[Kodirane UTF-8]

|	Хенрик Сенкевич
|	Кръстоносци


A>
#	ЗА ГЕНЕЗИСА НА „КРЪСТОНОСЦИ“
	Десетина години след като написва последния том на прочутата си трилогия: „С огън и меч“, „Потоп“ и „Пан Володиовски“, големият полски писател Хенрик Сенкевич (1846–1916 г.) отново се връща към родната история, но вече много по-назад — към отношенията между Полша и агресивния Тевтонски орден в края на XIV и началото на XV век. Тези отношения стават тема на епохалния му роман „Кръстоносци“, излязъл през 1900 г. Централният проблем в него е агресията на немското рицарство, тъй като тя засяга жизнените интереси на цялото полско общество. От защитата на тези интереси до голяма степен зависи бъдещето на нацията. Историческата Грунвалдска битка между Ордена и Полша е не по-малко героична от битките срещу татарите или шведите. Тя не по-малко подхожда за художествено пресъздаване от сраженията и дуелите през XVII век. Тевтонският орден упорито се противопоставя на тенденцията към обединение на полския народ, като раздухва вражда между отделните княжества, за да има поводи за нападения и грабежи.
	Дългата и упорита борба срещу този орден е научила поляка да вижда в непримиримостта спрямо немската агресия проява на висшите човешки добродетели. Затова Грунвалдската победа през 1410 г. става символ на полското могъщество и укрепва полско-литовския съюз.
	Винаги когато над Полша надвисва немската опасност, в народната памет възкръсва споменът за тази победа и се появяват нови художествени произведения — резултат на вдъхновение и дълбок патриотизъм. Тази опасност се изостря особено през последните десетилетия на XIX век, когато Бисмарк отпуща огромни суми за денационализирането на полския елемент в завладените от Прусия земи. Но колкото по-нагла става агресията, толкова поведе се засилва, съпротивата на народните маси и на прогресивно настроената интелигенция. И когато в края на XIX в. се смята, че денационализацията на полските земи е приключена, сред народните маси се заражда мощно национално-патриотично движение, което намира отражение както в литературата, така и в изобразителните изкуства: Мария Конопницка („Глупавият Франек“, „Грунвалд“, „Ходиха тук немци“, „Към границата“), Болеслав Прус („Предна стража“), Ян Матейко (монументалната картина „Грунвалдската битка“), Грунвалдския паметник в Краков и др. Не остава чужд на тази линия и Хенрик Сенкевич, който с историческите си романи се стреми да „подкрепи сърцата“, като посочи, че и в най-тежки моменти полякът се е справял с врага. С духа на народния протест срещу немската агресия са пропити произведенията му „Из дневника на познанския учител“ и „Бартек победителят“. От тази атмосфера израства и „Кръстоносци“.
	„«Кръстоносци» е резултат на националната гордост, противопоставена на днешното робство“ — казва Сенкевич. Изглежда, че идеята за написването на романа се е появила у него около 1890 г., защото от следващата година вече имаме конкретни доказателства, че той събира материал за епохалната си творба. В писмо от 2 октомври 1891 г. до Адам Креховски Х. Сенкевич пише: „За «Кръстоносци» имам цял пакет книги, в които постоянно се задълбочавам…“ В друго негово писмо — от края на февруари 1896 г. до същия Креховски се казва следното:
	„Миналата година имах страшна невралгия в ръката. Тая година съм по-добре, но когато забравя и вдигна нещо по-тежко, веднага усещам болка — наистина неголяма, но понеже ми предстои да надвия с тая ръка такава сила, каквато е Орденът на кръстоносците, трябва да мисля за нея.“
	А около пет месеца по-късно в друго писмо съобщава:
	„Отново за «Кръстоносци» във Варшава пишат предварително. Вече научавам материалите, но още не съм се заловил да пиша и не ще започна преди късна есен“ (1 юли 1896 г.).
	Трябва да се отбележи, че творческият процес при Сенкевич е твърде бавен. По принцип той винаги обмисля по-продължително всяка идея и тогава започва да я разработва, но все пак при „Кръстоносци“ има нещо по-особено, което още повече забавя процеса на писането. Отговор на въпроса в какво се състоят тези трудности дава сам авторът: „Като тема на историческо произведение тази във всяко отношение е най-трудната от всички, разработени от мене… Ако описваш времето на Нерон, разполагаш с такъв богат исторически материал, че не знаеш за какво да се заловиш най-напред, макар тази епоха да е отдалечена от нас почти две хилядолетия; а за XV век в нашата страна няма подобни извори. Макар и да е по-близка до нас с петнайсет столетия, ние знаем за нея извънредно малко, така че почти всичко трябва да се отгатва с помощта на интуицията. Как е мислил и чувствувал римлянинът през първия век на нашата ера, знаем отлично; а как е мислил и чувствувал полякът и литовецът от времето на Витолд — за това възникват хиляди съмнения.“
	Както се вижда, при написването и на това произведение Сенкевич е останал верен на своя принцип за разработка на историческа тематика — преди всичко по документи подробно да проучи епохата, да използува постиженията на науката, да вникне в същността и в глъбините на времето, да разбере движещите сили на епохата, а не да се плъзга по повърхността, по външните събития. Той държи да разбере духа на времето, за което пише, и толкова пълно да овладее историческия, битовия и топографския материал, че после да си служи свободно с него. И това е принцип, който за Сенкевич е на първо място, когато разработва историческа тематика.
	На второ място той загатва и за друг важен проблем. — за ролята на интуицията в творческия процес. Тя следва да намери място там, където документите мълчат, където има празнини. А за епохата на тевтоно-полските отношения те се оказват немалко — както сам Сенкевич отбелязва. Въпреки това създадените от него с помощта на интуицията образи и ситуации се възприемат като действителни, реални, в съответствие с логиката на епохата. Сенкевич пише и „Историята възпроизвежда само най-важните събития. Като пресъздава историческите личности, тя отбелязва само най-важните линии от техния живот, между които има празнини. Да се запълнят тези празнини, е задача на фантазията. Тази дейност е равнозначна на логическо отгатване… Тези частни случаи трябва преди всичко да са логически съгласувани с колорита и настроението на съответната епоха; те не бива да противоречат на историческите събития в да оказват преобладаващо влияние, а по-скоро да правят впечатление а отделни реални нишки, от които е изтъкана материята на тогавашния живот.“
	Както се вижда, според Сенкевич художественото произведение трябва не да фотографира действителността, а да създава впечатление за „истинност и реалност“. С други думи, той поставя знак на равенство между интуитивната догадка на художника и поетическата измислица. С това си схващане се противопоставя на позитивистите според които художественото произведение е толкова по-сполучливо, колкото е по-близко до фактите, до действителността. И може би най-трудната задача на автора при написването на „Кръстоносци“ е била да възстанови с максимална вероятност именно картината на нравите, на умственото и религиозното равнище на поляка през онази отдалечена епоха. А Сенкевич има ясното съзнание, че все пак за тези догадки и измислици трябва да съществува някаква реалност, защото, за да бъдат правдоподобни и логически верни, те трябва да са в крак с епохата. Затова Сенкевич търси подходящ ареал, който се отличава със своята по-голяма примитивност в начина на живота, на мисленето, на реагирането и т.н. Намира го в северното подножие на Татрите, където наистина животът на планинците се отличава с първичност. Разбира се, тук не става въпрос за копиране на явленията, а за филтриране и подсказване и не може да се каже, че полските планинци са облечени в средновековни рицарски доспехи; в „Кръстоносци“ доспехите се носят от истински рицари на епохата.
	И в този роман, написан за „подкрепа на сърцата“, се прокарва мисълта, че борбата се води между два свята, които защищават два противоположни принципа — единият — принципа на грабежите и постигането на своите цели „с огън и меч“, а другият — принципа да се брани родината; и тук е прокарана мисълта, че неморалният свят е обречен на гибел, както е в „Quo vadis“ и тук авторът създава образи, които остават в паметта на читателя като типове, при това образите имат не само общочовешки, но и индивидуални черти, а чувството за реалност е много силно; и тук от всяка страница лъха бодрост и вяра в по-добро бъдеще; и тук се дава възможност на поляка да почувствува реална, та сила и величието на своята родина.
	Идеята за неизбежната гибел на Тевтонския орден Сенкевич прокарва преди всичко чрез образа на великия магистър Конрад, който по природа не е нито хищен, нито безнравствен. Той става обаче такъв под въздействие на средата, в която е попаднал. За него е ясно, че здание, построено върху лъжата и жестокостта, върху грабежа и оскърблението на другите, не може да трае дълго. Такъв е неизбежният ход на историята. И затова, като предусеща близката гибел на Ордена, Конрад се чувствува нещастен, самотен. Върху него тегне трагическата обреченост на тевтонеца. В съдбата му се оглежда съдбата на Тевтонския орден.
	Историческата обреченост на Ордена прозира и в съдбата на вожда Зигфрид де Льове, който, по думите на автора, продал душата си на дявола. И този кръстоносец, достигнал до психологическо опустошение, понася ударите на трагическата съдба. Гибелта му символизира крушението на нравствените устои на Тевтонския орден. А за Сенкевич моралните норми са важно мерило в историческото развитие.
	Най-сетне гибелта на Тевтонския орден е подсказана и чрез гигантската битка през 1410 г., където вече се решава съдбата на единия или на другия лагер, Тази епична битка прави извънредно силно впечатление не само със своята мащабност, но и с динамиката си. Тук читателят не само вижда напрежението на физическите СИЛИ, но и чувствува душевната мощ: „Дойде време да се строшат зъбите им и да се отсече десницата им…“, „Ето човекът, който до тази сутрин се мислеше по-силен от всички владетели на света…“. Трупът му лежи пред крал Владислав Ягело. „И не само вероломният Орден на кръстоносците лежеше сега проснат тук, в краката на краля, но и цялата немска сила, заливала досега като вълна нещастните славянски страни, се разби о полските гърди в този ден на изкупление.“
	Такъв завършек не може да не вдъхва гордост, надежда и вяра в собствените сили.
	Литературната критика високо цени романа „Кръстоносци“. Тя подчертава голямото умение на автора да разказва, да възпроизвежда въз основа на историята и интуицията миналото, да типизира и обобщава, да внушава чувство за достоверност, да създава леко и увлекателно историческо четиво. Разбира се, сочат се и някои по-слаби страни като известна декларативност, липса на разгърната политическа картина на епохата и др. Винаги обаче се отбелязва голямата актуалност на произведението; актуалност, която не всякога е еднаква, и не винаги еднакво мобилизира съпротивителните сили. Няма съмнение, че най-подчертана актуалност романът е имал в началото на XX в., когато пруската политика се проявява като вярна наследница на тевтонската, макар и средствата за постигане на целта да са по-други. Затова в началото на XX в, романът „Кръстоносци“ е един от факторите, които крепят националното съзнание и мобилизират съпротивителните сили.
	Втори важен момент, така да се каже, от историята на неговата актуалност е времето на немския фашизъм, когато Хитлер „с огън и меч“ искаше да завладее полските земи и д превърне поляците в роби. А че действително това е така, свидетелствува направената през 1946 г. анкета от А. Микуцка между младите краковски читатели. Резултатите са следните: на първо място по автори стои Хенрик Сенкевич (87%), а най-четените негови книги са Трилогията и „Кръстоносци“. Резултатите от друга анкета говорят, че и в селските библиотеки най-много се заемат Трилогията и „Кръстоносци“.
	В съзнанието на читателя дълбоко се запечатват патриотизмът на героите и готовността за борба в името на родината, а също и сполучливо и реалистично възпроизведената картина на далечното минало, каквато в летописите и историческите изследвания липсва, тук има очарование, простота, прекрасни пейзажи, успешни характеристики и пр. В мислите, чувствата и преживяванията на героите възкръсва една далечна епоха. Оценката на действуващите лица обикновено се дава с оглед на тяхното отношение към полско-тевтонския конфликт.
	За отбелязване е, че след излизането на „Кръстоносци“ творческите сили на Хенрик Сенкевич при разработката на историческа тематика значително отслабват. Следващите му романи („На полето на славата“, „Легиони“, „Водовъртежи“) вече се четат съвсем рядко.
@	К. М. КУЕВ
A$


>	ПЪРВА ЧАСТ

>>	I

	В Тинец, в кръчмата „Свирепият тур“, която принадлежеше на местното абатство, седяха няколко души и слушаха разказите на един опитен воин. Той бе дошъл от далечни страни и разправяше за всичко, което му се бе случило на война и при пътуване.
	Пътникът имаше брада, беше на зряла възраст, широкоплещест и много едър, но измършавял; косата му беше прибрана в мрежа, обшита с мъниста; носеше кожена дреха с дълбоки отпечатъци от бронята, а върху дрехата — пояс от медни скоби; на него висеше нож в рогова ножница, а на бедрото — къс, удобен при пътуване меч.
	До него на масата седеше момък с дълга коса и весел поглед, навярно негов другар, а може би оръженосец, защото беше облечен със също такава пътна кожена дреха, по която бронята също беше оставила дълбоки следи. Останалите събеседници бяха двама земевладелци от околностите на Краков и трима граждани с червени надиплени шапки, чиито островърхи краища висяха отстрани чак до лактите им.
	Стопанинът, немец с жълтеникава качулка и изрязана назъбена яка, наливаше на гостите от голяма кана силно пиво в глинени канички и се вслушваше с любопитство във военните разкази.
	Но с още по-голямо любопитство слушаха гражданите. По това време омразата, която при крал Локетек* разделяше Гражданите от рицарите-земевладелци, беше доста намаляла и гражданите бяха вирнали глава много повече, отколкото по-сетне. Тогава още се ценеше готовността им „ad concessionem pecuniarum“**, за това в кръчмите често се виждаха търговци да пият другарски с шляхтата***. Тях дори ги приемаха на драго сърце като хора с повече пара на ръка: те обикновено черпеха благородниците.
	[* Крал Владислав I (1306–1333) — наречен с прякора Локетек, („Лакътче“), поради дребния си ръст. — Б. пр.]
	[** Да плащат, дават пари (лат.). — Б. пр.]
	[*** Полско дворянство, благородници. — Б. пр.]
	Така и сега те седяха, разговаряха и от време на време намигаха на стопанина да напълни каничките.
	— Та, значи, вие, благородни рицарю, доста свят сте обходили? — каза един от търговците.
	— Малцина от ония, които сега прииждат от всички страни към Краков, са видели толкова — отговори новодошлият рицар.
	— А ще се струпа много свят — продължи гражданинът. — Голям празник и голямо щастие за кралството! Разправят, и така трябва да е, че кралят заповядал да постелят цялата спалня на кралицата със златоткана коприна, обшита с бисери, а над леглото да направят също такъв балдахин. На рицарските арени ще има забави и турнири, каквито светът не е виждал досега.
	— Куме Гамрот, не прекъсвайте рицаря — каза вторият търговец.
	— Не го прекъсвам аз, куме Ейертретер, но мисля, че и нему ще е драго да узнае какво се разправя, защото и той навярно отива в Краков. Днес ние и без това няма да се върнем в града, защото, доде стигнем, ще затворят портите, а през нощта гадинките, които се въдят в талаша, не ще ни оставят да спим, така че имаме време за всичко.
	— Та вие на една дума отговаряте с двайсет. Взехте да остарявате, куме Гамрот!
	— Все още мога да нося вързоп влажно сукно под една мишница.
	— Хайде де! Такова, което прозира като сито.
	Но пътникът-воин прекъсна препирнята, като каза:
	— Разбира се, че ще остана в Краков, защото чух за състезанията и ще бъда доволен да опитам силата си на арената — та и братовият ми син също, който при все че е млад и голобрад, е повалил на земята не една броня.
	Гостите изгледаха момъка, който се усмихна весело, прибра с ръце дългата си коса зад ушите и поднесе към устата си каничката с пиво.
	А старият рицар прибави:
	— Пък и да бихме искали да се върнем, няма къде.
	— Как така? — попита единият от шляхтичите. — Отде сте вие и как се казвате?
	— Аз се казвам Мачко от Богданец, а този юноша ми е братов син и се казва Збишко. Гербът ни е тъпа подкова, а бойният призив на рода ни е Градовци!
	— А къде е вашият Богданец?
	— Ех, братко, по-добре попитайте къде е бил, защото го няма вече. Още през войната на гжималитчите с наленчите изгориха нашия Богданец до основи; остана само старата къща, всичко друго разграбиха, слугите се разбягаха. Остана само гола земя, защото и селяните, които ни бяха съседи, забягнаха в горите. Наредихме се ние отново с брата, бащата на този юноша, но на следната година водата отнесе всичко. После брат ми умря, а като умря, аз останах сам със сирачето. Помислих си тогава: не ще уседя аз тук! А по онова време се приказваше, че ще има война и че Яшко от Олешница, когото крал Владислав беше изпратил във Вилно да смени Миколай от Москожов, търсел усърдно рицари по цяла Полша. А аз, като познавах добре достойния абат и наш сродник Янко от Тулча, заложих му земята си, с парите купих оръжие, коне — приготвих се както трябва за война; качих на един по-дребен кон момчето, което беше на дванайсет години, и хайде при Яшко от Олешница.
	— С момъка ли?
	— Не беше той момък тогава, но си беше здравеняк още от малък. Случваше се още дванайсетгодишен да опре арбалета о земята, да натисне с корем и така да го обтегне с витела, че нито един от ония англичани, които видяхме при Вилно, не ще може да го обтегне по-добре.
	— Толкова ли е бил силен?
	— Носеше и той като мене шлем, а когато направи тринайсет години — и щит за пешак.
	— Надали сте останали там без войни.
	— Все благодарение на Витолд. Този княз тогава беше при кръстоносците и всяка година нападаха заедно Литва около Вилно. С тях вървеше всякакъв народа немци, френци, англичани — майстори в стрелбата с лъкове, чехи, швейцарци и бургундци. Изпосякоха горите по пътя си, крепости строяха и накрай покориха Литва, жестоко, с огън и меч, така че целият народ, който населяваше тая земя, искаше вече да я напусне и да си търси друга, ако ще би и накрай света, ако ще би и при тартора на дяволите, само да е по-далече от немците.
	— Чуваше се и тук, че всички литовци искали да се изселят с жените и децата си, но ние не вярвахме.
	— А пък аз го видях с очите си. Ех! Ако не беше Миколай от Москожов, да не беше Яшко от Олешница, па без да се хвалим, ако не бяхме и ние, не щеше да има вече Вилно.
	— Знаем. Вие не предадохте крепостта.
	— Да, не я дадохме. Слушайте сега добре какво ще ви кажа, защото аз служа отдавна и разбирам от война. Още старите казваха „Яростната Литва“ — и то е истина! Бият се те добре, но на открито поле не могат да се мерят с рицарите. Виж, когато немските коне затънат в блатата или гората е гъста — тогава работата е друга.
	— Немците са добри рицари! — извикаха гражданите.
	— Като стена стоят те един до друг в своите железни брони, така закрити, че едва можеш да видиш през наличника очите на тия кучи синове. И вървят като стена. Случваше се литовците да нападнат такава стена и да се разсипят като пясък, ако ли пък не се разсипят, немците ще ги повалят а изпогазят. Но те не са само немци, защото, колкото народи има по света, всичките служат у кръстоносците. А пък са войнствени! Случваше се не един път някой рицар да се наведе, да насочи напред копието и сам-самичък преди битката да нападне цяла войска като ястреб — ято.
	— Исусе! — извика Гамрот, — Ами кои от тях са най-добри?
	— Зависи. С арбалет стреля най-добре англичанинът, който със стрела броня пробива, а на сто крачки гълъб улучва. Чехите секат страшно с брадви. А за двуръчния* меч няма по-добър от немеца. Швейцарецът шлемове разбива с желязна тояга, но най-добри са рицарите, които идат от френската земя. Такъв ще ти се бие и с конница, и с пехота, а при това ще ти наговори някакви страшно войнствени думи, които не можеш и разбра, защото говорът им е такъв, като че ли тракат калаени паници, ако и да са набожен народ. Те ни укоряваха чрез немците, че помагаме на езичниците и сарацините срещу кръста, и се задължаваха да докажат това с рицарски двубой. Такъв именно съд божи е определен между четирима техни и четирима наши рицари, а срещата е назначена да стане при двора на Вацлав, крал римски и чешки**.
	[* Много тежък меч, който може да се вдига само с двете ръце. — Б. пр.]
	[** Исторически вярно. — Б. а.]

	При тези думи още по-голямо любопитство обзе земевладелците и търговците. Те проточиха над каничките шии към Мачко от Богданец и го заразпитваха:
	— Ами кои ще са от нашите? Казвайте по-скоро!
	А Мачко поднесе чашата до устата си, изпи я и отвърна:
	— Ей, не се бойте за тях. Ще бъде Ян от Влошчова, добжински кащелян*, ще бъде Миколай от Вашмунтов, още Яшко от Здаков и Ярош от Чехов: все славни рицари и яки момци. До копия ли дойде работата, до мечове ли или до секири — за всичко ги бива. Ще има какво да видят хорските очи, а ушите какво да чуят, защото, както казах, френецът и на шията му да стъпиш, той все рицарски думи ти приказва. Кълна се в бога и в светия кръст, че докато ония се набъбрят, нашите ще ги смажат.
	[* Началник на военна област или член на сейма. — Б. пр.]
	— Ще се прославим, ако е рекъл господ — каза единият от шляхтичите.
	— И свети Станислав! — добави другият.
	После се обърна към Мачко и започна да го разпитва отново:
	— Разправяйте по-нататък де! Хвалите немците и другите рицари, че са храбри и че лесно сломявали литовците. Ами с вас не им ли беше по-мъчно? Мигар с готовност излизаха и срещу вас? Как ви вървеше? Похвалете и нашите!
	Но личеше, че Мачко от Богданец не е самохвалко, защото отговори скромно:
	— Които бяха току-що дошли от далечни страни, нападаха охотно, но като се опитаха веднъж-дваж, нямаха вече сърце да се бият, защото нашият народ е жилав и за тая жилавост често ни укоряваха: „Презирате смъртта, казват, но помагате на неверниците литовци и затова ще бъдете осъдени на вечни мъки!“. А нашата упоритост още повече растеше, защото това не е истина! Кралят и кралицата покръстиха Литва и всеки човек там признава господа Исуса Христа, при все че не всеки умее да се моли както трябва. Знае се също, че когато изнесли от храма в Плоцк идола и го хвърлили на земята, дори нашият милостив господар заповядал да му запалят свещ — та свещениците трябвало да му обясняват, че такова нещо не бива да правят. А какво остава за обикновените хора! Мнозина от тях си казват: „Князът ми заповяда да се покръстя — покръстих се, заповяда ми да се кланям на Христа — кланям се, но защо да не дам малко извара на старите езически дяволи или да не им хвърля печена ряпа, защо да не им отлея пяна от пивото. Не сторя ли това, я конете ми ще заболеят, я кравите ще окраставеят или пък в млякото им ще има кръв, я на жътвата ще се напакости.“ И мнозина правят така, затова ги и подозират, че са езичници. Но те го правят от незнание и защото се страхуват от дяволите. Добре им е било на тия дяволи едно време: имали си и дъбрави, и големи горски хижи, и коне за езда, и десетък вземали. А сега горите изсечени, няма какво да се яде — по градовете бият камбани, цялата тази нечестива сбирщина се изпокри в най-гъстите гори и там вие от мъка. Отиде ли литовец в гората, ту един дявол, ту друг го дърпа за кожуха и казва: „Дай!“ Някои все още дават, но има и смели селяни, които не искат нищо да дадат, а дори и самите дяволи ловят. Един селянин насипал печен грах във волски мехур, а в мехура веднага влезли тринайсет дявола. Той го затъкнал с глогова клечка и го занесъл във Вилно да го продаде на монасите-францисканци, които му дали на драго сърце двайсет монети, за да унищожат враговете на Христовото име. Аз видях с очите си този мехур; от него излизаше страшна воня и дразнеше ноздрите още отдалече — така тия нечестиви духове издаваха страха си от светената вода…
	— Ами кой ги е преброил, че са били тринайсет? — попита разсъдливо търговецът Гамрот.
	— Литовецът ги броил, когато гледал как влизали в мехура. То си личеше, че са вътре, пък и по самия смрад можеше да се познае и никой не искаше да махне клечката.
	— Брей, чудесии, същински чудесии! — извика един от шляхтичите.
	— Нагледах се аз до насита на големи чудесии, защото — не ще и дума — народът си е добър, но всичко у тях е особено. Чорлави са и само някои боляри си разчесват косата; с печена ряпа се хранят, предпочитат я пред всяка друга храна, защото твърдят, че храбростта от нея растяла. В хижите си живеят заедно с добитъка и смоковете; а в яденето и пиенето мярка не знаят. Не зачитат за нищо женените жени, но девойките много почитат и им признават голяма сила: стига някоя девойка да разтрие корема на човек със сушени боровинки, и бодежите му минават.
	— Да ти е драго да хванеш бодежи, ако момите са хубави! — извика Ейертретер.
	— За тая работа питайте Збишко — отвърна Мачко от Богданец.
	А Збишко тъй се разсмя, че чак пейката се разтърси под него.
	— Има и прекрасни! — каза той. — Нима Рингала не беше хубавица?
	— Каква е тая Рингала? Да не е някоя въртиопашка? Кажете!
	— Как така? Не сте ли чували за Рингала? — попита Мачко.
	— Не сме чували ни дума.
	— Ами че тя е сестра на княз Витолд. И жена на Хенрик, мазовецкия княз.
	— Какво приказвате? На кой княз Хенрик? Имаше един мазовецки княз с това име, беше избран за плоцки епископ, но умря.
	— Той същият. Трябваше да получи от Рим разрешение, за да се откаже от духовния сан, но смъртта по-рано му даде разрешение, защото изглежда, че не е зарадвал бога с постъпката си. Яшко от Олешница ме беше изпратил с писмо до княз Витолд, когато от краля дойде в Ритерсвердер княз Хенрик, плоцкият епископ. На Витолд беше вече дотегнала войната, и то защото не можа да вземе Вилно, а на нашия крал бяха дотегнали родните му братя и тяхната разпуснатост. Когато разбра тогава, че Витолд има и сръчност, и ум повече от родните му братя, кралят прати при него епископа с поръка да убеди Витолд да напусне кръстоносците и да се покори, за което ще му се даде управлението на Литва. А Витолд, жаден за разнообразие, изслушал любезно пратеника. Имаше тогава и пиршества, и турнири. Епископът с готовност възсядаше коня, при все че другите епископи не одобряват това, и показваше на турнирите рицарската си сила. А всички мазовецки князе са от юнашки род — знае се, че дори девойките от този род лесно чупят подкови. Веднъж князът свали от седлото трима рицари, друг път петима, а от нашите свали мене, пък конят на Збишко от натиска му клекна на задните крака. А всички награди той приемаше от ръцете на дивната Рингала, пред която коленичеше в пълно въоръжение. И те тъй се залюбиха, че на пиршествата го дърпаха за ръкавите, за да го отделят от нея духовниците, които бяха дошли с него, а нея я възпираше брат й Витолд. Най-после княз Хенрик каза: „Аз сам ще си дам разрешение, а папата, ако не римският, то авиньонският, ще го потвърди, но сватбата трябва да стане веднага, инак изгорях!“ Това беше голям грях, но Витолд не искаше да се противи, за да не обиди кралския пратеник — и сватбата стана. Сетне те заминаха за Сураж, след това за Слуцк, за голяма жалост на ей тоя Збишко, който по немския обичай си бе избрал княгиня Рингала за дама на сърцето и беше дал клетва да й бъде верен до гроб…
	— Ех — прекъсна го отведнъж Збишко, вярно е, Но после хората казваха, че княгиня Рингала, тъй като не й подобава да бъде жена на епископ (защото той, макар и женен, не искал да се откаже от духовния си сан) и за такъв брак не може да има божия благословия, отровила мъжа си. Като чух това, аз помолих един благочестив пустинник от околностите на Люблин да ме освободи от дадената клетва.
	— Пустинник беше той наистина — възрази със смях Мачко, — но дали беше благочестив — не знам, защото ние отидохме при него в гората в петък, а той разсичаше с брадва костите на една мечка и така изсмукваше от тях мозъка, та чак гръклянът му играеше.
	— Ама казваше, че костният мозък не е месо и че си бил измолил разрешение, защото, като се насмучел с мозък, виждал чудни сънища и на следния ден можел да пророкува чак до пладне.
	— Добре, добре! — отвърна Мачко. — Но дивната Рингала сега е вдовица и може да те повика да й служиш.
	— Напразно ще ме вика, защото аз ще си избера друга дама, на която ще служа до смъртта си, а после ще си намеря и съпруга.
	— Ти си намери най-напред рицарски пояс.
	— О-хо! Нали ще има състезания когато роди кралицата? А преди това или след това кралят ще препаше* мнозина. Аз всекиму излизам насреща. И княз Хенрик нямаше да ме надвие, ако конят ми не беше клекнал на задните си крака.
	[* За да стане някой истински рицар, трябвало да получи като награда за юначеството си рицарски пояс и да бъде препасан с него от краля, — Б. пр.]
	— Ще има и по-добри юнаци от тебе.
	При тези думи земевладелците от околностите на Краков завикаха:
	— То се знае! Пред кралицата ще се явят не такива като тебе, а най-славните рицари на света. Ще се състезава там Завиша от Гарбов и Фарурей, и Добко от Олешница, и Повала от Тачево, и оня ми ти Пашко Злодей от Бискупице, и Яшко Нашан, и Абданк от Гура, и Анджей от Броховице, и Кристин от Остров, и Якуб от Кобиляни!… Де можеш се мери ти с тях, с които не може да се мери никой нито тук, нито при чешкия двор, нито при унгарския. Какво си приказваш; по-добър си бил от тях? На колко си години?
	— Осемнайсета карам — отговори Збишко.
	— Тогава всеки от тях може да те смачка с пръсти.
	— Ще видим.
	Но Мачко каза:
	— Чувах, че кралят награждавал щедро рицарите, които се връщали от литовската война. Кажете, като сте тукашни, истина ли е това?
	— Бога ми, вярно е! — отговори един от шляхтичите. Щедростта на краля е позната на цял свят, само че сега не ще може тъй лесно да се добере човек до него, защото в Краков гъмжи от гости, които се събират за деня, когато ще роди кралицата и за кръщавката. Те искат да окажат с това на нашия господар чест и почит, Ще дойде унгарският крал, ще дойде, както казват, и римският император, и различни князе, велможи и безчет рицари — и всеки се надява, че не ще си отиде с празни ръце, Казваха дори, че ще дойде сам папа Бонифаций, който също има нужда от благоволението и помощта на нашия господар срещу своя авиньонски противник. Затова при такава навалица достъпът до краля няма да бъде лесен; но стига човек да намери достъп и падне в краката на господаря — той щедро ще награди заслужилия.
	— Така и ще направя, защото съм заслужил, а ако има война, пак ще отида. Там аз взех малко плячка, получих нещо и от княз Витолд като награда, та не съм зле, но вече съм на години, а на старини, когато костите отслабнат, човек би искал да има спокоен кът.
	— Кралят посрещаше с радост ония, които се връщаха от Литва под началството на Яшко от Олешница, и те всички сега ядат тлъсто.
	— Виждате ли! А аз тогава не се върнах веднага и продължих да воювам. Трябва да знаете, че съглашението на краля с княз Витолд излезе кисело на немците. Князът си върна с хитрост заложниците, а после — хайде срещу немците! Замъци разруши, изгори, рицари изтрепа, много народ погуби. Немците искаха да си отмъстят заедно със Свидригейло, който избяга при тях. Отново имаше голям поход. Сам магистър Конрад потегли към Литва с голяма войска. Обсадиха Вилно, опитаха се да разрушат крепостта със страхотни обсадни кули, опитаха се да д превземат с измама — нищо не сполучиха! А на връщане толкова много от тях паднаха, та и половината не стигнаха у дома си. Излязохме на бой и срещу Улрих фон Юнгинген, брат на магистъра и управител на Самбия, но той се уплаши от княза и избяга с плач. След неговото бягство настана мир и градът отново се съвзема. А един свет монах, който можеше да ходи бос по нагорещено желязо, предсказваше, че отсега нататък, докато свят светува, Вилно няма да види вече под стените си въоръжен немец. Ако това се сбъдне, на чии ръце се дължи то?
	При тия думи Мачко от Богданец протегна напред своите широки и необикновено яки ръце, а другите почнаха да клатят глави и да потвърждават.
	— Тъй! Тъй! Право е това, което казва! Така е!
	Но разговорът беше прекъснат от глъчката, която се чу през прозорците, чиито рамки, облепени с ципа от животински мехур, бяха извадени, защото настъпилата нощ бе топла и приятна. Отдалече се чуваше дрънкане на оръжия, човешки гласове, пръхтене на коне и песни, Всички в кръчмата се зачудиха, защото беше доста късно и луната беше вече възлязла високо на небето. Стопанинът-немец изтича навън, но преди гостите да успеят да изпият до дъно последните канички, той се върна още по-бързо и завика:
	— Приижда някакъв княжески двор!
	А след малко на вратата се показа един момък с ясносиня дреха и червена шапка на главата, Той се спря, изгледа присъствуващите и като видя стопанина, каза:
	— Избършете масите и запалете свещи: княгиня Ана Данута ще отседне тук на почивка.
	След тия думи се обърна и излезе. В кръчмата настъпи оживление: стопанинът започна да подвиква на слугите, а гостите се споглеждаха в недоумение.
	— Княгиня Ана Данута — каза единият от гражданите, — та това е дъщерята на Кейстут, жената на Януш Мазовецки. Тя вече две седмици е в Краков, но е ходила в Затор на гости на княз Вацлав, а сега навярно се връща в града.
	— Куме Гамрот — каза другият гражданин, — да идем на сеното в плевника: това общество е много високопоставено за нас.
	— Че пътуват нощем, не ми е чудно — обади се Мачко, — защото денем е горещо, но защо се отбиват в кръчмата, когато манастирът е толкова наблизо?
	И се обърна към Збишко с думите:
	— Родна сестра на дивната Рингала, разбираш ли?
	А Збишко отговори:
	— С нея трябва да има цял куп мазовецки девойки, ей!


>>	II

	И в този миг на вратата се показа княгинята — жена на средна възраст, със засмяно лице, наметната с черен плащ и дълга, зелена рокля с позлатен пояс на кръста, който се спущаше ниско отпред и се закопчаваше с голяма тока. След княгинята вървяха придворните дами, някои по-възрастни, а някои още съвсем деца, с венчета от рози и лилии на главите и повечето от тях с лютни в ръце. Имаше и такива, които носеха цели снопове цветя, пресни, види се, току-що откъснати по пътя. Кръчмата се изпълни с хора, защото след девойките се показаха неколцина придворни и млади пажове. Всички влязоха бодро, с весели лица, говореха високо или тананикаха, сякаш упоени от тихата нощ и от силния блясък на луната. Между придворните имаше двама пътуващи певци, единият с лютня, а другият с гусла на пояса. Една от девойките, още съвсем млада, на дванайсетина години, също носеше след княгинята малка лютня, украсена с медни гвоздейчета.
	— Слава на господа Исуса Христа! — каза княгинята, като се спря всред стаята.
	— Во веки веков, амин! — отговориха присъствуващите и се поклониха ниско.
	— А къде е стопанинът?
	Като чу, че питат за него, немецът излезе напред и леко приклекна според немския обичай.
	— Ще се спрем тук да си починем и похапнем — каза княгинята. — Развърти се бързо, защото сме гладни.
	Гражданите вече си бяха отишли, а двамата местни шляхтичи заедно с Мачко от Богданец и младия Збишко се поклониха повторно и се канеха да напуснат стаята, за да не пречат на княгинята и придворните.
	Но княгинята ги задържа.
	— Вие сте шляхтичи, няма да ни пречите! Запознайте се с моите придворни, Откъде ви води бог?
	Те почнаха да изброяват своите имена, гербове, войни призиви и села, според които се именуваха. Но щом чу от Мачко откъде се връща, княгинята плесна с ръце и каза:
	— Я виж какъв случай! Разкажете ни за Вилно, за брат ми и сестра ми. Ще дойде ли тук княз Витолд за деня, когато кралицата ще роди, и на кръщавката?
	— Искаше му се, ала не знае дали ще може, затова отнапред изпрати по свещениците и болярите в Дар на кралицата една сребърна люлка. С тази люлка пристигнахме и ние с моя братанец, за да я пазим по пътя.
	— Тук ли е люлката? Бих искала да я видя. Цялата ли е сребърна?
	— Цялата е сребърна, но не е тук. Откараха я в Краков.
	— Ами вие какво правите в Тинец?
	— Ние се отбихме тук да се видим с управителя на манастира, наш роднина, и да оставим на съхранение при благочестивите монаси това, което ни даде войната и което ни подари князът.
	— Значи, бог ви е пратил добра сполука. Струва ли си плячката? Но кажете, защо брат ми не е сигурен дали ще дойде?
	— Защото готви поход срещу татарите.
	— Зная аз това, само едно ме безпокои — че кралицата не е предсказала щастлив край на този поход, а което тя предскаже, всякога се сбъдва.
	Мачко се усмихна.
	— Ех, нашата кралица е благочестива, кой го отрича, но с княз Витолд ще отидат голям брой наши рицари, добри момци, с които борбата е мъчна.
	— Ами вие няма ли да отидете?
	— Изпратен съм с люлката на друго място, пък и вече пет години не съм снемал бронята — отговори Мачко и показа следите, които бронята беше оставила по кожената му дреха, — но щом си почина малко, пак ще отида и ако не отида аз самият, ще пратя ей този мой братанец Збишко при пан Спитко от Мелщин, под чието предводителство ще тръгнат всички наши рицари.
	Княгиня Данута погледна снажната фигура на Збишко, но по-нататъшния разговор прекъсна идването на един духовник от манастира, който поздрави княгинята и почна смирено да я укорява, че не е пратила човек да извести за пристигането й и че се е отбила не в манастира, а в обикновена кръчма, недостойна за нейния висок сан. Та в манастира не липсват помещения, дето дори обикновеният човек намира гостоприемство, а що остава до високопоставени лица, особено, съпругата на княза, от чиито прадеди и роднини абатството е видяло толкова благодеяния. Но княгинята отговори весело:
	— Ние слязохме тук да се поразтъпчем, а утре рано трябва да тръгнем за Краков. Отспахме си през деня и пътуваме нощем по хладина; а понеже петлите бяха вече пропели, не исках да събуждам благочестивите отци особено с такива спътници, които мислят повече за песни и танци, отколкото за почивка.
	Монахът все настояваше, но тя отвърна:
	— Не. Ще останем тук. Времето ще мине весело в слушане на светски песни, а за утринната служба ще дойдем в черква, за да почнем деня с бога.
	— Ще отслужим литургия за здравето на милостивия княз и милостивата княгиня — каза монахът.
	— Князът, моят съпруг, ще дойде чак след четири-пет дена.
	— Господ има сила и отдалече да му прати благословията си, а сега нека бъде позволено на нас сиромасите да ви донесем от манастира поне вино.
	— Ще ви бъдем признателни — каза княгинята.
	А когато монахът излезе, тя завика:
	— Ей, Дануша, Дануша! Качи се на една пейка и ни развесели с оная песничка, която пя в Затор.
	Като чуха това, придворните поставиха бързо насред стаята една пейка. Пътуващите певци седнаха, на двата й края, а по средата се изправи онова момиче, което носеше след княгинята украсената с медни гвоздейчета лютня. На главата си имаше прочелник, косата му се спускаше по раменете, носеше синя рокля и червени пантофи с дълги остри носове. Изправено на пейката, то изглеждаше съвсем дете, но тъй прекрасно, сякаш статуйка от храм или от коледна къщичка. Личеше си, че то не за пръв път се качва така на пейка да пее пред княгинята, защото никак не се смущаваше.
	— Хайде, Дануша, хайде! — викаха девойките от свитата.
	А тя взе пред себе си лютнята, вдигна глава като птичка, която се кани да пее, примижа с очички и започна със сребрист гласец песента:
P>
	Ех, да имах само
	крилете на птичка,
	веднага ще литна
	при Яшко самичка.
P$
	Певците веднага й запригласяха, единият е гуслата, другият с голямата лютня. Княгинята, която обичаше най-много светските песни, почна да клати глава наляво и надясно, а момичето продължаваше да пее с тънък, детски и ясен глас, както пеят птичките в гората напролет:
P>
	Ще кацна на двора
	и тихо ще плача:
	„Виж, мили, дошло е
	тук твоите сираче.“
P$
	И певците пак пригласяха. Младият Збишко от Богданец, навикнал още от детинство на войната и на нейните сурови гледки, никога в живота си не беше виждал такова нещо; той побутна по рамото застаналия до него мазур* и го попита:
	[* Мазур — жител на Мазовия, област в Полша на границата с Прусия, — Б. пр.]

	— Коя е тази?
	— Момиче от свитата на княгинята. У нас не липсват певци, които веселят замъка, но то е най-милият малък певец и ничии други песни княгинята не слуша с такова голямо удоволствие.
	— Не ме учудва това. Аз помислих, че тя е истински ангел, и не мога да й се нагледам. А как я казват?
	— Не чухте ли? Дануша. А неин баща е Юранд от Спихов, силен и храбър вожд, един от челните бойци под знамето.
	— Ей! Такова момиче още не са виждали човешките очи.
	— Всички я обичат и за песните, и за хубостта й.
	— А кой е нейният рицар?
	— Та тя е още дете.
	Разговорът им беше отново прекъснат от песента на Данушка. Збишко поглеждаше отстрани русата й коса, вдигнатата й глава, премрежените й очички и цялата й снага, осветена както от блясъка на восъчните свещи, така и от лъчите на луната през отворените прозорци — и се смайваше все повече и повече. Струваше му се, че я е виждал вече някъде, ала не помнеше дали насън или някъде в Краков, на стъклото на черковен прозорец.
	Той побутна отново придворния и попита със снишен глас:
	Значи, тя е от вашия двор?
	— Майка й дойде от Литва заедно с княгиня Ана Данута, която я ожени за граф Юранд от Спихов. Тя беше хубава и от знатен род, княгинята я обичаше най-много от всички други и самата тя много обичаше княгинята. Затова и дъщеря си кръсти на нея — Ана Данута. Но преди пет години, когато немците нападнаха при Злотория нашия княжески двор, тя умря от страх. Тогава княгинята взе момичето и оттогава го гледа. Бащата идва често при двора и се радва, като вижда, че детето му расте здраво, заобиколено от грижите на княгинята. Но колкото пъти я види, винаги се облива в горчиви сълзи при спомена за своята покойница, а после се връща да отмъщава отново на немците за своето страшно злощастие. Обичаше той много жена си, както никой дотогава не беше обичал в цяла Мазовия, и заради нея е изтрепал вече множество немци.
	Очите на Збишко изведнъж пламнаха и жилите на челото му се издуха.
	— Значи, немците са убили майка й? — попита той.
	— И убиха, и не убиха. Тя сама умря от страх. Преди пет години имаше мир, никой не мислеше за война и всеки си ходеше спокойно. Князът беше отишъл да строи една кула в Злотория, без войска, само с придворните, както става в мирно време, Неочаквано, без да обявяват война, без каквато и да е причина, вероломните немци ни нападнаха… Забравили страха от бога и всички добрини, които бяха видели от прадедите на княза, те го завързаха на коня и го отвлякоха, а хората му изтрепаха. Дълго време князът стоя у тях в плен и едва когато крал Владислав ги заплаши с война, пуснаха го от страх, но по време на онова нападение бе умряла майката на Дануша, сърцето й дошло до гърлото и я задушило.
	— Ами вие, пане, бяхте ли там? И как ви казваха, забравих?
	— Казвам се Миколай от Длуголяс, а прякорът ми е Обух*. Аз бях тогава. Видях как един немец с паунови пера на шлема искаше да върже за седлото на коня си майката на Дануша и как тя пребледня на въжето. А мене тогава удариха с алебарда, от това ми остана тоя белег.
	[* Старо оръжие секира с дълга дръжка. — Б. пр.]
	При тия думи той посочи един дълбок белег на главата си, който почваше под косата и стигаше до веждата му.
	И двамата замълчаха. Збишко загледа отново Дануша. После попита:
	— Та казахте, пане, че тя още няма рицар, а?
	Но не дочака отговор, защото в тоя миг песента спря. Единият от певците, човек дебел и тежък, стана изведнъж и пейката се наклони на една страна. Дануша се залюля и разпери ръце, но преди да падне или скочи, Збишко се хвърли като дива котка и я грабна на ръце.
	Княгинята, която в първия миг писна от уплаха, веднага се засмя весело и извика:
	— Ето рицар за Дануша! Приближи се, рицарче, и ни предай нашата мила певица.
	— Сръчно я прихвана! — чуха се гласове между придворните.
	Збишко пристъпи към княгинята, като държеше на гърдите си Дануша, която го беше прегърнала с едната ръка през шията, а с другата дигаше нагоре лютнята от страх да не се счупи. Лицето й беше засмяно и радостно, но малко изплашено.
	А момъкът, кат стигна до княгинята, сложи пред нея Дануша, коленичи, дигна глава и каза с чудна за възрастта му смелост:
	— Нека — бъде според вашите думи, милостива господарке! Време, е вече, тая прелестна девойка да има рицар, пък време е и аз да имам своя дама, чиято хубост и добродетели да възхвалявам, затова с ваше разрешение искам да й се закълна, че ще й бъда верен до гроб, каквото и да се случи.
	По лицето на княгинята се изписа учудване, но не от думите на Збишко, а защото всичко стана тъй неочаквано. Наистина рицарският обичай да се дава клетва на някоя дама не беше полски, но Мазовия, която граничеше с немската земя и често виждаше рицари дори и от много далечни страни, познаваше този обичай по-добре, отколкото другите области и доста често го прилагаше. Княгинята също беше чувала за него отдавна, при двора на своя велик баща, дето всички западни обичаи се смятаха за закон и служеха за образец на благородните рицари — затова в желанието на Збишко тя не намери нищо, което би могло да обиди нея или Дануша. Напротив, тя се зарадва, че обичната й придворна започва да привлича погледите и сърцата на рицарите.
	И с разведрено лице тя се обърна към девойката:
	— Данушке, Данушке! Искаш ли да имаш свой рицар?
	А Дануша с разплетената коса подскочи високо с червените си пантофи, после обви с ръце шията на княгинята и почна да вика с такава радост, като че й обещаваха някаква игра, на която могат да играят само възрастните:
	— Искам! Искам! Искам!…
	Княгинята се смееше със сълзи, а заедно с нея се смееше и целият двор; най-после тя се освободи от прегръдките на Дануша и се обърна към Збишко:
	— Е, обричай се, обричай се! В какво ще й се закълнеш?
	Но Збишко, който всред общия смях запази непоколебима сериозност, отговори също тъй сериозно, застанал все още на колене:
	— Кълна й се, че щом пристигна в Краков, ще окача щита си на стената на някоя странноприемница, а на него — покана, която ще ми напише по всички правила изкусен в писането духовник; ще пише там, че панна Данута, дъщерята на Юранд, е най-хубавата и най-добродетелната от девойките на всички кралства. А с всеки, конто отрече това, ще се бия дотогава, додето или сам не загина, или той не загине — ако не предпочете да падне в робство.
	— Добре! Вижда се, че познаваш рицарския обичай. Какво още?
	— А после — понеже научих от пан Миколай от Длуголяс, че майката на пана Данута е издъхнала по вина на един немец с паунови пера на шлема, кълна се да снема няколко такива паунови китки от немските глави и да ги сложа в краката на моята господарка.
	Княгинята стана сериозна и попита:
	— Да не се кълнеш на шега?
	Но Збишко отговори:
	— Кълна се в бога и в светия кръст, същата клетва ще повторя в черква пред свещеника.
	— Похвално е човек да се бори с най-върлия враг на племето ни, но ми е жал за тебе, защото си млад и можеш лесно да загинеш.
	Изведнъж излезе напред Мачко от Богданец, който дотогава като по-стар човек само вдигаше рамене, сега обаче намери за потребно да се намеси в разговора и каза:
	— Колкото за това — не се тревожете, милостива господарке. Смърт в боя може да намери всеки, а за шляхтича, бил той стар или млад, това е дори почтено. Но за този момък войната не е нещо ново, защото, при все че е невръстен, вече неведнъж му се е случвало да се сражава на кон и в пеши бой, с копие и с брадва, с дълъг или къс меч, с щит или без щит. Този обичай рицар да се кълне във вярност на девойката, която му допада на сърцето, е нов, но аз не ще укоря Збишко, че обещава на своята дама паунови пера. Той вече е трепал немците, нека още ги потрепе, а ако в тези боеве пукне още няколко черепа, от това славата му само ще порасне.
	— Виждам, че пред мен стои не какъв да е момък — каза княгинята.
	После се обърна към Дануша:
	— Седни сега на моето място; ти днес тук си най-важната личност; само не се смей, защото не е прилично.
	Дануша седна на мястото на княгинята, като искаше при това да си придаде важност, но сините й очички се смееха на коленичилия Збишко и тя не можеше да се сдържи да не клати крачката си от радост.
	— Дай му ръкавиците си — каза княгинята.
	Дануша извади ръкавиците си и ги подаде на Збишко, който ги пое с голяма почит, притисна ги до устните си и каза:
	— Ще ги забода на шлема си, а който посегне да ги вземе, горко му!
	После целуна ръцете на Дануша, след ръцете — краката й и стана. Тогава вече го напусна предишната сериозност, а сърцето му се изпълни с голяма радост, че от днес нататък целият този двор ще го смята за възрастен мъж. Той заразмаха Данушините ръкавици и полувесело, полупредизвикателно завика:
	— Излезте насреща ми, кучи синове с паунови пера! Излезте!
	Но в тази минута в кръчмата влезе същият монах, който беше идвал по-преди, а заедно с него други двама, по-стари. Манастирски слуги внесоха върбови кошници, а тях съдове с вино и с различни набързо стъкмени закуски. Двамата монаси почнаха да поздравяват княгинята и на свой ред да я укоряват, дето не се е спряла в абатството, а княгинята започна да им обяснява за втори път, че тя и целият й двор са се наспали през деня и пътуват нощем по хлад, та затова нямат нужда от почивка и понеже не искала да събужда нито знатния абат, нито достойните братя, предпочела да спре в кръчмата и да се поразтъпче.
	След много любезни думи уговориха княгинята с придворните си да благоволи да закуси и да си почине В манастира след утринната служба и първата литургия. Гостоприемните монаси поканиха заедно с мазурите краковските земевладелци и Мачко от Богданец, който и без това се канеше да отиде в абатството, за да остави в манастира цялото си богатство, спечелено във войната или получено като дар от щедрия Витолд и предназначено да изкупи заложения Богданец. Но младият Збишко не чу поканите, защото се бе затекъл към своите и чичовите си коли, охранявани от слугите, за да се преоблече и да се представи на княгинята и Дануша с по-прилични дрехи. Взе от колата големи дървени кутии, заповяда да ги отнесат в стаята за слугите и почна да се преоблича. Най-напред подреди набързо косата си сложи отгоре копринена мрежа, украсена о кехлибарени мъниста, а отпред — с истински бисерчета. После облече къса дреха от бяла коприна а нашити по нея златни грифове, а отдолу със златна ивица; върху нея препаса двоен позлатен пояс, на който висеше малък къс меч, обкован със сребро и слонова кост. Всичко това беше ново, блестящо и незацапано с кръв, при все че беше взето плячка от един млад фризийски рицар на служба у кръстоносците. След това Збишко обу чудесни панталони, единият крачол на които беше на дълги червени и зелени ивици, а другият — на виолетови и жълти, а от крачолите нагоре платът беше на квадрати. Като обу и островърхи червени обувки, Збишко, хубав и пременен, се упъти към общото помещение.
	И наистина, щом се показа на вратата, той направи на всички много силно впечатление. Княгинята видя сега какъв прекрасен рицар се е заклел на милата й Дануша и се зарадва още повече, а Дануша веднага се затече към него като сърна. Но дали хубостта на младежа или учудените гласове на придворните я задържаха, та преди да стигне, тя се спря на крачка пред него, изведнъж наведе очи, оплете ръце и почна да кърши пръстчетата си, зачервена и смутена.
	След нея се приближиха и другите: самата княгиня, придворните кавалери и дами, певците и монасите, защото всички искаха да го разгледат по-добре. Мазовецките девойки разглеждаха Збишко като картина и всяка от тях съжаляваше, че не е избрал нея; по-възрастните пък се чудеха на скъпото облекло, тъй че около него се събра цял кръг любопитни. А Збишко стоеше по средата със самодоволна усмивка на младежкото си лице И се поизвръщаше на място, за да го разгледат по-добре.
	— Кой е този? — попита един от монасите.
	— Той е рицарче, братов син на онзи шляхтич — каза княгинята, като посочи Мачко. — Той току-що даде клетва на Дануша.
	Монасите също не се зачудиха никак, защото такава клетва не задължаваше с нищо. Често рицарите се заклеваха на женени жени, а в знатните семейства, между които беше известен тоя западен обичай, почти всяка жена имаше свой рицар. Но ако рицар дадеше клетва на девойка, с това той не й ставаше годеник наопаки, най-често тя се оженваше за друг, а той, доколкото беше постоянен, не преставаше да й бъде верен, но се женеше за друга.
	Малко повече учуди монасите крехката възраст на Дануша, но не особено много, защото по онова време шестнайсетгодишни младежи ставаха кащеляни. И великата кралица Ядвига, когато дошла от Унгария била само на петнайсет години, а понякога се женеха и тринайсетгодишни момичета. Впрочем сега всички гледаха повече Збишко, отколкото Дануша и слушаха думите на Мачко, който, горд с братанеца си, разказваше как младежът беше спечелил тия скъпоценни дрехи.
	— Преди една година и девет недели — разправяше той — бяха ни поканили на гости едни саксонски рицари. У тях беше на гости и един рицар от далечния народ фризийци, които живеят ей чак край морето; а имаше той син, три години по-голям от Збишко. Веднъж на една гощавка синът на този фризиец почна непристойно да се подиграва на Збишко, че нямал нито мустаци, нито брада. Збишко, какъвто си е буен, не можа спокойно да го слуша, хвана го за муцуната и изскуба от нея всички косми, затова после се бихме на смърт или на робство.
	— Как, бихте ли се? — попита шляхтичът от Длуголяс.
	— Ами бащата се застъпи за сина си, а пък аз — за Збишко: и се бихме ние четиримата, пред гостите, на утъпкана земя. Бяхме се условили така: който победи, той ще вземе и колите, и конете, и слугите на победения. И бог ни помогна. Накълцахме ние фризийците, макар и с голям труд, защото не им липсваше нито храброст, нито сила. А плячка взехме великолепна: имаше четири коли и на всяка по четири кончета и четири грамадни жребеца, и девет слуги, и пълно въоръжение за двама, каквото у нас не можеш намери. Наистина шлемовете им ние бяхме съсипали в боя, но господ ни възнагради с друго, защото имаше един ковчег, отлично обкован, пълен със скъпоценни дрехи — и тези, с които се облече сега Збишко, бяха също в него.
	Тогава двамата земевладелци от областта на Краков и всички мазури почнаха да гледат с по-голямо уважение на чичото и на неговия братанец, а пък панът от Длуголяс, по прякор Обух, каза:
	— Вижда се, че сте мъже решителни и сурови. Сега вече вярваме, че този момък ще сдобие паунови пера!
	А Мачко се смееше, но в суровото му лице имаше наистина нещо хищническо.
	В това време манастирските слуги бяха извадили от върбовите кошници виното а закуските, а от готварницата прислужничките почнаха да изнасят блюда, пълни а горещи пържени яйца, оградени с наденици, от които по цялата стая се разнесе силна миризма на вкусна пържена сланина. При тази гледка всички усетиха охота за ядене и се спуснаха към масите.
	Никой обаче не зае място преди княгинята. Тя седна в средата и заповяда на Збишко и на Дануша да седнат срещу нея, после се обърна към Збишко:
	— Пада ви се с Дануша да ядете от една паница, но не бива да й настъпваш краката под масата, нито да я буташ по коленете, както правят другите рицари, защото е още много млада.
	На това Збишко отвърна:
	— Аз няма да направя това, милостива господарка, освен след две или три години, когато бог ми помогне да изпълня клетвата си и когато тази ягодка узрее; а пък да настъпвам краката й не мога, дори да искам, защото те не стигат до земята.
	— Вярно — отговори княгинята, — но ми е приятно да узная, че си добронравен.
	След това настъпи мълчание, защото всички почнаха да ядат. Збишко режеше най-тлъстите късчета от наденицата и ги подаваше на Дануша или ги слагаше направо в устата й, а тя, радостна, че й прислужва такъв пременен рицар, ядеше с изпъкнали бузи, мигаше с очички и се усмихваше ту нему, ту на княгинята.
	Когато блюдата бяха изпразнени, манастирските слуги почнаха да наливат сладкото и ароматно вино — на мъжете обилно, а на жените по малко; но рицарството на Збишко блесна тогава, когато внесоха големи блюда, пълни с изпратените от манастира орехи и лешници. Тогава орехите бяха рядкост, защото ги караха отдалече, и всички сътрапезници лакомо се нахвърлиха, така че след малко в цялата стая се чуваше само трясък от черупки, чупени със зъби. Но напразно някой би помислил, че Збишко се грижеше само за себе си; той предпочиташе да покаже на княгинята и на Дануша рицарската си сила и въздържание, отколкото да падне в очите им с лакомията си за невижданите вкусни неща, Той загребваше всеки миг пълна шепа ту лешници, ту орехи, но не ги трошеше със зъби, както правеха другите, а ги стискаше е железните си пръсти, счупваше ги, а после подаваше на Дануша извадените от черупките ядки. Дори измисли за нея една игра: като извадеше ядките, той доближаваше до устата си ръката с черупките и със силно духване ги подхвърляше изведнъж чак до тавана, Дануша се смееше толкова силно, та княгинята се обезпокои, че може да се задави, и трябва да се заповяда на Збишко да прекъсне играта, но като виждаше, че Дануша е много доволна, запита:
	— Е, Данушке, добре ли е да си имаш рицар?
	— О, добре е! — отговори девойката.
	После протегна розовото си пръстче, допря го до бялата копринена дреха на Збишко и като отдръпна веднага ръката си, попита:
	— Ами утре ще бъде ли пак мой?
	— И утре, и в неделя, и до смъртта — отвърна Збишко.
	Вечерята продължи доста, защото след орехите поднесоха питки със стафиди. Някои от придворните искаха да танцуват, други искаха да чуят песните на певците или на Дануша, но очичките на Дануша най-после почнаха да се затварят, а главичката й да се люшка насам-натам. Тя погледна още един-два пъти княгинята, после Збишко, още веднъж потърка с ръце клепачите си и изведнъж се облегна доверчиво на рамото на рицарчето и заспа.
	— Спи ли? — попита княгинята. — Ето ти тебе „дама“!
	— Тя ми е по-мила, когато спи, отколкото другите, с които танцувам — отговори Збишко, като седеше право и неподвижно, за да не събуди девойката.
	Но не я събудиха дори песните и музиката на певците. Някои потропваха с крак в такт с музиката, други пригласяха с чукане по паниците, но колкото шумът ставаше по-силен, толкова тя по-добре спеше, с отворена като на рибка уста.
	Тя се събуди едва тогава, когато при пропяването на петлите и звъна на черковните камбани всички станаха от пейките и казаха!
	— Да отидем на утринната служба!
	— Да отидем пеш, за слава на бога — каза княгинята.
	Тя хвана под ръка събудилата се Дануша и излезе първа от кръчмата, а след нея се изниза и целият княжески двор.
	Нощта беше вече просветляла. Откъм изток на небе, то се виждаше слаба светлина, зелена отгоре, розова отдолу, а под нея тясна златиста ивица, която ставаше все по-широка. На запад луната като че отстъпваше пред тая светлина. Зората ставаше все по-розова и по-светла. Земята се събуждаше, мокра от изобилната роса, радостна и отпочинала.
	— Бог даде добро време, но горещината ще бъде ужасна — казваха придворните на княгинята.
	— Не е голяма беда — успокояваше ги панът от Длуголяс, — ще се наспим в абатството, а в Краков ще пристигнем привечер.
	— Навярно пак на гощавка.
	— Сега там всеки ден има гощавки, а след раждането и след турнирите ще има още повече.
	— Ще видим как ще се прояви Данушиният рицар.
	— Ех, яки като дъбове са тия мъже!… Чухте ли какво разправяха за битката между четиримата?
	— Може би ще се присъединят към нашия двор, за щото нещо се съвещават помежду си.
	А те наистина си говореха нещо, защото старият Мачко не беше особено доволен от това, което стана, и сега вървеше нарочно отзад, за да може по-свободно да говори. Той разсъждаваше така:
	— Да ти кажа право, ти нямаш никаква полза от цялата тази работа. Аз, както и да е, ще се добера някак до краля, ако ще би и с този двор — и може би ще получим нещо. Страшно ми се иска някое замъче или малка крепост… Но ще видим. Богданец, разбира се, ще изкупим от залога, защото, което бащите са владели, трябва да го владеем и ние. Но отде ще вземем селяни? Които е заселил абатът, ще си ги вземе обратно, а пък земя без селяни все едно, че е нищо. Сега разбери добре какво ще ти кажа: давай не давай клетва комуто щеш, а все пак трябва да отидеш с пана от Мелщин при княз Витолд да се биеш срещу татарите. Ако войната се обяви, преди да роди кралицата, тогава не чакай нито раждането, нито рицарските състезания, ами върви, защото там може да има печалба. Ти знаеш колко е щедър княз Витолд — а вече те познава. Проявиш ли се, ще те награди богато, А най-главното, ако бог помогне — ще си вземеш колкото искаш пленници, Татарите по света са колкото мравките. В случай на победа ще се паднат по цяла тълпа на човек.
	И Мачко, който беше алчен за земя и за безплатна работна ръка, почна да си мечтае:
	— Бога ми! Да можеш да докараш до петдесет селяни и да ги заселиш в Богданец! Ще поразчистим доста от гората. Ще забогатеем и двамата! А ти знай, че никъде другаде не можеш намери толкова, колкото там можеш да събереш!
	Но Збишко поклати глава?
	— Ами! Ще отида аз да заробвам коняри, които се хранят с конска мърша и не знаят да орат земята! За какво ни са потрябвали в Богданец?… А освен това обещах три немски шлема. Де ще ги намеря между татарите?
	— Обеща, защото си глупав но кой ти гледа такава клетва.
	— Ами рицарската ми чест? Как така?
	— А какво стана с Рингала?
	— Рингала отрови княза — и пустинникът ме освободи от клетвата.
	— А сега абатът в Тинец ще те освободи. Абатът е по-добър от пустинника, защото онзи повече приличаше на разбойник, отколкото на духовник.
	— Но аз не искам.
	Мачко се спря и попита с нескриван гняв:
	— Ами тогава какво ще стане?
	— Вървете сам при Витолд, аз няма да ида.
	— Ах ти, хлапако! Ами кой ще се поклони на краля?… И не ти ли е жал за моите кости?
	— Дърво да падне на вашите кости, и то не ще се строши. А и да бих ви съжалявал, пак не искам да отида при Витолд.
	— Какво ще правиш тогава? Соколник ли или певец при мазовецкия двор ще станеш?
	— Та лошо ли е да бъде човек соколник? Ако ви се иска повече да мърморите, отколкото да ме слушате, тогава мърморете си.
	— Къде ще отидеш? Не ти ли е мъчно за Богданец? С нокти ли ще ореш тая земя без селяни?
	— Не е така! Добре я измъдрихте за татарите. Забравихте ли какво разправят за тях русите? Татари ще намериш само толкова, колкото лежат убити на полето, а роб татарин никой не може да хване, защото никой не може го настигна в степта. Та и с какво ще го гоня аз? С ония ли тежки коне, които отнехме от немците? Виждате ли! А каква плячка ще взема? Скъсани кожуси и нищо повече. Ех, че богаташ ще се върна в Богданец! Тогава ще ме направят велможа!
	Мачко млъкна, защото в думите на Збишко имаше много истина, и заговори отново чак след известно мълчание:
	— Затова пък княз Витолд би те наградил.
	— Ех, вие поне знаете: едному дава твърде много, а другиму — нищо.
	— Е, казвай тогава, де ще отидеш?
	— При Юранд от Спихов.
	Мачко от яд изви пояса върху кожения си кафтан и каза:
	— Ти май полудя!
	— Чуйте ме — отговори спокойно Збишко. — Говорих с МиколаЙ от Длуголяс и той ми каза, че Юранд отмъщава на немците за жена си. Ще отида да му помагам. По-преди сам казахте, че не ми е за пръв път да се бия с немци, защото и тях самите, и борбата с тях познавам. Това първо. А второ, там на границата аз по-скоро ще се сдобия с паунови пера. Трето, както и вие знаете, с паунови пера не се кичи кой да е прост рицар, та ако господ ми помогне да намеря такива пера, ще ми даде и плячка. Най-сетне: оттам взелият пленник не прилича на татарина. Такъв да го оставиш дори в гората, и там ще ти върши работа.
	— Ти, момко, да не си загубил ума си? Ами че сега няма война и един господ знае кога ще има!
	— Ох, чичо! Направили мечките мир с пчеларите и кошерите да не развалят, и меда да не ядат! Ха, ха! Не знаете ли, че големите войски може и да не воюват, кралят и магистърът може и да слагат по пергаментите печатите си, но на границата всякога ще има страшни сблъсквания? Заграби ли се добитък, за една крава няколко села изгарят а замъци обсаждат. А не отвличат ли селяни и момичета? Не ограбват ли търговци по пътищата? Спомнете си за старите времена, за които сам сте разправяли! Лошо ли беше на оня наленчанец, който хванал четиридесет рицари, които отивали при кръстоносците, затворил ги в подземието и не ги пуснал дотогава, докато магистърът не му изпратил цяла кола сребро? Юранд от Спихов само това прави и на границата всякога има работа.
	Няколко минути те вървяха мълчаливо. Беше се вече съмнало и лъчите на слънцето осветиха скалите, на които беше построено абатството.
	— Бог навсякъде може да прати човеку щастие — каза с по-мек глас Мачко. — Моли се да те благослови.
	— Вярно, че всичко е по божия милост!
	— И мисли за Богданец, защото не можеш да ме убедиш, че заради Богданец искаш да отидеш при Юранд от Спихов, а не заради това крекливо патенце.
	— Не говорете така, защото ще се разсърдя. Драго ми е да я виждам и не го отричам; по-друга е тази клетва, не е като онази пред Рингала. Срещали ли сте някоя по-хубава от нея?
	— За какво ми е хубостта й? По-добре вземи я, когато порасте, щом е дъщеря на храбър и богат велможа.
	Лицето на Збишко се озари от младежка добра усмивка.
	— И това може да бъде. Нито друга господарка, нито друга жена! Когато ви отслабнат костите, ще бавите внуци от мене и нея.
	При тези думи и Мачко се усмихна и каза вече съвсем придобрен:
	— Градовци! Градовци!… Да валят, ако щат, като градушка. На старини радост, а след смъртта спасение — това ни дай, господи Исусе!


>>	III

	Княгиня Данута, Мачко и Збишко и по-рано бяха идвали в Тинец, но в свитата имаше придворни, които го виждаха за пръв път — и те разглеждаха в захлас великолепното абатство, назъбените стени, които минаваха по скалите над пропастта, и високите многоетажни здания, построени ту по склоновете на планината, ту между крепостните стени, позлатени сега от изгряващото слънце, По тези величествени стени и здания, по стопанските постройки, по градините, разположени в подножието на планината, и по грижливо обработените земи, които погледът обхващаше от височината, човек още от пръв поглед можеше да разбере, че тук се крие старо, неизчерпаемо богатство, на каквото не бяха навикнали и на което неволно се удивляваха хората от бедната Мазовия. Наистина стари и богати бенедиктински абатства имаше и в други части на страната, като например в Любуш на река Одра, в Плоцк, във великополското Могилно и на други места, но никое от тях не можеше да се сравни с Тинецкото, чиито владения бяха по-големи от някои независими княжества, а приходите му биха предизвикали завист дори у тогавашните крале.
	И учудването на придворните растеше. Някои дори не искаха да вярват на очите си. А в това време княгинята, в желанието си да съкрати пътя и да привлече вниманието на девойките, замоли един от монасите да им разкаже старинната и страшна повест за Валгеж Красни, която тя вече беше чувала в Краков, при все че не толкова подробно.
	Като чуха това, девойките заобиколиха княгинята и тръгнаха бавно нагоре, осветени от утринните лъчи на слънцето и прилични на подвижни цветя.
	— За Валгеж нека разкаже брат Хидулф, комуто той се явил една нощ — каза един от монасите и погледна другия, който беше вече на преклонна възраст и вървеше малко прегърбен редом с Миколай от Длуголяс.
	— Нима го видяхте със собствените си очи, благочестиви отче? — попита княгинята.
	— Видях го — отговори мрачно монахът, — защото понякога по божия воля му се позволява да напуща адските подземия и да се явява на хората.
	— Кога се случва това?
	Монахът изгледа другите двама монаси и не отговори, защото имаше предание, че духът на Валгеж се явява тогава, когато в манастира се развалят нравите и когато монасите започнат да мислят за светски богатства и радости повече, отколкото им подобава.
	Това именно никой не искаше открито да признае, но понеже се говореше също, че провидението се явява и преди война или други бедствия, брат Хидулф, като помълча малко, каза:
	Появата му не предсказва нищо добро.
	— Тогава не бих желала да го видя — каза княгинята и се прекръсти. — Но защо е в ада, щом казват, че само си бил отмъстил за тежка лична обида.
	— Дори и цял живот да е бил благочестив — отговори строго монахът, — пак щеше да бъде осъден, защото е живял в езически времена и не е бил измит чрез светото кръщение от първородния грях.
	При тези думи веждите на княгинята се свиха болезнено, защото й дойде наум, че и нейният велик баща, когото тя обичаше с цялата си душа, беше също умрял езичник и щеше да гори вечно в огъня.
	— Говорете — каза тя след късо мълчание.
	И брат Хидулф почна разказа си:
	— Имало в езическите времена един могъщ граф, когото заради голямата му хубост наричали Валгеж Красни. Цялата тази страна, додето поглед стига, била негова, във време на война освен пешаци водел със себе си по сто копиеносци, защото всички владелци на запад чак до Ополе и на изток до Сандомеж били негова васали. Стадата му били неизброими, а в Тинец имал кула, пълна до върха с пари, както сега имал кръстоносците в Малборг.
	— Зная, имат! — прекъсна го княгиня Данута.
	— И бил той цял великан — продължи монахът, — дъбове с корени изтръгвал, а по хубост, в свирене на лютня и по пеене никой в цял свят не можел да му съперничи. А веднъж, когато бил при двора на френския крал, в него се влюбила кралската дъщеря Хелгунда, която баща й за слава божия искал да прати а манастир, и избягала с него в Тинец, дето двамата заживели в греховен съюз, защото никой свещеник не искал да ги венчае по християнски обред, А във Вислица тогава живял Вислав Хубави, от рода на крал Попел. Когато веднъж Валгеж Красни отсъствувал, Вислав опустошил Тинец като графство, Валгеж го победил и го докарал в Тинец пленник, без да помисли, че всяка жена, която види веднъж Вислав, готова веднага да се откаже от баща, от майка и от мъжа си, само да насити своята страст. Така станало и с Хелгунда. Тя веднага измислила за Валгеж такава примка, че той, ако и да бил великан и дъбове с корените изскубвал, не можал да я скъса — и го предала на Вислав, който го откарал във Вислица. Но Ринга, сестрата на Вислав, като чула пеенето на Валгеж в подземието, веднага се влюбила в него и го освободила от подземието, а той убил с меч Вислав и Хелгунда, хвърлил телата им на гарваните, а сам с Ринга се върнал в Тинец.
	— Не е ли постъпил справедливо? — попита княгинята.
	Но брат Хидулф отговори:
	— Ако беше се покръстил и беше дал Тинец на бенедиктинците, може би господ би му простил греховете; но понеже не го сторил, земята го погълнала.
	— Ами тогава имало ли е вече бенедиктинци в Кралството?
	— Бенедиктинци в това кралство още нямало, защото тогава тук са живели само езичници.
	— Тогава как би могъл да се покръсти и да даде Тинец?
	— Не е можел — и именно за това е осъден в ада за вечни мъки — отговори важно монахът.
	— Вярно! Право казва! — обадиха се няколко гласа.
	В това време стигнаха до главните манастирски порти, дето сам абатът чакаше княгинята начело на многобройна свита монаси и шляхтичи. Светски лица като икономи, съдии, администратори и всякакви чиновници в манастира имаше всякога. Също така множество дворяни и дори могъщи рицари управляваха обширни манастирски земи по изключително васално право в Полша — и като васали на драго сърце живееха при двора на своя сюзерен, където от високия клир можеха лесно да получат подаръци, привилегии и всякакви благодеяния, които често пъти зависеха от някоя дребна услуга, от ловко казана дума или от доброто настроение на могъществения абат. Подготвяните в столицата тържества бяха събрали много такива васали и от по-далечни места, а ония, на които бе мъчно поради навалицата да си намерят място в краковските странноприемници, бяха се настанили в Тинец. По тази причина „абатът на сто села“ имаше възможност да поздрави княгинята, придружен от още по-многобройна свита от друг път.
	Той беше човек с висок ръст, със сухо умно лице, с глава, обръсната отгоре, а по-долу, над ушите, обкръжена с венец от прошарена коса, На челото си имаше белег от рана, получена, види се, в младите рицарски години, Очите му бяха пронизителни и гледаха гордо изпод черните вежди Облечен беше с расо, както и останалите монаси, но върху него имаше черен плащ, подплатен с пурпурен плат, а на шията си носеше златна верижка, на която висеше също така златен кръст, украсен със скъпоценни камъни — знак на абатския сан. Цялата му осанка издаваше човек горд, самоуверен и навикнал да заповядва.
	Княгинята обаче той поздрави любезно и дори с покорност, защото помнеше, че мъжът й произхожда от онзи род мазовецки князе, от който произхождаха кралете Владислав и Кажимеж, а по женска линия и сегашната кралица, господарката на едно от най-големите кралства в света. Затова той прекрачи прага на портите, наведе ниско глава, а после благослови Ана Данута и целия й двор с мъничко златно ковчеже, което държеше в пръстите на дясната си ръка, и каза:
	— Поздравявам те, милостива госпожо, на скромния манастирски праг. Нека свети Бенедикт Нурсийски, свети Маур, свети Бонифаций и свети Бенедикт Аниански, а също и Йоан Толомейски — нашите покровители, които живеят във вечна светлина, да те дарят със здраве и щастие и да те благославят по седем пъти на ден до края на твоя живот.
	— Само ако са глухи, не биха изслушали думите на такъв велик абат — каза любезно княгинята, — толкова повече, че ние дойдохме за литургията, през време на която ще се оставим под ваше покровителство.
	При тези думи тя му протегна ръка, която той целуна по рицарски, като падна според придворния обичай на едно коляно, а после двамата влязоха заедно през портите. За литургията, изглежда, ги чакаха вече, защото веднага забиха големите и малките камбани; тръбачите, наредени пред черковните врата, затръбиха в чест на княгинята с големи тръби, други удариха по големите котли, изковани от червена мед и покрити с обтегната кожа, която засилваше гръмливия отглас. На княгинята, родена в нехристиянска страна, всяка черква и досега й правеше силно впечатление, а още повече тинецката, с чието великолепие рядко би могла да се сравни някоя друга черква. Вътрешността й беше потънала в мрак, само при големия олтар трептяха снопчета разноцветни лъчи, смесени с блясъка на свещите, които се отразяваха по позлатата и резбата. Един свещеник с одежди излезе да служи литургия, поклони се на княгинята и почна. Веднага се разнесе гъст и благовонен дим, който обви свещеника и олтара, заиздига се бавно нагоре на спокойни кълба и увеличаваше тайнствената тържественост на черквата, Ана Данута отметна назад глава, дигна ръцете си до лицето и почна горещо да се моли. Но когато се разнесоха из черквата звуците на още редкия в онези времена черковен орган и когато тия звуци с тържествения си гръм почнаха да раздрусват стените на храма и да го изпълват ту с ангелски гласове, ту с песента на славей, тогава княгинята дигна очи нагоре и по лицето и заедно с благоговението и страха се изрази безгранична наслада, а на оня, който я гледа, би могло да се стори, че тя е някаква светица, която в неземен унес вижда небето отворено.
	Така се молеше родената в езичество дъщеря на Кейстут, която подобно на всички тогавашни хора във всекидневния си живот приятелски и като на близък произнасяше името божие, обаче в дома господен с детинско страхопочитание и смирение издигаше очи към тайнствената и неизмерима сила.
	Също така набожно, макар и с по-малък страх, се молеха и всички придворни. Збишко стоеше на колене пред троновете между мазурите, защото само придворните девойки застанаха при троновете заедно с княгинята, и се отдаваше на божията закрила. От време на време той поглеждаше към Дануша, която стоеше до княгинята с полузатворени очи, и си мислеше, че наистина си заслужава човек да стане рицар на такава девойка, но че и той също така не й беше обещал нещо какво да е, И сега, когато беше отрезнял от изпитото в кръчмата пиво и вино, той се позамисли доста как ще изпълни обещанието си. Война сега нямаше. Наистина при пограничните сблъсквания беше лесно да се натъкнеш на някой въоръжен немец и да му пречупиш костите или да платиш с главата си. Така беше казал и на Мачко, „Но не всеки немец — мислеше той — носи на шлема си паунови или щраусови пера.“ От гостите на кръстоносците такива носят като че ли само графовете, а от самите кръстоносци — само графовете, и то не всички. Ако няма война, може да минат години, додето намери трите китки паунови дера! освен това дойде му наум, че ако дотогава не бъде посветен в рицарство, може да извика на двубой само непосветени в рицарство. Наистина той се надяваше да получи рицарски пояс от ръцете на краля по време на състезанията, които щяха да станат след кръщавката, защото отдавна го беше заслужил — а после какво? Ще отиде при Юранд от Спихов, ще му помага, ще се бие с прости войници, колкото му паднат — и с това се свършва всичко. Кръстоносните войници не са рицари с паунови пера на главата.
	И при тия грижи и съмнения, като виждаше, че без нарочна божия милост малко нещо ще може да постигне, той почна да се моли:
	_„Прати ни, Исусе, война с кръстоносците и с немците, враговете на това кралство и на всички народи, които изповядват на наш език твоето свето име. Нас благослови, а тях затрий, защото те служат повече на господаря на ада, отколкото на тебе, а нас мразят в душата си най-вече за това, че нашият крал и кралицата покръстиха Литва и не ги оставят да преследват с меч твоите раби. Накажи ги за техния гняв!_
	_А пък аз, грешният Збишко, се кая пред тебе и от петте ти рани очаквам помощ, очаквам да ми пратиш по-скоро трима знатни немци с паунови пера на шлемовете и да ми позволиш с твоето милосърдие да ги надвия до смърт. А това моля, защото обещах такива пера на панна Данута, дъщерята на Юранд и твоя рабиня, и се заклех в своята рицарска чест._
	_А каквото друго се намери у победените, десетата част от него ще дам на светата ти черква, та ти, все благи Исусе, да имаш от мене полза и слава и да са увериш, че съм ти обещал от чисто сърце, а не лице мерно. И както това е истина, така и ти ми помогни, амин!“_
	Но колкото повече се молеше, полкова сърцето му се изпълваше с някакво особено набожно вълнение и той прибави нов оброк: когато изкупят Богданец от залога, ще подари на черквата всичкия восък, който пчелите ще съберат за цяла година. Надяваше се, че чичо му Мачко няма да се противи на това, а господ Исус ще се зарадва особено на восъка за свещите — и в желанието си да го получи по-скоро, ще помогне по-скоро и на Збишко. Тая мисъл му се видя толкова вярна, че радост изпълни цялата му душа: сега беше почти убеден, че молитвата му ще бъде чута и че скоро ще има война, пък дори и да няма, той все пак ще получи своето. Той усети в ръцете И в краката такава сила, че беше готов веднага сам-самичък да се хвърли върху цял отряд. Дори си помисли, че след такива обещания пред бога би могъл в чест на Дануша да поиска поне още двамина немци, Младежката му разпаленост го подтикваше към това, но този път благоразумието надви, защото се страхуваше да не дотегне на божието търпение с прекалените си искания.
	Но надеждата му порасна още повече, когато след литургията и продължителната почивка, на която се предаде целият двор, той чу по време на закуската разговора между абата и Ана Данута.
	Тогавашните жени на князете и кралете, било от набожност, било поради великолепните подаръци, на каквито не се скъпяха за тях магистрите на Ордена, проявяваха голямо разположение към кръстоносците, Дори благочестивата Ядвига, додето беше жива, сдържаше издигнатата над кръстоносците ръка на своя могъщ съпруг. Само Ана Данута, претърпяла от тях жестоки семейни обиди, ги мразеше с цялата си душа, И когато абатът я попита за Мазовия и как вървят работите там, княгинята почна горчиво да се оплаква от Ордена:
	— Какви могат да бъдат работите в едно княжество с такива съседи? Уж има мир — разменят се пратеници и писма, а не можеш да бъдеш сигурен за живота си ни ден, ни час. Покрай границата, който си легне вечер да спи, никога не знае дали няма да се събуди в окови или с острие на меч в гърлото, или със запален покрив над главата. Не те запазват от измяна нито клетвата, нито печатите, нито пергаментите, Нали така беше и в Злотория, когато по време на мир князът беше взет в плен, Кръстоносците казваха, че тоя замък можел да стане опасен за тях. А нали замъците се строят за отбрана, не за нападение — и кой княз няма право на своята собствена земя да си строи замък или да го преправя? Кръстоносците не може да умилостиви нито слабият, нито силният, защото те презират слабия, а пък силния се мъчат да отслабят. Който им направи добро, те му отплащат със зло. Има ли на света орден, който да е получил в други кралства такива благодеяния, каквито са получили кръстоносците от полските князе? А как се отплатиха? С омраза, с разграбване на земи, с война и измяна. Напусто бихте роптали, напусто бихте се оплаквали от тях и на самия папа, защото те в своята упоритост а гордост не слушат дори римския папа. Изпратили, казват, сега пратеници за раждането на кралицата Й за очакваната кръщавка, но само защото искат да отвърнат от себе си гнева на могъщия крал за онова, което направиха в Литва. В сърцата си обаче те мислят само за едно: да унищожат кралството и цялото полско племе.
	Абатът слушаше внимателно и потвърждаваше, а после каза:
	— Зная, че е дошъл в Краков начело на пратениците вождът Лихтенщайн, един от братята на Ордена, почитан много от тях за знатния си произход, за мъжеството и ума си. Може би наскоро ще го видите тук, милостива господарке, защото той вчера ми прати известие, че иска да се помоли на нашите свети мощи и ще дойде да ни посети в Тинец.
	Като чу това, княгинята почна отново да се оплаква:
	— Разправят хората — и дай боже да е истина, че скоро ще има голяма война, в която от едната страна ще бъдат полското кралство и всички народи, които говорят език, подобен на полския, а от другата — всички немци и Орденът. Имало предсказание за тази война от някоя си светица…
	— Бригида — прекъсна я ученият абат. — Преди осем години тя беше призната за светица. Благочестивият Пьотр от Алвастър и Маней от Линкьопинг записали нейните пророчески думи, с които наистина е предсказана голяма война.
	Збишко цял се разтрепера от радост при тези думи, не можа да се сдържи и попита:
	— А скоро ли ще стане?
	Но абатът, зает с княгинята, не чу, а може би се престори, че не е дочул въпроса.
	А княгинята продължи:
	— Радват се и у нас младите рицари на тази война, но по-възрастните и по-разсъдливите казват: „Не от немците се боим ние, при все че е голяма тяхната сила и тяхната надменност, нито от копията и мечовете им, но боим се, казват, от орденските реликви, защото пред тях човешката сила е нищо.“
	Тук Ана Данута погледна със страх абата и прибави с по-тих глас:
	— Имали били парче от истинския кръст господен! как тогава може да се воюва с тях?
	— Пратил им го френският крал — отвърна абатът.
	Настъпи кратко мълчание — после заговори Миколай от Длуголяс, по прякор Обух, човек опитен и вещ.
	— Бях пленник у кръстоносците — рече той — и няколко пъти съм виждал процесии, на които носеха тази велика светиня. Но освен това в манастира в Олива има много други знаменити реликви, без които Орденът не би достигнал такава сила.
	При тези думи бенедиктинците обърнаха глави към говорещия и почнаха да го разпитват с голямо любопитство:
	— Кажете ни, какво има там?
	— Има изрезка от дрехата на света Богородица — отговори владелецът от Длуголяс, — има един кътен зъб на Мария Магдалена и главничка от огнената къпина, в която сам бог отец се явил на Мойсей, там е ръката на свети Либерий, а пък що кости на други светии — тях не бих могъл да изброя с пръстите на ръцете и на краката си…
	— Тогава как ще се воюва с тях? — попита с въздишка княгинята.
	Абатът пък намръщи високото си чело, позамисли се и отговори:
	— Тежко е да се воюва с тях, ако ще би и затова, че са монаси и носят кръст на плащовете; но ако са задминали мярката на прегрешенията, тогава и на тия свещени предмети ще бъде неприятно да останат в техни ръце и те не само че не ще им придадат сила, но ще им я отнемат, за да преминат в по-достойни ръце. Нека бог пощади християнската кръв, но ако настъпи голяма война, и в нашето кралство има реликви, които ще се застъпят за нас. А господ чрез устата на света Бригида казва: „Избрах ги да бъдат полезни пчели и ги утвърдих на границата на християнските земи, но ето те въстанаха против мене. Защото не се грижат за душата и не се смиляват над тялото на този народ, който премина от заблуждението към католическата вяра и към мене. И го направиха роб а не го учат на заповедите божи, отказват му светото причастие и го обричат на още по-големи мъки адски, отколкото ако бе в езичество останал, А войни водят само за да задоволят алчността своя. Затова ще дойде време когато строшени ще бъдат зъбите им и отсечена ще бъде десницата им, а дясната им нога ще стане крома, за да съзнаят греховете си.“
	— Дай боже! — извика Збишко.
	Останалите рицари и монаси също много се ободриха от думите на пророчеството, а абатът се обърна към княгинята и каза:
	— Затова уповавайте се на бога, милостива господарке, защото по-скоро техните дни са преброени, отколкото вашите; а сега с благодарно сърце приемете това ковчеже, в което се пази пръст от крака на свети Птоломей, един от нашите покровители.
	Княгинята протегна разтрепераните си от щастие ръце, коленичи, пое ковчежето и веднага почна да го притиска до устните си. Радостта на господарката споделиха и придворните и девойките, защото никой не се съмняваше, че този подарък ще донесе благословия и успех на всички им, а може би и на цялото княжество. Збишко също се чувствуваше щастлив, защото му се струваше, че войната ще почне веднага след краковските тържества.

>>	IV

	Пладне беше вече отдавна минало, когато княгинята заедно със свитата си потегли от гостоприемния Тинец за Краков. Често пъти тогавашните рицари, когато отиваха в големите градове или в замъците на посещение на знатни лица, се стъкмяваха с пълно бойно въоръжение. Имаше наистина обичай оръжието да се снема, щом се минат портите, за което сам стопанинът на замъка подканваше гостите с традиционните думи: „Снемете оръжието, благородни рицарю, защото сте дошли у приятел“ — но при все това „военното“ влизане се смятащи за по-тържествено и повдигаше значението на рицаря. Заради тази именно тържественост както Мачко, така и Збишко си туриха най-добрите, отнети от фризийските рицари, ризници и нараменници, които бяха чисти, блестящи и по краищата украсени със златни нишки. Миколай от Длуголяс, който познаваше света и беше виждал през живота си много рицари, а беше и голям познавач на военните работи, веднага разбра, че това са доспехи, изковани от най-прочутите в света по онова време милански оръжейни майстори, каквито брони и оръжия могат да си позволят само най-богатите рицари, защото всяко от тях струва цяло имане. Оттук той направи заключението, че тези фригийци трябва да са били някои видни хора в родината си, и почна да гледа Мачко и Збишко с още по-голяма почит. Но шлемовете им, колкото и да бяха хубави, не бяха скъпи; затова пък едрите коне, покрити със скъпи покривала, предизвикаха между придворните учудване и завист. Седнали на извънредно високите седла, Мачко и Збишко гледаха като на длан цялата княжеска свита. Всеки от тях държеше в ръка дълго копие, всеки имаше меч на бедрото, а на седлото брадва. Щитовете си те наистина бяха оставили за по-удобно в колата, но и без тях и двамата имаха такъв вид, като че ли отиваха не в града, а на война.
	И двамата яздеха близо до каляската, в която на задната седалка седяха княгинята и Дануша, а отпред — почетната придворна Офка, вдовицата на Кристин от Яжомбково, и старият Миколай от Длуголяс. Дануша поглеждаше с голямо любопитство железните рицари, а княгинята изваждаше от пазвата си сегиз-тогиз златната кутийка с мощите на свети Птоломей и я поднасяше към устните си.
	— Страшно съм любопитна да видя какви са костите вътре — каза тя най-после, — но сама няма да я отворя, за да не обидя светията. Нека я отвори епископът в Краков.
	На това предпазливият Миколай от Длуголяс, отвърна:
	— По-добре ще е да не ги изпущате от ръцете си, защото това е нещо много ценно и съблазнително.
	— Като че ли имате право — каза княгинята, помисли малко и добави: — Отдавна никой не ми е доставял такова удоволствие, каквото ми достави почтеният абат и с този подарък, и с това, че разсея страха ми от реликвите на кръстоносците.
	— Мъдро говори той и справедливо — обади се Мачко от Богданец. — Те и при Вилно носеха реликви, най-вече да убедят чужденците-гости, че уж воюват с езичници. И какво стана? Нашите видяха, че стига само да си плюеш на ръката и да замахнеш хубавичко с брадвата, тогава и шлемът се разсича, и главата също. Светците помагат — грехота е да се отрича това, — но само на справедливите, които отиват на война за правдата и в името божие. И аз мисля, милостива господарке, че дойде ли работата до голяма война, ако ще би всички немци да помагат на кръстоносците, ние ще ги разбием на провал, защото нашият народ е по-голям и господ е дал на костите ни по-голяма сила. А колкото за реликвите, нима у нас в манастира „Свети кръст“ няма частица от кръста Христов?
	— Наистина! — каза княгинята. — Но те ще останат у нас в манастира, а кръстоносците носят своите със себе си на войната.
	— Все едно! За божието всемогъщество няма далечина.
	— Вярно ли е това? Кажете, как стои работата? — попита княгинята, като се обърна към мъдрия Миколай от Длуголяс, а той отговори:
	— Това и всеки епископ ще потвърди. Рим също е далече и все пак папата управлява целия свят, та какво остава до бога!
	Тези думи успокоиха княгинята напълно и тя заговори за Тинец и за неговото великолепие. Мазурите се чудеха не само на богатството на манастира, но и на богатството и на хубостта на тия краища, из които сега пътуваха. Навсякъде наоколо виждаха начесто заможни села, из тях овощни градини, липови горички, по липите щъркови гнезда, а под тях пчелни кошери със сламени покривчета. От двете страни на пътя се простираха избуяли ниви с всякакви посеви. Вятърът понякога полюляваше зеленото още море от класове, из които нагъсто като звездите на небето се мяркаха цветовете на синята метличина в светлочервения мак. Далече някъде зад нивите се чернееха тук-таме борови гори, тук-таме радваха окото дъбови и елови гори, окъпани от блясъка на слънцето, на места мочурливи ливади, пълни с треви и блатни птици, които се виеха над мочурищата, после хълмове, осеяни с хижи, и пак ниви: личеше по всичко, че в тая земя живее многоброен, трудолюбив, влюбен в земята народ и където и да погледнеш, целият тоя край изглеждаше не само пълен с мед и мляко, но и спокоен и щастлив.
	— Кажимежовото кралско владение е това — каза княгинята; — да живееш тук и да не умираш!
	— Сам господ Исус се усмихва на такава страна — отговори Миколай от Длуголяс — и божията благословия е над нея; пък и как може да бъде иначе, когато тук, щом почнат да бият камбаните, няма нито един кът, до който да не стига камбанният звън! А всички знаем, че злите духове не могат да понасят това и трябва да бягат в затънтените гори, чак към унгарската граница.
	— Затова и аз се чудя — обади се пани Офка, вдовицата на Кристин от Яжомбково, — че Валгеж Красни, за когото разправяха монасите, може да се явява в Тинец, дето камбаните бият седем пъти на ден.
	Тази забележка смути за минута Миколай, който се позамисли и едва тогава отговори:
	— Преди всичко пътищата господни са неведоми, а, второ, не забравяйте, че той получава специално разрешение за всяко явяване.
	— Да бъде, както ще, но аз съм доволна, че не нощувахме в манастира. Умряла бих от страх, ако ми се явеше такъв великан от ада.
	— Хм… Не се знае! Защото казват, не бил извънредно хубав.
	— Да бъде, ако ще, и най-хубавият, не би искала да ме целува човек, от чиято уста дъхти на сяра.
	— А отде знаете, че ще иска веднага да ви целува?
	При тези думи княгинята, а след нея и пан Миколай и двамата рицари от Богданец почнаха да се смеят. По примера на другите се смееше, без да знае защо, а Дануша, но Офка от Яжомбково обърна разгневеното си лице към Миколай от Длуголяс и каза.
	— Предпочела бих него, отколкото вас.
	— Ех, не вкарвайте вълка в кошарата — отговори весело мазурът, — защото той често блуждае и по пътя между Краков и Тинец, особено привечер; току-виж, ви чул и се явил пред вас в образа на великан!
	— На други да се явява! — отговори Офка.
	Но в тоя миг Мачко от Богданец, който от високия си кон можеше да вижда много по-далече, отколкото седналите в каляската, дръпна юздите и каза:
	— Божичко, що е това?
	— Какво има?
	— Великан някакъв иде насреща ни иззад хълма.
	— Шегата стана истина! — извика княгинята. — Не говорете такива неща!
	А Збишко се надигна на стремената й каза:
	— Така си е — великанът Валгеж, никой друг!
	Коларят от страх спря конете и без да изпуща юздите, почна да се кръсти, защото и той от седалката видя да срещуположния хълм гигантския образ на конника.
	Княгинята се изправи и веднага седна отново с пребледняло от тревога лице, а Дануша скри главата си в гънките на дрехите й. Придворните, девойките и певците, които яздеха на коне зад колата, щом чуха зловещото име, почнаха да се трупат около нея. Мъжете още се опитваха да се смеят, но в очите им личеше безпокойство; жените пребледняха и само Миколай от Длуголяс, който много беше препатил през живота си, запази спокойно лице и за да успокои княгинята, каза:
	— Не бойте се, милостива господарке. Слънцето още не е залязло, пък дори ако беше нощ, свети Птоломей рак ще се разправи с Валгеж.
	В това време непознатият конник се изкачи на продълговатия гръб на хълма, сдържа коня си и застана неподвижен. В лъчите на залязващото слънце той се виждаше много ясно — и наистина фигурата му изглеждаше, че надминава със своята огромност обикновените човешки размери. Разстоянието между него и свитата на княгинята не беше повече от триста крачки.
	— Защо се спря? — попита един от певците.
	— Защото и ние се спряхме — отговори Мачко. — Разглежда ни, като че ли иска да си избере някого от нас — забеляза вторият певец; — да бях уверен, че е човек, а не някой зъл дух, щях да се приближа до него и да го цапна с лютнята по главата.
	Жените съвсем се изплашиха и почнаха да се молят гласно, а Збишко, в желанието си да покаже своята решителност пред княгинята и Дануша, извика:
	— Пък аз и така ще отида. Не ме е страх от Валгеж!
	Дануша извика с плачлив глас: „Збишко! Збишко!“, но той подкара коня и запрепуска все по-бързо напред, уверен, че ако срещне дори и самия Валгеж, ще го прободе с копието си.
	А Мачко, който виждаше надалече, каза:
	— Изглежда ни, че е великан, защото стои на хълма. Едър някакъв мъжага, но съвсем обикновен човек — и нищо друго. Я да отида и аз, да не би Збишко да се сбие с него.
	Збишко в това време яздеше тръс и размисляше дали веднага да насочи копието, или да поразгледа отблизо застаналия на хълма. Най-после реши първо да разбере с какъв човек има работа и веднага се убеди, че тази мисъл е по-добра, защото колкото повече се приближаваше, толкова непознатият започна да губи в очите му своите необикновено големи размери. Беше много едър мъж, възседнал огромен кон, още по-голям от коня на Збишко, ала не надминаваше човешките размери. Освен това той не беше въоръжен, на главата си имаше кадифена шапка, подобна на камбана, и беше облечен в бяло платнено наметало, за да го пази от праха, под което се виждаше зелена дреха. Изправен на хълма, той беше дигнал главата си нагоре и се молеше. Изглежда, беше спрял, за да довърши вечерната си молитва.
	„Какъв ми ти Валгеж!“ — помисли младият момък.
	Той беше вече толкова близо, та можеше да стигне непознатия с копието си, а онзи, като видя пред себе си великолепно въоръжен рицар, усмихна му се приятелски и каза:
	Слава на Исуса Христа!
	— Во веки веков.
	— Не е ли това дворът на мазовецката княгиня там долу?
	— Да.
	— От Тинец ли идете?
	Но отговор не последва, защото Збишко остана така изумен, та дори не чу въпроса. За миг той постоя като вкаменен, без да вярва на очите си, защото на петдесетина крачки зад непознатия мъж видя няколко конника, начело на които, но доста пред тях, яздеше рицар в бляскаво въоръжение, с бял сукнен плащ и черен кръст на него и със стоманен шлем, украсен с великолепен сноп от паунови пера, наредени като зъби на гребен.
	— Кръстоносец! — прошепна Збишко.
	И при вида на кръстоносеца той помисли, че молитвата му е чута, че милосърдният бог му праща немеца, за когото беше молил в Тинец, че трябва да използува божието благоволение, и без да се двоуми нито миг. Преди още да му бе минало всичко това през ума, преди да успее да се съвземе от изненадата, — той се наведе на седлото, свали копието до ушите на коня и с бойния вик на рода си: „Градовци! Градовци!“, полетя срещу кръстоносеца.
	А онзи, също така зачуден, сдържа коня си и без да навежда копието, изправено нагоре от стремето, гледаше напред, сякаш се съмняваше, че него нападат.
	— Наведи копието! — викаше Збишко и забиваше железните краища на стремената в хълбоците на коня си. — Градовци! Градовци!
	Разстоянието между тях почна да намалява. Кръстоносецът разбра, че нападението е насочено наистина срещу него, сдържа отново коня, притъкми оръжието — и вече копието на Збишко щеше да се удари о гърдите му, когато изведнъж една силна ръка го пречупи като суха тръстика до самата китка на Збишко, после същата ръка стегна юздите на коня му с такава страшна сила, че жребецът зари в земята четирите си крака и се спря като вкопан на мястото си.
	— Безумецо, какво правиш? — чу се дълбок и страшен глас. — Пратеник нападаш, краля оскърбяваш!
	Збишко се озърна и видя същия онзи грамаден мъж, когото бяха взели за Валгеж и който преди малко беше изплашил толкова много придворните дами на княгинята.
	— Пусни ме да се бия с немеца! Ти кой си? — завика Збишко и хвана дръжката на секирата.
	— Остави секирата! Кълна се в бога! Остави секирата, казвам ти, или ще те сваля от коня! — завика още по-страшно непознатият. — Ти оскърби негово величество краля и ще бъдеш съден.
	После се обърна към хората, които яздеха след кръстоносеца, и извика:
	— Тука!
	Но в това време пристигна Мачко с неспокойно и зловещо лице. И той разбираше добре, че Збишко е постъпил като безумен и че тази работа може да има гибелни последици за него, но все пак беше готов и да се бие. Целият отряд на непознатия рицар и на кръстоносеца броеше не повече от петнайсет души, въоръжени кой с копие, кой с лък, та двама тежко въоръжени рицари можеха да се сблъскат с тях не без надежда за победа. Мачко си мислеше още, че ако след това ги очаква съд, може би по-добре ще е да го избягнат, като си пробият път през тия хора и после се скрият някъде, докато мине бурята. И ето, лицето му се намръщи като вълча паст, готова да хапе, той спря коня между Збишко и непознатия мъж, хвана се за меча и запита:
	— Кои сте вие? С какво право?
	— С такова право — отговори непознатият, — че кралят ми е заповядал да бдя за безопасността на тия места, а се казвам Повала от Тачево.
	При тия думи Мачко и Збишко изгледаха рицаря, после скриха в ножниците полуизвадените си вече мечове и наведоха глави. Не страх ги обзе, но те сведоха чела пред известното и добре познато име, защото Повала от Тачево, шляхтич от знаменит род и могъщ владелец на обширни земи около Радом, беше същевременно и един от най-славните рицари в цялото кралство. Певците го възпяваха в песните си като образец на чест и мъжество и прославяха името му наред с името на Завиша от Гарбов, на Фарурей, на Скарбко от Гура, на Добко от Олешница, на Яшко Нашан, на Миколай от Москожов, на Зиндрам от Машковице. Освен това сега той беше представител на кралската особа и да се нахвърлиш срещу него, беше все едно да сложиш главата си под секирата на палача.
	Мачко се опомни бързо и продума с напълно почти телен глас:
	— Чест и поклон на вас, пане, на вашата слава и мъжество!
	— Поклон и на вас, пане — отговори Повала, — при все че бих желал да се запозная с вас не при такова тежко провинение.
	— Защо така? — попита Мачко.
	Но Повала се обърна към Збишко:
	— Какво направи ти, момче! На широк път, толкова близо до краля, нападна пратеник! Знаеш ли какво те очаква за това?
	— Нападнал пратеник, защото е млад и глупав и защото му е по-лесно да предприеме нещо, отколкото да го обмисли — каза Мачко. — Но не го съдете строго, докато не ви разкажа цялата история.
	— Не аз ще го съдя. Моята работа е само да му сложа окови…
	— Как така? — отвърна Мачко и изгледа отново с мрачен поглед цялата дружина.
	— Според заповедта на краля.
	След тези думи настъпи мълчание.
	— Той е шляхтич — каза най-после Мачко.
	— Тогава нека се закълне в рицарската си чест, че ще се яви пред всеки съд.
	— Ще се закълна в честта си! — извика Збишко.
	— Добре, Как ви казват?
	Мачко спомена името и герба.
	— Ако сте от Двора на княгинята, помолете я да се застъпи за вас пред краля.
	— Не сме от нейните придворни. Идем от Литва, от княз Витолд. По-добре да не бяхме срещали никакъв двор! От тази именно среща дойде бедата за момъка.
	И Мачко почна да разказва какво се случило в кръчмата, как пристигнала там княгинята, как братанецът му дал обет, докато най-сетне така го доядя на Збишко, чиято необмислена постъпка ги постави в такова тежко положение, че почна да му вика:
	— По-добре да беше паднал при Вилно! Де ти беше умът, диво прасе?
	— Ех — отговори Збишко, — като дадох клетва, аз се помолих на господа Исуса да ми прати повече немци и му обещах дан, а щом видях паунови пера и плащ с черен кръст, тутакси някакъв глас викна в мене! „Бий немеца, чудото стана!“ И го нападнах — а кой не би го нападнал?
	— Слушайте — прекъсна го Повала. — Не ви желая зло, защото виждам ясно, че момъкът е направил грешка повече от лекомислие, свойствено на възрастта му, отколкото от зла воля. Много бих се радвал, ако можех съвсем да не обърна внимание на неговата постъпка и да продължа пътя си, като че ли нищо не се е случило. Ала бих могъл да направя това само ако тоя големец обещае, че няма да се оплаче на краля. Помолете го за това, може би той ще съжали юношата.
	— По-скоро ще отида под съд, отколкото да се поклоня на един кръстоносец! — извика Збишко, — Това е недостойно за моята шляхтишка чест.
	Повала от Тачево го изгледа строго и каза:
	— Не правиш добре. По-старите знаят по-добре от тебе кое е достойно и кое недостойно за рицарската чест. За мене хората все са чули нещичко, но ще ти кажа, че ако бих направил такава грешка, не бих се срамувал да поискам прошка.
	Збишко се засрами, но след като се огледа наоколо, каза:
	— Земята тук е равна, стига да се поутъпче още малко… Дето ще моля немеца, предпочел бих да се бия с него на коне или пеш, на смърт или на робство.
	— Глупако! — прекъсна го Мачко. — Как ще се биеш с пратеник? Нито ти можеш да се мериш а него, нито той с такова хлапе!
	И се обърна към Повала:
	— Простете, благородни рицарю. Момчето съвсем се разпусна през време на войната и по-добре ще е да не говори с немеца, защото може и да го нахока. Аз ще говоря, аз ще моля, пък когато се свърши пратеничеството му и този големец пожелае да се бие сам на заградено място, аз излизам насреща му.
	— Рицар от знатен род е той и едва ли ще иска да се бие с кого да е — отговори Повала.
	— Как така? Нима аз не нося пояс и шпори? Срещу, мене и княз може да излезе.
	— Така е, но по-добре не му говорете за това, ако сам не отвори дума, защото боя се, че ще се разяри. Хайде, нека бог да ви е на помощ.
	— Отивам да бера срам заради тебе — каза Мачко на Збишко, — ама чакай ти!
	След тия думи той се приближи до кръстоносеца, който беше спрял на няколко крачки от тях, седеше неподвижно, сякаш излята от желязо статуя, на своя грамаден като камила кон и слушаше напълно равнодушно разговора им. През дългите години на войната Мачко се беше понаучил да говори немски; той почна да обяснява на кръстоносеца на неговия матерен език всичко, което се бе случило, като хвърляше вината върху младите години и буйния нрав на момъка, комуто се сторило, че сам бог му праща рицар с паунови пера, и най-после го помоли да прости вината на Збишко.
	Лицето на кръстоносеца не трепна дори. Изправен и неподвижен, с вирната глава, той гледаше говорещия Мачко със своите стоманени очи така равнодушно и така презрително, като че виждаше пред себе си не рицар и дори не човек, а някакъв колец на плет. Владелецът на Богданец забеляза това и при все че думите му пак си бяха вежливи, душата му явно почна да се възмущава; той говореше с все по-голяма принуда, а по загорелите му бузи се яви червенина. Личеше си, че пред тази ледена надменност той се бореше със себе си да не скръцне със зъби и да не избухне.
	Повала забеляза това и понеже имаше добро сърце, реши да му се притече на помощ. И той на младини беше ходил да търси рицарски приключения, които прославиха навсякъде името му, пред разни дворове — унгарския, хабсбургския, бургундския и чешкия, та се беше научил да говори немски; затова сега се обърна към Мачко на този език с примирителен и нарочно шеговит тон:
	— Както виждате, пане, благородният вожд смята, че за цялата тая случка не заслужава и дума да се каже. Не само в нашето кралство, но навсякъде юношите са малко пернати, а такъв един рицар не воюва с децата нито с меч, нито в съда.
	При тези думи Лихтенщайн изду русите си мустаци и без да продума, бутна коня си и отмина Мачко и Збишко.
	А те побесняха от гняв, косите им под шлемовете щръкнаха, а ръцете им трепереха да посегнат към меча.
	— Чакай ти, твоята кръстоноска майка! — процеди през зъби старият рицар от Богданец. — Сега вече аз ще се закълна и ще те намеря, само да свършиш веднъж пратеничеството.
	Но Повала, чието сърце също почна да се гневи, каза:
	— Това после. А сега нека княгинята се застъпи за вас, инак тежко на момъка.
	Като каза това, той тръгна след кръстоносеца, спря го и доста време оживено разговаря с него. И Мачко, и Збишко забелязаха, че все пак немският рицар не гледаше с такова надменно лице Повала както тях и това още повече ги озлоби. След малко Повала се върна, почака да се отдалечи кръстоносецът и им каза:
	— Застъпих се за вас, ала с него човек не може да се разбере. Казва, че няма да се оплаче на краля само ако направите това, което поиска…
	— А какво иска?
	— Той каза така: „Аз ще се спра, за да поздравя мазовецката княгиня; нека те, казва, се приближат, да слязат от конете, да снемат шлемовете и от земята, прави и гологлави, ми поискат прошка.“
	Тук Повала хвърли бърз поглед на Збишко и прибави:
	— Тежко е това за хора от благороден произход… разбирам, но трябва да те предупредя, че ако не го направиш, кой знае какво те чака, може би мечът на палача.
	Лицата на Мачко и Збишко сякаш се вкамениха. Отново настъпи мълчание.
	— Е, какво? — попита Повала.
	А Збишко отговори спокойно и с такава сериозност, като че за една минута беше поумнял с двайсет години:
	— Какво! Над всички е волята божия!
	— Как така?
	— Така. Дори и да имах две глави и ако ще би палачът да ми отсече и двете, чест имам само една и не мога да я опозоря.
	Повала стана сериозен, обърна се към Мачка а попита:
	— Ами вие какво ще кажете?
	— Аз ще кажа — отвърна навъсено Мачко, — че съм отгледал тоя мъж още от дете… Само той може да продължи рода ни, защото аз съм вече стар, ала не може да се унижи, макар и да загине.
	Суровото му лице затрепера и изведнъж любовта му към братанеца избухна с такава сила, че той го обхвана в своите обковани в желязо ръце ч завика:
	— Збишко! Збишко!
	Младият рицар остана изумен, но отвърна на чичо си с прегръдка и каза:
	— Ох! Не знаех, че толкова много ме обичате!…
	— Виждам, че сте истински рицари — каза развълнуван Повала, — а щом момъкът ми се закле в честта си, че ще се яви пред съда, аз няма да го задържа под стража; на такива хора като вас може да се вярва. Надявайте се! Немецът ще прекара утре целия ден в Тинец, значи, аз ще видя краля по-рано и така ще му представя случката, та ще се разсърди по-малко. Добре стана, че успях да пречупя копието — голямо щастие!
	Но Збишко каза:
	 — Ако трябва непременно да ми отсекат главата, нека ми остане поне утешението, че съм строшил костите на тоя кръстоносец.
	— Честта си ти знаеш да защищаваш, но не разбираш, че с неразумната си постъпка би опозорил целия ни народ! — отговори нетърпеливо Повала.
	— За разбирането, разбирам — каза Збишко — и все пак съжалявам…
	А Повала се обърна към Мачко:
	— Знаете ли що, пане? Ако този момък сполучи да се отърве по някакъв начин, ще трябва да му нахлупите на главата качулка, както турят на ловните соколи. Иначе той няма да умре от своя смърт.
	— Би могъл да се отърве, ако вие, пане, благоволите да премълчите пред краля случката.
	— Ами немеца какво да го правя? Няма да му вържа езика на възел я!
	— Вярно! Вярно!…
	С такъв разговор те тръгнаха обратно към двора на княгинята. Слугите на Повала, които преди това бяха размесени с хората на Лихтенщайн, сега яздеха след тях. Отдалече се виждаха между мазовецките шапки разлюлените от вятъра паунови пера на кръстоносеца и неговият светъл, блеснал на слънцето шлем.
	— Чудни хора са това кръстоносците — заговори като на себе си рицарят от Тачево. — Когато кръстоносец се намери натясно, той ще ти стане отстъпчив като францисканец, покорен като агне и сладък като мед — така че по-добър човек от него на света не можеш намери. Но само да усети, че е силен — никой друг не се надува повече и никой друг не е по-безмилостен. Изглежда, че Исус Христос им е дал камъни вместо сърца. Наблюдавал съм аз различни народи и не един път съм виждал как истинският рицар ще пощади по-слабия от себе си, като си казва: „Няма да спечеля много чест, ако стъпча падналия.“ А кръстоносецът именно в такива случаи е най-свиреп. Затова дръж го за шията и не го пущай, иначе горко ти! Ето и този пратеник! Веднага пожела да получи от вас не само извинение, но и позора ви. Но се радвам, че няма да го бъде.
	— Много има да чака! — извика Збишко.
	— Гледайте също да не забележи загриженост на лицето ви, защото веднага би се зарадвал.
	След тези думи те настигнаха другите и се смесиха с двора на княгинята. Пратеникът на кръстоносците, като ги видя, тутакси прие надменен и презрителен вид, ала те се направиха, че съвсем не го виждат. Збишко се спря край Дануша и почна весело да й разказва, че от хълма Краков се вижда вече добре, а Мачко заразправя за един от певците за необикновената сила на пана от Тачево, който пречупил копието в ръката на Збишко като сухо стъбло.
	— А защо го е счупил? — запита певецът.
	— Защото момчето нападна немеца, но така, на смях.
	На певеца, който беше шляхтич и човек опитен, тави шега не му се видя особено прилична, но понеже Мачко говореше за нея небрежно, не й придаде особено значение. Това тяхно държане почна да ядосва немеца. Той погледна веднъж-дваж Збишко, после Мачко; най-после разбра, че те няма да слязат от конете и че нарочно не му обръщат внимание. В очите му блесна нещо като стомана и той веднага почна да се сбогува а княгинята…
	Но когато отмина малко, панът от Тачево не можа да се сдържи и му каза на прощаване:
	— Вървете смело, храбри рицарю. Тук е мирна страна и никой няма да ви нападне освен някое хлапе — шегобиец…
	— Макар обичаите в тая страна да са странни, аз търсех от вас не защита, а другарство — отвърна Лихтенщайн; — все пак надявам се, че ще се срещнем пак и в този двор, и някъде другаде…
	В последните думи звучеше нещо като скрита закана, затова Повала отговори сериозно!
	— И това ще бъде…
	След тия думи той се поклони, обърна се назад, сви рамене и продума с половин глас, но така, че да чуят най-близките:
	— Жалък глист! Бих те дигнал аз от седлото с върха на копието и бих те държал тъй във въздуха, докато прочетеш три пъти „Отче наш“!…
	И той заговори с княгинята, която познаваше добре. Ана Данута го запита какво върши по пътя и той я осведоми, че обикаля по заповед на краля да поддържа реда из околността, дето сега покрай многото гости, които се стичат отвсякъде в Краков, лесно може да се случи някаква разправия. И за доказателство приведе случката, на която преди малко стана свидетел. Като съобрази обаче, че има още доста време да помоли княгинята да се застъпи за Збишко, ако стане нужда, той не придаде особено значение на случката, за да не разваля веселото настроение. И наистина княгинята дори се засмя, че Збишко толкова се разбързал за паунови пера, а други пък, като узнаха как е пречупено копието, се удивяваха, че панът от Тачево тъй лесно е направил това с една ръка…
	Той беше малко самохвалко и се радваше, че го величаят, най-сетне почна сам да разказва за своите подвизи, които бяха прославили името му, особено в Бургундия, при двора на Филип Смели. Там веднъж по време на турнир счупил копието на един арденски рицар, а него самия сграбчил през кръста, извлякъл го от седлото и го хвърлил нагоре на височина едно копие, при все че арденецът цял бил облечен в желязо. Филип Смели му подарил за това златна верижка, а княгинята — кадифено пантофче, което той оттогава носи на шлема си.
	На тоя разказ се удивиха всички с изключение на Миколай от Длуголяс, който каза:
	— Няма вече в днешните изнежени времена такива мъже, каквито имаше през време на моята младост, или такива, за каквито ми е разказвал баща ми. Случи ли се сега някой шляхтич да раздере желязна ризница, да натегне арбалет без вител или да превие между пръстите си боен нож, той се смята вече за юнак и се превъзнася над всички други. А някога това правеха и девойки…
	— Не отричам, че в миналото хората са били по-силни — отговори Повала, — но и днес ще се намерят яки юнаци. На мене господ не се поскъпил да ми даде сила в костите, но аз не се смятам за най-силния мъж в кралството. Виждали ли сте някога Завиша от Гарбов? Той и мене би надвил.
	— Виждал съм го. Плещите му са широки колкото краковската камбана.
	— Ами Добко от Олешница? Веднъж на един турнир, който кръстоносците бяха уредили в Торун, той просна на земята дванайсет рицари за голяма своя слава и за слава на нашия народ.
	— Но нашият мазур, Сташко Бичето, беше по-силен, пане, и от вас, и от Завиша, и от Добко. За него разправяха, че като стиснел в шепа току-що отсечен клон, изцеждал от него сок.*
	[* Исторически вярно. — Б. а.]
	— Сок и аз ще изстискам! — извика Збишко.
	И преди още някой да му предложи да опита, той скочи на края на пътя, откърши доста дебел клон от едно дърво, стисна му края пред очите на княгинята и на Дануша така силно, че наистина започнаха да капят капки сок по пътя.
	— Ах, Исусе! — извика Офка от Яжомбково, като видя това. — Не отивай на война, защото ще бъде жалко, ако загинеш, преди да си се оженил…
	— Жалко ще бъде! — повтори Мачко и се навъси изведнъж.
	Но Миколай от Длуголяс почна да се смее, а след него и княгинята. Другите все пак гласно почнаха да хвалят силата на Збишко, защото в онези времена желязната ръка се ценеше най-много от всички други достойнства, а девойките викаха на Дануша: „Радвай се!“ И тя се радваше, ако и да не разбираше добре каква полза може да има от изцеденото дърво. А Збишко, забравил съвсем кръстоносеца, поглеждаше така победоносно, та Миколай от Длуголяс, като искаше да го накара да се опомни, рече:
	— Напразно би се хвалил със силата си, защото има и по-силни от тебе. Аз самият не съм видял, но баща ми бил свидетел на нещо по-бележито, което се случило при двора на римския император Карл. Отишъл му на гости нашият крал Кажимеж с много дворяни, между които бил и онзи прочут по силата си Сташко Бичето, син на воеводата Анджей. Почнал тогава веднъж императорът да се хвали, че имал между своите хора един чех, който можел да сграбчи мечка и на място да я удуши. После наредили зрелище и чехът удушил две мечки една подир друга. Нашият крал се много обезпокоил да не би да си замине посрамен и казал: „Моят Сташко Бичето не ще се остави да го по-срамят.“ Назначили борба за след три дни. Пристигнали много дами и знаменити рицари, а след три дена чехът и Бичето се срещнали в двора на замъка; но борбата не траяла дълго, защото едва се хванали и Бичето пречупил гръбнака на чеха, изпотрошил всичките му ребра и за голяма слава на краля го пуснал мъртъв от ръцете си.* Оттогава му дали прякор Костилом. Друг път той изкачил на камбанарията една голяма камбана, която двайсет души не можели да помръднат от мястото й.**
	[* Исторически вярно. — Б. а.]
	[** Исторически вярно. — Б. а.]
	— Ами на колко години е бил? — попита Збишко.
	— Млад бил.
	В това време Повала от Тачево — той яздеше от дясната страна на княгинята — се наведе най-сетне до ухото й, каза цялата истина за важността на случилото се и я помоли да го поддържа, когато се застъпи за Збишко, който може тежко да отговаря за постъпката си. Збишко се беше понравил на княгинята; тя изслуша това съобщение със загриженост и се обезпокои силно.
	— Краковският епископ е разположен към мене — каза Повала, — може би ще измоля това от него, също и от кралицата; колкото повече застъпници има, толкова ще е по-добре за младежа…
	— Ако кралицата се застъпи за него, косъм от главата му няма да падне — каза Ана Данута, — защото кралят я почита много за набожността й и за зестрата, а особено сега, когато от нея падна позорът на безплодието. Но в Краков е и любимата сестра на краля, жената на княз Жемовит — идете при нея. Аз също ще направя, каквото мога, но тя му е родна сестра, а аз братовчедка.
	— Кралят обича и вас, милостива господарке.
	— Ала не по такъв начин — отговори с известна тъга княгинята. — За мене една халка, за нея цяла верижка; за мене лисица, за нея самур. Никого от близките си кралят не обича тъй, както Александра. Не е имало ден, когато тя да си е отишла с празни ръце…
	Като разговаряха така, наближиха Краков. Пътят, оживен още край Тинец, сега стана още по-многолюден. Те настигаха много земевладелци, които отиваха в града начело на слугите си, едни в доспехи, други в летни дрехи и сламени шапки. Едни пътуваха на коне, други с кола, с жените и дъщерите си, които искаха да видят отдавна обещаните състезания. На места целият път беше задръстен от колите на търговците, които бяха задължени да минават през Краков, за да плащат на града многобройните налози. Те караха в колите сол, восък, жито, риба, говежди кожи, коноп, дървен материал. Други коли идеха от града, натоварени със сукно, с бурета пиво и с най-различни градски стоки. Краков се виждаше вече добре; градините на краля, на дворяните и на гражданите, заобиколили града отвсякъде, зад тях стените на черковните камбанарии. Колкото повече наближаваха, толкова движението ставаше по-голямо, а край градските порти беше мъчно да се мине през голямата навалица.
	— Това се казва град! Надали има друг такъв по света — каза Мачко.
	— Винаги е като панаир — отвърна един от певците. — Отдавна ли не сте идвали тук, пане?
	— Отдавна. И всичко ме учудва, като че за пръв път го виждам, защото пристигаме от дива страна.
	— Казват, че Краков страшно е порасъл, откак царува крал Ягело.
	И това беше истина — откак стъпи на трона великият княз на Литва, неизмеримите литовски и украински земи се отвориха за краковската търговия, затова градът от ден на ден почна да расте по население, по богатство, по сгради — и стана един от най-знаменитите в света…
	— И градовете на кръстоносците са великолепни — обади се отново дебелият певец.
	— Само да се докопаме до тях — отговори Мачко. — Ще има добра плячка!
	Но Повала мислеше съвсем за друго, а именно че младият Збишко, който сгреши само заради глупавата си буйност, отива все пак в устата на вълка. Панът от Тачево, суров и неумолим във време на война, имаше в мощните си гърди наистина сърце на гълъб, затова по-добре от всички разбираше какво очаква виновния — и му домъчня за него…
	— Все мисля и мисля — каза отново той на княгинята — да кажа ли на краля за станалото, или да не му казвам. Ако кръстоносецът не се оплаче, няма да се подигне никакъв въпрос, но ако мисли да се оплаква, може би ще е по-добре предварително да кажем на господаря всичко, за да не избухне от внезапен гняв…
	— Когато кръстоносецът може да погуби някого, ще го погуби — отговори княгинята, — но аз преди това ще кажа на младежа да се присъедини към нашия двор. Тогава кралят може да не накаже така строго един наш придворен…
	След тия думи тя повика Збишко. Като разбра за какво се отнася работата, той скочи от коня, падна на колене в краката й и с най-голяма радост се съгласи да стане неин придворен не толкова за по-голяма безопасност, колкото затова, че така можеше да бъде по-близо до Дануша…
	А в това време Повала попита Мачко:
	— Де ще отседнете в града?
	— В някоя странноприемница.
	— В странноприемниците вече отдавна няма свободни места.
	— Тогава ще отидем при един познат търговец, Амилей, може би ще ни приеме за нощуване.
	— Пък аз ще ви кажа така: елате на гости у мене. Вашият братанец би могъл да се настани с придворните на княгинята в замъка, но за него ще е по-добре да не бъде много близо до краля. Това, което се направи в първия миг на гняв, после няма да се направи. При това, разбира се, ще трябва да си разделите вещите, колите и слугите, а всичко това изисква време. Знаете ли — у дома ще ви бъде добре и безопасно…
	Мачко се разтревожи малко от това, че Повала се грижи тъй за тяхната безопасност, но му благодари много сърдечно и те влязоха в града. Тук и двамата със Збишко забравиха за минута грижите си, като видяха чудесиите, които ги обкръжиха. В Литва и по границата те бяха виждали само отделни замъци, а от по-значителните градове — само Вилно, неблагоустроен и изгорял, цял в пепелища и развалини; а тук дори къщите на търговците често пъти бяха по-величествени от тамошните великокняжески замъци. Наистина много от къщите бяха дървени, но и те учудваха с височината на стените и покривите, както и с прозорците си с малки кръгли стъкла в оловни рамки, които така отразяваха блясъка на залязващото слънце, та би могло да се помисли, че вътре има пожар. А в по-близките до градския площад улици беше пълно с къщи от червени тухли или изцяло каменни, високи, украсени с пристройки и с черни кръстоски по стените. Те стояха една до друга като войници в боен ред, някои широки, други тесни до девет лакти, но всички в готически стил, със сводести входове и често със знака на разпятието или с образа на света Богородица над портите. Имаше улици, в които се виждаха два реда къщи, над тях ивица небе, долу път, цял постлан с камък, а от двете страни, докъдето ти виждат очите, складове и складове — богати, пълни с най-отбрани, често пъти чудновати или съвсем невиждани стоки, които навикналият на война и плячка Мачко поглеждаше някак с лакомо око. Но още повече се учудиха и двамата на обществените сгради: черквата „Света Богородица“ на главния площад, Сукенице*, общинския дом с огромната изба, в която се продаваше свидницко пиво, общинския съд и пак черкви, пак складове за сукно, също и грамадния базар, предназначен за чуждите търговци, сетне сградата, в която се заключваха градските теглилки, работилници за престъргване на сукна, бани, леярници за мед, восък, злато и сребро, пивоварници, цели планини бъчви около тъй наречения шротамт** — с една дума, изобилие и богатства, каквито незапознатият с града човек, макар и да е богат владелец на „крепост“, не е можел дори да си въобрази…
	[* Голям покрит пазар, в който се продават сукна. — Б. пр.]
	[** Нещо като акцизно управление. — Б. пр.]
	Повала заведе Мачко и Збишко в къщата си на улица Света Ана, заповяда да им дадат голяма стая, остави ги на грижите на своите оръженосци, а сам отиде в замъка, откъдето се върна за вечеря доста късно през нощта. Заедно с него дойдоха неколцина негови приятели. Те ядоха и пиха изобилно вино и месо, пируваха весело, само стопанинът беше някак угрижен, а когато най-сетне гостите се разотидоха по домовете си, каза на Мачко:
	— Говорих с един монах, вещ в писането и в законите, и той казва, че оскърблението на пратеник е тежко престъпление. Молете се сега на бога да не се оплаче кръстоносецът…
	Като чуха това, двамата рицари, при все че бяха пийнали на вечерята малко над мярката, отидоха да спят вече не с толкова весело сърце. Мачко не можеше дори да заспи и след известно време, когато бяха вече легнали, се обърна към братанеца си:
	— Збишко?
	— Какво?
	— Като прецених всичко, мисля все пак, че ще ти отсекат главата.
	— Така ли мислите? — попита Збишко със сънен глас.
	После се обърна към стената и заспа сладко, защото беше уморен от пътя…


>>	V

	На другия ден двамата рицари от Богданец заедно с Повала отидоха за първа литургия в катедралата както заради богослужението, така и за да видят кралския двор и гостите, които бяха надошли в замъка. По пътя Повала срещна мнозина познати, а между тях много рицари, прославени в страната и в чужбина, които младият Збишко разглеждаше с възторг и си обещаваше, че ако работата с Лихтенщайн му се размине, ще се стреми да се изравни с тях по мъжество и по всички добродетели. Един от тези рицари, Топорчик, роднина на краковския кащелян, им съобщи новината, че се е върнал от Рим Войчех от Ястшембец, ректор на духовното училище, който занесъл на папа Бонифа-ций IX писмо от краля с покана да дойде за кръстник в Краков. Бонифаций приел поканата и при все че изказал съмнение дали ще може да дойде сам той, упълномощил пратеника си да държи от негово име при кръщавката детето, което ще се роди, и същевременно молел на детето да се даде името Бонифаций или Бонифация в знак на неговата голяма обич към краля и кралицата.
	Говореха още за скорошното пристигане на унгарския крал Зигмунт и го очакваха, сигурни, че ще дойде. Защото Зигмунт идваше и канен, и неканен всякога, когато му се явеше случай да присъствува на някакви празненства, пиршества и състезания, в които на драго сърце вземаше участие, понеже искаше да се прочуе по света и като владетел, и като певец, и като един от първите рицари. Повала, Завиша от Гарбов, Добко от Олешница, Нашан и други знаменити като тях мъже с усмивка си спомниха как при предишното идване на Зигмунт крал Владислав ги бе замолил тайно да не бъдат много упорити на турнирите и да щадят „унгарския гост“, чиято широко известна по света суетност беше толкова голяма, та при несполука очите му се изпълваха със сълзи. Но най-голям интерес будеше всред рицарите Витолд. Разправяха чудеса за люлката, изляна от чисто сребро, която литовските князе и боляри донесли в дар от Витолд и от жена му Ана. Събрали се бяха, както всякога преди литургия, купчинки хора, които си разправяха новините. В една от тях Мачко, като чу за люлката, взе думата и почна да описва колко ценен е подаръкът, но повече говореше той за намерението на Витолд да предприеме голям поход срещу татарите. За това го питаха най-много. Походът бил почти готов, защото голяма войска потеглила вече на изток към Русия, и ако излезе сполучлив, ще разшири властта на крал Ягело едва ли не над половината от света, чак до непознатите далнини на Азия, до границата с Персия и бреговете на Арал. Мачко, конто отдавна се движеше близо до самия Витолд и можеше да знае намеренията му, умееше да разказва за тях подробно и толкова красноречиво, че докато забиха камбаните за литургията, пред входа на катедралата се бе събрал около него цял кръг любопитни. Отнася се — казваше той — просто за кръстоносен поход. Сам Витолд, макар да го пишат велик княз, управлява Литва от името на Ягело и е само наместник, а заслугата ще се падне на краля. И каква слава ще бъде за новопокръстената Литва и за могъществото на Полша, когато съединените войски занесат кръста в такива страни, дето не споменават името на Спасителя или го споменават само за да го хулят, и дето не е стъпвал досега кракът нито на поляк, нито на литовец! Когато полските и литовските войски качат отново на изгубения татарски трон изгнаника Тохтамиш, той ще се признае за „син“ на крал Владислав и както е обещал, заедно с цялата Златна орда ще се поклони на кръста.
	Околните слушаха напрегнато тези думи, но мнозина не разбираха твърде добре за какво се отнася — кому Витолд щял да помага, срещу кого ще воюва, — затова някои почнаха да питат:
	— Кажете ясно, с кого ще има война?
	— С кого ли? С Тимур Куция — отговори Мачко. Настъпи кратко мълчание. До ушите на западните рицари бяха стигали наистина не един път имената на Златни, Сини, Азовски и разни други орди, но татарските работи и междуособните войни между отделните орди не им бяха добре известни. От друга страна, не би се намерил нито един човек в цяла Европа, който да не беше чувал за страшния Тимур Куция или Тамерлан, чието име се повтаряше с не по-малка тревога, отколкото някога името на Атила. Нали той беше „господар на света“ и „господар на времената“ — владетел на двайсет и седем завоювани държави, владетел на Московска Русия, владетел на Сибир, на Китай чак до Индия, Багдад, Испахан, Алеп, Дамаск — сянката на когото падаше през арабските пясъци върху Египет и през Босфора върху Византийската империя, — изтребител на човешкия род, чудовищен строител на пирамиди от човешки черепи, победител във всички сражения, непобеждаван нито в едно, „господар на душите и телата“.
	Тохтамиш беше поставен от него на престола на Златната и Синята орда и признат за негов „син“. Но когато владенията му се прострели от Арал до Крим през повече земя, отколкото заема останалата Европа, „синът“ поискал да стане независим владетел, за което с „един пръст“ на страшния си баща бил свален от трона и избягал при литовския княз с молба за помощ Него именно възнамеряваше Витолд да качи отново на престола, но за да направи това, трябваше изпърво да премери силите си със световния владетел — Куция.
	Затова името му направи на слушателите силно впечатление — и след кратко мълчание един от най-старите рицари, Войчех от Яглово, каза:
	— Силен противник е това.
	— И усилия за нищо — обади се бързо Миколай от Длуголяс. — Че някъде си зад десет земи щял да царува над дяволските синове Тохтамиш или някой си Кутлук, каква полза ще имаме ние от това?
	— Тохтамиш може би ще приеме християнската вяра — отговори Мачко.
	— Я приеме, я не. Може ли да се вярва на кучите синове, които не признават Христа?
	— Но за името Христово е достойно да паднеш — отвърна Повала.
	— И за рицарската чест — добави Топорчик, роднината на кащеляна. — Има вече между нас такива, които ще отидат. Пан Спитко от Мелщин има млада и любима жена, а за този поход той тръгна вече към княз Витолд.
	— И нищо чудно — намеси се Яшко Нашан, — дори да има човек и най-тежък грях на душата си, за такава война прошката е сигурна и спасението също.
	— И слава во веки веков — рече отново Повала от Тачево. — Щом е война, война е, а щом е със силен враг — още по-добре. Тимур е покорил света и владее двайсет и седем царства. Каква слава би била за нашия народ, ако го надвием.
	— Че защо не? — отговори Топорчик. — Нека да има и сто царства, нека други да се страхуват от него — не ние! Добре казвате! Да съберем тъй до десетина хиляди копиеносци — ще преминем цял свят.
	— А кой народ ще победи Куция, ако не нашият?…
	Така си приказваха рицарите, а Збишко дори се чудеше как никога по-рано не е имал желание да отиде с Витолд в дивите степи… Когато беше във Вилно, искаше му се да види Краков, двора, да вземе участие в рицарските състезания, а сега си помисли, че тук може да намери позор и съд, а там в най-лошия случай би намерил славна смърт…
	Но стогодишният Войчех от Яглово, чиято шия трепереше от старост, но умът му отговаряше на възрастта, обля със студена вода рицарите.
	— Глупаци — каза той. — Никой ли от вас не е чул, че образът на Христа продумал на кралицата, а щом сам Спасителят я удостоява с доверието си, защо дух свети, третото лице на света троица, да бъде към нея по-малко милостив? Затова тя вижда бъдещите работи, като че стават пред очите й, и казала така…
	Тук той се поспря, поклати глава, а после добави:
	— Забравил съм какво е казала, но ей сега ще си припомня.
	И започна да мисли, а те го чакаха съсредоточено, защото всеобщо беше мнението, че кралицата предвижда бъдещите събития.
	— Аха! — продума той най-после. — Сетих се вече! Кралицата е казала, че ако всички тукашни рицари биха отишли с княз Витолд срещу Куция, тогава ще бъде съкрушена езическата сила. Но това не можело да стане поради безчестието на християнските владетели. Границите трябва да се пазят и от чехите, и от маджарите, и от Ордена, защото никому не може да се вярва. Ако ли пък само шепа поляци отидат с Витолд, ще ги победи Тимур Куция или неговите войводи, конто водят неизброими пълчища…
	— Нали сега е мир — обади се Топорчик — и сам Орденът давал някаква си помощ на Витолд. Не могат дори и кръстоносците да постъпят другояче, макар и само от срам, защото искат да се представят пред светия папа, че са готови да се борят с езичниците. Приказват също придворните, че Куно Лихтенщайн не само за кръщавката, а и за преговори с краля се по-майвал тук…
	— Ето го и него! — извика учудено Мачко.
	— Наистина! — каза Повала, като се огледа. — Бога ми, той е! Малко е гостувал у абата и трябва да е тръгнал от Тинец, преди да съмне.
	— Бързал е за нещо — отговори навъсено Мачко.
	В това време Куно Лихтенщайн мина край тях. Мачко го позна по кръста, зашит на плаща му; но сам той не позна нито него, нито Збишко, защото ги беше видял преди това с шлемове, а с шлем, дори ако е дигнат наличникът му, може да се види само малка част от лицето на рицаря. Като минаваше, той кимна с глава на Повала от Тачево и на Топорчик, после заедно с оръженосците си се заизкачва по стълбите на катедралата с бавни и пълни с достойнство крачки.
	Изведнъж почнаха да бият камбаните, като изплашиха цял орляк врани и гълъби, които гнездяха по камбанарията, и известиха, че литургията ще почне веднага. Мачко и Збишко влязоха заедно с другите в черква, малко обезпокоени от бързото връщане на Лихтенщайн. Но старият рицар се тревожеше повече, докато вниманието на младия беше погълнато изцяло от кралския двор. Збишко никога в живота си не беше виждал нещо по-великолепно от тази черква и от хората, събрани в нея. Отдясно и отляво го заобикаляха най-знаменитите мъже на кралството, прославени с мъдрите си съвети или в боя. Мнозина, чиято мъдрост бе довела до женитбата на великия княз на Литва с хубавата и младичка полска кралица, бяха вече измрели, но някои бяха още живи и всички ги гледаха с много голяма почит. Младият рицар не можеше да се нагледа на величествената осанка на Яшко от Тенчин, краковски кащелян, у когото суровостта се съчетаваше с благородството и справедливостта; чудеше се на умните и внушителни лица на другите съветници, на мощните фигури на рицарите, с равно подстригана на челото коса, която падаше на дълги къдрици отстрани и отзад на главата. Някои имаха мрежи на главите си, други само препаски да поддържат косата. Чужденците гости, пратеници на римския крал, чехи, маджари и австрийци, както и свитите им, поразяваха с голямото изящество на облеклото си; литовските князе и боляри, които живееха при двора на краля, въпреки лятото и горещите дни бяха облекли за представителност шуби, подплатени със скъпи кожи; руските князе с коравите си и широки дрехи изглеждаха на фона на черковните стени и позлата като византийски икони. Но с най-голямо любопитство очакваше Збишко влизането на краля и кралицата и се промъкваше колкото можеше към преградата, отвъд която близо до олтара се виждаха две възглавници от червено кадифе, защото кралят и кралицата слушаха литургията винаги на колене. Чакането не беше дълго: кралят влезе пръв откъм сакристията и докато стигна пред олтара, можеше добре да се разгледа. Коса имаше черна, бухлата и над челото малко оредяла, дълга, отстрани прибрана зад ушите, лице мургаво, бръснато, нос гърбав и доста заострен, около устата бръчки, очи черни, малки, бляскави, с които се озърташе на всички страни, като че ли искаше, докато стигне до олтара, да преброи всички присъствуващи в черквата. Лицето му имаше добродушен, но и предпазлив израз, като на човек, когото съдбата е издигнала повече, отколкото е очаквал, и трябва да мисли непрестанно дали постъпките му отговарят на положението му и който се страхува от зложелателни укори. Но именно затова от лицето и от движенията му личеше някаква нетърпеливост. Лесно беше да се разбере, че когато се разсърди, гневът му ще да е внезапен, страшен и че това е същият онзи княз, който на времето си, силно раздразнен от извъртанията на кръстоносците, извикал на техните пратеници: „Ти при мене с пергамент, а аз при тебе с копие!“
	Но сега тази вродена избухливост се обуздаваше от голяма и искрена набожност. Не само новопокръстените литовски князе, но и набожните от деди и прадеди полски велможи се поучаваха от вида на краля в черква. Често пъти той махаше възглавницата и коленичеше на голите камъни, за да се измъчва повече; често издигаше ръцете си нагоре и ги държеше дотогава, докато сами паднеха от умора. Слушаше най-малко три литургии на ден и ги слушаше почти жадно. Откриването на потира и звънът на звънчето при светото възнесение всякога изпълваше душата му с унес, възторг, блаженство и страх. След литургията излизаше от черква като събуден от сън, успокоен, кротък и придворните знаеха, че тогава е най-удобното време да го молят за прошка или за дарения.
	Ядвига влезе също откъм сакристията. Въпреки че литургията още не беше почнала, най-близките до преградата рицари паднаха на колене тутакси при нейната поява, неволно отдавайки й почит като на светица, Збишко направи същото, защото в цялата навалица никой не се съмняваше, че има пред себе си светица, чийто образ след време ще украсява черковните олтари. Особено от няколко години строгият постнически живот на Ядвига стана причина да я почитат не само като кралица, но й отдаваха почти религиозни почести. От уста на уста между благородниците и народа се разнасяше мълвата за чудесата, които вършела кралицата. Казваха, че допирането на ръката й изцерявало болни; които не можели да си служат с ръцете и с краката си, се изцерявали, след като облечели вехти дрехи на кралицата. Достоверни свидетели уверяваха, че чули с ушите си как веднъж Христос й проговорил от олтара. Прекланяха се на колене пред нея чуждите монарси, почиташе я и се страхуваше да не я обиди дори високомерният Орден на кръстоносците. Папа Бонифаций IX я наричаше благочестива и избрана дъщеря на църквата. Светът гледаше постъпките й и помнеше, че това дете на Анжуйския дом и на полските Пясти, че тази дъщеря на могъщия Лудвик, възпитана при най-бляскавия двор, а също и най-хубавата от девойките на земята, се бе отрекла от щастието си, отрекла се бе от първата си моминска любов и се бе венчала като кралица с „дивия“ княз на Литва, за да накара да се преклони заедно с него пред кръста последният езически народ в Европа — това, което не направиха силите на всички немци, могъществото на Ордена, кръстоносните походи, морето проляна кръв, направи го само една нейна дума. Никога още апостолски венец не е сиял на по-младо и по-прекрасно чело, никога апостолски подвиг не се е съчетавал с такова себеотричане, никога женска хубост не е светила с такава ангелска доброта и с такава тиха скръб.
	Възпяваха я също трубадурите по всички европейски дворове; пристигаха в Краков рицари от далечни земи, за да видят „полската кралица“, обичаше я като зеницата на окото си и нейният собствен народ, комуто тя чрез женитбата си с Ягело донесе по-голямо могъщество и слава. Една само голяма тъга се бе надвесила над нея и над народа — че на тази своя избраница бог дълги години отказваше да прати потомство.
	Но когато най-сетне отмина и тая зла съдба, радостната вест за измолената благословия се разнесе като светкавица от Балтика до Черно море и по Карпатите и изпълни с радост всички сърца на обширното кралство. Като изключим столицата на кръстоносците, дори в чуждите градове посрещнаха с радост тая вест. В Рим пееха на литургия „Тебе славим, боже!“. В полските земи окончателно се затвърди мнението, че за каквото „светата господарка“ помоли бога, то непременно ще стане.
	При нея идеха хора с молби да им измоли здраве, идеха пратеници от земи и области да се помоли според нуждите им ту за дъжд, ту за сухо време зарад житата, ту за добра коситба, ту за изобилен мед, ту за изобилие на риба в езерата, ту за дивеч в горите. Страшните рицари от крайграничните замъци и крепости, които според възприетия от немците обичай се ограбваха взаимно или воюваха помежду си, при едно нейно напомняне прибираха мечовете в ножниците, освобождаваха пленниците без откуп, връщаха заграбените стада и си подаваха ръка за сдобряване. Всички унижени и бедняци се стичаха при портите на краковския замък. Нейният чист дух проникваше в сърцата на хората, смекчаваше участта на пленниците, гордостта на властелините, строгостта на съдиите и се възземаше над цялата страна като светлина на щастието, като ангел на справедливостта и на мира.
	Затова всички с туптящи сърца очакваха деня на божията благословия.
	Рицарите оглеждаха внимателно фигурата на кралицата, за да могат по нейните очертания да познаят дълго ли още ще чакат бъдещия наследник или наследница на престола. Краковският епископ Виш, който беше също най-опитният и прославен зад границата лекар, още не предричаше скорошно освобождаване от бременност и ако се правеха приготовления, то беше само затова, защото тогавашният обичай повеляваше всички тържества да се почват колкото е възможно по-рано и да продължават цели седмици. Снагата на кралицата, макар и малко издадена напред, все още запазваше предишната си стройност. Облеклото й беше до крайност просто. Възпитана при блестящ двор и най-хубава от всички тогавашни княгини, някога тя обичаше скъпоценните платове, огърлици, бисери, златни гривни и пръстени; сега — дори от няколко години — не само носеше монашески дрехи, но забуляше дори и лицето си от страх да не би мисълта за хубостта й да събуди у нея светска гордост. Като се научи за нейното положение, силно възрадваният Ягело поръча да украсят леглото й със златоткана коприна и скъпоценни камъни, но напразно беше всичко. Тя му отговори, че отдавна се е отказала от труфилата, а понеже знае, че часът на раждането бива често пъти час на смъртта, трябва да приеме милостта, която й праща господ, не всред скъпоценности, а в тихо смирение.
	Златото и скъпоценностите се даваха на университета или на новопокръстени литовски младежи да следват богословие в чужди университети.
	Кралицата се съгласи само с едно — да промени монашеския си вид. Откак надеждата за майчинство стана напълно сигурна, тя престана да забулва лицето си, като мислеше основателно, че вече не й подобава облеклото на каеща се…
	Сега всички очи се спряха с обич върху това прекрасно лице, което нито златото, нито скъпоценните камъни можеха да разхубавят повече. Кралицата вървеше бавно към олтара, с вдигнати нагоре очи, в едната ръка с молитвеник, а в другата с броеница. Збишко видя бялото като крий лице, сините очи, ангелските черти на лицето, пълни със спокойствие, добрина, милосърдие — и сърцето му заби като чук. Той знаеше, че според божите заповеди е длъжен да обича и своя крал, и своята кралица, и ги обичаше по своему; но сега сърцето му пламна ненадейно от една велика обич, която се поражда не по заповед, а лумва от само себе си като пламък и е същевременно и най-голяма почит, и покорност, и желание за жертва. Млад беше и буен рицарят Збишко, затова го обзе изведнъж желанието да изрази някак тази обич и вярност на поданик-рицар, да направи нещо за нея, да полети някъде, някого да надвие, нещо да завоюва и сам при това да си жертвува живота. „Дали да отида с княз Витолд — си казваше той, — защото как ще угодя на светата господарка, щом наблизо няма никъде война?“ Не му минаваше дори през ума, че може да угоди другояче освен с меч, копие или бойна секира, но затова пък беше готов сам-самичък да нападне цялата войска на Тимур Куция. Искаше му се веднага след литургията да възседне коня и да предприеме нещо. Какво? И сам не знаеше. Знаеше само, че не ще издържи, че му горят ръцете и че гори цялата му душа…
	Той отново беше съвсем забравил за опасността, която го заплашваше. Забравил беше за миг дори и Дануша, а когато изведнъж из черквата се разнесе детско пеене, Збишко се сети за нея, но почувствува, „че това е съвсем друго“. На Дануша беше обещал вярност, трима немци и ще удържи думата си, но нали кралицата стои над всички жени? И когато помисли колко души би искал да убие заради кралицата, видя пред себе си цели грамади брони, шлемове, щраусови и паунови пера и усети, че наспроти желанието му и това би било малко…
	През всичкото време не снемаше от нея очи и с развълнувано сърце мислеше с коя молитва да се помоли за нея, защото смяташе, че за кралицата не може да се моли как да е. Той знаеше да каже: „Pater noster, qui es in coelis, sanctificetur nomen Tuum“*, на което го беше научил един францисканец във Вилно, но дали защото самият монах не знаеше повече, или сам Збишко беше забравил останалото, важното е, че цялата „Отче наш“ не можеше да каже. Сега обаче той започна да си повтаря и потретя тези няколко думи, които в неговата душа означаваха: „Дай на нашата любима господарка здраве и живот, и щастие и се грижи за нея повече, отколкото за всички други.“ А понеже това казваше човек, над собствената глава на когото висеше съд и наказание, в цялата черква нямаше по-искрена молитва.
	[* Първите думи на молитвата „Отче наш“ на латински, Б. пр.]
	Когато литургията завърши, Збишко помисли, че ако би могъл да се яви пред кралицата, да падне пред нея по очи и да прегърне стъпалата й, после би могъл да настъпи, ако ще би, и краят на света. Но след първата литургия започна втора, после трета, а след това кралицата се оттегли в своите стаи, защото тя обикновено не ядеше нищо до обяд и нарочно не вземаше участие във веселите закуски, на които за развлечение на краля и на гостите се явяваха шутове и фокусници. А при Збишко дойде старият рицар от Длуголяс и го повика при княгинята.
	— Ще прислужваш през време на закуската на мене и на Дануша като мой придворен — каза княгинята, — та дано ти се удаде да се харесаш на краля с някоя весела дума или постъпка, с които да спечелиш сърцето му. Ако кръстоносецът те познае, не ще може да се оплаче, щом види, че ми прислужваш на кралската трапеза.
	Збишко целуна ръка на княгинята, после се обърна към Дануша и при все че беше навикнал повече на война и битки, отколкото на придворни обноски, изглежда, че знаеше какво трябва да направи рицарят, когато срещне сутрин дамата на сърцето си, затова отстъпи назад, престори се на зачуден и извика, като се кръстеше:
	— В името на отца и сина и светия…
	А Дануша вдигна към него сините си очи и попита:
	— Защо, Збишко, се кръстиш, когато литургията завърши вече?
	— Защото през тази нощ, очарователна панно, ти си се разхубавила толкова много, та просто се чудя!
	Но Миколай от Длуголяс като стар човек не обичаше чуждите рицарски обичаи, затова сви рамене и каза:
	— Какво ще си губиш напразно времето да й говориш за хубостта й! Дребосък е тя, който едва се е надигнал от земята…
	Збишко веднага го изгледа предизвикателно.
	— Пазете се да я наричате дребосък — каза той и пребледня от гняв — и знайте, че ако годините ви бяха по-малко, веднага бих поръчал да утъпчат земята зад замъка и нека дойде вашата или моята смърт…
	— Мълчи, хлапако!… Бих се разправил с тебе и днес!
	— Мълчи! — повтори княгинята. — Вместо да мисли за собствената си глава, ще ми търси тук нови крамоли! Трябваше да потърся за Дануша по-въздържан рицар. Но ще ти кажа, че ако искаш да буйствуваш, върви, където щеш, защото тук такива не ни трябват…
	Збишко се засрами от думите на княгинята и почна да й се извинява. Същевременно си каза, че ако пан Миколай от Длуголяс има възрастен син, кога да е ще го извика на пеши или на конен бой, но няма да му прости думата „дребосък“. Сега обаче реши да се държи в кралските стаи спокойно и да не призовава никого, освен ако това изисква на всяка цена рицарската му чест…
	Звуците на тръбите известиха, че закуската е готова. Княгиня Ана хвана за ръка Дануша и се запъти към кралските стаи, пред които вече чакаха идването й светските големци и рицари. Другата княгиня, жената на Жемовит, беше вече влязла първа, защото като родна сестра на краля сядаше на масата на по-почетно място. Стаята изведнъж се изпълни с гости чужденци и поканени местни сановници и рицари. Кралят седеше на по-издигнатия край на масата, а до него краковският епископ и Войчех Ястжембец, който, при все че имаше по-долен сан от епископа, като папски посланик седеше от дясната страна на краля. Двете княгини заеха местата до тях. До Ана Данута се беше разположил удобно на широкия стол бившият гнезненски архиепископ Ян, княз от силезийските Пясти, син на ополския княз Болек III. Збишко беше чувал за него в двора на Витолд и сега, изправен зад княгинята и Дануша, го позна веднага по извънредно буйната му коса с виещи се кичури, която правеше главата му подобна на черковно ръсило. В полските княжески дворове му бяха извадили прякор Ръсилото, а дори и кръстоносците го наричаха Расилата. Той беше прочут със своята веселост и леконравието си. Като получил въпреки волята на краля право на гнезненското архиепископство, той искал да го вземе с въоръжена сила, за което бил лишен от чина си и изгонен; тогава се свързал с кръстоносците, които му дали в Поморието бедното Каменско епископство. Едва тогава разбрал, че е по-добре да живее в мир с могъщия крал, измолил си прошка, върнал се в страната и сега чакаше да се освободи някоя епархия с надежда, че ще я получи от ръцете на добродушния господар. По-късно очакванията му се сбъднаха, а сега той гледаше да привлече сърцето на краля с остроумни шеги. Но все още си го теглеше по старому към кръстоносците. Дори и при двора на Ягело, гледан не особено любезно от сановниците и рицарите, той търсеше обществото на Лихтенщайн и му беше драго да седи до него на масата.
	Така беше и сега. Изправен зад креслото на княгинята, Збишко се озова тъй близо до кръстоносеца, че би могъл да го докосне с ръка. Веднага го засърбяха пръстите и неволно се свиха, но той овладя буйността си напълно и не си позволи непристойни мисли. Не можеше обаче да се сдържи да не хвърля от време на време лакоми погледи към малко плешивата отзад руса глава на Лихтенщайн, към шията, плещите и раменете, като при това искаше да прецени много ли работа ще има с него, ако им се случи да се срещнат в битка или в двубой. Стори му се, че не особено много, защото ако и плешките на кръстоносеца да изглеждаха доста яки под ушитата от тънко сиво сукно дреха, той беше слабак в сравнение с един Повала или Патко Злодей от Бискупице или в сравнение с двамата прославени Сулимци или Кшон от Козите глави и в сравнение с мнозина други рицари, които седяха сега на кралската трапеза.
	Тях именно поглеждаше Збишко с възторг и завист, но вниманието му привличаше главно кралят, който хвърляше погледи на всички страни и почти всеки миг оправяше с пръсти косата си зад ушите, сякаш недоволен, че закуската не е още започнала. Погледът му се спря за миг и на Збишко и тогава младият рицар почувствува нещо като страх, а при мисълта, че навярно ще дойде ред да се яви пред разгневеното лице на краля, го обхвана силна тревога. За пръв път помисли сериозно за отговорността и наказанието, което можеше да го сполети, защото досега всичко това му се струваше нещо далечно, неясно, за което не заслужаваше да се тревожи.
	А немецът и не подозираше, че онзи рицар, който дръзко го беше нападнал на пътя, стои тъй близо до него. Закуската започна. Поднесоха винена чорба с яйца, така силно подправена с канела, карамфил, джинджифил и шафран, та приятният и мирис се разнесе по цялата стая. В това време шутът Чарушек, седнал на столче при вратата, почна да подражава песента на славей, което личеше, че забавлява краля. След него друг почна да обикаля трапезата заедно със слугите, които разнасяха яденето, спираше се незабелязано зад гостите и тъй сполучливо подражаваше бръмченето на пчела, че някой току оставяше лъжицата и махаше с ръка по главата си. Като гледаха това, другите прихваха да се смеят. Збишко прислужваше внимателно на княгинята и на Дануша, но когато на свой ред и Лихтенщайн почна да се пляска по оредялата глава, той пак забрави за опасността и се разсмя до сълзи, а застаналият наблизо млад литовски княз Ямонт, син на смоленския наместник, се смееше заедно с него така сърдечно, та дори изсипваше ядене от блюдата.
	Но кръстоносецът разбра най-после грешката, бръкна в кесията си, а същевременно се обърна към епископ Ръсилото и му каза няколко думи на немски, които епископът тутакси повтори на полски.
	— Благородният рицар ти казва — рече той на шута, — ще получиш два скойца, но не бръмчи така близо, защото пчелите се пъдят, а търтеите се убиват…
	Шутът прибра двата скойца, които му подаде кръстоносецът, и възползувай от свободата, която имаха шутовете при всички дворове, отговори:
	— Много мед има в Добжинската земя*, затова са я нападнали търтеите. Бий ги, кралю Владиславе!
	[* Добжинската земя била заграбена от кръстоносците въз основа на незаконния им договор с Владислав Ополчик. — Б. а.]
	— На ти и от мене един грош, защото добре го каза — продума Ръсилото, — само помни едно, че ако стълбата се счупи, пчеларят не ще стигне меда, а ще си строши врата. Имат жило тези малборгски търтеи, които завладяха Добжин, и не е безопасно да се вреш в кошерището им.
	— Хайде де! — извика Зиндрам от Машковице, краковският оръжеен началник. — Те могат да се изпъдят и с дим.
	— Какъв?
	— Барутен.
	— Или със секира да съсечеш кошера! — каза грамадният Пашко Злодей от Бискупице.
	Збишковото сърце се зарадва, понеже той разбра, че такива думи предвещават война. Но разбра това и Куно Лихтенщайн, който беше живял дълго в Торун и в Хелмно, та беше изучил полския език, но не си служеше с него само от гордост. Сега обаче, раздразнен от думите на Зиндрам от Машковице, впи в него сивите си зеници и отговори:
	— Ще видим.
	— Нагледаха се бащите ни при Пловце, нагледахме се и ние при Вилно — отговори Зиндрам.
	— Pax vbiscum!* — извика Ръсилото. — Мир! Мир! Нека епископ Миколай от Куров освободи куявското епископство, а милостивият крал ме назначи там след него, ще ви кажа такава хубава проповед за любовта между християнските народи, та до дън душа ще ви трогна. Защото какво нещо е омразата, ако не ignis, и то ignis infernalis**… такъв ужасен огън, че водата е безсилна срещу него и май че трябва да го заливаме с вино. Дайте вино! Да го обърнем на пиршество, както казваше покойният епископ Завиша от Курозвенки.
	[* Евангелски израз — Мир вам! — Б. пр.]
	[** Огън — адски огън, — Б. пр.]
	— А от пиршеството в ада, както казва дяволът — прибави шутът Чарушек.
	— Тебе да вземе дяволът!
	— Чудно ще бъде, ако вземе вас. Не са виждали още дявол с ръсило, но мисля, че всички ще имаме това удоволствие…
	— По-напред тебе ще поръся. Дайте вино и да живее любовта между християните!
	— Между истинските християни! — повтори с ударение Куно Лихтенщайн.
	— Как така? — извика краковският епископ Виш, като вдигна глава. — Не сте ли сега в едно старо християнско кралство? Нима тук черквите не са по-стари, отколкото в Малборг?
	— Не зная — отговори кръстоносецът.
	Кралят беше особено раздразнителен, когато ставаше Дума за християнството. Струваше му се, че кръстоносецът може би иска да засегне именно него, та изпъкналите му бузи веднага се покриха с червени петна и очите му засвяткаха.
	— Какво значи това? — обади се той с груб глас. — Не съм ли аз християнски крал, а?
	— Кралството се нарича християнско — отговори кръстоносецът, — но обичаите му са езически…
	При тия думи скочиха от местата си страшните рицари: Марчин от Вроцимовице с герб полукоза, Флориан от Коритница, Бартош от Водзинек, Домарат от Кобиляни, Повала от Тачево, Пашко Злодей от Бискупице, Зиндрам от Машковице, Яшко от Тарговиско, Кшон от Козите глави, Згмунт от Бобова и Сташко от Харбимовице — могъщи, славни, победители в много битки и много турнири. Пламнали от гняв и пребледнели, те скърцаха със зъби и почнаха да викат един през друг:
	— Горко ни! Защото е гост и не можем да го извикаме на двубой!
	А сулимецът Завиша Черни, най-славният между славните, „образец на рицар“, обърна навъсеното си чело към Лихтенщайн и каза:
	— Не мога да те позная, Куно. Бива ли рицар като тебе да позори един велик народ, когато знае, че като пратеник не го заплашва никакво наказание за това?
	Но Куно издържа спокойно страшните погледи и отговори бавно и ясно:
	— Нашият орден, преди да дойде в Прусия, е воювал в Палестина, но там дори сарацините са почитали пратениците. Само вие не ги почитате — и затова нарекох обичаите ви езически.
	При тия думи се дигна още по-голям шум. Отново по цялата трапеза се чуха виковете: „Горко! Горко!“
	Но всички утихнаха, когато кралят, чието лице кипеше от гняв, плесна според литовския обичай няколко пъти с ръце. Тогава стана старият Яшко Топор от Тенчин, краковски кащелян, побелял, внушителен, вдъхващ страх с високото си положение, и каза:
	— Благородни рицарю от Лихтенщайн, ако сте понесли някакво оскърбление като пратеник — кажете, и незабавно ще последва най-строга справедливост.
	— Не ми се е случвало такова нещо в никоя друга християнска държава — отговори Куно. — Вчера по пътя за Тинец ме нападна един ваш рицар и при все че от кръста на плаща лесно можеше да се разбере кой съм, искаше да ме убие.
	При тия думи Збишко силно пребледня и неволно погледна краля, чието лице наистина беше страшно, Яшко от Тенчин се зачуди и каза:
	— Възможно ли е това?
	— Попитайте пана от Тачево, който беше свидетел на случката.
	Очите на всички се обърнаха към Повала, който постоя за минута мрачен, със спуснати клепки, после каза:
	— Така е!…
	Като чуха това, рицарите завикаха: „Позор! Позор! Да беше се разтворила земята под такъв!“ И от срам едни се биеха с пестници по бедрата и гърдите, други огъваха в ръцете си калаените блюда на масата и не знаеха къде да погледнат.
	— Защо го не уби? — прогърмя кралят.
	— Защото главата му принадлежи на съда — отвърна Повала.
	— Оковахте ли го поне? — запита кащелянът Топор от Тенчин.
	— Не, защото се закле в рицарската си чест, че ще се яви в съда.
	— И не ще се яви! — извика подигравателно Куно с вдигната глава.
	Ненадейно един млад тъжовен глас се обади наблизо зад гърба на кръстоносеца:
	— Пазил ме господ да предпочета позора пред смъртта. Аз направих това: Збишко от Богданец.
	След тези думи рицарите се спуснаха към нещастния Збишко, но ги сдържа строгото кимване на краля, който се надигна с разискрени очи и започна да вика със запъхтян от гняв глас, приличен на тропот от колелата на кола, засилена по камъни:
	— Да му отсекат главата! Да му отсекат главата! Нека кръстоносецът занесе главата му на магистъра в Малборг!
	После викна на застаналия наблизо млад литовски княз, син на смоленския наместник:
	— Дръж го, Ямонте!
	Стреснатият от кралския гняв Ямонт сложи разтреперани ръце на раменете на Збишко, който обърна към него пребледнялото си лице и каза:
	— Няма да избягам…
	Но белобрадият краковски кащелян Топор от Тенчин дигна ръка в знак, че иска да говори; и когато настъпи тишина, каза:
	— Милостиви кралю! Нека тоя вожд се убеди, че не твоят гняв, а нашите закони наказват със смърт за посягане върху особата на пратеник. Инак той с право би могъл да мисли, че в това кралство няма християнски закони. Аз сам ще съдя виновния!
	Последните думи той изрече с повишен глас и като не допущаше, види се, дори мисълта, че искането му може да не бъде прието, кимна на Ямонт:
	— Да го затворят в кулата. А вие, пане от Тачево, ще бъдете свидетел.
	— Ще изложа цялата вина на този юноша, каквато нито един от нас, зрелите мъже, никога не би допуснал — отговори Повала, като поглеждаше мрачно Лихтенщайн.
	— Право казва! — подеха веднага другите. — Дете е той още! Защо заради него позорят всички ни?
	Настъпи миг на мълчание и неприветливи погледи към кръстоносеца, а в това Време Ямонт поведе Збишко, за да го предаде в ръцете на стрелците, които стояха на стража в двора на замъка. В младото си сърце той изпитваше жалост към затворника, която се усилваше от вродената му омраза към немците. Но като литовец, навикнал сляпо да изпълнява волята на великия княз и сам изплашен от кралския гняв, почна по пътя да шепне на младия рицар и да го съветва другарски:
	— Знаеш ли какво ще ти кажа: обеси се! Най-добре се обеси веднага. Кралят се разсърди, и без това ще ти отсекат главата. Защо да не му направиш удоволствие? Обеси се, приятелю! У нас има такъв обичай!
	Замаян от срам и страх, Збишко изпърво като че не разбра думите на князчето, но най-сетне ги разбра и дори се спря от учудване:
	— Какво ми приказваш?
	— Обеси се! Защо трябва да те съдят? Ще зарадваш краля! — повтори Ямонт.
	— Обеси се ти! — извика младият рицар. — Уж си се покръстил, а кожата ти е останала езическа, та дори не разбираш, че е грях за християнина да върши такива работи.
	Князът сви рамене:
	— Но то не е по добра воля. Така и така ще ти отсекат главата.
	В ума на Збишко се мярна мисълта, че за подобни думи би трябвало веднага да извика шляхтича на пеши или конен двубой, с мечове или със секири, но сподави в себе си това желание, като си припомни, че вече не ще има време за двубой. И той наведе тежко глава и мълчаливо се остави да го предадат в ръцете на началника на дворцовите стрелци.
	А в залата през това време вниманието на всички се насочи на друга страна. Като видя какво става, Дануша се изплаши изпърво тъй много, че дори дъхът й спря. Личицето й стана бяло като платно, очите й станаха кръгли от ужас и тя гледаше краля неподвижна като восъчна статуйка в черква. Но когато най-сетне чу, че се канят да отсекат главата на нейния Збишко, когато го подкараха и изведоха от стаята, тогава я обхвана безмерно отчаяние; устните и веждите й затрепераха; не помогнаха нито страхът от краля, нито хапането на устните — тя изведнъж избухна в такъв жаловит и звънлив плач, че всички лица се обърнаха към нея, а сам кралят попита:
	— Какво значи това?
	— Милостиви кралю! — извика княгиня Ана. — Тя е дъщеря на Юранд от Спихов, на която това нещастно рицарче се закле във вярност. Закле й се да снеме три паунови китки от шлемовете — и като видял такава китка на шлема на тоя вожд, помислил, че сам бог му го праща. Не от злоба е направил той това, господарю, но от глупост, затова бъди милостив и не го наказвай, за което те молим на колене.
	След тия думи тя стана, хвана Дануша за ръка, затича се с нея към краля, който почна да се дърпа назад, А те и двете паднаха пред него на колене и Дануша обхвана с ръчичките си краката на господаря и почна да вика:
	— Прости Збишко, кралю, прости Збишко!
	И от вълнение, а също и от страх, завря русата си главичка в гънките на сивата кралска дреха, целуваше му коленете и трепереше като лист. Княгиня Александра, жената на Жемовит, падна на колене от другата страна, сви ръце и загледа умилно краля, лицето на когото изразяваше голямо затруднение. Наистина той се дърпаше назад заедно със стола си, но не отблъскваше със сила Дануша, само махаше с двете си ръце, като че искаше да ги отпъди от себе си.
	— Оставете ме на мира! — викаше той. — Провинил се е, опозорил цялото кралство! Нека му отсекат главата!
	Но малките ръчички прегръщаха още по-силно коленете му, а детският гласец викаше все по-жаловито:
	— Прости Збишко, кралю, прости Збишко!
	Обадиха се и някои рицари:
	— Юранд от Спихов, прочут рицар, страшилище за немците!
	— И този юноша се е вече доста отличил край Вилно! — добави Повала.
	Но кралят продължаваше да се брани, при все че беше трогнат от вида на Дануша:
	— Оставете ме на мира! Не пред мене е виновен и не аз мога да го простя. Нека пратеникът на Ордена го прости, тогава аз ще му простя, ако ли не, да му отсекат главата.
	— Прости го, Куно! — каза сулимецът Завиша Черни. — Сам магистърът няма да те укори за това!
	— Прости го, пане! — завикаха двете княгини.
	— Прости го, прости! — повториха рицарските гласове.
	Куно притвори клепки, но седеше с вирната глава, сякаш се наслаждаваше от това, че двете княгини и такива знаменити рицари се обръщат към него с молби. Но изведнъж се промени: наведе глава, скръсти ръце на гърди, от горд стана смирен и се обади с тих, умилен глас:
	— Христос, нашият спасител, прости разбойника на кръста и враговете си.
	— Прави думи казва рицарят! — обади се епископ Виш.
	— Прави! Прави!
	— …Как бих могъл да не простя аз — продължи Куно, — който съм не само християнин, но и духовник? Затова прощавам му от все сърце като слуга Христов и като монах!
	— Хвала му! — викна Повала от Тачево.
	— Хвала! — повториха другите.
	— Но — продължи кръстоносецът — аз съм тук между вас като пратеник и представям величието на целия Орден, който е орден Христов. Следователно, който оскърби мене като пратеник, оскърбява Ордена, а който оскърбява Ордена, оскърбява самия Христос — и такава обида аз не мога да простя нито пред бога, нито пред хората, пък ако вашите закони я прощават, нека за това узнаят всички християнски владетели.
	След тези думи настъпи глухо мълчание. Подир малко се чу тук-таме скърцане със зъби, тежки въздишки на потисната ярост и хълцането на Дануша.
	До вечерта всички сърца минаха на страната на Збишко. Ония същите рицари, които сутринта бяха готови да го съсекат с мечовете си при един само знак на краля, сега напрягаха мислите си как да му се притекат на помощ. Княгините решиха да се обърнат с молба към кралицата, за да склони тя Лихтенщайн да се откаже от оплакването си или ако стане нужда, да пише на великия магистър на Ордена с молба да заповяда на Куно да се откаже от искането си. Този начин им се струваше най-сигурен, защото Ядвига се ползуваше с такава необикновена почит, че великият магистър би си навлякъл гнева на папата и укора на всички християнски князе, ако й откажеше това нещо. Отказ надали щеше да има още и затова, че Конрад фон Юнгинген беше човек спокоен и много по-миролюбив от предшествениците си. За нещастие краковският епископ Виш, който беше същевременно главен лекар на кралицата, забрани най-строго на всички да й споменат макар и една дума за тая случка. „Тя никога не иска да слуша за смъртни наказания — каза — и дори да се отнася до някой прост разбойник, веднага взема всичко присърце, а що остава, когато е въпрос за главата на един младеж, който справедливо може да разчита на нейното милосърдие. Всяко вълнение може лесно да докара тежка немощ, а нейното здраве значи много повече за цялото кралство, отколкото десет рицарски глави.“ Той заяви най-после, че ако някой се осмели въпреки забраната му да тревожи кралицата, сам ще навлече върху него страшния гняв на краля, а отгоре на всичко ще отлъчи виновния от църквата.
	Двете княгини се изплашиха от тая закана и решиха да мълчат пред кралицата, а вместо това да молят краля дотогава, докато някак се смили. Целият двор и всички рицари бяха взели вече страната на Збишко. Повала от Тачево обеща, че ще каже самата истина, но показанията му ще бъдат в полза на младежа и ще представи цялата работа като момчешка буйност. А при все това всички предвиждаха, а кащелянът Яшко от Тенчин заявяваше високо, че ако кръстоносецът се заяде, суровият закон трябва да бъде приложен.
	Ето защо сърцата на рицарите още повече се ожесточиха против Лихтенщайн и вече не един от тях мислеше, и дори казваше открито: „Пратеник е и не може да бъде извикан на двубой, но когато се върне в Малборг, не дай боже да умре от своя смърт.“ И това не бяха само празни заплахи, защото на рицарите, които носеха пояс, не беше позволено да казват на вятъра нито една дума и ако някой обещаеше нещо, трябваше да го изпълни или да загине. Тук страшният Повала се оказа най-ожесточен, защото имаше в Тачево любима щерка, връстница на Дануша, та сълзите на Дануша бяха трогнали силно сърцето му.
	Той още същия ден посети Збишко в подземието, посъветва го да не мисли лошото и му разказа за молбите на двете княгини и за сълзите на Дануша… Като узна, че момичето се хвърлило заради него в краката на краля, Збишко се трогна от постъпката до сълзи, но не знаеше как да изрази своята благодарност и копнеж, а изтри с опакото на дланите очите си и каза:
	— Ех! Бог да я благослови, а на мене колкото се може по-скоро да ми даде да изкарам някой пеши или конен бой заради нея! Малко немци й обещах аз, защото на такава трябваше да обещая толкова, колкото са годините й. Само бог да ме избави от тази беда, аз няма да се поскъпя!…
	И дигна нагоре пълните си с благодарност очи…
	— Най-напред обещай нещо за някоя черква — отговори панът от Тачево, — защото, ако обещанието ти бъде угодно богу, навярно веднага ще бъдеш освободен. А второ, слушай: чичо ти отиде при Лихтенщайн, а после ще отида и аз. Не е срамно да му искаш прошка за вината си, защото си виновен — и не някой си Лихтенщайн, а пратеника ще молиш ти. Готов ли си на това?
	— Щом такъв рицар като ваша милост казва, че това е достойно, ще го направя! Но ако поиска да му се моля така, както искаше по пътя от Тинец, нека ми отрежат главата. Чичо ще остане и чичо ще му се отплати, когато се свърши пратеничеството му…
	— Ще видим какво ще каже на Мачко — рече Повала.
	А Мачко наистина отиде вечерта при немеца, но той го прие надуто, не поръча дори да запалят свещите, а говори с него в полумрака. Върна се оттам старият рицар мрачен като нощ и отиде при краля. Кралят го прие милостиво, защото се беше вече напълно успокоил, и когато Мачко падна на колене, заповяда му веднага да стане и го попита какво иска.
	— Милостиви господарю — каза Мачко. — Като има вина, трябва да има и наказание, защото другояче не би имало никаква справедливост на света. Но има тук и моя вина, защото аз не само не обуздавах вродената буйност на този юноша, но още го и хвалех за нея. Такъв го отгледах, а после още от малък се е възпитавал на война. Моя е вината, милостиви кралю, защото неведнъж съм му казвал: първом сечи, па после ще видиш кого си съсякъл. И така беше добре на война, но се оказа лошо при двора! Обаче момъкът е като чисто злато, последен от рода ни — и страшно ми е жал за него…
	— Мене опозори, кралството опозори — каза кралят. — С мед ли да го мажа за това?
	А Мачко млъкна, защото при спомена за Збишко тъгата изведнъж му стисна гърлото и едвам след дълго мълчание заговори пак с все още развълнуван и прекъсван глас:
	— Аз съвсем не знаех, че го обичам толкова много и едва сега разбрах, когато ни сполетя бедата. Но аз съм стар, а той е последен от рода. Няма ли него — няма да има и нас. Кралю милостиви и господарю, смили се ти над нашия род!
	Тук Мачко падна отново на колене, протегна напред отрудените си от войните ръце и каза през сълзи:
	— Ние бранихме Вилно, бог ни прати добра плячка, кому ще я оставя? Кръстоносецът иска наказание, господарю — нека има наказание, но позволете да дам аз главата си. Защо ми е животът, ако няма Збишко! Млад е още, нека изкупи земята и плоди потомство, както бог е заповядал на човека. Кръстоносецът дори няма да запита чия глава е паднала, само да падне. Това не ще бъде никакъв позор за нашия род. Тежко е човеку да отива на смърт, но като се пресметне, по-добре е да загине един човек, отколкото да изчезне цял един род…
	Той каза това и прегърна краката на краля, а кралят замига с очи, което у него беше признак на вълнение, и най-после заяви:
	— Няма да го бъде да заповядам аз да отсекат без вина главата на препасан рицар! Няма да го бъде! Няма да го бъде!
	— И не би било справедливо — прибави кащелянът. — Законът преследва виновния, но законът не е някакъв змей, който не гледа чия кръв лочи. А вие разберете, че истински позор ще падне на рода ви, ако вашият братанец се съгласи на това, което казвате: тогава и него самия, и потомството му всички ще смятат за безчестни…
	На това Мачко отвърна:
	— Той не ще се съгласи. Но ако това стане без негово знание, той би отмъстил после за мене, както и аз ще отмъстя за него…
	— Я накарайте кръстоносеца да се откаже от оплакването си… — каза Тенчински.
	— Бях вече при него.
	— И какво? — попита кралят и протегна шия, — Какво каза?
	— Каза ми така: „Трябваше на тинецкия път да молите за прошка; тогава не искахте, сега пък аз не искам…“
	— А вие защо не искахте?
	— Защото ни заповядваше да слезем от конете и прави да му искаме прошка.
	Кралят прибра косата си зад ушите и искаше нещо да отговори, но в това време влезе един придворен и съобщи, че рицарят от Лихтенщайн моли да бъде изслушан.
	Като чу това, Ягело погледна Яшко от Тенчин, после Мачко, но им заповяда да останат, може би с надежда, че така ще успее да уреди работата с кралския си авторитет.
	В това време кръстоносецът влезе, поклони се на краля и каза:
	— Милостиви господарю! Ето ви писмено оплакване за оскърблението, което ми бе нанесено във вашето кралство.
	— Оплачете се нему — отговори кралят и посочи Яшко от Тенчин.
	— Не познавам вашите закони, нито вашите съдилища, но зная, че пратеникът на Ордена може да се оплаква само на самия крал.
	Малките очички на Ягело замигаха нервно, той обаче протегна ръка, взе оплакването и го предаде на Тенчински.
	Тенчински го разгърна и почна да го чете, но колкото повече четеше, толкова лицето му ставаше по-загрижено и по-тъжно.
	— Пане — каза той най-после, — вие тъй настоявате за смъртта на този юноша, като че ли той е опасен за целия ваш Орден. Нима вие, кръстоносците, се страхувате и от децата?
	— Ние, кръстоносците, не се страхуваме от никого — отвърна гордо Лихтенщайн.
	А старият кащелян прибави тихо:
	— А особено от бога.
	На сутринта Повала от Тачево правеше пред кащелянския съд всичко, което беше по силите му, за да намали вината на Збишко. Но напразно той приписваше постъпката на детския ум и на неопитността на Збишко, напразно казваше, че дори и някой от по-възрастните, щом е обещал три китки паунови пера и се е молил да му бъдат изпратени, а след това е видял изведнъж такава китка пера пред себе си, би могъл също да помисли, че в това има пръст божи. Едно само не можеше да отрече благородния рицар, а именно че ако не е бил той, копието на Збишко би пронизало гърдите на кръстоносеца. А Куно поръча да донесат в съда бронята, с която е бил облечен тогава, и се оказа, че тя беше от тънки металически плочки, каквито се носеха само в тържествени случаи, и толкова лека, та Збишко при необикновената си сила без съмнение би я пронизал и би убил пратеника. После попитаха и Збишко имал ли е намерение да убие кръстоносеца; но той не отричаше това. „Виках му още отдалече — каза той — да насочи копието си, защото жив той, разбира се, не би позволил да му снемат шлема от главата, но ако беше ми извикал отдалече, че е пратеник, тогава бих го оставил на мира.“
	Тези думи се харесаха на рицарите, които от доброжелателство към юношата се бяха стекли на тълпа в съда, и отвсякъде се чуха гласове: „Вярно! Защо не си извикал?“ Но лицето на кащеляна остана навъсено и строго. Той заповяда на присъствуващите да мълчат, сам помълча малко, после впи в Збишко изпитателен поглед и попита:
	— Можеш ли да се закълнеш в мъките господни, че не си видял плаща и кръста?
	— Не мога да се закълна — отговори Збишко. — Ако не бях видял кръста, бих помислил, че той е наш рицар, а наш рицар, разбира се, аз не бих нападнал.
	— Ами какъв друг кръстоносец би могъл да се намери в околностите на Краков, ако не пратеник или лице от неговата свита?
	На това Збишко не каза нищо, защото нямаше какво да се каже. За всички беше съвсем ясно, че ако не е бил панът от Тачево, сега пред съда би лежала не бронята на пратеника, а той самият с пробити гърди — за вечен позор на полския народ. Затова дори онези, които от цялата си душа бяха на страната на ко, разбраха, че присъдата му не може да бъде мека… И наистина след малко кащелянът каза:
	— Понеже в буйността си не си помислил кого нападаш и не си го направил със зъл умисъл, нашият Спасител ще ти зачете това и ще ти прости, но ти, нещастнико, търси закрилата на света Богородица, защото законът не може да ти прости…
	Като чу това, Збишко, при все че очакваше подобни думи, пребледня малко, но изведнъж тръсна назад дългата си коса, прекръсти се и каза:
	— Божа воля! Ех, няма що!
	После се обърна към Мачко и му посочи с очи Лихтенщайн, като че му поръчваше да не го забравя, а Мачко кимна с глава в знак, че разбира и помни. Този поглед и това движение разбра и Лихтенщайн и при все че в гърдите му туптеше колкото храбро, толкова и жестоко сърце, за миг тръпки го побиха от глава до пети. Кръстоносецът видя, че между него и този стар рицар, чието лице не би могъл дори да разгледа под шлема, ще почне отсега борба на живот и смърт и ако би искал дори да се скрие от него, не ще успее, а престане ли да бъде пратеник, те ще трябва да се срещнат, та макар и в Малборг.
	В това време кащелянът бе отишъл в съседната стая, за да продиктува присъдата на Збишко на опитния в писането секретар. Докато го нямаше, ту един, ту друг от рицарите се приближаваше до кръстоносеца и казваше:
	— Дано на Страшния съд да те съдят по-милостиво! Радваш ли се на тази кръв?
	Но Лихтенщайн държеше само на мнението на Завиша, защото той с бойните си подвизи, със своето знание на рицарските правила и с неизмеримата си строгост в изпълнението им беше известен широко по света. В най-заплетените дела, когато ставаше дума за рицарска чест, към него се обръщаха не един път от доста далечни места и никой никога не смееше да му противоречи не само защото двубой с него беше немислим, но и защото го смятаха за „огледало на честта“. Една само дума за осъждане или за похвала от неговата уста се пръскаше бързо сред рицарството на Полша, Унгария, Чехия, Германия и можеше да докара добра или лоша слава за рицаря.
	Към него именно се приближи Лихтенщайн. Той като че ли искаше да оправдае ожесточението и неотстъпчивостта си, та каза:
	— Само великият магистър заедно с върховния съвет би могъл да го помилва — аз не мога…
	— Вашият магистър няма нищо общо с нашите закони; помилване може да даде не той, а само нашият крал — отвърна Завиша.
	— Пък аз, като пратеник, трябваше да искам наказанието му.
	— Преди да бъдеш пратеник, трябваше да бъдещ рицар, Лихтенщайн…
	— Нима мислиш, че съм постъпил не според законите на честта?…
	— Ти познаваш нашите рицарски книги и знаеш, че там е заповядано рицарят да подражава на две животни: на лъва и агнето. На кое от тях приличаш ти в тази разправия?
	— Ти не си ми съдия…
	— Нали сам ме попита дали не си нарушил законите на честта, затова ти отговарям какво мисля.
	— Ти зле отговори, защото това аз не мога да преглътна.
	— От своята злоба, не от моята ще се задавиш.
	— Но Христос вижда, че се грижих повече за величието на Ордена, отколкото за собствената си похвала…
	— Господ ще отсъди всички ни.
	По-нататъшният разговор се прекъсна от влизането на кащеляна и секретаря. Знаеше се вече, че присъдата ще бъде неблагоприятна, но все пак настъпи пълна тишина. Кащелянът зае мястото си на масата, взе в ръка разпятието и заповяда на Збишко да падне на колене.
	Секретарят почна да чете по латински присъдата. Нито Збишко, нито присъствуващите рицари я разбраха, но всички се досетиха, че е смъртна присъда. Когато четенето завърши, Збишко се удари няколко пъти по гърдите и повтори: „Боже, бъди милостив към мене грешния.“
	После стана и се хвърли в прегръдките на Мачко, който почна да го целува мълчаливо по главата и по очите.
	Същия ден вечерта херолдът при звука на тръби обявяваше на рицарите, гостите и гражданите по четирите ъгъла на градския площад, че благородният Збишко от Богданец е осъден от кащелянския съд на посичане с меч…
	Но Мачко измоли да не се изпълнява веднага присъдата и това стана лесно, защото на тогавашните хора, които обичаха да разпределят с най-голяма точност имота си, обикновено оставяха време да се уговорят с роднините си, както и да помирят душата си с бога. Не искаше да настоява за по-бързо изпълнение на присъдата и сам Лихтенщайн, като смяташе, че щом оскърбеното величие на Ордена е получило удовлетворение, не струва да се дразни докрай могъщия монарх, при когото беше изпратен не само да вземе участие в тържествата по кръщавката, но и за преговори по Добжинската земя. Най-важната причина обаче беше здравето на кралицата. Епископ Виш не искаше дори и дума да става за смъртно наказание преди раждането. Той не без основание мислеше, че такова нещо едва ли ще се укрие от господарката, а тя, щом узнае, може да се разтревожи и много да си навреди. Така че на Збишко оставаше време да живее може би още няколко месеца, да направи последните си разпореждания и да се прости с близките си…
	А Мачко го навестяваше всеки ден и го утешаваше както можеше. Говореха си те с тъга за неизбежната Збишкова смърт и с още по-голяма тъга за това, че родът им може да изчезне.
	— Няма какво, трябва вие да си вземете жена — каза веднъж Збишко.
	— По-добре да издиря някой наш роднина, макар и далечен — отговори развълнуван Мачко. — Де ще ти мисля аз за жени, когато на тебе главата ще отсекат. Ако пък най-сетне се наложи непременно да взема някоя, то няма да стане, докато не пратя на Лихтенщайн рицарска покана и не му отмъстя. Ти за това не се грижи!…
	— Господ да ви плати. Нека ми остане поне тази утеха! Знаех аз, че няма да му простите. Как ще достъпите?
	— Когато се свърши пратеничеството му, ще има или война, или мир — нали разбираш? Ако бъде война, ще му пратя покана да излезе преди боя на единоборство с мене.
	— На утъпкана земя ли?
	— На утъпкана земя, на коне или пеш, но само на смърт, не на робство. Ако пък бъде мирно време, ще ида в Малборг, ще ударя с копие портите на замъка, а на тръбача ще заповядам да обяви, че го каня на смъртен бой. Тогава вече не може се скри.
	— То се знае, че няма да се скрие, и ще се разправите с него, виждам го сякаш с очите си.
	— Дали ще се справя?… Със Завиша не бих могъл, с Пашко не бих могъл, с Повала също; но без да се хваля, бих се разправил наведнъж с двама такива като него. Ще види той, кучият му син! Нали оня фризийски рицар беше по-як? А като го цапнах отгоре без шлем, къде ми се спря секирата? На зъбите се спря. Не беше ли така?
	Збишко въздъхна с голямо облекчение и каза:
	— Ще ми бъде по-леко да загина.
	И почнаха да въздишат и двамата, след това старият шляхтич заговори с развълнуван глас:
	— Ти не се грижи. На Страшния съд костите ти няма да се търсят една друга. Поръчах да ти направят дъбов ковчег, по-добър от който и свещениците от катедралата „Света Богородица“ не могат да имат. Няма да изчезнеш безследно като някой безроден скитник-рицар. Да! И няма да допусна да ти отсекат главата на онова същото сукно, на което отсичат на гражданите. Вече се спазарих с Амилей да даде съвсем ново и толкова хубаво, та и кралят би си поръчал от него за подплата на шубата. И за литургии няма да се поскъпя — не се бой!
	Зарадва се сърцето на Збишко, той се наведе към ръката на чичо си и повтори:
	— Господ да ви се отплати.
	Понякога обаче, въпреки всички утешения, го обхващаше страшна мъка, И следния път, когато Мачко дойде да го споходи, веднага след като го поздрави, той погледна през решетката на стената и попита:
	— А какво става навън?
	— Време като злато, а слънцето припича, та целият свят се радва.
	Тогава Збишко сложи двете ръце на врата си, изви назад глава и каза:
	— Ех, божичко! Да яхнеш коня, па да препуснеш по полята, по широките. Жално е да се умира млад, Страшно жално!
	— Умират хора и на коня! — отвърна Мачко.
	— Да! Но преди това на колко души виждат сметката!…
	И почна да го разпитва за рицарите, които бе видял при двора на краля: за Завиша, за Фарурей, за Повала от Тачево, за Лис от Тарговиско и за всички други — какво правят, с какво се забавляват, в какви благородни упражнения минава времето им? И слушаше жадно разказите на Мачко, който казваше как те сутрин в пълно въоръжение прескачат коне, как дърпат въжета, как опитват силите си с мечове, с оловни секири и накрая как и какви песни пеят. На Збишко му се искаше с цялата си душа и сърце да полети при тях, а когато се научи, че Завиша веднага след кръщавката се кани да отиде хей там някъде в Унгария срещу турците, не можа да се сдържи и извика:
	— Да бяха ме пуснали с него! Нека загина поне срещу неверните.
	Но това не можеше да стане, а между туй се случи нещо съвсем друго. А то бе, че двете мазовецки княгини не преставаха да мислят за Збишко, който ги беше привлякъл с младостта и хубостта си. Най-после княгиня Александра, жената на Жемовит, намисли да прати писмо на магистъра. Магистърът не можеше наистина да измени присъдата, издадена от кащеляна, но можеше да се застъпи за младежа пред краля. Наистина на Ягело не подобаваше да дава помилване, когато се отнасяше до нападение върху пратеник, но все пак изглеждаше вън от всяко съмнение, че ще бъде доволен да прояви милост при застъпничество от самия магистър. Прочее надеждата отново оживя в сърцата на двете княгини. Княгиня Александра имаше слабост към изисканите орденски рицари, а те я почитаха твърде много, Неведнъж от Малборг пристигаха за нея богати дарове и писма, в които магистърът я наричаше достойна за почит, богобоязлива благодетелка и особена застъпничка на ордена. Нейната дума тежеше и беше много вероятно, че няма да получи отказ. Трябваше само да се намери човек, който да употреби всички усилия, за да занесе колкото може по-бързо писмото и да се върне с отговора. Като чу за това, старият Мачко се зае с тая работа без колебание…
	Помолиха кащеляна да определи точно срока, до който обещава да задържи изпълнението на присъдата. Пълен с надежда, Мачко почна да се готви за път още същия ден, после отиде при Збишко и му съобщи радостната новина.
	В първата минута Збишко се зарадва толкова много, като че му бяха вече отворили вратата на затвора. Обаче се замисли, изведнъж стана мрачен и каза:
	— Кой може да очаква нещо добро от немците, Лихтенщайн също можеше да помоли краля за помилване и щеше дори да спечели с това, защото би се запазил от отмъщение, но все пак не пожела нищо да направи…
	— Той се озлоби, задето не поискахме да му се извиним на тинецкия път. За магистър Конрад хората не говорят лошо. Най-сетне ти нищо не губиш от тона.
	— Наистина — каза Збишко, — но не му се кланяйте там много ниско.
	— За какво ще се кланям? Нося писмо от княгиня Александра — и толкова…
	— Ех! Щом сте толкова добър, нека господ ви помага…
	Неочаквано той погледна бързо чичо си и каза:
	— Но ако кралят ме помилва, Лихтенщайн ще бъде мой, а не ваш. Помнете…
	— Още не е сигурна главата ти, затова не давай никакви обещания. Доста ти са и онези там глупави обети — каза ядосан старият.
	След това се хвърлиха един другиму в прегръдките и Збишко остана сам. Ту надежда, ту несигурност разяждаха душата му, но когато дойде нощта, а с нея и буря на небето, когато решетъчното прозорче почна да се осветява от зловещия блясък на светкавици, а стените да треперят от гръмотевици, когато най-сетне вихърът с фучене връхлетя в кулата и загаси мъждивия светилник до леглото му, останал в тъмно, Збишко изгуби отново всякаква надежда и цяла нощ не склопи нито за минута очи…
	— Няма да се отърва аз от смъртта — мислеше си той, — нищо не може да ми помогне.
	На сутринта дойде да го види благородната княгиня Ана Данута, а с нея н Дануша с лютнята на пояса. Збишко падна на колене пред всяка от тях и при все че беше измъчен от безсънната нощ, от нещастието си и от неизвестността, все пак не забрави рицарския дълг да изрази на Дануша почудата си от нейната хубост…
	Но княгинята вдигна към него пълните си с тъга очи и каза:
	— Не се възхищавай от нея, защото, ако Мачко не донесе благоприятен отговор или съвсем не се върне, ти, нещастнико, наскоро ще се възхищаваш на небето от много по-хубави неща.
	После зарони сълзи и се размисли за бъдещата несигурна съдба на рицарчето, а Дануша веднага я последва. Збишко се наведе отново към краката им, защото и неговото сърце омекна от тия сълзи като восък на топло. Той обичаше Дануша не както мъж обича жена, но разбра, че я обича с цялата си душа, и когато я види, в гърдите му става нещо, като че в тях има друг човек, не така суров, не така буен, по-малко отдаден на войните, сякаш зажаднял за сладостна любов. Обзе го безгранично отчаяние, че трябва да я напусне и че не ще може да изпълни онова, в което и се бе заклел.
	— Не ще сложа вече аз в краката ти, горкана, китки от паунови пера — думаше той. — Но ако се явя пред лицето на господа, така ще му кажа тогава: „Прости ми, господи, греховете, но каквото има добро на земята, не го давай на някой друг, а само на Юрандовата дъщеря от Спихов.“
	— Познавате се отскоро — каза княгинята. — Господ не ще допусне да бъде това напразно.
	Збишко почна да припомня всичко, което се бе случило в тинецката кръчма, и съвсем се разчувствува. Накрай замоли Дануша да му изпее онази същата песничка, която бе изпяла тогава, когато той я хвана и от пейката я занесе при княгинята.
	И Дануша, при все че не й беше до пеене, дигна тутакси главичка към тавана и с притворени като на птичка очи започна:
P>
	Ех, да имах само
	крилете на птичка,
	веднага ще литна
	при Яшко самичка.

	Ще кацна на двора
	и тихо ще плача:
	„Виж, мили, дошло е…“
P$
	Но изведнъж изпод притворените клепки бликнаха обилни сълзи и тя не можеше повече да пее. А Збишко я взе на ръце също така, както в тинецката кръчма, почна да ходи с нея из стаята и да повтаря с възторг:
	— Не само дама бих търсил в тебе. Нека господ ме избави, нека пораснеш — и ако баща ти позволи, ще те взема аз, девойче!… Ех!…
	Дануша го прегърна през шията и скри разплаканото си лице на рамото му, а в него прииждаше все по-голяма мъка, която извираше от глъбините на неговата волна славянска натура и се превръщаше в тази проста душа в нещо като степна песен.
P>
	Ще те взема аз, девойко!
	Ще те взема!…
P$


>>	VI

	Ненадейно стана нещо, пред което другите работи изгубиха всякакво значение за хорските очи. Надвечер на 21 юни се разнесе из замъка новината, че кралицата внезапно се почувствувала зле. Повиканите лекари заедно с епископ Виш престояли цялата нощ в стаята й, а през това време се разбрало от прислужничките, че господарката я заплашва предивременно раждане. Краковският кащелян Яшко Топор от Тенчин изпрати още същата нощ бързоходци до краля, който отсъствуваше. На сутринта новината се разнесе из града и околността. Беше неделя, затова тълпи народ изпълниха всички черкви, в които свещениците четяха молитви за здравето на кралицата. Тогава изчезна всяко съмнение. След литургия гостите-рицари, които се бяха вече събрали в очакване на тържествата, шляхтичите, както и търговските делегации, отидоха в замъка; еснафските сдружения и духовните братства излязоха със знамената си. След пладне неизброимо множество хора обкръжи Бавел, а кралските стрелци поддържаха реда, като заповядваха на всички да пазят спокойствие и тишина. Градът почти съвсем се обезлюди и само по опустелите улици минаваха от време на време груби селяни от околността, които също бяха вече чули за болестта на любимата кралица и бързаха към замъка. Най-после на главните порти на замъка се явиха епископът и кащелянът, а с тях катедралните духовници, кралските съветници и рицарите. Те се пръснаха край стените между народа, а по лицата им се четеше, че има новини. Най-първо обаче заповядаха строго на всички да се въздържат от каквито и да било викове, защото могат да навредят на болната. После съобщиха на всички събрани, че кралицата си има дъщеря. Новината изпълни с радост сърцата особено когато веднага се разбра, че макар раждането да е било преждевременно, няма видима опасност нито за майката, нито за детето. Навалицата почна да се разотива, защото край замъка не беше позволено да се вика, а всеки искаше да даде воля на радостта си. Но щом се изпълниха улиците, които водеха към градския площад, веднага се чуха песни и радостни провиквания Не изказваха недоволство от това, че се е родила дъщеря. „Лошо ли беше (казваха), че крал Людвик нямаше синове и че кралството се падна на Ядвига? Та нали чрез нейната женитба с Ягело мощта на държавата се удвои. Така ще бъде и сега. Де ще се намери такава наследница, каквато ще бъде нашата кралска дъщеря, щом нито римският император, нито някой от останалите крале не владее такава обширна държава, такива просторни земи, нито има такова многобройно рицарство! За нея ще искат да се оженят най-силните монарси на земята, ще се кланят на кралицата и на краля, ще се стичат в Краков, а ние, търговците, ще имаме добра печалба от това, без да говорим, че някое друго кралство, чешкото или унгарското, ще се присъедини към нашето кралство.“ Така говореха помежду си търговците и радостта ставаше всяка минута все по-голяма. Пируваха в частните къщи и в кръчмите. Централният площад се освети цял от фенери и факли. В околностите на града земеделците от близките села, които все повече прииждаха към Краков, се бяха разположили на лагер около колите си. Евреите се съвещаваха при синагогата в съседното градче Кажимеж. До късно през нощта, почти до съмване, на площада гъмжеше от народ, особено около кметството и везните, като да имаше голям панаир. Споделяха си взаимно новините, пращаха хора към замъка и обкръжаваха на тълпи онези, които се завръщаха с известия.
	Най-лошото беше това, че епископ Пьотр кръстил детето още същата нощ, от което заключаваха, че трябва да е много слабо. Обаче някои осведомени гражданки привеждаха примери как деца, родили се полумъртви, именно след кръщението добивали сила за живот. Тази тяхна надежда се подхранваше и от името, дадено на момиченцето. Разправяха, че нито един Бонифаций, нито една Бонифация не може да умре веднага след раждането си, защото им е предназначено да извършат някакво добро*, а през първите години, още повече през първите месеци на живота си детето не може да прави нито добро, нито зло.
	[* Името Бонифаций значи „правещ добро“. — Б. пр.]
	На следния ден обаче дойдоха неблагоприятни известия от замъка и за детето, и за майката и развълнуваха града. В черквите през целия ден се трупаше народ като през време на големи празници. Донасяха се дарове за здравето на кралицата и на дъщерята. Трогателно беше да види човек как бедни селяни даруваха крини жито, агнета, кокошки, нанизи сушени гъби или кошници с лешници. Богати дарове идваха от рицарите, от търговците, от занаятчиите. Изпратиха бързоходци до чудотворните светини. Астролозите гадаеха по звездите. В самия Краков бяха уредени тържествени молебени на открито. В тях взеха участие всички цехове и всички братства. Целият град се изпъстри от знамена. Направиха молебен и с деца, защото предполагаха, че невинните същества най-лесно ще изпросят от бога милост. През градските порти се стичаха все нови и нови тълпи от околността.
	И така минаваше ден след ден всред неспирен звън на камбаните, всред глъчка по черквите, молебени и служби. Но като изтече цяла седмица, а височайшата болна и детето бяха още живи, надеждата почна отново да се връща в сърцата. Народът смяташе, че е невъзможно господ да прибере при себе си без време владетелката на държавата, която, при все че беше направила за него толкова много, би оставила незавършено огромното си дело — дело на апостолка, която пожертвува своето собствено щастие, за да покръсти последния езически народ в Европа. Учените си спомняха колко много е направила тя за университета, духовниците — за славата божия, управниците — за мира между християнските владетели, правниците — за правосъдието, бедните — колко е помагала на нещастните, и никой не можеше да допусне, че един живот, толкова потребен за кралството и за целия свят, би могъл да изгасне тъй без време.
	Но на 13 юли тъжните удари на камбаните известиха за смъртта на детето. Развълнува се отново градът и тревога обхвана народа, а тълпите повторно обкръжиха Вавел и питаха за здравето на кралицата. Но този път никой не излизаше с добра новина. Напротив — лицата на пановете, които отиваха в замъка или излизаха през портите, бяха мрачни и с всеки изминат ден все по-мрачни. Разправяха, че свещеник Станислав от Скарбимеж, магистър на Краковския университет, вече не се отделял от кралицата, която всеки ден се причестявала. Разправяха също, че след всяко причастие стаята й се изпълвала с небесно сияние. Някои дори го били видели през прозорците, но тази гледка всяваше по-скоро ужас в преданите на господарката сърца, защото се смяташе за знак, че кралицата почва вече отвъдземен живот.
	Някои обаче не вярваха, че може да се случи такова страшно нещо, и се крепяха с надеждата, че справедливите небеса ще се задоволят с една жертва. Но в петък, на 17 юли сутринта, се разнесе между народа новината, че кралицата умира. Всичко живо забърза към замъка. Градът съвсем опустя и в него останаха само недъгавите, защото дори майки с пеленачета бързаха към портите; дюкяните се изпозатвориха; никой не готвеше ядене. Спряна беше всяка работа, а вместо това около Вавел се чернееше цяло море от народ — тревожно, изплашено, но мълчаливо.
	Ненадейно в един часа след пладне се обади звънът на катедралната камбанария. Не се разбра изпърво какво значи това, но косите на всички взеха да настръхват от ужас. Всички глави и очи се обърнаха към камбанарията и гледаха разклащаната с все по-голяма сила камбана, чийто тъжен стон почнаха да повтарят и другите градски камбани; звъняха у францисканците, в черквата „Света троица“, в „Света Богородица“ — по целия град, надлъж и нашир. Разбраха най-после какво значеха тия стонове; душите се изпълниха с ужас и с такава болка, като че медните езици на камбаните удряха право в сърцата на всички присъствуващи.
	Внезапно на кулата на замъка се издигна черно знаме с голям череп по средата, под който се белееха две кръстосани човешки кости. Тогава изчезна всяко съмнение. Кралицата беше предала богу дух.
	Около замъка се разнесе вик и плач на стотина хиляди души и се смеси с тъжните звукове на камбаните. Някои се хвърляха наземи, други късаха дрехите си или драскаха лицата си, трети поглеждаха стените в ням захлас, някои тихо стенеха, други протягаха ръце към черквата и към стаята на кралицата и молеха за чудо и за милост божия. Но се чуваха също и негодуващи гласове, които от шемет и отчаяние стигаха до богохулство. „Защо бог ни отне нашата любима? Нищо ли не помогнаха нашите кръстни шествия, нашите молитви и искания? Дадохме толкова сребърни и златни дарове, а какво получихме? Вземането е взето, а даването не е дадено!“ Други се обливаха в сълзи, стенеха и неспирно повтаряха: „Исусе! Исусе! Исусе!“ Навалицата искаше да влезе в замъка, за да види още един път любимото лице на господарката. Не ги пуснаха, но им обещаха, че скоро тялото ще бъде изложено в черква и тогава всеки ще може да го види и да се помоли при него. Затова надвечер тъжните хора почнаха да се връщат в града, като разправяха един другиму за последните минути на кралицата, за бъдещото погребение и за чудесата, които ще стават при тялото й и около нейния гроб, в което всички бяха напълно уверени. Разправяха също, че кралицата веднага след смъртта й ще бъде причислена към светците, пък ако някой се съмняваше дали това е вярно, почваха да се възмущават и заплашваха с Авиньон*.
	[* Ако римският папа не я провъзгласи за светица, ще се отцепят и ще признаят другия папа — в град Авиньон (Франция). — Б. пр.]
	Мрачно униние налегна града и цялата страна и не само простият народ, а всички мислеха, че заедно с кралицата изгасва щастливата звезда на кралството. Дори между краковските панове имаше такива, които гледаха мрачно на бъдещето. Почнаха да се питат един друг: какво ще стане сега? Дали Ягело има право след смъртта на кралицата да господствува в кралството, или ще се върне в своята Литва и ще се задоволи с великокняжеския трон? Някои предвиждаха — и както се оказа не без основание, — че той сам ще поиска да отстъпи и в такъв случай ще се откъснат от короната обширни земи, ще се почнат отново нападения откъм Литва и кървави отмъщения от страна на ожесточените жители на кралството; орденът ще се надигне, ще се надигне и римският император, и унгарският крал, а кралството, до вчера едно от най-силните на света, ще западне и ще търпи унижения.
	Търговците, за които бяха отворени обширните литовски и руски земи, предвиждаха загуби и затова даваха благочестиви обети дано Ягело остане на престола, но в такъв случай пък се очакваше скорошна война с Ордена. Знаеше се, че само кралицата въздържаше мъжа си от тази война. Хората си спомняха сега как някога, възмутена от алчността и хищничеството на кръстоносците, тя им бе казала пророческите думи: „Докато съм жива аз, ще сдържам ръката и справедливия гняв на мъжа си, но помнете, че след смъртта ми ще ви сполети наказание за греховете ви!“
	А те в гордостта и заслепението си не се страхуваха от войната и смятаха, че след смъртта на кралицата обаянието от нейната набожност вече няма да бъде задръжка да се явят доброволци от западните държави и тогава на помощ ще им дойдат хиляди бойци от Немско, от Бургундия, от Франция и от още по-далечни страни. Но смъртта на Ядвига все пак беше толкова важно събитие, та пратеникът на кръстоносците, Лихтенщайн, без да дочака дори връщането на отсъствуващия крал, побърза веднага за Малборг, за да съобщи колкото се може по-скоро на великия магистър и на върховния съвет важната, а донякъде и страшна новина.
	Унгарският, австрийският, императорският и чешкият пратеник си заминаха след него или изпратиха бързоходци до своите господари. Ягело пристигна в Краков в страшно отчаяние. Още веднага той заяви на пановете, че не иска повече да господствува без кралицата и че ще си отиде в своето наследствено владение в Литва, после от скръб изпадна във вцепенение, не искаше да решава никакви държавни работи, не отговаряше на въпросите, понякога страшно се ядосваше на себе си, че е заминал, че не е бил, когато кралицата е издъхнала, че не се е простил с нея и не е чул последните й думи и поръчения. Напусто Станислав от Скарбимеж и епископ Виш го уверяваха, че кралицата се разболяла неочаквано и че според човешките пресмятания той е щял да има достатъчно време да се върне, ако раждането беше станало навреме. Това не му донасяше никаква утеха и не успокояваше скръбта му. „Не съм крал аз без нея — отговаряше той на епископа, — а само окаян грешник, за когото няма утеха.“ После впиваше очи в земята и никой не можеше да изтръгне от него вече нито дума.
	В това време всички умове бяха заети с погребението на кралицата. От цялата страна започнаха да пристигат нови тълпи панове, шляхта и прост народ, особено бедняци. Те се надяваха на богати придобивки от милостините при погребалните обреди, които щяха да траят цял месец. Тялото на кралицата беше изложено в катедралата върху поставка, направена така, че по-широката част на ковчега, дето се намираше главата на покойната, се издигаше доста по-високо от другата част. Направено беше така нарочно, за да момее народът да вижда по-добре лицето на кралицата. В катедралата се служеше непрекъснато: около ковчега горяха хиляди восъчни свещи, а всред техния блясък и всред цветя лежеше тя — спокойна, усмихната, подобна на бяла мистична роза*, с ръце, поставени на кръст върху лазурната дреха. Народът я смяташе за светица, довеждаха при нея умопобъркани, недъгави, болни деца — и от време на време в черквата се чуваше вик ту на някоя майка, забелязала по лицето на болното си дете руменина — признак на здраве, ту на някой парализиран, който ненадейно усещаше сили в болните си крайници. Тогава сърцата на хората трепваха, вестта за чудото мигом обхождаше черквата, замъка, града и привличаше все по-големи тълпи нещастни, които можеха да очакват спасение само по чудо.
	[* Средновековен символ на Света Богородица. — Б. пр.]
	За Збишко през това време съвсем бяха забравили, защото, кой можеше при такова голямо нещастие да помни за едно обикновено момче-шляхтич и че то е затворено в кулата на замъка! Збишко знаеше обаче от стражата на кулата за болестта на кралицата, чуваше глъчката на народа около замъка, а когато чу и неговия плач, и звъна на камбаните, падна на колене и забравил своята зла съдба, от цялата си душа почна да оплаква смъртта на обожаемата господарка. Струваше му се, че заедно с нея изгасва нещо и за него и че след такава смърт не заслужава никой да живее на света.
	Ехото от погребението, звънът на черковните камбани, пеенето на процесиите и плачът на тълпите стигаха до него цели седмици наред. През това време той стана мрачен, загуби охота да яде и да спи и ходеше в подземието като див звяр в клетка. Тежеше му самотата, защото имаше дни, когато дори пазачът не му донасяше прясна храна и вода — толкова много всички бяха заети с погребението на кралицата. От деня на смъртта й никой не го беше посетил: нито княгинята, нито Дануша, нито Повала от Тачево, който по-рано проявяваше толкова доброжелателство, нито търговецът Амилей — познайникът на Мачко. Збишко с огорчение мислеше, че щом го няма Мачко, всички са забравили за него. Понякога му минаваше през ума, че може и законът да забрави за него и че ще трябва да гние до смъртта си в това подземие. Тогава той се молеше да дойде смъртта.
	Най-после, когато след погребението на кралицата изтече цял месец и започна вторият, Збишко взе да се съмнява и в завръщането на Мачко. Та нали Мачко беше обещал да пътува бързо и да не жали коня. Малборг не е накрай света. За дванайсет седмици човек можеше да отиде и да се върне особено ако бърза. „Но може би той и не бърза! — мислеше си с тъга Збишко. — Може по пътя да си е сгледал някоя жена и предпочита да я заведе в Богданец, за да дочака свое потомство, пък аз тук вечно ще чакам господ да се смили над мене.“
	Той изгуби най-после представа за времето, съвсем престана да говори със стражата и само по паяжината, която все повече замрежваше желязната решетка на прозореца, заключаваше, че навън приближава есента. Сега по цели часове седеше на леглото, с лакти на коленете, с пръсти в косата, която стигаше вече много по-долу от раменете — в полусън, в полувцепенение, — не вдигаше глава дори и тогава, когато пазачът му донасяше храна и заговорваше с него. Но един ден ключалката скръцна и познат глас се обади от прага на килията:
	— Збишко!
	— Чичо! — извика Збишко и скочи от одъра.
	Мачко го стисна в прегръдките си, после хвана с ръце русата му глава и почна да я целува. Жалост, горест и мъка тъй преляха в сърцето на младежа, че той заплака на гърдите на чичо си като малко дете.
	— Мислех, че вече няма да се върнете — каза с хълцане.
	— Малко оставаше да не се върна — отговори Мачко.
	Едва сега Збишко дигна глава, погледна го и извика:
	— Какво е станало с вас?
	И загледа изумен отслабналото, хлътнало и бяло като платно лице на стария войн, прегърбеното му тяло и побелялата коса.
	— Какво ви е? — повтори.
	Мачко седна на одъра и известно време дишаше тежко.
	— Какво ли? — продума най-сетне. — Едва бях минал границата, в гората ме улучи стрела от немски арбалет. Разбойници-рицари — нали знаеш? Още не мога да си поема свободно дъх… Бог ми прати помощ — инак не би ме видял тук.
	— Кой ви спаси?
	— Юранд от Спихов — отговори Мачко.
	Настъпи кратко мълчание.
	— Те мене нападнаха, а половин ден по-късно той тях. Едва половината се отърваха. Мене взе със себе си в замъка и там в Спихов три седмици се борих със смъртта. Бог не поиска смъртта ми — и при все че ми е още тежко, върнах се.
	— Та не сте ходили в Малборг?
	— С какво щях да отида? Ограбиха ме до шушка и писмото с другите вещи взеха. Върнах се да моля княгиня Александра за друго писмо, но съм се разминал с нея из пътя и не зная дали ще я настигна, защото ще трябва да се готвя за оня свят.
	След тия думи той се изплю на дланта си, протегна я към Збишко и показа чистата кръв върху нея.
	— Виждаш ли? — каза. И след малко прибави:
	— Види се, такава е волята божия.
	И двамата млъкнаха, налегнати от мрачни мисли, после Збишко попита:
	— И постоянно ли храчите кръв?
	— Как да не храча, когато стрелата се заби на половин педя между ребрата ми! И ти би храчил — как ти се струва! При Юранд от Спихов ми бе станало по-добре, но сега отново се измъчих много, защото пътят е дълъг, а пътувах бързо.
	— Ех! Че защо бързахте?
	— Защото исках да заваря княгиня Александра и да взема от нея друго писмо. А Юранд от Спихов ми каза така: „Идете — казва — и се върнете с писмото пак в Спихов. Аз имам няколко немци в подземието, ще освободя един под рицарска дума да занесе писмото на магистъра.“ А той там винаги си има по няколко немци в подземието като отмъщение за смъртта на жена си и обича да слуша как стенат нощем и дрънчат с железните вериги, защото е ожесточен човек. Разбираш ли?
	— Разбирам. Само ми е чудно, че сте загубили първото писмо. Щом Юранд е хванал онези, които са ви нападнали, нали писмото трябваше да бъде у тях?
	— Не ги хвана всичките. Може би петима избягаха. Ех, такава ни е съдбата.
	Като каза това, Мачко се изхрачи, изплю отново кръв и изохка от болка в гърдите.
	— Тежко са ви ранили — каза Збишко. — Как стана? От засада ли?
	— От такъв гъст храсталак, че на една крачка не може нищо да се види. А пътувах без броня, защото търговците ми казаха, че местата са безопасни и беше горещо.
	— Кой беше главатар на разбойниците? Кръстоносец ли?
	— Не от ордена, но немец, от Ленц в Хелмската земя, прочут с разбойничества и грабежи.
	— Какво стана с него?
	— Седи у Юранд във вериги. А пък той също имал у себе си в плен двама шляхтичи от Мазовия, които иска да върне, за да се откупи.
	Отново настъпи мълчание.
	— Милостиви Исусе — каза най-сетне Збишко, — значи, Лихтенщайн ще остане жив и този от Ленц също, а ние да гнием без отмъщение. На мене ще отсекат главата, а вие сигурно няма да изкарате зимата.
	— Кой знае! И до зимата не ще изтрая. Поне тебе някак да спасим…
	— Видяхте ли тук някого?
	— Бях при краковския кащелян, защото, щом се научих, че Лихтенщайн си заминал, мислех, че ще ти простят.
	— Значи, Лихтенщайн си заминал?
	— Веднага след смъртта на кралицата — за Малборг. Та бях аз у кащеляна, но той ми каза така: „Не да угодят на Лихтенщайн ще отсекат главата на вашия братанец, но защото такава е присъдата, а тук ли е Лихтенщайн, или го няма, е все едно. Дори ако кръстоносецът умре, нищо няма да се промени, защото — казва — законът е за справедливостта — не е като някоя дреха, която можеш да обърнеш с подплатата навън. Кралят може да помилва, но друг никой.“
	— А къде е кралят?
	— Заминал след погребението чак в Русия. Значи, няма спасение.
	— Никакво. Кащелянът каза още: „Жално ми е за него, защото княгиня Ана се застъпва, но като не мога, какво да сторя…“
	— Княгиня Ана още тука ли е?…
	— Нека господ да й плати за това! Много добра господарка. Тука е още, защото Юрандовата щерка се разболяла, а княгинята я обича като свое дете.
	— Боже мой! Значи, и Данушка е болна? Какво й е?
	— Отде да зная!… Княгинята казва, че някой я е урочасал.
	— Сигурно Лихтенщайн! Никой друг освен Лихтенщайн — куча му майка!
	— Може и той да е. Ама какво ще му направиш?… Нищо!
	— Затова всички са ме забравили тук, защото и тя била болна…
	След тия думи Збишко почна да се разхожда с големи крачки из подземието, най-после хвана ръката на Мачко, целуна я и рече:
	— Бог да ви благослови за всичко, защото заради мене ще умрете, но щом ходихте чак до Прусия, направете ми още една услуга, докато не сте отслабнали докрай. Идете при кащеляна и го помолете да ме пусне под рицарска дума поне за дванайсет недели. После ще се върна и нека ми отсекат главата, но не може така — да загинем без никакво отмъщение. Знаете… ще отида в Малборг и веднага ще изпратя покана на Лихтенщайн. То не може да бъде другояче. Неговата смърт или моята!
	Мачко заклати глава:
	— За отиването, ще отида, но дали ще позволи кащелянът?
	— Дума рицарска ще дам. За дванайсет недели — повече не ми трябва…
	— Защо ли си приказваш: за дванайсет недели! Ами ако бъдеш ранен и не се върнеш, какво ще помислят?…
	— Макар пълзешком, но ще се върна. Не се бойте! И виждате ли, може през това време кралят да си дойде от Русия и някак да се измоли от него помилване.
	— Това е вярно — каза Мачко. Но след минута прибави:
	— Кащелянът ми каза още и това: „Бяхме забравили за вашия братанец поради смъртта на кралицата, но сега това трябва да се свърши вече.“
	— Ех! Ще позволи — отговори с надежда Збишко. — Той знае, че един шляхтич ще сдържи думата си, а пък дали сега ще ми отсекат главата или след Арахангеловден, за него е все едно.
	— Добре! Ще ида още днес.
	— Днес идете при Амилей и си полегнете малко. Нека ви сложат някакъв лек на раната, а утре рано идете при кащеляна.
	— Е, хайде сбогом!
	— Сбогом!
	Те се прегърнаха и Мачко тръгна към вратата, но на прага се спря и намръщи чело, като че ли изведнъж си припомни нещо.
	— Ами ти още нямаш рицарски пояс. Лихтенщайн ще ти каже, че не иска да се бие с непрепасан рицар — и какво ще направиш тогава?
	Збишко се смути, но само за миг, после каза:
	— А как става във време на война? Нима препасаният избира само препасани?
	— Войната си е война, а двубоят си е нещо друго.
	— Наистина… само че… почакайте… Трябва да се направи нещо… Ето виждате ли — има изход. Княз Януш ще ме препаше. Щом княгинята и Данушка го помолят, ще ме препаше. А пък аз по пътя ще се бия и в Мазовия със сина на Миколай от Длуголяс.
	— Защо?
	— Защото Миколай, този де, който е при княгинята и му казват Обух, нарече Данушка „дребосък“.
	Мачко го изгледа учуден, а Збишко, в желанието си да обясни по-добре как стои работата, продължи:
	— Това аз вече не мога да му простя, а с Миколай не мога да се бия, защото е близо осемдесетгодишен.
	Мачко му отвърна:
	— Слушай, момче! Жално ми е за главата ти, ама за ума ти не съжалявам, защото си глупав като козел.
	— Защо се сърдите?
	Мачко не отговори нищо и искаше да излезе, но Збишко се затече отново към него:
	— Ами как е Данушка? Здрава ли е вече? Не се сърдете току-тъй. Нали не съм ви виждал толкова време.
	И пак се наведе към ръката на стария, а той сви рамене, но отговори вече по-меко:
	— Юрандовата щерка е здрава, но още не я пущат да излиза от стаята. Остани със здраве.
	Збишко остана сам, но като че ли възроден и духом, и телом. Драго му беше да мисли, че ще има още три месеца живот пред себе си, че ще отиде в далечни страни, ще намери Лихтенщайн и ще се бие с него на смърт. Само мисълта за това изпълняше гърдите му е радост. Добре е поне дванайсет недели да усещаш коня под себе си, да пътуваш по широкия свят, да се биеш и да не загинеш без отмъщение. А после — нека става, каквото ще — все пак това е много време. Може кралят да се върне от руските области и да го помилва, може да избухне онази война, която всички отдавна предсказваха — може и самият кащелян, когато след три месеца види победителя на гордия Лихтенщайн, да каже: „Върви сега, където ти видят очите!“ Защото Збишко ясно чувствуваше, че никой друг освен кръстоносеца не е озлобен срещу него и че самият строг краковски съдник го е осъдил на смърт само от немай-къде.
	И надеждата му растеше все повече, защото беше уверен, че не ще му откажат тези три месеца. Напротив — мислеше, че ще му дадат дори повече, защото старият пан от Тенчин не би могъл и да помисли, че един шляхтич, който се е заклел в рицарската си чест, може да не сдържи думата си.
	Ето защо, когато на другия ден привечер Мачко дойде в кулата, Збишко, когото не го сдържаше на едно място, скочи към него до прага и попита:
	— Позволи ли?
	Мачко седна на одъра, защото от слабост не можеше да стои на крака; известно време дишаше тежко, после продума:
	— Кащелянът каза така: „Ако ви трябва да разделите земята или покъщнината и добитъка, мога да пусна вашия братанец под рицарска дума за една или две недели, но не за повече.“
	Збишко беше тъй поразен, та дълго не можеше да продума.
	— За две недели?… — попита най-сетне. — Ами че аз за неделя дори до границата не мога да стигна! Какво значи това?… Не казахте ли на кащеляна защо искам да отида в Малборг?
	— Не само аз молих за тебе, но и княгиня Ана.
	— Е, и какво?
	— И какво? Старецът й каза, че твоята глава не му трябва и че и той те съжалява. „Да можех, каза, да намеря някакъв закон — та дори и сянка от закон, бих го съвсем освободил, ама не мога и не мога. Няма да има добро в едно кралство, когато хората почнат да си затварят очите пред закона и за приятелство да си правят отстъпки; такова нещо аз няма да направя дори за Топорчик, моя роднина, или дори за родния си брат!“ Такива корави са тук хората! А той каза още и следното: „Ние няма защо да угаждаме на кръстоносците, но не бива и да се позорим пред тях. Какво ще си помислят те и техните гости, които се стичат от целия свят, ако аз пусна един осъден на смърт шляхтич само затова, за да има свобода да отиде при тях на двубой? Ще повярват ли, че наказанието ще го сполети и че в нашата държава има що-годе правосъдие? Предпочитам да отсекат една глава, отколкото да излагам на присмех краля и кралството.“ На това княгинята каза, че й се вижда чудно такова правосъдие, от което дори една кралска роднина не може да измоли живота на един човек, но старият й отговори: „И самият крал може само да помилва, но не и да върши беззаконие.“ Тогава почнаха да се препират, защото княгинята се разсърди. „Щом е така, каза тя, не го дръжте да гние в затвора!“ А кащелянът отвърна: „Добре! Утре ще заповядам да приготвят ешафод на площада.“ И с тези думи се разделиха. Сега тебе, нещастнико, само Исус Христос може да те спаси…
	Настана дълго мълчание…
	— Как? — обади се с глух глас Збишко. — Значи, това веднага ще стане?
	— След два или три дена. Като няма спасение, няма. Каквото можах, направих. Паднах в краката на кащеляна, молих го за помилване, ала той знае своето: „Намери ми закон или поне нещо като закон.“ А какво мога да намеря аз? Бях и при свещеник Станислав от Скарбимеж и го молих да дойде да те приготви за смъртта. Нека ти остане поне тази слава, че те е изповядал съшият свещеник, който изповяда кралицата. Но не го намерих в къщи, защото бил при княгиня Ана.
	— Да не би при Данушка?
	— Откъде накъде! Момичето е вече здраво. Утре преди съмване ще го потърся пак. Казват, че изповяда ли те топ, спасението ти е сигурно, в кърпа вързано.
	Збишко седна, опря лакти на колене и наведе глава, така че косата му покри изцяло лицето. Старият дълго се вглеждаше в него, после почна тихичко да вика:
	— Збишко!
	Момъкът дигна лицето си, което беше по-скоро сърдито и пълно със студено ожесточение, отколкото тъжно.
	— Какво?
	— Слушай ме внимателно, защото може и да съм изнамерил нещо.
	При тия думи той се приближи до него и заговори почти шепнешком:
	— Чувал ли си за княз Витолд как едно време, като бил в плен в Крево у сегашния наш крал, избягал от затвора в женски дрехи. Тук никаква жена не ще остане заради тебе, но ти вземи дрехата ми, вземи качулката и излизай — разбираш ли? Не ще те познаят. Сигурно е. Навън е тъмно. Няма да ти светят в очите я. Видяха ме вчера, когато излизах, и никой не ме и погледна дори. Стой мирен и слушай: ще ме намерят утре сутринта — и какво? Главата ми ли ще отсекат? Голяма печалба за тях, когато на мене и без това ми е писано да живея още две-три недели. А ти, щом излезеш оттук, възсядай коня и право при княз Витолд. Ще му припомниш кой си, ще му се поклониш, той ще те приеме на служба и ще си живееш при него преспокойно. Тук разправят, че войските на княза са разбити от татарите. Не се знае вярно ли е, но може и да е, защото покойната кралица го предсказваше. Ако е истина, тогава князът още повече ще има нужда от рицари и ще се зарадва, като те види. А ти се дръж за него, защото няма на света по-добра служба. Загуби ли някой крал война, свършено е с него, а княз Витолд е толкова съобразителен, та след поражението става още по-силен. Щедър е и страшно обича нашите рицари. Разкажи му всичко, както беше. Кажи, че си искал да отидеш с него срещу татарите, но не си можал, защото си бил в затвора. Па ако е рекъл господ, ще ти подари земя, селяни, ще те препаше и за рицар и пред краля ще се застъпи за тебе. Той е добър застъпник — ще видиш! Какво ще кажеш?
	Збишко слушаше мълчаливо, а Мачко, като че възбуден от собствените си думи, продължаваше:
	— Не бива да загинеш млад, а трябва да се върнеш в Богданец. И щом се върнеш, веднага да се ожениш, за да не се прекъсне родът ни. И едва когато наплодиш деца, можеш да извикаш Лихтенщайн на двубой, но преди това пази се да не търсиш отмъщение, че, току-виж, те застреляли някъде в Прусия, както мене — тогава вече всичко е загубено. Вземай сега дрехата, вземай качулката и върви с бога напред.
	Като каза това, Мачко стана и почна да се съблича, но Збишко стана също, спря го и продума:
	— Няма да направя аз това, което искате от мене, кълна се в бога и в светия кръст.
	— Защо? — попита удивен Мачко.
	— Защото няма да го направя.
	А Мачко чак побледня от вълнение и гняв.
	— По-добре да не си се раждал.
	— Казали сте вече на кащеляна — каза Збишко, — че давате главата си заради моята.
	— Откъде знаеш?
	— Каза ми го панът на Тачево.
	— Е, че какво от това?
	— Какво от това ли? А помните ли какво ви е казал — кащелянът? Че тогава позор ще падне върху мене и върху целия ни род. Не ще ли бъде още по-голям позор, ако избягам и вас оставя тук под ударите на закона?
	— Какви ти удари? Какво ще ми направи законът, когато аз и без това ще умра? Бъди благоразумен, за бога!
	— Как да не съм благоразумен! Нека господ ме накаже, ако оставя тук вас, стария и болния. Уф! Позор!…
	Настъпи мълчание; чуваха се само тежкото и хрипливо дишане на Мачко и подвикванията на стрелците, които стояха на стража при портите. Вън беше настъпила вече дълбока нощ…
	— Слушай — обади се най-после Мачко със сломен глас, — не беше позор за княз Витолд да избяга така от Крево — няма да бъде и за тебе…
	— Ех! — отговори тъжовно Збишко. — Княз Витолд, знаете, е велик княз, има си корона, получена от кралски ръце, има богатство и власт, пък аз, бедният шляхтич — имам само чест.
	И след минута извика като във внезапен пристъп на гняв:
	— Не разбирате ли, че толкова много ви обичам и че няма да дам вашата глава за моята?
	Тогава Мачко стана на разлюлените си крака, протегна ръце и макар че душите на тогавашните хора бяха твърди, като че ковани от желязо — ревна изведнъж със сърцераздирателен глас:
	— Збишко!…


	А на другия ден съдебните прислужници почнаха да докарват на площада греди за ешафода, който трябваше да бъде издигнат срещу главната врата на градския съвет.
	Княгинята обаче още се съветваше с Войчех от Ястшембец, със Станислав от Скарбимеж и с другите учени, добри познавачи както на писаното, така и на обичайното право. Вдъхваха й надежда в тези усилия думите на кащеляна, който бе заявил, че ако биха му намерили „закон или нещо подобно“, той не ще се забави да освободи Збишко. Съвещаваха се те дълго и усърдно дали не може да се намери нещо и при все че свещеник Станислав беше вече подготвил Збишко за смъртта и му беше дал последното причастие, направо от подземието той се върна още един път право в съвета, който продължи почти до съмване.
	А ето че дойде и денят на наказанието. Още от сутринта тълпи народ се стичаха на площада, защото главата на един шляхтич възбуждаше по-голямо любопитство, отколкото всяка друга, а при това и времето беше чудесно. Между жените се бе вече разчуло, че осъденият е млад и извънредно хубав момък, и затова целият път, който водеше от замъка, се изпъстри от множество пременени гражданки; по прозорците, които гледаха към площада, и по издадените пристройки се виждаха бонета, златни и кадифени момински накити за глава или непокрити глави на девойчета, украсени само с венчета от рози и лилии. Градските съветници, при все че тази работа в същност нямаше нищо общо с тях, излязоха всички, за да си придадат важност, и застанаха близо до ешафода току зад многото рицари, които от желание да изразят на момъка своето съчувствие се бяха събрали до самия ешафод. Зад тях се пъстрееше навалица от по-дребни търговци и занаятчии, облечени в носията на своя еснаф. Учениците и изобщо децата, изтласкани назад, се въртяха в тълпата като досадни мухи и се завираха навсякъде, където имаше малко свободно място. Над тая сбита маса от човешки глави се виждаше ешафодът, покрит с ново сукно, на който стояха трима души: един палач, широкоплещест и страшен немец, облечен в червена дреха и качулка, с тежък двуостър меч в ръка, и двама негови помощници със запретнати ръкави и с въжета на пояса. До краката им имаше пън и ковчег, също обвит със сукно. На камбанариите на „Света Богородица“ звъняха камбаните, изпълваха града с медните си звуци и плашеха орляците врани и гълъби. Хората гледаха ту към пътя, който водеше от замъка, ту към ешафода и застаналия на него палач с блестящия на слънцето меч, ту към рицарите, които гражданите гледаха всякога с интерес и почит. А имаше какво да се види, защото около ешафода се бяха наредили в квадрат най-славните рицари. Зрителите се чудеха на широките плещи и внушителността на Завиша Черни, на гарвановата му коса, която се спущаше до раменете, чудеха се на набитата квадратна фигура и кривите като скоби крака на Зиндрам от Машковице и на гигантския, почти нечовешки ръст на Пашко Злодей от Бискупице, и на страшното лице на Бартош от Воджинек, и на хубостта на Добко от Олешница, който на един турнир в Торун бе надвил дванайсет немски рицари, и на Зигмунт от Бобова, който но същия начин се бе прославил в бой с маджарите в Кошице, също и на Кшон от Козите глави, и на страшния в юмручен бой Лис от Тарговиско, и на Сташко от Харбимовице, който можеше да догони препускащ кон. Общото внимание обръщаше и Мачко от Богданец с пребледнялото си лице, поддържан от Флориан от Коритница и Марчин от Врочимовице. Всички мислеха, че е бащата на осъдения.
	Но най-голямо любопитство възбуждаше Повала от Тачево. Застанал в първата редица, той държеше в могъщите си ръце Дануша, облечена цяла в бяло, с булчинско венче от зелено седефче на русата си коса. Хората не разбираха какво значи това и защо тая облечена в бяло девойка трябва да гледа наказанието на осъдения. Едни си приказваха, че тя е сестра, други предполагаха, че е дама на сърцето на младия рицар, но и те не можеха да си обяснят нито облеклото й, нито присъствието й при ешафода. Във всички сърца обаче нейното румено като ябълка, но обляно със сълзи лице будеше съчувствие и вълнение. Гъстата навалица на народа почна глухо да роптае против неотстъпчивостта на кащеляна, против строгостта на закона и този ропот преминаваше постепенно в застрашително ръмжене, а тук-таме почнаха да се чуват гласове, че ако разрушат ешафода, наказанието ще трябва да се отложи.
	Тълпата се оживи и размърда. Предаваше се от уста на уста, че ако кралят беше тук, той без съмнение би помилвал младежа, който — както уверяваха — не бил в нищо виновен.
	Но всички утихнаха, когато далечни възгласи известиха приближаването на кралските стрелци и копиеносци, между които вървеше осъденият. Много скоро шествието стигна на площада. Начело вървяха членовете на погребалното братство, с черни наметала до земята и с черни покривала на главата, с прорязани за очите отвори. Народът се боеше от тези мрачни фигури и като ги видя, замлъкна. Зад тях вървеше отряд стрелци, съставен от отбор литовци, облечени с кожуси от нещавена еленова кожа. Това беше отряд от кралската гвардия. В края на шествието се виждаха алебардите на втори отряд, а в средата, между писаря и съда, който трябваше да прочете присъдата, и свещеник Станислав от Скарбимеж, който носеше кръста с разпятие, вървеше Збишко.
	Сега всички погледи се насочиха към него и от всички прозорци и пристройки се подадоха женски фигури. Збишко вървеше, облечен със своята спечелена в бой бяла дреха, украсена със златни грифове и обшита отдолу със златни ресни — и с това богато облекло изглеждаше в очите на тълпата като някакъв княз или паж от знатен род. По ръста, по плещите, изпъкнали изпод тясната дреха, по яките бедра и широките гърди той изглеждаше напълно зрял мъж, но над това мъжко тяло се издигаше почти детска глава и младо лице с първи мъх на устата — прекрасно лице на кралски паж със златна коса, подрязана равно над веждите и пусната отзад на плещите. Той вървеше с бавни и гъвкави крачки, но с побледняло лице. Понякога поглеждаше тълпата като през сън, понякога дигаше очи към черковната камбанария, към орляците врани и към люлеещите се камбани, които отзвъняваха последния му час; понякога на лицето му се изписваше почуда, че тия звуци и женски хълцания и цялата тая тържественост са за него. На площада най-сетне видя отдалече ешафода и на него червената фигура на палача. Тогава трепна и се прекръсти, а свещеникът веднага му подаде разпятието да го целуне. Няколко крачки по-нататък едно младо момиче от навалицата хвърли в краката му китка метличина. Збишко се наведе, взе китката, после се усмихна на момичето, което заплака е глас. Но той навярно си помисли, че пред тоя народ и пред жените, които му махаха на прозорците с кърпичките си, трябва да умре смело и да остави след себе си поне спомена за „храбър момък“, затова напрегна цялото си мъжество и воля, с бързо движение отхвърли назад косата си, дигна глава още по-високо и тръгна гордо, почти като победител след завършване на рицарски турнир, когато го водят да получи наградата. Но шествието се движеше бавно, защото напреде му тълпата ставаше все по-голяма и неохотно се разстъпваше. Напразно литовските стрелци, които вървяха в първата редица, всеки миг викаха: „Еик шалин! Еик шалин!“ (Сторете път!) Навалицата не искаше да проумее какво значат тези думи — и ставаше все по-тясно за минаване. Въпреки че двете трети от тогавашните краковски търговци и занаятчии бяха немци, наоколо се чуваха заплашителни проклятия против кръстоносците: „Позор! Позор! Дано пукнат тези кръсташки вълци, щом тук ще погубват за тяхна угода деца! Срам за краля и кралството!“ Като срещнаха съпротива, литовците снеха от плещите си обтегнатите лъкове и почнаха да гледат изпод вежди народа, но не смееха да стрелят в навалицата без заповед. Началникът на отряда изпрати напред алебардистите, защото с алебарди можеше по-лесно да се разчиства пътят, и така шествието стигна до рицарите, които образуваха квадрат около ешафода.
	Те се разстъпиха без съпротива. Първи влязоха копиеносците, след тях вървеше Збишко със свещеника и писаря. Но тогава стана нещо, което никой не очакваше. Ненадейно от средата на рицарите излезе Повала с Дануша на ръце и извика: „Стой!“ с такъв гръмовит глас, че цялото шествие се спря като вкопано на мястото си. Нито капитанът, нито някой от войниците мислеше да се противи на един шляхтич и препасан рицар, когото всеки ден виждаха в замъка, а неведнъж и в доверителен разговор с краля. Най-после и други, също така знаменити рицари завикаха със заповеднически гласове: „Стой! Стой!“, а панът от Тачево се приближи до Збишко и му подаде облечената в бяло Дануша.
	Той помисли, че това е за прощаване, та я грабна, прегърна я и притисна до гърдите си — но Дануша вместо да се притисне до него и да обгърне шията му с ръчичките си, смъкна бързо от русата си коса изпод венчето от седефчета бялото си покривало, обви с него цялата глава на Збишко и същевременно завика колкото й сили държат с разплакан детински глас:
	— Той е мой! Той е мой!
	— Неин е! — повториха могъщите гласове на рицарите. — При кащеляна!
	Отговори им гръмовитият вик на тълпата: „При кащеляна! При кащеляна!“ Изповедникът дигна очи към небето, съдебният писар се смути, капитанът и алебардистите снеха оръжието, защото всички разбраха какво се беше случило.
	Имаше стар полски и славянски обичай със силата на закон, познат в Подхале, в Краковско, па дори и в други области, че когато върху поведен на смърт момък невинна девойка хвърли покривалото си в знак, че иска да се ожени за него, с това тя го избавя от смърт и наказание. Познаваха този обичай рицарите, познаваха го селяните, знаеха го и полските граждани, а бяха чували за неговата сила и немците, които отдавна живееха в полските замъци и градове. На стария Мачко дори му прилоша от вълнение при тази гледка, а рицарите тутакси избутаха стрелците и заобиколиха Збишко и Дануша; развълнуваният и възрадван народ викаше все по-силно: „При кащеляна! При кащеляна!“ Тълпата се раздвижи изведнъж като огромни морски вълни. Палачът и помощниците му избягаха бързо от ешафода. Стана бъркотия. За всички беше ясно, че ако Яшко от Тенчин поискаше сега да се противи на осветения от вековете обичай, в града ще настъпят страшни безредици. А вълната от хора се нахвърли веднага върху ешафода. За миг бе смъкнато сукното и разкъсано на късове, после гредите и дъските, под напора на силни ръце или сечени с брадви, почнаха да се огъват, да трещят и да се пукат — и малко по-късно на площада не остана и следа от ешафода.
	А Збишко, все още прехванал Дануша на ръце, се връщаше в замъка, но тоя път като същински победител-триумфатор. Защото около него вървяха с радостни лица първите рицари на кралството, а отстрани, отпред и отзад се трупаха хиляди жени, мъже и деца, които викаха до небето, пееха, протягаха ръце към Дануша и хвалеха мъжеството и хубостта на двамата. От прозорците им ръкопляскаха белите ръце на богатите граждани, навсякъде се виждаха очи, облени със сълзи от радост. Дъжд от розови и лилиеви венчета, дъжд от панделки и дори от златисти превръзки и мрежи за глава падаше при краката на щастливия момък, а той, светнал като слънце, с препълнено от благодарност сърце дигаше нагоре всеки миг своята бяла девойка, понякога целуваше в захлас коленете й, а тази гледка трогваше до такава степен гражданките, та някои се хвърляха в прегръдките на своите възлюблени и им заявяваха, че ако бъдат осъдени на смърт, те ще ги освободят по същия начин. И Збишко и Дануша станаха сякаш любими деца на рицарите, гражданите и простия народ. Старият Мачко, когото водеха все така под ръце Флориан от Коритница и Марчин от Врочимозице, едва не загуби съзнание от радост, а също и от удивление, че този начин за спасение на братанеца дори не му беше дошъл наум. Всред всеобщия глъч Повала от Тачево разправяше със своя мощен глас на рицарите, че този начин измислили или по-право си припомнили за ner на съвещанията с княгинята Войчех от Ястшембец и Станислав от Скарбимеж, добре запознати с писаното и обичайното право, а рицарите се чудеха на простотата на този обичай и говореха помежду си, че навярно никой не го помнеше затова, защото в града, пълен с немци, отдавна вече не беше прилаган.
	Всичко обаче все още зависеше от кащеляна. Рицарите и народът потеглиха към замъка, дето поради отсъствието на краля живееше краковският управител — и щом стигнаха, писарят от съда, свещеник Станислав от Скарбимеж, Завиша, Фарурей, Зиндрам от Машковице и Повала от Тачево отидоха при него, за да му изтъкнат силата на обичая и да му припомнят собствените му думи — че ако би се намерил „закон или нещо подобно“, той веднага ще освободи осъдения. А можеше ли да има по-добър закон от старинния обичай, който не е нарушаван никога? Панът от Тенчин отговори наистина, че тоя обичай подхожда повече за простия народ и за подхалските разбойници, отколкото за шляхтата, но сам той беше добре запознат с всичките закони, та не можеше да не признае силата на обичая. При това закриваше сребристата си брада с ръка и се усмихваше под пръстите, защото личеше, че е доволен. Най-после излезе на ниския вътрешен вход заедно с княгиня Ана Данута и с няколко духовници и рицари.
	Като го видя, Збишко дигна отново нагоре Дануша, а той сложи старческата си ръка на русата й коса, подържа я малко, после кимна сериозно и добродушно с побелялата си глава.
	Тоя знак беше разбран и дори стените на замъка се разтърсиха от викове: „Бог да ти помага! Живей дълго, справедливи пане! Живей и ни съди!“ — пикаха от вси страни. После нови викове се разнесоха за Дануша и Збишко, а след минута двамата се качиха на стъпалото и паднаха в краката на добрата княгиня Ана Данута, на която Збишко дължеше живота си, защото тя беше обмислила с учените начина за спасение и беше научила Дануша какво да прави.
	— Да живее младата двойка! — извика Повала от Тачево при вида на коленичилите.
	— Да живее! — повториха другите.
	А побелелият кащелян се обърна към княгинята и каза:
	— Е, милостива княгиньо, годежът трябва да стане веднага, защото така заповядва обичаят.
	— Годеж ще направя веднага — отговори със светнало лице добрата жена, но сватба без бащината воля на Юранд от Спихов няма да допусна.


>>	VII

	У търговеца Амилей Мачко и Збишко се съвещаваха какво да правят. Старият рицар очакваше скоро смъртта си, а тъй като му я предсказа францисканецът, специалист по рани, отец Цибек, той искаше да се върне в Богданец, за да бъде погребан при дедите си на гробищата в Остров.
	Обаче не всички „деди“ лежаха там. Някога родът беше многоброен. Във време на война се свикваха с бойния призив „Градовци!“, а на герба си имаха тъпа подкова и се смятаха за по-добри от другите владелци, много от които не бяха удостоени с правото да имат герб. През 1331 година, в битката при Пловце, седемдесет и четири бойци от Богданец бяха убити в едно блато от немските стрелци, оцелял само един — Войчех, по прякор Тур, комуто крал Владислав Локетек след разгрома на немците потвърди със специална грамота герба и земите на Богданец. На ония костите оттогава останаха да се белеят из полята на Пловце, а Войчех се върна в родното гнездо, за да види, че целият му род е затрит.
	Защото, докато мъжете от Богданец загиваха от стрелите на немците, разбойници-рицари от близката Силезия бяха нападнали гнездото им, изгорили до основи всички постройки, хората изклали или отвлекли в робство, за да ги продадат в далечните немски земи. Войчех остана сам-самин в старата къща, оцеляла по чудо от огъня, като наследник на обширни, но пусти земи, които някога принадлежали на целия владелчески род. Пет години по-късно той се ожени, имаше си двама сина, Яшко и Мачко, и загина на лов, убит в гората от един тур.
	Синовете растяха под грижите на майката — Кахна от Спаленица, която в два похода отмъсти на силезийските немци за миналите грабежи, в третия обаче загина. Като възмъжа, Яшко се ожени за Ягенка от Моцажев, която му роди Збишко, а Мачко, останал неженен, се грижеше за имотите и братовия си син, доколкото му позволяваха това военните походи.
	Но когато по време на междуособната война на гжималитите с наленчите бяха изгорени за втори път къщите в Богданец, а селяните разпръснати, самотният Мачко напразно се мъчеше да го издигне отново. Доста години се бори така, най-после заложи земите на един роднина абат, а сам той с малкия още Збишко потегли към Литва срещу немците.
	Но никога не преставаше да мисли за Богданец. Към Литва потегли именно за да забогатее от плячка, после да се върне, да изкупи земята, да я засели с пленници, да си построи укрепен замък и да настани там Збишко. И сега, след щастливото избавление на момъка, за това мислеше и за това се съветваше с него у търговеца Амилей.
	Земята имаха с какво да изкупят. От плячката, от откупите, които им дадоха пленените от тях рицари, и от даровете на Витолд бяха събрали доста значителна сума. Особено голяма печалба им донесе онази битка на смърт с двамата фризийски рицари. Само въоръжението, което снеха от тях, струваше в онези времена цяло имане, а освен въоръжението те взеха още колите, конете, хората, облеклото, парите и цялата богата бойна амуниция. Част от тази плячка купи сега търговецът Амилей, между другото два топа чудесно фландърско сукно, което предвидливите и богати фризийци караха със себе си на колите. Мачко продаде също спечеленото скъпо въоръжение, като мислеше, че пред близката смърт то вече за нищо няма да му послужи. Оръжейният майстор, който го купи, още на другия ден го препродаде с голяма печалба на Марчин от Ворчимовице, с герб полукоза, защото доспехите от милански произход се ценяха по онова време най-много в света.
	Збишко съжаляваше за тези доспехи от цялата си душа.
	— Ако господ ви върне здравето — каза на чичо си, — де ще намерите други такива?
	— Там, дето намерих и тези — от някой друг немец — отговори Мачко. — Но аз вече не мога да се отърва от смъртта. Желязото се е пречупило между ребрата ми и върхът е останал в мене. Аз го напипах и исках да го извадя с нокти, но само го напъхах още по-дълбоко. А сега вече няма никакво спасение.
	— Меча мас да изпиете някое и друго котленце!
	— Е! Отец Цибек каза също, че добре би било, защото може върхът сам да излезе като треска. Ама отде да я намеря тук? В Богданец е достатъчно само да взема брадвата и да се притая някоя нощ край кошерите!
	— Тогава хайде в Богданец. Само да не умрете някъде по пътя.
	Старият Мачко погледна братанеца си с умиление.
	— Зная аз къде ти се иска: при двора на княз Януш или при Юранд от Спихов, с хелминските немци да се биеш.
	— Няма да го отрека. Заедно с двора на княгинята на драго сърце бих отишъл във Варшава или в Чеханов, за да бъда по-дълго при Данушка. Съвсем не мога сега без нея, защото тя е не само моя дама, но и моя любима. Тъй се радвам да я видя, че само като помисля за нея, и тръпки ме побиват. Ще ида след нея ако ще би накрай света, яо сега първият ми дълг сте вие. Не ме изоставихте вие и аз няма да ви изоставя. Щом ще вървим в Богданец, да тръгваме!
	— Ти си добро момче — каза Мачко.
	— Бог би ме наказал, ако бих бил друг към вас. Виждате, че вече товарят колите, а една от тях заръчах да застелят със сено за вас. Амилейувна ни подари много добра пухова постеля, но не зная можете ли да лежите на нея в горещината. Ще пътуваме бавно, с княгинята и двора, за да има кой да ви гледа. После те ще завият към Мазовия, а ние към нас — и боже помози!
	— Да поживея поне толкова, та отново да издигна крепостта — каза Мачко, — защото зная, че след смъртта ми няма много да мислиш за Богданец.
	— Защо да не мисля!
	— Защото в главата ти ще има само битки и любов…
	— А вие не мислехте ли само за война? В същност аз вече си набелязах какво имам да правя — първата работа е да построим от здрав дъб крепостта и ще заповядаме да я окопаят с ров, както му е редът.
	— Така ли мислиш? — запита с любопитство Мачко. — А когато крепостта бъде готова? Казвай!
	— Когато крепостта бъде готова, едвам тогава ще отида при княжеския двор във Варшава или в Чеханов.
	— След смъртта ми ли?
	— Ако умрете скоро, след смъртта ви, но ио-на-пред ще ви погреба както подобава; а пък ако Исус ви даде здраве, ще останете в Богданец. Княгинята ми обеща, че там ще получа рицарски пояс от княза. Иначе Лихтенщайн не би искал да се бие с мене.
	— Значи, после ще отидеш в Малборг?
	— В Малборг или макар накрай света — само да намеря Лихтенщайн.
	— Ие ще те укоря за това. Твоята смърт или неговата!
	— Ще ви донеса в Богданец ръкавиците и пояса му — бъдете спокоен.
	— Само се пази от предателство. От тях винаги можеш да го очакваш.
	— Ще се помоля на княз Януш да поиска от магистъра книжа за взаимна безопасност. Сега има мир. Ще ида за книжата в Малборг, а там всякога гостуват куп рицари. Нали знаете — първо Лихтенщайн, а после ще видя кои имат паунови пера на шлемовете си и поред ще ги извикам на двубой. Божичко! Прати ли ми господ Исус победа, ще изпълня заедно с това и обета.
	Като говореше така, Збишко се усмихваше на собствените си мисли, а лицето му имаше израз на момче, което съобщава какви рицарски подвизи где извърши, когато порасте.
	— Ех — каза Мачко и поклати глава, — ти стига трима рицари от знаменити родове да победиш, тогава не само обета си ще изпълниш, но и каква плячка би взел от тях — боже мили!
	— Какви ти трима — завика Збишко. — Аз си казах още в затвора, че няма да се скъпя за Данушка. Колкото са пръстите на ръцете, а не трцма!
	Мачко сви рамене…
	— Чудете се или пък не вярвайте — каза Збишко, — но аз все пак от Малборг ще отида при Юранд от Спихов. Как да не му се поклоня, когато е баща на Данушка? И с него ще нападаме хелминските немци. Нали сам казвахте, че по-голямо страшилище за немците няма в цяла Мазовия.
	— Ами ако не ти даде Данушка?
	— Защо да не ми я даде! Нали и той отмъщава за себе си както и аз. Къде ще намери по-добър от мене? Пък и щом княгинята позволи годежа, той няма да се противи.
	— Аз едно мисля — каза Мачко, — че ти ще вземеш всичките хора от Богданец, за да имаш свита, както подобава на рицар, а земята ще остане без работни ръце. Докато съм жив, няма да позволя, но след смъртта ми виждам вече, че ще вземеш.
	— Бог ще ми се погрижи за свита, па и Янко от Тулча ни е роднина и няма да се поскъпи.
	Ненадейно вратата се отвори и като доказателство, че бог ще се погрижи за свита на Збишко, влязоха двама души, мургави, яки, облечени с жълти кафтани, прилични на еврейски, с червени шапки, каквито носеха в Крим, и извънредно широки шалвари. Те се спряха до вратата и почнаха да допират пръстите си до челото, до устата, до гърдите и същевременно правеха поклони до земята.
	— Какви са тия дяволи? — запита Мачко. — Кон сте вие?
	— Ваши роби — отговориха на заваден полски език дошлите.
	— Как така? Откъде? Кой ви прати тук?
	— Прати ни пан Завиша в дар на младия рицар, за да бъдем негови роби.
	— О, за бога! Двама души повече! — извика от радост Мачко. — Ами от кой народ сте?
	— Турци сме.
	— Турци ли? — повтори Збишко. — Ще имам двама турци в свитата си. Виждали ли сте някога турци, чичо?
	Той скочи към тях, почна да ги пипа с ръце и да ги оглежда като някакви особени отвъдморски същества. А Мачко рече:
	— За виждане — не съм виждал, но съм чувал, че, панът от Гарбов има на служба турци, които пленил, когато воювал край Дунава заедно с римския император Зигмунт. Как така? Значи, вие, кучи синове, не сте християни?
	— Панът заповяда да се покръстим — каза единият от пленниците.
	— А нямахте ли с какво да се откупите?
	— Отдалеко сме, от азиатския бряг, от Бруса.
	Збишко, който винаги жадно слушаше всякакви военни разкази, а особено когато се отнасяше до подвизите на прославения Завиша от Гарбов, почна да ги разпитва как са паднали в плен. Но в разказите на пленниците нямаше нищо необикновено: Завиша нападнал петдесетина души от тях преди три години в една клисура, част избил, част пленил — и мнозина после подарил на други. Сърцата на Збишко и Мачко преливаха от радост при вида на такъв щедър дар затова именно, защото хора в онези времена се намираха мъчно и притежанието им беше истинско богатство.
	А след малко дойде и сам Завиша, придружен от Повала и от Пашко Злодей от Бискупице, Понеже те всички бяха работили за спасението на Збишко и се радваха, че са успели да го постигнат, всеки му бе донесъл по някакъв дар за прощаване и за спомен. Щедрият пан от Тачево му подари покривало за кон, широко, богато, обшито на гърдите със златни ресни, Пашко пък — много скъп унгарски меч. Дойдоха след това Лис от Тарговиско, Фарурей и Кшон от Козите глави с Марчин от Врочимовице, а най-сетне дойде Зиндрам от Машковице — всеки с пълни ръце.
	Збишко ги посрещаше със сърце, преливащо от радост, и двойно щастлив — и за даровете, и за това, че най-славните рицари в кралството му оказват внимание. А те го разпитваха за заминаването и за здравето па Мачко и като хора опитни, макар и млади, препоръчваха разни мехлеми и билки, от които много лесно заздравявали раните.
	Но Мачко предоставяше на грижите им само Збишко, защото сам се готвеше за оня свят. Мъчно се живее в железна треска между ребрата. Оплакваше се също, че постоянно храчи кръв и че не може да се храни. Две-три шепи очистени лешници, две педи наденица и паница пържени яйца — това бе храната му за цял ден. Отец Цибек му пусна кръв няколко пъти, като мислеше, че така ще му изтегли болката изпод сърцето и ще му върне охотата за ядене, обаче и това не му помогна.
	Но той беше така зарадван от подаръците за братанеца си, та веднага се почувствува по-здрав, а когато търговецът Амилей в чест на толкова знаменитите гости заповядва да донесат в стаята буренце с вино, седна заедно с тях на чашка. Почнаха да говорят за спасението на Збишко и за годежа му с Данушка. Рицарите не се съмняваха, че Юранд от Спихов не ще се противи на волята на княгинята, а особено ако Збишко отмъсти за Данушкината майка и се сдобие с обещаните паунови пера.
	— Колкото за Лихтенщайн — каза Завиша, — не зная дали ще пожелае да се бие с тебе, защото е духовник, а освен това и един от старейшините на Ордена. Ех! Хората от неговата свита казваха, че ако доживее, след време и велик магистър ще стане.
	— Ако ви откаже, ще загуби честта си — обади се Лис от Тарговиско.
	— Не — отвърна Завиша, — защото не е светски рицар, а на духовните лица е забранено да излизат на двубой.
	— Но все пак често се случва да излизат.
	— Защото дисциплината в Ордена е поотслабнала. Те дават разни обети и са се прочули с това, че за огорчение на целия християнски свят току ги нарушават. Но на смъртен двубой кръстоносец, а особено старейшина няма да излезе.
	— Е! Пък може на война да ти се падне.
	— Както разправят, няма да има война — каза Збишко, — защото кръстоносците се страхуват сега от нашия народ.
	Зиндрам от Машковице отвърна:
	— Не е за дълго този мир. С вълка не може да има сговор, защото той живее от чуждото.
	— А в това време може да ни се случи да се хванем за гушите с Тимур Куция — обади се Повала. — Княз Витолд е разбит от хан Едига — това е вече сигурно.
	— Положително. И воеводата Спитко не се върна — повтори Пашко Злодей от Бискупице.
	— А и много литовски князе останаха на бойното поле.
	— Покойната кралица предсказа, че така ще стане — каза панът от Тачево.
	— Да! Може и да се наложи да тръгнем срещу Тимур.
	Тук разговорът премина на литовския поход срещу татарите. Нямаше вече никакво съмнение, че княз Витолд, вожд, повече буен, отколкото опитен, е претърпял страшно поражение при Ворскла, паднали мнозина литовски и руски боляри, а заедно с тях и шепата полски рицари-доброволци и дори кръстоносци. Събраните у Амилей скърбяха особено за съдбата на младия Спитко от Мелщин, най-великия в кралството пан, който отишъл на войната като доброволец и след боя изчезнал безследно. Превъзнасяха до небесата и неговата истинска рицарска постъпка, защото бил получил от вожда на неприятеля калпак, който му гарантирал неприкосновеност, но не искал да го сложи по време на боя и предпочел славна смърт пред живот по благоволение на поганския владетел. Не се знаеше обаче още положително дали е загинал, или е взет в плен. Впрочем от пленничество той имаше с какво да се откупи, защото богатствата му бяха несметни, а освен това и крал Владислав му беше дал като ленно владение цяло Подолие.
	Но поражението на литовците можеше да заплаши и цялата Ягелова държава, защото никой не знаеше положително дали татарите, алчни след победата си над Витолд, няма да се нахвърлят срещу земите и замъците, които принадлежаха на великото княжество. В такъв случай щеше да бъде въвлечено във войната и кралството. Затова мнозина рицари, които като Завиша, Фарурей, Добко, а дори и Повала, навикнали да търсят приключение и битки при чуждите дворове, нарочно не напущаха Краков, защото не се знаеше какво ще им донесе недалечното бъдеще. Ако Тамерлан, владетел на двайсет и седем кралства, вдигне целия монголски свят, тогава опасността би могла да бъде страшна. И имаше хора, които предвиждаха, че това ще стане.
	— Ако потрябва, ще си премерим силите и с Куция. Няма да му тръгне така лесно с нашия народ, както му вървеше с всичките онези, които разби. Пък и други християнски князе ще ни дойдат на помощ.
	На това Зиндрам от Машковице, който гореше от особено силна омраза против Ордена, отвърна с горчивина:
	— За князете не зная, но кръстоносците са готови да се побратимят с татарите и да ни нападнат от другата страна.
	— Значи, ще има война — извика Збишко. — Аз отивам срещу кръстоносците!
	Но другите рицари почнаха да възразяват. Нямат кръстоносците страх от бога и мислят само за свое добро, но все пак не биха отишли да помагат на неверниците срещу един християнски народ. Пък и Тимур воюва някъде си далече в Азия, а татарският вожд Едига е загубил в боя толкова много хора, та ще да се е изплашил от собствената си победа… Княз Витолд е предвидлив и навярно е добре укрепил замъците, а освен това литовците често са побеждавали татарите, при все че сега не им провървя.
	— Не с татарите, а с немците ще се бием ние на смърт и живот — рече Зиндрам от Машковице — и ако не ги затрием, от тях ще ни дойде гибелта.
	После се обърна към Збишко:
	— И най-напред ще загине Мазовия. Ще намериш там винаги работа — бъди спокоен!
	— Ех! Да беше чичо здрав, тутакси бих тръгнал натам.
	— Да ти помага бог! — каза Повала и вдигна чашата.
	— За твое здраве и на Данушка!
	— И за гибелта на немците — добави Зиндрам от Машковице.
	И почнаха да се сбогуват със Збишко. В това време влезе един от придворните на княгинята със сокол на ръка, поклони се на присъствуващите рицари и се обърна с някаква особена усмивка към Збишко.
	— Господарката княгиня ми заповяда да ви кажа — рече той, — че ще пренощува и тази нощ в Краков и ще тръгне на път утре сутринта.
	— Това е добре — каза Збишко, — но защо? Да не се е разболял някой?
	— Не. Но княгинята има гост от Мазовия.
	— Сам князът ли е дошъл?
	— Не князът, а Юранд от Спихов — отговори придворният.
	Като чу това, Збишко страшно се смути и сърцето му затупа в гърдите тъй силно, както тогава, когато му четяха смъртната присъда.


>>	VIII

	Княгиня Ана не се изненада особено от пристигането на Юранд от Спихов, защото често се случваше всред непрекъснатите сблъсквания, нападения и битки със съседните немски рицари него да го обхвана внезапен копнеж за Дануша, Тогава той се явяваше неочаквано било във Варшава, било в Чеханов или другаде някъде, дето временно се намираше дворът на княз Януш. Щом видеше детето си, винаги го обземаше страшна тъга. Защото Дануша колкото повече растеше, толкова повече приличаше на майка си, та всеки път му струваше, че вижда своята покойница такава, каквато някога я бе видял у княгиня Ана във Варшава. Хората неведнъж мислеха, че от тая тъга ще се смекчи най-сетне желязното му, отдадено само на мъст сърце. Също и княгинята често го предумваше да остави своя кървав Спихов и да остане при двора и при Дануша. Сам князът, който ценеше неговата храброст и значение, а същевременно искаше веднъж за винаги да се избави от грижите покрай Юрандовите постоянни крайгранични сблъсквания, му предлагаше длъжността началник на дворцовата оръжейна. Всичко напразно. Тъкмо видът на Дануша развреждаше старите му рани. След няколко дни той изгубваше охота за ядене, за сън, за разговор. Сърцето му почваше явно да кипи и да се облива с кръв и той най-после изчезваше от двора и се връщаше в своите спиховски блата, за да потопи в кръв скръбта и гнева си. Хората тогава казваха: „Горко на немците! Те съвсем не са овци, но за Юранд са овци, защото той за тях е вълк.“ И наистина след някое време идваха известия ту за хванати в плен чужденци-доброволци, които по крайграничния път отивали при кръстоносците, ту за изгорени крепости, ту за отвлечени селяни или за кървави битки, от които страшният Юранд всякога излизаше победител. При грабителските склонности на мазурите и на немските рицари, които от името на Ордена владееха съседните на Мазовия земи и замъци, дори по време на мир никога между мазовските князе и Ордена на границата не замлъкваха бойните викове. Дори в гората за дърва или на жътва местните жители отиваха въоръжени с лъкове или копия. Хората живееха в несигурност за утрешния ден, всякога готови за война, с ожесточени сърца. Никой не се задоволяваше само с отбрана, но за грабеж отплащаше с грабеж, за пожар — с пожар, за нападение — с нападение. И случваше се, докато немците се промъкваха тихо през горските пътеки, за да нападнат ненадейно някой замък, да отвлекат селяни или стада, мазурите в това време вършеха същото. Неведнъж те се срещаха и се биеха, докато единият падне, но често само вождовете им се извикваха на смъртен двубой, след което победителят вземаше свитата на победения противник. И затова, когато във варшавския двор идваха оплаквания срещу Юранд, князът отговаряше, като правеше оплаквания от нападенията, извършени на други места от немските рицари. Така че, макар и двете страни да настояваха за справедливост, а нито една от тях не искаше и не можеше да я установи — всички грабежи, палежи и нападения минаваха съвсем безнаказано.
	Но Юранд, който седеше в своя блатист, обрасъл с тръстика Спихов и гореше от неугасима жажда за мъст, беше станал тъй непоносим за своите съседи отвъд границата, че най-сетне страхът им стана по-голям от враждата. Граничните със Спихов земи стоеха необработени, горите обраснаха с див хмел и с лещак, ливадите — с шавар. Мнозина немски рицари, навикнали на юмручното право в отечеството си, се опитваха да се заселят близо до Спихов, но всеки след известно време предпочиташе да напусне земята, стадата и селяните, отколкото да живее рамо до рамо с този неукротим мъж, Често рицарите се сговаряха да нападнат с общи сили Спихов, но всякога такова нападение свършваше с поражение. Опитвани бяха разни начини. Веднъж бяха повикали един знаменит по сила и свирепост рицар откъм Майн, който във всички битки биваше победител, за да извика Юранд на двубой. Но когато застанали един срещу друг, немецът паднал духом като от магия при вида на страшния мазур и обърнал коня да избяга; Юранд обаче пробил с копието непокрития му от бронята гръб и така го лишил от честта и от дневната светлина. Оттогава още по-голям страх бе обхванал съседите и който немец забележеше макар и отдалеко дима на спиховските комини, веднага се прекръстваше и почваше да се моли на своя небесен светия-покровител, защото беше се утвърдила вярата, че Юранд, за да отмъщава, е продал душата си на нечестивите сили.
	Разправяха се и страшни неща за Спихов: че уж през тинестите блата, посред застоялите, обрасли с водна леща и водорасли тресавища, водела до крепостта такава тясна пътека, по която не можели да се разминат двама конници; че от двете й страни се търкалял, немски кости, а нощем по нея се разхождали на паякови крака главите на удавените, които викали, стенели и завличали в дълбочината хората заедно с конете. Разправяха още, че и в самия замък по коловете на оградата имало набучени човешки черепи. От всичко това истина беше само едно, че в обкованите с решетки ями, изкопани под крепостта в Спихов, стенеха винаги десетина-петнайсет пленници и че името на Юранд беше по-страшно от всички измислици за скелети и удавници.
	Збишко, щом узна за пристигането на Юранд, побърза да отиде при него, но като при баща на Дануша, тръгна с някаква тревога в сърцето. Да избере Данушка за дама на сърцето си и да й даде клетва за вярност, това никой не можеше да му забрани; но по-късно княгинята го сгоди за Данушка. Какво ще каже Юранд за това? Ще се съгласи ли, или няма да се съгласи? И какво щеше да стане, ако като баща извика, че никога няма да допусне това? Тези въпроси изпълваха с тревога душата на Збишко, защото Дануша вече му беше помила от всичко друго на света. Придаваше му смелост само мисълта, че Юранд ще сметне за заслуга, а не за грешка нападението срещу Лихтенщайн, защото Збишко го бе извършил и за да отмъсти за Данушината майка, та без малко не загуби собствената си глава.
	И той почна да разпитва придворния — който беше дошъл да го вземе от Амилей:
	— Къде ме водите? В замъка ли?
	— Разбира се, в замъка, Юранд е там, дето е дворът на княгинята.
	— Кажете ми какъв човек е той… за да зная как да говоря с него…
	— Какво да ви кажа! Той е човек, съвсем различен от другите хора, Казват, че по-рано бил весел, докато кръвта му не се спекла в черния му дроб.
	— А мъдър ли е?
	— Хитър е, защото трепе другите, а сам се не дава. Е, да знаете! Едно око има, понеже другото немците са му простреляли с лък, ама с това, едното, до дъно прониква в човека. Никой не може да излезе на глава с него… Само княгинята, нашата господарка, той обича, защото се оженил за нейна придворна, а сега и дъщеря му расте у нас.
	Збишко си отдъхна с облекчение.
	— Та казвате, че той не се противи на волята на княгинята.
	— Разбирам какво ви се иска да узнаете и каквото съм чул, това и ще кажа. Княгинята му говорила за вашия годеж, защото не би било добре да се крие, но какво е казал той — не се знае.
	Като разговаряха така, те стигнаха до портите. Началникът на кралските стрелци, същият, който по-рано водеше Збишко на смърт, сега приятелски му кимна с глава. Отминаха стражницата и се озоваха във вътрешния двор, а после завиха надясно към помещенията, които заемаше княгинята.
	Придворният срещна на вратата един слуга и го попита:
	— Къде е Юранд от Спихов?
	— В кривата стая, с дъщеря си.
	— Ето там — каза придворният и посочи вратата.
	Збишко се прекръсти, вдигна завесата на отворената врата и влезе с разтуптяно сърце. Но не съгледа веднага Юранд с Дануша, защото стаята беше не само „крива“, но и мрачна. Едва след малко видя русата главичка на момичето, седнало на коленете на баща си. А те не чуха кога е влязъл, та той се спря до завесата, изкашля се и най-после се обади:
	— Слава на господа бога.
	— Во веки веков — отговори Юранд и се надигна. В същия миг Дануша подскочи към младия рицар, хвана го за ръка и почна да вика:
	— Татко, Збишко е дошъл!
	Збишко й целуна ръцете, после стана, приближи се заедно с нея до Юранд и каза:
	— Дойдох да ви се поклоня; знаете ли кой съм?
	И се наведе излеко, като правеше с ръце такова движение, сякаш иска да падне в краката му. Но Юранд хвана ръката му, обърна го към светлината и почна да го разглежда мълчаливо.
	Збишко се беше вече посъвзел и дигна любопитен поглед към Юранд: видя пред себе си мъж с огромен ръст, със светлоруса коса и също такива руси мустаци, с грапаво лице и едно с цвят на желязо око. Струваше му се, че това око иска да го прониже до дъно, така че отново го обхвана смущение и най-сетне, като не знаеше какво трябва да каже, а искаше непременно нещо да продума, за да прекъсне тревожното мълчание, попита:
	— Вие сте, значи, Юранд от Спихов, бащата на Дануша?
	Но онзи само му показа пейката до дъбовия стол, на който сам седна, и без да отговори нито дума, продължаваше да го разглежда.
	Збишко най-сетне загуби търпение:
	— Знаете ли — рече той, — неловко ми е да седя така като на съд.
	Едва сега Юранд се обади:
	— Ти ли си искал да промушиш Лихтенщайн?
	— Е да! — отвърна Збишко.
	В окото на пана от Спихов блесна някаква особена светлина и страшното му лице се проясни малко. След минута погледна Дануша и пак попита:
	— И то за нея ли?
	— Ами за кого друг? Чичо трябва да ви е разправил как й се врекох да отскубна паунови пера от главите на немците. Но те няма да бъдат трима, а най-малко толкова, колкото са пръстите на двете ръце. С това и вам ще помогна да отмъстите, защото нали всичко е за Данушкината майка.
	— Горко им! — отвърна Юранд.
	И отново настъпи мълчание. Збишко обаче съобрази, че като изтъква омразата си към немците, печели сърцето на Юранд, та рече:
	— Не ще им простя аз и за себе си, макар че без малко не изгубих главата си!
	При това се обърна към Дануша и прибави:
	— Тя ме спаси.
	— Зная — рече Юранд.
	— И не се ли сърдите за това?
	— Щом си дал обет, служи й, защото има такъв рицарски обичай.
	Збишко се подвоуми, но след малко почна да говори с видимо безпокойство:
	— Вижте какво… тя ми обви главата с покривалото си… Цялото рицарство чу и францисканецът, който беше до мен с кръста, чу, когато каза: „Той е мой!“ И вярно е, че ничий друг до смъртта си няма да бъда, това искам от бога.
	След тия думи коленичи отново и в желанието си да покаже, че познава рицарския обичай, целуна с голяма почит двете обувки на Дануша, която седеше на облегалото на стола, после стана, обърна се към Юранд и попита:
	— Виждали ли сте друга такава?
	А Юранд хвана изведнъж главата си със своите страшни смъртоносни ръце и като притвори клепки, отговори глухо:
	— Виждал съм, но немците ми я погубиха.
	— Тогава чуйте ме — каза разпалено Збишко, — една ни е обидата и едно отмъщението. Тия кучи синове избиха и мнозина наши от Богданец, чиито коне бяха затънали в тресавището… А вие по-добър от мене не можете намери за вашата работа… Това не е ново за мене! Попитайте чичо, с копия или със секири, с дълги или с къси мечове — все ми е едно! А разказа ли ви чичо за ония фризийци?… Ще ви коля аз немци като овни, а колкото за момичето, кълна ви се на колене, че заради нея бих се бил и със самия тартор на дяволите и няма да я отстъпя нито за земя, нито за стада, нито за някакво богатство; ако ми дадат и замък със стъклени прозорци без нея, аз и замъка ще напусна и ще отида след нея накрай света.
	Юранд седя известно време с глава в ръце, но изведнъж се съвзе като събуден от сън и рече с тъга и безпокойство:
	— Хареса ми ти, момко, но няма да ти я дам, защото не ти е писано да бъде твоя, клетнико!
	При тия думи Збишко чак онемя и почна да гледа Юранд с широко отворени очи, без да може дума да продума.
	Но Дануша му дойде на помощ. Много обичен й беше Збишко и драго й бе да минава не за „дребосък“, а за зряла девойка. Беше й се харесал и годежът, и сладкишите, които нейното рицарче й донасяше всеки ден, та сега, като разбра, че искат всичко това да й отнемат, смъкна се бързешком от креслото, скри глава в коленете на баща си и почна да вика:
	— Татенце! Татенце! Ама аз ще плача!
	Личеше си, че той я обича повече от всичко, защото сложи ласкаво ръка на главата й. На лицето му нямаше нито враждебност, нито гняв, а само скръб.
	В това време Збишко се съвзе и каза:
	— Но как така? На волята божия ли искате да се противите?
	А Юранд отговори:
	— Ако бъде такава волята божия, ще я получиш, но сам аз не мога да ти я дам, Ех, радвал се бих да ти я дам, но не бива…
	Като каза това, той дигна Дануша, взе я на ръце и тръгна към вратата, а когато Збишко поиска да му препречи пътя, спря се още за миг и рече:
	— Няма да ти се сърдя за рицарската служба за нея, но не ме питай повече, защото не мога да ти кажа нищо.
	И излезе.


>>	IX

	На следния ден Юранд никак не избягваше Збишко, нито му пречеше да прави на Дануша из пътя разни услуги, които като рицар бе длъжен да й прави. Наопаки — Збишко, макар и много огорчен в сърцето си, забеляза все пак, че навъсеният пан от Спихов го поглежда дружелюбно и като че ли със съжаление, дето е трябвало да му даде такъв жесток отговор. Младият шляхтич на няколко пъти се опита да се приближи до него и почне разговора. При тръгването от Краков и през време на пътуването не липсваха сгодни случаи, защото и двамата придружаваха княгинята на коне. Юранд, обикновено мълчалив, говореше сега доста охотно, но щом Збишко поискаше да узнае нещо за пречките, които го разделяха от Дануша, разговорът веднага се прекъсваше, а лицето на Юранд ставаше мрачно.
	Збишко помисли, че княгинята знае повече, затова изчака удобно време и се помъчи да получи от нея някакво сведение, но и тя не можа да му каже много нещо.
	— Тайна някаква има — рече тя. — Каза ми го самият Юранд, но същевременно ме помоли да не го разпитвам. Навярно е свързан с някаква клетва, както става между хората. Бог все пак ще направи след време всичко да излезе наяве.
	— Как ли ще живея без Данушка? — отвърна Збишко. — Като вързано куче или като мечка в яма. Нито радост някаква, нито наслада. Нищо, само тъга и въздишки. Отишъл бих аз в Таван с княз Витолд, та дано ме убият там татарите. Но първо трябва да закарам чичо, а после да отскубна паунови пера от главите на немците, както се заклех. Може да ме убият, предпочитам го пред това да видя как друг ще вземе Данушка.
	Княгинята дигна към него своите добри сини очи и го попита малко учудено:
	— А ти би ли допуснал това?
	— Аз? Докато нося душа, няма да го бъде! Освен ако ми изсъхне ръката и не би могла да удържи секирата!
	— Ето, виждаш ли?
	— Да! Но как да я взема против бащината воля?
	А княгинята продума като на себе си:
	— Всесилни боже! Нима това не става и така…
	После каза на Збишко:
	— Божата воля не е ли по-силна от бащината? Какво рече Юранд? „Ако бъде волята божия, ще я има.“
	— Това същото и на мене каза! — извика Збишко: — „Ако бъде волята божия, ще я имаш.“
	— Виждаш ли?
	— Само това и вашето доброжелателство, милостива господарке, са едничката ми утеха.
	— Моето доброжелателство имаш, а Данушка ще сдържи думата си. Вчера още й казвам: Данушке, ще останеш ли вярна на Збишко? А тя отговаря така: „Ще бъда Збишкова или ничия.“ Зелена е още тази ягода, но като каже нещо, държи на думата си, защото е шляхтишко дете, а не някаква развейплява. И майка й беше такава…
	— Дай боже! — каза Збишко.
	— Помни само едно — бъди и ти верен, защото мъжете не всякога са добри; обещава да люби неизменно, а, току-виж, после тръгнал подир друга, та и с въже не можеш го върза! Така си е!
	— Тогава нека Исус Христос ме накаже! — извика разпалено Збишко.
	— Ти помни това. А щом закараш чичо си, ела при нашия двор. Ще се намери някакъв случай да получиш шпори, а после ще видим какво ще даде бог. Данушка през това време ще узрее и ще усети волята божия, защото сега тя наистина те обича страшно — иначе не мога да го кажа, — но все още не така, както обичат зрелите девойки. Може би също и Юранд в душата си ще клони към тебе, защото ми се струва, че би бил доволен. Ще отидеш и в Спихов, и заедно с Юранд срещу немците, ще се случи може би да му услужиш с нещо и изцяло да го спечелиш на своя страна.
	— Тъкмо това, милостива княгиньо, мислех да направя, но с ваше разрешение ще ми бъде по-лесно.
	Тоя разговор много ободри Збишко. Но още при първото зобене на конете здравето на стария Мачко тъй се влоши, че трябваше да се спрат и да чакат, докато му се възвърнат поне малко силите, за да продължи пътуването. Добрата княгиня Ана Данута му остави всички лекове и билки, каквито имаше със себе си, но тя самата трябваше да продължи пътя си, та дойде време двамата рицари от Богданец да се разделят с мазовецкия двор. Просна се Збишко цял на земята пред краката изпърво на княгинята, после на Дануша, още веднъж й се закле във вярна рицарска служба, обеща да отиде скоро в Чеханов или във Варшава и най-сетне я грабна със силните си ръце, дигна я нагоре и почна да повтаря с развълнуван глас:
	— Помни ме ти, цветенце най-мило, помни ме, рибке моя златна!
	А Дануша го прегърна, както по-малка сестра прегръща любим брат, притисна своето вирнато носленце до бузата му, заплака с едри като град сълзи, като все повтаряше:
	— Не искам в Чеханов без Збишко, не искам в Чеханов!
	Юранд видя това, но не избухна от гняв. Напротив, и той сам се прости с младежа много любезно, а когато възсядаше вече коня, обърна се още веднъж към него и рече:
	— Остани си сбогом и не ми се сърди.
	— Как бих могъл да ви се сърдя, щом сте Данушкин баща! — отговори чистосърдечно Збишко.
	И се наведе към стремето му, а той му стисна силно ръка и каза:
	— Да ти помага бог във всичко!… Разбираш ли?…
	И отмина. А Збишко разбра каква голяма благосклонност се крие в последните негови думи и като се върна при колата, в която лежеше Мачко, каза:
	— Знаете ли? И сам той би искал, но нещо му пречи. Вие бяхте в Спихов и имате проницателен ум, помъчете се да отгатнете какво значи това.
	Ала Мачко беше много болен. Треската, която му се яви сутринта, се усили надвечер до такава степен, че той почна да губи съзнание, и вместо да отговори на Збишко, погледна го някак учудено, после попита:
	— А къде бият камбани?
	Збишко се изплаши, защото му мина през ума, че щом болният чува камбанен звън, навярно смъртта вече иде към него. Помисли също, че старият може да умре без свещеник, без изповед, а така ще отиде, ако не направо в пъкъла, то най-малко за дълго време в чистилището, затова реши ца го кара по-нататък, за да стигне колкото се може по-бързо до някоя черквица, в която Мачко би могъл да приеме последно причастие.
	Затова пътуваха цяла нощ. Збишко се качи в колата със сеното, на което лежеше болният, и бдя над него чак до съмване. От време на време му поднасяше да пие вино, което им бе дал за из пътя търговецът Ами-лей и което изжаднелият Мачко пиеше охотно, защото му донасяше видимо облекчение. След второто канче се оборави, а след третото заспа тъй дълбоко, та Збишко се навеждаше над него сегиз-тогиз, за да се увери, че не е умрял.
	И при мисълта, че ще умре, го обхващаше дълбока скръб. Преди да го затворят в Краков, той дори не си даваше сметка колко много обича чичо си, който му беше в живота и за баща, и за майка. Но сега знаеше това добре и чувствуваше, че след неговата смърт ще остане страшно самотен на света — без роднини освен онзи абат, който държеше в залог Богданец, без приятели и без помощ. Същевременно му дойде наум мисълта, че ако Мачко умре, то ще е пак от немците, заради тях и той самият без малко не изгуби главата си и от ръката им бяха загинали всички негови деди, и Да-нушината майка, и много, много невинни хора, които познаваше или за които беше чувал от познати — и почна да го обхваща почуда. Дали — казваше си той — в цялото това кралство ще се намери човек, който да не е претърпял от тях зло и да не е готов да им отмъсти? Тук си спомни за немците, с които се би при Вилно, и помисли, че навярно и татарите са по-малко жестоки от тях в боя и че друг такъв народ едва ли има по света. Зазоряването прекъсна размислите му. Денят почваше светъл, но хладен. Мачко очевидно се чувствуваше по-добре, защото дишаше по-равно и по-спокойно. Събуди се едва когато слънцето припече добре, отвори очи и продума:
	— Поолекна ми. Ами де сме сега?
	— Наближаваме Олкуш, Нали знаете?… Дето копаят сребро и част от него дават в приход на хазната.
	— Да имахме от това, което лежи в земята! Как бихме застроили Богданец!
	— Вижда се, че ви е по-добре — отвърна Збишко и се засмя. — Ех! Стигнало би й за зидан с камък замък! Но да наминем в черквата, защото там и подслон ще ни дадат, и ще можете да се изповядате. Всичко е в божиите ръце, но все е по-добре човек да си уреди сметките с бога.
	— Аз съм грешен човек, на драго сърце ще се изповядам — отвърна Мачко. — Сънувах нощес, че дяволите ми смъкват ботушите от краката. И на немски помежду си гъргореха… Бог е милостив, защото ми олекна. Ами ти спа ли?
	— Как можех да спя, нали ви пазех?
	— Е, тогава полегни си за малко. Като стигнем, ще те събудя.
	— Не ми е сега до сън!
	— А какво ти пречи?
	Збишко погледна чичо си с детски очи.
	— Какво друго, ако не любовта? Чак бодежи под лъжичката ме парят от въздишките, но ще възседна за малко коня и ще ми олекне.
	Той слезе от колата и възседна коня — подтикна му го сръчно подареното от Завиша турче. Мачко в това време се свиваше от болка в хълбока, но, изглежда, че мислеше за нещо друго, не за собствената си болка, защото клатеше глава, мляскаше с уста и най-сетне каза:
	— Чудя се аз, чудя и не мога да се начудя на кого си се метнал ти толкова жаден за любов, защото нито баща ти беше такъв, нито пък аз.
	Но вместо отговор Збишко се изпъна изведнъж на седлото, хвана се за хълбоците, вирна глава нагоре и викна с всички сили:
P>
	Плаках за тебе дълго и останах без сили,
	къде отиде ти, девойко мила?
	Очи си да изплача, едва ли ще те зърна,
	не ще те галя нивга, не ще те и прегърна.
	Хе!…
P$
	И това „хей“ се разнесе по гората, отекна от дърветата край пътя, най-после се обади като далечно ехо и замря в гъсталака.
	А Мачко попипа отново ребрата си, дето беше останал върхът на немската стрела, и с тихо пъшкане каза:
	— Едно време хората бяха по-умни — така да знаеш!
	След малко обаче се замисли, като че си припомняше старите времена, и прибави:
	— При все че и тогава се срещаха глупаци.
	Но в това време те излязоха от гората, зад която видяха колибите на рудокопачите, а по-нататък назъбените стени на Олкуш, издигнати от крал Кажимеж, и камбанарията на черквата, построена от Владислав Локетек.


>>	X

	Духовникът от черквата изповяда Мачко и ги задържа гостоприемно да пренощуват, така че тръгнаха на път едва на другата сутрин. След Олкуш те свърнаха към Силезия, по чиято граница трябваше да пътуват чак до Великополша. Пътят минаваше главно през гъсти гори, в които към заник слънце често се обаждаше подобният на подземен тътнеж рев на дивите бикове и зубри, а нощем всред гъстия лещак бляскаха очи re на вълци. Но още по-голяма опасност, отколкото зверовете, представляваха за търговците и пътниците по тоя път нападенията на немските или понемчените рицари от Силезия, чиито малки замъци се издигаха тук-там край границата. Наистина благодарение на войната с Ополчик Надерспан, комуто помагаха срещу крал Владислав силезийските братанци, по-голямата част от тия замъци бяха разрушени от ръцете на поляците, но при все това пътниците трябваше да бъдат предпазливи и да не изпушат оръжието от ръце след залез слънце.
	Все пак пътуваха спокойно, дори на Збишко почна вече да му дотяга пътят и едвам когато до Богданец остана един ден път, те чуха през нощта зад себе си пръхтене и тропот на коне.
	— Някакви хора идат след нас — каза Збишко.
	Мачко, който не спеше, погледна звездите и отговори като опитен човек:
	— Скоро ще съмне. Разбойници не биха ни нападнали в края на нощта, защото на съмване им е време да се прибират у дома.
	Збишко обаче спря колата, построи хората си напреко на пътя с лице към приближаващите се, а сам излезе напред и зачака.
	След известно време той съзря в мрачината петнайсетина конници. Един от тях яздеше начело на няколко крачки от другите, но се виждаше, че няма намерение да се крие, защото пееше високо. Збишко не можеше да дочуе думите му, но до ушите му стигаше веселото „хоп!“, „хоп!“, с което непознатият завършваше всеки куплет от песента.
	— Наши са! — каза си той.
	След миг обаче извика:
	— Стой!
	— Пък ти седни! — отговори шеговит глас.
	— Какви сте вие?
	— Ами вие какви не сте?
	— А защо вървите след нас?
	— Ами ти защо заграждаш пътя?
	— Отговаряй, че лъковете са обтегнати.
	— Пък нашите… са натегнати — стреляй! Отговаряй човешки, защото ще си изпатиш.
	Вместо отговор се разнесе весела песен:
P>
	Една беда с друга беда
	на кръстопът танец водят…
	Хоп! Хоп! Хоп!
	Не помага добър танец,
	не помага на бедата…
	Хоп! Хоп! Хоп!
P$
	Збишко се смая, като чу такъв отговор; а ето че песента спря и същият глас попита:
	— Ами как е със здравето старият Мачко? Диша ли още?
	Мачко се приповдигна в колата и рече:
	— Бога ми, свои са!
	А Збишко потегли с коня напред:
	— Кой пита за Мачко?
	— Ами че съседът Зих от Згожелице. Вече цяла седмица вървя след вас и разпитвам хората по пътя.
	— Божичко! Чичо! Това е Зих от Згожелице — извика Збишко.
	И почнаха да се здрависват радостно, защото Зих беше наистина техен съсед, а освен това човек добър и обичан от всички за голямата му веселост.
	— Е, как сте? — попита той, като разтърсваше ръката на Мачко. — Има ли още хоп-троп, или вече няма?
	— Ех, вече няма хоп! — отвърна Мачко. — Но ми е драго да ви видя. Милостиви боже, като че ли съм вече в Богданец!
	— А какво ви е, защото чувах, че немците са ви ранили?
	— Раниха ме, кучите синове! Върхът на стрелата остана между ребрата ми…
	— Не думайте! Е, и какво? Ами опитахте ли да пиете меча мас?
	— Виждате ли! — каза Збишко. — Всеки препоръчва меча мас. Веднъж да стигнем в Богданец! Веднага ще отида през нощта със секира в пчелина.
	— Може би Ягенка има, пък ако няма, ще пратя да поискат от някого.
	— Коя Ягенка? Нали вашата се казваше Малгохна? — попита Мачко.
	— О! Каква ти Малгохна! На Архангеловден ще стане трета есен, откак Малгохна е в гробищата. Дръпната жена беше тя — бог да я прости! Но и Ягенка се е метнала на нея, само че е още млада…
P>
	Зад долове рид се мерка,
	люта майка, люта щерка…
	Хоп! Хоп!
P$
	…А на Малгохна аз казвах: не се качвай на бориката, щом си на петдесет. Не послуша! Качи се. Не щеш ли, клонът се счупи и бух! Казвам ви, че чак яма издълба в земята, ама след три дни издъхна.
	— Бог да я прости! — каза Мачко. — Помня, помня… като си туреше ръцете на кръста и се разфучеше, слугите се криеха в сеното от нея. Но беше добра стопанка! Та от борика паднала?… Гледай ти!…
	— Падна като шишарка зиме… Ох, ама беше мъка, да знаете! След погребението аз тъй се напих от жалост, та три дни не можеха да ме събудят. Мислеха, че и аз съм хвърлил петалата. Пък що плач, що сълзи изплаках след това, и с ведро не биха ги изнесли! Но за стопанството и Ягенка е добра. Всичко сега е на нейните ръце.
	— Едва си я спомням. Когато заминах, тя беше съвсем малка, Под кон можеше да мине, без да достигне с глава корема му. Ех, то беше отдавна и тя трябва да е порасла.
	— На Света Агнеса навърши петнайсет години; но аз не съм я виждал вече близо цяла година.
	— А къде бяхте в това време? Откъде се връщате?
	— От война. Защото кой ще ме задържи да седя у дома, когато имам Ягенка?
	Макар и болен, щом се спомена за война, Мачко наостри с любопитство уши и запита:
	— Да не сте били с княз Витолд при Ворскла?
	— То се знае, че бях — отговори весело Зих от Згожелице. — Но господ не ми даде сполука: претърпяхме страшно поражение от Едига. Най-напред изпостреляха конете ни. Татарин няма да ти излезе насреща като християнски рицар, а само с лъка отдалеко стреля. Ти го нападнеш, той ти се измъкне и отново стреля, Какво ще правиш с такъв неприятел! А в нашата войска рицарите се хвалеха без мярка и казваха така: „Дори копията няма да наведем, нито мечовете ще извадим, а само с конските копита ще смажем тези червеи.“ Така се хвалеха те, пък като почнаха стрелите да бръмчат, та чак се стъмни, а след боя — какво? Едва един на десет остана жив. Ще повярвате ли? Повече от половината войска, та и седемдесет князе литовски и руски останаха на бойното поле, пък колко боляри и разни там дворяни и както те ги наричат, отроци, тях и за две недели не бихте могли да преброите.
	— Чувах — прекъсна го Мачко. — И мнозина наши доброволци-рицари паднали.
	— Да, дори и девет кръстоносци, които също трябваше да помагат на Витолд. Пък наши също мнозина, защото, както знаете, дето друг ще се поозърне назад, там нашият не се озърта. Великият княз се надяваше най-много на нашите рицари и не искаше да има около себе си друга стража по време на боя, а само поляци. Хе! Хе! Изпопадаха всички около него — земята покриха с телата си, а нему — нищо! Падна пан Спитко от Мелщин и оръжейникът Бернат, и чашникът Миколай, и Прокоп, и Пшецлав, и Доброгост, и Яско от Лазовице, и Пилик Мазур, и Варш от Михов, и воеводата Cxa, и Яшко от Домброва, и Петрко от Милославе, и Шчепецки, и Одерски, и Томко Лагода. Кой може да преброи всичките! А някои видях тъй набучени със стрели, та изглеждаха след смъртта си като таралежи — да те хване смях, като ги гледаш!
	Тук той се разсмя наистина, сякаш разказваше нещо извънредно весело, и веднага запя:
P>
	Всички разбрахте що е татарин,
	щом кожата ви здраво нашари!
P$
	— Е, а после какво? — попита Збишко.
	— После великият княз отстъпи, но както винаги веднага се съвзе. Колкото по-силно го огънеш, толкова по-добре, ще отскочи като лесков клон. Полетяхме тогава към Таванския брод, за да го браним. Дойдоха също и някои нови рицари от Полша. Това беше добре! На следния ден пристигна Едига с цели пълчища татари, но вече нищо не спечели. Ех, че беше весело! Той иска да мине през брода, а ние по муцуната. Нищо не постигна. Дори избихме и пленихме мнозина. Аз сам улових петима, които карам със себе си в Згожелице. Ще видите, като съмне, какви кучи муцуни имат.
	— В Краков разправяха, че може да почне война и с кралството.
	— Та да не би да е глупав Едига? Той добре знае какво е нашето рицарство, а също и това, че най-видните рицари си останаха у дома, защото кралицата не беше доволна, дето Витолд започна война на своя глава. Ех, хитър е той — дъртият Едига! Веднага схвана при Таван, че силите на княза растат, и си замина през девет земи…
	— А вие се върнахте?
	— Ами върнах се. Там вече няма какво да се нрави. И в Краков се научих за вас, че сте заминали малко преди мене.
	— Затова ли знаехте, че сме ние?
	— Знаех, че сте вие, защото навсякъде, където спирах, питах за вас.
	Тук той се обърна към Збишко:
	— Ех, боже мой, последния път аз те видях мъничък, а сега дори и в тъмното разбирам, че си мъжага като бик. И веднага беше готов да стреляш с арбалета!…
	— Войната ме закали още от малък. Нека чичо каже липсва ли ми опитност.
	— Няма какво чичо ти да разправя. Видях аз в Краков пана от Тачево, който ми разказа за тебе… И също, че онзи мазур не иска да ти даде дъщеря си, пък аз не бих се опъвал, защото ти ми хареса… Ще забравиш ти онази, щом видиш моята Ягенка. Мома като ябълка!…
	— Не е истина! Няма да я забравя, макар да видя и десет такива като вашата Ягна.
	— За зестра ще дам Мочидоли, дето има мелница. Когато тръгвах, по мекаша край реката имаше и десет едри кобили с жребчета… Не един ще ми се поклони заради Ягна — така да знаеш!
	Збишко искаше да отговори: „Само не аз!“ — но Зих от Згожелице почна отново да си тананика:
P>
	Кланям ви се до колене,
	но Ягенка, нека бъде тя за мене,
	дявол да ви вземе!
P$
	— Все веселби и песни са ви в главата — забеляза Мачко.
	— Ех, ами какво правят праведните души на небето?
	— Пеят.
	— Ето, виждате! А осъдените плачат. По-добре е да ида при тези, които пеят, а не при тия, които плачат. Свети Петър ще каже така: „Трябва да го пусна в рая, защото инак, вагабонтинът му неден, ще запее и в пъкъла, а то не подобава.“ Вижте — съмва се вече.
	И наистина денят почваше. След малко излязоха на една широка поляна, дето беше вече съвсем светло. На езерцето, което заемаше по-голямата част от поляната, някакви хора ловяха риба, но щом видяха въоръжени мъже, оставиха мрежата, изскочиха от водата, грабнаха бързешком прътовете и куките и застанаха със страшни лица, готови за бой.
	— Взеха ни за разбойници — каза със смях Зих. — Ей, рибари! Чии хора сте вие?
	А те стояха мълчаливи и поглеждаха недоверчиво, докато най-старият от тях позна рицарите и отговори:
	— На абата от Тулча.
	— Нашият роднина — рече Мачко, — нему сме заложили Богданец. Тия борови гори трябва да са негови, но, изглежда, ги е купил отскоро.
	— Какво ти купил! — отговори Зих. — Той се би за тях с Вилк от Бжозова и трябва да ги е отвоювал. Канеха се дори преди една година да се бият на коне с копия и с дълги мечове за всичката тая земя, но не знам как е свършила работата, защото заминах.
	— А ние сме роднина с него — каза Мачко, — с нас той няма да се бие, може би още и от залога нещо ще отстъпи.
	— Може би. Ако е по добра воля, той и от своето ще добави. Рицар е този абат, знае и шлем да носи. А при това е набожен и много хубаво служи в черква. Вие трябва да помните… Като ревне на литургията, чак лястовичките под покрива изхвръкват от гнездата си. А от това и славата божия расте.
	— Как да не помня! Нали като духнеше от десет крачки, свещите на олтара гасеше. Отбивал ли се е поне веднъж в Богданец?
	— То се знае. Отбива се. Петима нови селяни с жените им засели на требежа. И у нас в Згожелице също идва, защото, както знаете, той ми кръсти Ягенка, която много обича и щерка я нарича.
	— Дай боже да рече да ми остави селяните — каза Мачко.
	— Е-хе! Какво са за такъв богаташ петима селяни! Най-сетне, ако Ягенка го помоли, ще ги остави.
	Тук разговорът се прекъсна за малко, защото иззад тъмната гора и иззад руменото сияние изгря ясното слънце и освети околността. Рицарите го поздравиха с обичайното: „Слава на господа Исуса!“, а после се прекръстиха и почнаха да си четат утринните молитви.
	Зих свърши пръв, удари се няколко пъти в гърдите и каза на другарите си:
	— Сега добре да ви поразгледам. Ех, изменили сте се и двамата… Вие, Мачко, трябва най-напред да оздравеете… Ягенка ще се погрижи за вас, защото във вашия дом жена няма… Да, личи, че върхът се е залепил за ребрата… И това не е добре…
	После се обърна към Збишко:
	— Покажи се и ти де… Ох, божичко: Помня те мъничък, като се катереше по опашките на гърба на жребците, а сега я виж, дявол да го вземе, какво рицарче!… В лицето същинско господарско дете, а в тялото — мъж с широки плещи… Такъв и срещу мечка може да излезе…
	— Каква ти мечка! — отвърна Мачко. — По-млад беше, отколкото днес, когато оня фризиец го нарече голобрад, а той изведнъж му изскуба с шепа мустаците, понеже това никак не му хареса.
	— Зная — прекъсна го Зих. — И сте се били след това, и сте взели свитата им. Всичко ми разправи панът от Тачево.
P>
	Тръгнал немецът нагизден,
	а загинал гол, без риза.
	Хоп! Хоп!
P$
	И почна да разглежда Збишко с весели очи, а и той също се взираше с голямо любопитство в неговата дълга като върлина фигура, в мършавото му лице с огромен нос и в кръглите му засмени очи.
	— О — каза Збишко, — при такъв съсед няма да тъгуваме, стига бог да върне здравето на чичо!
	— По-добре е да имаш весел съсед, защото при весел съсед всичко е наред — отговори Зих. — А сега чуйте ме какво ще ви кажа като приятел и християнин. У дома си вие отдавна не сте били и никаква наредба в Богданец няма да намерите. Не казвам: в стопанството — защото абатът добре го стопанисва… част от гората изкорени и засели нови селяни… Но понеже сам той рядко идва, килерите ще са празни, па и в къщата едва ще се намери някаква пейка или сноп грахова слама за спане, а за болния трябват удобства. Та знаете ли що? Елате с мене в Згожелице. Ще ми гостувате някой месец и друг, ще ми направите удоволствие, а през това време Ягенка ще се погрижи за Богданец. Оставете всичко на нея и не се безпокойте за нищо!… Збишко ще отива да наглежда стопанството, пък аз ще ви доведа абата в Згожелице да си уредите сметките… За вас, Мачко, девойката ще се грижи като за баща, а за болния женските грижи са най-доброто от всичко друго. Е! Драги мой! Направете така, както ви моля.
	— Всички знаят, че сте добър човек и всякога сте били такъв — отвърна Мачко развълнуван, — но виждате ли, ако ми е съдено да умра от това проклето желязо, което ми е заседнало под реброто, по-добре да умра на своето бунище. Пък в къщи, макар и да си болен, все ще поразпиташ за това-онова, все ще видиш и ще наредиш нещо. Ако господ е рекъл да отида на оня свят — тогава няма що да се прави! И по-добре да те гледат, и по-зле — все не можеш се отърва. А с неудобства ние сме свикнали на война. Добро е и снопчето грахова слама за оня, който няколко години е спал на голата земя. Но ви благодаря сърдечно за вашата добрина и ако аз не ви се отплатя, да ще бог Збишко да ви се отплати.
	Зих от Згожелице, който наистина беше прочут с добрината и услужливостта си, почна отново да настоява и да моли, но Мачко се опря: ако ще се мре, в свой дом да се мре! Тъгувал е той цели години за своя Богданец, та сега, когато го е наближил, няма да се отрече от него за нищо, макар това да бъде последното му пренощуване. Бог е милостив, че му даде сила поне дотук да се довлече.
	Той разтри с длани сълзите си, които се бяха събрали под клепките, огледа се наоколо и каза:
	— Ако това е гората на Вилк от Бжозова, ще стигнем рано след пладне.
	— Вече не е на Вилк от Бжозова, а на абата — забеляза Зих.
	При тези думи болният Мачко се усмихна и след миг отвърна:
	— Щом е на абата, може някога да стане наша.
	— Я гледай! Току-що говорехте за смърт — извика весело Зих, — а сега искате и абата да преживеете.
	— Не аз ще го преживея, а Збишко.
	По-нататъшния им разговор прекъснаха отгласи на рогове в гората, които се чуха някъде далече пред тях. Зих задържа веднага коня и почна да се ослушва.
	— Като че някой е излязъл на лов — рече. — Почакайте.
	— Може би абатът. Добре би било да можехме сега да се срещнем.
	— Млъкнете де!
	И се обърна към своите хора:
	— Стой!
	Всички се спряха. Роговете се обадиха вече по-наблизо, а след малко се чу и кучешки лай.
	— Стой! — повтори Зих. — Идат към нас.
	А Збишко скочи от коня и почна да вика:
	— Дайте арбалета! Може да изскочи някой звяр срещу нас! Бързо! Бързо!
	Той грабна арбалета от ръцете на слугата, опря го на земята, притисна го с корем, наведе се, изпъна гръб като дъга, после хвана с пръстите на двете ръце тетивата, обтегна я за миг на желязната кука, след което сложи стрела и се затече напред в гората.
	— Натегна го! И без вител го натегна! — прошепна Зих, смаян от тази необикновена сила.
	— Да, юначага е той! — отвърна с гордост Мачко. В това време роговете и кучешкият лай се обадиха още по-наблизо и изведнъж надясно в гората се чу тежък тропот, трясък на чупени храсти и клони — и на пътя от гъсталака като светкавица изскочи един стар брадат зубър с грамадна, ниско наведена глава, с кръвясали очи и изплезен език, запъхтян, страшен. Като стигна до рова край пътя, той го прескочи с един скок, падна на предните си крака, защото много беше се засилил, но стана и без малко щеше да се скрие в гъсталака от другата страна на пътя, когато изведнъж тетивата на арбалета избръмча зловещо, чу се свирене на стрела, след това животното се изправи, залюля се, изрева отчаяно и грохна на земята като поразено от гръм.
	Збишко се показа иззад дървото, опъна отново лъка и се приближи, готов да стреля, към легналия бик, чиито задни крака още ровеха земята.
	Но като го позагледа, обърна се спокойно към своите и отдалече почна да вика:
	— Така го умерих, та дори си изпусна изпражненията.
	— Ах, да те… — обади се Зих, като наближи. — От една стрела!
	— Да, близо беше, а така стрелата има страшна сила. Вижте: не само върхът, но и цялата стрела се е забила под плешката.
	— Ловците трябва да са вече наблизо; навярно ще ти го отнемат.
	— Няма да го дам! — отговори Збишко. — Убит е на пътя, а пътят не е на никого.
	— Ами ако абатът е излязъл на лов?
	— Ако е абатът, нека го вземе.
	В това време от гората се показаха най-напред десетина кучета. Като видяха звяра, те се нахвърлиха върху него със страшен лай, струпаха се отгоре му накуп и почнаха да се хапят помежду си.
	— Сега ще се явят и ловците — рече Зих. — Ето виж! Излязоха на пътя, само че са далече от нас и не виждат още звяра. Хей! Хей! Елате тук, елате!… Лежи! Лежи!
	Но внезапно млъкна, сложи ръка над очи, а след малко се обади:
	— За бога! Що е това? Ослепял ли съм, или тъй ми се струва…
	— Отпред язди някакъв на вран кон — рече Збишко.
	Но Зих извика ненадейно:
	— Боже мили! Като че ли е Ягенка! И веднага почна да вика:
	— Ягно! Ягно!…
	После тръгна напред, но преди да успее да засили коня, Збишко видя най-чудната на света гледка: на препускащ шарен кон се приближаваше към тях седнала по мъжки на седлото девойка с арбалет в ръка и с копие на плещите. В развятата й от ездата коса се бяха вплели хмелови шишарки; лицето й беше румено като зора, ризата на гърдите разкопчана, а над ризата — кожен елек с вълната навън. Тя наближи и спря изведнъж коня; за миг на лицето й се изрази съмнение, изумление, радост; но най-сетне, като не можеше да не повярва на очите и на ушите си, почна да вика с тънък, още малко детински глас:
	— Татенце! Татко миличък!
	И в миг се свлече от коня, а когато и Зих скочи също на земята, за да я поздрави, тя му се хвърли на шията. Дълго време Збишко чуваше само отгласа на целувките и двете думички: „Татенце! Ягулко! Татенце! Ягулко!“ — повтаряни в радостен захлас.
	Пристигнаха двата обоза, пристигна и колата и Мачко, а те все още повтаряха: „Татенце! Ягулко!“ и още стояха прегърнати. Чак когато най-после се наситиха на здрависването и на възклицанията, Ягенка почна да разпитва баща си:
	— Та от война ли се връщате? Здрав ли сте?
	— От война. Защо пък да не съм здрав! Ами ти? Ами по-малките момчета? Трябва да са добре, защото инак ти не би се разнасяла из гората. Ами какво правиш тук, момичето ми?
	— Нали виждате: ходя на лов — отговори със смях Ягенка.
	— В чуждите гори?
	— Абатът ми даде разрешение. Дори ми прати обучени слуги и кучета.
	Тук тя се обърна към своята прислуга?
	— Я разпъдете тези кучета, че ще разкъсат кожата! После към баща си:
	— Ох, тъй се радвам, радвам, че ви виждам!… У нас всичко е наред.
	— Ами аз не се ли радвам? — отвърна Зих. — Дай, момичето ми, пак муцунката си.
	И почнаха отново да се целуват, а когато свършиха, Ягна каза:
	— До дома има страшно много път… Толкова дълго гонихме тоя звяр. Цели два часа го гонихме, та конете взеха да се уморяват. Ама такъв зубър виждали ли сте?… В него са се заболи три мои стрели и от последната трябва да е паднал.
	— Падна той от последната, но не от твоята; това рицарче го простреля.
	Ягенка отхвърли с ръце косата си, която беше паднала на очите й, и погледна бързо, но не особено любезно Збишко.
	— Знаеш ли кой е този? — попита Зих.
	— Не зная.
	— Не е чудно, че не го позна, защото е порасъл. Но може би ще познаеш стария Мачко от Богданец?
	— Боже мой! Това бил Мачко от Богданец! — извика Ягенка.
	И като се приближи до колата, целуна на Мачко ръка.
	— Вие сте, значи?
	 — Аз съм, но в кола, защото немците ме улучиха.
	— Какви немци? Нали с татарите имаше война? Зная аз това, защото доста молих татко да ме вземе със себе си.
	— Войната беше с татарите, но ние там не бяхме, защото преди това воювахме в Литва и аз, и Збишко.
	— А къде е Збишко?
	— Та ти не позна ли, че това е Збишко? — каза със смях Мачко.
	— Това бил Збишко? — извика девойката и погледна отново младия рицар.
	— То се знае!
	— Целунете се като стари познайници — извика весело Зих.
	Ягенка се обърна бързо към Збишко, но веднага се отдръпна, закри очите си с ръка и рече:
	— Като ме е срам…
	— Та ние се познаваме от мънички! — обади се Збишко.
	— И още как! Добре се познаваме! Помня ви аз, помня! Преди осем години бяхте дошли у нас с Мачко и покойната ми майчица ни донесе лешници с мед. А щом по-старите излязоха от стаята, вие веднага ме ударихте с пестник по носа и лешниците изядохте сам!
	— Сега той не би направил такова нещо! — каза Мачко. — Той беше при княз Витолд, в Краков го приемаха в замъка и познава придворните обичаи.
	Но на Ягенка й дойде нещо друго наум, тя се обърна към Збишко и запита:
	— Вие ли убихте зубъра?
	— Аз.
	— Да видим де се е забила стрелата.
	— Няма да видите, защото тя цялата влезе под плешката.
	— Остави го на мира, не се заяждай — рече Зих. — Всички видяхме как го простреля, и видяхме нещо много по-важно, защото за миг натегна арбалета без вител.
	Ягенка погледна за трети път Збишко, но този път с учудване.
	— Натегнали сте арбалета без вител? — запита тя.
	Збишко усети в гласа й нещо като недоверие, затова опря до земята арбалета, който беше по-рано отпуснал, изпъна го за миг така, че чак желязната му дъга заскърца, после, за да се покаже, че има дворцови навици, подви едното коляно и подаде арбалета на Ягенка.
	А девойката, вместо да го поеме от ръцете му, внезапно се изчерви, без сама да знае защо, и почна да завързва на пазвата дребавата си конопена риза, която се беше отворила от бързото яздене през гората.


>>	XI

	На другия ден след пристигането в Богданец Мачко и Збишко почнаха да разглеждат старото си седалище и скоро разбраха, че Зих от Згожелице е имал право, като им каза, че първоначално ще има много да теглят.
	Със стопанството работата горе-долу вървеше. Имаше някои ниви, обработвани от предишните селяни или от ония, които абатът беше заселил отскоро. По-рано в Богданец имаше много повече обработваема земя, но откак в битката при Пловце родът на Градовците загина почти целият, не остана работна ръка, а пък след нападението на силезийските немци и след войната на гжималитите с наленчите плодородните някога богданецки ниви бяха в по-голямата си част обрасли с гора. Мачко не можа сам да насмогне. Напразно бе искал той преди повече от десетина години да привлече свободни селяни от Кшешня и да им даде земя за обработване, защото те предпочитаха да си останат на своите собствени „лехи“, отколкото да работят чужда земя. Той примами все пак няколко бездомници: в различните войни бе взел петнайсетина пленници, които ожени, настани в хижи — и по този начин селото бе почнало да се възражда наново. Но това мъчно му вървеше, та щом се яви възможност, Мачко незабавно заложи целия Богданец, като мислеше, първо, че на богатия абат ще бъде по-лесно да стопанисва земята, и, второ, че през това време войната ще донесе както нему, така и на Збишко и хора, и пари. И наистина абатът гледаше добре стопанството. Беше увеличил работната ръка на Богданец с пет селски семейства, умножил добитъка и конете, освен това построил хамбар, обор от плет за кравите и също такава конюшня. Но понеже не живеел постоянно в Богданец, не се грижел за къщата — и Мачко, който си мечтаеше понякога, че като се върне, ще я завари заобиколена с ров и с ограда от колове, намери всичко така, както го беше оставил, с тази може би разлика, че ъглите се бяха малко поизкривили, а стените изглеждаха по-ниски, защото се бяха посвлекли и хлътнали в земята.
	Къщата се състоеше от грамаден трем, две обширни стаи с малки стаички около тях и кухия. Прозорците на стаите бяха облепени с мехур, а в средата на всяка имаше огнище върху измазания с глина под, димът от което излизаше през отвор в покрива. Потонът, сега напълно почернял, служеше в добрите стари времена и за сушилня, защото на забити в гредите колчета тогава окачваха бутове на диви свини, мечки и лосове, рибици от елени и сърни, волски ребра и цели връзки наденици. В Богданец сега куките бяха празни, както и полиците на стените, по които в другите къщи се нареждаха калаени и глинени съдове. Само стените под лавиците не изглеждаха съвсем голи, защото Збишко заповяда на слугите да накачат по тях ризници, шлемове, къси и дълги мечове, а по-нататък ловни копия, вили, лъкове, рицарски копия, както и щитове, секири и покривала за коне. Така накаченото оръжие почерняваше от дима и трябваше често да се чисти, но затова пък беше всякога подръка и червей не дълбаеше дървените чати на копия, лъкове и секири. А скъпоценните дрехи грижливият Мачко заповяда да пренесат в стаичката, в която спеше.
	В предните стаи близо до мехурените прозорци имаше и сглобени от борови дъски маси и пейки, на които господарите сядаха да ядат заедно със слугите. На хора, отвикнали през дългите военни години от удобства, не им трябваше нищо повече; в Богданец обаче нямаше хляб, брашно и разни други запаси, а особено покъщнина. Селяните надонесоха, каквото можаха, но Мачко се надяваше главно — както става в такива случаи, — че на помощ ще му дойдат съседите. И наистина той не се излъга, поне колкото се отнасяше до Зих от Згожелице.
	На втория ден след пристигането старият тъкмо седеше на един пън пред къщата, за да използва хубавото есенно време, когато в двора влезе Ягенка на същия онзи вран кон. Слугата, който сечеше дърва около плета, искаше да й помогне, но тя скочи за миг на земята, приближи се до Мачко, малко запъхтяна от бързата езда и зачервена като ябълка.
	— Хвала на господа! Дойдох да ви поздравя от татко и да ви попитам за здравето.
	— Не е по-зле, отколкото беше по пътя — отговори Мачко. — Човек се е поне наспал на своето бунище.
	— Но сигурно имате големи неудобства, а на болния са потребни грижи.
	— Корави хора сме ние. Вярно е, че отпърво няма удобства, но няма и глад. Поръчах да заколят един вол и две овце, месо имаме достатъчно. Жените донесоха малко брашно и яйца, но то е малко, най-лошото е, че си нямаме покъщнина.
	— Пък аз поръчах да ви докарат две коли. На едната са натоварени две постели и съдове, а на другата разни неща за ядене. Има питки и брашно, и сланина, и сушени гъби, има буренце с пиво и друго с медовина и каквото там се е намерило в къщи, от всичко по малко.
	Мачко, който се радваше винаги на каквато и да било придобивка за къщата, протегна ръка, поглади Ягенка по главата и рече:
	— Господ да плати на тебе и на баща ти. Щом си подредим стопанството, ще ви го върнем.
	— Пазил ви господ! Немци ли сме ние, та да си вземаме обратно това, което даваме!
	— Тогава двойно да ви го върне господ. Казваше ми за тебе баща ти каква стопанка си. Та ти с цялото Згожелице почти година си се разправяла?
	— Е, да… Щом ви потрябва още нещо, пратете някого, но такъв, който да знае какво трябва, че понякога се случва да дойде някой глупав слуга и не знае за какво са го пратили.
	Тук Ягенка почна да се озърта, а Мачко забеляза това, усмихна се и попита:
	— За кого се озърташ?
	— Не се озъртам за никого.
	— Ще пратя Збишко да благодари от мое име на те бе и на Зих. Харесва ли ти Збишко, а?
	— Аз не го и видях!
	— Тогава виж го, тъкмо сега иде.
	И наистина Збишко се връщаше от водопоя и като видя Ягенка, ускори крачка. Облечен беше с дреха от еленова кожа и с кръгла, плитка плъстена шапчица, каквито носеха под шлемовете, косата му беше без мрежа, остригана равно над веждите, а отстрани отпусната на златисти къдрици на плещите; вървеше бързо — висок, хубав, като оръженосец от някой владетелски дом.
	Ягенка се обърна изцяло към Мачко, за да покаже, че е дошла само за него, но Збишко я поздрави весело, после хвана ръката й и я поднесе до устните си, въпреки че девойката я дърпаше.
	— Защо ми целуваш ръка? — запита. — Да не съм свещеник?
	— Не се дърпайте! Такъв е обичаят!
	— Да ти целуне и другата ръка за всичко, което ни докара — забеляза Мачко, — и то не би било много.
	— А какво ни е докарала? — запита Збишко, като оглеждаше двора и не виждаше нищо друго освен врания кон, който стоеше вързан до плета.
	— Колите още не са дошли, но ще дойдат — отговори Ягенка.
	Мачко почна да изброява какво има в колите, без да пропусне нещо, а като спомена за двете постелки, Збишко рече:
	— И на зуброва кожа да легна, аз съм доволен, но ви благодаря, че сте помислили и за мене.
	— Не аз: татко… — отговори девойката и се зачерви. — Ако ви се иска на кожа, никой не ще ви пречи.
	— Иска ми се на каквото попадне. Случвало се е неведнъж на полето след боя да заспиш и с убития кръстоносец под глава.
	— Та вие убили ли сте някога кръстоносец? Надали!
	Вместо отговор Збишко почна да се смее. А Мачко извика:
	— Как не те е грях, момиче, да говориш така? Ти не го познаваш! Нищо друго не е правил, само немци е трепал, та пушек се дигаше. С копия ли, със секири ли — на всичко е готов, а щом види немец отдалече, ако искаш, го вържи, той пак ще го нападне. В Краков щеше дори да нападне пратеника Лихтенщайн, за което без малко не му отсякоха главата. Такъв момък е той! И за двамата фризийци ще ти разкажа, от които взехме хората и такава голяма плячка, та с половината от нея може да се откупи целият Богданец!
	Тук Мачко почна да разказва за двубоя с фризийците, а после и за други приключения, които бяха преживели, и за подвизите, които бяха извършили. Били се те и от крепостни стени, и в открито поле със знаменити рицари, каквито живеят по чуждите страни. Били са немци, френци, англичани и бургундци. Участвували са в такива яростни водовъртежи на битки, та от конете, от хората, от оръжието, от немците и перата им е ставало нещо като валмо. А какво ли не бяха видели при това! Кръстоноски замъци, построени от червена тухла, литовски дървени крепости и черкви, каквито около Богданец няма, и градове, и непроходими гори, гдето нощем пищят изпъдените от светлищата литовски божества, и разни други най-разнообразни чудесии; и навсякъде, щом идвало до бой, Збишко бивал пръв, та му се чудели и най-славните рицари.
	Седнала на пъна до Мачко, Ягенка слушаше със зяпнала уста тия разкази, обръщаше глава, като че тя беше на пружина, ту към Мачко, ту към Збишко, и поглеждаше младия рицар с все по-голяма почуда. Най-сетне, когато Мачко свърши, тя въздъхна и рече:
	— Защо не съм се родила момче!
	Но Збишко, който през време на разказа също я разглеждаше внимателно, в тоя миг като че мислеше за нещо друго, защото неочаквано рече:
	— А пък сте хубава девойка!
	А Ягенка отговори малко неохотно и тъжно:
	— Виждали сте вие и по-хубави от мене.
	Збишко обаче можеше да й отговори без преструвки, че не е виждал много такива, защото Ягенка просто сияеше от здраве, младост и сила. Старият абат ненапразно казваше за нея, че тя изглежда наполовина калина и наполовина еличка. Всичко у нея беше хубаво: и стройната фигура, и широките рамене, и гърдите, изваяни сякаш от мрамор, и червените устни, и сините живи очи. Сега тя беше облечена по-грижливо, отколкото по-рано на лова в гората. На шията си имаше червени синци, разкопчаното отпред кожухче бе покрито със зелено сукно, с пола от домашен плат на ивици и нови ботушки. Дори старият Мачко забеляза хубавата й премяна, поразгледа я и попита:
	— Какво си се тъй пременила като за изповед?
	Но тя, вместо да отговори, почна да вика:
	— Колите, колите идат!
	И щом колите пристигнаха, затече се към тях, а след нея и Збишко. Разтоварването продължи чак до залез слънце за голямо задоволство на Мачко, който разглеждаше поотделно всяка вещ и за всяка хвалеше Ягенка. Мръкваше се вече напълно, когато девойката се накани да си върви. Преди тя да се качи на коня, Збишко я хвана изведнъж през кръста и докато девойката успее да продума, дигна я нагоре и я сложи на седлото. Тогава тя се зарумени като божур, обърна към него лице и каза с малко сподавен глас:
	— Силно момче сте вие…
	А той не забеляза в тъмното червенината и смущението й, разсмя се и попита:
	— Не се ли боите от зверовете?… Вече е нощ!
	— В колата има копие… подайте ми го.
	Збишко отиде при колата, взе копието и го подаде на Ягенка.
	— Бъдете здрави!
	— Бъдете здрави!
	— Господ да ви плати! Ще дойда утре или други ден в Згожелице да благодаря на Зих и на вас за съседската помощ.
	— Заповядайте! Ще ни бъде драго! Дий!…
	И като подкара коня, след миг изчезна в храстите край пътя.
	Збишко се върна при чичо си:
	— Време е да влезете в стаята.
	Но Мачко отговори, без да се мръдне от пъна:
	— Ех! Каква мома! Чак дворът светна от нея!
	— Така си е!
	Настъпи кратко мълчание. Мачко сякаш се беше замислил за нещо, поглеждаше изгряващите звезди, а после отново каза като че на себе си:
	— И прикладна, и къщовница, макар да няма повече от петнайсет години.
	— Да! — отвърна Збишко. — Старият Зих я обича като очите си.
	— И каза, че дава за зестра Мочидоли, а там на пасището има стадо кобили и жребчета.
	— В мочидолските гори, казват, имало ужасни блата?…
	— Затова пък в тях и бобри се въдят.
	И отново настъпи мълчание. Мачко погледна няколко пъти Збишко отстрани и най-сетне го запита:
	— Какво си се тъй замислил? За какво мислиш?
	— Ех… знаете… покрай Ягенка тъй си спомних за Данушка, та чак сърцето ме заболя.
	— Да влезем в къщи — отговори старецът. — Късно е вече.
	Той стана и с мъка се опря на Збишко, който го заведе до стаичката му.
	Збишко обаче още на другия ден отиде в Згожелице, защото Мачко настоява много. Настоя пред братанеца си да вземе със себе си двама слуги за по-голяма тържественост и да се облече колкото се може най-добре, та така да почете Зих и да му изрази заслужената благодарност. Збишко послуша и замина пременен като за сватба с оная същата спечелена дреха от бял атлаз, обшита със златни ресни и украсена със златни грифове. Зих го прие с отворени обятия, с радост и с песни, а пък Ягенка, щом се показа на прага на стаята, застана като вдървена и без малко не изпусна съда с виното при вида на младежа, защото помисли, че е пристигнал някакъв кралски син. Тя изгуби веднага смелостта си, седеше мълчалива и търкаше от време на време очи, като че искаше да се събуди от сън. Збишко, който не беше много опитен, мислеше, че по незнайни за него причини тя не е доволна от идването му, и говореше само на Зих, като хвалеше съседската му щедрост и се възхищаваше от згожелицкото стопанство, което наистина много се различаваше от богданецкото.
	Тук навсякъде се виждаше изобилие и грижи за стопанството. На прозорците в стаите имаше рогови пластинки, изрязани тънко и тъй добре изгладени, та бяха прозрачни като стъкло. Нямаше огнища всред стаите, а само големи камини със стрехи в ъглите. Подът беше от смърчови дъски, чисто измити, по стените имаше оръжие и множество съдове, блестящи като слънце, също и лъжичници, добра резбарска работа, с наредени по тях лъжици, две от които бяха сребърни. Тук-таме бяха окачени килимчета, плячкосани през войните или купени от пътуващи търговци. Под масите бяха постлани огромни жълтеникави кожи от турове, също от зубри и глигани. Зих охотно показваше богатствата си и повтаряше всеки миг, че за всичко се е погрижила Ягенка. Той заведе Збишко и в склада, който цял миришеше на смола и мента и дето по гредите на потона висяха цели връзки кожи от вълци, лисици, белки и бобри. Показа му сиренарника, складовете с восък и мед, бъчвите с брашно, складовете със сухари, коноп и сушени гъби. Заведе го след това в хамбарите, оборите за коне и крави и в кочините, под навесите, дето се пазеха колите, принадлежностите за лов, мрежите и тъй смая очите му с богатството си, та като се върнаха за вечеря, Збишко не можа да сдържи учудването си.
	— Да живее човек и да не умира във вашето Згожелице! — рече той.
	— В Мочидоли има горе-долу също такъв ред — отвърна Зих. — Помниш ли Мочидоли. Той е до Богданец. Някога дори нашите бащи се карали за границата и си пращали покани за двубой, но аз няма да се разправям.
	И той се чукна със Збишко с чаша медовина и попита:
	— Не искаш ли нещо да попееш?
	— Не — рече Збишко, — но бих желал вас да послушам.
	— Згожелице, знаеш, ще вземат меченцата, Дава не се сбият някога за него…
	— Какви меченца?
	— А че момчетата, братята на Ягенка.
	— Ех! Не ще стане нужда да си смучат лапите през зимата.
	— Разбира се. Но и Ягенка в Мочидоли няма да гладува…
	— То се знае!
	— Ами защо не ядеш и не пиеш? Ягенко, налей и нему, и на мене!
	— Ям и пия, както мога.
	— Като не можеш повече, разпаши се… Хубав пояс! Та вие в Литва трябва да сте взели богата плячка?
	— Да, не можем да се оплачем — отвърна Збишко и използва случая да покаже, че и стопаните от Богданец не са долна ръка земевладелци. — Част от плячката продадохме в Краков и взехме цял товар сребро…
	— Не думай! С тези пари може да се купи цяло село.
	— Да, имаше една миланска броня, която чичо продаде, понеже очакваше да умре, но да знаете…
	— Знам! Та струва си да отиде човек в Литва. Аз по едно време исках, но се побоях.
	— От какво? От кръстоносците ли?
	— Е, кой ще се бои от тях. Докато не са те убили, няма защо да се боиш, а като те убият, тогава вече няма и време за страх. Страхувах се аз от езическите им духове или дяволи. Разправят, че в горите те гъмжели като мравки.
	— А къде да се дянат те сега, като им изгориха капищата?… По-рано са били богати, а сега се хранят само с гъби и мравки.
	— Ти виждал ли си ги?
	— Лично аз не съм ги виждал, но чувах, че хората са ги виждали… Ще си покаже някой такъв косматата лапа иззад дървото и я клати да му дадат нещо…
	— Същото разправяше и Мачко — обади се Ягенка.
	— Я виж! Той и на мене разправи това из пътя — добави Зих. — И нищо чудно! Нали и у нас, макар че нашата страна е отдавна християнска, понякога нещо се смее из блатата, па и по къщите. При все че свещениците се сърдят, все е по-добре да се оставя за духовете през нощта паница с ядене, защото иначе те така дращят по стените, та не можеш да мигнеш… Ягенко!… Я остави, дъще, една паница отвън прага!
	Ягенка взе глинена паница, пълна с късчета сирене, и я остави отвъд прага, а Зих рече:
	— Свещениците се карат, заплашват! А на господа Исуса славата няма да се намали от няколко късчета, пък домашният дух, когато е сит, е благоразположен, ще те запази и от огън, и от крадец.
	После се обърна към Збишко:
	— Може би ще се разпашеш и ще попееш нещичко?
	— Попейте вие, защото виждам, че отдавна ви се иска, пък може и панна Ягенка да попее?
	— Ще пеем подред — извика зарадван Зих. — Има тук едно момче слуга, което ще ни приглася с цафара. Повикайте момчето!
	Повикаха го, а то седна на едно столче, нагоди цафарата на уста, разположи пръстите си и почна да поглежда присъствуващите, да види кому ще приглася.
	А те почнаха да се препират, защото никой не искаше да бъде пръв. Най-сетне Зих заповяда на Ягенка да даде пример и Ягенка, при все че много се срамуваше от Збишко, стана от пейката, пъхна ръце под престилката и почна:
P>
	Ех, да имах само
	крилете на птичка,
	веднага ще литна
	при Яшко самичка!…
P$
	Збишко изпърво отвори широко очи, после скочи на крака и извика със силен глас:
	— Отде знаете вие тази песен?
	Ягенка го погледна слисана.
	— Та нея всички пеят… Какво ви е?
	А Зих, който помисли, че Збишко е пийнал повечко, обърна към него развеселено лице и рече:
	— Разпаши се! Веднага ще ти олекне!
	Но Збишко постоя малко с развълнувано лице, после овладя вълнението си и се обърна към Ягенка:
	— Извинете ме. Спомних си нещо неочаквано. Пейте по-нататък.
	— Може би ви е тъжно да слушате?
	— Ех, къде ти! — отвърна той с разтреперан глас — Бих я слушал цяла нощ.
	След тия думи той седна, закри очи с ръка и млъкна, за да не пропусне нито една дума от песента.
	Ягенка запя втория куплет, но като го свърши, забеляза, че по пръстите на Збишко се стича едра сълза.
	Тогава тя бързо се приближи, седна досами него и почна да го побутва с лакът.
	— Е? Какво ви е? Не искам да плачете. Кажете какво ви е?
	— Нищо, нищо! — отговори с въздишка Збишко. — Дълга е тя да ви я разправям… Което беше, мина. Вече ми стана по-весело.
	— А може би ще си сръбнете от сладкото вино?
	— Чудно момиче! — извика Зих. — Ами защо си говорите на „вие“? Ти му казвай: Збишко, а той на тебе: Ягенко. Нали се познавате още от мънички…
	После се обърна към щерка си:
	— А че едно време те е цапнал по носа, нищо!… Сега няма да го направи.
	— Няма да го направя! — каза весело Збишко. — Нека сега тя да ме набие за това, ако иска.
	А Ягенка, като искаше да го развесели напълно, сви ръка и със смях почна да замахва, уж го бие.
	— На ти тебе за моя разкървавен нос! На! На!
	— Вино! — извика развеселеният стопанин на Згожелице.
	Ягенка се затече в стаичката и след малко изнесе глинен съд с вино, две хубави издути чаши със сребърни цветчета по тях, работа на вроцлавски майстори, и две бучки сирене, които още отдалече издаваха приятен мирис.
	Зих, сръбнал вече доста, напълно се разчувствува от тази гледка, привлече към себе си съда с виното, притисна го до страната си и сякаш мислеше, че е Ягенка, та заговори:
	— Ох, дъщеричке моя! Ох, горкото сираче! Какво ще правя аз клетият в Згожелице, като ми те отнемат, какво ще правя!…
	— А скоро ли ще трябва да я дадете! — извика Збишко.
	Размекнатият Зих изведнъж го обърна на смях:
	— Хи, хи! Девойката е на петнайсет години и вече я тегли към момците!… Щом забележи някого, макар и отдалеч, и вече почва да търка коляно о коляно!…
	— Татенце, недей, че ще си отида в стаята! — каза Ягенка.
	— Не си отивай! Добре ни е с тебе… И почна да смига тайнствено на Збишко.
	— Двамина такива обикалят тук: единият е младият Вилк, синът на стария Вилк* от Бжозова, а другият Чтан от Рогов. Ако те завареха тук, веднага биха се заяли с тебе, както се ядат и помежду си!
	[* Вълк (пол.). — Б. пр.]
	— Я виж! — рече Збишко…
	После според желанието на Зих се обърна към Ягенка на „ти“ и попита:
	— А ти кого харесваш?
	— Никого.
	— Вилк е сприхав момък! — забеляза Зих.
	— Нека да вие на друго място!
	— А Чтан?
	Ягенка почна да се смее.
	— Чтан — каза тя и се обърна към Збишко — е с космато лице като козел, та не му се виждат очите, и има толкова мас, колкото у някоя мечка.
	А Збишко се удари по челото, като че си припомни изведнъж нещо, и рече:
	— Ами!… Щом сте тъй добри, ще ви помоля за още нещо: нямате ли в къщи меча мас, защото на чичо му трябва за лек, а в Богданец не можах да намеря.
	— Имахме — рече Ягенка, — но момчетата я бяха изнесли на двора да мажат лъковете — и кучетата я изядоха всичката… Все тъй ще се случи!
	— Нищо ли не остана?
	— Всичко до дъно изблизаха!
	— Ех, не остава нищо друго, освен да се потърси в гората.
	— Направете хайка, защото тук не е без мечки, пък ако искате оръжия за лов, ще ви дадем.
	— Кога ще чакам! Ще ида утре вечер край пчелина.
	— Вземете петима от нашите ратаи. Има между тях опитни мъже.
	— С хора няма да отида, ще ми подплашат мечката.
	— Тогава как? С арбалет ли ще отидете?
	— Че какво ще правя с арбалет в гората по тъмно! Сега няма и месечина. Ще взема вила с извити железни шипове, здрава брадва и ще отида утре сам.
	Ягенка помълча малко, после на лицето й се изрази безпокойство.
	— Лани отиде един нашенец — каза тя, — ловецът Бездух, и мечката го разкъса. Тази работа е много опасна, защото мечката, като види сам човек през нощта, а особено при кошерите, веднага се изправя на задните си крака.
	— Ако вземе да бяга, не можеш я стигна — отвърна Збишко.
	В това време задрямалият Зих се събуди изведнъж и запя:
P>
	Ти, Якубе — от работа
	пък аз, Мачек, от лов идвам!
	Иди рано на полето,
	пък аз с Каша в ръжта искам.
	Хоп! Хоп!
P$
	А след това към Збишко:
	— Знаеш ли? Те са двамина: Вилк от Бжозова и Чтан от Рогов… а ти…
	Но Ягенка се побоя да не би Зих да каже нещо не намясто, приближи се бързо до Збишко и почна да го разпитва:
	— И кога ще идеш? Утре ли?
	— Утре, след залез слънце.
	— А при кой пчелин?
	— При нашия, при богданецкия, недалеч от вашите могили край Раджиковското блато. Казаха ми, че там се навъртат мецани.


>>	XII

	Збишко тръгна на лов, както бе казал, защото Мачко се чувствуваше все по-зле. Отначало го поддържаше радостта и първите домашни грижи, но на третия ден треската се върна и болката в реброто така се усили, че той трябваше да остане на легло. Збишко отиде първом през деня; огледа пчелина, забеляза, че има наблизо в калта огромна следа от мечка, и си поприказва с пчеларя Ваврек, който нощем спеше наблизо в колибата заедно с две зли кучета, но вече се канеше да се връща в село поради есенните студове.
	Те събориха заедно колибата, взеха кучетата, мазнаха тук-таме малко мед по дънерите, за да може миризмата да примами мечката, после Збишко се върна в къщи и почна да се готви за лова. За по-топло да му бъде, облече кожухче от еленова кожа без ръкави; на главата надяна мрежа от желязна тел, за да не може мечката да му одере кожата на главата, най-сетне взе добре окована двузъба вила с извити шипове и стоманена широка брадва с дъбово държало, но по-дълго от дърводелските. По време на вечерното доене на кравите той беше вече на целта; избра си удобно място, прекръсти се, седна и зачака.
	Червените лъчи на залязващото слънце светеха между клоните на бориките. По върховете им се събираха безброй врани, грачеха и пляскаха с криле; тук-таме зайци подскачаха към водата и прошумоляваха из пожълтелите боровинкови храстчета и по опадалите листа; от време на време по някой млад бук се стрелваше пъргава бялка. В гъсталака още се носеше чуруликане на птици, което постепенно затихваше.
	Чак до залез слънце в гората не беше утихнало. Скоро недалече от Збишко с голям шум и грухтене премина стадо диви свине, а после пробягнаха в тръс на дълга редица лосове, сложили главите си един друг на опашките. Сухите клони пращяха под копитата им и гората дори бучеше, а те блестяха в червената слънчева светлина и тичаха към блатото, дето нощем им беше безопасно и удобно. Най-сетне залезът запламтя на небето, върховете на бордовете почнаха да горят като в огън и постепенно всичко взе да утихва. Гората заспиваше. Мракът се дигаше от земята нагоре към светлите още зари, които също почнаха да тлеят, да се смрачават, да чернеят и гаснат.
	„Сега, докато не се обадят вълците, ще бъде тихо“ — помисли Збишко.
	Той съжаляваше, че не взе арбалета, защото би могъл лесно да убие някой глиган или лос. Между това откъм блатото се чуваше още известно време някакъв сподавен шум, приличен на тежко пъшкане и подсвиркване. Збишко поглеждаше към блатото с недоверие, защото селянинът Раджик, който живял някога си тук в землянка, изчезнал със семейството си, като че потънал в земята. Едни казваха, че са го отвлекли разбойници, но имаше хора, които били видели по-късно около хижата някакви чудновати следи — нито човешки, нито от звяр, и много си блъскали главите над това, дори обмисляли дали да повикат свещеника от Кшешня, за да поръси със светена вода землянката. Работата не дошла дотам, защото не се намерил никой, който би поискал да се засели тук, и хижата или по-скоро глината на плетените от пръти стени с времето била измита от дъждовете — но това място оттогава не се ползуваше с добро име. Наистина пчеларят Ваврек, който нощуваше лете тук в колиба, не обръщаше внимание на тези приказки, но и за Ваврек се разправяха различни неща. Понеже имаше със себе си вила и брадва, Збишко не се боеше от дивите зверове, но затова пък мислеше с известно безпокойство за нечестивите сили и се зарадва, когато шумът най-сетне престана.
	Последните отблясъци изгаснаха и нощта настъпи вече. Вятърът престана, не се чуваше дори обикновеният шум по върховете на боровете. Сегиз-тогиз падаше тук-таме някоя шишарка и издаваше сред пълната тишина силен и ясен звук, но изобщо беше толкова тихо, че Збишко чуваше дишането си.
	Така той прекара доста дълго и мислеше изпърво за мечката, а после за Дануша, която пътуваше с мазовецкия двор към далечни страни. Спомняше си как я грабна на ръце по време на прощаването с княгинята и как сълзите й капеха по бузите му, спомняше си бялото й лице, русокосата й главичка с разпусната на раменете коса, венчето й от метличина и песните й, червените обувки с дълги върхове, които бе целунал на тръгване — изобщо всичко, което се случи, откак се бяха запознали; и му стана тъй мъчно, че тя не е при него, и такъв копнеж го обхвана, та потъна цял в него, забрави, че е в гората, че дебне звяра, и почна да си казва:
	„Ще отида аз при тебе, защото не мога да живея без тебе.“
	И чувствуваше, че е така и че трябва да отиде в Мазовня, защото иначе ще изтлее в Богданец. Сети се за Юранд и за неговата чудновата упоритост, но помисли, че именно затова трябва да замине, за да разбере каква е тази тайна, какви са тези пречки и дали някакъв двубой на смърт не би могъл да ги отстрани. Накрай му се стори, че Дануша протяга към него ръце и вика: „Ела, Збишко, ела!“ Как да не отиде при нея!
	Беше буден, не спеше, пък я виждаше тъй ясно, като във видение или насъне. Ето сега Данушка пътува редом с княгинята, свири й с лютничката си и тананика, а мисли за него. Мисли, че скоро ще го види, а може би и се озърта дали той не препуска на коня, зад тях — а Збишко в това време е в тъмната гора.
	Тук се сепна — и това стана не само защото си спомни за тъмната гора, но и защото далече зад гърба му се чу някакво шумолене.
	Тогава стисна по-силно в ръце вилата, наостри уши и се ослуша.
	Шумоленето се приближаваше и след малко стана съвсем ясно. Под нечии предпазливи стъпки пращяха сухи клончета, шумоляха окапалите листа и боровинки… нещо вървеше.
	От време на време шумоленето преставаше, ката че ли звярът се спираше при дърветата, и тогава ставаше тъй тихо, та Збишко чуваше чак звън в ушите си — а после отново се чуваха бавни и предпазливи стъпки. Изобщо в това приближаване имаше нещо толкова предпазливо, че Збишко го хвана почуда.
	„Трябва баба меца да се бои от кучетата, които бяха тук при колибата — си каза той. — Пък може да е и вълк, който ме е подушил.“
	Но стъпките затихнаха. Збишко обаче чуваше ясно, че нещо се спря на двайсет-трийсет крачки зад него и като че ли приседна. Огледа се веднъж-дваж, но при все че дърветата се очертаваха в мрака доста ясно, не можа нищо да види. Не му оставаше друго, освен да чака.
	И той чака тъй дълго, та почуда го обхвана вече за втори път.
	„Мечката не би дошла да спи тук в пчелина, а вълкът би ме подушил и също не би чакал до сутринта.“
	И изведнъж тръпки попълзяха по снагата му от глава до пети.
	Ами ако това „нечестивото“ е излязло от блатото и иде отзаде му? Ами ако неочаквано го хване с хлъзгави ръце на удавник или погледне в лицето му със зелените очи на вампир, или някой се изсмее страшно, току зад него, или иззад бориката излезе синя глава на паякови крака?
	И усети, че косата му започна да настръхва под желязната мрежа.
	Но след миг шумоленето се чу отпреде му — и този път още по-ясно от по-преди. Збишко си отдъхна свободно. Наистина той допускаше, че това същото „чудо“ го е заобиколило и сега се приближава към него отпред. Но тъкмо това той предпочиташе. Хвана здраво вилата, стана тихичко и зачака.
	Изведнъж чу над главата си шума на боровете, по лицето си усети силен полъх откъм блатото и в същото време до ноздрите му стигна миризма на мечка.
	Нямаше вече ни най-малко съмнение: идеше мецана!
	Збишко мигом престана да се бои, наведе глава, напрегна зрение и слух. Стъпките се приближаваха тежки, ясни, вонята ставаше все по-остра; скоро се чу сумтене и ръмжене.
	„Само да не идат две наведнъж!“ — помисли Збишко.
	Но в същия миг видя пред себе си голямата и тъмна фигура на звяра, който вървеше по посока на вятъра и до последната минута е можа да го подуши, толкова повече, че вниманието му отвличаше миризмата на размазания по дънерите на дърветата мед.
	— Ела, бабо мецано! — извика Збишко и се измъкна иззад бориката.
	Мечката издаде кратък рев, като изплашена от неочаквано явление, но беше вече твърде близо, за да може да се спаси с бягство, затова изведнъж се изправи на задните си крака, а предните протегна като за прегръдка. Това именно чакаше Збишко — изпъна мускулите си, полетя като светкавица и с всичка сила на мощните си ръце и с цялата си тежина заби вилата в гърдите на звяра.
	Цялата гора потрепера от страшния рев. Мечката сграбчи с лапите си вилата и искаше да я извади, но закривените шипове я задържаха. Тя усети болки и зарева още по-страшно. За да стигне Збишко, тя се наблегна на вилата и я заби още по-дълбоко в гърдите си. Збишко, като не знаеше дали остриетата са влезли доста надълбоко, не изпущаше дръжката. Човекът и звярът почнаха да се дърпат и тръскат. Гората непрекъснато се тресеше от рева, в който гърмеше ярост и отчаяние.
	Збишко не можеше да вземе брадвата, преди да забие другия заострен край на вилата в земята, а мечката, хванала я с лапите си за дръжката, клатеше и нея, и Збишко, сякаш разбираше какво цели той — и въпреки болките, които й причиняваше всяко раздвижване на забилите се в нея остриета, не допущаше да бъде „подпряна“. По тоя начин страшната борба продължи доста — и Збишко разбра, че силите му накрай ще се изчерпат. Освен това той можеше да падне и веднага би загинал, затова събра силите си, напрегна ръце, разкрачи се, прегъна гръб като лък, за да не падне възнак, и почна да повтаря със стиснати зъби:
	— Или моята смърт, или твоята…
	Най-сетне го обхвана такъв гняв, такава ярост, че наистина би предпочел в този миг сам да загине, отколкото да изпусне звяра. По едно време се спъна о корена на една борика, олюля се и би паднал, ако в този миг не се беше изправила до него някаква тъмна фигура — и втора вила „подпря“ животното, а същевременно един глас извика току над ухото му:
	— С брадвата!…
	Увлечен в борбата, Збишко и за миг не се замисли отде му иде неочакваната помощ, а веднага хвана брадвата и засече страшно. Вилите се счупиха от тежината и последните гърчения на звяра — той се повали като поразен от гръм на земята и захърка. Ала изведнъж престана. Настъпи тишина, прекъсвана само от хрипливото дишане на Збишко, който се опря до бориката, защото краката му се огъваха. След някое време вдигна глава, погледна изправената до него фигура — и се изплаши, като помисли, че може да не е човек.
	— Кой си ти? — попита разтревожен.
	— Ягенка! — отговори тънък женски глас.
	Збишко чак онемя от удивление, не вярваше на очите си. Но съмнението му не трая дълго, защото гласът на Ягенка се обади отново:
	— Ще запаля огън…
	И веднага се чу удар на огниво о кремък, почнаха да се сипят искри и в тяхната трепетлива светлина Збишко видя бялото чело, тъмните вежди и издадените напред устни на девойката, които раздухваха тлеещата прахан. Едва сега той съобрази, че е дошла в гората, за да му помогне, че без нейната вила работата щеше да бъде лоша, и почувствува към нея такава голяма признателност, та без да му мисли много, хвана я през кръста и я целуна по двете бузи.
	Праханта и огнивото паднаха от ръцете й.
	— Остави! Какво правиш? — почна да повтаря със сподавен глас Ягенка, но не дърпаше лицето си, а дори уж случайно досегна с устните си устата на Збишко.
	Той я пусна и рече:
	— Господ да те награди. Не зная какво би станало без тебе.
	А Ягенка се наведе в тъмнината, за да намери огнивото и праханта, и почна да му обяснява:
	— Страхувах се за тебе, защото Бездух бе отишъл също с вила и брадва — и мечката го разкъса. Пази боже, Мачко би се натъжил, а той и без това едва диша… Та взех вилата и тръгнах.
	— Значи, ти се криеше там зад боровете?
	— Аз.
	— Пък аз мислех, че е зъл дух.
	— И аз се боях не по-малко, защото тук около Раджиковото блато нощем без огън е опасно.
	— Ами защо не ми се обади?
	— Боях се да ме не изпъдиш.
	И като каза това, отново почна да сека искри, после сложи на праханта шепа сух конопен паздер, който веднага се разпали със силен пламък.
	— Имам и малко борина — каза тя, — а ти събери бързо сухи клонки; ще стане огън.
	И наскоро светна наистина весел огън, чийто блясък озари грамадното рижо тяло на мечката, легнала в локва кръв.
	— Ей, здрава гадина! — обади се Збишко с известно самохвалство.
	— А главата й е наистина цяла разцепена! Р, божичко! Като каза това, тя се наведе и пъхна ръка всред рунтавата козина на мечката, за да провери дали животното има много мас, после се изправи с весело лице:
	— Мас ще има дори за две години! А счупените вили, виж!
	— Там е бедата — какво ще кажа в къщи?
	— Защо?
	— Защото татко по никой начин не би ме пуснал в гората, та трябваше да чакам, докато всички си легнат.
	А след малко добави:
	— И ти не казвай, че съм идвала тук, да не ме гълчат.
	— Но ще те изпратя до в къщи, защото може и вълци да те нападнат, а ти нямаш вила.
	— Е, добре!
	Така си говореха те още някое време при веселата светлина на огъня, над трупа на мечката, прилични и двамата на някакви млади горски същества.
	Збишко погледна хубавото лице на Ягенка, осветено от блясъка на пламъка, и каза с неволно учудване:
	— Но друго такова момиче като тебе надали има на света. Ти би могла и на война да отидеш!
	А тя го погледна за малко в очите, после отговори почти тъжно:
	— Зная… но не ми се подигравай.


>>	XIII

	Ягенка сама стопи едно голямо гърне меча мас, от която Мачко първия път пи с охота, защото беше прясна, непрегоряла и миришеше на горския бурен пищялка. Девойката разбираше от лекове и беше турила в гърнето тъкмо колкото трябваше. Мачко веднага се ободри духом и почна да се надява, че ще оздравее.
	— Това ми и трябваше — казваше той. — Щом всичко в човека се намаже добре, може и това острие, кучета го яли, да изскочи отнякъде.
	Втория и третия път не му беше вече тъй вкусно, както първия, ала пиеше по неволя. Ягенка го ободряваше с думите:
	— Ще оздравеете. На Билюд от Острог брънки от ризницата се бяха забили отзад дълбоко под врата, а от маста излязоха. Но когато раната се отвори, трябва да се запуши с боброва лой.
	— А имаш ли такава лой?
	— Имаме. Пък ако стане нужда за прясна, ще отидем със Збишко при бобрите. Те лесно се ловят. Но не е зле също да обещаете нещо на някой светия, на такъв, който помага за рани.
	— И на мене ми дойде наум това, само че не зная добре кому от тях? Свети Георги е покровител на рицарите: той пази боеца от премеждие и му дава мъжество за всяка борба, а казват, че често сам застава на правата страна и помага да бъдат бити неугодните богу… Но такъв, който сам обича да се бие, рядко се залавя да лекува; затова трябва да се търси друг, комуто той не ще иска да се меси в работата. Всеки светец си има на небето своя работа и нещо, което стопанисва — то се знае! И един другиму никога не се месят в работите, защото от това може да възникнат несъгласия, а пък на небето не подобава на светците да се карат или да се бият… Има още Козма и Дамян, също велики светии, на които лекарите се молят да не се свършват по света болестите, защото инак гладни ще мрат. Има света Аполония, тя помага за зъби, а свети Лаборий за ударено от камък, но те не са за мене. Като дойде абатът, ще ми каже към кого трябва да се обърна, защото не всеки духовник знае тайните божи, не всеки разбира от такива работи, макар и да му е бръсната главата.
	— Ами ако дадете обет на самия Исус Христос?
	— Наистина той е над всички. Но това е все едно например, ако баща ти набие някой мой селянин, аз да отида в Краков да се оплаквам на краля. Какво би ми казал кралят? Би казал така: „Аз съм господар над цяло кралство, пък ти си дошъл при мене за твоя селянин! Съд няма ли! Не можеш ли да идеш при моя кащелян и помощник?“ Исус Христос е господар на целия свят — разбираш ли? — а за по-дребните работи има светии.
	— Пък аз ще ви кажа — рече Збишко, който дойде към края на разговора, — обещайте на нашата покойна кралица, че ако ви помогне, ще отидете на поклонение в Краков, на нейния гроб. Малко ли чудеса станаха там пред очите ни? Защо да търсим чужди светци, когато си имаме своя светица, по-добра от много други.
	— Ех, да знаех, че помага на рани!
	— Даже и да не е по раните! Не ще посмее да й се сърди нито един светец, пък ако се сърди, и сам господ ще го сгълчи, защото тя не е някоя проста жена, а полска кралица…!
	— Която покръсти последния езически народ. Умна приказка ми каза — отговори Мачко. — Високо място трябва да заема тя там в божия събор на светците и навярно не всеки може с нея да се мери. Ще направя тъй, както казваш, само да оздравея!
	Този съвет се хареса и на Ягенка, която не можеше да се начуди на Збишковия разум, а Мачко даде тържествено обещание още същата вечер и оттогава с още по-голямо упование пиеше мечата мас, като очакваше от ден на ден несъмненото си оздравяване. След седмица обаче почна да губи надежда. Казваше, че маста му ври в стомаха, а над кожата над последното ребро нещо му расте като буца. След десет дни му стана още по-зле: буцата порасна и почервеня, а самият Мачко отслабна много и когато го разтресе, почна отново да се тъкми за смърт.
	Една нощ той събуди внезапно Збишко:
	— Запали по-скоро борина, защото нещо става с мене, но не зная добро ли е или лошо.
	Збишко скочи на крака и без да секва огън, раздуха въглените в съседната стая, запали с тях една смолиста треска и се върна.
	— Какво става с вас?
	— Какво ли? Нещо ми прободе буцата, навярно върхът на стрелата! Аз го държа, но не мога да го извадя! Усещам само как дрънчи и скърца под ноктите ми…
	— Стрелата. Нищо друго. Стиснете по-здраво и теглете.
	Мачко се запревива и запъшка от болки, ала пъхаше пръсти все по-дълбоко, докато хвана добре твърдия предмет, после дръпна и го извади.
	— Ох, божичко!
	— Стана ли? — запита Збишко.
	— Стана. Чак студена пот ме обля. Но го извадих: гледай!
	И след това той показа на Збишко продълговатото остро железце, което се беше отчупило от зле изкования връх на стрелата и от няколко месеца беше в тялото му.
	— Слава богу и на кралица Ядвига! Сега ще оздравеете.
	— Като че ми олекна, но много боли — говореше Мачко и изстискваше буцата, от която потече изобилно кръв, смесена с гной. — Щом тези нечистотии в човека намалеят, и болестта трябва да го отпусне. Ягенка казваше, че сега трябва да запушим раната с боброва лой.
	— Ще отидем за бобър още утре заран.
	А на Мачко още на другата сутрин му стана много по-добре. Той спа до късно, а като се събуди, поиска да яде. Мечата мас не можеше вече и да погледне, но затова пък му изпържиха двайсет яйца в тенджера; защото Ягенка от предпазливост не позволи повече. А той ги изяде лакомо заедно с половин пита хляб и изпи цяла кана пиво, после поръча да му доведат Зих, защото му станало весело.
	Збишко изпрати едно от своите турчета, подарени му от Завиша, да повика Зих, който яхна коня и пристигна след пладне тъкмо когато младите се капеха да отидат за бобри при Одстаянското езерце. Изпърво имаше смях, шеги и песни, заливани с медовина без мярка, ала по-късно старите заговориха за децата и почнаха да хвалят всеки своето.
	— Ама какъв момък е Збишко! — каза Мачко. — Друг такъв няма на света. И храбро, и бързо като рис, и сръчно. Знаете ли, когато го водеха в Краков на смърт, момите по прозорците пищяха, като че някой ги бодеше отзад с шило, и то какви моми: рицарски и кащелянски щерки, да не говорим за разните хубави гражданки.
	— Може да са кащелянски и хубави, ама от моята Ягенка не са по-добри! — отвърна Зих от Згожелице.
	— Та кой ви казва, че са по-добри? По-любезна към хората девойка от Ягенка надали може да се намери.
	— И аз за Збишко нищо не казвам: арбалет без вител натяга!…
	— И мечката сам-самичък подпира. Видяхте ли как я беше съсякъл. Цялата глава заедно с едната лапа увиснали.
	— Главата съсякъл, но не я подпрял самичък. Ягенка му помогнала.
	— Помогнала? Не ми е казал нищо.
	— Защото й обещал… нали е срамно за девойка да ходи нощем в гората. А на мене тя веднага разказа всичко, както е било. Някои девойки обичат да лъжат, но тя никога не скрива истината. Да си кажа правото, аз не бях доволен, защото, кой знае… Исках да я нахокам, а тя ми каза така: „Ако аз сама не си пазя моминството, и вие, татенце, няма да го опазите, но не се бойте; и Збишко знае какво е рицарска чест.“
	— Разбира се. Те и днес сами отидоха.
	— Но до довечера ще се върнат. Нощем дяволът е най-лош, а девойката няма какво да се срамува, защото е тъмно.
	Мачко помисли малко, после каза като на себе си:
	— А все пак драго им е да се видят…
	— Ех! Да не беше давал обет на друга.
	— Това, както знаете, е рицарски обичай… Който младеж няма своя дама, другите го смятат за простак… Закле се той да занесе паунови пера и трябва да ги смъкне от главите, защото се е заклел в рицарската си чест; Лихтенщайн също трябва да намери, но от другите обети може абатът да го освободи.
	— Абатът днес-утре ще дойде…
	— Мислите ли? — запита Мачко, после заговори отново: — Впрочем какво значат тия клетви, когато Юранд му каза направо, че не дава момичето! Другиму ли я е обещал, на бога да служи ли я е обрекъл, не зная ала направо казал, че не я дава…
	— Казах ли ви — попита Зих, — че абатът много обича Ягенка, като че ли е негова. Последния път й каза така: „Роднини имам само по женска линия, откъм къделята както се казва, но от тази къделя ще има за тебе повече нишки, отколкото за тях.“
	Тук Мачко погледна неспокойно, дори подозрително Зих и едвам след малко отговори:
	— Разбира се, вие не бихте искали да ни онеправдаете…
	— На Ягенка ще дам Мочидоли — извъртя колата Зих.
	— Веднага?
	— Веднага. На други не бих дал, но на нея ще дам.
	— Богданец и без това е наполовина Збишков, пък ако е живот и здраве, ще му го подредя като градина. Харесва ли ви Збишко?
	А Зих замига и каза:
	— Лошото е това, че щом някой заговори за него, Ягенка веднага се обръща към стената.
	— А когато заговорите за други?
	— А за други веднага се разфучава и казва: „Как-во-о-о?!“
	— Ето виждате ли? Да ще господ при такава девойка Збишко да забрави за онази. Аз съм стар, но и аз бих забравил… Пийнете си медовина!
	— Ще пия.
	— Пък и абатът… умен човек е, брей! Срещат се между абатите, както знаете, напълно светски хора, но този, макар и да не живее с монасите, все пак е свещеник, а свещеникът всякога по-добър съвет ще ти даде от обикновения човек, защото и четмо знае, и със светия дух е близък. А това, дето искате веднага да дадете на девойката Мочидоли — то е добре. Аз също, само господ да ми даде здраве, ще привлека колкото мога повече свободни селяни от Вилк от Бжозова. По за една пара ще дам всекиму добра земя, защото в Богданец земя не липсва. Нека се простят с Вилк след Коледа и да дойдат при мене. Мигар нямат право? Па с време и крепост ще построя в Богданец, хубаво замъче от дъб и с ров наоколо… Збишко и Ягенка нека си ходят сега на лов заедно… Мисля, че всичко скоро ще се нареди… Ще свикнат един с друг — и момъкът ще забрави онази… Нека си ходят! Какво ще му приказваме много! Я кажете, бихте ли му дали вие Ягенка, или не бихте?
	— Ще я дам. Та нали ние отдавна сме решили, че те са един за друг, а Мочидоли и Богданец за нашите внуци.
	— Градовци! — завика радостно Мачко. — Да ще бог да се изсипят като градушка. Абатът ще ни ги кръщава…
	— Стига да насмогне! — извика весело Зих. — Но вас не съм ви виждал отдавна толкова весел.
	— Защото ми е радостно на душата… Върхът на стрелата излезе, а пък колкото за Збишко, вие за него не се бойте. Вчера, когато Ягенка се качваше на коня… знаете… духаше вятър… Попитах аз тогава Збишко: „Видя ли?“ — а него веднага тръпки го побиха. Забелязах още и това, че изпърво те малко си приказваха, а сега, като ходят заедно. Непрекъснато обръщат шии един към други и все приказват… приказват!… На, пийнете още.
	— Ще пия.
	— За здравето на Збишко н Ягенка!


>>	XIV

	Старият Мачко не се лъжеше, като казваше, че Збишко и Ягенка са доволни да бъдат заедно и дори тъгуват един за друг. Ягенка под предлог, че навестява болния Мачко, идваше често в Богданец с баща си или сама.
	Збишко просто от вежливост отиваше час по час в Згожелице, та с течение на времето между тях се породи близка дружба и привързаност. Почнаха да се харесват и охотно да се „съветват“, тоест да говорят за всичко, което можеше да ги занимава. Имаше в тях привързаност и нещо като взаимно възхищение, защото младият и хубав Збишко, който и на война се беше вече прославил, и в състезания вземал участие, и в кралските покои бивал, в сравнение с някакъв си Чтан от Рогов или с Вилк от Бжозова беше за девойката същински придворен рицар и едва ли не кралски син, а него пък понякога го изумяваше хубостта на девойката. В мислите си той беше верен на своята Дануша, неведнъж обаче, когато погледнеше неочаквано Ягенка било в гората, било в къщи, без да иска, казваше: „Ех, каква кошута!“ — а когато я хващаше през кръста, за да я качи на коня, и усетеше в ръцете си твърдото й като камък, изваяно тяло, тогава го обхващаше безпокойство и — както казваше Мачко — „побиваха го тръпки“, а в същото време нещо минаваше по тялото му и го мореше като сън.
	Ягенка, която беше горда по природа, обичаше да се присмива, дори и да се заяжда, с него ставаше постепенно все по-смирена и покорна, също като робиня, която само гледа в очите, за да познае с какво трябва да услужи и угоди; а той забелязваше тази нейна голяма привързаност, беше й благодарен за това и му беше все по-мило да общува с нея. В края на краищата, а особено откакто Мачко почна да пие мечата мас, те се виждаха почти всеки ден, а след излизането на стрелата от раната отидоха заедно на лов за бобри, за прясна лой, много потребна за заздравяване на раната.
	Те взеха лъковете, възседнаха конете и поеха право към Мочидоли, което след време щеше да се даде на Ягенка като зестра, а после към гората, дето оставиха на слугите конете и продължиха нататък пеш, защото през гъсталаците и мочурите беше мъчно да се мине с кон. По пътя Ягенка посочи синята ивица гора, която се простираше зад голямата, обрасла с шавар поляна, и каза:
	— Това са горите на Чтан от Рогов.
	— Този ли, дето иска да те вземе? А тя почна да се смее:
	— Ще ме вземе той, ама ако му се дам!
	— Лесно ще се отбраниш от него, като имаш за помощник Вилк, който, както съм чул, се зъбел на Чтан. И чудно ми е дори, че те още не са се извикали на двубой.
	— Защото татко, като тръгна на война, им каза така: „Ако се сбиете, не искам след това да видя нито един от вас.“ Какво им оставаше да правят? Когато дойдат в Згожелице, ръмжат един на друг, а после пият заедно в кръчмата в Кшешня, докато паднат под пейките.
	— Глупави момци!
	— Защо?
	— Защото е трябвало в отсъствието на Зих ако не единият, то другият да нападне Згожелице и да те вземе със сила. Какво щеше да прави Зих, като се върне, ако те намереше с детенце на ръце?
	Сините очи на Ягенка изведнъж заискряха:
	— Ти да не мислиш, че бих се дала? Та нима в Згожелице няма хора и нима аз не умея да държа копието или лъка? Я само да бяха се опитали! Аз не само бих подгонила всеки от тях към дома му, но и сама бих нападнала Рогов или Бжозова. Татко си знаеше, че може спокойно да отиде на война.
	При тия думи тя намръщи своите хубави вежди и тъй страшно почна да раздрусва арбалета, та Збишко се разсмя и рече:
	— Ти трябваше да бъдеш рицар, а не девойка. А тя, успокоена вече, отвърна:
	— Чтан ме пазеше от Вилк, а Вилк от Чтан. Освен това аз съм под покровителството на абата, а с абата никой не смее да се залавя…
	— Я гледай ти! — отговори Збишко. — Тук всички се боят от абата! Пък аз — кълна се в свети Георги, че казвам истината — не бих се боял нито от абата, нито от Зих, нито от згожелицките ловци, нито от тебе, а бих те взел…
	Като чу тези думи, Ягенка се спря, дигна очи към Збишко и го попита с някакъв чуден, мек и проточен глас:
	— Би ме взел?…
	Устата й се полуотвориха и поруменяла като зора, тя зачака отговор.
	А той изглежда, че мислеше само какво би направил, ако беше на мястото на Чтан или Вилк, защото след малко поклати златистата си глава и продължи:
	— Що й трябва на една мома да воюва с момците, когато е по-добре да се ожени! Не се ли яви трети, все ще трябва да си избереш един от тях, защото как иначе?
	— Не ми приказвай така — отговори натъжено девойката.
	— Защо? Аз отдавна не съм живял тук и не знам има ли наблизо около Згожелице някой трети, който повече би ти допаднал…
	— Ей! — отговори Ягенка. — Остави ме на мира.
	И те продължиха пътя си в мълчание, като се провираха през гъстака, който ставаше все по-непроходим, защото храстите и дърветата бяха покрити с див хмел. Збишко вървеше напред, като разкъсваше зелените стебла на хмела и тук-таме чупеше клончета, а Ягенка вървеше зад него с арбалет на плещите като някаква млада богиня на лова.
	— Зад този гъстак — каза тя — тече една дълбока рекичка, но аз зная къде има брод.
	— Ботушите ми са до над коленете, та ще минем като по сухо — отвърна Збишко.
	И наистина след малко те дойдоха до рекичката. Ягенка, която познаваше добре мочидолските гори, лесно намери брода, но се оказа, че рекичката е придошла от дъждовете и че водата е доста дълбока. Тогава Збишко, без да я пита, взе девойката на ръце.
	— Аз и тъй щях да мина — каза Ягенка.
	— Дръж се за врата ми! — отговори Збишко.
	И той тръгна бавно през разлялата се рекичка, като на всяка крачка опитваше с крак да не би да попадне на дълбоко място, а девойката според заповедта му се притисна до него и най-сетне, когато вече бяха близо до другия бряг, каза:
	— Збишко!
	— Какво?
	— Аз няма да взема нито Чтан, нито Вилк…
	А той в това време я донесе до брега, сложи я предпазливо на пясъка и отговори с малко развълнуван глас:
	— Да ти даде бог най-добрия човек! Той ще бъде доволен.
	Одстаянското езерце беше вече близо. Ягенка вървеше сега напред, обръщаше се понякога и туряше пръста си на устните, с което даваше знак на Збишко да мълчи. Те вървяха между клоните на диви лози и сиви върби, по влажна и тинеста почва. От дясната им страна долиташе чуруликане на птици, на което Збишко се много зачуди, защото беше време да отлитат.
	— Там има едно топло мочурище, дето зимуват птици — прошепна Ягенка, — но и в езерцето водата замръзва само край брега, и то когато хванат силни мразове. Гледай как се вдига пара…
	Збишко погледна през върбалака и видя пред себе си нещо като облак от мъгла: това беше Одстаянското езерце.
	Ягенка отново сложи пръст на устни и скоро те стигнаха до брега. Девойката първа изпълзя тихо на една дебела върба, съвсем наведена над водата. Збишко последва примера й и те дълго лежаха неподвижно, без да виждат нещо през мъглата, и чуваха само тъжните писъци на калугериците и рибарчетата над главите си. Най-после подухна вятър, зашумя по дивите лози, по пожълтелите листа на върбите и откри ниско под тях повърхността на езерцето, слабо развълнувана от вятъра и пуста.
	— Не се ли вижда нищо? — прошепна Збишко.
	— Не се вижда. Мълчи!…
	Скоро вятърът утихна и настъпи пълна тишина. Тогава по повърхността на водата се зачерня една глава, след това друга — и най-после много близо до тях се спусна от брега във водата един голям бобър с току-що откъснато клонче в уста и заплува между водната леща и блатничето, като дигаше глава и влачеше клончето. Збишко, легнал на дънера по-долу от Ягенка, забеляза изведнъж, че лактите й се помръднаха тихо, а главата й се наведе напред — личеше, че тя се примерва в зверчето, което не подозираше никаква опасност, плуваше нататък към чистата от водорасли водна повърхност и беше не по-далече от половин изстрел. Внезапно избръмча тетивата на арбалета и в същото време Ягенка извика:
	— Улучих го! Улучих го!
	Збишко мигом се покатери по-нагоре и погледна през клоните към водата: бобърът ту потъваше, ту изплуваше на повърхността, преобръщаше се и показваше сегиз-тогиз корема си, по-светъл, отколкото гърба.
	— Добре е ударен! Ей сега ще се успокои! — каза Ягенка.
	И тя отгатна — наистина движенията на животното ставаха все по-слаби и скоро то изплува цяло на повърхността с корема нагоре.
	— Ще отида да го взема — каза Збишко.
	— Не отивай. Тук край брега има тиня, дълбока няколко човешки боя. Който не знае какво трябва да прави, ще се удави.
	— Тогава как ще го вземем?
	— Довечера той ще бъде в Богданец, не се грижи ти за това; а за нас е вече време да си тръгваме…
	— Ама че сръчно го застреля!
	— Ех, не ми е за пръв път…
	— Другите девойки се страхуват и да погледнат арбалет, а с такава като тебе човек може цял живот да ходи из гората!…
	Като чу тази похвала, Ягенка се усмихна от радост, но не отговори нищо и те тръгнаха обратно по същия път през дивите лози. Збишко почна да разпитва за бобровите селища и тя му разказа колко бобри има в Мочидоли, колко в Згожелице и как обикалят по могилките и пътищата.
	Но изведнъж се удари с ръка по хълбока и извика:
	— Ах! Забравих си стрелите на върбата. Почакай!
	И преди Збишко да успее да отговори, че той ще отиде, тя като сърна се спусна назад и скоро се изгуби от очите му. Збишко чака, чака и най-сетне му стана чудно защо тя се бави толкова:
	„Трябва да е изгубила стрелите и ги търси — помисли той, — но все пак ще отида да видя дали не й се е случило нещо…“
	Обаче едва измина няколко крачки, когато изведнъж девойката се яви пред него с лък в ръка, с румено засмяно лице и с бобъра, преметнат през врата.
	— За бога! — извика Збишко. — Ами ти как го измъкна?
	— Как ли? Влязох във водата и свършено! Не ми е за пръв път, а тебе не исках да те пусна, защото, който не знае как да плува, тинята изведнъж ще го погълне.
	— Пък аз тук чакам ли, чакам като глупак! Хитра девойка си ти.
	— А как иначе? Пред тебе ли трябваше да се събличам?
	— Значи, и стрелите не си била забравила?
	— Не, само исках да те отдалеча от брега.
	— Ех, да бях тръгнал след тебе, чудно нещо бих видял. Щеше да има на какво да се полюбувам! Ех!…
	— Мълчи!
	— Бога ми, аз вече бях тръгнал.
	— Мълчи!
	И след малко, навярно за да продължи разговора, каза:
	— Изстискай ми плитката, защото страшно ми мокри плещите.
	Збишко хвана с една ръка плитката й до самата глава и почна да я усуква и изцежда, като каза:
	— По-добре я разплети, вятърът веднага ще я изсуши.
	Но тя не искаше да я разплете, защото трябваше да се провира през гъсталака. Збишко нарами бобъра, Ягенка вървеше напред и говореше:
	— Сега Мачко скоро ще оздравее, защото за раните няма нищо по-добро от меча мас вътре в боброва лой — отгоре. След две недели кон ще язди.
	— Дай боже! — отговори Збишко. — Аз чакам това като спасение, защото не мога да напусна болния и да замина, а ми е тежко да седя тука.
	— Тежко ти е да седиш тук? — попита Ягенка. — Че защо?
	— Нима Зих не ти е казал нищо за Дануша?
	— Разправяше ми нещо… Зная… тя те покрила с булото си… зная!… Казваше ми също, че всеки рицар дава някаква си клетва, че ще служи на своята дама!… Но каза, че това е нищо — такова служене… защото някои рицари може дори да са женени и пак служат на някоя дама… А тази Дануша, Збишко, коя е тя? Кажи!… Каква е тази Дануша?
	Тя се приближи, дигна очи и го загледа с голямо безпокойство право в лицето, а той, без да обърне ни най-малко внимание на тревожния й глас и поглед, каза:
	— Тя е не само моя дама, но и най-мила възлюблена. Не съм казал никому, но на тебе ще го кажа като на сестра, защото се знаем от малки. Заради нея бих отишъл през девет реки и през девет морета, срещу немците и срещу татарите, защото друга такава няма в целия свят. Нека чичо си седи в Богданец, пък аз ще отида при нея… Какво ми струва без нея Богданец, какво е имотът, стадата и богатствата на абата? Ще възседна аз коня и с всички сили ще полетя към Мазурия и ако е рекъл господ, ще изпълня това, в което й се заклех, ще го изпълня или ще умра.
	— Не знаех… — отвърна глухо Ягенка.
	А Збишко почна да й разправя как се бяха запознали с Дануша в Тинец, как той още там й се заклел, разправи й всичко, което се бе случило след това: как го затворили, как Дануша го спасила, за отказа на Юранд, раздялата им, тъгата му сега и радостта, че когато Мачко оздравее, той ще може да отиде при своята любима девойка, за да изпълни, каквото й е обещал. Той прекъсна разказа си чак когато видя слугата, който ги чакаше с конете на края на гората.
	Ягенка веднага се качи на коня и почна да се прощава със Збишко:
	— Нека слугата с бобъра дойде с тебе, а аз ще се върна в Згожелице.
	— Няма ли да дойдеш в Богданец? Зих е там.
	— Не. Татко се канеше да се върне и на мене каза да си ида право в къщи.
	— Е, тогава бог да те награди за бобъра.
	— Сбогом…
	След малко Ягенка остана сама. Тя пое през ниските храсти към дома си и няколко пъти се озърна да види Збишко, а когато той най-сетне изчезна зад дърветата, закри очите си с ръка, като че се пазеше от слънцето.
	Но скоро изпод ръцете й потекоха по бузите едри сълзи и една след друга закапаха като мъниста по седлото и гривата на коня.


>>	XV

	След разговора си със Збишко Ягенка три дена не се вести в Богданец, едва на четвъртия дотърча с известието, че абатът пристигнал в Згожелице. Мачко посрещна новината малко смутен. Той наистина имаше пари да върне залога и като си направи сметката, намери, че дори ще му останат доста пари, за да увеличи броя на селяните, да завъди стада и да задоволи другите нужди на стопанството си, но във всичката тази работа много нещо зависеше от доброто разположение на богатия роднина, който можеше например да вземе обратно доведените от него селяни или пък да ги остави и с това да намали или да увеличи стойността на имота.
	Затова Мачко твърде подробно разпита Ягенка в какво настроение е пристигнал абатът: весел или навъсен, какво е приказвал за тях и кога ще дойде в Богданец. А тя умно му отговаряше на въпросите и се стремеше да го ободри и успокои за всичко.
	Тя каза, че абатът е дошъл здрав и весел, с голяма свита, в която освен въоръжените слуги имало певци и няколко странствуващи духовници без работа и певци, очакващи места; че той пее със Зих и на драго сърце слуша не само духовни, но и светски песни. Тя отбеляза също, че той разпитвал за Мачко с голям интерес и жадно слушал разказа на Зих за приключенията на Збишко в Краков.
	— Вие най-добре знаете какво трябва да правите — каза накрая умната девойка, — но мисля, че би трябвало Збишко веднага да отиде да поздрави стария роднина, без да чака той пръв да дойде в Богданец.
	Тоя съвет се хареса на Мачко, той заповяда да повикат Збишко и му рече:
	— Облечи се хубаво и ще идеш да паднеш в краката на абата, да му направиш чест, та и той да те хареса.
	После се обърна към Ягенка:
	— Не бих се чудил, ако беше глупава, нали затова си жена, но че имаш разум, това ми е чудно. Кажи ми сега: как по-добре да нагостя абата и с какво да го развеселя, когато дойде?
	— За яденето сам ще си каже какво му се яде, той обича добре да си хапне, а стига да има повече шафран в яденето, за друго не придирва.
	Като чу това, Мачко се хвана за главата.
	— Отде ще му взема шафран!…
	— Донесох ви — рече Ягенка.
	— Да даде господ такива девойки като тебе да се раждат и по камъните! — извика зарадваният Мачко. — И хубава, и стопанка, и умна, и към хората добра! Ех! Да бях млад, веднага бих те взел!…
	Тук Ягенка погледна незабелязано Збишко, въздъхна и тихо продължи:
	— Донесох още зарове, чаша и сукно, защото той след всяко ядене обича да играе със зарове.
	— Този обичай той си го имаше и по-рано, при това страшно се ядосваше.
	— Той и сега се сърди: понякога прасне чашата о пода и избяга навън. Но после се върне засмян и сам се присмива на своя гняв… Та вие го знаете… Стига само да не му се противите, тогава няма по-добър човек от него на света.
	— Та кой ще му се противи, когато той има повече разум от всички!
	Така си приказваха те, докато Збишко се преобличаше в стаичката. Най-сетне той излезе такъв хубав, че Ягенка остана смаяна, също така както когато беше дошъл за пръв път в Згожелице, облечен с бялата си дреха. Но този път я обхвана дълбока тъга при мисълта, че неговата хубост не е за нея и че той обича Друга.
	Мачко пък беше доволен, защото си мислеше, че Збишко навярно ще се хареса на абата и той няма да им прави мъчнотии при спогодбата. Тази мисъл дори тъй го зарадва, че реши да отиде и той.
	— Заповядай да постелят за мене сено в колата — каза той на Збишко. — Щом можах да пътувам от Краков до Богданец с железце между ребрата, ще мога сега без железце да отида в Згожелице.
	— Само да не ви прилошее — каза Ягенка.
	— Ех, нищо няма да ми стане, защото вече усещам в себе си сила. Пък и да ми прилошее малко, абатът ще види колко съм бързал да дойда при него и ще стане по-щедър към нас.
	— По-скъпо е за мене вашето здраве, отколкото неговата щедрост! — обади се Збишко.
	Но Мачко се опря и настоя на своето. По пътя пъшкаше по малко, но не преставаше да поучава Збишко как трябва да се държи в Згожелице, а особено му поръчваше смирение и послушност в обноските с тоя роднина, който никога не понасяше и най-малкото противоречие.
	Като стигнаха в Згожелице, намериха Зих и абата, седнали на трема, да се любуват на хубавия божи свят и да си попийват вино. Зад тях край стената седяха на една пейка шестима души от свитата на абата, двамата от тях пътуващи певци, и един поклонник, който лесно можеше да се познае по закривената тояжка, по кратунката на пояса и по черупките от морски животни, нашити по тъмната му дреха. Останалите приличаха на духовници, защото главите им бяха бръснати отгоре, но дрехите им бяха светски, с пояси от волска кожа и с мечове на бедрото.
	Като видя, че Мачко пристига с колата, Зих се затече към него, но абатът държеше на духовния си сан, та остана на мястото си и заговори нещо на своите духовници, от които още неколцина изскочиха през отворените врати на къщата. Збишко и Зих поведоха под ръка отслабналия Мачко към трема.
	— Малко слаб съм още — каза Мачко и целуна ръка на абата, — но дойдох да се поклоня вам, на моя благодетел, да ви благодаря за стопанисването на Богданец и да измоля благословията ви, която за грешния човек е най-потребна.
	— Чувах, че вече оздравявате — каза абатът, като прегръщаше главата му — и че сте обещали да отидете на гроба на покойната кралица.
	— Като не знаех към кой светец да се обърна, аз се обърнах към нея.
	— И добре сте сторили! — извика разпалено абатът. — Тя е най-добрата от всички и само някой да посмее да не я зачита!
	И в миг на лицето му се изрази гняв, бузите му се наляха с кръв, а очите му пламнаха.
	Присъствуващите познаваха неговата избухливост, затова Зих почна да се смее и да вика:
	— Който вярва в бога, да бие неверните!
	Абатът изсумтя шумно, изгледа насъбралите се и се разсмя също тъй ненадейно, както преди малко беше избухнал, после погледна Збишко и запита:
	— Това е вашият братанец а мой роднина, нали? Збишко се наведе и му целуна ръка.
	— Виждал съм го мъничък; не бих го познал сега! — рече абатът. — Я да те видя!
	И той го заоглежда от главата до летите със своите проницателни очи; най-сетне каза:
	— Много хубав! Девойка, а не рицар!
	А Мачко добави:
	— Немците канеха тази девойка на танци, но щом някой я хванеше, веднага се търкулваше на земята и вече не ставаше.
	— И арбалет без вител натяга! — извика ненадейно Ягенка.
	Абатът се обърна към нея:
	— Ами ти откъде знаеш?
	А тя тъй се изчерви, та чак шията и ушите и станаха розови, и отговори страшно смутена:
	— Нали видях…
	— Пази се да не те простреля случайно; ще трябват девет месеца да се излекуваш…
	При тези думи певците, поклонникът и странствуващите духовници избухнаха в общ гръмък смях, от който Ягенка съвсем се смути, та абатът я съжали, дигна ръка и й показа огромния ръкав на расото си:
	— Скрий се, девойко, че кръвта ще бликне от бузите ти — каза той.
	В това време Зих настани Мачко на пейката и поръча да донесат вино, за което се затече Ягенка, Абатът погледна Збишко и му заговори така:
	— Стига шеги! Не за да те обидя, те сравних аз с девойка, а от драгост за твоята хубост, на която не една девойка би могла да завиди. Но зная, че си юначен момък! Чувах за твоите подвизи при Вилно, и за фризийците, и за Краков. Зих за всичко ми разправи — така да знаеш!…
	Тук той загледа проницателно Збишко право в очите и след минута заговори отново.
	— Щом си се заклел да намериш три кичура паунови пера, търси ги! Похвално и богоугодно дело е да се преследват враговете на нашето племе… Но ако освен това си дал някой друг обет, знай, че мога да те освободя от него, защото имам такава власт.
	— Ех! — каза Збишко. — Ако човек в душата си е обещал нещо на господа Исуса, каква власт може да го освободи?
	Като чу това, Мачко погледна малко боязливо абата, но той, види се, беше в много добро настроение, защото, вместо да избухне в гняв, весело се закани на Збишко с пръст и рече:
	— Я го виж ти какъв умник! Внимавай да не те сполети същото, което сполетя немеца Бейхард.
	— А какво го е сполетяло? — попита Збишко.
	— Изгориха го на клада.
	— За какво?
	— Задето разправял, че светският човек може също така да разбере тайните божи както духовното лице.
	— Строго са го наказали!
	— Но заслужено! — загърмя абатът. — Защото прегрешил в богохулство срещу свети дух. Та какво си мислите! Може ли светски човек да разбира нещо от тайните божи?
	— Никак не може! — обадиха се в хор странствуващите духовници-певци.
	— А вие, свирачи, да седите мирно! — рече абатът. — Защото не сте никакви духовници, при все че имате бръснато на главите.
	— Не сме ние свирачи, нито комедианти, а придворни на ваша милост — отговори един от тях и същевременно надникна в една голяма кана, от която още отдалече лъхаше мирис на слад и на хмел.
	— Вижте го!… Говори като от бъчва! — извика абатът. — Ей ти, чорлавият! Какво надничаш в каната? Латински там на дъното й няма да намериш.
	— Та аз и не търся латински, а пиво, но не мога да намеря.
	Абатът се обърна към Збишко, който поглеждаше с почуда тези придворни, и рече:
	— Те всички са семинаристи, но всеки от тях би предпочел да захвърли книгата, да грабне лютнята и да се скита с нея по света. Аз съм ги прибрал и ги храня от немай-къде. Мързеливи са и големи нехранимайковци, но знаят да пеят и от службата божия малко са близнали, та ми са потребни и в черква, а в случай на нужда могат да ме отбраняват, защото някои са буйни момчета! Ето, този поклонник разправя, че ходил на божи гроб, но напразно ще го питаш за някои морета или страни, защото той дори не знае как е името на гръцкия император и в кой град живее.
	— Знаех — отговори с пресипнал глас поклонникът, — но като ме разтресе на Дунава една треска, всичко ми изтръска.
	— Най-много се чудя на мечовете — рече Збишко. — защото никога не съм виждал мечове у странствуващи духовни лица.
	— Те могат да ги носят — каза абатът, — защото още не са посветени, а дето и аз нося на пояса си меч, също не е чудно. Миналата година извиках на двубой Вилк от Бжозова за ония гори, през които сте минали на път за Богданец. Но той не дойде…
	— Та как ще излезе срещу духовник? — прекъсна го Зих.
	Абатът се разсърди, удари с пестник по масата и извика?
	— Щом съм с доспехи, аз вече не съм свещеник, а шляхтич!… А той не излезе, защото предпочитал да ме нападне с хората си някоя нощ в Тулча. Ето защо нося меч на бедрото!… „mnes leges, mniaque iura vim vi repellere cunctisque sese defensare permitunt.“* Ето защо и на тях дадох мечове.
	[* Всички закони и всички права позволяват на всекиго да отблъсва насилието с насилие и да се защищава. — Б. пр.]
	Като чуха латинските думи, Зих, Мачко и Збишко млъкнаха и наведоха глави пред мъдростта на абата, защото никой не разбра нито дума; а той още някое време ги гледа с гневни очи и най-сетне каза:
	— Кой го знае дали и тук няма да ме нападне.
	— Ех! Само да ни нападне! — извикаха духовниците и се хванаха за дръжките на мечовете.
	— Пък нека ме нападне! Дотегна ми вече и на мене без битки.
	— Няма да направи той това — рече Зих. — По-скоро ще дойде да се поклони и да се придобри. От горите той вече се отказа, а сега се грижи само за сина си… Знаете!… Но няма да я бъде!…
	А абатът се успокои и каза:
	— Видях младия Вилк, като пиянствуваше с Чтан от Рогов в кръчмата в Кшешня. Не ни познаха веднага, беше тъмно — а все за Ягенка приказваха.
	Тук той се обърна към Збишко:
	— И за тебе.
	— А че какво искат те от мене?
	— Те от тебе нищо не искат, само не им се харесва, дето около Згожелице има трети. И ето какво казваше Чтан на Вилк: „Като му ощавя кожата, ще престане да бъде хубавец.“ А Вилк каза: „Може би ще се уплаши от нас; ако пък не, за миг ще му строша кокалите.“ А после взеха да се уверяват един друг, че ти ще се уплашиш.
	Като чу това, Мачко погледна Зих, а Зих него, и лицата и на двамата добиха лукав и весел израз. Никой от тях не беше уверен дали абатът е чул наистина такъв разговор, или го измисля само за да пусне мухата на Збишко; но и двамата разбраха, а особено Мачко, който добре познаваше Збишко че нямаше по-добро средство на света да се тласне момъкът към Ягенка.
	Пък и абатът като че нарочно прибави:
	— И трябва да се признае, че са силни мъжаги!…
	Но Збишко не прояви никакво вълнение, само почна да разпитва Зих с някакъв особен, сякаш чужд глас:
	— Утре е неделя, нали?
	— Неделя.
	— Ще отидете ли на черква?
	— Е да!…
	— Къде? В Кшешня ли?
	— Че там е най-близо. Къде другаде да отидем?
	— Добре тогава!


>>	XVI

	Збишко настигна Зих и Ягенка, които отиваха заедно с абата и неговите духовници в Кшешня, и тръгна с тях, защото искаше да докаже на абата, че не се бои нито от Вилк от Бжозова, нито от Чтан от Рогов и че не мисли да се крие от тях. И пак още от пръв поглед го порази хубостта на Ягенка, защото, при все че я беше виждал неведнъж и в Згожелице, и в Богданец облечена хубаво като за гости, никога не се бе обличала така, както сега за черква. Дрехата й беше от червено сукно, подплатена с хермелин, ръкавиците също червени, а на главата хермелинова шапка, обшита със злато, изпод която се спущаха на плещите й две плитки. Тя не седеше вече на коня по мъжки, а на високо седло с облегало и със стъпало за краката, които едва се виждаха изпод дългата й, нагъната на равни дипли пола. Зих, който позволяваше на момичето да се облича в къщи с кожух и ботуши от груба кожа, искаше още пред черквата всеки да разбере, че е дошла не дъщерята на какъв да е земевладелец или изпаднал шляхтич, а панна от могъщ рицарски род. Затова коня й водеха две момчета, с опънати крачоли долу и с широки бухнати отгоре, каквито носеха обикновено пажовете. Четири други Зихови хора яздеха отзад, а с тях духовниците на абата с мечове и лютни на поясите. Збишко се много възхити от цялата тази свита, но най-много от Ягенка, която приличаше на картинка, и от абата, който с червената си мантия и с огромните ръкави му изглеждаше като някакъв пътуващ княз. Най-скромно от всички беше облечен самият Зих, който се грижеше повече за разкоша на другите, а себе си украсяваше само с веселие и песни.
	Като ги настигна, тръгнаха редом; абатът, Ягенка, Збишко и Зих. Абатът изпърво заповяда на своите „свирачи“ да пеят духовни песни — но после им се насити и той заговори със Збишко, който с усмивка поглеждаше големия му меч, не по-малък от двуръчните немски мечове.
	— Виждам — каза важно абатът, — че се чудиш на меча ми; но знай, че черковните събори разрешават на духовните лица да имат, когато са на път, не само мечове, но и балисти и катапулти — а пък ние сега сме на път. Най-сетне, когато светият отец е забранил на свещениците да носят мечове и червени дрехи, навярно е имал пред вид хората от долен произход, защото бог е сътворил шляхтича да носи оръжие, и онзи, който поиска да му го отнеме, би се възпротивил на божието предопределение.
	— Виждал съм мазовецкия княз Хенрик, който вземаше участие в състезания — отвърна Збишко.
	— Не го укоряват за това, че е излизал на двубой — отговори абатът и дигна нагоре пръст, — но задето се е оженил, и при това несполучливо, защото си взел frnicariam etbibulam mulierem, която, както казват, още от младини Bacchimi adrabat, била и adultera.* а от всичко това не можеше да излезе нищо добро.
	[* Взел за жена една развратница и пияница, била и поклонница на Бакхус, а също и блудница (лат.). — Б. пр.]
	Тук той дори спря коня и почна да поучава с още по-голяма важност:
	— Който иска да се жени или да си взема uxrem*, трябва да гледа тя да е набожна, да има добри навици, да е стопанка и чистница, което освен отците на църквата е казал и един езически мъдрец на име Сенека. А как ще знаеш, че си направил добър избор, ако не знаеш гнездото, от което си вземаш другарка за живота? Защото друг мъдрец, вече християнски, казва: Pmus nn cadit absque arbre**, Какъвто волът, такава и кожата; каквато майката, такава и щерката… Вземи поука от това, грешни човече, да си търсиш жена te отдалеко, а отблизо, защото, ако бъде зла и безнравствена, неведнъж ще проплачеш от нея, както е плакал онзи философ, когато свадливата му жена в гнева си изляла aquam srdidam*** на главата му.
	[* Жена, съпруга (лат.). — Б. пр.]
	[** Ябълката не пада далече от дървото (лат.). — Б. пр.]
	[*** Помия (лат.). — Б. пр.]
	— In saecula saeculrum!* — загърмяха в един глас странствуващите духовници, които винаги отговаряха така на абата и не следяха много дали отговарят уместно.
	[* Во веки веков (лат.). — Б. пр.]
	Всички слушаха с голямо внимание думите на абата и се учудваха на неговото красноречие и дълбоки познания, а той уж не говореше на Збишко, но се обръщаше главно към Зих и Ягенка, като че искаше повече тях да поучи. По всичко личеше, че Ягенка разбира за какво се отнася, защото поглеждаше внимателно изпод дългите си мигли момъка, който с навъсени вежди и наведена глава като че ли дълбоко обмисляше това, което чуваше.
	Скоро дружината потегли отново, но е мълчание; едва когато се показа Кшешня, абатът похвана пояса си, обърна го малко напред, така че да му бъде лесно да хване дръжката на меча, и каза:
	— А старият Вилк от Бжозова навярно ще дойде с голяма свита.
	— То се знае — потвърди Зих, — но слугите нещо казваха, че бил болен.
	— Пък един от моите духовници чул, че той се канел да ни нападне след черква пред кръчмата.
	— Не би направил той това без предупреждение, а особено след светата литургия.
	— Дано го вразуми господ. Аз не търся война с никого и понасям търпеливо обидите.
	Тук абатът се обърна към своите „свирачи“ и каза:
	— Да не ми вадите мечове и да помните, че сте духовни слуги, пък ако ония нападнат първи, тогава удряйте!
	А Збишко, който яздеше редом с Ягенка, я разпитваше от своя страна за онова, което го занимаваше най-много.
	— Ние непременно ще заварим в Кшешня Чтан и младия Вилк — каза той. — Ще ми ги покажеш отдалече, да ги зная кои са.
	— Добре, Збишко — отговори Ягенка.
	— Преди литургия и след литургия те навярно идват при тебе. Какво правят тогава?
	— Служат ми, колкото могат.
	— Днес те няма да ти служат, разбираш ли?
	А тя му отговори отново едва ли не с покорност:
	— Добре, Збишко.
	Разговорът им беше прекъснат от тракането на дървените клепала, защото в Кшешня още нямаше камбани. След малко пристигнаха. От навалицата, която чакаше пред черква за литургия, се измъкнаха веднага младият Вилк и Чтан от Рогов, но Збишко ги изпревари, скочи от коня и преди те да успеят да дотърчат, хвана Ягенка през кръста и я свали от седлото. После я улови за ръка и с предизвикателни погледи към тях я поведе в черква.
	В притвора на черквата ново разочарование чакаше Вилк и Чтан от Рогов. И двамата побързаха към съда със светената вода, потопиха в нея ръце и ги протегнаха към девойката. Но същото направи и Збишко, а тя докосна неговите пръсти, после се прекръсти и заедно с него влезе в черква. Тогава не само младият Вилк, но и Чтан от Рогов, ако и да не беше много умен, разбра, че всичко това беше направено нарочно. И двамата ги обзе такъв див гняв, та дори косите им настръхнаха под мрежите. Те едва запазиха поне толкова съзнание, та да се въздържат да влязат в черквата, разгневени от страх пред божието наказание; вместо това Вилк изскочи навън от притвора и се разтича като луд между дърветата на гробищата, без сам да знае накъде. И Чтан се затече след него, без да знае защо.
	Те се спряха чак на ъгъла на оградата, дето бяха натрупани големи камъни, приготвени за основи на камбанарията, която щяха да строят в Кшешня. Там Вилк, за да си изкара злобата, която бе накипяла в гърдите му и го душеше, се хвана за един голям камък и почна да го клати с всичка сила; като видя това, Чтан също се залови за тоя камък и след малко двамата почнаха да го търкалят с ярост през целите гробища до самия вход на черквата.
	Хората ги гледаха с почуда, като мислеха, че са дали някаква клетва и така искат да спомогнат за постройката на камбанарията. А на тях от това усилие им олекна значително, така че и двамата дойдоха на себе си, стояха побледнели от напрягането, сумтяха и се споглеждаха неуверено.
	Пръв прекъсна мълчанието Чтан от Рогов.
	— Е, какво? — попита той.
	— Какво де? — отговори Вилк.
	— Веднага ли ще го нападнем?
	— Как ще го нападнеш в черква?
	— Не в черква, а след службата.
	— Той е със Зих и с абата. И забрави ли какво ни каза Зих — че само да стане битка, ще изгони и двама ни от Згожелице. Ако не беше това, отдавна да съм ти строшил ребрата.
	— Или аз твоите! — отвърна Чтан, като стискаше мощните си пестници.
	И очите им заблестяха зловещо, но и двамата веднага съобразиха, че сега им трябва сговор повече от всеки друг път. Те вече неведнъж се бяха били помежду си, но всякога се помиряваха след боя, защото при все че любовта към Ягенка ги разделяше, не можеха да живеят един без друг и тъгуваха един за друг. А сега имаха общ враг и чувствуваха и двамата, че този враг е страшно опасен.
	Затова след малко Чтан попита:
	— Какво да правим ли? Да вземем да му пратим покана в Богданец?
	Вилк, който беше по-умен, също още не знаеше какво да се прави. За щастие на помощ му дойдоха клепалата, които се обадиха отново за знак, че литургията почва. И той каза:
	— Какво да правим ли? Да влезем в черквата, а после да бъде, каквото даде господ.
	Тоя разумен отговор зарадва Чтан от Рогов.
	— Може Исус Христос да ни научи — рече той.
	— И да ни благослови — добави Вилк.
	— Което е и справедливо.
	И те влязоха в черква, изслушаха набожно литургията и надеждата им се върна. Те не изгубиха самообладание дори тогава, когато след службата Ягенка отново пое в притвора светена вода от ръката на Збишко. На гробищата при портите се поклониха до земята на Зих, на Ягенка, дори и на абата, макар той да беше враг на стария Вилк от Бжозова. Наистина те поглеждаха изпод вежди, но нито един не заръмжа, при все че сърцата им се свиваха в гърдите от болка, от гняв и от ревност, защото никога досега Ягенка не беше им се струвала толкова прекрасна и толкова подобна на кралица. Едва когато бляскавото шествие потегли обратно и отдалече стигна до тях веселата песен на странствуващите духовници, Чтан започна да изтрива потта от косматите си бузи и да пръхти като кон, а Вилк заскърца със зъби и каза:
	— В кръчмата! В кръчмата! Горко ми…
	После си спомниха от какво им олекна по-рано, грабнаха отново камъка и с ярост го търколиха на предишното му място.
	А Збишко яздеше с Ягенка и слушаше песните на абатовите певци, но като изминаха две-три хиляди крачки, спря изведнъж коня и рече:
	— Ех, трябваше да оставя пари да отслужат литургия за чичовото здраве, пък забравих; ще се върна.
	— Не се връщай! — завика Ягенка. — Ще пратим някого от Згожелице.
	— Ще се върна, а вие не ме чакайте. Сбогом!
	— Сбогом! — рече абатът. — Върви!
	И лицето му се развесели, а когато Збишко се изгуби от очите им, побутна незабелязано Зих и рече:
	— Разбирате ли?
	— Какво да разбера?
	— Ще се бие в Кшешня с Вилк и Чтан като две и две четири, но аз това исках и към това се стремях.
	— Те са яки момци! Току-виж, че го наранили, каква полза от това?
	— Каква полза ли? Ако се бие за Ягенка, как след това ще мисли за Юрандовата щерка? Отсега Ягенка ще му бъде дама — не онази; а това именно искам, защото той ми е роднина и ми харесва!
	— Да, ами клетвата?
	— Незабавно ще го освободя! Не чухте ли, че вече му обещах?
	— Вашата глава с всичко ще се справи — отвърна Зих.
	Абатът се зарадва на похвалата, после се приближи до Ягенка и попита:
	— Защо си толкова угрижена?
	Тя се наведе от седлото, хвана ръката на абата и я поднесе до устата си:
	— Кръстниче, да бяхте пратили двама-трима ваши „свирачи“ в Кшешня.
	— Че защо? Ще се напият в кръчмата и нищо повече.
	— Но може би някак ще попречат на свадата.
	Абатът я погледна бързо право в очите и изведнъж каза отсечено:
	— Па макар и да го убият там!
	— Тогава нека и мене убият! — извика Ягенка.
	И горчивината, която се беше натрупала от мъката в гърдите й още от разговора със Збишко, сега изведнъж се изля в поток сълзи. Като видя това, абатът прегърна девойката, та я покри почти цяла с огромния си ръкав, и заговори:
	— Не бой се, щерко, за нищо. Свада може да има, но нали и онези са шляхтичи, те няма заедно да го нападнат, а ще го извикат на двубой според рицарския обичай. Там вече той ще се разправи с тях дори ако трябва да се бие с двамината наведнъж. А колкото за Юрандовата щерка, за която си чула, ще ти кажа само това, че дървото за онова брачно легло не расте още в никоя гора.
	— Ако другата му е по-мила, няма да ме е еня за него! — отговори през сълзи Ягенка.
	— Тогава защо хлипаш?
	— Защото се страхувам за него.
	— Ето ти женски ум! — каза абатът и се разсмя. После се наведе до ухото на Ягенка и почна да й говори:
	— Ти разбери, девойко, че той дори да те вземе, пак ще му се случва да се бие не един път с някого, нали затова е шляхтич.
	Тук той се наведе още по-ниско и добави:
	— А ще те вземе — и то скоро, бога ми!
	— Ще ме вземе той, как не! — отговори Ягенка.
	И в същото време почна да се усмихва през сълзи и да поглежда абата, като че искаше да го попита откъде знае това.
	А в това време Збишко се върна в Кшешня и отиде право при свещеника, защото наистина искаше да даде пари да се отслужи литургия за здравето на Мачко. Щом уреди тази работа, отиде право в кръчмата, дето се надяваше да намери младия Вилк от Бжозова и Чтан от Рогов.
	И той завари там и двамата, а освен тях още много народ — и шляхта, и бедни дворяни, и селяни, и няколко фокусници, които показваха различни немски номера. В първата минута той не можа никого да разпознае, защото прозорците на кръчмата, покрити с волски мехур пропущаха малко светлина — и едва когато кръчмарският слуга сложи в огнището трески борина, Збишко видя в ъгъла зад каните с пиво косматата муцуна на Чтан и суровото сприхаво лице на Вилк от Бжозова. Тогава той тръгна бавно към тях, като разбутваше по пътя си хората, стигна и удари с пестник масата така силно, та загърмя в цялата кръчма.
	А те веднага станаха и почнаха бързо да дърпат кожените си пояси; но преди да хванат дръжките на мечовете, Збишко хвърли на масата ръкавицата си, заговори през нос, както имаха обичай да говорят рицарите, когато извикваха някого на двубой, и каза следните, неочаквани от никого думи:
	— Ако някой от вас двамата или някой от другите рицари, които са сега тук, не признае, че най-прекрасната и най-добродетелна девойка на света е панна Данута, дъщерята на Юранд от Спихов, него аз каня на бой, конен или пеши, до първо падане или до последно издихание.
	Изумиха се Вилк и Чтан, също както би се изумил абатът, ако чуеше нещо подобно — и известно време не можаха дума да продумат. „Каква е тази панна?“ Нали ги интересуваше Ягенка, а не тази?… Пък ако на тоя див котарак не му трябва Ягенка, какво иска той от тях? Защо ги разсърди пред черквата? Защо е дошъл тук и защо търси с тях свада? От тия въпроси в главата им стана такава каша, че те отвориха широко уста, а Чтан опули очи, сякаш виждаше пред себе си не човек, а някакво непонятно чудо.
	Но по-съобразителният Вилк, който познаваше рицарските обичаи и знаеше, че понякога рицарите се заклеват да служат на едни жени, а се женят за други, помисли, че и сега може да е така и че щом му се дава възможност да се застъпи за Ягенка, налага се веднага да я използува.
	И той излезе иззад масата, приближи се със зловещо лице до Збишко и го запита:
	— Как така, кучи сине, нима Ягенка, дъщерята на Зих, не е най-прекрасната?
	След него се измъкна Чтан, а хората почнаха да се трупат около тях, защото за всички вече беше ясно, че тази работа няма да свърши току-тъй.


>>	XVII

	Щом се върна в къщи, Ягенка изпрати веднага в Кшешня един слуга, за да разбере дали в кръчмата не е станало някакво сбиване и да не би някой някого да е извикал на двубой. Но понеже слугата беше получил за из пътя една сребърна монета, започна да пие с черковните слуги и не помисляше за връщане. Втори слуга, изпратен в Богданец да съобщи на Мачко за идването на абата, се върна, изпълнил поръчката, и каза, че видял как Збишко играе с чичо си на зарове.
	Това успокои донякъде Ягенка, защото тя познаваше изкуството и сръчността на Збишко и се боеше не толкова от двубоя, колкото от някое внезапно тежко сбиване в кръчмата. Искаше също да отиде в Богданец заедно с абата, но той се възпротиви, защото имаше намерение да говори с Мачко по въпроса за залога и по друга една още по-важна работа, при което не искаше да бъде свидетел Ягенка.
	Освен това той се канеше да нощува в Богданец. Като се научи за благополучното връщане на Збишко, той изпадна в отлично настроение и заповяда на своите странствуващи духовници да пеят и викат, та чак гората да се тресе, а в самия Богданец селяните занадничаха от хижите си, за да видят пожар ли има, или неприятел настъпва. Но поклонникът с кривата патерица, който яздеше напред, ги успокояваше, че пътува високопоставена духовна особа — и селяните се кланяха на абата, а някои дори правеха на гърдите си кръстен знак. Зарадван от тая почит, той пътуваше горд и пълен с доброжелателство към хората и се наслаждаваше на божия свят.
	Като чуха виковете и песните, Мачко и Збишко излязоха да го посрещнат пред портите. Някои от духовниците вече бяха ходили с абата в Богданец, но имаше и такива, които наскоро се бяха присъединили към свитата и не бяха идвали никога. Те бяха разочаровани от вида на бедната къща, която не можеше и да се сравнява с обширния дом в Згожелице. Ободри ги обаче димът, който излизаше през сламения покрив, а особено се обнадеждиха, след като влязоха в къщи и усетиха миризмата на шафран и на разни меса и видяха две маси с наредени по тях калаени блюда, още празни наистина, но така огромни, че всяко око би се развеселило при техния вид. На по-малката маса блестеше приготвеното за абата блюдо, цялото от сребро, и такава също, украсена с чудесни шарки, чаша, и двете взети заедно с другата плячка от фризийците.
	Мачко и Збишко почнаха веднага да канят гостите на трапезата, но абатът, който си беше добре похапнал, преди да тръгне от Згожелице, отказа, толкова повече, че сега го занимаваше нещо друго. Още щом влезе, той внимателно и неспокойно погледна Збишко, като че искаше да съзре по него следи от сбиване. Но като видя спокойното лице на младежа, не можа да сдържи повече любопитството си.
	— Да отидем в стаичката — рече той — да уредим залога! Не се противете, защото ще се разсърдя!
	После се обърна към духовниците и загърмя:
	— Пък вие да седите мирно и да не подслушвате на вратата!
	След тия думи той отвори вратата на стаичката, през която едва можа да се промъкне, и влезе, а след него Мачко и Збишко. Там седнаха на сандъците и абатът се обърна към младия рицар.
	— Ти тогава върна ли се в Кшешня?
	— Върнах се.
	— Е, какво направи?
	— Дадох пари да се отслужи литургия за чичово здраве и толкова.
	Абатът се раздвижи нетърпеливо на сандъка.
	„Аха — помисли си той, — не се е срещал нито с Чтан, нито с Вилк; може да не са били там, а може да не ги е търсил. Излъгал съм се!“
	Но го доядя, че е сгрешил и че се е излъгал в сметките си, изчерви се веднага и изсумтя.
	— Да говорим за залога! — рече след малко. — Имате ли пари?… Защото ако нямате, имотът е мой!…
	Мачко знаеше как трябва да постъпи с него, та се вдигна мълчаливо, отвори сандъка, на който седеше, извади оттам приготвената от по-рано торбичка с пари и каза:
	— Бедни хора сме, но пари имаме и каквото се следва, ще го платим, както е записано в „писмото“, което аз сам съм скрепил със знак на светия кръст. Пък ако бихте искали да ви платим още нещо за стопанисването и за прибавките, също няма да се препираме, а ще платим, колкото заповядате, и до земята ще се поклоним на вас, наш благодетелю.
	Като каза това, той се поклони на абата дълбоко, а след него същото направи и Збишко. Абатът, който очакваше спорове и пазарлъци, беше много изненадан и дори малко недоволен, защото при пазарлъците щеше да постави разни свои условия, а сега вече такава възможност нямаше.
	Затова подаде на Мачко „писмото“ или документа за залога, на който Мачко се беше разписал с кръстен знак, и каза:
	— Защо ми разправяте за доплащане?
	— Защото не искам даром да вземем! — отговори хитро Мачко. Той знаеше, че колкото повече се дърпа по тоя въпрос, толкова повече ще получи, И наистина абатът кипна веднага:
	— Я ги виж ти! Не искат от роднини да вземат даром! Много ви е пораснала работата! Не съм взел пущинак и не връщам пущинак, а ако ми скимне и тази торбичка да я прасна о земята, ще я прасна!
	— Няма да направите това! — извика Мачко.
	— Няма да го направя ли? На ви вашия залог! На ви вашето сребро! Давам го, защото така ми е воля, а пък ако поискам на пътя да го хвърля, то не е ваша работа. Та няма да го направя ли?!…
	Като каза това, той грабна торбичката за възела и с такава сила я прасна о пода, че от разпуканото платно се посипаха пари.
	— Господ да ви плати! Господ да ви плати, отче и благодетелю! — завика Мачко, който само това и чакаше. — От другиго не бих взел, но от роднина и духовник ще взема!…
	Абатът гледа някое време страшно ту него, ту Збишко и най-сетне рече:
	— Зная аз какво правя, макар и да съм разгневен; а сега дръжте здраво, каквото получихте, защото ви обявявам, че отсега нататък няма да видите повече ни пара.
	— Не сме се надявали и на това.
	— Но знайте, че каквото остане след мене, ще го вземе Ягенка.
	— И земята ли? — попита наивно Мачко.
	— И земята! — изрева абатът.
	Лицето на Мачко се удължи, но той се овладя и рече:
	— Ех, защо ще мислите за смърт! Нека Исус Христос ви продължи дните до сто години, та дори и повече, а преди това ви даде и достойно епископство.
	— Че защо не!… Нима съм по-лош от другите! — отвърна абатът.
	— Не по-лош, ами по-добър.
	Тези думи подействуваха успокоително на абата, защото изобщо гневът му биваше краткотраен.
	— Да — каза той, — вие сте ми роднини, а тя само кръщелница, но обичам и нея, и Зих от дълги години. По-добър човек от Зих няма на света и по-добра девойка от Ягенка също! Какво би могъл човек да каже лошо за тях!
	И почна да хвърля предизвикателни погледи, но Мачко не само че не възрази нищо, а побърза да потвърди, че по-добър съсед човек напразно би търсил в цялото кралство.
	— А колкото за момичето — добави той, — родната си щерка не бих обичал повече от нея. Благодарение на нея здравето ми се върна и това аз няма да забравя до гроб.
	— Проклети да сте и единият, и другият, ако забравите — рече абатът, — тогава аз пръв ще ви прокълна. Не искам да ви онеправдавам, защото сте ми роднини, и затова намислих начин цялото ми наследство да бъде и за Ягенка, и за вас, разбирате ли?
	— Дай боже така да стане! — отвърна Мачко, — Господи Исусе! Пешком бих отишъл на гроба на кралицата в Краков, а също на Лиса гура, за да се поклоня на дървото от кръста господен.
	Абатът се зарадва на искреността, с която говореше Мачко, усмихна се и каза:
	— Момичето има право да избира, защото е хубаво, добра зестра има, а е и от знатен род! Какво са за нея там Чтан или Вилк, когато и син на велможа не би бил за нея много. Но ако аз на своя глава бих я сватосал за някого, тя ще го вземе, защото ме обича и знае, че няма да я посъветвам нещо лошо…
	— Добре ще бъде на този, когото сватосате — каза Мачко.
	Но абатът се обърна към Збишко:
	— Ами ти какво ще кажеш?
	— А че и аз мисля същото, както и чичо…
	Достойното лице на абата се разведри още повече; той удари Збишко с длан по плешката, та чак отекна в стаичката, и попита:
	— Защо ти при черквата не допусна до Ягенка нито Чтан, нито Вилк?… А?…
	— За да не помислят, че се боя от тях, и да не помислите и вие.
	— А и светена вода й подаде.
	— Е, подадох.
	Абатът го удари още един път:
	— Тогава… вземи я!
	— Вземи я! — извика като ехо Мачко.
	Збишко прибра под мрежата косата си и отговори спокойно:
	— Как мога да я взема, когато пред олтара в Тинец съм дал клетва на Дануша — Юрандовата дъщеря?
	— Ти си дал клетва да намериш паунови пера и ще ги търсиш, а Ягенка вземай още сега.
	— Не — отвърна Збишко, — после, когато тя метна върху мене покривалото си, аз се заклех да я взема за жена.
	Лицето на абата почна да се налива с кръв; ушите му посиняха, а очите почнаха да изпъкват; той се приближи до Збишко и каза със задавен глас:
	— Твоите клетви са плява, пък аз вятър — разбираш ли? На!
	И му духна в главата тъй силно, че мрежата падна, а косата му се разсипа в безредие по раменете и плещите. Тогава Збишко смръщи вежди, погледна абата право в очите и каза:
	— В моята клетва в моята чест, а над честта си аз сам съм си страж!
	Като чу това, непривикналият на противоречия абат, до такава степен се слиса, че за известно време не можа дума да продума. Настъпи зловещо мълчание, което Мачко прекъсна най-сетне.
	— Збишко! — извика той, — Опомни се! Какво е това от тебе?
	Пък абатът вдигна ръка, насочи я към момъка и почна да вика:
	— Какво е това от него ли? Зная аз какво е то: душата му не е рицарска, нито шляхтишка, а заешка. Това му е, че се бои от Чтан и от Вилк!
	А Збишко, който ни за миг не изгуби хладнокръвие, сви небрежно рамене и отговори:
	— Ами! Разбих им аз главите В Кшешня.
	— Не думай! — извика Мачко.
	Абатът загледа Збишко с опулени очи. Гневът у него се бореше с учудването, а същевременно вроденият остър ум му подсказа, че от тая свада с Вилк и Чтан той може да извлече полза за своите намерения.
	Затова, като се поуспокои, викна на Збишко:
	— Защо не каза по-рано?
	Защото ме беше срам. Мислех, че ще ме извикат на конен или пеши бой, както прилича на рицари, но това са разбойници, не рицари. Вилк пръв отпра една дъска от масата, Чтан друга и се нахвърлиха върху мене! Какво ми оставаше да правя? Аз пък сграбчих пейката и… вие разбирате!…
	— Живи ли са поне? — запита Мачко.
	— Живи, само изгубиха свяст. Но още докато бях там, почнаха да дишат.
	Абатът слушаше, потриваше чело, после скочи изведнъж от сандъка, на който беше приседнал по-рано, за да размисли по-добре, и извика:
	— Чакай!… Аз сега ще ти кажа нещо!
	— Какво ще кажете? — попита Збишко.
	— Това ще ти кажа, че ако ти заради Ягенка си се бил и на хората заради нея главите трошил, ти си вече неин рицар, а не на някоя друга, и трябва да я вземеш.
	След тия думи той сложи ръце на хълбоците и загледа с тържествуващ поглед Збишко, който само се усмихна и рече:
	— Ех, аз много добре знаех защо искахте да ме насъскате срещу тях, само че не можахте да сполучите.
	— Защо да не съм сполучил?… Казвай!
	— Защото аз им извиках да признаят, че най-хубава и най-добродетелна мома на света е Данушка, дъщерята на Юранд, а те именно се застъпиха за Ягенка и така стана сбиването.
	Като чу това, абатът постоя за минута на мястото си като вкаменен и само по мигането на очите му можеше да се познае, че е още жив. Внезапно той се завъртя на място, изкърти с крак вратата на стаичката, нахлу в голямата стая, там грабна кривата патерица от ръцете на поклонника и почна с нея да налага своите „свирачи“ и да реве като ранен бик:
	— На конете, шутове! На конете, куча вяра! Кракът ми в тази къща няма да стъпи! На конете, който вярва в бога! На конете!
	И като изкърти и тук вратата, изскочи на двора, а изплашените странствуващи духовници изскочиха след него. Те нахълтаха на тълпа в конюшнята и веднага почнаха да оседлават конете. Напразно Мачко се затече след абата, напразно молеше, кланяше се до земята и се кълнеше, че не е виновен — нищо не помогна! Абатът хокаше, проклинаше къща, хора, земя, ш когато му доведоха коня, скочи на него без стремена и препусна с все сила, с развявани от вятъра ръкави, подобен на огромна червена птица. Духовниците летяха след него в тревога като стадо, което тича подир водача си.
	Мачко гледа някое време след тях и чак когато се изгубиха в гората, той се върна в къщи и каза на Збишко, като клатеше навъсено глава:
	— Каква попара надроби!…
	— Това нямаше да стане, ако бях заминал по-рано, а не заминах заради вас.
	— Как така заради мене?
	— Да, защото не исках да ви оставя болен.
	— А сега какво ще стане?
	— Сега ще замина.
	— За къде?
	— — В Мазовия, при Данушка… И да търся паунови пера сред немците.
	Мачко помълча малко, после рече:
	— „Писмото“ даде, но залогът е записан и В съдебната книга. Сега абатът няма да ни прости нито пара.
	— Нека не ни прости. Пари имате, а на мене за път не ми трябват. Мене навсякъде ще ме приемат и на конете ще дадат зоб; стига да имам броня на гърба си и меч в ръка, за нищо друго не се грижа.
	Мачко се замисли и почна да претегля всичко, което се случи. Нищо не стана така, както го мислеше и както го желаеше. Сам той искаше от цялата си душа Ягенка за Збишко, но разбра, че от тая работа нищо няма да излезе и че заради гнева на абата, заради Зих и Ягенка и най-сетне заради сбиването с Чтан и Вилк най-добре ще е Збишко да си замине, отколкото да става причина за по-нататъшни крамоли и несъгласия.
	— Ех — каза той най-сетне, — и без това ще трябва да търсиш кръстоноски глави, пък щом няма друг изход, тръгвай. Да бъде волята божия… Пък аз трябва веднага да вървя в Згожелице; може някак да смекча Зих и абата… Особено е мъчно за Зих.
	Тук той погледна Збишко право в очите п изведнъж попита:
	— А на тебе не ти ли е мъчно за Ягенка?
	— Да й даде бог здраве и всичко най-добро! — отговори Збишко.


>	ВТОРА ЧАСТ

>>	I

	Мачко почака търпеливо три-четири дена дали няма да дойде от Згожелице някакво известие и дали абатът ще се придобри, докато най-сетне му омръзна неизвестността и очакването и той реши да отиде сам при Зих. Всичко, което стана, беше станало не по негова вина, но той искаше да знае не се ли сърди Зих и нему, защото за абата беше уверен, че гневът му отсега нататък ще тежи и над Збишко, и над него.
	Все пак той искаше да направи всичко, което беше по силите му, за да смекчи този гняв, затова из пътя мислеше и съобразяваше какво ще каже всекиму в Згожелице, за да намали обидата и да запази старото съседско приятелство. Не можеше обаче да намисли нищо определено, затова се зарадва, когато завари Яген-ка сама, която го посрещна по старому с поклон и му целуна ръка — с една дума: приятелски, макар и малко натъжено.
	— Баща ти в къщи ли е? — попита Мачко.
	— В къщи, само че отиде с абата на лов. Надали ще се бавят много…
	С тия думи тя го въведе в стаята. Те седнаха и мълчаха доста. Най-после девойката попита първа:
	— Мъчно ли ви е да стоите сам в Богданец?
	— Мъчно — отговори Мачко. — Ти вече знаеш ли, че Збишко замина?
	Ягенка въздъхна тихо.
	— Знам. Аз още същия ден научих — и мислех, че той ще намине поне една дума да ми каже, но той не се обади.
	— Та как можеше да намине! — рече Мачко. — Ами че абатът би му издрал очите, а и баща ти не би се зарадвал да го види.
	Но тя поклати глава и отвърна:
	— Ех! Аз никому не бих позволила да го обиди. При все че имаше кораво сърце, Мачко се трогна от тия думи, притегли девойката към себе си и рече:
	— Бог да те закриля, девойко! Тебе ти е тъжно, ала и на мене ми е тъжно, защото едно ще ти кажа — нито абатът, нито родният ти баща не те обичат повече от мене. По-добре да бях умрял от онази рана, от която ти ме излекува, но той да вземе тебе, не друга.
	А Ягенка я налегна такава жалост и тъга, при която човек не е в сила нищо да затаи, и тя каза:
	— Няма да го видя никога вече, пък ако ще го видя с дъщерята на Юранд, по-добре ще е дотогава да ослепея от плач.
	И тя дигна края на престилката си и закри очи, които се бяха замъглили от сълзи.
	А Мачко каза:
	— Недей, недей! Вярно е, че той отиде, но добър е господ и може да не се върне с Юрандовата.
	— Защо да не се върне! — обади се изпод престилката Ягенка.
	— Защото Юранд не иска да му даде момата. При тия думи Ягенка изведнъж откри лицето си.
	обърна се към Мачко и попита живо:
	— Той ми каза, но истина ли е това?
	— Кълна се, че е истина.
	— Ами защо?
	— Кой го знае. Заклел ли се е нещо, що ли, а срещу клетвата нищо не може да се направи. Збишко му се хареса с това, че обеща да му помага да си отмъсти, но и това не помогна. Нищо не помогна и сватосването от княгиня Ана. Юранд не искаше да чуе нито молби, нито предумвания, нито заповеди. Отговаряше, че не може. Е, вижда се, че има някаква причина, че не бива, а той е човек твърд, каквото е казал, от него не отстъпва. Ти, девойко, дръж се, не губи надежда. Което е право, право е, момъкът трябваше да замине, защото в черква даде клетва да намери паунови кичури. Пък и девойката метна на главата му тогава покривалото си в знак, че иска да го вземе за мъж и затова не му отсякоха главата. Тук той й е задължен — дума да не става. Ако е рекъл господ, тя няма да бъде негова, но той е по закон неин. Зих му е сърдит, абатът навярно ще си отмъсти страхотно, аз също съм ядосан, а все пак, на — като размисли човек, какво му оставаше друго да прави? Щом е задължен на онази, трябваше да отиде. Нали е шляхтич. Но едно ще ти кажа — ако там някъде немците не го разнебитят здравата, той както замина, така и ще се върне — и ще се върне не само при мене, стареца, не само в Богданец, но и при тебе, защото той много се привърза към тебе.
	— Откъде накъде се е привързал към мене? — каза Ягенка.
	Но в същото време тя се приближи към Мачко, побутна го с лакът и запита:
	— Откъде знаете, а? Може би не е вярно?…
	— Отде зная ли? — отвърна Мачко. — Нали видях колко тежко му беше да замине. А като дойде вече време за тръгване, аз го питам: „Не ти ли е мъчно за Ягенка?“ — а той ми дума: „Да й даде бог здраве и всичко най-добро.“ Па като почна да въздиша, сякаш имаше ковашки мях в корема му…
	— Надали е вярно!… — повтори по-тихо Ягенка. — Но говорете още…
	— Бога ми, вярно е!… След тебе онази вече няма да му се услади, а пък и ти сама знаеш, че по-снажна и по-хубава девойка от тебе в цял свят не може да се намери. Чувствуваше той към тебе волята божия може би повече, отколкото ти към него — така да знаеш.
	— Ах, къде ти! — извика Ягенка.
	И като съобрази, че в бързината си е казала повече, отколкото трябваше, тя отново закри с ръкав руменото си като ябълка лице, а Мачко се усмихна, поглади мустаците си и рече:
	— Ех, да бях млад! Но ти се дръж, защото аз вече виждам какво ще стане: ще отиде той, ще добие шпори при мазовецкия двор, защото там границата е близо, а кръстоносци — колкото искаш… Знам аз, разбира се, че между немците се срещат здравеняци рицари, а желязото от Збишковата кожа няма да отскочи, но мисля, че всеки не може да се разправи с него, защото този дявол здравата се бие. Я си спомни как той за миг видя работата на Чтан от Рогов и на Вилк от Бжозова, а пък за тях разправят, че са момци здрави и силни като мечки. Ще донесе той своите пера, но няма да доведе Юрандовата щерка, защото и аз приказвах с Юранд Й зная как стои работата. Е, ами после какво? После той ще се върне тук, защото няма где другаде да отиде.
	— Кога ли ще се върне?
	— Е, ако ти го не дочакаш, няма защо да му се сърдиш. А засега повтори на абата и на Зих това, което ти казвам. Дано те поне малко намалят гнева си към Збишко.
	— Как ще им кажа? Татко е повече угрижен, отколкото сърдит, но пред абата дори е опасно да се спомене нещо за Збишко. Изпатих си и аз, и татко за оня слуга, когото изпратих за Збишко.
	— За какъв слуга?
	— Знаете… Имахме тук един чех, татко го беше взел в плен при Болеславец, добро и вярно момче. Казва се Хлава. Татко ми го даде да ми служи, защото казваше, че бил тамошен владелец, а аз му дадох хубаво въоръжение и го пратих при Збишко, за да му служи и да го пази при нужда, пък ако, не дай боже, се случи нещо, да ми извести… Дадох му там и кесийка с пари за по пътя, а той ми се закле в спасението на душата си, че до гроб ще служи вярно на Збишко.
	— Мила моя девойко! Господ да те награди! Ами Зих не се ли противи?
	— Противеше се и още как! Изпърво той съвсем не позволяваше, но като паднах в краката му, стана така, както исках. С татко не беше мъчно, но когато абатът се научи за това от своите шутове, веднага се разфуча и вдигна такава врява в къщи, че татко избяга в плевника. Едва привечер абатът се трогна от сълзите ми и дори ми подари една броеничка за молитва… А мене ми беше драго да пострадам, само Збишко да има по-голяма свита.
	— Бога ми, не зная кого повече обичам — него ли или тебе, но той и без това взе голяма свита, па и пари му дадох, при все че не искаше… Е, та Мазовия не е отвъд морето…
	По-нататъшният им разговор беше прекъснат от кучешки лай, подвиквалия и звуци на медни тръби пред къщи. Като ги чу, Ягенка каза:
	— Татко и абатът са се върнали от лов. Да отидем на трема, че по-добре е абатът да ви види първо отдалече, а не неочаквано в стаята.
	След тия думи тя изведе Мачко на трема, отдето видяха на покрития със сняг двор много хора, коне, кучета и прободени с ловни копия или със стрели лосове и вълци. Като видя Мачко, абатът още преди да слезе от коня, хвърли по него копието наистина не за да го умери, а само да може по този начин по-ясно да изрази своето ожесточение против хората от Богданец. Но Мачко още отдалече му свали шапка, като че нищо не бе забелязал, а Ягенка наистина не видя това, защото преди всичко л беше смаяло присъствието на двамата й кандидати в свитата на абата.
	— Чтан и Вилк идват! — извика тя. — Трябва да са се срещнали случайно с татко в гората.
	Като ги видя Мачко, нещо го прободе чак в старата рана. За миг през ума му мина мисълта, че един от тях може да получи Ягенка, а заедно с нея и Мочидоли, и земите на абата, и боровите гори, и парите… Тъга и яд сграбчиха сърцето му особено когато след малко видя и още нещо. Вилк от Бжозова, с чийто баща неотдавна абатът бе искал да се бие, сега се затече към стремето му, за да му помогне да слезе от коня, а абатът при слизането се опря приятелски на рамото на младия шляхтич.
	„Абатът ще се помири със стария Вилк — помисли Мачко, — като даде за зестра на девойката горите и земята.“
	Но тези му горчиви мисли прекъсна гласът на Ягенка, която в същата минута каза:
	— Заздравели са им вече раните от боя със Збишко, но ако ще би да идват тук всеки ден, нищо няма да дочакат!
	Мачко я погледна — лицето на девойката беше зачервено както от гняв, така и от студа, а сините й очи светеха от яд, ако и да знаеше добре, че Вилк и Чтан бяха се застъпили в кръчмата именно за нея и заради нея бяха бити.
	А Мачко каза:
	— Аха! Ще направиш това, което абатът заповяда. Тя веднага му отговори:
	— Абатът ще направи това, което аз поискам! „Боже мили! — помисли Мачко. — И този глупак Збишко избяга от такава девойка!“


>>	II

	А „глупакът Збишко“ бе тръгнал от Богданец наистина с натъжено сърце. Преди всичко беше му някак празно и не се чувствуваше добре без чичо си, с когото не беше се разделял още от детинство и с когото беше тъй навикнал, та и сам сега не знаеше добре как ще може да мине без него и по пътя, и на война. Второ, мъчно му беше и за Ягенка, защото, макар и да си казваше, че отива при Дануша, която обичаше с цялата си душа, все пак беше се чувствувал тъй добре при Ягенка, та едвам сега разбра колко радост бе изпитал при нея и колко тъжно може да му бъде без нея. И сам се чудеше на тъгата си и дори се обезпокои от нея, защото, ако тъгуваше за Ягенка, както тъгува брат за сестра, нямаше да бъде нищо. Но забеляза, че „тъгува“ да я хваща през кръста и да я качва на коня или да я снема от седлото, да я пренася през потока, да изцежда водата от плитките на косата й, да ходи с нея по горите, да я гледа и да се „съветва“ с нея. Така беше свикнал с всичко това и то му беше така мило, че сега, когато се замисли, изведнъж се унесе и съвсем забрави, че отива на далечен път чак в Мазовия, а вместо това си представи онзи миг, когато Ягенка му помогна в гората в борбата с мечката. И стори му се, че това беше вчера, а също като че вчера бяха ходили за бобри в Одстаянското езерце. Не бе я видял тогава, като плува, за да извади бобъра, а сега му се стори, че я вижда — и веднага почна да го тегли нещо също както преди две-три седмици, когато вятърът доста своеволно си бе поиграл с Ягенкината рокля. После си спомни как тя яздеше, великолепно пременена, за черква в Кшешня и как остана изненадан, че тази проста девойка изведнъж му се видя като млада господарка от знатен род, която пътува с цяла свита слуги. Всичко това стана причина сърцето му да се развълнува от някаква сладостна и тъжна тревога и смътни желания; а когато си помисли, че би могъл да стори с нея каквото иска и как нея също тъй я теглеше към него, и как го гледаше в очите, и как се притискаше до него, едва се задържа на коня. „Да можех някъде да попадна на нея, поне да се сбогувам, да я прегърна на тръгване — си казваше той, — може би щеше да ми олекне.“ Но веднага усети, че това не е вярно и че не би му олекнало, защото само при мисълта за такава раздяла той цял пламваше, при все че времето беше доста студено.
	Най-сетне се изплаши от тези спомени, които приличаха на грешни желания, и ги отърси от душата си като сух сняг от пелерина.
	„При Данушка отивам аз, при моята най-обична!“ — си каза той.
	И веднага разбра, че тази любов е друга, като че ли по-благоговейна и не тъй силно засяга плътта. И постепенно, колкото повече краката му изстиваха в стремената, а студеният вятър охлаждаше кръвта му, всички негови мисли полетяха към Дануша. На нея наистина беше задължен. Ако не беше тя, отдавна главата му щеше да падне на краковския площад. Та нали, когато тя изрече пред рицарите и гражданите: „Той е мой“, с това го изтръгна от ръцете на палачите — и оттогава той принадлежи на нея, както роб на господаря си. Не той я е взел, а тя него; срещу това никое Юрандово противене не може нищо да стори. Тя едничка би могла да го изпъди, както господарката може да изпъди слугата, макар че и тогава той не би отишъл далеко, защото го обвързва и собствената му клетва. Но си каза, че тя няма да го изпъди, че по-скоро ще напусне мазовецкия двор и ще отиде след него, ако ще би и накрай света; и при тая мисъл почна да я възхвалява в душата си във вреда на Ягенка, сякаш Ягенка беше виновна, че го нападнаха изкушения и че сърцето му се раздвояваше. Не му мина дори през ум сега, че тя бе излекувала стария Мачко, а освен това, че без нейната помощ през оная нощ мечката щеше може би да му одере главата, и се бунтуваше нарочно против Ягенка, като смяташе, че така ще стане достоен за Дануша и ще се оправдае в собствените си очи.
	В това време го настигна изпратеният от Ягенка чех Хлава, повел със себе си натоварен кон.
	— Слава на Исуса Христа! — рече той и ниско се поклони.
	Збишко го беше виждал един-два пъти в Згожелице, но сега не го позна и се обади:
	— Во веки веков. Ами кой си ти?
	— Ваш слуга, знатен господарю.
	— Как мой слуга? Ето моите слуги — каза Збишко и посочи двете турчета, подарени му от сулимеца Завиша, и двамата здравеняци слуги, които яздеха по-дребни коне и водеха рицарските жребци, — те са мои, а тебе кой те прати?
	— Панна Ягенка, дъщерята на Зих от Згожелице.
	— Панна Ягенка?
	Збишко, който току-що се беше настроил против нея и сърцето му беше още пълно с неприязън, отговори веднага:
	— Върни се в къщи и благодари на господарката си за нейното благодеяние, защото аз не те ща.
	Но чехът поклати глава.
	— Няма да се върна, господарю. Мене са ме пода рили вам, а освен това аз се заклех да ви служа до гроб.
	— Щом са те подарили, ти си мой слуга.
	— Ваш, господарю.
	— Тогава ти заповядвам да се върнеш.
	— Аз се заклех и макар да съм взет в плен при Болеславец и да станах нищожен слуга, аз съм благородник…
	А Збишко се разсърди:
	— Махай се оттук! На какво прилича това! Против моята ли воля ще ми служиш? Махай се или ще заповядам да обтегнат арбалета.
	Но чехът отвърза спокойно от седлото една горна сукнена дреха, подплатена с вълчи кожи, подаде я на Збишко и рече:
	— Панна Ягенка ви прати още и това, господарю.
	— Искаш да ти строша кокалите ли? — попита Збишко и взе копието от ръцете на слугата.
	— А ето и тази кесия на ваше разположение — от върна чехът.
	Збишко замахна с дръжката на копието, но си спомни, че момъкът, макар и пленник, е все пак от дворянски род и е останал у Зих само защото не е имал с какво да се откупи, та отпусна оръжието.
	А чехът се наведе към стремето му и рече:
	— Не се сърдете, господарю. Ако не ми заповядате да яздя с вас, ще тръгна след вас на четири-петстотин крачки разстояние, но ще вървя, защото съм се заклел за това в спасението на душата си.
	— Ами ако заповядам да те убият или да те вържат?
	— Ако заповядате да ме убият, грехът не ще бъде мой, пък ако заповядате да ме вържат, ще лежа така, докато добри хора ме развържат или ме изядат вълците.
	Збишко не отговори — само смушка коня и потегли напред, а след него тръгнаха и хората му. Чехът с арбалет на гърба и със секира на рамо се повлече отзад, като се увиваше с космата зуброва кожа, защото задуха остър вятър, който докара снежна суграшица.
	Виелицата се усилваше всяка минута. Турците и в кожусите си трепереха, слугите на Збишко почнаха да се тупат с ръце, а сам той, облечен също доста леко, хвърли един-два пъти поглед на вълчата дреха, донесена от Хлава, и след малко заповяда на турчина да му я подаде.
	Той се зави добре и скоро усети как топлината се разлива по цялото му тяло. Особено удобна беше качулката, която закриваше очите и голяма част от лицето, така че вихърът почти престана да го безпокои. Тогава неволно помисли, че Ягенка е все пак много добра девойка, и поспря малко коня, защото му се поиска да поразпита чеха за нея и за всичко, което ставаше в Згожелице.
	Той кимна на слугата и рече:
	— Знае ли старият Зих, че господарката ти те е пратила при мене?
	— Знае — отвърна Хлава.
	— И не се ли противи на това?
	— Противи се.
	— Разкажи ми как стана всичко.
	— Господарят ходеше из стаята, а господарката след него. Той викаше, а тя нищо не отговаряше, но щом той се обърнеше към нея, тя му хващаше коленете. И нито дума. Господарят най-сетне каза; „Оглушала ли си, та не ми отговаряш нищо? Продумай, защото най-после ще позволя, а като позволя, абатът ще ми откъсне главата!“ Тогава чак господарката разбра, че ще постигне своето и с плач почна да му благодари. А господарят я смъмри, че му се е наложила и почна да се оплаква, че всичко трябвало да става все по нейната воля, па най-сетне каза: „Обещай ми, че няма да избягаш тайно да се сбогуваш е него, тогава ще позволя, иначе не.“ Натъжи се младата господарка, но обеща — и господарят беше доволен, защото те и двамата с абата много се бояха да не би да поиска да се види с ваша милост… Но с това не се свърши, защото по-късно тя поиска да изпрати два коня, а той беше против; тя искаше вълчата дреха и кесийката, а той забраняваше. Но какво излезе от тия забрани! Ако тя би поискала къщата да запали, и на това господарят би се съгласил. Ето защо с мене има втори кон, вълча дреха и кесийка…
	„Славно девойче!“ — помисли си Збишко, А след малко попита на глас:
	— Ами с абата разправии нямаха ли?…
	Чехът се усмихна като съобразителен слуга, който схваща всичко, което става около него, и отговори:
	— Те двамата правеха това тайно от абата и аз не знам какво е станало, като се е научил, защото бях заминал. Абатът си е абат — ще подвикне някога и на господарката, а после я следи с очи и гледа дали не я е много обидил. Аз самият видях как веднъж я нахока, а после отиде при сандъка и донесе такава огърлица, по-хубава от която и в Краков не можеш намери, и каза: „На!“ Та тя и с абата ще излезе наглава, защото я обича повече от родния й баща.
	— Вярно, че е така.
	— Бога ми…
	Тук те млъкнаха и продължиха пътя си сред вятъра и снежната суграшица; ала изведнъж Збишко задържа коня си, защото откъм края на гората се обади някакъв жаловит глас, позаглушен от шума на дърветата:
	— Християни, помогнете в нещастието на божия служител!
	И в същото време на пътя притича човек, облечен с дрехи наполовина духовни, наполовина светски, застана пред Збишко и завика:
	— Който и да си, пане, помогни на човека и на ближния си в тежко нещастие!
	— Какво ти се е случило и кой си ти? — попита младият рицар.
	— Слуга божи съм, макар и непосветен, а тази сутрин избяга конят ми, който носеше сандъците с реликвите. Останах самичък, без оръжие, пък се мръква и, току-виж, ще се обадят в гората злите диви зверове. Ще загина, ако не ми помогнете.
	— Ако загинеш по моя вина — отвърна Збишко, — ще трябва да отговарям и за твоите грехове, но по какво да позная, че казваш истината и не си някой скитник или разбойник, каквито много се влачат по пътищата?
	— По сандъците ще познаеш, пане. Мнозина биха дали пълна кесия с жълтици за това, което има в тези сандъци, но аз ще ти отделя и даром една част, стига да вземете мене и сандъците ми.
	— Казваш, че си божи служител, пък не знаеш, че помощ трябва да се оказва не за земна, а за небесна награда. Но как така оцеляха сандъците, щом е избягал конят, който ги носеше?
	— Преди да намеря коня, вълците го изяли в гората на полянката, а сандъците останали; аз ги довлякох до пътя, за да чакам милост и помощ от добри хора.
	След тия думи, за да докаже, че говори истината, гой посочи две сандъчета от липова кора, оставени под един бор. Збишко го загледа доста недоверчиво, защото човекът не му изглеждаше особено честен, пък и говорът му, при все че беше много чист, издаваше произхода му от далечни страни. Не искаше обаче да му откаже помощта си и му позволи да възседне свободния кон, който чехът, яхнал другия кон, водеше за юздите. Там качи и сандъчетата, които се оказаха извънредно леки.
	— Да наспори господ победите ти, храбри рицарю! — каза непознатият.
	А после, като видя младото лице на Збишко, добави полугласно:
	— А също и космите на брадата ти.
	И той подкара коня наред с чеха. Доста време те не можеха да приказват, защото духаше силен вятър и горският шум беше страшен, но когато поутихна малко, Збишко чу зад гърба си следния разговор:
	— Не ти отричам, че си бил в Рим, но ми приличаш на човек, който много смуче пивото — каза чехът.
	— Пази се от вечните мъки — отговори непознатият, — защото казваш това на човек, който миналия Великден е ял яйца със светия папа. Не ми приказвай в такова студено време за пиво, ами за нещо горещо и ако имаш някъде със себе си шишенце с вино, дай ми две-три глътки, пък аз ще ти намаля с един месец престоя в чистилището.
	— Чух те сам, като каза, че не си посветен — тогава как ще ми намалиш с месец стоенето в чистилището?
	— Не съм посветен, но главата ми е бръсната, защото имам разрешение, а освен това нося със себе си реликви и индулгенции.
	— В тези сандъчета ли? — попита чехът.
	— В тези сандъчета. Пък ако бихте видели всичко, което имам в тях, паднали бихте по очи на земята не само вие, но и всички дървета в гората заедно с дивите зверове.
	Но чехът, който беше съобразителен и опитен човек, изгледа подозрително продавача на индулгенции и рече:
	— Та вълците изядоха ли коня?
	— Изядоха го, защото са роднини на дявола, но изпукаха. Един такъв пукнал видях с очите си. Ако имаш вино, дай, защото, макар че вятърът престана, аз измръзнах, докато седях край пътя.
	Чехът обаче не му даде вино и отново продължиха да яздят мълчаливо, докато продавачът на реликви почна от своя страна да разпитва:
	— За къде пътувате?
	— Далеко. А засега до Серадз. С нас ли ще пътуваш?
	— Принуден съм. Ще пренощувам в обора, а утре този благочестив рицар може да ми подари коня — и ще поема по-нататък.
	— Ти откъде си?
	— От Прусия, от околността на Малборг.
	Като чу това, Збишко се обърна н направи знак на непознатия да се приближи.
	— От околността на Малборг ли си? — рече. — Оттам ли идеш сега?
	— Оттам.
	— Но като че ли не си немец, щом говориш тъй добре нашия език. Как се казваш?
	— Немец съм и се казвам Сандерус; знам вашия език, защото съм роден в Торун, дето всички говорят полски. По-късно живях в Малборг, но и там е същото. Охо! Дори и братята от Ордена разбират вашия език.
	— А отдавна ли си излязъл от Малборг?
	— Ходих, пане, на божи гроб, после в Цариград и в Рим, отдето през Франция се върнах в Малборг, а оттам ходих в Мазовия да разнасям светите реликви, които набожните християни на драго сърце купуват за спасението на душата си.
	— Ходил ли си в Плоцк или във Варшава?
	— Бях и на едното, и на другото място. Господ здраве да дава на двете княгини! Не току-така дори и пруските панове обичат княгиня Александра, защото е благочестива господарка, макар че и княгиня Ана не е по-лоша.
	— Видя ли във Варшава двора?
	— Не го заварих във Варшава, а в Чеханов, дето князът и княгинята ме приеха като слуга божи гостоприемно и на тръгване ме наградиха щедро. Но и аз им оставих реликви, които ще им донесат божията благословия.
	Збишко искаше да попита за Дануша, но изведнъж го обхвана някакво стеснение и срам, защото разбра, че това би значило да довери любовта си на непознат и от долен произход човек, който при това имаше и подозрителен вид и можеше да излезе обикновен измамник. Затова след късо мълчание го попита:
	— Какви реликви разнасяш по света?
	— Нося и индулгенции, и реликви, а индулгенциите са различиш има пълни, има за петстотин години и за триста, и за двеста, и за по-малко, по-евтини, за да могат и бедните хора да си купят и така да съкратят мъките си в чистилището. Имам индулгенции за минали и за бъдещи грехове, но не мислете, пане, че парите, с които ги купуват, задържам за себе си… Късче чер хляб и глътка вода — това е за мене, а останалото, което събера, отнасям го н Рим, за да се съберат след време пари за нов кръстоносен поход. Пътуват наистина по света много скубачи, у които всичко е подправено — и индулгенции, и реликви, и печати, и свидетелства, — такива светият папа заслужено преслед-ва със своите писма, а с мене серадзкия игумен постъпи несправедливо, защото моите печати са истински. Прегледайте, пане, восъка к сам кажете.
	— А какво ти направи серадзкият игумен?
	— Ах, пане! Дай боже да е несправедливо подозрението ми, че е заразен от еретическото учение на Виклеф*. Но ако отивате в Серадз, както ми каза вашият оръженосец, тогава предпочитам да не му се мяркам пред очите, за да не го въвеждам в грях и да не му давам възможност да се гаври със светините.
	[* Английски религиозен реформатор в XIV в., опълчил се против богатството и някои обреди на църквата и обявен за еретик. От учението му се повлиял Ян Хус, — Б, пр.]
	— Накъсо казано, значи, че те е взел за измамник и грабител?
	— Ако беше за мене, пане, бих му простил от любов към ближния, както впрочем вече направих, ала той се погаври с моите свети стоки, за което много се боя, че ще бъде осъден без надежда за спасение.
	— А какви свети стоки имаш?
	— Такива, че е непристойно да се говори за тях с покрита глава, но понеже сега имам готови индулгенции, давам ви, пане, разрешение да не сваляте качулката, защото вятърът задуха отново. Затова пък ще си купите индулгенция, като спрем за почивка, и грехът няма да ви се пише на сметка. Та какво ли нямам! Имам копито от магаренцето, с което е станало бягството в Египет, копитото е намерено около пирамидите. Арагонският крал ми даваше за него петдесет дуката чисто злато. Имам перо от крилата на архангел Гавраил, паднало от него по време на благовещението; имам две глави от пъдпъдъците, изпратени на израилтяните в пустинята; имам от дървеното масло, в което езичниците искали да пържат свети Иван, и стъпала от стълбата, която сънувал Яков, и сълзи на Мария Египетска, и малко ръждица от ключовете на свети Петър… Но всичко не мога да изброя, първо, защото съм премръзнал, а твоят оръженосец, пане, не поиска да ми даде вино, и второ, защото и до довечера не бих могъл да свърша.
	— Велики реликви са това, ако са истински! — рече Збишко.
	— Ако са истински ли? Вземи, пане, копието от ръцете на слугата и замахни с него, защото дяволът е наблизо — той ти и подсказва такива мисли. Дръж го, пане, на разстояние едно копие. Пък ако не искаш да си навлечеш нещастие, купи от мене индулгенция за този грях — иначе до три недели ще ти умре някой, когото най-много обичаш на света.
	Збишко се уплаши от заканата, защото се сети за Дануша, и отговори:
	— Не че аз не вярвам, но игуменът на доминиканците в Серадз…
	— Прегледайте, пане, сам восъка на печатите; а колкото до игумена, бог знае дали е още жив, защото божието възмездие идва скоро.
	Но когато стигнаха в Серадз, оказа се, че игуменът е жив. Збишко дори отиде при него да даде пари за две литургии, едната от които за здравето на Мачко, а другата, за да завоюва пауновите пера, за които сам беше тръгнал. Като мнозина по онова време в Полша игуменът беше чужденец, родом от Цилия, но през четиридесетгодишния си живот в Серадз беше изучил добре полски език и беше голям враг на кръстоносците. Затова, като узна за Збишковото намерение, рече:
	— Тях ще ги стигне още по-голямо божие наказание, но и от това, което ти си предприел, не те разубеждавам, първо, защото си се заклел, а второ, защото никога полската ръка не ще им отплати достатъчно за онова, което направиха тук, в Серадз.
	— Какво направиха? — попита Збишко, който беше жаден да узнае всичките злодеяния на кръстоносците.
	В отговор на това старият игумен разпери ръце и най-напред почна да чете високо молитвата, „Упокой господи“, а после седна на един стол, за минута държа очите си затворени, като че искаше да възкреси стари спомени, и най-после заговори така:
	— Доведе ги Винценти от Шамотули. Бях тогава на дванайсет години и току-що бях дошъл тук от Цилия, отдето ме взе вуйчо ми Петцолд — управител на манастирски земи. Кръстоносците нападнаха града през нощта и веднага го запалиха. Видяхме от стените как те на централния площад избиваха с мечове мъже, деца и жени или как хвърляха кърмачета в огъня… Видях убити и свещеници, защото в яростта си те не щадяха никого. А понеже игуменът Миколай беше родом от Елблонг, той се познаваше с вожда Херман, който предвождаше войската. Излезе той тогава с по-старите братя пред тоя свиреп рицар, падна на колене пред него и го заклеваше на немски да пожали християнската кръв. А този му рече: „Не разбирам“ — и заповяда да продължи клането. Тогава изклаха и монасите, а с тях и моя вуйчо Петцолд, а Миколай вързаха за конска опашка… На сутринта в града не остана нито един жив човек освен кръстоносците и освен мене, защото се бях спотаил на една греда в камбанарията. Бог вече ги наказа за това при Пловце, но те непрекъснато дебнат да погубят това християнско кралство и ще го дебнат дотогава, докато ръката божия не ги заличи изцяло от лицето на земята.
	— При Пловце — отвърна Збишко — загинаха също, кажи-речи, всички мъже от моя род; но аз не ги жаля, щом господ прати на крал Локетек такава велика победа, та изтреби двайсет хиляди немци.
	— Ще доживееш ти още по-голяма война и още по-големи победи — каза игуменът.
	— Амин! — отговори Збишко.
	И те заговориха за друго. Младият рицар поразпита малко за продавача на реликви, когото беше настигнал по пътя, и узна, че по пътищата се влачат много такива измамници, които заблуждават лековерните хорица. Игуменът му каза също, че има документи от папата, които заповядват на епископите да преследват подобни продавачи, а ония, които нямат истински писма и печати, веднага да бъдат съдени. Понеже свидетелствата на тоя скитник се видели на игумена подозрителни, той искал да го изпрати веднага на съд при епископа. Ако се докажеше, че той наистина има право да продава индулгенции, тогава не биха му направили нищо лошо. Но той предпочел да избяга. Може би се боял да не се забави много, но с това бягство бил станал още по-подозрителен.
	Към края на посещението игуменът покани Збишко да си почине и пренощува в манастира, но той не можеше да се съгласи на това, защото искаше да закачи пред кръчмата обява с покана за „пеши или конен двубой“ към всички рицари, които биха отрекли, че панна Данута, дъщеря на Юранд, е най-хубавата и най-добродетелната мома в кралството. А такава покана не подобаваше в никой случай да се окачи на манастирската порта. Нито игуменът, нито другите монаси се съгласиха дори да му напишат обявата; това разтревожи младия рицар и той не знаеше какво да прави. Чак когато се върна в кръчмата, дойде му наум да се обърне към продавача на индулгенции.
	— Игуменът изобщо не знае скитник ли си, или не — рече той, — защото ми каза така: трябва ли да се бои от епископския съд, ако има истински свидетелства?
	— Не се боя я — от епископа — отговори Сандерус, — а от монасите, които не разбират от печати. Аз исках да отида в Краков, но понеже нямам кон, трябва да чакам, докато някой ми подари. Но сега ще изпратя писмо, което ще подпечатам със своя собствен печат.
	— И аз си помислих така — ако излезе, че си грамотен, това ще значи, че не си прост човек. Но как ще изпратиш писмото?
	— По някой пътник или странствуващ монах. Малко ли свят отива в Краков на гроба на кралицата?
	— Ами ще можеш ли да ми напишеш една обява?
	— Написвам, пане, всичко, каквото заповядате — гладко и разбрано, та дори и на дъска.
	— По-добре на дъска — рече зарадван Збишко, — защото няма да се скъса и ще ми послужи и по-късно.
	И когато след малко слугите намериха и донесоха една нова дъска, Сандерус се залови да пише. Какво написа, Збишко не можеше да прочете, но веднага заповяда да заковат обявата на вратата, под нея да окачат щита му, а турчетата да го пазят на смени. Който удари щита с копие, с това би дал знак, че приема поканата. Но, изглежда, че в Серадз липсваха желаещи за такива работи, защото през този ден, а и на другия до пладне щитът не звънна нито веднъж, та след пладне малко смутеният младеж се накани да продължи пътя си.
	Но преди това при Збишко дойде още един път Сандерус и му каза:
	— Ако вие, пане, бихте окачили щита си в земите на пруските владетели, навярно сега оръженосецът щеше да ви стяга ремъците на доспехите.
	— Как така! Нали кръстоносецът, като духовник, не може да има дама, в която да е влюбен, защото му е забранено.
	— Не зная забранено ли им е, само зная, че имат дами. Наистина кръстоносец не може да излезе на двубой, без да извърши грях, защото дава клетва, че ще се бори само за вярата, но там освен духовници има много светски рицари от далечни страни, които идват на помощ на пруските господари. Те, а особено пък френските рицари, само търсят с кого да се счепкат.
	— Охо, виждах ги аз във Вилно, а да ще бог да ги видя и в Малборг. Трябват ми паунови пера от шлемове, защото съм се заклел — разбираш ли?
	— Купете си, пане, от мене две-три капки от потта на свети Георги, която пролял, когато се бил със змея. Нито една друга реликва не може да бъде по-полезна на рицаря. Пък ако ми дадете за това коня, който ми заповядахте да възседна, ще ви притуря и индулгенция за онази християнска кръв, която ще пролеете в боя.
	— Оставете ме на мира, че ще се разсърдя. Няма да купувам аз твоята стока, докато не се уверя, че е добра.
	— Вие, пане, както казахте, отивате при мазовецкия двор, при княз Януш. Запитайте там колко реликви са купили от мене — и самата княгиня, и рицарите, и девойките по сватбите, на които присъствувах.
	— На какви сватби? — попита Збишко.
	— Както винаги преди пости. Рицарите се надпреварваха да се женят, защото хората разправят, че ще има война между полския крал и пруските владетели за Добжинската земя… И всеки рицар си казва: „Един господ знае ще остана ли жив“ — и иска преди това да си поживее щастливо с невеста.
	Збишко се заинтересува твърде много от известието за войната, но още повече от това, което Сандерус говореше за сватбите, та запита:
	— Кои моми се ожениха?
	— А че придворните на княгинята. Не зная дали остана поне една, защото чух как княгинята казваше, че ще трябва да си търси нови придворни девойки.
	Като чу това, Збишко позамълча, после попита q малко изменен глас:
	— Ами панна Данута, дъщерята на Юранд, чието име е написано на дъската, и тя ли се ожени?
	Сандерус се поколеба, преди да отговори, първо, защото сам нищо не знаеше, а второ, защото си помисли, че ако държи рицаря в неизвестност, ще спечели над него някаква власт и ще успее по-добре да го използва. Той вече беше решил от по-рано в душата си, че трябва да се държи за тоя рицар, който имаше достойна свита и всичко необходимо. Сандерус знаеше да преценява хората. Младостта на Збишко му позволяваше да предполага, че този пан ще е щедър и непредпазлив, та лесно ще пръска парите. Той вече беше забелязал и скъпите милански доспехи, и огромните бойни коне, каквито не всеки можеше да притежава — и затова си каза, че при такова рицарче ще му бъде осигурено и гостоприемство при дворовете, и не един случай за сполучлива продажба на индулгенции, и безопасност при пътуването, и най-сетне изобилно ядене и пиене, което беше най-важното.
	Затова при въпроса на Збишко той сбърчи чело, вдигна очи нагоре, като че напряга паметта си, и отвърна:
	— Панна Данута, дъщерята на Юранд… А откъде е тя?
	— Юрандовата Данута, от Спихов.
	— Видях ги аз всичките, но коя как се казваше, на помня добре.
	— Съвсем младичка, свири на лютничка и с песните си весели княгинята.
	— Аха… младичката… с лютничката дето свири… ожениха се и младички… Не е ли тя черна като ахат?
	Збишко си отдъхна.
	— Не е! Онази е бяла като сняг, само бузите й са румени и светлокоса.
	А Сандерус отговори:
	— Защото една черна като ахат остана при княгинята, а другите почти всички се ожениха.
	— Щом казваш „почти всички“, излиза, че не всички до една. За бога, ако искаш да получиш от мене нещо, припомни си.
	— Ей тъй до три-четири дена може би ще си припомня, а най-много бих желал да получа коня, който носи моите свети стоки.
	— Ще го получиш, само да кажеш истината. Тук чехът, който чу от самото начало този разговор и тайно се подсмихваше, се обади:
	— Истината ще се узнае при мазовецкия двор. Сандерус го поизгледа, а после рече:
	— Да не мислиш, че се боя от мазовецкия двор?
	— Не казвам, че се боиш от мазовецкия двор, а само това, че и сега, и след три дни няма да заминеш на този кон, а пък окаже ли се, че си излъгал, не ще заминеш и на собствените си крака, защото негова милост ще заповяда да ги пречукам.
	— Като нищо! — рече Збишко.
	Сандерус помисли, че след такава закана ще е по-добре да бъде предпазлив, и отговори:
	— Ако исках да излъжа, веднага щях да кажа, че се е оженила или че не се е оженила, пък аз казах: не помня. Ако имаше ум, ти по този отговор би разбрал моята честност.
	— Моят ум не е брат на твоята честност, защото тя може да е кучешка сестра.
	— Моята честност не лае като твоя ум; а който лае приживе, може да му се случи след смъртта да вие.
	— То се знае! Твоята честност няма да вие след смъртта, но ще скърца със зъби, освен ако не загуби още приживе зъбите си в служба на дявола.
	И почнаха да се препират, защото чехът имаше пъргав език и за всяка дума на немеца намираше две. А В това време Збишко заповяда да се готвят за път и те тръгнаха скоро, като разпитаха преди това опитни хора за пътя към Ленчица. Като излязоха от Серадз, те навлязоха в глухи борови гори, с каквито беше покрита по-голямата част от страната. Но през горите минаваше път, на места дори окопан, а в ниските места постлан с обли пънове, остатък от властвуването на крал Кажимеж. Наистина след неговата смърт през време на военните смутове, които докараха наленчите и гжималитите, пътищата бяха поизоставени, но след успокояването на кралството при Ядвига пак се развъртяха в ръцете на грижливия народ лопатите по мочурищата, секирите по горите и в края на живота си всеки търговец можеше вече да кара своите натоварени коли навсякъде между големите градове, без да се страхува, че ще се строшат в ямите или ще затънат в тинята. Опасност можеше да има по пътищата само от диви зверове или от разбойници, но защита от зверовете бяха окачените на копията фенери нощем, а лъковете за отбрана денем, пък разбойници и скитници тук имаше много по-малко, отколкото в крайграничните места. Впрочем онзи, който пътуваше със свита и въоръжен, можеше да не се опасява от нищо.
	Збишко също не се опасяваше от разбойници, нито от въоръжени рицари, а дори и не мислеше за тях, защото го обхвана страшно безпокойство и цялата му душа беше в мазовецкия двор. Дали ще завари своята Дануша пак като придворна на княгинята или вече като жена на някой мазовецки рицар — сам не знаеше и от сутрин до вечер си бъхтеше главата над това. Понякога му се струваше невероятно, че тя може да го забрави, но понякога му минаваше през ума, че може Юранд да е дошъл от Спихов в двора и да е оженил момичето за някой свой съсед или приятел. Нали той още в Краков казваше, че на Збишко не му е писано да вземе Дануша и че не може да му я даде — значи, явно е, че я е обещал някому другиму, че е обвързан с клетва и сега е удържал думата си. И когато Збишко помислеше за това, струваше му се като нещо положително, че вече няма да види Данушка девойка. Тогава той викаше веднага Сандерус и отново го разследваше, отново го изпитваше, но той го объркваше още повече. Понякога ха-ха да си припомни придворната Юрандова дъщеря и нейната сватба, а после изведнъж туряше пръст в устата си, замисляше се и отговаряше: „Като че не е тази!“ Дори и от виното, което трябваше да проясни мислите му, немецът не си припомни и държа всичкото време младия рицар между смъртния страх и надеждата.
	И Збишко пътуваше угрижен, с огорчение и несигурност в душата. По пътя той вече съвсем не мислеше нито за Богданец, нито за Згожелице, а само какво трябва да прави. Преди всичко трябваше да отиде при мазовецкия двор, за да узнае истината, затова пътуваше бързо и се спираше само да пренощува в чифлици, в странноприемници и в градове, колкото да не съсипе конете. В Ленчица заповяда да окачат отново дъската с поканата пред портите и се убеждаваше в душата си, че дали Данушка е още девойка, или се е оженила, тя все пак е дама на сърцето му и той трябва да се бие за нея. Но в Ленчица малцина можеха да прочетат поканата, а онези от рицарите, на които я прочитаха вещите в писмо и четмо духовници, свиваха рамене, понеже не познаваха чуждия обичай, и казваха: „Глупак някакъв пътува, защото кой ще се съгласи или ще спори с него, щом не е виждал с очи оная мома!“ А Збишко продължаваше пътя си с все по-голяма тревога и все по-голяма бързина. Никога той не беше преставал да обича своята Данушка, но в Богданец и Згожелице, като „се съветваше“ едва ли не всеки ден с Ягенка и се любуваше на нейната хубост, не тъй често мислеше за онази, а сега денем и нощем тя беше пред очите му и не излизаше нито от паметта му, нито от мислите му. Дори насън той я виждаше пред себе си — с коса, разпусната по плещите, с лютня в ръка, с червени обувки и венче на глава. Тя протягаше към него ръце, а Юранд я отдръпваше от него, Сутрин, когато сънищата изчезваха, веднага идваше на тяхно място още по-голямата тъга и никога в Богданец Збишко не беше обичал тази девойка така, както започна да я обича именно сега, когато не беше сигурен, че са му я отнели.
	Минаваше му също през ума, че са я оженили вероятно насила и, разбира се, не я осъждаше, защото тя бе още дете и не можеше да има своя воля. Затова пък се възмущаваше в душата см от Юранд и от княгинята, а когато помислеше за Данушкиния мъж, кръв му капеше от сърцето и той изглеждаше страшно слугите, които возеха под платнените обвивки оръжието. И той решаваше в себе си, че няма да престане да й служи и че ако дори я завари жена на друг, и тогава трябва да сложи в краката й пауновите пера. Но в тези мисли имаше повече мъка, отколкото утеха, защото съвсем не знаеше какво ще прави после.
	Утешаваше го само мисълта за голямата война. Макар и да не му се искаше да живее без Данушка, той не се заричаше непременно да загине, а, напротив — чувствуваше, че войната тъй ще увлече душата и паметта му, та ще го избави от всякакви други тъги и грижи. А голямата война като че ли витаеше във въздуха. Не се знаеше откъде идваха слуховете за нея, защото между краля и ордена имаше мир, обаче навсякъде, където минаваше Збишко, не се говореше за нищо друго. Хората имаха нещо като предчувствие, че това трябва да стане, а някои казваха открито: „Защо сме се обединили с Литва, ако не за да отидем срещу тези кръстоноски вълци? Трябва да свършим с тях веднъж за винаги, за да не ни ръфат дроба.“ А други пък казваха: „Полудели монаси! Малко ли им беше Пловце! Смъртта виси над тях, а те и Добжинската земя глътнаха, но ще я повърнат заедно с кръв…“ И се готвеха по всичките земи на кралството, спокойно, без самохвалство, както обикновено за бой на живот или смърт, ала с глухото ожесточение на могъщ народ, който твърде дълго е понасял обидите и най-сетне е почнал да се готви за страшно възмездие. По всички имения Збишко срещаше хора, убедени, че ако не днес, то утре ще трябва да възседнат коня, и дори се учудваше на това, защото мислеше, както и всички други, че работата ще дойде до война, но все пак още не беше чувал, че тя ще започне толкова скоро. Не му минаваше и през ума, че жаждата на народа този път изпреварва събитията. Той вярваше на другите, не на себе си, и сърцето му се радваше при вида на тая предвоенна възбуда, която срещаше на всяка стъпка. Навсякъде всички други грижи отстъпваха пред грижите за коня и въоръжението, навсякъде с голяма съсредоточеност преглеждаха копията, мечовете, секирите, пиките, шлемовете, броните, ремъците на железните нагръдници на бойните коне и на тежките им покривки. Ковачите денем и нощем удряха с чуковете железните плочки и изковаваха дебели тежки брони, които изнежените западни рицари едвам можеха да подигнат, но които с леснина носеха яките владелци на земите на Малополша и Великополша. Старците изваждаха от скриновете в килерите плесенясали кесии със сребро, за да подготвят децата за войната. Веднъж Збишко нощува у богатия шляхтич Бартош от Беляви, който имаше двайсет и двама сина здравеняци и беше заложил много земя на манастира в Лович, за да купи двайсет и две ризници, толкова шлемове и друго въоръжение за войната. Ето защо Збишко, макар да не беше чул нищо за това в Богданец, също мислеше, че ще трябва веднага да тръгне към Прусия и благодареше богу, че е тъй добре подготвен за войната. И наистина неговите доспехи предизвикваха навсякъде възторг. Вземаха го за син на велможа, а когато казваше на хората, че е само обикновен шляхтич и че такова оръжие може да се купи от немците, стига да се плати добре със секирата, всички сърца се изпълваха с желание за воюване. И мнозина, като виждаха доспехите му, не можеха да потулят завистта си, догонваха Збишко на пътя и питаха не желае ли да се бие за въоръжението си. Но той бързаше и затова не искаше да се бие, а чехът натягаше арбалета. Збишко престана дори да окачва по странноприемниците дъската с поканата, защото разбра, че колкото повече се отдалечава от границата и навлиза навътре в страната, толкова по-малко хора познаваха този обичай и толкова повече го смятаха за глупак.
	В Мазовия по-малко се говореше за война. И тук вярваха, че тя ще стане, но не знаеха кога. Във Варшава беше спокойно, толкова повече, че дворът живееше в Чеханов, който княз Януш след предишното литовско нападение беше преустроил или по-право издигнал целия отново, защото от стария Чеханов беше останал само замъкът. Във варшавската крепост Збишко беше приет от Яшко Соха, управител на замъка, сина на воеводата Абрахам, паднал в боя при Ворскля. Яшко познаваше Збишко, защото беше го виждал при княгинята в Краков, и на драго сърце го нагости, а той, преди да седне да яде и пие, веднага почна да го разпитва за Дануша и дали се е оженила заедно с другите придворни девойки на княгинята.
	Но Соха не можа да му отговори. Князът и княгинята живеели в чехановския замък още от началото на есента. Във Варшава останали за охрана само малък брой стрелци и той. Чувал, че имало в Чеханов разни празненства и сватби, както става обикновено преди коледните пости, но коя от придворните се е оженила а коя е останала, за това, като човек: женен, не е разпитвал.
	— Мисля все пак — каза той, че Юрандовата дъщеря не се е оженила, защото това не би могло да стане без Юранд, а не съм чувал гой да е идвал. Сега на гости у княза са двама вождове от Ордена; единият от Йоханисбург, а другият от Щитно, и с тях, изглежда, има още някои гости-чужденци. — а в такъв случай Юранд никога не идва, защото само видът на белия плащ го докарва до бяс. Така че, щом не е бил там Юранд, не е имало и сватба! Пък ако искаш, ще пратя бързоходец да попита и ще му поръчам да се върне бързо, ако и да съм убеден, че ще намериш Юрандовата щерка още девойка.
	— Аз сам още утре ще потегля, а за утехата бог да те награди. Щом си починат конете, тръгвам, защото няма да имам мира, докато не узная истината. Господ да ти плати, защото изведнъж ми олекна.
	Соха обаче не се задоволи с това и почна да разпитва шляхтичите, които бяха случайно в замъка, а също и войниците дали някой не е чул нещо за сватба на Юрандовата дъщеря. Никой не беше чул такова нещо, при все че се намираха такива, които са били в Чеханов и дори са присъствували на някои сватби; „Освен ако някой я е взел през последните седмици или през последните дни.“ И наистина можеше и така да бъде, защото в онези времена хората не си губеха времето за обмисляне. И Збишко отиде да спи много ободрен. Като си легна, се питаше дали да натири още утре Сандерус, но си помисли, че този нехранимайко може да му бъде полезен със своите познания по немски език, когато потегли срещу Лихтенщайн. Помисли също, че Сандерус не го е излъгал, и макар че му струваше много скъпо, защото ядеше и пиеше по кръчмите за четворица, все пак беше услужлив и проявяваше към новия си господар известна привързаност. Освен това той умееше да пише, с което превъзхождаше оръженосеца чех, па и самия Збишко.
	Всичко това накара младия рицар да позволи на Сандерус да пътува с него до Чеханов, което го зарадва много не само заради „издръжката“, но и защото забеляза, че в доброто общество на Збишковата свита той среща по-голямо доверие и по-лесно намира купувачи за своята стока, След още едно нощуване в Населск, като пътуваха нито много бързо, нито твърде бавно, те видяха на другия ден привечер стените на чехановския замък. Збишко се спря в кръчмата, за да си сложи доспехите и да влезе в замъка според рицарския обичай с шлем и с копие в ръка, после възседна огромния, спечелен в боя кон, прекръсти се и тръгна напред.
	Но не беше изминал и десетина крачки, когато чехът, който яздеше отзад, го настигна и каза:
	— Ваша милост, зад нас идат някакви рицари, като че са кръстоносци.
	Збишко обърна коня и видя на не повече от стотина крачки зад себе си блестяща група хора, начело на която яздеха двамина рицари на едри померански коне, и двамата в пълно въоръжение, всеки от тях с бял плащ и черен кръст на него и на шлема с висока китка паунови пера.
	— Божичко, кръстоносци! — рече Збишко.
	И неволно се наведе на седлото и спусна копието към ухото на коня, а чехът, като видя това, си плю на ръцете, за да не му се хлъзга в тях дръжката на секирата.
	Слугите на Збишко, хора опитни и запознати с военния обичай, също се приготвиха — не за бой наистина, защото в рицарските битки слугите не вземаха участие, но за да отмерят място за конна битка или да утъпчат покритата със сняг земя за пеши двубой. Само чехът в качеството си на шляхтич се готвеше за работа, но и той се надяваше, че Збишко ще преговаря, преди да нападне, и дори много се зачуди, че младият пан наведе копието, без да е извикал на двубой противника.
	Но и Збишко се опомни навреме. Той се сети за безумната постъпка край Краков, когато непредпазливо искаше да нападне Лихтенщайн, и всичките нещастия, които го сполетяха от това, та дигна копието, даде го на чеха и без да вади меча, препусна коня към орденските рицари. Като ги наближи, забеляза, че освен тях имаше още и трети рицар, също с пера на главата, и четвърти невъоръжен, дългокос, който, изглежда, беше мазур.
	Като ги видя, той си каза:
	„Обещах в затвора на моята дама не три китки пера, а толкова, колкото пръсти имам на ръцете, но ако това не са пратеници, три бих могъл да имам още сега.“
	Помисли обаче, че това трябва да са именно някакви пратеници при мазовецкия княз, та въздъхна и се обади високо:
	— Слава на Исуса Христа!
	— Во веки веков — отговори дългокосият невъоръжен ездач.
	— На добър час!
	— И вам, пане.
	— Слава на свети Георги!
	— Той е наш покровител. Здравейте, пане спътнико.
	Те се поклониха един другиму, после Збишко каза кой е той, с какъв герб, какъв боен призив има и откъде иде при мазовецкия двор; а дългокосият рицар го осведоми, че се казва Йендрек от Кропивница и че води гости на княза: брат Готфрид, брат Ротгер и пан Фулко дьо Лорш от Лотарингия, който е гост на кръстоносците и иска да види със собствените си очи мазовецкия княз, както и княгинята, дъщерята на славния „Кинстут“.
	Докато си изброяваха имената, чужденците-рицари седяха изправени на конете и навеждаха един след друг покритите си с железни шлемове глави, защото великолепното въоръжение на Збишко караше да мислят, че князът е изпратил да ги срещне някой знаменит рицар, може би негов роднина или син.
	А Йендрек от Кропивница продължи:
	— Вождът или, казано по нашему, началникът на Йоханисбург е на гости у нашия княз, комуто разказа, че тези трима рицари имали горещо желание да му дойдат на гости, но не смеели, а особено рицарят от Лотарингия; понеже е отдалече, той мислел, че току зад границата на кръстоносците живеят вече неверници, с които войната не престава. Като гостоприемен владетел, князът ме изпрати веднага на границата, за да ги преведа без опасност между замъците.
	— Значи, без вашата помощ те не биха могли да минат?
	— Нашият народ страшно мрази кръстоносците не толкова заради техните нападения — защото и ние „надничаме“ у тях, — колкото заради тяхното коварство, защото, ако кръстоносецът те прегърне и отпред те целуне в устата, той в същото време е готов да ти забие нож в гърба, а това е гаден обичай и много противен на нас, мазурите… Ех, то се знае!… Всеки ще приеме под покрива си немеца и няма да обиди госта си, но е готов да му прегради пътя. А има и такива, които само това правят — за отмъщение или за слава, дай боже всекиму.
	— Ами кой между вас е най-славният?
	— Има един такъв и по-добре за немец е да види смъртта, отколкото него: казва се Юранд от Спихов.
	Сърцето на младия рицар трепна, като чу това име, и той реши веднага да разпита Йендрек от Кропивница.
	— Зная! — рече. — Чувал съм, той е онзи, чиято дъщеря Данута беше придворна на княгинята, преди да се ожени.
	И като каза това, той със стаен дъх загледа право в очите мазовецкия рицар, който му отговори с голямо учудване:
	— Кой ви каза това? Та тя е още мъничка. Случва се наистина и такива понякога да се женят, но дъщерята на Юранд не се е оженила. Излязох от Чеханов преди шест дена и я видях при княгинята. Как ще се жени през постите?
	Збишко слушаше и напрягаше всички сили на волята си да не сграбчи мазура за шията и да не му извика: „Господ да ти плати за новината!“ — но се въздържа и рече:
	— Чувах нещо, че Юранд я дал някому.
	— Княгинята искаше да я ожени, не Юранд, но не можа нищо да направи против неговата воля. Искаше да я даде на един рицар в Краков, който се бил обрекъл на девойката и когото тя обича.
	— Обича ли го? — извика Збишко.
	Йендрек го погледна проницателно, усмихна се и рече:
	— Знаете ли, вие като че ли премного разпитвате за тази девойка.
	— Разпитвам за познатите си, при които отивам.
	Лицето на Збишко едва се виждаше под шлема освен очите, носа и малко от бузите, но носът и бузите му бяха тъй червени, та дяволитият мазур, който беше шегобиец, рече:
	— Навярно от студа лицето ви се е зачервило като великденско яйце!
	А момъкът се обърка още повече и отговори:
	— Навярно…
	Те тръгнаха, като яздеха известно време в мълчание, само конете пръхтяха и изпущаха от ноздрите си струи пара, а чужденците-рицари почнаха нещо да си говорят. Но след малко Йендрек от Кропивница запита:
	— Ами как ви казваха, защото не чух добре?
	— Збишко от Богданец.
	— Я гледай! Та и онзи, който се бе обрекъл на Юрандовата, май се казваше така.
	— Да не мислите, че ще отрека? — отговори бързо и гордо Збишко.
	— Та и няма защо. Боже мили, значи, вие сте оня Збишко, комуто девойката покри главата с булото си! Като се върнах от Краков, всички придворни девойки говореха само за вас, а на мнозина дори сълзи течеха по бузите, като слушаха. Това сте вие! Ех, че радост ще има сега при двора… защото и княгинята ви обича.
	— Господ да я благослови и вас също за добрата вест… Защото, като ми казаха, че се е оженила, цял изтръпнах.
	— Как тъй ще се ожени!… Примамливо късче е тази девойка, защото нейната зестра е целият Спихов, но въпреки че при двора има много хубави момци, никой не я е погледнал в очите, защото всеки уважава и нейната постъпка, и вашата клетва. Тя и княгинята не би допуснала това. Ех, че радост ще има! Да си кажа правото, понякога се шегуваха с девойката. Някой ще й каже: „Няма да се върне твоят рицар“ — а тя само потропне с пети: „Ще се върне! Ще се върне!“ — при все че неведнъж, когато й кажеха, че сте се оженили за друга, работата идваше до плач.
	Тези думи трогнаха Збишко, но в същото време го хвана яд на хорските клюки и той каза:
	— Който е дрънкал за мене такива неща, ще го извикам на двубой!
	А Йендрек от Кропивница се разсмя:
	— Жените й говореха на яд! Ще извикате на бой жените ли? С меч срещу хурка нищо не можеш стори!
	Зарадван, че бог му прати такъв весел и приказлив спътник, Збишко почна да го разпитва за Дануша, после за обичаите при мазовецкия двор и пак за Дануша, най-сетне обаче, като си спомни за обетите си, разказа на Йендрек какво беше чул по пътя за войната — как хората се готвят за нея, как я чакат ден след ден, а накрая попита дали в мазовецките княжества мислят същото.
	Но шляхтичът от Кропивница не мислеше, че войната е тъй близка. Хората разправяли, че не можело да бъде иначе, но той бил чул как веднъж сам князът казал на Миколай от Длуголяс, че кръстоносците са си глътнали езиците от страх и че стига кралят да настои, ще отстъпят и Добжинската земя, която заграбиха, защото се боят от неговата сила — или най-малкото ще протакат работата, докато се подготвят добре.
	— Впрочем — каза той — князът наскоро ходи в Малборг, дето поради отсъствието на магистъра го посрещнал великият маршал и уредил в негова чест състезания, а сега у княза гостуват кръстоносни вождове, а ето и нови гости идат…
	Тук той се позамисли и след малко добави:
	— Хората разправят, че тези кръстоносци не идват току-така у нас и у княз Жемовит в Плоцк. Казват, че им се било искало в случай на война нашите князе да не помагат на полския крал, а на тях, пък ако не успеят да постигнат това, поне да ги убедят да стоят настрана, но това няма да го бъде…
	— Няма да го бъде! Как бихте останали у дома си? Та нали вашите князе са обвързани и подчинени на полското кралство. Мисля, че не бихте останали.
	— Няма да останем — отвърна Йендрек от Кропивница.
	Збишко погледна отново чужденците-рицари и техните паунови пера.
	— Та и тези ли затова отиват?
	— Това са братя от Ордена, може и затова да отиват. Кой ги знае?
	— А този третият?
	— Третият иде от любопитство.
	— Трябва да е някой от знаменит род.
	— Да! След него идат три обковани коли, натоварени с отлично въоръжение, и девет души свита. Струва си с такъв да се биеш! Чак слюнки да ти потекат от устата.
	— И не можете ли?
	— Как така! Князът ми е заповядал да ги пазя. Косъм от главата им няма да падне до Чеханов.
	— Ами ако аз ги извикам на двубой? Ако биха поискали да се бият с мене?
	— Тогава трябва първо да се биете с мене, защото, докато съм жив, това няма да стане.
	Като чу тия думи, Збишко погледна дружелюбно младия шляхтич и рече:
	— Вие разбирате що е рицарска чест. С вас няма да се бия, защото съм ваш приятел, но в Чеханов, ако е рекъл господ, ще намеря причина да се скарам с немците.
	— В Чеханов правете, каквото искате. Там няма да мине без някои състезания, та може работата да дойде и до двубой, само князът и кръстоноските вождове да разрешат.
	— Аз имам една дъска, на която е написана покана за всеки, който не признае, че панна Данута, дъщерята на Юранд, е най-добродетелната и най-хубавата мома на света. Но знаете ли… навсякъде хората само свиваха рамене и се смееха.
	— Защото това е чужд обичай и Да си кажем правото, и глупав, който нашите хора не познават освен някъде по границите. Ето и този лотарингец закачаше по пътя шляхтата и искаше да признават някаква си негова дама за най-добра от всички. Но никой не го разбираше, а сбиване аз не допущах.
	— Как така? Искал да признаят неговата дама за най-добра? Я го гледай! Няма ли срам?
	Тук той погледна чужденеца-рицар, сякаш искаше да се убеди как изглежда човек, който няма срам, но трябваше да признае в душата си, че Фулко дьо Лорш съвсем не приличаше на обикновен нехранимайко. Напротив, изпод спуснатия наличник на шлема гледаха добри очи и се подаваше младо и изпълнено с някаква тъга лице.
	— Сандерус! — извика внезапно Збишко.
	— Заповядайте — отговори немецът и се приближи.
	— Я попитай този рицар коя е най-добродетелната и най-прекрасната мома на света.
	— Коя е най-прекрасната и най-добродетелната мома на света? — попита Сандерус.
	— Улрика дьо Елнер! — отговори Фулко дьо Лорш. После вдигна очи към небето и почна да въздиша.
	А страшно възмутеният Збишко просто се задъха от това богохулство и го обхвана такъв буен гняв, та закова на място коня; но докато успее да продума, Йендрек от Кропивница застана между него и чужденеца и каза:
	— Тук няма да се разправяте.
	Но Збишко се обърна към продавача на реликви:
	— Кажи му от мое име, че обича кукумявка.
	— Моят господар казва, благородни рицарю, че обичате кукумявка! — повтори като ехо Сандерус.
	Вместо отговор Фулко дьо Лорш пусна юздите и с дясната ръка почна да разкопчава и да снема желязната си ръкавица, след това я хвърли в снега пред Збишко, а той кимна на своя чех да я вдигне с острието на копието.
	Тогава Йендрек от Кропивница се обърна към Збишко със сърдито лице и викна:
	— Няма да се биете, казвам ви, докато аз съм страж. Няма да позволя нито нему, нито вам.
	— Та нали не аз го извиках, а той мене.
	— Ала заради кукумявката. Стига вече, пък ако някой се противи… Внимавайте!… И моят меч е подръка.
	— Аз не искам да се бия с вас.
	— А ще трябва да се биете с мене, защото съм дал клетва да браня онзи.
	— Тогава как ще стане? — запита упоритият Збишко.
	— Чеханов че е далече.
	— Но какво ще си помисли чужденецът?
	— Нека вашият човек му каже, че тук двубой не може да стане и че вие трябва да получите по-напред разрешение от княза, а той от кръстоноските вождове.
	— Ех! Ами ако не разрешат?
	— Все ще се намерите някъде! Стига приказки.
	Збишко видя, че нищо не може да се направи, разбираше, че Йендрек от Кропивница наистина не може Да допусне двубоя, затова повика отново Сандерус да обясни на лотарингския рицар, че те ще се бият едва след пристигането в замъка. Дьо Лорш изслуша думите на немеца, кимна с глава в знак, че разбира, а после протегна на Збишко ръка, подържа неговата малко и я стисна здраво три пъти, което според рицарските обичаи означаваше, че трябва да се бият дето и да е и когато и да е. После, привидно примирени, потеглиха към чехановския замък, чиито тъпи кули вече се виждаха на фона на заруменялото небе.
	Те пристигнаха още по светло, но докато се назоват при портите на замъка и докато им спуснат моста, настъпи дълбока нощ. Прие ги и угости познатият на Збишко Миколай от Длуголяс, който беше началник на охраната в състав от няколко рицари и триста безпогрешни горски стрелци. Веднага след пристигането си Збишко узна за голямо свое огорчение, че дворът отсъствува. Князът в желанието си да почете вождовете от Щитно и Йоханисбург уредил голям лов в девствената гора, на който, за да придаде на зрелището блясък, отишла и княгинята заедно с придворните девойки. От познатите жени Збишко намери само Офка, вдовицата на Кших от Яжомбково, която пазеше ключовете на замъка. Тя му се зарадва много, защото, откакто се бяха върнали от Краков, разказваше всекиму, щял не щял, за любовта му към Дануша и за случката с Лихтенщайн. Тия разкази й създаваха голяма известност сред по-младите дворяни и девойки, тя беше благодарна на Збишко и сега гледаше да утеши младежа в мъката, която го обхвана поради отсъствието на Дануша.
	— Няма да я познаеш — казваше тя. — На момичето годините настъпват и шевовете на дрехите й започват да се пукат под шията, защото всичко в нея набъбва. Тя не е вече такъв дребосък, какъвто беше, и иначе те обича, не както по-рано. Сега стига само някой да викне на ухото й „Збишко!“ — и сякаш с жило я пробожда. Такава е тя нашата — на всички жени съдба, и срещу нея нищо не може да се направи, защото то е по божия повеля… Ами твоя чичо, казваш, бил здрав? Защо не дойде и той?… Да, такава е съдбата… Тъжно, тъжно е за жената да е сама на света… Слава богу, че девойката не си изпочупи краката, защото всеки ден се качва на кулата и гледа към пътя… Всяка от нас има нужда от приятелство…
	— Само ще нахраня конете и ще отида при нея, макар да е нощ, ще тръгна — отговори Збишко.
	— Добре, но си вземи от замъка водач, защото ще се заблудиш в гъстата гора.
	И още на вечерята, която Миколай от Длуголяс уреди за гостите, Збишко го уведоми, че ще тръгне веднага да стигне княза, и помоли за водач. Уморените от пътя орденски братя се събраха след гощавката около огромните камини, в които горяха цели борови пънове, и решиха да тръгнат едва на другия ден, след като си починат. Но дьо Лорш, като разпита за какво се отнася, изяви желание да тръгне заедно със Збишко под предлог, че иначе може да закъснеят за лова, който той искаше да види непременно.
	После се приближи до Збишко, протегна му ръка и отново стисна три пъти пръстите му.


>>	III

	Но и този път работата не стигна до битка, защото Миколай от Длуголяс узна от Йендрек от Кропивница какво се беше случило и накара двамата да му дадат дума, че няма да се бият без знанието на княза и на кръстоноските вождове, пък ако се противят, заплаши ги, че ще заключи портите. На Збишко се искаше колкото се може по-скоро да види Дануша, затова не посмя да се противи, а дьо Лорш, който се биеше охотно, дето трябваше, но не беше кръвожаден човек, се закле без мъчнотии в своята рицарска чест, че ще чака разрешение от княза, толкова повече, че ако постъпи иначе, страхуваше се да не го оскърби. Освен това лотарингският рицар, който беше слушал много песни за турнири и обичаше бляскавото общество и великолепните празненства, искаше да се бие именно пред двора, пред големците и дамите, защото смяташе, че така победата му ще получи по-голяма разгласа и още по-лесно ще му спечели златни шпори. При това страната и хората бяха възбудили любопитството му, ето защо отлагането беше добре дошло за него — още повече, че Миколай от Длуголяс, който толкова години беше прекарал в плен у немците и можеше лесно да разговаря с чужденците, разказваше чудеса за княжеския лов на различни зверове, вече изчезнали в западните страни. И тъй, след полунощ те тръгнаха със Збишко към Пшасниш и взеха със себе си въоръжените си свити и хора с фенери за защита от вълци, които през зимата се събираха на безбройни глутници и можеха да бъдат страшни дори за двайсетина ездачи, па било те и най-добре въоръжени. Оттатък Чеханов също имаше гори, които зад Пшасниш се сливаха с грамадната Курпьовска пуста, която граничеше на изток с непроходимите борови гори на Подлесие и по-далечната Литва. Неотдавна през тези именно гори се промъкваха към Мазовия дивите литовци, които обикновено отминаваха страшните местни заселници, но в 1337 година стигнаха чак до Чеханов и го разрушиха. Дьо Лорш слушаше с голямо любопитство разказите на стария водач, Мачко от Туробое, защото вътрешно гореше от желание да премери силите си с литовците, които — също като другите западни рицари — смяташе за неверници. Той беше дошъл по тези места като на кръстоносен поход и жадуваше да спечели слава и спасение на душата си, а из пътя си мислеше, че войната дори и с мазурите като полуезически народ също би му осигурила пълно опрощаване на греховете. И той почти не вярваше на очите си, когато пристигна в Мазовия и видя черкви в градовете, кръстове на камбанариите, духовници, рицари с християнски емблеми на оръжието и народ, наистина смел, избухлив, за свади и битки всякога готов, но християнски и не по-хищен от немците, през чиито земи беше минал младият рицар. И когато му казаха, че този народ от векове почита Исуса Христа, сам не знаеше какво да мисли за кръстоносците, а когато разбра, че покойната краковска кралица била покръстила вече и Литва, учудването, а също и загрижеността му нямаха граници.
	И той почна да разпитва Мачко от Туробое дали в тези гори, през които минават сега, няма поне змейове, на които хората трябва да принасят в жертва девойки и с които човек може да се бие. Но отговорът на Мачко и в това отношение напълно го разочарова.
	— В горите има всякакви зверове за лов, като вълци, турове, зубри и мечки, с които човек може да има доста работа — отвърна мазурът. — Може по блатата да има и нечисти духове, но за змейове не съм чувал, пък и да имаше, едва ли щяхме да им даваме девойки, а бихме излезли вкупом насреща им. Ех, ако имаше, жителите от гората отдавна щяха да носят пояси от кожата им.
	— Какъв народ са те и не може ли човек да се бие с тях? — запита дьо Лорш.
	— Може да се бие, но е опасно — отвърна Мачко, — а на рицаря и не прилича, защото са прости селяни.
	— Швейцарците и те са селяни. Ами тия почитат ли Исуса Христа?
	— В Мазовия езичници няма, а това са наши и княжески хора. Нали видяхте стрелците в замъка. Те всички са курпи* и по-добри стрелци няма от тях на света.
	[* Местни жители, прочути като отлични стрелци. — Б. пр.]
	— Ами англичаните п шотландците, които видях при бургундския двор?
	— Виждал съм ги аз тях и в Малборг — прекъсна мазурът. — Здравеняци момци, но да не им дава господ някога да излязат срещу тия! У тях седемгодишно дете не получава ядене, докато не го свали със стрела от върха на някоя борика.
	— За какво приказвате? — попита внезапно Збишко, до ушите на когото стигна няколко пъти повторената дума курпи.
	— За курпьовските и английските стрелци. Този рицар казва, че англичаните, а особено шотландците улучват най-добре от всички.
	— Виждах ги аз при Вилно. И още как! Чувал съм стрелите им покрай ушите си. Имаше там рицари от всички страни, които се хвалеха, че ще ни изядат с парцалите, ама като се опитаха някой и друг път, изгубиха охота за ядене.
	Мачко се разсмя и повтори на дьо Лорш Збишковите думи.
	— Говореше се за това при разните дворове — отвърна лотарингецът, — там хвалеха юначеството на вашите рицари, но ги осъждаха, че защищават езичниците срещу кръста.
	— Защищавахме народа, който искаше да ce покръсти, срещу нападенията и несправедливостта. А немците искат да ги държат в езичество, за да имат повод за война.
	— Бог ще отсъди това — рече дьо Лорш.
	— Може би дори много скоро — отговори Мачко от Туробое.
	Но лотарингецът, като чу, че Збишко е бил във Вилно, почна да го разпитва за тази война, защото вестта за битките и станалите там рицарски двубои се беше вече разнесла нашироко по света. Особено онзи двубой, в който излезли четирима полски и четирима френски рицари, вълнуваше въображението на западните бойци. И дьо Лорш почна да гледа Збишко с по-голяма почит, като човек, който е взел участие в такива славни битки — и се радваше, че ще се бие не кого да е.
	И те продължаваха пътя си ъ привиден сговор, като си оказваха взаимни услуги при почивките и се черпеха един друг с вино, каквото дьо Лорш имаше доста в колите си. Но когато от разговора между него и Мачко от Туробое се разбра, че Улрика дьо Елнер в същност не е девойка, ами четиридесетгодишна жена, която има шест деца, душата на Збишко се възмути още повече, задето тоя чудноват чужденец смее не само да сравнява една „баба“ с Дануша, а и първенство да иска за нея. Но си помисли, че той може да не е с всичкия си ум и повече би му отивало тъмно подземие и пръчки*, отколкото странствуване по света — и тази мисъл сдържа гнева му да не избухне веднага.
	[* Средства, употребявани по онова време за укротяване на рудите. — Б. пр.]
	— Не мислите ли — каза той на Мачко, — че зъл дух е размътил ума му? Може би дяволът седи в главата му като червей в лешник и е готов през нощта да нападне някого от нас… Трябва да бъдем нащрек…
	Мачко от Туробое каза наистина, че това е невъзможно, но все лак почна да поглежда с известно безпокойство лотарингеца и най-после добави:
	— Понякога се случва да се насъберат до сто и повече бяса в един побъркан, а стане ли им тясно, гледат да си намерят място у другите хора. Най-лош е онзи дявол, който ти прати някоя жена.
	После се обърна внезапно към рицаря:
	— Слава на Исуса Христа!
	— И аз го славя — отвърна с известна почуда дьо Лорш.
	Мачко от Туробое се успокои напълно.
	— Ето, видяхте ли — рече той, — ако в него седеше бяс, веднага би излязла пяна от устата му или би го прострял на земята, защото го попитах неочаквано. Можем да продължим пътя.
	И те продължиха нататък спокойни. От Чеханов до Пшасниш не беше много далече и лете ездач с добър кон можеше да измине пътя между двата града за два часа. Но те яздеха много по-бавно поради нощта, почивките и снежните преспи, натрупани в горите, а понеже бяха тръгнали доста след полунощ, едва на съмване пристигнаха в ловния княжески замък, който беше оттатък Пшасниш, в края на горите. Замъкът там беше построен почти до самата гора; той беше голям, нисък, дървен, но все пак имаше на прозорците рамки с кръгли груби стъкла. Пред замъка се виждаха геранила на кладенци и два обора за коне, а около замъка бяха пръснати колиби, изградени набързо от борови клони, и шатри от кожи. В утринната дрезгавина силно светеха накладените пред палатките огньове, а около тях стояха ловни помощници, облечени с кожуси с вълната навън от овчи, лисичи, вълчи и мечешки кожи. На рицаря дьо Лорш се стори, че вижда пред огъня диви зверове на два крака, защото по-голямата част ог тези хора бяха с калпаци, направени от главите на зверовете. Едни стояха, опрени на копията, други на лъковете. Някои плетяха огромни мрежи от дебели върви, други въртяха над жаравата големи бутове от зубри и лосове, навярно предназначени за утринна закуска. Светлината от пламъка падаше на снега и същевременно осветяваше тези диви фигури, замъглени малко от дима на огньовете, от мъглата на дишането им и от парата, която излизаше от местата, сложени на жаравата.
	Зад тях се виждаха порозовелите стъбла на огромните борове и нови тълпи хора, чието множество учудваше несвикналия да вижда такива ловни сборове лотарингец.
	— Вашите князе — каза той — отиват на лов като на военен поход.
	— Както виждате — отвърна Мачко от Туробое, — не им липсват нито ловни принадлежности, нито хора. Това са княжески ловци, но между тях има и такива, които идват тук от най-затънтените гори, за да търгуват.
	— А ние какво ще правим? — прекъсна го Збишко. — В замъка спят още.
	— Ами ще чакаме, докато се събудят — каза Мачко. — Та няма да отидем да хлопаме на вратата и да будим княза, нашия господар.
	Като каза това, гой ги заведе до един огън, край който ловците им постлаха зуброви и мечешки кожи, после почнаха да се надпреварят да ги гощават с току-що изпечено месо, а като чуха да се говори чужд език, взеха да се трупат, за да видят немеца. Веднага се разчу чрез хората на Збишко, че този рицар е от „зад морето“, и около тях стана тъй тясно, че панът от Туробое трябваше да прояви строгост, за да запази чужденеца от прекаленото любопитство. Дьо Лорш забеляза в навалицата и жени, облечени също тъй с кожи, ала румени като ябълка и извънредно хубави, ето защо почна да разпитва дали и те също вземат участие в лова.
	Мачко от Туробое му обясни, че в лова те не вземат участие, но идват заедно с ловците от женско любопитство или като на панаир да си купят градски стоки и да продадат горските си богатства. И така беше наистина. Княжеският дворец беше нещо като средище, около което, дори без да е там князът, се събираха две стихии: градската и горската. Горските заселници не обичаха да излизат от гората, защото не се чувствуваха добре без шума на дърветата над главите си, затова жителите на Пшасниш докарваха в този горски край прочутото си пиво, брашно, смляно в градските вятърни мелници или във водениците по река Венгерка, сол, която беше такава рядкост и тъй търсена в гората, железни предмети, ремъци и други подобни занаятчийски изделия, а вземаха в замяна ценни животински, кожи, сушени гъби, лешници, лековити билки или късове кехлибар, който у курпите можеше да се намери доста често. Затова около княжеския замък имаше като че ли постоянен панаир, който се оживяваше още повече по време на княжеския лов, когато и задължението, и любопитството извличаха жителите от дълбоките гори.
	Дьо Лорш слушаше разказите на Мачко и се вглеждаше с интерес във фигурите на ловците. Понеже живееха на чист и здрав въздух и се хранеха, както впрочем по-голямата част от тукашните селяни, главно с месо, те неведнъж учудваха чуждестранните пътешественици с ръста и силата си. А Збишко, седнал край огъня, поглеждаше непрекъснато към вратата и прозорците на замъка и не го свърташе на място. Светеше само един прозорец, по всичко изглежда — на готварницата, защото през не добре прилепналите му рамки излизаше дим. Останалите бяха тъмни и само отразяваха блясъка на настъпващия ден, който светлееше и посребряваше все по-силно заснежената гора около замъка. През малката врата на страничната стена на замъка се показваха сегиз-тогиз хора, облечени с дрехи на княжески прислужници, и ту с ведра, ту с чебъри на кобилици тичаха за вода към кладенците. Запитвани дали всички още спят, слугите отговаряха, че дворът, уморен от вчерашния лов, още си почива, но че вече се готви ядене за утринната закуска преди тръгването.
	И наистина през прозореца на готварницата почна да излиза мирис на сланина и шафран, който се разнесе надалече между огньовете. Скръцнаха най-сетне и се отвориха главните врати, които откриха вътрешността на силно осветеното преддверие, на прага излезе човек — и Збишко още от пръв поглед позна, че това е един от певците, когото на времето си бе видял сред придворните на княгинята в Краков. Тогава Збишко, без да чака Мачко от Туробое, нито дьо Лорш, се спусна така стремително към замъка, че смаяният лотарингец попита:
	— Какво му стана на този млад рицар?
	— Нищо не му е станало — отвърна Мачко от Туробое, — само че той обича една от придворните девойки на княгинята и иска да я види час по-скоро.
	— Ах! — отговори дьо Лорш и сложи и двете си ръце на сърцето.
	И като дигна очи нагоре, почна да въздиша тъй жаловито, че Мачко сви рамене и си каза:
	„Дали не въздиша така за бабичката си? Като че ли наистина не е с всичкия си ум…“
	Но все пак го заведе в замъка и двамата се озоваха в обширния трем, украсен с рога на турове, зубри, лосове и елени и осветен от пламтящите в грамадната камина сухи пънове. По средата имаше покрита с килимче маса с приготвени на нея блюда за ядене. В трема имаше само няколко дворяни, с които Збишко разговаряше. Мачко от Туробое ги запозна с рицаря дьо Лорш, но тъй като не говореха немски, трябваше сам да продължава да му бъде дружина. Обаче всяка минута прииждаха нови дворяни, повечето от тях хубави, със сурови лица, снажни, широкоплещести, светлоруси мъже, стъкмени вече за лов. Онези, които познаваха Збишко и знаеха за неговите краковски премеждия, го поздравяваха като стар приятел и по всичко личеше, че са разположени към него. Други го гледаха с такава почуда, с каквато обикновено се гледа на човек, над чийто врат е висяла брадвата на палача. Около него се чуваха гласове: „Разбира се! Тук е и княгинята, тук е и Юрандовата дъщеря, ей сега ще я видиш, клетнико, и ще дойдеш с нас на лов.“ В това време влязоха двамата гости кръстоносци, брат Хуго де Данвелд, управител на Ортелсбург или Щитно, чийто роднина беше на времето маршал на Ордена, и Зигфрид де Льове, също от славен у кръстоносците род, управител на Йоханисбург. Първият от тях беше още доста млад, но затлъстял, с лице на хитър пияч на пиво и с дебели влажни устни, вторият беше висок, със строги, но благородни черти. На Збишко се стори, че е виждал някога Данвелд у княз Витолд и че Хенрих, плоцкият епископ, на едно състезание беше го свалил от коня, но на тези спомени попречи влизането на княз Януш, към когото се обърнаха с поклон и кръстоносците, и дворяните. Приближиха се към него и дьо Лорш, и кръстоноските вождове, и Збишко, а той, поздравяваше любезно, но с достойнство на своето голобрадо селско лице, обкръжено с равно подрязана на челото коса, която падаше отстрани чак до раменете. Веднага на двора проехтяха тръби в знак, че князът сяда на трапезата: те се обадиха веднъж, дваж, а след третия път от дясната страна на стаята се отвори широка врата и там се показа княгиня Ана, а до нея хубаво русокосо девойче с окачена на рамо лютня.
	Като я видя, Збишко се промъкна напред, събра ръце пред устните си и падна на колене в поза, пълна с почит и благоговение.
	В залата се разнесе шум, защото постъпката на Збишко учуди мазурите, а някои дори разсърди. „Я виж — казаха по-старите, — навярно е научил този обичай от някои задморски рицари, а може би от езичниците, защото дори и сред немците го няма.“ А по-младите мислеха: „Не е чудно, той дължи на момата главата си.“ Но княгинята и Юрандовата щерка не познаха изведнъж Збишко, защото той бе коленичил с гръб към огъня и лицето му беше в сянка. Княгинята помисли в първия миг, че това е някой от придворните, който се е провинил с нещо пред княза и моли за нейното застъпничество, но Дануша, която имаше по-остър поглед, направи крачка напред, наведе светлата си глава и викна изведнъж с тънък пронизителен глас:
	— Збишко!
	После, без да му мисли, че целият двор и чуждите гости я гледат, затече се като сърна към младия рицар, прегърна го с две ръце и почна да го целува по очите, устата, бузите, притискаше се до него и цвъртеше от голяма радост, докато мазурите избухнаха в гръмлив смях и княгинята я дръпна за яката към себе си.
	Тогава тя изгледа присъствуващите, смути се страшно и също така бързо се дръпна зад княгинята и се скри в гънките на дрехата й, така че едва се виждаше само върхът на главата й.
	Збишко прегърна краката на господарката, а тя го дигна от земята и почна да го поздравява и го пита за Мачко: умрял ли е, или е жив, пък ако е жив, защо не е дошъл и той в Мазовия. Збишко отговаряше на тия въпроси малко несвързано, защото се навеждаше насам и натам и се мъчеше да види зад княгинята Дануша, която ту се подаваше иззад полата на господарката си, ту отново потъваше в гънките й. Мазурите се превиваха от смях при това зрелище, смееше се и сам князът и чак когато донесоха съдовете с горещото ядене, зарадваната княгиня се обърна към Збишко и каза:
	— Служи ни, мили прислужнико, и дай боже не само при яденето, но и завинаги.
	После се обърна към Дануша:
	— А ти, измъчена мухо, излизай веднага изпод полата ми, защото съвсем ще я скъсаш.
	Дануша излезе изпод полата пламнала, смутена, като вдигаше всеки миг към Збишко очите си — изплашени, срамежливи, любопитни и такива хубави, та чак сърцето се топеше не само на Збишко, но и на другите мъже: велможата от Щитно почна час по час да туря ръка на своите дебели влажни устни, а дьо Лорш се смая — вдигна и двете си ръце нагоре и попита:
	— В името на свети Яков от Компостели, коя е тази девойка?
	На тоя въпрос управителят на Щитно, който беше не само дебел, но и нисък, се подигна на пръсти и каза на ухото на лотарингеца:
	— Дъщеря на дявола.
	Дьо Лорш го изгледа, премига, после намръщи вежди и каза през нос:
	— Не е истински рицар оня, който лае срещу хубостта.
	— Аз нося златни шпори и съм духовник — отвърна с гордост Хуго де Данвелд.
	Удостоените със златни шпори рицари бяха на такава голяма почит, че лотарингецът наведе глава, но след малко отговори:
	— Пък аз съм роднина на брабантските* князе.
	[* Богатото княжество Брабант заемало земя, която съставя днес част от Белгия и част от Холандия. — Б. пр.]
	— Pax! Pax!* — отговори кръстоносецът. — Чест на могъщите князе и приятели на Ордена, от чиито ръце наскоро ще получите и вие златни шпори. Аз не отричам хубостта на тази девойка, но чуйте кой е нейният баща.
	[* Мир! Мир! (лат.) — Б. пр.]
	Обаче той не успя нищо да разкаже, защото тъкмо тогава княз Януш седна на трапезата. Той беше вече узнал от йоханисбургския управител за големите роднински връзки на рицаря дьо Лорш и му даде знак да седне до него. Насреща седна княгинята с Дануша, а Збишко застана, както някога в Краков, зад техните столове, за да им услужва. Дануша държеше главата си колкото се може по-ниско над блюдото, защото я беше срам от хората, но малко обърната настрана, за да може Збишко да вижда лицето й. А той с жадност и възторг гледаше мъничката й светла глава, розовата й бузичка, раменете под прилепналата към тялото дреха, които не бяха вече детски, и чувствуваше, че у него нахлува като река нова обич и залива целите му гърди. Той усещаше също по очите, по устата и по лицето си току-що получените нейни целувки. Някога тя го целуваше, както сестра целува брат, а той приемаше целувките й като от любимо дете. Сега, при спомена за новите целувки, с него ставаше същото, което някога му ставаше при Ягенка: обземаха го тръпки и отпадналост, под която тлееше жар като в посипан с пепел огън. Дануша му изглеждаше вече напълно зряла девойка, защото тя наистина беше израсла и разцъфтяла. А освен това пред нея се говореше толкова много и така често за любов, че както пъпката цвете, огряна от слънцето, се развива и разцъфтява все повече и повече, така и нейните очи се бяха отворили за любовта, затова именно у нея имаше сега нещо, което по-рано не съществуваше — някаква хубост, вече не детинска, и някакъв мощен опияняващ чар, който бликаше от нея както топлината от пламъка или уханието от роза.
	Збишко чувствуваше това, но не можеше да си го обясни, защото се беше забравил. Той забрави дори, че трябва да прислужва на масата. Не виждаше, че придворните го гледат и се побутват с лакти, че си посочват един другиму него и Дануша и се смеят. Не забеляза също вкамененото от учудване лице на дьо Лорш, нито изпъкналите очи на кръстоноския управител от Щитно, които непрекъснато бяха приковани в Дануша и осветени от пламъка на камината, изглеждаха тъй червени и бляскави, като че бяха вълчи. Збишко се опомни едва когато тръбите протръбиха отново, за да дадат знак, че е време да се тръгва за гората, и когато княгиня Ана Данута се обърна към него и каза?
	— Ще дойдеш с нас, за да ти бъде весело и да можеш да говориш на момичето за любовта си, което и аз ще послушам с удоволствие.
	След тия думи тя излезе с Дануша да се преоблекат за ездата. А Збишко се затече на двора, дето слугите вече държаха покритите със скреж и пръхтящи коне за княза и княгинята, за гостите и придворните. На двора нямаше вече толкова много хора както по-рано, защото ловните помощници бяха заминали напред с мрежите и бяха потънали в гъстата гора. Огньовете бяха изгаснали, денят беше светъл, мразовит, снегът скърцаш, а поклащаните от лекия вятър дървета ронеха сух и блестящ скреж. Наскоро излезе и се качи на коня князът, а зад него тръгна оръженосецът му с арбалет и толкова дълго и тежко ловно копие, с каквото малцина биха могли да си служат; князът обаче го въртеше с леснина, защото като всички мазовецки Пясти притежаваше необикновена сила. В този род имаше дори такива жени, които при женитбата си за чужденци-князе прегъваха с пръсти на сватбените пиршества широки железни сатъри. Близо до княза яздеха още двама мъже, готови всеки миг да му дойдат на помощ, избрани измежду всички дворяни на варшавската и чехановската земя, страшни на вид, с плещи като горски пънове, които дошлият отдалеко рицар дьо Лорш гледаше с почуда.
	След малко излезе и княгинята с Дануша, и двете с качулки от бели невестулки. Като истинско чедо на Кейстут, княгинята умееше да „шие“ по-добре с лъка, отколкото с иглата, та и след нея носеха украсен, само че малко по-лек от другите арбалет. Збишко, коленичил на снега, протегна длан, на която господарката опря крака си, когато се качваше на коня, след което той вдигна Дануша, също както в Богданец вдигаше Ягенка — и тръгнаха. Шествието се проточи като дълга змия; от княжеския дом то зави надясно, пъстрееше и искреше по края на гората като цветна ивица по ръба на тъмна дреха и после бавно започна да потъва в нея.
	Бяха навлезли вече доста дълбоко навътре, когато княгинята се обърна към Збишко и каза:
	— Защо мълчиш? Хайде, говори й!
	Насърчен така ласкаво, Збишко помълча още малко, защото го бе обхванало някакво стеснение и едва след като изтече толкова време колкото за една-две кратки молитви, се обади:
	— Данушка!
	— Какво, Збишко?
	— Толкова те обичам…
	Тук той се запъна — търсеше думи, които мъчно му идваха, защото при все че знаеше да коленичи пред девойката като чуждестранните рицари, при все че по всякакъв начин й оказваше почит и гледаше да избягва простонародни изрази, напразно се силеше да се държи като придворен — душата му си беше селска и той можеше да говори само простичко.
	Та и сега след малко рече:
	— Изгорях от обич по тебе!
	А тя вдигна към него изпод кожената качулка ясносините си очи и лицето, порозовяло от студения горски въздух, и отвърна някак бързо:
	— И аз, Збишко!
	После веднага притвори очи с ресници, защото вече знаеше какво нещо е любовта.
	— Ей, съкровище ти мое! Ей, девойко ти моя! — завика Збишко. — Ей!…
	И пак млъкна от щастие и вълнение, но добрата и същевременно любопитна княгиня повторно им дойде на помощ.
	— Кажи й де — рече тя — как ти е било мъчно без нея, пък навлезем ли в някой гъсталак, може там и да я целунеш по устните, аз няма да се сърдя, защото това най-добре ще докаже любовта ти.
	И той почна да разказва „как му се стягала душата“ без нея в Богданец и сред съседите, и докато гледал болния Мачко. Само за Ягенка нищо не спомена хитрият Збишко, но иначе говореше всичко искрено, защото в тази минута той така силно обичаше прелестната Дануша, та му се искаше да я сграбчи, да я прехвърли на своя кон, да я сложи пред себе си и да я държи до гърдите си.
	Обаче не смееше да направи това; но когато първият гъсталак ги отдели от придворните и гостите, които яздеха зад тях, той се наведе към нея, прегърна я и скри лицето си в качулката — така даде израз на любовта си.
	Но зиме нали няма листа по лещака, видяха го Хуго де Данвелд и рицарят дьо Лорш, видяха го също придворните и почнаха да си говорят:
	— Целуна си я пред княгинята! Току-виж, че господарката веднага ги оженила.
	— Бива си го момчето, ала и тя е гореща. Юрандова кръв.
	— Кремък са те и огниво, при все че девойчето е някак боязливо. Искри ще отхвърчат от тях, така да знаеш! Захапа я като вълк агне!
	Така си приказваха те и се смееха, но кръстоноският големец от Щитно обърна към дьо Лорш своето козешко, зло и сладострастно лице и попита:
	— Бихте ли искали, пане, някой Мерлин* да ви превърне със своята вълшебна сила в ей това рицарче?**
	[* Магьосник от средновековните британски легенди за крал Артур — Б. пр.]
	[** Рицарят Утер се влюбил в добродетелната Игерна, жената на княз Горлас, приел с помощта на Мерлин вида на Горлас и имал от Игерна син — крал Артур. — Б. пр.]

	— Ами вие, пане?
	На това кръстоносецът, у когото беше пламнала завистта и страстта, дръпна с нетърпелива ръка коня и извика:
	— Иска ли питане!…
	Но в същия миг се опомни, наведе глава и отвърна:
	— Духовник съм и съм дал клетва за целомъдрие. Той погледна бързо лотарингеца със страх да не забележи усмивката на лицето му, защото в това отношение Орденът имаше лоша слава между хората, а между орденските рицари Хуго де Данвелд — най-лоша. Преди няколко години той беше помощник на управителя в Самбия и там оплакванията от него бяха станали толкова големи, че въпреки снизхождението, с което гледаха в Малборг на такива работи, трябваше да го преместят за началник на охраната в Щитно. Дошъл напоследък с тайни поръчки при двора на княза, като видя прекрасната Юрандова дъщеря, той пламна от страст към нея, за което младостта на Дануша не можеше да бъде пречка, защото в ония времена и по-млади от нея се женеха. А понеже Данвелд знаеше от какъв род е девойката и името на Юранд се свързваше със страшен спомен в паметта му, неговата страст, подклаждана от дива омраза, кипна още повече.
	А дьо Лорш почна да го разпитва тъкмо за тия работи.
	— Вие казахте, че тази хубава девойка е дъщеря на дявола; защо я нарекохте така?
	Данвелд започна да му разправя историята със Злотория: как при строенето на замъка те успели благополучно да пленят княза заедно с целия двор и как при това сблъскване загинала майката на Дануша, за което оттогава Юранд отмъщава най-жестоко на всички орденски рицари. И при тоя разказ омраза бликаше от кръстоносеца като пламък, защото имаше за това и лични причини. Та и той сам се беше срещнал преди две години с Юранд, но при вида на страшния „глиган от Спихов“ за пръв път в живота си толкова много се бе изплашил, та бе изоставил двама свои роднини, хората си, плячката и цял ден като умопобъркан беше бягал чак до Щитно, и там бе боледувал дълго време от страх. Когато оздравял, великият маршал от Ордена го дал на рицарски съд, чиято присъда го бе оправдала наистина, тъй като Данвелд се заклел в кръста и в честта си, че конят му полудял и го отвлякъл от полето на битката, но все пак тази присъда му бе затворила завинаги пътя към по-високите длъжности в Ордена. Наистина кръстоносецът премълча сега пред рицаря дьо Лорш тия премеждия, вместо това хвърли толкова обвинения срещу жестокостите на Юранд и срещу дързостта на целия полски народ, че всичко това не можеше да се побере в главата на лотарингеца.
	— Във всеки случай — рече той след малко — ние сме у мазурите, не у поляците.
	— Това е отделно княжество, но народът е същият — отговори кръстоносецът, — едно и също е безчестието им и една и съща е омразата им против Ордена. Дай боже немският меч да погуби цялото това племе!
	— Право казвате, пане: да си позволи князът, който инак изглежда тъй достоен, да строи замък против вас и във ваша земя — за такова беззаконие не съм чувал дори и между езичниците.
	— Замъка той строеше против нас, но Злотория е на негова, не на наша земя.
	— Тогава слава на Исуса Христа, че ви е пратил победа над него. Ами как се свърши тази война?
	— Тогава нямаше война.
	— А вашата победа при Злотория?
	— Тук именно бог ни прати благословията си, че князът беше без войска, само с придворните и жените.
	При тези думи дьо Лорш погледна кръстоносеца изумено.
	— Как така? Значи, в мирно време сте нападнали жените и княза, който си строел замък на своя собствена земя?
	— За славата на Ордена и на християнството няма безчестни постъпки.
	— Значи, тоя славен рицар ви отмъщава само за младата си жена, убита от вас във време на мир?
	— Който дига ръка срещу кръстоносците, той е син на пъкъла.
	Замисли се над тия думи рицарят дьо Лорш, но нямаше вече време да отговори на Данвелд, защото бяха излезли на една широка, покрита със заснежен шавар поляна, дето князът слезе от коня, а след него почнаха да слизат и другите.


>>	IV

	Опитните горски пазачи под началството на главния ловец се заеха да наредят ловните помощници в дълга верига по края на поляната, така че, застанали сами под прикритие, да имат пред себе си свободно пространство за по-удобна стрелба с арбалетите и лъковете. Двете по-къси страни на поляната заградиха с мрежи, зад които се беше притаила хайката, чиято длъжност беше да гони дивите животни към стрелците или ако не побягнат натам и се заплетат в мрежите, да ги убива с копия. Грамадна маса курпи, изкусно настанени в определеното за хайката място, трябваше да пъди всяко живо същество от горските дебри към поляната. За стрелците също беше опъната мрежа, та ако дивечът успее да се провре през веригата на ловците, да бъде спрян от мрежата и доубит в нейните плетеници.
	Князът застана в средата на веригата, в малка долчинка, която пресичаше цялата поляна. Главният ловец Мрокота от Моцажев му избра това място, като знаеше, че по тази именно долчинка ще тръгнат пред хайката най-едрите зверове от гората. Сам князът държеше в ръката си арбалет, досам него беше опряно на дървото тежко ловно копие, а малко по-назад стояха с брадви на раменете двамата огромни, прилични на горски стволове телохранители, които освен брадвите имаха още готови натегнати арбалети, за да ги подадат на княза в случай на нужда. Княгинята и Дануша не слязоха от конете, защото князът никога не позволяваше това поради опасност да налетят турове и зубри, от яростта на които човек по-лесно можеше да се спаси на кон, отколкото пеш. Дьо Лорш, ако и любезно поканен от княза да заеме място от дясната му страна, помоли да му се позволи да остане на коня за защита на дамите и застана недалече от княгинята, приличен на дълъг гвоздей с рицарското си копие, на което мазурите тихичко се подсмихваха под мустак, като на оръжие, малко пригодно за лов. А Збишко забоде копието в снега, преметна арбалета през рамо и изправен до коня на Дануша, дигаше към нея глава, от време на време й шепнеше нещо, прегръщаше краката и целуваше коленете й, защото вече никак не скриваше пред хората любовта си. Той се умири едва тогава, когато Мрокота от Моцажев, който в гората се осмеляваше да прави бележки и на самия княз, строго му заповяда да мълчи.
	В това време далеко нейде в дълбочината на гората се обадиха роговете на курпите, на които от поляната отговори откъслечно пискливият глас на кривата тръба, след което настъпи мъртва тишина. Само понякога изкрещяваше сойка по върховете на бориките или изграчваха като гарвани хората от хайката. Ловците гледаха напрегнато бялото пусто пространство, дето вятърът полюшваше заскрежените тръстики и безлистните клони на храсталаците, и всеки с нетърпение чакаше да види какъв звяр ще се покаже пръв на снега — изобщо очакваше се обилен и великолепен лов, защото гората гъмжеше от зубри, турове и глигани. Курпите изгониха с пушек от леговищата им и няколко мечки, които събудени по този начин, скитаха из гъсталака сърдити, гладни, но и предпазливи, защото се досещаха, че скоро ще трябва да водят борба не само за спокоен зимен сън, но и за живот.
	Трябваше обаче да се чака дълго, защото хората, които гонеха дивеча към мрежите и към поляната, бяха заели огромно пространство от гората и идеха от толкова далеч, та до ушите на ловците не стигаше дори лаят на кучетата, които бяха пуснати от ремъците веднага щом се чу отговорът на тръбата. Едно от тях, може би пуснато твърде рано или тръгнало свободно след хората, се показа на поляната, пробяга през нея с наведена муцуна и мина между ловците. И пак стана пусто и тихо, само хората от хайката грачеха постоянно като гарвани и така даваха да се разбере, че скоро ще почне работа. И наистина след известно време, колкото да се прочете няколко пъти молитвата „Отче наш“, на края на гората се появиха вълци. Като зверове с най-тънък усет, те първи се опитаха да се изскубнат от хайката. Бяха седем-осем, но щом излязоха на поляната и подушиха наоколо хора, скриха се отново в гората да търсят друг изход. После диви свини, изскочили от свърталищата си, почнаха да тичат на дълга черна верига през заснеженото пространство, прилични отдалече на домашни свине, които, след като ги е повикала стопанката, бързат към къщи и друсат уши. Но тази верига се спря, ослуша се, помириса — обръщаше се и отново се ослушваше; възви към мрежите, подуши хайката и отново тръгна към ловците, като грухтеше и се приближаваше все по-предпазливо, но и все повече, докато най-сетне се чу скърцането на железните куки на арбалетите, свистенето на стрелите и първата кръв обагри бялата снежна постелка.
	Тогава се чу грухтене и стадото се разпръсна като ударено от мълния; едни тръгнаха слепешката напред, други се затекоха към мрежите, трети почнаха да бягат ту отделно, ту по няколко заедно, като се смесваха с другите зверове, от които в това време загъмжа поляната. Сега вече до ушите стигаха ясно звуците на роговете, кучешкият лай и далечната глъчка на хората, които идеха с главната група от дълбочината на гората. Гонен от всички страни от разгънатите нашироко в гората крила на хайката, дивечът изпълваше все повече поляната. Нищо подобно не можеше да се види не само в чуждите страни, но дори и в другите полски земи, в които вече не съществуваха такива пустинни гори, каквито имаше в Мазовия. Кръстоносците, при все че бяха ходили в Литва, дето понякога зубрите нападаха войската и създаваха в нея объркване*, немалко се чудеха на това неизброимо множество дивеч, а особено се чудеше рицарят дьо Лорш. Застанал при княгинята и придворните девойки като жерав на стража, без да може да разговаря с никоя от тях, той беше почнал вече да се отегчава, да измръзва в железните си доспехи и да мисли, че ловът не е сполучлив. Но Изведнъж видя пред себе си цяло стадо леконоги сърни, жълтеникави елени и лосове с тежки, увенчани с рога глави, които, размесени едни с други, се лутаха по поляната и заслепени от ужас, напразно търсеха изход. Княгинята, у която при тази гледка се разигра Кейстутовата бащина кръв, мяташе в пъстрата купчина стрела подир стрела и подвикваше от радост всеки път, когато улученият елен или лос, както бягаше, се изправяше на задните си крака, а после падаше тежко и ровеше снега с копита. Някои придворни девойки обръщаха често очи към лъковете, защото всички бяха обхванати от ловна треска. Само Збишко не мислеше за лова, а беше опрял лакти на коленете на Дануша, обгърнал главата си с ръце, и я гледаше право в очите, а тя, малко усмихната и позасрамена, се мъчеше да затвори с пръсти клепачите му, сякаш не можеше да издържи такъв поглед.
	[* За такива случаи споменава поетът Виганд от Марбург. — Б. а.]
	Но вниманието на рицаря дьо Лорш привлече една огромна мечка със сива козина на врата и на плещите, която неочаквано изскочи от шавара наблизо до ловците. Князът я улучи с арбалета, а след това се затече към нея с копието и когато звярът се изправи на задните си крака със страшен рев, прободе го пред очите на целия двор тъй сполучливо и добре, че не стана нужда нито един от двамата телохранители да употреби брадвата. Тогава чак младият лотарингец помисли, че малцина от владетелите, при чиито дворове се беше отбивал по пътя си, биха се решили на такава забава и че с такива князе и с такъв народ Орденът може би някога ще трябва да води тежка борба и ще преживее тежки часове. Но по-нататък той видя прободени по същия начин от другите ловци свирепи белозъби глигани, огромни, много по-големи и по-яростни от онези, които беше виждал на лов в Долна Лотарингия и в немските гори. Такива сръчни и уверени в силата на ръцете си ловци и такива удари с копие рицарят дьо Лорш не бе виждал никога и като човек опитен, си го обясняваше с това, че всички тия хора, заседнали сред неизмеримите гори, свикват още от детските си години с арбалета и копието и затова се научават да си служат с тях по-добре от другите.
	Най-сетне поляната бе настлана с трупове на всякакъв вид дивеч, но ловът още не беше на привършване. Напротив, най-любопитната, а същевременно и най-опасната минута настъпваше отсега нататък, защото хайката изгони на поляната около петнайсет зубри и турове. При все че в гората тия животни ходеха обикновено поотделно, сега те вървяха смесени заедно, обаче ни най-малко заслепени от страх, повече страшни, отколкото уплашени. Те не се движеха особено бързо, сякаш бяха уверени, че със страшната си сила ще сломят всички прегради и ще преминат, земята затътна под тежестта им. Брадатите бикове, които вървяха начело на стадото с ниско наведени глави, се спираха понякога, като че обмисляха на коя страна да насочат удара. От чудовищните им гърди излизаше глух рев, приличен на подземен тътнеж, от ноздрите им бухаше пара; те риеха снега с предните си крака и като че ли съглеждаха изпод гривите с кръвясалите си очи скрития враг.
	Внезапно хайката вдигна страшна врява, на която от страна на главната редица ловци и откъм крилата отговориха стотина силни гласа, засвириха рогове и пищялки, затрепера гората чак до най-отдалечените глъбини и същевременно на поляната изскочиха със страшен лай курпьовските кучета, които гонеха дивеча по следите. Видът на кучетата мигом разяри женските зубри и турове, с които имаше малки. Стадото, което досега вървеше бавно, се разпръсна в луд бяг по цялата поляна. Един от туровете, жълт, огромен, почти чудовищен бик, който надминаваше с големината си зубрите, се нахвърли с тежки скокове върху веригата на стрелците, зави към дясната страна на поляната, но като забеляза на десетина крачки коне между дърветата, спря се, зарева и почна да рови с рога земята, сякаш се готвеше за скок и за борба.
	При тая страшна гледка хайката вдигна още по-голяма врява, а от веригата на ловците се чуха изплашени гласове: „Княгинята! Княгинята! Спасявайте господарката!“ Збишко грабна забитото в снега копие и се завтече към края на гората, след него затичаха няколко литовци, готови да загинат за защита на Кейстутовата дъщеря, но изведнъж в ръцете на господарката скръцна арбалетът, изфуча стрела, която прелетя над наведената глава на звяра и се заби във врата му.
	— Улучен! — извика княгинята. — Няма да избяга…
	Но думите й бяха заглушени от такъв страхотен рев, че дори конете приклекнаха на задните си крака. Турът налетя като вихър право към княгинята, но внезапно, с не по-малка бързина, изскочи между дърветата рицарят дьо Лорш и наведен на коня, и с насочено като на рицарски турнир копие, се хвърли право върху звяра.
	Зрителите видяха в един миг копието, забито в шията на бика, но то веднага се прегъна като дъга и стана на малки късове, след което цялата огромна рогата глава изчезна под корема на коня на дьо Лорш и докато някой от присъствуващите успее да извика, и конят, и ездачът полетяха във въздуха като изхвърлени от прашка.
	Конят падна на хълбока си и почна да рита в предсмъртни гърчения с крака, които се заплитаха с излезлите от корема му вътрешности, а рицарят дьо Лорш лежеше наблизо неподвижен, приличащ на железен клин върху снега. Турът като че се поколеба за минута дали да го изостави и да се хвърли върху другите коне, но понеже тези първи жертви бяха много близо до него, той отново се обърна към тях и почна да си отмъщава на нещастния кон, като го мачкаше с главата си и жестоко дереше с рога разпрания му корем.
	От гората обаче на помощ на чуждия рицар се притекоха хора: Збишко, който бдеше над княгинята и Дануша, дотърча пръв и заби острието на дебелото си копие под плешката на звяра. Ала той го удари с такъв замах, та при внезапното обръщане на тура копието се счупи в ръката му, а сам той падна по очи в снега. „Загина! Загина!“ — чуха се гласовете на избързалите на помощ мазури. В това време главата на бика се надвеси над Збишко и го притисна о земята. Откъм княза вече почти пристигаха двамата яки телохранители, но те щяха да стигнат много късно. За щастие превари ги подареният от Ягенка на Збишко чех Хлава. Той долетя преди тях, вдигна с двете ръце широката брадва и прасна тура в наведения врат току зад рогата.
	Ударът беше тъй страшен, че звярът рухна като поразен от гръм, с разсечен врат и с глава, откъсната едва ли не до половината; но при падането си турът притисна Збишко. Двамата телохранители мигом отместиха грамадното тяло, а в това време княгинята и Дануша скочиха от конете и онемели от ужас, се завтекоха към ранения младеж.
	А той бледен, цял облян от кръвта на тура и от своята кръв, се понадигна, опита се да стане, но се олюля, падна на колене и като се опря на ръка, можа да проговори само една дума:
	— Данушка…
	После блъвна кръв и му притъмня пред очите. Дануша го хвана през гърба за раменете, но не можа да го удържи и почна да вика за помощ. Хората го заобиколиха от всички страни, търкаха го със сняг, наливаха му вино в устата, най-сетне ловецът Мрокота от Моцажев заповяда да го сложат на един плащ и да спрат кръвта с мека борова прахан.
	— Ще остане жив, ако са счупени само ребрата, но не и гръбнакът — каза той на княгинята.
	А другите придворни девойки е помощта на ловците се заеха да спасяват рицаря дьо Лорш. Обръщаха от всички страни и търсеха по бронята му дупки или вдлъбнатини, направени от рогата на бика, но освен снега, който се беше заврял между плочките, не намериха нищо друго. Турът си беше отмъстил главно на коня, който лежеше отстрани вече мъртъв, с изтърбушени под корема вътрешности, а пан дьо Лорш не бе ранен. Той беше само изгубил съзнание от падането и както се разбра по-късно, дясната му ръка беше изкълчена. Сега обаче, като му снеха шлема и му наляха в устата вино, той веднага отвори очи, свести се и при вида на наведените над него угрижени лица на две млади и хубави девойки, каза по немски:
	— Навярно съм в рая и над мене има ангели… Девойките наистина не разбраха какво каза, но се зарадваха, че се е свестил и продумал, почнаха да му се усмихват и го вдигнаха от земята с помощта на ловците, но той запъшка, като усети болка в дясната ръка, а с лявата се опря на рамото на един от „ангелите“, постоя малко неподвижен и се страхуваше да пристъпи, защото не се чувствуваше сигурен в краката. После изгледа с мътен още поглед бойното поле: видя жълтеникавото тяло на тура, което отблизо му се стори чудовищно голямо, видя Дануша, която кършеше ръце над Збишко и самия Збишко върху плаща.
	— Този рицар ли ми дойде на помощ? — попита той. — Жив ли е?
	— Тежко ранен е — отговори един от придворните, който говореше немски.
	— Не против него, а за него ще се бия отсега нататък! — каза лотарингецът.
	Но в това време князът, който по-преди беше застанал над Збишко, се приближи до него и почна да го хвали; че със своята смела постъпка защитил от страшна опасност княгинята и другите жени, а може би и живота им спасил, за което освен рицарските награди ще бъде прославен от хората — не само от тези, които са живи сега, но и от потомството им.
	— В днешните изнежени времена — каза князът — все по-малко рицари странствуват по света, та бъдете ми гост колкото се може по-дълго, а можете и съвсем да останете в Мазовия, дето вече спечелихте моето разположение и дето с благородните си постъпки лесно ще спечелите и любовта на народа!
	Жадното за слава сърце на дьо Лорш се топеше от тези думи, а когато помисли, че е извършил такъв рицарски подвиг и е заслужил такива похвали в далечните полски земи, за които на запад се разправяха толкова чудати неща — от радост почти престана да усеща болки в навехнатата си ръка. Той разбираше, че един рицар, който би могъл да разкаже в брабантския или бургундския двор, че на лов е спасил живота на мазовецката княгиня, ще се движи обкръжен с ореола на славата като със слънце. Под влияние на тези мисли той искаше дори веднага да отиде при княгинята и на колене да й се закълне във вярна служба, но и княгинята, и Дануша бяха заети със Збишко. А Збишко се свести отново за миг, ала само се усмихна на Дануша, вдигна ръка към покритото си със студена пот чело и отново изгуби съзнание. Опитните ловци, като видяха как му се кръстосаха при това ръцете, а устата му останаха отворени, си казваха един другиму, че няма да оживее, ала още по-опитните курпи, по телата на мнозина от които имаше следи от мечешки нокти, глиганови зъби или от рога на зубри, все пак се надяваха и твърдяха, че рогът на тура е само минал между ребрата на рицаря, че може едно или две от тях да са счупени, но гръбнакът е цял, защото иначе младият пан не би могъл нито за миг да се привдигне. Те посочваха също, че на мястото, дето бе паднал Збишко, имаше нещо като снежна пряспа, която именно го бе спасила — защото звярът го натиснал с челото ся, но не можал да смаже нито гърдите, нито гръбначния стълб.
	За нещастие княжеският лекар отец Вишонек от Джевана не бе дошъл на лова, при все че обикновено идваше, защото този път беше зает с печене на просфори в замъка. Щом се научи къде е, чехът веднага изтича да го търси, а в това време курпите понесоха Збишко на плаща към княжеския двор. Дануша искаше да върви с тях пешком, но княгинята не й позволи, защото пътят беше дълъг и в горските долове имаше вече дълбок сняг, пък трябваше да се бърза. Кръстоносецът Хуго де Данвелд помогна на девойката да се качи на коня, а след това, яхнал своя наблизо до нея зад хората, които носеха Збишко, каза на полски с по-тих глас, за да чуе само тя:
	— Имам в Щитно чудотворен лековит балсам, който ми даде един пустинник в Херцинската гора и който бих могъл да имам тук за три дни.
	— Бог ще ви награди — отговори Дануша.
	— Господ държи сметка за всяка милосърдна постъпка, но мога ли да се надявам и от вас за отплата?.
	— С какво мога да ви се отплатя аз? Кръстоносецът приближи още повече коня си с явно намерение да каже нещо, но се поколеба и едва след малко продума:
	— В Ордена освен братя има и сестри… Една от тях ще донесе лековития балсам и тогава ще кажа за отплатата.


>>	V

	Отец Вишонек прегледа раните на Збишко, разбра, че е счупено само едно ребро, но първия ден не обеща, че ще оздравее, защото не знаеше „дали на болния не се е обърнало сърцето и дали не се е откъснал черният му дроб“. Привечер и дьо Лорш го обхвана такава голяма слабост, та трябваше да легне, а на другия ден не можеше да помръдне ни ръка, ни крак без мъчителни болки във всички кости. Княгинята и Дануша заедно с другите придворни девойки се грижеха за болните и според предписанията на отец Вишонек им варяха различни лекове за мазане и различни билки. Збишко обаче беше тежко премазан и от време на време храчеше кръв, което много безпокоеше отец Вишонек. Все пак беше в пълно съзнание и на втория ден, ако и още твърде слаб, щом се научи от Дануша кому дължи живота си, извика своя чех, за да му благодари и да го награди. При това не можеше да не си помисли, че му го бе дала Ягенка и че щеше да загине, ако не беше нейното добро сърце. Тази мисъл дори му тежеше, защото чувствуваше, че никога няма да се отплати на благородната девойка за доброто с добро и ще й причинява само горчивина и страшна мъка. Наистина той веднага си каза: „Не мога да се разделя на две половини“, но в дъното на душата му оставаше все пак нещо като угризение на съвестта, а чехът разпали още повече това негово вътрешно безпокойство.
	— Аз се заклех на господарката си — каза чехът в своята дворянска чест, че ще ви пазя, и наистина ще ви пазя без всякаква награда. На нея, а не на мене дължите, господарю, спасението си.
	Збишко не отговори, само почна тежко да диша, а чехът помълча малко и след това се обади отново:
	— Ако ми заповядате да препусна до Богданец, ще препусна. Може би бихте искали да видите стария пан, защото бог знае какво ще стане с вас.
	— А какво казва отец Вишонек? — попита Збишко. Отец Вишонек казва, че всичко ще стане ясно към новолунието*, а до новолунието остават още четири дена.
	[* В ония времена вярвали в тясната връзка между състоянието на здравето и фазите на луната. — Б. пр.]
	— Ех! Няма защо да отиваш в Богданец. Или ще умра, преди да дойде чичо, или ще оздравея.
	— Поне писмо да бяхте изпратили в Богданец. Сандерус ще напише всичко както трябва. Ще знаят поне какво ви се е случило, та навярно и за литургия ще дадат пари.
	— Остави ме на мира сега, защото съм слаб. Ако умра, ще се върнеш в Згожелице и ще разкажеш всичко. Тогава ще дадат за литургия. А мене ще ме погребат тук или в Чеханов.
	— Навярно в Чеханов или в Пшасниш, защото в гората погребват само курпите, над чиито гробове вият вълците. Чух също от слугите, че князът след два дни ще се върне заедно с двора в Чеханов, а сетне във Варшава.
	— Та и мене няма да ме оставят тук — отвърна Збишко.
	И той отгатна, защото княгинята още същия ден отиде при княза с молба да й позволи да остане в горския замък заедно с Дануша, с придворните прислужнички и с отец Вишонек, който беше против прибързаното пренасяне на Збишко в Пшасниш. Рицарят дьо Лорш след два дни се чувствуваше много по-добре и започна да става от леглото, но като се научи, че „дамите“ остават, остана и той, за да ги придружава в обратния път и в случай че ги нападнат „неверници“ да ги пази от зла слука. Отде щяха да се вземат тези „неверници“ — това питане храбрият лотарингец не си задаваше. Наистина в далечния запад така наричаха литовците, но те не представляваха никаква опасност за дъщерята на Кейстут, родна сестра на Витолд и братовчедка на могъщия „краковски крал“* Ягело. Обаче дьо Лорш твърде дълго беше живял между кръстоносците, та въпреки всичко, което беше чул в Мазовия за покръстването на Литва и за обединението на двете корони в лицето на един владетел, все пак допускаше, че от литовците може всякога да се очакват най-големи злини. Така му бяха говорили кръстоносците, а той още не беше напълно загубил вяра в техните думи, В това време се случи нещо, което падна като сянка между княз Януш и гостите-кръстоносци. Един ден преди тръгването на двора пристигнаха братята Готфрид и Ротгер, които бяха останали в Чеханов, а с тях и някой си дьо Фурси, който донесе неприятни за кръстоносците известия. Отнасяше се до следното: чужденците, които били на гости у кръстоноския управител в Любава — а именно той — дьо Фурси, а също и дьо Бергов и Майнегер, и двамата от заслужили за Ордена семейства, като чули какво се разправя за Юранд от Спихов, не само не се уплашили от тия разкази, но решили да въвлекат в битка прочутия боец, за да се уверят дали действително е тъй страшен, за какъвто го представят. Управителят наистина се противил, като се позовал на мира между мазовецките княжества и Ордена, но най-после, може би с надеждата да се избави от страшния съсед, не само решил да гледа през пръсти на тази работа, но и позволил на въоръжени войници да вземат участие в нея. Рицарите пратили покана на Юранд, който я приел веднага с условие, че те ще отпратят хората си и ще се бият сами с него и с двама негови другари трима срещу трима — на самата граница между Спихов и Прусия. И понеже те не искали нито да отпратят войниците, нито да отстъпят от спиховските земи, Юранд ги нападнал, избил войниците, сам промушил смъртно с копие Майнегер, а дьо Бергов пленил и го хвърлил в подземието на спиховския замък. Сам дьо Фурси се спасил и след тридневно лутане из мазовецките гори, като разбрал от събирачите на смола, че в Чеханов гостуват орденски братя, се добрал до тях, за да се оплаче заедно с тях на княза, да моли за наказание и за освобождаване на дьо Бергов.
	[* Ягело е наречен така, защото бил коронясан в Краков. — Б. пр.]
	Тези новини веднага развалиха добрите отношения между княза и гостите, тъй като не само новодошлите братя, но и Хуго де Данвелд, и Зигфрид де Льове почнаха упорито да настояват пред княза да удовлетвори справедливите искания на Ордена, да освободи границата от хищника и да му наложи общо наказание за всички сторени злини. Особено Хуго де Данвелд, понеже имаше с Юранд лични стари сметки, споменът за които го мъчеше от болка и срам, искаше отмъщение едва ли не със заплаха.
	— Ще се оплачем на великия магистър — каза той — и ако не намерим справедливост от ваша княжеска светлост, сами ще си я въздадем, ако ще би за този разбойник да се застъпи цяла Мазовия.
	Но князът, макар и кротък по природа, се разгневи и рече:
	— Та каква справедливост искате? Ако Юранд бе ви нападнал пръв, изгорил села, отвлякъл стада и избил хора, разбира се, бих го извикал на съд и бих го наказал. Но вашите сами са го извикали. Вашият управител разрешил на войниците да потеглят, а какво е направил Юранд? Приел поканата и поставил само условие да си отидат хората. Как ще го наказвам за това или ще го викам на съд? Предизвикали сте страшния мъж, от когото всички се боят, и доброволно сте си навлекли беда на главите. Какво искате повече? Нима трябва да му заповядам да не се отбранява, когато ви скимне да го нападате?
	— Нападнал го е не Орденът, а гости, чужденци-рицари — отвърна Хуго.
	— За гостите си отговаря Орденът, а пък с тях имало войници от любавската охрана.
	Трябваше ли управителят да предаде гостите си като на заколение?
	На това князът се обърна към Зигфрид и рече: — Вижте на какво се превръща във вашите уста справедливостта и си помислете дали вашите извъртания не гневят бога?
	Но суровият Зигфрид отговори:
	— Пан дьо Бергов трябва да бъде освободен от плен, защото мъже от неговия род са заемали високи длъжности в Ордена и са принесли големи услуги на Кръста.
	— А смъртта на Майнегер трябва да бъде отмъстена — прибави Хуго де Данвелд.
	Като чу това, князът отметна на две страни косата си, стана от пейката и тръгна към немците със зловещо лице; но след миг си спомни, види се, че те бяха негови гости, обузда се още веднъж, сложи ръка на рамото на Зигфрид и рече:
	— Слушайте, велможо, вие носите на плаща си кръст, та отговорете ми по съвест и в името на този кръст — прав ли е бил Юранд или неправ?
	— Пан дьо Бергов трябва да бъде освободен от плен — отговори Зигфрид дьо Льове.
	Настъпи минутно мълчание, след което князът каза:
	— Боже, дай ми търпение!
	А Зигфрид продължи с остър глас, като че сечеше с меч:
	— Тази обида, която ни е нанесена в лицето на нашите гости, е само нов повод за оплакване. Откак съществува Орденът, никога нито в Палестина, нито в Седмоградско, нито в езическата доскоро Литва ни един обикновен мъж не ни е причинил толкова злини, колкото този разбойник от Спихов. Ваша княжеска светлост! Ние искаме справедливост и наказание не за една обида, а за хиляда, не за една битка, а за петдесет, не за веднъж проляна кръв, а за такива постъпки от години, за които небесен огън би трябвало да опожари това безбожно гнездо на злоба и жестокост. Чии стенания зоват към бога за отмъщение? Нашите! Чии сълзи? Нашите! Напразно се оплаквахме, напразно искахме съд. Ние никога не сме били удовлетворени!
	Като чу това, княз Януш почна да клати глава и отвърна:
	— Ех! Едно време кръстоносците много пъти са гостували в Спихов и Юранд не беше ваш враг, докато любимата му жена не умря, вързана от вас. А колко пъти вие сами сте го предизвиквали с желание да го погубите, както сега, задето е извиквал и побеждавал вашите рицари? Колко пъти сте му изпращали тайно убийци или сте го стреляли с лъкове в гората? Той ви преследва наистина, защото го гори жаждата за мъст, но нима вие или рицарите, които живеят във вашите земи, не сте нападали мирните жители на Мазовия, не сте заграбвали стада, не сте палили села, не сте избивали мъже, жени и деца? А когато се оплаквах на магистъра, той ми отговаряше от Малборг: „Обикновени крайгранични своеволия! Оставете ме на мира!“ Не прилича да се оплаквате вам, които пленихте мене самия, невъоръжен, във време на мир, на моя собствена земя, и ако не беше страхът от гнева на краковския крал, може би и до днес щях да страдам във вашите подземия. Така се отплатихте вие на мене, който произхождам от рода на вашите благодетели. Оставете ме на мира, защото нямате основание да говорите за правосъдие!
	Като чуха това, кръстоносците се спогледаха нетърпеливо, защото им беше неприятно и срамно, че князът спомена пред дьо Фурси за скандала при Злотория, та Хуго де Данвелд поиска да тури край на по-нататъшния разговор за случката и каза:
	— С ваша княжеска светлост беше станала грешка, която ние пооправихме не от страх пред краковския крал, а от желание за справедливост, а пък за крайграничните своеволия нашият магистър не може да отговаря, защото по всички кралства на света неспокойните духове си позволяват своеволия.
	— Ти сам го казваш, а искаш съд за Юранд! Какво искате?
	— Правосъдие и наказание.
	Князът стисна костеливите си пестници и повтори:
	— Боже, дай ми търпение!
	— Нека ваша княжеска светлост си спомни също и това — продължи Данвелд, — че нашите своеволници обиждат само светски и непринадлежащи към немското племе хора, а вашите дигат ръка срещу немския Орден, с което оскърбяват и самия Спасител. А всякакви мъки и наказания не са достатъчно строги за оскърбителите на Кръста.
	— Слушай! — каза князът. — Не споменавай бога, защото него няма да излъжеш!
	И като сложи ръце на раменете на кръстоносеца, разтърси го силно, а той веднага се стресна и заговори с по-миролюбив глас:
	— Ако е вярно, че гостите първи са нападнали Юранд и не са отпратили хората си, аз няма да ги похваля за това, но дали наистина Юранд е приел поканата?
	След тия думи той загледа дьо Фурси и започна да му намига незабележимо, като че искаше да му даде да разбере, че трябва да отрече, но този не можеше или не искаше да направи това и отговори:
	— Той искаше да отпратим хората и трима срещу трима да се бием с него.
	— Уверен ли сте в това?
	— Кълна се в честта си! Аз и дьо Бергов се съгласихме, но Майнегер не искаше.
	Тук князът го прекъсна:
	— Велможо от Щитно! Вие най-добре от всички знаете, че Юранд не е избягнал поканата.
	И се обърна към всички с думите:
	— Ако някой от вас желае да го покани на пеши или конен двубой, аз давам за това разрешение. Ако Юранд бъде убит или взет в плен, пан Бергов ще излезе от пленничество без откуп. Повече от мене не искайте, защото няма да получите.
	Но след тези думи настъпи дълбоко мълчание. И Хуго де Данвелд, и Зигфрид де Льове, и брат Ротгер, и брат Готфрид, колкото и да бяха мъжествени, познаваха твърде добре страшния владелец на Спихов, та никой от тях не смееше да излезе с него на борба на живот или смърт. Това можеше да направи само някой чужденец, дошъл от далечни страни, като дьо Лорш или дьо Фурси, но дьо Лорш не присъствуваше при разговора, а пан дьо Фурси бе още силно обзет от преживения ужас.
	— Видях го веднъж — промърмори той тихо — и не желая вече да го видя!
	А Зигфрид де Льове каза:
	— На духовниците е забранено да излизат на двубой освен с особеното разрешение на магистъра и на великия маршал, но ние тук искаме не разрешение за двубой, а само да бъде пуснат на свобода дьо Бергов, а Юранд наказан със смърт.
	— Не вие налагате законите в тази страна.
	— Защото до днес търпеливо сме понасяли тежкото съседство. Но нашият магистър ще съумее да наложи правосъдие.
	— По-далече магистърът и вие от Мазовия!
	— Зад магистъра стои Германия и римският император.
	— Пък зад мене полският крал, комуто са подчинени повече земи и народи.
	— Нима ваша княжеска светлост иска война с Ордена?
	— Ако исках война, нямаше да ви чакам в Мазовия, а бих тръгнал към вас, но и ти не ме заплашвай, защото не се боя.
	— Какво да съобщя на магистъра?
	— Вашият магистър не е питал за нищо. Кажи му каквото щеш.
	— Тогава сами ще определим наказанието и отмъщението.
	На това князът протегна ръка и почна да клати заканително пръст пред самото лице на кръстоносеца.
	— Пази се! — каза той със задавен от гняв глас. — Пази се! Аз ти позволих да извикаш на двубой Юранд, но ако ти с войска на Ордена нахлуеш в моята страна, тогава аз ще се нахвърля върху тебе и ти ще се озовеш тук не като гост, а като пленник.
	Виждаше се, че търпението му беше вече изчерпано, защото той пухна с всичка сила шапката си о масата и излезе от стаята, като тръшна вратата. Кръстоносните пребледняха от ярост, а пан дьо Фурси ги поглеждаше като замаян.
	— Какво ще стане сега? — попита пръв брат Ротгер.
	А Хуго де Данвелд се нахвърли едва ли не с пестници към дьо Фурси.
	— Защо каза, че вие първи сте нападнали Юранд?
	— Защото е истина!
	— Трябваше да излъжеш.
	— Аз съм дошъл тук да се бия, не да лъжа.
	— Добре си се бил, няма що да се каже!
	— Ами ти не си ли бягал от Юранд чак до Щитно?
	— Pax! — рече де Льове. — Този рицар е гост на Ордена.
	— И все едно какво е казал — намеси се брат Готфрид. — Без съд не биха наказали Юранд, а пред съда работата щеше да излезе наяве.
	— Какво ще стане сега? — повтори брат Ротгер.
	Настъпи кратко мълчание, след което се обади суровият и зъл глас на Зигфрид де Льове.
	— Трябва с този кървав пес да се свърши веднъж за винаги! — рече той. — Дьо Бергов трябва да бъде изтръгнат от тъмницата. Ще съберем войниците от Щитно, от Йоханисбург, от Любава, ще вземем хелминските дворяни и ще нападнем Юранд… Време е да се свърши с него!
	Но коварният Данвелд, който умееше да погледне всяка работа от две страни, сложи ръце на глава, намръщи се, помисли и каза:
	— Без разрешението на магистъра не е възможно.
	— Ако сполучим, магистърът ще ни похвали! — обади се брат Готфрид.
	— Ами ако не сполучим? Ако князът поведе копиеносците и ни нападне?
	— Има мир между него и Ордена и няма да на падне.
	— Ех! Има мир, но ние първи ще го нарушим. Нашите отреди не са достатъчни, за да излязат срещу мазурите.
	— Магистърът ще се застъпи за нас и ще стане воина.
	Данвелд се намръщи отново и се замисли.
	— Не! Не! — рече той след малко. — Ако сполучим, магистърът ще се зарадва в душата си… Ще отидат пратеници при княза, ще се почнат преговори и работата ще мине за нас безнаказано. Но в случай на поражение Орденът не ще се застъпи за нас и няма да обяви война на княза… За това е потребен друг магистър… Зад княза стои полският крал, а с него магистърът няма да се закача …
	— Все пак взехме Добжинската земя значи, не се боим от Краков.
	— Защото имаше повод… княз Ополски*… Взехме я като залог, и то…
	[* Владислав, княз Ополски, в 1392 година дал на кръстоносците Добжинската земя уж под формата на залог. — Б. пр.]
	После се огледа, сниши гласа си и добави:
	— Чувах в Малборг, че ако ни заплашат с война, ще я върнем обратно, стига те да ни върнат залога.
	— Ах! — каза брат Ротгер. — Ако тук между нас бяха Маркварт Залцбах или Шомберг, който удуши Витолдовите кученца*, биха намерили начин да се разправят с Юранд. И какво е Витолд? Наместник на Ягело! Велик княз! И въпреки това Шомберг не пострада… Издуши децата на Витолд — и нищо не му се случи!… Наистина липсват между нас хора, които биха могли да намерят на всичко изход…
	[* Княз Витолд се сдружил с Ордена и дал като заложници двете си момчета; когато минал на страната на Ягело, децата били умъртвени, — Б. пр.]
	Като чу това, Хуго де Данвелд сложи лакти на масата, опря глава на ръце и дълго време остана замислен. Изведнъж очите му светнаха, той изтри с длан според обичая си своите влажни дебели устни и рече:
	— Да бъде благословена минутата, в която вие, благочестиви брате, споменахте името на храбрия брат Шомберг.
	— Че защо? Да не сте намислили нещо? — попита Зигфрид де Льове.
	— Казвайте по-скоро! — завикаха братята Ротгер и Готфрид.
	— Слушайте! — рече Хуго. — Юранд има тук щерка, единствено дете, което обича като зеницата на окото си.
	— Има! Познаваме я. Обича я и княгиня Ана Данута.
	— Така. Сега чуйте: ако бихме отвлекли тази девойка, Юранд би дал за нея не само Бергов, но и всички пленници, себе си самия и Спихов в добавка!
	— Кълна се в кръвта на свети Бонифаций, проляна на Докум! — извика брат Готфрид. — Така ще стане, както казвате!
	После всички замълчаха, като че уплашени от смелостта и мъчнотиите на предприятието. Едва след някое време брат Ротгер се обърна към Зигфрид де Льове с думите:
	— Вашият разум и опитност са равни на храбростта ви: какво мислите сега за това?
	— Смятам, че работата заслужава обмисляне.
	— Защото — продължи Ротгер — девойката е придворна на княгинята, дори и нещо повече, защото тя я обича почти като своя дъщеря. Помислете, благочестиви братя, какъв шум ще се вдигне.
	А Хуго де Данвелд почна да се смее.
	— Сам казахте — рече той, — че Шомберг е отровил или удушил Витолдовите кученца — и какво му стана? Те вдигат шум по всяка, дори най-дребна причина, но ако пратим на магистъра Юранд, окован във вериги, чака ни по-скоро награда, отколкото наказание.
	— Да — обади се де Льове, — има сгода за нападение. Князът заминава, Ана Данута остава тук само с девойките от свитата си. Но да нападнем княжески замък във време на мир, не е шега работа. Княжеският замък не е Спихов. Ще стане както в Злотория! Пак ще тръгнат оплаквания до всички кралства г до папата против насилията на Ордена; пак ще се закани проклетият Ягело, а магистърът — нали го знаете: готов е да докопа, каквото може да се докопа, но с Ягело война не иска… Да, шум ще се вдигне по всички земи на Мазовия и Полша.
	— А в това време костите на Юранд ще побелеят на бесилката — отвърна брат Хуго. — Та кой ви казва, че ще я отвлечем оттук, от замъка, от ръцете на княгинята?
	— Пък не и от Чеха нов, дето освен шляхтата има триста стрелци.
	— Не. Но нима Юранд не може да се разболее и да прати хора за девойката? Тогава княгинята няма да й забрани да отиде, а ако момата се изгуби по пътя, кой ще каже на вас или на мене; „Ти си я отвлякъл!“
	— Хайде де! — отвърна нетърпеливо де Льове. — Направете така, та Юранд да се разболее и да повика момичето…
	А Хуго се усмихна победоносно и отговори:
	— Имам си аз един златар, който е изпъден от Малборг за кражба и сега живее в Щитно; той ще ви направи какъвто искате печат; имам и хора, наши поданици, но от мазурския народ… Още ли не ме разбирате?
	— Разбирам ви! — извика с възторг брат Готфрид.
	А Ротгер вдигна ръце нагоре и рече:
	— Да те благослови бог, благочестиви брате, защото и Маркварт Залцбах, и Шомберг не биха намерили по-добър начин.
	После притвори очи, като че искаше да види нещо далечно.
	— Виждам Юранд — каза той — как с въже на шия стои при Гданската порта в Малборг и как го ритат с крака нашите войници…
	— А момата ще остане служителка на Ордена — добави Хуго.
	Като чу това, де Льове хвърли поглед към Данвелд, който пак се тупна по устата с горната част на дланта си и рече:
	— А сега час по-скоро да вървим в Щитно.


>>	VI

	Но преди да тръгнат за Щитно, четиримата братя и дьо Фурси дойдоха още веднъж да се сбогуват с княза и княгинята. Сбогуването не беше особено приятелско, но все пак князът според стария полски обичай не искаше да пусне гостите си с празни ръце и подари на всеки от братята прекрасни кожи от белки и по една шепа сребро, а те ги приеха с радост и го увериха, че като духовници, обрекли се да живеят в бедност, няма да задържат парите за себе си, а ще ги раздадат на бедните, на които ще поръчат да се молят за здравето, славата и душевното спасение на княза. При тези уверения мазурите се подсмиваха под мустак, защото им бе много добре позната алчността на кръстоносците, а още повече техните лъжи. В Мазовия казваха, че „както порът вони, така кръстоносецът лъже“. Князът само махна с ръка на техните благодарности, а когато те излязоха, каза, че ако остане до молитвите на кръстоносците, рачешки ще отиде в рая.
	Но още преди това, когато кръстоносците се сбогуваха с княгинята, в минутата, когато Зигфрид де Льове й целуваше ръка, Хуго де Данвелд се приближи до Дануша, сложи ръка на главата й, помилва я и каза:
	 — Заповядано ни е да отвръщаме на злото с добро и да обичаме дори и враговете си, та ще дойде тука една сестра от ордена, която ще ви донесе, девойко, лековития херцински балсам.
	— А как ще мога да ви се отблагодаря? — отговори Дануша.
	— Бъдете приятелка на Ордена и на братята. Дьо Фурси забеляза, че разговарят, пък и хубостта на девойката го порази, та когато вече тръгнаха към Щитно, запита:
	— Коя е тази прекрасна девойка, с която приказвахте на тръгване?
	— Дъщерята на Юранд! — отговори кръстоносецът.
	Пан дьо Фурси беше поразен.
	— Тази ли, която ще отвличате?
	— Да. А когато я отвлечем, Юранд е наш.
	— Изглежда, че не всичко, което произхожда от Юранд, е лошо. Струва си човек да бъде страж на такъв пленник.
	— Да не мислите, че с нея би се воювало по-лесно, отколкото с Юранд?
	— Искам да кажа, че мисля същото, което и вие. Бащата е враг на Ордена, а на дъщерята вие казахте медни приказки и отгоре на това й обещахте балсам.
	Изглежда, че Хуго де Данвелд почувствува потребност да се оправдае с няколко думи.
	— Обещах й балсам — каза той за онзи млад рицар, който беше премазан от тура и за когото, както знаете, тя е сгодена. Ако се вдигне шум след отвличането на момата, ще кажем, че не само не сме й мислили злото, но от християнско милосърдие и лекове сме й пращали.
	— Добре — каза де Льове. — Трябва само да се врати някой верен човек.
	— Ще пратя една набожна жена, безгранично предана на Ордена. Ще й поръчам да гледа и да слуша. Когато нашите хора пристигнат, уж от страна на Юранд, ще има с кого да се споразумеят…
	— Такива хора мъчно ще се намерят.
	— Не. По нашите места народът говори същия език. Има в града, та дори между войниците от охраната хора, които са избягали от Мазовия, преследвани от закона — наистина разбойници и крадци, но не знаят що е страх и са готови на всичко, Ще им обещая — ако свършат работа, големи награди, ако не свършат — бесилка.
	— Ех! Ами ако изменят?
	— Не ще изменят, защото в Мазовия всеки от тяя отдавна е осъден на смърт и всеки от тях е заслужил да му строшат костите на колело. Трябва само да им се даде прилично облекло, за да ги вземат за истински Юрандови слуги — и най-главното, писмо с печата на Юранд.
	— Трябва всичко да се предвиди — каза брат Ротгер. След последната битка Юранд може би ще поиска да види княза, за да се оплаче от нас, а себе си да оправдае. Като дойде в Чеханов, ще намине и към дъщеря си в горския замък. Може да се случи нашите хора да дойдат за дъщеря му и да се натъкнат на самия Юранд.
	— Хората, които ще избера аз, са изпечени разбойници. Те ще знаят, че ако се натъкнат на Юранд, ще отидат на бесилката. Те трябва да измислят какво да Направят, та да не се срещат с него.
	— Но все пак може да се случи да ги хванат.
	— Тогава ще се отречем и от тях, и от писмото. Кой ще докаже, че именно ние сме ги пратили? Най-сетне, ако не бъде похитена, няма да има шум, а че щели да одерат с кремък няколко обесници-мазури, Орденът нищо няма да загуби.
	А брат Готфрид, най-младият от кръстоносците, каза:
	— Не разбирам тази ваша политика, нито този страх да не се узнае, че момата е грабната по наша заповед. Веднъж попаднала в ръцете ни, нали ще трябва да изпратим някого при Юранд и да му кажем! „Дъщеря ти е у нас — ако искаш да я пуснем на свобода, предай ни за нея дьо Бергов и себе самия…“ Как иначе?… И тогава ще стане известно, че ние именно сме заповядали да отвлекат девойката.
	— Вярно! — каза дьо Фурси, който не особено одобряваше цялото това предприятие. — Защо да се скрива онова, което ще трябва да се открие.
	А Хуго де Данвелд се разсмя, обърна се към бра Готфрид и попита:
	— Откога носите белия плащ?
	— Ще се навършат шест години на първата неделя след Света троица.
	— Като го носите още шест, ще разберете по-добре работите на Ордена. Юранд ни познава по-добре, отколкото вие. Ще му се каже така: „Твоята дъщеря я пази брат Шомберг и ако се изпуснеш да кажеш нещо, спомни си за децата на Витолд…“
	— Ами после?
	— После дьо Бергов ще бъде освободен, а и Орденът ще се освободи от Юранд.
	— Не! — извика брат Ротгер. — Всичко е така разумно обмислено, та бог трябва да благослови предприятието ни.
	— Господ благославя всички постъпки, които имат за цел доброто на Ордена — каза мрачният Зигфрид дьо Льове.
	И те продължиха пътя си в мълчание, а пред тях на два или три изстрела с лък яздеше свитата им, за да проправя пътя, който беше затрупан от преспи, защото през нощта бе паднал дебел сняг. Дърветата бяха богато украсени с ледени висулки, денят беше облачен, но топъл, така че от конете се дигаше пара. От гората към човешките селища прехвръкваха орляци врани и изпълваха въздуха със зловещ грак.
	Дьо Фурси изостана малко назад от кръстоносците. Яздеше дълбоко замислен. Той беше гост на Ордена от няколко години, вземал бе участие в походите срещу Жмудж, дето бе проявил голяма храброст, и бе посрещан навсякъде така, както само кръстоносците умееха да посрещат рицарите от далечни страни, затова се бе привързал силно към тях, а понеже нямаше имот, възнамеряваше да встъпи в техните редове. А засега ту живееше в Малборг, ту посещаваше познатите му дворянски замъци и търсеше по пътя развлечения и приключения. Беше дошъл наскоро в Любава заедно с богатия дьо Бергов и като чу да се говори за Юранд, пламна от желание да премери силите си с мъжа, за когото всички говореха с ужас. Идването на Майнегер, който бе излизал победител от всички боеве, ускори похода. Вождът от Любава им даде хора, наговори на тримата рицари толкова много не само за жестокостите, но и за хитростта и вероломството на Юранд, та когато Юранд им предложи да върнат войниците, те не поискаха да се съгласят от страх, че ако направят това, той ще ги обкръжи, ще ги избие или ще ги хвърли в спиховските подземия. Тогава Юранд, убеден, че те търсят не само рицарски двубой, но и грабеж, ги нападна пръв и им нанесе страшно поражение. Дьо Фурси видя дьо Бергов повален заедно с коня, видя Майнегер с къс от копие в корема, видя хора, които напразно молеха за милост. Сам той едва успя да се измъкне и няколко дена се скита по пътищата и горите, дето би умрял от глад или би станал плячка на дивите зверове, ако случайно не беше попаднал в Чеханов и не бе намерил там братята Готфрид и Ротгер. От целия този поход у него остана само чувството на унижение, срам, омраза, жажда за мъст и скръб за дьо Бергов, който му беше близък приятел. Затова с цялата си душа се присъедини към оплакването на орденските рицари, когато искаха наказание и освобождаване на нещастния му другар, а когато това оплакване остана безплодно, в първата минута бе готов да се съгласи с всички средства, които водеха към отмъщение над Юранд. Сега обаче у него се яви изведнъж съмнение. Той се вслушваше в разговорите на кръстоносците, а особено в това, което казваше Хуго де Данвелд, и на няколко пъти не можа да сдържи учудването си. След като се бе запознал по-отблизо с кръстоносците в продължение на няколко години, той видя, че те наистина не са такива, каквито си ги представят в Немско и на Запад. Но в Малборг той се бе запознал с няколко истински и строги рицари: те сами се оплакваха от покварата на братята, от тяхната разпуснатост, от липсата на дисциплина и дьо Фурси чувствуваше, че те са прави, но понеже и сам той беше разпуснат и непокорен, не осъждаше особено тези пороци у другите, още повече, че всички орденски рицари ги изкупуваха с храбростта си. Та нали ги видя при Вилно как се срещаха гърди с гърди с полските рицари при превземане на замъците, защищавани със свръхчовешка упоритост от резервните полски войски; той ги видя да загиват под ударите на секири и мечове в общи нападения или в двубои. Те бяха неумолими и жестоки към Литва, но бяха същевременно като лъвове озарени от славата като от слънце. Сега обаче на рицаря дьо Фурси се стори, че Хуго де Данвелд говори такива работи и предлага такива средства, от които би трябвало да се потърси душата на всеки рицар, а другите братя не само не се възмущаваха от това, но потвърждаваха всяка негова дума. Ето защо учудването му растеше все повече и най-сетне се замисли дълбоко дали му подобава да взема участие в такива дела.
	Ако работата се отнасяше само до отвличането на девойката, а после до размяната й с Бергов, той може би щеше да се съгласи, при все че дълбоко го беше поразила и засегнала хубостта на Дануша. Ако му се случеше да бъде неин страж, той не би имал също нищо против и дори не беше уверен дали тя ще излезе от ръцете му такава, каквато е влязла в тях, Но изглежда, че кръстоносците искаха нещо друго, Чрез нея те се стремяха да вземат заедно с дьо Бергов и самия Юранд, като му обещаят, че ще я пуснат, ако се предаде заради нея, а после да го убият и — за да скрият измамата и злодеянието си — с него заедно да убият навярно и девойката. Те и без това вече я заплашваха със съдбата на Витолдовите деца, в случай че Юранд посмее да се оплаче. „Те няма да сдържат думата си, ще измамят и двамата и ще ги погубят — си каза дьо Фурси; — а пък носят кръст и трябва да пазят честта си повече от другите.“ И душата му все повече се възмущаваше от такава подлост, но реши още веднъж да провери доколко подозренията му са оправдани, та се приближи отново до Данвелд и попита:
	— Ами ако Юранд не се предаде, ще пуснете ли девойката?
	— Ако я пуснем, целият свят веднага ще разбере, че ние сме отвлекли и двамата — отвърна Данвелд.
	— Тогава какво ще я правите?
	Данвелд се наведе към него и му показа в усмивката си своите гнили зъби под дебелите устни.
	— За какво питате? Дали какво ще я правим преди или после?
	Но дьо Фурси, като узна вече онова, което искаше да знае, замълча и за минута още изглеждаше, че се бори със себе си, а сетне се надигна малко на стремената и каза така високо, та да го чуят и четиримата кръстоносци:
	— Благочестивият брат Улрих фон Юнгинген, който е образец и гордост на рицарството, ми каза веднъж това: „Само между старите в Малборг все още ще намериш рицари, достойни за кръста, но тези, които живеят в крайграничните ни окръжия, само позорят Ордена.“
	— Всички сме грешни, но служим на нашия бог — отвърна Хуго.
	— Къде е рицарската ви чест? Не с позорни постъпки се служи богу, освен ако служите не на Спасителя, Та кой е вашият бог? Знайте, че аз не само не ще взема участие в нищо, но и вам няма да позволя.
	— Какво няма да позволите?
	— Да извършите подлост, предателство, позорна постъпка.
	— А как можете да ни забраните? В битката с Юранд изгубихте и хората, и обоза си. Сега ще трябва да живеете само от милостта на Ордена и ще умрете от глад, ако не ви подхвърлим къшей хляб. А освен това вие сте един, а ние четирима — как няма да ни позволите?
	— Как няма да позволя ли? — повтори Фурси. — Мога да се върна в замъка и да предупредя княза, а също мога да разглася вашите замисли пред целия свят.
	Тук братята кръстоносци се спогледаха, а лицата им се промениха в един миг. Особено Хуго де Данвелд впери дълъг въпросителен поглед в очите на Зигфрид де Льове, после се обърна към рицаря дьо Фурси.
	— Още вашите прадеди — каза той — са служили на Ордена, вие също искате да постъпите в него, но ние не приемаме предатели.
	— Аз пък не искам да служа с предатели! Внимавайте! Не ще изпълните заканата си. Знайте, че Орденът може да наказва не само кръстоносците…
	А дьо Фурси, когото тези думи засегнаха силно, извади меча си, хвана с лява ръка острието му, дясната ръка сложи върху дръжката и каза:
	— Кълна се в тази дръжка, която има форма на кръст, кълна се в главата на свети Дионисий, моя покровител, и в рицарската си чест, че ще предизвестя мазовецкия княз и магистъра.
	Хуго де Данвелд отново погледна въпросително Зигфрид де Льове, а той притвори клепачи в знак, че е съгласен.
	Тогава Данвелд се обади с някакъв странно глух и променен глас:
	— Свети Дионисий е можал да носи под мишница отсечената си глава, но ако вашата веднъж падне…
	— Заплашвате ли ме? — прекъсна го дьо Фурси.
	— Не, само ви убивам! — отговори Данвелд.
	И го ръгна с ножа в хълбока с такава сила, че острието се заби в тялото до самата кръстата дръжка. Дьо Фурси извика със страшен глас, опита се да хване с дясната ръка меча, който от по-рано държеше с лявата, но го изпусна на земята, а тъкмо в това време останалите трима братя почнаха да го мушкат безмилостно с ножове по шията, плещите и в корема, докато падна от коня.
	После настъпи мълчание. Дьо Фурси, облян в кърви от двайсетина рани, се гърчеше на снега и го сграбчваше с изкривените си от конвулсии пръсти. От сивото небе се чуваше само граченето на враните, които долитаха от глухите гори към хорските селища.
	А сетне убийците започнаха бърз разговор.
	— Нашите хора нищо не видяха! — каза със задъхан глас Данвелд.
	— Те са напред, дори не се виждат — отвърна де Льове.
	— Слушайте, това ще бъде повод за ново оплакване. Ще разгласим, че мазовецките рицари са ни нападнали и са убили другаря ни. Ще вдигнем такъв шум, та ще чуят чак в Малборг, че князът праща убийци дори срещу гостите си. Слушайте! Трябва да казваме, че княз Януш не само не пожела да изслуша оплакванията ни срещу Юранд, ами е заповядал да убият тъжителя.
	В това време дьо Фурси в последни конвулсии се обърна на гръб и остана да лежи неподвижно, с кървава пяна на уста и с ужас в мъртвите си вече и широко отворени очи. Брат Ротгер го погледна и каза:
	— Вижте, благочестиви братя, как бог наказва самото намерение за предателство.
	— Каквото сме направили, направили сме го за доброто на Ордена — отвърна Готфрид. — Слава на онези…
	Но той не довърши, защото в същия миг зад тях, на завоя на снежния път, се показа някакъв ездач, който препускаше с всички сили. Като го видя, Хуго де Данвелд извика бързешком:
	— Който и да е този човек, трябва да загине.
	А де Льове, който, ако и най-стар от братята, имаше необикновено остро зрение, каза:
	— Познах го: това е оня оръженосец, който уби тура с брадва. Да, той е!
	— Скрийте ножовете, за да не се уплаши — каза Данвелд. — Аз ще ударя пръв, а вие след мене.
	Чехът се приближи и спря коня в снега на десетина крачки от тях. Видя трупа в локва кръв, коня без ездач и на лицето му се изрази учудване, но то трая само миг. След малко той се обърна към братята, като че нищо не е видял, и каза:
	— Поклон вам, храбри рицари!
	— Познахме те — отговори Данвелд и бавно се приближи. — Имаш ли нещо да ни кажеш?
	— Прати ме рицарят Збишко от Богданец, на когото съм оръженосец и който бе премазан от тура на лова, та не можа сам да дойде при вас.
	— Какво иска от нас твоят господар?
	— Задето вие несправедливо сте обвинявали Юранд от Спихов и сте накърнили неговата рицарска чест, моят господар заповяда да ви кажа, че сте постъпили не като истински рицари, а сте лаяли като кучета; а който се обиди от тези думи, него той кани на пеши или конен бой до последно издъхване, на който бой той ще се яви, дето му посочите, стига само с божия милост и любов сегашната му немощ да премине.
	— Кажи на господаря си, че орденските рицари понасят търпеливо в името на Спасителя обидите, а относно двубоя те не могат да се бият без особеното разрешение на магистъра или на великия маршал, за каквото разрешение обаче ще пишат в Малборг.
	Чехът погледна отново трупа на рицаря дьо Фурси, защото бе изпратен главно при него. Збишко вече знаеше, че кръстоносците не излизат на двубой, но като чу, че между тях има един светски рицар, него именно той искаше да извика с надежда, че така ще спечели на своя страна Юранд. А ето че сега този рицар лежеше заклан като вол между четиримата кръстоносци.
	Наистина чехът не разбираше какво се е случило, но понеже бе навикнал още от детинство на всякакви опасности, той и тук подуши някаква опасност. Учуди го и това, че като говореше с него, Данвелд се приближаваше все повече, а другите почнаха да се приближават отстрани, сякаш искаха незабелязано да го обкръжат. Затова той стоеше нащрек, още повече, че нямаше със себе си оръжие, защото в бързината си не бе успял да вземе.
	А в това време Данвелд дойде досам него и продължи?
	— Аз обещах на господаря ти лековит балсам, но той зле се отплаща за моята готовност да му услужа, Впрочем това е нещо обикновено у поляците… А понеже той е тежко ранен и скоро може да се яви пред господа, кажи му…
	Тук той сложи лявата си ръка върху рамото на чеха.
	— Кажи му, че аз ето как отговарям!…
	И в същия миг ножът блесна до гърлото на оръженосеца, но преди да успее да го ръгне, чехът, който отдавна следеше движенията му, го хвана с железните си ръце за десницата, изви я и я завъртя тъй, та ставите и костите изхрущяха и едва когато чу страхотен вик от болка, пришпори коня и полетя като стрела, преди още другите да успеят да му преградят пътя.
	Братята Ротгер и Готфрид препуснаха да го гонят, но веднага се върнаха, поразени от страшния вик на Данвелд. Де Льове го крепеше под мишниците, а той с бледо и посиняло лице викаше така, та чак хората им, които яздеха край колите значително напред, спряха конете.
	— Какво ви е? — питаха братята.
	Но де Льове им поръча да препуснат с всичка сила и да докарат кола, защото Данвелд, изглежда, не можеше да се задържи вече на седлото. След малко челото му се покри със студена пот и той припадна.
	Когато докараха колата, туриха го на сламата и тръгнаха към границата. Де Льове караше всички да бързат, защото разбираше, че след всичко станало не можеше да се губи време дори и за да бъде превързан Данвелд. Седнал при него в колата, той разтриваше от време на време със сняг лицето му, но не можа да го свести.
	Едва близо до границата Данвелд отвори очи и някак учудено се заоглежда наоколо.
	— Как се чувствувате? — попита Льове.
	— Не усещам болка, но не усещам и ръката си — отговори Данвелд.
	— Тя е вече изтръпнала, затова е минала и болката. В топлата стая отново ще се върне. А сега благодарете на бога и за временното облекчение.
	Ротгер и Готфрид се приближиха веднага до колата.
	— Стана беда — каза първият; — какво ще правим сега?
	— Ще кажем — отвърна със слаб глас Данвелд, — че оръженосецът е убил дьо Фурси.
	— Ново тяхно злодеяние и виновникът се знае! — добави Ротгер.


>>	VII

	А чехът в това време полетя на един дъх право към горския замък, завари княза още там и разправи най-напред нему какво се бе случило. За щастие имаше придворни, които бяха видели, че оръженосецът бе заминал без оръжие. Един от тях дори му бе викнал полушеговито на тръгване да си вземе някакво желязо, защото инак немците ще го натупат; но понеже той се боял, че рицарите в това време ще преминат границата, яхнал коня така, както си бил, само с кожух, и полетял да ги стигне. Тези показания разсеяха всичките подозрения на княза относно убиеца на дьо Фурси, но го изпълниха с безпокойство и с такъв силен гняв, та в първата минута искаше да прати потеря след кръстоносците, за да ги откара във вериги на великия магистър за наказание. Обаче той скоро съобрази, че потерята не ще успее да стигне рицарите преди границата, и каза:
	— Ще пратя все пак писмо до магистъра, за да знае какво вършат те тук. Лошо вървят работите на Ордена, защото по-рано дисциплината беше строга, а сега всеки големец върши на своя глава всичко. Лоша работа, но ще дойде и наказанието.
	После се замисли и отново заговори на придворните:
	— Едно само не мога никак да разбера: защо са убили госта си? И ако момъкът не беше заминал без оръжие, щях него да подозра.
	— Ех! — каза отец Вишонек. — А защо момъкът би го убил, когато преди това никога не го е виждал, и, второ, дори и да е бил въоръжен, как би могъл един да нападне петима и тяхната въоръжена свита?
	— Много право — отвърна князът. — Трябва тоя гост да им се е възпротивил нещо или може би не е искал да лъже така, както е изнасяло на тях, защото аз и тук още видях как те му смигаха да каже, че Юранд пръв е започнал.
	А Мрокота от Моцажев каза:
	— Юначага ще е тоя момък, щом е можал да строши ръката на това куче Данвелд.
	— Той казва, че чул как на немеца изпращели кокалите — отговори князът — и ако се съди по това как се отличи в гората на лова — твърде е възможно! Личи си, че и слугата, и господарят са юначаги момци. Ако не беше Збишко, турът би се хвърлил върху конете. И лотарингецът, и той направиха много за спасението на княгинята…
	— Вярно, че е юначага — потвърди отец Вишонек. — Ето и сега едва диша, а се застъпи за Юранд и извика ония… Такъв именно зет трябва на Юранд.
	— Юранд в Краков като че е разправял нещо друго, но сега мисля, че няма да се противи — рече князът.
	— Исус Христос ще ни помогне в това — обади се княгинята, която бе влязла и чула края на разговора. — Не може Юранд да се противи сега, стига бог да върне здравето на Збишко. Но и ние също трябва да го наградим.
	— Най-добрата награда за него ще бъде Данушка и аз мисля, че ще я получи, и то главно затова, че щом жените се заемат с нещо, никакъв Юранд не може да успее против тях.
	— Нима те не заслужават да се заема с тая работа? — попита княгинята. — Ако Збишко беше непостоянен, не бих продумала, ала по-верен от него надали има на света. И девойката също. Не се отделя от него сега нито на крачка — и по лицето го милва, а той въпреки болките й се усмихва. Дори понякога на мене самата сълзи потичат от очите! Истина ви казвам!… На такава любов заслужава да се помогне, защото и божията майка се радва, като гледа човешкото щастие.
	— Ако е рекъл господ — каза князът, — и щастие ще има. Що е право, без малко не му отсякоха главата заради тази девойка, а сега пък турът го изпомачка.
	— Не казвай, че „заради нея“! — извика бързо княгинята. — Защото не друг, а Данушка го спаси в Краков.
	— Това е право. Но ако не беше тя, той не би нападнал Лихтенщайн, за да смъкне перата от главата му, пък и за дьо Лорш не би рискувал тъй охотно живота си. А що се отнася до наградата, аз вече казах, че те и двамата я заслужават и ще обмисля това в Чеханов.
	— Збишко на нищо не би се зарадвал тъй, както на рицарски пояс и златни шпори.
	Князът се усмихна добродушно и отвърна:
	— Тогава нека момата му ги занесе, а когато немощта го напусне, веднага ще се погрижим всичко да стане така, както го изисква обичаят. Нека му ги занесе веднага, защото неочакваната радост е най-добрата!
	Като чу това, княгинята прегърна княза в присъствието на придворните, после целуна няколко пъти ръцете му, а той все се усмихваше, най-сетне каза:
	— Виждате ли… Да! Добра мисъл ти дойде на ума! Ето че дух свети не се е поскъпил и на жените да даде малко разум! Повикай веднага девойката.
	— Данушке! Данушке! — завика княгинята. — След малко на вратата на съседната стая се показа Дануша със зачервени от безсъние очи и с глинена ухатка в ръка, пълна с гореща каша, с която отец Вишонек налагаше премазаните кости на Збишко и която старата прислужница току-що й бе дала.
	— Ела при мене, сирачето ми! — каза Януш. — Остави ухатката и ела.
	И когато тя се приближи с известна нерешителност, защото „господарят“ будеше у нея винаги лека боязън, той я привлече ласкаво към себе си и почна да я милва по лицето с думите:
	— Беда ли те сполетя тебе, дете, а?
	— И още как! — отговори Дануша.
	И понеже сърцето й беше измъчено, а сълзите й готови, тя заплака веднага, но тихичко, за да не разсърди княза; а той я запита отново:
	— Защо плачеш?
	— Защото Збишко е болен — отговори тя и притисна ръце на очите си.
	— Не се бой нищо няма да му стане. Нали така, отче Вишонек?
	— Охо! С божата воля той е по-близо до сватба, отколкото до гроб — отговори добрият отец Вишонек.
	А князът рече:
	— Почакай! Ей сега ще ти дам за него лек, който ще му помогне, а може би и съвсем ще го излекува.
	— Балсам ли изпратиха кръстоносците? — извика бързо Дануша, като свали ръце от очите си.
	— С това, което ще ти пратят кръстоносците, по-добре намажи някое куче, а не рицарчето, което обичаш. Но аз ще ти дам нещо друго.
	После се обърна към придворните и извика:
	— Някой от вас да се затече в моята стая за шпори и пояс!
	А след малко, когато му ги донесоха, каза на Дануша:
	— Вземи и ги занеси на Збишко и му кажи, че отсега той е препасан. Ако умре, ще се яви пред бога като miles cinctus*, ако ли пък оздравее, останалото ще довършим в Чеханов или във Варшава.
	[* Miles cinctus (лат.) — препасан рицар.]
	Като чу това, Дануша първо падна в краката на господаря, после взе с едната ръка рицарските знаци, с другата ухатката и се затече към стаята, дето лежеше Збишко. Княгинята, която искаше да види тяхната радост, отиде след нея.
	Збишко беше тежко болен, но като видя Дануша, обърна към нея побледнялото си от болестта лице и запита:
	— А чехът, ягодке моя, върна ли се?
	— Почакай с тоя чех! — отговори девойката. — Аз ти нося много по-добра новина. Господарят те препаса за рицар и ето какво ти праща чрез мене.
	При тия думи тя сложи до него пояса и златните шпори. Бледните бузи на Збишко се зачервиха от радост и учудване; той погледна Дануша, после знаците и най-сетне затвори очи и почна да повтаря:
	— Та как можа да ме препаше за рицар?
	А когато след малко влезе княгинята, той се понадигна на лакти и почна да й благодари и да се извинява на милостивата господарка, задето не може да падне в краката й, защото веднага отгатна, че с нейно застъпничество го е огряло това щастие. Но тя му заповяда да лежи спокойно и сама със собствените си ръце помогна на Дануша да сложи отново главата му на възглавницата. В това време дойде князът, а с него и отец Вишонек, Мрокота и няколко други придворни. Княз Януш още отдалече направи знак на Збишко да се не мърда, после седна до леглото му и заговори така:
	— Знайте! Хората не бива да се учудват, че за храбрите и благородни постъпки се дава отплата, защото, ако добродетелта остане невъзнаградена, тогава и хорските неправди биха се ширили по света ненаказани. А тъй като ти не пожали живота си и като жертвува здравето си ни запази от люта скръб, ние ти позволяваме да се препашеш с рицарски пояс и отсега нататък да ходиш с чест и слава.
	— Милостиви господарю — отговори Збишко, — аз и десет живота не бих пожалил…
	Но не можа нищо повече да каже — и от вълнение, и от това, че княгинята сложи ръка на устата му, защото отец Вишонек не му позволяваше да говори. А князът продължи:
	— Аз мисля, че са ти известни рицарските задължения и че ще носиш достойно този символ. Предстои ти да служиш достойно на нашия Спасител и да се бориш с господаря на пъкъла. Трябва да бъдеш верен на краля, да избягваш несправедливите битки и да защищаваш невинните от притеснения! Да ти помага бог и неговата света майка!
	— Амин! — каза отец Вишонек.
	Князът стана, прекръсти Збишко и на излизане при бави:
	— А когато оздравееш, ела право в Чеханов, дето ще повикам и Юранд.


>>	VIII

	След три дни пристигна обещаната жена с херцинския балсам, а заедно с нея дойде от Щитно и капитанът на стрелците с писмо, подписано от братята и скрепено с печата на Данвелд, в което кръстоносците призоваваха небето и земята за свидетели на неправдите, които им били нанесени в Мазовия, и като заплашваха с божие отмъщение, искаха наказание за убийството на „техния възлюблен брат и гост“. Данвелд бе продиктувал към писмото и свое лично оплакване, като изискваше със смирени и същевременно заплашителни думи обезщетение за тежката телесна повреда и смъртна присъда за чеха-оръженосец. Князът скъса писмото пред очите на капитана, хвърли го в краката му и рече:
	— Магистърът прати тук тия кучи синове, за да ме привлекат на своя страна, а пък те ме разгневиха. Кажи им от мое име, че те сами са усмъртили госта си, а искали и момчето да убият — за което ще пиша на магистъра, па ще прибавя още и това, че трябва да си избира други пратеници, ако иска да не се намесвам в случай на война с краковския крал.
	— Милостиви господарю — отговори капитанът, — само този ли отговор да отнеса на благочестивите и могъщи братя?
	— Ако не ти стига това, кажи им още, че не ги смятам за истински рицари, а за кучешки братя.
	С това разговорът се свърши. Капитанът си отиде, защото и князът още същия ден замина за Чеханов. Остана само сестрата с балсама, който обаче недоверчивият отец Вишонек не искаше да употреби, толкова повече, че болният миналата нощ бе спал добре, а на сутринта се бе събудил наистина доста слаб, но нямаше вече треска. След заминаването на княза сестрата изпрати веднага обратно един от своите слуги уж за ново лекарство — „яйце от крилат гущер“, което според думите й имало сила да възвръща здравето дори на умиращи, — а самата тя ходеше из замъка, смирена, с едната ръка схваната, облечена със светски дрехи наистина, но прилични на монашески, с броеници и малка кратунка на пояса, каквато носят поклонниците по светите места. Понеже говореше добре полски, тя разпитваше с най-голяма загриженост слугите за Збишко и за Дануша, на която при удобен случай подари една божигробска роза, и на следния ден, когато Збишко спеше, а Дануша седеше в трапезарията, се промъкна при нея и рече:
	— Бог да ви благослови, млада господарке! Тази нощ след молитвата сънувах, че валеше сняг и към вао идеха двама рицари, но единият дойде по-рано и ви обви с бял-беленичък плащ, а другият каза: „Виждам само сняг, пък нея я няма“ — и се върна.
	А Дануша, при все че й се спеше, отвори веднага с любопитство сините си очи и запита:
	— Ами какво значи това?
	— Това значи, че ще ви вземе онзи, който ви обича най-много.
	— Това е Збишко! — отвърна девойката.
	— Не зная, защото не видях лицето му, видях само белия плащ, после веднага се събудих, защото Исус Христос ми праща всяка нощ болки в краката, а ръката ми съвсем отне.
	— А нима този балсам не ви помогна?
	— Няма да ми помогне, млада господарке, защото това е за един тежък мой грях, пък ако искате да знаете за какъв, ще ви разкажа.
	Дануша кимна с глава в знак, че иска да знае, и сестрата продължи:
	— В ордена има и послушнички-жени, които не дават клетва и дори могат да бъдат женени, но все пак имат задължения към Ордена и трябва да ги изпълняват според заповедите на братята. Онази, на която предстои такава милост и чест, получава благочестива целувка от някой брат-рицар за знак, че отсега нататък с делата и с думите си е длъжна да служи на Ордена. Ах, млада господарке! И на мене също предстоеше да се удостоя с тази велика милост, но аз в своята грешна закоравялост вместо да я приема с благодарност, извърших тежък грях и си навлякох наказание.
	— Та какво сте направили?
	— Брат Данвелд дойде при мене и ми даде орденската целувка, пък аз помислих, че той прави това от безчинство, и вдигнах срещу него безбожната си ръка…
	Тук тя почна да се удря в гърдите и повтори няколко пъти:
	— Боже, бъди милостив към мене грешната!
	— И какво стана после? — попита Дануша.
	— Веднага ми се схвана ръката и оттогава съм саката. Млада бях и глупава — не знаех! Но все пак наказанието ме постигна. Защото и да се стори на жената, че някой брат иска да извърши нещо лошо, нека остави на господ да отсъди, а тя самата да не се противи, защото, противиш ли се на Ордена или на брата-кръстоносец, ще те постигне божият гняв…
	Дануша слушаше тези думи с неприятно чувство и със страх, а сестрата почна да въздиша и продължаваше да се оплаква.
	— Аз и сега още не съм стара — казваше тя: — едвам на трийсет години, но бог заедно с ръката ми отне младостта и хубостта.
	— Ако не беше ръката — отвърна Дануша, — вие все още не бихте могли да се оплаквате…
	После настъпи мълчание. Изведнъж сестрата като че си спомни нещо и каза:
	— Та сънувах, че някакъв рицар ви обви с бял плащ на снега. Може да е бил кръстоносец! Те също носят бели плащове.
	— Не искам аз нито кръстоносците, нито техните плащове — отговори девойката.
	Но по-нататъшният разговор бе прекъснат от отец Вишонек, който влезе в стаята, кимна на Дануша и каза:
	— Благодари на бога и тичай при Збишко! Той се събуди и иска да яде. Стана му много по-добре.
	И така беше наистина. Збишко се чувствуваше по-добре и отец Вишонек бе почти уверен, че ще оздравее, когато изведнъж едно неочаквано събитие попречи на всички планове и надежди. От Юранд дойдоха пратеници с писмо до княгинята, което съдържаше лоши и страшни новини. В Спихов изгоряла част от Юрандовия замък, а сам той при гасенето на пожара бил ударен от една запалена греда. Отец Калеб, който писал писмото от негово име, съобщаваше наистина, че Юранд още може да оздравее, но искрите и въглените тъй са обгорили единственото му око, та той вече почти не виждал с него — и го заплашва несъмнена слепота.
	Затова Юранд викаше дъщеря си да дойде бързо в Спихов, че иска да я види пак, преди да го обгърне тъмнината. Казваше също, че отсега нататък тя ща трябва вече да остане при него, защото, ако дори слепците, които ходят да просят милостиня от хората, си имат по някое момче да ги води за ръка и да им показва пътя, защо той да бъде лишен от тази последна утеха и да умре между чужди хора? Имаше също смя рена благодарност към княгинята, която бе възпитавала девойката като родна майка — а накрай Юранд обещаваше, че макар и сляп, ще дойде още веднъж във Варшава, за да падне в краката на господарката и да я моли и за в бъдеще да не лишава Дануша от своята милост.
	Когато отец Вишонек прочете писмото, княгинята някое време не можа да продума нито дума. Тя се надяваше, че Юранд, който пет-шест пъти в годината идваше при детето си, ще дойде за близките празници и тогава тя сама или с помощта на княз Януш ще го склони за Збишко и ще получи съгласието му за скорошна сватба. А сега това писмо не само разрушаваше надеждите й, но същевременно я лишаваше и от Дануша, която тя обичаше наравно със своите собствени деца. Мина й през ума, че Юранд може веднага да ожени девойката за някого от съседите си, за да преживее последните си дни между свои. За Збишко не можеше и да се помисли, че би могъл да тръгне за Спихов, защото ребрата му едва бяха почнали да зарастват, а освен това не знаеха как биха го приели там. Нали княгинята знаеше, че Юранд на времето без заобикалки му отказа Дануша, а на самата нея каза, че по някакви си тайни причини никога не ще се съгласи на техния брак. Обзета от тежко безпокойство, тя заповяда да доведат при нея най-стария от пратените хора, за да го разпита за спиховското нещастие и в същото време да узнае нещо за намеренията на Юранд.
	И тя беше дори изумена, когато на нейното повикване се яви съвсем непознат човек, а не старият Толима, който носеше щита на Юранд и който обикновено идваше с него. Този обаче й отговори, че Толима бил опасно ранен в последната битка с немците и бере душа в Спихов, а Юранд е налегнат от тежка болест и моли да върнат по-скоро дъщеря му? защото вижда все по-лошо, а след няколко дни може и съвсем да ослепее. Пратеникът дори настойчиво молеше да им се разреши да вземат девойката веднага щом си починат конете, но понеже се бе вече мръкнало, княгинята се възпротиви решително на това — най-вече за да не разкъса съвсем сърцето на Збишко, на Дануша, пък и своето с толкова бърза раздяла.
	А Збишко знаеше вече всичко и лежеше в стаята, сякаш ударен с тъпото на брадва по главата, а когато господарката влезе и отчаяно каза от прага: „Няма що да се прави, баща е това!“ — той повтори след нея като ехо: „Няма що да се прави“ — и затвори очи като човек, който се надява, че смъртта ей сега ще дойде при него.
	Но смъртта не дойде, три все че в гърдите му скръбта растеше, а през главата му прелитаха все по-мрачни мисли, подобни на облаци, които, гонени от вихъра един след друг, затъмняват слънчевия блясък и изгасяват всяка радост в света. Защото Збишко разбираше, също както и княгинята, че отиде ли един път Дануша в Спихов, тя ще бъде за него като загубена. Тук всички го гледаха с добро око; там Юранд може би не ще иска нито да го приеме, нито да го изслуша, особено ако го свързва обет или някаква друга незнайна причина, равна по важност на черковен обет. Най-сетне как би могъл да пътува той за Спихов, когато беше болен и едва можеше да мръдне от леглото си? Преди няколко дни, когато по милостта на княза получи златни шпори и рицарски пояс, той мислеше, че радостта ще надвие болестта му, и се молеше с цялата си душа да оздравее по-скоро и да премери силите си с кръстоносците, но сега отново загуби всяка надежда, защото чувствуваше, че ако при леглото му не бъде Дануша, заедно с нея ще изчезне и желанието му да живее, и силите му за борба със смъртта. Ето, ще дойде утрешният ден, ще дойде и следният, най-сетне Бъдни вечер, Коледа, а костите му все така ще го болят и все така ще му прилошава, и около него няма да има нито светлината, която се излъчва от Дануша по цялата стая, нито оная радост за очите, които я гледат. Каква утеха и каква сладост беше да я пита по няколко пъти на ден: „Мил ли съм ти?“ — и да я вижда след това как закрива с ръка засмените си и засрамени очи или ще се наведе и ще отговори: „Ами кой друг?“ Сега ще остане само болестта, и скръбта ще остане, и мъката, а щастието ще си отиде — и не ще се върне. Сълзи заблестяха в очите на Збишко и потекоха бавно по бузите му, после той се обърна към княгинята и каза:
	— Милостива господарке, нещо ми казва, че никога в живота си няма да видя вече Данушка.
	А княгинята, сама силно натъжена, отговори:
	— Та и не ще е чудно, ако умреш от жалост. Но господ Исус е милостив.
	А след малко прибави, за да го поободри:
	— Макар и да не желая това, но ако Юранд умре преди тебе, настойници ще станем ние с княза и веднага ще дадем девойката на тебе.
	— Къде ти ще умре той! — отвърна Збишко.
	Но изведнъж някаква нова мисъл блесна в главата му, той се приповдигна, седна на леглото и рече с променен глас:
	— Милостива господарке…
	Прекъсна го Дануша, която се втурна с плач и от прага извика:
	— Ти вече знаеш, Збишко! Ох, жално ми е за татко, но жално ми е и за тебе, горкия!
	А когато тя се приближи, Збишко прегърна със здравата си ръка своята любима и заговори:
	— Как да живея без тебе, девойко! Затова ли бързах през гори и реки, затова ли се клех да ти служа, за да те загубя сега? Ех, няма да помогне скръбта, няма да помогне плачът, па и самата смърт, защото дори когато трева израсте над мене, душата ми няма да те забрави, ако ще и в двореца на Исуса Христа, ако ще и в покоите на самия бог-отец… Казвам, че няма изход, но той трябва да се намери, защото иначе не може! Усещам слабост и силни болки в костите си, но поне ти падни в краката на господарката, защото аз не мога, и я моли да се смили над нас.
	Като чу това, Дануша веднага се хвърли в краката на княгинята, прегърна ги с ръце и скри бялото си лице в гънките на дебелата й дреха, а княгинята обърна към Збишко пълни със състрадание и учудени очи.
	— Как мога да ви изразя милостта си? — запита тя. — Ако не пусна детето при болния му баща, ще си навлека и божия гняв.
	Збишко, който преди малко се беше приповдигнал на леглото, отново се отпусна на възглавницата и известно време не отговори нищо, защото му спря дъхът. Но полека-лека той почна да приближава до гърдите си едната ръка, после другата, най-сетне ги скръсти като за молитва.
	— Почини си — каза княгинята, — после кажи какво желаеш, пък ти, Данушке, пусни коленете ми.
	— Пусни ги, но не ставай и се моли заедно с мене — обади се Збишко.
	После заговори на прекъсване със слаб глас:
	— Милостива господарке… В Краков Юранд беше против мене… ще бъде и сега, но ако отец Вишонек ме венчае с Данушка, после тя и да замине за Спихов, вече никаква човешка власт няма да ми я отнеме…
	Тези думи бяха за княгиня Ана нещо тъй неочаквано, че тя чак подскочи от пейката, след това отново седна и каза, сякаш не разбираше добре за какво става дума:
	— Боже мой!… Отец Вишонек ли?…
	— Милостива господарке!… Милостива господарке! — молеше Збишко.
	— Милостива господарке! — повтаряше след него Дануша и прегръщаше отново коленете на княгинята.
	— Та как може да стане това без разрешението на бащата…
	— Божият закон е по-силен! — отговори Збишко.
	— Не ви ли е грях!
	— Кой е бащата, ако не князът?… Коя е майката, ако не вие, милостива господарке!
	А Дануша извика:
	— Милостива майчице!
	— Наистина аз й бях и съм й като майка — каза княгинята, — от моята ръка и Юранд си взе жена. Вярно е! А щом минете веднъж под венчило, всичко е свършено. Може би Юранд ще се поразсърди, но нали и той трябва да се подчинява на княза като на свой господар. Пък изпърво може и да не му се казва, докато не поиска да даде девойката другиму или да я направи монахиня… А ако е дал някакъв обет, вината не ще бъде негова. Против волята божия нищо не може да се направи… Господи, може такава да е и твоята воля!
	— Иначе не може и да бъде! — извика Збишко, но княгинята, още силно развълнувана, каза:
	— Почакайте да се съвзема! Ако князът беше тук, веднага бих отишла при него и бих го попитала да дам ли Данушка, или да не я давам… Но без него се страхувам… Чак дъхът ми се спря, а време няма за нищо, защото девойката трябва утре да тръгне!… Ох, божичко! Да бе тръгнала венчана, щях да бъда спокойна. Само че не мога да се съвзема и от нещо ме е страх. А тебе не те ли е страх, Данушке? Кажи де!
	— Аз и без това ще умра! — прекъсна я Збишко.
	Данушка стана от коленете на княгинята и понеже добрата жена не само я имаше като своя близка, но се отнасяше много нежно към нея, тя я прегърна през врата и я стисна с все сила. Но княгинята каза:
	— Без отец Вишонек не мога нищо да ви кажа. Изтичай по-скоро да го повикаш!
	Дануша се затече да повика отец Вишонек, а Збишко обърна бледото си лице към княгинята и каза:
	— Каквото ми е предназначил Исус Христос, това ще бъде, а за тая радост да ви награди господ, милостива господарке.
	— Не бързай да ме благославяш — отвърна княгинята, — защото не се знае какво ще излезе. И трябва да ми се закълнеш в рицарската си чест, че ако стане венчавката, няма да забраниш на девойката да замине веднага при баща си, да не би, пази боже, да си навлечете и ти, и тя проклятието му.
	— Кълна се в честта си! — каза Збишко.
	— Помни го добре! А пък на Юранд изпърво тя нищо да не казва. По-добре ще е новината да не го опари като огън. От Чеханов ще го поканим да дойде заедно с Данушка и тогава аз сама ще му кажа или пън ще помоля княза. Като види, че вече е свършено, ще: се съгласи. Не ти ли беше той сърдит за нещо?
	— Не — рече Збишко, — не ми беше сърдит и може би в душата си ще се зарадва, че Данушка ще бъде моя. Защото, ако се е обрекъл, вината няма да бъде негова, че не е сдържал думата си.
	Влизането на отец Вишонек с Дануша прекъсна понататъшния разговор, Княгинята го повика веднага да се посъветват и разгорещено почна да му разказва за намеренията на Збишко, но той, щом чу за какво се отнася, прекръсти се удивен и рече:
	— В името на отца и сина и светаго духа!… Как мога да направя това! Нали сега е пост!
	— Боже мой, наистина! — извика княгинята.
	И настъпи мълчание: само смутените лица показваха какъв удар бяха за всички думите на отец Вишонек.
	А той след малко добави:
	— Да имаше разрешение, не бих се противил, защото ми е мъчно за вас. За позволение от Юранд не бих държал толкова, щом милостивата господарка позволява и отговаря за съгласието на княза, нашия повелител. Та нали те са баща и майка на нашата Мазовия. Но без разрешението на епископа не мога. Ех, да беше сега тук епископ Якуб от Курдванов, може би не би отказал да даде разрешение, при все че е строг духовник, не какъвто беше неговият предшественик епископ Мамфиолус, който на всичко казваше: „Bene! Bene!“*
	[* Добре! Добре! (Лат.) — Б. пр.]
	— Епископ Якуб от Курдванов обича много и княза, и мене — намеси се княгинята.
	— Затова и смятам, че не би отказал да даде разрешение, щом има причини… Девойката трябва да замине, а момъкът е болен и може Да умре… Хм… in articulo mortis*… Но без разрешение не мога.
	[* В момента на смъртта или с оглед на смърт (лат.). — Б. пр.]
	— Та аз и по-късно бих измолила от епископ Якуб разрешение: той може да е колкото си ще строг, но няма да ми откаже тази милост… Ето, аз отговарям, че няма да откаже.
	На това отец Вишонек, който беше човек добър и кротък, рече:
	— Думата на помазаницата божия е голяма дума… Страх ме е от отец епископа, но това е голяма дума!… Пък и момъкът би могъл нещо да обещае на катедралата в Плоцк… Не зная… Във всеки случай, докато не дойде разрешение, това ще бъде грях — и то не на някой друг, а мой… Ех! Исус Христос е наистина милосърден и ако някой съгреши не за лична корист, а от състрадание към чужда беда, толкова по-лесно му прощава!… Ала грехът си е грях и ако епископът упорствува, кой ще ми опрости греха?
	— Епископът няма да упорствува! — извика княгиня Ана.
	А Збишко рече:
	— Тоя Сандерус, който пристигна с мене, има за всичко индулгенции.
	Отец Вишонек може би и не вярваше много в индулгенциите на Сандерус, но беше доволен да се залови поне за някакъв повод, само да помогне на Збишко и Дануша, защото много обичаше девойката, която познаваше от малка. И най-сетне, като помисли, че в най-лошия случай може да го сполети само черковно покаяние, той се обърна към княгинята и каза:
	— Аз съм свещеник, но съм и слуга на княза. Какво ще ми заповядате, милостива господарке?
	— Не искам да заповядвам, а ще моля — отговори тя. — А пък ако тоя Сандерус има индулгенции…
	— Сандерус има. Но въпросът е за епископа. Той заедно с духовниците там в Плоцк разпраща строги разпореждания.
	— От епископа не се бойте. Както съм чула, той е забранил на свещениците да носят мечове, лъкове и други неприлични работи, но не е забранил да правят добро.
	Отец Вишонек вдигна очи и ръце нагоре:
	— Тогава нека се изпълни вашата воля.
	При тези думи радост обхвана сърцата на всички. Збишко отново се опря на възглавницата, а княгинята, Дануша и отец Вишонек седнаха около леглото и почнаха да обсъждат как да наредят работата. Те решиха да пазят тайна, така че в замъка нито една жива душа да не узнае за това, решиха също, че Юранд не бива да знае нищо, докато сама княгинята не му съобщи всичко в Чеханов. А отец Вишонек щеше да напише писмо от княгинята до Юранд да дойде веднага в Чеханов, дето могат да се намерят по-добри лекове за болестта му и дето самотността му ще го измъчва по-малко. Решиха най-сетне, че и Збишко, и Дануша ще се изповядат веднага, а венчавката ще стане през нощта, когато всички легнат да спят.
	На Збишко мина през ум мисълта да вземе оръженосеца си чех като свидетел на венчавката, но изостави това намерение, като си припомни, че тоя момък му е пратен от Ягенка. За миг тя се яви в паметта му като жива и му се стори, че вижда руменото й лице, разплаканите й очи и чува умолителния й глас: „Не прави това! Не ми отплащай със зло за доброто и със зла съдба за любовта!“ И внезапно го обхвана страшна жалост към нея, защото чувствуваше, че ще й нанесе тежка обида, от която тя няма да намери утеха нито под покрива на згожелицката къща, нито в дебрите на боровите гори, нито на полето, нито в подаръците на абата, нито в задирванията на Чтан и Вилк. И в душата си той каза: „Да ти даде господ всичко най-добро, девойко, но при все че съм готов за тебе и небето да сваля — не мога другояче.“ И наистина убеждението, че не му е по силите това, му донесе веднага облекчение и му върна спокойствието и той почна да мисли само за Дануша и за венчавката.
	Все пак не можеше да мине без помощта на чеха, та колкото и да искаше да премълчи пред него това, което трябваше да стане, поръча да го повикат и му каза:
	— Пристъпвам днес към изповед и причастие, облечи ме колкото се може по-добре, като че ще отивам в кралските покои.
	Чехът се поизплаши и го загледа в лицето, но Збишко разбра това и му рече:
	— Не се бой, хората се изповядват не само преди смъртта, а освен това наближават празниците, за които отец Вишонек и княгинята ще отидат в Чеханов, и няма да има свещеник по-наблизо от Пшасниш.
	— А ваша милост няма ли да заминете? — запита оръженосецът.
	— Ако оздравея, ще замина, ала всичко е в божиите ръце.
	Чехът се успокои и се затече към дървените кутии, отдето донесе бялата спечелена дреха, нашита със злато, която рицарят обличаше обикновено само при големи тържества, а също и едно хубаво килимче, за да си покрие краката и леглото, после вдигна Збишко с помощта на двете турчета, изми го, разчеса дългата му коса, на която сложи червена препаска, и така натъкмен, го подпря на червените възглавници. Доволен от своето дело, той каза:
	— Да можехте само, ваша милост, да танцувате, бихте могли и сватба да направите!
	— Ще мине и без танци — отвърна с усмивка Збишко.
	А в това време княгинята също така обмисляше в стаята си как да облече Дануша, защото за нейната женска природа това беше много важно нещо и тя за нищо на света не би позволила нейната мила възпитаница да се венчае с всекидневните си дрехи. Слугините, на които бе казано, че девойката трябва да се облече за изповед в цвета на невинността, лесно намериха в сандъка бяла рокля, но мъчно бе да се окичи както трябва главата. При мисълта за това някаква странна тъга овладя княгинята и тя почна да се вайка:
	— Де ще ти намеря аз, горкичкото ми, венче от седефче в тая гъста борова гора! Нито цветенце някакво, нито листец, може би само мъхове се зеленеят нейде под снега.
	А Дануша, застанала с разплетена вече коса, се разтъжи също, защото и ней се искаше венец, но след малко тя посочи китките безсмъртничета, които висяха по стените на стаята, и рече:
	— Поне от това да увием нещо, защото нищо друго не ще намерим, а Збишко ще ме вземе и с такъв венец.
	Княгинята изпърво не искаше да се съгласи, защото се страхуваше от зла прокоба, но тъй като в замъка, в който те идваха само за лов, нямаше никакви цветя, работата се свърши и с безсмъртничетата. В това време дойде отец Вишонек, който вече беше изповядал Збишко, и поведе девойката да я изповяда. После настъпи дълбока нощ. След вечеря по заповед на княгинята слугите отидоха да спят. Пратениците на Юранд налягаха едни в стаята за слугите, други при конете в обора. Скоро огъня във всички стаи покриха с пепел и го загасиха и най-после в горския замък стана съвсем тихо, само кучетата лаеха от време на време срещу вълците по посока към гората.
	Но в стаите на княгинята, на отец Вишонек и на Збишко прозорците още светеха и хвърляха червени отблясъци върху снега, който покриваше двора. А те седяха тихо и чуваха туптенето на сърцата си — неспокойни и обзети от тържествеността на минутата, която трябваше да настъпи. След полунощ княгинята хвана за ръка Дануша и я заведе в Збишковата стая, дето отец Вишонек ги чакаше вече със светите дарове. В стаята гореше в камината голям огън и при неговата изобилна, но неравна светлина Збишко видя Дануша малко бледа от безсънието, бяла, с венче от безсмъртничета на главата, облечена с твърда и дълга до земята рокля. Клепачите й бяха полузатворени от вълнение, ръцете спуснати край роклята — така тя напомняше някаква картина от стъкло на черковен прозорец и в нея имаше нещо толкова духовно, та Збишко се зачуди, като я видя, защото помисли, че ще вземе за жена не земна девойка, а някаква небесна душа. И още повече помисли за това, когато тя скръсти ръце и падна на колене, за да поеме причастието, отметна глава назад и съвсем затвори очи. В този миг му се стори дори като умряла и страх стисна сърцето му. Но това не трая дълго, защото, щом чу гласа на свещеника: „Ecce Agnus Dei“*, той сам се съсредоточи и мислите му се понесоха към бога. В стаята се чуваше само тържественият глас на отец Вишонек: „Domine, non sum dignus“**, а заедно с него пращенето на искрите в огнището и щурчетата, които цвъртяха усърдно и някак жаловито в пукнатините на камината. Навън се изви вятър, зашумя в заснежената гора, но веднага утихна.
	[* Ето агнец божи. — Б. пр.]
	[** Не съм достоен, господи. — Б. пр.]
	Збишко и Данушка мълчаха известно време, а отец Вишонек взе потира и го отнесе в домашния параклис. След малко той се върна, но не самичък, а с пан дьо Лорш и като видя учудване по лицата на присъствуващите, сложи най-напред пръст на уста, сякаш искаше да предотврати някакво неочаквано възклицание, след което каза:
	— Помислих, че ще бъде по-добре да има двама свидетели при венчавката и затова още от по-рано предизвестих този рицар, който ми се закле в рицарската си чест и в аахенските реликви, че ще запази тайната, докато бъде нужно.
	А пан дьо Лорш коленичи първо пред княгинята, пред Дануша, после се вдигна и застана мълчаливо, облечен с празнични доспехи, по чиито извивки се плъзгаха червени блясъци от огъня — висок, неподвижен, потънал като че във възторг, защото и нему тази бяла девойка с венче от безсмъртничета на челото се стори като ангел, виждан по стъклата на готически храм.
	Но свещеникът я накара да се изправи до леглото на Збишко, сложи епитрахила на ръцете им и започна обреда. По достойното лице на княгинята сълзите капеха една след друга, но в душата си тя сега не чувствуваше безпокойство, защото смяташе, че постъпва добре, като съединява тези две прекрасни и невинни деца. Пан дьо Лорш коленичи за втори път и опрян с две ръце о дръжката на меча, изглеждаше напълно като рицар, пред когото се е явило видение — а двамата млади повтаряха един след друг словата на свещеника: „Аз… те вземам… за себе си“ — а на тия тихи и сладки думи отново пригласяха щурците в пукнатините на камината и огънят пращеше. След извършването на обреда Дануша падна в краката на княгинята, която благослови и двамата, а когато ги бе вече предала под закрилата на небесните сили, каза:
	— Радвайте се сега, защото тя е вече твоя и ти неин.
	Тогава Збишко протегна здравата си ръка към Дануша, а тя го прегърна с нежните си ръце за шията и доста време се чуваше как те си повтаряха, доближили уста до уста:
	— Ти си моя, Данушке.
	— Ти си мой, Збишко.
	Но веднага след това на Збишко му прилоша, защото вълненията не бяха по силите му — той се смъкна на възглавниците и почна да диша тежко. Но не припадна и не престана да се усмихва на Дануша, която изтриваше лицето му, оросено от студена пот, и дори не престана да повтаря; „Ти си моя, Данушке!“ — на което тя кимаше с малката си глава. Тази гледка дълбоко трогна рицаря дьо Лорш, който заяви, че тъй като в никоя страна не му се е случвало да види толкова чувствителни сърца, той се заклева тържествено, че е готов да се бие пеш или на кон с всеки рицар, чернокнижник или змей, който би посмял да попречи на тяхното щастие. И наистина той се закле веднага върху кръстообразната дръжка на мизерикордията, тоест на малкия меч, който служеше на рицарите да доубиват ранените. Княгинята и отец Вишонек бяха призовани за свидетели на тази клетва.
	Но княгинята, която не разбираше сватба без някаква веселба, донесе вино — и взеха да пият. Нощните часове минаваха един след друг. Збишко, като надви слабостта си, прегърна отново Дануша и каза:
	— Щом Исус Христос те даде на мене, никой не може да ми те отнеме, но все пак ми е мъка, че заминаваш, ягодке моя мила.
	— Ще дойдем с татко в Чеханов — отговори Дануша.
	— Само болест някаква да не те налегне или нещо друго… Да те пази бог от зли премеждия… Трябва да идеш в Спихов — знам… Ей!… На бога всевишния и на милостивата господарка трябва да благодаря, че си вече моя, защото никаква човешка сила не може да разкъса брака.
	Но понеже бракът се сключи през нощта и тайно и понеже веднага след него трябваше да дойде раздялата, понякога една особена тъга обхващаше не само Збишко, но и всички други. Разговорът се прекъсваше. От време на време огънят в камината отслабваше — и главите потъваха в мрак. Тогава отец Вишонек слагаше на жаравата нови дървета, а когато в огъня запишеше нещо жаловито, както често се случва при сурови дърва, казваше:
	— Каеща се душо, какво искаш?
	Отговаряха му щурците, а после и засиленият пламък, който изкарваше от сянката безсънните лица, отразяваше се в доспехите на пан дьо Лорш и осветяваше бялата рокля и безсмъртничетата на главата на Дануша.
	Кучетата на двора почнаха отново да лаят по посока на гората като срещу вълци.
	И колкото нощта преваляше, толкова по-често настъпваше мълчание, докато най-после княгинята каза:
	— Боже мой! Тъй ли трябва да бъде след сватба? По-добре тогава да отидем да спим, но щом трябва да останем до съмване, поне посвири ни на лютничката, цветенце, за последен път, преди да заминеш — на мене и на Збишко.
	Дануша, която усещаше умора и сънливост, се зарадва, че ще може с нещо да се поразведри, та се затече за лютнята, върна се с нея след малко и седна до леглото на Збишко.
	— Какво да посвиря? — запита тя.
	— Какво ли? — каза княгинята. — Какво друго, ако не онази песен, която пя в Тинец, когато Збишко те видя за пръв път!
	— Ей, помня и до гроб няма да забравя — рече Збишко. — Щом се случеше да я чуя някъде, сълзи потичаха от очите ми.
	— Тогава ще я изпея! — рече Дануша.
	И веднага почна да свири на лютнята, а сетне вдигна както винаги главица нагоре и запя:
P>
	Ех, да имах само
	крилете на птичка,
	веднага ще литна
	при Яшко самичка.

	Ще кацна на двора
	и тихо ще плача:
	„Дошло е, мой мили,
	тук твойто сираче!“…
P$
	Но изведнъж гласът й пресекна, устните й затрепераха, а сдържаните сълзи потекоха по бузите й изпод затворените клепачи. За кратко време тя се мъчеше да не ги изпуска изпод клепките, но не можа и накрай се разплака от все сърце, както бе плакала, когато пя тази песен на Збишко в краковския затвор, когато мислеше, че на другия ден ще му отрежат главата.
	— Данушке! Какво ти е, Данушке? — питаше я Збишко.
	— Защо плачеш? Каква е тази сватба! извика княгинята. — Защо?
	— Не зная — отговори разхълцана Данушка. — Тъй ми е мъчно!… Толкова ми е жал!… За Збишко и за вас…
	Всички се развълнуваха и почнаха да я утешават, да й обясняват, че това заминаване не е за дълго и че навярно още на Коледа ще дойдат с Юранд в Чеханов. Збишко отново я прегърна с ръка; притискаше я до гърдите си и гълташе с целувки сълзите от очите й — но тежкото чувство остана във всички сърца и с това тежко чувство в душата те прекараха останалата част от нощта.
	Най-после на двора се чу такъв неочакван и силен звук, та всички трепнаха. Княгинята скочи от мястото си и извика:
	— Ох, боже мой. Геранилата на кладенците! Поят конете!
	А отец Вишонек погледна през прозореца, чиито кръгли стъкла бяха почнали да посивяват, и се обади:
	— Нощта вече белее и настъпва ден. Ave, Maria, gratia plena*…
	[* Радвай се Марийо, пълна с благодат. — Б. пр.]
	После излезе от стаята и като се върна след малко, рече:
	— Развиделява се, но денят ще бъде облачен. Там Юрандовите хора поят конете. Време ти е за път, горкана!…
	При тези думи и княгинята, и Дануша заплакаха с глас и заедно със Збишко почнаха да нареждат, както нареждат простите хора, когато трябва да се разделят, тоест в това имаше нещо обредно и същевременно то беше наполовина плач, наполовина песен, която се излива от простите души също така естествено, както сълзите текат от очите…
P>
	Сега дори плачът не ни помага,
	сбогуваме се вече, моя драга,
	от скръб остана ти съвсем без сила,
	но аз ще бъда вечно с тебе, моя мила.
	Сбогуваме се вече, ах!…
P$
	Збишко притисна Дануша за последен път до гърдите си и дълго я държа, докато му се спря дъхът н докато княгинята я отдръпна от него, за да я приготви за път.
	А навън се бе съмнало напълно. В замъка всички се бяха събудили и заловили за работа. При Збишко влезе чехът и го попита как е със здравето и няма ли да заповяда нещо.
	— Притегли леглото до прозореца — каза му рицарят.
	Чехът премести лесно леглото до прозореца, но се зачуди, когато Збишко му заповяда да го отвори. Той изпълни и тая заповед, но покри господаря си със своя кожух, защото въпреки облачността вън беше студено и валеше мек изобилен сняг.
	Збишко се загледа навън: на двора, през едрите снежинки, които летяха от облаците, се виждаше шейната, а около нея Юрандовите хора бяха възседнали посивелите от скреж коне. Всички бяха въоръжени, а някои имаха върху кожусите си брони, които отразяваха бледните и слаби лъчи на деня. Гората цяла бе покрита със сняг; оградата и портата почти не можеха да се видят.
	Дануша дотърча още веднъж в стаята на Збишко, цяла вече загърната в кожухче и лисича шуба; още веднъж го прегърна за шията и още един път му каза на раздяла:
	— Макар да заминавам, твоя съм.
	А той й целуваше ръцете, бузите и очите, които едва се виждаха изпод лисичата кожа, и казваше:
	— Да те пази бог! Да те придружава бог! Сега ти си моя вече, моя до смъртта.
	И когато отново я откъснаха от него, той се надигна, колкото можеше, опря глава на прозореца и загледа; през едрите снежинки като през някаква преграда той видя как Дануша сядаше в шейната, как княгинята я държа дълго в прегръдките си, как я целуваха придворните девойки и как отец Вишонек я изпращаше на път с кръстния знак. Преди да потеглят конете, тя се обърна още веднъж и протегна ръка!
	— Остани сбогом, Збишко!
	— Дай боже да те видя в Чеханов…
	Но снегът валеше тъй изобилно, като че искаше всичко да заглуши и всичко да закрие, ето защо тия последни думи стигнаха до тях тъй заглъхнали, та и на двамата се стори, че се обаждат един другиму — вече много отдалеко.


>>	IX

	След изобилните снегове настъпи силен мраз и ясни сухи дни. Денем боровете искряха от лъчите на слънцето, лед скова реките и покри блатата. Заредиха се светли нощи, през които мразът се усилваше до такава степен, че дърветата в гората се пукаха с трясък: птиците прехвръкваха по-близо до къщите, пътищата ставаха опасни поради вълците, които взеха да се събират на глутници и да нападат не само отделни хора, но и селата. Народът обаче се свиваше край огнищата в задимените си хижи, предричаше след мразовитата зима плодородна година и весело очакваше празниците, които скоро щяха да дойдат. Горският замък на княза опустя. Княгинята заедно с двора и с отец Вишонек замина за Чеханов. Збишко, значително вече по-добре, но още недостатъчно силен, за да седне на коня, остана в замъка заедно със своите хора, със Сандерус, с оръженосеца чех и с тамошните слуги, надзорът над които бе поверен на една опитна дворянка, тя изпълняваше и длъжността на икономка.
	Но душата на рицаря се стремеше към младата му жена. Наистина неизмерима утеха му донасяше мисълта, че Дануша е негова и че никаква човешка сила не ще може да му я отнеме, но от друга страна тази същата мисъл увеличаваше копнежа му. По цели дни той въздишаше за минутата, в която ще бъде възможно да напусне замъка, и размисляше какво ще прави тогава, къде ще отиде и как да спечели на своя страна Юранд. Често го обхващаше мъчително безпокойство, ала изобщо бъдещето му се представяше радостно. Да обича Данушка и да сваля шлемове с паунови пера — ето в що трябваше да се състои животът му. Често пъти му идеше да се поразговори за това с чеха, когото бе обикнал, но забеляза, че чехът, предаден с цялата си душа на Ягенка, не обичаше да говори за Дануша, а сам Збишко, обвързан с тайната, не можеше да му разкаже всичко, което се бе случило.
	Здравето му обаче се подобряваше с всеки измина ден. Една седмица преди Коледа той за пръв път възседна кон и макар да усети, че не може да направи това въоръжен, все пак се насърчи. Не се надяваше впрочем, че скоро ще му се наложи да надене броня и шлем, а в най-лошия случай се утешаваше с мисълта, че скоро ще има сили и за това. За да убие времето, в стаята се опитваше да вдига меча и му се удаваше доста добре само секирата се оказа доста тежка за него, но допущаше, че като хване дръжката й с двете ръце, ще успее вече да замахне както трябва.
	Най-сетне, два дни преди Бъдни вечер, той заповяда да натоварят колите, да оседлаят конете и съобщи на чеха, че ще заминат за Чеханов. Верният оръженосец се поугрижи, защото дърво и камък се пукаше от мраз, но Збишко му рече:
	— Тая работа не е за твоята глава, Главчо (така той наричаше Хлава). Няма какво да правим вече в тоя замък, а и да се разболея, в Чеханов ще има кой да ме гледа. Пък аз ще тръгна не с кон, а на шейна, заровен до шия в сено и покрит с кожи, и чак когато видим Чеханов, ще се прехвърля на кон.
	Така и стана. Чехът вече беше опознал своя млад господар и знаеше, че не е добре да му се противи, а още по-лошо е да не изпълни веднага заповедта му, ето защо след един час те потеглиха. Когато вече тръгваха, Збишко видя, че Сандерус се настанява в шейните заедно със сандъците си, и му рече:
	— А ти какво си се прилепил до мене като репей за овча опашка?… Нали казваше, че ще идеш в Прусия?
	— Казвах, че искам да ида в Прусия — рече Сандерус, — но как да тръгна сам за нататък в такива снегове? Вълците ще ме изядат, преди да е изгаснала първата звезда, а тук няма защо да оставам. Моето място е в града — да будя благочестие у хората, да ги снабдявам със свети стоки и да ги спасявам от дяволските мрежи, както съм се заклел на отеца на цялото християнство в Рим. А освен това аз страшно обикнах ваша милост и няма да ви оставя, преди да замина за Рим, защото може да се случи и някоя услуга да ви направя.
	— Той винаги е готов за вас, господарю, да си хапне и да си пийне — подхвърли чехът — и най-много обича такава услуга да ви направи. Но ако в Пшаснишката гора ни нападне твърде голяма глутница вълци, ние ще им го хвърлим, за похапка, защото той за нищо по-добро не става.
	— Пък вие гледайте да не би грешната ви дума да замръзне на мустаците ви — отвърна Сандерус, — защото такива ледени висулки само в адския огън се топят.
	— Хайде де! — рече Главчо и обърса с ръкавица мустаците си, които едва бяха наболи. — По-напред ще опитам да сгрея пивото при първата почивка, само че на тебе няма да дам.
	— А в заповедите е казано: жадния да напоиш. Ето нов грях!
	— Тогава ще ти дам цяло ведро вода, а засега на ти това, което имам подръка.
	При тия думи той събра сняг, колкото може да се сграбчи с двете ръкавици, и го хвърли в брадата на Сандерус, но той се отклони и каза:
	— И без вас ще мине в Чеханов, защото там има вече едно опитомено мече, което знае да замеря със сняг.
	Така се дразнеха те един другиго, при все че доста се обичаха взаимно. Збишко обаче не забрани на Сандерус да ги придружава, защото тоя чудноват човек го забавляваше и изглеждаше, че е наистина привързан към него. И те потеглиха от горския замък едно ясно утро в такъв голям мраз, та трябваше да наметнат конете. Цялата околност беше покрита с дълбок сняг. Покривите на хижите едва се виждаха под него, а някъде димът изглеждаше, че излиза направо от белите преспи и се издига нагоре на струя, розова от лъчите на зората и разширена на върха като китка пера на рицарски шлем.
	Збишко пътуваше в кола, първо — за да пести силите си, а, второ — поради големия студ, от който човек можеше по-лесно да се запази в постланата със сено и кожи кола. Той заповяда на Главчо да седне до него и да държи готов арбалет, за да пъди вълците, и му заприказва весело.
	— В Пшасниш — каза той — само ще нахраним конете, ще се постоплим и веднага ще продължим пътя.
	— За Чеханов ли?
	— Най-първо в Чеханов, за да се поклоним на княза и княгинята и да присъствуваме на службата.
	— А после? — попита Главчо.
	Збишко се усмихна и отвърна:
	— После, кой знае, може и в Богданец.
	Чехът го погледна учуден. В главата му блесна мисълта, че може би младият господар се е отказал от Юрандовата щерка, и това му се стори доста близо до истината, понеже тя си бе заминала, а до ушите на чеха в горския замък бе достигнал слухът, че владелецът на Спихов бил против младия рицар. И затова верният оръженосец се зарадва, защото, ако и да обичаше Ягенка, той гледаше на нея като на небесна звезда и беше готов да изкупи щастието й дори с цената на собствената си кръв. Той бе обикнал също и Збишко и с цялата си душа желаеше да служи и на двамата до смъртта си.
	— Значи, ваша милост, ще се задържите по-дълго в родната земя! — каза той радостно.
	— Как мога да остана там — отговори Збишко, — като съм извикал на двубой тия кръстоноски рицари, а преди тях и Лихтенщайн. Дьо Лорш казваше, че навярно магистърът ще покани краля да му гостува в Торун, та ще се присъединя към кралската свита — и смятам, че в Торун пан Завиша от Гарбов или пан По-вала от Тачево ще ми измолят от нашия господар разрешение да се бия с тези калугери. Те непременно ще излязат с оръженосците си, та и ти ще имаш случай да се биеш.
	— По-добре и аз сам да бях станал калугерче, ако трябваше да бъде иначе — отвърна чехът.
	Збишко го погледна със задоволство.
	— Ех, няма да бъде добре на онзи, който ти попадне под копието. Господ ти е дал страшна сила, но зле ще направиш, ако много се надуваш с нея, защото на истинския оръженосец прилича да бъде скромен.
	Чехът кимна с глава в знак, че със силата си няма да се надува, но и няма да я скъпи срещу немците, а Збишко продължаваше да се усмихва, но вече не на думите на оръженосеца, а па своите собствени мисли.
	— Старият пан ще се зарадва, когато се върнем — рече след малко Главчо, — и в Згожелице също ще се радват.
	Збишко си представи Ягенка тъй ясно, като че седеше до него в шейната. Това се случваше всякога, когато си спомнеше за нея случайно — виждаше я необикновено ясно…
	„Не! — каза си той. — Тя няма да се зарадва, защото, ако се върна в Богданец, то ще е с Данушка, пък тя нека вземе другиго…“ Тук пред очите му се мярнаха Вилк от Бжозова и младият Чтан от Рогов — и изведнъж му стана неприятно при мисълта, че девойката може да попадне в ръцете на един от тези двамата. „Да беше намерила някой друг по-добър — си казваше в душата той, — защото те са пияници и комарджии, а момичето е добро.“ Помисли си още, че на чичо му ще бъде страшно тежко, когато научи всичко, което стана, ала се утеши веднага с мисълта, че Мачко държеше преди всичко за рода и богатството, което би могло значително да издигне рода. Ягенка беше наистина по-близо, защото една межда ги делеше, но затова пък Юранд беше по-голям владелец от Зих от Згожелице и лесно бе да се предвиди, че Мачко няма дълго да се сърди за тази връзка, толкова повече, като знаеше за любовта на братанеца си и колко той е задължен на Дануша… Ще помърмори, а после ще се радва и ще почне да обича Данушка като свое дете!
	И изведнъж сърцето на Збишко затупа от привързаност и от копнеж за чичо си, който бе човек суров, но все пак го обичаше като зеницата на окото си: в битките бе пазил повече него, отколкото себе си, за него вземаше плячка, за него събираше богатство. Двамата бяха самотници. Роднини дори нямаха освен далечни като абата, та когато се случваше временно да се разделят, единият без другия не знаеше какво да прави, а особено старият, който нищо вече не желаеше за себе си.
	„Ей, ще се радва, ще се радва! — си повтаряше Збишко. — Аз само искам и Юранд да ме приеме така, както той би ме приел.“ И се опитваше да си представи какво ще каже и ще направи Юранд, когато се научи за венчавката. В тази мисъл имаше някакво безпокойство, но не голямо, защото вече нямаше връщане. Нали на Юранд не подобава да го извика на двубой, а пък възпротиви ли се много, Збишко би могъл да му отговори така: „Съгласете се, докато ви моля, защото вашето право над Данушка е човешко, а моето — божие и не ваша е тя сега, а моя.“ Нещо там бе чувал на времето от някакъв духовник, познавач на Светото писание, че жената е длъжна да остави баща си и майка си и да тръгне с мъжа си, та чувствуваше, че той е по-силният. Все пак не вярваше, че между него и Юранд ще се стигне до упорито несъгласие и озлобление, защото смяташе, че много ще допринесат молбите на Дануша, а така също, ако не и повече — застъпничеството на княза, чийто поданик бе Юранд, и на княгинята, която той обичаше като покровителка на детето му.
	В Пшасниш ги съветваха да останат да нощуват поради опасност от вълците, които през мразовитите нощи се събирали на такива големи глутници, та нападали дори цели кервани от пътници. Збишко обаче не искаше да се съобразява с това, защото в странноприемницата случайно срещна няколко мазовецки рицари със свитите им, които също отиваха при княза в Чеханов, и няколко въоръжени търговци от самия Чеханов, които караха натоварени със стока коли от Прусия. С такава голяма дружина нямаше опасност и те потеглиха през нощта, при все че надвечер се яви внезапно вятър; той докара облаци и започна виелица. Пътуваха близо един до друг, но така бавно, та Збишко почна да мисли, че няма да стигнат за Бъдни вечер. На някои места трябваше да разравят преспите, защото конете не можеха да минат през тях. За щастие те не изгубиха пътя през гората. Обаче едва по мръкнало на другия ден съзряха Чеханов.
	Може би щяха да скитат около града всред снежните облаци и свиренето на вихрите, без да подозират, че са вече до него, ако не бяха огньовете, които горяха на хълма, дето се строеше нов замък. Такива огньове се кладяха на Бъдни вечер, но никой вече не знаеше добре дали за гостите или по някакъв старовремски обичай, пък и сега никой от Збишковите другари не мислеше за това, защото всички искаха да намерят колкото се може по-скоро подслон в града.
	А в това време виелицата все повече се усилваше. Острият и мразовит вятър носеше грамадни снежни облаци, изтръгваше дървета, фучеше, вилнееше, подхващаше цели преспи и ги вдигаше нагоре, въртеше ги, разпръсваше ги, сипеше сняг върху колите, върху конете, шибаше пътниците по лицата като с остър пясък — н задържаше в гърдите дишането и думите им. Звукът на дървените дрънкалки, прикачени за стръките, съвсем не се чуваше, а вместо това във виенето и свиренето на вихрушката се долавяха някакви жаловити гласове като вълчи вой, като далечно цвилене на коне, а навремени като тревожни човешки викове за помощ. Капналите коне почнаха да се притискат един о друг и вървяха все по-бавно.
	— Ей, бива си я виелицата! — рече със задъхан глас чехът. — Добре, господарю, че сме вече до града и че тези огньове горят, защото иначе щяхме да си патим.
	— Който е в полето, смърт го чака — отвърна Збишко, — но ето че аз и огньове вече не виждам.
	— Защото фъртуната не пропуща и светлината. Пък може да е отнесла главните и жарта.
	В другите коли търговците и рицарите също си приказваха, че когото виелицата завари далече от човешки жилища, той утре вече няма да чуе камбаните. Но Збишко внезапно се обезпокои и каза:
	— Не дай боже Юранд да е бил там някъде по пътя.
	Чехът, при все че изцяло бе зает да търси с очи огньовете, като чу думите на Збишко, обърна глава и запита:
	— Щеше ли да идва господарят от Спихов?
	— Щеше.
	— С дъщеря си ли?
	— А огньовете наистина се изгубиха — отговори Збишко.
	И действително огньовете бяха изгаснали, но на пътя, току до конете и до шейните, наскоро се явиха няколко ездачи.
	— Защо се навирате? — извика предпазливият чех и хвана арбалета. — Кои сте вие?
	— Хора на княза, изпратени за помощ на пътниците.
	— Слава на Исуса Христа!
	— Во веки веков.
	— Водете ни към града! — обади се Збишко.
	— Никой ли от вас не е останал назад?
	— Никой.
	— Откъде идете?
	— От Пшасниш.
	— А други пътници не видяхте ли по пътя?
	— Не сме виждали. Но може да се намерят по другите пътища.
	— По всички пътища са изпратени хора. Карайте след нас. Отбили сте се от пътя. Вдясно!
	И те обърнаха конете. Известно време се чуваше само свистенето на вихъра.
	— Много ли гости има в стария замък? — попита след малко Збишко.
	Най-близкият конник, като не дочу въпроса, се наведе към него:
	— Какво казахте, пане?
	— Питам дали князът има много гости.
	— Както винаги: има доста.
	— А владелеца от Спихов няма ли го?
	— Няма го, но го чакат. Отидоха хора да го посрещат.
	— С фенери ли?
	— Къде ти при тоя вятър!
	Но не можаха да продължат разговора, защото шумът от виелицата стана още по-силен.
	— Същинска дяволска сватба! — обади се чехът. Збишко обаче му заповяда да млъкне и да не произнася името на нечестивия.
	— Не знаеш ли — каза той, — че по такива празници дяволската сила слабее и че дяволите се крият в копките на леда? Така веднъж при Сандомеж едни рибари срещу Коледа хванали един дявол в мрежата си. Той държал в муцуната си една щука, но щом се разнесъл звукът на камбаните, веднага примрял, а те го били с тоягите чак до вечерта. Наистина виелицата е силна, но то е с разрешението на господа Исуса, който, види се, иска утрешният ден да бъде още по-радостен.
	— Ех! Били сме досами града, но ако не бяха тия хора, щяхме да се въртим може би и досред нощ, защото вече се бяхме отбили от пътя — отговори Хлава.
	— Защото огънят изгасна.
	Сега те наистина влязоха в града. Снежните преспи там по улиците бяха още по-големи, толкова големи, че на много места почти закриваха прозорците, поради което пътниците се бяха лутали близо около града и не бяха видели светлини. Но пък вихърът тук се усещаше по-малко. Улиците бяха пусти: гражданите вече седяха на коледните трапези. Пред някои къщи имаше облечени с кози кожи момчета-коледари, които носеха дървена къщичка и въпреки виелицата пееха коледни песни. На площада също се виждаха хора, обвити със слама от грах и преоблечени като мечки, но изобщо беше пусто. Търговците, които придружаваха Збишко и другата шляхта по пътя, отседнаха в града, а останалите продължиха пътя си към стария замък, в който живееше князът и който имаше вече стъкла на прозорците, та въпреки виелицата им светна весело, когато го доближиха.
	Подвижният мост над рова беше спуснат, защото старите времена на литовските нападения бяха вече минали, а кръстоносците, които предвиждаха война с полския крал, сами търсеха приятелството на мазовецкия княз. Един от княжеските хора затръби с рог и портите се отвориха веднага. При тях имаше петнайсетина стрелци, но по стените и бойниците не се виждаше жива душа, защото князът бе позволил на стражата да слезе оттам. Гостите посрещна старецът Мрокота, сам пристигнал преди два дни, поздрави ги от името на княза и ги заведе по стаите, дето можеха да се облекат както трябва за трапезата.
	Збишко почна веднага да го разпитва за Юранд от Спихов, а той отвърна, че го няма още, но му се надяват, защото бил обещал да дойде, пък ако е заболял по-тежко, щял е да съобщи. Изпратили обаче няколко конника да го посрещнат, защото такава виелица и най-старите хора не помнят.
	— Значи, може скоро да пристигнат.
	— Вярвам, че скоро. Княгинята поръча да сложат за тях блюда на общата трапеза.
	При все че всякога се страхуваше малко от Юранд, Збишко се зарадва в сърцето си и си каза: „Той може да прави каквото си ще, но все пак пристига моята жена, моята невяста, моята най-мила Данушка!“ И когато си повтаряше това, едва можеше да повярва на собственото си щастие. После помисли, че тя може там вече да му е признала всичко, че може да го е склонила и предумала да я даде веднага. „И наистина какво друго му остава да прави? Юранд е човек мъдър и знае, че дори и да не се съгласи, аз пак ще я взема, защото моето право е по-силно.“
	Докато се преобличаше, той разговаряше с Мрокота и питаше за здравето на княза, а особено на княгинята, която той още от Краков бе обикнал като своя лайка. Зарадва се, като узна, че в замъка всички са здрави и весели, при все че княгинята тъгувала много за своята мила певица. Сега на лютия й свирела Ягенка, която княгинята доста обичала, но все пак не така.
	— Коя Ягенка? — попита учуден Збишко.
	— Ягенка от Длуголяс, внучка на стария пан от Длуголяс. Хубава девойка, в която се влюби онзи лотарингец.
	— Значи, пан дьо Лорш е тук?
	— А къде ще бъде? Нали от горския замък дойде тук и си седи, защото му е добре. Нашият княз никога не остава без гости.
	— Драго ми е да го видя, защото той е рицар, когото човек в нищо не може да укори.
	— И той също ви обича. Но да вървим, защото князът и княгинята ще седнат ей сега на трапезата.
	И тръгнаха. В стаята за ядене на двете камини говяха грамадни огньове, поддържани от слугите, и гъмжеше вече от гости и дворяни. Князът влезе пръв, придружен от воеводата и няколко приближени. Збишко му е поклони до колене и му целуна ръка.
	А той го целуна по главата, после го отведе малко настрана и каза:
	— Зная вече всичко. Изпърво ме доядя, че сте го оправили без мое разрешение, но наистина не е имало и време, защото аз тогава бях във Варшава, дето смятах да прекарам и празниците. А пък всеки знае, че щом жена се заеме с нещо, не й се противи, защото смята да успееш. Княгинята ви обича като майка, пък аз предпочитам всякога да и угодя, вместо да се противя, за да не й създавам тъга и плач.
	Збишко още веднъж се поклони ниско на княза.
	— Дай боже да служа добре на ваше княжеско височество.
	— Хвала на бога, че си вече здрав. Кажи на княгинята колко благосклонно те приех и тя ще се зарадва бога ми! Нейната радост е и моя радост! На Юранд също ще кажа за тебе добра дума и мисля, че ще даде разрешение, защото и той обича княгинята.
	— И да не иска да даде, моето право е по-силно.
	— Твоето право е по-силно и той трябва да се съгласи, но може да ви откаже благословията си. Насила никой не може му я изтръгна, а без бащина благословия няма и божия.
	Разтъжи се Збишко, като чу тези думи, защото досега не бе помислял за това. Но тъкмо тогава влез княгинята с Ягенка от Длуголяс и с други придворни девойки и той се затече да се поклони на господарка та, а тя го поздрави още по-ласкаво от княза и веднага му заговори за очакваното идване на Юранд. Ето на, и блюда за тях има поставени; и хора са изпратени, за да ги преведат през виелицата. С вечерята не може да се чака повече, защото „господарят“ не обича това, но те навярно ще пристигнат, преди да се е свършила вечерята.
	— Колкото за Юранд — каза княгинята, — ще стане според както е по-сгодно. Аз ще му кажа всичко или днес, или утре след литургията, а князът също обеща, че ще прибави и своята дума. Юранд е непреклонен, но не за ония, които обича, не и за ония, на които е задължен.
	И тя почна да съветва Збишко как да се държи с тъста си, да не би — не дай боже — да го обиди и доведе до ожесточение. Изобщо тя очакваше добър край, но човек, който познава по-добре света и вижда по ясно от Збишко, щеше да забележи в думите й известна безпокойство. То се дължеше може би на това, че панът от Спихов беше изобщо мъчен човек, а може би княгинята почваше да се тревожи малко, задето ги нямаше толкова дълго време. Виелицата навън ставаш все по-страшна и всички казваха, че когото връхлети в открито поле, той може и там да си остане. На княгинята обаче мина през ума и друго предположение: може би Данушка да е признала на баща си, че е вече венчана със Збишко, а Юранд, обиден от това, решил изобщо да не идва в Чеханов. Но тя не искаше да сподели със Збишко тези си мисли, пък и нямаше време за това, защото слугите започнаха да донасят яденето и да го слагат на масата. Все пак Збишко успя да падне още веднъж в краката й и да я попита:
	— А като пристигнат, как ще бъде, милостива господарке? Мрокота ми каза, че за Юранд е отредена отделна стая, дето и за оръженосците му ще се намери сено за постилка. Ами тогава как ще бъде?…
	А княгинята се изсмя, удари го излеко по лицето с ръкавицата си и каза:
	— Мълчи! Какво още? Я го виж ти!
	И отиде при княза, пред когото придворните прислужници на трапезата вече бяха отдръпнали креслото, за да може да седне на него. Преди това обаче един от тях му подаде плоско блюдо, пълно с тънко нарязани хлебчета и просфори, които князът трябваше да раздаде на гостите, придворните и слугите. Друго такова блюдо държеше за княгинята един хубав юноша, син на сохачевския кащелян. На противоположната страна на масата стоеше отец Вишонек, който трябваше да благослови сложената върху ароматно сено вечеря. Изведнъж на вратата се показа покрит със сняг човек и почна да вика високо:
	— Милостиви господарю!
	— Какво има? — рече князът, недоволен, че му прекъсват обреда.
	— На Радзановския път има затрупани някакви пътници. Трябват ни много хора, за да ги изровим.
	Всички се изплашиха, като чуха това. Разтревожи се и князът и извика на сохачевския кащелян:
	— Конници с лопати, бързо! — После се обърна към вестителя: — Много ли са затрупаните?
	— Не можахме да разберем. Навярно много. Има коне и шейни. Голяма свита.
	— Не знаеш ли чии са?
	— Хората казват: на владелеца от Спихов.


>>	X

	Като чу грозното известие и без да иска дори разрешение от княза, Збишко се затече към конюшните и заповяда да оседлаят конете. Чехът, който като оръженосец от благороден произход беше заедно с него в залата, едва успя да се върне в стаята и да донесе кожуха от лисича кожа; обаче той и не се опита да задържи младия си господар, защото имаше вроден здрав разум и знаеше, че опитът му не ще сполучи, а забавянето може да се окаже пагубно. Затова възседна втория кон, грабна от вратаря при портите няколко факли и те веднага тръгнаха заедно с княжеските хора, които старият кащелян много скоро приготви. Извън портите ги обгърна непроницаема тъма, но виелицата им се стори поутихнала. Може би и те щяха да се заблудят веднага щом се озоваха вън от града, ако не беше онзи човек, който пръв съобщи за станалото и който сега ги водеше бързо и уверено, защото имаше куче, което вече познаваше пътя. В откритото поле вихърът почна отново да ги шиба остро по лицата главно защото препускаха в галоп. Пътят беше навеян със сняг и на места тъй затрупан, та трябваше да се забавя ездата, понеже конете затъваха до корем. Княжеските хора запалиха факли и фенери и яздеха посред дима и пламъците, които вятърът раздухваше с такава сила, като че искаше да ги откъсне от смолистите главни и да ги разнесе по поля и гори. Пътят беше дълъг — те минаха най-близките до Чеханов села, после Недзобож, след което завиха към Радзанов. Оттатък Недзобож обаче бурята започна наистина да утихва. Пристъпите на вихъра станаха по-слаби и не носеха вече със себе си цели облаци сняг. Небето се проясни. Поваля още известно време сняг, но скоро престана. После тук-таме в пролуките между облаците заблещукаха звезди. Конете почнаха да пръхтят, ездачите започнаха да дишат по-свободно. Звездите всяка минута ставаха все повече, а мразът се усилваше. След около половин час бурята утихна напълно.
	Рицарят дьо Лорш, който яздеше редом със Збишко, почна да го утешава, като казваше, че навярно Юранд в момента на опасността се е погрижил преди всичко за спасението на дъщеря си и ако откопаят всички други умрели, нея ще намерят непременно жива, а може би и заспала под кожите. Но Збишко малко го разбираше, пък нямаше и време да го слуша, защото след минута водачът, който яздеше отпред, се отби от пътя.
	Младият рицар избърза към него и го попита:
	— Защо се отбиваме?
	— Защото ги е затрупало не на пътя, а ей там. Виждате ли, пане, оня елшак?
	При тия думи той показа с ръка една горичка, която се тъмнееше в далечината и можеше да се види лесно в бялата снежна равнина, защото облаците бяха отбулили луната и нощта стана светла.
	— Изглежда, че са се отклонили от пътя.
	— Загубили са пътя и са яздили в кръг около реката. По време на снежна фъртуна лесно се случва такова нещо. Яздили, яздили, докато конете рухнали.
	— Ами как ги намерихте?
	— Кучето ни заведе.
	— Няма ли наблизо някакви хижи?
	— Има, но отвъд реката. Тук много наблизо е реката Вкра.
	— Карай по-скоро! — извика Збишко.
	Но по-лесно беше да се заповяда, отколкото да се изпълни заповедта, защото при все че мразът се усилваше, по полето имаше още незамръзнал сняг, пръхкав, току-що навеян и дълбок, в който конете затъваха до над коленете. Ето защо трябваше да се движат бавно. Внезапно чуха кучешки лай, а право пред тях изникна дебело криво стъбло на върба, над което при лунната светлина се светлееше корона от безлистни клони.
	— Онези са по-нататък — каза водачът, — близо до елшака; но и тук трябва да има нещо.
	— Има пряспа под върбата. Я светнете!
	Няколко княжески хора слязоха от конете и почнаха да осветяват с факлите и веднага един от тях извика:
	— Човек под снега! Вижда се глава, ето тук!
	— Има и кон! — завика тутакси друг.
	— Откопайте ги.
	Лопатите почнаха да се забиват в снега и да го отхвърлят настрани.
	Скоро под дървото се показа седнала фигура на човек с наведена на гърди глава и с дълбоко нахлузен на лице калпак. Едната ръка държеше юздата на коня, който лежеше до него със заровени в снега ноздри. Изглежда, че човекът се беше отделил от дружината, за да стигне по-бързо до някое селище и да докара помощ, а когато конят паднал, той се скрил под върбата на завет от вятъра и там замръзнал.
	— Светни! — извика Збишко.
	Слугата поднесе факела към лицето на замръзналия, но беше мъчно да се разпознаят отведнъж чертите му. Едва когато друг слуга вдигна нагоре наведената му глава, от всички гърди се изтръгна общият вик:
	— Панът от Спихов!
	Збишко заповяда на двама души да го вземат и го отнесат за помощ в най-близката хижа, а сам той, без да губи нито миг, препусна заедно с останалите хора и с водача да спаси другите затрупани пътници. По пътя си мислеше, че там ще намери Данушка, своята жена, може би безжизнена, и напрягаше последните сили на коня, който затъваше в снега до гърдите. За щастие мястото не беше далече — не повече от хиляда крачки. От тъмнината се обадиха гласове на хората, които бяха стигнали по-рано при засипаните: „Ето ги!“ Збишко пристигна и скочи от коня:
	— Бързо лопатите!
	Останалите на стража вече откопаха две шейни. Конете и хората в тях бяха замръзнали без надежда за спасение. Де бяха другите коли, можеше да се познае по снежните могилки, но не всички шейни бяха изцяло затрупани. При някои се виждаха коне, опрени с корем върху преспите, като че ли напънали се да тичат и замръзнали при последно усилие. Пред един впряг стоеше човек с копие в ръка, потънал до пояс в снега, неподвижен като стълб; при други слугите бяха умрели до конете, хванали ги отпред за юздите. Изглежда, че смъртта ги бе издебнала тъкмо когато са искали да измъкнат конете от снежните купчини. Една от шейните на самия край на кервана не беше никак засипана. Коларят седеше отпред прегърбен, с ръце на ушите, а отзад лежеха двама души: дългите снежни гребени, навеяни напреко през гърдите им, се съединяваха със съседната пряспа и ги покриваха като със завивка, а те изглеждаха, че спят тихо и спокойно. Но други бяха загинали в борба до последни сили с виелицата, защото бяха замръзнали в пози на силен напън. Някои шейни бяха преобърнати; на някои бяха счупени тегличите. Лопатите откриваха все по-нови конски гърбове, изпънати като лъкове, или муцуни, вбити със зъбите в снега, а също хора в шейните и вън от тях, но нито в една не се намериха жени. Збишко ту работеше с лопатата, та пот обливаше челото му, ту светваше в лицата на труповете с разтуптяно сърце дали няма да види между тях любимото лице — всичко напразно! Пламъкът осветяваше само страшните мустакати лица на спиховските бойци, нито Дануша, нито друга някаква жена имаше някъде.
	„Какво значи това?“ — се питаше учуден младият рицар.
	И викаше към хората, които работеха на друга страна, да ги пита дали те не са намерили нещо; но и те бяха намерили само мъже. Най-сетне работата се свърши. Слугите впрегнаха в шейните своите коне, седнаха отпреде и потеглиха с труповете към Недзобож, за да се опитат там в топла къща, ако е възможно, да съживят някого от замръзналите. Збишко остана с чеха и с двама души. Дойде му наум, че шейната на Дануша може би се е отделила от кервана. Ако в нейната шейна са били впрегнати най-добрите коне, както трябваше да се предполага, може би Юранд е заповядал да карат напред, а може би я беше оставил по пътя в някоя хижа. Збишко сам не знаеше какво да прави; във всеки случай реши да прегледа близките преспи и елшака, а след това да се върне и да търси по пътя.
	Но в преспите не намериха нищо. В елшака само светнаха пред тях на няколко пъти вълчи очи, но никъде не попаднаха на следи от хора и коне. Полето между елшака и пътя беше сега осветено от блясъка на месеца и на бялата му тъжна повърхност наистина се виждаха отдалече тук-таме няколко по-тъмни петна, но то бяха пак вълци, които подушваха приближаващите се хора и бързо избягваха.
	— Ваша милост — каза най-сетне чехът, — напразно се въртим тук и търсим, защото младата господарка от Спихов не е била в кервана.
	— Да търсим по пътя! — отговори Збишко.
	— Няма да я намерим и по пътя. Гледах аз добре из шейните дали няма някакви сандъци, а в тях женски премени. Нямаше нищо. Младата господарка е останала в Спихов.
	Збишко беше поразен от верността на това разсъждение, та отвърна:
	— Дай боже да е така, както казваш.
	А чехът продължаваше да разсъждава умно:
	— Ако тя беше някъде в шейните, господарят не би се отделил от нея или би я взел при себе си на коня и ние щяхме да я намерим при него.
	— Да отидем там още веднъж — рече Збишко с разтревожен глас.
	Дойде му наум, че може наистина да е било така, както казваше чехът. Ами ако не са търсили достатъчно грижливо! Ами ако Юранд е взел Данушка пред себе си на коня, а после, когато конят е паднал, Дануша се е отделила от баща си да търси някаква помощ за него! В такъв случай тя можеше да бъде някъде под снега наблизо.
	Но Хлава като че отгатна тези му мисли и повтори:
	— В такъв случай щяхме да намерим в шейните дрехи, защото тя не би отишла при двора само с дрехите на гърба си.
	Въпреки тази уместна забележка те все пак отидоха при върбата, но нито под нея, нито на стотина-двеста крачки наоколо намериха нещо. Хората на княза бяха вече отнесли Юранд в Недзбож и околовръст беше съвсем пусто. Чехът подчерта още, че кучето, което тичаше с водача напред и което намери Юранд, би намерило и младата господарка. Тогава Збишко си отдъхна, защото почти се увери, че Дануша е останала в къщи. Той дори си обясни защо е станало така: Дануша навярно е признала всичко на баща си, а понеже той не бил съгласен с женитбата, нарочно я е оставил в къщи и е дошъл сам да изложи работата пред княза и да иска застъпничеството му пред епископа. При тая мисъл Збишко не можа да сдържи чувството на известно облекчение, дори и радост, защото си каза, че със смъртта на Юранд изчезват всички пречки. „Юранд не искаше, но господ поиска, а божията воля е всякога по-силна.“ Сега му оставаше само да отиде в Спихов и да вземе Данушка като своя, а след това да изпълни обета си, който на самата граница беше много по-лесно да изпълни, отколкото в далечния Богданец. „Божа воля! Божа воля!“ — повтаряше той в душата си. Но изведнъж се засрами от тази прибързана радост и като се обърна към чеха, каза:
	— Наистина жално ми е за него и заявявам това високо.
	— Хората казваха, че немците се боели от него като от смърт — отвърна оръженосецът.
	И след малко попита:
	— Сега в замъка ли ще се върнем?
	— През Недзбож — отговори Збишко.
	Щом влязоха в Недзбож, те отидоха в господарската къща, дето ги прие старият владелец Желех. Юранд не завариха там, но Желех им съобщи добра новина.
	— Трихме го тук със сняг едва ли не до костите — рече той — и вино му наливахме в устата, после го парихме в банята, дето вече започна да диша.
	— Жив ли е? — попита радостно Збишко, който при това известие забрави личните си дела.
	— Жив е, но дали ще оживее, господ знае, защото душата не обича да се връща от сред път.
	— А защо го откараха?
	— Защото дойдоха хора от княза. Колкото пухени завивки имаше в къщи, с всичките го покриха и откараха.
	— А не каза ли за дъщеря си нищо?
	— Едва беше почнал да диша; не можеше още да говори.
	— Ами другите?
	— Другите са вече при господа на топло. Те горките не ще отидат на друга коледна служба освен на онази, която сам господ Исус ще отслужи на небето.
	— Нито един ли не оживя?
	— Нито един. Та влезте в стаята, вместо да приказваме на трема. Пък ако искате да ги видите, те лежат край огъня в стаята за слугите. Влезте вътре.
	Но те бързаха и не искаха да влязат, при все че старият Желех настояваше, защото обичаше да лови хора, с които да си „побъбре“. Те имаха още доста път от Недзбож до Чеханов и Збишко гореше като в огън от нетърпение да види колкото се може по-скоро Юранд и да узнае нещо от него.
	Затова те тръгнаха, като подкараха конете колкото можеха по-бързо по навеяния път. Когато пристигнаха, беше вече след полунощ и службата в параклиса на замъка беше вече на свършване. До ушите на Збишко стигна мучене на волове и врещене на кози, каквито звукове според старинния обичай издаваха благочестивите хора за спомен на това, че Исус се е родил в обор. След службата при Збишко дойде княгинята с посърнало лице и почна разтревожена да го разпитва:
	— Ами Данушка?
	— Няма я. Юранд не е ли проговорил, защото, както чух, бил жив?
	— Милосърдни Исусе!… Това е божие наказание и горко ни! Юранд не е проговорил и лежи като пън.
	— Не се бойте, милостива господарке. Данушка е останала в Спихов.
	— Отде знаеш?
	— Защото нито в една шейна не се намери следа от нейни дрехи. А той не би я довел само с едно кожухче.
	— Вярно, бога ми!
	И веднага очите й светнаха от радост и тя извика след малко:
	— Ей, божичко, който си се родил днес, виждам, че не гневът ти, а твоята благословия е над нас.
	Идването на Юранд без девойката обаче я сепна и тя попита отново:
	— Ами защо ли я е оставил?
	Збишко й изложи предположенията си. Те й се видяха уместни и основателни, но не й внушиха особени опасения.
	— Сега Юранд ще ни е задължен, че му спасихме живота — рече тя, — а по право и на тебе, защото н ти ходи да го откопаваш. Би трябвало камък да има в гърдите си, ако продължава да се противи! Тук има за него и предупреждение от бога да не се противопоставя на светото тайнство. Щом се свести и продума, веднага ще му кажа това.
	— Трябва преди всичко да се свести, защото още не се знае защо не е взел Данушка. Ами ако е болна?
	— Не говори неврели-некипели! Мене и без това ми е тежко, че я няма. Ако е била болна, той нямаше да тръгне!
	— Вярно! — рече Збишко.
	И отидоха при Юранд. В стаята беше горещо като в баня и много светло, защото в камината горяха огромни борови главни. Отец Вишонек бдеше над болния, който лежеше покрит с мечешки кожи, с бледо лице, със залепнала от пот коса и затворени очи. Устата му бяха отворени и той дишаше като че с мъка, но тъй силно, та дори кожите, с които беше покрит, се издигаха и спущаха от дъха му.
	— Как е? — попита княгинята.
	— Налях му в устата греяно вино — отговори отец Вишонек — и почна да се поти.
	— Спи ли, или не спи?
	— Може и да не спи, защото твърде тежко диша.
	— А опитвахте ли се да му говорите?
	— Опитвах се, но нищо не отговаря и аз мисля, че до съмване няма да продума.
	— Ще чакаме до съмване — каза княгинята.
	Отец Вишонек настояваше тя да отиде да си почине, но княгинята не искаше да го послуша. Желанието й беше винаги и във всичко, следователно и в грижите за болните, да достигне християнските добродетели на покойната кралица Ядвига и със своите заслуги да изкупи душата на баща си. Затова не пропущаше нито един случай в тая покръстена от векове страна да се покаже по-ревностна християнка от другите, та да накара да забравят, че се е родила езичница.
	Освен това гореше я желанието да научи нещо от устата на Юранд за Дануша, защото не беше напълно спокойна за нея. И като седна до леглото му, почна да отмята броеницата си и да чете молитви, а после задряма. Збишко, който не беше още напълно здрав, а освен това се бе изморил пряко сили от нощната езда, последва наскоро примера й, та след един час и двамата спяха тъй дълбоко, че може би биха спали до сутринта, ако на съмване не ги беше събудил звънът на камбаната в параклиса на замъка.
	Но тоя звън събуди и Юранд, който отвори очи, седна внезапно в леглото и почна да се оглежда наоколо, като премигваше.
	— Слава на Исуса Христа!… Как се чувствувате? — каза княгинята.
	Но той не беше се още свестил, защото я гледаше, като че не я познава, и след малко извика:
	— Тука! Тука! Разкопайте пряспата!
	— За бога: та вие сте в Чеханов! — обади се отново княгинята.
	А Юранд намръщи чело като човек, който с мъка събира мислите си, и отвърна:
	— В Чеханов ли?… Детето чака и… князът с княгинята… Данушке! Данушке!…
	И внезапно затвори очи и падна пак на възглавниците. Збишко и княгинята се уплашиха да не би да е умрял, но в този същия миг гърдите му почнаха да се повдигат и спущат от дълбокото дишане като у човек, конто е обзет от дълбок сън.
	Отец Вишонек сложи пръст на уста и даде знак с ръка да не го будят, след което прошепна:
	— Може така да проспи целия ден.
	— Да, но какво говореше? — попита княгинята.
	— Каза, че детето му го чака в Чеханов — отговори Збишко.
	— Защото не се е свестил — обясни свещеникът.


>>	XI

	Отец Вишонек се страхуваше дори да не би след второто събуждане на Юранд да го обхване треска и да му отнеме за дълго време съзнанието. Засега той обеща на княгинята и на Збишко, че ще им съобщи, когато старият рицар продума, и след тяхното излизане сам отиде да си почине. А Юранд се събуди чак на втория ден на Коледа, тъкмо преди пладне, но затова пък в пълно съзнание. Княгинята и Збишко бяха а стаята. Той седна на леглото, погледна ги, позна ги и рече:
	— Милостива господарке!… За бога, аз в Чеханов ли съм?
	— И проспахте празника — отвърна княгинята.
	— Снеговете ме затрупаха. Кой ме спаси?
	— Този рицар: Збишко от Богданец. Помните ли в Краков…
	Юранд изгледа момъка със здравото си око и рече:
	— Помня… А къде е Данушка?
	— Нима тя не беше с вас? — попита с безпокойство княгинята.
	— Как можеше да бъде с мене, когато аз идех при нея?
	Збишко и княгинята се спогледаха, като мислеха, че Юранд още бълнува, сетне господарката рече:
	— Опомнете се, за бога! Не беше ли девойката с вас?
	— Девойката? С мене? — питаше смаяно Юранд.
	— Защото вашите хора загинаха, но нея между тях не намерихме. Защо сте я оставили в Спихов?
	А той повтори още веднъж, но вече с тревога в гласа:
	— В Спихов? Та тя е при вас, милостива господарке, не при мене!
	— Нали вие пратихте за нея в горския замък хора и писмо!
	— Во имя отца и сина! — отговори Юранд. — Никога не съм пращал за нея.
	Тук княгинята внезапно пребледня.
	— Какво е това? — каза тя. — Уверен ли сте, че говорите в пълно съзнание?
	— За бога, къде е детето ми? — извика Юранд и подскочи.
	Щом чу това, отец Вишонек излезе бързо от стаята, а княгинята продължи:
	— Слушайте: в горския замък пристигнаха въоръжени слуги с писмо от вас, за да вземат Данушка. В писмото се казваше, че вас през време на пожар ви ударила греда… че сте почти ослепял и искате да видите детето си… Взеха Данушка и заминаха…
	— Горко ми! — извика Юранд. — Истината е, че никакъв пожар не е имало в Спихов, нито пък аз съм пращал за нея.
	В това време се върна отец Вишонек с писмото, което подаде на Юранд, и попита:
	— Не го ли е писал вашият свещеник?
	— Не зная.
	— А печатът?
	— Печатът е мой. Какво е писано там?
	Отец Вишонек прочете писмото. Юранд слушаше и се хващаше за косата, след което рече:
	— Писмото е измислено!… Печатът е подправен! Горко на душата мм! Хванали са детето ми и ще го погубят?
	— Кои?
	— Кръстоносците!
	— Боже мой! Трябва да се уведоми князът! Нека изпрати пратеници до магистъра! — извика княгинята. — Исусе милосърдни, спаси я и помогни!…
	И като каза това, изтича с вик от стаята. Юранд скочи от леглото и почна трескаво да нахлузва дрехите на огромния си гръб. Збишко седеше като вкаменен, но след малко стиснатите му зъби почнаха да скърцат зловещо.
	— Отде знаете, че кръстоносците са я отвлекли? — попита отец Вишонек.
	— Ще се закълна в мъките господни!
	— Почакайте!… Възможно е. Те идваха в горския замък да се оплакват от вас… Искаха възмездие срещу вас…
	— И те са я отвлекли! — извика внезапно Збишко. Като каза това, той изхвръкна от стаята и се затече към оборите, заповяда да впрегнат колите и оседлаят конете, но и той самият не знаеше защо върши това. Той разбираше само едно — че трябва да върви да спасява Дануша, и то веднага — пък дори чак в Прусия — и там да я изтръгне от вражите ръце или да загине.
	После се върна в стаята, за да каже на Юранд, че оръжието и конете ей сега ще бъдат готови. Беше уверен, че и Юранд ще тръгне с него. В сърцето му кипеше гняв, болка и жалост, но същевременно не губеше надежда, защото му се струваше, че те двамата със страшния рицар от Спихов ще успеят да извършат всичко — че могат да се хвърлят дори срещу цялата кръстоносна сила.
	В стаята освен Юранд, княгинята и отец Вишонек той завари още княза и рицаря дьо Лорш, както и стария пан от Длуголяс, когото князът, щом се бе научил за станалото, бе извикал също на съвет, защото ценеше разума му и това, че отлично познаваше кръстоносците, у които бе прекарал дълги години като пленник.
	— Трябва да се действува благоразумно, да не би в буйността си да сгрешим и да погубим момичето — каза панът от Длуголяс. — Трябва веднага да се оплачем на магистъра и ако ваше княжеско височество дадете писмо за него, аз ще отида да го занеса.
	— Писмо ще дам и вие ще заминете с него — рече князът. — Няма да оставим детето да загине, кълна се в бога и в светия кръст. Магистърът се страхува от война с полския крал и му се иска да се споразумее с мене и с брата ми Жемовит… Разбира се, че не по негова заповед са я отвлекли и той ще заповяда да я върнат.
	— Ами ако е по негова заповед? — попита отец Вишонек.
	— При все че и той е кръстоносец, у него има повече почтеност, отколкото у другите — отвърна князът — и както ви казах, той сега би предпочел да ми угоди, отколкото да ме разгневи. Силата на Ягело не е шега… Ей! Заяждаха се те много с нас, докато можеха, но сега видяха, че ако и ние, мазурите, помогнем на Ягело, зле ще си патят…
	Но панът от Длуголяс заговори:
	— Това е вярно. Кръстоносците не вършат нищо току-така. И аз смятам, че ако са отвлекли девойката, направили са го само за да изтръгнат на Юранд меча от ръката и или да вземат откуп, или да направят размята.
	Тук той се обърна към пана от Спихов:
	— Кой от тях е сега ваш пленник?
	— Дьо Бергов — отговори Юранд.
	— Някой знатен ли е?
	— Изглежда, че е знатен.
	Като чу името на дьо Бергов, рицарят дьо Лорш почна да разпитва, разбра за какво се отнася и каза:
	— Той е роднина на гелдрийския граф, велик благодетел на Ордена и от твърде заслужил на Ордена род.
	— Така е — рече панът от Длуголяс, като преведе на присъствуващите думите му, — дьо Берговци са заемали високи длъжности в Ордена.
	— Та нали Данвелд и де Льове страшно настояваха за него — рече князът. — Щом някой от тях отвореше уста, казваше, че дьо Бергов трябва да бъде освободен. Ясно е като бял ден, че те са отвлекли девойчето, за да си получат дьо Бергов.
	— След което и ще я върнат — каза свещеникът.
	— Но по-добре ще е да знаем де е тя — рече панът от Длуголяс. — Да предположим, че магистърът запита: кому да заповядам да я върне? Тогава какво ще му кажем?
	— Къде е? — рече глухо Юранд. — Навярно те не я държат близо до границата от страх да не им я отнема със сила, а са я изпратили в някое далечно полуостровче по устието на Висла или край морето.
	А Збишко каза:
	— Ще я намерим и ще я отнемем.
	Но князът избухна внезапно от сдържания дотогава гняв:
	— От моя замък я отвлякоха, кучите синове, с което и мене опозориха, а това аз няма да им простя докато съм жив. Омръзнаха ми техните вероломства! Стига толкова безчинства! По-добре е човек да има вампири за съседи! Но сега магистърът трябва да накаже тия големци и да върне девойчето, а при мене да прати пратеници с извинения. Иначе ще разпратя вици*.
	[* Тоест глашатаи до рицарството да се събират за война. — Б. пр.]
	Тук той удари с пестник по масата и добави:
	— О-хо! Братът от Плоцк ще тръгне с мене, и Витолд, и войската на крал Ягело. Стига отстъпки! И светец да си, ще те изкарат от търпение. Стига толкова!
	Всички млъкнаха и спряха съвещанието, докато утихне гневът му, а пък Ана Данута се зарадва, че князът взема тъй близо до сърцето си случая с Дануша, защото знаеше, че той беше търпелив, но и упорит и предприеме ли нещо, няма да го изостави, докато не постигне своето.
	Сега взе думата отец Вишонек.
	— Едно време в Ордена имаше послушание — каза той — и никой вожд не смееше на своя глава да предприеме нещо без разрешението на върховния съвет и на магистъра. Затова бог даде в ръцете им такива богати земи и ги издигна почти над всяка друга земна сила. Но сега при тях няма нито послушание, нито правда, нито честност, нито вяра. Нищо друго освен алчност и такава злоба, та сякаш са вълци, а не хора. Как ще слушат заповедите на магистъра или на върховния съвет, щом и божиите заповеди не изпълняват? Всеки си седи в своя замък като наследствен княз и един на друг помага да се вършат злини. Ще се оплачем на магистъра, а те ще откажат. Магистърът ще им заповяда да дадат девойката, а те няма да я дадат или ще рекат: „Не е у нас, защото не сме я отвличали.“ Ще им заповяда да се закълнат — те ще се закълнат. Какво да правим тогава?
	— Какво да правим ли? — каза панът от Длуголяс. — Нека Юранд отиде в Спихов. Ако са я отвлекли за откуп или за да я разменят с дьо Бергов, те трябва да съобщят това и ще го съобщят не другиму, а на Юранд.
	— Отвлекли са я онези, които идваха в горския замък — рече князът.
	— Магистърът ще ги даде под съд или ще им заповяда да се бият с Юранд.
	— С мене трябва да се бият — извика Збишко, — защото аз пръв ги извиках!
	А Юранд свали ръце от лицето си и запита:
	— Кои от тях бяха в горския замък?
	— Беше Данвелд и старият де Льове, и още двама братя: Готфрид и Ротгер — отговори свещеникът. — Те се оплакаха и искаха от княза да ви заповяда да пуснете пленения дьо Бергов… Но князът узна от дьо Фурси, че немците първи са ви нападнали, нахока ги и ги пусна да си отидат без нищо.
	— Идете в Спихов — рече князът, — защото те там ще ви се обадят. Не са направили това досега, защото оръженосецът на този млад рицар изкълчил ръката на Данвелд, когато им отнесъл поканата за двубой. Идете в Спихов, а щом се обадят, съобщете ми. Те ще ви върнат детето заради дьо Бергов, но въпреки това аз ще си отмъстя, защото опозориха и мене, като я откраднаха от моя замък.
	Тук гневът почна отново да го обзема, защото кръстоносците бяха наистина изчерпали всичкото му търпение, и след малко той добави:
	— Ех, раздухваха, раздухваха огъня, но най-после ще си опарят муцуните!
	— Ще отрекат! — повтори отец Вишонек.
	— Щом веднъж съобщят на Юранд, че девойката е у тях, не ще могат да отричат — отговори малко нетърпеливо Миколай от Длуголяс. — Вярвам, че не я държат близо до границата и както с право забеляза Юранд, отвлекли са я в някой по-далечен замък или край морето, но щом има доказателство, че те са виновните, не ще могат да отрекат пред Магистъра.
	А Юранд почна да си повтаря с някакъв чудноват и същевременно страшен глас:
	— Данвелд, Льове, Готфрид и Ротгер…
	Миколай от Длуголяс предложи още да се изпратят опитни и вещи хора в Прусия, които да разпитат в Щитно и в Йоханисбург дали дъщерята на Юранд е там и ако не е там, къде са я откарали. След това князът взе жезъла в ръка и излезе, за да даде потребните нареждания, а княгинята се обърна към Юранд с желание да го подкрепи с добра дума.
	— Как сте сега? — попита го тя.
	Известно време той не отговори нищо, като че не беше чул въпроса, а после изведнъж каза:
	— Като че ли някой ме улучи в старата рана.
	— Но надявайте се на милостта божия. Данушка ще се върне, щом им дадете дьо Бергов.
	— И кръвта си не бих пожалил.
	Княгинята се поколеба дали да му каже веднага за женитбата, но помисли малко и реши да не прибавя нови горчивини към тежкото нещастие на Юранд, а я обзе и някакъв страх. „Ще я търсят заедно със Збишко, нека той му каже при удобен случай — помисли си тя, — а сега Юранд може съвсем да се побърка.“ И предпочете да заговори за нещо друго.
	— Не ни обвинявайте — рече тя. — Пристигнаха хора, облечени като ваши слуги, с писмо, скрепено с вашия печат, в което пишеше, че сте болен, че очите ви гаснат и че искате да видите още веднъж детето си. Как можехме да се възпротивим и да не изпълним бащината заповед?
	А Юранд падна в краката й.
	— Аз никого не обвинявам, милостива господарке.
	 — И знайте това, че бог ще ви я върне, защото неговото око бди над нея. Ще й прати той спасение, както й го прати при последния лов, когато свирепият тур се хвърли срещу нас — а господ Исус внуши на Збишко да ни защити. Сам той без малко не плати това с живота си и после дълго боледува, но избави и мене, и Данушка, за което князът му даде пояс и шпори. Виждате ли!… Ръката господна бди над нея. Аз мислех, че тя ще дойде с вас, че ще я видя, миличката, а пък то…
	Гласът й затрепера и от очите й потекоха сълзи, а у Юранд сдържаното досега отчаяние избухна внезапно, стремително и страшно като вихър. Той сграбчи с ръце дългата си коса и почна да удря главата си о гредите на стената, да стене и да повтаря с хриплив глас:
	— Исусе! Исусе! Исусе!
	Но Збишко се затече към него, разтърси го с всичка сила за раменете и извика:
	— Да вървим! Към Спихов!


>>	XII

	— Чия е тая свита? — запита внезапно Юранд, който едва оттатък Радзанов се съвзе от замислеността си като от сън.
	— Моя — отговори Збишко.
	— А моите хора всички ли загинаха?
	— Видях ги мъртви в Недзбож.
	— Няма ги старите ми другари!
	Збишко не отвърна нищо и те продължиха пътя в мълчание, но бързо, защото искаха да стигнат колкото се може по-скоро в Спихов с надежда, че може би ще заварят там някакви пратеници от кръстоносците. За тяхно щастие отново беше паднал мраз и пътищата бяха утъпкани, та можеха да пътуват бързо. Привечер Юранд пак заговори и почна да разпитва за ония братя от Ордена, които бяха идвали в горския замък, а Збишко му разправи всичко — и за оплакванията им, и за заминаването им, и за смъртта на дьо Фурси, и за своя оръженосец, който така страшно бе изкълчил ръката на Данвелд — и през време на този разказ той си спомни и го порази едно странично обстоятелство — именно присъствието в горския замък на оная жена, която бе донесла лековития балсам от Данвелд. На почивката той разпита и чеха, и Сандерус — но те и двамата не знаеха точно какво е станало с нея. Струваше им се, че си е заминала или заедно с ония хора, които бяха дошли за Дануша, или веднага след тях. Едва сега на Збишко мина през ума, че тя би могла да бъде изпратена с цел да предизвести хората, в случай че Юранд бъде по това време в замъка. Тогава те не биха се представили като хора от Спихов, а са имали може би приготвено някакво друго писмо, което да предадат на княгинята вместо лъжливото Юрандово писмо. Всичко това е било скроено с дяволска сръчност и младият рицар, който досега познаваше кръстоносците само като бойци, за пръв път помисли, че за тях не е достатъчна силната ръка, но човек трябва да може да ги надвие и с ума си. Тая мисъл му беше противна, защото неговата неизмерима жалост и болка се бе превърнала в душата му преди всичко в жажда за борба и кръв. Дори спасението на Дануша му се бе представило като редица битки с цяла войска или в двубой, сега обаче той разбра, че може би ще трябва да върже като мечка на верига желанието си за мъст и за разсичане на глави и да търси съвсем други пътища за спасението и възвръщането на Дануша. Унесен в такива мисли, Збишко съжаляваше, че Мачко не е при него. Защото Мачко беше толкова хитър, колкото и храбър. Все пак реши и сам да изпрати Сандерус от Спихов в Щитно, за да намери оная жена и да се помъчи да разбере от нея какво е станало с Дануша. Той си казваше дори, че ако Сандерус рече да му измени, с това няма да навреди на делото, а в противен случай може да му принесе значителна услуга, защото неговият занаят му отваря достъп навсякъде.
	Все пак той искаше да се посъветва преди това с Юранд, но отложи това за в Спихов, толкова повече, че настъпи нощ и на Збишко му се стори, че Юранд, яздещ на високо рицарско седло, бе заспал, измъчен от усилията, умората и тежката грижа. Но Юранд яздеше с наведена глава само защото злочестината му я бе навела. И се виждаше, че през всичкото време мисли все за нея, че сърцето му беше пълно с ужасни опасения, защото най-сетне каза:
	— По-добре да бях замръзнал при Недзбож! Ти ли ме откопа?
	— Аз заедно с другите.
	— А на онзи лов ти ли ми спаси детето?
	— Ами какво друго трябваше да правя?
	— И сега ли ще ми помогнеш?
	В душата на Збишко пламна едновременно и любовта му към Дануша, и омразата към кръстоносците-оскърбители, и то така силно та той чак се изправи на седлото и задъхано заговори през стиснати зъби:
	— Чуйте какво ще ви кажа: ако дори стане нужда със зъби да гриза пруските замъци, ще ги изгриза, но ще я намеря.
	Настъпи кратко мълчание. Изглежда, че под влияние на Збишковите думи с всичка сила заговори отмъстителната и необуздана природа на Юранд, защото той почна да скърца със зъби в тъмнината, а след малко да повтаря отново имената:
	— Данвелд, Льове, Ротгер и Готфрид!
	И си казваше, че ако поискат да им даде дьо Бергов, ще го даде, ако заповядат да доплати откуп, ще доплати, дори ако трябва целия Спихов да прибави към цената, но след това — горко на ония, които са вдигнали ръка срещу единственото му дете!
	През цялата нощ сънят не склопи нито за миг клепките им. На съмване те едва се познаха един друг, толкова се бяха променили лицата им за една нощ. Юранд беше поразен от скръбта и от ожесточението на Збишко и му каза:
	— Тя те закрила с булото си и те изтръгнала от смъртта — зная. Ами ти обичаш ли я?
	Збишко го погледна право в очите с почти предизвикателен поглед и отговори:
	— Тя е моя жена.
	При тези думи Юранд поспря коня, загледа Збишко и запримига от смайване.
	— Какво каза? — попита той.
	— Казвам, че тя е моя съпруга и аз съм неин мъж.
	Рицарят от Спихов закри с ръкавицата очите си, като че ослепял от неочакван гръм, после не отговори нищо и след малко пришпори коня, та излезе начело на кервана и продължи да язди в мълчание.


>>	XIII

	Но Збишко, който яздеше зад него, не можа да издържи за дълго и си каза: „По-добре да беше избухнал в гняв, отколкото да го сдържа.“ И той се приближи до него, побутна със стремето си неговото стреме и заговори така:
	— Чуйте как стана това. Какво направи за мене Данушка в Краков, вие знаете, но не знаете, че в Богданец ми даваха Ягенка, дъщеря на Зих от Згожелице: Чичо ми Мачко искаше; нейният баща Зих искаше; и абатът, наш роднина и богаташ, също… Какво ще ви разправям надълго? Добра девойка и като сърна, и зестра добра има. Но това не можеше да стане. Жал ми беше за Ягенка, ала повече ми беше жал за Данушка — и вдигнах се аз, та при нея в Мазовия, защото, да ви кажа правото, не можех повече да живея без нея. Спомнете си как вие самият сте обичали, спомнете си и няма да ви се види чудно!
	Тук Збишко прекъсна разказа си и очакваше някаква дума от устата на Юранд, но понеже той мълчеше, продължи да говори:
	— В горския замък на лова господ ми помогна да спася и княгинята, и Данушка от тура. И княгинята тогава веднага каза: „Сега вече Юранд няма да се противи, защото как може да не ти се отплати за такъв подвиг?“ Но аз и тогава не мислех да я взема без вашето бащино позволение. Ех! Пък и невъзможно ми беше, защото свирепият звяр ме беше тъй смачкал, та за малко не ми изкара душата. А после, както знаете, дойдоха ония хора за Данушка да я отведат уж в Спихов, пък аз още от леглото не бях станал. Мислех, че вече никога не ще я видя. Мислех, че ще я вземете в Спихов и ще я дадете на някой друг. Нали в Краков бяхте против мене… И мислех си вече, че ще умра. Ех, могъщи боже, каква нощ беше тая! Нищо друго освен тъга! Мислех, че щом тя замине, слънцето вече не ще изгрее. Разберете човешката любов и човешката мъка…
	И сълзи затрепераха в гласа на Збишко, но той имаше мъжко сърце, та се овладя и рече:
	— Хората дойдоха за нея вечерта и искаха веднага да я вземат, но княгинята им заповяда да чакат до сутринта. Тогава именно господ ми внуши мисълта да се поклоня на княгинята и да я моля за Данушка. Мислех, че ако умра, ще ми остане поне тази утеха. Спомнете си, че девойката трябваше да замине, а аз оставах болен и на умиране. Нямаше и време да се иска позволение от вас. Князът вече бе напуснал горския замък, а княгинята се колебаеше, защото нямаше с кого да се посъветва. Но те двамата с отец Вишонек ме съжалиха — и отец Вишонек ни венча… Божа сила, божи закон…
	А Юранд го прекъсна с глух глас:
	— И боже наказание.
	— Защо трябва да е наказание? — попита Збишко. — Не забравяйте, че бяха пратили за нея преди венчавката, та и да бяхме венчани, и да не бяхме, все щяха да я отвлекат.
	Но Юранд пак не отговори нищо и яздеше затворен в себе си, мрачен и с такова вкаменено лице, та Збишко, ако и да беше почувствувал отначало облекчение, което настъпва всякога след разкриване на нещо дълго таено, най-сетне се изплаши и почна да си казва с все по-голямо безпокойство, че старият рицар упорито му се сърди и че отсега нататък те ще бъдат помежду си като чужди и враждебно настроени един към друг хора.
	И го обхвана страшно угнетение. Никога, откак беше напуснал Богданец, не му бе ставало тъй тежко. Сега му се стори, че няма вече никаква надежда нито да склони Юранд, нито — което беше по-лошо — да спаси Дануша, че всичко е на вятъра и че занапред ще го сполетяват все по-големи нещастия и все по-големи злини. Но това угнетение не трая дълго или по-право — изведнъж се превърна в гняв, в желание за спор и борба съгласно с природата му, „Като не иска спогодба, казваше си той, мислейки за Юранд, нека бъде свада, нека бъде каквото ще!“ Й беше готов да се нахвърли върху самия Юранд. Обзе го жажда за бой с когото и да било и за каквото и да било, само да върши нещо, само да даде изблик на скръбта си, на горчивината и на гнева, само да намери що-годе облекчение.
	Така те стигнаха до кръчмата, която беше на кръстопътя и се наричаше „Светулка“, дето Юранд на връщане от княжеския двор за Спихов обикновено се спираше, за да си починат хората и конете. Неволно той направи това и сега. След малко те двамата със Збишко се озоваха в отделна стая. Внезапно Юранд се спря пред малкия рицар, впи в него погледа си и запита:
	— Значи, ти за нея пропътува дотук?
	А той отговори почти сърдито:
	— Да не мислите, че ще отрека?
	И загледа Юранд право в очите, готов на гнева му да избухне с гняв. Но в лицето на стария боец нямаше злоба, имаше само тъга, почти безгранична.
	— И детето ми си спасявал, нали? — попита той след минута. — И мене откопа?…
	А Збишко го погледна с почуда и страх дали не му се е размътила нещо главата, защото Юранд повтаряше напълно същите ония въпроси, които му бе вече задавал по-преди.
	— Седнете — каза той, — защото струва ми се, че сте още слаб.
	Но Юранд вдигна ръце, сложи ги на раменете на Збишко и неочаквано ги притисна с всичка сила до гърдите си; а Збишко, като се опомни от минутното смайване, хвана го през кръста и те се държаха така дълго, защото ги приковаваха един към друг общата скръб и общото нещастие.
	А когато се пуснаха, Збишко прегърна и коленете на стария рицар, после със сълзи на очи взе да му целува ръцете.
	— Нали няма да бъдете вече против мене? — запита той.
	А Юранд отговори:
	— Бях против тебе, защото в душата си я бях обрекъл на бога.
	— Вие сте я обрекли на бога, а бог — на мене. Да бъде волята му!
	— Да бъде волята му! — повтори Юранд. — Но сега пи е потребно и неговото милосърдие.
	— Кому ще помогне бог, ако не на бащата, който търси детето си, ако не на мъжа, който търси жена си? На разбойниците той няма да помага.
	— При все това те я отвлякоха — отговори Юранд.
	— Ще им дадете дьо Бергов.
	— Ще дам всичко, каквото поискат.
	Но при мисълта за кръстоносците у него се събуди веднага старата омраза и го обхвана като пламък, та след малко добави през стиснати зъби:
	— И ще притуря нещо, каквото не искат.
	— И аз в същото съм се заклел — отговори Збишко. — А сега трябва да бързаме за Спихов.
	И почна да подканя да оседлаят по-бързо конете. Щом конете изядоха зобта, а хората се постоплиха малко в стаите, те продължиха пътя си, при все че се мръкваше. А понеже им предстоеше дълъг път и надвечер мразът се усили страшно, Юранд и Збишко, които още не бяха напълно оздравели, продължиха пътя си с шейна. Збишко разправяше за чичо си Мачко, за когото тъгуваше и съжаляваше, че го няма, защото сега еднакво би им послужило и неговото мъжество, и хитростта му, която против такива врагове е потребна много повече от храбростта. Накрай той се обърна към Юранд и го попита:
	— А вие хитър ли сте? Защото мене там съвсем ме няма.
	— И мене също — отговори Юранд. — Не с хитрост воювах аз с тях, а с тази ръка и с тази болка, която остана в душата ми.
	— Колко добре ви разбирам — каза младият рицар. — Затова ви разбирам, защото обичам Данушка и ми я похитиха. Ако би, не дай боже…
	И не довърши, защото само при мисълта за това той усети в гърдите си не човешко, а вълчо сърце. Известно време пътуваха мълчаливи по белия, залян от лунната светлина път, после Юранд заговори като че ли на себе си:
	— Ако имаха причина да ми отмъщават, не бих казал нищо! Но, кълна се в бога — нямаха… Бил съм се с тях в полето, когато нашият княз ме изпращаше като пратеник при Витолд, но тук съм се държал като съсед със съсед… Бартош Наленч хвана четиридесет рицари, които отиваха при тях, хвана ги, окова ги във вериги и ги затвори в подземията на Кожмин. Кръстоносците трябваше да му насипят за тях половин кола пари. Пък аз, дойдеше ли гост немец на път за кръстоносците, приемах го, както рицар рицаря приема, и го дарявах. Понякога и самите кръстоносци идваха при мене през блатата. Не бях тогава лош за тях, а те ми направиха такова нещо, каквото аз и днес не бих направил на най-върлия си неприятел…
	И страшните спомени почнаха да го измъчват с още по-голяма сила, гласът му за миг замря в гърдите, после той заговори почти с ридание:
	— Една ми беше тя като агънце, като едното сърце в гърдите, а те я вързаха с въже като куче и тя издъхна на въжето… Сега пък чедото ми… Исусе, Исусе!
	И отново настъпи мълчание. Збишко вдигна към месечината младото си лице, по което се четеше удивление, сетне погледна Юранд и продума:
	— Бащице!… По-добре щеше да бъде и за тях, ако заслужеха любовта на хората, а не отмъщението. Защо причиняват те толкова неправди на всички народи и на всички хора?
	А Юранд разпери ръце като в отчаяние и отговори с глух глас:
	— Не знам…
	Збишко помисли някое време над своя въпрос, после мисълта му се върна към Юранд.
	— Хората разправят, че сте им отмъстили добре — рече той.
	А Юранд заглуши болката си, дойде на себе си и заговори:
	— Защото се бях заклел… И на бога дадох обет, че ако ми помогне да отмъстя, ще му посветя това дете, което ми остана… Затова бях против тебе. А сега не знам: такава ли е била волята му, или вие сте възбудили гнева му с вашата постъпка.
	— Не — отвърна Збишко. — Нали вече ви казах, че и да не беше венчавката, тези кучи синове пак щяха да я похитят. Господ е приел вашето желание, а Данушка подари на меле, защото без негова воля ние нищо не бихме могли да постигнем.
	Всеки грях е против божията воля.
	— Грехът — да, но не и тайнството. Нали тайнството е божие дело.
	— Затова и няма връщане.
	— И слава богу, че няма! Не се оплаквайте от това, защото никой друг не би ви помогнал против тези разбойници така, както аз ще ви помогна. Ще видите! За Данушка ще им отплатим по реда си, а ако е жив поне още един от ония, които са грабили вашата покойница, оставете го на мене и ще видите!
	Но Юранд поклати глава.
	— Не — отговори мрачно той, — от тях нито един не е жив…
	И пак почна да се чува само пръхтенето на конете и глухият тропот на копитата по добре утъпкания път.
	— Една нощ — продължаваше Юранд — чух някакъв глас, който сякаш излизаше от стената и ми каза: „Стига отмъщение!“ — но аз не послушах, защото това не беше гласът на моята покойница.
	— Ами чий би могъл да бъде този глас? — запита с безпокойство Збишко.
	— Не знам. Често в Спихов нещо приказва в стените, а понякога стене, защото мнозина от тях измряха в подземието, оковани във вериги.
	— А свещеникът какво каза?
	— Свещеникът отслужи водосвет в крепостта и също казваше да изоставя отмъщението, но не можех. Бях ги озлобил толкова много и после те сами искаха да ми отмъщават. Нападаха ме от засада и ме извикваха на двубой… Така беше и сега. Майнегер и дьо Бергов първи ме извикаха.
	— Вземали ли сте някога откуп?
	— Никога. От ония, които съм хванал досега, пръв дьо Бергов ще излезе жив.
	Разговорът се прекъсна, защото се отбиха от широкия път в един по-тесен, по който вървяха дълго време, а той лъкатушеше и на места се превръщаше в горска теснина, пълна със снежни преспи, през които се минаваше мъчно. През пролетта, пък и лете при големи дъждове тоя път навярно ставаше почти непроходим.
	— Към Спихов ли отиваме вече? — попита Збишко.
	— Да — отвърна Юранд. — Има още доста гора, а после ще почнат мочурищата, всред които е крепостта… Отвъд мочурищата има лъгове и сухи ниви, ала до крепостта може да се отиде само по насипа. Немците неведнъж искаха да се доберат до мене, но не можаха и много техни кости гният по горските покрайнини.
	— И не е лесно да се улучи — рече Збишко. — Ако кръстоносците пратят хора с писма, как ще ви намерят?
	— Пращали са вече не един път и има такива, които знаят пътя.
	— Дай боже да ги заварим в Спихов! — рече Збишко.
	Но съдено било това желание на младия рицар да се изпълни по-рано, отколкото той предполагаше, защото, като излязоха от гората в открита равнина, всред блатата на която се намираше Спихов, видяха пред себе си двама конници и една ниска шейна, в която седяха три тъмни фигури.
	Нощта беше много светла, та на бялата снежна пелена цялата дружина се виждаше съвсем ясно. При тая гледка сърцата на Юранд и Збишко забиха по-силно, защото кой друг можеше да отива в Спихов посред нощ, ако не пратеници на кръстоносците?
	Збишко заповяда на коларя да кара по-бързо и скоро те доближиха пътниците толкова, че онези ги чуха и двамата конници, които охраняваха шейната, се обърнаха към тях, снеха от раменете си арбалетите и извикаха:
	— Wer da?*
	[* Кой е там? — Б. пр.]
	— Немци! — прошепна Юранд на Збишко. После повиши глас и рече: — Аз имам право да питам, а ти да отговаряш. Кои сте вие?
	— Пътници.
	— Какви пътници?
	— Поклонници.
	— Откъде?
	— От Щитно.
	— Те са! — прошепна отново Юранд.
	В това време шейните се изравниха и в същия миг на пътя пред тях се появиха шестима конници. Това беше спиховската стража, която денем и нощем пазеше насипа, водещ към крепостта. Около конете подскачаха грамадни страшни кучета, много прилични на вълци.
	Като познаха Юранд, стражите почнаха да го поздравяват, но в тия поздрави личеше и учудване, задето владелецът се връща тъй скоро и неочаквано; обаче той бе изцяло зает с пратениците, та се обърна отново към тях.
	— Къде отивате? — попита тон.
	— В Спихов.
	— Какво ще правите там?
	— Това можем да кажем само на господаря.
	Юранд беше вече готов да каже: „Аз съм господарят на Спихов“ — но се сдържа при мисълта, че разговорът не може да стане пред други хора. Вместо това попита още имат ли някакви писма и като чу отговора, че им е поръчано устно да преговарят, заповяда да карат с най-голяма бързина. Збишко също бързаше да получи известия за Дануша, та не обръщаше внимание на нищо друго. И току се сърдеше, когато още на два пъти стражата им препречи пътя по насипа; една изчака, докато спущаха моста над рова, зад който стърчеше над насипите висока ограда от колове; и макар че по-рано неведнъж го бе обземало любопитството да види как изглежда тая крепост с толкова зловеща слава, само при спомена за която немците се кръстеха, сега той не виждаше нищо друго освен кръстоноските пратеници, от които можеше да чуе къде е Дануша и кога ще й бъде върната свободата. Не предвиждаше, че наскоро го чака тежко разочарование.
	Освен конниците за охрана и коларя пратеничеството от Щитно се състоеше от две лица: едното от тях беше онази същата жена, която на времето бе донесла лековития балсам в горския замък, а другото — един млад поклонник. Збишко не позна жената, защото не беше я виждал в горския замък, но веднага му се стори, че поклонникът е някакъв преоблечен оръженосец. Юранд заведе веднага и двамата в ъгловата стая и застана пред тях, грамаден, страховит в блясъка на пламъка, който падаше върху него от горящия в камината огън.
	— Къде е детето ми? — запита той.
	Те обаче, като се озоваха очи в очи със страшния мъж, се изплашиха. Поклонникът имаше дръзко лице, но сега трепереше като лист, а и на жената трепереха краката. Погледът й мина от Юранд върху Збишко, после на лъскавата гола глава на отец Калеб и се върна отново към Юранд, като че искаше да попита каква търсят тук тези двама души.
	— Пане — каза тя най-сетне, — не знаем за какво питате, но сме пратени при вас по важна работа. И този, който ни изпрати, строго ни поръча разговорът с вас да се води без свидетели.
	— Аз нямам тайни от тях! — рече Юранд.
	— Но ние имаме, благородни пане — отговори жената, — и ако им заповядате да останат, ние ще ви молим само за едно: да ни позволите утре да си заминем.
	По лицето на непривикналия към противоречие Юранд се изписа гняв. За миг неговите руси мустаци за мърдаха зловещо, но той помисли, че въпросът се отнася до Дануша, и се овладя. Збишко пък, за когото преди всичко беше важно разговорът да стане колкото е възможно по-скоро и беше уверен, че Юранд ще му го повтори, каза:
	— Щом така трябва, останете сами.
	И излезе заедно с отец Калеб; но щом се озова в главната зала, украсена с щитове и оръжие, взети като плячка от Юранд, Хлава се приближи към него.
	— Господарю — рече той, — това е същата жена.
	— Коя жена?
	— Която изпратиха кръстоносците; тя донесе херцинския балсам. Познах я веднага, и Сандерус я позна също. Навярно е идвала да оглежда и сега тя сигурно знае къде е младата господарка.
	— И ние ще знаем — рече Збишко. — А познавате ли и този поклонник?
	— Не — отговори Сандерус, — Но не купувайте от него индулгенции, господарю, защото той не е истински поклонник. Ако го подложим на мъчения, много нещо би могло да се научи от него.
	— Не бързай! — каза Збишко.
	В това време в ъгловата стая, щом вратата се затвори след Збишко и отец Калеб, орденската сестра се приближи бързо до Юранд и зашепна:
	— Дъщеря ви я откраднаха разбойници.
	— С кръстове на плащовете ли?
	— Не. Ала бог помогна на благочестивите братя да я отърват и сега тя е у тях.
	— Де е тя, питам!
	— Под покровителството на благочестивия брат Шомберг — отвърна жената, като скръсти ръце на гърдите си и се поклони смирено.
	А Юранд, щом чу страшното име на палача на Витолдовите деца, пребледня като платно; след малко седна на пейката, затвори очи и започна да бърше е длан студената пот, която ороси челото му.
	При тая гледка поклонникът, който преди малко не можеше да надвие страха си, сложи ръце на кръста си, разположи се на пейката, простря напред крака и изгледа Юранд с очи, пълни с гордост и презрение.
	Настъпи дълго мълчание.
	— И брат Маркварт помага на брат Шомберг в надзора над нея — рече отново жената. Грижлив е тоя надзор и нищо лошо няма да се случи на госпожицата.
	— Какво трябва да направя, за да ми я дадат? — попита Юранд.
	— Да се смирите пред Ордена! — каза гордо поклонникът.
	При тия думи Юранд стана, приближи се към него, надвеси се и каза със сподавен страшен глас:
	— Млък!…
	Поклонникът се изплаши отново. Той знаеше, че може да заплашва и може да каже нещо такова, което ще възпре и сломи Юранд, но се уплаши да не би още преди дума да продума, да му се случи нещо страшно; замълча, впи изпулените си, сякаш вкаменени от ужас очи в страшното лице на спиховския господар и остана неподвижен — само брадата му затрепера силно.
	А Юранд се обърна към орденската сестра:
	— Имате ли писмо?
	— Не, пане. Нямаме писмо. Каквото имаме да кажем, заповядано ни е устно да го кажем.
	— Тогава, говорете!
	А тя повтори още един път, като че искаше да накара Юранд добре да го запомни:
	— Брат Шомберг и брат Маркварт бдят над господарката, затова вие, пане, укротете гнева си… Но няма да й се случи нищо лошо. При все че вие дълги години нанасяхте тежки злини на Ордена, братята искат да ви се отплатят за злото с добро, ако удовлетворите справедливите им искания.
	— Какво искат?
	— Искат да освободите рицаря дьо Бергов — рече тя.
	Юранд си въздъхна издълбоко.
	— Ще им върна дьо Бергов — рече той.
	— И другите пленници, които държите в Спихов.
	— Освен слугите на дьо Бергов и Майнегер у мене са и двамата им оръженосци.
	— Ще ги освободите, пане, и ще ги възнаградите за пленничеството.
	— Пази боже да се пазаря за детето си.
	— Това именно и очакваха от вас благочестивите братя — рече жената, — но това още не е всичко, което ми е заповядано да ви кажа. Вашата дъщеря, пане, са я отвлекли някакви си хора, навярно разбойници и навярно с цел да вземат от вас голям откуп… Бог помогна на братята да я отнемат и сега те искат само да им върнете другаря и госта. Но братята знаят, пък и вие знаете, пане, колко много ги мразят в тази страна и колко несправедливо осъждат всички техни макар и най-благочестиви дела. Заради това братята са уверени, че ако тукашните хора узнаят къде е дъщеря ви, веднага ще почнат да приказват, че именно кръстоносците са я грабнали, и така те биха получили за своята добродетел само оскърбления и клевети… О, да! Злите и злоезични тукашни хора неведнъж са им се отплащали така, от което славата на благочестивия Орден твърде много е страдала, а за нея братята трябва да се грижат. Затова те поставят още едно условие — вие сам да съобщите и на княза на тая страна, и на цялото силно рицарство самата истина: че не братята кръстоносци, а разбойници са откраднали дъщеря ви и че е трябвало да я откупите от тях.
	— Вярно е — каза Юранд, — че разбойници откраднаха детето ми и че аз трябва да го откупя…
	— И никому не бива да казвате друго, защото, ако узнае макар и само един човек, една жива душа, че сте се споразумявали с братята, или ако макар едно оплакване се прати било до магистъра, било до върховния съвет — тогава ще възникнат големи мъчнотии…
	По лицето на Юранд се изписа безпокойство. Изпърво му се видя доста естествено, че кръстоноските вождове искат да се запази всичко в тайна от страх пред отговорност и лоша слава, но сега у него се породи подозрение, че може би тук има и някаква друга причина; и понеже не можеше още да разбере добре всичко, обзе го такъв страх, какъвто обзема и най-смелите хора, когато опасността заплашва не самите тях, а техните близки и обични хора.
	Той реши обаче да научи колкото се може повече от орденската послушница.
	— Вождовете искат да се запази тайната — каза той, — но как ще се запази тя, като пусна дьо Бергов и другите в замяна за дъщеря си?
	— Ще кажете, че сте взели откуп за дьо Бергов, за да има с какво да платите на разбойниците.
	— Хората няма да повярват, защото никога не съм вземал откуп — отвърна мрачно Юранд.
	— Защото никога не се е отнасяло до дъщеря ви — отговори със съскащ глас жената.
	И пак настъпи мълчание, после поклонникът, който през това време се беше съвзел и реши, че Юранд трябва сега повече да се обуздава, рече:
	— Такава е волята на братята Шомберг и Маркварт.
	А послушницата продължи:
	— Та ще кажете, че този поклонник, който дойде с мене, ви е донесъл откупа, и ние ще си заминем оттук с благородния рицар дьо Бергов и с пленниците.
	— Как така? — каза Юранд и намръщи вежди. — Нима мислите, че ще ви дам пленниците, преди да ми върнете детето?
	— Тогава, пане, направете иначе. Можете сам да отидете за дъщеря си в Щитно, дето братята ще ви я доведат.
	— Аз? В Щитно?
	— Защото, ако пак я откраднат разбойници по пътя, вашето и на тукашните хора подозрение отново би паднало върху благочестивите рицари, затова те искат да я предадат в собствените ви ръце.
	— А кой ще ме увери, че ще се върна, ако сам вляза в устата на вълка?
	— Добродетелта на братята, тяхната справедливост и благочестие.
	Юранд почна да се разхожда из стаята. Той предвиждаше вече примката и се боеше от нея, но същевременно разбираше, че кръстоносците могат да му поставят условия, каквито си искат, и че той е безсилен срещу тях.
	Но изглежда, му дойде наум някакъв друг способ, защото се спря внезапно пред поклонника, изгледа го втренчено, после се обърна към послушницата и каза:
	— Добре. Аз ще отида в Щитно. Вие и този човек, който е облечен като поклонник, ще останете тук до моето завръщане и тогава ще си заминете с дьо Бергов и пленниците.
	— Вие не искате, пане, да вярвате на братята — каза поклонникът, — та как те ще ви повярват, че като се върнете, ще пуснете нас и дьо Бергов?
	Юранд пребледня от негодувание. Настъпи страшен миг, когато изглеждаше, че той ей сега ще хване поклонника за гърдите и ще го смаже под коляното си, но той сподави гнева си, пое дъх издълбоко и заговори бавно и натъртено:
	— Който и да си ти, не злоупотребявай, защото ще ме изкараш от търпение.
	А поклонникът се обърна към сестрата:
	— Кажете, каквото ви е заповядано.
	— Пане — каза тя, — ако се закълнете в меча и в рицарската си чест, ние не бихме се осмелили да не ви вярваме, но и на вас не подобава да се кълнете пред хора от долен произход и нас са ни изпратили не за ваша клетва.
	— А за какво са ви изпратили?
	— Братята ни казаха, че вие трябва да се явите в Щитно с рицаря дьо Бергов и с пленниците, без да продумате никому нито думица.
	При това съобщение раменете на Юранд почнаха да се извиват назад, а пръстите му се разпериха като ноктите на хищна птица; най-сетне той застана до жената, наведе се, като че искаше да й каже нещо на ухото, и рече:
	— А не ви ли е казано, че ще заповядам да ви строшат костите на колело в Спихов — вашите и на дьо Бергов?
	— Дъщеря ви е във властта на братята и под надзора на Шомберг и Маркварт — отговори натъртено сестрата.
	— На разбойници, отровители, палачи! — избухна Юранд.
	— Които ще съумеят да отмъстят за нас и които на тръгване ни казаха: „Ако той не изпълни всички наши заповеди, по-добре ще бъде тази девойка да умре, както умряха и Витолдовите деца…“ Избирайте!
	— И разберете, че сте във властта на кръстоносците — обади се поклонникът. — Те не искат да ви причинят неправда и управителят на Щитно ви праща чрез нас думата си, че ще излезете свободен от неговия замък, но зарад ония обиди, които сте им нанесли, искат вие да дойдете да се поклоните пред кръстоноския плащ и да молите за милост победителите. Те са готови да ви простят, но изпърво искат да превият твърдия ви врат. Вие разгласявахте, че те са предатели и клетвопрестъпници, затова искат сега да им се доверите. Те ще върнат свободата и на вас, и на дъщеря ви, но трябва да ги помолите за това. Тъпчехте ги, затова сега трябва да дадете клетва, че вашата ръка никога вече не ще се дигне срещу белия плащ.
	— Така искат вождовете — добави жената, — а с тях Маркварт и Шомберг.
	Настана мъртва тишина. Само някъде между гредите на потона като че ли някакво сподавено ехо повтаряше с ужас: „Маркварт… Шомберг.“ Отвън през прозорците достигаха провикванията за проверка на Юрандовите стрелци, застанали на стража по насипите при оградата на крепостта.
	Поклонникът и орденската послушница дълго се споглеждаха, ту хвърляха погледи към Юранд, който седеше опрян о стената, неподвижен, с лице, потънало в сянката, която падаше върху него от връзката кожи, окачени до прозореца. В главата му бе останала само една мисъл — че ако не направи това, което искат кръстоносците, ще удушат детето му но и ако го направи, пак може да не спаси нито Данушка, нито себе си. И не виждаше никакъв изход. Чувствуваше над себе си едно безмилостно надмощие, което го смазваше. И вътрешно вече виждаше железните ръце на кръстоносеца върху шията на Дануша, защото ги познаваше добре и не се съмняваше нито за миг, че ще я умъртвят, ще я закопаят в насипа при замъка, а после ще отрекат, ще се закълнат — и тогава кой може да докаже, че те именно са я отвлекли? Наистина пратениците им бяха в ръцете му, той би могъл да ги заведе при княза, с измъчване да изтръгне от тях признание, но кръстоносците имаха Дануша — и можеха също да я изтезават безжалостно. И за миг му се стори, че детето протяга към него ръце отдалече и моли за спасение… Поне да знаеше положително, че тя се намира в Щитно, той би могъл още същата нощ да тръгне към границата, да нападне неочаквано немците, да превземе замъка, да изколи охраната и да освободи детето — но тя можеше и да не бъде и навярно не беше в Щитно. В главата му проблесна като светкавица мисълта, че ако хване жената и поклонника и ги заведе право при магистъра, може би магистърът ще изтръгне от тях признание и ще заповяда да му дадат дъщерята, но тая светкавица както блесна, така и изгасна… Та тези хора биха могли да кажат на магистъра, че са дошли да откупят Бергов и нищо не знаят за някаква си девойка. Не! Този път не водеше към нищо, но кой водеше? Защото помисли, че ако отиде в Щитно, ще го оковат във вериги и ще го хвърлят в подземието, а Данушка все пак няма да пуснат, ако не за друго, за да не се разчуе, че те са я откраднали. И ето че смъртта виси над единственото му дете, над последната скъпа за него глава!… И най-сетне мислите му се заплетоха, а скръбта стана тъй голяма, че надрасна сама себе си и го обзе вцепенение. Той седеше неподвижен, защото тялото му беше станало като мъртво, като че издялано от камък. Ако в този миг той би поискал да се вдигне, не би могъл да стори това.
	А на ония дотегна дългото чакане, та орденската послушница стана и рече:
	— Скоро ще съмне, затова позволи ни, пане, да излезем, защото имаме нужда от почивка.
	— И да хапнем след дългия път — добави поклонникът.
	След това двамата се поклониха на Юранд и излязоха.
	А той продължаваше да седи неподвижен, сякаш обзет от сън или мъртъв.
	Но след малко вратата се отвори и влезе Збишко, а след него и отец Калеб.
	— Какво казаха пратениците? Какво искат? — запита младият рицар, като се приближи до Юранд.
	Юранд трепна, но изпърво не отговори нищо, почна само да мига силно, като човек, събуден от тежък сън.
	— Пане, да не сте болен? — обади се отец Калеб, който познаваше по-добре Юранд и забеляза, че с него става нещо странно.
	— Не — отговори Юранд.
	— А Данушка? — продължаваше да разпитва Збишко, — Къде е тя и какво ви казаха? За какво са дошли?
	— С откупа — отговори бавно Юранд.
	— С откуп за Бергов ли?
	— За Бергов…
	— Как за Бергов? Какво ви е?
	— Нищо…
	Но в гласа му имаше нещо толкова необикновено и болезнено, та и двамата ги обзе внезапна тревога, особено дето Юранд каза за откуп, а не за размяна на Бергов с Дануша.
	За бога! — извика Збишко. — Къде е Данушка?
	— Ня-ма я у кръс-то-нос-ци-те — не! — отговори със сънен глас Юранд.
	И внезапно се строполи като мъртъв от пейката на пода.


>>	XIV

	На другия ден към пладне пратениците се видяха пак с Юранд, а малко по-късно си заминаха, като взеха със себе си и дьо Бергов, двамата оръженосци и петнайсетина други пленници. Юранд повика след това отец Калеб, комуто продиктува писмо до княза със съобщение, че Дануша не са я отвлекли орденските рицари, но той сполучил да открие къде се намира тя и се надява да я освободи след няколко дни. Същото той повтори и на Збишко, който от предишната нощ просто полудяваше от смайване и тревога. Старият рицар не искаше обаче да отговори нито на едно негово питане, а вместо това му каза да чака търпеливо и да не предприема нищо за освобождаването на Дануша, защото е излишно. Надвечер той отново се заключи в стаята си заедно с отец Калеб, комуто най-напред заповяда да напише последната му воля, после се изповяда, а след това се причести, повика при себе си Збишко и стария, вечно мълчалив Толима, който го бе придружавал във всички походи и битки, а във време на мир управляваше Спихов.
	— Ето тоя човек — каза той, като се обърна към стария боец и повиши гласа си, сякаш че говореше на човек, който недочува — е мъжът на дъщеря ми, с която се е венчал при княжеския двор, за което е получил и моето съгласие. Затова той ще бъде тук след смъртта ми господар и владетел на крепостта, земите, ливадите, хората и на целия имот, който се намира в Спихов…
	Като чу това, Толима много се учуди и почна да извръща своята четвъртита глава ту към Збишко, ту към Юранд, но не каза нищо, защото почти никога нищо не говореше, само се поклони пред Збишко и излеко обхвана с длани коленете му.
	А Юранд продължи:
	— Тази моя воля отец Калеб записа и под писаното е поставен на восъка моят печат; а ти ще свидетелствуваш, че си чул това от мене и че съм заповядал всички тук да слушат този млад рицар така, както мене. И ще му покажеш всичко, каквото има в скривалището — плячка и пари, и ще му служиш вярно и в мир, и на война до смъртта си. Чу ли?
	Толима вдигна ръце към ушите си и кимна с глава, после по даден от Юранд знак се поклони и си отиде, а рицарят се обърна към Збишко и рече натъртено:
	— С онова, което има в съкровищницата, може да бъде задоволена най-голямата алчност и да се откупят не един, а сто пленници. Помни това.
	А Збишко попита:
	— А защо ми предавате вече Спихов?
	— Аз ти предавам нещо повече от Спихов — детето си.
	— И часът на смъртта не е известен — рече отец Калеб.
	— Наистина неизвестен — повтори като че с тъга Юранд. — Ето на, неотдавна снеговете ме затрупаха и при все че бог ме спаси, няма вече у мене предишната сила…
	— Боже мой! — извика Збишко. — Какво се е променило у вас от вчера, та говорите повече за смърт, отколкото за Дануша? Боже мой!
	— Ще се върне Данушка, ще се върне — отговори Юранд, — нея бог я пази. Но щом се върне… слушай… Води я в Богданец, а Спихов предай на Толима… Той е човек верен, а тук съседството е лошо… Там няма да ти я откарат с въже… там е по-безопасно…
	— Ей! — извика Збишко. — Пък вие сякаш от оня свят приказвате. Какво значи това?
	— Защото вече наполовина бях на оня свят, а сега ми се струва, че някаква болест ме е налегнала. И се отнася за детето… защото тя ми е едничка. Пък и ти, ако и да зная, че я обичаш…
	Тук той млъкна, извади от ножницата късия меч, наречен мизерикордия, и го обърна с дръжката към Збишко:
	— Закълни ми се и в тоя кръст, че никога не ще я огорчиш и ще я обичаш неизменно…
	А на Збишко внезапно се насълзиха очите — в миг той падна на колене, сложи пръсти на дръжката и извика:
	— Кълна се в мъките Христови, че няма да я обидя и че ще я обичам неизменно!
	— Амин! — рече отец Калеб.
	А Юранд скри мизерикордията в ножницата и му разтвори обятията си:
	— Тогава и ти си ми дете!…
	После се разделиха, тъй като беше вече късна нощ, а те от няколко дни не бяха починали както трябва. На сутринта обаче Збишко стана много рано, защото вечерта наистина беше се изплашил дали Юранд не е нещо болен, и сега искаше да разбере как е прекарал старият рицар нощта.
	Пред вратата на Юрандовата стая той се натъкна на Толима, който тъкмо излизаше от нея.
	— Как е господарят? Здрав ли е? — попита той.
	А Толима се поклони, после сви длан около ухото си и рече:
	— Какво казахте, ваша милост?
	— Питам: как е господарят? — повтори по-високо Збишко.
	— Господарят замина.
	— За къде?
	— Не знам. Беше въоръжен.


>>	XV

	Зората вече беше почнала да осветява дърветата, храстите и варовитите камънаци, пръснати тук-таме по полята, когато наетият водач, който вървеше редом с коня на Юранд, се спря и каза:
	— Позволете ми да отпочина, пане, защото се запъхтях. Топи се и има мъгла, но вече е близо…
	— Ще ме заведеш до големия път, а после ще се върнеш — отговори Юранд.
	— Пътят е надясно зад боровата горичка, а от хълма веднага ще видите замъка.
	Като каза това, селянинът почна да се удря с длани под мишниците, понеже беше измръзнал от утринната влага, после приседна На един камък, тъй като от тази работа се задъха още повече.
	— А не знаеш ли дали вождът е в замъка? — попита Юранд.
	— Та къде другаде ще бъде, като е болен?
	— Какво му е?
	— Хората казват, че полските рицари го набъхтали — отвърна старият селянин.
	И в гласа му като че се долавяше някакво задоволство. Той беше поданик на кръстоносците, но неговото мазурско сърце се радваше на превъзходството на полските рицари.
	И след малко добави:
	— Ей, силни са нашите господари, ала с полските рицари не могат да излязат наглава!
	Но веднага след това погледна бързо рицаря, като че искаше да се увери дали няма да го сполети нещо лошо за думите, които непредпазливо изтърва, и рече]
	— Вие, пане, говорите по нашему, нали не сте немец?
	— Не — отговори Юранд, — но води ме по-нататък.
	Селянинът стана и тръгна отново наред с коня. По пътя бръкваше от време на време в торбичката си, вадеше от нея шепа несмляна ръж и я сипваше в устата си, а като задоволи по този начин първия глад, почна да обяснява защо яде сурови зърна, макар че Юранд, зает твърде много със собственото си нещастие и с мислите си, дори не бе забелязал това.
	— Слава богу, че има и толкова — каза той. Тежко се живее под властта на нашите немски господари. Наложиха такива данъци за мелене на брашно, та бедният човек трябва да яде зърното с плявата като добитък. Пък дето намерят в хижа мелничен камък, там ще набият селянина, изработеното ще вземат, пък и на децата, и на жените няма да простят… Не се боят нито от бога, нито от свещениците, а велборският енорийски свещеник, който ги укоряваше за това, взеха, че го туриха във вериги. Ох, тежко е под властта на немеца! Малко зърна може човек да смели между два камъка и тази шепа брашно ще скъта за света неделя, а в петък трябва да яде като птиците. Но слава богу и за това, защото, дойде ли пролет, и това няма да го има. Риба не позволяват да се лови… нито дивеч да се стреля… Не е както в Мазовия.
	Така се оплакваше кръстоноският поданик, като говореше наполовина на себе си, наполовина на Юранд, а в това време те минаха полето, покрито със засипани от снега варовици, и влязоха в гората, която в утринната светлина изглеждаше посивяла и от която лъхаше остър влажен студ. Съмнало се беше напълно; иначе за Юранд би било мъчно да мине по горската пътека, която водеше нагоре и беше тъй тясна, че на места неговият огромен боен кон едва можеше да се промъква между стъблата. Но боровата горичка скоро се свърши и те след малко се намериха на върха на белия каменист хълм, по който минаваше коларски път.
	— Ето ви и пътя — рече селянинът, — ще стигнете сега, пане, и сам.
	— Ще стигна — отвърна Юранд. — Върни се, човече, у дома си.
	И той бръкна в кожената торба, вързана отпред на седлото, извади от нея сребърна монета и я подаде на водача. Селянинът, навикнал повече на бой, отколкото на подаръци от ръцете на местните рицари-кръстоносци, почти не искаше да вярва на очите си. Той грабна монетата, наведе глава до стремето на Юранд и го стисна с ръце.
	— Исусе, Богородице! — извика той. — Бог да БИ плати, велможни пане!
	— Остани сбогом.
	— Господ да ви помага. Щитно е пред вас.
	Като каза това, наведе се още веднъж към стремето му и изчезна.
	Юранд остана на хълма сам и почна да се вглежда в показаната му от селянина посока през сивата н влажна завеса на мъглата, която закриваше света пред него. Зад тая мъгла се криеше оня зловещ замък, към който го тласкаха сега насилието и злата съдба. Близо е вече, близо! А после каквото има да стане и да се изпълни, то ще стане и ще се изпълни… При тази мисъл в сърцето на Юранд наред с тревогата и безпокойството за Дануша, наред с готовността да я откупи от вражите ръце, макар и с цената на собствената си кръв, се породи ново, небивало мъчително и непознато му досега чувство на покорност. Ето той, Юранд, от чието име трепереха крайграничните вождове, отиваше сега да им се покори. Той, който толкова пъти ги е побеждавал и тъпкал, се чувствуваше сега победен и стъпкан. Те не го победиха наистина на бойното поле, не с храброст и рицарска сила, но все пак той се чувствуваше не по-малко победен. И това беше за него нещо толкова нечувано, та му се струваше, че всичко на света се е обърнало наопаки. Той отиваше да се унижи пред кръстоносците, той, който би предпочел да се бие сам-самичък срещу всичките сили на Ордена, ако не се отнасяше до Данушка. Не се ли е случвало единичен рицар, който е трябвало да избира между позора и смъртта, да се нахвърли върху цяла войска? А той чувствуваше, че може да му се наложи да изтърпи и позор, и при мисълта за това сърцето му виеше от болка, както вие вълк, усетил в тялото си стрела.
	А той беше човек, на когото не само тялото, но и душата бяха от желязо. Той умееше да сломява другите, умееше да сломи и себе си.
	— Няма да мръдна оттук — си каза той, — докато не обуздая гнева си, с който бих могъл да погубя, а не да спася детето си.
	И той като че встъпи в двубой със своето гордо сърце, със своята ожесточеност и жажда за бой. Ако някой го видеше на онзи хълм в пълно въоръжение, неподвижен, на огромния кон, би рекъл, че това е някакъв великан, излян от желязо, и не би разбрал, че този неподвижен рицар преживяваше в тоя миг най-тежката от всички битки, каквито някога е водил през живота си. Но той се бори със себе си дотогава, докато се надви и докато почувствува, че волята не ще му измени.
	В това време мъглата стана по-рядка, при все че не беше се още съвсем разпръснала, и в дъното й се замержеля нещо по-тъмно. Юранд разбра, че това са стените на щитненския замък. При тази гледка той все още не се помръдна от мястото си, но почна да се моли тъй горещо и усърдно, както се моли човек, за когото на света е останало само божието милосърдие…
	И когато най-сетне подкара коня, усети, че в сърцето му се пробужда някакво упование. Сега той бе готов да понесе всичко, каквото можеше да го постигне. Спомни си за свети Георги, потомък на най-знатен род в Кападокия, който претърпял различни позорни мъчения и не само не изгубил честта си, но сега беше от дясната страна на бога и бе провъзгласен за покровител на всички рицари. Юранд бе чувал неведнъж разкази за неговите подвизи от поклонниците, дошли от далечни страни, и споменът за това подкрепи сега сърцето му.
	Бавно у него започна да се събужда дори и надежда. Кръстоносците наистина бяха прочути със своята отмъстителност, та той не се съмняваше, че ще му отмъстят сега за всички поражения, които им бе нанесъл, за позора, който бе падал върху тях след всяко сбиване, и за страха, в който са живели толкова години наред.
	Но това именно го ободряваше. Той мислеше, че са отвлекли Дануша само за да хванат него, а щом го хванат, защо им е тогава тя? Да! Него несъмнено ще оковат във вериги и за да не го държат близо до Мазовия, ще го пратят в някой отдалечен замък, дето може би до края на живота си ще остане да стене в подземието, но Дануша те ще предпочетат да пуснат. Макар и да излезе наяве, че са го хванали предателски и го мъчат, за това няма особено да ги осъди нито великият магистър, нито върховният съвет, защото все пак той, Юранд, беше наистина опасен за кръстоносците и бе пролял повече тяхна кръв, отколкото всеки друг рицар на света. Обаче същият този велик магистър може би ще ги накаже за затварянето на невинната девойка, при това и възпитаница на княза, чието разположение той усилено се стремеше да спечели поради застрашаващата го война с полския крал.
	И надеждата на Юранд все повече растеше. Навремени му се струваше почти сигурно, че Дануша ще се върне в Спихов под могъщото покровителство на Збишко… „Пък момъкът е силен — мислеше си той, — няма да позволи никому да й стори зло. — И почна да си припомня почти трогнат всичко, което знаеше за Збишко: — Бил се срещу немците при Вилно, на двубой излизал срещу тях; фризийците, които с чичо си извикал на двубой, насякъл; Лихтенщайн също нападнал, защитил детето ми от тура и извикал на двубой ония четиримата, на които положително няма да прости.“ Тук Юранд вдигна очи към небето и рече:
	— Аз я обрекох на тебе, боже, а ти на Збишко!
	И му стана още по-леко, защото отсъди, че щом господ я е подарил на момъка, няма да позволи на немците да престъпят волята му, ще я изтръгне от ръцете им, ако ще би цялата войска на кръстоносците да я задържа. А после отново взе да мисли за Збишко: „Да, момъкът е не само силен, но и чист като злато. Той ще я пази, ще я обича и да даде Исус на детето ми каквото може най-добро, но ми се струва, че при Збишко тя няма да съжалява нито за княжеския дворец, нито за бащината обич…“ При тази мисъл клепките на Юранд се овлажниха внезапно и сърцето му се изпълни със страшна тъга. Искаше му се още да гледа детето си, докато е жив, и след много, много време да умре в Спихов при тях двамата, а не в тъмните изби на кръстоносците. Но — воля божа!… Щитно вече се виждаше. Стените се очертаваха в мъглата все по-ясно, часът на жертвата наближаваше, а той почна още повече да се ободрява и да си казва:
	— Да, всичко е божа воля! Но залезът на живота ми е близък. Няколко години повече, няколко по-малко — все същото. Ех! Иска ми се да се понагледам още на двете си деца, но което си е право, доста поживях. Всичко, което трябваше да изпитам, изпитах го, за когото трябваше да отмъстя, отмъстих. А сега що? По-близо до бога, отколкото до света, и щом трябва да се изстрада, ще се изстрада. Данушка и Збишко, колкото и да им бъде добре, няма да ме забравят. Навярно неведнъж ще си спомнят и ще си казват: къде ли е той? Дали е жив, или е вече пред божия съд?… Ще разпитват и може би ще узнаят. Жадни са кръстоносците за мъст, но са жадни и за откуп, а Збишко не би се поскъпил поне костите ми да откупи. И за литургия за мене положително ще дават. Добри и любещи сърца имат и двамата, за което ги благослови, боже, и ти, майко най-свята.
	Пътят ставаше не само по-широк, но и по-оживен. Към града отиваха коли с дърва и слама. Говедари изкарваха добитъка. От езерата караха на шейни замръзнала риба. На едно място четирима стрелци караха на верига един селянин навярно на съд за някакво провинение, защото ръцете му бяха вързани отзад, а на краката имаше окови, които затъваха в снега и едва му позволяваха да се движи. От запъхтените му уста и ноздри дъхът излизаше като кълба пара, а стрелците го подкарваха да върви по-бързо и си пееха. Като видяха Юранд, загледаха го с любопитство, учудени от огромността на ездача и на коня, но щом съзряха златните шпори и рицарския пояс, наведоха арбалетите към земята в знак на поздрав и почит. В градчето беше още по-оживено и по-шумно, обаче на въоръжения мъж всички даваха бързо път, а той премина главната улица и зави към забуления в мъглата, замък, който изглеждаше, че още спи.
	Но не всичко наоколо спеше; поне враните и гарваните не спяха, а на цели орляци летяха над хълма, по който водеше пътят към замъка, пляскаха с криле и грачеха. Като дойде по-наблизо, Юранд разбра причината на тоя птичи събор. Край пътя, който водеше към портите на замъка, имаше голяма бесилка, а на нея висяха телата на четирима мазурски селяни, поданици на кръстоносците. Нямаше ни най-малък вятър, та труповете, които сякаш гледаха краката си, не се помръдваха, освен когато черните птици кацваха по раменете и по главите им, бутаха се една друга, поклащаха въжетата и кълвяха наведените глави. Някои от обесените висяха отдавна, защото черепите им бяха вече съвсем голи, а краката им твърде много удължени. Когато Юранд се приближи, орлякът шумно се дигна нагоре, но бързо описа във въздуха кръг и отново почна да каца върху напречната греда на бесилката. Юранд отмина, като се прекръсти, приближи се до насипа, застана на мястото, дето пред портите висеше подвижният мост, и затръби с рога си.
	После той затръби втори път, трети път и зачака. На стените нямаше жива душа и зад портите не се чуваше никакъв глас. Но след малко тежкият капак зад решетката, вградена близо до ключалката на портата, се вдигна със скърцане и на отвора се показа брадата глава на немски войник.
	— Wer da? — запита дрезгав глас.
	— Юранд от Спихов! — отговори рицарят.
	След тези думи капакът се затвори пак и настана глуха тишина.
	Времето течеше. Зад портите не се чуваше никакво движение, само откъм бесилката граченето на птиците.
	Юранд стоя още дълго време, после дигна рога и затръби с него повторно.
	Но пак му отговори тишината.
	Тогава той разбра, че го държат пред портите от кръстоноска надменност, която към победения няма граници, за да го унижат като просяк. Помисли си също, че ще бъде принуден да чака така може би до вечерта, а може би и по-дълго време. В първия миг кръвта му закипя: внезапно го обхвана желанието да слезе от коня, да вдигне някой голям камък от натрупаните пред насипа и да го хвърли в решетката. Така в друг случай би направил и той, и всеки друг мазовецки или полски рицар, па нека след това излязат иззад портите да се бият с него. Но като си спомни защо е дошъл тук, сепна се и се сдържа.
	— Нима не съм се пожертвувал заради детето си? — рече си той.
	И продължи да чака.
	В това време по назъбените стени нещо почна да се чернее.
	Показаха се кожени шапки, тъмни монашески качулки и дори железни шлемове, изпод които поглеждаха към рицаря любопитни очи. От минута на минута броят им ставаше все по-голям, защото този страшен Юранд, който сега чакаше самин пред портите на кръстоносците, беше за охраната необикновено зрелище, Който по-рано го бе виждал пред себе си, бе видял смъртта, а сега можеха да го гледат без всякаква опасност. Главите се издигаха все по-нагоре и най-сетне всички близки до портите зъбери се покриха с войници. Юранд помисли, че навярно и началниците в кулата над портите го гледат през решетките на прозорците и вдигна очи нагоре, но там прозорците бяха изрязани дълбоко в дебелите стени и през тях можеше да се гледа само навън. Затова пък хората по стените, които изпърво го гледаха мълчаливо, почнаха да се обаждат. Ту един, ту друг повтаряше името му, ту тук, ту там се чуваше смях, прегракнали гласове взеха да му подвикват като на вълк все по-високо, все по-нахално, а понеже никой не ги въздържаше отвътре, почнаха да замерят със сняг застаналия рицар.
	Той като че неволно подкара коня напред и за миг снежни топки престанаха да летят към него, гласовете утихнаха и дори някои глави се изпокриха зад стените. Наистина страшно трябва да е било името на Юранд. Скоро обаче и най-страхливите съобразиха, че от страшния мазур ги отделя ровът и стената, та отново грубите войници почнаха да хвърлят не само буци сняг, но и лед, па и камъчета, които със звън отскачаха от доспехите и от покривалото на коня.
	— Пожертвувах се заради детето си — повтаряше си Юранд.
	И чакаше. Дойде пладне, стените опустяха, защото войниците бяха повикани за обед. Малцината от тях, които трябваше да останат на стража, ядяха на стените, а след обеда почнаха отново да се забавляват и да замерят гладния рицар с огризаните кокали. Те почнаха да се закачат помежду си и да се питат кой ще се наеме да слезе и да го удари по врата с пестник или с дръжката на копието. Други, които се върнаха от обед, почнаха да му викат, че ако му е дотегнало да чака, може да се обеси, защото на бесилката има свободна кука с готово въже. И всред такива подигравки, всред подвиквания, смехове и хули минаваха часовете след пладне. Късият зимен ден клонеше постепенно към вечерта, а мостът все още висеше във въздуха и портите оставаха Заключени.
	Но привечер излезе вятър, развя мъглата, очисти небето п откри залеза на слънцето. Снегът стана синкав, после лилав. Мраз нямаше, ала нощта изглеждаше, че ще бъде ясна. От стените отново слязоха всички освен стражата. Гарваните и враните отлетяха от бесилката към гората. Най-сетне небето потъмня и настъпи пълна тишина.
	„Няма да отворят портите преди нощта“ — помисли Юранд.
	И за миг му мина през ума да се върне в града, но веднага изостави тази мисъл. „Те искат да стоя тук — си казваше той. — Ако тръгна да се връщам, не ще ме пуснат да си отида, а ще ме заобиколят, ще ме хванат, после ще кажат, че не ми дължат нищо, защото са ме хванали със сила, а и да ги надвия, пак ще трябва да се върна…“
	Неизмеримата, отбелязвана с почуда от чуждите летописци издръжливост на полските рицари на студ, глад и неудобства много пъти им е давала възможност да извършат подвизи, на каквито не бяха способни по-изнежените хора от Запада. А Юранд притежаваше тази издръжливост в още по-голям размер от другите; и макар гладът да беше почнал вече отдавна да свива вътрешностите му, а вечерният хлад да прониква през покрития с железни плочки кожух, той все пак реши да чака, пък ако ще би и да издъхне пред тези порти.
	Но внезапно, преди още да беше се стъмнило напълно, чу зад себе си скриптене на стъпки по снега.
	Той се обърна: откъм града към него се приближаваха шестима души, въоръжени с копия и алебарди, а по средата им вървеше седми, който се опираше на меч.
	„Може би за тях ще отворят портите и аз ще вляза подире им — си помисли Юранд. — Със сила те няма да поискат да ме хванат, нито да ме убиват, защото са малцина; ако все пак ме нападнат, то ще значи, че не искат да сдържат думата си и тогава — горко им!“
	Като помисли така, той вдигна стоманената секира, която висеше на седлото и бе толкова тежка, та обикновен мъж мъчно би я вдигнал с двете си ръце, и подкара коня срещу тях.
	Но те и не мислеха да го нападат. Напротив, войниците веднага забодоха в снега дръжките на копията и алебардите — и понеже нощта не беше още напълно тъмна, Юранд забеляза, че оръжието слабо трепери в ръцете им.
	А седмият, който изглеждаше да е техен началник, протегна набързо напред лявата си ръка, обърна дланта си с пръстите нагоре и попита:
	— Вие ли, рицарю, сте Юранд от Спихов?
	— Аз съм…
	— Искате ли да чуете за какво съм изпратен?
	— Слушам.
	— Силният и благочестив вожд фон Данвелд заповяда да ви кажа, пане, че докато не слезете от коня, портите няма да ви се отворят.
	Юранд постоя малко неподвижен, после слезе от коня, при който в същия миг дотърча един от копиеносците.
	— И оръжието трябва да ни предадете — обади се отново човекът с меча.
	Рицарят от Спихов се поколеба. Ами ако го нападнат после невъоръжен и го утрепят като звяр? Ами ако го хванат и хвърлят в подземието? Но след малко помисли, че ако искаха да направят това, щяха да изпратят повече хора. Наканеха ли се да го нападнат, те не биха могли да пробият отведнъж бронята му, а тогава той може да изтръгне оръжието от първия, който му попадне, и да изтрепе всичките, преди да им дойде помощ. Та нали го познаваха добре.
	„Пък дори да биха искали — си рече той — да пролеят кръвта ми, нали тъкмо за това съм дошъл тук!“
	Като помисли така, той хвърли първо брадвата, после меча, най-сетне мизерпкордията и зачака. А те грабнаха всичко, после онзи човек, който му беше говорил, се отдалечи на петнайсетина крачки, спря се и заговори с висок и предизвикателен глас:
	— За всички беди, които си нанесъл на Ордена, ти трябва по заповед на вожда да нахлузиш този конопен чувал, който ти оставям, да завържеш с въже на шията си ножницата от меча и да чакаш покорно пред портите, докато милостта на вожда не заповяда да бъдат отворени.
	И след малко Юранд остана сам в тъмнината и тишината. На снега се чернееше пред него чувалът на покаянието и въжето, а той стоя дълго и чувствуваше как в душата му нещо се руши, нещо се чупи, нещо се свършва и умира и ето след минута той не ще бъде вече Юранд от Спихов, а просяк, роб без име, без слава и чест.
	И изтече още доста време, докато той се приближи до чувала на покаянието и почна да си казва:
	— Как мога да постъпя иначе? Ти, Исусе, знаеш: ще удушат невинното дете, ако не направя всичко, което ми заповядат. И знаеш също, че не бих направил това, за да спася своя собствен живот! Горчиво нещо е позорът!… Горчиво!… Но и тебе пред смъртта са те позорили. И тъй в името на отца и сина…
	След това се наведе, нахлузи чувала, в който бяха изрязани отвори за главата и ръцете, после окачи с въжето на шията си ножницата от меча и се повлече към портата.
	Не я намери отворена, но сега му беше все едно дали ще я отворят по-рано или по-късно. Замъкът беше потънал в мълчанието на нощта, само стражата се обаждаше сегиз-тогиз по издадените части на стените. Високо в кулата над портите светеше едно прозорче, а другите бяха тъмни.
	Нощните часове минаваха един след друг, на небето се изви сърпът на месечината и освети мрачните стени на замъка. Настана такава тишина, че Юранд можеше да чува биенето на сърцето си. Но той цял се беше вцепенил и вкаменил, като че бяха извадили душата му, и не си даваше вече сметка за нищо. Останала му беше само една мисъл — че е престанал да бъде рицарят Юранд от Спихов, но какво е сега, не знаеше… Понякога му се струваше, че всред нощта от ония обесени, които бе видял сутринта, по снега тихо се приближава към него смъртта…
	Внезапно трепна и се съвзе напълно:
	— О, боже милосърдни! Какво е това?
	От високото прозорче на кулата при портите се зачуха някакви, изпърво едва доловими, звуци от лютия.
	Когато отиваше в Щитно, Юранд беше уверен, че Дануша не е в замъка, но тоя звук от лютня всред нощната тишина развълнува в миг сърцето му. Стори му се, че той познава тия звуци и че свири не някой друг, а само тя — неговото дете! Неговата най-скъпа… И той падна на колене, скръсти молитвено ръце и разтреперан като от треска, заслуша.
	Изведнъж полудетски и като че ли безкрайно натъжен глас запя:
P>
	Ех, да имах само
	крилете на птичка,
	веднага ще литна
	при Яшко самичка…
P$
	Юранд искаше да се обади, да извика любимото име, но думите му заседнаха в гърлото, като че го беше стиснал железен обръч. Внезапна вълна от скръб, сълзи, мъка и отчаяние изпълни гърдите му и той се хвърли по очи в снега и почна в захлас да вика в душата си към небето, като че в благодарствена молитва:
	— О, боже! Аз още чувам гласа на детето си! О, боже!…
	И ридание раздруса цялото му огромно тяло. А отгоре тъжовният глас продължаваше да пее в ненарушимата нощна тишина:
P>
	Ще кацна на двора
	и тихо ще плача:
	„Дошло е, мой мили,
	тук твойто сираче!…“
P$
	На сутринта един дебел брадат немски войник зарита в бедрото легналия пред портите рицар.
	— Ставай, куче!… Портите са отворени и вождът ти заповядва да се явиш при него.
	Юранд се сепна като че от сън. Той не хвана войника за гърлото, не го смаза в железните си ръце; лицето му беше спокойно и почти смирено; стана и без да продума, мина след войника през портата.
	Но едва я прекрачи, и зад гърба му се раздаде звук на вериги, подвижният мост почна да се издига нагоре, а зад самата порта падна тежка желязна решетка…


>	ТРЕТА ЧАСТ

>>	I

	Юранд, след като се намери в двора на замъка, не знаеше накъде да върви, защото войникът, който го въведе през портите, го остави и се упъти към конюшните. Наистина до зъберите на зида стояха войници поотделно или по няколко заедно, но лицата им бяха тъй безочливи, а погледите тъй подигравателни, та рицарят можеше лесно да отгатне, че те няма да му покажат пътя, ако ли пък му отговорят, като ги запита, то ще е само грубост или оскърбление.
	Някои се смееха и го сочеха с пръст, други почнаха отново да го замерят със сняг, както правеха предишния ден. Но той забеляза една по-голяма от другите врата, над която беше издялан в камъка разпънатият на кръста Христос, и се упъти към нея, като предполагаше, че ако вождът и старейшините са в другата част на замъка или в други стаи, все някой ще му посочи правилния път.
	Така и стана. Щом Юранд се доближи до тази врата, двете й половини се отвориха внезапно и пред него застана младеж с обръсната глава като на духовниците, но облечен със светски дрехи, и го запита:
	— Вие ли сте, пане, Юранд от Спихов?
	— Аз съм.
	— Благочестивият вожд ми заповяда да ви заведа при него. Вървете след мене.
	И го поведе през голямото сводесто преддверие към стълбата. При нея обаче той се спря, изгледа Юранд от главата до петите и попита отново:
	— Но нали нямате със себе си никакво оръжие? Заповядано ми е да ви претърся.
	Юранд дигна нагоре и двете си ръце, така че водачът би могъл добре да огледа цялата му фигура, и отговори:
	— Вчера предадох всичко.
	Тогава водачът сниши гласа си и каза почти шепнешком:
	— В такъв случай пазете се да не избухнете в гняв, защото сте във властта и под надмощието на вожда.
	— Но и под божията воля — отговори Юранд.
	При тия думи той изгледа по-внимателно водача си, забеляза по лицето му нещо като милост и състрадание и рече:
	— В очите ти се чете добрина, момко. Ще ми отговориш ли откровено на въпроса, който ще ти задам?
	— Побързайте, пане — отговори водачът.
	— Ще пуснат ли детето ми вместо мене? А младежът вдигна учудено вежди:
	— Та вашето дете тук ли е?
	— Дъщеря ми.
	— Тази девойка в кулата при портите ли?
	— Да, обещаха да я пуснат, ако им се предам.
	Водачът направи с ръката си знак, че нищо не знае, но лицето му изразяваше безпокойство и съмнение.
	А Юранд попита още:
	— Истина ли е, че я пазят Шомберг и Маркварт?
	— Тези братя ги няма в замъка. Вземете я обаче, преди да е оздравял управителят Данвелд.
	Като чу това, Юранд се разтрепера, но нямаше вече време да пита за нищо, защото бяха стигнали до залата горе, в която Юранд трябваше да се яви пред лицето на управителя на Щитно. Младежът отвори вратата и се дръпна назад към стълбата.
	Рицарят от Спихов влезе и се озова в обширна стая, доста тъмна, защото малките дебели кръгли стъкла в оловни кръгове пропущаха малко светлина, пък и денят беше зимен, мрачен. В другия край на стаята наистина гореше в голямата камина огън, но суровите пънове даваха малко пламък. Едва след някое време, когато очите на Юранд свикнаха с полумрака, той забеляза в дъното на стаята маса и седнали до нея рицари, а по-нататък зад гърба им цяла тълпа въоръжени оръженосци и също така въоръжени войници и между тях шута на замъка, който държеше за верига опитомена мечка.
	Някога си Юранд се бе сражавал с Данвелд, по-късно го бе виждал два пъти като пратеник при двора на мазовецкия княз, но оттогава бяха минали няколко години; и все пак въпреки полумрака той го позна веднага и по дебелината, и по лицето, а най-вече по това, че беше седнал до масата в средата на кресло с облегалки с превързана между дъсчици ръка, опряна на облегалката. От дясната му страна седеше старецът Зигфрид де Льове от Йоханисбург, заклет враг на полското племе изобщо, а на Юранд от Спихов особено; от лявата по-младите братя Готфрид и Ротгер. Данвелд ги беше поканил нарочно, за да видят триумфа му над страшния враг, а заедно с това да се порадват на плодовете на вероломството, което те заедно бяха намислили и за изпълнението на което му бяха помогнали. Те седяха сега удобно, облечени с дрехи от меко тъмно сукно, с къси хлечове на бедрата — радостни, самоуверени, и поглеждаха Юранд надменно и с такова неизмеримо презрение, каквото имаха всякога в душите си към слабите и победените.
	Мълчанието трая дълго време, защото кръстоносците жадуваха да се насладят от вида на мъжа, от когото преди това се просто страхуваха, но сега той стоеше пред тях с оборена на гърди глава, навлякъл конопен чувал за покаяние, с въже на шията, на което висеше ножницата от меча.
	Явно беше, че сега те искаха колкото се може повече хора да видят неговото унижение, защото от страничните врати, които водеха към другите стаи, влизаше всеки, който пожелае, и стаята се изпълни почти до половината с въоръжени мъже. Те всички разглеждаха Юранд с неизмеримо любопитство, като говореха високо и подхвърляха закачки към него. А той тъкмо от техния вид се обнадежди, защото си помисли: „Ако Данвелд не искаше да изпълни това, което е обещал, не би повикал толкова свидетели.“
	Но ето че Данвелд махна с ръка да престанат разговорите, после направи знак на един от оръженосците да се приближи до Юранд. Оръженосецът направи това, после хвана въжето, което обвиваше врата на Юранд, и го заведе на няколко крачки по-близо до масата.
	А Данвелд изгледа победоносно присъствуващите и каза:
	— Гледайте как силата на Ордена побеждава злобата и гордостта.
	— Дай боже да е всякога така! — отговориха присъствуващите.
	Отново настана мълчание, след което Данвелд се обърна към пленника:
	— Ти хапеше Ордена като бясно куче и господ нареди да стоиш пред нас като куче с връв на шията и да очакваш милост и съжаление.
	— Не ме сравнявай с куче, вожде — отвърна Юранд, — защото с това отнемаш честта на ония, които са се сражавали с мене и са паднали, сразени от моята ръка.
	При тези думи всред въоръжените немци се разнесе шепот, ала не се знаеше дали ги разсърди смелостта на отговора, или ги порази неговата справедливост.
	Но Данвелд не беше доволен от този обрат на разговора, та каза:
	— Я го вижте, той и тук още плюе в очите ни гордост и безсрамие.
	А Юранд вдигна нагоре ръце, като човек, който вика небесата за свидетел, поклати глава и отвърна:
	— Вижда господ, че моята гордост остана отвъд тукашните порти. Господ вижда и ще отсъди дали като позорите моето рицарско достойнство, вие не позорите и себе си. Една е рицарската чест за всички и всеки, който е препасан за рицар, е длъжен да я уважава.
	Данвелд намръщи вежди, но в същия миг шутът на замъка почна да дрънка с веригата, за която държеше мечката, и завика:
	— Проповед! Проповед! Пристигна от Мазовия проповедник! Слушайте! Проповед!…
	После се обърна към Данвелд.
	— Господарю — рече той, — граф Розехайм, когато клисарят го събудил много рано за проповедта, му заповядал да изяде въжето на камбаната от възел до възел; и този проповедник има въже на шията си — заповядайте му да го изяде, преди да свърши проповедта.
	И след тия думи загледа вожда с известно безпокойство, защото не беше уверен дали той ще се засмее, или ще заповяда да го набият за ненавременната му намеса. Но орденските братя, които бяха мазни, отстъпчиви и дори покорни, когато не се чувствуваха достатъчно силни, не знаеха мяра спрямо победените: ето защо Данвелд не само кимна с глава на шута в знак, че позволява да се гаври с пленника, но и сам той избухна с такава нечувана грубост, та по лицата на някои от по-младите оръженосци се изписа смайване.
	— Не се оплаквай, че си опозорен — рече той, — защото дори да те направя кучкар, един орденски кучкар е по-добър от вашия рицар!
	А одързостеният шут завика:
	— Донеси чесало да разчешеш мечката, пък тя за това ще ти разчеше с лапа косата!
	При тези думи тук-там се чу смях и някакъв глас извика иззад гърбовете на орденските братя:
	— През лятото ще косиш тръстика на езерото!
	— И ще ловиш раци! — извика друг.
	Трети пък добави:
	— А сега почни да пъдиш враните от обесените! На ще останеш тук без работа.
	Така се гавреха те със страшния някога за тях Юранд. Малко по малко всички насъбрани се развеселиха. Някои станаха от масата, почнаха да се приближават до пленника и да го разглеждат отблизо, като казаха: „Това ли е оня глиган от Спихов, на който нашият вожд изби зъбите: устата му навярно са пълни с пяна; как ли му се ще да сече, но не може!“ Данвелд и другите братя на Ордена, които изпърво искаха да придадат на разпита вид на тържествен съд, като видяха, че работата взе друг обрат, станаха също от пейките и се смесиха с ония, които се бяха приближили до Юранд.
	Старият Зигфрид от Йоханисбург не беше доволен от това, но самият вожд му каза: „Не се мръщете, ще има още по-голяма веселба!“ И те почнаха също да разглеждат Юранд, защото такава възможност беше много рядка: когато по-рано някой от рицарите или от войниците го видеше така отблизо, обикновено след това затваряше очи навеки. Някои пък казваха: „Плещест е, макар че има кожух под чувала; може да го обвие човек с грахова слама и да го развежда като мечка по панаирите…“ Други започнаха да искат пиво, за да стане денят им още по-весел.
	И скоро задрънкаха препълнени кани, а в тъмната зала се разнесе миризмата на потеклата изпод капачетата на чашите пяна. Развеселилият се вожд каза: „Ето, така е по-добре, нека да не мисли, че неговият позор е голяма работа!“ И пак се приближаваха до него, удряха го под брадата с каните и казваха: „Иска ли ти се да пиеш, мазурска муцуно!“ Някои пък наливаха пиво в шепата си и му го плискаха в лицето, а той стоеше помежду им, замаян, поруган, докато най-сетне тръгна към стария Зигфрид и почувствувал, че не ще издържи това дълго, почна да вика така силно, то да заглуши глъчката в залата:
	— Заради мъките на Спасителя и за спасението на вашите души върнете ми детето, както обещахте!
	И искаше да хване дясната ръка на стария вожд, но той се дръпна бързо назад и каза:
	— По-далече, робе! Какво искаш?
	— Аз пуснах от плен Бергов и дойдох сам, защото обещахте, че в замяна ще върнете детето ми, което е тук у вас.
	— Кой ти е обещавал? — попита Данвелд.
	— По съвест и вяра ти, вожде.
	— Свидетели не можеш посочи, но те и не са потребни, щом се отнася до чест и дадена дума.
	— В името на твоята чест! На честта на Ордена! — извика Юранд.
	— Тогава дъщерята ще ти бъде върната! — отговори Данвелд.
	После се обърна към събраните и каза:
	— Всичко, което досега преживя тук, е невинна играчка в сравнение с неговите престъпления и злодейства. Но понеже обещахме да върнем дъщеря му, ако се яви и покори пред нас, знайте, че думата на кръстоносеца е като словото божие ненарушима и че на онази девойка, която отървахме от разбойниците, ние сега подаряваме свободата, а ще позволим и нему да се върне у дома си, след като се покае примерно за греховете си спрямо Ордена.
	Тези думи зачудиха някои, защото познаваха Данвелд и неговите стари сметки с Юранд и не бяха очаквали от него такова благородство. Старият Зигфрид, а заедно с него Ротгер и брат Готфрид го поглеждаха, вдигаха учудено вежди и мръщеха чела, а той се преструваше, че не вижда тези въпросителни погледи, и рече:
	— Дъщеря ти ще изпратим със стража, а ти ще останеш тук, докато стражата се върне благополучно и докато платиш откупа.
	Самият Юранд се позачуди, защото беше вече изгубил надежда, че жертвата му ще принесе що-годе полза на Дануша, та погледна Данвелд почти с признателност и отговори:
	— Господ да ти плати, вожде!
	— Познай сега рицарите на Исуса Христа — рече Данвелд.
	А Юранд отвърна:
	— Та нали от него иде всяко милосърдие! Но понеже отдавна не съм виждал дъщеря си, позволете ми да я видя и да я благословя.
	— Да, и то тук, пред всички събрани, за да бъдат свидетели на нашата вярност в обещанията и на нашата милост.
	Като каза това, той заповяда на застаналия до него оръженосец да доведат Дануша, а сам се приближи до фон Льове, Ротгер и Готфрид, които го заобиколиха и почнаха с него бърз и оживен разговор.
	— Не съм против, при все че не такива ти бяха намеренията — отсече старият Зигфрид.
	А буйният, прочут със своята храброст и жестокост Ротгер каза:
	— Как така? Ще пуснеш не само момичето, но и това дяволско куче, за да ни хапе отново?
	— И още как ще ни хапе! — извика Готфрид.
	— Нищо!… Ще плати откуп! — отвърна небрежно Данвелд.
	— И всичкото си да даде, той за една година ще награби два пъти повече.
	— Колкото за момичето, не съм против — повтори Зигфрид, — но тоя вълк още много пъти ще разплаче овчиците на Ордена.
	— А нашата дума? — запита с усмивка Данвелд.
	— Ти друго казваше…
	Данвелд сви рамене.
	— Малко ли ви беше забавата? — попита той, — Още ли искате?
	Сега и някои други обкръжиха Юранд и възгордени от славата, която озари всички членове на Ордена след благородната постъпка на Данвелд, започнаха да се перчат:.
	— Е що, побойнико такъв — каза капитанът на стрелците от замъка, — не биха постъпили тъй твоите езичници с наш християнски рицар!
	— Нали ни пиеше кръвта?
	— Пък ние ти се отплащаме за камъка с хляб…
	Но Юранд не обръщаше внимание вече нито на надменността, нито на презрението, които звучаха в думите им: сърцето му беше разнежено, а клепките влажни. Той мислеше, че след малко ще види Дануша и ще я види наистина по тяхна милост, та поглеждаше заобиколилите го почти с разкаяние и най-сетне отвърна:
	— Истина е! Истина! Бивал съм за вас опасен, но… не и вероломен.
	В тоя миг от другия край на залата някой викна внезапно: „Водят момичето!“ и веднага в цялата стая настана мълчание. Войниците се разстъпиха на две страни: нито един от тях не беше виждал дотогава Юрандовата дъщеря, а поради тайнствеността, с която Данвелд заобикаляше постъпките си, по-голямата част от тях не знаеха дори за нейното присъствие в замъка? обаче тия, които знаеха, бяха успели вече да пришепнат на другите за нейната чудна красота. Ето защо всички очи се насочиха с особено любопитство към вратата, на която тя щеше да се покаже.
	В това време първо влезе оръженосец, след него познатата на всички орденска послушница, оная същата, която бе ходила в горския замък, а след нея влезе облечена в бяло девойка с разпусната коса, препасана с панделка на челото.
	И отведнъж в цялата зала се разнесе като гръмотевица дружен и силен смях. Юранд, който в първата минута се затече към дъщеря си, внезапно се дръпна, застана бледен като платно и поглеждаше смаяно островърхата глава, сините устни и безумния поглед на юродивата, която му даваха като Дануша.
	— Това не е моята дъщеря! — извика той с тревожен глас.
	— Не е твоята дъщеря ли? — извика Данвелд, — Кълна се в името на свети Либерий Падеборински! Значи, или ние не сме отървали от разбойниците твоята дъщеря, или пък някой магьосник я е променил, защото друго момиче в Щитно няма.
	Старият Зигфрид, Ротгер и Готфрид размениха бързи погледи, пълни с най-голям възторг от хитростта на Данвелд, но нито един от тях нямаше време да се обади, защото Юранд извика със страшен глас:
	— Тя е тук! Тук в Щитно! Чух я, като пееше, чух гласа на моето дете.
	В отговор на това Данвелд се обърна към събраните и рече спокойно и натъртено:
	— Бъдете ми свидетели всички, а особено ти, Зигфрид от Йоханисбург, и вие, благочестиви братя, Ротгер и Готфрид, че съгласно думата си и даденото обещание аз връщам това момиче, за което хванатите от нас разбойници казаха, че е дъщеря на Юранд от Спихов. Ако това не е тя, вината не е наша, а такава е волята на бога, който по тоя начин пожела да предаде Юранд в наши ръце.
	Зигфрид и двамата по-млади братя наведоха глави в знак, че чуват и ще бъдат свидетели в случай на нужда. После отново размениха бързи погледи, защото това беше повече, отколкото те самите можеха да очакват: да хванеш Юранд, да не му дадеш дъщерята и все пак външно да сдържиш обещанието си — кой друг би могъл да го направи!
	А Юранд падна на колене и почна да заклева Данвелд във всички светини в Малборг, после в паметта на родителите му, да му даде истинското негово дете и да не постъпва като лъжец и изменник, който престъпва клетвата и обещанието си. В гласа му звучеше толкова отчаяние и искреност, та някои почнаха да се досещат за измамата, а други си помислиха, че може наистина някой магьосник да е променил образа на момичето.
	— Господ вижда твоята измама! — викаше Юранд, — Заклевам те в раните на Спасителя! В твоя смъртен час те заклевам — върни ми детето.
	Той стана и тръгна превит одве към Данвелд, като че искаше да прегърне коленете му. Очите му блестяха почти като безумни, а гласът му пресекваше ту от болка, ту от тревога, ту от отчаяние, ту от закана. А Данвелд, като чу в присъствието на всички, че го обвиняват в предателство и измама, почна да пръхти — с ноздрите си, най-сетне гняв се разля по лицето му като пламък и за да смаже докрай нещастника, той също се приближи до него, наведе се до ухото му и му прошепна през стиснати зъби:
	— Ако ти я дам — ще бъде с копеле от мене…
	Но в същия миг Юранд изрева като бик; двете му ръце грабнаха Данвелд и го дигнаха нагоре. В залата се разнесе отчаян вик: „Пощади!“, после тялото на вожда се пльосна о каменния под с такава страшна сила, че мозъкът от строшения череп опръска застаналите наблизо Зигфрид и Ротгер.
	Юранд се затече към страничната стена, при която беше изправено оръжието, грабна един голям двуръчен меч и връхлетя като буря върху окаменелите от ужас немци.
	Те всички бяха хора, навикнали на битки, кланета и кръв; сега обаче техните сърца се стреснаха толкова много, та когато мина вцепенението, почнаха да отстъпват и да се разпръсват, както стадо овци се пръска пред вълка, който убива с едно впиване на зъбите си. Залата се изпълни с викове на ужас, тропот на човешки козе, трясък на счупени чаши, вой на момчетата, рева на мечката, която се бе изплъзнала от ръцете на шута и почнала да се катери на високия прозорец, и отчаяни викове за оръжие, за щитове, за мечове и лъкове, Най-после блесна оръжие и няколко десетки острия се насочиха срещу Юранд, но той не обръщаше внимание на нищо, полуобезумял се хвърли сам върху немците и се започна борба дива, нечувана, прилична повече на клане, отколкото на битка. Младият и буен брат Готфрид пръв препречи пътя на Юранд, но той със светкавичен мах на меча си му отсече главата заедно с ръката и плешката; след него от ръката на Юранд падна капитанът на стрелците и домакинът на замъка фон Брахт, и англичанинът Хю, който, при все че не разбираше много в какво се състои работата, изпитваше милост към Юранд и неговата мъка и бе извадил оръжие чак след убийството на Данвелд. Другите, като видяха страшната сила и развилняване на този мъж, се събраха накуп, за да му дадат дружен отпор, но това предизвика още по-грозна сеч, защото Юранд, с настръхнала коса и с обезумели очи, цял опръскан с кърви, запъхтян и настървен за кръв, в безпаметство ломеше, разкъсваше и сечеше със страшните удари на меча си тая сбита навалица и поваляше хора на оплескания с кръв под така, както бурята поваля храсти и дървета. И настана отново минута на страшна тревога, когато им се струваше, че тоя страхотен мазур сам-самичък ще ги изколи и избие всички и както кресливият куп от кучета не може без помощта на ловците да се разправи със свиреп глиган, така и тези въоръжени немци до такава степен не могат да се мерят с неговата сила и ярост, че борбата с него им носи само смърт и гибел.
	— Пръснете се! Заобиколете го! Бийте в тил! — викна старият Зигфрид де Льове.
	И те се пръснаха по залата, както се пръска орляк скорци по полето, когато над него се хвърли отгоре кривоклюн ястреб, но не можаха да го заобиколят, защото той в бойния си захлас вместо да потърси място за отбрана, започна да ги гони покрай стените и когото настигнеше, умираше като поразен от гръм. Унижението, отчаянието, измамените надежди — всичко се превърна у него само в жажда за кръв и като че увеличаваше десеторно неговата страшна вродена сила С меча, който най-яките кръстоносци вдигаха с двете ръце, работеше като с леко перо само с едната ръка. Той не жалеше живота си, не търсеше избавление, не търсеше дори победа, а само отмъщение и както огънят или както реката, която е пробила бента, руши сляпо всичко, изпречено на бурния й устрем, така и той, страхотен, заслепен унищожител, повличаше, трошеше, тъпчеше, убиваше и гасеше човешки животи.
	Те не можеха да му нанесат удар в гърба, защото първо не можеха да го настигнат, а освен това простите войници се страхуваха да го доближат дори изотзад, убедени, че ако той се обърне, никаква човешка сила не може ги изтръгна от смъртта, Някои бяха обзети от пълен ужас при мисълта, че обикновен мъж не би могъл да нанесе толкова много поражения и че те имат работа с човек, комуто идват на помощ някакви свръхчовешки сили.
	Но старият Зигфрид и с него брат Ротгер се изкачиха на галерията, която беше над високите прозорци на залата, и почнаха да викат другите да се спасят след тях и онези се втурнаха бързешком, като се сблъскаха помежду си по тясната стълба, за да се качат горе колкото се може по-скоро и оттам да обстрелват този силен мъж, с когото всеки ръкопашен бой беше вече немислим. Най-сетне последният от тях затръшна вратата, която водеше за галерията, и Юранд остана долу сам. От галерията се чуха радостни и победоносни викове и веднага към рицаря почнаха да падат тежки дъбови столове, пейки и железни ръчки за факли. Нещо го удари по челото над веждите и обля с кръв лицето му. Същевременно се отвори голямата входна врата и повиканите от горните прозорци войници нахлуха на тълпа в залата, въоръжени с копия, алебарди, брадви, арбалети, колове, тояги, въжета и с всякакво друго оръжие, каквото им бе попаднало под ръка…
	А обезумелият Юранд избърса с лявата ръка кръвта от лицето си, за да не затъмнява погледа му, събра всичките си сили и се хвърли срещу цялата тълпа. В залата се разнесоха отново охкания, звън на желязо, скърцане на зъби и пронизителни гласове на загиващи хора.


>>	II

	Вечерта в същата зала до масата седеше старият Зигфрид де Льове, който след смъртта на Данвелд веднага пое управлението на Щитно, а до него брат Ротгер, рицарят дьо Бергов, бивш пленник на Юранд, и двама благородни млади послушници, които наскоро щяха да наметнат белите плащове. Зимният вихър виеше зад прозорците, разтърсваше оловните им рамки, раздухваше пламъка на факлите, които горяха в железни подложки, и от време на време връщаше кълба дим от камината. При все че братята се бяха събрали на съвет, сред тях цареше мълчание, защото чакаха да чуят думата на Зигфрид, а той, подпрял лакти на масата и сплел ръце върху наведената си побеляла глава, седеше мрачен, с потънало в сянка лице и с тежки мисли в душата.
	— За какво ще се съвещаваме? — попита най-сетне брат Ротгер.
	Зигфрид вдигна глава, изгледа го и като се съвзе от замислеността си, рече:
	— За нашата беда, за това какво ще кажат магистърът и върховният съвет и какво да направим, та нашите постъпки да не докарат вреда на Ордена.
	После той отново млъкна, но след малко се огледа наоколо и помръдна ноздри: — Тук още мирише на кръв.
	— Не, вожде — отговори Ротгер, — аз заповядах да измият пода и да покадят със сяра. Мирише на сяра.
	А Зигфрид изгледа присъствуващите с особен поглед и рече:
	— Смили се, дух на светлината, над душата на брат Данвелд и на брат Готфрид!
	Всички разбраха, че той призовава божието милосърдие над тези души, защото, като се спомена за сяра, той си е спомнил за пъкъла, та и тях тръпки ги побиха и отговориха всички заедно:
	— Амин! Амин! Амин!
	И пак известно време се чуваше само как вие вятърът и как тракат рамките на прозорците.
	— Къде е тялото на вожда и на брат Готфрид? — попита старецът.
	— В параклиса: свещениците им четат молитви.
	— В ковчези ли са вече?
	— В ковчези, само че вождът е с покрита глава, защото и черепът, и лицето са смазани.
	— Къде са другите трупове и ранените?
	— Труповете са вън на снега, за да се вдървят, докато приготвят ковчези, а ранените са вече в болницата.
	Зигфрид сплете повторно ръце над главата си:
	— И това го стори само един човек!… О, дух на светлината, вземи под свое покровителство Ордена, когато дойде ред за голяма война с това вълчо племе!
	При тия думи Ротгер вдигна очи нагоре, като да си припомняше нещо, и каза:
	— Чувах при Вилно как самбийският управител казваше на брата си, магистъра: „Ако не започнеш голяма война и не ги изтребиш, та и името им да изчезне, тогава горко и на нас, и на нашия народ.“
	— Дай боже такава война и да се срещнем с тях! — каза единият от благородните послушници.
	Зигфрид го изгледа продължително, като че имаше желание да му каже: „Днес можеше да се срещнеш с един от тях!“, но като видя дребната и млада фигура на бъдещия рицар и може би си спомни, че и той сам, въпреки прославената си храброст, не пожела да отиде на вярна гибел, отказа се да го смъмре и попита:
	— Кой от вас е виждал днес Юранд?
	— Аз — отговори дьо Бергов.
	— Жив ли е още?
	— Жив е, лежи в същата мрежа, в която го оплетохме. Когато се свести, войниците искаха да го доубият, но свещеникът не позволи.
	— Не бива да го доубиват. Той е важен човек между своите и би се вдигнал страшен шум — отвърна Зигфрид, — Пък и не ще може да се скрие това, което стана тук, защото имаше твърде много свидетели.
	— Тогава какво ще казваме и какво ще правим? — попита Ротгер.
	Зигфрид се замисли и най-сетне рече:
	— Вие, благородни рицарю дьо Бергов, идете в Малборг при магистъра. Вие бяхте пленник на Юранд и сте гост на Ордена, та като на гост, който не е задължен да говори в полза на кръстоносците, ще ви повярват по-лесно. И тъй, кажете тогава, каквото сте видели, как Данвелд отървал от крайграничните разбойници някаква си девойка и помислил, че тя е дъщеря на Юранд, та съобщил за това на баща й, който дойде в Щитно, и… какво стана по-сетне — вие сам знаете…
	— Простете ми, благочестиви вожде — рече дьо Бергов, — Тежко пленничество понесох аз в Спихов и като ваш гост на драго сърце бих свидетелствувал във ваша полза, но за да ми бъде спокойна съвестта, кажете ми: наистина ли същинската Юрандова дъщеря не беше в Щитно и дали измамата на Данвелд не доведе до безумие нейния страшен баща?
	Зигфрид де Льове се поколеба за миг какво да отговори; в душата му се беше вкоренила дълбока омраза към полското племе; имаше там и жестокост, по която превишаваше дори Данвелд, и хищничество, когато се отнасяше до Ордена, и надменност, и алчност, но в нея нямаше наклонност към подли извъртания. Най-голямата му мъка и огорчение в живота беше това, че поради разпуснатостта и своеволията в последно време работите на Ордена се бяха сложили така, та извъртанията бяха станали едно от най-важните и неизбежни средства за съществуване. Ето защо въпросът на дьо Бергов засегна в него тази най-болезнена страна на душата му и той едва след дълго мълчание отговори следното:
	— Данвелд е застанал вече пред бога и бог го съди, а вие, графе, ако ви попитат за вашите догадки, кажете, каквото искате; но ако ви питат само за това, което сте видели с очите си, тогава кажете, че преди да уплетем в мрежата побеснелия мъж, сте видели тук на пода девет трупа освен ранените и между тях трупа на Данвелд, на брат Готфрид, на фон Брахт и Хю и на двама благородни младежи… Боже, прати им вечен покой. Амин!
	— Амин! Амин! — повториха отново послушниците.
	— И кажете също — добави Зигфрид, — че Данвелд ако и да искаше да укроти неприятеля на Ордена, все пак никой тук не извади пръв меча си срещу Юранд.
	— Ще кажа само това, което видяха очите ми — отвърна дьо Бергов.
	— А към полунощ бъдете в параклиса, дето ще дойдем и ние да се помолим за душите на умрелите — отговори Зигфрид.
	И му подаде ръка в знак на благодарност и заедно с това за сбогуване, защото искаше да остане да се посъветва насаме с брат Ротгер, когото обичаше като зеницата на окото си, както само баща можеше да обича единствения си син. По повод на тая неизмерима обич в Ордена се правеха дори различни догадки, но никой не знаеше нищо положително, още повече, че рицарят, когото Ротгер смяташе за свой баща, живееше още в своя малък замък в Немско и никога не беше се отричал от този свой син.
	Когато Бергов си отиде, Зигфрид отпрати съща и двамата послушници под предлог да ускорят работата около ковчезите за убитите от Юранд прости войници, а когато вратата се затвори след тях, обърна се бързо към Ротгер и каза:
	— Слушай какво ще ти кажа: има само едно спасение, а то е нито една жива душа никога да не узнае, че истинската дъщеря на Юранд е била у нас.
	— Това няма да бъде мъчно — отговори Ротгер, защото никой не знаеше, че тя е тук освен Данвелд, Готфрид, ние двамата и орденската послушница, която я пази. Хората, които я доведоха от горския замък, Данвелд заповяда да напоят и обесят. В охраната имаше някои, които се досещаха за нещо, но им разбърка главата онази малоумна и те сега сами не знаят дали е направена грешка от наша страна, или пък някакъв магьосник наистина е променил Юрандовата дъщеря.
	— Това е добре — каза Зигфрид.
	— Аз пък мислех, благородни вожде, понеже Данвелд не е жив, дали не ще е добре да стоварим цялата вина върху него.
	— И да признаем пред целия свят, че във време на мир и преговори с мазовецкия княз сме отвлекли от неговия замък възпитаницата на княгинята и нейна любима придворна? Не, това не може да стане!… При двора са ни виждали заедно с Данвелд и великият хоспаталиер*, неговият роднина, знае, че сме предприемали винаги всичко заедно… Ако обвиним Данвелд, той ще иска да отмъсти за неговата памет…
	[* Началник на всички кръстоноски болници, — Б. пр.]
	— Да обмислим това — каза Ротгер.
	— Да обмислим и да намерим добър изход, защото иначе горко ни! Ако върнем Юрандовата дъщеря, тя сама ще каже, че не сме я отървали от разбойници, а че хората, които я отвлякоха, са я завели право в Щитно.
	— Да.
	— И ме безпокои не само отговорността. Князът ще се оплаче на полския крал и техните пратеници не ще закъснеят да се развикат по всички дворове против нашите предателства, насилия и злодеяния. Какви неприятности може да докара това на Ордена! Самият магистър, ако узнаеше истината, би трябвало да заповяда да скрием това момиче.
	— А дали, ако то изчезне, няма да обвинят пак нас? — запита Ротгер.
	— Не! Брат Данвелд беше хитър човек. Ако си спомняш, той постави на Юранд условие не само да дойде той сам в Щитно, но преди това да разгласи и да пише на княза, че отива да откупи дъщеря си от разбойници и знае, че тя не е у нас.
	— Вярно, но как ще оправдаем в такъв случай онова, което се случи в Щитно?
	— Ще кажем, че сме знаели за изчезването на Юрандовата дъщеря и като отървахме от разбойници някакво си момиче, което не можа да ни обясни кое е, помислихме, че то може да е неговата дъщеря, и му съобщихме, а пък той, като пристигна тук и като видя момичето, обезумя и завладян от зъл дух, проля толкова невинна кръв, колкото не би се проляла в много сражения.
	— Наистина — отвърна Ротгер — чрез вашите уста говори мъдростта и жизненият опит. Лошите постъпки на Данвелд — дори и да стоварехме вината само върху него — биха останали завинаги за сметка на Ордена, а това значи и за сметка на всички нас, на върховния съвет и на самия магистър; а така ще се покаже нашата невинност, всичко ще се струпа върху Юранд, върху полската злоба и връзките им с пъклените сили…
	— И нека ни съди тогава, който ще: папата или римският император!
	— Да!
	Настъпи късо мълчание, после брат Ротгер попита:
	— Та какво ще правим с Юрандовата дъщеря?
	— Да помислим.
	— Дайте я на мене.
	А Зигфрид го изгледа и отвърна:
	— Не! Слушай, млади брате! Когато се отнася до Ордена, не гледайте нито мъж, нито жена, не гледайте и себе си. Господ наказа Данвелд, защото искаше не само да отмъсти за нанесените на Ордена обиди, до и да задоволи своята страст.
	— Твърде лошо ме преценявате! — каза Ротгер.
	— Не си угаждайте — прекъсна го Зигфрид, — защото ще се изнежат у вас телата и душите и коляното на онова кораво племе ще притисне някога гърдите ви така, та не ще можете вече да станете.
	И за трети път подпря мрачната си глава с ръце, но очевидно говореше сам със собствената си съвест И мислеше само за себе си, защото след малко рече:
	— И на моята съвест тежи много човешка кръв. Много болки, много сълзи… И аз, когато се отнасяше до Ордена и когато виждах, че няма да успея само със сила, не се колебаех да търся и други пътища; но когато се явя пред бога, когото почитам и обичам, ще му кажа: „Направих това за Ордена, а за себе си избрах само страданието.“
	После се хвана с ръце за челото, а главата и очите си вдигна нагоре и извика:
	— Отречете се от удоволствията и пороците, закалявайте телата и сърцата си, защото вече виждам във въздуха белите орлови пера и ноктите на орела, обагрени от кръвта на кръстоносците.
	Думите му прекъсна страшният напор на вихъра, който разтвори с трясък един прозорец горе на галерията, и цялата зала се изпълни с воя и съскането на виелицата и с парцали сняг.
	— В името на духа на светлината! Не е добра тази нощ — рече старият кръстоносец.
	— Нощ на злите духове — отговори Ротгер, — Но защо казвате: в името на духа на светлината вместо в името на бога?
	— Духът на светлината това е бог — отвърна старецът и попита, като че искаше да промени разговора.
	— А при тялото на Данвелд има ли свещеници?
	— Има…
	 — Боже, бъди милостив към него!
	И млъкнаха и двамата, после Ротгер повика слугите, на които заповяда да затворят прозореца и да увеличат светлината с повече факли, а когато те си отидоха, запита отново:
	— Какво ще направите с Юрандовата дъщеря? Ще я вземете ли в Йоханисбург?
	— Ще я отведа в Йоханисбург и ще направя с нея това, което изисква благото на Ордена.
	— А аз какво трябва да направя?
	— Имаш ли смелост в душата си?
	— Та какво съм сторил, за да се съмнявате?
	— Не се съмнявам, защото те познавам, и за храбростта ти те обичам повече от когото и да било на света. Тогава иди при двора на мазовецкия княз и му разкажи всичко, което стана тук, както решихме помежду си.
	— Не ще ли отида на явна гибел?
	— Ако твоята гибел е потребна за славата на Ордена, длъжен си да го направиш. Но не! Не те очаква смърт. Те не причиняват зло на гостите си, освен ако някой поиска да те извика на двубой, както направи онзи млад рицар, който прати покана на всички ни… Той или някой друг, но то не е страшно…
	— Дай боже това да е! Но те могат да ме хванат и да ме пъхнат в подземието.
	— Не бой се. Помни, че има писмо от Юранд до княза, а ти освен това ще идеш да се оплакваш от Юранд. Ще разкажеш точно какво направи той в Щитно и те трябва да ти повярват… И тъй, ние първи сме му съобщили, че тук има някаква девойка, първи сме го поканили да дойде и да я види, а той пристигнал, обезумял, убил вожда, хората ни изпотрепал. Така ще кажеш, а те какво ще ти отговорят на това? Разбира се, смъртта на Данвелд ще се разгласи по цяла Мазовия. И те ще се откажат от оплакването си. Очевидно те ще търсят Юрандовата дъщеря, но щом сам Юранд е писал, че тя не е у нас, подозрението не ще падне върху нас. Трябва да вземем връх над тях със смелостта си и да им затворим муцуните. Иначе ще помислят и друго — че ако сме виновни, никой от нас не би се решил да отиде там.
	— Това е така. Веднага след погребението на Данвелд ще потегля на път.
	— Нека бог те благослови, синко! Ако направиш всичко както трябва, те не само че не ще те задържат, но ще трябва сами да се откажат от Юранд, за да не можем да кажем: ето как постъпват те с нас!
	— И така трябва да се оплакваме пред всички дворове.
	— Великият хоспиталиер ще побърза да направи това и за благото на Ордена, и като роднина на Данвелд.
	— Да, но ако този спиховски дявол остане жив и бъде освободен…
	Зигфрид се загледа мрачно пред себе си, после отговори бавно и натъртено:
	— И да бъде освободен, никога не ще продума нито дума за оплакване срещу Ордена.
	И почна отново да учи Ротгер какво да говори и какво да иска, като отиде при мазовецкия двор.


>>	III

	Но вестта за станалото в Щитно беше стигнала във Варшава преди брат Ротгер и бе възбудила там смайване и безпокойство. Нито самият княз, нито някой от придворните му можеше да разбере какво се е случило. Малко преди това тъкмо когато Миколай от Длуголяс щеше да замине за Малборг с писмо на княза, в което той горко се оплакваше за отвличането на Дануша от буйните крайгранични вождове и искаше почти със заплашване да я върнат веднага, дойде писмо от владелеца на Спихов, в което той съобщаваше, че дъщеря му била хваната не от кръстоносците, а от обикновени погранични разбойници, които щели да я освободят наскоро срещу откуп. По тази причина пратеникът не замина, тъй като никому не мина през ума, че кръстоносците са принудили Юранд да напише такова писмо, като са го заплашили със смъртта на детето му. Мъчно беше и без това да се разбере какво се бе случило, защото пограничните нехранимайковци, поданици било на княза, било на Ордена, се нападаха помежду си лете, а не през зимата, когато снегът издаваше следите им. Те нападаха също обикновено търговците или си позволяваха грабежи по селата, като хващаха в плен хората и отвличаха стадата им; но да се осмелят да предизвикват самия княз и да отвлекат неговата възпитаница, още повече дъщеря на могъщия и страшен за всички рицар, никой не можеше да допусне, а камо ли да повярва. Отговор на това, както и на всички други съмнения обаче беше писмото на Юранд, подпечатано с неговия печат и донесено този път от човек, за когото знаеше, че е от Спихов; ето защо всички подозрения ставаха невъзможни, но князът се разгневи така, както отдавна не го бяха виждали, и заповяда да преследват разбойниците по цялата граница на княжеството му, като помоли и плоцкия княз да направи същото и да не се скъпи на наказания спрямо злодеите.
	Тъкмо тогава дойде известието за станалото в Щитно.
	Предавано от уста на уста, то стигна до Варшава преувеличено десеторно. Разправяше се, че Юранд дошъл в замъка с петима другари, нахлул през отворените порти й изтрепал толкова свят, та от охраната останали много малко хора и трябвало да се иска помощ от съседните замъци, да се свикат рицарите и въоръжени отреди пехота, които едва след двудневна обсада могли да нахлуят отново в замъка и там да се разправят с Юранд и другарите му. Говореше се още, че тази войска сега навярно ще мине границата и че непременно ще избухне голяма война. Князът, който знаеше колко е важно за великия магистър в случай на война с полския крал силите на двете мазовецки княжества да останат настрана, не вярваше на тия слухове, защото сега не беше тайна, че ако кръстоносците започнат война с него или с Жемовит Плоцки, никаква човешка сила не ще сдържи поляците от кралството, а магистърът се боеше от тази война. Той знаеше, че тя трябва да дойде, но гледаше да я отсрочи, едно, защото беше миролюбив и, друго, защото знаеше, че за да премери силите си с Ягело, би трябвало да приготви такава войска, каквато никога досега Орденът не е изкарвал на бой, и същевременно да си осигури помощта на князете и рицарството не само в Немско, но и в целия Запад.
	Така че князът не се страхуваше от войната, но искаше да знае какво се бе случило, какво трябва в същност да мисли за събитието в Щитно, за изчезването на Дануша и за всичките тия известия, които идваха иззад границата. Ето защо, при все че не можеше да търпи кръстоносците, той се зарадва, когато една вечер капитанът на стрелците му докладва, че е пристигнал един орденски рицар и моли да бъде изслушан.
	Той го прие обаче гордо и макар веднага да позна, че това е един от братята, които бяха идвали в горския му замък, престори се, че не го помни, и го попита кой е, откъде иде и какво го носи във Варшава.
	— Аз съм брат Ротгер — отговори кръстоносецът — и преди известно време имах честта да се поклоня ниско на ваше княжеско височество.
	— Ами като си монах, защо не носиш орденските знаци?
	Рицарят почна да обяснява, че не е облякъл белия плащ само затова, защото, ако го сложел, мазовецките рицари навярно щели да го хванат или убият. Навсякъде по целия свят, във всички кралства и княжества, кръстният знак на плаща запазва човека, осигурява му добри обноски и гостоприемство от хората, само в мазовецкото княжество кръстът обрича на сигурна смърт човека, който го носи.
	Но князът го прекъсна разгневен.
	— Не кръстът — каза той, — защото и ние целуваме кръста, но вашето безчестие… И ако някъде ви приемат, по-добре, то е затова, защото по-малко ви познават.
	После, като видя, че рицарят се много смути от тези думи, попита:
	— Беше ли в Щитно и знаеш ли какво се случи там?
	— Бях в Щитно и знам какво се случи там — отвърна Ротгер — и идвам тук не като пратеник, а само защото мъдрият и благочестив вожд от Йоханисбург ми каза: „Нашият магистър обича благочестивия княз и се уповава на неговата справедливост, затова, когато аз отида в Малборг, ти върви в Мазовия и разправи за нашите обиди, нашия позор, за нашата неволя. Разбира се, справедливият господар няма да похвали нарушителя на мира и зверския нападател, който проля толкова християнска кръв, като че е слуга не на Исуса Христа, а на дявола.“
	И Ротгер почна да разказва всичко, което се бе случило в Щитно: как Юранд, извикан от тях самите, за да види дали девойката, която те отървали от разбойниците, не е неговата дъщеря, вместо да се отплати с благодарност, съвсем обезумял? как той убил Данвелд, брат Готфрид, англичанина Хю, фон Брахт и двамина благородни оръженосци, без да се смятат простите войници; как те, ръководени от божите заповеди, не искали да го убият, а са били принудени накрай да оплетат в мрежа страшния мъж, който тогава насочил оръжието срещу себе си и се ранил зле; как най-сетне не само в замъка, но и в града имало хора, които всред зимния вихър чули през нощта след битката някакъв страшен кикот и гласове, които викали: „Юранд е наш! Оскърбител на кръста! Той пролива невинна кръв! Наш е Юранд!“
	И целият този разказ, а особено последните думи на кръстоносеца направиха силно впечатление на всички присъствуващи. Обзе ги същински страх при мисълта дали Юранд наистина не е повикал на помощ нечестиви сили и настъпи глухо мълчание. Но княгинята, която присъствуваше на приема, понеже много обичаше Дануша и носеше в сърцето си неутешима скръб по нея, се обърна към Ротгер с неочакван въпрос:
	— Вие казахте, рицарю, че сте отървали една малоумна девойка и сте помислили, че тя е дъщеря на Юранд, та затова сте го извикали в Щитно?
	— Да, милостива господарке — отговори Ротгер.
	— А как можахте да помислите подобно нещо, щом като в горския замък сте виждали при мене истинската дъщеря на Юранд?
	При тия думи брат Ротгер се обърка, защото не беше очаквал такъв въпрос. Князът стана и впи в кръстоносеца строг поглед, а Миколай от Длуголяс, Мрокота от Моцажев, Яшко от Ягелница и другите мазовецки рицари заобиколиха веднага кръстоносеца и почнаха да го питат един през друг със страшни гласове:
	— Как можахте да помислите подобно нещо? Казвай, немецо! Как е могло да стане това?
	А брат Ротгер се съвзе и рече:
	— Ние, монасите, не се взираме в жените. В горския замък при милостивата княгиня имаше много придворни девойки, но коя от тях е била Юрандова дъщеря, никой от нас не знаеше.
	— Данвелд знаеше — обади се Миколай от Длуголяс. — Той дори говори с нея по време на лова.
	— Данвелд е вече пред бога — отвърна Ротгер — и за него ще кажа само това, че на сутринта намерихме на гроба му цъфнали рози, които не можеха да бъдат донесени от човешка ръка, понеже сега е зима.
	И пак настъпи мълчание.
	— Откъде се научихте за отвличането на Юрандовата дъщеря? — попита князът.
	— Самата безбожност и дързост на тая постъпка й дадоха широка гласност тук и у нас. И щом се научихме за това, ние поръчахме благодарствен молебен, задето само една обикновена придворна, а не някое от родните деца на ваши височества е била отвлечена от горския замък.
	— И все пак ми е чудно, че сте могли да вземете за дъщеря на Юранд едно юродиво момиче.
	На това брат Ротгер отговори:
	— Данвелд казваше: „Често пъти дяволът изменя на своите служители, та може да е преобразил Юрандовата дъщеря.“
	— Обаче разбойниците като прости хора не са могли да подправят почерка на отец Калеб и печата на Юранд. Кой е могъл тогава да направи това?
	— Злият дух.
	И пак никой не беше в състояние да намери отговор.
	А Ротгер загледа княза изпитателно право в очите и каза:
	— Наистина тия ваши въпроси пронизват като с мечове гърдите ми, защото в тях се таи укор и подозрение. Но аз, опрян върху божията справедливост и могъществото на истината, питам ваше княжеско височество: дали сам Юранд ни е обвинил в това престъпление и ако ни е обвинил, тогава защо, преди да го повикаме в Щитно, той търсеше разбойниците по цялата граница, за да откупи от тях дъщеря си?
	— Като че ли… имаш право! — каза князът — Което може да се скрие от хората, не може да се скрие от бога. Той изпърво ви обвиняваше, но после… после почна да мисли нещо друго.
	— Ето как блясъкът на истината побеждава мрака! — каза Ротгер.
	И той изгледа с победоносен поглед всички събрани, защото си каза, че в главите на кръстоносците има повече съобразителност и разум, отколкото в главите на поляците, и че това племе винаги ще бъде плячка и храна на Ордена, също както мухата бива плячка и храна на паяка.
	И като изостави предишния смирен тон, той пристъпи към княза и заговори с повишен и натъртен глас.
	— Дай ни възмездие, господарю, за нашите загуби, за нашите обиди, за нашите сълзи и за нашата кръв! Твой поданик беше онзи дяволски син, та в името На бога, по чиято милост властвуват кралете и князете, в името на справедливостта и на кръста дай ни възмездие за понесените злини и за пролятата кръв!
	А князът го погледна учудено и каза:
	— За бога! Какво искаш ти? Ако Юранд в безумието си е пролял ваша кръв, аз ли трябва да отговарям за безумието му?
	— Твой поданик беше той, господарю — каза кръстоносецът, — в твоето княжество са неговите земи, неговите села и неговият замък, в който затваряше служителите на Ордена: нека тогава поне това богатство, нека поне тия земи и тая безбожна крепост станат отсега собственост на Ордена. Наистина това не ще бъде достойна отплата за пролятата благородна кръв! Наистина тя няма да ни възкреси умрелите, но може би поне отчасти ще смекчи божия гняв и ще изтрие позора, който иначе ще падне върху цялото княжество. 0, господарю! Орденът владее навсякъде земи и крепости, които му е подарила милостта и благочестието на християнските князе, само тук той не владее нито педя земя. Нека за стореното ни зло, което зове бога за мъст, бъдем възнаградени поне така, та да можем да кажем, че и тук живеят хора, които имат в сърцата си страх от бога.
	Като чу това, князът се удиви още повече и едва след дълго мълчание продума:
	— Кълна се в раните божи!… Та ако вашият Орден има тук владения, по чия милост ги има, ако не по милостта на моите прадеди? Малко ли ви са ония области, земи и градове, които някога са принадлежали на нас и на нашия народ, а днес са ваши? Дъщерята на Юранд е жива още, защото никой не ни е съобщил за смъртта й, а вие вече искате да заграбите зестрата на сирачето и от сирашкия хляб да получите възмездие за обидите!
	— Господарю, щом признаваш обидата — рече Ротгер, — възнагради ни така, както ти повелява твоята княжеска съвест и твоята справедлива душа.
	И отново се почувствува вътрешно доволен, защото си помисли! „Сега не само няма да се оплакват, но ще почнат да се съветват как сами да си умият ръцете и да се отърват от тази разправия. Никой вече в нищо няма да ни обвини и нашата слава ще бъде като белия орденски плащ — без петно.“
	А в това време съвсем неочаквано се обади гласът на стария Миколай от Длуголяс!
	— Обвиняват ви в лакомия за богатство и изглежда, че с право, защото и в тоя случай се грижите повече за печалбата, отколкото за честта на Ордена.
	— Вярно! — отвърнаха в хор мазовецките рицари.
	А кръстоносецът пристъпи няколко крачки напред, вдигна гордо глава, измери ги с надменен поглед и рече:
	— Дошъл съм тук не като пратеник, а като свидетел на станалото и рицар на Ордена, готов да защищава честта му със собствената си кръв до последно издихание!… И ако въпреки онова, което е казал сам Юранд, някой посмее да обвинява Ордена, че е взел участие в отвличането на момичето, нека поеме тоя рицарски залог и се отдаде на божия съд!*
	[* Двубой, за който се вярвало, че бог ще даде победа на защитника на правдата. — Б, пр.]
	Като каза това, той хвърли пред тях рицарската си ръкавица, която падна на пода, а те стояха в глухо мълчание, защото, при все че всеки от тях с готовност би ощърбил меча си с кръстоноски врат, сега се бояха ОТ божия съд. За никого не беше тайна изричното съобщение на Юранд, че не орденските рицари са отвлекли детето му, та всеки от тях си мислеше, че правото, следователно и победата ще бъде на страната на Ротгер.
	А той стана още по-дързък и като сложи ръце на хълбоци, запита:
	— Има ли такъв, който би поел ръкавицата?
	Изведнъж един рицар, чието влизане по-рано никой не беше забелязал и който от известно време стоеше до вратата и слушаше разговора, излезе в средата, вдигна ръкавицата и рече:
	— Аз я поемам!
	И с тия думи той хвърли своята право в лицето на Ротгер, после заговори с глас, който всред общото мълчание се разнесе като гръм по залата:
	— Пред бога, пред достойния княз и пред цялото достойно рицарство на тая земя ти казвам, кръстоносецо, че лаеш като куче срещу справедливостта и правдата, и те извиквам на двубой, пеши или на коне, с копия, с брадви, с къси или дълги мечове — и не на робство, а до последно издъхване, на смърт!
	В залата можеше да се чуе и бръмченето на муха. Всички погледи се обърнаха към Ротгер и към извикалия го рицар, когото никой не позна, защото беше с шлем на глава, наистина без наличник, но с бодлива мрежа, която се спускаше по-долу от ушите и закриваше напълно горната част на лицето, а на долната хвърляше дълбока сянка. Кръстоносецът беше не по-малко смаян от другите. Слисване, бледност и бесен гняв минаваха по лицето му, както светкавица пробягва по нощно небе. Той сграбчи с ръка лосовата ръкавица, която се бе плъзнала по лицето му и се бе задържала на рамото му, и запита:
	— Кой си ти, дето предизвикваш божията справедливост?
	А оня откопча ремъка под брадата си, сне шлема, изпод който се показа руса глава, и рече:
	— Збишко от Богданец, мъж на Юрандовата дъщеря.
	Всички се смаяха, и Ротгер заедно с другите, защото никой от тях, освен княза и княгинята, отец Вишонек и дьо Лорш, не знаеше за венчавката на Дануша, а кръстоносците бяха сигурни, че дъщерята на Юранд няма друг законен защитник освен баща си. Но в тоя миг рицарят дьо Лорш излезе напред и каза:
	— Аз потвърждавам истинността на думите му със своята рицарска чест; а който се осмели да се съмнява, ето моята ръкавица.
	Ротгер, който не знаеше що е страх и чието сърце сега кипеше от гняв, би поел може би и втората ръкавица, но си спомни, че този, който я хвърли, беше сам по себе си знатен владелец, при това и роднина на гелдрийския граф, та се сдържа — още повече, че сам князът стана, намръщи вежди и каза:
	— Не бива да се поема тая ръкавица, защото и аз заявявам, че рицарят каза истината.
	Като чу това, кръстоносецът наведе глава, после се обърна към Збишко:
	— Ако си съгласен, нека бъде пеши двубой, на заградено място със секири.
	— Аз и по-рано те бях поканил — отговори Збишко.
	— Боже, прати победа на правия — почнаха да викат мазовецките рицари.


>>	IV

	За Збишко се безпокоеха всички при двора — както рицарите, така и жените, защото всички го обичаха, но поради писмото на Юранд никой не се съмняваше, че правото е на страната на кръстоносеца. От друга страна се знаеше, че Ротгер е един от най-прославени-те братя в Ордена. Оръженосецът му ван Крист разправяше може би с умисъл между мазовецките шляхти-чи, че преди да стане въоръжен монах, господарят му е сядал неведнъж на почетната маса на кръстоносците, на която маса били допускани само най-славните по света рицари, които са взели участие в кръстоносен поход за освобождаване на светата земя или пък са се били победоносно против великани, змейове или всесилни магьосници. Като слушаха тия разкази на ван Крист, както и неговите хвалби и уверения, че господарят му много пъти се е бил с мизерикордия в едната ръка и със секира или с меч в другата срещу петима противници наведнъж, безпокойството на мазурите се увеличи и някои казваха: „Ех, да беше тук Юранд, тон би се разправил и с двама такива, но горко на младежа, защото онзи го надвишава и по сила, и по години, и по опит.“ Други пък съжаляваха, че не са поели ръкавицата, и уверяваха, че непременно биха направили това, ако не беше онова известие от Юранд… „Но страшен е божият съд…“ По тоя случай и за взаимна утеха те споменаха имената на мазовецките и изобщо на полските рицари, които било на дворцовите зрелища, било на двубоите на коне бяха удържали многобройни победи над западните рицари, а особено Завиша от Гарбов, с когото нито един рицар в цялото християнство не можеше да се мери. Но имаше и такива, които много разчитаха на Збишко. „Не е слабак той — казваха — и доколкото сме чували, много пъти вече е чупил главите на немците на утъпкана земя.“ Но сърцата им се особено ободриха след постъпката на Збишковия оръженосец, чеха Хлава, който в навечерието на двубоя, като слушаше разказите на ван Крист за небивалите победи на Ротгер и беше буен младеж, хвана ван Крист за брадата, вдигна главата му и рече: „Ако не те е срам да лъжеш пред хората, погледни нагоре, защото и господ те чува!“ И го държа така толкова време, колкото да се прочете „Отче наш“. Онзи най-сетне се освободи и веднага почна да го разпитва за произхода му, а като разбра, че е от дворянски род, извика го също на двубой със секири.
	Зарадваха се мазурите от постъпката на Хлава, някои казаха: „Такива хора няма да се влачат в двубоя и стига на тяхната страна да е правдата и бог, кръстоноските кучета не ще си отидат със здрави кокали.“ Но понеже и самият Ротгер така бе съумял да хвърли прах в очите на всички, та мнозина се безпокояха на чия страна е истината, и самият княз споделяше това безпокойство.
	Ето защо вечерта преди боя той повика Збишко за разговор, на който присъствуваше само княгинята, и го запита:
	— Уверен ли си, че бог ще бъде с тебе? Отде знаеш, че те са похитили Данушка? Дали Юранд не ти е казал нещо? Защото, виж — тук има писмо от Юранд, писал го е отец Калеб, и печатът е негов, и в това писмо Юранд казва, че не са я отвлекли кръстоносците. Какво ти каза той?
	— Каза ми, че не са я отвлекли кръстоносците.
	— Как тогава можеш да излагаш живота си н да излизаш на съд божи?
	Збишко млъкна, само от време на време трепваха челюстите му, а в очите му напираха сълзи.
	— Аз не зная нищо, милостиви господарю — рече той. — Тръгнахме оттук заедно с Юранд и по пътя му признах за венчавката. Той тогава почна да се вайка, че това може да разгневи бога, но когато му казах, че то е божа повеля, той се успокои и прости. През целия път казваше, че никой друг освен кръстоносците не е отвлякъл Дануша, а после вече и аз сам не зная какво стана!… В Спихов дойде същата оная жена която бе донесла за мене някакви лекове в горския замък, а с нея още един пратеник. Затвориха се s Юранд в стаята и се съвещаваха. Какво са приказвали, също не зная, но след този разговор и собствените слуги на Юранд не можеха да го познаят, защото беше като от гроб излязъл. Каза на всички ни „Не са кръстоносците“, но бог знае защо пусна Бергов и всички пленници, колкото имаше в подземието У себе си, а сам замина без оръженосец и без нито един слуга. Казваше, че отива при разбойниците да откупи Данушка, а на мене заповяда да чакам. И аз чаках. Изведнъж иде от Щитно известие, че Юранд изпотрепал немците и сам паднал убит! О, милостиви господарю! Пареше ме спиховската земя и малко остана да полудея. Качих аз хората си на конете, за да отмъстя за смъртта на Юранд, но отец Калеб ми каза! „Крепостта няма да превземеш, а война недей започва. Иди при княза, може би там знаят нещо за Дануша.“ И аз дойдох и пристигнах тъкмо тогава, когато онова куче лаеше за неправдите над кръстоносците и за лудостта на Юранд… Аз, господарю, поех неговата ръкавица, защото още преди това го бях извикал на двубой, и при все че не зная нищо, едно зная — че те са пъклени лъжци без срам, без чест и вяра! Припомнете си, милостиви господарю! Нали те сами убиха рицаря дьо Фурси, а искаха да стоварят това престъпление върху моя оръженосец. Бога ми! Заклаха го като вол, а после дойдоха при тебе, господарю, да искат мъст и отплата! Кой тук ще се закълне, че не са излъгали преди това Юранд и че не лъжат сега и тебе, господарю?… Аз не знам, не знам къде е Данушка, но го извиках на двубой, защото, дори ако потрябва да се лиша от живота си, предпочитам смъртта, отколкото живот без моята любима, без тази, която е най-скъпото за мен в целия свят.
	Силно развълнуван след тия думи той дръпна мрежата от главата си и косата му се пръсна по плещите; той се хвана за главата с двете, ръце и горчиво зарида. Княгиня Ана Данута, сама опечалена дълбоко от загубата на Дануша, от съчувствие към неговата болка сложи ръцете си на главата му и рече:
	— Господ да ти помогне, да те утеши и благослови!


>>	V

	Князът не се възпротиви на двубоя, пък и според тогавашните обичаи нямаше възможност да направи това. Настоя само Ротгер да напише писмо до магистъра и до Зигфрид де Льове и да им съобщи, че той пръв е хвърлил ръкавицата си на мазовецките рицари, вследствие на което излиза да се бие с мъжа на Юрандовата дъщеря, който впрочем по-рано го беше извикал на двубой. Кръстоносецът при това се оправдаваше пред великия магистър, че излиза да се бие без разрешение само защото се отнася до честта на Ордена и за да се отхвърлят отвратителните подозрения, които биха могли да донесат на Ордена позор и които той, Ротгер, е готов всякога да изкупи с кръвта си. Писмото бе изпратено веднага до границата по един от слугите на рицаря, а оттам до Малборг то трябваше да отиде по пощата, която кръстоносците бяха въвели в своите земи много по-рано от другите държави.
	В това време в двора на замъка слугите разчистиха и утъпкаха снега и го посипаха с пепел, за да не потъват и да не се хлъзгат по гладката повърхност краката на борещите се. В целия замък владееше необикновено оживление. Рицарите и придворните жени се бяха развълнували толкова много, та през нощта в навечерието на двубоя никой не заспа. Казваха си, че конният двубой с копия, па дори с мечове, често свършва само с нараняване, но пешият двубой, особено със страшните секири, свършва всякога със смърт. Всички сърца бяха на страната на Збишко, но колкото повече някой беше разположен към него или към Дануша, с толкова по-голямо безпокойство си спомняше разказите за славата и военната опитност на кръстоносеца. Много от жените прекараха нощта в черквата, дето след изповядването пред отец Вишонек се молеше и Збишко. Като гледаха почти юношеското му лице, те си казваха една на друга: „Та той е още дете!… Как ще подложи младата си глава под немската секира?“ И се молеха още по-усърдно за помощ. Но когато на съмване той стана и мина край тях, за да си облече в стаята доспехите, сърцата отново се поободриха, защото главата и лицето на Збишко бяха наистина момчешки, но снагата му беше необикновено едра и силна и той им изглеждаше як мъжага, който ще се разправи и с най-силния противник.
	Двубоят трябваше да стане в малкия двор на замъка, който беше заобиколен с галерия.
	Когато се съмна напълно, дойдоха князът с княгинята и децата им и заеха места в средата между колоните, отдето се виждаше най-добре целият двор. От двете им страни насядаха по-важни дворяни, благородни жени и рицари. Запълниха се и всички ъгли на галерията; слугите пък се наредиха по насипа, издигнат от разчистения сняг, а някои се покатериха по балконите и дори на покрива. Там простите хора говореха помежду си: „Дай боже нашият да победи!“
	Денят беше студен, влажен, но светъл; орляци врани, които живееха по покривите и по върховете на кулите, изплашени от необикновеното движение, кръжаха над замъка и силно пляскаха криле. Въпреки студа хората се потяха от вълнение, а когато се обади първата тръба, която извести влизането на противниците, всички сърца забиха като чукове.
	А те влязоха от противоположните страни на арената и се спряха на границата й. В този миг всеки от зрителите затаи дъх в гърдите си, всеки помисли, че ето, след малко две души ще отлетят към божия съд и два трупа ще останат на снега — и устата, както и бузите на жените побледняха и посиняха при тази мисъл, а очите на мъжете бяха впити изпитателно в противниците, защото всеки от тях искаше да отгатне по държането и по въоръжението им на чия страна ще бъде победата.
	Кръстоносецът беше със синкава ризница от леко калена стомана, също такива набедреници и шлем с вдигнат наличник и с великолепен кичур паунови пера на гребена. Гърдите, хълбоците и гърба на Збишко покриваше разкошната миланска броня, която той на времето бе спечелил като плячка от фризийците. На главата си имаше шлем с мрежа, също отворен, но без пера, на краката, — ботуши от кожа на бик, В левите си ръце противниците държаха щитове с гербове; на щита на кръстоносеца беше изобразена шахматна дъска, а под нея три лъва, застанали на задните си крака, а на Збишковия щит — тъпа подкова. В десните си ръце те държаха широки, страшни секири с дъбови почернели дръжки, по-дълги от ръката на който и да а възрастен мъж. Придружаваха ги оръженосците: Хлава, когото Збишко наричаше Главчо, и ван Крист, и двамата облечени с черни железни ризници, и двамата също със секири и щитове: на герба на ван Крист беше изобразен храст жълтуга, а гербът на чеха приличаше на полския герб с глава на зубър, но вместо брадва в главата на бика стърчеше къс меч, забит до половина в окото му.
	Тръбата изсвири втори път, а след третия противниците според уговорката трябваше да настъпят един срещу друг. Сега ги разделяше само малко, посипана със сива пепел пространство, но над това пространство като зловеща птица витаеше смъртта. Но преди да бъде даден третият знак, Ротгер се приближи до колоните, между които седяха князът и княгинята, вдигна облечената си в желязо глава и заговори с такъв висок глас, че думите му се чуха във всички кътчета на галерията:
	— Нека ми бъде свидетел бог и ти, достойни господарю, и цялото рицарство на тая страна, че аз не съм виновен за кръвта, която ще се пролее тук.
	При тези думи сърцата отново се свиха от увереността на кръстоносеца в себе си и в своята победа. Но Збишко, който беше простодушен, се обърна към своя чех и каза:
	— Смърди ми тая кръстоносна хвалба, защото тя би била на място след моята смърт, но не и докато съм жив. Тоя самохвалко има на шлема си паунови пара, пък аз изпърво се заклех да намеря три такива китки, а по-късно колкото са пръстите на ръцете, Бог ми ги праща!
	— Господарю… — попита Хлава, като се наведе и взе е шепата си малко пепел със сняг, за да му се не хлъзга дръжката в дланта — може би Исус Христос ще ми помогне да се разправя бързо с тоя пруски глупак, та ще ми позволите ли тогава, ако не да нападна кръстоносеца, поне да пъхна дръжката между коленете му и да го сваля на земята?
	— Пазил те господ! — викна живо Збишко, — Ще покриеш с позор и мене, и себе си.
	В това време гласът на тръбата екна за трети път. Като го чуха, оръженосците се хвърлиха бързо и яростно един върху друг, а рицарите тръгнаха един към друг по-бавно и по-спокойно, както го изискваше преди първото сблъскване тяхното звание и достойнство.
	Малцина обръщаха внимание на оръженосците, но онези от опитните мъже и от слугите, които ги гледаха, разбраха веднага, че всички предимства са на страната на Хлава. Ръцете на немеца работеха по-мъчно със секирата, а и движенията на щита му бяха по-бавни. Изпод щита му се виждаха краката, по-дълги, но по-слаби и по-малко пъргави от яките, покрити с опънати крачоли нозе на чеха. Освен това Хлава нападна тъй стремително, че ван Крист трябваше едва ли не от първата минута да отстъпва. Разбра се веднага, че единият от тези противници се хвърля върху другия като буря, че напира, настъпва, поразява като гръм, а другият предчувствува, че смъртта го дебне, и само се защищава, за да забави колкото се може повече ужасната минута. Наистина беше така. Тоя самохвалко, който изобщо излизаше на бой само тогава, когато не можеше да изклинчи, разбра, че дръзките му и непредпазливи думи го докараха до двубой със страшна хала, която той би трябвало да избягва като смъртта си; и сега, когато усети, че всеки един от тези удари би могъл да свали вол, съвсем падна духом. Той почти забрави, че не е достатъчно да отбива ударите с щита, но трябва и сам да нанася удари. Виждаше над главата си блясъка на секирата и мислеше, че всяко нейно замахване е последно. Като се пазеше с щита, той затваряше неволно очи с чувство на тревога и със съмнение дали ще ги отвори пак. Сегиз-тогиз и той замахваше, но без надежда, че ще засегне противника, и само вдигаше щита все по-високо над главата, за да я запази.
	Най-сетне той почна да се уморява, а чехът удряше все по-силно. Както от голям бор хвърчат на всички страни грамадни трески под секирата на дърваря, така и под ударите на чеха почнаха да се чупят и да падат железни късове от доспехите на немския оръженосец. Горният край на щита му се преви и пропука, а десният нараменник падна на земята заедно с прерязания и окървавен вече ремък. Косата на ван Крист настръхна и го обхвана смъртна тревога. Той замахна по щита на чеха още един-два пъти с всичката сила на мишците си, но като видя, че пред страшната сила на противника няма за него спасение и че може да го спаси само някакво свръхестествено усилие, той внезапно се сгромоляса с всичката тежест на въоръжението и на тялото си под краката на Хлава.
	И двамата паднаха на земята и се бореха, като се търкаляха и преобръщаха по снега. Но чехът скоро се намери отгоре, известно време потискаше още отчаяните движения на противника, най-сетне налегна с коляното си желязната ризница, която покриваше корема му, и извади от пояса си късата триръба мизерикордия.
	— Пощади! — прошепна тихо ван Крист и вдигна очи към очите на чеха.
	Но вместо отговор чехът се протегна върху него, за да може по-лесно да стигне с ръка до шията му, и като разряза под брадата му ремъка, който крепеше шлема, ръгна нещастника два пъти в гърлото с острието, насочено надолу към средата на гърдите.
	Тогава очите на ван Крист хлътнаха навътре в черепа, ръцете и краката му заудряха по снега, като че искаха да го очистят от пепелта, след минута обаче той се изпъна н остана неподвижен, като още издуваше покритите си с червена пяна устни и бълваше изобилно кръв.
	А чехът стана: избърса мизерикордията с дрехата на немеца, после вдигна секирата, опря се на нея и почна да наблюдава по-тежката и по-упорита борба на своя рицар с брат Ротгер.
	Западните рицари бяха вече навикнали на удобства и разкош, докато „владелците“ от Малополша и Великополша, както и в Мазовия, водеха още суров и тежък живот, вследствие на което дори у чуждите и зле настроените предизвикваха почуда със силата на тялото си и издръжливостта на всякакви трудности — било продължителни, било наложени от момента. И сега също пролича, че Збишко надвишава кръстоносеца със силата на ръцете и краката не по-малко, отколкото, оръженосецът му надвишаваше ван Крист, но пролича също, че като твърде млад, отстъпваше на Ротгер в рицарската опитност.
	На Збишко донякъде помагаше обстоятелството, че Ротгер избра бой със секири, защото при това оръжие спазването на строги правила беше невъзможно. В бой с къси или дълги мечове, при който би трябвала да познаваш ударите, извъртанията и да умееш да ги отбиваш, немецът щеше да има голямо предимство. Но и сега както сам Збишко, така и зрителите по движенията и владеенето на щита разбраха, че имат пред себе си опитен и страшен мъж, който очевидно не за пръв път излиза на такъв вид битка. При всяко замахване на Збишко Ротгер подлагаше щита, а в мига на удара отстъпваше леко назад, от което дори и най-силният замах губеше от силата си и не можеше нито да разсече, нито да смачка гладката повръхност. Той ту отстъпваше, ту настъпваше и правеше това спокойно, но така бързо, та очите едва можеха да схванат движенията му. Князът се изплаши за Збишко, а мъжете навъсиха лица, защото им се стори, че немецът си играе сякаш нарочно с противника. Понякога дори и не подлагаше щита, а в същия миг, когато Збишко замахнеше, той правеше половин обръщане настрана, така че острието на секирата разсичаше празното пространство. Това беше най-страшното, защото Збишко можеше при това да изгуби равновесие и да падне, след което неизбежно би загинал. Като гледаше това, чехът, изправен над заклания Крист, също се тревожеше и си казваше: „Бога ми! Ако господарят падне, ще прасна немеца с тила на секирата отзад между плешките да се търколи и той.“
	Збишко обаче не падаше, защото имаше огромна сила в краката и като ги разкрачваше широко, можеше да задържи на един крак цялата тежина на тялото и на размаха.
	Ротгер бе забелязал това веднага и зрителите се лъжеха, като допускаха, че той се отнася с пренебрежение към противника си. Наопаки още след първите замахвания, когато при всичкото му умение да отдръпва щита ръката му почти се вдърви под него, той разбра, че го чакат о това момче тежки усилия и че ако не успее случайно да го повали, борбата с него може да бъде дълга и опасна. Той вмяташе, че като удари в празно пространство, Збишко ще падне на снега, а понеже това не стана, той почна просто да се безпокои. Изпод стоманения навес на шлема той виждаше стиснатите ноздри и устни на противника, а понякога и блесналите очи и си казваше, че буйността му ще го погуби, че той ще се забрави, ще престане да съобразява и в заслепението си ще мисли повече да нанася удари, отколкото да се отбранява. Но той се измами и тук. Збишко не умееше да се отклонява от ударите с половин обръщане, но той не забравяше щита, а когато вдигаше секирата, не се откриваше повече, отколкото трябваше. Личеше си, че вниманието му се удвои, а като разбра, че противникът му е опитен и сръчен, не само че не се забрави, но се съсредоточи, стана по-предпазлив и в ударите му имаше някаква обмисленост, планомерност, която можеше да бъде последица не на гореща, а на студена ожесточеност.
	Ротгер, който беше участвувал в много войни и се беше бил много пъти както в общи битки, така и в двубои, знаеше от опит, че има хора, които като грабливите птици са създадени за битки и са особено надарени от природата; те като че ли отгатват всичко онова, което другите научават в продължение на години с учение и упражнения; и той веднага си помисли, че има работа с такъв човек. Още от първите удари разбра, че у този младеж има нещо от ястреба, който в лицето на противника вижда само плячката си и не мисли вече за нищо друго, а само как да го досегне с ноктите си. Макар и много силен, той забеляза също, че не може да се сравни по сила със Збишко и ако се умори, преди да е успял да му нанесе решителния удар, борбата с този страшен, макар и по-малко опитен юноша може да стане гибелна за него. При тая мисъл той реши да продължи борбата с възможното най-малко усилие, приближи към себе си щита и вече нито много настъпваше, нито много се дърпаше, ограничи движенията си, събра всички сили на душата и на мишниците си за решителния удар и чакаше удобен миг.
	Жестоката борба продължи повече от обикновено, В галерията цареше мъртва тишина. Чуваха се само сегиз-тогиз ту звънливите, ту глухите удари на остриетата и на дръжките на секирите по щитовете, И князът с княгинята, и рицарите, и придворните бяха навикнали на подобни зрелища, но сега някакво особено чувство, подобно на ужас, бе стиснало като с клещи всички сърца. Всички разбраха, че тук работата е не да покаже всеки силата си, сръчността и храбростта си, а да даде израз на яростта си, на по-голямото си отчаяние, на по-голямото си и по-неумолимо ожесточение и на по-силната си жажда за мъст. От една страна понесените страшни неправди, безграничната любов и скръб, а от друга честта на целия Орден и дълбоката омраза бяха излезли в този двубой на съд божи.
	В това време бледата зимна утрин стана по-светла, разпръсна се сивото було на мъглата и слънчев лъч освети ясносинята ризница на кръстоносеца и сребристата миланска броня на Збишко. В параклиса зазвъниха за утренна и още при първия звън орляците врани хвръкнаха от покрива на замъка, като пляскаха с крила и грачеха кресливо, сякаш се радваха на кръвта и на трупа, който лежеше вече неподвижен на снега. През време на борбата Ротгер на два пъти хвърли поглед към него и внезапно се почувствува страшно самотен. Всички очи, които го гледаха, бяха очи на врагове. Всички молитви, благопожелания и мълчаливи обети, които правеха жените, бяха на страната на Збишко. Освен това кръстоносецът, макар и да беше напълно уверен, че Збишковият оръженосец няма да се хвърли върху нега отзад и да му нанесе предателски удар, все пак в присъствието и близостта на тази страшна фигура му внушаваше такова неволно безпокойство, каквото обхваща хората при вида на вълк, мечка или див бивол, от които не ги отделя желязна решетка. И не можеше да надвие това чувство, толкова повече, защото чехът в желанието си да следи по-добре хода на боя се движеше, променяше мястото си и отиваше ту отстрани на борещите се, ту отзад, ту отпред — като при това накланяше глава и поглеждаше зловещо Ротгер през отворите на железния наличник и шлема, а понякога уж неволно издигаше окървавената мизерикордия.
	Умората най-сетне почна да завладява кръстоносеца. На два пъти той нанесе два откъслечни, но страшни удара, като мереше дясното рамо на Збишко; той обаче ги отби с щита си с такава сила, че дръжката се залюля в ръката на Ротгер, а самият той трябваше ненадейно да отстъпи, за да не падне. И от този миг той все отстъпваше. Изчерпваха се вече не само силите му, но и хладнокръвието и търпението. При вида на отстъплението му от гърдите на зрителите се изтръгнаха няколко възгласа, като че ли победни, които предизвикваха в душата му злоба и отчаяние. Ударите на секирите станаха все по-чести. Пот обливаше челата на двамата бойци, а през стиснатите им зъби от гърдите се изтръгваше хрипливо дишане. Зрителите престанаха да пазят тишина и сега всяка минута се чуваха ту мъжки, ту женски гласове: „Удари го… Съд божи! Божие наказание! Да ти помага господ!“ Князът махна няколко пъти с ръка, за да ги усмири, но не можеше да ги сдържи. Шумът ставаше все по-силен, защото на галерията заплакаха тук-таме деца и най-сетне току до самата княгиня някакъв млад разридан женски глас извика:
	— За Данушка! Збишко! За Данушка!
	Та нали Збишко знаеше, че се отнася до Дануша. Той беше уверен, че този кръстоносец има пръст в отвличането й, и като се бореше с него, се сражаваше да отмъсти за стореното й зло. Но като човек млад и жаден за битки, в началото на двубоя той мислеше само за боя. Сега този вик изведнъж му припомни за нейната загуба и за нейната зла съдба. Любов, тъга и жажда за мъст се разляха като огън по жилите му. Сърцето му застена от събудената болка и го обхвана просто треска за бой. Кръстоносецът вече не можеше да отбива, нито да отвръща на неговите страшни, подобни на буря удари. Збишко удари с щита си неговия щит с такава свръхчовешка сила, та ръката на немеца се вдърви внезапно и увисна безсилна. Смаян и изпаднал в ужас, Ротгер се дръпна назад, олюля се и в миг пред очите му блесна секирата, а острието й като мълния се заби в дясното му рамо.
	До ушите на зрителите стигна само сърцераздирателният вик: „Исусе!…“, след което Ротгер отстъпи още крачка назад и рухна възнак на земята. Изведнъж всички на галерията зашумяха и се размърдаха, както пчелите в пчелин, когато ги припече слънцето, почват да хвърчат и бръмчат. Рицарите слизаха тичешком на купчини по стълбите, слугите прескачаха насипа от сняг, за да видят отблизо труповете. Навред се чуваха викове: „Ето божи съд!… Има си Юранд наследник! Хвала му и признателност! Това се казва юнак, роден за секира!“ Други пък викаха: „Вижте и се чудете! Самият Юранд не би го разсякъл по-добре,“ Около трупа на Ротгер се събра цял куп любопитни, а той лежеше по гръб, с бяло като снега лице, с широко отворени уста и с окървавено рамо, разсечено така ужасно от шията чак до под мишницата, та едвам се държеше за тялото. А някои казваха: „Ето, жив беше и ходеше гордо по земята, а сега и пръста си не може да мръдне!“ При тия думи едни се чудеха на ръста му, защото беше заел на арената голямо пространство и след смъртта си изглеждаше още по-огромен, други се чудеха на кичура паунови пера, които изглеждаха много красиви на снега, а трети на доспехите, с цената на които можеше да се купи цяло село. Но чехът Хлава се приближи с двама Збишкови слуги, за да снеме доспехите на покойника, а любопитните обкръжиха Збишко и почнаха да го хвалят и превъзнасят до небесата, защото им се струваше, че неговата слава заслужено ще издигне цялото мазовецко и полско рицарство. В това време му взеха щита и секирата, за да му олекне, а Мрокота от Моцажев му откопча и шлема и покри с шапка от алено сукно изпотената му коса. Збишко стоеше като вцепенен, дишаше тежко, с незагаснал още огън в очите, с лице, побледняло от усилието и ожесточението, и леко потреперваше от вълнение и умора. Но го хванаха под ръка и го заведоха при княза и княгинята, които го чакаха в отоплена стая до камината. Там Збишко коленичи пред тях, а когато отец Вишонек го прекръсти и се помоли за вечен покой на душите на умрелите, князът прегърна младия рицар и каза:
	— Всевишният бог отсъди по спора между двама ви и той управляваше ръката ти, да бъде благословено името му, амин!
	После се обърна към рицаря дьо Лорш и към другите и прибави:
	— Тебе, чужденецо рицарю, и вас, всички тук събрани, призовавам за свидетели на това, за което и сам свидетелствувам, че те се биха според закона и обичая и че съдът божи тук се извърши по рицарски й по божи ред, както става навсякъде.
	Местните рицари потвърдиха в дружен хор думите на княза, а когато ги преведоха на рицаря дьо Лорш, той стана и заяви, че не само е свидетел, че всичко е станало по рицарски и по божи ред, но дори ако някой в Малборг или при друг княжески двор дръзне да се съмнява в това — той, дьо Лорш, ще го призове веднага на двубой — пеши или на кон, ако ще би да е не само обикновен рицар, но великан и магьосник, който да надминава по магьосническата си сила и самия Мерлин.
	А в това време княгиня Ана Данута, когато Збишко прегърна и нейните крака, се наведе към него и му каза:
	— Защо не си радостен? Радвай се и благодари на бога, защото, ако бог беше милостив и те отърва от тая опасност, той и за в бъдеще няма да те изоставя; и ще те направи щастлив.
	А Збишко отвърна:
	— Как да се радвам, милостива господарке? Господ ни прати победа и отмъщение над оня кръстоносец, но Данушка я няма и пак я няма и аз сега не съм по-близо до нея, отколкото преди.
	— Най-върлите ти врагове, Данвелд, Готфрид и Ротгер, не са вече живи — отговори княгинята, — а за Зигфрид казват, че е по-справедлив от тях, ако и жесток. Прославяй божието милосърдие и за това. А рицарят дьо Лорш казваше, че ако кръстоносецът падне убит, ще отиде веднага в Малборг и ще настоява пред самия велик магистър за Данушка. Те не ще посмеят да не послушат великия магистър.
	— Дай боже здраве на рицаря дьо Лорш! — рече Збишко. — И аз ще отида а него в Малборг.
	А княгинята се уплаши от тези думи, сякаш Збишко й каза, че ще отиде обезоръжен кри вълците, които се събираха зиме на глутници в дълбоките гори на Мазовия.
	— За какво? — извика тя. — На сигурна гибел ли? Веднага след двубоя, няма да ти помогне нито дьо Лорш, нито онези писма, която Ротгер писа преди боя. Няма да спасиш никого, а ще погубиш себе си.
	Но той стана, кръстоса ръце и каза:
	— Кълна се в бога, че ще отида в Малборг и дори отвъд морето. Кълна се в Исуса Христа, че ще я търся до последен дъх и не ще престана, докато не загина. По-леко е за мене да бия немците и да се сражавам въоръжен, отколкото на нея горкана да стене в подземието. Ой, по-леко е! По-леко!
	И както говореше всякога, когато споменаваше Дануша, той изрече това с такъв порив, с такава болка, че от време на време думите му пресекваха, като че някой го хващаше за гърлото. Княгинята разбра, че е безполезно да го придумва, че ако някой иска да го въздържи, би трябвала да го окове и да го хвърли а подземие.
	Збишко обаче не можеше да замине веднага. Един тогавашен рицар беше свободен да не обръща внимание на никакви пречки, но не можеше да наруши рицарския обичай, който заповядваше на победителя в двубой да остане на мястото на боя през целия ден до полунощ и то за да покаже не само, че е станал господар на арената, но също готовността си да води нов двубой, в случай че някой от роднините или приятелите на победения пожелае да го извика отново. Този обичай се спазваше дори от цели отреди войска и неведнъж с това изгубваха предимствата, които можеха да им донесат бързите действия след победата. Збишко дори не се опита да наруши тоя неумолим закон и като хапна малко, облече доспехите и до полунощ стоя в двора на замъка под мрачното зимно небе да очаква врага, който отникъде не можеше да дойде.
	Едва в полунощ, след като глашатаите с тръбите възвестиха окончателно неговата победа, Миколай от Длуголяс го извика при княза на вечеря и на съвет.


>>	VI

	На съвета князът заговори пръв и каза:
	— Бедата е там, че нямаме никакво писмо, нито друго свидетелство против кръстоноските вождове. Наистина нашите подозрения изглеждат справедливи и аз самият мисля, че те са похитили Юрандовата дъщеря, а не някой друг, но какво от това? Те ще отрекат. Пък ако великият магистър попита за някакво доказателство, какво ще му покажем? Ех! Дори и писмото на Юранд говори в тяхна полза.
	Тук той се обърна към Збишко:
	— Казваш, че те са го принудили със заплашване да напише това писмо. Възможно е и навярно е така, защото, ако правото беше на тяхна страна, бог не би ти помогнал срещу Ротгер. Но щом са го изнудили да напише едно, могли са да го изнудят да напише и две писма. Може би те имат от Юранд и документ, че не са виновни за отвличането на нещастната девойка. В такъв случай ще покажат на магистъра това писмо — и какво ще стане?
	— Та нали те сами признаха, милостиви господарю, че уж са отървали Данушка от разбойници и че е у тях.
	— Зная. Но сега казват, че са се излъгали и че било друго момиче, и най-доброто доказателство е, че сам Юранд не го признал за своя дъщеря.
	— Не го признал, защото му показали друго момиче, с което именно са го разярили.
	— Сигурно така е било, но те могат да кажат, че това са само наши предположения.
	— Техните лъжи — каза Миколай от Длуголяс — са като гората. В началото й може още да се вижда нещо, но колкото по-надълбоко навлизаш, тя става все по-гъста, та човек се забърква и съвсем изгубва пътя.
	После той повтори думите си на немски на рицаря дьо Лорш, който каза:
	— Великият магистър е по-добър от тях, а и брат му има дръзка душа, но разбира от рицарска чест.
	— Така е — отговори Миколай. — Магистърът е човечен. Той не може да обуздава вождовете и върховния съвет, нито да попречи на несправедливостите в Ордена, но е недоволен от тях. Идете, идете, рицарю дьо Лорш, и му разправете всичко, което се случи тук. Те се срамуват от чужденците повече, отколкото от нас, за да не разказват при чуждите дворове за тяхното вероломство и нечестни постъпки. Пък ако магистърът ви поиска доказателства, тогава му кажете така: „Познаването на истината е божа работа, а работа на хората е да я търсят, затова ако искаш, господарю, доказателства, потърси ги: заповядай да претърсят замъците, разпитай хората, позволи и на мене да търсим, защото глупаво и смешно е да се твърди, че онова сираче са го отвлекли горски разбойници.“
	— Глупаво и смешно — повтори дьо Лорш.
	— Защото разбойниците не биха посегнали на княжеския замък, нито на Юрандовото чедо. Пък дори и да бяха я отвлекли, то щеше да бъде само за откуп и сами биха съобщили, че е у тях.
	— Ще кажа всичко това — рече лотарингецът — и дьо Бергов също ще намеря. Ние сме родом от една страна и при все че не го познавам, казват, че и той е някакъв роднина на гелдрийския граф. Той е бил в Щитно, нека разкаже на магистъра какво е видял.
	Збишко разбра нещичко от тия думи, а което не разбра, Миколай му го обясни, затова хвана рицаря дьо Лорш през кръста и го притисна до гърдите си, така че рицарят чак изохка.
	А князът рече на Збишко:
	— Ти непременно ли искаш да отидеш там?
	— Непременно, милостиви господарю. Какво друго ми остана да правя? Исках да взема Щитно с пристъп, па макар със зъби да гриза стените, но как мога да почна война без разрешение?
	— Който започне война на своя глава, той ще плати за това под меча на палача — каза князът.
	— Разбира се, законът си е закон — отговори Збишко. — Ех! Исках после да извикам на двубой всички, които са били в Щитно, но хората разправяха, че Юранд ги изклал там като волове, и аз не знаех кой е останал жив и кой е убит… Но кълна се в бога и в светия кръст, че няма да напусна Юранд до последно издихание!
	— Думите ти са пълни с благородство и ти ми харесваш — рече Миколай от Длуголяс. — Пък дето не си полетял самичък към Щитно, това показва, че имаш разум, защото и глупавият би се досетил, че те няма да държат там нито Юранд, нито дъщеря му, а трябва да са ги закарали в някои други замъци. Като награда, загдето си дошъл тук, бог ти прати Ротгер…
	— Да! — рече князът, — Както чухме от Ротгер, от ония четиримата е останал жив само старият Зигфрид, а другите вече господ наказа с твоята или с Юрандовата ръка. Колкото до Зигфрид, той е по-малко измамник от ония, но е може би най-жесток. Лошото е, че Юранд и Дануша са в неговите ръце и трябва бързо да ги отървем. А за да не ти се случи и на тебе нещо лошо, ще ти дам писмо за магистъра. Чуй добре и запомни, че не отиваш като посланик, а като обикновен пратеник, пък аз пиша на магистъра така: щом на времето си посегнаха на нашата особа, на потомъка на техните благодетели, твърде е възможно те да са отвлекли и дъщерята на Юранд, защото го мразят отдавна. И аз моля магистъра да заповяда бързо да я потърсят и ако желае моето приятелство, да ти я предаде веднага.
	Като чу това, Збишко се наведе до краката на княза, прегърна коленете му и заговори:
	— Ами Юранд, милостиви господарю! Ами Юранд? Застъпете се и за него! Ако раните му са смъртоносни, нека поне умре на своя земя и при децата си.
	— Казал съм нещо и за Юранд — рече ласкаво князът. — Магистърът трябва да изпрати двама съдии и аз също двама, които да разгледат според законите за рицарската чест провиненията на вождовете и на Юранд. А те ще си изберат още един, който ще им бъде главен, и каквото решат петимата, това и ще бъде.
	Така завърши съветът, след който Збишко се сбогува с княза, понеже веднага трябваше да тръгнат на път. Но преди да се разотидат, осведоменият и запознат добре с кръстоносците Миколай от Длуголяс дръпна Збишко настрана и го запита:
	— Ами оня момък, чеха, ще вземеш ли със себе си при немците?
	— То се знае, защото той не се отделя от мене. Защо питате?
	— Защото ми е жал за него. Момък за чудо и приказ, но чуй какво ще ти кажа: ти ще се върнеш от Малборг със здрава глава, освен ако се биеш там и попаднеш на някой по-добър от тебе, а твоят чех положително ще загине.
	— Защо?
	— Защото ония кучи синове го наклеветиха, че гой намушкал рицаря дьо Фурси. Сигурно са съобщили на магистъра за смъртта му и може да са писали, че чехът е пролял тази кръв. А в Малборг няма да му простят това, Там го чака съд и отмъщение: защото, как ще докажеш на магистъра, че е невинен? Пък нали той също счупи ръката на Данвелд, а Данвелд е роднина на великия хоспиталиер. Жал ми е за чеха и ти повтарям, че ако тръгне с тебе, ще отиде на сигурна смърт.
	— Няма да отиде на смърт, защото аз ще го оставя в Спихов.
	Но стана другояче, понеже се явиха причини, поради които чехът не остана в Спихов. Збишко и дьо Лорш тръгнаха заедно със свитите си още на сутринта. Дьо Лорш, когото отец Вишонек бе освободил от клетвата, дадена на Улрика де Елнер, пътуваше щастлив и цял предаден на спомена за хубостта на Ягенка от Длуголяс и затова мълчеше; Збишко пък, като не можеше да говори с него за Данушка между другото и затова, че всеки от тях не разбираше добре езика на другия, говореше с Хлава, който досега не знаеше нищо за предстоящото пътуване в страната на кръстоносците.
	— Отиваме в Малборг — рече Збишко, — а кога ще се върна, един господ знае… Може би скоро, можа напролет, може след година а може и съвсем да не се върна, разбираш ли?
	— Разбирам. Ваша милост отивате навярно и за да извикате на двубой тамошните рицари. И слава богу, защото всеки рицар трябва да си има оръженосец.
	— Не — отвърна Збишко. — Аз отивам там не да ги викам на двубой, освен ако се случи така, но ти няма и да дойдеш, а ще останеш у дома, в Спихов.
	Като чу това, чехът изпърво се огорчи страшно и почна жаловито да се вайка, а после се замоли на младия си господар да не го оставя.
	— Заклел съм се, че няма да напусна ваша милост: заклех се в кръста и в честта си. Ами ако на ваша милост се случи някакво премеждие, как ще се явя пред очите на господарката си в Згожелице? Аз на нея се заклех, господарю! Смилете се над мене, за да се не опозоря пред нея.
	— А не й ли се закле, че ще ми се подчиняваш? — попита Збишко.
	— Как да не съм? За всичко се заклех, само не за това, че ще си отида. Ако ваша милост ме изпъдите, ще тръгна отзад, за да ви бъда под ръка в случай на нужда.
	— Не те пъдя и няма да те изпъдя — отговори Збишко, — но аз като че съм твой пленник, щом не мога да те изпратя никъде, макар и на по-далечен път, нито да се отскубна от тебе поне за един ден. Няма да стоиш непрекъснато над главата ми и да ми светиш. А при двубой как ще ми помогнеш? Не по време на война, за това не говоря, защото тогава се бият всички, но при двубой ти няма да се биеш заради мене. Ако Ротгер беше по-силен от мене, вместо ние да возим в нашата кола неговите доспехи, моите щяха да бъдат в неговата. А освен това знай, че с тебе ще ми бъде там по-зле и че можеш да ме изложиш на опасност.
	— Как така, ваша милост?
	Збишко почна да му разправя това, което бе казал Миколай от Длуголяс, как вождовете, като не можели да признаят, че са убили дьо Фурси, обвинили него и сега ще го търсят, за да му отмъстят.
	— Пък ако те пипнат — рече накрай той, — нали не мога да те оставя на тях като на кучета в устата, а с това и сам мога да изгубя главата си.
	При тия думи чехът се натъжи, защото чувствуваше, че Збишко има право; но все пак се опита още веднъж да обърне работата, както се искаше нему.
	— Нали вече не са живи онези, които ме видяха, защото едни от тях, както разправят, погубил старият пан от Спихов, а пък Ротгер — ваша милост.
	— Видели са те слугите, които се влачели зад тях наблизо, пък и онзи стар кръстоносец е жив и сега сигурно е в Малборг; но и да не е там, ще дойде, защото да ще господ магистърът ще го извика.
	Тук вече нямаше какво да се възрази и те продължиха пътя в мълчание чак до Спихов.
	Там завариха всички в пълна бойна готовност, защото старият Толима очакваше, че или кръстоносците ще нападнат крепостта, или Збишко, като се върне, ще ги поведе да спасяват стария пан. Навсякъде имаше поставена стража, на проходите през блатата и в самата крепост. Селяните също бяха въоръжени и понеже бяха привикнали на война, с готовност чакаха немците и се надяваха на богата плячка. В замъка Збишко и дьо Лорш бяха приети от отец Калеб, който веднага след вечеря показа на Збишко пергамента с печата на Юранд, в който собственоръчно бе вписал последната воля на рицаря от Спихов.
	— Той ми я продиктува през оная нощ, когато замина за Щитно. Пък и не се надяваше да се върне.
	— А защо не ми казахте нищо тогава?
	— Не казах нищо, защото ми призна като тайна изповед какво иска да прави. Благоволи да му пратиш повече покой, господи, и вечна светлина нека му свети…
	— Не четете за него молитви. Той е още жив. Знам това от думите на кръстоносеца Ротгер, с когото се сражавах при двора на княза. Излязохме с него на съд божи и аз го убих.
	— Та и затова Юранд няма да се върне… Освен ако господ го спаси!…
	— Отивам ето с този рицар, за да го изтръгна от ръцете им.
	— Изглежда, че не познаваш ръцете на кръстоносците; а пък аз ги познавам, защото, преди да ме прибере Юранд в Спихов, бях петнайсет години свещеник в тяхната страна. Само господ може да спаси Юранд.
	— И може и на нас да помогне.
	— Амин.
	После той разви документа и почна да го чете. Юранд завещаваше всичките си земи и целия си имот на Дануша и на нейното потомство, а в случай че тя умре без потомство — на нейния мъж, Збишко от Богданец. В края той оставяше изпълнението на тази своя воля под покровителството на княза, „защото, ако нещо от писаното не е съгласно със закона, милостта на княза да го превърне в законно“. Тези думи бяха прибавени, защото отец Калеб познаваше само каноническото право, а самият Юранд, зает постоянно с войни, познаваше само рицарското право. След като прочете на Збишко документа, свещеникът го прочете на старейшините от охраната на спиховския замък, които признаха веднага младия рицар за свой владелец и се заклеха да му се подчиняват.
	Те също мислеха, че Збишко веднага ще ги поведе да спасяват стария господар, и се радваха, защото носеха в гърдите си сурови и войнствени сърца, привързани силно към Юранд. Затова дълбоко се натъжиха, като разбраха, че ще си останат у дома в че господарят им ще отиде в Малборг само с малка свита и не на война, а само с оплакване. Тази тяхна тъга споделяше чехът Главчо, при все че, от друга страна, се радваше на толкова голямото увеличение на Збишковия имот.
	— Ех, ако има някой да се зарадва — рече той, това е старият господар от Богданец! И би съумял той да се разпорежда тук! Какво е Богданец в сравнение с такова владение!
	А Збишко изведнъж го налегна страшна тъга за чичо му, каквато го обхващаше често, а особено в трудни и тежки минути, та се обърна към оръженосеца, й каза, без да му мисли много:
	— Защо ще седиш тук без работа? Върви в Богданец, писмо ще занесеш.
	— Щом няма да дойда с ваша милост, предпочитам да отида, там! — отвърна зарадваният момък.
	— Повикай отец Калеб, нека опише разбрано всичко, което се случи тук, пък на чичо ще прочете писмото енорийският свещеник в Кшешня или пък абатът, ако е в Згожелице.
	Но при тия думи той се удари с ръка по едва наболите мустачки и добави като че ли на себе си:
	— Ех! Абатът!…
	И веднага, пред очите му се мярна Ягенка — синеока, тъмнокоса, стройна като кошута и със сълзи на ресниците! Стана му мъка и известно време търка челото си с ръка, а после каза:
	— Ще ти бъде тъжно, девойко, ала не по-тъжно отколкото на мене.
	В това време дойде отец Калеб и веднага седна да пише писмото, Збишко му диктуваше подробно всичко, което се бе случило от момента, когато бе пристигнал в горския замък. Той не скри нищо, защото знаеше, че старият Мачко ще разбере добре всичко и в края на краищата ще бъде доволен. Богданец наистина не можеше да се сравнява със Спихов, който беше обширно и богата владение, а. Збишко знаеше, че тези работи значеха за Мачко извънредно много.
	Когато след дълъг труд писмото беше написано и запечатано, Збишко повика отново оръженосеца, връчи му го и каза:
	— А може би ще се върнеш тук с чичо, на което бих се радвал много.
	Но лицето на чеха беше като че ли смутено; помайваше се, пристъпваше от крак на крак и не си отиваше, докато младият рицар не се обади:
	— Ако имаш още нещо да ми казваш, казвай.
	— Искал бих, ваша милост… — отвърна чехът — искал бих още да запитам, какво да разправям там на хората?
	— На кои хора?
	— Е, не в Богданец, а в околността… Защото навярно ще искат да узнаят!
	В отговор на това Збишко, който беше решил вече нищо да не скрива, го погледна проницателно и каза:
	— Не ти е тебе до хората, ами до Ягенка от Згожелице.
	А чехът пламна, после пребледня малко и отговор:
	— До нея, господарю.
	— А откъде знаеш, че тя не се е оженила там за Нтан от Рогов или за Вилк от Бжозова?
	— Младата господарка не се е оженила за никого — отговори уверено оръженосецът.
	— Може абатът да й е заповядал.
	— Абатът слуша нея, а не тя него.
	— Тогава какво искаш? Кажи истината и на нея, както и на всички.
	Чехът се поклони и си отиде малко ядосан.
	„Дай боже — си казваше той, като мислеше за Збишко — тя да те е забравила. Да й прати господ още по-добър от тебе. Но ако не те е забравила, ще й кажа, че си женен, но съпруга нямаш, и че може и да овдовееш, преди да се събереш с жена си.“
	Оръженосецът наистина се бе привързал към Збишко, съжаляваше и Дануша, но Ягенка обичаше повече от всичко друго на света и откак в Чеханов се научи преди последната битка за женитбата на Збишко, сърцето му се изпълни с болка и горчивина.
	— Да ще господ по-рано да овдовееш! повтори той.
	Но изглежда, че после му дойдоха наум други по-приятни мисли защото на отиване към конете си каза:
	— Слава богу, че поне ще й прегърна коленете.
	А Збишко бързаше със заминаването си, защото го разяждаше вътрешна треска и ако по необходимост не можеше да се занимава с други работи, той просто се изтезаваше от непрекъсната мисъл за Дануша и за Юранд. Трябваше обаче да остане в Спихов поне една нощ, ако не за друго, заради рицаря дьо Лорш и заради приготовленията, които изискваше едно тъй дълго пътуване. Пък и сам той беше крайно изморен от двубоя, от бдението, от пътя, от безсъницата и от скръбта. Ето защо, когато вече настъпи дълбока нощ, той се тръшна на твърдото Юрандово легло с надежда, че ще заспи поне за малко. Но не беше още задрямал, когато на вратата почука Сандерус, поклони се и каза:
	— Господарю, вие ме избавихте от смъртта и при вас ми беше добре, както отдавна преди това не ми е бивало. Бог ви даде сега голямо владение, та сте още по-богат, отколкото преди, пък и спиховската съкровищница не е празна. Дайте ми, господарю, някаква кесийка с пари, пък аз ще отида в Прусия, ще ходя от замък на замък и при все че ще бъда изложен на опасност, може и да ви услужа.
	Збишко в първата минута имаше желание да го изхвърли от стаята, но се замисли над думите му и след малко извади от оставената при леглото пътнишка торба една големичка кесия, хвърли му я и рече:
	— На, върви! Ако си измамник — ще излъжеш, ако си честен — ще услужиш.
	— Ще излъжа като измамник, господарю — каза Сандерус, — но не вас, а на вас ще услужа честно.


>>	VII

	Зигфрид де Льове тъкмо се канеше да тръгне за Малборг, когато неочаквано пощенският раздавач му донесе писмо от Ротгер с известия от мазовецкия двор.
	Тези известия развълнуваха до дън душа стария кръстоносец. Преди всичко от писмото личеше, че Ротгер много добре е представил и изложил пред княз Януш случката с Юранд, Зигфрид се усмихна, като прочете как Ротгер поискал от княза да даде в ленно владение на кръстоносците, като възмездие за понесените от Ордена щети освен другото още и Спихов. Но втората част на писмото съдържаше неочаквани и не толкова благоприятни новини. Ротгер съобщаваше също, че за да докаже още по-добре невинността на Ордена в отвличането на Юрандовата дъщеря, бил хвърлил ръкавицата си на мазовецките рицари с покана към всекиго, който би се усъмнил в това, на съд божи, тоест на бой пред целия двор. „Нито един не я пое — пишеше по-нататък Ротгер, — защото всички знаеха, че в наша полза свидетелствуваше писмото на самия Юранд, и се боеха от справедливостта божия, когато изведнъж се яви един младеж, когото бяхме видели в горския замък и той вдигна залога. По тази причина да не ви е чудно, благочестиви и мъдри брате, че ще се забавя с връщането си, понеже трябва да приема двубоя, който сам предложих. А тъй като направих това за славата на Ордена, надявам се, че няма да ме осъди нито великият магистър, нито вие, когото почитам и обичам със синовна обич. Противникът ми е същинско дете, а боят за мене, както знаете, не е нещо ново, та лесно ще пролея тази кръв за славата на Ордена, а особено с помощта на Исуса Христа, който сигурно повече държи за тия, които носят неговия кръст, отколкото за някакъв си Юранд или за онеправдаването на едно жалко момиче от мазурския народ!“
	Зигфрид се зачуди преди всичко от известието, че дъщерята на Юранд е оженена. При мисълта, че в Спихов може да заседне нов страшен и отмъстителен неприятел, известно безпокойство обхвана дори стария вожд. „Разбира се — каза си Зигфрид, — той не ще изостави отмъщението, а особено ако намери жена си и ако тя му разкаже, че ние именно сме я отвлекли от горския замък! Да, и тогава веднага би се разбрало, че ние сме повикали Юранд, за да го погубим, и че никой не е помислял да му връща дъщерята.“ Тук Зигфрид се сети, че като последица от писмата на княза великият магистър навярно ще заповяда да се направи претърсване в Щитно, ако не за друго, поне да се оправдае пред същия този княз. Нали за магистъра и за върховния съвет беше много важно в случай на война с могъщия полски крал мазоведките князе да останат настрана. Не биваше да се пренебрегнат силите на двамата князе — при многобройната мазовецка шляхта и при нейната бойна готовност за тях трябваше да се държи сметка, понеже мирът с тях осигуряваше безопасността на орденските граници на огромно пространство и позволяваше на кръстоносците да съсредоточат силите си по-добре. За това се бе говорило неведнъж в Малборг в присъствието на Зигфрид, неведнъж се бяха утешавали с надеждата, че след победата над краля ща се намери по-късно какъв да е повод за война и с Мазовия и тогава вече никаква сила не ще изтръгне тая страна от ръцете на кръстоносците, Сметката беше добре и сигурно направена, затова Зигфрид беше уверен, че магистърът сега за сега ще направи всичко, за да не разсърди княз Януш, тъй като беше по-мъчно да се склони този владетел, оженен за дъщерята на Кейстут, отколкото Жемовит Плоцки, чиято жена, неизвестно защо, беше изцяло предана на Ордена.
	И с тия мисли в главата старият Зигфрид, който при всичката си готовност за всякакви престъпления, измами и жестокости все пак обичаше Ордена и държеше на славата му, започна следния разговор със съвестта си: „Дали не е по-добре да пуснем Юранд и дъщеря му? Измамата и подлостта ще опетнят името на Данвелд, а той вече не е жив. А пък — мислеше — дори ако магистърът накаже строго мене и Ротгер, които бяхме все пак съучастници на Данвелд, няма ли така да бъде по-добре за Ордена?“ Но тук неговото жестоко и отмъстително сърце закипя от злоба при мисълта за Юранд.
	Да пусне този притеснител и палач на орденските хора, победител в толкова битки, причина за толкова поражения и позор, разгромител, а после убиец на Данвелд, победител на дьо Бергов, убиец на Майнегер, убиец на Готфрид и Хю, този, който в самия щитненски замък проля повече немска кръв, отколкото се пролива в не едно сражение през време на война… „Не мога! Не мога! — повтаряше си Зигфрид и при самата мисъл за това хищните му пръсти се свиваха конвулсивно, а старите му изсъхнали гърди дишаха с мъка, — Ами ако това би докарало по-голяма полза, и слава на Ордена? Ами ако наказанието, което в този случай ще падне върху живите съучастници в престъплението, склони враждебно настроения досега княз Януш и улесни преговорите, дори и съюза с него?… Те са сприхави — мислеше си по-нататък старият вожд, — но щом им се покаже малко добрина, лесно забравят обидите. Ето, и сам князът бе пленен в собствената му страна, а все пак на дело не ни отмъсти!…“ И той се заразхожда из залата в дълбока вътрешна борба, когато внезапно му се стори, че нещо отгоре му каза: „Стой и чакай връщането на Ротгер.“ Така! Трябваше да се чака, Ротгер несъмнено ще убие онзи младеж, а после или ще трябва да скрием Юранд и дъщеря му, или да ги върнем. В първия случай князът наистина няма да забрави за тях, но като не е уверен кой е отвлякъл девойката, ще я търси, ще праща писма до магистъра не с обвинение, а с разпитване и работата ще се проточи много. Във втория случай радостта от връщането на Юрандовата дъщеря ще бъде по-голяма от желанието за мъст заради отвличането й. „Пък ние всякога можем да кажем, че сме я намерили след буйството на Юранд!“ Тази последна мисъл напълно успокои Зигфрид, А що се отнасяше до самия Юранд, те вече отдавна заедно с Ротгер бяха измислили начин, ако бъдат принудени да го пуснат, да не може нито да отмъщава, нито да се оплаква. Жестоката душа на Зигфрид сега се зарадва при мисълта за тоя начин. Той се радваше и при мисълта за божия съд, който трябваше да стане в чехановския замък. А за изхода на смъртната борба не се безпокоеше никак. Спомни си за един турнир в Крулевец, когато Ротгер победи двамина знаменити рицари, които в родната си андегавенска земя се смятаха за непобедими борци, Спомни си и битката при Вилно с един полски рицар, придворен на Спитко от Мелщин, когото Ротгер уби. И лицето му се проясни, а сърцето му се изпълни с гордост, защото той пръв бе завел Ротгер, макар вече знаменит рицар, на бой срещу Литва и го бе учил на най-добрите начини за война с това племе. А сега тоя синец ще пролее още веднъж омразната полска кръв и ще се върне покрит със слава. Нали това е божи съд, та и Орденът ще бъде същевременно очистен от подозренията… „Съд божи!“… За миг старото сърце се сви от предчувствие, подобно па тревога. Да, Ротгер ще се яви на смъртна борба, за да защити невинността на кръстоносците, а те са виновни и, значи, той ще се бие за лъжа… Ами ако се случи нещастие? Но след миг и това се видя на Зигфрид невъзможно, Ротгер не може да бъде победен.
	Като се успокои по тоя начин, старият кръстоносец се замисли още над въпроса, дали не ще е по-добре да се изпрати Дануша още сега в някой отдалечен замък, който в никакъв случай не може да бъде нападнат от мазурите, Но след късо обмисляне се отказа и от тоя план, Да предприеме нападение и да застане начело, можеше само мъжът на Юрандовата дъщеря, а той нали ще загине от ръката на Ротгер… После ще има само от страна на княза и на княгинята настоявания, разпитвания, писма, оплаквания, но тъкмо поради това работата ще се забрави и забърка, да не говорим, че ще се проточи до безкрайност. „Додето стигнат до нещо положително — си каза Зигфрид, — аз ще умра, а може би и Юрандовата дъщеря ще застарее в затвора на кръстоносците.“ Той обаче заповяда в замъка всичко да бъде готово за отбрана, а също и за поход, защото не знаеше точно какво може да излезе от уговорката му о Ротгер, и реши да чака.
	Но от срока, в който Ротгер първоначално бе обещал да се върне, минаха два дни, после три и четири, а никакъв керван не се показваше пред портите на Щитно. Едва на петия ден, почти на мръкване, пред кулата на вратаря се чу звук от рог, Зигфрид, който току-що бе привършил дневната си работа, изпрати веднага слугата да разбере кой е пристигнал.
	Слугата се върна след малко със смутено лице, но Зигфрид не можа да забележи тази промяна, защото в стаята само в дълбоката камина гореше огън и слабо разсейваше мрака.
	— Пристигнаха ли? — запита старият рицар.
	— Да! — отговори момчето.
	Но в гласа му имаше нещо такова, което внезапна разтревожи кръстоносеца, та каза:
	— А брат Ротгер?
	— Докараха брат Ротгер.
	Като чу това, Зигфрид стана от креслото. Дълго време той се държа с ръце за облегалката, сякаш се страхуваше да не падне, после се обади с глух глас:
	— Дай ми плаща.
	Слугата наметна плаща на раменете му, а Зигфрид очевидно беше се вече съвзел, защото сам навлече на главата си качулката и излезе от стаята.
	Скоро той се озова в двора на замъка дето беше вече пълен мрак, и тръгна по скърцащия сняг с бавни крачки към кервана, който бе преминал портата и се бе спрял близо до нея. Там имаше вече доста голяма навалица и горяха няколко факела, които войниците от охраната бяха успели да донесат. При вида на стария рицар войниците се разстъпиха. Но в светлината на факлите се виждаха тревожни лица и тихи гласове шепнеха в тъмнината:
	— Брат Ротгер…
	— Брат Ротгер убит…
	Зигфрид се довлече до шейната, в която лежеше на слама покрито с плащ тяло, и вдигна края на плаща.
	— Дайте светлина — каза той и отметна качулката си.
	Един от войниците наведе факела, при светлината на който старият кръстоносец видя главата на Ротгер и бялото му като сняг замръзнало лице, обвито с тъмна кърпа, завързана под брадата му, навярно за да не останат устата отворени. А цялото лице беше като че стегнато и тъй променено, та би могло да се каже, че това е някой друг. Очите бяха покрити с клепачите, около тях и по челото имаше синкави петна. По бузите искреше тънък скреж.
	Вождът гледа дълго време трупа всред всеобщото мълчание. Някои го поглеждаха, защото знаеха, че той беше на покойния като баща и че го обичаше. Но ни една сълза не капна от очите му, само лицето му стана още по-сурово от обикновено и изразяваше някакво застинало спокойствие.
	— Тъй го изпратили! — каза той най-сетне.
	Но веднага се обърна към домакина на замъка:
	— Още преди полунощ да сковат ковчег и да оставят тялото в параклиса.
	— Остана един ковчег от ония, които бяха приготвени за убитите от Юранд — отговори домакинът, — Ще наредя само да се обкове със сукно.
	— И да се покрие с плащ — рече Зигфрид, като заметна лицето на Ротгер. — Не с такъв като този, а с орденски.
	А след малко добави:
	— И капакът да не се заковава.
	Хората се приближиха до колата, Зигфрид нахлузи отново качулката на главата си, но си спомни още не що, преди да си иде, та запита:
	— Къде е ван Крист?
	— Също убит — отговори един от слугите, — но трябваше да го погребат в Чеханов, защото почна да гние.
	— Добре.
	Като каза това, той си тръгна с бавни крачки, върна се в стаята и седна на същото онова кресло, на което го завари съобщението. Остана с окаменяло лице и неподвижен така дълго, та момчето почна да се безпокои и да си подава все по-често главата от вратата. Час след час минаваше, в замъка утихна обикновеният шум, само откъм параклиса се дочуваха глухи, неясни удари на чук, а после нищо не нарушаваше тишината освен повикванията на стражата.
	Наближаваше полунощ, когато старият рицар се събуди като че от сън и извика слугата.
	— Къде е брат Ротгер? — го запита той.
	Но момчето, разтревожено от тишината, от станалото и от безсъницата, изглежда, че не го разбра, защото го погледна с уплаха и отговори с трепет в гласа:
	— Не зная, господарю!…
	А старецът се усмихна горчиво и каза кротко:
	— Аз те питам, дете, дали е вече в параклиса?
	— Да, там е, господарю.
	— Добре, Кажи на Дидерих да дойде тук с фенер и да чака, докато се върна, Да вземе също котле с въглени. Светло ли е вече в параклиса?
	— Горят свещи около ковчега.
	Зигфрид влезе в параклиса, още от вратата се озърна дали няма някой вътре, после я затвори внимателно, приближи се до ковчега, отмести две свещи от шестте, които горяха над него на големи медни свещници, и падна на колене.
	Устните му не се помръдваха, той не се молеше. Известно време само гледа застиналото, но още хубаво лице на Ротгер, като че искаше да види по него следи от живот.
	После всред черковната тишина почна да вика със снишен глас!
	— Синко! Синко!
	И млъкна. Изглеждаше, че чака отговор.
	След това протегна ръка и пъхна мършавите си, прилични на орлови нокти пръсти под плаща, който покриваше гърдите на Ротгер, и почна да ги опипва той търсеше навсякъде, в средата и отстрани, под ребрата и при ключиците, и най-после напипа под сукнената дреха цепнатината, която отиваше от дясното рамо към мишницата, пъхна в нея пръстите си, мина с тях по цялата дължина на раната и отново заговори с глас, в който звучеше като че ли жалба:
	— О!… Какъв безмилостен удар!… Пък пишеше, че онзи е почти дете!… Цялата ръка! Цялата ръка! Толкова пъти си я дигал срещу езичниците за защита на Ордена. А сега ти я отсече полска секира… И ето края! Ето предела! Не те благослови господ, защото може би не се грижи за нашия Орден. Изостави и мене, при все че му служа от дълги години.
	Думите му замряха на устата, устните му затреперя ха и в параклиса отново настана глухо мълчание.
	— Синко! Синко!
	Сега в гласа на Зигфрид звучеше молба и той говореше още по-тихо, както говорят хора, конто разпитват за някаква важна и страшна тайна.
	— Ако си тук, ако ме чуваш, дай ми знак; мръдни ръката си или отвори за миг очите си, защото сърцето ми ридае в старите гърди… Дай ми знак, обичах те толкова много, продумай!…
	И опрян о ръце на края на ковчега, той впи ястребовите си очи в затворените клепачи на Ротгер в зачака.
	— Ех! Как можеш да продумаш — каза най-сетне, — от тебе лъха студ и смрад. Но щом ти мълчиш, аз ще ти кажа нещо, пък душата ти нека прелети между горящите свещи и да чуе.
	Като каза това, той се наведа до лицето на трупа.
	— Помниш ли как свещеникът не ни позволи да доубием Юранд и как му се заклехме. Добре: аз ще сдържа клетвата си, но тебе ще зарадвам, дето и да си.
	И той се дръпна от ковчега, сложи пак на мястото свещниците, които по-рано бе отместил, покри с плаща трупа и лицето и излезе от параклиса.
	При вратата на стаята му спеше момчето, налегнато от дълбок сън, а вътре Дидерих според заповедта чакаше Зигфрид.
	Той беше нисък, набит човек, с дъгообразни крака и четвъртито лице, част от което затуляше тъмна, с назъбени краища качулка, спусната на плещите му. Облечен беше с кожух от необработена биволска кожа, на кръста имаше също биволски пояс, на който висяха връзка ключове и къс нож. В дясната си ръка държеше железен фенер, облепен с волски мехур.
	— Готов ли си? — попита Зигфрид.
	Дидерих се поклони мълчаливо.
	— Поръчах да имаш въглени в котлето.
	Набитият човек пак не отговори нищо, а само посочи разгорените в камината главни, взе изправената до огнището лопатка и почна да загребва изпод тях въглени и да ги туря в котлето, след това запали фенера и зачака.
	— А сега слушай, куче — рече Зигфрид. — Някога си ти издаде онова, което вождът Данвелд ти бе поръчал да направиш, и той заповяда да ти отрежат езика. Но понеже можеш и с пръсти да обясняваш на свещеника всичко, каквото искаш, аз те предупреждавам, че ако с едно движение му загатнеш за това, което сега ще извършиш по моя заповед, ще заповядам да те обесят.
	Дидерих отново се поклони мълчаливо, но лицето му се сви зловещо при ужасния спомен, защото езикът му беше изтръгнат по съвсем друг повод, а не за това, което каза Зигфрид.
	— Върви сега напред и ме заведи в Юрандовото подземие.
	Палачът сграбчи с огромната си ръка дръжката на котлето, вдигна фенера и те излязоха. До вратата минаха край заспалия слуга, слязоха по стълбата и тръгнаха не към главната врата, а зад стълбата, дето почваше дълъг тесен коридор, който вървеше по цялата ширина на сградата и свършваше с тежка врата, скрита в дебелата стена. Дидерих я отвори и те се намериха пак под открито небе, в малко дворче, заобиколено от четирите страни с каменни хамбари, в които се пазеха запасите от храни, в случай че замъкът бъде обсаден. Под един от тези хамбари от дясната страна бяха подземията за затворниците. Там нямаше никаква стража, защото дори ако някой затворник би успял да се измъкне от подземието, той щеше да се озове в дворчето, от което единствен изход беше същата врата.
	— Чакай! — рече Зигфрид.
	И като се опря с ръка о стената, той се задържа там, защото усети, че му е нещо зле, че дъхът му не достига, сякаш гърдите му бяха оковани в много тясна броня. И наистина всичко онова, което преживя, надвишаваше старческите му сили. Усети също, че челото под качулката се покрива с капки пот, и реши да си почине малко.
	След мрачния зимен ден бе настъпила извънредно ясна нощ. Месечината грееше на небето и цялото дворче беше заляно от силната светлина, от която снегът изглеждаше зеленикав. Зигфрид поемаше жадно в дробовете си пресния и малко мразовит въздух. Но изведнъж той си спомни, че в също такава светла нощ Ротгер замина за Чеханов, откъдето се върна труп.
	— А сега лежиш в параклиса — изстена тихо той.
	А Дидерих помисли, че той говори на него, та дигна фенера и освети лицето му, страшно бледо, почти бяло, мъртвешко, но същевременно прилично на главата на стар лешояд.
	— Върви напред! — каза Зигфрид.
	Жълтото кръгче светлина от фенера затрептя отново по снега и те тръгнаха по-нататък. В дебелата стена на хамбара имаше вдлъбнатина, от която няколко стъпала водеха до голяма желязна врата. Дидерих я отвори и почна да слиза по стълбата в дълбочината на черна пропаст, като държеше високо фенера, за да осветява пътя на вожда. В края на стълбата имаше коридор, а в него отдясно и отляво извънредно ниски врати за затворническите килии.
	— При Юранд! — каза Зигфрид.
	След миг ключалката заскърца и те влязоха. Но в ямата беше съвсем тъмно, та Зигфрид, който не виждаше добре при слабата светлина на фенера, заповяда на Дидерих да запали факел и скоро при светлия блясък на пламъка му видя легналия на сламата Юранд. Пленникът имаше окови на краката, а на ръцете малко по-длъжка верига, която да му позволява да поднася до устата си храна. Облечен беше в същия чувал от кълчища, в който се бе явил пред вождовете, но сега покрит с тъмни петна от кръв, защото онзи ден, в който можа да се тури край на борбата едва след като обезумелият от болка и ярост Юранд бе омотан с мрежа, войниците искаха да го убият и му нанесоха с алебардите си петнайсетина рани. Попречи им в това местният щитненски свещеник, а раните не се оказаха смъртоносни, но от Юранд изтече толкова много кръв, че той биде отнесен в тъмницата полужив. Всички в замъка мислеха, че всеки час може да умре, но неговата огромна сила превъзмогна смъртта и той остана жив, при все че не бяха му превързали раните, а го бяха хвърлили в страшното подземие, дето капеше от сводовете, когато вън се топеше снегът, а когато имаше мраз, стените се покриваха с дебел слой скреж и ледени кристалчета.
	И ето, сега той лежеше на сламата във вериги, безсилен, но така огромен, та особено, както бе легнал, правеше впечатление на отломък от скала, издялан по подобие на човешка фигура. Зигфрид заповяда да му се светне право в лицето и известно време се вглежда в него мълчаливо, после се обърна към Дидерих и каза:
	— Виждаш, че има само едно здраво око — ослепи го!
	В гласа му звучеше някаква немощ и грохналост, но именно затова страшната заповед изглеждаше още по-страшна. Факелът потрепера малко в ръката на палача, обаче той го наведе и скоро върху окото на Юранд почнаха да падат големи горящи капки смола и покриха цялото око от веждата чак до скулата.
	Лицето на Юранд се сви, русите му мустаци се вдигнаха нагоре и откриха стиснатите му зъби, но той не изрече нито дума и дали от изнемощяване или от природната упоритост на страшната му натура — не изстена дори.
	А Зигфрид рече:
	— Обещано ти е, че ще бъдеш освободен, и ще бъдеш, но не ще можеш да обвиняваш Ордена, защото езикът ти, с който го хулеше, ще ти бъде отнет.
	И отново направи знак на Дидерих, но той издаде някакъв странен, гърлен звук и обясни със знаци, че трябва да си служи и с двете ръце, а също, че иска вождът да му посвети.
	Тогава старецът взе факела и го държеше с протегната напред разтреперана ръка; но когато Дидерих притисна с коленете си гърдите на Юранд, Зигфрид извърна глава и гледаше към покритата със скреж степа.
	Дръннаха за малко вериги, после се чу запъхтяно дишане на човешки гърди, нещо като глухо дълбоко стенание, и настъпи тишина.
	Най-сетне пак прозвуча гласът на Зигфрид:
	— Юранд, наказанието, което изтърпя досега, трябваше и така а така да ти бъде наложено, но освен това аз обещах на брат Ротгер, когото мъжът на твоята дъщеря уби, че ще сложа в ковчега му твоята дясна китка…
	Дидерих, който се беше вече изправил, като чу тези думи, отново се наведе над Юранд.
	След няколко време старият вожд и Дидерих се намериха отново в дворчето, заляно от лунната светлина. Като минаха коридора, Зигфрид взе от ръцете на палача фенера и някакъв тъмен, увит в дрипи предмет и си каза високо:
	— Сега обратно в параклиса, а после на кулата.
	Дидерих го погледна въпросително, но вождът му заповяда да отиде да спи, а сам той се повлече, като клатеше фенера, към осветените прозорци на параклиса. По пътя размишляваше за това, което стана. Той усещаше някаква увереност, че и неговият край наближава и че това са последните му дела на земята. И все пак неговата душа на кръстоносец, ако и да беше по природа повече жестока, отколкото лъжлива, под влияние на неумолимата необходимост беше вече толкова навикнала на извъртания и хитрости, за да прикрива кървавите орденски постъпки, та и сега той неволно помисли дали не би могъл да свали позора и отговорността за изтезанията над Юранд както от себе си, така и от Ордена. Нали Дидерих е ням, той няма да издаде, и при все че може да се разбира със свещеника, от страх няма да сподели с него нищо. Тогава какво? Кой ще докаже, че не е получил всичките тези рани във време на боя? Някое копие лесно можеше да попадне между зъбите му и да му пререже езика, някой меч или секира лесно можеха да му отнесат десницата, а пък нищо чудно, ако едничкото му око е било извадено тогава, когато той сам се нахвърли в безумието си върху цялата охрана на Щитно? Ах, Юранд! И тази последна радост в живота на стария кръстоносец развълнува за миг сърцето му. Да, ако остане жив, Юранд трябва да бъде пуснат на свобода. И Зигфрид си припомни как някога се съветваха за това с Ротгер и как младият брат бе казал със смях: „Нека тогава тръгне, накъдето му видят очите, пък ако не може да намери пътя за Спихов, нека разпита за него.“ Така че всичко, което стана, беше вече отчасти решено помежду им. Но сега, когато Зигфрид влезе отново в параклиса, коленичи пред ковчега и сложи в краката на Ротгер кървавата Юрандова китка, тази последна радост, която преди малко бе трепнала в душата му, се отрази също за последен път и на лицето му.
	— Виждаш — рече той, — направих повече, отколкото бяхме решили, защото крал Ян Люксембургски*, при все че бил сляп, пак излязъл на бой и загинал славно, а Юранд няма вече да излезе и ще загине като куче край плет.
	[* Чешки крал, подкрепял кръстоносците и убит в боя при Креси във Франция през 1346 г. — Б. пр.]
	И пак усети, че дъхът му спира, както по-рано, когато отиваше при Юранд, а главата му натежа, като че притисната от железен шлем, но това трая само миг. Той пое дълбоко дъх и рече:
	— Ех, време ми е и на мене. Ти ми бе едничък, а сега нямам никого. Но ако ми е съдено да живея още, заклевам ти се, синко, че ще сложа на гроба ти и онази ръка, която те уби, или сам ще загина. Жив е още твоят убиец…
	Тук зъбите му се стиснаха, обхванаха го силни конвулсии, та думите му замръзнаха на устата, и едва след някое време заговори отново с прекъсван глас:
	— Да… жив е още твоят убиец, но аз ще го намеря… а преди да го пипна, ще му причиня друга, по-страшна и от смъртта мъка…
	И млъкна.
	След малко стана, приближи се до ковчега и заговори със спокоен глас:
	— Хайде сбогом… Да погледна лицето ти за последен път, може би ще позная доволен ли си от обещанието. Последен път!
	И откри лицето на Ротгер, но веднага се отдръпна и каза:
	— Смееш се… но страшно се смееш…
	Тялото се бе размразило под плаща, а може би и от топлината на свещите, поради което бе почнало да се разлага с необикновена бързина — и лицето на младия вожд бе станало наистина страшно. Чудовищно подпухналите и почернели уши бяха отвратителни, а сините му подути устни бяха изкривени като в усмивка.
	Зигфрид побърза да покрие тази ужасна човешка маска.
	После взе фенера и излезе. Докато вървеше, за трети път дишането му спря, та се върна в стаята, тръшна се на своето твърдо монашеско легло и известно време лежа неподвижен. Мислеше, че ще заспи, но внезапно го обхвана някакво особено чувство. Стори му се, че сънят няма да го споходи вече никога, но ако остане в тази стая, ще го споходи веднага смъртта.
	Зигфрид не се боеше от нея. При безкрайната си умора и без надежда да заспи, той виждаше в нея някаква дълбока почивка, но не искаше да й се покори още тази нощ, затова седна на леглото и си заговори:
	— Дай ми време до утре.
	Изведнъж ясно чу някакъв глас, който му шепнеше на ухото:
	— Излез от тази стая. Утре ще бъде вече късно и не ще изпълниш онова, което си обещал, излез от стаята!
	Вождът стана с мъка и излезе. На ъгловите кули се обаждаше стражата. На снега пред параклиса падаше от прозорците жълта светлина. Всред двора край каменния кладенец си играеха две черни кучета и дърпаха някаква дрипа; инак на двора беше пусто и тихо.
	— Значи, необходимо е още тази нощ? — каза си Зигфрид. — Безкрайно съм уморен, но отивам… Всички спят; Юранд, смазан от мъките, може също да спи, само аз не ще заспя… Отивам, отивам, защото в стаята е смъртта, а аз ти обещах… Но после нека дойде смъртта, щом няма да дойде сънят. Ти там се смееш, а аз нямам сили. Смееш се, значи, си доволен. Ето виж — пръстите ми се вдървиха, силата е напуснала ръцете и сам вече не мога да извърша това… Ще го направи послушницата, която спи а нея…
	С тия думи той отиваше с натежали крачки към кулата при портата на замъка. В това време кучетата, които си играеха при каменния кладенец, се приближиха до него и почнаха да му се галят. Зигфрид позна едното от тях, което беше неразделен другар на Дидерих, и в замъка казваха, че му служи нощем за възглавница.
	Кучето позна вожда, излая тихо един-два пъти, после се обърна към портата и тръгна към нея, като че отгатваше мислите на човека.
	Скоро Зигфрид се озова пред тясната вратичка на кулата, която нощем се залостваше отвън, Той отмина лоста, напипа перилата на стълбата, която започваше веднага зад вратата, и почна да се качва по нея. Забравил в разсеяността си фенера долу, той се качваше пипнешком, като стъпваше предпазливо и търсеше й крака стъпалата.
	След няколко крачки внезапно се спря, защото по-нагоре, почти над главата си, дочу нещо като хъркане на човек или животно.
	— Кой е там?
	Отговор не последва, само хъркането стана по-често, Зигфрид беше човек безстрашен, не се страхуваше от смъртта, но и неговата храброст и самообладание се бяха изчерпали до дъно през тази страшна нощ. През главата му мина мисълта, че Ротгер му препречва пътя и косата му настръхна на главата, а челото се покри със студена пот.
	И той се върна почти до самия изход.
	— Кой е там? — попита със сподавен глас.
	Но в същия миг нещо го удари в гърдите с такава страшна сила, че старецът в несвяст падна възнак през отворената врата, без да издаде нито звук.
	Настъпи тишина. После от кулата излезе някаква тъмна фигура и крадешком почна да се промъква към конюшните, които бяха до оръжейната от лявата страна на двора. Голямото куче на Дидерих я последва мълчешком. Другото куче се затече също след него и се скри в сянката на стената, но скоро се появи отново с наведена глава и тръгна бавно назад, като че душеше следите на ония. Така то се приближи до лежащия неподвижно Зигфрид, подуши го внимателно и най-сетне седна до главата му, вдигна муцуна и започна да вие.
	Виенето продължи дълго време и сякаш изпълни страшната нощ с нова мъка и ужас, докато изскърца една от вратите, скрита в нишата до голямата порта, и на двора се яви вратарят с алебарда в ръка.
	— Да пукнеш, пес проклет! — рече той, — Ще те науча аз как се вие нощно време!…
	И като насочи острието, искаше да мушне с него животното, но в същия миг видя, че някой лежи близо до отворената вратичка на кулата.
	— Herr Jesus*! Що е това?…
	[* Господи Исусе (нем.) — Б. пр.]
	Той наведе глава, погледна в лицето неподвижното тяло и почна да вика:
	— Елате! Елате! Помощ!
	После се затече при портата н почна с всичка сила да дърпа връвта на звънеца.


>>	VIII

	При все че Главчо бързаше много за Згожелице, не можеше да пътува тъй бързо, както искаше, защото пътищата бяха станали извънредно лоши. След суровата зима, след силните мразове и тъй изобилните снегове, под които биваха затрупвани цели села, времето много се затопли. Месец люти* въпреки името му не се показа ни най-малко лют. Изпърво се издигаха гъсти и непрогледни мъгли, после заваляха почти проливни дъждове, от конто пред очите на хората се топяха белите преспи, а когато нямаше дъжд, духаше такъв вихър, какъвто духа обикновено през месец март — с прекъсване, внезапен и той ту докарваше, ту разгонваше тежките облаци по небето, а по земята виеше из храсталаците, фучеше из горите и поглъщаше снеговете, под които доскоро дремеха в тих сън короните и клоните на дърветата.
	[* Люти на полски е името на февруари. — Б. пр.]
	Боровите гори изведнъж почерняха. По ниските ливади лъщеше разляна нашироко вода, придойдоха реки и поточета. Това изобилие на водната стихия радваше само риболовците, а другите хора седяха като вързани и се притесняваха по домовете и хижите си. На много места от село до село можеше да се отиде само с лодка. Наистина никъде не липсваха през блатата и горите насипи и пътища, направени от пънове и обли греди, но сега насипите се бяха размекнали, а пъновете по ниските места бяха затънали в разкиснатите тресавища, та пътуването по тях бе станало опасно или съвсем невъзможно. Особено тежко беше за чеха пътуването през покритата с езера Великополша, дето всяка пролет водите се разливаха много повече, отколкото по другите места на страната, и от това пътят ставаше още по-мъчен, особено за конници.
	Ето защо той трябваше често да се спира и да чака цели седмици било в градчетата, било по селата у владелците, които според обичая приемаха него и хората му гостоприемно, слушаха с удоволствие разказите му за кръстоносците и му се отплащаха за новините с хляб и сол. Затова пролетта беше вече дошла и бе минала по-голямата част от март, докато той се озове близо до Згожелице и до Богданец.
	Сърцето му се разтупваше при мисълта, че скоро ще види господарката си, защото, ако и да знаеше, че няма да я спечели никога, както няма да му падне и звезда от небето, той благоговееше пред нея и я обичаше с цялата си душа. Реши обаче да се отбие най-напред при Мачко, едно, защото бе изпратен при него, а друго, защото водеше хора, които трябваше да останат в Богданец. След убиването на Ротгер Збишко бе взел неговата свита, която според предписанията на кръстоносците се състоеше от десет коня и толкова човека. Двама от тях откараха тялото на убития в Щитно, а останалите Збишко изпрати с Главчо в дар на чичо си, като знаеше колко жадно старият Мачко търси заселници.
	Когато пристигна в Богданец, чехът не завари Мачко в къщи: казаха му, че отишъл с кучета и с лък в гората. Той се върна още преди да се стъмни и като разбра, те нечия голяма свита е пристигнала у него, ускори крачките, за да поздрави пътниците и да им предложи гостоприемство. Веднага не позна Главчо, но когато той му каза кой е в първата минута Мачко се уплаши страшно, хвърли лъка и шапката си на земята и извика:
	— За бога! Убиха ли го? Казвай, каквото знаеш!
	— Не е убит — каза чехът — и е здрав!
	При тия думи Мачко се позасрами и засумтя, най-сетне въздъхна издълбоко и каза:
	— Слава богу! Ами къде е сега?
	— Замина за Малборг, а мене изпрати тук с новините.
	— А защо отиде в Малборг?
	— Да търси жена си.
	— Не думай бе, човек! За каква жена?
	— За Юрандовата дъщеря. Има да ви разправям може би цяла нощ, но позволете ми, благородни господарю, да си почина малко, защото съм страшно уморен и от нощес пътуваме неспирно.
	Мачко спря за малко да го разпитва, главно защото просто онемя от учудване. Като се посъвзе, той викна на слугата да прибави дърва в огнището и да донесе на чеха нещо за ядене, а сам почна да се разхожда из стаята, като махаше с ръце и си говореше:
	— Да не вярва човек на ушите си… Юрандовата щерка… Збишко женен…
	— И женен, и неженен — рече чехът.
	И едва тогава почна да разправя бавно кое как е било, а другият го слушаше жадно и го прекъсваше сегиз-тогиз с въпроси, защото в разказа на чеха не всичко беше ясно. Например Главчо не знаеше точно кога именно се е оженил Збишко, защото не бе имало никаква сватба, но твърдеше с положителност, че е имало венчавка и че тя е станала по искане на самата княгиня Ана Данута, а хората се научили за това чак след пристигането на Ротгер, когото Збишко извикал на съд божи и се бил с него пред целия мазовецки двор.
	— Я! Бил се? — извика с голямо любопитство Мачко и очите му светнаха. — Е, и какво?
	— Разсече немеца на две половини, а и на мене господ помогна да се разправя с оръженосеца му.
	Мачко отново засумтя, но този път вече от задоволство, и каза:
	— Ех! Той е юнак не на шега. Последен от Градовците, но, бога ми, не е от най-лошите. Разбира се! Ами тогава с фризийците… Беше почти хлапе…
	Тук той погледна внимателно един-два пъти чеха и добави:
	— Но и ти ми харесваш. И личи си, че не лъжеш. Аз отдалече подушвам лъжеца. Кой ти гледа оръженосеца, щом сам казваш, че не си имал с него много работа, но дето на оня кучи син си счупил ръката, а преди това си свалил тура, това са достойни дела.
	И попита внезапно:
	— Ами плячката? Добра ли е и тя?
	— Взехме доспехите, конете и десет души слуги, осем от които младият пан праща на вас.
	— А какво направи с останалите двама?
	— Прати ги с тялото.
	— Не можа ли князът да изпрати свои слуги? Ония вече няма да се върнат.
	— Чехът се усмихна на тази алчност, която впрочем Мачко често проявяваше.
	— Младият пан сега няма да обръща внимание на тези работи — каза той. — Спихов е голяма владение.
	— Че а голямо, голямо e! Но още не е негово.
	— Ами чие?
	Мачко чак стана от мястото си:
	— Разправяй! Нали е на Юранд!
	— Юранд е в подземието на кръстоносците и смъртта виси над главата му. Един господ знае дали ще оживее, а и да оживее, дали ще се върне; но и да остана жив, и да се върне, нали отец Калеб прочете завещанието му и обяви на всички, че наследник ще бъде младият пан.
	Тези новини, изглежда, направиха на Мачко огромно впечатление, толкова много бяха те и приятни, и неприятни, та не можеше да си уясни добре всичко и да си даде сметка за чувствата, които те извикваха у него едно след друго, Известието, че Збишко се е оженил, в първия миг го убоде право в сърцето, защото обичаше Ягенка като роден баща и с всички сили жадуваше да свърже Збишко с нея. Но от друга страна, той беше вече свикнал да смята тая работа за пропаднала, а сега Юрандовата щерка донасяше това, което не можеше да донесе Ягенка, понеже се ползваше е благоволението на княза и като единствено дете имаше много по-голяма зестра. Мачко вече виждаше Збишко като княжески велможа, владелец на Богданец и на Спихов, а, в бъдеще, и кащелян. Работата не беше невъзможна защото в ония времена се казваше за някой беден дворянин: „Имаше си той дванайсет сина: шестима от тях паднаха в битки, а шестимата станаха кащеляни.“ И народ, и родове бяха на път към величие. Голямото богатство можеше само да помогне на Збишко в това отношение, ето защо жаждата за богатство и родовата гордост на Мачко намериха удовлетворение. Но старецът имаше и причини за безпокойство. Той сам една време ходи при кръстоносците, за да спасява Збишко, и донесе от това пътуване железен връх от стрела под реброто, а пък сега Збишко беше отишъл в Малборг сякаш в устата на вълка. Дали ще намери там жена си или смъртта си? „Няма да го приемат те благосклонно — помисли Мачко, та нали той току-що им е погубил един знаменит рицар, а преди това бе нападнал Лихтенщайн, пък те, проклетите, са отмъстителни.“ При тази мисъл старият рицар се много разтревожи, Дойде му също наум, че Збишко, какъвто си е буен и несдържан, може да излезе там на двубой с някой немец. Но това най-малко го тревожеше. Най-много се боеше Мачко да го не хванат. „Хванали стария Юранд и щерка му, не се поколебали на времето си да хванат и самия княз в Злотория, та ще се стесняват сега да пленят Збишко.“
	Тук му дойде наум въпросът: какво ще стане, ако момъкът, дори и да се отърве от ръцете на кръстоносците, съвсем не намери жена си? И Мачко първо се утеши с мисълта, че от нея ще му остане Спихов, но тази утеха не бе за дълго. Старецът се грижеше много за богатство, но не по-малко се грижеше той и за рода, за Збишковите деца. „Ако Данушка потъне някъде като камък във вода и никой не знае жива ли е, или умряла, Збишко не ще може да се ожени за друга и тогава няма да има на света Градовци от Богданец. Ех, с Ягенка би било съвсем иначе!… Мочидоли също не е малък имот, а такава девойка би раждала всяка година, като плодовита ябълка в градина,“ Ето защо тъгата на Мачко стана по-голяма от радостта за новото наследство — и налегнат от тази тъга и безпокойство, той почна отново да разпитва чеха как е станала венчавката и кога е станала. А чехът отговори:
	— Казах ви вече, почитаеми господарю, че не зная кога е станала, а за онова, за което се досещам, не мога да се закълна, че е било.
	— За какво се досещаш?
	— Нали аз не се отделях от младия господар през време на болестта му и спях в една стая с него. Една вечер само ми заповядаха да изляза, а после видях как отидоха при господаря: самата княгиня с Юрандовата дъщеря, пан дьо Лорш и отец Вишонек. Почудих се дори, че младата господарка имаше венче на главата, но помислих, че ще причестяват господаря… Може тогава да е било… Помня, че господарят ми заповяда да го облека хубаво като за сватба, но мислех също, че е за причастие.
	 — А после какво? Останаха ли сами?
	— Ами! Пък и да бяха останали, господарят тогава не можеше дори да се храни без чужда помощ, А за младата господарка вече бяха дошли хора, уж от Юранд, и на сутринта тя замина…
	— Не я ли е виждал Збишко оттогава?
	— Не я е видяло нито едно човешко око.
	Настъпи кратко мълчание.
	— Как мислиш — запита след малко Мачко, — ще му я дадат ли кръстоносците, или няма да му я дадат?
	Чехът поклати глава и махна безнадеждно с ръка.
	— Според моя ум — рече той бавно — тя е загубена навеки.
	— Защо? — запита почти със страх Мачко.
	— Защото, ако бяха казали, че е у тях, щеше да има надежда. Тогава можеше да се оплаква или откуп да плати, или със сила да я отърве. Но те казали следното: отървахме някакво момиче и съобщихме на Юранд, но той не го призна за своя дъщеря и за нашата добрина изби толкова много наши хора, колкото не ни е струвало и едно истинско сражение.
	— Значи, на Юранд са показали някакво момиче?
	— Разправят, че са показали. Бог знае истина ли е. Може да не е истина, а може да са му показали друго. Вярно е само това, че избил хора и че те са готови да се закълнат, че никога не са отвличали Юрандовата дъщеря. И работата е страшно сложна. Дори магистърът да им заповяда, ще кажат, че не е у тях. Кой ще докаже обратното? Толкова повече, че придворните в Чеханов говореха за някакво писмо от Юранд, в което пишело, че тя не е у кръстоносците.
	— Пък може и да не е у кръстоносците?
	— Как така, ваша милост!… Ами че ако са я отвлекли разбойници, то не би било за друго, а само за откуп. А при това разбойниците не биха могли нито писмо да напишат, нито да подправят печата на спиховския господар, нито пък да изпратят достойна свита.
	— Вярно. Но защо им е тя на кръстоносците?
	— Ами за отмъщение над Юрандовата кръв? Отмъщението за тях е по-сладко от меда и виното, а пък че имат причини, имат ги. Страшен е бил за тях господарят от Спихов, а туй, което извърши напоследък, докрай ги разяри… Моят господар, както чух, вдигнал ръка срещу Лихтенщайн, Ротгер уби… На мене господ помогна да счупя ръката на онзи кучи син. Ей!… Моля, сметнете хубавичко: четирима бяха, проклета им майка, а сега само един е жив, и то старец. И ние също имаме зъби, ваша милост.
	Настъпи отново късо мълчание.
	— Бива те за оръженосец — каза най-сетне Мачко. — Ами как мислиш: какво ще направят с нея?
	— Княз Витолд е могъщ княз, казват, че и немският император много го почита, а какво направиха с неговите деца! Малко ли замъци имат? Малко ли подземия? Малко ли кладенци? Малко ли въжета и клупове за шия?
	— Божичко! — извика Мачко.
	— Дай боже да не хванат младия господар, при все че замина с писмо от княза и с рицаря дьо Лорш, който е знатен и се родее с князе. Ех, не ми се искаше да идвам тук, защото там по-лесно би се случило да се бия. Но ми заповяда. Чух го как веднъж казваше на стария пан от Спихов: „Хитър ли сте, казва, защото мене тук никак не ме бива, а с тях трябва човек да бъде хитър! Ех, казва, чичо Мачко да е сега тук!“ И затова ме изпрати. Но Юрандовата дъщеря и вие, господарю, няма да намерите, защото тя може вече да е на оня свят, а против смъртта и най-голямата хитрост не ще помогне…
	Мачко се замисли и едва след дълго мълчание каза:
	— Хм! Значи, няма спасение! Хитростта не може да се бори със смъртта. Но ако аз отида там и разбера поне, че са я погубили, Спихов ще остане и без това на Збишко, а той сам би могъл да се върне тук и да вземе друга девойка…
	Като каза това, Мачко въздъхна, като че свали от сърцето си някакъв товар, а Главчо попита с несмел и тих глас:
	— Господарката от Згожелице ли?…
	— Разбира се! — отговори Мачко. — Толкова повече, че тя е сираче, а Чтан от Рогов и Вилк от Бжозова все повече я задяват.
	Но чехът скочи на крака:
	— Господарката сираче? Рицарят Зих?…
	— Нима не знаеш нищо?
	— Божичко, какво се е случило?
	— Да, наистина, как ще знаеш, когато дойде право тук, а ние приказвахме само за Збишко! Сираче е! Зих от Згожелице в същност никога не се свърташе у дома си, освен когато имаше гости. Иначе веднага му дотягаше там. Един път абатът му съобщил с писмо, че отива на гости у княз Пшемко от Освиенцим и го кани да отидат заедно. А Зих това и чакаше, защото бе познат с княза и неведнъж се бе веселил с него. Идва след това Зих при мене и казва: „Отивам в Освиенцим, а после и в Глевице, пък вие тук наглеждайте Згожелице.“ Мене изведнъж нещо ме прободе и му казвам: „Недейте отива! Пазете си имота и Ягенка, защото зная, че Чтан и Вилк са намислили нещо лошо.“ А трябва да ти кажа, че абатът от яд към Збишко искаше да дадат девойката на Вилк или Чтан, но по-сетне, като ги опозна по-добре, наби ги веднъж и двамата с тоягата си и ги изпъди от Згожелице. Добре, ама това не помогна и те се много разлютиха. Сега имаме малко спокойствие, защото се сбили помежду си и лежат ранени, но преди това нямаше ни минута спокойна. Всичко се струпа на моята глава — и защитата, и надзорът. А сега пък Збишко иска аз да замина… Какво ще стане тук с Ягенка, не знам, но да ти доразкажа за Зих. Не ме послуша и замина. Пирували те там, веселили се! От Глевице тръгнали при бащата на княз Пшемко, стария Носак, който е владелец на Чешин. Пък там рачиборският княз Яшко от омраза към княз Пшемко пратил срещу тях разбойници под предводителството на чеха Хшан. Княз Пшемко бил убит, а с него заедно и Зих от Згожелице улучен със стрела право в гърдите. Абата пък зашеметили с желязна тояга, така че и досега си тресе главата, не разбира нищо, когато му приказваш, и като че завинаги е изгубил способност да говори. След това старият княз Носак пипнал тоя Хшан в Зампах и така го изтезавал, та и най-старите хора не били чували за подобни мъки, но с това нито своята скръб за сина си намали, нито Зих възкреси, нито пък отри сълзите на Ягенка… Преди шест недели докараха Зих тук и го погребаха.
	— Такъв юначен господар!… — каза с тъга чехът. — Аз не бях вече дете при Белославец, а той на бърза ръка се разправи с мене и ме плени. Но то бе такова робство, че не бих го променил за никаква свобода… Добър, благороден господар! Боже, прати му вечен покой. Ех, жално ми е, жално, но най-вече ми е жал за господарката горкана!
	— Наистина горкана. Някои и майка си така не обичат, както тя обичаше баща си. И освен това за нея е опасно да седи в Згожелице. След погребението, още снегът не беше затрупал гроба на Зих, Чтан и Вилк вече нападнаха дома в Згожелице. За щастие моите хора подушили намеренията им по-рано, аз веднага се затекох с момчетата на помощ и даде господ, та ги натупахме хубавичко. Едва след боя девойката ме хвана за коленете и каза: „Ако не мога да взема Збишко, няма да взема никого, само ме отървете от тия разбойници, защото, казва, предпочитам смъртта пред тях…“ Та ти казвам, няма да познаеш сега Згожелице, защото го превърнах почти в крепост. Те нападаха после още два пъти, но нищо не можаха да направят. Сега за сега е спокойно, защото, както ти казах, те се изпотрошиха един друг и нито един от тях не може да си мръдне ни ръка, ни крак.
	Главчо не отговори нищо, но като чу за Чтан и за Вилк, зъбите му почнаха да скърцат, сякаш някой отваряше и затваряше ръждясали врати, а после взе да трие о бедрата си силните си длани, които изглежда, че го засърбяха. Най-после от устата му се изтръгна с мъка само думата:
	— Проклетници…
	Но в тоя миг в пруста се чуха някакви гласове, вратата се отвори внезапно и в стаята се втурна Ягенка заедно с най-големия от братята си, четиринайсетгодишния Яшко, който толкова приличаше на нея, като че бяха близнаци.
	Тя се била научила от згожелицките селяни, които по пътя видели свитата, че някакви хора под началството на чеха Хлава отишли в Богданец, уплашила се също като Мачко, а когато й казали още, че не са видели Збишко между тях, била почти сигурна, че се е случило нещастие, та пристигнала на един дъх в Богданец, за да разбере истината.
	— За бога!… Какво се е случило? — завика тя от прага.
	— Какво може да се случи? — отговори Мачко. — Збишко е жив и здрав.
	Чехът се затече към господарката, приклекна на едно коляно и зацелува края на дрехата й. Но тя съвсем не забеляза това, защото при думите на стария рицар извърна главата си от огъня в сянка и чак след време се досети, че трябва да поздрави, та каза:
	— Слава на Исуса Христа!
	— Во веки веков — отговори Мачко.
	А тя едва сега забеляза чеха при коленете си, наведе се към него и рече:
	— Радвам ти се, Хлава, от все сърце, но защо остави господаря си?
	— Той ме прати, милостива господарке.
	— Какво ти заръча?
	— Заръча ми да дойда в Богданец.
	— В Богданец?… И какво още?
	— Прати ме за съвет… И с поклон, с поздрав.
	— В Богданец и толкова ли? Е добре. А сам той къде е?
	— Отиде при кръстоносците, в Малборг.
	По лицето на Ягенка отново се яви безпокойство.
	— Не му ли е мил животът? И защо отиде?
	— Да търси, милостива господарке, това, което няма да намери.
	— Така е, няма да го намери! — намеси се Мачко. — Както гвоздей не можеш зачука без чук, така и волята човешка не може без божията.
	— За какво говорите? — попита Ягенка.
	Но Мачко на въпроса й отговори със следния въпрос:
	— Збишко казвал ли ти е за Юрандовата дъщеря, защото ми се струва, че ти е казвал?
	Ягенка изпърво не отговори нищо и чак след време отвърна със сдържана въздишка:
	— Е, казвал е! Защо да не каже?
	— Това добре, защото ще ми е по-лесно да ти разправям — отговори старецът.
	И започна да й разказва всичко, което бе чул от чеха, и се чудеше защо разказът му излизаше понякога несвързан, а думите се изтръгваха с мъка от устата. Но понеже той наистина бе хитър човек и за всеки случай искаше да не „прокуди“ Ягенка, усилено настояваше за това, в което впрочем беше и самият той уверен, че Збишко в същност никога не е бил мъж на Дануша и че тя е вече загубена навеки.
	Чехът потвърждаваше думите му сегиз-тогиз ту с кимване на глава, ту като повтаряше: „Бога ми, така беше!“ или „Така, не иначе!“ — а девойката слушаше с отпуснати клепки, без да пита вече за нищо, и така тихо, та мълчанието й обезпокои Мачко.
	— Е, ами ти какво ще кажеш? — попита той, като свърши разказа си.
	А тя не отговори нищо, само две сълзи блеснаха под спуснатите й ресници и се плъзнаха по бузите й.
	След малко се приближи до Мачко, целуна му ръка и каза:
	— Слава на Исуса Христа!
	— Во веки веков — отговори старецът. — Толкова ли бързаш за в къщи? Остани у нас.
	Но тя не искаше да остане, като се извиняваше, че в къщи не се е разпоредила за вечеря. А Мачко, ако и да знаеше, че в Згожелице е старата шляхтичка Шечехова, която би могла да я замести, не я задържаше особено настойчиво, защото разбираше, че никому не е приятно да плаче пред хората и че човек е като мушната с рибарски остен риба, която се скрива колкото се може по-надълбоко към дъното.
	Той само погали девойката по главата, а след това я изпрати заедно с чеха на двора. Но чехът изведе коня си от обора, възседна го и тръгна след нея.
	Мачко се върна, въздъхна и почна да си мърмори, като клатеше глава:
	— Глупав е тоя Збишко и това си е!… Как светна стаята от това момиче!
	И старецът се затъжи. Помисли си, че ако Збишко я беше взел веднага след завръщането им, то досега може би щеше да има радост и доволство! А сега какво? „Щом споменеш за него, веднага сълзи закапват от очите й, а момчето се скита по света и ще си блъска там някъде главата о малборгските стени, докато я строши. Тук в къщи е пусто, само оръжията ми се пулят от стените. Никаква полза от стопанството, за нищо са грижите, за нищо е Спихов и Богданец, като не ше има кому да ги оставят.“
	И гняв закипя в гърдите на Мачко.
	— Чакай, скитнико! — каза той високо. — Няма да дойда аз при тебе, пък ти прави, каквото щеш!
	Но в същия миг като че напук го обхвана страшна тъга за Збишко. „Ех, няма да отида — си помисли, — ами в къщи ще изтрая ли? Божие наказание!… Да не видя вече поне веднъж в живота си този лудетина — това няма да го бъде! Току-виж, че там съсякъл някой кучи син и плячка взел!… Другиму косата побелява, докато получи пояс, а него князът там вече го е препасал… и заслужено, защото между шляхтата има много юначни младежи, но втори като него надали има.“
	И той се разчувствува съвсем, загледа изпърво доспехите, мечовете, секирите, които чернееха от дима, сякаш премисляше кое да вземе със себе си и кое да остави, после излезе от стаята, първо, защото не можеше вече да се задържи там, и, второ, за да заповяда да смажат колите и да дадат на конете двойна дажба зоб.
	На двора, дето вече се мръкваше, той си спомни за Ягенка, която тук преди малко бе яхнала коня, и внезапно се загрижи отново.
	— Че ще вървя, ще вървя — си каза той, — но кой ще пази тук девойката от Чтан и Вилк? Дано гръм ги порази!…
	В това време Ягенка яздеше с малкия Яшко по горския път за Згожелице, а чехът ги следваше мълчаливо с преляло от обич и жалост сърце. Той видя преди малко сълзите на девойката. Сега гледаше тъмната й фигура, която едва се виждаше в юрската мрачина, и отгатваше тъгата и болката й. Струваше му се, че всяка минута ще се протегнат към нея от тъмния гъсталак грабливите ръце на Вилк или на Чтан — и при тази мисъл го обхващаше дива жажда за бой. Това желание ставаше понякога така непреодолимо, че му се искаше да грабне брадвата или меча и да сече поне бориките край пътя. Чувствуваше, че ако даде воля на ръцете си, ако се развърти, ще му олекне. Доволен би бил поне да препусне коня с все сила, но двамата отпреде му яздеха много бавно, крачка по крачка, и почти нищо не говореха, защото и малкият Яшко, при все че обикновено беше приказлив, като разбра след няколко опита, че сестра му не иска да разговаря, също мълчеше.
	Но когато вече наближиха Згожелице, жалостта в сърцето на чеха надделя над гнева му към Чтан и Вилк. „Не ще пожаля за тебе и кръвта си — казваше си той, — само да те зарадвам, но какво мога да направя аз, нещастният слуга? Какво да ти кажа? Освен това, че той ми заповяда да те поздравя, и дай боже това да те утеши.“
	Като помисли така, той приближи коня си до коня на Ягенка:
	— Милостива господарке…
	— И ти ли си с нас? — попита девойката, сепната като от сън. — Какво ще кажеш?
	— Бях забравил, че господарят ми поръча да ви кажа нещо. Когато тръгвах от Спихов, той ме повика и ми каза така: „Поклони се до краката на господарката от Згожелице и кажи й, че в добро ли съм или в зло, никога не ще я забравя, а пък за това, което тя направи за чичо и за мене, нека господ й плати и я пази жива и здрава.“
	— Да възнагради господ и него за добрите му думи — отвърна Ягенка.
	После добави с такъв особен глас, та сърцето на чеха съвсем се стопи:
	— И тебе, Хлава.
	Разговорът се прекъсна за малко, но оръженосецът беше доволен от себе си и от това, което каза на девойката, защото си мислеше: „Няма поне да си рече, че са й отплатили с неблагодарност.“ И почна веднага да се рови в своята честна глава какво още да й каже. След малко заговори пак:
	— Господарке…
	— Какво?
	— Така… нищо… исках да кажа, както казах и на стария господар от Богданец, че онази е вече изгубена завинаги и че той няма никога да я намери, па ако ще и самият магистър да му помага.
	— Тя му е жена — отвърна Ягенка.
	А чехът заклати глава:
	— Каква жена му е тя…
	Ягенка не отговори вече нищо, но в къщи след вечерята, когато Яшко и по-малките братя отидоха да спят, поръча да донесат кана медовина, обърна се към чеха и каза:
	— Може би ти се спи, пък аз бих искала да се поразговоря с тебе малко.
	Макар и уморен от пътя, чехът беше готов да говори до сутринта и те почнаха да разговарят или по-право той отново и най-подробно разказа за всички приключения на Збишко, както и своите, на Юранд и на Данушка.


>>	IX

	Мачко се готвеше за път, а Ягенка не се вести в Богданец цели два дни, защото ги прекара в съвещания с чеха. Едва на третия ден, в неделя, старият рицар я срещна по пътя за черква. Тя отиваше в Кшешня с брат си Яшко и с голям отред въоръжени слуги, защото не беше сигурна дали Чтан и Вилк са още на легло и няма ли да я нападнат отнякъде.
	— И без това исках след службата да се отбия в Богданец — каза тя, като поздрави Мачко, — защото ми трябвате по бърза работа, но можем да поговорим и сега.
	Като каза това, тя излезе с коня си пред другите, защото не искаше слугите да чуят разговора, а когато Мачко я настигна, го запита:
	— Истина ли е, че заминавате?
	— Ако е рекъл господ, утре, не по-късно.
	— За Малборг ли?
	— За Малборг или за другаде. Дето се случи.
	— Тогава чуйте сега и мене. Дълго мислих какво трябва да направя, а сега искам и с вас да се посъветвам. По-рано, знаете, докато татко беше жив и абатът на себе си, беше друго. Чтан и Вилк мислеха, че ще избера един от тях, и един друг се обуздаваха. А сега ще остана без никаква защита и или ще седя зад оградата в Згожелице като в затвор, или те непременно ще ми сторят нещо лошо. Кажете, не е ли така?
	— Да — рече Мачко, — и аз мислих за това.
	— И какво намислихте?
	— Не намислих нищо, но трябва да ти кажа едно — че ние живеем в Полша и че за насилие над девойка законът предвижда страшни наказания.
	— Добре, но не е мъчно да се прескочи границата. Нали знам, че и Силезия е полска страна, но там князете се карат помежду си и се нападат взаимно. Ако не беше така, моят обичан татко щеше да бъде жив. Там вече са нахълтали немци и бунтуват народа, вършат своеволия, та който би искал да се укрие между тях, ще се укрие. Разбира се, аз не бих се дала лесно нито на Чтан, нито на Вилк, но мисля също и за братята си. Ако ме няма тук, всичко ще бъде спокойно, пък ако остана в Згожелице, бог знае какво може да се случи. Ще се почнат нападения, сбивания, а Яшко е вече на четиринайсет години и никаква човешка сила, а камо ли моята, не ще може да го удържи. Последния път, когато ни се притекохте на помощ, той вече напираше да излезе напред и когато Чтан замахна по навалицата със сопата си, без малко щеше да го удари в главата. Ех, Яшко вече казвал на хората ни, че ще извика ония двамата на двубой. Няма да има, казвам ви, нито ден спокойствие, защото и по-малките може да ги постигне нещо лошо.
	— Вярно! Проклетници са и Чтан, и Вилк — каза бързо Мачко, — но все пак те няма да вдигнат ръка срещу децата. Пфу! Такова нещо може да направи само кръстоносец.
	— На децата ръка няма да вдигнат, но в бъркотия или, пази боже, в случай на пожар всичко може да стане. Какво ще му приказваме. Старата Шечехова обича братята ми като свои деца, та ще има кой да се грижи за тях, а без мене ще им бъде по-безопасно, отколкото е мене.
	— Може би — отвърна Мачко.
	После погледна проницателно девойката:
	— Е, какво искаш?
	А тя отговори с тих глас:
	— Вземете ме със себе си.
	Като чу това Мачко, при все, че не му беше мъчно да се досети накъде ще избие разговорът, остана много зачуден, спря коня и извика:
	— Не думай, Ягенко!
	А тя наведе глава и отговори някак несмело и тъжно:
	— Вие сте ми близък! Предпочитам да ви кажа истината, отколкото да скрия. И Хлава, и вие казвате, че Збишко никога няма да намери другата, а чехът се страхува от нещо по-лошо. Господ вижда, че не й желая злото. Нека нея, горкичката, света Богородица пази и защити. Тя е по-мила на Збишко от мене, та няма що да се прави! Такава ми е била съдбата. Но, знаете, докато Збишко не я намери или както вярвате, ако никога не я намери, тогава…
	— Тогава какво? — запита Мачко, като виждаше, че момичето все повече се забърква и смущава.
	— Тогава не искам да се женя нито за Чтан, нито за Вилк, нито за никого.
	Мачко въздъхна със задоволство.
	— Мислех, че си го вече забравила — рече той.
	А тя отговори още по-тъжно:
	— Ех!…
	— Та какво искаш ти сега? Как ще те водя при кръстоносците?
	— Защо пък непременно при кръстоносците? Бих искала да отида сега поне при абата, който лежи болен в Серадз. Няма си той там нито една близка душа при себе си, защото псалтовете навярно се грижат повече за чашката, отколкото за него, а пък той нали ми е кръстник и благодетел. Но и да беше здрав, все пак бих потърсила неговото покровителство, защото хората се страхуват от него.
	— Тук вече няма да се препирам — рече Мачко, който в същност остана много доволен от решението на Ягенка, защото познаваше добре кръстоносците и дълбоко вярваше, че Данушка няма да излезе жива от ръцете им. — Но ще ти кажа само, че пътуването с момиче е страшно мъчна работа.
	— Може би с друга, но не и с мене. Аз не съм се сражавала досега никога, но за мене не е ново да стрелям с арбалет и да понасям мъчнотиите на лова. Щом като трябва, значи, трябва, не се бойте. Ще взема дрехите на Яшко, косата си ще прибера в мрежа, на пояса ще окача меча и ще тръгна. Яшко е по-млад, но сме на един ръст, а по лице си толкова приличаме, че когато на Заговезни се преобличахме, дори покойният татко не можеше да каже кой е той и коя съм аз… Ще видите, че не ще ме познае нито абатът, нито някой друг.
	— Нито Збишко ли?
	— Ако го видя…
	Мачко се позамисли, после изведнъж се усмихна и рече:
	— А Вилк от Бжозова и Чтан от Рогов ще побеснеят!
	— Нека побеснеят. По-лошото ще е, ако тръгнат подире ни.
	— А! Не се боя аз. Стар съм, но по-добре ще е да не ми попадат подръка на мен, пък и на всички Градовци!… Нали вече опитаха Збишко.
	Така разговаряха те, докато стигнаха в Кшешня. В черквата беше и старият Вилк от Бжозова, който сегиз-тогиз хвърляше сърдити погледи на Мачко, но той не обръщаше внимание на това. И с леко сърце се връщаше след службата заедно с Ягенка в къщи. Но когато на кръстопътя се сбогуваха и той се озова сам в Богданец, през ума му взеха да минават не толкова радостни мисли. Съобрази, че ако Ягенка замине, нищо няма да заплаши нито Згожелице, нито домашните й. „На девойката биха посегнали — си каза той, — там работата е друга, но на сирачетата или на техния имот няма да посегнат, защото това ще ги опозори страшно и всеки ще се вдигне срещу тях като срещу истински вълци. Но Богданец ще остане на божията милост!… Граничните могилки ще изместят, стадата ще отвлекат, селяните ще примамят!… Да ще господ, като се върна, да си ги взема, оплакване ще пратя и ще ги дам под съд, защото не само пестникът, но и законът управлява у нас… Само че ще се върна ли и кога ще се върна?… Те ми са ужасно сърдити, че не ги допускам до момичето, пък ако то замине с мене, ще се разсърдят още повече.“
	И мъка го налегна, защото вече се бе отдал всецяло на стопанството в Богданец, а сега беше уверен, че като се върне, ще намери отново всичко разграбено и запустяло.
	„Не! Трябва да се направи нещо“ — си помисли той.
	А следобед заповяда да му оседлаят коня, яхна го и замина право за Бжозова.
	Пристигна там на мръкване. Старият Вилк седеше в трема с кана медовина, а младият, когото Чтан бе наранил, лежеше на покрита с кожи пейка и също пиеше. Мачко влезе неочаквано в стаята и застана на прага със сурово лице, висок, костелив, без доспехи, но с голям меч на бедрото, а те го познаха веднага, защото на лицето му падаше светлината от пламъка, и в първия миг както бащата, така и синът скочиха като светкавица на крака, затекоха се към стените и грабнаха оръжие, каквото им попадна под ръка.
	Но старият войн, който познаваше много добре хората и обичаите, не се смути ни най-малко, не посегна към меча, а само сложи ръка на хълбок и каза със спокоен глас, в който звучеше малко подигравка:
	— Как? Такова ли е шляхтишкото гостоприемство в Бжозова?
	При тези думи бащата и синът веднага отпуснаха ръце, а след миг старият пусна със звън на земята меча, младият копието и останаха с протегнати към Мачко шии и с все още враждебни лица, но вече слисани и засрамени.
	А Мачко се усмихна и рече:
	— Слава на Исуса Христа!
	— Во веки веков.
	— И на свети Георги.
	— И ние му служим.
	— Дойдох при вас като съсед, с добри намерения.
	— Щом е така, добре дошъл. Гостът е нещо светено.
	Едва сега старият Вилк забърза към Мачко, а след стария и младият и двамата почнаха да му стискат десницата, после го поканиха да седне на почетното място на масата. Веднага прибавиха дърва в камината, масата се постла с килимче, сложиха се блюда с ядене, чаши с пиво, кана с медовина и почнаха да ядат и пият. От време на време младият Вилк хвърляше към Мачко изпитателен поглед, в който уважението към госта се мъчеше да надвие омразата към човека, но му услужваше тъй усърдно, та чак пребледня от умора, защото беше ранен и лишен от обикновената си сила. И бащата, и синът горяха от любопитство да узнаят с каква цел е дошъл Мачко, но нито един от тях не го запита, а чакаха сам да отвори дума.
	А той, като всеки човек, който знае обичая, хвалеше яденето, питиетата и гостоприемството и едва когато се насити добре, погледна пред себе си с достойнство и каза:
	— Случва се понякога хората да се скарат, па и да се бият, но съседският мир е над всичко!
	— Няма нищо по-добро от мира — отговори със същото достойнство старият Вилк.
	— Случва се също — каза отново Мачко, — когато човек трябва да тръгне на далечен път, макар да е враждувал с някого, да му домъчнее и не иска да замине, без да се прости с него.
	— Господ да ви плати за добрата дума.
	— Не за думата, но и за делото, защото съм дошъл.
	— От душа се радваме да ви видим. Заповядайте и всеки ден.
	— Дай боже и аз да мога да ви приема в Богданец, както подобава на хора, които разбират от рицарска чест, но време ми е да замина.
	— На война ли или някъде на поклонение?
	— Добре щеше да е, ако беше едно от двете, но е по-лошо, защото отивам при кръстоносците.
	— При кръстоносците ли? — извикаха едновременно бащата и синът.
	— Да! — отвърна Мачко. — А който отива при тях, без да им е приятел, за него е най-добре да се помири и с бога, и с хората, за да не изгуби не само живота си, но и надеждата за вечно спасение.
	— Чудно е наистина — — каза старият Вилк. — Не съм срещал още такъв човек, конто да е имал работа с тях и да не е бил обиден или онеправдан.
	— Така както и цялото наше кралство! — добави Мачко. — Нито Литва преди покръстването си, нито татарите са му докарали толкова злини, колкото тези дяволски калугери.
	— Много право, но знаете ли що: събираше се то, събираше се, докато се насъбра, а сега е време да се свърши, това е!
	Като изрече тази мисъл, старият си поплю на двете ръце, а младият прибави:
	— Иначе не може и да бъде.
	— И сигурно ще бъде, ама кога? Това не е работа за нашите глави, а за кралската. Може би скоро, може би не толкова скоро… Господ знае, а в това време трябва да отида при тях.
	— С откуп за Збишко ли?
	Когато бащата спомена името на Збишко, лицето на младия Вилк в миг побледня от омраза и стана зловещо.
	Но Мачко отговори спокойно:
	— Може и с откуп, но не за Збишко.
	Тези думи засилиха още повече любопитството на двамата бжозовски владетели, та старият не можа вече да се стърпи и продума:
	— Ваша воля да кажете или да не кажете защо отивате там.
	— Ще кажа! Ще кажа! — рече Мачко и кимна с глава. — Но първо да ви кажа нещо друго. Не забравяйте, че след моето заминаване Богданец ще остане под божия закрила… По-рано, когато двамата със Збишко воювахме под началството на княз Витолд, селцето ни го наглеждаше абатът, донякъде и Зих от Згожелице, а сега не ще има и това. Много тежко е човек да си помисли, че напусто е залягал и работил… Пък нали знаете как става: хората ми ще примамят, синорите ми ще изорат, от стадата също ще си дръпне кой каквото може и ако е рекъл господ да се върнем живо-здраво, ще заварим отново всичко запустяло… Един начин и едно само спасение има — добрият съсед. Затова дойдох тук да ви помоля по съседски да вземете Богданец под свое покровителство и да не позволите никому да ме ощети…
	Като чуха тази молба, старият Вилк погледна младия, а младият стария и двамата се зачудиха безкрайно. Настана мълчание, защото никой не намери какво да отговори. А Мачко вдигна към устата си чашата с медовина, изпи я, после продължи думата си тъй спокойно и доверително, като че и двамата му бяха от години най-близки приятели.
	— И ще ви кажа откровено от кого очаквам тук най-много злини. Разбира се, че не от другиго, а само от Чтан от Рогов. От вас, дори да бихме се разделили враждебно, не бих се боял, и то защото сте благородни хора и излизате лице с лице срещу врага, но няма да отмъщавате по недостоен начин зад гърба му. Ех, с вас е съвсем друго!… Рицарят си е рицар всякога! Но Чтан е простак, а от простия човек можеш всичко да очакваш, още повече, като знаете, че той страшно ми е сърдит, дето му преча за Ягенка, Зиховата дъщеря.
	— Която пазите за братанеца си! — избухна младият Вилк.
	А Мачко го изгледа продължително със студен поглед, после се обърна към стария и каза спокойно:
	— Знаете ли, моят братанец се ожени за една мазурска шляхтянка и взе богата зестра.
	Настъпи отново още по-дълбоко мълчание: бащата и синът гледаха известно време Мачко със зяпнали уста, най-после старият се обади:
	— Ха! Така ли?… Разправяха нещо… Кажете!
	А Мачко, уж без да обръща внимание на въпроса, продължи:
	— Затова именно трябва да замина и ви моля: наглеждайте сегиз-тогиз Богданец и недейте позволява никому да ме ощети, а особено запазете имота ми от нападение на Чтан, като добри и почтени съседи!…
	В това време младият Вилк, който не беше глупав, бързо съобрази, че щом Збишко е вече женен, по-добре ще е той да бъде приятел на Мачко, в когото Ягенка имаше доверие и беше готова за всичко да иска неговия съвет. Изведнъж пред очите на младия халосник се откриха съвсем нови изгледи: „Не само че не трябва да се противя на Мачко, ами добре ще е и да му се харесам!“ — си каза той. И при все че бе вече малко пиян, протегна бързо под масата ръка, хвана баща си за коляното и го стисна силно — знак да не каже нещо не на място, а сам той рече:
	— Вие от Чтан не се бойте! Охо! Само да се опита! Той ме понатупа малко — наистина! — но аз пък така му овъргалях косматата муцуна, та и родната му майка не ще го познае. Не се бойте от нищо! Тръгнете спокойно. Ни една врана не ще се изгуби от вашия Богданец.
	— Вижда се, че сте благородни хора. Обещавате ли?
	— Обещаваме! Кълнем се!
	— В рицарската си чест?
	— В рицарската си чест?
	— И дворянския си герб?
	— И в герба! Да! И в кръста! Господ ни е свидетел!
	Мачко се усмихна със задоволство, после каза:
	— Това и очаквах от вас. А щом е така, ще ви кажа и още нещо… Зих, както знаете, предостави на мене настойничеството на децата си. Затова малко попречих на Чтан и на тебе, когато искахте насила да се вмъкнете в Згожелице. А сега, когато ида в Малборг или бог знае къде, толкова ще ми бъде и настойничеството… Наистина над сираците бди господ и на такъв, който би поискал да им причини зло, не само че ще му отсекат главата с брадва, но и ще го обявят за безчестен. Все пак тежко ми е, че заминавам. Страшно тежко. Обещайте ми, че и на Зиховите сираци не само вие сами няма да направите зло, но и никому не ще позволите да им направи.
	— Заклеваме се! Заклеваме се!
	— В рицарската си чест и в герба?
	— В рицарската си чест и в герба.
	— И в кръста ли също?
	— И в кръста!
	— Господ чу. Амин! — заключи Мачко.
	И си отдъхна дълбоко, защото знаеше, че ще сдържат такава клетва, макар да си глождят пестниците и двамата от злоба и гняв.
	И почна веднага да се сбогува, но те го задържаха почти насила. Сега Мачко трябваше да пие и се побратими със стария Вилк, а младият, при все че обикновено като сръбнеше, търсеше свада с някого, сега се заканваше само на Чтан и така се умилкваше около Мачко, като че ли веднага, още на сутринта, щеше да получи от него Ягенка. Късно вечерта обаче той премаля от пресилване, а когато го свестиха, заспа като камък. Старият скоро последва примера на сина си, така че Мачко остави и двамата като умрели до масата.
	А той самият, понеже имаше извънредно издръжлива глава, не беше пиян, само малко развеселен, та на връщане в къщи си мислеше почти с радост за онова, което постигна.
	— Да! — казваше си той. — Богданец е вън от опасност, също и Згожелице. Ще побеснеят от Ягенкиното заминаване, но ще пазят и моя, и нейния имот, защото са се задължили. Господ е дал на човека ловкост… Като не може някъде с пестник, трябва с разум… Ако се втурна, не ще мине, без старият да ме извика на двубой, но кой ти гледа това… Дай боже и кръстоносците така да впримча… Но с тях е по-мъчно… Нашият и вагабонтин да е, все пак, като се закълне в рицарската си чест и герб, ще удържи на думата си, а за ония клетвата е все едно като да плюят на вода. Но може би света Богородица ще ми помогне да направя нещо за Збишко, както направих сега за Зиховите деца и за Богданец…
	И веднага му дойде наум, че в същност Ягенка би могла и да не заминава, защото двамата Вилковци ще я пазят като зениците на очите си. След малко обаче изостави тази мисъл: „Вилковците ще я пазят, но затова пък Чтан още повече ще напира. Господ знае кой кого ще надвие, но едно е положително — че ще има битки и нападения, в които може да пострадат Згожелице, Зиховите сирачета и дори самата девойка. За Вилковците ще бъде по-лесно да пазят Богданец, а за момичето ще е по-добре за всеки случай да бъде по-далече от тия побойници и в същото време по-близо до богатия абат.“ Мачко не вярваше, че Дануша би могла да излезе жива от ръцете на кръстоносците, затова още не губеше надежда, че когато след време Збишко се върне вдовец, той несъмнено ще почувствува към Ягенка божата повеля.
	Ех, всесилни боже — казваше си той, — както сега имаме Спихов, ако после вземем Ягенка с Мочидоли и това, което ще й остави абатът, не бих се поскъпил да дам и цял товар восък за свещи!
	С такива мисли пътят от Бжозова му се видя къс, обаче стигна в Богданец чак късно през нощта и се зачуди, като видя, че мехурените прозорци са силно осветени. Слугите също не спяха и щом влезе в двора, към него се затече конярят.
	— Гости ли някакви имаме или какво? — запита Мачко, като слизаше от коня.
	— Дойде господарският син от Згожелице с чеха — отговори конярят.
	Това посещение зачуди Мачко. Ягенка бе обещала да дойде на сутринта преди съмване и веднага щяха да тръгнат. Защо ли е дошъл Яшко, и то тъй късно. Старият рицар си помисли, че може да се е случило нещо в Згожелице, и влезе в къщи с известно безпокойство на душата.
	Но в стаята в голямата глинена камина, която бе заменила старото огнище насред стаята, ярко и весело пламтеше смолиста борина, а на масата горяха на железни поставки два факела, при светлината на които Мачко веднага видя Яшко, чеха и още едно младо момче с румено като ябълчица лице.
	— Как си Яшко, какво става с Ягенка? — запита старият шляхтич.
	— Ягенка поръча да ви кажа — рече момчето, като му целуваше ръка, — че е размислила и иска да си остане в къщи.
	— Не думай! И защо? Как така? Какво й е хрумнало?
	А момчето вдигна към него ясносините си очи и прихна.
	— Какво се кикотиш?
	Но в същия миг чехът и другото момче също избухнаха във весел смях.
	— Видяхте ли! — извика преоблеченото момче. — Кой друг ще ме познае, щом вие не ме познахте?
	Едва сега Мачко се вгледа в стройната фигурка и завика:
	— Во имя отца и сина! Същинския Заговезни! Ами ти, дребосъчко, защо си дошла тук?
	— Как защо?… Който ще пътува, време му е!
	— Нали щеше да дойдеш утре на съмване?
	— Да! Утре на съмване, за да видят всички! Утре в Згожелице ще помислят, че съм у вас на гости, и чак в други ден ще забележат, че ме няма. Шечехова и Яшко знаят, ала Яшко ми се закле в рицарската си чест, че ще каже едва тогава, когато почнат да се безпокоят. Но нали не ме познахте?
	Сега дойде ред и на Мачко да се смее.
	— Я чакай да те погледам още… Ей, страшно хубаво момче си ти!… И особено като се знае, че от такова момче човек може и потомство да дочака… Право ти казвам! Да не бях стар — ех! Но и така ще ти кажа: пази се, девойко, да ми се не навираш в очите! Пази се!…
	И почна усмихнат да я заплашва с пръст, но я гледаше с голям възторг, защото такова момче не беше виждал никога в живота си. На главата си Ягенка беше сложила червена копринена мрежа, облякла бе зелен сукнен кафтан, а крачолите й бяха широки в бедрата и впити надолу, единият червен като мрежата, а другият с надлъжни ивици. И със скъпия меч на бедрото, с усмихнатото си и светнало като зора лице тя изглеждаше тъй прекрасна, че който я погледнеше, не можеше да й се нагледа.
	— Бога ми! — каза развеселеният Мачко. — Някакъв прекрасен син на благородник ли е, цветенце ли някакво?
	После се обърна към другото момче и попита!
	— Ами този тук?… Навярно и той е някой предрешен?
	— Та това е дъщерята на Шечехова — отговори Ягенка. — Неудобно щеше да ми бъде сама сред вас, какво да правя? Затова взех със себе си Анулка, защото, като сме две, е по-весело, пък има и помощ, и услуга. И нея също никой няма да познае.
	— На ти, булка, Спасовден! Малко ми е една, та ще станат две.
	— Не се ядосвайте.
	— Не се ядосвам аз, но през деня всеки ще познае н нея, и тебе.
	— Ами! А по какво?
	— Защото коленете ви са сбрани — и твоите, и нейните.
	— Гледайте си работата!…
	— Ще си гледам аз работата, защото ми е минало времето, но не се знае дали Чтан и Вилк ще си я гледат. Знаеш ли ти, бръмбаре, откъде се връщам? От Бжозова.
	— Божичко! Какво приказвате?
	— Самата истина, както е истина и това, че Вилковци ще пазят от Чтан и Богданец, и Згожелице. Така е! Да извикаш врага на бой и да се биеш с него, е лесно, но да направиш от враговете защитници на собствения си имот — това не всяка глава ще го роди.
	И Мачко почна да разправя за гостуването си у Вилковци и как ги е спечелил на своя страна и ги е омотал, а Ягенка слушаше с голяма почуда и когато той най-сетне свърши, каза:
	— Господ не се е поскъпил да ви надари с хитрост и смятам, че всичко всякога ще бъде така, както вие искате.
	Но Мачко поклати глава като че с тъга.
	— Ех, девойко, ако всичко ставаше всякога така, както искам аз, ти отдавна щеше да бъдеш стопанка в Богданец!
	При тези думи Ягенка го загледа с ясносините си очи, после се приближи до него и му целуна ръка.
	— Защо ми целуваш ръка? — запита старецът.
	— За нищо!… Казвам само лека нощ, защото е късно, а утре трябва да тръгнем, преди да съмне.
	И като извика Анулка, излезе, а Мачко заведе чеха в стаичката, дето легнаха на зубровите кожи и заспаха и двамата в дълбок, укрепителен сън.


>>	X

	При все че след опустошението, пожара и клането, което кръстоносците бяха извършили в Шерадз през 1331 година, Кажимеж Велики заповяда да се застрои разрушеният до основи и сринат със земята град, той не беше вече така красив и не можеше да се сравнява с другите градове на кралството. Но Ягенка, чийто живот досега бе протекъл между Згожелице и Кшешня, не можеше да дойде на себе си от учудване и възторг, като видя стените, кулите, общината, а особено черквите, с които дървената кшешненска черквица не би могла и да се мери. Първоначално тя дотолкова загуби присъщата си смелост, та не смееше да говори високо и само шепнешком разпитваше Мачко за всички тези чудесии, които й заслепяваха очите, а когато старият рицар я увери, че в сравнение с Краков Шерадз е като обикновена главня до слънцето, тя не искаше да вярва на ушите си, защото й се струваше почти невъзможно, че може да съществува на света друг толкова великолепен град.
	В манастира ги прие същият онзи престарял игумен, който помнеше още от детските си години кръстоноското клане и който по-преди бе приел Збишко. Известията за абата ги наскърбиха и разтревожиха. Той живял дълго време в манастира, но преди две седмици заминал при един свой приятел, плоцкия епископ. Бил все още болен. Сутрин и денем бивал в съзнание, но вечерно време си губел ума, скачал от леглото, заповядвал да му облекат бронята и викал на бой княз Ян от Рачибож… Странствуващите духовници трябвало насила да го задържат в леглото — нещо много мъчно и дори опасно. Едва преди две седмици той дошъл напълно в съзнание и въпреки че бил още много слаб, заповядал да го откарат веднага в Плоцк.
	— Казваше, че никому другиму не вярва тъй, както на плоцкия епископ — завърши игуменът, — и че иска да приеме причастието от неговите ръце, а също да остави у него и завещанието си. Противихме се на това заминаване, доколкото можахме, защото беше много слаб, и се бояхме, че няма да стигне там жив. Но на него мъчно може да се противоречи, ето защо псалтовете постлаха кола със слама и го откараха. Дай боже да е стигнал благополучно!
	— Ако беше умрял някъде близо до Шерадз, все щяхте да чуете — подхвърли Мачко.
	— Щяхме да чуем — отвърна старчето — и затова мислим, че не е умрял и че поне до Ленчица не е издъхнал, но какво е могло да се случи по-сетне, не знаем. Ако тръгнете след него, може по пътя да узнаете нещо.
	Мачко се угрижи много от тези известия и отиде да се посъветва с Ягенка, която вече знаеше от чеха за къде с заминал абатът.
	— Какво да правим — — я запита той — и къде ще се денеш ти?
	— Ще отидете в Плоцк и аз с вас — отговори тя накъсо.
	— В Плоцк! — повтори след нея с тънкия си гласец Анулка.
	— Я ги виж как се разпореждат! Така изведнъж в Плоцк, като с коса да го отрежеш!
	— Ами как ще се върнем сами с Анулка? Щом няма да пътувам по-нататък с вас, по-добре беше съвсем да не бях тръгвала. Не мислите ли, че ония там още повече са се разсърдили и озлобили?
	— Вилковци ще те бранят от Чтан.
	— Страхувам се аз и от Чтановото нападение, и от Билковата защита, но виждам, че вие се противите само за очи, а не искрено.
	Мачко наистина не се противеше искрено. Напротив — той предпочиташе Ягенка да пътува с него, отколкото да я пусне да се връща сама, та като чу думите й, усмихна се и рече:
	— Оставила фустата си и мисли, че има разум като мъж.
	— Разумът не е другаде, а в главата.
	— Но мене пътят не ми е през Плоцк.
	— Чехът казваше, че не ви е толкова настрана, пък за Малборг оттам било и по-близо.
	— Значи, вече сте се споразумели с чеха?
	— Разбира се, и той ми каза още: ако младият господар е налетял в Малборг на нещо лошо, чрез княгиня Александра Плоцка много може да се помогне, защото тя е родна сестра на краля, а освен това била голяма приятелка с кръстоносците и те я тачели много.
	— Вярно е, бога ми! — извика Мачко. — Всички знаят това и ако тя поиска да даде писмо за магистъра, бихме пътували съвсем безопасно по всички земи на кръстоносците. Обичат я те нея, защото и тя ги обича… Добър е тоя съвет, умен е тоя чех!
	— И още как! — извика разпалено Анулка, като вдигна нагоре ясносините си очички.
	Но Мачко се обърна неочаквано към нея:
	— Ами ти защо се месиш?
	Девойката страшно се смути, спусна дългите си клепачи и се зачерви като божур.
	Мачко обаче виждаше, че няма друг изход, освен двете девойки да продължат пътя си с него, пък и в душата си имаше желание за това, та на сутринта се сбогува със стария игумен и тръгна отново на път. Те пътуваха сега при много по-големи мъчнотии, отколкото по-рано, защото снеговете се топяха и реките бяха придошли. По пътя разпитваха за абата и попадаха в много чифлици и домове на енорийски свещеници, а дето нямаше такива, дори и в странноприемници, в които абатът се бе спирал да нощува. Лесно беше да вървят по следите му, защото той щедро беше раздавал милостиня, плащал за литургии, давал на черквите пари за камбани, подпомагал западнали селски черквици, та мнозина стари просяци, мнозина клисари, дори мнозина селски свещеници си спомняха за него с признателност. Всички казваха, че „пътувал като ангел“, и се молеха за здравето му, ако и да се чуваха тук-там опасения, че той е вече с единия крак в гроба… Поради голямата си слабост някъде се бе спирал за по два-три дена. Затова Мачко мислеше, че е възможно да го настигнат.
	Но се излъга в сметките си, защото ги задържаха придошлите води на река Hep и Бзура. Преди да стигнат Ленчица, те трябваше да прекарат четири дена в една празна кръчма, чийто стопанин се беше изселил някъде навярно поради страх от наводнение. Пътят, който водеше от кръчмата към града, макар и постлан с дървени греди, беше сега съвсем потънал и залян на голямо пространство с рядка кал. Мачковият слуга Вит, родом от тия места, бил чувал, че имало някакъв път през горите, но не се наемаше да ги поведе, защото знаеше, че ленчицките блата са свърталища на нечестиви сили, а особено на могъщия Борута*, който обичал да завежда хората в бездънните мочурища и да ги спасява от смъртта само с цената на душата им. Самата кръчма също имаше лоша слава и при все че пътниците в ония времена носеха със себе си храна, та можеха да не се страхуват от глад, все пак престоят в такова място внушаваше безпокойство дори на стария Мачко…
	[* Известен от преданията дявол-шляхтич, който пазел съкровищата в Ленчицкня замък, — Б. пр.]
	Нощем се чуваше тропот по покрива на къщата, а навремени нещо почукваше и на вратите. Ягенка и Анулка, които спяха в малката стаичка току до голямата стая, чуваха също в тъмнината нещо като трополене на малки стъпала по глинения под и дори по стените. Но това не ги плашеше много, защото и двете бяха навикнали в Згожелице с домашните духове, които на времето старият Зих заръчваше да хранят и които според разпространените тогава вярвания не докарваха злини на оня, който не се скъпеше да им дава остатъците от трапезата си. Но една нощ от близкия гъсталак се разнесе глух и зловещ рев, а на сутринта по калта личаха следи от големи копита. Те можеха да бъдат от някой зубър или тур, но Вит твърдеше, че и Борута, макар и да е с образ на човек, дори шляхтич, вместо стъпала имал копита, а ботушите, с които се явявал между хората, снемал в мочурищата, за да не ги разваля. Като чу, че злият дух може да се умилостиви с някакво питие, Мачко през целия ден мисли дали ще е грешно да го направи свой приятел и дори се съветва по този въпрос с Ягенка.
	— Ще окача на плета за през нощта един волски мехур, пълен с вино или с медовина — каза той, — и ако нещо го изпие, ще знаем поне, че обикаля тъдява.
	— Само да не разсърдим с това силите небесни — отговори девойката, — защото ни е потребна божията благословия, за да можем да помогнем на Збишко.
	— Та и аз от това се боя, но си мисля, че медовината все пак не е душа. Душата си няма да дам, а какво е за небесните сили един мехур с медовина!
	После сниши глас и прибави:
	— Че шляхтич ще нагости шляхтича, пък макар той да е и най-голям нехранимайко, това е нещо обикновено, а хората казват, че „оня“ бил шляхтич.
	— Кой? — запита Ягенка.
	— Не искам да споменавам името на нечестивия.
	И още същата вечер Мачко със собствените си ръце окачи на плета един голям волски мехур, в каквито тогава се носеха питиетата, и на сутринта се оказа, че мехурът е изпит до дъно.
	Наистина, когато се разправяше за това, чехът се усмихваше някак особено, но никой не му обърна внимание, а Мачко се много радваше, защото се надяваше, че когато им се падне да минават през тресавищата, няма да налетят на неочаквани спънки или премеждия.
	— Освен ако е лъжа, че и той знае какво е чест — си каза Мачко.
	Но преди всичко трябваше да се провери дали има път през горите. Това не беше изключено, защото там, дето почвата беше закрепена от корените на дърветата и храсталаците, земята не се размекваше лесно от дъждовете. Но Вит, който като местен жител можеше най-лесно да изпълни тая задача, щом му споменаха да отиде в гората, завика: „Убийте ме, господарю! Няма да отида!“ Напразно му обясняваха, че денем нечестивите сили са безсилни. Мачко искаше да отиде той самият, но работата се свърши с това, че Хлава, който беше решителен момък и обичаше да се показва със смелостта си пред хората, а особено пред момичета, окачи на пояса си брадвата, взе в ръка дълга пръчка с железен връх и излезе.
	Той тръгна, преди да съмне, и се надяваха, че ще се върне около пладне, и като не си дойде, почнаха да се безпокоят. Напразно след пладне слугите се ослушваха по посока към гората. Вит само махаше с ръка: „Няма да се върне, пък ако се върне, горко ни, защото кой знае дали не ще бъде с вълча муцуна, превърнат на върколак!“ При тия думи всички се уплашиха, Дори самият Мачко място не можеше да си намери, Ягенка поглеждаше към гората и се кръстеше, а Анулка напразно търсеше всеки миг престилката си по обутите в гащи колене и като не намираше нищо, с което би могла да закрие очите си, засланяше ги с пръсти, които веднага ставаха мокри от обилните сълзи.
	Но тъкмо на залез слънце чехът се върна — и не сам, а с някакво човешко същество, което караше отпреде си вързано на въже. Всички веднага се затекоха към него с радостни викове, но млъкнаха при вида на другия човек, който беше нисък, кривокрак, цял обрасъл с косми, черен и облечен във вълчи кожи.
	— Во имя отца и сина, какво плашило си ни докарал? — извика Мачко, като се овладя.
	— Какво ми влиза в работата! — отговори оръженосецът. — Казва, че е човек и катранджия, ама истина ли е, не знам.
	— Ох, не е човек, не е човек! — обади се Вит.
	Но Мачко му заповяда да млъкне, после се загледа внимателно в лицето на хванатия и отведнъж рече:
	— Прекръсти се. Начаса се прекръсти!…
	— Слава на Исуса Христа! — извика пленникът, прекръсти се колкото се може по-бързо, отдъхна си дълбоко, погледна с по-голямо доверие събраните около него хора и повтори:
	— Слава на Исуса Христа! Защото и аз не знаех дали съм попаднал в християнски или в дяволски ръце. О господи!…
	— Не се бой. Между християни си, които с радост слушат светата литургия. А ти какъв си?
	— Катранджия, пане, колибар. Седем колиби сме с жени и деца.
	— Далеко ли е оттук?
	— Два-три часа път.
	— А през къде отивате в града?
	— Имаме си свой път, зад Дяволския дол.
	— Зад Дяволския ли? Я се прекръсти още веднъж!
	— Во имя отца и сина, и святого духа, амин.
	— Добре. Ами кола може ли да мине по този път?
	— Сега е блатисто навред, но там не е толкова, колкото на широкия път, защото из дола всякога духа вятър и суши калта. Само до Буди е мъчно, но и до Буди ще ви прекара всеки, който познава гората.
	— За една сребърна монета ще ни прекараш ли? Хайде нека да е за две!
	Катранджията се съгласи на драго сърце, като си изпроси и половин хляб, защото те наистина не оставали гладни в гората, но отдавна не били виждали хляб. Наговориха се да тръгнат на другия ден сутринта, защото надвечер не било „на добро“ да се тръгва. За Борута катранджията казваше, че понякога страшно „върлува“ из гората, но на простите хорица не прави зло, а пази ревниво Ленчицкото княжество и гони другите дяволи из храсталаците. Лошо е само да го срещнеш нощем особено ако си посръбнал. Денем и ако си трезвен, няма защо да се страхуваш от него.
	— Но все пак те беше страх, нали? — рече Мачко.
	— Защото този рицар, като ме сграбчи неочаквано с такава сила, аз помислих, че не е човек.
	Ягенка почна да се смее, понеже те всички бяха взели катранджията за нещо „нечестиво“, а той взел тях за зли духове. Разсмя се с нея и Ануля Шечехова, та Мачко й каза:
	— Очите ти още не са изсъхнали от сълзите за Хлава, пък сега вече се кикотиш?
	А чехът погледна зачервеното й лице, видя, че ресниците й са още мокри, и запита:
	— За мене ли плакахте?
	— Ах, не! — отвърна девойката. — Само се боех и толкова.
	— Нали сте шляхтянка, а за шляхтянката е срамно да се бои. Господарката ви не е така страхлива. Пък и какво би могло да ви се случи тук денем и между толкова хора?
	— На мене нищо, но на вас.
	— А казвате, че не сте плакали за мене?
	— Така си е — не за вас.
	— Тогава защо?
	— От страх.
	— А сега не се ли боите?
	— Не.
	— А защо?
	— Защото се върнахте.
	Тук чехът я погледна с признателност, усмихна се и каза:
	— Така може и до сутринта да се приказва. Страшно сте хитра.
	Но за нея човек можеше да каже всичко друго, само не, че е хитра, и Хлава, който не беше глупав, разбираше това добре. Той разбираше също, че девойката от ден на ден все повече се привързва към него. Самият той обичаше Ягенка, но така, както един верен поданик обича дъщерята на краля, тоест със смирение и с най-голяма почит, но без всякаква надежда. А пътуването го сближаваше с Анулка. Когато пътуваха, старият Мачко яздеше обикновено в първа редица заедно с Ягенка, а той с Ануля, и понеже беше як като тур и кръвта му кипеше като вряла вода, щом погледнеше сините й очи, русите й къдрици, които не искаха да се държат под мрежата, цялата й стройна и красива фигура, а особено хубавите, като изваяни, крака, прихванали враното конче, тръпки го побиваха от главата до петите. И не можеше да се въздържи да не хвърля все по-често и по-често лакоми погледи към всички тия съвършенства и неволно мислеше, че ако дяволът би приел образа на такова момче, лесно би могъл да го въведе в изкушение. А отгоре на това тя беше сладък като мед и същевременно тъй послушен паж, че само го гледаше в очите, пък и весела беше като врабче на покрива. Понякога на чеха му идваха някакви странни мисли и веднъж, когато бяха останали с Ануля малко по-назад при товарните коне, той се обърна внезапно към нея и каза:
	— Знаете ли? Аз вървя край вас като вълк до агне.
	А тя така искрено се засмя, та белите й зъбки блеснаха.
	— Да не искате да ме изядете? — запита тя.
	— Ох! С кокалчетата!
	И той й хвърли такъв поглед, че тя пламна цяла, а после настъпи мълчание и само сърцата им биеха силно, нему от желание, а ней от някакъв сладък упоителен страх.
	Изпърво страстта бе заглушила у чеха всички други чувства и когато казваше, че гледа Анулка като вълк агне, говореше истината. Едва тая вечер, когато видя мокрите й от сълзи бузи и ресници, сърцето му се размекна. Тя му се видя добра и някак близка и своя. А понеже и той самият беше по природа почтен и рицар по душа, не само че не се възгордя и не се наду при вида на тия сладки сълзи, но стана стеснителен и почна да проявява по-голямо внимание към нея. Напусна го предишната безгрижност при разговор и при все че на вечерята пак осмиваше малко страхливостта на девойката, правеше това по-иначе, а също й услужваше така, както рицарски оръженосец е длъжен да услужва на една шляхтянка. Старият Мачко, загрижен за утрешното заминаване и за по-нататъшното пътуване, все пак забеляза това, но го похвали заради добрите обноски, на които според него Хлава ще да се е научил, когато е бил със Збишко при мазовецкия двор.
	После се обърна към Ягенка и добави:
	— Ех, Збишко!… Той и пред краля знае как да се държи!
	Но след тези услуги на вечерята, когато трябваше да се разотидат за спане, Хлава целуна ръката на Ягенка, вдигна до устните си и ръката на Ануля и каза:
	— Вие не само не се бойте за мене, но и когато сме заедно, от нищо не се страхувайте, защото аз никому не ще ви дам.
	После мъжете легнаха да спят в предната стая, а Ягенка и Ануля в стаичката на един широк и добре постлан одър. Но и на двете не им се спеше, а особено Ануля постоянно се въртеше на грубата домоткана постеля, та след някое време Ягенка доближи главата си до нейната и зашепна:
	— Анульо?
	— Какво?
	— Тъй… струва ми се, че ти страшно много харесваш този чех… Истина ли е?
	Но въпросът остана без отговор и Ягенка отново зашепна:
	— Нали и аз разбирам от това… Кажи ми…
	Ануля не отговори и този път, само притисна устни до бузата на господарката си и започна да я целува.
	А моминските гърди на горката Ягенка също почнаха да се надигат от въздишки.
	— Ой, разбирам аз, разбирам! — прошепна тя тъй тихо, че Ануля едва можа да долови думите й.


>>	XI

	На сутринта след мъгливата и мека нощ настъпи ветровит ден, ту ясен, ту мрачен поради облаците, които, гонени от вятъра, препускаха на стада по небето. Мачко заповяда колите да потеглят точно на съмване. Катранджията, който се зае да ги води до Буди, твърдеше, че конете ще минат навсякъде, но колите ще трябва на места да се разглобяват и да се пренасят на части, а също и сандъците с дрехи и със запаси от храна. Работата не можеше да мине без усилия и забавяне, но калените и навикнали на труд хора предпочитаха най-големите усилия пред отегчителната почивка в празната кръчма, затова всички с готовност тръгнаха на път. Дори и боязливият Вит, ободрен от думите и от присъствието на катранджията, не проявяваше страх.
	Веднага след кръчмата те навлязоха във високи и необрасли с храсталаци борови гори, в които при умело водене на конете можеше да се мине между дърветата дори без да се разглобяват колите. Вихърът понякога преставаше, понякога налиташе с нечувана сила, удряше като с огромни криле в клоните на стройните борики, прегъваше ги, извиваше, въртеше ги като крила на вятърна мелница, чупеше ги; гората се прегъваше под напора на това лудешко дихание и дори в прекъсванията между един и друг порив на вятъра тя не преставаше да бучи и да гърми, като че се сърдеше за това нападение и насилие. Сегиз-тогиз облаците засланяха изцяло дневната светлина; валеше дъжд, смесен със суграшица, и ставаше така тъмно, като че настъпваше здрач. Вит тогава губеше отново смелостта си и викаше, че „злият дух се е заял и им пречи“, но никой не го слушаше, дори и страхливата Ануля не се тревожеше от думите му, особено защото чехът беше тъй близо, че тя можеше със стремето си да се допира до неговото стреме; а чехът гледаше напреде си така уверено, като че искаше да извика и самия дявол на бой.
	След високостеблената гора започна друга, обрасла с храсталак, а после започна гъстак, през който не можеше да се мине. Тук трябваше да се разглобят колите, което те направиха сръчно и за много кратко време. Яките мъже пренесоха на гръб колелата, стръките и предните колесари, а също торбите и запасите храна. Този лош път беше около хиляда крачки. Едва привечер пътниците стигнаха в Буди, дето катранджиите ги приеха гостоприемно и ги увериха, че ако се мине през Дяволския дол или по-точно покрай него, може да се стигне до града. Тези хора, навикнали да живеят в девствената гора, рядко виждаха хляб и брашно, но не гладуваха, защото имаха в изобилие всякакви пушени меса, а особено пушени змиорки, от които гъмжаха всички блата. Те гощаваха щедро с тях пътниците, а сами протягаха лакомо ръце към хляба. Между тях имаше жени и деца, всички почернели от катранения дим; имаше и един старец на повече от сто години, който помнеше клането в Ленчица през 1331 година и пълното разрушаване на града от кръстоносците. Мачко, чехът и двете девойки, при все че бяха чули вече почти съшия разказ от игумена в Шерадз, слушаха с любопитство и този дядо, който седеше до огнището, ровеше в него, сякаш изравяше с това и страшните спомени на своята младост. Да! В Ленчица, както и в Шерадз, не били пощадени дори черквите и свещениците, а пък кръвта на старците, жените и децата потекла по ножовете на покорителите. Кръстоносците, все тези кръстоносци! Мислите на Мачко и на Ягенка отлитаха все към Збишко, който тъкмо сега беше като че в устата на вълка, посред вражето племе, което не познава нито милост, нито законите на гостоприемството. Сърцето на Ануля също се свиваше от болка, защото не беше уверена дали из тоя път по следите на абата не ще им се случи да налетят на тия ужасни хора…
	Но старецът почна след това да разказва за битката при Пловце, с която се завършило нашествието на кръстоносците и в която и той взел участие с желязна тояга в ръце като войник от пехотата, изпратена от селската община. В тази именно битка беше загинал почти целият род на Градовците, та Мачко знаеше добре всичките й подробности, но все пак слушаше и сега сякаш за пръв път разказа за страшния разгром на немците, които като изкласила нива под напора на вихъра бяха паднали от мечовете на полското рицарство и войската на крал Локетек…
	— Ех! Как да не помня — каза дядото. — Нападнаха земята, изгориха замъците и крепостите, и само това ли? Децата в люлките колеха, но дойде и техният край. Ех, ама битка беше! И още каква! Щом затворя очи, виждам онова поле…
	И той затвори очи и млъкна, само ровеше излеко въглените в огнището, докато Ягенка, която не можеше да дочака продължението на разказа, го запита:
	— Как стана то?
	— Как стана то? — повтори дядото. — Спомням си полето, като че сега го виждам: имаше храсталаци, а отдясно млака и стърнище. Но след битката не се виждаха нито храсталаци, нито млака, нито стърнище, само желязо навсякъде, мечове, секири, копия и хубави брони, едни върху други, като че някой бе покрил с тях цялата божа земя… Никога не съм виждал на трупан толкова избит народ и толкова човешка кръв да се лее…
	Сърцето на Мачко се окрили при тия спомени и той каза:
	— Наистина! Исус е милостив. Нагънаха те тогава кралството като пожар, като чума. Не само Шерадз и Ленчица, но и много други градове разрушиха. И какво? Нашият народ е страшно жилав и има в себе си непобедима сила. И да го хванеш ти, кръстоноско куче, за гръкляна, не ще можеш да го удавиш, а той и зъбите ти ще избие… Ето вижте: крал Кажимеж построи отново и Шерадз, и Ленчица така, че сега са по-хубави, отколкото бяха. И сеймовете заседават в тях по старому, а пък кръстоносците, както са били избити при Пловце, тъй си лежат и гният. Дай боже всякога такъв край!
	При тия думи старият селянин почна изпърво да кима с глава в знак на потвърждение, но накрая каза:
	— Ами, не лежат и не гният. Кралят заповяда на нас, пехотата, да изкопаем след битката трапове и селяните от околността дойдоха да помагат в работата, та трещеше от лопатите. Наслагахме ние после немците в траповете и ги засипахме добре с пръст, за да не се излюпят някои болести от тях — но те не останаха там.
	— Как така не останаха? Какво стана с тях?
	— Аз самият не съм видял, но ще кажа какво разправяха хората после. След битката настъпила страшна виелица, която траяла дванайсет недели, но само нощем. Денем слънцето си светело както всякога, а нощем вятърът без малко не свличал космите от главите на хората. Сборища дяволи се въртели на тълпи във вихрушка, всеки с вила в ръка, и който дявол дойде до мястото, хоп с вилата о земята и си изважда оттам по един кръстоносец, а после го носи право в пъкъла. Хорицата в Пловце чували такава глъчка, като че виели стада кучета, но не можели да разберат дали немците вият от страх и мъка или дяволите от радост. И това продължавало, докато свещениците осветили траповете и докато земята към Нова година замръзнала така, та и вила не можела да я прободе.
	Той млъкна и след малко добави:
	— Дай боже такъв край, както казахте, пане рицарю. Аз няма да го доживея, но такива момченца като тия двамата ще доживеят и няма да видят онова, което видяха моите очи.
	Като каза това, той почна да се вглежда ту в Ягенка, ту в Ануля, да се чуди на хубавите им лица и да клати глава.
	— Като мак в житото — рече той; — такива още не съм виждал.
	Така в разговори мина част от нощта, после всички легнаха да спят в колибите на мекия като пух мъх, като се завиха с топли кожи, а когато дълбокият сън подкрепи телата им, на сутринта вече съвсем по светло пътниците продължиха похода си. Пътят покрай дола не беше наистина лесен, но и не много мъчен, така че още преди залез слънце те видяха Ленчицкия замък. Градът беше наново издигнат от пепелищата, отчасти от червена тухла и дори от камък. Стените му бяха високи, защитени с кули, а черквите още по-великолепни от серадзките. От доминиканците пътниците лесно получиха сведения за абата. Бил там, казвал, че му било по-добре, утешавал се от надеждата, че ще оздравее съвсем, и преди няколко дни заминал по-нататък. За Мачко вече не беше твърде важно да го настигне по пътя, защото бе решил да води двете момичета чак до Плоцк, дето би ги завел и самият абат, но той бързаше да отиде при Збишко, затова се силно разтревожи от другата новина: че след заминаването на абата реките били толкова придошли, та съвсем не можело да се пътува по-нататък. Понеже рицарят имаше богата свита и казваше, че отива при княз Жемовит, доминиканците приеха и нахраниха пътниците гостоприемно и дори подариха на Мачко за из пътя една дъсчица от маслинено дърво, на която беше написана на латински молитва до архангел Рафаил — покровителя на всички пътници.
	Принудителният престой на пътниците в Ленчица трая цели две седмици, през което време един от оръженосците на управителя на замъка откри, че пажовете на пътуващия рицар са девойки, и веднага се влюби до смърт в Ягенка. Чехът искаше да го извика на двубой, но понеже това беше в навечерието на тръгването им, Мачко не му разреши.
	Когато тръгнаха на път за Плоцк, вятърът беше по-изсушил пътищата. Наистина валяха често дъждове, но те траеха кратко, както обикновено бива напролет. Дъждовете бяха топли и поройни, защото беше дошла същинска пролет. Из полята по лехите лъщяха светли ивици вода, от нивята вятърът носеше силна миризма на мокра земя. Блатата се покриха с жълтурчета, в горите цъфнаха теменужки и стърчиопашките чуруликаха радостно сред клоните. Сърцата на пътниците се изпълниха с нова бодрост и надежда и особено защото пътуването им спореше, и след шестнайсет дни път спряха най-сетне пред портите на Плоцк.
	Но стигнаха там през нощта, когато портите на крепостта бяха вече заключени, та трябваше да пренощуват у един тъкач вън от стените. Момичетата си легнаха късно и след умората и несгодите от дългото пътуване спяха като убити. Мачко, когото не можеше да сломи никаква умора, не искаше да ги буди рано, а щом отвориха портите, отиде в града, намери лесно катедралата и епископския дом, дето първата новина, която чу, беше, че абатът умрял преди седмица.
	Умрял преди една седмица, но според тогавашния обичай цели шест дни служеха литургии при ковчега и гощаваха гостите за помен, а погребението щеше да стане едва днес и след него погребални слова и последна гощавка за почитане паметта на умрелия.
	От голяма загриженост Мачко дори не разгледа града, който впрочем той малко познаваше от онова време, когато беше ходил с писмо от княгиня Александра до магистъра, а тръгна колкото се може по-скоро към къщата на тъкача отвъд градските стени и по пътя си казваше:
	— Ех, дошло му да умира и вечен му покой! Всички ще дочакаме това, но какво да правя сега аз с тези момичета?
	И почна да размисля дали не ще бъде по-добре да ги остави у княгиня Александра или у княгиня Ана Данута, или пък да ги заведе в Спихов. Защото неведнъж през време на сегашното пътуване му бе идвало наум, че ако Данушка вече не е жива, не би било зле Ягенка да бъде близо до Збишко. Той не се съмняваше, че Збишко дълго ще тъгува за оная девойка, която беше обикнал повече от всички други на света, и дълго ще плаче за нея, но не се съмняваше също, че такава девойка като Ягенка ще окаже своето въздействие, ако бъде близо до него. Той помнеше как момъкът все тъгуваше за Ягенка, макар че сърцето му се стремеше отвъд гори и пущинаци към Мазовия. По тези причини, пък и понеже беше дълбоко уверен, че Данушка е загубена завинаги, той често си мислеше, ако абатът умре, да не изпраща никъде Ягенка. А както беше и малко лаком за земни блага, той си правеше сметка сега и за наследството на абата. Абатът им беше сърдит наистина и ги бе заплашил, че нищо няма да им остави, но дали не се бе размислил преди смъртта си? Че е завещал нещо на Ягенка, беше сигурно, защото много пъти беше говорил за това в Згожелице, та покрай Ягенка имотът нямаше да отмине Збишко. Навремени на Мачко се искаше да поостане в Плоцк, да разбере кое как е и да се заеме с тази работа, но веднага задушаваше в себе си подобни мисли: „Аз тук ще се грижа за богатство — мислеше си, — а момчето там може би протяга към мене ръце от някое кръстоноско подземие и чака от мене спасение.“ Имаше наистина един изход: да остави Ягенка под покровителството на княгинята и на епископа с молба да не допуснат да бъде онеправдана, в случай че абатът й е оставил нещо. Но тази идея не се хареса особено на Мачко. „Девойката и без това си има богата зестра, пък ако и от абата наследи, всеки мазур на драго сърце ще я вземе, а и тя също няма да издържи за дълго, защото и покойният Зих казваше, че още тогава ходела като по жарава.“ И старият рицар се уплаши от тази мисъл, понеже си каза, че в такъв случай и Дануша, и Ягенка ще се изплъзнат на Збишко, а това той не искаше да допусне за нищо на света.
	— Която му е писано, тя да бъде, но все трябва едната да има.
	Най-сетне той реши преди всичко да спаси Збишко, пък ако стане нужда да се раздели с Ягенка, да я остави или в Спихов, или у княгиня Данута, а не тук в Плоцк, дето придворният живот беше много по-разкошен и дето имаше много хубави рицари.
	Обременен от тези мисли, той вървеше с бързи крачки към къщата на тъкача, за да съобщи на Ягенка за смъртта на абата, и тъкмеше да не й казва това отведнъж, защото ненадейното лошо известие можеше силно да смути девойката и да я направи после неплодна. Като стигна в къщи, той завари и двете девойки вече облечени, дори пременени и весели като пойни птички; той седна на столчето, извика на чираците на тъкача да му донесат топло пиво, после намръщи и без това суровото си лице и рече:
	— Чуваш ли как звънят камбаните в града? Познай защо звънят, като не е неделя днес, а ти проспа утренната. Искаш ли да видиш абата?
	— Разбира се, че искам — рече Ягенка.
	— Ще го видиш, когато си видиш врата.
	— Нима е заминал пак за някъде?
	— Наистина е заминал. Не чуваш ли, че звънят?
	— Умрял?! — извика Ягенка.
	— Кажи: вечна му памет.
	Тогава те и двете с Ануля паднаха на колене и почнаха да се молят за вечен покой с моминските си, като звънчета гласове. Порой сълзи потекоха по лицето на Ягенка, защото тя много обичаше абата, който, при все че бе сприхав с хората, не бе причинил зло никому, а правеше добро и с двете си ръце, а пък нея, която му бе кръщелница, обичаше като родна дъщеря. Мачко си спомни, че абатът беше негов и Збишков роднина, натъжи се също и поплака малко, а когато част от тъгата им се изля заедно със сълзите, той взе чеха и двете момичета и ги заведе на погребение в черква.
	Погребението беше тържествено. Начело на шествието вървеше сам епископ Якуб от Курдванов, присъствуваха всички свещеници и монаси от манастирите в Плоцк, биеха всички камбани, държаха се слова, които никой освен духовниците не разбра, защото се произнесоха на латински, след което и духовници, и светски лица се върнаха на изобилна гощавка у епископа.
	Отиде там и Мачко, повел със себе си двата пажа, защото като роднина на умрелия и познат на епископа имаше пълно право. Епископът го прие като роднина на покойния охотно и с внимание, но веднага след поздрава му каза:
	— За вас, Градовците от Богданец, има завещани някакви гори, а всичко, което остане и не се даде на манастирите и на абатството, е за неговата кръщелница, някоя си Ягенка от Згожелице.
	Мачко, който не очакваше много нещо, се зарадва и на горите, а епископът не забеляза, че като се спомена за Ягенка от Згожелице, един от пажовете на стария рицар вдигна нагоре оросените си със сълзи и сини като метличина очи и каза:
	— Господ да му плати, но по-добре да беше жив.
	Мачко се обърна и каза сърдито:
	— Мълчи, че ще се изложиш.
	Но изведнъж млъкна, в очите му блесна удивление, после лицето му доби суров и вълчи израз, защото недалеч, до вратата, през която в това време влизаше княгиня Александра, той видя прегънат в дълбок придворен поклон Куно Лихтенщайн, оня същия, заради когото без малко не загина Збишко в Краков.
	Ягенка никога досега не бе виждала Мачко такъв: лицето му се сгърчи като муцуна на разярено куче, зъбите му блеснаха изпод мустаците, той завъртя мигом пояса си и се упъти към омразния кръстоносец.
	Но се спря насред път и почна да глади с широката си длан косата на главата си. Той си спомни овреме, че Лихтенщайн може да бъде при плоцкия двор или като гост, или — което беше по-вероятно — като пратеник и че ако го нападне направо, ще постъпи също като Збишко по пътя от Тинец.
	И понеже беше по-умен и по-опитен от Збишко, той се сдържа, намести отново пояса си, разведри лице, почака — и когато княгинята след поздрава на Лихтенщайн почна разговор с отец Якуб от Курдванов, приближи се до нея и като й се поклони дълбоко, припомни й кой е и каза, че я смята за своя благодетелка заради онова писмо, което му бе дала на времето.
	Княгинята едва ли помнеше лицето му, но си спомни лесно и писмото, и цялата случка. Беше й също известно и това, което се бе случило в съседния мазовецки двор: чула бе за Юранд, за отвличането на дъщеря му, за женитбата на Збишко и за смъртния му двубой с Ротгер. Всичко това възбуждаше извънредно много любопитството й като някой рицарски роман или някоя от онези песни, които пееха пътуващите певци в Немско и в Мазовия. Кръстоносците наистина не й бяха тъй омразни, както на Ана Данута, жената на Януш, и главно затова, защото в желанието си да я спечелят на своя страна, те прекалено много й оказваха уважение, ласкаеха я и я обсипваха с щедри дарове, но този път сърцето й беше на страната на влюбените. Готова бе да им помогне — а при това бе доволна, че бе дошъл при нея човек, който можеше да й разкаже най-подробно всичко, което се бе случило.
	А Мачко, който още от по-рано беше решил да спечели по какъвто и да е начин покровителството и защитата на влиятелната княгиня, като виждаше с какво внимание го слуша, охотно й разказваше за нещастната съдба на Збишко и Дануша и я развълнува почти до сълзи, толкова повече, че сам той чувствуваше по-добре от всеки друг нещастието на братанеца си и от все сърце го жалеше.
	— През целия си живот не съм чувала нищо по-трогателно — рече най-сетне княгинята. — А най-много ми е мъчно за това, че той вече се оженил за тази девойка, тя била вече негова, пък никакво щастие не е изпитал. Все пак — знаете ли положително, че не е изпитал?
	— Боже мой — отвърна Мачко, — да беше поне изпитал, но той се венчал, когато бил болен на легло, късно вечерта, а на съмване нея вече я взели!
	— И мислите, че това са кръстоносците ли? Защото тук разправяха за разбойници, които подвели кръстоносците, като им дали друго момиче. Казваха също за Юрандово писмо…
	— Това е вече решено не от човешки съд, а от божи. Казват, че този Ротгер бил знаменит рицар, който и най-силните побеждавал, а все пак падна от ръката на едно дете.
	— Ех, такова дете — каза усмихната княгинята, — да не му се изпречи някой на пътя. Неправда има — вярно е! — и заслужено се оплаквате, но от онези четиримата трима вече не са живи, а, както чувах, и старият, който останал, едвам се отървал от смъртта.
	— Ами Данушка? Ами Юранд? — отговори Мачко. — Къде са те? Един господ знае дали и със Збишко не се е случило нещо лошо, защото и той отишъл в Малборг.
	— Зная, но не всички кръстоносци са така долни, както ги мислите. В Малборг, при магистъра и неговия брат Улрих, който е истински рицар, не е могло да се случи нищо лошо на вашия братанец, който навярно е имал и писма от княз Януш. Освен ако там е извикал на двубой някой рицар и е бил убит, защото в Малборг винаги гостуват множество най-знаменити рицари от всички страни на света.
	— Е, аз от това не се страхувам много — рече старият рицар. — Само да не го хвърлят в подземие, да не го убият предателски. Стига той да има в ръцете си някакво желязо, аз не се страхувам много. Веднъж само се намери по-силен от него човек, който го свали на турнира, и той беше мазовецкият княз Хенрик, онзи, който беше тук епископ и който се влюби в хубавата Рингала. Но Збишко беше тогава наистина още момченце. Освен това Збишко би извикал на двубой като две и две четири само един човек, когото и аз се заклех да извикам и който сега е тук.
	При тия думи той посочи с очи Лихтенщайн, който говореше с плоцкия воевода.
	Но княгинята намръщи вежди и каза със строг и студен тон, с какъвто говореше всякога, когато се ядосаше за нещо:
	— Дали сте се клели, или не сте се клели, помнете едно — че той ни е дошъл на гости и че всеки, който желае да ни бъде гост, трябва да спазва приличието.
	— Зная, милостива господарке — отговори Мачко. — Аз вече бях завъртял пояса и тръгнал към него, но се сдържах, защото помислих, че може да е тук като пратеник.
	— Да, и като пратеник е. А между своите той е човек знатен, чиито съвети сам магистърът много цени и едва ли би му отказал нещо. Може би бог е наредил да не бъде в Малборг, когато братанецът ви е там, защото Лихтенщайн, макар и да е от знатен род, казват, че бил злопаметен и отмъстителен. Той позна ли ви?
	— Надали би могъл да ме познае, защото малко ме е виждал. На тинецкия път бяхме с шлемове, а после само веднъж ходих при него по Збишковия въпрос, но беше по вечерно време, понеже работата беше бърза, а после се видяхме един път в съда. Оттогава аз съм се изменил в лице и брадата ми е доста побеляла. Забелязах сега, че ме гледаше, но, види се, само затова, защото доста надълго разговарям с вас; после съвсем спокойно обърна очи на друга страна. Збишко той би познал, но мене е забравил, а за моята клетва може и да не е чувал, щом го заплашват по-големи.
	— Какви по-големи?
	— Заклеха се и Завиша от Гарбов, и Повала от Тачево, и Марчин от Врочимовице, и Пашко Злодей, и Лис от Тарговиско. Всеки от тях, милостива господарке, и с десетина такива би се разправил, а какво ще бъде, щом те са много! По-добре е било за него съвсем да не се е раждал, отколкото да има такъв меч над главата си. Пък аз не само не ще му припомня за клетвата си, но ще гледам и да се сприятеля с него.
	— Защо така?
	А лицето на Мачко прие изведнъж хитър израз като главата на стара лисица.
	— За да ми даде някакво писмо, с което бих могъл да пътувам безопасно през земите на кръстоносците и да помогна на Збишко в случай на нужда.
	— Достойно ли е това за рицарската чест? — запита с усмивка княгинята.
	— Достойно — отговори самоуверено Мачко. — Ако например в бой бих го нападнал в гръб и не бих му извикал да се обърне, разбира се, че бих си навлякъл позор; но в мирно време да хванеш с ума си неприятеля на въдичката — от това никой истински рицар няма да се засрами.
	— Тогава ще ви запозная — отговори княгинята. Тя кимна на Лихтенщайн и го запозна с Мачко, като си каза, че дори и да го познае Лихтенщайн, пак не ще се случи нищо особено.
	Но Лихтенщайн не го позна, защото наистина на тинецкия път го бе видял с шлем, а после бе говорил с него само веднъж, и го вечер, когато Мачко ходи при него, за да го моли да прости вината на Збишко.
	Обаче му се поклони доста гордо и едва след като видя зад рицаря двамата прекрасни, богато облечени пажове, каза си, че не всеки може да има такива, и лицето му се проясни, но той не престана да издува устни, което правеше всякога, освен ако имаше работа с лице от владетелски род.
	А княгинята посочи Мачко и каза:
	— Този рицар отива в Малборг и аз самата го препоръчвам на милостта на великия магистър, но той, като чу за уважението, с което се ползувате в Ордена, би желал да има писмо и от вас.
	След тия думи тя отиде при епископа, а Лихтенщайн впи в Мачко студения си стоманен поглед и запита:
	— Какъв повод ви кара, пане, да посетите нашата благочестива и скромна столица?
	— Благородна и благочестива причина — отговори Мачко и вдигна нагоре очи. — Ако беше иначе, милостивата княгиня не би се застъпила за мене. Но освен благочестивите ми обети аз бих искал и да се запозная с вашия магистър, който поддържа мира на земята и е най-славният рицар на света.
	— За когото княгинята, нашата милостива господарка и благодетелка, се застъпи, той не ще се оплаче от нашето скромно гостоприемство; все пак, що се отнася до магистъра, мъчно ще можете да го видите, понеже замина преди един месец за Гданск, пък оттам щеше да отива в Кьонигсберг и по-нататък към границата, защото, ако и да е миролюбив, той все пак трябва да защищава орденските земи от коварните нападения на Витолд.
	При тия думи Мачко се обезпокои така явно, та Лихтенщайн, от чиито очи нищо не можеше да се скрие, каза:
	— Виждам, че желанието ви да се запознаете с великия магистър е равно на желанието да изпълните обетите си към Ордена.
	— Така е! — отвърна бързо Мачко. — Значи, войната с Витолд за Жмудж е започнала?
	— Той самият я започна, като въпреки клетвата си помагаше на бунтовниците.
	Настъпи кратко мълчание.
	— Ех, нека бог прати сполука на Ордена, както я заслужава! — рече най-сетне Мачко. — Като не мога да се запозная с магистъра, поне обещанията си ще изпълня.
	Но въпреки тези думи той сам не знаеше какво трябва да предприеме сега и с чувство на страшна тревога се питаше: „Де ще търся сега Збишко и де ще го намеря?“
	Лесно беше да се предвиди, че щом магистърът е напуснал Малборг и е отишъл на война, тогава няма защо да търси в Малборг Збишко, но във всеки случай трябва да получи за него по-подробни известия. Старият Мачко се угрижи много, но понеже беше човек, който всякога намираше бърз изход, реши да не губи време и сутринта да тръгне по-нататък. Със съдействието на княгиня Александра, в която Лихтенщайн имаше неограничено доверие, лесно му се удаде да получи писма от него. Писмата бяха до управителя в Бродница и до великия хоспиталиер в Малборг, за тях той подари на Лихтенщайн една голяма сребърна чаша, великолепно изработена във Вроцлав, каквито рицарите имаха обичай да поставят пълни с вино до леглото си за през нощта, та в случай на безсъница да имат под ръка и лекарство за сън, и удоволствие. Тази щедрост на Мачко позачуди чеха, който знаеше, че старият рицар не обичаше да обсипва с дарове никого, а особено немците, но Мачко му рече:
	— Направих така, защото съм се заклел и трябва да се бия с него, а не е редно да хвана за гърлото човека, който ми е направил услуга. Не е наш обичай да се нахвърляме на благодетелите си…
	— Но жалко за хубавата чаша! — отговори малко с укор чехът.
	А Мачко отвърна:
	— Не върша аз нищо току-тъй, бъди спокоен! Защото, ако бог милосърдни ми помогне да сваля немеца, ще си взема чашата и още много други ценни неща заедно с нея ще сдобия.
	После двамата, а с тях и Ягенка, почнаха да се съветват какво да правят по-нататък. На Мачко минаваше през ум да остави и Ягенка, и Анулка в Плоцк под покровителството на княгиня Александра, и то заради завещанието на абата, което беше на съхранение у епископа. Но девойката се възпротиви на това с всичката сила на своята непреклонна воля. Наистина пътуването би било по-лесно без тях, защото нямаше да се търсят за нощуване отделни стаи, нито пък да се обръща внимание на благоприличието, на опасностите и на други причини от тоя род. Но пък не бяха тръгнали от Згожелице, за да останат в Плоцк. Завещанието, щом е у епископа, няма да пропадне, а колкото за тях, ако се наложи да останат някъде по пътя, по-добре ще им е да бъдат под покровителството на княгиня Ана, а не на Александра, защото при онзи двор по-малко обичат кръстоносците, а повече Збишко. Наистина Мачко възрази, че умът не е женска работа и че не подобава на момиче да разсъждава така, като че наистина има ум, но не се възпротиви решително, а скоро и съвсем отстъпи, когато Ягенка го дръпна настрана и му заговори със сълзи на очи:
	— Знаете ли!… Бог вижда сърцето ми, че и сутрин, и вечер го моля за оная Данушка и за Збишковото щастие! Бог на небесата знае това най-добре! Но и Хлава, и вие казвате, че тя е вече загинала и че няма да излезе жива от ръцете на кръстоносците, и ако е така, тогава аз…
	Тук тя се малко поколеба, насъбраните сълзи потекоха бавно по бузите й и завърши тихичко:
	— Тогава искам да бъда близо до Збишко…
	Тия сълзи и думи развълнуваха Мачко, но той отговори:
	— Ако оная загине, Збишко от тъга няма и да те погледне.
	— И аз не искам да ме гледа, но искам да бъда при него.
	— Нали знаеш, че и аз бих искал това, което и ти; но той в голямата си тъга може изпърво и да те нахока…
	— Нека си хока — отговори тя с тъжна усмивка. — Но няма да направи това, защото не ще знае, че съм аз.
	— Ще те познае.
	— Няма да ме познае. Вие също не ме познахте. Ще му кажете, че не съм аз, а Яшко, пък Яшко нали по лице съвсем прилича на мене. Ще му кажете, че е порасъл и толкова, а нему дори и през ум не ще мине, че не е Яшко.
	Тук старият рицар припомни още нещо за прибраните едно към друго колене, но тъй като и момчетата понякога имаха такива колене, това не можеше да бъде пречка, толкова повече, че Яшко имаше наистина почти също такова лице, а косата му след последното подстригване пак беше израсла дълга и той я прибираше в мрежа, както другите дворянски момчета и самите рицари. Поради това Мачко отстъпи и почна да говори вече за пътуването. Трябваше да тръгнат на сутринта, Мачко реши да навлезе в страната на кръстоносците, да стигне до Бродница, там да поразпита и ако въпреки предвижданията на Лихтенщайн магистърът е още в Малборг, да отиде там, а в противен случай да тръгне край границата на кръстоносците към Спихов и да разпитва по пътя за младия полски рицар и неговата свита. Старият рицар се надяваше, че по-лесно ще научи нещо за Збишко в Спихов или при двора на княз Януш Варшавски, отколкото дето и да е другаде.
	И така те потеглиха на сутринта. Пролетта вече беше дошла напълно и разливите на реките Скрива и Дрвенца заприщваха пътя, така че едва на десетия ден след напущането на Плоцк пътниците минаха границата и се озоваха в Бродница. Градчето беше чисто и уредено, но още при влизането можеше да се познае суровостта на немското управление, защото една огромна зидана бесилка*, издигната вън от града, по пътя за Горченица, беше окичена с телата на обесени, едно от които беше женско тяло. На стражевата кула и на замъка се развяваха знамена с червена ръка на бяло поле. Пътниците обаче не завариха там самия управител, защото бил заминал за Малборг с част от охраната и начело на дворяните от околността. Тези сведения Мачко получи от един стар кръстоносец, сляп с двете очи, който бил някога управител на Бродница, а по-късно, понеже се бил привързал към града и замъка, останал в него да доживее последните си дни. Когато градският свещеник му прочете писмото на Лихтенщайн, той прие Мачко гостоприемно, а понеже беше живял дълго време всред полското население, говореше много добре полски, ето защо с него можеше лесно да се приказва. Случило се беше преди шест седмици да ходи в Малборг, дето като опитен рицар били го повикали на военен съвет, та знаеше какво става в столицата. Запитан за младия полски рицар, той каза, че името не помни, но чул за някой си, който изпърво учудил всички, дето още толкова млад е дошъл като препасан рицар, и, второ, че се бил благополучно на турнира, който великият магистър уредил според обичая за чужденците гости, преди да замине на военен поход. Постепенно той си припомни дори, че тоя рицар бил обикнат и взет под покровителство от могъщия й знатен брат на магистъра, Улрих фон Юнгинген, и му дал железни писма**, с които младежът по-късно тръгнал навярно на изток. Мачко много се зарадва от тия известия, защото не се съмняваше ни най-малко, че този млад рицар е бил Збишко. При това положение сега нямаше защо да се отива в Малборг. Въпреки че великият хоспиталиер или другите останали там орден ски служители и рицари биха могли да му дадат може би още по-подробни сведения, те в никой случай не биха могли да му кажат къде се намира сега Збишко. Пък и самият Мачко знаеше най-добре от всички де ще го намери, защото не беше мъчно да се досети, че той се навърта около Щитно или ако не е намерил там Дануша, продължава да я търси в по-далечните източни замъци и владения.
	[* Остатъци от тая бесилка са съществували до 1818 г. — Б. а.]
	[** Писма, които осигуряват безопасност по пътя. — Б. пр.]
	Ето защо, без да губят време, те тръгнаха през земите на кръстоносците на изток, към Щитно. Пътуването им спореше, понеже нагъсто разположените градове и градчета бяха свързани с пътища, които кръстоносците или по-скоро градските търговци поддържаха в добро състояние, почти такова, в каквото се поддържаха и полските пътища, прокарани под грижливата и енергична ръка на крал Кажимеж. При това беше настъпило чудесно време. Нощите бяха звездни, дните ясни, а по пладне повяваше топъл сух ветрец, който изпълваше гърдите на хората с бодрост и здраве. Раззелениха се житата по полетата, ливадите се покриха изобилно с цветя, а боровите гори ухаеха на смола. По целия път до Лидзбарк, а оттам до Дзялдово и до Недзбож пътниците не видяха нито едно облаче на небето. Едва в Недзбож през нощта падна пороен дъжд с гръмотевици, които се чуха за пръв път през тази пролет, но бурята трая малко и на сутринта блесна отново ведро утро, розово, златно и тъй светло, че додето ти видят очите, всичко блестеше в елмази и бисери и цялата страна като че ли се усмихваше на небето и се радваше на бликналия живот.
	Една такава утрин пътниците възвиха от Недзбож към Щитно. Мазовецката граница не беше далеко и те биха могли лесно да свърнат към Спихов. По едно време дори Мачко искаше да направи това, но като прецени всичко, предпочете да се промъкне право към страшното гнездо на кръстоносците, в което така мрачно се бе решила част от съдбата на Збишко. Като взе един селянин за водач, Мачко му заповяда да води дружината право към Щитно, макар да не беше необходим водач, защото от Недзбож за там водеше прав път, по който немските мили бяха означени с бели камъни.
	Водачът яздеше на няколко десетки крачки напред, зад него на коне Мачко и Ягенка, после доста далеч от тях чехът с хубавата Анулка, а по-отзад идеха колите, заобиколени от въоръжени слуги. Беше ранно утро. Розовият цвят не беше още изчезнал от източната страна на небето, при все че слънцето беше вече изгряло и превръщаше в скъпоценни камъни капките роса по дърветата и по тревите.
	— Не се ли боиш да идеш в Щитно? — попита Мачко.
	— Не се боя — отговори Ягенка. — Господ бди над мене, защото съм сираче.
	— Но там са вероломни, на думата си не държат. Най-лошото куче беше наистина Данвелд, когото Юранд погубил заедно с Готфрид… Така разправяше чехът. Втори след Данвелд беше Ротгер, който паднал от Збишковата секира, но и онзи старият е жесток, с дявола приятел… Хората не знаят нищо положително, но аз мисля, че ако Данушка е загинала, то е от неговата ръка. Разправят, че и нему се случило премеждие, но княгинята в Плоцк ми каза, че се отървал. С него ще имаме работа ние в Щитно. Добре, че носим писмо от Лихтенщайн, защото онези кучи синове се страхуват от него повече, отколкото от самия магистър… Разправят, че той имал страшна власт и бил на голяма почит, па и отмъстителен бил. Не прощавал ни най-малката обида… Без това писмо аз не бих отивал така спокойно в Щитно.
	— А как се казва този старец?
	— Зигфрид де Льове.
	— Да ще бог да се справим с него.
	— Да ще бог!
	Тук Мачко се разсмя и след малко заговори:
	— Княгинята ми казваше в Плоцк: „Оплаквате се, оплаквате се като агнета от вълци, а пък от тези вълци троица вече не са живи, защото невинните агнета ги издушили.“ И да си кажа правото, така си е.
	— Ами Данушка, ами баща й?
	— Същото казах и аз на княгинята. Но в душата си се радвам, защото излиза, че и нас никой не може да онеправдава безнаказано. Знаем как да хванем секирата и здравата да замахнем с нея! А що се отнася до Данушка и до Юранд, то е истина. Аз мисля също, както и чехът, че те са вече на оня свят, но в същност това още никой не знае точно… За Юранд много ми е жал, защото и приживе се измъчи за девойката, а пък ако е загинал, смъртта му ще да е била тежка.
	— Щом някой го спомене пред мене, веднага мисля за татко си, когото също вече няма на света — отговори Ягенка.
	И при тия думи тя вдигна влажните си очи нагоре. А Мачко поклати глава и рече:
	— На небето при бога е той и навярно е получил вечно блаженство, защото по-добър човек от него надали е имало в цялото кралство.
	— Ох, не е имало, не е имало! — въздъхна Ягенка, Но разговорът им бе прекъснат от селянина-водач.
	който спря внезапно жребеца си, а после го обърна, долетя бързо при Мачко и заговори с някакъв особен, уплашен глас:
	— О, за бога! Погледнете, пане рицарю, някой иде към нас от хълма.
	— Кой де? — извика Мачко.
	— Ето там! Като че ли е великан или нещо…
	Мачко и Ягенка сдържаха едрите си коне, погледнаха в показаната от водача посока и наистина видяха с очите си навръх хълма, на стотина-двеста крачки, някаква фигура, чиито размери като че ли значително надвишаваха размерите на обикновен човек.
	— Право казва, човекът е голям — измърмори Мачко.
	После се намръщи, изплю се настрана и каза:
	— Да спи зло под камък!
	— Защо баете? — попита Ягенка.
	— Защото си спомних, че в една също такава утрин видяхме със Збишко по пътя от Тинец за Краков един също такъв уж великан. Казваха тогава, че бил Валгеж. Ех, излезе после, че бил панът от Тачево, но скъпо ни струва тази среща. Да спи зло под камък!
	— Това не е рицар, защото върви пешком — рече Ягенка с напрегнат поглед. — И виждам дори, че няма оръжие, само тояга държи в лявата си ръка…
	— И опипва с нея пътя, като че е нощно време — добави Мачко.
	— Едва се движи. Наистина! Като че ли е сляп!
	— Сляп е, сляп.
	Подкараха конете и след малко се спряха пред стареца, който бавно се спущаше от хълма, като опитваше с тоягата пътя пред себе си.
	Той беше наистина огромен, при все че отблизо не им се видя великан. Разбраха също, че беше съвсем сляп. Вместо очи имаше две червени дупки. Липсваше му също дясната китка, вместо която висеше възел от нечиста дрипа. Бялата му коса падаше на раменете, а брадата му стигаше до пояса.
	— Няма горкият нито водач, нито куче, а сам опипом си търси пътя с тоягата — обади се Ягенка. — За бога, нали не можем да го оставим така, без да му помогнем. Не зная дали ще ме разбере. Но ще му заговоря по нашенски.
	Като каза това, тя скочи пъргаво от грамадния си кон, спря се току пред стареца и почна да търси пари в кожената си торбичка, която висеше на пояса й.
	А старецът, като чу пред себе си конски тропот и човешки говор, протегна напред тоягата и вдигна глава, както правят слепите хора.
	— Слава на Исуса Христа! — рече девойката. — Разбирате ли, дядо, християнски?
	При звука на нейния сладък младежки глас той трепна, по лицето му мина някакъв особен блясък като че от вълнение и тъга, покри с клепачи празните си очни дупки и неочаквано хвърли тоягата, падна пред девойката на колене и вдигна нагоре ръце.
	— Станете! Аз и така ще ви помогна. Какво ви е? — запита с учудване Ягенка.
	Но той не отговори нищо, само две сълзи потекоха по бузите му, а от устата му се изтръгна подобен на стон звук:
	— Аа! А!
	— Милостиви боже! Та ням ли сте, или що?
	— Аа! А!
	Като издаде този звук, той вдигна ръка: изпърво направи кръстен знак; после прокара лявата си ръка по устата си.
	Ягенка не разбра нищо и погледна Мачко, който рече:
	— Сякаш показва, че са му отрязали езика.
	— Езика ли ви отрязаха? — попита девойката.
	— А! А! А! — повтори няколко пъти дядото, като кимаше с глава.
	После посочи с пръсти очите си, посочи дясната си ръка без китка, а с лявата направи движение, прилично на сечене.
	Тогава и двамата го разбраха.
	— Кой ви направи това? — попита Ягенка. Старецът направи отново няколко пъти кръстен знак във въздуха.
	— Кръстоносците! — извика Мачко.
	Старецът наведе глава на гърди в знак на потвърждение.
	Настана мълчание, само Мачко и Ягенка се споглеждаха с безпокойство, защото имаха пред себе си явно доказателство за оная липса на милосърдие и на всякаква мярка при наказанието, с каквато се отличаваха орденските рицари.
	— Жестоки управници — рече най-сетне Мачко — и тежко са го наказали, а господ знае дали заслужено. Това той не ще може да ни каже. Но поне да знаехме къде да го отведем, защото той трябва да е от тези места. Разбира по нашенски, но тъдява простият народ е еднакъв с този в Мазовия.
	— Нали разбирате какво казваме? — попита Ягенка.
	Старецът потвърди с глава.
	— Ами тукашен ли сте?
	— Не — отговори със знак старецът.
	— Тогава може да сте от Мазовия?
	— Да.
	— Поданик на княз Януш?
	— Да.
	— А какво правихте при кръстоносците?
	Старецът не можа да отговори, но по лицето му се изрази в този миг такова безгранично страдание, та милостивото сърце на Ягенка трепна и се изпълни с още по-голямо съчувствие и дори Мачко, който не се трогваше от какво да е, рече:
	— То се знае, че зло са му сторили, кучите синове, може би и без всякаква вина.
	Ягенка пъхна в ръката на нещастника няколко дребни монети.
	— Слушайте — рече тя. — Ние няма да ви оставим. Ще дойдете с нас в Мазовия и във всяко село ще ви питаме дали то не е ваше. Може някак и да се разберем. Сега станете, защото ние не сме светци.
	Но той не стана, а се наведе и прегърна краката й в знак, че се оставя под нейно покровителство, и й благодари, но при това по лицето му се изрази известно учудване, дори нещо като разочарование. Може би по гласа да е мислел, че се намира пред девойка, а ръката му напипа кожени ботуши, каквито, когато пътуват, носеха рицарите и оръженосците.
	А тя каза:
	— Ето как ще направим: сега ще дойдат нашите коли, ще си починете и ще похапнете. Но няма да отидете веднага в Мазовия, защото ние преди това трябва да се отбием в Щитно.
	При това име старецът скочи на крака. Тревога и изумление се изразиха по лицето му. Той разпери ръце, сякаш искаше да прегради пътя, а от устата му почнаха да се изтръгват диви и като че пълни с ужас звуци.
	— Какво ви е? — завика уплашената Ягенка.
	Но чехът, който преди малко ги бе настигнал с Анулка и от известно време се вглеждаше упорито в дядото, внезапно се обърна към Мачко с променено лице и каза с някакъв странен глас:
	— Кълна се в раните божи! Позволете ми, господарю, да поговоря с него, защото вие и не знаете кой може да бъде той!
	После, без да дочака разрешение, той се затече към стареца, сложи ръце на раменете му и го запита:
	— От Щитно ли идете?
	Старецът, като че поразен от звука на гласа му, се успокои и кимна с глава.
	— А не сте ли търсили там детето си?…
	Глух стон бе едничък отговор на това питане.
	Тогава Хлава пребледня, вгледа се с острите си като на рис очи в лицето на стареца, после рече бавно и натъртено:
	— Тогава вие сте Юранд от Спихов!
	— Юранд! — извика Мачко.
	Но в същия миг Юранд се залюля и припадна. Преживените мъки, гладът, умората от пътя го бяха сломили. Вече десети ден изтичаше, откак вървеше така опипом, като се луташе и търсеше пред себе си с тоягата пътя, гладен, измъчен и неуверен накъде отива. Не можеше да попита за пътя, денем се водеше само от топлината на слънчевите лъчи, а нощите прекарваше в рововете край пътя. Когато му се случваше да мине през някое село или друго селище или пък срещнеше хора, той с длан и с викове просеше милостиня, но рядко му помагаше някоя милостива ръка, защото навсякъде го смятаха за престъпник, който е наказан по закон и правосъдие. От два дена се хранеше с корг и листа от дърветата и вече бе почнал да се съмнява, че ще попадне някога в Мазовия, когато внезапно го обкръжиха милостивите сърца на свои хора и родни гласове, един от които му напомняше сладкия глас на дъщеря му, а когато най-сетне споменаха и името му, вълнението мина всички граници, сърцето му се сви в гърдите, мислите се завъртяха като вихър в главата и той щеше да рухне по очи в праха на пътя, ако не бяха го придържали яките ръце на чеха.
	Мачко скочи от коня, после те двамата го вдигнаха, понесоха го и го сложиха на постлана със сено кола. Там Ягенка и Анулка го свестиха, нахраниха го и му дадоха вино, но като виждаше, че той не може да държи чашата, Ягенка сама му подаваше да пие. След това го обзе непробуден дълбок сън, от който щеше да се събуди чак на третия ден.
	А пътниците почнаха набързо да се съвещават.
	— Накъсо казано — обади се Ягенка, — сега трябва да отидем не в Щитно, а в Спихов, за да го оставим на безопасно място между свои хора и да има кой да се грижи за него.
	— Я виж ти как се разпореждаш! — отговори Мачко. — В Спихов трябва да го изпратим, но няма нужда всички да отиваме там, защото с него може да замине само една кола.
	— Не се разпореждам, но мисля, че бихме могли от него да научим много нещо и за Збишко, и за Данушка.
	— А как ще говориш с него, като няма език?
	— А кой друг, ако не той, ви каза, че няма? Виждате, че и без говорене разбрахме всичко, което ни трябваше, а пък какво ще бъде тепърва, когато свикнем на неговите знаци с глава и с ръце! Ще го попитаме например дали е идвал Збишко от Малборг в Щитно и той ще кимне с глава утвърдително или отрицателно. И така ще бъде и за другите работи.
	— Вярно! — извика чехът.
	— Не отричам, че е истина — рече Мачко, — и аз самият имах на ума си същото, но по-напред мисля, а после приказвам.
	След тия думи той заповяда на коларите да свърнат към мазовецката граница. През време на пътуването Ягенка често се приближаваше до колата, в която лежеше Юранд, обезпокоена да не умре в съня си.
	— Не го познах — казваше Мачко, — но то не е и чудно. Юначага човек беше — като тур. Разправяха за него мазурите, че едничък между тях би могъл да излезе на бой срещу самия Завиша, а сега е същински скелет.
	— Носеха се слухове — каза чехът, — че са го много измъчвали, но някои не искаха и да вярват, че християни биха могли да постъпят така с препасан рицар, който също има за покровител свети Георги.
	— Даде господ, та Збишко поне отчасти отмъсти за него. Но вижте само каква разлика има между нас и тях. Наистина от четиримата кучи синове тримата са вече убити, но те паднаха в бой и никой никому езика в пленничество не е отрязал, нито пък е извадил очите.
	Бог ще ги накаже — рече Ягенка. Но Мачко се обърна към чеха:
	— Ами ти как го позна?
	— Изпърво и аз не го познах, макар че го бях видял по-късно от вас, господарю. Но нещо ми се въртеше в главата и колкото повече се вглеждах, толкова повече ми се мяркаше нещо… Да, брада нямаше, нито бели коси, беше силен и властен, трудно можеше да се познае в този стар просяк! Но когато господарката каза, че отиваме в Щитно, а той почна да стене, веднага ми се отвориха очите Мачко се замисли.
	— От Спихов трябва да го закараме при княза, който, разбира се, не може да остави току-така такова злодеяние, нанесено на един толкова известен човек.
	— Ще отрекат, господарю: отвлякоха му с измама детето и отрекоха, а за господаря на Спихов ще кажат, че е загубил в боя езика, и ръката, и очите си.
	— Вярно — рече Мачко. — Нали те и самия княз на времето взеха в плен. Не може да воюва с тях, защото няма да успее, освен ако му помогне нашият крал. Приказват хората, приказват за голяма война, а още и малка няма.
	— Има с княз Витолд.
	— Слава богу, че поне той не се бои от тях… Ех! Княз Витолд — това се казва княз! И с хитрост също не могат го надви, защото той сам е по-хитър от тях всичките заедно. Случваше се да го притиснат подлеците така, та гибел да увисне над него като меч над глава, а той се изплъзне като змия и изведнъж ги ухапе… Пази се от него, когато те бие, но още повече се пази, когато те милва.
	— С всички ли е такъв?
	— Не с всички, само с кръстоносците. С другите е добър и щедър княз!
	Тук Мачко се замисли, като че искаше по-добре да си припомни Витолд.
	— Съвсем друг човек е, не е като тукашните князе — каза той най-сетне. — Трябваше Збишко при него да отиде, защото и под негово началство, и чрез него може най-много да се спечели срещу кръстоносците.
	А след малко добави:
	— Кой знае дали няма да се озовем и двамата при него, че там най-добре ще можем да си отмъстим.
	После отново заговориха за Юранд, за неговата нещастна съдба и за неизброимите злини, които му бяха нанесли кръстоносците, като най-напред без никаква причина убили любимата му жена, а после в отговор на неговото отмъщение отвлекли детето му и самия него измъчили с такива страшни мъчения, каквито и татарите не биха могли да измислят. Мачко и чехът скърцаха със зъби при мисълта, че дори и в това, че са го пуснали на свобода, имаше нова предумишлена жестокост. Старият рицар си обеща, че ще се помъчи да узнае как е станало всичко това, а после ще плати на виновните с лихва.
	В такива разговори и мисли минаваше пътят им до Спихов. След ясния ден настъпи тиха звездна нощ, затова те не се спряха никъде да нощуват, само на три пъти нахраниха изобилно конете, още в тъмно минаха границата и на съмване, с помощта на наетия водач, стигнаха в спиховските владения. Личеше си, че старият Толима държи там всичко с желязна ръка, защото едва-що бяха навлезли в гората, насреща им излязоха двама въоръжени слуги, но като видяха не войска, а само малка свита, не само ги пропуснаха, без да разпитват, но им помогнаха да минат през недостъпните за незапознати с местността блата и мочури.
	В крепостта ги посрещнаха Толима и отец Калеб. Известието, че добри хора докарали господаря, се разнесе със светкавична бързина между охраната. А когато видяха какъв е излязъл от ръцете на кръстоносците, избухна такава буря от закани и ярост, че ако в спиховските подземия се намираше още някой кръстоносец, никаква човешка сила не би могла да го избави от страшна смърт.
	Младите войници от конницата и без това искаха веднага да възседнат конете, да се втурнат към границата, да хванат колкото могат немци и да хвърлят главите им в краката на господаря, но ги обузда Мачко, който знаеше, че немците си седят в градчетата и замъците, а селският народ е от същата тяхна кръв, само че живее под чуждо иго. Но нито тази глъчка, нито виковете, нито скърцането на геранилата над кладенците можаха да събудят Юранд, когото бяха пренесли на мечешка кожа от колата на леглото в стаята му. При него остана отец Калеб, негов стар приятел, който обичаше Юранд като рожден брат; той почна да се моли на Спасителя да върне на нещастния Юранд и очите, и езика, и ръката.
	Уморени от пътуването, след като закусиха, пътниците отидоха да си починат. Мачко се събуди късно след пладне и заповяда на слугата да му повика Толима.
	И понеже от по-рано знаеше от чеха, че Юранд преди заминаването си заповядал на всички да слушат Збишко и че според думите на отец Калеб му завещал Спихов, каза на стареца с началнически глас:
	— Аз съм чичо на младия ви господар и додето той не се върне, аз ще се разпореждам тук.
	Толима наведе побелялата си глава, прилична малко на вълча, сложи ръка на ухото си и запита:
	— Значи, вие сте, пане, благородният рицар от Богданец?
	— Да — отвърна Мачко. — Отде знаете за мене?
	— Ами че младият господар Збишко ви очакваше в питаше за вас.
	Като чу това, Мачко скочи на крака и забравил за достойнството си, извика:
	— Збишко в Спихов?
	— Беше, пане, преди два дена замина.
	— Боже мили! Откъде дойде и за къде замина?
	— Дойде от Малборг, по пътя се отбил в Щитно, но за къде замина, не каза.
	— Не каза ли?
	— Може да е казал на отец Калеб.
	— Ех, могъщи боже! Разминали сме се! — извика Мачко и се удари с длани по бедрата.
	А Толима сложи ръка и на другото си ухо:
	— Как казахте, пане?
	— Къде е отец Калеб?
	— При стария господар, до леглото му.
	— Повикайте го! Или не… Аз сам ще ида при него.
	— Ще го повикам! — рече старецът.
	И излезе. Но преди той да доведе свещеника, влезе Ягенка.
	— Ела тук! Знаеш ли каква новина има? Преди два дена Збишко бил тук.
	Лицето й се промени в един миг, а нозете й, обути в опнати, нашарени на ивици крачоли, силно се разтрепераха.
	— Бил и заминал? — попита тя с разтуптяно сърце. — За къде?
	— Преди два дни, а за къде, може би свещеникът знае.
	— Трябва да тръгнем по дирите му! — каза тя решително.
	След малко влезе отец Калеб и като мислеше, че Мачко го вика, за да го пита за Юранд, изпревари въпроса и каза:
	— Спи още.
	— Чух, че Збишко бил тук! — извика Мачко.
	— Беше. Преди два дена замина.
	— За къде?
	— И той самият не знаеше… Да търси… Отиде към жмуджката граница, дето сега има война.
	— За бога, кажете, отче, каквото знаете за него!
	— Знам само това, което чух от него. Ходил в Малборг и си спечелил там могъщото покровителство на брата на магистъра, който е пръв между всички орденски рицари. По негова заповед Збишко получил разрешение да търси по всички замъци.
	— Юранд и Данушка ли?
	— Да, но Юранд той не търси, защото му казали, че не е жив.
	— Започнете отначало.
	— Ей сега, само да си отдъхна и да дойда на себе си, защото се връщам от оня свят.
	— Как така от оня свят?
	— От оня свят, където не можеш да отидеш с кон, но с молитва ще идеш… и от нозете на господа Исуса Христа, при които го молих да се смили над Юранд.
	— За чудо ли се молихте? Имате ли такава власт? — запита с голямо любопитство Мачко.
	— Власт никаква нямам, но я има Спасителят, който, ако поиска, ще върне на Юранд и очите, и езика, и ръката…
	— Ако поиска, ще може да го направи — отвърна Мачко, — все пак не сте го молили за какво да е.
	Отец Калеб не отговори нищо, може би не дочу, защото очите му бяха още като унесени и наистина личеше, че преди това се е бил напълно забравил в молитва.
	И той закри с ръце лицето си и остана някое време мълчалив. После трепна, потърка с ръце очи и рече:
	— Сега питайте.
	— По какъв начин Збишко е спечелил на своя страна управителя на Самбия?
	— Той вече не е управител на Самбия…
	— Това не е важно… Вие разбирате за какво ви питам и разправяйте, каквото знаете.
	— Спечелил го на своя страна на един турнир. Улрих обича да взема участие в турнирите, бил се той и със Збишко, защото в Малборг имало много гости рицари и магистърът уредил състезания. А на Улрих се скъсала подпаската на седлото и Збишко би могъл лесно да го свали от коня, но като забелязал това, хвърлил копието на земята и дори придържал Улрих да не падне.
	— Ето на! Виждаш ли? — извика Мачко, като се обърна към Ягенка. — Затова Улрих го и обикнал, нали?
	— Затова го обикнал. Не искал вече да се бие с него нито с остри, нито с тъпи копия и го обикнал. Збишко му разказал за огорченията си, а понеже той държи много на рицарската чест, изпаднал в ужасен гняв и завел Збишко при брат си магистъра да му се оплаче. Господ да му плати за това спасение, защото малцина от тях обичат справедливостта. Збишко ми каза също, че и рицарят дьо Лорш му помогнал много, защото той там бил много почитан за знатния си произход и за богатството си, а дал показания все в полза на Збишко.
	— А какво излязло от тъжбата и от тези показания?
	— Излязло това, че великият магистър пратил строга заповед на вожда в Щитно да изпрати веднага в Малборг всички пленници и затворници, каквито се намират там, без да изключва и самия Юранд. Що се отнася до Юранд, вождът писал, че той е умрял от раните си и е погребан там при черквата. Другите пленници изпратил, между които била и малоумната девойка, но нашата Данушка не била сред тях.
	— Зная от оръженосеца Хлава — каза Мачко, — че Ротгер, който падна от ръката на Збишко, разправял при двора на княз Януш за такова смахнато момиче. Казал, че кръстоносците я смятали за Юрандова дъщеря, а когато княгинята му отговорила, че те са познавали същинската Юрандова дъщеря и знаели, че съвсем не е смахната, той рекъл: „Напълно вярно, но ние мислехме, че злият дух я е променил.“
	— Същото нещо вождът писал на магистъра: че това момиче те държали не в тъмница, а само под свое покровителство, понеже го отнели от разбойници, които се заклели, че то е променена Юрандова дъщеря.
	— И магистърът повярвал?
	— Той сам не знаел да вярва ли, или да не вярва, но Улрих се разгневил още повече и помолил брат си да прати в Щитно един орденски чиновник заедно със Збишко, което и станало. Като пристигнали там, те не могли да видят стария вожд, защото бил отишъл на война с Витолд към източните замъци, а заварили само помощника му, комуто чиновникът заповядал да отвори всички скривалища и подземия. Тогава те много търсили, но не намерили нищо. Разпитвали и хората там. Един казал на Збишко, че много неща може да узнае от свещеника, защото той умее да разбира немия палач. Но старият вожд бил взел със себе си палача, а свещеникът бил заминал за Крулевец на някакъв духовен събор… Те там често се събират и пращат оплаквания до папата срещу кръстоносците, защото и на нещастните свещеници е тежко под тяхна власт…
	— Чудно ми е само, че не са намерили Юранд! — забеляза Мачко.
	— Навярно старият вожд го е бил пуснал преди това. В освобождаването му е имало много по-голяма злоба, отколкото ако му бяха просто прерязали гръкляна. Искали са той да се измъчи преди смъртта си толкова, пък и повече, отколкото може да издържи човек в неговото състояние. Сляп, ням и без десница — никому господ да не дава!… Нито дома си може да намери, нито за пътя да попита, нито хляб да си изпроси… Мислили са, че ще умре от глад под някой плет или ще се удави в някоя вода… Какво са му оставили? Нищо, само спомена кой е бил и съзнанието за бедата. А това е мъка, по-лоша от всички мъчения!… Той може би е седял там някъде край черквата или край пътя, а Збишко е минал и не го е познал. Може и той да е чул Збишковия глас, но не е могъл да го повика… Ох!… Не мога да говоря от сълзите си!… Бог е направил чудо, че сте го срещнали, и затова мисля, че ще направи още по-голямо чудо, ако и да са недостойни и грешни моите уста да го молят за това.
	— А какво още ви каза Збишко? Накъде замина? — попита Мачко.
	— Ето какво ми каза: „Знам, че Данушка е била в Щитно, но те са я отвлекли или са я умъртвили, или са я откарали някъде. Старият де Льове е направил това, но да ме убие господ, ако се спра, преди да го намеря.“
	— Така ли каза? Тогава навярно е тръгнал към източните области, но там сега има война.
	— Той знаеше, че има война, и затова тръгна към княз Витолд. Каза, че чрез него ще постигне нещо срещу кръстоносците по-скоро, отколкото чрез самия крал.
	— Към княз Витолд! — извика Мачко и подскочи.
	После се обърна към Ягенка:
	— Виждаш ли какво значи ум! Не казвах ли и аз същото? Предвиждах аз като две и две четири, че ще трябва и ние да идем при Витолд…
	— Збишко се надяваше — рече отец Калеб, — че Витолд ще нахлуе в Прусия и ще почне да превзема тамошните замъци.
	— Ако му оставят време, и това не ще пропусне да направи — отвърна Мачко. — Ех! Слава богу, че знаем поне къде да търсим Збишко.
	— И трябва веднага да тръгнем! — рече Ягенка.
	— Мълчи! — извика Мачко. — Не подобава на пажовете да дават съвети.
	При тия думи той я погледна многозначително, сякаш да я подсети, че е момче, а тя се опомни и млъкна. Мачко помисли малко и рече:
	— Сега вече ще намерим Збишко, защото той надали е другаде, а около княз Витолд. Но би трябвало да се узнае дали все още има да търси нещо по света освен ония кръстоноски глави, за които се е обрекъл…
	— Ами как ще узнаем това? — запита отец Калеб.
	— Ако знаех, че щитненският свещеник се е върнал вече от църковния събор, ще искам да го видя — отговори Мачко. — Имам писма от Лихтенщайн и мога да отида в Щитно, без да се излагам на опасност.
	— То не е било църковен събор, а обикновено събиране — отвърна отец Калеб, — и свещеникът отдавна вече трябва да се е върнал.
	— Добре. Всичко друго оставете на мене… Ще взема със себе си Хлава и за всеки случай двама въоръжени слуги на бойни коне и ще отида.
	— А после при Збишко ли? — попита Ягенка.
	— После при Збишко, но ти засега ще останеш тук и ще чакаш, докато се върна от Щитно. Мисля, че по вече от три или четири дена няма да се забавя. Яки ми са кокалите и съм привикнал на тегло. Но преди това ще ви помоля, отче Калеб, да ми напишете писмо до щитненския свещеник. Ще ми се довери по-лесно, ако му покажа вашето писмо… защото все е по-голямо доверието между духовниците.
	— Хората хвалят тамошния свещеник — рече отец Калеб. — И ако някой знае нещо, това е той.
	И надвечер той приготви писмото, а на сутринта преди изгрев слънце старият Мачко не беше вече в Спихов.


>>	XII

	Юранд се събуди от дългия сън в присъствието на отец Калеб. Той беше забравил в съня си какво му се бе случило, не знаеше къде се намира и почна да пипа с ръка по леглото и стената, до която то беше опряно. Но отец Калеб го прегърна и разплакан от умиление, заговори:
	— Това съм аз! Ти си в Спихов! Брате Юранд! Бог ти прати изпитание… но си между свои… Добри хора те докараха… Брате Юранд! Брате!…
	И като го притисна до гърдите си, почна да го целува по челото, по празните му очи и отново да го притиска до гърдите си, и отново да го целува, а гой изпърво беше като замаян и изглеждаше, че нищо не разбира, най-сетне обаче почна да прокарва лявата си ръка по челото и по главата, като че искаше да прогони и разпръсне тежките облаци на съня и на припадъка.
	— Ти ме чуваш и разбираш, нали? — попита отец Калеб.
	Юранд направи знак с глава, че чува, после протегна ръка към сребърното разпятие, което на времето си бе сдобил от един знатен немски рицар, свали го от стената, притисна го до устата си, след това до гърдите си и го подаде на отец Калеб.
	А той каза:
	— Разбирам те, брате! Сега той ти остава и както те отърва от робство, така може и да ти върне всичко, което си загубил.
	Юранд показа с ръка нагоре в знак, че всичко загубено ще му се върне само там, при което отново се насълзиха очните му дупки и безгранична болка се изрази по измъченото му лице.
	А отец Калеб, като видя това движение и тази мъка, помисли, че Данушка не е вече жива, та коленичи до леглото и рече:
	— Прати й, господи, вечен покой и светлина во веки да я озарява, нека почива във вечен покой, амин.
	При тия думи слепият се вдигна, седна на леглото и почна да клати глава и да маха с ръка, като че искаше да противоречи и да спре отец Калеб, но не можаха да се разберат с него, защото в това време влезе старият Толима, а след него охраната на крепостта, надзорниците на стопанските работи, по-видните и по-стари спиховски селяни, горски пазачи и рибари, тъй като известието за връщането на господаря се беше вече разнесло по целия Спихов. Те му прегръщаха коленете, целуваха му ръка и плачеха горчиво при вида на тоя сакат старец, който с нищо не напомняше предишния страшен Юранд, изтребителя на кръстоносците и победителя във всички битки. Но някои, особено които бяха вземали участие в походите му, ги обхвана такъв яростен гняв, че лицата им побледняха и станаха зловещи. След малко те почнаха да се събират на купчина, да си шепнат, да се побутват с лакти, да се по-бутват един друг и най-после излезе напред един от охраната на крепостта, който беше същевременно спиховски ковач, някой си Сухаж; той пристъпи към Юранд, падна в краката му и рече:
	— Когато ви докараха тук, господарю, искахме веднага да тръгнем за Щитно, но ни забрани рицарят, който ви докара. Сега вие, господарю, позволете, защото не можем да останем без отмъщение. Нека бъде тъй, както е бивало и по-рано. Никой не ни е позорил безнаказано и няма да ни позори… Излизали сме срещу тях под ваше предводителство, сега ще отидем под началството на Толима, пък и без него. Но ние трябва да превземем Щитно и да пролеем тяхната кучешка кръв, и нека бог ни помогне!
	— И нека бог ни помогне! — повториха петнайсетина гласове.
	— Към Щитно!
	— Кръв искаме!
	И огън обхвана изведнъж буйните мазурски сърца. Челата почнаха да се мръщят, очите да бляскат, тук-там се зачу и скърцане със зъби. Но след малко гласовете млъкнаха, скърцането престана и всички погледи се обърнаха към Юранд.
	А нему изпърво се зачервиха бузите, като че ли го обзе предишното ожесточение и предишното желание за бой. Той се надигна и отново почна да търси нещо с ръка по стената. Хората помислиха, че търси меча, но пръстите му напипаха кръста, който отец Калеб беше окачил на мястото му.
	Юранд го сне за втори път от стената, после лицето му побледня, той се обърна към хората си, вдигна нагоре празните си очни дупки и протегна напред разпятието.
	Настана мълчание. Вън се мръкваше вече. През отворените прозорци долиташе чуруликане на птички, които се канеха да спят под покривите и по липите из двора. Последните червени лъчи на слънцето проникваха в стаята и падаха върху вдигнатото нагоре разпятие и върху бялата коса на Юранд.
	Ковачът Сухаж загледа Юранд, обърна се към другарите си, погледна още веднъж, най-сетне се прекръсти и излезе на пръсти от стаята. След него излязоха също така тихичко и другите и едва когато се спряха на двора, почнаха да си шепнат:
	— Е, какво?
	— Няма ли да отидем?
	— Не ни позволи!
	— Оставя отмъщението на бога. Изглежда, че и душата му се е променила.
	И така беше наистина.
	А в това време в стаята при Юранд бяха само отец Калеб, старият Толима, а с тях Ягенка и Анулка, които, след като видяха да минават през двора толкова много въоръжени хора, също дойдоха да разберат какво става.
	Ягенка, която беше по-смела и по-самоуверена от Анулка, пристъпи към Юранд.
	— Добър ден, рицарю Юранд! — каза тя. — Това сме ние — ние, които ви докарахме тук от Прусия.
	При звука на нейния младежки глас лицето му се проясни. Той си припомни още по-подробно всичко, което се случи на щитненския път, защото почна да благодари, като кимаше с глава и слагаше няколко пъти ръка на сърцето си. А тя почна да му разказва как са го срещнали и как го е познал чехът Хлава, който е оръженосец на рицаря Збишко, и как най-сетне са го докарали в Спихов. Тя каза също и за себе си, че заедно с другаря си носи меча и шлема с щита на рицаря Мачко от Богданец, чичото на Збишко, който тръгнал от Богданец да търси братанеца си, а сега заминал за Щитно и след три-четири дни ще се върне отново в Спихов.
	Когато тя спомена Щитно, Юранд наистина не се развълнува както първия път на пътя, но по лицето му се изрази голямо безпокойство; Ягенка обаче го увери, че рицарят Мачко е толкова хитър, колкото и храбър, и че никому не ще се остави да го хване, а освен това има писма от Лихтенщайн, с които може безопасно да отиде навсякъде. Тези думи го успокоиха доста; виждаше се, че иска да попита и за много други работи, но като не можеше, мъчеше се в душата си. Съобразителната девойка забеляза веднага това и рече:
	— Ако си приказваме така по-често, за всичко ще се разберем.
	Той се усмихна, протегна към нея ръка, сложи я пипнешком на главата й и я задържа така дълго, като че я благославяше. Наистина много й беше задължен, а освен това му допадна на сърцето младостта й и гласът й, който му напомняше чуруликане на птичка.
	И оттогава, когато не се молеше — а Юранд се молеше почти по цели дни — или когато не спеше, той я търсеше около себе си, а нямаше ли я, тъгуваше за нейния глас и по всякакъв начин се мъчеше да накара отец Калеб и Толима да разберат, че иска да бъде близо около него това мило момче.
	И тя идваше, защото милостивото й сърце го искрено съжаляваше, а освен това при него минаваше по-бързо времето в очакване на Мачко, чийто престой в Щитно необяснимо се проточи вече дълго време.
	Той трябваше да се върне след три дена, а вече минаваше четвърти и пети ден. На шестия ден надвечер обезпокоената девойка искаше вече да помоли Толима да прати хора да го търсят, когато внезапно от стражевия дъб съобщиха, че някакви конници се приближават към Спихов.
	И действително след малко по подвижния мост затропаха копита и на двора се появи оръженосецът Хлава с един от слугите. Ягенка, която вече беше слязла от горната стая и чакаше на двора, се затече към него, преди той да успее да слезе от коня.
	— Къде е Мачко? — попита тя с разтуптяно от тревога сърце.
	— Отиде при княз Витолд, а вам заповяда да останете тук — отговори оръженосецът.


>>	XIII

	Като се научи, че според поръчението на Мачко трябва да остане в Спихов, Ягенка не можеше да продума от учудване, тъга и яд и само гледаше чеха с широко отворени очи, който разбираше добре каква неприятна новина й носи и рече:
	— Ще ми се да ви разправя какво чухме в Щитно, защото има много новини, и то все важни.
	— За Збишко има ли?
	— Не, но за работите около Щитно, знаете…
	— Разбирам! Нека слугата разседлае конете, а вие елате след мене.
	И като даде нареждане на момчето, тя поведе чеха със себе си горе.
	— Защо ни изостави Мачко? Защо трябва да останем в Спихов и защо вие се върнахте? — попита тя на един дъх.
	— Аз се върнах — отговори Хлава, — защото ми заповяда рицарят Мачко. Искаше ми се да отида на война, но заповедта си е заповед. Рицарят Мачко ми каза така: „Ще се върнеш, ще пазиш господарката от Згожелице и ще чакаш вест от мене. Може би, казва, ще стане нужда да я заведеш в Згожелице, защото тя сама не може да се върне.“
	— Божичко! Какво се е случило? Да не се е намерила Юрандовата дъщеря? Или Мачко е отишъл да спасява Збишко? Ти видя ли я? Говори ли с нея? Защо не я доведе и де е тя сега?
	Като чу този куп въпроси, чехът се поклони до коленете на девойката и рече:
	— Не ми се сърдете, ваша милост, че не ще отговоря на всичко отведнъж, защото няма как; но ще отговоря поред едно след друго, ако не ми се попречи.
	— Добре! Намери ли се тя, или не?
	— Не, но се знае вече положително, че е била в Щитно и че са я закарали някъде към източните замъци.
	— А защо ние трябва да останем в Спихов?
	— Ами ако тя се намери?… Как да кажа, ваша милост… То и наистина не би имало защо…
	Ягенка замълча, само бузите й пламнаха, А чехът рече:
	— Мислех и пак мисля, че няма да я изтръгнем жива от ноктите на тези кучи синове, но всичко е в божиите ръце… Трябва да ви разкажа от началото. Пристигнахме в Щитно — добре. Рицарят Мачко показа на заместник-управителя писмото на Лихтенщайн, а понеже той на младини носел на Куно меча, целуна печата пред очите ни, прие ни гостоприемно и не се усъмни в нищо. Ако имаше някъде наблизо повече хора от нашите, можехме и замъка да превземем, толкова ни се доверяваше. Никой не ни пречеше да се виждаме със свещеника и ние говорихме с него цели две нощи, та научихме чудни и дивни работи, които свещеникът знае от палача.
	— Немия палач.
	— Ням, но може да разправи на свещеника всичко със знаци, пък той го разбира, като че му говори на обикновен език. Чудни работи и като че пръст божи има в тях. Този палач отсякъл на Юранд ръката, изтръгнал му езика и изгорил със смола окото. Той е такъв, че ако е за някой мъж, няма да трепне пред никакво мъчение, дори ако му заповядат да къса човека със зъби — и това ще направи. Но на една невръстна девойка никога няма да посегне, с каквито мъки и да го заплашват. А бил такъв, защото той самият някога имал единствена дъщеря, която обичал страшно много и която кръстоносците му…
	Тук Хлава млъкна и не знаеше как да продължи, а Ягенка забеляза това и рече:
	— Какво ми разправяте за дъщерята на палача?
	— Защото се отнася до работата — отговори чехът. — Когато нашият млад господар посече рицаря Ротгер, старият вожд Зигфрид едва ли не побеснял. В Щитно разправяха, че Ротгер бил негов син, и свещеникът потвърди, че никога баща не е обичал повече сина си. И за да си отмъсти, той продал душата си на дявола, което палачът видял! Разговарял се с убития така, както аз говоря сега с вас, а мъртвецът от ковчега ту му се смеел, ту скърцал със зъби, ту с почернял език се облизвал от радост, задето старият вожд му обещал главата на пан Збишко. Но понеже не могъл да хване тогава пан Збишко, заповядал на палача да осакати Юранд, а после турил езика и ръката му в ковчега на Ротгер, който почнал да ги яде сурови…
	— Страх ме е да слушам. Во имя отца и сина, и святаго духа, амин! — рече Ягенка.
	И тя стана и тури съчки в камината, защото се беше вече напълно стъмнило.
	— Така е! — продължи Хлава. — Не знам какво ще стане на Страшния съд, защото, което е Юрандово, трябва да се върне на Юранд. Но то не е за човешки ум работа. Палачът тогава видял всичко. Та като натъпкал вампира с човешко месо, старият вожд отишъл да му поднесе и Юрандовата щерка, защото онзи навярно му пришепнал, че искал да залее яденето с невинна кръв… Но палачът, който, както ви казах, би направил всичко, освен да посегне на нещастната девойка, се притаил от по-рано на стълбата. Свещеникът казваше, че той не е с всичкия си ум и е като животно, но за тия неща, щом трябва, никой не може да го надхитри. Седнал си тогава той на стълбата и чакал, а ето че иде вождът. Чул дишането на палача, видял блесналите му очи и се изплашил, защото му се сторило, че е вампир. Пък онзи ударил силно вожда с пестник по врата! Мислел да му разтроши мозъка, та нищо да не остане, ала не го убил. Но вождът припаднал и се разболял от страх, а когато оздравял, не смеел да посегне на Юрандовата дъщеря.
	— Ама я откарал.
	— Откарал я и взел с нея и палача. Не знаел, че той именно я е защитил, мислел, че му е попречила някаква неведома сила, зла или добра. А не искал да остави палача в Щитно. Страхувал се от показанията му или от нещо друго… Той е ням наистина, но ако дойдеше до съд, би могъл чрез свещеника да каже всичко, което знае… И най-сетне свещеникът каза на рицаря Мачко: „Старият Зигфрид няма да умъртви Юрандовата дъщеря, защото се бои, пък и да заповяда другиму, Дидерих, докато е жив, няма да я даде, толкова повече, че един път вече я е защитил.“
	— Знаеше ли свещеникът къде са я откарали?
	— Не знаеше добре, но чул, че говорили нещо за Рагнета; този замък е недалече от литовската или жмуджката граница.
	— А Мачко какво каза?
	— Като чу това, рицарят Мачко ми каза на другия ден: „Ако е така, може и да я намерим, а аз трябва час по-скоро да бързам при Збишко, за да не го подмамят с Данушка, както пипнаха Юранд. Само да му кажат, че ще я дадат, ако отиде сам да я вземе, той ще отиде, а старият Зигфрид тогава вече ще си отмъсти на него за Ротгер, тъй както човешко око не е виждало.“
	— Вярно е! Вярно! — извика с безпокойство Ягенка. — Щом за това е бързал толкова, добре е направил.
	А след малко се обърна към Хлава:
	— Едно само е сбъркал, че ви е отпратил тук. От какво ще ни пазите нас в Спихов? Ще ни опази и старият Толима, а там бихте потрябвали на Збишко, защото сте и силен, и съобразителен.
	— А кой, господарке, ще ви заведе в Згожелице, ако стане нужда?
	— В случай на нещо ще дойдете тук преди тях. Те нямат по кого другиго да ми пратят известие, ще го пратят по вас — и вие ще ни заведете в Згожелице.
	Чехът й целуна ръка и запита с развълнуван глас:
	— А дотогава тук ли ще останете?
	— Господ бди над сираците! Тук ще останем.
	— И няма ли да се притеснявате? Какво ще правите тук?
	— — Ще моля бога да върне на Збишко щастието и вас всички да запази в добро здраве.
	И като каза това, тя се разплака от все сърце.
	А оръженосецът се наведе отново до коленете й и каза:
	— Вие сте също като ангелите на небесата.


>>	XIV

	Но тя изтри сълзите си и отиде заедно с оръженосеца при Юранд да му съобщи новините. Завари го в голямата стая с една опитомена вълчица до краката, седнал с отец Калеб, с Анулка и стария Толима. Местният клисар, който беше и певец, им пееше при съпровод на лютня песен за някаква отдавнашна битка на Юранд с „нечестивите кръстоносци“, а те, подпрели глави с ръце, слушаха замислени и натъжени. В стаята беше светло от месечината. След почти знойния ден бе настъпила тиха и много топла вечер. Прозорците бяха отворени и при лунната светлина се виждаха хвърчащите по стаята бръмбари, които се въдеха в липите на двора. А в камината тлееха няколко главни, на които един слуга грееше медовина, смесена с подкрепително вино и ароматни билки.
	Певецът или по-право клисарят и прислужник на отец Калеб тъкмо започваше нова песен „За щастливата битка“: „Язди Юранд, язди коня кестеняви!…“ — когато влезе Ягенка и каза:
	— Слава на Исуса Христа!
	— Во веки веков — отговори отец Калеб.
	Юранд седеше в кресло с подпорки, опрял лакти на подпорките, но като чу гласа й, обърна се веднага към нея и почна да я поздравява с бялата си като мляко глава.
	— Пристигна оръженосецът на Збишко от Щитно — рече девойката — и донесе новини от свещеника. Мачко вече няма да се върне тук, защото потеглил към княз Витолд.
	— Как няма да се върне? — запита отец Калеб.
	А тя почна да разказва всичко, което бе узнала от чеха — как Зигфрид отмъстил за смъртта на Ротгер, как искал да занесе Данушка на Ротгер, за да изпие невинната й кръв, и как неочаквано я спасил палачът. Тя не скри и надеждата на Мачко, че те двамата със Збишко ще намерят Дануша, ще я отърват и ще я докарат в Спихов, затова именно той самият тръгнал право при Збишко, а на тях поръчал да останат тук.
	Към края гласът й затрепера като че от вълнение или жал, а когато свърши, в стаята настана кратко мълчание. Само от липите на двора се разнасяха песните на славеите и сякаш изпълваха през отворените прозорци цялата стая. Очите на всички се обърнаха към Юранд, който със затворени клепачи и с отметната назад глава не показваше ни най-малък признак за живот.
	— Чувате ли? — запита го най-сетне отец Калеб.
	А той отметна още повече глава, вдигна лявата си ръка и показа с пръст небето.
	Лунната светлина падаше право на лицето му, на бялата му коса, на изгорените очи, и на това лице беше изписано такова страдание и същевременно такава безгранична покорност пред волята божия, та на всички се стори, че виждат само душа, освободена от телесните окови, която веднъж за винаги се е отказала от земния живот, не чака вече нищо от него и на нищо не се надява.
	И отново настъпи мълчание, и отново се чуваха само вълни от славееви гласове, които изпълваха двора и стаята.
	Внезапно силна жалост и нещо като детска обич обхвана Ягенка към тоя злочест старец, тя се поддаде на чувството си, затече се към него, хвана ръката му и почна да я целува и да я облива със сълзи.
	— И аз съм сираче! — се изтръгна от дълбочината на разтъженото й сърце. — Аз не съм никакво момче, а съм Ягенка от Згожелице. Мачко ме взе със себе си, за да ме запази от лоши хора, но сега ще остана с вас, докато бог ви върне Дануша.
	Юранд не изрази дори учудване, сякаш вече знаеше от по-рано, че тя е девойка, само я прегърна и притисна до гърдите си, а тя, като все му целуваше ръка, продължи да говори с прекъсван от ридания глас:
	— Ще остана с вас, а Данушка ще се върне… После ще отида в Згожелице… Бог бди над сираците! Немците убиха и моя татко, но вашата обична е жива и ще се върне. Дай това, милостиви боже, дай го, Богородице милостива!
	А отец Калеб изведнъж коленичи и се обади с тържествен глас:
	— Кирие елейсон!
	— Христе елейсон!* — отговориха заедно чехът и Толима.
	[* Господи, смили се! Христе, смили се! — Б. пр.]
	Всички паднаха на колене, защото разбраха, че това е молебствие, което се прави не само при смърт, но и за избавление от смъртна опасност на близки и скъпи лица. И Ягенка коленичи, Юранд се смъкна от стола на колене и всички заговориха в хор:
	— Кирие елейсон! Христе елейсон!… Боже отче от небето, смили се над нас!… Сине божи, изкупителю на света, смили се над нас…
	Хорските гласове и молитвените възгласи: „Смили се над нас!“ — се смесваха с чуруликането на славеите.
	Но внезапно опитомената вълчица се надигна от мечешката кожа, постлана пред креслото на Юранд, приближи се до отворения прозорец, опря се на рамката му, вдигна към месеца триъгълната си глава и почна да вие тихо и жаловито.
	Макар чехът да обожаваше Ягенка, а сърцето му все повече да се привързваше към хубавата Анулка, все пак младата му и храбра душа се стремеше преди всичко към война. Наистина той се бе върнал в Спихов по заповед на Мачко, защото беше изпълнителен, а при това намираше и някаква наслада в мисълта, че ще бъде пазител и покровител на двете девойки, но когато сама Ягенка му каза — което в същност беше истина, — че тях в Спихов нищо не ги заплашва и че негов дълг е да бъде при Збишко, той се съгласи с радост. Мачко не му беше непосредствен началник, та лесно можеше да се оправдае пред него, като каже, че не е останал в Спихов по заповед на истинската си господарка, която му заповядала да отиде при пан Збишко.
	А Ягенка направи това с мисълта, че един оръженосец с такава сила и сръчност винаги може да потрябва на Збишко и да го избави от не една беда. Нали той бе доказал това още по времето на княжеския лов, когато турът без малко не уби Збишко. Толкова повече можеше да му бъде полезен на война, особено такава, каквато се водеше на жмуджката граница. Главчо толкова много се стремеше към бойното поле, че щом се върнаха с Ягенка от Юранд, той падна в краката й и рече:
	— Позволете ми сега да се поклоня на ваша милост и да ви помоля да ми пожелаете добър път.
	— Как така? — попита Ягенка. — Още днес ли искаш да тръгнеш?
	— Утре, преди да съмне, за да си починат през нощта конете. Много далечен е пътят до Жмудж.
	— Тогава тръгвай, защото по-лесно ще настигнеш рицаря Мачко.
	— Мъчно ще е. Старият пан е издръжлив на всичко и ме е изпреварил с няколко дни. При това той ще мине през Прусия, за да си съкрати пътя, пък аз трябва да мина през горите. Панът има писма от Лихтенщайн, които може да показва по пътя, а аз би трябвало да показвам ето това — и така да си проправям път.
	При тия думи той сложи ръка на дръжката на меча, окачен на бедрото му, а Ягенка, като видя това, каза:
	— Върви предпазливо! Щом тръгнеш, трябва и да стигнеш, а не да останеш в някое кръстоноско подземие. Но и в горите внимавай добре, защото там сега живеят различни зли божества, които тамошните хора почитали, преди да приемат християнството. Помня как и рицарят Мачко, и Збишко разправяха за това в Згожелице.
	— И аз помня, но не се боя, защото те са бедняци, а не божества, и нямат никаква сила. Ще се разправя аз с тях и с немците, които срещна, стига войната да се разгори добре.
	— Та не е ли още започнала? Кажи какво чухте за нея от немците.
	Съобразителният момък намръщи вежди, позамълча малко, после рече:
	— И започнала, и не започнала. Ние разпитвахме грижливо за всичко, а особено рицарят Мачко, който е хитър и може да прати за зелен хайвер който и да е немец. Уж пита за нещо друго, уж е доброжелател на събеседника, сам с нищо се не издава, а ще попадне на място и от всекиго ще измъкне новина като риба с въдица. Ако ваша милост искате да ме изслушате търпеливо, ето какво ще кажа: княз Витолд преди няколко години се канел да воюва с татарите и като искал да си осигури мир откъм немците, отстъпил им Жмудж. Тогава имало между тях голяма дружба и съгласие. Той им позволил да строят там замъци, дори им помагал. Срещнали се те с магистъра на един остров, пили, яли и се признавали един другиму в симпатия. На кръстоносците не било забранено дори да ходят на лов из тамошните гори, а когато нещастните жмуджанци въставали против орденското господство, княз Витолд помагал на немците и им пращал на помощ своя войска, за което роптаели по цяла Литва, че той отива срещу собствената си кръв. Всичко това ни разказа заместник-управителят на Щитно и хвалеше кръстоноското управление в Жмудж, че пращало на жмуджанците проповедници, да ги покръстват, и жито, когато имало глад. И възможно е да са пращали, защото великият магистър, който от всички тях най-много има страх от бога, им заповядал, но затова пък им отвличали децата в Прусия, жените срамотили пред очите на мъжете и братята им, а който се противел, обесвали го — и оттам, господарке, е войната.
	— Ами княз Витолд?
	— Князът дълго време си затварял очите пред неправдите над жмуджанците и обичал кръстоносците. Неотдавна княгинята, неговата жена, ходила в Прусия на гости в самия Малборг. Приели я те там, като че ли приемали самата полска кралица. И то неотдавна, неотдавна! Обсипвали я с подаръци, пък колко турнири, гощавки и различни други чудесии имало във всеки град, дето минавали, това никой не би пресметнал. Хората мислели, че вече между кръстоносците и княз Витолд любов ще настане навеки, когато неочаквано сърцето му се променило…
	— Ако се съди по това, което неведнъж покойният ми татко и Мачко разправяха, неговото сърце често се променя.
	— Към честните хора не, но към кръстоносците често, защото те сами никога не си сдържат думата. Искали сега от него да им предаде всички бежанци, а той им казал, че ще им предаде онези, които са крепостни, но свободните няма да им предаде, защото те имат право да живеят, дето искат. И почнали да се гледат накриво и да пишат писма с оплаквания и взаимно да се заплашват. Като разбрали това, жмуджанците ударили немците. Охраната изтрепали, замъците изпоразрушили, а сега и в самата Прусия нахлуват, пък княз Витолд не само не ги сдържа вече, но още се подсмива над немското нещастие и тайно праща помощ на жмуджанците.
	— Разбирам — рече Ягенка. — Но щом им помага тайно, значи, още няма война.
	— Има с жмуджанците, а в същност има и с княз Витолд. Отвсякъде пристигат немци, за да бранят крайграничните замъци, и на драго сърце биха предприели и голям поход срещу жмуджанците, но за това трябва да чакат дълго, чак до зимата, защото страната е блатиста и рицарите никак не могат да воюват в нея. Дето жмуджанец минава, там немецът затъва, ето защо за немците е благоприятна зимата. И щом настанат мразове, ще потегли цялата кръстоноска войска, а пък княз Витолд ще отиде да помага на жмуджанците — и ще отиде с позволението на полския крал, който е върховен господар и на великия княз, и на цяла Литва.
	— Тогава може и с краля да има война.
	— Казват хората и там у немците, и тук у нас, че ще има. Кръстоносците вече просели помощ от всички чужди дворове и качулките горят на главите им, както обикновено на крадците, защото се знае, че кралската войска не е шега, а пък щом някой спомене пред полските рицари за кръстоносците, те веднага запретват ръкави.
	Ягенка въздъхна при тези думи и каза:
	— На момчето всякога е по-весело в живота, отколкото на момичето, защото, да речем, ти ще отидеш на война, както отидоха Збишко и Мачко, а ние ще останем тук в Спихов.
	— Ами как може да бъде иначе, господарке? Ще останете, но в пълна безопасност. Юрандовото име все още е страшно за немците. Аз самият видях това в Щитно: щом се научиха, че е в Спихов, веднага страх ги обзе.
	— Знаем, че те няма да дойдат тук, защото и блатото ни пази, и старият Толима, но тежко ще ни бъде да седим без никакви известия.
	— Ако се случи нещо, ще ви известя. Знам, че още преди да тръгнем за Щитно, оттук се канеха да отидат доброволно на война двама яки момци, на които Толима не може да забрани, защото са шляхтичи от Ленкавица. Сега те ще тръгнат заедно с мене и ако има нещо, ще пратя веднага един от тях да ви извести.
	— Господ да те възнагради. Знаех, че си умен и че всякога можеш да се отървеш от беда, но за твоето сърце и за твоето доброжелателство към мене ще ти бъда признателна до последния си час.
	Като чу това, чехът приклекна на едно коляно и рече:
	— Не зло съм видял от вас, а само добрини. Рицарят Зих ме взе в плен при Болеславец още съвсем хлапе и без откуп ми върна свободата, но службата ми при вас бе по-мил а от свободата. Дай боже и кръвта си да пролея за вас, господарке моя!
	— Бог да те води и да те върне — отговори Ягенка и му подаде ръка.
	Но той предпочете да падне в краката й и да целува стъпалата й, за да изрази още повече почитта си, а после вдигна глава и без да става, заговори несмело и смирено:
	— Аз съм прост оръженосец, но съм благородник и ваш верен слуга… дайте ми на тръгване нещо за спомен. Не ми отказвайте! Настава военно време, а свети Георги ми е свидетел, че там ще бъда в предните редици, не отзад.
	— За какъв спомен ме молиш? — попита малко зачудена девойката.
	— Вържете ми там каква да е лентичка за из пътя, че ако се случи да падна, по-леко ще ми е да умра с ваша препаска.
	И пак се наведе до краката й, после скръсти ръце, загледа я умолително в очите, но по лицето на Ягенка се изписа силна тъга и след малко тя отговори, като че в изблик на неволна горчивина:
	— Ах, мили мой! Не ме моли за това, защото моята превръзка няма да ти послужи за нищо. Нека те превърже онзи, който сам е щастлив, това ще ти донесе щастие. А у мене какво има в същност? — Нищо, само тъга! А пред мене? — Нищо, само тежка съдба! Ох, няма да донеса аз щастие нито на тебе, нито другиму, защото, което нямам, не мога и да го дам. Тъй ми е сега, Хлаво, тежко, че, че…
	Внезапно тя млъкна, защото усети, че ако каже още дума, ще се разплаче — сълзите и без това бяха замъглили очите й. Чехът се трогна дълбоко, разбра, че тежко ще й бъде да се върне в Згожелице и да живее близо до свърталищата на хищниците Чтан и Вилк, но също така й е тежко да остане в Спихов, дето рано или късно можеше да пристигне Збишко с Дануша. Хлава разбираше много добре всичко, което ставаше в сърцето на девойката, но понеже не виждаше никакъв изход от нещастието й, той отново прегърна краката й и повтаряше:
	— Ех, да падна в бой за вас! Да падна!
	А тя каза:
	— Стани. Пък на тръгване за войната нека Анулка те препаше или да ти даде нещо друго за спомен, защото тя милее за тебе отдавна.
	И почна да я вика, а тя се показа веднага от съседната стая, защото отдавна подслушваше на вратата, но не смееше да влезе само от стеснение, при все че изгаряше от желание да се прости с хубавия оръженосец. Тя се появи смутена, изплашена, с разтуптяно сърце, със светнали от сълзи и от дрямка очи, отпусна клепачи и застана пред него, подобна на ябълков цвят, без да може дума да продума.
	Хлава изпитваше към Ягенка най-дълбока привързаност, също почит и благоговение, но не смееше да я пожелае дори в мислите си, затова пък често пожелаваше Анулка, защото усещаше как кръвта му кипи в жилите и не можеше да устои на нейната хубост. Сега тя още повече плени сърцето му с хубостта си, а особено със смущението и сълзите си, през които любовта прозираше така, както през бистрата вода на поточето прозира златното дъно.
	И той се обърна към нея и рече:
	— Знаете ли! Отивам на война, може и да загина. Не ви ли е жал за мене?
	— Жал ми е! — отговори с тънък гласец девойката.
	И веднага зарони сълзи, които винаги бяха готови у нея. Чехът се трогна до дън душа и зацелува ръцете й, като сдържаше пред Ягенка желанието си да я зацелува още по-горещо.
	— Препаши го или му дай на тръгване някакъв спомен, за да се бие под твоя знак — рече Ягенка.
	Но Анулка нямаше какво да му даде, защото беше облечена с юношески мъжки дрехи. Тя почна да търси: нито панделка, нито някаква препаска! И понеже моминските им дрехи бяха още в сандъците, непипнати, откак бяха тръгнали от Згожелице, тя изпадна в голямо затруднение, от което я извади пак Ягенка, като каза да му даде мрежата, която носеше на главата си.
	— Бога ми! Нека бъде мрежичка! — извика малко развеселеният Хлава. — Ще я окача на шлема — и има да плаче майката на онзи немец, който посегне да я вземе!
	А Анулка вдигна и двете си ръце на главата и след миг светлата й коса се пръсна по плещите и раменете й. Хлава я виждаше за пръв път така, с разплетена коса, така тя беше толкова хубава, че дори лицето му се измени. Бузите му пламнаха, после изведнъж пребледняха; той взе мрежата, целуна я, скри я в пазвата си, още веднъж прегърна коленете на Ягенка, а после по-силно, отколкото трябваше, коленете на Анулка, каза: „Нека да бъде така!“ и излезе от стаята, без да продума повече нищо.
	И при все че беше уморен от пътя и не бе успял още да си почине, той не отиде да спи. Цяла нощ той пи до самозабрава с двамата млади шляхтичи от Ленкавица, които щяха да заминат с него за Жмудж. Но той не се напи — още в зори беше вече на двора при крепостната порта, дето го чакаха готовите за път коне.
	В стената над помещението за колите се открехна един от облепените с мехур прозорци и през отвора погледнаха към двора ясносини очи. Чехът ги забеляза и искаше да отиде при тях, за да покаже закачената на шлема мрежа и да се сбогува още веднъж, но му попречиха отец Калеб и старият Толима, които бяха излезли нарочно за да му дадат съвети на тръгване.
	— Иди при двора на княз Януш — каза отец Калеб. — Може би и рицарят Мачко да е отишъл там. Във всеки случай ще получиш верни известия, защото имаш близки познати. Оттам и пътищата за Литва са известни, и за водач през пустогорието е лесно. Ако искаш да стигнеш сигурно при пан Збишко, не отивай направо в Жмудж, че там е пруската преграда, а мини през Литва. Имай пред вид, че и жмуджанците може да те убият, преди да им се обадиш кой си, а съвсем друго ще бъде, ако се появиш от страната на княз Витолд. А сега да благослови бог и тебе, и двамината рицари, та да се върнете здрави и да докарате детето, за което аз всеки ден след вечернята ще лежа ничком пред олтара, докато изгрее първата звезда.
	— Благодаря ви, отче, за благословията — отвърна Хлава. — Не е лесно да се изтръгне жива жертва от онези дяволски лапи, но нали всичко е в божиите ръце и по-добра е надеждата, отколкото отчаянието.
	— Разбира се, че е по-добра, затова не я губя. Да… жива е надеждата, макар в сърцето да не липсва тревога… Най-лошото е, че самият Юранд, щом се спомене името й, веднага показва с пръст към небесата, сякаш я вижда вече там.
	— Как може да я вижда, като няма очи?
	А свещеникът заговори на чеха, като че говореше на себе си:
	— Случва се така, че когато някому изгаснат земните очи, да вижда именно това, което другите не могат да съзрат. Случва се то, случва се! Но ми се вижда невероятно бог да допусне да бъде сторено зло на такова агънце. И с какво се е провинила пред кръстоносците? С нищо! А невинна си беше като божия лилия и мила към хората, и пееше като полска птичка! Бог обича децата и има милост за човешката мъка… Ех, ако са я убили, може и да я възкреси като Пьотровин*, който излязъл от гроба и дълги години след това си гледал стопанството… Иди на добър час и нека ръката божия пази всички вас и нея!
	[* Според легендата свети Станислав възкресил рицаря Пьотровин. — Б. пр.]
	След тия думи той се върна в параклиса, за да отслужи утринната служба, а чехът яхна коня, поклони се още веднъж пред открехнатия прозорец и тръгна, защото вече се беше съмнало напълно.


>>	XV

	Княз Януш, княгинята и част от придворните бяха отишли в Черск за пролетния риболов, понеже твърде много обичаха това зрелище и го имаха за най-хубава забава. Чехът обаче узна от Миколай от Длуголяс много важни неща, които се отнасяха еднакво за частни работи и за войната. Той узна, че рицарят Мачко вероятно се е отказал от намерението си да отиде в Жмудж право през „пруската преграда“, защото преди няколко дни бил във Варшава и успял да завари и княза, и княгинята. За войната Миколай потвърди всички известия, които Хлава бе чул в Щитно. Цялата жмуджка област се била вдигнала срещу немците като един човек, а княз Витолд не само че не помагал вече на Ордена против нещастните жмуджанци, но без да му обявява още война и като го разтакал с преговори, помагал на жмуджанците с пари, хора, коне и житни храни. В това време и той, и кръстоносците пращали пратеници до папата, до императора и до други християнски владетели, като се обвинявали един друг във вероломство, измяна и предателство. От страна на великия княз отишъл с такива писма мъдрият Миколай от Рженев, който умеел да размотава нишките, заплетени от хитростта на кръстоносците, и доказвал убедително безкрайните неправди, нанесени на литовците и жмуджанците.
	И когато на събора във Вилно се заякчиха още повече връзките между Литва и Полша, сърцата на кръстоносците трепнаха, защото лесно беше да се предвиди, че Ягело, като върховен господар на всички земи под управлението на княз Витолд, в случай на война ще застане на негова страна. Граф Йохан Саин, грудзьонски вожд, и граф Шварцбург Гдански отидоха по заповед на магистъра при краля да го запитат какво могат да очакват от него. Кралят не им казал нищо, при все че му донесли дарове: бързолетни ловни соколи и скъпи съдове. Тогава го заплашили с война, но само на думи, защото знаели добре, че магистърът и върховният съвет се боят в душите си от страшната Ягелова войска и всякак желаят да отложат деня на гнева и поражението.
	И всички преговори се късаха като паяжина, а най-вече ония, които се водеха с Витолд. Вечерта след пристигането на Хлава във варшавския замък се получиха нови известия. Пристигна Брониш от Часноч, придворен на княз Януш, който бил изпратен за новини в Литва, а заедно с него и двама знатни литовски князе с писма от Витолд и от жмуджанците. Новините бяха страшни. Орденът се готвел за война. Укрепявали замъците, правели барут, дялали каменни гюллета, трупали на границата войници и рицари, а леките отреди конница и пехота вече нахлували в пределите на Литва и Жмудж откъм Рагнета, от Готесвердер и други крайгранични замъци. В горските гъсталаци, по полетата и по селата се чували вече военни възгласи, а вечер над тъмното море от гори светели отблясъци на пожари. Витолд най-сетне явно взел Жмудж под свое покровителство, изпратил им свои началници, а за вожд на въоръжения народ назначил известния с храбростта си Скирвойло. Той нахлувал в Прусия, опожарявал, рушел и опустошавал. Сам князът придвижил войските си към жмуджката граница, някои замъци потегнал, други, като например Ковно, разрушил, за да не станат опора за кръстоносците, и за никого вече не било тайна, че щом дойде зимата и мразът скове мочурите и блатата, а може би и по-рано, ако лятото бъде сухо, ще се почне голяма война, която ще обхване всички литовски, жмуджки и пруски земи, и ако кралят се притече на помощ на Витолд, тогава ще настъпи ден, в който или немската вълна ще залее и другата половина на света, или ще бъде отблъсната и ще се прибере за дълги столетия в предишните си брегове.
	Но това не щеше да стане така изведнъж. Засега по света се разнасяше вик за правосъдие. Писмото на нещастния народ се четеше в Краков и в Прага, при папския двор и по другите западни кралства. На княз Януш донесоха това отворено писмо ония боляри, които дойдоха заедно с Брониш от Часноч. И не един от мазурите неволно се хващаше за меча и премисляше дали не ще е добре да отиде като доброволец под Витолдовото знаме. Знаеше се, че великият княз приема на драго сърце закалената полска шляхта, яростна в боя като литовските и жмуджките боляри, но по-добре обучена и въоръжена. Някои ги подтикваше и омразата към отдавнашните врагове на полското племе, други пък — състраданието. „Слушайте, слушайте! — се обръщаха към кралете, князете и към всички народи жмуджанци. — Ние бяхме свободен и благороден по кръв народ, а Орденът иска да ни превърне в роби! Не душите ни търси той, а земята и имота ни. Ние сме вече толкова обеднели, та ни остава или да просим, или да станем разбойници! Как могат те да ни очистват чрез кръщаване с вода, когато сами нямат чисти ръце! Ние искаме да се покръстим, но не с кръв и меч, и искаме вяра, но такава, на каквато ни учат благородните монарси Ягело и Витолд. Чуйте ни и ни спасете, защото загиваме! Орденът иска да ни покръсти, за да ни зароби по-лесно: не свещеници, а палачи нн праща той. Взеха ни вече кошерите, стадата и всички плодове от земята; не ни позволяват вече ниго риба да ловим, нито дивеч да бием в горите. Молим ви! Чуйте ни, защото прегънаха нашите някога свободни вратове за нощна работа по замъците, децата ни отведоха като заложници, а жените и щерките безчестят пред очите на мъжете и бащите им. Ние би трябвало по-скоро да стенем, а не да говорим! Домовете ни опожариха, стопаните отвлякоха в Прусия, а големите хора като Коркуч, Васигин, Сволк и Сонгайло погубиха; като вълци лочат кръвта ни. О, слушайте! Та и ние сме хора, а не зверове, затова се обръщаме към светия отец да заповяда да ни покръстят полските епископи, защото с всичката си душа искаме да се покръстим, но с водата на милосърдието, а не с живата кръв на опустошението.“
	С такива и подобни жалби се оплакваха жмуджанците, а когато техните оплаквания стигнаха и до мазовецкия двор, веднага няколко рицари и придворни решиха да им се притекат на помощ, като смятаха, че дори не трябва и да искат разрешение от княз Януш, особено щом княгинята е родна сестра на Витолд. Сърцата на всички кипнаха от гняв, когато узнаха от Брониш и от болярите, че мнозина благородни жмуджки младежи, взети като заложници в Прусия, не могли да понесат оскърбленията и жестокостите, които вършели над тях кръстоносците, и посегнали на живота си.
	Хлава се радваше на тая готовност на полското рицарство при мисълта, че колкото повече хора отиват от Полша при княз Витолд, толкова по-голяма война ще се разпали и толкова по-сигурно ще може да се постигне нещо срещу кръстоносците. Той се радваше също, че ще види Збишко, към когото се бе привързал, и стария рицар Мачко, за когото предполагаше, че си струва да го види във време на работа, че заедно с тях ще види нови диви страни, непознати градове, невиждано дотогава рицарство и войска, най-сетне самия княз Витолд, чиято слава по това време се разнасяше нашироко по света.
	И с тая мисъл Хлава реши да пътува „по големите прашни пътища“ и не спираше никъде за дълго, освен колкото конете да си починат. Болярите, които бяха дошли от Часноч с Брониш, и другите литовци от двора на княза познаваха всички пътища и проходи, та щяха да водят и него, и доброволците-мазовецки рицари от селище на селище, от замък до замък и през глухите безкрайни и непроходими гори, с които беше покрита по-голямата част от Мазовия, Литва и Жмудж.


>>	XVI

	В горите, на около една миля* източно от крепостта Ковно, която сам Витолд бе разрушил, се бяха установили главните сили на Скирвойло, които в случай на нужда се прехвърляха като светкавица от място на място и нахлуваха неочаквано ту в пруските владения, ту в големите или малки замъци, които бяха още в ръцете на кръстоносците, и раздухваха пламъка на войната над цялата страна. Тук именно верният оръженосец намери Збишко, а при него и Мачко, който беше пристигнал едва преди два дена. Чехът се представи на Збишко, спа цяла нощ като убит и едва на следния ден надвечер отиде да поздрави стария рицар, който беше изморен и ядосан, та го прие сърдито и го попита защо не е останал в Спихов съгласно заповедта му. Мачко поомекна малко чак когато Хлава намери сгодно време в отсъствието на Збишко от палатката и се оправда с изричната заповед на Ягенка.
	[* Полската миля е равна на около 7 километра. Б. пр.]
	Каза също, че освен заповедта и голямото желание да отиде на война в тези места го е довела още и мисълта, ако се случи нещо, да полети веднага с известие в Спихов. „Господарката — каза той, — която има ангелска душа, сама и против собственото си благо се моли за Юрандовата дъщеря. Но всяко нещо си има граници. Ако Дануша не е жива, бог да й даде вечен покой, защото беше невинна като агънце, но ако се намери, трябва час по-скоро да се прати известие на господарката, за да си замине от Спихов веднага, а не след пристигането на Дануша, като изпъдена, със срам и позор.“
	Мачко слушаше неохотно и повтаряше от време на време: „Това не е твоя работа.“ Но Хлава беше решил да говори откровено, не се смущаваше от нищо и най-сетне каза:
	— По-добре щеше да бъде господарката да си бе останала в Згожелице и да не пътува. Уверихме я ние, клетата, че Юрандовата дъщеря не е жива вече, а то може да излезе другояче.
	— Ами кой друг казваше, че не е жива, ако не ти? — попита с яд Мачко. — Трябваше да си държиш устата. А пък аз я взех със себе си, защото тя се страхуваше от Чтан и Вилк.
	— То беше само повод — отговори оръженосецът. — Тя можеше да си седи спокойно в Згожелице, защото ония там щяха да си пречат взаимно. Но вие се бояхте, пане, ако Юрандовата дъщеря е мъртва, да не се изплъзне от ръцете на пан Збишко и господарката, та затова я взехте със себе си.
	— Какво си се възгордял тъй? Да не би да си вече препасан рицар, а не слуга?
	— Слуга съм, но на господарката, затова се грижа да не й се нанесе срам.
	А Мачко се замисли навъсен, защото беше недоволен от себе си. Вече неведнъж той се осъждаше, че е взел Ягенка от Згожелице, тъй като чувствуваше, че в това завеждане на Ягенка при Збишко все пак имаше за нея известно унижение, а в случай че Дануша се намери — нещо повече от унижение. Той чувствуваше също, че дръзките думи на чеха са прави, защото, щом бе повел Ягенка, за да я заведе при абата, можеше да я остави в Плоцк, когато се научи за смъртта му, а той я заведе чак в Спихов, да бъде за всеки случай по-близо до Збишко.
	— Това съвсем не ми е идвало наум — каза той в желанието си да заблуди и себе си, и чеха, — но тя сама настоя да тръгне.
	— Да, настоя, защото й втълпихме, че онази е вече на оня свят и че и за братята й ще бъде по-безопасно без нея, отколкото с нея, и тя тръгна.
	— Ти й втълпи! — завика Мачко.
	— Аз — и вината е моя. Но сега трябва да си признаем грешката. Трябва, пане, нещо да направим. Иначе по-добре да загинем.
	— Какво ще направиш — рече нетърпеливо Мачко — с такава войска, в такава война!… И да стане нещо повече, то ще е тепърва през юли, защото за немците има времена за воюване: зимата и сухото лято, а сега войната само тлее, но не гори. Княз Витолд, изглежда, е отишъл в Краков да уведоми краля и да го моли за разрешение и помощ.
	— Но нали има наблизо кръстоноски замъци. Да бяхме превзели поне два от тях, може би ще намерим Юрандовата дъщеря или ще получим известие за смъртта й.
	— Или пък нищо.
	— Нали Зигфрид я е докарал в тези места. Казаха ни това и в Щитно, и навсякъде, пък и ние самите така мислехме.
	— Ами ти видя ли тукашната войска? Излез от палатката и погледни. Някои имат само тояги, а други медни мечове, останали от прадедите им.
	— Така е, но доколкото съм чувал, били много сръчни в боя.
	— Обаче не могат с голи кореми замъци да превземат, особено пък кръстоноски.
	Разговорът се прекъсна от идването на Збишко и Скирвойло, който беше вожд на жмуджанците. Той беше нисък човек, но набит и широкоплещест. Гърдите му бяха така изпъкнали, та приличаха на гърбица, а ръцете му бяха извънредно дълги и стигаха почти до коленете му. Изобщо външността му напомняше Зиндрам от Машковице, знаменития рицар, с когото Мачко и Збишко се бяха запознали на времето в Краков, защото имаше огромна глава и също такива криви крака. За него казваха също, че разбира добре от война. Целия си живот беше прекарал на бойното поле срещу татарите, с които се бе сражавал дълги години в Украйна, и срещу немците, които мразеше като чума. В тези войни се бе научил да говори украински, а после, при двора на Витолд, и малко полски; на немски знаеше или поне повтаряше само три думи: огън, кръв и смърт. Неговата огромна глава беше всякога пълна с разни военни планове и хитрости, които кръстоносците не можеха нито да предвидят, нито да предотвратят, затова в крайграничните области се боеха от него.
	— Говорехме за похода — каза с необичайно оживление Збишко на Мачко — и затова дойдохме тук, за да ни кажете и своето мнение като опитен човек.
	Мачко покани Скирвойло да седне на един боров пън, покрит с мечешка кожа, после заповяда на хората си да донесат едно ведро с медовина, от което рицарите почнаха да си гребат с тенекиени канчета и да пият, а когато се подкрепиха добре, Мачко запита:
	— В поход ли искате да тръгнете?
	— Да изпъдим немците от замъците…
	— От кои?
	— От Рагнета или Ново Ковно.
	— От Рагнета — каза Збишко — Преди четири дни бяхме при Ново Ковно и те ни разбиха.
	— Тъкмо така — каза Скирвойло.
	— Как така?
	— Добре.
	— Чакайте — рече Мачко, — защото аз не познавам тукашните места. Де е Ново Ковно и де е Рагнета?
	— Оттук до Старо Ковно има по-малко от една миля, а от Старо до Ново Ковно също една миля — отговори Збишко. — Замъкът е на остров. Онзи ден искахме да се прехвърлим там, но ни разбиха, като минавахме по водата. Преследваха ни след това половин ден, докато не се спотаихме в горите, а войската така се пръсна, че някои се върнаха едва днес сутринта.
	— А Рагнета?
	Скирвойло протегна дългата си като клон ръка на север и рече:
	— Далеко! Далеко!…
	— Тъкмо затова, че е далеко! — отвърна Збишко. — Там наоколо е спокойно, защото колкото въоръжени хора имаше отсам границата, се присъединиха към нас. Там немците сега не очакват никакво нападение, та ще ги нападнем неподготвени.
	— Право казва — рече Скирвойло.
	А Мачко попита:
	— Мислите ли, че ще бъде възможно да превземем и замъка?
	Скирвойло поклати глава в знак на отрицание, а Збишко отговори:
	— Замъкът е укрепен и можем да го вземем само случайно. Но ще опустошим околността, селата и градовете ще опожарим, запасите ще унищожим, а най-важно — ще вземем пленници, между които може да има и знатни хора, а тях кръстоносците с готовност откупуват или пък разменят…
	Тук той се обърна към Скирвойло:
	— Вие сам, княже, признахте, че казвам право, а сега преценете добре — Ново Ковно е на остров. Там нито села ще разрушим, нито стада ще заграбим, нито пленници ще вземем. Пък нали там току-що ни разбиха. Я да идем по-добре там, дето сега не ни очакват.
	— Който разбие, той най-малко очаква нападение — промърмори Скирвойло.
	Но тук думата взе Мачко и почна да поддържа мнението на Збишко, защото разбра, че момъкът има по-голяма надежда да узнае нещо при Рагнета, отколкото при Ново Ковно, и че при Рагнета ще бъде по-лесно преди всичко да се хване някой знатен пленник, който би могъл да послужи за размяна. Той мислеше също, че във всеки случай е по-добре да отидат по-далече и да нападнат неочаквано по-слабо защитено място, отколкото остров, защитен от природата и освен това пазен от укрепен замък и силна охрана.
	А като човек опитен във военните работи той говореше ясно и привеждаше такива убедителни доводи, че можеше да склони всекиго. И те го слушаха с внимание. Скирвойло помръдваше сегиз-тогиз вирнатите си нагоре вежди, като че в знак на съгласие, понякога мърмореше: „Право казва“, най-сетне сви огромната си глава между широките рамене, така че изглеждаше съвсем гърбав, и дълбоко се замисли.
	Но след малко стана и без да каже дума, почна да се сбогува.
	— Е, как ще бъде, княже? — попита го Мачко. — Накъде ще идем?
	А той отговори накъсо:
	— Към Ново Ковно.
	И излезе от палатката.
	Мачко и чехът гледаха известно време с учудване Збишко, после старият рицар се удари с ръце по бедрата и извика:
	— Тю! Какъв дръвник!… Уж те слуша, слуша, пък после пак своето си знае. Само си хабиш думите!…
	— Чувах и аз, че е такъв — отвърна Збишко, — но всъщност и целият им народ е упорит както никой друг. Ще изслуша чуждото мнение, а после като че на вятъра се е приказвало.
	— Тогава защо пита?
	— Защото сме препасани рицари и за да разгледа всяка работа от две страни. Но той не е глупав.
	— При Ново Ковно също може най-малко да ни се надяват — забеляза чехът — имено затова, защото са ви току-що разбили. Тук той имаше право.
	— Да отидем да видим хората, на които съм началник — рече Збишко, комуто стана задушно в палатката, — трябва да им дам заповед да бъдат готови.
	И те излязоха. Вън беше вече дълбока нощ, облачна и тъмна, осветявана само от огньовете, при които бяха насядали жмуджанците.


>>	XVII

	За Мачко и Збишко, които бяха служили и по-рано под началството на Витолд и се бяха нагледали до насита на литовските и жмуджките бойци, техният стан не представляваше нищо ново, но чехът ги разглеждаше с любопитство и същевременно обмисляше какво може да се очаква в боя от такива хора, като ги сравняваше с полското и с немското рицарство. Станът беше разположен в една низина, заобиколена с борови гори и с блата, поради което беше напълно защитен от нападение, тъй като никаква друга войска не би могла да се промъкне през тия коварни мочури. Самата низина, на която бяха разположени бараките, беше също мочурлива и блатиста, но войниците бяха насекли елови и борови клони и я бяха настлали с тях така дебело, та си почиваха като на най-сухо място. За княз Скирвойло бяха направили набързо нещо като „нума“ или литовска горска хижа от глина и неодялани греди, за по-видните хора бяха направени от клони няколко десетки колиби, а простите войници седяха около огнищата под открито небе и се пазеха от промяната на времето и от дъждовете само с кожусите и кожите, които носеха на голо. В стана никой не спеше, защото хората от нямане що да правят след последното поражение бяха се наспали през деня. Някои седяха или лежаха около буйните огньове, като ги подсилваха със сухи вършини и хвойнови клони, а други ровеха в позагасналите и покрити с пепел огнища, от които се разнасяше мирис на печена ряпа — обикновената храна на литовците, а също и дим от печено месо. Между огнищата се виждаха купчини оръжие, сложено наблизо, така че всеки да може в случай на нужда да грабне веднага своето. Хлава разглеждаше с любопитство копията с тесни и дълги върхове, изковани от калено желязо, боздуганите от млад дъб, в които бяха набити кремъци или гвоздеи, секирите с къси дръжки, прилични на полските брадви, с които си служеше конницата, и секирите с много дълги, като на алебарди дръжки, с които се биеше пехотата. Срещаха се между тях и медни, останали от старо време, когато желязото е било още малко употребявано в тия затънтени места. Някои мечове бяха също медни, но повечето бяха от доброкачествена, доставяна от Новогрод стомана. Чехът вземаше в ръка копията, мечовете, секирите, напоените с катран и пърлени на огън лъкове и при светлината на пламъка опитваше здравината им. Около огньовете имаше малко коне, защото стадата пасяха далече в горите и по ливадите, пазени от бдителните коняри, но понеже по-знатните боляри искаха да имат бойните си коне всякога под ръка, в стана имаше няколко десетки коня, които пленниците хранеха, като държаха пред муцуните им особени кошове. Хлава се чудеше на рунтавите тела на тези бойни коне, извънредно дребни, с яки вратове и изобщо толкова чудновати, та западните рицари ги смятаха за някакви странни горски животни, прилични повече на еднорози, отколкото на същински коне.
	— Тук нищо не струват едрите бойни коне — каза осведоменият Мачко, като си спомни предишната служба при Витолд, — защото едрият веднага ще затъне в мочурите, а тукашният дребосък ще мине навсякъде почти като човек.
	— Но в полето — отвърна чехът — тукашните не ще устоят на едрите немски коне.
	— Няма да устоят. Затова пък немецът не може да избяга от жмуджанеца, нито ще го настигне, защото тези коне са така бързи, а може би и по-бързи от татарските.
	— Все пак ми е чудно, защото видях пленените татари, които рицарят Зих доведе в Згожелице. Те всички бяха дребни хора и такива всеки кон може да носи, а тукашните хора са едри.
	И наистина народът беше снажен. На светлината на огъня се виждаха изпод кожите и кожусите широки гърди и яки рамене. Повечето от тях бяха тънки, но кокалести и високи, изобщо по ръста си те надминаваха жителите на другите литовски краища, защото живееха на по-добра и по-плодородна земя, където по-рядко се чувствуваше гладът, който измъчваше понякога Литва. Затова пък бяха много по-диви от литовците. Във Вилно беше великокняжеският двор, там идваха князе от изток и запад, идваха пратеници, минаваха и чужденци търговци, поради което жителят на града и околността се запознаваше донякъде с чуждите обичаи; а тук чужденецът се явяваше само в образа на кръстоносец или на кавалер на меча*, които донасяха в глухите горски селища само огън, робство и покръстване чрез проливане на кръв, та всичко тук беше по-грубо, по-сурово и много по-близко до старите времена и по-враждебно към всичко ново: стари обичаи, стари начини за воюване, пък и по-упорито езичество, защото тук донасяше кръста не добрият вестител от Евангелието с апостолска любов, а въоръжен немски монах с душа на палач.
	[* Член на рицарски орден, основан за борба с езичниците от римския епископ. Този орден се отцепил от Кръстоносния едва през XV век. — Б. пр.]
	Скирвойло и най-знатните князе и боляри бяха вече християни, понеже бяха последвали примера на Ягело и на Витолд. Останалите, дори най-простите и най-диви войници, таеха в гърдите си смътно предчувствие, че иде смърт и край на предишния свят, на предишната им вяра. И те бяха готови да преклонят глава пред кръста, стига да не го издигаха омразните немски ръце. „Ние молим да се покръстим — викаха те към всички князе и народи, — но спомнете си, че сме хора, а не животни, които могат да се подаряват, купуват и продават.“ Все пак, докато старата вяра гаснеше, както гасне огън, на който никой не прибавя дърва, а от новата вяра сърцата се отвращаваха именно, защото към нея ги принуждаваше немското насилие, в душите на тези хора се бе родила пустота, безпокойство, жал по миналото и дълбока тъга. Чехът, който още от дете беше свикнал с веселата войнишка глъчка, с песни и шумна музика, за пръв път в живота си виждаше такъв тих, мрачен стан. Само тук-таме, край по-далечните от хижата на Скирвойло огньове, се чуваха звуци на цафари или пищялки или пък думите на тиха песен, която пееше някой народен певец. Войниците слушаха с наведени глави и с втренчени в огъня очи. Някои бяха клекнали край огъня, подпрели лакти на колене и скрили лицата си в ръце. Така покрити с кожите си, те приличаха на хищни горски зверове. Но когато вдигнеха глави към минаващите рицари, пламъкът осветяваше кротки лица и сини очи, съвсем не сърдити, нито пък хищни, които гледаха по-скоро така, както гледат тъжни и онеправдани деца. В края на стана лежеха на мъх ранените, които бойците бяха успели да изнесат от последната битка. Врачовете, така наречените „лабдариси“ и „сейтони“, мърмореха над тях заклинания или превързваха раните им с някакви лековити треви, а ранените лежаха мълчаливо и понасяха търпеливо  болките и мъките. От горските дълбини, откъм поляните и лъговете, се чуваше подсвиркването на конярите, сегиз-тогиз подухваше вятър, който покриваше с дим целия стан и изпълваше с шум тъмната гора. А нощта ставаше все по-дълбока, огньовете почнаха да тлеят и да изгасват и настана още по-голяма тишина, която усилваше това чувство на тъга и угнетеност.
	Збишко даде заповед на хората, които бяха под негова команда и с които лесно можеше да разговаря, защото между тях имаше няколко полочани, после се обърна към оръженосеца си и каза:
	— Нагледа се вече до насита, а сега е време да се върнем в палатката.
	— То се знае, че се нагледах — отговори оръженосецът, — но не съм особено доволен от това, което видях, защото веднага си личи, че това е разбита войска.
	— Два пъти: преди четири дни край замъка и онзи ден, когато минавахме водата. А сега Скирвойло иска да отиде там за трети път, за да понесе трето поражение.
	— Та как не разбира той, че с такава войска не може да успее срещу немците? Рицарят Мачко ми каза вече, пък сега и аз самият мисля, че не ще да са твърде добри и в битка тези момчета.
	— Тук се мамиш, защото те са храбър народ, какъвто малко има по света. Само че се бият накуп, безредно, а немците — всякога в строй. Ако сполучат да разкъсат строя, най-често жмуджанецът ще убие немеца, а не немецът жмуджанеца. Да, но ония знаят това и така здраво се държат, та стоят като стена.
	— Пък за превземане на замъци надали може и да се мисли — рече чехът.
	— Защото и никакви оръдия нямат за това — отговори Збишко. — Оръдия има само княз Витолд и докато не дойде към нас, няма да отхапем нито един замък освен случайно или като използуваме изменник.
	С такъв разговор те стигнаха до колибата, пред която гореше голям, поддържан от слугите огън, а на него се печеше приготвеното от слугите месо. В колибата беше студено и влажно, затова двамата рицари, заедно с тях и Хлава, се разположиха на кожите край огъня.
	После похапнаха и се опитаха да заспят, но не можаха. Мачко се обръщаше ту на една, ту на друга страна, а най-сетне, като видя, че Збишко седи край огъня, обхванал с ръце коленете си, го запита:
	— Слушай! Защо искаш да отидем далече при Рагнета, а не тук наблизо, при Готесвердер? Какво те засяга това?
	— Някакъв вътрешен глас сякаш ми казва, че Данушка е в Рагнета, а и там по-малко пазят, отколкото тук.
	— Не е имало досега време да си поприказваме, защото и аз бях уморен, а и ти си събираше по гората хората след поражението. Но сега кажи как стои работата: мислиш ли вечно да търсиш тази девойка?
	— Тя не е някоя си девойка, а моя жена — отговори Збишко.
	Настана мълчание, защото Мачко разбираше добре, че няма какво да отговори на това. Ако Данушка беше досега само Юрандова дъщеря, старият рицар положително би придумвал братанеца си да я забрави, но пред светостта на тайнството търсенето ставаше вече негов дълг и Мачко не би му задавал дори такъв въпрос, ако не беше обстоятелството, че не бе присъствувал нито на годежа, нито на венчавката, затова неволно смяташе Юрандовата дъщеря все за девойка.
	— Тъй е! — каза той след малко. — А за това, което през тия два дни имах време да те попитам, аз те питах и ти ми каза, че нищо не знаеш.
	— Защото нищо не зная освен това, че нещо като гняв божи виси над мене.
	Ненадейно Хлава се понадигна от мечешката кожа, седна и наострил уши, почна да слуша внимателно и с любопитство.
	А Мачко каза:
	— Докато не ни е налегнал сън, казвай, какво видя, какво прави и какво постигна в Малборг?
	Збишко отметна отдавна нестриганата си коса, която отпред падаше чак до веждите му, помълча малко и заговори:
	— Да бе рекъл господ да знаех и за моята Данушка толкова, колкото зная за Малборг. Питате ме какво съм видял там? Видях неизмеримата сила на кръстоносците, подпомагана от всички крале и от всички народи, с която не знам дали може да се мери някоя друга на света. Видях замък, какъвто надали има и самият римски император, видях богатства неброени, видях доспехи, видях мравуняк въоръжени монаси, рицари и войници — и реликви, каквито може да има само светият отец в Рим, и казвам ви, че чак душата ми се вдърви, като си помислих: кой ще се реши да излезе срещу тях? Кой ще ги надвие? Кой ще им се опре? Кого не ще може да сломи тяхната сила?
	— Нас не ще сломи! Проклета им майка! — извика Хлава, който не можа да се сдържи.
	И на Мачко се видяха чудни тия Збишкови думи, та при все че му се искаше да узнае всичките приключения на младежа, го прекъсна и рече:
	— А забрави ли за Вилно? А малко ли пъти сме се срещали с тях щит срещу щит и лице срещу лице! А забрави ли каква мъка им създавахме и как се оплакваха те от нашата упоритост: че не стигало само да запенят коня и да строшат копието си, а трябвало или чуждата глава да вземат, или своята да дадат! Нали имаше там и чужденци гости, които ни извикваха на двубой — и всички си отидоха с позор. Какво си се размекнал такъв?
	— Не съм се размекнал аз, че и в Малборг се бих, там и с остри копия ме нападнаха, обаче вие не познавате цялата им сила.
	Но старият се разсърди.
	— А ти познаваш ли цялата сила на поляците? Виждал ли си всички знамена заедно? Не си ги виждал. Силата на кръстоносците се крепи върху измяна и неправда над хората, защото там и педя земя няма, която да е тяхна. Нашите князе ги приеха, както се приема просяк в къщи — и ги надариха, а те, щом се засилиха, ухапаха ръката, която ги хранеше, като зли и бесни кучета. Земята заграбиха, градовете с измяна превзеха и ето ти тяхната сила! Но ако ще би всички крале на света да им се притекат на помощ, ще дойде денят на съда и отмъщението.
	— Щом искахте да ви разкажа какво съм видял, а сега се сърдите, по-добре да млъкна — рече Збишко.
	А Мачко сумтя сърдито известно време, но скоро се успокои и каза:
	— Колко пъти е бивало така! Стои си в гората бор като непристъпна кула и човек мисли, че вечно ще стои така, а като го удариш здравата с тъпата страна на брадвата, ще разбереш, че е кух отвътре. И прах се сипе вътре в него. Такава е и кръстоноската сила. Но аз исках да ми кажеш какво си правил и какво си постигнал. Казваш, че си се бил там с остри копия…
	— Бих се. Гордо и недружелюбно ме посрещнаха изпърво, защото им беше вече известно, че съм се бил с Ротгер. Може би щеше да ми се случи и нещо лошо, но аз отидох там с писмо от княза, пък и рицарят дьо Лорш, когото те уважават, ме запази от тяхната злоба. Но после се почнаха гощавки и състезания, в които господ ме благослови. Нали вече сте чули, че ме обикна братът на магистър Улрих и ми даде писмена заповед от самия магистър да ми върнат Данушка?
	— Казваха ни хората — рече Мачко, — че му се скъсала препаската на седлото, а пък ти си видял това и не си искал да го нападнеш.
	— Разбира се, вдигнах копието нагоре, а той оттогава ме обикна. Ех, боже мили! Строги писма ми дадоха те, с които можех за ходя от замък на замък и да търся. И мислех си вече, че е дошъл краят на моето нещастие и на моята грижа, но сега ето, седя тук в тази дива страна без никакъв изход, с мъка и тъга в душата, и всеки ден ми е все по-тежко и по-мъчно…
	Тук той млъкна за малко, после хвърли с всичка сила едно дърво в огъня, та чак искри се пръснаха от разпалените главни, и рече:
	— Ако тя, горкичката, стене тук наблизо в някой замък и мисли, че съм я забравил, по-добре е да умра веднага!
	Изглежда, че в душата му се беше насъбрало толкова голямо нетърпение и болка, че той почна отново да хвърля дърва в огъня като обхванат от внезапна сляпа болка, а Мачко и Хлава се зачудиха много, защото не допущаха, че той толкова много обича Данушка.
	— Съвземи се! — извика Мачко. — Какво стана с онова писмо? Управителите не искаха ли да изпълняват заповедите на магистъра?
	— Съвземете се, господарю — рече Хлава. — Бог ще ви утеши — може би скоро.
	А на Збишко чак сълзи блеснаха в очите, но той се успокои малко и рече:
	— Отваряха мръсниците замъци и тъмници. Бях навсякъде, търсех. Но избухна тази война — и в Гердави управителят фон Хайдек ми каза, че военното право е друго и че писма, дадени в мирно време, не са в сила. Аз го извиках веднага на двубой, но той не се яви и заповяда да ме изпъдят от замъка.
	— Ами в другите? — попита Мачко.
	— Навсякъде същото. Вождът в Крулевец, който е началник на гердавския управител, не искаше дори да прочете писмото от магистъра, като казваше, че войната си е война — и ми заповяда да си вървя, докато главата ми е още на раменете. И другаде питах — навсякъде същото.
	— Сега вече разбирам — рече старият рицар. — Като си видял, че нищо няма да постигнеш, решил си да дойдеш тук, дето може да ти се случи поне да отмъстиш.
	— Така е — отговори Збишко. — Мислех също, че ще хванем пленници и може няколко замъка да превземем, но те не умеят да превземат замъци.
	— Ех, да дойде самият княз Витолд, тогава ще бъде иначе.
	— Дай боже.
	— Ще дойде. Чух при мазовецкия двор, че щял да дойде, а заедно с него може би и кралят с цялата полска войска.
	Но по-нататъшният им разговор прекъсна Скирвойло, който се показа неочаквано от сянката и рече:
	— Тръгваме на поход.
	Като чуха това, рицарите скочиха веднага на крака, а Скирвойло приближи до лицата им огромната си глава и рече с тих глас:
	— Има новини: към Ново Ковно идат подкрепления. Двама рицари водят войници, добитък и храна. Ще им преградим пътя.
	— Значи, ще минем Неман? — запита Збишко.
	— Да. Зная един брод.
	— А в замъка знаят ли, че идат подкрепления?
	— Знаят и ще излязат да ги срещнат, но тях ще ударите вие.
	И той почна да им обяснява къде трябва да залегнат, та да нападнат неочаквано ония, които ще излязат от замъка. Гледаше едновременно да спечели две битки и да отмъсти за последните поражения, което можеше да му се удаде, защото след скорошната победа победителят се чувствуваше напълно в безопасност. Той им посочи мястото и времето, в което трябваше да бъдат там, останалото предостави на тяхната храброст и съобразителност. Те се зарадваха много, защото веднага разбраха, че имат работа с опитен и изкусен боец. Като обясни всичко, им поръча да тръгнат след него и се върна в своята хижа, дето го чакаха вече князете и болярите-стотници. Там той повтори заповедите си и издаде нови, най-сетне вдигна към устните си свирката, издялана от вълча кост, и свирна с нея толкова силно и пронизително, та се чу от единия до другия край на стана.
	При тоя звук всичко около загасналите огньове се раздвижи; тук-таме блеснаха искри, после светнаха пламъчета, които порастваха и се засилваха всеки миг, и на тяхната светлина се видяха дивите образи на бойците, които се събираха около купчините с оръжието. Гората потрепера и се събуди. След малко от дълбините й почнаха да достигат подвиквания на конярите, които караха стадата към стана.


>>	XVIII

	Те стигнаха на съмване до река Невяжа и я минаха едни на кон, други заловени за опашките на конете, а някои върху вързоп от храсти. Всичко стана тъй бързо, че дори Мачко, Збишко, Хлава и мазурите, които бяха дошли като доброволци, се учудваха на сръчността на тези хора и едва сега разбраха защо нито горите, нито блатата, нито реките можеха да спрат литовските нападения. Като излязоха от водата, никой не си свали дрехите, не си хвърли кожуха или вълчата дреха, а се сушеха с обърнати към слънцето гърбове, така че от тях излизаше обилна пара — и след кратка почивка тръгнаха с бърз ход на север. Вечерта по тъмно стигнаха до река Неман. Но тук минаването през голямата и при това придошла от пролетните води река не беше лесно. Бродът, който Скирвойло знаеше, на места се беше превърнал в дълбочина, така че конете трябваше да плуват около стотина крачки. Течението отнесе двама души току до Збишко и Хлава, които напразно се опитаха да ги спасят, но поради тъмнината и буйната вода скоро ги изгубиха от очи, а потъващите не смееха да викат за помощ, понеже преди това вождът беше издал заповед минаването да стане при най-дълбоко мълчание. Всички останали обаче стигнаха благополучно на отсрещния бряг, дето преседяха без огън чак до сутринта.
	На съмване цялата войска се раздели на два отреда. С единия Скирвойло тръгна навътре в страната, за да срещне ония рицари, които водеха подкрепления в Готесвердер, а другия Збишко поведе право към острова, за да прегради пътя на хората от замъка, които щяха да излязат да срещнат другите. Небето беше ясно и безоблачно, но долу над горите, лъговете и храсталаците лежеше гъста белезникава мъгла, която закриваше изцяло далечината. За Збишко и за хората му това обстоятелство беше благоприятно, защото излезлите от замъка немци не можеха да ги видят и навреме да избягнат боя. Младият рицар беше особено доволен от това и каза на Мачко, който яздеше до него:
	— В тази мъгла ние по-скоро ще се сблъскаме с тях, отколкото да се видим, дай боже само да не се проясни поне до пладне.
	Като каза това, избърза да даде заповеди на стотниците, които яздеха отпред, а след малко се върна и съобщи:
	— Скоро ще излезем на пътя, който води до брода за острова към вътрешността. Там ще залегнем в гъсталака и ще ги чакаме.
	— Отде знаеш за пътя? — попита Мачко.
	— От тукашните селяни. Такива има между войниците петнайсетина души. Те именно ни водят навсякъде.
	— Ами далече ли ще залегнем от замъка и от острова?
	— На около една миля.
	— Добре, защото, ако беше по-близо, биха могли да им пратят войници от замъка на помощ, а така не само че няма да дойде никой, но и вика им няма да чуят.
	— Разбира се, че съм помислил за това.
	— Помислил си за едно, помисли и за друго: ако тези хора са верни, прати двама-трима от тях напред, та който пръв забележи немците, веднага да ни извести, че идат.
	— И това е вече направено!
	— Тогава ще ти кажа още нещо. Заповядай на стотина-двеста души, щом се почне битката, да не се намесват, а да се спуснат и да преградят пътя откъм острова.
	— Това на първо място! — отговори Збишко. — Вече и такива заповеди са дадени. Немците ще попаднат като в примка или като в клопка!
	При тия думи Мачко погледна братанеца си приветливо, зарадван, че Збишко въпреки младостта си разбира добре от война. Той се усмихна и промърмори:
	— Истинска наша кръв! Наша кръв!
	Но оръженосецът Хлава се зарадва повече и от Мачко, защото за него нямаше по-голяма наслада от битката.
	— Не зная — рече той — как ще се бият нашите съюзници, но вървят тихо, в ред, и личи у тях страшно желание за битка. Ако Скирвойло добре е пресметнал всичко, нито един немец няма да ни се изплъзне.
	— Да ще бог малцина да се изплъзнат — отговори Збишко. — Но съм заповядал да вземат колкото се може повече пленници, пък ако се случи между тях някой рицар или кръстоносец, в никой случай да не го убиват.
	— Защо така, господарю? — попита чехът.
	А Збишко отговори:
	— Гледайте и вие така да стане. Рицарят, ако е гост, ходи по градовете и замъците, вижда много свят и чува много новини, пък ако е кръстоносец — още повече. Право да си кажа, дойдох тук, за да хвана в плен някой от най-знатните и да направя размяна. Само това ми е останало… ако ми е останало още.
	После той пришпори коня и отново избърза начело на отреда, за да даде последни разпореждания и същевременно да разсее тъжните мисли, за които сега нямаше време, тъй като избраното за засада място не беше вече много далеч.
	— Защо младият господар се надява, че жена му е още жива и че се намира по тези места? — запита чехът.
	— Защото, ако Зигфрид не я е умъртвил веднага в Щитно в първия порив на злоба — отвърна Мачко, — можем с право да се надяваме, че е още жива. Но ако я беше умъртвил, щитненският свещеник не би ни разправял такива неща, които и Збишко е чувал. Дори за най-жестокия човек е тежко да вдигне ръка върху беззащитна жена, а камо ли върху невинно дете.
	— Тежко е, но не и за кръстоносеца. Ами децата на княз Витолд?
	— Вярно е, че те имат вълчи сърца, но все пак и това е вярно, че той не я е погубил в Щитно, и понеже той самият е дошъл по тези места, може и нея да е скрил в някой замък.
	— Ех, да можехме да вземем острова и замъка!
	— Ти само погледни хората — рече Мачко.
	— Така си е! Но аз имам една мисъл, която ще кажа на младия господар.
	— Да имаш, ако щеш, и десет, с копия стени не се разбиват.
	При тия думи Мачко посочи редицата копия, с които беше въоръжена по-голямата част от войниците, после запита:
	— Виждал ли си някога такава войска?
	А чехът наистина не беше виждал такова нещо. Отпреде им без строй яздеше гъста тълпа бойци, защото в гората и всред храсталаците беше мъчно да се поддържат редиците. Пък и пехотата се беше смесила а конницата, за да не изостанат от конете, държеха се за гривите, седлата и опашките. Плещите на войниците бяха покрити с кожи от вълци, рисове, мечки, на главите им стърчаха ту глигански зъби, ту еленови рога, ту космати уши, та ако не беше вдигнатото нагоре оръжие, насмолените лъкове и колчаните за стрели на плещите, можеше да се стори на онези, които гледаха отзад, особено в мъглата, че това са цели стада диви горски зверове, излезли от непристъпните си леговища в горските дълбини и поели някъде по белия свят, гонени от жажда за кръв или от глад. Във всичко това имаше нещо страшно и същевременно толкова необикновено, като че беше онова чудо, наречено гомон, във време на което според народното вярване тръгват накъдето им видят очите не само зверовете, но и камъните, и храсталаците.
	При вида на бойците един от ония шляхтичи, които бяха дошли с чеха от Ленкавица, се приближи до него, прекръсти се и рече:
	— Во имя отца и сина! Като че с глутница вълци вървим, не с хора.
	А Хлава, при все че и той самият виждаше за пръв път подобна войска, отвърна като вещ човек, който е опознал всичко и на нищо се не учудва:
	— Вълците вървят на глутници зиме, но кръстоноската кръв е вкусна и пролетно време.
	А наистина беше вече пролет — май! Лещакът, който растеше долу между боровете, се беше покрил със светла зеленина. От пухкавия и мек мъх, по който стъпваха безшумно краката на войниците, се показваха бели и синкави съсънки, стъбла на боровинки и назъбена папрат. Напоените от изобилни дъждове дървета миришеха на влажна кора, а от горската настилка лъхтеше суровият аромат на окапалите борови игли и на гнило дърво. Слънчевите лъчи трептяха с цветовете на дъгата в росните капки, увиснали по листата, и горе птичките пееха радостно.
	Подканвани от Збишко, вървяха все по-бързо. След малко той пак дойде в тила на отреда, дето беше Мачко с чеха и с мазурските доброволци. Надеждата за добра битка явно го беше доста оживила, защото по лицето му нямаше обикновената тъга и очите му светеха както по-преди.
	— Хайде! — завика той. — Сега ние трябва да идем отпред, а не да бъдем отзад!
	И ги поведе начело на отреда.
	— Слушайте — добави той, — може да налетим неочаквано на немците, но ако те забележат нещо и успеят да се построят, разбира се, ние първи ще ги ударим, защото въоръжението ни е по-здраво и мечовете по-добри!
	— Така и ще бъде! — рече Мачко.
	Другите се разположиха по-здраво на седлата, като че ли веднага щяха да нападнат. Някои поеха издълбоко дъх и опитаха дали мечът излиза лесно от ножницата.
	Збишко им повтори още един път, че ако между пешаците се намерят рицари или братя с бели плащове върху доспехите, да не ги убиват, а да ги вземат в плен, после се затече отново към водачите и след малко спря отреда.
	Бяха стигнали до пътя, който водеше от пристана срещу острова към вътрешността на сушата. В същност това още не беше истински път, а по-скоро пътека, неотдавна проправена през гората и подравнена само колкото да могат криво-ляво да минават по нея войници и коли. От двете страни се издигаха високи борове и до тях бяха натрупани изсечените за разширяване на пътеката трупи на стари дървета. Лещакът на места беше толкова гъст, че скриваше изцяло дълбочината на гората. Збишко избра място на завой, за да не могат идващите да съзрат нищо отдалече и да не успеят да се дръпнат овреме или да застанат в боен ред, Там той зае двете страни на пътеката и заповяда да чакат неприятеля.
	Свикналите с гората и с горски битки жмуджанци залегнаха така сръчно зад пънове, зад повалени трупи, зад коренаците, в лещака и сред гъстите млади ели, като че земята ги погълна. Нито човек продума, нито кон изцвили. От време на време около притаените хора минаваше ту някой дребен, ту едър горски звяр и чак когато почти се отриеше о тях, избягваше с изплашено фучене на друга страна. От време на време задухваше вятър и изпълваше гората с тържествен и величествен шум, понякога затихваше и тогава се чуваше само далечното кукане на кукувица и близкото чукане на кълвачи.
	Жмуджанците слушаха с радост тия звукове — особено кълвачът беше за тях вестител на добра сполука, А гората беше пълна с кълвачи и чукането им се чуваше от всички страни, силно, бързо, сякаш чукаха работни кора. Би казал човек, че там всички си имат ковачници и отрано са се заловили за усърдна работа. На Мачко и на мазурите се струваше, че чуват дърводелци, които коват греди на нова къща, и си спомняха за родните места.
	Но времето минаваше, а не се чуваше нищо друго освен шумът на гората и чуруликането на птичките. Ниската мъгла оредя, слънцето се издигна доста високо и почна да припича, а те все още лежеха. Най-сетне Хлава, комуто омръзна чакането и мълчанието, се наведе до ухото на Збишко и му зашепна:
	— Господарю… Ако даде господ нито един от тези кучи синове да не излезе жив оттук, дали не бихме могли през нощта да се промъкнем към замъка, да минем водата и да го вземем неочаквано.
	— Да не мислиш, че там не пазят стражеви лодки и че те нямат пропуск?
	— Пазят и имат — пришепна отново чехът, — но под заплахата с нож пленниците ще кажат пропуска. Пък и самите те може да им обадят на немски. Само да стигнем на острова, все едно, че сме в замъка…
	Тук той млъкна, защото Збишко сложи изведнъж ръка на устата му: откъм пътя се чу грачене на врана.
	— Тихо! — каза той. — Това е знак!
	И наистина след малко на завоя се появи жмуджанец на дребен рунтав кон, чиито копита бяха увити с овча кожа, за да не издават тропот и да не оставят следи по калта.
	Той яздеше бързо и се озърташе на всички страни. Като чу от гъсталака отговор на своето грачене, внезапно хлътна в гората и след миг се озова при Збишко.
	— Идат!… — каза той.


>>	XIX

	Збишко почна да го разпитва набързо как се придвижват, колко конница има, колко пешаци и преди всичко колко далече са те. От отговора на жмуджанина разбра, че в отреда няма повече от сто и петдесет войници, от тях около петдесет са конници, под началството не на кръстоносец, а на някакъв светски рицар, че вървят в строй и карат зад себе си празни коли със запасни колелета в тях, че пред отреда на два изстрела с лък върви „стража“ от осем души, която се отбива често от пътя и оглежда гората и гъсталака, и най-сетне, че сега са на около четвърт миля от тях.
	Збишко не беше особено доволен, че вървят в строй. Той знаеше от опит колко мъчно е в такива случаи да се разкъса стегнатата немска редица и как такава „купчина“ умее да се брани, като при отстъплението си нанася удари подобно на нападнат от кучета глиган. Затова пък го зарадва известието, че са не по-далече от около четвърт миля, от което заключаваше, че изпратеният неотдавна отред е вече в тила на немците и в случай на тяхно поражение няма да пропусне нито един. Колкото до предната стража от съгледвачи, той не й придаваше особено значение, защото от по-рано очакваше, че ще бъде така, и беше заповядал на своите жмуджанци или да пропуснат стражата да мине спокойно, или пък, ако хората от нея навлязат в гората за оглед, да ги изловят тихичко до един.
	Но последната поръка се оказа излишна. Стражата се приближи незабавно. Скритите зад повалените пънове по-близо до пътя жмуджанци видяха отлично тези войници как се спряха на завоя и почнаха да си говорят. Началникът, едър рижобрад немец, им даде знак да мълчат и почна да се ослушва. Известно време личеше, че той се колебае дали да навлязат в гъсталака, но като чуваше само чукането на кълвачите, навярно си помисли, че птиците не биха били така свободни, ако в гората имаше скрити хора, та махна с ръка и поведе отреда по-нататък.
	Збишко почака, докато те се скрият зад следния завой, после се приближи тихо до самия път начело на по-тежко въоръжените мъже. Между тях бяха: Мачко, чехът, двамата владелци от Ленкавица, трима млади рицари от околността на Чеханов и петнайсетина по-видни и по-добре въоръжени жмуджки боляри. Те почти нямаше защо да се крият повече и Збишко смяташе веднага при появата на немците да изскочат насред пътя, да се нахвърлят върху тях, да ги нападнат и да разкъсат строя. Ако планът му сполучеше и ако общата битка се превърнеше в редица единични сблъсквания, той можеше вече да бъде сигурен, че жмуджанци ще се разправят с немците.
	И отново настъпи тишина, нарушавана само от обикновения шум на гората. Но скоро от източната страна на пътя до ушите на бойците стигнаха и човешки гласове. Изпърво смътни и доста отдалечени, постепенно те ставаха по-близки и по-ясни.
	В същия миг Збишко изведе отреда си насред пътя и го построи в клин. Той самият застана начело, непосредствено зад него бяха Мачко и чехът. В следната редица застанаха трима души, а зад тях четирима. Всички бяха въоръжени добре: нямаха наистина тежки рицарски копия, защото в горските походи те бяха голяма пречка; вместо това имаха в ръце къси и по-леки жмуджеки копия за първото нападение, мечове и секири на седлата — за по-нататъшния бой.
	Хлава наостри уши, ослуша се и прошепна на Мачко:
	— Пеят, проклетниците!
	— Чудно ми е само, че там гората се затваря пред нас и те не се виждат досега — отговори Мачко.
	Тук Збишко, който смяташе, че няма защо повече да се крият и дори да говорят тихо, се обърна и каза:
	— Защото пътят върви покрай потока и често прави завои. Ще се видим неочаквано, но така е по-добре.
	— Ама че весело си пеят! — повтори чехът.
	И наистина немците пееха, но не духовна песен, което се разбираше лесно по мелодията й. Като се вслушваше човек, можеше също да разпознае, че пеят не повече от петнайсетина души, а само един припев се повтаря от всички и се разнася като гръм по гората.
	И така си вървяха те към смъртта, весели и пълни с жизнерадост.
	— Ей сега ще ги видим — рече Мачко.
	При тези думи лицето му изведнъж потъмня и доби някакъв вълчи израз, защото душата му беше неумолима и ожесточена, а освен това той не беше си отмъстил още за онова нараняване със стрела, което беше получил тогава, когато отиваше да занесе на магистъра писмото от сестрата на Витолд, за да спаси Збишко.
	И сърцето му закипя, а жаждата за отмъщение го обля като вряла вода.
	„Тежко и горко на онзи, който се счепка пръв с него“ — помисли Хлава, като хвърли поглед към стария рицар.
	В това време полъхването на вятъра донесе ясно припева, който всички повтаряха в хор: „Tandaradei! Tandaradei!“ — и заедно с това чехът долови думите на познатата му песен:
P>
	Bi den rôsen er wol mac, Tandaradei!
	Merken wa mir’z houbet lac…*
P$
	[* По розите той може да познае — Тандарадей! — де е лежала моята глава (откъс от любовна песен на Валтер фон дер Фогелвайде, немски поет-певец, живял в края на XII и началото на XIII век) — Б. пр.]
	Изведнъж песента секна, защото от двете страни на пътя се разнесе такова шумно и гласовито грачене, като че в тази част на гората имаше събор на всички гарвани. Немците се зачудиха отде са могли да се струпат толкова много гарвани и защо целият този грак иде от земята, а не от върховете на дърветата.
	Първият ред войници дойде до завоя и се спря като вкопан, щом видя непознати и застанали насреща конници.
	А Збишко в този миг се наведе на седлото, смушка коня и полетя:
	— Напред!
	След него полетяха и другите. От двете страни на гората се разнесе страхотният вик на жмуджките бойци. Около двеста крачки деляха Збишковите хора от немците, които мигом насочиха към ездачите своите копия, а по-задните редици със същата бързина се обърнаха към двете страни на гората, за да се бранят от странични нападения. Полските рицари биха се зачудили на тази сръчност, ако имаха време за чудене и ако конете им не ги отнасяха с всичка сила към блестящите, наведени напред копия.
	По една благоприятна за Збишко случайност немската конница беше в тила на отреда, при колите. Тя наистина веднага се притече към пехотата, но не можеше нито да мине през нея, нито да я заобиколи и така да я закрие от първото нападение. А при това самата нея заобиколи цял мравуняк от жмуджанци, които почнаха да се изсипват от гъсталака като рояк ядовити оси, чието гнездо е настъпил непредпазлив пътник. А Збишко в това време се нахвърли със своите хора върху пехотата.
	И я нападна без сполука. Немците опряха о земята долните краища на тежките копия и алебарди и ги държаха така равно и здраво, та леките жмуджки кончета не можеха да сломят тази стена. Конят на Мачко, ранен с алебарда в пищяла, се изправи на задните си крака, после зарови ноздри в земята. За миг смъртта се надвеси над стария рицар, но той, запознат с всякакви битки и опитен в приключенията, освободи краката си от стремената и хвана със здрава ръка острието на немското копие, което вместо да му прониже гърдите, му послужи за опора, после скочи, мушна се между конете и с изваден меч почна да напира срещу копията и алебардите, също както хищният сокол се нахвърля яростно върху ято дългоклюни жерави.
	Когато силно препусналият кон на Збишко при задържането клекна почти изцяло на задните си крака, рицарят се подпря на лекото си копие и го счупи, затова се хвана също за меча. Чехът, който най-много вярваше в секирата, я хвърли в купчината немци и за миг остана обезоръжен. Единият шляхтич от Ленкавица загина, а при тази гледка другият едва не побесня от ярост и като засили окървавения си кон, хвърли се слепешката в средата на отреда. Жмуджките боляри удряха с двуръчните си мечове по острията и дръжките на копията, зад които лицата на немските войници поглеждаха като че с почуда и същевременно замаяни от упоритостта и ожесточението на противника. Но строят не можа да се разкъса. Жмуджанците, които се нахвърлиха отстрани, също отскочиха веднага от немците като от таралеж. Те се върнаха наистина отново с още по-голям напор, но не можаха нищо да постигнат.
	Някои се покатериха в един миг по крайпътните борики и почнаха да стрелят с лъкове в средата на пехотата, чийто началник забеляза това и даде заповед да отстъпят към конницата си. Немските стрелци също почнаха да стрелят със своите арбалети, та от време на време някой скрит между клоните на бориките жмуджанец падаше на земята като узряла шишарка и в предсмъртни мъки скубеше с ръце горския мъх или се мяташе като извадена от водата риба. Заобиколени от всички страни, немците наистина не можеха да разчитат на победа, но като видяха успеха на отбраната си, мислеха, че поне част от тях ще успее да се спаси от гибел и да се върне обратно при реката.
	Никой от тях и не помисли да се предаде, защото те сами не щадяха пленниците и знаеха, че не могат да разчитат на милост от страна на доведения до отчаяние и разбунтуван народ. Затова отстъпваха мълчаливо, човек до човек, рамо до рамо, като ту вдигаха, ту снишаваха копията и алебардите, сечеха, мушеха, стреляха, доколкото позволяваше бъркотията на боя, и все се приближаваха към своята конница, която се бореше на живот и смърт с другата част от неприятеля.
	Изведнъж стана нещо неочаквано, което реши съдбата на яростния бой. Онзи шляхтич от Ленкавица, когото бе обзело помрачение след смъртта на брат си, се наведе, без да слиза от коня, и вдигна тялото му от земята, навярно за да го запази от сгазване и да го остави временно на някое спокойно място, дето ще го намери по-лесно след битката. Но в същия миг нова вълна от ярост нахлу в главата му и го лиши напълно от разсъдък — вместо да се отбие от пътя, той се втурна към немците и хвърли трупа върху острията на копията, които се забиха в гърдите, корема и бедрата, наведоха се под тежестта му и преди немците да успеят да ги освободят от трупа, безумецът се хвърли през отвореното в редиците място и почна да поваля хората като буря.
	В един миг десетки ръце се протегнаха към него, десетки копия прободоха бедрата на коня, но в това време редиците се разбъркаха и докато се подравнят, между тях се промъкна един от жмуджките боляри, който се намираше най-близо, след него Збишко, след него чехът и страшният въртоп почна да се усилва всеки миг. Някои боляри също грабнаха телата на убитите и почнаха да ги хвърлят върху острията, а отстрани жмуджанците нападнаха отново. Целият строен досега отряд се разбърка, разтърси се като къща, чиито стени пращят, разцепи се като дърво под клин и най-после се разпръсна.
	Боят мигом се обърна в сеч. В блъсканицата дългите немски копия и алебарди станаха негодни. Затова пък двуръчните мечове на конниците праскаха по черепите и вратовете. Конете се хвърляха в гъстата навалица, поваляха и тъпчеха нещастните войници. На конниците беше лесно да нанасят удари отгоре и те сечеха без отдих и почивка. От двете страни на пътя изскачаха все нови тълпи диви бойци с вълчи кожи и вълча жажда за кръв в гърдите. Тяхното виене заглушаваше гласовете, които молеха за пощада, и стоновете на умиращите. Победените хвърляха оръжието; някои се опитваха да избягат в гората; някои се преструваха на убити и падаха на земята; някои стояха прави с бледи като платно лица и примижали очи; други пък се молеха на бога; един, който очевидно се беше умопобъркал от ужас, почна да свири с цафара, при което се усмихваше и вдигаше нагоре очи, докато един жмуджки кривак му разби главата. Гората престана да шуми, като че се уплаши от смъртта.
	Най-сетне малката кръстоноска войска се стопи. Само сегиз-тогиз от гъсталака идваше отглас от къса борба или пронизителен вик на отчаяние. Збишко и Мачко, а след тях и всички ездачи се затекоха сега към конницата.
	А тя се отбраняваше още, построена в кръг, както се защищават немците всякога, когато неприятелят ги заобиколи с по-големи сили. Войниците, яхнали добри коне и въоръжени по-добре от пехотата, се сражаваха храбро и с достойно за възхищение упорство. Между тях нямаше нито един бял плащ, а бяха най-вече от средните и по-дребните пруски благородници, които имаха задължението да отиват на война по заповед на Ордена. Повечето от конете им бяха също с брони, някои с тежки покривала, а всички коне имаха железни прикрития за главата с металически рог в средата. Началник им беше висок, строен рицар с тъмносиня броня и също такъв шлем със спуснат наличник.
	От горските дълбини се сипеха върху тях порой стрели, но върховете им отскачаха безуспешно от начелниците, от броните и стоманените нараменници. Цял орляк от пешаци и конници жмуджанци ги беше заобиколил доста отблизо, но те се бранеха, като сечеха и мушеха с дългите си мечове така упорито, та пред конските копита лежеше венец от трупове. Първите редици на нападателите искаха да отстъпят, но притискани изотзад — не можеха. Наоколо настъпи бутаница и бъркотия. Очите се премрежваха от блясъка на копията, от святкането на мечовете. Конете почнаха да цвилят, да хапят и да ритат. Налетяха жмуджките боляри, налетя Збишко, и чехът, и мазурите. Под техните силни удари немската купчина се преви и залюля като гора при вихър, а нападателите, подобно на дървари, които секат горски гъсталак, се движеха бавно напред с труд и пот.
	А Мачко заповяда да съберат от бойното поле немските алебарди, въоръжи с тях около трийсет диви бойци и почна да си пробива път през навалицата към немците. Като се добра до тях, извика: „Конете по краката!“ и изведнъж стана нещо страхотно. Немските рицари не можеха да засегнат с мечовете си неговите хора, докато алебардите почнаха жестоко да трошат конските пищяли. Тогава синият рицар разбра, че идва краят на битката и че им остава само или да си пробият път през тая част от неприятеля, която им преграждаше пътя назад, или да загинат.
	Той избра първото — и в един миг по негова заповед немските рицари се обърнаха на онази страна, от която бяха дошли. Жмуджанците веднага ги погнаха отзад, а немците туриха щитовете на гърбовете си и като сечеха отпред и отстрани, разкъсаха обръча, препуснаха конете и се понесоха като ураган на изток. Насреща им изскочи пратеният от Збишко отред, който тъкмо се връщаше към битката, но сломен от надмощието на бойците и конете с брони за миг падна повален на земята като житна нива под вихър. Пътят към замъка беше свободен, но спасението далечно и несигурно, защото жмуджките коне бяха по-бързи от немските. Синият рицар разбра това добре.
	„Горко ни! — си каза той. — Никой от нас няма да се спаси, освен ако аз откупя с кръвта си спасението на другите.“
	Като помисли това, той почна да вика на най-близките да сдържат конете, а сам направи кръг и без да гледа дали някой чу вика му, обърна се с лице към неприятеля.
	Збишко препускаше най-отпред и немецът го удари по надвесената над лицето част на шлема, но не го счупи и не рани лицето му. Тогава Збишко, вместо да отговори на удара с удар, хвана рицаря през кръста и се вкопчи в борба с него. С желание непременно да го вземе жив, той се помъчи да го свали от седлото. Но стремето му се скъса от силния напор и двамата паднаха на земята. Известно време се търкаляха и се бореха с ръце и крака, докато необикновено силният младеж надви противника, притисна с коляно корема му и го държа под себе си, както вълкът държи кучето, което се е осмелило да му излезе насреща в гъсталака.
	И напразно го държеше, защото немецът бе припаднал. В това време дотърчаха Мачко и чехът. Като ги видя, Збишко завика:
	— Скоро тук, връзвай! Знатен някой рицар — и препасан!
	Чехът скочи от коня, но видя, че рицарят е в безсъзнание, та не го върза, но веднага го обезоръжи, откачи нараменниците, сне му пояса с окачената на него мизерикордия, преряза ремъците, които стягаха шлема — и най-сетне стигна до винтовете, които държаха наличника на шлема.
	Но щом погледна лицето на рицаря, скочи и извика:
	— Господарю, господарю, я погледнете! — Дьо Лорш — извика Збишко.
	А дьо Лорш лежеше с бледо, изпотено лице и затворени очи, неподвижен като труп.


>>	XX

	Збишко заповяда да го сложат на една от плячкосаните коли, натоварени с нови колела и оси за отреда, който идеше в помощ на замъка. Сам той яхна друг кон и тръгна заедно с Мачко, за да преследват по-нататък бягащите немци. Това преследване не беше много мъчно, защото немските коне не бяха годни за бягане, особено по размекналата се от пролетните дъждове горска пътека. А Мачко, който яздеше бързата и лека кобила на убития шляхтич от Ленкавица, след няколкостотин крачки надмина почти всички жмуджанци и веднага подир това настигна първия немски конник, Той му извика наистина, според рицарския обичай, или да се предаде в плен, или да се обърне за бой, но когато онзи се престори на глух и дори хвърли щита си, за да олекне на коня, наведе се и го пришпори, тогава старият рицар му нанесе страшен удар с широката секира между плещите и го свали от коня.
	И така си отмъщаваше Мачко на бягащите за оная коварна стрела, която някога го бе улучила, а те бягаха пред него като стадо елени, с неизразима тревога в сърцата и с желание не за бой, нито за отбрана, а само да се отърват от страшния мъж. Неколцина хлътнаха в гората, но един от тях падна край потока и жмуджанците го удушиха с въже. Цели тълпи се хвърлиха в гъсталака след побягналите и там започна див лов, пълен с крясъци, възгласи и подвиквания. Тези викове дълго се носеха в дълбината на гората — докато бяха изловени всички. Тогава старият рицар от Богданец заедно със Збишко и чеха се върнаха на мястото на първото нападение, дето лежаха посечените пешаци. Труповете им вече бяха ограбени до голо, а някои страшно обезобразени от ръцете на отмъстителните жмуджанци. Победата беше пълна и хората опиянени от радост. След последното поражение на Скирвойло при самия Готесвердер сърцата на жмуджанците бяха почнали да отпадат особено задето обещаната от Витолд помощ не идваше така скоро, както се надяваха? сега обаче надеждата им възкръсна и бойният им дух се разпали отново, също като огън, когато се притурят нови дърва върху жаравата.
	Убити имаше твърде много, и жмуджанци, и немци, та не можеха да ги погребат, но Збишко заповяда да изкопаят с копията гробове за двамата шляхтичи от Ленкавица, които станаха главна причина за победата, и да ги заровят под бориките, на чиято кора изсече с меча си кръстове. После заповяда на чеха да пази рицаря дьо Лорш, който все още беше в безсъзнание, бързо поведе хората по същата пътека към Скирвойло, за да му се притече на помощ за всеки случай.
	Но след дълъг поход той се натъкна на пустото вече бойно поле, осеяно, както и първото, с трупове на жмуджанци и немци. Збишко лесно разбра, че страшният Скирвойло трябва също да е нанесъл голяма победа, защото, ако е бил разбит, те щяха да срещнат запътилите се към замъка немци. Но победата изглеждаше кървава, защото по-нататък, вече зад самото бойно поле, още лежаха нагъсто тела на убити. Опитният Мачко заключи от това, че част от немците дори са успели да се спасят от гибел.
	Дали Скирвойло ги преследваше, или не, беше мъчно да се отгатне, защото следите бяха неясни и заличени едни от други. Мачко обаче заключи, че битката е станала доста отдавна, може би по-рано от Збишковата, тъй като труповете бяха почернели и подути, а някои вече наядени от вълците, които избягаха в гъсталака, щом се появиха въоръжените мъже.
	При това положение Збишко реши да не чака Скирвойло, а да се върне в предишния безопасен стан. Като пристигна късно през нощта, той намери там вожда на жмуджанците, който беше пристигнал малко преди него. Обикновено мрачното му лице сияеше сега от зловеща радост. Той почна веднага да разпитва за битката и като узна за победата, каза с глас, подобен на гарванов грак:
	— И за тебе се радвам, и за себе си. Помощ няма да ни дойде скоро, пък ако пристигне великият княз, и той ще се зарадва, защото замъкът ще бъде наш.
	— Кого взе в плен? — попита Збишко.
	— Все дребна риба, нито една щука. Имаше една-две, но избягаха. Зъбести щуки! Изпосякоха хората и избягаха!
	— А на мене господ ми прати един — отговори момъкът. — Храбър и знаменит рицар, при все че е гост!
	Страшният жмуджанец се хвана с ръце за шията, после с дясната направи движение, като че показваше въже от шията нагоре.
	— Така ще го наредим! — рече той — И него, както и другите… така.
	При тия думи Збишко намръщи вежди.
	— Няма да го наредим нито така, нито иначе, защото той е мой пленник и приятел. Княз Януш ни препаса едновременно и няма да позволя с пръст да го побутне някой.
	— Няма ли да го дадеш?
	— Няма да го дам.
	И те се гледаха право в очите и мръщеха вежди. Изглеждаше, че и двамата ще избухнат, но Збишко не искаше да се кара със стария вожд, когото ценеше и почиташе, пък и беше развълнуван от приключенията през деня, та го прегърна внезапно през шията, притисна го до гърдите си и извика:
	— Нима искаш да ми го отнесеш, а с него заедно и последната ми надежда? Защо ме онеправдаваш?
	Скирвойло не се дърпаше от прегръдката, най-сетне освободи главата си от ръцете му, загледа Збишко изпод вежди и засумтя.
	— Ех — рече той след късо мълчание, — утре ще заповядам да обесят моите пленници, но ако някой от тях ти е потребен, подарявам ти го.
	После се прегърнаха за втори път и се разотидоха в добър сговор за голямо задоволство на Мачко, който каза:
	— Вижда се, че със зло нищо няма да получиш от него, но с добро можеш да го размекнеш като восък.
	— Такъв си е този народ — отговори Збишко, — само че немците не го познават.
	След това заповяда да доведат при огнището рицаря дьо Лорш, който почиваше в колибата; чехът го доведе след малко, разоръжен, без шлем, само по кожен кафтан със следи от плочките на бронята и с червена шапка на главата. Дьо Лорш знаеше вече от оръженосеца чий пленник е, но тъкмо затова застана студен, горд, с лице, по което на светлината на пламъка можеше да се прочете упорство и презрение.
	— Благодари на бога — каза му Збишко, — че си попаднал в мои ръце, защото от мене нищо не те заплашва…
	И му протегна приятелски ръка, но дьо Лорш не се дори помръдна.
	— Не подавам ръка на рицари, които са опозорили рицарската си чест и заедно с неверниците се бият срещу християните.
	Един от присъствуващите мазури преведе думите му, за чието значение Збишко и без това се досети. И в първия миг кръвта му закипя като вряла вода.
	— Глупако! — викна той и се хвана неволно за дръжката на мизерикордията.
	А дьо Лорш вдигна глава и каза:
	— Убий ме! Зная, че вие не щадите пленниците.
	— Ами вие щадите ли ги? — извика мазурът, който не можа да понесе спокойно тия думи. — Не обесихте ли на брега на острова всички, които взехте в последната битка? Затова и Скирвойло беси вашите.
	— Така бе сторено — отговори дьо Лорш, — но те бяха езичници.
	Все пак в отговора му личеше някакъв срам и не беше мъчно да се отгатне, че той не одобрява тази постъпка.
	А Збишко се овладя и каза спокойно и важно:
	— Дьо Лорш! От едни ръце получихме ние пояс и шпори; ти ме познаваш и знаеш, че рицарската чест ми е по-мила от живота и щастието, затова чуй какво ще ти кажа, като се заклевам в името на свети Георги, че е истина: — мнозина от тия хора са покръстени не от вчера, а ония, които не са още християни, простират ръце към кръста като към спасение, но знаеш ли кой им създава пречки, не ги допуща до спасението и не им позволява да се покръстят?
	Мазурът преведе тутакси Збишковите думи и дьо Лорш погледна въпросително момъка в лицето. А Збишко каза:
	— Немците!
	— Не може да бъде! — извика гелдрийският рицар.
	— Кълна се в копието и в шпорите на свети Георги — немците! Защото, ако тук цареше кръстът, те няма вече да имат повод за нападения, за завладяване на тая земя и за потискане на тоя нещастен народ. Но ти, дьо Лорш, си ги опознал и знаеш най-добре дали постъпките им са справедливи.
	— Все пак мислех, че изкупват греховете си, като се борят с езичниците и ги принуждават да се покръстят.
	— Кръщават ги те с меч и с кръв, а не с водата на спасението. Прочети само това отворено писмо и веднага ще разбереш дали ти именно не служиш на притеснителите, на хищниците и на синовете на дявола срещу християнската вяра и любов.
	Като каза това, той му подаде писмото на жмуджанците до кралете и князете, което беше твърде разпространено навсякъде. Дьо Лорш го взе и започна да го чете на светлината на огъня.
	И го прочете бързо, защото не му беше чуждо мъчното изкуство на четенето, после се учуди извънредно много и рече:
	— Нима всичко това е истина?
	— Кълна се в бога, който вижда най-добре, че аз служа тук не само на своето собствено дело, но и на справедливостта.
	Дьо Лорш помълча малко и каза:
	— Аз съм твой пленник.
	— Дай ръка — отговори Збишко, — Ти си мои брат, а не пленник.
	И те си подадоха десниците и седнаха заедно да вечерят. По време на вечерята, която слугите бяха приготвили по заповед на чеха, дьо Лорш узна с не по-малко учудване, че въпреки писмата Збишко не е намерил Дануша и че управителите престанали да признават позволителните, щом почнали войната.
	— Чак сега разбирам защо си дошъл тук — каза той на Збишко — и благодаря на бога, че ме даде в плен на тебе, защото мисля, че заради мене рицарите на Ордена ще ти дадат, когото поискаш, иначе би се вдигнал голям шум на Запад, понеже произхождам от знаменит род…
	Изведнъж той се удари с ръка по бедрото и извика:
	— Кълна се във всички реликви от Аквизгран! Ами че начело на подкрепленията, които идеха в Готесвердер, бяха Арнолд фон Баден и старият Зигфрид фон Льове. Знаем това от писмата, които се получиха в замъка. Дали не са ги хванали в плен?
	— Не! — рече Збишко и подскочи от мястото си. — Никого от по-важните! Но ти ми каза голяма новина. Бога ми! Има други пленници, от които ще узная, преди да ги обесят, дали не е имало със Зигфрид някоя жена.
	И почна да вика слугите да му светят с борина, после се затече в оная посока, дето бяха взетите от Скирвойло пленници. Дьо Лорш, Мачко и чехът го последваха.
	— Слушай! — казваше му по пътя гелдриецът. — Ако ме пуснеш срещу честна дума, аз сам ще я търся по цяла Прусия, щом я намеря, ще се върна при тебе и ти веднага ще размениш мене за нея.
	— Ако е жива! Ако е жива! — отговори Збишко. В това време те стигнаха до тълпата Скирвойлови пленници. Едни от тях лежаха на гърба си, други бяха изправени до стеблата на дърветата, здраво привързани за тях с лико. Борината осветяваше добре главата на Збишко, та всички очи на нещастниците се обърнаха към него.
	Внезапно от дълбочината завика силен, пълен с ужас глас:
	— Господарю мой и покровителю! Спаси ме!
	Збишко дръпна от ръцете на слугата една запалена борина, затече се с нея към дървото, изпод което идеше гласът, вдигна я нагоре и извика:
	— Сандерус!
	— Сандерус! — повтори смаян чехът.
	А той не можеше да помръдне вързаните си ръце, само протегна шия и почна отново да вика:
	— Смилете се!… Зная де е Юрандовата дъщеря!… Спасете ме!


>>	XXI

	Слугите го развързаха веднага, но крайниците му бяха съвсем вдървени, та падна на земята, а когато го вдигнаха, почна ту да припада, ту да се свестява, защото беше страшно измъчен. По заповед на Збишко го заведоха при огъня, дадоха му да яде и да пие, натриха го с мас, а след това го покриха с топли кожи, но напразно: Сандерус не можеше да дойде на себе си, а после заспа такъв дълбок сън, та на другия ден по пладне чехът успя да го събуди.
	Збишко, който гореше от нетърпение като от огън, дойде веднага при него. Изпърво обаче той не можа нищо да узнае, защото от страх ли след ужасните преживелици, или от онова отпущане, което настъпва обикновено у слабите души, когато мине заплашващата ги опасност, Сандерус заплака неудържимо и напразно се мъчеше да отговаря на задаваните му въпроси. Риданията задавяха гърлото му, устните му трепереха, а от очите му се лееха такива изобилни сълзи, като че ли животът му щеше да се излее заедно с тях.
	Най-сетне, като се посъвзе и се подкрепи с кобилешко мляко, което литовците се бяха научили от татарите да правят на кумис, почна да се оплаква, че „синовете на сатаната“ го надупчили с копията си като решето, взели му коня, с който карал чудотворни и много скъпи реликви, и най-сетне го завързали за дървото, дето мравките му изгризали краката и цялото тяло, така че го очаква сигурна смърт, ако не днес, то утре.
	Но Збишко най-сетне се разсърди, скочи на крака и рече:
	— Отговаряй, нехранимайко, на всичко, за което те питам, и внимавай да не те сполети нещо още по-лошо!
	— Ей там има мравуняк с червени мравки — обади се чехът. — Заповядайте, господарю, да го турим да седне на него и той веднага ще си оправи езика.
	Хлава не казваше това със злоба и се усмихваше дори, защото в душата си съжаляваше Сандерус, но той се уплаши и завика:
	— Милост! Милост! Дайте ми още от това езическо питие и ще кажа всичко, което съм видял и което не съм видял!
	— Ако излъжеш една дума, ще ти забия клин между зъбите — отвърна чехът.
	Но приближи повторно до устата му меха с кобилешкото мляко, а той го грабна, долепи жадно до него устни, като дете до гърдата на майка си, и почна да смуче, като ту отваряше, ту затваряше очи. А когато се насмука хубаво, той се опомни, сложи на коленете си меха и рече сякаш от немай-къде:
	— Отвратително!…
	После се обърна към Збишко:
	— А сега питай ме, спасителю!
	— Беше ли моята невеста с отреда, в който беше и ти?
	По лицето на Сандерус се изписа известно учудване, Той беше чул наистина, че Дануша е жена на Збишко, но и че венчавката била тайна и че веднага била отвлечена, та всякога си мислеше за нея само като за Юрандовата дъщеря.
	Все пак побърза да отговори!
	— Да, войводо, беше! Но Зигфрид де Льове и Арнолд фон Баден си пробиха път през неприятелите.
	— Ти видя ли я? — попита с разтуптяно сърце момъкът.
	— Лицето й не съм виждал, пане, но видях между два коня люлка от пръти, затворена отвсякъде, в която караха някого и която пазеше онази стара гущерица, онази същата орденска послушница, която бе дошла от страна на Данвелд в горския замък. Пък и жаловито пеене чух също, което идеше от люлката…
	Збишко побледня от вълнение, седна на един пън и известно време не знаеше за какво да пита по-нататък. Мачко и чехът също бяха крайно развълнувани от тая важна и голяма новина. Чехът може би помисли и за своята любима, но нещастна господарка, която остана в Спихов и за която това известие би било като присъда.
	Настана късо мълчание.
	Най-сетне хитрият Мачко, който не познаваше Сандерус и едва ли бе чувал за него нещо от по-рано, го изгледа подозрително и попита:
	— Ами ти кой си? И какво правиш при кръстоносците?
	— Кой съм аз ли, благородни рицарю? — отговори скитникът. — Нека ти каже този храбър княз (той посочи Збишко) и този храбър чешки граф, които ме познават отдавна.
	Личеше си, че кумисът беше почнал да му действува, защото се оживи, обърна се към Збишко и заговори с висок глас, в който нямаше вече ни следа от предишната слабост:
	— Господарю, вие два пъти ми спасихте живота. Без вас или вълците щяха да ме изядат, или щеше да ме сполети наказанието на епископите, които, въведени в заблуждение от неприятелите ми (о, колко е долен тоя свят!), издадоха заповед да ме преследват за продажба на реликви, в чиято светост се съмняваха. Но ти, господарю, ме прибра: благодарение на тебе и вълците не ме изядоха, и гонителите ми не ме хванаха, защото ме смятаха за човек от твоята свита. При тебе никога не ми липсваше ни храна, ни питие — по-добро от това тук кобилешко мляко, което ми е противно, но бих сръбнал още от него, за да докажа, че скромният благочестив поклонник не отстъпва пред каквото и да било изпитание.
	— Казвай, шуте, веднага какво знаеш и не се преструвай! — извика Мачко.
	Но Сандерус вдигна повторно меха до устата си, изпразни го съвсем и като че не бе чул думите на Мачко, се обърна към Збишко:
	— И затова те обикнах, господарю. Светците, както казва Светото писание, грешили по девет пъти на час, та и на Сандерус се случва понякога да сгреши, но Сандерус не е бил и никога няма да бъде неблагодарник. Ето защо, когато ти се случи нещастието, помниш ли, господарю, какво ти казах: ще тръгна от замък на замък да поучавам народа из пътя и ще търся тази, която ти загуби. Кого не питах! Къде не бях! Тя е дълга да я разправям; достатъчно е да кажа, че намерих и от тоя миг се прилепих като същински репей за стария Зигфрид. Станах негов слуга и от замък на замък, от област на област, от град на град ходех подире му непрекъснато, чак до последната битка.
	А Збишко в това време овладя вълнението си и рече:
	— Благодарен съм ти и няма да те оставя без награда. Но сега отговаряй, каквото те питам: заклеваш ли се в спасението на душата си, че тя е жива?
	— Кълна се в спасението на душата си! — отговори тържествено Сандерус.
	— Защо Зигфрид напусна Щитно?
	— Не знам, господарю, но се досещам: той никога не е бил управител на Щитно и го напусна може би защото се страхуваше от заповедите на магистъра, който разправяха, че му писал да предаде пленницата на мазовецката княгиня. Може би е избягал поради това писмо, защото душата му бе изгоряла от болка и жажда да отмъсти за Ротгер. Сега казват, че той бил негов син. Не знам какво точно е станало, само знам, че нещо му се е объркало в главата от ярост и че докато е жив, дотогава няма да изпусне от ръцете си дъщерята на Юранд — исках да кажа, младата господарка.
	— Чудно ми се вижда всичко това — прекъсна го внезапно Мачко, — защото, ако това старо куче беше толкова озлобено срещу целия Юрандов род, той щеше да убие Данушка.
	— Искал е да го направи — отвърна Сандерус, — но го сполетяло нещо, та после заболял тежко и без малко не издъхнал. Много неща си шепнат за това неговите хора. Едни разправят, че като отивал през нощта в кулата, за да убие младата господарка, срещнал злия дух, а други пък — че срещнал самия ангел. Вярното е само това, че го намерили на снега пред кулата съвсем примрял. И сега още, когато си спомни за това, косата му настръхва на главата и не смее нито сам да вдигне ръка на нея, нито на други да заповяда. Води със себе си и немия, предишния щитненски палач, но не се знае защо, понеже и той също се бои, както и всички други.
	Тези думи направиха силно впечатление. Збишко, Мачко и чехът се приближиха до Сандерус, който се прекръсти и продължи:
	— Не е добре да бъде човек там, между тях. Не един път чух и видях неща, от които тръпки да те побият. Казах вече на ваша милост, че на стария вожд се е объркало нещо в главата. Та и как можеше да бъде иначе, щом го навестяват духове от оня свят! Остане ли самичък, около него нещо почва да пъхти, като че някой се задушава. Това е онзи Данвелд, когото убил страшният пан от Спихов. Зигфрид му казва: „Какво? Не ти ли помагат литургиите, защо идваш?“ А онзи само скръцне със зъби и после отново пъхти. Но още по-често идва Ротгер, след когото в стаята също се усеща миризма на сяра, и с него Зигфрид разговаря още повече: „Не мога, казва му, не мога! Когато дойда аз самият, тогава, но сега не мога!“ Чух също, като питаше: „Дали ще ти олекне от това, синко?“ И така е всякога. А случва се и по два-три дена никому дума да не продума, а на лицето му — страшна мъка. Онази люлка зорко пазят и той, и послушницата, така че младата господарка никой никога не може да види.
	— Не я ли измъчват? — запита с глух глас Збишко.
	— Да си кажа правото, ваша милост, не съм чул бой и викове, но съм чувал жаловито пеене, а понякога като че птичка пищи…
	— Горката!… — обади се Збишко през стиснати зъби.
	Но Мачко прекъсна по-нататъшните въпроси.
	— Стига за това — рече той. — Разправи сега за битката. Видя ли всичко? Как избягаха и какво стана с тях?
	— Видях — отговори Сандерус — и точно ще разправя. Изпърво се биха жестоко, но когато разбраха, че са заобиколени от всички страни, почнаха да мислят как да се измъкнат. И рицарят Арнолд, който е същински великан, пръв разкъса обръча и отвори такъв път, та се промъкна през него и старият вожд с няколко свои хора и с люлката, която беше вързана между два коня.
	— Ами не ги ли подгониха? Как не ги стигнаха?
	— Гониха ги, но не можаха нищо да направят, защото при всяко приближаване рицарят Арнолд се обръщаше към тях и се биеше с всичките. Да не дава господ никому да се срещне с него, защото е човек с такава страшна сила, та като нищо може и със стотина души да се бори. Три пъти се обръща той така и трите пъти спира преследвачите. Хората, които бяха с него, загинаха всички. Самият той, струва ми се, беше ранен, и конят му беше ранен, но се спаси и даде време на стария вожд да избяга от опасността.
	Мачко слушаше този разказ и все пак допущаше, че Сандерус казва истината, защото си спомни, че от мястото, дето се беше сражавал Скирвойло, пътят в обратна посока на доста голямо разстояние беше покрит с трупове на жмуджанци, така страшно изпосечени, като че ли ги е повалила ръката на някой великан.
	 — Но как можа ти да видиш всичко това? — запита той Сандерус.
	— Видях го — отвърна скитникът, — защото се бях хванал за опашката на единия от онези коне, които носеха люлката, и се спасявах заедно с тях, докато конят не ме ритна с копитото си в корема. Изведнъж ми притъмня пред очите и затова попаднах в ръцете на ваша милост.
	— Може и така да е било — рече Хлава, — но ти гледай да не излъжеш нещо, защото зле ще си патиш!
	— И досега имам белег — отговори Сандерус; — който иска, може да го види, но все е по-добре да се повярва на дума, отколкото да погуби човек душата си заради неверие.
	— И да си казал понякога неволно истината, ти все пак ще се мъчиш на оня свят, задето търгуваш с реликви.
	И почнаха да се препират, както имаха обичай да правят това по-рано, но Збишко прекъсна разговора им:
	— Минал си по ония места и познаваш страната. Какви замъци има там наблизо и къде според тебе са могли да се скрият Зигфрид и Арнолд?
	— Там наблизо няма никакви замъци, понеже всичкото е гъста гора, през която неотдавна е прокаран оня път. Села и други заселища също няма, а колкото е имало, самите немци ги опожариха, като се започна войната, защото тамошният народ, който е от същото племе като тукашния, и той въстана срещу кръстоносците. Аз мисля, господарю, че сега Зигфрид и Арнолд се потулват някъде в гората и ще искат или да се върнат там, отдето са дошли, или да се промъкнат крадешком до онази крепост, към която отивахме преди злополучната битка.
	— Навярно е така! — рече Збишко.
	И се замисли дълбоко. По намръщените му вежди и по съсредоточеното му лице можеше лесно да се отгатне колко усилено мисли той, но това не трая дълго. След малко вдигна глава и каза:
	— Хлава! Конете и хората да бъдат готови, защото веднага тръгваме на път.
	Оръженосецът, който никога нямаше обичай да разпитва за причините на заповедите, стана и без да продума, се затече към конете; но Мачко изблещи очи към братанеца си и смаяно запита:
	— Ей… Збишко! Ей! Накъде? Какво?… Как така?
	Но и той отговори с въпрос:
	— А вие как мислите? Не съм ли длъжен?
	Старият рицар млъкна. Учудването изчезна постепенно от лицето му; той помръдна един-два пъти глава и най-сетне въздъхна от дън гърди и рече, сякаш отговаряше на самия себе си:
	— Да! Разбира се… Няма какво друго да се прави!
	И отиде също при конете, а Збишко се обърна към рицаря дьо Лорш и с помощта на мазура, който знаеше немски, му каза:
	— Не мога да искам от тебе да ми помагаш срещу тия хора, с които си служил под едно знаме, затова ти си свободен и иди, дето искаш.
	— Не мога сега да ти помагам с меч против моята рицарска чест — отвърна дьо Лорш, — но що се отнася до свободата, и нея не приемам. Оставам твой пленник на честна дума и ще се явя при повикване, където ми заповядаш. А ти в случай на нужда помни, че за мене Орденът ще размени всеки пленник, защото произхождам не само от могъщ, но и от заслужил за кръстоносците род.
	И те почнаха да се сбогуват, сложиха според обичая ръцете си един другиму на раменете и се целунаха по бузите, после дьо Лорш каза:
	— Ще ида в Малборг или при мазовецкия двор, та да знаеш, че ако не тук, ще ме намериш там. Твоят пратеник нека ми каже само две думи: Лотарингия — Гелдрия!
	— Добре — отговори Збишко. — Ще отида и при Скирвойло, за да ти даде знак, който жмуджанците зачитат.
	И той отиде при Скирвойло. Старият вожд даде искания знак и не попречи на заминаването, понеже знаеше за какво се отнася работата, обичаше Збишко, беше му благодарен за последната битка и при това нямаше никакво право да задържа рицаря, който принадлежеше на друга страна и бе дошъл само по добра воля. Като поблагодари на Збишко за голямата услуга, която му направи, вождът го снабди със запас храна, който щеше да му потрябва в опустошената страна, и на прощаване изказа пожелание да се срещнат в живота си пак в някаква голяма и последна война с кръстоносците.
	А Збишко бързаше и цял трепереше като от треска. Когато се върна при обоза си, той завари всичко готово, а между хората и чичо си Мачко, вече на кон, облечен с броня и с шлем на главата. Топ се приближи до него и рече:
	— Та и вие ли тръгвате с мене?
	— Ами какво друго да правя? — запита малко сърдито Мачко.
	Збишко не отговори нищо, само целуна въоръжената десница на чичо си, после възседна коня и тръгна.
	Сандерус тръгна с тях. Пътят до мястото на битката им беше добре познат, но по-нататък Сандерус трябваше да им бъде водач. Те се надяваха и на това, че ако срещнат някъде в горите местни селяни, те от омраза към своите кръстоноски господари ще им помогнат да хванат стария Зигфрид и Арнолд фон Баден, за чиято свръхчовешка сила и храброст им бе разправял толкова много Сандерус.


>>	XXII

	До бойното поле, на което Скирвойло изсече келтите, пътят беше лесен, защото беше познат. Те стигнаха там скоро, но го отминаха набързо поради непоносимата воня, която издаваха непогребаните тела. Като минаваха, те пропъдиха вълците и грамадни орляци врани и почнаха да търсят следите. Макар че по този път беше минал преди тях цял отряд, опитният Мачко лесно намери по утъпканата земя следи от огромни копита, които отиваха в обратна посока, и почна да обяснява работата на по-малко опитните във военните работи младежи така:
	— Добре, че след битката не е имало дъжд. Погледнете само: конят на Арнолд, който е носел извънредно голям човек, е трябвало също да бъде огромен, а лесно е да се пресметне и това, че като е скачал в галон при бягането, удрял е по-силно с краката си о земята, отколкото при бавен ход в тази посока, и затова е изровил по-дълбоки трапчинки… Който има очи, нека види как на влажните места личат подковите! Да даде господ да ги проследим, кучите синове, стига преди това да не се скрият зад стените на някой замък.
	— Сандерус казваше — отговори Збишко, — че тук наблизо няма замъци, и е така, защото страната е отскоро заета от кръстоносците, та не са успели още да строят в нея. Къде ще се скрият? Селяните, които са живели тук, са във войската на Скирвойло — нали народът е същият: все жмуджанци… Селата, както казваше Сандерус, немците сами опожарили, а жените и децата са се спотаили в горските дебри. Стига да не жалим конете, ще ги настигнем.
	— Конете трябва да жалим, защото дори да сполучим, после спасението ни е пак в тях — рече Мачко.
	— Рицарят Арнолд — намеси се Сандерус — беше ударен в битката с оловна топка по гърба. Той не обърна внимание на това, биеше се и убиваше, но по-късно трябва да го е заболяло, защото всякога така бива: уж изпърво нищо, а после боли. Затова не ще им бъде лесно да бягат много бързо, а може би ще трябва и да почиват.
	— Казваш, че с тях няма никакви други хора? — попита Мачко.
	— Има двамина, които карат люлката между седлата си, а освен тях само рицарят Арнолд и старият Зигфрид. Имаше и много други, но тях жмуджанците ги настигнаха и избиха.
	— Ще направим така — рече Збишко. — Нашите момчета ще вържат ония двамата, които са при люлката, вие, чичо, ще хванете стария Зигфрид, пък аз ще нападна Арнолд.
	— Е! — отговори Мачко. — Със Зигфрид аз ще се разправя, защото, слава богу, имам сила в костите си! Но ти не се надявай на себе си, защото онзи изглежда, че е наистина великан.
	— О-хо, ще видим! — отвърна Збишко.
	— Здравеняк си ти, не го отричам, но нали има и по-яки от тебе. Да не си забравил за ония наши рицари, които видяхме в Краков? А с пан Повала от Тачево би ли се разправил? Ами с пан Пашко Злодей от Бискупице, а още повече със Завиша Черни? А? Не се надувай много и си отваряй очите.
	— И Ротгер не беше някой слабак — промърмори Збишко.
	— Ами за мене ще има ли работа? — запита чехът. Но не получи отговор, защото мисълта на Мачко бе заета с нещо друго.
	— Ако ни помогне господ — рече той, — нека само да стигнем до мазовецките гори! Там ще сме вече вън от опасност и всичко ще се свърши веднъж за винаги.
	Но след малко въздъхна, като помисли навярно, че и тогава още не всичко ще бъде свършено, защото ще трябва нещо да се направи с нещастната Ягенка.
	— Ех! — промърмори той. — Незнайни са божите повели. Често си мисля защо не ти беше съдено спокойно да се ожениш, а аз спокойно да си живея при вас… Та нали така бива най-често — и от всички шляхтичи в цялото кралство само ние се влачим по различни земи и непроходими места, вместо в къщи да си гледаме стопанството, както дал господ!
	— Да! Вярно, но такава е волята божия! — отговори Збишко.
	И яздиха известно време мълчаливо, после старият рицар се обърна отново към братанеца си:
	— Вярваш ли ти на този нехранимайко? Какъв човек е той?
	— Той е вятърничав, а може би и негодник но ме обича и не се боя, че ще ми изневери.
	— Щом е така, нека язди напред, та ако ги настигне, да не се изплашат. Ще им каже, че е избягал от плен, което лесно ще повярват. Така ще бъде по добре, защото, ако ни забележат отдалече, или ще се притаят някъде, или ще се приготвят за отбрана.
	— Нощем той няма да излезе напред сам, защото е страхлив — отговори Збишко, — но денем, разбира се, така ще бъде по-добре. Ще му кажа да се спира три пъти на ден и да ни чака; ако не го намерим на спирката, това ще значи, че е вече при тях, и тогава ще тръгнем по неговите следи и ще ги нападнем неочаквано.
	— Ами той няма ли да ги предупреди?
	— Не. Той ми желае доброто повече, отколкото на тях. Ще му кажа също, че като ги нападнем, ще вържем и него, за да не се страхува после от отмъщението им. Да се преструва, че съвсем не ни познава.
	— Та ти мислиш онези живи ли да ги оставим?
	— А как иначе? — отговори малко загрижено Збишко. — Вижте какво… Ако беше в Мазовия или някъде у нас, щяхме да ги извикаме на двубой, както аз извиках Ротгер и се бих на смърт, но тук, в тяхната страна, това не може да стане… Тук се отнася до Данушка. Трябва всичко да се върши енергично, бързо и тихо, за да не си навлечем някоя беда, а после, както казахте, ще се отправим към мазовецките гори, колкото ни държат конете. А като ги нападнем неочаквано, може да ги заварим невъоръжени, дори и без мечове! Как ще ги убием тогава? Ще се опозорим! Сега и двамата сме препасани, а и те също…
	— Наистина — рече Мачко. — Но работата може да стигне и до бой.
	Збишко намръщи вежди и по лицето му се изписа дълбока упоритост, вродена, види се, на всички мъже от Богданец, защото в този миг, особено по поглед той заприлича на Мачко — като че му беше роден син.
	— Също така ми се иска — рече той глухо — да хвърля това кърваво куче Зигфрид в краката на Юранд! Дано даде господ!
	— Дай, дай боже! — повтори веднага Мачко.
	С такива разговори те изминаха доста път, когато настъпи нощта, наистина светла, но без месечина. Трябваше да спрат, за да си починат конете, а хората да се подкрепят с храна и сън. Преди почивката обаче Збишко предупреди Сандерус, че на сутринта трябва да тръгне самичък напред, на което той се съгласи с готовност, само си запази правото да притича веднага при тях, ако види опасност от зверове или от местните жители. Помоли също да му бъде позволено да спира не три, а четири пъти, понеже когато бивал сам, винаги го обземало безпокойство дори и в населени места, а какво оставало по тая дива и противна гора, в която са сега.
	Всички се разположиха да нощуват, хапнаха и налягаха върху кожите до малък огън, накладен зад едно възвишение на стотина крачки встрани от пътя. Момчетата пазеха подред изморените от пътя коне, които си изядоха зобта и дремеха, всеки отпуснал глава на врата на съседа си. Но щом първата зора посребри дърветата, Збишко скочи пръв, събуди другите и на съмване продължиха похода си. Следите от огромните копита на Арнолдовия кон лесно намериха отново, защото бяха засъхнали в ниската, блатиста почва и се Сяха втвърдили от сушата. Сандерус замина напред и се изгуби от очите им, но когато слънцето се изкачи по средата между изгрева и пладне, те го завариха спрял да ги чака. Каза им, че не видял жива душа освен един голям тур, от който не избягал, тъй като звярът пръв се отбил от пътя му. Но на пладне при първото хранене той съобщи, че видял един селянин-пчелар с въжена стълба и не го задържал само от страх, че в дълбочината на гората може да има още такива. Опитал се да го разпита за това-онова, но не могли да се разберат.
	По-нататък Збишко почна вече да се безпокои. Какво ще стане, ако стигнат по-висока и по-суха местност, дето на твърдата почва ще се изгубят видимите дотук следи? Или ако преследването продължи дълго време и ги доведе в населени места, дето жителите са навикнали отдавна да се подчиняват на кръстоносците, нападението и освобождението на Дануша би станало почти невъзможно, защото Зигфрид и Арнолд може и да не са се скрили зад стените на някой замък или градче, нс местните жители положително ще бъдат на тяхна страна.
	За щастие тези страхове се оказаха напразни. Още на следната почивка те не намериха на уреченото време Сандерус, а вместо него откриха на един бор току до пътя голям знак, изрязан във вид на кръст, явно направен скоро. Те се спогледаха, лицата им станаха сериозни, а сърцата забиха по-силно. Мачко и Збишко веднага скочиха от седлата, за да разгледат следите по земята и ги търсеха внимателно, но не много дълго, защото следите сами се хвърляха в очи.
	Сандерус явно се беше отбил от пътя към гората по следите на големите копита, не така дълбоки, както на пътя, но доста ясни, защото почвата тук беше торфеста, а тежкият кон при всяка крачка беше вбивал боровите иглици с гвоздеите на подковите си, от което бяха останали възчерни по краищата ямички.
	От внимателните очи на Збишко не убягнаха и другите отпечатъци, затова той се качи на коня, а Мачко след него и почнаха да се съветват помежду си и с чеха със снишени гласове, като че неприятелят беше съвсем близо.
	Чехът съветваше да тръгнат веднага пеш, но те не искаха да го направят, защото не знаеха колко време ще трябва да вървят през гората. Обаче някои от слугите трябваше да отидат напред пеша и щом забележат нещо, да съобщят, за да бъдат готови.
	И без да се бавят, те навлязоха в гората. Друг знак, изсечен на друга борика, ги увери, че не са загубили следите на Сандерус. И наскоро забелязаха, че са на някакъв път или най-малко на по-широка горска пътека, по която неведнъж са минавали хора. Тогава бяха вече уверени, че ще намерят някакво горско поселище, а в него и ония, които търсеха.
	Слънцето се беше вече наклонило към залез и светеше със златисти лъчи между дърветата. Вечерта щеше да бъде ясна. Гората беше тиха, защото зверовете и птиците се бяха прибрали за почивка. Само тук-таме между осветените от слънцето клони се мяркаха катерички, цели червени от вечерните лъчи. Збишко, Мачко, чехът и слугите яздеха един след друг като жерави. Старият рицар знаеше, че слугите, които вървяха пеша, са доста напред и ще ги предупредят навреме, затова говореше с братанеца си, без да снишава много гласа си.
	— Да пресметнем по слънцето — каза той. — От последния престой до мястото, дето беше знакът, минахме много голямо разстояние. Краковският часовник би показал три…* Значи, Сандерус отдавна е между тях и е имал време да им разкаже приключенията си. Само да не ни измени.
	[* По днешното часоброене отговаря на шест часа след пладне. — Б. пр.]
	— Няма да ни измени! — отвърна Збишко.
	— И дано му повярват — довърши Мачко. — Не му ли повярват, зле ще си пати.
	— А защо да не му повярват? Знаят ли нещо за нас? Нали го познават. Често се случва пленници да избягат.
	— И друго мисля аз: ако им е казал, че е избягал от плен, може би ще се побоят да не го преследват някои и ще тръгнат веднага по-нататък.
	— Не. Той ще знае как да ги преметне. Пък и те разбират, че толкова далече потерята няма да отиде.
	И те млъкнаха за малко, обаче скоро на Мачко се стори, че Збишко му шепне нещо, та се обърна и попита:
	— Какво казваш?
	Но Збишко беше вдигнал очи нагоре и шепнеше не на Мачко, а поверяваше на бога Данушка и своето смело начинание.
	Мачко почна да се кръсти, но едва се прекръсти веднъж, когато един от изпратените напред момци изскочи неочаквано пред тях от лесковия гъсталак и каза:
	— Въглищарска колиба! Тук са!
	— Стой! — прошепна Збишко и в същия миг скочи от коня.
	След него скочиха Мачко, чехът и момците, трима от които получиха заповед да останат с конете, да ги държат готови и да гледат да не би, пази боже, някой от тях да изцвили. А на останалите петима Мачко каза:
	— Там ще намерите двама коняри и Сандерус, които веднага ще вържете, пък ако има някой въоръжен и поиска да се брани, удряйте по главата.
	И незабавно тръгнаха напред. По пътя Збишко прошепна още веднъж на чичо си:
	— Вие дръжте стария Зигфрид, пък аз — Арнолд.
	— Само пази се! — отговори старецът.
	И смигна на чеха в знак, че всеки миг трябва да бъде готов да се притече на помощ на младия си господар.
	А той кимна с глава, че така и ще направи, пое издълбоко дъх в гърдите и опита дали мечът му излиза лесно от ножницата.
	Но Збишко забеляза това и рече:
	— Не! На тебе заповядвам да се затечеш веднага към люлката и да не отстъпваш от нея нито на педя през време на боя.
	Те вървяха бързо и безшумно все през лесковия гъстак, но не отидоха далече, защото след двеста-триста крачки лещакът се прекъсваше внезапно и откриваше малка поляна, по която се виждаха изгаснали въглищарски огнища и две землянки, в които навярно са живели въглищарите, докато войната не бе ги прогонила оттук. Залязващото слънце осветяваше със силен блясък поляната, купчините и двете раздалечени помежду си землянки. Пред едната от тях седяха на един пън двамата рицари, пред другата — едър червенокос дебелак и Сандерус. Те и двамата изтриваха с парцали броните, а в краката на Сандерус освен това имаше два меча, които навярно щеше да чисти по-късно.
	— Виж — рече Мачко, като стискаше с всичка сила ръката на Збишко, за да го задържи още една минута. — Той нарочно им е взел мечовете и ризниците. Добре! Този с побелялата глава трябва да е…
	— Напред! — извика внезапно Збишко.
	И се втурна като вихър към полянката. Онези скочиха веднага, но преди да успеят да дотърчат до Сандерус, страшният Мачко хвана стария Зигфрид за гърдите, прегъна го назад и в един миг се намери отгоре му. Збишко и Арнолд се счепкаха като два ястреба, обхванаха се с ръце и почнаха страшна борба. Едрият немец, който преди това седеше до Сандерус, се спусна наистина да вземе меча, но преди да успее да замахне с него, Мачковият слуга Вит го удари с тежък кривак по червенокосата глава и го простря на място. Затекоха се после, според заповедта на стария господар, да вържат Сандерус, а той, ако и да знаеше, че така е уговорено, разрева се от страх като теле, на което прерязват гърлото.
	Збишко, макар и толкова силен, та изстискваше сок от пресен клон, усети, че е попаднал сякаш не в човешки, а в мечешки лапи. Той разбра дори и това, че ако нямаше броня — която бе облякъл, защото не знаеше дали не ще му се случи да се бие с остро оръжие, — великанът немец щеше да му счупи ребрата, а може би и гръбнака. Наистина момъкът го подигна малко нагоре, но другият го вдигна още по-нависоко, напрегна всичките си сили и искаше да го тръсне на земята, та да не стане вече.
	Но Збишко го стисна с такава страшна сила, от която очите на немеца чак се наляха с кръв, после пъхна крак между коленете му, удари го в слабините и го повали на земята.
	Паднаха и двамата, обаче момъкът остана отдолу. Но в този миг зоркият Мачко остави обезвредения Зигфрид в ръцете на слугите, а сам се затече към легналите, веднага върза с пояса си краката на Арнолд, после скочи, седна на него като на убит глиган и допря острието на мизерикордията до шията му.
	Арнолд извика пронизително, ръцете му се отпуснаха безсилно от двете страни на Збишко, а после почна да охка не толкова от убождането, колкото затова, че внезапно усети страшна и неизразима болка в плещите, дето беше ударен с боздуган още по време на битката със Скирвойло.
	Мачко го хвана с двете си ръце за яката и го отдръпна от Збишко, а Збишко се понадигна от земята и седна, след което искаше да стане, но не можеше, та седна отново и доста дълго седя неподвижен. Лицето му беше бледо и запотено, очите налени с кръв, а устните посинели и гледаше пред себе си като замаян.
	— Какво ти е? — попита с безпокойство Мачко.
	— Нищо, само съм много уморен. Помогнете ми да стъпя на крака.
	Мачко пъхна ръце под мишниците му и го дигна изведнъж.
	— Можеш ли да стоиш прав?
	— Мога.
	— Боли ли те нещо?
	— Нищо. Само не мога да си поема дъх.
	В това време чехът се увери, че на поляната всичко е свършено, и излезе пред колибата, стиснал за врата орденската послушница. Като видя това, Збишко забрави за умората, силите му се върнаха изведнъж и се втурна към колибата, сякаш не беше се борил никога със страшния Арнолд.
	— Данушке! Данушке!
	Но на това повикване не се отзова никакъв глас.
	— Данушке! Данушке! — повтори Збишко.
	И млъкна. В колибата беше тъмно и изпърво той не можа да види нищо. Но иззад натрупаните до огнището камъни той дочу бърза и силна въздишка, като че на някое потулено зверче.
	— Данушке! За бога! Това съм аз! Збишко!
	И изведнъж видя в мрачината очите и, широко отворени, изпълнени с ужас, безумни.
	Той се затече към нея и я прегърна, но тя съвсем не го позна, а се изтръгна от ръцете му и почна да повтаря със задъхан шепот:
	— Страх ме е! Страх ме е! Страх ме е!…


>	ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

>>	I

	Не помогнаха нежните думи, нито милувките, нито молбите — Данушка не познаваше никого и не дойде в съзнание. Единственото чувство, което обземаше цялото й същество, беше ужасът, подобен на онзи плах ужас, какъвто проявяват уловените птички. Когато й донесоха храна, тя не искаше да яде пред хората, макар по лакомите погледи, хвърляни към яденето, да личеше, че е гладна може би от много време. Останала сама, тя се нахвърли върху храната с лакомство на диво зверче, но щом Збишко влезе в колибата, внезапно избяга в ъгъла и се скри зад една връзка сух хмел. Напразно Збишко отваряше прегръдки, напразно протягаше ръце, напразно молеше с потиснати сълзи. Тя не искаше да излезе от скривалището дори и тогава, когато в стаята запалиха огън и при неговата светлина вече можеше да разпознае чертите на Збишко. Изглеждаше, че паметта й я е напуснала заедно със съзнанието. И той се вглеждаше в нея и в отслабналото й лице с отпечатък на застинал ужас, в хлътналите й очи, в изтърканите остатъци от дрехи, с които беше облечена, и сърцето му се свиваше от болка и ярост при мисълта в какви ръце е била и как са се отнасяли с нея. Най-сетне безумието на гнева го овладя тъй страшно, че грабна меча, спусна се с него към Зигфрид и непременно щеше да го убие, ако Мачко не бе го хванал за рамото.
	Тогава те се сбориха почти като врагове, но младежът беше тъй отслабнал от борбата с великана Арнолд, та старият рицар надделя, изви му ръката и извика:
	— Полудя ли, какво става с тебе?
	— Пуснете ме — отговори Збишко, като скърцаше със зъби, — защото душата ми ще се пръсне.
	— Нека се пръсне! Няма да те пусна! По-добре си разбий главата о дървото, отколкото да опозориш и себе си, и целия ни род.
	Стиснал като с железни клещи дланта на Збишко, той заговори сърдито:
	— Опомни се! Ще дойде ред да си отмъстиш, но ти си препасан рицар. Как така? Вързан пленник ли ще мушкаш? На Данушка няма да помогнеш, а какво ще ти остане? Нищо освен позор. Ще кажеш, че на кралете и на князете неведнъж се е случвало да убиват пленниците си? Да! Но не у нас! И което тях отмине, тебе няма да отмине. Имат си те кралства, градове, замъци, а ти какво имаш? Рицарска чест. Тях може никои да не укори, но тебе ще заплюе в очите. Опомни се, за бога!
	Настъпи късо мълчание.
	— Пуснете ме! — повтори мрачно Збишко. — Няма да го намуша.
	— Ела при огъня, ще се посъветваме.
	И го поведе за ръка към огъня, който слугите бяха наклали край въглищарските купчини. Мачко седна там, позамисли се и каза:
	— Спомни си още, че си обрекъл на Юранд това старо куче. Той ще му отмъсти и за своята, и за Данушината мъка! Той ще му плати, не бой се! И си длъжен да предоставиш това на Юранд. Той има право. А това, което на тебе не е позволено, на Юранд ще е позволено, защото не той е хванал пленника, а ще го получи от тебе като подарък. И без позор и без укор, ако ще, и кожата му може да одере — разбираш ли ме?
	— Разбирам — отговори Збишко. — Право казвате.
	— Вижда се, че разумът ти се връща. Пък ако ли дяволът още те изкушава, помни също и това, че даде обет да извикаш Лихтенщайн и други кръстоносци на двубой, но ако убиеш обезоръжен пленник и това се разчуе чрез слугите, нито един рицар не ще излезе да се бие с тебе и ще бъде прав. Пази боже! Нещастията и без това са много, нека поне позор да няма. По-добре да обсъдим какво трябва да правим сега и как да се отнесем.
	— Кажете! — рече младежът.
	— Аз казвам така: тая змия, която пазеше Дануша, би могла да се смаже, но тъй като не подобава на рицари да се цапат с женска кръв, ще я предадем на княз Януш. Тя гласеше измяната още в горския дворец, при княза и княгинята, нека я съдят мазовецките съдилища и ако не й строшат костите на колело, ще оскърбят божието правосъдие. Додето не срещнем някаква друга жена, която би могла да я замести при Дануша, дотогава тя е потребна, после може да я вържем на някой кон за опашката. А ние трябва да свърнем час по-скоро в мазовецките гори.
	— Разбира се, не веднага, защото е нощ. А ако е рекъл господ, може Дануша утре да дойде малко на себе си.
	— Нека и конете си починат добре. Ще тръгнем на съмване.
	По-нататъшният им разговор бе прекъснат от гласа на Арнолд фон Баден, който, легнал по гърба си доста далече и вързан на „тояга“* за собствения си меч, започна да вика нещо по немски. Старият Мачко стана и отиде при него, но като не можеше да разбере добре думите му, почна да се озърта за чеха.
	[* С вързани ръце и крака през примката над дланите, сложени на коленете, бил проврян мечът, пъхнат напреки под коленете, така че пленникът бил напълно обезсилен и неподвижен. — Б. пр.]
	Но Хлава не можа да дойде веднага, защото беше зает с нещо друго. Докато Мачко и Збишко разговаряха край огнището, той отиде при орденската послушница, разтърси я като крушово дръвце и каза:
	— Слушай, кучко! Ще идеш в колибата и ще постелеш на господарката легло от кожи, но преди това ще и облечеш твоите здрави дрехи, а сама ще се премениш с ония дрипи, с които я заставяхте да ходи… проклета ви майка!
	И като не можеше да сдържи внезапния си гняв, я раздруса така силно, та чак очите й се опулиха. Може би щеше да й скърши и врата, но си помисли, че ще е потребна, затова я пусна и каза:
	— А сетне ще изберем някой клон за тебе.
	Обзета от ужас, тя го хвана за коленете, но когато вместо отговор той я ритна, затече се в колибата, падна в краката на Дануша и започна да квичи:
	— Запази ме! Не ме давай!
	Но Дануша само притвори очи, а от устата й излезе обикновеният задъхан шепот:
	— Страх ме е! Страх ме е! Страх ме е!
	И след това се вдърви цяла, защото всяко приближаване на орденската прислужница до нея завършваше така. Все пак се остави да я съблече и облече с нови дрехи. Послушницата й натъкми постеля, сложи я на нея като дървена или восъчна кукличка, а тя самата седна край огнището, понеже не смееше да излезе от колибата.
	Но чехът влезе скоро и се обърна най-напред към Дануша с думите:
	— Вие сте между приятели, господарке, и в името на отца и сина и светаго духа спете спокойно!
	И я прекръсти с ръка, а после, без да повишава глас, за да не я изплаши, рече на послушницата:
	— Ти ще легнеш вързана вън на прага, но ако почнеш да викаш и я уплашиш, веднага ще ти скърша врата. Ставай и върви!
	Той я изведе навън, върза я здраво, както бе казал, после отиде при Збишко.
	— Поръчах да бъде облечена господарката с ония дрехи, които носеше гущерицата — рече той. — Леглото е постлано и господарката спи. Най-добре не отивайте вече там, господарю, за да не се изплаши. Да ще господ утре след почивката да дойде на себе си, а сега и вие помислете за ядене и за почивка.
	— Ще легна на прага на колибата — отвърна Збишко.
	— Тогава аз ще отвлека кучката настрана до онзи труп с червените чорли, а сега трябва да хапнете, защото ви предстои не малко път и труд.
	Чехът отиде да вземе от дисагите пушено месо и пушена ряпа, с която се бяха запасили за из пътя в жмудския лагер, но щом сложи яденето пред Збишко, Мачко го повика при Арнолд.
	— Разбери добре — каза той — какво иска тоя гороломник, защото, при все че зная някои думи, никак не мога да го разбера.
	— Ще го донеса, господарю, при огнището, там ще се разговорите — отвърна чехът.
	И като се разпаса, пъхна поясока си под мишниците на Арнолд и го метна на плещите си. Прегъна се одве под тежината на великана, но понеже беше силен момък, донесе го до огнището и го тръшна като чувал с грах до Збишко.
	— Отвържете ме — каза кръстоносецът.
	— И това може да стане — отговори чрез чеха старият Мачко, — ако се закълнеш в рицарската си чест, че ще се смяташ за пленник. Но и така ще заповядам да ти измъкнат меча изпод коленете и да ти развържат ръцете, за да можеш да седнеш при нас, само връзките на краката няма да отвържа, докато не си поприказваме.
	И кимна на чеха, който преряза въжето от ръцете на немеца и му помогна да седне. Арнолд погледна гордо Мачко и Збишко и запита:
	— Кои сте вие?
	— Ами ти как смееш да питаш? Твоя работа ли е това? Ти сам кажи кой си?
	— Работа ми е, защото мога да се закълна в рицарската си чест само на рицари.
	— Тогава погледни!
	Мачко вдигна наметалото и показа рицарския пояс на кръста си.
	Кръстоносецът се много зачуди и едвам след малко рече:
	— Как така! И вие скитате за плячка из горите? И помагате на езичниците срещу християните?
	— Лъжеш! — извика Мачко.
	И така се започна разговорът, враждебен, дързък, често приличен на буйна разпра. А когато разгорещеният Мачко извика, че именно Орденът не допуша Литва да се покръсти, и му приведе всички доказателства, Арнолд се зачуди повторно и млъкна, защото тази истина беше така очевидна, та не можеше да не се види или пък да се отрече. Особено поразиха немеца думите, които Мачко изрече, като се кръстеше при това: „Кой знае кому в същност служите вие, ако не всички, то някои от вас!“ — а го поразиха затова, защото и в самия Орден подозираха някои вождове, че почитали дявола. Не предприемаха срещу тях издирвания, нито съдебни дела, за да не навлекат позор на всички, но Арнолд знаеше добре, че братята си шепнеха за тези работи и че се носеха подобни слухове. При това Мачко, осведомен от разказите на Сандерус за непонятното държане на Зигфрид, смути до дъно простодушния великан.
	— А и тоя Зигфрид, с когото си тръгнал във военен поход — рече той, — дали служи на бога и на Исуса Христа? Никога ли не си го чул как говори със злите духове, как си шушука с тях и ту се смее, ту скърца със зъби?
	— Вярно! — промърмори Арнолд.
	Но Збишко, в чието сърце нахлу нова вълна от тъга и гняв, завика внезапно:
	— И ти говориш за рицарска чест? Позор за тебе, защото помагаше на палач и на адско изчадие! Позор за тебе, защото си гледал спокойно как измъчват една беззащитна жена и рицарска дъщеря, а може би и сам си я мъчил. Позор за тебе!
	Арнолд опули очи, прекръсти се смаяно и рече:
	— В името на отца и сина и светаго духа!… Как така?… Тази побъркана девойка, в чиято глава живеят двайсет и седем дявола?… Аз!…
	— Горко ви! Горко ви! — прекъсна го с хриплив глас Збишко.
	И като хвана дръжката на мизерикордията, почна отново да мята диви погледи към лежащия недалеко в мрачината Зигфрид.
	Мачко сложи спокойно ръка на рамото му и го притисна с всичка сила, за да го накара да се опомни, а той самият се обърна към Арнолд:
	— Тази жена е дъщеря на Юранд от Спихов и жена на този млад рицар. Разбираш ли сега защо ви проследихме и защо стана наш пленник?
	— За бога! — рече Арнолд. — Откъде накъде? Как така? Та тя е умопобъркана…
	— Защото кръстоносците я отвлякоха като невинно агънце и с мъчения я докараха до този ред.
	При думите „невинно агънце“ Збишко доближи длан до устата си и я стисна със зъби, а от очите му почнаха да капят една след друга едри сълзи на непоносима болка. Арнолд седеше замислен, а чехът му разказа с няколко думи за коварството на Данвелд, за отвличането на Дануша, за изтезаването на Юранд и за двубоя с Ротгер. Когато свърши, настъпи тишина, нарушавана само от горския шум и от пращенето на искрите в огъня.
	И те седяха така доста време; най-сетне Арнолд вдигна глава и каза:
	— Не само в рицарската си чест, но и в Христовия кръст ви се заклевам, че тая жена аз почти не съм виждал, че не съм знаел коя е тя и никога не съм вземал каквото и да е участие в мъченията й.
	— Тогава закълни се още, че ще тръгнеш доброволно с нас и няма да се опитваш да избягаш, аз ще заповядам да те развържат съвсем — рече Мачко.
	— Нека бъде така, както казваш — заклевам се! Къде ще ме водите?
	— В Мазовия, при Юранд от Спихов.
	При тия думи Мачко разсече сам въжето на краката му, после му посочи месото и ряпата. Збишко след малко стана и отиде да легне до прага на колибата, дето не намери вече орденската послушница, защото слугите я бяха отвели преди това при конете. Като легна на кожата, която му донесе Хлава, той реши да чака буден дали зората няма да донесе някаква щастлива промяна у Дануша.
	А чехът се върна при огъня, защото на душата му тежеше нещо, за което искаше да се поразговори със стария рицар от Богданец. Той го завари потънал в размисъл, без да обръща внимание на хъркането на Арнолд, който бе изял огромно количество пушена ряпа и месо и беше заспал от умора като убит.
	— Ама вие няма ли да си починете, господарю? — попита оръженосецът.
	— Сънят бяга от очите ми — отвърна Мачко. — Дано даде бог утре добър ден…
	И като каза това, погледна към звездите.
	— Голямата мечка се вижда вече на небето, пък аз все още мисля кое как да нагласим.
	— И на мене не ми е до спане, защото господарката от Згожелице ми е все в ума.
	— Е, наистина, нова беда! Нали тя е в Спихов?
	— Ами че в Спихов. Кой знае защо, отведохме я от Згожелице.
	— Сама искаше да иде при абата, а когато абатът умря, какво трябваше да направя — отвърна троснато Мачко, който не обичаше да говори за това, защото в душата си съзнаваше, че сам има вина.
	— Така е, но сега какво ще правим?
	— Какво ли? Ще я отведа обратно в къщи, пък каквото даде господ…
	След малко обаче добави:
	— Разбира се, каквото даде господ, но да беше поне Данушка здрава като другите хора, щяхме да знаем поне какво да правим. А така, дявол го знае! Ами ако не оздравее… и не умре. Дано господ прати едното или другото.
	Но чехът в това време мислеше за Ягенка.
	— Виждате ли, ваша милост — рече той, — господарката, когато тръгвах от Спихов и се сбогувах с нея, ми каза така: „Ако стане нещо, ще дойдете тук преди Збишко и преди Мачко, защото, каза, няма по кой друг да пратят известие, та нека го пратят по вас, и вие ще ме отведете в Згожелице.“
	— Ех! — отговори Мачко. — То се знае, че някак си неудобно ще й бъде да остане в Спихов, когато дойде Данушка. То се знае, че трябва сега да отиде в Згожелице. Жално ми е за сиротинята, искрено ми е жално, но щом господ не го пожела, какво да направим! Само че как да го наредим? Чакай… Казваш, че ти е поръчала да се върнеш преди нас с известие, а после да я отведеш в Згожелице. Така ли?
	— Поръча ми точно както ви казах.
	— Добре! Тогава може би ще тръгнеш преди нас. На стария Юранд също би трябвало да съобщим, че щерка му се е намерила, за да не го убие ненадейната радост. Бога ми, така ще е най-добре. Върни се! Кажи, че сме отървали Данушка и че скоро ще пристигнем с нея, а ти самият вземай онази горкана и я води дома.
	Тук старият рицар въздъхна, защото наистина му беше жално и за Ягенка, и за ония намерения, които таеше в душата си.
	След малко отново попита:
	— Зная, че си силен и сръчен момък, но ще можеш ли да я опазиш от обида или премеждие? Понеже из пътя лесно може да се случи и едното, и другото.
	— Ще мога, дори ако трябва с главата си да платя! Ще взема няколко добри момчета, които панът от Спихов няма да ми откаже, и ще я отведа благополучно макар и накрай света.
	— Е, не се надявай много на себе си! Помни също, че и на мястото, в самото Згожелице, трябва отново да държиш под око Вилковците от Бжозова и Чтан от Рогов… Но какво приказвам! Тях трябваше да следим, когато имахме нещо друго наум. А сега вече няма надежда, и ще стане, каквото има да става.
	— Аз все пак ще пазя господарката и от ония рицари, защото тази нещастница на пан Збишко едвам диша, бедничката… ами ако умре!
	— Право си е, бога ми! Едва диша, бедничката — ами ако умре…
	— Трябва да предоставим това на господа, а сега да мислим само за згожелицката господарка.
	— По право — рече Мачко — би трябвало аз сам да я заведа в бащинията й. Но и това не е лесно. Не мога сега да изоставя Збишко, и то по много важни причини. Видя ли как скърцаше със зъби и как налиташе върху Зигфрид да го заколи като прасе? Ако тази девойка, както казваш, издъхне из пътя, не знам дали и аз ще го удържа. Но ако ме няма тук, нищо не може да го спре и вечен позор ще падне върху него и върху целия ни род, обаче дано, не дай боже, не ни сполети, амин!
	А чехът отвърна:
	— Ха! Тогава лесна работа. Дайте ми тоя кръвник, аз няма да го изтърва и чак в Спихов ще го изтърся на пан Юранд от чувала.
	— Господ здраве да ти дава! Брей, ти си бил умен човек! — завика от радост Мачко. — Лесна работа! Лесна работа! Вземай го със себе си веднага и прави с него, каквото щеш, стига да го закараш жив в Спихов.
	— Тогава дайте ми и онази щитненска кучка! Ако не ми пречи из пътя, ще закарам и нея също, пък ако ми пречи — на някой клон!
	— Може би страхът на Данушка ще мине и тя ще дойде на себе си по-скоро, като не вижда тия двамата. Но ако вземеш послушницата, как ще мине тя без женска помощ?
	— Все ще срещнете в гората някои местни селяни или бежанци с жените им. Ще вземете първата, която ви попадне, всяка ще бъде по-добра от тази. А засега ви стигат грижите на пан Збишко.
	— Ти днес приказваш някак по-разумно от всеки друг път. И тук имаш право. Тя може би по-скоро ще дойде в съзнание, като вижда Збишко всякога при себе си. Той ще се грижи за нея като баща и майка. Добре. Ами кога ще тръгнеш?
	— Няма да чакам да съмне, но сега ще полегна малко. Надали е минало полунощ.
	— Голямата мечка, както казах, е вече на небето, но квачката още не се е показала.
	— Слава богу, че все пак намислихме нещо, защото ми беше страшно тежко.
	Като каза това, чехът се изтегна край загасналия огън, покри се с рунтавата кожа и веднага заспа. Но още не беше побледняло небето и беше дълбока нощ, когато той се събуди, измъкна се изпод кожата, погледна към звездите и като раздвижи малко вдървените си крайници, събуди Мачко и каза:
	— Време ми е да се стягам!
	— За къде? — попита още съненият Мачко, като търкаше очите си.
	— За Спихов.
	— Да, наистина! Кой хърка така наблизо? И умрелия би събудил.
	— Рицарят Арнолд. Ще хвърля клони на главните и ще ида при слугите.
	Той се отдалечи, но след малко се върна с бързи крачки и завика отдалече с тих глас:
	— Господарю, има новина, и то лоша!
	— Какво е станало? — извика Мачко и скочи от мястото си.
	— Послушницата избягала. Слугите я взели при конете и развързали краката й, дано гръм ги порази! А когато заспали, тя се промъкнала като змия между тях и избягала. Елате, пане!
	Обезпокоен, Мачко тръгна бързо с Хлава към конете, но при тях завариха само един слуга. Другите се бяха пръснали да търсят избягалата. Глупаво беше обаче да я търсят в тъмнината из гъсталака; и те скоро се върнаха с наведени глави. Мачко мълчаливо почна да ги налага с пестници, после се върна при огъня, понеже нямаше какво друго да се прави.
	След малко дойде Збишко, който беше на стража пред хижата и не можеше да спи, а като чу стъпки, искаше да разбере какво става. Мачко му разправи какво са решили с чеха, после му съобщи и за бягството на орденската послушница.
	— Не е голяма беда — рече той, — защото или ще умре в гората от глад, или ще я намерят селяни, които ще я пречукат, ако преди това не я намерят вълци. Жалко само, че се отърва от наказанието в Спихов.
	Збишко също съжаляваше, че ще й се размине това наказание, но прие известието спокойно. Не се възпротиви също и на заминаването на чеха със Зигфрид, защото всичко, което не се отнасяше пряко до Дануша, му беше безразлично. И той веднага почна да говори за нея:
	— Ще я взема утре пред себе си на коня и така ще тръгнем — рече той.
	— Ами как е? Спи ли? — попита Мачко.
	— Понякога проплаква слабо, но не зная насъне ли е, или наяве, пък не искам да влизам, за да не се изплаши.
	По-нататъшният им разговор бе прекъснат от чеха, който видя Збишко и извика:
	— О, и ваша милост ли сте вече на крака? А за мене е време. Конете са готови и старият дявол е вързан за седлото. Скоро ще почне да съмва, защото сега нощите са къси. Останете си, сбогом, ваша милост!
	— Върви, сбогом и със здраве!
	По Хлава отведе още веднъж Мачко настрана и рече:
	— Бих искал да ви помоля много, в случай че стане нещо… знаете, пане… например някое нещастие иди друго нещо… да заповядате веднага някой слуга да бърза презглава към Спихов. Ако сме тръгнали вече оттам, нека ни настигне!
	— Добре — отвърна Мачко. — Забравих да ти кажа да заведеш Ягенка в Плоцк, нали разбираш! Иди там при епископа и му кажи, че е кръщелницата на абата, за която има у него завещание, а после го помоли и да й бъде настойник, защото и за това е писано в завещанието.
	— Ами ако епископът ни заповяда да останем в Плоцк?
	— Слушай го за всичко и направи така, както те посъветва.
	— Така и ще направим, пане. Сбогом!
	— Сбогом.


>>	II

	Рицарят Арнолд, когато се научи сутринта за бягството на орденската послушница, усмихна се под мустак, но каза същото, което бе казал и Мачко: че или вълците ще я изядат, или литовците ще я убият. И то бе най-вероятно, защото местното население беше от литовски произход и мразеше Ордена и всичко, което имаше връзка с него. Част от селяните бяха избягали при Скирвойло, други се бяха разбунтували, поизбиха тук-таме немците и се изпокриха със семействата и с покъщнината си в недостъпните горски дебри. Все пак търсиха послушницата и на другия ден, но напразно, защото го правиха не особено усърдно, тъй като Мачко и Збишко, чиито глави бяха заети с друго, не бяха дали достатъчно строги заповеди. Те бързаха да потеглят към Мазовия и искаха да тръгнат веднага след изгрев слънце, но това не можеше да стане, защото Данушка заспа дълбоко на съмване и Збишко не позволи да я будят. Той я слушаше как „проплаква“ през нощта, досещаше се, че не е спала, и затова сега очакваше голямо подобрение от тоя сън. На два пъти влиза крадешком в колибата и два пъти видя на светлината, която влизаше през разтрогите между гредите, нейните затворени очи, отворената й уста и силната руменина по бузите, каквато имат дълбоко заспалите деца. Сърцето му тогава се топеше от нежност и той й казваше: „Да ти даде господ почивка и здраве, цветенце най-мило!“ А после още: „Свърши се нещастието ти, свършиха се сълзите и каже ли милостивият Исус Христос, щастието ти ще потече като неспирна река.“ И неговата проста и добра душа се обръщаше към бога и той се питаше сам с какво да му се отблагодари, с какво да се отплати, колко пари, жито, стада, восък или други неща, мили на божествената сила, да подари на някоя черква. Той дори веднага би дал оброк и би изброил подробно какво ще жертвува, но искаше да почака, защото не знаеше още в какво състояние ще се събуди Данушка и дали ще се събуди в съзнание: не беше още уверен ще има ли за какво да благодари.
	Мачко разбираше, че те ще бъдат в пълна безопасност чак във владенията на княз Януш, но беше също на мнение, че не бива да се прекъсва сънят на Дануша, който можеше да й донесе спасение, и при все че държеше слугите и товарните коне готови за път, реши да чака.
	Обаче, когато мина пладне, а тя все още спеше, започнаха да се безпокоят. Збишко, който постоянно поглеждаше през пролуките и през вратата, влезе най-сетне за трети път в колибата и седна на пънчето, което миналата вечер послушницата беше наместила до постелята и на което беше преоблякла Дануша.
	Той седна и се загледа в нея, но тя все не отваряше очи, а като се мина известно време, колкото да се прочетат без бързане молитвите „Отче наш“ и „Богородице дево“, устните й трепнаха малко и тя прошепна, сякаш виждаше през затворените клепачи:
	— Збишко…
	А той падна веднага пред нея на колене, хвана отслабналите й ръце, зацелува я унесен и заговори с прекъсван глас:
	— Слава богу! Данушке! Ти ме позна!
	Гласът му я събуди напълно и тя седна на леглото вече с отворени очи и повтори:
	— Збишко…
	И почна да мига, а после да се оглежда наоколо като в почуда.
	— Ти вече не си в плен! — каза Збишко. — Отървах те от тях и отиваме в Спихов!
	Но тя измъкна ръцете си от неговите и рече:
	— Всичко е затова, че нямаше позволение от татко. Де е господарката?
	— Събуди ми се ти, ягодке. Княгинята е далече, а ние те отървахме от немците.
	А тя като че не чуваше тези думи и като че си припомняше нещо:
	— Взеха ми и лютничката и я строшиха о стената, ах!
	— Боже мой! — извика Збишко.
	И чак сега забеляза, че очите и блестят като безумни и бузите й са пламнали. И в същия миг му мина през ума мисълта, че тя може да е тежко болна и е изрекла на два пъти името му само защото й се е мяркал в бълнуването.
	Сърцето му трепна от ужас и студена пот покри челото му.
	— Данушке! — рече той. — Виждаш ли ме, разбираш ли ме?
	А тя отвърна с умолителен глас:
	— Да пия!… Вода!
	— Божичко!
	И изскочи от хижата. На прага се сблъска със стария Мачко, който тъкмо идваше да види какво става там, продума само: „Вода!“ — и се спусна към поточето, което течеше наблизо в гъстака и горския мъх.
	След малко се върна с пълен съд и го подаде на Дануша, която почна да пие жадно. Мачко беше вече влязъл в колибата и като се вгледа в болната, явно се разтревожи.
	— Огън ли има? — рече той.
	— Да! — изпъшка Збишко.
	— Разбира ли какво й говориш?
	— Не.
	Старият намръщи вежди, после вдигна ръка и почна да се потърква по врата и по темето.
	— Какво да правим?
	— Не зная.
	— Има само един изход — започна Мачко.
	Но Дануша го прекъсна в същия миг. Като спря да пие, втренчи в него своите разширени от треската зеници и каза:
	— И пред вас не съм виновна! Пожалете ме!
	— Жаля те аз, дете, и само доброто ти желая — отговори развълнувано старият рицар.
	А после се обърна към Збишко:
	— Слушай! Няма защо тя да стои тук. Нека вятърът да я лъхне и слънцето да я огрее — може и по-добре да й стане. Не си губи ума ти, момко, ами я тури в същата люлка, в които я носеха онези, или пък на седлото и — на път! Разбираш ли?
	След тия думи той излезе от хижата, за да даде последните нареждания, но щом погледна пред себе си, веднага се спря като вкопан.
	Силен отред пешаци, въоръжен с копия и алебарди, заобикаляше от четирите страни колибата, купчините на въглищарите и полянката.
	— Немци! — каза си Мачко.
	Ужас изпълни душата му, но в един миг хвана дръжката на меча, стисна зъби и приклекна като див звяр, неочаквано заграден от кучета, който се готви за отчаяна отбрана.
	А в това време откъм едната купчина към него тръгна великанът Арнолд с един друг рицар, приближи се и каза:
	— Бързо се върти колелото на съдбата. Бях ваш пленник, а сега вие сте мои.
	При тия думи погледна горделиво стария рицар, като че той беше някакво по-долно същество. Не беше нито зъл, нито жесток човек, но имаше присъщия на всички кръстоносци порок, които можеха да бъдат човечни и дори отстъпчиви при нещастие, но не успяваха да обуздаят презрението си към победените, нито безграничната си гордост, когато чувствуваха зад себе си по-голяма сила.
	— Вие сте пленници! — повтори той високомерно.
	А старият рицар се огледа мрачно наоколо. В гърдите му биеше не само безстрашно, но дори твърде смело сърце. Ако беше с пълно въоръжение и на бойния си кон, ако до него беше Збишко и ако и двамата имаха в ръка мечове, секири или онези страшни копия, с които така сръчно се биеше тогавашната полска шляхта, той може би щеше да се опита да пробие заобикалящата го стена от копия и алебарди. Но Мачко стоеше сега пред Арнолд без кон, сам-самичък и без броня; той забеляза, че неговите хора бяха вече сложили оръжието, помисли, че Збишко е в хижата при Дануша съвсем без оръжие; като човек опитен и добре запознат с войната разбра, че положението е безизходно.
	И Мачко извади бавно меча от ножницата и го хвърли в краката на онзи рицар, който стоеше до Арнолд. А той се обърна към него с не по-малка гордост от Арнолд, но любезно, и заговори на добър полски език:
	— Вашето име, пане? Няма да заповядам да ви вържат, ако ми дадете дума, защото виждам, че сте препасан рицар и сте се отнесли човешки с моя брат.
	— Давам ви дума! — отговори Мачко.
	После си каза името и попита дали ще му позволят да влезе в хижата и да предупреди братанеца си „да не би да направи нещо лудешко“ — и като получи позволение, влезе и след малко се яви отново с мизерикордия в ръка.
	— Моят братанец няма дори меч у себе си — рече той — и моли, докато дойде време за път, да му позволите да остане при невестата си.
	— Нека остане — каза братът на Арнолд, — ще му пратя храна и питие, защото няма да тръгнем на път веднага, тъй като хората са уморени, пък и ние самите трябва да се подкрепим и да си починем. Каним също и вас, пане, да ни правите компания.
	След тия думи те се обърнаха и се отправиха към същото онова огнище, край което Мачко бе прекарал нощта, но дали от надменност или от грубост, доста разпространена между тях, те тръгнаха напред и го оставиха да върви отзаде им. Но той, като човек с голяма опитност, разбираше какъв обичай подобава да се спази при всеки случай, та запита:
	— Като гост ли ме каните, пане, или като пленник?
	Едва сега братът на Арнолд се засрами, поспря се и рече:
	— Минете, пане.
	Старият рицар мина, но като не искаше да засегне самолюбието на човека, от когото можеше много да зависи, рече:
	— Вижда се, пане, че не само знаете разни езици, но имате и придворни обноски.
	При тези думи Арнолд, който едва разбра няколко думи, се обади:
	— Волфганг, за какво се отнася и какво казва той?
	— Умно приказва! — отговори Волфганг, когото, види се, Мачковите думи бяха поласкали.
	И те седнаха край огнището, дето им донесоха храна и пиене. Урокът, който Мачко даде на немците, обаче не отиде на вятъра, защото Волфганг сега канеше него пръв с храна. От разговора по време на яденето Мачко разбра как бяха попаднали в примката. Волфганг, по-млад брат на Арнолд, водел за Готесвердер пехотата от Члухов също срещу разбунтувалите се жмуджанци. Тази пехота била събрана от далечните области и не можела да върви заедно с конницата, пък Арнолд не искал да я чака, като знаел, че по пътя ще срещне други пеши отреди от градовете и замъците, по-близки до литовската граница. По тази причина по-младият закъснял с няколко дена и тъкмо се намирал на близкия до поляната път, когато избягалата през нощта орденска послушница му съобщила за бедата, която сполетяла по-стария му брат. Като изслуша тоя разказ, който му повториха на немски, Арнолд се усмихна със задоволство и най-сетне заяви, че е очаквал така да стане.
	Но хитрият Мачко, който при всяко положение гледаше да намери някакъв изход, помисли, че ще е от полза, ако привлече на своя страна тия немци, и след малко рече:
	— Тежко е то всякога да падне човек в плен, но пак благодаря на бога, че ме предаде не в други, а във вашите ръце, защото вие сте истински рицари и пазите законите на рицарската чест.
	Тук Волфганг притвори очи и кимна с глава, наистина доста високомерно, но с видимо задоволство. А старият рицар продължи:
	— И знаете тъй добре нашия език! Личи си, че господ ви е дал разум за всичко!
	— Езика ви зная, защото в Члухов народът говори полски, пък ние с брат ми вече седем години служим под началството на тамошния управител.
	— А след време ще заемете и мястото му! Иначе не може да бъде!… Ето че брат ви не говори така полски.
	— Разбира малко, но не говори. Брат ми е много силен, при все че и аз не съм слабак, но умът му е тромавичък.
	— А! Не ми се вижда и той глупав! — рече Мачко.
	— Волфганг, какво казва той? — запита отново Арнолд.
	— Хвали те — отговори Волфганг.
	— Разбира се, че го хваля — добави Мачко, — защото е истински рицар, а това е най-важното! Ще ви кажа също искрено, че днес исках да го пусна на честна дума да върви, дето иска, само да се яви макар и след година. Та нали така подобава между препасани рицари!
	И той загледа Волфганг право в лицето, но оня се намръщи и каза:
	— Може би и аз щях да ви пусна, ако обещаете да се явите на посоченото време, ако не бяхте помагали на тия кучета, езичниците, срещу нас.
	— Не е вярно! — отвърна Мачко.
	И отново се почна също такава остра препирня, както предишния ден с Арнолд. При все че Мачко имаше право, сега му вървеше по-мъчно, защото Волфганг беше наистина по-умен от по-големия си брат. Все пак в резултат на тази препирня и по-младият се научи за всички злодеяния в Щитно, клетвопрестъпничествата и предателствата, а също и за съдбата на нещастната Дануша. На това, на тези подлости, които Мачко му хвърли в очите, той не съумя нищо да отговори. Трябваше да признае, че отмъщението е било справедливо и че полските рицари са имали право да постъпят така, както са постъпили, и най-сетне каза:
	— Кълна се в благословените кости на свети Либорий! Не аз ще жаля Данвелд. За него казваха, че се занимавал с черна магия! Колкото за Зигфрид, не зная дали е служил също на дявола, но не ще се впусна да го стигам, защото преди всичко нямам конница, а освен това, ако е измъчвал тази девойка, както твърдите, нека остане навеки в пъкъла!
	Тук той се прекръсти и продума:
	— Боже, помогни ми и в смъртния час!
	— А какво ще стане с тая злочеста мъченица? — попита Мачко. — Нима не ще позволите да я отведем дома? Нима трябва да мре във вашите подземия?! Не забравяйте божия гняв!…
	— От жената не се интересувам — отговори остро Волфганг. — Нека един от вас я отведе при баща й, стига да се яви после; но втория няма да пусна.
	— Ех! Ами ако се закълна в честта и в копието на свети Георги?
	Волфганг се поколеба малко, защото това беше голяма клетва, но в същия миг Арнолд го попита за трети път:
	— Какво разправя той?
	И като разбра за какво се отнася, почна да възразява оживено и грубиянски и не искаше да се пуснат и двамата срещу честна дума. За това имаше свои сметки: той беше победен не от Скирвойло в голямата битка, а от тези полски рицари в отделно сбиване. Като военен той знаеше също, че пехотата на брат му трябва да се върне сега в Малборг, защото, ако би искала да продължи пътя си към Готесвердер след поражението на първите отреди, ще отиде на явна гибел. Той знаеше, че ще трябва да се яви пред магистъра и пред великия маршал, и смяташе, че срамът му ще бъде по-малък, ако може да покаже поне един по-значителен пленник. Един жив рицар, доведен пред очите на началниците, значи много повече, отколкото разказите, че са взети в плен двамина.
	Мачко слушаше пресипналия вик и ругатните на Арнолд и разбра веднага, че трябва да приеме онова, което му дават, защото не ще получи повече нищо, обърна се към Волфганг и каза:
	— Тогава ви моля, пане, за още нещо: уверен съм, че братанецът ми сам ще разбере, че той трябва да остане при жена си, а аз да дойда с вас. Но за всеки случай позволете ми да му съобщя, че такава е вашата воля и няма защо да приказва по това.
	— Добре, все едно ми е — отговори Волфганг. — Но да поговорим за откупа, който братанецът ви ще трябва да донесе за вас и за себе си, защото всичко зависи от това.
	— За откупа ли? — попита Мачко, който би искал да отложи тоя разговор за по-късно. — Малко ли време имаме пред нас? Когато човек има работа с истински рицар, думата значи толкова, колкото и готовите пари, а и цената може да се предостави на съвестта. Ето, ние при Готесвердер пленихме един ваш знатен рицар, някой си пан дьо Лорш, а братанецът ми (защото той именно го и хвана) го пусна на честна дума, без да уговаря нищо за цената.
	— Пленили сте рицаря дьо Лорш? — запита бързо Волфганг. — Аз го познавам. Той е заможен рицар. Но защо не го срещнахме по пътя?
	— Защото навярно не е тръгнал насам, а към Готесвердер или към Рагнета — отвърна Мачко.
	— Той е рицар от заможен знаменит род — повтори Волфганг. — Печалбата ви ще е обилна! Добре, че споменахте за това, защото сега и вас няма да пусна за какво да е.
	Мачко прехапа мустак, но дигна гордо глава:
	— Ние и без това знаем колко струваме.
	— Толкова по-добре — каза по-младият фон Ваден. И веднага добави:
	— Толкова по-добре не за нас, защото ние сме смирени монаси и сме се обрекли да останем бедни, но за Ордена, който ще употреби вашите пари за славата божия.
	Мачко не отговори нищо, само погледна Волфганг, като че искаше да му каже: „Разправяй това на друг, не на мен“ — и след малко почнаха да се пазарят. Тази работа беше за стария рицар тежка и мъчителна, защото, от една страна, беше твърде чувствителен към всяка загуба, а, от друга страна, разбираше, че не подобава да оценява много ниско нито себе си, нито Збишко. Извиваше се той като змиорка, толкова повече, че гостоприемният уж и приятен на думи Волфганг се оказа страшно алчен за пари и много упорит. Мачко се утешаваше само с мисълта, че за всичко това ще плати дьо Лорш, но все пак съжаляваше за изгубената надежда да спечели нещо, защото не разчиташе на печалба от откуп за Зигфрид, тъй като беше сигурен, че Юранд, а дори и Збишко за никаква цена не ще се откажат от главата му.
	След дълги преговори най-сетне се спазариха колко сребро и в какъв срок да платят. Уговориха също колко слуги и колко коня ще вземе Збишко и Мачко отиде да му съобщи всичко това, като го посъветва да тръгне веднага, навярно от страх да не би на немците да им дойде нещо друго на ума.
	— Така става то с рицарите — каза той с въздишка: — вчера ти го държеше за гушата, днес той тебе държи! Ех, няма що! Да даде господ да дойде и нашият ред! Но сега не губи време. Ако пътуваш бързо, ще настигнеш Хлава и заедно ще пътувате по-безопасно, пък щом навлезете веднъж в горите и в населените места в Мазовия, там у всеки шляхтич или стопанин ще намерите гостоприемство, помощ и грижа. У нас не отказват това и на чужденците, а какво остава до своите! А тази клетница може би само така ще намери спасение.
	При тия думи той поглеждаше често Дануша, коя го в полусън дишаше бързо и шумно. Прозрачните и ръце, сложени върху тъмната мечешка кожа, потрепваха от треската.
	Мачко я прекръсти и рече:
	— Хайде, вземай я и тръгвай! Дай боже да ти се размине нещастието, защото ми се вижда, че душата й е на зъбите.
	— Не думайте! — извика Збишко, смазан от отчаяние.
	— Божа воля! Ще поръчам да ти доведат коня тук, а ти тръгвай!
	Като излезе от хижата, той нареди всичко за пътуването. Турнетата, подарени от Завиша, докараха конете с люлката, постлана с мъх и кожи, а слугата Вит доведе Збишковия кон и след малко Збишко излезе от хижата, понесъл на ръце Дануша. Имаше в това нещо толкова трогателно, та двамата братя фон Баден, които бяха дошли при хижата от любопитство, при вида на полудетската още фигура на Дануша и на лицето й, досущ прилично на светците от черковните икони, а също и на нейната тъй голяма слабост, поради която не можеше да вдигне главата си, а я държеше опряна тежко на рамото на младия рицар, почнаха да се споглеждат смаяно и да се възмущават в душата си срещу виновниците за нещастието й. „Тоя Зигфрид имал наистина сърце не на рицар, а на палач — прошепна Волфганг на брат си, — а оная змия, макар че тя стана причина да те освободим, ще заповядам да я нашибат добре.“ Трогна ги също и това, че Збишко носеше Дануша на ръце, както майка носи детето си, и разбраха любовта му, защото в жилите и на двамата течеше още млада кръв.
	А Збишко се поколеба за малко дали да вземе болната пред себе си на седлото и да я държи из пътя до гърдите си, или да я сложи в люлката. Най-сетне се спря на последното, като предполагаше, че ще й бъде по-удобно да пътува легнала. После се приближи до чичо си и се наведе да му целуне ръка, а Мачко, който наистина го обичаше като зеницата на окото си, при все че не искаше да показва пред немците вълнението си, не можа да се сдържи, прегърна го силно и притисна устни до буйната му златиста коса.
	— Бог да те води! — рече той. — А и за стария помни, защото робството всякога е тежко.
	— Няма да забравя — отговори Збишко.
	— Света Богородица да ти прати утеха!
	— Господ да ви плати и за това… и за всичко!
	След малко Збишко беше вече възседнал коня, но Мачко си спомни още нещо, та се затече към него, сложи ръка на коляното му и каза:
	— Чувай! Ако настигнеш Хлава, гледай да не навлечеш позор и на себе си, и на моята побеляла коса заради Зигфрид. Юранд може, но не ти! Закълни ми се в меча и в честта си!
	— Докато не се върнете, аз ще сдържам и Юранд, да не би онези на вас да си отмъстят за Зигфрид — отговори Збишко.
	— Толкова ли държиш на мене?
	А момъкът се усмихна тъжно:
	— Нали знаете.
	— Добър път! Върви със здраве!
	Конете тръгнаха и скоро изчезнаха зад раззеленилия се лещак. На Мачко внезапно му стана страшно мъчно и самотно, а душата му закопня с всички сили за това любимо момче, в което беше цялата надежда на рода им. Но изведнъж се отърси от тъгата, защото беше човек твърд и можеше да се владее.
	— Да благодаря на бога, че аз съм в плен, а не той…
	И се обърна към немците:
	— Ами вие, пане, кога тръгвате и закъде?
	— Когато ни е воля — отговори Волфганг, — а ще тръгнем за Малборг, дето вие, пане, трябва да се явите преди всичко пред магистъра.
	„Ех, току-виж, че ми отсекли там и главата, задето съм помагал на жмуджанците!“ — каза си Мачко.
	Но го успокояваше мисълта, че има като залог рицаря дьо Лорш и че самият фон Баденови ше пазят главата му, ако не за друго, поне да не изпуснат откупа.
	„Но пък в такъв случай — казваше си той — на Збишко не ще се наложи нито сам да се явява, нито да намалява имота ни.“
	И тази мисъл му донесе известно облекчение.


>>	III

	Збишко не можа да настигне оръженосеца си, защото той пътуваше денонощно и почиваше само толкова, колкото беше необходимо за конете да не паднат по пътя. Понеже се хранеха само с трева, те бяха отслабнали и не можеха да издържат дълго без почивка, както по местата, дето лесно се намира овес. Себе си Хлава не жалеше, а на напредналата възраст и слабостта на Зигфрид не обръщаше внимание. Старият кръстоносец страдаше ужасно, толкова повече, че жилестият Мачко добре го беше наложил. Но най-много го измъчваха рояците комари във влажната гора, от които не можеше да се брани, понеже ръцете му бяха вързани под корема на коня. Оръженосецът наистина не му причиняваше никакви особени мъки, но и не проявяваше милост към него и отвързваше дясната му ръка само но време на почивка, за да се храни: „Яж, вълча муцуно, за да мога да те заведа жив на пана в Спихов!“ С такива думи той го подканяше да яде. На Зигфрид му беше дошла в началото на пътуването мисълта да се умори от глад; но когато чу заканата, че ще му отварят зъбите с нож и ще му пъхат насила храна в гърлото, предпочете да отстъпи и да не допусне гавра с духовното звание и рицарската чест.
	А чехът искаше на всяка цена да стигне в Спихов много преди „господарите“, за да предпази своята любима господарка от срам. Като прост човек, но умен и нелишен от рицарско чувство дребен дворянин, той разбираше много добре, че ще бъде някак си унизително за Ягенка, ако останеше в Спихов заедно с Дануша. „В Плоцк може да се каже на епископа — мислеше си той, — че старият пан от Богданец, като неин настойник, е бил принуден да я вземе със себе си, но стига да се разгласи, че тя е под покровителството на епископа и че освен Згожелице има и от абата наследство — тогава и син на велможа няма да й бъде много.“ И тази мечта правеше да не забелязва мъчнотиите на пътуването, но го терзаеше мисълта, че радостната новина, която отнася в Спихов, ще бъде за господарката му предвестие за зла съдба.
	Често пред очите му се явяваше и румената като ябълчица Анулка. В такива минути, доколкото му позволяваха пътищата, той мушкаше коня с шпорите, защото искаше час по-скоро да стигне в Спихов.
	Пътуваха по объркани пътища, по-скоро без път през гората, право напред. Чехът знаеше само, че като върви малко на запад и все на юг, ще стигне в Мазовия и тогава всичко вече ще тръгне добре. Денем се водеше по слънцето, а когато пътуваше и нощем — по звездите. Горските дебри пред него изглеждаше, че нямат граница, нито край. Дните и нощите им протичаха в дълбока мрачина. Понякога Хлава мислеше, че младият рицар няма да прекара жива жена си през тези страшни и безлюдни места, дето отникъде няма нито помощ, нито храна, дето нощем конете трябваше да се пазят от вълци и от мечки, а денем да се отбиват от пътя пред стадата от зубри и турове, дето страшни глигани точат кривите си зъби о корените на борините и дето, ако не пронижеш със стрела и не прободеш с копие пъстрия хълбок на някой елен или диво свинче, често пъти по цели дни ще стоиш гладен.
	„Как ще може — мислеше си Хлава — да пътува с такава измъчена девойка, на която душата й е на зъбите!“
	Налагаше им се много често да заобикалят обширни тресавища или дълбоки долове, по чието дъно шумяха придошлите от пролетните дъждове потоци. Не липсваха из горите и езера, в които при залез слънце те виждаха да се къпят в порозовялата гладка вода цели стада лосове или елени. Понякога забелязваха дим, което показваше, че наблизо има хора. На няколко пъти Хлава се приближаваше до такива горски селища, но насреща им оттам се показваха диваци, облечени с кожи на голо, въоръжени с лъкове и тежки криваци, набити с кремък, които ги поглеждаха тъй зловещо изпод сплъстените си коси, че трябваше да използуват колкото се може по-бързо първото им учудване, което ги обземаше при вида на рицарите, и да се отдалечат веднага.
	На два пъти обаче зад чеха профучаваха стрели и го настигаше викът: „Вокили!“ (немци!), но той предпочиташе да избяга, отколкото да им обяснява какъв е. Най-сетне, след още няколко дена, почна да допуша, че може вече да е минал границата, но нямаше кого да попита за това. Едва от едни ловци, които говореха полски, той разбра, че най-после е стъпил на мазовецка земя.
	Там беше по-лесно, при все че цяла Източна Мазовия представляваше също просторна гора. И тук хора почти не се срещаха, но дето имаше селище, хората бяха по-малко враждебни, може би защото не хранеха толкова омраза, а може би и за това, че чехът им заговорваше на разбран за тях език. Неприятност му създаваше само безграничното любопитство на тези хора, които обкръжаваха ездачите на тълпи, отрупваха ги с въпроси, а като се научаваха, че карат пленен кръстоносец, казваха:
	— Подарете ни го, пане, пък ние ще се разправим с него!
	И молеха така настойчиво, че чехът трябваше често да се сърди и да им обяснява, че пленникът е на княза. Само тогава те отстъпваха. По-късно, вече в населените места, където имаше шляхта и със стопани, също не вървеше лесно. Там в душите на хората кипеше ненавист срещу кръстоносците, защото навсякъде добре помнеха измяната и оскърблението, нанесени на княза във време на мир, когато враговете го бяха грабнали при Злотория и го бяха задържали като затворник. Там наистина не искаха да „пречукат“ Зигфрид, но ту един, ту друг упорит шляхтич казваше: „Развържете го, ще му дам оръжие и ще го извикам зад междата да се бие с мене до смърт.“ На такива чехът втълпяваше в главата, че пръв има право да му отмъсти злочестият спиховски пан и че не бива да го лишават от това.
	Но в населените места пътуването стана вече по-леко, защото все имаше какви-годе пътища и навсякъде даваха на конете овес или ечемик. Тук чехът пътуваше бързо, без да спира никъде, и към Свети дух пристигна в Спихов.
	Това стана също надвечер и както тогава, когато Мачко го бе изпратил в Щитно с известието, че заминава за Жмудж, сега също дотърча при него Ягенка, щом го видя от прозореца, а той падна в краката й, без да може известно време дума да продума. Но тя го вдигна и го повлече бързешком нагоре в къщи, понеже не искаше да разпитва пред слугите.
	— Какви са новините? — запита тя, като трепереше от нетърпение и едвам поемаше дъха си. — Живи ли са? Здрави ли са?
	— Живи и здрави са!
	— Ами тя намери ли се?
	— Да. Отърваха я.
	— Слава на Исуса Христа!
	Но въпреки тези думи лицето й се вкамени, защото изведнъж всичките й надежди рухнаха и станаха на пух и прах.
	Обаче силите не я напуснаха и тя не изгуби съзнание, а след малко се овладя напълно и почна отново да разпитва:
	— Кога ще пристигнат тук?
	— След няколко дни! Тежък е пътят с болна.
	— Тя болна ли е?
	— Измъчена е. От мъки се е умопобъркала.
	— Божичко!
	Настана късо мълчание, само пребледнелите устни на Ягенка се помръдваха, сякаш в молитва.
	— Не дойде ли на себе си, като видя Збишко? — запита тя отново.
	— Може и да е дошла, но аз не зная, защото веднага тръгнах да ви съобщя новината, господарке, преди те да пристигнат.
	— Господ да те възнагради. Разправи как стана всичко!
	Чехът започна да разказва накратко как отървали Дануша и взели в плен великана Арнолд заедно със Зигфрид. Съобщи също, че е докарал Зигфрид със себе си, защото младият рицар искал да го даде в дар и за отмъщение на Юранд.
	— Трябва да ида веднага при Юранд! — рече Ягенка, когато той свърши.
	И излезе, но Хлава не стоя дълго сам, защото от съседната стаичка дотърча при него Анулка, а той дали защото беше като замаян от умората и безкрайните напрежения, или защото бе копнял за нея и изведнъж се забрави, като я видя, но я прегърна през кръста, притисна я до гърдите си и почна да целува очите й, бузите й, устата й, като че ли много по-рано и бе казал всичко, което се казва на момиче преди подобна постъпка.
	И може би той наистина й бе казал вече всичко това в душата си из пътя, защото я целуваше и целуваше безкрай и я притискаше до себе си с такава сила, та чак дъхът й се спираше; но тя не се бранеше — най-напред от смайване, а после от такава голяма слабост, че би паднала на земята, ако я държеха по-малко силни ръце. За щастие всичко това не трая много дълго, понеже на стълбата се чуха стъпки и наскоро в стаята влезе отец Калеб.
	Те отскочиха един от друг, а отец Калеб почна отново да отрупва Хлава с въпроси, на които задъханият чех отговаряше с мъка. Свещеникът помисли, че това е от умората, а като чу потвърждение на новината, че Дануша е намерена и отървана и че палачът й е докаран в Спихов, той падна на колене да благодари на господа. През това време кръвта в жилите на Хлава се поуспокои малко и когато свещеникът стана, той можа спокойно да му повтори, как са намерили и освободили Дануша.
	Отец Калеб изслуша всичко и каза:
	— Бог я е спасил не за да остави разума и душата й в тъмнина и във властта на нечистите сили! Ще сложи Юранд върху нея светите си ръце и само с молитва ще върне разума и здравето й.
	— Рицарят Юранд ли? — запита с учудване чехът. — Има ли той такава сила? Да не би да е станал светия приживе?
	— Пред господа той е вече светец, а когато умре, хората ще имат в небесата един покровител-мъченик повече.
	— Вие казахте, благочестиви отче, че ще сложи ръцете си върху нейната глава. Дали му е израснала десницата? Защото зная, че молихте за това господа Исуса.
	— Казах „ръце“, както обикновено се казва — отговори свещеникът, — но при божията милост стига и едната ръка.
	— Разбира се — отговори Хлава.
	Но в гласа му имаше малко разочарование, защото бе помислил, че ще види истинско чудо. Разговорът бе прекъснат от влизането на Ягенка, която каза:
	— Съобщих му новината предпазливо, за да не го убие внезапната радост, а той веднага падна ничком и почна да се моли.
	— Той и без това по цели нощи лежи така, а днес навярно до сутринта няма да се вдигне — каза отец Калеб.
	Така стана. На няколко пъти надничаха в стаята му и всеки път го намираха легнал и незаспал да се моли така горещо, че изпадаше в пълна самозабрава.
	Едва на заранта, доста след утринната служба, когато Ягенка отново надникна в стаята му, той й даде да разбере, че иска да види Хлава и пленника. Тогава доведоха веднага от подземието Зигфрид с ръце, вързани на кръст пред гърдите, и всички заедно с Толима отидоха при стареца.
	В първия миг чехът не можеше добре да го разгледа, защото мехурените ципи на прозорците пропущаха слаба светлина, а денят беше мрачен от облаците, които покриваха изцяло небето и предвещаваха проливен дъжд. Но когато зорките му очи свикнаха с полумрака, той едва позна Юранд — толкова беше отслабнал и изнемощял. Грамадният мъж се беше превърнал в грамаден скелет. Лицето му беше тъй бяло, че не се отличаваше много от млечнобялата коса и брада, а когато се облегна на дръжката на креслото и притвори клепачи, той се видя на чеха почти като труп.
	До креслото имаше маса, а на нея разпятие, кана с вода и пита черен хляб с втикната в нея мизерикордия — страшния нож, с който рицарите доубиваха ранените. Друга храна освен хляб и вода Юранд отдавна не употребяваше. За облекло му служеше дебела власеница, препасана с връв от слама, която дреха носеше на голо тяло. Така живееше, откак се бе завърнал от щитненския плен, храбрият и страшен някога рицар от Спихов.
	Като чу, че влязоха хора, той отстрани с крак опитомената вълчица, която сгряваше босите му крака, и се изтегна назад. В този именно миг Юранд се видя на чеха като мъртвец. Настъпи минута на очакване, защото се надяваше, че ще направи някакъв знак, за да заговори някой, но той седеше неподвижен, бял, спокоен, с притворени уста, като че наистина потънал във вечния сън на смъртта.
	— Тук е Хлава — обади се най-сетне с нежен глас Ягенка, — искате ли да го изслушате?
	Той кимна с глава и чехът почна за трети път разказа си.
	Той припомни накъсо битките, станали с немците при Готесвердер, разказа за борбата с Арнолд фон Баден и за спасяването на Дануша, но не искаше да прибавя на стария мъченик горчивина към добрата вест и да събужда у него безпокойство и премълча, че Дануша се е умопобъркала през време на продължителния и ужасен плен.
	Вместо това, от силна омраза към кръстоносците и от желание Зигфрид да бъде наказан колкото се може по-безжалостно, той нарочно не скри, че са я намерили страшно изплашена, отслабнала, болна и било явно, че са се отнасяли с нея като палачи, и ако бе останала по-дълго време в тези страшни ръце, тя би увехнала и изгаснала също както вехне и загива отъпканото с крака цвете. С този тъжен разказ бе в съзвучие не по-малко тъжният полумрак преди настъпваща буря. Медночервените грамади облаци надвисваха все по-страшно над Спихов.
	Юранд слушаше разказа, без да трепне или да се помръдне, та на присъствуващите можеше да се стори, че спи. Но той слушаше и разбираше всичко, а когато Хлава почна да говори за пленничеството на Дануша, в празните му очни дупки се събраха две едри сълзи и потекоха по бузите. От всички земни чувства му беше останало само едно — любовта към детето.
	После синкавите му устни почнаха да се помръдват за молива. Навън се разнесоха първи далечни още гръмотевици и светкавици почнаха да осветяват сегиз-тогиз прозорците. Той се моли дълго и отново сълзи покапаха по бялата му брада. Най-сетне престана да се моли и настъпи глухо мълчание, което продължи тъй дълго, че най-после стана тежко за събраните, понеже не знаеха какво трябва да правят.
	Накрай старият Толима, дясната ръка на Юранд, негов съратник във всички битки и главен страж на Спихов, каза:
	— Пред вас стои, господарю, онова пъклено изчадие, онзи кръстоноски вампир, който е изтезавал вас и дъщеря ви; дайте знак какво да направя с него и как да го накажа.
	При тези думи по лицето на Юранд пробягаха внезапно светли лъчи и той кимна да му доведат пленника.
	Двама слуги мигом го хванаха за раменете и го доведоха при стареца, а той протегна ръка, прекара изпърво дланта си по лицето на Зигфрид, като че искаше да си припомни или да запечата за последен път в паметта си чертите му, после отпусна ръка върху гърдите на кръстоносеца, напипа скръстените ръце, хвана връвта и като притвори отново клепки, отметна назад глава.
	Присъствуващите предположиха, че обмисля. Но каквото и да правеше, то не трая дълго, защото след малко той се оборави и протегна ръка към хляба, в който беше втикната зловещата мизерикордия.
	Тогава Ягенка, чехът, дори старецът Толима и всички слуги затаиха дъх. Наказанието беше стократно заслужено, отмъщението справедливо, обаче при мисълта, че този полужив старец ще коли пипнешком вързания пленник, сърцата им трепнаха.
	Но той хвана ножа по средата, протегна показалеца си до края на острието, та да знае до какво ще го допре, и почна да реже въжето, с което бяха стегнати ръцете на кръстоносеца.
	Всички се смаяха, защото разбраха желанието на Юранд и не искаха да вярват на очите си. Това бе за тях вън от всяко очакване. Хлава пръв замърмори нещо, след него Толима, а след тях слугите. Само отец Калеб почна да пита с прекъсван от неудържим плач глас:
	— Брате Юранд, какво искате? Да не искате да върнете свободата на пленника?
	— Да! — отговори с кимване на глава Юранд.
	— Искате да си отиде без отмъщение и наказание?
	— Да!
	Ропотът от гняв и възмущение се усили, но отец Калеб, като не искаше да мине току-така този нечуван подвиг на милосърдие, се обърна към роптаещите и извика:
	— Кой дръзва да се противи на светеца? На колене!
	И тон самият коленичи и заговори:
	— „Отче наш, който си на небето, да се свети името ти, да дойде царството ти…“
	И прочете „Отче наш“ до края. При думите „и прости греховете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници“, очите му неволно се обърнаха към Юранд, чието лице наистина сияеше с някаква неземна светлина.
	И тази гледка, придружена от думите на молитвата, покърти сърцата на всички събрани, та дори старият Толима със закоравялата от непрекъснати битки душа се прекръсти, носле прегърна коленете на Юранд и каза:
	— Господарю, за да се изпълни вашата воля, трябва да придружа пленника до границата.
	Да! — кимна Юранд. Все по-чести светкавици осветяваха прозорците: бурята прииждаше все по-близо и по-близо.


>>	IV

	Всред вихъра и единичните напливи на проливен дъжд към спиховската граница препускаха Зигфрид и Толима. Последният придружаваше немеца от страх да не го убият из пътя стражниците селяни или спиховските слуги, които горяха от страшна омраза към него и жажда за мъст. Зигфрид яздеше обезоръжен, но не и вързан. Бурята, гонена от вихъра, вече висеше над тях, От време на време, когато трясваше неочаквано гръмотевица, конете приклякваха на задните си крака. Двамата пътуваха в дълбоко мълчание по дъното на дълбок дол поради тесния път понякога така близо един до друг, та стремете на единия се допираше до стремето на другия. Толима, навикнал от дълги години да пази пленници, поглеждаше и сега навремени към Зигфрид със зорко око, като че ли бдеше да не би да избяга неочаквано, и неволни тръпки го побиваха всеки път, защото му се струваше, че очите на кръстоносеца светят в мрачината като очи на зъл дух или вампир. Минаваше му дори през ума да направи кръстен знак над него, но при мисълта, че след това може би ще почне да вие с нечовешки глас, ще приеме дяволски образ и ще заскърца със зъби, го обземаше още по-голям страх. Старият воин, който можеше самичък да нападне цяла тълпа немци, както ястребът връхлита на ято яребици, все пак се боеше от нечестивите сили и не искаше да има работа с тях. Искаше му се също да покаже просто на немеца по-нататъшния път и да се върне, но го досрамя от самия себе си, затова го заведе чак до границата.
	Когато стигнаха там до края на спиховската гора, дъждът престана и облаците се проясниха с някаква странна жълта светлина. Стана по-светло и очите на Зигфрид изгубиха предишния си зловещ блясък. Тогава Толима го обхвана друго изкушение: „Заповядаха ми — си каза той — да отведа това бясно куче невредимо до границата и аз го отведох; но нима ще си замине без отмъщение и наказание този палач на господаря ми и на неговото дете и дали не ще бъде приятно и угодно на бога дело, ако го премахна? Ами ако го извикам на смъртен двубой? Наистина той няма оръжие, но само на една миля оттука, в имението на врочимовския пан, ще му дадат някой меч или брадва — и ще се бия с него. Вярвам, че ще го поваля, после ще го доубия както подобава, а главата му ще закопая в торището!“ Така си казваше Толима, поглеждаше лакомо немеца и помръдваше ноздрите си, като че вече бе подушил миризма на прясна кръв. И тежка беше борбата му с тая жажда, тежко беше да надвие себе си; но когато най-сетне помисли, че Юранд подари на пленника живота и свободата не само до границата и че в противен случай светата постъпка на господаря ще отиде напразно и ще се намали за него небесната награда, той се овладя, спря коня и рече:
	— Ето нашата граница, и до вашата не е далече. Върви си свободно и ако не те задуши гризенето на съвестта и гръм божи не те порази, от хората нищо не те заплашва.
	Каза това и обърна коня, а онзи тръгна напред с някаква дива вдървеност на лицето, без да се отзове с нито една дума и сякаш без да чува, че някой му говори.
	И продължаваше да язди по-нататък, но вече из по-широк път, като че унесен в сън.
	Кратко бе стихването на бурята и кратко трая проясняването. Сега отново притъмня, сякаш над света бе паднал вечерен мрак, и облаците се бяха спуснали ниско — почти до самата гора. Отгоре долиташе зловещ грохот и като че ли нетърпеливо съскане и тътнеж на мълнии, които ангелът на бурята още обуздаваше. Но светкавиците всеки миг озаряваха с ослепителна светлина страшното небе и изплашената земя и тогава се виждаше широкият път, между двете черни стени на боровете, а по средата му самотният конник. Зигфрид яздеше, но не беше в пълно съзнание, разтърсваше го треска. Отчаянието, което разяждаше душата му от момента на Ротгеровата смърт, злодеянията, извършени за отмъщение, угризенията, ужасяващите го видения, душевните терзания — всичко това беше отдавна помътило духа му до такава степен, че той само с най-големи усилия устояваше на безумието, а понякога дори му се поддаваше. А в последно време умората от пътя под коравата ръка на чеха, и нощта, прекарана в спиховското подземие, и несигурността за по-нататъшната съдба, а над всичко друго този нечуван, почти свръхчовешки подвиг на милост и великодушие, който просто го порази. Всичко това го бе съсипало до немай-къде. Понякога мисълта му спираше да тече, сковаваше се и той напълно губеше представа какво става с него, но после отново треската го свестяваше и същевременно събуждаше у него някакво глухо чувство за отчаяние, за загуба, за гибел — чувството, че всичко е вече минало, изгаснало, свършило се е, че е настъпил някакъв предел, че около него е само нощ и нощ, и небитие, и някаква страшна бездна, изпълнена с ужас, към която той все пак трябва да върви.
	— Върви! Върви! — прошепна му внезапно над ухото някакъв глас.
	Той се огледа — и видя смъртта. Сама във вид на бял скелет, яхнала конски скелет, тя се носеше редом с него и тракаше с костите си.
	— Дойде ли? — запита кръстоносецът.
	— Дойдох. Върви! Върви!
	Но в тоя миг забеляза, че и от другата си страна има спътник: стреме до стреме, с него яздеше някакво същество, по тяло подобно на човек, но с нечовешко лице, защото имаше дълга, заострена глава на звяр с щръкнали уши и покрита с черна козина.
	— Кой си ти? — попита Зигфрид.
	А той, вместо да отговори, му показа зъбите си и почна глухо да ръмжи.
	Зигфрид затвори очи, но веднага чу още по-силно тракане на кости и глас, който му викаше в самото ухо:
	— Време е! Време е! Бързай! Върви!
	И той отговори:
	— Отивам…
	Но този отговор излезе от гърдите му като че го бе казал някой друг.
	И сякаш подтикнат от някаква непреодолима вътрешна сила, той слезе от коня и смъкна от него високото рицарско седло, а след това и юздата. Спътниците му слязоха също от конете и не го оставиха нито за миг, а го заведоха от средата на пътя към края на гората. Там черният вампир му наведе един клон и му помогна да върже на него ремъка на юздата.
	— Бързай! — пошепна смъртта.
	— Бързай! — зашумяха някакви гласове по върхарите на дърветата.
	Унесен като в сън, Зигфрид прекара другия край на ремъка през преждилото, направи примка и стъпил на седлото, което бе сложил по-рано под дървото, постави примката на врата си.
	— Ритни седлото!… Хайде! А-а!
	Ритнатото с крак седло се търколи на няколко крачки — и тялото на нещастния кръстоносец увисна тежко.
	За миг му се стори, че чува някакво прегракнало, сподавено ръмжене и че отвратителният вампир се хвърли върху него, залюля го и почна да ръфа със зъби гърдите му, за да го ухапе в сърцето. Но после загасващите му зеници видяха и нещо друго: смъртта се превърна в белезникав облак, който бавно се приближи до него, прегърна го, обхвана го, обкръжи го и най-сетне покри всичко със страшна непрогледна завеса.
	В този миг бурята се развилия с небивала ярост. Гърмът удари насред пътя с такъв силен трясък, като че земята се провали до дъно. Цялата гора се прегъна под натиска на вихъра. Шум, съскане, вой, скърцане на стъбла и трясък на счупени клони изпълни горските дебри. Гонени от вихъра, потоците дъжд закриха светлината и само по време на кратките кървави мълнии можеше да се види лудешки разлюленият над пътя труп на Зигфрид.
	На сутринта по същия този път минаваше доста голям керван. Начело яздеше Ягенка с Анулка и с чеха, а зад тях идеха колите, заобиколени от четирима въоръжени с лъкове и мечове слуги. Всеки колар имаше също копие и секира, като не се смятат железните вили и други оръдия за из пътя. Всичко това беше потребно за защита както от дивите зверове, така и от разбойническите шайки, които вечно се скитаха по кръстоносната граница и от които Ягело се оплакваше на великия магистър с писма и лично на съборите в Рачонж.
	Но като има до себе си ловки хора и добро въоръжение за отбрана, човек може да не се страхува от тях, затова керванът си вървеше самоуверено и без боязън. След вчерашната буря беше настъпил чудесен ден, свеж, тих и толкова ясен, че там, дето нямаше сянка, очите на пътниците се свиваха от силната светлина. Не се помръдваше нито един лист по дърветата, а на всеки лист се бяха задържали и увиснали едри дъждовни капки, в които слънчевите лъчи се отразяваха с цветовете на дъгата. Всред боровите иглици сякаш блестяха големи диаманти. Проливният дъжд беше направил по пътя малки поточета, които с весело клокочене се стичаха към по-ниските места и образуваха във вдлъбнатините плитки езерца. Цялата околност беше оросена, мокра, но засмяна в утринната ведрина. В такива сутрини радост обхваща и човешките сърца, та коларите и слугите си тананикаха тихичко и се учудваха на мълчанието, което царуваше между ездачите отпреде им.
	А те мълчаха, защото в душата на Ягенка беше заседнала тежка мъка. В живота й нещо се бе свършило, нещо се бе пречупило и при все че девойката не беше твърде опитна в разсъждаването и не можеше да си обясни подробно какво става с нея и какво й е, все пак чувствуваше, че всичко, с което е живяла досега, се е оказало измамно и е отишло напусто, че у нея се е разпръснала всяка надежда, както утринната мъгла се разпръсва над полята, че ще трябва да се откаже от всичко, да изостави всичко, да забрави всичко и да започне като че съвсем нов живот. Мислеше също, че е божията воля този живот дори да не бъде съвсем лош, той все пак ще бъде само тъжен и в никой случай не така добър, както можеше да бъде другият, който току-що се беше свършил.
	И безпределна жалост свиваше сърцето й по това отлетяло веднъж завинаги минало и напираше в поток сълзи към очите й. Но тя не искаше да плаче, защото и без това чувствуваше и срам — като че ли добавка към тежкото бреме, което гнетеше душата й. По-добре да не беше излизала от Згожелице, за да не се връща сега така от Спихов. Защото тя не можеше да скрие от себе си, че беше дошла тук не само понеже не знаеше какво да прави след смъртта на абата и не само за да не дава повод на Чтан и на Вилк да нападнат Згожелице! Не! Това го знаеше и Мачко, който също я бе взел не по тая причина, а без съмнение щеше да го разбере и Збишко. При тази мисъл бузите й пламваха и горчивина изпълваше сърцето й. „Не бях достатъчно горда — си казваше тя, — а сега намерих, каквото съм търсила.“ И към скръбта, към несигурността за утрешния ден, към гризенията на мъката и безграничното съжаление за миналото се прибави и унижение.
	Но по-нататъшните й тежки мисли бяха прекъснати от някакъв човек, който идеше бързо насреща им. Чехът, който следеше внимателно всичко, бутна коня срещу него и по лъка на рамото, по чантата от язовска кожа и по перата от сойка на шапката позна, че е горски пазач.
	— Ей! Кой си ти? Стой! — все пак извика той за сигурност.
	А човекът се приближи бързо и с развълнувано лице, каквото имат обикновено хората, когато искат да съобщят нещо необикновено, завика:
	— Пред вас по пътя има обесен човек!
	Чехът се обезпокои дали това не е дело на разбойници и започна бързо да разпитва:
	— Далеко ли е оттук?
	— На един хвърлей със стрела. До самия път.
	— И никой ли няма при него?
	— Никой. Пропъдих само един вълк, който го душеше.
	Като се спомена за вълк, Хлава се успокои, защото това показваше, че наблизо няма хора, нито някаква засада.
	А Ягенка рече:
	— Виж какво има.
	Хлава препусна напред и след малко се върна още по-бързо.
	— Зигфрид виси! — завика той и сдържа коня пред Ягенка.
	— В името на отца и сина и светаго духа! Зигфрид ли? Кръстоносецът?
	— Кръстоносецът. На юздата се обесил.
	— Сам?
	— Личи си, че сам, защото седлото е до него. Ако това беше работа на разбойници, те щяха просто да го убият и да вземат скъпото седло.
	— Тогава как ще минем?
	— Да не отиваме там! Да не отиваме! — завика страхливата Ануля Шечехова. — Току-виж, че нещо ни сполетяло!
	Ягенка също се уплаши малко, защото вярваше, че около трупа на самоубиец се събират цели тълпи нечестиви духове, но Хлава, който беше смел и от нищо не се боеше, каза:
	— Хайде де! Бях близо до него и дори го бутнах с копието, пък не усещам да имам дявол на врата си.
	— Не се подигравай! — извика Ягенка.
	— Не се подигравам — отвърна чехът, — но имам упование в силата божия. Но ако се боите, можем да заобиколим през гората.
	Ануля почна да моли да заобиколят, но Ягенка помисли малко и рече:
	— Ех, не бива да не погребем умрелия! Християнска постъпка е то, от господа Исуса заповядана. Нали и той е човек.
	— Човек, но кръстоносец, обесник и мъчител! Гарваните и вълците ще се погрижат за него.
	— Не приказвай така! За греховете му ще го съди господ, а ние ще направим своето. Няма да се лепне по нас никаква нечиста сила, ако изпълним божията заповед.
	— Тогава нека бъде според вашата воля — отвърна чехът.
	И даде съответна заповед на слугите, която те изслушаха с нежелание и отвращение. Но понеже се страхуваха от Хлава, а не им достигаха лопати, взеха вили и брадви, за да изкопаят дупка в земята, и тръгнаха. Чехът отиде също с тях, за да даде пример, и като се прекръсти, разсече собственоръчно ремъка, на който висеше трупът.
	Лицето на Зигфрид беше вече посиняло на въздуха и изглеждаше доста страшно, защото очите му бяха отворени и пълни с ужас, устата също отворена, сякаш за да поеме за последен път дъха си. Изкопаха набързо току до дървото гроб и с дръжките на вилите пъхнаха в него тялото с лице към земята, после го зариваха и почнаха да търсят камъни, защото имаше прастар обичай да затрупват с камъни самоубийците, че инак те излизали нощем и нападали пътниците.
	Камъни имаше доста и по пътя, и из горския мъх, та скоро над кръстоносеца израсна островърха могила, а след това Хлава изсече със секирата на стъблото на бориката кръст, което направи не заради Зигфрид, а да не събират злите духове на това място, и се върна при кервана.
	— Душата му е в пъкъла, а тялото вече в земята — рече той на Ягенка. — Сега можем да тръгнем.
	И те тръгнаха. Но като минаваха покрай него, Ягенка откъсна клонче от бориката и го хвърли върху камъните, а по примера на господарката направиха същото и всички останали, защото и това изискваше обичаят.
	Дълго яздеха мълчаливо, замислени върху съдбата на тоя зловещ монах-рицар и за наказанието, което го постигна. Най-сетне Ягенка рече: — Божието правосъдие никого не отминава. И не подобава дори да се изрече „упокой, господи“ над гроба му, защото за него няма милост.
	— Вие все пак имате милостива душа, щом заповядахте да го погребем — отговори чехът.
	А после заговори някак неуверено:
	— Хората разправят — ех, може би не хората, а само вещиците и магьосниците, — че уж връвта или ремъкът, на който е висял обесеният, донасяли щастие във всичко; но аз не взех от Зигфрид ремъка, защото за вас очаквам щастие не от магьосничество, а само от силата на господа Исуса.
	Ягенка не отговори нищо, а след малко въздъхна няколко пъти и каза сякаш на себе си:
	— Ех! То моето щастие се е видяло вече!


>>	V

	Девет дена след заминаването на Ягенка Збишко стигна до спиховската граница, но Дануша беше вече близо до смъртта и той изгуби напълно надежда да я докара жива при баща й. Още на другия ден, когато тя почна да отговаря несвързано, Збишко забеляза, че не само разумът й е размътен, но и тялото й е обхванато от някаква болест, с която беше безсилно вече да се бори това съсипано от страдания, неволя, затвор, мъчения и постоянен страх дете. Възможно бе и отгласите на ожесточената борба, която Збишко и Мачко водиха с немците, да бяха препълнили чашата на нейния ужас и именно тогава да я е сполетяла тази болест; треската вече не я напусна почти до края на пътуването. Това беше донякъде благоприятно, защото през страшните диви гори и всред неизброимите мъчнотии Збишко я возеше като мъртва, в безсъзнание и безучастна към всичко. Като преминаха горите и навлязоха в обработени места между селищата на селяни и шляхта, опасностите и мъките се свършиха. Като се научаваха, че карат дете на земляк, отвлечено от кръстоносците и при това дъщеря на прославения Юранд, за когото пътуващите певци пееха вече много песни по замъците, именията и селските къщи, хората се надпреварваха да услужват и да помагат. Доставяха им храна и коне. Всички врати им бяха отворени. Нямаше вече нужда Збишко да вози Дануша в люлката между конете, защото яки момци я носеха на носилка от село до село така грижливо и предпазливо, като че държаха на раменете си някаква светиня. Жените я обкръжаваха с най-топли грижи. Мъжете пък, като чуваха разказите за нейните тегла и мъчения, скърцаха със зъби и не един от тях току навличаше желязна броня, хващаше меча, секирата или копието и тръгваше по-нататък със Збишко, за да го върнат тъпкано на враговете, защото разгневените хора смятаха, че не е достатъчно да отмъстят за неправдата само с неправда.
	Но Збишко в това време не мислеше за отмъщение, а само за Дануша. Той живееше между проблясъците на надеждата, когато на болната временно ставаше по-добре, и между глухото отчаяние, когато състоянието й явно се влошаваше. А тук вече той не можеше да се мами. Неведнъж в началото на пътуването през главата му прелиташе суеверната мисъл, че може би там някъде из местата, през които минаваха без път, ги дебне по стъпките смъртта и чака само удобна минута да се нахвърли върху Дануша и да изсмуче от нея последния остатък от живот. Това видение или по-скоро усещане беше така ясно, особено през тъмните нощи, та понякога го обземаше отчаяното желание да се обърне, да извика смъртта на двубой, както се извиква рицар, и да се бие с нея до последен дъх. Но към края на пътуването беше още по-лошо, защото той усещаше вече смъртта не зад кервана, а всред самия керван, невидима наистина, но толкова близка, та ги облъхваше нейното ледено дихание. И той вече разбра, че срещу този неприятел няма да помогне нито храбростта, нито яката ръка, нито оръжието, че ще трябва да предаде безпомощно най-скъпото си същество.
	И това чувство беше най-страшното, защото с него се свързваше жалост, стихийна като вихър и бездънна като море. Как можеше да не стене, как можеше да не се разкъсва от болка душата на Збишко, когато при всеки поглед към своята любима той й казваше като че с неволен укор; „Затова ли те обичах, затова ли те намерих и отървах, за да те засипя утре с пръст и да те не видя вече никога?“ И при тия думи поглеждаше нейните горящи от треска бузи, нейните мътни безумни очи и отново я питаше: „Ще ме напуснеш ли? Не ти ли е жал? Нима искаш да си без мене, а не с мене?“ И в такива минути му се струваше, че и той самият губи ума си, а гърдите му разпъва нещо като плач, огромен, но сподавен, който не можеше да избухне, защото му заприщваше пътя, и някаква злоба, и някакъв гняв срещу безмилостната сляпа и студена сила, която е връхлетяла на невинното дете. Ако зловещият кръстоносец беше тогава в кервана, той би го разкъсал като див звяр.
	Стигнаха до горския замък и Збишко искаше да отседнат, но там пролетно време беше пусто. При това той узна от стражата, че княгинята с княза били отишли на гости у брат му Жемовит в Плоцк, та изостави намерението си да ходи във Варшава, дето придворният лекар би могъл да даде помощ на болната. Оставаше да бърза към Спихов, което беше страшно, защото му се струваше, че всичко вече свършва и той ще отнесе на Юранд само труп.
	Но на няколко часа път, преди да стигнат в Спихов, сърцето му озари отново светъл лъч на надежда. Бузите на Дануша почнаха да побледняват, очите станаха по-малко мътни, дишането не така високо и не толкова бързо. Збишко забеляза това веднага и след малко заповяда да се направи последна почивка, за да може и тя да си почине спокойно. Бяха вече на около една миля от Спихов, далече от хорски жилища, на тясна пътека между нивите и ливадите. Една дива круша наблизо хвърляше добра сянка и те се спряха под нейните клони. Слугите слязоха от конете и ги разседлаха, за да пасат по-лесно. Изморени от пътя и жегата, двете жени, наети да гледат Дануша, и момчетата, които я носеха, налягаха под сянката и заспаха; само Збишко бдеше край носилката и седнал досам нея на корените на крушата, не спущаше очи от болната.
	А тя лежеше всред пладнешката тишина спокойно, с притворени клепачи. Обаче на Збишко се струваше, че не спи. И наистина, когато на другия край на широката ливада един косач спря да коси и почна да точи косата си с бруса, Дануша трепна леко и вдигна за миг клепачи, после веднага ги затвори; гърдите й се надигнаха, като че от по-дълбоко дишане, а от устата й излезе едва доловим шепот:
	— На цветя мирише…
	Това бяха първите не трескави и не безумни думи, които тя изрече от началото на пътуването, защото от нагряната от слънцето ливада ветрецът донасяше наистина силен мирис на сено, на мед и на най-различни благовонни билки. При мисълта, че съзнанието на болната се връща, сърцето на Збишко трепна от радост. В първия порив на радостта искаше да се хвърли в краката й, но от страх да не я изплаши, се сдържа, само коленичи пред носилката, наведе се над нея и почна тихичко да вика:
	— Данушке! Данушке!
	А тя отвори отново очи, гледа го някое време, после усмивка озари лицето й и също както по-преди в колибата на въглищарите, но много по-съзнателно изговори името му:
	— Збишко!…
	И се опита да му протегне ръце, но от голяма слабост не можа да стори това; а той я прегърна с препълнено от радост сърце, като че й благодареше за някаква безкрайна милост.
	— Ти се събуди вече! — каза той. — О, слава богу… слава богу…
	После гласът му пресекна и те се гледаха известно време в мълчание. Тишината на полето беше нарушавана само от благоуханния полъх на ветреца откъм ливадите, който шумолеше в листата на крушата, от цвъртенето на щурците в тревата и от далечната неясна песен на косача.
	Дануша поглеждаше с все по-бистър поглед и не преставаше да се усмихва, също като дете, което вижда насъне ангел. Но постепенно в очите й почна — да се отразява някаква почуда.
	— Къде съм?… — рече тя.
	Тогава от устата на Збишко бликна цял поток къси, прекъсвани от радост отговори:
	— При мене си! Близо до Спихов! Отиваме при татко. Свърши се вече неволята ти. О, моя Данушке! О, Данушке! Търсих те и те отървах. Ти не си вече в ръцете на немците. Не се бой! Ей сега ще видим Спихов. Ти беше болна, но господ се смили над тебе, Колко мъка, колко плач! Данушке!… Сега вече е добре!… Пред тебе има вече само щастие. Ех, как дълго те търсих!… Колко места обходих!… Ех, могъщи боже… Ех!…
	И си отдъхна издълбоко, почти със стон, като че изхвърляше от гърдите си останалото бреме на мъката.
	Дануша лежеше спокойно, нещо си припомняше, нещо обмисляше и най-сетне запита:
	— Значи, ти не ме забрави?
	И две сълзи бликнаха в очите й и потекоха по лицето й върху възглавницата.
	— Аз да те забравя! — извика Збишко.
	И в този сподавен вик имаше повече сила, отколкото в най-големите клетви и уверения, защото винаги я бе обичал с цялата си душа, а от часа, когато я намери, тя му стана по-скъпа от всичко на света.
	Но ето че отново настъпи тишина; само в далечината селянинът престана да пее и почна за втори път да точи с бруса косата си.
	Устните на Дануша почнаха отново да се движат, но с такъв тих шепот, че Збишко не можеше да чуе какво казва, та се наведе и запита:
	— Какво казваш, ягодичке?
	А тя повтори:
	— На цветя мирише…
	— Защото сме край ливадите — отвърна той, — но веднага ще тръгнем по-нататък… При татко, който също е освободен от плен. И ще бъдещ моя до смъртта. Чуваш ли ме добре? Разбираш ли ме?
	Изведнъж той трепна от внезапна тревога, защото забеляза, че лицето й побледнява все повече и повече, а по него се събират нагъсто дребни капки пот.
	— Какво ти е? — попита той страшно уплашен.
	И усети как косата му настръхва на главата и мраз полазва по тялото му.
	— Какво ти е? Кажи! — повтори той.
	— Тъмно е! — прошепна тя.
	— Тъмно ли? Слънцето свети, а на тебе да ти е тъмно? — попита той със задавен глас. — Току-що приказваше разбрано! За бога, кажи поне една дума!
	Тя пак раздвижи устни, но не можеше вече дори да шепне. Збишко отгатна само, че тя изговаря неговото име и че го вика. Веднага след това отслабналите й ръце почнаха да треперят и да тупкат по килимчето, с което беше покрита. Това трая минута. Нямаше вече съмнение: тя умираше.
	А той в ужас и отчаяние почна да я моли, като че молбите можеха нещо да направят:
	— Данушке! О, боже милосърдни!… Почакай поне до Спихов! Почакай! Почакай! О, Исусе, Исусе, Исусе!
	При тия негови молби се събудиха жените и дотърчаха прислужниците, които бяха настрана в ливадата при конете. Но като разбраха още от пръв поглед какво става, коленичиха и почнаха гласно да се молят.
	Полъхът на вятъра утихна, престанаха да шумолят листата на крушата и само думите на молитвата се разнасяха всред дълбоката полска тишина.
	Току преди края на молитвата Дануша отвори още веднъж очи, като че искаше да погледне за последен път Збишко и слънчевата светлина, после веднага заспа вечен сън …
	Жените й затвориха очите и отидоха да наберат цветя от ливадата. Слугите тръгнаха след тях — и ходеха така по слънцето, всред буйните треви, подобни на полски духове, навеждаха се често и плачеха, защото сърцата им бяха препълнени от милост и жал. Збишко беше коленичил под сянката при носилката, сложил глава на коленете на Дануша, неподвижен и безмълвен, сам като мъртвец, а те се въртяха ту наблизо, ту по-далеч и късаха златисти жълтурчета и звънчета, и розова свиларка, която цъфтеше обилно, и бяла детелина с меден аромат. Във влажните долчинки намериха и перуники, а по междите на угарите — жълтуга. И чак когато набраха по цял сноп цветя, те заобиколиха натъжени носилката и почнаха да я украсяват. Покриха почти изцяло с цветя и треви тялото на умрялата, оставиха открито само лицето, което се белееше между звънчетата и перуниките притихнало, успокоено от непробудния сън, ясно като на ангел.
	До Спихов нямаше дори и една миля, затова след малко, когато мъката и скръбта им намериха облекчение в сълзите, те вдигнаха носилката и потеглиха към боровата гора, отдето вече почваха земите на Юранд.
	Слугите водеха зад шествието конете. Сам Збишко носеше носилката откъм главата, а жените, натоварени с останалите снопчета треви и цветя, вървяха напред и пееха набожни песни, бавно вървяха и вървяха между зелената ливада и равната сива угар като някаква жалейна процесия.
	По синьото небе нямаше нито едно облаче и целият свят се топлеше в златния слънчев блясък.


>>	VI

	Пристигнаха най-сетне с тялото на девойката до спиховските гори, на чиято граница пазеха денем и нощем въоръжените хора на Юранд. Един от тях се затече да съобщи на стария Толима и на отец Калеб, а други придружиха шестивето изпърво по лъкатушната и изровена пътека, а после по широкия горски път чак до онова място, дето боровата гора свършваше и почваха обширните мочурливи ливади и пълните с блатни птици тресавища, зад които на сухото възвишение бе разположен спиховският замък. Те разбраха изведнъж, че тъжната вест е стигнала вече в Спихов, защото, щом излязоха от горския полумрак на осветената равнина, до ушите им стигна звънът на камбаната от параклиса на замъка. Скоро след това те видяха отдалеко, че насреща им иде голямо множество мъже и жени. Когато навалицата се приближи на два-три хвърлея със стрела, можеха вече да се разпознаят лицата. Начело вървеше самият Юранд, поддържан от Толима, и опипваше с тоягата пътя пред себе си. Той можеше лесно да се познае по огромния си ръст, по червените ями на мястото на очите и по бялата до раменете коса. Редом пристъпяше с кръст и с бяла одежда отец Калеб. След тях носеха знамето с Юрандовия герб, около него вървяха въоръжените спиховски бойци, а зад тях забрадени жени и гологлави девойки. В края на шествието се движеше колата, на която щяха да поставят тялото.
	Като видя Юранд, Збишко заповяда да сложат носилката на земята, която и той сам носеше дотогава откъм възглавето, после се приближи до стареца и завика с такъв страшен глас, с какъвто се вика от безкрайна болка и отчаяние:
	— Търсих я, докато я намерих и отървах, но тя предпочете да отиде при бога, а не в Спихов!
	И мъката го сломи напълно, той се хвърли на гърдите на Юранд, прегърна го за шията и зарида:
	— О, Исусе, о, Исусе! О, Исусе!…
	При тази гледка сърцата на въоръжените спиховски войници кипнаха и те почнаха да удрят с копията по щитовете, като не знаеха как иначе да изразят скръбта си и жаждата за отмъщение. Жените се разридаха една от друга по-силно, вдигнаха дългите си престилки към очите или изцяло покриваха с тях глави и викаха до небесата: „Ой, съдба, съдба! За тебе веселба, а за нас плач. Смъртта те покоси, Костеливата те взе — ой, ой!“ А някои отмятаха назад глави, затваряха очи и продължаваха: „Зле ли ти беше, цветенце, тук с нас — зле ли? Татко ти остана в голяма жалба, а ти вече ходиш по божиите чертози — ой! Ой!“ На края други укоряваха умрялата, че не се е смилила над бащиното и мъжовото сирачество и над сълзите им. И това ридание, и тази тъга беше като песен, защото тоя народ не умееше да изрази иначе своята болка.
	А Юранд се измъкна от прегръдките на Збишко и протегна пред себе си тоягата в знак, че иска да се приближи до Дануша. Тогава Толима и Збишко го хванаха под мишница и го доведоха до носилката, а той коленичи пред тялото, опипа го с ръка от челото до кръстосаните ръце и поклати няколко пъти глава, сякаш искаше да каже, че това е тя, неговата Дануша, а не някой друг, и че познава детето си. После я прегърна с едната ръка, а другата, лишена от китката, вдигна нагоре и присъствуващите отгатнаха това нямо оплакване пред бога, по-красноречиво от всякакви скръбни думи. Збишко, чието лице след краткото избухване отново се бе напълно вкаменило, коленичи от другата страна мълчалив, подобен на каменна статуя, и наоколо стана тъй тихо, че се чуваше само цвъртежът на щурците и бръмченето на всяка прелитаща муха. Най-сетне отец Калеб поръси със светена вода Дануша, Збишко, Юранд и запя „Requiem aeternam“*. Като свърши пеенето, почна да се моли гласно и се моли дълго, а на хората се струваше, че чуват гласа на пророк, който проси щото тази мъка на невинното дете да бъде онази капка, която препълва чашата на неправдата, и да настане денят на съда, наказанието, гнева и поражението.
	[* „Вечен покой“ („Упокой, господи“). — Б. пр.]
	После тръгнаха за Спихов, но не сложиха Дануша на колата, а продължиха да я носят пред шествието на украсената с цветя носилка. Камбаната не преставаше да бие, като че се обръщаше към тях и ги викаше при себе си, а те вървяха и пееха по широкото поле, под огромната златна вечерна заря, сякаш тази покойница ги водеше наистина към вечната светлина и сияние. Вече се здрачаваше и стадата се връщаха от паша, когато стигнаха в Спихов. Параклисът, в който положиха тялото, беше осветен силно с факли и восъчни свещи, По заповед на отец Калеб седем девойки трябваше поред да казват чак до стъмване молитви над тялото. А до съмване и Збишко не се отдалечи от Дануша и при утринната служба сам я положи в ковчега, който сръчните дърводелци бяха издялали през нощта от дъбово дърво и бяха направили на капака над главата прозорче от златист кехлибар.
	Юранд в това време не беше там, защото с него ставаха чудни неща. Щом се върна в къщи, краката му отпаднаха, а когато го сложиха на леглото, загуби способност да се движи, а също и съзнанието къде се намира и какво става с него. Напразно отец Калеб му говореше, напразно го запитваше какво му е: той не чуваше, не разбираше, а легнал възнак, вдигаше нагоре клепачите на празните си очи и се усмихваше с прояснено и щастливо лице, а навремени помръдваше устни, като че говореше с някого. Свещеникът и Толима разбраха, че си говори със спасената дъщеря и на нея се усмихва. Ясно им бе също, че вече си отива и с очите на душата съзира вечното си щастие, но се излъгаха, защото той, безчувствен и глух към всичко, продължаваше да се усмихва така цели седмици и Збишко, който най-сетне замина с откупа за Мачко, го остави още жив.


>>	VII

	След погребението на Дануша Збишко не легна болен на легло, но бе обхванат от вцепенение. В началото, в първите дни, той не беше така зле; ходеше, говореше за своята умряла жена, навестяваше Юранд и седеше при него. Разказа също на свещеника за Мачковия плен и те двамата решиха да изпратят в Прусия и в Малборг Толима, за да разпита къде е Мачко и да го откупи, като плати същевременно и за Збишко толкова сребро, колкото са уговорили с Арнолд фон Баден и неговия брат. В спиховските скривалища имаше доста сребро, което Юранд на времето бе спечелил от стопанството си или сдобил като плячка, затова отец Калеб допущаше, че стига да получат парите, кръстоносците лесно ще пуснат стария рицар и няма да пожелаят младият да им се яви лично.
	— Иди в Плоцк — каза на прощаване отец Калеб на Толима — и вземи от тамошния княз писмо. Иначе първият кръстоноски вожд, когото видиш, ще те обере и ще те затвори.
	— Ех, нали ги познавам — отвърна старият Толима. — Те могат да ограбват дори и ония, които идват при тях с такива писма.
	И той замина. Но много скоро отец Калеб почна да съжалява, че не е пратил самия Збишко. Наистина той се боеше, че в първите минути на скръбта си младежът не ще може да свърши работата както трябва или може би ще избухне в гняв срещу кръстоносците и ще се изложи на опасност; той знаеше също, че ще му бъде мъчно веднага да се отдели от гроба на любимата, с тъга в душата, току-що осиротял, и то веднага след такова страшно и мъчително пътуване чак отнякъде си, от Готесвердер, та до Спихов. По-късно обаче той съжаляваше, че е взел всичко това пред вид, защото състоянието на Збишко се влошаваше от ден на ден. До самата смърт на Дануша той бе живял при страшно усилие, в напрежение на всичките си сили: ходи накрай света, би се, освободи жена си, прекара я през дивите пущинаци — и внезапно всичко това се свърши, сякаш някой го пресече с меч, и остана само споменът, че всичко това е отишло напусто, че всичкият му труд е отишъл на вятъра и че всичко това наистина е отминало, но заедно с него е отминала и част от живота му, отминала е надеждата, отминало е и доброто, погинала е любовта и нищо не е останало. Всеки човек живее за утрешния ден, всеки нещо предприема и тъкми за бъдещето, а на Збишко утрешният ден беше безразличен и за бъдещето имаше същото чувство, каквото имаше Ягенка, когато на заминаване от Спихов бе казала: „То моето щастие се е видяло вече!“ Но в душата на Збишко това чувство на тъга, празнота и нещастие произтичаше от страшна болка и все по-голяма жалост за Дануша. Тая жалост го пронизваше цял, овладяваше го и се засилваше все повече, докато най-сетне в сърцето на Збишко не остана място за нищо друго. И така той само за това мислеше, подхранваше го в душата си, живееше само с него, безчувствен към всичко друго, затворен в себе си, потънал като че в полусън, без да съзнава това, което ставаше около него. Всички способности на неговата душа и тяло, предишната му пъргавост и енергичност се превърнаха в безразличие. В погледа и в движенията му имаше сега някаква старческа вдървеност. По цели дни и нощи прекарваше или в подземието при ковчега на Дануша, или на пръстената пейка пред къщата и през пладнешките часове се грееше на слънце. Понякога толкова се забравяше, че не отговаряше и на запитванията. Отец Калеб, който го обичаше, почна да се страхува да не би тази мъка да го разяде, както ръждата разяжда желязото, и с тъга мислеше, че може би ще е по-добре да изпрати някъде Збишко, па макар и при кръстоносците с откупа. „Трябва — казваше той на местния клисар, с когото по липса на някой друг си приказваше за своите грижи — някакво приключение да го раздруса, както вихърът раздрусва дървото, защото иначе съвсем ще изтлее.“ А клисарят потвърждаваше думите му и умно казваше за сравнение, че когато човек се задави с кост, добре е хубавичко да го удариш по врата.
	Обаче никакво приключение не се явяваше, но вместо това няколко седмици по-късно пристигна неочаквано рицарят дьо Лорш. Неговото идване разтърси Збишко, защото му припомни похода в Жмудж и отърваването на Дануша. А самият дьо Лорш никак не избягваше да докосва тези мъчителни спомени. Напротив — като узна за нещастието на Збишко, отиде веднага да се помоли заедно с него над ковчега на Дануша, говореше за нея непрекъснато и най-сетне, понеже беше донякъде певец, той съчини за нея песен, която през нощта изпя в съпровод на лютия при решетката на гробницата така трогателно и жално, че Збишко, ако и да не разбираше думите, се разплака страшно само от напева и плака чак до съмване.
	А после, изтощен от този плач, от скръбта и умората, той заспа дълбок сън и когато се събуди, явно беше, че част от скръбта му е изплакана заедно със сълзите, защото стана по-жив, отколкото предишния ден, и гледаше по-весело наоколо си. Зарадва се много на рицаря дьо Лорш и почна да му благодари, задето е дошъл, а после и да го разпитва отде се е научил за нещастието му.
	А той му разказа чрез отец Калеб, че узнал за смъртта на Дануша едва в Любава от стария Толима, когото видял окован при тамошния управител, че сам той и без това бил тръгнал за Спихов, за да се предаде в плен на Збишко.
	Известието за затварянето на Толима направи силно впечатление и на Збишко, и на свещеника. Те разбраха, че откупът е изгубен, защото нямаше на света по-мъчно нещо от това да изтръгнеш от гърлото на кръстоносеца веднъж заграбените пари. Затова се налагаше да се отиде с втори откуп.
	— Горко ни! — извика Збишко. — Значи, клетият ми чичо чака там и мисли, че съм го забравил! Сега трябва да отида при него колкото може по-бързо.
	После се обърна към рицаря дьо Лорш:
	— Знаеш ли как е станало това? Знаеш ли, че е в ръцете на кръстоносците?
	— Зная — отговори дьо Лорш, — защото го видях в Малборг, затова аз самият дойдох тук.
	А в това време отец Калеб почна да се вайка.
	— Зле постъпихме — каза той, — но всички бяхме изгубили и ума и дума… Повече разум очаквах от Толима. И защо не е отишъл в Плоцк, а без всякакво писмо се е запътил при тия разбойници!
	Пан дьо Лорш сви рамене и каза:
	— Какво значат за тях писмата? Нима самият плоцки княз, както и вашият тука малко злини търпят от тях? По границата има вечни битки и нападения — защото и вашите не прощават. Същото прави и всеки техен вожд. Всеки управител върши, каквото си ще, а по алчност те като че ли се надпреварват кой кого да надмине…
	— Тъкмо затова Толима трябваше да отиде в Плоцк.
	— Така е искал и да направи, но го хванали по пътя край границата, дето бил спрял да нощува. И щели да го убият, ако не им бил казал, че носи пари за управителя в Любава. Така се и спасил, но сега управителят ще посочи свидетели, че Толима сам е казал това.
	— А как е чичо Мачко? Здрав ли е? Не напират ли да му вземат главата? — попита Збишко.
	— Здрав е — отвърна дьо Лорш. — Сърдят се там много на „крал“ Витолд и на ония, които помагат на жмуджанците — и навярно биха погубили стария рицар, но им е жално за откупа. Затова братята фон Баден го пазят, а най-сетне върховният съвет е загрижен за моята глава, защото, ако биха я пожертвували, срещу тях ще възнегодува рицарството във Фландрия и в Гелдрия, и в Бургундия… Знаете, че съм роднина на гелдрийския граф.
	— А каква връзка има това с твоята глава? — попита учудено Збишко.
	— Нали съм хванат от тебе. Аз казах в Малборг така: „Ще вземете главата на стария рицар от Богданец, но младият ще вземе моята…“
	— Няма да я взема! Бога ми!
	— Зная, че няма да я вземеш, но те се страхуват и затова Мачко е у тях в безопасност. Те ми казаха, че и ти си също пленник, защото фон Баден са те пуснали само срещу рицарска дума, затова и аз не съм бил длъжен да ти се явявам. Но аз им отговорих, че когато ме плени, ти беше свободен. И ето на, аз съм твой! А докато съм в твоите ръце, те не ще направят нищо нито на тебе, нито на Мачко. Ти плати откупа на фон Баден, а за мене искай два или три пъти повече. Те са длъжни да платят. Така казвам не защото мисля, че струвам повече от вас, а за да накажа тяхната алчност, която ме отвращава. Някога имах съвсем друго мнение за тях, но сега ми опротивяха и те, и тяхното гостоприемство. Ще отида в светата земя там да търся приключения, защото не искам повече да им служа.
	— Или пък останете, рицарю, у нас — каза отец Калеб. — И мисля, че така ще бъде, защото не ми се вярва те да платят откуп за вас.
	— Ако те не платят, аз сам ще платя — отвърна дьо Лорш. — Дошъл съм тук с богата свита и коли имам пълни, а това, което е в тях, ще стигне…
	Отец Калеб повтори на Збишко тези думи, към които Мачко надали би останал равнодушен, но Збишко, като млад и не жаден за богатство, отвърна:
	— Кълна се в честта си! Няма да стане, както казваш. Ти ми беше като брат и приятел и аз няма да взема от тебе никакъв откуп.
	Тогава се прегърнаха и почувствуваха, че между тях се завърза нова връзка. Но дьо Лорш се усмихна и рече:
	— Добре. Нека само немците да не знаят това, че ще поискат за Мачко повече. А пък виждате ли — те са длъжни да платят, понеже се боят да не разглася по всички дворове и между рицарството, че уж на драго сърце канят рицарите на гости, но когато някой от гостите падне в плен, те го забравят. А Орденът сега има страшна нужда от гости, защото се страхува от Витолд, а още повече от поляците и от техния крал.
	— Тогава да направим така — рече Збишко. — Ти ще останеш тук или дето искаш в Мазовия, пък аз ще отида за чичо в Малборг и ще се преструвам, че страшно съм ожесточен против тебе.
	— Кълна се в свети Георги! Така направи! — отговори дьо Лорш. — Но по-напред чуй какво ще ти кажа. В Малборг разправят, че в Плоцк ще дойде полският крал и ще се срещне с магистъра било в самия Плоцк, било някъде на границата. Кръстоносците много желаят това, за да разберат дали кралят ще помага на Витолд, ако той им обяви открито война заради Жмудж. Ех, хитри са те като змии, но и в лицето на Витолд са си намерили майстора. Орденът се страхува от него още и затова, че никога не се знае какво замисля той и какво ще стори. „Даде ни Жмудж — казват във върховния съвет, — но чрез него като че ли всякога държи меч над главите ни.“ „Само дума да каже — разправят те, — и бунтът е готов!“ И така си е. Трябва някога да отида при неговия двор. Може да ми се удаде случай да се бия там на арената, а освен това съм чувал, че някои от тамошните жени са чудно хубави, като ангели.
	— Говорехте, пане, че полският крал ще иде а Плоцк? — прекъсна го отец Калеб.
	— Да. Нека Збишко се присъедини към кралския двор. Магистърът иска да привлече краля на своя страна и не ше му откаже нищо. Знаете, че когато се нуждаят от нещо, никой не може да бъде по-покорен от кръстоносците. Нека Збишко се присъедини към свитата на краля и да си иска правото, нека роптае колкото се може по-високо против беззаконието. Другояче ще го слушат в присъствието на краля и на краковските рицари, които са прославени по целия свят и чието мнение се разнася нашироко сред рицарството.
	— Прекрасен съвет! Кълна се в кръста господен? Прекрасен! — завика свещеникът.
	— Да — потвърди дьо Лорш. — А не липсва и възможност да се изпълни. Чувах в Малборг, че ще има гощавки, ще има турнири, защото гостите чужденци искат на всяка цена да премерят силите си с кралските рицари. За бога! Ще дойде също и рицарят Хуан Арагонски, най-големият в цялото християнство. Не знаете ли? Нали разправят, че той чак от Арагония пратил ръкавицата си на вашия Завиша, за да се не приказва при дворовете, че има друг на света, равен нему.
	Идването на пан дьо Лорш, видът му и целият разговор така събудиха Збишко от онова болезнено вцепенение, в което беше потънал преди това, че слушаше с любопитство новините, които той разправяше. За Хуан Арагонски знаеше, защото по онова време всеки рицар беше длъжен да знае и да помни имената на всички най-прославени воини, а славата на арагонските благородници, особено на Хуан, беше обиколила целия свят. Нито един рицар не можеше да устои срещу него на арената, а маврите се разбягваха само при вида на неговото въоръжение и всеобщо беше мнението, че той а пръв в цялото християнство.
	Ето защо като го спомена дьо Лорш, у Збишко се събуди бойната рицарска душа и той почна да разпитва с голямо любопитство:
	— Извикал на двубой Завиша Черни?
	— Трябва да има година вече, откак се получила ръкавицата и откак Завиша пратил своята.
	— Значи, Хуан Арагонски сигурно ще дойде.
	— Дали сигурно, не се знае, но така се говори. Кръстоносците отдавна са му пратили покана за гостуване.
	— Дай боже да видим такива неща!
	— Дай боже! — рече дьо Лорш. — А Завиша и да бъде победен, което лесно може да се случи, голяма слава е то за него, пък и за целия ваш народ, че го извикал на двубой един Хуан Арагонски.
	— Ще видим! — рече Збишко. — Казвам само: дай боже да видим.
	— И аз казвам същото.
	Обаче тяхното желание нямаше този път да се изпълни, защото старите хроники споменават, че двубоят на Завиша с преславния Хуан Арагонски станал едва след повече от десет години в Перпиняно, дето в присъствието на император Зигмунд, на папа Бенедикт XIII, на арагонския крал и на множество князе и кардинали Завиша Черни от Гарбов още при първото нападение с копието свалил от коня своя противник и спечелил славна победа над него. Но сега и Збишко и дьо Лорш се радваха при мисълта, че дори ако Хуан Арагонски не би могъл да се яви на означеното време, те все пак ще видят чутовни рицарски подвизи, защото в Полша не липсваха състезатели, които много малко отстъпваха на Завиша, а между гостите на кръстоносците можеха всякога да се намерят първомайстори в борба с копия и мечове — френци, англичани, бургундци и италианци, готови да се бият всякога с всекиго.
	— Чувай — рече Збишко на пан дьо Лорш. — Мъчно ми е тук без чичо Мачко и ми се иска по-скоро да го откупя, затова още утре в зори ще тръгна за Плоцк. Но ти защо трябва да оставаш тук? Щом си уж мой пленник, ела с мене и ще видиш краля и двора.
	— Тъкмо за това щях и да те помоля — отговори дьо Лорш, — защото отдавна исках да видя вашите рицари, а при това съм чувал, че дамите от кралския двор приличат повече на ангели, отколкото на земни жителки.
	— Ти току-що каза същото за двора на Витолд — забеляза Збишко.


>>	VIII

	Збишко се укоряваше, че заради своята скръб бе забравил чичо си, но тъй като и без това беше свикнал да изпълнява бързо намеренията си, още на сутринта преди съмване тръгна заедно с пан дьо Лорш за Плоцк. Крайграничните пътища, дори във време на пълен мир, не биваха безопасни поради разбойниците, чиито многочислени шайки бяха поддържани и покровителствувани от кръстоносците, за което крал Ягело открито ги обвиняваше. Въпреки оплакванията, които стигаха чак до папата в Рим, и въпреки заплашванията и суровите наказания, съседните немски вождове позволяваха често на наемните войници да се присъединяват към разбойниците, а после се отричаха наистина от ония, които имаха нещастието да попаднат в ръцете на поляците, но както в селата на Ордена, така и в замъците даваха убежище на ония, които се връщаха с плячка и с пленници.
	В такива именно разбойнически ръце попадаха неведнъж пътниците и крайграничните жители, а особено децата на богатите хора, които биваха отвличани за откуп. Но понеже двамата млади рицари имаха големи свити, в които освен коларите имаше по петнайсетина въоръжени пешаци и конници, не се страхуваха от нападение и без премеждия стигнаха до Плоцк, дето още щом влязоха, ги чакаше приятна изненада.
	В странноприемницата те намериха Толима, пристигнал там един ден преди тях. Нещата се развили така: кръстоносният управител от Любава дочул, че пратеникът на Збишко, когато го нападнали недалеко от Бродница, успял да скрие част от откупа; тогава го изпратил в замъка с поръчение до вожда да го принуди да покаже къде са скрити парите. Толима използувал случая и избягал, а когато рицарите се учудиха, че това му се е удало така лесно, той им разказа следното:
	— Всичко стана заради тяхната лакомия. Вождът на Бродница не искаше да ме придружава голяма стража, да не би да се разчуе за парите. Може да са се уговорили с любавския да си ги поделят, а са се бояли, че ако се разчуе, ще трябва да изпратят голяма част от парите в Малборг, а дори и всичките да дадат на Баденовците. Затова той ме изпрати само с двама души: един доверен наемник, който щеше заедно с мене да гребе по река Дрвенца, и някакъв си писар… А понеже не трябваше никой да ни види, тръгнахме на мръкване. Границата, както знаете, е там наблизо. Бяха ми дали едно дъбово весло… и — с божата помощ… ето ме вече в Плоцк.
	— Разбирам! А онези не се върнаха! — извика Збишко.
	Усмивка озари навъсеното лице на Толима.
	— Нали Дрвенца се влива във Висла — рече той. — Как ще се върнат срещу течението? Ще ги намерят кръстоносците може би чак в Торун.
	А след малко се обърна към Збишко и добави:
	— Част от парите ми заграби любавският управител, но ония, които бях скрил при нападението, ги намерих и сега ги дадох, господарю, на съхранение у вашия оръженосец, защото той живее в замъка на княза, а там парите са на по-сигурно място, отколкото у мене в странноприемницата.
	— Та моят оръженосец тук в Плоцк ли е? А какво прави той тук? — запита учуден Збишко.
	— Като докара Зигфрид, нали замина с онази девойка, която беше в Спихов, а сега е придворна на тукашната княгиня. Така ми каза той вчера.
	Но Збишко, който поради дълбоката скръб след смъртта на Дануша за нищо не беше питал в Спихов и нищо не знаеше, едва сега си припомни, че чехът бе изпратен напред със Зигфрид — и при този спомен сърцето му се сви от болка и жажда за мъст.
	— Наистина! — рече той. — Ами къде е онзи палач? Какво стана с него?
	— Не ви ли каза отец Калеб? Зигфрид се обесил и вие сте минали, господарю, край неговия гроб.
	Настъпи късо мълчание.
	— Оръженосецът казваше — рече най-сетне Толима, — че се тъкми да дойде при вас и би го направил вече отдавна, но трябвало да наглежда девойката, която след връщането й от Спихов заболяла тук.
	А Збишко се отърси от тъжните спомени като от сън и попита отново:
	— Каква девойка?
	— Ами онази — отвърна старецът, — сестра ви или ваша роднина, която, облечена с мъжки дрехи, дойде в Спихов с рицаря Мачко, по пътя бе намерила нашия господар, който вървял опипом. Ако не била тя, нито рицарят Мачко, нито вашият оръженосец биха го познали. Обичаше я след това нашият господар много, защото се грижеше за него като родна дъщеря и освен отец Калеб само тя можеше да го разбира.
	Младият рицар отвори широко очи от учудване.
	— Не ми е казвал отец Калеб за никаква девойка и аз никаква роднина нямам…
	— Не ви е казвал, господарю, защото бяхте забравили всичко от скръб и не знаехте какво става по божия свят.
	— А как се казва тази девойка?
	— Казва се Ягенка.
	На Збишко се стори, че сънува. Мисълта, че Ягенка е могла да дойде от далечното Згожелице чак в Спихов, не можеше да се побере в главата му. И за какво? Защо? Наистина за него не беше тайна, че девойката обича да го среща и се е привързала към него в Згожелице, но той й призна, че е женен, и затова по никой начин не можеше да допусне, че старият Мачко ще я доведе в Спихов, за да я жени за него. Освен това и Мачко, и чехът не бяха му казали за нея нито думица… Всичко това му се видя страшно чудно и напълно неразбираемо, ето защо почна отново да отрупва Толима с въпроси — като човек, който не вярва на ушите си и иска да му повтарят невероятното известие.
	Толима обаче не можа да му каже нищо повече от това, което му бе вече казал, но отиде в замъка да търси оръженосеца и скоро, още преди залез слънце, се върна заедно с него. Чехът поздрави младия си господар с радост, но и с тъга, защото се беше вече научил за всичко, станало в Спихов. И Збишко му се зарадва от цялата си душа. Той чувствуваше, че това сърце му е предано и вярно, а такова е най-много потребно на човека в нещастие. Натъжи се той и се развълнува, когато му разказваше за смъртта на Дануша, и сподели с него и болката, и жалостта, и сълзите си, както споделя брат с брат. Всичко това трая дълго, а най-сетне по молбата на Збишко рицарят дьо Лорш им повтори оная тъжна песен, която беше съчинил за умрялата, и я пя в съпровод на лютия пред отворения прозорец, вдигнал очи и лице към звездите.
	И чак когато вече доста им олекна, почнаха да говорят за работата, която ги чакаше в Плоцк.
	— Отбих се тук на път за Малборг — рече Збишко, — защото, както знаеш, чичо Мачко е в плен и отивам да го откупя.
	— Зная — отвърна чехът. — Много добре сте направили, господарю. Сам аз исках да замина в Спихов, за да ви посъветвам да дойдете в Плоцк; в Рачонж кралят ще води преговори с великия магистър, а като си с краля, е много по-лесно да постигнеш нещо, защото пред него кръстоносците не са така горделиви и си придават вид на добри християни.
	— Толима ми каза, че си щял да дойдеш при мене, но те е задържала болестта на Ягенка Зихова. Чух, че я довел по тези места чичо Мачко и че е била в Спихов… Страшно много се изненадах! Но казвай, по каква причина чичо я взе от Згожелице?
	— Причини имаше много. Рицарят Мачко се страхуваше, че като я остави без всякакво покровителство, рицарите Вилк и Чтан ще нападнат Згожелице, при което биха могли да пострадат и по-малките деца. А без нея е по-безопасно, защото в Полша, както знаете, се случва някой шляхтич — като не може иначе — да вземе девойка насила, но на малките сираци никой ръка не вдига: в противен случай го чака мечът на палача и още по-лошо от меча — позор! Имаше обаче и друга една причина — абатът умря и остави господарката наследница на всички свои имоти, с които се разпореждаше тукашният епископ. Затова рицарят Мачко я доведе в Плоцк.
	— Но я е водил и в Спихов?
	— Заведе я, когато от Плоцк отсъствуваше епископът и княжеският двор, та нямаше при кого да я остави. И добре направи, че я взе. Ако не беше господарката, щяхме да минем и да заминем покрай рицаря Юранд като край непознат просяк. Едва когато тя се смили над него, можахме да познаем кой е този просяк. Господ нареди всичко това чрез нейното милостиво сърце.
	И чехът почна да разправя как после Юранд не можел да мине без нея, как я обичал и благославял, а Збишко, при все че знаеше вече това от Толима, слушаше тоя разказ с вълнение и с благодарност към Ягенка.
	— Господ здраве да й дава! — каза най-сетне той. — Чудно ми е само защо не ми казахте нищо за нея.
	А чехът се посмути и за да спечели време и да намисли отговора, попита:
	— Къде, господарю?
	— Там при Скирвойло, в Жмудж.
	— Не сме ли казали? Как така! Мене ми се струва, че казахме, но вие тогава мислехте за съвсем друго.
	— Казахте ми, че Юранд се е върнал, но за Ягенка — нищо.
	— Я! Да не сте забравили?… Па най-сетне един господ знае! Може рицарят Мачко да е мислел, че аз съм ви казал, а аз — че той ви е казал. Пък и излишно беше, господарю, да ви се говори тогава каквото и да е. И не е чудно. А сега ще ви кажа нещо друго: добре, че господарката е тук, защото тя и на рицаря Мачко може да помогне.
	— Какво може да направи тя?
	— Стига само да каже една дума на тукашната княгиня, която страшно много я обича! А от друга страна, кръстоносците не отказват нищо на княгинята — едно, защото е сестра на краля, и, друго, че е голяма приятелка на Ордена. Сега, както може да сте чули, княз Скиргел, също роден брат на краля, се е надигнал против княз Витолд и е избягал при кръстоносците, които искат да му помогнат и да го качат на трона на Витолд. Кралят много обича княгинята и разправят, че на драго сърце я слуша, затова кръстоносците гледат тя да склони краля на страната на Скиргел срещу Витолд. Разбират, проклетниците, че ако се избавят от Витолд, тогава ще видят мира. Ето защо техните пратеници от сутрин до вечер се кланят на княгинята и се мъчат да отгатнат всяко нейно желание.
	— Ягенка много обича чичо Мачко и навярно ще се застъпи за него — рече Збишко.
	— Разбира се, няма да бъде иначе! Но идете, господарю, в замъка и й кажете как и какво да говори.
	— Искахме и без това да отидем в замъка с пан дьо Лорш — отговори Збишко, — затова съм и дошъл тук. Трябва само да си подредим косите и да се облечем както прилича.
	А след малко добави:
	— Исках от скръб да си отрежа косата, но после забравих.
	— По-добре — каза чехът.
	Той излезе да повика слугите и се върна с тях, а докато двамата млади рицари се тъкмяха за вечерната гощавка в замъка, разправи им още какво става при кралския и при княжеския двор.
	— Кръстоносците — каза той — се мъчат с всички средства да разклатят княз Витолд, защото, докато той е жив и владее от името на краля тази силна страна, дотогава те не могат да бъдат спокойни! В същност те се страхуват само от него! Ей! Ровят те, ровят като къртици! Наострили са вече срещу него тукашния княз и княгинята, а разправят също, че дори и княз Януш му е сърдит сега поради Визна*…
	[* Мазовецкият княз Жемовит през 1382 г. заложил на кръстоносците град Визна. А в 1388 г. Витолд им го отнел, но след две години, като се помирил с Ордена, им го върнал отново. Именно във Визна кръстоносците държали затворен княз Януш, след като го отвлекли от Злотория, — Б. пр.]
	— А княз Януш и княгиня Ана тук ли са? — попита Збишко. — С много познати ще се срещна, защото нали не за пръв път идвам в Плоцк.
	— То се знае! — отвърна оръженосецът. — Тук са и двамата и имат големи разправии с кръстоносците — искат за ония злини да се оплачат на магистъра пред краля.
	— Ами кралят какво прави? На чия страна е? Не се ли гневи на кръстоносците и не ги ли заплашва с меч?
	— Кралят не обича кръстоносците и казват, че отдавна ги заплашва с война… А колкото за княз Витолд, кралят го обича повече от родния си брат Скиргел, който е вятърничав и пияница… И затова рицарите около краля разправят, че той няма да се обяви против Витолд и няма да обещае на кръстоносците, че не ще му помага. И това е възможно, защото от няколко дни тукашната княгиня Александра непрекъснато се върти около краля и ходи някак загрижена.
	— Завиша Черни тук ли е?
	— Няма го, но и на тези, които са тук, не можеш да се нагледаш и ако работата стане дебела — ех, боже! — има да хвърчат от немците трески и перушина, да, ще хвърчат!…
	— Не е останало до мене да ги съжалявам.
	Малко по-късно, облечени тържествено, те отидоха в замъка. Тази вечер имаше гощавка не у самия княз, а у градския управител Анджей от Яшенец, чийто обширен дом беше току до стените на замъка при по-голямата кула. Нощта беше прекрасна, дори много топла, и за да не бъде душно на гостите в стаите, управителят бе заповядал да наредят масите на двора, дето между каменните плочи растяха офики и тисове. Запалените катранени качета ги осветяваха със силна жълтеникава светлина, но още по-силно ги осветяваше месечината, която блестеше на безоблачното небе като сребърен рицарски щит всред рой звезди. Коронованите гости още не бяха дошли, но имаше голям брой местни рицари, духовни лица и придворни — както кралски, така и княжески. Збишко познаваше мнозина от тях, особено тия от двора на княз Януш, а от старите си краковски познати видя Кшон от Козите глави, Лис от Тарговиско, Марчин от Врочимовице, Домарат от Кобиляне, Сташко от Харбимовице и най-сетне Повала от Тачево, което особено зарадва Збишко, защото помнеше какво добро разположение прояви към него на времето си в Краков този славен рицар.
	Но той не можа да се приближи изведнъж до никого от тях, понеже местните мазовецки рицари бяха обкръжили всеки от тях с тесен кръг и ги разпитваха за Краков, за двора, за забавите, за разните военни събития, като същевременно разглеждаха богатото им облекло и начина, по който са навити косите им, чиито прекрасни къдрици за по-голяма трайност бяха слепени с белтък от яйце, и вземаха за всичко образец от тях за вежливост и изтънчени обноски.
	Обаче Повала от Тачево позна Збишко, разбута мазурите и се приближи до него.
	— Познах те, момко — рече той и му стисна ръката. — Как си и откъде си попаднал тук? Я гледай! Виждам, че вече имаш пояс и шпори. Други до бяла коса все още ги очакват, но изглежда, че ти добре служиш на свети Георги.
	— Господ да ви награди, благородни пане — отговори Збишко. — Да бях свалил от коня най-видния немец, не щях толкова да се зарадвам, както сега, че ви виждам здрав.
	— И аз също се радвам. Ами де е баща ти?
	— Не баща, а чичо. Той е пленник у кръстоносците и аз отивам при него с откуп.
	— А онова девойче, което те покри с булото си?
	Збишко не отговори нищо, само вдигна нагоре очи, които се насълзиха веднага. Като видя това, рицарят от Тачево рече:
	— Долина на плача е този свят… същинска долина на плача! Да седнем под тая офика и ще ми разкажеш тъжните си приключения.
	И го поведе към ъгъла на двора. Там Збишко седна до него и почна да му разказва за нещастието на Юранд, за отвличането на Дануша и как я е търсил, и как тя умряла след освобождаването. А Повала слушаше внимателно и ту учудване, ту гняв, ту ужас се изписваха по лицето му. Най-сетне, когато Збишко свърши, той продума:
	— Ще разкажа всичко на краля, нашия господар! Той и така се кани да говори на магистъра за малкия Яшко от Кретков и ще иска строго наказание за ония, които го отвлякоха. А го отвлекли, защото е богат и искат откуп. За тях не е нищо да вдигнат ръка на дете.
	Той се позамисли и продължи, като че говореше сам на себе си:
	— Ненаситно е това племе, по-лошо от турците и от татарите. Кръстоносците много се страхуват и от краля, и от нас, обаче не могат да се въздържат от грабежи и убийства. Нападат села, колят селяни, давят рибари, грабят деца като вълци. Какво ли щеше да бъде, ако не се боеха!… Магистърът изпраща при чуждите дворове оплаквания против краля, а пред очите му го ласкае, защото по-добре от другите познава нашата сила. Но чашата ще се препълни най-после!
	И пак се умълча, а после сложи ръка на рамото на Збишко.
	— Ще кажа на краля — повтори той, — а у него отдавна вече гневът кипи като вряла вода в гърне, и бъди уверен, че страшно наказание не ще отмине виновниците за твоята беда.
	— От тях, пане, нито един вече не е жив — отвърна Збишко.
	А Повала го погледна с дълбоко приятелско съчувствие:
	— Брей! Значи, ти никому не прощаваш. Само на Лихтенщайн още не си платил, защото зная, че не си имал възможност. Ние също се обрекохме в Краков, но за това трябва да чакаме война, която господ все ще ни прати! Инак той без разрешението на магистъра не може да излезе на двубой, а пък на магистъра е потребен неговият ум, заради който го изпраща постоянно при разните дворове, та не ще му разреши лесно.
	— По-напред трябва да откупя чичо.
	— Да… Впрочем аз питах за Лихтенщайн. Няма го тук, не ще бъде и в Рачонжек, защото е изпратен при английския крал да иска стрелци. А за чичо си не се страхувай. Щом кралят или тукашната княгиня кажат само една дума, магистърът не ще позволи да се пазарят за откупа.
	— Толкова повече, че аз имам един знатен пленник, рицаря дьо Лорш, който е богат и прославен между тях. Нему навярно ще бъде приятно, пане, да ви се представи и да се запознае с вас, защото никой повече от него не почита славните рицари.
	След тия думи той кимна на дьо Лорш, който стоеше наблизо. Дьо Лорш беше разпитал вече с кого говори Збишко и се приближи бързо, защото наистина гореше от желание да се запознае с такъв прославен рицар като Повала.
	И когато Збишко ги запозна, изтънченият гелдрийски рицар се поклони колкото се може по-вежливо и каза:
	— Само една чест би имало, пане, по-голяма от честта да ви стисна ръката, тя е да се срещна с вас на арената или в битка.
	В отговор на това силният рицар от Тачево се усмихна, защото наспроти дребния и слабичък дьо Лорш изглеждаше като планина, и рече:
	— Пък аз съм доволен, че ще се срещнем само при пълни чаши и, дай боже, само така.
	Дьо Лорш се поколеба малко, после заговори като че малко боязливо:
	— Но ако вие, благородни пане, бихте искали да твърдите, че панна Агнешка от Длуголяс не е най-прекрасната и най-добродетелната дама на света… Голяма чест би било за мене да протестирам и…
	Той млъкна и загледа Повала в очите с почит, дори с възторг, но втренчено и внимателно.
	А Повала, дали защото виждаше, че би го смазал с два пръста като лешник, или за това, че беше извънредно добродушен и весел човек, се разсмя високо и рече:
	— Ех, аз на времето си се бях заклел на бургундската княгиня, но тя тогава беше с десет години постара от мене; и ако вие, пане, бихте искали да твърдите, че моята княгиня не е по-стара от вашата панна Агнешка, ще трябва веднага да яхнем конете…
	Като чу това, дьо Лорш за миг изгледа учудено пана от Тачево, после лицето му се оживи и той избухна в искрен смях.
	А Повала се наведе, прихвана го през краката, вдигна го неочаквано нагоре и почна да го люлее с такава леснина, като че дьо Лорш беше пеленаче.
	— Pax! Pax!* — продума той. — Както казва епископ Ръсилото… Вие ми се харесахте, рицарю, и, бога ми, ние няма да се бием за никакви дами.
	[* Мир! Мир! — Бел. е. ред.]
	След това го прегърна и го сложи на земята тъкмо когато от входа на двора загърмяха тръби — и влязоха княз Жемовит Плоцки и жена му.
	— Тукашният княз и княгинята идват преди краля и преди княз Януш — каза Повала на Збишко, — защото, при все че гощавката е у градския управител, все пак в Плоцк те са домакините. Ела да идем при княгинята, нали я познаваш още от Краков, тя моли тогава краля за тебе.
	Той го хвана под ръка и го поведе през двора. Зад княза и княгинята вървяха дворяни и придворни девойки, поради присъствието на краля всички облечени богато и тържествено, та изпъстриха целия двор като с цветя. Збишко се приближи заедно с Повала и почна да разглежда отдалече лицата, за да види няма ли между тях познати. Изведнъж просто се стъписа от учудване.
	Току зад княгинята съгледа наистина позната фигура и познато лице, но така спокойно, така прекрасно и благородно, та се запита дали не го мамят очите.
	— Ягенка ли е това, или може би дъщеря на княза и княгинята от Плоцк?
	Но тя беше Ягенка Зихова от Згожелице, защото в момента, когато очите им се срещнаха, тя му се усмихна едновременно приятелски и съчувствено, а после пребледня малко, притвори клепки и застана със златна препаска на тъмната си коса и с всичкия блясък на своята хубост, висока и прекрасна, прилична не само на княжеска, но и на същинска кралска дъщеря.


>>	IX

	Збишко падна в краката на плоцката княгиня, като й предложи услугите си, но тя не го позна, защото не беше го виждала отдавна. Едва когато й каза кой е, тя рече:
	— Наистина! Пък аз мислех, че сте някой от придворните на краля. Збишко от Богданец! Как да не помня! У нас тук гостува вашият чичо, старият рицар от Богданец, и помня как и на мене, и на моите девойки сълзите се лееха като порой, когато ни разправяше за вас. Ами намерихте ли своята невеста? Къде е тя сега?
	— Умря, милостива господарке…
	— О, боже мой! Не думайте, защото не мога да сдържа сълзите си. Да се утешаваме, че тя сигурно е на небето, а вие сте още млад! Всемогъщи боже! Слабо същество е тя — всяка жена. Но на небето има за всички награда и там ще я намерите. А с вас ли е старият рицар от Богданец?
	— Няма го, понеже е пленник у кръстоносците и аз отивам да го откупя.
	— Значи, и нему не е провървяло. А изглеждаше човек съобразителен и вещ във всичко. Но щом го откупите, елате пак при нас. Драго ще ни бъде да ви угостим, защото, да ви кажа искрено, той не е лишен от ум, нито вие от хубост.
	— Така и ще направим, милостива господарке, толкова повече, че аз и сега дойдох тук нарочно да ви помоля да кажете, ваша милост, някоя добра дума за чичо.
	— Добре. Елате утре, преди да тръгнем за лова, тогава ще имам време…
	По-нататъшните й думи прекъсна отново гърмът на тръбите и литаврите, които известяваха пристигането на княз Януш Мазовецки и княгинята. Понеже Збишко стоеше с господарката на Плоцк до самия вход, княгиня Ана Данута го забеляза от пръв поглед и веднага се приближи до него, без да обръща внимание на поклоните на домакина, градски управител.
	При нейната поява сърцето на момъка се разкъса отново, той коленичи пред нея и като прегърна коленете й, остана коленичил и мълчалив, а тя се наведе над него, притисна с длани челото му и зарони сълза подир сълза върху русата му глава, също като майка, която плаче над своя злочест син.
	И за голямо учудване на придворните и гостите тя дълго време плака тъй и повтаряше:
	— О, Исусе, о, Исусе милостиви! — После вдигна Збишко и рече: — Плача за нея, за моята Данушка, плача и за тебе. Бог тъй нареди, та напусто отидоха твоите усилия и безполезни са сега нашите сълзи. Но ти ми разкажи за нея и за нейната смърт: ако ще би и до среднощ да слушам, никога няма да се наслушам.
	И го отведе настрана, както по-рано го бе отвел Повала от Тачево. Ония от гостите, които не познаваха Збишко, почнаха да разпитват за неговите тегла и приключения, ето защо доста време всички приказваха само за него, за Дануша и Юранд. Взеха да питат за него и пратениците на кръстоносците — Фридрих фон Венден, торунски вожд, изпратен да посрещне краля, и Йохан фон Шьонфелд, вожд от Остерода. Вторият немец беше родом от Силезия, та знаеше добре полски език и лесно разбра за какво е думата. Като чу разказа от устата на Яшко от Забеж, придворен на княз Януш, той каза:
	— Самият магистър подозираше Данвелд и де Льове, че се занимават с черна магия.
	Но веднага съобрази, че обаждането на подобни неща може да хвърли сянка върху целия Орден, каквато бе паднала на времето си върху тамплиерите*, и прибави бързо:
	[* Тамплиери — средновековен рицарски орден, разтурен в 1312 г. от папата поради подозрение в ерес. — Б. пр.]
	— Така поне разправяха дърдорковците, но то не беше истина, защото такива хора няма между нас.
	А застаналият наблизо пан от Тачево продума:
	— Комуто пречеше покръстването на Литва, нему и кръстът може да е противен.
	— Ние носим кръст на плащовете си — отговори надменно Шьонфелд.
	А Повала добави:
	— Но трябва човек да го носи в сърцето си.
	В това време тръбите засвириха още по-гръмко и влезе кралят, а с него заедно гнезненският архиепископ, краковският епископ, плоцкият епископ, краковският кащелян и няколко други велможи и дворяни, между които беше и Зиндрам от Машковице с герб слънце, и младият княз Ямонт, приближен на краля. Кралят малко се беше променил от времето, когато Збишко го беше виждал. Бузите му бяха все така силно зачервени, същата дълга коса, която той постоянно отмяташе зад ушите си и все така неспокойно стреляха очите му. На Збишко се стори само, че сега у него има повече важност и величие, като че се чувствуваше вече по-сигурен на трона, който след смъртта на кралицата първоначално бе поискал да напусне, понеже не знаеше дали ще се удържи на него, и като че сега имаше повече съзнание за своята безмерна власт и сила. Двамата мазовецки князе застанаха от двете страни на краля, отпред го поздравяваха с ниски поклони пратениците немци, а наоколо се възправиха велможите и най-важните придворни. Стените, които ограждаха двора, трепереха от непрестанните възгласи, от звука на тръбите и гърма на литаврите.
	Когато най-сетне настъпи тишина, пратеникът на кръстоносците фон Венден почна нещо да говори за работите на Ордена, но кралят, който от няколко думи разбра накъде клони разговорът, махна нетърпеливо с ръка и се обади със своя дебел и силен глас:
	— Мълчете, моля ви! Дошли сме тук за веселба и ще гледаме яденето и пиенето, а не твоите пергаменти.
	Но за да не помисли кръстоносецът, че му говори сърдито, той се усмихна добродушно и добави:
	— За работите ще има време да говорим с магистъра в Рачонжек.
	После каза на княз Жемовит:
	— А утре в гората на лов, нали?
	С това искаше същевременно да каже, че тази вечер той не иска да говори за нищо друго освен за лов, който обичаше с цялата си душа и заради който на драго сърце идваше в Мазовия, защото Малополша и Великополша бяха по-малко гористи, а на някои места вече дотолкова населени, та нямаха никак гори.
	И лицата на всички се развеселиха, защото се знаеше, че при разговорите за лов кралят става и весел, и безкрайно милостив. Княз Жемовит почна веднага да разправя къде ще идат и какъв дивеч ще бият, а княз Януш прати един от придворните си да доведе от града неговите двама „защитници“, които измъкваха зубрите за рогата из гъсталаците и чупеха костите на мечките, защото искаше да покаже юначагите на краля.
	Збишко много искаше да отиде да се поклони на господаря, но не можеше да се промъкне. Само княз Ямонт, навярно забравил острия Збишков отговор на времето в Краков, му кимна отдалече приятелски с глава и му даде знак да се приближи до него при възможност. Но в това време нечия ръка докосна рамото на младия рицар и нежен тъжовен глас се обади току до него:
	— Збишко…
	Момъкът се обърна н видя пред себе си Ягенка. Зает по-рано с поздрава си към княгиня Александра, а после в разговор с княгиня Ана Данута, той не бе можал дотогава да се приближи до девойката, но сега тя сама използва залисията, предизвикана от идването на краля, и дойде при него.
	— Збишко — повтори тя, — нека те утеши бог и пресвета Богородица.
	— Бог да ви отплати — отговори рицарят.
	И погледна с признателност ясносините й очи, които в този миг се замъглиха като от роса. После двамата застанаха мълчаливо един срещу друг. При все че тя бе дошла при него като добра и натъжена сестра, със своя кралски вид и с богатите дрехи на придворна му се видя толкова различна от някогашната Ягенка, та в първата минута той дори не смееше да й каже „ти“, както по-рано в Згожелице и в Богданец. А тя пък мислеше, че след тия думи, които му каза, няма повече какво да му говори.
	И дори смущение се яви по лицата им. Но в този миг всички на двора се раздвижиха, защото кралят сядаше да вечеря. Към Збишко се приближи отново княгиня Ана Данута и му каза:
	— Тъжна ще бъде за нас двамата тази гощавка, но прислужвай ми, както ми служеше някога.
	И младият рицар трябваше да остави Ягенка, а когато гостите седнаха, той застана до пейката зад гърба на княгинята, за да й променя блюдата и да й налива вода и вино. В това време неволно поглеждаше сегиз-тогиз Ягенка, която като придворна на плоцката княгиня бе седнала досам нея — и все така се учудваше на хубостта й. През тия няколко години Ягенка беше значително пораснала, но промяната беше не толкова в ръста, колкото в оная сериозност, от която по-рано у нея нямаше и следа. В миналото, когато с кожухче и с листа в разпуснатата коса летеше на кон през горите, човек можеше да я вземе едва ли не за някоя хубава селянка, а сега още от пръв поглед се виждаше, че е девойка от знатен род и благородна кръв — такова спокойствие осеняваше лицето и. Збишко забеляза също, че е изчезнала нейната предишна веселост, но това по-малко го учудваше, понеже знаеше за смъртта на Зих. Затова пък най-много го учудваше нейното особено достойнство и изпърво му се струваше, че дрехите й придават такъв външен вид. И той поглеждаше ту златната препаска, която обкръжаваше бялото й като сняг чело и тъмната коса, отпусната на две плитки по плещите й, ту ясносинята, впита и обшита по края с пурпурна ивица дреха, под която изпъкваше ясно нейната стройна фигура и моминска гръд, и си казваше: „Наистина същинска княжеска дъщеря!“ Но после с убеди, че не толкова дрехите са причина за промяната и че ако тя сега облечеше само прост кожух, и тогава той не би се решил да се отнася с нея тъй просто и да бъде с нея така смел, както някога.
	По-късно той видя, че мнозина млади, а дори и стари рицари се заглеждат внимателно и лакомо в нея, а веднъж, когато сменяше пред княгинята блюдото, забеляза загледаното и като че прехласнато лице на пан дьо Лорш и веднага го доядя на него. Не отбягна гелдрийският рицар и от погледа на княгиня Ана Данута, която го позна и ненадейно каза:
	— Я виж: дьо Лорш! Навярно пак се е влюбил в някоя, защото цял сияе.
	После тя се понаведе над масата, погледна отстрани към Ягенка и рече:
	— Наистина, другите свещи слабо светят пред тая лампада.
	А Збишко нещо го теглеше към Ягенка, която му се стори като любяща и любима роднина, и усещаше, че по-голямо съчувствие в скръбта и повече милост няма да намери в никое друго сърце. Но тази същата вечер той не можа повече да поговори с нея, първо, защото бе зает с прислужването, и, второ, през цялото време на гощавката гусларите пееха песни или тръбите свиреха гръмогласно, та дори онези, които седяха един до друг, едвам можеха да се чуват. Освен това двете княгини, а с тях и придворните дами, станаха от трапезата по-рано от краля, князете и рицарите, които имаха обичай до късна нощ да вдигат чашите. На Ягенка, която носеше на княгинята възглавничка за сядане, никак не бе възможно да остане, затова си тръгна и тя, само на излизане се усмихна отново на Збишко и му кимна с глава.
	Едва призори младият рицар, пан дьо Лорш и двамата им оръженосци се връщаха в странноприемницата. Известно време те вървяха потънали в мисли, но когато вече бяха близо до къщата, дьо Лорш заговори нещо на оръженосеца си, който беше от Померания и знаеше добре полски, а той след това се обърна към Збишко:
	— Моят господар иска за нещо да попита ваша милост.
	— Добре — отговори Збишко.
	Тогава ония поговориха отново малко помежду си, после померанецът, усмихнат малко под мустак, рече:
	— Моят господар би искал да попита: дали оная панна, с която ваша милост сте говорили преди гощавката, е наистина простосмъртна, или в същност е ангел или светица?
	— Кажи на господаря си — отговори малко припряно Збишко, — че той и по-преди ме пита за същото, та чак ми е чудно да слушам това. Защото в Спихов ми каза, че ще отиде при двора на княз Витолд заради хубостта на литовските жени, после по същата причина искаше да иде в Плоцк, а в Плоцк днес искаше да извика на двубой рицаря от Тачево заради Агнешка от Длуголяс, сега пък се заглежда в друга. Такова ли е неговото постоянство и рицарската му вярност?
	Пан дьо Лорш изслуша тоя отговор от устата на своя поморянин, въздъхна издълбоко, позагледа бледнеещото нощно небе и отговори на Збишковите укори така:
	— Право казваш. Нито постоянство, нито вярност! Защото съм човек грешен и недостоен да нося рицарски шпори. Що се отнася до панна Агнешка от Длуголяс — истина е, че съм й се заклел, и ако е рекъл господ, ще удържа клетвата си, но ще видиш колко ще те трогна, като ти разкажа как ужасно постъпи тя с мене в замъка в Черск.
	Той пак въздъхна, пак погледна небето, на източната страна на което се явяваше все по-ясна ивица светлина, почака, докато поморянинът преведе думите му, и след малко продължи:
	— Тя ми каза, че неин враг е някакъв магьосник, който живее в една кула всред горите и всяка година изпраща при нея змей, а змеят идва всяка пролет под стените на замъка и дебне да я отвлече. Щом ми каза това, аз веднага й заявих, че ще се бия със змея. Ах! Слушай какво ще ти разкажа по-нататък: когато излязох на посоченото място, видях страшно чудовище, което ме чакаше неподвижно, и радост обля душата ми, защото помислих, че или ще загина, или ще избавя девойката от гнусната му паст и ще спечеля безсмъртна слава. Но когато се нахвърлих отблизо с копието върху чудовището, какво мислиш, че видях? Голям чувал със слама на дървени колчета и с опашка от сламено въже. И спечелих не слава, а хорски подигравки, та после трябваше дори да извикам двама мазовецки рицари на двубой, от които — и от двамата — получих тежки телесни повреди на арената. Така постъпи с мене тази, която обожавах най-много от всички и исках да обичам само нея, единствена…
	Поморянинът, като превеждаше думите на рицаря, надуваше отвътре бузите с езика си и от време на време го прехапваше, за да не прихне от смях, а и Збишко в друго време сигурно би се разсмял, но скръбта и нещастието бяха изсушили у него до дъно веселостта, та отговори сериозно:
	— Може би е направила това от палавост, а не от злоба.
	— Затова и аз й простих — отговори дьо Лорш. — И най-добро доказателство е, че исках да се бия с рицаря от Тачево за нейната хубост и добродетел.
	— Не прави това — каза още по-сериозно Збишко.
	— Зная, че това ще е смърт, но предпочитам да умра, отколкото да живея във вечна тъга и мъка…
	— Пан Повала не мисли вече за такива работи. По-добре ела да те заведа утре при него да се сприятелите…
	— Така и ще направя, защото ме притисна до сърцето си, но утре той отива на лов с краля.
	— Тогава да отидем рано сутринта. Кралят обича лова, но и от почивката не се отказва, а днес той пирува до късно.
	Така и направиха, но напразно, защото чехът, който беше ходил в замъка още преди тях, за да се види с Ягенка, им съобщи, че Повала е нощувал не в стаята си, а в кралските покои. Разочарованието им обаче бе възнаградено, защото ги срещна княз Януш и им поръча да се присъединят към неговата свита, което им даде възможност да вземат участие в лова. Като яздеха към гората, Збишко намери удобен случай да се разговори с княз Ямонт, който му съобщи добри новини.
	— Като събличах краля да спи — каза той, — припомних му за тебе и за твоето краковско приключение. А понеже там беше и рицарят Повала, той веднага добави, че кръстоносците са хванали чичо ти и помоли краля да се застъпи за него. Кралят, който им е сърдит за отвличането на малкия Яшко от Кретков и за други нападения, се разсърди още повече. „Не с добра дума — казва — трябва да се отива при тях, а с копие! С копие! С копие!“ А Повала нарочно доливаше масло в огъня. На сутринта, когато кръстоноските пратеници чакаха при портите, кралят не ги и погледна, при все че му се кланяха до земята. Ей! Сега те няма да получат от него обещание, че не ще помага на княз Витолд, и няма да знаят какво да предприемат. Но ти бъди сигурен, че кралят не ще забрави да притисне и самия магистър за твоя чичо.
	Така княз Ямонт зарадва много душата му, но още повече го зарадва Ягенка, която на отиване към гората придружаваше княгиня Александра, а на връщане се приближи да язди редом със Збишко. По време на лова имаше голяма свобода, затова обикновено се връщаха на двойки и всяка двойка гледаше да не бъде близо до друга, та можеха да разговарят свободно. Ягенка още преди се бе научила от чеха, че Мачко е в плен, и не бе изгубила време. По нейна молба княгинята дала писмо до магистъра, а освен това изискала и торунският управител фон Венден да спомене за същото в писмото, в което дава отчет за всичко, станало в Плоцк. Той самичък се похвалил пред княгинята, че е прибавил следното: „Ако искаме да предразположим краля, не бива да му създаваме мъчнотии в тази работа.“ А за магистъра в това време беше много важно да спечели на своя страна колкото се може повече могъщия владетел и с пълна безопасност да насочи всичките си сили срещу Витолд, с когото Орденът наистина не можа да се разправи досега.
	— И тъй, което можах, направих го и гледах да не се протака работата — завърши Ягенка, — а понеже кралят не иска да отстъпи на сестра си във важните работи, навярно ще гледа да й угоди поне в по-малките, затова имам голяма надежда.
	— Ако имахме работа не с коварни хора — отговори Збишко, — аз просто бих им занесъл откуп и с това ще се свърши; но тук може да се случи, което стана с Толима — и парите да заграбят, и този, който ги е донесъл, да не пуснат, ако зад гърба му не стои някаква сила.
	— Разбирам — отговори Ягенка.
	— Вие сега всичко разбирате — забеляза Збишко — и докато съм жив, ще ви бъда признателен.
	А тя вдигна към него своите тъжни и добри очи и го запита:
	— Защо не ми говориш на „ти“, като се знаем от малки.
	— Не знам — отговори той искрено. — Някак си ми е неловко… и вие не сте вече онзи предишен дребосък, какъвто бяхте, ами… като че… нещо съвсем…
	И не можа да намери сравнение, а тя го улесни и каза:
	— Защото станах няколко години по-стара… пък немците и моя баща убиха в Силезия.
	— Наистина! — отвърна Збишко. — Дай му, боже, царство небесно…
	Няколко време те яздеха един до друг мълчаливи, замислени и като че заслушани във вечерния шум на бориките, после тя попита отново:
	— Ами след откупването на Мачко ще останете ли по тия места?
	Збишко я погледна учудено, защото досега той така изцяло се бе предал на скръбта и мъката си, та и през ум не му беше минавало какво ще стане по-късно. Затова вдигна очи нагоре, като че да размисли, и след малко отговори:
	— Не знам! Исусе милостиви! Какво да кажа? Знам само едно, че, дето и да ида, моята зла орисница ще върви след мене. Ех, тежка съдба!… Ще откупя чичо, а после може би при Витолд ще ида, за да изпълня обета си срещу кръстоносците — и може да загина.
	При тези думи очите на девойката се замъглиха, тя се наведе малко към момъка и му заговори тихичко, като че с молба:
	— Не загивай, не загивай!
	И отново замълчаха. Едва при самите стени на града Збишко се отърси от мислите, които го гризяха, и рече:
	— Ами вие… ами ти ще останеш ли тук при двора?
	— Не — отговори тя. — Тежко ми е без братята и без Згожелице. Чтан и Вилк там навярно са се вече оженили, пък и да не са, аз вече не се боя от тях.
	— Ако е рекъл господ, чичо Мачко ще те отведе до Згожелице. Той ти е такъв приятел, че във всичко можеш да му се довериш. Но и ти помни за него…
	— Кълна ти се свято, ще му бъда като родна дъщеря…
	И при тия думи тя се разплака с обилни сълзи, защото й стана много тежко.
	На другия ден Повала от Тачево дойде в странноприемницата при Збишко и му каза:
	— След Боже тяло* кралят веднага заминава за Рачонж на среща с великия магистър, а ти си причислен към кралските рицари и ще тръгнеш заедно с нас.
	[* Голям католически празник десет дена след Свети дух. Б. пр.]
	Збишко цял пламна от радост при тия думи, защото причисляването към кралските рицари не само го осигуряваше срещу измените и коварството на кръстоносците, но го покриваше с безгранична слава. Нали към тия рицари спадаше и Завиша Черни, и братята му Фарурей и Кручек, и самият Повала, и Кшон от Кози глави, и Стах от Харбимовице, и Пашко Злодей от Бискупице, и Лис от Тарговиско, и мнозина други страшни, най-прославени в страната и в чужбина. Крал Ягело бе взел малък отред от тях, защото някои бяха останали у дома си, а други бяха отишли да търсят приключения в задморски далечни страни, но той знаеше, че може без страх от кръстоноското коварство да отиде и с тези ако ще би, в Малборг, защото в случай на примка те биха съкрушили стените с яките си мишци и биха му пробили път всред немците. И младото Збишково сърце можеше да пламне от гордост при мисълта, че ще има такива другари.
	Ето защо в първия миг Збишко дори забрави за скръбта си, стисна ръка на Повала от Тачево и му каза с радост:
	— На вас и никому другиму дължа това, пане, на вас, на вас!
	— Отчасти на мене — отвърна Повала, — отчасти на тукашната княгиня, но най-много на господаря наш милостиви, при когото иди веднага и падни в краката му, за да не помисли, че си неблагодарен.
	— Кълна се в бога, че съм готов да загина за него! — извика Збишко.


>>	X

	Срещата в Рачонж на острова на Висла, за която кралят замина наскоро след Боже тяло, не беше благоприятна и не доведе до такова съгласие и уреждане на различните въпроси, както другите срещи, които станаха на същото място две години по-късно, когато кралят получи предателски заложената от Ополчик на кръстоносците Добжинска земя заедно с Добжин и Бобровники. Ягело дойде много сърдит поради клеветите, които кръстоносците разпространяваха за него при западните дворове и в самия Рим, а освен това възмутен от непочтеността на Ордена. Магистърът не искаше да води преговори за Добжин и правеше това с умисъл — както самият той, така и другите орденски големци повтаряха всеки ден на поляците: „Война не искаме нито с вас, нито с литовците, но Жмудж е наш, защото сам Витолд ни го даде. Обещайте, че няма да му помагате, и войната с него ще свърши по-бързо, тогава ще може да се говори за Добжин и ще ви направим много отстъпки.“ Но кралските съветници имаха ясен и опитен разум и познаваха лъжите на кръстоносците, та не се оставяха да ги подведат. „Когато се засилите, ще станете още по-надменни — отговаряха те на магистъра. — Казвате, че не ви трябва Литва, а искате да поставите Скиргел на трона във Вилно. За бога! Това е Ягелово наследство и той едничък може да постави за княз на Литва когото иска, а вие не се намесвайте, за да не ви накаже нашият велик крал!“ На това магистърът отговаряше, че ако кралят е същинският господар на Литва, нека заповяда на Витолд да прекрати войната и да върне на Ордена Жмудж, защото иначе Орденът ще трябва да нападне Витолд там, дето може да го намери и да го уязви. Така пренията се протакаха от сутрин до вечер, като че ли в омагьосан кръг. Кралят не искаше да се обвързва с нищо, губеше все повече и повече търпение и казваше на магистъра, че ако Жмудж беше щастлив под властта на Ордена, Витолд не би помръднал и пръст, защото не би намерил нито повод, нито причина. Магистърът, който беше човек спокоен и по-добре от другите братя си даваше сметка за силата на Ягело, се мъчеше да смекчи краля, без да обръща внимание на ропота на някои сприхави и надменни кръстоноски вождове, не се скъпеше на хвалебни думи, а понякога дори ставаше смирен. Но понеже и в това смирение неведнъж прозвучаваха скрити заплашвания, всичко това не довеждаше до нищо. Преговорите за важните работи бързо се прекъснаха и още на другия ден почнаха да говорят само за по-маловажни въпроси. Кралят се нахвърли остро върху Ордена, задето поддържа разбойническите шайки, за нападенията и грабежите на границата, за отвличането на Юрандовата дъщеря и на малкия Яшко от Кретков, за убийствата на селяни и рибари. Магистърът отричаше, извърташе, кълнеше се, че това е станало без негово знание, и от своя страна обвиняваше, че не само Витолд, но и полски рицари са помагали на езичниците жмуджанци срещу кръста, за доказателство на което посочи Мачко от Богданец. За щастие кралят вече знаеше от Повала какво са търсили рицарите от Богданец в Жмудж и лесно можа да отговори на укорите, още повече понеже в свитата му беше Збишко, а в свитата на магистъра — двамата фон Баден, дошли с надежда, че може би ще им се случи да се бият на арената с поляци.
	Но и това не стана. Кръстоносците искаха, в случай че работите тръгнат на добре, да поканят великия крал в Торун и там в продължение на няколко дни да уредят в негова чест пиршества и игри; но поради несполучливите преговори, които породиха взаимно недоволство и гняв, липсваше желание за игри. Само покрай другото през утринните часове рицарите си опитаха донякъде силите и сръчността помежду си, но както казваше веселият княз Ямонт, кръстоносците и тук удариха о камък, защото Повала от Тачево се оказа по-силен в ръцете от Арнолд фон Баден, Добко от Олешница — в хвърляне на копие, а Лис от Тарговиско — в прескачане през коне. Збишко се възползва от случая и почна преговори с Арнолд фон Баден за откупа. Дьо Лорш, който като граф и рицар от голям род гледаше на Арнолд отвисоко, се противеше на това и заявяваше, че поема всичко сам. Но Збишко мислеше, че рицарската му чест налага да заплати цялата сума, за която се е задължил, и при все че самият Арнолд искаше да отстъпи от цената, той не прие нито тази отстъпка, нито посредничеството на рицаря дьо Лорш.
	Арнолд фон Баден беше доста обикновен човек, чието най-голямо достойнство съставяше грамадната сила на мускулите му, беше също доста глупавичък, малко лаком за пари, но почти честен. Нямаше у него хитростта на кръстоносците и затова той не скриваше от Збишко защо иска да отстъпи от уговорената цена: „До споразумение — казваше той — между великия крал и магистъра работата няма да стигне, но ще стигне до размяна на пленниците и в такъв случай ти ще можеш да освободиш чичо си без откуп. Аз предпочитам да взема нещо, отколкото нищо, защото торбичката ми е всякога празна и често пъти едва ми стигат парите за две-три кани пиво на ден, а без пет или шест кани не се чувствувам добре!“ Но Збишко се сърдеше на Арнолд за такива думи: „Плащам ти, защото съм дал рицарската си дума, а за по-долна цена не ща, за да знаеш какво струваме!“ В отговор на това Арнолд го прегръщаше, а рицарите — и поляци, и кръстоносци — го хвалеха и казваха: „Заслужено носи пояс и шпори още на тия млади години, защото разбира от чест и достойнство.“
	В това време кралят и магистърът наистина се съгласиха за размяна на пленниците, при което излязоха наяве чудновати неща, за които епископите и сановниците на кралството писаха по-късно писма до папата и до различните дворове, а именно: в ръцете на поляците имаше наистина много пленници, но те бяха мъже възрастни, в разцвета на възрастта и силата си, взети с оръжие в ръка в крайграничните битки и сблъсквания. В същото време в ръцете на кръстоносците се оказаха предимно жени и деца, хванати през време на нощни нападения за откуп. Сам папата в Рим обърна внимание върху това и въпреки голямата хитрост и извратливост на Йохан фон Фелде, представител на Ордена в апостолската столица, високо изказваше своя гняв и възмущение от кръстоносците.
	Що се отнася до Мачко, за него имаше мъчнотии. Магистърът не ги правеше по убеждение, а само привидно, за да придаде стойност на всяка отстъпка. Затова той твърдеше, че рицар-християнин, който е воювал с жмуджанците против Ордена, ако се постъпва справедливо, трябва да бъде осъден на смърт. Напразно кралските съветници отново изтъкваха всичко, което знаеха за Юранд и за дъщеря му, както и за ужасните неправди, които бяха си позволили служителите на Ордена по отношение на тях и на рицарите от Богданец. Магистърът по една странна случайност в отговора си каза ония същите думи, които на времето княгиня Александра бе казала на Мачко:
	— Представяте себе си за овчици, а нашите за вълци. Но от четирите вълка, които са взели участие в отвличането на Юрандовата дъщеря, нито един не е жив, а овчиците си ходят безгрижно по белия свят.
	И това беше истина, но все пак на тази истина присъствуващият при преговорите пан от Тачево отговори със следния въпрос:
	— Да, но има ли поне един от тях убит с измяна? И тия, които загинаха, не загинаха ли всички с меч в ръка?
	Магистърът нямаше какво да отговори, а когато забеляза, че кралят почна да се мръщи и да святка с очи, отстъпи, за да не накара страшния владетел да избухне. Решиха всяка страна да изпрати посланици, които да вземат пленниците. От страна на поляците бяха определени за тази цел Зиндрам от Машковице, който искаше да прецени отблизо силата на кръстоносците, и рицарят Повала, а заедно с тях Збишко от Богданец.
	Тази услуга на Збишко направи княз Ямонт. Той се застъпи за него пред краля, като изтъкна, че така момъкът ще види по-скоро чичо си и с по-голяма сигурност ще го отведе, ако отиде за него като кралски пратеник. А кралят не отказа на молбата на князчето, което поради своя весел нрав, доброта и прекрасно лице беше и негов, и на целия двор любимец, а при това никога нищо не молеше за себе си. Збишко му благодари от цялата си душа, защото сега беше вече напълно уверен, че ще изтръгне Мачко от ръцете на кръстоносците.
	— Мнозина ти завиждат — каза той на Ямонт, — че си на служба при негово величество, но не е и справедливо, защото използваш близостта си до краля само за доброто на хората и едва ли някой друг има по-добро сърце от тебе.
	— При негово величество е добре — отговори болярчето, — но аз бих предпочел да бъда на бойното поле срещу кръстоносците и ти завиждам, че си воювал вече с тях.
	А след малко добави:
	— Торунският управител фон Венден пристигна вчера, а тази вечер ще отидете да нощувате у него заедно с магистъра и с неговата свита.
	— А после в Малборг ли?
	— А после в Малборг.
	Тук княз Ямонт се засмя:
	— Пътят не ще бъде дълъг, но неприятен, защото немците не можаха да получат нищо от краля, а и Витолд няма да ги зарадва. Казват, че той събрал цялата литовска войска и настъпва към Жмудж.
	— Ако кралят му помогне, ще има голяма война.
	— Молят за това бога всички наши рицари. Но дори ако кралят от жал за християнската кръв не започне голяма война, той ще помогне на Витолд с храни и с пари, а не ще мине и без това, че някои полски рицари ще отидат при него като доброволци.
	— Непременно — добави Збишко. — Но да не би пък самият Орден да обяви война на краля заради това?
	— А, не! — отговори князът. — Докато е жив сегашният магистър, това няма да стане.
	И той имаше право. Збишко познаваше магистъра още от по-рано, но сега по пътя за Малборг, като беше със Зиндрам от Машковице и с Повала почти през всичкото време току до него, той можа по-добре да го разгледа и изучи. И това именно пътуване затвърди у него убеждението, че великият магистър Конрад фон Юнгинген не беше зъл и покварен човек. Той беше принуден често да постъпва несправедливо, понеже и целият Орден на кръстоносците се крепеше върху несправедливостта. Той трябваше да върши неправди, защото целият Орден беше основан на човешка неправда. Принуден бе да лъже, защото бе наследил лъжата заедно със званието магистър, а още от ранна възраст бе навикнал да я смята за политическа ловкост. Но не беше жесток, боеше се от божия съд и доколкото можеше, сдържаше високомерието и дързостта на ония орденски големци, които нарочно го подтикваха към война срещу силата на Ягело. Обаче той беше слабохарактерен човек. От цели столетия Орденът тъй беше навикнал да посяга на чуждото, да граби, да отнема със сила и с хитрост съседните земи, та Конрад не само че не можеше да обуздава тази хищна алчност, но и сам неволно, по инерция й се поддаваше и се мъчеше да я задоволи. Отдавна беше минало времето на Винрих фон Книпроде, време на желязна дисциплина, с която Орденът докарваше до почуда целия свят. Още при предшественика на Юнгинген, магистър Конрад Валенрод, Орденът беше опиянен от своята нарастваща сила, която не можаха да отслабят временните поражения, опиянен от слава, от успехи и от човешка кръв, така че юздите, които го удържаха в сила и единство, се разхлабиха. Магистърът спазваше, доколкото можеше, правото и справедливостта, доколкото можеше лично смекчаваше тежката желязна ръка на Ордена, надвиснала над селяните, гражданите и дори над духовенството и дворяните, които имаха ленни владения в земите на кръстоносците; ето защо в околността на Малборг някой и друг селянин или гражданин можеше да се похвали не само със заможност, но и с богатство. Но в по-далечните земи своеволните, сурови и разпуснати управители потъпкваха законите, вършеха притеснения и изнудвания, изтръгваха с помощта на самоволно налагани данъци или без всякакво право последния грош, изтръгваха сълзи, а често и кръв, така че във всичките обширни земи имаше само стон, само нищета, само оплакване.
	Дори когато интересите на Ордена изискваха по-голяма мекота в отношенията, както например в Жмудж, подобни заповеди отиваха на вятъра поради непокорството на вождовете и тяхната вродена жестокост. Затова Конрад фон Юнгинген се чувствуваше като колар с развилнели се коне, който е изпуснал юздите от ръцете си и е оставил колата на произвола на съдбата. Често душата му обземаха лоши предчувствия и му идваха наум пророческите думи: „Пратих ги като трудолюбиви пчели и ги утвърдих на границата на християнските земи, но ето че те въстанаха против мене. Защото не се грижат за душата и не се смиляват за тялото на този народ, който премина от заблуждението към католическата вяра и към мене. И направиха го роб, и не учат го на заповедите божии, а му отказват светото причастие и го обричат на още по-големи мъки адови, отколкото ако бе останал в езичество. А войни водят само за да задоволят своята алчност. Затова ще дойде време, когато ще бъдат строшени зъбите им и отсечена десницата им, а дясната им нога ще охромее, за да признаят греховете си.“
	Магистърът знаеше, че тези укори, които тайнственият глас бе обявил на кръстоносците чрез пророчеството на света Бригида, бяха справедливи. Той разбираше, че сграда, построена на чужда земя и с онеправдаване на хората, поддържана от лъжа, коварство, жестокост, не може да оцелее за дълго. Боеше се, че подмивана дълги години от сълзи и кръв, тая сграда ще рухне само от един удар на силната полска ръка; предчувствуваше, че колата, която караха развилнелите се коне, ще се сгромоляса в пропаст, та гледаше поне часът на съда, на гнева, на поражението и бедата да настъпи колкото се може по-късно. По тази причина той въпреки слабия си характер в едно само се противопоставяше неизменно на своите високомерни и дръзки съветници: не допущаше война с Полша. Напразно го обвиняваха в страх и неспособност, напразно крайграничните вождове напираха с всички сили да предизвикат война. Винаги когато огънят беше вече готов да избухне, той отстъпваше в последната минута, а после благодареше богу в Малборг, че му се е удало да възпре меча, вдигнат над главата на Ордена.
	Но той знаеше, че това е неизбежно. И съзнанието, че Орденът се крепи не на божия закон, а на неправда и лъжа, както и предчувствието за близкия ден на гибелта го правеше един от най-нещастните хора на света. Той несъмнено би пожертвувал живота и кръвта си, ако би могъл да промени положението и ако имаше още време да свърне в правия път, но сам чувствуваше, че е вече късно. Да тръгне по правия път, би значило да се предаде на законните стопани цялата плодородна и богата земя, която Орденът отдавна бе заграбил, а заедно с нея множество градове, така богати като Гданск. Но и това не е всичко! То значеше да се откажат от Жмудж, да се откажат от посегателството си спрямо Литва, да сложат ножа в ножницата, най-сетне съвсем да се оттеглят от тези страни, в които Орденът нямаше вече кого да покръства — и да се заселят може би отново някъде в Палестина или на някой от гръцките острови, за да пазят там кръста от същинските сарацини. Но то бе невъзможно, защото би се равнявало на смъртна присъда над целия Орден. Кой би се съгласил на това? И кой магистър можеше да пожелае нещо подобно? Душата и животът на Конрад фон Юнгинген бяха помрачени, но ако някой дадеше подобен съвет, той пръв би го осъдил на затвор в тъмна стая като умопобъркан. Трябваше да се върви все по-нататък и по-нататък, чак до определения от бога последен ден. И той вървеше, но в мъчителна тъга и тревога. Брадата му и косата над слепите очи се бяха вече посребрили, а живите му някога очи бяха полузатворени от натежалите клепачи. Збишко нито веднъж не забеляза на лицето му усмивка. Лицето на магистъра не беше строго, нито дори мрачно, то беше само като че измъчено от някакво сподавено страдание, С доспехи, с кръст на гърдите, в средата на който в четириъгълник имаше изобразен черен орел, с широк бял плащ, който също беше украсен с изображение на кръст, той правеше впечатление на величие и скръб. Някога Конрад беше весел и обичаше забавите, а и сега дори не отбягваше великолепните пиршества, зрелища и турнири, напротив — сам ги уреждаше, но нито сред множеството от блестящи рицари, които идваха на гости в Малборг, нито сред веселия глъч, под гърма на тръбите и дрънкането на оръжието, нито пред чашите със сладко южно вино можеше да се развесели. Във време, когато всичко около него изглеждаше, че диша сила, блясък, неизчерпаемо богатство и несъкрушима мощ, когато посланиците на императора и на другите западни крале викаха в унес, че Орденът сам струва колкото всички кралства и всичката сила на света, той единствен не се мамеше и само той помнеше зловещите думи, които бог бе обявил на света Бригида: „Ще дойде време, когато ще бъдат строшени зъбите им и отсечена десницата им, а дясната им нога ще охромее, за да признаят греховете си.“


>>	XI

	Те яздеха по суша през Хелмжа за Груджондз, дето престояха едно денонощие, защото великият магистър трябваше да отсъди едно дело за риболов между началника на орденския замък и околните дворяни, чиито земи бяха разположени по брега на Висла. Оттам нататък те плуваха с големи лодки по реката чак до самия Малборг. Зиндрам от Машковице, Повала от Тачево и Збишко се намираха през всичкото време при магистъра, който беше любопитен да узнае какво впечатление ще произведе особено на Зиндрам, видяно отблизо, могъществото на кръстоносците. Това беше важно за магистъра, защото Зиндрам от Машковице беше не само храбър и страшен в двубоите рицар, но и извънредно изкусен военачалник. В цялото кралство никой не умееше като него да предвожда голяма войска, да подрежда отредите за бой, да строи и да атакува замъци, да гради мостове през широки реки, да разбира от въоръжението на различните народи и как трябва да се постъпва във време на война при разни случаи. Магистърът, който знаеше, че мнението на този човек в кралския съвет има голямо значение, допущаше, че ако големината на орденските богатства и войски успее да го порази, войната ще се отсрочи още за дълго време. Преди всичко самият изглед на Малборг можеше да предизвика тревога в сърцето на всеки поляк, защото тази крепост с нейния Висок замък, Среден замък и Предзамък нямаше дори приблизително равна на себе си в целия свят. Още отдалече, като плаваха по река Ногат, рицарите видяха яките кули, които се очертаваха на небосвода. Денят беше светъл и ясен, та те се виждаха много добре, а след известно време, когато лодките наближиха още повече Малборг, блеснаха върховете на черквата на Високия замък и огромните стени, наредени една над друга — отчасти с тухлен цвят, но повечето покрити с онази прочута сивобяла мазилка, каквато можеха да правят само зидарите на кръстоносците. Огромността на стените надвишаваше всичко, което полските рицари бяха виждали през живота си. Можеше да се помисли, че там сградите израстват една върху друга и образуват в ниското по природа място нещо като планина, върхът на която беше Старият замък, а склоновете й — Средният и разлатият Предзамък. От това грамадно гнездо на въоръжени монаси лъхаше такава необикновена мощ и сила, че дори продълговатото и обикновено мрачно лице на магистъра се поразведри при тази гледка.
	— Ex luto* Мариенбург — от кал е Мариенбург — каза той, като се обърна към Зиндрам; — но тази кал не може да се съкруши от човешка сила.
	[* От кал, от тухли (лат.). — Б. пр.]
	Зиндрам не отговори и мълчаливо обгърна с очи всички кули и дебелината на стените, засилени с чудовищни подпори.
	А Конрад фон Юнгинген добави след късо мълчание:
	— Вие, пане, който разбирате от крепости, какво ще ни кажете за тази?
	— Крепостта ми се вижда непревзимаема — отвърна някак замислен полският рицар, — но…
	— Но какво? Какъв недостатък ще посочите в нея?
	— Но всяка крепост може да промени господарите си.
	Магистърът смръщи вежди:
	— Какво искате да кажете?
	— Искам да кажа, че божиите помисли и решения са закрити пред хорските очи.
	И отново загледа замислен стените, а Збишко, комуто Повала преведе този отговор, го погледна с учудване и признателност. При това го порази в тоя миг приликата между Зиндрам и вожда на жмуджанците Скирвойло. И двамата имаха такива огромни глави, като че вбити между широките плещи, еднакво мощни гърди и криви крака.
	Но магистърът не искаше последната дума да бъде на полския рицар и заговори отново:
	— Казват, че нашият Мариенбург е шест пъти по-голям от Вавел.
	— Там на скалата няма толкова място, колкото тук в равнината — отвърна панът от Машковице, — но сърцето у нас на Вавел е по-голямо.
	Конрад учудено вдигна вежди:
	— Не разбирам.
	— Кое е сърцето на всеки замък, ако не черквата? А нашата катедрала е три пъти по-голяма от ей тази.
	И при тия думи посочи наистина малката черква на замъка, на която блестеше на позлатен фон огромно мозаично изображение на света Богородица.
	А магистърът пак остана недоволен от тоя обрат на разговора.
	— Бързи, но чудновати отговори давате, пане — рече той.
	Най-сетне наближиха. Изглежда, че пъргавата полиция на кръстоносците бе предупредила града и замъка за пристигането на великия магистър, защото освен неколцина от братята на скелята чакаха вече и градските тръбачи, които обикновено свиреха на великия магистър, докато минаваше през реката. На другия бряг чакаха готови конете. Те ги възседнаха, кортежът мина през града и през Обущарската порта покрай Врабчата кула влезе в Предзамъка. Пред входа поздравиха магистъра: неговият заместник Вилхелм фон Хелфенщайн, който впрочем сега носеше само титлата, защото от няколко месеца задълженията му изпълняваше Куно Лихтенщайн, изпратен по онова време в Англия; после главният хоспиталиер Конрад Лихтенщайн, роднина на Куно, главният интендант по облеклото Румпенхайм, главният ковчежник Бургхард фон Вобецке и най-сетне малкият вожд, началник на работниците и надзирател на замъка. Освен тия сановници там чакаха петнайсетина посветени братя, които завеждаха изобщо черковните дела в Прусия и гнетяха тежко както другите манастири, така и енорийските свещеници и ги принуждаваха дори да вземат участие в работите по направа на пътища и по разбиване на ледовете и с тях заедно голям брой светски братя, тоест рицари, които не бяха задължени да участвуват в черковните служби. Техните едри и силни фигури (слаби хора кръстоносците не искаха да приемат), широките им плещи, гъстите бради и сърдит поглед ги правеха да приличат повече на кръвожадните немски рицари-разбойници, отколкото на монаси. В очите им се четеше смелост, гордост и безгранична надменност. Те не обичаха Конрад заради страха му от война с Ягело; неведнъж в заседанията на върховния съвет те открито го укоряваха за страха му, рисуваха го по стените и подбуждаха шутовете да го осмиват в очите му. Но сега при неговата поява наведоха глави с престорено смирение особено защото магистърът беше придружен от чужди рицари, и се затекоха вкупом да хванат коня му за юздите и да държат стремето.
	А магистърът слезе от коня и веднага се обърна към Хелфенщайн с въпроса:
	— Има ли някакви известия от Вернер фон Тетинген?
	Вернер фон Тетинген, като велик маршал или вожд на въоръжените сили на кръстоносците, беше в това време в поход срещу жмуджанците и Витолд.
	— Важни известия няма — отговори Хелфенщайн, — но има загуби. Диваците изгорили поселищата около Рагнета и градчетата около другите замъци.
	— Да се надяваме на господа, че една голяма битка ще сломи тяхната злоба и упоритост — отвърна магистърът.
	При тия думи той вдигна очи към небето, а устата му тихо зашепнаха молитва за победа на орденските войски.
	После посочи полските рицари и каза:
	— Това са пратеници от полския крал: рицарят от Машковице, рицарят от Тачево и рицарят от Богданец, които дойдоха с нас за размяна на пленниците. Нека началникът на замъка им посочи стаите за гости и ги почете и приеме, както прилича.
	При тези думи братята рицари почнаха да поглеждат с любопитство пратениците, а особено Повала от Тачево, чието име като прочут боец беше познато на някои. А ония, които не бяха чували за подвизите му при бургундския, чешкия и краковския двор, се чудеха на огромната му фигура, на бойния му кон, толкова грамаден, че на по-старите, които на младини бяха обиколили светата земя и Египет, той напомняше камилите и слоновете.
	Някои познаха и Збишко, който се бе сражавал на арената в Малборг, и го поздравиха доста приветливо, понеже помнеха, че храбрият и властен в Ордена брат на магистъра Улрих фон Юнгинген бе проявил към него искрено приятелство и разположение. Най-малко внимание и почуда предизвикваше онзи, който в не много далечно бъдеще щеше да стане най-страшният разгромител на Ордена, тоест Зиндрам от Машковице, защото след слизането от коня той поради необикновената си набитост и високите рамене изглеждаше почти като гърбав. Извънредно дългите му ръце и криви крака будеха усмивка по лицата на по-младите братя. Един от тях, познат шегобиец, дори пристъпи към него и искаше да му заговори, но като погледна в очите рицаря от Машковице, изгуби някак си желание и се отдръпна мълчаливо.
	В това време началникът на замъка подбра гостите и ги поведе със себе си. Влязоха в малък двор, дето освен училището, стария склад и седларницата се намираше параклисът „Свети Николай“, после през Миколайския мост влязоха в Предзамъка. Началникът ги поразведе между яките стени, укрепени тук-таме с по-малки и по-големи кули. Зиндрам от Машковице се вглеждаше внимателно във всичко, а водачът, дори и без да го питат, охотно показваше различните постройки, като че му се искаше гостите да видят всичко най-подробно.
	— Тази грамадна сграда, която виждате пред себе си отляво — каза той, — са нашите конюшни. Бедни монаси сме, но хората разправят, че другаде и рицарите не живеят така, както у нас конете.
	— Не ви одумват хората за бедността ви — отвърна Повала, — но тук ще да има и нещо друго освен конюшни, защото сградата е извънредно висока, а конете надали качвате по стълби.
	— Над конюшнята, която е долу и в която се побират четиристотин коня — каза началникът на замъка, — са хамбарите, а в тях има храна най-малко за десет години. Тук работата никога няма да стигне до обсада, но и да се случи, с глад не могат ни превзе.
	После той зави надясно и пак по мост между кулата „Свети Лаврентий“ и Броневата кула ги изведе на друг, вече обширен двор, който се намираше точно в средата на Подзамъка.
	— Забележете, ваша милост — каза немецът, — че това всичкото, което виждате на север, макар с божия помощ да е непристъпно, е само „Vorburg“* и по своите укрепления не може да се сравни нито със Средния замък, където ще ви заведа, а още по-малко с Високия.
	[* Предзамък или подзамък (нем.). — Б. пр.]
	И наистина отделен ров и отделен подвижен мост отделяха Средния замък от двора и чак при портите на замъка, които бяха значително по-високо, рицарите се обърнаха по съвета на началника още веднъж назад и можаха да обхванат с очи целия този грамаден квадрат, наречен Подзамък. Там се редяха сграда до сграда, та на Зиндрам се струваше, че вижда пред себе си цял град. Имаше неизброими запаси от дървен материал, натрупан на високи като къщи камари, грамади от валчести камъни, издигнати като пирамиди, гробища, болници, складове. Малко отстрана, край разположеното по средата езерце, се червенееха яките стени на „темпла“, т.е. на големия магазин и трапезария за наемниците и слугите. Под северния насип се виждаха други конюшни за конете на рицарите и за породистите коне на магистъра. Край вадата за мелниците се издигаха казармите за оръженосците и за наемните войски, а на противоположната страна на четириъгълника — жилищата на различните служители и чиновници на Ордена — и пак складове, хамбари, хлебопекарници, складове за дрехи, леярници за камбани и топове, грамаден арсенал или Карван, затвори, старата топчийница — и всяка сграда така нерушима и защитена, че във всяка от тях човек можеше да се отбранява като в отделна крепост, а всичко заградено със стена и с цяла редица страхотни кули, зад стената ров, зад рова венец от грамадни огради от колове, на запад от които течеха жълтите води на река Ногат, на север и на изток блестяха водите на голямо езеро, а откъм юг стърчаха още по-здраво укрепените замъци: Средният и Високият.
	Страшно гнездо, от което лъхаше неумолима мощ и в което се бяха събрали двете най-големи от познатите тогава в света сили: духовната и силата на меча. Който се опълчеше срещу едната, сломяваше го другата. Който вдигнеше ръка срещу тях, против него се надаваше вой от всички християнски страни, че се опълчва срещу кръста. И веднага се стичаха на помощ рицари от всички страни. Това гнездо постоянно гъмжеше от занаятчии и въоръжен народ и в него кипеше постоянно работа като в кошер. Пред сградите, в проходите, при портите, в работилниците — навсякъде движение като на панаир. Ехото разнасяше отгласа на чуковете и длетата, с които дялаха валчестите камъни, шума на мелниците и на тепавиците, цвиленето на конете, дрънкането на брони и оръжия, звука на тръбите и свирките, виковете и заповедите на командата. Из тези дворове се чуваше говор на всички съществуващи по света езици и можеха да се срещнат бойци от всички народности: безпогрешни английски стрелци, които на сто крачки умерваха вързан на мачта гълъб и чиито копия пробиваха ризниците като сукно; и страшни швейцарски пехотинци, които се биеха с двуръчни мечове; и храбри, макар и невъздържани в ядене и пиене датчани; и френски рицари, едновременно весели и свадливи; и мълчаливи, но горди испански благородници; и блестящи италиански рицари, най-изкусни фехтовачи, облечени в коприна и кадифе, а на война — с несъкрушими брони, ковани във Венеция, Милано и Флоренция; и бургундски рицари, и фризийци, и най-сетне немци от всички немски земи. „Белите плащове“ се мяркаха между тях като стопани и началници. „Пълната със злато кула“ или по-точно особената стая, построена във Високия замък редом с покоите на магистъра и напълнена отгоре додолу с пари и слитъци от скъпоценен метал, даваше, възможност на Ордена да посреща достойно „гостите“, както и да привлича наемни войски, които се изпращаха оттук в походи и във всички замъци на разпореждане на управителите, началниците и вождовете. Така със силата на меча и с духовната сила тук се съчетаваше безмерно богатство, а същевременно и желязна дисциплина. Ако и разклатена вече в провинциите поради прекалената самоувереност и опиянение от своята собствена сила на управители и вождове, в самия Малборг тя още — се държеше по силата на предишните навици. Кралете и князете идваха тук не само да се борят с езичниците или да вземат назаем пари, но и да се учат на изкуството да управляват, а рицарите — да се учат на военното изкуство. Защото в целия свят никой не умееше така да управлява и така да воюва, както Орденът. Когато едно време се появил по тези места, освен една малка област и няколко замъка, подарени му от непредпазливия полски княз, той нямал нито педя земя, а сега владееше обширна страна, по-голяма от много кралства, пълна с плодородни земи, богати градове и непристъпни замъци. Владееше и дебнеше, както паяк владее разпънатата си мрежа, всички нишки на която държи пред себе си. Оттук, от Високия замък, от магистъра и от белите плащове се разнасяха чрез пощенските разносвачи заповеди на всички посоки: до ленните владелци, до градските съвети, до кметовете, до управителите, заместниците им и капитаните на наемните войски, и всичко, което родеше тук и постановеше мисълта и волята, там веднага го изпълняваха стотици и хиляди железни ръце. Тук се стичаха парите от цялата страна, тук се стичаше житото и всички други видове храни, тук идваха данъците от стенещите под тежкото иго енорийски свещеници и от духовниците в другите манастири, на които Орденът не гледаше с добро око; оттук най-сетне се простираха хищнически ръце към всички околни земи и народи.
	Многобройните пруски племена, които говореха език, близък до литовския, бяха вече изтрити от лицето на земята. Литва до неотдавна не усещаше железния ботуш на кръстоносците, но сега той бе притиснал гърдите й така ужасно, че с всяка въздишка от сърцето й потичаше кръв; Полша, макар и победителка в страшната битка при Пловце, все пак изгуби при крал Локетек владенията си на левия бряг на Висла заедно с Гданск, Чев, Гнев и Швече. Орденът на инфланските рицари се промъкваше към руските земи и тези два ордена вървяха като първа гигантска вълна на немското море, което заливаше все по-нашироко славянските земи.
	Но изведнъж облак покри слънцето на немско-кръстоноското благоденствие. Литва беше покръстена от поляците и Ягело получи краковския трон заедно с ръката на прекрасната кралска дъщеря Ядвига. Наистина Орденът не загуби от това нито една област, нито един замък, но почувствува, че срещу силата се издига друга сила и че отпада основанието, поради което съществуваше в Прусия. След покръстването на Литва кръстоносците трябваше да се върнат в Палестина и да пазят поклонниците, които отиваха в светите места. Но да се върнат — това значеше да се откажат от богатство, власт, сила, господство, градове, земи и цели кралства. И Орденът почна да се мята в ужас и бяс като чудовищен змей, в чиито ребра се е забола стрела. Магистър Конрад се боеше да рискува всичко в едно хвърляне на заровете и трепереше при мисълта за война с великия крал, владетел на полските и литовските земи и на просторни украински владения, които Олгерд бе изтръгнал от гърлото на татарите, но по-голямата част от кръстоносците се стремяха към войната, защото чувствуваха, че трябва да предприемат бой на живот и смърт, докато силите им са непокътнати, докато славата на Ордена не е избледняла, докато целият свят бърза да му се притичва на помощ и докато проклятието на папата не е паднало върху това тяхно гнездо, за което сега въпрос на живот и смърт беше не разпространение на християнството, а запазване на езичеството.
	А в това време кръстоносците обвиняваха Ягело н Литва пред другите народи и пред чуждите дворове, че покръстването е било лъжливо и само привидно, като представяха за невъзможно в продължение на една година да се извърши онова, което орденският меч не е успял да постигне цели столетия. Те подбуждаха кралете и рицарите против Полша и против нейния владетел като против покровители и защитници на езичеството и тези слухове, на които само в Рим не вярваха, се разливаха като широка вълна по света и привличаха в Малборг князе, графове и рицари от юг и запад. Орденът ставаше самоуверен и се чувствуваше силен. Мариенбург-Малборг със своите страшни замъци и с Предзамъка заслепяваше хората с могъществото си много повече, отколкото всеки друг път — и ослепяваше богатството, ослепяваше привидния ред и целият Орден изглеждаше по-властен и по-непоклатим за вечни векове, отколкото по-преди. И никой от князете, никой от гостите-рицари, никой — освен магистъра, — дори никой от самите кръстоносци, не разбираше, че от покръстването на Литва насам стана нещо непредвидено, сякаш вълните на Ногат, които защищаваха от едната страна страшната твърдина, бяха почнали да подмиват тихо и неумолимо нейните стени. Никой не разбираше, че в това гигантско тяло още беше останала силата, но бе отлетяла от него душата му; който идваше за пръв път и погледнеше този изграден „Ex luto“ Мариенбург, стените, кулите, черните кръстове по портите, по сградите и по облеклата, той преди всичко си помисляше, че и вратата адови не ще се окажат по-мощни от тази северна столица на кръста.
	И с такава мисъл я разглеждаха сега не само Повала от Тачево и Збишко, който бе идвал вече тук по-рано, но и много по-прозорливият от тях Зиндрам от Машковице. И лицето му се помрачи, като гледаше това въоръжено множество войници, плъзнали по кулите и грамадните крепостни стени, и неволно си припомни гордите думи, с които някога кръстоносците заплашваха крал Кажимеж:
	„Нашата сила е по-голяма от твоята и ако не отстъпиш, ще те гоним с мечовете си до самия Краков.“
	Но в това време началникът на замъка поведе рицарите по-нататък, към Средния замък, в чиято източна половина бяха стаите за гости.


>>	XII

	Мачко и Збишко дълго време се държаха прегърнати, винаги се бяха обичали, но през последните години общите премеждия и нещастия бяха засилили още повече тази обич. Щом се вгледа в братанеца си, старият рицар отгатна, че Дануша я няма вече на света, но не го запита за нищо, само стискаше до гърдите си младежа, като искаше със силата на тази прегръдка да му покаже, че не е останал напълно сирак и че има още една близка жива душа, готова да сподели с него злощастието му.
	И едва когато изплаканите сълзи значително намалиха мъката и тъгата, Мачко след дълго мълчание запита:
	— Пак ли ти я отнеха, или умря на ръцете ти?
	— На ръцете ми умря край самия Спихов — отговори момъкът.
	И започна да разказва всички патила, като прекъсваше разказа си с плач и въздишки, а Мачко слушаше внимателно, въздишаше и той, а накрая отново почна да разпитва:
	— Ами Юранд жив ли е още?
	— Оставих Юранд жив, когато заминавах, но няма да изкара дълго и навярно няма да го видя вече.
	— Тогава може би е било по-добре да не заминаваш.
	— Ами как трябваше да ви оставя тук?
	— Две-три недели по-рано или по-късно е все едно!
	Но Збишко го погледна внимателно и каза:
	— И трябваше да стоите тук болен ли? Изглеждате като смъртник.
	— Така е, защото слънчицето и да огрява земята, в подземието си е винаги студено, пък и там има страшна влага, понеже замъкът е заобиколен с вода. Мислех, че съвсем ще плесенясам. И въздух за дишане не достигаше, затова раната ми се отвори — оная, знаеш… от която в Богданец излезе върхът на стрелата, след като пих боброва мас.
	— Помня — рече Збишко, — нали ходихме за бобъра с Ягенка. Ами вас тук кучите синове в подземие ли ви държаха?
	Мачко наведе глава и отговори:
	— Право да си кажа, те ме гледаха с лошо око и положението ми беше тежко. Голяма е тук омразата към Витолд и към жмуджанците, но още по-голяма е към ония от нас, които им помагат. Напразно им обяснявах защо сме отишли при жмуджанците. Малко оставаше да ми отрежат главата и ако не го направиха, то е само защото им беше жал за откупа, че, както знаеш, парата за тях е по-важна и от отмъщението, после искаха да имат на ръка доказателство, че кралят праща поляци в помощ на езичниците. Че нещастните жмуджанци молят за покръстване, само не от ръцете на кръстоносците, това знаем ние, които сме били там, но кръстоносците се преструват, че не знаят, и ги клеветят при всички дворове, а заедно с тях и нашия крал.
	Тук Мачко се задъха, та трябваше за малко да млъкне, и чак когато си пое дъх, продължи:
	— И може би щях да се скапя в подземието. Наистина за мене се застъпваше Арнолд фон Баден, който се грижеше и да не изпусне откупа. Но той няма между тях никакво значение и те го наричат мечка. За щастие дьо Лорш се научил за мене от Арнолд и вдигна веднага страшен шум. Не знам дали ти е разправял за това, защото той обича да скрива добрите си постъпки… А тук него го имат за нещо, защото един дьо Лорш вече заемал някога си в Ордена високи длъжности, а този е от знаменит род и е богат. Казал им, че той самият е наш пленник и че ако ми отсекат тук главата или ако умра от глад и влага, ти пък на него ще вземеш главата. Заплашвал върховния съвет, че ще разгласи из западните дворове как кръстоносците се отнасят с препасаните рицари. И те се уплашили и ме взеха в болницата, дето и въздухът, и храната са по-добри.
	— От дьо Лорш няма да взема нито пара, кълна се в бога!
	— Приятно е да се вземе от врага, но на приятеля заслужава и да се прости — рече Мачко; — а щом, както чувам, е сключена с краля спогодба за размяна на пленниците, и за мене не си задължен да плащаш.
	— И таз добра! Ами нашата рицарска дума? — отвърна Збишко. — Спогодбата си е спогодба, но Арнолд може да ни обвини в безчестие.
	Като чу това, Мачко се угрижи, помисли малко и рече:
	— А не можем ли да отбием от цената?
	— Ние сами се оценихме. Сега по-малко ли струваме?
	Мачко се угрижи още повече, но в очите му се отрази възхищение и като че ли още по-голяма обич към Збишко.
	— Как знае да пази честта си!… Такъв си се родил ти — промърмори на себе си той.
	И почна да въздиша. Збишко мислеше, че е от жалост за парите, които трябваше да заплатят на фон Баденови, та рече:
	— Вижте какво! Пари и без това има доста, само да не беше съдбата ни такава тежка.
	— Господ ще промени твоята! — рече развълнуван старият рицар. — Пък аз няма да изкарам дълго.
	— Не думайте! Ще оздравеете, само вятърът да ви облъхне.
	— Вятърът? Вятърът превива младото дърво, а старото чупи.
	— Хайде де! Костите ви още не са почнали да гният, а до старини е далеко. Не се тревожете!
	— За да ти бъде по-весело, готов съм да се смея. Но аз имам и друга причина да се тревожа и право да си кажа, не само аз, а и всички ние.
	— Каква е тя? — попита Збишко.
	— Помниш ли как в лагера на Скирвойло ти се скарах, задето хвалеше силата на кръстоносците? На бойното поле, разбира се, нашият народ е упорит, но така отблизо аз едва сега се вгледах в тукашните кучи синове…
	Тук Мачко сниши гласа си, като че от страх да не го чуе някой:
	— И сега виждам, че ти си бил прав, а не аз. Нека ни пази десницата божия, ама каква сила, каква мощ! Сърбят ги ръцете нашите рицари и им се иска колкото се може по-скоро война с немците, а не знаят, че на кръстоносците помагат всички народи и всички кралства, че те имат повече пари, че обучението им е по-добро, че замъците са по-здрави и оръжията по-добри. Да ни пази десницата божия!… И у нас, и тук разправят, че ще се стигне до голяма война и тя ще дойде, но когато започне, дано бог се смили над нашето кралство и над нашия народ!
	При тези думи той обгърна с длани посивялата си глава, опря лакти на колене и млъкна. А Збишко продума:
	— Виждате ли. В единоборство мнозина от нашите са по-силни от тях, но колкото за голямата война, вие сам сте разбрали.
	— Ой, разбрах аз! Дано господ вразуми и кралските пратеници да разберат това, а особено рицарят от Машковице.
	— Видях го как стана мрачен. Опитен вожд е той и казват, че никой в света не разбира тъй добре военните работи.
	— Ако е вярно, надали ще има война.
	— Ако кръстоносците разберат, че са по-силни, тъкмо тогава ще има. И ще ви кажа искрено: да става, каквото ще става, защото повече не можем да живеем така…
	Сега и Збишко на свой ред наведе глава, като че притиснат от собственото си и всеобщото нещастие, а Мачко рече:
	— Жал ми е за хубавото кралство, а се и боя да не ни накаже господ за прекалената ни дързост. Помниш ли как нашето рицарство пред катедралата на Бавел, преди службата, когато щяха да ти отсекат главата, пък не ти я отсякоха, се готвеше да се бие със самия Тимур Куция, който е господар на четиридесет царства и е натрупал планини от човешки черепи… Не им стигат кръстоносците! Биха искали с всички отведнъж да се бият — и с това може да разгневят господа.
	А Збишко при този спомен се хвана за русата коса, защото неочаквано го обзе страшна мъка, и завика:
	— А кой тогава ме спаси от палача, ако не тя! О, боже! Данушке моя!… О, боже!…
	И почна да си скубе косата и да си хапе ръцете, за да сдържи риданието си — така силно примираше сърцето му и виеше от внезапната болка.
	— Момче! Вразумявай се!… Мълчи! — викаше Мачко. — Какво ще постигнеш? Сдържай се! Млъкни!…
	Но Збишко дълго не можа да се успокои и се съвзе едва когато все още болният Мачко премаля тъй силно, та се олюля на краката си, падна на пейката и изгуби напълно съзнание. Момъкът го сложи веднага на одъра, подкрепи го с вино, което бе изпратил началникът на замъка, и бдя над него, докато старият рицар заспа.
	На сутринта те се събудиха късно, ободрени и отпочинали.
	— Ех — каза Мачко, — изглежа, че не ми е дошло още времето и мисля, че щом вятърът в полето ме облъхне, ще мога да яхна и кон.
	— Пратениците ще останат още няколко дена — отговори Збишко, — защото при тях постоянно идват хора с молби за пленниците, които са хванати в Мазовия или във Великополша при разбойнически нападения, но ние можем да тръгнем, когато поискате и когато се усетите достатъчно силен.
	В този миг влезе Хлава.
	— Не знаеш ли какво правят там пратениците? — попита го старият рицар.
	— Разглеждат Високия замък и черквата — отвърна чехът. — Самият началник на замъка ги придружава, а после ще отидат в голямата трапезария на обед, на който магистърът щял да покани и ваша милост.
	— А ти какво прави от сутринта?
	— Разглеждах немската наемна пехота, която капитаните обучаваха, и я сравнявах с нашата чешка пехота.
	— Та ти помниш ли чешката?
	— Момче бях още, когато ме плени рицарят Зих от Згожелице, но помня добре, защото още от малък съм си любопитен за такива неща.
	— Е, и какво видя?
	— Нищо особено! Наистина силна е тяхната пехота и добре обучена, но това са волове, а нашите чехи са вълци. Ако работата дойде до бой, нали знаете, че воловете вълци не ядат, но вълците са страшно лакоми за волско месо.
	— Вярно е — каза Мачко като запознат с този въпрос. — Който се допре до вашите, отскача от тях като от таралеж.
	— В боя конникът-рицар струва колкото десет пешаци — рече Збишко.
	— Но Мариенбург само пехота може да превземе — отговори оръженосецът.
	И с това се свърши разговорът за пехотата, защото Мачко, унесен в мислите си, рече:
	— Слушай, Хлава, днес, като хапна и се усетя по-силен, ще потеглим.
	— Закъде? — запита чехът.
	— Разбира се, че за Мазовия. За Спихов — рече Збишко.
	— И там ли ще останем?…
	При тези думи Мачко погледна Збишко с въпросителен поглед, защото досега между тях не бе ставало дума какво ще правят по-нататък. Момъкът може би имаше вече готово решение, но очевидно не искаше да огорчава с него чичо си, та отговори уклончиво:
	— Първо трябва да се поправите.
	— А после какво?
	— После ли? Вие ще се върнете в Богданец. Зная как обичате Богданец.
	— Ами ти?
	— И аз го обичам.
	— Не казвам да не ходиш при Юранд — рече бавно Мачко, — нали ако умре, трябва да се погребе както подобава; но чуй какво ще кажа, защото си млад и не можеш се сравни с мене по разум. Спихов е някак злокобна земя. Каквото добро си видял, то е било другаде, а там нищо, само тежки скърби и безпокойства.
	— Право казвате — рече Збишко, — но там е гробът на Дануша…
	— Мълчи — завика Мачко, обезпокоен да не би пак такава неочаквана скръб като вчера да обхване Збишко.
	Но по лицето на момъка се отрази само нежност и тъга.
	— Ще имаме време да решим — продума той след малко. — В Плоцк и без това трябва да си починете.
	— И там на ваша милост няма да липсват грижи — намеси се Хлава.
	— Наистина! — рече Збишко. — Знаете ли, че Ягенка е там? Тя е придворна на княгиня Александра. Разбира се, знаете. Нали сам сте я завели там. Ходила е и в Спихов. Просто ми е чудно, че не ми споменахте нищо за нея, когато бяхме при Скирвойло.
	— Не само че беше в Спихов, но без нея Юранд или и досега би опипвал с тоягата си пътищата, или би умрял някъде край пътя. Доведох я в Плоцк заради абатовото наследство, а не съм ти споменал за нея, защото и да бях ти споменал, все това щеше да бъде. Ти тогава, нещастнико, не обръщаше внимание на нищо.
	— Тя много ви обича — каза Збишко. — Слава богу, че работата не стигна до никакви писма, но тя измоли от княгинята писма за вас, а чрез княгинята и от пратениците на кръстоносците.
	— Бог да благослови за това девойчето, по-добро от него няма на света! — рече Мачко.
	Влизането на Зиндрам от Машковице и на Повала от Тачево прекъсна разговора им. Те бяха чули за вчерашния припадък на Мачко и идеха днес да го видят.
	— Слава на господа Исуса Христа! — рече още от прага Зиндрам. — Как сте днес?
	— Благодаря на бога! Малко по-добре! Збишко казва, че щом вятърът ме облъхне, ще ми стане съвсем добре.
	— Защо да не стане?… Ще бъде! Всичко ще бъде добре — намеси се Повала.
	— И хубавичко си починах! отвърна Мачко. — Не като ваша милост, който, чувам, сте станали рано.
	— Изпърво идваха при нас тукашни хора за размяната на пленници* — рече Зиндрам, — а после разгледахме стопанството на кръстоносците: Предзамъка и двата замъка.
	[* Да съобщават имената на пленници, взети от поляците. — Б. пр.]
	— Добро стопанство и яки замъци! — промърмори мрачно Мачко.
	— Разбира се, че е добро. В черквата има арабска украса, кръстоносците казват, че са научили такава зидария от сарацините в Сицилия, а в замъците стаите са особени, с колони по една или няколко заедно. Вие сами ще видите голямата трапезария. Укрепленията също навсякъде са страшни, каквито никъде няма. Такива стени не може да пробие и най-голямото каменно гюлле. Наистина просто е удоволствие да ги гледаш…
	Зиндрам каза това тъй развеселен, че Мачко го погледна учуден и запита:
	— Ами богатството им, ами реда, ами войската и гостите — видяхте ли?
	— Всичко ни показаха уж от гостоприемство, а в същност само за да ни сплашат.
	— Е, и какво?
	— Е, добър е господ, като дойде войната, да ги изгоним татък хе, зад планини и морета — там, отдето са дошли.
	А Мачко забрави в тоя миг за болестта си и скочи на крака от учудване.
	— Как така, пане? — каза той. — Разправят, че имате пъргав ум. Та на мене ми притъмня на очите, като видях силата им… За бога, от що заключавате това?
	И се обърна към братанеца си:
	— Збишко, поръчай да донесат от онова вино, което ни изпратиха. Седнете, ваша милост, и разправяйте, защото по-добър лек за моята болест нито един лекар не може да измисли.
	Збишко, също много заинтересуван, сам сложи каната с виното и чаши, после седнаха около масата и панът от Машковице започна така:
	— Укрепленията са нищо, защото това, което е построила човешка ръка, пак човешка ръка може да го разруши. Знаете ли кое свързва здраво тухлите? — Варта! А знаете ли кое хората? — Обичта!
	— Право да ви кажа, мед капе от устата ви, пане — извика Збишко.
	А Зиндрам се зарадва много от тази похвала и продължи:
	— От тукашните хора един има у нас в плен брат, друг син, трети роднина или зет, или някой друг. Крайграничните вождове ги пращат да идват у нас за грабеж — и така мнозина падат убити, а мнозина нашите вземат в плен. Но хората тук вече са научили за спогодбата между краля и магистъра, та почнаха да идват при нас още от тъмни зори да съобщават имената на пленниците, които нашият писар записваше. Най-напред дойде един тукашен бъчвар, заможен гражданин, немец, който има къща в Малборг, и накрая каза: „Ако бих могъл да услужа с нещо на вашия крал и на кралството, не само имота, но и главата си бих дал.“ Аз го изпъдих, понеже помислих, че е някой юда. Но после идва един енорийски свещеник от околността на Олива, моли за брат си и казва така: „Вярно ли е, пане, че ще обявите война на нашите пруски господари? Знайте, че тук вече целият народ, когато казва: «Да дойде царството ти», мисли за вашия крал.“ После идваха за синовете си двама благородници, които имат ленни владения около Щум; идваха търговци от Гданск, идваха занаятчии, идва един леяр на камбани от Квидзин, идваха множество други хора — и всички все това казваха.
	Тук рицарят от Машковице замълча, стана, погледна дали някой не подслушва зад вратите и като се върна, завърши със снишен глас:
	— Аз разпитвах дълго за всичко. В цяла Прусия мразят кръстоносците — и свещеници, и дворяни, и граждани, и селяни. И ги мразят не само онези, които говорят полски или прусаците, но дори и немците. Който е задължен да им служи, служи им, но всеки ги мрази повече и от чумата. Ето, това е…
	— Ех, но какво общо има то със силата на кръстоносците? — рече неспокойно Мачко.
	А Зиндрам поглади с длан мощното си чело, помисли малко, като че търсеше сравнение, най-сетне се усмихна и запита:
	— Били ли сте някога на арената?
	— Разбира се, и не един път — отвърна Мачко.
	— Тогава как мислите? Няма ли да падне от коня още при първото сблъскване онзи рицар, дори и най-силният, на когото е прерязана подпаската на седлото и ремъците на стремената?
	— Като нищо!
	— Ето, видите ли: Орденът е такъв рицар.
	— Бога ми! — извика Збишко. — И в книга не можеш да прочетеш нещо по-хубаво от това!
	А Мачко се развълнува и каза с малко разтреперан глас.
	— Господ да ви награди. За вашата глава, пане, оръжейникът ще трябва да прави шлем по поръчка, защото готов за нея надали ще се намери някъде.


>>	XIII

	Мачко и Збишко се канеха да тръгнат веднага от Малборг, но този ден, в който Зиндрам от Машковице тъй много ободри душите им, те не заминаха, защото във Високия замък имаше обед, а после вечеря в чест на пратениците и гостите, на която беше поканен Збишко като кралски рицар, а покрай Збишко и Мачко. Обедът беше за малък брой поканени във великолепната голяма трапезария, осветена от десет прозореца и с опрени само на един стълб звездообразни сводове — рядко срещано майсторство в строителството. От чужденците на масата седна до кралските рицари само един швабски граф и един бургундски, който, при все че беше поданик на богати владетели, беше дошъл от тяхно име да заеме пари от Ордена. От кръстоносците освен магистъра взеха участие в обеда четирима големци, наричани стълбове на Ордена, тоест великият вожд, великият хоспиталиер, главният интендант по облеклото и помощник-ковчежникът. Петият стълб, тоест маршалът, беше в това време на поход срещу Витолд.
	При все че хората от Ордена се бяха обрекли да живеят в бедност, на трапезата имаше златни и сребърни съдове и поднасяха скъпи южни вина, защото магистърът искаше да омае очите на полските пратеници. Но въпреки многото блюда и любезното канене, на гостите някак не беше особено приятна тази обедна гощавка поради мъчнотиите на разговора и сериозността, която всички трябваше да спазват. Затова пък вечерята в огромната орденска трапезария беше много по-весела, защото на нея се събраха всички кръстоносци и всички гости, които не бяха още успели да заминат срещу Витолд с войската на маршала. Това веселие не бе нарушено нито от един спор, нито от една свада. Наистина чужденците-рицари, като предвиждаха, че ще им се случи някога да се бият с поляците, ги гледаха недружелюбно, но кръстоносците от по-рано ги бяха предупредили да се държат спокойно и ги молиха за това най-настоятелно, да не би в лицето на пратениците да оскърбят краля и цялото кралство. Но дори и тук кръстоносците бяха проявили своето недоброжелателство, като предпазваха гостите от избухливостта на поляците с думите „за всяка по-остра дума веднага ще ти изскубе брадата или ще те мушне с ножа“. Ето защо гостите бяха учудени после от добродушието на Повала от Тачево и Зиндрам от Машковице, а по-умните съобразиха, че не полските обичаи са груби, а езиците на кръстоносците са злобни и ядовити.
	Някои от тях, навикнали на изисканите забави при изтънчените западни дворове, си съставиха дори не особено добро мнение за обичаите на самите кръстоносци, защото на тази гощавка имаше много креслива свирня, груби песни на „шпилманите“, дебелашки шеги на шутовете, танцуваха мечки и босоноги моми. А когато се учудиха на присъствието на жени във Високия замък, стана ясно, че уставът се нарушавал вече отдавна и че самият велик Винрих Книпроде бил танцувал тук на времето си с прекрасната Мария фон Алфлебен. Братята обясняваха, че в замъка жени не могат да живеят, но могат да идват в трапезарията на гощавки и че миналата година жената на княз Витолд, която живяла в кралски наредена стара топчийница в Предзамъка, идвала тук всекидневно да играе на дама с позлатени пулове, които всяка вечер й подарявали.
	Играха и тази вечер не само на дама и на шахмат, но и на зарове, играеха дори повече, отколкото приказваха, защото думите се заглушаваха от песните и от особено кресливата музика. Обаче всред общата глъчка наставаше и кратка тишина и веднъж, възползувай от такъв миг, Зиндрам от Машковице, уж като че нищо не знаеше, попита великия магистър дали поданиците му във всички земи обичат много Ордена. А Конрад фон Юнгинген отговори:
	— Който обича кръста, е длъжен да обича и Ордена.
	Този отговор се понрави и на кръстоносците, и на гостите, та почнаха да го хвалят за него, а той, зарадван, продължи:
	— Който ни е приятел, на него под нашата власт е добре, а който ни е неприятел, срещу него имаме две средства.
	— Какви? — попита полският рицар.
	— Ваша милост може да не знаете, че аз слизам тук от своите покои в трапезарията по малката стълба в стената, а при тези стълби има една сводеста стая, в която, ако бях завел ваша милост, щяхте да узнаете първото средство.
	— Вярно! — завикаха братята.
	А панът от Машковице се досети, че магистърът говори за онази „кула“, пълна със злато, с която се хвалеха кръстоносците, та помисли малко и отговори:
	— Едно време — ей! — много отдавна един германски император показал на нашия пратеник, който се казвал Скарбек*, такава стаичка и рекъл: „Имам аз е какво да победя господаря ти!“ А Скарбек му хвърлил там своя скъпоценен пръстен и казал: „Иди, злато, при златото; ние поляците обичаме повече желязото…“ И знаете ли ваша милост, какво станало после? После дошло Hundsfeld**…
	[* На полски скарб значи съкровище. — Б. пр.]
	[** Куче поле, недалече от Вроцлав (поражение на немците в 1109 г.). — Б. пр.]
	— Какво е това Хундсфелд? — запитаха изведнъж петнайсетина рицари.
	— Това е — отговори спокойно Зиндрам — такова поле, на което никой не е могъл да насмогне да погребе немците, та най-сетне ги погребали кучетата.
	Смутиха се много и рицарите, и орденските братя, като чуха такъв отговор, и не знаеха какво да кажат, а Зиндрам от Машковице завърши в заключение:
	— Със злато срещу желязото нищо няма да постигнеш.
	— Ех! — извика магистърът. — Та и нашето второ средство е желязото. Видяхте ли, ваша милост, в Предзамъка оръжейните работилници? Коват там чуковете ден и нощ, коват такива брони и мечове, каквито няма по целия свят.
	Но в отговор на това Повала от Тачево протегна ръка към средата на масата, взе един дълъг колкото лакът и широк повече от половин педя сатър, с който сечеха месо, изви го лесно на тръба като пергамент, вдигна го нагоре да могат всички да го видят, после го подаде на магистъра и каза:
	— Ако и мечовете ви са от такова желязо, няма много нещо да направите с тях.
	И се усмихна самодоволно, а духовниците и светските рицари наставаха от местата си и вкупом се затекоха при великия магистър, като подаваха един другиму завития на тръба сатър, но всички мълчаха, защото сърцата им се свиха в гърдите при вида на такава сила.
	— Кълна се в главата на свети Либорий! — извика накрая магистърът. — Железни ръце имате, пане.
	А бургундският граф добави:
	— И то от по-добро желязо, отколкото това. Така изви сатъра, като да беше от восък.
	— Дори не се зачерви и жилите му не се издуха! — извика един от братята.
	— Защото — отговори Повала — нашият народ е прост, не познава такива богатства и удобства, каквито виждам тук, но е силен.
	Тогава се приближиха до него италиански и френски рицари и му заговориха на своя звънлив език, за който старият Мачко казваше, че му напомня звука на удряни една о друга калаени паници. Чудеха се те на силата му, а той чукаше чашата си с тях и отговаряше:
	— У нас често във време на пир правят такива неща, а случи ли се по-малък нож, и някоя девойка може да го извие.
	Но за немците, които обичаха да се хвалят пред чужденците с ръста и със силата си, това беше срам и ги хвана яд, та старият Хелфенщайн завика през цялата трапеза:
	— Това е позор за нас! Брате Арнолд фон Баден, покажи, че и нашите кости не са направени от черковни свещи! Дайте му сатър!
	Слугите веднага донесоха сатър и го сложиха пред Арнолд, но той дали защото се смути от толкова много присъствуващи, или беше по-слаб в пръстите от Повала, прегъна наистина сатъра наполовина, но не успя да го свие.
	И не един от задграничните гости, на които кръстоносците по-преди често шепнеха, че през зимата ще има война с крал Ягело, се доста позамисли и тъкмо сега си припомни, че зимата в тази страна била страшно тежка, та може би ще е по-добре да се върне, докато е време, под по-мекото небе в родния си замък.
	А най-чудното беше това, че такива мисли почнаха да им идват наум през юли, в дните на прекрасното време и на горещините.


>>	XIV

	В Плоцк Збишко и Мачко не завариха никого от придворните, защото князът и княгинята заедно с осемте си деца бяха отишли на гости в Черск, където ги беше поканила княгиня Ана Данута. За Ягенка узнаха от епископа, че щяла да остане при Юранд в Спихов до самата му смърт. Тези известия бяха изгодни за тях, защото и те сами искаха да отидат в Спихов. При това Мачко хвалеше много добрината на Ягенка, задето е предпочела да отиде при един човек на умиране, който не й беше дори и роднина, отколкото на черските празненства, дето щеше да има танци и всякакви веселби.
	— Може би е направила това, за да не се размине с нас — каза старият рицар. — Не съм я виждал вече отдавна и ще ми е драго да я видя, защото зная, че и тя е привързана към мене. Девойката трябва вече да е пораснала и навярно е още по-хубава, отколкото беше.
	А Збишко рече:
	— Променила се е страшно много. Хубава си беше винаги, но я бях запомнил като простичко момиче, а сега тя… може да иде и в кралските покои.
	— Толкова ли се е променила? Я виж! Нали си е от стария род на Ястребовците от Згожелице, които имат във време на война бойния призив: „На пир!“
	Настъпи малко мълчание, след което старият рицар се обади отново:
	— Навярно така и ще стане, както ти казах, че ще и се поиска да се върне в Згожелице.
	— Чудно ми беше как е тръгнала оттам.
	— Нали искаше да гледа болния абат, за когото нямаше кой друг да се грижи. Освен това тя се страхуваше от Чтан и от Вилк, пък и аз самият й казах, че братята й ще бъдат в по-голяма безопасност без нея, отколкото ако тя остане там.
	— Вярно, че никак не иде да нападат сираците. А Мачко се замисли.
	— Но дали не са си отмъстили там на мене, задето съм я отвел, и дали от Богданец е останало поне едно дърво, това само господ знае! Па и не знам, като се върна, дали ще смогна да се защитя от тях. Те са млади и яки, пък аз съм стар.
	— Хайде де! Това кажете на някой, дето не ви познава — отговори Збишко.
	В същност Мачко не говореше напълно искрено, защото целеше нещо друго, но сега махна само с ръка и каза:
	— Да не бях боледувал в Малборг, е, тогава може би все пак! Но за това ще си поприказваме в Спихов.
	Те пренощуваха в Плоцк и на сутринта тръгнаха за Спихов.
	Дните бяха ясни, пътят сух, лесен и при това безопасен, защото поради последните спогодби кръстоносците бяха спрели разбойническите нападения по границата. Пък и тия двама рицари бяха от онези пътници, на които и за разбойника е по-добре отдалеко да им се поклони, отколкото отблизо да ги закачи, така че пътуваха бързо и на петия ден след тръгването си от Плоцк пристигнаха рано сутринта без мъка в Спихов. Ягенка, която беше привързана към Мачко като към най-добрия си на света приятел, го посрещна почти тъй както би посрещнала баща си. При все че Мачко не се трогваше от какво да е, тази любезност на обичната девойка го развълнува. Когато по-късно Збишко разпита за Юранд и отиде при него и при гроба на Дануша, старият рицар си отдъхна дълбоко и рече:
	— Да! Когото бог искаше да вземе, взе го, а когото искаше да остави, остави го, но аз мисля, че сега вече са свършени нашите разтакания и скиталия из разни затънтени места и непроходими блата.
	А след малко добави:
	— Ей! Къде ли не ни заведе господ през тези последни години!
	— Но ръката божия ви пазеше — отвърна Ягенка.
	— Вярно, че пазеше, но все пак, да си кажа правото, време е вече да се прибираме у дома.
	— Трябва да останем тук, докато е жив Юранд — каза девойката.
	— А как е той?
	— Гледа нагоре и се смее: явно е, че вижда вече рая, а в него Данушка.
	— Грижиш ли се за него?
	— Грижа се, но отец Калеб казва, че и ангелите също се грижат. Вчера тукашната икономка видяла два.
	— Разправят — рече Мачко, — че за шляхтича е най-прилично да умре на бойното поле, но така, както умира Юранд, и в леглото е добре.
	— Не яде нищо, не пие, само постоянно се смее — рече Ягенка.
	— Да отидем при него. Збишко също трябва да е там.
	Но Збишко бе останал за малко при Юранд, който не познаваше никого, и бе отишъл после при Данушиния ковчег, в подземието. Там остана дотогава, докато старият Толима дойде да го повика на закуска. Като излизаше, Збишко забеляза при блясъка на факела, че на ковчега беше пълно с венчета от метличина и невен, а чисто пометеният наоколо глинен под беше посипан с елда, жълтурче и липов цвят, който издаваше аромат на мед. При тази гледка сърцето на момъка се разчувствува и той запита:
	— Кой украсява така гроба?
	— Девойката от Згожелице — отвърна Толима.
	Младият рицар не отговори нищо, но малко по-късно, като видя Ягенка, наведе се веднага до коленете й, прегърна ги и каза:
	— Да те възнагради господ за добрината ти и за ония цветя за Данушка.
	— Ох, мой Збишко, бих искала повече да те утеша!
	И обилни сълзи рукнаха и от нейните очи.


>>	XV

	Юранд почина след няколко дни. Цяла седмица отец Калеб чете молитви над тялото му, което никак не се разлагаше — в това всички виждаха чудо божие, — и цяла седмица в Спихов беше пълно с гости. После настъпиха дни на тишина, както обикновено става след погребение. Збишко отиваше в подземието, а понякога и с лък в гората, но не стреляше по дивеч, а само ходеше в самозабрава. Най-сетне една вечер дойде в стаята, в която седяха девойките с Мачко и Хлава, и неочаквано рече:
	— Чуйте какво ще ви кажа! Скръбта не помага никому, затова по-добре ще бъде за вас да се върнете в Богданец и в Згожелице, отколкото да седите и тъжите тук.
	Настъпи мълчание, защото всички отгатнаха, че разговорът ще бъде от голямо значение и чак след някое време Мачко се обади:
	— По-добре за нас, но и за тебе по-добре.
	Но Збишко разтърси русата си коса и каза:
	— Не! Ако е рекъл господ, и аз ще се върна в Богданец, но сега трябва да се готвя за друго пътуване.
	— Ей! — завика Мачко. — Казах край, пък то не било край! Вразумявай се, Збишко!
	— Нали знаете, че съм дал обет.
	— Та това ли е причината? Няма я Данушка, няма и обричане. Смъртта те освободи от него.
	— Моята смърт би ме освободила, но не нейната. В рицарската си чест съм се заклел пред бога. Какво искате друго? В рицарската си чест!
	Всяка дума за рицарска чест оказваше на Мачко сякаш чародейно влияние. В живота си освен от божиите и черковните заповеди той малко се ръководеше от други, но затова пък тези няколко спазваше неотстъпно.
	— Аз не ти казвам да не изпълниш клетвата си — рече той.
	— Ами що?
	— Това, че си млад и че имаш за всичко време. Ела сега с нас; ще си починеш, ще се отърсиш от скръбта и мъката, а после ще отидеш, където поискаш.
	— Да ви кажа искрено като на изповед — отвърна Збишко, — че аз ходя, както виждате, дето трябва, говоря с вас, ям и пия като всеки човек, но вътре в себе си, в душата си мира не мога да намеря. Нищо друго, само тъга има в мене, нищо освен мъка, нищо освен горчиви сълзи — сами текат от очите ми!
	— Затова между чуждите ще ти бъде още по-тежко. — Не — каза Збишко. — Вижда господ, че съвсем ще изтлея в Богданец. Като ви казвам, че не мога, значи, не мога! Война ми трябва, защото на бойното поле по-лесно се забравя. Чувствувам, че щом изпълня обета си, щом бих могъл да кажа на онази света душа! всичко изпълних, което ти бях обещал, едва тогава ще ми олекне. А дотогава — не! Не бихте могли да ме задържите в Богданец, дори да ме вържете…
	След тези думи в стаята стана така тихо, та се чуваше бръмченето на мухите под потона.
	— Щом ще изтлее в Богданец, по-добре е да замине — обади се най-сетне Ягенка.
	Мачко сложи ръце отзад на врата си, както имаше обичай да прави в минути на голяма загриженост, после въздъхна тежко и каза:
	— Ей, всемогъщи боже!…
	А Ягенка продължи:
	— Но се закълни, Збишко, че ако господ те запази, няма да останеш тук, а ще се върнеш при нас.
	— Защо да не се върна! Разбира се, че няма да отмина Спихов, но няма да остана тук.
	— Ако пък ти е за ковчега на покойната — продължи с малко по-тих глас девойката, — ние можем да го пренесем в Кшешня…
	— Ягушке! — извика развълнуван Збишко. И от възторг и благодарност той падна пред краката й.


>>	XVI

	Старият рицар искаше непременно да придружи Збишко до войските на княз Витолд, но той не даде и дума да става за това. Настоя упорито да тръгне сам, без свита, без коли, само с три момчета на коне, едно от които щеше да кара храната, второ оръжието и дрехите, а третото мечешките кожи за спане. Напразно Ягенка и Мачко го молеха да вземе със себе си поне Хлава като оръженосец с изпитана сила и вярност. Збишко се съпротиви с думите, че за тая мъка, която го разяжда вътрешно, му трябва да забрави преживяното, а тъкмо присъствието на оръженосеца би му припомняло всичко.
	Но още преди неговото тръгване станаха важни съвещания по въпроса какво да правят със Спихов. Мачко съветваше този имот да се продаде. Той казваше, че това е злополучна земя, че тя никому не е донесла друго освен тъги и нещастия. В Спихов имаше много и различни богатства, като се почне от парите и се свърши с оръжието, конете, дрехите, кожусите, скъпите кожи, скъпоценните съдове и стадата, ето защо Мачко си правеше сметка с това богатство да издигне Богданец, който му беше най-мил от всички други земи. Съветваха се те по това дълго, но Збишко по никакъв начин не искаше да се съгласи на продажба.
	— Как мога аз — казваше той — да продавам костите на Юранд? Така ли трябва да му се отплатя за ония благодеяния, с които ме обсипа?
	— Обещахме ти да вземем ковчега на Дануша — отвърна Мачко, — можем да вземем и тялото на Юранд.
	— Не, той тук е с дедите си, а без тях ще му е мъчно в Кшешня. Ако вземете Данушка, ще остане далече от детето си, ако ли вземете и него, тук дедите ще останат сами.
	— Ти забравяш, че Юранд в рая ги вижда всички всеки ден, а отец Калеб казва, че той е в рая — отговори старият рицар.
	Но отец Калеб, който беше на страната на Збишко, рече:
	— Душата е в рая, но тялото е на земята чак до деня на страшния съд.
	Мачко се позамисли и унесен в собствените си мисли, прибави:
	— Вярно, там Юранд няма да види само онези, които са осъдени на адски мъки, но на това не може да се помогне.
	— Какво ще умуваме върху божия съд! — отвърна Збишко. — Не дай боже да живее чужд човек над тези свети останки. По-добре всички да оставя тук, но Спихов няма да продам дори ако ми дадат за него цяло княжество.
	След тези думи Мачко вече разбра, че нищо не може да се направи, защото познаваше упоритостта на братанеца си и в дълбочината на душата си се възхищаваше от нея, както и от всичко у момъка.
	Затова след малко рече:
	— Наистина момъкът ми се възпротиви, но има право.
	И отново се угрижи, защото не знаеше какво да прави.
	А Ягенка, която досега бе мълчала, предложи нов съвет:
	— Ако можеше някак да се намери честен човек, който да се разпорежда тук или да вземе Спихов под аренда, това би било най-добре. Най-удобно е да се даде под наем, тогава вие не ще имате никакви грижи, само готови пари. Може би Толима?… Той е стар и разбира повече от война, отколкото от стопанство, но ако не той, може би отец Калеб?…
	— Мила панно! — отговори отец Калеб. — Ние двамата с Толима гледаме към земята, но е време да ни покрие, а не да ходим по нея.
	И след тия думи се обърна към Толима:
	— Вярно ли е, старче?
	А Толима обхвана с длан островърхото си ухо и запита за какво е думата, а когато му повториха по-високо, рече:
	— Света истина е. Не съм за стопанство аз! Секирата оре по-дълбоко от плуга… Бих искал само да отмъстя за господаря и за детето…
	И протегна сухите си, но жилести ръце със закривени като ноктите на граблива птица пръсти, обърна посивялата си, прилична на вълча глава към Мачко и Збишко и добави:
	— Срещу немците ме вземете, ваша милост — ето това е моя работа!
	И той беше прав. Доста беше умножил богатството на Юранд, но само чрез война и плячка — не чрез стопанство.
	Тогава Ягенка, която през всичкото време на разговора обмисляше какво да каже, отново заговори:
	— Тук е потребен човек млад и безстрашен, защото кръстоноската граница е близо; такъв, казвам, който не само няма да се крие от немците, но дори ще ги търси, затова аз мисля, че например Хлава е тъкмо за тая работа…
	— Я вижте как се разпорежда! — каза Мачко, който въпреки цялата си обич към Ягенка не можеше да се примири с мисълта, че по такава важна работа вземаше думата жена, и то още девойка.
	Но чехът стана от пейката, на която седеше, и каза:
	— Вижда господ, че с готовност бих отишъл на война с пан Збишко, защото заедно вече понатупахме немците, та може и още да ни падне… Но ако трябва да остана, бих останал тук… Толима ми е приятел и ме познава… Кръстоноската граница била до нас — та какво? Именно затова! Пък ще видим кому съседството по-рано ще дотегне! Вместо аз да се боя от тях, нека те се боят от мене. А в никой случай няма да ви причиня загуби в стопанството и да тегля всичко към себе си! Тук господарката ми е свидетел, защото знае, че по-скоро ще умра сто пъти, отколкото да се явя при нея с нечестни очи… От стопанство разбирам толкова, колкото се научих в Згожелице, но смятам, че тук трябва да се стопанисва повече с бойната секира и с меча, отколкото с плуга. И всичко това ми е много присърце, само че, нали, такова… ако остана тук…
	— Какво тогава? — запита Збишко. — Какво го усукваш?
	А Хлава се смути още повече и със заекване продължи така:
	— Ами че, като си замине господарката, с нея ще си заминат и всички. Да се воюва е добре и да се стопанисва също, но така, самичък… без никаква помощ… Страшно тежко ще ми бъде тук без господарката и без… такова, както именно исках да кажа… и понеже господарката не пътуваше по света сама… значи, ако никой не ми помогне… не зная!…
	— За какво приказва това момче? — попита Мачко.
	— Умен човек сте, пък нищо не разбирате — отвърна Ягенка.
	— Какво да разбера?
	А тя вместо отговор се обърна към оръженосеца:
	— Ами ако например с тебе остане Ануля Шечехова, би ли издържал?
	При тези думи чехът се просна в краката й, та чак прах се вдигна от пода.
	— С нея и в пъкъла бих изтърпял! — извика той и прегърна коленете й.
	Като чу този вик, Збишко погледна смаяно оръженосеца си, защото по-преди не знаеше нищо и за нищо не се досещаше, а Мачко също се учудваше в душата си колко много значи жената във всички хорски дела и как чрез нея всяко нещо може да сполучи или да пропадне.
	— Слава богу — промърмори той, — че аз вече не се интересувам от тях.
	А Ягенка се обърна отново към Хлава и рече:
	— Сега трябва да узнаем дали и Ануля ще издържи с тебе.
	И тя повика Шечехова, която, изглежда, знаеше или се досещаше за какво се отнася, защото влезе със закрити с лакът очи и с тъй ниско наведена глава, та се виждаше само пътят на русата й коса, който слънчевият лъч правеше още по-светла. Тя се спря при вратата, после се затече към Ягенка, падна пред нея на колене и скри лицето си в гънките на дрехата й.
	А чехът коленичи до нея и рече на Ягенка:
	— Благословете ни, господарке!


>>	XVII

	На другия ден дойде време Збишко да тръгва. Той самият седеше нависоко на едрия си боен кон, а близките му го бяха заобиколили. Застанала до стремето.
	Ягенка вдигаше към момъка мълчаливо своите тъжни небесносини очи, като че искаше да му се нагледа до насита преди раздялата. Мачко и отец Калеб стояха до другото стреме, а току до тях бяха оръженосецът и Ануля. Збишко обръщаше глава ту на една, ту на друга страна и разменяше с тях такива къси думи, каквито обикновено се казват преди дълго пътуване: „Останете си със здраве!“, „Бог да ти е на помощ!“, „Време е вече!“, „Ей! Време! Време!“ Той се беше вече простил от по-рано с всички и с Ягенка, чиито крака бе обгърнал и й бе благодарил за добрината. А сега, когато поглеждаше към нея от високото рицарско седло, имаше желание да й каже още някоя добра дума, защото нейните вдигнати към него очи и лице му казваха тъй ясно: „Върни се!“, та сърцето му се препълняше от гореща признателност.
	И в отговор на тези нейни неизречени думи той каза:
	— Ягушке, на тебе като на родна сестра… Ти знаеш!… Нищо повече не ще кажа!
	— Зная. Да те възнагради бог.
	— И за чичо помни.
	— И ти помни.
	— Разбира се, че ще се върна, ако не загина.
	— Не загивай!
	И по-рано веднъж, в Плоцк, когато той заговори за поход, тя му бе казала също така: „Не загивай!“, но сега тези думи се изтръгнаха от глъбините на душата й и може би за да скрие сълзите си, тя се наведе така, та челото й се докосна за миг до коляното на Збишко.
	А в това време яхналите момчета при портите държеха натоварените коне, готови за тръгване, и запяха:
P>
	Няма да изчезне златният ти пръстен,
	няма да изчезне.
	Гарван ще го грабне от полето бойно
	и ще ти го донесе, девойко.
P$
	— На път! — завика Збишко.
	— На път!
	— Води го, боже! Майко най-света!…
	Затропаха копитата по дървения подвижен мост, един от конете зацвили продължително, другите високо запръхтяха и шествието потегли.
	А Ягенка, Мачко, свещеникът, Толима, както и чехът със своята годеница и ония от слугите, които оставаха в Спихов, излязоха на моста и гледаха заминаващите. Отец Калеб ги кръстеше дълго време и едва когато най-сетне се изгубиха зад високите клони на елшака, рече:
	— Под тоя знак никаква беда не може да ги сполети.
	А Мачко добави:
	— Така е, но и това е също добре, че конете страшно много пръхтяха.
	И те не останаха дълго време в Спихов. След две седмици старият рицар уреди работите с чеха, който остана като наемател на имота, а самият Мачко, начело на дълга редица коли, заобиколена от въоръжени слуги, потегли с Ягенка за Богданец. Малко с криво око гледаха на тези коли отец Калеб и старият Толима, защото, право казано, Мачко доста оплячкоса Спихов, но понеже Збишко бе оставил изцяло нему управлението, никой не посмя да му се противи. А той би взел още повече, ако не го сдържаше Ягенка. Наистина Мачко се спречкваше с нея, негодуваше срещу „женския ум“, но я слушаше почти за всичко.
	Ковчега с останките на Дануша те не взеха, за тото, щом Спихов не бе продаден, Збишко поиска тя да остане с дедите. Вместо това взеха много пари и различни други неща, значителна част от които бяха плячкосани от немците в многобройните битки на Юранд с тях. И Мачко поглеждаше сега натоварените, покрити с рогозки коли и се радваше в душата си при мисълта как ще издигне и уреди Богданец. Обаче тази му радост бе помрачена от страха, че Збишко може да падне на бойното поле. Все пак, като познаваше рицарската сръчност на момъка, не губеше надежда, че ще се върне благополучно, и мислеше с наслада за този миг.
	„Може би така е искал господ — си казваше той. — Збишко първо да получи Спихов, а после Мочидоли и всичко, което остана след абата. Нека само се върне благополучно, ще му построя в Богданец чудесен замък, а после ще видим!“
	Тук му дойде наум, че Чтан от Рогов и Вилк от Бжозова надали ще го посрещнат особено любезно н че може би ще трябва да се бие с тях, но не се грижеше за това, както не се грижи и стар боен кон кога ще трябва да влезе в бой. Здравето му се върна, усещаше сила в костите си и знаеше, че с тия побойници, страшни наистина, но без никакъв рицарски опит, лесно ще се разправи. Вярно е, че преди известно време той бе казал на Збишко нещо друго, но то бе само за да го склони да се върне.
	„Ех! Аз съм щука, а те мрени — мислеше той. — По-добре да не обикалят около главата ми!“
	Обаче го обезпокои нещо друго: Збишко ще се върне господ знае кога, а при това смята Ягенка само като сестра. Ами ако и девойката гледа на него като па брат и не пожелае да чака неговото несигурно завръщане?
	Затова той се обърна към нея и рече:
	— Слушай, Ягно: не говоря за Чтан и за Вилк, защото те са недодялани селяци и не са за тебе. Ти си сега придворна!… Но си вече на години!… Още покойният Зих казваше, че усещаш волята божия, а оттогава минаха няколко години… Нали и аз разбирам от тия работи! Казват, че когато на девойката дотегне моминският венец, тя сама ще си потърси онзи, който ще й го снеме от главата… То се разбира, че не ще да е нито Чтан, нито Вилк… Но ти как смяташ?
	— За какво ме питате?
	— Няма ли да се ожениш за някого?
	— Аз?… Аз ще стана монахиня.
	— Не говори неврели-некипели! Ами като се върне Збишко?
	Но тя разтърси глава:
	— Монахиня ще стана.
	— Добре де, ами ако те залюби? Ако те помоли горещо.
	Девойката обърна поруменялото си лице към полето, но вятърът, който духаше именно от полето, донесе на Мачко тихия отговор:
	— Тогава няма да стана.


>>	XVIII

	Те останаха някое време в Плоцк, за да уредят работата с наследството и със завещанието на абата, а после, снабдени с необходимите документи, заминаха по-нататък, без да правят големи почивки по пътя, който беше лесен и безопасен, защото жегата бе пресушила блатата, стеснила реките, а пътищата минаваха по спокойни места, населени със свои и гостоприемни хора. Но от Шерадз предпазливият Мачко изпрати бързешком един слуга към Згожелице да съобщи за неговото и на Ягенка пристигане, в резултат на което брат й Яшко излезе да ги срещне на половината път и с отред от въоръжени хора ги придружи до в къщи.
	При тази среща имаше много радост, поздрави и възклицания. По-рано Яшко и Ягенка си приличаха като две капки вода, но сега той вече я беше надрасъл. Яшко беше отличен момък: отворен, весел като покойния Зих, от когото беше наследил склонността към постоянно пеене, пъргав и жив като искра. Той се чувствуваше вече голям, силен и се смяташе зрял мъж, защото се разпореждаше с момчетата си като същински военачалник, а те веднага изпълняваха всяка негова заповед с явно покорство пред силата и властта му.
	Това учудваше Мачко и Ягенка, а той радостно се възхищаваше от хубостта и дворянските обноски на сестра си, която не бе виждал отдавна. Казваше, че се канел вече да иде при нея и малко оставало да не го заварят в къщи, защото все пак и той трябвало да види света, да поживее сред хората, да събере рицарски опит и да получи възможност да се сражава тук-там с пътуващи рицари.
	— Да се запознаеш със света и с нравите на хората — отвърна Мачко, — е добро нещо, защото научава човека как да излезе от всяко премеждие, какво да каже, а и усилва природния му ум. Но що се отнася до двубоите, по-добре е аз да ти кажа, че си още много млад за такива работи, отколкото да го научиш от някой чужд рицар, който при това не ще забрави да ти се присмее.
	— Ще се присмее, но после ще заплаче — отвърна Яшко, — ако не той самият, жена му и децата му.
	И погледна със страшна самоувереност пред себе си, като че искаше да каже на всички пътуващи рицари в света: „Гответе се за смърт!“ Но старият рицар от Богданец го запита:
	— Ами Чтан и Вилк оставиха ли ви тук на мира? Нали те все за Ягенка поглеждаха.
	— Охо! Вилк го убиха в Силезия. Искал там да превземе един немски замък и го превзел, но от стената го премазали с една дебела греда, та след два дни изпуснал последен дъх.
	— Жалко за него. И баща му ходеше в Силезия да се бие с немците, които притесняват там нашия народ — и плячка от тях вземаше… Няма нищо по-лошо от превземане на замъци, защото там нито рицарска опитност, нито въоръжение помага. Дай боже и княз Витолд да не превзема замъци, а да бие кръстоносците само в полето… Ами Чтан? Какво се чува за него?
	Яшко се разсмя:
	— Чтан се ожени! Взе дъщерята на един селянин от Високи бряг, прочута с хубостта си. Ей, тя е не само хубава мома, но и умна, защото от Чтан мнозина се боят, но тя го бие по косматата мутра и го води за носа като мечка на синджир.
	При тия думи старият рицар се развесели.
	— Виждаш ли я! Всички жени са еднакви! Ягенко, и ти такава ще бъдеш! Слава богу, че не е имало разправии с тия двама побойници, защото, да си кажа право, чак ми е чудно, че не са излели яда си върху Богданец.
	— Чтан искаше, но Вилк, който беше по-умен, не му позволи. Дойде у нас в Згожелице да пита какво е станало с Ягенка. Казах, че е отишла за наследството на абата. А той пита: „Защо Мачко не съобщи нищо за това?“ Пък аз: „Ами Ягенка твоя ли е, та да ти искат позволение?“ Той помисли малко и каза: „Вярно, че не е моя.“ И понеже имаше пъргав ум, веднага, види се, съобрази, че ще привлече на своя страна и вас, и нас, ако пази Богданец от Чтан. Те се биха при Лавица, до Пясъците, и се нараниха един друг, а после пиха до самозабрава, както всякога свършваше при тях работата.
	— Успокои, господи, душата на Вилк! — рече Мачко.
	И си отдъхна дълбоко, доволен, че в Богданец няма да намери други повреди освен онези, за които причина можеше да бъде дългото му отсъствие.
	И наистина не намери: напротив — стадата се бяха уголемили, а от малкото стадо кобили имаше вече двегодишни кончета, някои приплод от бойните фризийски коне, извънредно едри и силни. Загуба имаше само в това, че неколцина пленници бяха избягали, но малко на брой, защото можеха да бягат само в Силезия, а там немските или понемчени разбойници-рицари се отнасяха много по-зле с пленниците, отколкото полската шляхта. Старата грамадна къща обаче беше много порутена. Пропукали се бяха глинените подове, изкривили се бяха стените и потоните, а боровите греди, сглобени преди двеста или повече години, бяха почнали да гният. Във всички стаи, които бе обитавал някога си многочисленият род на богданецките Градовци, капеше вода по време на изобилните летни дъждове. Покривът беше пробит и се бе покрил с цели слоеве зелен и червеникав мъх. Цялата сграда беше се снишила и приличаше на голяма, но остаряла гъба.
	— Да имаше надзор, грижа, всичко щеше да трае, защото отскоро е почнало да се разваля — казваше Мачко на стария управител Кондрат, който в отсъствието на господарите надзираваше имота.
	И след малко добави:
	— Аз и тъй бих преживял тук до смъртта си, но за Збишко трябва замък.
	— О, за бога! Замък ли?
	— Хе! Ами какво?
	Заветна мечта на стареца беше да построи за Збишко и за бъдещите му деца замък. Той знаеше, че ако шляхтичът живее не в обикновена господарска къща, но ограден с ров и ограда от колове и ако при това има кула, от която стражът оглежда околността, веднага и съседите почват „да го смятат за нещо“ и по-лесно може да получи някаква висока длъжност. За себе си Мачко не искаше вече много, но за Збишко и за неговите синове не се задоволяваше с малко, особено сега, когато имотът им порасна толкова много.
	„Дай боже да вземе Ягенка — си мислеше той, — а с нея да получи Мочидоли и абатското наследство; никой в околността не би могъл да се равни с нас!“
	Но всичко зависеше от това дали Збишко ще се върне, а то пък зависеше от божията милост. Затова Мачко си казваше, че сега трябва да бъде с бога колкото се може по-добре и не само с нищо да не го сърди, но и с каквото може да го разположи в своя полза. Ето защо той не жалеше за черквата в Кшешня нито восък, нито дар от събраното жито, нито добитък, а една вечер, като отиде в Згожелице, каза на Ягенка:
	— Утре заминавам за Краков, за да се поклоня на гроба на нашата света кралица Ядвига.
	А тя дори скочи от пейката от страх.
	— Да не сте получили някаква лоша новина?
	— Никаква новина няма, па и не може още да има. Но ти нали помниш как тогава, когато боледувах от желязото в ребрата, когато вие ходихте за бобри със Збишко — аз се заклех, че ако господ ми върне здравето, ще ида на този гроб. Тогава всички много хвалехте тая моя готовност. И така си е! Бог има много свети слуги, но нали не всеки светец значи толкова, колкото нашата господарка, която не искам да обидя още и заради това, че мисля и за Збишко.
	— Наистина така е! — рече Ягенка. — Но нали току-що се върнахте от такова тежко пътуване…
	— Та що от това? По-добре всичко да свърша наведнъж, а после да си седя спокойно у дома чак до Збишковото завръщане. Нека само нашата кралица се застъпи за него пред бога, тогава той със своето въоръжение и с десет немци ще се разправи като нищо… Тогава и с по-голяма надежда ще строя замъка.
	— Пък и имате запазени сили!
	— Вярно, че съм още силен. Ще ти кажа и друго. Нека дойде с мене Яшко, който иска да види свят и жадува за път. Аз съм човек опитен и ще успея да го сдържам. Пък ако се случи някакво сбиване — защото момъка го сърбят ръцете, — нали знаеш, че и аз много пъти съм влизал в бой, както пеши, така и конен — с мечове или със секири…
	— Зная! Никой по-добре от вас не ще го опази.
	— Но мисля, че едва ли ще дойде до бой. Докато кралицата беше жива, в Краков биваше пълно с чужденци-рицари, които идваха да видят хубостта й, но сега предпочитат да ходят в Малборг, че там бъчвите с южно вино са по-тумбести.
	— Ами нали има нова кралица.
	Мачко се намръщи и махна с ръка:
	— Видях я! Нищо повече няма да кажа — ти разбираш.*
	[* Втората жена на Ягело Анна Цилейска не била хубава. Б. пр.]
	А подир малко добави:
	— След три-четири недели ще се върнем.
	Така и стана. Старият рицар само накара Яшко да се закълне в рицарската си чест и в главата на свети Георги, че няма да настоява да ходят някъде по-далече, и те заминаха.
	В Краков стигнаха без приключения, защото страната беше спокойна, а страхът от силата на краля и храбростта на жителите я пазеше от каквито и да било нападения от понемчените крайгранични князчета и от разбойниците немски рицари. След като изпълниха обетите си, те влязоха чрез Повала от Тачево и князчето Ямонт в кралския двор. Мачко мислеше, че при двора и по другите места ще го разпитват подробно за кръстоносците като човек, който ги е познал добре и ги е разгледал отблизо. Но след разговора си с канцлера и с краковския началник по оръжието той се убеди с почуда, че те знаят за кръстоносците много повече от него. Знаеха всичко, до най-малките подробности, каквото се върши и в самия Малборг, и в другите дори най-отдалечени замъци. Знаеше се кои са началниците, къде какъв брой войници има, с колко топове разполагат, колко време трябва, за да се съберат войските, какви са намеренията на кръстоносците в случай на война. Знаеше се дори за всеки вожд дали е бърз и буен, или е разсъдителен и всичко се записваше грижливо, като че войната щеше да избухне утре.
	Старият рицар много се зарадва, защото разбра, че за войната се готвят много по-разсъдливо, по-умно и по-сериозно в Краков, отколкото в Малборг. „Господ Исус ни е дал също такава, а може би по-голяма храброст — си казваше Мачко, — но вижда се, че и по-голям разум, и по-голяма предвидливост.“ И така беше тогава. Той се научи веднага откъде идат тези сведения: донасяха ги самите жители на Прусия, хора от всички съсловия, както поляци, така и немци. Орденът бе успял да възбуди срещу себе си такава омраза, че всички в Прусия очакваха като избавление идването на Ягеловите войски.
	Мачко си припомни тогава какво бе казал на времето си Зиндрам от Машковице — и почна да си повтаря:
	— Глава има този човек, умна глава!
	И си припомняше всяка негова дума, а веднъж дори си послужи с неговата мъдрост. Случи се, та младият Яшко почна да разпитва за кръстоносците, а той рече:
	— Силни са те, дявол да ги вземе, но как мислиш — няма ли да отхвръкне от седлото и най-силният рицар, ако му прережат подпръга на седлото и стремената?
	— Ще отхвръкне, както е истина, че стоя сега пред вас! — отвърна момъкът.
	— Ето на! Виждаш ли! — завика с гръмлив глас Мачко. — Това исках да ти кажа!
	— Какво е то?
	— Че Орденът е такъв рицар! А след малко добави:
	— Не от всяка уста ще чуеш такова нещо — така да знаеш!
	И понеже младото рицарче не можеше още да схване добре за какво е думата, Мачко почна да му обяснява работата, но забрави да каже, че това сравнение не го е сам измислил, а е излязло от умната глава на Зиндрам от Машковице.


>>	XIX

	В Краков се бавиха малко, а нямаше да останат и толкова, ако не бяха молбите на Яшко, който искаше да се нагледа на хората и на града, защото всичко му се струваше като чуден сън. Но старият рицар страшно бързаше да се върне в домашното огнище и при изкласилите ниви, та не помогнаха твърде молбите и за Голяма Богородица и двамата се върнаха — единият в Богданец, а другият в Згожелице при сестра си.
	И оттогава животът им потече доста еднообразно, изпълнен със стопанска работа и обикновени селски грижи. В разположеното по-ниско Згожелице, а особено в Ягенкините Мочидоли жътвата беше отлична, но в Богданец поради сухата година плодородието беше слабо и не трябваше голям труд, за да се прибере. Изобщо там имаше малко работна земя, защото имотът бе покрит с гори, а поради дългото отсъствие на господарите дори и ония места, дето гората беше изсечена и абатът ги бе приспособил за орна земя, поради липса на работни ръце бяха запустели. Старият рицар, колкото и чувствителен към всяка загуба, не вземаше това много присърце, защото знаеше, че с пари всичко ще тръгне добре и в ред, стига само да има за кого да се труди и да работи. Но тъкмо това съмнение му отравяше работата и дните. Наистина той не отпущаше ръце, ставаше в зори, отиваше на кон при стадата, надзираваше полските и горските работи, бе избрал дори място за замък и приготвяше строителен материал, но когато след дневната жега слънцето потъваше в златните и червени лъчи на залеза, често го обхващаше страшна тъга, а заедно с нея и безпокойство, каквото по-рано не бе изпитвал никога. „Аз тук се трудя, тичам — си казваше той, — а там моят момък лежи може би някъде в полето, прободен с копие, и вълците със зъбите си му звънят за погребение.“ При тази мисъл сърцето му се свиваше от голяма обич и голяма мъка. И тогава се вслушваше внимателно дали няма да чуе конски тропот, който му известяваше всекидневното пристигане на Ягенка, защото, като си придаваше бодър вид пред нея, сам се ободряваше и успокояваше малко измъчената си душа.
	А тя идваше всеки ден, обикновено надвечер, с арбалет на седлото и с копие в случай, че потрябват на връщане. Напълно недопустимо беше да завари Збишко в къщи, защото Мачко не смееше да му се надява по-рано от година, а може би и година и половина, но изглежда, че у девойката се таеше и тази надежда, защото пристигаше не така, както някога — в завързана с ширитче риза, с кожухче с вълната навън и с листа р развяната от вятъра коса, — но с хубава плитка и с опъната на гърдите дреха от цветно шерадзко сукно. Мачко излизаше да я посрещне и първият й въпрос биваше винаги — като че някой беше наредил: „Е, какво?“ — и първият негов отговор: „Ами нищо!“ — после я въвеждаше в стаята и те се разговаряха край огъня за Збишко, за Литва, за кръстоносците и за войната — все за едно и също — и никога не само не им дотягаха тия разговори, но никога не можеха да се наприказват.
	Така се минаха цели месеци. Случваше се и той да отиде в Згожелице, но по-често тя идваше в Богданец, Понякога обаче, когато в околността ставаше неспокойно или по време на брачния период на мечките, когато старите медуни вървяха настървени след някоя женска и биваха склонни да нападат, Мачко придружаваше девойката до в къщи. Въоръжен добре, не се боеше от никакви диви зверове, защото той беше по-опасен за тях, отколкото те за него. В такива случаи те яздеха стреме до стреме и често пъти от дълбоките гори им се обаждаха страшни гласове, но те, забравили всичко, което би могло да ги сполети, говореха само за Збишко: Къде ли е? Какво ли прави? Дали вече е убил, или скоро ще убие толкова кръстоносци, колкото е обрекъл на покойната Дануша и на нейната покойна майка и дали ще се върне скоро? Ягенка при това задаваше на Мачко въпроси, които бе му задавала вече стотина пъти по-рано, а той им отговаряше с такава важност и дълбокомислие, като че ги чуваше за пръв път.
	— Та казвате — питаше тя, — че битката в полето не е така страшна за рицаря, както да превзема замъци?
	— Спомни си как е пострадал Вилк? Като хвърлят от високото някоя греда, никакво оръжие не може да те запази, а в полето всеки добре упражнен рицар може и на десетина да не се даде.
	— Ами Збишко? Има ли добра броня?
	— Има няколко, и все добри, но най-добра е сдобитата от фризийците, защото е кована в Милано. Преди една година беше малко големичка за Збишко, но сега му е съвсем по мярка.
	— Значи, такава броня никакво оръжие не може да пробие — така ли?
	— Което е направила човешка ръка, него тя може и да сломи. Срещу миланската броня трябва милански меч или пък стрелите на англичаните.
	— Стрелите на англичаните? — питаше с безпокойство Ягенка.
	— Не съм ли ти казвал? Няма на света по-добри стрелци от тях… освен мазурите от дивата курпьовска гора, но и те нямат такива лъкове. Лъкът самострел на англичанина ще простреля на сто крачки най-добрата броня. Видях ги при Вилно. И нито един от тях не сбърка, всички улучват, а ще се намери някой и ястреб във въздуха да умери.
	— Ах, дяволски синове! Как се разправяхте с тях?
	— Нямаше що да се прави друго, ами — право в тях! Те, песоглавците му проклети, си служат добре и с алебарди, но отблизо нашите вече знаят какво да правят.
	— Нали ви е пазила досега ръката божия, та и сега ще опази Збишко.
	— Често си казвам аз така: „Господи боже, щом си ни сътворил и поставил в Богданец, сега се погрижи да не се затрием!“ Ех, божа работа е вече то. И наистина не е лесно да надзираваш целия свят и за нищо да не забравиш, но затова човек трябва самичък да напомня за себе си, с каквото може, за светата черква да не се скъпи, пък господ си има грижа за хората.
	Така те често разговаряха, ободряваха се един друг и си даваха надежда и упование. И минаваха дни, седмици и месеци. През есента Мачко имаше разправия със стария Вилк от Бжозова. Между Вилковци и абата отдавна имаше свада за границата на требежа, който абатът, когато Богданец му беше заложен, бе очистил и присвоил. На времето си той дори бе извикал двамата Вилковци едновременно на двубой с копия или с дълги мечове, но те не бяха приели да се бият с духовник, а пък в съда не могли нищо да направят. Сега старият Вилк отново повдигна въпрос за тая земя, а Мачко, който за нищо друго в света не беше тъй лаком, както за земя, верен на влечението на природата си и настървен от мисълта, че на скорошен требеж се ражда отличен ечемик, не искаше и да чува за отстъпване. И те без съмнение биха отишли на съд, ако не бяха се срещнали случайно у енорийския свещеник в Кшешня. Там, когато старият Вилк в края на острата свада внезапно каза: „Преди хората да отсъдят, аз оставям на бога, който ще отмъсти на рода ви заради неправдата към мене“ — упоритият Мачко омекна изведнъж, пребледня, млъкна за миг, а после отвърна на свадливия съсед:
	— Слушайте, не аз започнах тая разпра, а абатът. Господ знае на чия страна е правдата, но ако ще кълнете Збишко, по-добре вземете требежа, а на Збишко нека господ даде здраве и щастие, както аз ви отстъпвам земята от все сърце.
	И протегна към него ръка, а оня, който го познаваше от много отдавна, остана безкрайно учуден, защото не беше си дори представял каква обич към братанеца се коренеше в това наглед кораво сърце и какво безпокойство владееше там за неговата участ. И той дълго не можа дума да продума. Едва когато зарадваният от такъв обрат на разпрата кшешненски свещеник ги прекръсти, старият Вилк отвърна:
	— Щом е така, тогава работата е друга! Не за придобивка се грижех, защото съм стар и няма кому да оставя имота, но за правото. Който с мене се отнесе добре, нему и от своето ще отстъпя. А вашия братанец там господ да го благослови, та да не плачете за него на стари години, както аз плача за моето единствено момче…
	И се хвърлиха един другиму в прегръдките, а после дълго се препираха кой да вземе требежа. Мачко се остави най-сетне да бъде убеден, защото Вилк беше сам-самичък на света и наистина нямаше кому да остави имота си.
	След това Мачко покани Вилк в Богданец, дето го нагости изобилно с ядене и пиене, понеже и самият той беше много радостен в душата си. Утешаваше го както надеждата, че ечемикът на целината ще даде богат плод, така и мисълта, че е отклонил от Збишко божията немилост.
	„Само да се върне — си мислеше старецът, — ще има доволно земя и богатство!“
	Ягенка беше не по-малко радостна от тази спогодба.
	— Сега вече — каза тя, като изслуша как е станало всичко, — ако господ Исус милостиви иска да покаже, че сговорът му е по-мил от свадите, трябва да ви върне Збишко благополучно.
	При тези думи лицето на Мачко се проясни, като че върху него падна слънчев лъч.
	— И аз така мисля! — рече той. — Че господ-бог е всемогъщ, всемогъщ е, но за да спечелиш на своя страна силите небесни, трябва само разум да имаш…
	— Вам никога не е липсвала хитрина — отговори девойката и вдигна очи към него.
	И след малко, като че се бе досетила за нещо, продума отново:
	— Ама и вие си обичате Збишко! Обичате го, хей!
	— Кой не би го обичал! — отвърна старият рицар. — Ами ти? Да не би да го мразиш?
	Ягенка не отговори нищо направо, но както седеше на пейката до Мачко, придвижи се към него още по-близо, отвърна глава и почна да го побутва леко с лакът:
	— Оставете ме на мира!


>>	XX

	Все пак войната за Жмудж между кръстоносците и Витолд занимаваше извънредно много всички хора в кралството, та не можеха да не разпитват за нейния вървеж. Някои бяха уверени, че Ягело ще отиде на помощ на братовчед си и че общата война срещу Ордена скоро ще почне. Рицарството се стремеше към нея, а във всички дворянски домове повтаряха, че и голям брой краковски панове, членове на кралския съвет, са за войната и смятат, че трябва веднъж за винаги да се свърши с този неприятел, който никога не искаше да се задоволи със своето и мислеше да заграбва чуждото дори и тогава, когато го обземаше боязън от силата на съседа. Но Мачко, който беше разумен, опитен и видял много човек, не вярваше, че войната е предстояща и често казваше на младия Яшко от Згожелице и на другите съседи, които срещаше в Кшешня:
	— Докато е жив магистър Конрад, няма да има нищо, защото той е по-мъдър от мнозина други и знае, че това не ще бъде обикновена война, а същинска сеч — „твоята или моята смърт!“. А той познава кралската сила и няма да допусне това.
	— Ами ако кралят пръв обяви война? — питаха съседите.
	Но Мачко клатеше глава:
	— Вижте какво… аз съм обмислял всичко и много нещо успях да разбера. Ако той беше крал от нашия предишен кралски род, християнски от веки веков, може би щеше да се опълчи пръв срещу немците. Но нашият Владислав Ягело (не искам с това да накърня почитта към него, защото той е благороден господар, да ни го поживи господ!), преди да го изберем за свой крал, беше велик княз литовски и езичник; християнството той наскоро прие, а немците лаят по целия свят, че душата му е още езическа. Затова не му подобава да обяви той пръв война и да пролива християнска кръв. По същата причина и на Витолд не отива да помага, при все че го сърбят ръцете, пък и знам, че мрази кръстоносците като проказа.
	С такива слова Мачко навсякъде печелеше слава на умен човек, който всяко нещо може да покаже като на длан. В Кшешня, в неделни дни след литургията, го заобикаляха и разпитваха, а после стана обичай, ако този или онзи съсед чуеше някаква новина, да намине в Богданец, за да му разтълкува старият рицар онова, което обикновената шляхтишка глава не можеше да проумее. Мачко приемаше всички гостолюбиво и с готовност разговаряше с всекиго, а когато най-сетне гостът се наприказваше и си тръгваше, не забравяше никога да му каже на сбогуване:
	— Чудите се на моето остроумие, но когато Збишко, дай боже, се върне, тогава истински ще се чудите! Той дори и в кралския съвет може да заседава, такъв е умен и досетлив!
	И като внушаваше това на гостите си, той го внуши най-сетне и на себе си, също и на Ягенка. Когато дойде пролетта, те едва вече можеха да уседят у дома си. Върнаха се лястовичките, върнаха се щърковете; дърдавците почнаха да играят по ливадите, пъдпъдъците да се обаждат в раззеленилите се ниви; прилетели бяха още преди това ятата жерави и диви патици — само Збишко не се връщаше. Но докато птичите орляци прелитаха от юг, крилатият вихър от север донасяше известия за войната. Носеха се слухове за битки и за множество сблъсквания, в които ловкият Витолд ту побеждавал, ту бивал победен; разправяха за големите бедствия, които причинила на немците зимата и болестите. Но най-сетне прогърмя по цялата страна радостната вест, че храбрият Кейстутов син превзел Ново Ковно или Готесвердер, разрушил крепостта и не оставил камък върху камък и греда върху греда. Като чу тая вест, Мачко яхна коня и с всичка сила полетя към Згожелице.
	— Ха! — каза той. — Аз познавам тези места. Там със Збишко и със Скирвойло много кръстоносци изтрепахме. Там пленихме и добрия дьо Лорш. И даде господ, та се е подхлъзнал кракът на немеца, защото тази крепост беше много мъчна за превземане.
	Ягенка обаче беше вече чула още преди идването на Мачко за разрушаването на Ново Ковно и дори нещо повече, а именно, че Витолд е започнал преговори за мир. Тази последна новина я занимаваше повече от първата, защото станеше ли мир, Збишко, стига да е оцелял, би трябвало да се върне в къщи.
	И започна да разпитва стария рицар може ли да се повярва подобно нещо, а той помисли и отговори:
	— За Витолд всичко може да се вярва, защото той е човек съвсем различен от другите и най-хитър от всички християнски владетели. Когато му трябва да разшири владенията си откъм Русия, той сключва мир с немците, а постигне ли там това, което си е намислил по-рано, отново се залавя с немците! Те не могат да се разправят нито с него, нито с този нещастен Жмудж. Един път той им го отнема, втори път им го дава — и не само го дава, но и сам помага да го потискат. Има между нас хора, както и в Литва, които го обвиняват, че си играе така с кръвта на това нещастно племе… И аз самият, искрено да кажа, бих сметнал това за позор, ако насреща не беше Витолд… Защото понякога си мисля: а той не е ли по-умен от мене и не знае ли какво прави? И чух от самия Скирвойло, че той чрез тази страна е нанесъл неизлечима рана в тялото на Ордена, за да не може то никога да оздравее… Майките в Жмудж всякога ще раждат и за кръвта не е жално, само да не се пролива напразно.
	— За мене е важно само едно — ще се върне ли Збишко.
	— Ако е рекъл господ, ще се върне, но дано си казала това в щастлив час!
	Обаче минаха няколко месеца. Получиха се известия, че мирът наистина е сключен; житата вече пожълтяваха, натегнали от класове, засетите с елда ниви бяха вече добре причервенели, а за Збишко не се чуваше нищо.
	Най-после, след първата жътва, Мачко не можа повече да издържи и заяви, че ще отиде в Спихов, за да получи там известия, защото е по-близко до Литва и заедно с това да нагледа стопанисването на чеха.
	Ягенка настояваше да отиде с него, но той не искаше да я вземе, та се почна помежду им препирня, която продължи цяла седмица. Най-сетне, когато една вечер се препираха така в Згожелице, в двора се втурна като вихър едно момче от Богданец, босо, на гол кон, без шапка на русата си чорлава глава, и викна пред трема, на който те именно седяха:
	— Младият господар се върна!
	Збишко се върна наистина, но някак чудноват: не само отслабнал, изгорял от вятъра в полето, изтощен, но същевременно равнодушен и мълчалив. Чехът, който пристигна с жена си заедно с него, говореше и за него, и за себе си. Той разправяше, че походът трябва да е бил сполучлив за младия рицар, защото в Спихов поставил на гробовете на Дануша и на майка й цял сноп рицарски паунови и щраусови пера от шлемове. Върнал се също с плячкосани коне и брони, две от които били извънредно ценни, при все че страшно изпосечени от удари с меч и секира. Мачко гореше от любопитство да научи всичко подробно от устата на братанеца си, но той махваше само с ръка и отговаряше с недомлъвки, а на третия ден заболя и трябваше да легне. Излезе, че му е смазана лявата страна и има счупени две ребра, които били зле наместени и му „пречеха“ да ходи и да диша. Обадиха се също и ония болки, които на времето си бе изтърпял след премеждието с тура, а пътуването от Спихов до Богданец бе сломило напълно силите му. Всичко това само по себе си не беше страшно, защото момъкът беше млад и непохабен като дъб, но този път го беше обхванала някаква безкрайна умора, сякаш всички мъки, които бе понесъл, едва сега се бяха отразили върху тялото му. Изпърво Мачко мислеше, че след два-три дни почивка в леглото всичко ще мине, а ето стана обратното. Не помогнаха никакви мехлеми, нито пушене с треви, които препоръча местният врач, нито чайовете, пратени от Ягенка и от свещеника в Кшешня: Збишко ставаше все по-слаб, все повече уморен и все по-тъжен.
	— Какво ти е? Може би искаш нещо? — го подпитваше старият рицар.
	— Нищо не искам и всичко ми е все едно — отговаряше Збишко.
	И така минаваше ден след ден. На Ягенка й хрумна мисълта, че това може да е нещо повече от обикновена болест и че момъкът може да има някаква тайна, която го гнети, затова почна да надумва Мачко да се опита още веднъж да узнае какво ще да е то.
	Мачко се съгласи без колебание, но помисли малко и рече:
	— Ами ако на тебе каже по-лесно, отколкото на мене? Защото, че те обича — обича те, пък и видях, че когато там се въртиш из стаята, той те следи с очи.
	— Видяхте ли? — попита Ягенка.
	— Като казвам, че следи, значи, така е. А когато дълго време те няма, час по час поглежда към вратата. Попитай го ти.
	И така решиха. Но излезе, че Ягенка не може и не смее. Когато дойде ред да заговори, разбра, че ще трябва да говори за Дануша и за любовта на Збишко към покойната, а такива думи не искаха да се изтръгнат от устата й.
	— Вие сте по-хитър — каза тя на Мачко — и разум, и опит имате по-добър; вие му говорете, аз не мога.
	Мачко, ще не ще, се зае с работата — и една сутрин, когато Збишко му се видя малко по-бодър от обикновено, започна с него такъв разговор:
	— Хлава ми каза, че си сложил в Спихов в подземието доста голям сноп паунови пера.
	Както си лежеше по гръб, загледан в потона, Збишко кимна само с глава в знак на потвърждение.
	— Значи, господ ти е помогнал, защото на война е по-лесно да намериш прости бойци, отколкото рицари… Войници можеш да убиеш, колкото искаш, а рицарите трябва понякога да ги търсиш… Те сами ли ти се пъхаха под меча?
	— Извиквах различни на двубой няколко пъти, а веднъж ме обкръжиха в битка — отговори лениво момъкът.
	— И добра плячка си докарал оттам…
	— Една част ми подари княз Витолд.
	— Все така ли е щедър?
	Збишко кимна отново с глава, явно без желание да говори повече.
	Но Мачко не се сметна за победен и реши да пристъпи към същността на работата.
	— Тогава кажи ми откровено — рече той. — Щом си вече покрил там ковчега с паунови пера, трябва много да ти е олекнало?… Човек всякога е доволен, когато изпълни обета си… Доволен ли беше, а?
	Збишко отвърна тъжните си очи от потона, обърна ги към Мачко и отговори някак учудено:
	— Не.
	— Не ли? Грехота е да говориш така! Пък аз мислех, че щом зарадваш там ония души на небето, всичко ще се свърши.
	А момъкът затвори за миг очи, замисли се и най-сетне отвърна:
	— Изглежда, че на блажените души не е потребна човешка кръв.
	Настъпи късо мълчание.
	— Тогава за какво ходи на войната? — запита най-после Мачко.
	— За какво ли? — отговори малко по-живо Збишко. — Аз самият мислех, че ще ми олекне! Мислех, че ще утеша и Данушка, и себе си… А после дори ми стана чудно. Излязох от подземието с ковчезите и ми беше също така тежко, както и преди. Ето отде се вижда, че на блажените души не е потребна човешка кръв.
	— Това трябва да ти го е казал някой, защото сам не би го измислил.
	— Самичък го разбрах, защото светът не ми се видя по-весел, отколкото преди. А отец Калеб само потвърди моето убеждение.
	— Да убиеш неприятел на война, не е никакъв грях, дори е похвално дело, а те нали са неприятели на нашето племе.
	— И аз също не го смятам за грях и не ги жаля.
	— Ами все за Данушка ли тъгуваш?
	— Разбира се, щом се сетя за нея, жално ми е. Ех, божа воля! На нея й е по-добре в небесния дворец и аз вече свикнах с това.
	— Тогава защо не се отърсиш от тъгата? Какво ти трябва?
	— Та знам ли…
	— Почина си вече доста, а слабостта ти скоро ще мине. Иди в банята, изкъпи се, изпий едно гърне медовина за изпотяване — и готово!
	— Какво готово?
	— И веднага ще се развеселиш.
	— Та отде ще взема веселие? У себе си няма да намеря, а назаем никой не ще ми даде.
	— Ти нещо криеш!
	Збишко помръдна рамене.
	— Не съм весел, но нямам и нищо за криене.
	И каза това така искрено, та Мачко веднага престана да го вини, че крие нещо, а вместо това почна да глади с широката си длан своята посивяла глава, както имаше обичай да прави винаги, когато мислеше сериозно над нещо, и най-сетне заговори:
	— Тогава аз ще ти кажа какво ти липсва: едното за тебе се е свършило, а другото още не е започнало — разбираш ли?
	— Не напълно, само донякъде! — отговори момъкът.
	И се протегна като човек, комуто се спи.
	Мачко обаче беше уверен, че е отгатнал същинската причина, и беше страшно доволен, защото съвсем престана да се безпокои. Той събра също още по-голяма вяра в своя ум, като си казваше: „Не ми е чудно, че хората се съветват с мене!“
	А когато след тоя разговор надвечер същия ден пристигна Ягенка, още преди да е слязла от коня, той й каза, че знае какво не достига на Збишко.
	Девойката мигом се свлече от седлото и го заразпитва:
	— Е, що? Какво? Казвайте!
	— Тъкмо ти имаш за него лекарство.
	— Аз ли? Какво?
	А той я прегърна през кръста и почна да й шепне нещо на ухото, но не бе за дълго, защото след миг тя отскочи от него като попарена, скри между покривалото и високото седло на коня своето пламнало лице и извика:
	— Махнете се! Не мога да ви търпя!
	— Бога ми, аз казвам истината — рече с усмивка Мачко.


>>	XXI

	Старият Мачко беше отгатнал добре, но само наполовина. На Збишко наистина една част от живота се бе изцяло свършила. При всяко напомняне беше му жал за Дануша, но и той сам си казваше, че на нея ще да й е по-добре в небесния дворец, отколкото в княжеския. Той се примири вече, че я няма на тоя свят, свикна с тая мисъл и смяташе, че иначе и не би могло да бъде. Някога в Краков се бе възхищавал много на различни свети деви по черковните прозорци от стъкло в оловни рамки — разноцветни, прозрачни на слънцето, а сега си представяше също така и Дануша. Виждаше я в небесен цвят, прозрачна, обърната настрана, със събрани за молитва ръчички, с дигнати очи или как свири на лютня посред многото блажени божи цигуларчета, които на небето свирят на Богородица и на младенеца Исус. В нея нямаше нищо земно и му се представяше като дух, така чист и безтелесен, та щом понякога си спомнеше как тя в горския замък прислужваше на княгинята, смееше се, говореше, сядаше с другите на трапезата — обхващаше го като че ли учудване, че това е могло да бъде. Още през време на похода във войската на Витолд, когато военните работи и битките поглъщаха вниманието му, той престана да тъгува за своята покойница като мъж за жена си, а мислеше за нея само така, както мисли набожният човек за своята небесна покровителка. Така любовта му губеше постепенно земните си качества и все повече и повече се превръщаше в сладостен, лазурен като самото небе спомен — и почти в благоговейна почит.
	Ако той беше човек със слабо тяло и с по-дълбока мисъл, щеше да стане монах и в тихия манастирски живот щеше да пази като светиня този небесен спомен чак до минутата, когато духът отлита от телесните окови в безкрайните простори като птичка от клетка. Но едва беше минал двайсетата си година — и изстискваше с длан сок от пресен клон, и можеше тъй да стегне коня с краката си, та да спре дъха му. Той беше такъв, каквито бяха изобщо тогавашните шляхтичи и владелци, които, ако не умираха в детинството си или не станеха монаси, нямаха граници, нито мярка в телесните пориви и силата си и или се впущаха в разбойничество, безпътство и пиянство, или пък се оженваха млади, а после, когато дойдеха глашатаи да викат за война, отиваха с двайсет и четири или повече синове, силни като глигани.
	Но той не знаеше, че е такъв — още повече, че боледуваше. Постепенно обаче зле наместените ребра зараснаха, като образуваха малка, едва забележима отстрани издатина. Тя не му пречеше в нищо и не само бронята, но и обикновената дреха можеше да я скрие. Умората мина. Буйната му светлоруса коса, остригана в знак на жалост по Дануша, порасна отново чак до плещите. Връщаше му се и предишната необикновена хубост. Когато преди няколко години в Краков отиваше да умира от ръката на палача, изглеждаше като паж от знатен род, а сега бе станал по-хубав, същински кралски син, с плещи и гърди, с кръст и ръце на великан, пък с моминско лице. Мощ и жизненост кипеше у него, както ври вода в гърне, и засилена от целомъдрието и от дългата почивка, се разливаше като пламък по костите му. А той още не знаеше това и мислеше, че е все болен, та се излежаваше в леглото, доволен, че Мачко и Ягенка бдят над него, грижат се и му угаждаха във всичко. Понякога му се струваше, че му е тъй добре, като че е на небето, понякога пък — особено когато Ягенка не беше при него, — че му е зле, тъжно, непоносимо. Тогава го налягаше дрямка, досада, треска и заявяваше на Мачко, че щом му се върне здравето, ще отиде отново накрай света, срещу немци, татари или друга подобна сган — само да се избави от живота, който страшно му тежи. А Мачко, вместо да се противи, кимаше с глава, потвърждаваше, но същевременно пращаше да повикат Ягенка, след чието пристигане в главата на Збишко веднага се стопяваха мислите за нови военни походи, както се стопяват снеговете, когато ги припече пролетното слънце.
	А тя идваше редовно и при повикване, и по своя воля, защото бе обикнала Збишко с всичката сила на душата и сърцето. През времето, което прекара при дворовете на епископа и на княза в Плоцк, тя бе видяла рицари също така хубави, също прославени със силата и юначеството си, които неведнъж коленичеха пред нея и се заклеваха да й бъдат верни до гроб, но Збишко беше нейният избраник, него бе обикнала тя в ранни години с първа любов, а преживените от него нещастия само усилиха любовта й до такава степен, че той й стана стократно по-скъп не само от всички други рицари, но и от всички князе на земята. Сега, когато той с оздравяването си ставаше от ден на ден все по-прекрасен, любовта й се превърна почти в самозабрава и заслони пред очите й целия свят.
	Тя обаче не признаваше любовта си дори пред самата себе си, а от Збишко я криеше най-грижливо от страх да не би отново да я отблъсне. Дори с Мачко, колкото преди беше склонна да му се доверява, толкова сега стана сдържана и мълчалива. Можеха да я издадат само грижите, които полагаше за Збишко, но и на тази грижливост тя гледаше да даде други обяснения — и затова един път нарочно заговори на Збишко така:
	— Ако се грижа малко за тебе, правя го от привързаност към Мачко, пък ти да не си помислил друго? Кажи!
	И като се престори, че уж поправя косата над челото си, тя прикри с длан лице и почна внимателно да го гледа през пръстите, а той, объркан от неочаквания въпрос, се изчерви като момиче и едва след известно време отвърна:
	— Нищо не съм помислил. Ти сега си друга.
	Настъпи отново късо мълчание.
	— Друга ли? — попита най-сетне девойката с някакъв тих и мек глас.
	— Да, разбира се, че друга. Но не съм и такава, не дай боже, да не мога съвсем да те търпя.
	— Бог да те награди и за това — отвърна Збишко.
	И оттогава им беше добре заедно, само някак си тревожно и безпокойно. Често можеше да се стори на човек, че и двамата за едно говорят, пък за друго мислят. Често помежду им настъпваше мълчание. Збишко се излежаваше през всичкото време в леглото и според думите на Мачко я следеше с очи, накъдето и да мръднеше тя, защото особено понякога му се струваше така прекрасна, че не можеше да й се нагледа. Случваше се също погледите им да се срещнат внезапно и веднага лицата им пламваха, а изпъкналите гърди на девойката се заиздигваха от бързо дишане и сърцето й се разтуптяваше като че в очакване дали не ще чуе нещо, от което ще изгори цялата й душа. Но Збишко мълчеше, защото пред нея беше изгубил напълно предишната си смелост и се страхуваше да не я стресне с непредпазлива дума. Въпреки това, което виждаха очите му, си бе втълпил, че тя му оказва само сестринска привързаност заради приятелството си към Мачко.
	И веднъж заговори за това с Мачко. Мъчеше се да говори уж спокойно и дори равнодушно, а не забеляза, че думите му все повече заприличваха на горчиво и тъжно оплакване. Мачко изслуша търпеливо всичко и накрай каза само една-единствена дума:
	— Глупчо!
	Но излезе от стаята.
	А на двора почна да потрива ръце и да се удря с голяма радост по бедрата.
	„Така ти се пада — си казваше той. — Когато тя можеше да ти дойде евтино, не искаше и да я погледнеш, сега пък пострахувай се малко, като си глупав. Аз ще строя замък, а ти през това време се облизвай. Нищо няма да ти кажа и очите ти няма да отворя, ако ще би да зацвилиш по-силно от всички коне в Богданец. Дето има трески върху живи въглени, там рано или късно ще избухне пламък, но аз няма да ти духам жарта, пък струва ми се, че и не трябва.“
	И не само че не духаше, но дори се противеше на Збишко и го дразнеше като стар хитрец, комуто прави удоволствие да си играе с неопитното момче. И ето веднъж, когато Збишко пак му повтори, че вероятно ще замине на някакъв далечен поход, за да се избави от непоносимия живот, той му рече:
	— Докато ти беше голо под носа, съветвах те, а сега — твоя воля. Ако искаш непременно да слушаш само своя ум и да идеш — иди.
	А Збишко чак скочи от учудване и седна на леглото.
	— Как така? Значи, вие вече и на това не се противите?
	— Защо да се противя? Много ми е жално за рода, който би загинал заедно с тебе, но и на това може да се намери лек.
	— Какъв лек? — запита неспокойно Збишко.
	— Какъв ли? Ех, то се знае, че годините ми са множко, но пак има сила в костите ми. Разбира се, Ягенка би искала да вземе някой по-млад юнак, но пък аз бях приятел на покойния й баща, та кой знае…
	— Бяхте приятел на баща й — отвърна Збишко, — но към мене никога не сте били добър, никога! Никога!…
	И замълча, защото брадата му затрепера, а Мачко рече:
	— Е, щом искаш на всяка цена да загинеш, какво трябва да правя аз?
	— Добре! Правете, каквото щете, аз още днес ще замина по света!
	— Глупчо! — повтори Мачко.
	И отново излезе от стаята да нагледа селяните — и богданецките, и ония, които му беше заела от Згожелице и от Мочидоли Ягенка, за да помагат при изкопа на рова, който щеше да загражда замъка.


>>	XXII

	Збишко наистина не изпълни заканата си и не замина. В замяна на това след още една седмица здравето му се върна напълно и той не можеше повече да се излежава в леглото. Мачко му каза, че сега се следва да отидат в Згожелице и да благодарят на Ягенка за грижите, ето защо един ден Збишко се напари добре в горещата баня и реши да отиде без отлагане. За тази цел поръча да му извадят най-хубавите дрехи, за да смени обикновените, с които беше облечен, а после се зае с къдренето на косата си. Това обаче не беше нито дребна, нито лесна работа не само защото имаше буйна коса, която отзад му падаше като грива чак до плешките. Във всекидневния си живот рицарите прибираха косата си в подобна на гъба мрежа, което имаше и тая добра страна, че във време на поход шлемът по-малко ги притискаше. Ала на различните тържества, сватби или когато отиваха на посещение, дето имаше и моми, рицарите натъкмяваха косата си на хубави завити къдрици, които често намазваха с белтък от яйце, за да лъщят и да се държат. Така именно искаше да се накъдри и Збишко. Но двете жени, повикани от стаята за слугите, не бяха навикнали на такива работи и не можеха да свършат нищо. Изсъхналата и бухнала след банята коса не искаше да се къдри и стърчеше като лошо поправен сламен покрив. Не помогнаха и сдобитите от фризийците гребени, красиво изработени от биволски рог, нито дори конското чесало, за което една от жените ходи в конюшнята. Збишко най-сетне бе почнал да губи търпение и да се сърди, когато в стаята влезе Мачко, придружен от Ягенка, която през това време беше дошла неочаквано.
	— Слава на Исуса Христа! — каза девойката.
	— Во веки веков! — отговори със светнало лице Збишко. — Чудна работа! Ние току-що се канехме да дойдем в Згожелице, пък ти си тук!
	И очите му засияха от радост, защото така си беше: колкото пъти я видеше, толкова пъти му ставаше на душата тъй светло, като че гледаше изгряващото слънце.
	А Ягенка, като видя смутените жени с гребените в ръцете, чесалото, което лежеше на пейката до Збишко, и неговата разбъркана коса, почна да се смее.
	— Ей, плашило, същинско плашило! — извика тя и показа изпод кораловите си устни чудно белите си зъби. — Да те тури човек всред конопа или във вишневата градина да плашиш врабците!
	А той се навъси и каза:
	— Искахме да дойдем в Згожелице и там ти никак не би могла да обиждаш госта си, а тук можеш да се подиграваш с мене, колкото щеш, което ти е всякога приятно да правиш.
	— На мене, на мене ми е приятно да се подигравам? — запита девойката. — Ах, боже мой! Та аз дойдох да ви поканя за вечеря, а се смея не на тебе, ами на тия жени, защото, ако бях на тяхно място, веднага щях да те натъкмя.
	— Нищо не щеше да свършиш и ти!
	— Ами на Яшко косата кой я къдри?
	— Яшко ти е брат — отвърна Збишко.
	— Та какво!…
	Но тук старият и опитен Мачко реши да им се притече на помощ.
	— В шляхтишките домове — рече той, — когато след обредното подстригване на рицарско момче му порасне косата, къдри я сестра му, а в зряла възраст — жена му; но има също обичай, ако рицарят няма нито сестра, нито жена, да му прислужват шляхтишки девойки, дори и съвсем чужди.
	— Наистина ли има такъв обичай? — запита Ягенка и наведе очи.
	— Не само в именията, но и в замъците, па дори и в кралския дворец — отвърна Мачко.
	После се обърна към жените:
	— Като не ви бива за нищо, вървете си!
	— Тогава нека ми донесат топла вода — каза девойката.
	Мачко излезе заедно с жените, уж за да се погрижи да не се бави прислугата, и след малко прати топла вода, която сложиха в стаята, и младите останаха сами. Ягенка най-напред натопи една кърпа и почна с нея обилно да мокри косата на Збишко, а щом тя престана да стърчи и се улегна, натежала от водата, взе гребен и седна на пейката до момъка, за да върши по-нататъшната си работа.
	И така седяха те един до друг, и двамата прекрасни и безкрайно влюбени един в друг, но смутени и мълчаливи. Ягенка почна най-сетне да къдри златистата му коса, а той усещаше близостта на вдигнатите й ръце, на дланите й и трепереше цял и едва се сдържаше да не я грабне през кръста и да я притисне с всичка сила до гърдите си.
	В тишината се чуваше тяхното ускорено дишане.
	— Да не си болен? — попита след малко девойката. — Какво ти е?
	— Нищо! — отговори младият рицар.
	— Защото дишаш някак особено…
	— И ти дишаш…
	Отново настъпи мълчание. Бузите на Ягенка се разцъфтяха като рози, защото чувствуваше, че Збишко не сваля очи нито за миг от лицето й, и за да прикрие смущението си, отново запита:
	— Какво се вглеждаш така?
	— Пречи ли ти?
	— Не ми пречи, само питам.
	— Ягенко?
	— Какво?…
	Збишко пое дълбоко въздух, въздъхна, помръдна устни, като че се готвеше за дълъг разговор, но изглежда, че му липсваше още смелост, та само повтори:
	— Ягенко?
	— Какво?…
	— Като ме е страх да ти кажа…
	— Не бой се. Аз съм просто момиче, не съм някоя ламя.
	— То се знае, че не си ламя. Но чичо Мачко като казва, че иска да те вземе!…
	— Иска, но не за себе си.
	И млъкна, сякаш изплашена от думите си.
	— Боже мили, Ягушко моя… Ами ти какво ще кажеш за това, Ягушко? — извика Збишко.
	Но очите й ненадейно се наляха със сълзи, хубавите й устни почнаха да треперят, а гласът й стана така тих, че Збишко едвам можа да дочуе, когато тя рече:
	— Татко и абатът искаха… пък аз — то… ти знаеш!…
	При тези думи радост лумна в сърцето му като внезапен пламък — той грабна девойката на ръце, вдигна я нагоре като перце и започна да вика в захлас:
	— Ягушо! Ягушо! Злато мое! Слънчице мое! Хей, хей!…
	И викаше тъй силно, та старият Мачко помисли, че е станало нещо необикновено, и се затече в стаята. Щом видя Ягенка в ръцете на Збишко, той се смая, че работата беше тръгнала тъй неочаквано бързо, и завика:
	— В името на отца и сина! Ела на себе си, момко!
	А Збишко се затече към него, сложи Ягенка на земята и искаше да коленичат двамата с нея, но преди да успеят да го направят, старецът ги обхвана с костеливите си ръце и ги притисна с всичка сила до гърдите си.
	— Слава богу! — рече той. — Аз си знаех, че така ще се свърши, но пак се радвам. Да ви благослови господ! По-леко ще ми е да умра… Девойката е като най-чисто злато… Към бога и към хората. Наистина! А сега да става, каквото ще, щом доживях такава радост… Бог прати изпитания, но бог ни и зарадва. Трябва да идем в Згожелице да кажем на Яшко. Ей, ако беше жив старият Зих… и абатът!… Но аз ще ги заместя, защото, да си кажа правото, тъй ви обичам и двамата, та ме е срам да говоря.
	И при все че в гърдите му биеше кораво сърце, той така се трогна, та нещо го стисна в гърлото и само целуна Збишко, а после Ягенка по двете бузи, като каза почти просълзен: „Мед, а не девойка!“ и отиде към конюшните, за да поръча да оседлаят конете.
	На излизане нагази от радост в лопена, който растеше пред къщата, и загледа като пиян тъмните му стебла с жълти цветчета.
	— Я виж! Много сте — рече той, — но добър е господ богданецките Градовци да бъдат повече.
	После тръгна към конюшните и почна отново да си мърмори и да пресмята:
	— Богданец, земите на абата. Спихов, Мочидоли… Господ си знае работата, а като дойде времето на стария Вилк, тогава и Бжозова струва да се купи… Ливадите са чудесни!…
	В това време Ягенка и Збишко също излязоха пред къщи, радостни, щастливи, грейнали като слънце.
	— Чичо! — обади се отдалеко Збишко.
	А той се обърна към тях, разпери ръце и почна да вика като в гората:
	— Хоп! Хоп! Е-ла-те!


>>	XXIII

	Те живееха в Мочидоли, а старият Мачко издигаше за тях замък в Богданец. Издигаше го с много труд, защото искаше основите и долната част да бъдат каменни, споени с вар, а кулата от червени тухли, каквито мъчно се намираха в околността. През първата година изкопаха рововете, което стана доста лесно, защото могилката, на която щеше да бъде построен замъкът, е била някога окопана, може би още в езическите времена, та оставаше само да се очистят тези ровове от дърветата и от глоговите гъсталаци, с които бяха обрасли, а после да се подсилят и изкопаят по-дълбоко, дето трябва. При копането стигнаха до изобилен извор, който за кратко време напълни рововете, и Мачко трябваше да обмисля как да се отведе излишната вода. После на насипа издигна ограда от колове и почна да трупа материал за стените на замъка, дъбови греди, толкова дебели, та трима души не можеха да обхванат едната, и греди от лиственици, които не гният нито под глинен под, нито в земята. Въпреки постоянната помощ на селяните от Згожелице и Мочидоли той се залови да издигне стените чак след една година, но се захвана за тая работа още по-усърдно, защото преди това Ягенка ги зарадва с две близначета. Небето се отвори тогава пред стария рицар, той имаше вече за кого да работи, да се труди и знаеше, че родът на Градовци не ще изчезне, а Тъпата подкова още много пъти ще се обагря с неприятелска кръв.
	Близнаците кръстиха Мачко и Яшко. „Чудо момчета са — казваше старецът, — такива в цялото кралство не можеш намери, а има време и за други.“ И ги заобича изведнъж с голяма обич, а за Ягенка душа даваше. Който я похвалеше пред него, можеше да получи всичко, каквото пожелае. Всички искрено облажаваха Збишко заради нея и я хвалеха не само за изгода, а защото тя наистина сияеше в цялата околност като най-красивото между всички прекрасни цветя в ливада. Тя донесе на мъжа си голяма зестра, но и нещо повече от зестра — голямата си любов и хубост, която омайваше хорските очи, и отлични обноски, и такава издръжливост, с каквато не всеки рицар можеше да се похвали. За нея не беше нищо няколко дни след раждането да стане и се заеме с домакинството, а после да отиде на лов с мъжа си или на кон да се завтече сутрин от Мочидоли до Богданец и преди пладне да се върне при своите Яшко и Мачко. Затова и мъжът й я обичаше като зеницата на окото си, обичаше я старият Мачко, обичаха я слугите, към които се отнасяше човешки, а когато в неделя влизаше в черквата в Кшешня, поздравяваше я възторжен шепот и обожание. Някогашният й поклонник, суровият Чтан от Рогов, женен за дъщерята на селянин, който след литургия пиеше в кръчмата със стария Вилк от Бжозова, му казваше, след като посръбнеше „Сбивали сме се заради нея неведнъж с вашия син и искахме да се женим за нея, но всичко това е все едно, като да посягаш към месеца на небето.“
	Други високо заявяваха, че такава като нея само при кралския двор в Краков може да се намери. И наред с богатството, хубостта и обноските ценяха извънредната й якост и сила. И всички казваха: „Това се вика жена, дето в гората мечка с вила подпира, а лешниците няма защо да ги чупи със зъби, достатъчно е да ги сложи на пейката и отведнъж да седне отгоре им, те ще се счупят всички, като че ли с воденичен камък си ги притиснал.“ Така я славеха и в енорийската Кшешня, и по съседните села, дори в околийския град Шерадз. Но като облажаваха Збишко от Богданец, не се чудеха много, че се падна нему, защото той пък беше озарен от такава военна слава, каквато никой в околността нямаше.
	Младите владелци и шляхтичи разправяха помежду си цели истории за немците, които „изпонатръшкал“ в битките под предводителството на Витолд и в двубоите на утъпкана земя. Разправяха, че нито един немец никога не се е отървал от него, че в Малборг свалил дванайсет души от конете, между тях и брата на магистъра, Улрих, най-сетне, че можел да се бие дори с краковските рицари и че самият непобедим Завиша Черни му бил истински приятел.
	Някои не искаха да вярват на подобни небивалици, но когато ставаше дума кого от околността да изберат, ако се яви нужда полските рицари да отидат на война, казваха: „Разбира се, Збишко“ и едва след него косматия Чтан от Рогов и другите местни юначаги, които откъм рицарска подготовка стояха много по-назад от младия наследник на Богданец.
	Голямата му заможност, както и славата му караха хората да го почитат. Че покрай Ягенка взе Мочидоли и големия имот на абата, това не беше негова заслуга, но той още преди това имаше Спихов заедно с огромните съкровища, натрупани от Юранд, а освен това хората си шепнеха, че самата плячка от въоръжение, коне, дрехи, скъпоценности, която бяха завоювали и взели рицарите от Богданец, би стигнала да се купят три-четири големи села.
	Във всичко това те виждаха някакво особено божие благоволение към рода Градовци с герб Тъпа подкова, който до неотдавна беше тъй западнал, та освен запустелия Богданец нямаше нищо, а сега се издигна над всички други в околността. „Та в Богданец след пожара бе останала само една схлупена къща — казваха старите хора — и по липса на работни ръце бяха принудени и самата земя да заложат на роднината си, а сега замък издигат.“ И голяма беше почудата им, но в нея нямаше зла завист, защото я придружаваше общото инстинктивно чувство, че целият народ върви също така с неудържим устрем към някакво неизмерно благополучие и че по волята божия така именно трябва да стане. Напротив, околността се хвалеше и се гордееше с рицарите от Богданец. Те бяха като че ли очевидно доказателство до какво могат да доведат шляхтича яките мишци, съединени с мъжествено сърце и рицарска жажда за приключения. И като ги видеха, мнозина също така чувствуваха, че им става тясно в домашното гнездо, в родните предели, и че отвъд границата във вражите ръце има големи богатства и обширни земи, които могат да се завоюват с неизмерима полза за себе си и за кралството. И оня излишък от сили, който чувствуваха отделните родове, напираше в целия народ като кипяща вода, която трябва да се излее от съда. Мъдрите краковски панове и миролюбивият крал можеха да сдържат тези сили до време и да отлагат войната с вековния враг за дълги години, но никаква човешка власт не можеше да ги задуши изцяло, нито да задържи устрема, с който вървеше към величие народната душа.


>>	XXIV

	Дочака Мачко щастливи дни в живота си. Неведнъж казваше на съседите си, че е получил повече, отколкото е очаквал. Дори старостта бе посребрила само космите на главата и на брадата му, но не беше му отнела още нито силите, нито здравето. Сърцето му беше пълно с такава голяма веселост, каквато до това време никога не бе имал. Строгото му някога лице ставаше все по-добродушно, а очите му се смееха на хората с блага усмивка. Той беше убеден в душата си, че всичко лошо се е свършило веднъж за винаги и че никаква грижа, никаква неволя не ще помрачи вече потеклите така спокойно като бистър поток дни на живота му. До старост да воюва, на старини да си гледа стопанството и да уголемява богатството за внуците — това беше неговата заветна мечта във всички времена и ето че всичко се сбъдна точно така. Стопанството вървеше като по вода. Голяма част от горите бе изсечена; очистените и засети требежи се зеленееха всяка пролет от различни буйни жита; добитъкът се умножаваше; по ливадите пасяха четиридесет кобили с жребчета, които старият шляхтич наглеждаше всеки ден; стадата овце и чердите говеда пасяха по угарите и из храсталаците; Богданец се промени изцяло: от запустяло селище се превърна в многолюдно и богато село, а който се приближаваше до него, очите му примамваше отдалече стражевата кула и непочернелите още стени на замъка, светнали като злато на слънцето и като пурпур в лъчите на залеза.
	И старият Мачко се радваше в душата си на имота, на стопанството, на сполуката и не възразяваше, когато хората казваха, че има щастлива ръка. Година след близнаците се яви на бял свят пак момче, с което Ягенка поднови името на баща си, като го нарече Зих. Мачко го прие с радост и не се тревожеше ни най-малко, че ако тръгне така и по-нататък, богатството, събирано с такава мъка и постоянство, ще трябва да се раздроби. „Та какво имахме ние? — каза той веднъж на Збишко. — Нищо! А ето че господ наспори. Старият Пакош от Сулиславице има едно село и двайсет и двама сина и все пак не умират от глад. Малко ли земи има в кралството и в Литва? Малко ли села и замъци в кучите ръце на кръстоносците? Ей! Да можеше ей така да даде господ! Ще има достойни за вас жилища, защото там замъците са изцяло от червена тухла, които нашият милостив крал би превърнал в кащелянства.“ И това беше знаменателно, защото Орденът беше тогава наистина на върха на своето величие и с богатството, със силата си и с многобройните обучени войски превишаваше всички западни кралства, а все пак този стар рицар мислеше за замъците на кръстоносците като за бъдещи владения на своите внуци. И навярно мнозина в кралството на Ягело мислеха същото не само защото това бяха стари полски земи, на които Орденът се разполагаше сега, но и защото усещаха онази могъща сила, която напираше в гърдите на народа и търсеше на всички страни изход.
	Едва на четвъртата година от женитбата на Збишко замъкът стана готов, и то с помощта не само на местна, згожелицка и мочидолска работна ръка, но и от съседите, особено с помощта на стария Вилк от Бжозова, който, останал сам-самичък на света след смъртта на сина си, се сприятели много с Мачко, а после обърна сърцето си към Збишко и Ягенка. Мачко украси стаите с военната плячка, която бяха взели сами със Збишко или наследили от Юранд, като прибави към това и полученото след смъртта на абата и онова, което донесе Ягенка от къщи, а стъкла за прозорците достави от Шерадз — и нареди великолепно жилище. Обаче Збишко с жена си и с децата си се пренесе в замъка чак на петата година, когато бяха привършени вече и другите постройки като конюшни, обори, готварници и бани, както и дълбоките изби, които старецът направи от камък и вар, за да траят вечно. Но самият той не се пренесе в замъка: предпочете да остане в старата си къща и на всички молби на Збишко и на Ягенка отговаряше с отказ, който обясняваше така:
	— Ще умра тук, дето съм се родил. През време на войната на гжималитите с наленчите Богданец бе изгорен до основи — всички постройки, всички хижи, та дори и плетищата — само тая къща остана. Хората казваха, че поради много мъх на покрива тя не искала да гори, но аз мисля, че в това е имало и божи пръст и че бог е искал да се върнем тук и оттук да израснем отново. През време на нашето воюване аз често се оплаквах, че няма къде да се върнем, но не го казвах съвсем точно, защото наистина стопанството беше разнебитено и нямаше какво в уста да сложим, но имаше где да се подслоним. За вас младите работата е друга, но аз мисля, че щом тази стара къща не ни изостави, и на мене не подобава да я изоставя.
	И остана там. Все пак обичаше да отива в замъчето, за да се любува на неговата големина и великолепие, като ги сравнява със старото жилище, и заедно с това да види Збишко, Ягенка и внуците. Всичко, което виждаше там, бе в по-голямата си част негово дело и все пак го изпълваше с гордост и възхищение. Понякога при него идваше старият Вилк, за да си „побъбрят“ край огнището, или пък той самият отиваше със същата цел в Бжозова и един път му изказа така мисълта си за тази „нова наредба“.
	— Знаете ли! Чак ми е чудно понякога. Наистина Збишко и в Краков ходеше при краля в замъка (ех, малко остана да му отсекат там главата!), и в Мазовия, и в Малборг, и у княз Януш, а пък Ягенка също израсна в охолство, но нали си нямаха собствен замък… А сега е така, като че никога не са живели другояче… Ходят, казвам ви, по стаите, ходят, ходят — и на слугите дават заповеди, а като се уморят, ще си поседнат. Същински кащелян и кащелянка! Имат и стая, дето обядват с ковчежниците и с хората си, в стаята има за него и за нея по-високи столове, а другите седят на по-ниско и чакат, докато господарите си напълнят блюдата. Такъв дворцов обичай има там, та трябва да си повтарям, че те не са някои велик княз и княгиня, а мой братов син и жена му, които целуват ръка на мене стария, канят ме на почетно място и ме наричат свой благодетел.
	— Затова пък и господ ги е благословил — забеляза старият Вилк.
	После поклати тъжовно глава, пийна си медовина, разбърка с железния ръжен главните в огнището и рече:
	— А на моето момче не провървя!
	— Божа воля.
	— Е, да! По-големите, които бяха петима, загинаха отдавна, преди това. Нали знаете… Разбира се, че божа воля. Но този беше от всички най-силен. Същински вълк и ако не беше убит, може би днес също би живял в собствен замък.
	— По-добре Чтан да беше загинал.
	— Та какво е Чтан! Уж воденични камъни вдига на плещите си, а колко пъти моят го е натупвал! Моят имаше рицарско обучение, а Чтан сега жена му го блъска по муцуната, защото макар и силен мъж, той е глупав.
	— Глупав е като конски подопашник! — потвърди Мачко.
	И възползувай от случая, почна да превъзнася до небесата не само рицарската опитност на Збишко, но и разума му, че и в Малборг се е бил с остри копия с най-видните рицари, „а пък с князете си приказва, както сега ние с вас“. Той хвалеше също неговата пресметливост и трудолюбие в стопанството, без което замъкът бързо би глътнал цялото богатство. Но понеже не искаше старият Вилк да помисли, че може да ги заплашва нещо подобно, завърши с по-тих глас:
	— Е, с божията милост има там достатъчно богатство, повече, отколкото знаят хората, но не казвайте за това никому.
	Хората обаче се досещаха, знаеха и си разправяха един другиму, дори с преувеличение, особено за богатствата, които рицарите от Богданец били докарали от Спихов. Разправяха, че парите от Мазовия били докарани в бъчви от сол. Освен това Мачко беше дал назаем доста сребро на влиятелния владелец на Конецпол, което окончателно затвърди в околността убеждението за неговите съкровища. По тази причина значението на богданецките рицари растеше, както растеше и уважението на хората към тях, и в замъка никога не липсваха гости, на което Мачко при всичката си пестеливост не гледаше с лошо око, защото знаеше, че и това увеличава славата на рода.
	Особено богато ставаха кръщавките, а веднъж в годината, след Голяма Богородица, Збишко уреждаше за съседите си голяма гощавка, на която идваха и шляхтянки, за да гледат рицарски упражнения, да слушат гъдуларите и да танцуват с младите рицари при светлината на смолисти факли чак до сутринта. Тогава именно старият рицар гледаше в захлас Збишко и Ягенка и им се радваше: такъв аристократичен и дори царствен вид имаха те. Збишко беше възмъжал, пораснал и при все че лицето му в сравнение с мощната и висока фигура изглеждаше винаги младо, когато превържеше буйната си коса с пурпурна препаска и облечеше богатите, нашити със сребърни и златни нишки дрехи, тогава не само Мачко, но и мнозина шляхтичи си казваха: „Я го виж! Като същински княз в замъка си.“ А пред Ягенка неведнъж коленичеха рицари, запознати със западния обичай, и я молеха да се съгласи да стане дама на сърцето им — така ослепително сияеше тя със здраве, младост, сила и хубост. Самият стар владелец на Конецпол, който беше шерадзки началник, оставаше поразен, когато я видеше, и я сравняваше с утринна зора и даже със „слънчицето“, което „осветява света и дори старите кости изпълва с нов огън“.


>>	XXV

	Но през петата година, когато във всички села беше въведен необикновено добър ред, когато над довършената кула се развяваше вече от няколко месеца знаме с Тъпа подкова, а Ягенка си роди благополучно четвърти син, когото нарекоха Юранд, веднъж старият Мачко каза на Збишко:
	— Всичко е наред и ако господ нареди благополучно още една работа, тогава бих умрял спокойно.
	А Збишко го загледа въпросително и след малко попита:
	— Да не говорите за война с кръстоносците, защото, какво ви трябва повече?
	— Ще ти кажа това, което съм ти казвал и попреди — отговори Мачко, — че докато е жив магистър Конрад, война няма да има.
	— Та няма да живее вечно я!
	— Но и аз не съм вечен и затова мисля за нещо друго.
	— За какво?
	— Е! По-добре е да не го разгласявам. Засега се каня да отида в Спихов, а може да се случи и у князете в Плоцк и Черск.
	Збишко не се зачуди много на този отговор, защото през последните години Мачко на няколко пъти ходи в Спихов, а само попита:
	— Дълго ли ще се бавите?
	— Повече от обикновено, защото ще остана в Плоцк.
	И след една седмица Мачко наистина замина, като взе със себе си няколко коли и добро въоръжение, „в случай че му се наложи да влезе в двубой“. На тръгване той заяви, че може да се забави повече, отколкото друг път, и наистина се забави толкова дълго, че половин година нямаше от него никакви известия. Збишко почна да се безпокои и най-сетне изпрати нарочен човек в Спихов, но той срещна Мачко оттатък Шерадз и се върна заедно с него.
	Старият рицар си дойде някак мрачен, но като разпита Збишко подробно за всичко станало по време на неговото отсъствие, успокои се, че всичко е вървяло добре, разведри се малко и пръв заговори за пътуването си.
	— Знаеш ли, че бях в Малборг? — рече той.
	— В Малборг ли?
	— Ами къде другаде?
	Збишко го позагледа с учудени очи, после се удари внезапно с длани по хълбоците и рече:
	— Боже мой! Пък аз съвсем бях забравил.
	— Ти можеше да забравиш, защото изпълни клетвите си — отвърна Мачко, — но не дай боже аз да се изплъзна от клетвата си и да опетня честта си! Нямаме ние обичай да занемаряваме каквото и да е и се кълна в светия кръст, че докато душа нося, дотогава клетвата си няма да забравя.
	Тук лицето на Мачко потъмня и стана такова страшно и зло, както го бе виждал Збишко само едно време при Витолд и при Скирвойло, когато му предстоеше битка с кръстоносците.
	— Е, и какво? — запита Збишко. — Отърва ли се от ръцете ви?
	— Не се отърва, защото не дойде.
	— А защо?
	— Сега е велик вожд.
	— Куно Лихтенщайн станал велик вожд?
	— Ех! Може и велик магистър да го изберат. Кой го знае! Но той и сега се смята наравно с князете. Казват, че сега управлява всичко и всички дела на Ордена са на неговата глава, а магистърът не предприемал нищо без него. Къде ще ти се яви такъв на двубой! Само за смях на хората ще станеш.
	— Подиграха ли се с вас? — попита Збишко и очите му изведнъж светнаха от гняв.
	— Смя ми се княгиня Александра в Плоцк. „Иди — казва — и римския император да извикаш на двубой! На него — казва, — на Лихтенщайн де, както знаем, са пратили покани и Завиша Черни, и Повала, и Пашко от Бискупице, а той дори и на такива рицари не отговори нищо, защото не може. Не че му липсва сърцатост, но е монах и заема такава висока длъжност, та не може да се занимава с такива работи, и ще накърни повече честта си, ако приеме поканата за двубой, отколкото ако не обърне внимание на нея.“ Така ми каза княгинята.
	— Вие какво?
	— Угрижих се страшно, но реших все пак да отида в Малборг, за да кажа после на бога и на хората: „Което беше по силите ми, направих го.“ Помолих тогава княгинята да измисли за мене някакво пратеничество и да ми даде писмо за Малборг, защото знаех, че иначе няма да изнеса главата си на плещите от това вълчо гнездо. А в себе си мислех така: не искал да назначи място за среща нито на Завиша, нито на Пашко, но ако аз в присъствието на самия магистър, на всички вождове и гости го дръпна за муцуната и му изтръгна мустаците и брадата, тогава вече ще излезе на двубой.
	— Ех, да ви знае господ! — завика разпалено Збишко.
	— Какво? — рече старият рицар. — За всичко има начин, стига глава да имаш на раменете си. Но тук господ не ми помогна, защото не заварих Куно в Малборг. Казаха ми, че бил отишъл пратеник при Витолд. Не знаех тогава какво да правя — да чакам ли, или да ида след него. Боях се да не се разминем. Но понеже се познавах от отдавна с магистъра и с главния интендант по облеклото, признах им тайната си за какво съм дошъл, а те извикаха, че това не може да бъде.
	— Защо?
	— По същата причина, за която ми говори и княгинята. А магистърът дори ми каза: „Какво би помислил за мене, ако аз приемех поканата на всеки рицар от Мазовия или от Полша?“ Да, той беше прав, защото отдавна вече не щеше да го има на този свят. Чудеха се те и двамата с интенданта и съобщиха това на трапезата по време на вечеря. Ей, да ти кажа, като че ли бръкнах в кошер! А особено от гостите наскачаха веднага неколцина: „Куно — викаха те — не може, но ние можем!“ Избрах си тогава троица и исках да се бия с тях поред, но магистърът след големи молби позволи само с един, чието презиме беше също Лихтенщайн и който беше роднина на Куно.
	— Е, и какво? — извика Збишко.
	— Е, разбира се, докарах доспехите му, но те са толкова накълцани, че и пукнат грош никой не ще даде за тях.
	— Наистина ли? Значи, изпълнихте клетвата си!
	— Изпърво бях доволен, защото и аз самият така смятах, но после се размислих: „Не, то не е едно и също!“ И сега нямам никакво спокойствие: ами ако наистина не е едно и също!
	Но Збишко почна да го утешава:
	— Вие ме познавате и знаете, че в такива работи аз и към себе си, и към другите съм строг, но ако ми се случеше така, бих се сметнал задоволен. И ви казвам, че най-славният рицар в Краков ще се съгласи с мене. Самият Завиша, който най-добре разбира от рицарска чест, надали ще каже нещо друго.
	— Така ли смяташ?
	— Размислете само: те са прочути по цял свят и го извикали също, а нито един не е направил поне толкова, колкото сте направили вие. Заклели сте се да убиете Лихтенщайн — и сте посекли един Лихтенщайн.
	— Може би — рече старият рицар.
	А Збишко, който беше любопитен да слуша разкази за рицарски подвизи, попита:
	— Е, кажете, млад ли беше или стар? И как стана? На коне или пеши?
	— Беше на около трийсет и пет години, с брада до пояса и се бихме на коне. Бог ми помогна, та го понамуших с копието, но после работата дойде и до мечове и казвам ти, кръвта му така бликаше от устата, че цялата му брада стана като ледена висулка.
	— А често се оплаквате, че остарявате?
	— Като яхна коня или пък се разкрача на земята, държа се здраво, но с пълно въоръжение вече не мога да скоча на седлото.
	— Все пак и Куно не би устоял срещу вас.
	Старецът махна презрително с ръка в знак, че с Куно би се разправил много по-лесно, после отидоха да видят завоюваните доспехи, които Мачко бе взел само като доказателство за победата си, защото наистина те бяха много изпосечени и затова нямаха стойност. Само набедрениците и наколенниците бяха незасегнати и много добре изработени.
	— Все пак щях да се радвам, ако те бяха на Куно — каза мрачно Мачко.
	А Збишко отвърна:
	— Един господ знае кое е по-доброто. Ако Куно стане магистър, вече не можеш го досегна освен в някое голямо сражение.
	— Вслушвах се аз какво разправяха хората отвърна Мачко. — Едни казват, че след Конрад ще бъде Куно, а други — че братът на Конрад, Улрих.
	— Предпочитам да бъде Улрих — рече Збишко.
	— И аз също, а знаеш ли защо? Куно е по-умен и по-хитър, а Улрих е по-буен. Той е същински рицар, който държи на честта си и страстно желае война с нас. Казват също, че щом стане магистър, ще налети такава буря, каквато светът не е виждал. А за Конрад разправят, че често има припадъци. Веднъж му прилоша и пред мене. Ей! Може би и ще дочакаме!
	— Дай боже! А има ли някакви нови несъгласия между тях и кралството?
	— Има и стари, и нови. Кръстоносецът си остава винаги кръстоносец. Макар да знае, че си по-силен и че с тебе шега не бива, все дебне за твоето, защото не може иначе.
	Та нали мислят, че Орденът е най-силен от всички кралства.
	— Не всички мислят така, но мнозина, а между тях и Улрих. Защото наистина силата им е страшна.
	— Но нали помните какво каза Зиндрам от Машковице!
	— Помня и там с всяка изтекла година става все по-лошо. Брат брата си така не приема, както ме приемаха там, когато никакъв кръстоносец не ни виждаше. Опротивели са там на всички.
	— Значи, няма да чакаме дълго!
	— Не дълго, а може и дълго — рече Мачко. И като помисли малко, добави:
	— А през това време трябва много да се работи и запаси да се събират, за да потеглим към бойното поле добре приготвени.


>>	XXVI

	Магистър Конрад умря обаче чак след една година. Яшко от Згожелице, братът на Ягенка, който пръв бе чул в Шерадз новината и за неговата смърт, и за избора на Улрих фон Юнгинен, пръв я донесе в Богданец. Там, както и във всички дворянски домове, тя развълнува хората до дън душа и сърце. „Настъпват времена, каквито досега не е имало“ — каза тържествено старият Мачко, а Ягенка доведе на часа всички деца при Збишко и сама започна да се сбогува с него, като че ли той трябваше да тръгне на сутринта. Мачко и Збишко знаеха наистина, че война не се разпалва току-така изведнъж като огън в огнището, но все пак вярваха, че ще се стигне до нея, и започнаха да се готвят. Избраха коне, оръжие, учеха на военно изкуство оръженосците, своите хора, селските първенци, които управляваха по „немското право“ и бяха задължени да се явят на поход в пълно въоръжение и на коне, и победните владелци, които на драго сърце се присъединяваха към по-богатите. И това същото се правеше във всички други имения, навсякъде удряха чуковете в ковачниците, навсякъде чистеха старите ризници, мажеха с топена овнешка мас лъковете и ремъците, стягаха колите, приготвяха запаси от булгур и пушено месо. Пред черквите в неделни и празнични дни всички разпитваха за новини и се натъжаваха, като пристигаха мирни известия, защото всеки таеше в душата си дълбоко съзнание, че веднъж за винаги трябваше да се свърши с този страшен враг на цялото племе и че кралството няма да процъфти в сила, мир и труд, докато според думите на света Бригида не бъдат изкъртени зъбите на кръстоносците и не им бъде отсечена десницата.
	А в Кшешня заобикаляха Мачко и Збишко, като хора, които познават Ордена и са осведомени относно войната с немците. Разпитваха ги не само за новини, но и за начините на бой с немците: как е най-добре да ги нападат, как те имат обичай да се бият, с какво стоят по-високо от поляците, с какво по-долу и дали, след като ти се счупи копието, е по-лесно да им пробиеш със секира бронята, или с меч.
	А те наистина познаваха добре тези работи, ето защо всички ги слушаха с голямо внимание, при всеобщото убеждение, че войната не ще бъде лека, че ще трябва да си мерят силите с най-добрите рицари от всички държави и да не се задоволяват да понатупат тук-там неприятеля, но това трябва да извършат основно „докрай“, или да загинат „до крак“. А владелците си казваха помежду си: „Щом трябва да се мре — тяхната смърт или нашата.“ И на поколението, което носеше в душата си предчувствието за бъдещо величие, това не отнемаше готовността да се бие, напротив — тя растеше всеки час и всеки ден, но пристъпваха към дело без празни хвалби, без перчене, а по-скоро с известна упорита съсредоточеност и с най-голяма сериозност.
	— Или на нас, или на тях е писано да загинат.
	Но времето минаваше и се удължаваше, а война нямаше. Разправяха наистина за несъгласия между крал Владислав и Ордена и за Добжинската земя, при все че тя бе изкупена още преди няколко години, и за крайграничните разпри за някакво си Дрезденко, за което мнозина чуваха за пръв път в живота си и заради което имало спор между двете страни, но война нямаше. Някои почнаха дори да се съмняват дали ще има, защото разпри бе имало винаги, но обикновено се свършваха със срещи, преговори и с изпращане на пратеници. Пръсна се слух, че и сега са дошли в Краков някакви пратеници на кръстоносците, а в Малборг отишли пратеници на поляците. Почнаха да приказват за посредничество на чешкия и унгарския крал и дори на самия римски папа. Далече от Краков не се знаеше нищо точно, та различни, често пъти чудновати и неправдоподобни слухове се пръскаха между народа, но война още нямаше.
	Най-сетне и самият Мачко, който помнеше не малко заплахи за война и после спогодби, не знаеше какво да мисли за всичко това и тръгна за Краков, за да получи по-точни сведения. Той не се забави там дълго: на шестата седмица се върна с много разведрено лице. А когато в Кшешня го заобиколиха както обикновено любопитните за новини шляхтичи, той отговори на многобройните им въпроси пак с въпрос:
	— Ами остриетата на копията и на секирите наточени ли са?
	— Какво? Нима! За бога! Какви са новините? Кого видяхте? — викаха от всички страни.
	— Кого видях ли? Зиндрам от Машковице! А какви са новините? Такива, че може би ей сега ще трябва да оседлаем конете.
	— За бога!… Как така? Разкажете!
	— Чували ли сте за Дрезденко?
	— Разбира се, че сме чували. То е замъче, каквито има много, и земята му едва ли е по-голяма от вашата в Богданец.
	— Дребна причина ли е то за война, а?
	— Разбира се, че дребна; имало е и по-големи, но нищо не е излизало после.
	— А знаете ли каква притча ми разказа Зиндрам от Машковице по повод на Дрезденко?
	— По-бързо казвайте, че ще изгорим от нетърпение!
	— Каза ми той така: „Вървял по пътя слепец и се спънал о камък. Спънал се, защото бил сляп, но все пак камъкът е причина,“ Ето, и Дрезденко е такъв камък.
	— Как така? Орденът още си кротува.
	— Не разбирате ли? Тогава ще ви кажа иначе: когато чашата се препълни, една капка стига да я прелее.
	И толкова голямо въодушевление обзе рицарите, та Мачко трябваше да ги сдържа, защото искаха веднага да възседнат конете и да потеглят за Шерадз.
	— Бъдете готови — им казваше той, — но чакайте търпеливо. И нас няма да ни забравят.
	И те чакаха в пълна готовност, но чакаха много, дори толкова много, та някои почнаха отново да се съмняват. Обаче Мачко не се съмняваше. Както по прелета на птиците се познава идването на пролетта, така и той, като човек опитен, умееше по различни признаци да заключи, че наскоро ще има война — и то голяма война.
	Изпърво беше заповядано да се уреди такъв голям лов във всички кралски гори и дебри, какъвто и най-старите хора не помнеха. Събираха се с хиляди ловци на хайки, които поваляха цели стада зубри, турове, елени, диви свини и различен по-дребен дивеч. Горите димяха по цели седмици и месеци, а в тоя дим се пушеше солено месо, което после изпращаха в областните градове, а оттам за складиране в Плоцк. Очевидно беше, че се правеха запаси за големи войски. Мачко добре знаеше какво трябва да мисли за това, защото също такъв лов заповядваше пред всеки по-голям поход в Литва и Витолд. Но имаше и други признаци. Например селяните почнаха да бягат на тълпи „изпод немеца“ в кралството и в Мазовия. В околността на Богданец идваха главно поданици на немските рицари от Силезия, но се знаеше, че навсякъде става същото, а особено в Мазовия. Чехът, който гледаше стопанството в Спихов в Мазовия, прати оттам петнайсетина мазури от Прусия, които се бяха укрили у него. Те молеха да им се позволи да вземат участие във войната като „пехота“, защото искаха да си отмъстят за понесените злини от кръстоносците, които мразеха от цялата си душа. Те разправяха също, че някои крайгранични села в Прусия почти съвсем опустели, защото селяните се пренесли с жените и децата си в мазовските княжества. Кръстоносците наистина бесеха хванатите бегълци, но нищо вече не можеше да удържи нещастния народ и мнозина предпочитаха смъртта пред живот под страшния немски ярем. Най-после в цялата страна се зарои от „просяци“ от Прусия. Те всички отиваха в Краков. Нахлуваха от Гданск, от Малборг, от Торун, дори от далечния Крулевец, от всички пруски градове и от всички области. Между тях имаше не само същински просяци, но и клисари, органисти, различни манастирски слуги, дори монаси и свещеници. Хората се досещаха, че те носят известия за всичко, каквото става в Прусия: за военните приготовления, за укрепяването на замъците, за числеността на охранителната стража, за наемните войски и за гостите. Шепнеше се, че началниците в областните градове, а в Краков кралските съветници се заключвали с тях по цели часове, слушали и записвали думите им. Някои крадешком се връщаха в Прусия, а после отново се явяваха в кралството. От Краков идваха известия, че кралят и членовете на съвета знаят чрез тях за всяка стъпка на кръстоносците.
	Обратното ставаше в Малборг. Един монах, избягал от тая столица, се спрял при владелците на Конецпол и им съобщил, че магистър Улрих и другите кръстоносци не се грижат да получават известия от Полша и са уверени, че с един замах ще завоюват и смажат за вечни времена цялото кралство, „така че и следа от него да не остане“. Той повторил и думите на магистъра, казани на една гощавка в Малборг: „Колкото повече бъдат те, толкова по-евтини ще станат кожусите в Прусия.“ И се готвели за война с радост и възторг, уповавайки се на собствената си сила и на помощта, която ще им изпратят всички, дори и най-отдалечените кралства.
	Но въпреки всички тези военни признаци, приготовления и старания войната не идваше така бързо, както се искаше на хората. На младия дворянин от Богданец също така вече му стана „тясно“ в къщи. Всичко беше отдавна готово; душата му копнееше за слава и за битки, затова му беше тежък всеки ден на отлагане — и той често натякваше за това на чичо си, като че ли войната или мирът зависеха от него.
	— Обещахте уж със сигурност, че ще стане — казваше той, — пък то няма и няма!
	А Мачко отговаряше:
	— Умен си, но не много! Та не виждаш ли какво става?
	— Ами ако кралят в последния час се помири? Разправят, че не искал война.
	— Вярно е, че не иска, но нали не друг, а той бе извикал: „Да не съм крал, ако позволя да заграбят Дрезденко!“ А Дрезденко немците го взеха и досега го държат. Ех, кралят не иска да се пролива християнска кръв, но пановете от съвета, които имат бистър ум и усещат, че полската сила е по-голяма, притискат немците до стената, та ще ти кажа, че ако нямаше Дрезденко, щеше да се намери нещо друго.
	— Но както чувах, още магистър Конрад заграбил Дрезденко, а пък той нали се боеше от краля?
	— Боеше се, защото по-добре от другите познаваше силата на поляците, но и той не можа да сдържи алчността на Ордена. В Краков ми казаха така: когато кръстоносците заемали Нова Марка, старият фон Ост, владелец на Дрезденко, им заявил, като поданик на краля, че тая земя е била от векове полска, и искал да остане към кралството. Но кръстоносците го поканили в Малборг, напоили го там с вино и взели от него документ за съгласието му. Тогава вече съвсем се изчерпало търпението на краля.
	— Наистина, сигурно се е изчерпало! — извика Збишко.
	А Мачко продължи:
	— Работата е, както каза Зиндрам от Машковице: Дрезденко е само камъкът, о който ще се спъне слепецът.
	— Ами ако немците върнат Дрезденко, какво ще стане?
	— Тогава ще се намери друг камък. Но кръстоносецът няма да ти върне онова, което веднъж е глътнал, освен ако му разпориш корема, което дай боже по-скоро да направим.
	— Не! — извика ободрен Збишко. — Конрад може би щеше да го върне, Улрих няма да го даде. Той е наистина рицар, за когото нищо лошо не може да се каже, но е страшно сприхав.
	Така си приказваха те помежду си, а в това време събитията се търкаляха, както се търкалят бутнатите от крака на минувача камъни по планинските пътеки с все по-голяма бързина към пропастта.
	Ненадейно по цялата страна прогърмя известието, че кръстоносците нападнали и заграбили старополския замък Санток, заложен у йоанитите*. Новият магистър Улрих най-сетне си показа истинския лик. Когато дошли полските пратеници да го поздравят по случай избора му, той умишлено заминал от Малборг, а още щом поел управлението, издал заповед в отношенията и преговорите с краля и с Полша вместо латински да се употребява немски език. Краковските панове, които тайно работеха за война, разбраха, че той работи за нея гласно и не само гласно, но и слепешката и с такава дързост, каквато по отношение на полския народ не са си позволявали никога магистрите, дори и тогава, когато силата им е била наистина по-голяма, а на кралството по-малка, отколкото сега.
	[* Рицарски орден, извикан на борба с неверните, основан от италианците в Йерусалим през 1048 г. — Б. пр.]
	Обаче по-малко буйните и по-хитрите от Улрих сановници на Ордена, които познаваха Витолд, гледаха да го привлекат на своя страна с дарове и ласкателства, които до такава степен надминаваха всяка мярка, че такова лъстене можеше да се срещне може би само в ония времена, когато още приживе издигали на римските императори храмове и олтари. „Двама благодетели има Орденът — казваха пратениците на кръстоносците, като се кланяха доземи на този наместник на Ягело, — първият е бог, а вторият Витолд; затова всяко желание и всяка дума на Витолд са свещени за кръстоносците.“ И го молеха за посредничество по въпроса за Дрезденко с тайната мисъл, че ако той, като подчинен на краля, започне да съди своя господар, с това ще го оскърби и добрите им отношения ще се прекъснат ако не завинаги, то най-малко за доста дълго време. Но кралските съветници знаеха всичко, каквото се върши и какво възнамеряват да вършат в Малборг, затова кралят също избра Витолд за посредник.
	И Орденът се разкая за избора си. Кръстоноските сановници, които мислеха, че познават великия княз, още не го познаваха достатъчно, защото Витолд не само присъди Дрезденко на поляците, но като знаеше и отгатваше същевременно как ще завърши работата, вдигна отново въстание в Жмудж*. Той показа на Ордена все по-страшното си лице, като почна да доставя подкрепления в хора, оръжие и храни, изпращани от плодородните полски земи.
	[* Започнало през май 1409 г. — Б. пр.]
	Сега вече всички, по всички земи на огромното кралство, разбраха, че е ударил решителният час. И той наистина бе ударил.
	Веднъж в Богданец, когато старият Мачко, Збишко и Ягенка седяха пред входа на замъка и се радваха на прекрасното и топло време, яви се неочаквано на запенен кон непознат човек, хвърли в краката на рицарите нещо като венец, сплетен от върбови и ракитови пръчки, и като извика: „Вици! Вици!“ — полетя по-нататък.
	А те скочиха на крака силно развълнувани. Лицето на Мачко стана страшно и тържествено. Збишко се затече да изпрати бързешком оръженосец с „вици“ по-нататък, след това се върна с пламък в очите и викна:
	— Война! Най-сетне бог даде! Война!
	— И такава, каквато по-рано не сме виждали! — добави сериозно Мачко.
	После викна на слугите, които за миг се събраха около господарите:
	— Протръбете с рог от кулата на четирите страни на света! Други нека се затекат по селата да доведат старейшините. Конете да се изкарат от конюшните и да се впрегнат колите! Бързо!
	И гласът му още отекваше, когато слугите се втурнаха вече по различни посоки, за да изпълнят заповедите, което не беше мъчно, защото всичко отдавна беше готово: хора, коли, коне, въоръжение, брони, запаси — само да се качат и да тръгнат!
	Но преди това Збишко попита Мачко:
	— А вие няма ли да останете в къщи?
	— Аз? Ти сънуваш ли?
	— Защото според закона вие може да останете като човек в напреднала възраст, пък и тогава тук ще има някаква закрила за Ягенка и децата.
	— Чуй: аз до бели коси съм чакал този час.
	И стигаше да се погледне неговото студено, упорито лице, за да се разбере, че напразно ще са всички увещания. И наистина, въпреки че беше прехвърлил шейсетте години, той беше още здрав като дъб и ръцете му бяха лесноподвижни в ставите, а секирата в тях просто фучеше. Той не можеше наистина да скочи на коня с пълно въоръжение без помощта на стремената, но и мнозина млади, особено между западните рицари, не можеха да направят това. Затова пък притежаваше огромен рицарски опит и по-вещ боец нямаше в цялата околност. И Ягенка очевидно не се боеше да остане сама. Като чу думите на мъжа си, тя стана, целуна му ръка и рече:
	— Не се безпокой ти за мене, мили Збишко, защото замъкът е здрав, па и това знаеш, че аз не съм твърде страхлива и от отдавна мога да си служа и с лък, и с копие. Не е време да се мисли за нас, когато трябва да се спасява кралството, а нас тук господ ще закриля.
	И изведнъж очите й се наляха със сълзи; които се зарониха на едри капки по прекрасното й, бяло като лилия, лице. После посочи децата и продължи с развълнуван и разтреперан глас:
	— Ей! Да не бяха тия дребосъчета, щях да лежа в краката ти дотогава, докато ме вземеш на войната!
	— Ягушо! — извика Збишко и я прегърна.
	А тя обви с ръце шията му, притисна се до него с всичка сила и почна да повтаря:
	— Само ми се върни ти, мой — златен, мой единствен, мой най-мили!
	— И всеки ден благодари на бога, че ти е дал такава жена! — добави с дебел глас Мачко.
	И един час по-късно от кулата свалиха знамето в знак, че господарите отсъствуват. Збишко и Мачко разрешиха на Ягенка с децата да ги изпрати до Шерадз, а след изобилната закуска те тръгнаха всички заедно с хората си и с цял керван коли.
	Денят беше светъл, без вятър. Боровете стояха неподвижни в тишината. Стадата по пасищата и по угарите пладнуваха и преживяха бавно и като че ли замислени. Само поради сухото време тук-таме по пътищата се вдигаха кълба златист прах, а над кълбата светеха някакви пламъчета, които блестяха ослепително на слънцето. Збишко ги посочи на жена си и на децата и каза:
	— Знаете ли какво блести там над праха? Това са върховете на копия и сулици. Изглежда, че навсякъде са стигнали вече „вици“ и отвсякъде народът е тръгнал срещу немците.
	И наистина беше така. Недалеко отвъд границата на Богданец те срещнаха брата на Ягенка, младия Яшко от Згожелице, които като доста заможен владелец водеше със себе си още двама тежко въоръжени бойци и двайсетина души прислуга.
	Малко по-късно на кръстопътя всред облаци прах се показа косматата фигура на Чтан от Рогов, който наистина не бе приятел на богданецките рицари, но сега им викна отдалеко: „Хайде, срещу кучите синове!“ и като им се поклони приветливо, полетя в облака прах по-нататък. Срещнаха също и стария Вилк от Бжозова. Главата му вече се тресеше малко от старост, но тръгнал бе и той, за да отмъсти за смъртта на сина си, когото немците бяха убили в Силезия.
	И колкото повече приближаваха към Шерадз, все по-често се срещаха по пътищата облаци прах, а когато отдалече се показаха вече градските кули, целият път гъмжеше от селски първенци и от въоръжени момчета, всички те отиваха на сборното място. И като виждаше целия този народ, многоброен, здрав и силен, упорит в боя, а в лишенията, лошото време, студовете и всички трудове най-издръжлив от всички други, старецът Мачко си ободряваше сърцето и предсказваше сигурна победа.


>>	XXVII

	И войната избухна най-сетне, отначало с не много битки, но на първо време и не много сполучлива за поляците. Преди още да се съберат полските сили, кръстоносците превзеха Бобровники, изравниха със земята Злотория и отново заеха нещастната и с такъв труд възвърната неотдавна Добжинска земя. Но посредничеството на чехите и на унгарците потуши за известно време военната буря. Настъпи примирие, през време на което чешкият крал Вацлав трябваше да се произнесе по разприте между Полша и Ордена.
	Обаче и двете страни не престанаха да трупат войски и да ги приближават една срещу друга през зимните и пролетните месеци, а когато подкупеният чешки крал обяви решение в полза на Ордена, войната трябваше да избухне отново.
	В това време дойде лятото, а с него пристигнаха „народите“, подвластни на Витолд. След като минаха река Висла при Червенск, двете войски и отредите на мазовецките князе се съединиха. Срещу тях в стана при Швече стояха готови сто хиляди облечени в желязо немци. Кралят искаше да мине през Дрвенца и да тръгне по късия път към Малборг, но когато минаването на реката се оказа невъзможно, той се отби от Кужентник към Джялдово, сломи кръстоносния замък Домбровно или Гилгенбург и се разположи там на стан.
	Както той, така и полските и литовските военачалници знаеха, че решителният бой трябва да стане скоро, но никой не смяташе, че ще се дойде до него по-рано от няколко дни. Допущаха, че магистърът, като пресече пътя на краля, ще поиска да даде почивка на своите войски, за да влязат в смъртния бой неуморени и бодри. А в това време кралските войски се спряха за нощуване в Домбровно. Заемането на тази крепост, макар и без заповед и дори против волята на военния съвет, изпълни с радост сърцата на краля и на Витолд, защото замъкът беше як, заобиколен с езеро, с дебели стени и многобройна охрана. И все пак полското рицарство го превзе почти за миг с такъв неудържим устрем, че преди да пристигне цялата войска, от замъка бяха останали само купища развалини и пепелища, всред които дивите бойци на Витолд и татарите под предводителството на Саладин сечаха останалите немски войници, които се защищаваха отчаяно.
	Пожарът обаче не трая дълго, защото го изгаси непродъжителният, но много силен пороен дъжд. Цялата нощ на четиринайсети срещу петнайсети юли беше странно променлива и ветровита. Вихърът донасяше буря след буря. Понякога небето като че ли цяло пламваше от светкавици и гръмотевиците се разнасяха със страшен трясък от изток към запад. Честите гръмотевици изпълваха въздуха с миризма на сяра, а пък шумът на дъжда заглушаваше всичко друго. А после вятърът разпръсваше облаците и между тях можеха да се видят звездите и светлият голям месец. Едва след полунощ поутихна и можеха поне да запалят огньове. И тутакси светнаха хиляди и хиляди огньове в безкрайния полско-литовски стан. Войниците сушеха на тях измокрените си дрехи и пееха бойни песни.
	Кралят също бодърствуваше, защото в къщата на самия край на стана, където той се бе подслонил от бурята, заседаваше военният съвет, пред който се даваше отчет за превземането на Гилгенбург. Понеже в пристъпа бе взел участие шерадзкият отред, неговият предводител Якуб от Конецпол бе повикан заедно с другите да даде обяснение защо са нападнали града без заповед и не са се отказали от пристъпа, при все че кралят бе изпратил, за да ги удържат, своя глашатай и няколко млади вестоносци.
	По тази причина воеводата, като не беше сигурен дали няма да го сполети някакво мъмрене или по-голямо наказание, взе със себе си петнайсетина по-видни рицари, между тях стария Мачко и Збишко, като свидетели, че кралският глашатай е стигнал при тях едва когато те били вече на стените и в момент на най-ожесточена битка с охраната на замъка. А що се отнася до това, че е нападнал замъка, той каза: „Мъчно е да се пита за всичко, когато войските са разтегнати на няколко мили.“ Изпратен да върви напред, той мислел, че е длъжен да унищожава пречките пред войската и да бие неприятеля, дето го срещне. Като чуха тези думи, кралят, княз Витолд и съветниците, които в душата си одобряваха станалото, не само не осъдиха воеводата и серадзките рицари за постъпката им, но дори похвалиха храбростта им, „че така сръчно се разправили със замъка и с неговата силна охрана“. Тогава Мачко и Збишко можаха да се нагледат на най-великите умове в кралството, защото освен краля и мазовецките князе там бяха и двамата предводители на всички войски: Витолд, вожд на литовците, жмуджанците, русите, бесарабците, власите и татарите, и Зиндрам от Машковице с герб „също като слънцето“, краковски оръжеен началник, главнокомандуващ полските войски, който превъзхождаше всички със знанията си по военното изкуство. Освен тях в съвета вземаха участие великите войни и държавници: краковският кащелян Кристин от Остров и краковският областен управител Яшко от Тарнов, и познанският Сендживой от Остророг, и сандомежкият Миколай от Михалов, и свещеникът на черквата „Свети Флориан“ и същевременно подканцлер Миколай Тромба, и маршалът на кралството Збигнев от Бжеже, и Пьотр Шафранец, кралски адютант, и най-сетне Жемовит, син на плоцкия княз Жемовит, единствен млад между тях, но чудно „съобразителен във военните работи“, чието мнение високо ценеше самият велик крал.
	А в съседната обширна стая чакаха, за да бъдат под ръка и в случай на нужда да услужат със съвета си най-големите рицари, чиято слава се разнасяше нашироко в Полша и в чужбина. Ето защо Мачко и Збишко видяха там сулимеца Завиша Черни и брат му Фарурей, и Скарбко Абданк от Гури, и Добко от Олешница, който на времето си бе свалил от седлото на един турнир в Торун дванайсет немски рицари, и огромния Пашко Злодей от Бискупице, и Повала от Тачево, който им беше искрен приятел, и Кшон от Козите глави, и Марчин от Врочимовице, който носеше голямото знаме на кралството, и Флориан Йелитчик от Коритница, и страшния в ръкопашен бой Лис от Търговиско, и Сташко от Харбимовице, който в пълно въоръжение можеше да прескочи два едри коня.
	Имаше и мнозина други прочути предзнаменни рицари от различните земи в Мазовия, които наричаха предзнаменни, защото излизаха на бой в първата редица. Познатите, а особено Повала, с радост поздравиха Мачко и Збишко и веднага почнаха с тях разговор за миналите времена и приключения.
	— Ей! — казваше на Збишко панът от Тачево. — Ти наистина имаш с кръстоносците тежки сметки, но се надявам, че сега ще им се отплатиш за всичко.
	— Ще им платя, макар с кръвта си, както и всички ще им платим! — отвърна Збишко.
	— Ами знаеш ли, че твоят Куно Лихтенщайн е сега велик вожд? — обади се Пашко Злодей от Бискупице.
	— Зная, и чичо ми знае също.
	— Дай боже да го срещна — прекъсна Мачко, — защото аз имам с него отделна сметка.
	— Ех, нали го викахме и ние отговори Повала, — но ни отказа, защото длъжността му не позволявала да излиза на двубой. Но сега навярно ще му позволи.
	Тогава Завиша, който всякога говореше с голяма сериозност, каза:
	— Той ще бъде на оногова, комуто бог го определи.
	А Збишко само от любопитство веднага замоли Завиша да се произнесе по случая с чичо му и попита дали Мачко не е изпълнил обета си, като се е бил с роднината на Лихтенщайн, който се предложил за заместник на Куно и паднал убит. И всички извикаха, че е изпълнил. Само упоритият Мачко, при все че беше доволен от решението, каза:
	— Все пак бих бил по-уверен, че ще получа небесно спасение, ако бях срещнал самия Куно!
	После почнаха да говорят за превземането на Гилгенбург и за предстоящата голяма битка, която очакваха наскоро, защото на магистъра не оставаше нищо друго, освен да прегради пътя на краля.
	Но тъкмо когато си блъскаха главите над въпроса след колко дни може да стане битката, към тях се приближи слаб висок рицар, облечен с червена дреха и също такава шапка на глава, разтвори ръце и каза с мек, почти женски глас:
	— Поздравявам те, рицарю Збишко от Богданец!
	— Дьо Лорш! — извика Збишко. — Ти тук?
	И го сграбчи в прегръдките си, защото беше запазил за него добри спомени, а когато се целунаха като най-близки приятели, почна да го разпитва радостен:
	— Ти тук ли си? На нашата ли страна?
	— Може би много гелдрийски рицари се намират от другата страна — отвърна дьо Лорш, — но аз съм задължен заради Длуголяс да служа на моя господар, княз Януш.
	— Та ти ли си владелец на Длуголяс след стария Миколай?
	— Да. Защото след смъртта на Миколай и на сина му, който бе убит при Бобровники, Длуголяс се падна на прекрасната Ягенка, от пет години моя жена и господарка.
	— За бога! — извика Збишко. — Разкажи как стана това?
	Но дьо Лорш поздрави стария Мачко и рече:
	— Някогашният ваш оръженосец Главчо ми каза, че ще ви намеря тук, а сега той чака у мене в палатката и наглежда вечерята. Наистина далеко е оттук, чак на другия край на стана, но с коне скоро ще стигнем, та елате с мене.
	После се обърна към Повала, с когото се бе запознал едно време в Плоцк, и добави:
	— И вие, благородни пане. Ще бъде за мен щастие и чест.
	— Добре — отвърна Повала. — Приятно е да се побъбре с познати, а по пътя да разгледаме и стана.
	И излязоха, за да яхнат конете и да тръгнат. Но преди това слугата на дьо Лорш им наметна на плещите клашници, които очевидно бе донесъл нарочно. Той се приближи до Збишко, целуна му ръка и каза:
	— Поклон и чест вам, пане. Аз съм ваш предишен слуга, но в тъмнината не можете да ме познаете. Помните ли Сандерус?
	— За бога! — извика Збишко.
	И в миг възкръснаха у него спомените за преживените мъки, скърби и минала зла съдба, също както преди две седмици, когато след съединяването на кралските войски с отредите на мазовецките князе той срещна след дълга раздяла предишния свой оръженосец Хлава.
	И рече:
	— Сандерус! Ей! Помня и ония минали времена, и тебе! Какво прави оттогава и къде си бил? Не носиш ли вече реликви?
	— Не, пане. До последната пролет бях клисар в Длуголяс, но понеже покойният ми баща беше военен, когато избухна войната, изведнъж ми опротивя бронзът на черковните камбани, а се събуди влечение към желязото и стоманата.
	— Какво чувам! — извика Збишко, който съвсем не можеше да си представи Сандерус, тръгнал с меч, вила или брадва в сражение.
	А оня му подаде стремето и каза:
	— Преди година по заповед на плоцкия епископ ходих из пруските земи, с което направих голяма услуга, но това ще разкажа по-късно, а сега сядайте, ваше височество, на коня, защото онзи чешки граф, когото наричате Хлава, ви чака с вечерята в палатката на моя господар.
	Збишко възседна коня и го подкара редом до пан дьо Лорш, за да може свободно да приказва с него, тъй като бе любопитен да узнае историята му.
	— Страшно съм доволен — каза той, — че си на наша страна, но ми е чудно, защото, нали служеше у кръстоносците?
	— Служат ония, които получават заплата — отвърна дьо Лорш, — а аз такова нещо не съм вземал. Не. Аз дойдох у кръстоносците само да търся приключения и да получа рицарски пояс и както ти е известно, получих го от ръцете на полския княз. Като престоях дълги години по тези места, разбрах на чия страна е правото, а щом отгоре на това се ожених и заселих тук, как можех да изляза срещу вас? Аз съм вече тукашен и виж как съм изучил вашия език. Дори своя вече малко съм позабравил.
	— Ами имотите ти в Гелдрия? Както съм чувал, ти си роднина на тамошния владетел и собственик на много замъци и села.
	— Имотите си отстъпих на своя роднина Фулко дьо Лорш, който ми ги плати. Преди пет години ходих в Гелдрия и донесох оттам много пари, с които закупих имоти в Мазовия.
	— А как стана, та се ожени за Ягенка от Длуголяс?
	— Ах! — отговори дьо Лорш. — Кой може да разгадае жената? Тя много обичаше да се шегува с мене и когато това ми додея и заявих, че от тъга ще отида в Азия на война и че няма вече никога да се върна, тя се разплака неочаквано и каза: „Тогава ще стана монахиня.“ Паднах аз в краката й за тези думи и след две недели плоцкият епископ ни благослови в черква.
	— А деца имате ли? — попита Збишко.
	— Ягенка се кани след войната да отиде на гроба на вашата кралица Ядвига да я моли за благословия — отвърна дьо Лорш с въздишка.
	— Добре. Разправят, че това е сигурно средство и че в тези работи няма по-добра застъпница от нашата кралица. Голямата битка ще стане след няколко дни, а после ще има мир.
	— Да.
	— Но кръстоносците навярно те смятат за изменник?
	— Не! — отвърна дьо Лорш. — Ти знаеш колко пазя рицарската чест, Сандерус ходи по поръка на плоцкия епископ в Малборг и аз по него пратих писмо на магистър Улрих, в което се отказах да му служа и му изложих причините, поради които минавам на ваша страна.
	— Ха! Сандерус! — извика Збишко. — Каза ми той, че бронзът на камбаните му станал противен и че желязото събудило у него желание за бой, което ми е чудно, защото винаги е имал заешко сърце.
	А пан дьо Лорш отвърна:
	— Сандерус борави със стоманата или с желязото само докато бръсне мене и оръженосците ми.
	— Така ли? — запита развеселеният Збишко.
	И те яздеха известно време в мълчание, после дьо Лорш вдигна очи към небето и рече:
	— Поканих ви на вечеря, но преди да стигнем, ще бъде може би вече утринна закуска.
	— Месечината още свети — отвърна Збишко. — Да вървим.
	Те се изравниха с Мачко и Повала и продължиха да яздят по-нататък заедно четворицата по широката улица на стана, каквато по заповед на военачалниците оставяха всякога между палатките и огньовете, за да може да се минава свободно. За да стигнат до разположените на другия край мазовецки отреди, те трябваше да минат надлъж през целия стан.
	— Откак Полша е Полша — обади се Мачко, — не е виждала още толкова войска, защото са се стекли народи от всички краища на земята.
	— Нито един друг крал не може да събере такива — отговори дьо Лорш, — защото никой не владее толкова могъщо кралство.
	А старият рицар се обърна към Повала от Тачево:
	— Колко отреди, пане, казвате, че са дошли с княз Витолд?
	— Четиридесет — отговори Повала. — Нашите, полските, заедно с мазурите са петдесет знамена, но не са така големи, както Витолдовите, защото у него понякога под едно знаме служат и няколко хиляди души. Ха. Чуваме, че магистърът бил казал, че тия голтаци по-добре работят с лъжиците, отколкото с меча, но дай боже да се е излъгал, защото мисля, че литовските копия страшно ще почервенеят от кръстоноска кръв.
	— Ами тези, покрай които минаваме сега, какви са? — запита дьо Лорш.
	— Това са татари; доведе ги Витолдовият васал Саладин.
	— Добре ли се бият.
	— Литва умее да ги бие и покори голяма част от тях, затова именно те трябваше да вземат участие в тази война. Но западните рицари мъчно могат да се борят с тях, защото те в бягството си са още по-страшни, отколкото при нападение.
	— Да ги разгледаме по-отблизо — рече де Лорш. И отидоха към огньовете, които бяха обкръжени от хора със съвсем голи ръце, облечени въпреки лятото с овчи кожуси с вълната навън. По-голямата част спяха направо на голата земя или на мокра слама, която изпускаше пара от горещината, но мнозина клечаха край пламтящите огньове; някои съкращаваха нощните часове, като си тананикаха през нос диви песни и удряха за съпровод един конски пищял о друг, което причиняваше чудноват и неприятен шум; други имаха малки дайрета или дрънкаха на обтегнатите тетиви на лъковете. Други ядяха току-що извадени от огъня димящи и кървави късове месо, което духаха с издутите си сини устни. Изобщо те изглеждаха така диви и зловещи, че по-лесно беше да ги вземе човек за някакви страшни горски същества, отколкото за хора. Димът лютеше от конската и овча лой, която капеше в огъня, а освен това наоколо се разнасяше непоносим смрад на опърлена вълна, на прегряни кожуси, на прясно одрани кожи и на кръв. От другата, тъмната страна на улицата, дето стояха конете, полъхваше миризма на пот. Няколкостотин такива дребни коне бяха струпани наблизо за разезди и те бяха изпасли всичката трева под краката си, хапеха се помежду си, като цвилеха силно и пръхтяха. Конярите усмиряваха крамолата им с викове и с камшици от сурова кожа.
	Беше опасно сам човек да попадне между татарите, защото тези диваци бяха нечувано грабливи. Току зад тях се бяха разположили не по-малко дивите дружини на бесарабците с рога на главите; там бяха и дългокосите власи, които вместо ризници носеха на гърдите и на гърбовете си дървени дъски, рисувани с нескопосни изображения на вампири, скелети или зверове; а по-нататък бяха сърбите, чийто заспал сега стан ечеше денем, през време на почивките, като една голяма лютня, толкова много кавали, пищялки, тамбури, гайди и разни други музикални инструменти имаше в него.
	Огньовете светеха, а от небето посред облаците, които силният вятър раздухваше, светеше ясният голям месец и на това осветление нашите рицари разглеждаха стана. След сърбите идеха нещастните жмуджанци. Немците бяха пролели потоци жмуджка кръв, но на всеки призив на Витолд те се вдигаха за нови боеве. И сега сякаш, в предчувствие, че нещастието им скоро ще свърши веднъж за винаги, те дойдоха тук, проникнати от духа на Скирвойло, на когото само името изпълваше немците с тревога и бяс. Огньовете на жмуджанците бяха току до литовските, защото народът беше един и същ, имаха един и същ език и еднакви нрави.
	Но още при навлизането в литовския стан една мрачна гледка порази очите на рицарите. На приготвената от кръгли дървени греди бесилка висяха два човешки трупа, които вятърът люлееше, мяташе, въртеше и подхвърляше с такава сила, че дори гредите на бесилката скърцаха жаловито. Като видяха труповете, конете запръхтяха и приклекнаха на задните си крака, а рицарите се прекръстиха набожно. След като ги отминаха, Повала каза:
	— Княз Витолд беше заедно с краля и аз също бях при краля, когато доведоха тези виновници. Още от попреди нашите епископи и дворяни се оплакваха, че Литва воюва много жестоко и не щади дори черквите. И когато ги доведоха (а те бяха видни хора, само че осквернили нещастниците светото причастие), князът така се разяри, че страшно беше да го гледа човек, и им заповяда да се обесят. И те клетниците трябваше сами да издигнат бесилката и сами да се обесят, дори се подканваха един друг: „Хайде, по-скоро, че князът ще се разгневи още повече!“ И страх обзе всички татари и литовци, защото те се боят не от смъртта, а от гнева на княза.
	— Ех, спомням си — рече Збишко, — че когато едно време в Краков кралят се разгневи на мене заради Лихтенщайн, младият княз Ямонт, който беше кралски довереник, веднага ме посъветва да се обеся. И ми даде този съвет, защото ми желаеше доброто, пък аз щях да го извикам на двубой, ако работата не беше такава, та и без това, както знаете, щяха да ми отсекат главата.
	— Княз Ямонт вече научи рицарските обичаи — отвърна Повала.
	С такива разговори те минаха големия литовски стан и трите бляскави руски полка, от конто най-многоброен беше смоленският, и влязоха в стана на поляците. Там се бяха разположили петдесет знамена — ядрото и същевременно центърът на всички войски. Въоръжението тук беше по-добро, конете по-едри, рицарството по-добре обучено и не отстъпваше по нищо на западното. По силата на мускулите, по издръжливостта на глад, студ и лишения тези дворянн от Великополша и Малополша дори превишаваха бойците на Запада, които се грижеха за повече удобства. Нравите им бяха по-прости, ризниците изковани по-грубо, но хората бяха по-закалени, а на тяхното презрение към смъртта и на безмерната им упоритост в боя се бяха чудили вече неведнъж дошлите отдалеко френски и английски рицари.
	Дьо Лорш, който познаваше полското рицарство отдавна, каза:
	— Тук е всичката сила и всичката надежда. Спомням си как в Малборг често се оплакваха, че в боя с вас всяка педя земя трябва да се изкупува с потоци кръв.
	— Кръвта и сега ще потече като река — отговор Мачко, — защото и Орденът досега не е събирал такива сили.
	А Повала отвърна:
	— Рицарят Кожбог, който ходи от страна на краля; при магистъра с писма, казваше, че кръстоносците говорели, че нито римският император, нито някой друг крал има такава сила, както Орденът, и че той можел да завоюва всички кралства.
	— Ами! Нали ние сме повече! — рече Збишко.
	— Така е, но те не смятат войската на Витолд, понеже този народ бил въоръжен криво-ляво и щял да се сломи още от първия удар като глинено гърне под чук. Но вярно ли е това, или не е вярно, не зная.
	— И вярно, и невярно! — обади се съобразителният Мачко. — Ние със Збишко ги познаваме, защото сме воювали заедно с тях. Разбира се, че въоръжението им е по-лошо и конете по-дребни и често се случва да се огънат под напора на рицарството, но сърцата им са храбри, а може би и по-мъжествени от сърцата на немците.
	— Това скоро ще се види — каза Повала. — Очите на краля постоянно се наливат със сълзи при мисълта, че ще се пролее толкова християнска кръв, и той до последната минута е готов да сключи справедлив мир, но кръстоноската надменност не ще допусне това.
	— Дума да не става! Познавам аз кръстоносците, па и всички ги познаваме — потвърди Мачко. — Господ там вече е нагласил везните, на които ще сложи нашата кръв и кръвта на враговете на нашето племе.
	Бяха вече близо до мазовецките отреди, между които бяха опънати палатките на пан дьо Лорш, когато неочаквано по средата на „улицата“ забелязаха голяма купчина хора, загледани към небето.
	— Стойте там, стойте! — извика един глас от средата на навалицата.
	— Кой говори и какво правите тук? — попита Повала.
	— Клобуцкият свещеник. Ами вие кои сте?
	— Повала от Тачево, рицарите от Богданец и дьо Лорш.
	— Ах, вие ли сте, пане — рече с тайнствен глас свещеникът и се приближи до коня на Повала. — Погледнете само месеца и вижте какво става на него. Прокобна и чудна нощ.
	Рицарите вдигнаха глави и загледаха луната, която беше вече побледняла и скоро щеше да залезе.
	— Не мога нищо да разпозная! — рече Повала. — А вие какво виждате?
	— Монах с качулка се бие с крал с корона! Вижте! Ето там! В името на отца и сина и светаго духа! О, как страшно се бият… Боже, бъди милостив към нас грешните!
	Наоколо настана тишина, защото всички притаиха дъх в гърдите си.
	— Вижте! Вижте! — викаше свещеникът.
	— Вярно! Има нещо такова! — рече Мачко.
	— Истина! Истина! — потвърдиха другите.
	— Ето, кралят повали монаха — извика внезапно клобуцкият свещеник, — стъпи с крак върху него! Слава на господа Исуса.
	— Во веки веков!
	В този миг голям чер облак покри месечината — и нощта потъмня, само светлината на огньовете трепкаше на кървави напречни ивици по пътя.
	Рицарите тръгнаха по-нататък, а когато се бяха вече отдалечили от купчината, Повала запита:
	— Видяхте ли нещо?
	— Изпърво нищо — отговори Мачко, — но после видях ясно и краля, и монаха.
	— И аз.
	— И аз.
	— Божие знамение — обади се Повала. — Ха, личи си, че въпреки сълзите на нашия крал пак няма да има мир.
	— А боят ще бъде такъв, какъвто светът не помни — добави Мачко.
	И те продължиха да яздят мълчаливо по-нататък, а сърцата им бяха препълнени и въодушевени.
	Но когато бяха вече близо до палатката на пан дьо Лорш, вихърът връхлетя отново с такава сила, че за един миг разпръсна огньовете на мазурите. Въздухът се изпълни с хиляди главни, пламнали трески, искри и същевременно се заслони от кълба дим.
	— Ей, страшно духа! — каза Збишко и свали клашника, който вятърът бе метнал на главата му.
	— А във вихъра сякаш се чуват човешки плач и степания.
	— Скоро ще съмне, но никой не знае какво ще му донесе денят — добави дьо Лорш.


>>	XXVIII

	На съмване вихърът не само не утихна, но се усили до такава степен, че бе невъзможно да се разгъне палатката, в която кралят бе навикнал от началото на похода да изслушва всекидневно три литургии. Най-сетне дотърча Витолд с молба и увещание да се отложи службата за по-удобно време и да стане в горския гъстак, а сега да не се спира походът. Желанието му се изпълни, защото не можеше да бъде иначе.
	При изгрев слънце войските потеглиха вкупом, а след тях се проточи необозримият обоз. Един час след тръгването вятърът утихна така, че можеше да се развият знамената. И тозчас полето, додето поглед стига, се покри като че с многобагрени цветя. Ничие око не можеше да обхване отредите и тази гора от различни знамена, под които вървяха напред полковете. Вървеше войската от Краковско под червено знаме с бял коронован орел и това беше челното знаме на цялото кралство, велик знак на всички войски. Носеше го Марчин от Врочимовице, от герба Полукоза, силен рицар и прочут в целия свят. След тях вървяха гвардейските отреди, над един от които се развяваше двойният литовски кръст на Ягело, а над втория — гербът на литовските князе: рицар на кон с меч и щит. По-нататък, под знамето на свети Георги, вървеше силен отред от чужденци, наемници и доброволци, съставен главно от чехи и моравци. Те бяха дошли многолюдно на тази война и целият четиридесет и девети отред беше съставен само от тях. Тези хора, особено в пехотата, която вървеше след копиеносците, бяха диви, упорити, но извънредно способни за битки и така свирепи, че всяка друга пехота при сблъскване с нея отскачаше веднага като куче от таралеж. Тяхното оръжие се състоеше от алебарди, коси, брадви и особено железни тояги, и те го владееха до най-голямо съвършенство. Те се наемаха у всекиго, който им плащаше, защото тяхната стихия беше войната, грабежите, сечта.
	Редом с моравците и чехите вървяха под своите знамена шестнайсет дружини конници от полските земи, в това число една пшемисълска, една лвовска, една халицка и три подолски, а след тях пехотата от същите земи, въоръжена предимно с ловни копия и коси. Мазовецките князе Януш и Жемовит водеха двайсет и първия, двайсет и втория и двайсет и третия отред. До тях вървеше конницата на епископите и на велможите, на брой двайсет и два отреда. Те бяха отредите на Яшко от Тарнов, на Йендрек от Тенчин, на Спитко Лелива и на Кшон от Остров, на Миколай от Михалов и на Збигнев от Бжеже, и на Кшон от Кози глави, и на Куб от Конецпол, и на Яшко Литенза, и на Кмита, и на Заклнка, а освен тях родовите полкове на Грифитите, на Бобовците, на Козите рога и разни други, които в битките се събираха под общото гербово знаме и имаха един н същ боен призив.
	И тъй се разцъфтя земята под тях, както се разцъфтява ливада през пролетта. Вървеше цяла вълна коне, вълна хора, над тях гора от копия с разноцветни знаменца, подобни на мънички цветове, а отзад, в облаци прах, се движеше градската и селската пехота. Всички знаеха, че отиват към страшна битка, но знаеха, че „трябва“, та отиваха на драго сърце.
	А на дясното крило се точеха дружините на Витолд под знамена с разни цветове, но с еднакво изображение на литовския герб. Никакъв поглед не можеше да обгърне цялото войнство, защото то се беше разтегнало всред полята и горите на едно пространство, широко повече от немска миля.
	Малко преди пладне, като стигнаха до селата Логдау и Таненберг, войските се спряха на края на гората. Мястото изглеждаше удобно за почивка и бе защитено от всякакво неочаквано нападение, тъй като от лявата страна го миеше един ръкав на Домбровското езеро, от дясната — езерото Любен, а пред войските на цяла миля се откриваше широко поле. В средата на това пространство, което постепенно се издигаше в западна посока, се зеленееха мочурите на Грунвалд, а малко но далече се сивееха сламените покриви и голите тъжни угари на Таненберг. Неприятелят, който би поискал да се спусне към горите откъм хълма, лесно можеше да се забележи, но не се надяваха, че той ще настъпи по-рано от следния ден. Войските се спряха тук само за почивка, обаче опитният във военните работи Зиндрам от Машковице запазваше дори и през време на поход бойния ред и настани войските така, та всеки миг да бъдат готови за бой. По заповед на вожда бяха изпратени веднага на леки и бързи коне разузнавачи по посока на Грунвалд и Таненберг и по-нататък, за да изследват околността, а в това време на високия бряг на езерото Любен разпънаха палатката-параклис, за да може — жадният за черковна служба крал да изслуша обичайните литургии.
	Ягело, Витолд, мазовецкнте князе и членовете на военния съвет се упътиха към палатката. Пред нея се бяха насъбрали най-първите рицари — и за да се поверят на бога пред страшния ден, и за да видят краля. И го видяха, като мина със сива походна дреха, със сериозно лице, по което ясно личеше тежка загриженост. Годините малко бяха изменили фигурата му и не бяха покрили лицето му с бръчки, нито бяха прошарили косата му, която той и сега също така отмяташе с бързо движение зад ушите си, както тогава, когато Збишко го видя за пръв път в Краков. Но вървеше като че прегърбен под бремето на страшната отговорност, която тежеше на плещите му, като че потънал в голяма печал. Във войската си приказваха, че кралят плаче постоянно над оная християнска кръв, която щеше да се пролее — и така беше в същност. Ягело се отвращаваше от мисълта за войната, особено с хора, които носеха кръст на плащовете и знамената си, и с цялата си душа жадуваше мир. Напразно полските панове, а дори и унгарските посредници Шчибор и Гара изтъкваха надменността и дързостта на кръстоносците, поради която магистър Улрих беше готов да извика на бон целия свят; напразно неговият собствен пратеник Пьотр Кожбог се кълнеше в кръста господен и в рибите на герба си*, че Орденът не иска и да чуе за мир и че вождът от Гнев, граф фон Венде, който единствен ги скланял към мир, бил обсипан от другите с подигравки и оскърбления. Кралят все още имаше надежда, че противникът ще признае справедливостта на неговите искания, ще пожали човешката кръв и ще завърши страшната крамола със справедлива спогодба.
	[* Кожбог имал на герба си три шарана. — Б. пр.]
	Ето, и сега отиваше да се моли за това в параклиса, понеже простата му и добра душа се терзаеше от страшно безпокойство. Някога Ягело бе нахлувал в земите на кръстоносците с огън и желязо, но бе правил това като езически литовски княз*, а сега, когато като полски крал и християнин видя горящите села, пепелищата, кръвта и сълзите, обхвана го боязън от божия гняв, още повече, че това беше само начало на войната. Ако можеше да се свърши с това! Но ето, днес-утре народите ще се срещнат и земята ще подгизне от кръв. Наистина този неприятел не е справедлив, обаче носи кръстове на плащовете и го бранят толкова велики и свети реликви, та мисълта тръпне пред тях ужасена. Цялата войска мислеше със страх за тези светини и не от стрелите, не от мечовете или от секирите, но главно от тези свети останки се опасяваха поляците. „Как ще вдигнем ръка на магистъра — казваха безстрашните рицари, — когато на бронята му има амулет, а в него мощи и дърво от кръста господен!“ Витолд гореше наистина от жажда за война, подтикваше към нея и бързаше да започне битка, но набожното сърце на краля просто се вцепеняваше при мисълта за ония небесни сили, с които Орденът прикриваше своята несправедливост.
	[* През 1384 г. — Б. пр.]


>>	XXIX

	Отец Бартош от Клобуцко бе свършил вече първата литургия, а калишкият свещеник Ярош щеше след малко да започне втората и кралят бе излязъл пред палатката, за да поразтъпче малко уморените си от коленичене крака, когато на за пенен кон долетя като буря шляхтичът Ханко Остойчик и преди да успее да скочи от седлото, извика:
	— Немците, милостиви господарю!
	Скочиха при тези думи рицарите, лицето на краля промени израза си, тон помълча за миг, после извика:
	— Слава на Исуса Христа! Где ги видя и колко отреда са?
	— Видях една дружина при Грунвалд — отговори със запъхтян глас Ханко, — но зад хълма се вдигаше прах, като че ли идеха повече!
	— Слава на Исуса Христа! — повтори кралят.
	Изведнъж Витолд, на когото още при първата дума на Ханко кръвта удари в лицето и очите му пламнаха като въглени, се обърна към придворните и извика:
	— Да се отложи втората литургия и дайте ми коня!
	Но кралят сложи ръка на рамото му и каза:
	— Върви ти, братко, пък аз ще остана да изслушам и втората литургия.
	Витолд и Зиндрам от Машковице яхнаха конете, но тъкмо когато завиха към лагера, прилетя втори вестител, шляхтичът Пьотр Окша от Влостов, и още отдалече почна да вика:
	— Немци! Немци! Видях два отреда!
	— На конете! — се обадиха гласове между придворните и рицарството.
	И още Пьотр не бе довършил думите си, когато отново се разнесе тропот и долетя трети вестител, а след него четвърти, пети и шести: всички бяха видели, че настъпват все по-многобройни немски дружини, Нямаше вече никакво съмнение — цялата армия на кръстоносците прегражда пътя на кралската войска.
	Рицарите за миг се разотидоха при отредите си. С краля при палатката-параклис останаха само шепа придворни, свещениците и оръженосците. Но в този миг се чу звънчето, което беше знак, че калишкият свещеник започва втората литургия, та Ягело протегна ръце, събра ги набожно за молитва, вдигна очи към небето и се упъти с бавни крачки към палатката.


	Но когато след литургията излезе отново пред палатката, той можа вече със собствените си очи да се убеди, че вестителите бяха казали истината, защото по краищата на издигащата се все по-нагоре обширна равнина нещо се зачерня, като че ли внезапно бе израсла гора по пустото поле, а над гората трептеше и искреше на слънцето дъга от знамена. Още по-далече, там зад Грунвалд и Таненберг, се издигаше към небето огромен облак от прах. Кралят обхвана с поглед целия този страшен хоризонт, после се обърна към подканц-лера отец Миколай и попита:
	— На кой светец почитаме днес паметта?
	— Разпращането на апостолите* — отговори отец подканцлерът.
	[* 15 юли. — Б. пр.]
	А кралят въздъхна:
	— Значи, денят на апостолите ще бъде последен от живота на много християни, които ще загинат днес на това поле.
	И посочи с ръка широката пуста равнина, на която само в средата, на половината път към Таненберг, се възвисяваха няколко вековни дъба.
	Но в това време доведоха коня на краля, а отдалече се показаха шестдесет копия, които Зиндрам от Машковице бе изпратил като стража на кралската особа.


	Кралската стража се предвождаше от Александър, най-малкия син на плоцкия княз и брат на оня Жемовит, който бе надарен с изключителна съобразителност във военното дело и заседаваше във военния съвет. Второ място след него заемаше литовският братанец на краля, Зигмунт Корибут, многообещаващ момък и с голямо бъдеще, но с неспокоен дух. Между рицарите от охраната най-прочути бяха: Яшко Монжик от Домброва, същински исполин, по снага, кажи-речи, еднакъв с Пашко от Бискупице, а по сила почти равен на самия Завиша Черни; Жулава, дребен и слаб чешки барон, но с безмерна сръчност, прочут при чешкия и унгарския двор от двубоите, на които прострял петнайсетина австрийски рицари, и втори чех Сокол, стрелец над стрелците, и рицарят от Великополша Бениаш Веруш, и Пьотр Медиолански, и литовският болярин Шенко от Похост, чийто баща Пьотр предвождаше един от смоленските полкове, и роднината на краля княз Федушко, и княз Ямонт, и най-сетне същинските полски рицари, „избрани между хиляди“, които всички се бяха заклели да бранят краля до последна капка кръв и да го пазят от всякакво военно премеждие. А непосредствено до кралската особа се намираше подканцлерът отец Миколай и секретарят Збишко от Олешница, учен младеж, опитен в изкуството да чете и пише, но същевременно силен като глиган. Оръжието на господаря пазеха трима оръженосци: Чайка от Нови Двор, Миколай от Моравица и Данилко Рушин, който носеше лъка на краля и колчана със стрелите. Свитата допълваха петнайсетина придворни, които на бързи коне трябваше да разнасят на войските кралските заповеди.
	Оръженосците сложиха на краля скъпоценна блестяща броня, после му доведоха също „избрания между хиляди“ тъмнокафяв кон, който изпод стоманеното покривало за главата пръхтеше с ноздри и това беше добро предзнаменование, изпълваше въздуха с цвиленето си и поприклякваше като птица, която се кани да хвръкне. Когато усети под себе си коня и в ръката си копието, кралят изведнъж се промени. Тъгата изчезна от лицето му, малките му черни очи заблестяха, а на бузите му се показа руменина; но то беше само за миг, а когато отецът подканцлер почна да го кръсти, той стана отново сериозен и смирено наведе покритата си със сребрист шлем глава.


	В това време немската войска се спусна бавно по полегатата равнина, мина Грунвалд, мина Таненберг и застана в пълен боен ред насред полето. Отдолу, от полския стан, се виждаше много ясно страшният орляк от покритите с железни брони коне и рицари. Доколкото позволяваше вятърът, който развяваше знамената, по-силните очи дори различаваха нашитите по тях различни знаци като: кръстове, орли, грифони, мечове, шлемове, агънца, глави на зубри и мечки.
	Старият Мачко и Збишко, които се бяха били по-рано с кръстоносците, та познаваха войската и гербовете им, показваха на своите шерадзки другари двата отреда на магистъра, в които служеше цветът и отборът на рицарството, и бойния отред на целия Орден, чийто предводител беше Фридрих фон Валенрод, и храбрия отред „Свети Георги“, със знаме червен кръст на бяло поле, и много други орденски отреди. Непознати им бяха само знамената на различните гости, които бяха надошли с хиляди от всички страни на света: от Австрия, от Бавария, от Швабия, от Швейцария, от прочутата с рицарството си Бургундия, от богатата Фландрия, от слънчевата Франция, за чиито рицари Мачко разправяше някога, че дори след падането си на земята продължавали още да говорят войнствено, и от задморската Англия, родината на безпогрешните стрелци, и дори от далечната Испания, дето покрай непрекъснатата борба със сарацините бе разцъфтяла най-много от всички други страни храбростта и честта.
	И у коравата шляхта от околностите на Шерадз, от Конецпол, от Богданец, от Рогов и от Бжозова, както и от другите полски земи, кръвта в жилите започна да кипи при мисълта, че ей сега, след малко ще им се падне да се счепкат с немците и с цялото това блестящо рицарство. Лицата на по-възрастните станаха сериозни и сурови, защото те знаеха колко тежка и страшна ще бъде борбата. А на младите сърцата почнаха да подскачат също както подскачат със скимтене държаните на ремък ловни кучета, когато забележат отдалеко дивия звяр. Някои стисваха по-силно в дланите си копията, дръжките на мечовете и секирите, изместваха се към задницата на коня, сякаш се готвеха за скок, а други почваха да дишат ускорено, като че внезапно им е станало тясно в ризниците. Но опитните бойци ги успокояваха с думите: „Няма да ви отмине, има за всекиго, дай боже да не бъде само премного.“
	Но кръстоносците, които оглеждаха отгоре гористата низина, виждаха по края на гората само десетина полски отреда и съвсем не бяха уверени дали това е цялата кралска армия. Наистина наляво около езерото се виждаха сиви грамади от бойци, а в храсталаците блестеше нещо като върхове на сулици, тоест леки копия, каквито употребяваха литовците. Но това можеше да бъде само голям полски разезд. Едва бежанците от разрушения Гилгенбург, десетина-петнайсет от които бяха доведени при магистъра, засвидетелствуваха, че насреща са изправени всичките полско-литовски войски.
	Но те напразно описваха силата на неприятеля. Магистър Улрих не искаше да им вярва, защото още от започването на войната вярваше само на това, което му изнасяше и което му предвещаваше несъмнена победа. Той не изпращаше разузнавачи, като смяташе, че и без всичко това ще се стигне до решителна битка, а тази битка не може да завърши иначе освен със страшното поражение на неприятеля. Уверен във военната сила, каквато нито един от магистрите не бе извеждал дотогава на бойното поле, той подценяваше противника, а когато вождът на Гнев, който правеше разузнавания по свой почин, му съобщаваше, че все пак войските на Ягело са по-многобройни, той отговаряше:
	— Какви войски са те! Само с поляците ще трябва малко да се понасилим, а останалите, да бъдат, ако ще и безброй, са жалък народ, повече годен за лъжица, отколкото за оръжие.
	И понеже с всички сили се стремеше към битка, той много се зарадва сега, когато внезапно се озова пред неприятеля и когато видът на бойното знаме на цялото кралство, което ясно се червенееше на тъмния фон на боровете, не му позволяваше повече да се съмнява, че пред него стои главната армия.
	Но немците нямаше как да нападнат застаналите край гората и вътре в нея поляци, защото рицарството беше страшно само в открито поле, а не обичаше и не можеше да се сражава в горския гъстак.
	И около магистъра се събраха за късо съвещание как да измъкнат противника от гъсталака.
	— В името на свети Георги! — извика магистърът. — Минахме две мили, без да си починем, и горещината е ужасна, а телата ни се обливат в пот под броните. Та няма да чакаме тук, докато на неприятеля му скимне да излезе на полето.
	В отговор на това граф Венде, човек на почетна възраст и с голям ум, рече:
	— Наистина тук вече се присмяха на моите думи — и ги осмиваха ония, които навярно ще се измъкнат от това бойно поле, на което аз ще падна (тук той погледна Вернер фон Тетинген), — но все пак ще кажа онова, което съвестта и обичта ми към Ордена повелява. Не смелост липсва на поляците, но както зная, кралят до последния миг се надява, че ще му изпратим пратеници за мир.
	Вернер фон Тетинген не отговори нищо, само се изсмя презрително, но и на магистъра не бяха приятни думите на Венде, та рече:
	— Време ли е сега да се мисли за мир?! За друго трябва да се съветваме.
	— За божието дело е всякога време — отвърна фон Венде.
	Но жестокият члуховски вожд Хенрих, който се бе заклел, че ще заповяда да носят пред него два голи меча, докато ги обагри с полска кръв, обърна към магистъра затлъстялото си и потно лице и извика със страшен гняв:
	— По-мила ми е смъртта от позора! Ако ще и сам-самичък, с тези мечове ще се хвърля върху цялата полска войска!
	Улрих посмръщи вежда и каза:
	— Проявяваш непокорство.
	А после се обърна към вождовете:
	— Съветвайте само как да измъкнем неприятеля от гората.
	И чуха се най-различни съвети, докато най-сетне се понрави и на вождовете, и на по-видните гости мнението на Герсдорф — да се изпратят при краля двама херолди със съобщение, че магистърът му праща два меча и призовава поляците на смъртен бой, пък ако полето му се вижда малко, той ще поотстъпи с войските си, за да им го разшири.
	Кралят току-що се бе отдалечил от брега на езерото и се бе упътил към лявото крило при полските отреди, дето трябваше да препаше множество рицари, когато внезапно му съобщиха, че двама херолди се спущат откъм войските на кръстоносците.
	Сърцето на Ягело затуптя от надежда:
	— Ами ако идат с предложение за справедлив мир?
	— Дай боже! — отвърнаха духовниците.
	Кралят прати да повикат Витолд, а в това време херолдите, без да бързат, се приближиха до стана.
	В ясния слънчев блясък ги виждаха добре как идеха, яхнали огромните си, покрити с металически брони бойни коне. Единият имаше на щита си изобразен черния императорски орел на златно поле, вторият, който беше херолд на щетинския княз — гриф на бяло поле. Редиците се разстъпиха пред тях, а те слязоха от конете, застанаха пред великия крал и като наведоха малко глави, за да му отдадат чест, така изпълниха пратеничеството си:
	— Магистър Улрих — рече първият херолд — призовава твое величество и княз Витолд на смъртен бой и за да възбуди мъжеството ви, което изглежда, че ви липсва, праща ви тези два голи меча.
	Като каза това, той сложи мечовете в краката на краля. Яшко Монжик от Домброва преведе думите му на краля, но едва довърши, и напред излезе вторият херолд с грифа на щита си и каза:
	— Магистър Улрих заповяда също да ви уведомим, пане, че ако ви е недостатъчно полето за битка, той ще отстъпи с войските си, за да не киснете из гъсталаците.
	Яшко Монжик отново преведе думите му и настъпи мълчание: само рицарите от кралската свита почнаха тихо да скърцат със зъби, възмутени от такава дързост и обида.
	Последната надежда на Ягело се разпръсна като дим. Той очакваше пратеници за спогодба и мир, а в същност то било пратеничество на надменност и за война.
	И като вдигна насълзените си очи към небето, отговори:
	— Мечове ние имаме достатъчно, но приемам и тези като предзнаменование за победата, която сам господ ми праща чрез вашите ръце. А полето за битката пак бог ще определи. Към неговата справедливост се обръщам сега аз и се оплаквам за нанесените ми злини и за вашата несправедливост и гордост — амин!
	И две големи сълзи потекоха по загорелите му бузи. В това време се чуха гласове на рицарите от свитата на краля:
	— Немците отстъпват. Освобождават полето!
	Херолдите си отидоха и след малко ги видяха отново да яздят нагоре на своите огромни коне и да блестят в светлината на слънцето с копринените дрехи, които носеха върху броните.
	Полските войски излязоха в пълен боен ред от гората и храсталаците. В средата вървеше така нареченият челен отред, съставен от най-страшните рицари, след него главният, а след главния пехотата и наемниците. Благодарение на това между отредите се отвориха две дълги улици, по които летяха Зиндрам от Машковице и Витолд. Последният беше без шлем на главата, с блестяща броня, приличен на зловеща звезда или на гонен от вихъра пламък.
	Рицарите поемаха въздух в гърдите си и се настаняваха по-здраво на седлата.
	Битката щеше да започне ей сега.
	Магистърът наблюдаваше в това време кралските войски, които излизаха от гората.
	Той гледа дълго време техния голям брой, разперените им като на грамадна птица криле, повяваните от вятъра разноцветни знамена и внезапно сърцето му се сви от някакво непознато, страшно чувство. Може би видя с очите на душата си грамади от трупове и реки от кръв. Той не се страхуваше от хората, но може би се уплаши от бога, който държеше вече там, в небесните висини, везните на победата.
	За пръв път му дойде наум какъв страшен ден е настъпил и за пръв път усети каква безмерна отговорност е поел на плещите си.
	И лицето му пребледня, устните му затрепераха, а от очите потекоха изобилни сълзи. Вождовете гледаха с учудване своя главнокомандуващ.
	— Какво ви е, господарю? — попита граф Венде.
	— Наистина, тъкмо време за сълзи! — се обади жестокият члуховски вожд Хенрих.
	А великият вожд Куно Лихтенщайн изду устни и рече:
	— Открито те укорявам за това, магистре, защото би трябвало сега да въодушевяваш сърцата на рицарите, а не да ги отчайваш. Наистина не такъв сме те виждали по-рано.
	Но въпреки всички усилия сълзите на магистъра течеха така изобилно по черната му брада, сякаш в него плачеше някой друг.
	Най-сетне той се овладя малко, обърна строги очи към вождовете и извика:
	— По местата!
	И те се затекоха всеки при своето знаме, защото магистърът каза това много повелително, а сам протегна ръка към оръженосеца си и рече: Дай ми шлема.
	Вече сърцата на всички и в двете войски биеха като чукове, но тръбите не даваха още сигнал за боя.


	Настъпи може би по-тежка от самия бой минута на очакване. На полето между немците и кралската армия откъм страната на Таненберг се издигаха няколко вековни дъба, на които се бяха покатерили местни селяни, за да гледат борбата на тези войски, толкова огромни, каквито от незапомнени времена светът не бе виждал. Но освен тази единствена купчина дървета цялото поле беше пусто, сиво, страхотно, прилично на мъртва степ. Само вятърът се разхождаше по него, а над него витаеше смъртта. Очите на рицарите се обръщаха неволно към тая зловеща, безмълвна равнина. Носените по небето облаци засланяха от време на време слънцето и тогава върху нея падаше мъртвешка тъмнина.
	Изведнъж налетя вихър. Зашумя в гората, обрули хиляди листа, втурна се в полето, грабна сухите стъбла на тревата, вдигна облаци прах и го понесе в очите на кръстоноските войски. В същия миг въздухът потрепера от гръмливия глас на правите и криви рогове и на пищялките и цялото литовско крило се откъсна от мястото си, като че хвръкна огромен орляк птици. Според обичая си те изведнъж полетяха в галоп. Конете с обтегнати шии и свити уши препускаха с всички сили напред; ездачите размахваха мечове и копия и летяха със страшен вик срещу лявото крило на кръстоносците.
	Магистърът тъкмо тогава беше там. Вълнението му бе вече минало, а от очите му излизаха искри вместо сълзи. И като видя развилнялата се литовска буря, обърна се към Фридрих Валенрод, който предвождаше тази част от войските, и рече:
	— Витолд излиза пръв. Почнете тогава и вие в името божие!
	И с махване на десницата си той прати в боя четиринайсет отреда от желязното рицарство.
	— Gott mit uns!* — извика Валенрод.
	[* Бог е с нас! — Б. пр.]
	Отредите насочиха копия и тръгнаха най-напред ходом. Но както търколен отгоре по стръмнината камък колкото повече се търкаля, толкова се засилва надолу, така и те от ходом минаха в тръс, после в галоп, и летяха страшни, неудържими като лавина, която помита и събаря всичко по пътя си.
	Земята кънтеше и се огъваше под тях.
	Битката всеки миг щеше да се разпростре и разгори по цялата бойна линия, затова полските отреди запяха старата бойна песен на свети Войчех. Сто хиляди покрити с желязо глави обърнаха очи към небето и от сто хиляди гърла излезе един гигантски глас, подобен на небесен гръм:
P>
	О закрилнице, о Дево пресвета,
	помоли сина си, помоли Христа,
	нека бъде милостив, нека бъде благ,
	нека опрости ни всеки грях!…
	Кирие елейсон!…
P$
	И веднага придойде сила в костите им, а сърцата им станаха готови за смърт. И такава неизмерима победна мощ имаше в тези гласове и в тази песен, сякаш наистина гръмотевици прогърмяха по небето. Трепнаха копията в ръцете на рицарите, люшнаха се големите и малките знамена, потрепера въздухът, залюляха се клоните в гората, а събудените горски екове почнаха да се обаждат в глъбините и да зоват, сякаш повтаряха на езерата, на лъките и надлъж и нашир по цялата земя:
P>
	Нека опрости ни всеки грях!…
	Кирие елейсон!…
P$
	А те пееха по-нататък:
P>
	В името на своя син-спасител
	и на всички хора избавител,
	чуй гласа ни, идващ от сърцето
	и отправен жарко към небето:
	дай на земята благодат
	и блажен живот на онзи свят!…
	Кирие елейсон!…
P$
	В това време на дясното крило кипеше вече ожесточена битка, която все повече се приближаваше към центъра.
	Трясъкът, цвиленето на конете, страшните викове на хората се смесваха с песента. Но навремени виковете утихваха, като че на ония хора там спираше дъхът, и в едно от тези прекъсвания можеха да се чуят гръмливите гласове:
P>
	Нека чуе и Адам — наш прародител,
	чуй Адаме, чуй от райската обител,
	прибери и нас, вземи ни в рая,
	гдето има щастие и обич много,
	гдето светли ангели витаят,
	гдето всеки ден ще виждам лика на бога.
	Кирие елейсон!…
P$
	И пак по гората отекна: „Кирие елейсооон!“ Крясъците на дясното крило се усилиха отново, но никой не можеше нито да узнае, нито да разбере какво става там, защото магистър Улрих, който наблюдаваше битката отвисоко, в този миг прати срещу поляците нови двайсет отреда под предводителството на Лихтенщайн.
	А в същото време при полския челен отред, в който бяха най-първите рицари, долетя като мълния Зиндрам от Машковице и като посочи с меча приближаващия се облак немци, извика така силно, та чак конете в първата редица приседнаха на задните си крака:
	— Напред! Бий!
	И рицарите се наведоха над шиите на конете, протегнаха пред себе си копията и тръгнаха.


	Литовските войски се огънаха пред страшния напор на немците. Първите редици, най-добре въоръжени, съставени от по-заможни литовски и руски боляри, постлаха с телата си земята. Следващите се нахвърлиха бясно върху кръстоносците, но никакво мъжество, никаква издръжливост, никаква човешка сила не можеше да ги запази от гибел и поражение. И как можеше да бъде иначе, когато от едната страна се биеше рицарството, цялото в стоманени доспехи и на коне, защитени също от стомана, а от другата народ, наистина снажен и силен, но на дребни кончета и облечен само в кожи?… Напразно упоритият литовец търсеше как да се добере до кожата на немеца. Сулиците, сабите, острията на копията, криваците с набити по тях кремъци или гвоздеи отскачаха от железните плочки като от скала или като от стени на замък. Тежестта на хората и на конете смазваше нещастните отреди на Витолд, сечеха ги мечовете и секирите, пробождаха ги и трошеха костите им алебардите, тъпчеха ги конските копита.
	Княз Витолд напразно хвърляше в тази паст на смъртта все нови и нови дружини, напразно беше упорството, не помагаше яростта, не помагаше презрението към смъртта и реките кръв! Първи се разбягаха татарите, бесарабите, власите, а наскоро се пропука и литовската стена и див ужас обзе всички бойци.
	По-голямата част от войската се разбяга по посока на езерото Любен и след нея се втурнаха главните сили на немците, като косяха така страшно, че цялото крайбрежие се покри с трупове.
	Обаче другата част от Витолдовите войски, по-малката, в която бяха трите смоленски полка, се отдръпваше към полското крило, притискана от шест немски отреда, а после и от ония, които се връщаха от преследването. Но по-добре въоръжените смоленски войски даваха силен отпор. Боят тук се превърна в клане. С потоци кръв се откупваше всяка крачка, всяка педя земя. Единият от смоленските полкове беше съсечен едва ли не до крак. Двата други се бранеха отчаяно и яростно. Но вече нищо не можеше да спре побеждаващите немци. Някои от техните отреди бяха обхванати като че ли от бойна лудост. Отделни рицари пришпорваха и изправяха конете и се хвърляха слепешката, с вдигната секира или меч, в най-гъстата навалица на неприятеля. Ударите на техните мечове и алебарди станаха почти свръхчовешки, а цялата тази хала, която сечеше, тъпчеше и мачкаше смоленските коне и рицари, най-сетне дойде отстрана на челния и на главния полски отред, защото те и двата вече от един час и повече се биеха с немците, които предвождаше Куно Лихтенщайн.


	На Куно тук не му тръгна така лесно, защото имаше по-голямо равенство във въоръжението и конете, а също и в рицарската опитност. Полските копия дори спряха немците и ги отблъснаха назад главно защото първи ги нападнаха трите страшни отреда: краковският, ловният, под началството на Йендрек от Броховице, и гвардейският, предвождан от Повала от Тачево. Но най-страшната битка се разгоря чак тогава, когато рицарите изпочупиха копията си и се хванаха за мечовете и секирите. Тогава щит се удряше о щит, човек се сграбчваше с човек, падаха коне, поваляха се знамена, пукаха се под ударите на секири и двуръчни мечове шлемовете, нараменниците, ризниците, обливаше се с кръв желязото, свличаха се от седлата като подсечени борове храбрите бойци. Онези от рицарите на кръстоносците, които вече от Вилно познаваха битките с поляци, знаеха колко корав и упорит е този народ, но новаците и чуждите гости ненадейно бяха обхванати от подобно на уплаха учудване. Мнозина неволно задържаха коня, поглеждаха неуверено пред себе си и преди да решат какво да правят, загиваха под удара на полската десница. И както градът се изсипва безжалостно от медножълтия облак върху житата, така нагъсто се сипеха страшните удари и удряха мечове, удряха секири, удряха без отдих и милост, дрънчаха като железни брони в ковачница, смъртта гасеше като вихър живота, стонове се изтръгваха от гърдите, гаснеха очите и пребледнелите младежки глави потъваха във вечна нощ.
	Нагоре хвърчаха искри от желязото, късове от копия, пряпорци, щраусови и паунови пера. Копитата на конете се плъзгаха по легналите на земята окървавени ризници и конски трупове. Който бе паднал ранен, подковите го смазваха.
	Но нито един от по-първите полски рицари не беше паднал още и те вървяха напред в бъркотията и теснотата, като извикваха имената на покровителите си светни или родовите си бойни призиви — както върви огън по суха степ и поглъща шубраци и треви. Там пръв Лис от Тарговиско налетя върху Гамрат, вожд на Остерода, който, останал без щит, бе намотал на кълбо около ръката си белия плащ и с него се засланяше от ударите.
	С върха на меча си Лис разсече плаща и нараменника, отсече рамото от тялото, а с второ мушкане прободе корема, та острието опря чак в гръбнака. Извикаха тревожно хората от Остерода, като видяха смъртта на вожда си, но Лис се хвърли между тях като орел между жертви, а когато Сташко от Харбимовице и Домарат от Кобиляни му се притекоха на помощ, почнаха и тримата да лющят страшно немците както мечките лющят шушулките, когато попаднат на нива, засята с млад грах.
	Пак там Пашко Злодей от Бискупице уби славния брат Кунц Аделсбах. Като видя пред себе си великана с кървава секира в ръка, по която заедно с кръвта се бяха полепили и човешки косми, Кунц се уплаши и искаше да се предаде в плен. Но Пашко не дочу думите му във врявата, надигна се на стремената и му разсече главата заедно със стоманения шлем, като че някой бе разсякъл на две ябълка. Веднага след това премахна Лох от Мекленбург и Клингенщайн, и Хелмсдорф от заможен графски род в Швабия, и Лимпах от околността на Могунция*, и Нахтервиц също от Могунция — докато най-сетне ужасените немци отдясно и отляво почнаха да отстъпват пред него, а той удряше по тях като по събаряща се стена и всеки миг го виждаха как се подига на седлото за удар, а после блясъка на секирата и немския шлем, който падаше в краката на конете.
	[* Град Майнц в Германия. — Б. пр.]
	Пак там храбрият Анджей от Броховице счупи меча си о главата на един рицар, който имаше на щита си изобразена кукумявка, сграбчи мишницата му, изви я и му изтръгна двуръчния меч, с който веднага го лиши от живот. Пак той взе в плен младия рицар Динхайм, когото видя без шлем и му дожаля да го убива, защото той наистина бе още съвсем дете и го гледаше с детински очи. Предаде го тогава Анджей на оръженосеца си, без да подозира, че си взема зет, защото това рицарче по-сетне се ожени за дъщеря му и остана завинаги в Полша.
	Сега немците налетяха с ярост в желанието си да отърват младия Динхайм, който произхождаше от заможния род на рейнските графове, обаче предзнаменните рицари Сумик от Надброж и двамата братя от Пломиков, и Добко Охвя, и Зих Пикна веднага ги нападнаха, както лъв връхлита на бика, отблъснаха ги към отреда „Свети Георги“, като сееха всред тях гибел и унищожение.
	А с чужденците гости се сблъска кралският гвардейски отред под водителството на Чолек от Желихов.
	Там Повала от Тачево, който имаше свръхчовешка сила, поваляше хора и коне, чупеше железни шлемове като черупки от яйца, нападаше сам-самин цели тълпи, а редом с него вървяха Лешко от Горай, другият Повала от Вихуч и Мотислав от Скшинно, и двама чехи — Сокол и Збиславек. Тук боят продължи доста, защото върху този единствен отред се нахвърлиха три немски, но когато двайсет и седмият отред на Яшко от Тарнов му дойде на помощ, силите им се изравниха горе-долу и немците бяха отблъснати почти на половин изстрел със стрела от мястото, дето бе станало първото сблъскване.
	Но още по-далеко ги отхвърли големият краковски отред, чийто вожд беше самият Зиндрам, а начело, между предзнаменните, вървеше най-страшният от всички поляци: Завиша Черни от герба Сулима. Редом с него се сражаваха брат му Фарурей и Флориан Йелитчик от Коритница, и Скарбек от Гури, и славният Лис от Тарговиско, и Пашко Злодей, и Ян Наленч, и Стах от Харбимовице. Под страшната ръка на Завиша гинеха храбри мъже, сякаш в тази черна броня идеше насреща им самата смърт, а той се биеше със свъсени вежди и стиснати челюсти, спокоен, внимателен, като че ли вършеше обикновена работа; понякога с увереност вдигаше щита, отбиваше удара, но на всяко светване на меча му отговаряше страшният вик на сразения воин, а той дори не се озърташе, вървеше напред и действуваше като черен облак, от който всеки миг пада гръм.
	Познанският отред, който имаше на знамето си орел без корона, се биеше също на живот и смърт, а архиепископският и трите мазовецки се стремяха да го надминат. Но и всички други се надпреварваха по ожесточение и по неотстъпно мъжество. В шерадзкия отред младият Збишко от Богданец се хвърляше като глиган в най-гъстите тълпи, а редом с него вървеше старият страшен Мачко и се биеше разсъдливо, както се бори вълк, който ухапва само смъртоносно.
	Той търсеше навсякъде с очи Куно Лихтенщайн, но като не можеше да го съгледа в гъстата навалица, оглеждаше другите, които бяха по-богато облечени, и нещастен биваше всеки рицар, комуто се паднеше да се бие с него. Недалече от двамата богданецки рицари се хвърляше небивало зловещият Чтан от Рогов. Още на първата среща му разбиха шлема, та сега се биеше с гола глава, като плашеше с окървавеното си космато лице немците, които мислеха, че пред тях стои не човек, а някакво горско чудовище.
	Така стотици, а после хиляди рицари от двете страни паднаха на земята, докато най-сетне под ударите на разярените поляци немската вълна започна да се разколебава. Но тогава стана нещо такова, което можеше в един миг да измени съдбата на цялата битка.
	Като се връщаха от преследването на литовците, разгорещените и упоени от победата немски отреди се нахвърлиха отстрани върху полското крило.
	Останали с убеждение, че всички кралски войски са вече избити и че боят е изцяло спечелен, те се връщаха на големи безредни тълпи, с викове и песни, когато неочаквано видяха пред себе си жестоката сеч и поляците, вече почти победители, които заобикаляха немските отреди.
	Тогава кръстоносците наведоха глави и загледаха смаяно през решетките на наличниците това, което ставаше, а после всеки от тях пришпорваше коня и се впускаше в бойния вихър.
	И така налиташе тълпа след тълпа, докато скоро хиляди се нахвърлиха върху уморените от боя полски отреди. Немците викнаха от радост, като видяха идващата им помощ, и с ново въодушевление почнаха да удрят поляците. Страшна битка закипя по цялата линия, по земята потекоха потоци кръв, небето се заоблачи и се разнесоха глухи гърмежи, като че сам бог искаше да вземе участие в борбата.
	И победата почна да клони към немците… Малко оставаше да се вмъкне объркване в полските редици, вече разлуделите се в боя отреди на кръстоносците запяха в един глас победната песен:
P>
	Christ ist erstanden!…*
P$
	[* Христос возкресе!… — Б. пр.]
	Но изведнъж стана нещо още по-ужасно.
	Един от падналите на земята кръстоносци разпра с нож корема на коня на Марчин от Врочимовице, който държеше голямото, свято за всички войски краковско знаме с изобразения на него коронован орел. Конят и ездачът изведнъж се повалиха, а заедно с тях се залюля и падна знамето.
	В един миг стотици железни ръце се протегнаха към него, а от всички немски гърди се изтръгна радостен вик. Стори им се, че това е вече краят, че страх и объркване ще обхванат сега поляците, че иде часът на поражението, избиването и клането, че остава само да преследват и да секат бягащите.
	Но ги очакваше страшно и кърваво разочарование.
	Наистина полските войски викнаха в един глас от отчаяние при вида на падащото знаме, но в този вик и в това отчаяние имаше не страх, а ярост. Би казал човек, че огън падна върху ризниците. Като разярени лъвове се спуснаха към това място най-страшните рицари от двете войски и би казал човек, че се е развихрила буря около знамето. Хора и коне се сляха в един чудовищен въртоп, а в този въртоп се протягаха ръце, звънтяха мечове, свистяха секири, скърцаше стоманата о желязото: трясък, стонове, див вик на избиваните бойци се сливаха в един такъв страхотен рев, като че прокълнатите души се бяха обадили внезапно от дъното на ада. Вдигна се прах и от него се показаха само заслепените от ужас коне, без ездачи, с кръвясали очи и диво развяна грива.
	Но това трая малко. Нито един немец не излезе жив от тази буря и скоро над полските отреди отново се развя отнетото знаме. Вятърът го залюля, разгъна го и то разцъфна тържествено като гигантско цвете, като знак на надежда, като знак на божия гняв към немците и на победа за полските рицари.
	Цялата войска го поздрави с победен вик и се нахвърли в такова безпаметство върху немците, като че ли във всеки отред се бяха удвоили силите и бойците.
	А немците, избивани безмилостно, без отдих, дори без такова прекъсване, каквото е потребно на гърдите да си поемат дъх, заобиколени от всички страни, притискани, поразявани неумолимо от ударите на мечове, секири, брадви, боздугани, почнаха отново да се колебаят и да отстъпват. Тук-таме се обадиха гласове за милост. Тук-таме из бъркотията изскачаше някой рицар-чужденец с лице побеляло от страх и ужас и избягваше обезумял натам, накъдето го носеше не по-малко ужасеният му кон. По-голямата част от белите плащове, каквито орденските братя носеха върху броните си, лежеха вече на земята.
	И тежка тревога обхвана сърцата на немските вождове, защото разбраха, че цялото им спасение сега е в магистъра, който до това време чакаше готов начело на шестнайсет запасни дружини.
	И като наблюдаваше от височината битката, разбра също, че моментът е дошъл, та поведе своите железни дружини, както вихър понася тежък градоносен облак.


	Но още по-рано пред третата полска линия, която дотогава не бе взела участие в боя, се яви на запенен кон Зиндрам от Машковице, който бдеше над всичко и следеше хода на битката.
	Там, между полската пехота, имаше няколко роти наемни чехи. Една от тях се заколеба още преди сблъскването, но засрамена навреме, остана на мястото си и като заряза вожда си, сега гореше от жажда за бой, за да изкупи с мъжество минутната си слабост. Но главната сила тук съставяха полските полкове, образувани от конници, но без брони — бедни дворяни, от градска и по-многочислена селска пехота, въоръжени с ловни копия, тежки вили с железни зъбци и с коси, прикрепени на прътове.
	— Готви се! Готви! — викаше с гръмовит глас Зиндрам от Машковице и прелиташе като светкавица надлъж покрай редиците.
	— Готви се! — повториха по-малките вождове.
	А селяните, като разбраха, че иде и техният ред, опряха в земята дръжките на копията, бухалките и косите, прекръстиха се и почнаха да плюват на работните си, огромни длани.
	И по цялата линия се разнесе това зловещо плюване, след което всеки хвана оръжието си и си пое дъх. В този миг при Зиндрам прилетя един момък със заповед от краля и запъхтяно му пришепна нещо на ухото, а той се обърна към пехотинците, замахна е меча и извика:
	— Напред!
	— Напред! Като стена! Равни се! — се разнесоха виковете на началниците.
	— Тръгвай! Върху кучите синове! Бий в тях!
	И тръгнаха, А за да вървят в крак и да не чупят редиците, всички вкупом почнаха да повтарят:
	— Бо-го-ро-ди-це пъл-на с бла-го-дат.
	И прииждаха като наводнение. Вървяха наемните полкове и градските момци; селяните от Малополша и Великополша и силезийците, които преди войната се бяха скрили в кралството, и мазурите от околността на Елк, които бяха избягали от кръстоносците. Цялото поле светна и заблестя от върховете на копията и от косите.
	И стигнаха най-сетне.
	— Бий! — извикаха началниците.
	— Ъх!
	И всеки ъхна така, както ъха якият дървар, когато замахне за пръв път с брадвата, а после почва да удря, колкото му държат силите и му стига дъхът в гърдите.
	Глъч и вик се вдигна чак до небесата.


	Кралят, който от едно възвишение ръководеше целия бой, разпращаше вестители и бе пресипнал да дава заповеди, когато видя най-сетне, че вече всички войски действуваха, почна и той да напира да вземе участие в боя.
	Придворните не го пущаха от страх за свещената особа на господаря. Жулава хвана юздите на коня му и при все че кралят го удари с копието по ръката, не го пусна. Други му препречиха пътя, като го молеха, настояваха и доказваха, че и без това не може да измени съдбата на битката.
	А в това време над краля и над цялата му свита надвисна най-страшна опасност.
	Магистърът, като следваше примера на ония, които се бяха върнали след разгрома на литовските сили, и искаше също да удари поляците отстрани, описа дъга, вследствие на което неговите шестнайсет отборни дружини трябваше да минат тъкмо край хълма, на който стоеше Владислав Ягело.
	Опасността бе забелязана веднага, но нямаше време за отстъпление. Само свиха кралското знаме, а същевременно кралският писар Збигнев от Олешница препусна с всичка сила до най-близкия отред, който тъкмо се готвеше да посрещне неприятеля и чийто вожд беше рицарят Миколай Келбаса.
	— Кралят е в опасност. На помощ! — завика Збигнев.
	Но Келбаса, който преди това бе изгубил шлема си, дръпна от главата си мократа от пот и окървавена шапчица, показа я на вестоносеца и извика със страшен гняв:
	— Виж дали стоим тук със скръстени ръце! Безумецо! Не виждаш ли, че този облак иде към нас и че ако дойдем там, тъкмо тогава ще го насочим към краля! Махай се оттук, да не те пробода с меча си!
	И забравил с кого говори, задъхан тежко и разярен от гняв, той наистина замахна към пратеника, а оня, като видя с кого има работа и още повече, че старият боец беше прав, затече се обратно към краля и му повтори това, което чу.
	Тогава кралската стража се изправи като стена отпред, за да заслони господаря с гърдите си. Обаче този път кралят не се остави да го задържат и застана в първата редица. Но едва успяха да се построят, и немските отреди дойдоха вече така близо, та можеха подробно да се разпознаят гербовете на щитовете. Техният вид можеше да всели трепет и в най-смелите сърца, защото това беше цветът и отборът на рицарството. Облечени в блестящи брони, на огромни като турове коне, неуморени от боя, в който до това време не бяха взели участие, и отпочинали, те вървяха като ураган, с тропот, с бучене, с плющене на големите и малките знамена, а самият велик магистър летеше пред тях с бял широк плащ, който се развяваше и изглеждаше като грамадни орлови криле.
	Магистърът отмина вече кралската свита и бързаше към центъра на битката, защото какво значеха за него там шепа рицари, застанали настрана, между които не подозираше присъствието на краля и не можа да го разпознае! Но изпод едно знаме се откъсна великан немец и дали защото позна Ягело, или защото се съблазни от сребристата броня на краля, дали най-сетне искаше да се покаже с рицарската си смелост, наведе глава, насочи копието и се затече право към краля.
	И кралят смушка коня и преди да успеят да го задържат, се затече също към него. И те без съмнение биха се сразили в смъртен двубой, ако не бе онзи същият Збигнев от Олешница, младият кралски секретар, еднакво вещ в латинския език, както и в рицарския занаят. С къс от копие в ръка той заобиколи немеца отстрани, прасна го по главата, строши му шлема и го свали на земята. „В този миг сам кралят го удари с копието в откритото чело и благоволи да го убие със собствената си ръка.“
	Така загина славният немски рицар Диполд Кикириц фон Дибер. Княз Ямонт хвана коня му, а самият той лежеше сразен смъртно с бялата си дреха върху стоманената броня и с позлатен пояс. Очите му се изблещиха, но краката му ровеха още известно време земята, докато най-голямата човешка утешителка, смъртта, покри главата му с тъмнина и го успокои завинаги.
	Затекоха се рицарите от хелминския отред с желание да отмъстят за смъртта на другаря си, но сам магистърът им препречи пътя с думите „Herum! Herum!“* и ги изпращаше там, дето трябваше да се реши съдбата на този кървав ден, тоест към центъра на битката.
	[* Наоколо — заповед да заобикалят отстрани полските дружини. — Б. пр.]
	И отново се случи нещо необикновено. Застаналият най-близо до мястото на боя Миколай Келбаса позна наистина неприятеля, но в облаците прах другите полски отряди не можаха да познаят немците и убедени, че това са литовците, които се връщат в боя, не побързаха да ги пресрещнат.
	Най-сетне Добко от Олешница изскочи срещу препускащия отпред велик магистър и го позна по плаща, по щита и по големия амулет с реликви, който той носеше на гърдите си над ризницата. Но полският рицар, при все че превишаваше извънредно много магистъра по сила, не посмя да удари с копието си амулета. Той само вдигна копието му нагоре, рани слабо коня му, после и двамата описаха дъга и всеки се затече към своите.
	— Немци! Самият магистър! — извика Добко.
	Като чуха това, полските отреди полетяха от мястото си с най-голяма скорост към врага. Пръв нападна със своите хора Миколай Келбаса и битката се разгоря отново.
	Но дали защото рицарството от хелминската земя, сред което имаше мнозина от полска кръв, не се биеше усърдно, или понеже нищо вече не можеше да удържи яростта на поляците, получи се така, че това ново нападение не даде такъв резултат, на какъвто се надяваше магистърът. Струваше му се, че това ще бъде последният удар, нанесен на кралската войска, а всъщност той скоро забеляза, че поляците напират, вървят напред, удрят, секат, хващат като в железни клещи отредите, а неговото рицарство повече се брани, отколкото напада.
	Напразно ги подканваше с глас, напразно ги вкарваше в боя с меча си. Те се защищаваха наистина, и се защищаваха силно, но им липсваше оня замах и онова въодушевление, което подтиква победните войски, от каквото горяха сърцата на поляците. С разбити доспехи, кървави, ранени, с ощърбено оръжие, останали без глас в гърдите, полските рицари все пак се хвърляха като р самозабрава към най-гъстите купчини на немците, а те почнаха ту да задържат изведнъж конете, ту да се озъртат зад себе си, сякаш искаха да разберат не са ли се още затворили железните клещи, които ги обхващаха все по-страшно, и отстъпваха бавно, но постоянно, като че с желание незабелязано да се измъкнат от убийствения обръч. Изведнъж откъм гората се чуха нови викове. Това беше гласът на Зиндрам, който изпращаше в боя селяните. Зазвъняха веднага по желязото косите, зазвънтяха броните под ударите на тоягите, труп почна да пада след труп, кръвта се лееше като поток по утъпканата земя и битката се превърна в един необозрим пламък, тъй като немците разбраха, че спасението им е само в меча, и започнаха да се бранят отчаяно.
	И те все още се бореха, несигурни за победата, докато огромни кълба прах се извиха ненадейно от дясната страна на битката.
	— Литовците се връщат! — гръмнаха радостно полските гласове.
	И отгатнаха. Литовците, които по-лесно можеха да бъдат разбити, отколкото победени, се връщаха сега и с нечовешка врява летяха като вихър на бързите си коне право в боя.
	Тогава няколко кръстоноски вожда начело с Вернер фон Тетинген долетяха при магистъра.
	— Спасявайте се, господарю! — викаше с побледнели устни вождът от Елблонг, — Спасявай себе си и Ордена, докато обръчът не е затворен.
	Но мъжественият Улрих го погледна мрачно, вдигна ръка към небето и извика:
	— Не дай боже да напусна това поле, на което паднаха толкова храбреци! Не дай боже!
	И като викна на хората си да вървят след него, той се хвърли във водовъртежа на битката. В това време литовците пристигнаха и настана такава неразбория, такъв водовъртеж и кипеж, че човешкото око не можеше вече нищо да различи.
	Магистърът, ударен с острието на литовска сулица в устата и два пъти ранен в лицето, отбиваше още някое време ударите с отмаляваща десница; най-сетне, мушнат с копие в шията, рухна като дъб на земята.
	Мравуняк от облечени с кожи бойци го покри напълно.


	Вернер Тетинген с няколко дружини се спаси с бягство, но около всички останали отреди се затвори железният обръч на кралските войски. Битката се превърна в сеч и в такова нечувано поражение на кръстоносците, каквото в цялата история на човечеството малко е имало. И никога в християнските времена, след битката на римляните и готите с Атила и на Карл Мартел с арабите, не са се били помежду си толкова силни войски. Но сега едната от тях вече в по-голямата си част лежеше като пожъната нива. Отслабнаха и онези дружини, които магистърът изпрати последни в боя, Хелминските войски забодоха дръжките на пряпорци-те в земята. Други немски рицари скачаха от конете като знак, че искат да се предадат в плен, и падаха на колене по обляната с кръв земя. Целият отред „Свети Георги“, в който служеха чужденците-гости, направи същото заедно със своя вожд.


	Но битката продължаваше още, защото много отреди на кръстоносците предпочитаха да умрат, отколкото да молят за милост и за плен. Сега немците се събраха според военния си обичай в грамаден кръг и се защищаваха като стадо глигани, заобиколено от глутница вълци. Полско-литовският обръч опаса този кръг, както змия опасва тялото на бик, и почна да се стеснява все повече. И отново замахваха ръце, трещяха криваци, скриптяха коси, сечаха мечове, бодяха копия, удряха брадви и секири. Изсичаха немците като борова гора, а те умираха мълчаливо, мрачни, огромни, неустрашими.
	Някои приповдигаха наличника си, прощаваха се един с друг и си даваха последна целувка пред смъртта; други се хвърляха слепешката в разгара на боя, като че обзети от безумие, а някои се биеха като насън, други най-сетне се убиваха сами, като си втикваха в гърлото мизерикордията, или махваха нашийниците и се обръщаха към другарите си с молба: „Мушни!“
	За късо време полската ярост разби големия кръг на петнайсетина по-малки купчинки и тогава на отделните рицари стана по-лесно да се измъкват. Но изобщо и тези отделни купчинки се биеха с бяс и отчаяние.
	Малцина падаха на колене с молба за милост, а когато страшният напор на поляците разпръсна най-сетне и по-малките купчини, дори и отделни рицари не искаха да се предават живи в ръцете на победителите. Този ден беше за Ордена и за цялото западно рицарство ден на най-голямо поражение, но и на най-голяма слава. Около грамадния Арнолд фон Баден, заобиколен от пехота селяни, се бе издигнал насип от полски трупове, а той, храбър и непобедим, стоеше изправен над тях, както стои вкопан в хълм крайграничен стълб, и който се приближеше до него на разстояние един меч, падаше като поразен от гръм.
	Най-сетне при него долетя самият Завиша Черни сулимецът, но като видя, че рицарят е без кон и не поиска противно на рицарския устав да го нападне отзад, скочи също от коня и почна да му вика отдалеко:
	— Обърни, немецо, глава и се предай или се бий с мене!
	А Арнолд се обърна, позна Завиша по черната броня и по сулимския герб на щита му и си каза: „Смъртта иде и часът ми е ударил, защото от него никой не се е отървал жив. Но ако го победя, бих си спечелил безсмъртна слава, а може би ще спася и живота си.“
	С тия мисли се затече към него и те се сблъскаха като две бури на постланата с трупове земя. Но Завиша така страшно надвишаваше всички със силата си, че нещастни биваха онези бащи, на чиито деца се паднеше да се срещнат с него в боя. И под удара на меча му се разпука кованият в Малборг щит, разпука се като глинено гърне стоманеният шлем и храбрият Арнолд падна с разсечена на две глава.


	Хенрих, члуховският вожд, онзи същият, най-лют враг на полското племе, който се бе заклел, че ще заповяда да носят пред него два меча, докато обагри и двата в полска кръв, се измъкваше сега крадешком от бойното поле, както лисицата се измъква от заобиколена с ловци гора, когато неочаквано му прегради пътя Збишко от Богданец. Като видя над себе си издигнатия двуръчен меч, кръстоносецът извика: „Erbarme dich meiner!“ (пощади ме!) и скръсти от ужас ръце; при тия думи младият рицар не можа наистина да сдържи ръката и замаха си, но успя да обърне меча, та само с плоската страна удари вожда по охраненото и потно лице. И го предаде после на оръженосеца си, който го върза с въже за врата и го повлече като вол там, дето събираха всички пленени кръстоносци.
	А старият Мачко все търсеше по кървавото бойно поле Куно Лихтенщайн и щастливата през целия този ден съдба на поляците го предаде най-сетне в ръцете му в едни гъсталаци, дето се бе притаила шепа укрити от страшния погром рицари. Отблясъкът на слънцето от броните им издаде на преследвачите тяхното присъствие. Всички веднага паднаха на колене и се предадоха, Мачко узна, че между пленниците се намира и великият вожд на Ордена, заповяда да го доведат пред него, сне шлема от главата си и запита:
	— Куно Лихтенщайн, познаваш ли ме?
	Лихтенщайн сви вежди, впи очи в лицето на Мачко и след малко каза:
	— Виждал съм те при двора в Плоцк.
	— Не — отговори Мачко, — виждал си ме преди това! Виждал си ме в Краков, когато те молих за живота на братанеца си, който заради необмисленото си нападение върху тебе беше осъден на смърт. Тогава аз се заклех пред бога и в рицарската си чест, че ще те намеря и ще се сразя с тебе на смърт.
	— Зная — отвърна Лихтенщайн и изду надменно устни, при все че веднага силно побледня, — но аз сега съм твой пленник и ти ще се опозориш, ако вдигнеш меч върху мен.
	При тоя отговор лицето на Мачко се сви зловещо и заприлича напълно на вълча муцуна.
	— Куно Лихтенщайн — рече той, — меч на невъоръжен аз няма да вдигна, но ти заявявам, че ако откажеш да се биеш с мене, ще заповядам да те обесят като куче.
	— Нямам избор, заставай! — извика великият вожд.
	— На смърт, не на робство — предупреди го още веднъж Мачко.
	— На смърт.
	И се сбиха пред немските и полските рицари. Куно беше по-млад и по-сръчен, но Мачко до такава степен превъзхождаше противника си по силата на ръцете и краката, че за миг го повали на земята и притисна с коляното си корема му.
	Очите на кръстоносеца се изпулиха от ужас.
	— Пощади! — изстена той, а от устата му потекоха слюнки и пяна.
	— Не! — отговори неумолимият Мачко.
	И като допря мизерикордията до гърлото на противника, мушна го два пъти, а оня захърка страшно; вълна кръв бликна от устата, предсмъртни гърчове разтърсиха тялото му, после той се изпъна и великата утешителка на рицарите го успокои завинаги.


	Битката се превърна в сеч и преследване. Който не искаше да се предаде, загиваше. Много битки и двубои ставаха в онези времена по света, но никой от живите хора не помнеше такъв страшен разгром. Под краката на великия крал падна не само Орденът на кръстоносците, но и цяло Немско, което с най-славното си рицарство помагаше на тази тевтонска „предна стража“, която все по-надълбоко се впиваше в тялото на славянството.
	От седемстотинте „бели плащове“, които водеха напред като вождове това германско нашествие, останаха само петнайсет. Повече от четиридесет хиляди лежаха във вековен сън на кървавото бойно поле.
	Различните знамена, които по пладне все още се развяваха над неизброимата войска на кръстоносците, паднаха всички в кървавите и победни ръце на поляците. Не остана, не се спаси нито едно и ето сега полските и литовските рицари ги хвърляха в краката на Ягело, който вдигаше набожно очи към небето и повтаряше с развълнуван глас: — „Бог поиска така!“ Доведоха също пред кралското величество и най-видните пленници. Абданк Скарбек от Гури доведе щетинския княз Кажимеж, чешкият рицар Троцновски — княза от Олешница Конрад, а Пшедпелко Копидловски с герб Триъгълник — изтощения от раните си Георг Герсдорф, който под знамето на свети Георги беше вожд на всички гости-рицари.
	Двайсет и два народа взеха участие в тази борба на Ордена срещу поляците, а сега кралските писари записваха пленниците, които коленичеха пред краля и молеха за милост и позволение да се върнат у дома си, след като платят откуп.
	Цялата кръстоноска армия престана да съществува. Част от полския отряд плени огромния обоз на кръстоносците, в който освен останалите живи хора имаше неизброимо множество коли, натоварени с окови за поляците и с вино, приготвено за голямата гощавка след победата.


	Слънцето наклони към залез. Изля се кратък проливен дъжд и изми праха. Кралят, Витолд и Зиндарм от Машковице тъкмо се канеха да се спуснат на бойното поле, когато почнаха да докарват пред тях телата на падналите вождове. Литовците донесоха надупченото от сулиците и покрито с прах и съсирена кръв тяло на великия магистър Улрих фон Юнгинген и го сложиха пред краля, а той въздъхна тежко и като погледна огромните тленни останки, сложени възнак на земята, каза:
	— Ето човекът, който до тази сутрин се мислеше по-силен от всички владетели на света…
	И сълзи като бисери се зарониха по бузите му, а след малко той продума отново:
	— Но загина с геройска смърт, затова ще възхвалим неговата храброст и ще го почетем с достойно християнско погребение.
	И веднага заповяда да измият тялото грижливо в езерото, да го облекат с хубави дрехи и да го покрият с орденски плащ, докато стане готов ковчегът.
	В това време донасяха все нови и нови трупове, които пленниците разпознаваха. Донесоха великия вожд Куно Лихтенщайн със страшно разсечено от мизерикордията гърло и маршала на Ордена Фридрих Валенрод, и главния интендант граф Алберт Шварцберг, и главния ковчежник Томас Меркхайм, и графа Венде, който бе паднал от ръката на Повала от Тачево, и повече от шестдесет тела на знаменити вождове и братя. Слугите ги нареждаха един до друг, а те лежаха като отсечени пънове, с обърнати към небето и бели като плащовете им лица, с отворени изцъклени очи, в които беше замръзнал гняв и надменност, бойна ярост и ужас.
	Над главите им побиха пленените знамена — всичките! Вечерният ветрец ту свиваше, ту развиваше разнобагрените платна, а те шумяха, сякаш приспиваха убитите. Отдалече срещу залеза се виждаха отредите на литовците, които караха сдобитите топове, употребени за пръв път от кръстоносците в боя с поляците, но които не бяха причинили никаква вреда на победителите.
	На хълма около краля се събраха най-славните рицари. Те дишаха с уморени гърди и поглеждаха знамената и труповете, които лежаха пред нозете им, както покритите с пот жътвари поглеждат пожънатите и вързани снопи. Тежък бе този ден и страшен бе добивът от тази жътва, но ето че настъпваше великата божия радостна вечер.
	И безкрайно щастие озари лицата на победителите, защото всички разбираха, че това беше вечер, която слагаше край на мъките и страданията не само през тоя ден, но през цели столетия.
	А кралят, макар и да си даваше сметка за огромното поражение, все още гледаше като в почуда пред себе си и най-сетне запита:
	— Нима целият Орден лежи тук?
	Тогава подканцлерът Миколай, който знаеше пророчеството на света Бригида, рече:
	— Дойде време да се строшат зъбите им и да се отсече десницата им!…
	После вдигна ръка и почна да кръсти не само тия, които лежаха най-близо, но и цялото поле между Грунвалд и Таненберг. В светналия от блясъка на залеза и очистен от дъжда въздух се виждаше ясно огромното димящо кърваво бойно поле с щръкнали по него отломъци от копия, вили, коси, с купища конски и човешки трупове, между които стърчаха вдигнати мъртви ръце, крака, копита — и това тъжовно поле на смъртта с десетки хиляди трупове се простираше по-далеко, отколкото можеше да обхване погледът.
	Слугите тичаха по неизмеримото гробище, събираха оръжието и снемаха броните от убитите.
	А високо на руменото небе се трупаха вече и правеха кръгове орляци врани, гарвани и орли, които грачеха и се радваха шумно при вида на храната.
	И не само вероломният Орден на кръстоносците лежеше сега проснат тук, в краката на краля, но и цялата немска сила, заливала досега като вълна нещастните славянски страни, се разби о полските гърди в този ден на изкупление.
	Затова на тебе, велико, свещено минало, и на тебе, жертвена кръв — слава и чест във всички времена!


>>	XXX

	Мачко и Збишко се върнаха в Богданец. Старият рицар живя още дълго, а Збишко в здраве и сила дочака онази щастлива минута, когато от едната порта на Малборг излизаше със сълзи на очи магистърът на кръстоносците*, а от другата влизаше начело на войските полският воевода, за да заеме от името на краля и кралството града и всички земи чак до сивите вълни на Балтика.
	[* Малборг бил столица на Ордена до 1457 година. — Б. пр.]


	КРАЙ
I>
	© 1982 Екатерина Златоустова, превод от полски

	Henryk Sienkiewicz
	Krzyżacy, 1900

	Сканиране, разпознаване и редакция: Борис Борисов, 2008

	__Публикация:__
	Хенрик Сенкевич. Кръстоносци
	Полска. Пето издание

	Превод от полски: Екатерина Златоустова
	Редактор: Стефан Илчев
	Редактор на издателството: Методи Методиев
	Художник: Димитър Ташев
	Художник-редактор: Ясен Васев
	Техн. Редактор: Божидар Петров
	Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

	Дадена за набор февруари 1982 г. Подписана за печат април 1982. Излязла от печат май 1982 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 49,60. Издателски коли 41,58. УИК 42
	Цена 5,41 лв.
	ДИ „Народна култура“ — София, 1982
	ДП „Димитър Благоев“ — София

	Henryk Sienkiewicz. Krzyżacy
	Państwowy Instytut Wydawnicy
	Warszawa 1960

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/5427]
I$