ като кол за набиване на човек върху него.
	— Не. Тоя просяк е бил само просяк и нищо повече. Няма защо да го гоня към Золотоноша, освен ако реша да бягам нататък.
	Но като избяга, какво ще прави по-нататък? Ако чака, може да дойде князът; ако тръгне за Прохоровка и се прехвърли отвъд Днепър, това значи да налети на хетманите. Старият степен вълк се видя натясно в широката степ. Почувства също, че ако той е вълк, в лицето на пан Заглоба е попаднал на лисица.
	Изведнъж се плесна по челото.
	А защо тоя „просяк“ е повел селяните към Золотоноша, след която беше Прохоровка, а след нея, зад Днепър — хетманите и целият кралски стан?
	Антон реши така или иначе да замине за Прохоровка.
	Ако след пристигането на брега чуе, че на отвъдната страна са хетманските войски, тогава няма да се прехвърля през реката, а ще тръгне надолу по течението и срещу Черкаси ще се срещне с Богун. Освен това по пътя ще научи нещо за Хмелницки. От разказа на Плешневски Антон вече знаеше, че Хмелницки е заел Чигирин, че е изпратил вече Кривонос срещу хетманите и че сам той заедно с Тухай бей незабавно щял да тръгне подир него. Затова, като опитен войник и добре запознат с местността, Антон беше уверен, че битката трябва вече да се е състояла. В такъв случай беше необходимо да знае как да се държи. Ако Хмелницки е бит, хетманските войски са се разлели по петите на казаците из цялата област на Днепър и в такъв случай няма защо повече да търсят Заглоба. Но ако Хмелницки е победил?… Наистина Антон не вярваше много в това. По-лесно е да бие хетманския син, отколкото хетмана; по-лесно е да победи един разезд, отколкото цяла войска.
	„Ех — мислеше старият казак, — нашият атаман би направил по-добре, ако беше помислил за собствената си кожа, а не за момичето. При Чигирин би могъл да се прехвърли през Днепър, а оттам, докато е време, да офейка в Сечта. Тук, между княз Ярема и хетманите, сега трудно ще се задържи.“
	Като размишляваше така, Антон се движеше бързо заедно със своите казаци към Сула, която трябваше да премине веднага зад Демяновка, за да стигне до Прохоровка. Стигнаха Могилна, която се намираше на самата река. Тук съдбата помогна на Антон, защото, макар Могилна да беше пуста като Демяновка, все пак намери саловете готови заедно с превозвачи, които прехвърляха побягналите към Днепър селяни. Самото Задднеприе не смееше да въстане, понеже се намираше под властта на княза, но пък селяните от всички села, поселища и привилегировани слободи бягаха, за да се присъединят към Хмелницки и да застанат под неговите знамена. Вестта за победата на запорожците при Жълти води прелетя като птица през цялото Задднеприе. Простолюдието не можеше да стои повече спокойно, при все че там именно не изпитваше почти никакъв гнет, защото — както се каза — князът, безмилостен към бунтовете, беше истински баща за спокойните заселници, а комисарите му се страхуваха да притесняват повереното им население. Но това население от разбойници, неотдавна превърнати в земеделци, не можеше да търпи закони, строго управление и ред, затова бягаше там, където блясваше надежда за дива свобода. От много села при Хмелницки бяха избягали дори жените. От Чабановка и Високи беше излязло цялото население, като изгори къщите зад себе си, за да няма къде да се върне. В ония села, където още бяха останали малко хора, се въоръжаваха презглава.
	Антон веднага започна да разпитва превозвачите дали нямат вести от Задднеприето. Вести имаше, но противоречиви, объркани, неясни. Говореше се, че Хмел се бие с хетманите, но едни твърдяха, че е загубил, други — че е победил. Един селянин, който бягал към Демяновка, казал, че хетманите са взети в плен. Превозвачите подозирали, че е преоблечен шляхтич, но не посмели да го задържат, защото чули също така, че войската на княза е близко. Страхът преувеличаваше навсякъде числеността на княжеските войски и правеше от тях вездесъща армия, тъй като в тоя момент по цялото Задднеприе надали имаше дори едно село, в което да не се говореше, че князът е съвсем наблизо. Антон забеляза, че навсякъде вземат неговия отряд за разезд на княз Ярема.
	Но той веднага успокои превозвачите и започна да ги разпитва демяновските селяни.
	— Разбира се. Бяха. Ние ги превозихме на другата страна — каза един от превозвачите.
	— А просяк имаше ли с тях?
	— Имаше.
	— И едно нямо с просяка? Малко момче, слуга?
	— То се знае.
	— Как изглеждаше просякът?
	— Не е много стар, дебел, с очи като на риба, на едното с перде.
	— Това е той! — измърмори Антон и продължи да пита: — А слугата?
	— Ой, стари атамане, като същински херувим. Такъв досега не сме виждали.
	В това време доплаваха до брега. Антон вече знаеше какво да прави.
	— Ей, ще доведем невеста на атамана — измърмори той сам на себе си. После се обърна към казаците: — На конете.
	Полетяха като орляк подплашени дропли, при все че пътят беше тежък, защото земята беше прорязана от долове. Но навлязоха в голям дол, на чието дъно покрай един извор имаше път, направен сякаш от природата. Долът стигаше чак до Кавраец и те летяха няколко десетки хвърлея, без да си починат, а Антон напред, на най-добрия кон. Вече се виждаше широкото устие на дола, когато Антон изведнъж стегна юздата на коня така, та задните му копита чак изскърцаха по камъните.
	— Какво е това?
	Устието внезапно се затъмни от хора и коне. Някаква конна част навлизаше в дола и се нареждаше по шестима. Бяха около триста коня. Антон погледна и при все че беше стар воин, свикнал на всякакви опасности, сърцето му скочи в гърдите, а по лицето му изби смъртна бледост.
	Той позна драгуните на княз Йереми.
	Късно беше да бяга, едва двеста крачки отделяха отряда на Антон от драгуните, а изморените коне на казаците при преследване не биха избягали далеко. Драгуните също ги забелязаха и веднага се понесоха в тръс. След малко казаците бяха заобиколени от всички страни.
	— Чии хора сте вие? — попита поручикът заплашително.
	— На Богун! — отговори Антон, който виждаше, че трябва да казва истината, защото самата им униформа щеше да ги издаде. Но като позна поручика, когото беше виждал в Переяслав, веднага възкликна с преборена радост:
	— Пан поручик Кушел! Слава Богу!
	— А, това си ти, Антоне! — рече поручикът, като се вгледа в есаула. — Какво правите тук? Къде е вашият атаман?
	— Великият хетман изпрати нашия атаман при княза воевода да го моли за помощ и атаманът замина за Лубни, а на нас заповяда да обикаляме селата и да ловим бегълците.
	Антон лъжеше като циганин, но смяташе, че щом драгунската част иде откъм Днепър, не може още да знае нито за нападението срещу Розлоги, нито за битката при Василовка, нито за другите провинения на Богун.
	Все пак поручикът каза:
	— Човек би помислил, че искате да се прокраднете към бунта.
	— Ей, пане поручик — каза Антон, — ако искахме да отидем при Хмел, нямаше да бъдем от тая страна на Днепър.
	— Вярно — каза Кушел, — съвсем вярно и аз не мога да го отрека. Но атаманът няма да намери княза воевода в Лубни.
	— Ами! А къде е князът?
	— Беше в Прилука. Може би едва вчера е тръгнал за Лубни.
	— Жалко. Атаманът има писмо от хетмана до княза. Извинете, ваша милост, но ваша милост от Золотоноша ли идва с войската си?
	— Не. Ние бяхме в Каленки, а сега получихме заповед, както и цялата войска, да се приберем в Лубни, откъдето князът ще тръгне с цялата сила. А вие къде отивате?
	— В Прохоровка, защото там селяните се прехвърлят през реката.
	— Много ли са избягали вече?
	— Ой, много, много!
	— Е, тогава вървете с Бога напред.
	— Благодарим покорно, ваша милост. С бога напред. Драгуните отвориха път и отрядът на Антон мина между тях към изхода на дола.
	Когато излязоха от устието на дола, Антон спря и се ослуша внимателно, а когато драгуните вече изчезнаха от очите му и последното ехо от тях отзвуча, той се обърна към казаците си и рече:
	— Да знаете, глупаци, че ако не бях аз, след три дни щяхте да пукнете набучени в Лубни. А сега на конете, дори ако трябва да им извадим душата.
	И тръгнаха веднага.
	„Имахме щастие — мислеше Антон, — двойно щастие имахме: веднъж, че отървахме кожата, втори път, че тия драгуни не идваха от Золотоноша и Заглоба се е разминал с тях. Защото, ако беше ги срещнал, щеше да бъде в безопасност от каквото и да било преследване.“
	Наистина за пан Заглоба беше много неблагоприятно, че съдбата не му помогна да попадне на пан Кушел и на неговата част, с което щеше да бъде веднага спасен и освободен от всякакви страхове.
	Вместо това в Прохоровка като гръм го удари вестта за поражението при Корсун. Още по пътя към Золотоноша по селата и хуторите се носеха слухове за голяма битка, дори за победа на Хмел, но пан Заглоба не им даваше вяра, тъй като от опит знаеше, че между простолюдието всяка вест расте и расте до небивали размери и че именно за казашките успехи това простолюдие с готовност разправя чудеса. Но в Прохоровка мъчно можеше вече да се съмнява. Страхотната и зловеща истина го удряше като с чук в главата. Хмел тържествуваше, кралските войски бяха унищожени, хетманите в плен, цяла Украйна в огън.
	В първия момент пан Заглоба изгуби ума и дума. Той беше в страшно положение. Не му провървя и по пътя, понеже в Золотоноша не намери никакъв гарнизон. Градът кипеше срещу ляхите, а малката стара крепост беше изпусната. Той не се съмняваше нито за миг, че Богун го търси и че рано или късно ще попадне на следите му. Наистина, той линкаше като подгонен заек, но познаваше много добре ловното куче, което го преследва, и знаеше, че това куче няма да изпусне дирята. И така, зад себе си пан Заглоба имаше Богун, а пред себе си морето на селския бунт, кланетата, пожарите, татарските грабителски отряди, развилнелите се тълпи.
	При такова положение бягството беше почти неизпълнима задача, особено бягство с момиче, което, макар да беше преоблечено като слуга на просяк, навсякъде привличаше вниманието с необикновената си хубост.
	Наистина имаше от какво да загуби ума и дума.
	Но пан Заглоба никога не губеше хладнокръвието си за дълго. Сред най-голямата бъркотия в главата си той виждаше отлично едно нещо, или по-скоро чувстваше най-ясно именно него: че от Богун се бои сто пъти повече, отколкото от огъня, водата, бунта, кланетата и от самия Хмелницки. Само при мисълта, че би могъл да попадне в ръцете на страшния хайдутин, кожата на пан Заглоба настръхваше. „Той ще ме дере с кремък! — повтаряше си Заглоба постоянно. — А пред мене тук е морето на бунта!“
	Оставаше един начин за спасение: да зареже Елена и да я остави на Божията воля, но това пан Заглоба не искаше да направи.
	— Не може да бъде — казваше й той. — Ти, ваша милост, трябва да си ми направила магия, от която ще стане така, та заради ваша милост да ми ощавят кожата за ремък.
	Но той не искаше да я изостави и дори не допускаше тая мисъл в главата си. Тогава какво трябваше да прави?
	„Ха! — мислеше Заглоба. — Сега не е време да търся княза! Пред мене е море, тогава ще се гмурна в това море, поне ще се скрия, а ако е рекъл Бог, и до другия бряг ще преплувам.“
	И реши да се прехвърли на десния бряг на Днепър.
	Но в Прохоровка това не беше лесна работа. Още за Кшечовски и изпратените с него войски пан Миколай Потоцки беше взел всички платноходки, чайки, салове, враници, члунове, ладии, лодки, дори и най-малките, като се почне от Переяслав чак до Чигирин. В Прохоров имаше само един продупчен сал. Да преминат с него чакаха хиляди хора избягали от близкото Задднеприе. Всички къщи, обори, плевни, кочини в цялото село бяха заети и се ширеше нечувана скъпотия. Пан Заглоба наистина трябваше с лира и песен да изкарва къшея хляб. През цялото денонощие не можаха да се прехвърлят през реката, защото салът се развали на два пъти и трябваше да го поправят. Нощта прекараха с Елена седнали край реката, заедно с тълпи пияни селяни около огнищата. А нощта беше ветровита и студена. Княгинята беше изтощена от умора и болки, защото селските обуща бяха изпонаранили краката й. Тя се страхуваше да не заболее тежко. Лицето й почерня и побледня, чудните й очи угаснаха, непрекъснато я обземаше страх, че може да бъде позната под тия дрехи или че неочаквано ще дойде потерята на Богун. През същата тая нощ очите й видяха страшна гледка. Селяните докараха от устието на Рос няколко шляхтичи, които бяха поискали да се скрият в държавата на Вишньовецки от татарското нашествие, и ги избиха жестоко на брега. Извъртяха със свредели очите им, а главите им смазваха между камъни. Освен това в Прохоровка имаше две еврейски семейства. Тях развилнялата се тълпа хвърли в Днепър, а понеже не потънаха веднага на дъното, потопиха мъжете, еврейките и еврейчета с помощта на дълги пръти. Всичко това се съпровождаше от крясъци пиянство. Пийналите казаци се любеха с пийналите невести. Страхотни избухвания на смях звучаха зловещо по тъмните брегове на Днепър. Вятърът разхвърляше огнищата, червени главни и искри, грабнати от вихъра, хвърчаха, за да издъхнат във вълните. Понякога наставаше паника. От време на време някакъв пресипнал пиянски глас викаше в мрака: „Хора, спасявайте се, Ярема иде!“ И тълпата се хвърляше слепешката към брега, тъпчеха се един друг, изблъскваха се във водата. Веднъж за малко не стъпкаха Заглоба и Елена. Това беше адска нощ изглеждаше, че няма да има край. Заглоба изпроси малко водка, пи сам и принуди княгинята да пийне, за да не припадне или да вдигне температура. Най-сетне вълните на Днепър започваха да побеляват и да лъсват. Развиделяваше се. Наставаше мрачен, облачен, бледен ден. Заглоба искаше час по-скоро да се прехвърли на другата страна. За щастие, салът беше поправен, но блъсканицата около него беше страхотна.
	— Място за просяка, място за просяка! — викаше Заглоба, като държеше Елена пред себе си между протегнатите си ръце и я пазеше от натиска. — Място за просяка, добри хора, драги молойци, дано черната смърт ви издуши, вас и децата ви! Не виждам добре, ще падна във водата, момчето ще ми удавите. Дайте път, деца, дано ви се подървят всичките крайници, дано пукнете, дано на колове псовисате!
	Като крещеше така, проклинаше, молеше и разбутваше тълпата с мощните си лакти, той изтласка най-напред Елена, а после сам се качи на сала и веднага започна отново да крещи:
	— Стига вече, защо се тикате така? Ще потопите сала, ако се наблъскате тук толкова много. Стига, стига!… Ще дойде ред и за вас, а ако не дойде, голяма работа.
	— Стига, стига! — викаха тия, които се бяха качили на сала. — Тръгвайте! Тръгвайте!
	Веслата се напрегнаха и салът започна да се отдалечава от брега. Силното течение веднага го понесе малко по течението на реката към Демонтов.
	Бяха преминали вече половината от ширината на коритото, когато на прохоровския бряг се чуха викове и крясъци. Сред тълпите, които бяха останали край водата, избухна страхотна паника; едни бягаха като луди към Демонтов, други скачаха във водата, а трети крещяха, махаха с ръце или се тръшкаха на земята.
	— Какво е това? Какво се е случило? — питаха на сала.
	— Ярема! — викна един глас.
	— Ярема, Ярема! Да бягаме! — викаха други.
	Веслата започнаха да удрят трескаво по водата, салът се понесе по вълните като казашка чайка.
	В тоя миг някакви конници се появиха на прохоровския бряг.
	— Войските на Ярема! — викаха на сала.
	Конниците тичаха по брега, въртяха се, разпитваха хората за нещо — най-сетне започнаха да викат към ония, които плаваха със сала:
	— Стой! Стой!
	Заглоба погледна и студена пот го обля от главата до петите. Позна казаците на Богун.
	И наистина това беше Антон със сеймените си.
	Но както се каза, пан Заглоба никога не губеше самообладание за дълго; той заслони очите си с ръка като човек, който вижда слабо, та трябва да се взира по-дълго, после започна да крещи, сякаш някой му дереше кожата:
	— Деца! Това са казаците на Вишньовецки! О, Боже и Святая Пречистая Богородице! По-скоро към брега! Ще прежалим ония, които останаха, а сала да насечем, защото иначе гибел за всички нас!
	— По-скоро, по-скоро да насечем сала! — викаха другите.
	Вдигна се врява, сред която не можеха да се чуят виковете от Прохоровка. В тоя миг салът скръцна по чакъла на брега. Селяните почнаха да скачат, но едни не бяха успели още да слязат, когато други вече къртеха страните на сала и удряха дъното със секири. Дъски и откъртени трески захвърчаха във въздуха. Рушаха нещастното корабче с ярост, трошеха го на парчета и страхът даваше сили на рушителите.
	А в това време пан Заглоба викаше:
	— Сечи, троши, късай, пали!… Спасявай се! Ярема иде! Ярема иде! Като викаше така, той насочи здравото си око към Елена и започна да й намига многозначително.
	А хората от другия бряг, като виждаха как разрушават сала, викаха още по-силно, но понеже беше много далече, не можеше да се разбере какво викат. Махането с ръце приличаше на заплаха и само ускори разрушаването.
	След малко салът изчезна, но внезапно от всички гърди отново се изтръгна вик на страх и ужас.
	— Скачат във водата. Плуват към нас! — крещяха селяните. Наистина най-напред един конник, а след него няколко десетки други вкараха конете във водата и се спуснаха да плуват към другия бряг. Това беше едва ли не безумна смелост, защото поради пролетното пълноводие течението беше силно и на места образуваше многобройни водовъртежи и завои. Грабнати от течението на реката, конете не можеха да плуват направо, водата ги понесе с необикновена бързина.
	— Няма да доплуват! — викаха селяните.
	— Ще потънат!
	— Слава Богу! О! Един кон вече потъна.
	— Смърт за тях!
	Конете преплуваха една трета от реката, но водата все по-силно ги носеше надолу. Явно беше, че започват да губят сили и постепенно затъваха все по-дълбоко. След малко възседналите ги молойци бяха вече до пояс във водата. Мина някое време. От Челепуха дотърчаха селяни да гледат какво става: сега само конските глави стърчаха над водата, а молойците бяха до гърди в нея. Но пък бяха преплували половината река. Внезапно една конска глава и един молоец изчезнаха под водата, след него друг, трети, четвърти, пети… броят на тия, които плуваха, намаляваше все повече. В тълпите от двете страни на реката зацари глухо мълчание, но вървяха по течението, за да видят какво ще стане. Две трети от реката беше вече премината, броят на задържалите се намаля още повече, но се чуваше вече тежкото пръхтене на конете и ободрителните гласове на молойците; виждаше се вече, че някои ще доплуват.
	Внезапно гласът на Заглоба се разнесе сред тишината:
	— Хей, деца! Грабвайте пушките! Смърт за хората на княза!
	Избухна дим, изтрещяха гърмежи. Викът от реката прозвуча отчаяно и след малко конете, молойците, всичко изчезна. Реката беше пуста, само някъде вече далеко сред вълните се мярваше по някой конски корем или червена фуражка на молоец.
	Заглоба гледаше Елена и намигваше…


	Двадесет и втора глава

	Преди да срещне пан Скшетуски, който седеше сред пепелището в Розлоги, князът руски воевода, вече знаеше за поражението при Корсун, защото за него му беше съобщил в Сахотин пан Поляновски, хусар, другар на княза. Преди това князът се намираше в Прилука и оттам бе изпратил пан Богуслав Машкевич до хетманите с писмо, в което питаше къде да се яви с всичките си сили. Но понеже Машкевич дълго не се връщаше с отговор от хетманите, князът тръгна към Переяслав, като изпрати на всички страни разезди и заповяда ония полкове, които още бяха пръснати тук-таме из Задднеприето, час по-скоро да се приберат в Лубни.
	Но дойдоха вести, че петнайсетината казашки хоронгви, намиращи се на стража по границата с татарските земи, са се пръснали или са се присъединили към бунта. Князът видя силите си внезапно намалени и от това страшно го заболя, защото не очакваше, че могат да го напуснат тия хора, които беше водил толкова пъти към победа. Все пак той скри от войската вестта за нечуваното поражение, която научи от пан Поляновски при срещата си с него, и продължи към Днепър, защото искаше да върви слепешката към центъра на бурята и бунта и или да отмъсти за поражението и да измие позора на войската, или сам да пролее кръвта си. При това смяташе, че все нещо, а може и голяма част от кралските войски да се е спасила от погрома. И ако те подсилят неговата шестхилядна дивизия, би могъл да премери сили с Хмелницки с надежда за победа.
	Когато стигна в Переяслав, князът възложи на малкия пан Володийовски и на пан Кушел да разпратят своите драгуни на всички страни — в Черкаси, Демонтов, Секерна, Бучач, Стайки, Трехтимиров и Жишчов, за да докарат всички кораби и салове, каквито намерят по тия места. След това войската щеше да се прехвърли от левия бряг в Жишчов.
	От срещнатите тук-таме бегълци пратениците узнаха за поражението, но в посочените места не намериха нито един кораб, понеже — както вече се каза — половината от тях великият хетман отдавна бе взел за Кшечовски и Барабаш, а разбунтуваното простолюдие на десния бряг беше разрушило останалите от страх пред княза. Все пак пан Володийовски заповяда да му се скове набързо сал и се прехвърли с десетина души на десния бряг. Там той хвана петнайсетина казаци, които доведе при княза. От тях князът узна за страхотните размери на бунта и ужасните плодове, които беше родило поражението при Корсун. Цяла Украйна беше въстанала до последния човек. Бунтът се разливаше също като наводнение, което се движи по равнина и за миг заема все по-големи и по-големи пространства. Шляхтата се бранеше в замъците и замъчетата. Но много от тях бяха вече превзети. Силите на Хмелницки растяха с всяка минута. Уловените казаци съобщаваха, че войските му наброявали двеста хиляди души, а след няколко дни тия сили лесно можеха да се удвоят. Затова след битката Хмелницки продължаваше да стои в Корсун и възползвайки се от краткото спокойствие, въвеждаше ред в безбройните си войски. Той раздели тълпите на полкове, назначи полковници от атаманите и по-опитните запорожки есаули и изпращаше отделни отряди или цели дивизии да превземат полски замъци. Като прецени всичко това, княз Йереми видя, че и поради липсата на плавателни съдове, чиято направа за шестхилядната му войска би отнела няколко седмици, и поради безкрайно разрасналата се сила на неприятеля не може да се прехвърли отвъд Днепър в тия места, където се намираше сега. На военния съвет пан Поляновски, полковник Барановски, началникът на граничните войски срещу татарите пан Александър Замойски, пан Володийовски и Вурцел бяха на мнение да се тръгне на север към Чернигов, който се намираше зад глухи гори, оттам да се тръгне за Любеч и едва там да се прехвърлят при Брагинов. Това беше дълъг и опасен път, защото отвъд черниговските гори към Брагинов се простираха огромни блата, през които и пеш беше мъчно да се мине, камо ли тежка конница, коли и артилерия. Все пак на княза се хареса тоя съвет, но искаше преди тоя дълъг и, както предполагаше, безвъзвратен път да се покаже още веднъж тук-таме из своето Задднеприе, за да не допусне незабавно избухване на бунт, да прибере под крилото си шляхтата, да изпълни с ужас простолюдието и да остави спомен за своята суровост, та в отсъствие на господаря тоя спомен да бъде страж на страната и покровител на всички ония, които не можеха да тръгнат заедно с войската. Освен това княгиня Гризелда, панни Збаражки, придворните дами, целият двор и някои пехотни полкове още се намираха в Лубни, та затова князът реши да отиде там за последно сбогуване.
	Войските тръгнаха още същия ден, а начело беше пан Володийовски със своите драгуни, които, макар да бяха всички без изключение русини, обхванати в рамките на дисциплината и превърнати в редовна войска, превъзхождаха почти всички други хоронгви по своята вярност. Страната беше още спокойна. Само тук-таме се бяха образували разбойнически групи, които грабеха както шляхтишките имения, така и селяните. Из пътя голяма част от тях бяха смазани и набити на кол. Но селяните никъде не бяха въстанали. Умовете кипяха, в очите и душите на селяните гореше огън, те се въоръжаваха скрито, бягаха отвъд Днепър. Все пак страхът още надделяваше над жаждата за кръв и убийство. Като лошо предзнаменование за бъдещето можеше да се смята само това, че дори в ония селца, от които селяните досега не бяха отишли при Хмел, бягаха при приближаването на княжеските войски, сякаш се страхуваха да не би страшният княз да прочете по лицето им онова, което се криеше в техните души, и да не ги накаже предварително. Той обаче наказваше там, където намираше най-малкия признак, че се готви бунт, а понеже по природа беше невъздържан и в награждаването, и в наказването, наказваше без мярка и без милост. Човек би рекъл, че по онова време от двете страни на Днепър се движеха две страшилища: едно за шляхтата — Хмелницки, друго за разбунтуваното простолюдие — княз Йереми. Между хората се шепнеше, че когато тия двама се сблъскат, слънцето навярно ще помръкне, а водата във всички реки ще почервенее. Но сблъскването не беше близко, защото същият този Хмелницки, победителят при Жълти води, победителят при Корсун, този Хмелницки, който бе разбил на пух и прах кралските войски, бе взел хетманите в плен и сега стоеше начело на стотици хиляди бойци, просто се страхуваше от господаря на Лубни, който искаше да го търси отвъд Днепър. Войските на княза тъкмо бяха преминали Слепород, а сам той се бе спрял на почивка във Филипов, когато му съобщиха, че са дошли пратеници от Хмелницки с писмо и молят да бъдат изслушани. Князът заповяда да му се представят веднага. Тогава в дома на подстаростата, където бе отседнал князът, влязоха шестима запорожци, и влязоха доста дръзко, особено най-възрастният от тях, атаман Сухарука, главозамаян от погрома при Корсун и от току-що получения полковнически чин. Но когато погледнаха княза в лицето, веднага ги овладя толкова силен страх, че паднаха в краката му и не смееха да произнесат нито дума.
	Князът, който седеше заобиколен от най-първите рицари, заповяда да станат и ги попита за какво са дошли.
	— С писмо от хетмана — отвърна Сухарука.
	Тогава князът впи поглед в казака и рече спокойно, но като натъртваше на всяка дума:
	— От негодника, нехранимайковеца и разбойника, не от хетмана!
	Запорожците побледняха или по-скоро само посиняха и с наведени глави стояха мълчаливи при вратата.
	А князът заповяда на пан Машкевич да вземе писмото и да прочете.
	Писмото беше смирено. Дори и след победата при Корсун у Хмелницки държеше връх лисицата над лъва, змията над орела, защото той помнеше, че пише на Вишньовецки*. Може би той се умилкваше, за да успокои и така по-лесно да ухапе, но се умилкваше. Пишеше, че станалото е по вина на Чаплински; а това, че хетманите също били сполетени от зла участ, не било негова, на Хмелницки вина, а на злата им съдба и на гнета, който изпитват казаците в Украйна. Но той моли княза да не се сърди за това и да благоволи да му прости, заради което той завинаги ще остане послушен и смирен слуга на княза; а за да спечели княжеското благоволение за своите пратеници и да ги спаси от строгостта на неговия гняв, заявява, че пуска здрав и читав хусарския поручик Скшетуски, хванат в Сечта.
	[* Самоил Величко, с. 79. Хмелницки писал на княза: „… за да не би той, княз Вишньовецки, да се засяга и да благоволи да насочи своя гняв против него, против Хмелницки, за онова, което се бе случило с хетманите.“ — Б.а.]
	Като слушаха това писмо, самите пратеници бяха учудени, понеже дотогава те не знаеха какво се съдържа в писмото и предполагаха, че по-скоро ще има обиди и дръзки предизвикателства, а не молби. Ясно им беше само, че Хмелницки не иска да заложи всичко на карта срещу толкова прославения вожд и вместо да тръгне с всичките си сили против него, протака, мами с покорство, изглежда очаква силите на княза да се стопят в походите и борбите с отделни хайдути, с една дума: явно се страхува от княза. Затова и пратениците се смириха още повече и докато се четеше писмото, внимателно следяха с очи лицето на княза — дали случайно няма да прочетат по него своята смърт. И макар че на идване бяха готови за нея, сега ги обземаше страх. А князът слушаше спокойно, само от време на време притваряше клепачи, сякаш искаше да спре скритите в очите си мълнии, и се виждаше като на длан, че едва сдържа страшния си гняв. Когато четенето на писмото свърши, той не продума нито една дума на пратениците, само заповяда на Володийовски да ги изведе и да ги задържи под стража, после се обърна към полковниците и им каза следните думи:
	— Много е хитър тоя неприятел и или иска с това писмо да ме приспи, за да нападне заспалия, или ще потегли навътре в Жечпосполита и ще сключи там договор, ще издейства прошка от мудните сановници и краля и тогава ще се чувства в безопасност, защото, ако поискам и след това да воювам с него, тогава вече не той, а аз ще престъпя волята на Жечпосполита и ще минавам за бунтовник. Вурцел чак се хвана за главата.
	— О, vulpes astuta!*
	[* О, лукава лисица! (лат.). — Б.пр.]
	— Какво съветвате тогава да направим, ваша милост панове? — попита князът. — Говорете смело, а после аз ще ви обявя моята воля.
	Старият Зачвилиховски, който беше напуснал Чигирин и отдавна се беше присъединил към княза, рече:
	— Нека бъде според волята на ваша княжеска светлост. Но ако ми е позволено да съветвам, ще кажа, че с присъщата си проницателност ваше княжеско височество разбра намеренията на Хмелницки, защото те са именно такива, а не други. Затова аз смятам, че на неговото писмо не трябва да се обръща внимание, а трябва най-напред княгинята да се настани на безопасно място, след което да преминем отвъд Днепър и да започнем войната, преди Хмелницки да е сключил каквито и да било договори, тъй като срам и позор би било за Жечпосполита, ако остави безнаказани такива insulta*. Впрочем — тук той се обърна към полковниците — чакам мнението на ваша милост панове, защото не смятам моето за безпогрешно.
	[* Обиди (лат.). — Б.пр.]
	Началникът на охраната, пан Александър Замойски, се удари по сабята.
	— Ваша милост хоронжи, senectus* говори чрез вас и sapientia**. Главата на тая хидра трябва да се отсече, преди да се е разраснала и погълнала нас самите.
	[* Старост, опитност (лат.). — Б.пр.]
	[** Мъдрост (лат.). — Б.пр.]
	— Амин! — каза свещеник Муховецки.
	Другите полковници, вместо да говорят, започнаха да удрят сабите по примера на пан Замойски, да сумтят, да скърцат със зъби, а пан Вурцел взе думата и се изказа по следния начин:
	— Ваше княжеско височество! За името на ваше княжеско височество е контемпт*, че тоя разбойник се е осмелил да пише на ваше княжеско височество, защото атаманът кошевой има потвърдена и призната от Жечпосполита прееминенция**, с което дори куренните атамани могат да се засланят. Но самозван хетман е този, който не може да бъде третиран другояче освен като разбойник, и пан Скшетуски похвално е съобразил това, като е отказал да вземе от него писма до ваше княжеско височество.
	[* Позор (лат.). — Б.пр.]
	[** Достойнство (лат.). — Б.пр.]
	— И аз така мисля — каза князът. — А понеже не мога да накажа него самия, ще го накажа в лицето на неговите пратеници.
	След тия думи той се обърна към полковника на придворната татарска хоронгва:
	— Ваша милост Вершул, нареди, ваша милост, на своите татари да посекат тия казаци, а за главния да издялат кол, на който да го забучат незабавно.
	Вершул наведе червената си като пламък глава и излезе, а свещеник Муховецки, който обикновено възпираше княза, скръсти ръце като за молитва, загледа го умолително в очите и търсеше да види в тях милост.
	— Зная, отче, какво искаш — каза князът воевода, — но това не може да бъде. Наказанието е нужно и за жестокостите, които те вършат там зад Днепър, и за нашето достойнство, и за доброто на Жечпосполита. Трябва на дело да се покаже, че има някой, който все още не се бои от тоя размирник и го третира като разбойник, и макар че пише смирено, той постъпва дръзко и започва да се държи в Украйна като самостоятелен княз, а с това докарва такова сътресение на Жечпосполита, каквото тя отдавна не е изпитвала.
	— Ваше княжеско височество, той, както пише, е върнал пан Скшетуски — рече свещеникът несмело.
	— Благодаря ти от името на Скшетуски, че го сравняваш с разбойниците. — Тук князът смръщи вежди. — Впрочем стига за това. Виждам — продължи той, като се обърна към полковниците, — че ваша милост панове единодушно давате суфрагия* за война. Такава е и моята воля. Сега ще тръгнем за Чернигов, като по пътя вземаме шляхтата със себе си, а при Брагин ще се прехвърлим през реката, след което ще тръгнем на юг. Сега към Лубни!
	[* Гласове при гласуване (лат.). — Б.пр.]
	— Бог да ни помага! — казаха полковниците.
	В тоя момент вратата се отвори и се появи Розтворовски, поручик на влашката хоронгва, преди два дни изпратен с триста конници на разузнаване.
	— Ваше княжеско височество — извика той, — бунтът се разширява! Розлоги е изгорено, във Василовка гарнизонът е избит до крак.
	— Как? Какво? Къде? — питаха от всички страни. Но князът махна с ръка да мълчат и попита сам:
	— Кой е направил това — нехранимайковци или някаква войска?
	— Казват, че е Богун.
	— Богун?
	— Тъй вярно.
	— Кога е станало това?
	— Преди три дни.
	— Тръгна ли, ваша милост, по следите им? Настигна ли ги? Хвана ли някого за разпит?
	— Тръгнах по следите им, но не можах да ги догоня, защото след три дни беше много късно. Събирах сведения по пътя: поели обратно към Чигирин, после се разделили. Половината тръгнали към Черкаси, другата половина към Золотоноша и Прохоровка.
	Тогава се обади пан Кушел:
	— Аз срещнах отряда, който отиваше към Прохоровка, и донесох за това на ваше княжеско височество. Те разправяха, че били изпратени от Богун, за да не допускат бягство на селяни през Днепър, затова ги пуснах.
	— Глупост си сторил, ваша милост, но не те обвинявам. Мъчно е човек да не се излъже, когато измяната е на всяка крачка и земята под краката ни гори — каза князът.
	Внезапно той се хвана за главата.
	— Боже всемогъщи! — викна той. — Спомних си какво ми разправяше Скшетуски — че Богун е хвърлил око на младата княгиня Курцевич. Сега разбирам защо е изгорено Розлоги. Момичето трябва да е отвлечено. Хей, Володийовски, ела тук! Ще вземеш, ваша милост, петстотин коня и наново ще тръгнеш към Черкаси, Биховец с петстотин власи да върви през Золотоноша за Прохоровка. Не жалете конете, който отърве момичето, ще получи Йеремиовка за доживотно ползване. Тръгвайте! Тръгвайте!
	След това се обърна към полковниците:
	— Ваша милост панове, а ние през Розлоги — за Лубни!
	Полковниците изскочиха от дома на старостата и забързаха към своите хоронгви. Слугите им се затекоха за конете, на княза също докараха тъмнокафявия кон, който той обикновено яздеше при походите. След малко хоронгвите тръгнаха и се разтегнаха като дълга, пъстра и лъскава змия по филиповския път.
	При портите кървава гледка порази войнишките очи. Върху тръните на плета се виждаха пет отрязани казашки глави, които гледаха преминаващата войска с мъртвото бяло на отворените си очи, а малко по-настрани, вече отвън портите, на зелената височинка още мърдаше и потръпваше набитият на кол атаман Сухарука. Острието беше промушило вече половината тяло, но още дълги часове на предсмъртни мъки очакваха нещастния атаман, защото и до вечерта можеше да трепери така, докато го успокои смъртта. А сега не само беше жив, но и страшно въртеше очи подир хоронгвите, които минаваха покрай него, очи, които говореха: „Дано ви Бог накаже и вас, и децата ви, и внуците ви до десета рода за кръвта, за раните, за мъките! Дано се затриете и вие, и вашето племе! Дано всички беди се струпат върху вас! Дано все да берете душа и нито да можете да умрете, нито да живеете!“ И при все че беше прост казак, при все че умираше не в пурпур или в сърма, а в синьо жупанче, не в замък, а под голо небе, на кол, тая негова мъка, тая смърт, която витаеше над главата му, го беше осенила с такава внушителност, такава сила беше вложила в погледа му, такова море от омраза в очите му, че всички добре разбраха какво искаше да каже — и хоронгвите преминаваха в мълчание край него, а той стоеше високо над тях в златните блясъци на обедния час и светеше върху прясно издялания кол като факла.
	Князът мина, без да хвърли поглед, свещеник Муховецки го благослови с кръстен знак и вече отминаваха всички, когато някакъв слуга от хусарската хоронгва, без да пита никого за разрешение, насочи коня си към височинката и като допря пистолета си до ухото на жертвата, с един изстрел свърши мъките й. Всички затрепераха от тая толкова дръзка и противна на военната дисциплина постъпка. Като познаваха строгостта на княза, те вече смятаха слугата за загубен, но князът не каза нищо: дали се преструваше, че не чува, или беше толкова потънал в мислите си, но той продължаваше да се движи спокойно и едва вечерта заповяда да повикат слугата.
	Момчето се изправи едва живо пред лицето на господаря и мислеше, че земята вече се разтваря под краката му. А князът го попита:
	— Как се наричаш?
	— Желенски.
	— Ти ли застреля казака?
	— Аз — измънка бледо като платно момчето.
	— Защо направи това?
	— Защото не можех да гледам мъките му.
	Вместо да се разсърди, князът рече:
	— Ой, ще се нагледаш ти на техните дела и тогава милосърдието ти като ангел ще отлети от тебе. Но понеже от милосърдие рискува живота си, ковчежникът в Лубни ще ти даде десет жълтици и те вземам на служба при мен.
	Всички се чудеха, че тая работа свърши така, но веднага бе съобщено, че е пристигнал разезд от близката Золотоноша, и вниманието се насочи другаде.


	Двадесет и трета глава

	Късно вечерта по месечина войската стигна Розлоги. Там намериха пан Скшетуски, седнал на своята Голгота. Както знаем, от болка и мъка рицарят съвсем се беше побъркал и едва когато свещеник Муховецки успя да го свести, офицерите го взеха при себе си и почнаха да го приветстват и утешават, особено пан Лонгинус Подбипента, който вече от три месеца служеше в хоронгвата на Скшетуски. Той беше готов да му прави компания при въздишките и плача и веднага даде нов обет за негово добро, че до смъртта си ще пости всеки вторник, ако Бог по някакъв начин изпрати утеха на поручика. В това време въведоха пан Скшетуски при княза, който бе отседнал в една селска къща. Когато видя любимеца си, князът не каза нито дума, само отвори прегръдки и чакаше. Пан Ян веднага се хвърли със силен плач в тия прегръдки, а князът го притисна до гърдите си и го целуна по главата — и офицерите, които бяха там, видяха сълзи в достойните му очи.
	Едва след малко князът заговори:
	— Приветствам те като син, защото мислех, че няма да те видя повече. Понеси мъжествено своето бреме и помни, че ще имаш хиляди другари в нещастието, които ще загубят жена, деца, родители, роднини и приятели. И както капката се губи в океана, така и твоята болка ще потъне в морето на всеобщото страдание. Понеже за милото ни отечество дойдоха толкова страшни времена, който е мъж и носи меч на пояса си, той няма да се отдаде на плач за своята загуба, а ще побърза да спасява тая обща майка и или ще получи успокоение в съвестта си, или ще падне със славна смърт и тогава ще придобие небесна корона, а с нея вечно блаженство.
	— Амин! — рече свещеник Муховецки.
	— О, ваше княжеско височество, по-добре да бях я видял мъртва! — простена рицарят.
	— Плачи, голяма е твоята загуба, и ние ще плачем с тебе, защото си дошъл не при поганци, не при диви скити или татари, а при братя и другари. Но кажи си така: „Днес оплаквам себе си, а утрешният ден вече не е мой“. Защото знай, че утре тръгваме в бой.
	— Ще отида накрай света с ваше княжеско височество, но не мога да се утеша, толкова ми е тежко без нея, та не мога и не мога…
	И бедният воин ту се хващаше за главата, ту пъхаше пръстите си между зъбите и ги хапеше, за да сподави стоновете, защото вихърът на отчаянието отново го брулеше.
	— Кажи: да бъде твоята воля! — заповяда строго свещеникът.
	— Амин, амин! Подчинявам се на волята му, само че… болката… не мога да преодолея — отговори рицарят с пресекващ глас.
	И се виждаше как се огъва, как се бори, докато мъката му накара всички да се просълзят, а по-чувствителните като пан Володийовски и пан Подбипента проливаха истински потоци. Последният сплиташе ръце и повтаряше жално:
	— Братче, братченце, овладей се!
	— Слушай — каза внезапно князът, — имам сведения, че оттук Богун е потеглил към Лубни, защото във Василовка е избил хората ми. Не се отчайвай предварително, може би той не я е намерил. Иначе защо ще тръгне за Лубни?
	— Вярно, може да е така! — викнаха офицерите. — Бог ще те зарадва. Пан Скшетуски отвори очи, сякаш не разбираше какво говорят, но надеждата засвети и в неговия ум; тогава той се просна в краката на княза.
	— О, ваше княжеско височество! Целия си живот, кръвта си!… — викаше той.
	И не можа повече да говори. Така му прилоша, че пан Лонгинус трябваше да го вдигне и да го настани на пейката, но вече личеше по лицето му, че се е хванал за тая надежда като удавник за сламка и че болката му е преминала. А другите разпалваха тая искрица надежда и казваха, че може би ще намери своята княгиня в Лубни. След това го отведоха в друга къща и донесоха медовина и вино. Поручикът искаше да пие, но стиснатото му гърло не приемаше; верните му другари обаче пиеха, а като пийнаха, започнаха да го прегръщат, целуват и да се чудят, че е толкова отслабнал, както и на белезите от болестта, които личаха по лицето му.
	— Изглеждаш като от гроб изваден! — казваше дебелият пан Джик.
	— В Сечта трябва да са те мъчили, сигурно не са ти давали да ядеш и пиеш?
	— Разкажи какво ти се случи там?
	— Друг път ще ви разкажа — отговаряше пан Скшетуски със слаб глас. — Раниха ме и боледувах.
	— Ранили го! — викаше пан Джик.
	— Ранили го, при все че беше посланик — каза пан Шлешински.
	И двамата се спогледаха, смаяни от казашката дързост, а после започнаха да се прегръщат от голяма симпатия към пан Скшетуски.
	— А видя ли Хмелницки?
	— Видях го.
	— Дайте ни го тук — викаше Митурски, — веднага ще го насечем на мръвки!
	Нощта мина в такива разговори. На разсъмване съобщиха, че и вторият разезд, който беше изпратен по-далеч, към Черкаси, се върнал. Разездът, разбира се, не беше настигнал Богун, нито го беше хванал, но все пак донесе странни сведения. Той бе докарал много срещнати по пътя хора, които видели Богун преди два дни. Те разправяха, че хайдутинът очевидно преследва някого, защото навсякъде разпитвал дали не са видели един дебел шляхтич да бяга с някакво момче. При това много бързал и летял презглава. Тия хора твърдяха също така, че не са видели Богун да кара със себе си някаква девойка, която непременно щели да забележат, ако е била с него, тъй като с Богун нямало много казаци. Нова утеха, но и нова грижа нахлу в сърцето на пан Скшетуски, понеже тия разкази бяха просто неразбираеми за него.
	Той не проумяваше за какво Богун отначало е летял към Лубни, нападнал е василовския гарнизон, а после внезапно е завил към Черкаси. Че не е отвлякъл Елена, това изглеждаше сигурно, защото пан Кушел бе срещнал отряда на Антон, в който я е нямало, а сега хората, доведени откъм Черкаси, не я бяха видели при Богун. Къде тогава можеше да бъде, къде се е подслонила? Избягала ли е? Ако е така, в коя посока? По какви причини е могла да бяга не към Лубни, а към Черкаси и Прохоровка. Но защо пък са разпитвали за шляхтич с момче? На всички тия въпроси поручикът не намираше отговор.
	— Съветвайте, говорете, обяснявайте какво значи това — каза той на офицерите, — моята глава не ражда нищо!
	— Аз мисля, че тя ще е в Лубни — заяви пан Мигурски.
	— Това не може да бъде — отвърна хоронжи Зачвилиховски, — защото, ако тя беше в Лубни, тогава Богун по-скоро би се скрил в Чигирин, а нямаше да се тика под носа на хетманите, за чийто погром още не е могъл да знае. А щом е разделил хората си и е преследвал в две посоки, значи е търсел нея, а не някого другиго.
	— Но защо е питал за стар шляхтич и момче?
	— Няма нужда от голяма sagacitas*, за да се отгатне, че ако е бягала, не е била с женски дрехи, а сигурно преоблечена, за да не я познаят. Ето защо смятам, че това момче е тя.
	[* Досетливост, прозорливост (лат.). — Б.пр.]
	— О, вярно, съвсем вярно! — повториха другите.
	— Да, но кой е тоя шляхтич?
	— Това аз не зная — каза старият хоронжи, — но можем да поразпитаме. Селяните ще са видели кой е бил тук и какво се е случило. Я дайте насам стопанина на тая къща.
	Офицерите скочиха и след малко докараха стопанина от обора, като го държаха за врата.
	— Селянино — каза Зачвилиховски, — беше ли тук, когато казаците и Богун нападнаха имението?
	Селянинът както обикновено започна да се кълне, че не е бил, че нищо не е видял и нищо не знае, но пан Зачвилиховски знаеше с кого си има работа, та каза:
	— О, вярвам, погански сине, че ти си дебнел като котарак, когато са грабили имението! Тия ги разправяй на друг. Ето ти тук една жълтица, а там войник с меч — избирай! На това отгоре и селото ще изгорим, по твоя вина бедните хора ще пострадат.
	Едва тогава селянинът почна да разправя какво е видял. Когато казаците започнали да гуляят на двора пред къщата, той отишъл с другите да види какво става. Чули, че княгинята и князете са убити, но че Миколай ранил атамана, който лежи полужив. Не могли да узнаят какво е станало с младата княгиня, но още на другата сутрин, чули, че избягала с един шляхтич, който бил дошъл с Богун.
	— Ето това е! Ето това е! — каза пан Зачвилиховски. — Ето ти, селянино, жълтицата. Виждаш, че нищо лошо не ти правим. А ти видя ли този шляхтич? Някой от съседите ли беше?
	— Видях го, пане, но не е тукашен.
	— А как изглеждаше?
	— Дебел, пане, като бъчва, с прошарена брада. А псуваше като дявол. Сляп с едното око.
	— О, за бога! — каза пан Лонгинус. — Та това ще е пан Заглоба, кой друг!?
	— Заглоба? Чакай, ваша милост! Заглоба… А може и да е той! Те се бяха сдушили в Чигирин с Богун, пиеха заедно и играеха на зарчета. Може да е той. Това е неговият контерфект*!
	[* Образ (лат.). — Б.пр.]
	Тук пан Зачвилиховски отново се обърна към селянина:
	— Тоя ли шляхтич е избягал с младата княгиня?
	— Той. Така чухме ние.
	— А вие познавате ли Богун добре?
	— Ой, ой, пане! Ами че той прекарваше тук по цели месеци.
	— Дали тоя шляхтич не я е отвел по негова воля?
	— Откъде накъде, пане! Той завързал Богун и го увил с жупана, а княгинята, казваха, отвлякъл и вече човешко око не я е видяло. Атаманът виеше като луд. Призори заповяда да го вържат между два коня и полетя към Лубни, но не можал да ги настигне. После ги гонил в друга посока.
	— Слава на Бога! — каза Мигурски. — Тя ще е в Лубни, нищо, че са я гонили и към Черкаси. Като не са я намерили там, са опитали тук.
	Пан Скшетуски вече беше коленичил и се молеше пламенно.
	— Бре, бре — мърмореше старият хоронжи, — не очаквах от Заглоба такава смелост, с такъв буен мъж като Богун да се реши да влиза в разправии. Вярно, че той имаше голяма симпатия към пан Скшетуски заради оная тригодишна лубнинска медовина, която пихме заедно в Чигирин, той много пъти ми е говорил за това и наричаше Скшетуски великолепен кавалер. Само че всичко това не ми се побира в главата, защото много нещо е изпил той и за сметка на Богун. А да върже Богун и да отвлече момичето — такава смела постъпка не съм очаквал от него, винаги съм го смятал за хайта и страхливец. Той е способен, но е голям колорист*, а на такива хора цялата им смелост обикновено е в устата.
	[* Лъжец, самохвалко. — Б.пр.]
	— Все едно, важното е, че е изтръгнал княгинята от разбойническите ръце — каза пан Володийовски. — А понеже, както се вижда, не му липсва находчивост, сигурно ще избяга заедно с нея, за да избегне опасността от страна на неприятелите.
	— Собственият му живот зависи от това — отговори Мигурски. А после се обърна към пан Скшетуски: — Утеши се, скъпи другарю!
	— Всички ще ти бъдем шафери!
	— И ще се напием на сватбата ти! Зачвилиховски добави:
	— Ако е избягал зад Днепър и е узнал за погрома при Корсун, би трябвало да възвие към Чернигов, а в такъв случай ще го настигнем.
	— За успешния край на грижите и страданията на нашия приятел! — извика Шлешински.
	Почнаха да вдигат наздравици за пан Скшетуски, за княгинята, за техните бъдещи потомци и за пан Заглоба и така минаваше нощта. На разсъмване затръбиха за поход — войската тръгна към Лубни.
	Колоната се движеше бързо, защото отрядите на княза вървяха без обоз. Пан Скшетуски искаше да полети напред с татарската хоронгва, но беше твърде слаб, а и князът го държеше при себе си, тъй като искаше да чуе доклада му за неговата мисия в Сечта. Затова рицарят трябваше да докладва как е пътувал, как са го нападнали в Хортица и са го повлекли към Сечта, замълча само за споровете си с Хмелницки, за да не помислят, че се хвали. Князът най-много се разтревожи от вестта, че старият Гроджицки не е имал барут и поради това е смятал, че не ще може да се защитава дълго.
	— Това е неизразима загуба — казваше князът, — защото тая крепост би могла дълго да пречи на бунта и да възпира бунтовниците. Пан Гроджицки е голям военачалник, истински decus et praesidium* на Жечпосполита. Защо обаче не е поискал барут от мене? Щях да му дам от лубнинските складове.
	[* Украса и охрана (лат.). — Б.пр.]
	— Изглежда е смятал, че великият хетман ех officio* е трябвало да помни за това — каза пан Скшетуски.
	[* По задължение (лат.). — Б.пр.]
	— Вярвам… — рече князът и замлъкна. Но след малко продължи:
	— Великият хетман е стар и опитен воин, но твърде много вярваше в себе си и това го погуби. Той подценяваше целия този бунт и ако аз бях побързал да му се притека на помощ, съвсем нямаше да ме посрещне с отворени обятия. С никого не искаше да дели славата, страхуваше се, че ще припишат победата на мене…
	— И аз така мисля — рече Скшетуски сериозно.
	— С камшик възнамеряваше да смирява Запорожието, но ето какво се случи. Бог наказа надменността. Поради тая именно надменност, която и сам Бог не търпи, гине Жечпосполита и струва ми се, че тук никой не е без вина…
	Князът имаше право, защото дори и той не беше без вина. Не толкова отдавна по спора си с пан Александър Конецполски за Хаджач князът бе отишъл във Варшава с четири хиляди души, на които заповяда да нахълтат в сенаторската зала и да посекат всички, ако той бъде принуден да дава клетва. И вършеше това не за друго, а само от надменност — защото не можеше да допусне да не вярват на думите му и да го привличат под клетва.
	Може би в тоя момент той си припомни тъкмо тая работа, защото се замисли — и продължи да язди мълчаливо, с поглед, зареян из широките степи от двете страни на пътя, — а може би мислеше за съдбата на тая Жечпосполита, която обичаше с цялата си гореща душа, но за която изглежда се приближаваше dies irae et calamitatis*.
	[* Ден на гнева и на гибелта (лат.). — Б.пр.]
	Най-сетне след пладне на високия бряг на Сула се показаха издутите кубенца на лубнинските православни черкви, както и лъскавият покрив и островърхите кули на католическата черква „Свети Михал“. Войската бавно влизаше в града и това зае времето чак до вечерта. Сам князът веднага се запъти за замъка, в който според предварително издадените заповеди всичко трябваше да бъде готово за път; а хоронгвите се разположиха да нощуват в града, което не беше лесно, защото тук се бе насъбрал много народ. Поради вестите за разширяването на междуособиците на десния бряг и поради кипежа между селяните цялата шляхта на Задднеприето се бе събрала в Лубни. Надошла бе шляхта дори от далечни места с жените, децата, прислугата, конете, камилите и с цели стада добитък. Дошли бяха също така комисарите на княза, подстаростите, най-различни служебни лица от шляхтишкото съсловие, арендатори, евреи — с една дума, всички, срещу които бунтът можеше да насочи острието си. Човек би казал, че в Лубни има някакъв голям ежегоден панаир, защото не липсваха дори московски търговци и астрахански татари, които бяха тръгнали със стока за Украйна и се бяха спрели тук поради войната. На пазарището имаше хиляди най-разнообразни коли — с колелета, вързани с ракита и с колелета без спици, изрязани от едно дърво; казашки талиги, шляхтишки карети. По-високите гости се бяха настанили в замъка и в странноприемницата, а по-дребните и прислугата — в палатки около черквите. По улиците бяха запалили огньове, на които се готвеше храна. И навсякъде блъсканица, бъркотия и глъч, като в кошер. Най-различни облекла и най-разнообразни униформи; войници на княза от различните хоронгви: хайдути, паюци, евреи с черни кафтани, селяни, арменци е виолетови шапчици, татари с овчи кожуси. Чуваха се най-различни езици, подвиквания, проклятия, плач на деца, лай на кучета и рев на говеда. Тия тълпи приветстваха с радост пристигащите хоронгви, защото в тях виждаха сигурно покровителство и спасение. Други отидоха при замъка, за да крещят в чест на княза и княгинята. Сред тълпата също така се носеха най-различни слухове: че князът остава в Лубни, че заминава чак за Литва, та ще трябва да се пътува подир него; казваха дори, че вече бил победил Хмелницки. А князът, след като се поздрави със съпругата си и съобщи, че на другия лен ще трябва да пътува, гледаше загрижено тия безброй каруци и хора, които щяха да се влачат подир войската, да му бъдат като букаи на краката и да забавят похода. Утешаваше го само мисълта, че отвъд Брагин, в по-спокоен край, всичко това ще се пръсне, ще потърси убежище по най-различни кътища и ще престане да му тежи. Самата княгиня с придворните дами и двора щеше да бъде изпратена във Вишньовец, та князът да може да тръгне на война спокойно и без пречки с всичките си сили. Приготовленията в замъка бяха вече завъртени, колите с вещите и скъпоценностите натоварени, хранителните припаси също, дворът беше готов веднага да се качи на колите и конете. А тия приготовления беше извършила княгиня Гризелда, която в нещастието имаше също така голяма душа като княза и почти беше равна на него по енергия и твърдост на характера. Това обстоятелство много зарадва княза, при все че сърцето му се късаше при мисълта, че идва време да напусне лубнинското си гнездо, в което беше преживял толкова щастие, беше създал такава мощ и придобил толкова слава. Впрочем тая тъга споделяха всички: и войската, и прислугата, и целият двор; защото всички бяха уверени, че когато князът воюва в далечни места, неприятелят няма да остави Лубни на спокойствие, но ще си отмъщава на тия любими стени за всички удари, които ще понесе от ръцете на княза. Затова не липсваше плач и вайкане, особено между жените и ония, които се бяха родили тук и оставяха бащините си гробове.


	Двадесет и четвърта глава

	Пан Скшетуски долетя пръв, преди хоронгвите, в замъка, за да пита за княгиня Елена и Заглоба, но то се знае — не ги намери тук. Нито ги бяха виждали, нито бяха чували за тях, при все че бяха пристигнали вече вести за нападението в Розлоги и за унищожаването на василовския гарнизон. Тогава рицарят се затвори в своята квартира в казармата заедно с измамената си надежда — и скръбта, страхът и грижите отново го връхлетяха. Но той се бранеше от тях, както раненият войник се брани на бойното поле от гарвани и врани, които се трупат над него, за да пият топлата му кръв и да ръфат прясното му месо. Крепеше го мисълта, че Заглоба, такъв майстор в хитрините, ще успее да се промъкне и да се скрие в Чернигов, след като узнае за поражението на хетманите. Той също така си припомни навреме за оня просяк, когото бе срещнал на отиване в Розлоги и който сам бе разказал, че някакъв дявол заграбил неговите и на слугата му дрехи, та трябвало да седи три дни гол в кагамлишките тръстики от страх да се покаже пред света. Внезапно на Скшетуски му хрумна, че Заглоба трябва да е обрал просяка, за да се сдобие с облекло за себе си и за Елена. „Не може да бъде другояче!“ — повтаряше си поручикът и при тая мисъл му ставаше много леко, защото такова преобличане твърде много улесняваше бягството. Той се надяваше също така, че Бог, който бди над невинността, няма да изостави Елена, и в желанието си да спечели още повече благоволението му за нея, реши да се очисти от греховете си. Тогава излезе от казармата и потърси свещеник Муховецки, а когато го намери да утешава някаква млада жена, помоли го да бъде изповядан. Свещеникът го поведе към храма и седна веднага в изповедалнята. След като го изслуша, се залови да го поучава, да съживява и укрепва вярата му, да го утешава и кори. А го кореше, като му казвате, че християнинът не може да се съмнява в силата на Бога, гражданинът не може да плаче над своето нещастие повече, отколкото над нещастието на отечеството, понеже да лееш повече сълзи за себе си, отколкото за обществото, е своего рода егоизъм — както и да скърбиш повече за своята любима, отколкото за всеобщото нещастие. След това той описа тия нещастия, падението и поруганието на отечеството с такива възвишени и трогателни думи, че изведнъж разпали пламенна любов към родината в сърцето на рицаря, от която собствените му нещастия се смалиха до такава степен, че станаха почти незабележими. Очисти го също от ожесточеността и ненавистта, която съзря у него против казаците. „Ще ги преследваш — казваше свещеникът — като неприятели на вярата, на отечеството, като съюзници на неверниците, но ще им простиш като хора, които са причинили зло лично на тебе, от сърце ще им простиш и няма да си отмъщаваш. А когато направиш това, аз вече виждам, че Бог ще те зарадва, ще ти върне твоята любов и ще ти изпрати успокоение…“
	След това свещеникът го прекръсти, благослови го и излезе, като му нареди до сутринта да лежи проснат на кръст пред разпятието Христово.
	Храмът беше пуст и тъмен, само две свещи блещукаха пред олтара и хвърляха червени и златисти блясъци върху лицето на Христос, издялано от алабастър и пълно със сладост и страдание. Цели часове минаваха, а поручикът седеше неподвижен, сякаш мъртъв — но и все по-ясно чувстваше, че горестта, отчаянието, омразата, болката, грижата, страданието се изтичат от сърцето му, изпълзяват от гърдите му, пълзят като змии и се крият някъде в мрака. Почувства, че диша по-леко, че сякаш в него нахлува ново здраве, нови сили, че в главата му става все по-ясно и го обгръща някакво блаженство — с една дума, пред олтара и пред Христос намери всичко, което би могъл да намери човекът на ония векове, човекът на непоколебимата вяра, без следа и сянка от съмнение.
	На другия ден Скшетуски беше като възроден. Започна се работа, движение и суетня, защото беше денят на заминаването от Лубни. Офицерите трябваше от сутринта да извъртат преглед на хоронгвите, да проверят дали конете и хората са в ред, после да ги изведат на полето и да ги стягат за похода. Князът беше на литургия в черквата „Свети Михал“, после се върна в замъка и приемаше депутации от православното духовенство и от гражданите на Лубни и Хорол. Той беше седнал на трон в залата, рисувана от Хелм, обкръжен от най-първите рицари, и тук лубнинският кмет Груби се сбогува с него на руски от името на всички градове, които спадаха към заддпепърската държава. Най-напред той го помоли да не заминава и да не ги оставя като овци без пастир, което като чуха другите делегати, скръстиха ръце и заповтаряха: „Не заминавай! Не заминавай!“ Когато князът отговори, че това е невъзможно, паднаха в краката му и започнаха да изразяват своята скръб или се преструваха, че скърбят за добрия си господар, защото се говореше, че мнозина от тях, въпреки цялото благоволение на княза, повече симпатизирали на казаците и Хмелницки. Но по-заможните хора се страхуваха от тълпата, тъй като се предполагаше, че тя ще въстане веднага след заминаването на княза с войската му. Князът отговори, че се е мъчил да им бъде не господар, а баща, и ги заклеваше да останат верни на краля и Жечпосполита, общата майка на всички, под чието крило те не са били онеправдавани, живели са в мир, растяла е тяхната заможност и не са изпитвали никакво иго, което други не биха пропуснали да им наложат. С подобни думи той се сбогува и с православното духовенство, след което дойде часът на заминаването. Едва тогава плачовете и риданията на прислугата се разнесоха по целия замък. Момичетата от свитата на княгинята припадаха, а панна Ана Борзобогата едва бе свестена. Само княгинята седна със сухи очи и вдигна глава в каретата, защото гордата господарка се срамуваше да показва страданието си пред хората. Тълпи от народ стояха около замъка, всички камбани в Лубни биеха, поповете благославяха с кръстен знак заминаващите, върволиците от коли, карети и каруци едва можеха да преминат през портата на замъка.
	Най-сетне и сам князът възседна коня си. Полковите знамена се сведоха пред него, оръдията по валовете загърмяха; плачовете, хорската гълчава и викове се смесиха със звъна на камбаните, с изстрелите, със звука на военните тръби, с гърмежа на барабаните. Тръгнаха.
	Най-напред вървяха двете татарски хоронгви, командвани от Розтворовски и Вершул, после артилерията на пан Вурцел, пехотата на полковник Махницки, зад тях пътуваше княгинята със свитата си и целия двор, колите с вещите, подир тях влашката хоронгва на пан Биховец и най-сетне останалата войска, отборните полкове тежка кавалерия, бронираните и хусарските хоронгви, а целият поход завършваше с драгуните и казаците.
	Зад войската се точеше безкрайна и пъстра като змия върволица от шляхтишки коли със семействата на всички, които не искаха да останат в Задднеприето след заминаването на княза.
	Полковите музики свиреха, но сърцата бяха свити. Като гледаше градските стени, всеки си мислеше: „Мили доме, дали ще те видя пак през живота си?“ Лесно е да замине човек, но трудно е да се върне. А пък всеки оставяше някаква част от душата си и сладък спомен по тия места. Затова всички очи се обръщаха за последен път към замъка, към града, към кулите на католическите черкви и кубетата на православните храмове, към покривите на къщите. Всеки знаеше какво оставя тук, но не знаеше какво го чака там, в оная синя далечина, към която се движеше цялата колона…
	Скръб владееше всички души. Градът зовеше подир заминаващите със звъна на камбаните, сякаш молеше и заклинаше от своя страна да не го напускат, да не го оставят в несигурност, да не го излагат на бъдещата лоша съдба; зовеше, сякаш с тоя тъжен звън на камбаните искаше да се сбогува и да се запечата в паметта…
	И така, при все че походът се отдалечаваше, главите бяха обърнати към града, а по всички лица се четеше въпросът: „Дали не за последен път?“
	Точно така! От цялата тая войска и навалица, от хилядите, които в тоя момент вървяха заедно с княз Вишньовецки, нито той самият, нито който и да било друг щеше да види отново тоя град и тая страна.
	Тръбите свиреха. Походът се движеше бавно, но непрекъснато и след някое време градът започна да се забулва от светлосиня мъгла, къщите и покривите се сливаха в една маса, която светеше силно на слънцето. Тогава князът препусна напред коня си и като излезе на една висока могила, застана неподвижен и гледа дълго. Защото тоя град, който блестеше сега на слънцето, и целият този край, който се виждаше от могилата, беше дело на неговите предци и негово собствено. Защото князете Вишньовецки бяха превърнали тия глухи някога пустини в заселен край, отворили ги бяха за човешки живот и може да се каже: те бяха създали Задднеприето. А най-голямата част от това дело беше създал именно князът. Той бе строил тия черкви, чиито кули се синеят ей там над града, той бе укрепил града, той го бе свързал с пътища с Украйна, той изкореняваше горите, пресушаваше блата, издигаше замъци, основаваше села и заселища, докарваше жители, преследваше грабителите, бранеше от татарски нападения, поддържаше мира, желан от земеделеца и търговеца, утвърждаваше закона и справедливостта. Чрез него тоя край живееше, развиваше се и цъфтеше. Той му беше душата и сърцето — а сега дойде време да напусне всичко това.
	И не за грамадното богатство, равно на цяло немско княжество, скърбеше князът, а понеже се беше привързал към това дело на собствените си ръце и знаеше, че когато той няма да бъде тук, ще изчезне всичко, че многогодишната работа ще бъде унищожена веднага, че трудът ще отиде на вятъра, ще се развихрят дивите инстинкти, пожари ще погълнат селата и градовете, татарин ще пои конете си в тия реки, гора ще израсте върху пепелищата и — ако е рекъл Бог той да се върне — ще трябва всичко, съвсем всичко да се започва отново — а може би вече няма да има и тия сили, и времето няма да стигне, и вяра като предишната няма да се намери. Тук бяха изминали годините, които бяха за него слава пред хората, заслуга пред Бога — а сега славата и заслугата ще се разпръснат като дим…
	И две сълзи бавно се търколиха по бузите му.
	Това бяха последните сълзи, след които в тия очи останаха само светкавици.
	Конят на княза протегна тия и зацвили, а на неговото цвилене веднага отговориха другите коне от хоронгвите. Тия гласове сепнаха княза от замислеността му и го изпълниха с утеха. Ами че на него му остават още шест хиляди верни другари, шест хиляди саби, благодарение на които светът стои пред него открит и които унилата Жечпосполита чака като единствено спасение. Със задднепърския спокоен живот беше свършено, но там, където гърмят оръдия, където села и градове горят, където нощем цвиленето на татарските коне и казашките крясъци се смесват с плача на робите, със стоновете на мъже, жени и деца — там полето е открито, за да се сдобие и със славата на спасител, и с прозвището баща на отечеството… Кой ще протегне ръка за тоя венец, кой ще спасява така опозорената, стъпкана от селяшките крака, унизена, над гроб надвесена родина, ако не той — князът, ако не тая войска, която ето там долу святка и блести с насочено към слънцето оръжие?
	В тоя момент походът минаваше в подножието на могилата и при вида на княза, застанал с жезъл в ръка на върха под кръста, изведнъж от гърдите на всички войници се изтръгна възгласът:
	— Да живее князът! Да живее нашият вожд и хетман Йереми Вишньовецки!
	И стотици знамена се сведоха под краката му, хусарите издадоха страшен звук със своите карваши*, котлите загърмяха в съпровод на възгласите.
	[* Метални нараменници (унг.). — Б.пр.]
	Тогава князът извади сабята си, издигна я към небето, повдигна очи нагоре и заговори така:
	— Аз, Йереми Вишньовецки, руски воевода, княз на Лубни и Вишньовец, се заклевам пред тебе, Боже, пред Светата едносъщна троица и пред тебе, Пресвета майко, че като вдигам тая сабя срещу бунтовниците, от които е опозорено отечеството, няма да я прибера в ножницата, докато имам сили и живот, докато не измия тоя позор, докато не сваля всеки неприятел в краката на Жечпосполита, докато не усмиря Украйна и не потопя в кръв селските бунтове. И понеже давам тоя обет с чисто сърце, помогни ми, Боже — амин!
	След като каза това, той стоя още малко с поглед към небето, после слезе бавно с коня си от могилата към хоронгвите. Вечерта войската стигна до Басан, село на пани Криницка, която посрещна княза коленичила на вратата, защото селяните вече бяха обградили имението й и тя се отбраняваше, подпомагана от най-вярната си прислуга, когато внезапното пристигане на войската спаси нея и деветнайсетте й деца, четиринайсет от които бяха момичета. Князът заповяда да изловят нападателите, а същевременно изпрати Понятовски, ротмистър на казашката хоронгва, при Канев, който същата нощ докара петима казаци от васютинския курен. Всички те бяха участвали в корсунската битка и когато започнаха да ги пекат на огън, дадоха пълен доклад за нея на княза. Те увериха също така, че Хмелницки още се намира в Корсун, а Тухай бей с пленници, плячка и с двамата хетмани е потеглил за Чигирин, откъдето щял да замине за Крим. Чувало се също, че Хмелницки много го молил да не изоставя запорожката войска и да тръгне срещу княза, но мурзата не се съгласявал и казвал, че след разбиването на войската и хетманите казаците могат сами да се справят, а той нямало да чака повече, защото пленниците му измирали. Разпитани за силите на Хмелницки, те казаха, че са двеста хиляди, но доста разпуснати, а добри войници — само около петдесет хиляди, тоест запорожците и казаците, които са служили при пановете или в крепостите, но се присъединили към бунта.
	След тия сведения духът на княза се повиши, защото той се надяваше, че отвъд Днепър неговите сили ще почнат да растат поради присъединяването на шляхтичи, бегълци от разбитата кралска войска, и военни шляхтишки отреди. На другия ден той продължи пътя си.
	След Переяслав войската навлезе в огромни глухи гори, които се простираха по течението на Трубеж чак до Козелец и по-нататък до Чернигов. Беше вече краят на май — страхотни горещини. В горите вместо да е хладно беше толкова задушно, че хората и конете не можеха да си поемат дъх. Добитъкът, каран подир войската, падаше на всяка крачка или надушеше ли вода, като луд тичаше към нея, катурваше коли й предизвикваше суматоха. И коне започнаха да падат, особено непоносими поради неизброимите насекоми и твърде силната миризма на смола, която дърветата изпущаха по-изобилно поради горещините.
	Влачиха се така четири дни, най-сетне на петия жегата стана непоносима. През нощта конете започнаха да пръхтят, а добитъкът мучеше жално, сякаш предвиждаше някаква опасност, за която хората още не можеха да се досетят.
	— Кръв надушват! — говореше се в колоната сред тълпите побягнали шляхтишки семейства.
	— Казаци ни преследват! Ще има битка!
	При тия думи жените започнаха да плачат — вестта стигна до прислугата, вдигна се олелия — колите започнаха да се надминават една друга или да се отбиват слепешката от пътя в гората, където се заклещваха между дърветата.
	Но изпратените от княза хора бързо възстановиха реда. Разпратени бяха на всички страни разезди, за да проверят дали наистина някаква опасност не заплашва войската.
	Пан Скшетуски, който бе отишъл като доброволец заедно с Волоша, се върна пръв на разсъмване и веднага отиде при княза.
	— Какво има? — попита Йереми.
	— Ваша светлост, горите горят.
	— Запалени?
	— Да. Улових няколко души, които признаха, че Хмелницки е изпратил доброволци, които да вървят подир ваша княжеска светлост и да палят огън, щом вятърът е благоприятен.
	— Живи е искал да ни опече, без да води битка. Дай тук тия хора! След малко бяха въведени трима пастири, диви, глупави, уплашени, които веднага признаха, че наистина им е било наредено да подпалят горите.
	Те признаха също, че и войска била вече изпратена срещу княза, но тя вървяла по друг път към Чернигов, по-близо до Днепър.
	В това време се върнаха и другите разезди и всеки носеше една и съща вест.
	— Горите горят.
	Но изглежда, че князът никак не се тревожеше.
	— Това е варварски начин — рече той, — но никаква полза от него! Огънят няма да премине отвъд реките, които се вливат в Трубеж.
	И наистина в Трубеж, покрай който походът се движеше на север, се вливаха толкова рекички, които тук-таме образуваха широки мочурища, че нямаше опасност огънят да се прехвърли през тях. Необходимо беше след всяка река гората да бъде отново подпалвана.
	Скоро разездите установиха, че така именно се постъпва. И всеки ден докарваха подпалвачи, с които окичваха крайпътните борове.
	Огънят се разширяваше бързо, но надлъж по реките на изток и запад, а не на север. Нощем небето ставаше червено, докъдето поглед стига. От вечерта до разсъмване жените пееха молитвени песни. Уплашените диви животни от пламтящите гори търсеха убежище на пътя и следваха похода, като се смесваха със стадата домашни животни. Вятърът носеше пушеци, които закриха целия хоризонт. Войската и колите се движеха като в гъста мъгла, през която не се виждаше нищо. Гърдите нямаха какво да дишат, димът смъдеше в очите, а вятърът докарваше все повече. Слънцето не можеше да пробие през тия облаци и нощем беше по-светло, отколкото денем, защото светеха пожарищата. Гората изглеждаше, че няма край.
	През такива обхванати от огъня гори и пушеци водеше княз Йереми своята войска. Заедно с това дойдоха вести, че неприятелят иде от другата страна на Трубеж, но не се знаеше колко голяма е неговата сила — все пак татарите на Вершул провериха и установиха, че той е още много далеко.
	В това време в стана една нощ пристигна пан Суходолски от Боденки, от другата страна на река Десна. Той беше някогашен дворянин с право да подава ръка на княза, който преди няколко години се беше оттеглил на село. Пан Суходолски също бягаше от селяните, но донесе една новина, за която още не се знаеше сред войската.
	И тя предизвика голямо смущение, когато, запитан от княза за новини, Суходолски отговори:
	— Лоша работа, ваша княжеска светлост! Сигурно вече знаете както за погрома над хетманите, така и за смъртта на краля.
	Князът, който седеше на малка походна табуретка пред палатката, скочи:
	— Какво? Кралят умрял?
	— Милостивият господар предаде Богу дух в Мереч цяла седмица преди погрома при Корсун — каза Суходолски.
	— Бог в своето милосърдие не му е дал да доживее тоя момент! — отговори князът. После се хвана за главата и продължи: — Страшни времена идват за Жечпосполита. Конвокации* и елекции** — interregnum***, крамоли и задгранични машинации сега, когато целият народ трябва да се превърне в един меч, в една ръка. Бог ще да е отвърнал от нас лицето си и в своя гняв се кани да ни накаже за греховете ни. Само крал Владислав можеше да угаси тоя пожар, защото казаците премного го обичаха, а и беше войнствен господар.
	[* Заседания на шляхтата преди избори за крал (лат.). — Б.пр.]
	[** Избори за крал (лат.). — Б.пр.]
	[*** Междуцарствие (лат.). — Б.пр.]
	В тоя момент петнайсетина офицери, между които Зачвилиховски, Скшетуски, Барановски, Вурцел, Махницки и Поляновски, се приближиха до княза, който им рече:
	— Ваша милост панове, кралят е умрял!
	Шапките бяха свалени като по команда. Лицата станаха сериозни, тая толкова неочаквана вест сякаш отне говора на всички. Едва след малко избухна всеобща скръб.
	— Дай му, Боже, вечен покой — каза князът.
	— И светлото му име да пребъде във вековете!
	Малко след това свещеник Муховецки запя „Dies irae“* и сред тия гори, сред тоя дим неизразимо униние обхвана сърцата и душите. На всички се струваше, че сега вече сякаш са останали сами на тоя свят пред страшния неприятел… и че срещу него нямаха никого другиго освен своя княз.
	[* „Ден на гнева“ — начални думи на католическа заупокойна молитва (лат.). — Б.пр.]
	Затова всички обърнаха очи към него и нова връзка възникна между него и войнството.
	Същия ден вечерта князът рече на Зачвилиховски така, че го чуха всички:
	— На нас ни е необходим войнствен крал, затова, ако Бог позволи да дадем нашия глас на елекциите, ще го дадем за принц Карол, който има по-войнствен дух от Кажимеж.
	— Vivat Carolus rex!* — завикаха офицерите.
	[* Да живее крал Карол. — Б.пр.]
	— Vivat! — повториха хусарите, а подир тях цялата войска. Но едва ли князът воевода е очаквал, че тия възгласи в Задднеприето сред глухите черниговски гори, ще стигнат чак до Варшава и ще изтръгнат от ръцете му жезъла с голямата корона.


	Двадесет и пета глава

	След деветдневен поход, в който пан Машкевич беше Ксенофонт*, и тридневно прехвърляне през река Десна войските най-сетне стигнаха до Чернигов. Пръв заедно с Волоша влезе в града пан Скшетуски, когото князът нарочно изпрати да заеме Чернигов, за да може по-скоро да разпита за княгиня Елена и Заглоба. Но и тук, както и в Лубни, нито в града, нито в замъка някой бе чул нещо за тях. Те бяха изчезнали някъде без следа като камък във водата и рицарят сам вече не знаеше какво да мисли за това. Къде са могли да се скрият? Разбира се, не в Москва, нито в Крим или в Сечта. Оставаше само едно предположение, че са се прехвърлили през Днепър, но в такъв случай веднага са попаднали в центъра на бурята. Там има кланета, пожарища, пияни тълпи, запорожци и татари, от които дори и мъжкото облекло нямаше да предпази Елена, защото дивите неверници с готовност вземаха в робство момчета поради голямото им търсене на стамбулските пазари.
	[* Старогръцки писател и историк; тук — летописец на похода. — Б.пр.]
	В главата на пан Скшетуски дори се пораждаше страхотно подозрение, че Заглоба може нарочно да я е повел натам, за да я продаде на Тухай бей, който можеше да го възнагради по-щедро от Богун — и тая мисъл го довеждаше почти до лудост, но в случая го успокояваше пан Лонгинус Подбипента, който познаваше Заглоба по-отдавна от Скшетуски.
	— Братче, ваша милост поручик — казваше той, — избий си това от главата. Тоя шляхтич не е направил това! И у Курцевичи е имало достатъчно богатства, които Богун с готовност би му отстъпил, та няма защо да иска да погуби момичето и да излага живота си, щял е направо да забогатее.
	— Вярно — каза поручикът, — но защо е бягал с нея отвъд Днепър, а не към Лубни или Чернигов?
	— Успокой се, мили мой. Аз познавам Заглоба. Пили сме заедно и е вземал пари на заем от мен. Той не скъпи нито своите, нито чуждите пари. Има ли свои, ще ги пропилее, чуждите няма да върне, но да си позволи такова нещо — това не допускам за него.
	— Той е лекомислен човек, лекомислен — каза Скшетуски.
	— Може и да е лекомислен, но е хитрец, та ще изиграе всекиго и от всякаква опасност ще се измъкне. А щом свещеникът с пророчески дух ти предсказа, че Бог ще ти я върне — така и ще стане, защото справедливо е да бъде възнаградено всяко искрено чувство, затова утешавай се с тая вяра, както аз се утешавам.
	Тук пан Лонгинус сам започна да въздиша тежко, а след малко добави:
	— Я да попитаме пак в замъка, може поне да са минали оттук.
	И питаха навсякъде, но напразно — нямаше никаква следа дори от минавали бегълци. В замъка беше пълно с шляхтичи, заедно с жените и децата, потърсили тук убежище пред казаците. Князът ги увещаваше да тръгнат с него и предупреждаваше, че казаците вървят по следите му. Те не смеят да нападнат войската, но много вероятно е да се съблазнят от замъка и града след заминаването на княза. Но шляхтата в замъка беше удивително заслепена.
	— В безопасност сме ние тук, зад горите — отговаряха на княза. — Никой няма да дойде тук при нас.
	— Но нали аз минах през тия гори — казваше князът.
	— Ваша княжеска светлост си минал, но оная сган няма да мине. Охо! Това не са какви да е гори.
	И не искаха да тръгнат, а си останаха в своята заслепеност, за която после платиха скъпо, тъй като след заминаването на княза казаците пристигнаха бързо. Три седмици замъкът се отбранява храбро, после беше превзет и всички в него изклани до крак. Казаците вършеха страшни жестокости, разчекваха деца, горяха жени на бавен огън и никой не им отмъсти.
	В това време князът пристигна в Любеч край Днепър, остави там войската си на почивка, а сам с княгинята, двора и багажите замина за Брагин, разположен сред непристъпни гори и блата. Седмица по-късно тук дойде и войската. След това тръгнаха за Бабица при Мозир и там на празника Тяло Господне удари часът на раздялата, защото княгинята с двора трябваше да замине за Туров при леля си, жената на вилненския воевода, а князът с войската — към обзетата от пламъци Украйна.
	На последния прощален обед присъстваха князът и княгинята, придворните дами и по-знатните рицари. Но между дамите и господата липсваше обикновената веселост, понеже много войнишки сърца там се късаха при мисълта, че след малко ще трябва да се разделят с оная избраница, която им вдъхваше желание да живеят, да се бият и умират. Много светли или тъмни очи на девойки се заливаха със сълзи от скръб, че той ще отиде на война, сред куршуми и мечове, между казаци и татари — ще отиде и може би няма да се върне…
	А когато князът изрече прощалните си думи към жена си и двора, девойките запищяха една след друга жално като котета, а рицарите, като по-силни духом, станаха от местата си, хванаха сабите си за дръжката и викнаха заедно:
	— Ще победим и ще се върнем!
	— Дано ви Бог помогне! — отговори княгинята.
	При тия думи се разнесе такъв вик, та чак прозорците и стените се разтърсиха:
	— Да живее нашата княгиня! Да живее нашата майка и благодетелка!
	— Да живее! Да живее!
	Бойците я обичаха заради нейната благосклонност към рицарите, заради широката й душа, щедрост и ласкавост, заради грижите й за техните семейства. Обичаше я повече от всичко княз Йереми, защото те двамата сякаш бяха създадени един за друг като две капки вода, и двамата излени от злато и бронз.
	Затова всички отиваха при нея и всеки коленичеше с чаша в ръка пред стола й, а тя прегръщаше главата на всекиго и му казваше по няколко ласкави думи. А на Скшетуски каза:
	— Навярно много рицари ще получат тук иконичка или лента за спомен. А понеже не е тук тая, от която ваша милост най-много би желал да получиш нещо, вземи от мене тоя спомен като от майка.
	При тия думи тя свали златното си кръстче, обсипано с тюркоази, и го окачи на шията на рицаря, който целуна ръката й с почит.
	Личеше си, че князът беше много доволен от това, с което жена му удостои Скшетуски, защото в последно време го беше обикнал още повече, задето беше защитил княжеското му достойнство като посланик в Сечта и не бе приел писмата на Хмелницки. Тогава всички станаха от масата. Девойките, които бяха чули думите на княгинята към пан Скшетуски и ги бяха преценили като съгласие и разрешение, веднага започнаха да вадят една иконичка, друга лента, трета кръстче, при вида на което всеки рицар се обърна към своята ако не избраница, поне най-мила. Така Понятовски тръгна към Житинска, Биховец към Боговитинянка, защото нея си беше харесал напоследък, Розтворовски към Жуковна, рижият Вершул към Скоропацка, полковник Махницки, ако и да беше стар, към Завейска; едничка само Ануша Борзобогата-Крашенска, макар и най-хубава от всички, стоеше до прозореца сама и изоставена. Лицето й се зарумени, полупритворените й очички стрелкаха сякаш с гняв, а едновременно и с молба да не я засрамват така, докато изменникът Володийовски не се приближи и рече:
	— И аз исках да ви моля, панно Ана, за някакъв спомен, но се отказах от това си желание, тъй като смятах, че поради много голямата навалица няма да стигна до вас.
	Бузите на Ануша пламнаха още повече и тя, без да мисли нито миг, отвърна:
	— Ти, ваша милост, би искал от други, а не от моите ръце да получиш спомен, но това няма да го бъде. Макар там да няма голяма навалица, все пак е твърде високо за ваша милост.
	Ударът беше добре премерен и двоен, защото съдържаше задявка, първо — за ниския ръст на рицаря и, второ — за неговите чувства към княгиня Барбара Збаражка. Пан Володийовски най-напред бе влюбен в по-голямата княгиня Ана, но когато я сватосаха, претръпна и скрито обрече сърцето си на Барбара, като смяташе, че никой няма да се сети за това. Но когато чу думите на Ануша, при все че беше първокласен фехтовач със сабя, в словесния двубой така се смути, че си прехапа езика и само плетеше език:
	— Ваша милост панно също се прицелваш високо. Виждам, че тъкмо към главата на пан… Подбипента…
	— Той наистина е по-висок от ваша милост и с меча си, и с ума си — отвърна решителната девойка. — Благодаря ти, ваша милост, че ми припомни за него. Много добре!
	След тия думи тя се обърна към литовеца:
	— Ваша милост пане, приближи се. И аз искам да имам свой рицар, а не зная дали бих могла да сложа моя шарф на по-храбра гръд.
	Пан Подбипента облещи очи, сякаш се съмняваше дали чува добре най-сетне така се строполи на колене, та подът чак изтрещя:
	— Благодетелко моя! Благодетелко!
	Ануша превърза шарфа, а после малките й ръчички съвсем чезнаха под русолявите мустаци на пан Лонгинус, чу се само мляскане и мъркане, а пан Володийовски, като слушаше това, каза на поручик Мигурски:
	— Човек може да се закълне, че мечка пчели гони и меда им яде.
	След това се отдалечи ядосан, защото усещаше в себе си жилото на Ануша, а на времето все пак беше влюбен в нея.
	Но и князът също започна да се сбогува с княгинята — и един час по-късно дворът тръгна към Туров, а войската към Припет.
	През нощта на брега на реката, когато правеха салове за пренасяне на оръдията, а хусарите следяха работата, пан Лонгинус каза на Скшетуски:
	— Ой, нещастие, братче!
	— Какво има? — попита поручикът.
	— Ами тия вести от Украйна!
	— Какви вести?
	— Та нали разправяха запорожците, че Тухай бей заминал с ордата за Крим.
	— И какво от това? Не вярвам да плачеш за него.
	— Напротив, братче, ти сам ми каза — и имаше право, — че не мога да броя казашките глави, а щом татарите са си отишли, тогава откъде ще взема три глави на неверници? Къде ще ги търся? А знаеш ли колко са ми нужни?
	Скшетуски, макар и сам изтерзан, се усмихна и отвърна:
	— Отгатвам какво искаш да кажеш, нали видях как днес те обявиха за рицар.
	При тия думи пан Лонгинус скръсти ръце:
	— Така е, защо да крия повече, обикнах, братче, обикнах… Ех, че беда!
	— Не се тревожи. Аз не вярвам, че Тухай бей си е заминал вече, а освен това ти ще имаш толкова неверни, колкото тия комари над главите ни.
	Наистина цели облаци от комари се носеха над конете и хората, защото войските бяха навлезли в местност с непроходими блата, мочурливи гори, размекнати ливади, реки, рекички и потоци, в край пуст, глух, истински дебри, за които местните жители казваха в ония времена:

	Господарят Сиромахов
	на щерка си зестра дал
	боров катран до два мяха,
	наниз гъби изсушени,
	две панички дребни мрени
	и едно погонче* кал.

	[* Мярка за повърхнина, около 1000 кв. м. — Б.пр.]
	Наистина по тая кал растяха не само гъби, но и грамадни богатства за пановете въпреки горните стихове. В тоя момент обаче хората на княза, които в по-голямата си част бяха расли и израсли по сухите, високи задднепърски степи, не искаха да вярват на собствените си очи. Вярно е, че и там имаше на места блата и гори, но тук цялата страна изглеждаше като едно мочурище. Нощта беше хубава, светла — и при блясъка на луната, докъдето поглед стига, не можеше да се зърне нито сажен суха почва. Само отделни китки дървета се чернееха над водата, горите изглеждаха като израсли от водата, вода се плискаше под конските копита, вода изстискваха колелетата на колите и оръдията. Вурцел изпадна в отчаяние. „Странен поход — казваше той, — при Чернигов ни заплашваше огън, а тук ни залива вода.“ И наистина, земята, въпреки своето предназначение, тук не даваше здрава опора на краката, а се огъваше и тресеше, сякаш искаше да се разтвори и да погълне тия, които се движеха по нея.
	През Припет войските се прехвърляха четири дни, после почти всеки ден трябваше да преминават реки и рекички, които течаха по разкиснатата земя. А никъде нямаше мост. Цялото местно население се движеше с лодки, с ладии. След няколко дни започнаха мъгли и дъждове.
	Хората напрягаха последни сили, за да се измъкнат най-сетне от тия прокълнати места. А князът бързаше, караше и другите да бързат. Заповяда да секат цели гори, да правят пътища от дървени трупи и вървеше напред. А войникът, като виждаше как князът не жали сили, как от сутрин до късна нощ обикаля на кон, как сам ръководи войската, бди за похода, всичко лично разпорежда — не смееше да роптае, при все че напрежението беше свръх силите. От сутрин до вечер да гизнат във вода и влага — това беше общата съдба на всички. Роговата покривка на конските копита започна да пада, много от конете не можеха вече да теглят оръдията, затова пехотата и драгуните на Володийовски почнаха да ги влачат. Отборните полкове като хусарите на Скшетуски, Зачвилиховски и бронираните вземаха брадви, за да правят пътища. Това беше славен поход при студ, вода и глад, в който волята на вожда и ентусиазмът на войниците преодоляваха всички пречки. Досега никой не беше се осмелил да води войска оттук през пролетта, при разлив на водите. За щастие, походът не беше прекъснат нито един път от нападение. Населението там беше тихо, спокойно, не мислеше за бунт и макар по-късно казаците да го подбуждаха, а чуждият пример да го насърчаваше, не искаше да влиза в тяхната войска. Затова и сега гледаше със сънени очи похода на рицарските отряди, които се показваха като призраци от горите и мочурищата и преминаваха като сън; то даваше водачи, изпълняваше тихо и послушно всичко, което се искаше от него.
	Като виждаше това, князът забраняваше строго всяко войнишко своеволие и подир войската не се носеха човешки стонове, проклятия и оплаквания, а когато след преминаването на войските в някое задимено село оставаше вест, че княз Ярема е минал, хората клатеха глава и си казваха тихо:
	— Ами че той е добър княз.
	Най-сетне след двайсет дни свръхчовешки труд и усилия войските на княза навлязоха в разбунтувания край. „Ярема иде! Ярема иде!“ — разнесе се по цяла Украйна, чак зад Дивите поля, до Чигирин и Ягорлик. „Ярема иде!“ — носеше се по градовете, селата, хуторите и пчелините и при тая вест косите, вилите и ножовете изпадаха от ръцете на селяните, лицата побледняваха, разбунтуваните тълпи побягнаха нощем на юг като глутници вълци при звука на ловни рогове; татаринът, заскитал се по тия места за грабеж, час по час скачаше от коня и долепваше ухо до земята; непревзетите още замъци и замъчета биеха камбани и се пееше: „Te Deum laudamus!“*
	[* Тебе, Боже, хвалим! (лат.) — начални думи на благодарствен черковен химн. — Б.пр.]
	А страшният лъв легна на прага на разбунтувания край и си почиваше. Събираше сили.


	Двадесет и шеста глава

	А Хмелницки, след като постоя някое време в Корсун, върна се в Бяла церква и там основа своя столица. Ордата се настани от другата страна на реката и пусна свои части по цялото Киевско воеводство. Пан Лонгинус Подбипента напразно се тревожеше, че няма да намери татарски глави. Пан Скшетуски правилно предвиждаше, че уловените при Каньов от пан Понятовски запорожци са дали неверни сведения. Тухай бей не само не си беше отишъл, но дори до Чигирин не мръдваше. Нещо повече — нови чамбули прииждаха от всички страни. Дойдоха четири хиляди азовски и астрахански татари, които никога дотогава не бяха стъпвали в Полша, дойдоха дванайсет хиляди от ногайската двайсет хиляди от билгородската и буджашката, в миналото всички заклети врагове на Запорожието и казаците, а днес братя и заклети съюзници срещу християнската кръв. Най-сетне дойде и самият хан, Ислям Гирей с дванайсет хиляди перекопци. От тия приятели страдаше цяла Украйна, страдаше не само шляхтишкото съсловие, но и руското простолюдие, на което опожаряваха селата, задигаха добитъка и покъщнината, а самите селяни, жени и деца, откарваха в плен. През тия времена на масови убийства, пожарища и кръв за селянина имаше само едно спасение: да избяга в лагера на Хмелницки. Там от жертва ставаше хайдутин и сам унищожаваше собствената си земя, но поне животът му беше в безопасност. Злочеста страна!… Когато в нея избухна бунтът, най-напред я наказа и опустоши пан Миколай Потоцки, после запорожците и татарите, които уж бяха дошли да я освобождават, а сега над нея се надвеси Йереми Вишньовецки.
	Затова, който можеше, бягаше в стана на Хмелницки, бягаше дори шляхтата, понеже нямаше друго средство за спасение. Благодарение на това Хмелницки ставаше все по-силен и ако не тръгна веднага към вътрешността на Жечпосполита, ако стоя дълго в Бяла церква, причината беше преди всичко желанието му да въведе ред в тия развилнели се и диви стихии.
	В неговата желязна ръка те бързо се превръщаха в бойна сила. Кадрите от обучени запорожци бяха готови, разделиха тълпата на полкове, назначиха полковници от по-раншните куренни атамани, изпращаха отделни отряди да превземат замъци, та по тоя начин да ги приучат на бой. А тоя народ беше войнствен по природа, като никой друг способен да воюва, свикнал с оръжието, от татарските нападения обръгнал на огъня и кръвопролитията на войната.
	Така двама полковници, Ганджа и Остап, тръгнаха срещу Нестервар, който превзеха и избиха до крак еврейското население и шляхтата. Собственият воденичар на княз Четвертински му отсече главата на прага на замъка, а княгинята Остап направи своя робиня. Други отиваха в други посоки и успехът придружаваше тяхното оръжие, защото страх беше овладял сърцата на „ляхите“ — страх, „непознат на тоя народ“, и той изтръгваше оръжието от ръцете му и го лишаваше от сили.
	Много пъти полковниците подкачаха Хмелницки: „Защо не тръгнеш към Варшава, а си почиваш, с магьосниците магии правиш, с водка се наливаш и даваш възможност на ляхите да се съвземат от страха и да съберат войска?“ Много пъти пияните тълпи виеха нощем, обсаждаха квартирата на Хмелницки и искаха да ги поведе срещу ляхите. Хмелницки бе вдигнал бунта и му беше дал страхотна сила, но сега почваше да разбира, че тая сила вече тласка самия него към неизвестно бъдеще, затова често пъти с мрачно око гледаше към това бъдеще и се мъчеше да го прозре, а сърцето му се безпокоеше за него.
	Както се каза, между тия полковници и атамани само той знаеше каква страшна мощ се крие в това привидно безсилие на Жечпосполита. Той беше вдигнал бунта, победил бе при Жълти води, победил бе при Корсун, помете кралските войски — но по-нататък?
	Затова събираше полковниците на съвещания и като ги оглеждаше с кървясали очи, пред които трепереха всички, задаваше им мрачно все същия въпрос:
	— Какво по-нататък? Какво искате вие? Да вървим към Варшава ли? Тогава тук ще дойде княз Вишньовецки, ще избие светкавично жените и децата ви, само земя и вода ще остави, а после и той ще тръгне подир нас към Варшава с цялата шляхтишка сила, която ще се присъедини към него — и хванати между два огъня, ще загинем ако не в битка, на кола…
	На татарското приятелство не можем да разчитаме. Днес татарите са с нас, но утре могат да се обърнат срещу нас и да си тръгнат за Крим или да продадат главите ни на пановете…
	Тогава какво по-нататък, говорете! Да тръгнем срещу Вишньовецки ли? В такъв случай той ще задържи нашите и татарските сили, а в това време войските от вътрешността на Жечпосполита ще се съберат и ще му дойдат на помощ. Избирайте…
	Разтревожените полковници мълчаха, а Хмелницки говореше:
	— Защо се свихте така? Защо вече не настоявате да тръгна срещу Варшава? Щом не знаете какво да правим, оставете това на мене, пък дай Боже да запазя и своята, и вашите глави и да получа удовлетворение за запорожката войска и за всички казаци.
	Като че ли оставаше само един изход: преговорите. Хмелницки добре знаеше колко много можеше да се получи в Жечпосполита по тоя път; той разчиташе, че сеймът по-лесно ще се съгласи на значителни отстъпки, отколкото на данъци, мобилизации и война, която щеше да бъде продължителна и трудна. Освен това знаеше, че във Варшава има могъща партия начело с краля, вестта за чиято смърт още не беше дошла*, с канцлера и много панове, които предпочитаха да спрат растежа на огромните магнатски богатства в Украйна, да направят от казаците сила в ръцете на краля, да сключат с тях вечен мир и да използват за друга война тия хиляди събрани войници. При тия условия Хмелницки можеше и за себе си да извоюва високо положение, хетмански жезъл да получи от кралските ръце, а и за казаците да издейства неизброими отстъпки.
	[* На 12 юни в Бяла церква още не са знаели за смъртта на краля. — Б.пр.]
	Ето защо стоеше дълго край Бяла церква. Въоръжаваше се, изпращаше възвания на всички страни, събираше хора, създаваше цели армии, заемаше замъци, понеже знаеше, че поляците ще преговарят само със силен човек, но не тръгваше към вътрешността на Жечпосполита.
	О, да можеше да сключи мир чрез преговори!… Тогава той би изтръгнал оръжието от ръката на Вишньовецки или — ако князът не сложи оръжие — не той, Хмелницки, а князът ще бъде бунтовник, който води война въпреки волята на краля и сеймовете.
	Тогава той ще тръгне срещу Вишньовецки — но вече по пълномощие на краля и Жечпосполита — и ще удари последният час не само за княза, но и за всички украински кралчета, за техните богатства и обширни владения.
	Така мислеше самозваният запорожки хетман, такава сграда на бъдещето градеше. Но по скелите, приготвени за тая сграда, често кацаха черните птици на грижите, съмненията, страховете — и грачеха зловещо.
	Дали ще бъде достатъчно силна миролюбивата партия във Варшава? Ще започнат ли преговори с него? Какво ще кажат сеймът и сенатът? Ще си запушат ли там ушите за украинските стонове и викове? Ще затворят ли очи за пожарните отблясъци?…
	Дали няма да натежи думата на пановете, които притежават безкрайни латифундии и ще искат да ги запазят? И дали Жечпосполита вече се е уплашила толкова много и ще бъде готова да му прости, задето се е съюзил с татарите?
	А от друга страна, душата на Хмелницки се разкъсваше от съмнения дали и тоя бунт не се е вече прекалено много разгорял и разраснал. Дали тия подивели маси ще се оставят да ги подчини на някаква дисциплина? Добре — той, Хмелницки, ще сключи мир, а главорезите ще продължават от негово име да колят и палят или на него ще отмъстят за излъганите си надежди. Та това е придошла река, море, буря! Страшно положение! Ако взривът беше по-слаб, изобщо нямаше да преговарят с него, като със слабак. Но понеже бунтът е силен, преговорите могат да не успеят именно по тая причина.
	И какво ще стане тогава?
	Когато тези мисли завладяваха натежалата глава на хетмана, той се затваряше в своята квартира и пиеше по цели дни и нощи. Тогава между полковниците и селските маси се разпространяваше вестта: „Хетманът пие!“ И по негов пример пиеха всички, дисциплината отслабваше, избиваха пленници, биеха се помежду си, грабеха плячката — с една дума, започваше Страшният съд, владичеството на ужаса и жестокостта. Бяла церква се превръщаше в истински ад.
	Един ден обаче при пияния хетман влезе шляхтичът Виховски, взет в плен при Корсун и издигнат в сан хетмански секретар. Щом влезе, той започна да разтърсва безцеремонно пияния, докато най-сетне го дръпна за ръцете, настани го на дивана и го свести.
	— Какво има, по дяволите? — попита Хмелницки.
	— Ваша милост хетмане, ставай и се съвземи — отговори Виховски, — пратеници са дошли.
	Хмелницки скочи на крака и в един миг изтрезня.
	— Хей — викна той на прислужника казак, който седеше на прага, — мантията, калпака и жезъла!
	А после се обърна към Виховски:
	— Кой е дошъл? От кого?
	— Свещеник Патрони Ласко от Гушча, от страна на брацлавския воевода.
	— От страна на пан Кишел ли?
	— Тъй вярно.
	— Слава на Отца и Сина, слава на Светия дух и на Светата пречиста! — казваше Хмелницки, като се кръстеше.
	И лицето му се проясни, стана весело — започваха преговори с него.
	Но още същия ден дойдоха и съобщения съвсем противоположни на миролюбивото пратеничество на пан Кишел.
	Донесено бе, че князът, след като дал на войската си да почине подир уморителния поход през горите и блатата, бил навлязъл в разбунтувания край, че бие, пали, сече; че изпратеният под командването на Скшетуски отряд разбил една двехилядна част от казаци и селяни и я избил до крак; че сам князът взел с щурм Погребище, имение на князете Збаражки — и оставил подире си гола земя. Разказваха се страхотни неща за тоя щурм и за превземането на Погребище — защото то беше гнездо на най-упорити главорези. Князът бил казал на войниците си: „Убивайте ги така, че да чувстват, че умират.“ И войниците си позволявали най-диви жестокости. От целия град не оцеляла жива душа. Седемстотин пленници били обесени, двеста — набити на кол. Говореше се също така за вадене на очи със свредел, за горене на бавен огън. И бунтът веднага угаснал в цялата околност, местните жители или побягнали при Хмелницки, или посрещали лубнинския господар на колене, с хляб и сол, като виели за милост. Всички по-малки бунтовнически отряди били унищожени, а в горите, както твърдяха бегълци от Самгородек, Спичин, Плесков и Вахновка, нямало нито едно дърво, на което да не виси казак.
	И всичко това бе станало под носа на Бяла церква и на многохилядната армия на Хмелницки.
	Затова, когато Хмелницки узна тия неща, изрева като ранен тур. От една страна преговори, от другата — меч. Ако тръгне срещу княза, това ще значи, че не иска да води преговорите, предлагани от господаря на Брусилов.
	Едничка надежда оставаха татарите. Хмелницки скочи и тръгна към квартирата на Тухай бей.
	— Тухай бей, приятелю мой! — каза той след размяна на обичайните поздрави. — Както ме спаси при Жълти води и Корсун, спасявай ме и днес. Дойде пратеник от брацлавския воевода с писмо, в което воеводата ми обещава удовлетворение, а на запорожката войска да й бъдат възвърнати по-раншните свободи при условие, че прекратя войната, което трябва да направя, за да покажа своята искреност и добро желание. Но в това време тук пристигнаха вести, че моят неприятел княз Вишньовецки изклал цялото Погребище и не оставил жив човек и че сече моите добри молойци, на кол ги набива и очите им дълбае със свредел. Понеже аз не мога да тръгна срещу него, дойдох при тебе с поклон и молба ти да тръгнеш заедно с татарите срещу тоя мой и твой враг, иначе той скоро ще настъпи срещу нашите станове.
	Седнал върху куп килими, задигнати при Корсун или плячкосани от шляхтишките дворове, мурзата се клати някое време напред и назад, притвори очи, сякаш да мисли по-добре, и накрая отговори:
	— Аллах! Аз не мога да направя това.
	— Защо? — попита Хмелницки.
	— Защото и без това вече доста бейове и чауши загубих заради тебе при Жълти води и при Корсун, защо да губя още? Ярема е голям воин! Ще тръгна срещу него, когато и ти тръгнеш, сам не. Не съм глупав да загубя в една битка всичко, което съм спечелил досега, по-добре ми е да пращам чамбули за плячка и роби. Достатъчно вече направих за вас, неверни кучета. И сам няма да тръгна, и хана ще съветвам да не прави това. Толкоз.
	— Ти ми обещаваше помощ!
	— Така е, но аз обещавах да се бия заедно с тебе, а не вместо тебе. Махай се!
	— Аз ти позволих да вземаш роби от моя собствен род, дадох ти плячка, хетманите ти дадох.
	— Защото, ако не ми ги беше дал, аз щях да те дам на тях.
	— Ще ида при хана.
	— Махай се оттук, ти казвам, пръч ниеден.
	Острите зъби на мурзата святкаха в устата му. Хмелницки разбра, че няма какво да прави тук, че да настоява по-дълго е опасно, затова стана и наистина отиде при хана.
	Но и от хана получи същия отговор. Татарите си знаеха тяхното и си гледаха интереса. Вместо да влязат в решителна битка с военачалник, който минаваше за непобедим, те предпочитаха да пращат разезди и да се обогатяват, без да дават жертви.
	Хмелницки се върна побеснял в квартирата си и от отчаяние вече се хващаше за дамаджаната, но Виховски я издърпа от ръката му.
	— Няма да пиеш, ваша милост хетмане — каза той. — Дошъл е пратеник, ще трябва да го върнеш с отговор.
	Хмелницки изпадна в страхотен гняв.
	— Ще заповядам и тебе, и пратеника да набият на кол!
	— А пък аз няма да ти дам водка. Не се ли срамуваш, че когато съдбата те е издигнала толкова високо, ти се наливаш с водка като прост казак? Тю, тю, ваша милост хетмане, не бива така. Вестта, че е пристигнал пратеник, вече се разпространи. Войската и полковниците искат да бъде свикан съветът. Ти сега трябва не да пиеш, а да ковеш желязото, докато е горещо — защото сега можеш да сключиш мир и да получиш всичко, каквото искаш. После ще бъде късно, а това значи да хвръкне и моята, и твоята глава. Веднага трябва да тръгнат пратеници за Варшава, да молиш краля за милост…
	— Ти си умна глава — каза Хмелницки. — Нареди да ударят камбаната за съвет, а на площада кажи на полковниците, че ще изляза веднага.
	Виховски излезе и след малко се обади камбаната, която биеше за свикване на съвета, и запорожката войска започна веднага да се събира. И ето насядаха командирите и полковниците: страхотният Кривонос — дясна ръка на Хмелницки, Кшечовски — казашки меч, старият и опитен Филон Джеджала — кропивницки полковник, Федор Лобода от Переяслав, жестокият Федоренко от Каленки, дивият Пушкаренко Полтавски, който предвождаше пастирите, Шумейко от Низ, пламенният Чарнота от Гадяч, Якубович от Чигирин, по-нататък Носач, Гладки, Адамович, Глух, Пулян, Панич — не всички, защото някои бяха на поход, а някои на оня свят, изпратени вече там от княз Йереми.
	Тоя път татарите не бяха повикани на съвещанието. Запорожкото „братство“ се събра на площада около тях, а тълпата, която напираше, бе прогонвана с тояги, дори с боздугани, при което не липсваха и убийства.
	Най-сетне се появи и сам Хмелницки, облечен с червени дрехи, с калпак и хетмански жезъл в ръка. Редом с него вървеше белият като гълъб православен свещеник Патрони Ласко, а от другата страна Виховски с книжа в ръка.
	Хмел седна между полковниците, помълча, после свали калпака си в знак, че съветът започва, стана и заговори така:
	— Ваша милост панове, полковници и атамани! Известно ви е, че ние бяхме принудени да грабнем оръжие поради големите неправди, които търпяхме незаслужено, и с помощта на светлейшия кримски цар поискахме да ни се възвърнат някогашните свободи и привилегии, отнети ни от пановете без съгласието на негово величество краля. Бог благослови това наше начинание и уплаши нашите неискрени тирани, при все че страхът не им е присъщ, наказа ги за неправдите и гнета, а нас възнагради с големи победи, за което трябва да му благодарим от цялото си сърце. А сега, когато тяхната надменност е вече наказана, трябва да помислим как да спрем проливането на християнска кръв, което ни повелява милостивият Бог и нашата православна вяра, но сабите няма да захвърлим, докато по волята на нашия светлейши крал не ни бъдат възвърнати някогашните свободи и привилегии. Сега брацлавският воевода ми пише, че това може да стане, а същото мисля и аз, защото не ние, а пановете Потоцки, Калиновски, Вишньовецки и Конецполски проявиха непослушание пред негово величество и Жечпосполита, но понеже ние ги наказахме, наистина имаме право на удовлетворение и награда от страна на негово величество и правителството. Затова аз ви моля, ваша милост панове, мои благодетели и покровители, да прочетете писмото на брацлавския воевода, изпратено ми чрез отец Патрони Ласко, шляхтич от православната вяра, и мъдро да решите да бъде спряно проливането на християнска кръв, а на нас да ни се даде удовлетворение и награда за послушанието и верността ни към Жечпосполита.
	Хмелницки не питаше дали войната трябва да бъде преустановена, а настоятелно искаше да я преустановят, поради което недоволните веднага зашумяха, а след малко тоя шум се превърна в заплашителни викове, при което най-гласовит беше Чарнота Гадяшки.
	Хмелницки мълчеше, само следеше внимателно откъде идат протестите и си отбелязваше наум кои упорстват.
	В това време Виховски стана с писмото на Кишел в ръка. Копие от писмото взе Зорко, за да го прочете пред „братството“, та и там, и тук зацари дълбока тишина.
	Воеводата започваше писмото със следните думи:
	„Ваша милост пане началник на запорожката войска на Жечпосполита, а на мене стар и мил приятел!
	Докато има мнозина, които смятат Ваша милост за неприятел на Жечпосполита, аз не само оставам напълно сигурен в чувството ти на вярност към Жечпосполита, но и другите панове сенатори, мои колеги, уверявам в същото. Три неща ме карат да вярвам в това: първо — че макар от векове днепърските войски да пазят славата и свободите си, те винаги са съхранявали своята вярност към кралете, пановете и Жечпосполита. Второ — че нашият руски народ е толкова твърд в своята православна вяра, та всеки от нас предпочита да пожертва живота си, отколкото да наруши с каквото и да било тая си вяра. Трето — че макар да се случват (както и сега стана, да ни пази Бог) разни вътрешни кръвопролития, все пак отечеството е едно за всички нас, в него се раждаме, в него се радваме на нашите свободи и в целия свят почти няма друга държава и друго отечество, което да прилича на нашето по правата и свободите. Затова всички единодушно сме свикнали да пазим, целостта на тази наша майка и корона; и макар че ни се случват разни неприятности (както изобщо е на тоя свят), все пак разумът ни кара да смятаме, че по-лесно можем да се разберем в една свободна държава за онова, за което боли всекиго от нас, отколкото като загубим тази наша майка, защото не ще намерим друга такава нито в християнския свят, нито сред поганците…“
	Лобода Переяславски прекъсна четенето:
	— Истина е това, което говори — рече той на глас.
	— Истина е — повториха други полковници.
	— Не е вярно, лъже кучето! — кресна Чарнота.
	— Мълчи! Ти си куче!
	— А вие сте предатели! Смърт за вас!
	— Смърт за тебе!
	— Тишина, чети по-нататък! Чети! Той е наш човек! Тишина! Тишина!
	Надигаше се сериозна буря, но Виховски продължи да чете, та отново утихна.
	По-нататък воеводата пишеше, че запорожката войска трябва да има доверие в него, защото добре знае, че той е от същата кръв и вяра и трябва да бъде благосклонен към нея; припомняше, че не беше взел участие в печалното кръвопролитие при Кумейки и при Старец, след това призоваваше Хмелницки да преустанови войната, да отпрати татарите или да обърне оръжието си срещу тях и да остане верен на Жечпосполита. Най-сетне завършваше писмото със следните думи:
	„Понеже съм син на Божията църква и моят род произхожда от древната руска кръв на руския народ, обещавам на Ваша милост, че сам ще бъда в помощ за всичко добро. Ваша милост много добре знае, че по Божия милост и от мене зависи нещо в тая Жечпосполита и без мене нито може да бъде решено започването на война, нито да бъде подписан мир, а аз съм първият, който не желае вътрешна война“ и т.н.
	Веднага се вдигна врява „за“ и „против“, но писмото, общо взето, се хареса на полковниците, дори и на запорожците. Въпреки това в първия момент не можеше нищо да се разбере или чуе поради голямата разпаленост, с която обсъждаха писмото. Отдалече „братството“ приличаше на голям водовъртеж, в който вреше, кипеше и гърмеше човешки мравуняк. Полковниците разтърсваха перначи и скачаха един срещу друг, като размахваха пестници пред очите си. Виждаха се зачервени лица, пламнали очи, пяна на устата, а всички привърженици на по-нататъшната война се предвождаха от Еразъм Чарнота, който беше изпаднал в истинска лудост. Като гледаше неговата ярост, Хмелницки също беше близко до избухване, при което обикновено всичко утихваше като при лъвски рев. Но преди това още Кшечовски се изправи на пейката, размаха пернач и викна с глас, който приличаше на гърмеж:
	— Овце трябва да пасете, а не съвети да давате, раби погански!
	— Тихо! Кшечовски иска да говори! — викна пръв Чарнота, който очакваше, че прославеният полковник ще се изкаже в полза на войната.
	— Тихо! Тихо! — крещяха други.
	Кшечовски беше безкрайно много уважаван от казаците поради големите му заслуги, големия му ум на военачалник и — странно нещо — защото беше шляхтич. Ето защо веднага се възцари тишина и всички чакаха с любопитство какво ще каже; сам Хмелницки впи в него неспокоен взор.
	Но Чарнота се лъжеше, като предполагаше, че полковникът ще се изкаже в полза на войната. С проницателния си ум Кшечовски бе разбрал, че сега или никога може да получи от Жечпосполита ония староства и достойнства, за които мечтаеше. Той бе отгатнал, че при усмиряването на казаците него преди много други ще се помъчат да спечелят и удовлетворят, на което краковският кастелан не ще може да попречи, тъй като беше в плен; затова той се изказа така:
	— Моята работа е да се бия, а не да се съвещавам, но щом е дошло до съвещаване, и аз се чувствам длъжен да изкажа своето мнение, защото от вашето благоволение и аз съм спечелил както други, ако не и повече. Ние започнахме тая война, за да ни бъдат възвърнати нашите свободи и привилегии, а брацлавският воевода пише, че това ще стане. Значи или ще стане, или няма да стане. Ако не стане, тогава война, а ако стане — мир! Защо ще проливаме напразно кръв? Нека да ни удовлетворят, тогава ние ще успокоим народа и войната ще спре. Нашият баща Хмелницки умно е наредил и обмислил всичко това: да застанем на страната на негово величество краля, който ще ни възнагради за това, а ако пановете се възпротивят, тогава ще ни разреши да си поиграем с тях и ние ще си поиграем. Едно само не бих посъветвал: да отпращаме татарите. Нека се скрият на стан в Дивите поля и да чакат там, докато се реши: война или мир.
	При тия думи лицето на Хмелницки се проясни, а грамадното мнозинство от полковниците започна да вика да се спре войната, да отидат пратеници във Варшава и да помолят пана от Брусилов сам да дойде за преговори. Чарнота още крещеше и протестираше, но полковникът впи в него страшни очи и рече:
	— Ти, Чарнота, хаджацки полковнико, крещиш за война и проливане на кръв, но при Корсун, когато срещу тебе прииждаха литовските конници на пан Дмоховски, ти квичеше като прасенце: „Братя родни, спасете ме!“ и бягаше пред целия си полк.
	— Лъжеш! — кресна Чарнота. — Аз не се боя нито от ляхите, нито от тебе.
	Кшечовски стисна пернача в ръка и се спусна към Чарнота; други също започнаха да налагат с пестници хаджашкия полковник. Врявата отново почна да се засилва. На мегдана „братството“ ревеше като стадо диви зубри.
	Изведнъж сам Хмелницки отново стана.
	— Ваша милост панове, полковници, благодетели! — рече той. — Следователно вие решихте да бъдат проводени пратеници във Варшава, които да предложат нашата вярна служба на негово величество светлейшия крал и да го молят за награда. Но който иска война, той може да я има — не срещу Жечпосполита, защото срещу тях ние никога не сме водили война, а срещу най-големия ни враг, който е вече цял потънал в казашка кръв, който при Старец пак се изцапа с кръв и сега не престава да се цапа, като продължава да бъде враждебен към запорожката войска. Аз му изпратих писмо и пратеници с молба да се откаже от тая враждебност, но той изби жестоко пратениците и с никакъв отговор не зачете мене, вашия старейшина, с което обиди цялата запорожка войска. А сега е дошъл от Задднеприето и избил до крак Погребище, невинни хора е наказал, за които аз плаках с горещи сълзи. После, както ми съобщиха тая сутрин, отишъл в Немиров и там също не оставил жив човек. А понеже татарите от страх и боязън не искат да тръгнат срещу него, току-виж че дошъл и тук, та и нас, невинните, да погуби въпреки волята на благосклонния към нас светлейши крал и на цялата Жечпосполита, защото той в своята надменност пет пари не дава за никого и както сега се бунтува, така винаги е готов да се надигне срещу волята на негово кралско величество…
	В събранието стана много тихо. Хмелницки си отдъхна и продължи да говори:
	— Бог ни награди с победа над хетманите, но Вишньовецки е по-лош от хетманите и от всички „кралчета“, дяволски син, който живее с неправда. Ако самият аз тръгнех срещу него, той непременно щеше да накара приятелите си във Варшава да крещят, че не искаме мир, и да обвинява нас, невинните, пред негово кралско величество. За да не стане това, необходимо е негово величество кралят и цялата Жечпосполита да знаят, че аз не искам война и си седя мирно, а той пръв започва война с нас. Затова аз не мога да тръгна срещу него, пък трябва да остана и за преговорите с брацлавския воевода, но за да не би той, дяволският син, да сломи нашата сила, трябва да му се противопоставим и така да унищожим неговата сила, както при Жълти води и при Корсун унищожихме нашите противници, пановете хетмани. Затова аз моля, ваша милост панове, да тръгнете като доброволци срещу него, а аз ще пиша на негово величество краля, че това е станало без мое участие и поради необходимост да се защитим от враждебността на Вишньовецки и от негово нападение.
	Глухо мълчание цареше в събранието.
	Хмелницки говореше по-нататък:
	— И така, който от вас, ваша милост панове, тръгне в тоя военен поход, ще му дам достатъчно войска, добри молойци, и артилерия ще му дам, и запален народ, та с Божия помощ да унищожи нашия враг и да го победи…
	Нито един от полковниците не излезе напред.
	— Шейсет хиляди избрани конници ще му дам! — каза Хмелницки. Тишина.
	А всички те бяха безстрашни бойци, чиито военни възгласи много пъти бяха отеквали от стените на Цариград. И може би тъкмо затова всеки от тях се страхуваше да загуби придобитата слава при среща със страшния Йереми.
	Хмелницки оглеждаше полковниците, които под погледа му свеждаха очи към земята. Лицето на Виховски придоби израз на сатанинско злорадство.
	— Познавам един молоец — каза Хмелницки мрачно, — който би заговорил в тоя миг и не би бягал от похода, но той не е между нас…
	— Богун! — продума нечий глас.
	— Точно така. Той унищожи вече един полк на Ярема във Василовка, само че го раниха в тая борба и сега лежи в Черкаси и се бори с майката смърт. А нямам ли него, нямам никого, както виждам! Къде е казашката слава? Къде са павлюковци, наливайковци, лободи и остраниковци?
	Ненадейно един нисък пълен човек със синьо, мрачно лице, с червени като огън мустаци над кривата уста и със зелени очи стана от мястото си, излезе напред към Хмелницки и рече:
	— Аз ще отида.
	Това беше Максим Кривонос.
	Прозвучаха възгласи: „Слава!“ А той се подпря отстрани на пернача си и заговори така с хриплив, прекъсващ глас:
	— Не мисли, хетмане, че се страхувах. Аз веднага бих се заел, но си мислех: има по-добри! Ала щом е така, тогава ще вървя. Вие какво? Вие имате глава и ръце, а аз нямам глава, само ръце и сабя. Веднъж ме е, майка раждала! Войната ми е майка и сестра. Вишньовецки сече — и аз ще сека, той беси — и аз ще беся. А ти, хетмане, ми дай добри молойци, защото срещу Вишньовецки не бива да излизаме с простолюдието. И така, ще вървя — замъци ще превземам, ще бия, ще коля, ще беся! Смърт на белите ръчички!
	Друг атаман излезе напред.
	— Аз идвам с тебе, Максим!
	Това беше Пулян.
	— И Чарнота Гадяшки, и Гладки Миргородски, и Носач Остренски ще дойдат с тебе! — каза Хмелницки.
	— Ще отидем! — обадиха се в един глас всички, защото примерът на Кривонос ги запали и духът им се повиши.
	— Срещу Ярема! Срещу Ярема! — прозвучаха възгласи сред събранието.
	— Коли! Коли! — повтори „братството“ и след някое време съвещанието се превърна в пиянство. Полковете, определени да тръгнат с Кривонос, пиеха до смърт — защото и отиваха на смърт. Молойците сами знаеха това добре, но в сърцата им вече нямаше страх. „Веднъж ме е майка раждала“ — повтаряха те по примера на своя вожд и затова вече всичко си позволяваха, както е обикновено пред смъртта. Хмелницки допускаше и насърчаваше — селското множество следваше примера им. Стохилядни тълпи започнаха да пеят песни. Запасните коне се разпръснаха и като лудуваха из стана и вдигаха облаци прах, създадоха неописуемо безредие. Тичаха подир тях с викове, глъчка и смях; значителни групи войници скитаха край реката, гърмяха с кремъклийки, блъскаха се и напираха към квартирата на самия хетман, който най-сетне заповяда на Якубович да ги разпръсне. Започнаха се сбивания и бъркотия, докато проливен дъжд не прогони всички по бараките и колите.
	Вечерта по небето се развихри буря. Гръмотевици се разнасяха от единия край на облаците до другия, светкавици озаряваха цялата околност ту с бяла, ту с червена светлина.
	При техните блясъци Кривонос тръгна от стана начело на шейсет хиляди най-добри, избрани бойци и селяни.


	Двадесет и седма глава

	И така, Кривонос тръгна от Бяла церква през Сквира и Погребище към Махновка, а където минеше, изчезваха дори следите от човешки живот. Който не се присъединеше към него, загиваше под ножа. Изгаряха дори житата по нивите, горите, градините, а в това време и князът на свой ред опустошаваше всичко. След клането в Погребище и кървавата баня, която пан Барановски устрои на Немиров, войските смазаха още петнайсетина по-големи дружини и се разположиха на стан при Райгород, защото цял месец вече минаваше, откак не бяха слизали от коня, та съвсем бяха изнемощели, а смъртта ги беше значително разредила. Тия косачи трябваше да починат, защото ръцете им бяха отмалели от кървава коситба. Князът дори се колебаеше и мислеше дали за някое време да не отиде в по-спокоен кът за почивка и за да увеличи войската си, особено конете, които повече приличаха на животински скелети, отколкото на живи същества, понеже от месец не бяха зобвали зрънце и само пасяха изпотъпкана трева. Но неочаквано след едноседмичен престой бе съобщено, че идват подкрепления. Князът веднага замина да ги посрещне — и наистина срещна пан Януш Тишкевич, киевски воевода, който пристигаше с хиляда и петстотин души добри войници, а с него пан Кшищоф Тишкевич, брацлавски заместник-съдия, младият пан Аксак, почти момче още, с добре въоръжена своя хусарска хоронгва и много още шляхтичи като пановете от родовете Шенюти, Полубински, Житински, Йеловицки, Кердеи, Богуславски, едни с войска, други без, общо близо две хиляди конници плюс прислугата. Князът много се зарадва и сърдечно покани воеводата в квартирата си, а пан Тишкевич не можеше да се начуди на нейната бедност и скромност. Защото князът, докато в Лубни живееше като крал, на поход не си позволяваше никакви удобства, за да дава пример на войниците. Той заемаше една стая, в която киевският воевода поради огромната си дебелина едва можа да влезе през тясната врата, дори накара слугата си да го тика отзад. В стаята имаше маса, дървена пейка, диван, покрит с конска кожа, и нищо повече освен още един сламеник при вратата, на който спеше слугата, готов винаги да се притече при всяко повикване. Тая скромна обстановка много удиви воеводата, който обичаше удобствата и се возеше на килими. Когато влезе, загледа княза смаян, чудеше се как е възможно такъв голям човек да живее така просто сред такава бедност. Той бе виждал понякога княза на сеймовете във Варшава, дори беше далечен роднина с него, но не го познаваше отблизо. Едва когато подхвана разговор, разбра, че има работа с необикновен човек. И той, стар сенатор и стар воин с безцеремонно държание, който потупваше по рамото колегите си сенатори, а към княз Доминик Заславски се обръщаше с „любезни мой“ и дори със самия крал беше интимен, сега не се осмеляваше на такава интимност с Вишньовецки, при все че князът го прие любезно, благодарен за военната помощ.
	— Ваша милост воеводо — рече князът, — слава Богу, че сте дошли със свежи сили, защото аз вече едва издържам.
	— Видях, че войниците на ваше княжеско височество са се измъчили много, клетите, което и мене ме тревожи много, тъй като идвам тук с молба ваше княжеско височество да ми се притечеш на помощ.
	— Работата бърза ли е?
	— Periculum in mora, periculum in mora!* Нахлуха няколко десетки хиляди разбойници под водачеството на Кривонос, който, както чух, бил изпратен срещу ваше княжеско височество, но като узнал, че си тръгнал към Константинов, отправил се за там, а сега пътем обсади моята Махновка и такива поразии направи, че никой не е в състояние да ги опише.
	[* Опасно е да се бавим (лат.). — Б.пр.]
	— И аз чух за Кривонос и го чаках тук, но щом ме е отминал, виждам, че сам ще трябва да го търся. Работата наистина не търпи отлагане. Гарнизонът в Махновка голям ли е?
	— В замъка има двеста немци, много добри войници, които ще издържат още някое време. Но най-лошото е, че в града са надошли много шляхтичи със семействата си, а градът е защитен само с един вал и с ограда от колове, та не ще може да се съпротивлява дълго.
	— Работата наистина е неотложна — повтори князът, а после се обърна към слугата си: — Желенски! Тичай за полковниците.
	В това време киевският воевода бе седнал на една пейка и пъхтеше; а се и пооглеждаше за вечеря, защото беше гладен, пък и обичаше да си похапва.
	Скоро се чуха тежки стъпки на въоръжени лица и княжеските офицери влязоха — черни, отслабнали, брадясали, с хлътнали очи, със следи от неописуемо напрежение по лицата. Те се поклониха мълчаливо на княза и гостите и зачакаха какво ще им се каже.
	— Ваша милост панове — рече князът, — конете при отрядите ли са?
	— Тъй вярно.
	— Готови ли сте?
	— Както винаги.
	— Много добре. След един час тръгваме срещу Кривонос.
	— О? — възкликна киевският воевода и погледна учуден към пан Кшищоф, брацлавския заместник-съдия. А князът продължаваше:
	— Тяхна милост Понятовски и Вершул ще тръгнат първи. След тях — Барановски с драгуните, а един час по-късно трябва да излезе и артилерията на Вурцел.
	Полковниците се поклониха и напуснаха стаята, а след малко се чуха тръбите, които свиреха за поход. Киевският воевода не очакваше такова бързане и дори не го желаеше, защото беше уморен от пътя. Той бе разчитал, че ще почине ден-два у княза и пак ще успее — но ето че сега трябваше да се качи на коня веднага, без да спи, без да яде.
	— Ваше височество княже — каза той, — но дали войниците ви ще стигнат до Махновка? Видях, че са страхотно fatigati*, а пътят е дълъг.
	[* Уморени (лат.). — Б.пр.]
	— Не се тревожи за това, ваша милост. Те отиват на бой като на сватба.
	— Виждам това, виждам. Юначаги са тия войници, само че… и моите хора са изморени от пътя.
	— Но нали, ваша милост, ти сам каза: periculum in mora.
	— Това е вярно, но бихме могли да починем поне една нощ. Ние идваме чак откъм Хмелник.
	— Ваша милост воеводо, ние пък идваме от Лубни, от Задднеприето.
	— Цял ден бихме път.
	— А ние цял месец.
	След тия думи князът излезе, за да строи сам войската за поход, а воеводата опули очи към заместник-съдията пан Кшищоф, плесна се по коленете и каза:
	— Така ми се пада. За Бога, те ще ме уморят тук от глад. Ех, че гореща кръв! Идвам за помощ, мисля, че подир много молби ще тръгнат след два-три дни, а ето че не дават на човека да си поеме дъх. Да ги вземат дяволите! Тоя мой слуга предател закопчал лошо ремъка на стремето, та ми протри крака, а червата ми куркат… дявол да ги вземе! Махновка си е Махновка, а стомахът — стомах! И аз съм стар войник и може би съм воювал повече от тях, но не така ураджийски! Това не са хора, а дяволи, не спят, не ядат, само се бият. Кълна се в Бога, че те изобщо не ядат. Видя ли, пане Кшищоф, тия полковници — не изглеждат ли на spectra*, а?
	[* Призраци, привидения (лат.). — Б.пр.]
	— Но темпераментът им е горещ — отговори пан Кшищоф, който имаше страст към военната служба. — За Бога! Каква неразбория и безредие настават из другите станове, когато се наложи да тръгнат на поход! Какво тичане, стягане на колите, пращане за коне!… А тук — чувате ли, ваша милост — ето че леките хоронгви вече излизат!
	— Наистина! Отчаян съм! — каза воеводата.
	А младият пан Аксак долепи една до друга момчешките си длани и възкликна с възхищение:
	— Ах, това е голям вожд, ах, голям военачалник!
	— Устата ти, ваша милост, мирише на мляко! — изръмжа му воеводата. — Кунктатор е бил също голям вожд! Разбираш ли, ваша милост?
	Внезапно влезе князът.
	— Ваша милост панове, на конете! Тръгваме! Воеводата не издържа.
	— Нареди, ваше княжеско височество, да дадат да хапна нещо, защото съм гладен! — възкликна той, без да може да овладее лошото си настроение.
	— О, ваша милост воеводо — каза князът, като се засмя и го прегърна, — простете, простете, с най-голяма готовност, но на война човек забравя за тия неща.
	— Е, какво, пане Кшищоф? Не казах ли, че те изобщо не ядат? — рече воеводата, като се обърна към брацлавския заместник-съдия.
	Но вечерята не продължи много и след няколко часа дори пехотата беше вече излязла от Райгород. Войската се движеше през Виница и Литин за Хмелник. По пътя Вершул се натъкна в Северовка на една татарска част и заедно с пан Володийовски я смаза до крак, като освободи неколкостотин роби, почти всички момичета. Оттам вече започваше опустошена земя, пълна със следи от ръката на Кривонос. Стрижавка беше опожарена, а населението й избито по страхотен начин. Изглежда, че нещастниците бяха оказали съпротива на Кривонос, затова тоя див военачалник ги беше подложил на огън и меч. При входа на селото на един дъб висеше самият пан Стрижавски, когото хората на Тишкевич познаха веднага. Висеше съвсем гол, а на гърдите си имаше ужасна огърлица от глави, нанизани на въже. Това бяха главите на шестте му деца и жена му. В самото село, впрочем изгорено напълно, хоронгвите видяха от двете страни на пътя дълга редица „казашки свещи“, тоест хора с вдигнати над главата ръце и вързани за забити в земята греди, увити със слама, облени със смола и запалени откъм китките на ръцете. На повечето от тях бяха обгорени само ръцете — изглежда, че дъжд беше попречил да изгорят докрай. Но тия трупове с изкривени лица, които протягаха към небето черни ръце без китки, изглеждаха страшно. Наоколо се носеше миризма на разложено. Над гредите гъмжаха ята от врани и чавки, които при приближаването на войската хвръкваха с грак от по-близките греди, за да кацнат на по-далечни. Пред хоронгвите няколко вълци побягнаха към храсталаците. Войската се движеше мълчаливо по страшната алея и броеше „свещите“. Бяха повече от триста. Най-сетне отминаха нещастното село и си отдъхнаха на чист въздух сред полето. Но следите от унищоженията продължаваха и по-нататък. Беше първата половина на юли. Житата бяха отчасти опожарени, отчасти сгазени, смазани, затъпкани. Сякаш ураган бе минал през тях. И наистина ураган беше минал, най-страшният ураган — междуособната война. Войниците на княза бяха виждали много пъти плодородни местности, опустели след татарско нападение, но на подобен ужас, на подобен унищожителен бяс не бяха попадали никога през живота си. Горите бяха опожарени също като житата. Където огънят не бе погълнал дърветата, там с огнен език бе смъкнал листата и кората, обгорил ги бе с дъха си, опушил ги бе и почернил — затова дърветата стърчеха като скелети. Киевският воевода гледаше и не вярваше на очите си. Меджаков, Зхар, Футори, Слобода — пепелища! На много места селяните бяха избягали при Кривонос, а жените и децата отвлечени в робство от оная татарска част, която по-късно смазаха Вершул и Володийовски. По земята пустош, а по небето ята от врани, гарвани, чавки, орли лешояди, които бяха долетели Бог знае откъде на тая казашка жътва… Следите от преминаването на войска ставаха все по-пресни. Час по час виждаха строшени коли, още неразложени трупове на животни и хора, строшени глинени съдове, медни котли, чували с намокрено брашно, още димящи пепелища, току-що наченати, разхвърляни купи сено. Князът тласкаше хоронгвите към Хмелник, без да им даде да отдъхнат, а старият воевода се хващаше за главата и повтаряше жално:
	— Моята Махновка! Моята Махновка! Виждам вече, че няма да стигнем навреме.
	В това време в Хмелник дойде вест, че Махновка е обсадена не лично от Кривонос, а от сина му с петнайсетина хиляди души и че той именно е извършил тия толкова безчовечни опустошения по пътя. Според тия вести градът бил вече превзет. Като влезли вътре, казаците изклали до крак шляхтичите и евреите, а шляхтишките жени взели в стана си, където ги очаквала съдба, по-лоша от смъртта. Но замъкът още се защитавал под командването на пан Лев. Казаците го атакували от бернардинския манастир, в който съсекли монасите. Пан Лев се борел с последни сили и последния си барут и не обещавал да удържи повече от една нощ.
	Тогава князът остави пехотата, артилерията и главните сили от войската си, на които заповяда да тръгнат за Бистрик, а самият той полетя на помощ заедно с воеводата, с пан Кшищоф, пан Аксак и две хиляди конника.
	Старшият воевода вече го възпираше, защото бе загубил ума и дума: „Махновка е загубена, ще стигнем късно. По-добре да се откажем, а да защитаваме другите селища и да им оставим гарнизони“ — повтаряше той. Но князът не искаше и да чуе за това. Брацлавският заместник-съдия настояваше, а войската налиташе на бой. „Щом сме дошли до тук, няма да си идем без кръв“ — казваха полковниците. И походът продължи.
	Най-после, на половин миля от Махновка, пред войската се изпречиха двайсетина конници, които летяха с всички сили. Това бяха пан Лев и неговите другари. Като го видя, киевският воевода веднага разбра какво се е случило.
	— Замъкът е превзет! — викна той.
	— Тъй вярно — отговори пан Лев и в същия миг загуби съзнание, понеже беше накълцан и прострелян, та кръвта му бе изтекла.
	Но другите започнаха да разказват какво се бе случило. Немците били избити до крак на стените, защото предпочитали да умрат, отколкото да се предадат; пан Лев си пробил път през гъстата тълпа и изкъртената порта, но все пак в помещенията на кулата се бранели няколко десетки шляхтичи и на тях трябвало да се помогне бързо.
	Понесоха се с всички сили. След малко на един хълм се показаха градът и замъкът, а над тях тежък облак дим от пламналия пожар. Денят вече беше към залез. По небето горяха огромни пурпурни и златни сияния, които войската отначало взе за пожарни отблясъци. При тия светлини се виждаха полковете на запорожците и гъстите маси от селяни, които се изливаха през портите, за да посрещнат войската — толкова по-смело, понеже никой в града не знаеше за пристигането на княза, а смятаха, че само киевският воевода пристига на помощ. Изглежда, че водката ги беше заслепила напълно или превземането на замъка преди малко ги бе изпълнило с безкрайна самоувереност, та те слязоха смело от хълма и едва на равното започнаха с голяма готовност да се строяват за бой, като думкаха с котли и тъпани. При тая гледка радостен вик се изтръгна от всяка полска гръд, а киевският воевода за втори път има случай да се възхити на ловкостта на княжеските хоронгви. Щом видяха казаците, те се спряха, строиха се в боен ред, тежката кавалерия по средата, леката на крилете, така че нищо не трябваше да се поправя и можеше да се тръгне веднага.
	— Пане Кшищоф, що за хора са тия? — рече воеводата. — Веднага се строиха. Те биха могли и без командир да водят бой.
	Все пак, като предвидлив предводител, князът прелиташе между хоронгвите с жезъл в ръка; правеше преглед, даваше последни заповеди. Отблясъците играеха по сребърната му броня и той наподобяваше светъл пламък, който лети между редиците, понеже само той едничък блестеше ярко сред тъмните брони.
	И така, строиха се в следния ред: по средата в първата линия три хоронгви — първата се командваше лично от киевския воевода, втората от младия пан Аксак, третата от пан Кшищоф Тишкевич; зад тях във втората линия драгуните, командвани от пан Барановски, и накрая многобройните хусари на княза с началник пан Скшетуски.
	На крилата застанаха Вершул, Кушел и Понятовски. Топове нямаше, защото Вурцел бе останал в Бистрик.
	Князът се спусна към воеводата и даде знак с жезъла си.
	— Поради злото, което ти причиниха, започвай пръв, ваша милост.
	Воеводата на свой ред замахна с жезъла си — войниците се наведоха на седлата и тръгнаха. По начина, по който водеше хоронгвата си, веднага можеше да се познае, че воеводата, макар тежък и муден, тъй като беше в напреднала възраст, е опитен и храбър воин. За да пести сили, той не поведе изведнъж хоронгвата с най-голяма бързина, а я водеше бавно, като увеличаваше скоростта, колкото повече се приближаваше към неприятеля. Самият той се движеше в първата редица с жезъл в ръка, а слугата му държеше под мишница дълъг и тежък меч, не прекалено тежък обаче за неговата ръка. А тълпата от селяни се изсипа пеш срещу хоронгвата с коси и тояги, за да възпре първия удар и да улесни атаката на запорожците. И когато се приближиха на не повече от петдесетина крачки, махновчани познаха воеводата по огромния му ръст и пълнота и започнаха да викат:
	— Хей, светловелможни воеводо, жътвата наближава, защо не заповядаш на поданиците си да тръгнат за нивите ти? Нашите почитания, светлейши пане, но ние ще ти разпорим корема.
	И град от куршуми се изсипа върху хоронгвата, но не нанесе щети, защото тя вече се носеше като вихър. Последва силно сблъскване. Чуха се удари на тояги и звън на коси по броните, викове и стонове. Копията отвориха проход сред плътно притиснатата тълпа и разлудувалите се коне се втурнаха през него като ураган, тъпчеха, събаряха, смазваха. И както на ливадата, когато застанат редица косачи, буйната трева изчезва пред тях, а те вървят напред и размахват косилата, също така под ударите на мечовете широката вълна от селяни изтъняваше, топеше се, изчезваше — и блъскана от конските гърди, не можа да се задържи на място, а започна да се огъва. Най-сетне се разнесе вик: „Люди, спасайтесь!“ и цялата маса почна да захвърля косите, тоягите, вилите, кремъклийките и се спусна в дива паника към запорожките полкове, които стояха отзад. Но от страх да не би побягналата тълпа да обърка техните редици запорожците насочиха пиките си срещу нея и тогава простолюдието при вида на тая преграда се хвърли в отчаян вой на две страни, веднага обаче я подгониха пък Кушел и Понятовски, които точно в тоя момент тръгнаха от крилата на княжеската войска.
	А воеводата мина през труповете на тълпата, изправи се пред запорожците и се понесе към тях, а те срещу него, за да отговарят на устрема с устрем. И се сблъскаха също като две вълни, които идват от срещуположни страни и при сблъскването си образуват пенлив гребен. Така коне се изправиха срещу коне, конниците се изпречиха като вал, а сабите като пяна над вала. И воеводата разбра, че сега няма работа с тълпа, а с твърдия и обучен запорожки войник. Двете редици напираха една въз друга, огъваха се, без нито едната да може да пречупи другата. Падаха труп до труп, защото там мъж нападаше мъж, меч — меча. Сам воеводата втъкна жезъла си в пояса, грабна меча от слугата, заработи с пот на чело и запъхтя като ковашки мех. До него двамата панове Шенют, пановете Кердеи, Богуславски, Йеловицки и Полубински сечеха като бесни. А от казашката страна най-яростен беше Иван Бурдабут, подполковник от калницкия полк, казак с грамадна сила и ръст, още по-страшен, че имаше и такъв кон, който воюваше наравно с господаря си. Затова не един от поляците стягаше юздите на жребеца си и се отдръпваше назад, за да не се срещне с тоя кентавър, който сееше смърт и опустошение. Братя Шенют се хвърлиха срещу него, но конят на Бурдабут заби зъби в лицето на по-младия, Анджей, и го смаза в един миг; като видя това, по-големият, Рафал, удари звяра над очите. Нарани го, но не го уби, защото сабята попадна на месинговото копче на ремъка върху челото. А в тоя момент Бурдабут заби острието на сабята си под брадата на Рафал и му отне живота. Така паднаха двамата братя, пановете Шенют, и лежаха с позлатени брони в прахта, под копитата на жребците; а Бурдабут се хвърли като огън в по-нататъшните редици и веднага нападна княз Полубински, шестнайсетгодишно момче, на което отсече дясното рамо заедно с ръката. Като видя това, пан Урбански поиска да отмъсти за кръвта на роднината си и стреля с пистолет току в лицето на Бурдабут, но не улучи, а само го удари в ухото и го обля с кръв. Страшни станаха тогава Бурдабут и неговият кон, двамата черни като нощ, двамата облени в кръв, двамата с диви очи и издути ноздри, развилнели се като буря. Не избягнаха смъртта от ръката му и пан Урбански, чиято глава отсече като палач с един замах, и старият, осемдесетгодишен пан Житински, и двамата панове Никчемни — а другите почнаха да отстъпват ужасени особено като видяха зад Бурдабут да святкат още сто запорожки саби и сто пики, вече потопени в кръв.
	Най-сетне дивият хайдутин съзря воеводата, нададе страхотен възклик на радост и се хвърли към него, като събаряше по пътя коне и конници, но воеводата не отстъпваше. Уверен в необикновената си сила, той изсумтя като ранен глиган, вдигна меча над главата си, пришпори коня и полетя към Бурдабут. И сигурно щеше да дойде краят му — навярно парката* беше вече хванала с ножиците си нишката на неговия живот, която по-късно преряза в Окшея — ако не беше Шилницки, шляхтич слуга, който се хвърли като светкавица върху разбойника и го хвана през кръста, преди да бъде пронизан от сабята. Защото, докато Бурдабут се разправяше с него, пановете Кердеи викаха за помощ на воеводата и няколко десетки души веднага се втурнаха, преградиха пътя между двамата и започнаха ожесточена битка. Но измореният полк на воеводата вече се огъваше пред надмощието на запорожците, отстъпваше и се объркваше, когато пан Кшищоф, брацлавският заместник-съдия, и пан Аксак долетяха с пресни хоронгви. Наистина, в тоя момент и нови запорожки полкове влязоха в боя, но нали пък отзад стоеше и князът с драгуните на Барановски и хусарите на пан Скшетуски, които досега не бяха взели участие в боя.
	[* В античната митология богиня на съдбата, която прерязва нишката на живота. — Б.пр.]
	Отново закипя кървава сеч, а в това време вече се смрачаваше. Но пожарът бе обхванал крайните къщи на града. Отблясъците от него осветиха бойното поле и двете линии, полската и казашката, се виждаха отлично как се пречупват под хълма, виждаха се цветовете на знамената, дори лицата. Пан Вершул, пан Понятовски и пан Кушел също така бяха вече в огъня и боя, защото след смазването на селската тълпа се биеха на казашките крила, които започнаха да се отдръпнат нагоре под техния натиск. Дългата линия на бойците се изви в двата си края към града и започна все повече да се огъва, понеже, докато полските крила напредваха, центърът отстъпваше към княза под напора на казашкото надмощие. Три нови казашки полка влязоха в боя, за да разкъсат бойната линия в средата, но в тоя миг князът прати драгуните на пан Барановски да подкрепят воюващите части. При княза останаха само хусарите, които отдалеко изглеждаха като тъмна гора, израснала направо от полето, страшна вълна от железни мъже, коне и копия. Вечерният повей шумолеше в пряпорците над тях, а те стояха мирно, не бързаха да тръгнат без заповед — бяха търпеливи, опитни и изпитани в толкова битки и знаеха, че кървавата им участ няма да ги отмине. Сред тях князът със сребърна броня, със златен жезъл в ръка наблюдаваше напрегнато боя — а от лявата му страна стоеше пан Скшетуски, полуизвърнат встрани. Като поручик той беше запретнал ръкав към рамото и хванал в голата си до лакътя мощна ръка меч вместо боздуган, чакаше спокойно команда.
	А князът, заслонил очи от пожара с лявата си длан, гледаше битката.
	Притискан от чуждото надмощие, центърът на полския полумесец се отдръпваше бавно към него, защото пан Барановски, същият, който бе изклал Немиров, не можа дълго да го подкрепя. Князът виждаше като на длан тежката работа на войниците. Удължената светкавица на сабите ту се издигаше над черната линия от глави, ту изчезваше в замахванията. Коне без ездачи изскачаха от тая маса бойци и цвилейки, бягаха по полето с развети гриви, подобни на адски зверове върху фона на пожара. Понякога развято над гъмжилото червено знаме падаше внезапно в тълпата, за да не се вдигне повече. Но погледът на княза шареше зад линията на бойците, чак горе към града, където лично младият Кривонос стоеше начело на два избрани полка и чакаше момента да се хвърли в центъра на биещите се и да смаже напълно намалелите полски редици.
	Най-сетне той връхлетя със страшен вик право върху драгуните на Барановски, но тоя именно момент бе чакал и князът.
	— Води! — викна той на Скшетуски.
	Скшетуски вдиша меча си нагоре и желязната лавина тръгна напред. Не галопираха дълго, защото бойната линия се бе доста приближила.
	Драгуните на Барановски се отдръпнаха наляво и надясно със светкавична бързина, за да пуснат хусарите към казаците, а те връхлетяха през тая врата с цялата си тежест върху победоносните вече сотни* на Кривонос.
	[* Отряди от по сто души (рус.). — Б.пр.]
	— Йереми! Йереми! — завикаха хусарите.
	— Йереми! — повтори цялата войска.
	От страшното име сърцата на запорожците се свиха в тръпна тревога. Едва в тоя миг те разбраха, че не киевският воевода, а лично князът предвожда войската. Пък те и не можеха да окажат съпротива на хусарите, които със самата си тежест смазваха като повалена стена застаналите под нея хора. Единственото спасение за тях беше да се отдръпнат на две страни, да пуснат хусарите и да ги ударят във фланг, но фланговете вече се пазеха от драгуните и от леките хоронгви на Вершул, Кушел и Понятовски, които подгониха казашките крила и ги изблъскаха към центъра. Сега картината на боя се промени, защото тия леки хоронгви отвориха нещо като улица, по средата на която хусарите хвърчаха с лудешка бързина, гонеха, смазваха, блъскаха, събаряха хора и коне, а пред тях казаците бягаха с рев и вой към височината и града. Ако крилото на Вершул успееше да се съедини с крилото на Понятовски, казаците щяха да бъдат обкръжени и избити до един. Но нито Вершул, нито Понятовски можеха да направят това поради огромната навалица от бегълци, затова само биеха отстрани, та ръцете им чак отмаляваха в тая сеч. Младият Кривонос, при все че беше храбър и див, когато разбра, че ще трябва да противопостави своята неопитност на такъв вожд като княза, съвсем загуби ума и дума и побягна начело на другите към града. Застаналият встрани пан Кушел, който виждаше само отблизо, съгледа беглеца, спусна се към него с коня си и хрясна със сабята младия хайдутин през лицето. Не го уби, защото острието бе възпряно от подбрадника на шлема му, но го обля в кръв и с това още повече го лиши от смелост. Но насмалко сам да плати с живота си за тая постъпка, защото в същия миг върху него налетя Бурдабут начело на остатъците от калницкия полк.
	Два пъти той се бе опитвал да се противопостави на хусарите, но и двата пъти трябваше да отстъпва заедно с другите, сякаш отблъснат и разгромен от свръхестествена сила. Накрая събра остатъците от полка си и реши да удари Кушел отстрани, та през неговите драгуни да се измъкне на широко, в полето. Но преди да успее да ги разкъса, пътят, който водеше към града и хълма, така се задръсти, че бързото бягство стана невъзможно. Поради тая навалица от хора хусарите задържаха устрема си и като счупиха копията си, започнаха с мечове да секат тълпата. Започна объркан, безреден, див, безпощаден бой, който кипеше сред блъсканица, врява, горещина, сред човешки и конски изпарения. Труп падаше върху труп, конските копита затъваха в полуживи тела. На места човешките маси така се бяха притиснали, че нямаше място да се замахне със сабя; там се биеха с дръжките на сабите, с ножове и пестници, конете започнаха да цвилят. Тук-таме се обадиха гласове: „Милост, ляхи!“ Тия гласове се засилваха, увеличаваха, заглушаваха звъна на мечовете, стърженето на желязото о костта, хъркането и страхотното стенание на смъртно ранените. „Милост, панове!“ — носеше се все по-жално, но лъч на милосърдие не проблясваше над тая маса бойци; като слънце над буря им светеше пожарът.
	Само Бурдабут начело на своите калницки хора не молеше за милост. Липсваше му място за бой, затова си пробиваше път с ножа. Най-напред се сблъска с дебелия пан Джик и като го мушна в корема, го свали от коня, а той викна: „О, Боже!“ и вече не се вдигна изпод копитата, които тъпчеха вътрешностите му. Тогава изведнъж се отвори място и Бурдабут вече със сабя разсече главата заедно с шлема на Соколски, после събори едновременно от конете пановете Приям и Цертович; отвори се по-широко място. Младият Зенобиуш Скалски го улучи в главата, но сабята се изви в ръката му и удари с плоското, а хайдутинът пък замахна силно, стовари левия си пестник в лицето му и го уби на място. Хората от калницкия полк вървяха след Бурдабут, като сечеха със саби, пробождаха с кинжали. „Магьосник! Магьосник!“ — започнаха да викат хусарите. „Желязото не го лови! Побеснял мъж!“ А той наистина имаше пяна по мустаците и бяс в очите. Най-сетне видя Скшетуски, позна по запретнатия ръкав, че е офицер, и се втурна към него. Всички затаиха дъх и спряха, загледани в боя между тия двама най-страшни рицари. Защото пан Ян не се уплаши от вика „магьосник“, а гняв закипя в душата му при вида на тия опустошения; затова скръцна със зъби и с ярост се устреми към хайдутина. И така се сблъскаха, та конете им чак приседнаха на задниците си. Зафуча желязо и внезапно сабята на Бурдабут се пръсна на късове под удара на полския меч. Вече изглеждаше, че никаква сила няма да спаси Бурдабут, когато той скочи и така се вкопчи в пан Скшетуски, та двамата изглеждаха като едно тяло — а ножът му блесна над гърлото на хусаря. Сега смъртта се изправи пред очите на пан Скшетуски, защото той вече не можеше да сече с меча. Но бързо като светкавица той пусна меча, който увисна на ремъка, и хвана с ръка ръката на хайдутина. Някое време тия две ръце трепереха конвулсивно във въздуха, но хватката на пан Скшетуски трябва да беше желязна, защото Бурдабут зави като вълк и пред очите на всички ножът изпадна от изтръпналите му пръсти като изронено от клас зърно. Тогава Скшетуски пусна смачканата му ръка и като го хвана за врата, изви страшната му глава чак до седлото, а с лявата си ръка измъкна боздугана от пояса, удари го веднъж, втори път — и хайдутинът захърка и падна от коня.
	При тая гледка калницките хора изстенаха и се затекоха на помощ — но в същото време хусарите се хвърлиха върху тях и ги избиха до един.
	А на другия край на хусарската маса битката не преставаше нито за миг, защото навалицата беше по-малка. Там, препасан с шарфа на Ануша, върлуваше пан Лонгинус със сваликачулката. На другия ден след битката рицарите с удивление разглеждаха тия места и като си показваха ръце, отсечени заедно с рамото, разцепени от челото до брадата глави, тела, разсечени страхотно на две, цял път от човешки и конски трупове, шепнеха си един на друг: „Гледайте, тук се би Подбипента!“ Сам князът разглеждаше труповете и при все че на другия ден беше много угрижен от разни вести, благоволи да се удивлява, защото такива неща не беше виждал никога през живота си.
	Но засега изглеждаше, че боят е към края си. Тежката конница отново тръгна напред, подгонила пред себе си запорожките полкове, които бързаха да се скрият горе, в града. Хоронгвите на Кушел и Понятовски пресякоха пътя за отстъпление на останалите бегълци. Обградени, те се защитаваха отчаяно, докато не изгинаха до един, но със смъртта си спасиха другите, защото след два часа, когато Вершул с придворните татари влезе пръв в града, там вече нямаше нито един казак. Неприятелят се бе възползвал от тъмнината, след като дъждът беше загасил пожара, да прибере веднага празните коли в града и снабден с обоз, с присъща само на казаците бързина, да избяга от града през реката и да унищожи мостовете след себе си.
	Няколко десетки шляхтичи, бранили се в малкия замък, бяха освободени. Освен това князът заповяда да бъдат наказани ония граждани, които се бяха присъединили към казаците, а самият той тръгна да преследва неприятеля. Ала без оръдия и пехота не можеше да превземе обоза. Неприятелят беше спечелил време чрез изгарянето на мостовете, защото това налагаше да се заобикаля по дигата далеко покрай реката, а той се оттегляше толкова бързо, че изморените коне на княжеската конница едва можеха да го догонват. Но казаците, при все че бяха прочути с умението си да се отбраняват в обозите, сега не се защитаваха така мъжествено както обикновено. Страшната увереност, че ги преследва сам князът, така им отне смелостта, че те напълно се усъмниха в спасението си. И сигурно щеше да дойде краят им, защото след целонощна стрелба пан Барановски вече им беше взел четирийсет коли и две оръдия, но киевският воевода се противопостави на по-нататъшното преследване и оттегли хората си. Поради това между него и княза се стигна до остри укори, които бяха чути от много полковници.
	— Защо, ваша милост, искаш да оставим сега неприятеля — питаше князът, — когато в битката беше толкова решителен срещу него? Славата, която спечели снощи, искаш да я загубиш днес със своето бавене.
	— Ваше княжеско височество — отвърна воеводата, — не зная какъв дух живее във вас, но аз съм човек от плът и кръв, след работа се нуждая от почивка, моите хора — също. Аз винаги ще настъпвам срещу неприятеля така, както настъпвах вчера, когато той се противопоставяше, но бития вече и побягнал няма да преследвам.
	— Трябва да се избият до крак — викна князът.
	— И каква полза от това? — каза воеводата. Ще избием тия, а ще дойде старият Кривонос. Ще опожари, ще унищожи, ще погуби маса народ, както тоя в Стрижавка — и за нашата ожесточеност ще платят нещастни хора.
	— О, виждам, че ваша милост — извика князът, вече сърдит, — заедно с канцлера и с тия техни военачалници принадлежиш към миролюбивата фракция, която би искала да угаси бунта чрез преговори, но кълна се в Бога, че това няма да го бъде, докато държа сабя в ръка.
	А Тишкевич отговори:
	— Аз не принадлежа на никаква фракция, а на Бога, защото съм стар и скоро ще трябва да застана пред него. Ти, ваше княжеско височество, не се чуди, че не искам да ми тежи прекалено много кръв, проляна в междуособна война… А ако ваше княжеско височество се сърдиш, че не е било поверено на тебе върховното командване, ще ти кажа следното: с храбростта си ти напълно го заслужаваше, но може би е по-добре, че не ти го дадоха, защото ти би потопил в кръв бунта, а заедно с него и тая нещастна земя.
	Юпитеровите вежди на Йереми се свиха, шията му се изду, а очите му започнаха да мятат такива мълнии, че всички наоколо изтръпнаха за воеводата, но внезапно пан Скшетуски се приближи бързо и рече:
	— Ваше княжеско височество, дойдоха вести за стария Кривонос. Веднага мислите на княза се обърнаха в друга посока и гневът му срещу воеводата отслабна. В това време въведоха дошлите четирима вестоносци, двама от които стари православни свещеници; като видяха княза, те се хвърлиха на колене пред него.
	— Спасявай ни, владико*, спасявай! — повтаряха те и протягаха ръце към него.
	[* Господарю. — Б.пр.]
	— Откъде сте вие? — попита князът.
	— От Полонне. Старият Кривонос обсади замъка и града и ако не усети на шията си твоята сабя, ще загинем всички.
	На това князът отговори:
	— За Полонне аз зная, че много хора са се скрили там, но както ми съобщиха, повечето са русини. Ваша заслуга пред Бога е, че вместо да се присъедините към бунта, му се противопоставяте и си оставате при майката родина, но все пак аз се боя от измяна от ваша страна, както ми се случи в Немиров.
	Пратениците започнаха да се кълнат във всички небесни светии, че очакват княза като спасител и дори мисъл за измяна не се е мярнала в главите им. И като че ли искрено говореха. Защото Кривонос ги беше обсадил с петдесет хиляди души и се бе заклел, че ще ги унищожи именно защото са русини, а не искат да се присъединят към бунта.
	Князът им обеща помощ, но понеже главните му сили бяха в Бистрик, трябваше да ги почака. Пратениците си отидоха с утеха в сърцата, а князът се обърна към киевския воевода и рече:
	— Простете, ваша милост! Сам вече виждам, че ще трябва да оставя Кривонос на мира, за да се заловя с другия Кривонос. По-младият може да почака за въжето. Смятам също, че вие няма да ме напуснете при тая нова акция.
	— То се знае! — каза воеводата.
	Веднага затръбиха тръби, които съобщаваха на хоронгвите, тръгнали да преследват младия Кривонос, че трябва да се върнат. Трябваше също така да се даде почивка на хората и на конете. Вечерта от Бистрик пристигна цялата дивизия, а с нея пан Стахович, пратеник от страна на брацлавския воевода. Пан Кишел беше пратил писмо, изпълнено с възхищение; че князът като втори Марий* спасява отечеството от окончателна гибел, пишеше също така за радостта, с която изпълнило сърцата на всички идването на княза от Задднеприето, поздравяваше го за победите — но в края на писмото ставаше ясно по какви причини беше написано. Панът от Брусилов заявяваше, че преговорите са вече започнали, че той самият с други комисари тръгва за Бяла церква и се надява да възпре и да удовлетвори Хмелницки. Накрая молеше княза, докато траят преговорите, да не преследва много казаците и доколкото е възможно, да преустанови военните действия.
	[* Римски пълководец, който отблъснал нашествието на кимврите и тевтоните от Италия. — Б.пр.]
	Ако бяха съобщили на княза, че цялото Задднеприе е унищожено и всички крепости — сравнени със земята, нямаше да го заболи толкова много, колкото от това писмо. При четенето присъстваха пан Скшетуски, пан Барановски, пан Зачвилиховски, двамата Тишкевич и двамата Кердеи. Князът си затисна ушите и отметна глава назад, сякаш стрела го беше улучила в сърцето.
	— Позор! Позор! Боже! Нека по-скоро да загина, за да не гледам тия неща!
	Дълбока тишина зацари между насъбраните, а князът продължи:
	— Не искам да живея в тая Жечпосполита, защото днес трябва да се срамувам за нея. Казашкото и селското простолюдие заля отечеството ни с кръв, съюзи се с поганците срещу собствената си майка. Хетманите са бити, войската унищожена, славата на народа стъпкана, величието осквернено, черквите изгорени, свещениците и шляхтичите изклани, жените обезчестени, а с какво отговаря Жечпосполита на тия неща и на тоя позор, само при споменаването на който нашите прадеди биха умрели. Започват преговори с изменника, със своя опозорител, със съюзника на поганците и му обещават удовлетворение! О, Боже, дай ми смърт, повтарям, защото не можем да живеем на тоя свят ние, които чувстваме безчестието на отечеството и му поднасяме главите си в жертва.
	Киевският воевода мълчеше, а пан Кшищоф, брацлавският заместник-съдия, се обади след малко:
	— Пан Кишел не представлява Жечпосполита.
	На това князът отговори:
	— Не говори, ваша милост, за пан Кишел, защото добре зная, че той има цяла партия зад себе си. Той е проникнал в мислите и на примаса*, и на канцлера, и на княз Доминик, и на много панове, които днес, през времето на interregnum, управляват Жечпосполита и представляват нейното величие или по-скоро я опозоряват със слабост, недостойна за тоя велик народ. Защото не с преговори трябва да се гаси тоя огън, а с кръв — и е по-добре за един рицарски народ да гине, отколкото да се унижава и да буди презрение в целия свят.
	[* Архиепископ, заместник на краля при безцарствие (лат.). — Б.пр.]
	И отново князът закри очи с ръце. А гледката на тая болка и скръб беше толкова жална, че полковниците просто не знаеха какво да правят със сълзите, които пълнеха очите им.
	— Ваше височество княже — осмели се да се обади Зачвилиховски, — нека те се борят с думи, а ние ще продължаваме да се борим с меч.
	— Наистина — каза князът, — и при тая мисъл сърцето се къса: какво да правим? Ето, ваша милост панове, като чухме за нещастията на отечеството, дойдохме тук през запалени гори и непроходими блата, без да спим, без да ядем, като давахме последните си сили, за да спасим нашата майка родина от унищожение и позор. Безсилни отпускаме ръце от многото работа, глад свива червата, раните болят — а ние не гледаме усилията, стига да можем да спрем неприятеля. Казваше ми се, че съм недоволен, защото не ми били дали главното командване. Нека целият свят да съди дали са по-достойни тия, които го получиха, а аз вземам Бога и вас за свидетели, че като вас не за награда и за почести принасям кръвта си в жертва, а от чиста любов към отечеството. Но когато ние даваме последния дъх от гърдите си, какво ни съобщават на нас? Че пановете във Варшава и пан Кишел в Хушча обмислят как да удовлетворят тоя неприятел*. Позор! Позор!
	[* По това време князът е писал на брацлавския воевода следното: „О, по-скоро би трябвало да умра, отколкото да дочакам такива времена, които славата на такива благородни народи така turpiter deformarunt (позорно са унизили) и са оставили коронните синове в irreparabile damnum (с непоправими щети)“. А в края на писмото има прибавка: „А ако след унищожаването на кралската войска и хвърлянето на хетманите в затвора Хмелницки получи удовлетворение и се върнат на него и на всички тия негодници някогашните свободи, аз предпочитам да не живея в това отечество и по-добре е за нас да умираме, отколкото да ни владеят друговерци и негодници“. — Б.а.]
	— Кишел е изменник! — извика пан Барановски.
	При тия думи пан Стахович, човек сериозен и смел, стана, обърна се към Барановски и каза:
	— Аз съм приятел на брацлавския воевода и негов пратеник, затова няма да позволя да го наричат тук изменник. И неговата брада е побеляла от грижи — а на отечеството служи така, както разбира, може би погрешно, но честно.
	Князът не чу тоя отговор, защото беше потънал в мъчителни мисли, а Барановски не смееше в негово присъствие да вдига скандали, затова само впи стоманените си очи в пан Стахович, сякаш искаше да му каже: „Аз ще те намеря!“, и сложи ръка върху дръжката на меча. В това време обаче Йереми се сепна от замислеността си и каза мрачно:
	— Тук няма друг избор: или ще нарушим послушанието, защото през времето, когато нямаме крал, те упражняват властта, или ще пожертваме честта на отечеството, за която сме се борили…
	— От непослушанието произтича цялото зло в Жечпосполита — каза сериозно киевският воевода.
	— Значи да позволим опозоряването на отечеството? Ако утре ни заповядат да отидем с въже на шията при Тухай бей и Хмелницки, и това ли ще трябва да направим в името на послушанието?
	— Veto*! — обади се пан Кшищоф, брацлавският заместник-съдия.
	[* Забранявам, не позволявам (лат.). — Б.пр.]
	— Veto! — повтори пан Кердеи. Князът се обърна към полковниците.
	— Говорете, стари воини! — каза той. Думата взе пан Зачвилиховски:
	— Ваша милост княже, аз съм на седемдесет години и съм православен украинец, бях казашки комисар и самият Хмелницки ме наричаше свой баща. По-скоро аз би трябвало да говоря за преговори, но ако трябва да избирам между думите „позор“ или „война“, тогава, дори когато слизам в гроба, ще кажа: „Война!“
	— Война! — повтори пан Скшетуски.
	— Война, война! — повториха двайсетина гласа, между които пан Кшищоф, пановете Кердеи, Барановски и почти всички насъбрани.
	— Война! Война!
	— Нека бъде според вашите думи — отвърна сериозно князът и удари с жезъла в разгънатото писмо на пан Кишел.


	Двадесет и осма глава

	Един ден по-късно, когато войските се спряха в Рилцов, князът повика пан Скшетуски и каза:
	— Нашите сили са малко и са изморени, а Кривонос има шейсет хиляди души и всеки ден силата му расте, защото простолюдието се присъединява към него. На киевския воевода също не мога да разчитам — той в душата си принадлежи към партията на мира и макар да върви с мене, прави го без желание. Ние се нуждаем от помощ. Узнавам, че близо до Константинов се намират двама полковници: Ошински от кралската гвардия и Корицки. Ще вземеш за охрана сто придворни казаци и ще отидеш при тях с писмо от мене незабавно да дойдат тук, понеже след няколко дни ще нападна Кривонос. Никой не изпълнява по-добре от тебе възложените мисии, затова изпращам тебе — а работата е важна.
	Пан Скшетуски се поклони и същата нощ тръгна към Константинов, за да премине незабелязано, защото тук-таме се въртяха разезди на Кривонос или тълпи от простолюдието, които вършеха разбойнически нападения по горите и пътищата, а князът му бе заповядал да избягва битките, за да не се бави. Затова той се движеше тихо и на разсъмване стигна до Вишовати став, където намери двамата полковници, и много се зарадва, като ги видя. Ошински разполагаше с отлична гвардия от драгуни, като в чужбина обучени, и немци. А Корицки разполагаше само с немска пехота, почти всичките ветерани от Трийсетгодишната война. Това беше толкова страшна и опитна войска, че в ръката на полковника действаше като един меч. При това двата полка бяха снабдени с пушки и добре облечени. Като чуха, че трябва да отидат при княза, те веднага нададоха радостни викове, защото жадуваха за бой, а знаеха, че под ничия друга команда няма да имат толкова битки. За нещастие двамата полковници дадоха отрицателен отговор, тъй като и двамата бяха подчинени на княз Доминик Заславски и имаха изрична заповед да не се присъединяват към Вишньовецки. Напразно пан Скшетуски им обясняваше каква слава биха могли да придобият, като служат при такъв вожд, и какви големи услуги ще окажат на страната — те не искаха и да чуят и твърдяха, че субординацията* е първият закон и дълг на военните. Казваха, че биха могли да се присъединят към княза само ако е нужно за спасяването на техните полкове. Пан Скшетуски си замина силно наскърбен, защото знаеше колко болка ще причини на княза с новината за тоя неуспех и наистина колко изморени и изтощени от походите са неговите войски, от непрекъснатите сблъсквания с неприятеля, преследването на отделни бунтовнически чети, най-сетне, от постоянното безсъние, глад и несгоди. При такива условия да се бие с десет пъти по-многоброен неприятел беше просто невъзможно и пан Скшетуски виждаше ясно, че военните действия срещу Кривонос трябва да бъдат забавени, понеже трябва да се даде по-дълга почивка на войската и да се чака да дойдат нови шляхтичи в стана.
	[* Подчинението, послушанието (лат.). — Б.пр.]
	Унесен в тия мисли, пан Скшетуски се връщаше при княза начело на своите казаци, а трябваше да върви тихо, предпазливо и само нощем, за да избегне и разездите на Кривонос, и многобройните банди от казаци и селяни, често пъти много силни, които вилнееха в цялата околност, опожаряваха именията, колеха шляхтата и хващаха бегълците по пътищата. Така той мина Баклай и навлезе в Мшинецките гори, които бяха гъсти, пълни с неочаквани долове и трапища. За щастие след неотдавнашните дъждове времето беше много хубаво. Нощта беше великолепна, юлска, безлунна, но звездна. Казаците се движеха по тясната горска пътечка, водени от мшинецки горски служители, много сигурни хора, които познаваха отлично своите гори. В гората цареше дълбока тишина, прекъсвана само от изпращяването на сухи клонки под конските копита — но изведнъж до ушите на пан Скшетуски и казаците долетя някакъв далечен шум, подобен на пеене, прекъсвано от викове.
	— Стой! — каза тихо пан Скшетуски и спря казаците. — Какво е това? Един стар горски се приближи до него.
	— Това са, пане, луди, умопобъркали се от преживените ужаси и сега ходят по гората и викат. Вчера ние срещнахме една шляхтичка, която ходи, пане, ходи, гледа по боровете и вика: „Деца! Деца!“ Изглежда, че селяните са заклали децата й. Като ни видя, облещи очи и така започна да пищи, та чак краката ни се разтрепераха. Казват, че по горите имало много такива.
	Тръпки попъплиха пан Скшетуски от главата до петите, при все че беше безстрашен рицар.
	— Дали пък не вият вълци? Отдалече не може да се познае — каза той.
	— Къде ти, пане! Сега в горите няма вълци, всички са отишли по селата, че там има много трупове.
	— Страшни времена — отговори рицарят, щом, вълците живеят по селата, а умопобъркани хора вият в горите! Боже! Боже!
	Отново зацари тишина, чуваше се само обикновеният шум във върховете на боровете, но след малко далечните отгласи отново се засилиха и станаха по-ясни.
	— Хей! — каза внезапно горският. — Изглежда, че там има някаква по-голяма група хора. Вие, ваша милост панове, постойте тук или вървете бавно напред, а ние с другаря ми ще отидем да видим.
	— Вървете! — каза пан Скшетуски. — Ние ще чакаме тук.
	Горските изчезнаха. Нямаше ги около един час; пан Скшетуски започна вече да губи търпение и дори да подозира, че му готвят някаква клопка, когато изведнъж единият се показа от тъмнината.
	— Те са, пане! — каза той, като се приближи до Скшетуски.
	— Кои?
	— Селяни главорези.
	— А много ли са?
	— Около двеста. Не зная, пане, какво трябва да правим, защото те са се разположили в теснината, през която ни е пътят. Запалили са огньове, но светлина не се вижда, защото са в дола. Стража няма никаква: можем да се приближим до тях на един изстрел с лък.
	— Добре! — каза пан Скшетуски и като се обърна към казаците, започна да дава заповеди на двамата старши.
	Отрядът веднага тръгна бързо напред, но толкова тихо, че само пращенето на клонките можеше да издаде похода; стреме не звънеше о стреме, сабя не издрънка, конете, привикнали да се приближават тайно и да нападат, вървяха с вълча походка, без пръхтене и цвилене. Когато стихнаха до мястото, където пътят извиваше изведнъж, казаците веднага видяха в далечината огньове и неясни човешки фигури. Тук пан Скшетуски ги раздели на три отряда, единият от които остана на място, другият тръгна да заобиколи теснината, за да затвори срещуположния изход, а третият слезе от конете и пълзешком залегна на самия ръб, току над главите на селяните. Пан Скшетуски, който се намираше в тоя среден отряд, погледна надолу и видя като на длан на разстояние от двайсет до трийсет крачки целия стан: горяха десетина огньове, но не пламтяха твърде ярко, защото над тях висяха котли с храна. Миризмата от пушека и варените меса достигаше до ноздрите на пан Скшетуски и казаците. Около котлите стояха или лежаха селяни, които пиеха и бъбреха. Някои държаха в ръка шишета с водка, други се подпираха на копия, с набучени на острието като трофей отрязани глави — мъжки, женски и детски. Блясъкът на огъня се отразяваше в техните мъртви зеници и оголени зъби; същият тоя блясък осветяваше и дивите, жестоки лица на селяните. Току под самия стръмен бряг на дола двайсетина от тях спяха и хъркаха шумно; други бъбреха, трети подклаждаха огньовете, и те хвърляха нагоре снопове златни искри. При най-големия огън седеше, обърнат с гръб към ската на дола и към пан Скшетуски, плещест стар просяк и подрънкваше на лира; около него се бяха събрали в полукръг трийсетина селяни. До ушите на пан Скшетуски стигнаха следните думи:
	— Хей, дядо! Запей за казака Голота!
	— Не! — викаха други. — За Маруся Богославка!
	— По дяволите Маруся! За пана от Поток, за пана от Поток!* — викаха най-много гласове.
	[* Става дума за Миколай Потоцки. — Б.пр.]
	Просякът удари по-силно лирата, покашля се и запя:

	Стань, обернися, глянь, задивися, котрий маеш много,
	Же рівний будеш тому, в котрого не мае нічого,
	Бо той справует, що всім керует, сам Бог милостивий
	Всі паші справи на своій шалі важит справедливий,
	Стань, обернися, глянь, задивися, котори високо
	Умом літаеш, мудрості знаеш, широко, глибоко…

	Тук старецът спря за малко и въздъхна, а подир него започнаха да въздишат и селяните. И все повече се събираха около него — а и пан Скшетуски, макар да знаеше, че вече всички негови хора трябва да са готови, не даваше знак за нападение. Тая тиха нощ, запалените огньове, дивите фигури и песента за пан Миколай Потоцки, още недопята, пробудиха у рицаря някакви дивни мисли, някакви чувства и копнежи, за които сам не можеше да си даде сметка. Незарасналите рани на сърцето му се отвориха, стисна го дълбока скръб за неотдавнашното минало, за загубеното щастие, за ония минути на тишина и спокойствие. Той се замисли и натъжи — а в това време просякът пееше по-нататък:

	Стань, обернися, глянь, задивися, котрий воюеш,
	Луком — стріламий, порохом — кулями и мечем ширмуеш,
	Во теж рицери и кавалери передтим бували,
	Тим воевали, от тогож меча сами умирали!
	Стань, обернися, глянь, задивися и скин з сердца буту,
	Наверни ока, котри с Потока идеш на Славуту.
	Невинния души береш за уши, вольність одеймуеш,
	Короля не знаеш, ради не дбаеш, сам себе сеймуеш,
	Гей поражайся, не запаляйся, бо ти рементаруеш,
	Сам булавою, всем польским краэм, як сам хочеш керуеш…

	Старецът отново спря да пее, а ненадейно един камък се изплъзна под ръката на един казак и се затъркаля шумно надолу. Няколко селяни заслониха очи с ръце и започнаха да се взират нагоре към гората; тогава пан Скшетуски сметна, че е дошло време, и стреля с пистолета си в средата на тълпата.
	— Бий! Убивай! — викна той и трийсет казаци стреляха почти в лицата на селяните, а след изгърмяването със саби в ръка се спуснаха като светкавици по стръмния бряг на дола между ужасените и объркани селяни.
	— Бий! Убивай! — се чу при единия изход на дола.
	— Бий! Убивай! — повториха диви гласове при другия. Йереми! Йереми!
	Нападението беше толкова неочаквано, ужасът толкова голям, та селяните, макар и въоръжени, не оказваха почти никаква съпротива. И без това из становете на разбунтувания народ се разказваше, че с помощта на злия дух Ярема може да бъде и да бие едновременно на няколко места, а сега, когато името му връхлетя върху тия селяни, които не очакваха нищо лошо и се чувстваха в безопасност, наистина като име на зъл дух, то изтръгна оръжието от ръцете им. Пък и с пиките и косите не можеха да си служат в тясното пространство, затова, притиснати като стадо овце до противоположната страна на дола, сечени със саби по главите и лицата, бити, пребивани, мачкани с крака, селяните протягаха, обезумели от страх, ръце, хващаха немилостивото желязо и гинеха. Тихата борова гора се изпълни със зловещия шум на битката. Някои се мъчеха да избягат по почти отвесната стена на дола и като се катереха, нараняваха ръцете си и падаха върху остриетата на сабите. Някои гинеха спокойно, други ревяха за милост, трети закриваха лицата си с ръце, за да не видят момента на смъртта си, четвърти пък се хвърляха ничком на земята, а над фученето на сабите, над воя на умиращите се чуваше викът на нападателя: „Йереми! Йереми!“ — вик, от който косите по селските глави настръхваха и смъртта изглеждаше още по-страшна.
	А просякът хрясна с лирата си един казак по главата, та той чак се търколи на земята, друг хвана за ръката, за да попречи на удара със сабята, и ревеше от страх като бивол.
	Като видяха това, други се затекоха да го разсекат, но пан Скшетуски се втурна и викна:
	— Хванете го жив! Хванете го жив!
	— Стой! — ревеше просякът. — Аз съм шляхтич! Loquor latine*! Аз не съм просяк! Стойте, ви казвам, разбойници такива, нехранимайковци, кобилешки деца, непрокопсаници, хайти, хайдути!
	[* Говоря латински (лат.). — Б.пр.]
	Но старецът не беше още изредил поменика от ругатни, когато пан Скшетуски го погледна в лицето и викна така, та ехото се обади чак от скатовете на дола:
	— Заглоба!
	И изведнъж се хвърли върху него като див звяр, впи пръсти в раменете му, приближи лицето си до неговото, раздруса го като круша и изкрещя:
	— Къде е княгинята?! Къде е княгинята?
	— Жива! Здрава! В безопасност! — викна в отговор старецът. — Пусни ме, ваша милост, дявол да те вземе, че ще ми извадиш душата.
	Тогава рицарят, когото не можаха да победят нито пленничеството, нито раните, нито болката, нито страхотният Бурдабут, бе победен от тая щастлива вест. Ръцете му се отпуснаха, челото му се покри с обилна пот, той падна на колене, закри лицето си с ръце и като опря главата си в стръмния склон, стоеше мълчалив — изглежда благодареше на Бога.
	В това време избиха останалите злочести селяни, двайсетина бяха вързани, за да ги предадат на палача в стана, та да изтръгне от тях показания, а другите лежаха проснати и мъртви. Битката престана — врявата утихна. Казаците се събираха около своя вожд, но като го видяха коленичил до скалата, започнаха да го гледат неспокойно, защото не знаеха дали не е ранен. А той стана и лицето му беше толкова светло, сякаш звезди светеха в душата му.
	— Къде е тя? — попита той Заглоба.
	— В Бар.
	— В безопасност?
	— Това е могъщ замък, от никакво нападение не го е страх. Тя е под покровителството на пани Славошевска и на монахините.
	— Бъди благословен, всевишни Боже! — каза рицарят, а в гласа му трептеше дълбоко вълнение. — Дай ми, ваша милост, ръката си. От душа, от душа благодаря.
	Внезапно той се обърна към казаците:
	— Много ли са пленниците?
	— Седемнайсет — отговориха войниците. Тогава пан Скшетуски заяви:
	— Доживях голяма радост и сърцето ми е пълно с милосърдие. Пуснете ги на свобода.
	Казаците не искаха да вярват на ушите си. Във войската на Вишньовецки нямаше такъв обичай.
	Скшетуски смръщи леко вежди.
	— Пуснете ги на свобода — повтори той.
	Казаците се отдалечиха, но след малко старшият есаул се върна и рече:
	— Пане поручик, те не вярват, не смеят да тръгнат.
	— А развързахте ли ги?
	— Тъй вярно!
	— Тогава оставете ги тук, а ние на конете.
	След половин час отрядът отново се движеше сред тишината по тясната пътечка. Изгря и луната, която проникваше с дълги бели ивици вътре в гората и осветяваше тъмните й глъбини. Пан Заглоба и Скшетуски яздеха начело и разговаряха помежду си.
	— Казвай, ваша милост, всичко, което знаеш за нея — каза рицарят. — Значи тогава ти, ваша милост, я изтръгна от ръцете на Богун?
	— Аз, ами! А на това отгоре и устата му завързах на тръгване, та да не може да вика.
	— О! Ти си постъпил отлично, ваша милост, кълна се в Бога! Но как стигнахте до Бар?
	— Ех, много трябва да ти разказвам, но за тия неща ще говорим друг път, защото съм страшно fatigatus, а гърлото ми пресъхна от пеене пред тия простаци. Нямаш ли, ваша милост, нещо за пийване?
	— Имам една манерчица с водка — ето я!
	Пан Заглоба грабна тенекиената манерка и я навири към устата си; чу се продължително къл-къл-къл, а нетърпеливият пан Скшетуски не дочака края и продължи да пита:
	— А как е тя?
	— Как ли? — отвърна пан Заглоба. — За сухо гърло всяка водка си я бива.
	— Аз за княгинята питам!
	— За княгинята ли? Като кошута.
	— Да бъде благословено името ти, всевишни Боже! Добре ли е тя там, в Бар?
	— И в рая не може да бъде по-добре. Заради хубостта й всички corda се въртят около нея. Пани Славошевска така я обича, сякаш е нейна дъщеря. А колко ергени са влюбени в нея, това ваша милост и на броеницата си не можеш да пресметнеш, само че тя толкова мисли за тях, колкото сега аз за празната манерка на ваша милост, защото гори от постоянно чувство към тебе.
	— Да ти даде Бог здраве, моя най-скъпа! — каза радостно пан Скшетуски. — Значи така мило ме споменава тя?
	— Дали споменава ваша милост? Казвам ти, ваша милост, че и аз сам вече не можех да разбера откъде се взема у нея въздух за толкова много въздишки. И всички я съжаляват, а най-много монахините, защото ги е изцяло спечелила със своята сладост. И тя именно ме изпрати на тия рискове, при които малко остана да платя с живота си, непременно да дойда при ваша милост и да разбера дали си жив и здрав. Тя много пъти искаше да прати хора, но никой не желаеше да се заеме с такова нещо и тогава аз най-сетне се съжалих и тръгнах за стана на ваша милост. Ако не бях преоблечен, сигурно щях да платя с главата си. Но мене селяните навсякъде ме вземат за просяк, пък и пея много хубаво.
	Пан Скшетуски чак занемя от радост. Хиляди мисли и спомени се блъскаха в главата му; Елена се изправи като жива пред очите му така, както я беше видял последния път в Розлоги преди заминаването му за Сечта: прекрасна, заруменена, стройна, с ония черни като кадифе очи, пълни с неизразима привлекателност. Сега му се струваше, че я вижда, че усеща топлината, която лъха от бузите й, че чува сладкия й глас. Спомни си разходката във вишневата градина и кукувицата, и въпросите, които й беше задавал, и как Елена се засрами, когато им беше изкукала дванайсет момчета — та душата му почти беше готова да хвръкне, сърцето му чак прималя от любов и радост, при която всички минали страдания бяха като капка в морето. Скшетуски сам не знаеше какво става с него. Ту му се искаше да вика, ту пак да падне на колене и отново да благодари на Бога; ту да си спомня, ту да пита и пита безкрай! Най-сетне започна да повтаря:
	— Жива, здрава!
	— Жива, здрава! — отвърна пан Заглоба като ехо.
	— И тя ли те изпрати, ваша милост?
	— Тя.
	— А писмо имаш ли, ваша милост?
	— Имам.
	— Дай го!
	— Зашито е, пък и сега е нощ. Потрай, ваша милост.
	— Никак не мога. Сам виждаш, ваша милост.
	— Виждам.
	Отговорите на пан Заглоба ставаха все по-лаконични, накрая се килна един-два пъти и заспа. Скшетуски видя, че нищо повече няма да изтръгне, и отново се отдаде на размисли. Прекъсна ги тропотът на коне на някакъв доста голям отряд конници, който се приближаваше бързо. Това беше Понятовски с придворните казаци, когото князът беше изпратил от страх да не би със Скшетуски да се е случило нещо лошо.


	Двадесет и девета глава

	Лесно може да се разбере как князът посрещна доклада на пан Скшетуски рано сутринта за отказа на Ошински и Корицки. Всичко вървеше така, че само човек с такава голяма душа като тоя железен княз можеше да не се огъне, да не загуби вяра и да не отпусне ръце. Напразно щеше да пилее огромното си богатство за поддържане на войските, напразно щеше да се мята като лъв в мрежа, напразно щеше да откъсва една след друга главите на бунта, да показва чудеса от храброст — всичко напразно! Настъпваше момент, когато той трябваше да почувства собственото си безсилие, да се оттегли някъде далеко в спокойни места и да остане ням свидетел на онова, което ставаше в Украйна. А кой го беше обезсилил така? Това не бяха мечовете на казаците, а неохотата на своите. Нямаше ли основание на тръгване от Задднеприето през май да се надява, че щом връхлети като орел върху бунта, щом при всеобщия ужас и паника пръв вдигне сабя над главата си, веднага цялата Жечпосполита ще му се притече на помощ и ще повери в ръцете му своята сила, своя наказващ меч?
	А какво стана вместо това? Кралят умря, след смъртта му главното командване беше поверено на друг и него, княза, бяха подчертано пренебрегнали. Това беше първата отстъпка, направена на Хмелницки — и не поради засегнато достойнство страдаше душата на княза, а от мисълта, че тая стъпкана Жечпосполита е паднала вече толкова ниско, та не желае борба на живот и смърт, отстъпва пред един казак и предпочита с преговори да възпре дръзката му десница. След победата при Махновка все по-лоши вести идваха в стана: най-напред изпратената от пан Кишел вест за преговори, после вест, че Волинското Полесие е заляно от вълната на бунта, най-сетне, отказът от страна на полковниците, който ясно показваше колко неприязнено е настроен към Вишньовецки главнокомандващият княз Доминик Заславски-Острогски. Докато пан Скшетуски отсъстваше, в стана бе пристигнал пан Корш-Женкович с донесение, че цялата Овручка област е вече в огън. Населението там е мирно, не се увличало по бунта, но дошли казаци на Кшечовски и татари и насила принудили хората да тръгнат с тях. Именията и градчетата били изгорени, шляхтичите, които не успели да избягат — изклани, а между другите и старият пан Йелец, някогашен слуга и приятел на дома Вишньовецки. След тая вест князът бе решил, че като се присъединят към него Ошински и Корицки, ще смаже Кривонос, а после ще тръгне на север към Овруч и като се споразумее с литовския хетман, ще хване бунтовниците между два огъня. Но всички тия планове сега пропадаха поради отказа на княз Доминик, предаден по двамата полковници. Защото след всички походи, битки и усилия Йереми не беше достатъчно силен да се срещне с Кривонос, особено като не беше сигурен и в киевския воевода. Пан Януш всъщност с душата и сърцето си принадлежеше към миролюбивата партия. Той се беше огънал пред внушителността и могъществото на Йереми и трябваше да тръгне с него, но колкото по-разклатено виждаше това могъщество, толкова по-склонен беше да се противопоставя на войнствените желания на княза, което веднага се и прояви.
	Пан Скшетуски докладваше, а князът го слушаше мълчаливо. Всички старши офицери присъстваха на доклада и лицата на всички се помрачиха при вестта за отказа на полковниците, а очите им се обърнаха към княза, който рече:
	— Значи княз Доминик е наложил вето?
	— Тъй вярно. Показаха ми го черно на бяло.
	Йереми се облегна с ръце на масата и скри лице между дланите си. А след малко заговори:
	— Това наистина е повече, отколкото човек може да понесе. Нима аз единствен трябва да работя и вместо помощ да срещам спънки? Нима не можех да си отида край Сандомеж, в моите имения, и да си седя спокойно? А от какво друго, ако не от любов към отечеството, правя всичко това? И ето ми сега наградата за труда, за пръснатите богатства, за кръвта…
	Князът говореше спокойно, но такава горчивина, такава болка трептеше в гласа му, че сърцата на всички се свиха от жал. Стари полковници, ветерани от Путивъл, Старец, Кумейки и млади победители от последната война го гледаха с неизразима загриженост в очите, защото знаеха колко тежка борба води със самия себе си тоя железен човек, колко страшно трябва да страда неговата гордост от униженията, които се бяха струпали върху него. Той, княз „по Божия милост“ — той, воевода руски, сенатор на Жечпосполита, трябваше да отстъпва пред някакви си Хмелницки и Кривонос; той, почти монарх, който неотдавна приемаше посланици от чужди владетели, трябваше да се оттегли от бойното поле и да се затвори в някакво замъче в очакване резултата от войната, която други ще водят, или от унизителните преговори. Той, създаденият за велики дела, който чувстваше сили да се справи с тях — трябваше да се признае за безсилен…
	Това страдание заедно с уморителния труд се бяха отразили върху него. Той беше много отслабнал, очите му бяха хлътнали, черната му като гарваново крило коса бе започнала да побелява. Но някакво велико, трагично спокойствие се бе разляло по лицето му, защото гордостта му пречеше да издаде страданието си.
	— Ех, нека бъде така! — рече той. — Ще покажем на това неблагодарно отечество, че можем не само да воюваме за него, но и да мрем. Наистина, аз бих предпочел по-славна смърт в някаква друга война, а не срещу селяните във вътрешни размирици, но няма как!
	— Ваше княжеско височество — прекъсна го киевският воевода, — не говори за смърт, защото, макар да не се знае кому какво е отредил Бог, все пак до нея е може би още далеко. Аз се възхищавам от военния гений и рицарския дух на ваше княжеско височество, но не мога да обвинявам нито вицерекса*, нито канцлера, нито главнокомандващите, че те се стремят да спрат тая вътрешна война чрез преговори, защото братска кръв се лее в нея, а кой ще има полза от упоритостта на двете страни, ако не външният неприятел?
	[* Заместник на краля (лат.). — Б.пр.]
	Князът гледа дълго воеводата в очите и рече подчертано:
	— Проявете милост към победените и те ще я приемат с благодарност и ще помнят. При победителите ще си спечелите само презрение. Да беше дал Бог никой никога да не стори зло на тоя народ! Но щом веднъж бунтът е пламнал, тогава не с преговори, а с кръв ще трябва да го гасим. Иначе позор и смърт за нас!…
	— Ние по-скоро ще се погубим, когато водим войната сами — отговори воеводата.
	— Значи ли това, ваша милост, че няма да вървиш по-нататък с мене?
	— Ваше княжеско височество! Нека Бог ми е свидетел, че това няма да стане от лошо чувство към вас, но съвестта ми не позволява да излагам на сигурна гибел хората си, това е скъпа кръв и още може да се окаже полезна за Жечпосполита.
	Князът замълча, а след малко се обърна към своите полковници:
	— Но вие, стари другари, няма да ме изоставите, нали?
	При тия думи полковниците, сякаш тласнати от една сила и воля, се хвърлиха към княза. Някои целуваха дрехите му, други прегръщаха коленете му, трети вдигаха ръце нагоре и викаха:
	— Ние сме при тебе до последния си дъх, до последната капка кръв!
	— Води ни! Води! Без възнаграждение ще служим!
	— Ваше княжеско височество, позволи и на мене да умра при тебе! — викаше пламнал като девойка младият пан Аксак.
	Като виждаше всичко това, дори киевският воевода се развълнува, а князът преминаваше от един към друг, притискаше главата на всекиго до себе си и благодареше. Силен ентусиазъм обзе и стари, и млади. От очите на бойците се сипеха искри, ръцете току похващаха сабите.
	— С вас ще живея, с вас ще умра! — казваше князът.
	— Ще победим! — викаха офицерите. — Срещу Кривонос! Към Полонне! Който иска да ни напусне, добър му път. Ще минем и без неговата помощ. Не искаме да делим нито славата, нито смъртта.
	— Ваша милост панове! — каза князът в отговор. — Моята воля е, преди да тръгнем срещу Кривонос, да починем поне малко, за да възстановим силите си. Ето трети месец вече почти не слизаме от конете. От усилия, несгоди и променливото време вече едва се държим на крака. Нямаме коне, пехотинците ни обосяха. Затова ще тръгнем за Збараж, там ще се поохраним и починем, а може и войници да се присъединят към нас и с нови сили ще потеглим на бой.
	— Кога, ваше княжеско височество, ще заповядаш да тръгнем? — питаше старият Зачвилиховски.
	— Незабавно, стари воине, незабавно!
	Тук князът се обърна към воеводата:
	— А ваша милост накъде искаш да потеглиш?
	— Към Глиняни, защото чувам, че войските се събират там.
	— Тогава ще отведем ваша милост до по-спокойно място, за да не ви се случи нещо неприятно.
	Воеводата не отговори нищо, защото му стана някак неудобно. Той напускаше княза, а князът проявяваше дори загриженост и възнамеряваше да го съпроводи. Дали в думите на княза се криеше ирония — воеводата не знаеше, но въпреки това не се отказа от своите намерения, защото полковниците на княза го гледаха все по-неприязнено и беше ясно, че във всяка друга, по-малко дисциплинирана войска срещу него би се надигнал ропот.
	Затова той се поклони и излезе; полковниците също се разотидоха при своите хоронгви, за да ги подготвят за похода. При княза остана само Скшетуски.
	— Какви са войниците от ония хоронгви там? — попита князът.
	— По-добри не могат да се намерят. Драгуните са обучени по немски, а в пешата гвардия са все ветерани от Трийсетгодишната война. Когато ги видях, помислих, че са римски триарии*.
	[* Най-добри, най-опитни войници (лат.). — Б.пр.]
	— Много ли са?
	— Два полка с драгуните, общо три хиляди души.
	— Жалко, жалко, големи неща могат да се направят с такава помощ.
	Видимо страдание се изписа върху лицето на княза. След малко той каза сякаш сам на себе си:
	— Несполучливо избраха такива военачалници за тия бедствени времена! Остророг би бил добър, ако войната можеше да се избегне с красноречие и латински език, Конецполски, моят свако, произхожда от род на бойци, но е младеж без опит, а пък Заславски е най-лош от всичките. Аз го познавам отдавна. Той е човек с малко сърце и малък ум. Дай му на него да дреме над каната и да плюе по корема си, а не да командва войска… Не говоря за тези неща публично, за да не се сметне, че ме ръководи invidia, но предвиждам страхотни поражения. И то сега, тъкмо сега такива хора са взели кормилото в ръцете си! Боже, Боже, отмени тая чаша! Какво ли ще стане с нашето отечество? Когато помисля за това, си пожелавам по-скоро да умра, защото и така съм много уморен, и ти казвам, че скоро ще си отида. Душата ми се стреми към войната, но на тялото липсват сили.
	— Ваше княжеско височество, трябва да пазиш повече здравето си, защото цялото отечество разчита на ваше княжеско височество, а вече се вижда, че усилията твърде много са подкопали здравето ти.
	— Изглежда, че отечеството мисли другояче, щом ме пренебрегнаха. А сега и сабята изтръгват от ръката ми.
	— Ще даде Бог принц Карол да смени владишката корона с кралската, тогава той ще знае кого да издигне и кого да накаже, а ваше княжеско височество си достатъчно силен, за да не се страхуваш сега от никого.
	— Затова и аз ще тръгна по своя път.
	Може би князът не забелязваше, че и той, подобно на другите „кралчета“, води политика на своя глава, но дори и да го беше разбрал, нямаше да се откаже от нея, защото само едно нещо му беше ясно: че спасява честта на Жечпосполита.
	И отново настъпи мълчание, което скоро беше прекъснато от цвиленето на коне и от звука на бойните тръби. Хоронгвите се стягаха за поход. Тия гласове пробудиха княза от неговата замисленост, той тръсна глава, сякаш искаше да изтръска страданието и лошите мисли, после каза:
	— А пътуването спокойно ли беше?
	— В мшинецките гори срещнах голяма чета селяни, около двеста души, които унищожих.
	— Добре. А пленници взе ли, тъй като сега това е важно нещо.
	— Взех, но…
	— Но вече си заповядал да ги избият, нали?
	— Не, ваше княжеско височество! Пуснах ги на свобода.
	Йереми погледна учудено Скшетуски, след което веждите му внезапно се свиха.
	— Какво? И ти ли вече принадлежиш към миролюбивата партия? Какво значи това?
	— Ваше княжеско височество, аз докарах човек за разпит, защото между селяните имаше един преоблечен шляхтич, който остана жив. А другите пуснах, понеже Бог ме дари с голяма милост и утеха. С готовност ще понеса наказанието. Тоя шляхтич е пан Заглоба, който ми донесе вест за княгиня Елена.
	Князът се приближи оживен до Скшетуски.
	— Жива? Здрава?
	— Слава на Всевишния — тъй вярно!
	— И къде се е подслонила?
	— Намира се в Бар.
	— Това е здрава крепост. Мое момче! — Тук князът протегна ръце нагоре и като хвана главата на пан Скшетуски, го целуна няколко пъти по челото. — Радвам се с твоята радост, защото те обичам като собствен син.
	Пан Ян целуна сърдечно ръката на княза и при все че отдавна вече беше готов да пролее на драго сърце кръвта си за него, сега отново почувства, че по негова заповед би скочил и в горещия пъкъл. Така тоя страшен и жесток Йереми умееше да печели сърцата на рицарите.
	— Е, не ти се чудя, че си пуснал тия селяни. Това ще ти се размине без наказание. Ама хитрец е тоя шляхтич! Значи я е отвел от Задднеприето чак до Бар, нали! Слава Богу! В тия тежки времена това е и за мене истинска радост. Голям хитрец трябва да е той, голям! Я го дай насам тоя Заглоба!
	Пан Ян тръгна енергично към вратата, но в същия миг тя се отвори внезапно и се появи червената глава на пан Вершул, който бе изпратен с придворни татари на далечен разезд.
	— Ваше височество! — извика той, като дишаше тежко. — Кривонос е взел Полонне, десет хиляди души е избил до крак заедно с жените и децата.
	Полковниците отново започнаха да се събират и да се притискат около Вершул, дотърча и киевският воевода, а князът стоеше замислен, защото не очакваше такава вест.
	— Ами че там се бяха затворили само руси! Това е невъзможно!
	— Жив човек не е излязъл от града.
	— Чуваш ли, ваша милост — рече князът, като се обърна към воеводата. — Ха води преговори с такъв неприятел, който дори своите не щади!
	Воеводата изпъшка и каза:
	— О, кучешки души! Щом е така, по дяволите всичко! Ще продължа нататък с ваше княжеско височество!
	— Ти си мой брат! — рече князът.
	— Да живее киевският воевода! — викна старият Зачвилиховски.
	— Да живее съгласието!
	А князът отново се обърна към Вершул:
	— Накъде ще тръгнат от Полонне? Не се ли знае?
	— Като че ли към Константинов.
	— О, за Бога! Тогава полковете на Ошински и Корицки са загубени, те няма да успеят да се измъкнат с пехотата. Трябва да забравим обидата и да им се притечем на помощ. На конете! На конете!
	Лицето на княза засия от радост и руменина отново обля хлътналите му бузи, защото пътят на славата пак се отваряше пред него.


	Тридесета глава

	Войските минаха Константинов и се спряха в Росоловци. Защото князът беше пресметнал, че когато Корицки и Ошински узнаят за превземането на Полонне, ще бъдат принудени да отстъпят към Росоловци, а ако неприятелят поиска да ги преследва, тогава неочаквано ще попадне като в клопка сред цялата княжеска войска и непременно ще претърпи поражение. Тия предвиждания се сбъднаха в по-голямата си част. Войските заеха позиции и чакаха тихо, готови за бой. По-големи и по-малки разезди бяха разпратени на всички страни. А князът с няколко полка спря в селото и зачака. Вечерта татарите на Вершул съобщиха, че откъм Константинов се приближава някаква пехота. Като чу това, князът излезе пред вратата на квартирата си, обкръжен от офицерите, а заедно с тях и няколко десетки по-видни лица, за да гледат пристигането на пехотата. В това време полковете съобщиха за себе си със свирене на тръби и се спряха пред селото, а двамата полковници бързешком дотърчаха задъхани пред княза, за да му предложат услугите си. Това бяха Ошински и Корицки. Като видяха Вишньовецки и великолепната свита от рицари около него, те много се смутиха, несигурни как ще бъдат приети, поклониха се ниско и зачакаха мълчаливо какво ще каже.
	— Съдбата се обръща и унизява горделивите — рече князът. — Вие не искахте да дойдете по наша покана, а сега идвате сами.
	— Ваше княжеско височество! — каза Ошински смело. — Ние с цялата си душа искахме да служим под командването на ваше княжеско височество, но забраната беше категорична. Който я е дал, той да отговаря за нея. Ние молим да ни простите, при все че сме невинни, защото като военни трябваше да слушаме и да мълчим.
	— Значи ли това, че княз Доминик е отменил заповедта? — попита князът.
	— Заповедта не е отменена — каза Ошински, — но вече не е задължителна за нас, понеже единственото спасение и запазването на войските ни зависи от благоволението на ваше княжеско височество, под чието командване искаме да живеем, служим и умираме отсега нататък.
	Тия думи, пълни с мъжка сила, и фигурата на Ошински направиха най-добро впечатление на княза и околните. Защото Ошински беше прочут воин и макар още млад — нямаше повече от четирийсет години, — беше натрупал военен опит в чуждестранни армии. Всяко войнишко око го гледаше със симпатия. Висок, прав като тръстика, със засукани нагоре жълти мустаци и шведска брада, по облекло и държание напомняше напълно полковниците от Трийсетгодишната война. Корицки, по произход татарин, с нищо не приличаше на него. Дребен на ръст и плещест, той имаше мрачен поглед и чудноват вид с чуждестранното облекло, което не хармонираше с източните му черти. Той командваше полк отбрана немска пехота и се славеше както с мъжеството си, така и със своята мълчаливост и с желязната дисциплина, в която държеше своите войници.
	— Чакаме вашите заповеди, ваше княжеско височество — каза Ошински.
	— Благодаря за решението на ваша милост панове, а услугите ви приемам. Зная, че войникът трябва да се подчинява, и ако изпратих за вас, то е, понеже не знаех за забраната. Оттук нататък ние ще преживеем заедно и добри, и лоши мигове, но се надявам, че ще бъдете доволни от новата си служба.
	— Дано ваше княжеско височество бъде доволен от нас и нашите полкове.
	— Добре! — каза князът. — Как мислите, неприятелят далеко ли е зад вас?
	— Авангардите са близо, но главната сила едва утре сутрин би могла да бъде тук.
	— Добре. Тогава имаме време. Заповядайте, ваша милост панове, на полковете си да минат през площада, та да ги видя и разбера какви войници сте ми довели и дали ще може с тях да се направи много нещо.
	Полковниците се върнаха при полковете и след няколко минути влязоха начело на тях в стана. Войниците и офицерите от хоронгвите на княза се изсипаха като мравки, за да видят новите си другари.
	Отпред вървяха кралските драгуни под командването на капитан Гиза, с тежки шведски шлемове с високи гребени. Конете им бяха подолски, но избрани и добре охранени, войниците — бодри, отпочинали, с ярки и бляскави униформи и се открояваха с това великолепие сред измършавелите полкове на княза, облечени с изпокъсани и избелели от дъждовете и слънцето дрехи.
	След тях вървеше Ошински с полка си, а накрая Корицки.
	Похвални възгласи се разнесоха между княжеските рицари при вида на широките немски редици. Куртките им бяха еднакво червени, на раменете им лъщяха мускети. Те вървяха по трийсет в редица, с еднаква крачка, сякаш вървеше един човек, силен и гръмогласен. А всички бяха едри, плещести мъже, стари войници, минали през много страни и през много бойни огньове, в по-голямата си част ветерани от Трийсетгодишната война, стегнати, дисциплинирани и опитни.
	Когато стигнаха пред княза, Ошински викна:
	— Halt!* — и полкът спря като закован. Офицерите вдигнаха саби нагоре, знаменосецът издигна знамето, разлюля го три пъти и го сведе пред княза. — Vorwarts!** — извика Ошински.
	[* Стой (нем.). — Б.пр.]
	[** Напред (нем.). — Б.пр.]
	— Vorwarts! — повториха офицерите и полкът отново тръгна напред.
	По същия начин, ако не и още по-сръчно, Корицки представи своите хора, при чийто вид се зарадваха всички войнишки сърца, а Йереми, познавач над познавачите, дори се хвана за кръста от задоволство, гледаше и се усмихваше, защото тъкмо пехота му липсваше, а беше уверен, че по-добра мъчно би намерил по целия свят. Той се чувстваше сега по-силен и се надяваше да извърши велики военни подвизи. А околните разговаряха за различните военни неща и разните войници, които могат да се видят по света.
	— Добра е запорожката пехота, особено за защита иззад окопа — казваше пан Шлешински, — но тия ще я удържат, защото са по-обучени.
	— О! Много по-добри са! — отвърна пан Мигурски.
	— Все пак са тромави — каза пан Вершул. — Ако попаднат на мене, за два дни така ще ги изморя с моите татари, че на третия вече ще мога да ги изколя като овни.
	— Какво приказваш, ваша милост! Немците са добри войници. Сега се обади пан Лонгинус Подбипента със своя напевен литовски говор:
	— Как Бог в своето милосърдие е надарил различните народи с различни добродетели! Както съм чувал, на света няма по-добра конница от нашата, но пък нито нашата, нито унгарската пехота могат да се сравняват с немската.
	— Защото Бог е справедлив — каза на това пан Заглоба. — Например на тебе, ваша милост, е дал голямо богатство, голям меч и тежка ръка, но затова пък малко ум.
	— Пак се залепи за него като конска муха — каза пан Скшетуски и се засмя.
	А пан Подбипента присви очи и каза с характерния си сладък глас:
	— Противно е да се слуша! А на ваша милост е дал език, само че много дълъг.
	— Ако твърдиш, че е постъпил лошо, като ми е дал такъв език, какъвто имам, ще отидеш в пъклото заедно със своята чистота, понеже искаш да се противопоставиш на волята му.
	— Ей, кой може да наддума ваша милост! Бъбреш ли, бъбреш!
	— А пък ако ти, ваша милост, не разбираш защо Полша има най-добрата конница, а немците — пехота, аз ще ти обясня.
	— Защо? Защо? — попитаха няколко души.
	— Защото, когато Господ Бог създал коня, докарал го при хората, за да хвалят делото му. А на брега стоял един немец — те къде ли няма да се мушнат! Та показва му Господ Бог коня и го пита: „Какво е това?“ А немецът отговаря: „Pferd.“* — „Какво? — казва Творецът. — Значи ти на моето дело казваш «пфе»? Няма тогава ти, мърльо такъв, да яздиш това мое творение или ако го яздиш, лошо ще го яздиш.“ Като рекъл това, подарил коня на поляка. Ето защо полската конница е най-добрата, а немците, като почнали да се тътрят пеш подир Господа Бога и да му се извиняват, така станали най-добрата пехота.
	[* Кон (нем.). — Б.пр.]
	— Много майсторски го натъкми, ваша милост — каза пан Подбипента.
	По-нататъшният разговор бе прекъснат от нови гости, които дотърчаха с донесение, че още някаква войска се приближава до стана, но тя не можеше да бъде казашка, защото не идва откъм Константинов, а от съвсем друга страна, откъм река Збруч. След около два часа тия хоронгви влязоха с такъв гърмеж на тръби и барабани, че князът дори се разсърди и изпрати до тях заповед да се държат тихо, тъй като неприятелят е наблизо. Оказа се, че това е коронният стражник* Самуел Лашч, инак известен авантюрист, насилник, размирник и нехранимайко, но храбър воин. Той водеше осемстотин души, хайти като него, една част шляхтичи, другите казаци, които до един заслужаваха кол и въже. Но княз Йереми не се смущаваше от разпасаността на тия войници, защото вярваше, че в неговите ръце те ще се превърнат в покорни овчици, а пък със своята войнственост и храброст ще компенсират другите си недостатъци. Това беше щастлив ден. Вчера още, заплашен от заминаването на киевския воевода, князът беше решил да спре да воюва, докато не събере още сили, и за известно време да се оттегли на по-спокойно място — но днес отново стоеше начело на близо дванайсетхилядна армия и при все че войската на Кривонос беше пет пъти по-многобройна, двете сили можеха да бъдат смятани за равни, поради това че мнозинството от бунтовническите войски се състоеше от необучени селяни. И сега вече князът не мислеше за почивка. Като се затвори с Лашч, киевския воевода, Зачвилиховски, Махницки и Ошински, той обсъждаше с тях по-нататъшното водене на войната. Реши се да дадат на другия ден сражение на Кривонос, а ако не дойде, да тръгнат срещу него.
	[* Военен командир, натоварен да пази полските източни граници от татарски нападения. — Б.пр.]
	Вече беше дълбока нощ, но след последните дъждове, които толкова много бяха измъчили войниците при Махновка, времето се задържа отлично. Рой златни звезди светеха по тъмния небесен свод. Месецът се бе изтърколил високо и белосал всички росоловски покриви. В стана никой не мислеше за сън. Всички бяха отгатнали, че утре ще има бой, и се готвеха за него, като си приказваха по старому, пееха и си обещаваха големи удоволствия. Офицерите и по-личните бойци, всички в отлично настроение, се събраха около един голям огън и се забавляваха с чаша в ръка.
	— Казвай по-нататък, ваша милост! — викаха те на Заглоба. — Какво правихте, когато минахте тогава Днепър, и как стигнахте до Бар?
	Пан Заглоба обърна голяма кана медовина и рече:
	— „…et iam nox humida coelo Praecipitat, suadentque cadentia sidera somnos. Sed si tantus amor casus cognoscere nostros, Incipiam…“* Ваша милост панове, ако започна да разправям подробно всичко, и десет нощи няма да стигнат, а навярно и медовината ще е малко, защото старото гърло трябва да се смазва като стара кола. Достатъчно е да ви кажа, че отидох с княгинята в Корсун, в стана на самия Хмелницки, и спокойно я изведох от тоя ад.
	[* „… И влажната нощ вече се оттегля от небето, и близките до залез звезди приканват към сън. Но ако е толкова голямо желанието да узнаете нашите приключения, ще започна…“ (лат.) — стихове от Вергилиевата „Енеида“. — Б.пр.]
	— Боже, Света Богородице! Ти сигурно магии си правил, ваша милост! — възкликна пан Володийовски.
	— Вярно е, че правих — отговори пан Заглоба. — Аз още на младини научих това дяволско изкуство от една вещица в Азия, която се бе влюбила в мене и ме посвети във всички arcana на магьосническото изкуство. Но не можех да правя много магии, тъй като срещу магиите имаше други магии. Около Хмелницки беше пълно с врачки и вещици, които са му довели толкова дяволи да му служат, че той се държи с тях като със слуги. Рече ли да си ляга — дявол трябва да му свали ботушите, напрашат ли му се дрехите — дяволи ги изтупват с опашките си, а той на това отгоре, когато е пиян, ще цапне тоя или оня по муцуната, защото — зле служиш! — казва.
	Набожният пан Лонгинус се прекръсти и рече:
	— С него са адските сили, а с нас небесните.
	— И мене черните щяха да ме издадат пред Хмелницки кой съм и кого водя, но ги заклех по един особен начин, та мълчаха. Страхувах се също, че Хмелницки може да ме познае, защото преди една година на два пъти се срещнах с него в Чигирин у Допул, а имаше и няколко други познати полковници, но какво да ви кажа? Коремът ми беше спаднал, брадата ми пораснала до пояса, косата до раменете, облеклото беше променило останалото, та никой не ме позна.
	— Значи ваша милост си видял самия Хмелницки и си говорил с него?
	— Дали съм видял Хмелницки? Така както виждам вас. Ами че той мене като шпионин ме изпрати в Подолието, за да раздавам неговите манифести на селяните. Пернач ми даде за предпазване от ордата, така че вече от Корсун навсякъде пътувах в безопасност. Като ме срещнеха селяни или запорожци, тиках им пернача под носа и казвах: „Помиришете това, деца, и вървете по дяволите!“ Също така навсякъде заповядвах да ми дават да ям и пия до насита, а те даваха и каруци също. Аз се радвах на това и все гледах моята клета княгиня да си почине след тия толкова големи мъки и страхове. И казвам ви, ваша милост панове, че докато стигнем в Бар, тя така се охрани, та хората в Бар за малко не си изгледаха очите по нея. Там има много хубави девойки, защото се е събрала шляхта от далечни места, но те толкова могат да се сравняват с нея, колкото кукумявки с гургулица. Затова я обичат хората, а и вие, ваша милост панове, бихте я обикнали, ако я познавахте.
	— Разбира се! — каза малкият пан Володийовски.
	— Но защо ваша милост пътешества чак до Бар? — попита пан Мигурски.
	— Защото си казах, че няма да спра, докато не пристигна на безопасно място, затова не се доверявах на малките замъчета и си мислех, че бунтът може да стигне до тях. А до Бар и да стигне, ще си строши зъбите в него. Пан Аджей Потоцки е издигнал там мощни стени и толкова го е еня за Хмел, колкото мене за празна чаша. Как мислите, ваша милост панове, лошо ли съм направил, като съм отишъл толкова далече от огъня? Ами че Богун сигурно ме е гонил и ако ме беше настигнал, на мръвки за кучетата щеше да ме накълца. Вие не го познавате, но аз го познавам. Дано го дяволите вземат! Няма да бъда спокоен, докато не го обесят. Дай му, Боже, такъв щастлив край — амин! Сигурно никого не е нарочвал така, както мене. Бррр! Студено ми става, като си помисля за това. По тая причина и употребявам много питиета, при все че по природа не обичам да пия.
	— Какво говориш, ваша милост! — обади се пан Подбипента. — Та ти, братко, пиеш като кофа от кладенец.
	— Не надничай, ваша милост, в кладенец, защото мъдрец на дъното му няма да видиш. Но да оставим това. Та като се движех с пернача и манифестите на Хмелницки, големи пречки не срещнах. Когато стигнах във Виница, сварих там хоронгвата на пан Аксак, който се намира сега тук, в стана, но не свалих просяшката си кожа, защото се страхувах от селяните. Само се освободих от манифестите. Там има един седлар, Сугак на име, който шпионираше в полза на запорожците и изпращаше сведения на Хмелницки. Чрез него върнах обратно манифестите, като написах на тях такива сентенции, че когато Хмел ги прочете, сигурно ще заповяда да одерат на оня кожата. Но не щеш ли, при самия Бар ми се случи такова нещо, та за малко не се удавих до брега.
	— Какво се случи? Какво?
	— Срещнах едни разюздани пияни войници, които чуха, че казвам на княгинята „ваша милост панно“, защото вече бяхме близо до своите, та не се пазех много. Че като викнаха: какъв е тоя просяк и какво е това особено момче, към което се обръщат с „ваша милост панно“? Погледнаха княгинята, а тя прекрасна като картина! И хайде върху нас! Аз я блъснах сиромашката в ъгъла, закрих я с тялото си и хванах сабята…
	— Чудно нещо, ваша милост — пресече го пан Володийовски, — как може да си носил сабя, когато си бил преоблечен като просяк?
	— Какво? — рече Заглоба. — Да съм имал сабя? А кой ти каза, ваша милост, че съм имал сабя? Аз нямах сабя, ами грабнах една войнишка, оставена на масата. Защото това се случи в кръчмата в Шипинци. За миг свалих двама нападатели. Другите грабнаха пушките. А аз викам: „Стойте, кучета, защото съм шляхтич!“ И в тоя миг се развикаха: „Алт, алт!* Разезд иде!“ Оказа се, че това не е разезд, а пани Славошевска с ескорт от петдесет конника, воден от сина й, младо момче. Едва тогава войниците подвиха опашка. А аз с орация** към пани Славошевска. И така я разчувствах, че от очите й рукнаха сълзи като река. Тя взе княгинята в каретата и тръгнахме за Бар. Но да не мислите, ваша милост, че с това се свърши? Къде ти!…
	[* Стой — от halt (нем.). — Б.пр.]
	[** Реч (лат.). — Б.пр.]
	Внезапно пан Шлешински прекъсна разказа:
	— Я, гледайте, панове — рече той, — там разсъмва ли се, какво става?
	— О, не може да бъде! — отвърна пан Скшетуски. — Много е рано.
	— Това е Константинов!
	— Точно така. Я вижте: все по-светло става.
	— Кълна се, че е пожар!
	При тия думи лицата им станаха сериозни, всички забравиха за разказа и наскачаха.
	— Пожар! Пожар! — повториха няколко гласа.
	— Кривонос е дошъл откъм Полонне.
	— Кривонос с цялата си сила.
	— Навярно предните части са подпалили града или съседните села. Веднага тръбите прозвучаха тихо за тревога; в същото време Зачвилиховски се появи внезапно всред офицерите.
	— Ваша милост панове! — каза той. — Дойдоха разезди с вести. Неприятелят е пред нас. Веднага тръгваме. При хоронгвите! При хоронгвите!…
	Офицерите се завтекоха бързо към полковете си. Прислугата загаси огньовете и след малко в стана зацари мрак. Само в далечината откъм Константинов небето се червенееше все по-широко, все по-силно и при тоя блясък звездите постепенно побледняваха и гаснеха. Отново тръбите прозвучаха тихо. Като под сурдинка свиреха за възсядане на конете. Раздвижиха се неясни маси от хора и коне. Сред тишината се чуваха тропотът на конете, отмерените стъпки на пехотинците и накрая глухото тракане на артилерията на Вурцел; сегиз-тогиз издрънчаваха мускети или се разнасяха команди. Имаше нещо страшно и зловещо в тоя нощен поход, прикрит от тъмнината, в тия гласове, шумове, дрънкане на желязо, в проблясването на броните и мечовете. Хоронгвите се спускаха към константиновския път и се движеха по него към пожара подобно на някакъв огромен змей или смок, който пълзи в мрака. Но великолепната юлска нощ беше вече към края си. Петлите в Росоловци запяха, като се обаждаха един на друг през целия град. Една миля път делеше Росоловци от Константинов, та докато войската в бавен ход мина половината разстояние, иззад пожарното сияние се показа и утринната зора, бледа, сякаш уплашена, и почна все повече да насища със светлина въздуха, като вадеше от сянката гори, горички, бялата лента на пътя и проточената по него войска. Сега вече добре можеше да се различат хората, конете и гъстите редици на пехотата. Появи се хладен утринен ветрец, от който плющяха знамената над главите на рицарите.
	Напред вървяха татарите на Вершул, след тях казаците на Понятовски, после драгуните, артилерията на Вурцел, а най-накрая пехотата и хусарите. Пан Заглоба яздеше редом със Скшетуски, но нещо се въртеше на седлото и явно го обземаше тревога пред близката битка.
	— Ваша милост пане — обърна се той към Скшетуски, като шепнеше тихо, сякаш се боеше да не го чуе някой.
	— Какво има, ваша милост?
	— Хусарите ли ще ударят първи?
	— Казвате, ваша милост, че си стар воин, а не знаеш, че хусарите се държат за решителния момент, когато неприятелят е хвърлил най-много сили в сражението.
	— Зная, зная, но исках да се уверя.
	Настана кратко мълчание. После пан Заглоба още повече сниши глас и продължи да пита:
	— Ами Кривонос с цялата си сила ли е?
	— Точно така.
	— А колко души води?
	— Заедно със селяните шейсет хиляди.
	— О, дявол да го вземе — каза пан Заглоба. Скшетуски се усмихна под мустак.
	— Не мисли, ваша милост, че се страхувам — продължаваше да шепне Заглоба, — но имам задух, та не обичам навалицата, че става горещо, а когато е горещо, за нищо не ме бива. По-добре в единоборство да се бия! Тогава човек поне може да си служи с разни хитрости, а тук и хитрости не помагат. Не главата, а ръцете побеждават. Тук аз съм глупак в сравнение с пан Подбипента. На корема си имам тия двеста жълтици, които ми подари князът, но вярвай ми, ваша милост, че предпочитам коремът ми да бъде сега някъде другаде. Тюх, тюх! Не обичам аз тия големи битки! Дано ги чума умори!
	— Нищо няма да ти се случи, ваша милост. Запази висок дух!
	— Висок дух ли? Та аз тъкмо от това се боя най-много — че храбростта ще победи у мене благоразумието. Аз се паля много лесно. А пак имах лоша поличба: когато седяхме край огъня, две звезди паднаха. Кой знае, едната може да е била моята!
	— За добрите ти дела, ваша милост, Бог ще те възнагради и ще те запази здрав и читав.
	— Дано само не намисли да ме възнаграждава твърде рано!
	— Защо тогава не остана при обозите?
	— Мислех, че при войската ще е по-безопасно.
	— И така си е. Ще видиш, ваша милост, че няма нищо страшно. Ние вече сме свикнали, a consuetudo altera natura*. Ето вече Случ и Вишовати став.
	[* Навикът е втора природа (лат.). — Б.пр.]
	И наистина, в далечината блеснаха водите на Вишовати став, отделени от Случ с дълъг насип. Войската спря изведнъж по цялата линия.
	— Тук ли е? — попита пан Заглоба.
	— Князът ще подрежда войската — отвърна пан Скшетуски.
	— Не обичам навалицата!… Пак ти казвам, ваша милост — не обичам навалицата.
	— Хусарите на дясното крило! — чу се гласът на слугата, пратен от княза при пан Ян.
	Развидели се съвсем. При блясъка на изгрялото слънце пожарното сияние избледня, златистите лъчи се отразиха в остриетата на хусарските копия и изглеждаше така, сякаш хиляди свещи горят над рицарите. След като бе подредена, войската, без да се крие вече, запя в един глас: „Отворете се, райски врати!…“ Мощната песен се понесе по росата, блъсна се в боровата гора и отразена като ехо, полетя към небето.
	Най-сетне брегът от другата страна почерня докъдето поглед стигаше от огромни казашки маси; полк вървеше след полк, запорожки конници, въоръжени с дълги пики, пехотинци с кремъклийки и тълпи от селяни с коси, тояги и вили. Зад тях като в мъгла се виждаше грамаден обоз, който наподобяваше подвижен град. Скърцането на хилядите коли и цвиленето на конете достигаше чак до ушите на княжеските войници. Казаците обаче вървяха без обикновените крясъци, без вой и се спряха от другата страна на насипа. Двете враждебни сили се гледаха известно време в мълчание.
	Пан Заглоба, който не се откъсваше от Скшетуски, поглеждаше към човешкото море на противника и мърмореше:
	— Господи Исусе Христе, защо си създал толкова многобройна тая сган! Това е навярно самият Хмелницки с тълпите си и с всичките си въшки! Не е ли това разюздана паплач, кажи, ваша милост. С шапките си ще ни покрият. А толкова хубаво беше по-рано в Украйна! Прииждат и прииждат! Дано дяволите в катрана да ви натикат! И всичко това върху нашата кожа. Дано ги сап изяде!…
	— Не кълни, ваша милост. Днес е неделя.
	— Вярно, че днес е неделя, по-добре за Бога да помисли човек! Отче наш, който си на небесата… Никакво уважение не можеш да очакваш от тия нехранимайковци… Да се свети името ти… Какво ли има да става на тоя насип!… Да дойде царството ти… Не мога вече да си поема въздух… Да бъде волята ти… Дано пукнете, чудовища!… Я гледай, ваша милост! Какво е това?
	Отряд от неколкостотин души се откъсна от черната маса и се понесе безредно към насипа.
	— Това са конници, които започват схватка преди боя — каза пан Скшетуски. — Сега наши ще излязат срещу тях.
	— Нима битката непременно ще започне?
	— Разбира се.
	— По дяволите всичко това! — Тук лошото настроение на пан Заглоба вече нямаше мярка. — А ти, ваша милост, гледаш сякаш театър в месопустна неделя! — викна той недоволно към Скшетуски. — Сякаш не се отнася за кожата на ваша милост!
	— Нали ти казах, ваша милост, че ние вече сме свикнали.
	— И сигурно ще тръгнеш за тая схватка?
	— Не е много прилично рицари от горните степени да влизат в единоборство с такива неприятели. Който държи на достойнството си, не прави такива неща. Но в тия времена кой ти гледа достойнството.
	— И нашите вече отиват, и нашите! — викна пан Заглоба, като видя червената редица от драгуни на Володийовски, която се носеше в тръс към насипа.
	След тях тръгнаха по двайсетина доброволци от всяка хоронгва. Между другите отидоха рижавият Вершул, Кушел, Понятовски, двамата Карвичи, а от хусарите пан Лонгинус Подбипента.
	Разстоянието между двете редици започна бързо да намалява.
	— На великолепни неща ще бъдеш очевидец, ваша милост — каза Скшетуски на пан Заглоба. — Особено гледай Володийовски и Подбипента. Това са големи рицари. Ще ги видиш ли, ваша милост?
	— Ще ги видя.
	— Тогава гледай и сам ще се запалиш.


	Тридесет и първа глава

	Но бойците, като се приближиха едни до други, спряха конете и отначало започнаха да се обиждат взаимно.
	— Здравейте! Здравейте! Ей сега ще нахраним кучетата с вашата мърша! — викаха войниците на княза.
	— А вашата и за кучетата не я бива.
	— Ще загинете в това езеро, разбойници проклети!
	— На когото е писано, той ще загине. По-скоро вас ще ви изядат тук рибите.
	— С вилите на торището, селяндури. Това по ви прилича, отколкото сабята.
	— Макар да сме селяндури, синовете ни ще бъдат шляхтичи, защото ще ги родят вашите момичета!
	Някакъв казак, изглежда от Задднеприето, излезе напред и като сви длани пред устата си, завика със силен глас:
	— Князът има две братови дъщери! Кажете му да ги изпрати на Кривонос…
	Когато чу тая хула, на пан Володийовски чак му причерня пред очите от гняв и в същия момент препусна с коня си към запорожеца.
	Пан Скшетуски, застанал с хусарите на дясното крило, го позна отдалече и викна на Заглоба:
	— Володийовски препуска! Володийовски! Гледай, ваша милост! Там! Там!
	— Виждам — извика пан Заглоба. — Вече го стигна! Вече се бият! Раз! Два! Удряй! Виждам отлично! Охо, вече! Това е фехтовач, дявол да го вземе!
	И наистина при второто сблъскване хулителят падна на земята, сякаш поразен от гръм. И падна с глава към своите, като лоша поличба за тях.
	Но веднага скочи друг в червен контуш, смъкнат от гърба на някой шляхтич. Той нападна пан Володийовски малко отстрани, но конят му се спъна точно когато се канеше да сече. А пан Володийовски се обърна и тогава можеше да се познае майсторът, защото той мръдна само китката на ръката си и направи толкова леко и меко движение, че беше почти невидимо, но въпреки това сабята на запорожеца изхвръкна нагоре, а пан Володийовски го хвана за врата и го повлече заедно с коня към своите.
	— Братя родни, спасете ме! — викаше пленникът.
	Но не се съпротивлявате, защото знаеше, че при най-малката съпротива веднага ще бъде пронизан от сабята; дори сам мушкаше коня си с пети да бърза. И така пан Володийовски го влачеше като вълк коза.
	При тая гледка от двете страни се изсипаха по двайсетина бойци, защото повече не можеха да се поберат на насипа. И се срещнаха човек с човек. Мъж се сблъскваше с мъж, кон с кон, сабя със сабя; и беше чудесна гледка от редица единоборства, наблюдавана с най-голямо любопитство от двете войски, които по тях гадаеха бъдещия успех. Утринното слънце светеше над биещите се, а въздухът беше толкова прозрачен, че лицата почти можеха да се различат от двете страни. Който би гледал отдалече, можеше да си помисли, че това е турнир или някакво забавление. От време на време обаче кон без ездач изхвръкваше от бъркотията; понякога труп падаше от насипа в светлото огледало на водата, която се пръсваше на златисти искри, а после на кръгове, на кръгове отиваше все по-далече от брега.
	И двете войски се въодушевяваха, когато гледаха храбростта на своите рицари, и желанието им за бой растеше. И всеки изпращаше благопожелание към своите. Внезапно пан Скшетуски така плесна с ръце, та чак металните му нараменници издрънчаха, и викна:
	— Вершул загина! Падна заедно с коня. Гледайте: яздеше на оня, белия!
	Но Вершул не беше загинал, при все че наистина падна заедно с коня, защото бяха съборени от грамадния Пулян, по-рано казак на княз Йереми, днес втори командир след Кривонос. Той беше прочут фехтовач и никога не изпускаше такива сблъсквания. Беше толкова силен, че лесно можеше да счупи две подкови наведнъж, и минаваше за непобедим в двубоите. Като прекатури Вершул, той се втурна към храбрия офицер Курошляхтич и го съсече толкова страшно на две, та сабята му стигна почти до седлото. Околните се отдръпнаха ужасени. Като видя това, пан Лонгинус насочи към него своята инфландска кобила.
	— Ще загинеш! — викна Пулян на дръзкия мъж.
	— Какво да се прави? — отговори пан Подбипента и вдигна сабята си за сеч.
	Но той не беше със своята сваликачулка, защото я беше определил за много велики цели, а не да си служи с нея при двубоите. Затова я беше оставил в редицата в ръцете на верния си слуга, а сега имаше само една баторовка* с възсинкаво стоманено острие, нашарено със златни шарки. Пулян устоя на първия удар, но веднага разбра, че има работа с необикновен боец, та сабята му чак затрепера в ръката. Устоя обаче и на втория, и на третия, след което — дали защото беше разбрал, че противникът му е по-изкусен фехтовач от него, или защото искаше пред двете страни да се похвали със страшната си сила, или пък притиснат до ръба на насипа, се страхуваше да не бъде блъснат във водата от грамадното животно на пан Лонгинус, — като отби последния удар, долепи коня си до неговия и хвана литовеца през кръста с мощните си ръце.
	[* Сабя от времето на крал Стефан Батори. — Б.пр.]
	И се хванаха като два мечока, когато се борят за женската през времето на оплождане. Увиха се един о друг като два бора, израсли от един корен, които се преплитат и почти образуват едно дърво.
	Всички затаиха дъх и мълчаливо наблюдаваха борбата между тия бойци, всеки от които минаваше за най-силния между своите. А те сякаш наистина се бяха слели в едно цяло, защото дълго време останаха неподвижни. И само лицата им станаха червени, и само от жилите, които се издуха по челата им, и по извитите като лък гърбове можеше под това страхотно спокойствие да се разбере свръхчовешкото напрежение на ръцете, които се мачкаха взаимно, стиснали се една друга.
	Най-сетне и двамата почнаха да треперят. Но лицето на пан Лонгинус ставаше все по-червено, а лицето на бунтовническия главатар — все по-синьо. Измина още малко време. Безпокойството на зрителите растеше. Внезапно глух, сподавен глас наруши мълчанието:
	— Пущай!…
	— Не… братко!… — отговори друг глас.
	Още миг и изведнъж нещо изпука страшно, сякаш се чу стон изпод земята; струя черна кръв бликна от устата на Пулян и главата му клюмна на едното рамо.
	Тогава пан Лонгинус го вдигна от седлото и докато зрителите съобразят какво се бе случило, го метна на седлото си и се понесе в тръс към другарите си.
	— Vivat!* — викаха бойците на Вишньовецки.
	[* Да живее! (лат.). — Б.пр.]
	— Смърт! — отговориха запорожците.
	И вместо да се смутят от поражението на своя командир, те още по-ожесточено се нахвърлиха върху неприятеля. Закипя общ бой, който стана още по-ожесточен поради теснотията. И въпреки своята храброст молойците сигурно щяха да загубят от по-голямата опитност и сръчност на противниците, ако от стана на Кривонос не бяха затръбили, призовавайки ги да се върнат назад.
	Те се отдръпнаха веднага, а противниците им постояха още минута, за да покажат, че са удържали в боя, и също се върнаха при своите. Насипът опустя, останаха само човешки и конски трупове по него, сякаш прокоба за онова, което предстоеше да става.
	Пътят на смъртта се чернееше между двете войски и лекият повей на вятъра набръчка гладката водна повърхност и зашумя жално в листата на върбите, които растяха тук-таме по бреговете на езерото.
	В това време полковете на Кривонос тръгнаха като необгледни ята от скорци и дъждосвирци. Отпред вървяха селяните, подир тях храбрата запорожка пехота, конните сотни, доброволци, татари, казашката артилерия — и всичко това без особено голям ред. Те се надпреварваха, вървяха презглава, като желаеха със своята многочисленост да превземат насипа, а после да залеят и покрият войската на княза. Дивият Кривонос вярваше в юмрука и сабята, а не във военното изкуство и затова влизаше в атака с цялата си сила и бе заповядал на полковете, които вървяха отзад, да тласкат предните, та да бъдат принудени да вървят, макар и по неволя. Оръдейните гюллета заплющяха по водата като диви лебеди и гмурци, но поради далечината не нанасяха щети сред войската на княза, строена в шахматен ред от другата страна на езерото. Човешкото наводнение заля насипа и вървеше напред, без никой да му пречи; част от тая вълна, като достигна реката, започна да търси брод през нея. Но понеже не намираше, отново се връщаше към насипа — и вървяха толкова нагъсто, че както по-късно разправяше Ошински, по главите им можеше да се премине с кон. Те така покриха насипа, че не остана педя свободна земя.
	Йереми гледаше всичко това от високия бряг и мръщеше вежди, а от очите му изскачаха гневни светкавици към тия тълпи. Но като виждаше безредието и надпреварването на Кривоносовите полкове, каза на оберщера* Махницки:
	[* Офицерски чин в стара Полша, който отговаря на чин полковник. — Б.пр.]
	— По селяшки започва неприятелят с нас, не зачита военното изкуство, иде като хайка, но няма да дойде.
	В това време, сякаш за да опровергаят думите му, те вече стигнаха до средата на насипа и се спряха учудени, обезпокоени от мълчанието на княжеската войска. Но тъкмо в тоя миг сред тая войска започна раздвижване. Тя отстъпи, като остави между себе си и насипа обширен празен полукръг, който щеше да бъде бойно поле.
	След това пехотинците на Корицки се разстъпиха и откриха насочените към насипа гърла на оръдията на Вурцел, а в крайбрежните храсталаци, в ъгъла, който се образуваше от Случ и насипа, проблясваха мускетите на немците на Ошински.
	И веднага за хората на войната стана ясно на чия страна трябва да бъде победата. Само един смахнат бунтовнически главатар като Кривонос можеше да се хвърли в бой при такива условия, когато с цялата си сила не би могъл да си осигури дори преминаване, ако Вишньовецки поиска да му пречи.
	Но князът умишлено реши да пусне част от неговите сили отсам насипа, за да ги обгради и унищожи. Големият военачалник използваше заслепението на противника си, защото Кривонос не обръщаше внимание дори на това, че през тесния проход не беше възможно да се прехвърлят бързо по-значителни части и той не би могъл да се притече на помощ на хората си, които се биеха на другия бряг. Затова опитните бойци гледаха смаяни постъпката на Кривонос, когото нищо не принуждаваше към такъв безумен ход.
	Принуждаваше го само амбицията и жаждата за кръв. Той бе узнал, че Хмелницки, въпреки численото превъзходство на изпратените под командването на Кривонос сили, се бои за резултата от битката с Йереми и затова е тръгнал с цялата си войска на помощ. Кривонос беше получил заповед да не влиза в бой. Но тъкмо затова той реши да влезе — и бързаше.
	След превземането на Полонне той се настърви на кръв и не искаше да дели кръвопролитието с друг, поради което именно бързаше. Ще загуби половината си хора — какво от това? Нали с останалите ще залее малобройните сили на княза и ще ги избие до крак. А после ще поднесе на Хмелницки в дар главата на Йереми.
	В това време селските маси достигнаха края на насипа, преминаха го най-сетне и се разляха по оня полукръг, оставен от войската на Йереми. Но в същия миг скритата пехота на Ошински откри отстрани огън срещу тях; от оръдията на Вурцел цъфнаха дълги ивици дим, земята се затресе от гърмежите и битката започна по цялата линия.
	Пушеци забулиха бреговете на Случ, езерото, насипите и самото поле, така че нищо не се виждаше; понякога само се мярваха червените дрехи на драгуните, понякога блясваха гребени над полетелите шлемове и в тоя облак кипеше страшно. В града биеха всички камбани, чийто жален стон се смесваше с басовия рев на оръдията. От стана на Кривонос прииждаха към насипа все нови и нови пълчища.
	А тези, които го бяха минали и се озоваха от другата страна на езерото, в миг се разгънаха в дълга линия и нападаха с ярост княжеските хоронгви. Битката се разгъна от единия край на езерото чак до завоя на реката и до блатистите лъки, залени през онова мокро лято.
	Селяните и низовци трябваше или да победят, или да загинат, защото зад тях беше водата, към която ги изтласкваха атаките на княжеската пехота и конница.
	Когато хусарите тръгнаха напред, пан Заглоба, при все че имаше задух и не обичаше навалицата, полетя заедно с другите, защото не можеше да постъпи другояче, без риск да бъде прегазен. И така той летеше с притворени очи, а в главата му прелитаха светкавично такива мисли: „Нищо не могат да помогнат хитростите! Нищо не струват хитростите! Глупавият печели, умният загива!“ После го хвана яд на войната, на казаците, на хусарите и на всички в света. Започна да проклина и да се моли. Въздухът фучеше в ушите му, спираше дъха в гърдите! Внезапно той се удари в нещо с коня, усети съпротива, отвори очи — и какво да види: коси, саби, тояги, множество пламнали лица, очи, мустаци… И всичко това неясно, неизвестно чие, всичко трепери, скача, беснее. Тогава го овладя страхотна ярост срещу тия неприятели, че не са побягнали по дяволите, че летят пред очите му, та го принуждават да се бие. „Щом искате, ето ви!“ — помисли той и започна да сече слепешката на всички страни. Понякога сечеше въздуха, но понякога усещаше, че острието на сабята му потъва в нещо меко. В същото време чувстваше, че е още жив, и това му придаваше необикновен кураж. „Бий! Убивай!“ — ревеше той като бивол. Най-сетне тия побеснели лица изчезнаха от очите му, а вместо тях видя много плещи, върхове на шапки и виковете за малко не му продраха ушите.
	„Дали офейкват? — мярна се през ума му. — Точно така!“
	Тогава той се изпълни с безкрайна смелост.
	— Разбойници! — викна Заглоба. — Така ли се биете срещу шляхтата?
	И скочи между бягащите, надмина мнозина и смесил се с навалицата, с още по-голямо хладнокръвие започна да сече. В това време другарите му притиснаха низовци до брега на Случ, обраснал доста гъсто с дървета, и ги гониха по брега до насипа, без да вземат никого в плен, защото нямаше време.
	Внезапно пан Заглоба усети, че конят му започва да се разкрачва под него, а същевременно върху него падна нещо тежко и така му омота главата, че наоколо стана съвсем тъмно.
	— Ваша милост панове, спасете ме! — викна той, като удряше коня с пети.
	Но жребецът, изглежда уморен от тежестта на ездача, само пръхтеше и стоеше на място.
	Пан Заглоба чуваше врясъци и виковете на конниците, които прелитаха край него, после целият този ураган премина и наоколо стана сравнително тихо.
	И отново мисли, бързи като татарски стрели, започнаха да се мяркат в главата му.
	„Какво е това? Какво стана? Боже, Света Богородице, взели са ме в плен!“
	Челото му се ороси със студена пот. Изглежда, че бяха увили главата му по същия начин, както някога той беше увил главата на Богун. А тая тежест, която усеща на раменете си — това е ръка на казак. Но защо не го карат или не го убиват? Защо стои на едно място?
	— Пусни ме, простако! — викна най-сетне той със сподавен глас. Мълчание.
	— Пусни ме, простако! Подарявам ти живота!
	Никакъв отговор.
	Пан Заглоба още един път заби пети в хълбоците на коня, но пак без резултат. Спънатото животно само се разкрачваше още повече и стоеше на място.
	Тогава безкрайна ярост овладя нещастния пленник, той извади ножа от ножницата, която висеше на корема му, и замахна страшно назад. Но ножът разсече само въздуха.
	Тогава Заглоба грабна с две ръце покривката, която увиваше главата му, и я смъкна в един миг.
	— Какво е това?
	Казаци няма. Наоколо е пусто. Само в далечината се вижда как сред пушеците прелитат червените драгуни на Володийовски, а на петнайсетина хвърлея по-нататък святкат броните на хусарите, които гонят останалите живи след боя противници и ги насочват от полето към водата.
	А тук в краката на пан Заглоба лежи знаме на запорожки полк. Изглежда, че някой побягнал казак го беше хвърлил така, че дръжката му се беше закачила за рамото на пан Заглоба, а платът бе покрил главата му.
	Като видя всичко това и разбра напълно каква е работата, пан Заглоба се опомни съвсем.
	— Ах! — рече си той. — Пленил съм знаме. Как така? Може ли да не съм го пленил? Ако в тая битка не загине и правото, сигурен съм в наградата си. О, селяндури! Имате щастие, че конят ми се беше разкрачил. Не съм се познавал, като съм смятал, че повече мога да разчитам на хитростта си, отколкото на храбростта. Аз мога да послужа за нещо повече във войската, а не само да ям сухари. О, за Бога, тук отново лети някаква банда. Не оттук, кучета, не оттук. Дано вълци да го ядат тоя кон! Бий! Убивай!
	И наистина нова група казаци летеше към пан Заглоба и виеше с нечовешки гласове, а отзад я гонеха броневаците на Поляновски. И може би пан Заглоба щеше да намери смъртта си под копитата, ако хусарите на Скшетуски, които бяха издавили подгонените от тях, не се връщаха сега, за да притиснат между два огъня придошлите нови части. Като видяха това, запорожците се хвърлиха във водата, но само за да избягнат мечовете и да намерят смъртта си в тинята и в дълбоките трапища. Други падаха на колене и молеха за милост, но умираха под ударите на сабите. Настана страхотна и всеобща гибел, но най-страшна беше на насипа. Всички части, които го бяха минали, бяха унищожени от разположените в полукръг войски на княза. А тия, които още не бяха минали, гинеха под непрестанния огън на оръдията на Вурцел и на залповете на немската пехота. Те не можеха да мръднат ни напред, ни назад, защото Кривонос пращаше все нови и нови полкове, които се блъскаха, тласкаха ония пред тях и задръстваха единствения път за бягство. Човек би казал, че Кривонос се е заклел да погуби собствените си хора, които се блъскаха, душеха, биеха се помежду си, падаха, скачаха във водата от двете страни и се давеха. В единия край се чернееха масите, които бягаха, в другия — масите, които отиваха напред, в средата — планини и камари от трупове, стонове, нечовешки викове, обезумели от страх, бъркотия, хаос. Цялото езеро се напълни с човешки и конски трупове. Водата излезе от бреговете си.
	От време на време оръдията млъкваха. Тогава насипът като оръдейно гърло изхвърляше тълпи от запорожци и селяни, които се разбягваха по полукръга и отиваха под меча на изпречилата се конница, а Вурцел отново започваше да гърми; с град от желязо и олово затваряше насипа и спираше прииждащата помощ.
	В тия кървави схватки минаваха цели часове. Кривонос, бесен, разпенен, още не се признаваше за победен и хвърляше хиляди молойци в устата на смъртта.
	А от другата страна Йереми, облечен със сребърна броня, стоеше на кон върху височина, наричана по онова време Кружа могила, и гледаше.
	Лицето му беше спокойно, погледът му обхващаше целия насип, езерото, бреговете на Случ и стигаше чак до мястото, където, обгърнат от синкава мъгла поради разстоянието, стоеше грамадният обоз на Кривонос. Очите на княза не слизаха от това сборище на коли, най-сетне той се обърна към дебелия киевски воевода и рече:
	— Днес вече няма да можем да превземем обоза.
	— Как така? Ваше княжеско височество би искал…
	— Времето лети бързо. Късно е вече! Гледай, ваша милост, настава вечер.
	И наистина, откак бяха излезли единоборците, подклажданата от упорството на Кривонос битка траеше вече толкова дълго, че слънцето успя да мине целия си дневен път и клонеше към залез. Високите леки облачета, които предвещаваха хубаво време, разпръснати по небето като стада белоруни овце, поруменяха и почнаха да си отиват на групи от небесните поля. Казаците вече не прииждаха така на насипа, а полковете, които се бяха качили на него, се отдръпваха в паническо безредие.
	Битката свършваше, а свършваше, защото най-сетне разбитите казаци се втурнаха към Кривонос, като викаха отчаяно и яростно:
	— Изменнико! Ти ще ни погубиш! Кърваво псе! Сами ще те вържем и ще те предадем на Йереми, за да откупим живота си. За тебе смърт, а не за нас!
	— Утре ще ви докарам княза с цялата му войска или сам ще загина — отговаряше Кривонос.
	Но това очаквано „утре“ тепърва щеше да дойде, а сегашното „днес“ беше ден на погром и поражение. Няколко хиляди най-храбри низовци, без да се смятат селяните, паднаха на бойното поле или се изподавиха в езерото и реката. Близо две хиляди души бяха взети в плен. Паднаха четиринайсет полковници освен сотниците, есаулите и разните други чинове. Вторият след Кривонос командир, Пулян, падна жив в ръцете на неприятеля, макар и със строшени ребра.
	— Утре ще изколим всички! — повтаряше Кривонос. — Залък в уста няма да сложа, нито глътка водка, докато не го направим.
	А в това време в противниковия стан хвърляха пленените знамена в краката на страшния княз. Всеки, който бе пленил знаме, го хвърляше и така се образува голям куп, защото знамената бяха четирийсет. А когато на свой ред мина пан Заглоба, така силно и с трясък запокити своето, та чак дръжката му се пукна. Като видя това, князът го спря и попита:
	— Ти, ваша милост, със собствените си ръце ли отне това знаме?
	— На вашите услуги, ваше княжеско височество!
	— Виждам, че си не само Одисей, но и Ахил*.
	[* Одисей — най-хитрият, Ахил — най-храбрият от героите на „Илиада“. — Б.пр.]
	— Аз съм прост войник, но служа под командването на Александър Македонски.
	— Понеже ваша милост не получаваш заплата, ковчежникът ще ти даде още двеста жълтици за тоя твой толкова благороден подвиг.
	Пан Заглоба прегърна коленете на княза и рече:
	— Ваше княжеско височество! Вашата милост е по-голяма от моята храброст, която бих искал да скрия в собствената си модестия*.
	[* Скромност (лат.). — Б.пр.]
	Едва видима усмивка блуждаеше по мургавото лице на пан Скшетуски, но рицарят мълчеше и по-късно не спомена нито пред княза, нито пред друг за страховете на пан Заглоба преди битката; а пан Заглоба се отдалечи с такъв свиреп израз на лицето, че като го гледаха войниците от другите хоронгви, го сочеха с пръст и казваха:
	— Тоя днес се прояви най-много.
	Настана нощ. От двете страни на реката и езерото пламнаха хиляди огньове и пушеци като стълбове се издигаха към небето. Отруденият войник се подкрепяше с храна и водка или си даваше кураж за утрешната битка, като разказваше за подвизите през днешната. Но най-високо говореше пан Заглоба и се хвалеше с онова, което бе направил, и с онова, което би могъл да направи, ако конят му не се бе разкрачил.
	— Та, казвам ви, ваша милост панове — обърна се той към княжеските офицери и шляхтата от хоронгвата на Тишкевич, — че големите битки не са нещо ново за мене, участвал съм в много такива и в Молдовата, и в Турско, но понеже съм бил и пребил на бойното поле, страхувах се не от неприятелите — кой ли се страхува от такива простаци! — а от това, че лесно се паля и мога много да се увлека.
	— И като че ли си се увлякъл, ваша милост.
	— Как така: като че ли! Я попитайте пан Скшетуски! Щом видях пан Вершул да пада от коня, веднага щях да се втурна на помощ, без да питам никого. Другарите едва ме задържаха.
	— Точно така! — каза пан Скшетуски. — Трябваше да задържаме ваша милост.
	— Но къде е Вершул? — прекъсна ги Карвич.
	— Замина вече с разезд, той не знае почивка…
	— Та, ваша милост панове — продължи пан Заглоба, недоволен, че му прекъснаха разказа, — като взех това знаме…
	— Значи Вершул не е ранен? — попита отново Карвич.
	— … То не е първото, което съм взел през живота си, но никое не ми е струвало толкова усилия…
	— Не е ранен, само се е понатъртил — отговори пан Азулевич, татарин — и е нагълтал вода, тъй като падна в езерото с главата надолу.
	— Чудно, че рибите не са измрели — каза гневно пан Заглоба. — От такава огнена глава водата трябва да е завряла.
	— Все пак той е голям воин!
	— Не е чак толкова голям, щом тоя половин Ян* му е видял сметката. Тю, с ваша милост панове човек не може да си каже нито дума! Вие можехте да научите от мене как се вземат знамена от неприятеля…
	[* Игра на думи: Пулян — пул-Ян (половин Ян). — Б.пр.]
	По-нататъшният разговор беше прекъснат от младичкия пан Аксак, който в тоя момент се приближи до огъня.
	— Новини ви нося, ваша милост панове! — каза той със звучен полудетски глас.
	— Бавачката пелените не изпрала, котката млякото изпила и чашата се счупила — измърмори пан Заглоба.
	Но пан Аксак не обърна внимание на тая закачка за детската му възраст и каза:
	— Пекат Пулян на огън…
	— За кучетата ще има печено месо! — прекъсна го пан Заглоба.
	— … и прави признания. Преговорите са прекъснати. Панът от Брусилов едва не полудял. Хмел идва с всичките си сили в помощ на Кривонос.
	— Хмел? Та какво е Хмел? Кой обръща внимание на Хмел? Има ли хмел, ще направим бира, намерете буре! Пет пари не давам за Хмел!… — плещеше пан Заглоба, като при това плъзгаше страшен и горд поглед наоколо.
	— Значи Хмел идва, но Кривонос не го почака и затова проигра…
	— Игра, игра, докато си проигра червата…
	— Шест хиляди молойци са вече в Махновка. Води ги Богун.
	— Кой? Кой? — попита внезапно пан Заглоба със съвсем друг глас.
	— Богун.
	— Не може да бъде!
	— Така твърди Пулян.
	— Те ти, булка, Спасовден! — извика жално пан Заглоба. — Дали скоро ще бъдат тук?
	— След три дни. Понеже идват на бой, няма да бързат много, за да не уморят конете си.
	— Но аз ще бързам! — измърмори шляхтичът. — Ангели Божи, спасявайте ме от тоя нехранимайко! С готовност бих дал моето спечелено знаме, стига тоя хайта да си счупи врата, преди да дойде тук. Spero*, че няма да чакаме тук дълго. Показахме на Кривонос какво знаем, а сега е време да си починем. Аз така мразя тоя Богун, че ми се повръща, като си спомня дяволското му име. Ех, че работа! Не можех ли да си седя в Бар? Кой дявол ме докара тук…
	[* Надявам се (лат.). — Б.пр.]
	— Не се безпокой, ваша милост — прошепна Скшетуски, — че е срамота. Между нас нищо не те заплашва!
	— Нищо не ме заплашва, а? Ти не го познаваш, ваша милост! Той може би вече пълзи някъде под огъня към нас. — Тук пан Заглоба се огледа неспокойно наоколо. — А той има зъб и на ваша милост, както на мене.
	— Дай Боже да се срещна с него! — каза пан Скшетуски.
	— Ако това ще е благоволение, предпочитам да не го получа. Като християнин с готовност ще му простя всичкото зло, но при условие, че два дни преди това го обесят. Аз не се плаша, но ти, ваша милост, дори няма да повярваш какво необикновено отвращение ме овладява! Аз обичам да зная с кого имам работа: с шляхтич ли, със селянин ли, но това е същински дявол, с когото човек не знае как да се държи. Аз съм си позволявал с него големи работи, но как се облещи, когато му връзвах главата, това няма да разкажа на ваша милост, но ще го помня и в смъртния си час. Да спи зло под камък. Един път стомна за вода… И на ваша милост ще кажа, че си неблагодарник и не се грижиш за клетото момиче…
	— Ама quo modo?*
	[* Как така? (лат.). — Б.пр.]
	— Ей така — каза пан Заглоба, като издърпа рицаря по-далече от огъня, — ваша милост искаш да удовлетворяваш своите военни прищевки и фантазии, затова воюваш ли, воюваш, а тя там всеки ден се залива lacrimis* и напразно очаква отговор от тебе. Друг щеше да прави, да струва и отдавна вече да ме е пратил при нея, щом има истинско чувство в сърцето си и милост към нейната мъка.
	[* Със сълзи (лат.). — Б.пр.]
	— Значи ти искаш да се върнеш в Бар, ваша милост?
	— Дори още днес, че ми домъчня за нея.
	Пан Ян повдигна с копнеж очи към звездите и заговори така:
	— Не ме обвинявай, ваша милост, в неискреност, Бог ми е свидетел, че залък хляб не слагам в уста, нито със сън подкрепям мизерното си тяло, преди да помисля за нея, а в сърцето ми никой не може да има по-постоянна резиденция от нея. А не изпратих ваша милост с отговор, понеже сам исках да замина, за да дам израз на любовта си и незабавно да се свържа навеки с нея. Защо нямам криле да полетя към моята клета…
	— Тогава защо не летиш, ваша милост?
	— Преди битката не можех да направя това. Аз съм войник и шляхтич и трябва да мисля за своята чест…
	— Но днес вече е след битката, ergo… можем да тръгнем дори веднага…
	Пан Ян въздъхна:
	— Утре ще атакуваме Кривонос…
	— Това вече не го разбирам, ваша милост. Бихте младия Кривонос — дойде старият Кривонос, ще биете стария Кривонос — ще дойде другият млад (дано не му казвам името в лош час)… Богун ще го биете и тогава ще дойде Хмелницки. Какво, дявол да го вземе! Както е тръгнало, ваша милост, по-добре още отсега се събери с пан Подбипента. Ще се получи един глупак с целомъдрие plus негова милост Скшетуски summa facit*: двама глупаци и целомъдрие. Я се остави, ваша милост, защото, кълна се в Бога, пръв ще почна да увещавам княгинята да ти сложи рога, а там пан Йенджей Потоцки, когато я види, чак искри изскачат от очите му: малко остава да се разцвили като кон. Тюх, дявол да го вземе! Да беше ми казвал това някакъв хлапак, който не е влизал в бой и сега трябва да си създава име, щях да го разбера, но не ваша милост, който се е налокал с кръв като вълк, а при Махновка, както ми разказваха, си убил някакъв пъклен змей или човекоядец. Juro** в небесната луна, че ваша милост нещо шикалкавиш или така си се вече настървил, та предпочиташ кръвта пред брачното ложе.
	[* Общ сбор (лат.). — Б.пр.]
	[** Кълна се (лат.). — Б.пр.]
	Пан Скшетуски погледна неволно към луната, която плуваше като сребърен кораб по високото ясно небе над стана.
	— Лъжеш се, ваша милост — рече той след малко. — Не съм се настървил на кръв, нито искам да си създавам име, но не е достойно да изоставям другарите си в тоя час, когато предстои хоронгвите да застанат nemine excepto*. В това е рицарската чест, а тя е свято нещо. Що се отнася до войната, тя непременно ще продължи, тъй като твърде много се е увеличила тая паплач. Все пак, щом Хмелницки иде на помощ на Кривонос, ще има прекъсване. Утре Кривонос или ще приеме сражението, или не. Ако го приеме, с Божия помощ заслужено ще му дадем урок, а после ще трябва да се отдалечим в по-спокоен край, за да си поемем малко дъх. Повече от два месеца вече не спим, не ядем, само се бием и бием, ден и нощ без покрив над главата, изложени на всички бесни стихии. Князът е голям военачалник, но е и разумен човек. Той няма да се хвърли срещу Хмелницки с няколко хиляди души, когато оня има стотици хиляди. Знам също, че ще потегли към Збараж, там войската ще се поохрани, той ще събере нови войници, шляхта от цяла Жечпосполита ще се стече при него — и едва тогава ще тръгнем на решителен бой. Затова утре е последен ден на труд, а вдругиден вече ще мога заедно с ваша милост с чисто сърце да тръгна за Бар. А за успокоение на ваша милост ще добавя, че Богун по никакъв начин не ще успее да дойде утре и няма да участва в боя. Но дори и да участва, надявам се, че неговата селяшка звезда ще залезе не само пред княжеската, а и пред моята, рицарската.
	[* В пълен състав (лат.). — Б.пр.]
	— Той е същински Велзевул. Казвах на ваша милост, че не обичам навалицата, но той е по-лош от навалицата, при все че — repeto: не мога да преодолея не толкова страха, колкото отвращението си от него. Е, добре. Да оставим това! Значи утре ще щавим селските гърбини, а после право към Бар! О, как ще се засмеят тия прекрасни очи при conspectus* на ваша милост. Как ще пламне това личице. А ще ти кажа, ваша милост, че и на мене ми е тъжно за нея, защото я обичам като баща. И не се чуди. Синове legitime natos** нямам, имотът ми е далече, чак в Турско, където поганските комисари ми го крадат, и живея тук, на тоя свят, като сирак, а на старини навярно ще трябва да търкам чужди прагове при пан Подбипента в Миши черва.
	[* Вид (лат.). — Б.пр.]
	[** Законнородени (лат.) — Б.пр.]
	— Другояче ще стане всичко, не се тревожи, ваша милост. За това, което направи за нас, никога не ще можем да ти се отблагодарим.
	На по-нататъшния разговор попречи някакъв офицер, който минаваше наблизо и попита:
	— Кой е там?
	— Вершул! — извика пан Скшетуски, като го позна по гласа. — От разезд ли?
	— Да. А сега се връщам от княза.
	— Какво ново?
	— Утре битка. Неприятелят разширява насипа, прави мостове на Стир и Случ, защото иска непременно да се прехвърли отсам.
	А князът какво казва?
	— Князът каза: добре!
	— И нищо повече?
	— Нищо. Не заповяда да им пречим, а там брадвите просто беснеят! До сутринта ще работят.
	— Взе ли пленници за разпит?
	— Отвлякох седем. Всички били слушали, че Хмелницки идва, но бил още далеко. Каква нощ!
	— Вижда се като посред бял лен. А как си след падането?
	— Болят ме костите. Отивам да благодаря на нашия Херкулес, а после да спя, защото съм уморен. Да мога поне два часа да подремна!
	— Лека нощ!
	— Лека нощ!
	— Върви и ти, ваша милост — каза пан Скшетуски на Заглоба, — защото е късно, а утре ни чака работа.
	— А вдругиден път — напомни Заглоба.
	Отидоха, прочетоха си молитвата и си легнаха край огъня. Скоро огньовете почнаха да гаснат един след друг. Мрак обвиваше стана и само луната хвърляше сребърни блясъци, с които осветяваше нови и нови групи от заспали. Тишината се нарушаваше само от общото мощно хъркане и от подвикването на стражата, която бдеше над стана.
	Но сънят не слепи за дълго натежалите клепачи на войниците. Щом първият зрак освети леко сенките на нощта, във всички краища на стана прозвучаха тръбите за ставане.
	След един час за общо удивление на рицарите князът отстъпваше по целия фронт.


	Тридесет и втора глава

	Но това беше отстъпление на лъв, който се нуждае от място за скок.
	Князът умишлено пусна Кривонос да се прехвърли отсам, за да му нанесе още по-голямо поражение. В самото начало на битката той пришпори коня си и започна уж да бяга, а низовци и тълпата, като видяха това, разбиха редиците си, за да го настигнат и обкръжат. Тогава князът се обърна внезапно и изведнъж толкова страшно удари върху тях с цялата си конница, че те не можаха да дадат никакъв отпор. Тогава ги гониха цяла миля до езерото, после през мостовете, насипа и половин миля чак до обоза, като сечеха и убиваха безмилостно, а герой на тоя ден беше шестнайсетгодишният пан Аксак, който пръв атакува и пръв внесе паника. Само с такава стара и обучена войска князът можеше да си позволява подобни хитрости и да симулира бягство, което при всяка друга войска би могло да се превърне в истинско. Но затова тоя втори ден завърши с още по-тежко поражение за Кривонос. Отнети му бяха всички полски оръдия и множество знамена, между които петнайсетина кралски, които запорожците бяха взели при Корсун. Ако пехотата на Корицки и Ошински и оръдията на Вурцел можеха да се движат заедно с конницата, с един замах щяха да вземат и обоза. Но докато те дойдат, настана нощ и неприятелят се бе вече отдалечил значително, та беше невъзможно да го стигнат. Все пак Зачвилиховски успя да вземе половината обоз, а в него огромни запаси от оръжие и храна. Тълпата вече на два пъти хващаше Кривонос, за да го предаде на княза, и едва с обещанието, че веднага ще се върнат при Хмелницки, успя да се спаси от ръцете й. Сега той бягаше с половината обоз, разбит, смазан, отчаян, и не спря чак до Махновка, където беше дошъл Хмелницки, който в първия си гняв заповяда да приковат Кривонос с верига на шията за едно оръдие.
	И едва когато мина първият му гняв, запорожкият хетман си спомни, че все пак нещастният Кривонос беше удавил в кръв Волин, превзел Полонне и хиляди шляхтишки души пратил на оня свят, а телата им оставил без погребение и навсякъде бе побеждавал, докато не срещна Йереми. Заради тия му заслуги запорожкият хетман се смили над него и не само заповяда веднага да го отковат от оръдието, но му възвърна командването и го прати в Подолието за нови плячки и кланета.
	А в това време князът обяви пред войската си толкова желаната почивка. В последната битка и тя беше претърпяла значителни загуби, особено при атаките на конницата срещу обоза, иззад който казаците се бранеха и много упорито, и много сръчно. Тогава паднаха около петстотин войници. Полковник Мокърски беше тежко ранен и скоро издъхна; ранени бяха с куршум, макар и не опасно, и пан Шупел, и Поляновски, и младият пан Аксак, а пан Заглоба, който попривикна с навалицата и се биеше храбро заедно с другите, беше ударен на два пъти с тояга, та се разболя — болеше го кръстът — и понеже не можеше да се движи, лежеше като мъртъв в колата на Скшетуски.
	Така че съдбата им попречи да заминат за Бар, защото не можеха да тръгнат незабавно, още повече, че князът изпрати пан Скшетуски начело на няколко хоронгви чак към Заслав, за да очисти там насъбралите се селски тълпи. И рицарят тръгна, без да спомене пред княза нито дума за Бар, и в продължение на пет дни палеше и сечеше, докато не очисти околността.
	Най-сетне и хората му се умориха много от непрестанните битки, далечните походи, засади и бдение, та той реши да се върне при княза, за когото имаше сведения, че се е запътил за Тарнопол.
	Вечерта преди завръщането пан Ян спря в Сухожинци край река Хомор, настани хоронгвите в селото, а самият той отиде да нощува в една селска къща и понеже беше много изтощен от несгодите и напрежението, веднага заспа и цяла нощ спа непробудно.
	Призори, още полусънен, полубуден, започна да бленува и да му се привиждат разни неща. Странни картини се рееха пред очите му. Най-напред му се струваше, че се намира в Лубни и като че ли никога не беше напускал тоя град, че спи в своята стая в казармата и че Женджан, както обикновено сутрин, се занимава с облеклото му и го почиства.
	Постепенно обаче реалността започна да разпръсва привиденията. Скшетуски си спомни, че се намира в Сухожинци, а не в Лубни. Само фигурата на слугата му не се разтапяше в мъглата. И пан Скшетуски непрекъснато го виждаше да седи на трикрако столче до прозореца и да смазва ремъците на бронята, които се бяха спекли от горещината.
	Но Скшетуски продължаваше да мисли, че това е сън, та отново притвори очи. След малко ги отвори отново. Женджан продължаваше да седи при прозореца.
	— Женджан! — викна пан Ян. — Ти ли си или твоят дух?
	А момчето се уплаши от внезапното повикване, та изтърва бронята, която падна със звън на пода, разпери ръце и рече:
	— О, за Бога, защо ваша милост крещи така? Какъв дух съм аз! Жив съм и здрав.
	— И се върна?
	— Та нима ваша милост си ме гонил?
	— Ела при мене да те прегърна!
	Верният слуга се завтече към господаря си и го прегърна за коленете, а пан Скшетуски го целуваше по главата с голяма радост и повтаряше:
	— Жив си, значи! Жив си!
	— О, ваша милост господарю! Не мога да говоря от радост, че и тебе виждам здрав… За Бога! Само че ваша милост така изкрещя, та изтървах бронята… Ремъците са се спекли… Вижда се, че ваша милост не си имал никаква прислуга… Благодаря ти, Боже, благодаря… О, мой любими господарю!
	— Кога пристигна?
	— Тази нощ.
	— Защо не ме събуди?
	— Ами! Оставаше да те събудя?! Дойдох сутринта да взема дрехите…
	— Откъде пристигаш?
	— Ами от Гушча.
	— Какво си правил там? Какво стана с тебе? Говори, разказвай!
	— Виждаш ли, ваша милост, в Гушча дойдоха казаци да грабят и палят земите на брацлавския воевода, а аз от по-рано бях вече там, защото отидох с отец Патрони Ласко, който ме взе от Хмелницки и ме заведе в Гушча. Защото пан воеводата го беше изпратил с писма при Хмелницки. Та и аз тръгнах с него да се връщам, но казаците изгориха Гушча и убиха отец Патрони заради симпатиите му към нас, което сигурно щеше да се случи и на пан воеводата, ако беше там, макар че е православен и голям благодетел на казаците…
	— Говори ясно и не смесвай работите, че не мога да те разбера. Ти при казаците ли си бил, при Хмел ли?
	— Ами при казаците. Нали като ме пипнаха в Чигирин, ме взеха за техен и ме държаха. Обличай се, ваша милост… Боже мой, как се е изпокъсало всичко, човек не смее да го пипне! Дано… Ваша милост, нека ваша милост не ми се сърди, че не можах да занеса в Розлоги онова писмо, което ваша милост писа в Кудак, но тоя разбойник Богун го изтръгна от ръцете ми и ако не беше оня дебел шляхтич, щеше да ми вземе и живота.
	— Зная, зная. Ти не си виновен. Тоя дебел шляхтич е в нашия стан. Той ми разказа всичко точно както е било. А понеже отвлякъл и княгинята от ръцете на Богун, тя е здрава и невредима в Бар.
	— О, слава Богу! Знаех също, че Богун не я е отвлякъл. Така че сватбата не е далеко.
	— Разбира се. Оттук веднага заминаваме според заповедта за Тарнопол, а оттам за Бар.
	— Благодаря ти, всевишни Боже! Тогава тоя Богун сигурно ще се обеси. Но една врачка вече му предсказа, че той никога няма да има тая, за която мисли, и че ще му я вземе лях, а тоя лях навярно е ваша милост.
	— Ти откъде знаеш това?
	— Нали го чух. Ще разкажа от игла до конец всичко на ваша милост, но в това време нека ваша милост се облече, че вече ни приготвят закуската. Та като тръгнах с чайката от Кудак, пътувахме страшно дълго, защото беше срещу течението, а освен това и чайката ни се повреди, та трябваше да я поправяме. Та пътуваме ние, ваша милост, пътуваме, пътуваме…
	— Пътувате, пътувате!… — прекъсна го пан Ян, загубил търпение.
	— И пристигнахме в Чигирин. А какво ме сполетя там, ваша милост вече знае.
	— Знам.
	— Та лежа аз затворен в конюшнята. Веднага след заминаването на Богун връхлетя Хмелницки със страшна запорожка сила. А понеже преди това великият хетман беше наказал чигиринци заради симпатиите им към запорожците и в града имаше много бити и ранени, помислиха, че и аз съм от тях, затова не само не ме доубиха, но се погрижиха за мен, превързаха ме и не позволиха на татарите да ме вземат, при все че им позволяват всичко. Като дойдох тогава в съзнание, започнах да мисля какво да правя. А през това време тия разбойници отишли при Корсун и там победили хетманите. О, мой господарю, какво видяха очите ми, това не мога да разкажа. А те нищо не криеха, защото нямаха никакъв срам, пък и ме смятаха за свой. А аз си мисля: да бягам ли, или да не бягам? Но виждах, че ще е по-безопасно да остана, докато не се яви по-добър случай. А когато започнаха да докарват след битката при Корсун сърмени платове, конски такъми, сребро, сервизи, скъпоценности… Ох, ваша милост, за малко не ми се пръсна сърцето и не ми изскочиха очите. Тогава тия разбойници продаваха по шест сребърни лъжички за един талер, а после за четвъртинка водка, а златно копче или петлица, или висулка за шапка и за сто грама можеше да се вземе. Тогава си рекох: защо да седя със скръстени ръце?… Я и аз да намажа нещо! Ако е рекъл Бог, ще се върна някога в Женджани, в Полесието, където живеят родителите ми, и ще го дам на тях, защото те имат тъжба с Яворските, която се точи от петдесет години, а нямат средства да я водят по-нататък. Та накупих аз, ваша милост, толкова много най-различни неща, че на два коня трябваше да ги натоваря. И това ми беше утехата в моите тъги, че ми бе много мъчно за ваша милост.
	— О, Женджан, ти си все същият! От всичко гледаш да имаш облага.
	— Какво лошо има, че Бог ме е благословил да ми капне нещо? Аз не съм го крал, а понеже ваша милост ми даде пари за път до Розлоги, ето ги. Трябва да ги върна, защото не стигнах до Розлоги.
	При тия думи слугата откопча колана си, извади пари и ги сложи пред рицаря. А пан Скшетуски се усмихна и каза:
	— Щом ти е вървяло толкова добре, навярно си по-богат от мене, но задръж и тия пари.
	— Покорно благодаря, ваша милост. Посъбрах малко — благодаря на Бога. Родителите ми ще се радват, а и дядо ми, който е на деветдесет години. А пък Яворските сигурно ще бъдат осъдени и ще тръгнат с просяшка торба. Но и ваша милост също имаш полза, понеже няма да споменавам вече за оня колан на точките, дето ми го обеща ваша милост в Кудак, при все че много ми отива.
	— Но вече го спомена! Ех, че си и ти! Истински lupus insatiabilis*! Не зная къде е тоя колан, но щом съм обещал, ще ти дам ако не него — друг.
	[* Ненаситен вълк (лат.). — Б.пр.]
	— Покорно благодаря, ваша милост! — рече слугата и прегърна коленете на господаря си.
	— Да оставим това! Разказвай по-нататък какво ти се случи?
	— Така Бог ми помогна да спечеля покрай разбойниците. Измъчвах се само защото не знаех какво става с ваша милост и защото Богун е отвлякъл княгинята. Но един ден съобщиха, че той лежи в Черкаси едва жив, тъй като бил изпоранен от князете. Тогава аз отивам в Черкаси — ваша милост знае, че умея да слагам мехлем и да превързвам рани. А вече бях известен с това. Затова полковник Донец ме изпрати там и сам тръгна с мене, та да превързвам оня разбойник. Чак тогава ми падна камък от сърцето: узнах, че нашата княгиня избягала с оня шляхтич. Та отивам тогава при Богун. И си мисля: дали ще ме познае или не? А той лежи в треска и отначало не ме позна. Но по-късно ме позна и ми казва: „Ти ли носеше писмо за Розлоги?“ Отговарям му: „Аз.“ А той: „Нали аз те съсякох в Чигирин?“ — „Точно така.“ — „Значи ти — казва — служиш при пан Скшетуски?“ Че като почнах да лъжа: „Аз — казвам — на никого вече не служа. Повече зло, отколкото добро, видях на тая служба, затова предпочетох да отида на свобода при казаците, сега от десет дни гледам ваша милост и ще те излекувам!“ Той ми повярва и много ми се доверяваше. От него узнах, че Розлоги е изгорено, че убил двама от князете, а другите, като чули това, най-напред искали да дойдат при нашия княз, но понеже не могли, избягали в литовската войска. Но най-зъл беше, когато споменаваше оня дебел шляхтич, тогава, казвам ти, ваша милост, така скърцаше със зъби, сякаш лешници трошеше.
	— Дълго ли боледува?
	— Дълго, много дълго, защото най-напред раните му заздравяваха, а после пак се отваряха, понеже не се беше погрижил за тях от самото начало. Сума нощи прекарах аз при него (дано го Бог тръшне) като при някой добър човек. А трябва да знаеш, ваша милост, че аз съм се заклел в спасението на душата си да му се отплатя за злото, което ми стори, и ще удържа клетвата си, ако ще би цял живот да ходя подире му, понеже той така ме унизи мене, невинния, и така ме преби като куче. А пък аз не съм някакъв селяндур. Той трябва да загине от моята ръка, освен ако някой не го убие преди това. Казвам ти, ваша милост, че имах сто пъти удобен случай да направя това, защото често нямаше никого при него освен мене. Тогава си мислех дали да го намушкам или не — но ме беше срам да го мушна така, както лежи в леглото.
	— Прави ти чест, че не си го убил aegrotum et inermem*. Тъкмо това щеше да бъде постъпка на селяк, а не на шляхтич.
	[* Болен и невъоръжен (лат.). — Б.пр.]
	— Ето, виждаш ли, ваша милост, и аз така мислех. Спомних си, че когато родителите ми ме изпращаха от къщи, дядо ме благослови, прекръсти ме и каза: „Помни, глупако, че си шляхтич, и имай амбиция, служи вярно, но не позволявай да те унижават.“ Казваше също, че когато шляхтич постъпи като селянин, тогава Господ Исус Христос плаче. А аз запомних това и го спазвам. Ето защо трябваше да се откажа от удобния случай. А близостта ни ставаше все по-голяма! Много пъти той ме питаше: „Как да те възнаградя?“ Тогава аз му отговарях: „Както искаш, ваша милост.“ И не мога да се оплача, възнагради ме щедро, а пък и аз си взех сам, тъй като си мислех: защо да остава в разбойнически ръце? Покрай него и другите ми даваха, понеже, казвам ти, ваша милост, и низовци, и селяните никого не обичат като него, при все че в цялата Жечпосполита няма един шляхтич, който да презира тълпата повече от него…
	Тук Женджан започна да клати глава, сякаш си припомняше нещо и се чудеше на нещо, а след малко продължи да говори:
	— Чуден е този човек и трябва да се признае, че има шляхтишка фантазия. А пък как обича княгинята! Как я обича, всемогъщи Боже! Щом пооздравя, при него почна да идва Донцовна да му врачува. И му врачуваше, но не казваше нищо добро. Тя е цял великан и поддържа връзки с дяволите… Но е хубава мома. Като се засмее, можеш да се закълнеш, че кобила цвили на ливада. И показва такива здрави бели зъби, та броня може да разкъса с тях, а когато стъпва, земята се тресе под нея. И изглежда, че с Божие позволение беше видяла нещо в мене, та й харесваше моята хубост. Не се случваше да мине край мене и да не ме дръпне или за главата, или за ръкава, или да не ме мушне. А много пъти казваше: „Ела!“ Но аз се страхувах да не би черният да ми строши някъде насаме врата, тогава би пропаднало всичко, което бях събрал. Затова й отговарях: „Малко ли са ти другите!“ А тя: „Харесваш ми, макар че си дете! Харесваш ми.“ — „Махай се, дундо!“ Но тя си знае нейното: „Харесваш ми! Харесваш ми!“
	— А видя ли я как врачува?
	— Видях, чух. Някакви пушеци, съскания, писъци, някакви сенки, та чак изтръпнах. А тя стои по средата, пърчи черните си вежди и повтаря: „Лях при нея! Лях при нея! Чилу! Хуку! Чилу!… Лях при нея!“ Или пък ще сипе пшеница в сито и гледа, а зърната се движат като червеи и: „Чилу! Хуку! Чилу! Лях при нея!“ Ей, ваша милост, ако не беше той такъв разбойник, щеше да ми дожалее, като гледах неговото отчаяние след всяко врачуване. Случваше се, побледнее като платно, падне възнак, закърши ръце над главата си и почне да се вайка, да скимти, да моли и да се извинява пред княгинята, че като разбойник отишъл в Розлоги и избил братовчедите й. „Къде си ти, гургуличке? Къде си ти, единствена?! — казва. — На ръце бих те носил, а сега не мога да живея без тебе!… С ръка, казва, няма да те бутна, твой роб ще бъда, само да те гледат очите ми.“ Или пък си спомни за пан Заглоба и тогава почне да скърца и да хапе със зъби леглото, докато сънят не го обори. Но и насън още стенеше и въздишаше.
	— А тя никога ли не му предрече добро?
	— По-късно вече не зная, ваша милост, защото той оздравя, а и аз се откъснах от него. Пристигна отец Ласко, а Богун ми направи добро — можах да замина със свещеника за Гушча. Ония разбойници знаеха, че имам понасъбрани разни неща, пък и аз не криех, че заминавам, за да помогна на родителите си.
	— И не те ли ограбиха?
	— Може би щяха да ме ограбят, но за щастие тогава нямаше татари, а казаците не смееха, беше ги страх от Богун. Пък и те ме смятаха за напълно свой човек. Та нали сам Хмелницки ми беше заповядал да слухтя и да му съобщавам какво се говори у брацлавския воевода, ако там се съберат някакви панове… Ах, дано пукне! Та пристигнах аз в Гушча, но разездите на Кривонос стигнаха чак там и убиха отец Ласко, а аз закопах половината от своето богатство и избягах с другата половина, като чух, че ваша милост унищожава бунтовниците около Заслав. Слава на всевишния Бог, че намерих ваша милост здрав и читав и че се готвиш за сватба… Това ще бъде вече краят на всички беди. Казвах им аз на тия разбойници, които отиваха срещу нашия господар княза, че няма да се върнат. Намериха каквото са търсили! Може би и войната ще свърши вече.
	— Къде ти! Едва сега ще започне със самия Хмелницки.
	— А ваша милост ще воюваш ли след сватбата?
	— Ти да не мислиш, че след сватбата ще стана страхливец?
	— О, не съм мислил такова нещо! Аз зная, че всеки друг може да стане страхливец, но ваша милост няма да стане, само питам така, защото, като занеса на родителите си това, което съм събрал, бих искал пак да тръгна с ваша милост. Може Бог да ми помогне да платя на Богун за злото, което ми стори. Нали ако не е достойно с подлост да му платя, къде другаде ще го намеря, ако не на бойното поле. Той няма да се крие…
	— Толкова ли му имаш зъб?
	— Нека всеки да си държи на своето. А аз, щом съм се заклел, и в Турция бих отишъл подир него. Другояче не може да бъде. А сега ще дойда с ваша милост в Тарнопол, а после на сватба. Но защо, ваша милост, тръгваш за Бар през Тарнопол? Нали Тарнопол не е на пътя?
	— Защото трябва да заведем там хоронгвите.
	— Разбирам, ваша милост.
	— Сега дай нещо да хапна — каза пан Скшетуски.
	— Помислил съм вече за това. Стомахът е главното.
	— Веднага след закуска тръгваме.
	— Слава Богу, макар че конете ми са страшно отслабнали.
	— Ще кажа да ти дадат още един. Ще яздиш него.
	— Благодаря покорно, господарю мой — каза Женджан и се усмихна от задоволство при мисълта, че заедно с парите и колана на точки получаваше трети подарък.


	Тридесет и трета глава

	И така пан Скшетуски пътуваше начело на княжеските хоронгви за Збараж, а не за Тарнопол, защото бе дошла нова заповед да отиде там, а по пътя разказваше на верния си слуга собствените си приключения: как бил откаран в плен в Сечта, колко дълго прекарал там и какво изстрадал, докато Хмелницки го пусне. Движеха се бавно, защото, ако и да не караха коли и товари, пътят им минаваше през толкова опустошен край, та трябваше да полагат много големи усилия, за да се снабдяват с храна за хората и конете. Тук-таме срещаха групи изтощени от глад хора, особено жени и деца, които молеха Бога да ги прибере или дори да попаднат в робство у татарите, тъй като там поне ще им дават да ядат, макар и във вериги. А пък беше време за жътва в тая тучна земя, която се къпеше в мляко и мед, но разездите на Кривонос бяха унищожили всичко, което можеше да бъде унищожено, а малкото останали живи жители гризяха кора от дърветата. Едва към Ямпол рицарите влязоха в край, който още не беше пострадал от войната, и сега при по-големи удобства и по-добра храна тръгнаха по-бързо към Збараж, където стигнаха след пет дни поход от Сухожинци.
	В Збараж се беше събрал много народ. Княз Йереми бе спрял там с цялата си войска, но освен това бяха надошли много военни и шляхта. Войната беше в ума на всички, само за нея се говореше, градът и околността бяха пълни от въоръжени хора. Миролюбивата партия във Варшава, чиито надежди се крепяха на пан Кишел, брацлавския воевода, наистина не се беше отказала още от преговорите и продължаваше да вярва, че ще може да предотврати бурята, но бе разбрала едно: че преговорите само тогава ще имат резултат, когато бъдат подкрепени от могъща армия.
	Затова свикването на сейм за подготовка на кралския избор се извърши при войнствени заплахи и шум, каквито обикновено предхождат буря. Обявено беше организирането на всеобщо опълчение, съсредоточаваха редовната войска и при все че канцлерът и върховните военачалници още вярваха в мира, войнственото настроение надделяваше в душите на шляхтичите. Извършените от Вишньовецки погроми разпалиха въображението. Духовете горяха от жажда да отмъстят на селяните и от жажда да се реваншират за Жълти води, за Корсун, за кръвта на толкова хиляди загинали от мъченическа смърт, за позора и унижението… Името на страшния княз засия със слънчевия блясък на славата. То беше в устата на всички, в сърцата на всички, а редом с това име от бреговете на Балтика, та чак до Дивите поля се носеше зловещата дума: война!
	Война! Война! Вещаеха я и знаците по небето, и пламналите човешки лица, и святкащите мечове, и нощният вой на кучетата пред селските хижи, и цвиленето на конете, които надушваха кръв. Война! Цялата по-едра и дребна шляхта по всички земи, в околийските центрове, по именията и селата вадеше от килерите стари ризници и мечове, младежта пееше песни за Йереми, а жените се молеха пред олтара. И тръгна въоръженият народ както от Прусия* Инфлантия** така и от Велкополска и многолюдното Мазовше, та чак е-хей до небесните върхове на Татрите и тъмните гори на Бескидите.
	[* Източна Прусия, която още не е била понемчена. — Б.пр.]
	[** Днес част от Латвия. — Б.пр.]
	А войната беше неизбежна по силата на обстоятелствата. Движението на запорожците и народното въстание на украинските селяни се нуждаеха от някакви по-възвишени лозунги, а не от кланета и грабежи, не от борба срещу крепостничеството и магнатските латифундии. Хмелницки добре бе разбрал това и възползвайки се от тлеещите недоволства, от двойните злоупотребления и потисничеството, каквито никога не липсваха през ония сурови времена, превърна социалната борба в религиозна, разпали фанатизма на народа и още отначало изкопа пропаст между двата лагера — пропаст, която можеше да бъде запълнена само с кръв, а не с пергаменти и преговори.
	И в искреното си желание за преговори той искаше да осигури само себе си и собственото си могъщество — а после?… Запорожкият хетман не мислеше какво ще стане после, не гледаше в бъдещето и не го беше грижа за него.
	Не разбираше обаче, че тая създадена от него пропаст е толкова голяма, та никакви преговори не ще могат да я премахнат дори за толкова време, колкото би било необходимо за него, за Хмелницки. Прозорлив политик, той не беше отгатнал, че няма да може спокойно да се ползва от кървавите плодове на своя живот.
	А пък беше лесно да се отгатне, че там, където хиляди се изправят едни срещу други, там пергамент за писане на актовете ще бъдат бойните поля, а перо — мечовете и копията.
	И така, по силата на нещата събитията се развиваха към война. И дори простите хора, водени само от инстинкта, отгатваха, че не може да бъде другояче, а в цялата Жечпосполита все повече обръщаха очи към Йереми, който още отначало проповядваше война на живот и смърт. В сянката на тая исполинска фигура все повече избледняваха канцлерът, брацлавският воевода и върховните военачалници, а между тях и княз Доминик, провъзгласен за върховен вожд. Техният авторитет и влияние намаляваха и отслабваше послушанието към властта, която те представляваха. Те заповядаха на войската и шляхтата да тръгнат към Лвов, а после към Глиняни.
	И наистина за там отиваха все по-големи сили. Събираше се редовната войска, подир нея земевладелците от близките воеводства, но скоро нови събития заплашиха авторитета на Жечпосполита. Оказа се, че не само по-малко дисциплинирани хоронгви от народното опълчение, не само частните, но и редовните войски, когато се намереха на сборното място, отказваха да слушат върховните военачалници и въпреки забраната тръгваха за Збараж, за да се поставят под командата на Йереми. Така постъпиха най-напред Киевското и Брацлавското воеводство, където значителна част от шляхтата служеше при Йереми, техния пример последваха руските и люблинските, а после и кралските войски. И вече не беше трудно да се разбере, че и всички други ще сторят същото.
	По силата на нещата умишлено пренебрегнатият и забравен Йереми ставаше хетман и върховен вожд на цялата сила на Жечпосполита. Шляхтата и войската, отдадени му духом и телом, само чакаха знак от него. Властта, войната, мирът, бъдещето на Жечпосполита се намериха в негови ръце.
	А и той растеше с всеки изминат ден, защото всеки ден към него прииждаха нови хоронгви, и стана толкова голям, че почна да засенчва не само канцлера и върховните военачалници, но и сената, Варшава, та и цялата Жечпосполита.
	Недоброжелателно настроените към княза кръгове около канцлера във Варшава и около главното командване на войската, както и между приближените на княз Доминик и на брацлавския воевода започнаха да намекват за безкрайните му амбиции и дързост; припомняха спора за Гадяч — как тогава дръзкият княз дошъл във Варшава с четири хиляди души, влязъл в сената и щял да съсече всички, включително и самия крал.
	„Какво може да се очаква от такъв човек и какъв ли ще е сега — казваха те, — след това ксенофонтовско завръщане* от Задднеприето, след всичките военни успехи и толкова победи, които го прославиха така много? Колко ли непоносимо надменен е станал поради подкрепата на войската и шляхтата? Кой днес може да му се опре? Какво ще стане с Жечпосполита, когато един гражданин стигне до такава мощ, че може да погазва волята на сената и да отнема властта на определените от Жечпосполита предводители? Дали той наистина възнамерява да украси с короната челото на принц Карол? Вярно, че той е Марий, но опазил ни Бог да стане Марк Кориолан** или Катилина***, защото по надменност и амбиция е равен и на двамата.“
	[* Тоест славно завръщане, както в древността вождът Ксенофонт върнал гръцките войски. — Б.пр.]
	[** Римски военачалник, който поради накърнено честолюбие повел враговете срещу родината си. — Б.пр.]
	[*** Прочут римски заговорник против родината си. — Б.пр.]
	Така се говореше във Варшава и в кръговете около главнокомандващите, особено около княз Доминик; съперничеството на Йереми с него бе докарало вече не малко щети на Жечпосполита. А в това време тоя Марий седеше в Збараж мрачен, непроницаем. Скорошните победи не бяха развеселили лицето му. Когато се случеше някоя нова хоронгва войска, издържана от държавата или от някоя околия, да дойде в Збараж, той излизаше да я посрещне, с един поглед оценяваше колко струва и отново се умисляше. Войниците с възгласи се притискаха около него, падаха на колене и викаха: „Здравей, непобедими вожде! Херкулесе славянски! До смърт ще бъдем с тебе!“ А той отговаряше: „Здравейте, ваша милост панове! Всички ние сме под Божията воля, а моят чин е много нисък, за да се разпореждам с вашата кръв!“ И веднага се прибираше в замъка, бягаше от хората и в самота се бореше с мислите си. Така минаваха цели дни, а в това време градът се роеше от нови и нови войници. Опълченците пиеха от сутрин до късна нощ, ходеха по улиците, вдигаха шум и скандали с офицерите от чуждестранните наемни войски. Редовният войник, също така почувствал, че дисциплината е отслабнала, почваше да яде и пие и да играе комар. Всеки ден нови гости, следователно нови пирове и забавления с местните гражданки. Войските задръстиха всички улици, настаниха се и по съседните села, а какво разнообразие на коне, оръжие, облекло, пера, ризници, шлемове, униформи на различните воеводства! Човек би помислил, че тук има някакъв огромен панаир, на който се е събрала половината Жечпосполита. Понякога ще прелети панска карета, златиста или пурпурна, с шест или осем коня с пера, с паюци*, облечени по унгарски или по немски, придворни еничари, казаци, татари; там пък няколко конника, цели блеснали от коприна и кадифе, без брони, разблъскват тълпата с анадолските си и персийски коне. Висулките на шапките им и подбрадниците святкат от брилянти и рубини. И всички им правят път поради високото им положение. Там пък, пред покрития вход на сграда, се перчи офицер от селската пехота с нова, лъскава куртка, с дълга тръстикова пръчка в ръка и надменност на лицето, но с еснафско сърце в гърдите; другаде святкат гребенести шлемове на драгуни, шапки на немска пехота, рогативки** на народното опълчение, капузи***, рисови калпаци. Прислуга с различна униформа се движи насам-натам трескаво. На места улицата е задръстена от коли, другаде колите едва сега влизат и скърцат немилостиво, навсякъде викове, подвиквания: „Дайте път!“, ругаещи слуги, караници, сбивания, цвилещи коне. По-малките улички са така задръстени със слама и сено, че не е възможно да минеш оттам.
	[* Полска национална шапка с четириъгълно дъно. — Бел. elemag_an]
	[** Стража на магнат, която го съпровожда при пътуване с кола. — Б.пр.]
	[*** Вид кожена шапка. — Б.пр.]
	А при тия великолепни премени, които блестят с всички багри на дъгата, при коприната, кадифетата, бархетите, сърмата и светещите брилянти колко странно изглеждаха полковете на Вишньовецки, изтощени, отслабнали, опърпани, с ръждясали брони, избелели куртки и изпокъсани мундири! Офицерите от най-високите чинове изглеждаха като просяци, по-зле от прислугата в другите полкове, но всички свеждаха чело пред тия дрипи, пред тая ръжда и пред тая мизерия, защото това бяха знаци на геройството. Войната е лоша майка, която като Сатурн поглъща собствените си деца, а които не погълне, оглозгва ги до кости. Тия избелели униформи значеха нощни дъждове, походи при напливите на стихиите или на слънчевия зной; тая ръжда по желязото е неизбърсаната кръв — своя или на неприятеля, или на двамата едновременно. Затова войниците на Вишньовецки бяха навсякъде на първо място. Те разказваха по кръчмите и по квартирите, а другите само слушаха. Понякога дори спазма ще стисне някого от слушателите за гърлото, та той се плесне с ръце по бедрата и викне: „Дано ви гръм удари всичките! Та вие сигурно сте дяволи, а не хора!“ А Вишньовецките отговаряха: „Това не е наша заслуга, а на тоя вожд, равен на когото още не е дало orbis terrarum*.“ Затова всички пирове свършваха с възгласите: „Vivat Йереми! Vivat князът воевода! Вожд над вождовете и хетман над хетманите!…“
	[* Земното кълбо (лат.). — Б.пр.]
	А шляхтата, като се напие, изскача на улиците, гърми с пушки и мускети и понеже Вишньовецките я предупреждават, че тая свобода е до време, че ще дойде час, когато князът ще стегне юздите и ще въведе такава дисциплина, каквато още не са сънували, те още повече използват свободата си. „Gaudeamus*, докато е позволено!“ — викат шляхтичите. — „Когато дойде време да слушаме, ще слушаме, понеже има кого — това не е Детинко, не е Латинко, не е Перушинко!“** А нещастният княз Доминик винаги загазваше най-много, защото войнишките езици го направиха на дреб. Разказваха как по цели дни се молел, а вечер висял над каната с медовина, плюел по корема си, отварял едното око и питал: „Какво било?“ Казваха също, че преди лягане вземал ялапам*** и че толкова битки бил видял, колкото са избродирани по холандските му килими. Никой не го защитаваше и никой не го съжаляваше, а най-много го хапеха ония, които явно бяха нарушили военната дисциплина.
	[* Да се радваме, да се веселим! (лат.). — Б.пр.]
	[** Прякори, давани на неспособните военачалници Конецполски, Остророг и Заславски. — Б.пр.]
	[*** Мексиканско растение, чиито корени се употребяват като очистително. — Б.пр.]
	Все пак и в остротите, и в насмешките ги превъзхождаше пан Заглоба. Той вече се беше излекувал от болките си в кръста и сега бе в стихията си. А напразно е да се описва колко нещо изяждаше и изпиваше, защото това надминава човешкото въображение. Той беше непрекъснато заобиколен от групи войници и шляхтичи, които вървяха подире му, а той разправяше, разправяше и се подиграваше с ония, които го черпеха. Като стар войник гледаше също така отвисоко на ония, които сега отиваха на война, и с цялото превъзходство на опита си им говореше:
	— Вие, ваша милост панове, толкова сте разбрали от война, колкото калугерка от мъж. Дрехите ви са нови и миришат на ливанто, но макар това да е приятна миризма, все пак при първата битка ще гледам да не стоя така, та вятърът да ми духа откъм вас. Ой, който не е помирисал военния чесън, той не знае какви сълзи изкарва от очите! Нейна милост жената няма да ви донесе сутрин греяна бира, нито винена супа! Ще ви хлътне коремът, ще изсъхнете като извара на слънце. Можете да ми вярвате! Опитът — това е важното! Изпадал съм в разни положения, какво ли не се е случвало! Пленил съм много знамена, но трябва да ви кажа, ваша милост панове, че никое не придобих толкова трудно, колкото това при Константинов. Да ги вземат дяволите тия запорожци! Седем пъти, ви казвам, се изпотих, докато успея да го хвана за дръжката. Попитайте пан Скшетуски, оня, който уби Бурдабут, той именно видя това със собствените си очи и ме адмирираше*. А сега викнете само на ухото на някой казак: „Заглоба!“ — и ще видите какво ще ви каже. Но какво ще ви разправям на вас, дето само дървеници по стената сте убивали и нищо друго.
	[* Възхищаваше се от мене (лат.). — Б.пр.]
	— Как стана това, как? — питаха младите.
	— Вие, ваша милост панове, да не искате от въртене езикът ми да се запали в устата като ос на кола?
	— Тогава трябва да се полее! Вино! — викаха шляхтичите.
	— Така може! — отговаряше пан Заглоба и доволен, че е намерил благодарни слушатели, разказваше им всичко ab ovo* от пътуването до Галац и от бягството от Розлоги чак до пленяването на знамето при Константинов, а те слушаха със зяпнали уста, понякога мърмореха, когато Заглоба, като хвалеше собствената си храброст, твърде много се подиграваше с тяхната неопитност, но всеки ден го канеха и пояха в различни квартири.
	[* От самото начало (лат.). — Б.пр.]
	И така в Збараж се забавляваха весело и шумно, та старият Зачвилиховски и другите по-сериозни хора се удивляваха, че князът позволява толкова дълго тия пиршества; а той седеше непрекъснато в жилището си; изглежда, че умишлено беше дал свобода на войската, да й се отпусне душата пред новите боеве. В това време пристигна Скшетуски и веднага налетя сякаш във водовъртеж, в някакъв вир. И на него му се искаше да си почине сред другарите, но още повече искаше да замине за Бар, при любимата си, и в нейните сладки обятия да забрави всички стари мъки, всички страхове и страдания. Затова незабавно отиде при княза да даде рапорт за похода си до Заслав и да поиска разрешение за заминаване.
	Той намери княза променен до неузнаваемост и се уплаши от вида му, а сам се питаше: „Нима това е вождът, когото видях при Махновка и Константинов?“ Защото пред него стоеше човек, приведен под бремето на грижите, с хлътнали очи и засъхнала уста, сякаш измъчван от тежка вътрешна болест. Попитан за здравето му, князът отговори късо и сухо, а рицарят не посмя повече да пита; ето защо направи рапорта си за своя поход и веднага помоли да напусне за два месеца хоронгвата, за да може да се ожени и да откара жена си в Скшетушев.
	При тия думи князът сякаш се събуди от сън. Обичайната му доброта озари мрачното лице, той прегърна пан Скшетуски и каза:
	— Значи край на твоята мъка. Отивай, отивай, Бог да те благослови. Аз самият бих искал да бъда на твоята сватба и заради княгинята — като дъщеря на Васил, и заради тебе — като мой приятел. Но в тия времена ми е невъзможно да мръдна оттук. Кога искаш да тръгнеш?
	— Ваше княжеско височество, ако ще дори днес!
	— Тогава заминавай утре. Не бива да тръгваш сам. Ще ти дам триста татари от Вершуловите, за да можеш да я отведеш безопасно. С тях най-бързо ще стигнеш, а те ще са ти необходими, защото там се шляят безброй банди. Ще ти дам и писмо до пан Йенджей Потоцки, но докато го напиша, докато дойдат татарите, докато най-сетне ти се стегнеш за път, ще мине целият утрешен ден.
	— Както ваше княжеско височество заповяда. Ще си позволя само да помоля за разрешение да дойдат с мене Володийовски и Подбипента.
	— Добре. Утре ела пак за сбогом и да те благословя. Бих искал също и да пратя някакъв подарък на твоята княгиня. Тя е благороден човек. Ще бъдете щастливи, защото сте достойни един за друг.
	Рицарят вече беше коленичил и прегръщаше коленете на любимия вожд, а той повтори още няколко пъти:
	— Бог да ти даде щастие! Бог да ти даде щастие! Е, утре ела пак.
	Но рицарят не ставаше и не си отиваше, сякаш искаше да моли за още нещо. Най-сетне избухна:
	— Ваше княжеско височество!
	— Какво има още? — попита меко князът.
	— Ваше княжеско височество, прости ми смелостта, но… на мене сърцето ми се къса… и от голямата мъка идва тая смелост: какво ви е, ваше княжеско височество? Грижа ли ви измъчва или болест?
	Князът сложи ръка на главата му.
	— Ти не може да знаеш това! — каза той със сърдечен глас. — Ела утре пак.
	Пан Скшетуски стана и се отдалечи със свито сърце.
	Вечерта в квартирата му дойде старият Зачвилиховски, а с него малкият Володийовски, пан Лонгинус Подбипента и пан Заглоба. Седнаха около масата и веднага в стаята влезе Женджан, който носеше чаши и кана.
	— В името на Отца и Сина! — извика пан Заглоба. — Виждам, че слугата на ваша милост е възкръснал.
	Женджан се приближи и му прегърна коленете.
	— Не съм възкръснал аз, ами не бях умрял, че нали ваша милост ме спаси.
	А пан Скшетуски добави:
	— И после постъпил на служба при Богун.
	— Тогава в пъкъла ще му дадат по-висок чин — каза пан Заглоба, а после се обърна към Женджан с думите: — Надали ти е била много сладка тая служба, вземи тоя талер за утешение.
	— Покорно благодаря, ваша милост — каза Женджан.
	— Той ли?! — извика пан Скшетуски. — Той е по-хитър от дявола. От казаците изкупувал плячка и каквото има сега, ние двамата с ваша милост не бихме могли да го купим, дори ако ваша милост продадеш всичките си имоти в Турция.
	— Така ли? — каза пан Заглоба. — Дръж тогава моя талер и расти, мило дръвче, защото, ако не за крайселски кръст, то за бесилка ще дотрябваш. Добро е това момче. — Тук пан Заглоба хвана Женджан за ухото и като го дърпаше леко, продължаваше да говори: — Обичам хитреците и ти предсказвам, че ще станеш човек, ако не останеш говедо. А как ме споменава там твоят господар Богун?
	Женджан се усмихна, защото се почувства поласкан от думите на пан Заглоба и от похвалата, и отвърна:
	— О, ваша милост, когато той споменава ваша милост, зъбите му така скърцат, та чак искри хвърчат.
	— Върви по дяволите! — извика пан Заглоба с внезапен гняв. — Какво ми дрънкаш тук!
	Женджан излезе, а те започнаха да разговарят за утрешното пътуване и за безкрайното щастие, което очаква пан Ян. Медовината скоро оправи настроението на пан Заглоба и той веднага почна да закача Скшетуски и да му подхвърля ту за кръщавки, ту пък за увлечението на пан Йенджей Потоцки по княгинята. А пан Лонгинус въздишаше. Пиеха и се радваха в душата си. Най-сетне разговорът премина към военната конюнктура и княза. Скшетуски, който бе отсъствал около петнайсет дни от стана, попита:
	— Кажете ми, ваша милост панове, какво е станало с нашия княз? Той сега е друг човек. Аз вече не разбирам всичко това. Бог му даваше победа след победа. А че там го били пренебрегнали при назначаването на военното ръководство — какво от това? Затова пък сега цялата войска приижда при него, така че без ничие благоволение ще стане хетман и ще свърши с Хмелницки… А той, изглежда, се измъчва и измъчва от нещо!
	— Може подагра да го е хванала — каза пан Заглоба. — Тя като ме удари понякога в палеца, по три дни ме държи меланхолията.
	— А пък аз ще ви кажа, братлета — продума пан Подбипента, като клатеше глава. — Това не съм го чул лично от свещеник Муховецки, но чувах, че е казал на някого защо се измъчва князът… Аз сам не казвам нищо: той е милостив господар, добър и велик боец… Не е моя работа да го съдя, но свещеник Муховецки като че ли… впрочем знам ли аз каква е работата.
	— Ей, гледайте го, ваша милост панове, тоя литовец! — възкликна пан Заглоба. — Как ще живея аз като негов храненик, когато той не знае човешки език! Какво искаше да кажеш, ваша милост? Въртиш, въртиш като заек покрай скривалището си, а същността не можеш да улучиш.
	— Какво си чул наистина, ваша милост? — попита пан Ян.
	— Ах! Как да кажа… Приказваха нещо, че князът бил пролял много кръв. Той е велик вожд, но не знае мярка в наказанията и затова всичко виждал в червено — и денем червено, и нощем червено, сякаш червен облак го е забулил!
	— Не говори глупости, ваша милост! — изгърмя гневно старият Зачвилиховски. — Това са женски приказки! В мирно време нямаше по-добър господар за тая сган, а че няма милост към бунтовниците, та какво от това? То е заслуга, а не грях. Нима има мъки и наказание, достойни за тези, които удавиха отечеството в кръв, които пратиха собствения си народ в татарско робство, без да щат да знаят нито за Бог, нито за кралско величество, нито за отечество, нито за началство? Къде, ваша милост, можеш да ми покажеш подобни чудовища? Къде е имало такива жестокости, каквито си позволяваха те към жените и малките деца? Къде такива ужасни престъпления? Та за такова нещо нима е много колът или бесилката?! Тюх, тюх! Ти, ваша милост, имаш желязна ръка, но женско сърце. Видях как скимтеше, когато печаха Пулян на огън, и казваше, че би предпочел да си го убил на място. Но князът не е жена, знае как да награждава и как да наказва. Какви ми ги разправяш, ваша милост!
	— Та нали казах, отче, че не зная — оправдаваше се пан Лонгинус. Но старецът пъхтя още дълго, гладеше с ръка млечнобялата си коса и мърмореше:
	— Червено! Хм! Червено!… Това е вече нещо ново! Зелено има в главата си оня, дето е измислил това, а не червено!
	Настана кратка тишина, само през прозорците долиташе крясъкът на разгулялата се шляхта.
	Малкият Володийовски прекъсна мълчанието, което цареше в стаята.
	— А как мислите вие, отче, какво може да му е на нашия господар?
	— Хм! — рече старецът. — Аз не съм му изповедник, та не зная. Сам си блъскам главата да разбера върху какво мисли той. Изглежда, че това е някаква душевна борба, другояче не може да бъде — а колкото е по-голяма душата, толкова мъката е по-тежка…
	Старият рицар не се лъжеше, защото в тоя момент князът, вождът и победителят, лежеше в жилището си в праха пред разпятието и водеше една от най-тежките битки в живота си.
	Стражите в збаражкия замък обявяваха полунощ, а Йереми още продължаваше да разговаря с Бога и със собствената си възвишена душа. Разумът, съвестта, любовта към отечеството, гордостта, чувството за собствена сила и за великите му задачи се бяха превърнали в гърдите му в борци и водеха ожесточена борба помежду си, от която гърдите се пръскаха, главата се пръскаше и болка разкъсваше всички части на неговото тяло. Въпреки волята на примаса, на канцлера, сената, на главното командване, въпреки волята на правителството при тоя победител идваха редовните войски, шляхтата, частно наетите чуждестранни хоронгви, с една дума, цялата Жечпосполита се поставяше в негови ръце, прибягваше под неговото крило, съдбата си поверяваше на неговия гений и чрез най-добрите си синове викаше. „Спасявай, защото само ти можеш да спасиш!“ Още месец, още два и при Збараж ще се съберат сто хиляди бойци, готови за бой на живот и смърт срещу хидрата на гражданската война. Тук картини на бъдещето, осияни от някаква безкрайна светлина на слава и могъщество, започнаха да минават пред очите на княза. Ще затреперят тия, които бяха искали да го пренебрегнат и унижат — а той ще грабне тия железни полкове от рицари, ще ги поведе по украинските степи към такива победи, към такива триумфи, за каквито историята още не е чувала. И князът усеща у себе си съответната сила — от раменете му израстват крила като на Свети Архангел Михаил. В тоя миг той се превръща в някакъв исполин и не може да го побере нито целият замък, нито целият Збараж, нито цялата Рус. За Бога! Той ще унищожи Хмелницки! Ще смачка бунта — той ще върне спокойствието на отечеството! Князът вижда просторни бойни поля, многохилядни войски, чува гърма на оръдията… Битка! Битка! Нечуван погром, небивал погром! Много хиляди тела, безброй знамена застилат окървавената степ, а той стъпва по тялото на Хмелницки и тръбите тръбят победа, а гласът им се носи от море до море… Князът скача и протяга ръце към Христос, а около главата му пламти някаква червена светлина. „Христе! Христе! — вика той. — Ти знаеш, ти виждаш, че аз мога да направя това, кажи ми, че съм длъжен!“
	Но Христос е отпуснал глава върху гърдите и мълчи с такава болка, сякаш току-що е разпнат. „За твоята слава! — викна князът. — Non mihi, non mihi, sed nomini Tuo da gloriam!* За слава на вярата и на църквата, на цялото християнство! О, Христе! Христе!“ И нова картина прелита пред очите на героя. Не с победата над Хмелницки свършва тоя път. Като погълне бунта, князът още повече ще се налее от неговата плът, ще стане исполин от неговите сили, много хиляди казаци ще присъедини към многото хиляди шляхтичи и ще отиде още по-далече: ще удари Крим, ще хване страхотния змей в собствената му яма, кръст ще забие там, където никога досега камбани не са призовавали верните на молитва.
	[* Не на мене, не на мене, но на твоето име дай слава! (лат.). — Б.пр.]
	Или ще отиде в ония земи, които веднъж вече князете Вишньовецки са тъпкали с конски копита, и ще разшири до последните предели на земята границите на Жечпосполита, а с тях и на католическата църква…
	Къде е краят на тоя устрем? Къде е краят на славата, на силата, на могъществото? Изобщо го няма…
	В стаята на замъка нахлува бяла лунна светлина, но часовниците бият късен час и петлите пеят. Скоро ще изгрее денят, но дали това ще бъде ден, в който покрай слънцето на небето ново слънце ще засвети на земята?
	Да! Дете би бил князът, а не мъж, ако не направи това, ако поради някакви причини не послуша гласа на своето предназначение. Ето, той вече чувства известно спокойствие, което, изглежда, милостивият Христос е излял върху него — хвала му за това! Вече мисли по-трезво, по-леко и с очите на душата си ясно обгръща положението на отечеството и всички въпроси. Политиката на канцлера и на ония там панове във Варшава, както и на брацлавския воевода е лоша и пагубна за отечеството. Най-напред трябва да се смаже Запорожието, океан кръв да се източи от него, да бъде сломено, смачкано, а едва след това да се даде на победените всичко — да се свърши с всички злоупотребления, с всякакъв гнет, да се въведе ред, спокойствие; когото можеш да доубиеш окончателно, ти го върни към живота — ето едничкия път, достоен за тая велика и великолепна Жечпосполита. Може би по-рано, по-рано е било възможно да се избере друг — днес не! Иначе до какво ще доведат преговорите, когато едни срещу други са застанали безчислени въоръжени хора, а дори и да се сключат някакви споразумения — каква сила биха могли да имат те? Не! Не! Това са бълнувания, това са фантазии, това е война, която ще трае цели векове, това е море от сълзи и кръв в бъдеще!… Нека поемат по оня единствен път — велик, благороден, мощен — И той няма да иска нищо повече. Ще се прибере отново в своя Лубни и ще чака мирно, докато пронизителните тръби на Градив* не го призоват отново към подвизи…
	[* Друго име ма Марс, римския бог на войната. — Б.пр.]
	Да поемат! Но кой? Сенатът? Бурните сеймове? Канцлерът? Примасът или главнокомандващите? Кой освен него разбира тая велика мисъл? И кой може да я осъществи? Нека се намери такъв — тогава съгласен!… Но къде е тоя човек? Кой има сила за това? Само той и никой друг! При него идва шляхтата, към него се присъединява войската, в негови ръце е мечът на Жечпосполита. Та нали, дори когато на трона има крал — а какво остава, когато няма, — Жечпосполита се управлява по волята на тоя народ. Тя именно е suprema Lex!* А тя се изразява не само в сеймовете, не само чрез депутатите, сената и канцлерите, не само чрез писаните закони и манифести, а още по-силно, още по-подчертано, още по-ясно — чрез действието. Кой управлява тук? Рицарското съсловие — но ето че това рицарско съсловие се събира в Збараж и му казва: „Ти си вождът!“ Цялата Жечпосполита без гласуване му дава властта по силата на фактите и повтаря: „Ти си вождът.“ Трябва ли тогава той да се дърпа? От какво назначение се нуждае още? От кого трябва да го чака? От тия ли, които се мъчат да погубят Жечпосполита, а него да унизят?
	[* Върховен закон (лат.). — Б.пр.]
	Защо? За какво? За това ли, че когато всички бяха обзети от паника, когато хетманите попаднаха в плен, войската бе разбита, пановете се криеха в замъците, а казакът бе стъпил с крак върху гърдите на Жечпосполита, само той единствен изблъска тоя крак и вдигна от праха падналата глава на майката, за която пожертва всичко: живот, богатство, и я спаси от позора, от смъртта — той, победителят?!
	Който тук е по-заслужил, той да поеме тая власт! Комуто се пада по право, в негови ръце да се даде. Той с готовност ще се откаже от това бреме, с готовност ще каже на Бога и на Жечпосполита: „Пуснете в мир слугата си, защото е вече много уморен и лишен от сили, а при това е уверен, че няма да изчезне нито гробът му, нито споменът за него.“
	Но понеже няма нито един такъв — два и три пъти би бил дете, а не мъж, ако се откаже от тая власт, от тоя слънчев път, от това великолепно, бляскаво бъдеще, в което се крие спасението на Полша, нейната слава, могъщество, щастие.
	И защо?
	Князът отново вдигна гордо глава и пламналият му взор падна върху Христа, но главата на Христос беше клюмнала върху гърдите и той мълчеше така болезнено, сякаш току-що бе разпнат…
	Защо? Героят притисна с ръце пламналото си чело… Може би има отговор. Какво значат тия гласове, които сред златните и многобагрени видения на славата, сред шума на бъдещите победи, сред предчувствията за величие и могъщество толкова неумолимо викат към душата му: „Ах! Стой, нещастнико!“ Какво означава това безпокойство, което изпълва с трепетна тревога неустрашимата му гръд? Какво значи това, че когато той най-ясно и най-убедително доказва на себе си, че е длъжен да поеме властта, нещо там в пропастите на съвестта му шепне: „Сам се лъжеш, гордостта те подвежда, дяволът на честолюбието ти обещава царство?“
	И отново страшна борба закипя в душата на княза, отново го грабна вихърът на тревогата, несигурността и съмненията.
	Какво прави шляхтата, която вместо при главнокомандващите идва при него? Погазва закона. Какво прави войската? Нарушава дисциплината. И той, гражданинът, той, войникът, да застане начело на беззаконието? Да го покрива със своя авторитет? Пръв да дава пример на недисциплинираност, произвол, незачитане на законите — и всичко това само за да поеме властта два месеца по-рано, понеже, ако принц Карол бъде избран за крал, властта и без това ще мине в негови, на Вишньовецки, ръце. Той ли ще трябва да дава толкова страшен пример на потомците през вековете? Какво всъщност ще стане? Днес ще постъпи така Вишньовецки, а утре Конецполски, Потоцки, Фирлей, Замойски или Любомирски! А когато всеки почне да действа според собствената си амбиция, без да обръща внимание на закона и дисциплината, когато децата тръгнат по примера на бащите и дедите си, какво бъдеще очаква тая нещастна страна? Червеите на произвола, безредието, личните интереси и без това разяждат стъблото на Жечпосполита; под брадвата на вътрешната война се сипе гнилак и изсъхнали клонки падат от дървото. Какво ще стане, когато тия, които са длъжни да пазят това дърво като зеницата на окото си, сами почнат да подлагат огън под него? Какво ще стане? Господи! Господи!
	Хмелницки също се оправдава с общественото благо, но не прави нищо друго, а въстава срещу закона и властта.
	Тръпки пронизаха княза от глава до пети. Той закърши ръце: „О, Христе! Нима аз трябва да бъда втори Хмелницки!“
	Но Христос беше увесил глава на гърдите и мълчеше с такава болка, сякаш само преди миг е бил разпнат.
	Князът продължаваше да се разкъсва от съмнения. Какво ще стане, ако той вземе властта, а канцлерът, сенатът и главнокомандващите го обявят за бунтовник? Втора вътрешна война ли? Освен това нима Хмелницки е най-големият и най-страшният враг на Жечпосполита? Та нали неведнъж са я нападали още по-мощни сили, та нали когато двеста хиляди бронирани немци настъпваха край Грюнвалд срещу полковете на Ягело, когато при Хотим половин Азия участваше в боя, краят изглеждаше още по-близък — но какво стана с тия вражи сили? Не! Жечпосполита не се бои от войни и няма войни да я погубят! Но защо при такива победи, при такава скрита сила, при такава слава тя, която е разбила кръстоносците и турците… е толкова слаба и неспособна, та се е преклонила пред един казак? Та съседите ръфат границите й, та й се присмиват народите и никой не слуша нейния глас, не се смущават от гнева й, а всички предвиждат нейната гибел?
	Ах, именно гордостта и амбицията на магнатите, действията на своя глава, своеволията са причина за това. Най-лошият враг не е Хмелницки, а вътрешното безредие, вироглавството на шляхтата, малобройността и недисциплинираността на войската, бурността на сеймовете, раздорите, свадите, хаосът, некадърността, личните интереси и недисциплинираността — недисциплинираността преди всичко. Дървото гние и се превръща на прах отвътре. И скоро можеш да очакваш, че първата буря ще го събори — но отцеубиец е тоя, който става съучастник в такова нещо, проклет е тоя, който дава пример, проклети са той и децата му до десето поколение!…
	А сега върви, победителю при Немиров, Погребище, Махновка и Константинов, върви, княже воеводо, върви, отнеми властта от главнокомандващите, потъпчи закона и йерархията и давай пример на потомството как се изтръгват вътрешностите на майката.
	Страх, отчаяние и объркване се изписа върху лицето на княза… Той викна страшно, хвана се за косите и падна в праха пред Христа.
	И князът се каеше и удряше достойната си глава о каменния под, а от гърдите му се изтръгваше глух глас:
	— Боже, бъди милостив към мене, грешния! Боже, бъди милостив към мене, грешния! Боже, бъди милостив към мене, грешния!…
	Розовата зора вече изгря на небето, а после дойде златното слънце и освети залата. Под корнизите започнаха да цвъртят врабци и лястовички. Князът стана и отиде да събуди слугата си Желенски, който спеше пред вратата.
	— Тичай — каза му той — при ординарците и им кажи да повикат при мене полковниците, които се намират в замъка и в града. Както от редовните войски, така и от народното опълчение.
	След около два часа залата започна да се пълни с брадати и мустакати бойци. От хората на княза дойдоха старият Зачвилиховски, Поляновски, Скшетуски с пан Заглоба, Вурцел, оберщер Махницки, Володийовски, Вершул, Понятовски, почти всички офицери чак до хоронжите* освен Кушел, който беше изпратен с разезд към Подолието. От кралските войски присъстваха Ошински и Корицки. Не можаха да измъкнат изпод юргана мнозина от по-знатните шляхтичи, но и от тях се събраха немалко — а между тях и сановници от кастелани**, та чак до подкоможи***… В залата шумеше като в кошер от оживените разговори, а всички бяха обърнали очи към вратата, откъдето щеше да дойде князът.
	[* Знаменосец. — Б.пр.]
	[** Управител на укрепен замък и на принадлежащите му територии. — Б.пр.]
	[*** Управител на княжески или кралски имоти. — Б.пр.]
	Изведнъж всичко утихна. Князът влезе. Лицето му беше спокойно, ведро — и само зачервените от безсъние очи и изострените черти свидетелстваха за преживяната борба. Но през тая ведрост и дори усмихнатост прозираше сериозност и непоколебима воля.
	— Ваша милост панове! — каза той. — Тази нощ разговарях с Бога и със собствената си съвест върху това, какво да сторя, и обявявам на ваша милост панове, а вие обявете на цялото рицарство, че за доброто на отечеството и за съгласието, необходимо във времето на нещастие, се подчинявам на ръководството на главното командване.
	Глухо мълчание зацари сред събраните.
	Около пладне същия ден в двора на замъка чакаха триста татари на Вершул, готови за път с пан Скшетуски, а в замъка князът даваше обед на висшите офицерски чинове, който едновременно беше и прощален пир за нашия рицар. Като „младоженец“ го сложиха да седне до княза, а до него седеше пан Заглоба, защото се знаеше, че неговото умение и смелост бяха спасили „младоженката“ от гибел. Князът беше весел, тъй като бе свалил бремето от сърцето си, и вдигаше чаша за щастието на бъдещото семейство. Стените и прозорците се тресяха от възгласите на рицарите. В прустовете вдигаше шум прислугата и там Женджан беше централната фигура.
	— Ваша милост панове! — каза князът. — Нека вдигнем тая трета чаша за бъдещата консолация*. Високо е това гнездо. Да даде Бог ябълките да не падат далече от дървото. Нека от тоя ястреб се родят достойни за баща си ястребчета!
	[* Утеха; тук: потомство, наследници (лат.). — Б.пр.]
	— Да живеят! Да живеят!
	— Благодаря! — викаше Скшетуски, като изпразваше в гърлото си грамадната чаша с малвазия*.
	[* Южно вино със сладък вкус. — Б.пр.]
	— Да живеят! Да живеят!
	— Crescite et multiplicamini!*
	[* Растете и се размножавайте (лат.). — Б.пр.]
	— Ще трябва, ваша милост, половин хоронгвичка да народиш! — каза старецът Зачвилиховски, като се смееше.
	— Съвсем ще напълни войската със скшетушчета! Познавам го вече! — викна Заглоба.
	Шляхтата гръмна в смях. Виното замайваше главите. Навсякъде се виждаха зачервени лица, мърдащи мустаци, а настроението от минута на минута ставаше все по-добро.
	— Щом е така — викаше развеселеният пан Ян, — трябва да ви призная, ваша милост панове, че кукувицата ми изкука дванайсет момчета.
	— За Бога, всички щъркели ще изпукат от работа! — викаше пан Заглоба.
	Шляхтата отговори с нов взрив от смях и всички така се смееха, че сякаш залата се тресеше от гръмове.
	Внезапно на прага се появи някакво мрачно видение, покрито с прах — но като видя трапезата, пира и светналите лица, спря се на вратата, сякаш се колебаеше дали да влезе вътре.
	Князът го забеляза пръв, смръщи вежди, заслони очи и рече:
	— Но кой е там? Ах, това е Кушел! Връщаш се от разезда! Какво има? Какви са новините?
	— Много лоши, ваше княжеско височество — каза младият офицер със странен глас.
	Внезапна тишина зацари сред събраните, сякаш някой ги омагьоса. Вдигнатите към устата чаши увиснаха на половината път, всички обърнаха очи към Кушел, по чието изморено лице се четеше болка.
	— Тогава по-добре да не ги беше казвал, ваша милост, когато се веселя на чашка — рече князът, — но щом вече си започнал, говори.
	— Ваше княжеско височество, и аз бих предпочел да не бъда злокобен вестител, защото новината не иска да излезе през устата ми.
	— Какво се е случило? Говори!
	— Бар… е превзет!


	Тридесет и четвърта глава

	През една хубава нощ по десния бряг на Валадинка се движеше към Днестър група от петнайсетина конници.
	Те вървяха много бавно, едва-едва. Най-отпред, малко пред другите, яздеха двама, сякаш предна стража, но изглежда нямаше какво да пазят и бдят, понеже през цялото време разговаряха помежду си, вместо да наблюдават наоколо. А като спираха от време на време конете си, поглеждаха назад към останалите от групата и тогава единият от двамата викаше:
	— По-бавно! По-бавно!
	И групата още повече забавяше крачка и едва напредваше.
	Най-сетне групата отмина възвишението, под чиято сянка вървеше, и навлезе в огрян от месечината простор. Тогава вече се разбираше защо се движат толкова внимателно: по средата на колоната два коня вървяха успоредно един до друг и носеха привързана за седлата им люлка, в която лежеше някой.
	Сребърните лъчи осветяваха бледо лице и затворени очи.
	Зад люлката яздеха десетина въоръжени лица. По пиките им без пряпорци можеше да се познае, че са казаци. Някои водеха товарни коне, други яздеха без товар, но докато двамата конници отпред сякаш не обръщаха ни най-малко внимание на околността, тия се оглеждаха неспокойно и тревожно на всички страни.
	Околността обаче изглеждаше напълно като пустиня.
	Тишината се нарушаваше само от конския тропот и от подвикванията на единия от двамата конници отпред, който повтаряше от време на време предупреждението си:
	— По-бавно! Внимателно!
	Най-сетне той се обърна към другаря си и попита:
	— Горпина, далеко ли е още?
	Другарят му, когото наричаше Горпина и който всъщност беше едра мома, преоблечена като казак, погледна към звездното небе и отговори:
	— Не е далеко. Ще стигнем преди полунощ. Ще минем Враже оброчище, ще минем Татарски поляни и веднага след тях е Дяволски дол. Ой, тежко на оня, който мине оттам след полунощ, преди петел да е пропял. Аз мога, но за вас би било зле.
	Първият конник сви рамене.
	— Аз зная — рече той, — че на тебе дяволът ти е брат, но и срещу дявола има цяр.
	— Дявол не дявол, но цяр няма — отвърна Горпина. — Ти, соколе мой, по цял свят да търсиш скривалище за своята княгиня, никъде няма да намериш по-добро. След полунощ тук никой не ще мине освен с мене, а в дола жив човек още не е стъпвал. Ако някой иска да му врачувам, застава пред дола и чака, докато изляза. Ти не се страхувай. Там няма да дойдат нито ляхи, нито татари, никой, никой. Дяволският дол е страшен, сам ще видиш.
	— Нека да е страшен, аз ти казвам, че ще дойда колкото пъти пожелая.
	— Стига да идваш денем.
	— Когато поискам. А изпречи ли се дяволът на пътя ми, за рогата ще го хвана.
	— Ей, Богун, Богун!
	— Ей, Донцовна, Донцовна! Ти не се грижи за мене. Дали ще ме вземе дяволът или не, това не е твоя работа, но едно ти казвам: разправяй се както щеш с твоите дяволи, стига на княгинята да не се случи нищо лошо, защото, ако стане нещо, тогава ни дяволи, ни призраци ще те отърват от ръцете ми.
	— Веднъж вече са ме давили, още когато живеехме с брат ми край Дон, друг път в Ямпол палачът ми бръсна главата — та вече от нищо не ме е страх. Но това е друга работа. Аз от приятелство към тебе ще я пазя от духовете да не падне косъм от главата й, а от хората тя е в безопасност при мен. Няма да ти избяга.
	— А ти, кукумявко, защо тогава ми предсказваше беда, защо ми дрънкаше на ухото: „Лях при нея! Лях при нея!?“
	— Това не го казвах аз, а духовете. Но може да се е променило. Утре ще ти гледам на вода при воденичното колело. Във водата всичко се вижда добре, само трябва дълго да се гледа. Сам ще видиш. Но ти си бясно куче: кажа ли ти истината, веднага се сърдиш и се хващаш за сабята…
	Разговорът се прекъсна, чуваше се само тропотът на конските копита по камъните и някакви гласове, които идеха откъм реката, подобни на цвъртенето на щурци.
	Богун не обърна никакво внимание на тия гласове, които обаче можеха да предизвикат учудване нощем. Той вдигна глава към луната и се замисли дълбоко.
	— Горпина! — рече след малко.
	— Какво има?
	— Ти си магьосница, ти трябва да знаеш дали е истина, че имало такава билка, та като пие някой от нея, и да не иска, пак се влюбва. Любовниче ли беше?
	— Любовниче. Но за твоята беда и любовничето няма да помогне. Ако княгинята не обичаше друг — дай й само да пие и веднага ще се влюби, но щом обича, знаеш ли какво ще стане?
	— Какво?
	— Още повече ще обикне оня, другия.
	— Върви по дяволите с твоето любовниче! Ти знаеш беди да предсказваш, а не да даваш добър съвет.
	— Тогава слушай: аз зная една билка. Който пие от нея, два дни и две нощи лежи като дърво и нищо не чувства. Ще й дам тая билка — а после ти…
	Казакът се затресе на седлото и впи във вещицата блесналите си в тъмнината очи.
	— Какво грачиш ти? — попита той.
	— Така е! — възкликна вещицата и избухна в силен смях, който напомняше цвилене на кобила.
	Тоя смях се разнесе със зловещо ехо из гънките на дола.
	— Кучко! — рече бунтовникът.
	Очите му почнаха постепенно да гаснат, той отново се замисли и накрая заговори сякаш на себе си:
	— Не, не! Когато превземахме Бар, аз пръв се втурнах в манастира, за да я пазя от пияниците и да строша главата на всекиго, който би я докоснал, а тя се мушна с нож. И сега нито вижда, нито чува Божия свят. Докосна ли я с ръка, пак ще се намушка или ще скочи в реката, няма да я запазя, нещастен аз!
	— В душата си ти си лях, а не казак, щом не искаш по казашки да покориш момичето…
	— Де да бях аз лях! — извика Богун. — Де да бях аз лях!
	И се хвана с две ръце за фуражката, защото самия него го обзе болка.
	— Трябва да те е омагьосала тая ляшка — измърмори Горпина.
	— Ех, сигурно ме е омагьосала! — отвърна той тъжно. — Дано първият куршум да ме улучи, дано на кол да свърша кучешкия си живот… Една искам аз на тоя свят, а тази една не ме иска!
	— Глупако! — възкликна гневно Горпина. — Та нали е в ръцете ти!
	— Затвори си муцуната! — извика казакът разярен. — Ами тя като се убие, тогава какво? Ще те разкъсам тогава, ще те разкъсам, главата ти в камъните ще разбия, хората ще хапя като куче! Аз бих дал душата си за нея, казашката си слава бих дал, бих избягал хей там зад Ягорлик, далеч от полковете, за да съм с нея, с нея да живея, при нея да умирам… Ето това е! А тя се мушна с нож. И защо се мушна? По моя вина! С нож да се намушка! Чуваш ли?
	— Нищо няма да й стане. Няма да умре.
	— Ако умре, ще те закова с гвоздеи за вратата.
	— Ти нямаш никаква власт над мене.
	— Нямам, нямам. Аз бих предпочел мене да беше намушкала, да ме беше убила, това би било по-добро.
	— Глупава ляшка. Да беше се привързала доброволно към тебе. Къде ще намери по-добър?
	— Направи ти това, тогава гърне дукати ще ти изсипя и второ с бисери. Ние взехме голяма плячка от Бар, а и преди това сме вземали.
	— Ти си богат като княз Ярема. И си славен. Казват, че сам Кривонос се страхува от тебе.
	Казакът махна с ръка.
	— Каква ми е ползата от това, когато ме боли сърцето…
	И отново настана мълчание. Брегът на реката ставаше все по-див и пуст. Бялата светлина на луната придаваше фантастични форми на дърветата и скалите. Най-сетне Горпина каза:
	— Тук е Враже оброчище. Трябва да се движим заедно.
	— Защо?
	— Тук е нечисто място.
	Спряха конете и след малко групата, която вървеше отзад, се присъедини към тях.
	Богун се надигна на стремената и надникна в люлката.
	— Спи ли? — попита той.
	— Спи сладко като дете — отговори един стар казак.
	— Аз й дадох нещо за сън — отвърна вещицата.
	— Бавно, внимателно — казваше Богун, впил очи в приспаната, — за да не я разбудите. Месецът наднича право в лицето й, сърчицето ми.
	— Слабо свети, няма да я събуди — прошепна един от молойците. И групата продължи пътя си. Скоро стигнаха при Враже оброчище.
	Това беше могила до самата река, ниска, обла като захлупен на земята щит. Луната я обливаше цяла със светлина и осветяваше белите, разхвърляни навсякъде по нея камъни. На места те бяха поотделно, на места образуваха купчини, сякаш остатъци от някакви постройки, от разрушени замъци и черкви. Другаде стърчаха каменни плочи, забити в земята като надгробни паметници. Цялото възвишение приличаше на една грамадна руина. И може би някога отдавна, през времето на Ягело, тук е кипял човешки живот; но днес това възвишение и цялата околност чак отвъд Рашков беше глух пущинак, в който живееха само диви зверове, а нощем прокълнати духове играеха своите хора.
	Пътниците едва се бяха изкачили до половината височина на могилата и лекият досега повей се превърна в истински вихър, който започна да духа по могилата с някакво мрачно и злокобно съскане. Тогава на молойците се стори, че между развалините се обаждат някакви тежки въздишки, които сякаш излизат от смазани гърди, някакви жални стонове, някакви смехове, плачове и хленч на деца. Цялата могила почна да оживява, да вика с разни гласове. Иззад камъните сякаш надничаха високи тъмни фигури; сенки с чудновати форми се плъзгаха тихо между камъните; сред полумрака в далечината святкаха някакви светлинки, подобни на вълчи очи; най-сетне от другия край на възвишението между най-гъстите купища руини се обади нисък гърлен вой, после друг му отговори.
	— Върколаци ли? — прошепна един млад казак, като се обърна към стария есаул.
	— Не, това са вампири — отговори есаулът още по-тихо.
	— О! Господи, помилуй! — възкликнаха другите уплашено, свалиха фуражки и започнаха да се кръстят набожно.
	Конете започнаха да острят уши и да пръхтят. Горпина, която вървеше начело на групата, мърмореше полугласно неразбираеми думи, сякаш някаква дяволска молитва. Едва когато стигнаха до другия край на могилата, тя се обърна и рече:
	— Е, свърши се. Тук е вече чисто. Трябваше да ги държа със заклинания, защото са много гладни.
	Въздишка на облекчение се изтръгна от всички гърди. Богун и Горпина отново излязоха напред, а молойците, които преди малко затаяваха дъх, започнаха да си шепнат и разговарят. Всеки си припомняше какво му се е случвало някога с духове или вампири.
	— Ако не беше Горпина, нямаше да минем — каза един.
	— Силна вещица!
	— А нашият атаман и от дявол не се страхува. Не гледаше, не слушаше, само се взираше в любимата си.
	— Ако му се бе случило това, което се случи на мен, нямаше да е толкова сигурен — каза старият есаул.
	— А какво ви се случи, чичо Овсивуй?
	— Отивах аз веднъж от Рейментаровка за Гуляйпол, и то нощем край гробища. Изведнъж гледам: отзад нещо скочи от гроба върху седлото. Огледах се: дете — синичко, бледичко!… Навярно татари са го карали с майка му в робство и то е умряло, без да бъде кръстено. Очичките му горят като свещици и плаче ли, плаче! Скочи от седлото на врата ми и усещам, че ме хапе зад ухото. О, Господи! Вампир! Но нали съм слугувал дълго време във Влашко, където има повече вампири, отколкото хора, те знаят цяр срещу тях. Скочих от коня и забих кинжала си в земята. „Махай се! Изчезвай!“ А то изстена, хвана се за дръжката на кинжала и по острието се плъзна в моравата. Рязнах на земята кръстен знак и продължих пътя си.
	— Значи във Влашко има много вампири, чичо?
	— Всеки втори влах след смъртта си вампирясва. А влашките вампири са най-лоши от всички. Там ги наричат бруколаци.
	— А кой е по-силен, чичо: дяволът или вампирът?
	— Дяволът е по-силен, но вампирът е по-упорит. Дяволът, като успееш да го овладееш, ще ти служи, а вампирът за нищо не става, само за кръв души. Но все пак дяволът е атаман на вампирите.
	— Но Горпина командва и дяволите.
	— Разбира се. Докато е жива, ще ги командва. Ако тя нямаше власт над тях, атаманът нямаше да й предаде своята кукувичка, защото бруколаците са най-лакоми за моминска кръв.
	— Аз пък съм чувал, че те нямат достъп до невинна душа.
	— До душата нямат, но до тялото имат.
	— Ой, жалко би било за хубавицата! Тя е кръв и мляко! Знаел е нашият бащица какво да вземе от Бар.
	Овсивуй млясна с език.
	— Не ще и дума, златна ляшка.
	— А мене, чичо, ми е жал за нея — каза младият казак. — Когато я слагахме в люлката, тя скръсти ръце като за молитва и само молеше: „Убий ме, казва, не ме зачерняй, казва, мене, нещастна!“
	— Няма да й бъде лошо.
	По-нататъшният разговор беше прекъснат от приближаването на Горпина.
	— Хей, молойци — каза вещицата. — Това са Татарски поляни, но вие не се страхувайте, защото тук е страшно само през една нощ в годината. Дяволски дол и моят хутор са вече близо.
	Скоро се чу кучешки лай. Групата влезе в гърлото на дола, който беше напречен на реката и толкова тесен, та едва четири конника можеха да се движат един до друг в него. В дъното на дола течеше поточе, което блестеше като змия при лунната светлина и се спускаше бързо към реката. Но колкото по` навлизаше групата, стръмните и урвести стени се разширяваха навътре и се образуваше доста просторен валог, който се издигаше леко нагоре и бе обграден от скали. Тук-таме растяха високи дървета. Тук не вееше вятър. От дърветата падаха дълги черни сенки, а по облените от лунната светлина места блестяха силно някакви обли или продълговати предмети, в които молойците със страх разпознаха човешки черепи и пищяли. Затова се оглеждаха настръхнали наоколо и се кръстеха от време на време. Ненадейно в далечината между дърветата блесна светлинка и веднага дотърчаха две кучета, страшни, огромни, черни, с пламнали очи, които лаеха и виеха при вида на хората и конете. Гласът на Горпина най-сетне ги умири и те започнаха да тичат около конниците, като при това хъхреха и пъхтяха от умора.
	— Чудна работа — шепнеха молойците.
	— Това не са кучета — измърмори старият Овсивуй с глас, който издаваше дълбока убеденост.
	В това време иззад дърветата се показа къща, зад нея обор, а по-нататък и по-нагоре още една тъмна постройка. Наглед къщата беше солидна и голяма, а прозорците светеха.
	— Това е моето седалище — каза Горпина на Богун, — а там е воденицата, която меле жито само за нас, но аз съм врачка и врачувам на водата при воденичното колело. Ще поврачувам и на тебе. Момата ще живее в гостната, но щом искаш да украсиш стените, засега ще трябва да я сложим в другата част на къщата. Спирайте и слезте от конете!
	Групата се спря, а Горпина започна да вика:
	— Черемис! Хуку! Хуку! Черемис!
	Някаква фигура със снопче запалена борина в ръка излезе пред къщата, вдигна огъня нагоре и загледа мълчаливо пристигналите.
	Това беше стар човек, страхотно грозен, дребен, почти джудже, с плоско квадратно лице и с полегати очи като цепки.
	— Какъв дявол си ти? — попита го Богун.
	— Ти не го питай — каза момичето. — Езикът му е отрязан.
	— Ела по-близо.
	— Слушай — продължи Горпина, — а не може ли да пренесем момата във воденицата? Тук молойците ще нареждат гостната и ще забиват гвоздеи, та тя ще се събуди.
	Казаците слязоха от конете и започнаха внимателно да отвързват люлката. Сам Богун следеше с най-голяма грижа всичко и сам крепеше люлката откъм главата, когато я пренасяха във воденицата. Джуджето вървеше напред и светеше с борината. Княгинята, упоена от Горпина с приспивна билка, изобщо не се събуди, само клепачите й трепкаха леко при светлината на факлата. Лицето й се оживяваше от тия червени блясъци. Може би някакви чудесни сънища сънуваше девойката, защото се усмихваше сладко през време на тоя поход, който приличаше на погребение. Богун я гледаше и му се струваше, че сърцето му ще пръсне ребрата на гръдния му кош.
	— Мила моя, кукувичке моя! — шепнеше той тихо, а страшното, макар и прекрасно лице на разбойника беше омекнало и гореше от силния огън на любовта, която го бе обхванала и го обхващаше все повече, както забравеният от пътник огън обхваща дивата степ.
	Горпина вървеше до него и му казваше:
	— Когато се събуди от тоя сън, ще бъде здрава. Раната й заздравява, ще бъде здрава…
	— Слава Богу! Слава Богу! — отговаряше бунтовническият главатар.
	В това време молойците започнаха да свалят от шестте коня грамадни вързопи пред къщата и да вадят плячката, която се състоеше от гоблени, килими и други ценни вещи, взети в Бар. Запалиха в гостната голям огън и докато едни внасяха нови и нови тъкани, другите ги окачваха по дървените стени на стаята. Богун не само беше помислил за сигурна клетка за своята птица, но беше решил да украси тая клетка, та робството да не изглежда твърде непоносимо за птичката. Скоро той се върна от воденицата и сам наблюдаваше работата. Нощта минаваше и месецът бе вече отместил бялата си светлина от върховете на скалите, а в гостната още се чуваха приглушените удари на чуковете. Простата стая все повече заприличваше на истински салон. Накрая, когато стените бяха изцяло покрити с гоблени, а подът постлан, отново донесоха тук спящата княгиня и я сложиха върху меки възглавници.
	После всичко утихна. Само в конюшнята още някое време се чуваха сред тишината избухвания на смях, подобно на конско цвилене; това беше младата врачка, която се търкаляше по сеното с молойците и им раздаваше плесници и целувки.


	Тридесет и пета глава

	Слънцето беше вече високо на небето, когато на другия ден княгинята отвори очи от сън.
	Най-напред погледът й се насочи към потона и се задържа дълго там, после пробягна по цялата стая. Съзнанието на девойката се възвръщаше и още се бореше с остатъците от съня и мечтите. По лицето й се изписа удивление и безпокойство. Къде е? Откъде се е взела тук и в чия власт се намира? Дали още сънува, или вижда наяве? Какво значи тоя разкош, който я заобикаля? Какво с нея е ставало досега? В тоя миг страшните сцени при превземането на Бар внезапно се изправиха като живи пред очите й. Тя си припомни всичко: избиването на хиляди хора — шляхта, граждани, свещеници, монахини и деца. Изпоцапаните с кръв лица на тълпите нападатели, шиите и главите, увити с още димящи човешки вътрешности, пияните крясъци, оня страшен ден, когато градът беше изклан до крак, най-сетне появата на Богун и отвличането й. Тя си спомняше още как в момент на отчаяние падна върху ножа, подложен от собствената й ръка — и сега студена пот като бисери обсипа челото й. Изглежда, че ножът се е плъзнал по рамото, щом сега усеща само лека болка, но едновременно разбира, че е жива, че здравето и силите й се възвръщат, помни най-сетне, че дълго, много дълго са я возили нанякъде в люлка. Но къде се намира сега? Дали в някой замък, дали е спасена, отнета от неприятеля и в безопасност? И отново оглежда стаята. Прозорчетата й са като на селска къща, малки, квадратни и навън не се вижда през тях, защото вместо стъкла има бяла ципа. Дали това не е наистина селска къща? Но това е невъзможно и против него говори невероятният разкош вътре. Вместо потон над девойката виси огромна завеса от пурпурна коприна, на която са нарисувани златни звезди и луна; стените не са високи, но целите са покрити с гоблени; на пода е постлан пъстър килим, сякаш покрит с живи цветя. Стряхата над огнището е обвита с персийска коприна, навсякъде златни ресни, коприни, кадифета, като се почне от стените и потона, та чак до възглавниците, върху които бе сложила главата си. Ярката дневна светлина проникваше през ципата на прозорците и осветяваше стаята, но и се губеше в тия пурпурни, тъмновиолетови и тъмносини кадифета, които създаваха някакъв очарователен пъстроцветен полумрак. Княгинята беше изумена и не вярваше на очите си. Дали това не е някаква магия, или войската на княз Йереми я е освободила от казашките ръце и настанила в някой от княжеските замъци?
	{img:s_ogyn_i_mech_v_kyshtata.jpg}
	Момичето прилепи длани за молитва.
	— Пресвета Богородице! Направи така, че първото лице, което се появи на вратата, да бъде лице на защитник и приятел.
	Изведнъж през тежката златоткана завеса до нея достигнаха звуците на теорба, които се носеха отдалече, и едновременно някакъв глас започна да напява тихо познатата песен:

	Любовта! — Ох, зная,
	от болест по-зла е,
	болестта минава.
	Здрав ще съм. Но няма
	любовта голяма
	нивга да забравя.

	Княгинята се повдигна от леглото, но колкото повече слушаше, очите й се отваряха все по-широко от ужас; най-сетне тя викна страшно и се хвърли като мъртва на възглавниците.
	Беше познала гласа на Богун.
	Но изглежда, че викът й също бе проникнал през стените на гостната, защото след малко тежката завеса зашумоля и на прага се показа самият бунтовнически главатар.
	Княгинята закри очи с ръце, а побелелите й разтревожени устни повтаряха сякаш в треска:
	— Боже, Света Богородице! Боже, Света Богородице!
	А гледката, която толкова я ужаси, би зарадвала очите на много девойки, защото дрехите и лицето на тоя молоец блестяха като слънце. Диамантените копчета на жупана му светеха като звездите по небето, ножът и сабята му искряха от скъпоценни камъни, жупанът от сребърен сърмен плат и червеният контуш подсилваха хубостта на мургавото му лице. Той стоеше така пред нея, строен, черновежд, великолепен, най-хубав от всички молойци в Украйна.
	Но очите му бяха замъглени като звезди, закрити от облак, и той я гледаше почти покорно, а като виждаше, че страхът не изчезва от лицето й, заговори с нисък, тъжен глас:
	— Не се страхувай, княгиньо!
	— Къде съм? Къде съм? — питаше тя, като го гледаше през пръстите си.
	— На сигурно място, далеко от войната. Не се страхувай, мила моя душице. Аз те извлякох от боя, за да не те сполети нещо лошо от хората и войната. В Бар казаците не оставиха нито един жив човек, само ти излезе жива оттам.
	— Какво правиш ти, ваша милост, защо ме преследваш?
	— Аз да те преследвам? Боже мили! — Богун разпери ръце и започна да клати глава като човек, към когото се отнасят крайно несправедливо.
	— Мене ме е страх от ваша милост.
	— Но защо се страхуваш? Ако заповядаш, няма да пристъпя от вратата: аз съм твой роб. Искам да седя тук на прага и да те гледам в очите. Аз не ти желая злото: защо ме мразиш? Ей, Боже мили! Ти в Бар се мушна с нож, като ме видя, макар че ме познаваше от по-рано и знаеше, че идвам да те браня. Та аз не съм чужд човек за тебе, а другар сърдечен, пък ти се мушкаш с нож, княгиньо!
	Изведнъж кръвта нахлу в бледите бузи на княгинята.
	— Защото предпочитах смъртта пред позора — каза тя. — И се кълна, че ако не ме пощадиш, ще се убия дори и душата си да загубя с това.
	От очите на девойката изскочи огън — и Богун разбра, че няма шега с тая курцевичовска княжеска кръв, при силна възбуда наистина ще извърши това, с което заплашва, а втория път по-добре ще нагласи ножа.
	Затова той не отговори нищо, само направи няколко крачки към прозореца, седна на покритата със златоткан плат пейка и наведе глава.
	Последва кратко мълчание.
	— Бъди спокойна — каза той. — Докато съм трезвен, докато водката майка не е запалила главата ми, ти си за мене като икона в черква. А откак те намерих в Бар, престанах да пия. Преди това много пиех, с водката майка заливах своята мъка. Какво друго можех да правя? Но сега няма да сложа в уста нито сладко вино, нито водка.
	Княгинята мълчеше.
	— Ще те погледам — продължаваше той, — да си напълня очите с прекрасното ти личице, и ще си отида.
	— Върни ми свободата! — рече девойката.
	— Та нима ти си в робство? Ти си тук господарка. И къде ще се връщаш? Курцевичи изгинаха, огън опожари села и градове, князът не е в Лубни, той отива срещу Хмелницки, а Хмелницки срещу него, навсякъде е война, кръв се лее, навсякъде е пълно с казаци, татари и войници. Кой няма да посегне на честта ти? Кой ще те съжали, кой ще те защити, ако не аз?
	Княгинята вдигна очи нагоре, понеже си спомни, че има един на света, който би я притулил, съжалил и защитил. Но не искаше да каже името му, за да не дразни страшния лъв. Ала в същото време сърцето й се сви от дълбока тъга. Дали е още жив тоя, за когото копнееше душата й? Когато тя беше в Бар, знаеше, че е жив, защото веднага след заминаването на Заглоба до ушите й стигна името на пан Скшетуски заедно с вестта за победите на страшния княз. Но оттогава колко дни и нощи бяха изтекли, колко битки може да е имало и на колко опасности той да се е изложил! Вестите за него сега можеха да идват само чрез Богун, когото нито искаше, нито смееше да пита. И главата й падна на възглавниците.
	— Нима трябва да остана тук като затворница? — питаше тя със стон. — Какво съм ти направила, ваша милост, та ме преследваш като зла веда*?
	[* Веда в славянската митология и българския фолклор е женско същество от рода на самодивите и русалките, което броди нощем и причинява зло на хората. — Бел. elemag_an]
	Казакът вдигна глава и заговори толкова тихо, че едва можеше да се чуе:
	— Не зная какво си ми направила ти, но знам, че ако аз съм за тебе зла веда, и ти си зла веда за мене. Ако не бях те обикнал, щях да бъда волен като вятъра в полето и сърцето ми свободно, и душата ми свободна, и славен като Конашевич-Сагайдачний. Твоята хубост е моето нещастие, твоите очи са моето нещастие, нито свободата ми е мила, нито славата казашка! Какво бях аз, хубавице, докато ти не порасна и от дете не стана панна! Веднъж превзех една галера с най-хубави момичета, които караха на султана — но никоя не завладя сърцето ми. Поиграха си братята казаци с тях, а после заповядах на всяка да сложат камък на шията и във водата. От никого не се страхувах — война срещу неверните водех и плячка вземах — и както княз в замък, така бях аз в степта. А днес какво? Ето, седя тук и като роб добра дума прося от тебе, а да я изпрося не мога — и не съм я чул никога, дори когато братовчедите ти и стринка ти те сватосваха за мене. Ой, да беше ти, девойко, друга към мене, да беше ти друга, нямаше да стане това, което се случи, нямаше да избия аз твоите роднини, нямаше да се побратимя с бунта и селяните, но заради тебе си загубих ума. Ти би ме завела, където поискаш. Аз бих дал кръвта си за тебе, душата си бих дал. Сега целият съм изцапан с шляхтишка кръв, а по-рано само татарите биех и на тебе плячка докарвах — за да ходиш ти в злато и скъпоценности като херувим Божи. Защо ти не ме обичаше тогава? Ой, тежко, ой, тежко! Мъка ми е на сърцето. Нито с тебе мога да живея, нито без тебе, нито далеко, нито близко, нито в планина, нито в долина, гълъбице моя, сърчице ти мое! Прости ми, че дойдох за тебе в Розлоги по казашки, със сабя и огън, но аз бях пиян от гняв срещу князете и водка по пътя бях пил — разбойник нещастен. А после, когато ти ми избяга, просто виех като псе и раните ме боляха, и не исках да ям, и майката смърт молех да ме вземе. А ти искаш сега да те върна и отново да те загубя — гълъбице моя, сърчице ти мое!
	Богун замлъкна, защото гласът му се пресече в гърлото и излезе като стон, а лицето на Елена ту се зачервяваше, ту бледнееше. Колкото повече думите на бунтовническия главатар изразяваха безкрайна любов, толкова по-голяма пропаст се отваряше пред девойката — пропаст без дъно, без надежда за спасение.
	А казакът почина малко, овладя се и така продължи да говори:
	— Кажи какво искаш. Ето, гледай как е украсена тази стая. Това е мое, това е плячка от Бар. На шест коня го донесох за тебе. Кажи какво искаш — жълто злато, блестящи дрехи, искрометни скъпоценности, покорни роби. Аз съм богат, имам достатъчно свое, а и Хмелницки няма да се поскъпи да ми даде имот, и Кривонос няма да се поскъпи, ти ще бъдеш като княгиня Вишньовецка, замъци ще превзема за теб, половин Украйна ще ти подаря. Защото макар да съм казак, а не шляхтич, аз съм атаман с бунчук, десет хиляди молойци са под мое командване — повече, отколкото има княз Ярема. Кажи, каквото искаш, само не бягай от мене. Само остани с мене, гълъбице, и ме обикни.
	Княгинята се повдигна съвсем бледа върху възглавниците. Но сладкото й чудно лице изразяваше толкова несломима воля, гордост и сила, че тая гълъбица в тоя миг приличаше повече на орлица.
	— Ако ваша милост чакаш моя отговор — каза тя, — тогава знай, че дори да ми предстои цял век да пъшкам под твое робство, никога, никога няма да те обикна, кълна се в Бога!
	Богун се бори някое време със себе си.
	— Ти не ми говори такива неща! — каза той с хриплив глас.
	— А ти не ми говори за своята любов, защото това за мене е срам, яд и обида. Аз не съм за тебе.
	Богун стана.
	— А за кого си ти, княгиньо Курцевич? Чия щеше да бъдеш ти в Бар, ако не бях аз?
	— Който спасява живота ми, за да ме опозори и да ме хвърли в робство, той е мой враг, а не приятел.
	— Ти да не смяташ, че селяните щяха да те убият? Страшно е да се помисли!…
	— Ножът щеше да ме убие, но ти ми го изтръгна!
	— И няма да ти го дам, защото трябва да бъдеш моя — избухна казакът.
	— Никога! По-добре смърт!
	— Трябва и ще бъдеш.
	— Никога.
	— Ей, ако ти не беше ранена, след това, което ми каза, още днес щях да изпратя молойци в Рашков да ми довлекат тук за косата някой калугер и утре щях да бъда твой мъж. Тогава какво? Грях е да не се обича мъжът и да не се привържеш към него! Хей, ти светлейша панно, тебе те обижда и сърди казашката любов. Но коя си ти, та аз да съм селяк за тебе? Къде са твоите замъци, боляри и войска? Какво те сърди тебе? Какво те обижда? Аз те взех на война, ти си моя пленница. Ох, ако аз бях селяк, с камшик по белите плещи щях да те науча на ум и без поп щях да се наситя на твоята хубост — ако аз бях селяк, а не рицар!
	— Ангели небесни, спасете ме! — шепнеше княгинята.
	Но все по-голяма ярост се изписваше по лицето на казака и гневът надигаше косата му.
	— Аз зная — казваше той — какво те обижда, защо ми се противиш! За друг пазиш ти своя момински свян — но няма да го бъде, докато съм жив, докато съм казак! Шляхтич голтак! Нехранимайко! Подъл лях! Смърт за него! Щом те погледна, щом те завъртя в танц, и те взе цялата, а ти, казаче, страдай, троши си главата! Но аз ще го хвана и ще заповядам да му одерат кожата и с гвоздеи да го набодат. Знай ти, че Хмелницки отива срещу ляхите, че и аз отивам с него — и ще намеря, ако ще под земята, твоя любимец, а като се върна, в краката ти като армаган ще хвърля вражеската му глава.
	Елена не чу последните думи на атамана. Болката, гневът, раните, вълнението, ужасът я лишиха от сили — безкрайна слабост обзе цялото й тяло, очите и мислите й угаснаха — и тя падна в несвяст.
	Богун стоя известно време бледен от гняв, с пяна на устата; внезапно той забеляза тая мъртва, увиснала безсилно назад глава и от устата му се изтръгна почти нечовешки вик:
	— Тя е мъртва! Горпина! Горпина! Горпина!
	И рухна на земята.
	Исполинката се втурна с всички сили в гостната.
	— Какво става с тебе?
	— Спаси я! Спаси я! — викаше Богун. — Аз я убих, моята душа, моята светлина!
	— Ти какво, да не си полудял?
	— Убих я! Убих я! — стенеше бунтовническият главатар и чупеше ръце над главата си.
	Но Горпина се приближи до княгинята и веднага позна, че това не е смърт, а само тежък припадък, и като отпрати Богун зад вратата, започна да я свестява.
	След малко княгинята отвори очи.
	— Е, момиче, нищо ти няма — каза вещицата. — Изглежда, че си се уплашила от него и ти е прилошало, но това ще мине и ще бъдеш здрава. Ти си момиче като ябълка, дълго още ще живееш на този свят и ще бъдеш щастлива.
	— Коя си ти? — попита княгинята със слаб глас.
	— Аз ли? Твоя прислужница, защото той така заповяда.
	— Къде съм аз?
	— В Дяволски дол. Тук е същинска пустиня, никого няма да видиш освен него.
	— И ти ли живееш тук?
	— Тук е нашият дом. Аз се казвам Донцовна, а брат ми е полковник под командването на Богун, добри молойци води, а аз седя тук — и ще те пазя в тая златна стая. Не стая, ами палат — гледай как блести! За тебе докара той всичко това.
	Елена погледна хубавото лице на момата и това лице й се стори напълно искрено.
	— А ще бъдеш ли добра към мене?
	Белите зъби на младата вещица блеснаха в усмивка.
	— Ще бъда, как няма да бъда! — каза тя. — Но и ти бъди добра към атамана. Той е сокол, той е славен молоец, той те…
	Тук вещицата се наведе към ухото на Елена и започна да й шепне нещо, а накрая избухна в смях.
	— Вън! — викна княгинята.


	Тридесет и шеста глава

	Сутринта след два дни Донцовна и Богун седяха под върбата край воденичното колело и гледаха водата, която се пенеше под него.
	— Ти ще я пазиш, ще я пазиш, няма да сваляш очи от нея — да не излиза никога от дола! — казваше Богун.
	— От дола към реката има само една тясна шийка, а тук е доста широко място. Заповядай да засипят теснината с камъни и тогава ще бъдем тук като в дъното на гърне, когато ми дотрябва, аз ще си намеря изход.
	— А с какво живеете вие тук?
	— Черемис сади кукуруз при скалите, лозе гледа и птици с примки лови. С онова, което ти докара, няма да й липсва нищо освен птиче мляко. Не се страхувай, тя няма да излезе от дола и никой няма да узнае за нея, стига твоите хора да не се разбъбрят, че тя е тук.
	— Аз им заповядах да се закълнат. Те са верни молойци, няма да се разбъбрят дори ремъци да дерат от кожата им. Но ти самата казваше, че тук идват хора да им врачуваш.
	— Понякога идват от Рашков, а понякога, като чуят, и Бог знае откъде. Но те спират при реката, никой не влиза в дола, защото ги е страх. Ти видя костите. Случваше се и някои да поискат да влязат, та техните кости лежат там.
	— Ти ли си ги избила?
	— Който ги е убил, убил ги е! Щом някой иска да му врачувам, чака при входа на дола, а аз отивам при колелото. Каквото видя във водата, връщам се и казвам. Ей сега ще гледам и на тебе, само че не зная дали ще се покаже нещо, защото невинаги се вижда.
	— Стига да не видиш нещо лошо.
	— Ако е лошо, няма да заминеш. И без това е по-добре да не заминаваш.
	— Длъжен съм. Хмелницки ми писа до Бар да се връщам, Кривонос поръчва същото. Сега ляхите идат с големи сили срещу нас, та трябва да бъдем заедно.
	— А кога ще се върнеш?
	— Не зная. Ще има голяма битка, каквато още не е имало. Или за нас смърт, или за ляхите. Ако ни победят, ще се скрия тук, ако ние победим, ще се върна за моята гургуличка и ще замина с нея за Киев.
	— Ами ако загинеш?
	— За това ми гледай, та да зная.
	— Ами ако загинеш?
	— Веднъж ме е майка раждала.
	— О! А какво ще правя аз тогава с това момиче! Да й извия врата ли?
	— Само с пръст да я докоснеш, ще заповядам на кол да те набучат.
	Бунтовническият главатар се замисли мрачно.
	— Ако загина, кажи й да ми прости.
	— Ех, че неблагодарна ляшка, да не обича при такава обич. Ако бях аз, нямаше да ти се дърпам — ху, ху!
	При тия думи Горпина сръга два пъти бунтовническия главатар в хълбока и му показа всичките си зъби в усмивка.
	— Я върви по дяволите! — рече казакът.
	— Добре, добре! Знам аз, че ти не си за мене.
	Богун се загледа в разпенената вода при колелото, сякаш сам искаше да си врачува.
	— Горпина! — каза той след малко.
	— Какво има?
	— Като замина, тя дали ще тъгува за мене?
	— Щом ти не искаш да я обладаеш по казашки, може би е по-добре, че заминаваш.
	— Не искам, не мога, не смея! Аз зная, че тя би умряла.
	— Тогава може би е по-добре, че заминаваш. Докато те вижда, тя не ще да знае за теб, но като поседи месец-два с мене и с Черемис, ще й станеш по-мил.
	— Ако беше здрава, зная какво бих направил. Щях да докарам поп от Рашков да ни венчае, но сега се страхувам, защото, ако се уплаши, ще предаде богу дух. Ти сама видя.
	— Я стига! Защо ти е на тебе поп и венчавка? Ти не си истински казак — не! Аз не искам тук нито православен поп, нито католически свещеник. В Рашков има добруджански татари, ще ги натресеш на главата ни и толкова ще видиш княгинята. Какво те е прихванало? Заминавай и се връщай.
	— А ти гледай във водата и казвай какво виждаш. Говори истината и не лъжи дори ако ме видиш мъртъв.
	Донцовна се приближи до воденичното ставило — и вдигна втората преграда, която задържаше падащата от високо вода: бързата струя веднага се втурна с удвоена скорост през улея; колелото започна да се върти все по-бързо, докато най-сетне се скри в облак от водни капки; разбитата пяна кипеше под колелото като вряла вода.
	Вещицата впи черните си очи в тоя врелец, хвана се за плитките при ушите и започна да вика:
	— Хуку! Хуку! Покажи се! В дъбовото колело, в бялата пяна, в светлия облак, лош или добър, покажи се!
	Богун се приближи и седна при нея. Лицето му изразяваше страх и трескаво любопитство.
	— Виждам! — викна вещицата.
	— Какво виждаш?
	— Смъртта на моя брат. Два вола теглят и набиват Донец на кол.
	— По дяволите твоят брат! — измърмори Богун, който искаше да узнае нещо друго.
	Известно време се чуваше само шумът от колелото, което се въртеше, сякаш обхванато от бяс.
	— Главата на брат ми е синя, съвсем синя, гарвани го кълват! — каза вещицата.
	— Какво виждаш още?
	— Нищо… О, колко е син! Хуку, хуку! В Дъбовото колело, в бялата пяна, в ясния облак, покажи се!… Виждам.
	— И какво?
	— Битка! Ляхите бягат пред молойците.
	— И аз ли ги гоня?
	— Виждам и тебе. Ти се сблъскваш с малък рицар. Хур! Хур! Хур! Пази се от малкия рицар.
	— А княгинята?
	— Няма я. Пак те виждам, а до тебе някой, който ще ти измени. Твой неискрен другар.
	Богун поглъщаше с очи ту пяната, ту Горпина — и едновременно главата му работеше, за да помогне на врачуването.
	— Какъв другар?
	— Не виждам. Не виждам дали е стар или млад.
	— Стар! Сигурно е стар!
	— Може и стар.
	— Тогава знам кой е. Той веднъж вече ми измени. Стар шляхтич със сива брада и с бяло око. Смърт за него! Но той не ми е другар.
	— Той те дебне. Отново виждам. Чакай! Ето и княгинята! Тя е с венче от седефче, с бяла рокля, а над нея ястреб.
	— Това съм аз.
	— Може да си и ти. Ястреб… или сокол? Ястреб!
	— Това съм аз.
	— Чакай. Вече не се вижда… В дъбовото колело, в бялата пяна… О! О! Много войска, много молойци, ой, много, като дърветата в гората, като бодлите в степта, и ти си над всички, пред тебе три бунчука вървят.
	— А княгинята при мене ли е?
	— Няма я, ти си в стана.
	Отново настъпи кратко мълчание. Колелото гърмеше, та цялата воденица се тресеше.
	— Хей, колко кръв тук, колко кръв! Колко трупове, вълци над тях, гарвани над тях — чума над тях. Само трупове, само трупове, хей? Хей! Само трупове, нищо не се вижда, само кръв!
	Внезапен повей на вятъра издуха облака от колелото и в същото време по-горе над воденицата се появи чудовищният Черемис с наръч дърва на гърба.
	— Черемис, сложи преградата — извика момата.
	След тия думи тя отиде да си мие ръцете и лицето на потока, а в това време джуджето спря водата.
	Богун седеше замислен. Пробуди го едва идването на Горпина.
	— Ти нищо повече ли не видя? — попита я той.
	— Каквото се показа, това е, нищо повече няма да видя.
	— А не лъжеш ли?
	— Кълна се в брат си, че казах истината. Него ще го набучат на кол. С волове за краката ще го теглят. Мене ми е мъчно за него. Ех, не само на него му е писано да мре! Колко трупове се показаха! Никога не съм виждала толкова! Ще има голяма война по света.
	— А нея ти я видя с ястреб над главата, нали?
	— Така е.
	— И тя беше с булчински венец?
	— С венец и бяла рокля.
	— А откъде знаеш, че тоя ястреб съм аз? Нали ти разказвах за младия лях шляхтич — може да е той.
	Вещицата сбърчи вежди и се замисли.
	— Не — каза тя след малко и разтърси глава. — Ако беше лях, щеше да е орел.
	— Слава богу! Слава богу! А сега ще ида при молойците, за да приготвят конете за път. През нощта ще тръгнем.
	— Значи непременно ще заминеш.
	— Хмел ми заповядва, и Кривонос ми заповядва. Ти добре видя, че ще има голяма война, същото прочетох и аз в Бар, в писмото от Хмел.
	Богун всъщност не знаеше да чете, но се срамуваше да признае, защото не искаше да го смятат за простак.
	— Тогава заминавай! — каза вещицата. — Ти си щастлив. Хетман ще станеш: над тебе видях три бунчука, както те виждам сега.
	— И хетман ще стана, и княгинята за жена ще взема — на мене не ми прилича селянка да взема.
	— Със селянка другояче ще приказваш, а с тая те е срам. Трябваше лях да се родиш.
	— Аз не съм по-лош от лях.
	След тия думи Богун отиде в конюшнята при молойците, а Горпина — да сготви ядене.
	Вечерта конете бяха готови за път, но Богун не бързаше да тръгне. Седеше върху една купчина килими в гостната стая с теорба в ръка и гледаше към своята княгиня, която вече беше станала от леглото, но се бе сгушила в другия ъгъл на стаята и тихо си четеше молитвата, без да обръща внимание на бунтовническия главатар, сякаш изобщо го нямаше в стаята. Той, напротив, следеше с очи всяко нейно движение, ловеше с уши всяка въздишка — и сам не знаеше какво да прави със себе си. Току отваряше уста да започне разговор, но думите не излизаха от гърлото му. Смущаваше го бледото мълчаливо лице с израз на някаква суровост във веждите и устата. Тоя израз Богун не беше виждал по-рано у нея. И неволно си припомни подобни вечери в Розлоги, които се изправиха като живи в ума му: как той и братята Курцевичи сядаха около дъбовата маса. Старата княгиня лющеше слънчогледово семе, князете хвърляха зарчета с чаша — а той се взираше в прекрасната княгиня, както и сега се взира. Но тогава беше щастлив, тогава разказваше за своите походи с низовците, а тя слушаше и понякога черните й очи се спираха върху лицето му, а леко отворената малинова уста свидетелстваше с какъв интерес слуша. Сега тя дори не го погледна. Тогава, засвиреше ли той на теорба, тя и слушаше, и гледаше, а на него чак сърцето му се топеше. И чудо небивало: нали сега той е неин господар, грабнал я е с оръжие в ръка, тя е негова пленница, негова робиня — може да й заповядва, а пък тогава се чувстваше и по-близък с нея, и по-равен на нейното обществено положение! Курцевичи бяха негови братя, следователно тя, тяхна братовчедка, му беше не само любима, не само сокол, най-мила черновежда, но сякаш и роднина. А сега пред него стои горда, мрачна, мълчалива, безмилостна панна. Ей, гняв кипи в него! Той би й дал да разбере какво значи да пренебрегва казак, но той обича тая безмилостна панна — кръвта си би дал за нея, а колчем гневът го сграбчеше за гърдите — сякаш някаква невидима ръка го хваща за косата, някакъв глас изгърмява в ухото: „Стой!“ Впрочем той е избухвал вече като пламък, а после си е блъскал главата в земята. Това му беше ползата. И сега казакът се гърчи, защото чувства, че й е неприятен в тая стая. Да беше се усмихнала, да беше казала добра дума — тогава той би паднал в краката й и би заминал по дяволите, та цялата си мъка, гняв и унижение да удави в ляхска кръв. А тук е роб пред тая княгиня. Ако не я познаваше от по-рано, ако това беше ляшка, взета от първия шляхтишки двор, той щеше да има повече смелост — но това е княгиня Елена, за която се беше кланял на Курцевичи, за която беше готов да даде и Розлоги, и всичко, което имаше. Затова още повече се срамува да се покаже като селяк пред нея, затова е още по-несмел към нея.
	Времето минава, пред къщата се чуват тихите гласове на молойците, които навярно вече са на седлата и чакат атамана, а атаманът се измъчва. Светлият пламък на факлата пада върху лицето му, върху богатия контуш и теорбата — а тя поне да беше погледнала! Атаманът е и огорчен, и гневен, и му е мъчно, и глупаво. Той би искал да се сбогува нежно, а се страхува, че това сбогуване няма да бъде такова, каквото желае от душа, страхува се, че ще си отиде с горчивина, с гняв, с болка.
	Ех, да не беше това княгиня Елена! Княгиня Елена, която се беше намушкала с нож и заплашваше със самоубийство, а друга — мила, колкото по-жестока и по-горда, толкова по-мила!… Внезапно кон зацвили пред прозореца. Богун събра всичката си смелост.
	— Княгиньо — каза той, — време е вече да тръгвам.
	Елена мълчеше.
	— А ти няма ли да ми кажеш на добър час?
	— Заминавай, ваша милост, на добър час! — каза тя сериозно. Сърцето на казака се сви: тя каза това, което той искаше; но той го искаше другояче.
	— Ех, зная аз — рече той, — че ти ми се сърдиш, че ме мразиш, но ще ти кажа, че друг би бил по-лош към тебе. Аз те докарах тук, защото не можех иначе, но нима ти сторих нещо лошо? Не се ли отнасях с тебе като с принцеса? Сама кажи. Нима съм вече такъв разбойник, та няма да ми кажеш добра дума? А пък си в моя власт.
	— Аз съм в Божията власт — каза Елена със същата сериозност, както по-рано, — но благодаря и за това, че ваша милост се въздържаш при мене.
	— Е, аз вече тръгвам, макар изпратен с такива думи. Може би ще съжалиш, може би ще затъжиш!
	Елена мълчеше.
	— Мъчно ми е, че те оставям тук сама — продължи Богун, — мъчно ми е, че заминавам, но трябва. По-леко би ми било, ако се беше усмихнала, ако се беше сбогувала с открито сърце. Какво да направя, за да не ми се сърдиш?
	— Върни ми свободата и Бог ще ти прости всичко, аз също ще ти простя и ще те благословя.
	— Е, може и това да стане — каза казакът, — може би някога ще съжалиш, че си била толкова остра към мене.
	Богун искаше да си купи изпращането, та ако ще дори с полуобещание, което не мислеше да изпълнява — и постигна своето, защото искрица надежда светна в очите на Елена и строгостта изчезна от лицето й. Тя сплете ръце на гърдите и впери в него светлия си поглед.
	— Стига само ти…
	— Е, не зная… — каза тихо казакът, защото гърлото му се сви едновременно от срам и жалост. — Сега аз не мога, не мога… — ордата се намира в Дивите поля, чамбули кръстосват навсякъде, от Рашков добруджански татари идват — не мога, защото ме е страх, но като се върна. Аз при тебе съм дете. Ти ще направиш с мене каквото искаш. Не зная!… Не зная!…
	— Дано Бог те осени, дано Света Богородица те осени… Заминавай, на добър час.
	И тя протегна ръка към него. Богун скочи и впи устни в нея — внезапно повдигна глава, срещна сериозния й поглед и пусна ръката. И веднага се отдръпна към вратата и започна да прави поклони до пояс, по казашки, продължаваше да се кланя и от вратата, докато най-сетне изчезна зад завесата.
	Скоро през прозореца се чу оживен разговор, дрънкане на оръжие, а по-късно думите на песен, пееха я петнайсетина гласа:

	За дълги години,
	сред другари казаци,
	сред другари юнаци —
	да бъде слава вечна
	в бъдното далечно.

	Гласовете и тропотът се отдалечаваха и утихваха все повече.


	Тридесет и седма глава

	— Господ Бог вече извърши веднъж явно чудо с нея — казваше пан Заглоба на Володийовски и Подбипента, като седяха в квартирата на Скшетуски. — Явно чудо, казвам, защото ми позволи да я изтръгна от тия кучешки ръце и да я запазя през целия път. Нека вярваме, че той пак ще се смили над нея и над нас. Стига само да е жива. А така нещо ми шепне, че той отново я е отвлякъл. Ами припомнете си, ваша милост панове: та нали, както ни казваха разпитваните, след Пулян той станал помощник на Кривонос — дано го дяволите вземат! Следователно трябва да е бил при превземането на Бар.
	— Може да не я е намерил сред оная тълпа от нещастници, нали там са били изклали около двайсет хиляди души — каза пан Володийовски.
	— Значи ти не го познаваш, ваша милост. А аз съм готов да се закълна, че той е знаел, че тя се намира в Бар. Не може да бъде той да не я е измъкнал от клането и да не я е откарал някъде.
	— Не ни даваш голяма утеха, ваша милост, защото на мястото на пан Скшетуски бих предпочел тя да загине, отколкото да остане в неговите мръсни ръце.
	— И това не е утеха — нали ако е загинала, е загинала опозорена…
	— Клетата! — каза Володийовски.
	— Ох, клетата! — повтори пан Лонгинус.
	Заглоба почна да скубе мустаците и брадата си, накрая избухна:
	— Дано краста да изяде целия този архикучешки род, дано поганците тетива да си усучат от червата им!… Всички нации е създал Бог, но тия безбожници дяволът ги е създал! Дано всичките им жени ялови да станат!
	— Аз не познавам тая сладка панна — каза тъжно пан Володийовски, — но по-добре мене да ме бе сполетяло това нещастие.
	— А аз съм я виждал само един път, но когато си спомня за нея, от жал ми се отщява да живея! — каза пан Лонгинус.
	— Така е с вас — възкликна пан Заглоба, — ами питате ли мене, дето я обикнах като баща и я изведох от такава бездна?… Питате ли на мене какво ми е?
	— А какво пък е на пан Скшетуски? — попита Володийовски. И така се вайкаха рицарите, а после потънаха в мълчание. Пръв се опомни пан Заглоба.
	— Нима вече няма изход? — попита той.
	— Ако няма изход, наш дълг е да отмъстим — отговори Володийовски.
	— Дано Бог даде по-скоро решителна битка! — възкликна пан Лонгинус — Говори се, че татарите вече се прехвърлили през реката и били на стан в полето.
	На това пан Заглоба отговори:
	— Не бива да оставяме така клетницата, без да предприемем нещо за нейното спасение. Аз доста вече съм си блъскал старите кости по света и по-добре би ми било сега да се излежавам някъде на спокойствие и в топла стая, но за нашата клетница отивам до Стамбул дори. Ако трябва, пак ще облека селската аба и ще взема лирата, макар че не мога да я погледна без отвращение.
	— Ваша милост, ти си толкова изпечен в хитростите, измисли нещо — рече пан Подбипента.
	— Много способи вече ми се въртят в главата. Ако княз Доминик знаеше дори половината от тях, Хмелницки да виси вече изкормен и окачен за краката си на бесилото. Аз вече казах това на Скшетуски, но сега с него за нищо не можеш да се разбереш. Мъката го терзае по-лошо от болест. Вие го пазете да не се умопобърка. Често се случва от голяма тъга mens* да почне да кипи като вино, докато накрая се вкисне.
	[* Умът (лат.). — Б.пр.]
	— Случва се, случва! — потвърди пан Лонгинус.
	Пан Володийовски се размърда нетърпеливо и попита:
	— Тогава какви са способите на ваша милост?
	— Моите способи ли? Най-напред трябва да узнаем дали тя, най-милата ни клетница — нека ангелите я пазят от всяко зло — е още жива. А можем да узнаем това по два начина: или да намерим между казаците на княза верни и сигурни хора, които ще се решат уж да избягат при казаците, да влязат между хората на Богун и от тях да узнаят нещо…
	— Аз имам драгуни украинци! — прекъсна го Володийовски. — Ще намеря такива хора.
	— Чакай, ваша милост… Или да уловим някои от тия нехранимайковци, които взеха Бар, и да ги разпитаме дали не знаят нещо. Те всички гледат на Богун като на слънце, защото им харесва неговата дяволска фантазия: песни за него пеят — дано им гърлата гноясат! — и един на друг си разказват какво е направил и какво не е направил. Ако той е отвлякъл нашата клетница, това не е останало скрито за тях.
	— Тогава може и хора да се изпратят, и за пленници да се погрижим — забеляза Подбипента.
	— Добре го рече, ваша милост. Ако узнаем, че е жива — това е най-важното нещо. Тогава, щом, ваша милост панове, искате искрено да помагаме на Скшетуски, ще се поставите под мое разпореждане, защото аз имам най-голяма експериенция*. Ще се преоблечем като селяни и ще се помъчим да узнаем къде я е скрил Богун. А щом веднъж разберем това, моя работа е да я измъкна. Най-много рискуваме аз и Скшетуски, защото Богун ни познава и ако ни види — родните ни майки не ще могат да ни познаят после, но вас двамата не е виждал.
	[* Опитност (лат.). — Б.пр.]
	— Мене ме е виждал — каза пан Подбипента, — но кой ти гледа това.
	— Може пък Бог да направи така, че той да падне в ръцете ни! — извика пан Володийовски.
	— Аз не искам да го виждам — продължаваше Заглоба. — Нека палачът да го гледа. Трябва да действаме предпазливо, за да не развалим цялата работа. Не е възможно само той да знае къде я е скрил, а аз ви гарантирам, ваша милост панове, че е по-безопасно да питаме някого другиго.
	— Може пък нашите хора, които ще пратим, да узнаят. Щом князът разреши, ще подбера сигурни хора и ще ги изпратя още утре.
	— Князът ще позволи, но се съмнявам, че те ще узнаят. Я слушайте, ваша милост панове, и друг способ ми се мярна в главата: вместо да пращаме хора или да ловим пленници за разпит, сами да се преоблечем като селяни и да тръгнем веднага.
	— А, това е невъзможно! — викна пан Володийовски.
	— Защо да е невъзможно?
	— Ти, ваша милост, като че не познаваш военната служба. Когато хоронгвите застават nemine excepto*, това е нещо свято. Дори баща му и майка му да умират тогава, един военен не отива да иска пермисия** за отпуск, защото пред сражение това е най-голямото безчестие. След решителна битка, когато неприятелят е разбит, може, но не преди това. Ето, гледайте Скшетуски: той пръв искаше да скочи и да полети да спасява, но не каза нито думица. Скшетуски има вече репутация, князът го обича, но той дори не се обади, защото знае дълга си. Това е обществена служба, ваша милост, а онова е лична работа. Не зная как е другаде, макар да мисля, че навсякъде е същото. Но при нашия княз воевода е нещо небивало да се иска пермисия пред битка, и то от офицер. Скшетуски, дори душата му да се разкъса, не би отишъл с такова искане при княза.
	[* Без никакво изключение (лат.). — Б.пр.]
	[** Разрешение (лат.). — Б.пр.]
	— Знам, че Скшетуски е цял римлянин и строго държи на дисциплината — каза пан Заглоба, — но ако някой подшушне на княза, може би той по собствена воля би дал пермисия и на него, и на вас.
	— Такова нещо и през ум не му минава. Цялата Жечпосполита сега е на главата на княза. Какво си мислиш, ваша милост, сега се решават най-важни въпроси, които засягат целия народ, а той ще се занимава с личната работа на някого? Но дори и без молба да даде пермисия, при все че това е невъзможно, и тогава, кълна се в Бога, никой от нас сега не би напуснал стана, защото и ние сме длъжни най-напред да служим на нещастното си отечество, а после на себе си.
	— Знам аз това, знам и военната служба от стари времена, затова и ви казах, че тоя способ само ми се мярна в главата, а не, че е заседнал в нея. Впрочем, да си кажа правичката, докато силата на тия негодници стои незасегната, няма да можем много нещо да направим, но когато ги бием и почнем да ги преследваме, когато те започнат да мислят само как да спасят собствената си кожа, тогава ще можем смело да навлезем между тях и по-лесно да съберем сведения. Дано само по-скоро пристигне останалата войска, иначе току-виж сме пукнали от нетърпение при тоя Чолгански камък. Ако командването беше в ръцете на нашия княз, щяхме вече да сме тръгнали, но изглежда, че княз Доминик много често си почива, щом го няма досега.
	— Очакват го след три дни.
	— Дай Боже час по-скоро! Нали коронният подчаши* пристига днес?
	[* Виночерпец и сановник при краля. — Б.пр.]
	— Да.
	В тоя момент вратата се отвори и влезе Скшетуски.
	Човек би казал, че болката е издялала от камък чертите му: такава студенина и спокойствие лъхаше от тях.
	Мъчно беше да се гледа това лице, толкова младо, а в същото време толкова строго и сериозно, сякаш по него никога не се е мяркала усмивка, и лесно можеше да се отгатне, че ако го докосне смъртта, няма да промени вече много това лице. Брадата на пан Ян беше порасла досред гърдите и тук-там в тая брада между гарвановочерните косми се виеха сребърни нишки.
	Другарите му и верните приятели по-скоро отгатваха неговата болка, защото той не я показваше. Най-сетне той се владееше напълно, наглед спокоен, още по-изпълнителен във войнишката си служба и цял погълнат от близката война.
	— Говорехме тук за нещастието на ваша милост, което едновременно е и наше нещастие — рече пан Заглоба, — защото Бог е свидетел, че с нищо не можем да се утешим. Но ялово би било това чувство, ако само помагахме на ваша милост да лееш сълзи, затова решихме и кръвта си да пролеем, та да изтръгнем от робство клетницата, ако още ходи жива по земята.
	— Бог да ви възнагради — рече пан Скшетуски.
	— Ще отидем с тебе дори и в стана на Хмелницки — каза пан Володийовски, като гледаше неспокойно приятеля си.
	— Бог да ви възнагради — повтори пан Ян.
	— Ние знаем — каза Заглоба, — че ваша милост си се заклел да я търсиш жива или мъртва, затова сме готови още днес…
	Скшетуски седна на пейката, впи очи в земята и не отговори нищо, което ядоса пан Заглоба. „Дали той няма намерение да я изостави? — помисли Заглоба. — Ако е така, Бог да му е на помощ! Виждам, че няма нито благодарност, нито добър спомен на тоя свят. Но ще се намерят хора, които ще тръгнат да я спасяват, освен ако аз умра преди това!“ В стаята зацари мълчание, прекъсвано само от въздишките на пан Лонгинус. А малкият Володийовски се приближи до Скшетуски и го бутна по рамото.
	— Откъде се връщаш? — попита той.
	— От княза.
	— И какво?
	— Излизам през нощта на разузнаване.
	— Далеко?
	— Чак към Ярмолинци, пътят е свободен.
	Володийовски погледна Заглоба и се разбраха веднага.
	— Това е към Бар — измърмори Заглоба.
	— Ще дойдем с тебе.
	— Трябва да отидеш за разрешение и да попиташ дали князът не ти е определил друга работа.
	— Тогава да идем заедно. Имам да го питам и нещо друго.
	— И ние ще дойдем с вас — каза Заглоба.
	Станаха и тръгнаха. Квартирата на княза беше доста далеко, на другия край на стана. В предната стая беше пълно с офицери от разните хоронгви, тъй като отвсякъде пристигаха войски в Чолгански камък и всички тичаха да предложат на княза службата си. Пан Володийовски трябваше да чака доста дълго, докато успеят с пан Подбипента да се изправят пред лицето на княза, но затова пък князът веднага им позволи и сами да тръгнат, и няколко драгуни русини да вземат със себе си, които щяха да се престорят, че уж бягат от стана, да отидат при казаците на Богун и там да разпитат за княгинята. А на Володийовски князът каза:
	— Аз сам намирам разни задачи на Скшетуски, защото виждам, че болката се е затворила в душата му и ще го изяде, а ми е неизразимо мъчно за него. Той нищо ли не ви говори за мъката си?
	— Съвсем малко. В първия момент скочи, за да тръгне слепешката между казаците, но си спомни, че сега хоронгвите стоят nemine excepto и че сме служители на отечеството и преди всичко него трябва да спасяваме, затова изобщо не дойде при ваше княжеско височество. Само Бог знае какво става в душата му. И го подлага на тежки изпитания. А ти бди, ваша милост, над него, виждам, че си му верен приятел.
	Пан Володийовски се поклони ниско и излезе, защото тъкмо тогава при княза влязоха киевският воевода, стобницкият староста, пан Денхоф, сокалският староста и още няколко други военни първенци.
	— Е, какво? — попита го Скшетуски.
	— Идвам с тебе, но най-напред трябва да се отбия в твоята хоронгва, понеже имам да изпращам няколко човека с поръчение.
	— Да вървим заедно.
	Излязоха, а с тях пан Подбипента, Заглоба и старият Зачвилиховски, който отиваше при своята хоронгва. Недалече от шатрите на драгунската хоронгва на Володийовски срещнаха пан Лашч, който вървеше или по-скоро се олюляваше начело на петнайсетина шляхтичи, защото и той, и другарите му бяха съвсем пияни. При тая гледка пан Заглоба въздъхна. Нали още при Константинов се бяха обикнали с коронния стражник, понеже в известно отношение си приличаха като две капки вода. Пан Лашч, макар и страшен рицар и като малцина други опасен за поганците, беше същевременно прочут размирник, пияница, комарджия, обичаше да прекарва свободното си от битки, молитви, събрания и скандали време сред хора като пан Заглоба, да пие на провала и да слуша разни неприлични шеги. Той беше голям нехранимайко и беше причинил толкова размирици, толкова пъти беше нарушавал закона, че във всяка друга държава отдавна би платил с главата си. Над него тегнеше не една присъда, но той дори в мирно време не се безпокоеше от това, а камо ли сега, през време на война, когато всичко това беше още повече забравено. Лашч се беше присъединил към княза още при Росоловци и при Константинов извърши големи подвизи, но след почивката в Збараж стана почти непоносим поради шума, който вдигаше. От друга страна, никой не би могъл да пресметне и да запише колко вино беше изпил пан Заглоба у него, колко беше приказвал и разказвал за голямо удоволствие на пан Лашч, който всеки ден го канеше.
	Но след известието за превземането на Бар пан Заглоба помръкна, загуби настроение, хумор и повече не посещаваше стражника. Пан Лашч дори си мислеше, че тоя весел шляхтич е напуснал войската и е заминал някъде, когато неочаквано го видя пред себе си.
	Той протегна ръце към него и рече:
	— Здравей, ваша милост. Защо не се отбиеш при мене? Какво правиш?
	— Правя компания на пан Скшетуски — отвърна шляхтичът тъжно. Пан Лашч не обичаше Скшетуски поради неговата сериозност и го наричаше старомодник, а за нещастието му знаеше отлично, понеже беше присъствал на пира в Збараж, когато дойде вестта за падането на Бар. Но като човек разюздан по природа, а при това и пиян в тоя момент, той не зачете човешката болка, ами хвана поручика за копчето на жупана и попита:
	— Ти, ваша милост, за момата ли плачеш?… А лъскава ли беше? А?
	— Пусни ме, ваша милост! — каза Скшетуски.
	— Чакай!
	— Отивам по служба и не мога да изслушам заповедите на ваша милост.
	— Чакай! — каза Лашч с упоритостта на пиян човек. — Службата си е твоя работа, а не моя. Мене тук никой не може да ми заповядва.
	После сниши глас и повтори въпроса:
	— А лъскава ли беше, а?
	Веждите на поручика се смръщиха.
	— Тогава ще ти кажа, ваша милост, че е по-добре да не развреждаш раната на човек.
	— Да не развреждам ли?… Не бой се. Ако е била лъскава, жива е.
	Лицето на Скшетуски се покри със смъртна бледост, но той се въздържа и рече:
	— Ваша милост… дано не забравя с кого говоря…
	Лашч облещи очи.
	— Какво е това? Заплашваш ли, ваша милост? Мене ли, ваша милост?… Зарад една фльорца?
	— Върви си, ваша милост, по своя път! — изгърмя старият Зачвилиховски, който цял се тресеше от гняв.
	— Ах вие, хлапета, зайци, слуги! — закрещя стражникът Лашч. — Ваша милост панове, вадете саби!
	И като извади своята, се хвърли срещу Скшетуски, но в същия момент и в ръката на пан Ян изсъска желязо и сабята на Лашч хвръкна като птица във въздуха, а той самият се олюля от замаха и се просна в цял ръст на земята.
	Пан Скшетуски не го удари, само стоеше бледен като труп, сякаш замаян, а в това време се вдигна скандал. От една страна се нахвърлиха войниците на стражника, от друга — като пчели от кошер се изсипаха драгуните на Володийовски. Чуха се викове: „Бий! Бий!“ Мнозина дотичаха, без да знаят каква е работата. Зазвънтяха саби, крамолата всеки момент можеше да се превърне в сериозна обща битка. За щастие другарите на Лашч, като видяха, че прииждат все повече от хората на Вишньовецки, изтрезняха от страх, грабнаха стражника и се отдалечиха с него.
	Ако това беше друга, по-малко дисциплинирана войска, пан стражникът навярно щеше да бъде съсечен от сабите на дребни късчета, но старият Зачвилиховски се опомни, викна само: „Стой!“ — и сабите се скриха в ножниците.
	Въпреки това в целия стан закипя, а ехото от разправията стигна до ушите на княза благодарение на пан Кушел, който беше дежурен и дотърча в стаята, където князът се съвещаваше с киевския воевода, със стобницкия староста и с пан Денхоф, и викна:
	— Ваше княжеско височество, войниците се секат със саби!
	В тоя миг коронният стражник, блед и обезумял от ярост, но вече трезвен, се втурна като бомба.
	— Ваше княжеско височество! — викаше той. — Искам справедливост. В тоя стан е като при Хмелницки, нито с произхода се съобразяват, нито със сана на човека! Със саби секат коронните сановници! Ако ваше княжеско височество не проявиш справедливост и не накажеш със смърт, аз сам ще се разправя.
	Князът скочи иззад масата.
	— Какво се е случило?… Кой те обиди, ваша милост?
	— Твой офицер… Скшетуски.
	Истинско изумление се изписа по лицето на княза.
	— Скшетуски?
	Внезапно вратата се отвори и влезе Зачвилиховски.
	— Ваше височество княже, аз бях свидетел! — каза той.
	— Аз не съм дошъл да излагам основанията си, а да искам наказание! — извика Лашч.
	Князът се обърна към него и впи очи в лицето му.
	— Спокойно, спокойно! — рече той тихо, но твърдо.
	Имаше нещо толкова страшно в очите му и в тихия му глас, та стражникът, макар и известен с дързостта си, изведнъж замлъкна, сякаш загуби ума и дума, а околните дори пребледняха.
	— Говори, ваша милост! — рече князът на Зачвилиховски.
	Зачвилиховски разказа цялата случка: как, подтикван от неблагородни и недостойни не само за сановник, но и за шляхтич подбуди, пан стражникът почнал да се подиграва с болката на пан Скшетуски, а после със сабя се нахвърлил върху него, каква модерация*, наистина необикновена за неговата възраст, е проявил пан Скшетуски, като се е задоволил само да избие оръжието от ръката на нападателя, и накрая старецът завърши така:
	[* Сдържаност, самообладание (лат.). — Б.пр.]
	— Ваше княжеско височество, знаеш, че вече съм на седемдесет години и никога лъжа не е осквернила устата ми, а и докато съм жив, няма да ги оскверни. Дори под клетва няма да изменя нито дума от това, което казах.
	Князът знаеше, че думата на Зачвилиховски тежи като злато, освен това твърде добре познаваше Лашч. Но засега не каза нищо, само взе перото и започна да пише.
	А когато свърши, погледна към пан стражника.
	— Справедливост ще ти бъде отмерена, ваша милост — каза той.
	Пан стражникът отвори уста и искаше да каже нещо, но някак не можа да намери думи, затова сложи ръка на хълбок, поклони се и излезе гордо от стаята.
	— Желенски! — каза князът. — Ще дадеш това писмо на пан Скшетуски.
	Пан Володийовски, който никога не оставяше поручика сам, се посмути, като видя да влиза княжеският прислужник, защото беше уверен, че ще трябва веднага да се явят пред княза. Но прислужникът остави писмото и без да каже нищо, излезе, а Скшетуски го прочете и го подаде на приятеля си.
	— Чети — каза той.
	Пан Володийовски погледна и възкликна:
	— Повишение в старши поручик!
	И като прегърна Скшетуски през шията, го целуна и по двете бузи.
	Старши поручик в хусарска хоронгва беше равно почти на най-висш офицер. На хоронгвата, в която служеше пан Скшетуски, ротмистър беше самият княз, а номинален поручик — пан Суфчински от Сенча, човек вече стар и отдавна напуснал действителната служба. Пан Ян от дълго време вече изпълняваше де факто и едната, и другата служба, което впрочем беше често явление в подобни хоронгви, където двата първи чина обикновено бяха само почетни титли. Ротмистър на кралската хоронгва биваше сам кралят, на примаската — примасът, а поручици в тия две гвардейски хоронгви бяха висши дворцови сановници. Всъщност хоронгвите се командваха от наместниците, които по тая причина в обикновения език се наричаха поручици и полковници. Такъв фактически поручик или полковник беше и пан Ян. Но между фактическото изпълняване на службата, между достойнството, давано в ежедневния език, и действителната титла имаше все пак голяма разлика. Сега с това повишение пан Скшетуски ставаше един от първите офицери на княза руски воевода.
	Но докато приятелите се разтапяха от радост и му честитяха новата чест, лицето на Скшетуски не се промени нито за миг, оставаше си все така каменно и сурово, защото вече нямаше почести и чинове на тоя свят, които можеха да го зарадват.
	Все пак той стана и отиде да благодари на княза, а в това време малкият Володийовски се разхождаше насам-натам из квартирата на Скшетуски и потриваше ръце.
	— Ех, ех! — казваше той. — Повишен в поручик на хусарска хоронгва! Досега на никого не се е случвало такова нещо на тая възраст.
	— Дано само Бог му върне щастието! — добави Заглоба.
	— Ето на, ето на! Забелязахте ли, че той дори не трепна.
	— Той предпочита да се откаже от това — рече пан Лонгинус.
	— Ваша милост пане — въздъхна Заглоба, — нищо чудно няма тук! И аз бих дал за нея тия мои пет пръста, макар че знаме плених с тях.
	— Така е, така е!
	— Но пан Суфчински трябва да е умрял — забеляза Володийовски.
	— Разбира се, че е умрял.
	— Кой ли тогава ще стане заместник-поручик? Хоронжият е много млад и едва от Константинов има тоя чин.
	Въпросът остана неразрешен, но отговор на него донесе сам поручик Скшетуски, когато се върна.
	— Ваша милост пане — каза той, като се обърна към пан Подбипента, — князът повиши ваша милост в заместник-поручик.
	— О, Боже, Боже! — изстена пан Лонгинус и скръсти ръце сякаш за молитва.
	— Също така би могъл да повиши неговата инфландска кобила — измърмори Заглоба.
	— Ами разездът? — попита пан Володийовски.
	— Заминаваме веднага — отговори пан Скшетуски.
	— Колко души заповяда князът да вземем?
	— Една казашка и една влашка хоронгва, общо петстотин души.
	— Хей, това е поход, а не разезд, но щом е така, време е да тръгваме.
	— На път, на път! — повтори пан Заглоба. — Може би Господ Бог ще ни помогне да съберем някакви вести.
	Два часа по-късно, тъкмо по залез-слънце, четиримата приятели тръгнаха от Чолгански камък към юг, а почти едновременно и пан коронният стражник Лашч напускаше стана с хората си. Много рицари от разни хоронгви гледаха това заминаване, без да пестят подвикванията и подигравките; офицерите се трупаха около пан Кушел, който разказваше по какви причини пан стражникът бил изгонен и как е станало това.
	— Аз сам му занесох заповедта на княза — казваше пан Кушел. — И вярвайте ми, ваша милост панове, че това беше periculosa*, защото щом я прочете, почна да реве като вол, когато го жигосват с нажежено желязо. И се нахвърли върху мене с брадва и цяло чудо беше, че не ме удари, но струва ми се, че през прозореца бе видял немците на пан Корицки, които обкръжаваха квартирата му, и моите драгуни с бандолети** в ръка. Едва тогава започна да вика: „Добре! Добре! Ще си отида, щом ме гонят!… Ще отида при княз Доминик, той ще ме приеме по-любезно! Няма, казва, да служа с просяци, но ще си отмъстя, викаше, да не съм Лашч, ако не сторя това!… И от тоя хлапак трябва да получа сатисфакция***!“ Мислех, че ще му се пукне жлъчката — от яд кълцаше с брадвата по масата. Ще ви кажа, ваша милост панове, че се боя да не би нещо лошо да се случи на пан Скшетуски, понеже със стражника няма шега. Той е заядлив човек и горд, досега не е оставил така никоя обида, а е смел и при това сановник.
	[* Опасно, рисковано (лат.). — Б.пр.]
	[** Вид пушки. — Б.пр.]
	[*** Удовлетворение (лат.). — Б.пр.]
	— Какво може да се случи на Скшетуски sub tutela* на княза! — каза един от офицерите. — И пан стражникът, макар и да е готов на всичко, ще държи сметка за такова покровителство.
	[* Под покровителството (лат.). — Б.пр.]
	В това време поручикът, без да знае нищо за заканите на пан стражника срещу него, се отдалечаваше все повече от стана начело на своя отред и се насочваше към Ожиговци по посока на Буг и Медведовка. При все че септември беше вече попарил листата на дърветата, нощта бе спокойна и топла като през юли, защото такава беше цялата оная година — нямаше зима, а през пролетта всичко цъфна още когато в други години дълбок сняг покриваше степта. След доста мокрото лято първите месеци на есента бяха сухи и меки, с дни без слънце и светли лунни нощи. Затова пътуваха по-лесно, без да вземат особени предпазни мерки, тъй като още бяха твърде близо до стана, та не можеше да ги заплашва някакво нападение; пътуваха бързо: поручикът с двайсетина конника напред, а подир него Володийовски, Заглоба и пан Лонгинус.
	— Я вижте, ваша милост панове, как светлината на месеца пада на онова възвишение — прошепна пан Заглоба. — Човек може да се закълне, че е ден. Казват, че само през време на война се случвали такива нощи, та душите, когато излизат от телата, да не блъскат в тъмното главите си о дърветата, както врабците о гредите на плевнята, и по-лесно да намерят пътя. А днес е и петък, денят на Спасителя, в който противните изпарения не излизат от земята и злите сили нямат достъп до човека. Чувствам, че някак ми е по-леко и ме обзема надежда.
	— Нали вече тръгнахме и ще предприемем нещо за спасението й, това е най-важното! — каза Володийовски.
	— Най-лошото е да стоиш със скръстени ръце — продължаваше да говори Заглоба. — Възседнеш ли коня, отчаянието веднага почва да спада поради тръскането и накрая съвсем го изтърсваш.
	— Не вярвам аз — прошепна Володийовски, — че така ще можеш да изтръскаш всичко, exemplum* любовта, която се впива в сърцето като кърлеж.
	[* Например (лат.). — Б.пр.]
	— Когато е искрена — каза пан Лонгинус, — дори като с мечка да се бориш с нея, ще те победи.
	След тия думи пан Лонгинус облекчи гърдите си с такава въздишка, която напомняше пъхтежа на ковашки мех, а малкият Володийовски повдигна очи към небето, сякаш между звездите търсеше оная, която свети на княгиня Барбара.
	Конете започнаха да пръхтят по цялата хоронгва, а войниците им отговаряха с: „Наздраве! Наздраве!“, после всичко утихна, докато някакъв глас запя с копнеж в задните редици:

	Ти на война ще отидеш, о, жалбо моя!
	Нощем ще бъдеш в полето, а денем в зноя…

	— Старите войници казват, че когато конете пръхтят, било на хубаво. Същото казваше и покойният ми баща — продума Володийовски.
	— Нещо сякаш ми шепне на ухото, че не сме тръгнали напразно — отговори Заглоба.
	— Дай Боже, та и сърцето на поручика някак да се разтуши — въздъхна пан Лонгинус.
	Заглоба почна да клати глава и да се върти като човек, който не може да преодолее някаква мисъл, и накрая се обади:
	— А на мене ми се върти една мисъл в главата и трябва да я кажа пред ваша милост панове, защото ми е вече съвсем непоносима. Не сте ли забелязали, ваша милост панове, че от някое време Скшетуски — не зная, може да не е така — като че ли най-малко от всички нас мисли за спасението на клетата.
	— Откъде накъде! — отвърна Володийовски. — Просто характерът му е такъв: да не признава това пред никого. Той винаги си е бил такъв.
	— Това е друго, но припомни си, ваша милост, когато му сочехме, че има надежда да я спася, той казваше: „Бог да ви възнагради!“ И с мене и с ваша милост се държеше така, сякаш се отнася за нещо най-обикновено, а Бог вижда, че това би било черна неблагодарност от негова страна, защото тая клетница очите си е изплакала за него и толкова е изтеглила, че и на цяла волска кожа не може да се запише. Със собствените си очи видях това.
	Володийовски поклати глава.
	— Изключено е да я е забравил — рече той. — Вярно е, че първия път, когато оня дявол му я отвлече от Розлоги, той така се бе отчаял, че ние се страхувахме за неговия разум, но сега показва много по-голямо спокойствие. А щом Бог е влял в душата му спокойствие и му е дал сили — това е вече добре. Ние трябва да се радваме като негови искрени приятели…
	След тия думи Володийовски пришпори коня и се понесе напред към Скшетуски, а Заглоба пътува известно време мълчалив заедно с пан Подбипента.
	— Не мислиш ли и ти, ваша милост, като мене, че ако не беше любовта, много злини нямаше да стават по света?
	— Каквото ти е писано от Бога, то няма да те отмине — отвърна литовецът.
	— Ех, ваша милост, ти никога няма да отговориш, както трябва. Това е една работа, а онова друга. За какво е била разрушена Троя, а? Да не би пък тая война да е за нещо друго? Хвърлил мерак Хмелницки на Чаплинска или пък Чаплински на Хмелницка, а ние да си трошим главите заради грешните им желания.
	— Това са нечестиви чувства, но има и благородни, от които славата Божия расте.
	— Сега, ваша милост, го каза по-добре. А ти самият скоро ли ще се заловиш с тази ялова работа? Чух, че шарф ти вързали, когато си тръгвал на война.
	— Братче!… Братче!…
	— Но трите глави ти стоят като пречка, а?
	— Ох, така е!
	— Тогава слушай какво ще ти кажа: замахни добре и отсечи наведнъж и трите — на Хмелницки, на хана и на Богун.
	— Де да искаха да се наредят един до друг! — отвърна пан Лонгинус с развълнуван глас и вдигна очи към небето.
	В това време Володийовски пътуваше заедно със Скшетуски и гледаше мълчаливо изпод шлема си неговото мъртвешко лице, докато най-сетне бутна със стремето си неговото стреме.
	— Ян — каза той, — лошо е, че се замисляш така.
	— Аз не се замислям, ами се моля — отговори Скшетуски.
	— Това е свято и похвално нещо, но ти не си калугер да се занимаваш само с молитви.
	Пан Ян обърна бавно мъченическото си лице към Володийовски и попита с глух, пълен със смъртно примирение глас:
	— Кажи, Михал, какво друго ми остава освен расото?…
	— Остава ти да я спасиш — отговори Володийовски.
	— Това и ще правя до последния си дъх. Но дори да я намеря жива, дали няма да е вече късно? Пази ме, Боже, защото за всичко друго мога да мисля, но не и за това, пази, Боже, и разума ми! Аз вече не желая нищо повече от това, да я изтръгна от тия прокълнати ръце, а после нека тя си намери такова убежище, каквото ще търся аз. Изглежда, че не е било по волята на Бога… Остави ме да се моля, Михал, и не докосвай кървящата ми рана…
	Сърцето на Володийовски се сви; той имаше желание още да го утешава, да го обнадеждва, но думите не искаха да минат през гърлото; двамата продължиха да яздят сред глухо мълчание, само устните на пан Скшетуски се движеха бързо в молитва, чрез която сякаш искаше да пропъди страшните мисли, а когато малкият рицар погледнеше това лице при светлината на месеца, го обземаше страх, защото му се струваше, че то е същинско лице на монах, сурово, отслабнало от пости и грижи.
	В това време оня глас отново запя в задните редици:

	Ти от война ще се върнеш,
	вкъщи ще зърнеш
	стаите празни, обрани
	и люти рани.



	Тридесет и осма глава

	Пан Скшетуски се движеше така със своя разезд, та денем почиваха в горите и долищата, като усърдно нареждаше стража около стана си, и само нощем вървеше напред. Щом се приближеше до някое село, обикновено така го обграждаше, та пиле да не прехвръкне, вземаше храна за хората и конете и преди всичко събираше вести за неприятеля, след което продължаваше пътя си, без да стори никакво зло на хората. А като излизаше от селото, внезапно променяше посоката, за да не може неприятелят да узнае накъде се е запътил. Възложената му задача бе да разбере дали Кривонос със своите четирийсет хиляди души продължава да обсажда Каменец, или се е отказал от безплодната обсада и отива на помощ на Хмелницки, та заедно с него да участва в генералната битка. Освен това — какво правят добруджанските татари: дали са минали Днестър и са се присъединили към Кривонос, или още стоят от другата страна на реката. Това бяха важни сведения за полския стан и главното командване би трябвало само да се погрижи за тях, но понеже там като неопитни хора не се бяха сетили за това, князът руски воевода пое върху себе си тая тежест. Защото, ако се окажеше, че Кривонос заедно с белгородските и добруджанските орди е изоставил обсадата на Каменец и бърза към Хмелницки, тогава трябваше час по-скоро да ударят Хмелницки, преди да се е засилил безкрайно много. Обаче главнокомандващият княз Доминик Заславски-Острогски не бързаше и когато Скшетуски тръгваше, в стана го очакваха след два или три дни. Изглежда, че по своя обичай княз Доминик пируваше по пътя и се чувстваше добре, а в това време минаваше най-удобният момент да бъде сломена мощта на Хмелницки и княз Йереми се вайкаше при мисълта, че ако в по-нататък войната се води така, не само Кривонос и задднепърските орди ще стигнат навреме при Хмелницки, но и самият хан начело на всички перекопски, ногайски и азовски сили.
	В стана вече имаше вести, че ханът бил преминал Днепър и с двеста хиляди конника бързал денем и нощем на запад, а княз Доминик все не идваше.
	Все по-вероятно ставаше войската, която се намира при Чолгански камък, да се изправи срещу пет пъти по-многоброен неприятел — и в случай че главните военачалници бъдат победени, нищо вече нямаше да попречи на неприятеля да нахлуе в сърцето на Жечпосполита, до Краков и Варшава.
	Кривонос беше още по-опасен поради това, че ако главните военачалници решат да навлязат в Украйна, той, като тръгнеше от Каменец направо на север към Константинов, можеше да им прегради пътя за връщане и тогава неизбежно биха попаднали между два огъня. Ето защо пан Скшетуски реши не само да събира сведения за Кривонос, но и да го спре. Загрижен поради важността на задачата си, от чието изпълнение зависеше отчасти съдбата на цялата войска, поручикът с готовност рискуваше своя живот и живота на войниците си; все пак тая акция и без това щеше да бъде сметната за безумна, ако младият рицар пожелаеше в предварителен бой с петстотин души да спре четирийсетхилядната войска на Кривонос, подкрепена от белгородската и добруджанската орда. Но пан Скшетуски беше достатъчно опитен войник и не вършеше лудории, а и знаеше много добре, че ако влезе в бой, само след един час войската на Кривонос като огромна вълна ще мине през неговия труп и през труповете на другарите му. Затова той се залови за други средства. Най-напред пръсна слух между собствените си войници, че вървят само като предна стража на цялата дивизия на страшния княз. И тая вест разпространяваше навсякъде, по всички хутори, села и градчета, през които минаваше. И тя се разнесе светкавично по бреговете на Збруч, Смотрич, Студеница, Ушка, Калусик, а по тяхното течение стигна до Днепър и летеше по-нататък, сякаш гонена от вятъра, от Каменец чак до Ягорлик. Повтаряха я турските паши в Хотим и запорожците в Ямпол, и татарите в Рашков. И отново се разнесе оня познат вик: „Ярема иде!“, от който замираха сърцата на разбунтувания народ, подивял от ужас, несигурен нито за ден, нито за час.
	А никой не се съмняваше в истинността на новината. Другите военачалници ще ударят Хмел, а Ярема — Кривонос. Това беше съвсем логично. Самият Кривонос повярва и отпусна безсилно ръце. Какво да прави? Да тръгне срещу княза ли? Но нали при Константинов духът на хората му беше друг и силите му бяха по-големи, а въпреки това го бяха били, значителна част от войниците му паднаха, другите едва отърваха кожата. Кривонос беше уверен, че неговите молойци ще се бият като бесни срещу всяка друга войска на Жечпосполита и срещу всеки друг вожд, но щом се приближи Ярема — ще се пръснат като ято лебеди пред орел, като степно глухарче, духнато от вятъра.
	Да чака княза при Каменец беше още по-лошо. Кривонос реши да тръгне на изток, чак към Брацлав, да избегне своя зъл дух и да бърза към Хмелницки. Наистина той беше уверен, че като криволичи така, няма да стигне навреме, но поне навреме ще узнае резултата и ще помисли за собственото си спасение.
	Ала изведнъж заедно с вятъра долетяха нови вести — че Хмелницки е разгромен; тия вести, както и по-раншните, се пускаха нарочно от пан Скшетуски. И тогава, в първия миг, нещастният бунтовнически главатар не знаеше вече какво да прави.
	После реши, че именно поради това е още по-необходимо да тръгне на изток и да се придвижи колкото е възможно по-далече в степта — може пък да срещне татари и при тях да намери убежище.
	Но преди всичко искаше да се увери дали сведенията са верни, затова усърдно търсеше между полковниците си някой готов на всичко, сигурен човек, когото да изпрати с разезд, за да улови пленници за разпит.
	Но изборът беше труден, доброволци нямаше, а трябваше непременно да се намери такъв човек, който и да попадне в ръцете на неприятеля, да не издаде плановете за бягство дори ако го пекат на огън, набиват на кол или трошат костите му на колело.
	Най-сетне Кривонос намери такъв човек.
	Една нощ поръча да повикат при него Богун и му каза:
	— Слушай, Юрек, приятелю мой! Ярема идва срещу нас с голяма сила и ние, нещастните, ще трябва да умрем!
	— И аз чувах, че идва. Ние с вас, бащице, вече говорихме за това — но защо ще умираме?
	— Няма да удържим. Срещу друг бихме удържали, срещу Ярема — не! Молойците се страхуват от него.
	— Аз не се страхувам от него, аз му изклах цял полк във Василовка в Задднеприето.
	— Знам, че ти не се страхуваш от него. Твоята казашка, молойска слава струва колкото славата на княза, но аз не мога да му дам битка, защото молойците няма да пожелаят… Спомни си какво приказваха в съвета, как наскачаха срещу мене със саби и кистени*, задето съм искал да ги водя на заколение.
	[* Вид бойни камшици с тежка топка на края. — Б.пр.]
	— Тогава да вървим при Хмел, там ни чака и кръв, и плячка.
	— Разправят, че Хмел е вече разгромен от полските вождове.
	— Аз не вярвам това, бащице Максиме. Хмел е лисица, без татарите няма да удари срещу ляхите.
	— И аз така мисля, но трябва да знаем. Тогава ние бихме избягнали проклетия Ярема, бихме се съединили с Хмел, но трябва да знаем! Ех, да имаше някой, който не се страхува от Ярема, та да се приближи до него с разезд и да отвлече пленници за разпит, шапка жълтици ще му насипя.
	— Аз ще отида, бащице Максиме, но не жълтици да търся, а казашка молойска слава!
	— Ти си втори атаман след мене и искаш да отидеш? Ти ще бъдеш пръв атаман на казаците, на храбрите молойци, защото не се страхуваш от Ярема. Върви ти, соколе, а после искай каквото ти е воля. Едно ще ти кажа: ако не бе тръгнал ти, аз сам бих отишъл, но на мене не ми е позволено.
	— Вие не можете, защото, ако вие, бащице, излезете, молойците веднага ще викнат, че си спасявате главата, и ще се пръснат на всички страни. А ако отида аз, духът им ще се повиши.
	— Колко души да ти дам?
	— Няма да взема много, с малка група по-лесно може човек да се скрие и да се приближи… Но дайте ми около петстотин добри молойци и тогава моя ще е грижата да ви докарам пленници, и то не обикновени войници, ами офицери, от които ще узнаете всичко.
	— Тогава заминавай веднага. В Каменец оръдията вече гърмят за радост и спасение на ляхите и за смърт на нас, невинните.
	Богун излезе и веднага почна да се стяга за път. Както биваше винаги в такива случаи, неговите молойци се запиха, „преди майката смърт да ни прегърне“, и той пиеше с тях, та чак се обливаше с водка, беснееше, вилнееше, след това заповяда да му изкарат едно буре с катран и както беше със скъпото си облекло, скочи в него, потопи се веднъж и дваж цял, от глава до пети, и викна:
	— Сега съм чер като майката нощ, няма да ме видят ляшките очи! После се отъркаля по плячкосаните персийски килими, яхна коня и тръгна, а подир него потеглиха в нощния мрак верните му молойци, поведени с възгласа:
	— За слава! За щастие!
	В това време пан Скшетуски бе стигнал вече до Ярмолинци; там срещна съпротива и поради това удави в кръв жителите и като заяви, че на другия ден ще дойде княз Ярема, даде почивка на изнурените коне и войници. После събра на съвещание офицерите и им рече:
	— Досега Бог ни даваше сполука. По страха, който обзема селяните, заключавам, че те наистина ни смятат за предна стража на княза и вярват, че след нас иде цялата му сила. Но ние трябва да помислим, да не би да забележат, че навсякъде се движи все една и съща дружина.
	— А дълго ли ще ходим така? — попита пан Заглоба.
	— Докато разберем какво е решил Кривонос.
	— О, тогава може би няма да стигнем и за битката в стана.
	— Възможно е… — отговори пан Скшетуски.
	— Ваша милост пане, аз съм много недоволен от това! — каза Заглоба. — Поразигра си човек ръцете върху тия негодници при Константинов, взе се там нещичко от тях. Но това е дребна работа!… Пръстите ме сърбят…
	— Може би тук, ваша милост, ще участваш в повече битки, отколкото сам мислиш — отвърна сериозно пан Скшетуски.
	— О! А quo modo*? — попита Заглоба доста неспокойно.
	[* По какъв начин (лат.). — Б.пр.]
	— Защото всеки момент можем да се натъкнем на неприятеля и макар че не сме изпратени тук да му препречваме пътя с оръжие в ръка, все пак ще трябва да се защитаваме. Но връщам се към въпроса: трябва да обхванем по-голяма част от областта, за да ни видят едновременно на няколко места, да посечем тук-таме ония, които се съпротивяват, та да посеем още по-голям страх, и навсякъде да пускаме слухове. Затова смятам, че трябва да се разделим на групи.
	— Така мисля и аз — каза Володийовски. — Тогава в очите им ще растем все повече и тия, които избягат при Кривонос, ще приказват за много хиляди.
	— Ваша милост поручик, ти си тук командир, затова разпореждай — каза Подбипента.
	— Аз ще тръгна през Зинков към Солодковци, а ако мога, и по-нататък — каза Скшетуски. — Ваша милост поручик Подбипента, тръгни право надолу към Татариска. Ти, Михал, ще тръгнеш за Купин, а пан Заглоба ще стигне до Збруч край Сатанов.
	— Аз ли? — каза пан Заглоба.
	— Да. Ваша милост си човек умен и пълен с хитрости, мислех, че с готовност ще се заемеш с тая акция, но ако не желаеш, тогава четвъртия отред ще поеме вахмистър Космач.
	— Ще го поеме, но под моя команда! — извика Заглоба, който веднага се зарадва, че ще бъде командир на отделен отред. — Попитах само понеже ми е мъчно да се разделя с вас.
	— Само че ти, ваша милост, имаш ли опит във военните работи? — попита Володийовски.
	— Дали имам опит? Щъркелът още не е бил помислил да те направи подарък на баща ти и на майка ти, ваша милост, когато аз съм водил по-големи разезди от този тук. Целия си живот съм прекарал във войската и досега щях да служа, ако веднъж не ми заседна в стомаха един плесенясал сухар и три години седя там. Тогава трябваше да ходя за безоар* чак в Галац, но за тая пелегринация** подробно ще разкажа на ваша милост друг път, защото сега бързам да вървя.
	[* Лекарство от вътрешности на козел, много търсено в ония времена. — Б.пр.]
	[** Странстване. — Б.пр.]
	— Тогава тръгвай, ваша милост, и навсякъде разпространявай вести, че Хмелницки е вече бит и че князът е минал Плоскиров — каза пан Скшетуски. — Не вземай какви да е пленници, но попаднеш ли на разезд откъм Каменец, гледай да отвлечеш такива, които ще могат да дадат сведения за Кривонос, защото досегашните са противоречиви.
	— Дано да срещна самия Кривонос! Само да му се доще той да тръгне с разезд, ще му припари под краката! Не бойте се, ваша милост панове, ще науча аз тия хайти да пеят, дори да танцуват!
	— След три дни ще се срещнем отново в Ярмолинци, а сега всеки по своя път! — каза Скшетуски. — И моля ви, ваша милост панове, да пазите хората.
	— След три дни в Ярмолинци! — повториха Заглоба, Володийовски и Подбипента.


	Тридесет и девета глава

	Когато пан Заглоба се намери сам начело на своя отред, веднага се почувства неудобно, дори зле, и много би дал да бяха при него Скшетуски, Володийовски или пан Лонгинус, от които в душата си се възхищаваше най-силно и при които се чувстваше съвсем в безопасност. Така сляпо вярваше той в тяхната досетливост и мъжество.
	Затова отначало яздеше доста мрачен начело на своя отред, оглеждаше се подозрително на всички страни, мислено си представяше опасностите, на които би могъл да налети, и мърмореше:
	— Все пак по-добре би било, ако някой от тях беше тук. За каквото Бог е предназначил някого, за това го е създал, а тия тримата би трябвало да се родят насекоми, защото обичат да кацат на кръв. На война те се чувстват така, както другите хора при кана с вино или както рибата във вода. За тях войната е забавление. Коремът им е лек, а ръцете тежки. Виждал съм Скшетуски, като се бие, и знам, че е peritus*. Той така трепе хора, както калугерът чете молитви. Това е неговата любима професия. На оня литовец, който няма собствена глава, а търси три чужди, нищо не може да му убегне. Най-малко познавам оня малък палавник, но и той трябва да е люта оса. Като си спомня какво видях при Константинов и какво ми разказваше Скшетуски за него — оса ще да е! За щастие, той се движи близо до мене и мисля, че най-добре ще направя да се присъединя към него, защото, ако зная накъде да вървя, кучетата да ме ядат.
	[* Опитен (лат.). — Б.пр.]
	Пан Заглоба се почувства много самотен на тоя свят, та дори сам започна да се оплаква от самотата си.
	— Така е то! — мърмореше той. — Всеки има на кого да се облегне, а аз какво? Ни другар, ни баща, ни майка. Сирак съм, и толкоз!
	В тоя миг вахмистър Космач се приближи до него:
	— Ваша милост командире, накъде отиваме?
	— Накъде отиваме ли? — повтори пан Заглоба. — А? Изведнъж той се изправи на седлото и засука мустак.
	— Към Каменец, ако бъде такава волята ми! Разбираш ли, ваша милост вахмистър?
	Вахмистърът се поклони и се отдръпна мълчаливо при редиците, без да може да разбере защо командирът се разсърди. А пан Заглоба хвърли наоколо още няколко заплашителни погледа, после се успокои и продължи да мърмори:
	— Ако тръгна към Каменец, ще дам да ми ударят сто тояги по голо. Тюх, да се не види! Да беше някой от тях при мене, по-висок дух щях да имам. Какво ще правя аз с тия сто души? По-добре да съм сам, че тогава човек може да се надява на хитростта си. А сега сме много, за да воюваме с хитрост, и малко, за да се защитаваме. Много несполучливо беше това хрумване на Скшетуски — да дели разезда. И накъде да тръгна сега? Зная какво има зад мене, но кой ще ми каже какво е пред мене и кой ще ми гарантира, че дяволите не са заложили там някаква клопка? Кривонос и Богун! Хубава бесовица! Дано ги дяволи дерат! Боже, пази ме поне от Богун! Скшетуски иска да се срещне с него — послушай го, Господи! Желая му това, което сам желае, защото съм му приятел… Амин! Ще стигна до Збруч и ще се върна в Ярмолинци, а пленници за разпит ще им докарам повече, отколкото искат. Това не е трудна работа.
	Внезапно Космач се приближи до него:
	— Ваша милост командире, някакви конници се виждат зад възвишението.
	— Да вървят по дяволите! Къде? Къде?
	— Ами там, зад хълма. Знамена видях.
	— Войска ли е?
	— Изглежда, че е войска.
	— Кучетата да ги ядат. А много ли са?
	— Не се знае, защото са далеко. Да бяхме се скрили тук, зад ония скали, ще ги нападнем ненадейно, защото пътят им е оттук. Ако са много, пан Володийовски не е далеко, ще чуе гърмежите и ще долети на помощ.
	Неочаквано смелостта замая главата на пан Заглоба като вино. Може би отчаянието му вдъхна такава готовност за действие, а може би надеждата, че пан Володийовски е още близо, затова той извади сабята си, хвърли заплашителен поглед наоколо и викна:
	— Скрийте се зад скалите! Ще ги нападнем изневиделица! Ще ги науча тия негодници!…
	Опитните войници на княза веднага завиха към скалите и в миг се наредиха в боен ред, готови за неочаквано нападение.
	Мина цял час: най-сетне се чу гълчава на далечно множество, ехото носеше отгласи от весели песни, а след малко до ушите на спотаилите се войници достигнаха звуци на цигулки, гайди и дайре. Вахмистърът отново се приближи до пан Заглоба и каза:
	— Това не е войска, пане командир, не са казаци. Това е сватба.
	— Сватба ли? — рече Заглоба. — Ще им засвиря аз, нека почакат малко!
	След тия думи той тръгна с коня, а след него войниците и се строиха в редици на пътя.
	— След мене! — викна заплашително Заглоба.
	Всички войници полетяха в тръс, а после в галоп, заобиколиха скалата и внезапно застанаха до самата група от хора, смутени и разтревожени от неочакваната гледка.
	— Стой! Стой! — викаха от двете страни.
	Това беше наистина селска сватба. Най-напред яздеха на коне гайдар, теорбист, цигулар и двама с дайрета, вече малко пийнали, които свиреха шумно игриви танцови мелодии. Зад тях яздеше булката, хубава девойка, с тъмен жупан и с отпусната върху раменете коса. Заобикаляха я шаферките, които пееха песни и носеха нанизани на ръцете венци — а всички девойки бяха на коне, яхнали по мъжки, нагиздени, накичени с полски цветя, и отдалеч изглеждаха като група казаци. Във втората редица на буен кон яздеше младоженецът сред шафери с венци на дълги пръти, подобни на пики; шествието завършваха родителите на младоженците и гостите, всички на коне. Само буретата с водка, медовина и бира бяха натоварени на леки, постлани със слама каручки, и бълбукаха примамливо по неравния каменист път.
	— Стой! Стой! — викаха от двете страни, след което сватбеното шествие се обърка. Момичетата започнаха да викат пронизително и се отдръпнаха назад, а момците и по-възрастните сватбари изскочиха напред, та с гърдите си да заслонят младите девойки от неочаквано нападение.
	Пан Заглоба скочи пред тях и като размахваше сабя и святкаше с нея в очите на уплашените селяни, започна да крещи:
	— Ах вие, хайти такива, кучи опашки, бунтовници! Бунт ще вдигате, а! С Кривонос сте, негодници, а? Тръгнали сте да шпионирате? Препречвате пътя на войската, така ли? Ръка срещу шляхтата вдигате, а? Ще ви дам аз да се разберете, мръсни кучешки души! Във вериги ще заповядам да ви оковат, на кол да ви набият, нехранимайковци, поганци! Сега ще платите за всички престъпления!
	Стар и бял като гълъб сватбар слезе от коня, приближи се до шляхтича и като хвана покорно стремето му, започна да се кланя до пояс и да моли:
	— Смилете се, светлейши рицарю, не погубвайте бедните хора. Бог ни е свидетел, че сме невинни, не на бунт сме тръгнали, ние се връщаме от черква, от Гусятин: венчахме нашия роднина Димитър ковача с Ксеня, дъщерята на бъчваря. Ние сме сватбари, сватбен кравай носим.
	— Това са невинни хора, пане — прошепна вахмистърът.
	— Махай се, това са негодници! От Кривонос са дошли на сватба! — изрева Заглоба.
	— Дано го гръм удари! — извика старецът. — Очите ни не са го виждали, ние сме бедни хора. Смилете се, светлейши пане, позволете ни да минем, ние никому не правим ало, а знаем своите задължения.
	— До Ярмолинци вързани ще отидете!…
	— Ще отидем, където заповядате, пане! Ваше право е да заповядате, а ние да слушаме! Но вие бъдете милостив, светлейши рицарю! Заповядайте на пановете войници да не ни правят зло, а сам вие — извинете ни, прости хора сме и покорно бием чело в земята — пийнете с нас за щастието на младоженците… Пийнете, ваша милост, за радост на простите хора, както са наредили Бог и светото Евангелие.
	— Само да не мислите, че ще ви простя, като пийна — рече остро пан Заглоба.
	— Не, пане! — извика радостно старецът. — Не мислим така! Ей, свирачи! — викна той към музиката. — Засвирете за светлейшия рицар, защото светлейшият рицар е добър, а вие, молойци, търчете за медовина, сладка медовина за светлейшия рицар: той няма да направи зло на бедните хора. Бързо, момчета, бързо! Благодарим, пане!
	Молойците се затекоха бързо към буретата, а в това време задрънкаха дайретата, цигулката запищя весело, гайдарят изду бузи и започна да мачка гайдата под мишницата си, сватбарите затръскаха пръчките с венците; като видяха това, войниците започнаха да се приближават все повече, да сучат мустак, да се усмихват и да поглеждат през плещите на молойците към младите девойки. Отново прозвучаха песни — и страхът мина, дори тук-таме се чуха радостни подвиквания: „Уха! Уха!“
	Но пан Заглоба не се развесели изведнъж — дори когато му дадоха грамадна кана с медовина, той още продължаваше да мърмори тихо: „Ах, негодници! Ах, нехранимайковци!“ Дори когато бе потопил мустаци в тъмната повърхност на питието, веждите му още не се отпускаха; той повдигна глава и като присвиваше очи и мляскаше с устни, започна да преценява вкуса на питието — след това по лицето му се изписа удивление, но и възмущение.
	— Какви времена! — измърмори той. — Селяндури да пият такава медовина! Боже, ти виждаш това и не пращаш мълнии!
	След тия думи той навири каната и я изпразни до дъно.
	А сватбарите се престрашиха и дойдоха да молят да не им прави зло и да ги пусне да си вървят. Заедно с тях дойде и булката Ксеня, боязлива, разтреперана, със сълзи в очите, но пламнала и хубава като зора. Тя се приближи и скръсти умолително ръце: „Простете ни, пане!“ и почна да целува жълтия ботуш на пан Заглоба. Сърцето на шляхтича веднага омекна като восък.
	Той разхлаби кожения си пояс и започна да рови в него, а като изрови последната златна монета от ония, които навремето му беше дал князът, рече на Ксеня:
	— Вземи! Дано Бог благослови и тебе, както и всяка невинна душа.
	Тук вълнението не му даде да говори повече, защото тая стройна и черновежда Ксеня му припомни княгинята, която пан Заглоба обичаше посвоему. „Къде ли е тя сега, клетата, и дали там я пазят светите ангели?“ — помисли той и вече цял обзет от вълнение, беше готов да се прегръща и побратимява с всекиго.
	А сватбарите, като видяха неговата великодушна постъпка, започнаха да викат от радост, да пеят, да се притискат около него и да целуват полите на дрехата му. „Той е добър! — повтаряха в тълпата. — Златен лях! Жълтици дава, зло не прави, добър пан! Слава и щастие за него!“ Цигуларят чак се тресеше, така силно свиреше, очите на гайдаря бяха изскочили навън, ръцете на дайретарите отмаляха от умора. Старият бъчвар, както личеше, голям страхливец, до тоя момент се тулеше отзад, но сега излезе напред и заедно с жена си, бъчварката, и със старата ковачка, майка на младоженеца, започнаха да се кланят до пояс и да канят на сватба в хутора, като казваха, че да имат такъв гост е чест и хубаво предзнаменование за младите; че инак ще им бъде криво. Зад тях се кланяха младоженецът и черновеждата Ксеня, която, макар и проста селска мома, веднага разбра, че нейната молба може да постигне най-много. А сватбарите викаха, че хуторът не е далеко, че рицарят няма да се отклони от пътя си, че старият бъчвар е богат и ще извади по-хубава медовина. Пан Заглоба изгледа войниците си: всички те като зайци мърдаха мустаци и очакваха удоволствия от танците и пиенето. Затова — макар да не смееха да молят да отидат на сватбата — пан Заглоба се смили над тях и след малко той, сватбарите, младите девойки и войниците тръгнаха като най-близки приятели към хутора.
	Хуторът наистина не беше далеко, а старият бъчвар бе богат, та и сватбата беше шумна. И всички се напиха здравата, а пан Заглоба така се развесели, че беше пръв за всичко. Тогава започнаха да изпълняват странни обреди. Старите жени отведоха Ксеня в малката стая и се затвориха с нея; те се бавиха там дълго, след което излязоха и заявиха, че девойката е като гълъб, като лилия! Тогава радост зацари между сватбарите, които започнаха да викат: „За слава! За щастие!“ Жените започнаха да ръкопляскат и да крещят: „Е, какво? Не казахме ли!“ А мъжете тропаха с крака и всеки танцуваше поотделно с кана в ръка, която изпиваше пред вратата на стаята „за слава“! Така танцува и пан Заглоба, само че за да подчертае своя знатен произход, изпи пред вратата не кана, а половин ведро медовина. После бъчварят, бъчварката и ковачката въведоха младия Димитър в стаята, но понеже той нямаше баща, поклониха се пред пан Заглоба той да замести баща му; пан Заглоба се съгласи и отиде заедно с другите. В това време в трема, където бяха сватбарите, настана тишина, само войниците, които пиеха пред къщата, вдигаха шум, крещяха от радост по татарски и гърмяха с бандолетите си. Но най-голяма радост и пиене започна едва когато родителите се върнаха в трема при сватбарите. Старият бъчвар прегръщаше от радост ковачката, мъжете идваха при бъчварката и я вдигаха на ръце, а жените я славеха, че запазила дъщеря си като собствените си очи, като гълъбче и лилия*, след което пан Заглоба тръгна да танцува с нея. Те заситниха един срещу друг, а той пляскаше с ръце, приклякаше и така подскачаше, така удряше с подкованите си ботуши по пода, та чак трески хвърчаха от дъските и обилна пот течеше от челото му. Последваха ги и другите: който можа — в трема, който не можа — на двора, младите девойки с молойците и с войниците. Бъчварят постоянно поръчваше да вадят нови и нови бурета с медовина. Най-сетне цялата сватба излезе на двора — запалиха купища сухи тръни и борина, че вече бе настъпила дълбока нощ, а веселието се превърна в пиене до забрава; войниците гърмяха с бандолети и мускети като през време на битка.
	[* Селска сватба от ония времена описва очевидецът Боплан. — Б.а.]
	Пан Заглоба, червен и потен, се олюляваше на краката си и бе забравил какво става с него и къде се намира; през парата, която се вдигаше от главата му, той виждаше лицата на сватбарите, но дори да го набучеха на кол, не би могъл да каже кои са тия хора, дето се веселят. Помнеше, че е на сватба — но на чия сватба? Навярно сватбата на пан Скшетуски с княгинята! Тази мисъл му се стори най-невероятна, най-сетне тя се заби като гвоздей в главата му и така го изпълни с радост, че той започна да крещи като луд: „Да живеят! Панове, братя, нека се обичаме! — и непрекъснато обръщаше нови и нови кани с медовина. — За твое здраве, пане, брате, за здравето на нашия княз господар! За нашите успехи!… Дано това бедствие да отмине отечеството!“ Тук той се заля в сълзи и се препъна на път към бурето, а се препъваше все по-често, защото по земята лежаха като на бойно поле след битка множество неподвижни тела. „Боже! — извика пан Заглоба. — Няма вече мъже в тая Жечпосполита. Само пан Лашч умее да пие, вторият е Заглоба — а останалите, Боже опази!“ И той вдигна жално очи към небето — и изведнъж забеляза, че небесните тела не стоят вече спокойно като златни гвоздеи по небосвода, а едни се тресат, сякаш искат да изскочат от небесната си рамка, други се въртят в кръг, трети танцуват казачок едно срещу друго — и пан Заглоба се учуди страшно, а после си каза смаяно:
	— Нима само аз не съм пиян in universo*?
	[* В цялата вселена (лат.). — Б.пр.]
	Но внезапно и земята се затресе като звездите в безумен въртеж и пан Заглоба се просна на земята.
	Скоро го овладяха страшни сънища. Струваше му се, че някакви призраци са седнали върху гърдите му, че го мачкат и притискат към земята, че му връзват ръцете и краката. Едновременно чуваше крясъци и като че ли гърмежи; някаква ярка светлина пронизваше затворените му клепачи и дразнеше очите му с непоносим блясък. Той искаше да се събуди, да отвори очи, но не можеше. Чувстваше, че нещо необикновено става с него, че главата му увисва назад, сякаш го носят за ръцете и краката… После го обзе страх; беше му лошо, много лошо, много тежко. Възвръщаше се някакво полусъзнание — но странно — защото беше съпроводено от такова безсилие, каквото никога не беше изпитвал през живота си. И още веднъж се опита да се размърда, но когато не му се удаде, той се събуди и отвори клепачи.
	Тогава погледът му срещна две очи, които се впиваха жадно в него, и това бяха черни като въглен зеници и толкова враждебни, че вече напълно събудилият се пан Заглоба помисли в първия момент, че дяволът гледа към него — и отново притвори клепачи, после пак ги отвори бързо. Очите продължаваха да го гледат упорито — лицето му се стори познато; внезапно пан Заглоба затрепера до мозъка на костите си, студена пот го обля, а по цялото му тяло чак до краката пропълзяха хиляди мравки.
	Той позна Богун.


	Четиридесета глава

	Заглоба лежеше вързан на кълбо за собствената си сабя в същия трем, в който бе празнувана сватбата, а страшният бунтовник седеше наблизо на едно столче и се наслаждаваше на ужаса на пленника.
	— Добър вечер, ваша милост! — каза той, като видя отворените клепачи на своята жертва.
	Пан Заглоба не отговори нищо, но за миг така изтрезня, сякаш капка вино не бе слагал в уста, само мравките, които бяха стигнали до петите, се върнаха нагоре чак до главата, а мозъкът в костите му се вледени. Казват, че човек, който се дави, в последния момент вижда ясно цялото си минало, че си спомня всичко и си дава сметка за това, което става с него; такава яснота на погледа и на паметта в тоя момент имаше и пан Заглоба, а последната дума на тая яснота беше тихият, неизречен възглас:
	„Тоя ще ми одере кожата!“
	А бунтовникът повтори със спокоен глас:
	— Добър вечер, ваша милост!
	„Бррр! — помисли Заглоба. — По-добре да беше изпаднал в гняв.“
	— Не ме ли познаваш, пане шляхтич?
	— Здравей, здравей! Как е здравето?
	— Не е лошо. А със здравето на ваша милост ще се заема сам.
	— Не съм молил Господа за такъв доктор и се съмнявам, че ще мога да смеля твоите лекарства, но да бъде волята Божия.
	— Е, ти мене ме лекува, сега аз ще ти се отплатя. Ние сме стари другари. Помниш ли как ми омота главата в Розлоги, а?
	Очите на Богун светнаха като два карбункула*, а линията на мустаците му се удължи в страхотна усмивка.
	[* Вид скъпоценни камъни (лат.). — Б.пр.]
	— Помня — каза Заглоба, — че можех да те ръгна с ножа, но не те ръгнах.
	— Ами аз тебе ръгал ли съм те? И мисля ли да те ръгам? Не! Ти си мой скъп другар, аз ще те пазя като зениците на очите си.
	— Винаги съм казвал, че си великолепен кавалер — каза Заглоба, като се престори, че вярва на думите на Богун, а едновременно в главата му се мярна: „Вижда се, че е измислил нещо специално за мене, няма да умра по обикновен начин!“
	— Добре го каза — продължи Богун. — Ти също си великолепен кавалер. И ние двамата се търсехме и се намерихме.
	— Право да си кажа, аз не съм те търсил, но благодаря за добрата дума.
	— Скоро ще ми благодариш още по-хубаво, а и аз ще ти благодаря, че отведе девойката ми от Розлоги в Бар. Там именно я намерих, а сега бих те поканил на сватба, само че тя няма да бъде нито днес, нито утре — сега е война, а ти си стар човек, може да не доживееш.
	Въпреки страшното положение, в което се намираше, Заглоба наостри уши.
	— На сватба ли? — измърмори той.
	— А ти какво мислиш? — каза Богун. — Да не би аз да съм селянин, та без поп да я поробвам, или нямам достатъчно средства, за да се венчая в Киев? Ти я доведе в Бар не за някакъв си селяк, а за атаман и хетман…
	„Добре!“ — помисли Заглоба. После обърна глава към Богун.
	— Заповядай да ме отвържат… — каза той.
	— Полежи си, полежи, път те чака, а ти си стар, трябва да си отпочинеш преди пътуването.
	— Къде искаш да ме караш?
	— Ти си мой приятел, та ще те откарам при другия ми приятел — при Кривонос. Двамата ще обмислим какво ще направим, за да ти бъде там добре.
	— Ще ми бъде горещо! — измърмори шляхтичът и отново мравки го полазиха по гърба.
	Накрая заговори:
	— Зная, че ми имаш зъб, но не си прав, не си прав — Господ вижда. Ние сме живели заедно и много дамаджани сме пресушили в Чигирин, защото аз те обичах като баща за твоята рицарска фантазия, каквато няма в цяла Украйна. Е, какво, нима съм ти се изпречвал на пътя? Ако не бях дошъл тогава с тебе в Розлоги, и досега щяхме да бъдем добри приятели — а защо дойдох, ако не от добро чувство към тебе? И ако тогава не се беше разярил, ако не беше избил ония нещастни хора — кълна се в Бога, — нямаше да ти се изпречвам на пътя. Какво ме засягат чуждите работи! Предпочитах момичето да бъде твое, отколкото на друг. Но при твоите татарски начини на ухажване съвестта ми възропта — все пак това е шляхтишки дом. Ти самият не би постъпил другояче. Ами че аз тогава можех да те премахна от тоя свят с по-голяма полза за мене — и защо не го направих? Защото съм шляхтич и се срамувах от такова нещо. Засрами се и ти, нали зная, че искаш да ме подложиш на мъчения. Момичето и без това е в ръцете ти, какво искаш от мене? Нима аз не го пазех като очите си — това твое богатство? А щом ти си се отнесъл почтено към нея, ясно е, че и у тебе има рицарска чест и съвест, но как ще й подадеш ръка, изцапана с невинната ми кръв? Как ще й кажеш: този човек, който те преведе през селяните и татарите, го подложих на мъки? Засрами се и ме освободи от тия въжета и от тоя плен, в който ме хвана с коварство. Млад си и не знаеш какво може да ти се случи, а за моята смърт Бог ще те накаже чрез това, което ти е най-мило.
	Богун стана от столчето гневно побледнял, доближи се до Заглоба и заговори със сподавен от ярост глас:
	— Мръсна свиньо, ще заповядам от кожата ти ремъци да дерат, на бавен огън ще те пека, с трески ще те набуча, на мръвки ще те накъсам!
	И в пристъп на безумие хвана ножа, който висеше на пояса му, стиска го някое време конвулсивно в пестника си и острието му заблестя в очите на пан Заглоба, но бунтовникът се въздържа, мушна обратно ножа в ножницата и викна:
	— Молойци!
	Шестима запорожци се втурнаха в стаята.
	— Вземете тая ляшка мърша и я хвърлете в кочината, но я пазете като очите си.
	Казаците грабнаха пан Заглоба, двама за ръцете и краката, един отзад за косата — и го изнесоха от стаята, пренесоха го през целия двор и накрая го хвърлиха върху тора в близката кочина. След това затвориха вратата и пленникът остана в пълен мрак — само тук-таме през пролуките между гредите и през дупките на покрива се промъкваше бледа нощна светлина. След малко очите на пан Заглоба свикнаха с полумрака. Той се огледа наоколо и видя, че в кочината няма нито свине, нито молойци. Разговорите на последните обаче се чуваха доста ясно и през четирите стени. Личеше, че цялата постройка е гъсто обградена, но въпреки тая стража пан Заглоба си отдъхна дълбоко.
	Преди всичко беше жив. Когато ножът на Богун светна пред очите му, той беше уверен, че последният му час е вече ударил, и макар и с най-голям страх, предаваше душата си на Бога. Но изглежда, че Богун беше решил да го запази за несравнимо по-мъчителна смърт. Той желаеше не само да си отмъсти, но и да се нарадва на отмъщението си над тоя, който му беше изтръгнал хубавицата и изложил неговата молойска слава, а самия него бе направил за смях и го беше повил като дете. Затова перспективата за пан Заглоба беше тъжна, но засега все пак се утешаваше с мисълта, че още е жив, че навярно ще го откарат при Кривонос и едва там ще го подложат на мъки — следователно има пет-шест, а може би и повече дни пред себе си, а засега лежи самотен в кочината и в среднощната тишина може да помисли за някаква хитрост.
	Това беше едничката добра страна в цялата работа, но щом помислеше за лошите, отново по гърба му плъзваха хиляди мравки.
	Хитрости!…
	— Ако в тая кочина лежеше шопар или свиня — мърмореше си пан Заглоба, — щеше да бъде по-досетлива от мене, защото не биха я вързали на кълбо за собствената й сабя. И Соломон да вържат така, и той няма да бъде по-умен от собствените си шалвари, нито от моя ботуш. О, Боже, Боже, за какво ме наказваш така! От всички хора на света тъкмо тоя разбойник най-много желаех да избягвам — а какъв ми беше късметът, та точно на него налетях. Ще ми излъскат кожата като швебоджинско* сукно. Ако беше ме уловил някой друг, щях да декларирам, че се присъединявам към бунта, а после щях да избягам. Но и друг не би ми повярвал, камо ли тоя! Усещам как сърцето ми замира. Кой дявол ме докара тук — о Боже, Боже, не мога да мръдна нито с ръка, нито с крак… О, Боже, Боже!
	[* От град Швебоджин. — Б.пр.]
	Но след малко на пан Заглоба му хрумна, че ако ръцете и краката му са свободни, по-лесно би могъл да измисли някаква хитрост. Ами ако опита? Да успее само да измъкне сабята си изпод коленете, останалото ще бъде по-лесно. Но как да я измъкне? Да се обърне на едната страна — зле… Пан Заглоба се замисли дълбоко.
	После започна все по-бързо да се клати на гръб и при всяко движение се местеше по-малко напред. Стана му горещо, косата му се изпоти повече, отколкото при танц, та от време на време спираше и почиваше, от време на време прекъсваше работата, защото му се струваше, че някой от молойците иде към вратата — и пак започваше с ново усърдие, докато най-сетне стигна до стената.
	Тогава започна да се клати другояче: не напред-назад, а настрани, така че при всяко движение удряше леко в стената края на сабята си и тя се измъкваше изпод коленете и все повече се наклоняваше навътре в кочината, към дръжката.
	Сърцето на пан Заглоба започна да бие като чук, защото видя, че тоя начин може да излезе сполучлив.
	И продължаваше да работи, като се мъчеше да удря колкото е възможно по-тихо, и то само когато разговорът на молойците заглушаваше леките удари. Най-сетне дойде моментът, когато краят на ножницата се намери на една линия с лакътя и коляното и по-нататъшното клатене към стената вече не можеше да я изблъсква.
	Но заедно с това от другата страна вече висеше значителна част от сабята, и то много по-тежката, като се вземе предвид дръжката. На дръжката имаше кръсташ, както обикновено при тоя вид саби; пан Заглоба разчиташе на тоя кръсташ.
	И за трети път той почна да се клати, но сега целта на усилията му беше да се обърне с крака към стената. Като постигна и това, започна да се мести покрай нея. Сабята още стоеше между коленете и ръцете му, но дръжката постоянно се закачаше с кръсташа за неравния под; най-сетне се закачи по-здраво. Пан Заглоба се килна за последен път и за миг радост го закова на място.
	Сабята бе излязла напълно.
	Тогава шляхтичът свали ръце от коленете си и при все че бяха вързани, можа да хване сабята. Придържайки с крак ножницата, измъкна острието.
	Сега разсичането на въжето, с което бяха вързани краката му, беше работа за един миг.
	По-мъчно беше с ръцете. Пан Заглоба трябваше да нагласи сабята върху тора с тъпото надолу и острото нагоре и да търка въжетата отгоре, докато ги разсече.
	Като направи това, той беше вече не само свободен от въжетата, но и въоръжен.
	Затова си отдъхна дълбоко, а после се прекръсти и започна да благодари на Бога.
	Но от разрязването на въжетата до отърваването от ръцете на Богун беше още много далеко.
	— Какво по-нататък? — питаше се пан Заглоба.
	И не намираше отговор. Наоколо кочината беше обградена от молойци; общо те бяха около сто души; и мишка не би могла да се измъкне незабелязано, камо ли човек, дебел като пан Заглоба.
	— Виждам, че почвам да се въртя като муха без глава — каза си пан Заглоба, — а умът ми го бива само да си намажа ботушите с него, при все че и по-хубава вакса човек може да си купи от унгарците по панаирите. Ако Бог не ми прати някакво хрумване, ще ме направят на печено за гарваните, но ако ми прати, обещавам да живея в целомъдрие като пан Лонгинус.
	Повишеният тон в разговора на молойците зад стената прекъсна по-нататъшните му размисли и той скочи и долепи ухо до пролуката между гредите.
	Изсъхналите борови греди отразяваха гласовете като кутия за теорба: думите се чуваха ясно.
	— А накъде ще вървим оттук, чичо Овсивуй? — питаше един глас.
	— Не знам, сигурно към Каменец — отвърна друг.
	— О, конете едва си влачат краката, няма да стигнем.
	— Затова и стоим тук, до сутринта ще си починат.
	Настана кратко мълчание, после първият глас се обади по-тихо отпреди:
	— А на мене ми се струва, чичо, че атаманът ще тръгне от Каменец за Ямпол.
	Заглоба затаи дъх в гърдите си.
	— Мълчи, ако ти е мила младата глава! — прозвуча отговорът. Настана кратко мълчание, само иззад другите стени се чуваше шепот.
	— Навсякъде стоят, навсякъде пазят! — измърмори Заглоба. И отиде при противоположната стена.
	Тоя път до ушите му стигна хрускане на зоб и пръхтене на коне, които явно стояха до самата стена, а между тях молойци разговаряха легнали, защото гласовете им идваха отдолу.
	— Хей — каза един, — ние дойдохме тук, без да спим, без да ядем, без да понахраним конете — за да ни набучат на кол в стана на Ярема.
	— Сигурно ли е, че той е тук?
	— Хората, които са избягали от Ярмолинци, са го видели, както аз виждам тебе. Косата да ти настръхне от това, което приказват: грамаден като бор, а главата му две главни, а конят под него змей.
	— Господи помилуй!
	— Трябва да вземем тоя лях с войниците и да бягаме.
	— Как ще бягаш? Конете и без това ще пукнат.
	— Лошо, братя родни. Да бях аз атаман, щях да прережа гърлото на тоя лях и да се върна в Каменец, та ако ще дори пеш.
	— Ще го откараме с нас до Каменец. Там нашите атамани ще се позабавляват с него.
	— Най-напред дяволите ще се позабавляват с вас — измърмори Заглоба.
	Въпреки целия си страх от Богун, а може би тъкмо затова, той се закле да не се остави да го хванат жив. Сега се е развързал, има сабя в ръка — ще се защитава. Ама щели да го посекат — нека го посекат, но жив няма да го вземат.
	В това време пръхтенето и пъшкането на конете, очевидно съвсем изморени, заглуши по-нататъшния разговор, но същевременно подсказа една мисъл на пан Заглоба.
	„Да можех да се промъкна през тая стена и неочаквано да скоча на някой кон! — мислеше си той. — Сега е нощ: докато разберат какво е станало, ще изчезна от очите им. Из тия долища и валози и на слънце е мъчно да преследваш някого, та камо ли в тъмнината! Дай ми, Боже, сгоден случай!“
	Но не беше лесно да се намери сгода. Трябваше да се разруши стената, а за това беше нужно да си пан Подбипента или да я подкопаеш като лисица, но и тогава навярно щяха да чуят, да видят и да хванат беглеца за шията, преди да е сложил крак в стремето.
	В главата на пан Заглоба се въртяха хиляди дяволии, но тъкмо защото бяха хиляди, никоя не се очертаваше достатъчно ясно.
	„Няма друг изход, освен да платя с кожата си“ — помисли той.
	И тръгна към третата стена.
	Внезапно удари главата си в нещо твърдо и заопипва: беше стълба. То не било свинска кочина, а обор за биволи и до половината дължина имаше строп, който служеше за складиране на слама и сено. Пан Заглоба се изкатери горе, без да мисли нито миг.
	След това седна, отдъхна си и започна бавно да изтегля стълбата горе.
	— Е, сега съм вече в крепост! — измърмори той. — Дори да намерят друга стълба, няма да се изкатерят бързо тук. Ако не разсека на две главата на тоя, който се покаже пръв, ще дам да ме опушат за филе. О, дявол да го вземе! — каза той внезапно. — Те наистина биха могли не само да ме опушат, ами и да ме опекат и стопят на лой. Но нищо! Ако рекат да запалят обора — добре! Тогава пък изобщо няма да ме хванат жив… А на мене ми е все едно дали гарваните ще ме кълват суров или печен. Стига да мога да се измъкна от тия разбойнически ръце, за другото не ме е грижа, надявам се, че някак ще се нареди.
	Явно беше, че пан Заглоба лесно преминава от пълно отчаяние към надежда. Някак съвсем неочаквано у него се породи увереност, като че ли вече е стигнал в стана на княз Йереми. А всъщност положението му не беше се подобрило кой знае колко. Той седеше в стропа и като имаше сабя в ръце, наистина би могъл продължително да брани достъпа до него. Но това беше всичко! Защото от долу до стропа беше като от трън, та на глог — с тая още разлика, че го чакаха и сабите и пиките на молойците, които дебнеха край стените.
	— Ще се нареди някак! — измърмори пан Заглоба и като се приближи до покрива, леко започна да разравя и повдига сламената покривка, за да може да си открие „prospectus“* към света.
	[* Изглед (лат.). — Б.пр.]
	Това той постигна лесно, защото молойците непрекъснато разговаряха, за да минава времето на бдението, а при това се беше появил доста силен вятър, който заглушаваше с повея си сред близките дървета шума от повдигането на снопчетата слама.
	Не след много дупката беше готова — пан Заглоба пъхна в нея глава и започна да се оглежда наоколо.
	Нощта вече преваляше и от изток на небето се появиха първите зари на деня, та при бледата светлина пан Заглоба видя целия двор, пълен с коне, пред къщата — редица заспали молойци, проснали се на дълги неясни линии, по-нататък геранилото на кладенеца и коритото, в което блестеше вода, а покрай тях пак редица заспали хора и двайсетина молойци с голи саби в ръка, които се разхождаха покрай тая редица.
	— Това са пленените мои хора — измърмори шляхтичът и след миг добави: — О, да бяха поне мои, а те са на княза! Добър вожд им бях, няма що! Закарах ги право на вълка в устата. С какви очи ще се покажа пред хората, ако Бог ми върне свободата. И от какво ми дойде всичко това? От любовта към пиенето? Какво ме интересуваше мене, че простаците се били женели? Толкова работа имах там, колкото на кучешка сватба. Отказвам се от тоя предател медовината, която влиза в краката, а не в главата. Всички злини на света произлизат от пиянството, защото, ако ни бяха нападнали, когато бяхме трезви, непременно щях да победя и аз да затворя Богун в кочината.
	Тук погледът на пан Заглоба отново се спря на къщата, в която спеше бунтовническият главатар, и се задържа на вратата.
	— Спи, разбойнико — измърмори Заглоба. — Спи! Дано ти се присъни, че дяволи ти дерат кожата, което и без друго няма да ти се размине. Искаше протак да правиш от моята кожа, опитай се да се качиш тук при мене и тогава ще видим дали няма да накълцам твоята така, та и за обуща на кучетата да не става. Ех, да мога само да се измъкна оттук! Само да мога да се измъкна! Но как?
	Наистина задачата беше почти неизпълнима. Целият двор беше така задръстен с хора и коне, че дори да успееше да се измъкне от обора, дори да се смъкнеше от покрива и да яхнеше някой от конете, които стояха до самата кочина, пан Заглоба пак по никакъв начин нямаше да стигне дори до вратата, камо ли извън нея!
	И все пак му се струваше, че е извършил по-голямата част от работата: беше свободен, въоръжен и седеше под покрива като в крепост.
	„Какво, дявол да го вземе — мислеше той, — нима затова се освободих от въжетата, за да увисна на тях?“
	И пак дяволии започнаха да се въртят в главата му, но те бяха толкова много, че той по никакъв начин не знаеше коя да избере.
	В това време се развиделяваше все повече. Околните къщи започнаха да се открояват от мрака, покривите им сякаш се покриха със сребро. Пан Заглоба вече можеше по-добре да различи отделните групи на двора, съзря червените униформи на своите хора, налягали около кладенеца, и овчите кожуси, под които спяха молойците край къщата.
	Внезапно някаква фигура стана от редицата заспали и тръгна с бавна крачка през двора, като се спираше тук-таме около хората и конете; поприказва малко с молойците, които пазеха пленниците, и накрая се приближи до обора. В първия миг пан Заглоба помисли, че е Богун, защото забеляза, че стражата разговаря с тая личност като с началник.
	— Ех — измърмори Заглоба, — ако имах сега пушчица в ръка, щях да го науча как се връзват хора на кълбо.
	В тоя момент въпросната фигура повдигна глава и върху лицето й падна сивият зрак на разсъмването: това не беше Богун, а стотникът Голоди, когото пан Заглоба позна веднага, защото го знаеше отлично още от времето, когато правеше компания на Богун в Чигирин.
	— Момчета! — рече Голоди. — Не спите ли?
	— Не, бащице, макар че ни се спи. Време е да ни сменят.
	— Ей сега ще ви сменят. А вражият син не е ли избягал?
	— Ой, ой! Навярно душата му е избягала от него, бащице, защото той дори не се е мръднал.
	— Хитра лисица е той. Я вижте какво става с него, защото може и в земята да потъне.
	— Веднага! — отвърнаха няколко молойци и тръгнаха към вратата на обора.
	— Смъкнете и сено от стропа. Натрийте конете! На разсъмване тръгваме.
	— Добре, бащице!
	Пан Заглоба напусна бързо мястото си при дупката в покрива и допълзя до отвора на стропа. В същото време чу изскърцването на вратата и шумоленето на сламата под краката на молойците. Сърцето му биеше в гърдите като чук, а в ръка стискаше дръжката на сабята и мислено си повтаряше клетвата, че по-скоро ще се остави да го изгорят заедно с обора или да го насекат на късове, отколкото да го уловят жив. Очакваше също, че всеки миг молойците ще вдигнат страхотна врява, но се излъга. Известно време се чуваше как те се движат все по-бързо по целия обор, най-сетне единият от тях се обади:
	— Какво е това, дявол да го вземе, не мога да го напипам! Ние го захвърлихме ето тук.
	— Да не е вампирясал? Светни малко, Василе, тук е тъмно като в рог.
	Настана кратко мълчание. Изглежда, че Васил търсеше прахан и огниво, а другият молоец започна да вика тихо:
	— Пане шляхтич, обади се?
	— Няма го майстора! — измърмори Заглоба.
	Изведнъж огнивото почна да чатка по кремъка, сипнаха се рой искри, които осветиха тъмната вътрешност на обора и калпаците на молойците, след което се спусна още по-дълбока тъмнина.
	— Няма го и няма! — викаха трескави гласове. Тогава единият от молойците скочи към вратата.
	— Бащице Голоди! Бащице Голоди!
	— Какво има? — попита стотникът, като се показа на вратата.
	— Ляха го няма!
	— Как така го няма!
	— В земята е потънал! Никъде го няма. О, Господи помилуй! Ние светнахме, но го няма!
	— Не може да бъде. Ох, атаманът ще ви даде да разберете! Избягал ли е, а? Вие да не сте спали?
	— Не бащице, не сме спали. От обора той не е излязъл откъм нашата страна.
	— Тихо! Да не събудим атамана!… Щом не е излязъл, трябва да е някъде тук. А вие търсихте ли навсякъде?
	— Навсякъде.
	— А на стропа?
	— Как ще се качи на стропа, като беше вързан?
	— Ех, че си глупак! Ако не се е развързал, щеше да бъде тук. Търсете го там. Светнете!
	Отново се сипнаха искри. Новината се разнесе сред стражата. Започнаха да се притискат около обора с присъщата си при неочаквани случки бързина; чуваха се бързи стъпки, бързи въпроси и още по-бързи отговори. Съветите се кръстосваха като мечове при бой.
	— На стропа! На стропа!
	— Пази отвън!
	— Не будете атамана, че ще си изпатим!
	— Няма стълба!
	— Донесете друга!
	— Няма никъде!
	— Прескочете до къщата да видите дали там няма.
	— О, лях проклет!
	— По външните ъгли се покатерете на покрива и се промъкнете през него.
	— Не може, защото е издаден и обкован с дъски.
	— Донесете пики. Тогава ще се качим по пиките. Ах, кучето му ниедно!… Издърпал е стълбата!
	— Донесете пики! — прозвуча гласът на Голоди.
	Едни от молойците изтърчаха за пики, а другите вдигаха глава към стропа. Светлината вече проникваше през отворената врата в обора, а при нейния слаб блясък се виждаше квадратният отвор на стропа, чер и тих.
	Отдолу се обадиха по-меки гласове:
	— Ей, пане шляхтич! Спусни стълбата и слез. И без това няма да се измъкнеш, защо ще мъчиш хората? Слез де, слез!
	Тишина.
	— Слез, иначе ще ти одерем кожата откъм главата и ще те хвърлим в тора с главата надолу!
	Пан Заглоба остана еднакво глух както към заплахите, така и към ласкателствата и седеше в тъмнината като язовец в дупка, но се готвеше за упорита отбрана. Само стискаше сабята все по-здраво, сумтеше малко и наум си четеше молитва.
	В това време донесоха копия, свързаха три заедно и ги сложиха с остриетата към отвора. В главата на пан Заглоба се мярна мисълта дали да ги грабне и изтегли горе, но си помисли също, че покривът ще да е нисък и той не ще успее да ги вмъкне напълно. А и веднага щяха да донесат други.
	Но ето че целият обор се напълни с молойци. Едни светеха със запалена борина, други надонесоха най-различни върлини и ритли от коли, които се оказаха къси, та веднага ги завързаха с ремъци, защото по пиките наистина беше трудно да се катери човек. Все пак не намериха доброволци.
	— Аз ще се кача — викаха няколко гласа.
	— Почакайте за стълбата! — рече Голоди.
	— Но какво пречи, бащице, да опитаме по пиките?
	— Васил ще се изкатери! Той се катери като котка.
	— Опитай се тогава.
	А други веднага започнаха да се шегуват.
	— Ей, внимателно! Той има сабя, ще ти отсече главата, ще видиш.
	— Ще те хване за главата и ще те издърпа, а там ще те сгази като мечка.
	Васил не се смути и каза:
	— Той знае, че само с пръст да ме бутне, атаманът и вие, братя, ще го дерете с кремък.
	Това беше предупреждение към пан Заглоба, който седеше тихо, без дори да шукне.
	Но молойците, както обикновено бива между войниците, изпаднаха вече в добро настроение, защото цялата случка започна да ги забавлява, та продължиха да се шегуват с Васил:
	— Един глупак по-малко ще остане на света.
	— Той там няма да мисли как ще му платим за твоята глава. Той е смел юнак.
	— Хо, хо! Той е таласъм. Дявол знае в какво се е превърнал вече… Той е магьосник! Ти, Василе, не се знае кого ще намериш там, в отвора.
	Васил, който вече си беше плюл на ръцете и тъкмо хващаше пиките, внезапно спря.
	— Срещу лях отивам — каза той, — срещу дявол не.
	Но в това време завързаха ритлите и ги сложиха до отвора. И по тях качването беше трудно, понеже те веднага се огънаха, дето бяха вързани, а тънките ръжни запращяха под краката още щом стъпи на най-долната. Но Голоди започна да се качва сам, а като се качваше, говореше:
	— Ти, пане шляхтич, виждаш, че няма шега. Запънал си се да седиш горе, седи си тогава, но не се съпротивлявай, защото ние все пак ще те хванем, дори ако трябва да съборим цялата кочина. Бъди разумен!
	Най-сетне главата му стигна до отвора и бавно почна да потъва в него. Внезапно изфуча сабя, казакът викна страшно, олюля се и падна между молойците с разсечена на две глава.
	— Бий, бий! — закрещяха молойците.
	В целия обор настана страшна бъркотия, екнаха викове и крясъци, но гръмкият глас на пан Заглоба ги заглуши:
	— Ах, вие, разбойници, людоеди, ах, вие, негодници! До крак ще ви изсека, хайти крастави! Ще разберете какво значи рицарска ръка! Да нападате нощем честните хора! В обор да затваряте шляхтич… Ах, нехранимайковци! На двубой с мене, на двубой по един или дори по двама! Я елате насам! Но главите си оставете в тора, иначе ще ви ги изпорежа, Бога ми!
	— Бий, бий! — викаха молойците.
	— Да запалим обора!
	— Аз сам ще го запаля, волски опашки, но заедно с вас!
	— По няколко! По няколко едновременно! — викна един стар казак. — Дръжте ритлите, подпирайте ги с пики, сложете си снопове слама на главата и тръгвайте!… Трябва да го уловим!
	Като каза това, той се закатери нагоре, а заедно с него още двама други; ръжните започнаха да се трошат, ритлите се огънаха още повече, но над двайсет здрави ръце ги хванаха за страничните дървета, а горе ги подпираха с пиките. Други мушнаха в отвора острията на пиките, за да попречат на Заглоба да сече със сабята.
	След няколко мига три нови тела паднаха върху главите на ония, които бяха долу.
	Разпален от триумфа си, пан Заглоба ревеше като бивол и изригваше такива проклятия, каквито светът не е чувал и от които душите на молойците непременно биха замрели, ако не беше почнала да ги обзема страшна ярост. Някои бодяха потона с пиките, други се катереха по стълбата, макар че в отвора ги чакаше сигурна смърт. Внезапно при вратата се чу вик и в обора се втурна самият Богун.
	Той беше без шапка, само по риза и шалвари, в ръката си държеше гола сабя, а очите му горяха.
	— През покрива, кучета! — викна той. — Разкъсайте сламената покривка и го хванете жив!
	А Заглоба, щом го видя, почна да вика:
	— Простако, я ела тук! Носа и ушите ще ти отсека, гърлото няма да ти взема, защото него оставям за палача. Е, какво уплаши ли се? Страх ли те е, ратай такъв? Я ми вържете тоя хайта и ще бъдете помилвани. Е, какво, обеснико, какво, кукер еврейски? Я ела тук сам! Покажи си само главата на стропа! Ела, ела, много ще се радвам. Така ще те халосам, та ще си спомниш и баща си, дявола, и майка си, пачаврата!
	В това време мертеците на покрива затрещяха. Изглежда, че молойците се бяха качили отгоре и вече разхвърляха сламената покривка.
	Заглоба чу това, но страхът не намали силите му. Той беше сякаш пиян от битката и кръвта.
	„Ще скоча в ъгъла и там ще загина“ — помисли той.
	Но в тоя момент из целия двор се разнесоха гърмежи и в същото време двайсетина молойци се втурнаха в обора.
	— Бащице! Бащице! — викаха те до небесата. — Бързо!
	В първия момент пан Заглоба не можа да разбере какво се е случило — и се смая. Погледна през отвора долу, но там вече нямаше никого. Мертеците на покрива не трещяха.
	— Какво е това? Какво се е случило? — извика той високо. — Ха, разбирам. Искат да запалят обора и гърмят с пистолети към покрива.
	В това време навън се чуваха все по-страшни човешки крясъци и конски тропот, гърмежи, смесени с вой, звън на желязо. „Боже, това е сигурно битка!“ — помисли пан Заглоба и скочи към своята дупка на покрива.
	Погледна и краката му се огънаха от радост.
	На двора кипеше битка, или по-скоро пан Заглоба видя страхотния разгром на Богуновите молойци. Нападнати ненадейно, поразявани от огъня на долепяни до главите и гърдите им пистолети, притиснати до оградата, до къщата и до плевника, посичани с мечове, блъскани от вълната от конски гърди, тъпкани с копита, молойците гинеха почти без съпротива. Редиците на бойците с червени униформи сечаха до забрава, притискаха побягналите и не им позволиха нито да се строят, нито да извадят саби, нито да си отдъхнат или да възседнат конете. Отбраняваха се само отделни групички; други закопчаваха сред врява, бъркотия и дим откопчаните подпруги на седлата и гинеха, преди да са успели да сложат крак на стремето; трети захвърляха пиките и сабите и бягаха приведени край оградата, заклещваха се между прътите и прескачаха през плета, като врещяха и виеха нечовешки. На тия нещастници се струваше, че самият княз Йереми като орел е връхлетял неочаквано върху тях и ги унищожава с цялата си сила. Те нямаха време да се опомнят, да се огледат: възгласите на победителите, фученето на сабите и трясъците на гърмежите ги преследваха като буря, горещият дъх на конете ги блъскаше в тила. „Хора, спасявайте се!“ — разнесе се от всички страни. „Бий, убивай!“ — отговаряха нападателите.
	Най-сетне пан Заглоба видя как малкият пан Володийовски, застанал при портата начело на двайсетина войника, даваше с глас или с топуза си заповеди на другите, а понякога се хвърляше с дорестия си кон в кипежа и тогава, щом се надигнеше, щом се обърнеше и удареше, веднага падаше човек, дори без да издаде вик. Защото малкият пан Володийовски беше майстор на майсторите и войник на войниците, та не губеше боя от погледа си, а като оправеше тук или там положението, отново се връщаше — и гледаше, и оправяше, също като оня, който дирижира оркестър: понякога сам ще засвири, понякога ще спре, но непрекъснато следи всички, та всеки да изсвири своето.
	Като видя това, пан Заглоба започна да тропа с крака по дъските на погона, та чак кълба прах се вдигаха, да пляска с ръце и да реве:
	— Бий тия псета! Бий, убивай! Кожата им ще ни бъде плячката! Сечи, муши, бий, убивай! Върти сабята и избивай до крак!
	Така викаше пан Заглоба и се мяташе, очите му се наляха с кръв от напрежение и за миг той престана да вижда, а когато зрението му се възвърна отново, видя още по-прекрасна гледка. Обграден от няколко десетки молойци, Богун се носеше като светкавица на кон, без шапка, само по риза и шалвари, а подир него летеше малкият пан Володийовски начело на своите войници.
	— Бий! — викна Заглоба. — Това е Богун! — но гласът му не стигна до Володийовски.
	В това време Богун и молойците прескочиха плета, пан Володийовски също прелетя над плета, някои изостанаха, на други конете се спънаха при скока. Гледа Заглоба: Богун лети из равнината, и пан Володийовски лети из равнината. Изведнъж се разпръснаха, молойците бягат, войниците след тях — започна се гонитба поединично. Дъхът на Заглоба замря в гърдите, очите му за малко да изскочат изпод клепачите, защото — какво вижда? Ето пан Володийовски е вече зад гърба на Богун, както хрътка след дива свиня, бунтовникът обръща глава, насочва сабя!…
	— Бият се! — викна Заглоба.
	Още миг и Богун пада заедно с коня, а пан Володийовски го прегазва и полита подир другите.
	Но Богун е жив, защото скача от земята и побягва към скалите, обраснали с храсталаци.
	— Дръж го! Дръж го! — реве Заглоба. — Това е Богун!
	Внезапно нова дружина молойци, които чак до тоя миг са се промъквали скришом от другата страна на скалите, открити сега, политат да търсят нов път за бягство. Подир тях, на разстояние стотина метра, се носят войниците на Володийовски. Групата молойци настига Богун, обгражда го, грабва го и го отвлича със себе си. Най-сетне тя се загубва по завоите на дола, а подир нея изчезват и войниците.
	На двора зацари тишина и пустош, защото и войниците на пан Заглоба, освободени от Володийовски, скочиха на оставените от молойците коне и полетяха заедно с другите подир разпръснатия неприятел.
	Пан Заглоба спусна стълбата, слезе от горе и като излезе от обора навън, каза:
	— Свободен съм…
	След тия думи той се заоглежда наоколо. На двора лежаха множество запорожки и петнайсетина войнишки трупа. Шляхтичът вървеше бавно между тях и се взираше внимателно във всекиго, накрая приклекна над един.
	След малко стана с тенекиена манерка в ръка.
	— Пълна — измърмори той.
	И като я долепи до устата си, отметна глава назад.
	— Не е лоша.
	Отново се огледа наоколо и отново повтори, но вече с много по-бодър глас:
	— Свободен съм.
	След това тръгва към къщата, на прага видя трупа на стария бъчвар, когото молойците бяха убили, и изчезна вътре. Когато излезе, на кръста му, над оплесканата с тор дреха, светеше поясът на Богун, богато обшит със злато, а на пояса — нож с голям рубин на дръжката.
	— Бог възнагради храбростта — мърмореше той, — защото и кесията е доста пълна. Ах, разбойникът му гаден! Надявам се, че няма да се измъкне! Но тоя малък палавник — пала го палила! Люта оса бил. Знаех, че е добър боец, но така да нагъне Богун като пършива кобила — това не очаквах. Как е възможно в толкова малко тяло да има такава смелост и сила! Богун би могъл да го носи в пояса си на верижка като джобно ножче. Господ да му е на помощ! Надали е познавал Богун, иначе щеше да го довърши. Тю! Как мирише тук на барут, чак в ноздрите люти! Ама и аз се отървах от такава беда, в каквато още не бях попадал! Слава тебе, Господи!… Бре, бре, но така да гони Богун! Трябва още да проуча тоя Володийовски, сигурно дявол се крие в него.
	Като говореше така, пан Заглоба седна на прага на обора и зачака.
	В това време далече в равнината се появиха войниците, които се връщаха от погрома, а начело яздеше Володийовски. При вида на Заглоба той се понесе по-бързо, после скочи от коня и тръгна към него.
	— Тебе ли виждам, ваша милост? — питаше той отдалече.
	— Мене в собствената ми особа — каза пак Заглоба. — Да те възнагради Бог, ваша милост, че дойде на помощ.
	— Слава Богу, че навреме — отговори малкият рицар, като стискаше радостно ръката на пан Заглоба.
	— Но откъде разбра, ваша милост, за опресията*, в която се намирах тук?
	[* Тежкото положение (лат.). — Б.пр.]
	— Селяни от тоя хутор ми съобщиха.
	— О, а пък аз мислех, че те са ме предали.
	— Нищо подобно, те са добри хора. Само момъкът и момичето са се отървали живи, а какво е станало с другите сватбари, не знаят.
	— Щом не са предатели, казаците са ги избили. Стопанинът на тоя хутор лежи до къщата. Но да оставим това. Казвай, ваша милост, Богун жив ли е? Избяга ли?
	— Та нима това беше Богун?
	— Оня без шапката, по риза и шалвари, когото ваша милост събори заедно с коня.
	— Ударих го със сабята по ръката. Ах, дявол да го вземе, как не го познах!… Но, ваша милост, но, ваша милост пане Заглоба, какво направи ти, ваша милост?
	— Какво съм направил ли? — повтори пан Заглоба. — Ела, пане Михале, и виж!
	При тия думи той го хвана за ръката и го въведе в обора.
	— Гледай — повтори.
	Отначало Володийовски не видя нищо, защото влизаше от светло, но когато очите му посвикнаха с тъмнината, съзря телата, проснати неподвижно върху тора.
	— Кой е изклал тия хора? — попита учуден.
	— Аз! — рече Заглоба. — Ти, ваша милост, ме питаше какво съм направил — ето!
	— О! — каза младият офицер, като клатеше глава. — А по какъв начин?
	— Там, горе, се отбранявах, а те ме атакуваха отдолу и през покрива. Не зная колко продължи това, защото в битка човек не пресмята времето. Това беше Богун, Богун с много и все отбрани хора. Ще запомни той ваша милост, ще запомни и мене! Друг път ще ти разкажа как попаднах в плен, какво понесох и как сложих Богун на място, защото и с езиците си се състезавахме. Но днес съм толкова fatigatus, че едва се държа на крака.
	— О! — повтори пан Володийовски. — Няма какво да се приказва, храбро си се бил, ваша милост, само това ще ти кажа, че си по-добър секач, отколкото водач.
	— Пане Михале — каза шляхтичът, — не е време да се препираме. По-добре да благодарим на Бога, че днес даде на двама ни толкова голяма победа, споменът за която няма да изчезне скоро между хората.
	Пан Володийовски изгледа смаян Заглоба. Досега му се бе струвало някак, че той сам беше спечелил тая победа, която изглежда пан Заглоба искаше да сподели с него.
	Но той само изгледа шляхтича, поклати глава и каза:
	— И така да бъде.
	Един час по-късно двамата приятели тръгнаха към Ярмолинци начело на съединените отреди.
	От хората на Заглоба не липсваше почти никой, защото ги бяха изненадали, докато спяха, та не бяха оказали никакъв отпор, а Богун, изпратен главно за пленници за разпит, бе заповядал да ги ловят живи, а не да ги убиват.


	Четиридесет и първа глава

	Богун, ако и да беше храбър и предвидлив вожд, нямаше щастие в тоя поход, който предприе срещу мнимата дивизия на княз Йереми. Затвърди се само убеждението му, че князът наистина е тръгнал с всичките си сили срещу Кривонос, защото така му бяха казали взетите в плен войници на пан Заглоба, които сами твърдо вярваха, че князът иде след тях. Затова на нещастния атаман не оставаше нищо друго, освен да се оттегли час по-скоро при Кривонос, но това не беше лесна задача. Едва на третия ден се събра група от двеста и няколко молойци; другите или бяха паднали в боя, или останали ранени на бойното поле, или се лутаха още из долищата и тръстиките, без да знаят какво да правят, накъде да се насочат, къде да отидат. А и тая група при Богун не беше годна за кой знае какво, защото като всяка бита войска при най-малка тревога бе склонна да бяга, беше демобилизирана, ужасена. А пък това бяха отбор молойци; по-добри войници трудно би могло да се намерят в цялата Сеч. Но молойците не знаеха с колко малка сила ги бе нападнал пан Володийовски и че той можа да им нанесе такова поражение само защото ги беше изненадал заспали и неготови, затова вярваха най-дълбоко, че са имали работа ако не със самия княз, поне с мощен, няколко пъти по-многоброен от тях разезд. Богун вреше и кипеше; ранен със сабя в ръката, стъпкан, болен, бит, и заклетия си враг беше изтървал от ръцете си, и славата си бе помътил, тъй като тия молойци, които преди поражението му бяха готови да тръгнат слепешката подир него и за Крим, и за ада, и срещу самия княз, сега вече бяха загубили вяра, загубили дух и мислеха само как да спасят кожата си. А пък Богун беше направил всичко, което трябва да направи един командир, нищо не беше пренебрегнал, стража беше поставил около хутора и почиваше само защото конете, които бяха дошли от Каменец почти на един дъх, вече не можеха да мръднат. Но пан Володийовски, чиито младини бяха минали в дебнене и лов на татари, като вълк се беше промъкнал през нощта до стражите, изловил ги бе, преди да успеят да викнат или гръмнат — и нападна така, че ето той, Богун, успя да избяга само по риза и шалвари. Когато си спомнеше това, светът му ставаше черен пред очите, прилошаваше му и отчаянието като побесняло куче ръфаше душата му. Той, който в Черно море бе нападал турски галери; той, който чак до Перекоп бе стъпвал върху татарски вратове и пред очите на хана беше опожарявал становете им; той, който под носа на княза до самия Лубни бе избил целия гарнизон във Василовка — той трябваше да бяга по риза и без шапка, без сабя, защото и нея бе загубил при срещата си с малкия рицар. Затова при почивките и спирките, за да нахранят конете, когато никой не го гледаше, той се хващаше за главата и викаше: „Къде е моята слава молойска, къде е моята сабя другарка?!“ А като викаше така, диво безумие го овладяваше, той се напиваше като свиня и тогава искаше да тръгне срещу княза, да нападне цялата му войска — и да загине, да пропадне навеки.
	Той искаше — но молойците не искаха. „Убий ни, бащице, не тръгваме!“ — отговаряха те унило на неговите изблици и той напразно в пристъп на безумие се хвърляше да ги сече със сабя или да ги стреля с пистолет — не искаха и не тръгнаха.
	Човек би казал, че земята се разтваряше под краката на атамана, защото това още не беше краят на неговите беди. Понеже се страхуваше да върви право на юг, да не би да го преследват, и понеже смяташе, че Кривонос навярно се е отказал от обсадата, сам тръгна на изток и налетя на отреда на пан Подбипента. Но бдителният като жерав пан Лонгинус не му позволи да го изненада, пръв удари и лесно разби Богун, защото молойците не искаха да се бият, после го прати право в ръцете на пан Скшетуски и той го довърши, та Богун след дълго лутане в степта най-сетне безславно стигна при Кривонос само с петнайсетина конника, без молойците си, без плячка и без пленници.
	Но дивият Кривонос, обикновено толкова страшен за подчинените си, ако не са имали късмет, тоя път никак не се разгневи. Той от собствен опит знаеше какво значи да имаш работа с Йереми, затова дори приласка Богун, взе да го утешава и успокоява, а когато той заболя от лошата треска, заповяда да го гледат, лекуват и пазят като зеницата на окото си.
	В това време четиримата княжески рицари посяха ужас и страх в областта и се събраха благополучно пак в Ярмолинци, където останаха няколко дни, за да дадат почивка на хората и конете. Там се събраха в една квартира и всеки поред докладваше на пан Скшетуски какво му се е случило и какво е извършил, а след това седнаха на дамаджана с медовина, та в приятелски разговор да разтушат сърцата си и да задоволят взаимно любопитството си.
	Но тогава пан Заглоба почти никого не остави да говори. Не искаше да слуша, искаше само него да слушат; оказа се, че той има най-много за разказване.
	— Ваша милост панове! — говореше Заглоба. — Вярно, че паднах в плен, но животът се върти като колело. Богун цял живот е побеждавал, а днес ние го победихме. Така е то, така! Както бива обикновено на война! Днес ти щавиш, утре тебе щавят. Но Бог наказа Богун, защото ни нападна, докато спяхме сладко като праведници, и ни разбуди по такъв гаден начин. Хо, хо! Той мислеше, че ще ме уплаши със своя мръсен език, но казвам ви, ваша милост панове, че като го притиснах, веднага загуби ума и дума, смути се и започна да приказва това, което не искаше да каже. Какво ще ви разправям?… Ако не бях попаднал в плен, нямаше двамата с пан Михал да му нанесем поражение. Казвам двамата, тъй като до смъртта си няма да престана да твърдя, че в тая работа magna pars fui*. Да пукна, ако не е така! Чуйте по-нататък моите основания: ако не бяхме го победили с пан Михал, нито пан Подбипента щеше да има какво да довършва, нито после пан Скшетуски. Най-сетне, ако не бяхме го разгромили, той щеше да разгроми нас. А щом това не стана, на кого се дължи?
	[* Взех голямо участие (лат.). — Б.пр.]
	— Ех, че си лисица, ваша милост — каза пан Лонгинус. — Тук ще завъртиш опашка, там ще офейкаш, но винаги ще се измъкнеш.
	— Глупав е тоя хрът, който тича подир опашката си, защото няма да я стигне и нищо добро няма да помирише, а освен това не ще надуши чуждата следа. Колко хора загуби, ваша милост?
	— Ами всичко около дванайсет и няколко ранени — нали вече не ни атакуваха много.
	— А ваша милост, пане Михале?
	— Около трийсет, защото нападнах изненадани хора.
	— А ти, пане поручик?
	— Толкова, колкото пан Лонгинус.
	— А пък аз двама. Кажете сами кой е по-добър вожд? Там е работата! Защо дойдохме тук? По заповед на княза да събираме сведения за Кривонос. А ще ви кажа, ваша милост панове, че аз пръв събрах сведения за него, и то от най-сигурното място: от Богун. И зная, че се намира при Каменец, но мисли да се откаже от обсадата, понеже се е уплашил. Това зная de publicis*, но зная и нещо друго, от което сърцата ви ще се изпълнят с радост и за което не съм говорил досега, понеже исках всички заедно да се посъветваме. Освен това досега не бях здрав, понеже умората ме съсипа, а вътрешностите ми се бяха разбунтували от това разбойническо връзване на кълбо. Мислех, че ще пукна.
	[* За обществените работи (лат.). — Б.пр.]
	— За Бога, говори, ваша милост! — извика пан Володийовски. — Дали не си чул нещо за нашата клетница?
	— Чух и нека я благослови Бог — рече Заглоба.
	Пан Скшетуски се изправи с целия си ръст, но веднага седна. Настана такава тишина, та се чуваше и бръмченето на комарите по прозорчето, докато пан Заглоба отново взе думата:
	— Зная със сигурност, че е жива и е в ръцете на Богун. Ваша милост панове, това са страшни ръце, но Бог не е позволил да й се причини зло или да бъде опозорена. Това ми го каза самият Богун, който по-скоро би бил готов да се хвали с нещо друго.
	— Как е възможно това? Как е възможно това? — питаше Скшетуски трескаво.
	— Ако лъжа, гръм да ме порази! — отвърна пан Заглоба сериозно. — Защото това е свято нещо. Слушайте какво ми каза Богун, когато искаше да се подиграе с мене, преди аз окончателно да се разправя с него: „Ти да не си мислил, казва, че за селянин си я отвел в Бар? Че аз съм селяндур, казва, та насила да я завладея? Нима нямам възможност да ни венчаят в Киев и попове, казва, да ми пеят, и триста свещи да ми горят — на мене, атамана, хетмана!“ И тупаше над мене с крака, заплашваше ме с нож, защото мислеше, че ще ме уплаши, но аз му казах кучетата да плаши.
	Скшетуски вече се опомни, монашеското му лице просветна и отново по него се заредиха страх и надежда, радост и несигурност.
	— Тогава къде е тя? Къде? — питаше той бързо. — Ако и това си узнал, ваша милост, тогава си истински спасител.
	— Това той не ми каза, но за умната глава и две приказки стигат. Обърнете внимание, ваша милост панове, че той непрекъснато се подиграваше с мене, преди да го сложа на място, и разправяше така: „Най-напред, казва, ще те откарам при Кривонос, а после на сватба бих те поканил, но сега е война, та тя няма да стане скоро.“ Обърнете внимание, ваша милост панове: „Няма да стане скоро!“ — следователно имаме време. Второ, обърнете внимание и на следното: най-напред при Кривонос, а после на сватба — значи тя в никакъв случай не е при Кривонос, а някъде по-далече, където войната още не е стигнала.
	— Златен човек си, ваша милост! — извика Володийовски.
	— Затова отначало си мислех — продължи Заглоба, приятно поласкан, — че може би я е пратил в Киев. Но не е, защото ми каза, че ще отиде с нея на сватба в Киев — щом ще ходи там с нея, значи тя не е там. А и той е достатъчно умен, та не би я откарал там, нали ако Хмелницки тръгне към Червена Рус*, тогава литовската войска лесно ще може да превземе Киев.
	[* Старо име на югозападната част на Украйна. — Б.пр.]
	— Вярно! Вярно! — възкликна пан Лонгинус. — Кълна се в Бога, че не един човек би поискал да смени главата си с твоята.
	— Само че аз не бих я сменил с всекиго от страх да не би вместо глава да получа кратуна, което лесно би могло да ми се случи с литовците.
	— Пак си започна своето — рече Лонгинус.
	— Дай ми да свърша, ваша милост. Значи няма я нито при Кривонос, нито в Киев, тогава къде е?
	— Ето това е!
	— Ако ваша милост се досещаш, кажи го по-скоро, защото мене огън ме гори! — викна Скшетуски.
	— Отвъд Ямпол! — рече Заглоба и погледна тържествуващо със здравото си око.
	— Откъде знаеш, ваша милост? — попита Володийовски.
	— Откъде зная ли? Ето откъде: седя си аз в кочината, защото оня разбойник заповяда в кочина да ме затворят — дано шопари го изядат за това! — а наоколо казаците приказват помежду си. Тогава долепям ухо до стената и какво чувам?… Един казва: „Сега атаманът сигурно ще тръгне за Ямпол и оттатък.“ А друг. „Мълчи, ако ти е мила младата глава…“ Главата си давам, че тя е оттатък Ямпол.
	— О, това е съвсем сигурно! — възкликна Володийовски.
	— В Дивите поля не я е завел значи, по моите сметки трябва да я е скрил някъде между Ямпол и Ягорлик. Веднъж аз бях по ония места, когато се събираха кралски и татарски съдии, защото, както ви е известно, на границата се разглеждат спорове за отвличане на стада, а такива спорове има много. Там по целия Днепър е пълно с долища, скрити места и разни гъсталаци, където в хутори живеят хора, непризнаващи никаква власт, понеже са в пущинаци и не виждат никого. И той сигурно я е скрил при такива диви колибари, защото там е намерил за най-безопасно.
	— Добре, но как може да се промъкне човек дотам сега, когато Кривонос прегражда пътя? — каза пан Лонгинус. — Както съм чувал, и Ямпол е разбойническо свърталище.
	На това Скшетуски отговори:
	— Дори десет пъти да трябва да загубя живота си, ще тръгна да я спасявам. Ще замина преоблечен и ще я търся. Ако Бог ми помогне — ще я намеря.
	— И аз с тебе, Ян! — каза пан Володийовски.
	— И аз като просяк с гусла. Вярвайте ми, ваша милост панове, че аз имам най-голям опит между вас, но понеже гуслата ми стана вече безкрайно противна, ще тръгна с гайда.
	— А аз не съм ли нужен, братчета! — каза пан Лонгинус.
	— Разбира се — отговори пан Заглоба. — Когато се наложи да преминаваме през Днестър, ваша милост ще ни пренасяш като Свети Христофор.
	— От душа ви благодаря, ваша милост панове — каза пан Скшетуски, — и на драго сърце приемам вашата готовност. При трудности няма нищо по-добро от верни приятели, от каквито провидението не ме е лишило, както виждам! Велики Боже, дано мога да им се отблагодаря с живота и имота си.
	— Ние всички сме като един човек! — възкликна Заглоба. — Бог похвалява съгласието и ще видите, че скоро ще имаме fructa* от нашата работа.
	[* Плодове (лат.). — Б.пр.]
	— Тогава на мене не ми остава нищо друго — каза пан Скшетуски след кратко мълчание, — освен да отведа хоронгвата при княза и веднага след това да тръгнем заедно. Покрай Днестър ще стигнем отвъд Ямпол, чак до Ягорлик, и ще търсим навсякъде. А понеже, както се надявам, Хмелницки е вече разгромен или ще бъде разгромен, докато стигнем при княза, и обществените ни задължения няма да бъдат пречка. Някои хоронгви ще тръгнат към Украйна, за да доугасят бунта, но това вече може да стане и без нас.
	— Почакайте, ваша милост панове — каза Володийовски. — Навярно след Хмелницки ще дойде ред на Кривонос, тогава може заедно с хоронгвите да тръгнем откъм Ямпол.
	— Не, ние трябва да бъдем там по-рано — отвърна Заглоба. — Но най-напред ще трябва да отведем хоронгвата, за да си развържем ръцете. Надявам се също, че князът ще бъде contentus* от нас.
	[* Доволен (лат.). — Б.пр.]
	— Особено от ваша милост.
	— Именно, защото аз му нося най-добри новини. Повярвай ми, ваша милост, че се надявам на награда.
	— Тогава да тръгваме!
	— До утре трябва да починем — каза Володийовски. — Впрочем Скшетуски да заповядва: той е тук командир, но аз предупреждавам, че ако тръгнем днес, конете ни ще изпокапят.
	— Зная, че е невъзможно — каза Скшетуски, — но мисля, че като ги нахраним добре, утре ще можем да тръгнем.
	На другия ден тръгнаха. Според нарежданията на княза те трябваше да се върнат в Збараж и там да чакат по-нататъшни заповеди. Затова вървяха по посока на Кузмин, покрай Фелщин към Волочиска, откъдето през Хлебановка водеше стар път за Збараж. Пътуването беше неприятно, тъй като валеше, но иначе беше спокойно и само пан Лонгинус, който се движеше със сто конника отпред, разгроми няколко развилнели се групи, които се бяха събрали в тила на кралските войски. Едва във Волочиска спряха отново за нощна почивка.
	Но щом заспаха сладък сън след дългия път, ги събудиха по тревога и стражата даде знак, че се приближава някаква конна част. Веднага обаче дойде вест, че това е татарска хоронгва на Вершул, значи свои хора. Заглоба, пан Лонгинус и малкият Володийовски незабавно дойдоха в стаята на Скшетуски, а след тях като вихър се втурна един офицер от леката конница, задъхан, целият в кал. Като го вида, пан Скшетуски възкликна:
	— Вершул!
	— Аз… съм!… — каза дошлият и не можа да си поеме дъх.
	— От княза ли?
	— Да!… О, чакайте да си отдъхна! Да си отдъхна!…
	— Какви са новините? Свършено ли е с Хмелницки?
	— Свършено е… с… Жечпосполита!…
	— Боже Господи! Какво приказваш, ваша милост? Поражение?
	— Поражение, позор, срам!… Без битка… Паника!… О! О!
	— Не искам да вярвам на ушите си. Говори! Говори, за Бога!… Военачалниците…
	— Избягаха.
	— Къде е нашият княз?
	— Отстъпва… без войска… Аз идвам тук от името на княза… Заповед… Веднага за Лвов… Идват подир нас!…
	— Кой? Вершул, Вершул! Опомни се, човече! Кой?
	— Хмелницки, татарите.
	— В името на Отца и Сина и Светия дух! — извика Заглоба. — Земята се разтваря.
	Но Скшетуски разбра вече каква е работата.
	— Въпросите после — каза той, — сега на конете!
	— На конете! На конете!
	Копитата на конете на Вершуловите татари тропаха вече пред прозорците; местните жители, събудени от пристигналата войска, излизаха от къщите с фенерчета и борина в ръка.
	Вестта светкавично се разнесе из целия град. Веднага камбаните забиха тревога. Тихото преди миг градче се изпълни с шум, тропот на коне, шумни команди и крясъци на евреи. Жителите искаха да бягат заедно с войската, впрягаха коли, товареха деца, жени, покъщнина; кметът начело на няколко граждани дойде да моли Скшетуски да не заминава преди тях, а да съпроводи жителите поне до Тарнопол, но пан Скшетуски не искаше и да чуе, защото имаше категорична заповед веднага да замине за Лвов.
	Тръгнаха и едва по пътя Вершул се поуспокои и започна да разказва как и какво бе станало.
	— Откак Жечпосполита съществува — каза той, — никога не е понасяла такова поражение. Нищо не е Цецора, нищо не са Жълти води, нищо не е Корсун!
	А Скшетуски, Володийовски и пан Лонгинус Подбипента се навеждаха чак до вратовете на конете или се хващаха за главата, или вдигаха ръце към небето.
	— Човек не може да повярва! — казваха те. — А къде беше князът?
	— Изоставен, умишлено отстранен от всичко, той дори не владееше своята дивизия.
	— А кой я командваше?
	— Никой и всички. Аз служа отдавна, врял и кипял съм във военните работи, но такава войска и такива командири досега не бях виждал.
	Заглоба, който не обичаше особено много Вершул и го познаваше слабо, започна да върти глава и да мляска — накрая каза:
	— Ваша милост пане! Дали не ти се е само сторило така, или едно частично поражение смяташ за пълна катастрофа, ами че това, което разправяш, далеко надминава човешката имагинация*.
	[* Представа, въображение (лат.). — Б.пр.]
	— Че надминава, надминава, и ще кажа на ваша милост нещо повече — че с радост бих дал да ми отсекат главата, ако по някакво чудо излезе, че се лъжа.
	— Но как, ваша милост, се намери пръв след поражението във Волочиска? Не искам да допусна, че пръв си офейкал. Къде е тогава войската? Накъде бяга? Какво стана с нея? Защо бегълците не са предупредили ваша милост? Напразно търся отговор на всички тия въпроси.
	Във всяко друго време Вершул нямаше да прости за такива въпроси, но в тоя момент той не можеше да мисли за нищо друго освен за поражението, затова отвърна само:
	— Аз пръв дойдох във Волочиска, защото другите бягаха към Ожиговци, а мене князът нарочно ме изпрати насам, където очакваше, че ще бъдете вие, за да не би да ви обгърне пороят, ако узнаете твърде късно. И второ — понеже тия петстотин конника, с които разполагате, сега значат много за него, тъй като дивизията му в по-голямата си част загина или е разпръсната.
	— Странни неща! — измърмори Заглоба.
	— Да те е страх да помислиш, отчаяние те обзема, сърцето се къса, сълзите текат! — каза Володийовски, като кършеше ръце. — Отечеството повалено, безславие след смъртта! Такава войска разпръсната… погубена! Не може да бъде друго, освен че идва краят на света и Страшният съд!
	— Не го прекъсвайте — каза Скшетуски. — Дайте му възможност да разкаже всичко.
	Вершул млъкна, сякаш събираше сили; известно време се чуваше само шляпането на копитата в калта, защото валеше дъжд.
	Беше още дълбока нощ и много тъмна, тъй като бе облачно, а в тоя мрак, при тоя дъжд, странно зловещо звучаха думите на Вершул, който заговори така:
	— Ако не се надявах, че ще падна в бой, навярно щях да полудея. Вие говорехте, ваша милост панове, за Страшния съд — и аз така мисля, че той скоро вече ще настъпи, ето всичко се разпада, злото взема връх над добродетелта и Антихрист вече се разхожда по света. Вие не сте видели това, което стана, но ако не можете да понесете дори разказа за него, какво да кажа аз, който със собствените си очи видях поражението и безкрайния позор! Бог ни даде щастливо начало в тая война. След като при Чолгански камък нашият княз отстрани пан Лашч, той забрави всичко друго и се помири с княз Доминик. Всички се радвахме на тази конкордия* — а и Бог я благослови. Князът спечели втора победа при Константинов и превзе самия град, понеже неприятелят го напусна още при първата атака. След това тръгнахме за Пилавци, при все че князът не съветваше да отиваме там. Но веднага по пътя започнаха срещу него разни машинации, антипатии, завист и открити интриги. Не го слушаха при съвещанията, не обръщаха внимание на това, което говореше, и преди всичко се мъчеха да разделят нашата дивизия, за да не бъде цялата в ръцете на княза. Ако той се противопоставеше, върху него щяха да стоварят вината за поражението, затова князът мълчеше, страдаше, понасяше. И така, по заповед на главнокомандващия леките части останаха в Константинов заедно с Вурцел, с артилерията и с оберщер Махницки. Отделиха литовския полковник пан Ошински и полка на Корицки, така че при княза останаха само хусарите под командването на Зачвилиховски, два полка драгуни и аз с част от моята хоронгва. Всичко това не броеше повече от две хиляди души. И оттогава вече започнаха да се отнасят пренебрежително към него, аз сам съм чувал как хората на княз Доминик казваха: „Сега вече след победата няма да кажат, че тя се дължи на Вишньовецки.“ И високо разправяха, че ако князът се увенчае с много голяма слава, тогава и неговият кандидат принц Карол ще бъде избран за крал, а те искат Кажимеж. И те така заразиха с котериите си цялата войска, че започнаха спорове в групите като в сейм, започнаха да изпращат разни делегати — и се мислеше за всичко друго освен за битката, като че ли неприятелят беше вече разгромен. А ако започна, ваша милост панове, да ви разказвам за пировете, за тържествата, за лукса, вие няма да ми повярвате. Нищо не са представлявали войските на Пир** пред тия войски, целите в злато, скъпоценности и щраусови пера. Около двеста хиляди слуги и безброй коли вървяха подир нас, конете падаха под тежестта на позлатените и копринени шатри, колите се трошаха, защото не можеха да издържат тежките сребърни прибори. Човек би помислил, че сме тръгнали да завоюваме целия свят. Шляхтичите от опълчението по цели дни и нощи плющяха с камшици: „Ето, казваха, с какво ще усмирим селяците, без да вадим саби.“ А ние, старите воини, свикнали да се бием, не да приказваме, вече предчувствахме нещо лошо при вида на тая нечувана самомнителност. Вдигна се врява против пан Кишел, че бил предател, и в негова полза, че бил благороден сенатор. Пияни се биеха със саби. Нямаше стража около становете. Никой не пазеше реда, никой не командваше, всеки вършеше каквото си иска, отиваше където му харесва, спираше където пожелае, слугите вдигаха врява — о, милостиви Боже, това беше маскарад, а не военен поход, маскарад, на който с танци, пиянство, езда и продажничество проиграха докрай salutem Repulicae***.
	[* Съгласие, помирение (лат.). — Б.пр.]
	[** Цар на Епир, който воювал срещу римляните с богато екипирана войска. — Б.пр.]
	[*** Спасението на държавата (лат.). — Б.пр.]
	— Ние сме още живи! — каза Володийовски.
	— И Бог е на небето! — добави Скшетуски.
	Отново зацари мълчание, след което Вершул продължи:
	— Ще загинем totaliter*, освен ако Бог стори чудо, престане да ни бичува за нашите грехове и ни окаже незаслужено милосърдие. Понякога аз сам не вярвам, че съм видял с очите си всичко това, и ми се струва, ме кошмар ме е душил насън…
	[* Напълно, изцяло (лат.). — Б.пр.]
	— Разказвай, ваша милост, по-нататък — каза Заглоба. — Стигнахме значи при Пилавци и после?
	— И спряхме там. Не зная какво се съвещаваха военачалниците — на Страшния съд ще отговарят за това, защото, ако бяха ударили веднага, Хмелницки щеше на всяка цена да бъде разбит и унищожен въпреки безредието, недисциплинираността и крясъците, а също и липсата на предводител. Там, между казаците, вече била настъпила паника, вече се съвещавали как да предадат Хмелницки и старейшините около него, а самият той вече се канел на бяга. Нашият княз ходеше от шатър на шатър, молеше, заплашваше: „Да ударим, преди да дойдат татарите, да ударим!“ — и си скубеше косата, а там се гледаха един друг — и нищо, нищо! Пиеха, бърбореха… Дойдоха слухове, че татарите идат — ханът с двеста хиляди конника — а те съвещават ли се, съвещават. Князът се затвори в шатъра си, защото го бяха напълно пренебрегнали. Във войската се заговори, че канцлерът забранил на княз Доминик да започне бой, защото се водели преговори. Настъпи още по-голямо безредие. Най-сетне татарите дойдоха, но първия ден Бог ни даде късмет: князът се сблъска с тях и пан Ошински, както и пан Лашч се биха много добре и прогониха ордата от бойното поле, а значителна част избиха — но после…
	Тук гласът на Вершул замря в гърдите.
	— После? — попита пан Заглоба.
	— Дойде страшна, непонятна нощ. Помня, бях на стража с моите хора край реката, когато изведнъж чувам, че в казашкия стан започват да стрелят с оръдия за поздрав и да викат. Едва тогава си спомних какво говореха предния ден в стана: че цялата татарска сила още не била пристигнала, а само Тухай бей с част от нея. Тогава си помислих, че щом там има приветствия, значи е пристигнал самият хан. Но ето че и в нашия стан се вдигна врява. Завтекох се там заедно с няколко души. „Какво се е случило?“ А те ми викат: „Военачалниците избягали!“ Тичам при княз Доминик — няма го! При подчашия — няма го! При коронния хоронжи — няма го! Боже Господи!… Войници тичат по мегдана, викове, крясъци, шум, с главни светят: къде са военачалниците? Къде са военачалниците? А други викат: „На конете, на конете!“ Трети пък: „Панове братя, спасявайте се! Измяна, измяна!“ Вдигат ръце нагоре, лицата им обезумели, очите изблещени, блъскат се, тъпчат се, душат се, яхват конете, бягат слепешката, без оръжие. После започнаха да хвърлят шлемове, брони, оръжия, шатри! Но ето че иде князът начело на хусарите със сребърни доспехи: шест факли носят около него, а той е изправил стремената и вика: „Ваша милост панове, аз съм тук, всички при мене!“ Къде ти! Не го чуват, не го виждат, тичат към хусарите, разбъркват ги, събарят хора и коне, едва спасихме самия княз — после по стъпканите огнища, в мрака, като придошъл поток, като река цялата войска в дива паника изскача от стана, разпръсва се, изчезва, бяга… Няма вече войска, няма командири, няма Жечпосполита… Има само неизмит позор и стъпил на шията казашки крак…
	Тук пан Вершул започна да стене и да дърпа коня си, защото го овладя безумно отчаяние; това отчаяние обзе и другите и те яздеха сред дъжда и нощта като умопобъркани.
	Дълго пътуваха така. Пръв заговори Заглоба:
	— Без битка — ах, разбойниците му! Ах, синковците! Помните ли колко надуто се държаха в Збараж? Как заявяваха, че ще изядат Хмелницки без сол и пипер! Ах, разбойници!
	— Къде ти! — викна Вершул. — Избягаха след първата спечелена от нас битка с татарите и тълпите, след битка, в която дори опълчението се би лъвски.
	— В това има пръст Божи — каза Скшетуски, — но има и някаква загадка, която трябва да бъде изяснена…
	— Защото се случва войската да се пръсне — каза Володийовски, — но тук вождовете са напуснали първи стана, сякаш са искали нарочно да улеснят победата на неприятеля и да подложат войската на сеч.
	— Така е, така е! — каза Вершул. — Говорят също, че нарочно били направили това.
	— Нарочно? За Бога, това е невъзможно!…
	— Казват, че нарочно? Но защо? Кой ще разбере! Кой ще отгатне?
	— Дано им се продънят гробовете, да им се затрие семето и само позор да остане подир тях! — рече Заглоба.
	— Амин! — каза Скшетуски.
	— Амин! — каза Володийовски.
	— Амин! — повтори пан Лонгинус.
	— Един е човекът, който все още може да спаси отечеството, ако му дадат хетманския жезъл и останалата сила на Жечпосполита, един е, защото за друг вече нито войската, нито шляхтата не ще иска и да чуе.
	— Князът! — каза Скшетуски.
	— Тъй вярно.
	— До него ще застанем и с него ще загинем. Да живее Йереми Вишньовецки! — викна Заглоба.
	— Да живее! — повториха няколко десетки неуверени гласове; но тоя възглас замря веднага, тъй като не беше време за възгласи и поздравителни викове в момент, когато земята се разтваряше под краката, а небето сякаш се сгромолясваше над главите.
	В това време започна да се развиделява и в далечината се показаха стените на Тарнопол.


	Четиридесет и втора глава

	Първите бегълци от поражението при Пилавци стигнаха в Лвов сутринта на 26 септември и едновременно с отварянето на градските порти страшната вест се разнесе мълниеносно из града и събуди у едни недоверие, у други паника, а у трети отчаяно желание за отбрана. Пан Скшетуски с отреда си пристигна два дни по-късно, когато целият град беше претъпкан с избягали войници, шляхта и въоръжени граждани. Мислеха вече за отбраната, защото всеки момент очакваха татарите, но още не се знаеше кой ще застане начело и как ще подхване работата, понеже навсякъде цареше безредие и паника. Някои бягаха от града, като откарваха семействата и имуществото си, а жителите от близката околност търсеха убежище в него; тези, които заминаваха и пристигаха, задръстваха улиците и надаваха викове да им се даде път; навсякъде беше пълно с коли, сандъци, вързопи и коне, както и с войници от различни части; по лицата на всички се четеше неувереност, трескаво очакване, отчаяние или примирение. Час по час като вихрушка избухваше ужас, разнасяха се викове: „Идат! Идат!“ — и тълпите се раздвижваха като морска вълна; понякога тичаха слепешаката, накъдето им видят очите, подгонени от безумието на страха, докато не се разбереше, че пристига някаква нова група бегълци.
	А такива групи се трупаха все повече — но колко жалка гледка представляваха тия войници, които доскоро вървяха цели в злато и пера, с песен на уста и с гордост в очите в похода против селенията! Днес дрипави, гладни, измършавели, покрити с кал, на изтощени коне, с белезите на позора върху лицата, подобни по-скоро на просяци, отколкото на рицари, биха могли да будят само съжаление, ако беше време за съжаление в тоя град, срещу чиито стени всеки миг можеше да връхлети цялата мощ на врага. И всеки от тия опозорени рицари се утешаваше само с това, че има толкова много, толкова хиляди другари по срам; в първия час всички се криеха, а после претръпваха и започваха шумно да се оплакват и укоряват, да сипят проклятия и заплахи, да се влачат по улиците, да пият по кръчмите и само да увеличават безредието и тревогата.
	Защото всеки повтаряше: „Татарите са съвсем близо!“ Едни видели пожари зад себе си, други се кълняха във всички светии, че им остава само да хванат гората. Купчините хора, които обграждаха войниците, слушаха с напрежение тия вести. Покривите и кулите на черквите бяха обсипани с хиляди любопитни; камбаните биеха тревога — а тълпите от жени и деца се задушаваха по черквите, в които между ярки свещи блестеше светата дарохранилница.
	Пан Скшетуски със своя отред си пробиваше бавно път от Халицката порта през плътната маса от коне, коли, войници, през занаятчийските сдружения, застанали при своите знамена, и през тълпите, които с удивление гледаха тая хоронгва, която влизаше в града не в безредие, а в боен ред. Започнаха да викат, че пристига помощ, и отново с нищо неоправданата радост обзе масите, които започнаха да се притискат и да хващат пан Скшетуски за стремената. Дотърчаха и войници, които викаха: „Това са бойци на Вишньовецки! Да живее княз Йереми!“ Настана такава блъсканица, че хоронгвата едва напредваше.
	Най-сетне насреща се появи отред драгуни начело с офицер. Войниците проправяха път през тълпата, а офицерът викаше: „Дайте път! Дайте път!“ — и удряше с плоското на сабята ония, които не отстъпваха достатъчно бързо.
	Скшетуски позна Кушел.
	Младият офицер поздрави сърдечно познатите.
	— Какви времена! Какви времена! — каза той.
	— Къде е князът? — питаше Скшетуски.
	— Щеше да го умориш от грижа, задето толкова дълго те няма. Изгледа си очите за тебе и твоите хора. Сега е в манастира на бернардинците; мене ме изпратиха да пазя реда в града, но Грозвайер* вече се е заел с това. Ще дойда с тебе в черквата. Там сега има съвещание.
	[* Тогавашен кмет на Лвов. — Б.пр.]
	— В черквата?
	— Тъй вярно. Ще предлагат жезъла на княза, защото войниците заявяват, че няма да защитават града под предводителството на друг.
	— Да вървим! И аз бързам да стигна при княза.
	Съединените части тръгнаха. По пътя Скшетуски разпитваше за всичко, което става в Лвов, и дали отбраната е вече решена.
	— Тъкмо сега се решава тоя въпрос — каза Кушел. — Гражданите искат да се отбраняват. Какви времена! Хора от долно съсловие проявяват повече сърцатост, отколкото шляхтата и войниците.
	— А военачалниците? Какво е станало с тях? В града ли са и няма ли да пречат на княза?
	— Стига той самият да не се противопостави! Имаше по-добро време, когато трябваше да му се даде хетманският жезъл, сега е късно. Военачалниците не смеят да се покажат пред очите на хората. Княз Доминик само си починал и се нахранил в двореца на архиепископа и веднага се махнал. И добре е направил — няма да повярваш колко са озлобени войниците срещу него. Вече го няма, а те продължават да викат: „Дайте го тук, веднага ще го разсечем!“ — и сигурно нямаше да мине без някой инцидент. Пан коронният подчаши дойде пръв тук и дори започна да приказва против княза, но сега седи мирно, защото и срещу него се надига протест. Всички го обвиняват в очите, а той само гълта сълзите. Общо взето, страшни работи стават! Какви времена дойдоха! Казвам ти: благодари на Бога, че не беше при Пилавци, че не си бягал оттам, тъй като ние, които бяхме там, само по едно чудо не си загубихме напълно ума.
	— А нашата дивизия?
	— Няма я вече! Едва останало нещичко от нея. Вурцел го няма. Махницки го няма, Зачвилиховски го няма. Вурцел и Махницки не бяха при Пилавци, защото останаха в Константинов. Там ги остави тоя Велзевул княз Доминик, за да намали силата на нашия княз. Не се знае дали са успели да избягат, или неприятелят ги е пленил. Старият Зачвилиховски потъна като камък във вода. Дай Боже да не е загинал.
	— А много ли войници са се събрали тук?
	— Има доста, но каква полза от това!… Само князът би могъл да се справи с тях, ако пожелае да приеме жезъла, защото те не искат да слушат никого. Князът страшно се безпокоеше за тебе и за войниците… Това е единствената цяла хоронгва. Ние вече те бяхме оплакали.
	— Сега е щастлив оня, когото оплакват.
	Някое време пътуваха мълчаливо, като гледаха тълпите и слушаха гълчавата и виковете: „Татари! Татари!“ На едно място видяха страшна гледка: разкъсваха на парчета един човек, обвинен от тълпата в шпионаж. Камбаните биеха непрекъснато.
	— Татарската орда скоро ли ще бъде тук? — попита Заглоба.
	— Дявол я знае!… Може би още днес. Тоя град няма да се отбранява дълго, не ще издържи. Хмелницки идва с двеста хиляди казаци освен татарите.
	— Капут!* — отговори шляхтичът. — По-добре да бяхме продължили презглава нататък! Защо спечелихме толкова победи?
	[* Край, гибел (нем.). — Б.пр.]
	— От кого?
	— От Кривонос, от Богун, дявол знае от кого още!
	— Ами! — каза Кушел и като се обърна към Скшетуски, го попита с тих глас: — А тебе, Ян, Бог не те ли зарадва с нещо? Не намери ли това, което търсеше? Не узна ли поне нещичко?
	— Не е време да се мисли за това! — възкликна Скшетуски. — Какво съм аз с моите лични работи пред това, което стана? Всичко е суета, суета, а накрая смърт!
	— И на мене ми се струва, че целият свят ще загине скоро — каза Кушел.
	В това време стигнаха до черквата на бернардинците, която светеше. Безкрайни тълпи стояха пред черквата, но не можеха да влязат вътре, че кордон от пазачи с алебарди затваряше входа и пускаше само по-видните граждани и висшите военни чинове.
	Скшетуски заповяда на хората си да образуват втори кордон.
	— Да влезем — каза Кушел. — Половината Жечпосполита се намира в тая черква.
	Влязоха. Кушел не беше преувеличил много. Всички по-видни личности във войската и в града се бяха събрали тук на съвещание: воеводи, кастелани, полковници, ротмистри, офицери от чуждестранни части, духовенство, толкова шляхта, колкото черквата можеше да побере, множество военни от по-долни чинове и двайсетина градски съветници начело с Грозвайер, който предвождаше гражданството. Тук бяха и князът, и пан коронният подчаши, един от военачалниците, и киевският воевода, и стобницкият староста, и Весел, и Арцишевски, и литовският полковник пан Ошински — насядали пред големия олтар така, че да може publicum* да ги вижда. Съвещаваха се бързо, трескаво, както обикновено в такива случаи: ораторите излизаха напред и заклинаха първенците да не предават без съпротива града във вражите ръце. Дори ако го сполети гибел, градът ще спре неприятеля, Жечпосполита ще се съвземе. Какво липсва за отбраната? Има стени, има решителност — трябва им само вожд. А когато се говореше така, сред публиката започваше шепот, който преминаваше в силни възгласи — ентусиазъм обземаше събраните. „Ще загинем! С готовност ще загинем — викаха, — за да измием позора от Пилавци, да заслоним отечеството!“ Сабите задрънкаха и голите им острия почнаха да святкат при блясъка на свещите. А други викаха: „Тихо! В съвещанието трябва да има ред!“ — „Да се отбраняваме или не?“ — „Да се отбраняваме! Да се отбраняваме!“ — крещеше събранието така, че отразеното от сводовете ехо повтаряше: „Да се отбраняваме!“ „Кой ще бъде вождът? Кой ще бъде вождът?“ — „Княз Йереми. Той е вожд! Той е герой, той да отбранява града и Жечпосполита. На него да дадат жезъла и да живее!“
	[* Обществото, публиката (лат.). — Б.пр.]
	Тогава от хиляди гърла се изтръгна толкова гръмък вик, че стените чак затрепераха, а стъклата на черковните прозорци задрънчаха:
	— Княз Йереми! Княз Йереми! Да живее! Да живее! И да побеждава!
	Хиляди саби засвяткаха, всички очи се обърнаха към княза, а той стана спокойно и със смръщени вежди. Веднага всичко утихна, та муха да бръмне, щеше да се чуе.
	— Ваша милост панове! — рече князът със звучен глас, който при тая тишина стигна до ушите на всички. — Когато кимврите и тевтоните нападнали римската държава, никой не искал да поеме главното командване, докато го поел Марий. Но Марий имал законно право да го поеме, защото не е имало вождове, назначени от сената… В тоя хаос и аз не бих отказал да поема властта, понеже искам да служа на отечеството си — но не мога да приема жезъла, тъй като бих обидил отечеството, сената и върховните власти, а не искам да бъда самозван вожд. Между нас е тоя, на когото Жечпосполита е дала жезъла. Това е пан коронният подчаши…
	Князът не можа да довърши, защото при споменаването на подчашия се вдигна страхотна врява и дрънкане на саби; тълпата се залюля и избухна като барут, върху който е паднала искра. „Вън! Смърт за него! Pereat!“* — носеше се из тълпата. „Pereat! Pereat!“ — чуваше се все по-силно. Подчашият скочи от стола си блед, с капки студена пот по челото, а в това време към дървената преграда и олтара започнаха да се приближават сърдити мъже и вече се чуваше зловещото: „Дайте го тук!“ Князът, като видя накъде отива работата, стана и протегна десница.
	[* Да загине (лат.). — Б.пр.]
	Тълпата се спря, понеже смяташе, че той иска да говори; в един миг утихна.
	Но князът искаше само да предотврати бурята и саморазправата и да не допусне проливане на кръв в черквата. Затова, като видя, че най-опасният момент е минал, отново седна на мястото си.
	Два стола по-нататък, заслонен само от киевския воевода, седеше нещастният подчаши: той беше отпуснал побелялата си глава върху гърдите, ръцете му висяха, а от устата му излизаха думи, прекъсвани от хлипове.
	— Господи, заради греховете си със смирение приемам тоя кръст. Старецът можеше да събуди милосърдие и в най-коравото сърце, но тълпата обикновено е безмилостна, затова отново почнаха да викат, когато изведнъж киевският воевода стана и даде знак с ръка, че иска да говори.
	Той беше съпровождал Йереми в победите, затова го слушаха с готовност.
	А воеводата се обърна към княза и с най-трогателни думи го заклинаше да не отхвърля жезъла и да не се колебае да спаси отечеството. Когато Жечпосполита загива, законите ще трябва да спят и трябва да я спасява не назначен вожд, а тоя, който е най-способен да я спаси: „Затова вземи ти жезъла, непобедими вожде! Вземай и спасявай! Не само града, а цялата Жечпосполита. Ето аз, старецът, те моля с нейната уста, а заедно с мене всички съсловия, всички мъже, жени и деца. Спаси я! Спаси я!“
	Тук се случи нещо, което трогна всички сърца: една жена с жалейни дрехи се приближи до олтара и като хвърли в краката на княза златните си накити и скъпоценностите си, коленичи пред него, зарида гласно и занарежда:
	— Носим ти нашите богатства! Живота си предаваме в твоите ръце, спаси ни, спаси ни, спаси ни, защото загиваме.
	При тая гледка сенаторите, военните, а заедно с тях и цялото множество заплака гръмогласно — и само един вик се чуваше в черквата:
	— Спаси ни!
	Князът закри очите си с ръце, а когато вдигна лице, и в неговите зеници блестяха сълзи. Въпреки това той се колебаеше. Какво ще стане с авторитета на Жечпосполита, ако той приеме тоя жезъл?
	Тогава стана коронният подчаши.
	— Аз съм стар — рече той, — нещастен и смазан. Имам право да се откажа от товара, който е свръх силите ми, и да го сложа върху по-млади плещи… И ето пред разпнатия Бог и цялото рицарство на тебе предавам жезъла — вземи го.
	И подаде тоя знак на властта на Вишньовецки. Настана такава тишина, та човек би чул, ако бръмнеше муха. Най-сетне се разнесе тържественият глас на Йереми:
	— Заради моите грехове… приемам.
	Тогава безумна радост овладя събранието. Тълпата строши троновете, падна пред краката на Вишньовецки и започна да хвърля скъпоценности и пари. С бързина на светкавица вестта се разнесе из целия град: войниците лудееха от радост и викаха, че искат да тръгнат срещу Хмелницки, срещу татарите и султана. Гражданите вече не мислеха за предаване, а за отбрана до последна капка кръв. Арменците доброволно почнаха да носят пари в градския съвет, преди да се заговори за облагане; в синагогата евреите крещяха от благодарност; оръдията по валовете обявиха с гръм радостната новина; по улиците стреляха с кремъклийки, мускети и пистолети. Виковете продължиха цяла нощ. Някой незапознат с положението можеше да помисли, че градът чества триумф или голям празник.
	А пък всеки миг триста хиляди неприятели — армия, по-голяма от тая, която би могъл да събере германският император или френският крал, и по-дива от ордите на Тамерлан — се очакваше да обсадят стените на тоя град.


	Четиридесет и трета глава

	Една седмица по-късно, сутринта на шести октомври, в Лвов избухна като бомба една колкото неочаквана, толкова и страшна вест: че княз Йереми взел със себе си по-голямата част от войската, напуснал града и заминал неизвестно закъде.
	Пред архиепископския дворец се струпаха тълпи — отначало никой не искаше да вярва. Войниците твърдяха, че ако князът е заминал, непременно е тръгнал начело на голям разезд, за да огледа околността. Оказало се, говореха те, че бегълците разпространявали неверни сведения — че Хмелницки и татарите били близо и щели да дойдат всеки момент, нали от 26 септември минаха десет дни, а неприятелят още не се вижда. Князът навярно е поискал със собствените си очи да провери каква е опасността и непременно ще се върне. Освен това той е оставил няколко полка и всичко необходимо за отбраната е готово.
	И така беше наистина. Всички нареждания бяха дадени, мястото на всекиго определено, оръдията откарани на валовете. Вечерта пристигна ротмистър Чихоцки с петдесет драгуни. Любопитните го наобиколиха веднага, но той не искаше да разговаря с тълпата, а отиде направо при генерал Арцишевски; двамата повикаха Грозвайер и след като се съвещаваха заедно, отидоха в градския съвет. Там Чихоцки съобщи на ужасените съветници, че князът е заминал безвъзвратно.
	В първия момент всички отпуснаха ръце и една дръзка уста изрече думата „изменник“. Но тогава Арцишевски, стар военачалник, прославен с подвизите си на холандска служба, стана и така заговори на военните и съветниците:
	— Чух хулна дума, която по-добре да не беше изречена, защото дори отчаянието не може да я оправдае. Князът замина и няма да се върне. Това е вярно! Но какво право имате вие да искате от вожда, върху чиито плещи лежи отговорността за спасението на цялото отечество, да защитава само вашия град? Какво би станало, ако неприятелят обградеше тук последните сили на Жечпосполита? Тук няма нито хранителни припаси, нито оръжие за толкова голяма войска. Затова ще ви кажа, а вие можете да вярвате на моя опит, че колкото по-голяма войска бъде затворена тук, толкова по-кратка ще бъде отбраната, понеже гладът ще ни победи по-скоро от неприятеля. Хмелницки се интересува повече от княза, отколкото от вашия град, затова, като узнае, че го няма тук, че събира нова войска и може да дойде на помощ, ще бъде по-мек към вас и ще се съгласи на преговори. Днес вие роптаете, но аз ви казвам, че като напусна тоя град и заплашва Хмелницки отвън, князът всъщност спаси вас и вашите деца. Дръжте се, отбранявайте се, спрете за известно време тоя неприятел, тогава и града ще спасите, и важна услуга ще направите на Жечпосполита, понеже през това време князът ще събере войска, други крепости ще подсили, ще събуди за борба изтръпналата Жечпосполита и ще ви дойде на помощ. Той избра единствения път за спасение, защото, ако падне тук с войската, сломен от глад, тогава вече никой няма да спре неприятеля и той ще тръгне срещу Краков, срещу Варшава и ще залее цялото ни отечество, без да срещне никъде съпротива. Затова, вместо да роптаете, побързайте към валовете да браните и себе си, и децата си, и града, и цялата Жечпосполита.
	— На валовете! На валовете! — повториха няколко по-смели гласа. Грозвайер, човек енергичен и смел, се обади:
	— Радва ме решителността на ваша милост панове и знайте, че князът не е заминал, без да обмисли защитата. Тук всеки знае какво трябва да прави и стана това, което трябваше да стане. Отбраната е възложена на мене и аз ще се боря до смърт.
	Отново надежда осени изтръпналите от страх сърца. Като видя това, най-сетне се обади и Чихоцки:
	— Негово княжеско височество ви съобщава, ваша милост панове, че неприятелят е близо. Поручик Скшетуски се сблъскал с двехиляден чамбул и го разбил. Пленниците казват, че голяма сила идела след тях.
	Тая новина направи силно впечатление; зацари кратко мълчание и сърцата на всички забиха по-живо.
	— На валовете! — извика Грозвайер.
	— На валовете! На валовете! — повториха насъбралите се офицери и граждани.
	Но внезапно зад прозорците избухна врява; чуваше се глъчка от хиляди гласове, които се сляха в един неразбираем шум, подобен на шума на морски вълни. Изведнъж вратата на залата се отвори с трясък, втурнаха се двайсетина граждани и докато съветниците успеят да попитат какво е станало, разнесоха се викове:
	— Небето се червенее от пожари! Пожари!
	— Словото стана плът! — каза Грозвайер. — На валовете! Залата опустя. След малко оръдейни гърмежи разтърсиха стените и съобщиха на жителите на самия град, на предградията и на околните села, че неприятелят е дошъл.
	На изток небето се червенееше, докъдето поглед стига; човек би казал, че море от огън се приближава към града.
	В това време князът се впусна към Замошч и като изтреби по пътя чамбула, за който Чихоцки спомена пред гражданите, се зае с поправката и снабдяването на тая естествено силна крепост, която за кратко време направи непревземаема. Скшетуски заедно с пан Лонгинус и част от хоронгвите остана в крепостта при пан Вейхер, валецки староста, а князът тръгна към Варшава, за да изиска от сейма средства за набиране на нова войска и същевременно да вземе участие в предстоящия избор на крал. С тоя избор щеше да се реши съдбата на Вишньовецки и на цялата Жечпосполита, понеже, ако се избереше принц Карол, военната партия щеше да вземе връх. Князът би получил върховното командване на всички сили на Жечпосполита и щеше да се стигне до генерална разправа с Хмелницки на живот и смърт. Принц Кажимеж, макар да беше прочут с храбростта си и войнствен господар, основателно минаваше за привърженик на политиката на канцлера Осолински, следователно на политиката на преговори с казаците и значителни отстъпки за тях. Двамата братя принцове не пестяха обещанията и се мъчеха да печелят съмишленици; затова поради равните сили на двете партии никой не можеше да предвиди резултата от избора. Привържениците на канцлера се страхуваха да не би Вишньовецки поради все по-голямата си слава и обичта, на която се радваше сред рицарите и шляхтата, да повлияе върху умовете в полза на Карол, а князът по същите причини желаеше лично да подкрепи своя кандидат. Затова той отиваше с бърз марш към Варшава, уверен вече, че Замошч ще успее задълго да задържи цялата сила на Хмелницки и татарите. Имаше всички основания да се смята, че Лвов е спасен, защото Хмелницки по никакъв начин не можеше да губи много време за превземането на тоя град, когато имаше пред себе си по-мощния Замошч, който му преграждаше пътя към сърцето на Жечпосполита. Тия мисли подкрепяха духа на княза и вливаха утеха в сърцето му, угнетено от толкова многото беди за страната. У него се породи твърда надежда, че дори да бъде избран Кажимеж, войната вече е неизбежна и страшният бунт ще трябва да бъде удавен в море от кръв. Надяваше се, че Жечпосполита още веднъж ще събере могъща армия — понеже и преговорите щяха да бъдат възможни само ако би ги подкрепила силна армия.
	Лелеян от тия мисли, князът пътуваше с охрана от няколко хоронгви. При него бяха пан Заглоба и пан Володийовски, като първият се кълнеше във всичко, че ще прокара избора на принц Карол, защото умее да приказва с шляхтата и знае как да я спечели; вторият командваше ескорта на княза. В Шеница, недалеко от Минск*, мила изненада очакваше княза. Тук той се срещна с княгиня Гризелда, която отиваше от Брест-Литовск във Варшава за по-голяма безопасност, и защото основателно очакваше, че князът също ще отиде там. Те се приветстваха сърдечно след дългата раздяла. Княгинята, макар да имаше желязна душа, се хвърли в прегръдките на мъжа си с такъв плач, че няколко часа не можа да се успокои, защото — ах! — колко често бе преживявала такива минути, когато смяташе, че вече няма да го види. Но ето че Бог е искал той да се върне по-славен от когато и да било, покрит с такава слава, каквато не беше озарявала още никого от неговия род, връщаше се като най-големия между вождовете, единствена надежда на цялата Жечпосполита. Княгинята току се откъсваше от гърдите му и поглеждаше през сълзи това изпито, почерняло лице, високото чело, продрано на дълбоки бразди от грижи и труд, зачервените от безсънни нощи очи и отново се заливаше в сълзи, а всички придворни дами й пригласяха от глъбините на развълнуваните си сърца. След като князът и княгинята малко по малко се успокоиха, отидоха в просторния местен енорийски дом и там се посипаха въпроси за приятели, дворяни и рицари, които сякаш бяха станали членове на семейството и с които се бяха сраснали спомените от Лубни. Най-напред князът успокои загрижеността за Скшетуски, като й обясни, че той само затова е останал в Замошч, понеже при тия мъки, които му е пратил Бог, не искал да потъне в столичния шум и предпочел със сурова военна служба и с работа да лекува сърдечните си рани. После князът й представи пан Заглоба и й разправи за неговите подвизи.
	[* Минск Мазовецки — малък град близо до Варшава. — Б.пр.]
	— Той е vir incomparabilis* — казваше князът, — който не само изтръгна младата Курцевич от ръцете на Богун, но я преведе през самите станове на Хмелницки и татарите, а после заедно с нас се държа най-похвално при Константинов и придоби голяма слава.
	[* Несравним мъж (лат.). — Б.пр.]
	Като слушаше това, княгинята не пестеше похвалите си към пан Заглоба, на няколко пъти му подаде ръка, за да я целуне, и му обещаваше още по-голяма награда при съответен случай. А „vir incomparabilis“ се кланяше, със скромност прикриваше героизма си или се надуваше и поглеждаше към придворните дами, защото, макар да беше стар и не можеше да очаква много нещо от прекрасния пол, все пак приятно му беше, че те слушат толкова похвали за неговата храброст и подвизи. Не липсваше обаче и тъга при тая инак радостна среща не само поради тежкото време за отечеството, а и защото много пъти на въпросите на княгинята за разни познати рицари князът отговаряше: „Убит… убит… изчезнал“. При тия думи и девойките заплакваха, понеже между убитите бяха споменавани и много скъпи имена.
	Така радостта се смесваше с тъгата, сълзите с усмивките. Но най-угнетен беше малкият пан Володийовски, тъй като напразно се оглеждаше и въртеше очи на всички страни: княгиня Барбара я нямаше никъде. Наистина сред военните залисии и постоянните боеве, сблъсквания и походи тоя кавалер я беше вече позабравил, понеже и по природа колкото лесно се влюбваше, толкова беше и не особено постоянен в любовта. Но сега, когато отново видя придворните дами, когато пред очите му възкръсна животът в Лубни, той си помисли, че в тая кратка почивка ще му бъде по-приятно да повъздиша и сърцето му отново да бъде заето. И понеже това не се случи, а чувствата сякаш напук отново се съживиха, пан Володийовски загуби настроение и ходеше като мокра кокошка. Оклюмал бе глава, а мустачките му, обикновено така засукани нагоре, че стигаха чак до ноздрите като на бръмбар, сега също бяха увиснали надолу. Вирнатият му нос се беше удължил, от лицето му бе изчезнало обикновеното добро настроение и той стоеше мълчалив, не се мръдваше дори, когато князът го хвалеше за неговата храброст и необикновени успехи. Та какво значеха за него всички тия похвали, когато тя не можеше да ги чуе?
	Но Ануша Борзобогата се смили над него и при все че бяха имали спречквания помежду си, реши да го утеши. За тая цел тя, без да откъсва поглед от княгинята, започна незабелязано да се мести все повече към рицаря и най-сетне се намери досам него.
	— Добър ден, ваша милост — каза тя. — Отдавна не сме се виждали.
	— Ах, панно Ана! — отговори меланхолично пан Михал. — Много вода изтече и в тъжни времена се виждаме отново — и то не всички.
	— То се знае, че не всички, толкова рицари са загинали!
	Тук Ануша въздъхна, а след малко продължи:
	— И ние не сме толкова, колкото бяхме, защото панна Шенютувна се ожени, а княгиня Барбара остана при съпругата на вилненския воевода.
	— И сигурно също ще се жени?
	— Не, тя не мисли много за такова нещо. Но защо питаш, ваша милост?
	При тия думи Ануша присви черните си очички така, че останаха само цепнатинки, и изпод ресниците си гледаше изкосо към рицаря.
	— От симпатия към семейството й — отвърна пан Михал. А на това Ануша отговори:
	— О, редно си е, защото и ти, пане Михал, имаш голяма приятелка в лицето на княгиня Барбара. Тя неведнъж питаше: къде е оня моят рицар, който на турнира в Лубни свали най-много турски глави и аз му давах наградата? Какво прави? Дали е още жив и дали ни помни?
	Пан Михал вдигна с благодарност очи към Ануша и първо се зарадва, а после забеляза, че Ануша много се е разхубавила.
	— Наистина ли княгиня Барбара е говорила така? — попита той.
	— Кълна се в Бога! А споменаваше и това как ваша милост си скачал през крепостния ров заради нея и си паднал във водата.
	— А къде се намира сега съпругата на вилненския воевода?
	— Беше с нас в Брест, но преди една седмица замина за Белск, откъдето ще дойде във Варшава.
	Пан Володийовски погледна втори път Ануша и вече не можа да издържи.
	— А ти, панно Ана — каза той, — толкова си се разхубавила, да му е драго на човек да те гледа.
	Девойката се усмихна мило.
	— Ти, пане Михал, казваш това само за да ме спечелиш.
	— Навремето си исках това — каза рицарят, като сви рамене. — Бог вижда, че исках, но не можах, а сега желая на пан Подбипента да бъде по-щастлив.
	— А къде е пан Подбипента? — попита Ануша и наведе очички.
	— В Замошч със Скшетуски, той стана вече подпоручик в хоронгвата и трябва да си гледа службата, но ако знаеше кого ще види тук, кълна се в Бога, че щеше да вземе пермисия и бързо да дойде тук с нас. Той е верен кавалер, който заслужава всяко благоволение.
	— А във войната… да не му се е случило нещо лошо?
	— Струва ми се, ваша милост панно, че не искаш да ме питаш за това, а за ония три глави, които си е поставил за задача да отсече.
	— Не вярвам той наистина да си е поставил такава задача.
	— И все пак, ваша милост панно, вярвай, защото иначе нищо няма да стане. Той ревностно търси такъв случай. При Махновка, когато отидохме да огледаме местността, където той бе воювал срещу тълпите, и сам князът дойде с нас, ще ти кажа, ваша милост панно: много битки съм видял, но такова нещо, откак съм жив, не съм виждал. Когато се препаше с шарфа на ваша милост — косите могат да ти настръхнат от това, което прави! Ще намери той своите три глави, бъди спокойна, ваша милост.
	— Нека всеки намери това, което търси! — каза Ануша с въздишка. След нея въздъхна и пан Володийовски и вдигна поглед нагоре, но внезапно с учудване погледна към един от ъглите на стаята.
	От тоя ъгъл към него гледаше сърдито, избухливо лице, което Володийовски не познаваше, въоръжено с грамаден нос и мустаци, подобни на две метли, които мърдаха бързо като от сподавен гняв.
	Човек можеше да се уплаши от тоя нос, от тия очи и мустаци, но малкият пан Володийовски не се плашеше лесно, та, както се каза, само се учуди и като се обърна към Ануша, попита:
	— Коя е оная личност, ето там, в ъгъла, която ме гледа така, сякаш иска да ме изяде с парцалите? И мърда мустаци като стар котарак на сирене.
	— Оня ли? — каза Ануша, като показа белите си зъби. — Това е пан Харламп.
	— Що за поганец е той?
	— Съвсем не е поганец, ами от хоронгвата на вилненския воевода, пятигорски ротмистър, който ни придружава чак до Варшава и там ще чака воеводата. Ти, пане Михал, не му се изпречвай на пътя, защото той е голям човекоядец.
	— Виждам аз това, виждам, но щом е човекоядец, има по-тлъсти от мене: защо си точи зъби за мене, а не за друг?
	— Защото… — каза Ануша и захихика тихо.
	— Какво защото?
	— Защото той е влюбен в мене и сам ми каза, че ще насече на парчета всеки, който би се приближил до мене, а сега, вярвай ми, ваша милост, че той само поради присъствието на княза и княгинята се въздържа, иначе веднага би потърсил повод за дуел.
	— И таз добра! — каза весело пан Володийовски. — Значи така, панно Ана! О, както виждам, ненапразно пеехме: „Като татарска орда вземаш в ясър corda!“ Помниш ли ваша милост? Как, ваша милост, не можеш да мръднеш, без някой веднага да се влюби в тебе!
	— Това е именно моето нещастие! — отвърна Ануша и наведе очички.
	— Ей, голям фарисей си, панно Ана! А какво ще каже пан Лонгинус?
	— Та какво съм виновна аз, че тоя пан Харламп ме преследва? Аз не мога да го понасям и не искам да го виждам.
	— Хайде, хайде! Само гледай, ваша милост, по твоя вина да не се пролее кръв. Подбипента е като мехлем на рана, но щом става въпрос за любов, шегите с него са опасни.
	— Нека му отреже ушите, ще бъда доволна.
	След тия думи Ануша се завъртя като пумпал и хвръкна към другия край на стаята при негова милост Карбони, лекаря на княгинята, с когото почна живо да си шепне нещо, а италианецът впи очи в потона, сякаш изпаднал в екстаз.
	В това време Заглоба се приближи до Володийовски и му смигна закачливо със здравото си око.
	— Пане Михал — попита той, — коя е тая стърчиопашка?
	— Панна Ана Борзобогата-Крашенска, придворна на княгинята.
	— А пък е хубава, та знае ли се, очите й като трънки, муцунката сякаш рисувана, а шийката — ох!
	— Хубава е, хубава!
	— Честито, ваша милост!
	— Я ме остави на мира! Това е годеницата на пан Подбипента или нещо като годеница.
	— На пан Подбипента?… Не те ли е грях, ваша милост! Нали той е дал обет за целомъдрие? Освен това при такива пропорции между тях той би трябвало да я носи зад яката си! Като муха би могла да каца на мустаците му — как ги виждаш?
	— О, тя ще го сложи под чехъл. Херкулес е бил по-силен и пак жена му е сложила юзда.
	— Стига само да не му сложи рога и да не ми е името Заглоба, ако аз пръв не се погрижа за това.
	— Ще се намерят и други като ваша милост, при все че тя е всъщност от добър род и почтена девойка. Плашлива е, защото е млада и хубава.
	— Ти си благороден кавалер и затова я хвалиш, но че си е шавръклива, шавръклива е.
	— Хубостта привлича хората, например ето тоя ротмистър като че ли е страшно влюбен в нея.
	— О! Ами я погледни, ваша милост, оня гарван, с когото тя разговаря — що за дявол е той?
	— Това е италианецът Карбони, доктор на княгинята.
	— Гледай, пане Михал, как му е светнала мутрата и си върти очите като в делириум. Ей, спукана му е работата на пан Лонгинус! Разбирам аз от тия работи, колко нещо съм преживял на младини… Друг път ще ти разкажа в какви положения съм изпадал, а ако желаеш, още сега можеш да чуеш.
	Пан Заглоба започна да шепне нещо на ухото на младия рицар и да мига по-силно от обикновено, но ето че дойде време за тръгване. Князът и княгинята седнаха в една карета, та по пътя да могат да се наприказват след дългата раздяла, придворните дами се настаниха в каляски, рицарите яхнаха конете — и всички тръгнаха. Отпред се движеше княжеският двор, а войската малко по-назад, тъй като в тоя край беше спокойно и хоронгвите бяха необходими само за демонстрация, а не за безопасност. Пътуваха от Шеница за Минск, а оттам за Варшава и по тогавашен обичай правеха чести почивки. Пътят беше толкова задръстен, та едва можеха да се движат пълзешком. Всичко живо отиваше за избора — и от по-близките места, и от далечна Литва. Затова тук-таме срещаха свити на големци, цели шествия от позлатени карети, обградени от лакеи, от грамадни паюци, облечени по турски, подир които следваха унгарски, немски или еничарски роти, казашки части или най-сетне значителни хоронгви от несравнимата полска конница. Всеки от по-знатните искаше да се покаже и най-внушително, и с колкото може по-голям брой придружители. Покрай многочислените магнатски кавалкади се движеха и по-скромни околийски и местни първенци. Всеки момент сред прахоляка се открояваха отделни шляхтишки купета, тапицирани с черна кожа, впрегнати с два или четири коня, а във всяко от тях седеше шляхтич големец с разпятие или икона на Света Богородица, окачена на шията му на копринена лента. Всички бяха въоръжени: мускет от едната страна на седалката, сабя от другата, а при действителните или бивши военни — и копие, което стърчеше два лакътя зад седалката. Зад купетата вървяха ловни кучета или хрътки не поради нужда, защото не отиваха на лов, а за развлечение на пана. Отзад слуги водеха ездитни коне, покрити с чулове, за да пазят богатите седла от дъжд и прах, по-назад се движеха каруци, чиито колелета бяха вързани с ракита и скърцаха, а в каруците — шатри и хранителни припаси за господарите и слугите. Понякога вятърът издухваше праха към полето и целият път се откриваше и лъсваше като стоцветна змия или като майсторски изтъкана лента от злато и коприна. Тук-таме по тоя път разпалено свиреха влашки и еничарски оркестри, особено пред хоронгвите от коронните и литовските войски, които също не липсваха сред тая тълпа, понеже трябваше да съпровождат сановниците, а навсякъде цареше врява, глъч, подвиквания, спорове и разправии, защото не искаха да си отстъпват един на друг. Час по час до свитата на княза долитаха на коне войници и слуги и викаха да се даде път на този или онзи големец или питаха кой е пътуващият. Но когато в отговор чуеха: „Руският воевода!“ — веднага съобщаваха на своите господари, които оставяха пътя свободен или, ако бяха напред, се отбиваха встрани, за да видят минаващата свита на княза. При почивките шляхтичите и военните се трупаха, за да наситят очите си с гледката на най-големия воин на Жечпосполита. Не липсваха и приветствени възгласи, на които князът отговаряше любезно и поради присъщата си човечност, и понеже искаше да спечели тия хора за принц Карол, а това той постигаше в значителна степен със самото си присъствие.
	Със същото любопитство гледаха и на княжеските хоронгви, на „русините“, както ги наричаха. Те вече не бяха така дрипави и измършавели, както след битката при Константинов, понеже в Замошч князът даде нови униформи на хоронгвите си, но все пак на тях гледаха като на задморско чудо, защото по мнението на жителите от околностите на столицата идеха от края на света. Затова и се разказваха чудеса за ония тайнствени степи и гори, в които се раждат такива рицари, удивляваха се от кожата им, загоряла и почерняла от черноморските вихри, на смелия им поглед и на донейде дивото им държане, наложено от дивите им съседи.
	Но след княза най-много привличаше погледите пан Заглоба, който забеляза какво удивление предизвиква и гледаше толкова гордо и смело, така страшно въртеше очи, че веднага в навалицата започваха да говорят: „Тоя трябва да е най-първият между рицарите!“ А други казваха: „Много души ще да е изпъдил от телата. Я го виж какъв сърдит змей е!“ А когато тези думи стигнеха до ушите на пан Заглоба, той ставаше още по-навъсен, за да скрие вътрешното си задоволство.
	Понякога той отговаряше на тълпата, понякога се подиграваше, и то най-много с литовските хоронгви, в които тежковъоръжените части носеха златна, а леките сребърна петлица на рамото. „Ех, че си затра, пане петличко!“ — викаше пан Заглоба при тая гледка. Затова някой военен изсумтяваше, скръцваше със зъби, подрънкваше сабя, но като си помислеше, че тия обиди си позволява воин от хоронгвите на руския воевода, в края на краищата плюеше и се отказваше от двубой.
	Близо до Варшава тълпите бяха вече толкова гъсти, че движението стана съвсем бавно. Изборът се очертаваше да бъде много по-многолюден от обикновено, защото започнаха да прииждат дори шляхтичи от по-далечните руски и литовски земи, които при това разстояние не биха дошли само за избора, но сега бързаха към Варшава и за собствената си безопасност. А денят на избора беше още далеч, едва бяха започнали първите заседания на сейма; но пристигаха месец-два по-рано, за да се настанят в града, да припомнят за себе си на едни или други, да потърсят тук-таме покровителство, да ядат и пият по магнатските дворове и, най-сетне, след жътвата да вкусят в столицата от нейните удоволствия.
	През стъклото на каретата си князът гледаше с тъга тая навалица от рицари, войници и шляхтичи, богатството и разкоша в облеклото им и мислеше каква сила би могла да се създаде с тях — колко войска да се организира. Защо тая Жечпосполита — толкова силна, многолюдна и богата, препълнена с храбри рицари, е същевременно толкова хилава, та не може да се справи с Хмелницки и с дивата татарска сган? Защо? На стотиците хиляди бойци на Хмелницки тя може да противопостави също стотици хиляди, ако тая шляхта, тия войници, тия богатства и изобилие, тия полкове и хоронгви биха поискали така да служат на обществените интереси, както служат на личните си. „Загива добродетелта в Жечпосполита! — мислеше князът. — И грамадното тяло започва да се разлага, някогашното мъжество изчезва и войската, и шляхтата предпочитат приятната почивка пред военните усилия!“ Князът имаше донякъде право, но за недостатъците в Жечпосполита мислеше само като боец и вожд, който би искал да превърне във войници всички хора и да ги поведе срещу неприятеля. Храброст можеше да се намери и се намери, когато наскоро след това стократно по-големи войни заплашиха Жечпосполита. На нея й липсваше нещо повече, което князът воин не забелязваше в тоя момент, обаче го виждаше неговият неприятел, коронният канцлер, по-опитен от Йереми държавник.
	Но ето че в сивосинкавата далечина заблестяха островърхите кули на Варшава, та мислите на княза се разсеяха и той незабавно издаде заповеди, с които дежурният офицер веднага отиде при Володийовски, командващ ескорта. Поради тия заповеди пан Михал се откъсна от каляската на Ануша, край която яздеше досега, и полетя към оставащите доста назад хоронгви, за да изправи редиците им и да ги поведе нататък в строй. Но едва се отдалечи на двайсетина крачки и чу, че някой бърза подир него. Огледа се: беше пан Харламп, ротмистърът от леката кавалерия на вилненския воевода, обожател на Ануша.
	Володийовски спря коня си, защото веднага разбра, че навярно ще се стигне до някое спречкване, а той си умираше за такива неща. Пан Харламп се изравни с него, без да каже нещо, само сумтеше и мърдаше сърдито мустаци: явно беше, че търси думи; най-сетне заговори:
	— Здравей, здравей, пане драгун!
	— Здравей, пане ординарец!
	— Как смееш, ваша милост, да ме наричаш ординарец, мене, офицера и ротмистъра, а? — попита пан Харламп, като скърцаше със зъби.
	Пан Володийовски започна да подхвърля бойната секирка, която държеше в ръка, уж съсредоточил цялото си внимание само в това, да я лови за дръжката след всяко превъртане — и отговори сякаш неволно:
	— Защото по петлицата не мога да позная чина ти.
	— Ти, ваша милост, обиждаш цялото съсловие, за което не си достоен.
	— Защо? — попита Володийовски, уж без да разбира.
	— Защото служиш в чуждестранна част.
	— Успокой се, ваша милост — каза пан Михал, — при все че служа при драгуните, аз все пак съм полски офицер, и то не от лека, а от бронирана част на воеводата — затова можеш да говориш с мене като с равен, ако не с по-горен*.
	[* Офицер от бронирана част не е могъл да бъде подчинен дори на генерал от чуждестранна част; дори напротив — често пъти такъв генерал се е намирал под командването на полския офицер; за да се избегне това, генералите и офицерите от чуждестранните полкове са се стремели да бъдат едновременно и полски офицери. Такъв офицер е бил и пан Володийовски. — Б.а.]
	Пан Харламп се постресна малко, като разбра, че има работа не с обикновена личност, но все пак не престана да скърца със зъби, защото хладнокръвието на пан Михал го ядоса още повече — и той каза:
	— Как смееш, ваша милост, да ми мътиш водата?
	— Ех, виждам, ваша милост, че си търсиш кавга.
	— Може и да търся и ще ти кажа още (тук пан Харламп се наведе до ухото на пан Михал и довърши по-тихо), че ще ти отрежа ушите, ако ми мътиш водата при панна Ана.
	Пан Володийовски отново започна много внимателно да подхвърля секирката, сякаш сега бе време тъкмо за такава забава, и се обади с помирителен тон:
	— Ей, благодетелю, разреши ми да поживея още — остави ме на мира!
	— О, не! Дума да не става! Няма да ми се измъкнеш! — каза пан Харламп и хвана малкия рицар за ръкава.
	— Но аз не се измъквам — каза меко пан Михал, — само че сега съм на служба и отивам да изпълня заповед на княза, моя господар. Затова ми пусни ръкава, ваша милост, пусни го, моля те, иначе какво да правя аз, бедният… освен да те цапна с тая секирка по чутурата и да те сваля от коня.
	Тук покорният отначало глас на Володийовски изсъска така ядно, че пан Харламп погледна с неволно удивление малкия рицар и пусна ръкава.
	— О, все едно! — рече той. — Във Варшава ще ми дадеш удовлетворение, аз ще те намеря!
	— Няма да се крия, но как ще се бием във Варшава? Бъди любезен да ми кажеш, ваша милост! Никога през живота си не съм бил там, прост войник съм, но съм чувал за маршалския съд, който за вадене на сабя под носа на краля или на интеррекса* наказва със смърт.
	[* Заместник на краля, докато изберат нов крал (лат.). — Б.пр.]
	— Вижда се, че не си бил във Варшава и че си простак, щом се страхуваш от маршалския съд и не знаеш, че през време на междуцарствие съди каптурът*, с които работата е по-лесна, а пък заради ушите на ваша милост няма да ми вземат главата, бъди сигурен.
	[* Колективна върховна власт от държавни сановници, отговаря на съвременните регентства. — Б.пр.]
	— Благодаря за урока и често ще моля ваша милост за разяснения, защото виждам, че си човек опитен и учен, а аз, понеже съм учил само в долните класове, едва мога да съгласувам adiectivum cum substantivo* и ако — пази Боже — бих поискал да нарека ваша милост глупав, зная само, че ще кажа stultus, а не stulta, нито stultum**.
	[* Прилагателно със съществително (лат.). — Б.пр.]
	[** Глупав, глупава, глупаво (лат.). — Б.пр.]
	Тук пан Володийовски отново заподхвърля секирката, а пан Харламп чак се смая, после кръв нахлу в лицето му и той извади сабята от ножницата, но в същия миг и малкият рицар пъхна секирката под коляното си и сабята му светна във въздуха. Някое време те се гледаха като два глигана с разширени ноздри и с пламък в очите — но пан Харламп пръв съобрази, че ще си има работа със самия воевода, ако нападне негов офицер, пратен да предаде заповед — и затова пръв прибра сабята.
	— О, аз ще те намеря, синковецо! — каза той.
	— Ще ме намериш, ще ме намериш, кратуно! — каза малкият рицар. И се разделиха — единият тръгна към своята кавалкада, а другият към хоронгвите, които през това време се бяха приближили значително, та пред кълбата прах вече долиташе тропот на копита по твърдия път. Пан Михал веднага възстанови желания ред в частите на конницата и пехотата и тръгна начело. След малко към него се присъедини пан Заглоба.
	— Какво искаше от тебе онова морско плашило? — попита той Володийовски.
	— Пан Харламп ли?… А, нищо, извика ме на дуел.
	— И таз добра! — рече Заглоба. — Цял ще те прониже с носа си! Внимавай, пане Михал, когато се биете, да не отсечеш най-големия нос в Жечпосполита, че за него ще трябва да насипваме отделна могила. Блазе му на вилненския воевода! Другите трябва да пращат разезди, за да търсят неприятеля, а тоя отдалеко ще го надуши. Но за какво те извика на дуел!
	— Задето яздех край каляската на панна Ана Борзобогата.
	— О, трябваше да му кажеш да отиде в Замошч при пан Лонгинус. Той щеше да му даде да се разбере. Лошо е случил тоя тиквар и явно късметът му е по-малък от носа.
	— Не му споменах нищо за пан Подбипента — каза Володийовски, — че може наистина да ме остави на мира. А аз напук ще почна още повече да флиртувам с Ануша, пък искам и да си имам забавление. Какво друго ще правим във Варшава?
	— Ще намерим, ще намерим, пане Михал! — рече Заглоба, като мигаше с очи. — На младини като депутат за екзакция* от страна на хоронгвата, в която служех, пътувах по цялата страна, но никъде не съм си изкарвал така, както във Варшава.
	[* Пратеник за принудително събиране на данъци (лат.). — Б.пр.]
	— Значи казваш, ваша милост, че не е като у нас, в Задднеприето?
	— О, дума да не става!
	— Много съм любопитен — каза пан Михал. А след малко добави: — Но на тоя тиквар ще му подрежа мустаците, защото са много дълги!


	Четиридесет и четвърта глава

	Минаха няколко седмици. Все повече шляхтичи прииждаха за избора. Населението в града се увеличи десетократно, защото заедно с многото шляхтичи прииждаха хиляди търговци и сергиджии от цял свят, като се почне от далечна Персия и се свърши със задморска Англия. Във Воля* построиха дървена барака за заседанията на сената, а наоколо вече се белееха хиляди шатри, които покриха изцяло просторните ливади. Никой още не можеше да каже кой от двамата кандидати: принц Кажимеж, кардиналът или Карол Фердинанд, плоцки епископ — ще бъде избран. От двете страни се полагаха големи грижи и усилия. Разпространени бяха хиляди хвърчащи листове, в които се описваха качествата и недостатъците на кандидатите; и двамата имаха многобройни и влиятелни привърженици. Както се знае, на страната на Карол беше княз Йереми, който беше много опасен за противниците, понеже бе много вероятно да увлече подире си влюбената в него шляхта, от която в края на краищата зависеше всичко. Но и на Кажимеж не липсваха сили. На негова страна бяха всички, които държаха върховната власт, поддържаше го влиятелният канцлер, на негова страна изглежда клонеше и примасът, зад него заставаха повечето магнати, всеки от които имаше множество свои хора, а между тия магнати беше и княз Доминик Заславски-Острогски, сандомежки воевода, след поражението при Пилавци наистина много компрометиран и почти заплашен със съд, но все пак най-влиятелен в цялата Жечпосполита, дори в цяла Европа, който можеше всеки момент да хвърли върху везните в полза на своя кандидат несметните си богатства.
	[* Предградие на Варшава. — Б.пр.]
	Въпреки това привържениците на Кажимеж много пъти преживяваха моменти на съмнения, защото, както се казва, всичко зависеше от шляхтата, а тя от четвърти октомври вече масово стануваше при Варшава и продължаваха да прииждат хиляди шляхтичи от всички страни на Жечпосполита, които в грамадното си мнозинство се изказваха в полза на принц Карол, обаяни от името на Вишньовецки и от щедростта на принца към обществените нужди. Защото принцът, богат и добър стопанин, не се поколеба в тоя момент да пожертва значителни средства за формиране на нови войскови части, които щяха да бъдат поставени под командването на Вишньовецки. Кажимеж с готовност би последвал неговия пример и надали скъперничество го възпираше, напротив — прекалената щедрост, чиято непосредствена последица беше недостигът и вечната липса на пари в касата. В това време двамата братя водеха оживени преговори помежду си. Всеки ден хвърчаха пратеници между Непорент и Яблонна*. Кажимеж в името на своето старшинство и братска обич заклинаше Карол да отстъпи; епископът обаче не се съгласяваше и отговаряше, че не може да пренебрегне щастието, което може да му се усмихне, „защото това е щастие in liberis suffragiis** на Жечпосполита и на когото Бог е обещал“. Обаче времето течеше, шестседмичният срок отиваше към края си и заедно с него се приближаваше казашката опасност, защото дойдоха вести, че Хмелницки изоставил обсадата на Лвов, който след няколко атаки се откупил, стигнал Замошч и денонощно щурмувал тоя последен заслон на Жечпосполита.
	[* Резиденции на двамата кандидати за престола. — Б.пр.]
	[** При свободно гласуване (лат.) — Б.пр.]
	Говореше се също, че освен пратениците, които Хмелницки отправил за Варшава с писмо и декларация, че като полски шляхтич гласува за Кажимеж, между тълпите от шляхтичи и в самия град е пълно с преоблечени казашки старейшини, които никой не може да различи, защото пристигали като истинска и заможна шляхта и с нищо не се различавали от другите избиратели, особено от руските земи — дори и по език. Както се приказваше, едни се прокрадвали от просто любопитство, за да видят избора и разгледат Варшава, други — за да вършат шпионаж, да разберат какво се говори за бъдещата война, колко войска мисли Жечпосполита да мобилизира и какви средства ще определи за набора. В това, което се говореше за тия гости, може би имаше много истина, понеже между запорожките старейшини имаше значителен брой показачени шляхтичи, които поназнайваха и латински, та нямаше как да бъдат познати; всъщност в далечните степи латински изобщо не вирееше и такива князе като Курцевичи не го знаеха, също както не го знаеха Богун и другите атамани.
	Но подобни приказки, които се носеха и на изборното поле, и в града, заедно с новините за напредването на Хмелницки и за казашко-татарските разезди, които уж били стигнали чак до Висла, изпълваха с безпокойство и тревога човешките души и често пъти ставаха причина за смутове. Достатъчно беше между събраната шляхта да се хвърли върху някого подозрение, че е преоблечен запорожец, за да бъде в един миг насечен със саби на дребни късчета, преди да е успял да се оправдае. По тоя начин можеше да загиват невинни и сериозността на съвещанията се накърняваше особено поради тогавашния обичай да не се държи много и на трезвеността. Каптурът, избран „propter securitatem loci“*, не можеше да се справи с непрекъснатите скандали, при които се сечаха по най-незначителен повод. Но докато солидните хора, пропити с любов към реда и спокойствието, а и загрижени поради надвисналата над отечеството опасност, се тревожеха от тия скандали, сеч и пиянства, побойниците, комарджиите и размирниците се чувстваха сякаш в стихията си, смятаха, че сега именно е тяхното време, тяхната жътва — и още по-смело безчинстваха.
	[* За безопасността на мястото (лат.). — Б.пр.]
	Едва ли е нужно да казваме, че между тях винаги пръв беше пан Заглоба, а това първенство му бяха осигурили и голямата рицарска слава, и ненаситната жажда, подкрепена от умението му да пие, и толкова ловкият му език, че никой не можеше да му излезе насреща, и голямата самоувереност, която нищо не бе в състояние да разколебае. Все пак понякога той изпадаше в меланхолия — тогава се затваряше в стаята или в шатъра си и не излизаше, а ако излезеше, биваше в лошо настроение, склонен към свади и бой. Случи се дори, че в такова настроение той накълца здравата пан Дунчевски от Рава само за това, че като минавал, се закачил за сабята му. А пан Михал понасяше само тогава, когато можеше да му се оплаче, че го измъчва тъгата по пан Скшетуски и по „клетата“. „Изоставихме я, пане Михал — казваше той, — като юди я предадохме в безбожните ръце. Вече не ми се оправдавайте вие с вашето «nemine excepto». Кажи какво става с нея, пане Михал“.
	Напразно пан Михал му обясняваше, че ако не беше поражението при Пилавци, щяха да търсят „клетата“, но това е невъзможно сега, когато цялата мощ на Хмелницки им прегражда пътя към нея. Шляхтичът обаче не се успокояваше, а изпадаше в още по-голям бяс и ругаеше най-яростно Детинко, Латинко и Перушинко.
	Но тия минути на тъга бяха кратки. Обикновено след това, сякаш за да навакса загубеното време, пан Заглоба гуляеше и пиеше още повече; времето си прекарваше в кръчмите, в компанията на най-големите пияници или на столични уличници, и в такива случаи пан Михал неотстъпно му правеше компания.
	Пан Михал, отличен войник и офицер, обаче нямаше и за грош от оная сериозност, която нещастията и страданията бяха създали например у Скшетуски. Дълга си към Жечпосполита Володийовски разбираше в смисъл, че биеше, когато му заповядаха — а другото не го интересуваше, от обществените работи не разбираше; беше готов да се вайка за едно военно поражение, но и през ум не му минаваше, че раздорите и скандалите са толкова вредни за обществените работи, колкото и пораженията. С една дума, той беше млад и лекомислен човек и като попадна в столичния шум, до уши потъна в него и се залепи за Заглоба като магарешки бодил, защото той му беше учител в гуляите. Затова той винаги се движеше с него и заедно биваха сред шляхтата, на която Заглоба разказваше нечувани работи, като едновременно вербуваше привърженици на принц Карол. Володийовски пиеше заедно с него, защитаваше го в случай на нужда, въртяха се двамата като мухи без глави и по изборното поле, и в града — и нямаше място, което да не са посетили. Бяха и в Непоренча, и в Яблонна, и на всички пиршества и обеди у магнатите и по кръчмите, бяха навсякъде и участваха във всичко. Но пан Михал го сърбеше младата ръка, искаше му се да се покаже и същевременно да докаже, че украинската шляхта е по-добра от другата, а войниците на княза превъзхождат всички. Затова обикаляха нарочно, за да търсят крамола с рицари от Ленчица, които минаваха за най-сръчни със сабята, и главно с привърженици на княз Доминик Заславски, към които и двамата хранеха особена омраза. Те задяваха само най-знаменитите фехтовчици, чиято слава беше затвърдена и непоколебима, и двамата предварително се уговаряха как да предизвикат свадата.
	— Ти, ваша милост, ще го предизвикаш — казваше пан Михал, — а после аз ще изляза насреща.
	Заглоба беше много опитен фехтовчик и никак не се боеше да излиза на двубой с шляхтич, затова невинаги се съгласяваше да бъде заместван, особено когато имаха работа с хора на Заславски; но случеше ли се да се счепкат с някой фехтовчик от Ленчица, Заглоба се задоволяваше да предизвика свадата, а когато шляхтичът хванеше сабята и го извикаше на дуел, казваше:
	— Ваша милост драги пане, та аз трябва да нямам съвест, ако изложа ваша милост на сигурна смърт с личното си участие в дуела. По-добре опитай, ваша милост, с ето тоя мой синчага и ученик, но не зная дали ще се справиш и с него.
	След тия думи пан Володийовски излизаше напред със своите щръкнали мустачки, вирнат нос и с хапльовски израз на лицето и без да пита дали го приемат или не, започваше да атакува, а понеже беше ненадминат майстор, след няколко замахвания със сабята обикновено поваляше противника. Ето такива забави си измисляха двамата с пан Заглоба, а от тях славата им между неспокойните духове и сред шляхтата растеше, но особено много растеше славата на пан Заглоба, защото се приказваше: „Щом ученикът е такъв, какъв ли трябва да е учителят!“
	Володийовски дълго време не можа да намери никъде само пан Харламп и дори взе да мисли, че може би са го върнали по някаква работа в Литва.
	Така изминаха близо шест седмици, през които и обществените работи се придвижиха доста напред. Напрегнатата борба между братята кандидати, дейността на техните привърженици, треската и възбудените страсти — всичко мина почти без да остави някаква следа или спомен. Всички вече знаеха, че ще бъде избран Ян Кажимеж, защото принц Карол беше отстъпил на брат си и бе оттеглил доброволно кандидатурата си. Странното беше, че в случая голяма роля изигра гласът на Хмелницки, понеже всички се надяваха, че той ще се подчини пред авторитета на краля, особено на крал, избран и според неговото желание. Тия предвиждания се изпълниха в значителна степен. Но пък за Вишньовецки, който като някогашния Катон нито за миг не преставаше да припомня, че запорожкият Картаген трябва да бъде разрушен — тоя обрат на нещата беше нов удар. Сега вече на преден план щеше да излезе въпросът за преговорите. Наистина, князът знаеше, че тия преговори или още отначало ще стигнат до задънена улица, или в скоро време ще бъдат прекъснати по силата на обстоятелствата, и той виждаше в бъдеще войната, но го обземаше тревога при мисълта за изхода от тая война. След преговорите узаконеният Хмелницки ще бъде още по-силен, а Жечпосполита — още по-слаба. И кой ще поведе войската й против един толкова прославен вожд като Хмелницки? Дали няма да дойдат нови поражения, нови погроми, които ще изчерпат докрай силите? Защото князът не си правеше илюзии и знаеше, че хетманският жезъл няма да бъде даден нему, най-разпаления привърженик на Карол. Наистина, Кажимеж бе обещал на брат си, че той ще бъде еднакво благосклонен и към неговите, и към своите привърженици. Кажимеж имаше прекрасна душа, но беше привърженик на политиката на канцлера, следователно някой друг ще вземе хетманския жезъл, не князът — и горко на Жечпосполита, ако това не бъде вожд, по-опитен от Хмелницки. При тая мисъл двойна болка гнетеше душата на Йереми — и страхът за бъдещето на отечеството, и това непоносимо чувство, което овладява човека, когато вижда, че неговите заслуги са неоценени, че се отнасят несправедливо към него и че други вдигат глава по-високо от него. Той нямаше да бъде Йереми Вишньовецки, ако не беше горд човек. Той чувстваше у себе си сили да носи хетманския жезъл и го беше заслужил, затова страдаше двойно.
	Между офицерите дори се говореше, че князът няма да дочака края на избора и ще си замине от Варшава — но това не беше вярно. Князът не само не замина, но дори посети престолонаследника Кажимеж в Непоренча, който го прие с безкрайна благосклонност, а после се върна в града за дълго, защото свързани с войската въпроси изискваха това. Трябваше да се издействат средства за войската — за което князът настояваше особено много. Освен това с пари на Карол се организираха нови драгунски и пехотни полкове. Едни бяха вече изпратени в Рус, други сега трябваше да бъдат стегнати. За тая цел князът пращаше на всички страни офицери, опитни по въпросите на военната организация, за да доведат тия полкове до желаното състояние. Изпратени бяха Кушел и Вершул, а накрая дойде ред и на Володийовски.
	Един ден той беше повикан при княза, който му даде следната заповед:
	— Ще заминеш, ваша милост, през Бабици и Липков за Заборов, където чакат коне, предназначени за полка. Огледай ги, отдели негодните и плати на пан Тшасковски, а после ги докарай за войниците. Пари ще получиш тук, във Варшава, от ковчежника срещу тая моя разписка.
	Пан Володийовски се залови енергично за работата. Получи парите и още същия ден двамата със Заглоба тръгнаха за Заборов, придружени от десет войника и каруца, с която караха парите. Пътуваха бавно, защото цялата околност от другата страна на Варшава беше препълнена с шляхта, прислуга, коли и коне; селата чак отвъд Бабици бяха претъпкани, във всички селски къщи имаше гости. При тая тъпканица от хора с различни характери беше лесно да се стигне до някаква неприятност. Не можаха да избягнат това и двамата приятели въпреки най-големите усилия и скромно държане.
	Когато стигнаха в Бабици, те видяха пред кръчмата петнайсетина шляхтичи, които тъкмо яхваха конете си, за да продължат своя път. Двата отряда се поздравиха взаимно и щяха да се разминат, когато внезапно един от конниците погледна към пан Володийовски и без да каже нито дума, полетя в тръс към него.
	— О, тук ли си, братко! — викна той. — Ти се криеш, но аз те намерих! Сега няма да ми избягаш! Хей, ваша милост панове! — викна към другарите си. — Я почакайте малко! Трябва да кажа нещо на това офицерче и бих искал да бъдете свидетели на думите ми.
	Пан Володийовски се усмихна със задоволство, защото позна пан Харламп.
	— Бог ми е свидетел, че не съм се крил — каза той, — и сам търсих ваша милост, за да те попитам дали още ми имаш зъб. Но какво да се прави, не можахме да се срещнем.
	— Пане Михал — прошепна Заглоба, — по служба пътуваш!
	— Помня — измърмори Володийовски.
	— Извиквам те на дуел! — крещеше Харламп. — Ваша милост панове, обещах на тоя голобрад хлапак, че ще му отрежа ушите — и да не съм Харламп, ако не ги отрежа и двете, да не съм Харламп! Бъдете свидетели, ваша милост панове, а ти, хлапако, застани за дуел!
	— Не мога, кълна се в Бога, че не мога! — каза Володийовски. — Дай ми, ваша милост, поне още няколко дни.
	— Как така не можеш? Уплаши ли се? Ако още в тоя миг не застанеш, ще те набия с тъпото на сабята си така, че да си спомниш и дядо си, и баба си. Ах, ти, бръмбар такъв! Ах, ти, стършел отровен! Можеш да си тикаш гагата, където не трябва, можеш да досаждаш, можеш да хапеш с език, а за сабята те няма!
	Тук се намеси пан Заглоба.
	— Струва ми се, че ваша милост си оглупял — каза той на Харламп, — и гледай да не би тоя бръмбар наистина да те ухапе, че тогава никакъв мехлем няма да ти помогне. Дявол да го вземе, не виждаш ли, че тоя офицер пътува по служба? Погледни тая кола с парите, които караме за полка, и разбери, дявол да го вземе, че щом охранява съкровище, тоя офицер не разполага със себе си и не може да се бие с тебе. Който не разбира това, той е глупак, а не войник! Ние служим при руския воевода и сме се били с по-големи от ваша милост, но днес не можем, а което се отлага, няма да избяга.
	— Вярно е, щом пътуват с пари, не могат да се дуелират — каза един от другарите на Харламп.
	— Какво ме интересуват техните пари! — викна невъздържаният пан Харламп. — Нека излезе на дуел, иначе почвам да бия.
	— Днес няма да се дуелирам, но давам честна дума — каза пан Михал, — че след три или четири дни ще се явя където искате, след като уредя възложените ми служебни работи. А ако ваша милост панове не се задоволите с това ми обещание, ще заповядам на войниците си да стрелят, защото ще сметна, че имам работа с разбойници, а не с шляхта и войници. И така, избирайте, дявол да го вземе, тъй като нямам време да стоя тук!
	Като чуха това, драгуните от ескорта веднага насочиха мускетите си към нападателите. И изглежда, че това движение, както и решителните думи на пан Михал направиха впечатление на другарите на пан Харламп.
	— По-добре отстъпи — почнаха те да го увещават. — Сам си войник и знаеш какво е служба, а пък сигурно е, че ще получиш удовлетворение, защото този е смел човек, както всички от руските хоронгви… Овладей се, щом те молим.
	Пан Харламп се подърпа още малко, но най-сетне разбра, че или ще разсърди другарите си, или ще ги изложи на несигурна битка с драгуните, затова се обърна към Володийовски и каза:
	— Даваш ли честна дума, че ще се явиш?
	— Сам ще те потърся, най-малкото защото два пъти ме питаш за такова нещо… Ще се явя след четири дни, днес е сряда, нека бъде в събота следобед, в два часа… Избирай мястото.
	— Тук, в Бабици, има много гости — каза Харламп. — Може да се явят някакви impedimenta*. Нека бъде в Липков, то е наблизо. Там е по-спокойно и за мене не е далеко, нашите квартири са в Бабици.
	[* Пречки, спънки (лат.). — Б.пр.]
	— Но вие толкова многобройна компания ли ще бъдете както днес? — попита предвидливият Заглоба.
	— О, няма нужда! — каза Харламп. — Ще дойдем само аз и пановете Шелицки, мои роднини… Ваша милост панове, spero, че също ще дойдете без драгуни.
	— Може би у вас се дуелират в присъствието на цяла войска — каза пан Михал. — При нас няма такава мода.
	— Значи след четири дни, в събота, в Липков? — каза Харламп. — Ще се намерим пред кръчмата, а сега сбогом!
	— Сбогом! — казаха Володийовски и Заглоба. Противниците се разотидоха спокойно. Пан Михал се радваше на очакваната забава и си обещаваше да подари на пан Лонгинус отрязаните мустаци на пятигореца. Затова пътуваше с добро настроение за Заборов, където свари и престолонаследника Кажимеж, дошъл там на лов. Но пан Михал видя само отдалече бъдещия господар, тъй като бързаше. За два дни той уреди работата, огледа конете, заплати на пан Тшасковски, върна се във Варшава и в определеното време, дори един час по-рано, се намери в Липков заедно със Заглоба и пан Кушел, когото покани за втори секундант.
	Щом пристигнаха пред кръчмата, съдържател на която беше един евреин, те влязоха вътре, за да си поизплакнат гърлата с медовина, и на чаша убиваха времето в разговор.
	— Чифутино, а тукашният пан в имението ли си е? — попита Заглоба кръчмаря.
	— Панът е в града.
	— Много ли шляхта има сега в Липков?
	— У нас е пусто. Само един пан е отседнал тук и си седи в стаята. Богат пан, със слуги и коне.
	— А защо не е спрял в имението?
	— Защото, изглежда, не познава нашия господар. А и къщата е затворена вече цял месец.
	— Може това да е Харламп — каза Заглоба.
	— Не — отговори Володийовски. — Той ще дойде в два часа след пладне.
	— Ей, пане Михал, а на мене ми се струва, че е той.
	— Откъде накъде?
	— Ще отида да зърна кой е. Евреино, а отдавна ли е тук тоя пан?
	— Днес пристигна, няма два часа.
	— А не знаеш ли откъде е?
	— Не зная, но трябва да е отдалеко, защото конете му бяха капнали. Хората разправяха, че бил от другата страна на Висла.
	— Тогава защо е спрял чак тук, в Липков?
	— Кой го знае?
	— Ще отида да видя — повтори Заглоба. — Може да е някой познат. Той се приближи до затворената врата на стаята, почука по нея с дръжката на сабята си и попита:
	— Ваша милост пане, мога ли да вляза?
	— А кой е там? — обади се глас отвътре.
	— Свой — каза Заглоба и открехна вратата. — Извинете, ваша милост, може би ненавреме? — добави той и пъхна глава в стаята.
	Но изведнъж се дръпна назад и затръшна вратата, сякаш видя смъртта. На лицето му бе изписан ужас, примесен с най-голямо изумление, отвори уста и гледаше Володийовски и Кушел с обезумели очи.
	— Какво ти е, ваша милост? — попита Володийовски.
	— За Бога, тихо! — рече Заглоба. — Там… Богун!
	— Какво? Какво ти стана, ваша милост?
	— Там… Богун!
	Двамата офицери скочиха на крака.
	— Да не си си загубил ума, ваша милост? Опомни се. Кой?
	— Богун! Богун!
	— Не може да бъде!
	— Може и още как! Кълна се в Бога и всички светии!
	— А защо си толкова стъписан, ваша милост? — рече Володийовски. — Ако той е там, значи Бог го праща в ръцете ни. Успокой се, ваша милост. Уверен ли си, че е той?
	— Както съм уверен, че говоря с ваша милост! Видях го, обличаше се.
	— А той видя ли те, ваша милост?
	— Не зная, струва ми се, че не.
	Очите на Володийовски светнаха като въглени.
	— Евреино! — каза той тихо и махна рязко с ръка. — Я ела тук!… Стаята има ли друга врата?
	— Няма, само от тук се влиза.
	— Кушел! При прозореца! — прошепна пан Михал. — О, сега вече няма да ни избяга.
	Без да каже нито дума, Кушел изтича навън.
	— Съвземи се, ваша милост — каза Володийовски. — Гибелта виси над неговата глава, а не над твоята. Какво може да ти стори той? Нищо.
	— Ама аз само от изумление не мога да се съвзема! — отвърна Заглоба, а тайно си помисли: „Вярно! От какво ще се страхувам! Пан Михал е при мене — Богун да му мисли!“
	И като се наежи страхотно, хвана сабята за дръжката.
	— Пане Михал, тоя път той не бива да ни избяга.
	— Но дали е той? Аз още не мога да повярвам. Какво ще прави тук?
	— Хмелницки го е пратил да шпионира. Това е най-вероятно! Чакай, пане Михал. Ще го хванем и ще му поставим кондиция*: или ще ни върне княгинята, или ще го заплашим, че ще го предадем на правосъдието.
	[* Условие (лат.). — Б.пр.]
	— Стига да даде княгинята, после да върви по дяволите!
	— Да, но ние не сме ли твърде малко? Двама и с Кушел трима. Той ще се отбранява като бесен, а и няколко човека има със себе си.
	— Харламп ще дойде с още двама — ще бъдем шестима! Достатъчно!… Шт!
	В тоя миг вратата се отвори и Богун влезе в помещението.
	Той навярно не беше забелязал по-рано Заглоба, когато надничаше в стаята му, защото, щом го видя сега, трепна внезапно и сякаш пламък премина по лицето му, а ръката със светкавична бързина се намери върху дръжката на сабята — но всичко това продължи само миг. Огънят веднага се дръпна от лицето му и то леко пребледня.
	Заглоба го гледаше и не казваше нищо — атаманът също стоеше мълчалив; муха да бръмне, щеше да се чуе, а тия двама души, чиито съдби се преплитаха по толкова странен начин, в тоя миг се преструваха, че не се познават.
	Това продължи доста време. На пан Михал се стори, че са минали векове.
	— Евреино — каза внезапно Богун, — далече ли е оттук до Заборов?
	— Не е далече — отвърна евреинът. — Веднага ли заминаваш, ваша милост?
	— Веднага — каза Богун и се насочи към изхода.
	— Извинете! — прозвуча гласът на пан Заглоба.
	Бунтовникът се спря веднага, сякаш се срасна със земята, обърна се към Заглоба и впи в него страшните си черни зеници.
	— Какво желаеш, ваша милост? — попита той кратко.
	— О, струва ми се, че ние се познаваме отнякъде. Не сме ли се виждали на сватба в един хутор в Рус?
	— Ах, да! — каза високомерно атаманът и пак хвана дръжката на сабята си.
	— Как си със здравето, ваша милост? — попита Заглоба. — Нали тогава толкова внезапно замина от хутора, та не можахме дори да се сбогуваме.
	— И ваша милост съжаляваше за това?
	— Разбира се, че съжалявах, щяхме да потанцуваме, компанията ни се бе увеличила. — Тук пан Заглоба посочи Володийовски. — Тоя именно кавалер бе пристигнал и с удоволствие щеше да се запознае с ваша милост!
	— Стига вече! — викна пан Михал и стана изведнъж. — Изменнико, арестувам те!
	— С какво право? — попита атаманът и вдигна гордо глава.
	— Защото си бунтовник, враг на Жечпосполита, и си дошъл тук да шпионираш.
	— А ваша милост кой си?
	— О, аз не се представям пред тебе, но ти няма да ми се измъкнеш!
	— Ще видим! — каза Богун. — И аз нямаше да се представям пред ваша милост, ако като войник ме бе извикал на дуел, но щом ме заплашваш с арест, ще ти се представя. Това е писмо от запорожкия хетман до престолонаследника Кажимеж. Понеже не намерих принца в Непоренча, за да му го предам, отивам при него в Заборов. Е, как, ще ме арестуваш ли сега?
	След тия думи Богун погледна гордо и подигравателно Володийовски, а пан Михал се оплете като ловно куче, което усеща, че дивечът му се изплъзва, и понеже не знаеше как да постъпи, обърна въпросителен поглед към Заглоба. Настана тежък миг на мълчание.
	— Няма що — каза Заглоба, — щом си пратеник, не можем да те арестуваме, но не се перчи със сабя пред тоя кавалер, защото веднъж така бягаше от него, та чак земята се тресеше.
	Лицето на Богун се покри с пурпур, понеже в тоя миг позна Володийовски. Едновременно срам и наранена гордост закипяха в гърдите на безстрашния бунтовник. Това припомняне на бягството му го пареше като огън. Това беше единственото неизмито петно върху молойската му слава, която обичаше повече от живота си и от всичко.
	А неумолимият Заглоба продължаваше хладнокръвно:
	— Малко остана и шалварите си да загубиш, та тоя кавалер чак те съжали и ти подари живота. Тю, ваша милост молойче, лицето ти е женско, ама и сърцето ти е женско. Беше смел срещу старата княгиня и невръстния княз, но пред рицаря си плюеш на петите! Само за това те бива — писма да носиш и момичета да отвличаш, а не да ходиш на война. Кълна се в Бога, че сам видях как ти се вееха шалварите. Тюх, тюх! Ето и сега приказваш за сабя, защото носиш писмо. Как можем да се бием с тебе, когато се прикриваш с това писмо? Хвърляш ни пепел в очите, пепел в очите, ваша милост молойче!… Хмел е добър войник, Кривонос е добър, но между казаците има и много поплювковци.
	Богун изведнъж пристъпи към пан Заглоба, а пан Заглоба също така бързо се скри зад пан Володийовски, така че двамата рицари се изправиха един срещу друг.
	— Не от страх бягах, ваша милост, а за да спася хората си! — каза Богун.
	— Не зная по каква причина си бягал, но зная, че бягаше — каза пан Володийовски.
	— Винаги съм готов да се бия с ваша милост, дори сега тук.
	— На дуел ли ме викаш? — попита Володийовски, като присви очи.
	— Ти ми отне молойската слава, ти ме опозори! Сега ми трябва твоята кръв.
	— Добре тогава — каза Володийовски.
	— Volenti non fit iniuria* — добави Заглоба. — Но кой ще предаде писмото на престолонаследника?
	[* Който сам търси нещо, той не е онеправдан (лат.). — Б.пр.]
	— Не се грижете за това, то е моя работа.
	— Бийте се тогава, щом не може другояче — каза Заглоба. — Но ако имаш щастие при тоя кавалер, ваша милост бунтовнико, помни, че след него аз ще се бия. А сега, пане Михал, ела малко навън, имам да ти кажа нещо бързо.
	Двамата приятели излязоха и повикаха Кушел, който още стоеше под прозореца на стаята. След това Заглоба каза:
	— Ваша милост панове, положението ни е лошо. Той наистина има писмо до престолонаследника — ако го убием, чака ни затвор. Имайте предвид, че каптурът „propter securitatem loci“ съди в обсег две мили от изборното поле — а Богун е все пак квазипратеник. Тежък въпрос. После сигурно ще трябва да се скрием някъде или може би князът ще ни запази — иначе може да стане лошо. От друга страна, да го пуснем на свобода — още по-лошо. Това е единственият начин да освободим нашата клетница. Махне ли се той от тоя свят, по-лесно ще я намерим. Изглежда, че Бог сам иска да помогне на нея и на Скшетуски — ето това е! Да обмислим, ваша милост панове.
	— Ами ти, ваша милост, няма ли да измислиш някоя дяволия? — попита Кушел.
	— Та нали аз нагласих работата така, че той сам да ни повика на дуел. Но трябват свидетели, чужди хора. Моята мисъл е да почакаме Харламп. Аз поемам грижата той да отстъпи първото място на Богун и при нужда ще свидетелства, че сме били предизвикани и принудени да се защитаваме. Трябва също така да узнаем от Богун със сигурност къде е скрил момичето. Ако ще мре, за какво му е тя — и може би ще каже, като го закълнем. А ако не каже — пак е по-добре да не остане жив. Трябва да правим всичко прозорливо и умно. Главата ми ще се пръсне, ваша милост панове.
	— Кой ще се бие с него? — попита Кушел.
	— Пан Михал пръв, аз втори — рече Заглоба.
	— А аз трети.
	— В никой случай — прекъсна го пан Михал. — Ще се бия само аз и край. Срази ли ме, значи той е имал късмет, да си върви по живо по здраво.
	— О, аз вече го извиках на дуел — рече Заглоба, — но щом решавате така, ваша милост панове, тогава ще отстъпя.
	— Е, негова работа си е дали ще се бие с тебе или не, но повече с никого.
	— Да вървим тогава при него.
	— Да вървим.
	Отидоха и намериха Богун в широкото помещение да пие медовина. Бунтовникът беше вече съвсем спокоен.
	— Я слушай, ваша милост — рече Заглоба, — искаме да поговорим с тебе по някои важни въпроси. Ваша милост извика тоя кавалер на дуел. Добре, но трябва да знаеш, че щом си пратеник, законът те брани, понеже ти си дошъл при културен народ, а не при диви зверове. Затова ние не можем да се бием с тебе, освен ако заявиш пред свидетели, че сам, по собствено желание, си ни извикал на дуел. Ще дойдат тук няколко шляхтичи, с които щяхме да се дуелираме — ще трябва да заявиш това пред тях, а ние ще ти дадем честна дума, че ако ти провърви срещу пан Володийовски, ще можеш да си заминеш свободно и никой няма да ти пречи, освен ако пожелаеш и с мене да си премериш силите.
	— Добре — отвърна Богун. — Ще кажа пред тия шляхтичи, а на моите хора ще наредя да отнесат писмото и ако загина, да кажат на Хмелницки, че аз сам съм ви извикал на дуел. А ако Бог ми даде щастие срещу тоя кавалер, за да възвърна молойската си слава, тогава и ваша милост ще помоля да си кръстосаме сабите.
	След тия думи той погледна Заглоба в очите, а Заглоба се посмути, покашля се, плю и отвърна:
	— Добре. Като се пребориш с тоя мой ученик, тогава ще разбереш какво те чака с мене. Но да оставим това… Има втора точка, по-важна по която се обръщаме към твоята съвест, защото, макар че си казак, искаме да те третираме като кавалер. Ти, ваша милост, отвлече княгиня Елена Курцевич, годеница на наш другар и приятел, и я държиш скрита. Знай, че ако бяхме повдигнали обвинение срещу тебе за тая работа нямаше да ти помогне обстоятелството, че Хмелницки те е назначил за свой пратеник, тъй като това е raptus puellae*, престъпление, което се наказва със смърт, и ти щеше да бъдеш съден веднага. Но щом ти предстои да влезеш в бой и можеш да загинеш, помисли си какво ще стане с тая клетница, ако бъдеш убит. Нима ти, който я обичаш, й желаеш зло и гибел? Нима ще я лишиш от опека? Нима ще я изложиш на опозоряване и нещастие? Нима и след смъртта си искаш да останеш неин палач?
	[* Отвличане на девойка (лат.). — Б.пр.]
	Тук гласът на пан Заглоба прозвуча необикновено внушително, а Богун побледня и попита:
	— Какво искате вие от мене?
	— Кажи ни мястото, където е затворена, та в случай че загинеш, да я намерим и предадем на годеника й. Ако сториш това, Бог ще се смили над душата ти.
	Бунтовникът подпря глава на ръцете си и се замисли дълбоко, а тримата другари внимателно следяха промените по това подвижно лице, което изведнъж се обля с толкова нежна тъга, сякаш по него никога не са се мяркали гняв или ярост, или някакво друго зло чувство и тоя човек сякаш беше създаден само за любов и копнеж. Това мълчание продължи много, докато най-сетне го прекъсна Заглоба, който разтреперан каза следните думи:
	— Ако обаче вече си я опозорил, нека Бог те накаже, а тя поне в манастир да намери убежище…
	Богун повдигна влажните си, изпълнени с копнеж очи и заговори така:
	— Ако съм я опозорил ли? О, панове шляхтичи, рицари и кавалери, аз не зная как обичате вие, но аз, казакът, аз в Бар я спасих от смърт и позор, а после я откарах в пустинята — и там я пазих като очите си, с пръст не съм я пипнал, в краката й паднах и челото си удрях в земята като пред икона. Тя ми заповяда да се махна и аз се махнах — и повече не я видях, защото майката война ме задържа.
	— Бог ще ти зачете това на Страшния съд! — рече Заглоба и си отдъхна. — Но дали там тя е в безопасност? Там са Кривонос и татарите!
	— Кривонос е при Каменец, а мене ме изпрати при Хмелницки, за да питам дали да тръгне за Кудак — и навярно вече е тръгнал, а там, където е тя, няма нито казаци, нито ляхи, нито татари — там тя е в безопасност.
	— А къде е тя?
	— Слушайте, панове ляхи! Нека бъде, както искате — ще ви кажа къде е тя и ще заповядам да ви я дадат, но пък вие ще ми дадете вашата честна дума, че ако Бог ми помогне аз да победя, тогава вие няма да я търсите повече. Ще обещаете и от свое име, и от името на пан Скшетуски, а аз ще ви кажа.
	Тримата приятели се спогледаха.
	— Ние не можем да направим това! — рече Заглоба.
	— О, кълнем се, че не можем! — възкликнаха Кушел и Володийовски.
	— Така ли? — каза Богун и веждите му се свиха, а очите заискриха. — Ами защо вие, панове ляхи, не можете да направите това?
	— Защото пан Скшетуски не е тук, а освен това знай, че никой от нас не ще престане да я търси, дори да си я скрил под земята.
	— Значи вие такъв пазарлък ще правите с мене: ти, казаче, си дай душата, а ние тебе със сабята! О, няма да го бъде това! Какво си мислехте вие? Че моята казашка сабя не е от стомана, та вече грачите над мене като гарвани над мърша? И защо да загина аз, а не вие? На вас ви трябва моята кръв, а на мене вашата! Ще видим кой какво ще получи.
	— Значи няма да кажеш?
	— А защо да кажа? Смърт за всички вас!
	— Смърт за тебе! Заслужил си да те разнесем на сабите си.
	— Опитайте се! — каза Богун и стана веднага. Кушел и Володийовски също скочиха от пейката. Заплашителни погледи почнаха да се кръстосват, изпълнените с гняв гърди дишаха все по-бързо и не се знае до какво би се стигнало, ако Заглоба не бе погледнал през прозореца и не бе викнал:
	— Харламп пристигна със секундантите!
	И наистина след малко пятигорският ротмистър влезе заедно с двама другари, пановете Шелицки. След първите поздрави Заглоба ги отведе настрана и започна да им излага работата.
	А говореше така красноречиво, та веднага ги убеди, особено когато увери, че пан Володийовски моли само за кратко отлагане и веднага след борбата с казака ще бъде готов за двубой. Тук пан Заглоба почна да разказва колко стара и страшна е омразата на всички княжески войници към Богун, че той е враг на цялата Жечпосполита и един от най-жестоките бунтовници, най-сетне как отвлякъл княгинята, девойка от шляхтишки род и годеница на шляхтич, който е олицетворение на всички рицарски добродетели. „А понеже ваша милост панове сте шляхтичи и притежавате чувството на братска връзка, а причиненото на един от членовете на съсловието ни зло е общо за всички ни — нима ще търпите да не бъде отмъстено?“
	Отначало пан Харламп правеше въртели и казваше, че щом е така, трябва Богун да бъде посечен веднага, „а пан Володийовски да се бие с мене, както се уговорихме“. Пан Заглоба трябваше отново да му обяснява защо не бива да стане това и че дори не е по рицарски толкова души да нападат един човек. За щастие, му помогнаха пановете Шелицки, и двамата разумни и сериозни хора, та упоритият литовец най-сетне отстъпи и се съгласи да отложат.
	В това време Богун отиде при своите хора и се върна с есаула Елиашенко, на когото заяви, че е извикал на дуел двамата шляхтичи, а след това повтори високо същото пред пан Харламп и пановете Шелицки.
	— А ние заявяваме — каза Володийовски, — че ако излезеш победител от боя с мене, тогава от тебе зависи дали ще пожелаеш да се биеш с пан Заглоба, но в никой случай друг повече няма да те призовава на дуел, нито ще бъдеш нападнат групово, а ще си отидеш, където пожелаеш — и ти даваме за това честна дума и молим тяхна милост новодошлите панове да обещаят и те същото.
	— Обещаваме — заявиха тържествено Харламп и двамата Шелицки.
	Тогава Богун предаде на Елиашенко писмото на Хмелницки до престолонаследника и каза:
	— Ще предадеш това писмо на престолонаследника и ако аз загина, ще кажеш и на него, и на Хмелницки, че вината е била моя и че не съм бил убит предателски.
	Заглоба, който следеше внимателно всичко, не забеляза върху мрачното лице на Елиашенко ни най-малко безпокойство — изглежда той беше напълно уверен в своя атаман.
	А Богун се обърна гордо към шляхтичите и каза:
	— Е, да видим на кого е писано смърт, на кого — живот. Можем да вървим.
	— Време е, време! — отговориха всички и запретнаха полите на контушите си в поясите, а сабите взеха под мишница.
	Излязоха пред кръчмата и се запътиха към рекичката, която течеше между храсталаци от глог, шипки, трънки и борчета. Наистина листата на храстите бяха окапали, но гъсталакът беше толкова сбит, че се чернееше като траурна лента през пустите нивя чак до гората. Денят беше наистина сив, но приятен, с меланхоличната тишина на есента, пълна със сладост. Слънцето леко озаряваше оголените вейки на дърветата и правеше по-светли жълтите пясъчни дюни, които се нижеха малко по-нататък зад десния бряг на рекичката. Противниците и техните секунданти отиваха именно към тия дюни.
	— Там ще се спрем — каза Заглоба.
	— Съгласни — отговориха всички.
	Заглоба ставаше все по-неспокоен, накрая се приближи до Володийовски и прошепна:
	— Пане Михал…
	— Какво има?
	— За Бога, пане Михал, дръж се здраво! Сега в твои ръце са съдбата на Скшетуски, свободата на княгинята, твоят собствен и моят живот, защото, ако, пази Боже, се случи нещо с тебе, аз няма да се справя с тоя разбойник.
	— Тогава защо му обяви дуел, ваша милост?
	— Дал съм вече дума. Вярвах в тебе, пане Михал, но аз съм вече стар, имам астма, задушава ме, а тоя хубавец може да скача като коза. Хапе, хрътът му с хрът, пане Михал.
	— Ще се помъча — каза малкият рицар.
	— Дано ти Бог помага. Не губи дух!
	— То се знае!
	В тоя миг към него се приближи един от пановете Шелицки.
	— Нахакан е тоя ваш казак — прошепна той. — Така се държи с нас, като че ли ни е равен, ако не и по-горен. О, каква дързост! Майка му трябва да се е загледала в някой шляхтич.
	— Е! — каза Заглоба. — По-скоро някой шляхтич се е загледал в майка му.
	— И на мене така ми се струва — каза Володийовски.
	— Да почваме! — извика внезапно Богун.
	— Да почваме! Да почваме!
	Застанаха. Шляхтичите в полукръг. Володийовски и Богун един срещу друг.
	Володийовски, като опитен в тия неща човек, макар и млад, най-напред провери с крак дали пясъкът е твърд, после огледа наоколо, за да се опознае с всички неравности на почвата — изобщо, виждаше се, че съвсем не подценява тоя дуел. Предстоеше му да се бие с най-славния рицар в цяла Украйна, за когото народът пееше песни и чието име беше известно по цялата широка руска земя чак до Крим. Пан Михал, обикновен драгунски поручик, очакваше много от тоя двубой, защото той щеше да свърши или със славна смърт, или с не по-малко славна победа, затова не пренебрегна нищо, за да се окаже достоен за такъв противник. Ето защо и лицето му беше необикновено сериозно. Като видя това, Заглоба чак се уплаши: „Губи смелост — помисли той, — свършено е с него, а следователно и с мене!“
	В това време Володийовски, като проучи подробно терена, започна да разкопчава куртката си.
	— Хладно е — каза той, — но ще се разгреем.
	Богун последва примера му и свали горната си дреха, така че останаха по риза и шалвари — после започнаха да си запретват ръкава на дясната ръка.
	Но колко нищожен изглеждаше малкият пан Михал пред едрия и силен атаман! Почти не се виждаше. Секундантите неспокойно поглеждаха към широката гръд на казака и грамадните му мускули, подобни на чепове и възли, които се виждаха изпод запретнатия ръкав. Изглеждаше, че малко петле се изправя да се бие с могъщ степен ястреб. Ноздрите на Богун се разтвориха, сякаш вече надушваха кръв, лицето му се сви така, че черната му коса сякаш стигна чак до веждите, а сабята трепереше в ръката му; той беше впил хищен поглед в противника и чакаше сигнала.
	А пан Володийовски погледна още веднъж на светлината острието на сабята си, мръдна с жълтите си мустачки и застана готов за бой.
	— Тук клането ще бъде много лесно! — прошепна Харламп на Шелицки.
	Ненадейно прозвуча леко разтрепераният глас на Заглоба:
	— В името Божие, започвайте!


	Четиридесет и пета глава

	Изсъскаха саби и острие се удари в острие. Положението на бойния плац изведнъж се промени, защото Богун настъпи с такава ярост, че пан Володийовски отскочи няколко крачки назад и секундантите също трябваше да се отдръпнат. Светкавичните зигзаги на Богуновата сабя бяха толкова бързи, че ужасените очи на наблюдателите не успяваха да ги следват — струваше им се, че пан Михал едва ли не отвсякъде е обграден от тях, покрит, и че само Бог може да го изтръгне от тоя порой от мълнии. Ударите се сляха в едно непрестанно съскане, напорът на раздвижения въздух блъскаше в лицата. Яростта на Богун растеше: овладяваше го див боен бяс и той изтласкваше пред себе си Володийовски като ураган — а малкият рицар непрекъснато отстъпваше и само се отбраняваше: протегнатата му десница почти не се движеше, само китката, а на ръката му непрекъснато правеше малки, но бързи като мисълта полукръгове, той посрещаше бесните удари на Богун, подлагаше острие срещу острието, отбиваше ударите, отново се прикриваше и продължаваше да отстъпва, впил очи в очите на казака, и сред змиеподобните светкавици изглеждаше спокоен, само по бузите му се появиха червени петна.
	Пан Заглоба притвори очи — и само слушаше удар след удар, звънтеж след звънтеж.
	„Още се отбранява!“ — помисли той.
	— Още се отбранява! — шепнеха си пановете Шелицки и Харламп.
	— Вече е притиснат до дюната — добави тихо Кушел. Заглоба отново отвори око и погледна.
	Плещите на Володийовски почти опираха в дюната, но изглежда, че досега не беше ранен, само руменината по лицето му стана по-жива и няколко капки пот се появиха на челото му.
	Сърцето на Заглоба затуптя от надежда.
	„Ами и пан Михал е майстор на майсторите — помисли той, — пък и оня най-сетне ще се умори“.
	Лицето на Богун някак побледня, пот като бисерчета покри и неговото чело, но съпротивата на Володийовски само възбуждаше яростта му: белите зъби блеснаха изпод мустаците, а от гърдите му излизаше гневно сумтене.
	Володийовски не го изпускаше от очи и продължаваше да се отбранява.
	Но внезапно, усетил дюната зад себе си, той се напрегна — зрителите вече помислиха, че е паднал, обаче той се наведе, сви се, приклекна и се хвърли с цялото си тяло като камък към гърдите на казака.
	— Атакува! — възкликна Заглоба.
	— Атакува! — повториха другите.
	Така бе наистина: сега отстъпваше Богун, а малкият рицар, след като беше опознал цялата сила на противника си, нападаше толкова буйно, че дъхът замря в гърдите на свидетелите; очевидно той почваше да се разгорещява, ноздрите му се издуха — малките очички сипеха искри; той приклякаше и скачаше, за миг променяше позицията си, правеше кръгове около бунтовника и го принуждаваше да се върти на едно място.
	— О, майстор, майстор! — викаше Заглоба.
	— Ще загинеш! — обади се внезапно Богун.
	— Ще загинеш! — отговори като ехо Володийовски.
	Внезапно казакът с изкуство, познато само на най-опитните фехтовачи, неочаквано прехвърли сабята от дясната в лявата си ръка и нанесе толкова ужасен удар отляво, че пан Михал падна на земята, сякаш поразен от гръм.
	— Боже, Света Богородице! — възкликна Заглоба.
	Но пан Михал беше паднал нарочно и тъкмо затова сабята на Богун беше разсякла само въздуха, а малкият рицар скочи като дива котка и едва ли не с цялата дължина на сабята си удари страхотно в откритата гръд на казака.
	Богун се олюля, пристъпи крачка, с последно усилие нанесе удар; пан Володийовски го отби лесно, удари още два пъти в наведената глава — сабята се изплъзна от безсилните ръце на Богун и той падна с лице върху пясъка, който веднага почервеня под него от широка локва кръв.
	Елиашенко, който присъстваше на дуела, се хвърли върху тялото на атамана.
	Известно време свидетелите не можеха да проговорят нито дума, а пан Михал също мълчеше; беше се облегнал с две ръце на сабята си и дишаше тежко.
	Заглоба пръв прекъсна мълчанието.
	— Пане Михал, ела да те прегърна! — каза той развълнуван. Тогава всички го обградиха в кръг.
	— Ами че ти, ваша милост, си бил фехтовач екстра класа! Ах, гръм да те порази! — казваха пановете Шелицки.
	— Виждам, ваша милост, че си покрит въглен! — каза Харламп. — Но аз пак ще се бия с тебе, за да не ми излезе име, че съм се уплашил, и макар, ваша милост, да ме наредиш по същия начин, все пак те поздравявам, поздравявам те!
	— Я стига, ваша милост панове, всъщност няма за какво да се биете — каза Заглоба.
	— Дума да не става, въпросът е за моята репутация — отвърна пятигорецът, — а за нея съм готов да дам и живота си.
	— Не ми трябва животът ти, ваша милост, по-добре да се откажем — намеси се Володийовски. — Да си кажа правичката, аз не съм ти бъркал там, където мислиш. Ще ти бърка там някой друг, ваша милост, по-добър от мене, а не аз.
	— Не може да бъде!
	— Честна дума.
	— Тогава се откажете — завикаха Шелицки и Кушел.
	— Добре, така да бъде — каза Харламп и отвори прегръдки.
	Пан Володийовски се хвърли към него и двамата започнаха да се целуват така, че отекваше чак до дюните, а пан Харламп говореше:
	— Да не ти е уроки, ваша милост, как можа да насечеш така тоя великан! А и сабята знаеше да върти той.
	— Не съм и очаквал, че той може да е такъв фехтовач! Къде ли се е научил така?
	Тук всеобщото внимание отново се насочи към падналия Богун, когото Елиашенко през това време беше обърнал с лице нагоре и с плач търсеше в него признаци на живот. Лицето на Богун не можеше да се познае, защото беше покрито със съсирена кръв, която бе изтекла от раните по главата и се бе втвърдила веднага от студения въздух. Ризата на гърдите му също беше цяла в кръв, но той още даваше признаци на живот. Явно беше в предсмъртни гърчове, краката му трепереха, а пръстите му се бяха изкривили като птичи нокти и дращеха пясъка. Заглоба погледна и махна с ръка.
	— Стига му! — каза той. — Сбогува се със света.
	— Ай! — рече единият от братята Шелицки, като погледна тялото. — Той е вече труп.
	— О, почти е разсечен на две.
	— Той беше необикновен рицар — измърмори Володийовски, като клатеше глава.
	— Знам го аз добре — добави Заглоба.
	В това време Елиашенко искаше да вдигне и отнесе злочестия атаман, но понеже беше доста слаб човек и на години, а Богун спадаше почти към великаните — не можеше. До кръчмата имаше няколко хвърлея, а Богун всеки миг можеше да свърши; като видя това, есаулът се обърна към шляхтичите.
	— Панове! — викна той, сключил ръце като за молитва. — В името на Спасителя, на Светая пречистая, помогнете! Не го оставяйте да загине тук като куче. Аз съм стар, няма да мога, а хората са далече…
	Шляхтичите се спогледаха. Настървеността към Богун беше вече изчезнала от сърцата на всички.
	— Разбира се, че не бива да го оставяме тук като псе — измърмори пръв Заглоба. — Щом се дуелирахме с него, значи, че за нас той не е селяк, а войник, който има право на такава помощ. Кой ще го понесе заедно с мене, панове?
	— Аз — каза Володийовски.
	— Вдигнете го тогава върху моето наметало — добави Харламп. След малко Богун вече лежеше върху наметалото, чиито краища хванаха Заглоба, Володийовски, Кушел и Елиашенко — и цялата група заедно с Харламп и пановете Шелицки тръгна с бавна крачка към кръчмата.
	— Корава душа — рече Заглоба, — още мърда. Боже мой, ако някой ми беше казал, че ще бъда негова бавачка и ще го нося така, щях да помисля, че се подиграва с мене. Твърде чувствително сърце имам, сам зная това, но няма как! На всичко отгоре и раните му ще превържа. Надявам се, че на тоя свят повече няма да се срещнем, нека ме споменава с добро на оня.
	— Значи ти, ваша милост, мислиш, че той в никакъв случай няма да оживее? — попита Харламп.
	— Той ли? Пукнат грош не бих дал за живота му. Така му е било писано и не е могъл да се отърве, защото, дори да беше надвил на Володийовски, от моите ръце нямаше да избяга. Но съм доволен, че стана така, защото и без това крещят срещу мене, че съм бил голям, безмилостен мъжеубиец. Но какво мога да сторя аз, като ми се изпречва на пътя. На пан Дунчевски трябваше да платя петстотин злоти басарунек*, а ваша милост панове знаете, че имотите в Рус сега не носят никаква интрата**.
	[* Обезщетение за нанесен побой. — Б.пр.]
	[** Доход. — Б.пр.]
	— Вярно, ваша милост панове, че там са ви ограбили и са опустошили всичко! — каза Харламп.
	— Ох, че тежък е тоя молоец! — продължаваше Заглоба. — Чак се запъхтях! Че ни ограбиха, ограбиха ни, но се надявам, че сеймът ще измисли някаква помощ — иначе ще пукнем от глад. Ех, че тежи! Гледайте, ваша милост панове, отново започва да кърви. Пане Харламп, я отскочи, ваша милост, до кръчмата и кажи на евреина да смачка хляб с паяжина. Това няма да помогне много на тоя покойник, но превръзката е християнско дело и по-леко ще умре. По-бързо, пане Харламп!
	Пан Харламп избърза напред и когато най-сетне внесоха атамана в кръчмата, Заглоба веднага се залови да го превързва с голяма вещина и умение. Спря кръвта, изпозалепи раните, а след това се обърна към Елиашенко.
	— А ти, дядка, не ни трябваш тук — каза той. — Заминавай по-скоро за Заборов и там моли да те пуснат пред величеството, комуто предай писмото и разкажи каквото видя — всичко, както си беше. Ако излъжеш нещо, ще узная, защото съм доверен човек на престолонаследника, и ще ти извия врата. Поздрави и Хмелницки от мене — той ме познава и обича. Ние ще направим достойно погребение на твоя атаман, а ти си върши работата, не се мотай насам-натам, да не те претрепят някъде, преди да си обяснил кой си. Бъди здрав! И тръгвай, тръгвай!
	— Позволете ми, пане, да остана поне докато изстине.
	— Тръгвай, ти казвам! — рече Заглоба заплашително. — Иначе ще заповядам на селяните да те откарат в Заборов. И носи много здраве на Хмелницки.
	Елиашенко се поклони до пояс и излезе, а Заглоба каза на Харламп и Шелицки:
	— Отпратих тоя казак, защото той вече няма работа тук. Ами ако наистина го пречукат някъде, което лесно може да се случи, тогава вината ще стоварят върху нас. Първи заславци и псетата на канцлера ще започнат да крещят с цяло гърло, че противно на Божия закон хора на княза воевода са избили цялото казашко пратеничество. Но умната глава намира изход от всичко. Няма да позволим на тия хубавци, на тия чревоугодници и женкари да ни изхрускат, а и вие, ваша милост панове, при нужда ще свидетелствате как е станало всичко и че той сам ни извика на дуел. Трябва още да поръчам на тукашния кмет да го погребе някак. Тук не знаят кой е той, та ще смятат, че е шляхтич, и ще го погребат прилично. А и за нас, пане Михал, е вече време да тръгваме, защото трябва да докладваме на княза воевода.
	Хрипливото дишане на Богун прекъсна по-нататъшните думи на пан Заглоба.
	— Охо, душата вече си търси път — каза шляхтичът. — А и се мръква вече, пипнешком ще поеме за оня свят. Но щом не е опозорил нашата клетница, дай му, Боже, вечен покой, амин! Да вървим, пане Михал. От сърце му прощавам всичките провинения, при все че — що е право, право — по-често аз съм му пречил на работите, отколкото той на мене. Но сега край. Останете със здраве, ваша милост панове, приятно ми беше да се запозная с такива благородни кавалери. Не забравяйте само да свидетелствате при нужда.


	Четиридесет и шеста глава

	Княз Йереми посрещна доста спокойно вестта за посичането на Богун, особено като узна, че има хора не от неговата хоронгва, готови всеки миг да свидетелстват, че Володийовски е бил извикан на дуел. Ако работата не се беше случила няколко дни преди обявяването избора на Ян Кажимеж, ако борбата между кандидатите още продължаваше, противниците на Йереми начело с канцлера и княз Доминик непременно щяха да изковат от тая случка оръжие срещу него въпреки всички свидетели и свидетелства. Но след като Карол отстъпи, умовете бяха заети с друго и лесно можеше да се допусне, че цялата работа ще бъде забравена.
	Въпросът можеше да бъде повдигнат от Хмелницки, за да покаже той какви нови несправедливости е принуден да търпи. Князът обаче основателно очакваше, че в отговора си престолонаследникът ще спомене или ще нареди да се каже от негово име как е загинал пратеникът, а Хмелницки не ще посмее да се съмнява във верността на кралските думи.
	А за княза беше важно само да не се вдигне политическа шумотевица по вина на негови войници. От друга страна, с оглед на Скшетуски, князът беше дори доволен от това, което се беше случило, понеже сега спасяването на княгиня Курцевич беше много по-вероятно. Можеше да бъде намерена, изтръгната или откупена — а князът сигурно не би се скъпил да направи и най-големи разходи, стига да излекува болката и възвърне щастието на любимия си рицар.
	Пан Володийовски отиваше с голям страх при княза, защото, макар изобщо да не беше от страхливите, все пак се боеше като от огън от всяко смръщване на веждите на воеводата. Затова безкрайно голямо беше неговото удивление и радост, когато князът след изслушване на доклада му помисли малко върху случилото се, свали скъп пръстен от пръста си и рече:
	— Похвалявам въздържаността на ваша милост, панове, че не сте го нападнали първи, тъй като от това можеше да се вдигне голям и вреден шум в сейма. Пък ако княгинята се намери, Скшетуски ще ви дължи благодарност до края на живота си. До мене, ваша милост Володийовски, стигнаха слухове, че както други не могат да си държат езика зад зъбите, така и ти, ваша милост, не можеш да държиш сабята си в ножницата, за което би трябвало да бъдеш наказан. Но щом си се бил заради приятел и си запазил реномето на нашите хоронгви в дуел с такъв прочут юнак, вземи тоя пръстен, за да имаш някакъв спомен от тоя ден. Знаех, че си добър войник и фехтовач, но явно си ненадминат майстор в това отношение.
	— Той ли? — намеси се Заглоба. — Той при трето кръстосване на сабите би отсякъл рогата на дявола. Ако ваше княжеско височество заповяда някога да ми отсекат главата, моля, само той да направи това, никой друг, та поне изведнъж да отида на оня свят. Той разсече Богун на две през гърдите, а после още два пъти го цапна по кратуната.
	Князът обичаше рицарските прояви и добрите войници, затова се усмихна със задоволство и попита:
	— Намерил ли си, ваша милост, някой друг равен на тебе по сабя?
	— Само Скшетуски веднъж ме нарани малко, но и аз него — то беше, когато ваше княжеско височество тикна и двама ни в ареста. А от другите може би пан Подбипента ще ми се опъне, той има свръхчовешка сила. Донякъде и Кушел, ако имаше по-добро зрение.
	— Не му вярвай, ваше княжеско височество — рече Заглоба. — На него никой няма да му устои.
	— А Богун дълго ли се брани?
	— Мъчна беше работата с него — каза пан Михал. — Той умее да прехвърля сабята си в лявата ръка.
	— Богун сам ми е разказвал — прекъсна го Заглоба, — че по цели дни се биел с Курцевичи, за да се тренира, а и сам съм го виждал в Чигирин да прави същото с други.
	— Знаеш ли какво, ваша милост Володийовски — рече князът с престорена сериозност. — Я иди в Замошч, извикай Хмелницки на двубой и с един замах освободи Жечпосполита от всички беди и трудности.
	— По заповед на ваше княжеско височество ще замина, стига Хмелницки да пожелае да се бие — отговори Володийовски.
	На това князът каза:
	— Ние се шегуваме, а светът загива! Но вие, ваша милост панове, наистина трябва да заминете за Замошч. Имам сведения от казашкия стан, че щом бъде обявен изборът на престолонаследника Кажимеж, Хмелницки ще вдигне обсадата и ще се оттегли чак в Рус, което щял да направи от истинска или престорена симпатия към негово величество краля или пък защото при Замошч вероятно не е уверен в силата си. Затова трябва да отидете там, да разкажете на Скшетуски какво се е случило, та да тръгне да търси княгинята. Кажете му да избере от моите хоронгви при валецкия староста толкова войници, колкото ще му бъдат потребни за тая експедиция. Впрочем аз ще му пратя по вас разрешение и ще дам писмо, тъй като неговото щастие ми е легнало на сърцето.
	— Ваше княжеско височество си баща на всички ни — каза Володийовски, — затова през целия си живот искаме да ти служим вярно.
	— Не зная дали в скоро време няма да гладувате на служба при мене — каза князът, — ако всичките ми имоти отвъд Днепър пропаднат, но докато ги имам, което е мое, то е и ваше.
	— О! — възкликна пан Михал. — Нашите сиромашки имоти винаги ще бъдат на разположение на ваше княжеско височество.
	— И моите заедно с другите! — добави Заглоба.
	— Това още не е необходимо — отвърна князът ласкаво. — А и се надявам, че ако загубя всичко, Жечпосполита поне за децата ми ще помисли.
	Като казваше това, князът навярно виждаше бъдещето. Защото двайсетина години по-късно Жечпосполита даде на единствения му син най-доброто, което имаше — кралската корона, но сега материалното положение на Йереми наистина беше разклатено.
	— Ето че се отървахме! — каза Заглоба, когато двамата с Володийовски излязоха от княза. — Пане Михал, можеш да бъдеш сигурен в повишението си. Я ми покажи пръстена. За Бога, той струва стотина жълтици, защото камъкът е много хубав. Попитай утре на пазара някой арменец. За толкова пари човек може да насити душата си и с ядене, и с пиене, и с други делиции*. Ти какво си мислиш, пане Михал? Това е войнишкият девиз: „Днес живея, утре тлея“, а смисълът е, че не заслужава човек да мисли за утре. Кратък е човешкият живот, пане Михал, кратък! Най-важното е, че отсега нататък ще бъдеш в сърцето на княза. Той би дал десет пъти по толкова, за да поднесе Богун в дар на Скшетуски, а ти стори това. Можеш да очакваш големи милости, вярвай ми. Малко ли села е дал князът на рицари за доживотно ползване или напълно им ги е подарил? Какво е един пръстен! Навярно и ти ще получиш такъв имот, току-виж князът те оженил за някоя своя роднина.
	[* Удоволствия, блага (лат.). — Б.пр.]
	Пан Михал чак подскочи.
	— Откъде, ваша милост, знаеш, че…
	— Че какво?
	— Исках да кажа, как ти хрумна, ваша милост? Как може да стане такова нещо?
	— А нима не се случва? Нима не си шляхтич? Нима всички шляхтичи не са равни помежду си? Малко ли далечни сродници и сроднички има всеки магнат, които сроднички по-късно жени за свои по-знатни дворяни. Струва ми се, че и Суфчински от Сенча също води някаква далечна сродница на Вишньовецки. Всички сме братя, пане Михал, всички сме братя, при все че едни служим на други, защото всички произхождаме от Яфет*, а цялата разлика е в богатствата и сановете, които всеки може да постигне. Разправят, че другаде съществували много по-големи различия сред шляхтата, то пък една шляхта! Разбирам различия между кучетата — има гончета, птичари, хрътки, но при шляхтата не може да бъде така, иначе щяхме да бъдем кучешки синове, а не шляхта — и не дай Боже такъв позор за едно така прекрасно съсловие.
	[* Един от синовете на библейския Ной, според старото предание — родоначалник на европейската раса. — Б.пр.]
	— Право казваш, ваша милост — рече Володийовски, — но все пак Вишньовецки са почти кралски род.
	— А ти, пане Михал, нима не можеш да бъдеш избран за крал? Ако се заинатя, ще гласувам именно за тебе, както пан Зигмунд Скаршевски, който се кълне, че ще гласува за себе си, стига само да не се заиграе на комар. Слава Богу, всичко у нас е in liberis suffragiis — и ни пречи не произходът, а нашата бедност.
	— Именно! — въздъхна пан Михал.
	— Какво да се прави! Ограбиха ни до шушка и така ще си загинем, ако Жечпосполита не ни измисли някакви доходи — мърцина ще загинем! Какво чудно тогава, че човек, макар и въздържател по природа, обича да си пийне при такива грижи? Я, пане Михал, да отидем да си пийнем по чашка нещо слабичко, то може би ще ни поутеши малко.
	Като разговаряха така, стигнаха до Старе място и влязоха в една питиепродавница, пред която двайсетина слуги държаха шубите и наметалата на шляхтичите, които пиеха вътре. Двамата седнаха там на една маса, поръчаха си да им донесат питие и започнаха да се съвещават какво да предприемат сега, след края на Богун.
	— Ако излезе вярно, че Хмелницки ще отстъпи от Замошч и ще настане мир, тогава княгинята е вече наша — каза Заглоба.
	— Трябва да отидем час по-скоро при Скшетуски. И няма да се разделим с него, докато не намерим момичето.
	— Разбира се, че ще отидем заедно. Но сега няма как да се промъкнем в Замошч.
	— Това е лесна работа, стига Бог да ни помага нататък. Заглоба обърна чашата.
	— Ще ни помага, ще ни помага! — рече той. — Знаеш ли какво ще ти кажа, пане Михал?
	— Какво?
	— Богун е убит!
	Володийовски го изгледа смаян:
	— О, та кой го знае по-добре от мене?
	— Златни ти ръце, пане Михал! Ти знаеш, но и аз зная: гледах, когато се биехте, гледам ваша милост и сега — но все пак непрекъснато трябва да си го повтарям, защото понякога ми се струва, че само съм сънувал това. Каква грижа падна от сърцето ми! Какъв възел разсече сабята ти! Да си ми жив! Бога ми, това не може и да се изкаже. Не, не мога да издържа! Ела да те прегърна още веднъж, пане Михал! Ще ми повярваш ли, че когато се запознах с тебе, си помислих: „Ех, че хлапе!“ А то хубаво хлапе, щом така нагласи Богун! Няма го вече Богун, ни следа от него, нито пепел, убит вовеки веков, амин!
	И Заглоба започна да прегръща и целува Володийовски, а пан Михал се разчувства, сякаш именно за Богун жалеше; накрая обаче се освободи от обятията на пан Заглоба и каза:
	— Ние не бяхме при неговата смърт, а той е корава душа — ами ако оживее?
	— За Бога, какво говориш, ваша милост — рече Заглоба. — Готов съм утре да замина за Липков и да му устроя най-великолепно погребение, стига само да е умрял.
	— Но защо ще ходиш, ваша милост? Та нали, като е ранен, няма да го доубиеш. А със сабята то така бива: който веднага не издъхне, той най-често оздравява. Сабята не е куршум.
	— Не, това не може да бъде! Ами че той вече умираше, когато тръгвахме. О, това е невъзможно! Сам му превързах раните. Гърдите му зееха като отворена врата. Я стига, ти го беше изкормил като заек. Час по-скоро трябва да отидем при Скшетуски, за да му помогнем, да го утешим, иначе ще умре от мъка.
	— Или ще стане калугер — сам ми беше казал това.
	— Нищо чудно! На негово място и аз бих направил същото. Не познавам по-благороден кавалер от него, но и по-нещастен не познавам. О, на тежко изпитание го подлага Бог, на тежко!
	— Престани вече, ваша милост — каза Володийовски, вече леко пиян, — че не удържам сълзите си…
	— Ами аз мога ли? — отвърна Заглоба. — Такъв благороден кавалер, такъв войник… а и тя! Ти, ваша милост, не я познаваш… Тя е такова мило гълъбче!…
	При тия думи пан Заглоба зарида с нисък бас, защото наистина много обичаше княгинята, а пан Михал му пригласяше малко по-тънко — и пиеха вино, смесено със сълзи, а после наведоха глави върху гърдите и седяха някое време мрачни, докато най-сетне Заглоба удари по масата с пестник.
	— Пане Михал, защо да плачем ние? Богун е убит!
	— Ей, вярно — каза Володийовски.
	— По-скоро трябва да се радваме. Баби ще бъдем, ако сега не я намерим.
	— Да вървим — каза пан Михал и стана.
	— Да пийнем — поправи го Заглоба. — Ще даде Бог и децата им да кръщаваме, и то защото съсякохме Богун.
	— Пада му се! — довърши Володийовски, без да съобрази, че пан Заглоба вече му взема част от заслугата по убиването на Богун.


	Четиридесет и седма глава

	Най-сетне във варшавската катедрала прозвуча „Te Deum laudamus“; и „Господарят се възкачи на престола“, оръдията гърмяха, биеха камбани — и надежда изпълваше всички сърца. Та нали беше вече минало времето на безцарствието, на бурите и тревогите, което бе още по-страшно за Жечпосполита, понеже съвпадна с времето на всеобщо поражение. Тия, които бяха треперели при мисълта за надвисналите опасности, си отдъхнаха дълбоко сега, когато изборът беше необикновено единодушен. На мнозина се струваше, че безпримерната вътрешна война беше вече отминала безвъзвратно и че на новоизбрания господар остава само да съди виновните. Тая надежда крепеше и самия Хмелницки. При Замошч казаците ожесточено атакуваха крепостта, но същевременно високо заявяваха, че са на страната на Ян Кажимеж. По свещеник Хунцел Мокърски Хмелницки изпращаше писма, пълни с покорство и вярност, а по други пратеници — смирени молби за благоволение към него и запорожката войска. Знаеше се също, че в съгласие с политиката на канцлера Осолински кралят желае да направи значителни отстъпки на казаците. Както по-рано, преди поражението при Пилавци, на устата на всички беше думата война, сега беше думата мир. Очакваше се, че след толкова беди Жечпосполита ще си отдъхне и под новото владичество ще излекува всичките си рани.
	Най-после Шмяровски замина при Хмелницки с писмо от краля и скоро се разнесе радостната вест, че казаците отстъпват от Замошч, отстъпват чак в Украйна, за да чакат там спокойно заповедите на краля и комисията, която ще се заеме да разгледа техните оплаквания. Изглеждаше, че след бурята седмоцветна дъга изгрява над страната и вещае мир и спокойствие.
	Наистина не липсваха неблагоприятни изгледи и предсказания, но при благополучната действителност на тях не се обръщаше внимание. Кралят потегли за Ченстохова, за да благодари най-напред на покровителката — Божията майка, за избора си и да се предаде на нейното по-нататъшно покровителство, а оттам — за коронацията в Краков. Последваха го и сановниците. Варшава опустя, останаха само „exules“* от Рус, които още не смееха или нямаше защо да се връщат в разорените си имоти.
	[* Изгнаници, бежанци (лат.). — Б.пр.]
	Княз Йереми като сенатор на Жечпосполита трябваше да замине с краля, а Володийовски и Заглоба начело на една драгунска хоронгва тръгнаха с бърз ход за Замошч, за да съобщят на Скшетуски радостната новина за случилото се с Богун, а след това да потеглят заедно да търсят княгинята.
	Пан Заглоба напускаше Варшава не без известно съжаление, понеже се бе чувствал като риба във вода сред тоя грамаден събор на шляхтичи, сред изборната врява, при непрекъснатите гуляи и скандали, в които участваше заедно с Володийовски. Но се утешаваше с мисълта, че се връща към деен живот, към търсенията, приключенията и хитрините, които си обещаваше да измисли, а освен това той си имаше свое мнение за столичните опасности, което по следния начин излагаше пред Володийовски.
	— Вярно е, пане Михал — казваше той, — че свършихме големи работи във Варшава, но пази Боже да останем по-дълго — щяхме така да се разкиснем, както оня славен картагенец*, на когото наслажденията в Капуа напълно изчерпали силите. А най-лошо от всичко са жените. Те докарват всекиго до гибел, понеже — запомни това — няма нищо по-коварно от жената. Човек и да старее, те пак го привличат…
	[* Анибал. — Б.пр.]
	— Я стига, ваша милост! — прекъсна го Володийовски.
	— Аз самият често си повтарям това, защото е време вече да се вразумя — но кръвта ми още ври. Ти си по-флегматичен, а аз съм страшно лют. Но да оставим това. Сега ще започнем друг живот. Много пъти ми е било досадно без война. Хоронгвичката ни е обзаведена добре, а там при Замошч има още размирни дружини, та ще се позабавляваме с тях, като отиваме за княгинята. Ще видим също и Скшетуски, а и оня великан, оня литовски жерав, оная върлина пан Лонгинус, когото сума време вече не сме виждали.
	— Ти, ваша милост, тъгуваш за него, а като го видиш, не го оставяш на мира.
	— Защото, каже ли нещо, все едно, че твоят кон е мръднал опашката си, а разтяга всяка дума като обущар кожата. Всичко у него е отишло в силата му, а не в главата. Като вземе някого в прегръдките си, ще му смачка ребрата през кожата, а всяко дете в Жечпосполита може като нищо да го прати за зелен хайвер. Де се е чуло човек с такова богатство да бъде такъв hebes*?
	[* Глупак (лат.). — Б.пр.]
	— Нима той наистина е толкова богат?
	— Той ли? Когато се запознах с него, поясът му беше толкова натъпкан, че не можеше да го опаше и го носеше като пушен салам. Човек можеше да бие с него като с тояга, без да го превие. Сам ми е казвал колко села има: Миши черва, Кучи черва, Дуляци, Сиреняци, Щръклевци, Зелевци (да беше поне зелка — но глава), Балтупци — кой би могъл да запомни всички тия погански имена! Близо половин околия е негова собственост. Голям род са тия Подбипентови в Литва.
	— А не преувеличаваш ли малко, ваша милост, за тия имоти!
	— Аз не преувеличавам, защото повтарям това, което съм чул от него, а той, откак е жив, никога не е излъгал, пък и е глупав за такова нещо.
	— Е, тогава Ануша ще бъде истинска дама! Но дето говориш, ваша милост, за него, че бил глупав, с това аз в никакъв случай не мога да се съглася. Той е солиден мъж и така разсъдлив, че при нужда никой не може да даде по-добър съвет от него… А че не бил хитрец — нищо. Не на всеки Господ е дал такъв пъргав език като на ваша милост. Какво ще приказваме! Той е голям рицар и най-благороден човек, а доказателство за това е, че ти сам, ваша милост, го обичаш и ти е драго да го видиш.
	— Той е цяло Божие наказание! — измърмори Заглоба. — Само затова именно се радвам, че ще има да му се подигравам заради панна Ана.
	— Това не те съветвам да правиш, опасно е. Той е като благ мехлем на рана, но от подигравките сигурно ще загуби търпение.
	— Нека! Ще му отсека ушите като на пан Дунчевски.
	— Остави тая работа, ваша милост. Не бих желал и на неприятеля си да опита такова нещо.
	— Хайде, хайде, поне да го видя!
	Това желание на пан Заглоба се осъществи по-скоро, отколкото мислеше той. Като стигнаха в Консковоля, Володийовски реши да спрат на почивка, защото конете бяха вече много уморени. И кой ще опише удивлението на двамата приятели, когато първият срещнат шляхтич в тъмния пруст на ханчето беше пан Подбипента.
	— Как си, ваша милост? Откога не сме се виждали! — развика се Заглоба. — Как не те съсякоха казаците в Замошч!
	Пан Подбипента ги прегръщаше един по един и ги целуваше по бузите.
	— Ето че се срещнахме, нали? — повтаряше той с радост.
	— Къде отиваш? — питаше Володийовски.
	— Във Варшава, при княза.
	— Князът не е във Варшава. Замина за Краков с негово величество краля, пред когото ще носи ябълката при коронацията.
	— А мене пан Вейхер ме изпрати във Варшава с писмо и със запитване къде да отидат полковете на княза, понеже, слава Богу, те не са потребни в Замошч.
	— Няма нужда да ходиш никъде, ние носим разпореждания.
	Пан Лонгинус се понавъси, защото от душа желаеше да стигне при княза, да види придворните и особено една малка особичка между тях. Заглоба смигна многозначително на Володийовски.
	— Тогава ще замина за Краков — каза литовецът, след като помисли малко. — Заповядаха ми да предам писмото и ще го предам.
	— Да влезем, ще поръчаме да ни сгреят бира — рече Заглоба.
	— А вие къде отивате? — запита по пътя Лонгинус.
	— В Замошч, при Скшетуски.
	— Поручикът не е в Замошч.
	— Ето ти тебе. А къде е?
	— Някъде към Хорошчин, унищожава размирни банди. Хмелницки се е оттеглил, но неговите полковници палят, грабят и колят по пътя. Валецкият староста изпрати пан Якоб Реговски да се справи с тях…
	— И Скшетуски ли е с него?
	— Нещо такова. Но те се движат отделно, понеже между тях има голяма неприязън — друг път ще ви разказвам.
	В това време влязоха в ханчето. Заглоба поръча да сгреят три гърнета бира, после отиде при масата, около която бяха вече седнали Володийовски и пан Лонгинус, и рече:
	— Но ти, ваша милост пане Подбипента, не знаеш най-голямата и радостна новина: че ние с пан Михал съсякохме смъртоносно Богун.
	Литовецът чак се надигна от пейката.
	— Скъпи мои братя, възможно ли е това?
	— Както ни виждаш тук живи и здрави.
	— И вие двамата ли го съсякохте?
	— Разбира се.
	— Ето ти новина! Боже, Боже! — каза литовецът, като плесна с ръце. — Казваш, ваша милост: двамата!… Как така двамата?
	— Защото най-напред аз хитро го предизвиках да ни извика на дуел — разбираш ли, ваша милост? А след това пан Михал се би пръв и така го насече, казвам ти, ваша милост, като великденско прасе, наряза го като печен петел.
	— Значи, ваша милост не си се бил втори?
	— Я го гледай! — каза Заглоба. — Виждам, че ваша милост трябва да си си пускал кръв и от слабост умът ти нещо е мръднал. Как можеш да помислиш, че ще се бия с труп или ще довършвам паднал на земята.
	— Защото ваша милост казваше, че двамата сте го съсекли. Пан Заглоба сви рамене.
	— Голямо търпение трябва да имаш с тоя човек! Пане Михал, Богун не извика ли и двама ни на дуел?
	— Така беше — отговори Володийовски.
	— Разбра ли сега, ваша милост?
	— И така да бъде — отвърна Лонгинус. — Значи пан Скшетуски търсеше Богун при Замошч, а той вече не е бил там.
	— Как така Скшетуски го е търсил?
	— Виждам, че вече ще трябва да ви разкажа всичко ab ovo, точно така, както стана — рече пан Лонгинус. — Нали знаете, че тогава ние останахме в Замошч, а вие тръгнахте за Варшава. Не чакахме много казаците. Те дойдоха на безкрайни тълпи от Лвов и човек не можеше да ги обхване с поглед от стените. Но нашият княз така беше запасил Замошч, че трябваше да стоят две години около него. Ние смятахме, че те изобщо няма да атакуват, и поради това ни беше много тъжно, защото всеки очакваше да се наслади на тяхното поражение, а понеже с тях бяха и татарите, и аз се надявах, че милостивият Бог ще ми даде моите три глави…
	— Моли го, ваша милост, за една, моли го за една, но да е добра — прекъсна го Заглоба.
	— А ти, ваша милост, си все същият!… Противно е да се слуша! — каза литовецът. — Мислехме тогава, че няма да атакуват, но те нали са безумни в своята ожесточеност, веднага се заловиха да строят бойни скели, а после почнаха да ни нападат! По-късно се разбра, че самият Хмелницки не искал това, но Чарнота, техният комендант на стана, започнал да го напада и да говори, че се бил уплашил, че вече мисли да се побратимява с ляхите, затова Хмелницки се съгласил и най-напред изпрати Чарнота. Няма да ви разказвам, братчета, какво ставаше там. От пушека и огъня нищо не се виждаше. Отначало тръгнаха смело, засипаха рова, опитаха се да се катерят по стените, но ние така ги загряхме, та избягаха и от стените, и от собствените си скели, едва тогава ние с четири хоронгви се втурнахме подире им и ги изклахме като добитък.
	Володийовски потри ръце.
	— Ех, съжалявам, че не съм бил на тоя празник! — викна той възбуден.
	— И аз бих бил полезен там — каза Заглоба със спокойна увереност.
	— А най-много се проявиха тогава пан Скшетуски и пан Якоб Реговски — продължи литовецът, — и двамата големи кавалери, но неприятели. Особено пан Реговски гледаше кисело към Скшетуски и сигурно щеше да търси повод за дуел, ако пан Вейхер не беше забранил двубоите под страх от смъртно наказание. Отначало не разбирахме защо пан Реговски е настроен враждебно, докато излезе наяве, че той бил роднина на пан Лашч, когото, нали помните, князът прогони от стана заради пан Скшетуски. Оттук и омразата на Реговски към княза, към всички нас и особено към поручика, оттук и съперничеството между тях, което покри с голяма слава и двамата при тая обсада, защото се надпреварваха един през друг. И двамата бяха първи и на стените, и в нападателните излази от крепостта, докато най-сетне на Хмелницки му омръзна да атакува и започна редовна обсада, без да пренебрегва при това и разни хитрини, с които би могъл да превземе града.
	— И той като мене, а може би и повече вярва в хитрината! — каза Заглоба.
	— Луд човек, а при това и obscurus* — продължи Подбипента. — Смятал, че пан Вейхер е немец, надали е чувал за поморските воеводи с това презиме, та му написал писмо, с което искал да склони старостата да извърши предателство като чужденец и наемен войник… Тогава пан Вейхер му отговори как стои работата и колко погрешно се е обърнал към него да го съблазнява. За да изтъкне положението си, той поиска да изпрати това писмо не по обикновен вестоносец, а по някой по-знатен, но понеже при такива диви зверове обикновено се отива на смърт, между офицерите никой не изрази желание. Други пък смятаха, че това е под достойнството им, затова пожелах аз — и тук вече слушайте, започва най-интересното.
	[* Прост, невежа (лат.). — Б.пр.]
	— Слушаме внимателно — казаха двамата приятели.
	— Отидох в техния лагер и намерих хетмана пиян. Прие ме сърдито, особено когато прочете писмото и започна да заплашва с жезъла си — аз покорно поверих душата си на Бога и си мислех така: пипне ли ме, с пестник ще му разбия главата. Какво друго можех да сторя, братчета мили, какво?
	— Чест ти прави, че си мислел така, ваша милост — рече Заглоба с известно вълнение.
	— Но полковниците го успокояваха и му преграждаха пътя към мене — продължи пан Лонгинус, — а най-много един млад, толкова смел, че го хващаше през кръста и го дърпаше с думите: „Няма да отидеш, бащице, пиян си.“ Гледам аз кой ме защитава така и се удивлявам, че е толкова смел и интимен с Хмелницки — а той бил Богун.
	— Богун ли? — възкликнаха Володийовски и Заглоба.
	— Да. Познах го, защото го бях виждал в Розлоги — а и той мене. Чух, като каза на Хмелницки: „Това е мой познат.“ А Хмелницки с присъщата за пияниците бързина на решенията отговаря: „Щом е твой познат, синко, дай му петдесет талера, а аз ще дам отговор.“ И ми даде отговор, а колкото до талерите, за да не дразня звяра, му рекох да ги запази за слугите си, защото не е прието офицер да приема почерпка. Доста учтиво ме изпратиха от шатъра, а щом излязох, Богун дойде при мене: „Ние сме се виждали в Розлоги“ — казва. „Вярно, отговарям, само че тогава, братче, не очаквах да те видя в тоя стан.“ А той: „Не по своя воля, несретата ме докара тук!“ В разговора му казах как го бихме при Ярмолинци. „Аз не знаех с кого имам работа, отговори ми той, и бях ранен в ръката, а хората ми бяха изплашени, защото мислеха, че сам княз Ярема ги бие.“ — „И ние не знаехме, казвам, а то, ако пан Скшетуски знаеше, че това си ти, единият от вас вече нямаше да е жив.“
	— Сигурно щеше да стане така, но той какво отговори? — попита Володийовски.
	— Много се ядоса и заговори за друго. Почна да ми разправя, че Кривонос, за да му даде малко отдих, го пратил с писма до Хмелницки при Лвов, а Хмелницки не искал да го пусне обратно, защото замислял да го използва за други пратеничества като по-представителен. Накрая ме попита: „Къде е пан Скшетуски?“ А когато му казах, че е в Замошч, рече: „Тогава може би ще се срещнем“ — и с тия думи се сбогувахме.
	— Сега разбирам, че веднага след това Хмелницки го е пратил във Варшава — каза Заглоба.
	— Така е, но чакай, ваша милост. Тогава аз се върнах в крепостта и докладвах на пан Вейхер за мисията си. Беше вече късна нощ. На другия ден — нова атака, още по-ожесточена от предишните. Не ми остана време да се видя с пан Скшетуски и едва на третия ден му казах, че съм видял Богун и съм говорил с него. А там бяха много офицери и пан Реговски с тях. Той, като чу какво говорим, каза язвително: „Знам аз, че въпросът е за момиче. Щом ваша милост си такъв рицар, както ти се носи славата, ето ти го Богун: повикай го на дуел и бъди уверен, че тоя побойник няма да откаже. Ще имаме прекрасен prospectus от стените. Но, казва, за вас, хората на Вишньовецки, се говори повече, отколкото е наистина.“ В отговор на това пан Скшетуски така изгледа пан Реговски, сякаш го прониза. „Значи така ме съветваш, ваша милост, попита той. Добре тогава! Не зная само дали ваша милост, който подлагаш на съмнение нашите добродетели, ще имаш смелост да отидеш сред тия тълпи, за да извикаш от мое име Богун на дуел.“ А Реговски: „Смелост имам, но не съм ни сват, ни брат на ваша милост и затова няма да отида.“ Тогава другите взеха пан Реговски на смях. „О, казват, сега се покриваш, а когато беше въпрос за чужда кожа, тогава се перчеше!“ И Реговски, амбициозен човек, се засегна много и заяви, че ще отиде. На другия ден отиде — но Богун го нямало там. Отначало не вярвахме на думите му, но сега вече, след това, което ваша милост панове ми казахте, виждам, че е било вярно. Хмелницки наистина е бил изпратил Богун и там вие сте го съсекли.
	— Така и беше — каза Володийовски.
	— Я ни кажи, ваша милост, къде ще намерим сега Скшетуски — попита Заглоба, — понеже трябва да го намерим, та веднага да тръгнем с него за момичето.
	— Оттатък Замошч лесно ще узнаете за него, там той е прочут. Те си подадоха ръка с Реговски и двамата разгромиха напълно казашкия полковник Калина. После Скшетуски сам на два пъти разбива татарски чамбули и унищожи Бурлай и няколко банди.
	— Но как Хмелницки позволява това?
	— Хмелницки се отрича от тях и твърди, че те грабят въпреки неговите заповеди. Иначе никой не би повярвал, че той е верен и покорен на негово величество краля.
	— Много е лоша бирата в тая Консковоля! — забеляза пан Заглоба.
	— Отвъд Люблин вече ще се намерите в опустошена страна — продължаваше литовецът, — защото отрядите стигаха чак до Люблин и татарите навсякъде вземаха роби, а колко взеха около Замошч и Хрубешов, един Бог знае. Скшетуски отърва вече няколко хиляди пленници и ги прати в крепостта. Той работи там с всички сили, без да гледа собственото си здраве.
	Тук пан Лонгинус въздъхна и наведе замислен глава, а след малко продължи така:
	— Та мисля, че Бог в своето върховно милосърдие непременно ще зарадва пан Скшетуски и ще му даде онова, в което е видял щастието си, тъй като заслугите на тоя кавалер са големи. В тия времена на развала и егоизъм, когато всеки мисли само за себе си, той е забравил себе си. Ами че той, братчета, отдавна би могъл да получи пермисия от княза и да тръгне да търси княгинята, но вместо това, когато нещастие сполетя отечеството ни, нито за миг не заряза службата си и с мъка в сърцето непрекъснато си гледаше работата.
	— Той има душа на римлянин, няма що! — рече Заглоба.
	— Пример трябва да вземаме от него.
	— Особено ваша милост, пане Подбипента, който не гледаш във войната да бъдеш полезен на отечеството, а три глави търсиш.
	— Бог вижда душата ми! — каза пан Лонгинус и вдигна очи към небето.
	— Бог вече възнагради Скшетуски със смъртта на Богун — продума Заглоба — и с това, че даде миг спокойствие на Жечпосполита, та сега дойде за него време да помисли как да намери изчезналата.
	— Вие ще отидете ли с него, ваша милост панове? — попита литовецът.
	— А ваша милост няма ли?
	— Бих искал от цялата си душа и сърце, но какво ще стане с писмата? Едно нося от валецкия староста до негово величество краля, друго до княза, а трето именно от пан Скшетуски пак до княза, с молба за отпуск.
	— Разрешение за отпуск ние му носим.
	— Добре, но как мога да не отнеса писмата?
	— Трябва да заминеш за Краков, ваша милост, иначе не може… Пък и ще ти кажа откровено: в тая експедиция за княгинята бих се радвал да имам зад гърба си такива ръце, като на ваша милост, но за другото съвсем няма да ни бъдеш полезен. Там ще трябва човек да се преструва, а най-сигурно е да се преоблечем в казашки дрехи, да се правим на селяни — но ти, ваша милост, така биеш на очи с ръста си, че всеки веднага би попитал: каква е тая върлина? Откъде се е взел такъв казак? Освен това, ваша милост, не знаеш добре езика им. Не, не! Заминавай, ваша милост, за Краков, а ние сами ще се справим някак.
	— И аз така мисля — каза Володийовски.
	— Вярно, че така трябва да стане — отговори пан Подбипента. — Дано милостивият Бог ви благослови и ви помогне. А вие знаете ли къде са я скрили?
	— Богун не поиска да каже. Знаем само това, което аз подслушах, когато Богун ме беше затворил в кочината, но и то стига.
	— А как ще я намерите?
	— Тук вече аз имам грижата, аз! — отвърна Заглоба. — Изпадал съм и в по-тежки положения. Най-важното е сега да намерим час по-скоро Скшетуски.
	— Питайте за него в Замошч. Пан Вейхер трябва да знае къде е, защото те общуват помежду си и пан Скшетуски изпраща пленниците при него. Бог да ви благослови!
	— И ваша милост също — рече Заглоба. — Като отидеш в Краков при княза, поздрави от наше име пан Харламп.
	— Кой е той?
	— Това е един литовец, необикновено хубав, по него са си загубили ума всички придворни дами на княгинята.
	Пан Лонгинус се разтрепера.
	— Благодетелю мой, ти сигурно се шегуваш?
	— Заминавай със здраве, ваша милост! Страшно лошо е пивото в тая Консковоля — завърши пан Заглоба, като намигаше на Володийовски.


	Четиридесет и осма глава

	И така пан Лонгинус замина за Краков с пронизано от стрела сърце, а жестокият пан Заглоба и Володийовски тръгнаха за Замошч, където останаха само един ден, понеже комендантът, валецкият староста, им заяви, че отдавна вече нямал никакви сведения от Скшетуски и смяташе, че полковете, които се намират под командването на Скшетуски, ще отидат в Збараж като гарнизон, за да пазят ония места от размирните банди. Това беше много вероятно, тъй като Збараж като собственост на рода Вишньовецки беше особено изложен на нападенията на заклетите врагове на княза. Ето защо пред пан Володийовски и Заглоба се отваряше дълъг и доста труден път, но понеже и без това, за да търсят княгинята, трябваше да го изминат, им беше все едно дали това ще стане по-рано или по-късно, та тръгнаха незабавно и спираха само колкото беше необходимо, за да отпочинат или да разгромят някоя от разбойническите банди, които още се въртяха тук-там по тия места.
	Те се движеха през толкова опустошена страна, та често пъти по цели дни не срещаха жива душа. Градчетата бяха сринати в пепелища, селата — изгорени и пусти, населението — избито или отвлечено в робство. По пътя срещаха само трупове, развалини вместо къщи, вместо католически и православни черкви недоизгорели селски хижи и псета, които виеха из пепелищата. Който беше преживял казашко-татарското нашествие, се бе скрил дълбоко в горските дебри и мръзнеше на студа или примираше от глад, без да смее още да излезе от гората, понеже не вярваше, че бедствието е отминало. Конете от своята хоронгва Володийовски трябваше да храни с дървесна кора или с полуизгоряло зърно, което вадеха от опожарените хамбари. Но се движеха бързо, като се поддържаха главно с храната, която вземаха от разбойническите банди. Беше вече краят на ноември и докато миналогодишната зима, за най-голямо удивление на хората, мина без снегове, мразове и заледяване, та целият ред в природата изглеждаше променен от нея, сегашната се очертаваше по-люта от обикновено. Земята се вкочани, снегове вече покриваха полята, а сутрин по бреговете на реките се образуваше рамка от прозрачна стъклена черупка. Времето беше сухо, бледите слънчеви лъчи едва грееха в обедните часове; от друга страна, сутрин и вечер небето гореше от червени сияния — сигурно предсказание за скорошна и люта зима.
	След войната и глада предстоеше да дойде третият враг за бедните хора — студът, и все пак те го чакаха с желание, защото той беше по-сигурна от всички преговори спирачка на войната. Като човек опитен и познаващ Украйна надлъж и нашир, пан Володийовски беше изпълнен с надежда, че експедицията за княгинята непременно ще успее, защото главната пречка — войната — няма да й сложи толкова скоро преграда.
	— Аз не вярвам в искреността на Хмелницки — казваше той — и не от добри чувства към негово величество краля се оттегля той в Украйна, а понеже е хитра лисица. Той знае, че когато не могат да се окопаят, казаците са негодни за нищо, че в открито поле и пет пъти по-многобройни да са, няма да устоят на нашите хоронгви. Сега те ще отидат в зимни станове, а стадата си ще пратят в снега. Татарите също трябва да откарат робите си. Ако зимата е люта, ще ни оставят на мира чак до зелено.
	— Може и по-дълго, понеже все пак имат респект към негово величество краля. Но ние не се нуждаем и от толкова време. Ако е рекъл Бог, на Заговезни ще правим сватба на пан Скшетуски.
	— Стига само да не се разминем с него, тогава работата пак ще се проточи.
	— Три хоронгви има с него, това не е като да търсиш игла в копа сено. Може би ще го настигнем още при Збараж, ако се е забавил някъде по-дълго заради бунтовниците.
	— Не ще можем да го догоним, но трябва да поразпитаме по пътя — отговори Володийовски.
	Обаче и с разпитването беше трудно. Селяните бяха видели да минават тук-таме хоронгви, слушали бяха за битки, водени от тях с разбойници, но не знаеха да кажат чии са били тия хоронгви; а понеже беше еднакво вероятно да са както на Скшетуски, така и на Реговски, двамата приятели нямаха никаква сигурност. Вместо това до ушите им стигна друга вест: за големите неуспехи на казаците срещу литовските войски. Тоя слух се носеше още преди заминаването на Володийовски от Варшава, но тогава още се съмняваха, а сега той се разпространяваше из цялата страна с всички подробности като несъмнена истина. За пораженията, които нанесоха на коронните войски, сега войските на Хмелницки платиха с литовското си поражение. Дадоха главата си и Полумесец, стар и опитен военачалник, и дивият Небаба, и по-силният от тия двама Кшечовски, който в бунтовническите редове спечели не староства и воеводства, не достойнства и санове, а кол. Сякаш някаква странна Немезида* бе пожелала да му отмъсти за немската кръв, пролята в ръкава на Днепър, кръвта на Флик и Вернер, защото попадна точно в ръцете на немския радживиловски полк и макар че беше прострелян и тежко ранен, веднага беше набит на кол, на който нещастният трепери още цял ден, докато предаде мрачната си душа. Такъв беше краят на този, който със своето мъжество и военен гений можеше да стане втори Стефан Хмелецки, но когото прекалената жажда за богатство и почести тласна по пътя на измяната, клетвопрестъпничеството и страхотните, достойни за самия Кривонос масови убийства.
	[* Богиня на справедливото наказание. — Б.пр.]
	Заедно с него, с Полумесец и с Небаба близо двайсет хиляди молойци сложиха глава на бойното поле или се удавиха в блатата на Припет; и ужасът като вихър прелетя над гордата Украйна, защото всички си мислеха, че след големите триумфи, след Жълти води, Корсун и Пилавци, иде време на такива погроми, каквито по-предишните бунтове бяха изпитали при Солоница и Кумейки. Самият Хмелницки, при все че беше на върха на славата си, много по-могъщ от когато и да било, се уплаши, когато узна за смъртта на „друха“ Кшечовски, и отново започна да пита врачките за бъдещето си. Те врачуваха различно — предсказваха нови големи войни и победи и поражения — не можеха обаче да кажат на хетмана какво ще стане с него самия.
	Но засега именно поради поражението на Кшечовски, както и поради зимата, дългото затишие беше още по-сигурно. Страната започна да се лекува, опустелите села се заселваха и постепенно надежда започваше да се вселява във всички ужасени и загубили вяра сърца.
	Със също такава надежда в бъдещето нашите двама приятели след дълго и трудно пътуване пристигнаха благополучно в Збараж и като се обадиха в замъка, веднага се запътиха при коменданта, който за тяхно голямо удивление се оказа Вершул.
	— А къде е Скшетуски? — попита Заглоба след първите приветствия.
	— Няма го — отговори Вершул.
	— Значи ти, ваша милост, си началник на гарнизона?
	— Тъй вярно. Беше Скшетуски, но той замина и на мене предаде войската до завръщането си.
	— А кога обеща да се върне?
	— Нищо не каза, понеже сам не знаеше, а на тръгване ми рече само: „Ако някой дойде при мене, кажи му да ме чака тук.“
	Заглоба и Володийовски се спогледаха.
	— Кога замина? — попита пан Михал.
	— Преди десет дни.
	— Пане Михал — каза Заглоба, — я пан Вершул да ни даде да вечеряме, че на гладно сърце съвещанията не вървят. На вечерята ще си поприказваме.
	— С най-голямо удоволствие, ваша милост, аз сам вече смятах да вечерям. Пък и пан Володийовски като по-старши офицер поема командването, та аз съм негов гост, а не той мой.
	— Запази си командването, пане Кшищоф — каза Володийовски, — защото си по-възрастен. Освен това аз навярно ще трябва да отпътувам.
	След малко поднесоха вечерята. Седнаха, ядоха, а когато пан Заглоба позасити глада си с две паници чорба, се обърна към Вершул:
	— Не се ли досещаш, ваша милост, къде може да е заминал пан Скшетуски?
	Вершул заповяда на слугите, които прислужваха при масата, да излязат и като помисли малко, каза:
	— Досещам се, но Скшетуски държи много да се запази това в тайна, затуй не исках да говоря пред прислугата. Той се възползва от благоприятното време, защото до пролетта навярно ще си кротуваме тук, и според мене замина да търси княгинята, която е в ръцете на Богун.
	— Богун вече го няма на тоя свят — рече Заглоба.
	— Как така?
	Пан Заглоба за трети или четвърти път разказа всичко, както се беше случило, тъй като винаги разказваше това с удоволствие, и Вершул като пан Лонгинус не можеше да се начуди на събитието и накрая рече:
	— Тогава за Скшетуски ще бъде по-лесно.
	— Работата е дали ще я намери. А какви хора взе със себе си?
	— Никого, замина само с един слуга, русин, и с три коня.
	— Разумно е постъпил, там само с хитрост трябва да се действа. До Каменец може да се стигне с хоронгвичка, но в Ушица и в Могилев вече навярно има казаци, че там зимните им станове са добри, а в Ямпол е гнездото им — там трябва да отидеш или с цяла дивизия, или сам.
	— А откъде, ваша милост, знаеш, че той е тръгнал натам? — попита Вершул.
	— Защото са я скрили оттатък Ямпол и той знаеше това. Само че там е пълно с долища, падини, храсталаци и тръстики, та дори да познаваш мястото добре, пак мъчно ще го намериш, а какво остава, ако не го познаваш! Аз съм ходил там за коне и на съд в Ягорлик, та зная. Ако бяхме заедно, може би по-лесно щеше да се справи, но сам — съмнявам се, много се съмнявам, освен ако случайно налучка пътя, иначе той не може да разпитва.
	— Значи вие искахте да вървите с него?
	— Да. А сега какво ще правим, пане Михал? Да тръгнем ли подир него или не?
	— Оставям това на твоя разум, ваша милост.
	— Хм! Десет дни, откак е тръгнал, няма да го настигнем, нещо повече — поръчал е да го чакаме. А и Бог знае по кой път е тръгнал. Може през Плоскиров и Бар, както върви старият път, а може и към Каменец Подолски. Това е тежък въпрос.
	— Имай предвид, ваша милост, че това са само предположения — каза Вершул, — но не сме уверени, че е заминал за княгинята.
	— Именно, именно! — отвърна Заглоба. — Ами ако е тръгнал само да лови пленници за разпит и после се върне в Збараж. Той знаеше, че искахме да вървим заедно, и може би ни очаква, тъй като сега времето е най-удобно. Тежък въпрос за решаване.
	— Аз бих ви съветвал да почакате десетина дни — каза Вершул.
	— Какво са десет дни! Или ще чакаме докрай, или изобщо няма да чакаме.
	— А пък аз мисля да не чакаме: какво ще загубим, ако тръгнем още утре? Ако пан Скшетуски не намери княгинята, може Бог на нас да помогне — намеси се Володийовски.
	— Виждаш ли, пане Михал, тук нищо не бива да се пренебрегва. Ти си млад и жаден за приключения — отговори Заглоба, — а сега се явява опасност, когато той я търси отделно и ние отделно, това лесно може да събуди подозрение у тамошните хора. Казаците са хитри и се страхуват да не би някой да открие техните замисли. Те там могат да имат някакви тайни преговори с граничния паша при Хотим или с татарите отвъд Днестър с оглед на бъдещата война — кой ги знае! Затова ще гледат със зорко око на чужденците, ако питат за пътя. Аз ги познавам. Лесно можем да се издадем, а после какво?
	— Тогава е още по-необходимо да заминем, защото Скшетуски може да изпадне в такова положение, че да се нуждае от помощ.
	— И това е вярно.
	Заглоба се замисли така дълбоко, та чак слепоочията му потръпваха. Накрая се оборави и каза:
	— Обмислих всичко и смятам, че трябва да тръгнем.
	Володийовски си отдъхна доволен.
	— Кога?
	— Като си починем тук три дни, та и душата, и тялото да бъдат бодри.
	А на другия ден двамата приятели вече започнаха да се готвят за път, но неочаквано в навечерието на заминаването им пристигна слугата на пан Скшетуски, младото казаче Цига, с вести и писма до Вершул. Щом чуха това, Заглоба и Володийовски отидоха веднага в квартирата на коменданта и там прочетоха следното:
	„Намирам се в Каменец, до който пътят през Сатанов е безопасен. Заминавам за Ягорлик с арменци, търговци, посочени ми от пан Буковски. Те имат татарски и казашки разрешителни за свободно придвижване чак до Акерман. Ще заминем за Ушица, Могилев и Ямпол с копринени платове и по пътя ще спираме навсякъде, където живеят хора; може би Бог ще помогне да намерим това, което търсим. На другарите ми Володийовски и пан Заглоба кажи, пане Кшищоф, да ме чакат в Збараж, ако не им се наложи да правят нещо друго, защото по тоя път, по който ще поема аз, не може да се движи по-многолюдна група поради голямата подозрителност на казаците, които зимуват в Ямпол, а конете си държат в снеговете край Днестър чак до Ягорлик. Каквото не успея да направя сам, няма да го свършим и тримата, а аз по-лесно мога да мина за арменец. Поблагодари им, пане Кшищоф, от душа и сърце за тяхното решение, което ще помня до гроб, но не можех да ги чакам, понеже всеки ден прекарвах в мъки — пък и не можех да зная дали ще дойдат, а сега е най-удобно време за това пътуване, тъй като всички търговци тръгват със сушени плодове и тъкани. Връщам обратно верния си слуга, за когото те моля да се грижиш; няма да ми бъде потребен, а се боя от неговата младост — да не би някъде да се изтърве и да каже нещо. Пан Буковски гарантира, че тия търговци били добри хора, а и аз мисля същото и вярвам, че всичко е в ръцете на всевишния Бог, който, ако пожелае, ще прояви към нас своето милосърдие и ще съкрати мъката ми, амин.“
	Пан Заглоба дочете писмото и загледа другарите си, а те мълчаха, като най-сетне Вершул се обади:
	— Знаех, че е заминал за там.
	— А ние какво да правим? — попита Володийовски.
	— Какво ли? — отвърна Заглоба и разпери ръце. — Вече няма защо да заминаваме. Хубаво е, че ще пътува с търговци, защото ще може да занича навсякъде, без да учуди някого. Сега във всяка къща, във всеки хутор има какво да се купи — нали те ограбиха половината Жечпосполита. За нас, пане Михал, би било трудно да се промъкнем оттатък Ямпол. Скшетуски е черен като влах и лесно може да мине за арменец, а тебе веднага ще те познаят по овесените ти мустачки. Преоблечени като селяни също трудно бихме… Дано го Бог благослови! Ние не сме му притрябвали там — това трябва да призная, при все че ми е жал, че няма да вземем участие в освобождаването на нашата клетница. Все пак ние направихме голяма услуга на Скшетуски, като съсякохме Богун, тъй като, ако той беше жив, не бих гарантирал за живота на пан Ян.
	Володийовски беше много недоволен — той бе очаквал пълно с приключения пътуване, а вместо това се очертаваше продължителен и досаден престой в Збараж.
	— Да бяхме отишли поне до Каменец? — рече той.
	— А какво ще правим там и с какво ще живеем? — отговори Заглоба. — Все едно е на кои стени ще се залепим като гъби. Ще трябва дълго да чакаме, понеже такова пътуване може да отнеме много време на Скшетуски. Човек е млад дотогава, докато се движи — тук пан Заглоба наведе меланхолично глава, — а като бездейства, старее, но няма как… нека мине и без нас. Утре ще платим за тържествена литургия, та Бог да му помага. Богун съсякохме — това е важното. Пане Михал, заповядай, ваша милост, да разпрегнат конете — трябва да се чака.
	И от другия ден за двамата приятели започнаха дълги, еднообразни дни на чакане и нито пиянствата, нито играта на зарове можеха да внесат разнообразие в тях — а продължаваха безкрай. Но ето че настъпи люта зима. Снегът покри с цял лакът дебел саван збаражките бойници и цялата земя; дивите зверове и птици се приближиха до човешките жилища. По цели дни се чуваше граченето на неизброими орляци от врани и гарвани. Изтече целият декември, след това януари и февруари — а за Скшетуски не се чуваше нищо.
	Пан Володийовски ходи до Тарнопол да търси приключения. Заглоба стана мрачен и твърдеше, че старее.


	Четиридесет и девета глава

	Комисарите, изпратени от Жечпосполита да преговарят с Хмелницки, най-сетне стигнаха със страхотни мъчнотии до Новоселки и спряха там да чакат отговор от победоносния хетман, който в това време се намираше в Чигирин. Комисарите седяха тъжни и угнетени, защото по целия път непрекъснато ги заплашваше смърт, а трудностите растяха с всяка крачка. Денем и нощем ги обграждаха тълпи селяни — подивели от кланетата и войната — и с вой искаха смъртта на комисарите. Час по час ги срещаха независещи от никого банди от разбойници или диви чобани, които нямаха понятие от международно право и ламтяха за кръв и плячка. Наистина, комисарите се съпровождаха от сто конника, командвани от пан Бришовски, освен това самият Хмелницки, като предвиждаше какво може да им се случи, беше изпратил полковник Донец с четиристотин молойци; но тоя ескорт лесно можеше да се окаже недостатъчен, понеже дивите тълпи растяха с всеки изминат час и държането им ставаше все по-заплашително. Щом някой от конвоя или прислугата се отдалечеше дори за малко от групата, изчезваше безследно. Те бяха като шепа пътници, обградени от глутници изгладнели вълци. И така минаваха за тях цели дни и седмици, затова при пристигането в Новоселки на всички вече се струваше, че е дошъл последният им час. Конвоят от драгуни и ескортът на Донец водеха от вечерта формален бой за живота на комисарите, които четяха предсмъртни молитви и бяха поверили душите си на Бога. Свещеник Лентовски им даваше поред опрощение, а в това време заедно с повея на вятъра иззад прозорците долитаха страхотни крясъци, отгласи от гърмежи, адски смехове, звън на коси, викове „Смърт!“ — искаха главата на воеводата Кишел, който беше главният обект на тяхната настървеност.
	Това беше страшна нощ, и дълга като всяка зимна нощ. Воеводата Кишел беше подпрял глава с ръката си и от няколко часа стоеше неподвижен. Не от смъртта се боеше той, защото, откакто тръгнаха от Гушча, беше вече толкова изтощен, уморен, капнал за сън, че по-скоро с радост би протегнал ръце към смъртта — но душата му беше препълнена с бездънно отчаяние. Та нали той като русин по кръв и плът пръв пое върху себе си ролята на умиротворител в тая безпримерна война; той се изказваше навсякъде, в сената и в сейма, като най-горещ привърженик на преговорите, той поддържаше политиката на канцлера и примаса, той атакуваше най-силно Йереми и действаше с искрена увереност, че работи за доброто на казачеството и на Жечпосполита — и с цялата си пламенна душа вярваше, че преговорите и отстъпките ще помирят, успокоят и излекуват всичко — но ето че тъкмо сега, когато носеше хетмански жезъл за Хмелницки и отстъпки за казаците, се усъмни във всичко и видя очевидната нищожност на своите усилия, видя под краката си пропаст.
	„Нима те не желаят нищо друго освен кръв? Нима искат не друга свобода, а само свободата да грабят и опожаряват?“ — мислеше отчаян воеводата и сподавяше стоновете, които разкъсваха благородната му гръд.
	— Главата на Кишел, главата на Кишел! Смърт! — отговаряха му тълпите.
	И воеводата с готовност би им поднесъл в дар измъчената си бяла глава, ако не беше тоя остатък от вяра, че на тях и на всички казаци трябва да се даде нещо повече — непременно трябва, за собственото им спасение и за спасението на Жечпосполита. Нека бъдещето ги научи да искат това.
	А когато мислеше така, някакъв лъч надежда и вяра разпръскваше за миг мрака, който отчаянието беше натрупало в него, и нещастният старец си внушаваше, че тая тълпа не представлява всичките казаци, че тя не е Хмелницки и неговите полковници, че с тях едва тепърва ще започнат преговори.
	Но могат ли тия преговори да дадат нещо трайно, докато половин милион селяни стоят под оръжие? Няма ли да се стопят още с първия повей на пролетта като снеговете, които сега покриват степта?…
	Тук воеводата отново си спомняше думите на Йереми: „Милост може да се проявява само към победените“ — и отново мисълта му потъваше в мрака, а под краката му се отваряше пропаст.
	Но минаваше полунощ. Крясъците и гърмежите поутихнаха; но пък воят на вихъра се засилваше, навън бушуваше снежна виелица; уморените тълпи изглежда бяха започнали да се разотиват по домовете си; надежда се вля в сърцата на комисарите.
	Войчех Мясковски, лвовски дворцов домоуправител, стана от пейката, ослуша се до засипания със сняг прозорец и каза:
	— Струва ми се, че по Божия милост ще доживеем до утре.
	— Може пък и Хмелницки да изпрати по-многоброен ескорт, че с тоя няма да стигнем — рече пан Шмляровски.
	Пан Желински, брацлавски подчаши, се усмихна горчиво:
	— Кой би казал, че сме комисари за мир!
	— Аз много пъти съм бил пратеник при татарите — каза пан новгородският хоронжи, — но такова пратеничество не съм имал никога през живота си. В наше лице Жечпосполита понася повече унижения, отколкото понесе при Корсун и Пилавци. Затова ви казвам, ваша милост панове: да се връщаме, няма защо изобщо да мислим за преговори.
	— Да се връщаме — повтори като ехо пан Бжозовски, киевски кастелан. — Щом не може да има мир, нека бъде война.
	Кишел повдигна клепачи и впи стъклен поглед в кастелана.
	— Жълти води, Корсун, Пилавци! — каза той глухо.
	И млъкна, а след него млъкнаха всички — само пан Кулчински, киевски ковчежник, започна високо да чете молитва, а пан ловчи* Кшетовски се хвана с две ръце за главата и заповтаря:
	[* Дворцов чиновник, който упражнява надзор върху дивеча и организира дворцовия лов. — Б.пр.]
	— Какви времена! Какви времена! Боже, смили се над нас!
	В тоя миг вратата се отвори и Бришовски, капитан на драгуните на познанския епископ, командир на конвоя, влезе в стаята.
	— Ясновелможни воеводо — рече той, — някакъв казак желае да се види с комисарите.
	— Добре — отговори Кишел, — а тълпата разотиде ли се вече?
	— Разотиде се. Заявиха, че утре пак ще дойдат.
	— Много ли напираха?
	— Страхотно, но казаците на Донец убиха петнайсетина от тях. Заканваха се, че утре ще ни изгорят.
	— Добре, нека влезе казакът.
	След минутка вратата се отвори и някаква висока чернобрада фигура се изправи на прага.
	— Кой си ти? — попита Кишел.
	— Ян Скшетуски, хусарски поручик на княза руски воевода.
	Кастелан Бжозовски, пан Кулчински и ловчи Кшетовски скочиха от пейките. През последната година всички те бяха воювали заедно с княза при Махновка и Константинов и познаваха отлично пан Ян. Кшетовски му беше и роднина по сватовство.
	— Вярно! Вярно! Това е пан Скшетуски! — повтаряха те.
	— Какво правиш тук и как стигна до нас? — попита Кшетовски, като го прегръщаше.
	— Преоблечен като селянин, както виждате — каза Скшетуски.
	— Ваша милост воеводо — извика кастелан Бжозовски, — ами че това е най-изтъкнатият рицар от хоронгвите на руския воевода, славен в цялата войска.
	— Приветствам го от сърце — каза Кишел — и виждам, че трябва да е много смел кавалер, щом се е промъкнал до нас.
	После се обърна към Скшетуски:
	— Какво искаш от нас?
	— Да ми позволите, ваша милост панове, да вървя с вас.
	— Отиваш на вълка в устата, но щом е такова желанието на ваша милост, ние не можем да възразим.
	Скшетуски се поклони мълчаливо. Кишел го гледаше учуден.
	Суровото лице на младия рицар му направи впечатление със своята сериозност и измъчен израз.
	— Кажи ми, ваша милост — рече брацлавският воевода, — какви причини те тикат към оня пъкъл, в който никой не отива доброволно?
	— Нещастието, ясновелможни воеводо.
	— Не трябваше да питам — каза Кишел. — Навярно си загубил някой близък и отиваш там да го търсиш?
	— Тъй вярно.
	— Отдавна ли се случи това?
	— Миналата пролет.
	— Как така?… И ваша милост едва сега си тръгнал да търсиш? Ами че това е близо година! Какво си правил досега, ваша милост?
	— Воювах под командването на руския воевода.
	— Нима, ваша милост, тоя толкова сърдечен господар не е искал да ти даде пермисия?
	— Аз самият не исках.
	Кишел отново изгледа младия рицар, после настана мълчание, което бе прекъснато от киевския кастелан:
	— Всички, които служихме с княза, знаем нещастията на тоя кавалер и не една солена капка се отрони от очите ни за тях. Това, че той предпочете, докато трае войната, да служи на отечеството, вместо да се грижи за своето добро, е още по-похвално от негова страна. То е рядък пример в днешните времена на поквара.
	— Ако се окаже, че моята дума значи нещо пред Хмелницки, повярвай ми, ваша милост, че няма да я поскъпя за вашата работа — каза Кишел.
	Скшетуски отново се поклони.
	— Сега иди да си починеш — продължи воеводата ласкаво, — сигурно си много уморен, както и всички ние, които нямаме нито миг спокойствие.
	— Аз ще го взема в моята квартира, той ми е роднина — каза ловчи Кшетовски.
	— И ние всички ще идем да си легнем, кой знае дали ще спим утре вечер! — добави Бжозовски.
	— Може би вечен сън — завърши воеводата.
	След тия думи той тръгна към стаята си, а пред вратата вече го чакаше слугата му; след него се разотидоха и другите. Ловчи Кшетовски поведе Скшетуски към квартирата си, която се намираше през няколко къщи. Слуга с фенерче вървеше пред тях.
	— Колко тъмна нощ, а виелицата се засилва — каза Кшетовски. Ей, пане Ян, да знаеш какво преживяхме преди малко! Мислех, че Страшният съд иде. Тълпата насмалко да ни пререже гърлата. Ръцете на Бришовски премаляваха от умора. Бяхме почнали вече да се сбогуваме.
	— Аз бях сред тълпата — отговори Скшетуски. — Утре вечер очакват нова банда разбойници, на която съобщили за вас. Утре ще трябва непременно да тръгнете оттук. Нали в Киев отивате?
	— Зависи от отговора на Хмелницки, при когото замина княз Четвертински. Ето моята квартира… заповядай, влез, пан Ян, наредих да сгреят вино, та ще се подкрепим преди лягане.
	Влязоха в стаята, където в огнището гореше силен огън. Виното, от което се вдигаше пара, вече бе сложено на масата. Скшетуски грабна жадно чашата.
	— От вчера не съм сложил нищо в уста — каза той.
	— Страшно си отслабнал. Изглежда, че и болката, и усилията са те изтощили. Но разкажи ми за себе си, защото ми е известна твоята грижа. Значи ти възнамеряваш там, между тях, да дириш княгинята?
	— Или нея, или смъртта — отвърна рицарят.
	— По-лесно ще намериш смъртта. Откъде знаеш, че княгинята може да е там? — продължаваше да пита Кшетовски.
	— Защото другаде вече я търсих.
	— Къде?
	— Покрай Днестър чак до Ягорлик. Пътувах с арменски търговци, тъй като имаше указания, че е скрита там, бях навсякъде, сега отивам в Киев, защото Богун е смятал да я откара там.
	Щом поручикът изрече името на Богун, Кшетовски се хвана за главата.
	— За Бога! — викна той. — Та аз не ти казах най-важното. Чух, че Богун бил убит.
	Скшетуски побледня.
	— Как така? — извика. — Кой каза това?
	— Оня шляхтич, който веднъж вече беше спасил княгинята и при Константинов се отличи толкова много, той ми каза. Срещнах го, като отиваше за Замошч. Разминахме се на пътя. Едва го попитах: „Какво ново?“ — и той ми отговори, че Богун е убит. Питам: „А кой го уби?“ — пък той отговаря: „Аз!“ И с тия думи се разделихме.
	Огънят, който бе пламнал върху лицето на Скшетуски, изведнъж угасна.
	— Тоя шляхтич — каза той — обича да послъгва. На него не може да се вярва. Не! Не! Той не е в състояние да убие Богун.
	— А ти не си ли се видял с него, пане Ян? Спомням си и това: той ми каза, че отивал при тебе в Замошч.
	— В Замошч не го дочаках. Сега той трябва да е в Збараж, но аз бързах да догоня комисията, затова не се върнах от Каменец в Збараж и изобщо не съм го виждал. Един Бог знае дали е истина и онова, което той ми разправяше навремето за нея — че като бил в плен при Богун, подслушал, че я бил скрил оттатък Ямпол, а после възнамерявал да я откара в Киев, за да се венчае там с нея. Може и това да не е истина, както и всичко, което говори Заглоба.
	— Тогава защо отиваш в Киев?
	Скшетуски замълча; известно време се чуваха само фученето и воят на вятъра.
	— Защото — продължи Кшетовски, като сложи пръст на челото си, — защото, ако Богун не е убит, лесно можеш да попаднеш в ръцете му.
	— Затова и отивам… да го намеря — отвърна глухо Скшетуски.
	— Как така?
	— Нека бъде съд Божи между нас.
	— Но той няма да излезе да се бие с тебе, а просто ще те върже и убие или ще те продаде на татарите.
	— Пътувам с комисарите, в ескорта им.
	— Дай Боже собствените си кожи да запазим, а ти ми говориш за ескорт.
	— На когото му тежи животът, пръстта ще му е лека.
	— Не богохулствай, пане Ян. Най-сетне тук въпросът не е за смъртта, понеже тя не ще отмине никого, но те могат да те продадат за турските галери.
	— Мислиш ли, пане ловчи, че ще ми бъде по-зле, отколкото сега?
	— Виждам, че си съвсем отчаян и не вярваш в Божието милосърдие.
	— Лъжеш се, пане ловчи! Казвам, че ми е тежко на тоя свят, и това е вярно, но аз отдавна съм се примирил с Божията воля. Не моля, не охкам, не проклинам, не си блъскам главата о стената, искам само да изпълня дълга си, докато имам сили и живот.
	— Но болката те яде като отрова.
	— Бог затова е дал болката, да яде, а ще прати и лек, когато пожелае.
	— Нищо не мога да възразя срещу такъв аргумент — каза Кшетовски. — В Бога е единственото спасение, в Бога е надеждата за нас и за Жечпосполита. Кралят замина за Ченстохова, може би ще измоли нещо от Пресветата Дева, иначе ще загинем всички.
	Настана тишина; само през прозорците долиташе провлеченото werdo* на драгуните.
	[* Кой е там (нем.). — Б.пр.]
	— Да, да! — продължи след малко Кшетовски. — Всички ние спадаме повече към умрелите, отколкото към живите. Забравиха вече да се смеят хората в тая Жечпосполита, само стенат като тоя вихър в комина. Преди да дойда тук с другите, и аз вярвах, че ще настъпят по-добри времена, но сега виждам, че това е било празна надежда. Съсипни, война, глад, кланета и нищо повече… нищо повече!
	Скшетуски мълчеше; пламъкът на огъня в огнището осветяваше отслабналото му сурово лице.
	Най-сетне повдигна глава и рече сериозно:
	— Суета е всичко, което тече, преминава — и нищо не остава след него.
	— Говориш като монах — забеляза пан ловчи.
	Скшетуски не отговори; само вихърът все по-жално стенеше в комина.


	Петдесета глава

	На другия ден сутринта комисарите, а с тях и пан Скшетуски, напуснаха Новоселки, но това беше достойно за оплакване пътуване, в което при всеки престой, във всяко градче ги заплашваше смърт, а вредом ги срещаха по-лоши от смърт унижения, още по-лоши поради това, че комисарите олицетворяваха авторитета и величието на Жечпосполита. Пан Кишел така се разболя, че за всяка нощувка го внасяха с шейната в къщата, в най-голямата стая с пещта. Лвовският дворцов управител се обливаше със сълзи заради своя позор и позора на отечеството; капитан Бришовски също се разболя от безсъние и работа, затова мястото му зае пан Скшетуски и водеше нататък тая нещастна група сред напора на тълпите, сред обиди, заплашвания, сблъсквания и дори битки.
	В Белгород комисарите отново си помислиха, че е дошъл последният им час. Паплачта нанесе побой на болния Бришовски, уби пан Гняздовски и само пристигането на митрополита за разговор с воеводата предотврати готвещото се клане. В Киев изобщо не искаха да пуснат комисарите. Княз Четвертински се върна на 11 февруари от Хмелницки без никакъв отговор. Комисарите не знаеха какво да правят, накъде да се насочат. Връщането назад им се преграждаше от огромни бунтовнически групи, които само чакаха да се прекъснат преговорите, за да избият пратеничеството. Масите се развилняваха все повече. Хващаха конете на драгуните за поводите и препречваха пътя; хвърляха в шейната на воеводата камъни, късове лед и замръзнали буци сняг. В Гвоздова Скшетуски и Донец трябваше да водят кървава битка, при която разгониха тълпа от неколкостотин души. Новогродският хоронжи и Шмяровски заминаха при Хмелницки да го убеждават да дойде за среща с комисията в Киев, но воеводата хранеше слаба надежда, че ще стигнат живи до него; в това време в Хвастов комисарите трябваше да гледат със скръстени ръце как тълпите убиват пленници от двата пола и на всякаква възраст, като ги давеха в пробитите дупки в леда, заливаха ги с вода на студа, мушкаха ги с вили или ги деряха живи с нож. Изтекоха осемнайсет такива дни, докато най-сетне от Хмелницки пристигна отговор, че не желае да дойде в Киев, а ще чака воеводата и комисарите в Переяслав.
	Тогава нещастните пратеници си отдъхнаха, защото смятаха, че мъките им са свършили; при Триполе се прехвърлиха някак през Днепър и отидоха да нощуват във Воронков, откъдето имаше само шест мили до Переяслав. Хмелницки излезе да ги посрещне на половин миля от Переяслав уж от желание да почете кралските посланици, но колко много се бе променил той от ония времена, когато се представяше за онеправдан — „quantum mutatus ab illo!“* — както правилно писа воеводата Кишел.
	[* Колко различен от оня (лат.). — Б.пр.]
	Защото той излезе, придружен от няколко десетки конници, с полковници, есаули и военна музика, с пряпорец, бунчук и червено знаме като независим княз. Комисарите и свитата им се спряха веднага, а той долетя с коня си до първата шейна, в която седеше воеводата, известно време гледа старческото му лице, после повдигна леко калпак и рече:
	— Привет вам, панове комисари, и на тебе, воеводо! По-добре да бяхте започнали по-рано преговори с мене, докато бях по-малък и не знаех собствената си сила, но понеже кралят ви е изпратил при мене, приемам ви от сърце в моята земя…
	— Здравей, ваша милост хетмане! — отговори Кишел. — Негово величество кралят ни изпрати, за да ти предложим неговата милост и да ти дадем справедливост.
	— За милостта благодаря, а справедливост аз вече си отмерих сам с това тук по вашите шии — той удари сабята си — и още ще отмеря, ако не бъда удовлетворен.
	— Нелюбезно посрещаш, ваша милост хетмане запорожки, кралските пратеници.
	— Няма да говоря на студа, ще има по-удобно време — отвърна Хмелницки остро. — Пусни ме, Кишел, в твоята шейна, защото искам да ви почета и да пътуваме заедно.
	След тия думи Хмелницки слезе от коня си и се приближи до шейната. А Кишел се отмести надясно и остави свободна лявата страна.
	Като видя това, Хмелницки се намръщи и викна:
	— Я ми дай ти дясното място!
	— Аз съм сенатор на Жечпосполита!
	— Какво ме интересува, че си сенатор! Пан Потоцки е пръв сенатор и коронен хетман, но аз го държа вързан заедно с другите и ако поискам ще заповядам да го набият на кол.
	Руменина изби по бледите бузи на Кишел.
	— Аз представлявам тук особата на краля!
	Хмелницки се намръщи още повече, но се въздържа и седна от лявата страна, като мърмореше:
	— Нека кралят си стои във Варшава, а аз в Рус. Виждам, че не съм ви стъпил достатъчно на врата.
	Кишел не отговори нищо, само повдигна очи към небето. Той предвкусваше онова, което го чакаше, и основателно помисли в тая минута, че ако пътят до Хмелницки беше цяла Голгота, пратеничеството при него е истинско мъчение.
	Шейните тръгнаха към града, където гърмяха двайсет оръдия и биеха всички камбани. От страх да не би комисарите да помислят, че всичко това е устроено само за тях, Хмелницки каза на воеводата:
	— Така аз посрещам не само вас, а и другите пратеници, които идват при мене.
	И Хмелницки казваше истината — защото при него вече изпращаха посолства като при независим княз. Когато се връщаше от Замошч, под впечатлението от кралския избор и пораженията, нанесени от литовската войска, хетманът нямаше в сърцето си и половината от тая напереност, но когато Киев излезе да го посрещне с факли и хоругви, когато академията го приветства: „tamquam Moysem, servatorem, salvatorem, liberatorem populi de servitute lechica, et bono omine*, Богдан — от Бога даден“ — когато най-сетне беше назован „illustrissimus princeps“**, тогава според думите на съвременниците му „звярът се наду от това“. Той наистина почувства силата си и такава опора под краката си, каквато досега не бе имал.
	[* Като Мойсей, пазител, избавител, освободител на народа от полското иго, с името Богдан, което вещае добро. — Б.пр.]
	[** Светлейши княз (лат.). — Б.пр.]
	Чуждестранните посланичества бяха мълчаливо признание както на неговото могъщество, така и на независимостта му; неизменното приятелство на татарите, плащано с по-голямата част от придобитата плячка и с нещастните роби, които тоя народен вожд беше позволил да се вземат от населението, обещаваше подкрепа срещу всеки неприятел; затова именно Хмелницки, който при Замошч още признаваше върховенството и волята на краля, сега, изпълнен с високомерие, убеден в своята сила, в безредието в Жечпосполита, в слабостта на вождовете й, беше готов да вдигне ръка и срещу самия крал и вече мечтаеше в мрачините на душата си не за казашки свободи, не за възвръщане на някогашните привилегии на Запорожието, не за справедливост за себе си, а за самостоятелна държава, за княжеска шапка и скиптър.
	И се чувстваше господар на Украйна. Запорожието беше с него, защото никога, под ничий жезъл така не се бе потапяло в кръв и плячка; дивото по природа население се присъединяваше към него, понеже, докато селянинът от Мазовше или Велкополска без ропот носеше бремето на превъзходството и гнета, който тежеше в цяла Европа върху „потомците на Хам“*, украинецът заедно със степния въздух поемаше в себе си любовта към свободата, неограничена, дива и буйна като самите степи. Нима би пожелал да върви подир плуга на пана, когато погледът му се рее в Божията, а не в панската пустиня, когато иззад праговете Сечта вика към него: „Зарежи пана и ела на свобода!“ — когато жестокият татарин го учи на война, кара очите му да привикват с пожарищата и кланетата, а ръцете с оръжието? Нима не му беше по-добре да върлува при Хмел и „да коли пановете“, отколкото да превива коравия си гръб пред подстаростата?…
	[* Крепостните селяни във феодална Европа. — Б.пр.]
	А освен това народът се присъединяваше към Хмел и по друга причина: който не се присъединеше, отиваше в татарско робство. В Стамбул срещу десет стрели даваха роб, срещу лък, закаляван на огън — трима, толкова много бяха. Ето защо простолюдието нямаше избор — и само чудновата песен остана от ония времена, която следващите поколения дълго подир това пееха по селските хижи, чудновата песен за оня вожд, наричан Мойсей: „Ой, щоб того Хмиля первша куля не минула!“*
	[* О, дано тоя Хмел не го отмине първият куршум. — Б.пр.]
	Изчезваха градчета, градове и села, страната се превръщаше в пустиня и развалина, в една рана, която цели векове не можеха да излекуват — но тоя вожд и хетман не виждаше това или не искаше да го види — защото той никога нищо не виждаше извън себе си — и растеше, и се гоеше с кръв и огън, в ужасното си собствено самолюбие бе удавил собствения си народ, собствената си страна — и ето сега въвеждаше комисарите в Переяслав при гърма на оръдията и звъна на камбаните като самостоятелен господар, властник, княз.
	Комисарите отиваха с наведени глави в бърлогата на лъва и у тях гаснеха последните искри на надежда, а в това време Скшетуски, който яздеше зад дългата редица от шейни, внимателно се взираше в лицата на полковниците, дошли с Хмелницки, за да види дали между тях не е Богун. След безплодните търсения край Днестър чак отвъд Ягорлик в душата на пан Ян отдавна бе назряло намерението — като последен и единствен начин — да намери Богун и да го извика на смъртен бой. Наистина нещастният рицар знаеше, че се излага на опасност Богун да го унищожи без бой или да го предаде на татарите, но имаше по-добро мнение за него: познаваше неговото мъжество и безумна смелост, та почти беше сигурен, че принуден да избира, Богун ще излезе на бой за княгинята. Затова в изтерзаната си душа Скшетуски редеше цял план как да обвърже Богун с клетва, та в случай че бъде убит, да пуснат Елена на свобода. За себе си вече пан Скшетуски не мислеше и като предполагаше, че Богун ще каже: „Ако загина, тогава тя да не бъде нито моя, нито твоя“ — беше готов да се съгласи и на това и да се закълне от своя страна, стига да я изтръгне от вражите ръце. Нека тя в манастир да потърси спокойствие за останалия си живот, а той най-напред ще го подири във войната, а после, ако не падне в бой, също под расото, както го търсеха в ония времена всички изстрадали души. Тоя път се струваше на Скшетуски прав и ясен, а когато при Замошч му бе подхвърлена идеята за дуел с Богун, когато търсенията из гъсталаците край Днестър не донесоха нищо — тоя път му се стори и единствен. Поради това от Днестър, без да почива никъде, на един дъх полетя към комисарите с надежда, че непременно ще намери Богун или между хората около Хмелницки, или в Киев, още повече че според думите на пан Заглоба в Ярмолинци бунтовникът имал намерение да отиде да се венчае в Киев и на сватбата му да горят триста свещи.
	Но напразно сега пан Скшетуски го търсеше между полковниците. Вместо него намери много познати от някогашното спокойно време, като Дедяла, който беше виждал в Чигирин, като Яшевски, който беше идвал като пратеник от Сечта при княза, като Ярош, в миналото сотник при княза, и Наоколопалец, и Гриша, и много други, затова реши да пита тях.
	— Ние сме стари познати — рече той, като се приближи до Яшевски.
	— Аз те познавам от Лубни, ти си рицар на княз Ярема — отговори полковникът. — В Лубни сме гуляли и пили заедно. Ами как е твоят княз?
	— Здрав е.
	— Напролет няма да бъде здрав. Те с Хмелницки още не са се срещнали, но ще се срещнат и единия от тях го чака смърт.
	— Комуто Бог отсъди.
	— О, Бог е милостив към нашия бащица Хмел. Твоят княз вече няма да се върне в Задднеприето, на своя татарски бряг. Хмелницки има много молойци — а при княза какво? Той е добър воин, но и нашият бащица Хмелницки е добър воин. А ти вече не командваш ли хоронгва при княза?
	— Придружавам комисарите.
	— Е, радвам се, че си ми стар познат.
	— Щом се радваш, направи ми една услуга и ще ти бъда благодарен.
	— Каква услуга?
	— Кажи ми къде е Богун, оня славен атаман в миналото от переяславския полк, а днес между вас трябва да има по-висок чин.
	— Мълчи! — отговори заплашително Яшевски. — Имаш щастието, че сме стари познати и че съм пил с тебе, иначе щях да те просна на земята с тоя топуз.
	Скшетуски го погледна смаян, но като човек, който лесно пламва, стисна топуза си в ръка.
	— Да не си полудял?
	— Нито съм полудял, нито искам да те заплашвам, но такава е заповедта на Хмел — ако някой от вас, който и да било, дори да е от комисарите, та ако някой попита нещо, да бъде убит на място. Ако не го направя аз, ще го направи друг, затова те предупреждавам от добро чувство.
	— Но аз питам от личен интерес.
	— Все едно. Хмел каза на нас, полковниците, и нареди да повторим на другите следното: „Ако някой попита дори за дърва за печката или за поташ*, да бъде убит.“ Ти повтори това на своите.
	[* В случая: дървената пепел, по онова време важен търговски артикул, произвеждан в големи количества за стъклопроизводството и варенето на сапун; за да го получат, са унищожавали цели гори. — Б.пр.]
	— Благодаря за добрия съвет — каза Скшетуски.
	— Предупредих само тебе, но друг лях пръв аз бих проснал на земята.
	Замлъкнаха. А и шествието стигна до градските порти. Двете страни на пътя и улиците бяха претъпкани от народ и въоръжени казаци, които поради присъствието на Хмелницки не смееха да кълнат и да хвърлят снежни буци по шейните, но гледаха мрачно комисарите и стискаха пестници или дръжките на сабите си.
	Скшетуски, след като строи по четирима драгуните си, вдигна глава и гордо и спокойно яздеше по широката улица, без да обръща ни най-малко внимание на заплашителните погледи на тълпата; само си мислеше, че ще му трябват голямо хладнокръвие, самообладание и християнско търпение, за да извърши онова, което възнамеряваше, и да не затъне след първата крачка в това море от омраза.


	Петдесет и първа глава

	На другия ден комисарите водиха помежду си продължителни разговори дали веднага да връчат на Хмелницки кралските дарове, или да чакат, докато той прояви по-голямо смирение и известно разкаяние. Решиха да го спечелят с кралската човечност и благоволение, затова обявиха връчването на даровете — и тоя тържествен акт се състоя на другия ден. Още от сутринта биеха камбани и гърмяха оръдия. Хмелницки чакаше пред своя дворец, обграден от полковниците си, от всички висши чинове и неизброими тълпи от казаци и простолюдие, защото искаше целият народ да види каква почит му оказва самият крал. Той беше седнал под пряпорец и бунчук върху подиум, с червен плащ от сърмен плат и соболева кожа, с посланиците на съседните страни при себе си, с ръце на хълбоците, опрял крака върху кадифена възглавничка със златни ресни, и чакаше комисарите. При вида на вожда сред струпания народ час по час избухваше хвалебствен и радостен шум, защото тълпите, които ценяха най-вече силата, виждаха в негово лице олицетворение на тая сила. Понеже само така народното въображение можеше да си представи своя непобедим герой, покорителя на хетманите, князете и шляхтата и изобщо на „ляхите“, които чак до негово време бяха осияни със славата на непобедими. През тая година на боеве Хмелницки беше позастарял, но не се беше прегърбил — грамадните му плещи винаги издаваха сила, способна да помита държави и да създава нови; едрото му лице, червено от злоупотреба с пиене, изразяваше непреклонна воля, невъздържана гордост и дръзка увереност, подхранвани от победите. Заплаха и гняв дремеха в бръчките на това лице и лесно можеше да се познае, че когато се пробудят, народът се навежда под техния страхотен полъх както гората пред буря. От очите с червени кръгове вече искреше нетърпение, че комисарите не идват достатъчно бързо с даровете, а от ноздрите му излизаха на студа две кълба пара като двата стълба дим от ноздрите на Луцифер — и в тая мъгла от собствените си дробове той седеше цял пурпурен, мрачен, горд до посланиците, сред полковниците и с море от народ наоколо.
	Но ето че най-сетне шествието на комисарите се показа. Начело вървяха барабанчици и тръбачи с издути бузи, които изтръгваха от месинга протяжни звуци, сякаш погребваха славата и достойнството на Жечпосполита. Подир тая музика ловчи Кшетовски носеше хетмански жезъл върху кадифена възглавничка, Кулчински, киевският ковчежник — червено знаме с орел и надпис, а отзад Кишел вървеше сам, висок, слаб, с бяла брада, която се спущаше на гърдите му, със страдалчески израз на аристократичното си лице и с бездънна болка в душата. На няколко крачки зад воеводата кретаха останалите комисари, а шествието завършваше с драгуните на Бришовски, командвани от Скшетуски.
	Кишел вървеше бавно, защото тъкмо в тоя миг съзря ясно, че иззад разкъсаната дрипа на преговорите, иззад привидността, че се дава кралска милост и прошка, наднича друга, гола, отвратителна истина, която ще видят дори слепите и ще я чуят глухите, понеже тя крещи: „Ти, Кишел, не отиваш да даряваш милост, а отиваш да молиш милост, отиваш да я купиш срещу тоя жезъл и знаме и ти, сенатор и воевода, отиваш на крака при тоя селски вожд от името на цялата Жечпосполита…“ И душата на пана от Брусилов се разкъсваше и той се чувстваше нищожен като червей и по-нисък от прахта, а в ушите му фучаха думите на Йереми: „По-добре да не сме живи, ако ще робуваме на селяни и поганци.“ Какво беше Кишел пред тоя княз от Лубни, когото бунтът си представяше само като Юпитер със смръщени вежди сред миризма на сяра, сред пламъците на войната и барутния дим — какво беше той?! Под товара на тия мисли сърцето на воеводата се сломи, усмивката отлетя завинаги от лицето му, радостта навеки от сърцето му и той чувстваше, че сто пъти би предпочел да умре, отколкото да направи още една крачка, но вървеше, защото напред го тласкаше цялото му минало, всичките му усилия, цялата неумолима логика на по-раншните му дела…
	Хмелницки го чакаше, подпрял ръце на хълбоците, с издути устни и смръщени вежди.
	Най-сетне шествието се приближи. Кишел излезе напред, пристъпи няколко крачки и стигна до подиума. Барабанчиците престанаха да бият барабаните, тръбачите да тръбят — и сред тълпите настана пълна тишина, само червеното знаме, носено от пан Кулчински, плющеше от мразовития повей.
	Внезапно някакъв кратък, силен и заповеднически глас прекъсна тая тишина и прозвуча с неизразимата сила на отчаянието, което не държи сметка за никого и нищо:
	— Драгуни, кръгом марш! След мен!
	Това беше гласът на пан Скшетуски.
	Всички обърнаха глави към него. Сам Хмелницки се поповдигна от мястото си, за да види какво става; кръвта се дръпна от лицата на комисарите. Скшетуски стоеше на коня си изпънат, бледен, с пламнали очи и гола сабя в ръка и полуобърнат към драгуните, повтори още веднъж гръмливата команда:
	— След мен!…
	Сред тишината конските копита затропаха по изметената улица. Обучените драгуни обърнаха конете на място, поручикът застана начело, даде знак със сабята си и целият отряд бавно пое обратно към квартирите на комисарите.
	Удивление и несигурност се изписа по лицата, без да се изключи и Хмелницки, понеже в гласа и жестовете на поручика имаше нещо необикновено; никой обаче не знаеше със сигурност дали това внезапно оттегляне на ескорта не спадаше към церемониала на тържеството. Само Кишел разбра всичко, разбра, че в тоя момент и преговорите, и животът на комисарите заедно с ескорта бяха увиснали на косъм, затова се изкачи на подиума и преди Хмелницки да е обмислил станалото, започна речта си…
	Започна от даряването на кралска милост на Хмелницки и на цялото Запорожие, но веднага речта му беше прекъсната от нов инцидент, който имаше само тая добра страна, че съвсем отклони вниманието от предишния. Дедяла, стар полковник, който стоеше до Хмелницки, започна да размахва топуза си срещу воеводата, да се хвърля и крещи:
	— Какво говориш ти там, Кишел? Кралят си е крал, но вие, кралчетата, князете, шляхтата, направихте много пакости. И ти, Кишел, кръв от нашата кръв, се отдели от нас и си тръгнал с ляхите. Омръзнаха ни твоите приказки, ние със сабя ще придобием онова, което ни е нужно.
	Воеводата погледна огорчен Хмелницки в очите.
	— В такава ли дисциплина държиш, хетмане, твоите полковници?
	— Мълчи, Дедяла! — извика хетманът.
	— Мълчи, мълчи! Напил се рано-рано! — повториха другите полковници. — Махай се, да не те извлечем за косите!
	Дедяла искаше още нещо да каже, но наистина го хванаха за врата и го изхвърлиха извън кръга.
	Воеводата продължи да говори с изискани и отбрани думи, като сочеше на Хмелницки какви големи подаръци получава — знак за законна власт, която досега е упражнявал като узурпатор. Кралят, който може да наказва, предпочита да му прости и прави това заради послушанието, което Хмелницки проявил при Замошч — а и защото по-раншните престъпления не били извършени през време на неговото владичество. Правилно е следователно Хмелницки, който в миналото е съгрешил толкова много, да се покаже сега благороден за милостта и благосклонността, да спре кръвопролитията, да успокои селяните и да пристъпи към преговори с комисарите.
	Хмелницки прие мълчаливо хетманския жезъл и знамето, което веднага заповяда да развеят над него. При тая гледка тълпата нададе такъв радостен вой, че известно време нищо не се чуваше.
	Задоволство се изписа и по лицето на хетмана, който почака малко и каза:
	— Покорно благодаря за тая велика милост, която негово величество кралят проявява към мене чрез вас, като ми дава власт над войската и ми прощава миналите прегрешения. Винаги съм казвал, че кралят е с мене — против вас, коварните князе и кралчета, а най-доброто доказателство за това е, че ми дава опрощение, задето ви рязах главите — така и по-нататък ще ги режа, ако не слушате мене и краля за всичко.
	Последните думи Хмелницки изрече с повишен глас, като ругаеше и мръщеше вежди, сякаш у него започваше да се надига гняв, а комисарите изтръпнаха при тоя толкова неочакван отговор. Тогава Кишел каза:
	— Ваша милост хетмане, кралят ти заповядва да спреш кръвопролитията и да започнеш преговори с нас.
	— Не аз проливам кръв, а литовската войска — отвърна остро хетманът. — Получих съобщение, че Радживил е обезлюдил моя Мозир и Туров. Ако това се окаже вярно, аз имам достатъчно ваши знатни пленници и веднага ще заповядам да им отрежат главите. Сега към преговори няма да пристъпя. В тоя момент трудно може да се преговаря, понеже не е тук цялата войска — при мене са само шепа полковници, а останалите са по зимните лагери. Без тях не мога да започна. Пък и защо приказваме още на студа? Каквото имахте да ми дадете, дадохте ми го и всички видяха, че аз съм вече хетман от името на краля, а сега ви каня да пийнем и хапнем, защото съм гладен.
	Като каза това, Хмелницки тръгна към двореца си, а след него комисарите и полковниците. В голямото средно помещение беше наредена трапеза и тя се огъваше под оплячкосаните сребърни прибори, между които воеводата Кишел може би щеше да намери и свои собствени, заграбени миналото лято в Гушча. На трапезата бяха натрупани планини от свинско месо, говеждо и овнешко с ориз, а цялото помещение миришеше на водка от просо, налята в сребърни кани. Хмелницки седна, като настани от дясната си страна Кишел, а от лявата кастелана Бжозовски, посочи с ръка водката и рече:
	— Във Варшава разправят, че съм пиел ляшка кръв, но аз предпочитам водката, а онова оставям на псетата.
	Полковниците избухнаха в смях, от който стените на стаята се разтресоха.
	Ето такъв „ордьовър“ поднесе хетманът на комисарите преди обеда, а комисарите преглътнаха, без да кажат дума, „за да не дразнят звяра“, както пише лвовският домоуправител.
	Само ситна пот ороси бледото чело на Кишел.
	Но започна гощавката. Полковниците вземаха с ръце късове месо от големите чинии. На Кишел и Бжозовски сам хетманът слагаше в чиниите и началото на обеда мина в мълчание, защото всеки утоляваше глада си. В тишината се чуваше само хрупане и хрускането на кости между зъбите на гладните и бълбукането в гърлата на жадните; сегиз-тогиз някой подхвърляше по някоя дума, която оставаше без отглас. Едва след като се позасити и изпи няколко чаши просена водка, Хмелницки пръв се обърна внезапно към воеводата и попита:
	— Кой у вас командваше конвоя?
	Лицето на Кишел трепна неспокойно.
	— Скшетуски, благороден кавалер! — каза той.
	— Познавам го аз — каза Хмелницки. — А защо той не пожела да присъства при поднасянето на даровете?
	— Защото той не е тук да ни асистира, а да ни пази, такава заповед е получил.
	— Кой му е дал тая заповед?
	— Аз — отвърна воеводата. — Не мислех, че ще бъде прилично драгуни да стърчат над главите ни при връчването на даровете.
	— А пък аз си помислих друго, като знам колко корав врат има тоя войник.
	Тук в разговора се намеси Яшевски.
	— Ние вече не се страхуваме от драгуните — рече той. — В миналото ляхите с тях бяха по-силни от нас, но при Пилавци разбрахме, че това не са някогашните ляхи, които биеха турците, татарите и немците…
	— Не са Замойски, Жулкевски, Ходкевичови, Хмелецки и Конецполски — прекъсна го Хмелницки, — а страхливовски и зайковски, хлапаци, облечени в желязо. Примряха от страх, щом ни видяха, и си плюха на петите, при все че отначало — в сряда, татарите не бяха повече от три хиляди…
	Комисарите мълчаха, само храната и питиетата им се струваха все по-горчиви.
	— Покорно моля, яжте и пийте — каза Хмелницки, — иначе ще си помисля, че нашата проста казашка храна не иска да мине през панските ви гърла.
	— Ако гърлата им са много тесни, можем да ги поразширим — провикна се Дедяла.
	Полковниците, вече подпийнали, избухнаха в смях, но Хмелницки погледна намръщен и всичко отново утихна.
	Кишел, болнав от няколко дни, беше блед като платно, а Бжозовски — толкова червен, та изглеждаше, че кръв ще рукне от лицето му.
	Най-сетне той не издържа и избухна:
	— На обяд ли сме дошли тук, или за да бъдем унижавани? На това Хмелницки отговори:
	— Вие дойдохте да преговаряте, а в това време литовската войска коли и пали. Мозир и Туров опустошили и ако това се окаже вярно, ще заповядам четиристотин пленници да бъдат посечени пред вашите очи.
	Бжозовски обузда кипящия си гняв. Вярно! Животът на пленниците зависеше от настроението на хетмана, от едно негово мигване, затова трябваше да се понася всичко и дори да се смекчават неговите избухвания, за да бъде доведен „ad mitiorem et saniorem mentem“*.
	[* До по-голямо добродушие и разум (лат.). — Б.пр.]
	В тоя дух свещеник Лентовски, по природа мек и боязлив, се обади с тих глас:
	— Може Бог да се смили и тия новини от Литва за Туров и Мозир да се окажат неверни.
	Но едва свърши, и Федор Весняк, черкаски полковник, се наведе и замахна с топуза си да цапне свещеника по главата; за щастие не го улучи, защото между тях седяха четирима души. Но се развика:
	— Мълчи, попе! Не си ти, който ще ме обвиняваш в лъжа! Я излез навън да те науча да уважаваш запорожките полковници!
	Другите все пак скочиха да го спрат, но като не успяха, го изхвърлиха вън от стаята.
	— Кога желаеш, ваша милост хетмане, да се събере комисията? — попита Кишел в желанието си да даде друга насока на разговора.
	За нещастие и Хмелницки не беше вече трезвен, та отговори бързо и ядно:
	— Утре ще се съвещаваме, че сега съм пиян! Какво ми приказвате тук за комисия и не ми давате да се наям и напия! Омръзна ми вече това! Сега трябва да има война! — Тук той така удари с пестник по масата, та чиниите и каните чак подскочиха. — През тия четири седмици всички ви ще преметна с краката нагоре и ще ви стъпча, а накрая на турския султан ще ви продам. Кралят ще бъде крал, за да коли шляхтата, дуковете и князете. Провини ли се княз — да му се отреже главата, провини ли се казак — да му се отреже главата! Заплашвате ме с шведите, но и те няма да ми се опрат. Близо до мене при Савран е Тухай бей, мой брат, моя душа, единствен сокол на света, готов веднага да направи всичко, което поискам.
	Тук Хмелницки с присъщата за пияните бързина премина от гняв към разчувстваност и гласът му чак затрепера от сподавени сълзи при сладкия спомен за Тухай бей.
	— Вие искате аз да вдигна сабя срещу турците и татарите, ала няма да го бъде! Срещу вас ще тръгна аз с моите добри другари. Аз разпратих вече полковете, та молойците да охранят конете и да бъдат готови за път без коли, без оръдия — ще намеря аз у ляхите всичко това. Който от казаците вземе кола, ще заповядам да му отрежат главата, и аз самият няма да взема каляска, а само дисаги и торби — и така ще стигна чак до Висла и ще кажа: „Стойте и мълчете, ляхи!“ А ако крещите от отвъдния бряг на Висла, ще ви намеря и там. Край на вашето владичество, на вашите драгуни, гадове проклети, които живеете в неправда!
	Тук той скочи от мястото си и взе да се хвърля от пейката, да си скубе косата, тупаше с крака по пода и крещеше, че трябва да има война, че вече е получил опрощение на греховете и благословия за тях, че не му трябват никакви комисии и комисари, защото няма да се съгласи дори на примирие.
	Най-сетне, като видя ужаса на комисарите и си даде сметка, че ако си заминат веднага, войната ще почне през зимата, следователно във време, когато казаците се бият зле в открито поле, понеже не могат да се окопаят, той се поопомни и отново седна на пейката. Сведе глава върху гърдите, опря ръце на коленете и дишаше хрипливо. Накрая отново грабна чашата с водка.
	— За здравето на негово величество краля! — викна той.
	— За слава и здраве! — повториха полковниците.
	— Е, ти, Кишел, не гледай какво говоря сега — каза хетманът — и не го вземай навътре, защото съм пиян. Мене врачките ми казваха, че ще има война, но ще почакам до зелено, а после нека се събере комисията и тогава ще пусна пленниците. На мене ми казаха, че ти си болен, та и за твое здраве.
	— Благодаря ти, хетмане запорожки — каза Кишел.
	— Ти си мой гост, не съм забравил това.
	След тия думи Хмелницки отново изпадна в минутна разчувстваност и опрял ръце върху раменете на воеводата, доближи огромното си червендалесто лице до неговите бледи, изпити бузи.
	Последваха го другите полковници, които се приближаваха фамилиарно до комисарите, стискаха им ръцете, потупваха ги по раменете и повтаряха подир хетмана: „До пролетта!“ Комисарите преживяваха адски мъки. Дъхът на тия селяни, пропит с миризма на водка, обливаше лицата на тая шляхта от висок произход, за която ръкостисканията на потните ръце бяха еднакво непоносими с обидите. Не липсваха и заплахи сред проявите на грубиянска сърдечност. Едни викаха на воеводата: „Ние искаме да колим ляхите, а ти си наш човек!“ Други казваха: „Вие какво, панове, по-рано ни биехте, а сега молите за милост! Смърт за вас, белоръките!“ Атаман Вовк, някога воденичар в Нестервар, викаше: „Аз заклах княз Четвертински, моя господар!“ „Дайте ни Ярема — викаше Яшевски, като се олюляваше — и ще ви подарим живота!“
	В стаята стана непоносимо задушно и горещо; трапезата, покрита с остатъци от месо, трохи, с петна от водка и медовина, изглеждаше отвратително. Накрая влязоха врачки, тоест магьосници, с които хетманът обикновено си допиваше до късна нощ и слушаше предсказанията им: странни фигури, стари, прегърбени, жълти или в разцвета на младостта си, които врачуваха на восък, на пшеничени зърна, огън, водна пяна, с дъното на шише или човешка мазнина. Веднага между полковниците и по-младите врачки започнаха закачки и смехове. Кишел беше на път да припадне.
	— Благодарим ти, хетмане, за пиршеството и довиждане — каза той с отпаднал глас.
	— Кишел, утре аз ще дойда на обед при теб — отговори Хмелницки, — а сега си вървете. Донец с молойци ще ви отведе до квартирите, да не би тълпата да ви стори нещо.
	Комисарите се поклониха и излязоха. Донец и молойците наистина чакаха пред двореца.
	— Боже! Боже! Боже! — шепнеше тихо Кишел, сложил ръце върху лицето си.
	Свитата тръгна мълчаливо към квартирите на комисарите.
	Но се оказа, че те не са близо една до друга. Хмелницки нарочно им бе определил квартири в различни части на града, за да не могат лесно да се събират и съвещават.
	Воеводата Кишел, уморен и изтощен, едва се държеше на краката, веднага си легна и чак до другия ден не пожела да види никого; едва преди пладне заповяда да извикат Скшетуски.
	— Какво направи ти, ваша милост! — каза му той. — Какво направи, ваша милост! Ти можеше да изложиш на гибел и своя, и нашия живот.
	— Ясновелможни воеводо, mea culpa!* — отговори рицарят. — Но аз се възмутих и предпочитах сто пъти да загина, отколкото да гледам такива неща.
	[* Вината е моя (лат.). — Б.пр.]
	— Хмелницки разбра това. Едва успях да успокоя efferatam bestiam* и да обясня постъпката ти. Но днес той ще бъде тук, у мене, и навярно ще те попита. Тогава ти му кажи, че си имал заповед от мене да отведеш войниците.
	[* Подивелия звяр (лат.). — Б.пр.]
	— От днес Бришовски поема командването, защото оздравя.
	— Толкова по-добре. Ти, ваша милост, имаш прекалено корав гръбнак за днешните времена. Мъчно бих могъл да те укоря за друго освен за непредпазливостта ти, но вижда се, че си млад и не умееш да понасяш болката в гърдите.
	— С болките съм свикнал, ясновелможни воеводо, но позора не мога да понасям.
	Кишел изсъска тихо, също както изсъсква болен, когато някой го бодне там, където го боли, след това се усмихна с тъжно примирение и рече:
	— Такива думи, които по-рано преглъщах с горчиви сълзи, сега станаха нещо обикновено за мене, а и сълзи не ми останаха.
	Жал изпълни сърцето на Скшетуски при вида на тоя старец с лице на мъченик, който прекарваше последните дни от живота си в двойно страдание — на душата и на тялото.
	— Ясновелможни воеводо! — каза Скшетуски. — Бог ми е свидетел, че мислех само за тия страшни времена, когато сенатори и коронни сановници са принудени да бият чело пред тълпите, за чиито престъпления колът трябва да бъде единствената разплата.
	— Да те благослови Бог, защото си млад, честен и зная, че не си имал лошо намерение. Но това, което ти говориш, го казва твоят княз, след него войската, шляхтата, сеймовете, половината Жечпосполита — и цялото това бреме от презрение и омраза пада върху мене.
	— Всеки служи на отечеството, както разбира. Нека Бог съди подбудите, а що се отнася до княз Йереми, и той служи на отечеството и с живота, и с имота си.
	— И хвала го обгражда, и в нея той се движи като сред сияние — отговори воеводата. — А какво срещам аз? О, добре казваш: нека Бог съди подбудите и да даде поне спокоен гроб на ония, които през живота си страдат извън мярката…
	Скшетуски мълчеше, а Кишел вдигна очи нагоре в няма молитва и след малко заговори така:
	— Аз съм по плът и кръв русин. Гробовете на князете Святолдичови* лежат в тая земя, затова аз я обичам, нея и тоя Божи народ, който живее върху нейната гръд. Виждах неправди от двете страни, виждах разюздаността на дивото Запорожие, но и непоносимата надменност на тия, които искаха да газят тоя храбър народ — тогава какво можех да направя аз, русинът, а едновременно верен син и сенатор на Жечпосполита? И ето, присъединих се към ония, които казваха: „Pax vobiscum!“**. Защото така ми повеляваше кръвта, сърцето, защото между тях беше покойният крал, нашият баща, и канцлерът, и примасът, и много други; защото видях, че раздорът е гибел за двете страни. Исках през целия си живот до последния си дъх да работя за съгласието — а когато вече се проля кръв, мислех си: ще бъда ангелът на помирението. И тръгнах, и работих, и още работя, макар и в болка, в мъка и в позор, и в съмнение, което е по-страшно от всичко. Защото сега, Бога ми, аз не зная дали вашият княз е дошъл твърде рано с меча си, или аз твърде късно с маслиновото клонче, но виждам, че моята работа не върви, че вече нямам сили, че напразно блъскам бялата си глава в стената и че на път за гроба виждам само мрак пред себе си — и гибел, о, велики Боже, гибел за всички!
	[* Прадедите на Кишел. — Б.пр.]
	[** Мир вам (лат.). — Б.пр.]
	— Бог ще изпрати спасение.
	— О, дано изпрати такъв лъч преди моята смърт, за да не умра отчаян!… Тогава ще му благодаря за всичките болки, за кръста, който нося през живота си, задето тълпите искат с викове моята глава, а по сеймовете ме наричат предател, за отнетите ми имоти, за позора, в който живея, за цялата тая горчива награда, която получавам от двете страни!
	След тия думи воеводата протегна към небето изсъхналите си ръце и две едри сълзи, може би наистина последните през живота му, се търколиха от очите му.
	Скшетуски не можа да издържи повече, хвърли се на колене пред воеводата, хвана ръката му и каза с пресеклив от силно вълнение глас:
	— Аз съм войник и вървя по друг път, но отдавам чест на заслугата и болката.
	Шляхтичът и рицар от войските на Вишньовецки изрече тия думи и притисна до устните си ръката на човека, когото преди няколко месеца заедно с другите беше наричал предател.
	А Кишел сложи двете си ръце върху главата му.
	— Сине мой — рече той тихо, — дано те Бог зарадва, води и благославя, както аз те благославям.
	Омагьосаният кръг на преговорите започна още същия ден. Хмелницки пристигна у воеводата доста късно за обед и в най-лошо настроение. Веднага заяви, че това, което беше говорил вчера за примирие, за комисията на Петдесетница и за освобождаването на пленниците за тая комисия, го е говорил като пиян, а сега вижда, че са искали да го измамят. Кишел отново гледаше да го укроти, успокояваше го, даваше му право, но според лвовския домоуправител това беше „surdo tyranno fabula dicta“*. Хетманът се държеше толкова грубиянски, че на комисарите им домиля за вчерашния Хмелницки. Той удари с жезъла си пан Позовски само задето не му се беше представил навреме, въпреки че пан Позовски, тежко болен, и без това беше с единия крак в гроба.
	[* Да разказваш приказки на глух тиранин (лат.). — Б.пр.]
	Не помагаха човечните обноски и гощавката, нито раздумките от страна на воеводата. Едва когато си пийна водка и от отличната гушчанска медовина, настроението му се подобри, но все пак не даваше и дума да се каже за обществените работи, а повтаряше: „Щом ще пием, да пием — вдругиден ще приказваме и ще се съдим! Ако ли не, аз си отивам!“ В три часа през нощта настоя да влезе в спалнята на воеводата, на което Кишел се противопоставяше под различни предлози, защото там беше затворил нарочно Скшетуски от опасения да не би при среща между тоя упорит войник и Хмелницки да се случи нещо, което да бъде пагубно за поручика. Хмелницки обаче се наложи и отиде, а след него влезе и Кишел. Но колко голямо беше удивлението на воеводата, когато хетманът, щом видя рицаря, му кимна с глава и викна:
	— Скшетуски, а ти защо не пиеш с нас?
	И приятелски му протегна ръка.
	— Защото съм болен — отговори поручикът и се поклони.
	— Ти и вчера си отиде. Никак не ми беше сладка гощавката без тебе.
	— Такава заповед имаше — намеси се Кишел.
	— Ти, воеводо, не ми разправяй. Аз го познавам и зная, че той не е искал да гледа, когато вие ме чествахте. О, познавам му аз душичката! Но това, което на друг не би се разминало, нему ще се размине, защото го обичам, той е мой сърдечен другар.
	От изумление Кишел широко отвори очи, а хетманът се обърна внезапно към Скшетуски:
	— А ти знаеш ли защо те обичам?
	Скшетуски поклати глава.
	— Може би си мислиш, че защото ми преряза въжето при Омелик, когато аз бях нищо и никакъв човек и ме гонеха като звяр? Не. Тогава аз ти дадох пръстен с прах от гроба Господен. Но ти, рогати дяволе, не ми показа тоя пръстен, когато беше в ръцете ми — е, аз и без това те пуснах, — и сме квит. Не затова те обичам сега. Ти ми направи друга услуга, затова си мой сърдечен другар и ти дължа благодарност.
	Скшетуски на свой ред погледна учудено Хмелницки.
	— Виждаш ли как се чудят — каза Хмелницки сякаш на някой четвърти. — Тогава аз ще ти припомня какво ми разказваха в Чигирин, когато отидох там с Тухай бей от Базавлък. Навсякъде питах там за моя неприятел Чаплински, когото не можах да намеря — но ми казаха какво си направил ти с него след нашата първа среща: че си го хванал за главата и за шалварите, блъснал си го във вратата и си го окървавил като куче. Така ли беше?
	— Наистина направих това — каза Скшетуски.
	— И славно си го направил, добре си постъпил! О, аз ще го пипна него — иначе дума да не става за преговори и комисия, — ще го пипна и ще си поиграя с него, както аз си знам. Но и ти си му дал да се разбере.
	След тия думи хетманът се обърна към Кишел и отново почна да разказва:
	— За главата го хванал и за дънцето, вдигнал го като перо, блъснал го във вратата и го изхвърлил на улицата.
	Тук така започна да се смее, че смехът му огласи цялата стая и стигна до помещението, където ставаше пирът.
	— Ваша милост воеводо, кажи да дадат медовина, трябва да пия за здравето на тоя рицар, моя другар.
	Кишел открехна вратата и викна на слугата, който веднага поднесе три чаши гушчанска медовина.
	Хмелницки се чукна с воеводата и със Скшетуски и гаврътна питието, та чак задимя от косата му, лицето му се засмя, сърцето му се изпълни с драгост, той се обърна към поручика и викна:
	— Искай от мене каквото щеш!
	Руменина покри бледото лице на Скшетуски; настана миг мълчание.
	— Не бой се — рече Хмелницки. — Думата не е дим, моли за каквото искаш, стига да не молиш за такива неща, които са работа на Кишел.
	Хмелницки дори пиян си беше Хмелницки.
	— Щом ми е позволено, ваша милост хетмане, да се възползвам от доброто чувство, което имаш към мене, тогава искам от тебе справедливост. Един от твоите полковници ми направи зло…
	— Да му се отреже главата! — избухна Хмелницки.
	— Не е там работата, заповядай му само да излезе на двубой с мене.
	— Да му се отреже главата! — повтори хетманът. — Кой е той?
	— Богун.
	Хмелницки замига с очи, после се плесна по челото.
	— Богун ли? — каза той. — Богун е убит. На мене ми писа кралят, че бил съсечен при двубой.
	Скшетуски се смая. Заглоба е казвал истината!
	— А какво ти направи Богун? — попита Хмелницки.
	Още по-силни петна избиха по лицето на поручика, той се страхуваше да говори за княгинята пред полупияния хетман, да не би да чуе някаква непростима хула.
	Кишел го отмени.
	— Работата е сериозна — рече той, — за нея ни разказа кастелан Бжозовски. Богун, ваша милост, е отвлякъл годеницата на тоя кавалер и я е скрил неизвестно къде.
	— Търси я тогава — рече Хмелницки.
	— Търсих я край Днестър, защото я бил скрил там, но не я намерих. Чувах обаче, че щял да я заведе в Киев, където и сам искал да отиде, за да се венчае. Дай ми, ваша милост хетмане, право да отида в Киев и да я търся там. За нищо повече не моля.
	— Ти си мой другар, ти си набил Чаплински… Аз ще ти дам не само право да пътуваш и да я търсиш навсякъде, където пожелаеш, но и заповед ще дам: у когото тя се намира, да я даде в твоите ръце, и пернач ще ти дам за свободно пътуване, и писмо до митрополита да я търсят при калугерките в манастирите. Моята дума не е дим!
	Хмелницки каза това, отвори вратата и извика Виховски да дойде и да пише заповед и писмо. При все че беше вече четири часът през нощта, Чарнота трябваше да отиде за печата. Дедяла донесе пернач, а Донец получи заповед с двеста конници да отведе Скшетуски в Киев и по-нататък — чак до първите полски постове.
	На другия ден Скшетуски напусна Переяслав.


	Петдесет и втора глава

	Ако пан Заглоба се теготеше в Збараж, не по-малко се отегчаваше и Володийовски, който копнееше за война и приключения. Наистина от време на време се случваше да излязат от Збараж хоронгви, за да преследват размирни банди, които палеха и колеха край Збруч, но това беше война на дребно, главно партизанска, неприятна при такава люта зима и мраз, която изискваше много усилия, а носеше малко слава. Поради всички тия причини пан Михал всеки ден настояваше пред Заглоба да тръгнат на помощ на Скшетуски, от когото вече дълго време нямаше никаква вест.
	— Навярно е попаднал в някакво опасно положение и може вече да не е жив — казваше Володийовски. — Трябва непременно да тръгнем, та ако ще дори да загинем заедно с него.
	Пан Заглоба не се противеше много, сам казваше, че плюел в Збараж, и се чудеше, че още не е покарала плесен по него, но отлагаше с надежда всеки момент да получат вест от Скшетуски.
	— Той е храбър, но е и умен — отговаряше Заглоба на настояванията на Володийовски. — Да почакаме още няколко дни, може да дойде писмо и да се окаже, че цялата експедиция е излишна.
	Пан Володийовски признаваше основателността на тоя аргумент и се въоръжаваше с търпение, макар че времето се влачеше все по-бавно. В края на декември скова такъв студ, че и разбойниците се изпокриха. В околността настъпи спокойствие. Единствено развлечение бяха политическите новини, които често достигаха до сивите стени на Збараж.
	Разправяше се за коронацията, за сейма, за това дали княз Йереми ще получи хетманския жезъл, който се пада най-вече на него. Възмущаваха се от ония, които твърдяха, че поради връщането към преговори с Хмелницки само Кишел можел да се издигне. По тоя повод Володийовски се дуелира няколко пъти — пан Заглоба пиянства няколко пъти и имаше опасност съвсем да се опиянчи, тъй като правеше компания не само на офицери и шляхтичи, а не се срамуваше да ходи дори у обикновени граждани на кръщавки и сватби и особено хвалеше тяхната медовина, с която се славеше Збараж.
	Володийовски му се караше за това и казваше, че не е прилично за един шляхтич да фамилиарничи с хора от нисък произход, защото така уронва престижа на цялото съсловие, но Заглоба отговаряше, че виновни за това са законите, които позволяват на еснафите и бакалите да богатеят и да достигнат до такава заможност, каквато би трябвало да има само сред шляхтичите; и той предсказваше, че от тези големи привилегии за простите хора не може да излезе нищо добро, но пак си правеше своето. И човек мъчно можеше да го съди за това през тия мрачни зимни дни, при несигурността, досадата и очакването.
	Постепенно обаче хоронгвите на княза започнаха да се прибират в Збараж и по това подразбираха, че напролет ще има война. Но засега настроението се пооживи. Заедно с другите с хусарската хоронгва на Скшетуски пристигна и пан Подбипента. Той донесе вестта, че князът е в немилост пред двореца, съобщи също за смъртта на пан Януш Тишкевич, киевския воевода, след когото — по всеобщо мнение — воеводството щяло да бъде заето от Кишел, и най-сетне за тежката болест, която сполетяла в Краков коронния стражник пан Лашч. Колкото до войната, пан Подбипента чул от самия княз, че тя можела да избухне само в краен случай, понеже комисарите вече заминали с указание да направят всички възможни отстъпки на казаците. Тия вести от пан Подбипента бяха посрещнати с ярост от рицарите на Вишньовецки, а пан Заглоба предложи да се връчи протест в замъка и да се образува политическа лига, защото, както казваше, не искал неговият труд при Константинов да отиде нахалост.
	При такива новини и несигурност изтече целият февруари и наближаваше средата на март, а от Скшетуски все още нямаше вест.
	Володийовски започна още повече да настоява за тръгване.
	— Вече ще трябва да търсим не княгинята, а Скшетуски — казваше той.
	Но се оказа, че пан Заглоба е имал право, като е отлагал от ден на ден тръгването, защото в края на март пристигна казакът Захар с писмо, адресирано до Володийовски, от Киев. Пан Михал веднага повика Заглоба, а когато се затвориха с пратеника в отделна стая, строши печата и прочете следното:
	„Край Днестър чак до Ягорлик не открих никакви следи. Като сметнах, че трябва да е скрита в Киев, присъединих се към комисарите, с които отидох в Переяслав. Там неочаквано получих консенс* от Хмелницки, стигнах до Киев и търся навсякъде, в което ми помага сам митрополитът. Тук има много наши хора, скрити из домовете на гражданите и по манастирите, но от страх пред тълпата се спотайват, поради което е мъчно да се търси. Бог ме водеше и не само ме запази, но вдъхна и на Хмелницки добро чувство към мене, ето защо се надявам, че и по-нататък ще ми помогне и ще се смили над мене. Свещеник Муховецки, моля за тържествена литургия, на която се молете за мене. Скшетуски.“
	[* Съгласие, позволение (лат.). — Б.пр.]
	— Слава на вековечния Бог! — възкликна Володийовски.
	— Има и postscriptum* — каза Заглоба, като надничаше през рамото на пан Михал.
	[* Послепис (лат.). — Б.пр.]
	— Вярно! — каза малкият рицар и продължи да чете:
	— „Приносителят на това писмо, есаул от миргородския курен, се грижеше за мене, когато бях пленник в Сечта, и сега ми помагаше в Киев и с риск за живота си се нае да донесе това писмо. Погрижи се, Михал, да не му липсва нищо.“
	— Ето един почтен казак, поне един! — каза Заглоба и подаде ръка на Захар.
	Старият я стисна без раболепие.
	— Можеш да бъдеш сигурен в наградата си! — подхвърли малкият рицар.
	— Той е сокол — отвърна казакът, — аз го обичам, не за пари съм дошъл тук.
	— Виждам, че не ти липсва фантазия, с каквато не един шляхтич би се гордял — каза Заглоба. — Не само зверове има между вас, не само зверове! Но да оставим това! Значи пан Скшетуски е в Киев?
	— Тъй вярно.
	— А в безопасност ли е, защото чувам, че там тълпите вилнеят?
	— Той живее у полковник Донец. Нищо няма да му сторят, нашият бащица Хмелницки заповяда на Донец да го пази като очите си, иначе ще отговаря със своя живот.
	— Истински чудеса стават… От къде на къде у Хмелницки такива чувства към Скшетуски?
	— Той го обича отдавна.
	— А говорил ли ти е пан Скшетуски какво търси в Киев?
	— Как да не ми е говорил, когато знае, че съм му приятел. Аз търсех и заедно с него, и отделно, затова трябваше да зная какво търся.
	— Но досега не сте я намерили?
	— Не сме. Колкото ляхи има още там, те се крият, един не знае за другия, затова и не е лесно да намериш някого. Вие сте чували, че там тълпите избиват, а аз видях това. Избиват не само ляхите, а и онези, които ги крият, дори калугерите и калугерките. В манастира „Свети Никола“ у монахините имаше дванайсет ляшки, тях ги задушиха с дим в една килия заедно с калугерките, а всеки няколко дни се събират по улиците и ловят, и откарват хора към Днепър… Хей, колко народ издавиха вече там!…
	— Тогава може и нея да са я убили?
	— Може.
	— О, не — прекъсна го Володийовски. — Ако Богун я е завел там, той я е настанил на безопасно място.
	— Къде е по-безопасно от манастир, но ето че и там ги намират.
	— Уф! — каза Заглоба. — Значи вие, Захар, мислите, че тя може да е загинала?
	— Не знам.
	— Изглежда, че Скшетуски е оптимист — каза Заглоба. — Бог го подложи на изпитания, но и ще го зарадва. А вие, Захар, отдавна ли сте тръгнали от Киев?
	— Ой, отдавна, пане. Излязох, когато комисарите минаваха на връщане край Киев. Много ляхи искаха да бягат с тях и бягаха нещастните кой както можеше, през снега, без път, през горите, тичаха към Белгородка, а казаците ги преследваха и биеха. Много народ падна, много нещо убиха, а някои пан Кишел откупи с всичките пари, които имаше.
	— О, кучешки души! Значи вие пътувахте с комисарите?
	— С комисарите чак до Гушча, а оттам до Острог. По-нататък продължих сам.
	— Значи вие сте стари познати с пан Скшетуски?
	— Запознах се с него в Сечта и го гледах ранен, а после го обикнах като родно чедо. Аз съм стар и няма кого другиго да обичам.
	Заглоба викна на слугата, поръча му да донесе медовина и месо и седнаха да вечерят. Захар ядеше с апетит, защото бе уморен и гладен, после потопи жадно белите си мустаци в тъмната течност, пи, млясна и каза:
	— Славна медовина.
	— По-добра от кръвта, която пиете — рече Заглоба, — но аз мисля, че вие сте честен човек и обичате пан Скшетуски, та няма повече да бъдете с бунтарите, а ще останете при нас. Тук ще ви бъде добре.
	Захар вдигна глава.
	— Дадох ви писмото и ще си вървя, аз съм казак — мястото ми е при казаците, а не да се побратимявам с ляхите.
	— И ще ни биете ли?
	— Ами ще ви бия. Аз съм казак от Сечта. Ние си избрахме Хмелницки за наш баща, хетман, а сега кралят му прати жезъл и знаме.
	— Ето ти, пане Михал — каза Заглоба, — не ти ли казвах, че трябва да протестираме?
	— А вие от кой курен сте?
	— От миргородския, но вече го няма.
	— Какво е станало с него?
	— Хусарите на пан Чарнецки го унищожиха при Жълти води. Сега аз съм при Донец с тия, които останаха. Пан Чарнецки е истински войник, той е в наш плен, комисарите молиха за него.
	— И ние имаме ваши пленници.
	— Така и трябва да бъде. В Киев казваха, че най-добрият молоец е в плен у ляхите, ако и да говореха други, че бил загинал.
	— Кой е той?
	— О, славен атаман: Богун.
	— Богун беше смъртно съсечен на двубой.
	— А кой го уби?
	— Ето тоя кавалер — отвърна Заглоба и посочи Володийовски.
	Очите на Захар, който в тоя момент обръщаше втора кана с медовина, изскочиха навън, лицето му стана червено, накрая избухна така, че от ноздрите му бризна едновременно течност и смях.
	— Тоя ли рицар да убие Богун? — питаше той, като се задавяше от смях.
	— Какво значи това, дявол да го вземе! — викна Володийовски и смръщи вежди. — Много си позволява тоя пратеник.
	— Не се сърди, пане Михал — прекъсна го Заглоба. — Вижда се, че е добър човек, но не разбира от дипломация, нали затова е казак. От друга страна, за ваша милост е още по-голяма похвала, че въпреки невнушителния си вид вече си постигнал толкова големи победи в живота. Тялото ти е нищожно, но душата велика. Помниш ли как аз самият те гледах след двубоя, ако и да го бях видял със собствените си очи, защото не можех да повярвам, че такова хлапе…
	— Стига, ваша милост! — измърмори Володийовски.
	— Аз не съм ти баща, та да ми се сърдиш, но ще ти кажа, че бих желал да имам такъв син и ако искаш, мога да те осиновя, цялото си богатство ще ти припиша, тъй като не е срам да бъдеш велик в малко тяло. И князът не е много по-висок от тебе, но и Александър Македонски не е достоен да бъде негов оръженосец.
	— Това, което ме сърди — каза Володийовски малко поуспокоен, — е, че от писмото на Скшетуски не се вижда нищо хубаво. Че той самият не е загинал край Днестър, за това хвала Богу, но княгинята не е намерил досега и кой може да гарантира, че ще я намери?
	— Вярно! Но щом Бог чрез нашите ръце го отърва от Богун и го преведе през толкова опасности, през толкова примки, щом и в каменното сърце на Хмелницки е вдъхнал необичайно за него чувство, значи няма да изсъхне на пастърма от мъка и жал. Ако във всичко това не виждаш, пане Михал, пръста на провидението, че умът ти явно е по-тъп от сабята, пък и това си е в реда на нещата, защото никой не може да има едновременно всички качества.
	— Едно нещо виждам — отвърна Володийовски, като мърдаше с мустачки, — че ние нямаме никаква работа там и ще продължим да седим тук, докато се спаружим окончателно.
	— По-скоро аз ще се спаружа, а не ти, защото съм по-стар, а пък, нали знаеш, и ряпата се спаружва, и сланината гранясва от старост. По-добре да благодарим на Бога, че обещава щастлив край на всички наши грижи. Малко ли се тревожих аз за княгинята! Бога ми, повече от тебе и едва ли по-малко от Скшетуски, че тя ми е като дъщеря и сигурно родна щерка не бих обичал така. Разправят дори, че сме си приличали като две капки вода, но аз и без това я обичам — и ти не би ме видял нито весел, нито спокоен, ако не вярвах, че скоро вече неволята й ще се свърши. От утре почвам да съчинявам епиталамии*, защото аз пиша много хубави стихове, само че в последно време съм позанемарил Аполон заради Марс.
	[* Сватбени стихотворения (гр.). — Б.пр.]
	— Какво ми говориш сега за Марс! — отвърна Володийовски. — Да го вземат дяволите тоя изменник Кишел заедно с всички комисари и техните споразумения! Напролет като две и две четири ще сключат мир. Пан Подбипента, който се е видял с княза, казва същото.
	— Пан Подбипента толкова разбира от политика, колкото коза от чер пипер. Там, между придворните, той повече е подсмърчал по оная стърчиопашка, отколкото да се интересува за нещо друго, и е дебнел подире й като куче по яребица. Дай Боже някой друг да му я гръмне, но да оставим това. Не отричам, че Кишел е изменник, това добре се знае от цяла Жечпосполита, но за преговорите не се знае — я ще ги бъде, я не.
	Тук Заглоба се обърна към казака:
	— А какво говорят там, у вас, Захар? Мир ли ще има или война?
	— Докато се пукне пролет, ще бъде мир, а после смърт или за нас, или за ляхите.
	— Зарадвай се, пане Михал, и аз чувах, че селяците навсякъде се въоръжават.
	— Такава война ще има, каквато не е имало — рече Захар. — У нас приказват, че и турският султан щял да дойде, и ханът с всичките орди, а нашият другар Тухай бей чака наблизо при Савран и съвсем не си е отишъл у дома.
	— Зарадвай се, пане Михал — повтори Заглоба. — Има и предсказание за новия крал, че цялото си владичество ще прекара под оръжие. Значи най-вероятно още дълго няма да приберем сабите в ножницата. От постоянно воюване човек ще се разнищи като метла от постоянно метене, но такава е нашата войнишка съдба. А случи ли се да се бием, дръж се близко до мене, пане Михал, и тогава ще има да видиш и да научиш великолепни неща — как сме воювали в доброто старо време. Боже мой, няма ги вече ония хора, каквито имаше някога! И ти не си като тях, пане Михал, при все че си буен войник и съсече Богун.
	— Право думате, пане — рече Захар. — Други са сега хората, не каквито бяха едно време…
	После взе да попоглежда към Володийовски и да клати глава:
	— Но тоя рицар да е убил Богун, ой, ой!…


	Петдесет и трета глава

	След неколкодневна почивка старият Захар си тръгна обратно за Киев, а в това време дойде вест, че комисарите се завърнали без големи надежди за мир, дори напълно обезверени в това отношение. Те само бяха успели да постигнат армистициум* до руската Петдесетница, след който празник щеше да почне заседанията си нова комисия, упълномощена да преговаря. Исканията обаче и условията на Хмелницки бяха толкова прекалени, та никой не вярваше, че Жечпосполита ще може да се съгласи с тях. Затова двете страни започнаха усилено да се въоръжават. Хмелницки провождаше пратеник след пратеник при хана да побърза на помощ начело на всичките си сили; пращаше и в Стамбул, където от дълго време от страна на краля се намираше пан Бечински; в Жечпосполита всеки момент се очакваше манифест за всеобща мобилизация. Пристигнаха съобщения за назначаването на новите военачалници: подчаши Остророг, Лянцкоронски и Фирлей, както и за пълното отстраняване на Йереми Вишньовецки от военните работи; сега той можеше само със собствените си сили да продължава да брани отечеството. Не само войниците на княза, не само украинската шляхта, но дори привържениците на по-раншните военачалници се възмущаваха от тоя избор и от отстраняването на княза, като основателно твърдяха, че ако пожертването на Вишньовецки имаше своето политическо оправдание, докато съществуваше надежда за преговори, отстраняването му през време на война е голяма, непростима грешка, понеже само той би могъл да се мери с Хмелницки и да победи тоя знаменит вожд на бунта. Най-сетне и князът се върна в Збараж, за да събере колкото може повече войска и да стои готов на границата на войната. Примирие беше сключено, но то всеки миг се оказваше безсилно. Хмелницки наистина заповяда да бъдат посечени няколко полковници, които въпреки споразумението си позволяваха да нападат замъци и хоронгви, пръснати тук-таме на гарнизон, но не можеше да овладее селските маси и многобройните самостоятелни банди, които не бяха чули нищо за армистициума или не искаха да чуят, или дори не разбираха значението на тая дума. И те постоянно нарушаваха установената по споразумението граница, като с това нарушаваха и всички обещания на Хмелницки. От друга страна, частните и областните войски, гонейки бандите, често пъти преминаваха Припет и Горин в киевския край, а също така навлизаха и навътре в Брацлавското воеводство и там, нападани от казаците, водеха с тях истински битки, много пъти страшно кръвопролитни и ожесточени. Оттук постоянните оплаквания и от полска, и от казашка страна за нарушаване на договора, който всъщност никой не беше в състояние да спази. И така, примирието съществуваше дотолкова, доколкото самият Хмелницки, от една страна, и кралят и хетманите, от друга, не тръгваха на поход — но войната фактически беше вече пламнала, преди главните сили да се вдигнат на бой, и първите по-топли пролетни лъчи както и по-рано озаряваха опожарени села, градчета, градове и замъци, озаряваха кланета и човешка несрета.
	[* Примирие (лат.). — Б.пр.]
	Банди откъм Бар, Хмелник, Махновка достигаха чак до Збараж и колеха, грабеха, палеха. Тях Йереми громеше чрез своите полковници, понеже сам не вземаше участие в тая война на дребно, като желаеше едва тогава да излезе с цялата дивизия, когато и хетманите тръгнат на поход.
	Затова той изпращаше разезди със заповед да плащат за кръвта с кръв, за грабежи и убийства — с набиване на кол. С такъв разезд ходи и пан Лонгинус Подбипента и при Чорни остров разгроми една банда, но той беше страшен само в боя, а с пленниците, заловени с оръжие в ръка, се държеше много меко и затова повече не го изпращаха. В такива експедиции обаче особено се отличаваше пан Володийовски, който като че ли само в лицето на Вершул можеше да намери съперник при партизанска война. Защото никой не извършваше такива светкавични набези, никой не умееше толкова ненадейно да обгради неприятеля, да го разбие с такова лудо нападение, да го разпръсне на всички страни, да излови, изколи и избеси останалите. Затова името му скоро почна да се споменава с ужас, но от друга страна, той стана любимец на княза. От края на март до средата на април пан Володийовски унищожи седем банди, всяка от които беше три пъти по-многобройна от неговия разезд, и не преставаше да се бие, а, напротив, проявяваше все по-голяма готовност, която сякаш черпеше от пролятата кръв.
	Тоя малък рицар или по-скоро малък дявол настоятелно увещаваше пан Заглоба да го придружава в тия експедиции, защото повече от всичко обичаше неговата компания; но възрастният шляхтич не се поддаваше на никакви увещания и обясняваше своето бездействие:
	— Много голям корем имам, пане Михал, за това тръскане и блъскане, пък и всеки е роден за различно нещо. Заедно с хусарите посред бял ден да атакувам гъстите маси на неприятеля, обозите му да унищожавам, знамена да завладявам — това е моята работа, за това ме е създал Бог и подготвил. Но преследването нощем на нехранимайковци из храстите оставям на тебе, ти си тънък като игла и по-лесно се провираш навсякъде. Аз съм от старите рицари и предпочитам да разкъсвам, както впрочем прави и лъвът, отколкото да душа следи из храстите като хрът. Освен това след вечерното доене трябва да си лягам, защото за мене това е най-доброто време за сън.
	Така пан Володийовски ходеше сам и сам побеждаваше, но веднъж замина в края на април, а се върна в средата на май толкова угнетен и тъжен, сякаш бе понесъл поражение и загубил хората си. Дори така и помислиха всички, но се лъжеха. Напротив, в тая дълга и тежка експедиция пан Володийовски бе стигнал чак отвъд Острог, към Головня, и там бе разгромил не обикновена чета от селяни, а запорожки отряд от неколкостотин души, половината от които посече, половината взе в плен. Затова още по-странна изглеждаше дълбоката тъга, която като мъгла покриваше веселото му по природа лице. Мнозина искаха веднага да узнаят причината, но пан Володийовски не каза никому нито дума и щом слезе от коня, отиде на дълъг разговор при княза, придружен от двама непознати рицари, а след това заедно с тях тръгна да се види с пан Заглоба, без да се спира с никого, при все че любопитните за новини го хващаха по пътя за ръкавите.
	Пан Заглоба малко учудено изгледа двамата грамадни мъже, които никога преди това не беше виждал и чиито дрехи със златни петлици на раменете показваха, че служат в литовската войска, а Володийовски рече:
	— Затвори, ваша милост, вратата и нареди да не пускат никого, защото имаме важен разговор.
	Заглоба даде заповед на слугата, после загледа неспокойно дошлите и от лицата им заключи, че нямат нищо добро за казване.
	— Това са — каза Володийовски, като посочи младежите — князете Булихови-Курцевич: Юрий и Андрей.
	— Братовчедите на Елена! — възкликна Заглоба. Князете се поклониха и отговориха едновременно:
	— Братовчедите на покойната Елена…
	Червеното лице на Заглоба за миг стана жълто-синьо; той размаха ръце във въздуха като прострелян, отвори уста, без да може да поеме дъх, изблещи очи и рече или по-скоро простена:
	— Как така?…
	— Има сведения — отговори Володийовски мрачно, — че княгинята е била убита в манастира „Свети Николай“.
	— Тълпата задушила с дим в една килия дванайсет момичета и двайсетина калугерки, там е била и нашата братовчедка — добави княз Юрий.
	Тоя път Заглоба не отговори нищо, само лицето му, допреди минута синьо, сега така почервеня, че другите се уплашиха да не получи удар; клепачите бавно покриха очите му, после той ги закри с ръце, а от устата му се изтръгна нов стон:
	— Боже! Боже! Боже!
	След това дълго мълча.
	А князете и Володийовски започнаха да се вайкат.
	— Ето ни събрани заедно роднини и приятели, които искахме да те спасим — каза младият рицар, като въздишаше непрекъснато, — но вижда се, че закъсняхме с помощта си. Никаква полза от нашето желание, никаква полза от нашите саби и смелост, защото ти си вече в друг свят, по-добър от тоя подъл свят, пресели се ти в селенията на небесната царица.
	— Сестро! — викаше грамадният Юрий, който от скръб започна да си скубе косата. — Прости ни греховете, а ние за всяка капка твоя кръв ведро ще пролеем.
	— Дано Бог ни помогне! — добави Андрей.
	И двамата мъже протегнаха ръце към небето. А Заглоба стана от пейката, пристъпи няколко крачки към леглото, олюля се като пиян и падна на колене пред иконата.
	След малко в замъка се обади камбанен звън, който съобщаваше, че е пладне, но звучеше така мрачно, сякаш беше погребален звън.
	— Няма я вече, няма! — каза отново Володийовски. — Ангели я отнесоха на небето, а за нас оставиха сълзите и въздишките.
	Ридания разтърсваха пълното тяло на Заглоба, другите продължаваха да се вайкат, а камбаните биеха.
	Най-сетне Заглоба се успокои. Дори помислиха, че изнурен от болка, може би е заспал на колене, но след някое време той се изправи и седна на леглото, но сякаш това беше друг човек: очите му бяха червени и замъглени, главата наведена, долната устна увиснала чак до брадата му, лицето изразяваше безсилие и някак изведнъж се състари — на човек наистина можеше да му се стори, че някогашният пан Заглоба, горд, шеговит, пълен с фантазия, е умрял, а е останал само един старец, притиснат и уморен от възрастта.
	Ненадейно, въпреки протеста на слугата, който пазеше на вратата, влезе пан Подбипента и наново започнаха жалби и вайкания. Литовецът споменаваше Розлоги и първата си среща с княгинята, говореше за нейната миловидност, младост и хубост; най-сетне спомена, че има един по-нещастен от всички тях — годеникът й пан Скшетуски, — и започна да разпитва малкия рицар за него.
	— Скшетуски е останал при княз Корецки в Корец, където пристигнал от Киев, и лежи там болен, глух и ням за света — каза пан Володийовски.
	— Не трябва ли да отидем при него? — попита литовецът.
	— Няма защо да ходим там — отвърна Володийовски. — Лекарят на княза гарантира за живота му. Там се намира пан Суходолски, полковник при княз Доминик, но голям приятел на Скшетуски, там е и нашият стар Зачвилиховски, двамата се грижат за него. Нищо не му липсва, а това, че делириумът не го оставя, е по-добре за него.
	— О, велики Боже! — каза литовецът. — Ти, ваша милост, видя ли Скшетуски със собствените си очи?
	— Видях го, но ако не ми бяха казали, че е той, нямаше да го позная, така се е стопил от мъката и болестта.
	— А той позна ли ваша милост?
	— Разбира се, че ме позна, ако и да не продума нищо, само се усмихна и кимна с глава, а мене ме обзе такава жалост, та не можах да остана по-дълго. Княз Корецки иска да дойде тук, в Збараж, с хоронгвите си, Зачвилиховски ще тръгне заедно с него, а и пан Суходолски се кълне, че ще дойде дори ако княз Доминик му заповяда да не идва. Те ще докарат тук и Скшетуски, ако болката не го сломи.
	— А откъде имате сведения за смъртта на княгинята? — продължаваше да пита пан Лонгинус. — Да не би тия кавалери да са съобщили? — добави той, като посочи князете.
	— Не. Те узнаха случайно в Корец всичко това, където пристигнаха с подкрепа от вилненския воевода, и дойдоха с мене тук, защото имаха и писмо за нашия княз от воеводата. Войната е неизбежна, а от комисиите няма да излезе нищо.
	— Това вече и ние го знаем, но ми кажи, ваша милост, кой ти каза за смъртта на княгинята?
	— Каза ми Зачвилиховски, а той е узнал от Скшетуски. Хмелницки дал разрешение на Скшетуски да я търси в Киев и сам митрополитът трябвало да му помага. Търсели главно из манастирите, защото всички наши, които са останали в Киев, се крият в тях. И мислели, че Богун навярно я е настанил в някой манастир. Търсили, търсили и все се надявали, макар да знаели, че в манастира „Свети Николай“ тълпата задушила дванайсет момичета. Митрополитът уверявал, че не биха се нахвърлили върху годеницата на Богун, но не излязло така.
	— Значи тя е била в „Свети Николай“?
	— Била е. Скшетуски срещнал пан Йоахим Йерлич, скрит в един манастир, а понеже питал всички за княгинята, попитал и него. Пан Йерлич му казал, че каквито полски момичета имало, казаците ги отвлекли, само в „Свети Николай“ останали дванайсет, които после били задушени с дим — а между тях била и княгиня Курцевич. Скшетуски не му повярвал, понеже пан Йерлич бил отчаян и полузамаян от постоянния страх, та за втори път полетял към манастира да пита още веднъж. За зла чест калугерките, три от които също били задушени в тая килия, не знаели имената, но като слушали дескрипцията* на външния вид на княгинята, както им я направил Скшетуски, казали, че имало такава девойка. Тогава Скшетуски напуснал Киев и веднага заболял тежко.
	[* Описанието (лат.). — Б.пр.]
	— Чудно, че още е жив.
	— Положително е щял да умре, ако не е бил оня стар казак, който го наглеждал като пленник в Сечта, а после дойде тук, изпратен от него с писма, и след завръщането си отново му помагал в търсенето. Той го откарал в Корец и го предал в ръцете на пан Зачвилиховски.
	— Бог да го пази, защото той вече никога няма да се утеши — каза Лонгинус.
	Пан Володийовски замлъкна и гробно мълчание се възцари. Князете, подпрени на лакти, седяха неподвижно, със смръщени вежди; Подбипента вдигна очи нагоре, а пан Заглоба бе впил изцъклен поглед в насрещната стена, сякаш потънал в най-дълбок размисъл.
	— Събуди се, ваша милост! — каза му най-сетне Володийовски и го разтърси за рамото. — За какво мислиш така? Нищо вече няма да измислиш и всичките ти хитрини са безполезни.
	— Зная — отвърна Заглоба със сломен глас, — мисля само, че съм стар и че нямам какво да правя на тоя свят.


	Петдесет и четвърта глава

	— Представи си, ваша милост — казваше няколко дни по-късно Володийовски на Лонгинус, — тоя човек така се промени за един час, сякаш остаря с двайсет години. Толкова весел, толкова разговорлив, вечно пълен с шеги и хитрости, та и самият Одисей бледнееше пред него, днес дума не отронва от уста, само дреме по цели дни, оплаква се от старостта си и говори сякаш през сън. Аз знаех, че я обича, но не съм очаквал, че чак до такава степен.
	— Какво чудно има в това? — отвърна литовецът с въздишка. — Той още повече се е привързал към нея, защото я изтръгна от ръцете на Богун и преживя заради нея толкова опасности и премеждия през време на бягството. И докато имаше надежда, намираше сили и за шеги и се държеше на крака. А сега наистина вече няма какво да прави на този свят, понеже е самотен и няма за какво да се залови сърцето му.
	— Опитах се и да пия с него, като се надявах, че пиенето ще му възвърне предишното настроение, но нищо не излезе! За пиене — пие, но не дяволува както по-рано, не приказва за своите успехи, само се разциври, а после наведе глава над корема си и заспа. Не знам вече дали пан Скшетуски е по-отчаян от него.
	— Това е неизразима загуба, все пак той беше голям рицар! Да идем при него, пане Михал. Той имаше обичай да се шегува с мене и да ми се подиграва за всичко. Може би и сега ще му дойде такова желание. Боже мой, как се променят хората! Толкова весел човек беше!
	— Да идем — каза пан Володийовски. — Късно е вече, но пък най-тежко му е вечер, защото цял ден дреме и нощем не може да спи.
	Като разговаряха така, двамата се запътиха за квартирата на пан Заглоба, когото намериха да седи при отворения прозорец с глава, опряна на ръката. Беше вече късно; в замъка бе спряло всякакво движение, само постовете си подвикваха един на друг с провлачени гласове, а в гъсталаците, които отделяха замъка от града, славеите пееха в захлас своите нощни трели, пиюкаха, извиваха и чуруликаха поройно като пролетен дъжд. През отворения прозорец нахлуваха топъл майски въздух и светлите лъчи на луната, които осветяваха угнетеното лице на пан Заглоба и клюмналото на гърдите му плешиво теме.
	— Добър вечер, ваша милост — казаха двамата рицари.
	— Добър вечер — отговори Заглоба.
	— Какво размишляваше така до прозореца, вместо да си легнеш да спиш? — попита Володийовски.
	Заглоба въздъхна.
	— Бог няма да ми даде сън — отвърна той с провлечен глас. — Преди една година бягах с нея край Кагамлик от Богун и също така ни пееха птичета, а къде е тя сега?
	— Бог така е наредил — каза Володийовски.
	— За сълзи и тъга, пане Михал! Няма вече радост за мене.
	Замлъкнаха; само през отворения прозорец долитаха все по-силно трелите на славеите, с които сякаш беше препълнена цялата оная светла нощ.
	— О, Боже, Боже! — въздъхна Заглоба. — Също както при Кагамлик!
	Пан Лонгинус изтръска една сълза от русите си мустаци, а малкият рицар продума след миг.
	— Ей, знаеш ли какво, ваша милост? Тъгата си е тъга, но я си пийни с нас медовина, защото няма нищо по-добро от нея срещу мъката. На чаша ще си спомним по-добри времена.
	— Ще пийна! — отвърна Заглоба примирен.
	Володийовски поръча на слугата да донесе светилник и дамаджана, а после седнаха и понеже знаеше, че спомените най-добре от всички оживяват пан Заглоба, попита:
	— Мина ли вече година, откак ваша милост си бягал с покойната от Розлоги, да се спасяваш от Богун?
	— През май беше това, през май! — отвърна Заглоба. — Минахме през Кагамлик, бягахме към Золотоноша. Ой, тежко е на тоя свят!
	— Тя преоблечена ли беше?
	— Като казаче. Косата й трябваше да отрежа със сабята, за да не я познаят, клетата. Зная мястото, където я зарових в земята под едно дърво заедно със сабята си.
	— Мила панна беше тя! — добави Лонгинус с въздишка.
	— Казвам ви, ваша милост панове, че така я обикнах още от първия ден, като че ли съм я гледал от малка. А тя само долепваше пред мен молитвено ръчички и благодареше, и благодареше за спасението и закрилата! По-добре да ме бяха съсекли, та да не дочакам днешния ден! По-добре да не бях доживял!
	Отново настана мълчание, тримата рицари пиеха медовина, смесена със сълзи, след което Заглоба продължи да говори така:
	— Мислех, че при нея ще дочакам спокойни старини, а то… И ръцете му увиснаха безсилно.
	— Отникъде утеха, отникъде утеха освен навярно в гроба…
	В това време, преди пан Заглоба да довърши последните думи, в пруста се вдигна шум, някой искаше да влезе, а слугата не го пускаше; възникна шумно спречкване, при което на пан Володийовски се стори, че различава някакъв познат глас, затова извика на слугата да не спира дошлите.
	След това вратата се отвори и се появи бузестото румено лице на Женджан, който плъзна очи по насъбраните, поклони се и рече:
	— Слава на Господа нашего Исуса Христа!
	— Вовеки веков! — отвърна Володийовски. — Това е Женджан!
	— Аз съм я — отвърна слугата — и се кланям до колене на ваша милост панове. Но къде е моят господар?
	— Твоят господар е в Корец и е болен.
	— О, за Бога! Какво говорите, ваша милост? А тежко ли е болен, да пази Бог?
	— Беше тежко болен, но сега е по-добре. Лекарят казва, че ще оздравее.
	— Защото аз нося вести за господарката, да ги предам на моя господар.
	Малкият рицар поклати меланхолично глава.
	— Не е имало нужда да бързаш, пан Скшетуски вече знае за нейната смърт и ние тук я оплакваме с обилни сълзи.
	Очите на Женджан изскочиха съвсем от орбитите.
	— Боже Господи! Какво чувам? Господарката умряла?
	— Не е умряла, ами е убита в Киев от разбойниците.
	— В какъв Киев? Какво приказваш, ваша милост?
	— Как в какъв Киев? Нима ти не знаеш Киев?
	— За Бога, ваша милост сигурно се подиграва! Каква работа е имала тя в Киев, когато се намира в дола край Валадинка, скрита недалеко от Рашков? И магьосницата е имала заповед да не мърда нито крачка, докато не дойде Богун. За Бога, полудявам ли, какво става с мене?
	— Каква магьосница? Какво приказваш ти?
	— Ами Горпина, добре я познавам тая пачавра!
	Пан Заглоба внезапно стана от пейката и започна да размахва ръце като човек, който е паднал в дълбока вода и се мъчи да се спаси от удавяне.
	— За Бога! Мълчи, ваша милост! — каза той на Володийовски. — В името на Христа, нека аз да питам!
	Околните чак затрепераха, толкова бледен беше Заглоба и пот бе покрила плешивото му теме, а той скочи през пейката при Женджан и като хвана слугата за раменете, почна да го разпитва с хриплив глас:
	— Кой ти каза, че са я… скрили при Рашков?
	— Та кой може да ми каже? Богун!
	— Човече, ти луд ли си?! — кресна пан Заглоба и разтърси слугата като круша. — Какъв Богун?
	— О, за Бога — извика Женджан. — Защо ме друсаш така, ваша милост? Остави ме, ваша милост, да се опомня, че съвсем изглупях… Ваша милост ми разбърка всичко в главата. Какъв Богун ли? Та нима ваша милост не го познава?
	— Говори, да не те ръгна с ножа! — кресна Заглоба. — Къде си видял Богун?
	— Във Влодава!… Какво искате от мене, ваша милост панове? — викаше слугата изплашен. — Аз да не съм разбойник?…
	Заглоба загуби и ума и дума, не можеше да си поеме дъх и падна на пейката, като дишаше тежко. Пан Михал му дойде на помощ.
	— Кога си видял Богун? — попита той Женджан.
	— Преди три седмици.
	— Жив?
	— Защо да не е жив?… Сам ми разказа как си го накълцал, ваша милост, но оздравял…
	— И той ли ти каза, че княгинята е при Рашков?
	— Че кой друг?
	— Слушай, Женджан, тук става въпрос за живота на твоя господар и на княгинята! На тебе лично Богун ли ти каза, че тя не е била в Киев?
	— Ваша милост, как е могла да бъде в Киев, когато той я е скрил при Рашков и заплашил Горпина, че ще я убие, ако пусне княгинята някъде? А сега ми даде пернач и пръстена си, за да отида при нея, защото му се отвориха раните и не се знае колко дълго ще трябва да лежи.
	Пан Заглоба прекъсна по-нататъшните думи на Женджан, скочи отново от пейката, хвана се с две ръце за останалата си коса и започна да вика като луд:
	— Жива е моята дъщеричка, Господи Исусе, жива е! Значи не са я убили в Киев! Жива е, жива е моята най-мила!
	И старецът тропаше с крака, смееше се, хлипаше, накрая хвана Женджан за главата, притисна го до гърдите си и така започна да го целува, че слугата съвсем си загуби ума.
	— Остави ме, ваша милост… ще се задуша! Ама разбира се, че е жива… Дай Боже да тръгнем заедно с нея… Ваша милост, ах, ваша милост!
	— Пусни го, ваша милост, нека разказва, още нищо не сме разбрали — каза Володийовски.
	— Говори, говори! — викаше Заглоба.
	— Почни отначало, братче — добави пан Лонгинус, чиито мустаци също се покриха с гъста роса.
	— Позволете, ваша милост панове, да си отдъхна — каза Женджан. — Ще затворя прозореца, че тия луди славеи така се дерат в храстите, та не можем дума да си кажем.
	— Медовина! — викна Володийовски на слугата. Женджан затвори прозореца с обикновената си мудност, после се обърна към присъстващите и каза:
	— Позволете ми, ваша милост панове, и да седна, защото съм уморен!
	— Сядай! — каза Володийовски и му наля от дамаджаната, която слугата донесе. — Пий с нас, заслужил си с тая си новина, само че говори по-бързо.
	— Добра медовина! — отговори Женджан и вдигна чаша на светлината.
	— Дявол да те вземе! Ще приказваш ли най-сетне? — избухна Заглоба.
	— А пък ваша милост се сърди веднага! Ще приказвам, разбира се, щом ваша милост панове искате, нали е ваше право да заповядвате, а мой дълг да слушам, затова съм слуга. Но вече виждам, че трябва да разкажа подробно всичко отначало…
	— Почни отначало!
	— Ваша милост панове, помните, че когато дойде вестта за падането на Бар, на нас ни се струваше, че с княгинята вече е свършено. Тогава аз се върнах в Женджан при родителите си и при дядо, който е вече на деветдесет години… точно ли казвам… не! На деветдесет и една.
	— Нека са и деветстотин!… — измърмори Заглоба.
	— Да му даде Бог колкото може повече! Благодаря на ваша милост за добрата дума — отвърна Женджан. — Та тогава се върнах вкъщи, за да отнеса на родителите си онова, което бях събрал с Божия помощ между разбойниците. Вие вече знаете, че миналата година казаците ме сгащиха в Чигирин, но ме смятаха за свой, понеже се грижих за ранения Богун и много се бяхме сближили, та тогава купувах туй-онуй от тия разбойници — кое сребро, кое скъпоценности…
	— Знаем, знаем! — каза Володийовски.
	— Та отидох при родителите си, които ме посрещнаха с радост и не искаха да повярват на очите си, когато им показах всичко, което бях събрал. Трябваше да се закълна пред дядо, че по честен път съм се сдобил с всичко това. И едва тогава се зарадваха, защото трябва да знаете, ваша милост панове, че те водят дела с Яворските за една круша, която расте на междата и половината й клони са над землището на Яворските, а половината над нашето. И когато Яворските я тръскат, и нашите круши падат, а много попадат на междата. Тогава те казват, че които са паднали на междата, са техни, а ние…
	— Селяко, не ме карай да кипвам — рече Заглоба — и не говори неща, които нямат нищо общо с работата!…
	— Извинявай, ваша милост, преди всичко аз не съм селяк, а шляхтич, макар и беден, но с герб, което ще кажат на ваша милост и пан поручик Володийовски, и пан Подбипента като познати на пан Скшетуски, и второ — тая разпра продължава вече петдесет години…
	Заглоба стисна зъби и си даде дума, че повече няма да се обажда.
	— Добре, гълъбчето ми — каза сладко пан Лонгинус, — но ти разкажи за Богун, а не за крушите.
	— За Богун ли? — каза Женджан. — Добре, за Богун. Та Богун, ваша милост, при все че в Чигирин ме преби, мисли, че няма по-верен слуга и приятел от мене, понеже — което си е право — го гледах, превързвах още когато князете Курцевич го бяха изпонакълцали. Излъгах го тогава, че вече не желая да служа на пановете, предпочитам да бъда с казаците, защото имам по-голяма полза от тях, и той ми повярва. Та и как нямаше да ми повярва, когато го излекувах?! Така той ме обикна страшно и — което си е право — ме възнагради щедро, без да знае, че аз съм се заклел да му отмъстя за злото в Чигирин и че ако не го наръгах с нож, то е, защото съм шляхтич и не ми прилича легнал в леглото неприятел да ръгам като свиня.
	— Добре, добре — рече Володийовски. — И това също знаем, но как го намери сега?
	— То, виждате ли, ваша милост, беше така: след като притиснахме Яворските — те ще тръгнат с просяшка тояга, не може да бъде другояче, — аз си помислих: „Е, време е и за мене да потърся Богун и да му платя за злото, което ми причини.“ Доверих тайната си на родителите и на дядо, а той, нали пипето му още сече, казва: „Щом си се заклел, върви, иначе ще бъдеш мухльо.“ И аз тръгнах, защото си помислих и това, че ако намеря Богун, тогава и за княгинята ще узная нещо, ако е жива, а после, като го застрелям и отида при моя господар с новина, също няма да остана без награда!
	— Разбира се, че няма! Ние също ще те възнаградим — каза Володийовски.
	— А от мене, братче, вече имаш конче със сбруя — добави Лонгинус.
	— Благодаря покорно, ваша милост панове — каза зарадваният прислужник, — защото е редно човек да получава награда за добра вест, а пък аз няма да пропия това, което получа от някого.
	— Хващат ме вече братята! — измърмори Заглоба.
	— Та ти тръгна значи от къщи… — подсказа Володийовски.
	— Тръгнах значи от къщи — продължи Женджан — и отново си мисля накъде да поема. Най-добре към Збараж, че оттам и до Богун не е далеко, а и по-лесно ще разбера нещо за моя господар. И тогава тръгвам през Бяла и Влодава, а във Влодава спрях на почивка, че конете ми бяха вече много уморени. Там пък имаше панаир, всички странноприемници пълни с шляхтичи, та почнах да обикалям къщите, но и там, шляхтичи. Най-сетне един евреин ми казва: „Аз имах стая, но я взе един ранен шляхтич!“ „Е, казвам, тъкмо за мен, аз разбирам от рани, а пък вашият бръснар, както обикновено е на панаир, сигурно не може да сколаса с всичко.“ Евреинът каза, че шляхтичът се превързвал сам и не искал да вижда никого, но после отиде да попита. Изглежда обаче, оня е бил по-зле, защото казал да ме пусне. Влизам аз и кого да видя в леглото — Богун!
	— Я виж ти! — възкликна Заглоба.
	— Прекръстих се в името на Отца и Сина и Светаго духа и чак се уплаших, но той ме позна веднага, страшно се зарадва — нали ме смята за приятел — и казва: „Бог те е пратил при мене, сега вече няма да умра.“ А аз му думам: „Какво правиш тук, ваша милост?“ Но той сложи пръст на устните си и едва по-късно ми разказа своите приключения — как Хмелницки от Замошч го пратил при негово величество краля, тогава още принц, и как пан Володийовски го съсякъл в Липков.
	— Хубаво ли говореше за мене? — попита малкият рицар.
	— Не мога да кажа, че лошо, ваша милост. „Мислех, казва, че това е някакъв хапльо, някоя затра, казва, а то, казва, юнак първа класа, който за малко не ме разсече на две.“ Само че, като си спомни за негова милост пан Заглоба, още повече отколкото по-рано скърца със зъби, защото той го подсторил да се бие!…
	— Да върви по дяволите! Аз вече не се боя от него! — отвърна Заглоба.
	— И така ние отново се сприятелихме както по-рано — продължи Женджан, — дори още повече и той ми разказа всичко: как бил на една крачка от смъртта, как го взели в имението в Липков, тъй като го сметнали за шляхтич, а и той се представил за пан Хулевич от Подолието, как после го излекували и се отнасяли към него много човешки, за което се заклел да им бъде вечно благодарен.
	— А какво е правел във Влодава?
	— Промъквал се към Волин, но в Парчев му се отворили раните, защото се обърнал с колата, та трябвало да остане, при все че много се страхувал — там могли лесно да го познаят и съсекат. Сам ми каза това. „Бях, казва, изпратен с писма, но сега нямам никакъв документ, само пернач, и ако узнаят кой съм, тогава не само шляхтата би ме съсякла, но и първият срещнат комендант би ме обесил, без да иска разрешение от някого.“ Помня, че тогава аз му рекох: „Добре е човек да знае, че първият срещнат комендант би обесил ваша милост.“ А той пита: „Как така?“ „Така, казвам, значи човек трябва да бъде внимателен и да не казва никому нищо.“ И тогава почна да ми благодари и да ме уверява в благодарността си, както и че няма да ме остави без награда. „Сега, казва, нямам пари, но каквито скъпоценности имам, ще ти дам от тях, а после ще те обсипя със злато, само ми направи още една услуга.“
	— Аха, значи вече стигаме до княгинята! — рече Володийовски.
	— Тъй вярно, ваша милост. Аз трябва да разкажа всичко подробно. Като ми каза тогава, че сега няма пари, съвсем загубих интерес към него и си мисля: „Почакай, ще ти дам аз една услуга!“ А той казва: „Болен съм, нямам сили да пътувам, а ме чака дълъг и опасен път. Ако, казва, се прехвърля във Волин — а то е близко оттук, — ще бъда вече между своите, но до Днестър не мога да отида, защото нямам сили и трябва, казва, да се мине през важни места, край замъци и войска — затова иди ти вместо мене.“ Тогава аз питам: „Ама къде?“ А той: „Чак при Рашков, защото съм я скрил у сестрата на Донец, Горпина магьосницата.“ Питам: „Княгинята ли?“ „Точно така — казва. — Скрих я там, където човешко око няма да я зърне, но тя там е добре и като княгиня Вишньовецка спи на сърмена постеля…“
	— Говори по-бързо, за Бога! — викна Заглоба.
	— Бързата кучка слепи ги ражда! — отговори Женджан. — Та като чух това, ваша милост, така се зарадвах, но не дадох да се разбере, а му казах: „Сигурен ли си, че е там? Защото ваша милост трябва да си я завел там отдавна?“ А той започна да се кълне, че Горпина е негова вярна кучка, че и десет години ще я държи, докато той се върне, и че княгинята е в пълна безопасност, защото там няма да отидат нито ляхи, нито татари, нито казаци, а Горпина не ще наруши заповедта му.
	Докато Женджан разказваше, пан Заглоба се тресеше като в треска, а малкият рицар клатеше радостно глава. Подбипента пък бе вдигнал очи към небето.
	— Че тя е там, е сигурно — продължи Женджан, — най-доброто доказателство е, че той ме изпрати при нея. Но отначало аз се дърпах, да не вземе да се усъмни. Казвам: „Че защо да ходя там?“ А той: „Защото аз не мога да отида“. Ако, казва, се прехвърля жив от Влодава във Волинската област, ще заповядам да ме занесат до Киев, защото там навсякъде са надделели нашите казаци, а ти, казва иди и заповядай на Горпина да я отведе в Киев, в манастира „Света Богородица“.
	— Е, виждате ли! Значи не в „Свети Николай“! — изрева Заглоба. — Още отначало казвах, че Йерлич се е шашардисал или е излъгал.
	— В „Света Богородица“! — продължи Женджан. — „Пръстен, казва, ще ти дам и пернач, и нож, а Горпина знае какво значи това, така сме се уговорили, и още по-добре, че Бог изпрати тебе, казва, защото тя те познава и знае, че ти си ми най-добър другар. Вървете заедно, от казаците не се страхувайте, само от татари се пазете, ако се случат някъде, и ги заобикаляйте, че те перначи не зачитат. Пари, дукати има там, казва, закопани на едно място в дола за всеки случай — извади ги. По пътя ще казвате само: «Жената на Богун пътува» — и нищо няма да ви липсва. Впрочем, казва, магьосницата ще се справи, само ти иди при нея от мое име, иначе кого другиго да пратя, злочестият аз, кому да се доверя тук, в чужда страна, между врагове?“ Ето така ме молеше той, ваша милост, едва ли не със сълзи на очи, а накрая ми заповяда, звярът му, да се закълна, че ще отида, и аз се заклех, само че мислено добавих: „С моя господар!“ Тогава той се зарадва и веднага ми даде пернач и пръстен, и нож, и каквито скъпоценности имаше, а пък аз ги взех, понеже си мислех: по-добре да са у мене, отколкото у разбойника. На сбогуване ми каза къде е тоя дол край Валадинка, как да вървя и къде да завия — и всичко това толкова подробно, че дори със завързани очи бих го намерил, което вие сами, ваша милост панове, ще видите, понеже мисля, че ще отидем заедно.
	— Още утре! — каза Володийовски.
	— Никакво утре! Ще заповядаме още тая нощ да ни оседлаят конете, за да са готови призори.
	Радост обхвана сърцата на всички и се чуваха ту възгласи на благодарност към небето, ту радостно потриване на ръце или нови въпроси към Женджан, на които слугата отговаряше с присъщата си флегматичност.
	— Зло да те забрави! — възкликна пан Заглоба. — Какъв слуга бил имал пан Скшетуски!
	— Е, и какво? — попита Женджан.
	— Той ще те позлати.
	— И аз мисля, че няма да остана без награда, при все че на своя господар служа от привързаност.
	— А какво направи с Богун? — попита Володийовски.
	— Това ми беше най-голямата грижа, ваша милост, че той пак беше болен и не идеше да го намушкам с ножа, и моят господар би ме укорил за това. Съдба! Тогава какво можех да направя? И като ми каза всичко, каквото имаше да ми каже, и ми даде, каквото имаше да ми даде, аз си помислих така: „Защо да ходи по света такъв разбойник, който и княгинята държи в плен, и мене ме преби в Чигирин? По-добре да го няма и нека палачът му види сметката!“ А и това си помислих, че ще оздравее и ще тръгне подире ни с казаци. Затова, без да му мисля много, отидох при пана комендант Реговски, който с хоронгвата си е на гарнизон във Влодава, и му донесох, че това е Богун, най-злият бунтовник. Досега трябва да са го обесили.
	След тия думи Женджан се изсмя доста глупаво и изгледа околните, сякаш чакаше да последват примера му; но колко много се учуди, когато му отговориха с мълчание. Едва след някое време пръв Заглоба измърмори: „Да оставим това“ — но Володийовски седеше, без да се обажда, а пан Лонгинус започна да цъка с език, да клати глава и най-сетне каза:
	— Не си постъпил хубаво, братче, не е хубаво и толкоз!
	— Как така, ваша милост? — попита Женджан изумен. — Нима щеше да е добре, ако го бях намушкал?
	— И това нямаше да е хубаво, и онова не е хубаво, но не зная кое е по-добре: разбойник ли да бъдеш или юда!
	— Какво говориш, ваша милост? Нима човек е юда, когато издава такъв бунтовник? Ами че той е неприятел и на негово величество краля, и на Жечпосполита!
	— Вярно, но все пак не е хубаво. А как се казваше оня комендант?
	— Пан Реговски. Чух, че малкото му име е Якуб.
	— Същият е! — измърмори литовецът. — Роднина на пан Лашч и неприятел на пан Скшетуски.
	Но другите не чуха тая забележка, защото думата взе пан Заглоба.
	— Ваша милост панове! — каза той. — Тук няма какво да се бавим! Бог ни помогна и така насочи работите чрез тоя слуга, че ние ще я търсим при по-добри условия отколкото досега. Хвала на Бога за това! Утре трябва да тръгнем. Князът е заминал, но ние вече можем да тръгнем и без пермисия от него, защото няма време. Ще тръгнем пан Володийовски, аз и Женджан, а ваша милост, пане Подбипента, по-добре остани, защото твоят ръст и простодушие биха могли да ни издадат.
	— Не, братко, аз също ще дойда! — каза литовецът.
	— За нейната безопасност трябва да го направиш и да останеш. Който веднъж е видял ваша милост, той никога през живота си няма да те забрави. Вярно е, че имаме пернач, но на ваша милост и с пернач няма да повярват. Ти души Пулян пред очите на всичките хайти на Кривонос — и ако между тях се мерне такава върлина като тебе, те ще я познаят. Затова е невъзможно да пътуваш с нас. Там няма да намериш три глави, а твоята една не ще помогне много. Ще провалиш акцията, по-добре си стой тук.
	— Мъчно ми е… — каза литовецът.
	— Мъка не мъка, трябва да останеш. Когато тръгнем да събираме гнезда от дърветата, ще вземем и ваша милост, но сега — не.
	— Противно е да се слуша.
	— Я дай да те цункам, ваша милост, защото ми е весело на сърцето, но остани. Само още едно нещо, ваша милост панове. То е от най-голямо значение: тайна — да се не чуе между войниците, а от тях да се пренесе сред селяните. Никому нито дума!
	— О, а на княза?
	— Княза го няма.
	— А на пан Скшетуски, ако се върне?
	— Тъкмо на него нито дума, защото веднага ще хукне подир нас. Той ще има достатъчно време да се радва, но да го пази Бог от ново разочарование — тогава би загубил ума си. Честна дума, панове, че никой няма да продума нищо.
	— Честна дума! — каза Подбипента.
	— Честна дума!
	— А сега да благодарим на Бога.
	Като каза това, Заглоба коленичи пръв, а след него другите и се молиха дълго и горещо.


	Петдесет и пета глава

	Князът наистина бе заминал преди няколко дни за Замошч, за да събира нови войски, и не го очакваха да се върне скоро, затова Володийовски, Заглоба и Женджан тръгнаха, без да знае никой и в най-дълбока тайна, в която от останалите в Збараж хора беше посветен само пан Лонгинус, но и той, обвързан с честната дума, мълчеше като заговорник.
	Вершул и другите офицери знаеха за смъртта на княгинята и не предполагаха заминаването на малкия рицар и Заглоба да има каквато и да било връзка с годеницата на нещастния Скшетуски, а по-скоро смятаха, че двамата приятели са решили да отидат при него, още повече че с тях беше и Женджан, за когото знаеха, че служи при Скшетуски. А те заминаха направо за Хлебановка и там се готвеха за похода си.
	Заглоба преди всичко купи с парите, взети на заем от Лонгинус, пет едри подолски коня, годни за далечни походи и много харесвани от полските конници и казашките старейшини; такъв кон можеше цял ден да тича подир татарския жребец, а с бързината си надминаваше дори турските коне, от които беше по-издръжлив при всякакви промени на времето — и в студени нощи, и в дъждове. С такива именно пет бегача се снабди пан Заглоба; освен това той купи за себе си, за другарите си, както и за княгинята хубави казашки дрехи. Женджан се зае да се погрижи за съдържанието на дисагите и когато всичко беше вече предвидено и готово, тръгнаха на път, като се отдадоха под закрилата на Бога и на Свети Николай, покровител на девойките.
	Така преоблечени, те лесно можеха да минат за някакви казашки атамани и често се случваше да ги спират войници от полските гарнизони и стражи, пръснати чак към Каменец — но при тях пан Заглоба се легитимираше лесно. Те дълго време пътуваха през безопасна местност, защото беше заета от хоронгвите на военачалника Лянцкоронски, който се приближаваше бавно към Бар, за да му бъдат под око казашките групи, които се събираха там. Всички вече знаеха, че от преговорите няма да излезе нищо, следователно войната надвисваше над страната, при все че главните сили още не бяха се раздвижили. Переяславското примирие свърши на Петдесетница; партизанската война всъщност не беше преставала никога, а сега се засили — и от двете страни само чакаха да се даде знак. В това време пролетта се усмихна над степите. Отъпканата от конските копита земя се покри със стръкчета трева и цветя, поникнали от телата на падналите рицари. В лазура над бойните поля се рееха чучулиги; във висините се носеха с крясък най-различни птици; под топлия повей на вятъра разлетите води се бръчкаха като лъскави люспи, а вечер жабите, които се къпеха в затоплените вълни, до късна нощ водеха радостни разговори.
	Изглеждаше, че самата природа желае да излекува раните, да успокои болките, да скрие гробовете под цветята. Светло беше и на небето, и на земята, свежо, въздушно, весело, а цялата степ блестеше като златоткан губер, сияеше като дъга или полски колан, върху който сръчна работничка майсторски е съчетала всичките цветове. Степта трептеше от птици и над нея се носеше просторен вятър, който суши водата и прави човешките лица мургави.
	Тогава всяко сърце се радва и се изпълва с безкрайна надежда, затова и нашите рицари бяха изпълнени с такава именно надежда. Пай Володийовски пееше непрекъснато, а пан Заглоба се протягаше на коня, подлагаше с наслада плещите си на слънцето, а веднъж, когато го бе напекло хубаво, каза на малкия рицар:
	— Приятно ми е, защото, да си кажем правичката, след медовината и унгарското вино за старите кости няма нищо по-добро от слънцето.
	— То е добро за всички — отговори пан Володийовски, — защото забележи, ваша милост, как дори животните обичат да се излежават на слънце.
	— Цяло щастие е, че в такова време отиваме за княгинята — продължи Заглоба, — защото зиме, на студа, мъчно може да се бяга с момиче.
	— Нека само да я грабнем, пък да не се казвам Володийовски, ако някой успее да ни я отнеме.
	— Ще ти кажа, пане Михал — каза на това Заглоба, — че само от едно нещо се страхувам, и то е да не би в случай на война татарите да тръгнат нататък и да ни пресекат пътя — инак с казаците ще се справим пред селяните изобщо няма да се легитимираме, нали и ти забеляза, че ни смятат за казашки старейшини, а запорожците признават пернача и името на Богун ще ни бъде щит.
	— Аз познавам татарите, защото в лубнинската държава животът ни преминаваше в непрекъснато воюване с тях, а особено аз и Вершул никога не сме имали почивка — отговори пан Михал.
	— И аз ги познавам — отвърна Заглоба. — Нали съм ти казвал, че много години съм прекарал между тях и можех да стигна до висок сан. Но понеже не исках да се опоганча, трябваше да се откажа от всичко, а на това отгоре щях да умра като мъченик, след като спечелих за истинската вяра най-главния им духовник.
	— Но ти, ваша милост, друг път си казвал, че това се е случило в Галац?
	— В Галац беше едно, а в Крим — друго. Ти, ако мислиш, че светът свършва в Галац, значи нищо не знаеш. На тоя свят има повече синове на сатаната отколкото християни.
	Тук в разговора се намеси Женджан.
	— Не само от татарите можем да имаме пречки — каза той, — защото аз не казах на ваша милост какво ми съобщи Богун — че някакви скверни сили пазели тоя дол. Самата тая великанка, която пази княгинята, ще да е опасна магьосница. И приятелка с дяволите, та не знам дали те няма да я предупредят за нас. Наистина аз имам куршум, който съм лял върху светена пшеница — нея друг не я хваща, но освен това там имало цели полкове вампири, които пазели входа. Имайте грижа, ваша милост панове, да не ми се случи нещо лошо, че тогава ще ми пропадне наградата.
	— Търтей ниедни — каза пан Заглоба. — Само това ни е работата — да мислим за твоето здраве. Дали няма да ти счупи дяволът врата, па дори да го счупи, много важно, ти и без това ще бъдеш осъден на вечни мъки заради твоята лакомия. Аз съм от стара коза яре, не можеш да ме излъжеш, и запомни едно: ако Горпина е опасна магьосница, аз съм още по-опасен от нея магьосник, в Персия съм учил черната магия. Тя служи на дяволите, а те служат на мене и мога да ора с тях като с волове — само че не искам, понеже мисля за спасението на душата си.
	— Това е хубаво, ваша милост, но поне тоя път използвай своята магьосническа сила, все пак е по-добре да бъдем в безопасност.
	— А аз повече вярвам в нашето право дело и в Божията закрила — каза Володийовски. — Нека дяволите да пазят Горпина и Богун, но с нас са небесните ангели, срещу които не могат да издържат и най-силните адски пълчища. По тоя случай обещавам на Свети Архангел Михаил седем свещи от бял восък.
	— И аз ще прибавя една — каза Женджан, — та негова милост пан Заглоба да не ме плаши повече с осъждане.
	— Аз пръв ще те пратя в пъкъла — отговори шляхтичът, — ако излезе, че не знаеш добре мястото.
	— Как да не го зная? Да пристигнем веднъж при Валадинка, и аз със завързани очи ще го намеря. Ще тръгнем по брега на Днестър и долът ще бъде от дясната страна, ще го познаем по това, че входът е препречен от съборена скала. Изглеждало така, като че ли изобщо не може да се влезе вътре, но в скалата имало отвор, през който можели да минат два коня един до друг. А влезем ли, никой не може да ни избяга, защото това е единственият вход и изход от дола, а наоколо стените са толкова високи, че пиле не може да прехвръкне. Магьосницата убивала хората, които влизат там без разрешение, и имало много скелети, но Богун каза да не обръщам внимание на това, ами да вървя и да викам „Богун! Богун!…“ Тогава тя ще излезе да ни посрещне приятелски. Освен Горпина там бил още и Черемис, който стрелял много добре с пушка. Трябва да убием и двамата.
	— За Черемис не възразявам, но за жената е достатъчно да я завържем.
	— Как ще я вържеш, ваша милост! Тя е толкова силна, че ризница разкъсва като риза и с ръка троши подкова. Може би само пан Подбипента би се справил с нея, но не и ние. Остави се, ваша милост, за нея аз имам светен куршум, нека най-сетне и на тая дяволска дъщеря да й дойде черният час, иначе ще лети подир нас като вълчица и така ще вие и ще събере казаците, та сигурно не само княгинята, но и собствените си глави няма да опазим.
	В подобни разговори и съвещания минаваше времето им по пътя, пътуваха бързо и отминаваха градчета, села, хутори и могили. Отиваха през Ярмолинци към Бар и едва оттам щяха да завият встрани към Ямпол и Днестър. Те минаха през тия места, където някога Володийовски беше победил Богун и бе освободил пан Заглоба от неговите ръце. Попаднаха дори на същия хутор и спряха да пренощуват в него. Понякога им се налагаше да нощуват и под открито небе, в степта, тогава пан Заглоба ги забавляваше с разкази за своите някогашни приключения — за такива, които се бяха случили, и за други, които изобщо не се бяха случвали. Но най-много разговаряха за княгинята и за нейното близко освобождаване от робството й при магьосницата.
	Най-сетне те излязоха от областите, които бяха под контрола на гарнизоните и хоронгвите на Лянцкоронски, и се озоваха в казашки край, където не бяха останали никакви ляхи, защото тия, които не бяха избягали, бяха изтребени с огън и меч. Свърши май и настъпи зноен юни, а те едва бяха изминали една трета от пътя, който беше дълъг и труден. За щастие от страна на казаците не ги заплашваше никаква опасност. Пред селските бунтовнически групи изобщо не се легитимираха, защото те най-често ги вземаха за запорожки офицери. Все пак от време на време ги питаха що за хора са и тогава, ако тоя, който ги питаше, бе низовец, пан Заглоба показваше пернача на Богун, а ако беше обикновен селски главорез, той, без да слиза от коня, го риташе с крак в гърдите и го събаряше на земята, тогава другите веднага им даваха път, като мислеха не само че свой човек пътува, но и че е някой много високопоставен, щом бие. „Може да е Кривонос, Бурлай или самият бащица Хмелницки!“
	Въпреки това пан Заглоба се оплакваше от славата на Богун, защото низовци твърде им досаждаха с въпросите си за него и понякога много ги бавеха. Обикновено въпросите здрав ли е, жив ли е, нямаха край, защото вестта за неговата смърт се беше разнесла чак до Ягорлик и до праговете. А когато нашите пътници казваха, че е здрав и освободен и че те са именно негови пратеници, тогава ги целуваха и черпеха; пред тях се отваряха всички сърца и дори кесиите, което хитрият слуга на пан Скшетуски не изпускаше да използва.
	В Ямпол ги прие Бурлай, стар и славен полковник, който чакаше тук буджашките татари с войска от низовци и със селяни. Преди години той беше учил Богун на военния занаят; с него бяха ходили на черноморските походи и при един такъв поход заедно бяха ограбили Синоп, затова Бурлай обичаше Богун като син и прие сърдечно неговите пратеници, без да проявява ни най-малко недоверие, особено защото миналата година беше виждал Женджан при него. Напротив, като узна, че Богун е жив и отива към Волин, от радост даде на пратениците пир, на който сам се напи.
	Пан Заглоба се страхуваше да не би Женджан, като си пийне, да издрънка нещо непотребно, но се оказа, че хитрият като лисица слуга така умее да се държи, та говори истината само тогава, когато може да се каже, и с това не излагаше работата, а печелеше още по-голямо доверие. За нашите рицари обаче беше странно да слушат тия разговори, водени с някаква страхотна откровеност, в които техните имена се преплитаха често.
	— Ние чухме — казваше Бурлай, — че Богун бил съсечен при двубой. А не знаете ли кой го е съсякъл?
	— Володийовски, офицер на княз Йереми — отговори спокойно Женджан.
	— Ей, да мога да го пипна, ще му платя за нашия сокол. Кожата ще му одера!
	При тия думи пан Володийовски мръдна с русите си като овесена слама мустаци и така изгледа Бурлай, както хрът поглежда към вълк, когато не му дават да му прегризе гърлото, а Женджан подхвърли:
	— Нали затова, ваша милост полковник, ви казвам името му. „Триста дяволи да го вземат това момче!“ — помисли си пан Заглоба.
	— Но той не е толкова виновен — продължи Женджан, — защото Богун сам го извикал на дуел, без да знае какъв майстор предизвиква. Там е бил и друг шляхтич, най-големият враг на Богун, който веднъж вече беше изтръгнал княгинята от ръцете му.
	— Кой е той?
	— О! Един дърт пияница, който в Чигирин се увърташе около нашия атаман и се преструваше на негов добър приятел.
	— Ще го обеся! — възкликна Бурлай.
	— Да пукна, ако не отрежа ушите на тоя изрод — измърмори Заглоба.
	— Така го съсекли — продължаваше Женджан, — та гарваните отдавна да са изкълвали месата му, ако беше друг, но нашият атаман има корава душа и оздравя, макар че едва се домъкна до Влодава и там сигурно нямаше да оцелее, ако не бяхме ние. Ние го прехвърлихме във Волин, където са нашите, а той ни прати за момичето.
	— Ще го погубят него тия хубавици! — измърмори Бурлай. — Аз отдавна съм му предсказал това. Не беше ли по-хубаво да се позабавлява по казашки с момичето, после камък на шията и във водата, както правехме на Черно море?
	Тук пан Володийовски едва издържа, толкова беше засегнато чувството му към нежния пол. Но Заглоба се засмя и каза:
	— Разбира се, че щеше да е по-хубаво!
	— Но вие сте добри другари! — продължи Бурлай. — Вие няма да го изоставите в нужда, а ти, малкият — тук той се обърна към Женджан, — ти си най-добър от всички, нали те видях вече в Чигирин, когато гледаше най-грижливо нашия сокол. Е, затова и аз съм ви другар. Вие кажете от какво имате нужда — от молойци или от коне? Аз ще ви дам, за да не ви се случи нищо лошо, когато се връщате.
	— Молойци не ни трябват, ваша милост полковник — отвърна Заглоба, — защото ние сме свои хора и в своя страна пътуваме, а не дай Боже да се случи някаква зла среща, с голяма група е по-лошо отколкото с малка, но ако се намерят бързи коне, те биха ни послужили.
	— Ще ви дам такива, че и жребците на хана няма да ги настигнат.
	Не щеш ли, Женджан се обади, за да не изпусне удобния случай:
	— И пари малко ни даде атаманът, защото сам нямаше, а оттатък Брацлав за една мяра овес искат талер.
	— Тогава ела с мене в стаята — каза Бурлай.
	Женджан не чака да го канят два пъти и изчезна зад вратата със стария полковник, а когато отново се показа след малко, радост се излъчваше от пълното му лице и синият му жупан някак се издуваше над корема.
	— Е, заминавайте с Бога — обади се старият казак, — а като вземете момичето, отбийте се при мене, та и аз да видя гълъбицата на Богун.
	— Това е невъзможно, ваша милост полковник — отвърна смело Женджан, — защото тая ляшка е страшно боязлива и веднъж вече се мушка с нож. Страх ни е да не й се случи нещо лошо. По-добре атаманът да й бере вече грижата.
	— Той ще я оправи!… Тя няма да се страхува от него. Ляшка белоръка! Казакът й смърди! — измърмори Бурлай. — Вървете с Бога! Близо ли е вече!
	От Ямпол наистина не беше далече до Валадинка, но пътят бе труден, или по-скоро пред рицарите се простираше земя без никакъв път, защото по онова време ония места бяха още пустиня, съвсем рядко заселена и благоустроена. И така те тръгнаха от Ямпол малко на запад, като се отдалечаваха от Днестър, за да тръгнат след това по течението на Валадинка към Рашков, защото само по тоя път можеха да намерят дола. Небето вече побеляваше, тъй като пирът у Бурлай продължи до късно през нощта, и пан Заглоба си направи сметка, че преди залез-слънце няма да стигнат до дола, но тъкмо това искаше той — след освобождаването на Елена нощта да е вече минала. Така вървяха те и си говореха, че поне досега щастието не им изневерява, а пан Заглоба им припомни за пира у Бурлай и каза:
	— Гледайте само как тия казаци, които образуват едно братство, се подкрепят взаимно при всички обстоятелства. Не говоря за селяните, които те презират и за които, ако дяволът им помогне да съборят нашето владичество, ще бъдат още по-лоши господари. Но в братството си един за друг са готови да скочат в огъня, не както нашата шляхта.
	— Ами — сопна се Женджан. — Аз бях дълго, ваша милост, между тях и видях как се ядат помежду си като вълци и ако не е Хмелницки, който или със сила, или с политика ги държи стегнати, те да са се изяли съвсем. Но Бурлай е голям военачалник между тях и сам Хмелницки го уважава.
	— Ти сигурно имаш хубаво чувство към него, защото ти позволи да го ограбиш. Ей, Женджан, Женджан, ти няма да умреш у дома си!
	— Комуто както е писано, ваша милост! Все пак похвално е да пратиш за зелен хайвер неприятеля си, това и Богу се харесва!
	— Не за това те укорявам, а за твоята алчност. Това е селяшко чувство, недостойно за шляхтич, и затова сигурно ще бъдеш осъден на оня свят.
	— Поспечеля ли, няма да се скъпя и за свещи в черквата, та и Господ Бог да има полза от мене и да ме благославя и занапред. А че подпомагам родителите си, това не е грях.
	— Какъв изпечен, та препечен хитрец! — възкликна пан Заглоба, като се обърна към Володийовски. — Мислех, че заедно с мене и хитрините ми ще отидат в гроба, но виждам, че тоя е още по-голям дявол. Покрай хитростта на тоя слуга ние ще освободим княгинята от Богуновото робство с разрешението на Богун и с конете на Бурлай! Видял ли е някой някога подобно нещо? А наглед пукната пара не бих дал за тоя хлапак.
	Женджан се усмихна със задоволство и отвърна:
	— Че лошо ли е, ваша милост?
	— Хареса ми и ако не беше твоята алчност, щях да те взема на служба при мене, но щом изигра Бурлай, ще ти простя и за това, дето ме нарече пияница.
	— Аз не съм те нарекъл така, ваша милост, а Богун.
	— Затова и Бог го наказа — отвърна Заглоба.
	В такива разговори им мина сутринта, а когато слънцето се изкачи високо на небосвода, те станаха сериозни, защото подир няколко часа щяха да видят Валадинка. След дълго пътуване най-сетне бяха пред целта, но безпокойство, естествено при подобни случаи, се прокрадна в сърцата им. Дали Елена е още жива? А ако е жива, дали ще я намерят в дола? Горпина е могла да я отведе или в последния момент може да я скрие някъде в неизвестните гънки на дола, или да я убие. Пречките не бяха още преодолени, всички опасности не бяха минали. Наистина те имаха всички белези, по които Горпина трябваше да ги познае като пратеници на Богун, изпълнители на неговата воля, но ако дяволите или духовете я предупредят? От това най-много се страхуваше Женджан, а и пан Заглоба, при все че се смяташе за опитен в магьосническото изкуство, не мислеше за това без тревога. Защото в такъв случай биха намерили дола пуст или — още по-лошо — казаци от Рашков, скрити там в засада. Сърцата им биеха все по-силно и когато най-сетне след още няколко часа път от високия бряг на един дол видяха лъсналата отдалече водна лента, бузестото лице на Женджан леко побледня.
	— Това е Валадинка! — рече той с приглушен глас.
	— Нима? — попита също така тихо Заглоба. — Значи сме близо вече!…
	— Дано само Бог ни опази! — отвърна Женджан. — Ваша милост, започни заклинанията, защото страшно се боя!
	— Глупости, заклинания! Да направим кръстен знак над реката и долищата — това повече ще помогне.
	Пан Володийовски беше най-спокоен от всички, но мълчеше; само прегледа внимателно пистолета си и отново му сипна барут, след което попипа дали сабята излиза леко от ножницата.
	— И аз имам светен куршум в ей тоя пистолет — каза Женджан. — В името на Отца и Сина и Светаго духа! Да вървим!
	След някое време те се намериха на брега на рекичката и обърнаха конете си по посока на течението. Тук пан Володийовски се спря за малко и рече:
	— Женджан да вземе пернача, защото магьосницата познава него, и пръв да влезе във връзка с нея, за да не се уплаши от нас и да не избяга с княгинята в някоя дупка.
	— Правете каквото искате, ваша милост панове, но аз няма да тръгна пръв — каза Женджан.
	— Тогава върви последен, търтей такъв!
	След тия думи пан Володийовски тръгна пръв, зад него яздеше пан Заглоба, а последен с товарните коне вървеше Женджан и се оглеждаше неспокойно на всички страни. Конските копита тропаха по камъните, наоколо цареше глуха пустинна тишина, само скакалци и щурци, скрити в дупки и цепнатини, свиреха високо, защото денят беше зноен, при все че слънцето бе вече слязло доста на запад. Най-сетне конниците стигнаха до едно обло като обърнат рицарски щит възвишение, над което разпаднали се и изветрели скали образуваха форми, подобни на развалини, на порутени къщи и черковни кули; човек би помислил, че това е замък или град, разрушен вчера от неприятеля. Женджан погледна и побутна пан Заглоба.
	— Това е Враже оброчище — каза той, — познавам го, че Богун ми го е описвал. Оттук нощем никой не може да мине жив.
	— Ако не може да мине пеш, може би пък ще мине на кон — отвърна Заглоба. — Тю! Какъв проклет край! Но поне сме на прав път!
	— Вече не е далеко! — каза Женджан.
	— Слава Богу! — отговори пан Заглоба и мисълта му се понесе към княгинята.
	Беше му някак странно на душата и като виждаше тия диви брегове на Валадинка, тия затънтени пущинаци, почти не вярваше, че княгинята може да бъде толкова близко — тя, заради която беше минал през толкова приключения и опасности и която така бе обикнал, че когато дойде вестта за нейната смърт, сам не знаеше какво да прави с живота си и със старостта си.
	Но, от друга страна, човек привиква дори с нещастието, а пан Заглоба от толкова време бе живял с мисълта, че тя е отвлечена, че се намира далече и в ръцете на Богун, та сега не смееше да си каже: „Ето идва вече краят на мъките, краят на търсенията, идва времето на блаженство и спокойствие.“ При това и други въпроси се блъскаха в главата му: какво ще каже тя, когато го види? Дали няма да се облее в сълзи? Защото това спасение след толкова дълго и тежко робство ще й се стовари като гръм от ясно небе. „Неизповедими са пътищата Господни — мислеше Заглоба — и той ще съумее така да свърже всичко, че да възтържествува добродетелта и да се изобличи неправдата.“ Бог най-напред даде Женджан в ръцете на Богун, а после направи от тях неприятели. Бог нареди така, че жестоката майка войната извика дивия атаман от тая пустош, в която като вълк беше отнесъл плячката си, Бог по-късно го даде в ръцете на Володийовски и отново го срещна с Женджан и всичко се нареди така, че ето сега, когато там Елена може да губи последна надежда и вече отникъде, отникъде не очаква помощ — помощта е съвсем близко! „Свършват се твоите ридания, щерко моя — мислеше по-нататък Заглоба, — и скоро за тебе ще дойде безкрайна радост. О, и тя ще бъде благодарна, ще вдига молитвено ръце, ще благодари!“
	В тоя миг момичето застана като живо пред очите на пан Заглоба — шляхтичът се разчувства силно и потъна цял в размисъл за това, което щеше да се случи след малко.
	Изведнъж Женджан го дръпна отзад за ръкава.
	— Ваша милост!
	— Какво има? — попита Заглоба, недоволен, че му прекъснаха мислите.
	— Видя ли, ваша милост? Вълк пребяга пред нас.
	— И какво от това?
	— Но дали е било вълк?
	— Иди го питай.
	В тоя миг Володийовски спря коня си.
	— Дали не сме сбъркали пътя? — попита той. — Нали вече трябваше да сме стигнали.
	— Не! — отвърна Женджан. — Движим се така, както казваше Богун. Де да беше свършило вече всичко.
	— Скоро ще свърши, ако се движим добре.
	— Бих искал, ваша милост панове, да ви помоля още, когато аз разговарям с магьосницата, да следите оня, Черемис. Казват, че бил страшен изрод, но стрелял великолепно с пушка.
	— Не се бой — карай! Едва изминаха няколко десетки крачки и конете започнаха да острят уши и да пръхтят. Кожата на Женджан изпръхна като на гущер, понеже, той очакваше, че всеки момент иззад чупките на скалата ще се разнесе вой на вампир или ще се покаже някаква отвратителна и непозната муцуна — но се разбра, че конете пръхтят само защото минават до самото леговище на оня вълк, който преди малко така бе разтревожил слугата. Наоколо беше тихо; дори щурците бяха престанали да свирят, тъй като и слънцето вече се беше спуснало към другия край на небето. Женджан се прекръсти и успокои. Внезапно Володийовски спря коня си.
	— Виждам дол — рече той, — гърлото му е запушено със скала, а в скалата има отвор.
	— В името на Отца и Сина и Светаго духа — прошепна Женджан, — това е!
	— След мен! — изкомандва пан Михал и обърна коня на място. След малко спряха пред отвора и преминаха като под каменен свод. Пред тях се откри дълбок дол, гъсто обрасъл отстрани, който в далечината се разширяваше в доста просторна полукръгла равнинка, сякаш обградена с грамадни стени.
	Женджан започна да вика колкото му глас държи:
	— Богун! Богун! Здравей, вещице! Здравей! Богун! Богун!
	Спряха конете и стояха така известно време в мълчание, след което слугата отново почна да вика:
	— Богун! Богун!…
	Отдалече се чу кучешки лай.
	— Богун! Богун!…
	По левия ръб на дола, върху който падаха червените и златни лъчи на слънцето, зашумоляха гъстите храсти от глог и трънки и след малко почти на самия връх на склона се появи някаква човешка фигура, която се наведе, заслони очи с ръка и се загледа внимателно в пристигналите.
	— Това е Горпина! — каза Женджан и като сви длани около устата си, за трети път започна да вика: — Богун! Богун!
	Горпина започна да слиза, вървеше и се извиваше назад, за да запази равновесие. Тя вървеше бързо, а след нея се спускаше някакво малко, плещесто човече с дълга турска пушка в ръка; храстите се чупеха под грамадните стъпала на вещицата, камъни се търкаляха изпод тях към дъното на дола и гърмяха, а тя, наведена, обляна от червените блясъци на слънцето, наистина изглеждаше като някакво грамадно, свръхестествено същество.
	— Кои сте вие? — попита тя със силен глас и се спря на дъното на дола.
	— Как си мари, пачавро? — каза Женджан, който при вида на хора, а не на духове си възвърна обичайното спокойствие.
	— Ти си слугата на Богун, нали? Ти! Познавам те! Хей, малкият! А тези какви са?
	— Другари на Богун.
	— Хубава вещица — измърмори под мустак пан Михал.
	— А защо сте дошли тук?
	— Ето пернач, нож и пръстен — знаеш какво значи това. Великанката взе знаците в ръка и започна да ги разглежда внимателно, а после каза:
	— Същите са! За княгинята ли сте дошли?
	— Да. Тя здрава ли е?
	— Здрава. А защо Богун не дойде сам?
	— Богун е ранен.
	— Ранен? Аз видях това при воденичното колело.
	— Щом си видяла, защо питаш? Лъжеш, бурия такава! — каза Женджан фамилиарно.
	Вещицата показа в усмивка белите си като на вълк зъби и като сви ръка в пестник, мушна Женджан в хълбока.
	— Хей, малкият!
	— Я се махай!
	— Не ми отказвай! Целуни ме! Хайде! А кога ще вземете княгинята?
	— Веднага, само да починат конете.
	— Вземайте я! И аз ще дойда с вас.
	— Ти пък защо?
	— На моя брат е писано смърт. Ляхите ще го набучат на кол. Ще дойда с вас.
	Женджан се наведе на седлото, уж за да разговаря по-лесно с великанката, но незабелязано сложи ръката си върху пистолета.
	— Черемис, Черемис! — извика той, за да насочи вниманието на своите другари към джуджето.
	— Защо го викаш? Езикът му е отрязан.
	— Аз не го викам, а се възхищавам от хубостта му. Ти няма да го изоставиш — той е твой мъж.
	— Той е мой пес.
	— Вие само двамата ли сте в дола?
	— Двамата — княгинята е трета!
	— Добре тогава. Няма да го изоставиш.
	— Казах ти, че ще дойда с вас.
	— А аз ти казвам, че ще останеш.
	В гласа на слугата имаше нещо такова, та великанката се обърна на място с неспокойно лице, защото в душата й внезапно нахлу подозрение.
	— Ти какво? — каза тя.
	— Ето какво! — отвърна Женджан и гръмна с пистолета между гърдите й толкова отблизо, че за миг димът я покри напълно.
	Горпина се дръпна назад с разперени ръце; очите й изскочиха от орбитите, някакъв нечовешки крясък излезе от гърлото й, тя се олюля и се просна възнак.
	В същия миг пан Заглоба така удари Черемис със сабята си по главата, че костта изскърца под острието; ужасното джудже не издаде и стон, само се сви на кълбо като червей и започна да трепери, а пръстите на ръцете му се отваряха и затваряха като нокти на умиращ рис.
	Заглоба избърса кървавата си сабя с полата на жупана, а Женджан скочи от коня, грабна един камък и го хвърли върху широката гръд на Горпина, после започна да търси нещо в пазвата си.
	Грамадното тяло на вещицата още риташе земята, конвулсия изкриви страхотно лицето й, оголените зъби се покриха с кървава пяна, а от гърлото излизаше глухо хъркане.
	В това време слугата извади от пазвата си късче светен тебешир, направи с него кръст на камъка и каза:
	— Сега няма да стане.
	После скочи на коня си.
	— Напред! — изкомандва пан Володийовски.
	Полетяха и се понесоха като вихър покрай потока, който течеше по средата на дола; отминаха пръснати нарядко по пътя дъбове и пред очите им се появи къща, по-нататък висока воденица, чието влажно колело лъщеше като червена звезда под лъчите на слънцето. При къщата две огромни черни кучета, вързани в ъглите, скачаха към тях, лаеха яростно и виеха. Пан Володийовски яздеше пръв и пръв долетя. Той скочи от коня, а после изтърча до входната врата, ритна я с крак и се втурна в пруста… като дрънкаше със сабята си.
	От пруста надясно през отворената врата се виждаше просторна стая, пълна с трески, с огнище в средата, изпълнена с дим; вратата отляво беше затворена. „Тя трябва да е там!“ — помисли пан Володийовски и скочи към тая врата.
	Дръпна я, отвори — стъпи на прага и застана като закован.
	В дъното на стаята, с ръка, облегната на ръба на леглото, стоеше Елена Курцевич, бледа, с разпусната върху плещите и раменете коса, а ужасените й очи, впити във Володийовски, питаха: „Кой си ти? Какво търсиш тук?“ Защото тя никога по-рано не беше виждала малкия рицар. А той се смая, като видя тая красота и тази стая, покрита с кадифе и златошити тъкани. Най-сетне Володийовски се оборави и каза бързешком:
	— Не бой се, ваша милост панно, ние сме приятели на Скшетуски!
	Тогава княгинята се хвърли на колене.
	— Спасете ме! — викаше тя, скръстила умолително ръце.
	Но в същия миг се втурна и пан Заглоба, цял разтресен, червен, задъхан.
	— Това сме ние! — викаше той. — Идваме на помощ!
	Щом чу тия думи и видя познатото лице, княгинята клюмна като подкосено цвете, ръцете й се отпуснаха, ресниците покриха очите й и тя изгуби съзнание.


	Петдесет и шеста глава

	Веднага щом конете отпочинаха, те се втурнаха да бягат толкова бързо, че когато луната изгря над степта, бяха вече в околностите на Студенка отвъд Валадинка. Отпред яздеше пан Володийовски, като се оглеждаше внимателно на всички страни, зад него Заглоба с Елена, а шествието завършваше с Женджан; той водеше товарните коне и два ездитни, които не пропусна да вземе от конюшнята на Горпина. Устата на Заглоба не се затваряше, а и той наистина имаше какво да разказва на княгинята. Затворена в пустия дол, тя не знаеше нищо за това, което ставаше по света. И така, той й разказа как я търсили още отначало, как Скшетуски ходил да дири Богун чак в Переяслав, понеже не знаел, че е съсечен, как най-сетне Женджан изтръгнал от атамана тайната къде я е скрил и донесъл тая вест в Збараж.
	— Боже милостиви! — каза Елена, като вдигна към луната своето прекрасно, бледо лице. — Значи пан Скшетуски е ходил за мене чак отвъд Днепър?
	— До Переяслав, както ти казах вече. И сигурно щеше да бъде тук заедно с нас, но нямахме време да го известим, понеже искахме веднага да ти се притечем на помощ. Той не знае нищо за твоето спасение и всеки ден се моли за душата ти — но ти не го съжалявай вече. Нека се потревожи още малко, щом го чака такава награда.
	— А пък аз мислех, че всички са ме забравили и само за смърт молех Бога!
	— Не само че не те бяхме забравили, но през цялото време все обмисляхме как да ти се притечем на помощ. Да се чудиш и маеш! Че аз си блъсках главата, и Скшетуски също — това си е редно, но ето тоя рицар, който язди пред нас, също не си скъпеше нито труда, нито храбростта.
	— Дано Бог го възнагради за това!
	— Изглежда, че и у двама ви има нещо такова, та хората се лепят за вас, но на Володийовски наистина дължиш благодарност, нали ти казах, че двамата с него видяхме сметката на Богун.
	— Пан Скшетуски още в Розлоги ми е говорил за пан Володийовски като за свой най-добър приятел…
	— И правилно. Това е голяма душа в малко тяло. Сега е някак си оглупял, изглежда, твоята хубост го е замаяла, но почакай, нека само попривикне и дойде на себе си! Да знаеш колко нещо направихме с него при избора!
	— Нов крал ли има вече?
	— И това ли, горкичката ми, не си знаела в оная проклета пустиня? Как така? Ян Кажимеж беше избран още миналата есен, от осем месеца е вече крал. Сега ще има голяма война с тия негодници, но дай Боже да е щастлива, защото пренебрегнаха княз Йереми, а избраха други, които толкова ги бива за тая работа, колкото мене за женитба.
	— А пан Скшетуски ще отиде ли на война?
	— Той е истински войник и не зная дали ще можеш да го удържиш да не отиде. Ние с него сме еднакви! Щом ни замирише на барут, никаква сила не може да ни спре. Ох, миналата година дадохме добър урок на тая паплач. Нощта не би стигнала, ако река да ти разправя всичко, както беше… Разбира се, че ще отидем на война, но вече с леко сърце, защото най-важното е, че те намерихме, горкичката ми, а без тебе животът ни беше черен.
	Княгинята наведе сладкото си лице към Заглоба.
	— Аз не зная защо ти, ваша милост, си ме обикнал, но надали ме обичаш повече, отколкото аз тебе.
	Заглоба започна да сумти от задоволство.
	— Толкова ли много ме обичаш?
	— О, кълна се!
	— Да те възнагради Бог за това, че така старостта ще ми бъде по-лека. Често пъти момичетата още поглеждат подире ми, което ми се случваше и във Варшава през време на избора. Володийовски е свидетел! Но по дяволите вече любовта и въпреки горещата си кръв предпочитам бащинските чувства.
	Настана мълчание, само конете започнаха един след друг да пръхтят силно, което предвещаваше благополучно пътуване.
	— Наздраве! Наздраве! — отговаряха конниците.
	Нощта беше светла. Луната се изкачваше все по-високо на небето, обсипано с трепетни звезди, ставаше все по-малка, по-бледа… Уморените коне забавиха крачка, а и пътниците започнаха да усещат умора. Володийовски пръв спря коня си.
	— Време е да починем — каза той. — Скоро ще се зазори.
	— Време е! — повтори Заглоба. — Така ми се спи, та вече ми се струва, че моят кон има две глави.
	Но преди да заспят, Женджан помисли за вечеря; запали огън, а после смъкна от един кон дисагите и започна да вади от тях различни припаси, с които се беше снабдил от Бурлай в Ямпол: просеник, студено месо, южни плодове и влашко вино. Щом видя двата кожени мяха, добре издути от течността, която бълбукаше примамливо, пан Заглоба забрави за съня — другите също с готовност се заловиха за яденето. То стигна богато за всички, а когато се нахраниха добре, пан Заглоба избърса уста с полата на дрехата си и каза:
	— До смъртта си не ще престана да повтарям: чудни са делата Божи! Ето че ти си свободна, ваша милост панно, а ние седим тук радостни sub Jove* и пием винцето на Бурлай. Няма да кажа, че унгарското не е по-добро, защото това мирише на кожа, но на път и то е добре дошло.
	[* Под открито небе (лат.). — Б.пр.]
	— На едно нещо не мога да се начудя — каза Елена. — Как Горпина се съгласи да ме даде толкова лесно.
	Пан Заглоба загледа Володийовски, после Женджан и почна да мига бързо.
	— Съгласи се, понеже бе принудена. Впрочем няма защо да крия, то не е срамота, че очистихме и нея, и Черемис.
	— Как така? — попита княгинята уплашено.
	— Ти не чу ли гърмежите?
	— Чух, но мислех, че Черемис стреля.
	— Не беше Черемис, а ето тоя слуга, който застреля вещицата. Съгласен съм, че не беше хубаво, но той не можеше да постъпи другояче, тъй като вещицата, не зная дали бе надушила нещо, или ей така, от инат, настоя да тръгне с нас. Мъчно можехме да се съгласим с това, защото тя веднага щеше да разбере, че не отиваме в Киев. Тогава той я застреля, а аз пречуках Черемис. Той беше истински африкански монструм* и мисля, че Бог няма да ме съди за това. И в пъкъла навярно всички ще се отвращават от него. Преди да тръгнем от дола, излязох напред и отдръпнах труповете малко настрани, за да не се уплашиш от вида им или да ги сметнеш като лош знак за себе си.
	[* Чудовище (лат.). — Б.пр.]
	На това княгинята отговори:
	— Твърде много от близките си вече видях мъртви в това ужасно време, та не бих се бояла от вида на убити, но по-добре беше да не оставяме кръв зад себе си, за да не ни накаже Бог за нея.
	— Това не беше рицарско дело — каза Володийовски остро — и затова не се присъединих към него.
	— Какво ще му разсъждаваме, ваша милост — каза Женджан, — когато иначе не можеше. Ако бяхме премахнали някакъв добър човек, тогава друга работа, но неприятелите на Бога могат да се премахват, а пък аз сам съм виждал как тая грешница влизаше във връзка с дявола. Не за това съжалявам!
	— А за какво съжаляваш, ваша милост пане Женджан? — попита княгинята.
	— Защото там имаше заровени пари, за които Богун ми каза, но ваша милост панове така бързахте, та нямаше време да ги изкопая, ако и да знаех добре мястото при воденицата. Сърцето ми се късаше, че трябва да оставим и толкова скъпи неща в стаята, където живееше нейна милост.
	— Гледай какъв слуга ще имаш! — каза Заглоба на княгинята. — Като изключи господаря си, той би одрал кожата на самия дявол, за да си направи яка от нея.
	— Ако е рекъл Бог, негова милост пан Женджан няма да се оплаква от моята неблагодарност — отговори Елена.
	— Покорно благодаря, ваша милост панно! — рече той и й целуна ръка.
	През това време Володийовски седеше мълчалив, само пиеше вино от меха и си придаваше войнствен вид, но най-сетне това необикновено мълчание привлече вниманието на Заглоба.
	— А ти, пане Михал — рече Заглоба, — едва ще отрониш някоя дума. — Тук старецът се обърна към княгинята: — Не казах ли, че твоята хубост ще му вземе ума и езика?
	— По-добре, ваша милост, да се наспиш преди съмване! — отвърна малкият рицар смутено и започна силно да мърда мустаци също като заек, когато иска да си придаде смелост.
	Но старият шляхтич имаше право. Необикновената хубост на княгинята държеше малкия рицар сякаш в постоянна омая. Той я гледаше, гледаше, а в себе си се питаше: как е възможно такава хубост да ходи по земята. Защото през живота си беше видял много хубавици — хубава беше панна Ана, както и панна Барбара Збаражка, прекрасна беше и Ануша Борзобогата — ослепителна беше и панна Жукувна, около която се въртеше Розтворовски, и Вершуловата Скоропадска, и Боговитинянка, но никоя от тях не можеше да се сравни с тоя чуден цвят от степта. Пред другите пан Володийовски биваше и весел, и разговорлив, а сега, когато гледаше тия кадифени очи, сладки и омайни, тези техни копринени завески, чиито сенки падаха чак върху скулите, тая пръсната като хиацинтов цвят по раменете и плещите коса, тая стройна фигура, изпъкнала гръд, която се люлееше при дишането и от която лъхаше приятна топлина, цялата тази лилиева белота, розовина и малиновата й уста — когато гледаше всичко това, пан Володийовски просто си глътваше езика и най-лошото, че сам се виждаше несръчен, глупав и преди всичко малък, и то толкова малък, та чак смешен. „Тя е княгиня, а аз учениче!“ — мислеше той с известно огорчение и би се радвал, ако се случеше нещо, някакъв гигант да се появеше от мрака, та тогава горкият пан Михал да покаже, че не е толкова малък, колкото изглежда! Дразнеше го и това, дето пан Заглоба, очевидно доволен, че дъщеричката му така привлича погледите на хората, непрекъснато кудкудяка и беше започнал вече да се подиграва и да мига страхотно с очи.
	А в това време тя седеше пред огъня, осветена от червения пламък и от бялата луна, мила, спокойна и все по-прекрасна.
	— Признай, пане Михал — каза му на другия ден сутринта Заглоба, когато бяха останали за малко сами, — че в цяла Жечпосполита няма друго момиче като нея. Ако ми покажеш друго такова, ще ти позволя да ме наречеш дръвник и да ме набиеш като слуга.
	— Това аз не отричам, ваша милост — отвърна малкият рицар. — Тя е нещо толкова специално и рядко, каквото досега не съм виждал, дори ония фигури на богини, които видяхме в двореца на Казановски, тъй сполучливо направени от мрамор, та изглеждат като живи, не могат да се мерят с нея. И сега не ми е чудно, че най-добрите мъже са се хванали за косите за нея — защото си струва.
	— Виждаш ли, виждаш ли? — казваше Заглоба. — За Бога, човек не знае кога е по-хубава — сутрин или вечер? Защото тя постоянно изглежда като роза. Казвал съм ти, че и аз някога бях необикновено красив, но и тогава щях да бъда принуден да й отстъпя, макар други да разправят, че сме си приличали с нея като две капки вода.
	— Я върви по дяволите, ваша милост! — викна малкият рицар.
	— Не се сърди, пане Михал, защото и без това си придаваш войнствен израз. Гледаш я като козел зеле и непрекъснато се мръщиш; човек би казал, че желание те разкъсва, но гроздето е кисело.
	— Тю! — каза Володийовски. — Как не те е срам, ваша милост? Стар човек си, а такива глупости приказваш.
	— Тогава защо си се навъсил?
	— Защото ти мислиш, ваша милост, че всичко лошо вече е минало като птица през въздуха и че сме напълно в безопасност, а всъщност трябва добре да си опичаме ума, та едно да избегнем, друго да заобиколим. Чака ни още опасен път и Бог знае какво може да се случи, понеже тия места, накъдето отиваме, сега трябва вече да са в огъня.
	— Когато аз я откраднах от Богун в Розлоги, беше по-лошо, защото ни преследваха, а пред нас беше бунтът. И все пак преминах през цяла Украйна като през огън и стигнах чак до Бар. Та за какво носим глава на раменете? В най-лошия случай до Каменец не е толкова далече.
	— Да, но турците и татарите също не са далече от него.
	— Какво ми разправяш, ваша милост!
	— Разправям какво е положението и казвам, че би трябвало да помислим върху това. По-добре да заобиколим Каменец и да тръгнем към Бар, защото казаците зачитат перначите, а със селяните ще се справим, но ако един татарин ни вземе под око, свършено е! Аз отдавна се познавам с тях и мога да бягам пред чамбулите заедно с птиците и вълците, но ако налетим право на някой чамбул, тогава и аз вече нищо не мога да направя.
	— Тогава да вървим към Бар или покрай Бар, дано чумата ги умори тия татари от Литва и Бесарабия в техните станове. Ти, ваша милост, не знаеш, че Женджан е взел пернач и от Бурлай. Така че може да се движим навсякъде между казаците и да си пеем. Най-лошите пущинаци вече отминахме, сега ще навлезем в заселена местност. Трябва и така да наредим нещата, та вечер при залез да спираме в хуторите, защото за момичето това е и по-прилично, и по-удобно. Но на мене ми се струва, пане Михал, че си много черноглед. Какво, дявол да го вземе! Та нима трима мъже — без да хваля нито себе си, нито вас — няма да се справят в степта! Ще съединим нашата хитрост с твоята сабя и хайде! По-добро от това здраве му кажи. Женджан има и пернач от Бурлай, а това е най-важното, защото сега Бурлай управлява цялото Подолие, пък щом се доберем оттатък Бар, там е вече Лянцкоронски с кралските хоронгви. Хайде, пане Михал, да не губим време!
	И наистина не губиха време, а се понесоха на север и запад по степта колкото можеха да препускат конете. При Могилев влязоха в по-гъсто населен край, така че вечер можеха лесно да намерят хутор или село, където да пренощуват, но румената утринна зора винаги ги заварваше на коне и на път. За щастие лятото беше сухо, дните знойни, нощите с роса, а сутрин цялата степ се сребрееше като покрита със скреж. Вятърът бе изсушил водите, реките бяха намалели и ги преминаваха много лесно. Като се движиха известно време срещу течението на Лозова, спряха на по-дълга почивка в Шаргород, където се намираше казашки полк от ония, които командваше Бурлай. Там намериха пратеници на Бурлай, а между тях и сотника Куна, когото бяха видели в Ямпол на пира у Бурлай. Той се поучуди малко, че не вървят през Брацлав, Райгород и Сквира за Киев, но в ума му не се появи никакво подозрение, особено когато Заглоба му обясни, че не са тръгнали по оня път от страх пред татарите, които щели да тръгнат откъм Днепър. Куна пък им каза, че Бурлай го изпратил в полка, за да съобщи, че ще тръгнат на поход, и сам Бурлай всеки момент също ще пристигне в Шаргород заедно с ямполската войска и буджашките татари и оттук веднага ще потегли по-нататък.
	При Бурлай били дошли куриери от Хмелницки с вест, че войната е започнала, и със заповед да тръгне с всички полкове за Волин. Самият Бурлай отдавна вече искал да тръгне за Бар и само чакал татарските подкрепления, защото при Бар нещо не вървяло. Военачалникът пан Лянцкоронски бил разгромил там значителни групи, превзел града и настанил гарнизона в замъка. На бойното поле там паднали няколко хиляди казаци и за тях именно искал да отмъсти старият Бурлай или поне да си върне замъка. Куна обаче казваше, че последните заповеди на Хмелницки да тръгне за Волин осуетили това намерение на Бурлай и че сега Бар нямало да бъде обсаждан, освен ако татарите непременно пожелаят това.
	— Е, какво, пане Михал? — каза на другия ден Заглоба. — Бар е пред нас и бих могъл да скрия там за втори път княгинята, но по дяволите Бар! Не вярвам вече нито на Бар, нито на която и да било крепост, откак тия разбойници имат повече оръдия отколкото кралските войски. Едно само ме безпокои — че около нас нещо се заоблачава.
	— Не само се заоблачава — отвърна рицарят, — но и буря вече иде подире ни, тоест татарите и Бурлай, който, ако ни настигне, ще бъде много учуден, че вървим не към Киев, а в противната посока.
	— И би бил готов да ни посочи друг път. Дано дяволът по-рано му покаже кой път води най-направо за пъкъла. Да се споразумеем, пане Михал: с тия разбойници аз ще се разправям за всички ни, но с татарите ти да имаш грижата.
	— За ваша милост е по-лесно с тълпите, които ни смятат за свои — отговори Володийовски. — Що се отнася до татарите, единственият начин сега е да бягаме колкото се може по-бързо, за да се измъкнем, дорде е време, от тая клопка. Където се случи, ще трябва да купуваме по пътя коне, та винаги да разполагаме с отпочинали.
	— За това ще стигнат парите на пан Лонгинус, пък ако не стигнат ще вземем от Женджан парите на Бурлай — а сега напред!
	И пътуваха още по-бързо, та чак пяна покриваше хълбоците на конете и падаше като снежни парцали по зелената степ. Отминаха Дерла и Лядава. В Барек пан Володийовски купи нови коне, без да изоставя старите, защото тия, които им подари Бурлай, бяха от много добра раса, та ги пазеха в резерва — и вървяха напред, като правеха все по-кратки спирания и нощувки. Всички бяха в отлично здраве, а Елена, въпреки че беше уморена от пътуването, чувстваше, че с всеки ден придобива все повече сила. В дола тя бе водила затворен живот и почти не бе напускала позлатената си стая, защото не искаше да се среща с безсрамната Горпина и да слуша нейните приказки и увещания — но сега чистият въздух в степта възвръщаше здравето й. Рози разцъфнаха върху бузите й, лицето й загоря от слънцето, а пък очите придобиха блясък и когато вятърът разчорляше косата й на челото, човек би казал: някаква циганка, най-чудесна врачка или циганска принцеса язди по широката степ, пред нея цветя, а зад нея рицари.
	Пан Володийовски бавно свикваше с нейната необикновена хубост, но понеже пътуването ги сближаваше, накрая привикна. Тогава той отново стана разговорлив и весел и често, като яздеше край нея, й разказваше за Лубни, а най-много за приятелството със Скшетуски, защото забеляза, че това тя слуша с най-голямо задоволство. А понякога я дразнеше с такива думи:
	— Аз съм приятел на Богун и при него водя ваша милост.
	А тя скръстваше молитвено ръце уж много уплашена и почваше да моли със сладък глас:
	— Не прави това, люти рицарю, по-добре веднага ми отсечи главата!
	— О, това не може да бъде! Ще постъпя, както казах! — отговаряше лютият рицар.
	— Отрежи я! — повтаряше княгинята, като присвиваше прекрасните си очи и протягаше шията си към него.
	Тогава мравки попъпляха по гърба на малкия рицар. „Това момиче ми замайва главата като вино! — мислеше си той. — Но няма да се опия с него, защото е чуждо.“ И добрият пан Михал само потрепваше и пускаше коня си напред. А когато потънеше в тревата като гмурец във вода, мравките веднага изчезваха и цялото му внимание се насочваше към пътя: дали е безопасен, дали добре вървят и дали някаква опасност не се приближава отнякъде? Затова той се изправяше на стремената, показваше жълтите си мустаци над развълнуваните треви и гледаше, душеше, слушаше като татарин, когато дебне сред тревата в Дивите поля.
	Пан Заглоба също беше в най-добро настроение.
	— Сега ни е по-лесно да бягаме — казваше той, — отколкото тогава край Кагамлик, когато трябваше да вървим пеш като кучета с изплезени езици. Тогава езикът ми така беше изсъхнал в устата, че бих могъл дърво да стържа с него, а сега, слава Богу, можем и да си отпочиваме нощем, и гърлото има с какво да наквасим от време на време.
	— А помниш ли, ваша милост, как ме пренесе на ръце през реката? — казваше Елена.
	— Дай Боже да дочакам друг да те носи на ръце: Скшетуски ще се погрижи за това!
	— Ха, ха! — смееше се Женджан.
	— Моля, млъкни, ваша милост — шепнеше княгинята пламнала и с наведени очи.
	Ето така разговаряха те помежду си в степта, за да убият времето. Най-сетне зад Барек и Йолтушков навлязоха в места, току-що разръфани от зъбите на войната. Там и досега вилнееха въоръжени групи от селяни, там също така неотдавна и пан Лянцкоронски беше палил и сякъл, защото едва преди няколко дни се беше оттеглил в Збараж. От местни хора нашите пътници узнаха също така, че Хмелницки и ханът са тръгнали с всичките си сили срещу ляхите, или по-скоро против военачалниците, чиято войска се бунтувала и искала да служи само под жезъла на Вишньовецки. При това навсякъде предсказваха, че сега вече сигурно ще настъпи гибелта, тоест окончателният край на ляхите или на казаците, щом се срещнат Хмелницки и Ярема. В това време цялата страна беше сякаш в огън. Всичко живо грабваше оръжие и вървеше на север, за да се присъедини към Хмелницки. Отдолу, от днестърския Низ, идеше Бурлай с цялата си сила, а по пътя се надигаха всички полкове от гарнизоните, становете и пасищата, тъй като навсякъде бяха получили заповед. И така, вървяха сотни, хоронгви, полкове, а край тях като вълна се носеше безредна селска тълпа, въоръжена с тояги, вили, ножове, пики. Конярите и пастирите зарязваха своите стада, селяните — хуторите си, пчеларите — кошерите, дивите рибари — своите тръстики край Днестър, ловците — гората. Селата, градчетата и градовете опустяваха. В трите воеводства по селищата останаха само стари жени и деца, защото дори младите жени тръгнаха с молойците срещу ляхите. А в същото време от изток се приближаваше Хмелницки с цялата си главна сила, зловеща като буря, която събаря по пътя с мощна ръка замъци и замъчета и избива неизбитите при по-раншните погроми.
	Като отминаха Бар, пълен с тъжни спомени за княгинята, нашите пътници излязоха на стария път, който водеше през Латичев и Плоскиров за Тарнопол и по-нататък чак до Лвов. Тук те все по-често срещаха било сборни обози от коли, било пехотни части и казашка конница, било групи от селяни, неизчислими стада говеда, покрити с облаци прах, карани за храна на казашките и татарските войски. Пътят ставаше все по-опасен, понеже час по час ги питаха какви са, откъде и накъде отиват. На казашките сотни Заглоба показваше пернача от Бурлай и казваше:
	— Ние сме пратеници на Бурлай, водим невестата на Богун.
	И при вида на пернача от страшния полковник казаците обикновено даваха път, още повече че всеки разбираше, че щом Богун е жив, той трябва да се намира близо до войските на военачалниците около Збараж или Константинов. Но далече по-трудно беше за пътниците да се разправят със селяните, с дивите групи от прости, пияни пастири, които нямаха почти никакво понятие за разните знаци, давани от полковниците за безопасно преминаване. Ако не беше Елена, тия полудиви хора щяха да смятат Заглоба, Володийовски и Женджан за свои и за старейшини — и понякога така биваше; но Елена навсякъде правеше впечатление както със своя пол, така и с необикновената си хубост, а оттук се раждаха опасности, които трябваше да бъдат преодолявани с най-големи усилия.
	И така, понякога пан Заглоба показваше пернача, а понякога пан Володийовски зъбите си и не един труп падна зад тях. Няколко пъти само ненадминатите бегачи на Бурлай ги спасиха от твърде опасно премеждие — и пътуването, толкова сполучливо отначало, с всеки изминат ден ставаше все по-тежко. Елена, макар и храбра по природа, при тая непрекъсната тревога и това безсъние започна да боледува и наистина изглеждаше като пленница, влачена въпреки волята й към неприятелски стан; пан Заглоба се потеше страшно и постоянно измисляше нови хитрости, които малкият рицар веднага пускаше в ход, а двамата утешаваха княгинята, както можеха.
	— Само да минем тоя мравуняк, който е още пред нас, и да стигнем в Збараж, преди Хмелницки и татарите да са залели околността — казваше малкият рицар.
	По пътя той бе узнал, че военачалниците са се прибрали в Збараж и възнамеряват да се отбраняват там — затова и нашите пътници отиваха нататък и основателно очакваха, че и княз Йереми ще дойде при военачалниците със своята дивизия, особено защото част, и то значителна, от неговите сили пребиваваше постоянно в Збараж. В това време те успяха да стигнат чак до Плоскиров. Мравунякът наистина почна да оредява по пътя, тъй като на десет мили вече започваше област, заета от кралските войски, та казашките отряди не смееха да отиват по-нататък и предпочитаха да чакат на безопасно разстояние пристигането на Бурлай, от една страна, и на Хмелницки — от друга.
	— Само десет мили още! Само десет мили! — повтаряше пан Заглоба и потриваше ръце. — Стигнем ли до първата хоронгва, ще се доберем до Збараж без никаква опасност.
	Но все пак пан Володийовски реши да се снабди в Плоскиров с нови коне, понеже купените в Барек бяха вече съсипани, а жребците на Бурлай трябваше да се пазят за черен час. Тая предпазливост беше необходима, откак се разнесе вест, че Хмелницки е вече при Константинов, а ханът с всичките си орди настъпва от Пилавци.
	— Ние ще останем с княгинята тук, извън града, защото е по-добре да не се показваме на пазара — каза малкият рицар на Заглоба, когато стигнаха до една изоставена къщурка на неколкостотин метра от града, — а ти, ваша милост, иди и попитай между гражданите дали някой няма коне за продан или за размяна. Вечер е вече, но ще пътуваме цяла нощ.
	— Скоро ще се върна — каза пан Заглоба.
	И замина за града. Володийовски каза на Женджан да поразпусне малко подпругите на седлата, та конете да могат да си отпочинат, а самият той въведе княгинята в стаята и я покани да се подкрепи с вино и сън.
	— Бих искал до разсъмване да изминем тия десет мили — каза и той, — после ще почиваме всички.
	Но едва донесе меха с вино и храната, когато пред пруста се чу тропот.
	Малкият рицар погледна през прозореца.
	— Пан Заглоба вече се връща — рече той, — изглежда, че не е намерил коне.
	В същия миг вратата на стаята се отвори и се появи Заглоба блед, син, потен, задъхан.
	— На конете! — викна той.
	Пан Михал беше достатъчно опитен войник, да не губи време в такива случаи. Не загуби време дори да вземе меха с вино (който все пак пан Заглоба грабна), но хвана бързо княгинята, изведе я на двора и я настани на седлото; хвърли последен поглед да провери дали подпругите са стегнати и повтори:
	— На конете!
	Копитата зачаткаха и скоро конниците и конете изчезнаха в мрака като призраци.
	Те летяха дълго, без да спират, а когато от Плоскиров ги делеше вече почти цяла миля и пред изгрева на луната мракът стана толкова плътен, че всяко преследване беше невъзможно, пан Володийовски се приближи до Заглоба и попита:
	— Какво беше това?
	— Чакай… пане Михал, чакай! Страшно се запъхтях, за малко да ми се подкосят краката… Уф!
	— Но какво беше това?
	— Самият дявол, казвам ти, дявол или змей, на който — като му отсечеш глава, пораства друга.
	— Я говори по-ясно, ваша милост!
	— Богун видях на пазара.
	— Ти, ваша милост, навярно бълнуваш?
	— Кълна се, че го видях на пазара, а с него пет-шест души; не можах да ги преброя, защото краката ми за малко да се подкосят… Държаха факли около него… Почвам вече да мисля, че някакъв бяс стои на пътя ни, и съвсем губя надежда за щастливия край на нашата акция… Безсмъртен ли е тоя дявол или какво? Само че не казвай за него на Елена… О, за Бога! Ти, ваша милост, го съсече, Женджан го предаде… а той жив, свободен и на пътя ни. Уф! Боже! Боже!… Казвам ти, пане Михал, че предпочитам да видя spectrum* на гробищата отколкото него. И какъв е, дявол да го вземе, тоя мой късмет, та все аз пръв го срещам! Кучета го яли тоя късмет! Та няма ли други хора по света? Нека други го срещат! Не! Винаги аз и аз!
	[* Призрак, видение (лат.). — Б.пр.]
	— А той видя ли те, ваша милост?
	— Ако беше ме видял той, тогава ти, пане Михал, вече нямаше да ме видиш. Само това липсваше!
	— Много важно е да се знае — каза Володийовски — дали нас преследва, или отива към Валадинка при Горпина и мисли, че ще ни хване по пътя.
	— На мене ми се струва, че отива към Валадинка.
	— Така и трябва да е. Значи ние вървим на една страна, а той — на друга и сега вече помежду ни има една или две мили, а след един час ще бъдат пет. Преди да узнае нещо за нас по пътя и да се върне, ние ще бъдем не в Збараж, а чак в Жулкев.
	— Така ли мислиш, пане Михал? Хвала Богу! Мед ми капна на сърцето! Но кажи ми как е възможно той да бъде на свобода, щом Женджан го е предал в ръцете на влодавския комендант?
	— Просто е избягал.
	— Главата трябва да се отсече на такъв комендант. Женджан! Хей, Женджан!
	— Какво искаш, ваша милост? — попита слугата, като спря коня си.
	— Ти на кого предаде Богун?
	— На пан Реговски.
	— А кой е този пан Реговски?
	— Той е голям кавалер, поручик от бронираната хоронгва на негово величество краля.
	— Ах, да му се не види! — каза Володийовски и щракна с пръсти. — Сетих се! Не помниш ли, ваша милост, какво ни разправяше пан Лонгинус за омразата между пан Скшетуски и Реговски? Ами че той е роднина на пана стражник Лашч и поради неговото излагане питае odium* към Скшетуски.
	[* Омраза (лат.). — Б.пр.]
	— Разбирам, разбирам! — възкликна пан Заглоба. — Той трябва да е пуснал Богун от яд, но това ми мирише на затвор и смъртно наказание. Аз пръв ще донеса за това.
	— Дай боже да го срещнем — измърмори пан Михал, — тогава положително няма да се стигне до съд.
	Женджан не знаеше каква е работата и след отговора, който даде на пан Заглоба, отново излезе напред към княгинята.
	Сега пътуваха бавно. Луната изгря, мъглата, която вечерта бе покрила земята, се вдигна и нощта стана ясна. Володийовски потъна в размисъл. Заглоба още някое време преживява остатъците от ужаса, накрая рече:
	— Сега Богун и на Женджан щеше да даде да се разбере, ако му беше паднал в ръцете!
	— Съобщи му, ваша милост, тая новина, та и той да се стресне, а в това време аз ще отида при княгинята — отговори малкият рицар.
	— Добре! Хей, Женджан!
	— Какво има? — попита слугата и отново спря конете. Пан Заглоба се изравни с него и помълча малко, докато Володийовски и княгинята се отдалечат достатъчно; най-сетне рече:
	— Знаеш ли какво е станало?
	— Не зная.
	— Пан Реговски е пуснал Богун на свобода. Видях го в Плоскиров.
	— В Плоскиров? Сега? — попита Женджан.
	— Сега. Е, как, още ли не си паднал от седлото? Лунните лъчи падаха право върху бузестото лице на слугата и пан Заглоба не само че не забеляза върху него ужас, но с най-голямо удивление видя оня израз на люта, почти животинска ожесточеност у Женджан, когато той убиваше Горпина.
	— Ти какво? Не се ли страхуваш от Богун, а? — попита старият шляхтич.
	— Ваша милост — отвърна слугата, — щом пан Реговски го е пуснал, значи аз сам ще трябва отново да го търся, за да му отмъстя за злото, което ми причини, и за позора. Аз няма да му простя, понеже съм се заклел, и ако не водехме княгинята, веднага бих тръгнал по следите му: моето не бива да се загуби!
	„Тю! — помисли Заглоба. — Най-добре да не правя никакво зло на тоя слуга!“
	После подкара по-бързо коня и подир малко се изравни с княгинята и Володийовски. След един час път преминаваха реката Медведовка и навлязоха в гора, която се изправяше като черна стена от самия бряг на реката покрай пътя.
	— Тия места вече са ми познати — каза Заглоба. — Гората ще свърши скоро, а след нея има около четвърт миля голо поле, през което минава пътят за Чорни остров, после следва още по-голяма гора чак до Митчин. Ако е рекъл Господ, в Митчин ще намерим полски хоронгви.
	— Време е вече да дойде спасение! — измърмори Володийовски. Някое време пътуваха в мълчание по светлия, огрян от лунните лъчи път.
	— Два вълка ни минаха път! — каза внезапно Елена.
	— Виждам — отвърна Володийовски. — А ето и трети!
	Сивкава сянка наистина се промъкна на около сто и петдесет крачки пред конете.
	— Ето четвърти! — извика княгинята.
	— Не, това е сърна! Гледай, ваша милост панно, две, три!
	— Какво е това, дявол да го вземе! — възкликна пан Заглоба. — Сърни тичат подир вълци! Виждам, че светът се преобръща с краката нагоре!
	— Да побързаме — каза пан Володийовски с неспокоен глас. — Женджан, насам и с княгинята напред!
	Полетяха, но Заглоба се наведе в движение до ухото на Володийовски и попита:
	— Пане Михал, какво става там?
	— Лошо — отвърна малкият рицар. — Видя ли, ваша милост: животните изскачат от леговищата си и бягат нощем.
	— Ох! Какво означава това?
	— Значи, че ги плашат.
	— Кой?
	— Войска — казаци или татари — иде към нас отдясно.
	— Може да са наши хоронгви?
	— Това е невъзможно, защото животните бягат откъм изток, от Пилавци, навярно татарите идат като широка вълна.
	— Да бягаме, за Бога, пане Михал!
	— Няма друг изход. Ех, да не беше тук княгинята, щяхме да се приближим до самите чамбули, за да откъснем един-двама души, но с нея… минаването може да бъде трудно, ако ни забележат.
	— За Бога, пане Михал! Да свърнем към гората подир тия вълци, а?
	— Това е невъзможно, дори да не ни хванат веднага, ще залеят страната пред нас, а после как ще се измъкнем?
	— Огън и жупел да ги порази! Само това ни липсваше! Ех, пане Михал, дали не се лъжеш? Та нали вълците вървят подир войската, а не бягат пред нея.
	— Които са отстрани, вървят подир войската и се събират отвсякъде, но които са отпред, те се плашат и бягат. Виждаш ли, ваша милост, там надясно, между дърветата: пожар свети!
	— Исусе Назаретски, царю юдейски!
	— Тихо, ваша милост!… Голяма ли е още тая гора?
	— Сега ще свърши.
	— А после поле ли е?
	— Поле. О, Господи Исусе!
	— Тихо, ваша милост!… Оттатък полето друга гора ли има?
	— Чак до Матчин.
	— Добре! Стига да не ни настигнат в това поле! Ако се доберем благополучно до другата гора, все едно че сме си вкъщи. Сега да се движим заедно! За щастие княгинята и Женджан са на Бурлаевите коне.
	Пришпориха конете и се изравниха с княгинята и Женджан, които яздеха отпред.
	— Какво гори там надясно? — попита княгинята.
	— Ваша милост панно! — отговори малкият рицар. — Няма какво да крия. Това може да са татари.
	— Боже, Света Богородице!
	— Не се тревожи, ваша милост панно! Аз ще се погрижа да им избягаме, а в Матчин се намират наши хоронгви.
	— За Бога, да бягаме! — рече Женджан.
	Притихнаха и се понесоха като духове. Дърветата започнаха да редеят, гората свършваше — но и луната нещо помръкна. Внезапно Елена се обърна към малкия рицар.
	— Ваша милост панове! — рече тя. — Закълнете ми се, че жива няма да падна в ръцете им!
	— Няма да паднеш — отвърна Володийовски, — докато аз съм жив.
	Едва свърши и изскочиха от гората на полето, или по-скоро в степта, която се простираше близо четвърт миля и на чийто противоположен край отново се чернееше линията на гора. Това от всички страни открито поле сега се сребрееше цяло под лъчите на месеца и беше светло почти като денем.
	— Това е най-лошата част от пътя! — прошепна Володийовски на Заглоба, — защото, ако те се намират в Чорни остров, ще минат оттук, между горите.
	Заглоба не отговори нищо, само стисна коня с пети.
	Бяха преминали вече половината поле, отсрещната гора се приближаваше все повече, виждаше се все по-ясно, когато изведнъж малкият рицар протегна ръка към изток.
	— Гледай, ваша милост — каза на Заглоба. — Виждаш ли?
	— Някакви храсти и шубраци в далечината.
	— Тия храсти се движат! В галоп веднага, в галоп, защото сега вече непременно ще ни съзрат!
	Вятър засвири в ушите на бегълците — спасителната гора се приближаваше все повече.
	Изведнъж от оная тъмна маса, която се приближаваше откъм дясната страна на полето, най-напред долетя сякаш шум, подобен на шума на морските вълни, а миг по-късно огромен вик разтърси въздуха.
	— Виждат ни! — изрева Заглоба. — Кучета! Разбойници! Дяволи! Вълци! Нехранимайковци!
	Гората беше толкова близо, че бегълците вече почти усещаха нейния суров и хладен дъх.
	Но и облакът от татари се виждаше все по-ясно, а от тъмното му тяло започнаха да излизат дълги отклонения като пипала на грамадно чудовище и да се приближават към бегълците с неописуема бързина. Опитните уши на Володийовски ясно различиха вече виковете: „Аллах! Аллах!“
	— Конят ми се препъна! — викна Заглоба.
	— Няма нищо! — отвърна Володийовски.
	Но през главата му като светкавици прелитаха въпроси: какво ще стане, ако конете не издържат? Какво ще стане, ако някой от тях падне? Това бяха великолепни татарски коне с желязна издръжливост, но те все препускаха от Плоскиров, почти без да почиват след оня лудешки бяг от града чак до първата гора. Наистина можеха да се прехвърлят на резервните, но и резервните бяха уморени. „Какво ще стане?“ — мислеше пан Володийовски и може би за първи път през живота сърцето му заби от тревога — не за себе си, а за Елена, която бе обикнал като родна сестра през дългото пътуване. А знаеше и това, че започне ли веднъж преследването, татарите няма да спрат така скоро.
	— И да не спрат, нея няма да я настигнат! — каза си той и стисна зъби.
	— Конят ми се препъна! — извика Заглоба втори път.
	— Няма нищо! — повтори Володийовски.
	В това време навлязоха в гората. Обкръжи ги мрак, но и отделните татарски конници бяха само на неколкостотин крачки от тях. Все пак малкият рицар знаеше вече как трябва да постъпи.
	— Женджан! — викна той. — Завий с княгинята в първата пътека от пътя.
	— Добре, ваша милост! — отвърна слугата. Малкият рицар се обърна към Заглоба:
	— Пистолети в ръце!
	И в същото време хвана с ръка юздите на коня на пан Заглоба, за да го спре.
	— Какво правиш? — викна шляхтичът.
	— Нищо! Спри, ваша милост.
	Разстоянието между тях и Женджан, който бягаше с Елена, започна да расте все повече. Най-сетне те стигнаха до мястото, където пътят завиваше доста остро към Збараж, а право по-нататък вървеше тясна горска пътечка, полуприкрита от клоните. Женджан се втурна в нея и след малко двамата с Елена изчезнаха в гъсталака и тъмнината.
	В това време Володийовски спря своя кон и коня на Заглоба.
	— За Бога, какво правиш? — викаше шляхтичът.
	— Ще спрем преследвачите. Няма друго спасение за княгинята.
	— Ще загинем!
	— Ами, ще загинем. Застани тук, ваша милост, отстрани на пътя! Ето тук! Тук!
	Двамата се спотаиха в мрака под дърветата — в това време бурният тропот на татарските коне се приближаваше и фучеше като буря, та цялата гора ехтеше.
	— Свърши се! — каза Заглоба и надигна меха с вино. Глътна си здравата, после се разтресе.
	— В името на Отца и Сина и Светаго духа! — възкликна той. — Готов съм за смърт!
	— Чакай! Чакай! — рече Володийовски. — Трима вървят отпред, това исках!
	По осветения път се показаха трима конници, яздещи, както изглежда, най-добрите коне, така наричаните в Украйна вълчари, защото при бяг настигаха вълк; зад тях на двеста или триста крачки летяха петнайсетина други, а още по-нататък цяла гъста тълпа татари.
	Когато първите трима стигнаха до засадата, изтрещяха два изстрела, после Володийовски се хвърли като рис насред пътя и в миг, преди пан Заглоба да успее да погледне и помисли какво става, третият татарин падна като ударен от гръм.
	— В галоп! — викна му малкият рицар.
	Пан Заглоба не чака да му се повтаря и полетяха по пътя като два вълка, зад които тича хайка от ожесточени кучета; в това време другите татари стигнаха до труповете и като разбраха, че тия преследвани вълци могат да хапят смъртоносно, спряха конете, за да изчакат останалите си другари.
	— Виждаш ли, ваша милост? — каза Володийовски. — Знаех, че ще спрат!
	Но при все че бегълците бяха спечелили неколкостотин крачки, паузата в преследването не продължи много, само че сега татарите се носеха в по-голяма група и не изскачаха поотделно напред.
	Конете на бегълците обаче бяха уморени от дългия път и бързината им намаляваше. Особено конят на Заглоба, който носеше на гърба си толкова голям товар, отново се препъна един-два пъти; остатъкът от коса настръхна върху главата на стария шляхтич при мисълта, че ще падне.
	— Пан Михал, най-скъпи пане Михал, не ме изоставяй! — викаше той отчаян.
	— Бъди сигурен, ваша милост! — отговори малкият рицар.
	— Дано вълци да го ядат тоя кон…
	Не бе успял да довърши, когато първата стрела бръмна край ухото му, а след нея други започнаха да бръмкат и съскат, да свирят като пчели и бръмбари. Една прелетя толкова близо, че почти се отри в ухото на пан Заглоба.
	Володийовски се обърна и отново стреля два пъти към преследвачите.
	Внезапно конят на пан Заглоба се препъна така силно, че почти заби нос в земята.
	— За Бога, конят ми пада! — викна шляхтичът със сърцераздирателен глас:
	— Слизай и в гората! — изгърмя Володийовски.
	След тия думи сам спря коня си, скочи и миг по-късно двамата със Заглоба изчезнаха в мрака.
	Но тая маневра не избягна от очите на татарите и няколко десетки от тях също скочиха от конете и се спуснаха да преследват бегълците.
	Клоните смъкнаха шапката на Заглоба от главата му и го удряха по лицето, закачиха се за дрехите му, но шляхтичът си беше плюл на петите и бягаше така, сякаш беше с трийсет години по-млад. Понякога падаше, но ставаше и тичаше още по-бързо, запъхтян като ковашки мех — накрая се търколи в някакъв дълбок трап и чувстваше, че вече не ще може да се измъкне, защото бе останал съвсем без сили.
	— Къде си, ваша милост? — попита го Володийовски тихо.
	— Тук, в трапа. С мене е свършено! Спасявай се, пане Михал!
	Но пан Михал скочи без колебание в трапа и сложи ръка върху устата на пан Заглоба.
	— Тихо, ваша милост! Може да ни отминат! Пък и ние ще се защитаваме.
	В това време татарите дотърчаха. Едни от тях наистина отминаха трапа, като смятаха, че преследваните са избягали нататък, но други вървяха бавно, опипваха дърветата и се оглеждаха на всички страни.
	Рицарите затаиха дъх в гърдите.
	„Нека само някой да падне тук — мислеше Заглоба отчаян, — тогава аз ще му дам да разбере!…“
	Изведнъж искри се посипаха на всички страни: татарите започнаха да удрят кремъци…
	При светлината на тия искри се виждаха дивите лица с изпъкнали скули и месести устни, които духаха затлеялата прахан. Известно време се въртяха така наоколо на няколко десетки крачки от трапа, подобни на зловещи горски призраци — и се приближаваха все повече и повече.
	Но след малко някакви странни шумове, звуци и смесени викове започнаха да долитат от пътя и да будят заспалите дебри.
	Татарите престанаха да святкат и застанаха като вкаменени; ръката на Володийовски се впи в рамото на Заглоба.
	Виковете се засилваха и внезапно избухнаха червени светлини, а заедно с тях се чу залп от мускети — един, втори, трети, — а след него викове „аллах“, звън на саби, цвилене на коне — тропот и смесени крясъци. На пътя кипеше битка.
	— Наши! Наши! — викна Володийовски.
	— Бий, убивай! Бий! Сечи! Коли! — ревеше пан Заглоба.
	Още секунда и покрай трапа изтичаха в най-голяма паника няколко десетки татари, които сега бягаха с всички сили към своите. Пан Володийовски не издържа, скочи подир тях и ги подгони сред гъсталака и тъмнината.
	Заглоба остана сам на дъното на трапа. След малко той се опита да излезе, но не можа. Боляха го всички кости и едва се държеше на крака.
	— Ха, разбойници! — каза той, като се оглеждаше на всички страни. — Избягахте! Жалко, че никой не остана тук. Щях да имам компания в тоя трап и да му дам да разбере. Ах вие, поганци! Сега там ще ви насекат като добитък! За Бога, врявата там става все по-голяма! Бих искал това да бъде самият княз Йереми, защото едва той ще ви загрее. Викайте си вие: „Аллах! Аллах!“ После вълците ще викат „Аллах! Аллах!“ над вашите мърши. Но и тоя пан Михал, как можа да ме остави тук сам? О, нищо чудно! Той е жаден за приключения, нали е млад. След тая последна схватка и в пъкъла бих отишъл с него, защото той не е такъв приятел, който те напуска при нужда, а е оса! За един миг ухапа ония тримата. Поне да беше при мене мехът с виното… Но навярно вече е отишъл по дяволите… Конете са го стъпкали. Току-виж, че някоя гадина ме е ухапала тук, в тоя трап. Какво е това?
	Виковете и залповете от мускети започнаха да се отдалечават към полето и първата гора.
	— Аха! — каза Заглоба. — Вече ги преследват! Не издържахте, кучета! Слава на Всевишния!
	Виковете се отдалечаваха все повече и повече.
	— Здравата бягат! — продължаваше да мърмори шляхтичът. — Но виждам, че ще трябва да поседя в тоя трап. Само това липсваше — да ме изядат вълците. Най-напред Богун, после татарите, а накрая вълците. Дай Боже кол за Богун и бяс за вълците, а колкото до татарите, нашите вече добре мислят за тях! Пане Михал! Пане Михал!
	Тишина отговори на пан Заглоба, само гората шумеше, а отдалече долитаха все по-слаби викове.
	— Дали да си легна да спя? По дяволите! Хей, пане Михал!
	Но търпението на пан Заглоба още дълго време щеше да бъде подложено на изпитание, защото вече се развиделяваше, когато на пътя отново се чу тропот, а после засвяткаха светлини в горския мрак.
	— Пане Михал, тук съм! — извика шляхтичът.
	— Тогава излез, ваша милост.
	— Ами като не мога.
	Пан Михал с борина в ръка се изправи над трапа, подаде ръка на Заглоба и каза:
	— Е, татари няма. Прогонихме ги чак отвъд оная гора.
	— А кой дойде?
	— Кушел и Розтворовски с две хиляди конници. Моите драгуни са също с тях.
	— А поганците много ли бяха?
	— Ех, няколко хиляди.
	— Слава Богу! Я ми дай да пийна нещо, защото бях припаднал. След два часа пан Заглоба, напоен и нахранен както трябва, седеше на удобно седло между драгуните на Володийовски, а до него яздеше малкият рицар и му говореше така:
	— Не се тревожи вече, ваша милост, защото, макар да не пристигнем в Збараж заедно с княгинята, по-лошо щеше да бъде, ако бе попаднала в ръцете на нечестивците.
	— А може би Женджан ще завие към Збараж? — питаше Заглоба.
	— Това той няма да направи, пътят ще бъде зает: оня чамбул, който отблъснахме, бързо ще се върне и ще върви по нашите следи. Освен това и Бурлай трябва да пристигне всеки момент и ще бъде при Збараж, преди Женджан да успее да стигне там. От другата страна, от Константинов, идат Хмелницки и ханът.
	— О, за Бога! Това значи, че княгинята е попаднала в клопка.
	— Женджан ще има грижата да се промъкне между Збараж и Константинов, докато е време, и да не се остави да го хванат полковете на Хмелницки или чамбулите на хана. И знаеш ли, ваша милост, аз дълбоко вярвам, че той ще съумее да направи това.
	— Дай Боже!
	— Тоя слуга е хитър като лисица. И ваша милост си хитрец, но той е още по-хитър. Колко много си блъскахме главите как да спасим момичето — и накрая отпуснахме безсилно ръце, но ето че той ще поправи всичко. Сега той ще се изплъзва като змия, защото ще трябва да мисли и за собствената си кожа. Вярвай, ваша милост, защото над нея е и Бог, който много пъти я е спасявал — и спомни си, че в Збараж ти сам ми казваше да му вярвам, когато идва Захар.
	Заглоба се поободри от тия думи на пан Михал, а после се замисли дълбоко.
	— Пан Михал — каза той след малко. — Ти не пита ли Кушел какво става със Скшетуски?
	— Той е вече в Збараж и слава Богу — здрав. Дошъл заедно със Зачвилиховски от княз Корецки.
	— А ние какво ще му кажем?
	— Там е въпросът.
	— Така или иначе, той нали продължава да мисли, че девойката е умъртвена в Киев?
	— Да.
	— А каза ли сега на Кушел или на някого другиго откъде идваме?
	— Не съм казал, понеже мислех, че е по-добре преди това да се посъветвам.
	— Мене ми се струва, че е по-добре да премълчим цялата работа — каза Заглоба. — Ако сега — пази Боже! — момичето пак попадне в казашки или татарски ръце, за Скшетуски това би било нова болка — все едно някой да разчопли завехнала рана.
	— Главата си давам, че Женджан ще я измъкне.
	— И аз с готовност бих дал своята, но сега нещастието се шири като чума по света. По-добре да мълчим и да оставим всичко на Божията воля.
	— Така да бъде. Но дали пан Подбипента няма да издаде тайната на Скшетуски?
	— Ти като че ли не го познаваш. Той даде честна дума, а за тая литовска кобилица честната дума е нещо свещено.
	Тук към тях се присъедини Кушел и продължиха по-нататък заедно, като разговаряха при първите лъчи на изгрева по политическите работи, за пристигането на военачалниците в Збараж, което бе предизвикано от княз Йереми; за скорошното пристигане на княза и за неизбежната вече и страхотна борба с цялата сила на Хмелницки.


	Петдесет и седма глава

	В Збараж пан Володийовски и Заглоба намериха събрана цялата кралска войска, която очакваше неприятеля. Там бяха и коронният подчаши, който пристигна от Константинов, и каменецкият кастелан Лянцкоронски, който преди това би неприятеля при Бар, и третият военачалник, пан Фирлей от Домбровица, белски кастелан, и пан Анджей Шераковски, коронен писар, и хоронжи пан Конецполски, и пан Пшемски, генерал от артилерията, особено добър боец при превземане на градове и опитен в организирането на отбрана. А с тях десет хиляди души кралска войска, без да се смятат няколкото хоронгви на княз Йереми, които и по-рано си бяха в Збараж.
	На южните склонове на града и замъка, зад рекичката Гнезна и двете езера, пан Пшемски беше организирал мощен стан, който бе укрепил според чуждестранното отбранително изкуство и който можеше да бъде превзет само отпред, защото отзад и отстрани го пазеха езерата, замъкът и рекичката. Ето в тоя стан военачалниците имаха намерение да дадат отпор на Хмелницки и да спрат неприятелската лавина, докато кралят пристигне с останалите сили и всенародното опълчение. Но дали това можеше да се осъществи при силата на Хмелницки? Мнозина се съмняваха и основателно изтъкваха причините за своите съмнения, а между другите и тая, че в самия стан работите не вървяха добре. Най-напред между вождовете съществуваше скрито разногласие. Защото те бяха дошли по неволя в Збараж, отстъпили в това отношение пред искането на княз Йереми. Отначало военачалниците имаха намерение да се отбраняват при Константинов, но когато се разнесе вестта, че Йереми обещава лично да вземе участие във войната само ако бъде избран Збараж за място на отбраната, войниците веднага заявиха на кралските вождове, че искат да вървят в Збараж и че никъде другаде няма да се бият. Не помогнаха никакви увещания, нито авторитетът на хетманския жезъл и скоро военачалниците разбраха, че ако продължат да упорстват, войските, като се почне от хусарите, та чак до последния войник от чуждестранните роти, ще ги напуснат и ще отидат под знамето на Вишньовецки. Това беше един от тъжните, но все по-чести по онова време примери на непокорство във войската, родено от неспособността на вождовете, от разногласията помежду им, от безпримерния ужас пред мощта на Хмелницки и небивалите досега поражения, особено това при Пилавци.
	И така, военачалниците бяха принудени да тръгнат за Збараж, където властта, въпреки че те бяха назначени от краля, по силата на нещата щеше да премине в ръцете на Вишньовецки, защото войската искаше да слуша само него, да се бие и да гине само под негово командване. Но засега тоя фактически вожд още не беше в Збараж, затова безпокойството сред войската растеше, дисциплината се влоши окончателно и духът падаше. Защото вече се знаеше, че Хмелницки и ханът идат със сили, каквито човешките очи не са виждали още от времето на Тамерлан. Непрекъснато в стана долитаха като зловещи птици нови вести, все по-нови и все по-страшни слухове и подкопаваха смелостта на войника. Имаше опасност внезапно да избухне паника като оная при Пилавци и да разпръсне тая шепа войници, която преграждаше пътя на Хмелницки към сърцето на Жечпосполита. Самите вождове бяха загубили ума и дума. Техните противоречиви разпореждания изобщо не се изпълняваха или се изпълняваха без желание. Наистина само Йереми можеше да предотврати поражението, което висеше над стана, войската и страната.
	Като пристигнаха с хоронгвите на Кушел, пан Заглоба и Володийовски веднага попаднаха във военния водовъртеж, защото, щом се изправиха на площада, ги заобиколиха офицери от различни части и един през друг заразпитваха за новини. При вида на татарските пленници чувство на облекчение обзе сърцата на любопитните. „Пипнали татари! Татарски пленници! Бог им дал победа!“ — повтаряха едни. „Татарите са дошли — и Бурлай с тях!“ — викаха други. „На оръжие, ваша милост панове! На валовете!“ Вестта летеше из стана, а победата на Кушел растеше прекомерно. Все повече хора се трупаха около пленниците. „Да се посекат! — викаха. — Какво друго ще ги правим!“ Завъртяха се въпроси като снежна виелица, но Кушел не искаше да разказва и отиде на доклад в квартирата на белския кастелан — а Володийовски и Заглоба през това време бяха приветствани от познатите си от „руските“ хоронгви, но те гледаха да се измъкнат, пък и бързаха да се срещнат със Скшетуски.
	Намериха го в замъка, а при него бяха старият Зачвилиховски, двама свещеници от местните бернардинци и пан Лонгинус Подбипента. Като ги видя, Скшетуски леко побледня и присви очи, защото те събудиха у него твърде много спомени, та не можеше да ги гледа без болка. Все пак ги поздрави спокойно, дори радостно — попита ги къде са били и се задоволи с първия хрумнал им отговор, понеже смяташе княгинята за мъртва и не желаеше вече нищо, нищо не очакваше, та дори ни най-малко подозрение не се промъкна в душата му, че тяхното дълго отсъствие може да има каквато и да било връзка с нея. Те също не казаха и дума за целта на своето пътуване, при все че пан Лонгинус поглеждаше ту единия, ту другия изпитателно, въздишаше, въртеше се на мястото си с желание да улови поне сянка от надежда по техните лица. Но двамата бяха заети със Скшетуски, когото пан Михал непрекъснато прегръщаше, защото сърцето му се разтапяше при вида на тоя верен и стар приятел, който толкова нещо беше преживял и толкова загубил, че почти нямаше за какво да живее.
	— Ето, отново се събираме заедно всички стари другари — казваше той на Скшетуски — и добре ще ни бъде заедно. Пък и виждам, че ще почне такава война, каквато още не е имало, а с нея големи удоволствия за всяка войнишка душа. Дано само Бог ти даде здраве още много пъти да водиш хусарите в бой.
	— Бог вече ми възвърна здравето — отговори Скшетуски — и нищо повече не желая, освен да служа, докато е необходимо.
	И наистина Скшетуски беше здрав, защото младостта и голямата му сила бяха победили болестта. Мъките бяха прояли душата му, но не можаха да изядат тялото му. Той беше само много отслабнал и така пожълтял, та челото, бузите и носът му сякаш бяха от черковен восък. Някогашната каменна строгост бе останала върху лицето му, по което се четеше такова застинало спокойствие, каквото имат лицата на мъртвите. Още повече сребърни нишки се виеха в черната му брада, а иначе той с нищо не се отличаваше от другите хора освен с това, че противно на войнишките обичаи избягваше шума, многолюдните компании и пиянства, и най-често общуваше с монаси, чиито разговори за живота в манастирите и за бъдещия живот слушаше особено жадно. Въпреки това изпълняваше службата си извънредно добре и наравно с другите се занимаваше с всичко, което се отнасяше до войната или очакваната обсада.
	Скоро разговорът премина на тоя именно предмет, защото никой в целия стан, в замъка и града не мислеше за друго. Старият Зачвилиховски разпитваше за татарите и за Бурлай, с когото беше стар познат.
	— Той е голям воин — каза Зачвилиховски — и ми е жално, че въстава срещу отечеството наред с другите. Заедно сме се били при Хотим — тогава бе още младок, но вече се виждаше, че от него ще израсне необикновен човек.
	— Но той е от Задднеприето и води задднепърчани — каза Скшетуски, — как така, татко, сега иде от юг, откъм Каменец?
	— Изглежда, че Хмелницки нарочно му е определил там място за зимуване — каза Зачвилиховски, — понеже Тухай бей остана край Днепър, а тоя мурза още от едно време страшно има зъб на Бурлай. Никой не е тупал така татарите, както Бурлай.
	— А сега ще бъде техен съюзник!
	— Така е! — каза Зачвилиховски. — Такива времена дочакахме! Но тук Хмелницки ще следи да не се изядат двамата.
	— А кога очаквате Хмелницки? — попита Володийовски.
	— Всеки ден, но всъщност кой може да знае. Военачалниците би трябвало да изпращат разезд подир разезд, но не правят това. Едва успях да измоля да пратят Кушел на юг, а пановете Пигловски към Чолгански камък. Самият аз също исках да отида, но тук непрекъснато има съвещания и съвещания… Ще изпратят още и пан коронния писар с петнайсетина хоронгви. Само дано побързат, за да не стане късно. Дай Боже нашият княз да дойде час по-скоро, иначе ни чака такъв позор, какъвто при Пилавци.
	— Видях тия войници, когато минахме през площада — каза Заглоба, — и мисля, че между тях има повече мухльовци, отколкото добри бойци. Сергиджии трябва да станат, не съюзници на нас, които обичаме славата и я ценим повече от здравето си.
	— Какво приказваш, ваша милост! — избухна старецът. — Аз не отричам храбростта на ваша милост, при все че по-рано имах друго мнение, но и всички рицари тук са най-добрите войници, с каквито някога е разполагала Жечпосполита. Глава само трябва, вожд! Каменецкият пан е добър боец, но никакъв вожд. Пан Фирлей е стар, а колкото до подчашия, той си спечели „хубаво“ реноме при Пилавци заедно с княз Доминик. Какво чудно, че не искат да ги слушат? Войникът с готовност ще пролее кръвта си, когато е сигурен, че няма да го погубят без нужда. Ето и сега! Вместо да мислят за обсадата, те се препират кой къде да застане.
	— Но дали има достатъчно вивенди?* — попита неспокойно Заглоба.
	[* Хранителни припаси (лат.). — Б.пр.]
	— Не толкова, колкото е необходимо, но с фуража е още по-лошо. Ако обсадата продължи един месец, навярно вместо зоб ще трябва да даваме камъни на конете.
	— Има още време да се мисли за това — каза Володийовски.
	— Иди им го кажи, ваша милост. Дай Боже князът да се върне, repeto*!
	[* Повторете (лат.). — Б.пр.]
	— Не само ти, ваша милост, въздишаш за него — прекъсна го пан Лонгинус.
	— Зная — отговори старецът. — Погледнете, ваша милост панове, към плаца. Всички седят по валовете и гледат с копнеж към Стари Збараж, а други се качват чак на градската кула и само някой да викне: „Иде!“ — от радост всички ще полудеят. Зажаднелият елен не desiderat aquas* така, както ние жадуваме за него. Дано само успее да пристигне преди Хмелницки, защото мисля вече, че трябва да са му се случили някакви impedimenta.
	[* Жадува за вода (лат.). — Б.пр.]
	— Ние също по цели дни се молим за неговото пристигане — обади се един от бернардинците.
	Молитвите и желанията на всички рицари щяха скоро да бъдат удовлетворени, при все че следният ден донесе още по-големи страхове и изпълни душите със зловещи предчувствия. В четвъртък, осми юли, страхотна буря се разрази над града и над току-що направените валове около стана. Дъждът валеше като из ведро. Част от земните работи бяха отвлечени от водата. Гнезна и двете езера излязоха от бреговете си.
	Вечерта гръм удари в пехотната хоронгва на белския кастелан Фирлей, уби няколко души, а знамето натроши на дребни късчета. Това бе сметнато за лош omen — за видим знак на Божия гняв, толкова повече, че пан Фирлей беше калвинист. Заглоба предложи да се изпрати делегация при него с искане и молба да се върне в католическата вяра — „защото не може да получи Божието благословение войска, чийто вожд живее в непристойни заблуди, противни на небето“. Мнозина споделяха това мнение и самоличният авторитет на кастелана и хетманският му жезъл спряха изпращането на делегация. Но духът падна още повече. А бурята продължаваше да вилнее. Валовете, макар и подсилени с камъни, с върбов плет и с огради от заострени колове, така се размекнаха, че оръдията започнаха да затъват. Трябваше да подлагат дъски под гранатометите, мортирите и дори под старите топове. В дълбоките ровове около валовете шумеше вода колкото човешки ръст. Нощта не донесе спокойствие. Вихърът гонеше откъм изток все нови и нови грамадни кълба облаци, които се трупаха и премятаха по небето със страхотен трясък и изхвърляха над Збараж целия си запас от дъжд, мълнии, светкавици… Само слугите бяха останали в шатрите на стана, а офицерите, по-високите чинове, дори военачалниците, с изключение на каменецкия кастелан, се скриха в града. Ако Хмелницки беше дошъл заедно с тая буря, щеше да вземе стана без никаква съпротива.
	На другия ден времето беше малко по-добро, при все че дъжд все още преваляваше. Едва към пет часа след пладне вятърът прогони облаците, над стана се ширна синева, а към Стари Збараж засвети великолепна седмобагрена дъга, чиято огромна извивка слизаше с едното си рамо отвъд Стари Збараж, а с другото сякаш смучеше влага от Черни лес — и светеше, бляскаше и трептеше върху фона на подгонените облаци.
	Тогава чувство на облекчение овладя сърцата. Рицарите се върнаха в стана и се качиха по хлъзгавите валове, за да порадват очите си с гледката на дъгата. Веднага започнаха да разговарят шумно и да гадаят какво предвещава тоя благоприятен знак, когато изведнъж пан Володийовски, застанал заедно с други над самия крепостен ров, заслони рисовските си очи с ръка и викна:
	— Войска се показва изпод дъгата! Войска!
	Настана суетня, сякаш вихър размърда масата от хора, а после изведнъж зашумя. Думите „войска иде“ прелетяха като стрела от единия край на валовете до другия. Войниците започнаха да се притискат, блъскат, трупат. Шушуканията избухваха и стихваха; всички бяха сложили ръка над очите, всички взряха очи напрегнато в далечината — сърцата биеха в гърдите и всички гледаха така, затаили дъх, увиснали между несигурността и надеждата.
	Но изведнъж под седмоцветната порта се замержеля нещо и се мержелееше все по-ясно, излизаше от далечината и се приближаваше все повече, и ставаше все по-видимо — докато накрая се показаха знамена, пряпорци, бунчуци — после гора от флагчета върху пики — очите вече отпъдиха съмнението: това беше войска.
	Тогава един гръмогласен възклик се изтръгна от всички гърди, възклик на безкрайна радост:
	— Йереми! Йереми! Йереми!
	Най-старите войници просто полудяха. Едни се спуснаха от валовете, прегазиха крепостния ров и се затекоха пеш през заляната с вода равнина към още отдалечените полкове; други тичаха за конете; едни се смееха, други плачеха, сплитаха или вдигаха молитвено ръце към небето и викаха: „Иде нашият баща, нашият спасител, нашият вожд!“ Човек би помислил, че обсадата е вече вдигната, Хмелницки победен и победата спечелена. В това време полковете на княза се приближаваха все повече, така че вече можеха да се различат разните родове войска. Както обикновено, отпред вървяха леките полкове на княза от татари, сеймени и власи; зад тях се виждаше чуждестранната пехота на Махницки, по-нататък артилерията на Вурцел, драгуните и тежките хусарски части. Слънчевите лъчи се пречупваха в техните оръжия, във върховете на щръкналите копия — и всички вървяха сред необикновен блясък, сякаш вече ги покриваше славата на победата. Скшетуски, застанал заедно с пан Лонгинус на валовете, отдалече позна своята хоронгва, която беше оставил в Замошч — и пожълтелите му бузи леко се зарумениха; той отдъхна дълбоко няколко пъти, сякаш някаква неизмерима тежест сваляше от гърдите си, и очите му светнаха. Защото за него вече наближаваха дните на свръхчовешки усилия и на героична борба, които най-добре лекуват сърцето и отхвърлят болезнения спомен все по-дълбоко в дъното на душата. Полковете се приближиха още повече и едва хиляда крачки ги деляха от стана. Дотърчаха също и висшите чинове, за да наблюдават пристигането на княза, а именно тримата военачалници, заедно с тях пан Пшемски, пан коронният хоронжи, пан красниставският староста, пан Корф и всички други офицери както от полските хоронгви, така и от чуждестранните части. Те споделяха общата радост и особено пан Лянцкоронски, военачалникът, по-голям рицар, отколкото вожд, но влюбен във военната слава, който протягаше хетманския си жезъл натам, откъдето идеше Йереми, и говореше толкова високо, че го чуваха всички:
	— Ето там е нашият върховен вожд и аз пръв му отдавам чест и своята власт!
	Полковете на княза започнаха да влизат в стана. Те бяха всичко три хиляди души, но войската сякаш се увеличили със сто хиляди сърца — защото всички те бяха победители при Погребище, Немиров, Махновка и Константинов. Познатите и приятелите започнаха да се приветстват. Подир леките полкове най-сетне с мъка влезе и артилерията на Вурцел, който караше четири хаковници, две големи октави и шест взети от неприятеля органки*. Князът, който изпращаше полковете от Стари Збараж, пристигна в стана едва вечерта, след залез-слънце. Всичко живо се стече, за да го посрещне. Войниците запалиха фенери, недогорели свещи, факли и борина и така обградиха коня на княза, че той не можеше да пристъпи. Хващаха го за юздите, за да могат по-дълго да се опиват от гледката на героя. Целуваха дрехите му, а самия него едва не го грабнаха на ръце. Ентусиазмът стигна дотам, че не само войниците от полските части, а и чуждестранните роти заявиха, че ще служат безплатно едно тримесечие. Около княза се образуваше все по-голяма навалица и той вече не можеше да пристъпи нито крачка — затова седеше на белия си кон, обграден от войниците като овчар сред стадото си, а възгласите и виковете „да живее!“ нямаха край.
	[* Видове старинни оръдия. — Б.пр.]
	Настана тиха, приятна вечер. По тъмното небе блеснаха хиляди звезди и веднага се появиха благоприятни знаци. Тъкмо когато пан Лянцкоронски се приближаваше до княза с хетманския си жезъл в ръка, за да му го предаде, една звезда се откъсна от небосвода и като повлече подир себе си светлиста струя, падна с грохот към Константинов, откъдето очакваха да дойде Хмелницки, и угасна.
	— Това е звездата на Хмелницки! — викнаха войниците. — Чудо! Чудо! Явна поличба!
	— Vivat Йереми victor!* — повториха хиляди гласове, а изведнъж каменецкият кастелан се приближи и даде знак с ръка, че иска да говори. Веднага гълчавата поутихна, а той рече:
	[* Да живее победителят (лат.). — Б.пр.]
	— Кралят ми даде хетмански жезъл; но аз го предавам в твоите по-достойни ръце, победителю, и пръв желая да слушам твоите заповеди.
	— И ние заедно с него! — повториха другите двама военачалници. Трите жезъла се протегнаха към княза, но той си дръпна ръката и отвърна:
	— Не аз съм ви дал тия жезли, ваша милост панове, и не аз ще ги взема.
	— Тогава бъди четвърти над тримата! — каза Фирлей.
	— Vivat Вишньовецки! Vivat военачалниците! — викнаха рицарите.
	— Искаме заедно да живеем и умрем!
	В същия момент белият кон на княза вдигна глава, разтърси боядисаната си пурпурна грива и зацвили толкова силно, че всички коне в стана му отговориха в един глас.
	И това се сметна като предсказание за победа. В очите на войниците гореше огън. Сърцата пламнаха от желание за бой, трепет на ентусиазъм пробягваше през телата. Дори старшите офицери споделяха общия възторг. Подчашият плачеше и се молеше, а каменецкият кастелан и красниставският староста първи започнаха да дрънкат саби, като подражаваха на войниците, които тичаха горе на валовете, протягаха ръце в мрака и викаха натам, откъдето се очакваше неприятелят.
	— Добре дошли, кучи братя! Ще ни намерите готови!
	Тая нощ никой в стана не спа и чак до сутринта гърмяха възгласи и се рояха светлини на блеснали фенери и факли.
	На разсъмване коронният писар Шераковски се върна откъм Чолгански камък и донесе вести за неприятеля, който се намирал на пет мили от стана. Разездът беше водил бой с по-многобройни татарски сили и в този бой бяха загинали двамата панове Манковски, пан Олексич и няколко други благородници. Докараните пленници твърдяха, че подир тяхната част идат ханът и Хмелницки с цялата си сила. Денят мина в очакване и разпореждания за отбраната. Князът, след като прие без повече колебания главното командване, стягаше войската, определяше на всекиго къде ще трябва да застане, как да се отбранява и как да се притича на помощ на другите. В стана зацари най-висок дух; дисциплината беше възстановена и вместо по-раншната бъркотия, кръстосани разпореждания и неувереност навсякъде личеше ред и готовност. Към пладне всички бяха на позициите си. Пръснатите пред стана стражи съобщаваха всеки миг какво става в околността. Изпратените в близките села слуги събираха храна и фураж, колкото можеше да се намери. Войникът, който стоеше по валовете, приказваше високо и пееше, а нощта прекара в дрямка край огнищата, с ръка на сабята и с такава готовност, сякаш всеки миг предстоеше да започне атака.
	На разсъмване нещо започна да се чернее към Вишньовец. Камбаните в града удариха тревога, а в стана проточените жални гласове на тръбите събудиха бдителността на войниците. Пехотните части излязоха на валовете, между тях застана конницата, готова при пръв знак да се хвърли в атака. А по цялата дължина на окопа се издигаха нагоре пушечета от запалени фитили.
	В същия момент князът се появи на белия си кон. Беше облечен със сребърна ризница, но без шлем. По челото му не се виждаше ни най-малка грижа; напротив — радост бликаше от очите и лицето му.
	— Имаме гости, ваша милост панове, имаме гости! — повтаряше той, като минаваше по дължината на валовете.
	Настана тишина и се чуваше само плющенето на знамената, които лекият повей на вятъра ту издуваше, ту увиваше около дръжките. В това време неприятелят се приближи дотолкова, че можеше да бъде обгърнат с око.
	Това беше първата вълна, следователно не самият Хмелницки с хана, а разузнавателна част от трийсет хиляди избрани татари, въоръжени с лъкове, пушки и саби. След като плениха хиляда и петстотин слуги, пратени за храна, те идваха като гъста лавина от Вишньовец, после се разтегнаха в дълъг полумесец и започнаха да заобикалят от противната страна към Стари Збараж.
	Но, в това време князът, като се убеди, че насреща му е само разузнавателна част, даде заповед конницата да излезе от окопите. Разнесоха се команди, полковете се раздвижиха и започнаха да излизат иззад валовете като пчели от кошери. Равнината се изпълни с хора и коне. Отдалече се виждаха ротмистрите с топузи в ръка, които обикаляха хоронгвите и ги строяваха за бой. Конете пръхтяха бодро, а понякога цвилене преминаваше по редиците. После от тая маса излязоха напред две хоронгви княжески татари и сеймени и се понесоха в ситен тръс напред; лъковете се тръскаха върху плещите им, калпаците им блестяха и те се движеха мълчаливо, а начело яздеше рижият Вершул, чийто кон се хвърляше като луд, всеки миг вдигаше във въздуха предните си копита, сякаш искаше да скъса юздата и да полети към хаоса.
	Нито едно облаче не помътваше небесния лазур, денят беше ясен, прозрачен — и конниците се виждаха като на длан.
	В същия миг откъм Стари Збараж се появи малкият обоз на княза, който не бе успял да влезе в стана заедно с цялата войска, а сега бързаше с все сили от страх да не би татарите да го обкръжат с един замах. Обозът не убягна от очите им и веднага дългият полумесец тръгна към него с голяма бързина. Виковете „Аллах!“ долетяха чак до ушите на пехотинците, които стояха по валовете; хоронгвите на Вершул се понесоха като вихър на помощ.
	Но полумесецът пристигна по-бързо до обоза и в миг го опаса като с черна лента, а в същото време няколко хиляди татари се насочиха с нечовешки вой към Вершул и се мъчеха да обградят и него. Но тук вече можа да се познае опитността на Вершул и стегнатостта на неговите войници. Като видяха, че ги обграждат отдясно и отляво, те се разделиха на три и скочиха встрани, след което се разделиха на четири, после на две — и при всяко такова деление неприятелят трябваше да се обръща с цялата си линия, защото пред себе си нямаше никого, а вече му разкъсваха крилата. Едва на четвъртия път двете страни се сблъскаха гърди в гърди, но Вершул удари с цялата си сила в най-слабото място, разкъса линията на неприятеля и изведнъж се намери в тила му. Тогава той го изостави и се понесе като сюрия към обоза, без да обръща внимание, че ония веднага ще връхлетят върху него отзад.
	Опитните стари воини, които гледаха всичко това от валовете, почнаха да се удрят с въоръжени ръце по бедрата и да викат:
	— Пустите му конници! Само ротмистрите на княза могат да водят така!
	В това време Вершул се вби като остър клин в пръстена, който бе обградил обоза, проби го така, както стрела пробива тялото на войника, и в миг се намери в средата. Сега вместо две битки закипя една, но много по-ожесточена, това беше чудесна гледка! В средата на равнината обозът като подвижна крепост изхвърляше дълги ивици дим и бълваше огън, а наоколо се чернееше подвижен, разбеснял се мравуняк като някакъв грамаден водовъртеж, зад водовъртежа коне, които тичат без ездачи, в средата шум, крясък, гръм от пушки. Тия се блъскат едни през други, ония не се оставят да ги разкъсат. Както обграден глиган се отбранява с белите си зъби и разпаря заядливите кучета, така и този обоз сред татарската лавина се отбраняваше отчаяно и с надежда, че от стана ще дойде помощ, по-голяма от Вершуловата конница.
	И наистина скоро в равнината се замяркаха червените куртки на драгуните на Кушел и Володийовски — човек би казал, че това са листенца от червени цветя, брулени от вятъра. Те долетяха до татарската лавина и се втурнаха в нея като в черна гора, така че след малко изобщо не можеха да се видят, само настана още по-голям кипеж. Войниците дори се, чудеха защо князът веднага не отива с достатъчна сила на помощ на обградените, но той се бавеше, понеже искаше да покаже на войниците какви подкрепления им е довел и с това да повиши духа им и да ги приготви да посрещнат още по-големи опасности.
	Обаче огънят от обоза вече отслабваше; виждаше се, че те нямат време да пълнят мускетите си или пък цевите се бяха прекалено много загрели; вместо това крясъкът на татарите се засилваше все повече. Тогава князът даде знак и три хусарски хоронгви: едната лично неговата, командвана от Скшетуски, другата на красниставския староста и третата, кралска, командвана от пан Пигловски, се втурнаха от стана към полесражението. Стигнаха там, удариха и като с чук изведнъж разкъсаха татарския пръстен, после го подгониха, смазаха го в равнината, изблъскаха го към гората, разбиха го още веднъж и го гониха на четвърт миля от стана, а обозът се прибра безопасно в окопите сред радостните викове и грохота на оръдията.
	Татарите обаче, понеже знаеха, че подир тях идат Хмелницки и ханът, не изчезнаха съвсем от очите; напротив — скоро се явиха отново и с викове „Аллах! Аллах!“ обикаляха около целия лагер, като при това заемаха пътищата и близките села, където скоро се вдигнаха до небето стълбове черен дим. Много техни ездачи се приближиха до окопите, срещу които веднага се изсипаха поотделно или на групички княжески и кралски войници, особено от татарските, влашките и драгунските хоронгви.
	Вершул не можеше да участва в тия двубои, защото при защитата на обоза беше ударен шест пъти със сабя по главата и сега лежеше като мъртъв в шатъра; но пан Володийовски, при все че беше вече цял червен като рак от кръв, не се беше наситил и пръв тръгна да се бие. Тия сблъсквания продължиха чак до вечерта, а от стана пехотата и конниците от другите хоронгви ги наблюдаваха като зрелище. При тях се надпреварваха едни други, сблъскваха се на групи или поотделно и ловяха пленници. А пан Михал, щом хванеше и отведеше някого, веднага се връщаше; неговият червен мундир се виждаше по цялото бойно поле, докато най-сетне Скшетуски го показа отдалеко на пан Лянцкоронски като нещо рядко, понеже, колчем се сблъскаше с татарин, все едно че гръм удряше татарина. Заглоба го насърчаваше с вик от валовете, при все че пан Михал не можеше да го чуе, от време на време се обръщаше към застаналите около него бойци и казваше:
	— Гледайте, ваша милост панове! Аз съм го учил тоя да се бие със сабя. Добре! Удряй пак! Ако е рекъл Господ, той скоро ще ме достигне.
	Но в това време слънцето залезе и бойците постепенно започнаха да се прибират от полето, където останаха само конски и човешки трупове. В града започнаха да звънят за вечерня.
	Нощта настъпваше бавно, но не се стъмни, защото наоколо светеха пожарища. Горяха Залостици, Баринци, Люблянки, Стрийовка, Кретовиц, Зарудие, Вахловка — цялата околност, докъдето поглед стига, изглеждаше като един пожар. През нощта димът стана червен, звездите светеха върху розов фон на небето. Ята от птици се вдигаха със страхотен крясък от горите, гъсталаците и езерата и се въртяха в осветения от пожара въздух като хвъркати пламъци. Добитъкът в обоза, уплашен от необикновената гледка, започна да реве жално.
	— Невъзможно е — говореха помежду си в окопа старите войници — тоя татарски разезд да е запалил толкова пожари. Навярно самият Хмелницки иде с казаците и цялата орда.
	И това не бяха празни предположения, защото предния ден пан Шераковски бе вече донесъл новината, че запорожкият хетман и ханът се движат зад самия разезд, затова идването им се очакваше. Войниците до един бяха в окопите, а народът — по покривите и кулите. Всички сърца биеха неспокойно. Жените ридаеха из черквите и протягаха ръце към светото причастие. Очакването, което е по-лошо от всичко, бе потиснало с неизмерима тежест града, замъка и стана.
	Но това не продължи много. Нощта още не беше напълно настъпила, когато на хоризонта се появиха първите казашки и татарски редици, след тях втори, трети, десети, стотни, хилядни. Човек би казал, че внезапно всички гори и храсти са се изтръгнали от корен и отиват към Збараж. Напразно човешките очи търсеха края на тия редици; докъдето стигаше поглед, се чернееше човешки и конски мравуняк, който се губеше в дима и пожарищата в далечината. Те вървяха като облаци или като скакалци, които ще покрият цялата околност със страхотна подвижна маса. Пред тях се носеше мрачно боботене на човешки гласове подобно на вихър, който шуми в гората между върхарите на старите борове. После се спряха на четвърт миля и започнаха да се настаняват и да палят огньове за нощуване.
	— Виждате ли огньовете? — шепнеха си войниците. — Заемат в дълбочина по-голямо разстояние, отколкото кон може да премине на един дъх.
	— Боже Господи! — каза Заглоба на Скшетуски. — Казвам ти, ваша милост, че аз съм лъв и не чувствам страх, но бих предпочел гръм да ги избие всички до утре. За Бога, та те са прекалено много! Сигурно и в Йосафатовата долина* не ще да е имало по-голяма навалица. И кажи ми, ваша милост, какво искат тия злодеи? Нямаше ли да е по-добре, ако тия кучи синове си бяха седели вкъщи? Ако мирно си бяха отработвали ангарията към пана? Какво сме виновни ние, че Бог ни е създал шляхтичи, а тях прости селяци и им е заповядал да бъдат крепостни? Тюх! Яд ме хваща! Аз съм мек човек, като мехлем на рана да ме сложиш, но само да не ме изкарват от кожата! Твърде много свободи имаха те, много хляб, затова се размножиха като мишки в хамбар и сега се дигат срещу котките… Почакайте! Почакайте! Тук има един котарак, който се нарича княз Ярема, и втори — Заглоба! Как мислиш, ваша милост, дали ще се опитат да преговарят? Ако вземат някак да се покорят, тогава може да им се дари животът — нали? Едно ме само постоянно безпокои: дали в стана има достатъчно вивенди? Ах, дявол да го вземе! Я гледайте, ваша милост панове, там нови огньове зад тия огньове — и по-нататък пак огньове! Дано черна смърт връхлети върху тоя congressus**.
	[* Долина, в която библейският цар Йосафат победил три племена. — Б.пр.]
	[** Сборище, сбирщина (лат.). — Б.пр.]
	— За какви преговори говориш, ваша милост — отвърна Скшетуски, — когато те смятат, че ние всички сме им в ръцете и утре ще ни видят сметката?
	— Но няма да могат, нали? — попита Заглоба.
	— Зависи от Божията воля. Във всеки случай, щом князът е тук, няма да успеят лесно.
	— Ех, че ме успокои, ваша милост! Не е въпрос да не успеят лесно, ами изобщо да не успеят.
	— За войника не е малко удовлетворение, когато не си даде живота даром.
	— Разбира се, разбира се… Гръм да порази всичко заедно с вашето удовлетворение!…
	В тоя момент се приближиха Подбипента и Володийовски.
	— Разправят, че ордата и казаците броели около половин милион — рече литовецът.
	— Дано ти отрежат езика, ваша милост! — викна Заглоба. — Добра новина!
	— При атаките им по-лесно могат да бъдат сечени, отколкото на полето — отговори пан Лонгинус сладко.
	— Щом нашият княз и Хмелницки най-после се срещнаха, и дума не може да става за някакви преговори — каза пан Михал. — Или кмет, или пъдар! Утре ще е Страшният съд! — добави той и потри ръце.
	Малкият рицар имаше право. В тая толкова дълга война двата най-страшни лъва нито веднъж досега не се бяха изправяли един срещу друг. Единият разгромяваше хетмани и военачалници, другият — мощни казашки атамани; победата вървеше по следите и на единия и на другия, и единият и другият бяха страшилище за неприятеля, но на чия страна щеше да натежи везната при непосредствената среща — това едва сега щеше да се реши. Защото Вишньовецки гледаше от окопа необхватните татарски и казашки маси и напразно се мъчеше да ги обгърне с поглед. Хмелницки поглеждаше от полето към замъка и стана и си мислеше: „Там е моят най-страшен враг. Щом унищожа него, кой ще ми се опре?“
	Лесно можеше да се отгатне, че борбата между тия двама души ще бъде дълга и упорита, но резултатът не можеше да буди съмнение. Тоя княз на Лубни и Вишньовец стоеше начело на петнайсет хиляди души, в това число и слугите от обоза, а в същото време подир селския вожд вървяха хората, които живееха от Азовско море и Дон чак до устието на Дунав. С него вървеше ханът начело на кримската, белгородската, ногайската и добруджанската орда — вървеше населението от целите поречия на Днестър и Днепър, вървяха низовци и неизброими маси от простолюдие — от степи, долища, гори, градове, градчета, села и хутори, и всички ония, които по-рано бяха служили в кралските войски или във войските на разните магнати; вървяха черкасци, влашки каралаши, силистренски турци, румелийски турци; вървяха дори отделни чети от сърби и българи. Човек би помислил, че това е ново преселение на народите, които са изоставили мрачните си заселища в степта и отиват на запад, за да завземат нови земи и да образуват нова държава.
	Такова беше съотношението между воюващите сили… шепа срещу стотици хиляди, остров срещу море! Затова нищо чудно, че не едно сърце биеше тревожно и че не само в града, не само в тоя кът на страната, но и в цяла Жечпосполита гледаха на самотния окоп, обграден от лавината от диви бойци, като на гробница на велики рицари и на великия им вожд.
	Навярно по същия начин гледаше и Хмелницки, защото, щом огньовете в неговия стан се разпалиха добре, един казашки пратеник започна да размахва пред окопите бяло знаме, да тръби и да вика да не стрелят по него.
	Стражите излязоха и веднага го хванаха.
	— От хетмана до княз Йереми — каза им той.
	Князът още не беше слязъл от коня си и стоеше при окопа със спокойно като небето лице. Пожарите се отразяваха в очите му и отсеняваха с розов блясък неговото нежно бяло лице. Като застана пред неговата господарска осанка, казакът загуби ума и дума и краката му затрепераха, мравки го полазиха по цялото тяло, при все че беше стар степен вълк и идеше тук като пратеник.
	— Кой си ти? — попита князът воевода и впи в него спокойния си поглед.
	— Аз съм стотникът Сокол… от хетмана.
	— С какво идеш?
	Стотникът почна да бие поклони чак до стремето на княза.
	— Прости, господарю! Каквото ми заповядаха, това ще кажа, аз не съм виновен!
	— Говори смело.
	— Хетманът заповяда да кажа, че е дошъл на гости в Збараж и утре ще ви посети в замъка.
	— Кажи му, че не утре, а днес давам пир в замъка! — отговори князът.
	След около един час загърмяха топовни салюти, понесоха се радостни викове — и всички прозорци на замъка светнаха от хиляди ярки свещи.
	Ханът чу топовните салюти и звука на тръбите и барабаните и излезе лично пред шатъра, съпроводен от брат си Нурадин, от султан Галга, Тухай бей и много мурзи, а после изпрати за Хмелницки.
	Хетманът, при все че беше малко пийнал, дойде веднага и като удряше поклони и едновременно допираше пръсти до челото, брадата и гърдите си, чакаше какво ще го питат.
	Дълго време ханът гледа към замъка, светнал в далечината като грамаден фенер, и кимаше леко с глава, а накрая поглади с ръка рядката си брада, която на две дълги ивици се спускаше върху шубата му от невестулки, посочи с пръст светналите прозорци и каза:
	— Хетмане запорожки, какво става там?
	— Всемогъщи царю! — отговори Хмелницки. — Княз Ярема пирува.
	Ханът се смая.
	— Пирува ли?…
	— Пируват днес в чест на утрешните трупове — отговори Хмелницки.
	Изведнъж нови гърмежи изтрещяха над замъка, прозвучаха тръби и смесени възгласи стигнаха чак до достойните уши на хана.
	— Аллах е един — измърмори той. — Лъв живее в сърцето на тоя гяур.
	И след кратко мълчание добави:
	— Бих предпочел да стоя с него, отколкото с тебе.
	Хмелницки потрепера. Тежко плащаше той необходимото му татарско приятелство, а на това отгоре все още не беше сигурен в страшния си съюзник. Една най-малко приумица на хана — и всички орди можеха да се обърнат срещу казаците, които тогава щяха да бъдат загубени, без никаква надежда за спасение. А при това Хмелницки знаеше още, че ханът му помага наистина заради плячката, за даровете, за нещастните роби, но все пак се смята за законен монарх и в душата си се срамува, че застава на страната на бунта срещу краля, на страната на някакъв си „Хмел“ срещу един Вишньовецки.
	Казашкият хетман често пъти се напиваше не само защото се беше пристрастил, но и от отчаяние…
	— Велики монарше! — рече той. — Ярема е твой враг. Той отне Задднеприето от татарите, той бесеше победените мурзи като вълци по дърветата, за да всява страх, той искаше да тръгне към Крим с огън и меч…
	— А вие не правехте ли поразии в улусите*? — попита ханът.
	[* Татарски села (тат.). — Б.пр.]
	— Аз съм твой роб.
	Сините устни на Тухай бей започнаха да треперят, а зъбите му да святкат; той имаше между казаците смъртен враг, който на времето си му бе избил до крак един цял чамбул и насмалко не улови самия него. Сега името му напря в устата на Тухай бей с неумолимата сила на отмъстителните спомени, затова той не удържа и започна да ръмжи тихо:
	— Бурлай! Бурлай!
	— Тухай бей! — каза веднага Хмелницки. — По светлейшата и мъдра заповед на хана миналата година вие с Бурлай ляхте вода върху мечовете.*
	[* Обред за побратимяване. — Б.пр.]
	Нов салют от замъка прекъсна по-нататъшния разговор. Ханът протегна ръка и направи с нея кръг, който обхващаше града Збараж, замъка и окопа.
	— Утре това ще бъде ли мое? — попита той, като се обърна към Хмелницки.
	— Утре ония ще измрат — отвърна Хмелницки с впити в замъка очи. После отново започна да бие поклони и да докосва с ръка челото, брадата и гърдите си, като смяташе разговора за свършен. Ханът също се уви с невестулковата си шуба, защото нощта беше хладна, макар и юлска, обърна се към шатрите и каза:
	— Късно е вече!
	Тогава всички започнаха да се клатят, сякаш движени от една сила, а той тръгна към шатъра си бавно и сериозно, като повтаряше тихо:
	— Аллах е един!
	Хмелницки също се отдалечи към своите, а по пътя мърмореше:
	— Ще ти дам и замъка, и града, и плячката, и пленниците, но Ярема ще бъде мой, а не твой дори ако трябва да платя за това с живота си.
	Малко по малко огнищата започваха да бледнеят и гаснат, постепенно глухият шумол от неколкостотин хилядите гласове започна да утихва; само тук-таме се чуваха свирки или викове на татарските коняри, които изкарваха конете на нощна паша — после и тия гласове замлъкнаха и сън обори неизброимите татарски и казашки пълчища.
	Само замъкът ехтеше, гърмеше… пращаше салюти, сякаш в него се празнуваше сватба.
	Всички в стана очакваха, че на другия ден ще има атака. От сутринта тълпите простолюдие, казаци, татари и други диви бойци, тръгнали с Хмелницки, се размърдаха и тръгнаха към окопите като черни облаци, които се трупат един през друг по планинските върхове. Войникът, който предния ден напразно се бе мъчил да преброи огньовете, сега изтръпна при вида на това море от глави. Но това още не беше истинската атака, а по-скоро проучване на бойното поле, окопите, рововете, валовете и целия полски стан. И както издутата морска вълна, която вятърът гони от далечните простори, ще дойде, ще се вдигне, ще се разпени и удари с гръм, а после ще се отдръпне в далечината — така и те се удряха ту тук, ту там, отново се отдръпваха и отново удряха, сякаш опитваха съпротивата, сякаш искаха да се убедят дали само със своя вид, със самия си брой няма да смажат духа, преди да са смазали тялото.
	Гърмяха и с оръдията — и гюллетата започваха да падат нагъсто в стана, откъдето отговаряха оръдия и пушки, а в същото време на валовете се появи процесия със светата дарохранилница, за да окуражи изтръпналата войска. Свещеник Муховецки носеше златната кутийка, държеше я с две ръце пред лицето си, като понякога я вдигаше нагоре — и вървеше с притворени очи и аскетично лице, спокоен, облечен със сърмена одежда и под балдахин. От двете му страни крачеха двама свещеници и го придържаха под мишниците: Яскулски, хусарски свещеник, навремето си славен воин, опитен във военното изкуство като истински военачалник, и Жабковски, също бивш военен, грамаден бернардинец, който в целия стан отстъпваше по сила само на пан Лонгинус. Дръжките на балдахина държаха четирима шляхтичи, между които беше и Заглоба, а пред балдахина пристъпваха момиченца с мили личица, които хвърляха цветя. Така те вървяха по цялата дължина на валовете, следвани от висшите военни, а войниците при вида на златната кутийка със светото причастие, която блестеше като слънце, при вида на спокойните свещеници и момиченцата, облечени в бяло, придобиваха дух и смелост, ентусиазъм пламваше в душите. Вятърът разнасяше подкрепителната миризма на тамян, който гореше в кадилниците; главите на всички се навеждаха смирено. Муховецки от време на време повдигаше дарохранилницата и очите си към небето и запяваше песента „Пред такова велико тайнство“.
	Веднага двата могъщи гласа на Яскулски и Жабковски я подхващаха и допяваха: „… да паднем ничком“, а цялата войска пееше по-нататък: „Нека старите вече да отстъпят със завета си пред новите закони!“ Дълбокият бас на оръдията пригласяше на песента, а понякога топовно гюлле прелиташе с вой над балдахина и свещениците, понякога удряше по-ниско по вала и ги засипваше с пръст, та пан Заглоба се свиваше и притискаше до дръжката на балдахина. Особено му настръхваше косата от страх, когато процесията спреше на едно място за молитва. Тогава наставаше мълчание и се чуваше ясно как гюллетата летят като ято, като грамадни птици; Заглоба само ставаше все по-червен, а свещеник Яскулски поглеждаше накриво към полето и без да може да се сдържи, мърмореше: „Дай им на тях патки да пасат, а не да стрелят с оръдие!“ — защото наистина казаците имаха много слаби стрелци, а той като някогашен войник не можеше да гледа спокойно тая несръчност и това хабене на барута. И отново тръгваха по-нататък — докато не стигнаха до другия край на валовете, където от страна на неприятеля също нямаше никъде голям напор. След като се опитаха тук-там, особено откъм западното езеро, дали не ще успеят да предизвикат паника, татарите и казаците най-сетне се отдръпнаха към своите позиции и стояха там, без да изпращат дори отделни конници за двубои. В това време процесията напълно ободри обсадените.
	Сега беше вече явно, че Хмелницки чака да пристигне неговият обоз, макар, от друга страна, да беше съвсем сигурен, че първата истинска атака ще бъде достатъчна, затова заповяда да направят само няколко насипа за оръдията и не предприе никакви други земни работи за заплаха на обсадените. Обозът пристигна на другия ден и спря кола до кола в няколко десетки редици на една миля дължина от Верняки чак докъм Дембина. С него дойдоха и нови сили, а именно великолепна запорожка пехота, почти равна на турските еничари, много по-способна за атаки и за встъпителен бой, отколкото простолюдието и татарите.
	Паметният вторник — тринайсети юни — мина в трескави приготовления от двете страни. Вече нямаше никакво съмнение, че ще последва атака, защото тръбите, барабаните и литаврите свиреха от сутринта в казашкия стан, а между татарите бумтеше грамадният свещен тъпан, наричан балт… Вечерта настана тиха, спокойна; само от двете езера и от Гнезна се издигаха леки мъгли — най-сетне първата звезда; замига на небето.
	В тоя момент шейсет казашки оръдия ревнаха в един глас — неизброими пълчища се втурнаха със страхотен вик към валовете и атаката започна.
	Войската стоеше по валовете и на всички се струваше, че земята трепери под краката им; и най-старите войници не помнеха нещо подобно.
	— Господи, Света Богородице! Какво е това? — питаше Заглоба, застанал до Скшетуски с хусарите, дето се прекъсваха валовете. — Не са хора това, което идва срещу нас.
	— Да знаеш, ваша милост, че наистина не са хора, неприятелят гони пред себе си воловете, за да се уморим преди това със стрелба срещу тях.
	Старият шляхтич почервеня като цвекло, очите му изскочиха, а от устата му излезе една дума, в която се съдържаше целият бяс, целият ужас и всичко, което можеше да измисли в тоя момент:
	— Мръсници!…
	Воловете, карани от диви, полуголи пастири с бичове и запалени факли, пощръклели от страх, бягаха като луди напред с ужасен рев, като ту се събираха накуп, те тичаха, ту се разбягваха или се връщаха назад — но подгонвани с викове, парени с огън, шибани с камшици от сурова волска кожа, отново тичаха към валовете. Ала ето че Вурцел започна да бълва огън и желязо — тогава пушеци закриха света, небето почервеня, угасеният добитък се разпръсна, сякаш го прогони мълния, половината от него падна, а неприятелят продължи да върви по труповете.
	Отпред, мушкани с пики и пърлени с огън от пушките, тичаха пленници с торби пясък, за да засипват рова. Това бяха селяни от околностите на Збараж, които не бяха успели да се скрият в града от нападателите: както млади мъже, така и старци, и жени. Всички те тичаха с викове и плач и като протягаха ръце към небето, зовяха за милост. Косите настръхваха на човека от тоя вой, но по това време милостта беше умряла на земята: от една страна, казашките пики се вбиваха в техните плещи, от друга — гранатите на Вурцел смазваха нещастниците, шрапнелите ги разкъсваха на парчета, изораваха между тях бразди и те тичаха, подхлъзваха се в кръв, падаха, ставаха и отново тичаха, защото ги тласкаше вълната от казаци, от турци, от татари…
	Ровът бързо се напълни с тела, кръв, торби с пясък — и накрая се изравни със земята, а неприятелят се хвърли с вой през него.
	Полковете се надпреварваха един през друг, при светлината на оръдейния огън се виждаха офицерите, които тласкаха с топузите си нови и нови пълчища към насипа. Най-добрите бяха хвърлени към квартирата и войската на Йереми, защото Хмелницки знаеше, че там съпротивата ще бъде най-голяма. И така срещу тях вървяха казашките курени от Сечта, зад тях страшните переяславци начело с Лобода, подир тях Воронченко водеше черкаския полк, Кулак — карвовския полк, Нечай — брацлавския, Степка — чуманския, Мрозовицки — корсунския; вървяха и калничани, и силният белоцерковски полк, който броеше петнайсет хиляди души, а с него сам Хмелницки; с лице на лъв, с поглед на орел, той като червен дявол стоеше сред огъня, изложил широката си гръд на куршумите — сред хаоса, дима, бъркотията, сечта и вихъра виждаше всичко и ръководеше всичко в пламъците.
	Зад молойците вървяха дивите донски казаци; по-нататък черкасците, които водеха ръкопашен бой с ножове; досам тях Тухай бей водеше отбрани ногайци; зад тях Субагази — белгородските татари, в съседство Курдлук — мургавите астраханци, въоръжени с грамадни лъкове и стрели, всяка от които можеше да мине почти за копие. Те вървяха толкова нагъсто едни подир други, че горещият дъх на тия отзад обливаше вратовете на предните.
	Кой ще разкаже, кой ще възпее колко от тях паднаха, преди да стигат до рова, запълнен с телата на пленниците! Но стигнаха и го минаха и започнаха да се катерят по валовете. Тогава човек би рекъл, че тая звездна нощ е нощ на Страшния съд. Оръдията, като не можеха да бият наближилите, непрестанно бълваха огън към по-задните редици. Гранатите чертаеха огнени дъги по небето, летяха с адски кикот и превръщаха тъмната нощ в светъл ден. Немската и полската пехота, а до нея слезлите от конете драгуни на княза сипеха огън и олово почти право в лицата и гърдите на молойците.
	Първите казашки редици искаха да отстъпят, но тласкани отзад, не можеха. Затова умираха на място. Кръв се плискаше под краката на нападателите. Валовете станаха хлъзгави, краката, ръцете и гърдите се свличаха по тях. А те се катереха, падаха и отново се катереха, прикрити от дима, черни от саждите, мушкани, сечени, презрели раните и смъртта. На места вече се биеха с хладно оръжие. Виждаха се хора, сякаш обезумели от ярост, озъбени, с облени с кръв лица… Живите се биеха върху трепетната маса от паднали и умиращи. Команди вече не се чуваха, само общ страхотен вой, в който потъваше всичко: и грохотът на стрелбата, и хъркането на ранените, и стоновете, и воят на гранатите.
	А тая грандиозна и безпощадна битка продължаваше цели часове. Около вала израсна втори вал от трупове, който спираше достъпа на нападателите. Казаците от Сечта бяха избити почти до крак, переяславският полк лежеше натъркалян около валовете; карвовският, брацлавският и гуманският бяха напълно разбити — но другите продължаваха да напират, тласкани отзад от хетманската гвардия, от румелийските турци и урумбейските татари. Въпреки това в редиците на нападателите вече настъпваше объркване, докато в окопа полската селска пехота, немците и драгуните досега не бяха отстъпили нито педя. Задъхани, облени в кръв, грабнати от бойния ентусиазъм, изпотени, полуобезумели от миризмата на кръв, те се надпреварваха един през друг срещу неприятеля — също както разярени вълци летят към стадо овце. В тоя момент Хмелницки натисна повторно с остатъците от първите полкове и с цялата незасегната още сила на белоцерковци, татари, турци и черкасци.
	Оръдията от окопите престанаха да гърмят и гранатите да свирят, само хладното оръжие хръскаше по цялата дължина на западния вал. Врявата отново започна. Накрая и стрелбата замлъкна. Мрак покри бойците.
	Никой не можеше вече да види какво става там — само нещо се премяташе в мрака като грамадно тяло на чудовище, което се хвърля в конвулсии. Дори от виковете не можеше вече да се познае дали в тях звучи триумф или отчаяние. Понякога и те замлъкваха и тогава се чуваше само нещо като един огромен стон, който се носи от всички страни, изпод земята, над земята, във въздуха, по-горе и още по-горе, сякаш и душите отлитаха със стон от бойното поле.
	Но това бяха кратки паузи: след такъв миг виковете и воят се оживяваха с още по-голяма сила, още по-хрипливо, още по-нечовешки.
	Внезапно отново загърмя огънят на ръчното оръжие: оберщер Махницки идеше с остатъка от пехотата в помощ на изморените полкове. В задните редици на молойците засвириха тръби за връщане.
	Настана пауза, казашките полкове отстъпиха на един хвърлей от окопа и се спряха под прикритието на собствените си трупове — но не мина и половин час и Хмелницки отново се вдигна и за трети път подгони войската си в атака.
	Ала тогава на насипа се показа на кон сам княз Йереми. Човек лесно можеше да го познае, защото хетманският пряпорец и бунчук се развяваха над главата му, а пред него и зад него се носеха няколко десетки факли, които горяха кървавочервено. Веднага от оръдията започнаха да стрелят срещу него, но неопитните стрелци прехвърляха гюллетата далече, чак отвъд Гнезна, а той стоеше спокойно и гледаше към облаците, които прииждаха…
	Казаците забавиха крачка, сякаш омагьосани от тая гледка.
	— Ярема! Ярема! — понесе се тих шепот като шум на вятър през дълбоките редици.
	И както стоеше на окопа сред кървавите светлини, тоя страшен княз им се струваше като някакъв исполин от приказките, затова тръпки преминаваха по изморените човешки крайници, а ръцете правеха кръстен знак. Той продължаваше да стои.
	Замахна със златния си жезъл и тутакси по небето зашумя зловещо ято от гранати и улучи устремените напред редици; пълчищата се огънаха като смъртно ударен змей; възклик на ужас прелетя от единия им край до другия.
	— Бегом! Бегом! — разнесоха се гласовете на казашките полковници.
	Черната лавина се понесе с пълна бързина към валовете, та под тях да намери убежище от гранатите, но не измина дори половината път, когато князът, който продължаваше да се вижда като на длан, се обърна малко на запад и отново даде знак със златния си жезъл.
	При тоя знак откъм езерото, от празното място между него и вала, потегли конница и в миг се разля по бреговата ивица; при светлината от гранатите се виждаха отлично грамадните хусарски хоронгви на Скшетуски и Зачвилиховски, драгуните на Кушел и Володийовски и княжеските татари на Розтворовски. След тях излизаха все нови и нови полкове от сеймени и власи на Биховец. Не само Хмелницки, но и последният от казашките тиловаци в обоза в миг позна, че дръзкият вожд е решил да удари с цялата конница неприятеля във фланг.
	Веднага в редиците на молойците прозвучаха тръби за връщане назад. „С лице срещу конницата! С лице срещу конницата!“ — разнесоха се ужасени гласове. А в същото време Хмелницки се мъчеше да промени фронта на своите войски и да се закрие с конница срещу конницата. Но вече нямаше време. Докато построи редиците си, хоронгвите на княза се вдигнаха и се понесоха като на криле с възгласите: „Бий, убий!“ — при плющенето на пряпорците, фюфюкането на перата и желязното подрънкване на оръжията. Хусарите вбиха копия в стената на неприятеля и сами се втурнаха след тях като ураган, който събаря и мачка всичко по пътя си. Никаква човешка сила, никаква заповед, никакъв вожд вече не можеше да задържи пешите полкове, срещу които се насочи първият устрем. Дива паника обхвана елитната гвардия на хетмана. Белоцерковчани хвърляха кремъклийките си, мускетите, копията, косите, сабите, закриваха главите си с ръце и бягаха обезумели от страх, с животински рев към застаналите отзад татарски части. Но татарите ги посрещнаха с порой от стрели, затова те се хвърлиха встрани и бягаха покрай обозните коли, под огъня на пехотата и оръдията на Вурцел, като стелеха земята толкова гъсто с трупове, че рядко някъде не падаха един върху друг.
	Но в това време дивият Тухай бей, подпомаган от Субагази и Урум мурза, пресрещна с бяс хусарската лавина. Той не се надяваше да я сломи, желаеше само да я задържи поне за малко, та през това време силистренските и румелийските еничари да могат да се строят в карета, а белоцерковчани да се съвземат от първата паника. Затова той се втурна презглава и сам летеше в първата редица не като вожд, а като прост татарин и сечеше, убиваше, излагаше се заедно с другите на опасност. Кривите саби на ногайците звънтяха по брони и шлемове, а воят на бойците заглушаваше всички други гласове. Но не можаха да удържат. Изблъскани веднага, натискани от страшната тежест на железните конници, срещу които не бяха свикнали да се бият, тласкани към еничарите, сечени с дълги мечове, събаряни от седлата, мушкани, бити, мачкани като отровни червеи, те все пак се отбраняваха с такава ярост, че устремът на хусарите наистина беше спрян. Тухай бей се хвърляше в кипежа на битката като унищожителен огън, а ногайците вървяха след него, както вълците вървят подир вълчица.
	{img:s_ogyn_i_mech_husari.jpg}
	Въпреки това те отстъпваха и покриваха земята с все повече трупове. Виковете „Аллах“, които долитаха от бойното поле, показваха, еничарите са застанали в редици, когато Скшетуски настигна побеснелия Тухай бей и го фрасна с меча си по главата. Но изглежда, че рицарят още не беше възстановил напълно силите си след боледуването или може би кованият в Дамаск шлем устоя на удара, защото сабята се плесна върху главата, удари с плоската си страна и се строши на дребни парчета. Но пред очите на Тухай бей се спусна мрак, той се свлече от коня и падна в ръцете на ногайците, които грабнаха вожда си и се пръсваха със страхотен крясък на две страни, както се пръска мъгла, духнаха от буен вихър. Сега всички конници на княза се намериха срещу румелийските и силистренските еничари и срещу четите от сръбски потурнаци, които заедно с еничарите образуваха едно мощно каре и отстъпваха бавно към обоза, обърнати с лице към враговете, насочили срещу тях цевите на мускетите си, острията на дългите пики, сабите си, секирите и ятаганите.
	Бронираните, драгунските и сейменските хоронгви се носеха към тях като вихър, а най-отпред летеше с шум и грохот хусарската хоронгва на Скшетуски. Той сам хвърчеше слепешката в първата редица, а до него беше пан Лонгинус на своята инфландска кобила, със страшната си сваликачулка в ръка.
	Червената огнена лента се изви от единия край на карето до другия — куршумите засвириха в ушите на конниците, тук-таме ще простене човек, другаде кон ще падне, линията на конниците се чупи, но те летят напред; вече достигат, еничарите вече чуват пръхтенето и задъханото дишане на конете — карето се сбива още по-тясно и навежда към разлуделите се жребци стената от пики, държани с жилести ръце. Колкото острия има в тоя облак, толкова смърт заплашва рицарите.
	Ненадейно някакъв хусар великан се втурва с неудържим устрем към стената на четириъгълника; за миг се виждат копитата на грамадния кон, увиснал във въздуха — след това рицарят и конят са вече в средата на сбитата навалица, трошат пики, събарят хора, чупят, мачкат, унищожават.
	Както орел връхлита върху ято бели лещарки, а те, сбити пред него в подплашен куп, стават плячка на хищника, който ги разкъсва с нокти и клюн — така пан Лонгинус Подбипента, намерил се в средата на неприятелските редици, беснееше със своята сваликачулка и никога смерч не е правил такива опустошения в гъста млада гора, както той в сбитата маса еничари. Страшен беше пан Лонгинус; неговата фигура бе придобила нечовешки измерения; кобилата му се беше превърнала в някакъв змей, който бълва пламък от ноздрите си, а в ръката на рицаря сваликачулката вършеше работа за три меча. Кислар бег, грамаден ага, са хвърли срещу него и падна разсечен на две. Напразно по-силните мъже протягат ръце и му се противопоставят с пиките си — те веднага умират, сякаш поразени от мълния, — а той гази по тях, хвърля се в най-голямата тълпа и щом замахне, човек би казал, че класове падат под косата, отваря се празно място, чуват се викове на ужас, стонове, шум от удари, иззвънтяване на желязо в череп и пръхтене на адската кобила.
	— Див! Див!* — викат ужасени гласове.
	[* Зъл дух, демон (пер.). — Б.пр.]
	В тоя момент желязната лавина на хусарите начело със Скшетуски връхлетя през отворената от литовския рицар порта: страните на карето се пропукаха като стени на събаряна къща и еничарските маси се хвърлиха да бягат на всички страни.
	Време беше за това, защото ногайците начело със Субагази вече се връщаха като жадни за кръв вълци, а от друга страна, Хмелницки събрал отново белоцерковчани, идеше на помощ на еничарите. Но сега всичко се обърка. Казаци, татари, потурнаци, еничари бягаха в най-голямо безредие и паника към обоза, без да оказват никакъв отпор. Конницата ги гонеше и сечеше слепешката. Който не загина в първия хвърлей място, загиваше във втория. Гонитбата беше толкова ожесточена, че хоронгвите задминаха последните редици на бягащите; ръцете на войниците отмаляваха от сеч. Тълпите захвърляха оръжието, знамената, шапките, дори и дрехите си. Бели еничарски калпаци покриха полето като сняг. Цялата избрана войска на Хмелницки, пехотата, конницата, артилерията, спомагателните татарски и турски части образуваха една безредна маса, загубила и ума и дума, полудяла, ослепяла от ужас. Цели стотици бягаха от един рицар. Хусарите, след като разбиха пехотата и татарите, бяха извършили своето, а сега драгуните и леките хоронгви полетяха в надпревара начело с пан Володийовски и Кушел, които разширяваха до неимоверност поражението. Кръв като една локва покри страхотното бойно поле, плискаше като вода под силните удари на конските копита и пръскаше броните и лицата на рицарите.
	Обърнатите в бягство тълпи си отдъхнаха едва сред колите на своя обоз, когато тръбите повикаха назад конницата на княза.
	Рицарите се връщаха с песни и радостни възгласи, като брояха по пътя с кървави саби неприятелските трупове. Но кой би могъл с един поглед да обхване размерите на поражението, кой би могъл да преброи всички паднали, когато при самия насип телата лежаха едно въз друго „на височина цял човешки ръст“? Войниците бяха като замаяни от противната миризма на кръв и пот. За щастие откъм езерата духна доста силен вятър и отнесе тая миризма към неприятелските шатри.
	Така свърши първата среща между страшния Ярема и Хмелницки.
	Но атаката не беше свършила — докато Вишньовецки отблъскваше нападенията срещу дясното крило на стана, Бурлай на лявото за малко не стана господар на насипа. Като обиколи тихо града и замъка начело на задднепърските бойци, той стигна до източното езеро и удари силно върху позицията на Фирлей. Унгарската пехота, която се намираше там, не можа да устои на удара, защото валовете при езерото не бяха още довършени — и пръв знаменосецът офейка със знамето, а след него побягна и целият полк. Бурлай влезе вътре зад насипа, подире му задднепърци се втурнаха като неудържим поток. Победните им викове се чуха чак на другия край на стана. Казаците, които летяха подир побягналите унгарци, разбиха една малка конна част, превзеха няколко оръдия и вече стигнаха до позицията на белския кастелан, когато пан Пшемски с няколко немски роти се притече на помощ. С едно мушване той прободе знаменосеца, грабна знамето и се хвърли с него срещу неприятеля, след него немците се скопчиха здраво с казаците. Закипя страшна борба с хладно оръжие, в която, от една страна, ожесточеността и много по-големият брой на Бурлаевите бойци, а от друга — мъжеството на старите лъвове от Трийсетгодишната война се надпреварваха да покажат какво могат. Напразно Бурлай се хвърляше като ранен глиган в най-гъстите редици на биещите се. Нито презрението към смъртта, с което се биеха молойците, нито тяхната упоритост можеше да спре неудържимите немци, които вървяха като стена напред и така напираха, че веднага ги изблъскаха от мястото, притиснаха ги до окопите и след половинчасов бой ги изхвърлиха зад валовете. Пан Пшемски, облян в кръв, пръв забучи знамето си върху недовършения насип.
	Сега положението на Бурлай беше страшно, защото той трябваше да отстъпва по същия път, по който бе дошъл, а понеже Йереми вече бе смазал атаката на дясното крило, лесно можеше да отреже цялата част от Бурлай. Наистина Мрозовицки му дойде на помощ начело на корсунските конни молойци, но в тоя момент се показаха хусарите на пан Конецполски, към тях се присъедини Скшетуски на връщане от атаката на еничарите — и двамата обградиха Бурлай, който досега се оттегляше в пълен ред.
	С един напор те го разбиха на пух и прах и тогава започна страхотно клане. Казаците, след като им бе отрязан пътят към обоза, имаха открит път само към смъртта. Затова едни се отбраняваха ожесточено на групички или единично, без да молят за пощада, други напразно протягаха ръце към конниците, които фучаха като вихър по бойното поле. Започнаха се гонитби, надпреварвания, единични сблъсквания, търсене на неприятелите, скрити в долчинките и неравностите на терена. За да осветят бойното поле, от окопите започнаха да хвърлят запалени катраници с катран, които летяха като огнени метеори с грива от пламък. При тия червени светлини дотичаха останалите задднепърци.
	Втурна се да им помогне и Субагази, който тоя ден показа чудеса от храброст, но славният Марек Собески, красниставски староста, го скова на място, както лъв сковава дивия бивол — и Бурлай вече видя, че отникъде няма спасение. Обаче Бурлай обичаше своята казашка слава повече от живота си, затова не търсеше спасение! Други се провираха мрака, криеха се по трапищата, промъкваха се между копитата на жребците, а той търсеше още врагове. Така той съсече пан Домбек и пан Рушецки, и храбрия като лъв млад слуга на пан Аксак, същия оня, който при Константинов се бе покрил с безсмъртна слава; после грабна пан Савицки, после изведнъж простря на майката земя двама крилати хусари, накрая видя един грамаден шляхтич да тича през бойното поле и да реве подобно на зубър, подскочи и се понесе като светъл пламък подире му. Пан Заглоба — защото това беше той — изрева от страх още по-силно и обърна коня си за бягство. Остатъкът от коса настръхна на главата му, но той не загуби присъствие на духа, напротив — хитрините като светкавици прелитаха през главата му, а в същото време крещеше с все сили: „Ваша милост панове! Който в Бога вярва!…“ — и летеше като вихър към една по-гъста група от конници. А Бурлай му пребяга отстрани като по тетивата на лък. Пан Заглоба затвори очи, а през ума му мина: „Ще пукна и аз, и бълхите ми!“ Той чуваше зад себе си пръхтенето на кон, видя, че никой не идва на помощ, че не ще може да избяга и че никоя друга ръка освен неговата собствена няма да го изтръгне от лапите на Бурлай.
	Но в тоя последен миг, в тая вече почти агония внезапно неговото отчаяние и страх се превърнаха в ярост; той изрева така страшно, както не реве никой тур, и като обърна коня си на място, намери се лице в лице с противника.
	— Заглоба ще гониш, а? — викна той и нападна с вдигната сабя.
	В тоя миг от окопите хвърлиха множество нови пламнали катраници; стана светло. Бурлай погледна и се смая. Не се смая, когато чу името, защото никога през живота си не бе го чувал, а се изуми, когато позна мъжа, когото неотдавна беше гощавал в Ямпол като приятел на Богун.
	Но тъкмо тоя нещастен миг на изумление погуби храбрия вожд на молойците, защото, докато се опомни, пан Заглоба го удари със сабята през челото и с един замах го свали от коня.
	Това стана пред очите на цялата войска. На радостния вик на хусарите отговори възгласът на ужас на молойците. Като видяха смъртта на стария черноморски лъв, те окончателно загубиха дух и се отказаха от всякаква съпротива. Ония, които Субагази не успя да изтръгне от хаоса, загинаха до един — защото през тая страхотна нощ пленници изобщо не се вземаха.
	Субагази офейка към обоза, гонен от красниставския староста и леката конница. Атаката беше отблъсната по цялата линия на окопите — само при казашкия обоз още кипеше изпратената за преследване конница.
	Възклик на триумф и радост разтърси целия стан на обсадените, а мощните викове се издигаха чак до небето. Окървавените бойци, облени в пот, покрити с прах и черни от барута, с подпухнали лица и още смръщени вежди, с неугаснал още пламък в очите, стояха облегнати върху оръжието и поемаха дълбоко въздух, готови отново да скочат в бой, ако се явеше нужда. Но постепенно почна да се връща и конницата от кървавата жътва при обоза; после на бойното поле слезе самият княз, а след него военачалниците, пан хоронжият, пан Марек Собески, пан Пшемски. Цялата тая блестяща свита се движеше бавно край насипа.
	— Да живее Йереми! — викаше войската. — Да живее нашият баща! А князът без шлем се кланяше с глава и жезъл на всички страни.
	— Благодаря ви, ваша милост панове! Благодаря ви, ваша милост панове! — повтаряше той с висок, звучен глас.
	След това се обърна към пан Пшемски и каза:
	— Тоя окоп е прекалено голям! Пшемски кимна в знак на съгласие.
	Така вождовете победители преминаха от западното чак до източното езеро, като оглеждаха бойното поле, щетите, които неприятелят беше причинил по валовете, и самите валове.
	В това време извън свитата на княза обзети от ентусиазъм войници носеха на ръце сред възгласи пан Заглоба към стана като най-голям триумфатор през днешния ден. Двайсетина здрави ръце вдигаха нагоре боеца, а той, червен, потен, махаше с ръце, за да запази равновесие, и викаше с всички сили:
	— Ха, дадох му да разбере! Нарочно се престорих, че бягам, за да го подмамя подире си. Няма вече да бурлее тоя кучи син! Трябваше да се даде пример на младите, ваша милост панове! За Бога внимавайте, ще ме изтървете и пребиете. Дръжте добре, щом сте ме вдигнали! Ама бая се изпотих с него, вярвайте ми! Ах, негодници! Всеки нехранимайко днес излиза срещу шляхтича! Но си получиха своето. Внимателно! Пуснете ме, дявол да го вземе!
	— Да живее! Да живее! — викаше шляхтата.
	— При княза с него! — повтаряха други.
	— Да живее! Да живее!
	В това време запорожкият хетман се втурна в своя обоз и ревеше като ранен див звяр, дереше жупана на гърдите си и си дращеше лицето. Високите чинове, оцелели от погрома, го заобиколиха в мрачно мълчание, без да продумат нито дума на утеха, а той беше почти обезумял. Устата му се покри с пяна, забиваше пети в земята и е две ръце си скубеше косата.
	— Къде са моите полкове?… Къде са молойците? — повтаряше той с хриплив глас. — Какво ще каже ханът, какво ще каже Тухай бей? Предайте ме на Ярема! Нека набият главата ми на кол!
	Старшите офицери мълчаха мрачно.
	— Защо врачките ми предсказаха победа? — продължаваше да реве хетманът. — Да се отрежат главите на тия вещици!… Защо ми разправяха, че ще хвана Ярема?
	Когато ревът на тоя лъв разтърсваше стана, полковниците обикновено мълчаха. Но сега лъвът беше победен и стъпкан, щастието, изглежда, го напускаше и поражението направи офицерите дръзки.
	— Срещу Ярема няма да устоиш — измърмори мрачно Степка.
	— Ще погубиш и нас, и себе си! — обади се Мрозовицки. Хетманът скочи към него като тигър.
	— А кой победи при Жълти води? Кой при Корсун? Кой при Пилавци?
	— Ти! — каза дръзко Воронченко. — Но там Вишньовецки го нямаше.
	Хмелницки се хвана за косата.
	— Аз обещах на хана да нощува тая вечер в замъка! — виеше той от отчаяние.
	На това Кулак каза:
	— Какво си обещавал на хана, си е твоя работа! Само си пази главата, да не падне от раменете ти… И в атака не ни пращай, не погубвай Божите раби! Обгради ляхите с валове, заповядай да се направят насипи за оръдията — горко ти иначе.
	— Горко ти! — повториха мрачни гласове.
	— Горко вам! — отвърна Хмелницки. И така разговаряха те страшно гръмовито… Най-сетне Хмелницки се олюля и се хвърли върху вързопите овчи кожи в ъгъла, покрити с килими.
	Полковниците стояха над него с наведени глави и дълго цареше мълчание. Най-сетне хетманът вдигна глава и викна хрипливо:
	— Водка!…
	— Няма да пиеш! — изръмжа Виховски. — Ханът ще прати да те повикат.
	В това време ханът седеше на една миля път от бойното поле и не знаеше какво става там. Нощта беше спокойна и топла, затова седеше пред шатрата си, обграден от молли и аги — и в очакване на новини ядеше фурми от сребърна паница, сложена до него, а от време на време поглеждаше към звездното небе и промърморваше:
	— Мохамед Росуллах!*
	[* Мохамед е пророк на Аллаха (араб.). — Б.пр.]
	Внезапно на разпенен кон долетя Субагази задъхан, изпоцапан с кръв. Той скочи от седлото, приближи се бързо и започна да прави поклони в очакване да бъде попитан.
	— Говори! — рече ханът с уста, пълна с фурми.
	Думите пареха като пламък устните на Субагази, но той не смееше да заговори без приетите титли, затова започна по следния начин, като непрекъснато се кланяше:
	— Най-могъщи хане на всички орди, внук на Мохамеда, независими монарше, мъдри господарю, господарю честити, господарю на желаното дърво от Изтока до Запада, господарю на цъфналото дърво…
	Тук ханът махна с ръка и го пресече. Като виждаше по лицето на Субагази кръв, а в очите болка, жал и отчаяние, изплю в ръка недоядените фурми, после ги даде на един от моллите, който ги прие с израз на необикновена почит и веднага започна да ги яде, а сам ханът рече:
	— Говори бързо, Субагази, и умно: взет ли е вече станът на неверниците?
	— Бог не даде!
	— Ляхите?
	— Победиха.
	— Хмелницки?
	— Бит.
	— Тухай бей?
	— Ранен.
	— Един е Аллах! — рече ханът. — Колко верни отидоха в рая?
	Субагази вдигна очи нагоре и посочи с кървава ръка към звездното небе.
	— Колкото са тия светлини в нозете на Аллаха — отговори той тържествено.
	Тлъстото лице на хана почервеня, гняв стисна гърдите му.
	— Къде е онова куче, което ми обещаваше днес да спим в замъка? — попита той. — Къде е тази отровна змия, която Аллах ще смаже с моя крак? Нека се яви пред мене и даде сметка за гадните си обещания.
	Няколко мурзи веднага тръгнаха за Хмелницки, а ханът се успокояваше постепенно и накрая каза:
	— Един е Аллах!
	След това се обърна.
	— Субагази! — рече той. — По лицето ти има кръв.
	— Това е кръв на неверници — отвърна боецът.
	— Разказвай как я проля и зарадвай ушите ни с храбростта на верните.
	Субагази започна да разказва обширно за цялата битка, като възхваляваше храбростта на Тухай бей, Галга и Нурадин; не премълча и за Хмелницки, напротив — възхваляваше го наравно с другите и за причина на поражението сочеше само волята Божия и яростта на неверниците. Една подробност в разказа му направи впечатление на хана, а именно, че в началото на битката ляхите изобщо не стреляли срещу татарите и че конницата на княза ги атакувала едва когато те и препречили пътя.
	— Аллах!… Те не са искали война с мене — каза ханът, — но сега е вече късно…
	И така беше наистина. В началото на битката княз Йереми беше забранил да стрелят срещу татарите, защото желаеше да внуши на войниците си убеждението, че преговорите с хана са вече започнати и че ордите само наглед стоят на страната на бунтовниците. Едва по-късно по силата на обстоятелствата се стигна до сблъскване и с татарите.
	Ханът кимаше с глава и размишляваше в тоя момент дали не е по-добре да обърне оръжието си срещу Хмелницки, когато внезапно самият хетман застана пред него. Хмелницки беше вече спокоен и се приближи с вдигната глава, като гледаше хана смело в очите; по лицето му се четеше хитрост и мъжество.
	— Приближи се, изменнико — рече ханът.
	— Приближава се казашкият хетман и не изменник, а верен съюзник, на когото ти обеща помощ не само в щастие — отговори Хмелницки.
	— Иди да нощуваш в замъка! Иди и извлечи ляхите за косите от окопа, както ми обещаваше!
	— Велики хане на всички орди! — отговори със силен глас Хмелницки. — Ти си могъщ и наред със султана най-могъщият на земята! Ти си мъдър и силен, но можеш ли да пуснеш от лъка си стрела, която да стигне чак до звездите, или да измериш дълбочината на морето?
	Ханът го погледна учуден.
	— Не можеш — говореше все по-високо Хмелницки. — Така и аз не можах да преценя цялата надменност и дързост на Ярема! Нима можех да помисля, че той няма да се уплаши от тебе, че няма да се смири пред твоя вид, че няма да удари чело пред тебе, а ще вдигне дръзка ръка срещу самия тебе, ще пролее кръвта на твои бойци и ще се гаври с тебе, могъщ монарх, като с последния от твоите мурзи? Ако аз бях посмял да помисля такова нещо, щях да оскърбя тебе, когото почитам и обичам.
	— Аллах! — каза ханът още по-учуден.
	— Но ще ти кажа още — продължи Хмелницки с все по-голяма самоувереност в гласа и държанието, — ти си велик и могъщ, от Изток чак до Запад народи и монарси бият чело пред тебе и те наричат лъв. Само Ярема не пада по лице пред твоята брада, и ако ти не го унищожиш, ако не му превиеш врата и не стъпиш на гърба му, за да се качиш на коня си, твоята мощ, твоята слава няма да струват нищо, защото ще кажат, че един ляхски княз е унижил кримския цар и не е бил наказан — че той е по-голям, че е по-могъщ от тебе…
	Настана глухо мълчание; мурзите, агите и молите гледаха в лицето на хана като в слънце и задържаха дъха си в гърдите, а той беше затворил очи и мислеше…
	Хмелницки се облегна на жезъла си и чакаше смело.
	— Ти рече — заговори най-сетне ханът. — Ще превия врата на Ярема, по неговия гръб ще се качвам на коня си, за да не се говори от Изток до Запад, че едно невярно куче ме е унизило.
	— Аллах е велик! — извикаха в един глас мурзите.
	А от очите на Хмелницки бликна радост: с един замах той беше отклонил гибелта, която висеше над главата му, и бе превърнал в най-верен съмнителния си съюзник.
	Тоя лъв умееше всеки момент да се превръща в змия.
	Двата стана бучаха до късна нощ като пчели при роене, сгрети от пролетното слънце, а в това време на бойното поле спяха непробуден и вечен сън рицарите, прободени с копие, посечени с меч, пронизани от стрела и куршум. Месецът изгря и започна своето пътуване по това поле на смъртта: отразяваше се в локвите съсирена кръв, изтръгваше от мрака нови и нови купища паднали, слизаше от едни тела, изкачваше се тихо на други; оглеждаше се в отворени мъртви зеници, осветяваше посинели лица, късове от строшено оръжие, конски трупове — и лъчите му побледняваха все повече, сякаш ужасени от това, което виждат. Тук-таме по бойното поле тичаха поотделно или на групички някакви зловещи фигури: това бяха слуги или жители на града, дошли да ограбят убитите, както чакалите идват след лъвовете… Но някакъв суеверен страх най-сетне и тях прогони от бойното поле. Имаше нещо страшно, нещо тайнствено в това покрито с трупове поле, в това спокойствие и неподвижност на живите доскоро човешки фигури, в това мирно съгласие, в което лежаха един до друг поляци, турци, татари и казаци. Понякога вятърът зашумяваше в храсталаците по бойното поле, а на войниците, които бдяха в окопа, се струваше, че там човешките души се вият над телата. Говореше се също, че когато в Збараж избило полунощ, по цялото поле от окопите чак до обоза уж се вдигнали с шум грамадни ята птици. Чували се разплакани гласове във въздуха, дълбоки въздишки, от които настръхвали косите на човека — и някакви стонове.
	Тия, на които беше писано да паднат занапред в борбата и чиито уши бяха отворени за отвъдземните викове, чули ясно как душите на поляците при отлитането си към небето викали: „Пред твоите очи, Господи слагаме нашите грехове!“ А казашките стенели: „Христе! Христе! Помилуй нас!“ Защото като убити в братоубийствена война те не можеха да отидат направо при вечната светлина, а им беше отредено да летят из тъмните простори и заедно с вихъра да се въртят над долината на сълзите и да плачат, и да стенат нощем, докато изпросят в нозете на Христа опрощение на общите им грехове, забрава и помирение!…
	Но засега човешките сърца се бяха вкоравили още повече и никакъв ангел на помирението не прелиташе над бойното поле.


	Петдесет и осма глава

	На другия ден, преди слънцето да разлее златните си блясъци по небето, в полския стан беше вече издигнат нов отбранителен вал. По-раншните валове бяха много широки, отбраната в тях беше трудна, защитниците мъчно можеха да се притичат едни на други на помощ, затова князът и пан Пшемски решиха да приберат войската в по-тесни окопи. Цяла нощ усилено работиха върху това, а хусарите наравно с всички полкове и със слугите. Едва след три часа през нощта сънят притвори очите на уморените рицари, но и всички други освен стражата спяха дълбок сън, защото и неприятелят също беше работил през нощта, а после дълго не се размърда след вчерашното си поражение. Дори се очакваше тоя ден изобщо да няма нападение.
	Скшетуски, пан Лонгинус и Заглоба седяха в шатъра и се хранеха с бирена супа с много сирене в нея. Те разговаряха за битката през миналата нощ с онова задоволство, с което разговарят войници за току-що спечелена от тях победа.
	— Обичам да си лягам рано и да ставам на съмване, както са правили древните хора — каза пан Заглоба, — но на войната няма как! Спиш, когато можеш, ставаш, когато те будят. Едно само ме сърди, че зарад такива нехранимайковци ще трябва да се блъскаме. Но няма как! Такова време е дошло! Вчера им платихме за това. Ако получат още няколко пъти такава почерпка, ще им се отще да ни будят.
	— Не знаеш ли, ваша милост, дали много от нашите са паднали? — попита Подбипента.
	— Ами! Не са много. То винаги е така: който обсажда, дава повече жертви от обсадения. Ти, ваша милост, не ги знаеш тия работи като мене, нали не си бил толкова време на война, но ние, старите практици, няма нужда да броим труповете, защото от самата битка можем да преценим колко могат да бъдат.
	— И аз ще се науча при ваша милост панове — каза любезно пан Лонгинус.
	— Разбира се, ако само ти помогне пипето, ваша милост, на което не разчитам много.
	— Я стига, ваша милост — обади се Скшетуски. — Ами че това не е първата война на пан Подбипента и дай Боже най-добрите рицари да се бият така, както той се би вчера.
	— Правих каквото можех — отговори литовецът, — не толкова, колкото бих искал.
	— Напротив! Напротив! Никак не беше зле, ваша милост — обади се Заглоба покровителствено, — но че други са те надминали — тук той започна да засуква мустака си нагоре, — това не е твоя вина.
	Литовецът слушаше с наведени очи и въздъхна, замечтан за прадядо си Стовейко и за трите глави.
	В тоя момент завесата на шатъра се повдигна и пан Михал влезе бодро, весел като щиглец в хубава утрин.
	— Е, всички сме заедно! — извика пан Заглоба. — Дайте му бира!
	Малкият рицар стисна ръце на тримата си другари и рече:
	— Да бяхте видели, ваша милост панове, колко гюллета има на плаца! Това надминава всяка представа. Не можеш да минеш, без да се препънеш.
	— И аз ги видях — отговори Заглоба, — като станах, се поразходих из стана. Кокошките в цяла Лвовска област за две години няма да снесат толкова яйца. Ех, да бяха яйца, щяхме да се наядем на омлети! А трябва да знаете, ваша милост панове, че аз предпочитам омлета пред всеки друг специалитет. Натурата ми е войнишка, както и вашата. С готовност ще изям нещо хубаво, стига да е много. Затова и за бой съм по-готов от днешните млади галеници, които няма да хапнат дори една копаня диви круши и да не се хванат веднага за стомаха.
	— Ами ти, ваша милост, вчера се прояви с Бурлай! — каза малкият рицар. — Да посечеш така Бурлай — хо, хо! Не съм очаквал това от ваша милост. Та нали той беше рицар, славен по цяла Украйна и в Турция.
	— Какво? Ха! — каза Заглоба самодоволно. — Не ми е първица това, не ми е първица, пане Михал. Виждам, че всички сме се търсили през девет села и сме се намерили четворицата, та сега като нас няма да намериш в цяла Жечпосполита. Кълна се в Бога, че с ваша милост панове и начело с нашия княз съм готов да тръгна така, само ние петимата, дори срещу Стамбул. Че то вижте само: пан Скшетуски уби Бурдабут, а вчера Тухай бей…
	— Тухай бей не е убит — прекъсна го поручикът. — Сам усетих, че, сабята ми се изплесна, а след това веднага ни разделиха.
	— Все едно — каза Заглоба, — не ме прекъсвай, пане Ян. Пан Михал посече във Варшава Богун, както ти казахме…
	— По-добре да не беше споменавал това, ваша милост — рече литовецът.
	— Казана дума назад се не връща — отвърна Заглоба. — При все че предпочитам да не бях го казвал, но продължавам… Пан Подбипента от Миши черва пък удуши Пулян, а пък аз — Бурлай. Все пак няма да премълча, че всички ония победи бих дал само за Бурлай и като че ли на мене се падна най-тежката работа. Той беше дявол, а не казак, нали? Да имах синове legitime natos, щях да им оставя прекрасно име. Любопитен съм само да зная какво ще кажат за това негово величество кралят и сеймът, как ще ни наградят — нас, които гълтаме повече сяра и селитра, отколкото нещо друго.
	— Имаше един рицар, по-голям от всички нас — каза пан Лонгинус, — а името му никой не знае и не помни.
	— Интересно кой е той? Навярно от древността? — каза Заглоба засегнат.
	— Не от древността, братче, а оня, който съборил при Тшчана Густав Адолф заедно с коня му и го взел в плен — рече литовецът.
	— А аз съм чувал, че това е било при Пуцк — намеси се пан Михал.
	— Все пак кралят му се изтръгнал от ръцете и избягал — каза Скшетуски.
	— Така е! И аз зная нещо по тая работа — каза пан Заглоба, като притваряше око, — защото тъкмо тогава служех под командването на пан Конецполски, баща на сегашния хоронжи. И аз зная нещо по тая работа! Скромността не позволява на оня рицар да си каже името и затова никой не го знае. И все пак вярвайте ми в това, което ще кажа: Густав Адолф беше голям военачалник, почти равен на пан Конецполски, но в двубоя с Бурлай работата беше по-тежка — аз ви казвам това!
	— Да не излезе, че ти, ваша милост, си свалил Густав Адолф? — попита Володийовски.
	— Та мигар съм се хвалил с такова нещо, пане Михал?… Нека това си остане в забрава — аз и днес имам с какво да се хваля, защо да припомняме стари работи!… От тая бира страшно ми куркат червата, а колкото повече сирене има в нея, толкова повече ми куркат. Предпочитам винена супа — при все че благодаря на Бога и за това, което има, скоро може и него да няма. Свещеник Жабковски ми казваше, че с вивендите сме били зле, а той много се тревожи от това, понеже коремът му е като бъчва. Той е великолепен бернардинец! Страшно го обикнах. В негово лице ще видиш повече войник, отколкото монах. Фрасне ли някого в муцуната, веднага поръчвай ковчега.
	— Но не съм ви разправил, ваша милост панове, как добре се държал тая нощ свещеник Яскулски — рече малкият рицар. — Той се настанил в една бойница във високата кула от дясната страна на замъка и гледал боя. А трябва да знаете, че той стреля отлично с пушка. И тогава казва на Жабковски: „Няма да стрелям по казаците, все пак са християни, ако и да обиждат Бога. Но срещу татарите, казва, няма да удържа!“ Че като почнал да гърми, казват, че цял куп застрелял през време на сражението.
	— Де да беше цялото духовенство такова! — въздъхна Заглоба. — Но нашият Муховецки само вдига ръце към небето и плаче, че толкова християнска кръв се проливала.
	— Стига, ваша милост — каза Скшетуски сериозно. — Свещеник Муховецки е светец и най-добро доказателство за това е, че макар да не е по-старши от ония двамата, те свеждат глава пред неговите добродетели.
	— И аз не само че не отричам неговата святост — отвърна Заглоба, — но мисля, че той би успял и самия хан да обърне в християнската вяра. О, ваша милост панове, сега там негово ханско величество трябва така да е сърдит, та въшките по него да се премятат от страх! Ако работата дойде до преговори с него, и аз ще отида с комисарите. Ние се познаваме с хана и той някога много ме обичаше. Може да си припомни за мене.
	— Навярно ще изберат Яницки да води преговори, защото той говори татарски така добре, както полски — каза Скшетуски.
	— И аз също, а с мурзите се познаваме като крастави магарета. Дъщерите си в Крим искаха да ми дават, за да дочакат хубави потомци, а понеже бях млад и договори не бях сключвал със своята девственост, както негова милост Подбипента от Миши черва, доста номера им погодих там.
	— Противно е да се слуша! — рече пан Лонгинус и наведе очи.
	— А ти, ваша милост, като дресиран скорец все едно и също повтаряш. Вижда се, че литовците още не са научили човешкия език.
	По-нататъшният разговор бе прекъснат от глъчка, която се чуваше вън от шатъра, и рицарите излязоха да видят какво става. Множество войници стояха на насипа и разглеждаха околността, която през нощта се беше променила значително и още продължаваше да се променя пред очите им. Казаците също не бездействаха след последната атака, правеха насипи и поставяха върху тях толкова дълги и внушителни оръдия, каквито нямаше в полския стан; започнали бяха и напречни зигзагообразни ровове, апроши*; отдалече тия насипи изглеждаха като хиляди грамадни къртичини. Цялата наклонена равнина беше проорана, навсякъде между зеленината се чернееше прясно изкопана пръст — и навсякъде гъмжеше от работещи хора. На най-предните валове се мяркаха и червени шапки на молойци.
	[* Ров, по който неприятелят се доближава до стените на обсаждана крепост. — Б.пр.]
	Князът стоеше при окопа заедно с красноставския староста и пан Пшемски. По-долу белският кастелан наблюдаваше с далекоглед работата на казаците и казваше на коронния подчаши:
	— Неприятелят започва редовна обсада. Виждам, че ще трябва да изоставим отбраната от окопа и да се пренесем в замъка.
	Княз Йереми чу тия думи и каза, като се наведе отгоре към кастелана:
	— Да ни пази Бог от такова нещо, това значи сами да влезем в капана. Тук ще трябва да живеем или да умрем.
	— Това е и моето мнение дори ако трябва всеки ден да убивам по един Бурлай — намеси се пан Заглоба. — От името на цялата войска протестирам срещу мнението на ясновелможния белски кастелан.
	— Това не е твоя работа, ваша милост! — каза князът.
	— Тихо, ваша милост! — пошепна Володийовски и дръпна шляхтича за ръкава.
	— Ще ги смачкаме като къртици в тези прикрития — каза Заглоба. — А аз моля ваше княжеско височество да ми позволи пръв да отида в нападение. Те вече добре ме познават, ще ме познаят още по-добре.
	— В нападение?… — каза внезапно князът и смръщи вежди. — Чакай, ваша милост… Сега нощите още от вечерта са тъмни…
	Тук той се обърна към красноставския староста, към пан Пшемски и към военачалниците и каза:
	— Ваша милост панове, заповядайте на съвещание.
	И излезе от окопа, а подир него тръгнаха всички висши офицери.
	— За Бога, какво правиш, ваша милост? — каза Володийовски на Заглоба. — Какво е това? Ти не познаваш ли реда и дисциплината във войската, та ще се бъркаш в разговора на по-висши? Князът е милостив господар, но на война с него шега няма.
	— Няма нищо, пан Михал! — отговори Заглоба. — Пан Конецполски, бащата, беше строг лъв, но много разчиташе на моите съвети и нека вълци да ме изядат още днес, ако не е вярно, че затова разгроми на два пъти Густав Адолф. Знам аз как да разговарям с големците! Ето и сега. Забеляза ли как князът obstupuit*, когато го посъветвах за нападенията? Ако Бог ни даде победа, чия ще бъде заслугата — твоя ли, а?
	[* Се смая (лат.). — Б.пр.]
	В тоя момент се приближи Зачвилиховски.
	— Е, какво! Ровят, ровят като свине! — каза той и посочи към полето.
	— По-добре да бяха свине — отговори Заглоба, — че щяхме да имаме евтини колбаси, а тая мърша и кучета не я ядат. Днес войниците не трябваше да копаят кладенци в квартирите на пан Фирлей, защото в източното езеро водата не се вижда от трупове. На сутринта жлъчките на тия кучета се изпопукали и всички изплавали отгоре. Като дойде петък, няма да може да се яде риба, защото се е хранила с месо.
	— Вярно — каза Зачвилиховски, — аз съм стар войник, но отдавна не съм виждал толкова трупове, освен може би при Хотим, когато еничарите атакуваха нашия стан.
	— Ще видиш още повече, ваша милост, от мен да го знаеш, ваша милост.
	— Мисля, че тая вечер, а може и по-рано ще ни атакуват отново.
	— А аз казвам, че до утре сутринта ще ни оставят на мира.
	Едва пан Заглоба издума това, ето че от казашките насипи цъфнаха дълги бели пушеци и гюллета с шум прелетяха над окопа.
	— На ти сега ваша милост! — каза Зачвилиховски.
	— О, те не разбират от военно изкуство! — отвърна Заглоба.
	Старият Зачвилиховски обаче имаше право. Хмелницки започна редовна обсада, прекъсна всички пътища, изходи, отне пашата, ровеше апроши и насипи, подвираше се със зигзаговидни окопи към стана, но не се отказа и от атаките. Той бе решил да не дава спокойствие на обсадените, да им досажда, заплашва, да ги държи в непрекъснато безсъние и да ги измъчва, докато оръжието не падне от изтръпналите им ръце. Затова вечерта отново атакува позициите на Вишньовецки с не по-добър от предния ден резултат, още повече че и молойците вече не вървяха с такава готовност. Това не беше генерална битка, а непрестанни престрелки. Понякога обсадените излизаха от валовете и тогава се стигаше до бой със саби, тояги, коси и копия. Но щом смажеха едни молойци, прикритията веднага се изпълваха с нови хора. Войниците през целия ден нямаха нито миг почивка, а когато дойде желаният залез-слънце, започна ново всеобщо нападение — за внезапна атака от страна на обсадените не можеше и да се мисли.
	През нощта на шестнайсети юли храбрите полковници Гладки и Небаба атакуваха позициите на княза и отново понесоха страшни поражения. Три хиляди най-смели молойци паднаха на бойното поле — останалите, преследвани от красноставския староста, избягаха в най-голяма паника към обоза си, като захвърляха оръжието и роговете с барут. Също такъв неуспешен край имаше нападението на Федоренко, който се възползва от гъстата мъгла и за малко не превзе града. Отблъсна го пан Корф начело на немците, а красноставският староста и хоронжи Конецполски избиха почти до крак хората му при бягството.
	Но всичко това беше нищо в сравнение със страхотния напор, който започна на деветнайсети юли. Предната нощ казаците бяха насипали срещу позициите на Вишньовецки висок насип, откъдето оръдия от голям калибър непрестанно бълваха огън, а когато денят мина и първите звезди светнаха по небето, десетки хиляди души тръгнаха в атака. Същевременно в далечината се появиха няколко десетки страхотни съоръжения, подобни на кули, които се движеха бавно към окопа. От двете им страни като чудовищни крила се издигаха мостове, които щяха да бъдат прехвърлени през рововете — а върховете им димяха, святкаха и трещяха от гърмежите на леки оръдия, пушки и кремъклийки. Тия кули се движеха между мравуняк от глави като грамадни полковници и ту се червенееха в огъня на оръдията, ту изчезваха в дима и мрака. Войниците си ги показваха отдалеко и шепнеха:
	— Това са подвижни крепости! Нас ще мели Хмелницки в тия вятърни мелници.
	— Гледайте как се тътрят с гръм, човек би казал: гръмотевици!
	— С оръдията по тях! С оръдията! — викаха други. И княжеските стрелци изпращаха гюлле след гюлле, граната след граната към страхотните машини, но понеже те се виждаха само когато гърмежите разкъсваха мрака, гюллетата обикновено не ги улучваха.
	В това време сбитата казашка маса наближаваше все повече като черна вълна, която иде нощем от далечната морска шир.
	— Уф! — каза пан Заглоба, застанал заедно с конницата при Скшетуски. — Горещо ми е, както никога през живота! Нощта е толкова задушна, че суха нишка не остана на гърба ми. Да ги вземат дяволите тия машини! Направи, Боже, земята да се раззине под тях, защото тия нехранимайковци вече ми са заседнали в гърлото като кост — амин! Нито да хапнеш, нито да се наспиш — кучетата живеят по-добре от нас! Уф! Колко е задушно!
	Наистина въздухът беше тежък и спарен, а на това отгоре пропит с воня от труповете, които от няколко дни гниеха по цялото бойно поле. Небето се скри зад черен, нисък пласт облаци. Буря надвисна над Збараж. Под ризниците пот обливаше телата на войниците, а гърдите дишаха с мъка.
	В тоя момент в тъмнината забиха барабани.
	— Ей сега ще атакуват! — каза Скшетуски. — Чуваш ли, ваша милост? Барабаните бият.
	— Чувам. Дано дяволи да забарабанят по тях! Съвсем да се отчае човек!
	— Мушкай! Сечи! — закрещяха тълпите и се хвърлиха към окопите.
	Битката закипя по цялата дължина на насипа. Удариха едновременно срещу Вишньовецки, Лянцкоронски, Фирлей и Остророг, за да не могат един другиму да си оказват помощ. Казаците, напили се с водка, вървяха още по-упорито, отколкото при по-раншните нападения, но и срещнаха още по-енергичен отпор. Героичният дух на вожда ободряваше войниците; страшните части от кралската пехота, съставени от мазурски селяни, така се сблъскаха с казаците, че съвсем се размесиха с тях. Биеха се с приклади, пестници и зъби. Под ударите на упоритите мазури паднаха неколкостотин души от най-отбраната запорожка пехота, но веднага нови тълпи ги заляха. Боят по цялата линия ставаше все по-ожесточен. Цевите на мускетите пареха ръцете на войниците, те се задъхваха, гласовете на висшите офицери прегракнаха от команди. Красноставският староста и Скшетуски отново изскочиха с конница и обграждаха казаците отстрани, като прегазваха цели полкове и се къпеха в море от кръв.
	Минаваше час след час, в атаката не преставаше, защото Хмелницки в миг запълваше с нови сили страхотните празнини сред казашките редици. Татарите им помагаха с крясъци и едновременно пущаха цели рояци стрели срещу защитниците на стана; някои изоставаха в тила на биещите се, но с бичове от волска кожа ги гонеха. Ярост воюваше с яростта, гръд се сблъскваше с гръд — мъж се вкопчваше в смъртна прегръдка с мъж…
	И воюваха така, както воюват развилнели се морски вълни със скалист остров.
	Внезапно земята се затресе под краката на бойците, а цялото небе пламна в син огън, сякаш и Бог вече не можеше да гледа тия човешки ужаси. Страхотен гръм заглуши човешките крясъци и грохота на оръдията. Това беше небесната артилерия, която започна сега страхотна канонада. Гръмотевиците кръстосваха от изток до запад. На човек му се струваше, че небето заедно с облаците се е пропукало и се срива върху главите на ратниците. Навремени целият свят изглеждаше като един пламък, навремени всичко ослепяваше от мрака и отново червените зигзаги на мълниите разкъсваха черната завеса. Вихърът се изви веднъж, втори път, свали хиляди шапки, пряпорци, знамена и за миг ги пръсна по цялото поле. Мълниите започнаха да удрят една след друга — после настъпи хаос от гръмотевици, светкавици, вихър, огън и мрак — небето побесня като хората.
	Незапомнена буря се разбунтува над града, замъка, окопите и неприятелския стан. Боят беше прекъснат. Накрая небесните язове се отвориха и не струи, а потоци дъжд започнаха да се леят на земята. Дъждовната вълна закри света: нищо не се виждаше дори на една крачка. Труповете в крепостния ров изплуваха на повърхността. Казашките полкове изоставиха позициите и бягаха един след друг към обоза си, движеха се слепешката, сблъскваха се с други и внушили си, че ги гони неприятел, се пръскаха в мрака; подир тях затъваха, прекатурваха се и изчезваха оръдия, муниции, коли. Водата разкъса земните насипи на казаците, шурна в рововете, нахлу в прикритията, макар че бяха обезпечени с ровове, и се понесе с шум по равнината, сякаш преследваше побягналите молойци.
	Дъждът се усилваше. Пехотинците избягаха от валовете, за да търсят убежище в шатрите, само за конницата на красноставския староста и на Скшетуски не идваше заповед за оттегляне. И те стояха един до друг като в езеро и тръскаха водата от себе си. В това време бурята почна постепенно да преминава. След полунощ дъждът най-сетне спря. Тук-там между разкъсаните облаци светнаха звезди. Мина още час и водата поспадна. Тогава пред хоронгвата на Скшетуски неочаквано се яви самият княз.
	— Ваша милост панове — попита той, — а паласките ви не се ли намокриха?
	— Сухи са, ваше княжеско височество! — отговори Скшетуски.
	— Това е добре! Слезте сега от конете и тръгнете през водата към ония белуарди*, подложете им барут и ги подпалете. Но вървете тихо! Пан красниставският староста ще дойде с вас.
	[* Дървени кули (итал.). — Б.пр.]
	— Слушам! — отговори Скшетуски.
	В тоя миг князът съзря мокрия пан Заглоба.
	— Ваша милост молеше да отидеш в нападение — тръгвай тогава — каза той.
	— Нямала си баба работа! — измърмори пан Заглоба. — Само това ми липсваше.
	След половин час два отряда рицари по двеста и петдесет души газеха до пояс във водата и бързаха със саби в ръка към ония страшни казашки „подвижни крепости“, които се намираха на няколко десетки крачки от окопа. Единият отряд се водеше от „лъва на лъвовете“ пан красноставския староста Марек Собески, който не искаше дори да чуе за оставане в окопа, другият — от Скшетуски. Слуги носеха зад рицарите катраници с катран, сухи факли и барут, а те вървяха тихо като вълци, която се прокрадват в тъмна нощ към кошара.
	Малкият рицар се присъедини като доброволец към Скшетуски, понеже пан Михал обичаше такива акции повече от живота си — и сега газеше водата с радост в сърцето и сабя в ръката; до него вървеше пан Подбипента с гола сваликачулка, личен между всичките, защото беше с две глави по-висок от най-високите; а с тях подтичваше запъхтян пан Заглоба и мърмореше недоволно, като имитираше думите на княза:
	— Искаше нападение — на ти сега! Добре! И куче няма да тръгне на сватба през такава вода. Ако съм съветвал да се предприеме набег в такова време, нека никога в живота си да не пийна друго освен вода! Аз не съм патица, а коремът ми не е лодка. Винаги съм имал отвращение към водата, а какво остава към такава, в която кисне селска мърша.
	— Тихо, ваша милост! — каза пан Михал.
	— Ти пази тишина, ваша милост. Малък си като риба кротушка и знаеш да плуваш, та ти е лесно. Ще кажа дори, че това е неблагодарност от страна на княза, че и след като убих Бурлай, не ме оставя на мира. Достатъчно е извършил вече Заглоба, нека всеки направи толкова, а Заглоба оставете на мира, хубаво ще цъфнете и вържете, когато няма да го има. За Бога, ако хлътна в някоя дупка, издърпайте ме, ваша милост панове, за ушите, иначе ще потъна веднага.
	— Тихо, ваша милост! — каза Скшетуски. — Казаци седят там, в ония земни скривалища, и ще те чуят.
	— Къде? Какво приказваш, ваша милост?
	— Ето там, в ония купчини под бланите.
	— Само това липсваше! Дано ги гръм удари!
	Останалите думи заглуши пан Михал, като сложи длан върху устата на Заглоба, защото прикритията бяха само на около петдесет крачки от тях. Наистина рицарите вървяха тихо, но водата шляпаше под краката им; добре, че дъждът заваля отново и шумът му заглуши стъпките.
	При прикритията нямаше стража. Кой би очаквал, че ще предприемат нещо след такава атака и след такава буря, която сякаш с езеро раздели ратниците.
	Пан Михал и пан Лонгинус скочиха напред и първи стигнаха до едно прикритие. Малкият рицар пусна сабята си на верижката, сви длани при устата и почна да вика:
	— Хей, люде!
	— А що? — обадиха се отвътре молойци, явно убедени, че иде някой от казашките табори.
	— Слава на Бога! — отговори Володийовски. — Пуснете ме де!
	— А ти не знаеш ли как да влезеш?
	— Зная вече! — отговори Володийовски и като напипа входа, скочи вътре.
	Пан Лонгинус и неколцина други се втурнаха подир него.
	В същия миг откъм прикритието екна пронизителен човешки вой, едновременно с това и рицарите викнаха и се хвърлиха към другите скривалища. В тъмнината се разнесоха стонове, звън на желязо, тук-таме пребягваха някакви тъмни фигури, други падаха на земята, сегиз-тогиз изтрещяваше гърмеж — но всичко това заедно не продължи повече от четвърт час. Молойците, в по-голямата си част изненадани в дълбок сън, дори не се отбраняваха — и всички бяха смачкани, преди да успеят да грабнат оръжие.
	— Към белуардите! Към белуардите! — разнесе се гласът на красноставския староста.
	Рицарите се хвърлиха към кулите.
	— Да се палят отвътре, защото отвън са мокри! — прогърмя Скшетуски.
	Но не беше лесно да изпълнят заповедта. В кулите, строени от борови греди, нямаше нито врати, нито някакъв отвор. Казашките стрелци се качваха на тях по подвижни стълби, а оръдията, понеже можеха да се поместят само по-малките, бяха изтеглени с въжета. И сега рицарите тичаха някое време наоколо и напразно сечаха със саби гредите или дърпаха с ръце ъглите.
	Добре, че слугите носеха брадви; започнаха да секат. Красноставският староста заповяда да подложат и кутиите с барут, приготвени нарочно за тая цел. Запалиха катраниците, както и факлите и пламъкът подлиза мокрите, но пропити със смола греди.
	Но докато пламнат гредите, докато избухне барутът, пан Лонгинус се наведе и вдигна един грамаден камък, който казаците бяха изкопали от земята.
	Четирима най-силни мъже от народа не биха мръднали от място тоя камък, но пан Лонгинус го люлееше в мощните си ръце — и само при светлината на катраниците се виждаше, че кръвта бе нахлула в лицето му. Рицарите онемяха от удивление.
	— Това е цял Херкулес, дявол да го вземе! — викаха те и вдигаха ръце нагоре.
	В това време пан Лонгинус се приближи до една неподвижна още белуарда, отметна се назад и запрати камъка в самата среда стената.
	Околните чак наведоха глави, така изфуча камъкът. От удара спойките веднага се разкъсаха; чу се трясък, кулата се разтвори като строшена врата и се срина с шум.
	В миг купът дърва беше полят с катран и подпален.
	След известно време няколко десетки грамадни пламъка осветиха цялата равнина. Дъждът валеше непрекъснато, но огънят го преодоля — и „горяха тия белуарди при удивлението на двете войски, понеже денят беше толкова мокър“.
	Степка, Кулак и Мрозовицки, всеки начело на няколко хиляди молойци, се втурнаха от казашкия стан и се опитваха да гасят — напразно! Огнени стълбове и червен дим избухваха все по-мощно към небето и се отразяваха в езерата и локвите, които бурята бе образувала по бойното поле.
	А рицарите се връщаха в стегнати редици в окопа, където отдалече още ги приветстваха с радостни възгласи.
	Внезапно Скшетуски се огледа наоколо, хвърли поглед в редиците и викна с гръмлив глас:
	— Стой!
	Пан Лонгинус и малкият рицар не бяха между тях.
	Изглежда, че увлечени от въодушевлението си, те се бяха забавили прекалено дълго при последната белуарда, а може да са зърнали скрити някъде молойци, важното беше, че не са забелязали оттеглянето.
	— Напред! — изкомандва Скшетуски.
	Красниставският староста, който вървеше от другия край на редиците, не разбра какво се е случило и се затече да попита — но в същия миг двамата търсени рицари се появиха, сякаш изникнаха от земята, на половината път между белуардите и рицарите.
	Пан Лонгинус с лъснатата си сваликачулка в ръка правеше огромни крачки, а край него пан Михал подтичваше в тръс. И двамата бяха объркали глави към гонещите ги като сюрия кучета молойци.
	При червената светлина от пожара цялата гонитба се виждаше като на длан. Човек би казал, че огромна северна кошута бяга от дружина стрелци с малкото си, готова всеки миг да се хвърли срещу нападателите.
	— Ще загинат! За Бога, по-скоро! — развика се пан Заглоба със сърцераздирателен глас. — Ще ги застрелят с лъкове или с пушки! За Бога, по-скоро!
	И без да гледа, че след малко може да започне нова битка, той се затича на помощ със сабя в ръка заедно със Скшетуски и другите, препъваше се, падаше, ставаше, пъхтеше, викаше, тресеше се цял и търчеше с последните сили на краката си, като едва си поемаше дъх.
	Молойците обаче не стреляха, защото пушките им бяха мокри, а тетивата на лъковете — отхлабена, само бързаха да ги догонят. Двайсетина от тях изскочиха напред и аха-аха да настигнат двамата рицари, но тогава те се обърнаха към тях като два глигана и със страхотен вик вдигнаха саби. Казаците спряха на място.
	С грамадния си меч пан Лонгинус им изглеждаше като някакво свръхестествено същество.
	И както два ожесточено нападани от кучета тъмни вълка се обръщат и показват белите си зъби, а псетата скимтят отдалече и не смеят да се хвърлят върху тях, така и нашите рицари се обръщаха няколко пъти и винаги предните преследвачи се спираха на място. Само веднъж един, очевидно по-смел, налетя въз тях с коса в ръка, но пан Михал скочи като дива котка към него и го усмърти. Останалите зачакаха другарите си, които се приближаваха тичешком в гъста маса.
	Но и редиците на рицарите идваха все по-близко, а пан Заглоба летеше със сабя над главата и викаше с нечовешки глас:
	— Бий! Убивай!
	Ненадейно от окопите се чу гърмеж и гранатата захихика като кукумявка, очерта червена дъга по небето и падна в гъстата навалица; след нея втора, трета, десета. Изглежда, битката започваше отново.
	Преди обсадата на Збараж казаците не познаваха тоя вид гранати и най-много се бояха от тях, защото ги смятаха за магия на Ярема. Затова множеството в миг се спря, после се раздели на две, а едновременно се пръснаха и гранатите и вселиха страх, смърт и унищожение.
	— Спасявайте се! Спасявайте се! — разнесоха се ужасени гласове. И всичко живо се пръсна, а в това време пан Лонгинус и малкият рицар се вляха в спасителните редове на хусарите.
	Заглоба се хвърляше ту на шията на единия, ту на другия и ги целуваше по бузите и очите. Радостта го задавяше, но той я потискаше, за да не се издаде, че има меко сърце, и викаше:
	— Ах, затри такива! Не бих казал, че ви обичам, но се страхувах за вас! Да бяха ви пречукали! Толкова ли разбирате от службата, та оставате назад? Заслужавате с коне да ви влачат за краката по плаца. Пръв ще кажа на княза да ви измисли роенат*. Сега да вървим да спим. Хвала Богу и за това! Имаха щастие тия кучета, че избягаха поради гранатите, иначе щях да ги насека като зеле. По-добре да се бия, а не да гледам спокойно как гинат познати. Днес трябва да си пийнем. Хвала Богу и за това! Мислех вече, че утре и на двама ви ще запеем реквием**. Но съжалявам, че не се сблъсках с тях, ръката ме сърби страшно, при все че в скривалищата им дадох да разберат.
	[* Наказание (лат.). — Б.пр.]
	[** Заупокойна молитва (лат.). — Б.пр.]


	Петдесет и девета глава

	Все пак трябваше да се правят нови валове и да се обхване станът, за да се неутрализират земните укрепления на казаците и да се улесни отбраната с намалени сили. Но и казаците също не бездействаха. В тъмната нощ във вторник срещу сряда те се приближиха тихо и издигнаха около стана втори вал, много по-висок. Оттам на разсъмване, като извикаха всички в един глас, веднага започнаха да стрелят и стреляха цели четири дни и четири нощи. Двете страни си нанесоха големи щети една на друга, защото в стрелбата се съревноваваха най-добрите им стрелци.
	От време на време грамадни маси казаци и селяни се вдигаха в атака, но не стигаха до валовете, а само престрелката ставаше все по-гореща. Неприятелят, който разполагаше с грамадни сили, сменяше бойните части, едни изпращаше на почивка, а други вкарваше в боя. Но в полския стан нямаше резервни войници: едни и същи хора трябваше да стрелят, всеки миг да се хвърлят в отбрана, заплашени от атаките, да погребват убитите, да копаят кладенци и да насипват по-високо валовете, за да имат по-добро прикритие. Спяха или по-скоро дремеха при валовете под огъня и куршумите, които се сипеха толкова гъсто, че всяка сутрин можеха спокойно да се метат от плаца. В продължение на четири дни никой не съблече дрехите си, които гизнеха на дъжда, съхнеха на слънце, сгорещяваха през деня, изстудяваха нощем — в продължение на четири дни никой не сложи топла храна в устата си. Пиеха водка, като сипваха в нея барут, за да бъде по-силна, гризяха сухари и късаха със зъби сухото пушено месо, а всичко това сред дим, гърмежи, свирене на куршуми и грохот на оръдия.
	И „се смяташе за нищо, ако те улучат в главата или в страните“. Войникът завързваше с мръсен парцал кървавата си глава и продължаваше да се бие. Чудни бяха тия хора: с изпокъсани куртки и ръждясали брони, със строшени пушки в ръка, с червени от безсъние очи, но вечно бдителни, винаги в настроение, денем и нощем, при дъжд и хубаво време, винаги готови за бой.
	Войникът се беше влюбил в своя вожд, в опасностите, в атаките, в раните и смъртта. Някаква героична екзалтация беше обхванала душите; сърцата станаха самонадеяни, умовете „затвърдяха“. Ужасът се превърна в удоволствие. Хоронгвите се надпреварваха в службата, в издръжливостта на глад, безсъние, труд, в храбростта и упоритостта. Стигна се дотам, че беше мъчно да удържат войниците на валовете, защото не се задоволяваха с отбрана, а искаха да се хвърлят срещу неприятеля, както побеснели от глад вълци се хвърлят върху кошара с овце. Във всички полкове цареше някаква дива веселост. Ако някой би споменал за предаване, в миг щеше да бъде разкъсан на парчета. „Тук искаме да умрем!“ — повтаряха всички уста.
	Всяка заповед на вожда се изпълняваше със светкавична бързина. Веднъж князът при вечерната си обиколка из валовете чу, че огънят на кралската хоронгва на името на Лешчински отслабва. Тогава той отиде при войниците и попита:
	— Защо не стреляте?
	— Барутът ни се свърши, изпратихме в замъка за нов.
	— Там е по-близо! — каза князът и посочи окопите на неприятеля.
	Още недоизрекъл — и цялата хоронгва се вдигна от валовете, хвърли се бегом към неприятеля и се втурна като ураган към окопите му. Избиха казаците с оберъчки, с колове, с прикладите на мускетите си, разрушиха четири оръдия и след половин час, с много жертви, но победители войниците се върнаха и донесоха значителен запас от барут в бурета и ловни рогове.
	Минаваше ден след ден. Казашките апроши обхващаха с все по-тесен пръстен окопа и се вбиваха в него като клинове в дърво. Вече стреляха толкова отблизо, че без да се смятат атаките, всеки ден падаха по десетина души от всяка хоронгва; свещениците не успяваха да причестяват всички. Обсадените се прикриваха зад колите и шатрите, с кожи и прострени дрехи; нощем погребваха убитите кой където е паднал, но живите се биеха още по-ожесточено върху гробовете на вчерашните си другари. Хмелницки проливаше без мярка кръвта на своите хора, но всяка атака му носеше само по-големи загуби. Той самият беше смаян от съпротивата; разчиташе единствено на това, че времето ще подкопае духа и силите на обсадените — но времето минаваше, а те показваха все по-голямо презрение към смъртта.
	Вождовете даваха пример на войниците. Княз Йереми спеше на вала на гола земя; той пиеше водка и ядеше пушено конско месо, понасяше несгодите и капризите на времето „повече, отколкото изискваше положението му“. Коронният хоронжи Конецполски и красниставският староста лично водеха полковете в атака; в боя те заставаха без броня сред най-гъстия град от куршуми. Дори ония вождове, като Остророг, които нямаха военен опит и на които войникът беше свикнал да гледа с недоверие, сега под ръката на Йереми сякаш ставаха други хора. Старият Фирлей и Лянцкоронски също спяха на валовете, а пан Пшемски денем нареждаше оръдията, а нощем ровеше под земята като къртица и закопаваше контрамини под мините на казаците, вдигаше апрошите във въздуха или отваряше подземни пътища, по които войниците се промъкваха като духове на смъртта между заспалите казаци.
	Най-сетне Хмелницки реши да опита с преговори, като хранеше тайно надежда, че през това време ще може да постигне нещо с коварство. Надвечер на двайсет и четвърти юли казаците започнаха да викат от окопите към войниците да престанат да стрелят. Изпратеният запорожец заяви, че хетманът иска да види стария Зачвилиховски. След кратко съвещание военачалниците се съгласиха на предложението и старецът излезе от окопа.
	Отдалече рицарите виждаха как в казашките окопи свалят шапки пред Зачвилиховски, защото през късото време като комисар той бе успял да спечели уважението на дивото Запорожие — и сам Хмелницки го уважаваше. Стрелбата се прекрати. Казаците от апрошите се приближаваха до самия вал; рицарите слизаха към тях. Двете страни се държаха предпазливо, но в тия срещи нямаше нищо враждебно. Шляхтата винаги бе ценила казаците по-високо от обикновената селска маса, а сега, като ценеше храбростта и упорството им в боя, разговаряше с тях като с равни, като кавалери с кавалери. Казаците с удивление гледаха отблизо това недостъпно лъвско гнездо, което бе спряло цялата тяхна и ханска сила. Така те почнаха да се приближават, да приказват и да се оплакват, че се лее толкова християнска кръв; накрая започнаха да се черпят с тютюн и водка.
	— Ей, панове рицари! — казваха старите запорожци. — Ако вие бяхте воювали винаги така, нямаше да има Жълти води, Корсун и Пилавци. Вие сякаш не сте хора, а дяволи. Такова нещо не се е виждало по света.
	— Елате утре и в другиден, винаги ще ни намерите така.
	— Ще дойдем, ще дойдем, но засега благодарим на Бога за отдиха. Много християнска кръв се проля. Но гладът все пак ще ви умори.
	— По-скоро ще дойде кралят, а не гладът — ние току-що си избърсахме устата от вкусната гозба.
	— А свършат ли ни се вивендите, ще потърсим във вашите обози — каза Заглоба, подпрял ръце на хълбоците.
	— Да даде Бог бащицата Зачвилиховски да изкопчи нещо от нашия хетман, че не изкопчи ли, тая вечер тръгваме в атака.
	— И на нас вече ни дотегна.
	— Ханът ви заяви, че всички ще бъдете „кесим“*.
	[* Подложени под нож (тур.). — Б.пр.]
	— А нашият княз обеща на хана да му върже брадата за опашката на своя кон.
	— Той е магьосник, но няма да може.
	— По-добре да бяхте тръгнали с нашия княз срещу неверните, а не да вдигате ръка против властта.
	— С вашия княз… Хм! Добре би било.
	— Тогава защо се бунтувате? Ще дойде кралят, трябва да се страхувате от краля. Княз Ярема също ви беше като баща…
	— Такъв баща е той, каквато майка е смъртта. Чумата не е уморила толкова добри молойци.
	— Той ще стане и по-лош: не го познавате още.
	— Ние и не искаме да го знаем. У нас по-старите казват, че види ли го казак с очите си, писано му е да мре.
	— И с Хмелницки ще бъде така.
	— Бог знае какво ще бъде. Едно е вярно — че двамата не могат да живеят на белия свят. Нашият бащица също казва, че ако вие му дадете Ярема, ще ви пусне по живо по здраво и заедно с всички нас ще се поклони пред краля.
	Тук войниците започнаха да сумтят, да мръщят вежди и да скърцат със зъби.
	— Млъкнете, да не грабнем сабите!
	— Сърдете се, ляхи! — казваха казаците. — Но ще бъдете „кесим“.
	И така разговаряха те, понякога приятелски, а понякога със заплахи, които неволно избухваха като гръмотевици. След пладне пан Зачвилиховски се върна в стана. Преговори не бяха се състояли и до примирие не се бе стигнало. Хмелницки поставяше чудовищни искания: да му бъдат предадени князът и хоронжи Конецполски. После започнал да изброява неправдите спрямо запорожките войски и да убеждава пан Зачвилиховски да остане при него завинаги. При тия думи старият рицар пламнал, скочил и си заминал. Вечерта последва атака, отблъсната с много кръв. В продължение на два часа целият стан беше в огън. Казаците не само бяха отблъснати от валовете, но пехотата превзе първите окопи, разнебити бойниците, прикритията и отново изгори четиринайсет дървени кули. Тая нощ Хмелницки се закле пред хана, че няма да отстъпи, докато има макар един жив човек в полския стан.
	На другия ден призори започна нова стрелба, окопаване във валовете и битка през целия ден с тояги, коси, оберъчки, саби, камъни и буци пръст. Вчерашните приятелски чувства и съжаления за проливаната християнска кръв отстъпиха място на още по-голяма ожесточеност. От сутринта ръмеше дъжд. Тоя ден на войниците бе дадена по половин дажба, срещу което пан Заглоба мърмореше силно, но, общо взето, празните стомаси удвоиха ожесточеността на рицарите. Те се заклеваха да паднат един върху друг, но да не се предадат до последния дъх. Вечерта донесе нови атаки — на казаци, преоблечени като турци, но тия атаки траеха по-кратко. Настана нощ, пълна с шум и викове, „много гореща“. Стрелбата не престана нито за миг. Обиждаха се взаимно; биеха се на групи и единично. Пан Лонгинус излизаше за двубой, но никой не искаше да се изправи насреща — само отдалеко стреляха по него. Обаче с голяма слава се покриха пан Стемповски и пан Володийовски, който в двубой съсече славния единоборец Дудар.
	Най-сетне излизаше и пан Заглоба, но само на единоборство с език. „След като убих Бурлай — казваше той, — не мога да се бия с когото и да било!“ В словоборството той не намери равен на себе си между казаците и ги докарваше до отчаяние, когато, покрит добре с блани, викаше сякаш изпод земята с гръмлив глас:
	— Стойте тук, простаци, при Збараж, а там литовската войска върви надолу по течението на Днепър. Отива да се поклони на вашите жени и моми. Идната пролет ще намерите множество малки литовчета по къщите си, ако изобщо намерите къщите си.
	Това беше истина. Литовската войска действително вървеше под предводителството на Раджвил надолу по Днепър, като палеше, унищожаваше и оставяше зад себе си само земя и вода. Казаците знаеха това и изпадаха в ярост, а в отговор изпращаха такъв град от куршуми срещу пан Заглоба, сякаш някой изсипваше круши. Но пан Заглоба пазеше добре главата си зад бланите и отново викаше:
	— Не улучихте, кучешки души, а аз улучих Бурлай. Сам съм тук! На дуел елате с мене! Познавате ме! Ето тук, тук, простаци, стреляйте, докато сте свободни, защото наесен ще пощите татарчетата в Крим или насипи ще вдигате край Днепър. Ха, здравейте! Здравейте! Цял грош давам за главата на вашия Хмел! Нека някой го удари по муцуната — от Заглоба! Чувате ли? Е, какво, смръдльовци? Малко ли ваши мърши вече лежат по полето? Миришете на умрели кучета! Чумата поръча да ви поздравя! Хайде при вилите, при плуговете, нехранимайковци, при ладиите! Вишни и сол да карате по реката, а не тук да ни създавате ядове!
	Казаците също се подиграваха с „пановете, на които се пада по един сухар на трима“; питаха защо пановете не заповядат сега на крепостните си да плащат наем и десятък, но Заглоба винаги вземаше връх при обидите. И така ехтяха тия разговори, прекъсвани от ругатни и диви взривове на смях, по цели нощи, сред гърмежи и по-големи или по-малки сблъсквания. После пан Яницки отиде да преговаря с хана, който отново му повтори, че всички ще бъдат „кесим“, докато най-сетне загубилият търпение пратеник отговори: „Вие отдавна ни се заканвате с това, но досега нищо не сте ни сторили! Който дойде за нашите глави, той ще донесе и своята!“ Ханът искаше княз Йереми да се срещне с неговия везир на полето, но това беше обикновена клопка, която бе разкрита — и преговорите бяха окончателно прекъснати. През цялото време обаче, докато те продължаваха, боевете не бяха прекъсвани. Вечер атаки, денем стрелба с оръдия, мускети и кремъклийки — нападение вън от валовете — схватки, смесване на хоронгвите — безумно смели атаки на конницата, поражения и все по-големи кръвопролития.
	Някаква дива жажда за борба тласкаше войниците към кръв и опасности. Те влизаха в боя с песен като на сватба. Пък и така бяха свикнали с грохота и шума, че оттеглените на почивка части спяха непробуден сън сред огъня и градушката от куршуми. Храната намаляваше все повече, защото военачалниците не бяха снабдили достатъчно стана преди пристигането на княза. Настана голяма скъпотия, но който имаше пари и купуваше водка или хляб, весело разделяше купеното с другите. А никой не се грижеше за утрешния ден, защото знаеха, че ги очаква едно от двете: или помощ от страна на краля, или смърт. Те бяха еднакво готови и за едното, и за другото — а най-готови бяха за бой. Това бе непознат в историята случай — десетки да се бият срещу хиляди с такава упоритост, с такава ожесточеност, че всяка атака ставаше ново поражение за казаците. Освен това нямаше ден да не изскачат от стана по няколко пъти и да не нападат неприятеля в собствените му окопи. Вечер, когато Хмелницки мислеше, че умората трябва вече да е сломила най-издръжливите, и тихо се готвеше за атака, изведнъж весели песни долитаха до ушите му. Тогава от безкрайно удивление се плясваше с длани по бедрата и наистина мислеше, че Йереми ще да е по-силен магьосник от всички ония, които бяха в казашкия табор. Затова беснееше и скачаше за бой и проливаше море от кръв, понеже забелязваше, че до звездата на страшния княз неговата звезда започва да бледнее.
	В казашкия стан пееха песни за Ярема или си шепнеха за него такива неща, от които косата настръхваше по главите на молойците. Говореше се, че се явявал нощем на насипа и растял пред очите, докато главата му стигнела над збаражките кули; очите му тогава приличали на две луни, а мечът в ръката му бил като оная зловеща звезда, която Бог праща понякога на небето за гибел на хората. Говореха също, че когато викнел, падналите в боя рицари ставали с дрънчащи ризници и заедно с живите се строявали в редиците. Йереми беше на всички на устата: и просяци с лири пееха за него, и стари запорожци говореха за него, и тъмната селска маса, и татарите. А в тия разговори, в тая омраза, в тоя суеверен страх сякаш се криеше някаква дива любов, с която жителите на степта бяха обикнали своя кървав унищожител. Така е! Хмелницки бледнееше пред него не само в очите на хана и татарите, но дори в очите на собствения си народ — и виждаше, че или трябва да превземе Збараж, или неговото обаяние ще се стопи като мрак пред утринна зора, че или трябва да смаже тоя лъв, или сам да загине.
	Но лъвът не само че се отбраняваше, ами всеки ден сам нападаше, все по-страшен, от храсталаците. Не помагаха коварствата, предателствата, нито явното военно превъзходство. В това време селяните и казаците започнаха да недоволстват. И на тях им беше тежко да седят сред дима и огъня, под град от куршуми, сред вонята на трупове, в дъжд и жега и пред лицето на смъртта. Пък и не от трудностите се страхуваха храбрите молойци, не от неудобствата, атаките, огъня, кръвта и смъртта — те се страхуваха от Ярема.


	Шестдесета глава

	Мнозина прости рицари се покриха с безсмъртна слава в тоя паметен збаражки окоп, но лютнята ще слави на първо място пан Лонгинус Подбипента поради неговите толкова големи достойнства, че навярно само скромността му би могла да се мери с тях. Нощта беше мрачна, тъмна и влажна; уморените от бдение по валовете войници дремеха, облегнати на оръжието си.
	След нови десет дни стрелба и атаки за пръв път беше настанала тишина и спокойствие. От близките, едва на трийсет крачки, казашки окопи се чуваха подвиквания, ругатни и обикновен шум. Изглежда, че неприятелят в желанието си да умори обсадените сам се беше уморил. Само тук-таме във вражеския стан се мяркаше огън, прикриван с блани, от едно място долиташе приятен, тих глас на лира, на която свиреше някакъв казак; далече в татарския стан цвилеха коне, а по валовете от време на време се чуваха гласовете на стражата.
	Бронираните княжески хоронгви бяха тая нощ на пехотна служба в стана, затова пан Скшетуски, пан Подбипента, малкият рицар и пан Заглоба се намираха в окопа и си шепнеха тихо помежду си. Когато спираше разговорът, те се вслушваха в шума на дъжда, чиито капки плющяха в рова с вода. Скшетуски каза:
	— Странно ми изглежда това спокойствие. Ушите ми така свикнаха с грохота и врявата, че от тишината сега ми звъни в тях. Дано само in hoc silensio* да не се крие някаква измяна.
	[* В това мълчание (лат.). — Б.пр.]
	— Откак съм на половин дажба, всичко ми е безразлично! — измърмори мрачно Заглоба. — Три неща са необходими за моята смелост, а това са: да се нахраня добре, да се напия добре и да се наспя. И най-хубавият ремък, ако не се маже, ще изсъхне и ще се напука. Какво остава тогава, ако човек на всичко отгоре кисне като коноп във вода? Дъждът ни мокри, а казаците ни мъчат, как тогава да не пада паздер от нас? Приятно положение: едно хлебче вече струва цял дукат, а ока водка — пет. Тая смрадлива вода и куче няма да я близне, вече и кладенците вонят на мърша, а на мене страшно ми се пие, както и на ботушите ми, които са отворили уста като риби.
	— Но ботушите на ваша милост пият и вода, без да се мръщят — каза пан Володийовски.
	— Я мълчи, пане Михал! Ти не си по-голям от синигер и с едно просено зърно можеш да се нахраниш, а с напръстник да се напиеш. Но аз, слава Богу, не съм толкова нежен и мен кокошка не ме е изровила от пясъка, а ме е родила жена — затова имам нужда да ям и да пия като човек, а не като бръмбар. А понеже от пладне в устата ми няма нищо освен слюнка, и шегите ти не ми харесват.
	И пан Заглоба започна да сумти гневно, а пан Михал сложи ръце на кръста и заговори така:
	— Тук на бедрото си имам една манерка, взех я днес от един казак, но щом мене ме е изровила кокошка от пясъка, мисля, че и водката от такава нищожна личност няма да се услади на ваша милост. Заповядай, Ян! — каза той, като се обърна към Скшетуски.
	— Дай, че ми е студено! — отвърна Скшетуски.
	— Пий и дай на пан Лонгинус.
	— Ех, че лукав човек си ти, пане Михал — каза Заглоба, — но си мъж на място и себе си лишаваш, за да дадеш на другите. Да живеят тия кокошки, дето изравят от пясъка войници като тебе — но на тоя свят надали има такива кокошки и не за тебе мислех, когато го казах.
	— Тогава вземи, ваша милост, от пан Подбипента — не искам да бъдеш ощетен — каза пан Михал.
	— Какво правиш, ваша милост? Остави и на мене! — викна уплашен Заглоба, като гледаше литовеца как пие. — Защо вдигаш глава чак толкова? Дано така да ти остане вече! Много са ти дълги червата, няма да ги напълниш лесно. Налива като в кухо дърво! Дано те татари посекат!
	— Едва сръбнах — каза пан Лонгинус и подаде манерката.
	Пан Заглоба я навири хубаво и я изпразни до дъно; след това изпръхтя и рече:
	— Цялата ни надежда е в това: ако някога свърши нашата беда и Бог е рекъл да излезем здрави и читави от сегашното положение, ще си наваксаме за всичко. Сигурно ще ни измислят някакъв хляб*. Свещеник Жабковски знае добре да си хапва, но аз ще го натикам в кози рог.
	[* В случая: награда. — Б.пр.]
	— А какви verba veritatis* чухте днес със свещеник Жабковски от Муховецки? — попита пан Михал.
	[* Думи на истината (лат.). — Б.пр.]
	— Тихо! — каза Скшетуски. — Някой се приближава от плаца. Замлъкнаха и ненадейно една тъмна фигура се изправи пред тях и попита със снишен глас:
	— Бдите ли?
	— Бдим, ваше княжеско височество — каза Скшетуски, като застана мирно.
	— Внимавайте много. Това спокойствие вещае нещо лошо.
	И князът отмина нататък да провери дали някъде сънят не е надмогнал уморените войници. Пан Лонгинус скръсти ръце като за молитва.
	— Какъв вожд! Какъв воин!
	— Почива по-малко от нас — каза Скшетуски. — Така всяка нощ обхожда всички валове хей чак до второто езеро.
	— Дай му, Боже, здраве!
	— Амин.
	Настана мълчание. Всички се взираха с напрегнат поглед в мрака, но не се виждаше нищо — казашките окопи бяха спокойни. Последните светлини в тях бяха угаснали.
	— Можем да ги изненадаме като съсели, както спят! — измърмори Володийовски.
	— Кой знае — отвърна Скшетуски.
	— Така ми се спи — каза Заглоба, — та бяло куче няма да видя, но не позволено да се спи. Интересно кога ще позволят? Стрелят ли, не стрелят ли — ти стой с оръжие и се клати от умора като евреин в събота. Кучешка служба! Сам не; зная от какво съм така разглобен: дали от водката, или от яда заради оня срам, дето трябваше тая сутрин да изтърпим заедно със свещеник Жабковски.
	— И как стана това? — попита пан Лонгинус. — Ти започна да разказваш, но не довърши.
	— Сега ще разкажа, това може да ни поразсъни. Отиваме тая сутрин със свещеник Жабковски в замъка да потърсим нещо за хапване. Ходим, ходим, назъртаме навсякъде — никъде нищо. Връщаме се сърдити. Но на двора срещаме калвинисткия пастор, който подготви капитан Шенберк за екзекуцията, оня, когото вчера разстреляха пред хоронгвата на пан Фирлей. Тогава аз му казах: „Още ли ще се влачиш тук, мухльо ниеден, и ще сърдиш Господа? Току-виж си ни довлякъл някакво проклятие!“ А той, изглежда, разчита на покровителството на белския господар, та рече: „Нашата вяра е толкова добра, колкото и вашата, а може би и по-добра!“ При тия думи ние се вкаменихме от ужас. Но аз — нищо! Мисля си: тук е свещеник Жабковски, нека той спори с него. А моят свещеник Жабковски чак пръхти и веднага заедно с аргументите го ръгна в ребрата, но другият не отговори нищо на тая първа порция, само се олюля и се опря на стената. Ненадейно обаче се появи князът със свещеник Муховецки, че като се нахвърлиха върху нас: че сме вдигали скандали и свади, че сега не му било нито времето, нито мястото, че това не било аргумент! Натриха ни носовете като на ученици — и едва ли имаха право, utinam sim falsus vates*, но тия пастори на Фирлей току-виж ни докарали някоя беда…
	[* Дано да бъда лъжлив пророк (лат.). — Б.пр.]
	— Ами оня капитан Шенберк не се ли разкая? — попита пан Михал.
	— Къде ти! Умря в безчестие, както бе живял.
	— Как има хора, та са готови да се откажат от спасението на душата си, а не от своето упорство! — въздъхна пан Лонгинус.
	— Бог ни пази от численото превъзходство и от магиите на казаците — продължи Заглоба, — а те на това отгоре го обиждат. Известно ли ви е, ваша милост панове, че вчера ей от оня там окоп са стреляли с кълбета конци към плаца? Войниците разказваха, че веднага на мястото, където паднали кълбенцата, земята се била покрила с проказа…
	— То се знае, че на Хмелницки дяволите му служат като верни слуги — каза литовецът и се прекръсти.
	— Аз сам видях магьосници — добави Скшетуски — и ще ви кажа…
	Пан Володийовски прекъсна по-нататъшните му думи, като стисна внезапно рамото на Скшетуски и прошепна:
	— Тихо!…
	После скочи до самия ръб на окопа и се ослуша внимателно.
	— Нищо не чувам — каза Заглоба.
	— Шшт!… Дъждът заглушава! — отговори Скшетуски. Пан Михал започна да маха с ръка да не му пречат и някое време още се ослушва внимателно, най-сетне се приближи до другарите си.
	— Идат — прошепна той.
	— Съобщи на княза! Той отиде към позициите на Остророг — прошепна Скшетуски, — а ние ще изтичаме да предупредим войниците.
	И веднага се спуснаха надлъж по окопа, като непрекъснато се спираха и навсякъде по пътя шепнеха на войниците, които бяха на стража:
	— Идат! Идат!…
	Думите прелетяха като тиха светкавица от уста на уста. След четвърт час князът дойде вече на кон и даде заповеди на офицерите. Понеже неприятелят явно искаше да изненада стана, когато спи и не бди, князът заповяда да поддържат тази негова самоизмама. Войниците трябваше да се държат колкото е възможно по-тихо и да допуснат нападателите чак на самите валове и едва след като бъде даден знак с оръдеен изстрел, да ги нападнат неочаквано.
	Войниците бяха готови, затова само цевите на мускетите се наведоха без шум и настана дълбоко мълчание. Скшетуски, пан Лонгинус и пан Володийовски дишаха един до друг, а и пан Заглоба остана с тях, защото от опит знаеше, че най-много куршуми падат в центъра на плаца — а на вала, при такива саби, е най-безопасно.
	Затова той само се настани малко по-назад от рицарите, та първият напор да не връхлети въз него. Малко отстрани приклекна пан Подбипента със своята сваликачулка в ръка, а Володийовски се сгуши до самия Скшетуски и му пришепна на ухото:
	— Несъмнено идват…
	— Чува се отмерената им крачка.
	— Това не са нито селяни, нито татари.
	— Запорожка пехота.
	— Или еничари, те добре маршируват. От коня можеш да съсечеш повече врагове!
	— Днес е тъмно за конницата.
	— Чуваш ли сега?
	— Тихо!…
	Станът изглеждаше потънал в най-дълбок сън. Никъде никакво движение, никъде светлина — навсякъде най-дълбоко мълчание, нарушавано само от шума на дребния, сякаш пресяван през сито дъжд. Постепенно обаче в тоя шум почваше да се откроява друг, тих, но по-лесно доловим, защото беше ритмичен и все по-близък, все по-отчетлив, най-сетне на двайсетина крачки от крепостния ров се появи някаква продълговата, сбита маса, видима дотолкова, доколкото беше по-черна от мрака — и спря на място.
	Войниците затаиха дъх, само малкият рицар щипеше Скшетуски по бедрото, сякаш по тоя начин искаше да изрази своето задоволство.
	В това време нападателите се приближиха до рова и започнаха да спускат в него стълби, после слязоха по тях и ги прехвърлиха към вала.
	Валът продължаваше да мълчи, сякаш по него и зад него всичко беше измряло — и беше настанала гробна тишина.
	Тук-таме, въпреки цялата предпазливост на катерачите, стъпалата започнаха да скърцат и трещят…
	„Ще ви дадат да разберете!“ — мислеше Заглоба.
	Володийовски престана да щипе Скшетуски, а пан Лонгинус стисна дръжката на сваликачулката си и напрегна очи, защото беше най-близо до вала и се надяваше, че ще удари пръв.
	Изведнъж три чифта ръце се показаха на ръба и се хванаха здраво за него, а след тях започнаха бавно и предпазливо да се надигат три върха на шлемове… по-високо и по-високо.
	„Турци!“ — помисли пан Лонгинус.
	В тоя момент се разнесе страхотен гръм от няколко хиляди мускети; стана светло като ден. А преди светлината да угасне, пан Лонгинус замахна и нанесе такъв страхотен удар, че въздухът чак изфуча под острието.
	Три тела паднаха в рова, три глави с татарски шлемове се търколиха в краката на коленичилия рицар.
	Тогава, при все че на земята закипя като в ада, небето се отвори над пан Лонгинус, криле израснаха на раменете му, ангелски хорове запяха в гърдите му и той изглеждаше като възнесен на небето и се биеше като насън, а ударите на меча му бяха сякаш благодарствена молитва.
	А всички отдавна измрели от рода Подбипента, като се почне от прадядото Стовейко, се зарадваха на небето — че такъв беше последният потомък на Сваликачулкови-Подбипентови.
	Тази атака, в която от страна на неприятеля участваха предимно резервните части от румелийски и силистренски турци и еничарската гвардия на хана, беше отблъсната още по-кърваво от другите и докара страшна буря върху главата на Хмелницки. Защото преди това той гарантираше, че поляците няма да се бият толкова ожесточено срещу турците и стига да му дадат тия части, той ще превземе стана. А сега трябваше да укротява хана и побеснелите мурзи и да ги подкупва с подаръци. На хана даде десет хиляди талера, а на Тухай бей, Корз ага, Субагази, Нурадин и Ганга по две. В това време в стана на поляците слугите вадеха труповете от рова, на което не им пречеха със стрелба от казашките окопи. Войниците си почиваха чак до сутринта, защото беше вече сигурно, че атаката няма да се повтори. И така всички спяха непробуден сън освен дежурните хоронгви и пан Лонгинус Подбипента, който цяла нощ лежа проснат върху меча си и благодареше на Бога, че му даде да изпълни обета си и да се покрие с толкова голяма слава, та името му да минава от уста на уста в стана и в града. На другия ден князът воевода го повика при себе си и го хвали много, а войниците през целия ден идваха на тълпи да го поздравяват и да гледат трите глави, които слугите бяха донесли пред шатъра му и които вече почерняваха на въздуха. И имаше тогава голямо удивление и завист, а някои не можеха да повярват на очите си, защото главите бяха отсечени толкова равно заедно със стоманените шапчици на шлемовете, сякаш някой ги беше отрязал с ножици.
	— Ти си страхотен sartor*, ваша милост! — казваше шляхтата. — Знаехме, че си добър кавалер, но на такъв удар и древните биха могли да завидят, защото и най-изкусният палач не би могъл да го направи по-добре.
	[* Шивач, крояч (лат.). — Б.пр.]
	— Вятър няма да свали шапките така, както са свалени тия глави! — казваха други.
	И всички стискаха ръцете на пан Лонгинус, а той стоеше с наведени очи, светнал, мил — засрамен като булка на сватбата си, и казваше, сякаш за да се оправдае:
	— Наредили се бяха добре…
	После опитваха меча, но понеже той беше останал от кръстоносците, двурък тежък меч, никой не можеше да го движи свободно, без да се изключи дори свещеник Жабковски, при все че той чупеше подковите като тръстики.
	Около шатъра ставаше все по-шумно, а пан Заглоба, Скшетуски и Володийовски посрещаха гостите и ги гощаваха с приказки, защото нямаше с какво друго — нали в стана вече почти дояждаха последните сухари, а месо отдавна не се даваше освен конско пушено. Но духът заместваше яденето и пиенето. Към края, когато другите бяха вече започнали да се разотиват, дойде пан Марек Собески, красниставски староста, с поручика си Стемповски. Пан Лонгинус изтича да го посрещне, а той го поздрави любезно и каза:
	— Значи у ваша милост днес е празник!
	— Разбира се, че е празник — отвърна Заглоба, — защото нашият приятел изпълни обета си.
	— Хвала на Господа Бога! — отвърна старостата. — Значи скоро, брате, ще ви поздравим като младоженец. А имате ли си вече някоя набелязана?
	Пан Подбипента се смути силно и се изчерви чак до ушите, а старостата продължи:
	— По смущението заключавам, че имате. Ваш свещен дълг е да помните, че такъв род не бива да загине. Дай Боже винаги да се раждат такива воини, каквито сте вие четиримата, ваша милост панове.
	След тия думи той стисна поред ръцете на пан Лонгинус, Скшетуски, Заглоба и на малкия рицар, а те се зарадваха в себе си, че слушат похвали от такава уста, защото пан красноставският староста беше олицетворение на храброст, чест и на всички рицарски добродетели. Той беше въплътен Марс; всички Божии дарове се бяха излели в изобилие върху него, понеже с необикновената си хубост надминаваше дори по-малкия си брат Ян, по-сетнешния крал, по богатства и имоти се сравняваше с най-първите, а военните му способности сам великият Йереми възнасяше до небесата. Той щеше да бъде необикновена звезда върху небето на Жечпосполита, но по Божие разпореждане блясъкът й бе взет от по-малкия Ян, а тя угасна предивременно в деня на поражението.
	При все че нашите рицари се зарадваха извънредно много от похвалите на героя, той съвсем не се задоволи с тях, а продължи да говори така:
	— Аз съм слушал много за вас, панове, от самия княз воевода, който ви обича повече от всички други. И не се чудя, че му служите, без да се лакомите за повишения, каквито бихте могли да придобиете по-лесно в кралските хоронгви.
	На това Скшетуски отговори:
	— Но всички ние сме зачислени тъкмо към кралската хусарска хоронгва, с изключение на пан Заглоба, който е тук доброволец по собствено желание. А служим под командването на княза воевода преди всичко поради обичта ни към неговата личност и, второ, защото искахме колкото е възможно повече да участваме във военни действия.
	— Щом сте имали такова желание, правилно постъпвате. Пан Подбипента надали под друго знаме би намерил толкова лесно своите глави — отговори старостата. — Но колкото до войните, те вече на всички ни дойдоха до гуша.
	— Повече от всичко друго — отвърна Заглоба. — Днес от сутринта почнаха да идват при нас с похвали, но ако някой беше донесъл нещо за хапване и да ни покани с глътка водка, той щеше най-хубаво да ни похвали.
	След тия думи пан Заглоба втренчи поглед в очите на красниставския староста и замига неспокойно. А старостата се усмихна и каза:
	— От вчера на обед не съм сложил залък в уста, но глътка водка може да се намери в някое сандъче. Заповядайте, ваша милост панове.
	Обаче Скшетуски, пан Лонгинус и малкият рицар почнаха да отказват и да корят пан Заглоба, който го усукваше и се оправдаваше както можеше.
	— Аз не съм си правил устата за това — каза той, — защото амбицията ми е да давам своето, а не да бутам чуждото, но щом такава важна личност ни кани, grubianitas* би било да отказваме.
	[* Неучтивост (привидно лат.). — Б.пр.]
	— Елате, елате! — каза старостата. — И на мене ще ми бъде приятно да поседя с добра компания, а докато не стрелят, имаме време. На ядене не ви каня, защото и конско месо вече мъчно се намира, а убият ли на плаца кон, сто ръце се протягат към него. Водка обаче имам около две бутилки, които няма да пазя само за себе си.
	Рицарите още се дърпаха и не искаха, но понеже той много настояваше, тръгнаха, а пан Стемповски се затече напред и под неговите грижи се намериха няколко сухара и няколко къса конско месо за мезе след водката. Настроението на Заглоба веднага се подобри и той заговори:
	— Ако е рекъл Бог негово величество кралят да ни освободи от тая обсада, веднага ще се докопаме до колите на всенародното опълчение. Ой, какви специалитети карат те винаги със себе си и всеки пази повече корема си, отколкото Жечпосполита. Предпочитам с тях да ям, а не да воювам. Но понеже ще бъдат под окото на краля, може би няма да се държат зле в боя.
	Старостата стана сериозен.
	— Ние се заклехме — каза той, — че един върху друг ще паднем, но няма да се предадем, така и ще стане. Трябва да бъдем готови да посрещаме все по-тежки времена. Храна вече почти няма, но по-лошото е, че и барутът свършва. На други не бих казал това, но на вас, ваша милост панове, може. Скоро ще ни остане само упорство в сърцата и сабя в ръката — а и готовност за смърт, нищо повече. Дай Боже кралят да пристигне час по-скоро, защото това е последната ни надежда. Той е войнствен господар! Няма да си пожали нито труда, ни здравето, ни живота, за да ни освободи — само че силите му са твърде малки и трябва да чака, а вие знаете колко бавно се събира всенародното опълчение. Освен това откъде негово величество кралят може да знае при какви условия се отбраняваме ние тук и че вече дояждаме трохите?
	— Ние сме се вече обрекли — каза Скшетуски.
	— Не може ли да се съобщи някак? — попита Заглоба.
	— Ако се намереше някой толкова благороден — каза старостата, — който би се наел да се промъкне, той би спечелил безсмъртна слава още приживе, той ще бъде спасител на цялата войска и ще избави отечеството от поражение. Дори още да не е организирано изцяло всенародното опълчение, самата близост на краля може би ще успее да разпръсне бунтовниците. Но кой ще отиде? Кой ще се наеме, когато Хмелницки така е обсадил всички пътища и изходи, та мишка не може да излезе от нашия стан. Такъв опит означава явна смърт!
	— А защо са хитростите? — рече Заглоба. — Една вече ми хрумна в главата.
	— Каква? Каква? — попита старостата.
	— Нали всеки ден вземаме по няколко пленници. Не бихме ли могли да подкупим някого? Нека се престори, че е избягал от нас, а после да тръгне за краля.
	— Трябва да поговоря с княза за това — каза старостата.
	Пан Лонгинус се замисли дълбоко, та челото му се покри с бръчки, и през цялото време седеше мълчалив. Ненадейно вдигна глава и каза с обичайната си благост:
	— Аз се наемам да се промъкна през казаците.
	Като чуха тия думи, рицарите скочиха смаяни от местата си, пан Заглоба отвори уста, Володийовски започна да мърда му стачките си, Скшетуски побледня, а красниставският староста се удари по кадифените си дрехи и възкликна:
	— Ваша милост, би ли се наел да извършиш това?
	— Ти, ваша милост, обмисли ли това, което казваш? — попита Скшетуски.
	— Отдавна съм го обмислил — отвърна литовецът, — защото не от днес между рицарите се говори, че трябва да се съобщи на негово величество краля за нашето положение. И като слушах това, аз все си мислех, че ако всевишният Бог ми даде възможност да изпълня своя обет, веднага бих тръгнал. Аз, обикновеният човек, какво знача, аз? Какво ще загубя дори ако ме съсекат по пътя?
	— Непременно ще те съсекат! — възкликна Заглоба. — Ти чу ли, ваша милост, какво каза пан староста: че това е неизбежна смърт?
	— И какво от това, братко? — каза пан Лонгинус. — Ако Бог пожелае, ще ме преведе, ако не, на небето ще ме възнагради.
	— Но най-напред ще те уловят, ще те подложат на мъчения и ще умреш от жестока смърт. Човече, ти да не си загубил ума си? — продължаваше Заглоба.
	— Все пак ще отида, братче — отвърна литовецът сладко.
	— Пиле не може да прехвръкне — ще го застрелят с лък. Приклещили са ни като язовец в дупка.
	— Все пак ще отида — повтори литовецът. — Аз дължа благодарност на Бога, че ми даде възможност да изпълня обета си.
	— Я го гледайте вие, гледайте го! — завика Заглоба отчаян. — По-добре кажи веднага да ти отсекат главата и с оръдие да я изстрелят към техния табор, защото само така би могъл да се промъкнеш между тях.
	— Позволете ми, благодетели мои! — каза литовецът и скръсти молитвено ръце.
	— О, не! Няма да тръгнеш сам, и аз ще дойда с тебе — каза Скшетуски.
	— И аз с вас! — добави Володийовски и се удари по сабята.
	— Да ви вземат дяволите! — възкликна Заглоба и се хвана за главата. — Да ви вземат дяволите с това ваше „и аз, и аз“, с това ваше упорство! Малко ви е кръвта, малко са загубите, малко куршумите! Не ви стига това, което става, ами искате по-сигурно да си строшите главите! Хващайте пръждомата и ме оставете на мира! Дано ви хвръкнат главите…
	След тия клетви той взе да се върти из шатъра като въртоглав.
	— Бог ме наказва — викаше, — че съм се хванал с лудетини, вместо да живея в благородната компания на улегнали хора. Пада ми се!
	Той походи още из шатъра с трескава крачка, накрай се спря пред Скшетуски, скръсти ръце отзад и като го гледаше в очите, започна да сумти страшно.
	— Какво съм ви направил аз, ваша милост панове, та ме преследвате?
	— Пази Боже! — отвърна рицарят. — Как така те преследваме?
	— Защото, ако пан Подбипента измисля такива неща, не му се чудя! Неговият ум винаги е бил в пестниците, а откак посече тримата най-големи глупаци между турците, той самият стана четвърти…
	— Противно е да се слуша — прекъсна го литовецът.
	— И на него не се чудя — продължи Заглоба, като посочи Володийовски. — Той ще скочи в ботуша на някой казак или ще се закачи за шалварите му като репей за кучешка опашка и пръв от всички ни ще се промъкне. Тях двамата Светият Дух не е просветлил — но това, дето ти, ваша милост, вместо да ги въздържиш от лудост, сам ги подбуждаш, че и тръгваш с тях, това, че искаш и четирима ни да предадеш на мъки и сигурна смърт — това вече… на нищо не прилича! Тю, дявол да го вземе, не съм очаквал такова нещо от офицер, когото сам князът смяташе за солиден кавалер.
	— Кака така четирима ни? — каза Скшетуски учуден. — И ти ли би искал, ваша милост?…
	— Тъй вярно — викна Заглоба, като се биеше в гърдите. — И аз ще дойда. Щом някой от вас тръгне или тръгнете всички заедно — ще тръгна и аз. Нека моята кръв да ви тежи на съвестта! За втори път ми е за урок с кого да се сприятелявам.
	— Да те вземе дяволът, ваша милост! — каза Скшетуски. Тримата рицари започнаха да го прегръщат, но той наистина се сърдеше и сумтеше и ги отблъскваше с лакти, като казваше:
	— Махайте се от главата ми! Не ми трябват вашите юдински целувки!
	Изведнъж по валовете загърмяха оръдия и мускети. Заглоба се спря и каза:
	— Ето ви! Ето! Вървете!
	— Това е обикновена престрелка! — забеляза Скшетуски.
	— Обикновена престрелка — рече шляхтичът, като го имитираше. — Да, моля! Малко им е това. Половината войска се стопи от тая обикновена стрелба, а те пет пари не дават.
	— Не се тревожи, ваша милост — каза пан Подбипента.
	— Я да мълчиш ти, цвеклова главо! — изгърмя Заглоба. — Защото ти си най-виновен. Ти, ваша милост, измисли тая работа, която ако не е глупава, тогава аз съм глупак!
	— И все пак ще отида, братче — отговори пан Лонгинус.
	— Ще отидеш, ще отидеш и зная защо! Ти, ваша милост, не се представяй за герой, че хората те знаят. Омръзнала ти е вече девствеността и бързаш да я измъкнеш от окопа. Ти си най-лошият между рицарите, а не най-добрият. Ти, ваша милост, си просто развратник, който търгува с девствеността си! Тю! Господа обиждаш! Това е то!… Не бързаш ти при краля, ами искаш да цвилиш по селата като жребец на ливада. Ето го рицаря, гледайте го, който иска да продаде девствеността си! Поквара, чиста поквара, кълна се в Бога.
	— Противно е да се слуша! — викаше пан Лонгинус и запушваше ушите си.
	— Я не се карайте! — каза Скшетуски сериозно. — По-добре да помислим по работата.
	— За Бога — каза красниставският староста, който досега слушаше изумен думите на пан Заглоба. — Това е голяма работа, но без княза не можем да решаваме нищо. Тук няма какво да се препирате. Ваша милост панове сте на служба и трябва да слушате заповедите. Князът трябва да е в квартирата си. Ще отидем при него да видим как ще погледне той на вашето желание.
	— Както и аз! — каза Заглоба и надежда проясни лицето му. — Да вървим по-скоро.
	Излязоха и тръгнаха през плаца, по който вече падаха куршуми от казашките окопи. Войската се намираше по валовете, които отдалеко изглеждаха като панаирни бараки, толкова пъстри стари дрехи и кожуси висяха по тях, бяха наредени толкова коли, останки от шатри и всякакъв вид неща, за да служат за прикритие срещу стрелбата, която понякога не преставаше денонощно по цели седмици. И сега над тия окачени дрипи се влачеше дълга възсинкава ивица дим, а пред тях се виждаха налягалите редици от червени и жълти войници, които работеха здраво срещу най-близките неприятелски окопи. Самият плац изглеждаше като една голяма развалина; равнина, разкъсана от лопатите или стъпкана от конете, по която не се зеленееше нито един стрък трева. Тук-таме стърчаха купчинки пръст, току-що извадена при копаенето на кладенци и гробове, тук-таме лежаха останки от разнебитени коли, оръдия, бурета или купища от оглозгани и побелели на слънцето кости. Конски труп не би могъл да видиш никъде, защото веднага ги прибираха за храна на войниците, но навсякъде се виждаха купища от железни, в по-голямата си част ръждясали, топовни гюллета с които всеки ден се засипваше тоя къс земя. Тежката война и гладът личаха на всяка крачка. Като вървяха, нашите рицари срещаха по-големи и по-малки групи войници, които или отнасяха ранени и убити, или бързаха към валовете на помощ на преуморените си другари — а лицата на всички бяха почернели, хлътнали, небръснати, сериозните им очи — възпалени, дрехите — избелели и изпокъсани, на главите си често имаха мръсни парцали вместо шапки и шлемове, оръжието беше изпочупено. И неволно се натрапваше въпросът: какво ще стане с тая шепа досегашни победители, когато изтекат още една-две седмици…
	— Гледайте, ваша милост панове — казваше старостата, — време е, време е да се съобщи на краля.
	— Гладът вече показва зъби като пес — отговори малкият рицар.
	— А какво ще стане, когато изядем конете? — попита Скшетуски.
	Като разговаряха така, стигнаха до шатрите на княза, които се намираха от дясната страна на вала и пред тях се виждаха двайсетина дежурни конника, предназначени да разнасят заповеди по стана. Конете им, хранени с кълцано и пушено конско месо, а поради това непрекъснато измъчвани от огъня, се хвърляха в лудешки скокове и по никакъв начин не искаха да се задържат на едно място. Така беше с конете от цялата конница, която сега на отиване срещу неприятеля изглеждаше като орляк от грифони или кентаври, понесли се през полето и повече летящи във въздуха, отколкото по земята.
	— Князът в шатъра си ли е? — попита старостата един от конниците.
	— Да, с пан Пшемски — отговори куриерът.
	Старостата влезе пръв, без да съобщава предварително, а четиримата рицари останаха пред шатъра.
	Но след малко платното се повдигна и пан Пшемски подаде глава:
	— Князът иска веднага да ви види, ваша милост панове — каза той. Пан Заглоба влезе с надежда, че князът не ще се съгласи да изложи най-добрите си рицари на сигурна гибел, но се излъга, защото още не бяха успели да му отдадат чест, когато той заговори:
	— Каза ми пан старостата за вашата готовност да излезете от стана и аз приемам това ваше добро желание. На отечеството не може повече да се предложи…
	— Дойдохме само да питаме за разрешение — отговори Скшетуски, — тъй като ваше княжеско височество разполага с живота ни.
	— Значи искате четиримата да излезете?
	— Ваше княжеско височество! — каза Заглоба. — Те искат да излязат, а аз — не. Бог ми е свидетел, че не съм дошъл тук да се хваля, нито да припомням своите подвизи, но ако спомена за тях, то ще бъде само за да не се помисли, че ме е страх. Пан Скшетуски, Володийовски и пан Подбипента от Миши черва са големи герои, но и Бурлай, който падна от моята ръка — ще замълча за другите си победи, — също беше голям воин и струваше колкото Бурдабут, Богун и трите еничарски глави, взети заедно. Затова смятам, че в рицарските подвизи не съм по-лош от другите. Но едно е храбростта, а друго безумието. Крила нямаме, а по земята не ще се промъкнем — това е сигурно.
	— Значи, ваша милост, няма да тръгнеш? — попита князът.
	— Казах, че не искам да тръгна, но не съм казал, че няма да тръгна. Щом веднъж Бог ме е наказал да живея с тая компания, до смъртта си трябва да издържа с нея. Ако ни стане тясно, сабята на Заглоба все ще може да бъде полезна, не зная само за кого ще бъде полезна смъртта на четирима ни и вярвам, че ваше княжеско височество ще поиска да я отклони от нас, като не даде разрешението си за тая луда акция.
	— Ваша милост си добър другар — отговори князът — и благородно е от твоя страна, че не искаш да напускаш приятелите си, но си се излъгал в своята вяра в мене, защото аз приемам вашата жертва.
	— Спукана ми е работата! — измърмори Заглоба и съвсем отпусна ръце.
	В тоя момент белският кастелан Фирлей влезе в шатъра.
	— Ваше княжеско височество — каза той, — моите хора уловиха един казак, който разправя, че за тая нощ се готвела атака.
	— И аз имах вече такива сведения — отговори князът. — Всичко е готово, нека само побързат с насипването на новите валове.
	— Те са вече готови.
	— Тогава добре! — каза князът. — До довечера ще се пренесем. После се обърна към четиримата рицари:
	— Ако нощта е тъмна, след атаката е най-добро време за излизане.
	— Как така? — каза белският кастелан. — Ваше княжеско височество готви нападение?
	— Нападението си е нападение — рече князът, — аз сам ще го водя, но сега говорим за нещо друго. Тяхна милост се наемат да се промъкнат през неприятеля и да съобщят на краля за нашето положение.
	Кастеланът се смая, облещи очи и загледа рицарите един след друг. Князът се усмихна със задоволство. Той имаше тая слабост да се радва, когато се възхищават от войниците му.
	— За Бога! — каза кастеланът. — Значи още има такива сърца по света?… За Бога!… Аз няма да ви разколебавам, ваша милост панове, срещу тоя риск…
	Пан Заглоба почервеня от яд, но вече не каза нищо, само сумтеше като мечка, а князът се замисли за малко и после се обади с думите:
	— Все пак аз не искам да жертвам напразно кръвта ви и не съм съгласен четиримата да тръгнете заедно. Най-напред ще излезе един. Ако го убият, те няма да се въздържат да не се похвалят, както вече веднъж се похвалиха за смъртта на оня мой слуга, когото уловиха чак при Лвов. Ако убият първия, тогава ще тръгне вторият, после в случай на нужда третият и четвъртият. Но възможно е първият да мине благополучно — в такъв случай не искам да излагам другите на напразна смърт.
	— Ваше княжеско височество… — прекъсна го Скшетуски.
	— Такава е моята воля и заповед — каза Йереми натъртено. — А за да ви помиря, заявявам, че пръв ще тръгне оня, който се е предложил пръв.
	— Това съм аз! — каза пан Лонгинус със светнало лице.
	— Тази вечер след атаката, ако нощта е тъмна — добави князът. — Няма да дам никакви писма до краля, каквото виждаш, ваша милост, това ще разкажеш. Ще вземеш само тоя пръстен като знак.
	Подбипента прие пръстена и се поклони на княза, а той го хвана с две ръце за главата и го държа така доста време, после го целуна няколко пъти по главата и каза с развълнуван глас:
	— Ти си ми така близък на сърцето като брат… Нека те води и преведе всемогъщият Бог и нашата ангелска царица, войнико Божи! Амин!
	— Амин! — повториха красниставският староста, пан Пшемски и белският кастелан.
	Очите на княза се насълзиха, защото той беше истински баща за рицарите, другите плачеха, а тръпки на въодушевление разтърсваха тялото на Подбипента, пламък пълзеше по костите му и тая чиста, смирена и геройска душа се радваше до дъно на надеждата за близката си жертва.
	— Историята ще пише за ваша милост! — възкликна белският кастелан.
	— Non nobis, non nobis, sed nomini Tuo, Domine, da gloriam* — рече князът.
	[* Не нам, не нам, а имени твоему дай слава, Господи. — Б.пр.]
	Рицарите излязоха от шатъра.
	— Тю, нещо ме е хванало за глътката и ме държи, а в устата ми горчи, като че ли съм пил пелин — каза Заглоба. — А ония там непрекъснато стрелят — дано ги гръм порази! — каза той и посочи забулените в дим казашки окопи. — О, тежко е да се живее на тоя свят! Пане Лонгин, непременно ли ще заминеш вече, ваша милост?… Дано те ангелите пазят… Дано чумата да измори тия простаци!
	— Трябва да си взема сбогом с вас — каза пан Лонгинус.
	— Как така? Къде отиваш? — попита Заглоба.
	— При свещеник Муховецки на изповед, братче. Трябва да очистя грешната си душа.
	След тия думи пан Лонгинус забърза към замъка, а те се насочиха към валовете. Скшетуски и Володийовски бяха като отровени и мълчаха, а пан Заглоба приказваше:
	— Нещо все ме държи за глътката. Не мислех, че ще ми бъде толкова мъчно, но това е най-добродетелният човек на света! Нека се опита някой да отрече, ще го цапна по муцуната. О, Боже, Боже, мислех, че белският кастелан ще ни посъветва да се въздържим от това нещо, а той още повече ни насърчи. Кой дявол докара тоя еретик! „Историята, казва, ще пише за ваша милост!“ Нека пише за него, но не върху кожата на пан Лонгинус! А защо той сам не тръгне? Като калвинист има по шест пръста на краката, та му е по-лесно да върви. Казвам ви, ваша милост панове, че все по-лошо става на света и като че ли е вярно това, което свещеник Жабковски предсказва: че краят на света е близък. Ще поседим малко на валовете, а после ще отидем в замъка, та поне до вечерта да се порадваме на компанията на нашия приятел.
	Но след изповедта и причастието пан Подбипента прекара цялото време в молитва; той се яви едва вечерта при атаката, която беше една от най-ужасните, защото казаците удариха тъкмо тогава, когато войската, оръдията и колите се пренасяха на новите валове. По едно време като че ли малкото полски сили нямаше да удържат лавината от двеста хиляди неприятели. Полските хоронгви така се смесиха с неприятелските, че свои не можеха да се разпознаят — и три пъти така се смесваха. Хмелницки бе напрегнал всичките си сили, защото и ханът, и собствените му полковници го бяха предупредили, че това ще бъде последната атака и отсега нататък само с глад ще морят обсадените. Но след три часа всички атаки бяха отблъснати с такива страшни загуби, та по-късно се говореше, че около четирийсет хиляди неприятели били паднали в тая битка. Едно е вярно — че след сражението в краката на княза бяха хвърлени цял куп знамена и че това беше наистина последната голяма атака, след която дойде още по-тежко време на окопаване във валовете, отвличане на коли, непрестанна престрелка, немотия и глад.
	Неуморимият Йереми веднага след атаката поведе капналите от умора войници в набег извън стана, който завърши с ново поражение за неприятеля; едва след това тишината смири двата стана.
	Нощта беше топла, но облачна. Четири черни фигури се движеха тихо и предпазливо към източния край на валовете. Това бяха пан Лонгинус, Заглоба, Скшетуски и Володийовски.
	— Скрий пистолетите добре — шепнеше Скшетуски, — за да не се овлажни барутът. Две хоронгви ще стоят цяла нощ в готовност. Ако дадеш огън, ще се спуснем на помощ.
	— Такава тъмница, очите да си извадиш! — прошепна Заглоба.
	— По-добре — каза пан Лонгинус.
	— Я тихо! — прекъсна го Володийовски. — Чувам нещо.
	— Някой хърка на умиране — няма нищо!…
	— Веднъж да стигнеш до дъбравата…
	— О, Боже! Боже! — Въздъхна Заглоба и се затресе като в треска.
	— След три часа ще почне да се разсъмва.
	— Време е вече! — рече Лонгинус.
	— Време е, време е! — повтори Скшетуски със сподавен глас. — Сбогом!
	— Сбогом! Сбогом!
	— Братя, останете си със здраве и прощавайте, ако съм сгрешил пред някого.
	— Ти да си сгрешил? О, Боже! — възкликна Заглоба и се хвърли в прегръдките му.
	След него един подир друг го прегърнаха Скшетуски и Володийовски. Дойде момент, когато сподавено ридание разтърси тия рицарски гърди. Само пан Лонгинус беше спокоен, макар и трогнат.
	— Останете си със здраве — повтори той още веднъж.
	И като се приближи до ръба на вала, се спусна в рова, след малко го видяха като черно петно на другия му бряг, още веднъж махна за сбогом на другарите си — и изчезна в тъмнината.
	Между пътя на Залошчици и друма от Вишньовец растеше дъбрава, пресичана от тесни напречни ливади, която се свързваше със стара борова гора, гъста и огромна; тя се простираше чак отвъд Залошчици и пан Подбипента реши да се прехвърли именно в нея.
	Това беше много опасен път, защото, за да стигне човек до дъбравата, трябваше да мине покрай целия казашки обоз, но пан Лонгинус го избра нарочно, защото тъкмо около обоза през цялата нощ се въртяха най-много хора и стражите обръщаха най-малко внимание кой минава. Пък и всички други пътища, долове, храсталаци и пътеки бяха заети от стражи, постоянно обикаляни от есаули, стотници, полковници, дори от самия Хмелницки. За минаване през ливадите и покрай Гнезна не можеше и да се мечтае, защото там татарските коняри от здрач до разсъмване пазеха при конете.
	Нощта беше топла, облачна и толкова тъмна, че на десет крачки не би могъл да видиш не само човек, но дори и дърво. Това беше благоприятно обстоятелство за пан Лонгинус, при все че, от друга страна, и сам трябваше да върви много бавно и предпазливо, за да не падне в някой от трапищата и рововете, с които бе осеяно цялото пространство на бойното поле, разкопано от полски и казашки ръце.
	Така той стигна до вторите полски валове, които бяха напуснати предната вечер, и като се прехвърли през рова, се спусна приведен към казашките окопи и апроши. Спря се и се ослуша: окопите бяха празни. Набегът на Йереми след атаката беше извадил от тях молойците и те или бяха паднали убити, или се бяха скрили в обоза. Много тела лежаха по склоновете и върху насипите. Пан Лонгинус постоянно се препъваше о трупове, прекрачваше ги и вървеше напред. От време на време слаб стон или въздишка му показваше, че някои от падналите са още живи.
	Широкото пространство отвъд валовете, което се простираше чак до първия окоп, правен още от военачалниците, също беше покрито с трупове. Тук трапищата и рововете бяха още повече, а на всеки няколко десетки крачки се намираха ония земни укрития, които в тъмнината приличаха на копи сено. Но и укритията бяха празни. Навсякъде цареше най-дълбоко мълчание, никъде нито огнище, нито човек — нямаше никого по целия по-раншен плац освен падналите.
	Пан Лонгинус замълви молитва за душите на умрелите и продължи пътя си. Шумолът от полския стан, който го преследваше чак до вторите валове, утихваше все повече, топеше се в далечината, докато най-сетне замлъкна напълно. Пан Лонгинус стана и се огледа за последен път.
	Почти нищо вече не можеше да види, защото в стана нямаше светлини; само едно прозорче на замъка мъждукаше слабо, като звездица, която облаците ту откриват, ту засланят, или като светулка, която свети и гасне едно след друго.
	„Братя мои, дали ще ви видя пак през живота си?“ — помисли пан Лонгинус.
	И тъгата го притисна като грамаден камък. Едва можеше да диша. Там, където трепти оная светлинка, там са свои, там са братски сърца: княз Йереми, Скшетуски, Володийовски, Заглоба, свещеник Муховецки — там го обичат и са готови да го защитят — а тук е нощ, пустош, тъмнина, трупове под краката, върволици от души — в далечината пък кръвожадният табор на заклетите, безмилостни врагове.
	Камъкът на тъгата стана толкова тежък, че беше прекалено тежък дори за плещите на тоя великан. Душата му започна да се колебае.
	Бледата тревога долетя до него в мрака и започна да му шепне на ухото: „Няма да минеш, това е невъзможно! Върни се, още има време! Гръмни с пистолета и цяла хоронгва ще долети на помощ. През тия обози, през тая дива паплач няма да премине никой.“
	Станът в Збараж, изгладнял, засипван всеки ден с куршуми, пълен със смърт и с воня на трупове, в тоя момент се струваше на пан Лонгинус тихо и безопасно пристанище.
	Там приятелите му не биха го корили, ако се върне. Ще им каже, че работата надхвърля човешките сили — тогава и те самите няма да тръгнат, нито ще изпратят някого — и ще продължават да чакат да се смили Бог или кралят.
	Ами ако Скшетуски тръгне и загине?
	„В името на Отца и Сина и Светаго духа!… Това е изкушение на сатаната — помисли пан Лонгинус. — Аз съм готов за смъртта, а нищо по-лошо не може да ми се случи. Това е сатаната, който плаши слабата душа с тая пустош, с труповете, тъмнината, защото той си служи с всичко.“
	Нима можеше тоя рицар да се покрие със срам, да загуби славата си, да опозори името си — да не избави войската, да се откаже от небесната корона? Никога!
	И той тръгна по-нататък, като протягаше ръце пред себе си.
	Изведнъж някакъв шумол отново стигна до ушите му, но вече не от полския стан, а от противната страна; той беше още неясен, но някак дълбок и страшен като ръмжене на мечка, която се обажда внезапно в тъмната гора. Но страхът вече беше напуснал душата на пан Лонгинус, тъгата бе престанала да го потиска и се превърна само в сладък спомен за близките му; най-после, сякаш в отговор на глухата заплаха, която долиташе откъм вражеския обоз, той повтори още веднъж в душата си:
	„И все пак ще вървя.“
	След някое време той се намери на онова бойно поле, където в деня на първата атака княжеската конница бе разбила казаците и еничарите. Тук пътят беше вече по-равен, с по-малко ровове, трапища, укрития, и почти без трупове, защото казаците бяха вече прибрали падналите в по-раншните битки. Тук беше и малко по-светло, понеже разни препятствия не закриваха пространството. Теренът беше наклонен към юг, но пан Лонгинус веднага изви встрани, тъй като желаеше да се промъкне между западното езеро и обоза.
	Сега той вървеше бързо, без пречки и вече му се струваше, че достига линията на обоза, когато някакви нови отгласи привлякоха вниманието му.
	Той се спря веднага и след четвърт час чакане чу да се приближават конски тропот и пръхтене.
	„Казашка стража!“ — помисли той.
	Изведнъж и човешки гласове стигнаха до ушите му, затова той се хвърли светкавично встрани и като усети под краката си първата гънка на терена, просна се на земята неподвижен, стиснал в едната си ръка пистолета, а в другата меча.
	В това време конниците се приближиха още повече и накрая съвсем се изравниха с него. Беше толкова тъмно, че той не можеше да ги преброи, но чуваше всяка дума от разговора им.
	— На тях им е тежко, но и на нас ни е тежко — говореше някакъв сънлив глас. — Колко добри молойци сега ядат пръстта!
	— Господи! — каза втори глас. — Казват, че кралят бил наблизо… какво ли ще стане с нас?
	— Ханът се бил разсърдил на нашия бащица, а татарите заплашват, че нас ще вържат с въжета, ако няма кого другиго.
	— И по пасищата се бият с нашите. Хетманът забрани да се ходи в татарския стан, защото който отиде там, не се връща.
	— Казват, че между търговците имало преоблечени ляхи. По-добре тая война да не беше почвала.
	— Сега сме по-зле, отколкото по-рано.
	— Кралят с ляшките сили не е далеко — това е най-лошото!
	— Хей, в Сечта бих спал сега, а тук блъскай в тъмното като върколак.
	— И върколаци трябва да се влачат тук, затова конете пръхтят. Гласовете се отдалечаваха постепенно — и накрая замлъкнаха. Пан Лонгинус стана и тръгна нататък.
	Заръмя ситен като мъгла дъжд. Стана още по-тъмно.
	На около стотина крачки вляво блесна светлинка, после втора, трета, десета. Сега пан Лонгинус беше вече сигурен, че се намира на една линия с обоза.
	Светлините бяха редки и слаби — изглежда, че там вече всички спяха и само тук-таме може би пиеха или готвеха храна за утре.
	„Слава Богу, че минавам след атаката и набега — каза си пан Лонгинус. — Те трябва да са уморени до смърт.“
	Едва бе помислил това и отново чу конски тропот в далечината — минаваше втора стража.
	Но на това място теренът беше по-насечен, та и скриването беше по-лесно. Стражата мина толкова близо, че едва не прегази пан Лонгинус. Добре, че конете, привикнали да минават покрай паднали тела, не се уплашиха. Пан Лонгинус продължи пътя си.
	На едно разстояние от около хиляда крачки попадна на още два патрула. Явно беше, че пазят като зеницата на окото си целия кръг, обхванат от обоза. Пан Лонгинус се радваше в себе си само на това, че не среща пеши стражи, каквито обикновено поставяха пред таборите, за да предават съобщения на конните стражи.
	Но радостта му не продължи много. Едва мина още хвърлей място и някаква черна фигура се мярна пред него на не повече от десет крачки. При все че беше безстрашен човек, пан Лонгинус усети леки тръпки в кръста. Беше вече късно да се дръпне и заобиколи. Фигурата се раздвижи, явно, че го беше забелязала.
	Настъпи миг колебание, кратко колкото мигване на окото. Внезапно се обади с тих глас:
	— Василе, ти ли си?
	— Аз — отговори тихо пан Лонгинус.
	— Имаш ли водка?
	— Имам.
	— Давай.
	Пан Лонгинус се приближи.
	— Ти какво си толкова висок? — повтори същият глас с лека уплаха.
	Нещо закипя в мрака. В същия миг къс, сподавен вик „Госп…“ се изтръгна от устата на постовия, после се чу сякаш пращене на чупени кости, тихо изхъркване — и една фигура падна тежко на земята.
	Пан Лонгинус продължи пътя си.
	Но не вървеше по същата линия, защото тя явно беше осеяна с постове — приближи се към обоза, като желаеше да премине между гърбовете на постовете и редицата от коли. Ако нямаше втора верига от стражи, в тая ивица пан Лонгинус можеше да срещне само ония, които излизаха от обоза за смяна. Конни стражеви части нямаше какво да правят тук.
	След малко се разбра, че няма втора верига от постове, но пък обозът не беше на повече от два изстрела с лък — и странно нещо, изглеждаше все по-близо, при все че пан Лонгинус се мъчеше да върви успоредно на редицата коли.
	Скоро разбра, че не всички в обоза спят. Тук-там при слабите огньове се виждаха насядали фигури. На едно място огънят бе по-голям, дори толкова голям, че почти достигаше с блясъка си до пан Лонгинус, та рицарят трябваше отново да се дръпне към стражите, за да не мине през светлото. Отдалеко пан Лонгинус разпозна окачени на кръстовидни стълбове близо до огъня волове, които месарите деряха. Значителни групи от хора наблюдаваха тая работа. Някои свиреха тихо на месарите с пищялки. Това беше оная част от обоза, дето бяха пастирите. Понататъшните редици от коли бяха обвити в мрак.
	Но страната на обоза, осветена от слабата светлина на огньовете, сякаш отново се доближи до пан Лонгинус. Отначало тя беше само от дясната му страна. Внезапно забеляза, че е и пред него.
	Тогава се спря и започна да обмисля какво да предприеме. Беше обграден. Обозът, татарският табор и становете на селяните обграждаха като пръстен целия Збараж. По средата на тоя пръстен стояха постове и се движеха патрули, за да не може да премине никой.
	Положението на пан Лонгинус беше страшно. Сега той имаше да избира: или да се промъкне между колите, или да търси друг изход между казаците и татарския табор. Иначе щеше да бъде принуден да се върти до разсъмване в тоя кръг — освен ако пожелае отново да се върне в Збараж, но дори и в такъв случай можеше да попадне в ръцете на стражата. Той разбираше, че самият терен не дава възможност колите да бъдат наредени една до друга. Между тях трябваше да има празни места, и то значителни, защото такива празнини бяха необходими за съобщенията, за потребния на конницата свободен път. Пан Лонгинус реши да потърси такъв проход и за тая цел се приближи още повече до колите. Блясъците от огньовете, които горяха тук-таме, можеха да го издадат, но, от друга страна, му бяха полезни, тъй като без тях той не би видял нито колите, нито пътя между тях.
	След около четвърт час търсене той все пак намери път и го позна лесно, понеже изглеждаше като черна ивица между колите. По тая ивица нямаше огньове, не можеше да има и казаци, защото оттук трябваше да минава конницата. Пан Лонгинус легна по корем и започна да пълзи към тая черна примка като змия в дупката си.
	Мина четвърт час, половин час, а той продължаваше да пълзи, като същевременно се молеше — с тялото и душата си се отдаваше под защитата на небесните сили. Той помисли, че може би съдбата на целия Збараж сега зависи само от едно — дали той ще се промъкне през това гърло, ето защо се молеше не само за себе си, а и за ония, които в тоя миг се молеха в окопа за него.
	От двете страни всичко беше спокойно. Жива душа не се виждаше, не се чуваше кон да изпръхти, нито куче да пролае — и пан Лонгинус мина. Сега пред него се чернееха храсти и гъсталаци, зад които беше дъбравата, зад дъбравата — борова гора чак до Топорова, а зад гората беше кралят, спасението и славата, и заслугата пред Бога и хората. Какво беше отсичането на трите глави пред това дело, за което човек трябваше да притежава нещо повече от желязна ръка!
	Пан Лонгинус сам чувстваше тая разлика — но това чисто сърце не се възгордя, само се разтопи в сълзи на благодарност като сърце на дете.
	После стана и продължи да върви. От другата страна на колите вече нямаше постове или бяха много нарядко, та по-лесно можеше да ги избегне. В това време заваля по-силно, дъждът зашумоля в храсталаците и заглушаваше стъпките му. Сега пан Лонгинус даде свобода на дългите си крака, закрачи като великан и тъпчеше храстите — всяка негова крачка беше колкото пет на другите. Колите оставаха все по-далече, дъбравата все по-близо — и спасението все по-близко.
	Ето вече и дъбравата! Нощта пред него е черна като в подземие. Но така е по-добре. Появи се тих вятър и дъбовете зашумяха леко, човек би казал — мълвят молитвата: „Велики Боже, добри ни Боже, запази тоя рицар, защото той е верен твой слуга и верен син на тая земя, на която ние сме израснали за твоя хвала!“
	Миля и половина дели вече пан Лонгинус от полския стан. Пот се лее от челото му, въздухът стана някак душен; като че ли наближава буря, но той върви и не го е еня за бурята, защото в сърцето му пеят ангели. Дъбравата оредява. Навярно това ще е първата ливада. Дъбовете зашумяха по-силно, сякаш искаха да кажат: „Почакай, при нас беше на по-безопасно“ — но рицарят няма време и излиза на откритата поляна. Само един дъб расте сред нея, но много по-могъщ от другите. Пан Лонгинус се насочва към тоя дъб.
	Внезапно, когато е вече на половин хвърлей от него, изпод широките клони на великана се показват двайсетина черни фигури и се приближават с вълчи скокове към рицаря.
	— Кой си ти? Кой си ти?
	Техният език е неразбираем, шапките им някакви заострени — това са татари, коняри, подслонили се тук от дъжда.
	В тоя миг червена светкавица освети ливадата, дъба, дивите фигури на татарите и грамадния шляхтич. Страхотен вик разтърси въздуха и в миг закипя битка.
	Татарите се хвърлиха върху пан Лонгинус като вълци върху елен и го хванаха с жилестите си ръце, но той само се разтърси и всички нападатели изпопадаха от него, както зрял плод пада от дървото. След това страхотната сваликачулка изскърца в ножницата и веднага екнаха стонове, вой, викове за помощ, съскане на меч, хъркане на избити, цвилене на уплашени коне, звън на счупени татарски саби. Тихата ливада зазвуча с всичките диви гласове, каквито се съдържат в човешките гърла.
	Татарите се хвърлиха още веднъж, после трети път вкупом върху рицаря, но той вече се беше облегнал с гръб о дъба, а отпред го пазеше вихърът на меча, който сечеше страхотно. Пред краката му почерня от трупове — другите се отдръпнаха, обзети от панически страх.
	— Див! Див! — разнесе се див вой.
	Но тоя вой не остана без ехо. Не се мина и половин час и цялата поляна загъмжа от пешаци и конници. Тичаха казаци и татари, с коси, с колове, с лъкове — със запалена борина. Трескави въпроси започнаха да се кръстосват и прелитат от уста на уста:
	— Какво е това, което се е случило?
	— Див! — отговаряха конярите.
	— Див! — повтаряше тълпата.
	— Лях! Див! Смърт!
	— Жив го хванете! Жив!
	Пан Лонгинус гръмна два пъти с пистолетите си, но изстрелите не можаха вече да бъдат чути от другарите му в полския стан.
	В това време тълпата почна да се приближава към него в полукръг, а той стоеше в сянката — грамаден, облегнат на дървото — и чакаше с меч в ръка.
	Тълпата се приближаваше все повече. Най-сетне изгърмя команда:
	— Хвани го!
	Всичко живо се хвърли напред. Виковете секнаха. Тия, които не можеха да се проврат до него, светеха на нападателите. Човешкият водовъртеж се блъскаше и преобръщаше под дървото — но само стонове се чуваха от тоя водовъртеж и дълго време не можеше нищо да се различи. Най-после вик на ужас се изтръгна от гърдите на нападателите. Тълпата се пръсна за миг.
	Под дървото остана пан Лонгинус, а пред краката му купчина тела, които още трепереха в агония.
	— Въжета, въжета! — прозвуча нечий глас.
	Веднага конници полетяха за въжета и ги донесоха в миг. Тогава по двайсетина силни мъже хванаха за двата края едно дълго въже и се опитаха да притиснат с него пан Лонгинус до дървото.
	Но пан Лонгинус го пресече с меча си — и мъжете от двата края на въжето паднаха на земята. Със същия неуспех опитаха и друга група татари.
	Като видяха, че прекалено голямата навалица си пречи взаимно, още веднъж тръгнаха петнайсетина най-смели татари, които искаха непременно да хванат жив великана, но той ги разпори, както глиган разпаря заядливите кучета. Дъбът, който се състоеше от две грамадни сраснати дървета, пазеше рицаря с вдлъбнатината си в средата — а отпред който се приближеше, докъдето стигаше мечът, умираше, без дори да издаде вик. Свръхчовешката сила на пан Подбипента сякаш всеки миг все растеше.
	Като видя това, разярилата се орда изпъди казаците и наоколо се разнесоха диви викове:
	— Ук! Ук!…
	Тогава, при вида на лъковете и стрелите, изсипвани от туловете* пред краката, и пан Подбипента разбра, че се приближава смъртният му час, и зачете молитва към Пресветата Дева.
	[* Колчан, чанта за стрели (тюрк.). — Бел. elemag_an]
	Настана тишина. Тълпата затаи дъх в очакване какво ще стане.
	Първата стрела избръмча, когато пан Лонгинус казваше: „Майко на Изкупителя!“ — и го засегна по сляпото око.
	Втората стрела изсъска, когато пан Лонгинус казваше: „Пресвета Дево!“ — и се заби в рамото му.
	Думите на молитвата се смесиха с бръмченето на стрелите.
	А когато пан Лонгинус изрече: „Утринна зорнице!“ — стрелите вече бяха забити в раменете му, в хълбоците, в краката. Кръвта от слепоочията заливаше очите му и той като през мъгла виждаше ливадата, татарите, но не чуваше вече съскането на стрелите. Чувстваше, че губи сили, че краката му се огъват под него, че главата пада върху гърдите му… най-сетне коленичи.
	После вече с полустон пан Лонгинус изрече: „Ангелска царице!“ — и това бяха последните му думи на земята.
	Небесните ангели взеха душата му и я сложиха като светъл бисер в краката на „ангелската царица“.


	Шестдесет и първа глава

	На другия ден пан Володийовски и Заглоба стояха на валовете между войниците и се взираха внимателно към неприятелския обоз, откъдето се приближаваха тълпи от селяни. Скшетуски беше на съвещание при княза, а те използваха краткото спокойствие и разговаряха за вчерашния ден и за това движение в неприятелския обоз.
	— Нищо добро не ни предвещава това — казваше Заглоба и сочеше черните маси, които прииждаха като грамаден облак. — Навярно отново ще тръгнат в атака, а пък ръцете ми не искат вече да се движат при ставите.
	— Каква ти атака посред бял ден, по това време! — каза малкият рицар. — Няма да направят нищо повече, само ще заемат нашия вчерашен вал и отново ще почнат да копаят към новия и да стрелят от сутрин до вечер.
	— Можем хубаво да ги подплашим с оръдията.
	Володийовски сниши глас.
	— Барутът е на свършване — рече той. — При такава експенсия* казват, че и за шест дни нямало да стигне. Но в това време кралят навярно ще дойде.
	[* Изразходване (лат.). — Б.пр.]
	— Да става каквото ще, стига клетият ни пан Лонгинус да се е промъкнал благополучно! Цяла нощ не можах да спя, само за него мислех, а щом задремех, все в опасност го виждах и толкова жално ми ставаше, та чак пот ме избиваше. Това е най-добрият човек, който може да се намери в Жечпосполита, ако щеш три години и шест седмици да ходиш с фенер да го търсиш.
	— Тогава защо, ваша милост, постоянно се подиграваш с него?
	— Защото устата ми е по-мръсна от сърцето. Но, пане Михал, не ми развреждай раните със спомени, защото и без това се укорявам, а не дай Боже да се случи нещо лошо с пан Лонгинус, сигурно до смъртта няма да си го простя.
	— Чак толкова не се коси, ваша милост. Той никога за нищо не ти се е сърдил и съм го чувал да казва сам: „Уста мръсна, сърце златно!“
	— Господ здраве да дава на благородния ни приятел! Той никога не умееше да заговори по човешки, но стократно изкупваше тоя си недостатък с големите си добродетели. Как мислиш, пане Михал, дали е минал благополучно?
	— Нощта беше тъмна, а след поражението селяните бяха страхотно уморени. У нас нямаше добри стражи, та какво остава у тях!
	— Е, слава Богу! Поръчвах също на пан Лонгинус да разпитва навсякъде за нашата княгиня — дали не са я видели някъде, защото мисля, че Женджан трябва да се е промъкнал до кралските войски. Пан Лонгинус надали ще отиде на почивка, а ще дойде тук с краля. В такъв случай скоро ще имаме вести за нея.
	— Аз се осланям на ума на тоя слуга, той трябва някак да я е спасил. Никога не бих се утешил, ако тя е загинала. Малко време я познавах, но съм уверен, че ако имах сестра, нямаше да ми бъде по-мила.
	— За тебе сестра, а за мен дъщеря. От тия грижи брадата ми сигурно ще побелее съвсем, а сърцето ми ще се пукне от мъка. Обикнеш някого и докато се обърнеш, вече го няма, а ти седи, мъчи се, тревожи се, яж се, мисли денем и нощем, и то на всичко отгоре, когато стомахът ти е празен, а по шапката ти толкова дупки, че през тях водата се излива върху плешивата ти глава като през решето. Сега в Полша кучетата са по-добре от шляхтата, а ние четиримата пък сме най-зле. Дали не е вече време човек да тръгне за по-добрия свят, пане Михал, а?
	— Много пъти съм мислил дали не е по-добре да кажа на Скшетуски всичко, но ме възпира това, че самият той никога не е споменавал нито една дума за нея, а се е случвало, когато някой я спомене, той да потръпне, сякаш нещо го е боднало в сърцето.
	— Говори му, разчопляй му завехналите рани в огъня на тая война, а нея може някой татарин вече да я влачи за плитката през Перекоп. Свещи ми пламват в очите, като си представя такова нещо. Време е вече за умирачка, не може другояче, защото на света има само мъки и нищо повече. Дано поне пан Лонгинус да се е промъкнал благополучно!
	— На небето му се пада по-голямо благоволение, отколкото на другите, защото е добродетелен. Но я гледай, ваша милост, какво правят там ония простаци!
	— Така блести слънцето днес, че не виждам нищо.
	— Вчерашния ни вал разкопават.
	— Казвах аз, че ще има атака! Да се махаме оттук, пане Михал, стига сме стояли вече.
	— Разкопават те, но не непременно за атака, трябва им открит път за отстъпление и при това навярно оттам ще докарат кулите, в които стоят стрелци. Гледай, ваша милост, лопатите чак фучат — на около четирийсет крачки разстояние вече изравниха.
	— Сега виждам, но днес блести страшно.
	Пан Заглоба заслони очи с ръка и загледа. В тоя момент през разкопания във вала участък се втурна река от народ и в миг се разля по пустото пространство между валовете. Едни веднага започнаха да стрелят; други гребяха пръстта с лопати и започнаха да издигат нови насипи и окопи, които щяха да затворят полския стан с трети обръч.
	— Охо! — извика Володийовски. — Не казах ли?… И кули вече докарват!
	— Е, тогава непременно ще има атака. Да се махаме оттук — рече Заглоба.
	— Не, това са други белуарди! — отговори малкият рицар.
	И наистина кулите, които се появиха в пробива, бяха построени по-иначе от обикновените „подвижни крепости“; защото стените им представляваха свързани със скоби дървени стълби, покрити с плат и кожа, иззад които най-опитни стрелци, застанали отсред височината на кулата чак до върха й, поразяваха неприятеля.
	— Да се махаме, а тях кучета ги яли! — повтори Заглоба.
	— Чакай, ваша милост — отговори Володийовски.
	И започна да брои кулите, както се появяваха една след друга в пробива.
	— Една, две, три, изглежда, че имат много от тях… четири, пет, шест… идат все по-високи… седем, осем… всяко куче могат да убият от тия кули на нашия плац, защото там трябва да са exquisitissimi* стрелци — девет, десет, — всяка се вижда като на длан, защото слънчевите лъчи падат върху тях — единайсет…
	[* Най-отбрани (лат.). — Б.пр.]
	Внезапно пан Михал престана да брои.
	— Какво е това? — попита той със странен глас.
	— Къде?
	— Там, на оная, най-високата… човек виси!
	Заглоба напрегна взор; действително на най-високата кула слънцето освети гол човешки труп, който се люлееше на въже заедно с движенията на белуардата като някакво грамадно махало.
	— Вярно — рече Заглоба.
	Изведнъж Володийовски побледня като платно и викна с пронизителен глас:
	— Боже всемогъщи!… Това е Подбипента!
	По валовете зашумя, сякаш вятър заклати листата на дърветата. Заглоба наведе глава, закри очите си с ръце и посинелите му устни повтаряха със стон:
	— Боже, Света Богородице! Боже, Света Богородице!…
	Тогава шумът се превърна във врява от смесени гласове, а после в гръм като от разбесняла се вълна. Войската, която стоеше по валовете, позна, че на това позорно въже виси другарят им по съдба, безукорният рицар — всички познаха, че това е пан Лонгинус Подбипента, и страшен гняв започна да повдига косата по главите на войниците.
	Най-сетне Заглоба махна ръцете си от клепачите; страшно беше да го погледне човек: на устата си имаше пяна, лицето му бе синьо, очите бяха изскочили навън.
	— Кръв! Кръв! — ревна той с такъв страшен глас, та чак тръпки попъплиха по застаналите наблизо.
	И скочи в рова. Подир него се втурна всичко живо от валовете. Никаква сила, дори заповедите на княза не биха могли да удържат тоя взрив на ярост. От рова излизаха, като се покачваха върху раменете си, хващаха се с ръце и зъби за брега на рова — а който изскочеше, тичаше слепешката, без да гледа дали други тичат след него. Белуардите задимяха като смоларници и се разтресоха от гърмежи, но това никак не помогна. Заглоба тичаше пръв със сабя над главата, страшен, разярен, заприличал на побеснял бик. Едва сега и казаците скочиха срещу нападателите с тояги, с коси и човек би казал, че две стени се удариха с гръм. Но ситите ловни кучета не могат да се защитават дълго срещу гладните и бесни вълци. Отблъснати веднага, сечени със саби, късани със зъби, бити и мачкани, казаците не издържаха на тая фурия и почнаха да се объркват, а после да бягат към пробива. Пан Заглоба беснееше; хвърляше се в най-голямата тълпа като лъвица, на която са задигнати лъвчетата; той хриптеше тежко, хъркаше, сечеше, убиваше, тъпчеше! Празно пространство се образуваше пред него, а до него като втори унищожителен огън вървеше Володийовски, подобен на ранен рис.
	Скритите в белуардите стрелци бяха избити до крак, останалите гониха чак зад пробива във вала. После войниците се изкатериха на белуардата, откачиха пан Лонгинус и внимателно го спуснаха на земята.
	Заглоба се строполи върху тялото…
	Володийовски също беше с разкъсано сърце и се обливаше със сълзи при вида на мъртвия си приятел. Лесно можеше да се познае от каква смърт е загинал пан Лонгинус, защото цялото тяло беше покрито с белези от рани, нанесени със стрели. Само лицето му не беше загрозено от стрелите освен от една, която беше оставила дълъг белег върху слепоочието. Няколко капки кръв бяха засъхнали на бузата, очите му бяха затворени, а върху бледото лице бе застинала добродушна усмивка. И ако не беше синкавата бледност на лицето, ако не се чувстваше студът на смъртта в чертите, човек би могъл да помисли, че пан Лонгинус спи спокойно. Най-сетне другарите го взеха на плещите си и го понесоха към стана, а оттам към параклиса на замъка.
	До вечерта сковаха ковчег и погребението се състоя през нощта на збаражкото гробище. Събра се цялото духовенство от Збараж с изключение на свещеник Жабковски, който при последната атака беше прострелян в кръста и бе близко до смъртта; яви се и князът, като предаде командването на красниставския староста, дойдоха и военачалниците, и коронният хоронжи, и новгородският хоронжи, и пан Пшемски, и Скшетуски, и Володийовски, и Заглоба, и офицерите от хоронгвата, в която бе служил покойният. Сложиха ковчега до прясно изкопания гроб — и церемонията започна.
	Нощта беше тиха, звездна; факлите горяха с равен пламък и хвърляха светлина върху жълтите дъски на току-що скования ковчег, върху фигурата на княза и суровите лица на застаналите наоколо рицари.
	Димът от кадилниците се издигаше спокойно нагоре и разнасяше миризма на тамян и хвойна; само сподавеният плач на пан Заглоба, дълбоките въздишки на мощните рицарски гърди и далечният грохот на гърмежите по валовете нарушаваха тишината.
	Но свещеник Муховецки вдигна ръце в знак, че започва да говори, рицарите затаиха дъх, а той помълча още малко, после впи поглед в звездните висини и заговори така:
	— Какво е това чукане, което чувам през нощта на небесните двери? — пита беловласият ключар на Христа, вдигнат от сладкия сън.
	— Отвори, Свети Петре, отвори! Аз съм Подбипента.
	— Но какви дела, какви достойнства, какви заслуги ти дават смелост, ваша милост Подбипента, да инкомодоваш* такъв знаменит портиер? С какво право искаш да влезеш там, където нито произходът, па бил и такъв знаменит като твоя, нито сенаторското достойнство, нито кралската служба, нито величието дори на кралския пурпур сами по себе си не дават свободен достъп — където не се стига по широк друм, с позлатена карета, с охрана от стражи, а трябва да се катериш по стръмния и трънлив път на добродетелта?
	[* Безпокоиш (лат.). — Б.пр.]
	— Ах, отвори, Свети Петре, отвори по-скоро, защото тъкмо по такава стръмна пътечка вървеше нашият комилитон* и скъп приятел пан Подбипента — докато най-сетне стигна до тебе като изморен след дълъг полет гълъб, стигна гол като Лазар, стигна като Свети Себастиан, разкъсан от погански стрели, беден като Йов, чист като девица, която още не е познала мъж, кротък като агнец, търпелив и тих — без петно от грях, с кръвна жертва, проляна с радост за земното отечество. Пусни го, Свети Петре, защото, ако него не пуснеш, кого ще пуснеш в тия времена на развала и безбожие? Пусни го, свети ключарю, пусни тоя агнец, нека пасе на небесната ливада, нека си скубне тревица, защото гладен е дошъл от Збараж…
	[* Боен другар (лат.). — Б.пр.]
	Ето така започна словото си свещеник Муховецки, а после така красноречиво обрисува целия живот на пан Лонгинус, че всеки се видя в себе си нищожен пред тоя тих ковчег на безукорния рицар, който надминаваше и най-малките със своята скромност, и най-големите със своите добродетели. И всички се биеха в гърдите, и все по-голяма жал ги обхващаше, и все по-ясно виждаха какво сътресение е разтърсило отечеството, каква непоправима загуба е сполетяла Збараж. А свещеникът се възпламени и когато най-сетне започна да разказва за излизането от стана и за мъченическата смърт на пан Лонгинус, тогава той съвсем забрави за реториката и цитатите, а когато почна да се сбогува с мъртвите останки от името на духовенството, вождовете и войската, сам се разплака и говореше разхлипан като Заглоба:
	— Сбогом, брате, сбогом, другарю! Не при земния крал, а при небесния, пред по-сигурна инстанция ти отнесе нашите стонове, нашия глад, нашата беда и злочестина. Там ти още по-сигурно ще измолиш спасение за нас, но сам няма вече да се върнеш, затова плачем, затова обливаме ковчега ти със сълзи, защото те обичахме, най-мили брате!
	Заедно с благородния свещеник плачеха всички: и князът, и военачалниците, и войската, а най-много приятелите на умрелия. Но когато свещеникът за пръв път запя: „Requiem aeternam dona ei Domine!“* — ревнаха всички, при все че това бяха хора, калени за смъртта и свикнали с нея от всекидневната си дейност.
	[* Дай му, Господи, вечен покой (лат.). — Б.пр.]
	В момента, когато сложиха ковчега върху въжетата, с мъка трябваше да откъснат от него пан Заглоба, на когото сякаш бе умрял брат или баща. Но най-сетне Скшетуски и Володийовски го откъснаха. Князът се приближи и взе шепа пръст; свещеникът започна да чете: „Anima eius…“* — въжетата застъргаха — пръстта започна да се сипе, сипеха я с ръце, с шлемове… и скоро върху останките на пан Лонгинус Подбипента израсна висока купчина, която месецът освети с бяла, тъжна светлина.
	[* Душата му… — първите думи на молитвата при слагане тялото в гроба. — Б.пр.]
	Тримата приятели се връщаха от града в стана, от който непрекъснато долиташе ехо от гърмежи. Вървяха мълчаливо, защото никой от тях не искаше да заговори пръв — но другите групички рицари приказваха помежду си за покойния и го славеха единодушно.
	— Погребението му беше толкова тържествено — казваше някакъв офицер, когато минаваше покрай Скшетуски, — че и на пан писаря Шераковски не беше по-тържествено.
	— Защото го е заслужил — отговори друг офицер. — Кой друг би се наел да се промъкне при краля?
	— Аз чувах — добави трети, — че между офицерите на Вишньовецки имало няколко доброволци, но след тоя толкова страшен пример навярно всички вече са загубили желание.
	— Защото е невъзможно. Змия няма да се промъкне.
	— Съвсем вярно! Това би било чиста лудост!
	Офицерите отминаха. Отново настана кратко мълчание. Внезапно Володийовски каза:
	— Чу ли, Ян?
	— Чух — отговори Скшетуски. — Днес е моят ред.
	— Ян! — каза Володийовски сериозно. — Ти ме познаваш отдавна и знаеш, че аз не бягам от риск; но едно нещо е рискът, а друго — простото самоубийство.
	— Ти ли казваш това, Михал?
	— Аз, защото съм ти приятел.
	— И аз съм ти приятел: дай ми честна дума, че ако загина, ти няма да отидеш трети.
	— О, това не може да бъде! — възкликна Володийовски.
	— А, виждаш ли, Михал! Как тогава можеше да искаш от мене това, което не би направил сам? Нека бъде волята Божия!
	— Тогава съгласи се да тръгнем заедно.
	— Князът забранява, не аз. А ти си войник и си длъжен да слушаш. Пан Михал млъкна, защото наистина той беше преди всичко войник, само започна да мърда живо с мустачки при лунната светлина, а накрая рече:
	— Нощта е много светла — не тръгвай днес.
	— Бих предпочел да е по-тъмно — отговори Скшетуски, — но повече не можем да се бавим. Както виждаш, времето се задържа хубаво, а тук храната свършва, барутът свършва. Войниците вече копаят по плаца да търсят корени — на други венците им са загнили от мръсотиите, които ядат. Ще тръгна днес, веднага. С княза вече се сбогувах.
	— Виждам, че просто си слагаш главата в торба.
	Скшетуски се усмихна тъжно.
	— Ех, Михал. Разбира се, че не тъна в удоволствия, но няма да търся доброволна смърт, защото това е и грях, а и целта ми не е да загина, ами да изляза и да стигна до краля, та да спася стана.
	Внезапно Володийовски бе обзет от такова желание да каже на Скшетуски всичко за княгинята, че вече почти отваряше уста, но си помисли: „От тая новина главата му ще се замае и ще го уловят още по-лесно“ — затова прехапа език и замълча, а вместо това попита:
	— Откъде ще тръгнеш?
	— Казах на княза, че ще мина през езерото, а после по реката, докато успея да се прехвърля далеко зад техния обоз. Князът каза, че това е по-добър път от другите.
	— Виждам, че няма друг изход — отговори Володийовски. — Веднъж човек умира, а смъртта е по-добра на полето на славата, отколкото в леглото! Бог да те води! Бог да те води, Ян! Ако не се видим на тоя свят, тогава на другия, а аз никога няма да те забравя.
	— Както и аз тебе… Да те възнагради Бог за всичко добро. И слушай, Михал, ако загина, те може би няма да ме покажат, както пан Лонгинус, понеже получиха много добър урок, но навярно пак ще се похвалят по някакъв начин. В такъв случай нека старият Зачвилиховски да отиде при Хмелницки за тялото ми, защото не бих искал кучета да ме влачат из техния лагер.
	— Бъди сигурен — отговори Володийовски. Пан Заглоба, който отначало слушаше разговора полузамаян, най-сетне разбра за какво става дума, но вече не намери у себе си достатъчно сили да спира или да разубеждава, само простена глухо:
	— Вчера оня, днес този… Боже! Боже! Боже!
	— Вярвай, ваша милост — каза Володийовски.
	— Пане Ян!… — започна Заглоба.
	Но не можа да каже нищо повече, само облегна побелялата си измъчена глава върху гърдите на рицаря и се притисна до него като малко дете.
	След един час Скшетуски нагази във водата на западното езеро.
	Нощта беше много светла и средата на езерото изглеждаше като сребърен щит, но Скшетуски веднага изчезна от очите им, защото брегът беше обрасъл гъсто с дзука, тръстика и папур; по-нататък между по-рядката тръстика растяха в големи количества лютичина, водни лилии и росянка. Цялата тая смесица от широки и тесни листа, хлъзгави стебла, змиеобразни извивки, която хващаше за краката и през кръста, безкрайно много затрудняваше движението напред, но поне скриваше рицаря от очите на стражата. За преплуване през светлата централна част не можеше и да се мисли, защото всеки по-тъмен предмет щеше да бъде лесно забелязан по нея. Затова Скшетуски реши да обиколи покрай брега цялото езеро чак до малкото мочурище от другата му страна, през което реката се вливаше в езерото. Навярно там имаше казашки или татарски стражи, но пък растеше цяла гора от тръстики, която само по краищата беше изсечена от селяните за колиби. Стигнеше ли веднъж до мочурището, можеше да се движи между тръстиките дори през деня, освен ако то се окажеше много дълбоко. Но и тоя път беше страшен. Под тая заспала вода, която при брега не беше по-дълбока от една стъпка, се таеше кал, дълбока около лакът и повече. При всяка стъпка на Скшетуски на водната повърхност излизаха множество мехурчета, чието бълбукане можеше отлично да се чуе в тишината. Освен това, въпреки че се движеше бавно, около него се образуваха кръгови вълни, които отиваха все по-далече от центъра, чак в необрасналото пространство, където светлината на месеца се пречупваше в тях. В дъждовно време Скшетуски просто би преплувал езерото и най-много след половин час щеше да бъде при мочурището, но по небето нямаше нито едно облаче. Цели потоци зеленикава светлина се лееха върху езерото и превръщаха листата на водните лилии в сребърни щитове, а перата на тръстиката в сребърни китки. Вятър не вееше: добре, че гърмежите заглушаваха бълбукането на водните мехури и Скшетуски, като забеляза това, се движеше само когато залповете по окопите и насипите се засилваха. Но тая тиха, хубава нощ създаваше една трудност повече. Това бяха комарите, които се вдигаха от тръстиките, образуваха около главата на рицаря кълбо, кацаха по лицето му, по очите и бодяха болезнено, като бръмчаха и пееха над ушите му жалните си молитви. При избора на тоя път Скшетуски не си бе затварял очите пред неговите трудности, но не беше предвидил всичко. Не беше предвидил водните страшилища. Във всяка водна дълбочина, дори в най-добре познатата, има през нощта нещо тайнствено и поразително едновременно и въпреки волята натрапва въпроса: какво има там на дъното? А това збаражко езеро беше просто ужасно. Водата изглеждаше в него по-гъста от обикновената и издаваше миризма на трупове. Защото в нея гниеха стотици казаци и татари. Наистина и двете страни вадеха труповете, но колко още можеха да се намират скрити сред тръстиката, водните лилии и гъстия шавар? Студът на вълните обгръщаше Скшетуски, но пот обливаше челото му. Какво ще стане, ако някакви зеленикави очи го погледнат изпод жабуняка? Дългите стебла на водните лилии го хващаха за коленете, а на него му настръхваше косата, че може би някакъв удавник го прегръща, за да не го пусне вече. „Боже, Света Богородице!… Боже, Света Богородице!“ — шепнеше той непрекъснато и се движеше напред. Понякога вдигаше очи нагоре и при вида на луната, звездите и небесното спокойствие изпитваше известно облекчение. „Има Бог!“ — повтаряше си той полугласно, за да може да се чуе. Понякога поглеждаше към брега и му се струваше, че поглежда към обикновената Божа земя от някакъв прокълнат извънземен свят на кал, на черни дълбини, бледи лунни сияния, духове, трупове и нощ — и такава мъка го налягаше, та веднага го обземаше желание да излезе от тия коварни тръстики.
	Но продължаваше да се движи покрай брега и вече толкова се беше отдалечил от стана, че на Божията земя забеляза на няколко десетки крачки от брега татарин на кон. Тогава Скшетуски се спря и загледа тая фигура, която по еднообразното й клатушкане към шията на коня изглеждаше заспала.
	Това беше странна гледка. Татаринът се клатеше непрекъснато, сякаш се кланяше мълчаливо на Скшетуски, а той не сваляше очи от него. В това имаше нещо страшно, но Скшетуски си отдъхна със задоволство, защото пред тоя действителен страх се разпръснаха въображаемите страхове, стократно по-тежки за понасяне. Светът на духовете отлетя някъде и хладнокръвието на рицаря се върна веднага; в главата му почнаха да се блъскат само такива въпроси: „Спи ли или не? Да вървя ли по-нататък, или да чакам?“
	Най-сетне тръгна нататък, като се движеше още по-тихо, още по-предпазливо, отколкото в началото. Той беше вече на половината път до мочурището и реката, когато духна първият повей на лек вятър. Веднага тръстиките се залюляха и като се допираха една до друга, зашумяха силно, а Скшетуски се зарадва, защото въпреки цялата си предпазливост, въпреки че понякога губеше по няколко минути, за да направи една крачка, едно неволно движение, препъване, плисък можеше да го издаде. Сега вървеше по-смело сред високия разговор на тръстиките, от който зашумя цялото езеро — и всичко наоколо заприказва, дори водата край бреговете започна да мънка с разлюлените си вълни.
	Но изглежда, че това движение пробуди не само крайбрежните водорасли, защото изведнъж някакъв възчерен предмет се появи пред Скшетуски и започна да се люлее към него, сякаш искаше да вземе размах за скок. В първия момент Скшетуски за малко не викна: страхът и отвращението обаче задържаха гласа му в гърдите, а едновременно страхотна смрад го стисна за гърлото.
	Но след малко, когато отмина първата мисъл, че удавникът може би нарочно му препречва пътя, остана само отвращението — и рицарят тръгна нататък. Разговорът на тръстиките продължаваше непрекъснато и се засилваше все повече. През техните разлюлени китки Скшетуски видя втори и трети татарски пост. Отмина ги, отмина и четвъртия. „Половината езеро трябва вече да съм обиколил“ — помисли той и се надигна малко в тръстиките, за да разбере къде се намира; ненадейно нещо го докосна по краката, той се огледа и видя до коленете си човешкото лице.
	„Това е вече втори“ — помисли той.
	Тоя път не се уплаши, защото този втори труп лежеше възнак и в безсилието му нямаше нищо, което да напомня живот и движение. Скшетуски само ускори крачка, за да не му се замае главата. Тръстиките започнаха да стават все по-гъсти, което, от една страна, даваше сигурно прикритие, но, от друга, безкрайно много затрудняваше вървежа. Мина още половин час, после цял час, той вървеше непрекъснато, но се усещаше все по-уморен. На някои места водата беше толкова плитка, че не стигаше до глезените му, но на други хлътваше почти до пояс. Изморяваше го също безкрайно бавното измъкване на краката от калта. Пот обливаше челото му, но заедно с това от време на време тръпки го полазваха от главата до петите.
	„Какво е това? — мислеше той със страх в сърцето. — Дали не изпадам в делириум? Мочурището нещо не се вижда. Ами ако не позная мястото сред тръстиките и го отмина?“
	Това беше страшно опасно, защото така би могъл да се върти цяла нощ около езерото и сутринта да се намери на същото място, откъдето беше тръгнал, или на друго да попадне в казашки ръце.
	„Лош път съм избрал — мислеше той и губеше дух, — през езерото не може. Ще се върна и утре ще тръгна като пан Лонгинус — до утре бих могъл да си почина.“
	Но продължаваше да върви напред, тъй като разбираше, че като си казва да се върне и си почине, сам себе си лъже; идваше му също наум, че щом върви толкова бавно и се спира постоянно, не е могъл да стигне до мочурището. Обаче мисълта за почивка го овладяваше все по-силно. Понякога имаше желание да легне направо в калта, та поне да си отдъхне. Така той се бореше със собствените си мисли, а едновременно се молеше. Тръпки го побиваха все по-често, все по-трудно измъкваше краката си от калта. Видът на татарските стражи го караше да изтрезнява, но чувстваше, че и главата му се изморява както тялото и че го обзема треска.
	Отново мина половин час — мочурището още не се показваше.
	Но трупове на удавници се мяркаха все по-често. Нощта, страхът, труповете, шумът на тръстиките, усилията и безсънието помътиха мисълта му. Почнаха да му се явяват привидения. Ето, Елена е в Кудак, а той и Женджан плават с лодка по течението на Днепър. Тръстиките шумят — той слуша песента: „Ей, прах ли се вдига, мъгла ли припада?“ Свещеник Муховецки чака с епитрахила, а пан Кшищоф Гроджицки ще замества баща му… Момичето там всеки ден гледа от стените към реката — още малко и ще запляска с ръце и ще викне: „Пристига! Пристига!“
	— Ваша милост господарю! — казва Женджан и го дърпа за ръкава. — Господарката е там…
	Скшетуски се събужда. Преплетените тръстики са го спрели по пътя. Но видението отлита. Съзнанието се връща. Сега вече не усеща такава умора, защото треската му придава сили.
	Хей, още ли го няма мочурището?
	Но наоколо тръстиките са си същите, сякаш не е мръднал от мястото си. При реката трябва да има открита вода, значи това още не е мочурището.
	Рицарят продължава пътя си, но мисълта с неумолима упоритост се връща към милото видение. Напразно Скшетуски се брани, напразно започва да чете молитвата: „О, Владичице блажена“, напразно се мъчи да запази пълно съзнание — отново приижда Днепър, корабите, чайките — Кудак, Сечта — само че тоя път видението е по-безредно, в него има множество лица: до Елена са князът и Хмелницки, и кошевоите атамани, и пан Лонгинус, и Заглоба, и Богун, и Володийовски — всички облечени празнично за неговата сватба, но къде ще бъде тая сватба? Мястото е непознато, нито е Лубни, нито Розлоги, нито Сечта, нито Кудак… Някаква вода, а в нея плуват трупове…
	Скшетуски се буди за втори път или по-скоро го буди силно шумолене от посоката, в която отива. Той се спира и слуша.
	Шумоленето се приближава, чува се някакво триене и плисък — това е лодка.
	Тя се вижда вече през тръстиките. В нея седят двама молойци — единият оттласква с весло, другият държи в ръка дълъг прът, който свети отдалече като сребро, и разгръща с него растенията.
	Скшетуски клекна чак до шия във водата, така че само главата му се подаваше над шавара, и се загледа.
	„Дали това е обикновената стража, или са вече по следите ми?“ — помисли той.
	Но по небрежните и спокойни движения на молойците веднага заключи, че трябва да е обикновената стража. В езерото щеше да има повече лодки, а не само една, и ако казаците бяха по следите му, навярно щяха да се струпат двайсетина лодки и много хора.
	В това време те минаха покрай него — шумът от тръстиките заглушаваше думите; Скшетуски долови с ухо само следния откъс от разговора:
	— Да ги вземе дяволът! Заповядаха ни да пазим и тая смрадлива вода!
	И лодката се плъзна зад кичурите тръстика — само застаналият отпред казак удряше непрекъснато и ритмично с пръта във водораслите, сякаш искаше да изплаши рибите.
	Скшетуски продължи напред.
	След някое време той отново видя татарски пост, застанал току до брега. Светлината на месеца падаше право върху лицето на ногаеца, което приличаше на кучешка муцуна. Но Скшетуски вече по-малко се плашеше от тия стражи, отколкото от опасността да загуби съзнание. Затова той напрягаше цялата си воля, та ясно да може да се ориентира къде е и накъде отива. Но тая борба само усили неговата умора и той веднага забеляза, че всичко му се раздвоява и разтроява пред очите, а понякога му се струваше, че езерото е плацът в стана, а кичурите тръстики — шатри. Тогава му идеше да викне на Володийовски да тръгне с него, но все още имаше дотолкова съзнание да се въздържи.
	— Не викай! Не викай! — повтаряше си той. — Това е гибел.
	Но тая борба със самия себе си ставаше все по-трудна за него. Беше излязъл от Збараж измъчен от глада и страшното безсъние, от което войниците там бяха вече почнали да мрат. Това нощно пътуване, студената баня, трупният смрад на водата, блуждаенето из калта, блъскането между корените на растенията — всичко това го беше изнемощило докрай. Прибави се и раздразнението от страха, и болката от хапането на комарите, които така му бяха нашарили лицето, че то цялото беше в кръв — и той чувстваше, че ако не стигне скоро до мочурището, или ще излезе на брега, за да го сполети по-скоро това, което и без това ще го сполети, или ще падне сред тия тръстики и ще се удави.
	Мочурището и устието на реката му се струваха като спасително пристанище, макар че там всъщност започваха нови мъчнотии и опасности.
	Той още се бореше с треската и вървеше, като все по-малко се пазеше. Добре, че тръстиката непрекъснато шумеше. В тоя й шум Скшетуски чуваше човешки гласове, разговори; струваше му се, че за него говори езерото. Дали ще стигне до мочурището или не? Дали ще се измъкне или не? Комарите пееха над него все по-жално с тънките си гласове. Водата ставаше по-дълбока — скоро му стигна до пояс, а после до гърдите. И той помисли, че ако се наложи да плува, ще се оплете в тая сбита тъкан и ще се удави.
	И отново го овладя неудържимо, непреодолимо желание да повика Володийовски и вече свиваше ръце пред устата да викне: „Михал! Михал!“
	За добра чест една милостива тръстика го удари с росната си мокра китка по лицето. Той се сепна — и видя пред себе си, но малко надясно, слаба светлинка.
	Сега вече непрекъснато гледаше в тая светлинка и известно време упорито вървя към нея.
	Изведнъж се спря, понеже забеляза напреки пред себе си ивица чиста вода. Той си отдъхна. Това беше рекичката, а от двете й страни малкото мочурище.
	„Сега вече ще престана да се въртя покрай брега и ще се впусна в тоя клин“ — помисли той.
	От двете страни на клина се простираха две ивици тръстика — рицарят тръгна през тая, до която беше стигнал. След малко разбра, че е на прав път. Огледа се: езерото беше вече зад него, а той се движеше сега покрай тясна ивица, която не можеше да бъде нищо друго освен реката.
	Тук и водата беше по-студена.
	Но след някое време го налегна страшна умора. Краката му трепереха, а пред очите му като че ли се спусна черен облак. „Не може другояче, ще отида до брега и ще си легна — мислеше той, — няма да вървя по-нататък, ще почина.“
	Тутакси падна на колене и напипа суха купчина, обрасла с мъх. Това беше нещо като островче сред дзуката.
	Скшетуски седна върху него, започна да трие с ръце разкървавеното си лице, дишаше силно.
	След малко до ноздрите му стигна миризма от дим. Той се обърна към брега и на стотина крачки по-навътре видя огън, а около него купчина хора.
	Намираше се точно срещу тоя огън и когато вятърът разгръщаше тръстиката, можеше добре да види всичко. Още от пръв поглед позна, че това са татарски коняри, които седяха около огнището и се хранеха.
	Тогава у него се обади страхотен глад. Последната сутрин беше изял парче конско месо, с което не би се нахранило дори двумесечно вълче; оттогава не беше слагал нищо в уста.
	Затова той започна да къса израсналите наблизо тлъсти стъбла на водните лилии и ги засмука лакомо. С това гасеше както глада, така и жаждата, защото го измъчваше и жажда.
	При това постоянно се взираше в огнището, което потъмняваше все повече и гаснеше. Някаква мъгла сякаш почна да засланя хората около него и те като че ли се отдалечаваха.
	„Аха, сън ме мори! Ще заспя тук, на тая купчинка“ — помисли рицарят.
	Но около огнището настъпи раздвижване. Конярите станаха. Скоро до ушите на Скшетуски долетяха викове: „Лош! Лош!“*. Отговори им кратко цвилене. Огнището опустя и загасна. След малко рицарят чу изсвирване и глух тропот на копита по влажната ливада.
	[* Вик за подмамване на кон (тат.). — Б.пр.]
	Скшетуски не можеше да разбере защо конярите си заминават. Изведнъж забеляза, че китките по върховете на тръстиките и листата на водните лилии са някак си бледички — водата свети по-другояче, не като осветявана от луната, и лека мъгла засланя въздуха.
	Той се огледа — зазоряваше се.
	Цялата нощ бе обикалял езерото, за да стигне до реката и мочурището.
	Беше едва в началото на пътя. Сега трябваше денем да върви по реката и да се промъкне през неприятелския лагер.
	Въздухът все повече се насищаше със светлината на зазоряването. На изток небето стана бледозелено.
	Скшетуски отново се спусна от островчето в мочурището, достигна след кратка почивка до брега и подаде глава над тръстиките.
	На разстояние може би около петстотин крачки се виждаше един татарски пост, иначе ливадата беше пуста, само огнището светеше в далечината върху сухото място с изтлеялата си жар; рицарят реши да допълзи до него между високата трева, тук-таме смесена с дзука.
	Като допълзя, той започна внимателно да търси някакви остатъци от храна. И намери току-що огризани овнешки кости с остатъци от жили, лой, както и няколко печени репи, захвърлени в топлата пепел — и започна да яде с ненаситността на див звяр и яде така, докато забеляза, че стражите, поставени по пътя, по който беше минал, се връщат през същата тая ливада към табора и се приближават към него.
	Тогава започна да се оттегля и след няколко минути изчезна в стената от тръстики. Там намери своето островче и си легна на него без шум. В това време стражите отминаха. Скшетуски веднага се залови за костите, които бе взел със себе си и които сега започнаха да трещят в здравите му челюсти като във вълча уста. Той огриза лойта и жилите, изсмука и мозъка от костите, сдъвка костната маса — и уталожи първия си глад. Такъв сутрешен пир той отдавна не беше имал в Збараж.
	Сега се усети по-силен. Подкрепи го както храната, така и настъпилият ден. Ставаше все по-светло; източната страна на небето от зеленикава ставаше розова и златна; утринната хладина наистина доста измъчваше рицаря, но той се утешаваше с мисълта, че слънцето скоро ще съгрее изнуреното му тяло. Огледа се внимателно къде се намира. Островчето беше доста големичко, малко късичко, защото бе кръгло, но затова пък толкова широко, че двама души можеха лесно да си легнат на него. Тръстиките го обграждаха наоколо като стена и съвсем го закриваха от човешки очи.
	„Няма да ме намерят тук — мислеше Скшетуски, — освен ако рекат да тръгнат за риба между тръстиките, но риба няма, защото е измряла от гниещите трупове. Тук ще си почина и ще обмисля какво да правя по-нататък.“
	И започна да обмисля дали да върви по-нататък по реката или не, но накрая реши да върви, ако се появи вятър и започне да люлее тръстиките; в противен случай движението и шумът биха могли да го издадат, особено защото навярно ще му се наложи да мине близо покрай обоза.
	— Благодаря ти, Боже, че съм жив досега! — шепнеше той тихо.
	И вдигна очи към небето, а после мислено прелетя към полските окопи. От островчето замъкът се виждаше много добре, особено когато го позлатиха първите лъчи на изгрялото слънце. Може би там от кулата някой гледа към езерото и тръстиките с далекоглед, а Володийовски и Заглоба сигурно цял ден ще се взират от валовете дали няма да го видят увиснал на някоя белуарда.
	„Няма да ме видят! — помисли Скшетуски и гърдите му се изпълниха с блаженото чувство, че е спасен. — Няма да ме видят, няма да ме видят! — повтори той няколко пъти. — Малко път минах, но трябваше да го мина. Бог ще ми помогне и по-нататък.“
	Сега той се видя вече с очите на въображението отвъд неприятелския стан — в горите, зад които се намира кралската войска: всенародно опълчение от цялата страна, хусари, пехота, чуждестранни полкове — земята чак стене под тежестта на хората, конете и оръдията, а сред тоя мравуняк — сам негово величество кралят…
	После видя страхотна битка, неприятелския стан разбит — князът с цялата си конница лети през купища трупове, радостна среща на войските…
	Оболелите му и подпухнали очи се притваряха от силната светлина, а главата клюмаше под бремето на безкрайните мисли. Започна да го овладява някаква блажена немощ, най-сетне той се изтегна в цял ръст и заспа.
	Тръстиките шумяха. Слънцето се издигна високо на небето и огряваше с горещия си поглед рицаря, сушеше облеклото върху него — а той спеше дълбоко, без да помръдне. Който би го забелязал така да лежи на островчето с окървавено лице, би го сметнал за изхвърлен от водата труп. Минаваха часове — той все спеше. Слънцето стигна зенита си и започна да слиза към другия край на небето — той още спеше. Разбуди го едва пронизителното цвилене на коне, които се хапеха по ливадата, и високите викове на конярите, които шибаха с камшици хергелетата от жребци.
	Потърка очи; погледна и си спомни къде се намира. Погледна нагоре: по червеникавото от недоугасналите блясъци на залеза небе мигаха звезди — беше проспал целия ден.
	Скшетуски не се чувстваше нито починал, нито по-силен, напротив — боляха го всички кости. Но помисли, че тъкмо новото усилие ще възвърне бодростта на тялото — и като спусна краката си във водата, веднага тръгна на път.
	Сега вървеше покрай самите тръстики по чистата вода, та с шумоленето да не привлече вниманието на конярите, които пасяха коне по бреговете. Последните лъчи угаснаха и стана доста тъмно, понеже луната още не се беше показала иззад горите. Водата беше толкова дълбока, че на места Скшетуски губеше дъно под краката и трябваше да плува, което не беше много леко, защото беше облечен и плуваше срещу течението, а то — макар и лениво — все пак го тласкаше назад към езерата. Но пък и най-зорките татарски очи не можеха да забележат тая глава, която се движеше покрай тъмната стена от тръстики. Затова той се движеше доста смело, като плуваше от време на време, но повече газеше до пояс, а и до мишници, докато най-сетне стигна до едно място, където очите му видяха от двете страни на реката хиляди и хиляди светлини.
	„Това са таборите — помисли той, — сега, Боже, помози!“ И се ослуша.
	Шум от смесени гласове долиташе до ушите му. Да, това бяха таборите. Като се върви срещу течението, от лявата страна на реката се намираше казашкият стан със своите хиляди коли и шатри, а от дясната татарският — и двата шумни, кресливи, пълни с човешка гълчава, с диви звукове, на барабани и пищялки, с рев на добитък и камили, с цвилене на коне и възгласи. Реката ги разделяше и едновременно представляваше пречка за разправии и убийства, защото татарите не можеха да стоят спокойно до казаците. На това място реката беше по-широка, а може би нарочно я бяха разкопали. Но от едната страна колите, а от другата тръстиковите бараки достигаха на няколко десетки крачки от бреговете, ако се съди по огньовете — а край самата вода навярно стояха стражи.
	Тръстиката и дзуката ставаха по-редки — изглежда, че срещу таборите бреговете бяха чакълести. Скшетуски се придвижи още няколко десетки крачки и спря. Някаква мощ и заплаха лъхаше към него от тия човешки мравуняци.
	В тоя миг му се стори, че цялата бдителност и настървеност на тия хиляди човешки същества е насочена срещу него и се почувства пред тях напълно безпомощен, напълно беззащитен. Беше сам.
	„Никой не ще може да мине оттук!“ — помисли той.
	Но се придвижи още напред, защото го дърпаше някакво неудържимо болезнено любопитство. Той искаше по-отблизо да види тая страхотна сила.
	Изведнъж се спря. Тръстиковата гора свършваше като отрязана с нож. Може и наистина да я бяха изрязали за колибите. По-нататък чистата водна площ се червенееше кървава от огньовете, които се оглеждаха в нея.
	Два големи ярки пламъка се издигаха току край бреговете. При единия стоеше татарин на кон, при другия молоец с дълга пика в ръка. Двамата се гледаха един друг, гледаха и във водата. В далечината се виждаха други, също така застанали на едно място стражи, които наблюдаваха.
	Блясъкът от пламъците хвърляше сякаш огнен мост през реката. При бреговете се виждаха цяла редица малки лодки, с които стражата обикаляше из езерото.
	— Невъзможно! — измърмори Скшетуски.
	И изведнъж го обзе отчаяние. Нито да върви напред, нито да се върне назад! Ето цяло денонощие вече се блъска из калищата и локвите, диша гнилия въздух и кисне във водата — само за да достигне до тия именно станове, през които се беше наел да премине, и да разбере, че това е невъзможно.
	Но и връщането назад също беше невъзможно; рицарят знаеше, че може да намери достатъчно сили, за да се влачи напред, но няма да намери за връщане. В неговото отчаяние имаше и глуха ярост; в първия миг му идеше да излезе от водата, да удуши стражата, после да се хвърли срещу тълпите и да загине.
	Вятърът отново зашумя със странен шепот в тръстиките, като едновременно донасяше гласа на камбаните от Збараж. Скшетуски започна да се моли пламенно, биеше се в гърдите и призоваваше небето за спасение със силата и отчаяната вяра на удавник. Той се молеше, а татарският табор и казашкият стан ехтяха зловещо, сякаш в отговор на молитвата — черни и червени от огъня фигури се движеха като дяволски пълчища из пъкъла; стражите стояха неподвижно — реката течеше като кървава вода.
	„Огньовете ще угаснат, когато настане глуха нощ“ — каза си Скшетуски и зачака.
	Мина един час, мина втори. Глъчката намаляваше, огньовете наистина започнаха постепенно да гаснат — освен двата на стражата, които пламтяха все по-силно.
	Стражите се смениха и беше ясно, че ще стоят така до сутринта.
	На Скшетуски му хрумна, че може би през деня ще успее по-лесно да се промъкне — но веднага отхвърли тая мисъл. През деня вземаха вода, пояха добитъка, къпеха се — реката щеше да бъде пълна с хора.
	Внезапно погледът на Скшетуски падна върху лодките. Те стояха в редици от по няколко десетки покрай двата бряга, а от татарската страна водораслите достигаха чак до най-близките лодки. Скшетуски се потопи до шия във водата и започна бавно да се придвижва към тях, с очи, упорито втренчени в татарския пазач.
	След около половин час той беше почти до първата лодка. Планът му беше прост. С кърмовата си част лодките стърчаха над водата и образуваха нещо като свод, под който лесно можеше да се промъкне човешка глава. Ако всички лодки стояха борд до борд, доближени една до друга, татарският пост не можеше да види главата, която се придвижва под тях; по-опасен беше казашкият пост, но и той можеше да не забележи, защото въпреки отсрещния огън под лодките цареше мрак. Пък и нямаше друг път. Скшетуски не се колеба повече и скоро се намери зад лодките.
	Той пълзеше на четири крака или по-скоро се влачеше, тъй като водата беше плитка. Беше толкова близко до татарина, който стоеше на брега, та чуваше пръхтенето на коня му. Спря за малко и се ослуша. За щастие лодките бяха допрени борд до борд. Сега Скшетуски бе впил поглед в казашкия пазач, когото виждаше като на длан. Но оня гледаше към татарския табор. Рицарят отмина петнайсетина лодки, когато изведнъж чу до самия бряг стъпки и човешки гласове. Спотаи се веднага и се ослуша. При пътуванията си в Крим той беше научил татарски — и сега тръпки го побиха по цялото тяло, когато чу заповедта:
	— Сядай и тръгвайте!
	Стана му горещо, при все че беше във водата. Ако те се качат в лодката, под която се е скрил в този момент, тогава е загинал; ако се качат в някоя от тези, които са напред, също е загинал, защото ще остане празно осветено място.
	Всяка секунда му се струваше час. Изведнъж затропаха стъпки по дъските. Татарите седнаха в четвъртата или петата лодка зад него, тласнаха я и отплаваха към езерото.
	Но това обърна очите на казашкия пост към лодките. Около половин час Скшетуски дори не трепна. Едва когато смениха стражата, започна да се придвижва по-нататък.
	Така стигна до края на лодките. Зад последната отново започваха дзуки, а по-нататък тръстика. Като стигна до нея, рицарят, изморен и потен, падна на колене и от все сърце започна да благодари на Бога.
	Сега той се движеше малко по-смело и се ползваше от всички повеи, които изпълваха с шум бреговете. От време на време се оглеждаше зад себе си, огньовете на стражите започнаха да се отдалечават, да се закриват, да трептят, да отслабват. Ивиците от тръстика и дзука ставаха все по-черни, по-гъсти и широки, понеже бреговете бяха блатисти. Стражи не можеха да стоят наблизо — шумът от становете отслабваше. Някаква свръхчовешка сила подкрепи крайниците на рицаря. Той се промъкваше през тръстиките, през купчините от водорасли, хлътваше в кал, потъваше, плуваше и ставаше отново. Още не смееше да излезе на брега, но вече почти се чувстваше спасен. Сам не можеше да си даде сметка колко време е вървял и газил така, но когато се огледа отново, огньовете на стражата изглеждаха като точици, които светят в далечината. След неколкостотин крачки изчезнаха напълно. Луната залезе; наоколо беше тихо. Внезапно той долови шум, по-силен и по-тежък от шума на тръстиките. Скшетуски за малко не викна от радост: от двете страни на реката се издигаше гора.
	Тогава той се насочи към брега и излезе от тръстиките. Веднага зад дзуката и тръстиките започваше борова, гора. Миризмата на борова смола го лъхна в ноздрите. Тук-таме в черните глъбини като сребро светеше папрат.
	Рицарят за втори път падна на колене и започна да целува земята в молитва.
	Беше спасен.
	После потъна в горския мрак, като сам се питаше накъде да върви, къде ще го заведе тая гора, къде са кралят и войската?
	Пътят не беше свършил, не беше лесен, нито безопасен, но щом си помислеше, че се е измъкнал от Збараж, че се е прокраднал през стражите, блатата, становете и близо половин милионната неприятелска войска — тогава му се струваше, че всички опасности са минали, че тая гора е светъл път, който ще го отведе право при кралското величество.
	И вървеше тоя прегладнял, премръзнал, мокър, овалян в собствената си кръв, в червена тиня и черна кал клетник — с радост в сърцето, с надежда, че скоро ще се върне в Збараж другояче, с повече сила.
	„Вече няма да стоите гладни и без надежда — мислеше той за другарите си в Збараж, — защото аз ще доведа краля!“
	И това рицарско сърце се радваше на близкото спасение на княза, на военачалниците, на войската, на Володийовски и Заглоба и на всички ония герои, затворени в збаражкия окоп.
	Горските глъбини се отваряха пред него и го закриваха със сенките си.


	Шестдесет и втора глава

	Една вечер в салона на топоровския дворец седяха трима панове, затворили се на таен разговор. Няколко ярки свещи горяха на масата, покрита с карти на околностите, а до тях бе сложена висока шапка с черно перо, далекоглед, шпага със седефена дръжка, върху която бе преметната бяла дантелена кърпичка, и чифт еленови ръкавици. Зад масата, на висок стол с облегала, седеше човек на около четирийсет години, доста дребен и слаб, но жилав. Лицето му беше мургаво, жълтеникаво, уморено, очите черни, перуката също така черна, с дълги кичури, които падаха върху плещите и раменете. Редки черни мустаци, засукани в краищата нагоре, украсяваха горната му устна, а долната заедно с брадата изпъкваше силно напред и придаваше на цялата физиономия характерното изражение на лъвска смелост, гордост и упоритост. Не беше хубаво това лице, но беше много необикновено. Чувственият му израз, който издаваше склонност към удоволствия, по странен начин се свързваше в това лице с известна сънлива отпуснатост и студенина. Очите бяха сякаш пригаснали, но човек лесно можеше да отгатне, че в момент на възбуда, веселие или гняв могат да мятат мълнии, под които не всеки поглед би издържал. Но в същото време в тях се четеше доброта и благодушие.
	Черното облекло от атлазен кафтан и дантелена яка, изпод която надничаше златна верижка, подчертаваше благородството на тая необикновена фигура. Изобщо въпреки тъгата и загрижеността, видими по лицето и фигурата, в тях имаше нещо величествено. Та нали това беше самият крал Ян Кажимеж Ваза, стъпил на престола преди по-малко от година след брат си Владислав.
	Малко зад него в полусянка седеше Йероним Раджейовски, ломжински староста, нисък на ръст, дебел, румен човек с мазното и нахално лице на хитър царедворец, а срещу него, зад масата, облегнат върху лакът, третият пан гледаше картите на околността и от време на време вдигаше поглед към краля.
	Лицето му изразяваше по-малко величие, но като че ли още по-голямо служебно достойнство от кралското. То беше проорано от грижи и мисъл, студено и разумно лице на държавник, необикновената хубост на което не се разваляше от суровостта. Очите му бяха светлосини, проницателни, кожата на лицето му въпреки възрастта бе деликатна; великолепното полско облекло, подстриганата шведска брада и високият кичур над челото придаваха още по-голяма сенаторска внушителност на правилните му, сякаш изсечени от камък черти.
	Това беше Йежи Осолински, кралският канцлер и княз на Римската държава, оратор и дипломат, от когото се възхищаваха в европейските дворове, прочут противник на Йереми Вишньовецки.
	Необикновените му способности рано бяха привлекли вниманието на по-предишните владетели и рано го издигнаха до най-високите държавни постове, по силата на които насочваше целия държавен кораб — в тоя момент близък до окончателно крушение.
	И все пак канцлерът беше сякаш създаден за кормчия на такъв кораб. Работлив, търпелив, разумен, с поглед в далечното бъдеще, пресмятащ с години напред, той би водил със сигурна и спокойна ръка към безопасно пристанище всяка друга държава с изключение на Жечпосполита; на всяка друга би осигурил вътрешна сила и дълголетно могъщество… стига да беше самостоятелен министър на такъв монарх например като френския или испанския.
	Възпитан извън пределите на страната, увлечен по чужди образци, въпреки цялата си вродена проницателност и разум, въпреки дългогодишната си практика не можеше да свикне с безсилието на правителството в Жечпосполита и през целия си живот не се научи да се съобразява с това, при все че то беше скалата, о която се бяха разбили всичките му планове, намерения, усилия — при все че поради същата тая причина сега вече виждаше в бъдещето пропаст и руина, а по-късно умираше с отчаяние в сърцето.
	Той беше гениален теоретик, който не умееше да бъде гениален практик — и попадаше в омагьосан кръг без изход. Увлечен по някоя мисъл, която щеше да даде плодове в бъдеще, той вървеше към нея с упоритостта на фанатик, без да гледа, че тая мисъл, като теория спасителна, при съществуващото положение може да доведе на практика до страхотна беда.
	В желанието си да укрепи правителството и държавата той развихри страшната казашка стихия, без да предвиди, че бурята ще се насочи не само срещу шляхтата, магнатските латифундии, шляхтишките злоупотребления и своеволия, но и срещу най-изконните интереси на самата държава.
	Хмелницки се надигна от степта и израсна в гигант. Върху Жечпосполита се трупаха поражения след поражения: Жълти води, Корсун, Пилавци. При първата си стъпка Хмелницки се свърза с вражеската кримска мощ. Гръм след гръм падаха — оставаше само война и война. Трябваше преди всичко да се пресече страхотната стихия, за да може в бъдеще да бъде използвана — но канцлерът, увлечен в своята мисъл, още преговаряше и протакаше — и още вярваше, дори на Хмелницки!
	Фактите опровергаха неговата теория; с всеки изминат ден ставаше все по-ясно, че резултатите от усилията на канцлера са съвсем противоположни на очакваните — докато най-сетне дойде Збараж и най-убедително потвърди това.
	Канцлерът грохваше под бремето на терзанията, огорченията и всеобщата омраза.
	Затова постъпваше така, както постъпват в дни на неуспехи и поражения хора, у които вярата в себе си е по-силна от всяко поражение: търсеше виновни.
	Виновна беше цяла Жечпосполита и всичките й съсловия, нейното минало и държавен строй, но който пожелае да избута нагоре към върха надвесената от склона на планината скала от страх да не рухне в пропастта, а не се съобразява със силите си, той само ще ускори нейното падане. Канцлерът направи нещо повече и по-лошо, защото на помощ повика страшния разрушителен казашки поток, без да гледа, че неговият порой може само да подмие и изпоръфа почвата, върху която се намира скалата.
	Затова, докато той търсеше виновни — в отговор всички обръщаха очи към него като към виновник за войната, пораженията и нещастията.
	Но кралят още вярваше в него и вярваше още повече, защото всеобщият глас не щадеше авторитета на короната и обвиняваше и самия него наравно с канцлера.
	И така те седяха в Топоров огорчени и скръбни, без да знаят добре какво трябва да правят, понеже кралят имаше при себе си само двайсет и пет хиляди души войска. Твърде късно беше обявена кралската заповед за организиране на всенародно опълчение и досега беше пристигнала само незначителна част от него. Кой беше причина за това забавяне и не беше ли то още една грешка на упоритата политика на канцлера — тая тайна си остана между краля и министъра; важното е, че в тоя миг и двамата се чувстваха беззащитни пред мощта на Хмелницки.
	Нещо повече: те нямаха подробни вести за него. В кралския стан и досега не знаеха дали ханът с цялата си войска се намира при Хмелницки, или само Тухай бей с неколкохилядна орда придружава казаците. Тоя въпрос беше толкова важен, колкото въпросът: живот или смърт. Най-сетне кралят би могъл да опита щастието си със самия Хмелницки, при все че бунтовническият хетман разполагаше с десет пъти по-голяма сила. Обаянието на кралското име значеше много за казаците — може би повече, отколкото тълпите безредна и необучена шляхта от всенародното опълчение — но ако и ханът лично беше при Хмелницки, сблъскването с такова надмощие беше безразсъдство.
	А вестите за него бяха най-различни и никой не знаеше нищо положително. Предвидливият Хмелницки бе събрал цялата войска при себе си, нарочно не пусна нито един отряд молойци, нито една татарска част, та да не може кралят да вземе пленник за разпит. Бунтовническият хетман имаше друго намерение — с част от силите си да затвори вече полумъртвия Збараж, а самият той неочаквано да се яви пред краля с цялата татарска и казашка сила, да го обгради заедно с войската му и да го предаде в ръцете на хана.
	Затова не без причина облак беше покрил сега лицето на краля — защото за короната няма по-голяма болка от чувството на безсилие. Ян Кажимеж се беше облегнал немощно върху ръба на стола и като протегна ръка към масата, посочи картите и рече:
	— Никаква полза няма от това, никаква! Пленници ми хванете.
	— И аз не си пожелавам нищо повече — отвърна Осолински.
	— Разездите върнаха ли се?
	— Върнаха се, но не докараха нищо.
	— Нито един пленник?
	— Само местни селяни, които не знаят нищо.
	— А пан Пелка върна ли се? Той нали е прочут майстор в хващането на пленници.
	— Милостиви кралю! — обади се иззад стола ломжинският староста. — Пан Пелка не се е върнал и няма да се върне, защото е убит.
	Настана миг мълчание. Кралят впи мрачен поглед в пламтящите свещи и започна да барабани с пръсти по масата.
	— Нямате ли никаква идея? — каза той най-сетне.
	— Да чакаме! — отговори сериозно канцлерът. Челото на Ян Кажимеж се покри с бръчки.
	— Да чакаме? — повтори той. — А там Вишньовецки и военачалниците ще догорят при Збараж!
	— Ще издържат още някое време — каза Раджейовски небрежно.
	— По-добре мълчи, ваша милост, когато не можеш да кажеш нещо хубаво.
	— Там е работата, че имам идея, милостиви господарю.
	— Каква?
	— Да се изпрати някой при Збараж уж за преговори с Хмелницки. Пратеникът ще разбере дали лично ханът е там, и като се върне, ще каже.
	— Това е невъзможно — каза кралят. — Сега, когато обявихме Хмелницки за бунтовник и определихме цена за главата му, а хетманския жезъл на Запорожието дадохме на Забуски, не подобава на нашия авторитет да влизаме в преговори с Хмелницки.
	— Тогава да изпратим при хана — отвърна старостата.
	Кралят се обърна с въпросителен поглед към канцлера, който повдигна към него суровите си светлосини очи, помисли малко и каза:
	— Идеята би била добра, но несъмнено Хмелницки ще задържи пратеника и затова от тая работа няма да излезе нищо.
	Ян Кажимеж махна с ръка.
	— Виждаме — каза той бавно, — че вие не предлагате никакъв изход, тогава аз ще ви кажа моя изход. Ще заповядам да затръбят за поход и с цялата войска ще тръгна за Збараж. Пък да става каквото е рекъл Бог! Там ще узнаем дали ханът е при Хмелницки, или не.
	Канцлерът познаваше неудържимата смелост на краля и не се съмняваше, че той е готов да направи това. От друга страна, от опит знаеше, че намисли ли кралят нещо и реши ли да го извърши, тогава никакви възражения не помагат. Затова той не се противопостави веднага, дори похвали мисълта му, но посъветва да не се бърза: обясни на краля, че може да направи това утре или вдругиден — а в това време може да дойдат благоприятни новини. Всеки ден ще засилва разложението на тълпите, гнетени от неуспехите си при Збараж и от вестта за приближаването на краля. Бунтът може да се стопи от лъчите на величеството, както снегът от слънчевите лъчи — но трябва да му се даде време. А кралят носи в себе си спасението на цяла Жечпосполита и отговорен пред Бога и потомците, не бива да се излага на риск, още повече че в случай на нещастие именно збаражката войска ще бъде загубена безвъзвратно. Канцлерът говори дълго и красноречиво — човек би казал: демонстрация на ораторско изкуство. Докато най-сетне убеди краля, но същевременно го измори. Ян Кажимеж отново се подпря върху облегалото на стола и измърмори нетърпеливо:
	— Правете каквото искате, но утре трябва да имам пленник за разпит.
	И отново настана кратко мълчание. През прозореца се показа огромната златна луна, но в стаята стана тъмно, защото фитилите на свещите запушиха овъглени.
	— Колко е часът? — попита кралят.
	— Наближава полунощ — отговори Раджейовски.
	— Няма да спя тая нощ. Ще обиколя стана, а вие елате с мене. Къде са Убалд и Арцишевски?
	— В стана. Ще отида да кажа да докарат конете — отговори старостата.
	И тръгна към вратата. Ненадейно в трема настана някакво движение; минутка-две се чуваше оживен разговор, шум от бързи крачки, най-сетне вратата се отвори и задъхан се втурна Тизенхауз, доверен кралски дворянин.
	— Милостиви кралю! — извика той. — Дошъл е офицер от Збараж!
	Кралят скочи от стола, канцлерът също стана и от устата на двамата се изтръгна вик:
	— Не може да бъде!
	— Тъй вярно! Чака в трема.
	— Дай го тук! — извика кралят и плесна с длани. — Нека премахне тревогата ми. Дай го тук, за Бога!
	Тизенхауз изчезна през вратата и след малко вместо него на прага се появи някаква висока, непозната фигура.
	— По-близо, ваша милост пане! — извика кралят. — По-близо! Радваме се, че те виждаме!
	Офицерът се приближи чак до масата и при вида му кралят, канцлерът и ломжинският староста се отдръпнаха назад изумени. Пред тях стоеше някакъв страшен човек или по-скоро видение: изпокъсани дрипи едва покриваха измършавялото му тяло; лицето му беше синьо, изпоцапано с кал и кръв; очите горяха от някаква трескава светлина, черната му чорлава брада падаше върху гърдите му, миризма на труп лъхаше наоколо от него, а краката му така трепереха, че той беше принуден да се подпре на масата.
	Кралят и двамата панове го гледаха с ококорени очи. В тоя момент вратата се отвори и влязоха множество военни и цивилни големци: генералите Убалд и Арцишевски, подканцлерът на Литва Сапеха, жечицкият староста, сандомежкият кастелан. Всички се изправиха зад краля и гледаха дошлия. А кралят рече:
	— Ти кой си?
	Клетникът отвори уста, искаше да каже нещо, но спазма стисна устата му, брадата му започна да трепери и той успя да прошепне само:
	— От… Збараж!
	— Дайте му вино! — рече някакъв глас.
	В миг му подадоха пълна чаша — дошлият я изпи с усилие. В това време канцлерът си свали наметалото и покри с него плещите му.
	— Сега можеш ли да говориш? — попита след някое време кралят.
	— Мога — отговори рицарят с по-уверен глас.
	— Кой си ти?
	— Ян Скшетуски… хусарски поручик…
	— При кого служиш?
	— При руския воевода.
	В залата зашумяха.
	— Какво става при вас? Какво става? — питаше кралят трескаво.
	— Беда… глад… същински гроб…
	Кралят закри очи.
	— Господи Исусе Христе! Господи Исусе Христе! — каза той с тих глас.
	След малко попита отново:
	— Дълго ли ще можете да се държите?
	— Барут няма. Неприятелят е във валовете…
	— Многоброен ли е?
	— Хмелницки… Ханът с всички орди.
	— И ханът ли?
	— Да…
	Настана глухо мълчание. Насъбраните се споглеждаха — неувереност се изписа по всички лица.
	— Как сте издържали? — попита канцлерът със съмнение.
	При тия думи Скшетуски вдигна глава, сякаш нова сила се вля в него, светкавица на гордост пробягна по лицето му и той отговори с неочаквано силен глас:
	— Отблъснати двайсет атаки, спечелени шестнайсет битки на полето, седемдесет и пет набега вън от валовете…
	И отново настана мълчание.
	Изведнъж кралят се изправи, разтърси перуката като лъв гривата си, по жълтеникавото му лице избиха румени петна, а очите му пламнаха.
	— За Бога! — викна той. — Стигат ми вече тия съвети, това стоене, това бавене! Дали ханът е там или го няма… дошло ли е опълчението, или не е дошло — за Бога, стига вече! Още днес тръгваме към Збараж!
	— Към Збараж! Към Збараж! — повториха двайсетина силни гласове.
	Лицето на дошлия засия като зора.
	— Милостиви кралю и господарю! — рече той. — При тебе да живея и умра!…
	При тия думи благородното кралско сърце омекна като восък и без да обръща внимание на жалката фигура на рицаря, господарят стисна главата му с ръце и каза:
	— Ти си ми по-мил, отколкото други в коприна. За Бога, по-малки подвизи се награждават със староства — няма да остане без награда това, което си направил. Не възразявай! Аз съм ти длъжник!
	А другите веднага започнаха да възклицават подир краля:
	— Не е имало досега по-голям рицар!
	— Той и между збаражките е най-пръв!
	— Безсмъртна слава си спечели!
	— Как успя да се промъкнеш през казаците и татарите?…
	— В блатата се укривах, в тръстиките, през горите вървях… криволичех… не съм ял.
	— Дайте му да яде! — викна кралят.
	— Да яде! — повториха другите.
	— Да се облече!
	— Утре ще ти дадат кон и дрехи — рече отново кралят. — От нищо няма да бъдеш лишен.
	По примера на краля всички се надпреварваха да хвалят рицаря. Веднага започнаха отново да го отрупват с въпроси, на които той отговаряше едва-едва, защото го обхващаше все по-голяма слабост и почти губеше съзнание. Веднага донесоха ядене, а същевременно влезе и свещеник Чечишовски, кралският проповедник.
	Сановниците се разстъпиха да му направят път, защото той беше много учен свещеник, всеобщо уважаван и неговата дума значеше пред краля едва ли не повече, отколкото думата на канцлера, а от амвона се случваше да казва такива неща, които и в сейма малцина смееха да засегнат. Сега го обградиха и започнаха да му разказват, че е дошъл рицар от Збараж, че там князът, макар в глад и оскъдица, още громи хана, който присъства лично, и Хмелницки, който през цялата минала година не е загубил толкова хора, колкото при Збараж — накрая, че кралят иска да тръгне на помощ дори ако трябва да загине с цялата си войска.
	Свещеникът слушаше, движеше мълчаливо устни и току поглеждаше към изпосталелия рицар, който през това време ядеше, защото кралят му бе заповядал да не обръща внимание на неговото присъствие и дори сам го наглеждаше, а от време на време пиеше за негово здраве от малка сребърна чаша.
	— А как се нарича тоя рицар? — попита най-сетне свещеникът.
	— Скшетуски.
	— Не е ли Ян?
	— Тъй вярно.
	— Поручик на княза руски воевода?
	— Тъй вярно.
	Свещеникът вдигна нагоре набръчканото си лице и отново започна да се моли, а после рече:
	— Да възхвалим името Божие, защото неведоми са пътищата, по които води човека към щастие и спокойствие. Амин. Аз познавам тоя рицар.
	Скшетуски дочу и неволно обърна очи към свещеника, но лицето, фигурата и гласът му бяха съвсем непознати.
	— Значи ти, ваша милост, единствен от цялата войска, се нае да минеш през неприятелските станове? — попита го свещеникът.
	— Преди мене тръгна един много благороден и почтен офицер, но загина — отговори Скшетуски.
	— Тогава твоята заслуга е още по-голяма, защото след това си посмял да тръгнеш. От твоя окаян вид заключавам, че пътят трябва да е бил страшен. Бог се е взрял в твоята жертва, в твоята добродетел, твоята младост и те е превел.
	Изведнъж свещеникът се обърна към Ян Кажимеж.
	— Милостиви кралю — каза той, — значи решението на ваше кралско величество да се притечеш на помощ на княза руски воевода е неотменимо?
	— На вашите молитви, отче, предоставям отечеството, войската и себе си — отговори кралят, — защото зная, че това е страшна акция, но не мога повече да оставям княза воевода да изгори в тоя нещастен окоп с такива рицари като тоя офицер, който е тук пред нас.
	— Бог ще даде победа! — извикаха петнайсетина гласа. Свещеникът вдигна ръце нагоре и в залата настана тишина.
	— Benedico vos, in nomine Patris et Filii et Spiritus sancti*.
	[* Благославям ви в името на Отца и Сина и Светаго Духа (лат.). — Б.пр.]
	— Амин! — рече кралят.
	— Амин! — повториха всички.
	Спокойствие се разля по загриженото досега лице на Ян Кажимеж и само очите му хвърляха необикновен блясък. Между събраните се зашушука за близкия поход, защото мнозина още се съмняваха, че кралят би могъл да тръгне веднага, но той взе шпагата си от масата и кимна на Тизенхауз да му я препаше.
	— Кога искаш да тръгнеш, ваше кралско величество? — попита канцлерът.
	— Бог е дал хубава нощ — отвърна кралят, — конете няма да се изпотят. Ваша милост стражнико — обърна се той към един от сановниците, — заповядай да тръбят за поход.
	Стражникът веднага излезе от стаята. Канцлерът Осолински забеляза тихо, че не всички са готови и че колите не ще могат да тръпнат, преди да е съмнало, но кралят отвърна веднага:
	— На когото колите са по-мили от отечеството и короната, да остане. Залата почна да се изпразва. Всеки бързаше към своята хоронгва, за да може да я „сложи на крака“ и я приготви за похода. В стаята останаха само кралят, канцлерът, свещеникът и пан Скшетуски с Тизенхауз.
	— Милостиви пане — каза свещеникът, — узнахте, каквото имаше да узнаете, от тоя рицар. Сега трябва да му се даде почивка, защото едва се държи на крака. Разреши ми, ваше кралско величество, да го взема да пренощува в моята квартира.
	— Добре, отче — отговори кралят. — Имаш право. Нека Тизенхауз и някой друг да го съпроводят, че сам надали ще стигне. Върви, върви, рицарю драги, тук никой повече от тебе не е заслужил почивка. И помни, че съм ти длъжник. По-скоро себе си ще забравя, но не и тебе!
	Тизенхауз хвана Скшетуски под ръка и излязоха. В трема срещнаха жечицкия староста, който хвана от другата страна олюляващия се рицар; напред вървеше свещеникът, а пред него слуга с фенер. Но слугата светеше излишно, понеже нощта беше светла, тиха, топла. Големият златен месец плуваше като кораб над Топоров. От плаца пред стана долиташе човешка глъч, скърцане на коли и отгласи от тръби, които свиреха за поход. Отдалече пред черквата, осветена от блясъка на луната, вече се виждаха групи пеши и конни войници. Конете в селото цвилеха. Със скърцането на колите се сливаше дрънкането на вериги и глухият бумтеж на оръдията — глъчката се засилваше все повече и повече.
	— Тръгват вече! — рече свещеникът.
	— Към Збараж… на помощ… — прошепна Скшетуски.
	И не се знаеше дали от радост или поради преживените мъки, или поради двете едновременно, но той така отмаля, че Тизенхауз и старостата трябваше почти да го влачат.
	В това време на път към енорийския дом те влязоха между войниците, които стояха пред черквата. Това бяха хоронгвите на Сапеха и пехотата на Арцишевски. Нестроени още за поход, войниците стояха безредно, а на места се бяха събрали гъсто и преграждаха пътя.
	— Път! Път! — викаше свещеникът.
	— А кой там иска път?
	— Рицар от Збараж.
	— Да живее! Да живее! — викаха много гласове.
	И веднага се отдръпваха, за да дадат път, но други се притискаха още повече в желанието си да видят героя. И гледаха изумени тоя окаяник, това страшно лице, осветено от блясъка на луната — и си шепнеха смаяни:
	— От Збараж, от Збараж…
	Свещеникът заведе с най-големи усилия Скшетуски до енорийския дом. Там нареди да го изкъпят, измият от калта и кръвта и да го сложат в леглото на местния свещеник, а сам веднага излезе при войската, която тръгваше в поход.
	Скшетуски беше в полусъзнание, ала силният огън не му позволи да заспи веднага. Но вече не знаеше къде е и какво се е случило. Чуваше само глъчка, тропот, скърцане на коли, шумен поход на пехота, викове на войници, свирене на тръби — и всичко това в ушите му се сля в един огромен шум… „Войска върви“ — измърмори той на себе си… В това време шумът почна да се отдалечава, да отслабва, да се губи и стопява… докато най-после тишина се спусна над Топоров.
	Тогава на Скшетуски се стори, че заедно с леглото лети надолу в някаква бездънна пропаст…


	Шестдесет и трета глава

	Спа няколко дни, а и след пробуждането силният огън не го оставяше — и той дълго още бълнува, приказва за Збараж, за княза, за красниставския староста, разговаряше с пан Михал и със Заглоба, викаше „Не оттам!“ на пан Лонгинус Подбипента — само за княгинята не спомена нито веднъж. Виждаше се, че тая безкрайна сила, с която веднъж завинаги бе затворил в себе си спомена за нея, не го напуска дори когато е в несвяст и болен. Но пък му се струваше, че вижда над себе си бузестото лице на Женджан, също както го бе видял тогава, когато след битката при Константинов князът го бе изпратил с хоронгви при Заслав, за да очисти там размирните банди, а Женджан неочаквано се яви в квартирата, където нощуваше. И това лице объркваше неговите мисли, защото му се струваше, че времето е спряло своя ход и че оттогава не се е променило нищо. Ето той отново е при Хомор и спи в една селска къща, а като се събуди, ще тръгне за Тарнопол да отведе там хоронгвите… Разбитият пред Константинов Кривонос е избягал при Хмелницки… Женджан е дошъл от Гушча и седи край него… Скшетуски би искал да заговори, би искал да поръча чрез слугата си да оседлаят конете — но не може… И отново си мисли, че е при Хомор и че след това беше превзет Бар — тук пан Скшетуски се свива от болка и злочестата му глава отново потъва в мрака. Нищо не знае вече, нищо не вижда — но след малко от тая нощ, от тоя хаос се откроява Збараж… обсадата… Значи не е при Хомор?
	И все пак Женджан стои надвесен над него, навежда се към него. През изрязаните в прозоречните капаци сърца в стаята влиза сноп ярка светлина и напълно осветява лицето на слугата, изпълнено с грижи и съчувствие…
	— Женджан — извика внезапно пан Скшетуски.
	— О, ваша милост господарю! Значи ваша милост вече ме позна! — възкликна слугата и пада в краката на господаря си. — Мислех, че ваша милост никога вече няма да се събуди…
	Настана кратко мълчание — чуваше се само риданието на слугата, който продължаваше да прегръща краката на господаря си.
	— Къде съм? — пита пан Скшетуски.
	— В Топоров… Ваша милост дойде от Збараж при негово величество краля… Слава на Бога! Слава на Бога!
	— А кралят къде е?
	— Тръгна с войската да спасява княза воевода.
	Отново настана кратко мълчание. Радостните сълзи продължаваха да текат по лицето на Женджан, който след малко започна да повтаря с развълнуван глас:
	— Ето че пак виждам ваша милост…
	После стана и отвори капака и самия прозорец. Свеж утринен въздух нахлу в стаята, а заедно с него и ярка дневна светлина. С тая светлина се върна и цялото съзнание на Скшетуски… Женджан седна на леглото откъм краката.
	— Значи аз съм излязъл от Збараж? — попита рицарят.
	— Тъй вярно, ваша милост господарю… Никой не можа да направи това, което направи ваша милост, и заслуга на ваша милост е, че кралят тръгна на помощ.
	— Пан Подбипента се опита преди мен, но загина…
	— О, за Бога! Значи пан Подбипента е загинал? Такъв щедър и добродетелен господар!… Умът ми не го побира… Нима са могли да надвият на толкова силен човек…
	— С лъкове го простреляха…
	— А пан Володийовски и пан Заглоба?
	— Когато тръгвах, бяха здрави.
	— Е, слава Богу. Те са големи приятели на ваша милост… Само че свещеникът ми забрани да приказвам…
	Женджан млъкна и известно време само мислеше. Тази замисленост явно пролича на бузестото му лице. След малко се обади:
	— Ваша милост?
	— Какво има?
	— А какво ще стане с богатството на пан Подбипента? Казват, че той имал безброй села и други богатства… Дали не е записал нещо на приятелите си? Както съм чувал, нямал семейство.
	Скшетуски не отговори нищо, по което Женджан разбра, че не му харесва тоя въпрос, и отново подхвана:
	— Но слава Богу, че пан Заглоба и пан Володийовски са здрави. Мислех, че татарите са ги хванали. Много изтеглихме заедно… Само че свещеникът ми забрани да приказвам… Ей, ваша милост, аз мислех, че вече няма да ги видя, защото ордата така ни беше притиснала, та нямаше никакъв изход.
	— Значи ти си бил с пан Володийовски и пан Заглоба? Нищо не са ми споменали за това.
	— Защото и те не знаеха дали съм оцелял или загинал…
	— А къде ви притисна така ордата?
	— Ами зад Плоскиров, на път за Збараж. Защото ние, ваша милост, ходихме далеко, чак отвъд Ямпол… само че свещеник Чечишовски ми забрани да приказвам…
	Настана кратка тишина.
	— Да ви възнагради Бог за доброто ви желание и труда ви — каза Скшетуски, — разбирам за какво сте ходили там. И аз бях там преди вас… Но напразно…
	— Ей, ваша милост господарю, да не беше тоя свещеник… Но той казваше така: „Аз трябва да вървя с негово величество краля на Збараж, а ти — каза ми на мене — пази господаря си, само не му говори нищо, че ще му изскочи душата.“
	Скшетуски се бе простил отдавна с всяка надежда, тъй че думите на Женджан не възкресиха у него и най-малка искрица от нея… Някое време той лежа неподвижно, после започна да пита:
	— А ти откъде попадна тук при свещеник Чечишовски и при войската?
	— Изпрати ме пани Витовска, жената на сандомежкия кастелан от Замошч, за да съобщя на пан кастелана, че тя ще се присъедини към него в Топоров… Тя е храбра жена, ваша милост, и непременно иска да бъде с войската, за да не се дели от пан кастелана… Затова аз пристигнах в Топоров един ден преди ваша милост. Пани Витовска може да дойде всеки момент… Тя би трябвало да бъде вече тук… Но какво от това, когато пък той замина с краля!…
	— Не разбирам как ти си могъл да бъдеш в Замошч, когато с пан Володийовски и пан Заглоба си ходил отвъд Ямпол. Защо не дойде заедно с тях в Збараж?
	— Защото, виждаш ли, ваша милост, когато ни нападна ордата, вече нямаше никаква възможност. Те двамата се изправиха срещу целия чамбул, а аз избягах и спрях чак в Замошч.
	— Цяло щастие, че не са загинали — каза Скшетуски, — но аз мислех, че ти си по-добър слуга. Нима е достойно да ги напуснеш в такъв тежък момент?
	— Ех, ваша милост господарю, ако бяхме сами, само тримата, никога нямаше да ги напусна, защото сърцето ми се късаше… но ние бяхме четирима… Затова те се хвърлиха срещу ордата, а на мен ми заповядаха… да спасявам… Ако аз бях сигурен, че радостта няма да убие ваша милост… защото ние отвъд Ямпол… намерихме… но понеже свещеникът…
	Скшетуски загледа слугата и започна да мига с очи като човек, който се събужда от сън. Внезапно сякаш нещо се скъса в него, защото той побледня страшно, седна на леглото и викна с гръмлив глас:
	— Кой беше с тебе?
	— Ваша милост! Хей, ваша милост! — викна слугата, уплашен от промяната, настъпила върху лицето на рицаря.
	— Кой беше с тебе? — извика Скшетуски и като хвана Женджан за раменете, почна да го разтърсва, а и сам се тресеше като от треска и мачкаше слугата с железните си ръце.
	— Ще кажа вече! — извика Женджан. — Свещеникът да прави каквото иска: княгинята беше с нас, а сега е при пани Витовска.
	Скшетуски се вцепени, затвори очи, а главата му падна тежко върху възглавницата.
	— Помощ! — викна Женджан. — Негова милост като че ли издъхна! Помощ! Какво направих аз!… По-добре да си бях мълчал. О, за Бога! Скъпи ми господарю, продумай, ваша милост… За Бога! Имал е право свещеникът да ми забранява… Ваша милост! Хей, ваша милост!…
	— Нищо ми няма! — обади се най-сетне Скшетуски. — Къде е тя?
	— Слава Богу, че ваша милост оживя!… По-добре да не казвам вече нищо. Тя е с пани Витовска, жената на сандомежкия кастелан… Всеки момент могат да пристигнат тук… Слава Богу!… Само ваша милост да не умира вече… Всеки момент могат да пристигнат тук… Ние избягахме в Замошч… И там свещеникът предаде княгинята на пани Витовска… за приличие… защото във войската има и вагабонти… Богун я запази, но току-виж се случило нещо… Аз имах много неприятности, но казвах на войниците, че е роднина на княз Йереми, и те се държаха прилично… А и доста пари изхарчих по пътя…
	Скшетуски отново лежеше неподвижен, но очите му бяха отворени, обърнати към потона, а лицето му много сериозно — изглежда, че се молеше. Когато свърши, скочи, седна на леглото и рече:
	— Дай ми дрехите — и кажи да оседлаят конете!
	— А къде искаш да вървиш ваша милост?
	— Дай ми по-скоро дрехите.
	— Ваша милост сякаш знае, че имаме всичко, защото и кралят даде преди заминаването си, и разни други панове дадоха. И три много хубави кончета в конюшнята. Де да имах аз поне едно такова!… Но по-добре е, ваша милост, да полежиш още и да си починеш, нямаш още никакви сили.
	— Нищо ми няма. Мога да яздя. За Бога, побързай!
	— Знам аз, че тялото на ваша милост е от желязо — добре, и така да е. Само че, ваша милост, ще трябва да ме защитиш пред свещеник Чечишовски… Ето дрехите тук… По-добри и от арменските дрехари не могат да се купят… Обличай се, ваша милост, а аз ще кажа да донесат винена супа, бях вече поръчал на слугата на свещеника да свари.
	След тия думи Женджан се погрижи за яденето, а Скшетуски започна да облича бързо дрехите, оставени от краля и пановете. Само от време на време грабваше слугата и го притискаше до развълнуваните си гърди, а слугата му разказваше всичко ab ovo*. Как срещнал във Влодава Богун, посечен от пан Михал, но вече поизлекуван, как узнал от него за княгинята и получил пернач. Как после отишли с пан Михал и пан Заглоба в долищата на Валадинка и като убили вещицата и Черемис, взели княгинята, а после какви големи премеждия трябвало да преживеят, когато бягали от войските на Бурлай.
	[* От яйцето, тоест от самото начало (лат.). — Б.пр.]
	— Пан Заглоба съсече Бурлай — намеси се трескаво Скшетуски.
	— Той е храбър мъж — отговори Женджан, — друг такъв още не съм виждал, нали един е храбър, друг красноречив, трети хитър, а у пан Заглоба го има всичко това. Но най-лошото, ваша милост, беше в горите оттатък Плоскиров, когато ни нападна ордата. Пан Михал и пан Заглоба останаха, за да я привлекат към себе си и да задържат преследвачите, а аз завих към Константинов, като заобиколих Збараж, защото мислех, че татарите са убили малкия пан и пан Заглоба и сега летят подир нас именно към Збараж. И не зная как Бог в своето милосърдие е спасил малкия пан и пан Заглоба… Мислех, че ще ги съсекат. В това време ние бягахме с княгинята между Хмелницки, който идеше от Константинов, и Збараж, накъдето бяха отишли татарите.
	— Те не дойдоха там веднага, понеже пан Кушел ги отблъсна. Но кажи по-нататък.
	— Ако знаех това — но не го знаех, — щяхме да се промъкнем с княгинята между татарите и казаците като през тесен дол. За добра чест целият край беше пуст, така че никъде не видяхме жив човек, нито по селата, нито в градчетата, всичко се беше разбягало от татарите, кой накъдето му видят очите. Аз цял треперех от страх да не ме хванат, което в края на краищата не можах да избягна. Скшетуски спря да се облича и попита:
	— Как така?
	— Ами така, ваша милост. Попаднах на казашкия разезд на Донец, брата на оная Горпина, у която княгинята се намираше в дола. За щастие аз го познавах добре, тъй като той ме бе виждал при Богун. Поздравих го от името на сестра му, показах му пернача на Богун и му разказах всичко: как Богун ме е изпратил за княгинята и как ме чака оттатък Влодава. А той ми повярва, защото беше приятел на Богун и знаеше, че сестра му пази княгинята. Мислех, че ще ме пусне и ще ме снабди с необходимото за път, но той ми казва така: „Там се събира всенародно опълчение и току-виж си попаднал в ръцете на ляхите. Остани, казва, с мене, ще отидем при Хмелницки, там в стана момичето ще бъде на най-безопасно място, сам Хмелницки ще го пази за Богун.“ Като ми каза това, аз се вцепених — какво мога да му възразя? Тогава му казвам, че Богун я чака и че ще отговарям с главата си, ако не му я отведа веднага. А той на това: „Ще съобщим тогава на Богун, а ти не заминавай, че там са ляхите.“ Започнах да се препирам, той също спореше с мен, докато най-сетне каза: „Много ме учудва, че се страхуваш толкова да отидеш при казаците — ей, ти да не си предател?“ Едва тогава разбрах, че няма друг изход, освен да офейкам през нощта, понеже той вече почна да ме подозира. Седем пъти се изпотих, ваша милост. И аз вече се стягах за път, когато през нощта ни нападна пан Пелка от кралските войски.
	— Пан Пелка ли? — каза Скшетуски и дъхът му спря.
	— Ами да, ваша милост. Славен боец беше пан Пелка, който падна неотдавна — Бог да го прости! Не зная дали някой би могъл по-добре от него да води разезд и да се върти около неприятелските сили — освен може би пан Володийовски. Та дойде пан Пелка, унищожи разезда на Донец така, че жив човек не можа да избяга, а самия Донец взе в плен. Преди две-три седмици с волове го набучиха на кол — пада му се! Но и с пан Пелка имах много разправии, че той пък е голям женкар… Бог да го прости! Почвах вече да се страхувам да не би княгинята, отървала се благополучно от казаците, да преживее по-лоши неща от своите… Едва тогава казах на пан Пелка, че тя е роднина на княза, нашия господар. А трябва да знаеш, ваша милост, че когато той споменеше името на нашия княз, сваляше си шапката и все се готвеше да дойде да служи при него… Та веднага започна да се отнася с почит към княгинята и ни съпроводи чак до Замошч, до краля, там пък свещеник Чечишовски, той е много свят свещеник, ваша милост, ни взе под своя закрила и предаде княгинята на пани Витовска.
	Скшетуски отдъхна дълбоко, а след това се хвърли на шията на Женджан.
	— Приятел ще ми бъдеш, брат, не слуга — рече той, — но сега вече да вървим. Пани Витовска кога трябваше да бъде тук?
	— Една седмица след мене — а вече минават десет дни… Ваша милост лежа в безсъзнание осем.
	— Да вървим, да вървим — повтори Скшетуски, — че ще се пръсна от радост!
	Но преди да свърши, се чу конски тропот в двора и внезапно пред прозорците почерня от коне и хора. През стъклата пан Скшетуски видя най-напред стария свещеник Чечишовски, а до него отслабналите лица на пан Заглоба, Володийовски, Кушел и на други познати сред червените драгуни на княза. Разнесоха се весели викове, а след миг цялата група рицари начело със свещеника нахлу в стаята.
	— При Зборов е сключен мир, обсадата е вдигната! — викаше свещеникът.
	Но Скшетуски се досети за това веднага щом видя збаражките си другари, и вече беше в прегръдките на Заглоба и Володийовски, които си го отнемаха един на друг.
	— Казаха ни, че си жив — викаше Заглоба, — но радостта ни е още по-голяма, че толкова скоро те виждаме и здрав. Нарочно дойдохме тук при тебе… Ян, ти не можеш да си представиш колко се прослави — и каква награда те чака!
	— Кралят го награди — каза свещеникът, — но кралят на кралете е намислил нещо повече.
	— Зная вече — отвърна Скшетуски. — Да ви възнагради Бог! Женджан ми призна всичко.
	— И не се задуши от радост? Още по-добре! Да живее Скшетуски! Да живее княгинята! — развика се Заглоба. — Е, какво, Ян, ние не ти казахме нито думичка за нея, защото не знаехме дали е жива. Но слугата ти се е измъкнал майсторски с нея. O, vulpes astuta.* Князът чака и двама ви… Ха! Чак до Ягорлик ходихме за нея. Убих едно адско чудовище, което я пазеше. Тия дванайсет момченца все ви бягаха, но сега ще ги догоните и надминете. Ще имам внуци, ваша милост панове! Женджан, казвай, много ли пречки срещна! Представи си, ние двамата с пан Михал задържахме цялата орда! Пръв се хвърлих срещу целия чамбул! Из трапищата се скриха от нас и пак нищо не помогна! Пан Михал — и той се държа добре… Къде е моята дъщеря! Дайте ми дъщеричката!
	[* О, хитра лисицо! (лат.) — Б.пр.]
	— Да ти даде Бог щастие, Ян, да ти даде Бог щастие! — повтаряше малкият рицар, като прегръщаше отново Скшетуски.
	— Бог да ви възнагради за всичко, което направихте за мене. Нямам думи. С живота си, с кръвта си не мога да ви се наплатя — отговори Скшетуски.
	— Кой ти гледа това! — викаше Заглоба. — Мирът е сключен! Лош мир, ваша милост панове, но няма как. Добре, че напуснахме тоя проклет Збараж. Това е плод на нашите усилия и на моите, защото, ако беше жив Бурлай, преговорите нямаше да дадат нищо. Сега ще отидем на сватба. Карай, Ян! Дръж се здраво! И през ум не ти минава какъв сватбен подарък ще ти даде князът! Ще ти кажа друг път, а сега къде е дъщеричката ми, дявол да го вземе? Дайте тук моята дъщеричка! Богун вече няма да я отвлече: по-скоро ще си навлече въжето! Къде е най-милата ми дъщеричка?
	— Тъкмо щях да възседна коня, за да посрещна пани Витовска от Сандомеж — каза Скшетуски. — Да вървим, да вървим, защото ще полудея.
	— Хайде, ваша милост панове! Да вървим заедно с него. Няма защо да губим време! Хайде!
	— Пани Витовска трябва да е наблизо — рече свещеникът.
	— Да вървим! — добави пан Михал.
	Но Скшетуски вече беше извън вратата и скочи на коня толкова леко, сякаш не бе току-що станал от леглото след боледуване. Женджан се държеше до него, понеже предпочиташе да не остава насаме със свещеника. Пан Михал и Заглоба се присъединиха към тях и полетяха начело на групата, а шляхтичите и червените драгуни се носеха вкупом по топоровския път като червени макови листенца, понесени от вятъра.
	— Хайде! — викаше Заглоба и мушкаше коня си с пети.
	Летяха така десетина хвърлея, докато на завоя на пътя видяха току пред себе си цяла редица от коли и каляски, обградени от няколко десетки пазачи; едни от тях, щом видяха срещу себе си въоръжени хора, забързаха напред, за да попитат кои са те.
	— Свои! От кралската войска! — викна пан Заглоба. — А вие кои сте?
	— Пани Витовска от Сандомеж! — гласеше отговорът.
	Скшетуски така се развълнува, че без сам да знае какво прави, се изхлузи от коня и застана край пътя с разтреперани крака. Свали шапка, а по слепите му очи течеше обилна пот и пред щастието си тоя рицар трепереше с цялото си тяло. Пан Михал също скочи от седлото и хвана през кръста премалелия рицар.
	Зад тях застанаха всички отстрани на пътя, снели шапки, а в това време колите и каляските наближиха и започнаха да минават покрай тях. С пани Витовска пътуваха петнайсетина различни дами, които гледаха учудено рицарите, без да разбират какво означава тая процесия от войници край пътя.
	Докато най-сетне в средата на шествието се появи една каляска, по-украсена от другите; през отворения й прозорец очите на рицарите видяха сериозното лице на възрастна дама, а до нея сладкия и прекрасен образ на княгиня Курцевич.
	— Дъще! — изкрещя Заглоба и се хвърли слепешката към каретата. — Дъще! Скшетуски е с нас!… Дъще!
	В шествието започнаха да викат: „Стой! Стой!“ Настана суетня и бъркотия; в това време Кушел и Володийовски поведоха или по-скоро влачеха Скшетуски към каретата, а той съвсем беше загубил сили и им тежеше все повече. Главата му увисна на гърдите и не можеше повече да върви, а падна на колене до стъпенката на каляската.
	Но миг по-късно силните и сладки ръце на Елена държаха оклюмалата и измършавяла глава на рицаря.
	А Заглоба, като видя изумлението на пани Витовска, извика:
	— Това е Скшетуски, героят от Збараж! Той се промъкна през неприятеля, той спаси войската, княза и цялата Жечпосполита! Да го благослови Бог и да живеят!
	— Да живеят! Vivant! Vivant! — викаше шляхтата.
	— Да живеят! — повториха драгуните на княза така, та чак гръм се разнесе по топоровските поля.
	— Към Тарнопол! При княза! На сватба! — викаше Заглоба. — Е, какво, дъще! Свърши се твоята неволя!… А за Богун палач и меч!
	Свещеник Чечишовски беше вдигнал очи към небето, а устата му повтаряха чудните слова на вдъхновения проповедник:
	— „Сеитбата беше сред плач, а жътвата в радост…“
	Настаниха Скшетуски в каретата до княгинята — и шествието продължи пътя си. Денят беше чуден, спокоен, дъбравите и полята се къпеха в слънчева светлина. Ниско по угарите и по-високо над тях — и още по-високо в лазурния въздух — плуваха тук-таме сребърни нишки паяжина, които в късна есен покриват като сняг полетата по ония места. И навсякъде цареше велико спокойствие, само конете пръхтяха бодро в шествието.
	— Пане Михал — каза Заглоба, като буташе със стремето си стремето на Володийовски, — нещо пак ме е хванало за глътката и ме държи като тогава, когато пан Подбипента — Бог да го прости! — излизаше от Збараж. Но като си помисля, че тия двамата най-сетне се намериха, така леко ми става на сърцето, сякаш съм изпил на един дъх цяла кана петерцимент*! Ако и на тебе не ти се случи брачно приключение, на старини ще гледаме техните деца. Всеки се ражда за нещо различно, пане Михал, а нас двамата като че ли повече ни бива за бой, отколкото за женитба.
	[* Вид испанско вино. — Б.пр.]
	Малкият рицар не отговори нищо, само мустачките му замърдаха по-силно от обикновено.
	Пътуваха до Топоров, а оттам за Тарнопол, където трябваше да се присъединят към княз Йереми и заедно с неговите хоронгви да тръгнат за Лвов на сватба. Из пътя Заглоба разказваше на пани Витовска какво се бе случило в последно време. Така тя узна, че след нерешената убийствена битка при Зборов кралят подписал мирен договор с хана, не особено изгоден, но поне осигуряващ спокойствие за известно време на Жечпосполита. По силата на тоя договор Хмелницки оставаше и занапред хетман и имаше право от безчислените маси на простолюдието да си избере четирийсет хиляди редовни войници, но срещу тази отстъпка се заклеваше във вярност и послушание пред краля и съсловията.
	— Няма съмнение — каза Заглоба, — че с Хмелницки отново ще се стигне до война, но ако нашият княз тоя път получи хетмански жезъл, всичко ще се развие другояче…
	— Ваша милост, я кажи на Скшетуски най-важното нещо — рече малкият рицар, като доближи коня си до тях.
	— Вярно — каза Заглоба. — От това исках да започна, но досега все не можем да си поемем дъх. Ти, Ян, не знаеш какво стана след твоето заминаване: Богун е в плен у княза.
	Скшетуски и Елена до такава степен се смаяха от тая неочаквана новина, че не можаха дума да продумат — тя само разпери ръце и настана мълчание, и едва тогава Скшетуски попита:
	— Как така? По какъв начин?
	— Пръст Божи има в тая работа — отговори Заглоба, — нищо друго, само пръст Божи. Договорът беше вече сключен и ние напускахме тоя проклет Збараж, а князът избърза с конницата, за да пази на лявото крило да не би ордата да нападне войската… нали те често не спазват договорите… Тогава внезапно чета от триста конника се втурна срещу цялата конница на княза.
	— Само Богун е могъл да направи такова нещо! — възкликна Скшетуски.
	— Той именно беше. Но не срещу збаражките бойци могат така казаците да се нахвърлят! Пан Михал веднага ги обкръжи и изби до крак, а Богун, два пъти ударен със сабя от него, бе подкаран на въже. Не му върви на него да се бие с пан Михал и сам вече трябва да се е убедил в това, защото тъкмо три пъти се опитва. Но той не е търсил нищо друго, а само смъртта си.
	— Оказа се — добави пан Володийовски, — че Богун непременно искал да стигне навреме от Валадинка в Збараж, но тоя път е дълъг, та не успял, и когато узнал, че мирът е вече сключен, от ярост се умопобъркал и вече не обръщал внимание на нищо.
	— Който меч вади, от меч умира, защото такава е променчивостта на щастието — рече Заглоба. — Той е луд казак и още по-луд, защото е отчаян. По негова вина между нас и бунтовниците се вдигна страшна врява. Мислехме, че отново ще се стигне до война, понеже князът пръв викна, че са нарушили договора. Хмелницки искал да спаси Богун, но ханът се разгневил и казал: „Той опозори и думата ми, и клетвата ми.“ И заплашил Хмелницки с война, а при нашия княз изпрати чауш със съобщение, че смята Богун за частен разбойник, и с молба князът да не повдига въпрос за това, а с Богун да постъпи като с разбойник. Изглежда, че ханът е имал предвид и друго — да могат татарите спокойно да откарат робите си, а те събрали толкова много, че в Стамбул можело за два клинеца да се купи роб.
	— А какво направи князът с Богун? — попита Скшетуски неспокойно.
	— Казват, че заповядал веднага да издялат кол за него, но после се размислил и казал така: „Ще го подаря на Скшетуски, нека прави с него каквото иска.“ Сега казакът лежи в подземието в Тарнопол и берберинът му превързва главата. Боже мой, колко пъти вече душата му да е изскочила! На никой вълк кучетата не са нахапали кожата толкова пъти, колкото ние неговата. Сам пан Михал три пъти вече го е сякъл. Но той е корава душа, макар и право да си кажем, нещастен човек. По дяволите! Аз вече му нямам зъб, въпреки че страшно ми се заканваше, без да съм виновен. Аз и пиех с него, и се унижавах да се държа като с равен, докато не вдигна ръка срещу тебе, дъще. Аз можех да го намушкам и в Разлоги… Но отдавна вече зная, че на тоя свят няма никаква благодарност и малцина са тия, които плащат на доброто с добро. По дяволите!…
	И пан Заглоба заклати глава…
	— А ти какво ще правиш с него, Ян? — попита той. — Войниците казват, че ще го направиш кочияш, защото е едър мъж, но на мене не ми се вярва да постъпиш така.
	— Сигурно няма да постъпя така — отговори Скшетуски. — Той е войник с голяма смелост, а понеже е нещастен, още по-малко мога да го опозоря с проста длъжност.
	— Нека Бог му прости всичко — каза княгинята.
	— Амин! — добави Заглоба. — Той моли като майка смъртта да го прибере… И сигурно би я намерил, ако не беше закъснял при Збараж.
	Всички замлъкнаха, потънали в размисъл върху странните промени на съдбата, докато в далечината се появи Грабова, където спряха за първа почивка. Там завариха шумни войници, които се връщаха от Зборов. Пристигна и пан Витовски, сандомежки кастелан, който бе излязъл с полка си, за да посрещне жена си, и красниставският пан староста, и пан Пшемски — и много шляхтичи от всенародното опълчение, на които пътят за вкъщи минаваше оттук. Домът на господаря на Грабова беше изгорен, както и всички други постройки, но понеже денят беше чудесен, тих и топъл, не търсеха покрив над главата, а всички се разположиха под голо небе в дъбравата. Докараха също така и значителни запаси от храна и питиета, та слугите веднага се заеха пъргаво да приготвят вечеря. Сандомежкият кастелан заповяда да разпънат петнайсетина шатри в дъбравата за жените и големците — и така изникна нещо като истински стан. Рицарите се трупаха пред шатрите да се порадват на княгинята и Скшетуски. Други разговаряха за свършилата война; тия, които не бяха при Збараж, а при Зборов, разпитваха войниците на княза за подробности по обсадата — и беше шумно и весело, особено защото Бог бе дарил толкова прекрасен ден.
	Първо място между шляхтичите държеше пан Заглоба, който разказваше за хиляден път как е убил Бурлай, а Женджан — между слугите, които приготвяха пиршеството. Все пак сръчният слуга издебна удобен момент и като изтегли Скшетуски малко настрана, наведе се покорно до нозете му и каза:
	— Ваша милост господарю, и аз бих искал да те моля за благоволение.
	— Мъчно бих могъл да ти откажа каквото и да било — отговори пан Скшетуски, — защото ти помогна да стане всичко най-хубаво, което стана.
	— Та си рекох — продължи слугата, — че ваша милост ще ми измислиш някаква награда.
	— Кажи какво искаш.
	Бузестото лице на Женджан потъмня, а очите му светнаха от омраза и ожесточение.
	— Само за една милост моля, нищо повече не желая — каза той, — нека ваша милост ми подари Богун.
	— Богун? — каза пан Скшетуски удивен. — Какво искаш да правиш с него?
	— Аз, ваша милост господарю, ще помисля какво, за да не се загуби моето и да му платя с лихвата, задето ме опозори в Чигирин. Зная, че ваша милост навярно ще заповяда да го очистят — тогава по-напред аз да му платя!
	Веждите на Скшетуски се свиха.
	— Това не може да стане! — рече той решително.
	— О, за Бога! По-добре да бях загинал! — извика Женджан жално. — Затова ли останах жив, та позорът ми да остане неизмит!
	— Искай каквото щеш — каза Скшетуски, — нищо няма да ти откажа, но това не може да стане. Опомни се, попитай отците дали няма да е по-грешно да удържиш такова обещание, отколкото да се отречеш от него. Ти не слагай своята ръка до Божието възмездие, да не би и тебе да те сполети нещо. Засрами се, Женджан. Тоя човек и без това моли Бога за смърт, при това е ранен и вързан. Какъв искаш да бъдеш за него? Палач ли? Нима ще позориш вързания и ще доубиваш ранения? Да не си татарин или казашки разбойник? Докато съм жив, няма да позволя такова нещо и не ми споменавай повече за това.
	В гласа на пан Ян имаше толкова сила и воля, че слугата веднага загуби всяка надежда, само рече с плачлив глас:
	— Ако той е здрав, тогава ще се справи и с двама като мене, а понеже е болен, не ми прилича да си отмъщавам… но кога ще му платя за своето?
	— Остави отмъщението на Бога — каза Скшетуски.
	Слугата отвори уста, искаше да каже още нещо, да попита нещо, но пан Ян се обърна и тръгна към шатрите, пред които се бе събрало голямо множество. По средата седеше пани Витовска, до нея княгинята, а наоколо рицари. Малко пред тях пан Заглоба, застанал без шапка, разказваше на ония, които са били само при Зборов, за обсадата на Збараж. Всички го слушаха със затаен в гърдите дъх; лицата се променяха от вълнение и тия, които не са били там, съжаляваха за това. Пан Ян седна до княгинята и като взе ръката й, притисна я до устните си, а после, облегнати рамо до рамо, седяха тихо. Слънцето вече залязваше и бавно наставаше вечер. Скшетуски също се заслуша — сякаш чуваше нещо ново за себе си. Пан Заглоба бършеше косата си и гласът му звучеше все по-силно… Прясната памет или въображението извикваше пред очите на рицарите тия кървави истории: те виждаха обградения като от море окоп и яростните атаки; чуваха крясъци и вой, и гръм на оръдия и пушки, виждаха княза в сребърна ризница на вала — сред град от куршуми… После немотията, глада, ония червени пощи, през които смъртта кръжеше над окопа като грамадна зловеща птица… Виждаха излизането на пан Подбипента, на Скшетуски… И всички слушаха и понякога вдигаха очи нагоре или се хващаха за дръжките на сабите, а пан Заглоба довърши така:
	— Сега това е един гроб, една огромна могила, а заслугата за това, че под нея не лежат славата на Жечпосполита и цветът на рицарството, и князът воевода, и аз, и всички ние, които самите казаци наричат збаражки лъвове, — заслугата е негова!
	При тия думи пан Заглоба посочи Скшетуски.
	— Вярно, така е! — възкликнаха Марек Собески и пан Пшемски.
	— Слава за него! Чест, благодарност! — раздадоха се силни рицарски гласове. — Да живее Скшетуски! Да живее младата двойка! Да живее героят! — викнаха все по-силно.
	Ентусиазмът овладя всички събрани. Едни тичаха за чаши, други хвърляха шапки нагоре. Войниците задрънчаха със сабите — и скоро всичко се сля в един общ гръмлив вик:
	— Слава! Слава! Да живее! Да живее!
	А Скшетуски като истински християнски рицар наведе смирено глава — но княгинята стана, разтърси плитки, руменина изби по лицето й и от очите светеше гордост, защото тоя рицар щеше да й бъде мъж, а славата на мъжа пада върху жената, както светлината на слънцето върху земята.
	Вече в късна нощ събраните се разотидоха и тръгнаха в две посоки. Пани и пан Витовски, пан Пшемски и красниставският староста потеглиха с полковете си към Топоров, а Скшетуски с княгинята и хоронгвата на Володийовски — към Тарнопол. Нощта беше спокойна и хубава, както денят. Рояци звезди светеха на небето. Луната изгря и освети покритите с паяжина поля. Войниците започнаха да пеят; после от ливадите се издигнаха бели изпарения и превърнаха околността в нещо като грамадно езеро, осветено от блясъка на луната.
	В такава именно нощ някога Скшетуски бе излязъл от Збараж и в такава нощ сега усещаше как сърцето на Елена бие до неговото сърце.


	Епилог

	Но историческата трагедия не завърши нито при Збараж, нито при Зборов, там не завърши дори първото й действие. Две години по-късно цялото казачество отново се вдигна на бой срещу Жечпосполита. Хмелницки въстана по-силен от когато и да било, а с него тръгна ханът с всичките си орди и същите ония вождове, които видяхме вече при Збараж: дивият Тухай бей и Урум мурза, и Артим Гирей, и Нурадин, и Галга, и Амурат, и Субагази. Огнени стълбове от пожари и човешки стонове вървяха сред тях — хиляди бойци покриваха полята, изпълваха горите, половин милион уста надаваха войнствени викове — и на хората се струваше, че е дошъл краят на Жечпосполита.
	Но и Жечпосполита вече се бе пробудила от вцепенението, скъсала бе с някогашната политика на канцлера, с преговорите и договорите. Вече се знаеше, че само мечът може да осигури по-продължителен мир, и когато кралят тръгна срещу неприятелското наводнение, с него вървеше стохилядна войска и шляхтичи освен мравуняка от нестроеваци и слуги.
	Не липсваше никой от лицата, включени в досегашния разказ. Там беше княз Йереми Вишньовецки с цялата си дивизия, в която постарому служеха Скшетуски, Володийовски и доброволецът Заглоба; бяха двамата хетмани, Потоцки и Калиновски, откупени вече от татарски плен. Беше и полковник Стефан Чарнецки, по-късно победител на шведския крал Карл Густав, и пан Пшемски, който командваше цялата артилерия, и генерал Убалд, и пан Арцишевски, и красниставския староста, и брат му, яворският староста, по-късно крал Ян ІІІ, и Лудвиг Вейхер, поморски воевода, и Якуб, малборски воевода, и хоронжи Конецполски, и княз Доминик Заславски, и епископи, и коронни сановници, и сенатори — цялата Жечпосполита със своя върховен вожд краля.
	Най-сетне в полята край Берестечко се срещнаха тия маси, стотиците хиляди хора, и там се състоя една от най-големите битки в историята на света, отзвук от която прозвуча из цяла тогавашна Европа.
	Сражението продължи три дни. През първите два везните на щастието се колебаеха — третия ден се стигна до генерален бой, който реши победата. Боят бе започнат от княз Йереми. Този ден на първата среща беше ден на триумф за политиката на страшния Ярема — затова на него се полагаше да удари пръв срещу неприятеля.
	И го видяха начело на цялото ляво крило как без ризница, гологлав, летеше като вихър по полето срещу огромните пълчища, съставени от всички запорожки конници, от всички кримски, ногайски, белгородски татари, от силистренски и румелийски турци, от урумбали*, еничари, сърби, власи, периери**, и други диви бойци, събрани от Урал, Каспийско море и Меотските блата чак до Дунав.
	[* От Европейска Турция. — Б.пр.]
	[** Жители на предградието Пера в Цариград. — Б.пр.]
	И както река се губи от очите в разпенените морски бездни, така изчезнаха от очите полковете на княза в това море от неприятели. Над равнината се издигна облак прах като развилняла се вихрушка и закри бранниците…
	Цялата войска гледаше тоя свръхчовешки бой — и кралят също, а подканцлерът Лешчински издигна кръстно дърво и благославяше обречените на смърт.
	В това време от другата страна почна да обгражда кралската войска целият казашки табор от двеста хиляди души, настръхнал с оръдията си, бълващ огън като змей и измъкващ малко по малко грамадното си тяло.
	Но преди да се измъкне целият, от оня облак прах, в който изчезнаха полковете на Вишньовецки, започнаха да изскачат отделни конници, после десетки, после стотици, после хиляди, после десетки хиляди — и да хвърчат към възвишенията, където стоеше ханът, заобиколен от елитната си гвардия.
	Дивите тълпи бягаха в безумна паника и безредие — полските полкове се носеха след тях.
	Хиляди молойци и татари застлаха с телата си бойното поле, а между тях лежеше, разсечен със сабя на две, закоравелият враг на ляхите и верен казашки съюзник, дивият и храбър Тухай бей.
	Страшният княз тържествуваше.
	Но кралят забеляза с окото на вожд тържеството на княза и реши да смаже ордите, преди да е дошъл казашкият лагер.
	Цялата войска тръгна, загърмяха всички оръдия и разнесоха смърт и бъркотия; братът на хана, великолепният Амурат, падна, ударен от гюлле в гърдите. Ордите закрещяха болезнено. Слисан и ранен от самото начало на битката, ханът погледна към бойното поле. От далечината, сред оръдия и огън, идеше пан Пшемски и самият крал с кавалерията, а отстрани земята гърмеше под тежестта на устремената в атака тежка конница.
	Тогава Ислям Гирей затрепера — не издържа на бойното поле и побягна, а след него се пръснаха безредно всички орди, власите, урумбалите, запорожките конници, силистренските турци и потурнаците, както облак се пръска от вихъра.
	Отчаяният Хмелницки догони обърнатите в бягство и искаше да моли хана да се върне в боя — но ханът изрева от гняв, като го видя, после заповяда на татарите да го хванат, да го вържат за коня му, за да го отвлече със себе си.
	Сега остана само казашкият стан.
	Командирът на стана, кропивенският полковник Дедяла, не знаеше какво се бе случило с Хмелницки, но като видя поражението и позорното бягство на всички орди — спря войските, оттегли се в стана и се настани в мочурливите ръкави на река Плешова.
	В това време се разрази буря и рукна пороен дъжд. „Бог измиваше земята след справедливата битка.“
	Дъждът валя няколко дни и няколко дни кралската войска почиваше, уморена от предишните битки. През това време казашкият стан се опасваше с валове и се превърна в грамадна подвижна крепост.
	Когато времето се оправи, започна обсадата — най-странната обсада, каквато е виждана някога.
	Сто хиляди души кралска войска обсадиха двестахилядната армия на Дедяла.
	На краля липсваха оръдия, храна, муниции — Дедяла имаше безкрайни запаси от барут, всякакви храни, а освен това седемдесет тежки и леки оръдия.
	Но начело на кралските войски стоеше кралят — на казаците липсваше Хмелницки.
	Кралската войска беше окуражена от неотдавнашната победа — казаците бяха загубили вяра в себе си.
	Минаха няколко дни — надеждата, че Хмелницки и ханът ще се върнат, изчезна.
	Тогава започнаха преговори.
	Казашките полковници дойдоха при краля и му се кланяха доземи, като молеха за милост, обикаляха шатрите на сенаторите, хващаха ги за дрехите им и обещаваха да намерят Хмелницки дори под земята и да го предадат на краля.
	Сърцето на Ян Кажимеж не беше чуждо на милостта — той беше готов да пусне простолюдието и войниците по домовете, стига да му бъдат предадени всички висши чинове, които реши да задържи, докато не му предадат Хмелницки.
	Но такова споразумение не беше удобно за висшите казашки офицери, които не очакваха прошка за огромните си престъпления.
	Затова през време на преговорите боевете продължаваха, продължаваха и отчаяните набези на казашки части и всеки ден се лееше полска и казашка кръв.
	Денем молойците се сражаваха със смелостта и ожесточеността на отчаянието, ала нощем се трупаха около кралския стан и виеха мрачно за милосърдие.
	Дедяла беше готов за спогодба и сам искаше да даде в жертва главата си на краля, стига да откупи войската и народа.
	Но в казашкия стан започнаха размирици. Едни искаха да се предадат, други да се отбраняват докрай, а всеки си мислеше как да се измъкне от стана.
	Но и на най-смелите това изглеждаше невъзможно.
	Станът беше обграден от разклоненията на реката и грамадни мочурища. В него можеха да се защитават цели години, но за отстъпление имаше само един път — през кралската войска.
	За тоя път никой не мислеше в казашкия стан.
	Преговорите, прекъсвани от битки, се влачеха лениво; размириците сред казашките тълпи ставаха все по-чести. При една такава размирица Дедяла беше свален от командването и бе избран нов вожд.
	Името на тоя вожд вля нова смелост в унилите казашки души, отекна гръмко в кралския стан и събуди в няколко рицарски сърца избледнелите спомени за преминали битки и нещастия.
	Новият вожд се наричаше Богун.
	Още преди това той заемаше висок пост между казаците в съвета и в боя. Всички го сочеха като заместник на Хмелницки, когото надминаваше в омразата си към ляхите.
	Богун пръв от казашките полковници бе застанал заедно с татарите при Берестечко начело на петдесет хиляди души. Участва в тридневните боеве на конницата — и разгромен заедно с хана и ордите на Йереми, успя да изведе от погрома по-голямата част от своите сили и да намери убежище в стана. Сега, след падането на Дедяла, партията на непримиримите му предаде главното командване, като вярваше, че той едничък ще успее да спаси стана и войската.
	И наистина, младият вожд не искаше и да чуе за преговори — той жадуваше война и кръвопролитие дори и сам да се удави в тая кръв.
	Но скоро се убеди, че с тия войски не може вече да се мисли за преминаване с оръжие в ръка през труповете на кралската войска, затова се залови за друго средство.
	Историята е запазила спомен за тия безпримерни усилия, които на съвременниците му са изглеждали достойни за гигант и които са могли да спасят войската и простолюдието.
	Богун реши да премине през бездънните мочурища на Плешова, или по-скоро да построи през тия мочурища такъв мост, та всички обсадени да могат да минат по него.
	И така, цели гори започнаха да падат под брадвите на казаците и да тънат в калищата; хвърляха в тях коли, шатри, кожуси, дрехи — и мостът от ден на ден ставаше все по-дълъг.
	Изглеждаше, че за тоя вожд няма нищо невъзможно.
	Кралят забави атаката, защото не желаеше да пролива кръв, но като видя тия грамадни строежи, разбра, че няма друг изход, и заповяда да се разтръби сред войската, че ще трябва до вечерта да се приготви за решителна битка.
	Никой в казашкия стан не знаеше за това намерение — удължаваха моста и през цялата предна нощ, а рано сутринта Богун излезе начело на висшите командири да разгледа как върви работата.
	Това беше в понеделник, седми юли 1651 година. Утрото беше бледно, сякаш уплашено, зората на изток беше кървава, слънцето изгря червеникаво, болнаво, някакъв кървав блясък осветяваше водата и горите.
	От полския стан изкарваха конете на паша; казашкият стан шумеше от гласовете на събудените хора. Запалиха огньове и варяха закуска. Всички видяха тръгването на Богун, на неговата свита и последвалата го конница, с чиято помощ вождът искаше да прогони брацлавския воевода, който заемаше тила на стана и разваляше с оръдията си казашките строежи.
	Простолюдието гледаше спокойно това тръгване и дори с надежда в сърцето. Хиляди очи изпратиха младия воин и хиляди уста казаха след него:
	— Да те благослови Бог, соколе!
	Вождът, свитата и конницата се отдалечаваха бавно от стана, стигнаха до началото на гората, мярнаха се още веднъж, осветени от сутрешното слънце, и вече се губеха зад храстите.
	Изведнъж някакъв страшен, пронизителен глас викна, или по-скоро нададе вой при входа на стана:
	— Хора, спасявайте се!
	— Командирите бягат! — викнаха изведнъж двайсетина гласа.
	— Командирите бягат! — повториха стотици и хиляди хора.
	Сред тълпите премина шум като в блъсната от вихър гора — и изведнъж ужасен, нечовешки вик се изтръгна от двеста хиляди гърла:
	— Спасявайте се! Спасявайте се!… Ляхи!… Командирите бягат!
	Човешките маси изведнъж се понесоха като подлудял поток. Стъпкаха огнищата, събориха колите, шатрите, разкъсаха оградите от колове; притискаха се, задушаваха се. Страхотната паника побърка всички умове. Планини от тела тутакси задръстиха пътя — и хората газеха по трупове сред рев, шум, врясък, стонове. Тълпите се изляха от плаца, нахлуха по моста, наблъскаха се в мочурищата, потъваха, хващаха се в конвулсивни прегръдки и като виеха до небето за милосърдие, затъваха в студената подвижна тиня. На моста започна битка и клане за място. Водите на Плешова се напълниха и задръстиха от тела. Историческата Немезида отплащаше страшно с Берестечко за Пилавци.
	Ужасните крясъци достигнаха до ушите на младия вожд и той веднага разбра какво се бе случило. Но напразно се върна веднага в стана, напразно летеше срещу тълпите с вдигнати към небето ръце. Гласът му потъна сред рева на хилядите — страхотната река от бягащи го повлече заедно с коня, свитата и цялата конница — и го носеше към гибел.
	Кралските войски гледаха смаяни това зрелище, което отначало мнозина сметнаха за някаква отчаяна атака, но човек не можеше да не вярва на очите си.
	След няколко мига, когато смайването премина, всички хоронгви, без дори да чакат заповед, тръгнаха срещу неприятеля, а напред вървеше като вихър драгунската хоронгва, начело на която летеше малкият полковник със сабя над главата.
	И наистина ден на гняв, поражение и страшен съд… Който не беше задушен или не се удави, падаше под меча. Потекоха такива реки от кръв, че не можеше да се разбере кръв ли тече в тях или вода. Обезумелите тълпи започнаха още по-безредно да се задушават и блъскат във водата, да се давят… Сеч изпълни тия страшни гори и зацари в тях още по-ужасно, защото силни групи започнаха да се бранят ожесточено. Водеха се битки по блатата, из дебрите, на полето. Брацлавският воевода пресече отстъплението на бягащите. Напразно кралят заповядваше да се възпрат войниците. Милостта угасна — и чак до нощта продължи такова клане, каквото не помнеха дори най-старите бойци и при спомена за което по-късно косите им настръхваха.
	Когато най-сетне мрак покри земята, самите победители бяха ужасени от делото си. Не пееха „Te Deum“ и нямаше сълзи на радост, а сълзи на жал и тъга се изливаха от достойните очи на краля.
	Така се разигра първото действие на драмата, чийто автор беше Хмелницки.
	Но Богун не сложи глава заедно с другите в тоя страшен ден. Едни казваха, че като видял поражението, пръв се спасил чрез бягство; други — че го спасил един познат рицар. Никой не можа да узнае истината.
	Едно е само сигурно, че през следващите войни неговото име често се появяваше между имената на най-прочутите казашки вождове. Няколко години по-късно бил засегнат от изстрел на отмъстителна ръка, ала и тогава не дошъл последният му час. След смъртта на княз Вишньовецки, умрял от военните усилия, когато лубнинската държава отпадна от тялото на Жечпосполита, Богун завладя по-голяма част от нейните земи. Говори се, че най-сетне той не искал да признае и Хмелницки над себе си. Самият Хмелницки, сломен, проклинат от собствения си народ, потърси чуждо покровителство, но гордият Богун отхвърлил всяка власт над себе си и бил готов със сабя в ръка да брани своята казашка свобода.
	Говори се също, че никога усмивка не се появила на устата на тоя изключителен човек. Той живеел не в Лубни, а в едно село, което издигнал от пепелищата и което се наричало Розлоги. И там като че ли умрял.
	Междуособиците го надживели и продължили още много. После дошли чумата и шведите. Татарите почти непрекъснато нахлували в Украйна и заробвали множество народ. Опустяла Жечпосполита, опустяла Украйна. Вълци виели из пепелищата на някогашните градове, а двете страни, цъфтящи в миналото, сега изглеждали като грамадна гробница. Омраза поникнала в сърцата и отровила братската кръв — и никоя уста не казвала: „Слава на Бога във висините, на земята мир, между човеците благоволение.“



	Henryk Sienkiewicz
	Ogniem i mieczem, 1884

	__Издание:__
	Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга първа
	Книга първа от трилогията
	Полска, второ издание
	Преводач: Димитър Икономов
	Редактор: Стефан Илчев
	Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева
	Художник: Лили Басарева
	На корицата — фрагмент от картина (1898) на художника Юлиуш Косак „Пан Пашек при Ляховичи“ (1660)
	ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

	__Издание:__
	Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга втора
	Книга първа от трилогията
	Полска, второ издание
	Преводач: Димитър Икономов
	Редактор: Стефан Илчев
	Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева
	Художник: Лили Басарева
	На корицата — фрагмент от картина (1892) на художника Юлиуш Косак „Защита на полското знаме при Хотим (1621)“
	ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/26719
	Последна корекция: 4 януари 2013 в 20:49