[Kodirane UTF-8]

	Лев Толстой
	Война и мир


	Том първи

	Част първа

	I

	— Eh bien, mon prince, Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des имения, de la famille Buonaparte. Non, je vous préviens, que si vous ne me dites pas, que nous avons la guerre, si vous vous permettez encore de pallier toutes les infamies, toutes les atrocités de cet Antichrist (ma parole, j’y crois) — je ne vous connais plus, vous n’êtes plus mon ami, vous n’êtes plus мой верен роб comme vous dites.*1 Е, здравейте, здравейте. Je vois que je vous fais peur,*2 седнете и разказвайте.
	[*1 Е, княже, Генуа и Лука са имения на семейството Бонапарте. Не, аз ви предупреждавам: ако не ми кажете, че сме във война, ако си позволите още да защищавате всичките мръсотии, всичките ужаси на тоя антихрист (аз наистина вярвам, че той е антихрист) — не ща вече да ви познавам, не сте ми вече приятел, не сте вече мой верен роб, както казвате.]
	[*2 Виждам, че ви плаша.]
	Тъй говореше през юли 1805 година известната Ана Павловна Шерер, придворна дама и близка на императрица Мария Фьодоровна, като посрещаше важния и високопоставен княз Василий, който бе дошъл пръв на нейния прием. От няколко дни Ана Павловна кашляше, имаше _грип_, както казваше тя (_грип_ беше тогава нова дума, която се употребяваше от малцина). В поканите, разпратени заранта с дворцовия лакей, пишеше, без разлика за кого се отнася, следното:
	„Si vous n’avez rien de mieux à faire, Monsieur le comte (или mon prince), et si la perspective de passer la soirée chez une pauvre malade ne vous effraye pas trop, je serai charmée de vous voir chez moi entre 7 et 10 heures. Anette Scherer“*
	[* Ако вие, г. графе (или княже), нямате пред вид нещо по-Хубаво и ако перспективата да прекарате вечерта при една клета болна не ви плаши много, ще ми бъде твърде драго да ви видя днес у дома между 7 и 10 часа. Анет Шерер.]
	— Dieu, quelle virulente sortie!* — отговори, без да се смути ни най-малко от такова посрещане, влезлият княз, облечен в придворен извезан мундир, с дълги чорапи, пантофки и звезди** и с приятен израз на плоското си лице.
	[* Господи, какво стръвно нападение!]
	[** Звезди, които се дават заедно с големи ордени. — Б.пр.]
	Той говореше оня изтънчен френски език, на който не само говореха, но и мислеха нашите деди, с ония тихи, покровителствени интонации, присъщи на важен човек, остарял във висшето и дворцовото общество. Той се приближи до Ана Павловна, целуна й ръка, като подложи в същото време за целувка своята лъскава и напарфюмирана плешива глава, и седна удобно на дивана.
	— Avant tout dites-moi, comment vous allez, chère amie?* Успокойте ме — каза той, без да променя гласа си и с тон, в който зад приличието и съчувствието се долавяше равнодушие и дори насмешка.
	[* Преди всичко кажете, как сте със здравето, мила приятелко?]
	— Как мога да бъда здрава… когато се измъчвам нравствено? Нима е възможно за човек с чувство да стои в наше време спокоен? — рече Ана Павловна. — Надявам се, че ще останете цялата вечер, нали?
	— Ами празненството у английския посланик? Днес е сряда. Трябва да се мярна там — рече князът. — Дъщеря ми ще се отбие да ме вземе и ще ме отведе с колата.
	— Аз мислех, че днешното празненство е отменено. Je vous avoue que toutes ces fêtes et tous ces feux d’artifice commencent à devenir insipides.*
	[* Признавам, че всички тия празненства и фойерверки почват да стават непоносими.]
	— Ако знаеха, че вие искате да се отмени празненството, биха го направили — рече князът по навик, като навит часовник, приказвайки неща, за които дори не искаше да му вярват.
	— Ne me tourmentez pas. Eh bien, qu’a-t-on décidé par rapport à la dépêche de Novosilzoff? Vous savez tout.*
	[* Не ме измъчвайте. Е, какво решиха по донесението на Новосилцов? Вие знаете всичко.]
	— Какво да ви кажа! — рече князът със студен, отегчен тон. — Qu’a-t-on décidé? On a décidé que Buonaparte a brûlé ses vaisseaux, et je crois que nous sommes en train de brûler les nôtres.*
	[* Какво решиха ли? Решиха, че Бонапарт е изгорил корабите си, а и ние, струва ми се, сме готови да изгорим нашите.]
	Княз Василий говореше винаги мързеливо, така, както някой актьор произнася роля от стара пиеса. Ана Павловна Шерер, напротив, въпреки четиридесетте си години, преливаше от оживление и пориви.
	Да бъде ентусиастка, бе станало нейно обществено положение и понякога, дори когато не й се искаше, за да не измами очакванията на хората, които я познаваха, тя ставаше ентусиастка. Сдържаната усмивка, която се мяркаше постоянно по лицето на Ана Павловна, макар и да не отговаряше вече на нейните повехнали черти, изразяваше както у разгалените деца постоянно съзнание за своя мил недостатък, който тя не иска, не може и не смята за необходимо да поправя.
	След разговора за политическите работи Ана Павловна се разгорещи:
	— Ах, не ми приказвайте за Австрия! Може би не разбирам нищо, но Австрия никога не е искала и не иска война. Тя ни измени. Русия трябва сама да бъде спасителка на Европа. Нашият благодетел знае своето високо призвание и ще му остане верен. Това е единственото, в което вярвам. На нашия добър и чудесен господар предстои най-голямата роля в света и той е толкова добродетелен и прекрасен, че Бог не ще го остави и той ще изпълни призванието си да удуши хидрата на революцията, която сега е още по-ужасна в лицето на тоя убиец и злодей. Ние единствени трябва да изкупим кръвта на праведника. Питам ви, на кого да се надяваме… Англия със своя търговски дух не ще разбере и не може да разбере толкова възвишената душа на император Александър. Отказва да опразни Малта. Тя иска да съзре, тя търси задна мисъл в нашите действия. Какво казаха на Новосилцов?… Нищо. Те не са разбрали и не могат да разберат самоотвержеността на нашия император, който не иска нищо за себе си, а иска всичко за благото на света. И какво обещаха? Нищо. А и каквото обещаха, и това няма да стане! Прусия вече съобщи, че Бонапарте е непобедим и че цяла Европа нищо не може да му направи… И аз не вярвам ни на една дума на Харденберг, нито на Хаугвиц. Cette fameuse neutralité prussienne, ce n’est qu’un piège.* Аз вярвам само в Бога и във високото предопределение на нашия мил император. Той ще спаси Европа!… — Тя се спря изведнъж, усмихната подигравателно над своята разпаленост.
	[* Тоя прословут неутралитет на Прусия е само капан.]
	— Мисля — каза князът усмихнат, — че ако пратеха вас вместо нашия мил Винценгероде, вие бихте взели с пристъп съгласието на пруския крал. Толкова сте красноречива. Ще ми дадете ли чай?
	— Ей сега. A propos — добави тя, като се успокои отново. — Ще ми дойдат на гости днес двама много интересни хора, le vicomte de Mortemart, il est allié aux Montmorency par les Rohans*, едно от най-добрите семейства на Франция. Той е един от най-свестните емигранти, от истинските. И освен него l’abbé Morio**, нали познавате тоя дълбок ум? Той бе приет от царя. Знаете ли?
	[* Тъкмо сега е случай да го кажа — виконт Мортемар, той е роднина на Монморанси чрез рода на Рохан.]
	[** Абатът Морио.]
	— А! Ще ми бъде много драго — рече князът. — Кажете — добави той особено небрежно, сякаш тъкмо в тоя миг си бе спомнил нещо, макар че онова, за което питаше, бе главната цел на посещението му, — истина ли е, че l’impératrice-mère* иска барон Функе да бъде назначен първи секретар във Виена? C’est un pauvre sire, ce baron, à ce qu’il paraît.** — Княз Василий искаше да назначи сина си на това място, което чрез императрица Мария Фьодоровна се мъчеха да дадат на барона.
	[* Императрицата-майка.]
	[** Тоя барон, както изглежда, е нищожество.]
	Ана Павловна почти затвори очи, което значеше, че нито тя, нито който и да е друг не може да съди какво е угодно или се харесва на императрицата.
	— Monsieur le baron de Funke a été recommandé à l’impératrice-mère par sa soeur* — с тъжен и сух тон каза само тя. Когато назова императрицата, лицето на Ана Павловна, както винаги колчем споменеше в разговор за своята висока покровителка, изведнъж доби израз на дълбока и искрена преданост и почит, примесени с тъга. Тя каза, че нейно величество е благоволила да прояви към барон Функе beaucoup d’estime** — и погледът й отново се замрежи от тъга.
	[* Барон Функе е препоръчан на императрицата-майка от сестра й.]
	[** Голямо уважение.]
	Князът млъкна равнодушно. С присъщото й придворно и женско умение и с бързата си тактичност Ана Павловна искаше хем да чукне княза за това, че бе дръзнал да се отзове така за лице, което е препоръчано на императрицата, хем в същото време да го утеши.
	— Mais à propos de votre famille* — рече тя, — знаете ли, че откак почна да се явява в обществото, вашата дъщеря fait les délices de tout le monde. On la trouve belle comme le jour.**
	[* Щом става дума за вашето семейство.]
	[** Тя е истинско удоволствие за цялото общество. Всички я намират хубава като ден.]
	Князът се понаведе в знак на уважение и признателност:
	— Често си мисля — продължи след един миг мълчание Ана Павловна, като се приближаваше към княза и му се усмихваше любезно, сякаш искаше да каже с това, че политическите и светски разговори са свършени и че сега почва сърдечният разговор. — Често си мисля колко несправедливо понякога се разпределя щастието в живота. За какво ви е дала съдбата две такива чудесни деца (с изключение на Анатол, по-малкия ви син, когото не обичам — вметна тя безапелационно, като вдигна вежди), такива прелестни деца? А вие наистина най-малко от всички ги цените и затова не ги заслужавате.
	И тя се усмихна със своята възторжена усмивка.
	— Que voulez-vous? Lafater aurait dit que je n’ai pas la bosse de la paternité* — рече князът.
	[* Какво да правя? Лафатер би казал, че нямам изпъкналост на черепа, която е белег за родителска обич.]
	— Стига сте се шегували. Исках да поговоря сериозно с вас. Знаете ли, аз съм недоволна от по-малкия ви син. Между нас казано (лицето й прие тъжен израз), у нейно величество говореха за него и ви съжаляваха…
	Князът не отговори, но загледана важно и мълчаливо в него, тя очакваше отговор. Княз Василий се намръщи.
	— Какво да сторя? — рече той най-сетне. — Вие знаете, че аз направих всичко, каквото един баща може да направи за тяхното възпитание, и двамата излязоха des imbéciles*. Иполит поне е кротък глупец, а Анатол — буен. Това е разликата — каза той, усмихвайки се по-неестествено и въодушевено от друг път, при което в образувалите се около устата му бръчки особено рязко пролича нещо неочаквано грубо и неприятно.
	[* Глупци.]
	— Защо ли се раждат деца на хора като вас? Ако не бяхте баща, не бих могла да ви укоря за нищо — рече Ана Павловна и дигна замислено очи.
	— Je suis votre*1 верен роб et à vous seule je puis l’avouer. Моите деца — ce sont les entraves de mon exi-tence.*2 Това е моят кръст. Така си го обяснявам аз. Que voulez-vous?*3…
	[*1 Аз съм ваш.]
	[*2 И само на вас мога да призная. Моите деца са бремето на моето съществуване.]
	[*3 Какво да правя?]
	Той млъкна за малко, като изрази с жест своята покорност пред жестоката съдба.
	Ана Павловна се замисли.
	— Вие никога не сте помисляли да ожените вашия блуден син Анатол. Казват — рече тя, — че старите моми ont la manie des mariages*1. Аз още не чувствувам тая слабост, но имам една petite personne*2, която е много нещастна с баща си, une parente à nous, une princesse*3 Болконска. — Княз Василий не отговаряше, макар че с присъщата на светските хора бързина на мисълта и на паметта показа с кимване на глава, че е взел пред вид тия сведения.
	[*1 Имат мания да сватосват.]
	[*2 Девойка.]
	[*3 Наша роднина, княжна. (Неомъжена княгиня. — Б.пр.)]
	— Знаете ли, че тоя Анатол ми струва четиридесет хиляди на година — рече той, тъй като очевидно не можеше да сдържа тъжната върволица от мислите си. Той млъкна за малко.
	— Какво ще бъде след пет години, ако върви все така? Voilà l’avantage d’être père.* Богата ли е тая ваша княжна?
	[* Ето изгодата да си баща.]
	— Баща й е много богат и скъперник. Той живее на село. Знаете ли, той е известният княз Болконски, в оставка още от времето на покойния император и с прякор „Пруския крал“. Той е много умен човек, но чудак и с тежък характер. La pauvre petite est malheureuse comme les pierres.* Тя има брат, който неотдавна се ожени за Lise Майнен и е адютант на Кутузов. Той ще бъде тук тая вечер.
	[* Клетата, тя е нещастна като камъните.]
	— Ecoutez, chère Annette*1 — рече князът, хвана изведнъж ръката на събеседницата си и, кой знае защо, я натисна надолу. — Arrangez-moi cette affaire et je suis votre*2 най-верен роб à tout jamais — pon — comme mon управител m’écrit des*3 донесения: покой-ер-п*4. Тя е от добро семейство и богата. Всичко, което ми трябва.
	[*1 Слушайте, мила Анет.]
	[*2 Наредете ми тая работа и аз винаги ще бъда ваш.]
	[*3 Както моят управител ми пише.]
	[*4 Т.е. „п“, „ъ“. — Б.пр.]
	И с ония свободни и фамилиарни грациозни движения, с които се отличаваше, той хвана придворната дама за ръката, целуна я и след като я целуна, разтърси ръката й и се отпусна в креслото, загледан встрани.
	— Attendez*1 — каза Ана Павловна, размисляйки. — Още днес ще поговоря с Lise (la femme du jeune Болконски*2). И може би ще се нареди. Ce sera dans votre famille que tjerai mon apprentissage de vieille fille.*3
	[*1 Чакайте.]
	[*2 Лиза, жената на младия Болконски.]
	[*3 Във вашето семейство ще почна да уча занаята на стара мома.]



	II

	Салонът на Ана Павловна почна полека-лека да се изпълва. Беше дошла висшата аристокрация на Петербург, хора, най-различни по възраст и по характер, но еднакви по обществото, в което живееха; пристигна дъщерята на княз Василий, красавицата Елен, която се бе отбила да вземе баща си, за да отидат заедно на празненството у посланика. Тя беше с шифър*1 и в бална рокля. Пристигна и познатата като la femme la plus séduisante de Pétersbourg*2, младата, дребничка княгиня Болконска, омъжена през миналата зима, която поради бременността си не посещаваше вече големи приеми, но още ходеше на малки. Пристигна княз Иполит, синът на княз Василий, с Мортемар, когото представи; пристигна и абат Марио, и още мнозина други.
	[*1 Знак за отличие във формата на вензела на царицата — висша награда за девойките, завършили института с отличие. — Б.пр.]
	[*2 Най-очарователната жена в Петербург.]
	— Не сте ли видели още — или: — не се ли познавате с ma tante*? — казваше Ана Павловна на влизащите гости и много сериозно ги водеше при една дребна бабичка с високи джувки, която изплува от съседната стая, щом почнаха да пристигат гостите; казваше имената им, като извиваше бавно очи от гостенина към ma tante, и след това се отдръпваше.
	[* Леля ми.]
	Всички гости извършваха обреда на поздравяването на никому неизвестната, никому неинтересната и непотребна леля. Ана Павловна следеше с тъжно и тържествено съчувствие как я поздравяват и мълчаливо одобряваше. Ma tante с едни и същи изрази говореше на всеки — за неговото здраве, за своето здраве и за здравето на нейно величество, което, слава Богу, днес било по-добре. Всички, които отиваха при нея и от приличие не показваха, че бързат, се отдръпваха от бабичката с чувство на облекчение след изпълненото тежко задължение и през цялата вечер не се приближаваха вече до нея.
	Младата княгиня Болконска бе донесла ръкоделие в извезана със злато кадифена торбичка. Нейната хубавичка, с едва чернеещи се мустачета горна устна беше по-къса от зъбите й, но тъкмо затуй се разтваряше още по-малко и още по-мило се обтягаше от времена време и се спускаше над долната. Както е винаги с много привлекателните жени, нейният недостатък — късата устна и полуотворената й уста — беше сякаш нейна красота. На всички беше весело да гледат тая пълна със здраве и живост хубавичка бъдеща майка, която тъй леко понасяше бременността си. И на старците, и на отегчаващите се мрачни младежи, щом прекарваха и поприказваха известно време с нея, им се струваше, че сами заприличват на нея. Който приказваше с нея и при всяка дума виждаше нейната светла усмивчица и блестящите бели зъби, които непрекъснато се показваха, мислеше, че днес е особено любезен. И всеки мислеше така.
	Малката княгиня обиколи с клатушкане и с мънички бързи крачки масата, като носеше торбичката с ръкоделие, пооправи весело роклята си и седна на дивана до сребърния самовар тъй, сякаш всичко, каквото правеше, бе partie de plaisir* за нея и за всички наоколо й.
	[* Увеселение.]
	— J’ai apporté mon ouvrage* — рече тя, като отвори торбичката си, обръщайки се към всички.
	[* Донесох си ръкоделието.]
	— Вижте, Annette, ne me jouez pas un mauvais tour — обърна се тя към домакинята. — Vous m’avez écrit que c’était une toute petite soirée; voyez comme je suis attifée.*
	[* Да не ми изиграете някоя лоша шега; вие ми писахте, имате съвсем малък прием; вижте как съм се докарала.]
	И тя разпери ръце, за да покаже сивичката си, изискана, цяла в дантели рокля, препасана малко под гърдите с широка панделка.
	— Soyez tranquille, Lise, vous serez toujours la plus jolie* — отговори Ана Павловна.
	[* Бъдете спокойна, Лиза, вие все пак ще бъдете най-хубава от всички.]
	— Vous savez, mon mari m’abandonne — продължи княгинята със същия тон, като се обърна към един генерал, — il va se faire tuer. Dites-moi, pourquoi cette vilaine guerre?* — рече тя на княз Василий и без да дочака отговора, обърна се към дъщерята на княз Василий, красивата Елен.
	[* Знаете ли, моят мъж ме изоставя. Отива на смърт. Кажете, защо е тая противна война?]
	— Quelle délicieuse personne, que cette petite princesse!* — каза тихо княз Василий на Ана Павловна.
	[* Какво мило същество е тая малка княгиня!]
	Наскоро след малката княгиня влезе един едър, набит, дебел млад човек със стригана глава, очила, светли панталони по тогавашната мода, с високо жабо и кафяв фрак. Тоя дебел млад човек беше незаконен син на знаменития Екатеринин велможа граф Безухов, който беше сега на умиране в Москва. Младежът не бе служил още никъде, току-що бе пристигнал от чужбина, дето бе пратен да получи възпитание — и днес за пръв път беше в светско общество. Ана Павловна го поздрави с такъв поклон, с какъвто поздравяваше хора от най-низшето стъпало в нейния салон. Но въпреки тоя нисък по рода си поздрав, щом видя влизащия Пиер, по лицето на Ана Павловна се изписа безпокойствие, както и страх, подобен на оня, който се проявява при вида на нещо прекомерно огромно и неподходящо за мястото. Макар наистина Пиер да беше малко по-едър от другите мъже в стаята, все пак тоя страх можеше да се отнася само до оня умен и в същото време стеснителен, наблюдателен и естествен поглед, който го отличаваше от всички в тоя салон.
	— C’est bien aimable à vous, monsieur Pierre, d’être venu voir une pauvre malade* — каза му Ана Павловна, като се спогледа уплашено с лелята, при която го водеше. Пиер измърмори нещо неразбрано и продължи да търси с очи някого. Той радостно и весело се усмихна и поклони като на близка позната на малката княгиня и се приближи до лелята. Ана Павловна ненапразно се страхуваше, защото Пиер се отдръпна от лелята, преди да изслуша думите й за здравето на нейно величество. Ана Павловна го възпря уплашено:
	[* Много мило е от ваша страна, господин Пиер, че сте дошли да навестите една клета болна.]
	— Познавате ли абат Морио? Той е много интересен човек… — рече тя.
	— Да, чух, че имал план за вечен мир и това е много интересно, но едва ли е възможно…
	— Тъй ли мислите?… — рече Ана Павловна само за да каже нещо и да се върне отново към задълженията си на домакиня, но сега Пиер извърши обратна неучтивост. Преди малко той си тръгна, без да дослуша думите на събеседницата си; а сега с приказките си спря събеседницата си, която трябваше да го напусне. Навел глава, разкрачил големите си крака, той почна да доказва на Ана Павловна защо смята, че планът на абата е химера.
	— После ще поприказваме — рече Ана Павловна, като се усмихна.
	И като се отърва от младежа, който не умееше да се държи както трябва, тя отново се върна към задълженията си на домакиня и продължи да се вслушва и вглежда, готова да помогне там, дето разговорът отслабваше. Както стопанинът на предачна работилница, настанил работниците по местата им, се разхожда из помещението и щом забележи спиране или необикновен, скърцащ, прекалено силен звук на някое вретено, бързо отива, задържа го или го пуска тъй, както трябва да върви — така и Ана Павловна, разхождайки се из своя салон, отиваше към някоя замълчала или прекалено много говореща група и с една дума или с някое разместване на хората пак навиваше равномерната, благопристойна разговорна машина. Но сред тия грижи личеше постоянният и особен страх заради Пиер. Тя загрижено го поглеждаше и когато той се приближи да чуе какво говореха около Мортемар, и когато отиде при другата група, дето приказваше абатът. За Пиер, възпитан в чужбина, тоя прием у Ана Павловна беше първият, който виждаше в Русия. Той знаеше, че тук е събрана цялата петербургска интелигенция и очите му, като очи на дете в магазин за играчки, шареха на всички страни. Той непрестанно се боеше, че ще изтърве някои умни разговори, които би могъл да чуе. Гледайки уверените и изтънчени изрази на събраните тук лица, все очакваше да чуе нещо особено умно. Най-сетне се приближи до Морио. Разговорът му се стори интересен и той се спря, като очакваше сгода да изкаже, както обичат младите хора, своите мисли.



	III

	Приемът на Ана Павловна тръгна с пълна пара. Вретената бръмчаха от разни страни равномерно и немлъкващо. Освен ma tante, при която бе седнала само една възрастна дама със слабо лице на много плакала жена, малко чужда на това бляскаво общество, обществото се бе разпокъсало на три групи. В едната, дето бяха повече мъже, център бе абатът; в другата, младежка — красавицата княжна Елен, дъщеря на княз Василий, и хубавичката малка княгиня Болконска, румена, премного пълна за младостта си. В третата бяха Мортемар и Ана Павловна.
	Виконтът беше миловиден млад човек с меки черти и обноски, който очевидно сам се смяташе за знаменитост, но от благовъзпитаност скромно оставяше да бъде използуван от онова общество, в което се намираше: Ана Павловна очевидно гощаваше гостите си с него. Както един добър метрдотел поднася като нещо свръхестествено-прекрасно някой къс говеждо, което човек не би поискал да хапне, ако го види в мръсната кухня, така Ана Павловна тая вечер сервира на своите гости първо — виконта, а сетне — абата като нещо свръхестествено-изтънчено. В групата на Мортемар заприказваха веднага за убийството на Ангиенския херцог. Виконтът каза, че Ангиенският херцог е загинал поради великодушието си и че Бонапарт е имал особени причини за озлобление.
	— Ah, voyons! Contez-nous cela, vicomte* — рече Ана Павловна, чувствувайки с радост, че тая фраза — contez-nous cela, vicomte — звучеше някак à la Louis XV**.
	[* Ах, тъй ли! Разправете ни това, виконте.]
	[** Като че напомняше Луи XV.]
	Виконтът се поклони в знак на покорност и се усмихна учтиво. Ана Павловна нагласи група около виконта и покани всички да слушат онова, което той щеше да разказва.
	— Le vicomte a été personnellement connu de monseigneur*1 — пошепна на едного Ана Павловна. — Le vicomte est un parfait conteur*2 — рече тя на друг. — Comme on voit l’homme de la bonne compagnie*3 — каза тя на трети; и виконтът бе поднесен на обществото в най-изтънчена и изгодна за него светлина, като ростбиф в гореща чиния, гарниран със зеленчук.
	[*1 Виконтът се е познавал лично с херцога.]
	[*2 Виконтът е отличен разказвач.]
	[*3 Веднага личи човек от доброто общество.]
	Виконтът се канеше вече да почне да разказва и леко се усмихна.
	— Елате насам, chère Hélène* — каза Ана Павловна на красавицата-княжна, която седеше по-надалечко и беше център на друга група.
	[* Мила Елен.]
	Княжна Елен се усмихваше; тя стана със същата неизменна усмивка на много хубава жена, с която бе влязла в салона. Шумолейки тихо с бялата си бална дреха с украса от бръшлян и мъх и блеснала с белите си рамене, с лъскавината на косите и брилянтите си, тя мина между мъжете, които й сториха път, и направо, без да поглежда някого, но усмихната на всички, сякаш любезно даваше право всекиму да се любува на красотата на снагата й, на пълните й рамене, на твърде откритите й по тогавашната мода гърди и гръб и като че внасяше блясъка на бал, приближи се до Ана Павловна. Елен беше толкова хубава, че в нея не само не се забелязваше и сянка от кокетство, а, напротив, сякаш й бе съвестно за нейната несъмнена и прекалено силно и победно действуваща красота. Тя сякаш искаше и не можеше да намали действието на своята красота.
	— Quelle belle personne!* — казваше всеки, който я видеше. Като поразен от нещо необикновено, виконтът сви рамене и наведе очи, докато тя сядаше пред него и озаряваше и него все със същата неизменна усмивка.
	[* Каква красавица!]
	— Madameje crains pour mes moyens devant un pareil auditoire* — каза той, като наведе глава усмихнат.
	[* Аз наистина_се_страхувам, че ще ми липсва умение пред такава публика.]
	Княжната облакъти на масичката голата си пълна ръка и не сметна за нужно да каже нещо. Усмихната, тя чакаше. През цялото време на разказа тя седеше изправена, като от време на време поглеждаше пълната си красива ръка, отпусната леко на масичката, или още по-красивите си гърди, върху които оправяше брилянтната си огърлица; няколко пъти оправи гънките на роклята си и когато разказът правеше впечатление, поглеждаше Ана Павловна и веднага приемаше същия израз, какъвто имаше лицето на придворната дама, и сетне пак се успокояваше в лъчиста усмивка. След Елен от чаената маса дойде и малката княгиня.
	— Attendez-moi, je vais prendre mon ouvrage* — рече тя. — Voyons, à quoi pensez-vous? — обърна се тя към княз Иполит. — Apportez-moi mon ridicule.**
	[* Почакайте, ще взема ръкоделието си.]
	[** За какво мислите? Донесете ми торбичката.]
	Усмихната и говорейки на всички, княгинята предизвика неочаквано разместване, седна и весело се нагласи.
	— Сега ми е добре — каза тя, помоли да почнат и се залови за ръкоделието си.
	Княз Иполит донесе торбичката й, мина след нея и като премести едно кресло, седна до нея.
	Le charmant Hippolyte смайваше с необикновената си прилика със своята сестра-красавица, но още повече с това, че въпреки приликата беше страшно грозен. Чертите на лицето бяха същите като на сестра му, но у нея всичко се озаряваше от жизнерадостна, самодоволна, младежка, неизменна усмивка и от необикновената, антична красота на тялото; у брат й, напротив, същото лице бе замъглено от идиотизъм и изразяваше неизменно самоуверено недоволство, а тялото му беше мършаво и немощно. Очи, нос, уста — всичко сякаш се свиваше в някаква неопределена и отегчена гримаса, а ръцете и нозете му винаги приемаха неестествено положение.
	— Ce n’est pas une histoire de revenants?* — рече той, след като седна до княгинята и бързо нагласи до очите си лорнета, сякаш без тоя инструмент не можеше да почне да приказва.
	[* Това не е ли история за призраци?]
	— Mais non, mon cher* — каза учуденият разказвач, като сви рамене.
	[* Съвсем не.]
	— C’est que je déteste les histoires de revenants* — рече княз Иполит с такъв тон, от който личеше, че едва след като бе изрекъл тия думи, бе разбрал какво значеха те.
	[* Защото не мога да търпя историите за призраци.]
	Поради самоувереността, с която приказваше, никой не можа да разбере дали е много умно или много глупаво онова, което бе казал. Той носеше тъмнозелен фрак и панталони с цвят на cuisse de nymphe effrayée*, както казваше той, дълги чорапи и пантофки.
	[* Бедро на уплашена нимфа.]
	Vimocte* разказа доста мило оня разпространен тогава анекдот, че Ангиенският херцог ходел тайно в. Париж да се вижда с m-lle George** и че там се срещнал с Бонапарт, който също се ползувал от благоволението на знаменитата актриса, и че там, когато се срещнал с херцога, Наполеон случайно имал припадък, един от ония припадъци, от които боледувал, и бил във властта на херцога, която херцогът не използувал, и че тъкмо за това великодушие Бонапарт по-късно отмъстил на херцога със смърт.
	[* Виконтът.]
	[** Актрисата Жорж.]
	Разказът беше много приятен и интересен, особено там, дето съперниците неочаквано се познават, и дамите: сякаш се развълнуваха.
	— Charmant* — рече Ана Павловна, като погледна въпросително малката княгиня.
	[* Прелестно.]
	— Charmant — промълви малката княгиня и забоде иглата в ръкоделието, сякаш искаше да покаже, че тоя интересен и прелестен разказ й пречи да продължи работата си.
	Виконтът оцени тая мълчалива похвала, усмихна се благодарно и продължи; но в това време Ана Павловна, която непрестанно поглеждаше към младия човек, от когото се страхуваше, забеляза, че той някак прекалено разпалено и високо говори с абата, и побърза да отиде на помощ в опасното място. Наистина Пиер бе успял да почне разговор с абата за политическото равновесие и абатът, очевидно заинтересуван от простодушната пламенност на младежа, му обясняваше своята любима идея. И двамата слушаха и говореха прекалено оживено и естествено и тъкмо това не се хареса на Ана Павловна.
	— Средството е европейското равновесие и droit des gens* — каза абатът. — Достатъчно е една могъща държава като Русия, прочута с това, че е варварска, да застане безкористно начело на съюза, който ще има за цел европейското равновесие, и тя ще спаси света!
	[* Международното право.]
	— Но как ще постигнете такова равновесие? — почна Пиер; ала в това време дойде Ана Павловна и като погледна строго Пиер, попита италианеца как понася тукашния климат. Лицето на италианеца изведнъж се промени и доби оскърбително-престорен, сладникав израз, който очевидно му бе присъщ, когато разговаряше с жени.
	— Толкова съм очарован от прелестите на ума и образованието на тукашното общество, особено на женското, в което имах щастието да бъда приет, че още не съм успял да помисля за климата — рече той.
	Ана Павловна не изпусна вече абата и Пиер и за по-удобно наблюдение ги присъедини към общата група.
	В това време в салона влезе ново лице. Това ново лице бе младият княз Андрей Болконски, мъжът на малката княгиня. Княз Болконски беше невисок, твърде красив млад човек с определени и сухи черти. Всичко в неговата фигура, като се почне от уморения, отегчен поглед до тихата, отмерена крачка; бе в най-рязка противоположност с малката му, изпълнена с живот жена. Личеше, че всички в салона не само му бяха познати, но толкова му бяха омръзнали, че му беше много досадно дори да ги гледа и да ги слуша. От всички отегчителни за него лица лицето на неговата хубавичка жена като че най-много му бе омръзнало. Той се извърна от нея с гримаса, която загрози хубавото му лице. После целуна ръка на Ана Павловна и изгледа цялото общество с присвити очи.
	— Vous vous enrôlez pour la guerre, mon prince?* — каза Ана Павловна.
	[* Вие се каните да вървите на война, княже?]
	— Le général Koutouzoff — рече Болконски, слагайки ударението на последната сричка „zoff“ като французин — a bien voulu de moi pour aide-de-camp…*
	[* Генерал Кутузов благоволи да ме вземе за адютант…]
	— Et Lise, votre femme?*
	[* Ами Лиза, жена ви?]
	— Тя ще замине за село.
	— Как не ви е грях да ни лишите от вашата прелестна жена?
	— André* — каза жена му, обръщайки се към мъжа си със същия кокетен тон, с който се обръщаше към чуждите, — каква история ни разправи виконтът за m-lle Жорж и Бонапарт!
	[* Андрей.]
	Княз Андрей прижумя и се извърна. Пиер, който, откак княз Андрей бе влязъл, не откъсваше от него радостните си, дружелюбни очи, отиде при него и го хвана за ръката. Княз Андрей, без да го погледне, смръщи лице в гримаса на раздразнение, че някой пипа ръката му, но като видя усмихнатото лице на Пиер, усмихна се с неочаквано добродушна и приятна усмивка.
	— Я гледай!… И ти във висшето общество! — каза той на Пиер.
	— Аз знаех, че вие ще бъдете тук — отговори Пиер. Ще дойда да вечерям у вас — добави той тихо, за да не попречи на виконта, който продължаваше разказа си. — Може ли?
	— Не, не може — рече княз Андрей със смях, стискайки ръката му, с което искаше да каже на Пиер, че за това не трябва да се пита. Той щеше да каже още нещо, но в това време княз Василий и дъщеря му станаха и мъжете се дигнаха, за да им сторят път.
	— Ще ме извините, драги виконте — каза княз Василий на французина, като го подръпна любезно за ръкава надолу към стола, за да не става. — Това нещастно празненство у посланика ме лишава от едно удоволствие, а вас прекъсва. Много ми е жал, че напускам вашата възхитителна вечер — рече той на Ана Павловна.
	Дъщеря му, княжна Елен, прихванала леко гънките на роклята си, тръгна между столовете и усмивката още по-светло грееше на прекрасното й лице. Когато тя мина край Пиер, той погледна с почти уплашени, възторжени очи тая красавица.
	— Много е хубава — рече княз Андрей.
	— Много — каза Пиер.
	Минавайки край него, княз Василий хвана Пиер за ръката и се обърна към Ана Павловна.
	— Опитомете ми тая мечка — рече той. — Месец вече живее у нас, а първи път го виждам в обществото. Нищо не е тъй потребно на един млад човек, както обществото на умни жени.



	IV

	Ана Павловна се усмихна и обеща да се погрижи за Пиер, който, тя знаеше това, беше роднина по баща на княз Василий. Възрастната дама, която седеше преди това с ma tante, бързо стана и настигна княз Василий във вестибюла. От лицето й бе напълно изчезнал досегашният израз на престорен интерес. Нейното добро лице на много плакала жена изразяваше сега само безпокойствие и страх.
	— Какво ще ми кажете, княже, за моя Борис? — каза тя, като го настигна във вестибюла. (Тя изговаряше името Борис с особено ударение на „о“-то.) — Не мога повече да стоя в Петербург. Кажете ми, какви известия мога да занеса на клетото ми момче?
	Макар че княз Василий слушаше възрастната дама неохотно и почти неучтиво и дори проявяваше нетърпение, тя му се усмихваше любезно и трогателно и за да не си отиде, хвана го за ръката.
	— Какво ви струва да кажете една дума на царя и веднага ще го преведат в гвардията — помоли се тя.
	— Вярвайте, княгиньо, ще сторя всичко, каквото мога — отговори княз Василий, — но мъчно мога да моля царя; бих ви посъветвал да се обърнете към Румянцев чрез княз Голицин: това ще бъде по-умно.
	Възрастната дама княгиня Друбецка носеше името на един от най-добрите родове в Русия, но беше бедна, напуснала бе отдавна висшето общество и бе загубила предишните си връзки. Тя бе пристигнала сега, за да издействува за своя единствен син назначение в гвардията. Само за да види княз Василий, тя се натрапи да я поканят и пристигна на приема у Ана Павловна и само затова слуша историята на виконта. Тя се уплаши от думите на княз Василий; по нейното хубаво някога лице се изписа озлобление, но то беше само за миг. Тя пак се усмихна и по-здраво хвана ръката на княз Василий.
	— Вижте, княже — рече тя, — аз никога не съм ви молила, никога няма да ви моля, никога не съм ви припомняла за приятелските чувства на баща ми към вас. Но сега ви заклевам в Бога, направете това за сина ми и аз ще ви смятам за благодетел — прибави бързо тя. — Не, не се ядосвайте, а ми обещайте. Аз молих Голицин, той отказа. Soyez le bon enfant que vous avez été* — каза тя, като се мъчеше да се усмихне, но в очите й имаше сълзи.
	[* Бъдете тъй добър, както бивахте по-рано.]
	— Папа, ще закъснеем — рече княжна Елен, която чакаше до вратата, като изви своята хубава глава на античните си рамене.
	Но влиянието във висшето общество е капитал, който трябва да се пести, за да не изчезне. Княз Василий знаеше това и след като бе размислил, че ако почне да моли за всички, които молят него, скоро не би могъл да моли за себе си, рядко употребяваше влиянието си. Ала по работата на княгиня Друбецкая, след като княгинята наново се обърна с молба към него, той почувствува нещо като угризение на съвестта. Тя му бе припомнила една истина: за първите си стъпки в службата той беше задължен на нейния баща. Освен това по нейното държание той видя, че тя е от ония жени, особено майки, които, щом веднъж си пъхнат нещо в главата, няма да се махнат, докато желанията им не бъдат изпълнени, а в противен случай са готови всекидневно, всекиминутно да дотягат и дори да правят сцени. Последното съображение го поколеба.
	— Chère* Ана Михайловна — каза той с обикновената си фамилиарност и отегчение в гласа, — почти ми е невъзможно да направя онова, което искате; но за да ви докажа колко ви обичам и колко почитам паметта на покойния ви баща, ще направя невъзможното: синът ви ще бъде преведен в гвардията, давам ви думата си. Доволна ли сте?
	[* Скъпа.]
	— Мили, вие сте мой благодетел! Друго не можех и да чакам от вас; знаех колко сте добър.
	Той понечи да излиза.
	— Чакайте, две думи. Une fois passé aux gardes…* — Тя се смути. — Вие сте близък с Михаил Иларионович Кутузов, препоръчайте му Борис за адютант. Тогава ще съм спокойна и тогава вече…
	[* Щом мине в гвардията…]
	Княз Василий се усмихна.
	— Това не обещавам. Вие знаете как обсаждат Кутузов, откак е назначен главнокомандуващ. Той сам ми казваше, че всички московски госпожи са се надумали да му дадат всичките си деца за адютанти.
	— Не, обещайте ми, няма да ви пусна, мили мой благодетелю.
	— Папа — повтори със същия тон красавицата, — ще закъснеем.
	— Е, au revoir*, сбогом. Нали виждате?
	[* Довиждане.]
	— И тъй, утре ще доложите на царя, нали?
	— Без друго, но за Кутузов не обещавам.
	— Не, обещайте, обещайте, Basile* — каза подире му Ана Михайловна с усмивката на млада кокетка, с каквато някога навярно се бе усмихвала, но която сега съвсем не отиваше на нейното изтощено лице.
	[* Базил.]
	Очевидно тя беше забравила годините си и по навик пускаше в ход всичките стари женски средства. Но щом той излезе, лицето й отново прие същия студен, престорен израз, какъвто имаше преди това. Тя се върна в групата, дето виконтът продължаваше да разправя, и пак се престори, че слуша, очаквайки сгоден миг да си отиде, тъй като нейната работа бе уредена.
	— Но как ви се струва цялата тая последна комедия du sacre de Milan?* — рече Ана Павловна. — Et la nouvelle comédie des peuples de Gênes et de Lucques, qui viennent présenter leurs voeux à M. Buonaparte. M. Buonaparte assis sur un trône, et exauçant les voeux des nationsl Adorable! Non, mais c’est à en devenir folle! On dirait, que le monde entier a perdu la tête.**
	[* Коронацията в Милано.]
	[** И новата комедия: народите на Генуа и Лука изразяват желанията си на господин Бонапарте. И господин Бонапарте седи на трона и изпълнява желанията на народите! О, това е чудесно! Не, можеш да полудееш от това. Човек би казал, че целият свят се е побъркал.]
	Княз Андрей се усмихна, като погледна Ана Павловна право в очите.
	— „Dieu me la donne, gare à qui la touche“ — каза той (това бяха думите на Бонапарт, казани при слагането на короната). — On dit qu’il a été très beau en prononçant ces paroles* — добави той и повтори още веднъж тия думи, сега на италиански: — „Dio mi la dona, guai a chi la tocca.“
	[* „Бог ми даде короната, тежко ономува, който посегне към нея.“ Разправят, че той бил много хубав, когато произнасял тия думи.]
	— J’espère, enfin — продължи Ана Павловна, — que ça a été la goutte d’eau qui fera déborder le verre. Les souverains ne peuvent plus supporter cet homme, qui menace tout.*
	[* Надявам се, че най-сетне това е капката, която ще препълни чашата. Царете не могат повече да търпят тоя човек, който заплашва всичко.]
	— Les souverains? Je ne parle pas de la Russie — каза учтиво и безнадеждно виконтът. — Les souverains, madame! Qu’ont ils fait pour Louis XVI, pour la reine, pour madame Elisabeth? Rien — продължи той, като се разпалваше. — Et croyez-moi, ils subissent la punition pour leur trahison de la cause des Bourbons. Les souverains? Ils envoient des ambassadeurs complimenter l’usurpateur.*
	[* Царете ли? Не говоря за Русия. Царете! Но какво сториха те за Людвик XVI, за кралицата, за Елисавета? Нищо. И вярвайте ми, те понасят наказанието си за измяната към каузата на Бурбоните. Царете ли? Те изпращат посланици, за да поздравяват узурпатора на престола.]
	И като въздъхна презрително, той пак промени положението си. Княз Иполит, който дълго гледа виконта през лорнета си, при тия думи изведнъж се обърна цял към малката княгиня, помоли я да му даде игличката и почна да й показва герба на Конде, като рисуваше по масата с игличката. Той почна да й обяснява тоя герб с такъв важен вид, като че княгинята го бе помолила за това.
	— Bâton de gueules, engrêlé de gueules d’azur — maison Conde* — рече той.
	[* Щит с червени и сини назъбени ивици — родът Конде.]
	Княгинята го слушаше и се усмихваше.
	— Ако Бонапарт остане още една година на френския престол — продължи почнатия разговор виконтът с вид на човек, който не слуша другите, но по тоя въпрос, който познава по-добре от всички, следи само вървежа на своите мисли, — работите ще отидат много надалеч. С интрига, с насилие, с изгнания, със смъртни наказания обществото, аз разбирам доброто френско общество, ще бъде унищожено завинаги и тогава…
	Той сви рамене и разпери ръце. Пиер понечи да каже нещо: разговорът го интересуваше, но Ана Павловна, която дебнеше, го пресече.
	— Император Александър — каза тя с тъга, която винаги придружаваше думите й, когато заговореше за императорското семейство — обяви, че ще остави французите сами да си изберат начина на управление. И аз мисля, че без съмнение, когато се освободи от узурпатора, цялата нация ще се хвърли в ръцете на законния крал — каза Ана Павловна, като искаше да бъде любезна с тоя емигрант и роялист.
	— Съмнително е — рече княз Андрей. — Monsieur le vicomte* с пълно право смята, че работите са отишли вече прекомерно далеч. Мисля, че мъчно ще могат да се върнат към старото.
	[* Господин виконтът.]
	— Доколкото съм чувал — вмеси се отново в разговора Пиер, като се изчерви, — почти всички благородници са минали вече на страната на Бонапарт.
	— Така разправят бонапартистите — рече виконтът, без да погледне Пиер. — Мъчно е сега да се узнае общественото мнение на Франция.
	— Bonaparte l’a dit* — каза насмешливо княз Андрей. (Личеше, че виконтът не му харесва и че макар и да не го поглеждаше, отправяше срещу него думите си.)
	[* Това е казал Бонапарт.]
	— „Je leur ai montré le chemin de la gloire — каза той след кратко мълчание, като повтори отново думите на Наполеон, — ils n’en ont pas voulu; je leur ai ouvert mes antichambres, ils se sont précipités en foule…“ Je ne sais pas à quel point il a eu le droit de le dire.*
	[* „Аз им показах пътя на славата, но те не го пожелаха; отворих им чакалните си — те се втурнаха като тълпа…“ Не знам до каква степен е имал право да каже това.]
	— Aucun* — възрази виконтът. — След убийството на херцога дори най-пристрастните хора престанаха да виждат в него герой. Si même ça été un héros pour certaines gens — рече виконтът, като се обърна към Ана Павловна, — depuis l’assassinat du duc il y a un martyr de plus dans le ciel, un héros de moins sur la terre.**
	[* Никакво право.]
	[** Дори да е бил герой за някои хора, след убиването на херцога на небето има един мъченик повече, а на земята — един герой по-малко.]
	Преди още Ана Павловна и другите да одобрят с усмивка думите на виконта, Пиер отново се вмеси стремително в разговора и Ана Павловна, макар да предчувствуваше, че той ще каже нещо неприлично, не можа вече да го спре.
	— Смъртното наказание на Ангиенския херцог — каза Пиер — бе държавна необходимост; и тъкмо в това, че Наполеон не се е побоял да поеме лично отговорността за тая постъпка, аз виждам душевно величие.
	— Dieu! Mon dieu!* — прошепна ужасена Ана Павловна.
	[* Боже мой!]
	— Comment, monsieur Pierre, vous trouvez que l’assassinat est grandeur d’âme?* — рече малката княгиня, като се усмихна и приближи ръкоделието до себе си.
	[* Как, господин Пиер, в убийството вие виждате величие на душата?]
	— Ah! Oh! — чуха се разни гласове.
	— Capital!* — рече на английски княз Иполит и почна да тупа с длан коляното си. Виконтът само сви рамене.
	[* Отлично!]
	Пиер погледна тържествено слушателите над очилата си.
	— Смятам, че е така — продължи той с отчаяна решителност, — защото Бурбоните избягаха от революцията, като изоставиха народа на анархията; а единствен Наполеон можа да проумее революцията и да я победи и затуй заради благото на всички той не можеше да се спре пред живота на един човек.
	— Не искате ли да минете на оная маса? — рече Ана Павловна. Но Пиер продължи, без да й отговори.
	— Не — каза той, като се въодушевяваше все повече и повече. — Наполеон е велик, защото се издигна над революцията, стъпка нейните злоупотребления, но запази всичко хубаво, което имаше в нея — и равенството на гражданите, и свободата на словото и на печата, — и само затова взе властта.
	— Да, ако след като взе властта, без да я използува за убийства, я беше дал на законния крал — рече виконтът, — тогава бих го нарекъл велик човек.
	— Той не би могъл да стори това. Народът му даде властта само за да го избави той от Бурбоните и защото народът го смяташе велик човек. Революцията, беше велико дело — продължи мосьо Пиер, показвайки с това крайно смело и предизвикателно вметнато изречение, че още е много млад, както и желанието си да изкаже по-скоро всичко.
	— Революцията и цареубийството ли са велико дело?… След това… но не искате ли да дойдете на оная маса? — повтори Ана Павловна.
	— Contrat social* — рече с кротка усмивка виконтът.
	[* „Общественият договор“ на Русо.]
	— Не говоря за цареубийството. Говоря за идеите.
	— Да, идеите за грабеж, за убийство и за цареубийство — прекъсна го отново нечий ироничен глас.
	— Разбира се, това бяха крайности, но важното не е в тях, а в правата на човека, в еманципацията от предразсъдъците, в равенството на гражданите; а Наполеон запази изцяло силата на тия идеи.
	— Свобода и равенство — рече презрително виконтът, решен сякаш да докаже най-сетне сериозно на тоя момък цялата глупост на неговите приказки, — все гръмки думи, отдавна вече компрометирани. Та кой не обича свободата и равенство? Ами че още нашият спасител проповядваше свобода и равенство. Нима след революцията хората станаха по-щастливи? Напротив. Ние искахме свобода, а Бонапарте я унищожи.
	Княз Андрей поглеждаше усмихнат ту Пиер, ту виконта, ту домакинята. В първия миг, при неочакваната постъпка на Пиер, Ана Павловна се ужаси, макар че бе свикнала с висшето общество; но щом видя, че въпреки произнесените от Пиер светотатствени думи виконтът не кипна, и когато се убеди, че тия думи не могат вече да се потулят, тя се реши, присъедини се към виконта и нападна оратора.
	— Mais, mon cher monsieur Pierre* — каза Ана Павловна, — как смятате велик човека, който можа да изпрати на смърт един херцог, и дори — просто един човек, без съд и без да е виновен?
	[* Но, любезни господин Пиер.]
	— Аз бих попитал — рече виконтът, — какво мисли monsieur за осемнадесети брюмер? Нима това не е измама? C’est un escamotage qui ne ressemble nullement à la manière d’agir d’un grand homme.*
	[* Това е мошеничество и един велик човек съвсем не действува така.]
	— Ами пленниците в Африка, които той изби? — каза малката княгиня. — Това е ужасно! — И сви рамене.
	— C’est un roturier, vous aurez beau dire* — каза княз Иполит.
	[* Това е простак, който се е издигнал, каквото щете да казвате.]
	Мосьо Пиер не знаеше на кого да отговори, изгледа всички и се усмихна. Неговата усмивка не беше както усмивката на другите хора — не се сливаше с неусмивка. У него, напротив, щом дойдеше усмивката, сериозното и дори малко навъсено лице мигновено изчезваше и се появяваше друго — детско, добро, дори глупавичко, което сякаш молеше за прошка.
	Виконтът, който го виждаше за пръв път, разбра, че този якобинец съвсем не е тъй страшен, както са думите му. Всички млъкнаха.
	— Че как искате да отговаря на всички отведнъж? — каза княз Андрей. — Освен туй в постъпките на държавния мъж трябва да се разграничават постъпките на частното лице, на пълководеца или на императора. Така ми се струва.
	— Да, да, разбира се — поде Пиер, зарадван от помощта, която получи.
	— Не може да не се признае — продължи княз Андрей, — че като човек Наполеон е велик на Арколския мост, в болницата на Яфа, дето се ръкува с чумавите, но… но има други постъпки, които мъчно могат да се оправдаят.
	Княз Андрей, който очевидно искаше да смекчи несръчната проява на Пиер, стана да си ходи и даде знак на жена си.
	Неочаквано княз Иполит стана и като почна да прави на всички знаци с ръце да ги спре с молба да поседнат, каза:
	— Ah! aujourd’hui on m’a raconté une anecdote moscovite, charmante: il faut que je vous en régale. Vous m’excusez, vicomte, il faut que je raconte en russe! Autrement on ne sentira pas le sel de l’histoire.*
	[* Ах, днес ми разказаха един прекрасен Московски анекдот; трябва да ви угостя с него. Извинявайте, виконте, ще говоря на руски. Инак ще се загуби всичката сол на анекдота.]
	И княз Иполит започна да разправя на руски с такъв изговор, с какъвто говорят французите, живели около година в Русия. Всички се спряха: тъй оживено и настойчиво искаше княз Иполит внимание към историята, която щеше да разказва.
	— В Moscou има една госпожа, une dame. И тя е голяма скъперница. Необходимо й било да има два valets de pied* за карета. И много едър. Такъв бил неин вкус. И имала une femme de chambre** още по-едър. Тя казала…
	[* Лакей.]
	[** Прислужница.]
	Княз Иполит се замисли, като очевидно мъчно съобразяваше.
	— Тя казала… да, тя казала: „Момиче (à la femme de chambre), облечи livrée* и ела с мене, зад карета faire des visites.**“
	[* Ливрея.]
	[** Да прави посещения.]
	Сега княз Иполит прихна и шумно се изсмя много по-рано от слушателите си, което направи неблагоприятно за разказвача впечатление. Ала мнозина, между които възрастната дама и Ана Павловна, се усмихнаха.
	— Тя тръгнала с колата. Внезапно станало силен вятър. Момиче загубило шапка и дълги коси се развели…
	Сега той не можеше вече да се сдържа и почна да се смее отривисто и през тоя смях каза:
	— И цял свят разбрал…
	Анекдотът свърши с това. Макар че не можеше да се разбере за какво го разказва и за какво трябваше да го разказва непременно на руски, Ана Павловна и другите оцениха светската любезност на княз Иполит, който тъй приятно завърши неприятната и нелюбезна постъпка на мосьо Пиер. След анекдота разговорите се разпокъсаха на дребни, незначителни приказки за бъдещия и за миналия бал, за спектакъла, както и де и кога пак ще се видят.



	V

	След като благодариха на Ана Павловна за нейната charmante soirée*, гостите почнаха да се разотиват.
	[* Очарователна вечер.]
	Пиер беше тромав. Дебел, по-висок от обикновен ръст, широк, с грамадни червени ръце, той, както се казва, не знаеше как да влезе в салон, а още по-малко — как да излезе, с други думи, да каже преди излизането си нещо особено приятно. Освен това беше разсеян. Когато стана, вместо своята шапка беше взел една триъгълна шапка с генералска украса от пера и я държеше, като дърпаше перата, докато генералът го помоли да му я даде. Но всичката му разсеяност и неумението му да влезе в салона и да говори в него се изкупваха от израза на добродушие, простота и скромност. Ана Павловна се обърна към него и показвайки с християнска кротост, че прощава постъпката му, кимна и каза:
	— Надявам се, че пак ще ви видя, но надявам се също така, че ще промените възгледите си, мили мосьо Пиер!
	Когато тя му каза това, той не отговори нищо, само се понаведе и още веднъж показа на всички усмивката си, която не изразяваше нищо друго освен: „Възгледите са си възгледи, но нали виждате колко добро и чудесно момче съм аз.“ И всички, включително и Ана Павловна, без да щат, почувствуваха това.
	Княз Андрей излезе във вестибюла и като обърна рамене към лакея, за да му сложи наметката, вслуша се равнодушно в бъбрежа на жена си с княз Иполит, който също бе отишъл там. Изправен до хубавичката бременна княгиня, княз Иполит настойчиво я гледаше през лорнета си право в лицето.
	— Приберете се, Anette, ще настинете — рече малката княгиня, сбогувайки се с Ана Павловна. — C’est arreté* — прибави тихо тя.
	[* Значи, решено.]
	Ана Павловна бе успяла вече да приказва с Лиза за сватосването, което кроеше между Анатол и зълвата на малката княгиня.
	— Надявам се на вас, мила моя — каза Ана Павловна също така тихо, — вие й пишете и ми кажете comment le père envisagera la chose. Au revoir* — и тя се прибра от вестибюла.
	[* Как бащата ще погледне на тая работа. Довиждане.]
	Княз Иполит се приближи до малката княгиня, наведе лице близо към нея и почна да й приказва нещо полушепнешком.
	Двама лакеи, единият на княгинята и другият негов, изчаквайки, когато свършат да приказват, бяха застанали с шал и редингот и слушаха неразбираемия за тях френски говор с такъв израз на лицата, сякаш разбираха какво се говори, но не искаха да покажат това. Както винаги княгинята говореше усмихната и слушаше със смях.
	— Много съм доволен, че не отидох у посланика — каза княз Иполит, — отегчително е… Прекрасна вечер, нали, прекрасна?
	— Казват, че балът ще бъде много хубав — отговори княгинята, като помръдна устната си с мустачките. — Всички хубави жени от обществото щели да бъдат там.
	— Не всички, защото вие няма да бъдете; не всички — рече княз Иполит, смеейки се радостно, грабна шала от лакея, дори го блъсна и почна да намята княгинята. От несръчност или нарочно (никой не би могъл да разбере това) той дълго не сваляше ръце, макар шалът да бе вече наметнат, и като че прегръщаше младата жена.
	Грациозно и все тъй усмихната, тя се отстрани от него, обърна се и погледна мъжа си. Очите на княз Андрей бяха затворени: толкова уморен и сънлив изглеждаше той.
	— Готова ли сте? — попита той жена си, като отбягваше да я погледне.
	Княз Иполит облече бързо редингота си, който по новата мода стигаше до петите му, и като се заплиташе в него, отърча на входната площадка след княгинята, на която лакеят помагаше вече да се качи в каретата.
	— Princesse, au revoir* — извика той и езикът му се заплиташе както нозете.
	[* Довиждане, княгиньо.]
	Княгинята прибра роклята си и седна в тъмната карета; мъжът й оправяше сабята си; под предлог, че услужва, княз Иполит пречеше на всички.
	— Мо-оля, господине — обърна се сухо-неприятно на руски княз Андрей към княз Иполит, който му пречеше да мине.
	И същият глас на княз Андрей добави ласкаво и нежно:
	— Чакам те, Пиер.
	Форейторът* подкара и колелата на каретата затрополяха. Застанал на входната площадка, княз Иполит се смееше отривисто, като чакаше виконта, комуто бе обещал да го закара с колата си до дома му.
	[* Кочияшът, който язди един от предните коне, когато конете са запрегнати в каляската един зад друг. — Б.пр.]


	— Eh bien, mon cher, votre petite princesse est très bien, très bien — каза виконтът, като се настани с Иполит в каретата. — Mais très bien. — Той целуна крайчетата на пръстите си. — Et tout-à-fait française.*
	[* Драги мой, вашата малка княгиня е много мила. И съвсем, съвсем французойка.]
	Иполит прихна и се разсмя.
	— Et savez-vous que vous êtes terrible avec votre petit air innocent — продължи виконтът. — Je plains le pauvre mari, ce petit officier qui se donne des airs de prince régnant.*
	[* А знаете ли, вие сте ужасен с вашия невинен вид. Съжалявам клетия й мъж, това офицерче, което се държи като владетелен княз.]
	Иполит прихна пак и рече със смях:
	— Et vous disiez, que les dames russes ne valaient pas les dames française. Il faut savoir s’y prendre.*
	[* А вие разправяхте, че руските дами не струват колкото френските. Трябва да знаеш как да ги подхванеш.]
	Пиер, който бе дошъл по-рано, отиде като близък човек в кабинета на княз Андрей и веднага по навик легна на дивана, взе от лавицата първата книга, която му попадна (бяха „Записки на Цезар“), облакъти се и зачете, като почна от средата.
	— Какво направи ти с mademoiselle Шерер? Тя сега съвсем ще се разболее — каза княз Андрей, като влезе в кабинета, потривайки малките си бели ръчички.
	Пиер се извърна с цялото си тяло, тъй че диванът заскърца, обърна оживено лице към княз Андрей, усмихна се и махна с ръка.
	— Не, тоя абат е много интересен, само че погрешно разбира тая работа… Според мене вечният мир е възможен, но, как да кажа, аз не умея… Само не с политическото равновесие…
	Княз Андрей очевидно не се интересуваше от тия отвлечени разговори.
	— Не бива, mon cher*, навсякъде да разправяш всичко, каквото мислиш. Е, какво, реши ли най-сетне нещо? Кавалергард ли ще станеш или дипломат? — попита княз Андрей след кратко мълчание.
	[* Мили.]
	Пиер седна на дивана, като подви нозе.
	— Представете си, още не зная. И едното, и другото не ми харесва.
	— Но нали трябва да решиш нещо? Баща ти чака.
	От десетгодишна възраст Пиер бе изпратен с гуверньор-абат в чужбина, дето прекара до двадесетгодишната си възраст. Когато се върна в Москва, баща му освободи абата и каза на младия човек: „Сега замини за Петербург, поогледай там и избери. Аз съм съгласен на всичко. На ти писмо до княз Василий, на ти и пари. Пиши ми за всичко, аз във всичко ще ти помагам.“ Три месеца вече Пиер избираше кариера и не вършеше нищо. За тоя избор му казваше сега княз Андрей. Пиер потърка чело.
	— Но той трябва да е масон — рече той, като мислеше за абата, когото бе видял на приема.
	— Всичко това са фантазии — прекъсна го отново княз Андрей. — Я по-добре да поприказваме за твоята работа. Ходи ли в конната гвардия?
	— Не, не ходих, но ето какво ми хрумна и исках да ви го кажа. Сега водим война срещу Наполеон. Ако това бе война за свобода, бих я разбрал и пръв бих постъпил на военна служба; но да помагам на Англия и Австрия срещу най-великия човек в света… това не е хубаво…
	Княз Андрей само сви рамене при тия детски приказки на Пиер. Той искаше да каже, че на такива глупости не се отговаря; и наистина мъчно можеше да се отговори на тоя наивен въпрос по друг начин, освен както отговори княз Андрей.
	— Ако всички воюваха само по собствено убеждение, не би имало война — каза той.
	— И би било прекрасно — рече Пиер.
	Княз Андрей се усмихна.
	— Твърде възможно да е прекрасно, но това никога няма да стане…
	— А вие за какво отивате на война? — попита Пиер.
	— За какво ли? Не знам. Трябва. Освен това отивам… — Той се спря. — Отивам, защото животът, който водя тук, тоя живот не ми е по сърце!



	VI

	В съседната стая зашумоля женска рокля. Княз Андрей трепна като пробуден и по лицето му се изписа същият израз, какъвто имаше в салона на Ана Павловна. Пиер свали нозе от дивана. Влезе княгинята. Тя беше вече в друга, домашна, но също тъй елегантна и нова рокля. Княз Андрей стана и учтиво й приближи едно кресло.
	— Често си мисля защо — заговори тя както винаги на френски, като се настаняваше бързо и внимателно в креслото, — защо Анет не се е омъжила? Колко сте глупави всички вие, messieurs, че не сте се оженили за нея. Извинявайте, но вие нищо не разбирате от жени. Колко обичате да спорите, мосьо Пиер!
	— Аз и с вашия мъж постоянно споря; не разбирам защо иска да отиде на война — рече Пиер, обръщайки се към княгинята без никакво стеснение (тъй обикновено в отношенията на млад мъж с млада жена).
	Княгинята трепна. Очевидно думите на Пиер я засегнаха по болното място.
	— Ах, ами че аз казвам същото! — рече тя. — Не разбирам, съвсем не разбирам защо мъжете не могат да живеят без война! Защо ние жените не искаме нищо, нищо не ни трябва? Ето на`, отсъдете вие. Аз постоянно му думам: тук той е адютант при вуйчо, има най-бляскаво положение. Всички много добре го знаят и толкова го ценят. Оня ден у Апраксини чух една дама, която питаше: „C’est ça le fameux prince André?“ Ma parole d’honneurl* — Тя се засмя. — Навсякъде тъй добре го приемат. Той много лесно може да стане и флигеладютант. Знаете ли, царят много благосклонно приказва с него. Ние с Анет си говорихме, че това лесно би се наредило. Какво мислите вие?
	[* „Този ли е прочутият княз Андрей?“ Честна дума!]
	Пиер погледна към княз Андрей и като забеляза, че тоя разговор не харесва на приятеля му, не отговори нищо.
	— Кога заминавате? — попита той.
	— Ah! ne me parlez pas de ce départ, ne m’en parlez pas. Je ne veux pas en entendre parler* — заговори княгинята със същия капризно-игрив тон, с който говореше на Иполит в салона и който очевидно съвсем не вървеше в домашния кръг, дето Пиер беше почти като член от семейството — Днес като си помислих, че ще трябва да прекъсна всички тия скъпи връзки… И освен това, знаеш ли, Андре? — Тя смигна многозначително на мъжа си. — J’ai peurl J’ai peurl** — пошепна тя и гърбът й потръпна.
	[* Ах, не ми приказвайте за това заминаване, не ми приказвайте! Не искам да слушам за това.]
	[** Страх ме е, страх ме е!]
	Мъжът й я гледаше тъй, сякаш бе учуден, че е забелязал в стаята и друг човек освен себе си и Пиер; но със студена вежливост се обърна въпросително към жена си.
	— От какво се страхуваш, Лиза? Не мога да разбера — рече той.
	— Ето на, всички мъже са егоисти; всички, всички са егоисти! Заради прищевките си, бог знае защо, ме изоставя, затваря ме сама в село.
	— С баща ми и сестра ми, недей забравя — рече тихо княз Андрей.
	— Все пак сама, без _моите_ приятели… И иска да не се страхувам.
	Тонът й беше вече свадлив, устничката се бе дигнала и придаваше на лицето й не радостно, а животинско — като на катеричка — изражение. Тя млъкна, сякаш смяташе за неприлично да говори пред Пиер за бременността си, макар че работата бе тъкмо там.
	— Аз все пак не разбрах de quoi vous avez peur* — рече бавно княз Андрей, без да откъсва поглед от жена си.
	[* От какво се страхуваш.]
	Княгинята се изчерви и махна с ръце отчаяно.
	— Non, André, je dis que vous avez tellement, tellement changé…*
	[* Не, Андрей, ти толкова се промени, ти толкова се промени…]
	— Твоят доктор ти поръчва да лягаш по-рано — рече княз Андрей. — Да беше отишла да спиш.
	Княгинята не каза нищо, но изведнъж късичката устничка с мустачки затрепери; княз Андрей стана, сви рамене и мина из стаята.
	Пиер гледаше през очилата учудено и наивно ту него, ту княгинята и се раздвижи, сякаш и той искаше да стане, но пак се отказа.
	— Не ща да зная, че мосьо Пиер е тук — каза неочаквано малката княгиня и хубавичкото лице изведнъж се изкриви в плачлива гримаса. — Аз отдавна исках да ти кажа това, André: защо тъй се промени към мене? Какво ти сторих? Ти отиваш в армията, тебе не ти е мъчно за мене. Защо?
	— Lise! — Княз Андрей каза само това; но в тая дума имаше и молба, и заплаха, и най-главното, уверението, че тя сама ще се разкае за думите си; ала тя бързо продължи:
	— Ти се държиш с мене като с болна или с дете. Аз виждам всичко. Нима преди половин година беше такъв?
	— Lise, моля ви да престанете — каза княз Андрей още по-изразително.
	Пиер, който през тоя разговор почваше все повече и повече да се вълнува, стана и отиде до княгинята. Изглеждаше, че не можеше да гледа сълзи и бе готов сам да се разплаче.
	— Успокойте се, княгиньо. На вас само ви се струва така, защото, уверявам ви, сам съм го изпитал… защото… затова че… Не, извинете, чужд човек е излишен тук… Не, успокойте се… Довиждане…
	Княз Андрей хвана ръката му и го спря.
	— Не, Пиер, почакай. Княгинята е тъй добра, че не ще поиска да ме лиши от удоволствието да прекарам вечерта с тебе.
	— Не, той мисли само за себе си — промълви княгинята, без да сдържа сълзите си, бликнали от яд.
	— Lise — каза сухо княз Андрей, като повиши тона до оная степен, която показва, че търпението е изчерпано.
	Изведнъж ядосаният катеришки израз по красивото личице на княгинята се смени с привлекателен и събуждащ съчувствие израз на страх; с прекрасните си очички тя погледна мъжа си изпод вежди и на лицето й се изписа боязливият и признаващ виновността й израз на куче, което бързо, но слабо маха увисналата си опашка.
	— Mon dieu, mon dieu!* — промълви княгинята и като прибра с една ръка гънките на роклята си, отиде при мъжа си и го целуна по челото.
	[* Боже мой, Боже мой!]
	— Bonsoir, Lise* — рече княз Андрей, стана и вежливо, като на чужда, й целуна ръка.
	[* Лека нощ, Лиза.]


	Приятелите мълчаха. Нито единият, нито другият не заговорваше. Пиер поглеждаше княз Андрей, а княз Андрей търкаше челото си с малката си ръчичка.
	— Да отидем да вечеряме — каза той с въздишка, като стана и тръгна към вратата.
	Влязоха в изящно и наново богато мебелираната трапезария. Всичко — от кърпите за ядене до среброто, фаянса и кристала — носеше оня особен отпечатък на ново, който имат домакинствата на младоженци. Посред вечерята княз Андрей се облакъти и като човек, комуто отдавна тежи нещо на сърцето и който отведнъж се е решил да се изкаже, с израз на нервно раздразнение, в каквото Пиер никога не бе виждал приятеля си, почна да говори:
	— Никога, никога недей се жени, приятелю; моят съвет е — да не се жениш, Докато не си кажеш, че си направил всичко, каквото си могъл, и докато не престанеш да обичаш жената, която си избрал, докато не я опознаеш съвсем добре; иначе — ще се излъжеш жестоко и непоправимо. Ожени се, когато станеш старец, негоден за нищо… Иначе всичко хубаво и възвишено, което има в тебе, ще се погуби. Всичко ще се изразходва в дреболии. Да, да, да! Не ме гледай с такова учудване. Ако очакваш, че ще направиш нещо в бъдеще, на всяка крачка ще чувствуваш, че всичко е свършено за тебе, всичко е заключено освен салона, дето ще стоиш на едно ниво с придворния лакей и с всеки идиот… Какво ще приказваме!…
	Той махна с ръка енергично.
	Пиер свали очилата си, от което лицето му се промени, като подчерта още повече добротата му, и загледа учудено приятеля си.
	— Моята съпруга — продължи княз Андрей — е прекрасна жена. Тя е от редките жени, с които можеш да си спокоен за честта си; но, Боже мой, какво не бих дал сега да не съм женен! Ти си единственият и първият, комуто казвам това, защото те обичам.
	Говорейки така, княз Андрей сега още по-малко, отколкото преди, приличаше на оня Болконски, който се бе отпуснал в креслото у Ана Павловна и с присвити очи цедеше през зъби френски фрази. Слабото му лице трептеше цяло от нервното оживление на всеки мускул; очите, в които по-рано жизненият огън беше сякаш угасен, сега блестяха с лъчист, силен блясък. Личеше, че колкото по-безжизнен изглеждаше в обикновено време, толкова по-енергичен бе той в минути на раздразнение.
	— Ти не разбираш защо ти приказвам така — продължи той. — Та това е цялата история на живота. Ти казваш, Бонапарте и кариерата му — рече той, макар че Пиер не приказваше за Бонапарте. — Ти казваш — Бонапарте; но когато Бонапарте е работил, когато стъпка по стъпка е вървял към своята цел, той е бил свободен, той не е имал нищо освен целта си — и я е достигнал. А свържеш ли се с жена, загубваш, като окован каторжник, свободата си. И всички надежди и сили, които носиш в себе си, всичко само ти тежи и те измъчва, защото те кара да се разкайваш. Салони, клюки, балове, тщеславие, нищожност — това е омагьосаният кръг, от който не мога да изляза. Сега тръгвам за война, за най-голямата досега война, а нищо не зная и за нищо не съм годен. Je suis très aimable et très caustique*1 — продължи княз Андрей — и у Ана Павловна ме слушат. И това глупаво общество, без което жена ми не може да живее, и тия жени… Ако можеше да знаеш какво представляват toutes les femmes distinguées*2, и изобщо жените! Баща ми има право. Егоизъм, тщеславие, тъпоумие, дребнавост във всичко — това са жените, когато се проявяват такива, каквито са. Когато ги видиш в обществото, струва ти се, че в тях има нещичко, а — нищо, нищо, нищо! Да, не се жени, мили, не се жени — завърши княз Андрей.
	[*1 Аз съм много любезен и хаплив.]
	[*2 Тия изискани жени.]
	— Смешно ми се вижда — каза Пиер, — че вие смятате _себе си_ за неспособен и своя живот — за похабен живот. Та за вас всичко, всичко е напреде. И вие…
	Той не каза _какво_ — _вие_, но тонът му показваше вече колко високо цени приятеля си и колко много очаква от него за в бъдеще.
	„Как може да приказва тия неща?“ — мислеше Пиер. Пиер смяташе княз Андрей за образец на всички съвършенства тъкмо защото у княз Андрей бяха събрани до най-голяма степен всички качества, които липсваха на Пиер и които най-точно можеха да се изразят с понятието — сила на волята. Пиер винаги се учудваше от способността на княз Андрей да се държи спокойно с най-различни хора, от неговата необикновена памет, от начетеността му (той четеше всичко, знаеше всичко, имаше понятие от всичко) и особено от способността му да работи и да се учи. И ако Пиер често биваше смаян, че на княз Андрей липсва способността за мечтателно философствуване (към което Пиер бе особено склонен), той и в това виждаше не недостатък, а сила.
	В най-хубавите приятелски и непринудени отношения ласкателството или похвалата са необходими, както е необходима смазката, за да се въртят колелата.
	— Je suis un homme fini* — каза княз Андрей. — Какво ще приказваме за мене? Да говорим за тебе — рече той след кратко мълчание, като се усмихна на своите утешителни мисли. Тази усмивка тутакси се отрази по лицето на Пиер.
	[* Аз съм свършен човек.]
	— Какво ще говорим за мене? — рече Пиер, като разтвори уста в безгрижна, весела усмивка. Какво съм аз? Je suis un bâtard.*1 И изведнъж силно се изчерви. Личеше, че е направил голямо усилие, за да каже това. — Sans-ncm, sans fortune…*2 И наистина какво… — Но той не каза какво бе това _наистина_. — Засега съм свободен и ми е добре. Само че съвсем не зная какво да започна. Исках да се посъветвам сериозно с вас.
	[*1 Незаконен син.]
	[*2 Без име, без състояние…]
	Княз Андрей го гледаше с добри очи. Но в неговия приятелски и ласкав поглед все пак личеше съзнание за собственото му превъзходство.
	— Ти си ми скъп особено защото си единственият жив човек в цялото наше общество. Тебе ти е добре. Избери, каквото щеш; все едно! Ти навсякъде ще бъдеш свестен човек, но едно нещо само: престани да ходиш у тия Курагини и да водиш тоя живот. Никак не ти прилича това: всички тия пиянства, хусарски лудории и всичко…
	— Que voulez-vous, mon cher — каза Пиер, като сви рамене, — les femmes, mon cher, les femmes!*
	[* Жените, приятелю, какво да правя, жените!]
	— Не разбирам — отговори Андрей. — Les femmes comme il faut*1 това е друго: но les femmes на Курагин, les femmes et le vin*2 не разбирам!
	[*1 Порядъчните жени.]
	[*2 Жените на Курагин, жени и вино.]
	Пиер живееше у княз Василий Курагин и участвуваше в разпуснатия живот на неговия син Анатол, същия, когото, за да го поправят, се канеха да оженят за сестрата на княз Андрей.
	— Знаете ли какво! — каза Пиер, сякаш неочаквано му бе хрумнала щастлива мисъл. — Сериозно, аз отдавна си мислех това. Докато водя тоя живот, аз нищо не мога да реша, нито да обмисля. Главата ме боли, пари нямам. Той ме канеше днес, но няма да отида.
	— Дай ми честна дума, че няма вече да ходиш!
	— Честна дума!


	Беше вече минал един часът през нощта, когато Пиер излезе от приятеля си. Нощта беше юнска, петербургска, без дрезгавини. Пиер се качи в наемна каляска с намерение да си отиде в къщи. Но колкото по` наближаваше, толкова по-силно чувствуваше, чу му е невъзможно да заспи тая нощ, която приличаше повече на вечер или на утро. Из празните улици се виждаше далечината. По пътя Пиер си спомни, че тая вечер у Анатол Курагин трябваше да се събере постоянната компания за игра на карти, а сетне обикновено продължаваше пиенето, което завършваше с едно от любимите забавления на Пиер.
	„Хубаво би било да отида у Курагин“ — помисли той. Но веднага си спомни дадената на княз Андрей честна дума, че няма да ходи у Курагин.
	Ала тутакси, както става с хората, наричани безхарактерни, тъй страстно му се поиска да изпита още веднъж тоя толкова познат нему безпътен живот, че реши да отиде. И веднага му хрумна мисълта, че дадената дума не значи нищо, защото още преди да я даде на княз Андрей, той бе дал дума и на княз Анатол, че ще отиде у него; най-сетне си каза, че всички тия честни думи са такива условни неща, които нямат никакъв определен смисъл, особено ако се вземе пред вид, че още утре може или той да умре, или да му се случи нещо толкова необикновено, че не ще има вече нито честно, нито безчестно. Разсъждения от подобен род, които унищожаваха всички негови решения и намерения, често хрумваха на Пиер. Той тръгна към Курагин.
	Когато стигна до входната площадка на голямата къща до конногвардейските казарми, в която живееше Анатол, той се изкачи на осветената входна площадка, тръгна по стъпалата и влезе през отворената врата. Във вестибюла нямаше никого; търкаляха се празни бутилки, наметки и галоши; миришеше на вино, чуваше се далечен говор и вик.
	Играта на карти и вечерята се бяха свършили, но гостите още не се разотиваха. Пиер свали наметката си и влезе в първата стая, дето имаше остатъци от вечерята, и един лакей, мислейки, че никой не го вижда, скритом доизпиваше недопитите чаши. От третата стая се чуваше трополене, смях, викове на познати гласове и рев на мечка. Седем-осем млади хора се бяха струпали загрижено до един отворен прозорец. Трима се занимаваха с едно мече, което единият влачеше на верига, като плашеше с него друг.
	— Залагам за Стивънс сто! — викаше един.
	— Само да не го държат! — викаше друг.
	— Аз съм за Долохов! — викаше трети. — Бъди свидетел, Курагин!
	— Хайде, оставете Мечо, тук се обзалагат!
	— На един дъх, иначе губиш! — викаше четвърти.
	— Яков! Дай една бутилка, Яков! — викаше самият домакин, висок красавец, изправен сред навалицата само по тънка риза, разкопчана досред гърдите. — Чакайте, господа! Ето го Петруша, милия приятел — обърна се той към Пиер.
	Един невисок човек със светлосини очи, чийто глас сред тия пиянски викове особено поразяваше с трезвия си тон, викна откъм прозореца:
	— Ела тук — да бъдеш свидетел на облога! — Той беше Долохов, офицер от Семьоновския полк, известен картоиграч и дуелист, който живееше при Анатол. Пиер се усмихваше, гледайки весело наоколо си.
	— Нищо не разбирам. Какво има? — рече той.
	— Чакайте, той не е пиян. Дай една бутилка — каза Анатол, взе от масата една чаша и отиде при Пиер.
	— Преди всичко — пий.
	Пиер почна да пие чаша след чаша, като оглеждаше изпод вежди пияните гости, струпани отново до прозореца, и се вслушваше в разговора им. Анатол му наливаше вино и разправяше, че Долохов уговаря облог с англичанина Стивънс, моряк, който бил тук; облогът бил Долохов да изпие бутилка ром, седнал на прозореца на третия етаж, със спуснати навън нозе.
	— Хайде, изпий я цялата! — рече Анатол, подавайки последната чаша на Пиер. — Или няма да те пусна!
	— Не, не ща — каза Пиер, бутна Анатол и отиде до прозореца.
	Долохов бе хванал ръката на англичанина и ясно, отчетливо изреждаше условията на облога, като се обръщаше главно към Анатол и Пиер.
	Долохов беше среден на ръст, имаше къдрави коси и светли, сини очи. Той беше около двадесет и пет годишен. Като всички пехотни офицери той не носеше мустаци и устата му, най-поразяващата част от лицето му, се виждаше цяла. Линиите на тая уста бяха извънредно тънко извити. Горната му устна енергично се спускаше в средата като остър клин върху опънатата долна устна и в ъглите постоянно се образуваше нещо като две усмивки, по една от всяка страна; и всичко заедно, особено пък съчетано с твърдия, нахален, умен поглед, правеше такова впечатление, че не бе възможно да не забележиш това лице. Долохов не беше богат човек и нямаше никакви връзки. И макар Анатол да харчеше десетки хиляди, Долохов живееше при него и бе успял да се постави така, че Анатол и всички, които ги познаваха, уважаваха Долохов повече от Анатол. Долохов играеше всички игри на карти и почти винаги печелеше. Колкото и да пиеше, главата му никога не се замайваше. В онова време и Курагин, и Долохов бяха знаменитости на петербургския свят на хайманите и гуляйджиите.
	Донесоха бутилката ром; двама лакеи, които очевидно бързаха и се смущаваха от съветите и виковете на заобиколилите ги господари, къртеха рамката, която не позволяваше да се седне върху външния корниз на прозореца.
	Анатол се приближи до прозореца със своя победоносен вид. Искаше му се да строши нещо. Избута лакеите и задърпа рамката, но тя не се откъртваше. Той счупи стъклото.
	— Я ела ти, юначага — рече той на Пиер.
	Пиер хвана напречните дъски, дръпна ги и с трясък — някъде строши, а някъде изкърти дъбовата рамка.
	— Извади я цялата, за да не помислят, че се държа — рече Долохов.
	— Англичанинът се хвали… а?… Хубаво, нали?… — каза Анатол.
	— Хубаво — рече Пиер, загледан в Долохов, който бе взел в ръце бутилката с ром и се приближаваше до прозореца, дето се виждаше светлината на небето и сливащите се по него утринна и вечерна заря.
	С бутилката ром в ръка Долохов скочи на прозореца.
	— Слушайте всички! — извика той, изправен на перваза на прозореца и обръщайки се към стаята. Всички млъкнаха. — Обзалагам се (той говореше френски, за да го разбере англичанинът, но не говореше много добре тоя език). Обзалагам се на петдесет империала* — искате ли на сто? — добави той, като се обърна към англичанина.
	[* Златна десетрублева монета. — Б.пр.]
	— Не, на петдесет — рече англичанинът.
	— Добре, на петдесет империала, че ще изпия бутилката ром, цялата, без да я свалям от устата си, ще я изпия, седнал на перваза на прозореца ей на това място — той се наведе и посочи наклонения корниз на външната стена, — без да се държа за каквото и да е… Така, нали?…
	— Много добре — рече англичанинът.
	Анатол се извърна към англичанина, хвана го за копчето на фрака и като го гледаше от горе на долу (англичанинът беше дребен на ръст), почна да му повтаря на английски условията на облога.
	— Чакай — викна Долохов и за да обърне вниманието към себе си, почна да чука с бутилката по прозореца. — Чакай, Курагин. Слушайте! Ако друг някой стори същото — плащам сто империала. Разбирате ли?
	Англичанинът кимна, но съвсем не можеше да се разбере дали има намерение да приеме тоя нов облог, или не. Анатол не пускаше англичанина и макар англичанинът да кимаше, че е разбрал всичко, Анатол му превеждаше на английски думите на Долохов. Едно слабовато момче, лейб-хусар, което тая вечер бе загубило на карти, се покатери на прозореца, надникна навън и погледна надолу.
	— У!… У!… У!… — рече то, като гледаше през прозореца камъните на тротоара.
	— Мирно! — викна Долохов и смъкна от прозореца офицера, който се препъна с шпорите си и скочи неумело в стаята.
	Долохов сложи бутилката на перваза на прозореца, за да може лесно да я вземе, и предпазливо и бавно се покатери на прозореца. Като спусна нозе и се опря с две ръце в двата края на прозореца, той огледа мястото, седна, пусна ръце, мръдна вдясно, вляво и взе бутилката. Анатол донесе две свещи и ги сложи на дъската на прозореца, макар че беше вече съвсем светло. Гърбът на Долохов в бяла риза и къдравата му глава бяха осветени от двете страни. Всички се струпаха до прозореца. Англичанинът бе застанал пред другите. Пиер се усмихваше и не казваше нищо. Един от присъствуващите, по-възрастен от другите, с изплашено и ядосано лице, изведнъж се промъкна напред и поиска да улови Долохов за ризата.
	— Господа, това са глупави работи; той ще се пребие — рече тоя по-благоразумен човек.
	Анатол го спря.
	— Не го пипай, ще го уплашиш и ще се пребие. А?… И тогава?… А?…
	Долохов се обърна, за да се нагласи, и пак се опря на разперените си ръце.
	— Ако още някой рече да се вре при мене — каза той, като цедеше бавно думите през стиснатите и тънки устни, — веднага ще го хвърля ей тук. Е!…
	Като каза „е!“, той пак се извърна, пусна ръце, взе бутилката и я вдигна до устата си, отметна глава назад и дигна свободната си ръка нагоре за равновесие. Един от лакеите, който бе почнал да събира парчетата стъкло, се спря наведен, без да откъсва очи от прозореца и от гърба на Долохов. Анатол бе застанал — изправен и ококорен. Англичанинът, издал напред устни, гледаше отстрана. Оня, който искаше да възпира, изтича в един от ъглите на стаята и легна на дивана с лице към стената. Пиер закри очи с ръцете си и леката усмивка, която бе забравила да изчезне, остана по лицето му, макар че то сега изразяваше ужас и страх. Всички мълчаха. Пиер свали ръце от очите си. Долохов седеше в същото положение, само главата му се бе отметнала още по-назад, тъй че къдравите коси на тила досягаха яката на ризата, и ръката с бутилката се дигаше все по-нагоре и по-нагоре, като трепваше и правеше усилие. Личеше как бутилката се изпразва и едновременно се издига и отмята главата. „Но защо трае толкова дълго?“ — помисли Пиер. Струваше му се, че бе минало повече от половин час. Изведнъж Долохов мръдна гърба си назад и ръката му затрепери нервно; това потреперване бе достатъчно, за да измести цялото тяло, седнало на полегатия корниз. Той целият се измести и ръката и главата му още повече затрепериха от усилието, което правеха. Едната му ръка се дигна, за да се хване за перваза, но пак се отпусна. Пиер пак затвори очи и си каза, че няма вече никога да ги отвори. Изведнъж той усети, че всичко около него се раздвижи. Погледна: Долохов се бе изправил на перваза и лицето му беше бледо и весело.
	— Празна!
	Той подхвърли бутилката на англичанина, който я хвана сръчно. Долохов скочи от прозореца. Той лъхаше силно на ром.
	— Отлично! Браво! Това се казва облог! Да ви вземат дяволите! — викаха от всички страни.
	Англичанинът извади кесията си и почна да брои парите. Долохов се мръщеше и мълчеше. Пиер скочи на прозореца.
	— Господа! Кой иска да се обзаложи с мене? И аз ще направя същото — извика неочаквано той. — Дори няма нужда и от облог! Кажи да ми дадат една бутилка. Аз ще направя… кажи да ми дадат.
	— Нека, нека! — рече Долохов усмихнат.
	— Да не си полудял? Кой ще ти позволи? Тебе главата ти се замайва дори по стълбата — викнаха от разни страни.
	— Ще я изпия, дай една бутилка ром! — кресна Пиер, удари по стола с решителен и пиянски жест и почна да се качва по прозореца.
	Хванаха го за ръцете; но той беше толкова силен, че блъсна надалеч всички, които се приближиха до него.
	— Не, по никакъв начин така няма да го склоните — рече Анатол, — чакайте, аз ще го излъжа. Слушай, аз ще се обзаложа с тебе, но утре, а сега всички ще отидем у…
	— Да отидем — викна Пиер, — да отидем!… Ще вземем и Мечо с нас…
	Той сграбчи мечката, прегърна я, дигна я и се завъртя с нея из стаята.



	VII

	Княз Василий изпълни обещанието, което бе дал на приема у Ана Павловна на княгиня Друбецкая, която го молеше за своя единствен син Борис. За него бе доложено на царя и по изключение бе преведен като прапоршчик в гвардейския Семьоновски полк. Но Борис не бе назначен нито адютант, нито офицер при Кутузов въпреки всичките старания и хитрини на Ана Михайловна. Наскоро след приема у Ана Павловна Ана Михайловна се върна в Москва направо при богатите си роднини Ростови, при които живееше в Москва и дето от детинство се възпитаваше и живееше години наред нейният обожаван Боренка, току-що произведен армейски* — и веднага преведен като гвардейски прапоршчик. Гвардията бе напуснала Петербург още на 10 август и синът, който бе останал в Москва, за да се обмундирова, трябваше да я настигне по пътя за Радзивилов.
	[* Гвардейските полкове имали предимство пред армейските. — Б.пр.]
	У Ростови празнуваха именния си ден две Наталии — майката и по-малката дъщеря. От сутринта непрекъснато пристигаха и заминаваха каляски, запрегнати с коне един зад друг, като докарваха поздравители към голямата, известна на цяла Москва къща на графиня Ростова, на улица Поварская. Графинята с хубавата си по-голяма дъщеря и с гостите, които непрекъснато се сменяха, седеше в салона.
	Графинята, около четиридесет и пет годишна, със слабо лице източен тип, беше жена очевидно изтощена от дванадесетте деца, които бе родила. Бавността на движенията и думите й, причинена от слабост, й придаваха важен вид, който вдъхваше уважение. Като свой човек, княгиня Ана Михайловна Друбецкая също седеше при тях и помагаше при посрещането и занимаването на гостите. Младите бяха в задните стаи, без да смятат за необходимо да участвуват в приема на посетителите. Графът посрещаше и изпращаше гостите и канеше всички на обяд.
	— Много, много ви благодаря, ma chère или mon cher* — той казваше ma chère или mon cher на всички без изключение, без каквито и да е отсенки към стоящите по-горе или по-долу от него хора, — от свое име; и от името на скъпите именници. И тъй, гледайте да дойдете за обяд, иначе ще ме обидите, mon cher. Моля: ви сърдечно, от името на цялото семейство, ma chère. — С един и същ израз на пълното, весело и добре избръснато лице и с еднакво силно ръкостискане и повтаряни малки поклони той казваше тия думи на всички без изключение или изменение. Като изпроводеше един гостенин, графът се връщаше при друг или друга, които бяха още в салона; приближаваше креслото си и с вид на човек, който обича и умее добре да живее, разкрачен юнашки и сложил ръце на коленете си, той се поклащаше важно, изказваше предположения за времето, съветваше се за здравето ту на руски, ту на много лош, но самоуверен френски език, и отново с израз на уморен, но твърд в изпълнението на задълженията си човек тръгваше да изпраща, като приглаждаше редките побелели коси на плешивата си глава, и отново канеше: на обяд. От време на време, когато се връщаше от вестибюла, през стаята с цветята и стаята за прислугата той наминаваше в голямата мраморна зала, дето слагаха трапеза за осемдесет души, и като гледаше лакеите, които разнасяха сребро и порцелан, разтягаха масите и разгъваха везаните ленени покривки, повикваше Дмитрий Василевич, дворянин, който управляваше всички негови работи, и му казваше:
	[* Мила или мили.]
	— Виж какво, Митенка, гледай всичко да бъде хубаво. Тъй, тъй — думаше той, като оглеждаше с удоволствие грамадната разтегната маса! — Най-важното е — нареждането на масата. Това е… — И отиваше отново в салона, въздъхвайки самодоволно.
	— Маря Лвовна Курагина с дъщеря си — доложи басово от вратата на салона грамадният лакей на графинята, с когото тя излизаше в кола из града. Графинята помисли и смръкна енфие от златната табакерка с портрета на мъжа й.
	— Измъчиха ме тези посещения — каза тя. — Е, добре — тази е последната, която ще приема. Много е превзета. Покани я — рече тя на лакея с тъжен глас, сякаш му казваше: „Хайде, доубийте ме!“
	Една висока, пълна, горда на вид дама и кръглоликата й усмихната дъщеря, шумолейки с роклите си, влязоха в салона.
	— Chère comtesse, il y a si longtemps… elle a été alitée, la pauvre enfant… au bal de Razoumowsky… et la comtesse Apraksine… j’ai été si heureuse…*1 — Чуха са оживени женски гласове, които се пресичаха един друг и се сливаха с шума на роклите и тропота на преместваните столове. Наченаха такъв разговор, който се започва само за да могат при първата пауза да станат, да прошумолят с роклите си и да кажат: „Je suis bien charmée; la santé de maman… et la comtesse Apraksine“*2 — и отново да зашумолят с рокли, да идат във вестибюла, да сложат шубата или наметката си и да си отидат. Заговориха за най-важната по онова време градска новина — болестта на известния богаташ и красавец от екатерининската епоха, стария граф Безухов, и за неговия незаконен син Пиер, който се държал толкова неприлично на приема у Ана Павловна Шерер.
	[*1 Толкова отдавна… графиньо… болна беше, горкичката… на бала у Разумовски… графиня Апраксина… толкова ми беше драго…]
	[*2 Много ми е драго… здравето на мама… графиня Апраксина.]
	— Много ми е жал за клетия граф — рече гостенката, — и без туй със здравето е толкова зле, а сега това огорчение от сина му. То ще го убие!
	— Какво е станало? — попита графинята, като че не знаеше за какво говори гостенката, макар петнадесетина пъти да бе слушала вече за причината на огорчението на граф Безухов.
	— Ето какво е днешното възпитание! Още в чужбина — каза гостенката — тоя младеж бил оставен да живее самостоятелно и сега в Петербург, разправят, извършил такива ужаси, че го изгонили с полиция оттам.
	— Нима! — рече графинята.
	— Лоши приятели си е избрал — вмеси се княгиня Ана Михайловна. — Разправят, че синът на княз Василий, той и някой си Долохов вършили бог знае какви работи. И двамата пострадали. Долохов бил разжалван в прост войник, а сина на Безухов го изгонили в Москва. А за Анатол Курагин — баща му някак потулил работата. Но все пак го изгонили от Петербург.
	— Ама какво са направили? — попита графинята.
	— Те са същински разбойници, особено Долохов — разправи гостенката. — Той е син на Маря Ивановна Долохова, такава почтена дама. И какво? Представете си — тримата взели отнякъде една мечка, качили я със себе си в каретата и отишли при актрисите. Дотърчала полицията да ги усмири. А те хванали кварталния пристав, вързали го гръб о гръб с мечката и пуснали мечката в Мойка; мечката плува — и кварталният отгоре й.
	— Чудесен ще е бил, ma chère, приставът — извика графът, примирайки от смях.
	— Ах, какъв ужас! Какво смешно има в това, графе?
	Но и самите дами, без да щат, се смееха.
	— Едва спасили нещастника — продължи гостенката. — И ето така умно се забавлява синът на граф Кирил Владимирович Безухов! — добави тя. — А разправяха, че бил много добре възпитан и умен. Ето докъде го е довело цялото това чуждестранно възпитание. Надявам се, че въпреки богатството му тук никой няма да го приеме. Искаха да ми го представят. Отказах решително: аз имам дъщери.
	— Защо казвате, че тоя момък е толкова богат? — попита графинята, като се наведе встрани от момичетата, които веднага се престориха, че не слушат. — Та графът има само незаконни деца. Струва ми се… и Пиер е незаконен.
	Гостенката махна с ръка.
	— Мисля, че има двадесетина незаконни.
	Княгиня Ана Михайловна се намеси в разговора, желаейки очевидно да покаже, че има връзки и знае всички събития във висшето общество.
	— Ето каква е работата — каза тя важно и също така полушепнешком. — Славата на граф Кирил Владимирович е известна… Той дори не помни броя на децата си, но тоя Пиер му беше най-обичният.
	— Колко хубав беше старецът — рече графинята, — дори миналата година! По-красив мъж не съм виждала.
	— Сега много се е променил — каза Ана Михайловна. — Та, исках да кажа — продължи тя, — по женска линия наследник на целия имот е княз Василий, но бащата много обичаше Пиер, грижеше се за възпитанието му и писа на царя… тъй че никой не знае, ако той умре (той е толкова зле, че всеки миг го чакат да умре и Lorrain* е пристигнал от Петербург), кому ще остане това грамадно състояние — на Пиер ли или на княз Василий. Четиридесет хиляди селяни и много милиони. Знам това много добре, защото ми го казваше самият княз Василий. А пък и Кирил Владимирович ми се пада вуйчо, той е втори братовчед на майка ми. Освен това той кръсти Боря — добави тя, сякаш не придаваше никакво значение на това обстоятелство.
	[* Лорен.]
	— Княз Василий пристигнал вчера в Москва. Казаха ми, че тръгнал по ревизия — рече гостенката.
	— Да, но entre nous* — каза княгинята, — това е само предлог. Той е дошъл всъщност при граф Кирил Владимирович, щом научил, че е зле.
	[* Между нас.]
	— Но, ma chère, това е чудесен номер — рече графът и като видя, че възрастната гостенка не го слуша, обърна се към госпожиците. — Представям си каква хубава фигура е бил приставът.
	И като изобрази как е махал с ръце приставът, той пак се засмя гръмогласно със звучен и басов смях, раздрусващ цялото му пълно тяло, така както се смеят хора, които винаги хубаво са яли и още по-хубаво са пили.
	— Та, заповядайте да обядвате у нас — рече той.



	VIII

	Настъпи мълчание. Графинята гледаше гостенката и се усмихваше приятно, но все пак не криеше, че сега вече никак не би се огорчила, ако гостенката стане и си отиде. Дъщерята на гостенката оправяше вече роклята си и поглеждаше въпросително майка си, когато изведнъж от съседната стая се чу тичане на мъжки и женски нозе към вратата, трясък от бутнат и съборен стол и в салона се втурна едно тринадесетгодишно момиченце, завило нещо в късата си муселинена поличка, и се спря насред стаята. Личеше, че то не бе пресметнало колко се е засилило и без да иска, бе изтърчало толкова надалеч. В същия миг на вратата се показаха един студент с малиновочервена яка, един гвардейски офицер, едно петнадесетгодишно девойче и едно пълно румено момченце в детска куртка.
	Графът скочи, заклати се и разпери широко ръце около дотърчалото момиченце.
	— А, ето я! — викна той разсмян. — Именницата!! Ma chère именница!
	— Ma chère, il y a un temps pour tout* — рече графинята, като се преструваше на строга. — Ти все я глезиш, Elie — добави тя към мъжа си.
	[* Мила, не му е сега времето.]
	— Bonjour, ma chère, je vous félicite* — каза гостенката. — Quelle délicieuse enfant!** — добави тя, обръщайки се към майката.
	[* Добър ден, мила, честито.]
	[** Какво прелестно дете!]
	Черноокото, с голяма уста, некрасиво, но живо момиченце, с детските си открити раменца, които от силното тичане бяха изскочили от корсажа, с разрошени и отметнати назад черни къдрици, с тънички голи ръце и малки краченца в дантелени гащички и отворени пантофки, беше в оная мила възраст, когато девойчето вече не е дете, а детето — още не е девойка. Като се изплъзна от баща си, то отърча до майка си и без да обръща внимание на строгата й забележка, скри зачервеното си лице в дантелите на майчината си наметка и се засмя. То се смееше на нещо, като разправяше запъхтяно за куклата, която измъкна изпод поличката си.
	— Виждате ли?… Куклата… Мими… Нали виждате?
	И Наташа не можеше повече да говори (всичко й се струваше смешно). Тя падна върху коленете на майка си и се разсмя толкова силно и звънливо, че всички, дори надутата гостенка, се засмяха, без да искат.
	— Хайде върви си, върви със своя изрод — рече майката, като престорено сърдито отблъсваше дъщеря си. — Това ми е по-малката — обърна се тя към гостенката.
	Наташа дигна за миг лицето си от дантелената наметка на майка си, погледна я отдолу нагоре през сълзи от смях и пак скри лице.
	Гостенката, принудена да се любува на семейната сцена, сметна, че трябва да вземе някакво участие в нея.
	— Кажете ми, миличка — рече тя, като се обърна към Наташа, — каква ви се пада тая Мими? Навярно дъщеря, нали?
	На Наташа не й се хареса снизходителният тон на гостенката, която й говореше като на дете. Тя не отговори нищо и погледна сериозно гостенката.
	В същото време цялото това младо поколение: Борис — офицерът, син на княгиня Ана Михайловна, Николай — студентът, най-големият син на графа, Соня — петнадесетгодишната племенница на графа, и мъничкият Петруша, най-малкият син, всички се настаниха в салона и явно се мъчеха да сдържат в границите на приличието оживлението и веселостта, излъчвани от всяка черта на лицата им. Личеше, че там, в задните стаи, отдето всички бяха дотърчали тъй стремително, са се водели по-весели разговори, отколкото тук за градските клюки, за времето и за comtesse Apraksine*. От време на време те се споглеждаха и едвам сдържаха смеха си.
	[* Графиня Апраксина.]
	Двамата младежи, студентът и офицерът, приятели от детинство, бяха връстници, и двамата хубавци, но не си приличаха. Борис беше висок рус момък с правилни фини черти на спокойното си и красиво лице. Николай беше невисок къдрокос младеж с открит израз на лицето. По горната му устна бяха наболи вече черни косъмчета и цялото му лице имаше израз на устрем и възторженост. Щом влезе в салона, Николай се изчерви. Личеше, че търсеше и не намираше какво да каже; Борис, напротив, веднага съобрази и разказа спокойно и шеговито, че знае тая Мими, куклата, още като мома с неповреден нос, че за пет години тя пред очите му се е състарила и че цялата й глава се пукнала. Като каза това, той погледна Наташа. Наташа извърна глава от него, погледна братчето си, което бе прижумяло и се тресеше от беззвучен смях, и тъй като не можеше да се сдържа, тя скочи и изтича от стаята толкова бързо, колкото можеха да я носят бързите й крачка. Борис не се засмя.
	— Вие, maman, струва ми се, също искахте да излизате? Ще ви трябва ли каретата? — рече той, като се обърна усмихнат към майка си.
	— Да, иди, иди кажи да я приготвят — рече тя усмихната.
	Борис излезе тихо и тръгна след Наташа; дебелото момченце изтича ядосано след тях, сякаш се дразнеше, че бяха объркали работите му.



	IX

	Освен голямата дъщеря на графинята (която беше четири години по-голяма от сестра си и се държеше вече като възрастна) и дъщерята на гостенката от младите бяха останали в салона Николай и племенницата Соня. Соня беше тъничка, миниатюрничка брюнетка с мек, засенчен от дълги ресници поглед, с плътна черна плитка, усукана два пъти около главата й, с жълтеникава отсянка на кожата по лицето и особено по голите, слабички, но грациозни мускулести ръце и шия. Със своите плавни движения, с мекотата и гъвкавостта на мъничките си ръце и нозе и с малко хитрите си и сдържани обноски тя приличаше на хубаво, още неоформено котенце, което ще стане прелестна млада котка. Очевидно тя смяташе за прилично да покаже с усмивката си, че участвува в общия разговор; но под дългите гъсти ресници нейните очи въпреки волята й гледаха заминаващия за войската cousin* с такова моминско страстно обожание, че усмивката й не можеше нито за миг да излъже никого и личеше, че котенцето е приседнало само за да може още по-енергично да скочи и да заиграе със своя cousin, щом и те като Борис и Наташа се измъкнат от тоя салон.
	[* Братовчед.]
	— Да, ma chère — каза старият граф на гостенката и посочи своя Николай. — На`, приятелят му Борис е произведен офицер, а от приятелство и той не иска да остане по-назад от него; заряза и университета, и мене, стария: отива да служи във войската, ma chère. А мястото му в архива* и всичко друго беше готово. Не е ли приятелство това? — рече графът въпросително.
	[* Московският архив бил нещо като московски отдел на министерството на външните работи. — Б.пр.]
	— Но казват, че войната е обявена — рече гостенката.
	— Отдавна го казват — отговори графът. — Пак ще поприказват, ще поприказват и ще млъкнат. Това се казва приятелство, ma chère — повтори той. — Той ще стане хусар.
	Гостенката не знаеше какво да каже и поклати глава.
	— Съвсем не от приятелство — отговори Николай и се изчерви, като че отклоняваше някаква позорна клевета. — Съвсем не от приятелство, а просто чувствувам влечение към военната служба.
	Той погледна братовчедка си и госпожицата-гостенка: и двете го гледаха с усмивка на одобрение.
	— Днес на обед у нас ще бъде Шуберт, полковник от Павлоградския хусарски полк. Той беше тук в отпуск и го взема със себе си. Няма що! — каза графът, като сви рамене, говорейки шеговито за тая работа, която му струваше очевидно много скръб.
	— Нали ви казах вече, татко — рече синът, — че ако не ви се иска да ме пускате, ще остана. Но зная, че не съм годен за нищо друго освен за военна, служба; аз не съм дипломат, не съм чиновник, не умея да крия онова, което чувствувам — думаше той, като поглеждаше непрестанно с кокетството на хубавата младост ту Соня, ту госпожицата-гостенка.
	Впило очи в него, котенцето бе сякаш готово всеки миг да заиграе и да прояви цялата си котешка природа.
	— Е, добре, добре — каза старият граф. — Постоянно се горещи… Тоя Бонапарте завъртя главите на всички; всички си мислят как той от поручик стана император. Ех, пък дай Боже! — добави той, без да съзира подигравателната усмивка на гостенката.
	Големите заприказваха за Бонапарт. Жули, дъщерята на Карагина, се обърна към младия Ростов:
	— Колко жалко, че в четвъртък не бяхте у Архарови. Отегчително ми беше без вас — рече тя, като му се усмихна нежно.
	Поласканият момък се премести с кокетна младежка усмивка по-близо до нея и почна отделен разговор с усмихващата се Жули, без да забелязва дори, че тая неволна негова усмивка режеше с ножа на ревността сърцето на Соня, която се изчервяваше и престорено се усмихваше. Посред разговора той я погледна. Соня го изгледа страстно-озлобено и с едва сдържани сълзи в очите, но с престорена усмивка на устните, стана и излезе от стаята. Цялото оживление на Николай изчезна. Той дочака първата пауза в разговора и с разстроено лице излезе да търси Соня.
	— Как са шити с бели конци тайните на тая младеж — рече Ана Михайловна, като посочи излизащия Николай. — Cousinage — dangereux voisinage* — добави тя.
	[* Опасно съседство са братовчедите.]
	— Да — каза графинята, след като слънчевият лъч, който бе проникнал в салона заедно с младото поколение, изчезна, и сякаш отговаряше на някакъв въпрос, който никой не бе й задал, но който постоянно я занимаваше. — Колко страдания, колко безпокойства са изтърпени, за да можеш сега да им се радваш! Но и сега всъщност страхът е по-голям от радостта. Постоянно се страхуваш, постоянно се страхуваш! Те са тъкмо на тая възраст, в която има толкова много опасности и за момичетата, и за момчетата.
	— Всичко зависи от възпитанието — рече гостенката.
	— Да, имате право — продължи графинята. — Слава Богу, досега бях приятелка на децата си и се ползувам с пълното им доверие — каза графинята, повтаряйки заблуждението на мнозина родители, които смятат, че децата им не крият нищо от тях. — Аз зная, че винаги ще бъда първата confidente* на дъщерите си, и че Николенка, дори да върши поради буйния си характер лудории (момчетата не могат без това), все пак те няма да са като на тия петербургски господа.
	[* Доверителна.]
	— Да, чудесни, чудесни деца — потвърди графът, който винаги разрешаваше заплетените за него въпроси с това, че намираше всичко чудесно. — Ето на` вижте! Решил да стане хусар! Ето на, какво ще речете, ma chère!
	— Какво мило същество е вашата най-малка дъщеря — рече гостенката. — Барут!
	— Да, барут — каза графът. — На мене се е метнала! А какъв глас: макар да ми е дъщеря, трябва да кажа истината, тя ще стане певица, втора Саломони. Взехме един италианец да я учи.
	— Не е ли рано? Казват, че е вредно за гласа да се вземат уроци на тая възраст.
	— О, не, какво ти рано! — рече графът. — Ами нашите майки как са се омъжвали на дванадесет-тринадесет години.
	— Тя вече е влюбена в Борис! Какво ще речете, а? — каза графинята, като погледна с кротка усмивка майката на Борис и очевидно отговаряйки на мисълта, която постоянно я занимаваше, продължи: — Ето на, виждате ли, ако я държах строго, ако й забранявах… кой знае какво биха вършили скритом (графинята подразбираше — биха се целували), а сега зная всяка нейна дума. Тя сама изтичва вечер и всичко ми разправя. Може би я глезя, но, струва ми се, все пак така е по-хубаво. Голямата я държах строго.
	— Да, мене съвсем, иначе ме възпитаваха — рече с усмивка голямата красива графиня Вера.
	Но усмивката не разхубави, както става обикновено, лицето на Вера; напротив, лицето й стана неестествено и от това — неприятно. Вера, най-голямата, беше хубава, не глупава, учеше се отлично, беше добре възпитана. Гласът й беше приятен, онова, което каза, беше право и уместно; но странно нещо, всички, и гостенката, и графинята, я погледнаха, сякаш се учудиха — защо беше казала това, и почувствуваха неудобство.
	— С първите деца винаги много се мъдрува, искат да ги направят нещо необикновено — каза гостенката.
	— Защо да не си признаем, ma chère! Графинята много мъдруваше с Вера — рече графът. — Но нищо! Все пак излезе много добра — добави той и смигна одобрително на Вера.
	Гостите станаха и си отидоха, като обещаха да дойдат на обеда.
	— Какво е това държане! Ама че седяха, седяха! — каза графинята, след като изпроводи гостите.



	X

	Когато излезе от салона и изтича, Наташа стигна само до стаята с цветята. В тази стая тя се спря, ослуша се в разговорите в салона, очаквайки да излезе Борис. Тя почваше вече да губи търпение, тропна с краче и щеше да заплаче, задето той не бе излязъл веднага, когато чу нито бавните, нито бързите, но спокойни стъпки на момъка. Наташа бързо се втурна между качетата с цветя и се скри.
	Борис се спря сред стаята, огледа наоколо си, махна с ръка една прашинка от ръкава на мундира си и се приближи до огледалото, за да разгледа хубавото си лице. Спотаилата се Наташа надничаше от скривалището си и чакаше да види какво ще прави. Той постоя пред огледалото още малко, усмихна се и тръгна към вратата. Наташа помисли да го извика, но сетне се отказа.
	— Нека ме търси — рече си тя.
	Веднага след излизането на Борис през другата врата влезе Соня, цялата зачервена, като шепнеше злобно нещо през сълзи. Наташа възпря първото си движение да отърчи при нея и остана в скривалището си, гледайки като под шапка-невидимка какво става по света. Тя изпитваше някаква особена, нова наслада. Соня шепнеше нещо и поглеждаше към вратата на салона. От вратата излезе Николай.
	— Соня! Какво ти е? Може ли така? — рече Николай, като изтича към нея.
	— Нищо, нищо, оставете ме! — Соня зарида.
	— Не, аз зная какво.
	— Е, щом знаете, много добре, вървете при нея.
	— С-о-о-ня! Една дума. Може ли тъй да мъчиш мене и себе си за някаква фантазия? — рече Николай и хвана ръката й.
	Соня не си измъкна ръката и спря да плаче.
	Без да мръдне и диша, с блеснали очи, Наташа гледаше от скривалището си. „Какво ще стане сега?“ — питаше се тя.
	— Соня! Целият свят, не ми трябва! Ти единствена си за мене всичко — каза: Николай. — Аз ще ти го докажа.
	— Не обичам, когато приказваш тъй.
	— Добре, няма, хайде, прости ми Соня! — Той я привлече към себе си и я целуна.
	„Ах, колко хубаво!“ — помисли Наташа и когато Соня и Николай излязоха от стаята, тя тръгна след тях и повика Борис.
	— Борис, елате тук — рече тя с важен и хитър израз. — Трябва да ви кажа едно нещо. Тук, тук — каза тя и го заведе в стаята с цветята, там, дето се бе скрила между качетата. Усмихнат, Борис вървеше след нея.
	— Какво е това _едно нещо_? — попита той.
	Тя се смути, погледна наоколо, видя куклата си, хвърлена на едно каче, и я взе.
	— Целунете куклата — рече тя.
	Борис гледаше оживеното й лице с внимателен, гальовен поглед и не отговори нищо.
	— Не искате ли? Тогава елате тук — рече тя и отиде още по-навътре между цветята и хвърли куклата. — По-близо, по-близо! — шепнеше тя. Тя хвана офицера за маншета и по зачервеното й лице се четеше тържественост и страх.
	— А мене искате ли да целунете? — прошепна тя едва чуто, като го гледаше изпод вежди усмихната и в същото време почти плачеща от вълнение.
	Борис се изчерви.
	— Каква сте смешна — промълви той, като се наведе към нея и още по-силно се изчерви, но не предприе нищо, а само чакаше.
	Изведнъж тя скочи на едно каче и стана по-висока от Борис, прегърна го с две ръце, тъй че тънките голи ръчички се извиха над неговата шия, и като отметна с движение на главата косите си назад, целуна го право по устните.
	Тя се промъкна между саксиите от другата страна на цветята, наведе глава и се спря.
	— Наташа — каза той, — вие знаете, че ви обичам, но…
	— Влюбен ли сте в мене? — прекъсна го Наташа.
	— Да, влюбен съм, но, моля ви се, да не правим това, което направихме сега… Още четири години… Тогава ще поискам ръката ви.
	Наташа размисли.
	— Тринадесет, четиринадесет, петнадесет, шестнадесет… — каза тя, като броеше на тъничките си пръстчета. — Добре! Значи, решено?
	И усмивка на радост и успокоение озари оживеното й лице.
	— Решено — рече Борис.
	— Завинаги, нали? — каза девойчето. — Чак до смъртта ли?
	И като го хвана под ръка, бавно, с щастливо лице тръгна с него към диванната стая.



	XI

	Графинята беше толкова уморена от посещенията, че поръча да не приемат повече никого и на вратаря бе заповядано само да кани непременно на обед всички, крито дойдат да честитят. На графинята й се искаше да поговори насаме с приятелката си от детинство, княгиня Ана Михайловна, с която не бе успяла да се види както трябва след пристигането й от Петербург. Ана Михайловна със своето измъчено от плач и все пак приятно лице се премести по-близо до креслото на графинята.
	— С тебе ще бъда съвсем откровена — рече Ана Михайловна. — Малко останахме ние, старите приятелки. Тъкмо затуй толкова скъпя твоето приятелство.
	Ана Михайловна погледна Вера и спря. Графинята стисна ръката на приятелката си.
	— Вера — каза графинята на голямата си дъщеря, която тя очевидно не обичаше. — Как не разбирате нищо? Нима не чувствуваш, че си излишна тук? Иди при сестра си и братовчедка си или…
	Красивата Вера се усмихна презрително, очевидно без да чувствува някакво оскърбление.
	— Ако по-рано ми бяхте казали, мамичко, веднага бих излязла — рече тя и тръгна за стаята си.
	Но когато минаваше край диванната, видя, че до двете й прозорчета бяха седнали симетрично две двойки. Тя се спря и се усмихна презрително. Соня бе седнала близо до Николай, който й преписваше стиховете, съчинени за първи път от него. Борис и Наташа седяха до другия прозорец и когато влезе Вера, млъкнаха. Соня и Наташа погледнаха Вера с виновни и щастливи лица.
	Весело и трогателно бе да гледа човек тия влюбени девойчета, но явно беше, че видът им не възбуждаше приятни чувства във Вера.
	— Колко пъти съм ви молила — каза тя — да не пипате моите неща, имате си своя стая. — Тя взе от Николай мастилницата.
	— Ей сега, ей сега — рече той като топеше перото.
	— Бива ви да вършите всичко не навреме — каза Вера. — Втурнахте се в салона тъй, че всички се засрамиха за вас.
	Макар — или тъкмо защото казаното от нея беше съвсем право, никой не й отговори и четворицата само се спогледаха един друг. Тя се бавеше в стаята с мастилницата в ръка.
	— Пък и какви ли тайни може да има на вашите години между Наташа и Борис и между вас — само глупости!
	— Какво ти влиза в работата, Вера — рече застъпнически с тихичко гласче Наташа.
	През тоя ден тя явно беше повече от друг път добра и ласкава с всички.
	— Много глупаво — рече Вера, — срам ме е за вас. Какви са тия тайни?…
	— Всеки си има тайни. Ние не закачаме тебе и Берг — рече Наташа, като почваше вече да пламва.
	— Струва ми се, не ме закачате — каза Вера, — защото в моите постъпки никога не може да има нищо лошо. А пък аз ще кажа на мамичка как се държиш ти с Борис.
	— Наталия Илинишна се държи много добре с мене — рече Борис. — Не мога да се оплача — каза той.
	— Недейте, Борис, вие сте такъв дипломат (думата _дипломат_ беше много на мода сред децата с онова специално значение, което те й придаваха), това дори е отегчително — рече Наташа с оскърбен треперещ глас. — За какво се заяжда тя с мене? Ти никога няма да разбереш това — каза тя на Вера, — защото никога никого не си обичала; ти нямаш сърце, ти си само madame de Genlis* (тоя прякор, който се смяташе много оскърбителен, бе измислен за Вера от Николай) и най-голямото ти удоволствие е да правиш неприятности на другите. Кокетничи, колкото щеш, с Берг — рече тя бързо.
	[* Мадам дьо Жанлис.]
	— Но сигурно няма пред гостите да тичам след някой младеж…
	— Ето на, успя — намеси се Николай, — наговори неприятности на всички, развали настроението на всички. Я да отидем в детската стая.
	И четиримата, като подплашено ято птици, се дигнаха и излязоха от стаята.
	— На мене наговориха неприятности, а аз не казах никому нищо — рече Вера.
	— Madame de Genlis! Madame de Genlis! — чуха се смеещи се гласове зад вратата.
	Красивата Вера, която действуваше на всички толкова раздразнително и неприятно, се усмихна и очевидно незасегната от онова, което й бяха казали, отиде до огледалото и оправи шарфа и косата си; гледайки красивото си лице, тя сякаш стана още по-студена и по-спокойна.


	В салона разговорът продължаваше.
	— Ah, chère — каза графинята, — и в моя живот tout n’est pas rose. Нима не виждам, че du train, que nous allons*, нашето състояние няма да ни стигне за дълго! И за всичко причината е клубът и неговата добрина. Живеем на село, но нима си почиваме? Театри, лов и бог знае още какво. Но защо ще приказваме за мене! Я кажи, как нареди всичко това? Често ти се чудя, Anette, как можеш ти, на твоите години, да препускаш сама в кола до Москва, до Петербург при всички министри, при всички големци, с всички знаещ как да се отнесеш, учудвам ти се! Е, как се нареди всичко? На`, мене съвсем не ме бива за такива работи.
	[* Всичко не е розово… при нашия начин на живот.]
	— Ах, мила! — отговори княгиня Ана Михайловна. — Да не ти дава Господ да изпиташ колко тежко е да останеш вдовица без подкрепа и със син, когото обичаш до обожаване. На всичко ще се научиш — продължи тя с известна гордост. — Моят процес ме научи. Ако ми трябва да видя някого от тия тузове, написвам бележка: „Princesse une telle* желае да се срещне с еди-кого си“ — и отивам. Сама, с файтон, и два, и три, и четири пъти — докато успея да постигна, каквото ми трябва. Все ми е едно какво мислят за мене.
	[* Княгиня еди-коя си.]
	— Е как, кого моли за Боренка? — попита графинята. — Че ето на`, твоят вече е гвардейски офицер, а Николушка отива като юнкер. Няма кой да ходатайствува. Ти кого моли?
	— Княз Василий. Беше много мил. Веднага се съгласи да стори всичко, доложи на царя — каза с възторг Ана Михайловна, забравила напълно всичкото унижение, през което бе минала, за да постигне целта си.
	— Е, остарял ли е княз Василий? — попита графинята. — Не съм го виждала от нашите театрални представления у Румянцеви. И мисля, че ме е забравил. Il me faisait la cour* — спомни си с усмивка графинята.
	[* Той ме ухажваше.]
	— Все си е същият — отговори Ана Михайловна, — любезен до немай-къде. Les grandeurs ne lui ont pas tourné tête la du tout.* „Съжалявам, че мога да сторя съвсем малко за вас, мила княгиньо — каза ми той, — заповядайте.“ Не, той е чудесен човек и прекрасен роднина. Но нали знаеш, Nathalie, моята обич към сина ми. Не знам какво не бих сторила за неговото щастие. А работите ми са тъй зле — продължи Ана Михайловна с тъга, като сниши гласа си, — тъй зле, че сега съм в най-ужасно положение. Моят нещастен процес изяжда всичко, каквото имам, и е в застой. Можеш ли да си представиш, аз нямам à la lettre** и десет копейки и не знам как ще обмундировам Борис. — Тя извади кърпичка и заплака. Трябват ми петстотин рубли, а имам само една банкнота от двадесет и пет рубли. В такова положение съм… Едничката ми надежда сега е граф Кирил Владимирович Безухов. Ако той не поиска да подкрепи кръщелника си — нали той кръсти Боря — и да му определи нещичко за издръжка, всичкото ми тичане ще бъде нахалост: няма да имам с какво да го обмундировам.
	[* Високото му положение съвсем не му е замаяло главата.]
	[** Буквално.]
	Графинята се просълзи и почна мълчаливо да обмисля нещо.
	— Често си мисля… може и да е грях — рече княгинята, — но често си мисля: ето граф Кирил Владимирович Безухов живее самичък… това грамадно състояние… и за какво живее? За него животът е тежест, а Боря едва сега почна да живее.
	— Той навярно ще остави нещо на Борис — каза графинята.
	— Бог знае, chère amie*! Тия богаташи и велможи са такива егоисти. Но аз все пак ще отида сега при него с Борис и ще му кажа направо каква е работата. Нека мислят за мене, каквото щат, наистина все ми е едно, когато от това зависи съдбата на сина ми. — Княгинята стана. — Сега е два часът, а вие обядвате в четири. Ще успея да отида дотам.
	[* Мила приятелко.]
	И с маниери на практична петербургска госпожа, която знае да използува времето, Ана Михайловна изпрати да повикат сина й и заедно с него излезе във вестибюла.
	— Довиждане, миличка — рече тя на графинята, която я изпроводи до вратата, — пожелай ми успех — добави тя шепнешком, за да не чуе синът й.
	— При граф Кирил Владимирович ли отивате, ma chère? — рече графът от трапезарията и също отиде във вестибюла. — Ако той е по-добре, повикайте Пиер да обядва у нас. Той е идвал у дома, танцувал е с децата. Повикайте го без друго, ma chère. Да видим как ще се отличи днес Тарас. Той разправя, че и граф Орлов не е имал такъв обяд, какъвто ще бъде нашият.



	XII

	— Mon cher Boris*1 — каза княгиня Ана Михайловна на сина си, когато каретата на графиня Ростова, в която бяха седнали, мина по постланата със слама улица и влезе в широкия двор на граф Кирил Владимирович Безухов. — Mon cher Boris — рече майката, като измъкна ръката си изпод стария салоп*2 и несмело и гальовно я сложи върху ръката на сина си, — бъди любезен, бъди внимателен. Граф Кирил Владимирович все пак ти е кръстник и твоята бъдеща съдба зависи от него. Не забравяй това mon cher*3, и бъди мил, както умееш да бъдеш…
	[*1 Мили Борис.]
	[*2 Салоп — широка дамска горна дреха. — Б.пр.]
	[*3 Мили.]
	— Да знаех поне, че от това ще излезе нещо освен унижение… — отговори студено синът. — Но аз ви обещах да го правя заради вас.
	Макар че нечия карета бе спряла пред парадния вход, вратарят изгледа майката и сина (които, без да поръчат да се доложи за тях, влязоха направо в стъкленото преддверие между две редици статуи в ниши), огледа многозначително старичкия салоп, попита ги кого търсят — княжните или графа, и като разбра, че отиват при графа, отговори, че негово сиятелство днес е по-зле и че негово сиятелство не приема никого.
	— Можем да си вървим — рече синът на френски.
	— Mon ami* — рече умолително майката и отново пипна ръката на сина си, сякаш това досягане можеше да го успокои или възбуди.
	[* Приятелю.]
	Борис не отговори и без да си сваля шинела, погледна въпросително майка си.
	— Гълъбче — рече Ана Михайловна с нежно гласче на вратаря, — зная, че граф Кирил Владимирович е тежко болен… нали тъкмо затова съм дошла… аз съм му роднина… Аз няма да го безпокоя, гълъбче… Трябва само да видя княз Василий Сергеевич: нали е отседнал тук. Доложи, моля ти се.
	Вратарят дръпна мрачно шнура на звънеца за горе и се извърна.
	— Княгиня Друбецкая при княз Василий Сергеевич — извика той на дотърчалия отгоре и надничащ от стълбището прислужник с дълги чорапи, пантофки и фрак.
	Майката оправи гънките на боядисаната си копринена рокля, погледна се в голямото венецианско огледало, направено в стената само от един къс стъкло, и с изкривените си обувки тръгна бодро нагоре по килима на стълбите.
	— Mon cher, vous m’avez promis* — каза тя отново на сина си, като го пипна за ръката, за да го насърчи.
	[* Мили, ти ми обеща.]
	С наведени очи синът спокойно вървеше след нея.
	Влязоха в залата, една от вратите на която водеше за покоите, предоставени на княз Василий.
	Тъкмо когато майката и синът стигнаха до средата на стаята и се канеха да попитат един стар прислужник, който скочи при тяхното влизане, накъде да вървят, бронзовата дръжка на една от вратите се завъртя и княз Василий, облечен домашно, с кадифено кожухче и само със звезда, излезе, за да изпроводи един хубав чернокос мъж. Тоя мъж беше знаменитият петербургски доктор Lorrain.
	— C’est donc positif?* — попита князът.
	[* Вярно ли е това?]
	— Mon prince, „errare humanum est“, mais…* — отговори докторът, като подчертаваше „р“-то и произнасяше латински думи като френски.
	[* Княже, на човека е присъщо да греши, но…]
	— C’est bien, c’est bien…*
	[* Добре, добре…]
	Като съзря Ана Михайловна и сина й, княз Василий с поклон се сбогува с доктора и мълчаливо, но с въпросителен израз се приближи към тях. Синът забеляза, че очите на майка му изразиха изведнъж дълбока скръб, и се поусмихна.
	— Да, при какви тъжни обстоятелства трябваше да се видим, княже… Е, как е нашият скъп болен? — каза тя, сякаш не забелязваше насочения към нея студен оскърбителен поглед.
	Княз Василий погледна въпросително, дори като че не разбираше, първо нея, а след това Борис. Борис се поклони учтиво. Без да отговори на поклона, княз Василий се обърна към Ана Михайловна и на въпроса й отговори с движение на главата и на устните, което означаваше, че почти няма надежда за болния.
	— Нима? — възкликна Ана Михайловна. — Ах, това е ужасно! Страшно е да помисли човек… Моят син — прибави тя, като посочи Борис. — Той искаше сам да ви благодари.
	Борис още веднъж се поклони учтиво.
	— Вярвайте, княже, че майчиното сърце никога не ще забрави какво направихте за нас.
	— Драго ми е, че можах да сторя нещо приятно за вас, любезна моя Ана Михайловна — рече княз Василий, като оправи жабото си, проявявайки тук, в Москва, пред покровителствуваната от него Ана Михайловна както с жестовете, така и с гласа си, много по-голяма важност, отколкото в Петербург на приема у Anette Шерер.
	— Старайте се да служите добре и да бъдете достоен — добави той строго, като се обърна към Борис. — Драго ми е… В отпуск ли сте тук? — изрече той с безстрастния си тон.
	— Чакам заповед, ваше сиятелство, да замина за новото си назначение — отговори Борис, без да проявява нито раздразнение от резкия тон на княза, нито желание да завърже разговор, но тъй спокойно и почтително, че князът го погледна втренчено.
	— Заедно с майка си ли живеете?
	— Живея у графиня Ростова — каза Борис, като прибави отново, — ваше сиятелство.
	— Оня Иля Ростов, който се ожени за Nathalie Шиншина — рече Ана Михайловна.
	— Знам, знам — каза княз Василий със своя монотонен глас. — Je n’ai jamais pu concevoir, comment Nathalie s’est décidée à épouser cet ours’mal-léché! Un personnage complètement stupide et ridicule. Et joueur à ce qu’on dit.*
	[* Никога не съм могъл да разбера как Натали се реши да се омъжи за тая нечиста мечка. Съвсем глупава и смешна личност. А отгоре на всичко, казват, бил и картоиграч.]
	— Mais très brave homme, mon prince* — забеляза Ана Михайловна, усмихвайки се трогателно, сякаш и тя знаеше, че граф Ростов заслужава да мислят така за него, но молеше да съжалят клетия старец.
	[* Но много добър човек, княже.]
	— Какво казват докторите? — попита след кратко мълчание княгинята, като изрази пак голяма скръб на лицето си, което носеше следи от плач.
	— Няма голяма надежда — каза князът.
	— А мене тъй ми се искаше да благодаря още веднъж на _вуйчо_ за всичките му благодеяния към мене и към Боря. C’est son filleul* — добави тя с такъв тон, като че това съобщение трябваше извънредно много да зарадва княз Василий.
	[* Той му е кръщелник.]
	Княз Василий се замисли и смръщи. Ана Михайловна разбра, че той се страхува да не открие в нея съперница по завещанието на граф Безухов. Тя побърза да го успокои.
	— Ако не беше моята истинска обич и преданост към _вуйчо_ — рече тя, като изговори с особена увереност и небрежност тая, дума, — знам неговия характер, благороден и открит, но нали при него са само княжните… Те са още млади… — Тя наведе глава и добави шепнешком: — Изпълни ли той последния си дълг, княже? Колко скъпи са тия последни минути! По-лошо не може да бъде; той трябва да бъде приготвен, щом е толкова зле. Ние, жените, княже — тя се усмихна нежно, — винаги знаем как да кажем тия неща. Аз трябва да го видя. Колкото и тежко да ми бъде, аз съм свикнала вече да страдам.
	Князът очевидно разбра, и то разбра, както на приема у Annette Шерер, че мъчно ще може да се отърве от Ана Михайловна.
	— Да не бъде мъчителна за него тая среща, chère Ана Михайловна — каза той. — Нека почакаме до довечера, лекарите казаха, че ще има криза.
	— Но в тия минути не бива да се чака, княже. Pensez, il y va du salut de son âme… Ah! c’est terrible, es devoirs d’un chrétien…*
	[* Помислете, отнася се до спасението на душата му… Ах, ужасно нещо е дългът на християнина…]
	Вратата за вътрешните стаи се отвори и излезе една от княжните — племенници на графа с намръщено и студено лице и поразително несъразмерно дълга в сравнение с краката талия.
	Княз Василий се обърна към нея.
	— Е как е той?
	— Все така. Но какво искате при тоя шум… — рече княжната, изглеждайки Ана Михайловна като непозната.
	— Ah, chère, je ne vous reconnaissais pas*1 — каза щастливо усмихната Ана Михайловна й с леки бързи стъпки приближи до племенницата на графа. — Je viens d’arriver et je suis à vous pour vous aider à soigner _mon oncle_. J’imagine, combien vous avez souffert*2 — добави тя, като обърна съчувствено очи.
	[*1 Ах, мила, не можах да ви позная.]
	[*2 Аз пристигнах, за да ви помагам в грижите за _вуйчо_. Представям си колко сте се измъчили.]
	Княжната не отговори нищо, дори не се усмихна, и тутакси излезе. Ана Михайловна свали ръкавиците си и се разположи сякаш на завоювана позиция в креслото, като покани княз Василий да седне до нея.
	— Борис! — каза тя на сина си и се усмихна. — Аз ще отида при графа, при вуйчо, а ти през това време иди при Пиер, mon ami, и недей забравя да му предадеш поканата от Ростови. Те го канят на обед. Мисля, че той няма да отиде, нали? — обърна сетя към княза.
	— Напротив — рече князът, чието настроение очевидно се бе развалило. — Je serai très content si vous me débarrassez de ce jeune homme.* Седи тука. Графът ни веднъж не е попитал за него.
	[* Ще ми бъде много драго, ако ме избавите от тоя момък.]
	Той сви рамене. Лакеят поведе младежа по други стълби надолу и нагоре при Пьотр Кирилович.



	XIII

	В Петербург Пиер не успя да си избере кариера и наистина бе изселен в Москва за буйство. Историята, която разправяха в дома на граф Ростов, беше вярна, Пиер бе участвувал във връзването на пристава и мечката. Той беше пристигнал преди няколко дни и както винаги отседна в къщата на баща си. Макар и да предполагаше, че в Москва неговото приключение вече се знае и че дамите около баща му, винаги недоброжелателни към него, ще използуват тоя случай, за да ядосат графа, все пак щом пристигна, той отиде в стаите, дето живееше баща му. Когато влезе в салона, обикновеното местопребиваване на княжните, той поздрави дамите, две от които седяха над гергефи и слушаха третата, която четеше на глас някаква книга. Те бяха три. Най-голямата, чистоплътна строга мома, с дълга талия, същата, която бе посрещнала Ана Михайловна, четеше; по-младите, и двете румени и хубавички, различаващи се само по това, че едната имаше над устната си бенка, която много я разхубавяваше, шиеха на гергефи. Пиер бе посрещнат като мъртвец или като чумав. Най-голямата княжна прекъсна четенето и го погледна мълчаливо с уплашени очи; средната, без бенката, прие точно същото изражение; най-младата, с бенката, весела и смешлива по характер, се наведе над гергефа, за да скрие усмивката си, предизвикана навярно от предстоящата сцена, която смяташе, че ще бъде забавна. Тя издърпа надолу един вълнен конец, наведе се, уж за да разгледа рисунката на везбата, и едва сдържаше смеха си.
	— Bonjour, ma cousine — рече Пиер. — Vous ne me reconnaissez pas?*
	[* Добър ден, братовчедке. Не ме ли познавате?]
	— Познавам ви добре, по-добре, отколкото трябва.
	— Как е здравето на графа? Мога ли да го видя? — попита Пиер както винаги неумело, но без да се смущава.
	— Графът страда и физически, и нравствено и изглежда, че вие сте се погрижили да му причините повече нравствени страдания.
	— Мога ли да видя графа? — повтори Пиер.
	— Хм!… Ако искате да го убиете, да го убиете напълно, можете да го видите. Олга, иди виж готов ли е бульонът за вуйчо, скоро ще трябва да го изпие — добави тя, като искаше да покаже на Пиер, че те са заети, и то са заети да успокояват баща му, докато той е зает очевидно само да го разстройва.
	Олга излезе. Пиер постоя, погледа сестрите, поклони се и каза:
	— Тогава ще отида в стаята си. Когато бъде възможно, кажете ми.
	Той излезе и звънливият, но не висок смях на сестрата с бенката се разнесе подире му.
	На следния ден пристигна княз Василий и се настани в дома на графа. Той повика Пиер при себе си и му каза:
	— Mon cher, si vous vous conduisez ici, comme à Pétersbourg, vous finirez très mal; c’est tout ce que je vous dis.* Графът е тежко, много тежко болен; ти съвсем не бива да го виждаш.
	[* Мили мой, ако и тук се държите като в Петербург, ще свършите много зле; това е всичко, което имам да ви кажа.]
	Оттогава никой не безпокоеше Пиер и той прекарваше по цял ден сам горе, в стаята си.
	Когато Борис влезе при него, Пиер се разхождаше из стаята си, спираше се от време на време в ъглите, правеше заканителни жестове към стената, сякаш пробождаше с шпага невидим враг, поглеждаше строго над очилата си и сетне почваше отново разходката си, мълвейки неясни думи, като свиваше рамене и разперваше ръце.
	— L’Angleterre a vécu* — рече той намръщен и посочи с пръст някого. — Monsieur Pitt comme traître à la nation et au droit des gens est condamné à…** — Не успя да доизрече присъдата на Пит, представяйки си в тоя миг, че е Наполеон и заедно със своя герой е извършил вече опасното прехвърляне през Па дьо Кале и завоювал Лондон — тъй като видя, че някакъв млад, строен и хубав офицер влиза в стаята му. Той се спря. Пиер бе оставил Борис четиринадесетгодишно момче и съвсем не го помнеше; ала въпреки това с присъщите му бързи и сърдечни обноски хвана ръката му и се усмихна приятелски.
	[* Англия свърши.]
	[** Господин Пит, като изменник на нацията и на международното право, се осъжда на…]
	— Помните ли ме? — спокойно и с приятна усмивка каза Борис. — Дойдох с майка си при графа, но изглежда, че той не е напълно здрав.
	— Да, изглежда, че е болен. Постоянно го безпокоят — отговори Пиер, като се мъчеше да си спомни кой е тоя момък.
	Борис чувствуваше, че Пиер не може да го познае, но не смяташе за необходимо да каже кой е и без ни най-малко смущение го гледаше право в очите.
	— Граф Ростов ви моли да отидете днес на обед у него — рече той след дълго и стеснително за Пиер мълчание.
	— А! Граф Ростов! — радостно каза Пиер. — Значи, вие сте неговият син, Иля? Представете си, в първия миг не можах да ви позная. Помните ли, когато ходихме на Воробьови гори* с m-me Jacquot… то беше отдавна.
	[* Възвишения край Москва. — Б.пр.]
	— Грешите — рече, без да бърза, Борис със смела и малко подигравателна усмивка. — Аз съм Борис, синът на княгиня Ана Михайловна Друбецкая. Ростов-бащата се казва Иля, а синът — Николай. И не познавам никаква m-me Jacquot*.
	[* Мадам Жако…]
	Пиер замаха с ръце и глава, като че бе нападнат от комари или пчели.
	— Ах, какво е това! Аз съвсем се обърках. В Москва имам толкова много роднини! Вие сте Борис… да. Ето на, с вас се разбрахме. Какво мислите за Булонската експедиция? Нали англичаните зле ще си изпатят, ако Наполеон премине канала? Аз мисля, че експедицията е твърде възможна. Само Вилньов да не сгреши!
	Борис не знаеше нищо за Булонската експедиция, той не четеше вестници и първи път чуваше за Вилньов.
	— Ние тук, в Москва, повече се занимаваме с обеди и клюки, отколкото с политика — каза той със своя спокоен, насмешлив тон. — Аз нищо не зная и не мисля по това. Москва най-вече се занимава с клюки — продължи той. — Сега приказват за вас и за графа.
	Пиер се усмихна със своята добродушна усмивка, сякаш се страхуваше да не би събеседникът му да кажа нещо, за което после ще се разкайва. Но Борис говореше отчетливо, ясно и сухо и гледаше Пиер право в очите.
	— Москва няма друга работа, освен да клюкарствува — продължи той. — Всички се питат на кого ще остави графът своето състояние, макар че той може би ще преживее всинца ни, което от сърце му желая…
	— Да, всичко туй е много тежко — поде Пиер, — много тежко. — През цялото време Пиер се страхуваше, че тоя офицер неволно ще се увлече в някой неудобен за самия него разговор.
	— А на вас сигурно ви се струва — каза Борис и се изчерви леко, но без да промени гласа или позата си, — на вас сигурно ви се струва, че всички мислят само как да получат нещо от богатия човек.
	„Така си знаех“ — помисли Пиер.
	— И аз именно исках да ви кажа, за да няма недоразумения, че много ще сгрешите, ако причислите мене и майка ми към тия хора. Ние сме твърде бедни, но поне за себе си ще кажа: тъкмо защото вашият баща е богат, аз не се смятам за негов роднина и нито аз, нито майка ми никога няма да молим, нито да приемем нещо от него.
	Доста време Пиер не можа да разбере, но когато разбра, скочи от дивана, хвана Борис за ръката долу с присъщата му бързина и несръчност, изчерви се много повече от Борис и заговори със смесено чувство на срам и раздразнение:
	— Чудно нещо! Че нима аз… пък и кой може да мисли… Аз много добре зная…
	Но Борис пак го пресече:
	— Доволен съм, че казах всичко. На вас може би ви е неприятно, извинете — рече той, успокоявайки Пиер, вместо сам да бъде успокояван от него, — но надявам се, че не съм ви оскърбил. Аз имам за правило да казвам всичко направо… Е, какво да съобщя? Ще дойдете ли на обед у Ростови?
	И като излезе от неприятното положение и постави в него другия, Борис, видимо освободен от тежкото задължение, стана отново съвсем приятен.
	— Слушайте — рече Пиер успокоен. — Вие сте чуден човек. Това, което казахте преди малко, е много хубаво, много хубаво. Разбира се, вие не ме познавате… Толкова отдавна не сме се виждали… бяхме още деца… Вие можете да смятате… Разбирам ви, много добре ви разбирам. Аз не бих сторил това, не бих имал смелост, но то е прекрасно. Много ми е драго, че се запознах с вас. Чудно нещо — добави той усмихнат след късо мълчание, — какво сте допускали за мене! — Той се засмя. — Но какво от туй? Ние ще се опознаем с вас по-добре. Моля ви се. — Той стисна ръката на Борис. — Знаете ли, че досега още не съм влизал при графа. Той не ме е викал… Мъчно ми е за него като за човек… Но какво да се прави?…
	— Значи, вие смятате, че Наполеон ще може да прехвърли армията си? — попита Борис, като се усмихна.
	Пиер разбра, че Борис иска да промени разговора, съгласи се мислено с него и почна да изтъква добрите и лошите страни на Булонското начинание.
	Един лакей влезе да повика Борис при княгинята. Тя си отиваше. Пиер обеща да отиде на обеда, защото искаше да се сближи с Борис, и стиска силно ръката му, като го погледна ласкаво в очите през очилата… След неговото излизане Пиер дълго още се разхожда из стаята, но вече не промушваше с шпага невидимия враг, а се усмихваше, като си спомняше тоя мил, умен и твърд момък.
	Както става в ранната младост и особено когато човек е самотен, той почувствува безпричинна нежност към тоя момък и си даде дума без друго да се сприятели с него.
	Княз Василий изпровождаше княгинята. Княгинята държеше кърпичката до очите си и лицето й беше обляно от сълзи.
	— Това е ужасно! Ужасно! — думаше тя. — Но каквото и да ми струва, аз ще изпълня дълга си. Ще дойда да нощувам тук. Той не бива да бъде оставен така. Всяка минута е скъпа. Не разбирам защо се бавят княжните. Бог може би ще ми помогне да намеря начин да го подготвя… Adieu, mon prince, que le bon dieu vous soutienne…*
	[* Довиждане, княже, нека Бог ви помага.]
	— Adieu, ma bonne* — отговори княз Василий и се извърна.
	[* Довиждане, мила.]
	— Ах, положението му е ужасно! — каза майката на сина си, когато седнаха пак в каретата. — Той почти никого не познава.
	— Не разбирам, мамичко, какви са отношенията му с Пиер? — попита синът.
	— Завещанието ще каже всичко, мили; и нашата участ зависи от него…
	— Но защо мислите, че той ще остави нещо и на нас?
	— Ах, мили! Той е толкова богат, а ние сме толкова бедни!
	— Но това още не е достатъчна причина, мамичко.
	— Ах, Боже мой, Боже мой! Колко е зле той! — възкликваше майката.



	XIV

	Когато Ана Михайловна отиде със сина си у граф Кирил Владимирович Безухов, графиня Ростова дълго седя сама, като натискаше кърпичката на очите си. Най-сетне тя позвъни.
	— Какво правите, мила — рече тя ядосана на горничната, която се бе забавила няколко минути. — Не ви ли се слугува? Ще ви намеря тогава друга работа.
	Графинята беше разстроена от скръбта и унизителната бедност на приятелката си и затуй бе в лошо настроение, което се проявяваше винаги с това, че казваше на горничната „мила“ и „вие“.
	— Извинете — рече горничната.
	— Помолете графа да дойде при мене.
	Заклатушкан, графът се приближи до жена си както винаги с малко виновен вид.
	— Ах, миличка графиньо! Какво sauté au madère* от яребици ще имаме, ma chère! Аз го опитах; ненапразно дадох за Тараска хиляда рубли. Струва си!
	[* Соте с мадейра.]
	Той седна до жена си, облакъти се младежки на коленете си и разроши побелелите си коси.
	— Какво ще заповядате, миличка графиньо?
	— Виж какво, мили — какво си се изцапал тук? — рече тя, като посочи жилетката. — Това сигурно е сотето — добави тя с усмивка. — Виж какво, графе, трябват ми пари.
	— Ах, миличка графиньо!… — И графът се раздвижи, за да извади портфейла си.
	— Трябват ми много, графе, трябват ми петстотин рубли. — И като извади батистената си кърпичка, тя почна да търка жилетката на мъжа си.
	— Ей сега, ей сега. Хей, кой е там! — викна той с такъв глас, с какъвто викат само хора, уверени, че ония, които те викат, ще хукнат презглава към тях. — Кажете на Митенка да дойде при мене!
	Митенка, дворянският син, който беше възпитан в дома на графа и водеше сега всичките му работи, влезе в стаята с тихи стъпки.
	— Виж какво, мили мой — рече графът на влезлия почтителен момък. — Донеси ми… — Той се замисли. — Да, седемстотин рубли, да. И внимавай да не ми носиш такива изпокъсани и мръсни, както миналия път, а хубави, за графинята.
	— Да, Митенка, моля ви се, да бъдат чистички — каза графинята, като въздъхна тъжно.
	— Кога ще заповядате да ги донеса, ваше сиятелство? — рече Митенка. — Благоволете да знаете. Но благоволете да не се безпокоите — добави той, като забеляза, че графът почна да диша тежко и често, което винаги биваше признак, че го обзема гняв. — Щях да забравя… Веднага ли ще заповядате да ги донеса?
	— Да, да, ха така, донеси ги. Дай ги на графинята.
	— Какво злато ми е тоя Митенка — добави усмихнат графът, когато момъкът излезе. Няма нещо, което той да не може. Аз такива неща не мога да търпя. Всичко може.
	— Ах, парите, графе, парите, колко мъка причиняват те в света! — рече графинята. — А тия пари много ми трябват.
	— Вие сте известна прахосница, миличка графиньо — каза графът и като целуна ръка на жена си, отиде отново в кабинета.
	Когато Ана Михайловна се върна от Безухов, графинята бе сложила вече парите, все новички банкноти, под кърпата на масичката и Ана Михайловна забеляза, че графинята е разтревожена от нещо.
	— Е, какво има, мила? — попита графинята.
	— Ах, в колко ужасно положение е той! Човек не може да го познае, толкова е зле, толкова е зле; аз останах при него една минутка и две думи не му казах…
	— Anette, за Бога, не ми отказвай — каза неочаквано графинята, като измъкна парите изпод кърпата и се изчерви, което бе съвсем странно за нейното не младо, слабо и важно лице.
	Ана Михайловна мигновено разбра за какво става дума и вече се наведе, за да може, щом потрябва, да прегърне сръчно графинята.
	— Ето от мене на Борис, за да си ушие мундир…
	Ана Михайловна я прегръщаше вече и плачеше. И графинята плачеше. Те плачеха затова, че са приятелки; затова, че са добри; затова, че като приятелки от младини се занимават с такова долно нещо — парите; и затова, че младостта им бе вече минала… Но и на двете сълзите им бяха приятни…



	XV

	Графиня Ростова, дъщерите й и вече голям брой гости бяха в салона. Графът бе поканил гостите-мъже в кабинета си, дето им предложи своята любителска колекция от турски лули. От време на време той изливаше и питаше: „Няма ли я още?“ Чакаха Маря Дмитриевна Ахросимова, наричана във висшето общество le terrible dragon*, дама, прочута не с богатство, не с почести, а с нелицемерен ум и с откровена естественост на обноските си. Маря Дмитриевна бе позната на царското семейство, познаваше я цяла Москва и цял Петербург и двата града й се чудеха, а скришом й се присмиваха за нейната грубост и разправяха за нея анекдоти, ала всички, без изключение, я уважаваха и се бояха от нея.
	[* Страшният драгун.]
	В задимения от тютюн кабинет разговаряха за обявената с манифест война и за събирането на войници. Никой не бе чел още манифеста, но всички знаеха, че е излязъл. Графът седеше на отоманката между двамина пушачи, които разговаряха. Графът не пушеше и не разговаряше, но навеждаше глава ту на едната, ту на другата страна, гледаше с явно удоволствие пушачите и слушаше разговора на двамата съседи, които бе насъскал един срещу друг.
	Единият от разговарящите беше цивилен, с набръчкано, жлъчно, бръснато и слабо лице, човек, който наближаваше вече старостта, макар и облечен по последната мода като младеж; той седеше турски на отоманката като свой човек, налапал кехлибара много навътре, в единия край на устата си, поемаше силно дима и прижумяваше. Той беше старият ерген Шиншин, братовчед на графинята, хаплив език, както казваха за него в московските салони. Разговаряйки със събеседника си, той сякаш проявяваше снизхождение към него. Другият, свеж, розов гвардейски офицер, безукорно измит, пристегнат и вчесан, държеше кехлибареното цигаре в средата на устата си и поемаше лекичко дима с розовите си устни, за да го пусне на колелца от хубавата си уста. Той беше оня поручик Берг, офицер от Семьоновския полк, с когото Борис щеше да замине за полка и за когото Наташа дразнеше Вера, по-голямата от дъщерите на графа, като наричаше Берг неин годеник. Графът седеше между двамата и слушаше внимателно. Освен бостона, на който той много обичаше да играе, най-приятното занимание на графа бе да бъде слушател, особено когато успяваше да насъска един срещу друг двамина приказливи събеседници.
	— Е, как смятате, драги mon très honorable*1 Алфонс Карлич — каза Шиншин, като се подсмиваше и съчетаваше (което бе и особеността на неговия говор) най-простонародните руски изрази с най-изтънчените френски фрази. — Vous comptez vous faire des rentes sur l’état*2, искате да получите доход от ротата си ли?
	[*1 Многоуважаеми.]
	[*2 Искате да получите доход от държавата.]
	— Не-е, Пьотр Николаевич, аз искам само да ви покажа, че да си в кавалерията, е много по-неизгодно, отколкото в пехотата. Сега помислете, Пьотр Николаевич, какво е моето положение.
	Берг говореше винаги много точно, спокойно и учтиво. Това, което приказваше, винаги се отнасяше само до него лично; той всякога спокойно мълчеше, докато се говореше за нещо, което нямаше пряка връзка с него. И можеше да мълчи така няколко часа, без да изпитва или да причинява на другите някакво смущение. Ала щом разговорът засегнеше лично него, той почваше да приказва надълго и с очевидно удоволствие.
	— Помислете какво е моето положение, Пьотр Николаевич; ако бях в кавалерията, щях да получавам не повече от двеста рубли на четиримесечие, дори и като поручик; а сега получавам двеста и тридесет — каза той с радостна, приятна усмивка и погледна графа и Шиншин, сякаш му бе ясно, че неговият успех ще бъде винаги главна цел на желанията на всички останали хора.
	— Освен това, Пьотр Николаевич, откак минах в гвардията, аз съм по-налице — продължи Берг, — а в гвардейската пехота по-често има вакантни места. После, помислете, как мога да прекарвам с двеста и тридесет рубли. А аз пестя и освен това пращам на баща си — продължи той и пусна едно колелце дим.
	— La balance y est…* Немецът от нищо нещо прави, comme dit le proverbe** — рече Шиншин, като премести кехлибареното цигаре в другия ъгъл на устата си и смигна на графа.
	[* Балансът е установен.]
	[** Както казва пословицата.]
	Графът се разсмя гръмогласно. Като видяха, че тук разговорът се води от Шиншин, другите гости се приближиха да слушат. Без да забелязва нито подигравката, нито равнодушието, Берг продължи да разказва, че с прехвърлянето си в гвардията той вече е изпреварил с един чин другарите си от корпуса, че във време на война ротният командир може да бъде убит и като остане старши в ротата, той много лесно може да стане ротен, че в полка всички го обичат и че татко му е доволен от него. Берг изпитваше видима наслада, като разказваше всичко това, и сякаш не подозираше, че другите хора също могат да имат свои интереси. Но всичко, което разправяше, беше тъй мило солидно, наивността на тоя младежки егоизъм беше тъй очевидна — че той обезоръжаваше слушателите си.
	— Е да, драги, вие и в пехотата, и в кавалерията — навред ще си пробиете път; аз ви предричам това — рече Шиншин, като го потупа по рамото и спусна нозе от отоманката.
	Берг се усмихна радостно. Графът, а след него и гостите минаха в салона.


	Беше онова време преди тържествения обяд, когато гостите са се събрали вече и в очакване да ги поканят на ракия и мезе не почват дълъг разговор, но в същото време смятат за необходимо да се движат и да не мълчат, за да покажат, че съвсем не чакат с нетърпение да седнат на трапезата. Домакините поглеждат към вратата и от време на време се споглеждат. По тия погледи гостите се опитват да разберат кого или какво още очакват: някой важен закъснял роднина или някое ястие, което още не е готово.
	Пиер пристигна точно преди започването на обяда и седна неудобно насред салона в първото изпречило се кресло, което преграждаше пътя на всички. Графинята поиска да го разприказва, но той гледаше наивно през очилата наоколо си, като че търсеше някого, и отговаряше едносрично на всички въпроси на графинята. Пиер стесняваше другите и само той не забелязваше това. Повечето от гостите, които знаеха неговата история с мечката, гледаха любопитно тоя едър, дебел и кротък човек, без да разбират как тоя туткав и скромен момък е могъл да направи такова нещо с пристава.
	— Скоро ли пристигнахте? — попита го графинята.
	— Oui, madame* — отговори той, като се озърташе.
	[* Да, госпожо.]
	— Видяхте ли мъжа ми?
	— Non, madame.* — Той съвсем неуместно се усмихна.
	[* Не, госпожо.]
	— Вие, чини ми се, скоро сте били в Париж? Мисля, че е много интересно.
	— Много интересно.
	Графинята се спогледа с Ана Михайловна. Ана Михайловна разбра, че я молят да занимае тоя момък и като приседна до него, заговори за баща му, но и на нея, както и на графинята, той отговаряше само с едносрични думи. Всички гости разговаряха помежду си.
	— Les Razoumovsky… Ça a été charmant… Vous êtes bien bonne… La comtesse Apraksine…* — чуваше се от всички страни. Графинята стана и отиде в залата.
	[* Разумовски… Беше много мило… Вие сте много добра… Графиня Апраксина.]
	— Маря Дмитриевна? — чу се гласът й откъм залата.
	— Тя същата — чу се в отговор груб женски глас и веднага след това в стаята влезе Маря Дмитриевна.
	Всички госпожици и дори дамите, освен най-старите, станаха. Маря Дмитриевна се спря на вратата и от височината на едрото си тяло, дигнала високо петдесетгодишната си с побелели къдрици глава, изгледа гостите и без да бърза, оправи широките ръкави на роклята си, сякаш се запряташе. Маря Дмитриевна приказваше винаги руски.
	— Честито на милата именница и на дечицата — каза тя със своя силен, плътен глас, заглушаващ всички други звуци. — Ами ти, стари грешнико — рече тя на графа, който й целуваше ръка, — ти май се отегчаваш в Москва, нали? Няма де да пускаш кучетата, а? Но няма какво да се прави, драги, виж, като пораснат тия пилета… — тя посочи момичетата — щеш не щеш, ще трябва да им дириш кандидати.
	— Ами ти, казаче, как си? (Маря Дмитриевна наричаше Наташа казаче) — каза тя, като погали с ръка Наташа, която отиде да й целуне ръка весело и без страх. — Знам каква си стока, но те обичам.
	Тя извади от грамадната си ръчна чанта сапфирени обици във форма на крушки, подаде ги на сияещата празнично, заруменяла Наташа, веднага я остави и се обърна към Пиер.
	— О-о, любезни! Я ела насам — рече тя с престорено тих и тъничък глас. — Я ела, любезни…
	И запретна застрашително ръкавите си още по-високо.
	Пиер приближи, гледайки я наивно през очилата си.
	— Ела по-близо, по-близо, любезни! Само аз съм казвала и на баща ти истината, когато е имало за какво, та на тебе ли да не я кажа.
	Тя млъкна малко. Всички мълчаха и чакаха какво ще стане, чувствувайки, че това беше само предговор.
	— Бива си те, няма какво да се каже! Бива си го момчето!… Баща му лежи на умиране, а той се забавлява, кара пристава да язди мечка. Срамота, драги, срамота! По-добре да беше отишъл на война.
	Тя се обърна и подаде ръка на графа, който едва сдържаше смеха си…
	— Е, да вървим на трапезата, май вече е време? — рече Маря Дмитриевна.
	Първи тръгнаха графът с Маря Дмитриевна; след тях графинята, водена от един хусарски полковник, полезен човек, заедно с когото Николай щеше да настигне полка си. Ана Михайловна — с Шиншин. Берг подаде ръка на Вера. Усмихната, Жули Карагина тръгна към трапезата с Николай. След тях идеха други двойки, проточени из цялата зала, и накрая, поотделно, децата, гуверньорите и гувернантките. Лакеите се размърдаха, столовете затрополяха, в галерията засвири музика и гостите насядаха. Звуците на домашната графска музика се смениха със звуци от ножове и вилици, с глъчката на гостите и тихите стъпки на лакеите. В единия край на масата — начело бе графинята. Отдясно бе седнала Маря Дмитриевна, отляво Ана Михайловна и други гостенки. На другия край беше графът, вляво от него — хусарският полковник, вдясно Шиншин и други гости мъже. От едната страна на дългата маса бяха малко по-възрастните младежи: Вера до Берг, Пиер до Борис; от другата страна — децата, гуверньорите и гувернантките. Иззад кристалните шишета и фруктиери графът поглеждаше жена си и нейното високо боне със сини панделки и наливаше усърдно вино на съседите си, без да забравя и себе си. Също така графинята иззад ананасите, без да забравя задълженията си на домакиня, хвърляше многозначителни погледи към мъжа си, чието лице и плешиво теме сега й се струваха толкова червени, че се отделяха по-рязко от белите му коси. В оня край, дето бяха дамите, се носеше равномерен мълвеж; а при мъжете все по-високо и по-високо се чуваха гласове, особено гласът на хусарския полковник, който ядеше и пиеше толкова много и все повече и повече се зачервяваше, така че графът го сочеше вече за пример на другите гости. Берг с нежна усмивка разправяше на Вера, че любовта не е земно, а небесно чувство. Борис именуваше на новия си приятел Пиер насядалите на трапезата гости и се споглеждаше със седналата насреща му Наташа. Пиер приказваше малко, разглеждаше новите лица и ядеше много. Като се почне от двете супи, от които избра à la tortue*, и баницата с риба, до яребиците, той не се отказа от никое ястие и от никое вино, което метрдотелът измъкваше тайнствено в обвита с кърпа бутилка иззад рамото на съседа му, като повтаряше: „Дай Мадейра!“ или „Унгарско!“, или „Райнвайн!“. Той подаваше първата, която му попаднеше от четирите кристални, с вензела на графа чашки, наредени пред всеки прибор, и пиеше с удоволствие, като поглеждаше с все по-приятно изражение гостите. Наташа, седнала насреща му, гледаше Борис тъй, както тринадесетгодишните момиченца гледат момчето, с което току-що за първи път са се целунали и в което са влюбени. Тоя същият неин поглед се извръщаше от време на време към Пиер и под погледа на това смешно, оживено девойче и на него, без да знае защо, му се поискваше да се смее.
	[* От костенурка.]
	Николай седеше далеч от Соня, до Жули Карагина, и пак със същата неволна усмивка й говореше нещо. Соня се усмихваше парадно, но личеше, че се измъчва от ревност: ту побледняваше, ту се изчервяваше и с всички сили се вслушваше в онова, което си приказваха Николай и Жули. Една от гувернантките гледаше неспокойно наоколо си, сякаш се приготвяше за отбрана, ако някому хрумне да стори зло на децата. Гуверньорът немец се мъчеше да запомни всички родове ястия, десерти и вина, за да може да ги опише подробно в писмото до домашните си в Германия, и много се докачаше, когато метрдотелът с обвитата в кърпа бутилка го прескачаше. Немецът се мръщеше и се мъчеше да покаже, че той дори и не е искал да му налеят от това вино, но се оскърбяваше, задето никой не искаше да разбере, че виното му е потребно не за да утоли жаждата си, не от жадност, а от добросъвестна любознателност.



	XVI

	В мъжкия край на трапезата разговорът се оживяваше все повече. Полковнкът разказа, че манифестът за обявяване на войната излязъл вече в Петербург и че екземплярът, който той сам видял, бил донесен днес на главнокомандуващия с куриер.
	— И за кой дявол ни е потрябвало да воюваме с Бонапарт? — рече Шиншин. — Il a déjà rabattu le caquet à l’Autriche. Je crains que cette fois ce ne soit notre tour.*
	[* Той чукна вече вирнатия нос на Австрия. Страхувам се да не е сега наш ред.]
	Полковникът беше набит, висок и сангвиничен немец, очевидно ветеран и патриот. Думите на Шиншин го оскърбиха.
	— Затуй, уважаеми господине — каза той, като изговаряше твърдо „е“ вместо меко и „ер“ голям вместо „ер“ малък. — Затуй, защото това знае императорът. Той казва в манифеста, че не може да гледа равнодушно опасностите, заплашващи Русия, и че безопасността на империята, нейното достойнство и светостта на _съюзите_… — каза той, като натърти, кой знае защо, думата „съюзи“, сякаш същината на работата беше в нея.
	И с присъщата си непогрешима официална памет той повтори встъпителните думи на манифеста… „и желанието, което е единствената и неизменна цел на царя: да въдвори в Европа мир на здрави основи — го накараха да изпрати сега част от войските отвъд границата и да направи нови усилия за постигане на това намерение“.
	— Ето затова, уважаеми господине — завърши той поучително, като изпи чаша вино и потърси с очи насърчение от графа.
	— Connaissez vous le proverbe*1: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“ — рече Шиншин, като се мръщеше и усмихваше. — Cela nous convient à merveille.*2 И Суворов дори — и него накълцаха à plate couture*3, а де днес суворовци у нас? Je vous demande un peu*4 — каза той, като скачаше непрекъснато от руски на френски език.
	[*1 Нали знаете пословицата.]
	[*2 Това чудесно приляга и за нас.]
	[*3 На парченца.]
	[*4 Питам ви все пак.]
	— Ние трябва да се бием до последна капка кръв — каза полковникът, като удари по масата — и да умрем за нашия император и тогава всичко ще бъде хубаво. А колкото е възмо-о-жно (той особено проточи думата „възможно“), колкото е възмо-о-жно по-малко да се разсъждава — довърши той и пак се обърна към графа. — Тъй мислим ние, старите хусари, и това си е. А вие какво мислите, млади момко и млад хусар? — прибави той, обръщайки се към Николай, който, щом чу, че става дума за война, остави събеседницата си и цял стана само очи и уши, за да гледа и слуша полковника.
	— Напълно съм съгласен с вас — отговори Николай, като се изчерви и почна да върти чинията си и да мести чашите с такъв решителен и отчаяно смел вид, сякаш в тоя миг се излагаше на голяма опасност, — убеден съм, че русите трябва да умират или да побеждават — рече той и веднага, след като тия думи бяха вече казани, почувствува заедно с другите, че за сегашния случай те бяха много възторжени и надути и затова неуместни.
	— C’est bien beau ce que vous venez de dire* — каза Жули, която седеше до него, и въздъхна. Соня цяла затрепери и се зачерви до ушите, зад ушите, до шията и раменете, докато Николай говореше. Пиер се вслуша в думите на полковника и закима с глава одобрително.
	[* Това, което току-що казахте, е прекрасно.]
	— Виж, това е чудесно — каза той.
	— Истински хусар сте, момко — викна полковникът и отново удари по масата.
	— За какво шумите там? — чу се неочаквано през масата басовият глас на Маря Дмитриевна. — Какво удряш по масата — каза тя на хусаря, — срещу кого кипиш? Сигурно мислиш, че имаш французи насреща си?
	— Истината казувам — рече хусарят усмихнат.
	— Все за войната — извика графът през масата. — Нали син ми отива, Маря Дмитриевна, син ми отива.
	— А пък аз имам четири сина в армията и пак не тъгувам. Всичко е в Божията воля: и като лежиш на печката — ще умреш, а и в сражение — Бог може да те запази — прозвуча без никакво усилие от другия край на масата плътният глас на Маря Дмитриевна.
	— Така е.
	И разговорът пак се съсредоточи — дамският в техния край на масата, а мъжкият — в другия.
	— А пък аз казвам, че няма да попиташ — рече братчето на Наташа, — няма да попиташ!
	— Ще попитам — отговори Наташа.
	Лицето й неочаквано пламна, изразявайки дръзка и весела решителност. Тя се понадигна и като даде знак сочи на Пиер, който седеше насреща й, да се вслуша, обърна се към майка си.
	— Мамо! — прозвуча над цялата маса нейният детски гръден глас.
	— Какво искаш? — попита графинята уплашено, но щом видя от израза на дъщеря си, че е някаква лудория, замаха й строго с ръка и направи заплашително и отрицателно движение с глава.
	Разговорът притихна.
	— Мамо? Какво сладко ще има? — още по-решително и без да се запъне, прозвуча гласчето на Наташа.
	Графинята рече да се намръщи, но не можа. Маря Дмитриевна се закани с дебелия си пръст.
	— Казаче! — рече тя заканително.
	Повечето от гостите гледаха възрастните, защото не знаеха как да приемат тая постъпка.
	— Аз ще ти кажа тебе! — рече графинята.
	— Мамо, какво ще бъде сладкото? — извика Наташа сега вече смело и капризно-весело, уверена предварително, че постъпката й ще се приеме добре.
	Соня и дебелият Петя се криеха, за да не издадат смеха си.
	— Ето на, че попитах — прошепна Наташа на братчето си и на Пиер, когото отново погледна.
	— Сладолед, само че на теб няма да дадат — каза Маря Дмитриевна.
	Наташа видя, че няма от какво да се бои и затова не се уплаши и от Маря Дмитриевна.
	— Маря Дмитриевна! Какъв е сладоледът? Аз не обичам млечен?
	— От моркови.
	— Не, кажете какъв е? Маря Дмитриевна, какъв е? — почти извика тя. — Искам да зная.
	Маря Дмитриевна и графинята се засмяха, а след тях и всички гости. Всички се смееха не на отговора на Маря Дмитриевна, но на невъобразимата смелост и хитрост на това девойче, което можеше и смееше да се държи така с Маря Дмитриевна.
	Наташа се укроти само когато й казаха, че ще бъде от ананас. Преди сладоледа поднесоха шампанско. Пак засвири музиката, графът целуна своята мила графиня, а останалите гости поздравяваха графинята, чукаха се през масата с графа, с децата и един с друг. Пак се разтичаха лакеите, затрополяха столове и в същия ред, както по-рано, само че с по-зачервени лица, гостите се върнаха в салона и в кабинета на графа.



	XVII

	Разтвориха масите за игра на бостон, съставиха групите и гостите на графа се настаниха в двата салона, в диванната и в библиотеката.
	Графът бе наредил картите като ветрило и едва надвиваше навика да си поспи следобед и се смееше на всичко. Подканвани от графинята, младите се събраха около клавикорда* и арфата. Първа Жули по молба на всички изсвири на арфа една музикална пиеска с вариации и заедно с другите момичета почна да моли Наташа и Николай, познати с музикалността си, да изпеят нещо. Наташа, към която се обърнаха като към възрастна, беше очевидно много горда от това, но в същото време се и стесняваше.
	[* _Клавикорд_ — старинен музикален инструмент, предшественик на днешното пиано. — Б.пр.]
	— Какво ще пеем? — попита тя.
	— „Изворът“ — отговори Николай.
	— Хайде да почнем по-скоро. Борис, елате тук — рече Наташа. — Но де е Соня?
	Тя огледа наоколо си и като видя, че приятелката й не е в стаята, изтича да я търси.
	Като се втурна в стаята на Соня и не намери приятелката си там, Наташа отърча в детската стая, но Соня не беше и там. Наташа разбра, че Соня е на сандъка в коридора. Сандъкът в коридора беше място, дето младото женско поколение от къщата на Ростови изливаше скърбите си. Наистина, мачкайки ефирната си розова рокличка и затворила очи с пръстчетата си, Соня лежеше ничком на сандъка върху мръсния дюшек на райета на бавачката и хлипаше, а голите й раменца потреперваха. Лицето на Наташа, празнично оживено през целия ден, изведнъж се промени: очите й станаха неподвижни, сетне широката й шия трепна, ъглите на устата се отпуснаха.
	— Соня, какво ти е?… Какво става с тебе? У-у-у…
	И като разкриви голямата си уста и стана съвсем грозна, Наташа зарева като дете, без да знае причината, само защото Соня плачеше. Соня поиска да дигне глава, поиска да отговори, но не можа и още повече се сви. Приседнала върху синия пухен дюшек, Наташа плачеше и прегръщаше приятелката си. Соня се съвзе, дигна се, почна да бърше сълзите си и да разказва:
	— След седмица Николенка тръгва, неговото… предписание… излязло… той сам ми каза… Аз все пак не бих плакала (тя показа едно листче, което държеше в ръка: това бяха стихове, написани от Николай)… аз не бих плакала, но ти не можеш… никой не може да разбере… каква душа има той.
	И тя отново почна да плаче затова, че неговата душа била толкова хубава.
	— На тебе ти е добре — аз не ти завиждам, аз те обичам, обичам и Борис — думаше тя, като събра малко сили, — той е мил… за вас няма пречки. А Николай ми е cousin… трябва… самият митрополит… и пак не може. И сетне, ако на мамичка (Соня смяташе графинята за майка и я наричаше така)… тя ще каже, че преча на кариерата на Николай, че нямам сърце, че съм неблагодарна, а наистина… ето, кълна се… (тя се прекръсти) аз толкова обичам и нея, и всички ви, единствено Вера… За какво? Какво съм й сторила? Аз съм ви толкова благодарна, че на драго сърце бих пожертвувала всичко, но нямам нищо…
	Соня не можеше да говори повече и пак скри глава в ръцете си и в дюшека. Наташа почна да се успокоява, но по лицето й се виждаше, че разбира цялата значителност на скръбта на приятелката си.
	— Соня! — каза неочаквано тя, сякаш изведнъж се бе сетила за истинската причина, която бе огорчила братовчедка й. — Сигурно Вера е говорила с тебе следобед? Нали?
	— Да, тия стихове са писани от Николай, а аз преписах и други; тя ги намери на масата в стаята ми и каза, че ще ги покаже на мамичка, а освен туй каза, че съм неблагодарна, че мамичка никога няма да му позволи да се ожени за мене, а той ще се ожени за Жули. Нали виждаш, че той цял ден е с нея… Наташа! За какво?
	И тя пак заплака още по-горчиво. Наташа я привдигна, прегърна я и усмихната през сълзи, почна да я успокоява.
	— Соня, не й вярвай, душичко, не й вярвай. Помниш ли как приказвахме тримата с Николенка в диванната: помниш ли, след вечеря? Нали решихме как ще стане всичко. Аз вече не помня — как, но помниш ли колко хубаво беше всичко и всичко можеше. Ето на, братът на чичо Шиншин е женен за своя първа братовчедка, а ние сме — втори. И Борис казваше, че това може. Знаеш ли, аз му казах всичко. А той е толкова умен и толкова добър — каза Наташа. — Не плачи, Соня, гълъбче миличко, душичке Соня. — И тя я целуваше и се смееше. — Вера е лоша, остави я! Но всичко ще бъде хубаво и тя няма да каже на мамичка; Николенка сам ще й каже, а той не е и помислил за Жули.
	И тя я целуваше по главата. Соня се приповдигна и котенцето се съживи, очичките му заблестяха, като че бе готово всеки миг да дигне опашка, да скочи на меките си лапички и отново да заиграе с кълбото, както му приличаше.
	— Тъй ли мислиш? Наистина ли? Заклеваш ли се? — каза тя, като почна бързо да оправя роклята и косата си.
	— Истина! Заклевам се! — отговори Наташа, като оправи под плитката на приятелката си един кичур остри косми, който се бе подал.
	И двете се засмяха:
	— Хайде, да идем да пеем „Изворът“.
	— Да идем.
	— Знаеш ли, тоя дебелият Пиер, който седеше срещу мене, е много смешен! — каза неочаквано Наташа, като се спря. — Много ми е весело.
	И Наташа изтича по коридора.
	Соня отърси пуха, скри стиховете в пазвата си, близо до шията, дето изпъкваха костите на гърдите, и с леки весели стъпки и със зачервено лице припна след Наташа по коридора към диванната. По молба на гостите младите изпяха квартета „Изворът“, който много се хареса на всички; след това Николай изпя току-що научената от него песен:

	В приятна нощ, когато грей луната,
	честит е оня, който знай,
	_че някой нейде на земята_
	_за него мисли и мечтай!_
	И че ръката й прекрасна
	по арфата като снове,
	с хармония от звуци страстни
	към себе си зове, зове!
	Ден-два и раят ще настъпи…
	Но той, уви, не ще го доживей!…

	Той не бе изпял още последните думи, когато в залата младежта се приготви за танците, а на галерията музикантите затропаха с нозе и се покашлюваха.
	Пиер седеше в салона, дето Шиншин започна с него, като с човек, пристигнал от чужбина, отегчителен за Пиер политически разговор, в който се намесиха и други. Когато музиката засвири, Наташа влезе в салона, отиде право при Пиер и като се смееше и червеше, рече:
	— Мама ми каза да ви поканя за танц.
	— Страхувам се, че ще объркам фигурите — каза Пиер, — но ако искате да ми бъдете учител…
	И като спусна ниско дебелата си ръка, подаде я на тъничкото девойче.
	Докато двойките се нареждаха, а музикантите настройваха инструментите си, Пиер седна с мъничката си дама. Наташа беше съвсем щастлива; тя танцуваше с _възрастен_ човек, с човек, дошъл _от чужбина_, Всички я виждаха как разговаря с него като голяма. В ръката си държеше ветрило, което една госпожица й бе дала да подържи. И като взе поза на дама от висшето общество (бог знае отде и кога бе научила това), тя си вееше с ветрилото и усмихвайки се над ветрилото, разговаряше с кавалера си.
	— Вижте, вижте я — рече старата графиня, която минаваше през залата, и посочи Наташа.
	Наташа се изчерви и засмя:
	— Е, вие пък, мамо! Как ви се ще! Какво толкова чудно има?


	В средата на третия екосез в салона, дето графът и Маря Дмитриевна играеха на карти, се размърдаха столове и повечето от почетните гости и старчетата почнаха да влизат в залата, като се разкършваха след дългото седене и слагаха в джобовете си портфейли и кесии. Първа влезе Маря Дмитриевна с графа, и двамата с весели лица. Графът с шеговита учтивост, някак като в балет, предложи извитата си ръка на Маря Дмитриевна. Той се изправи и лицето му се озари от особена, наперено хитра усмивка, и щом свършиха последната фигура на екосеза, той изръкопляска на музикантите и викна към първата цигулка в галерията:
	— Семьон! Знаеш ли „Данило Купор“?
	Това беше любимият танц на графа, който той бе танцувал още на младини. (Всъщност „Данило Купор“ беше една фигура на _англеза_.)
	— Гледайте папа — викна Наташа така, че я чу цялата зала (тя съвсем беше забравила, че танцува с възрастен), и като наведе към коленете къдравата си главичка, примря от звънлив смях, който изпълни цялата зала.
	Наистина всички в залата с радостна усмивка гледаха веселото старче, което редом със снажната си, по-висока от него дама, Маря Дмитриевна, извиваше ръце, подрусваше ги в такт, кършеше рамене, въртеше крака, потропваше лекичко и с все повече и повече разцъфваща усмивка на кръглото си лице подготвяше зрителите за онова, което идеше. Щом се чуха веселите, предизвикателни звуци на „Данило Купор“, които приличаха на много весел народен танц, изведнъж всички врати на залата се изпълниха — от едната страна с мъжки, от другата — с женски усмихващи се лица на прислугата, излязла да погледа как се весели господарят.
	— Гледайте, гледайте господаря! Орел! — рече високо от една врата бавачката.
	Графът танцуваше добре и знаеше това, но дамата му никак не умееше и не искаше да танцува добре. Нейното грамадно тяло стоеше изправено, с отпуснати надолу могъщи ръце (тя бе дала чантата си на графинята); единствено строгото й, но красиво лице танцуваше. Всичко, което изразяваше цялата закръглена фигура на графа, у Маря Дмитриевна се изразяваше само от лицето, което се усмихваше все повече и повече, и от потрепващия й нос. Но докато графът, който все повече и повече се увличаше, очароваше зрителите с неочакваните изкусни извивки и леките скокове на меките си нозе, Маря Дмитриевна с най-малко старание раздвижваше раменете или извиваше ръцете при обръщанията и потропванията си и правеше не по-малко впечатление, и то с право, тъй като всеки оценяваше тия нейни движения при нейната пълнота и неизменна строгост. Танцът ставаше все по-жив и по-жив. Отсрещните двойки не можеха и за миг да привлекат вниманието и дори не се опитваха да го направят вниманието на всички бе заето от графа и Маря Дмитриевна. Наташа дърпаше за ръкавите и роклите всички присъствуващи, които и без това не откъсваха очи от танцуващите, и ги караше да гледат татко й. В паузите на танца графът тежко си поемаше дъх, махаше с ръка и викаше на музикантите да свирят по-бързо. Графът все по-бързо, по-бързо и по-бързо, все по-буйно, по-буйно, и по-буйно, ту на пръсти, ту на токове се въртеше около Маря Дмитриевна и най-после, като завъртя дамата си към мястото й, сред гръм от ръкопляскания и смях, особено от страна на Наташа, направи последната танцова стъпка, като вдигна отзад и нагоре мекия си крак, наведе изпотената си глава с усмихнато лице и замахна, извивайки дясната си ръка. Двамата танцуващи спряха запъхтени и почнаха да се бършат с батистени кърпички.
	— Тъй се танцуваше в наше време, ma chère — рече графът.
	— Ех, че „Данило Купор“! — каза Маря Дмитриевна и с тежка и продължителна въздишка запретна ръкави.



	XVIII

	Докато у Ростови танцуваха в залата шестия _англез_ под звуците на фалшивещите от умора музиканти и уморените лакеи и готвачи приготвяха вечерята, граф Безухов получи вече шести удар. Докторите заявиха, че няма надежда за оздравяване; на болния дадоха глуха изповед* и причастие; правеха приготовления за последно миропомазване и в къщата имаше залисия и тревога на очакване, обикновени в такова време. Вън от къщата, зад портите, криейки се от пристигащите коли, се трупаха хора от погребалното бюро, които очакваха богата поръчка за погребението на графа. Главнокомандуващият на Москва, който непрекъснато пращаше адютантите си да питат как е графът, бе дошъл тая вечер лично да се прости с прочутия Екатерининов велможа граф Безухов.
	[* Изповед, при която изповядващият се е в безсъзнание и не говори. — Б.пр.]
	Великолепната приемна стая беше пълна с хора. Всички почтително станаха, когато главнокомандуващият, след като престоя около половин час насаме с болника, излезе от стаята му, отговаряйки леко на поклоните и мъчейки се да мине колкото може по-скоро край устремените към него погледи на докторите, духовните лица и роднините. Княз Василий, отслабнал и побледнял през тия дни, изпроводи главнокомандуващия и няколко пъти тихо му повтори нещо.
	След като изпрати главнокомандуващия, княз Василий седна на един стол сам в залата, преметна високо крак върху крак, опря лакът на едното си коляно и закри очи с ръка. Като поседя тъй известно време, той стана и с необикновени за него бързи стъпки, озъртайки се подплашено, отиде през дългия коридор във вътрешната част на къщата при най-голямата княжна.
	Ония, които се намираха в полуосветената стая, приказваха помежду си с неравен шепот и всеки път млъкваха и поглеждаха с очи, пълни с въпрос и очакване, към вратата за покоите на умиращия, която издаваше слаб звук, когато някой излизаше или влизаше през нея.
	— Предел човешки — каза някакво старче, духовно лице, на дамата, която бе приседнала до него и го слушаше наивно, — пределът е поставен и него не можеш премина.
	— Мисля си, дали не е късно да го миропомазват? — добавяйки духовната му титла, попита дамата така, сякаш самата тя нямаше никакво мнение по този въпрос.
	— Велико тайнство е то, мила — отговори духовното лице и поглади с ръка плешивата си глава, по която се проточваха няколко кичура пригладени спъстрени коси.
	— Кой беше тоя? Самият главнокомандуващ ли е? — питаха в другия край на стаята. — Колко е младолик!
	— А е към седемдесет! Казват, че графът не познавал вече хората? Искали да го миропомазват?
	— Познавах един човек — седем пъти го миропомазваха.
	Средната княжна излезе от стаята на болния със следи от сълзи по очите и седна при доктор Лорен, който, облакътен на масата, седеше в грациозна поза под портрета на Екатерина.
	— Très beau — каза докторът, отговаряйки на въпроса за времето, — très beau, princesse, et puis, à Moscou on se croit à la campagne.*
	[* Много хубаво, много хубаво, княжна, а освен това Москва толкова много прилича на село.]
	— N’est-ce-pas?* — каза книжната, като въздъхна. Значи, може ли да пие нещо?
	[* Нали?]
	Лорен се замисли.
	— Взе ли лекарството?
	— Да.
	Докторът погледна часовника си.
	— Вземете чаша преварена вода и пуснете в нея une pincée (с тънките си пръсти той показа какво значи une pincée) de cremortartari… *
	[* Една щипка кремортартар.]
	— _Не имало слушай_ — каза на адютанта докторът немец — _слет трети утар да остане шив._
	— А какъв бодър мъж беше! — рече адютантът. — И на кого ще остане това богатство? — добави той шепнешком.
	— _Шелаещ ще се намерят_ — отвърна усмихнат немецът.
	Всички пак погледнаха вратата; тя скръцна и средната княжна, която бе приготвила казаното от Лорен питие, отиде да го занесе на болния. Докторът немец се приближи към Лорен.
	— Ще може ли да изкара до утре заран? — попита немецът на лош френски език.
	Лорен стисна устни и размаха пръст пред носа си строго и отрицателно.
	— Тая нощ, не по-късно — каза тихо той с благоприлична усмивка на самодоволство, че може ясно да разбира и определя положението на болния, и се отдалечи.
	През това време княз Василий отвори вратата към стаята на княжната.
	В стаята беше полутъмно, само две кандилца светеха пред иконите и миришеше хубаво на аромати за кадене и на цветя. Цялата стая бе наредена с дребни мебели — скринчета, шкафчета и масички. Зад паравана се виждаха белите покривки на високо пухено легло. Едно кученце залая.
	— Ах, вие ли сте, mon cousin?
	Тя стана и оправи косите си, които винаги, дори и сега, бяха тъй необикновено гладки, сякаш бяха направени от един къс с главата и покрити с лак.
	— Какво има, да не се е случило нещо? — попита тя. — Аз съм вече тъй наплашена.
	— Нищо, все същото; дойдох при тебе, Катиш, само да поприказваме по работа — рече князът, сядайки уморено на креслото, отгдето бе станала тя. — Колко много си го затоплила — каза той, — хайде седни тук, causons.*
	[* Да поговорим.]
	— Помислих да не би да се е случило нещо? — рече княжната и седна със своя неизменен каменно-строг израз на лицето, приготвена да слуша.
	— Исках да заспя, mon cousin, но не мога.
	— Е, как, мила моя? — каза княз Василий, хвана ръката на княжната и по навика си я дръпна надолу.
	Личеше, че това „е, как“ се отнасяше за много неща, които и двамата, без да ги именуват, разбираха.
	Княжната, с несъразмерно дългата си в сравнение с краката суха и права талия, гледаше княза направо и безстрастно с изпъкнали сиви очи. Тя поклати глава, въздъхна и погледна иконите. Тоя жест можеше да се вземе и като израз на тъга и преданост, и като израз на умора и на надежда за скорошна почивка. Княз Василий си го обясни като израз на умора.
	— Да не мислиш — рече той, — че на мене ми е по-леко? Je suis éreinté comme un cheval de poste*, но все пак трябва да поговоря с тебе, Катиш, и то много сериозно.
	[* Капнал съм като пощенски кон.]
	Княз Василий млъкна, бузите му почнаха да потрепват нервно ту на една, ту на друга страна, като придаваха на лицето му такова неприятно изражение, каквото лицето на княз Василий никога не вземаше в салоните. И очите му също не бяха като друг път: ту гледаха нахално-шеговито, ту се озъртаха уплашено.
	Със сухите си мършави ръце княжната държеше кученцето върху коленете си и гледаше внимателно княз Василий в очите; но личеше, че тя няма да наруши мълчанието с въпрос дори ако трябваше да мълчи до сутринта.
	— Вижте какво, мила моя княжна и братовчедко Катерина Семьоновна — продължи княз Василий, като пристъпи очевидно след вътрешна борба към продължение на онова, което бе казал вече, — в минути като сегашните трябва да се помисли за всичко. Трябва да се помисли за бъдещето, за вас… Нали знаеш, аз обичам всички ви като мои деца.
	Княжната го гледаше все тъй мътно и неподвижно.
	— Най-сетне трябва да се помисли и за моето семейство — продължи княз Василий, като отмести ядосано масичката, без да погледне княжната, — нали знаеш, Катиш, че вие — трите сестри Мамонтови и моята жена, — че ние сме единствените преки наследници на графа. Знам, знам колко ти е тежко да говориш и да мислиш за такива неща. И на мене не ми е по-леко; но, мила, аз съм вече към шестдесетте, трябва да бъдем готови за всичко. Знаеш ли, че изпратих да повикат Пиер и че като посочи ясно портрета му, графът поиска да го доведат при него?
	Княз Василий погледна въпросително княжната, но не можа да разбере — проумява ли тя какво й казва, или просто го гледа…
	— Само за едно нещо непрестанно моля Бога, mon cousin — отговори тя, — да бъде милостив към него и да позволи на неговата прекрасна душа да напусне спокойно тоя…
	— Да, така е — продължи нетърпеливо княз Василий, като потърка плешивата си глава и със злоба пак придърпа към себе си отместената масичка, — но най-сетне… най-сетне работата е там, че миналата зима, ти сама знаеш, графът написа завещание, с което, като пренебрегва преките си наследници и нас, оставя цялото си имущество на Пиер.
	— Малко ли завещания е писал — рече спокойно княжната, — но на Пиер той не е могъл да завещае! Пиер е незаконен.
	— Ma chère — каза изведнъж княз Василий, като притисна към себе си масичката, оживи се и почна да говори по-бързо, — ами ако графът е писал писмо до царя и го моли за осиновяването на Пиер? Разбираш ли, заради заслугите на графа молбата му ще бъде уважена…
	Княжната се усмихна така, както се усмихват хора, които мислят, че знаят работата по-хубаво от ония, с които разговарят.
	— Ще ти кажа нещо повече — продължи княз Василий, като я хвана за ръката, — писмото е било написано, макар и неизпратено, и царят знаел за него. Въпросът сега е само — дали е унищожено, или не. Ако не е, щом _всичко се свърши_ — княз Василий въздъхна, като показа с това какво разбира под думите _всичко се свърши_ — и отворят книжата на графа, завещанието с писмото ще бъде предадено на царя и молбата му сигурно ще бъде уважена. Пиер като законен син ще получи всичко.
	— А нашата част? — попита княжната, като се усмихна иронично, сякаш всичко друго, но само това не можеше да се случи.
	— Mais, ma pauvre Catiche, c’est clair comme le jour.* Тогава той ще бъде единствен законен наследник на всичко, а вие няма да получите и ей толкова. Ти, мила моя, трябва да знаеш дали са написани завещанието и писмото и дали са унищожени. И ако поради някоя причина са забравени, ти трябва да знаеш де са и да ги намериш, защото…
	[* Но, мила Катиш, това е ясно като бял ден.]
	— Само туй липсваше! — пресече го княжната с язвителна усмивка и без да променя израза на очите си. — Аз съм жена; според вас ние всички сме глупави; но аз зная поне толкова, че незаконният син не може да наследява… Un bâtard* — добави тя, като смяташе, че с тая чужда дума напълно ще покаже на княза неоснователността на твърдението му.
	[* Незаконен.]
	— Най-сетне как не можеш да разбереш, Катиш! Ти си толкова умна, как не разбираш, че ако графът е написал писмо до царя, с което го моли да признае сина му за законен, тогава Пиер вече няма да бъде Пиер, а граф Безухов, и тогава съгласно завещанието ще получи всичко. И ако завещанието и писмото не са унищожени, на тебе освен утешението, че си била добродетелна et tout ce qui s’en suit* — нищо друго няма да ти остане. Това е истината.
	[* И всичко, което следва от това.]
	— Аз знам, че завещанието е написано; но знам също така, че то е недействително, а изглежда, че вие, mon cousin, ме смятате за пълна глупачка — рече княжната с такъв израз, с какъвто говорят жените, които са убедени, че са казали нещо остроумно и оскърбително.
	— Мила моя княжна Катерина Семьоновна! — заговори нетърпеливо княз Василий. — Аз дойдох при тебе не да се заяждаме, а да поприказвам като с роднина, умна, добра, истинска роднина, за твоите интереси. За десети път ти казвам, че ако писмото до царя и завещанието в полза на Пиер са в книжата на графа, ти, гълъбчето ми, и сестрите ти не сте наследници. Ако не вярваш на мене, повярвай на хората, които разбират тия работи, току-що говорих с Дмитрий Онуфрич (той беше домашният адвокат), той каза същото.
	Очевидно нещо в мислите на княжната изведнъж се промени: тънките й устни побледняха (очите останаха същите), а гласът й, щом заговори, избухваше в такива силни възклици, каквито самата тя очевидно не бе очаквала.
	— Хубава работа! — рече тя. — Аз нищо не съм искала и не искам.
	Тя хвърли кученцето от коленете си и оправи гънките на роклята.
	— Ето благодарността, ето признателността към хората, които пожертвуваха всичко за него — каза тя. — Прекрасно! Много добре! На мене нищо не ми трябва, княже.
	— Да, но ти не си сама, ти имаш сестри — отговори княз Василий.
	Но княжната не го слушаше.
	— Да, аз знаех това отдавна, но бях забравила, че освен низост, измама, завист и интриги, освен неблагодарност, най-черна неблагодарност, нищо не можех да очаквам в тоя дом…
	— Знаеш ли, или не знаеш де е това завещание? — попита княз Василий с още по-силно потрепване на бузите.
	— Да, аз бях глупава, аз още вярвах в хората и ги обичах, и жертвувах себе си. А успяват само ония, които са подли и мръсни. Аз знам чии са тия интриги.
	Княжната искаше да стане, но князът я задържа за ръката. Княжната приличаше на човек, който изведнъж се е разочаровал в целия човешки род; тя гледаше злобно събеседника си.
	— Още не е късно, мила. Не забравяй, Катиш, че всичко това е сторено неволно, в минута на гняв и болест и след това е забравено. Наше задължение е, мила моя, да поправим неговата грешка, да облекчим последните му минути, като не му позволим да стори тая несправедливост, да не го оставим да умре с мисълта, че е направил нещастни хората, които…
	— Хората, които пожертвуваха всичко за него — поде княжната и пак се опита да стане, но князът не я пусна, — нещо, което той никога не можа да оцени. Не, mon cousin — прибави тя с въздишка, — аз няма да забравя, че на тоя свят не бива да чакаш награда, че в тоя свят няма ни чест, ни справедливост. На тоя свят трябва да бъдеш хитра и зла.
	— Хайде, voyons*, успокой се; аз познавам твоето прекрасно сърце.
	[* Хайде, хайде.]
	— Не, аз имам зло сърце.
	— Аз познавам твоето сърце — повтори князът, — ценя твоето приятелство и бих искал и ти да имаш същото мнение за мене. Успокой се и parlons raison*, докато има време — може би едно денонощие, може би един час; разправи ми всичко, каквото знаеш за завещанието, и най-важното — де е то: ти трябва да знаеш. Ние още сега ще го вземем и ще го покажем на графа. Той сигурно е забравил вече за него и ще поиска да го унищожи. Нали разбираш, че единственото ми желание е да изпълня свято неговата воля; само затова пристигнах тук. Аз съм тук само за да помагам нему и вам.
	[* Да приказваме разумно.]
	— Сега разбрах всичко. Знам чии са тия интриги. Знам — рече княжната.
	— Не е там работата, душо моя.
	— Това е вашето protégée, вашата мила Ана Михайловна, която аз не бих приела дори за горнична, тая подла, мръсна жена.
	— Ne perdons point de temps.*
	[* Да не губим време.]
	— Ах, не ми говорете! Миналата зима тя се вмъкна тук, наприказвала на графа такива гадости, такива мръсотии за всички ни, особено за Sophie — аз не мога да ги повторя, — че графът се разболя и две седмици не искаше да ни види. И знам, че през това време е написал тоя гаден, отвратителен документ; но аз мислех, че няма никакво значение.
	— Nous y voilà*, защо по-рано не ми каза нищо?
	[* Там е цялата работа.]
	— В мозаичната чанта, която той държи под възглавницата си. Сега зная — каза княжната, без да отговаря. — Да, ако имам някакъв грях, голям грях, това е омразата към тая мръсница — почти извика княжната, вече съвсем променена. — И защо се навира тя тук? Но аз ще й издумам всичко, всичко. Ще му дойде времето!



	XIX

	Докато в приемната и в стаята на княжната се водеха такива разговори, каретата с Пиер (когото бяха повикали) и с Ана Михайловна (която сметна, че трябва да отиде с него) влезе в двора на граф Безухов. Когато колелата на каретата затрополяха меко по постланата под прозорците слама, Ана Михайловна, която се обърна към спътника си с утешителни думи, видя, че той спи в ъгъла на каретата и го събуди. Пиер се оборави, слезе от каретата след Ана Михайловна и едва тогава помисли за срещата с умиращия си баща, която му предстоеше. Той забеляза, че бяха спрели не на парадния, а на задния вход. Когато слизаше от стъпалото на колата, двама души, облечени като еснафи, бързо изтичаха от входа в сянката на стената. Пиер се спря, съзря в сянката от двете страни на къщата още няколко такива хора. Ала нито Ана Михайловна, нито лакеят, нито кочияшът, които не можеха да не видят тия хора не им обърнаха внимание. Значи, тъй трябва, каза си Пиер и тръгна след Ана Михайловна. С бързи крачки Ана Михайловна се изкачваше по слабо осветената тясна каменна стълба, като подканваше изоставащия Пиер, който, макар да не разбираше защо изобщо трябваше да отива при графа и още по-малко — защо трябваше да минава по задната стълба, но съдейки по увереността и бързината на Ана Михайловна, си каза, че така е необходимо. По средата на стълбата насмалко не ги събориха някакви хора с кофи, които, тропайки с ботуши, изтичаха насреща им. Тия хора се притиснаха до стената, за да сторят път на Пиер и Ана Михайловна, и съвсем не се учудиха, че ги виждат.
	— Оттук ли се отива за стаите на княжните? — попита Ана Михайловна едного от тях.
	— Оттук — отговори лакеят със смел и висок глас, като че сега вече всичко беше позволено, — лявата врата, майко.
	— Графът може би не ме е викал — каза Пиер, когато се изкачи на площадката, — да бях отишъл в моята стая.
	Ана Михайловна се спря, за да я настигне Пиер.
	— Ah, mon ami! — каза тя и направи същия жест както сутринта със сина си, досягайки ръката му: — Croyez que je souffre autant que vous, mais soyez homme.*
	[* Ах, приятелю, повярвайте, че аз страдам не по-малко от вас, но бъдете мъж.]
	— Наистина, да взема да си отида? — попита Пиер, като гледаше ласкаво Ана Михайловна през очилата си.
	— Ah, mon ami, oubliez les torts qu’on a pu avoir envers vous, pensez que c’est votre père… peut-être à l’agonie. — Тя въздъхна. — Je vous ai tout de suite aimé comme mcn fils. Fiez vous à moi, Pierre. Je n’oublierai pas vos intérêts.*
	[* Забравете, приятелю, всичкото зло, което са ви причинили, помислете, че той е ваш баща… може би умиращ. Аз веднага ви обикнах като син. Доверете се на мене, Пиер. Аз няма да забравя вашите интереси.]
	Пиер не разбираше нищо: сега още по-силно му се стори, че всичко това трябва да бъде така и той тръгна покорно след Ана Михайловна, която отваряше вече вратата.
	Вратата водеше във вестибюла до задния вход. В ъгъла бе седнал един стар слуга на княжните и плетеше чорап. Пиер никога не бе дохождал в тия стаи и дори не предполагаше, че има такива покои. Изпревари ги една прислужница с шише на табла. Ана Михайловна я попита (като я нарече миличка и гълъбче) как са със здравето си княжните, а сетне повлече Пиер по-нататък из каменния коридор. В коридора първата врата вляво водеше в стаите на княжните. Горничната с шишето в бързината (както сега всичко се вършеше набързо в тая къща) не затвори вратата и когато минаваха край нея, Пиер и Ана Михайловна погледнаха неволно в онази стая, дето бяха седнали и разговаряха близо един до друг най-голямата княжна и княз Василий. Като ги видя, че минават, княз Василий направи нетърпеливо движение и се облегна назад; княжната скочи и с отчаян жест тръшна с все сила вратата, за да я затвори.
	Тоя жест толкова се различаваше от постоянното спокойствие на княжната, страхът, който се изписа по лицето на княз Василий, беше тъй несвойствен на неговата важност, че Пиер се спря и погледна въпросително през очилата своята ръководителка. Ана Михайловна не прояви учудване, тя само леко се усмихна и въздъхна, сякаш искаше да каже, че е очаквала всичко това.
	— Soyez homme, mon ami, c’est moi qui veillerai à vos intérêts* — рече тя в отговор на неговия поглед и тръгна още по-бързо по коридора.
	[* Бъдете мъж, приятелю, аз ще бдя над вашите интереси.]
	Пиер не разбираше в какво се състои работата и още по-малко какво значеше veiller à vos intérêts*, но разбираше, че всичко трябва да бъде точно тъй. През коридора влязоха в една полуосветена зала, съседна с приемната на графа. Тя беше една от ония студени и разкошни стаи, в които Пиер бе влизал откъм парадния вход. Но и в тази стая имаше на средата празна вана, а по килима — проляна вода. Насреща им излязоха на пръсти, без да им обръщат внимание, един слуга и псалт с кадилница. Влязоха в познатата на Пиер приемна с два италиански прозореца, с врата към зимната градина, с голям бюст и портрет на Екатерина в цял ръст. Все същите хора, почти в същите положения седяха в приемната и си шепнеха. Всички се смълчаха и изгледаха влязлата Ана Михайловна, бледна и с лице на много плакала жена, и дебелия, едър Пиер, който покорно, с наведена глава вървеше подире й.
	[* Да бдя над вашите интереси.]
	По лицето на Ана Михайловна се изписа съзнанието, че решителната минута е настъпила; с похвати на практична петербургска дама тя влезе в стаята още по-смело, отколкото заранта, без да изпуска Пиер. Чувствуваше, че тъй като води със себе си оногова, когото умиращият иска да види, сигурно ще я приемат. Тя изгледа набързо всички в стаята, съзря духовника на графа и не че се наведе, а изведнъж сякаш се смали, понесе се със ситни стъпки към духовника и прие почтително неговата благословия, а след това и на второто духовно лице.
	— Слава Богу, че успяхме — каза тя на духовното лице. — Всички ние, роднините, толкова се страхувахме. Тоя момък е синът на графа — добави по-тихо тя. — Ужасна минута!
	След тия думи тя се приближи до доктора.
	— Cher docteur — каза му тя, — ce jeune homme est le fils du comte… y a-t-il de l’espoir?*
	[* Драги докторе, тоя момък е синът на графа… Има ли надежда?]
	Докторът мълком и с бързо движение вдигна нагоре очи и рамене. Ана Михайловна със също такова движение дигна рамене и очи, като почти замижа, въздъхна и се дръпна от доктора към Пиер. Тя особено почтително и с тъжна нежност се обърна към Пиер.
	— Ayez confiance en sa miséricorde!* — каза му тя и като му посочи един малък диван да седне и да я почака, безшумно тръгна към вратата, която всички гледаха, и след едва чутия звук на тая врата изчезна зад нея.
	[* Имайте вяра в неговото милосърдие!]
	Решен да се подчинява във всичко на своята ръководителка, Пиер се запъти към дивана, който тя му бе посочила. Щом Ана Михайловна излезе, той забеляза, че погледите на всички в стаята се насочиха към него и в тях имаше нещо повече от любопитство и съчувствие. Той забеляза, че всички си шепнеха един на друг и го сочеха с поглед сякаш със страх и дори угоднически. Проявяваха уважение, каквото никога дотогава не бяха проявявали към него: една непозната нему дама, която приказваше с духовните лица, стана от мястото си и го покани да седне, адютантът дигна изтърваната от Пиер ръкавица и му я подаде; докторите млъкнаха почтително, когато той минаваше покрай тях, й се отдръпнаха, за да му сторят път. Отначало Пиер искаше да седне на друго място, за да не притеснява дамата, искаше сам да дигне ръкавицата и да мине встрани от докторите, които съвсем не му препречваха пътя; но изведнъж почувствува, че това щеше да бъде неприлично, почувствува, че тая нощ той е лице, което е длъжно да извърши някакъв страшен и очакван от всички обред, и затова трябва да приема услуги от всички. Той пое мълчаливо ръкавицата от адютанта, седна на мястото на дамата, като сложи големите си ръце на симетрично издадените си колене в наивната поза на египетска статуя, и си каза, че всичко това трябва да бъде тъкмо тъй и че тая вечер, за да не се обърка и да не извърши глупости, не бива да действува според своите разсъждения, а трябва да се остави напълно на волята на ония, които го ръководеха.
	Не бяха минали и две минути, когато княз Василий, облечен с кафтана си с три звезди и с величествено дигната глава, влезе в стаята. Той изглеждаше по-слаб от сутринта; очите му бяха по-големи от друг път, когато се озърна из стаята и видя Пиер. Той се приближи до него, хвана ръката му (нещо, което никога дотогава не бе правил) и я подръпна надолу, сякаш искаше да изпита дали тя се държи здраво.
	— Courage, courage, mon ami. Il a demandé à vous voir. C’est bien* — и поиска да си отиде.
	[* Дръж се, дръж се, приятелю. Той поиска да ви види. Това е хубаво.]
	Но Пиер сметна за потребно да го попита:
	— Как е здравето… — Той се обърка, тъй като не знаеше прилично ли е да нарече умиращия „граф“, а се срамуваше да го нарече баща.
	— Il a eu encoreuncoup, il y a une demi-heure. Той има още един удар. Courage, mon ami…*
	[* Преди половин час има още един удар. Дръж се, приятелю…]
	Мислите на Пиер бяха в такава неяснота, че при думата „удар“ си представи удар от някакво тяло, Той погледна княз Василий с недоумение и едва по-късно съобрази, че болестта се нарича удар. Минавайки край Лорен, княз Василий му каза няколко думи и мина на пръсти през вратата. Той не умееше да ходи на пръсти и подскачаше тромаво с цялото си тяло. След него мина най-голямата княжна, сетне — духовните лица и псалтовете; прислужниците също минаха през вратата. Зад тая врата се дочу някакво раздвижване и най-сетне с все така бледо, но твърдо в изпълнението на дълга си лице изтича Ана Михайловна, досегна ръката на Пиер и каза:
	— La bonté divine est inépuisable. C’est la cérémonie de l’extrême onction qui va commencer. Venez.*
	[* Божието милосърдие е неизчерпаемо. Ей сега ще почне ми помазването. Елате.]
	Пиер мина през вратата, като стъпваше по мекия килим, и забеляза, че и адютантът, и непознатата дама, и още някой от прислугата — всички минаха след него, сякаш сега вече не трябваше да искат разрешение, за да влязат в тази стая.



	XX

	Пиер знаеше добре тая голяма, разделена с колони и с арка стая, стените на която бяха покрити с персийски килими. Частта от стаята зад колоните, дето в едната страна имаше висок креват от махагон с копринени завеси, а в другата — голям иконостас, беше хубаво и ярко осветена, както са осветени църквите през вечерна служба. Под осветените ризи* на иконостаса бе поставено едно дълго волтеровско кресло и в креслото, подпълнено в горната част със снежнобели, неизмачкани, очевидно току-що сменени възглавници, лежеше покрита до кръста с яркозелена завивка познатата на Пиер величествена фигура на баща му, граф Безухов, със същата побеляла грива коси над широкото чело, която приличаше на лъвска, и със същите характерно благородни едри бръчки на красивото червено-жълто лице. Той лежеше точно под иконите: двете му дебели, големи ръце бяха измъкнати над завивката и сложени върху нея. В дясната му ръка, обърната надолу с дланта, беше пъхната между палеца и показалеца вощеница, придържана от един стар слуга, наведен иззад креслото. Над креслото се бяха изправили духовните лица в своите величествени бляскави одежди, с разстлани над тях дълги коси, със запалени свещи в ръце, и служеха тържествено-бавно. Малко зад тях бяха застанали двете по-млади княжни с кърпички в ръце и до очите си, а пред тях, със злобен и решителен вид, най-голямата, Катиш, която ни за миг не откъсваше поглед от иконите, сякаш искаше да каже на всички, че ако извърне очи, не отговаря за себе си. Ана Михайловна, с кротка тъга и всеопрощение по лицето, и непознатата дама се бяха изправили до вратата. Княз Василий бе застанал от другата страна на вратата, близо до креслото, зад един плюшен стол с резба, който бе обърнал с облегалото към себе си, за да облакъти на него лявата си ръка, която държеше свещ, а с дясната се кръстеше и всеки път, когато пръстите му досягаха челото, дигаше очи нагоре. Лицето му изразяваше спокойна набожност и упование на Волята Божия. „Толкова по-зле за вас, ако не разбирате тия чувства“ — като че казваше лицето му.
	[* Металически (златни или сребърни) украси, които покриват част от иконата. — Б.пр.]
	Зад него стояха адютантът, докторите и мъжката прислуга; мъжете и жените се бяха разделили, като че бяха в църква. Всички мълчаха, кръстеха се, чуваше се само църковното четене, сдържаното, плътно басово пеене и през минутите на мълчание — местене на нозе и въздишки. С важен израз, който показваше, че тя знае какво върши, Ана Михайловна прекоси цялата стая, за да отиде при Пиер и му даде свещ. Той я запали и улисан в наблюдаване на околните, почна да се кръсти с ръката, която държеше свещта.
	Най-малката, румена и смешлива, княжна Софи с бенката го гледаше. Тя се усмихна, скри лице в кърпичката си и дълго не то откриваше; но когато погледна Пиер, пак се засмя. Явно не можеше да го гледа, без да се смее, и знаеше това, ала не можеше да се сдържи да не го гледа, и за да избегне изкушенията, мина тихо зад колоната. В средата на службата гласовете на духовенството изведнъж млъкнаха; духовните лица си казаха нещо шепнешком; старият слуга, който придържаше ръката на графа, стана и се обърна към дамите. Ана Михайловна излезе напред, приведе се над болния и повика с пръст иззад гърба си Лорен. Французинът доктор, застанал без запалена свещ и облегнат до колоната в оная почтителна поза на чужденец, която показва, че въпреки разликата във вярата той разбира цялата важност на извършвания обред и дори го одобрява — отиде при болния с беззвучни стъпки на човек в разцвета на възрастта си, дигна от зелената завивка със своите бели тънки пръсти неговата свободна ръка, извърна се, почна да измерва пулса и се замисли. Дадоха на болния да пие нещо, раздвижиха се наоколо му, после отново отидоха по местата си и богослужението продължи. През това прекъсване Пиер забеляза, че княз Василий се измъкна иззад облегалото на стола и със същия вид, който показваше, че знае какво върши, а ако другите не го разбират, толкова по-зле за тях, не се приближи до болния, а мина покрай него, отиде при най-голямата княжна и заедно с нея тръгна към дъното на спалнята, към високия креват под копринени завеси. Оттам князът и княжната се скриха през задната врата, но преди да свърши службата, се върнаха един след друг на местата си. Пиер не обърна на това по-голямо внимание, отколкото на всичко останало, тъй като веднъж завинаги бе решил, че всичко, което ставаше тая вечер пред него, беше крайно необходимо.
	Звуците на църковното пение спряха и се чу гласът на едно духовно лице, което поздравяваше почтително болния с приемането на тайнството. Болният лежеше все тъй безжизнено и неподвижно. Около него всичко се размърда, чуха се стъпки и шепот, сред който най-рязко изпъкваше шепотът на Ана Михайловна.
	Пиер чу как тя каза:
	— Без друго трябва да се пренесе на кревата, тук съвсем няма да може…
	Болният бе тъй обграден от докторите, княжните и слугите, че Пиер не съзираше вече оная червено-жълта глава с бялата грива, която ни за миг не изчезваше от погледа му, макар че през всичкото време на църковната служба той виждаше и други лица. По предпазливите движения на хората, които бяха обградили креслото, Пиер разбра, че дигаха и пренасяха умиращия.
	— Дръж се за ръката ми, така ще го изтървеш — чу той уплашения шепот на един слуга, — отдолу… още един — казваха други гласове и тежкото дишане и местенето на нозете се ускори, сякаш тежестта, която носеха, беше свръх силите им.
	Носещите, между които беше и Ана Михайловна, дойдоха наспоред с момъка и за миг, иззад гърбовете и тиловете на хората, той съзря високите охранени, открити гърди, дебелите рамене на болния, дигнати нагоре от ония, които го държаха под мишниците, и бялата му къдрава лъвска глава. Тая глава, с извънредно широко чело и скули, с хубава чувствена уста и величествен студен поглед не бе обезобразена от близостта на смъртта. Тя беше същата, каквато я знаеше Пиер преди три месеца, когато графът го изпращаше за Петербург. Но тая глава се клатеше безпомощно от неравните стъпки на носещите и студеният безучастен поглед не знаеше на какво да се спре.
	Минаха няколко минути суетене около високия креват; хората, които пренасяха болния, се разотидоха. Ана Михайловна досегна ръката на Пиер и му каза: „venez“*. Заедно с нея Пиер се приближи до кревата, дето болният бе положен в тържествена поза, която очевидно имаше връзка с току-що извършеното тайнство. Той лежеше с глава, облегната високо на възглавниците. Ръцете му бяха сложени симетрично с дланите надолу върху зелената копринена завивка. Когато Пиер се приближи, графът гледаше право в него, но гледаше с такъв поглед, смисъла и значението на който човек не може да разбере. Тоя поглед или нищо не казваше, освен че докато човек има очи, те все трябва да гледат нанякъде, или пък говореше премного. Пиер се спря, без да знае какво да прави, и погледна въпросително към своята ръководителка Ана Михайловна. Ана Михайловна му направи бърз знак с поглед, посочи му ръката на болния, а с устните си й изпрати въздушна целувка. Като проточи внимателно шия, за да не закачи завивката, Пиер изпълни съвета й и целуна ширококостната и месеста ръка. Ни ръката, ни един мускул по лицето на графа не трепнаха. Пиер отново погледна въпросително Ана Михайловна, питайки я какво да прави сега. Ана Михайловна му показа с очи креслото до кревата. Пиер покорно почна да сяда в креслото, като продължаваше да пита с очи дали е направил, каквото трябва. Ана Михайловна кимна с глава одобрително. Пиер отново зае симетрично-наивното положение на египетска статуя, при което явно съжаляваше, че тромавото му и дебело тяло заема толкова голямо пространство, и напрягаше всичките си душевни сили, за да изглежда колкото е възможно по-малък. Той погледна графа. Графът гледаше онова място, дето се намираше лицето на Пиер, когато той стоеше изправен. Ана Михайловна показваше с израза си съзнание за трогателното значение на тая последна минута от срещата на бащата със сина. Това продължи две минути, които се сториха на Пиер цял час. Изведнъж едрите мускули и бръчки по лицето на графа потрепериха. Треперенето се засили, хубавата уста се изкриви (едва сега Пиер разбра до каква степен баща му е близо до смъртта), от изкривената уста се чу неясен, хрипкав звук. Ана Михайловна внимателно гледаше болния в очите и като се мъчеше да долови какво иска той, сочеше ту Пиер, ту питието, ту шепнешком-въпросително споменаваше името на княз Василий, ту сочеше завивката. Очите и лицето на болния изразяваха нетърпение. Той направи усилие да погледне слугата, който неотлъчно стоеше до възглавниците.
	[* Елате.]
	— Иска да се обърне на другата страна — прошепна слугата и се изправи, за да обърне тежкото тяло на графа с очи към стената.
	Пиер стана да помогне на слугата.
	Докато обръщаха графа, едната му ръка се отпусна безпомощно назад и той направи напразно усилие да я преметне. Дали графът бе съзрял ужасения поглед на Пиер, който гледаше тая безжизнена ръка, или в тоя миг някаква друга мисъл се мярна в умиращата му глава, но той погледна непослушната ръка, лицето на Пиер, по което бе изписан ужас, отново — ръката и по лицето му се появи съвсем несвойствена на чертите му слаба, страдалческа усмивка, която изразяваше като че насмешка над собственото му безсилие. Неочаквано, когато съзря тая усмивка, Пиер усети, че гърдите му потреперват, а в носа го сърби и сълзи замрежиха погледа му. Обърнаха болния на едната му страна, към стената. Той въздъхна.
	— Il est assoupi*1 — рече Ана Михайловна, като видя княжната, която идеше да я смени. — Allons*2.
	[*1 Той се унесе.]
	[*2 Да вървим.]
	Пиер излезе.



	XXI

	В приемната нямаше вече никой освен княз Василий и най-голямата княжна, които бяха седнали под портрета на Екатерина и оживено разговаряха за нещо. Щом видяха Пиер й ръководителката му, те млъкнаха. На Пиер му се стори, че княжната скри нещо и прошепна:
	— Не мога да гледам тая жена.
	— Catiche a fait donner du thé dans le petit salon — каза княз Василий на Ана Михайловна — Allez, ma pauvre Ана Михайловна, prenez quelque chose, autrement vous ne suffirez pas.*
	[* Катиш нареди да донесат чай в малкия салон. Идете, клета Ана Михайловна, да се подкрепите, иначе не ще издържите.]
	На Пиер той не каза нищо, само сърдечно му стисна ръката по-долу от рамото. Пиер и Ана Михайловна отидоха в petit salon*.
	[* Малкия салон.]
	— Il n’y a rien qui restaure comme une tasse de cet excellent thé russe après une nuit blanche* — каза с израз на сдържано оживление Лорен, който сърбаше от тънката китайска чашка без дръжка, застанал прав в малката кръгла зала пред масата, дето бяха сложени прибори за чай и студена вечеря. Около масата се бяха събрали, за да подкрепят силите си, всички, които се намираха тая нощ в дома на граф Безухов. Пиер помнеше добре тая малка кръгла зала с огледала и малки масички. През време на баловете в дома на графа Пиер, който не знаеше да танцува, обичаше да седи в тая малка зала с огледала и да наблюдава как дамите в бални тоалети, с брилянти и бисери по голите рамене, минавайки през тая стая, се оглеждаха в ярко осветените огледала, дето техните отражения се повтаряха неколкократно. Сега същата тази стая бе едва осветена от две свещи и сред нощта на една малка масичка бяха сложени в безредие прибор за чай и чинии и най-различни, не празнични по вид хора си приказваха шепнешком, седяха тук и с всяко движение, с всяка дума показваха, че никой не забравя онова, което става сега и което ще става още в спалнята. Пиер не яде, макар че много му се ядеше. Той се озърна въпросително към ръководителката си и видя, че тя отново отива на пръсти в приемната, дето бяха останали княз Василий и голямата княжна. Пиер си каза, че и това трябва да бъде тъй и след известно време тръгна подир нея. Ана Михайловна бе застанала до княжната и двете едновременно говореха с развълнуван шепот.
	[* След безсънна нощ нищо друго не възстановява силите така, както една чашка от тоя великолепен руски чай.]
	— Позволете ми, княгиньо, да знам кое е необходимо и кое не — казваше княжната очевидно в същото развълнувано състояние, в каквото бе, когато затръшна вратата на стаята си.
	— Но, мила княжна — рече кротко и убедително Ана Михайловна, като препречи пътя към спалнята и не пускаше княжната да мине, — няма ли да бъде това премного тежко за клетия вуйчо в тия минути, когато му е потребна почивка? В такива минути разговор за мирски неща, когато душата му е вече приготвена…
	Княз Василий седеше на креслото в безцеремонната си поза, метнал високо крак върху крак. Бузите му силно потрепваха и когато се отпускаха, изглеждаха по-дебели в долната си част; но той имаше вид на човек, който не се интересува от разговора на двете дами.
	— Voyons, ma bonne Ана Михайловна, laissez faire Catiche.* Нали знаете колко я обича графът.
	[* Не, мила Ана Михайловна, оставете Катиш да прави, каквото знае.]
	— Аз дори не зная какво има в тоя документ — рече княжната, обръщайки се към княз Василий, и посочи мозаичната чанта, която държеше в ръце. — Знам само, че истинското завещание е в бюрото му, а това е някакъв забравен документ…
	Тя искаше да избиколи Ана Михайловна, но Ана Михайловна подскочи и пак й препречи пътя.
	— Знам, мила, добра княжна — рече Ана Михайловна, като хвана с ръка чантата, и то тъй здраво, че личеше — няма да я пусне лесно. — Мила княжна, моля, умолявам ви, пожалете го. Je vous en conjure…*
	[* Заклевам ви…]
	Княжната мълчеше. Чуваха се само звуковете от усилията в борбата за чантата. Явно е, че ако тя каже нещо, ще каже съвсем не ласкателни неща за Ана Михайловна. Ана Михайловна държеше здраво, но въпреки това гласът й запазваше сладникавата си провлеченост и мекота.
	— Пиер, елате насам, мили. Мисля, че той не е излишен в роднинския съвет, нали, княже?
	— Но защо мълчите, mon cousin? — извика неочаквано княжната толкова високо, че в салона я чуха и се уплашиха от гласа й. — Защо мълчите, когато тук някакви бог знае какви хора си позволяват да се бъркат и да правят сцени пред прага на стаята на умиращия? Интригантка! — прошепна злобно тя и дръпна с все сила чантата, но Ана Михайловна пристъпи няколко крачки, за да не се отдели от чантата, и хвана ръката й.
	— Oh! — каза княз Василий укорно и учудено. Той стана. — C’est ridicule. Voyons*, пуснете. Казвам, ви.
	[* Това е смешно. Хайде де…]
	Княжната пусна чантата.
	— И вие!
	Ана Михайловна не го послуша.
	— Пуснете, казвам ви. Аз се нагърбвам с всичко. Аз ще отида и ще го попитам. Аз… задоволява ли ви това?
	— Mais, mon prince* — каза Ана Михайловна, — след едно такова велико тайнство дайте му малко спокойствие. Ето вие, Пиер, кажете вашето мнение — обърна се тя към момъка, който бе дошъл съвсем близо до тях и гледаше смаян озлобеното, изгубило всякакво приличие лице на княжната и подскачащите бузи на княз Василий.
	[* Но, княже…]
	— Не забравяйте, че ще отговаряте за всички последици — рече строго княз Василий, — вие не знаете какво вършите.
	— Мръсна жена! — извика княжната, хвърли се неочаквано срещу Ана Михайловна и грабна от ръцете й чантата.
	Княз Василий наведе глава и разпери ръце.
	В същия миг вратата, страшната врата, която Пиер толкова дълго гледа и която се отваряше толкова тихо, се разтвори бързо и шумно, блъсна се в стената и средната княжна изскочи отвътре, като плесна ръце.
	— Какво правите! — каза тя отчаяно. — Il s’en va et vous me laissez seule.*
	[* Той умира, а вие ме оставяте сама.]
	Най-голямата княжна изпусна чантата. Ана Михайловна бързо се наведе, грабна спорната вещ и отърча в спалнята. Най-голямата княжна и княз Василий се опомниха и тръгнаха подире й. След няколко минути първа излезе оттам най-голямата княжна, с бледо и сухо лице и прехапана долна устна. Щом съгледа Пиер, по лицето й се изписа неудържима злоба.
	— Да, радвайте се сега — каза тя, — вие чакахте това.
	И като зарида, тя закри лице с кърпичката си и изтича от стаята.
	След княжната излезе княз Василий. Залитайки, той стигна до дивана, дето седеше Пиер, и се тръшна на него, като закри очи с ръка. Пиер забеляза, че беше блед и че долната му челюст подскачаше и трепереше като в треска.
	— Ах, мили мой! — каза той, като хвана Пиер за лакътя; и в гласа му имаше искреност и слабост, каквито дотогава Пиер никога не бе забелязвал у него. — Колко грехове вършим ние, колко лъжем и всичко за какво? Аз съм вече към шейсетте, мили… Ами че аз… Всичко ще се свърши със смъртта, всичко. Смъртта е ужасна. — Той заплака.
	Ана Михайловна излезе последна. Тя отиде при Пиер с тихи, бавни стъпки.
	— Пиер!… — рече тя.
	Пиер я погледна въпросително. Тя целуна момъка по челото, като го измокри със сълзи. Тя помълча малко.
	— Il n’est plus…*
	[* Него вече го няма…]
	Пиер я гледаше, през очилата си.
	— Allons, je vous reconduirai. Tâchez de pleurer. Rien ne soulage, comme les larmes.*
	[* Елате, аз ще ви изпроводя. Опитайте се да плачете. Нищо не облекчава така, както сълзите.]
	Тя го заведе в тъмния салон и Пиер се зарадва, че там никой не виждаше лицето му. Ана Михайловна го остави и когато се върна, той, сложил длан под главата си, спеше дълбоко.
	На заранта Ана Михайловна каза на Пиер:
	— Oui, mon cher, c’est une grande perte pour nous tous. Je ne parle pas de vous. Mais Dieu vous soutiendra, vous êtes jeune et vous voilà à la tête d’une immense fortune, je l’espère. Le testament n’a pas été encore ouvert. Je vous connais assez pour savoir que cela ne vous tournera pas la tête, mais cela vous impose des devoirs et il faut être homme.*
	[* Да, драги, това е голяма загуба за всички ни, без да говоря за вас. Но Бог ще ви подкрепи, вие сте млад и, надявам се, вече сте притежател на грамадно богатство. Завещанието не е още отворено. Аз ви познавам достатъчно добре и съм уверена, че това няма да ви замае главата, но то налага задължения и трябва да бъдете мъж.]
	Пиер мълчеше.
	— Peut-être plus tard je vous dirai, mon cher, que si je n’avais pas été là, Dieu sait ce qui serait arrivé. Vous savez, mon oncle avant-hier encore me prometait de ne pas oublier Boris. Mais il n’a pas eu le temps. J’espère, mon cher ami, que vous remplirez le désir de votre père.*
	[* По-късно може би ще ви разкажа, че ако не бях аз тук, бог знае какво би се случило. Вие знаете, нали, че завчера вуйчо ми обеща да не забрави Борис, но не успя. Надявам се, драги приятелю, че вие ще изпълните желанието на баща си.]
	Пиер не разбираше нищо, червеше се стеснително и мълчаливо гледаше княгиня Ана Михайловна. След като поговори с Пиер, Ана Михайловна отиде у Ростови и си легна да спи. На заранта, когато стана, почна да разправя на Ростови и на всичките си познати подробностите по смъртта на граф Безухов. Тя казваше, че графът умрял тъй, както и тя самата би желала да умре, че неговият край бил не само трогателен, но и поучителен; а последната среща на бащата и сина била толкова трогателна, че тя не можела да си я спомня без сълзи и че не знаела в тия страшни минути кой се е държал по-добре: бащата, който в последните си минути си спомнил за всичко и всички и казал такива трогателни думи на сина си, или Пиер, който бил така съкрушен, че било жално да го гледаш, и въпреки туй се мъчел да скрие скръбта си, за да не огорчи умиращия си баща. „C’est pénible, mais cela fait du bien: ça élève l’âme de voir des hommes, comme le vieux comte et son digne fils“* — казваше тя. Без да одобрява постъпките на, княжната и на княз Василий, тя разказваше и за тях, но под голяма тайна и шепнешком.
	[* Това е тежко, но поучително; когато виждаш хора като стария граф и неговия достоен син, душата ти се възвишава.]



	XXII

	В Ли`сие Гори, имението на княз Николай Андреевич Болконски, всеки ден очакваха пристигането на младия княз Андрей и княгинята; но това очакване не беше нарушило стройния ред, по който вървеше животът в дома на стария княз. Откак през царуването на Павел бе заточен на село, генерал ан шеф княз Николай Андреевич, наричан във висшето общество „le roi de Prusse“*, живееше постоянно в имението си Ли`сие Гори с дъщеря си княжна Маря и компаньонката й m-lle Bourienne. И макар че след възцаряването на новия цар бе позволено да отива в столицата, той продължаваше да живее на село, без да излиза оттам, като казваше, че комуто потрябва, ще пропътува сто и петдесет версти от Москва до Ли`сие Гори, а лично нему никой и нищо не му трябвало. Той казваше, че има само два извора на хорските пороци: безделието и суеверието, и че има само две добродетели: деятелността и умът. Сам се занимаваше с възпитанието на дъщеря си и за да развие в нея главните добродетели, даваше й уроци по алгебра и геометрия и разпределяше целия й живот в непрекъснати занимания. Той самият биваше постоянно зает: ту пишеше спомените си, ту правеше изчисления из висшата математика, ту изработваше на струг табакери, ту работеше в градината, ту надзираваше строежите, които не спираха в имението му. Тъй като най-важното условие за деятелността е редът, в неговия начин на живот редът стигаше до последната степен на точността. Той се явяваше на трапезата при едни и същи неизменни условия и не само в един и същ час, но и в една и съща минута. С хората, които бяха около него, от дъщеря му до слугите, князът беше рязък и неизменно взискателен и затова, без да бъде жесток, той вдъхваше такъв страх и почит, каквито мъчно можеше да постигне и най-жестокият човек. Макар че беше в оставка и нямаше вече никакво влияние в държавните работи, всеки началник на губернията, дето беше имението на княза, смяташе за свое задължение да му се представи и също като архитекта, градинаря или княжна Маря чакаше определения час, когато князът щеше да влезе в чакалнята с високия потон. И всеки в тая чакалня изпитваше същото чувство на почит и дори страх, когато грамадно-високата врата на кабинета се отваряше и се показваше дребната фигура на стареца с напудрена перука, с малки сухи ръчички и надвиснали, побелели вежди, които понякога, когато той се намръщваше — закриваха блясъка на умните и младежки блестящи очи.
	[* Пруски крал.]
	В деня, когато щяха да пристигнат младите, княжна Маря както обикновено влезе в определеното време в чакалнята за утринния поздрав и със страх се прекръсти и прочете на ум молитвата си. Всеки ден тя влизаше тук и всеки ден се молеше: да мине благополучно тая всекидневна среща.
	Старият слуга с напудрена перука, който седеше в чакалнята, стана с леко движение и каза шепнешком: „Заповядайте.“
	Зад вратата се чуваха равномерните звуци на струга. Княжната боязливо дръпна вратата, която се отваряше лесно и плавно, и спря на прага. Князът работеше на струга, извърна се да погледне и продължи работата си.
	Грамадният кабинет беше изпълнен с неща, очевидно непрестанно употребявани. Голямата маса, по която бяха сложени книги и планове, високите стъклени библиотечни шкафове с ключове на вратичките, високата маса за писане стоешком, на която имаше разтворена тетрадка, стругът с наредени инструменти и разпилени наоколо стружки — всичко сочеше постоянна, разнообразна и доста голяма дейност. От движенията на малкия крак, обут в татарско, извезано със сребърна сърма ботушче, от твърдото натискане на жилестата суха ръка личеше, че князът все още има упоритата и много издръжлива сила на една бодра старост. Като завъртя колелото няколко пъти, махна крака си от педала на струга, избърса длетото, пусна го в кожения джоб, прикрепен към струга, приближи до масата и повика дъщеря си. Той никога не благославяше децата си, само приближи към нея бодливата си, още необръсната днес буза и каза, като я изгледа строго и в същото време внимателно нежно:
	— Здрава ли си?… Седни тогава!
	Взе тетрадката по геометрия, изписана от неговата ръка, и подръпна с крак креслото си.
	— За утре! — каза той, като намери бързо страницата и отбеляза с твърдия си нокът от един параграф до друг.
	Княжната се наведе над тетрадката върху масата.
	— Чакай, имаш писмо — каза неочаквано старецът, извади от прикрепения над масата джоб един плик, надписан с женски почерк, и го хвърли на масата.
	При вида на писмото лицето на княжната се покри с червени петна. Тя го взе бързо, и се приведе над него.
	— От Елоиза ли е? — попита князът и при студената му усмивка се показаха още здрави и жълтеникави зъби.
	— Да, от Жули — рече княжната, като го погледна боязливо и се усмихна боязливо.
	— Ще ти дам още две писма, но третото ще прочета — каза строго князът, — страхувам се, че си пишете много празни работи. Третото ще го прочета.
	— Можете да прочетете и това, mon père* — отговори княжната, като се изчерви още повече, и му подаде писмото.
	[* Татко.]
	— Третото, казах, третото — извика отсечено князът, като бутна писмото, облакъти се на масата и приближи тетрадката с чертежите по геометрия.
	— Е, госпожице — почна старецът, навеждайки се над тетрадката по-близо до дъщеря си, и сложи едната си ръка върху гърба на креслото, дето седеше княжната, тъй че княжната се усети обкръжена от всички страни с толкова отдавна познатия тютюнев и старчески остър мирис на баща си. — Е, госпожице, тия триъгълници са подобни един на друг; както виждаш, ъгълът a b c…
	Княжната се вглеждаше уплашено в очите на баща си, които блестяха близко до нея: червените петна се губеха и появяваха по лицето й и личеше, че тя не разбира нищо и толкова се бои, че страхът ще й попречи да разбере всички по-нататъшни обяснения на баща й, колкото и ясни да бяха те. Учителят ли бе виновен, или ученичката бе виновна, но всеки ден се повтаряше едно и също нещо: на княжната й притъмняваше пред очите, тя не виждаше и не чуваше нищо, усещаше само близо до себе си слабото лице на строгия си баща, усещаше дъха и мириса му и мислеше само как по-скоро да се измъкне от кабинета и в своята стая да проумее на свобода задачата. Старецът излизаше от кожата си: със силен тропот отместваше и придърпваше креслото, на което бе седнал, правеше усилия да не кипне и почти всеки път кипваше, хокаше, а по някой път и запращаше тетрадката.
	Княжната сбърка отговора.
	— Е, как да не си глупачка! — извика князът, блъсна тетрадката и бързо се извърна, но веднага стана, разходи се из стаята, досегна с ръце косите на княжната и отново седна.
	Той се приближи и продължи обяснението.
	— Не бива така, княжна, не бива — каза той, когато княжната взе и затвори тетрадката със зададения урок и се готвеше вече да излиза, — математиката е велико нещо, госпожице. А не ща да приличаш на нашите глупави дами. Като свикнеш — ще я обикнеш. — Той я потупа по бузата. — И глупостите ще изхвръкнат от главата ти.
	Тя поиска да излезе, но той я спря с жест и взе от високата маса една нова, неразрязана книга.
	— Ето, твоята Елоиза ти изпраща и някакъв _Ключ на тайнството_. Религиозна. А пък аз не се бъркам в ничия вяра… Прегледах я. Вземи. Хайде, върви, върви!
	Той я потупа по рамото и сам затвори вратата след нея.
	Княжна Маря се върна в стаята си с тъжен, изплашен израз, който рядко изчезваше и правеше нейното грозно, болезнено лице още по-грозно, и седна до писмената си маса, наредена с миниатюрни портрети и отрупана е тетрадки и книги. Колкото баща й бе човек на реда, толкова княжната живееше в безредие. Тя сложи тетрадката по геометрия и нетърпеливо разпечата писмото. Писмото беше от най-близката, още от детинство приятелка на княжната; тая приятелка бе същата Жули Карагина, която беше ходила на имен ден у Ростови. Жули пишеше:

	„Chère et excellente amie, quelle chose terrible et effrayante que l’absence! J’ai beau me dire que la moitié de mon existence et de mon bonheur est en vous, que malgré la distance qui nous sépare, nos coeurs sont unis par des liens indissolubles; le mien se révolte contré la destinée, et je ne puis, malgré les plaisirs et les distractions qui m’entourent, vaincre une certaine tristesse cachée que je ressens au fond du coeur depuis notre séparation. Pourquoi ne scmmes-nous pas réunies, comme cet été dans votre grand cabinet sur le canapé bleu, le canapé à confidences? Pourquoi ne puis-je, comme il y a trois mois, puiser de nouvelles forces morales dans votre regard si doux, si calme et si pénétrant, regard que j’aimais tant et que je crois voir devant moi, quand je vous êcrisl“*

	[* „Мила и безценна приятелко, какво страшно и ужасно нещо е раздялата! Колкото и да си повтарям, че половината от моето съществуване и моето щастие е във вас и че въпреки разстоянието, което ни разделя, сърцата ни са свързани неразривно, моето сърце се възмущава от съдбата и въпреки удоволствията и развлеченията, с които съм заобиколена, не мога да надвия известна скрита тъга, която изпитвам в дъното на сърцето си от деня на раздялата ни. Защо не сме заедно, както миналото лято, във вашия голям кабинет, на синия диван, на дивана «на признанията»? Защо не мога както преди три месеца да почерпя нови нравствени сили от вашия поглед, кротък, спокоен и проницателен, който толкова обичах и който сега, когато ви пиша, виждам пред себе си?“]
	Като прочете дотук, княжна Маря въздъхна и се вгледа в голямото огледало, изправено вдясно от нея. Огледалото отрази едно грозно, слабо тяло и мършаво лице. Очите, винаги тъжни, се оглеждаха сега в огледалото особено безнадеждно. „Тя ме ласкае“ — помисли княжната, извърна се и продължи да чете. Ала Жули не ласкаеше приятелката си: наистина очите на княжната, големи, дълбоки и лъчисти (понякога сякаш лъчи от топла светлина излизаха на снопчета от тях), бяха толкова хубави, че много често, въпреки некрасивостта на цялото лице, тия очи ставаха по-привлекателни от красотата. Но княжната никога не виждаше хубавия израз на очите си, оня израз, който те добиваха, когато тя не мислеше за себе си. Щом се погледнеше в огледалото, лицето й, както на всички хора, добиваше пресилено-неестествен, грозен израз. Тя продължи да чете:

	„Tout Moscou ne parle que de guerre. L’un de mes deux frères est déjà à l’étranger, l’autre est avec la garde, qui se met en marche vers la frontière. Notre cher empereur a quitté Pêtersbourg et, à ce qu’on prétend, compte lui-même exposer sa précieuse existence aux chances de la guerre. Dieu veuille que le monstre corsicain, qui détruit le repos de l’Europe soit terrassé par l’ange que le Tout-Puissant, dans sa miséricorde, nous a donné pour souverain. Sans parler de mes frères, cette guerre m’a privée d’une relation des plus chères à mon coeur. Je parle du jeune Nicolas Rostoff, qui avec son enthousiasme n’a pu supporter l’inaction et a quitté l’université pour aller s’enrôler dans l’armée. Eh bien, chère Marie, je vous Avouerai que, malgié son extrême jeunesse, son départ pour l’armée a été un grand chagrin pour moi. Le jeune homme, dont je vous parlais cet été, a tant de noblesse, de véritable jeunesse qu’on rencontre si rarement dans le siècle où nous vivons parmi, nos vieillards de vingt ans. Il a surtout tant de franchise et de coeur. Il est tellement pur et poétique, que mes relations avec lui, quelque passagères qu’elles fussent, ont été l’une, des plus douces jouissances de mon pauvre coeur, qui a déjà fant souffert. Je vous raconterai un jour nos adieux et tout te qui s’est dit en partant. Tout cela est encore trop frais. Àh, chère amie, vous êtes heureuse de ne pas connaître ces jouissances et ces peines si poignantes. Vous êtes heureuse, puisque les dernières — sont ordinairement les plus fortes! Je sais fort bien que le comte Nicolas est trop jeune pour pouvoir jamais devenir pour moi quelque chose de plus qu’un ami, mais cette douce amitié, ces relations si poétiques et si pures ont été un besoin pour mon coeur. Mais n’en parlons plus. La grande nouvelle du jour qui occupe tout Moscou est la mort du vieux comte Безухов et son héritage. Figurez-vous que les trois princesses n’ont reçu que très peu de chose, le prince Basile rien, et que c’est M. Pierre qui a tout hérité, et qui par-dessus le marché a été reconnu pour fils légitime, par conséquent Comte Безухов est possesseur de la plus belle fortune de la Russie. On prétend que le prince Basile a joué un très vilain rôle dans toute cette histoire et qu’il est reparti tout penaud pour Pêtersbourg.
	Je vous avoue que je comprends très peu toutes ces affaires de legs et de testament; ce que je sais, c’est que depuis que le jeune homme que nous connaissions tous sous le nom de M. Pierre tout Court est devenu comte Безухов et possesseur de l’une des plus grandes fortunes de la Russie, je m’amuse fort a observer le changement de ton et des manières des mamans accablées de tilles à marier et des demoiselles elles-mêmes à l’égard de cet individu, qui, par parenthèse, m’a paru toujours être un pauvre sire. Comme on s’amuse depuis deux ans à me donner des promis que je ne connais pas le plus souvent, la chronique matrimoniale de Moscou me fait comtesse Безуховая. Mais vous sentez bien que je ne me soucie nullement de le devenir. A propos de mariage, savez-vous que tout dernièrement _la tante en général_ Ана Михайловна m’a confié sous le sceau du plus grand secret un projet de mariage pour vous. Ge n’est ni plus ni moins, que le fils du prince Basile, Anatole, qu’on voudrait ranger en le mariant à une personne riche et distinguée, et c’est sur vous qu’est tombé le choix des parents. Je ne sais comment vous envisagerez la chose, mais j’ai cru de mon devoir de vous en avertir. On le dit très beau et très mauvais sujet; c’est tout ce que j’ai pu savoir sur son compte.
	Mais assez de bavardage comme cela. Je finis mon second feuillet, et maman me fait chercher pour aller dîner chez les Apraksines. Lisez le livre mystique que je vous envoie et qui fait fureur chez nous. Quoiqu’il y ait des choses dans ce livre difficiles à atteindre avec la faible conception humaine, c’est un livre admirable dont la lecture calme et élève l’âme. Adieu. Mes respects à monsieur votre père et mes compliments à m-elle Bourienne. Je vous embrasse comme je vous aime.
	Julie
	_P.S. Donnez-moi des nouvelles de votre frère et de sa charmante petite femme._“*

	[* „Цяла Москва говори само за война. Единият от двамата ми братя е вече в чужбина, другият — в гвардията, която потегля към границата. Нашият мил монарх напуска Петербург и както предполагат, възнамерява сам да изложи на случайностите на войната своето скъпоценно съществуване. Дай Боже корсиканското чудовище, което смущава спокойствието на Европа, да бъде низвергнато от ангела, когото всемогъщият в своята благост е поставил като повелител над нас. Без да споменавам за братята ми, тая война ме лиши от най-близка на сърцето ми връзка. Говоря за младия Николай Ростов, който поради ентусиазма си не можа да понесе бездействието и напусна университета, за да постъпи в армията. Признавам ви, мила Мари, че въпреки извънредната му младост, неговото заминаване за армията бе голяма скръб за мене. Тоя млад човек, за когото ви разправях миналото лято, има толкова благородство и истинска младост, които тъй рядко се срещат в наше време — сред нашите двадесетгодишни старци! Особено големи са неговата откровеност и неговото сърце. Той е толкова чист и пълен с поезия, че макар и съвсем бързолетни, моите отношения с него бяха една от най-сладостните, радости на клетото ми сърце, което толкова много вече е страдало. Някой ден ще ви разправя за нашето сбогуване и за всичко, което се казва при сбогуването. Сега всичко това е още много прясно… Ах, мила приятелко, вие сте щастлива, че не познавате тия остри наслади и тия остри скърби. Вие сте щастлива, защото последните обикновено са по-силни от първите. Аз зная много, добре, че граф Николай е твърде млад, за да стане за мене нещо по-друго от приятел. Ала това сладко приятелство, тия толкова поетични и толкова чисти отношения бяха потребност на сърцето ми. Но стига за това. Най-важната новина, с която се занимава сега цяла Москва, е смъртта на стария граф Безухов и наследството, което е оставил. Представете си, трите княжни получили нещо съвсем дребно, княз Василий нищо, а Пиер е наследник на всичко и освен туй признат за законен син и затова е граф Безухов и собственик на най-голямото състояние в Русия. Разправя се, че княз Василий играл много мръсна роля в цялата тая история и че си е заминал за Петербург много сконфузен.
	Да ви призная, аз почти нищо не разбирам от всички тия работи по духовните завещания; зная само, че откак момъкът, когото всички познавахме просто под името Пиер, стана граф Безухов и собственик на едно от най-големите състояния в Русия, мене ме забавляват наблюденията върху промяната в тона на мамичките, които имат щерки за омъжване, и на самите госпожици към тоя господин, който, казано в скоби, винаги ми се е струвал твърде нищожен. Тъй като от две години насам всички се забавляват да ми търсят кандидати, повечето от които аз не познавам, брачната хроника на Москва ме прави графиня Безухова. Но вие разбирате, нали, че аз никак не желая това. А — щом става дума за бракове: знаете ли, че неотдавна _всеобщата леля_ Ана Михайловна ми повери под най-строга тайна намерението си да уреди вашето омъжване. Кандидатът е ни повече, ни по-малко синът на княз Василий, когото искат да наредят добре, като го оженят за богата и знатна мома, и изборът на родителите паднал на вас. Не зная как ще погледнете на тая работа, но сметнах за свой дълг да ви я съобщя предварително. Разправят, че той бил много хубав и голям развейпрах. Това е всичко, което можах да науча за него.
	Но стига съм бъбрила. Свършвам втория си лист, а мама праща да ме викат, за да отидем на обяд у Апраксини.
	Прочетете мистичната книга, която ви изпращам; тук тя има грамаден успех. Макар и да съдържа неща, които мъчно могат да се разберат от слабия човешки ум, тя е отлична книга; четенето й успокоява и възвишава душата. Довиждане. Моите уважения на баща ви и поздрав на мамзел Буриен. Прегръщам ви от все сърце.
	Жули
	P.S. Съобщете ми как е брат ви и неговата прелестна женичка.“]
	Княжната помисли, усмихна се замислено (от което лицето й, озарено от лъчистите очи, съвсем се преобрази), изведнъж стана и като стъпваше, тежко, седна до масата. Тя взе хартия и ръката й бързо се задвижи по нея. Написа в отговор следното:

	„Chère et excellente amie. Votre lettre du 13 m’a causé une grande joie. Vous m’aimez donc toujours, ma poétique Julie. L’absence dont vous dites tant de mal, n’a donc pas eu son influence habituelle sur vous. Vous vous plaignez de l’absence — que devrai-je dire moi, si j’osaisme plaindre, privée de tous ceux qui me sont chers? Ah! si nous n’avions pas la religion pour nous consoler, la vie serait bien triste. Pourquoi me supposez-vous un regard sévère quand vous me parlez de votre affection pour le jeune homme? Sous ce rapport je ne suis rigide que pour moi. Je comprends ces sentiments chez les autres et si je ne puis approuver ne les ayant jamais ressentis, je ne les condamne pas. Il me paraît seulement que l’amour chrétien, l’amour du prochain, l’amour pour ses ennemis est plus méritoire, plus doux et plus beau, que ne le sont les sentiments que peuvent inspirer les beaux yeux d’un jeune homme à une jeune fille poétique et aimante comme vous.
	La nouvelle de la mort du comte Безухов nous est parvenue avant votre lettre, et mon père en a été très affecté. Il dit que c’était Pavant-dernier représentant du grand siècle, et qu’à présent c’est son tour; mais qu’il fera son possible pour que son tour vienne le plus tard possible. Que Dieu nous garde de ce terrible malheur! Je ne puis partager votre opinion sur Pierre que j’ai connu enfant. Il me paraissait toujours avoir un coeur excellent, et c’est la qualité que j’estime le plus dans les gens. Quant à son héritage et au rôle qu’y a joué le prince Basile, c’est bien triste pour tout les deux. Ah! chère amie, la parole de notre divin Sauveur qu’il est plus aisé à un chameau de passer par le trou d’une aiguille, qu’il ne l’est à un riche d’entrer dans le royaume de Dieu, cette parole est terriblement vraie; je plains le prince Basile et je regrette encore davantage Pierre. Si jeune et accablé de cette richesse, que de tentations n’aura-t-il pas à subir! Si on me demandait ce que je désirerais le plus au monde, ce serait d’être plus pauvre que le plus pauvre des mendiants. Mille grâces, chère amie, pour l’ouvrage que vous m’envoyez, et qui fait si grande fureur chez vous. Cependant, puisque vous me dites qu’au milieu de plusieurs bonnes choses il y en a d’autres que la faible conception humaine ne peut atteindre, il me paraît assez inutile de s’occuper d’une lecture inintelligible, qui par là même ne pourrait être d’aucun fruit. Je n’ai jamais pu comprendre la passion qu’ont certaines personnes de s’embrouiller l’entendement, en s’attachant à des livres mystiques qui n’élèvent que des doutes dans leurs esprits, exajtent leur imagination et leur donnent un caractère d’exagération tout-â-fait contraire à la simplicité chrétienne. Lisons les apôtres et l’Evangile. Ne cherchons pas à pénétrer ce que ceux-là renferment de mystérieux, car, comment oserions nous, misérables pécheurs que nous sommes, prétendre à nous initier dans les secrets terribles et sacrés de la Providence, tant que nous portons cette dépouille charnelle, qui élève entre nous et l’Eternel un voile inpénétrable? Bornons-nous donc à étudier les principes sublimes que notre divin Sauveur nous a laissé pour notre conduite ici-bas; cherchons à nous y conformer et à les suivre, persuadons-nous que moins nous donnons d’essor à notre faible esprit humain et plus il est agréable à Dieu, Qui rejette toute science ne venant pas de Lui; que moins nous cherchons à approfondir ce qu’il Lui a plu de dérober à notre connaissance, et plutôt II nous en accordera la découverte par Son divin esprit.
	Mon père ne m’a pas parlé du prétendant, mais il m’a dit seulement qu’il a reçu une lettre et attendait une visite de prince Basile. Pour ce qui est du projet de mariage qui me regarde, je vous dirai, chère et excellente amie, que le mariage, selon moi, est une instution divine à laquelle il faut se conformer. Quelque pénible que cela soit pour moi, si le Tout-Puissant m’impose jamais les devoirs d’épouse et de mère, je tâcherai de les remplir aussi fidèlement que je le pourrai, sans m’inquiéter de l’examen de mes sentiments à l’égard de celiu qu’il me donnera pour époux.
	J’ai reçu une lettre de mon frère, qui m’annonce son arrivé à Ли`сие Гори avec sa femme. Ce sera une joie de courte durée, puisqu’il nous quitte pour prendre part à cette malheureuse guerre, à laquelle nous sommes entraînés Dieu sait comment et pourquoi. Non seulment chez vous au centre des affaires et du monde, on ne parle que de guerre, mais ici, au millien de ces travaux champêtres et de ce calme de la nature, que les citadins se représentent ordinairement à la campagne, les bruits de la guerre se font entendre et sentir péniblement. Mon père ne parle que marche et contremarche, choses auxquelles je ne comprends rien; et avant-hier en faisant ma promenade habituelle dans la rue du village, je fus témoin d’une scène déchirante… C’était un convoi des recrues enrôlées chez nous et expédiés pour l’armée… Il fallait voir l’état dans lequel se trouvaient les mères, les femmes, les enfants des hommes qui partaient et entendre les sanglots des uns et des autres! On dirait que l’humanité a oublié les lois de son divin Sauveur, Qui prêchait l’amour et le pardon des offenses, et qu’elle fait consister son plus grand mérite dans l’art de s’entretuer.
	Adieu, chère et bonne amie, que notre divin Sauveur et Sa très Sainte Mère vous aient en Leur sainte et puissante garde.
	Marie“*

	[* „Мила и безценна приятелко! Писмото ви от тринадесети ми донесе голяма радост. Вие все още ме обичате, моя поетична Жули. Раздялата, за която пишете толкова лоши неща, очевидно не е оказала на вас своето обикновено въздействие. Вие се оплаквате от раздялата, а какво да кажа аз, ако бих посмяла, аз, лишена от всички, които ми са скъпи? Ах, ако нямахме за утеха религията, животът би бил много тъжен. Защо ми приписвате строги възгледи, когато говорите за вашата склонност към младия човек? В това отношение съм строга само към себе си. Аз разбирам тия чувства у другите и ако не мога да ги одобря, тъй като никога не съм ги изпитвала — не ги и осъждам. Струва ми се само, че християнската обич към ближния, обичта към враговете, е по-достойна, по-радостна и по-ценна от чувствата, които могат да събудят прекрасните очи на един млад човек у някоя млада девойка, поетична и любеща, каквато сте вие.
	Известието за смъртта на граф Безухов стигна до нас преди вашето писмо и баща ми бе много разстроен от него. Той казва, че графът бил предпоследният представител на един велик век и че сега е негов ред, но че той ще стори всичко, каквото зависи от него, за да дойде тоя ред колкото е възможно по-късно. Да ни пази Бог от това нещастие!
	Не мога да се съглася с мнението ви за Пиер, когото познавам още като дете. Струваше ми се, че той винаги е имал прекрасно сърце, а това качество най-много ценя в хората. Колкото за наследството му и за ролята, която княз Василий е играл в тая работа, това е много тъжно и за двамата. Ах, мила приятелко, думите на нашия Божествен спасител, че по-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото богатият да влезе в Царството Божие — тия думи са страшно верни! Аз съжалявам княз Василий, но още повече Пиер. Толкова млад да бъде обременен с такова грамадно състояние — през колко изкушения ще трябва да мине той! Ако биха ме попитали какво най-много желая, бих казала: желая да бъда по-бедна от най-бедния просяк. Благодаря ви хиляди пъти, мила приятелко, за книгата, която ми изпращате и която предизвиква толкова шум у вас. Но тъй като ми казвате, че между многото хубави работи, които има в нея, има и такива, които слабият човешки ум не може да проумее, струва ми се излишно да се занимавам с неразбираемо четиво, което само поради това не би могло да принесе никаква полза. Никога не съм могла да разбера страстта, която имат някои хора: да объркват мислите си, да се пристрастяват към мистически книги, които възбуждат в умовете им само съмнение, раздразват въображението и създават у тях склонност към преувеличение, което напълно противоречи на християнската простота. По-добре да четем апостолите и евангелието. Нека не се опитваме да проникваме в тайнственото, което съдържат те, защото как ние, жалките грешници, ще можем да вникнем в страшните и свещени тайни на провидението, докато носим тая плътска обвивка, която възправя непроницаема завеса между нас и вечното? Нека по-добре да се ограничим с изучаване на великите правила, които нашият Божествен спасител ни е оставил за ръководство тук на земята; да се мъчим да го следваме и да се опитаме да се убедим, че колкото по-малък размах позволяваме на нашия ум, толкова по-угодни ще бъдем Богу, който отхвърля всяко знание, неизхождащо от него, и че колкото по-малко се задълбочаваме в онова, което е било угодно нему да скрие от нас, толкова по-скоро той ще ни даде това откритие чрез своя Божествен разум.
	Баща ми не ми е споменавал нищо за кандидат, но ми каза само, че получил писмо и очаква посещение от княз Василий; що се отнася до брачен план за мене, ще ви кажа, мила и безценна приятелко, че според мене бракът е божествена наредба, на която трябва да се подчиняваме. Макар и да ми бъде много тежко, ако на всемогъщия бъде угодно да възложи върху ми задълженията на съпруга и майка, аз ще се старая да ги изпълнявам колкото ми е възможно по-предано, без да се занимавам с проверка на чувствата си към оня, когото той ще ми даде за съпруг.
	Получих писмо от брат си, който ми съобщава, че ще пристигне в «Лисие Гори» с жена си. Радостта ни не ще бъде за дълго, тъй като той ще ни напусне, за да вземе участие в тая война, в която ние се вмъкнахме бог знае как и защо. Не само при вас, в центъра на нещата и на обществото, но и тук, сред тия земеделски работи и тая тишина, каквато гражданите обикновено си представят, че царува на село, отгласите на войната се чуват и чувствуват тежко. Баща ми непрестанно разправя за походи и преходи от които аз не разбирам нищо, а преди два дни, когато правех обикновената си разходка из улиците на селото, видях една разкъсваща сърцето сцена. Бяха група новобранци, събрани оттук и изпращани в армията. Трябваше човек да види в какво състояние бяха майките, жените и децата на ония, които заминаваха, и да чуе риданията на едните и на другите! Сякаш човечеството е забравило законите на своя Божествен спасител, който ни учи на обич и прощаване на неправдите, и смята, че най-голямото му достойнство е изкуството на взаимоубиването.
	Сбогом, мила и добра приятелко. Нека Божественият ни спасител и пресветата му майка ви вземат под своята света и могъща закрила.
	Мари“]
	— Ah, vous expédiez le courrier, princesse, moi j’ai déjà expédié le mien. J’a écris à ma pauvre mère* — заговори с бърз, приятен и сочен гласец усмихващата се m-elle Bourienne, която натъртваше „р“-то, и донесе със себе си в съсредоточената, тъжна и навъсена атмосфера на княжна Маря съвсем друг, лекомислено-весел и самодоволен свят.
	[* А, вие пращате писмо, аз вече изпратих моето. Писах на клетата си майка.]
	— Princesse, il faut que je vous prévienne — добави тя, като заговори тихо, — le prince a eu une altercation — „altercation“ — каза тя, като особено засилваше „р“-то и с удоволствие се вслушваше сама, — une altercation avec Michel Ivanoff. Il est de très mauvaise humeur, très morose. Soyez prévenue, vous savez…*
	[* Княжна, трябва да ви предупредя, князът се скара на Михаил Иванич. Той е в много лошо настроение, много е мрачен. Предупреждавам ви, знаете…]
	— Ah! Chère amie — отговори княжна Маря, — je vous ai priée de ne jamais me prévenir de l’humeur dans laquelle se trouve mon père. Je ne me permets pas de le juger, et je ne voudrais pas que les autres le fassent.*
	[* Ах, мила! Аз ви бях помолила да не ми казвате никога какво е настроението на баща ми. Аз не си позволявам да го съдя и не бих искала и другите да правят това.]
	Княжната погледна часовника и като видя, че е пропуснала вече пет минути от времето, което трябваше да се употреби за свирене на клавикорд, отиде с уплашен вид в диванната стая. Съгласно установения за всеки ден ред между дванадесет и два часа князът си почиваше, а княжната свиреше на клавикорд.



	XXIII

	Побелелият камердинер седеше, дремейки, и се вслушваше в хъркането на княза в грамадния кабинет. От далечния край на къщата, иззад затворените врати, се чуваха, повтаряни по двадесет пъти, мъчни пасажи на една соната от Дюсек.
	В това време пред входната площадка спряха една карета и бричка и от каретата слезе княз Андрей, помогна на мъничката си жена да слезе и я пусна да мине пред него. Белокосият Тихон с перука, който се подаде от вратата на чакалнята, съобщи шепнешком, че князът почива, и затвори бързо вратата. Тихон знаеше, че нито пристигането на сина, нито каквито и да било необикновени събития не биваше да нарушават определения ред на деня. И княз Андрей очевидно знаеше това толкова добре, колкото и Тихон; той погледна часовника, сякаш да провери дали през това време, откак не бе виждал баща си, навиците му не са се променили и като се убеди, че не са, каза на жена си:
	— Той ще стане след двадесет минути. Да минем при княжна Маря.
	Малката княгиня бе напълняла, но щом заговори, очите и късата й устничка с мустачките и с усмивката се дигнаха все тъй весело и мило.
	— Mais c’est un palais — рече тя на мъжа си, като оглеждаше наоколо си със същия израз, с който се изказват похвали на домакина на някой бал. — Allons, vite, vitel…* — Като гледаше наоколо си, тя се усмихваше и на Тихон, и на мъжа си, и на лакея, който ги придружаваше.
	[* Но това е цял дворец! Хайде, по-бързо, по-бързо!…]
	— C’est Marie qui s’exerce? Allons doucement, il faut la surprendre.*
	[* Мари ли се упражнява? Да вървим по-тихо, за да я изненадаме.]
	Княз Андрей вървеше след нея с учтив и тъжен израз.
	— Остарял си, Тихон — минавайки, каза той на стареца, който му целуваше ръка.
	Пред стаята, от която се чуваше клавикордът, от страничната врата изскочи една хубавичка руса французойка. M-lle Bourienne бе сякаш обезумяла от възторг.
	— Ah! quel bonheur pour la princesse — каза тя. — Enfin! Il faut que je la prévienne.*
	[* Ах, каква радост за княжната! Най-сетне! Трябва да я предупредя.]
	— Non, non, de grâce… Vous êtes mademoiselle Bourienne, je vous connais déjà par l’amitié que vous porte ma belle-soeur — рече княгинята, като се разцелува с нея. — Elle ne nous attend pas!*
	[* Не, не, моля ви се!… Вие сте госпожица Буриен, нали; аз вече ви познавам от приятелството на зълва ми към вас. Тя не ни очаква!]
	Те стигнаха до вратата на диванната, отдето непрекъснато се чуваше повтаряният пасаж. Княз Андрей се спря и намръщи, като че очакваше нещо неприятно.
	Княгинята влезе. Пасажът бе прекъснат по средата; чу се вик, чуха се тежките стъпки на княжна Маря и звуци от целувки. Когато княз Андрей влезе, княжната и княгинята, които се бяха видели за малко само веднъж по сватбата на княз Андрей, се прегръщаха и притискаха силно устните си на ония места, дето бяха попаднали в първия миг. M-lle Bourienne се бе изправила до тях, притиснала ръце до сърцето си, усмихваше се набожно, очевидно еднакво готова да заплаче, както и да се засмее. Княз Андрей сви рамене и се смръщи, както се мръщят любителите на музика, когато чуят фалшива нота. Двете жени се пуснаха; след това, като че се страхуваха да не закъснеят, отново сграбчиха ръцете си, почнаха да ги целуват и пускат и после пак почнаха да се целуват по лицето, и съвсем неочаквано за княз Андрей заплакаха и двете и отново почнаха да се целуват. Заплака и m-lle Bourienne. На княз Андрей очевидно му беше неудобно; но на двете жени им се виждаше съвсем естествено, че плачат; те сякаш и не предполагаха, че тая среща можеше да стане по друг начин.
	— Ah! chère!… Ah! Marie!…* — заговориха изведнъж и двете жени и се засмяха.
	[* Ах, мила!… Ах, Мари!…]
	— J’ai rêvé cette nuit…*
	[* Аз сънувах тая нощ…]
	— Et vous avez repris…*
	[* А вие сте напълнели…]
	— Vous ne nous attendiez donc pas? Ah! Marie, vous avez maigri…*
	[* Значи, вие не ни очаквахте? Ах, Мари, вие сте отслабнали…]
	— J’ai tout de suite reconnu madame la princesse* — обади се m-lle Bourienne.
	[* Аз веднага познах княгинята.]
	— Et moi qui ne me doutais pas!… — възкликна княжна Маря. — Ah! André, je ne vous voyais pas.*
	[* А пък аз и не подозирах!… Ах, Андрей, не ви видях.]
	Княз Андрей целуна ръка на сестра си, а тя неговата, и й каза, че си е все същата pleurnicheuse*, каквато е била винаги. Княжна Маря се извърна към брат си и изпълненият с обич, топъл и кротък поглед на нейните прекрасни в тоя миг, големи, лъчисти очи се спря през сълзи върху лицето на княз Андрей.
	[* Ревла.]
	Княгинята говореше, без да спре. Късата горна устничка с мустачките току се спускаше за миг надолу, досягаше, дето трябваше, румената долна устничка и отново се показваше блеснала от зъби и от очи усмивка. Княгинята разказваше какво им се случило, когато били на Спаската могила, и опасността, която я застрашавала поради положението й, и веднага след това разправи, че е оставила в Петербург всичките си рокли и тук ще ходи облечена бог знае с какво, че Андрей съвсем се е променил, че Кити Одинцова се омъжила за старец и че има кандидат за княжна Маря pour tout de bon*, но че за това ще поговорим после. Княжна Маря все тъй мълком гледаше брат си и в прекрасните й очи имаше обич и тъга. Личеше, че сега мислите й течаха по свой път, независещ от думите на снаха й. Тъкмо по средата, когато княгинята разправяше за последния празник в Петербург, княжна Маря се обърна към брат си.
	[* Сериозен.]
	— Ти без друго ли отиваш на война, André? — каза тя и въздъхна.
	Lise също въздъхна.
	— Дори утре — отговори братът.
	— Il m’abandonne ici, et Dieu sait pourquoi, quand il aurait pu avoir de l’avancement… *
	[* Той ме оставя тук, бог знае защо, когато би могъл да бъде повишен…]
	Княжна Маря не я доизслуша, продължи нишката на мислите си и се обърна към снаха си, като посочи с ласкави очи корема й.
	— Сигурно ли е? — рече тя.
	Лицето на княгинята се промени. Тя въздъхна.
	— Да, сигурно — каза тя. — Ах! То е много страшно…
	Устничката на Лиза се спусна. Тя приближи лице до лицето на зълва си и пак неочаквано заплака.
	— Тя трябва да си почине — рече княз Андрей, като се смръщи. — Нали, Лиза? Заведи я в твоята стая, аз ще отида при татко. Той как е, все същото ли?
	— Все същото, все същото; не знам на тебе как ще се види — отговори радостно княжната.
	— И все същите часове, и разходките по алеите? Стругът? — питаше княз Андрей с едва забележима усмивка, от която личеше, че въпреки всичката си обич и уважение към баща си, разбира неговите слабости.
	— Същите часове и стругът, освен това математика и моите уроци по геометрия — отговори радостно княжна Маря, като че уроците й по геометрия бяха едно от най-радостните впечатления в нейния живот.
	Когато минаха ония двадесет минути, които трябваше да изтекат до ставането на стария княз, Тихон дойде да повика младия княз при баща му. В чест на пристигането на сина си старецът бе направил изключение в реда на живота си: той заповяда да го повикат в неговите покои през време на предобедното му обличане. Князът ходеше облечен по едновремешному, в кафтан и с напудрена перука. И когато княз Андрей влизаше при баща си (не с намръщения израз и държането, които усвояваше, когато се намираше в салоните, а с онова оживено лице, което имаше винаги, когато разговаряше с Пиер), старецът беше седнал в стаята за обличане върху широко, тапицирано със сахтиян кресло, с пудромант* и предоставяше главата си на Тихоновите ръце.
	[* _Пудромант_ или _пудромантел_ — наметка, слагана при пудренето. — Б.пр.]
	— А! Ето го воина! Искаш да надвиеш Бонапарт? — рече старецът и тръсна напудрената си глава, доколкото позволяваше плитката коса, която беше в ръцете на Тихон. — Залови се поне ти здравата с него, че инак скоро ще пише й нас свой поданици. Здравей! — и той му подложи бузата си за целувка.
	След предобедния сън старецът бе в добро настроение. (Той казваше, че следобедният сън е сребърен, а предобедният — златен.) Изпод гъстите си надвиснали вежди радостно поглеждаше сина си. Княз Андрей се приближи и целуна баща си по посоченото място. Той не отговори на любимата тема на баща си — подигравки над сегашните военни хора, а особено над Бонапарт.
	— Да, пристигнах при вас, татко, и с бременна жена — каза княз Андрей, като следеше с оживени и почтителни очи движението на всяка черта от бащиното си лице. — Как сте със здравето?
	— Не са здрави, драги, само глупците и развратниците, а ти ме познаваш: от сутрин до вечер съм зает, въздържан съм — и затова съм здрав.
	— Слава Богу — рече усмихнат синът.
	— Бог няма нищо общо с това. Е, разправяй — продължи той, като се върна към любимата си тема — как ви научиха немците да се биете с Бонапарт по вашата нова наука, наричана стратегия.
	Княз Андрей се усмихна.
	— Почакайте да дойда на себе си, татко — рече той с усмивка, която показваше, че слабостите на бащата не му пречат да го уважава и обича. — Та аз още не съм се настанил.
	— Лъжеш, лъжеш! — викна старецът, като тръсна плитката си, за да опита дали е здраво сплетена, и хвана сина си за ръка. — Жилището за жена ти е готово. Княжна Маря ще я заведе да й покаже и ще й надрънка сума неща. То е тяхна женска работа. Радвам се, че е тук. Седни и разправяй. Армията на Михелсон — разбирам, на Толстой също… едновременно стоварване… Какво ще прави южната армия? Прусия, неутралитет… това знам. Ами Австрия? — приказваше той, като стана от креслото и почна да се разхожда из стаята, а Тихон подтичваше след него и му подаваше отделни неща от облеклото. — Ами Швеция? Как ще минат през Померания?
	Като виждаше настояването на баща си, княз Андрей, отначало без желание, но сетне с все по-голямо оживление, минавайки по навик посред разказа от руски на френски език, почна да излага операционния план на предполагаемата кампания. Той разказа как една деветдесетхилядна армия ще трябва да заплашва Прусия, за да я накара да излезе от неутралитета и да се намеси във войната, как една част от тия войски ще трябва да се съедини в Щралзунд с шведските войски, как двеста и двадесет хиляди австрийци заедно със сто хиляди руси ще трябва да действуват в Италия и по Рейн, как петдесет хиляди руси и петдесет хиляди англичани ще бъдат стоварени с кораби в Неапол, така че, общо взето, една петстотинхилядна армия ще трябва да нападне французите от разни страни. Старият княз не прояви ни най-малък интерес към думите му, сякаш не го слушаше, а продължаваше да се разхожда и да се облича и на три пъти неочаквано го пресече. Веднъж го спря и извика:
	— Бялата! Бялата!
	Това значеше, че Тихон му подаде не тая жилетка, която той искаше. Друг път го спря и попита:
	— Скоро ли ще роди? — Поклати укорно глава и рече: — Не е хубаво! Продължавай, продължавай!
	Третия път, когато княз Андрей довършваше описанието, старецът запя с фалшив и старчески глас: „Malbroug s’en va-t-en guerre. Dieu sait quand reviendra.“*
	[* Малбруг на война отива. Бог знае кога ще се върне.]
	Синът само се усмихна.
	— Не казвам, че одобрявам тоя план — рече синът, — аз само ви разправих какво е положението. Наполеон вече е изработил свой план, не по-лош от тоя.
	— Е, ти не ми каза нищо ново. — И старецът замислено промълви бързо-бързо на себе си: — „Dieu sait quand reviendra“. — Иди в трапезарията.



	XXIV

	В определения час, с напудрена перука и избръснат, князът влезе в трапезарията, дето го очакваха снаха му, княжна Маря, m-lle Буриен и неговият архитект, когото по някаква странна прищявка князът допускаше на трапезата си, макар че по своето положение тоя незначителен човек съвсем не можеше да се надява на такава чест. Князът, който в живота твърдо държеше на разликата в положенията и рядко допускаше на трапезата си дори важни губернски чиновници, изведнъж поиска да докаже с примера на архитекта Михаил Иванович, който се секнеше в ъгъла с кърпа на квадрати, че всички хора са равни и неведнъж внушаваше на дъщеря си, че Михаил Иванович с нищо не е по-лош от нас с тебе. На трапезата князът най-често се обръщаше към безсловесния Михаил Иванович.
	В трапезарията, грамадна, висока, както всички стаи в къщата, домашните и застаналите зад всеки стол лакеи очакваха влизането на княза; метрдотелът с метната на ръка кърпа оглеждаше как е сервирано, като смигаше на лакеите и постоянно местеше неспокоен поглед от стенния часовник към вратата, през която трябваше да влезе князът. Княз Андрей се загледа в новата за него грамадна златна рамка с изображение на генеалогичното дърво на князете Болконски, закачена срещу друга, също такава грамадна рамка с лошо нарисуван (очевидно от домашен живописец) образ на владетел княз с корона, който трябваше да личи, че произхожда от Рюрик и че е родоначалник на рода Болконски. Княз Андрей гледаше това генеалогично дърво, клатеше глава и се подсмихваше с такъв израз, с какъвто човек гледа някой портрет, в който приликата е толкова голяма, че е дори смешна.
	— Как си личи целият тук! — каза той на княжна Маря, която се бе приближила до него.
	Княжна Маря погледна учудено брат си. Тя не разбираше на какво се усмихва той. Всичко сторено от баща й възбуждаше в нея благоговение, което не подлежеше на обсъждане.
	— Всеки си има своя ахилесова пета — продължи княз Андрей. — С _неговия_ огромен ум donner dans ce ridicule*!
	[* Да се занимава с такива смешни работи!]
	Княжна Маря не можеше да разбере смелостта на съжденията на брат си и се канеше да му възрази, но откъм кабинета се чуха очакваните стъпки: князът влезе бързо, весело, както ходеше всякога, и с бързите си обноски сякаш умишлено представяше противоположност на строгия къщен ред. В същия миг големият часовник удари два и от салона му отговори с тънко гласче друг. Князът се спря; изпод нависналите гъсти вежди оживените, блестящи и строги очи изгледаха всички и се спряха на младата княгиня. Младата княгиня изпитваше през това време същото чувство, което изпитват придворните при появата на царя, онова чувство на страх и почит, каквито тоя старец събуждаше у всички свои приближени. Той помилва княгинята по главата и след това несръчно я потупа по тила.
	— Драго ми е, драго ми е — рече той и като я погледна втренчено в очите още веднъж, отмина бързо и седна на мястото си. — Седнете, седнете! Михаил Иванович, седнете.
	Той посочи на снахата място до себе си. Лакеят приближи стол за нея.
	— Хо, хо! — рече старецът, като погледна закръглената й талия. — Избързала си, не е хубаво!
	Той се засмя сухо, студено, неприятно, както се смееше винаги — само с уста, а не с очи.
	— Трябва да ходиш, да ходиш колкото може повече, колкото може повече — рече той.
	Малката княгиня не чуваше или не искаше да чуе думите му. Тя мълчеше и изглеждаше смутена. Князът я попита за баща й и княгинята заприказва и се усмихна. Той я запита за общи познати: княгинята още повече се оживи и почна да разказва, като предаваше на княза поздрави и градски клюки.
	— La comtesse Apraksine, la pauvre, a perdu son mari et elle a pleure les larmes de ses yeux* — каза тя, като се оживяваше все повече и повече.
	[* Графиня Апраксина загуби мъжа си и си изплака очите, горката.]
	Колкото повече тя се оживяваше, толкова по-строго я гледаше князът и изведнъж, сякаш достатъчно я бе изучил и си бе съставил определено мнение за нея, той се извърна и заговори на Михаил Иванович.
	— Е, Михаил Иванович, лоша е работата на нашия Буонапарте. Както княз Андрей (той винаги така в трето лице наричаше сина си) ми разправи, какви сили се трупат срещу него! А ние с вас го смятахме досега за нищо човек.
	Михаил Иванович, който съвсем не знаеше кога „ние с вас“ сме приказвали такива неща за Бонапарт, но разбираше, че е необходим за почване на любимия разговор, погледна учудено младия княз, без да знае какво ще излезе от това.
	— Той ми е голям тактик! — каза князът на сина си, като посочи архитекта.
	И разговорът отново се завъртя около войната, около Бонапарт и днешните генерали и държавници. Старият княз изглеждаше убеден не само че всички сегашни деятели бяха хлапетии, непознаващи дори азбуката на военното и държавното дело, и че Бонапарт беше нищожно французче, което имаше успех само защото липсваха вече Потьомкиновци и Суворовци, които можеха да се възправят насреща му; но той бе убеден дори, че в Европа нямаше никакви политически затруднения, нямаше и война, а имаше някаква куклена комедия, играна от днешните хора, които се преструваха, че вършат сериозна работа. Княз Андрей понасяше весело подигравките на баща си над новите хора и с явна радост го предизвикваше да говори и го слушаше.
	— Всичко предишно изглежда хубаво — рече той, — а нима същият този Суворов не падна в капана, който му приготви Моро, и не можа да се измъкне от него?
	— Кой ти каза това? Кой ти го каза? — викна князът. — Суворов! — И той хвърли чинията, която Тихон бързо улови. — Суворов!… Да беше помислил, княз Андрей. Двамина са само: Фридрих и Суворов… Моро! Моро щеше да бъде пленен, ако ръцете на Суворов бяха свободни, а неговите ръце бяха вързани от хофс-кригс-вурст-шнапс-ратове. Те са дяволски сватове. Като отидете, ще опознаете тия хофс-кригс-вурст-шнапс-ратове. Суворов не можа да им излезе наглава, та Михаил Кутузов ли ще може?! Не, миличък — продължи той, вие с вашите генерали не можете се оправи с Бонапарте; трябва да вземете французи, та свой своите да не познава и свой своите да натупа. Изпратили немеца Пален в Нови Йорк, в Америка, да доведе французина Моро — каза той, загатвайки за поканата, направена тая година на Моро да постъпи на руска служба. — Чудеса! Какво, та Потьомкиновци, Орловци, Суворовци немци ли бяха? Недраги, или всички вие там сте се побъркали, или аз съм изумял. Бог нека ви помага, а пък ние ще гледаме. Бонапарте станал за тях велик пълководец! Хм!…
	— Аз съвсем не казвам, че всички негови нареждания са добри — рече княз Андрей, — но не мога да разбера как можете така да преценявате Бонапарте. Присмивайте му се, ако щете, но все пак Бонапарте е велик пълководец.
	— Михаил Иванович! — извика старият княз на архитекта, който се занимаваше с печеното и се надяваше, че са го забравили. — Казах ли ви аз, че Бонапарте е велик тактик? Ето и той казва.
	— Разбира се, ваше сиятелство — отговори архитектът.
	Князът отново се засмя със своя студен смях.
	— Бонапарте се е родил с риза. Войниците му са отлични. Пък и нападна първо немците. А немците — само мързеливият не ги е бил. Откак свят светува, всички са тупали немците. А те никого. Само помежду си. От тях спечели той славата си.
	И князът започна да разглежда подробно грешките, които според него бе направил Бонапарт във всичките си войни и дори в държавните работи. Синът не възразяваше, но личеше, че каквито и доводи да му привеждаха, той толкова малко можеше да промени мнението си, колкото и старият княз. Княз Андрей слушаше, въздържаше се от възражения и неволно се учудваше как тоя стар човек, който толкова години седеше неотлъчно сам в село, можеше да знае и да обсъжда с такива подробности и с такава тънкост всички военни и политически събития в Европа от последните години.
	— Ти смяташ, че аз, старецът, не разбирам сегашното положение на работите, нали? — завърши той. — А то ми седи ей тука! Аз по цели нощи не спя. Е, де е тоя твой велик пълководец, де се е проявил?
	— Много дълго ще стане — отговори синът.
	— Върви тогава при твоя Буонапарте. M-lle Bourienne, voilà encore un admirateur de votre goujat d’empereur!* — извика той на най-хубав френски език.
	[* Мамзел Буриен, ето ви още един поклонник на вашия просташки император.]
	— Vous savez que je ne suis pas bonapartiste, mon prince*.
	[* Вие знаете княже, че не съм бонапартистка.]
	— „Dieu sait quand reviendra…“* — изпя фалшиво князът, още по-фалшиво се засмя и стана от трапезата.
	[* Бог знае кога ще се върне.]
	През целия спор и през останалото време на обяда малката княгиня мълчеше и поглеждаше уплашено ту княжна Маря, ту свекъра си. Когато станаха от трапезата, тя хвана зълва си за ръката и я отведе в другата стая.
	— Comme c’est un homme d’esprit votre père — рече тя. — C’est à cause de cela peut-être qu’il me fait peur.*
	[* Какъв умен човек е баща ви. Тъкмо поради това може би аз се страхувам от него.]
	— Ах той е толкова добър! — каза княжната.



	XXV

	Княз Андрей заминаваше на следната вечер. Без да нарушава установения ред, старият княз се оттегли след обяда в своите покои. Малката княгиня беше при зълва си. Княз Андрей, облечен в пътен сюртук без еполети, в определените му стаи стягаше с камердинера багажа си. След като сам прегледа каляската и провери как са наредени куфарите, той заповяда да впрягат. В стаята оставаха само вещите, които княз Андрей винаги носеше със себе си: ковчежето, голямото сребърно сандъче за храна, двата турски пистолета и сабята — подарък от баща му, донесена от сражението при Очаков. Княз Андрей държеше всички тия пътни принадлежности в отличен ред: всичко беше ново, чисто, във вълнени калъфи и грижливо вързано с ширитчета. В минутите, когато тръгват на път или променят живота си, хората, способни да обмислят постъпките си, биват обзети обикновено от сериозни мисли. През тия минути обикновено се проверява миналото и се правят планове за бъдещето. Лицето на княз Андрей беше много замислено и нежно. С ръце на гърба си той се разхождаше бързо от единия ъгъл до другия, гледаше пред себе си и поклащаше замислено глава. Страшно ли му беше, че отива на война, или тъжно, че оставя жена си — може би и едното, и другото, само че той очевидно не искаше да го видят в такова състояние и щом чу стъпки в преддверието, бързо дръпна ръцете си, спря до масата, като че връзваше калъфчето на ковчежето, и прие обикновения си спокоен и непроницаем израз. Бяха тежките стъпки на княжна Маря.
	— Казаха ми, че си заповядал да впрягат — рече тя запъхтяна (личеше, че беше тичала), — а толкова ми се искаше да поговоря с тебе и насаме. Бог знае за колко време се разделяме пак. Сърдиш ли се, че дойдох? Ти много си се променил, Андрюша — добави тя, сякаш да обясни своя въпрос.
	Тя се усмихна, казвайки „Андрюша“. Личеше, че на самата нея бе странно да си представи, че тоя строг, красив мъж беше същият оня Андрюша — слабичкото, немирно момче, неин другар от детинство.
	— Ами де е Lise? — попита той, като отговори само с усмивка на нейния въпрос.
	— Тя е толкова уморена, че заспа на дивана в моята стая. Ах, André! Quel trésor de femme vous avez* — каза тя, като седна на дивана срещу брат си. — Тя е същинско дете, такова мило, весело дете. Аз толкова я обикнах.
	[* Ах, Андрей! Какво съкровище е жена ти.]
	Княз Андрей мълчеше, но княжната съзря ироничния и презрителен израз, който се изписа на лицето му.
	— Но трябва да сме снизходителни към дребните слабости; кой ги няма, André! Не забравяй, че тя е възпитана и израсла във висшето общество. Освен това нейното положение сега не е розово. Трябва да влизаме в положението на всекиго. Tout comprendre, c’est tout pardonner.* Помисли какво й е на нея, горкичката, след оня живот, с който е свикнала, да се раздели с мъжа си и да остане сама на село, и то в нейното положение. Това е много тежко!
	[* Който разбере всичко, всичко ще прости.]
	Княз Андрей гледаше сестра си и се усмихваше, както се усмихваме, когато слушаме хора, за които ни се струва, че им познаваме и зъбите.
	— Ти живееш на село и не смяташ тоя живот за ужасен — каза той.
	— Аз съм друго. Какво ще приказваме за мене! Аз не желая друг живот, а не мога и да желая, защото не познавам никакъв друг живот. Но помисли, André, за една млада и светска жена, да се погребе на село през най-хубавите си години сама, защото татко постоянно е зает, а аз… нали ме познаваш… колко съм бедна en ressources*, за жена, свикнала с по-добро общество. Само mademoiselle Bourienne…
	[* Откъм възможности.]
	— Никак не ми харесва тая ваша Bourienne — рече княз Андрей.
	— О, не! Тя е много мила и добра, а най-важното — нещастна девойка. Няма никакъв близък човек, никакъв. Право да си кажа, тя не само че не ми е потребна, но ме и стеснява. Нали знаеш, аз винаги съм била малко дива, а сега съм много повече. Обичам да съм сама. Mon père* много я обича. Тя и Михаил Иванович са двете лица, с които той винаги е ласкав и добър, защото и двамата са облагодетелствуваният него; както казва Стерн: „Ние обичаме хората не толкова за онова добро, което те са ни направили, колкото за доброто, което ние сме им направили.“ Mon père я взе сираче sur le pavé** и тя е много добра. И mon père обича нейния начин на четене. Вечер тя му чете на глас. Тя чете прекрасно.
	[* Баща ми.]
	[** На улицата.]
	— Но кажи си правото, Мари, струва ми се, че понякога ти е тежко от характера на баща ни? — попита неочаквано княз Андрей.
	Княжна Маря отначало се учуди, а после се уплаши от тоя въпрос.
	— На мене ли?… На мене?!… Да ми е тежко?! — рече тя.
	— Той и по-рано винаги е бил рязък, а сега става, струва ми се, тежък — каза княз Андрей явно нарочно, за да смути или изпита сестра си, като се отзовава тъй повърхностно за баща си.
	— Ти си добър във всяко отношение, André, но имаш някаква гордост на мисълта — рече княжната, която следеше повече хода на собствените си мисли, отколкото разговора — и това е голям грях. Нима можеш да преценяваш баща си? Но дори и да беше възможно, какво друго чувство освен vénération* може да предизвика човек като mon père? И аз толкова съм доволна и щастлива с него! Бих искала само всички да са тъй щастливи, както съм аз.
	[* Дълбоко уважение.]
	Братът поклати глава недоверчиво.
	— Има едно нещо, което ми тежи — ще ти го кажа направо, André, това е начинът, по който баща ми разсъждава за религията. Не разбирам как човек с такъв огромен ум не може да вижда онова, което е ясно като ден, и как може толкова да се заблуждава? Ето, това е моето единствено нещастие. Но и тук напоследък съзирам сянка на подобрение. Напоследък неговите подигравки не са тъй люти и има един монах, когото той приемаше и дълго разговаряше с него.
	— Е, мила, страхувам се, че вие с монаха май напразно си хабите барута — каза насмешливо, но ласкаво княз Андрей.
	— Ah, mon ami.* Аз само се моля Богу и се надявам, че той ще ме чуе. André — каза тя плахо след минута мълчание, — имам една голяма молба към тебе.
	[* Приятелю мили.]
	— Каква, мила?
	— Не, обещай, че няма да ми откажеш. Няма да ти струва никакъв труд и няма нищо недостойно за тебе. Само ще ме успокоиш: Обещай, Андрюша — рече тя, като пъхна ръка в торбичката си и взе нещо, без да го покаже, сякаш тъкмо онова, което държеше, беше предметът на молбата й и сякаш преди да й се обещае, че молбата й ще бъде изпълнена, тя не можеше да извади от торбичката си това _нещо_.
	Тя погледна брат си с плах умолителен поглед.
	— Дори и да ми струва много труд… — отговори княз Андрей, който сякаш се досещаше каква беше работата.
	— Мисли, каквото искаш! Аз знам, че ти си като mon père. Каквото искаш, мисли, но направи го заради мене. Направи го, моля ти се! Още бащата на нашия баща, дядо ни, я е носил във всички войни… — Тя все още не изваждаше от торбичката онова, което държеше. — Та, обещаваш ли ми?
	— Разбира се, но какво е то?
	— André, ще те благословя с една икона, а ти ми обещай, че никога няма да я махаш… Обещаваш ли?
	— Ако не тежи два пуда* и не ми откъсне шията… За да ти направя удоволствие… — рече княз Андрей, но в същия миг, като съзря израза на огорчение, който се изписа по лицето на сестра му от тая шега, той се разкая. — Много ми е драго наистина, много ми е драго, мила — добави той.
	[* Пуд — мярка за тежина — 16,4 кг — Б.пр.]
	— Той ще те спаси въпреки волята ти, ще те пази и ще те накара да повярваш в него, защото единствено в него е истината и успокоението — каза тя с разтреперан от вълнение глас, като дигна тържествено с две ръце пред брат си една старинна овална иконка на Спасителя с черен образ, в сребърна риза, на сребърна, тънко изработена верижка.
	Тя се прекръсти, целуна иконката и я подаде на Андрей.
	— Моля ти се, André, заради мене…
	Нейните големи очи излъчваха добра и плаха светлина. Тия очи осветяваха цялото й болезнено, слабо лице и го правеха прекрасно. Братът поиска да вземе иконката, но тя го спря. Андрей разбра, прекръсти се и целуна иконката. Лицето му бе нежно (той беше разчувствуван) и в същото време — насмешливо.
	— Merci, mon ami.*
	[* Благодаря, мили.]
	Тя го целуна по челото и пак седна на дивана. Те мълчаха.
	— Та, аз ти казах, André, бъди добър и великодушен, какъвто винаги си бил. Не съди строго Lise — почна тя. — Тя е толкова мила, толкова добра и положението й сега е толкова тежко.
	— Струва ми се, Маша, не съм ти казвал, че укорявам жена си за каквото и да е или че съм недоволен от нея. Защо ми казваш всичко това?
	Княжна Маря се изчерви на петна и млъкна, като че се чувствуваше виновна.
	— Аз нищо не съм ти казвал, а на тебе вече са ти _казали_. И от това ми е тъжно.
	Червените петна още по-ярко избиха по челото, шията и страните на княжна Маря. Тя искаше да каже нещо, но не можеше да го изрече. Брат й бе отгатнал: след обяд малката княгиня плака, казваше, че предчувствува нещастно раждане, че се бои от раждането и се оплака от съдбата си, от свекъра и от мъжа си. След плача заспа. На княз Андрей му дожаля за сестра му.
	— Трябва да знаеш едно нещо, Маша, аз в нищо не мога да укоря, не съм укорявал и никога няма да укоря _моята жена_, а и себе си не мога да укоря в нищо по отношение на нея; и така ще бъде винаги, при каквито и обстоятелства да се намирам. Но ако искаш да знаеш истината… Ако искаш да знаеш щастлив ли съм аз? Не. Щастлива ли е тя? Не. Защо е тъй? Не зная…
	Казвайки това, той стана, приближи се до сестра си, наведе се и я целуна по челото. Прекрасните му очи светеха с умен, добър, рядък у него блясък, но той гледаше не сестра си, а през главата й към тъмното на разтворената врата.
	— Да отидем при нея, трябва да се сбогувам. Или иди сама, събуди я, а аз ще дойда след малко. Петрушка! — извика той камердинера си. — Ела тук, прибирай. Това — под седалката, това от дясната страна.
	Княжна Маря стана и тръгна към вратата. Тя се спря.
	— André, si vous avez la foi, vous vous seriez adressé à dieu, pour quil vous donne l’amour que vous ne sentez pas, et votre prière aurait été exaucée*.
	[* Андрей, ако имаше вяра, ти би се обърнал към Бога с молитва да ти дари любов, която не чувствуваш, и молитвата ти щеше да бъде чута.]
	— Може и така да е! — рече княз Андрей. — Върви Маша, аз ще дойда след малко.
	Когато отиваше към стаята на сестра си, в галерията, съединяваща едната къща с другата, княз Андрей срещна мило усмихнатата m-lle Bourienne, която за трети път вече през тоя ден му се изпречваше в усамотените коридори, възторжено и наивно усмихната.
	— Ah! Je vous croyais chez vous* — рече тя, кой знае защо, се изчерви и наведе очи.
	[* Ах, аз мислех, че сте в стаята си.]
	Княз Андрей я погледна строго. По лицето на княза изведнъж се изписа озлобление. Той не й каза нищо, но без да я гледа в очите, погледна челото и косите й тъй презрително, че французойката се изчерви и си отиде, без да каже нищо. Когато той стигна до стаята на сестра си, княгинята вече бе събудена и нейното весело гласче, което гонеше една дума след друга, се чуваше през отворената врата. Тя приказваше така, сякаш след дълго сдържане искаше да навакса изгубеното време.
	— Non, mais figurez-vous, la vieille comtesse Zouboff avez de fausses boucles et la bouche pleine de fausses dents, comme si elle voulait défier les années…* Ха, ха, xa, Marie!
	[* Не, представете си, старата графиня Зубова с фалшиви къдрици и с фалшиви зъби, която сякаш се подиграваше с годините…]
	Точно същата фраза за княгиня Зубова и същия смях княз Андрей бе слушал от жена си вече пет-шест пъти пред чужди хора. Той влезе тихо в стаята. Княгинята, дебеличка, румена, с ръкоделие в ръце седеше в едно кресло и говореше безспир, като повтаряше петербургски спомени и дори фрази. Княз Андрей отиде при нея, погали я по главата и я попита починала ли си е от пътя. Тя отговори и продължи същите приказки.
	Каляската, запрегната с шест коня, стоеше пред входната площадка. Вън беше тъмна есенна нощ. Кочияшът не виждаше ока на каляската. На площадката сновяха хора с фенери. Грамадната къща грееше цяла в светлина от големите си прозорци. В преддверието се бяха струпали прислужниците, които искаха да се сбогуват с младия княз; в залата бяха всички домашни: Михаил Иванович, m-lle Bourienne, княжна Маря и княгинята. Княз Андрей бе извикан в кабинета при баща си, който искаше да се сбогува с него насаме. Всички ги чакаха да излязат.
	Когато княз Андрей влезе в кабинета, старият княз, със старешки очила и в белия си халат, по който не приемаше никого освен сина си, седеше до масата и пишеше. Той изви глава към него.
	— Заминаваш ли? — И пак почна да пише.
	— Дойдох да се сбогувам.
	— Целуни ме тук — той посочи бузата си, — благодаря, благодаря!
	— За какво ми благодарите?
	— За това, че не просрочваш, че не се държиш за женската фуста. Преди всичко — службата. Благодаря, благодаря! — И той продължи да пише тъй, че пръски хвърчаха от скърцащото перо. — Ако имаш да кажеш нещо, говори. Мога да върша и двете работи заедно — прибави той.
	— За жена ми… И без това ми е съвестно, че я оставям на вашите грижи.
	— Какво дрънкаш? Говори какво искаш.
	— Когато наближи жена ми да ражда, пратете в Москва да доведат акушер… Нека да бъде тук.
	Старият княз се спря и строго се втренчи в сина си, сякаш не можеше да разбере.
	— Зная, че ако природата не помогне, никой не може помогна — каза княз Андрей очевидно смутен. — Съгласен съм, че от милиони случаи един излиза нещастен, но това е нейна и моя фантазия. Много работи са й наприказвали, сънувала нещо — и се страхува.
	— Хм… хм… — промълви на себе си старият княз, като продължи да дописва. — Ще го сторя.
	Той завъртя подписа си, изведнъж бързо се обърна към сина си и се засмя.
	— Лоша работа, а?
	— Кое е лошо, татко?
	— Жената! — късо и многозначително рече старият княз.
	— Не разбирам — каза княз Андрей.
	— Но няма какво да се прави, миличък — рече князът, — те всички са такива, не можеш да се разжениш. Ти не се бой: няма да кажа никому; а ти сам знаеш.
	Той хвана ръката му със своята малка кокалеста ръка, раздруса я, погледна сина си право в лицето с бързите си очи, които сякаш виждаха и зъбите на човека, и пак се засмя със своя студен смях.
	Синът въздъхна и с тая въздишка призна, че баща му го е разбрал. Старецът продължи да сгъва и запечатва писмото с обикновената си бързина, грабваше и хвърляше восъка, печата и хартията.
	— Какво да се прави. Хубава е! Аз ще направя всичко. Ти бъди спокоен — думаше той отсечено, докато запечатваше.
	Андрей мълчеше: беше му и приятно, и неприятно, че баща му го е разбрал. Старецът стана и подаде на сина си писмото.
	— Слушай — рече той, — не се безпокой за жена си: каквото може да се направи, ще бъде направено. Сега слушай: дай писмото на Михаил Иларионович. Пиша му да те праща на отговорни места и да не те държи дълго време адютант: противна длъжност! Кажи му, че го помня и обичам. И пиши ми как те е приел. Ако се държи добре, служи при него. Синът на Николай Андреевич Болконски няма да служи по милост при никого. А сега, ела тук!
	Той говореше толкова бързо, че не довършваше половината думи, но синът бе свикнал да го разбира. Той заведе сина си до писалищната маса, дигна капака, издърпа едно чекмедже и извади една тетрадка, изписана с неговия едър, продълговат и стегнат почерк.
	— Аз навярно ще умра преди тебе. Да знаеш, че тук са моите записки, след смъртта ми да се предадат на царя. А пък тук… една облигация и едно писмо: това е награда за оня, който напише история на суворовските войни. Да се изпрати в академията. Тук са моите бележки, след смъртта ми чети ги за себе си. Ще имаш полза.
	Андрей не каза на баща си, че сигурно ще живее дълго още. Той разбираше, че не трябва да казва това.
	— Ще изпълня всичко, татко — рече той.
	— Е, сега, довиждане! — Той му подаде ръката си, която Андрей целуна, и го прегърна. — Недей забравя едно, княз Андрей: ако те убият, на мене, стареца, ще ми бъде мъчно… — Той млъкна неочаквано и изведнъж продължи с креслив глас: — А ако узная, че си се държал не като син на Николай Болконски, ще ме е… срам! — изписка той.
	— Това можехте да не ми казвате, татко — рече синът с усмивка.
	Старецът не отговори.
	— Исках още да ви помоля — продължи княз Андрей, — ако ме убият и ако имам син, не го давайте никому, както вчера ви казах, нека порасне при вас… моля ви се.
	— Да не го давам на жена ти? — каза старецът и се засмя.
	Те се бяха изправили мълчаливи един срещу друг. Бързите очи на стареца бяха насочени право в очите на сина му. В долната част от лицето на стария княз нещо трепна.
	— Сбогувахме се… върви! — рече той изведнъж. — Върви! — викна той със сърдит и висок глас, като отвори вратата на кабинета.
	— Какво има, какво? — попитаха княгинята и княжната, когато видяха княз Андрей и подалата се за миг фигура на сърдито развикалия се старец в бял халат без перука и със старешки очила.
	Княз Андрей въздъхна и не отговори нищо.
	— Е — каза той, като се обърна към жена си, и това „е“ прозвуча като студена насмешка, сякаш казваше: „Сега вие почвайте вашите номера.“
	— André, déjà?* — рече малката княгиня, побледня и погледна със страх мъжа си.
	[* Андрей, вече?]
	Той я прегърна. Тя извика и се отпусна на рамото му в несвяст.
	Той предпазливо измъкна рамото, на което тя лежеше, погледна я в лицето и внимателно я сложи на едно кресло.
	— Adieux, Marie* — рече той тихо на сестра си, те се целунаха ръка в ръка и той излезе с бързи крачки от стаята.
	[* Сбогом, Мари.]
	Княгинята лежеше в креслото и m-lle Bourienne търкаше слепите й очи. Княжна Маря, която подкрепяше снаха си, все още гледаше с прекрасните си насълзени очи вратата, през която бе излязъл княз Андрей, и го кръстеше. От кабинета се чуваха като изстрели честите, сърдити звуци на старешко секнене. Веднага след излизането на княз Андрей вратата на кабинета се отвори бързо и оттам се подаде строгата фигура на стареца в бял халат.
	— Замина ли? Е, добре! — рече той, погледна ядосано припадналата малка княгиня, поклати укорно глава и затръшна вратата.





	Част втора

	I

	През октомври 1805 година руските войски заемаха селата и градовете на Австрийското ерцхерцогство и все нови полкове прииждаха от Русия и се настаняваха около крепостта Браунау, като обременяваха жителите с квартируването си. В Браунау беше главната квартира на главнокомандуващия Кутузов.
	На единадесети октомври 1805 година един от току-що пристигналите към Браунау пехотни полкове бе спрял на половин миля от града, като очакваше преглед от главнокомандуващия. Макар че местността и обстановката бяха не руски (овощни градини, каменни огради, керемидени покриви, в далечината планини, не руски хора, които гледаха с любопитство войниците), наглед полкът беше също такъв, какъвто е всеки руски полк, който някъде сред Русия се готви за преглед.
	Вечерта на последния преход бе получена заповед, че главнокомандуващият ще направи преглед на полка в поход. Макар че думите на заповедта се сториха на полковия командир неясни и изникна въпросът как трябва да се разбират думите на заповедта: в походна униформа, или не? — съветът на батальонните командири реши полкът да бъде представен в парадна униформа, защото винаги е по-добре да прекалиш с поклоните, отколкото да не се поклониш достатъчно. И след един преход от тридесет версти войниците цяла нощ не мигнаха, кърпеха се и се чистеха; адютантите и ротните пресмятаха, отчисляваха; и призори полкът, вместо проточилата се безредна тълпа, каквато бе в навечерието при последния поход, представляваше стройна маса от две хиляди души, всеки от които знаеше мястото и работата си и на всеки от които всяко копче и ремъче бяха на местата си и блестяха от чистота. Не само външно всичко бе в ред, но ако главнокомандуващият поискаше да надникне и под мундирите, би видял всекиго с чиста риза и във всяка раница би намерил задължителния брой вещи, „шилцето и сапунчето“, както казват войниците. Имаше само едно нещо, за което никой не можеше да бъде спокоен. Това бяха ботушите. Ботушите на повечето от половината войници бяха изпокъсани. Ала това не беше по вина на полковия командир, тъй като въпреки многобройните му искания австрийската служба не му отпускаше материал, а полкът бе извървял хиляда версти.
	Полковият командир беше възрастен, сангвиничен генерал, с прошарени вежди и бакенбарди, набит и по-широк между гърдите и гърба, отколкото между едното рамо и другото. Той беше с нов, още неносен мундир, с гънки, станали от сандъка, и еполети с гъсти златни ресни, които сякаш не притискаха, а подигаха нагоре неговите плътни рамене. Полковият командир приличаше на човек, който извършва щастливо едно от най-тържествените дела в живота си. Той се разхождаше пред фронта и като се разхождаше, подрусваше се на всяка стъпка и понавеждаше леко гърба си. Личеше, че полковият командир се любува на своя полк, щастлив е с него и че всичките му душевни сили са заети само с полка; но въпреки това неговият подрусващ се вървеж сякаш казваше, че освен военните интереси в душата му заемат доста място и интересите от обществения бит, и женският пол.
	— Е, драги Михайло Митрич — обърна се той към един батальонен командир (батальонният командир, усмихнат, излезе напред; личеше, че те бяха щастливи), — видяхме зор тая нощ. Но струва ми се, че е добре, полкът не е от лошите… Нали?
	Батальонният командир разбра веселата ирония и се засмя.
	— И от плаца на Царицин Луг* не биха ни изгонили.
	[* При Петербург. — Б.пр.]
	— Какво? — рече командирът.
	В това време по пътя от града, из който бяха поставени сигналисти, се появиха двама конника. Това бяха адютантът и един казак, който яздеше след него.
	Адютантът бе изпратен от главния щаб да потвърди на полковия командир онова, което беше казано неясно във вчерашната заповед, а именно, че главнокомандуващият иска да види полка точно в онова положение, в което той вървеше — с шинели, калъфи и без никакви приготовления.
	Предната вечер при Кутузов бе пристигнал от Виена един член на хофкригсрата с предложения и искания да върви колкото е възможно по-бързо, за да се съедини с армията на ерцхерцог Фердинанд и Мак, но Кутузов, който смяташе, че това съединяване не ще бъде полезно, имаше намерение между другите доказателства в подкрепа на своето мнение да покаже на австрийския генерал нерадостното състояние, в което пристигаха войските от Русия. Тъкмо за тая цел той искаше да пресрещне полка, тъй че, колкото по-лошо би било състоянието на полка, толкова по-приятно щеше да бъде на главнокомандуващия. Макар че не знаеше тия подробности, адютантът предаде на полковия командир безусловното искане, на главнокомандуващия хората да са с шинели и калъфи и че в противен случай главнокомандуващият ще бъде недоволен.
	Като чу тия думи, полковият командир наведе глава, сви мълком рамене и разпери ръце със сангвиничен жест.
	— Оплескахме я! — рече той. — Казах ли ви аз, Михайло Митрич, че щом е в поход, ще бъде с шинели — обърна се той с укор към батальонния командир. — Ах, Боже мой! — прибави той и излезе решително напред. — Господа ротни командири! — викна той с глас, свикнал да командува. — Фелдфебелите!… Скоро ли ще благоволи да дойде? — попита той пристигналия адютант и изражението му на почтителна учтивост се отнасяше очевидно към лицето, за което говореше.
	— Мисля, че след един час.
	— Ще успеем ли да ги преоблечем?
	— Не зная, генерале…
	Полковият командир се приближи сам до редиците и разпореди да облекат отново шинелите. Ротните командири се разтичаха по ротите, фелдфебелите се разшетаха (шинелите не бяха в пълен ред) и в същия миг правилните, досега мълчаливи четириъгълници се разлюляха, разточиха и загълчаха. От всички страни изтичваха и дотичваха войници, подхвърляха изотзад с рамо и измъкваха презглава раниците, отвързваха шинелите, дигаха високо ръце и ги пъхаха в ръкавите.
	След половин час всичко се върна в предишния си ред, само четириъгълниците станаха вместо черни — сиви. Полковият командир излезе отново с подрусващия си вървеж пред полка и го изгледа отдалеч.
	— Това пък какво е? Какво е това? — извика той и се спря. — Командирът на трета рота!…
	— Командирът на трета рота при генерала! Командирът при генерала, на трета рота при командира!… — чуха се гласове по редиците и адютантът изтича да търси закъсняващия офицер.
	Когато звуците на усърдните гласове, които, обърквайки думите, викаха вече „Генералът при трета рота“, стигнаха до целта си, търсеният офицер се появи изотзад ротата и макар че беше вече възрастен човек и не бе свикнал да тича, хукна към генерала, като закачаше тромаво носовете на обувките си в земята. По лицето на капитана бе изписано безпокойството на ученик, когото карат да каже ненаучен урок. По червеното му (очевидно от невъздържане) лице излязоха петна и устата му не знаеше де да отиде. Докато той се приближаваше запъхтян и постепенно забавяше крачки, полковият командир разглеждаше капитана от глава до пети.
	— Вие скоро ще премените хората си в сукмани. Какво е това? — извика полковият командир, като издаде напред долната си челюст и посочи в редиците на трета рота един войник, облечен в шинел с цвят на фабрично сукно, който се различаваше от другите шинели. — И де бяхте вие? — Ние очакваме главнокомандуващия, а вие се отлъчвате от мястото си? А?… Аз ще ви кажа на вас как се обличат за преглед хората в казакини*!… А?…
	[* Къса селска дреха с права яка и набрана отзад.]
	Без да откъсва очи от началника, ротният командир все повече и повече натискаше двата си пръста към козирката, като че виждаше сега единственото си спасение в това натискане.
	— Е, защо мълчите? Кой от вашите хора там се е пременил като маджарин? — пошегува се строго полковият командир.
	— Ваше превъзходителство…
	— Е, какво „ваше превъзходителство“? Ваше превъзходителство! Ваше превъзходителство! А какво — ваше превъзходителство, никой не знае.
	— Ваше превъзходителство, той е Долохов, разжалваният… — каза капитанът тихо.
	— Че какво? Той във фелдмаршал ли е разжалван или във войник? Щом е войник, трябва да бъде облечен както всички, по устава.
	— Ваше превъзходителство, вие сам му разрешихте през похода.
	— Разрешил ли съм? Разрешил съм? Тъй сте вие винаги, младежите — рече полковият командир и гневът му понамаля. — Разрешил съм? Каже ви човек нещо, а вие… — Полковият командир млъкна за малко. — Каже ви човек нещо, а вие… Какво? — рече той, като кипна отново. — Благоволете да облечете хората прилично…
	— И поглеждайки адютанта си, полковият командир тръгна с подрусващия си вървеж към полка. Личеше, че той самият хареса раздразнението си и че като минаваше пред полка, искаше да намери и друг предлог за гнева си. След като сряза един офицер за нелъснатия знак, друг — за лошата редица, той се приближи до трета рота.
	— Ка-а-к си застанал? Де ти е кракът? Кракът ти де е? — викна полковият командир с нотка на страдание в гласа си още преди да стигне до Долохов, който бе със синкав шинел и се намираше през пет души от него.
	Долохов бавно изправи сгънатия си крак и се взря право в лицето на генерала със своя светъл и нахален поглед.
	— Защо си със син шинел? Сваляй го!… Фелдфебел! Да се преоблече… това нищоже… — Той не успя ща довърши.
	— Генерале, аз съм длъжен да изпълнявам заповедните, но не съм длъжен да търпя… — рече бързо Долохов.
	— В строя да не се говори!… Да не се говори, да не се говори!…
	— Не съм длъжен да търпя оскърбления — високо и звучно, довърши Долохов.
	Погледите на генерала и на войника се срещнаха. Генералът млъкна и ядосано опъна надолу стегнатия си шарф.*
	[* Шарф — параден офицерски колан. — Б.пр.]
	— Благоволете да се преоблечете, моля ви се — каза той и отмина.



	II

	— Иде! — викна в това време сигналистът.
	Полковият командир се изчерви, изтича до коня си, хвана с треперещи ръце стремето, прехвърли снага, натъкми се, извади шпагата с щастливо, решително лице, изкриви уста на една страна и се приготви да извика. Полкът трепна като птица, която оправя перушината си, и замря.
	— Мир-р-р-но! — извика полковият командир с разтърсващ душата глас, радостен — за него, строг — за полка и приветлив за пристигащия началник.
	По широкия, от двете страни с дървета, но без чакълена настилка път вървеше в бърз тръс, потропвайки леко с ресорите си, висока синя виенска каляска със запрегнати един зад друг коне. Зад каляската препускаше свитата и конвоят от хървати. До Кутузов беше седнал един австрийски генерал в бял мундир, който странно изпъкваше сред черните руски униформи. Каляската спря до полка. Кутузов и австрийският генерал си говореха тихо за нещо и Кутузов се усмихна слабо, когато, стъпвайки тежко, свали крака си от стъпалото, сякаш тук съвсем нямаше тия две хиляди души, които със спрян дъх гледаха него и полковия командир.
	Чу се вик на команда, полкът отново трепна, като издрънча, и взе за почест. В мъртвата тишина се чу слабият глас на главнокомандуващия. Полкът ревна: „Здраве желаем ваше хо-хо-хо-ство!“ И пак всичко замря. Отначало, докато полкът се движеше, Кутузов стоеше на едно място; след това Кутузов и белият генерал, придружени от свитата, тръгнаха пешком по редиците.
	От това, как полковият командир поздрави главнокомандуващия с впити в него очи, изпънат и прибран, как, приведен напред, тръгна след генералите по редиците и едва сдържаше подрусването си, как подскачаше при всяка дума и движение на главнокомандуващия, личеше, че изпълнява своите задължения на подчинен с още по-голяма наслада, отколкото задълженията на началник. Благодарение на строгостта и старателността на полковия командир полкът беше в прекрасно състояние в сравнение с другите, които пристигаха през това време в Браунау. Изостанали и болни имаше само двеста и седемнадесет души. И всичко бе в ред освен ботушите.
	Кутузов мина по редиците, като се спираше тук-там и казваше по няколко любезни думи на ония офицери, които познаваше от турската война, а от време на време и на някои войници. Поглеждайки ботушите, той на няколко пъти поклащаше тъжно глава и ги сочеше на австрийския генерал с такова изражение, сякаш не укоряваше за това никого, но не можеше да не види, че е много лошо. Всеки път, когато ставаше това, полковият командир изтичваше напред от страх да не изпусне ни една дума на главнокомандуващия, която се отнася за полка. Зад Кутузов, на такова разстояние, че всяка тихо изречена дума можеше да се чуе, вървяха двадесетина души от свитата. Господата от свитата разговаряха помежду си и от време на време се смееха. Най-близо зад главнокомандуващия вървеше един красив адютант. Той беше княз Болконски. Редом с него бе другарят му Несвицки, висок щабофицер, извънредно дебел, с добро, усмихващо се красиво лице и влажни очи. Несвицки едва сдържаше смеха си, възбуждан от един малко мургав хусарски офицер, който вървеше до него. Хусарският офицер, без да се усмихва, без да променя израза на неподвижните си очи, гледаше със сериозно лице гърба на полковия командир и имитираше всяко негово движение. Всеки път, когато полковият командир трепваше и се навеждаше напред, точно така, съвсем по същия начин, трепваше и се навеждаше напред хусарският офицер. Несвицки се смееше и буташе другите да гледат тоя шегаджия.
	Кутузов вървеше бавно и отпуснато покрай хилядите очи, които изскачаха от орбитите си, като следяха началника. Когато стигна наспоред трета рота, той изведнъж се спря. Свитата, която не бе предвидила това спиране, неволно се струпа около него.
	— А, Тимохин! — рече главнокомандуващият, като позна капитана с червения нос, който бе пострадал заради синия шинел.
	Човек сякаш не можеше да се изпъва повече, отколкото се изпъваше Тимохин, когато полковият командир му правеше бележка. Но когато главнокомандуващият се обърна към него, капитанът се изпъна толкова, че ако главнокомандуващият би го гледал още известно време, капитанът като че не би издържал и затова Кутузов, който очевидно разбра положението му и тъй като, напротив — желаеше на капитана всичко добро, бързо се извърна. По подутото, обезобразено от рана лице на Кутузов мина едва забележима усмивка.
	— Още един другар от Измаил — каза той. — Храбър офицер! Доволен ли си от него?… — попита Кутузов полковия командир.
	И полковият командир, отразяван, без да вижда това, като в огледало от хусарския офицер, трепна, излезе напред и отговори:
	— Много съм доволен, ваше високопревъзходителство.
	— Ние всички си имаме слабости — рече Кутузов усмихнат й се отдалечи. — Той беше привърженик на Бакхус.
	Полковият командир се уплаши — дали самият той не е виновен за това, и нищо не отговори. В тоя миг офицерът съзря лицето на капитана с червения нос и прибран корем и с такава прилика имитира лицето и позата му, че Несвицки не можа да сдържи смеха си. Кутузов се обърна. Личеше, че офицерът можеше да командува лицето си, както иска: в същия миг, когато Кутузов се обърна, офицерът вече бе успял да направи гримасата си и след това да приеме най-сериозно, почтително и невинно изражение.
	Трета рота беше последна и Кутузов, който очевидно си припомняше нещо, се замисли. Княз Андрей излезе от свитата и му каза тихо на френски:
	— Заповядахте ми да ви напомня за разжалвания Долохов в тоя полк.
	— Де е тук Долохов? — попита Кутузов.
	Долохов, който бе облякъл вече сив войнишки шинел, не чака да го извикат. Стройната фигура на русия, със светли, сини очи войник излезе пред строя. Той се приближи до главнокомандуващия и взе за почест.
	— Жалба? — леко намръщен, попита Кутузов.
	— Това е Долохов — каза княз Андрей.
	— А! — рече Кутузов. — Надявам се, че тоя урок ще те поправи, служи добре. Царят е милостив. И аз няма да те забравя, ако заслужиш.
	Сините светли очи гледаха главнокомандуващия също тъй дръзко, както и полковия командир, сякаш раздираха със своя израз завесата на условността, отделяща на толкова голямо разстояние главнокомандуващия от войника.
	— За едно нещо моля, ваше високопревъзходителство — рече той със своя звучен, твърд, небързащ глас. — Моля да ми се даде възможност да залича вината си и да докажа моята преданост на царя-император и на Русия.
	Кутузов се извърна. В очите му пробягна същата усмивка, която се мярна, когато се бе извърнал от капитан Тимохин. Той се извърна и смръщи, сякаш с това искаше да изрази, че всичко, което му казваше Долохов, и всичко, което би могъл да му каже, той отдавна, отдавна го знае, че всичко това вече му е дотегнало и че всичко това съвсем не е необходимо. Той се извърна и тръгна към каляската.
	Полкът се раздели на роти и тръгна към определените му близо до Браунау квартири, дето войниците се надяваха да се обуят, да се облекат и починат след тежките походи.
	— Нали ми се сърдите, Прохор Игнатич? — каза полковият командир, като изпревари тръгналата към мястото си трета рота, и се приближи до вървящия пред нея капитан Тимохин. След щастливо миналия преглед лицето на полковия командир изразяваше неудържима радост. — Царска служба… не бива… По някой път смъмря някого в строя… Но сам пръв ще се извиня, нали ме познавате… Той благодари много! — И подаде ръка на ротния.
	— Моля ви се, генерале, как ще се осмеля! — отговори капитанът и носът му се изчерви; той се усмихна и усмивката му откри липсата на два предни зъба, избити с приклад при Измаил.
	— А на господин Долохов предайте, че няма да го забравя, нека бъде спокоен. И кажете, моля ви се, аз все се канех да ви попитам, как е той, как се държи? И всичко…
	— В службата е много редовен, ваше превъзходителство… но характерът му… — рече Тимохин.
	— А какво, какъв му е характерът? — попита полковият командир.
	— Прихваща го, ваше превъзходителство, на дни — каза капитанът, — ту е и умен, и учен, и добър. Ту пък — звяр. В Полша насмалко не уби един евреин, както знаете…
	— Е да, е да — рече полковият командир, — все пак трябва да съжалим момъка в това нещастие. Нали има големи връзки… Та вие, такова…
	— Слушам, ваше превъзходителство — каза Тимохин и с усмивката си му показа, че разбира желанието на началника.
	— Е да, е да.
	Полковият командир намери Долохов в редиците и спря коня си.
	— След първото сражение — еполети — каза му той.
	Долохов погледна наоколо си, не каза нищо и не промени израза на подигравателно-усмихнатата си уста.
	— Е, отлично — продължи полковият командир. — На хората по канче водка от мене — добави той така, че да чуят войниците. — Благодаря на всички! Слава Богу! — Изпревари ротата и се приближи до друга.
	— Всъщност той е добър човек, с него може да се служи — рече Тимохин на младшия офицер, който вървеше до него.
	— С една дума — орел!… (Бяха нарекли полковия командир орел.) — рече със смях младшият офицер.
	Радостното настроение на началството след прегледа се предаде и на войниците. Ротата вървеше весело. От всички страни се обаждаха войнишки гласове.
	— Абе нали разправяха, че уж Кутузов бил сляп с едното око, едноок бил?
	— Че не е ли! Едноок си е съвсем.
	— Не, братко… той е по-окат от тебе. И ботушите, и партенките — всичко видя…
	— Като ми погледна, братче, краката… ей! Рекох си.
	— А пък другият, австриецът с него, като че беше цял натъркан с тебешир. Бял като брашно. Като кога се чисти амуницията!…
	— Е, Федешоу!… Каза ли той кога ще почнат сраженията? Ти беше по-близо. Все разправяха, че в Брунов бил самият Бунапарт.
	— Бунапарт бил там! Ама че лъже глупакът! Как пък това да не знае! Сега прусакът се бунтува. А австриецът, значи, го усмирява. Като го усмири, тогаз ще се отвори войната с Бунапарт. А той разправя, че Бунапарт бил в Брунов! Личи си, че е глупак. Ти повече слушай.
	— Какви дяволи са тия квартириери! Виж, пета рота рече завива към село, ще си сварят кашата, а ние още няма да сме стигнали.
	— Дай едно сухарче, дяволе.
	— Ами ти даде ли ми вчера тютюн. Така е, драги. Хайде, на ти, от мене да мине.
	— Барем да бяхме направили почивка, а пък то — блъскай още четири-пет версти на гладно сърце.
	— Ама че хубаво беше, когато немците ни даваха каляски. Пътуващ си — чудесно!
	— А тук, братко, срещаш съвсем повилнял народ. Оттатък все пак като че ли бяха поляци, все пак поданици на руската корона; а сега, драги, почнаха само немци.
	— Песнопойците напред! — извика капитанът.
	И от разните редици пред ротата изтичаха двайсетина души. Барабанчикът-запевач се обърна с лице към песнопойците, махна с ръка и поде провлечена войнишка песен, която започваше: „Не заря ли, солнышко занималося…“ и завършваше с думите: „То-то, братцы, будет слава нам с Каменскиим отцом…“* Тая песен беше съчинена в Турция, а се пееше сега в Австрия само с една промяна: вместо „Каменскиим отцом“ слагаха думите „Кутузовым отцом“.
	[*

	Не е ли зора, слънчицето трепка…
	Тъй, тъй; братчета, ще се прославим
	с нашия баща Каменски…

	]
	Като отряза по войнишки тия последни думи и махна с ръце, сякаш хвърляше нещо на земята, барабанникът, слаб и красив, около четиридесетгодишен войник, изгледа строго войниците-песнопойци и зажумя. Сетне, като се увери, че всички очи са устремени към него, той сякаш дигна предпазливо с две ръце над главата си някаква невидима скъпоценна вещ, подържа я така няколко секунди и изведнъж смело я хвърли:

	Ах вы, сени мои, сени!

	„Сени новые мои…“* — подхванаха двадесет гласа и войникът с дървени лъжици**, макар че бе натоварен с тежка амуниция, изскочи чевръсто напред и тръгна заднишком пред ротата, като мърдаше рамене и се заканваше на някого с лъжиците. Войниците размахваха ръце в такт на песента, вървяха с широка крачка и без да щат, попадаха в крак. Зад ротата се чу звук от колела, скърцане на ресори и конски тропот. Кутузов се връщаше със свитата си в града. Главнокомандуващият даде знак войниците да вървят свободно и неговото лице, както и лицата на всички от свитата му, изрази удоволствие от звуците на песента, от гледката на играещия войник и на весело и пъргаво вървящите войници от ротата. Във втората редица на десния фланг, отдето каляската изпреварваше ротите, неволно се хвърляше в очи един синеок войник, Долохов, който особено пъргаво и грациозно вървеше в такт на песента и гледаше лицата на минаващите с такъв израз, сякаш съжаляваше всички, които не вървяха сега с ротата. Хусарският корнет от свитата на Кутузов, който подигравателно имитираше полковия командир, остана малко назад от каляската и отиде с коня си към Долохов.
	[* Ах ти, къща моя, къща — моя къща нова…]
	[** Войник, който акомпанира песента с дървени лъжици като с кастанети. — Б.пр.]
	Едно време в Петербург хусарският корнет Жерков беше от оная буйна компания, която бе ръководена от Долохов. В чужбина Жерков срещна Долохов като войник, но не сметна за необходимо да го познае. Сега, след разговора на Кутузов с разжалвания, той се обърна към него с радостта на стар приятел.
	— Приятелю драги, как си? — рече той под звуците на песента, като изравни стъпката на коня си със стъпката на ротата.
	— Аз ли как съм? — отговори студено Долохов. — Както виждаш.
	От бодрата песен тонът на разпуснато веселие, с който говореше Жерков, и умишлената студенина на Долоховите отговори придобиваха особено значение.
	— Е, как караш с началството? — попита Жерков.
	— Караме я. Добри хора са. Ти как се завря в щаба?
	— Командирован съм, дежуря.
	Те помълчаха.
	„Выпускала сокола да из правова рукава“* — разправяше песента и неволно възбуждаше бодро, весело чувство. Разговорът им навярно щеше да бъде друг, ако бяха разговаряли не под звуците на песента.
	[* Пускаше сокола от десния ръкав…]
	— Истина ли е, че австрийците са бити? — попита Долохов.
	— Дявол ги знае, тъй се разправя.
	— Доволен съм — отговори Долохов кратко и ясно, както налагаше песента.
	— Ела при нас някоя вечер, ще заложиш на фараон* — рече Жерков.
	[* Хазартна игра на карти, подобна на бакарата. — Б.пр.]
	— Да не сте завъдили много пари?
	— Ела.
	— Не мога. Зарекъл съм се. Докато не ме произведат — няма да пия и да играя.
	— Е, значи, до първото сражение…
	— Тогава ще видим.
	Те пак млъкнаха.
	— Ти наминавай, ако имаш нужда от нещо, в щаба все ще ти помогнат… — каза Жерков.
	Долохов се усмихна.
	— Ти по-добре не се безпокой. Ако имам нужда от нещо, няма да моля, а сам ще си го взема.
	— Че аз само така.
	— И аз — само така.
	— Довиждане.
	— Със здраве…

	… И високо, и далеко.
	На родиму сторону…*

	[* … И високо, и далеко — е до родната земя…]
	Жерков бутна с шпори коня си, който два-три пъти притропа, като се горещеше и не знаеше с кой крак да пристъпи, след това се оправи, препусна също в такт на песента, изпревари ротата и настигна каляската.



	III

	Когато се върна след прегледа, Кутузов, придружен от австрийския генерал, отиде в кабинета си, извика адютанта, като му заповяда да донесе някои книжа за състоянието на пристигащите войски и писмата, получени от ерцхерцог Фердинанд, който командуваше челната армия. Княз Андрей Болконски влезе с исканите книжа в кабинета на главнокомандуващия. Пред разтворения на масата план бяха седнали Кутузов и австрийският член на хофкригсрата.
	— А… — рече Кутузов, като погледна към Болконски, сякаш искаше да каже с това на адютанта да почака, и продължи на френски почнатия разговор.
	— Аз казвам само едно, генерале — рече Кутузов с приятна елегантност на изразите и на интонацията, които караха човека да се вслушва във всяка бавно изречена дума. Личеше, че и Кутузов с удоволствие се слуша. — Само едно нещо казвам, генерале, че ако зависеше от личното мое желание, волята на негово величество император Франц отдавна би била изпълнена. Аз отдавна бих се присъединил към ерцхерцога. И вярвайте на честната ми дума, за мене лично да предам висшето командуване на армията на един по-вещ и по-изкусен генерал, с каквито Австрия разполага в изобилие, и да снема от себе си цялата тая тежка отговорност, лично за мене това би било радост. Но обстоятелствата са понякога по-силни от нас, генерале.
	И Кутузов се усмихна с такъв израз, сякаш казваше: „Имате пълно право да не ми вярвате и на мене дори ми е съвсем все едно дали ми вярвате, или не, но нямате повод да ми го кажете. И тъкмо там е цялата работа.“
	Австрийският генерал имаше недоволен вид, но не можеше да не отговори на Кутузов в същия тон.
	— Напротив — рече той със свадлив и сърдит тон, който толкова противоречеше на ласкателния смисъл на казваните от него думи, — напротив, участието на ваше превъзходителство в общата борба се цени високо от негово величество; но ние смятаме, че сегашното забавяне лишава славната руска войска и нейните главнокомандуващи от ония лаври, които те са свикнали да жънат в битките — довърши той своята очевидно приготвена фраза.
	Кутузов се поклони, като продължаваше да се усмихва.
	— Аз пък съм убеден в това и като се основавам на последното писмо, с което ме удостои негово височество ерцхерцог Фердинанд, предполагам, че австрийската войска под командата на такъв изкусен помощник, какъвто е генерал Мак, вече е спечелила решителна победа и повече не се нуждае от нашата помощ — каза Кутузов.
	Генералът се навъси. Макар да нямаше положителни известия за поражението на австрийците, имаше премного обстоятелства, които потвърждаваха общите неблагоприятни слухове; и затова предположението на Кутузов за победата на австрийците доста приличаше на подигравка. Но, Кутузов се усмихваше кротко все със същото изражение, което показваше, че той има право да предполага това. Наистина последното писмо, което бе получил от армията на Мак, му съобщаваше за победа и за най-изгодно стратегическо положение, на армията.
	— Я ми дай писмото — рече Кутузов, като се обърна към княз Андрей. — Ето, вижте, моля ви се. — И с насмешлива усмивка в ъгъла на устните Кутузов прочете на немски на австрийския генерал следното място от писмото на ерцхерцог Фердинанд:
	— „Wir haben vollkommen zusammengehaltene Kräfte, nahe an 70,000 Mann, um den Feind, wenn er den Lech passierte, angreifen und schlagen zu können. Wir können, da wir Meister von Ulm sind, den Vorteil, auch von beiden Ufern der Donau Meister zu bleiben, nicht verlieren; mithin auch jeden Augenblick, wenn der Feind den Lech nicht passierte, die Donau übersetzen, uns auf seine Kommunikations-Linie werfen, die Donau unterhalb repassieren um dem Feinde, wenn er sich gegen unsere treue Allierte mit ganzer Macht wenden wollte, seine Absicht alsbald vereiteln. Wir werden auf solche Weise dem Zeitpunkt, wo die Kaiserlich-Russische Armee ausgerüstet sein wird, mutig entgegenharren, und sodann leicht gemeinschaftlich die Möglichkeit finden, dem Feinde das Schicksal zuzubereiten, so er verdient.“*
	[* Ние имаме напълно съсредоточени сили от около седемдесет хиляди души, тъй че ако неприятелят мине Лех, можем да го атакуваме и разбием. Тъй като вече владеем Улм, можем да запазваме за себе си изгодата от командуването на двата бряга на Дунава и следователно, ако неприятелят не се прехвърли през Лех, всеки момент да минем Дунав, да нападнем неговата съобщителна линия, да се прехвърлим по-долу през Дунава и ако неприятелят поиска да насочи всичките си сили срещу нашите верни съюзници, да не му позволим да изпълни намерението си. По тоя начин ние ще чакаме бодро, докато руската императорска армия се подготви напълно, и след това лесно ще намерим начин да приготвим на неприятеля такава участ, каквато той заслужава.]
	Когато свърши тоя период, Кутузов въздъхна тежко и погледна внимателно и любезно члена на хофкригсрата.
	— Но нали знаете, ваше превъзходителство, мъдрото правило, което казва да предполагаме най-лошото — отвърна австрийският генерал, който явно желаеше да свърши с шегите и да пристъпи към работата.
	Той погледна недоволно към адютанта.
	— Извинете, генерале — пресече го Кутузов и също се обърна към княз Андрей. — Виж какво, драги, вземи от Козловски всичките донесения на нашите разузнавачи. Ето двете писма от граф Ноетиц, ето писмото от негово височество ерцхерцог Фердинанд, ето и други — каза той, като му подаде няколко книжа. — И състави от всичко това чистичко на френски един memorandum*, записчица, за да се видят ясно всички съобщения, които имахме за действията на австрийската армия. Та така и я представи на неговото превъзходителство.
	[* Паметна бележка.]
	Княз Андрей наведе глава, за да покаже, че още от първите думи бе разбрал не само това, което бе казано, но и онова, което Кутузов би искал да му каже. Той събра книжата, направи общ поклон и вървейки с тихи стъпки по килима, отиде в приемната.
	Макар че не беше минало много време, откак княз Андрей напусна Русия, той се бе променил много през това време. В изражението на лицето му, в движенията, във вървежа му почти не се забелязваше предишната престореност, умора и леност; той приличаше на човек, който няма време да мисли какво впечатление прави на другите и е зает с приятна и интересна работа. Лицето му изразяваше по-голямо задоволство от себе си и от околните; усмивката и погледът му бяха по-весели и по-привлекателни.
	Кутузов, когото той настигна още в Полша, го прие много сърдечно, обеща му, че няма да го забрави, проявяваше към него по-голямо внимание, отколкото към другите адютанти, взе го със себе си във Виена и му даваше по-сериозни поръчения. От Виена Кутузов писа на своя стар другар, бащата на княз Андрей.
	„Вашият син — писа той — по своите знания, твърдост и изпълнителност обещава да стане един изключителен офицер. Аз се смятам щастлив, че имам на разположение такъв подчинен.“
	В щаба на Кутузов, между другарите си, заедно с които служеше, и изобщо в армията княз Андрей също както в петербургското общество имаше две съвсем противоположни репутации. Едни, по-малко на брой, смятаха княз Андрей за по-особен от тях и от всички други хора, очакваха от него големи успехи, слушаха го, възхищаваха се от него и му подражаваха; и с тия хора княз Андрей се държеше просто и приятно. Другите, мнозинството, не обичаха княз Андрей, смятаха го за надут, студен и неприятен човек. Но пред тия хора княз Андрей умееше да се постави тъй, че те го уважаваха и дори се страхуваха от него.
	Когато излезе от кабинета на Кутузов и отиде в приемната, княз Андрей се приближи с книжата до другаря си, дежурния адютант Козловски, който бе седнал до прозореца с книга в ръка.
	— Какво има, княже? — попита Козловски.
	— Заповядано ми е да съставя записка защо не вървиш напред.
	— Е защо?
	Княз Андрей сви рамене.
	— Няма ли известия от Мак? — попита Козловски.
	— Няма.
	— Ако беше вярно, че е разбит, щеше да дойде съобщение.
	— Навярно — рече княз Андрей и тръгна към изходната врата, но тъкмо в това време насреща му бързо влезе в приемната и затръшна вратата един висок, очевидно току-що пристигнал австрийски генерал в сюртук, с глава — превързана с черна кърпа, и с орден „Мария-Терезия“ на шия. Княз Андрей се спря.
	— Генерал ан шеф Кутузов? — бързо изрече с рязък немски изговор новопристигналият генерал, озърна се на двете страни и без да се спира, тръгна към вратата на кабинета.
	— Генерал ан шеф е зает — рече Козловски, като се приближи веднага до неизвестния генерал и му прегради пътя към вратата. — За кого ще заповядате да доложа?
	Неизвестният генерал изгледа презрително от глава до нозе ниския на ръст Козловски, сякаш се чудеше, че е възможно да не го познават.
	— Генерал ан шеф е зает — повтори спокойно Козловски.
	Лицето на генерала се смръщи, устните му мръднаха и почнаха да треперят. Той извади бележник, надраска бързо нещо с молив, откъсна листчето, даде го, отиде с бързи крачки до прозореца, стовари тялото си на стола и изгледа намиращите се в стаята, като че ги питаше: защо го гледат? След това генералът дигна глава, източи шия, сякаш щеше да каже нещо, но тутакси, сякаш почвайки небрежно да си тананика нещо, издаде някакъв странен звук, който веднага се пресече. Вратата на кабинета се отвори и на прага се появи Кутузов. Генералът с вързаната глава се наведе, като че за да избегне някаква опасност, и с големи бързи крачки на тънките си крака се приближи до Кутузов.
	— Vous voyez le malheureux Mack* — промълви той с отпаднал глас.
	[* Вие виждате злочестия Мак.]
	Лицето на Кутузов, който се бе изправил при вратата на кабинета, остана за няколко мига съвсем неподвижно. След това по лицето му мина като вълна една бръчка, челото му се опъна; той почтително склони глава, затвори очи, пусна мълчаливо Мак да мине край него и сам затвори след себе си вратата.
	Пръснатият по-рано слух за разбиването на австрийците и предаването на цялата армия при Улм излезе верен. Само след половин час бяха изпратени в разни посоки адютанти със заповеди, показващи, че скоро и руската войска, която досега бездействуваше, ще трябва да се срещне с неприятеля.
	Княз Андрей беше един от малцината щабни офицери, които бяха свързали най-важните си интереси с общия ход на военните действия. Когато видя Мак и чу подробностите на неговата гибел, той разбра, че половината от кампанията е загубена, разбра колко трудно е положението на руските войски и си представи живо какво очаква армията, както и ролята, която той трябваше да играе в нея. Неволно изпитваше вълнуващо-радостно чувство от мисълта за опозоряването на самонадеяната Австрия и от това, че може би след една седмица лично ще трябва да види и участвува в сблъскването — за пръв път след Суворов — на русите с французите. Но той се страхуваше от гения на Бонапарт, който можеше да излезе по-силен от всичката храброст на руските войски, и в същото време не можеше да допусне опозоряването на своя герой.
	Развълнуван и раздразнен от тия мисли, княз Андрей отиде в стаята си, за да пише на баща си, комуто пишеше всеки ден. В коридора той се намери с другаря си по стая Несвицки и с шегаджията Жерков; както винаги те се смееха за нещо.
	— Защо си тъй мрачен? — попита Несвицки, забелязвайки бледото, с блестящи очи лице на княз Андрей.
	— Няма на какво да се радвам — отговори Болконски.
	Когато княз Андрей се срещна с Несвицки и Жерков, от другия край на коридора се зададоха към тях австрийският генерал Щраух, аташиран към щаба на Кутузов, за да наблюдава продоволствуването на руската армия, и един член на хофкригсрата, които бяха пристигнали предния ден. Коридорът беше достатъчно широк, за да могат генералите да се разминат свободно с тримата офицери; но Жерков блъсна с ръка Несвицки и рече задъхано:
	— Идат!… Идат!… Дръпнете се, сторете път! Моля ви се, дайте път!
	Генералите вървяха с явното желание да се избавят от затрудняващите ги почести. По лицето на смешника Жерков изведнъж се изписа глупава радостна усмивка, която той сякаш не можеше да сдържи.
	— Ваше превъзходителство — каза той на немски, като излезе напред и се обърна към австрийския генерал. — Имам чест да ви честитя.
	Той приведе глава и неумело, както децата, които се учат да танцуват, почна с широки движения да прави реверанси, като провлачваше ту единия, ту другия си крак.
	Генералът, член на хофкригсрата, го изгледа строго, но като видя сериозността на глупавата усмивка, не можа да го отмине без минутно внимание. Той примижа, като показа, че го слуша.
	— Имам чест да ви честитя. Генерал Мак пристигна съвсем здрав, само мъничко се е чукнал тук — добави той и светнал от усмивка, посочи главата си.
	Генералът се намръщи, извърна се и се отдалечи.
	— Gott, wie naiv!* — каза той ядосано, като отмина няколко крачки.
	[* Боже, колко е наивен.]
	Несвицки се разсмя високо и прегърна княз Андрей, но Болконски побледня още повече и със злобен израз на лицето го отблъсна, като се обърна към Жерков. Нервното раздразнение, което го бе обзело от вида на Мак, от известието за неговото поражение и от мисълта какво очаква руската армия, се изля в озлобление от неуместната шега на Жерков.
	— Ако вие, уважаеми господине — каза той пронизително, с леко потреперване на долната челюст, — искате да бъдете _шут_, аз не мога да ви попреча, но заявявам ви, че ако друг път _посмеете_ да се правите на палячо в мое присъствие, ще ви науча как да се държите.
	Несвицки и Жерков бяха толкова смаяни от тая неочаквана постъпка, че гледаха Болконски мълком, с широко отворени очи.
	— Че какво, аз само им честитих — рече Жерков.
	— Аз не се шегувам с вас, млъкнете, моля ви! — извика Болконски, хвана Несвицки за ръка и се отдалечи от Жерков, който не знаеше какво да отговори.
	— Какво ти стана, братко — каза Несвицки, за да го успокои.
	— Как тъй какво? — рече княз Андрей и се спря, от вълнение. — Но разбери, че ние сме или офицери, които служим на своя цар и отечество и се радваме на общия успех, а скърбим за общата несполука, или лакеи, които не се интересуват от господарските работи. Quarante mille hommes massacrés et l’armée de nos alliés détruite, et vous trouvez là le mot pour rire — рече той, сякаш с тая френска фраза затвърдяваше мисълта си. — C’est bien pour un garçon de rien comme eet individu dont vous avez fait un ami, mais pas pour yous, mais pas pour vous.* Само _хлапаци_ могат да се забавляват така — добави княз Андрей на руски, като изговори тая дума с френски акцент, защото забеляза, че Жерков може още да го чуе.
	[* Четиридесет хиляди души загинаха и армията на нашите съюзници е унищожена, а вие можете да се шегувате. Това може да се прости на някой нищожен хлапак, като тоя господин, когото сте направили свой приятел, но не на вас, не на вас!]
	Той почака да види дали корнетът ще отговори нещо. Но корнетът се обърна и излезе от коридора.



	IV

	Хусарският Павлоградски полк се бе установил на две мили от Браунау. Ескадронът, в който Николай Ростов служеше като юнкер, бе настанен в немското село Залценек. На ескадронния командир ротмистър Денисов, познат в цялата кавалерийска дивизия под името Васка Денисов, беше дадена най-хубавата квартира в селото. Юнкерът Ростов, откак бе настигнал полка в Полша, живееше заедно с ескадронния командир.
	На осми октомври, същия ден, когато в главната квартира всичко бе дигнато на крак от известието за поражението на Мак, в щаба на ескадрона походният живот си вървеше спокойно както дотогава. Денисов, Който цялата нощ беше играл на карти, не се бе прибрал още, когато Ростов рано сутринта се върна на кон от фуражировка. Ростов в юнкерски мундир спря до входната площадка, побутна коня, с гъвкав, младежки жест отметна крак, задържа се на стремето, сякаш не му се искаше да се раздели с коня си, най-сетне скочи и извика вестовоя.
	— А, Бондаренко, приятелю — рече той на хусаря, който се втурна презглава към коня му. — Поразходи го, мили — каза той с оная братска весела нежност, с която симпатичните млади хора, когато са щастливи, се отнасят към всички.
	— Слушам, ваше сиятелство — отговори украинецът, като тръсна весело глава.
	— Внимавай, хубаво го разходи.
	Още един хусар се затече към коня, но Бондаренко бе метнал вече поводите на юздата. Личеше, че юнкерът даваше хубави бакшиши и че имаше сметка да му се услужва. Ростов поглади коня по шията, сетне по задницата и се спря до входната площадка.
	„Чудесно! Хубав кон ще стане!“ — каза си той усмихнат и придържайки сабята си, изкачи се тичешком по стълбата, като дрънчеше с шпорите. Стопанинът немец, по фланела и къщна шапчица, с вилата, с която чистеше тора, се показа от обора. Щом видя Ростов, лицето на немеца светна. Той се усмихна весело и смигна:
	— Schön gut Morgen. Schön gut Morgen!* — повтаряше той, като очевидно изпитваше удоволствие, че поздравява момъка.
	[* Добро утро! Добро утро!]
	— Schon fleissig!* — каза Ростов със същата радостна братска усмивка, която не изчезваше от оживеното му лице. — Hoch Oestereicherl Hoch Russenl Kaiser Alexander hoch!** — каза той на немеца, повтаряйки думите, които стопанинът немец казваше често.
	[* Вече на работа!]
	[** Да живеят австрийците Да живеят русите! Да живее император Александър!]
	Немецът се засмя, излезе съвсем от обора, смъкна шапчицата си, размаха я над главата си и извика:
	— Und die ganze Welt hoch!*
	[* И целият свят да живее!]
	И Ростов като немеца размаха фуражка над главата си и викна засмян: „Und vivat die ganze Welt!“ Макар: че нямаше никаква причина за особена радост — нито за немеца, който чистеше обора си, нито за Ростов, който беше ходил с взвода си за сено, тия двама души се погледнаха с радостен възторг и с братска обич, разтърсиха глави в знак на взаимна обич и се разотидоха усмихнати: немецът — в обора, а Ростов — в селската къща, която заемаше с Денисов.
	— Как е господарят? — попита той Лаврушка, познатия на целия полк мошеник лакей на Денисов.
	— Не се е връщал от снощи. Сигур е загубил — отговори Лаврушка. — Аз си знам, щом спечели, връща се рано да се хвали, а няма ли го до сутринта, значи, изгорял е — ще си дойде сърдит. Кафе ще пиете ли?
	— Давай, давай!
	След десет минути Лаврушка донесе кафето.
	— Иде! — рече той. — Сега има да си патя.
	Ростов погледна през прозореца и видя Денисов, който се връщаше в къщи. Денисов беше дребно човече с червено лице, блестящи черни очи, рошави черни мустаци и черна коса. Облечен беше с разкопчан ментик*, от ботушите извадени широки надиплени чикчирика**, на тила — смачкана хусарска шапчица. С наведена глава той мрачно се приближаваше към входа.
	[* Къса хусарска пелерина. — Б.пр.]
	[** Кавалерийски, панталони с дъно, от кожа. — Б.пр.]
	— Лавг’ушка! — извика той високо и ядосано, като произнасяше „р“-то неправилно. — Хайде, изувай ги, дг’ъвнико!
	— Че аз и без това ги изувам — отвърна гласът на Лаврушка.
	— А! Ти вече си станал — рече Денисов, като влезе в стаята.
	— Отдавна — каза Ростов, — ходих вече за сено и видях фройлайн Матилда.
	— Тъй ли! А пък аз, дг’аги, изгог’ях снощи, като кучи син! — извика Денисов. — Такова нещастие! Такова нещастие!… Щом ти си замина, и тг’ъгна назад. Хей, чай!
	Смръщен така, като че се усмихваше, и показвайки късите си здрави зъби, Денисов почна да разрошва с двете си късопръсти ръце своята щръкнала като гора черна гъста коса.
	— Дяволът ме накаг’а да отида у тоя Плъх (прякорът на офицера) — рече той, като търкаше с две ръце челото и лицето си. — Пг’едстави си, ни една каг’та, ни една, ни една каг’та не ми даде.
	Денисов взе подадената му запалена лула, стисна я в юмрука, удари я в пода, като пръсна огъня, и продължи да вика:
	— Даде семпел, паг’олът го бие, даде семпел — паг’олът го бие.*
	[* При семпел еднократното залагане губи, двойното печели. — Б.пр.]
	Той пръсна огъня, счупи лулата и я хвърли. След това мълча малко и изведнъж погледна весело Ростов с блестящите си черни очи.
	— Поне жени да имаше. А пък то освен пиене дг’уго не ти остава тук да пг’авиш. Дано по-ског’о почнем да се бием…
	— Хей, кой е там? — викна той към вратата, когато зад нея спряха нечии стъпки от дебели ботуши и се чу подрънкване на шпори и почтително покашляне.
	— Вахмистърът! — каза Лаврушка.
	Денисов се намръщи още повече.
	— Лошо — рече той и хвърли кесията си с няколко жълтици. — Ростов, гълъбче, пег’бг’ой колко са останали и пъхни кесията под възглавницата — каза той и излезе при вахмистъра.
	Ростов взе парите и като подреждаше на две купчини старите и новите жълтици, почна машинално да ги брои.
	— А! Телянин! Здг’авей! Изгог’ях снощи — чу се от другата стая гласът на Денисов.
	— Къде? У Биков, у Плъха ли?… Аз знаех — рече друг, тъничък глас и след това в стаята влезе поручик Телянин, един дребничък офицер от същия ескадрон.
	Ростов пъхна под възглавницата кесията и стисна подадената му малка влажна ръка. Преди тръгването на войските Телянин по някаква причина бе преведен; от гвардията в армията. В полка той се държеше много добре, но не го обичаха и особено Ростов не можеше нито да надвие, нито да скрие безпричинното си отвращение към тоя офицер.
	— Е, млади кавалеристе, как карате с моя Грачик? — попита той. (Грачик беше запасен яздитен кон, продаден от Телянин на Ростов.)
	Поручикът никога не гледаше в очите човека, на когото приказваше; очите му непрекъснато играеха от един предмет на друг.
	— Видях ви днес, като яздехте…
	— Да, бива си го, конят е добър — отговори Ростов, макар че тоя кон, който бе купил за седемстотин рубли, не струваше и половината от тая цена. — Почна да накуцва с предния ляв крак… — добави той.
	— Копитото му се е пукнало! Няма нищо. Аз ще ви науча, ще ви покажа каква подкова да сложите.
	— Да, покажете ми, моля ви се.
	— Ще ви покажа, ще ви покажа, то не е тайна. А за коня ще ми благодарите.
	— Тогава ще кажа да доведат коня — рече Ростов, който искаше да се отърве от Телянин, и излезе да поръча да доведат коня.
	В пруста Денисов бе седнал свит на прага, с лула, пред вахмистъра, който му докладваше нещо. Като видя Ростов, Денисов се намръщи, посочи през рамо с големия си пръст към стаята, дето бе Телянин, пак се смръщи и потръпна от отвращение.
	— Ех, че не обичам тоя юнак — каза той, без да се стеснява от вахмистъра.
	Ростов сви рамене, сякаш искаше да каже: „И аз не го обичам, но какво да се прави!“ И като се разпореди, върна се при Телянин.
	Телянин седеше в същата ленива поза, в която го бе оставил Ростов, и търкаше малките си бели ръце.
	„Как се случват такива противни лица“ — помисли си Ростов, влизайки в стаята.
	— Е, поръчахте ли да доведат коня? — каза Телянин, като стана и погледна небрежно наоколо си.
	— Поръчах.
	— Я да отидем ние. Аз се отбих само да попитам Денисов за вчерашната заповед. Получихте ли я, Денисов?
	— Още не. А вие къде отивате?
	— Искам да науча младежа как да подковава коня си — рече Телянин.
	Те излязоха на входната площадка и оттам в конюшнята. Поручикът показа как трябва да се подкове копитото и си отиде.
	Когато Ростов се върна, на масата имаше бутилка с водка и салам. Денисов бе седнал пред масата и скърцаше с перо по хартията. Той погледна мрачно Ростов в лицето.
	— Пиша на нея — каза той.
	Облакъти се на масата с перото в ръка и очевидно зарадван, че му се удава случай по-бързо да каже онова, което искаше да напише — почна да разправя на Ростов писмото си.
	— Виж какво, пг’иятелю — рече той, — докато не залюбим, ние спим. Ние сме деца на пг’аха… но залюбиш ли — ти си бог, ти си чист както в първия ден на сътворението… Сега пък кой е? Пг’ати го по дяволите. Нямам вг’еме! — извика той на Лаврушка, който без никаква боязън се приближи до него.
	— Кой ще бъде? Че вие сам заповядахте. Вахмистърът дойде за пари.
	Денисов се намръщи, щеше да викне нещо, но не проговори.
	— Лоша г’абота — каза си гласно той. — Колко паг’и са останали там, в кесията? — попита той Ростов.
	— Седем нови и три стари.
	— Ах, лошо! Ами ти, плашило такова, какво се мъдг’иш, пг’ати вахмистъг’а! — викна Денисов на Лаврушка.
	— Моля ти се, Денисов, вземи пари от мене, аз имам — каза Ростов и се изчерви.
	— Не обичам да вземам назаем от свои, не обичам — измърмори Денисов.
	— Ако не вземеш от мене другарски, ще ме оскърбиш. Наистина, аз имам — повтори Ростов.
	— Не, казах ти.
	И Денисов отиде до кревата, за да измъкне кесията изпод възглавницата.
	— Де я сложи, Ростов?
	— Под долната възглавница.
	— Няма я.
	Денисов хвърли на пода двете възглавници. Кесията я нямаше.
	— Гледай ти чудо!
	— Чакай, дали не си я изтървал? — рече Ростов, като дигна една след друга възглавниците и ги разтърси.
	Той дръпна и изтърси завивката. Кесията я нямаше.
	— Да не съм пък забравил? Не, аз дори си помислих, че ти я слагаш като съкровище под главата си — рече Ростов. — Тук турих кесията. Де е тя? — попита той Лаврушка.
	— Аз не съм влизал. Дето сте я сложили, там трябва да бъде.
	— Няма я.
	— Вие все тъй правите, пъхнете нещо някъде и забравите. Я вижте в джобовете.
	— Не, ако не бях помислил за съкровището — рече Ростов, — а пък аз помня, че я турих.
	Лаврушка прерови цялото легло, надникна под него, под масата, прерови цялата стая и се спря сред стаята. Денисов следеше мълком движенията на Лаврушка и когато Лаврушка учудено разпери ръце и каза, че никъде я няма, той погледна към Ростов.
	— Ростов, не се вдети…
	Ростов усети върху си погледа на Денисов, дигна очи и в същия миг ги наведе. Всичката му кръв, спряна досега някъде по-долу от гърлото, нахлу в лицето и очите му. Той не можеше да си поеме дъх.
	— И в стаята нямаше никого освен поручика и вас. Тук някъде ще е — рече Лаврушка.
	— Ей ти, дяволско плашило, я се развъг’ти, тъг’си — викна изведнъж Денисов зачервен и се нахвърли към лакея със заплашителен жест. — Кесията или ще те пг’етг’епя. Всички ще пг’етг’епя!
	Без да гледа Денисов, Ростов почна да закопчава куртката си, препаса сабята и наложи фуражката си.
	— Казвам ти — кесията! — изкряска Денисов, раздруса за раменете вестовоя и почна да го блъска в стената.
	— Остави го, Денисов, аз знам кой я е взел — рече Ростов, като отиде до вратата, без да дигне очи.
	Денисов се спря, помисли малко, очевидно разбра за какво загатваше Ростов и улови ръката му.
	— Глупости! — кресна той така, че жилите по шията и челото му се издуха като въжета. — Казвам ти, че си полудял, аз няма да позволя това. Кесията е тук; ще одег’а кожата на тоя мг’ъсник и кесията ще се намег’и.
	— Аз знам кой я е взел — повтори Ростов с треперещ глас и тръгна към вратата.
	— А пък аз ти казвам, да не си посмял да пг’авиш това! — извика Денисов и се втурна към юнкера, за да го спре.
	Но Ростов изтръгна ръката си и с такава злоба, като че Денисов му бе най-върлият враг, впи направо и твърдо очи в него.
	— Ти разбираш ли какво казваш? — рече той с треперещ глас. — Освен мене никой друг нямаше в стаята. Значи, ако не е така, тогава…
	Той не можа да довърши и изхвръкна от стаята.
	— Ах, дявол да те вземе — и тебе, и всички — бяха последните думи, които чу Ростов.
	Ростов отиде в жилището на Телянин.
	— Господаря го няма, замина за щаба — каза му вестовоят на Телянин. — Да не се е случило нещо? — прибави вестовоят, като видя разстроеното лице на юнкера.
	— Не, нищо.
	— Малко по-рано да беше, щяхте да го заварите — рече вестовоят.
	Щабът беше на три версти от Залценек. Без да се отбива в къщи, Ростов взе коня си и отиде в щаба. В селото, заето от щаба, имаше странноприемница, която се посещаваше от офицерите. Ростов отиде в странноприемницата; при входа той видя коня на Телянин.
	Във вътрешната стая на странноприемницата бе седнал поручикът с чиния кренвирши и бутилка вино.
	— А, и вие ли се отбихте, момко — каза той усмихнат и с високо дигнати вежди.
	— Да — отговори Ростов, но така, като че с голямо усилие можа да изрече тая дума, и седна на съседната маса.
	И двамата мълчаха; в стаята имаше двама немци и един руски офицер. Всички мълчаха и се чуваше тракането на ножове по чиниите и мляскането на поручика. Когато Телянин свърши яденето, измъкна от джоба си една двойна кесия, отмахна с извити нагоре мънички бели пръсти халките, извади една жълтица, дигна вежди и даде парите на слугата.
	— По-скоро, моля — каза той.
	Жълтицата беше нова. Ростов стана и отиде при Телянин.
	— Позволете ми да видя кесията ви — каза той с тих, едва чут глас.
	Телянин подаде кесията; очите му мърдаха неспокойно, но веждите бяха все тъй дигнати.
	— Да, хубава кесия… Да, да… — рече той и изведнъж пребледня. — Вижте я, момко — добави той.
	Ростов взе кесията и погледна и нея, и парите в нея, и Телянин. Поручикът по навик се озърташе наоколо си й сякаш изведнъж много се развесели.
	— Ако отидем във Виена, всичко ще оставя там, Но сега в тия нищожни градчета де да си дяваш парите — рече той. — Е, дайте, момко, отивам си.
	Ростов мълчеше.
	— Ами вие? И вие ли ще се храните? Добре готвят — продължи Телянин. — Дайте де.
	Той протегна ръка и улови кесията. Ростов я пусна. Телянин взе кесията и почна да я пъха в джоба на панталона и веждите му се дигнаха небрежно, а устата се поотвори, сякаш думаше: „Да, да, слагам в джоба си моята кесия и това е много просто и никому не влиза в работа.“
	— Е, какво, момко? — рече той, въздъхна и изпод дигнатите си вежди погледна Ростов в очите. Някаква светлина с бързина на електрическа искра пробягна от очите на Телянин в очите на Ростов и обратно, отново — от едните очи в другите, и отново — още веднъж, и всичко това само в един миг.
	— Елате тук — промълви Ростов, като хвана Телянин за ръката. Той почти го замъкна до прозореца. — Тия пари са на Денисов, вие ги взехте… — прошепна той над ухото му.
	— Какво?… Какво?… Как смеете? Какво?… — промълви Телянин.
	Но тия думи прозвучаха като жаловен, отчаян вик и молба за прошка. И щом Ростов чу звука на тоя глас, от душата му падна огромният камък на съмнението. Той почувствува радост и в същото време му дожаля за нещастния, изправен пред него човек; но започнатата работа трябваше да се довърши.
	— Бог знае какво могат да помислят хората тук — бърбореше Телянин, като грабна фуражката си и тръгна към една малка съседна празна стая. — Трябва да се обясним…
	— Аз зная, че е така и ще докажа, че е така — рече Ростов.
	— Аз…
	Изплашеното бледо лице на Телянин почна да трепери с всичките си мускули; очите му все тъй шареха, но нейде долу, без да стигат до лицето на Ростов, чуха се и хълцания.
	— Графе!… Не погубвайте… един млад човек… ето тия нещастни… пари, вземете ги… — Той ги хвърли на масата. — Аз имам стар баща, майка!
	Избягвайки погледа на Телянин, Ростов взе парите и без да каже дума, тръгна да излезе от стаята. Но на вратата се спря и се върна.
	— Боже мой — рече той със сълзи в очи, — как можахте да сторите това?
	— Графе — каза Телянин, приближавайки се до юнкера.
	— Не ме досягайте — рече Ростов, като се отдръпна. — Ако имате нужда, вземете тия пари. — Той му хвърли кесията и изтича от странноприемницата.



	V

	Същия ден вечерта в квартирата на Денисов офицерите от ескадрона водеха оживен разговор.
	— А аз ви казвам, Ростов, че трябва да се извините на полковия командир — рече на силно изчервения, развълнуван Ростов един висок щаб-ротмистър със спъстрена коса, грамадни мустаци и едри черти на сбърченото лице.
	Щаб-ротмистър Кирстен беше дваж разжалван във войник заради дуели и два пъти наново произвеждай.
	— Аз не позволявам никому да ми каже, че лъжа! — извика Ростов. — Той ми каза, че лъжа, а аз му казах, че той лъже. Така и ще си остане. Дежурен може да ме назначава, ако ще, и всеки ден, и да ме праща в ареста, но никой не ще ме принуди да се извинявам, защото, ако той като полкови командир смята, че е недостойно за него да се дуелира с мене, тогава…
	— Но чакайте, драги: чуйте ме — пресече го щабротмистърът със своя басов глас, като оправяше спокойно дългите си мустаци. — Пред други офицери вие казвате на полковия командир, че един офицер откраднал…
	— Аз не съм виновен, че разговорът стана пред други офицери. Може би не е трябвало да говоря пред тях, но аз не съм дипломат. Тъкмо затуй станах хусар, защото мислех, че тук няма нужда от тънкости, а той ми каза, че лъжа… тогава нека излезе на дуел с мене.
	— Всичко това е добре, никой не мисли, че сте страхливец, а и не е там работата. Попитайте Денисов на какво прилича това — един юнкер да иска да се дуелира с полковия си командир?
	Захапал мустак, Денисов слушаше мрачно разговора и очевидно не искаше да се намесва. На въпроса на щаб-ротмистъра той поклати глава отрицателно.
	— Вие пред други офицери казвате на полковия командир за тая мръсотия — продължи щаб-ротмистърът. — Богданич (Богданич наричаха полковия командир) ви постави на мястото ви.
	— Не ме е поставил на мястото, а каза, че не говоря истината.
	— Е, да, и вие му наприказвахте глупости и трябва да се извините.
	— За нищо на света! — извика Ростов.
	— Не очаквах това от вас — каза сериозно и строго щаб-ротмистърът. — Вие не искате да се извините, но вие, драги, сте напълно виновен не само пред него, а пред целия полк, пред всички нас. И ето защо: да бяхте помислили и да бяхте се посъветвали какво да правите — а пък вие изтърсихте тая история направо, и то пред офицерите. Какво може да направи сега полковият командир? Да даде под съд офицера и да опетни целия полк? Тъй ли трябва според вас? А според нас — не. И Богданич е юначага — той ви каза, че говорите неистина. Неприятно е, но какво да се прави, драги, вие сам си го търсехте. И сега, когато искат да потушат работата, вие пък от надменност някаква си не искате да се извините, а искате да разправите всичко. Вижда ви се несправедливо, че ще дежурите, а какво ви струва да се извините пред един стар и честен офицер? Какъвто и да е Богданич, все пак той е честен и храбър стар полковник, а на вас ви е обидно; но да се опетни полкът е нищо за вас! — Гласът на щаб-ротмистъра почна да трепери. — Вие, драги, сте от вчера в полка; днес сте тук, утре ще отидете като адютантче някъде; не щете и да знаете, че ще почнат да приказват: „Между павлоградските офицери има крадци!“ А на нас не ни е все едно. Не е ли тъй, Денисов? Не ни е все едно, нали?
	Денисов все така мълчеше и не помръдваше, като поглеждаше от време на време Ростов с блестящите си черни очи.
	— На вас вашата надменност ви е скъпа, не ви се иска да се извините — продължи щаб-ротмистърът, — а на нас старите, които сме израснали и дано даде Бог, ще умрем в полка, на нас честта на полка ни е скъпа и Богданич знае това. О, как ни е скъпа, драги! А това не е хубаво, не е! Може и да се оскърбите, но аз винаги казвам самата истина. Не е хубаво!
	И щаб-ротмистърът стана и обърна гръб на Ростов.
	— Вяг’но, дявол го взел! — викна Денисов и скочи. — Е, Ростов, хайде!
	Ростов се червеше и побледняваше и гледаше ту единия, ту другия офицер.
	— Не, господа, не… недейте мисли… аз много добре разбирам, вие напразно мислите тъй за мене… аз… за мене… аз, за честта на полка… че какво? Аз ще го покажа на дело и за мене честта на знамето… е, все едно, вярно е, виновен съм!… — В очите му се показаха сълзи. — Виновен съм, напълно съм виновен!… Е, какво още искате?…
	— Ха тъй, графе — извика щаб-ротмистърът, като се обърна и го тупна с голямата си ръка по рамото.
	— Нали ти казвам — викна Денисов, — той е чудесен момък.
	— Тъй е по-добре, графе — повтори щаб-ротмистърът, който сякаш заради признанието му бе почнал да го титулува. — Идете и се извинете, ваше сиятелство, да-да.
	— Господа, ще сторя всичко, никой няма да чуе думица от мене — рече умолително Ростов, — но не мога да се извиня, кълна се, не мога, разберете! Как ще се извинявам и ще моля за прошка като дете?
	Денисов се засмя.
	— По-лошо за вас. Богданич е злопаметен, ще си изпатите за упоритостта си — рече Кирстен.
	— Кълна се, че не е упоритост! Не мога да ви обясня, това чувство, не мога…
	— Е, воля ваша… — каза щаб-ротмистърът. — А тоя мръсник де се е дянал? — попита той Денисов.
	— Писа се болен, наг’едено е утг’е да бъде изключен със заповед — каза Денисов.
	— Това е болест, иначе не може да се обясни — рече щаб-ротмистърът.
	— Болест ли е, или не, не зная, но да не ми се мяг’ка пг’ед очите, че ще го убия! — извика кръвожадно Денисов.
	В стаята влезе Жерков.
	— Ти за какво си дошъл? — обърнаха се изведнъж офицерите към него.
	— Поход, господа. Мак се предал в плен с цялата си армия.
	— Лъжеш!
	— Аз сам го видях.
	— Как? Видял си живия Мак? С ръце и с нозе?
	— Поход! Поход! Дайте му една бутилка за тая новина. Но какво търсиш тук?
	— Изпратиха ме отново в полка, за тоя дявол Мак. Оплакал се австрийският генерал. Аз му честитих пристигането на Мак… Ти, Ростов, какво така, като че ли излизаш от баня?
	— У нас, драги, вече втори ден такава каша се е забъркала.
	Влезе полковият адютант и потвърди съобщението, което бе донесъл Жерков. Имаше заповед да потеглят утре.
	— Поход, господа!
	— Е, слава Богу, много се бяхме заседели.



	VI

	Кутузов отстъпи към Виена, като унищожаваше зад себе си мостовете на реките Ин (в Браунау) и Траун (в Линц). На 23 октомври руските войски минаха реката Енс. Руските обози, артилерията и войсковите колони се точеха по обяд през града Енс, отсам и отвъд моста.
	Денят беше топъл, есенен и дъждовен. Просторната гледка, която се разкриваше от височината, дето бяха руските батареи, които бранеха моста, ту изведнъж се забулваше от полупрозрачната завеса на полегат дъжд, ту изведнъж се разширяваше и под слънчевата светлина предметите се виждаха надалеч и ясно, сякаш бяха покрити с лак. Виждаше се в подножието градчето с белите си къщи и червени покриви, с катедралата и моста, от двете страни на който, струпана, течеше масата на руската войска. Виждаха се в завоя на Дунав кораби, остров и замък с парк, обкръжен с водите от вливането на Енс в Дунав, виждаше се левият скалист и покрит с борова гора бряг на Дунав с тайнствената далечина на зелени върхове и синкави клисури. Виждаха се кулите на манастира, който се подаваше иззад боровата, като че непокътната дива гора, и далеко напреде, по височината отвъд Енс, се виждаха разездите на неприятеля.
	На хълма, между оръдията, бяха застанали отпред началникът на ариергарда — генерал, с един офицер от свитата и разглеждаха местността с далекоглед. Малко по-отзад бе седнал върху един лафет Несвицки, изпратен от главнокомандуващия при ариергарда. Казакът, който придружаваше Несвицки, му подаде торбичката и манерката и Несвицки почерпи офицерите с пирожки и истински доппелкюмел*. Офицерите го обкръжиха радостно, някои на колене, а други седнали по турски на мократа трева.
	[* Немска ракия. — Б.пр.]
	— Да, не е бил глупак тоя австрийски княз, който е построил тук замък. Великолепно място. Но защо не ядете, господа? — рече Несвицки.
	— Покорно благодаря, княже — отговори един от офицерите, който с удоволствие заприказва с тоя важен щабен чиновник. — Прекрасно място. Ние минахме край самия парк и видяхме два елена, а каква чудесна е къщата!
	— Вижте, княже — каза друг, на когото много му се искаше да вземе още една пирожка, но се срамуваше и затова се преструваше, че оглежда местността, — я погледнете, там вече са се промъкнали нашите пехотинци. Ей там, на поляната зад селото трима влачат нещо. Хе ще претършуват тоя дворец — рече той с явно одобрение.
	— Вярно, вярно — рече Несвицки. — Но знаете ли какво бих желал — добави той, като дъвчеше пирожката в хубавата си влажна уста, — да мога да се промъкна ей там.
	И посочи манастира с кулите, който се виждаше на възвишението. Той се усмихна, очите му се свиха и блеснаха.
	— Хубаво би било, господа, нали!
	Офицерите се засмяха.
	— Поне да посплашим тия монахинки. Казват, че са италианки, имало младички. Наистина бих дал пет години от живота си.
	— Нали и на тях им е отегчително — каза със смях един офицер, който беше по-смел.
	През това време офицерът от свитата, застанал отпред, сочеше нещо на генерала; генералът гледаше с далекогледа.
	— Е, нали си знаех, нали си знаех — каза ядосано генералът, като сне от очи далекогледа и сви рамене, така си знаех, ще почнат да обстрелват моста. Какво се бавят там.
	На отвъдната страна с просто око се виждаше неприятелят и неговата батарея, от която се показа млечнобяло пушече. След пушечето се чу далечен изстрел и се видя, че нашите войски забързаха към моста.
	Несвицки стана с пухтене и тръгна усмихнат към генерала.
	— Ваше превъзходителство, не обичате ли да хапнете? — каза той.
	— Лоша работа — рече генералът, без да му отговори, — нашите се забавиха.
	— Да отида ли там, ваше превъзходителство? — каза Несвицки.
	— Да, идете; моля ви се — рече генералът, като повтори онова, което беше вече подробно заповядано, — и кажете на хусарите да минат последни и да запалят моста, както им бях заповядал, и да прегледат още веднъж запалителните материали на моста.
	— Много добре — отговори Несвицки.
	Той повика казака с коня, заповяда му да прибере торбичката и манерката и леко преметна тежкото си тяло на седлото.
	— Наистина ще се отбия при монахинките — каза той на офицерите, които го гледаха усмихнати, и подкара коня надолу до извитата пътека.
	— Я, капитане, да видим де ще падне, ударете! — рече генералът, като се обърна към артилериста. — Позабавлявайте се малко.
	— Прислугата при оръдията! — изкомандува офицерът и след една минута откъм огньовете весело изтичаха артилеристите и заредиха.
	— Първо! — чу се команда.
	Първи номер пъргаво отскочи. Оръдието иззвънтя металически и оглушително и над главите на всички наши, които бяха до височината, прелетя със свистене една граната, падна далеч отсам неприятеля, показа с пушече мястото на падането си и се пръсна.
	При тоя звук лицата на войниците и офицерите станаха весели; всички се изправиха и почнаха да наблюдават видимите като на длан движения на нашите войски долу и по-надалеч — движението на приближаващия неприятел. В тоя миг слънцето съвсем излезе от облаците и красивият звук на самотния изстрел и блясъкът на яркото слънце се сляха в едно бодро и весело впечатление.



	VII

	Над моста бяха прелетели вече две неприятелски гюллета и по моста имаше блъсканица. Насред моста, слязъл от коня и притиснат с дебелото си тяло до перилата, бе застанал княз Несвицки. Засмян, той се обръщаше назад да види казака си, който с два коня на повод стоеше няколко крачки зад него. Щом княз Несвицки се опитваше да мръдне напред, войниците и колите отново напираха о него й отново го притискаха към перилата и не му оставаше нищо друго, освен да се усмихва.
	— Ех, пък и ти, братле — казваше казакът на обозния войник, който напираше с колата в струпаната до колелата и конете пехота, — ех, пък и ти! Не можеш ли да почакаш: нали виждаш, генералът трябва да мине.
	Но без да обръща внимание на генералската титла, обозният викаше на заприщилите пътя му войници:
	— Хей, землячета! Дръжте вляво, почакайте!
	Но землячетата се натискаха рамо до рамо, закачайки щиковете си един о друг, и без да се спират, се движеха по моста в плътна маса. Княз Несвицки погледна през перилата надолу и видя бързите, шумни, не високи вълни на Енс, които се сливаха, бърчеха се, завиваха около подпорите на моста и се изпреварваха една друга. Когато погледна моста, той видя също тъй еднообразните живи вълни от войници, пискюли, кивери в калъфи, раници, щикове, дълги пушки и под килерите лица с широки скули, хлътнали бузи и безгрижно уморени изражения и движещи се нозе из нанесената по дъските на моста лепкава кал. Понякога между еднообразните войнишки вълни се промъкваше като пръска от бяла пяна във вълните на Енс офицер с наметка, със своята различна от войниците физиономия; понякога като въртяна от реката треска вълните на пехотата отнасяха по моста спешен хусар, вестовой или местен жител; понякога като греда, плуваща по река, минаваше по моста, обкръжена от всички страни, някоя ротна или офицерска каруца, натоварена догоре и покрита с кожи.
	— Гледай ги, като отприщен яз — каза казакът, който се спря безнадеждно. — Много ли има още?
	— Мелион без един! — рече, като намигна, един минаващ наблизо весел войник в скъсан шинел и изчезна; след него мина друг, стар войник.
	— Като захване сегинка _той_ (_той_ беше неприятелят) да пердаши по моста — думаше мрачно старият войник на другаря си, — ще забравиш и да се почешеш.
	И тоя войник отмина. След него мина друг, седнал в каруца.
	— Къде, дяволе, си пъхнал партенките? — думаше един вестовой, който тичаше след каруцата и бъркаше в задната й част.
	И той отмина с каруцата.
	След него вървяха весели и явно пийнали войници.
	— Че като го цапна, драги мой, с приклада право в зъбите… — рече радостно един войник, запретнал високо шинела си и размахал широко ръка.
	— Така си е, сладка е шунката — отвърна с гърлен смях друг.
	Отминаха и те и Несвицки не разбра кого бяха ударили в зъбите и защо ставаше дума за шунка.
	— Ама че бързат! Като хвърли той една студена, просто мислиш, че всички ще утрепе — рече един унтерофицер сърдито и укорно.
	— Като прехвърча край мене гюллето, чичко — каза един млад войник с грамадна уста, който едва сдържаше смеха си, — аз се вцепених. Вярно, бога ми, изплаших се, страшна работа! — рече тоя войник, сякаш се хвалеше, че се е уплашил.
	И тоя отмина. След него вървеше кола, неприличаща на ония, които бяха минали дотогава. Това беше немска каруца с два коня, натоварена сякаш с цяла къща; зад колата, карана от един немец, беше вързана красива пъстра крава с грамадно виме; На пухените постелки бе седнала жена с кърмаче, една баба и млада, силно червендалеста, здрава немска девойка. Личеше, че тия изселващи се жители бяха пуснати със специално разрешение. Очите на всички войници се насочиха към жените и докато минаваше колата, която се движеше ходом, всички приказки на войниците се отнасяха само за двете жени. По всички лица имаше почти една и съща усмивка от неприличните мисли за тая жена.
	— Виж го ти, и саламът бяга!
	— Продай булката — с ударение на последната сричка рече друг войник, като се обръщаше към немеца, който вървеше сърдито и уплашено с наведени очи и с широки крачки.
	— Гледай как се е сконтила! Дяволи такива!
	— Да си на квартира при тях а, Федотов!
	— Виждали сме такива, драги!
	— За къде? — попита ги един пехотен офицер, който ядеше ябълка, също тъй полуусмихнат и загледан в хубавата девойка.
	Немецът затвори очи, за да покаже, че не разбира.
	— Ако искаш, вземи — каза офицерът и подаде една ябълка на момичето.
	Момичето се усмихна и я взе. Несвицки, както всички, които бяха на моста, не откъсваше очи от жените, докато отминаха. Когато отминаха, пак се заредиха също такива войници със също такива приказки и най-сетне всички се спряха. Както често става, при изхода на моста конете на една ротна кола бяха запрели и цялото множество трябваше да чака.
	— Защо спират? Ред няма! — думаха войниците. — Къде напирате? Дяволи! Не можете ли да почакате! Когато _той_ подпали моста, ще стане още по-лошо. Гледай, притиснаха и офицера — казваха от разни места на спрялото множество, като се вглеждаха един в друг, и всички се натискаха напред към изхода. Загледан във водите на Енс под моста, Несвицки неочаквано чу още един нов за него звук на нещо, което бързо се приближаваше… нещо голямо и нещо, което цопна във водата.
	— Гледай го ти де удря! — каза строго един войник наблизо, като погледна по посока на звука.
	— Подканва ни да минаваме по-бързо — рече друг неспокойно.
	Множеството пак тръгна. Несвицки разбра, че това беше гюлле.
	— Хей, казак, дай коня! — рече той. — Хайде, отстъпете, отстъпете, дайте път!
	С големи усилия успя да стигне до коня. Продължавайки да вика, той тръгна напред. Войниците се побиха, за да му сторят път, но отново почнаха да напират така, че му притиснаха крака и тия, които бяха най-близо, не бяха виновни, тъй като тях ги натискаха още по-силно.
	— Несвицки! Несвицки! Муцуно такава! — чу в това време той нечий пресипнал глас зад себе си.
	Несвицки се обърна и на петнадесетина крачки видя зад живата маса на движещата се пехота Васка Денисов — зачервен, черен, рошав, с килната на тила фуражка и в юнашки метнат на раменете къс ментик.
	— Заповядай им на тия дяволи нечестиви да стог’ят път — викаше очевидно в пристъп на буйност Денисов, който въртеше лъскавите си, черни като въглен и възпалени очи и размахваше неизвадената си от ножницата сабя, хваната със също като лицето му червена, гола малка ръка.
	— О, Вася! — отвърна радостно Несвицки. — Какво искаш?
	— Ескадг’онът не може да мине! — изкрещя Васка Денисов, показа злобно белите си зъби и пришпори красивия вран Бедуин, който трепкаше с уши от щиковете, на които се убождаше, пръхтеше, пръскаше наоколо си пяна от мундщука, дрънчеше, биеше с копита дъските на моста и сякаш бе готов да скочи през перилата на моста, ако ездачът му позволеше.
	— Какво е това? Като овце! Също като овце! Махни се… дай път!… Стой там! Каг’уцата, дяволе! Ще те съсека със сабята! — кряскаше той и наистина извади сабята си и я размаха.
	Войниците се притиснаха един о друг с изплашени лица и Денисов се присъедини към Несвицки.
	— Че как тъй днес не си пиян? — каза му Несвицки, когато Денисов дойде при него.
	— Не ти оставят вг’еме и да се напиеш! — отвърна Васка Денисов. — Цял ден мъкнат полка ту насам, ту нататък. Ако се бием — да се бием. А това дявол знае какво е!
	— Как си се наконтил днес! — рече Несвицки, като оглеждаше новия му ментик и покривалото на седлото.
	Денисов се усмихна, извади от чантичката си кърпичка, която лъхаше на парфюм, и я пъхна под носа: на Несвицки.
	— Няма как, отивам на бой! Обг’ъснах се, измих си: зъбите и се напарфюмирах.
	Внушителната фигура на Несвицки, придружена от казака, и решителността на Денисов, който размахваше сабя и крещеше отчаяно, подействуваха така, че те се промъкнаха на другата страна на моста и спряха пехотата. При изхода Несвицки намери полковника, комуто трябваше да предаде заповедта, и след като изпълни нареждането, тръгна обратно.
	След като си разчисти пътя, Денисов се спря при входа на моста. Сдържащ нехайно своя жребец, който удряше с крак и се дърпаше към другарите си, той гледаше идещия срещу него ескадрон. По дъските на моста се разнесоха ясните звуци на копитата, сякаш препускаха няколко коня, и ескадронът, с офицерите начело, по четирима в редица, се проточи по моста и почна да излиза на отвъдната страна.
	С онова особено недоброжелателно чувство на отчужденост и подигравка, с което обикновено се срещат разните родове войски, спрените пехотинци, струпани в разкашканата до моста кал, гледаха чистите, наперени хусари, които минаваха стройно покрай тях.
	— Напети момчета! Просто за Подновинско*!
	[* Тоест на парад. — Б.пр.]
	— Каква ли полза от тях! Водят ги само за показ! — думаше друг.
	— Пехота, не дигай прах! — пошегува се един хусар, чийто кон се разскача и опръска с кал един пехотинец.
	— Да те погна аз тебе един-два прехода с раница, ще ти се поизтъркат шнурчетата — рече пехотинецът, избърсвайки с ръкав калта от лицето си, — а сега тъй сякаш не човек, а птица седи!
	— Виж, Зикин, тебе да те качат на кон, много ще ти прилича — пошегува се ефрейторът с едно слабичко, превито от тежката раница войниче.
	— Вземи една тояга между краката си и на ти тебе кон — обади се хусарят.



	VIII

	Останалата пехота минаваше бързо по моста и се изливаше на фуния при изхода. Най-сетне всички коли минаха, блъсканицата намаля и последният батальон стъпи на моста. Само хусарите от ескадрона на Денисов останаха от другата страна на моста, срещу неприятеля. Неприятелят, който се виждаше далеч от противоположния хълм, сега долу, от моста, не се виждаше още, тъй като от падината, из която течеше реката, хоризонтът свършваше с насрещното възвишение, на разстояние около половин верста. Напреде беше пустиня, из която мърдаха тук-там купчинки наши казашки разезди. Изведнъж на срещуположното възвишение на пътя се появи войска в сини шинели и артилерия. Това бяха французи. Един казашки разезд се оттегли в тръс към подножието на хълма. Всички офицери и войници от ескадрона на Денисов, макар и да се мъчеха да говорят за друго и да гледат встрани, не преставаха да мислят само за онова, което ставаше там, на височината, и непрестанно се вглеждаха в появяващите се на кръгозора петна, в които познаваха неприятелски войски. След обяд времето пак се проясни, слънцето ярко залязваше над Дунав и тъмните планини около него. Беше тихо и от оная височина долитаха от време на време звуци от рогове и викове на неприятеля. Между ескадрона и неприятелите нямаше вече нищо освен малки разезди. Празно пространство от около триста сажена* ги отделяше от него. Неприятелят бе спрял да стреля и още по-ясно се чувствуваше оная строга, страшна, непристъпна и неуловима черта, която разделя две вражески войски.
	[* Сажен — мярка за дължина — 2,13 м. — Б.пр.]
	„Само една крачка отвъд тая черта, която напомня чертата, отделяща живите от мъртвите, и — неизвестност, страдания и смърт. Какво има там? Кой е там? Там, отвъд това поле, отвъд дървото и покрива, осветен от слънцето? Никой не знае, а ти се иска да знаеш; и страшно е да преминеш тая черта, и ти се иска да я преминеш; и знаеш, че рано или късно ще трябва да я преминеш и да узнаеш какво има там, отвъд тая черта, както е неизбежно да узнаеш какво има там — отвъд смъртта. А ти си силен, здрав, весел и раздразнен и обкръжен със също такива здрави и раздразнено-оживени хора.“ Дори и да не мисли тъй, поне тъй чувствува всеки човек, който се намира срещу неприятеля, и това чувство придава особен блясък и радостна острота на впечатленията от всичко, което става през тия минути.
	На хълма, зает от неприятеля, се появи пушече от изстрел и едно гюлле прелетя със свистене над главите на хусарите от ескадрона. Офицерите, които бяха застанали заедно, отидоха по местата си. Хусарите почнаха старателно да подравняват конете си. Всичко в ескадрона замлъкна. Всички поглеждаха напред към неприятеля и към ескадронния командир в очакване на команда. Прелетя второ, трето гюлле. Очевидно стреляха по хусарите; но гюллето прелетяваше равномерно бързо, със свистене над главите на хусарите и удряше нейде отзад. Хусарите не се обръщаха, но при всеки звук на прелитащото гюлле целият ескадрон със своите еднообразни-разнообразни лица като по команда сдържаше дъх, докато гюллето летеше, приповдигаше се на стремената и отново се отпускаше. Без да извиват глава, войниците се поглеждаха отстрана един друг и с любопитство се взираха да видят впечатлението на другаря си. На всяко лице, от Денисов до тръбача, се изписа около устните и брадичката една и съща бръчка на борба между раздразненост и вълнение. Вахмистърът се мръщеше и гледаше войниците, като че ги заплашваше с наказание. Юнкерът Миронов се навеждаше при всяко прелетяване на гюлле. Ростов, застанал на левия фланг на своя с повредени нозе, но личен Грачик, имаше щастлив вид на ученик, изправен на изпит пред голяма публика и уверен, че ще се отличи. Той открито и чисто изглеждаше всички, сякаш ги молеше да забележат, че стои спокойно под гюллетата. Но и по неговото лице въпреки волята му се изписваше около устата същата бръчка на нещо ново и строго.
	— Кой се кланя там? Юнкег’ Миг’онов! Не е хубаво, гледайте мене! — викна Денисов, който не можеше да стои на едно място и се въртеше на коня си пред ескадрона.
	Чипоносото и чернокосо лице на Васка Денисов и цялата му дребна, набита фигурка с жилестата (с къси пръсти, покрити с косми) китка на ръката, с която държеше дръжката на голата сабя, беше досущ такова, каквото биваше винаги, особено привечер, след две изпити бутилки. Той беше само по-червен от друг път и отметнал рунтавата си глава назад, както птиците, когато пият, впил безжалостно с малките си нозе шпори в корема на хубавия Бедуин, сякаш падаше назад, препусна към другия фланг на ескадрона и извика с прегракнал глас да прегледат пистолетите. Той отиде при Кирстен. Яхнал широка и тежка кобила, щаб-ротмистърът се приближи към Денисов, С дългите си мустаци щаб-ротмистърът беше сериозен както винаги, само очите му блестяха по-силно от друг път.
	— Как е? — каза той на Денисов. — Няма да стигне до схватка. Ще видиш, че ще се върнем.
	— Дявол ги знае какво пг’авят! — измърмори Денисов. — А! Ростов! — извика той на юнкера, когато съзря веселото му лице. — Е, дочака.
	Той се усмихна одобрително, личеше, че се радва на юнкера. Ростов се почувствува съвсем щастлив. В това време на моста се появи началникът. Денисов препусна към него.
	— Ваше превъзходителство! Позволете да атакувам! Аз ще ги пг’огоня.
	— Какви ти атаки — рече началникът с отегчен глас, мръщейки се като от досадна муха. — И защо стоите тук? Нали виждате, фланкьорите* отстъпват. Водете ескадрона обратно.
	[* Страничните прикрития от конници. — Б.пр.]
	Ескадронът мина моста и излезе извън обсега на изстрелите, без да загуби ни един човек. След него мина и вторият ескадрон, който беше ходил във верига, и последните казаци напуснаха отвъдната страна.
	След като минаха моста, двата ескадрона павлоградци тръгнаха един след друг назад към хълма. Полковият командир Карл Богданович Шуберт се бе приближил до ескадрона на Денисов и караше ходом, близо до Ростов, без да му обръща някакво внимание, макар че след станалото спречкване за Телянин те се виждаха сега за първи път. Тъй като в строя се чувствуваше във властта на човека, пред когото сега се смяташе виновен, Ростов не откъсваше очи от атлетическия гръб, русия тил и червения врат на полковия командир. На Ростов ту му се струваше, че Богданич само се преструва на невнимателен и че едничката му цел сега е да изпита храбростта на юнкера и той се изправяше и поглеждаше весело наоколо си; ту му се струваше, че Богданич нарочно, язди наблизо, за да покаже на Ростов храбростта си. Ту мислеше, че врагът му сега нарочно ще изпрати ескадрона в безумна атака, за да накаже него, Ростов. Ту мислеше, че след атаката той ще отиде при него и великодушно ще протегне нему, на ранения, ръка за помирение.
	Познатата на павлоградците фигура на Жерков с високо дигнати рамене (той наскоро бе напуснал полка) се приближи на кон до полковия командир. След изгонването си от главния щаб Жерков не остана в полка, казвайки, че не е глупак да тегли каиша в строя, когато в щаба, без да върши нищо, ще получи повече награди, и успя да се нагласи ординарец при княз Багратион. При бившия си началник той бе дошъл със заповед от началника на ариергарда.
	— Полковник — каза той, обръщайки се към врага на Ростов със своята мрачна сериозност, като изгледа другарите си, — заповядано е да спрете и да подпалите моста.
	— Кой заповядано? — попита навъсено полковникът.
	— Аз не зная, полковник, _кой заповядано_ — отговори сериозно корнетът, — само че князът ми каза: „Върви и кажи на полковника — хусарите да се върнат по-скоро и да запалят моста.“
	След Жерков при хусарския полковник пристигна един офицер от свитата със същата заповед. След офицера от свитата пристигна в галоп и дебелият Несвицки, яхнал казашкия кон, който едва го носеше.
	— Но как така, полковник — викна той още като караше, — нали ви казах да запалите моста, а някой е объркал всичко, там всички са си изгубили ума, нищо не може да се разбере.
	Без да бърза, полковникът спря полка и каза на Несвицки:
	— Вие ми казахте за запалителни вещества, но за запалване нищо не сте ми казали.
	— Но как така, драги — рече Несвицки, който спря, като свали фуражката си и почна да оправя с пълната си ръка потната си коса, — как не съм ви казал да запалите моста, когато запалителните вещества са сложени?
	— Аз не съм ви „драги“, господин щабофицер, и вие не сте ми казвали да подпалил моста! Аз службата знам и свикнал заповед строго да изпълни. Вие казахте моста ще го запалят, а кой запалят, аз от свети дух не мога знам…
	— Ето винаги е така — рече Несвицки и махна с ръка. — Ти защо си тук? — попита той Жерков.
	— За същото. Но ти си мокър, дай да те изстискам.
	— Вие казахте, господин щабофицер… — продължи с оскърбен тон полковникът.
	— Полковник — прекъсна го офицерът от свитата, — трябва да се бърза, иначе неприятелят ще приближи оръдията на картечен изстрел.
	Полковникът погледна мълчаливо офицера от свитата, дебелия щабофицер и Жерков и се намръщи.
	— Аз ще запали мост — каза той с тържествен тон, сякаш изразяваше с това, че въпреки всички неприятности, които му правят, все пак ще стори каквото трябва.
	Той удари с дългите си мускулести крака коня, като че конят беше виновен за всичко, излезе напред и изкомандува на втория ескадрон, оня, в който служеше Ростов под командата на Денисов, да се върне назад към моста.
	„Е, да, така е — помисли Ростов, — иска да ме изпита!“ Сърцето му се сви и кръвта нахлу в лицето му. „Нека види страхливец ли съм“ — помисли той.
	Отново по всички весели лица на хората от ескадрона се появи оная сериозна бръчка, която имаха, когато бяха под гюлетата. Без да откъсва очи, Ростов гледаше своя враг, полковия командир, като искаше да съзре по лицето му потвърждение на своите догадки; но полковникът ни веднъж не погледна Ростов, а както винаги в строя гледаше строго и тържествено. Чу се команда.
	— Живо! Живо! — казаха няколко гласа около него.
	Хусарите слизаха от конете, като закачаха сабите си в поводите, звънтяха с шпори и бързаха, без сами да знаят какво ще вършат. Хусарите се кръстеха. Ростов вече не гледаше полковия командир — нямаше време за това. Той се страхуваше, с примряло сърце се страхуваше да не би да изостане от хусарите. Когато предаваше коня на коневода, ръката му трепереше и той чувствуваше как кръвта му шумно прилива към сърцето. Денисов, който се възлягаше назад и крещеше нещо, мина покрай него. Ростов не виждаше нищо освен тичащи наоколо му хусари, които се препъваха с шпорите и дрънчаха със саби.
	— Носилка! — викна нечий глас отзад.
	Ростов не помисли какво значи да се иска носилка; той тичаше и се мъчеше само да бъде пред другите; но тъй като не гледаше де стъпва, пред самия мост нагази в лепкава, размачкана кал, спъна се и падна по ръцете си. Другите го задминаха.
	— _По две_ страна, ротмистър — чу той гласа на полковия командир, който бе отишъл напред и стоеше на коня си близо до моста с тържествуващо и весело лице.
	Ростов избърса в панталоните изкаляните си ръце, погледна врага си и искаше да се затича по-нататък, като смяташе, че колкото по-напред отиде, толкова по-добре ще бъде. Но макар че не го гледаше и не го позна, Богданич му извика:
	— Кой тича по среда на моста? В дясната страна! Юнкер, назад! — викна ядосано той и се обърна към Денисов, който, перчейки се с храбростта си, стъпи с коня по дъските на моста.
	— Защо вие рискува, ротмистър! Да бяхте слизали — рече полковникът.
	— Е! Куг’шумът все ще намег’и обг’ечения — отговори Васка Денисов, като се извърна на седлото.


	През това време Несвицки, Жерков и офицерът от свитата бяха застанали заедно извън изстрелите и гледаха ту малката купчинка хора с жълти кивери, в тъмнозелени куртки, обшити с ширити, и в сини панталони, струпани около моста, ту на отвъдната страна приближаващите от далечината сини шинели и групи с коне, които лесно се познаваха, че са оръдия.
	„Ще запалят ли моста, или няма да го запалят? Кой ще изпревари? Ще стигнат ли и ще запалят ли моста, или французите ще приближат на картечен изстрел и ще ги избият?“ Тия въпроси неволно си задаваше със замряло сърце всеки човек от големия брой войски, които бяха над моста, и при силното привечерно осветление гледаха моста и хусарите и отвъд движещите се сини шинели с щикове и оръдия.
	— Ох! Ще си изпатят хусарите! — каза Несвицки. — Сега са не по-далече от картечен изстрел.
	— Той напразно поведе толкова много хора — рече офицерът от свитата.
	— Наистина — каза Несвицки. — И двамина юнаци да беше изпратил, щеше да е същото.
	— Ах, ваше сиятелство — намеси се Жерков, който не откъсваше очи от хусарите, но все със същия свой наивен тон. Та не можеше да се разбере сериозно ли говори, или не. — Ах, ваше сиятелство! Как разсъждавате! Да се изпратят двама души, ами ние тогава, как ще вземем „Владимир“ с лента? А тъй, макар и да ги поотупат, той може да представи ескадрона и сам да; получи лентичка. Нашият Богданич знае как стават, тия работи.
	— Ето — рече офицерът от свитата, — това е картеч!
	Той посочи френските оръдия, които се откачаха от, предниците и бързо отиваха настрана.
	При французите, в групите, дето бяха оръдията, се появи пушече, второ, трето, почти в едно и също време, и в тоя миг, когато долетя звукът на първия изстрел, показа се четвърто. Два звука един след друг и трети.
	— О, ох! — изохка като че от остра болка Несвицки и улови ръката на офицера от свитата. — Гледайте, падна един, падна, падна!
	— Двамина май?
	— Ако бях цар, никога не бих воювал — каза Несвицки и се извърна.
	Французите отново бързо заредяваха оръдията си. Пехотата в сини шинели хукна бегом към моста. Отново, но в различни интервали, се показаха пушечета и картечът зачука и затрещя по моста. Но тоя път Несвицки не можеше да види какво става на моста. От моста се дигна гъст дим. Хусарите бяха успели да подпалят моста и френските батареи стреляха сега срещу тях вече не за да им попречат, а защото оръдията бяха насочени и имаше по кого да стрелят.
	Преди хусарите да се върнат при коневодите, французите успяха да дадат три картечни изстрела. Два залпа бяха дадени неточно и картечът прелетя над целта, но затова пък последният изстрел улучи група хусари и повали трима.
	Загрижен за своите отношения с Богданич, Ростов се спря на моста, без да знае какво да прави. Да сече (както винаги си представяше сражението) — нямаше кого, да помага в подпалването на моста — също не можеше, тъй като не бе взел, както другите войници, усукана слама. Той бе застанал и гледаше наоколо си, когато неочаквано по моста се затрополи, като че бяха пръснати орехи, а един хусар, който бе най-близо до него, изохка и падна върху перилата. Ростов затича към него заедно с другите. Някой пък извика: „Носилка!“ Четворица души подхванаха хусаря и почнах да го дигат.
	— О-о-о-о!… Оставете ме, за Бога! — извика раненият, но въпреки това го дигнаха и сложиха на носилката.
	Николай Ростов се извърна и сякаш търсеше нещо, почна да гледа далечината, водата на Дунав, небето, — слънцето! Колко хубаво му се видя небето, колко синьо, спокойно и дълбоко! Колко ярко и тържествено — слизащото на запад слънце! Как гальовно лъскаво блестеше водата на далечния Дунав! И още по-хубави бяха далечните, синеещи отвъд Дунав планини, манастирът, тайнствените клисури, потъналите до върховете в мъгла борови гори… там е тихо, щастливо… „Нищо, нищо не бих искал, нищо не бих искал, само да можех да съм там — мислеше Ростов. — Само в мене и в това слънце има толкова много щастие, а тук… охкания, страдания, страх и тая неяснота, и това бързане… Ето пак викат нещо и пак всички се затичаха нейде назад и аз тичам с тях, и ето я, ето я смъртта, над мене, около мене… Един миг — и никога вече няма да видя това слънце, тая вода, тая клисура…“
	В това време слънцето почна да се скрива зад облаците; пред Ростов се появи друга носилка. И страхът от смъртта и от носилката, и обичта към слънцето и живота — всичко се сля в едно болезнено тревожно впечатление.
	„Господи Боже! Ти, който си там, в това небе, спаси ме, прости и защити ме!“ — прошепна сам на себе си Ростов.
	Хусарите отърчаха до коневодите, гласовете станаха по-високи и по-спокойни, носилките вече не се виждаха.
	— Е, дг’аги, помиг’иса ли баг’ут?… — извика до ухото му гласът на Васка Денисов.
	„Всичко се свърши; но аз съм страхливец, да, аз съм страхливец“ — помисли Ростов, въздъхна тежко, хвана от ръцете на коневода своя Грачик, който бе изопнал единия си крак встрани, и го яхна.
	— Какво беше това, картеч ли? — попита той Денисов.
	— И още какъв! — извика Денисов. — Юнашки пог’аботихме. А г’аботата беше калпава) Атаката е пг’иятно нещо, сечи пг’аво по муцуната, а това е дявол знае що, стг’елят като по мишенка.
	И Денисов отиде при спрялата недалеч от Ростов група: полковия командир, Несвицки, Жерков и офицера от свитата.
	„Но изглежда, че никой не е забелязал“ — помисли си Ростов. И наистина никой нищо не бе забелязал, защото всеки познаваше това чувство, което бе изпитал за пръв път новакът-юнкер.
	— Хубава релация ще имате — каза Жерков, — току-виж, че и мене произведат подпоручик.
	— Доложете на кнез, че аз запалил мост — рече полковникът тържествено и весело.
	— А ако попитат за загубите?
	— Дребно нещо — рече басово полковникът, — двама хусари ранени и един на _място_ — каза той с очевидна радост, без да може да сдържи щастливата си усмивка и звучно отсичайки красивата дума на _място_.



	IX

	Преследвана от стохилядна френска армия под началството на Бонапарт, посрещана от враждебно настроени жители, без да разчита вече на своите съюзници, изпитваща недостиг от продоволствие и принудена да действува извън всички предвидени условия на войната, руската тридесет и пет хилядна армия под началството на Кутузов отстъпваше бързо надолу по течението на Дунав, спираше там, дето биваше настигната от неприятеля, и се бранеше с ариергардни боеве, и то само колкото бе потребно, за да отстъпва, без да губи обоза и артилерията си. Имаше боеве при Ламбах, Амщетен и Мелк; но въпреки храбростта и издръжливостта, с които се биеха русите и които се признаваха от самия неприятел, последица от тия боеве беше само още по-бързото отстъпление. Австрийските войски, които бяха избегнали пленяването при Улм и се бяха присъединили при Браунау към Кутузов, сега се отделиха от руската армия и Кутузов бе оставен само на своите слаби, изтощени сили. Не можеше и да се мисли да се защищава по-нататък Виена. Вместо дълбоко обмислена по законите на новата наука — стратегията, настъпателна война, планът на която бе предаден на Кутузов във Виена от австрийския хофкригсрат, единствената, почти недостижима цел, която Кутузов можеше да има сега, беше, без да погуби армията си, както Мак при Улм, да се съедини с войските, които идеха от Русия.
	На двадесет и осми октомври Кутузов заедно с армията си мина на левия бряг на Дунав и за пръв път се спря, като остави Дунав между себе си и главните сили на французите. На тридесети той атакува намиращата се на левия бряг на Дунав дивизия на Мортие и я разби. В това сражение за пръв път бяха взети трофеи: едно знаме, оръдия и двама неприятелски генерали. За пръв път, след двуседмично отстъпление, руските войски се спряха и след боя не само задържаха полесражението, но и прогониха французите. Макар че войските бяха полуоблечени, изморени, намалени с една трета поради изостаналите, ранените, убитите и болните; макар че на отвъдния дунавски бряг бяха оставени болните и ранените с писмо от Кутузов, че се поверяват на човеколюбието на неприятеля; макар че големите болници и домове в Кремс, превърнати в лазарета, не можеха да побират вече всички болни и ранени — въпреки всичко това спирането при Кремс и победата над Мортие подигнаха значително духа на войската. Из цялата армия и в главната квартира се носеха най-радостни, макар и неверни слухове за мнимо приближаване на колоните от Русия, за някаква победа, спечелена от австрийците, и за отстъплението на уплашения Бонапарт.
	През време на сражението княз Андрей се намираше при австрийския генерал Шмит, който бе убит в тоя бой. Конят, който яздеше, беше ранен, а самият той бе одраскан леко по ръката от куршум. В знак на особено благоволение на главнокомандуващия той бе изпратен със съобщение за тая победа в австрийския двор, който не беше вече във Виена, заплашена от французите, а в Брюн. През нощта на сражението, развълнуван, но не уморен (макар че не изглеждаше с яко телосложение, княз Андрей можеше да понася физическата умора много по-леко от най-яките хора), пристигнал на кон в Кремс с донесение от Дохтуров до Кутузов, княз Андрей през същата нощ бе изпратен като куриер в Брюн. Изпращането като куриер значеше освен награда й важна крачка към повишение.
	Нощта беше тъмна, звездна; пътят се чернееше между белеещия се сняг, навалял в навечерието, в деня на сражението. Седнал в препускащата пощенска бричка, княз Андрей ту прехвърляше в паметта си впечатленията от току-що станалото сражение, ту радостно си представяше впечатлението, което ще направи със съобщението за победата, припомняше си как главнокомандуващият и другарите му го изпращаха и изпитваше чувството на човек, който дълго е чакал и най-сетне е достигнал началото на желаното щастие. Щом затвореше очи, в ушите му зазвучаваше трясъкът на пушки и оръдия, който се сливаше с тропота на колелата и с впечатлението от победата. Ту пък почваше да му се струва, че русите бягат и че самият той е убит; но бързо се пробуждаше, щастлив, сякаш наново разбираше, че нищо подобно не е имало и че, напротив, французите са избягали. Той отново си спомняше всички подробности на победата, спокойното си мъжество през сражението и след като се успокояваше, задрямваше… След тъмната звездна нощ настъпи светло, весело утро. Снегът се топеше на слънце, конете препускаха и ту вдясно, ту вляво минаваха нови разнообразни гори, поля и села.
	На една станция той изпревари обоз с руски ранени. Руският офицер, който водеше транспорта, се бе изтегнал в първата каруца, викаше нещо и хокаше с груби думи един войник. В дълги немски големи каруци се тръскаха по каменистия път по шестима и повече бледи, превързани и измърсени ранени. Някои приказваха (той чуваше руски говор), други ядяха хляб, най-тежко ранените гледаха препускащия край тях куриер мълчаливо, с кротко и болезнено детско съчувствие.
	Княз Андрей заповяда да спрат и попита един войник в кое сражение са ранени.
	— Завчера на Дунав — отговори войникът, княз Андрей извади кесията си и даде три жълтици на войника.
	— За всички — добави той, като се обърна към приближилия се офицер. — Оздравявайте, момчета — рече той на войниците, — има още много работа.
	— Какви новини има, господин адютант? — попита го офицерът, който очевидно искаше да поприказва.
	— Добри! Карай! — викна той на кочияша и препусна по-нататък.
	Беше вече съвсем тъмно, когато княз Андрей влезе в Брюн и се видя заобиколен от високи къщя, светлини на дюкяни, прозорци на домове и фенери, от трополящи по настилката красиви каляски и от цялата атмосфера на, голям оживен град, която винаги е толкова привлекателна за всеки военен след лагера. Въпреки препускането на колата и безсънната нощ, когато приближи до двореца, княз Андрей се усети още по-оживен, отколкото предния ден. Само очите му блестяха с трескав блясък и мислите му се сменяха с извънредна бързина и яснота. Той отново си представи живо всички подробности на сражението, сега вече не смътно, но определено, в сбитото изложение, което си въобразяваше, че прави на император Франц. Представи си живо случайните въпроси, които можеха да му зададат, и отговорите, които щеше да даде на тях. Смяташе, че веднага ще го представят на императора. Но при главния вход на двореца при него дотърча един чиновник и като разбра, че е куриер — заведе го до другия вход.
	— Надясно по коридора, там, Euer Hochgeboren*, ще намерите дежурния флигеладютант — каза му чиновникът. — Той ще ви заведе при военния министър.
	[* Ваше високоблагородие.]
	Дежурният флигеладютант, който посрещна княз Андрей, го помоли да почака и отиде при военния министър. След пет минути флигеладютантът се върна и като се наведе особено учтиво, пусна княз Андрей пред себе си и го заведе през коридора в кабинета, дето работеше военният министър. Със своята безукорна учтивост флигеладютантът сякаш искаше да се предпази от някакви опити на руския адютант да фамилиарничи. Когато приближаваше до вратата на кабинета на военния министър, радостното чувство на княз Андрей значително спадна. Той се почувствува оскърбен и чувството на оскърбление в същия миг се преобрази неусетно за него самия и без никакво основание в чувство на презрение. А неговият досетлив ум в същия миг му подсказа онова гледище, от което той имаше право да презира й адютанта, и военния министър. „Те не са помирисвали барут и затова ще им се стори навярно, че победите се печелят много лесно!“ — помисли той. Очите му се свиха презрително; влезе особено бавно в кабинета на военния министър. Това чувство се засили още повече, когато видя военния министър, който бе седнал до голямата маса и през първите две минути не обръщаше внимание на влезлия. Военният министър бе навел между две восъчни свещи плешивата си глава с побелели на слепите очи коси и четеше книжа, като бележеше нещо с молив. Когато вратата се отвори и се чуха стъпки, той довършваше четенето, без да дига глава.
	— Вземете това и го предайте — каза военният министър на адютанта си, подавайки му книжата, все още без да обръща внимание на куриера.
	Княз Андрей почувствува, че или измежду всички работи, които занимаваха военния министър, действията на Кутузовата армия най-малко го интересуваха, или пък — трябваше да се накара руският куриер да почувствува това. „Но мене ми е съвсем все едно“ — помисли той. Военният министър прибра останалите книжа, подравни краищата им и дигна глава. Той имаше умна глава с характерни черти. Но щом се обърна към княз Андрей, умният и твърд израз на лицето на военния министър очевидно по навик и съзнателно се промени: на лицето му се закрепи глупава, престорена, нескриваща, че е престорена усмивка на човек, който приема един след друг много посетители.
	— От генерал-фелдмаршал Кутузов ли? — попита той. — Надявам се, че носите хубави новини? Имали сте сблъскване с Мортие? Победа? Е, време беше вече!
	Той взе бързото писмо, отправено на негово име, и го зачете с тъжен израз.
	— Ах, Боже мой! Боже мой! Шмит! — каза той на немски. — Какво нещастие, какво нещастие!
	Той прегледа писмото набързо, сложи го на масата и погледна княз Андрей, като очевидно съобразяваше нещо.
	— Ах, какво нещастие! Казвате, решителен бой? Но Мортие не е пленен. (Той помисли.) Много ми е драго, че донесохте добри новини, макар че смъртта на Шмит е скъпа цена за победата. Негово величество навярно ще пожелае да ви види, но не днес. Благодаря ви, отпочинете си. Утре бъдете на общия прием след парада. Впрочем аз ще ви съобщя.
	Глупавата усмивка, която бе изчезнала през време на разговора, отново се появи по лицето на военния министър.
	— Довиждане, много ви благодаря. Господарят-император навярно ще пожелае да ви види — повтори той и приведе глава.
	Когато излезе от двореца, княз Андрей почувствува, че всичкият интерес и щастие, които му бе дала победата, сега са оставени и предадени от него в равнодушните ръце на военния министър и учтивия адютант. Целият му начин на мислене в миг се промени; сражението му се стори в миг отдавнашен, далечен спомен.



	X

	В Брюн княз Андрей отседна у един свой познат, руския дипломат Билибин.
	— А, мили княже, няма нищо по-приятно от гост — каза Билибин, като излезе да посрещне княз Андрей. — Франц, нещата на княза — в моята спалня! — рече той на слугата, който водеше Болконски. — Какво, вестоносец на победа ли сте? Прекрасно. А аз, както виждаме, съм болен.
	След като се изми и облече, княз Андрей влезе в разкошния кабинет на дипломата и седна пред приготвената вечеря. Билибин спокойно се настани при камината.
	Не само след пътуването си, но и след целия поход, през който бе лишен от всички удобства на чистота и изящност на живота, княз Андрей изпитваше сега приятно чувство на отпочиване сред тия разкошни условия на живот, с които бе свикнал от детинство. Освен това приятно му бе след австрийския прием да поговори ако и не на руски (те говореха на френски), но с русин, който, както той предполагаше, споделя общото руско отвращение (изпитвано сега особено живо) към австрийците.
	Билибин беше около тридесет и пет годишен човек, ерген, от същото общество, от което бе и княз Андрей. Те се познаваха още от Петербург, но се запознаха още по-близко, когато княз Андрей ходи последния път във Виена заедно с Кутузов. Както княз Андрей беше млад човек, който даваше надежда, че ще отиде далеч във военното поприще, така и дори още повече надежди даваше Билибин в дипломатическото. Той беше още млад човек, но вече не млад дипломат, тъй като бе на служба още от шестнадесетата си година, беше служил в Париж, в Копенхаген и сега във Виена заемаше доста голяма длъжност. И канцлерът, и нашият посланик във Виена го познаваха и ценяха. Той беше не от оня голям брой дипломати, които са длъжни да имат само отрицателни достойнства, да не правят известни неща и да говорят френски, за да бъдат много добри дипломати; той беше един от ония дипломати, които обичат и умеят да работят, и въпреки мързела си прекарваше понякога по цели нощи на писмената си маса. Каквато и да беше същината на работата, той работеше еднакво добре. Интересуваше се не от въпроса „защо?“, а от въпроса „как?“. Нему бе все едно каква беше дипломатическата работа, но намираше голямо удоволствие да състави изкусно, точно и изящно някое писмо, меморандум или донесение. Билибин бе ценен не само за писмените си работи, но и за изкуството да се държи и говори във висшите сфери.
	Билибин обичаше да разговаря, както обичаше и да работи, но само когато разговорът можеше да бъде изящно остроумен. В обществото той постоянно изчакваше случая да каже нещо забележително и се намесваше в разговора изключително при такива условия. Онова, което казваше Билибин, винаги изобилствуваше с оригинално-остроумни завършени изрази, които бяха от общ интерес. Тия изрази се приготвяха във вътрешната лаборатория на Билибин и сякаш нарочно бяха портативни, за да могат незначителните светски хора удобно да ги запомнят и пренасят от един салон в друг. И наистина les mots de Bilibine se colportaient dans les salons de Vienne*, както се разправяше, и често влияеха на тъй наречените важни работи.
	[* Остроумията на Билибин се разнасяха по виенските приемни салони.]
	Слабото му, изтощено, жълтеникаво лице беше цялото покрито с едри бръчки, които изглеждаха винаги тъй чистоплътно и внимателно измити, както крайчетата на пръстите след баня. Движенията на тия бръчки повече от всичко друго оживяваха неговото лице. Ту челото му се събираше в широки бръчки и веждите му се дигаха нагоре, ту веждите слизаха надолу и по страните му се издълбаваха едри бръчки. Очите му, дълбоко навътре и не големи, гледаха винаги открито и весело.
	— Е, разкажете ни сега вашите подвизи — рече той.
	По най-скромен начин, без да спомене ни веднъж за себе си, Болконски разправи за сражението и за приема на военния министър.
	— Ils m’ont reçu avec ma nouvelle, comme un chien dans un jeu de quilles* — завърши той.
	[* Те ме приеха с тая новина като куче при игра на кегли.]
	Билибин се усмихна и бръчките на кожата му изчезнаха.
	— Cependant, mon cher — каза той, като разглеждаше отдалеч нокътя си и изопна кожата над лявото си око, — malgré la haute estime que je professe pour le „православно руско войнство“, j’avoue que votre victoire n’est pas des plus victorieuses.*
	[* Но, мили, въпреки всичкото ми уважение към „православното руско войнство“, признавам, че вашата победа не е от най-бляскавите.]
	Той продължи все така на френски, като произнасяше на руски само ония думи, които искаше да подчертае презрително.
	— Че как да не е тъй? Вие връхлетявате с цялата си маса върху нещастния Мортие, който има една дивизия, и тоя Мортие се изплъзва между пръстите ви! Че каква победа е това?
	— Ала ако говорим сериозно — отвърна княз Андрей, — ние все пак можем без самохвалство да кажем, че това е малко по-добро от Улм…
	— Защо не ни пленихте един, поне един маршал?
	— Защото не всичко става, както се предполага, и не тъй правилно, както е на парад. Ние предполагахме, както ви казах, да минем в тил към седем часа сутринта, а не стигнахме там и в пет вечерта.
	— А защо не сте стигнали в седем часа сутринта?
	— Трябваше да стигнете в седем часа сутринта — рече Билибин, като се усмихваше, — трябваше да стигнете в седем часа сутринта.
	— Защо вие не внушихте по дипломатически път на Бонапарт, че е по-добре за него да напусне Генуа? — каза със същия тон княз Андрей.
	— Знам — прекъсна го Билибин, — вие мислите, че е много лесно да пленяваш маршалите, като седиш на дивана пред камината. Вярно е, но все пак, защо не го пленихте? Затова не се чудете, че не само военният министър, но и августейшият император и крал Франц не ще бъдат много ощастливени от вашата победа; че дори и аз, нещастен секретар на руското посолство, не чувствувам някаква особена радост…
	Той погледна княз Андрей направо и изведнъж отпусна събраната на челото си кожа.
	— Сега, мили мой — каза Болконски, — мой ред е да ви попитам „защо“. Нека ви призная, че не разбирам, може би тук има дипломатически тънкости, по-високи от моя слаб ум, но не разбирам: Мак загубва цяла армия, ерцхерцог Фердинанд и ерцхерцог Карл не проявяват никакви признаци на живот и правят грешки след грешки; най-сетне единствен Кутузов спечелва истинска победа, унищожава le charme* на французите и военният министър не се интересува дори да научи подробностите!
	[* Очарованието.]
	— Тъкмо поради това, мили. Voyez-vous, mon cher.*1 Ура! За царя, за Русия, за вярата! Tous ça est bel et bon*2, но какво ни е грижа нас, казвам — австрийския двор, за вашите победи? Донесете ни тук някоя хубавичка новина за победа на ерцхерцог Карл или Фердинанд — както знаете, un archiduc vaut l’autre*3, — дори и над някоя пожарникарска рота на Бонапарте, това вече е друго нещо, и ние ще прогърмим с топове. А това, сякаш нарочно, може само да ни дразни. Ерцхерцог Карл не прави нищо, а ерцхерцог Фердинанд се покрива с позор. Вие изоставяте Виена, не я защищавате вече, comme si vous nous disiez*4: и нас е Бог, а вие — Бог да ви е на помощ на вас и на вашата столица. Вие тикнахте под куршумите Шмит, един генерал, когото всички ние обичахме, и ни поздравявате с победата!… Съгласете се, че не може да се измисли по-раздразнително съобщение от това, което носите вие. C’est comme un fait exprès, comme un fait exprès.*5 Освен това и да бяхте спечелили една наистина блестяща победа, дори ерцхерцог Карл, да речем, да беше спечелил победа, какво би променило това в общия вървеж на работите? Късно е вече сега, когато Виена е заета от френски войски.
	[*1 Вижте какво, драги.]
	[*2 Всичко туй е много хубаво.]
	[*3 Един ерцхерцог струва колкото друг.]
	[*4 Като че ни казвате.]
	[*5 То като че е нарочно, като че е нарочно.]
	— Как — заета? Виена заета?
	— Не само заета, но Бонапарте е в Шьонбрун, а графът, милият наш граф Връбна, ходил при него да получава заповеди.
	След умората и впечатленията си от пътуването и приема и особено след вечерята Болконски чувствуваше, че не разбира пълното значение на думите, които чуваше.
	— Тая сутрин дохожда тук граф Лихтенфелс — продължи Билибин — и ми показа някакво писмо, в което е описан подробно парадът на французите във Виена. Le prince Murât et tout le tremblement…* Виждате, нали, че вашата победа не е твърде радостна, че не можете да бъдете приет като спасител…
	[* Принц Мюра и всичко друго…]
	— Наистина мене ми е все едно, съвсем все едно! — каза княз Андрей, който почна да разбира, че неговото съобщение за сражението при Кремс наистина има малко значение в сравнение с такива събития като завземането на австрийската столица. — Но как така Виена е превзета? А мостът и знаменитият tête de pont* и княз Ауерсперг? При нас се разправяше, че княз Ауерсперг защищава Виена — каза той.
	[* Предмостовото укрепление.]
	— Княз Ауерсперг е на тая, на отсамната страна, дето сме ние, и ни защищава; струва ми се, много лошо ни защищава, но все пак защищава ни. А пък Виена е на отвъдната страна. Не, моста още не са го взели и надявам се, че няма да го вземат, защото е миниран и заповядаха да бъде хвърлен във въздуха. В противен случай ние отдавна бихме били в планините на Бохемия, а вие с вашата армия бихте прекарали един лош четвърт час между два огъня.
	— Но все пак това не значи, че кампанията е свършена — каза княз Андрей.
	— А аз мисля, че е свършена. Същото мислят тук и големците, но не смеят да го кажат. Ще стане онова, което аз още в началото на кампанията казвах, че не вашата échauffourée de Dürenstein*1, изобщо не барутът ще реши работата, а ония, които са го измислили — рече Билибин, повтаряйки едно от своите mots*2, като изопна кожата на челото си и млъкна за малко. — Въпросът е само какво ще каже берлинската среща на император Александър с пруския крал. Ако Прусия влезе в съюза, on forcera la main à l’Autriche*3 и ще има война. Ако пък не — ще трябва само да се споразумеят де ще съставят началните параграфи на новото Campo Formio*4.
	[*1 Престрелка до Дюренщайн.]
	[*2 Остроумия.]
	[*3 Ще принудят Австрия.]
	[*4 Кампо Формио.]
	— Но каква необикновена гениалност! — извика изведнъж княз Андрей, като стисна малката си ръка и удари масата с нея. — И какво щастие има тоя човек!
	— Buonaparte?*1 — каза въпросително Билибин, като смръщи чело и показа с това, че ей сега ще има un mot. — Buonaparte — рече той, като особено натърти „у“-то. — Ала аз мисля, че ей сега, когато той издава от Шьонбрун закони за Австрия, il faut lui faire grâce de l’u*2. Аз правя решително нововъведение и го наричам Bonaparte tout court*3.
	[*1 Боунапарте.]
	[*2 Трябва да му се махне у-то.]
	[*3 Просто Бонапарт.]
	— Не, не се шегувайте — каза княз Андрей, — нима мислите, че кампанията е свършена?
	— Ето какво мисля аз. Австрия остана излъгана, а тя не е свикнала на това. И ще си отплати. А остана излъгана, защото, първо, провинциите са разорени (on dit, le православното est terrible pour le pillage*1), армията е разбита, столицата превзета и всичко туй pour les beaux yeux du*2 сардинското величество. И затова — entre nous, mon cher*3 — аз подушвам, че нас ни мамят, подушвам сношения с Франция и проекти за мир, таен мир, сключен отделно.
	[*1 Казват, че православното жестоко ограбва.]
	[*2 За хубавите очи, на…]
	[*3 Между нас, драги.]
	— Това не може да бъде — каза княз Андрей, — то би било прекалено гадно.
	— Qui vivra verra* — каза Билибин, като отпусна отново кожата си в знак, че привършва разговора.
	[* Който бъде жив — ще види.]
	Когато княз Андрей отиде в приготвената за него стая и в чисти долни дрехи легна на пухения дюшек и на парфюмираните стоплени възглавници, той почувствува, че онова сражение, за което бе донесъл известие, беше далеч, далеч от него. Сега го занимаваха пруският съюз, измяната на Австрия, новото тържество на Бонапарт, общият прием и парадът, и утрешният прием у император Франц.
	Той затвори очи, но в същия миг в ушите му затрещя канонада, пушечна стрелба, грохот от колела на каляска и ето че от височините пак слизат проточили се като конец мускетари, и французите стрелят, и той чувствува как сърцето му се свива, и той излиза напред с Шмит, и куршумите весело свистят около него, и той изпитва онова чувство на удесеторена радост от живота, каквато не бе изпитвал от детинството си.
	Събуди се…
	„Да, всичко това е минало!…“ — каза той, като щастливо, по детски се усмихна сам на себе си, и заспа дълбок младежки сън.



	XI

	На следния ден се събуди късно. Като възстановяваше впечатленията от миналото, той си спомни преди всичко, че днес ще трябва да се представи на император Франц, спомни си военния министър, учтивия австрийски флигеладютант, Билибин и снощния разговор. За отиване в двореца облече пълна парадна форма, която отдавна не бе обличал, и свеж, оживен й красив, с ръка на превръзка, влезе в кабинета на Билибин. В кабинета бяха четворица господа от дипломатическото тяло. С княз Иполит Курагин, който бе секретар на посолството, Болконски се познаваше, с другите го запозна Билибин.
	Господата, които бяха у Билибин, светски, млади, богати и весели хора, и във Виена, и тук съставяха отделен кръжец, наричан от Билибин, който бе главатар на кръжеца, _нашите_, les nôtres. В тоя кръжец, който се състоеше почти изключително от дипломати, личеше, че хората имаха свои, нямащи нищо общо с войната и политиката интереси на висшето общество, свои отношения към някои жени и към канцеларската страна на службата. Тия господа, както се виждаше, приеха драговолно в своя кръжец княз Андрей като _свой_ (чест, която те правеха на малцина). От учтивост и като повод за започване на разговор зададоха му няколко въпроса за армията и за сраженията и разговорът отново се разкъса на непоследователни весели шеги и клюки.
	— Но най-интересното — разправяше един, разказвайки несполуката на техен другар-дипломат, — най-интересното е, канцлерът му казал направо, че назначението му в Лондон е повишение и че той трябва да го смята за повишение. Представяте ли си фигурата му в това време?…
	— Но най-лошото, господа, ще ви обадя какво върши Курагин: оня човек е в беда, а тъкмо това използува тоя донжуан, тоя ужасен човек!
	Княз Иполит лежеше във волтеровско кресло, метнал нозе над страничната ръчка. Той се засмя.
	— Parlez-moi de ça* — рече той.
	[* Хайде разправете де.]
	— О, донжуан! О, змия! — чуха се гласове.
	— Вие не знаете, Болконски — обърна се Билибин към княз Андрей, — че всичките ужаси на френската армия (насмалко щях да кажа — руската армия) са нищо в сравнение с онова, което е направил между жените тоя човек.
	— La femme est la compagne de l’homme* — рече княз Иполит и се загледа през лорнета в дигнатите си нозе.
	[* Жената е другарка на мъжа.]
	Билибин и _нашите_ избухнаха в смях право в лицето на Иполит. Княз Андрей видя, че тоя Иполит, от когото (той трябваше да си признае това) почти ревнуваше жена си, бе шутът на това общество.
	— Не, трябва да ви угостя с Курагин — каза тихо Билибин на Болконски. — Той е прелестен, когато разсъждава за политика, и трябва да видите колко е важен.
	Той приседна до Иполит и като събра бръчките на челото си, заговори за политика. Княз Андрей и другите ги наобиколиха.
	— Le cabinet de Berlin ne peut pas exprimer un sentiment d’alliance — почна Иполит, като изгледа многозначително всички, — sans exprimer… comme dans sa dernière note… vous comprenez… vous comprenez… et puis si sa Majesté l’Empereur ne déroge pas au principe de notre alliance…*
	[* Берлинският кабинет не може да изрази мнението си за съюза, без да изрази… като в последната си нота… разбирате ли… разбирате ли… но ако негово величество императорът не промени същината на нашия съюз…]
	— Attendez, je n’ai pas fini… — каза той на княз Андрей, като го хвана за ръката. — Je suppose que l’intervention sera plus fotre que la non-intervention. Et… — Той млъкна за малко. — On ne pourra pas imputer à la fin de non recevoir notre dépêche du 28 novembre. Voilà comment tout cela finira…*
	[* Чакайте, аз не съм свършил… Мисля, че намесата ще бъде по-силна от ненамесата. И… не ще може да се сметне работата за свършена с неприемането на нашето бързо съобщение от 28 ноември. Така ще свърши всичко това…]
	И пусна ръката на Болконски, като искаше да покаже, че сега вече е свършил.
	— Demosthènes, je te reconnais au caillou que tu as caché dans ta bouche d’or!* — рече Билибин, чиито гъсти коси мръднаха от удоволствие.
	[* Демостене, познавам те по камъчето, което криеш в златната си уста!]
	Всички се засмяха. Иполит се смееше най-силно. Той очевидно се измъчваше, задъхваше се, но не можеше да сдържи дивия смях, който изопваше неговото винаги неподвижно лице.
	— Ето какво, господа — каза Билибин, — Болконски е мой личен гост и гост в Брюн и искам да му доставя, колкото мога, всички радости на тукашния живот. Ако бяхме във Виена, това щеше да е лесно; но тук dans ce vilain trou morave* е по-мъчно и аз моля всички да ми помогнете. Il faut lui faire les honneurs de Brun.** Вие ще се заемете с театъра, аз — с обществото, а вие, Иполит, разбира се, с жените.
	[** В тая противна моравска дупка.]
	[* Трябва да го гостим в Брюн.]
	— Трябва да му покажем Амели, прелест! — каза един от _нашите_, като целуна крайчеца на пръстите си.
	— Изобщо трябва да направим възгледите на тоя кръвожаден воин — рече Билибин — по-човеколюбиви.
	— Едва ли ще се възползувам от вашето гостоприемство, господа — каза Болконски, като погледна часовника, — аз и без това трябва да тръгвам сега.
	— За къде?
	— При императора.
	— О! О! О!
	— Е, довиждане, Болконски!… Довиждане, княже; но елате за обяд по-рано — чуха се гласове. — Ние ще се погрижим за вас.
	— Когато говорите с императора, гледайте да хвалите колкото може повече реда при доставянето на продоволствието и маршрутите — каза Билибин, изпращайки Болконски до вестибюла.
	— Бих искал да хваля, но доколкото ги познавам, не мога — отговори с усмивка Болконски.
	— Изобщо говорете колкото можете повече. Аудиенциите са негова страст; а самият той, както ще видите, не обича и не може да говори.



	XII

	На тържествения общ прием император Франц, само се загледа втренчено в лицето на княз Андрей, застанал на определеното му място, между австрийските офицери, и му кимна с дългата си глава. Но след тържествения прием вчерашният флигеладютант предаде учтиво на Болконски желанието на императора да му даде аудиенция. Император Франц го прие прав насред стаята. Преди да почнат разговора, княз Андрей остана смаян, че императорът сякаш се бе смутил, тъй като не знаеше какво да каже, и се изчерви.
	— Кажете, кога почна сражението? — попита бързо той.
	Княз Андрей отговори. След тоя въпрос се изредиха други, все такива прости въпроси: „Здрав ли е Кутузов? Откога е напуснал Кремс?“ и така нататък. Императорът говореше с такова изражение, сякаш неговата цел бе само да зададе известен брой въпроси. А отговорите на тия въпроси, това беше очевидно, не можеха да го интересуват.
	— В колко часа почна сражението? — попита императорът.
	— Не мога да доложа на ваше величество в колко часа е почнало сражението по фронта, но в Дюренщайн, дето бях аз, войската почна атака в шест часа вечерта — каза Болконски, оживявайки се, като предполагаше в тоя случай, че ще успее да изложи готовото вече в главата му правдиво описание на всичко, което знаеше и бе видял.
	Но императорът се усмихна и го прекъсна:
	— Колко мили има?
	— Откъде докъде, ваше величество?
	— От Дюренщайн до Кремс.
	— Три мили и половина, ваше величество.
	— Французите напуснаха ли левия бряг?
	— Според донесенията на разузнавачите през нощта последните французи преминали реката на салове.
	— Има ли достатъчно фураж в Кремс?
	— Фуражът не бе доставен в такова количество…
	Императорът го прекъсна.
	— В колко часа бе убит генерал Шмит?
	— В седем часа, струва ми се.
	— В седем часа ли? Много тъжно! Много тъжно!
	Императорът каза, че благодари и се поклони. Княз Андрей излезе и веднага от всички страни бе заобиколен от придворни. От всички страни го гледаха любезни очи и се чуваха любезни думи. Вчерашният флигеладютант го укори защо не е отседнал в двореца и му предложи своя дом. Приближи се военният министър, за да го поздрави с ордена „Мария-Терезия“ трета степен, с който императорът го бе наградил. Камерхерът на императрицата го покани при нейно величество. Ерцхерцогинята също искала да го види. Той не знаеше на кого да отговоря и няколко секунди се мъчеше да подреди мислите си. Руският посланик го обгърна през рамо, заведе го до прозореца и почна да разговаря с него.
	Въпреки думите на Билибин донесеното от княз Андрей съобщение бе прието радостно. Наредиха благодарствен молебен. Кутузов бе награден с големия кръст на „Мария-Терезия“ и цялата армия получи награди. Болконски получаваше покани от всички страни и цялата сутрин трябваше да прави посещения на главните австрийски сановници. Завърши посещенията си към пет часа подир обяд и съчинявайки мислено писмо до баща си за сражението и за пътуването си до Брюн, княз Андрей се връщаше към жилището си у Билибин. Преди да се върне у Билибин, княз Андрей се бе отбил в една книжарница да си купи книги за през похода и се бе забавил в книжарницата. До входната площадка на заетата от Билибин къща имаше полунатоварена с вещи бричка и Франц, слугата на Билибин, помъкнал едва-едва един куфар, излезе през вратата.
	— Какво има? — попита Болконски.
	— Ach, Erlaucht! — каза Франц, който с усилие качваше куфара в бричката. — Wirziehen noch weiter. Der Bôsewicht ist schon wieder hinter uns her!*
	[* Ах, ваше сиятелство! Отиваме още по-далеч. Злодеецът отново е по петите ни!]
	— Какво има? Какво? — попита княз Андрей.
	Билибин излезе да посрещне Болконски. Лицето на Билибин, винаги спокойно, сега бе развълнувано.
	— Non, non, avouez que c’est charmant — каза той, — cette histoire du pont de Thabor (мост във Виена). Ils l’ont passé sans coup férir.*
	[* Не, не, признайте, че това е очарователно, тая история с Таборския мост. Те го минали без съпротива.]
	Княз Андрей не разбираше нищо.
	— Но откъде пристигате вие, че не знаете онова, което всички кочияши в града знаят вече?
	— Ида от ерцхерцогинята. Там не чух нищо.
	— À не видяхте ли, че навсякъде се стягат за заминаване?
	— Не видях… Но какво има? — попита нетърпеливо княз Андрей.
	— Какво има ли? Това, че французите са минали защищавания от Ауерсперг мост, който не бил хвърлен във въздуха, тъй че сега Мюра препуска по пътя за Брюн и днес-утре те ще бъдат тук.
	— Как тъй тук? Но как не са хвърлили във въздуха моста, щом е бил миниран?
	— Отговорете ми вие. И самият Бонапарте не знае това.
	Болконски сви рамене.
	— Но щом са минали моста, значи, и армията е загубена: тя ще бъде отрязана — каза той.
	— Тъкмо там е работата — отговори Билибин. — Слушайте. Както ви разправях, французите влизат във Виена. Всичко е много добре. На следния ден, тоест вчера, господа маршалите Мюра, Лан и Белиар яхват конете и тръгват към моста. (Забележете, и тримата са гасконци.) „Господа — казва единият, — вие знаете, че Таборският мост е миниран и контраминиран и че пред него има страшен tête de pont* и петнадесетхилядна войска, на която е заповядано да дигне моста във въздуха и да не ни пусне. Но на нашия император Наполеон ще бъде приятно, ако ние вземем тоя мост.“ — „Я да отидем“ — отговарят другите; и отиват и вземат моста, минават го и сега с цялата си армия на отсамната страна на Дунав са се насочили срещу нас, срещу вас и срещу вашите съобщителни линии.
	[* Предмостово укрепление.]
	— Стига сте се шегували — каза тъжно и сериозно княз Андрей.
	Това съобщение беше тъжно и в същото време приятно за княз Андрей. Щом разбра, че руската армия е в такова безнадеждно положение, хрумна му, че тъкмо на него е предопределено да изведе руската армия от това положение, че ето го тоя Тулон, който ще го измъкне от редовете на неизвестните офицери и ще му открие началния път към славата! Слушайки Билибин, той вече съобразяваше как, щом пристигне в армията, ще каже във военния съвет мнението си, което единствено ще спаси армията, и че само на него ще бъде възложено изпълнението на тоя план.
	— Стига сте се шегували — рече той.
	— Не се шегувам — продължи Билибин, — нищо не е по-вярно и по-тъжно. Пристигат тия господа на моста сами и развяват бели кърпички; уверяват, че има примирие и че те, маршалите, са тръгнали за преговори с княз Ауерсперг. Дежурният офицер ги пуска в tête de pont. Те му разказват хиляди гасконски глупости: казват, че войната е свършена, че император Франц дал среща на Бонапарт, че те искат да видят княз Ауерсперг и така нататък. Офицерът изпраща да повикат Ауерсперг; тия господа прегръщат офицерите, шегуват се, сядат по оръдията, а през това време един френски батальон се вмъква незабелязано на моста, хвърля във водата чувалите със запалителни вещества и се приближава до tête de pont. Най-сетне дохожда самият генерал-лейтенант, милият наш княз Ауерсперг фон Маутерн. „Мили неприятелю! Цвят на австрийското войнство, герой от войните с турците! Враждата свърши, ние можем да си подадем ръка… император Наполеон гори от желание да се запознае с княз Ауерсперг.“ С една дума, тия господа, които ненапразно са гасконци, тъй обсипват с любезности Ауерсперг, той е така подкупен от тая толкова бързо установена своя интимност с френските маршали, тъй е ослепен от вида на мантията и от щраусовите пера на Мюра, qu’il n’y voit que du feu, et oublie celui qu’il devait faire, faire sur l’ennemi*. (Въпреки бързината на приказките си Билибин не забрави да се поспре след това mot, за да даде време да бъде оценено.) Френският батальон се втурва в tête de pont, повреждат оръдията и мостът е превзет. А върхът на всичко — продължи той, успокоявайки се сам от прелестта на това, което разправяше — е, че сержантът, поставен при оръдието, по сигнал от което трябвало да бъдат запалени мините и да се вдигне мостът във въздуха, тоя сержант, като видял, че френските войски отиват тичешком на моста, поискал вече да стреля, но Лан му дръпнал ръката. Сержантът, който очевидно е бил по-умен от своя генерал, се приближил до Ауерсперг и му казал: „Княже, нас ни лъжат, ето французите!“ Мюра разбира, че ако остави сержанта да говори, работата е загубена. Той се обръща с престорено учудване (истински гасконец) към Ауерсперг: „Не виждам толкова хвалената в цял свят австрийска дисциплина — казва той, — вие позволявате на един долен чин да говори с вас така!“ C’est génial. Le prince d’Auersperg se pique d’honneur et fait mettre le sergent aux arrêts. Non, mais avouez que c’est charmant toute cette histoire du pont de Thabor. Ce n’est ni bêtise, ni lâcheté…**
	[* Че вижда само техния огън, а забравя огъня, който трябваше да открие срещу неприятеля.]
	[** Това е гениално. Княз Ауерсперг се оскърбява и заповядва да арестуват сержанта. Не, признайте, че цялата тая история с Таборския мост е прелестна. Глупост ли е, подлост ли…]
	— C’est trahison peut-être* — каза княз Андрей, като си представи живо сивите шинели, раните, барутния дим, гърмежите и славата, която го очакваше.
	[* Може би е измяна.]
	— Non plus. Cela met la cour dans de trop mauvais draps — продължи Билибин. — Ce n’est ni trahison, ni lâcheté, ni bêtise; c’est comme à Ulm… — Той сякаш се замисли, търсейки думи: — C’est… c’est… du Mack. Nous sommes _mackes_* — завърши той, чувствувайки, че е казал un mot, и то ново mot, такова mot, което ще се повтаря.
	[* И това не. Това поставя двора в извънредно лошо положение. Това не е измяна, не е подлост, не е глупост. Това е както при Улм. Това… това е… маковщина. Ние се _маковахме_.]
	Събраните досега бръчки по челото му бързо се изгладиха в знак на удоволствие; той се усмихна леко и почна да разглежда ноктите си.
	— За къде тръгвате? — каза той изведнъж, обръщайки се към княз Андрей, който стана и се запъти към стаята си.
	— Заминавам.
	— За къде?
	— За армията.
	— Че нали искахте да останете още два дни?
	— Но сега ще тръгна веднага.
	И като даде разпореждане за заминаване, княз Андрей отиде в стаята си.
	— Знаете ли какво, мили — каза Билибин, като влезе в стаята му. — Аз помислих за вас. Защо ще заминавате?
	И като доказателство за непобедимостта на тоя довод всички бръчки изчезнаха от лицето му.
	Княз Андрей погледна въпросително събеседника си и не отговори нищо.
	— Защо ще заминавате? Зная, вие смятате, че сега, когато армията е в опасност, ваш дълг е да побързате при армията. Аз разбирам това, драги, c’est de l’héroïsme*.
	[* Това е героизъм.]
	— Съвсем не — рече княз Андрей.
	— Но вие сте un philosophe*, бъдете такъв докрай, погледнете нещата от другата страна и ще видите, че ваш дълг, напротив, е да се пазите. Оставете това на другите, които не са годни за нищо по-добро… Не са ви заповядали да се върнете, а оттук не са ви разрешили да тръгнете; значи, можете да останете и да пътувате с нас нататък, накъдето ни завлече нещастната ни съдба. Казват, че заминават за Олмюц. А Олмюц е много приятен град. И ние с вас спокойно ще пътуваме в моята каляска.
	[* Философ.]
	— Стига сте се шегували, Билибин — каза Болконски.
	— Аз ви говоря искрено и приятелски. Размислете. За къде и за какво ще заминавате сега, когато можете да останете тук? Очаква ви едно от двете (кожата над лявото му сляпо око се сбърчи): или, преди да стигнете до армията, ще бъде сключен мир, или пък поражение и позор заедно с цялата Кутузова армия.
	И Билибин отпусна кожата си, чувствувайки, че неговата дилема е неопровержима.
	— Аз не мога да реша това — рече студено княз Андрей и помисли: „Заминавам, за да спася армията.“
	— Mon cher, vous, êtes un héros* — рече Билибин.
	[* Драги, вие сте герой.]



	XIII

	През същата тая нощ Болконски, след като се сбогува с военния министър, замина за армията, без да знае де ще я намери и страхувайки се да не бъде заловен от французите по пътя към Кремс.
	В Брюн цялото придворно население се приготвяше за заминаване и тежкият багаж вече се изпращаше в Олмюц. Близо до Ецелсдорф княз Андрей излезе на пътя, по който с най-голяма бързина и в най-голямо безредие се движеше руската армия. Пътят бе тъй задръстен от товарни каруци, че беше невъзможно да се пътува с карета. Като взе от един казашки началник кон и казак, княз Андрей, гладен и уморен, изпреварвайки обозите, търсеше главнокомандуващия и колата с багажа си. Из пътя до него стигаха най-зловещи слухове за положението на армията и видът на безредно бягащата армия потвърждаваше тия слухове.
	„Cette armée russe que l’or de l’Angleterre a transportée des extrémités de l’univers, nous allons lui faire éprouver le même sort (le sort de l’armée d’Ulm“* — спомни си той думите от заповедта на Бонапарт по армията преди началото на кампанията и тия думи събуждаха у него в едно и също време учудване пред гениалния герой, чувство на оскърбена гордост и надежда за слава. „А ако нищо друго не остава, освен да умра? — мислеше той. — Че какво — щом трябва! Аз ще го сторя не по-зле от другите.“
	[* Ние ще принудим тая руска армия, която английското злато пренесе тук от другия край на света, да изпита същата участ (участта на Улмската армия).]
	Княз Андрей гледаше с презрение тия безкрайни объркани команди, каруци, паркове, артилерия и отново каруци, каруци и пак всевъзможни видове каруци, каруци и каруци, които се изпреварваха една друга и задръстваха на три, на четири редици калния път. От всички страни, додето можеше да се чуе, отзад и напред се чуваше шум от колела, гърмолене на каросерии, на талиги и лафети, конски тропот, шибане с камшик, викове за подкарване на конете, ругатни на войници, вестовои и офицери. От двете страни на пътя се виждаха непрекъснато ту умрели, одрани и неодрани коне, ту счупени коли, до които, чакайки нещо, седяха самотни войници, ту отделили се от частите си войници, които отиваха на тълпи към съседните села или мъкнеха от тия села кокошки, овни, сено или напълнени с нещо чували. По надолнищата и нагорнищата тълпите ставаха по-гъсти и във въздуха висеше непрекъсната обща глъчка. Затъвайки до колене в кал, войниците поемаха на ръце оръдията и каруците; плющяха камшици, плъзгаха се копита, късаха се тегличи и гърдите заболяваха от викове. Завеждащите движението офицери минаваха на коне ту напред, ту назад между обозите. Сред общия смътен шум гласовете им се чуваха слабо и по лицата им се виждаше отчаянието, че не могат да спрат това безредие.
	„Voilà le cher* _православно войнство_“ — Домиели Болконски, като си спомни думите на Билибин.
	[* Ето го милото.]
	Той поиска да попита някого от тия хора де е Главнокомандуващият и се приближи с коня си до обоза. Право срещу него идеше чудновата, едноконна кола, очевидно нагласена със свои, войнишки средства, нещо средно между каруца, кабриолет и каляска. Колата се караше от войник, а в нея, под кожения гюрук със завеска, седеше жена цялата обвързана с шалове. Княз Андрей се приближи и зададе вече въпроса на войника, когато вниманието му бе привлечено от отчаяните викове на седналата в бричката жена. Завеждащият обоза офицер биеше войника — кочияш на тая бричка, защото искал да изпревари другите, и камшикът шибаше завеската, която се спускаше от гюрука. Жената остро викаше. Щом видя княз Андрей, тя се показа изпод завеската, замаха със слабите си ръце, които се подаваха изпод един тъкан шарен шал, и почна да вика:
	— Адютанте! Господин адютанте!… За Бога… защитете ме… Какво е това нещо?… Аз съм жена на лекаря от седми егерски полк… не ни пускат; ние изостанахме, изгубихме нашите!…
	— Ще те направя на пита, обръщай! — викаше озлобеният офицер на войника. — Обръщай назад заедно с пачаврата си!
	— Господин адютант, защитете ме. Какво е това? — извика жената на лекаря.
	— Благоволете да пуснете тая кола. Не виждате, ли, че има жена? — рече княз Андрей, като се приближи към офицера.
	Офицерът го погледна, не отговори и отново се обърна към войника:
	— Аз ще ти дам да разбереш!… Назад!
	— Казвам ви, пуснете я — повтори княз Андрей, като стисна устни.
	— Кой си пък ти? — обърна се офицерът изведнъж с пиянски бяс към него. — Кой си ти? Ти (той особено натъртваше на това „ти“) началник ли си, а? Тук аз съм началник, а не ти. Ти — назад — повтори той, — ще те направя на пита.
	Очевидно тоя израз бе се харесал на офицера.
	— Здравата сряза адютантчето — чу се нечий глас отзад.
	Княз Андрей видя, че офицерът е в такъв пиянски пристъп на безпричинен бяс, когато хората не знаят какво говорят. Той видя, че в неговото застъпничество за жената на лекаря в бричката имаше тъкмо онова, от което най-много се страхуваше, онова, което се нарича ridicule*, но инстинктът му казваше друго. Преди офицерът да довърши последните думи, княз Андрей, с изкривено от бяс лице, се приближи до него и дигна камшик:
	[* Смешно.]
	— Благо-во-лете да пуснете колата!
	Офицерът махна с ръка и бързо се отдалечи.
	— Всичко е от тях — все от тия, щабните, цялото безредие е от тях — измърмори той. — Правете, каквото щете.
	Бързо, без да дига очи, княз Андрей се отдалечи от жената на лекаря; която го наричаше спасител, и припомняйки си с отвращение най-малките подробности на тая унизителна сцена, препусна към селото, дето, както му бяха казали, бил главнокомандуващият.
	Като влезе в селото, той скочи от коня и тръгна към първата къща с намерение да си почине поне една минута, да хапне нещо и да си изясни всички тия оскърбителни, измъчващи го мисли. „Това е тълпа от мерзавци, а не войска“ — мислеше си, приближавайки се до прозореца на първата къща, и в тоя миг познат глас го извика по име.
	Той погледна наоколо си. От малкото прозорче надничаше красивото лице на Несвицки. Несвицки дъвчеше нещо с влажната си уста, махаше с ръце и го викаше при себе си.
	— Болконски, Болконски! Не чуваш ли? Ела по-скоро! — викаше той.
	Когато влезе в къщата, княз Андрей видя Несвицки и още един адютант, които ядяха нещо. Те бързо запитаха Болконски не знае ли нещо ново. По техните толкова познати лица княз Андрей прочете израз на тревога и безпокойство. Тоя израз особено се забелязваше по винаги засмяното лице на Несвицки.
	— Де е главнокомандуващият? — попита Болконски.
	— Там, в оная къща — отговори адютантът.
	— Е, истина ли е, че има мир и капитулация? — попита Несвицки.
	— Аз питам вас. Аз не зная нищо освен това, че едва успях да стигна до вас.
	— А при нас, драги, какво става! Ужас! Признавам си, драги, присмивахме се на Мак, а ние самите сме още по-зле — рече Несвицки. — Но седни де, хапни нещо.
	— Сега, княже, няма да намерите нито каруци, нито нищо и вашият Пьотр бог знае де е — каза другият адютант.
	— А де е главната квартира?
	— Ще нощуваме в Цнайм.
	— А аз стегнах в денкове на два коня всичко, което ми е необходимо — каза Несвицки, — и ми направиха отлични денкове. Бягай, ако щеш, и през Бохемските планини. Лошо, драги. Но ти май си болен, защо трепериш тъй? — попита Несвицки, когато забеляза, че княз Андрей трепна така, като че се бе допрял до лайденска стъкленица.
	— Нищо — отговори княз Андрей.
	В тоя миг си спомни спречкването преди малко с жената на лекаря и обозния офицер.
	— Какво прави тук главнокомандуващият? — попита той.
	— Нищо не разбирам — рече Несвицки.
	— Аз пък разбирам само едно, че всичко е мръсно, мръсно и мръсно — каза княз Андрей и тръгна за къщата, дето се намираше главнокомандуващият.
	След като мина покрай каляската на Кутузов, край измъчените яздитни коне на свитата и край казаците, които разговаряха високо помежду си, княз Андрей влезе в пруста. Самият Кутузов, както казаха на княз Андрей, бил в стаята заедно с княз Багратион и Вайротер. Вайротер беше австрийският генерал, който замести убития Шмит. В пруста дребничкият Козловски беше клекнал пред писаря. А писарят, запретнал пешовете на мундира си, пишеше бързо върху едно преобърнато каче. Лицето на Козловски беше измъчено, явно бе, че и той не бе спал през нощта. Погледна княз Андрей и дори не му кимна.
	— Втора линия… Написа ли? — продължи той да диктува на писаря. — Киевският гренадирски, Подолският…
	— Не сварвам, ваше високоблагородие — отговори непочтително и ядосано писарят, като се обърна към Козловски.
	През това време зад вратата се чуваше оживено недоволният глас на Кутузов, прекъсван от друг, непознат глас. От звука на тия гласове, от невниманието, с което го погледна Козловски, от непочтителността на измъчения писар, от това, че писарят и Козловски седяха на пода при качето, толкова близо до главнокомандуващия, и от това, че казаците, които държаха конете, се смееха високо под прозореца на къщата — от всичко това княз Андрей чувствуваше, че трябва да се случи нещо важно и злощастно.
	Княз Андрей зададе настоятелно няколко въпроса на Козловски.
	— Ей сега, княже — рече Козловски. — Това е диспозиция за Багратион.
	— А капитулацията?
	— Няма никаква капитулация; дадени са нареждания за сражение.
	Княз Андрей тръгна към вратата, зад която се чуваха гласовете. Но тъкмо когато щеше да отвори вратата, гласовете в стаята млъкнаха, вратата се отвори сама и на прага се появи Кутузов със своя орлов нос на подпухналото лице. Княз Андрей стоеше право срещу Кутузов; но по израза на единственото здраво око на главнокомандуващия личеше, че толкова ситно го бяха овладели мисли и грижи, та сякаш помрачаваха зрението му. Той гледаше своя адютант право в лицето и не можеше да го познае.
	— Е, свърши ли? — обърна се той към Козловски.
	— След една секунда, ваше превъзходителство.
	Багратион, не висок, с твърдо и неподвижно, източен тип лице, слаб, още не стар човек, излезе след главнокомандуващия.
	— Имам чест да ви се представя — повтори княз Андрей доста високо, подавайки един плик.
	— А, от Виена ли? Добре. После, после!
	Кутузов излезе с Багратион на входната площадка.
	— Е, княже, довиждане — каза той на Багратион. — Христос да ти помага. Благославям те за великия подвиг.
	Лицето на Кутузов се смекчи неочаквано и в очите му се показаха сълзи. С лявата си ръка той привлече Багратион към себе си, а с дясната, на която имаше пръстен, с явно привичен жест го прекръсти и приближи към него подпухналата си буза, вместо която Багратион целуна шията му.
	— Христос да ти помага! — повтори Кутузов и се приближи до каляската. — Сядай при мене — рече той на Болконски.
	— Ваше високопревъзходителство, аз бих искал да бъда полезен тук. Позволете ми да остана в отряда на княз Багратион.
	— Седни! — каза Кутузов и като видя, че Болконски се бави, продължи: — И на мене, и на мене ми трябват добри офицери.
	Те седнаха в каляската и пропътуваха мълчаливо няколко минути.
	— Много, много и различни работи ще има напреде — каза той със старческо изражение на проницателност, сякаш бе разбрал всичко, което ставаше в душата на Болконски. — Ако една десета от неговия отряд стигне утре до мястото, аз ще благодаря на Бога — добави Кутузов, като че говореше на себе си.
	Княз Андрей погледна Кутузов и неволно му се хвърлиха в очи, на трийсетина сантиметра от него, чисто измитите тънки от белега на сляпото око на Кутузов, дето един куршум от битката при Измаил бе пробил главата му, и изтеклото му око. „Да, той има право да говори тъй спокойно за загиването на тия хора“ — помисли Болконски.
	— Тъкмо затова ви моля да ме изпратите в тоя отряд.
	Кутузов не отговори. Той като че бе забравил какво бе казал и седеше замислен. Пет минути по-късно, олюлявайки се плавно върху меките ресори на каляската, Кутузов заговори с княз Андрей. По лицето му нямаше и следа от вълнение. С тънка насмешка той разпитваше княз Андрей за подробностите на срещата му с императора, за преценките, които е чул в двора относно кремското сражение, и за някои познати и на двамата жени.



	XIV

	Чрез свой разузнавач Кутузов получи на първи ноември едно известие, което поставяше командуваната от него армия в почти безизходно положение. Разузнавачът съобщаваше, че след като минали по виенския мост, французите са се насочили с грамадни сили към съобщителната връзка на Кутузов с войските, които идеха от Русия. Ако Кутузов би решил да остане в Кремс, сто и петдесет хилядната армия на Наполеон би го отрязала от всички съобщителни линии, би обкръжила неговата четиридесетхилядна изморена армия и той би се озовал в положението на Мак при Улм. Ако Кутузов би решил да изостави пътя, който водеше към съединяването му с войските от Русия, той трябваше да навлезе без път в непознати места на Бохемските планини, бранейки се от превъзхождащ го по сили неприятел, и да се прости с всяка надежда за свързване с Буксхевден. Ако пък Кутузов би се решил да отстъпи по пътя от Кремс към Олмюц, за да се съедини с войските от Русия, той би рискувал да бъде изпреварен по тоя път от французите, които бяха минали по моста във Виена, и да бъде принуден по тоя начин да приеме сражение през време на поход с всичкото тежко снаряжение и с обозите си, като има срещу себе си неприятел, който е триж по-многоброен от него и го е обградил от две страни.
	Кутузов избра последното разрешение.
	Според съобщението на разузнавача французите, след като минали виенския мост, тръгнали в усилен марш към Цнайм, който беше по пътя на отстъплението на Кутузов, и били на повече от сто версти пред него. Ако стигнеше Цнайм преди французите, можеше да има голяма надежда да спаси армията; позволеше ли на французите да го изпреварят в Цнайм — това значеше да изложи сигурно цялата армия на позор като улмския или — на обща гибел. Но невъзможно бе да изпревари французите с цялата си армия. Пътят на французите от Виена до Цнайм беше по-къс и по-добър от пътя на русите от Кремс до Цнайм.
	През нощта, когато получи съобщението, Кутузов бе изпратил четирихилядния авангард на Багратион направо през планините от кремско-цнаймския път за виенско-цнаймския. Багратион трябваше да направи тоя преход без почивка, да спре с лице към Виена и с гръб към Цнайм и ако успееше да изпревари французите, трябваше да ги задържа, колкото можеше. А самият Кутузов, с всичките си обози и артилерия, потегли към Цнайм.
	След като измина с гладни и боси войници в бурна нощ без път през планините четиридесет и пет версти и като изгуби една трета от хората си, които изостанаха, Багратион излезе в Холлабрун на виенско-цнаймския път няколко часа по-рано от французите, които приближаваха към Холлабрун от Виена. Кутузов трябваше да върви още цяло денонощие с обозите си, за да стигне до Цнайм, и затова, за да спаси армията, Багратион трябваше с четири хиляди гладни, измъчени войници да задържа едно денонощие цялата неприятелска армия, която се срещна с него в Холлабрун, нещо очевидно невъзможно. Но странната съдба направи невъзможното възможно. Успехът на измамата, чрез която виенският мост падна в ръцете на французите, накара Мюра да се опита да измами и Кутузов. Когато срещна по цнаймския път слабия отряд на Багратион, Мюра помисли, че това е цялата армия на Кутузов. За да може да смачка сигурно тая армия, той чакаше закъснелите по пътя от Виена войски и за тая цел предложи тридневно примирие при условие — ни едната, ни другата войска да не променя положението си и да не мърда от местата си. Мюра уверяваше, че вече се водят преговори за мир, поради което, за да се избегне безполезно кръвопролитие, той предлага примирие. Австрийският генерал граф Ностиц, който беше на аванпост, повярва на думите на парламентьора на Мюра и отстъпи, като откри отряда на Багратион. Друг парламентьор отиде в руските линии да съобщи същото известие за мирни преговори и да предложи на руските войски тридневно примирие. Багратион отговори, че не може нито да приема, нито да не приема примирие и изпрати при Кутузов адютанта си с донесение за направеното му предложение.
	За Кутузов примирието беше единствено средство да спечели време, да даде възможност на измъчения Багратионов отряд да си почине и да прекара макар и само с още един преход до Цнайм обозите и тежкото снаряжение (движението на които бе скрито от французите). Предложението за примирие даваше единствената и неочаквана възможност да се спаси армията. Щом получи това известие, Кутузов веднага изпрати в неприятелския лагер командирования към него генерал-адютант Винценгероде. Винценгероде трябваше не само да приеме примирието, но и да предложи условия за капитулация, а в същото време Кутузов изпрати адютантите си назад, за да ускорят колкото е възможно движението на обозите на цялата армия по кремско-цнаймския път. Измъченият, гладен отряд на Багратион трябваше сам да прикрива това движение на обозите на цялата армия, като стои неподвижен пред един неприятел, осем пъти по-силен от него.
	Очакванията на Кутузов се изпълниха както в това, че предложенията за капитулация, които не го задължаваха с нищо, можаха да дадат време на част от обозите да минат, така и в това, че грешката на Мюра щеше да се открие много скоро. Бонапарт, който се намигаше в Шьонбрун, на около двадесет и пет версти от Холлабрун, щом получи донесението на Мюра и проекта за примирие и капитулация, съзря измамата и надписа на Мюра следното писмо:

	Au prince Murai, êchoenbruiin, 25 brumaire en 1805 à huit heures du matin.
	Il m’est impossible de trouver des termes pour vous exprimer mon mécontentement. Vous ne commandez que mon avant-garde et vous n’avez pas le droit de faire d’armistice sans mon ordre. Vous me faites perdre le fruit d’une campagne. Rompez l’armistice sur-le-champ et marchez à l’ennemi. Vous lui ferez déclarer, que le général qui a signé cette capitulation, n’avait pas le droit de le faire, qu’il n’y a que l’Empereur de Russie qui ait ce droit.
	Toutes les fois cependant que l’Empereur de Russie ratifierait la dite convention, je la ratifierai; mais ce n’est qu’une ruse. Marchez, détruisez l’armée russe… vous êtes en position de prendre son bagage et son artillerie.
	L’aide-de-camp de l’Empereur de Russie est un… Les officiers ne sont rien quand ils n’ont pas de pouvoirs: celui-ci n’en avait point… Les Autrichiens se sont laissé jouer pour le passage du pont de Vienne, vous vous laissez jouer par un aide-dercamp de l’Empereur.
	Napoléon*

	[* До принц Мюра, Шьонбрун, 25 брюмер 1805 г., 8 часа сутринта.
	Не мога да намеря думи, за да ви изразя недоволството си. Вие командувате само моя авангард и нямате право да сключвате примирие, без моя заповед. Вие ме карате да загубя плодовете на цяла кампания. Веднага прекъснете примирието и настъпете срещу неприятеля. Ще му съобщите, че генералът, който е подписал тая капитулация, не е имал право за това и че никой освен руския император няма това право.
	Ала ако руският император потвърди казаното споразумение, аз също ще се съглася; но това е само хитрост. Вървете и унищожете руската армия… вие можете да вземете обозите и артилерията й.
	Генерал-адютантът на руския император е… Офицерите не значат нищо, щом нямат пълномощие; и той го няма… Австрийците се оставиха да бъдат излъгани при минаването на виенския мост, а вие се оставяте да бъдете излъган от адютантите на императора.
	Наполеон]
	Адютантът на Бонапарт препускаше коня с все сила към Мюра с това страшно писмо. Самият Бонапарт, който не се доверяваше на генералите си, се движеше с цялата гвардия към полесражението, страхувайки се да се изпусне готовата жертва, а четирихилядният отряд на Багратион весело палеше огньове, сушеше се, топлеше се, за пръв път от три дни вареше каша и никой от хората на отряда не знаеше и не мислеше за онова, което го очакваше.



	XV

	Към четири часа следобед княз Андрей, който бе настоял пред Кутузов да изпълни молбата му, пристигна в Грунт и се представи на Багратион. Адютантът на Бонапарт не бе стигнал още в отряда на Мюра и сражението не бе почнало. В отряда на Багратион не знаеха нищо за общия ход на работите, говореха за мир, без да вярват, че е възможен. Говореха и за сражение и също така не вярваха, че ще има скоро сражение.
	Багратион, който знаеше, че Болконски е любим и доверен адютант, го прие с особено началническо внимание и снизхождение, обясни му, че навярно днес или утре ще има сражение и го остави напълно свободен да си избере — да бъде при него през време на сражението или в ариергарда, за да следи за реда на отстъплението, „което също така е много важно“.
	— Но днес навярно няма да има сражение — каза Багратион, сякаш успокояваше княз Андрей.
	„Ако е от обикновените щабни контета, изпращани, за да получават кръстчета, той и в ариергарда ще получи награда, а ако иска да бъде при мене, нека… ще върши работа, стига да е храбър офицер“ — помисли Багратион. Княз Андрей не отговори нищо и помоли за разрешение да обиколи позицията и да види разположението на войските, та в случай на поръчения да знае де да отиде. Дежурният офицер на отряда, красив мъж, облечен контешки и с елмазен пръстен на показалеца си, който говореше френски лошо, но с удоволствие, пожела да придружи княз Андрей…
	От всички страни се виждаха мокри, с тъжни лица офицери, които като че търсеха нещо, и войници, които мъкнеха от селото врати, пейки и огради.
	— Ето на, княже, не можем да се избавим от тоя народ — каза щаб-офицерът, сочейки тия хора. — Разглезват ги командирите. А ето там — той посочи опънатата палатка на маркитанта*, — струпат се и седят. Тая сутрин изгоних всички, а вижте, пак е пълно. Трябва да отида, княже, да ги сплаша. За минута.
	[* Маркитант — търговец на хранителни продукти, който придружава войска.]
	— Да се отбием, и аз ще си купя от него сирене и бял хляб — каза княз Андрей, който още не бе успял да хапне.
	— Че защо не ми казахте, княже? Аз бих ви предложил, каквото Господ дал.
	Те слязоха от конете и влязоха в палатката на маркитанта. Неколцина офицери, със зачервени и изморени лица, бяха насядали около масите, пиеха и ядяха.
	— Но какво е това, господа! — каза щаб-офицерът с укорен тон, като човек, който няколко пъти е повтарял едно и също. — Та не бива да се отлъчвате тъй. Князът заповяда да няма тук никой. Ето на, вие господин щабскапитан — обърна се той към един дребен, измърсен, слаб артилерийски офицер, който без ботуши (беше ги дал на маркитанта да ги изсуши), само по чорапи, стана пред новодошлите, като се усмихваше не много естествено.
	— Е, капитан Тушин, как не ви е срам? — продължи щаб-офицерът. — Вие, като артилерист, би трябвало да бъдете за пример, а сте без ботуши. Ако забие тревога, ще бъдете чудесен без ботуши. (Щабофицерът се усмихна.) Благоволете да отидете по местата си, господа, всички, всички — прибави той началнически.
	Княз Андрей погледна щабскапитана Тушин и без да ще, се усмихна. Мълком и усмихнат, тъпчейки ту с единия бос крак, ту с другия, капитан Тушин гледаше въпросително с големи, умни и добри очи ту княз Андрей, ту щабофицера.
	— Войниците думат: събуеш ли се, по те бива — рече капитан Тушин с усмивка и стеснение и очевидно за да излезе от неловкото си положение, обърна на шеговит тон.
	Но преди да довърши, почувствува, че шегата му не бе приета и не хвана. Той се смути.
	— Благоволете да тръгнете — каза щаб-офицерът, като се мъчеше да бъде сериозен.
	Княз Андрей погледна още веднъж фигурката на артилериста. В нея имаше нещо особено, съвсем не военно, донякъде комично, ала извънредно привлекателно.
	Щабофицерът и княз Андрей яхнаха конете и отидоха по-нататък.
	Вън от селото те непрестанно изпреварваха и срещаха идещи войници и офицери от различни команди и видяха вляво строящи се укрепления, които се червенееха от прясната, току-що изкопана глина. Няколко батальона войници, само по ризи, макар че духаше студен вятър, гъмжаха като бели мравки по тия укрепления; иззад насипа, без да се вижда от кого, непрекъснато се изхвърляха лопати червена глина. Те се приближиха до укреплението, разгледаха го и отминаха по-нататък. Зад самото укрепление попаднаха на няколко десетки войници, които непрестанно се сменяха, изтичвайки от укрепленията. Трябваше да запушат носовете си и да подкарат конете в тръс, за да излязат от тая отровена атмосфера.
	— Voilà l’agrément des camps, monsieur le prince* — каза дежурният щабофицер.
	[* Ето приятностите на лагера, княже.]
	Те отидоха на противоположното възвишение. От това възвишение вече се виждаха французите. Княз Андрей се спря и почна да разглежда.
	— Ей тук има наша батарея — каза щаб-офицерът и посочи най-високата точка, — на оня чудак, който седеше без ботуши: оттам всичко се вижда; да отидем, княже.
	— Благодаря ви много, сега вече сам ще се оправя — каза княз Андрей, като искаше да се отърве от щабофицера, — не се безпокойте, моля.
	Щабофицерът остана назад, а княз Андрей тръгна сам.
	Колкото по-напред, по-близо до неприятеля отиваше, толкова войските изглеждаха по в ред и по-весели. Най-голямо безредие и безнадеждност имаше в оня обоз пред Цнайм, който княз Андрей бе изпреварил заранта и който бе на десет версти от французите. В Грунт също се чувствуваше известна тревога и страх от нещо. Но колкото княз Андрей приближаваше към веригата на французите, толкова по-самоуверен ставаше видът на нашите войски. Облечени в шинели, войниците се бяха строили в редици и фелдфебелът и ротният преброяваха хората, като тикаха пръст в гърдите на крайния от всяко отделение войник и му заповядваха да дига ръка; пръснати из цялото пространство войници мъкнеха дърва и клони и правеха колибки, като се смееха весело и си приказваха; около огньовете седяха други, облечени и голи, сушаха ризите и партенките си или кърпеха ботушите и шинелите си и се трупаха около казаните и кашаварите. В една рота обедът беше готов и войниците с лакоми лица гледаха димящите казани и чакаха да се опита пробата, която артелчикът подаваше в дървена паничка на офицера, седнал пред своята барачка върху ствола на едно дърво.
	В друга, по-щастлива рота, тъй като не всички имаха водка, войници се бяха струпали около сипаничавия широкоплещест фелдфебел, който навеждаше буренцето и наливаше в подлаганите поред капачета на манерките. Войниците дигаха манерките до устата си с набожен израз на лицата, гаврътваха водката, плакнеха си устата, избърсваха се с ръкавите на шинелите и се отдалечаваха от фелдфебела с развеселени лица. Всички лица бяха тъй спокойни, сякаш всичко това ставаше не пред неприятеля, преди сражение, в което най-малко половината от отряда щеше да остане на място, а сякаш бяха някъде в родината си в очакване на спокойна почивка. След като мина през един егерски полк, в редиците на киевските гренадири, хора с юнашки вид, заети със същите мирни работи, недалеч от високата, отличаваща се от другите колибка на полковия командир, княз Андрей попадна до строя на един взвод гренадири, пред които лежеше гол човек. Двама войника го държаха, а двама други замахваха с гъвкави пръчки и удряха отмерено по голия гръб. Наказваният неестествено викаше. Един дебел майор се разхождаше пред фронта и без да обръща внимание на виковете и без да спре, думаше:
	— За войника е срамно да краде, войникът трябва; да бъде честен, благороден и храбър, а когато е откраднал от свой другар — той и чест няма; той е мерзавец. Още, още!
	И непрекъснато се чуваха ударите на гъвкавите пръчки и отчаяният, но престорен вик.
	— Още, още — повтаряше майорът.
	Един млад офицер, с израз на недоумение и страдание по лицето, се отдалечи от наказвания и погледна въпросително минаващия адютант.
	Когато стигна на предната линия, княз Андрей тръгна по фронта. На левия и на десния фланг нашата и неприятелската верига бяха далеч една от друга, но в средата, на онова място, дето сутринта бяха минали парламентьорите, веригите бяха толкова наблизо, че хората можеха да виждат лицата си и да разговарят помежду си. Освен войниците от веригата, от едната и от другата страна на това място бяха застанали мнозина любопитни, които се усмихваха и разглеждаха чудноватите и чужди за тях неприятели.
	Още от рано сутринта, макар че бе забранено да се отива до веригата, началниците не можаха да се отърват от любопитни. Войниците от веригата, като хора, които показват нещо рядко, не гледаха вече французите, а си правеха наблюдения над идващите и се отегчаваха, докато чакаха смяната. Княз Андрей се спря, за да разгледа французите.
	— Гледай, гледай — казваше един войник на другаря си, сочейки един руски войник-мускетар, който бе отишъл заедно с един офицер до веригата и заговори нещо бързо и разпалено с един френски гренадир. — Виж го как здравата дрънка! Хранцузинът не може да му излезе наглава. Я почни и ти, Сидоров!
	— Чакай, слушай. Я как кара здравата — отговори Сидоров, който се смяташе за майстор да говори френски.
	Войникът, когото сочеха смеещите се, беше Долохов. Княз Андрей го позна и се вслуша в приказките му. Заедно с ротния си командир Долохов бе дошъл във веригата от левия фланг, дето беше техният полк.
	— Хайде, още, още! — караше го ротният командир, като се навеждаше напред и се мъчеше да не изпусне ни една от неразбираемите за него думи. — Моля ти се, по-бързо. Какво казва той?
	Долохов не отговори на ротния; той бе въвлечен в разпалена препирня с един френски гренадир. Те разговаряха, разбира се, за войната. Смесвайки австрийците с русите, французинът доказваше, че русите са се предали и бягали още от Улм; Долохов доказваше, че русите не са се предали, а са победили французите.
	— Заповядват ни да ви изгоним оттук, и ще ви изгоним — каза Долохов.
	— Само гледайте да не ви пипнем с всичките ви казаци — каза французинът-гренадир.
	Французите, зрители и слушатели, се засмяха.
	— Ще ви накарат да танцувате, както танцувахте във времето на Суворов (on vous fera danser*) — каза Долохов.
	[* Ще ви накарат да танцувате.]
	— Qu’est ce qu’il chante?* — рече един французин.
	[* Какво дрънка той?]
	— De l’histoire ancienne* — каза другият, който се сети, че става дума за по-раншните войни. — L’Empereur va lui faire voir à votre Souvara, comme aux autres…**
	[* Стара история.]
	[** Императорът ще покаже на вашия Сувара, както показа на другите.]
	— Бонапарте… — започна Долохов, но французинът го прекъсна:
	— Няма Бонапарте. Има император! Sacré nom* — извика ядосано той.
	[* Дявол да го вземе.]
	— По дяволите вашият император!
	И Долохов грубо, по войнишки изпсува на руски, метна пушката си и се отдалечи!
	— Да си вървим, Иван Лукич — каза той на ротния.
	— На` ти тебе по хранцузки — обадиха се войниците от веригата. — Я, Сидоров!
	Сидоров смигна, обърна се към французите и почна често-често да бъбри неразбрани думи.
	— Кари, мала, тафа, сафи, мутер, каска — бърбореше той и се мъчеше да придаде изразителна интонация на гласа си.
	— Хо-хо-хо! Ха-ха-ха! Ух! Ух! — избухна между войниците гръм от такъв здрав и весел смях, който неволно се предаде през веригата и на французите, та след това изглеждаше, че трябва по-скоро да се изпразнят пушките, да се унищожат зарядите и всички по-скоро да си отидат по домовете.
	Но пушките останаха заредени, бойниците в къщите и укрепленията все тъй страшно гледаха напред и също както преди това останаха обърнати едни срещу други откачените от предниците топове.



	XVI

	След като обиколи цялата линия на войските от десния до левия фланг, княз Андрей се изкачи до оная батарея, от която, според думите на щабофицера, се виждало цялото поле. Тук той слезе от коня и спря до крайното от четирите откачени от предниците оръдия. Пред оръдията се разхождаше часовой-артилерист, който понечи да застане мирно пред офицера, но след направения му знак продължи своето отмерено, отегчително ходене.
	Зад оръдията бяха предниците, още по-отзад — коневръзите и огньовете на артилеристите. Вляво, недалеч от крайното оръдие, имаше нова, плетена от пръти колибка, отдето се чуваха оживени офицерски гласове.
	Наистина от батареята се виждаше почти цялото разположение на руските войски и на по-голямата част от неприятелските. Право срещу батареята, на хоризонта на противоположния хълм, се виждаше селото Шьонграбен; вляво и вдясно, сред дима на огньовете им, на три места можеха да се съзрат масите на френските войски, по-голямата част от които се намираха очевидно в самото село и зад височината. Вляво от селото сред дима личеше нещо, прилично на батарея, но не можеше да се види добре с просто око. Нашият десен фланг бе разположен на доста стръмно възвишение, господствуващо над позицията на французите. По него бе разположена нашата пехота и съвсем накрая се виждаха драгуни. В центъра тъкмо дето беше батареята на Тушин, от която княз Андрей разглеждаше позицията, бе най-малко стръмното и пряко надолнище и нагорнище към потока, който отделяше нашите от Шьонграбен. Вляво нашите войски стигаха до гората, дето димяха огньовете на нашата пехота, която сечеше дърва. Линията на французите бе по-широка от нашата и беше ясно, че французите лесно можеха да ни обходят от двете страни. Зад нашата позиция имаше стръмен и дълбок дол, през който артилерията и конницата мъчно можеха да отстъпят. Облакътен на едно оръдие, княз Андрей извади бележника и си начерта плана на разположението на войските. На две места направи бележки с молив с намерение да ги съобщи на Багратион. Той смяташе, че трябва: първо, да се съсредоточи цялата артилерия в центъра и, второ, да се прехвърли кавалерията назад, на отвъдната страна на дола. Тъй като се намираше постоянно при главнокомандуващия, следеше движенията на масите и общите разпоредби и се занимаваше постоянно с исторически описания на сраженията, и в предстоящото сражение княз Андрей съобразяваше неволно бъдещия ход на военните действия само в общи черти. Той си представяше само такива големи случайности: „Ако неприятелят започне атака срещу десния фланг — казваше си той, — Киевският гренадирски и Подолският егерски ще трябва да задържат позициите си, докато резервите на центъра се приближат към тях. В такъв случай драгуните могат да ударят във фланг и да ги отблъснат. А в случай на атака срещу центъра ние ще изкараме на това възвишение централната батарея, ще притеглим под нейно прикритие левия фланг и ще отстъпваме по ешелони до дола…“ — разсъждаваше той.
	През всичкото време, докато беше на батареята при оръдието, той, както често се случва, непрестанно чуваше гласовете на офицерите, които разговаряха в колибата, но не разбираше ни една дума от онова, което говореха. Изведнъж един глас от колибата го порази със своя толкова сърдечен тон, че без да ще, той се вслуша.
	— Не, миличък — думаше приятният и като че познат на княз Андрей глас, — казвам, че ако беше възможно да знаем какво ще бъде след смъртта, тогава никой от нас не би се страхувал от смъртта. Тъй, миличък.
	Друг, по-младежки глас го прекъсна:
	— И да се страхуваш, и да не се страхуваш — няма да я избегнеш.
	— И все пак се страхуваш! Ех вие, учени хора — обади се трети, мъжествен глас, който прекъсна и двамата. — Вие артилеристите затова сте много учени, защото можете да карате със себе си всичко — и ракийка, и мезенце.
	И притежателят на мъжествения глас, очевидно пехотен офицер, се засмя.
	— И все пак се страхуваш — продължи първият познат глас. — Страхуваш се от неизвестността, това е то. Каквото и да казват, че душата ще отиде на небето… ние нали знаем, че небе няма, а има само атмосфера.
	Мъжественият глас отново прекъсна артилериста.
	— Хайде, Тушин, почерпете ни с вашата билкова ракия — каза той.
	„А, това е оня капитан, който беше без ботуши в палатката на маркитанта“ — помисли княз Андрей, познавайки с удоволствие приятния философствуващ глас.
	— От билковата може — рече Тушин, — но все пак да узнае бъдещия живот… — Той не довърши.
	В това време във въздуха се чу свистене: по-близо и по-близо, по-бързо и по-ясно, по-ясно и по-бързо, и гюллето, сякаш без да издума всичко, което трябваше, дигайки с нечовешка сила пръски във въздуха, се пльосна в пръстта близо до колибата. От страшния удар земята сякаш изохка.
	В същия миг от колибата изскочи преди всички други дребничкият Тушин, захапал на една страна луничката си; неговото добро, умно лице беше малко бледо. След него излезе човекът с мъжествения глас, един пехотен офицер, юначага на вид, и се затича към своята рота, като се закопчаваше тичешком.



	XVII

	Княз Андрей се спря с коня си при батареята, загледан в дима на оръдието, от което бе изхвръкнало гюллето. Очите му бързо огледаха широкото пространство. Той видя само, че неподвижните дотогава маси на французите се размърдаха и че вляво наистина имаше батарея. Димът над нея още не беше се разпръснал. Двамина френски конника, навярно адютанти, препуснаха по възвишението. Надолу, навярно за засилване на веригата, се движеше малка неприятелска колона, която се виждаше ясно. Димът от първия изстрел не бе се разпръснал още и вече се показа друго пушече и се чу изстрел. Сражението почна. Княз Андрей обърна коня и препусна назад към Грунт, за да търси княз Багратион. Той чуваше, че зад него канонадата зачести и стана по-силна. Очевидно нашите бяха почнали да отговарят. Долу, на мястото, дето бяха минали парламентьорите, се чуха пушечни изстрели.
	Лемароа (Lemarrois), препускайки със страшното писмо на Бонапарт, току-що бе стигнал при Мюра и за да заглади грешката си, посраменият Мюра прати веднага войските си срещу центъра и да обходят двата фланга, надявайки се, че още до вечерта, преди пристигането на императора, ще смаже нищожния отряд, който беше насреща му.
	„Започна! Ето го! — помисли княз Андрей, като почувствува, че кръвта почна по-често да прелива в сърцето му. — Но де? Как ще се прояви моят Тулон?“ — помисли той.
	Минавайки през същите роти, които преди четвърт час варяха каша и пиеха водка, той навсякъде виждаше едни и същи бързи движения на войниците, които се строяваха и грабваха пушките си, и виждаше по всички лица същото чувство на оживление, което изпълваше и неговото сърце. „Започна! Ето го! Страшно и весело!“ — казваше лицето на всеки войник и офицер.
	Преди да стигне до строящото се укрепление, в привечерния зрак на навъсения есенен ден той видя идещи срещу него ездачи. Оня, който беше начело, в бурка* и с астраганен калпак, яздеше бял кон. Той беше княз Багратион. Княз Андрей спря, за да го дочака. Княз Багратион възпря коня си, позна княз Андрей и му кимна с глава. Докато княз Андрей му разправяше какво е видял, той продължаваше да гледа напред.
	[* Бурка — казашка наметка, нещо като ямурлук. — Б.пр.]
	Изражението: „Започна! Ето го!“ бе изписано дори на здравото мургаво лице на княз Багратион с полузатворени, мътни, като че неотспали очи. С безкрайно любопитство княз Андрей се вглеждаше в това неподвижно лице и му се искаше да знае дали мисли и чувствува и какво мисли, какво чувствува тоя човек в тая минута. „Дали зад това неподвижно лице има изобщо нещо?…“ — питаше се княз Андрей, загледан в него. Княз Багратион приведе глава, за да покаже, че е съгласен с думите на княз Андрей, и рече: „Добре“ с такъв израз, сякаш всичко, което ставаше и което му бяха съобщили, бе тъкмо онова, което той бе вече предвидил. Запъхтян от бързата езда, княз Андрей говореше бързо. Княз Багратион изговаряше особено бавно думите със своя източен акцент, сякаш искаше да каже, че няма за къде да се бърза. Все пак той подкара в тръст коня си по посока на Тушиновата батарея. Княз Андрей заедно със свитата тръгна след него. След княз Багратион яздеха: един офицер от свитата, Жерков, личният адютант на княза, един ординарец, дежурният щабофицер на енглизиран* хубав кон и един цивилен чиновник аудитор**, който от любопитство бе измолил да присъствува на сражението. Аудиторът, пълен мъж с пълно лице, с наивна радостна усмивка гледаше наоколо си, друсаше се на коня сред хусарите, казаците и адютантите и седнал на обозно седло, представляваше някаква странна гледка със своя дебел вълнен шинел.
	[* Енглизиран кон — кон с примес от английска порода. — Б.пр.]
	[** Заместник прокурор във военните съдилища. — Б.пр.]
	— Иска да погледа сражение — каза Жерков на Болконски, като посочи аудитора, — но вече го заболя под лъжичката.
	— Е, стига — рече аудиторът със сияеща, наивна и в същото време хитра усмивка, сякаш бе поласкан, че е предмет на шегите на Жерков, и като че нарочно се мъчеше да се покаже по-глупав, отколкото беше всъщност.
	— Très drôle, mon monsieur le prince* — каза дежурният щабофицер. (Той знаеше, че на френски титлата _княз_ се казва някак особено и никак не можеше да налучка.)
	[* Твърде забавно, мой господин княже.]
	В това време всички вече приближаваха до батареята на Тушин и пред тях удари едно гюлле.
	— Какво падна? — попита аудиторът, като се усмихваше наивно.
	— Френски питки — каза Жерков.
	— Значи, с това удрят? — попита аудиторът. — Гледай колко силно!
	И сякаш цял се разтопи от удоволствие. Едва бе изрекъл думите си и отново се чу неочаквано страшно свистене, което изведнъж се прекрати с удар в нещо течно и — ш-ш-ш-ляп! — казакът, който яздеше малко вдясно и отзад аудитора, се строполи с коня на земята. Жерков и дежурният щабофицер се наведоха над седлата и обърнаха конете обратно. Аудиторът спря срещу казака и се вгледа в него с внимателно любопитство. Казакът бе мъртъв, конят още се гърчеше.
	Княз Багратион погледна с присвити очи наоколо си и като видя причината на станалото объркване, изви равнодушно глава, сякаш искаше да каже: „Струва ли си да се занимаваме с глупости?“ Той спря коня, така както правят добрите ездачи, поприведе се малко и оправи закачилата се за бурката шпага. Шпагата беше старинна, не като тия, които се носеха сега. Княз Андрей си спомни разказа как в Италия Суворов подарил своята шпага на Багратион и в тая минута тоя спомен му беше особено приятен. Те се приближиха до батареята, до която бе застанал Болконски, когато разглеждаше полесражението.
	— Коя рота сте? — попита княз Багратион един фойерверкер, застанал до сандъците.
	Той питаше: „Коя рота сте?“ — а всъщност питаше: „Не се ли страхувате вече тук?“ И фойерверкерът го разбра.
	— На капитан Тушин, ваше превъзходителство — извика с весел глас, застанал мирно, червенокосият фойерверкер с покрито с лунички лице.
	— Тъй, тъй — промълви Багратион, като премисляше нещо, и отмина край предниците към крайното оръдие.
	Тъкмо когато приближаваше, от това оръдие тресна изстрел, оглушавайки и него, и свитата му, и сред дима, който внезапно обви оръдието, се виждаха артилеристите, които подхванаха оръдието, бързо се напънаха и почнаха да го търкалят към предишното му място. Широкоплещестият, грамаден войник №1, с банник*, разкрачен широко, отскочи към колелото. №2 с разтреперана ръка пъхаше заряд в дулото. Един дребен, попрегърбен човек, офицерът Тушин, който се спъна в хобота на лафета, изтича напред, без да съзира генерала, като гледаше изпод малката си ръчичка.
	[* Пръчка с четка на края, с която се чисти дулото на оръдието след изстрела. — Б.пр.]
	— Прибави още две линии и ще бъде точно! — закрещя той с тънък гласец, като се мъчеше да му придаде юнашки тон, който не прилягаше на фигурата му. — Второ! — изписка той. — Удряй, Медведев!
	Багратион повика офицера и Тушин с несмело и несръчно движение, съвсем не тъй, както отдават чест военните, а както свещениците благославят, допря три пръста до козирката и се приближи до генерала. Макар че оръдията на Тушин бяха отредени да обстрелват долината, той обстрелваше със запалителни гюллета селото Шьонграбен, което се виждаше напреде и пред което се събираха големи маси французи.
	Никой не бе заповядал на Тушин накъде и с какво да стреля и след като се посъветва с фелдфебела си Захарченко, към когото имаше голямо уважение, той реши, че ще бъде хубаво, ако запали селото. „Добре!“ — каза Багратион, след като офицерът му направи доклада си, и почна да оглежда цялото разкриващо се пред него полесражение, като че съобразяваше нещо. Французите се бяха приближили най-много вдясно. По-долу от височината, на която беше Киевският полк, в долчето на рекичката се чуваше на вълни страхотен пушечен трясък, а много по-вдясно, отвъд драгуните, офицерът от свитата посочи на княза една френска колона, която обхождаше нашия фланг. Вляво кръгозорът се затваряше от близката гора. Княз Багратион заповяда на два батальона от центъра да отидат вдясно като подкрепление. Офицерът от свитата се осмели да забележи на княза, че когато тия батальони отидат, оръдията ще останат без прикритие. Княз Багратион се обърна към офицера и го погледна мълчаливо със своите мътни очи. На княз Андрей му се стори, че забележката на офицера от свитата беше вярна и че наистина нямаше какво да се каже. Но в тоя миг пристигна препускащ адютантът на един полкови командир, който беше в долчинката, със съобщение, че грамадни френски маси минават долу, че полкът е разстроен и отстъпва към киевските гренадири. Княз Багратион приведе глава в знак на съгласие и одобрение. Той подкара вдясно ходом и изпрати адютанта си при драгуните със заповед да атакуват французите. Но изпратеният там: адютант се върна след половин час с известие, че драгунският полкови командир вече е отстъпил отвъд долчината, защото срещу него открили силен огън и той напразно губел хората си, и затова спешил стрелците в гората.
	— Добре! — каза Багратион.
	Тъкмо когото той напусна батареята, вляво в гората също така се чуха изстрели и тъй като до левия фланг беше извънредно далече, за да може сам да стигне там навреме, княз Багратион изпрати Жерков да каже на старшия генерал, оня, който в Браунау представи полка си на Кутузов, да отстъпи колкото може по-бързо зад долчинката, защото десният фланг навярно не ще може да задържа дълго неприятеля. А за Тушин и за прикриващия го батальон забравиха. Княз Андрей се вслушваше внимателно в разговорите на княз Багратион с началниците и в дадените им от него заповеди и с учудване забеляза, че не се даваха никакви заповеди, а княз Багратион се стараеше само да изглежда така, че всичко, което ставаше по необходимост, случайно и по волята на отделните началници, че всичко това се върши макар и не по негова заповед, но съгласно с неговите намерения. Благодарение на проявявания от княз Багратион такт княз Андрей забелязваше, че въпреки тая случайност на събитията и независимостта им от волята на началника неговото присъствие бе сторило извънредно много. Началниците, които дохождаха при княз Багратион с разстроени лица, ставаха спокойни, войниците и офицерите го поздравяваха весело и ставаха по-оживени в негово присъствие и явно се перчеха пред него с храбростта си.



	XVIII

	След като се изкачи на най-високата точка от нашия, десен фланг, княз Багратион почна да слиза надолу, отдето на последователни вълни се чуваше стрелба и от барутния дим не се виждаше нищо. Колкото повече слизаха към долчината, толкова по-малко можеха да виждат, но пък много по-чувствително усещаха близостта на същинското полесражение. Почнаха да срещат ранени. Двама войника влачеха под ръка друг без шапка, с окървавена глава. Той хъркаше и плюеше. Личеше, че куршумът е попаднал в устата или в гърлото. Друг един, когото срещнаха, вървеше бодро сам, без пушка, като охкаше високо и поради прясната болка махаше ръката си, от която върху шинела му течеше кръв като от шише. Лицето му изглеждаше повече изплашено, отколкото страдащо. Той беше ранен преди една минута. Те пресякоха пътя, почнаха да се спускат стръмно и по надолнището видяха няколко души, които лежаха; срещнаха тълпа войници, между които имаше и неранени. Войниците вървяха нагоре, дишаха тежко и макар че видяха генерала, разговаряха високо и размахваха ръце. Напреде сред дима се съзираха вече сиви шинели и един офицер, който видя Багратион, изтича, викайки, след войниците, които вървяха безредно, като ги караше да се върнат. Багратион се приближи до редиците, из които тук-таме бързо трещяха изстрели, като заглушаваха говора и командните викове. Целият въздух беше наситен с барутен дим. Лицата на всички войници бяха опушени от барут и оживени. Някои пълнеха пушките с шомполи, други насипваха барут до ударниците, вадеха куршуми от сумките, трети стреляха. Но поради барутния дим, неразсейван от вятъра, не се виждаше срещу кого стрелят. Твърде често се чуваше приятно бръмчене и свистене. „Какво е туй? — мислеше княз Андрей, когато приближаваха към тая тълпа войници. — То не може да бъде верига, защото те са накуп! Не може да бъде атака, защото не се движат; не може да бъде и каре: те не са застанали така.“
	Едно мършаво, слабо на вид старче, полкови командир, с приятна усмивка и клепачи, които затваряха повече от половината от неговите старчески очи и му придаваха кротък вид, се приближи до Багратион и го посрещна, както домакин посреща скъп гост. Той доложи на княз Багратион, че срещу полка му имало конна атака от французите и че макар атаката да е отблъсната, полкът загубил повече от половината си хора. Полковият командир каза, че атаката била отблъсната, като измисли тоя военен израз за онова, което се бе случило в полка му; но той наистина сам не знаеше какво бе станало през тоя половин час с поверените му войски и не можеше да каже с положителност дали атаката бе отблъсната, или полкът му бе разбит от атаката. В началото на боя знаеше само, че по целия му полк захвърчаха гюллета и гранати и избиваха хората, че след това някой извика: „Конници!“ и нашите почнаха да стрелят. Стреляха и досега, но вече не срещу конницата, която се беше скрила, а срещу пехотинците французи, които се появиха в долчината и стреляха срещу нашите. Княз Багратион наведе глава, за да покаже, че всичко е точно така, както Той е искал и предполагал. Той се обърна към адютанта и му заповяда да докара от възвишението двата батальона от 6-и егерски полк, край които току-що бяха минали. В тоя миг княз Андрей се смая от промяната по лицето на княз Багратион. Лицето му изразяваше оная съсредоточена и щастлива решителност, която изпълва човек, готов през горещ ден да се хвърли във вода, когато се засилва, за да скочи. Нямаше сега нито неотспалите, мътни очи, нито престорения дълбокомислен вид: кръглите, корави, ястребови очи възторжено и донякъде презрително гледаха напред очевидно без да се спират на нещо, макар че в движенията му оставаше същата бавност и отмереност.
	Полковият командир се обърна към княз Багратион и го помоли да се върне назад, тъй като тук беше твърде опасно. „Моля ви, ваше сиятелство, за Бога! — каза той и погледна за потвърждение към офицера от свитата, който се извръщаше от него. — Ето, благоволете да видите!“ Той му показваше куршумите, които непрестанно пищяха, пееха и свистяха около тях. Говореше с такъв тон на молба и укор, с какъвто дърводелецът казва на грабналия секирата господар: „Ние сме свикнали, а вие само ще си направите мазоли ръчичките.“ Той говореше така, като че тия куршуми не можеха да убият и него, и полузатворените му очи придаваха на думите му още по-убедителен израз. Щабофицерът се присъедини към придумванията на полковия командир, но княз Багратион не им отговори и заповяда само да спрат да стрелят и да се престроят тъй, че да сторят място на идещите два батальона. Когато той говореше, появилият се вятър като с невидима ръка дръпна отдясно наляво завесата от дим, която скриваше долчината, и насрещната височина с движещите се по нея французи се откри пред тях. Всички очи неволно се устремиха към тая френска колона, която идеше към тях и се извиваше по гънките на местността. Виждаха се вече мъхнатите калпаци на войниците; можеха вече да се различат офицерите от редниците; виждаше се знамето им, което се удряше в дръжката.
	— Чудесно вървят — каза някой от свитата на Багратион.
	Главата на колоната бе слязла вече в долчината. Сблъскването трябваше да стане по отсамната страна на надолнището…
	Остатъците от нашия полк, който бе участвувал в сражението, се строяваха бързо и се отдръпваха вдясно; зад тях, изблъсквайки изостаналите, стройно се приближаваха двата батальона на 6-и егерски полк. Те не бяха дошли още наспоред с Багратион, а вече се чуваше тяхната тежка, много тежка стъпка, с която цялата маса хора удряше крак. На левия фланг най-близо до Багратион вървеше един ротен командир, кръглолик, снажен мъж, с глупав, щастлив израз на лицето, същият, който бе изтичал от колибата. Личеше, че в тоя миг не мислеше за нищо друго, освен да мине юнашки пред началството.
	Със самодоволството на строевак той вървеше леко с мускулестите си нозе, сякаш плуваше, изпъваше се без никакво усилие и с тая лекота се отличаваше от тежката стъпка на войниците, които вървяха според неговата стъпка. Той носеше близо до крака си извадена тъничка, тесничка шпага (извита шпагичка, която не приличаше на оръжие) и като поглеждаше ту началството, ту назад, без да сбърква стъпката, гъвкаво се извръщаше с цялата си яка снага. Като че всичките сили на душата му бяха насочени към това — да мине най-хубаво пред началството, и той беше щастлив, чувствувайки, че върши добре тая работа. „Леви… леви… леви…“ — сякаш повтаряше той мислено след всяка крачка и в тоя такт се движеше с разнообразно строги лица стената от войнишки фигури, натоварени с раници и пушки, като че всеки от тия стотици войници си повтаряше мислено през стъпка: „Леви… леви… леви…“ Един дебел майор, разпъхтян и объркал стъпката, заобиколи някакъв храст по пътя; изостанал войник пъхтеше с уплашено лице, че бе нарушил реда, и тичешком настигна ротата; едно гюлле натисна въздуха, прелетя над главата на княз Багратион и над свитата и в такта: „Леви… леви…“ падна в колоната. „Сгъсти се!“ — чу се напереният глас на ротния командир. Войниците избиколиха в дъга нещо на мястото, дето бе паднало гюллето, и старият кавалер на ордени, фланговият унтерофицер, който бе малко изостанал до убитите, настигна редицата си, подскочи, промени крак, оправи стъпката си и погледна ядосано наоколо си. „Леви… леви… леви…“ — чуваше се сякаш зад заплашителното мълчание и еднообразния звук на краката, удрящи едновременно земята.
	— Отлично, момчета! — каза княз Багратион.
	— Ще се стараем… охо-хо-хо-хо-хо!… — понесе се по редиците. Един намръщен войник, който вървеше отляво и викаше, погледна Багратион, като че казваше: „Ние сами го знаем“; друг, без да се обръща и сякаш страхувайки се да не се отвлече, отвори уста, извика и отмина.
	Заповядано бе да спрат и свалят раниците.
	Багратион обиколи редиците, които минаха край него, и слезе от коня. Той даде на един казак поводите, свали и даде бурката си, разкърши нозе и оправи калпака си. Началото на френската колона с офицерите отпреде се показа изпод възвишението.
	— С Бога напред! — изрече Багратион с твърд глас, който се чуваше надалеч, обърна се за миг към фронта и като размаха леко ръце, сякаш с усилие тръгна с тромави крачки на кавалерист напред из неравното поле. Княз Андрей чувствуваше, че някаква непреодолима сила го влече напред и изпитваше голямо щастие.*
	[* Тук стана оная атака, за която Тиер казва: „Les russes se conduisirent vaillamment, et chose rare à la guerre, on vit deux masses d’infanterie marcher résolument l’une contre l’autre sans qu’aucune des deux céda avant d’être abordée“, a Наполеон на остров Света Елена каза: „Quelques bataillons russes montrèrent de l’intrépidité.“
	Превод: „Русите се държаха доблестно и — нещо рядко на война — две маси пехота вървяха решително една срещу друга и ни една от двете не отстъпи чак до самото сблъскване.“ Думите на Наполеон: „Няколко руски батальона проявиха безстрашие.“]
	Французите бяха вече близо; княз Андрей, който вървеше с Багратион, ясно различаваше вече ремъците, червените еполети и дори и лицата на французите, (Той виждаше ясно един стар френски офицер, който, с изкривени нозе в гетри, с усилие се изкачваше, по височината, като се хващаше за храстите.) Княз Багратион не даде нова заповед и все тъй мълчаливо вървеше пред редиците. Изведнъж сред французите изтрещя изстрел, след това втори, трети… и по всички разбъркали се неприятелски редици се понесе дим и затрещя стрелба. Няколко души от нашите паднаха, между тях и кръглоликият офицер, който вървеше тъй весело и старателно. Но в същия миг, когато се чу първият изстрел, Багратион се обърна и викна: „Ура!“
	„У-ра-а-а!“ — разнесе се проточен вик по нашата линия и изпреварвайки княз Багратион, изпреварвайки се един друг, в нестройно, ала весело множество нашите се затекоха по надолнището след разстроените французи.



	XIX

	Атаката на 6-и егерски полк осигури отстъплението на десния фланг. В центъра действието на забравената батарея на Тушин, който бе успял да запали Шьонграбен, спираше движението на французите. Французите гасяха пожара, разпространяван от вятъра, и с това даваха време за отстъпление. Отстъплението на центъра през дола ставаше набързо и шумно, ала отстъпвайки войските не объркваха командите. Но левият фланг, който беше едновременно атакуван и обхождан от по-големи френски сили под началството на Лан и който се състоеше от пехотните Азовски и Подолски полкове и от Павлоградския хусарски, беше разстроен. Багратион изпрати Жерков при генерала на левия фланг със заповед незабавно да отстъпи.
	Без да сваля ръка от фуражката си, Жерков пъргаво подкара коня и препусна. Но щом се отдалечи от Багратион, силите му измениха. Обхвана го непобедим страх и той не можеше да върви нататък, дето беше опасно.
	Когато се приближи до войските на левия фланг, не тръгна напред, дето имаше стрелба, а почна да търси генерала и началниците там, дето те не можеха да бъдат, и затова не предаде заповедта.
	По старшинство командуването на левия фланг принадлежеше на командира на същия оня полк, който бе представен на Кутузов при Браунау и в който служеше като войник Долохов. А командуването на крайния ляв фланг бе отредено за командира на Павлоградския полк, дето служеше Ростов, поради което стана недоразумение. Двамата началници бяха много раздразнени един от друг и тъкмо когато на десния фланг отдавна вече се водеше бой и французите бяха почнали настъпление, двамата началници бяха заети с преговори, целта на които беше да се оскърбят един друг. А полковете, както кавалерийският, така и пехотният, бяха съвсем слабо подготвени за предстоящото сражение. Хората от полковете, от войник до генерал, не очакваха сражение и спокойно се занимаваха с мирни работи: в конницата хранеха конете, в пехотата събираха дърва.
	— Ако обаче той старши от мой по чин — каза зачервен хусарският полковник, немец, на приближилия се адютант, — нека прави, какво ще. Аз не мога да жертвувам свои хусари. Тръбач! Свири отстъпление!
	Но работата ставаше припряна. Канонадата и пушечната стрелба, сливайки се, трещяха вдясно и в центъра и френските шинели на стрелците на Лан минаваха вече бента на воденицата и се строяваха на два пушечни изстрела по отсамната страна. Пехотинският началник отиде с треперещ вървеж до коня, яхна го, стана от това много изправен и висок и тръгна към павлоградския командир. Полковите командири се срещнаха с учтиви поклони и със скрита злоба в сърцата.
	— Все пак, полковник — каза генералът, — аз не мога да оставя половината от хората си в гората. Аз ви _моля_, _аз ви моля_ — повтори той — да заемете _позицията_ и да се приготвите за атака.
	— А аз моля, не бъркайте в чужди работи — отговори разпалено полковникът. — Да бяхте кавалерист…
	— Аз не съм кавалерист, полковник, но съм руски генерал, и ако това не ви е известно…
	— Много известно, ваше превъзходителство — извика неочаквано полковникът, подкара коня и стана тъмночервен. — Не обичате ли да отидем във веригата и ще гледате, че тоз позиция съвсем негоден. Аз не искам да унищожи свой полк за ваш удоволствие.
	— Вие се забравяте, полковник. Аз не си гледам удоволствието и няма да позволя да се приказва така.
	Приемайки поканата на полковника за турнир на храброст, генералът изпъчи гърди, намръщи се и подкара коня заедно с полковника по посока на веригата, като че цялото им разногласие щеше да се реши там, във веригата, под куршумите. Отидоха във веригата, няколко куршума прелетяха над тях и те спряха мълком. Нямаше нищо за гледане във веригата, тъй като и от мястото, дето бяха по-рано, беше ясно, че кавалерията не може да действува из храстите и долчините и че французите обхождат лявото крило. Генералът и полковникът се гледаха един друг строго и многозначително като два петела, готвещи се за бой, и напразно очакваха, че единият ще прояви страхливост. И двамата издържаха изпита. Тъй като нямаше какво да говорят и нито единият, нито другият не искаше да даде повод да се каже, че пръв се е отдалечил от куршумите, те щяха да стоят там дълго, изпитвайки взаимно храбростта си, ако в това време почти зад тях, в гората, не се чу трясък на пушечна стрелба и неясен, сливащ се вик. Французите нападаха войниците, които бяха в гората за дърва. Хусарите не можеха вече да отстъпват заедно с пехотата. Пътят им за отстъпление вляво беше отрязан от френската верига. Колкото и неудобна да беше местността, сега трябваше да атакуват, за да си пробият път.
	Ескадронът, в който служеше Ростов, току-що бе успял да яхне конете и беше спрян с лице към неприятеля. Пак, както и на Енския мост, между ескадрона и неприятеля нямаше никого и между тях, разделяйки ги, беше същата страшна черта на неизвестност и страх, сякаш чертата, която отделя живите от мъртвите. Всички чувствуваха тая черта и въпросът ще преминат ли, или не и как ще преминат тая черта ги вълнуваше.
	Полковникът се доближи на кон до фронтовата линия, ядосано отговори нещо на въпросите на офицерите и като човек, който отчаяно настоява на своето, даде някаква заповед. Никой не каза нищо определено, но по ескадрона пропълзя мълва за атака. Чу се команда за строяване, след това изскриптяха сабите, извадени от ножниците. Но все още никой не мърдаше. Войските от левия фланг, и пехота, и хусари, чувствуваха, че самото началство не знае какво да прави и нерешителността на началниците се предаваше на войските.
	„По-скоро, по-скоро да става“ — мислеше Ростов, чувствувайки, че най-сетне е настъпило времето да вкуси насладата от атака, за която толкова бе чувал от другарите си хусари.
	— С Бога нап’гед, момчета — чу се гласът на Денисов, — в т’гъс, ма’гш!
	В първия ред задниците на конете се заклатиха. Грачик дръпна поводите и сам тръгна.
	Вдясно Ростов виждаше първите редици на своите хусари, а още по-далеч пред него се мяркаше тъмна ивица, която той не можеше да види добре, но смяташе, че е неприятелят. Чуваха се изстрели, но в далечината.
	— Ускори тръса! — чу се команда и Ростов почувствува, че задницата на неговия Грачик подскача нагоре и че конят минава в галоп.
	Той предварително отгатваше неговите движения и му ставаше все по-весело. Съзря напреде едно самотно дърво. Отначало това дърво беше напреде, повредата на оная черта, която изглеждаше толкова страшна. А ето че преминаха тая черта и не само нямаше нищо страшно, но ставаше все по-весело и оживено. „Ох, как ще го фрасна“ — помисли Ростов, като стисна в ръка дръжката на сабята.
	— У-р-р-ра!… — протътнаха гласове.
	„Ех, да ми се падне сега който и да е“ — помисли Ростов, като заби шпори в Грачик, изпревари другите и го пусна в пълен кариер. Напреде се виждаше вече неприятелят. Изведнъж нещо като широка метла шибна ескадрона. Ростов дигна сабя, приготви се да сече, но в тоя миг препускащият напреде войник Никитенко се отдели от него и Ростов почувствува като насън, че продължава да, препуска с неестествена бързина напред, но в същото време остава на мястото си. Познатият му хусар Бандарчук го блъсна с коня си отзаде и погледна ядосано. Конят на Бандарчук отскочи встрани и той препусна, като го заобиколи.
	„Какво е това? Не се ли движа?… Паднах, убит съм…“ — в един миг се попита и отговори Ростов. Той беше вече сам сред полето. Вместо движещи се коне и хусарски гърбове виждаше наоколо си неподвижна земя и пожънати нивя. Под него имаше топла кръв. „Не, аз съм ранен, а конят ми е убит.“ Грачик се опита да се дигне на предните си нозе, но падна и затисна крака на ездача. От главата на коня течеше кръв. Конят се мяташе в спазми и не можеше да се изправи. Ростов поиска да стане и също падна: чантата му се бе закачила за седлото. Де са нашите, де са французите, той не знаеше. Наоколо нямаше никого.
	След като освободи крака си, той се изправи.
	„Де, на коя страна беше сега чертата, която тъй рязко отделяше двете войски?“ — питаше се той и не можеше да си отговори. „Дали не ми се е случило нещо лошо? Има ли такива случаи и какво трябва да се прави в такива случаи?“ — питаше се той, като ставаше; и в тоя миг усети, че на лявата му изтръпнала ръка виси нещо излишно. Китката на ръката му беше като чужда. Той огледа ръката си, но напразно търсеше кръв по нея. „Ха, ето и хора — помисли той радостно, когато видя няколко души, които тичаха към него. — Те ще ми помогнат!“ Начело на тия хора тичаше един с чудноват кивер и в син шинел, черен, загорял, с гърбав нос. След него още двамина и още много други тичаха отзад. Един от тях продума нещо странно, не руско. Между задните, също такива хора, със също такива кивери, имаше един руски хусар. Държаха го за ръцете; зад него държаха коня му.
	„Навярно пленник от нашите… Да. Нима и мене ще заловят? Какви са тия хора? — мислеше непрекъснато Ростов, без да вярва на очите си. — Нима са французи?“ Той гледаше приближаващите се французи и макар че преди миг препускаше само за да настигне тия французи и да ги насече, тяхната близост му се стори сега толкова ужасна, че не вярваше на очите си, „Кои са те? Защо тичат? Нима към мене? Нима тичат към мене? И защо? Да ме убият ли? _Мене_, когото всички толкова обичат?“ Спомни си колко го обича майка му, семейството, приятелите и намерението на неприятелите да го убият му се стори невъзможно. „А може и да ме убият!“ Той остана повече от десет секунди, без да мърда от мястото си и без да разбира положението си. Предният французин, с гърбавия нос, дотича толкова наблизо, че вече се виждаше изразът на лицето му. И разгорещената чужда физиономия на тоя човек, който с насочен напред щик и сдържан дъх леко притичваше към него, уплаши Ростов. Той грабна пистолета си, но вместо да стреля с него, хвърли го към французина и изтича с все сила към храсталаците. Тичаше не с онова чувство на съмнение и борба, с което вървеше към Енския мост, а с чувство на заек, който бяга от кучета. Само неделимо чувство на страх за своя млад, щастлив живот бе завладяло цялото му същество. Прескачайки бързо синорите, със същия устрем, с който тичаше, когато играеше на гоненица, той хвърчеше из нивята, като обръщаше от време на време своето бледо, добро, младежко лице, и мраз от ужас пропълзяваше по гърба му. „Не, по-добре да не гледам“ — помисли той, но когато изтича до храсталаците, още веднъж се обърна. Французите бяха останали назад и дори в оня миг, когато той се озърна, първият току-що бе минал от тръс на ходом, обърна се и силно извика нещо на другаря си отзаде. Ростов се спря. „Нещо не е както трябва — помисли той, — не може да бъде да искат да ме убият.“ А през това време лявата му ръка беше тъй тежка, сякаш гира от два пуда беше закачена за нея. Той не можеше повече да бяга. Французинът също спря и се прицели. Ростов прижумя и се наведе. Един и втори куршум прелетяха край него с бръмчене. Той събра последните си сили, хвана лявата си ръка с дясната и изтича до храсталаците. В храсталаците имаше руски стрелци.



	XX

	Връхлетени изневиделица в гората, пехотните полкове изтичваха от гората и ротите, смесвайки се с други роти, се отдалечаваха на безредни тълпи. Един войник изрече в уплахата си страшните на война и безсмислени думи: „Отрязаха ни!“ — и тия думи, заедно с чувството на страх, се предадоха на цялата маса.
	— Обходиха ни! Отрязаха ни! Загубени сме! — викаха бягащите.
	Щом полковият командир чу стрелбата и вика отзад, разбра, че с неговия полк се е случило нещо ужасно, и мисълта, че той, примерен, служил много години и в нищо невиновен офицер, може да се провини пред началството в недоглеждане или в неразпоредителност, тъй го порази, че в същия миг забрави и непокорния кавалерист-полковник, и своята генералска важност, а най-важното, съвсем забрави опасността и чувството за самосъхранение, хвана се за предницата на седлото, пришпори коня и препусна към полка под град от куршуми, които се изсипаха срещу него, но не го закачиха. Той желаеше едно: да разбере какво става и на всяка цена да помогне и поправи грешката, ако е имало грешка от негова страна, та да не бъде виновен той, служилият двайсет и две години, немъмрен за нищо, примерен офицер.
	Като мина благополучно между французите, той препусна към полето отвъд гората, през която бягаха нашите и слизаха от възвишението, без да слушат команда. Настъпи оная минута на нравствено колебание, която решава съдбата на сраженията: ще се подчинят ли тия разстроени тълпи от войници на гласа на своя командир, или като се извърнат към него, ще побягнат още по-далеч. Въпреки отчаяния вик на толкова страшния досега за войниците полкови командир, въпреки разяреното тъмночервено, неприличащо на себе си лице на полковия командир и размаханата шпага, войниците продължаваха да бягат, разговаряха, стреляха във въздуха и не изпълняваха командата. Нравственото колебание, което решаваше съдбата на сраженията, завършваше очевидно в полза на страха.
	От викането и от барутния дим генералът се закашля и спря в отчаяние. Изглеждаше, че всичко е загубено, но в тоя миг французите, които настъпваха срещу нашите, изведнъж без видима причина изтичаха назад, изчезнаха от окрайнината на гората и в гората се появиха руски стрелци. Беше ротата на Тимохин, единствената, която се бе задържала в гората, без да бъде разстроена, и след като бе залегнала в канавката до гората, неочаквано атакува французите. Тимохин с такъв отчаян вик се хвърли срещу французите и с такава безумна и пиянска решителност се втурна само с една шпагичка срещу неприятеля, че преди да се опомнят, французите хвърлиха оръжието и побягнаха. Долохов, който тичаше до Тимохин, застреля съвсем отблизо един французин и първи хвана за яката един офицер, който се предаде. Бягащите се върнаха, батальоните се събраха и французите, които бяха почти разделили на две войските от левия фланг, бяха за миг изблъскани. Резервните части можаха да се съединят и бегълците се спряха. Полковият командир бе застанал заедно с майор Економов до моста, като пропускаше отстъпващите роти, когато до него се приближи един войник, хвана стремето му и почти се приведе към него. Войникът беше със синкав шинел от фабричен плат, без раница и без кивер и главата му беше превързана, а през рамото му бе метната френска чанта за патрони. В ръцете си държеше офицерска шпага. Войникът беше блед, сините му очи нахално гледаха полковия командир в лицето, а устата му се усмихваше. Макар да бе зает, тъй като даваше заповеди на майор Економов, полковият командир не можеше да не обърне внимание на тоя войник.
	— Ваше превъзходителство, ето два трофея — каза Долохов, като посочи френската шпага и патронната чанта. — Плених един офицер. Спрях ротата. — От умора Долохов дишаше тежко; говореше с прекъсвания. — Цялата рота може да свидетелствува! Моля, ваше превъзходителство, да запомните това!
	— Добре, добре — рече полковият командир и се обърна към майор Економов.
	Но Долохов не се отдръпна; той развърза превръзката си, дръпна я и посочи в косата засъхналата кръв.
	— Рана от щик, аз останах в строя. Запомнете, ваше превъзходителство.


	Бяха забравили за батареята на Тушин и едва съвсем в края на сражението княз Багратион, който все още чуваше канонада в центъра, изпрати там дежурния щабофицер, а след това и княз Андрей да заповядат на батареята да отстъпи колкото е възможно по-скоро. По нечия заповед прикритието около оръдията на Тушин си бе отишло още в средата на сражението: но батареята продължаваше да стреля и не бе превзета от французите само защото неприятелят не можеше да допусне, че четири незащитени от никого оръдия ще имат дързостта да стрелят. Напротив, по енергичното действие на тая батарея той предполагаше, че тук, в центъра, са съсредоточени главните сили на русите и на два пъти се опита да атакува тая точка, но и двата пъти бе прогонван с картеч от четирите оръдия, които стояха самотно на това възвишение.
	Наскоро след като княз Багратион си отиде, Тушин успя да подпали Шьонграбен.
	— Ето, объркаха се! Гори! Гледай какъв дим! Чудо! Бравос! Гледай какъв дим! — заговори прислугата, като се съживи.
	Без заповед всички оръдия стреляха по посока на пожара. При всеки изстрел войниците подвикваха, сякаш подкарваха снаряда: „Чудо! Ха така! Тлей, глей, бравос!“ Раздухван от вятъра, пожарът бързо се разпространяваше. Настъпилите отвъд селото френски колони се върнаха, но сякаш за наказание за тоя неуспех неприятелят постави вдясно от селото десет оръдия и почна да стреля с тях срещу Тушин.
	Поради детската си радост, предизвикана от пожара и увлечението от сполучливата стрелба срещу французите нашите артилеристи съзряха тая батарея едва когато две гюллета и след тях още четири удариха между оръдията и едното събори два коня, а другото откъсна крака на ракления ездач. Но настъпилото вече оживление не отслабна, а само промени настроението. Конете бяха сменени с други от запасния лафет, ранените — дигнати и четирите оръдия — обърнати срещу десеторъдейната батарея. Офицерът, другарят на Тушин, беше убит в началото на боя и в един час от четиридесетте човека прислуга седемнадесет бяха извадени от строя, но артилеристите бяха все така весели и оживени. На два пъти те забелязаха, че долу, близо до тях, се появяваха французи и тогава стреляха срещу тях с картеч.
	Дребничкият човек със слаби несръчни движения искаше непрестанно от вестовоя си _още една луличка_ за _това_, както думаше той, и като пръскаше искри от нея, изтичваше напред и гледаше французите, заслонил очи с малката си ръчичка.
	— Удряйте, момчета! — повтаряше той и сам хващаше оръдията за колелата и отвърташе винтовете.
	Посред дима, оглушавай от непрекъснатите изстрели, които го караха да трепва всеки път, Тушин тичаше от едно оръдие до друго, без да изпуска луличката си, прицелваше се или броеше гюллетата, или се разпореждаше да сменят или впрегнат нови коне вместо убитите и ранените и подвикваше със своя слаб, тъничък, нерешителен гласец. Лицето му все повече и повече се оживяваше. Само когато убиваха или раняваха хора, той се мръщеше, извръщаше се от убитите и сърдито викаше на хората, които както винаги се туткаха, докато дигнат ранения или трупа. Войниците, повечето красиви юначаги (както винаги в батареята с две глави по-високи от офицера си и двойно по-широки от него), всички като объркани деца гледаха командира си и изразът на неговото лице неизменно се отразяваше по техните лица.
	Поради тоя страшен тътен, шум и поради необходимостта от внимание и дейност Тушин не изпитваше и най-слабо неприятно чувство на страх и мисълта, че могат да го убият или ранят тежко, не му минаваше през ума. Напротив, ставаше му все по-весело и по-весело. Струваше му се, че много отдавна, едва ли не вчера, е била оная минута, когато бе видял неприятеля и даде първия изстрел, и че парчето нива, на което бе застанал, му беше отдавна познато, родно място. Макар че помнеше всичко, съобразяваше всичко и вършеше всичко, което най-добрият офицер в неговото положение можеше да върши, той се намираше в състояние, което приличаше на трескаво бълнуване или на състояние на пиян човек.
	Оглушаващите от всички страни звуци на неговите оръдия, свистенето и трясъкът на неприятелските снаряди, гледката на изпотената, зачервена и припряно движеща се прислуга около оръдията, гледката на кръвта на хора и коне, неприятелските пушечета на отвъдната страна (след които всеки път прехвърчаше гюлле и удряше земята, човек, оръдие или кон), гледката на всички тия неща създаде в главата му негов собствен, фантастичен свят, който в тоя миг бе наслада за него. В неговото въображение неприятелските топове не бяха топове, а лули, от които, невидим пушач пускаше от време на време кълбета дим.
	— Гледай, пак пусна дим — рече шепнешком Тушин сам на себе си, когато от височината изскочи кълбо дим и вятърът го отвя наляво като ивица, — сега чакай топката, да му я отпратиш назад.
	— Какво заповядвате, ваше благородие? — попита застаналият близо до него фойерверкер, който го чу, че промълви нещо.
	— Нищо, граната… — отговори той.
	„Хайде, наша Матвеевна“ — казваше си той. В неговото въображение Матвеевна беше големият, краен, излят по старинному топ. Французите около своите оръдия му се струваха като мравки. Красавецът и пияница първи номер при второто оръдие беше в неговия свят _чичо_; Тушин поглеждаше най-често него и се радваше на всяко негово движение. Шумът на пушечната престрелка, ту замираща, ту засилваща се отново под височината, му се струваше като нечие дихание. Той се вслушваше в притихването и засилването на тия звукове.
	— Гледай я, задиша, пак задиша — приказваше на себе си той.
	А той самият се виждаше като могъщ мъж с грамаден ръст, който с две ръце хвърля гюллета на французите.
	— Хайде, Матвеевна, миличка, не се излагай — рече той, като се отдалечи от оръдието, и в тоя миг чу над главата си чужд непознат глас:
	— Капитан Тушин! Капитане!
	Тушин подплашено погледна наоколо си. Беше оня щабофицер, който го бе изгонил от Грунт. Той му викаше задъхано:
	— Какво правите вие, да не сте полудели? Два пъти ви заповядаха да отстъпите, а вие…
	„Но за какво ми се карат?“ — помисли Тушин, като-погледна със страх началника.
	— Аз… нищо… — рече той, като долепи два пръста до козирката. — Аз…
	Но полковникът не доизрече всичко, което искаше. Едно гюлле, което прелетя наблизо, го накара да се сниши, да се наведе върху коня. Той млъкна и тъкмо искаше да каже още нещо, ново гюлле го спря. Той обърна коня и бързо се отдалечи.
	— Отстъпвайте! Всички отстъпвайте! — извика той отдалеч.
	Войниците се засмяха. След една минута със същата заповед пристигна адютантът.
	Той беше княз Андрей. Когато стигна до пространството, заемано от топовете на Тушин, първото нещо, което видя, беше един разпрегнат кон с пречупен крак, който цвилеше до запрегнатите коне. От крака му като от извор бликаше кръв. Между предниците лежаха няколко убити. Докато приближаваше, над него прелитаха едно след друго гюллета и той почувствува, че нервна тръпка полази по гърба му. Но само мисълта, че се страхува, го накара да се съвземе. „Аз не мога да се страхувам“ — помисли той и слезе бавно от коня между оръдията. Предаде заповедта и не си отиде от батареята. Реши да остане, докато снемат оръдията от позицията, и да ги закара. Заедно с Тушин, прекрачвайки през труповете и под страшния огън на французите, той почна да приготвя оръдията за изтегляне.
	— Дойде преди малко едно началство и си плю на петите — рече фойерверкерът на княз Андрей, — не както ваше благородие.
	Княз Андрей не приказва нищо с Тушин. И двамата бяха тъй заети, че сякаш не се виждаха един друг. Когато закачиха за предниците само двете оръдия, оцелели от четирите, и тръгнаха надолу (един разрушен топ и един единорог* бяха изоставени), княз Андрей се приближи на кон до Тушин.
	[* Старинно оръдие — Б.пр.]
	— Е, довиждане — каза княз Андрей и подаде ръка на Тушин.
	— Довиждане, драги — рече Тушин, — душичке! Сбогом, гълъбче — рече Тушин със сълзи, които, кой знае защо, изведнъж бликнаха в очите му.



	XXI

	Вятърът затихна, черни облаци надвиснаха ниско над мястото на сражението и се сливаха на кръгозора с барутния дим. Стъмняваше се и от това на две места още по-ясно личеше зарево на пожар. Канонадата стана по-слаба, но пукотът на пушки, отзад и вдясно, се чуваше все по-често и по-близо. Отстъпвайки заедно с оръдията си, Тушин трябваше ту да заобикаля ранени, ту се натъкваше на други и щом излезе от обсега на огъня и се спусна в дола, посрещна го началството и адютантите, между които бяха и щаб-офицерът, и Жерков, изпращан дваж, но нестигнал ни веднъж до батареята на Тушин. Всички се надпреварваха да му дават и предават заповеди как и къде да върви и му отправяха укори и бележки. Яхнал своята артилерийска кранта, Тушин не даваше никакви нареждания и се движеше отзад мълком, защото се страхуваше да говори, тъй като при всяка дума, без сам да знае от какво, беше готов да заплаче. Макар че бе заповядано да изоставят ранените, мнозина от тях се мъкнеха след войските и молеха да ги качат на оръдията. Същият оня пехотен офицер с юнашки вид, който преди сражението бе изскочил от колибата на Тушин, сега, с куршум в корема, бе сложен върху лафета на Матвеевна. В подножието на височината един блед юнкер-хусар, който крепеше едната си ръка с другата, се приближи до Тушин и помоли да се качи.
	— Капитане, за Бога, контузен съм в ръката — каза той стеснително. — За Бога, не мога да вървя. За Бога!
	Личеше, че тоя юнкер неведнъж досега бе молил да се качи някъде и че навсякъде са му отказвали. Той се молеше с нерешителен и жалък глас.
	— Заповядайте да ме качат, за Бога!
	— Качете го, качете го — каза Тушин. — Постели шинела си, чичо — обърна се той към своя любим войник. — Но де е раненият офицер?
	— Свалихме го, свърши — отговори някой.
	— Качете го. Седнете, мили, седнете. Постели шинела, Антонов.
	Юнкерът беше Ростов. Той държеше с едната си ръка другата, беше блед и долната му челюст играеше от трескави тръпки. Качиха го на Матвеевна, на същото оръдие, от което бяха снели умрелия офицер. По постлания шинел имаше кръв, с която се изцапаха рейтузите* и ръцете на Ростов.
	[* Тесни панталони за езда. — Б.пр.]
	— Ранен ли сте, гълъбче? — каза Тушин, като се приближи до оръдието, на което бе седнал Ростов.
	— Не, контузен.
	— Защо има тогава кръв по оръдието? — попита Тушин.
	— То, офицерът, ваше благородие, го накърви — отговори един войник-артилерист, като избърса с ръкава на шинела си кръвта и сякаш се извиняваше за нечистото състояние на оръдието.
	Едва-едва с помощта на пехотата изкачиха оръдията по височината и когато стигнаха до село Гунтерсдорф, спряха. Толкова бе притъмняло, че от десет крачки не можеха да се различават мундирите на войниците и престрелката почна да затихва. Изведнъж някъде наблизо вдясно отново се чуха викове и стрелба. От изстрелите в тъмнината вече се святкаше. Това беше последната атака на французите, на която отвръщаха войниците, залостили се в селските къщи. Отново всичко се втурна вън от селото, но оръдията на Тушин не можеха да мръднат и артилеристите, Тушин и юнкерът се споглеждаха мълком и очакваха участта си. Престрелката почна да затихва и от страничната улица се изсипаха оживени от приказки войници.
	— Жив ли си, Петров? — питаше един.
	— Сгряхме ги както трябва, драги. Сега вече няма да се пъхат — рече друг.
	— Нищо не се вижда. Как пердашиха своите! Не се вижда, тъмно, братчета. Нямате ли водица?
	И последния път французите бяха отблъснати. И в пълния мрак оръдията на Тушин, обкръжени като с рамка от зашумялата пехота, отново тръгнаха някъде напред.
	Сякаш невидима мрачна река течеше в тъмнината, все в една посока, забучала от шепот, говор и шум от копита и колела. В общото бучене по-ясни от всички други звуци бяха охканията и гласовете на ранените сред нощния мрак. Техните охкания като че изпълваха всичкия този мрак, който обкръжаваше войските. Техните охкания и мракът на тая нощ — бяха едно и също нещо. След известно време в движещото се множество настъпи вълнение. Някой бе минал на бял кон със свита и казал нещо, минавайки.
	— Какво каза? Накъде ще вървим сега? Или ще стоим? Благодари ли той, или не? — чуха се жадни питания от всички страни и цялата движеща се маса почна сама да се натиска (личеше, че предните бяха се спрели) и се разнесе слух, че е заповядано да спрат. Всички, както вървяха, спряха сред калния път.
	Пламнаха огньове и по-ясно се чу глъчката от разговори. Капитан Тушин, който даде нареждания на ротата, изпрати войник да търси превързочен пункт или лекар за юнкера и седна при огъня, накладен на пътя от войниците. Ростов се довлече също до огъня. Трескави тръпки от болка, студ и влага раздрусваха цялото му тяло. Оборваше го непобедим сън, но не можеше да заспи от мъчителната болежка в ръката, която не знаеше как да държи. Той ту затваряше очи, ту поглеждаше огъня, който му се струваше жаркочервен, ту прегърбената, слаба фигура на Тушин, седнал турски до него. Големите добри и умни очи на Тушин се насочваха към него със съчувствие и състрадание. Той виждаше, че Тушин от цялата си душа искаше, но не можеше с нищо да му помогне.
	От всички страни се чуваха стъпки и приказки на хора, които минаваха пеш или на коне, и на пехотата, която се настаняваше наоколо. Шумът от гласовете, стъпките и шляпащите в калта конски копита, близкото и далечно пращене на дървата се сливаха с колебливо бучене.
	Сега вече не течеше както по-рано невидима в мрака река, а сякаш мрачно море се укротяваше след буря и тръпнеше. Ростов гледаше и слушаше безсмислено, онова, което ставаше пред и около него. Пехотен войник приближи до огъня, приклекна, пъхна ръце в огъня и извърна лице.
	— Нали може, ваше благородие? — каза той въпросително на Тушин. — На, отделих се от ротата, ваше благородие; сам не зная де съм. Лошо!
	Заедно с войника до огъня дойде пехотен офицер с превързана буза и помоли Тушин да отместят мъничко оръдията, за да прекара една каруца. След ротния командир дотърчаха при огъня двама войника. Те страшно се биеха и ругаеха и си издърпваха един от друг някакъв ботуш.
	— Тъй, а, ти си го бил дигнал! Я гледай: какъв майстор бил! — викаше продрано единият.
	След това дойде слаб, блед войник, чиято шия беше превързана с кървава партенка, и сърдито поиска вода от артилеристите.
	— Какво, да мра като куче ли? — каза той.
	Тушин заповяда да му дадат вода. След това притича един весел войник и поиска да вземе огънче за пехотата.
	— Горещо огънче за пехотата! Останете си със здраве, землячета, благодарим ви за огънчето, ние ще ви го върнем с лихвата — рече той, като понесе нанякъде в тъмнината една червена главничка.
	След тоя войник край огъня минаха четворица войници, които носеха на шинел нещо тежко. Един от тях се препъна.
	— Гледай ги, дяволите, сложили дърва на пътя — измърмори той.
	— Свърши, защо ще го носим? — рече друг.
	— Я не дрънкайте!
	И изчезнаха в мрака с товара си.
	— Какво? Боли ли? — обърна се шепнешком Тушин към Ростов.
	— Боли.
	— Ваше благородие, викат ви при генерала. Там в къщата е — каза един фойерверкер, като се приближи до Тушин.
	— Ей сега, гълъбче.
	Тушин стана и се отдалечи от огъня, като закопчаваше и оправяше шинела си.
	Недалеч от огъня на артилеристите, в приготвена за него селска къща, княз Багратион бе седнал да обядва, разговаряйки с някои началници на части, които се бяха събрали при него. Тук беше старчето с полузатворените очи, което огризваше лакомо една овнешка кост, и безукорният, с двадесет и две години служба, генерал, зачервен от една чашка водка и от обеда, и щаб-офицерът, който имаше пръстен с името си, и Жерков, който безпокойно оглеждаше всички, и княз Андрей, блед, със стиснати устни и трескаво блеснали очи.
	В ъгъла на стаята беше опряно взетото френско знаме и аудиторът с наивно лице опипваше тъканта на знамето и с недоумение клатеше глава, може би защото наистина го интересуваше видът на знамето, а може би защото бе гладен и му беше тежко да гледа обеда, на който нямаше прибор за него. В съседната къща се намираше плененият от драгуните френски полковник. Около него се бяха струпали наши офицери и го разглеждаха. Княз Багратион благодареше на отделните началници и разпитваше за подробностите на сражението и за загубите. Полковият командир, който се бе представил при Браунау, докладваше на княза, че тъкмо когато се почнал боят, той отстъпил от гората, събрал секачите на дърва, пуснал ги да минат край него и с два батальона тръгнал на щик и отблъснал французите.
	— Щом видях, ваше сиятелство, че първият батальон е разстроен, аз застанах на пътя и си казах: „Ще пусна тия и ще посрещна неприятеля с барабанен огън“ — така и направих.
	На полковия командир толкова му се искаше да направи това, толкова съжаляваше, че не бе успял да го направи, та му се струваше, че всичко наистина бе станало тъй. А може пък наистина тъй да беше станало? Нима в оная бъркотия човек можеше да разбере какво е станало и какво не?
	— При това трябва да забележа, ваше сиятелство — продължи той, спомняйки си разговора на Долохов с Кутузов и своята последна среща с разжалвания, — че редникът, разжалваният Долохов, пред очите ми плени един френски офицер и особено се отличи.
	— Тъкмо там видях, ваше сиятелство, атаката на павлоградците — вмеси се и погледна неспокойно наоколо си Жерков, който през тоя ден съвсем не бе видял хусарите, а само бе чул за тях от един пехотен офицер. — Унищожиха две карета, ваше сиятелство.
	Неколцина се усмихнаха на Жерковите думи, защото както винаги очакваха от него някоя шега; но като разбраха, че това, което той каза, подчертава също славата на нашето оръжие и на днешния ден, веднага станаха сериозни, макар мнозина да знаеха много добре, че онова, което казваше Жерков, беше лъжа, и то без каквото и да е основание. Княз Багратион се обърна към старчето-полковник.
	— Благодаря на всички, господа, всички части действуваха геройски; и пехота, и кавалерия, и артилерия. Но как така са били изоставени в центъра две оръдия? — попита той и потърси с поглед някого. (Княз Багратион не питаше за оръдията от левия фланг; той знаеше вече, че там още от началото на сражението всички топове бяха изоставени.) — Аз бях ви помолил, струва ми се — обърна се той към дежурния щабофицер.
	— Едното оръдие беше ударено — отговори дежурният щабофицер, — а за другото не мога да разбера; през всичкото време бях там и се разпореждах и щом съм си отишъл… Вярно, боят беше ожесточен — прибави скромно той.
	Някой каза, че капитан Тушин е тук, до селото, и че са изпратили вече да го викат.
	— Но вие бяхте там, нали? — каза княз Багратион на княз Андрей.
	— Разбира се, ние почти се заварихме — каза дежурният щабофицер и се усмихна приятно на Болконски.
	— Аз нямах удоволствието да ви видя — студено и късо рече княз Андрей. Всички замълчаха.
	Тушин се появи на прага и почна стеснително да се промъква зад гърба на генералите. Като избикаляше в тясната стая генералите, сконфузен както винаги, когато биваше пред началство, Тушин не съзря дръжката на знамето и се препъна в нея. Няколко души се засмяха.
	— Как така е изоставено оръдието? — попита Багратион, намръщен не толкова на капитана, колкото на разсмелите се, между които най-силно се чуваше гласът на Жерков.
	Едва сега пред страшното началство Тушин си представи целия ужас на своята вина и позор за това, че бе останал жив, но бе загубил две оръдия. Той беше толкова развълнуван, че до тоя миг не бе успял да помисли за това. А смехът на офицерите го обърка още повече. Той стоеше пред Багратион с разтреперана долна челюст и едва продума:
	— Не знам… ваше сиятелство… нямаше хора, ваше сиятелство.
	— Можехте да вземете от прикритието.
	Тушин не каза, че нямаше прикритие, макар че това беше чиста истина. Той се страхуваше да не _изложи_ с това друг началник и мълком, с неподвижни очи гледаше Багратион в лицето, както объркан ученик гледа в очите на учителя, който го изпитва.
	Мълчанието бе доста продължително. Княз Багратион, който явно не искаше да бъде строг, не знаеше какво да каже; останалите не смееха да се намесят в разговора. Княз Андрей гледаше Тушин изпод вежди и пръстите на ръцете му се движеха нервно.
	— Ваше сиятелство — наруши мълчанието княз Андрей със своя рязък глас, — вие благоволихте да ме изпратите до батареята на капитан Тушин. Аз отидох там и намерих две трети от хората и конете избити, две оръдия изпотрошени и никакво прикритие.
	И княз Багратион, и Тушин се бяха втренчили сега в Болконски, който говореше сдържано и развълнувано.
	— И ако ми позволите, ваше сиятелство, да кажа мнението си — продължи той, — ние дължим днешния успех най-много на тая батарея и на геройската твърдост на капитан Тушин и неговата рота — каза княз Андрей и без да чака отговор, веднага стана и се дръпна от масата.
	Княз Багратион погледна Тушин и очевидно не искаше да прояви недоверие към рязката преценка на Болконски, но в същото време усещаше, че не може да му вярва напълно, наведе глава и каза на Тушин, че може да си отиде. Княз Андрей излезе след него.
	— Благодаря ви, драги, помогнахте ми — каза му Тушин.
	Княз Андрей изгледа Тушин и без да каже нещо, се отдалечи от него. Тъжно и тежко беше на княз Андрей. Всичко това беше толкова странно, толкова различно от онова, на което той се бе надявал.


	„Кои са те? Защо са дошли? Какво искат? И кога ще свърши всичко туй?“ — мислеше Ростов, като гледаше сменящите се пред него сенки. Болката в ръката ставаше все по-мъчителна. Сънят го натискаше непобедимо, пред очите му играеха червени кръгове и впечатлението от тия гласове и тия лица, и чувството на самотност се сливаха с чувството на болка. Те, именно тия войници, ранени и неранени, те именно натискаха и смазваха, и извиваха жилите, и горяха месото в неговата счупена на парчета ръка и в рамото му. Той затвори очи, за да се спаси от тях.
	За миг се унесе, но в тоя кратък промеждутък на забрава видя насън безброй неща: видя майка си и нейната голяма бяла ръка, видя слабичките рамене на Соня, очите и смеха на Наташа и Денисов с неговия глас и мустаци, и Телянин, и цялата своя история с Телянин и Богданич. Цялата тая история беше същото, както тоя войник с резкия глас, и тъкмо цялата тая история, и тъкмо тоя войник го държаха така мъчително, неотстъпно, притискаха го и дърпаха ръката му все на една страна. Той се опитваше да се отърве от тях, но те не пускаха рамото му ни най-малко, нито за секунда. То нямаше да го боли, то щеше да бъде здраво, ако те не го дърпаха; но не можеше да се избави от тях.
	Той отвори очи и погледна нагоре. Черната завеса на нощта висеше на около аршин над светлината от въглените. В тая светлина хвърчаха прашинки падащ сняг. Тушин не се бе върнал, не идеше и лекар. Той беше самичък и само едно войниче седеше сега голо от другата страна на огъня и грееше мършавото си жълто тяло.
	„Никому не съм потребен! — помисли Ростов. — Няма кой нито да ми помогне, нито да ме пожали. А някога и аз си бях в къщи — силен, весел, обичан.“ Той въздъхна и с въздишката, без да ще, изохка.
	— Боли ли те нещо? — попита войничето, като изтърсваше над огъня ризата си, и без да чака отговор, изпъшка и добави: — Малко ли хора потрошиха тоя ден — ужас!
	Ростов не чу войника. Той гледаше пърхащите над огъня снежинки и си спомни руската зима с топла светла стая, с пухкава шуба, с бърза шейна, здраво тяло и с всичката обич и грижа на семейството. „Защо ли дойдох тук!“ — помисли той.
	На следния ден французите не подновиха нападението и остатъкът от Багратионовия отряд се присъедини към армията на Кутузов.




	Част трета

	I

	Княз Василий не обмисляше плановете си. Още по-малко мислеше да стори зло на хората, за да добие някаква изгода. Той беше само светски човек, който имаше успех във висшето общество и за когото тоя успех беше станал навик. Според обстоятелствата, след сближаването си с хората, постоянно съставяше различни планове и замисли, за които сам не си даваше явна сметка, но които бяха целият интерес на неговия живот. Той прилагаше не един и не два такива планове и замисли, а десетки, някои от които едва почваха да се оформяват, други се осъществяваха, а трети — се унищожаваха. Той не си казваше например: „Тоя човек сега е силен, аз трябва да спечеля доверието и приятелството му и да си издействувам чрез него еднократна помощ“ или не си казваше: „Ето, Пиер е богат, аз трябва да го подмамя да се ожени за дъщеря ми и да ми даде в заем четиридесетте хиляди, които ми трябват“; но срещнеше ли силния човек, още в същия миг инстинктът му подсказваше, че тоя човек може да му бъде полезен и княз Василий се сближаваше с него и при първа сгода, без да се приготвя, по инстинкт, го ласкаеше, ставаше фамилиарен, приказваше му онова, което трябваше.
	В Москва Пиер му беше под ръка и княз Василий издействува да го назначат камерюнкер, което тогава по чин се равняваше на статски съветник, и настоя младежът да замине, с него за Петербург и да отседне в неговата къща. Някак разсеяно и в същото време с несъмнената увереност, че тъй трябва да бъде, княз Василий правеше всичко, което бе необходимо, за да ожени Пиер за дъщеря си. Ако би обмислял предварително плановете си, княз Василий не би могъл да бъде толкова естествен в обноските си и да има такава простота и фамилиарност в отношенията си с всички хора, поставени по-горе или по-долу от него. Нещо постоянно го привличаше към по-силните и по-богати от него и той бе надарен с рядкото изкуство да улучва тъкмо оная минута, когато трябваше и можеше да използува хората.
	Пиер, който неочаквано бе станал богат и граф Безухов, се почувствува след доскорошната самотия и безгрижие дотолкова заобиколен от хора и зает, че само в леглото успяваше да остане насаме със себе си. Той трябваше да подписва книжа, да се опознава с учреждения, за значението на които нямаше ясна представа, да пита за това или онова своя главен управител, да ходи в имението си край Москва и да приема много лица, които преди това не искаха и да знаят за неговото съществуване, а сега щяха да бъдат обидени и огорчени, ако той не поискаше да ги види. Всички тия разнообразни лица — ония, които идеха по работа, както роднини и познати, — всички бяха еднакво добре и любезно разположени към младия наследник; всички очевидно и несъмнено бяха убедени във високите качества на Пиер. Той непрестанно чуваше думите: „С вашата необикновена добрина“ или: „С вашето прекрасно сърце“, или: „Самият вие сте тъй чист, графе…“, или: „Ако той беше толкова умен като вас“ и така нататък, тъй че почваше искрено да вярва в своята необикновена доброта и в своя необикновен ум, толкова повече, че в дъното на душата си винаги му се струваше, че наистина е много добър и много умен. Дори хора, които по-рано бяха зли и очевидно враждебни, ставаха с него нежни и любещи. Толкова сърдита по-рано, най-голямата от княжните, с дългата талия, с коса, пригладена като на кукла, след погребението дойде в стаята на Пиер. С наведени очи и като се изчервяваше непрекъснато, тя му каза, че много съжалява за станалите помежду им недоразумения и сега чувствува, че няма право да моли за нищо, освен може би да й бъде позволено след сполетелия я удар да остане няколко седмици в къщата, която толкова обичала и дето е правила толкова жертви. При тия думи тя не можа да се сдържи и заплака. Разчувствуван от това, че тая подобна на статуя княжна е могла толкова да се промени, Пиер хвана ръката й и я помоли да го извини, без сам да знае за какво. От тоя ден насетне княжната почна да плете за Пиер шалче на ивици и съвсем се промени към него.
	— Направи това за нея, mon cher, все пак тя много си е изпатила от покойния — каза му княз Василий, като му даде да подпише някакъв документ в полза на княжната.
	Княз Василий бе решил, че тоя кокал — запис за тридесет хиляди — трябваше все пак да се подхвърли на клетата княжна, за да не й хрумне да разправя за участието на княз Василий в историята с мозаичната чанта. Пиер подписа записа и оттогава княжната стана още по-добра. По-малките сестри също така станаха любезни към него и особено най-малката, хубавичката, с бенката, когато видеше Пиер, често го смущаваше със своите усмивки и със смущението си.
	На Пиер му се струваше така естествено, че всички го обичат, така неестествено би му се сторило, ако някой не би го обикнал, че не можеше да не вярва в искреността на обкръжаващите го хора. А освен това нямаше време да се запитва за искреността или неискреността на тия хора. Нему постоянно липсваше време, той постоянно се усещаше в състояние на кротко и весело опиянение. Чувствуваше се център на някакво важно общо движение; чувствуваше, че от него постоянно очакват нещо; че ако не стори еди-какво си, ще огорчи мнозина и ще ги лиши от очакваното, а ако стори еди-какво си, всичко ще бъде добре — и той правеше онова, което искаха от него, но това, което щеше да е добре, все оставяше за в бъдеще.
	През това първо време княз Василий повече от всеки друг бе взел в ръцете си както работите на Пиер, така и самия него. От смъртта на граф Безухов той не изпускаше Пиер. Княз Василий имаше вид на човек, обременен с много работи, уморен, измъчен, но който от състрадание не можеше най-сетне да остави на произвола на съдбата и на мошениците тоя безпомощен младеж, все пак après tout* син на негов приятел, и то с такова грамадно състояние. През няколкото дни, които прекара в Москва след смъртта на граф Безухов, той викаше при себе си Пиер или сам отиваше при него и му предписваше какво трябва да прави с такъв тон на умора и увереност, сякаш всеки път повтаряше:
	[* В края на краищата.]
	„Vous savez, que je suis accablé d’affaires et que ce n’est que par pure charité, que je m’occupe de vous, et puis vous savez bien, que ce que je vous propose est la seule chose faisable.“*
	[* Ти знаеш, че съм отрупан с работа, но би било безжалостно да те оставя така; и знаеш, че онова, което ти казвам, е единствено възможното.]
	— Е, приятелю, утре най-сетне заминаваме — каза му той веднъж, като затвори очи и постисна с пръсти лакътя му, и то с такъв тон, сякаш онова, което казваше, бе много отдавна решено между двамата и не можеше да бъде решено иначе. — Утре заминаваме, ти ще бъдеш в моята каляска. Много съм доволен. Тук свършихме всичко важно. А аз отдавна трябваше да замина. Получих съобщение от канцлера. Бях го помолил за тебе и ти си зачислен в дипломатическото тяло и си назначен за камерюнкер. Сега дипломатическият път е открит за теб.
	Въпреки всичката сила на тоя тон на умора и увереност, с който бяха казани тия думи, Пиер, който толкова дълго бе мислил за своята кариера, понечи да възрази. Но княз Василий го прекъсна с оня гугукащ басов тон, който изключваше всяка възможност да бъдат прекъснати думите му и с който той си служеше, когато биваше необходимо най-силно убеждаване.
	— Mais, mon cher*, аз сторих това за себе си, за собствената си съвест и няма за какво да ми благодариш. Никой никога не се е оплаквал, че премного го обичали; а освен това ти си свободен, ако искаш, още утре напусни. Но в Петербург сам ще видиш всичко това. А пък и ти отдавна трябваше да се отдалечиш от тия ужасни спомени. — Княз Василий въздъхна. — Та така, душо моя. А моят камердинер нека пътува в твоята каляска. Ах, да, щях да забравя — добави княз Василий, — знаеш ли, mon cher**, ние имахме сметки с покойния, та получих от рязанското и ще ги задържа; на тебе не ти трябват. Ние с тебе ще уредим сметките.
	[* Но драги, мой.]
	[** Драги.]
	Онова, което княз Василий наричаше „от рязанското“, бяха няколко хиляди оброк*, който княз Василий бе задържал за себе си.
	[* Оброк — данък в пари или натура, плащан от крепостния на помешчика. — Б.пр.]
	В Петербург, както в Москва, атмосфера от нежни, любещи хора обкръжи Пиер. Той не можа да се откаже от службата или по-право — от званието (защото нищо не работеше), което му бе намерил княз Василий, а познанствата, поканите и обществените занимания бяха толкова много, че Пиер изпитваше повече, отколкото в Москва, чувство на неяснота, на припряност и на някакво приближаващо, но ненастъпващо добро.
	От неговата предишна ергенска компания мнозина не бяха в Петербург. Гвардията бе заминала на война. Долохов — разжалван, Анатол беше в армията в провинцията, княз Андрей бе вън от Русия и затова Пиер не можеше да прекарва нощите, както обичаше да ги прекарва по-рано, нито да облекчи от време на време душата си в приятелски разговор с по-стария си, уважаван приятел. Всичкото му време минаваше по обеди, балове и предимно у княз Василий — в обществото на жена му, старата дебела княгиня, и на красавицата Елен.
	Ана Павловна Шерер, както и другите, даде пред Пиер израз на промяната, настъпила в общественото мнение за него.
	По-рано пред Ана Павловна Пиер постоянно чувствуваше, че това, което говори, е неприлично, безтактно, не онова, което трябва да каже; че неговите думи, които му се струваха умни, докато ги приготвяше във въображението си, щом ги изречеше високо, ставаха глупави, а най-тъпите приказки на Иполит, напротив, излизаха умни и мили. Сега всичко, каквото кажеше, излизаше charmant*. Дори ако Ана Павловна не казваше това, той виждаше, че й се искаше да го каже и че тя се въздържаше само от уважение към неговата скромност.
	[* Прелестно.]
	В началото на зимата от 1805 година срещу 1806 година Пиер получи от Ана Павловна обикновеното розово писъмце-покана, в което бе добавено: „Vous trouverez chez moi la belle Hélène, qu’on ne se lasse jamais voir.“*
	[* У дома ще бъде красавицата Елен, на която човек никога няма да се умори да се любува.]
	Като четеше тия думи, Пиер за първи път почувствува, че между него и Елен се бе създала някаква приета от другите връзка и тая мисъл едновременно и го изплаши, сякаш му се налагаше някакво задължение, което не можеше да изпълни, и му се хареса като интересно предположение.
	Вечерта у Ана Павловна бе също такава, както и първата, само че новото, с което Ана Павловна гощаваше сега гостите си, не беше Мортемар, а един дипломат, пристигнал от Берлин, който бе донесъл най-пресни подробности за пребиваването на цар Александър в Потсдам и около това, как двамата височайши приятели се бяха заклели чрез неразкъсваем съюз да бранят справедливото дело срещу врага на човешкия род. Пиер беше посрещнат от Ана Павловна с отсенка на тъга, която очевидно се отнасяше за скорошната загуба, постигнала момъка, за смъртта на граф Безухов (всички постоянно смятаха за свой дълг да уверяват Пиер, че е много огорчен от смъртта на баща си, когото той почти не познаваше), и то също такава тъга, каквато бе височайшата тъга, изразявана при споменаване на августейшата императрица Мария Фьодоровна. Пиер се почувствува поласкан от това. С присъщото си умение Ана Павловна нагласи отделни групички в салона си. За голямата група, в която бяха княз Василий и генералите, бе отреден дипломатът. Друга групичка имаше до масичката за чай. Пиер искаше да отиде в първата група, но Ана Павловна, която бе в раздразненото състояние на пълководец на полесражение, когато през ума му минават хиляди нови бляскави мисли, които едва успява да осъществи, Ана Павловна, щом съзря Пиер, досегна с пръст ръкава му:
	— Attendez, j’ai des vues sur vous pour ce soir.* — Тя погледна Елен и й се усмихна.
	[* Чакайте, тая вечер имам нещо пред вид за вас.]
	— Ma bonne Hélène, il faut, que vous soyez charitable pour ma pauvre tante, qui a une adoration pour vous. Allez lui tenir compagnie pour 10 minutes*. А за да не ви бъде отегчително, ето ви милия граф, който няма да откаже да дойде с вас.
	[* Мила Елен, трябва да бъдете милостива към моята клета леля, която ви обожава. Идете и поседете при нея десет минути.]
	Красавицата тръгна към лелята, но Ана Павловна задържа Пиер при себе си, като прие такъв вид, сякаш трябваше да направи някое последно необходимо разпореждане.
	— Тя е чудесна, нали? — рече тя на Пиер и посочи носещата се плавно величествена красавица. — Et quelle tenue!* Толкова младо момиче и такъв такт, такова майсторско умение да се държи! То е от сърцето й! Щастлив ще бъде оня, на когото тя ще принадлежи. С нея най-несветския мъж, без да иска, ще заеме лесно най-бляскаво положение в обществото! Нали? Исках само да знам вашето мнение — и Ана Павловна пусна Пиер.
	[* И как се държи!]
	Пиер искрено и утвърдително отговори на Ана Павловна на въпроса й за умението на Елен да се държи. Ако изобщо мислеше някога за Елен, то беше тъкмо за нейната красота и за нейното необикновено спокойно умение да се държи мълчаливо-достойно в обществото.
	Лелята прие в своя кът двамата млади хора, но сякаш искаше да скрие, че обожава Елен, а повече искаше да изрази страха си от Ана Павловна. Тя поглеждаше племенницата си, като че я питаше какво да прави с тия хора. Преди да се отдели от тях, Ана Павловна отново пипна с пръстче ръкава на Пиер и промълви:
	— J’espère, que vous ne direz plus qu’on s’ennuie chez moi* — и погледна Елен.
	[* Надявам се, няма вече да кажете, че в моята къща хората се отегчават.]
	Елен се усмихна по такъв начин, сякаш искаше да каже, че не допуска някой да я види и да не бъде възхитен. Лелята се изкашля, преглътна слюнката си и каза на френски, че й е много драго да види Елен; след това се обърна към Пиер със същото приветствие и същия израз на лицето. По средата на отегчаващия и запъващ се разговор Елен се обърна към Пиер и му се усмихна със същата ясна, красива усмивка, с която се усмихваше на всички. Пиер толкова бе свикнал с тая усмивка, тя изразяваше за него толкова много, че той не й обърна никакво внимание. През това време лелята приказваше за сбирката от табакери, която имал покойният баща на Пиер, граф Безухов, и показа своята табакерка. Княжна Елен поиска да види портрета на лелиния мъж, който бе нарисуван на табакерата.
	— Това сигурно е работа на Винес — каза Пиер, именувайки известният миниатюрист, и се наведе над масата, за да вземе табакерката, но се вслушваше в разговора на съседната маса.
	Той се привдигна и поиска да мине отстрана, но лелята му подаде табакерката направо през Елен, зад нея. Елен се понаведе напред, за да стори място, усмихна се и го погледна. Както винаги, на вечерни приеми, тя беше в рокля, доста открита отпред и отзад, по тогавашната мода. Бюстът й, който винаги се струваше на Пиер мраморен, беше толкова близо до очите му, че с късогледите си очи той, без да ще, съзираше живата прелест на нейните рамене и шия, и толкова близо до устните му, че стигаше само малко да се наведе, за да я досегнат. Той усещаше топлотата на нейното тяло, дъха на парфюма й и скърцането на корсета при дишането. Виждаше не нейната мраморна красота, която беше неделима от роклята, виждаше и чувствуваше всичката прелест на тялото й, което бе скрито само от дрехите. И щом веднъж видя това, той не можеше вече да вижда иначе, както не можем да се върнем отново към измамата, която е вече обяснена.
	Тя не се обърна, погледна право в него и се усмихна с блестящите си черни очи.
	„Та не бяхте ли забелязали досега колко съм прекрасна? — сякаш каза Елен. — Не забелязвахте ли, че съм жена? Да, аз съм жена, която може да принадлежи на всекиго, и на вас също“ — рече погледът й. И в тоя миг Пиер почувствува, че Елен не само можеше, но и трябваше да стане негова жена, че иначе не можеше и да бъде.
	В тоя миг той знаеше това тъй сигурно, както би го знаел, ако беше изправен за венчило с нея. Как ще стане това и кога, той не знаеше; не знаеше дори дали това ще бъде хубаво (усещаше дори, че, кой знае защо, не е хубаво), но знаеше, че то ще стане.
	Пиер наведе очи, дигна ги пак и отново поиска да я види, каквато я виждаше всеки ден преди това — далечна, чужда нему красавица; но не можеше вече да я вижда така. Не можеше, както човек, който е виждал тревичка бурен в мъгла и тя му се е струвала, че е дърво, не може, като види тревицата — пак да му се стори, че е дърво. Тя му беше страшно близка. Тя вече имаше власт над него. И между него и нея нямаше вече никакви прегради освен преградите на собствената му воля.
	— Bon, je vous laisse dans votre petit coin. Je vois, que vous y êtes très bien* — каза гласът на Ана Павловна.
	[* Добре, ще ви оставя във вашето ъгълче. Виждам, че там ви е много добре.]
	И мъчейки се със страх да си спомни дали не е сторил нещо нередно, Пиер се изчерви и погледна наоколо си. Струваше му се, че всички като него самия знаят онова, което се бе случило с него.
	След известно време, когато отиде при голямата група, Ана Павловна му каза:
	— On dit que vous embellissez votre maison de Pétersbourg.*
	[* Казват, че разкрасявате къщата си в Петербург.]
	(Това беше вярно; архитектът бе казал, че той трябва да направи това и Пиер, без сам да знае защо, разкрасяваше грамадната си къща в Петербург.)
	— C’est bien, mais ne déménagez pas de chez le prince Basile. Il est bon d’avoir un ami comme le prince — каза тя, като се усмихваше на княз Василий. — J’en sais quelque chose. N’est-ce pas?* А вие сте още толкова млад. На вас ви са необходими съвети. Не ми се сърдете, че се ползувам от правата на старите жени. — Тя млъкна, както винаги млъкват жените, очаквайки да им се каже нещо, когато споменат за годините си. — Друго е, ако се ожените. — И ги съедини с един поглед. Пиер не гледаше Елен, нито тя него. Но тя все тъй му беше страшно близка. Той измънка нещо и се изчерви.
	[* Това е добре, но не се премествайте от дома на княз Василий. Добре е човек да има такъв приятел. Аз знам нещичко по това. Нали?]
	Когато се върна в къщи, Пиер дълго не можа да заспи, размисляйки за онова, което му се бе случило.
	Но какво му се бе случило? Нищо. Той беше само разбрал, че жената, която познаваше като дете, за която казваше разсеяно: „Да, хубава е“, когато му говореха, че Елен е красавица, беше разбрал, че тая жена може да му принадлежи.
	„Но тя е глупава, аз сам съм разправял, че е глупава — мислеше той. — Това не е любов. Напротив, има нещо отвратително в това чувство, което тя предизвика в мене, нещо непозволено. Разправяха ми, че брат й Анатол бил влюбен в нея, и тя била влюбена в него, че имало цяла история и че поради това изпратили Анатол. Брат й Иполит. Баща й — княз Василий. Това не е хубаво“ — мислеше той; и в същото време, когато разсъждаваше така (пък и тия разсъждения оставаха недовършени), той се хващаше сам, че е усмихнат, и съзнаваше, че друга редица разсъждения изплуваха над първите, че когато мислеше колко нищожна е, той в същото време мечтаеше, че тя ще бъде негова жена, че може да го обикне, че може да бъде съвсем друга и че всичко, което мислеше и чуваше за нея, може и да не е истина. И отново я видя не като някоя от дъщерите на княз Василий, а видя цялото й тяло, само че закрито със сивата рокля. „Но защо по-рано не ми минаваше през ума такава мисъл?“ И пак си казваше, че това е невъзможно, че в тоя брак би имало нещо отвратително, противоестествено, както му се струваше, и нечестно. Той си припомняше нейните по-раншни думи и погледи и думите и погледите на ония, които ги виждаха заедно. Припомни си думите и погледите на Ана Павловна, когато му приказваше за къщата, припомни си стотици също такива загатвания от страна на княз Василий и на други и го обзе ужас дали вече не се е обвързал някак за извършването на подобна работа, която очевидно не беше добра и която той не биваше да извърши. Но в същото време, когато сам си изказваше това решение, от другата страна на душата му изплуваше нейният образ в цялата си женствена красота.



	II

	През месец ноември 1805 година княз Василий трябваше да замине по ревизия на четири губернии. Той бе си наредил това назначение, за да може едновременно да обиколи своите разстроени имения и като вземе сина си Анатол от мястото, дето бе настанен неговият полк, да се отбие заедно с него при княз Николай Андреевич Болконски, та да ожени сина си за дъщерята на тоя богат старец. Но преди заминаването си и преди тия нови работи княз Василий трябваше да реши работата с Пиер, който наистина напоследък прекарваше по цели дни в къщи, тоест у княз Василий, дето живееше и беше смешен, развълнуван и глупав (както се полага на влюбения) пред Елен, но все още не правеше предложение.
	„Tout ça est bel et bon, mais il faut que ça finisse“*1 — каза си една сутрин княз Василий с тъжна въздишка, смятайки, че Пиер, който му беше толкова задължен (но от мене да замине!), не постъпва много добре в тоя случай. „Младост… лекомислие… е, тъй нека да бъде — помисли княз Василий, като чувствуваше с удоволствие своята доброта, — mais il faut que ça finisse*2. Вдругиден е именният ден на Льоля*3, аз ще поканя някои и други хора и ако той не разбере какво трябва да стори, то ще бъде вече моя грижа. Да, моя грижа. Аз съм баща!“
	[*1 Всичко това е прекрасно, но всичко трябва да има край.]
	[*2 Трябва да се сложи край.]
	[*3 Льоля — галено име на Елена. — Б.пр.]
	Месец и половина след вечерта у Ана Павловна и последвалата я безсънна, тревожна нощ, през която беше решил, че женитбата с Елен ще бъде нещастие и че трябва да я отбягва и да замине, Пиер не напусна дома на княз Василий след това решение и с ужас чувствуваше, че в очите на хората всеки ден той все повече се свързва с нея, че по никакъв начин не може да я гледа така, както по-рано, но че не може и да се откъсне от нея, че това ще бъде ужасно, но ще трябва да свърже съдбата си с нея. Може би той би могъл да се въздържи, но не минаваше вечер, когато у княз Василий (у когото рядко имаше приеми) да няма гости и Пиер винаги трябваше да бъде там, ако не искаше да развали общото удоволствие и да излъже очакванията на всички. В редките минути, когато биваше у дома си, княз Василий, минавайки край Пиер, дръпваше надолу ръката му, разсеяно приближаваше избръснатата си сбръчкана буза да го целуне и казваше или „до утре“ или „на обяд, защото иначе няма да те видя“, или „аз оставам заради тебе“ и така нататък. И макар че когато княз Василий оставаше заради Пиер (както разправяше), не му казваше и две думи, Пиер нямаше сили да излъже очакванията му. Той всеки ден си повтаряше едно и също: „Трябва най-сетне да я разбера и да си дам сметка: каква е тя? По-рано ли съм се лъгал, или сега се лъжа! Не, тя не е глупава; не, тя е прекрасна девойка! — казваше си понякога той. — Никога за нищо не се лъже, никога не е казала нищо глупаво. Говори малко, но което каже, винаги е просто и ясно. И, значи, не е глупава. Тя никога не се е смущавала и не се смущава. Значи, не е лоша жена!“ Често му се случваше да почне да разсъждава с нея, да мисли гласно и всеки път тя му отговаряше на това било с къса, на място казана забележка, от която личеше, че това не я интересува, било с мълчалива усмивка и поглед, които по-ясно от всичко показваха на Пиер нейното превъзходство. Тя беше права, като смяташе, че всички разсъждения са глупост в сравнение с тая усмивка.
	Тя се обръщаше към него винаги с радостна, доверчива отнасяща се само за него усмивка, в която имаше нещо по-значително от онова, което имаше в еднаквата за всички усмивка, украсяваща винаги лицето й. Пиер знаеше, че всички очакваха той да каже най-после една дума, да прекрачи известна черта и знаеше, че рано или късно ще я прекрачи; но някакъв неразбираем ужас го обземаше, щом само помисляше за тая страшна крачка. Хиляди пъти през тоя месец и половина, през който усещаше, че все повече и повече затъва в тая пропаст, която го плашеше, Пиер си казваше: „Но какво е това? Трябва решителност! Нима тя ми липсва?“
	Той искаше да се реши, но с ужас чувствуваше, че в тоя случай му липсва оная решителност, която знаеше, че има и която наистина имаше. Пиер беше от ония хора, които са силни само когато се чувствуват съвсем чисти. А от деня, когато го обзе онова чувство на желание, което бе изпитал при случката с табакерката у Ана Павловна, едно неосъзнато чувство, че в тоя стремеж има нещо непозволено, парализираше неговата решителност.
	На именния ден на Елен в дома на княз Василий бяха на вечеря малка група най-близки хора, както казваше княгинята, роднини и приятели. На всички тия роднини и приятели им беше дадено да разберат, че в тоя ден ще трябва да се реши съдбата на именницата. Гостите бяха седнали да вечерят. Княгиня Курагина, масивна, някога красива, представителна жена, седеше на мястото на домакинята. От двете й страни бяха най-почетните гости — един стар генерал, жена му и Ана Павловна Шерер; към края на масата седяха не толкова възрастни и почетни гости, там седяха също така и домашните, Пиер и Елен — един до друг. Княз Василий не вечеряше; във весело настроение той ходеше около масата и присядаше ту при едного, ту при другиго от гостите. На всекиго казваше по някоя небрежна и приятна дума освен на Пиер и Елен, чието присъствие сякаш не забелязваше. Княз Василий оживяваше всички. Восъчните свещи горяха ярко, сребърните и кристални съдове, премените на дамите, както и златните и сребърни еполети блестяха; около трапезата сновяха слуги в червени кафтани; чуваше се шум от ножове, чаши, чинии и глъчката на оживени приказки от няколко разговора на масата. Чуваше се как в единия край един стар камерхер уверява една бабичка-баронеса в пламенната си любов към нея и как тя се смее; на друго място разказваха за неуспеха на някоя си Маря Викторовна. В средата на трапезата княз Василий бе събрал наоколо си слушатели. С шеговита усмивка на устни той разказваше на дамите за последното — в сряда — заседание на държавния съвет, на което бе получен и четен от Сергей Кузмич Вязмитинов, новия петербургски военен генерал-губернатор, знаменития по онова време рескрипт на императора Александър Павлович от армията, в който императорът, обръщайки се към Сергей Кузмич, казваше, че получава от всички страни уверения за предаността на народа, че особено му е приятно уверението на Петербург и че се гордее с честта да възглавява такава нация и ще се постарае да бъде достоен за нея. Тоя рескрипт почваше с думите: „Сергей Кузмич! От всички страни стигат до мене сведения“ и така нататък.
	— Та, значи, не отиде по-нататък от „Сергей Кузмич“? — питаше една дама.
	— Да, да, нито на косъм — отговори със смях княз Василий. — „Сергей Кузмич… от всички страни, От всички страни, Сергей Кузмич!…“ Клетият Вязмитинов никак не можа да продължи. На няколко пъти той наново почваше писмото, но щом кажеше _Сергей_… изхлипваше… _Ку… зми… ч_ — сълзи… и _от всички страни_ се заглушаваше от ридания и той не можеше да продължи. И пак — кърпата, и пак — „Сергей Кузмич, от всички страни“ — и сълзи… тъй че помолиха друг да го прочете.
	— Кузмич… от всички страни… и сълзи… — повтори някой със смях.
	— Не ставайте лоши — закани се с пръст от другия край на трапезата Ана Павловна, — c’est un si brave et excellent homme, notre bon Viasmitinoff*.
	[* Той е такъв прекрасен човек, нашият добър Вязмитинов.]
	Всички много се смяха. На горния, почетния, край на масата всички изглеждаха весели и повлияни от най-различни оживени настроения; само Пиер и Елен седяха мълком един до друг почти в долния край на масата; лицата и на двамата сдържаха сияещата си усмивка, която не зависеше от Сергей Кузмич — усмивка на стеснение от своите чувства. Каквото и да приказваха и както и да се смееха и шегуваха другите, колкото и апетитно и да ядяха и пиеха и рейнското вино, и соте, и сладолед, колкото и да се мъчеха да не гледат тая двойка, колкото и да изглеждаха равнодушни, невнимателни към нея, кой знае защо, по хвърляните от време на време към тях погледи се чувствуваше, че и анекдотът за Сергей Кузмич, и смехът, и яденето — всичко беше престорено, а цялото внимание на обществото бе насочено само към тая двойка — Пиер и Елен. Княз Василий представяше как Сергей Кузмич хлипа и в същото време мяташе поглед към дъщеря си, и в същото време, когато се смееше, изразът на лицето му казваше: „Тъй, тъй, всичко върви добре; днес всичко ще се реши.“ Ана Павловна му се заканваше за notre bon Viasmitinoff, а в очите й, които в тоя миг блеснаха набързо към Пиер, княз Василий прочете поздравление за бъдещия зет и за щастието на дъщеря си. Старата княгиня, която с тъжна въздишка предложи вино на съседката си и сърдито погледна дъщеря си, с тая въздишка като че искаше да каже: „Да, сега на нас двете не ни остава нищо друго, мила моя, освен да пием сладко вино; сега дойде времето на тая младеж да бъде тъй дръзко, предизвикателно щастлива.“ „Какви глупости разправям аз, като че това ме интересува! — помисли дипломатът, като поглеждаше щастливите лица на влюбените. — Ето, това е щастие!“
	Сред нищожно дребните изкуствени интереси, свързващи това общество, бе попаднало естественото чувство на стремеж, което красивите и здрави млади мъже и жени изпитват един към друг. И това човешко чувство потисна всичко и се носеше над всичкия им изкуствен мълвеж! Шегите бяха невесели, новините неинтересни, оживлението — очевидно фалшиво. Не само те, но и лакеите, прислужващи на трапезата, като че чувствуваха същото и забравяха реда на службата си, заглеждаха се в красавицата Елен с нейното сияещо лице и в червеното, пълно, щастливо и неспокойно лице на Пиер. Сякаш и светлините на свещите бяха съсредоточени само в тия две щастливи лица.
	Пиер чувствуваше, че беше център на всичко и това положение и го радваше, и стесняваше. Той приличаше на човек, задълбочен в някакво занимание. Нищо ясно не виждаше, не разбираше и не чуваше. Само от време на време в душата му се мяркаха покъсани мисли и впечатления от действителността.
	„И тъй, всичко вече е свършено! — мислеше той. — И как стана всичко това? Толкова бързо! Сега знам, че не само заради нея, не само заради мене, но и заради всички _това_ неизбежно трябва да стане. Те всички тъй очакват _това_, тъй са уверени, че то ще стане, че не мога, не мога да ги излъжа. Но как ще стане? Не знам, но ще стане, без друго ще стане!“ — мислеше Пиер, като поглеждаше тил рамене, които блестяха до самите му очи.
	Ту пък изведнъж го досрамяваше от нещо. Стеснително му бе, че само той заема вниманието на всички, че другите го смятат за щастливец, че той с некрасивото си лице е някакъв Парис, който притежава Елена. „Но навярно винаги тъй става и тъй трябва — утешаваше се той. — И всъщност какво съм направил аз за това? Кога почна то? Заминах от Москва заедно с княз Василий. Тогава още нищо нямаше. След това защо пък да не отседнех у него? След това играх с нея на карти и дигнах чантичката й, разхождах се с нея в карета. Но кога почна то, кога стана всичко това?“ И ето на, той седи до нея като годеник, слуша, вижда, чувствува нейната близост, нейното дихание, нейните движения, нейната красота. Ту изведнъж му се струва, че не тя, а той е необикновено красив, че тъкмо затова го гледат така, и щастлив от общото учудване, той изпъчва гърди, дига глава и се радва на щастието си. Друг път изведнъж се чува някакъв глас, нечий познат глас, който му казва нещо. Но Пиер е толкова зает, че не разбира какво му казват.
	— Аз те питам кога получи писмо от Болконски — за трети път му каза княз Василий. — Колко си разсеян, мили мой!
	Княз Василий се усмихва и Пиер вижда, че всички, всички се усмихват на него и на Елен. „Е добре, щом всички знаете — казва си Пиер. — Че какво пък? Вярно е.“ — И той сам се усмихва със своята кротка детска усмивка, и Елен също се усмихва.
	— Е, кога го получи? От Олмюц ли? — повтаря княз Василий, комуто като че е необходимо да знае това, за да реши някакъв спор.
	„Може ли да се приказва и мисли за такива празни работи?“ — мисли Пиер.
	— Да, от Олмюц — отговаря с въздишка той.
	От трапезата Пиер поведе дамата си след другите в салона. Гостите почнаха да се разотиват и някои си отидоха, без да се сбогуват с Елен. Някои, като не искаха сякаш да я откъсват от сериозното й занимание, приближаваха за миг и се отдалечаваха твърде скоро като й забраняваха да ги изпраща. На излизане от приемната дипломатът тъжно мълчеше. Той виждаше цялата безполезност на своята дипломатическа кариера сравнена с щастието на Пиер. Когато жената на стария генерал попита мъжа си как са краката му, той й измърмори нещо сърдито. „Гледай я, старата глупачка — помисли той. — Виж Елена Василевна, тя и на петдесет години ще бъде красавица.“
	— Струва ми се, мога да ви честитя — прошепна Ана Павловна на княгинята и силно я целуна. — Бих останала, ако нямах мигрена.
	Княгинята не отговори нищо; измъчваше я завист от щастието на дъщеря й.
	Докато изпращаха гостите, Пиер дълго стоя насаме с Елен в малкия салон, дето бяха седнали. Той и по-рано през последния месец и половина често оставаше сам с Елен, но никога не й бе говорил за любов. Сега чувствуваше, че това е необходимо, но все не можеше да се реши на тая последна стъпка. Срам го беше; струваше му се, че тук, при Елен, той заема нечие чуждо място. „Не е за тебе това щастие — думаше му някакъв вътрешен глас. — Това щастие е за хора, които нямат онова, което имаш ти.“ Но трябваше да каже нещо и той заговори. Попита я доволна ли е от тая вечер. Както винаги с присъщата й простота тя отговори, че за нея тазгодишният й имен ден е един от най-приятните.
	Някои от най-близките роднини още не си отиваха. Те седяха в големия салон. С лениви крачки княз Василий се приближи до Пиер. Пиер стана и каза, че е късно вече. Княз Василий го погледна строго-въпросително, сякаш това, което той бе казал, беше толкова странно, та не можеше и да се чуе. Но веднага изразът на строгост се промени, княз Василий дръпна надолу ръката на Пиер, накара го да седне и любезно се усмихна.
	— Е, Льоля, как е? — обърна се той веднага към дъщеря си с небрежен тон на привична нежност, усвояван от родителите, които от детинство галят децата си, но който княз Василий бе налучкал само чрез подражаване на други родители.
	И пак се обърна към Пиер.
	— _Сергей Кузмич, от всички страни_ — рече той и разкопча най-горното копче на жилетката си.
	Пиер се усмихна, но по усмивката му личеше, че разбираше: княз Василий сега не се интересува от анекдота за Сергей Кузмич; и княз Василий разбра, че Пиер разбира това. Княз Василий изведнъж избърбори нещо и излезе. На Пиер му се стори, че княз Василий бе дори смутен. Смущението на тоя стар светски човек трогна Пиер; той се извърна към Елен — тя също като че беше смутена и погледът й казваше: „Ами не вие сам сте виновен.“
	„Трябва без друго да прекрача, но не мога, не мога“ — помисли Пиер и отново заприказва за странични неща, за Сергей Кузмич и попита какъв беше тоя анекдот, тъй като не бил го чул. Елен отговори с усмивка, че и тя не знае.
	Когато княз Василий влезе в салона, княгинята тихо приказваше с една възрастна дама за Пиер.
	— Разбира се, c’est un parti très brillant, mais le bonheur, ma chère…*
	[* Разбира се, това би бил блестящ брак, но щастието, мила моя…]
	— Les mariages se font dans les deux* — отговори възрастната дама.
	[* Браковете се извършват в небесата.]
	Княз Василий, сякаш без да слуша дамите, отиде в един от по-далечните ъгли и седна на дивана. Затвори очи и като че задряма. Главата, му по едно време се отпусна и той се стресна.
	Aline — каза той на жена си, — allez voir ce qu’ils font.*
	[* Алина, виж какво правят те.]
	Княгинята отиде до вратата, мина край нея с многозначителен, равнодушен вид и надникна в салона. Пиер и Елен все тъй седяха и разговаряха.
	— Все същото — каза тя на мъжа си.
	Княз Василий се намръщи, сви уста на една страна, бузите му се разтрепериха с присъщия му неприятен, груб израз; той се стресна, скочи, отметна глава назад, тръгна с решителни стъпки край дамите, и влезе в малкия салон. С бързи крачки отиде радостно до Пиер. Лицето на княза беше толкова необикновено тържествено, че като то видя, Пиер уплашено стана.
	— Слава Богу! — каза той. — Жена ми ми каза всичко. — С едната си ръка той прегърна Пиер, с другата — дъщеря си. — Миличка Льоля! Много, много се радвам. Гласът му затрепери. — Аз обичах баща ти… и тя ще ти бъде добра жена… Бог да ви благослови!
	Той прегърна дъщеря си, след това отново Пиер и го целуна със старешката си уста. Бузите му наистина бяха мокри от сълзи.
	— Княгиньо, я ела тука! — викна той.
	Княгинята дойде и също заплака. Възрастната дама също се бършеше с кърпичка. Целуваха Пиер и той няколко пъти целуна ръка на прекрасната Елен. След малко пак ги оставиха сами.
	„Всичко това трябваше да бъде така и не би могло да бъде иначе — мислеше Пиер, — затуй няма защо да се питам добро ли е или лошо? Хубаво е, защото е нещо определено и няма предишното мъчително съмнение.“ Пиер държеше мълчаливо ръката на годеницата си и гледаше нейните дигащи се и снишаващи се прекрасни гърди.
	— Елен! — каза той гласно и млъкна.
	„В такива случаи се казва нещо по-особено“ — мислеше той, но все не можеше да си спомни какво точно се казва в такива случаи. Погледна я в лицето. Тя се премести по-близо до него. Лицето й поруменя.
	— Ах, свалете тия… как се казват… — посочи тя очилата.
	Пиер свали очилата и очите му, освен общия странен израз на очите у хора, които са свалили очилата си, гледаха уплашено и въпросително. Той искаше да се наведе над ръката й и да я целуне; но тя с бързо и грубо движение на главата си привлече устните му и ги прилепи към своите. Лицето й порази Пиер с променения си, неприятно-смутен израз.
	„Сега вече е късно, всичко е свършено; пък и аз я обичам“ — помисли Пиер.
	— Je vous aime!* — каза той, като си припомни онова, което трябваше да се каже в такива случаи; но тия думи прозвучаха тъй сиромашки, че го досрамя за себе си.
	[* Обичам ви!]
	След месец и половина той бе венчан и се настани, както казваха, като щастлив притежател на красавица-жена и на милиони в големия наново преустроен дом на графовете Безухови.



	III

	През декември 1805 година старият княз Николай Андреич Болконски получи писмо от княз Василий, който му съобщаваше за пристигането си заедно със сина. „Отивам на ревизия и, разбира се, не е голяма работа да се отклоня стотина версти, за да ви посетя, многоуважаеми благодетелю — пишеше той, — и моят Анатол ме придружава и заминава за армията; и надявам се, че ще му позволите да ви изрази лично дълбокото си уважение, което той, по примера на баща си, изпитва към вас.“
	— Ето на, не е необходимо да извеждаме Мари: кандидатите сами идат при нас — каза непредпазливо малката княгиня, като чу това.
	Княз Николай Андреич се намръщи и не каза нищо.
	Две седмици след получаването на писмото една вечер пристигна първо прислугата на княз Василий, а на другия ден пристигна и той самият със сина си.
	Старият Болконски никога не бе имал високо мнение за характера на княз Василий, а още повече напоследък, когато княз Василий при новите царувания на Павел и Александър бе напреднал много в чинове и почести. А сега от загатванията в писмото и на малката княгиня той разбра каква е работата и неблагоприятното мнение за княз Василий се превърна в душата на княз Николай Андреич в чувство на недоброжелателно презрение. Когато говореше за него, той постоянно мрънкаше недоволно. В деня, когато щеше да пристигне княз Василий, княз Николай Андреич беше особено недоволен и в лошо настроение. Дали беше в лошо настроение, защото пристигаше княз Василий, или бе особено недоволен от пристигането на княз Василий, защото беше в лошо настроение, както и да е, но той беше в лошо настроение и Тихон още от сутринта посъветва архитекта да не влиза на доклад при княза.
	— Чуйте го как ходи — рече Тихон, като му обърна вниманието на стъпките на княза. — Стъпва на цяла пета, а ние знаем…
	Но след осем часа князът излезе както обикновено на разходка в кадифената си шубка със самурена яка и със също такъв калпак. Предния ден бе навалял сняг.
	Пътечката, по която князът се разхождаше до оранжериите, беше разчистена, по разхвърляния сняг личаха следи от метла и една лопата бе забучена в пухкавия сняг, насипан от двете страни на пътечката. Князът мина навъсен и мълчалив из оранжериите, през помещението за прислугата и през домакинските постройки.
	— Може ли да се мине с шейна? — попита той придружаващия го до къщи управител, почтен на вид човек, приличащ на господаря си по лице и обноски.
	— Снегът е дълбок, ваше сиятелство. Аз поръчах вече да разчистят главния път.
	Князът наведе глава и отиде до входната площадка. „Слава тебе, Господи — помисли управителят, — размина се бурята!“
	— Мъчно можеше да се мине с шейна, ваше сиятелство — добави управителят. — Както чувам, ваше сиятелство, министър щял да посети ваше сиятелство?
	Князът се извърна към управителя и втренчи в него смръщените си очи.
	— Какво? Министър ли? Какъв министър? Кой е заповядал? — заговори той със своя остър и твърд глас. — За княжната, за дъщеря ми, не разчистихте пътя, а за министъра! При мене няма министри!
	— Ваше сиятелство, аз смятах…
	— Смятал си! — почна да крещи князът, като изричаше думите все по-бързо и по-несвързано. — Смятал си… Разбойници! Мошеници!… Ще те науча аз тебе да смяташ. — И като дигна бастуна си, замахна срещу Алпатич и щеше да го удари, ако управителят не бе се дръпнал неволно. — Смятал си!… Мошеници!… — крещеше бързо той. Но макар че Алпатич, който сам се уплаши от дързостта си, че се е дръпнал от удара, приближи до княза и покорно наведе пред него плешивата си глава, а може би и тъкмо поради това князът, макар и да крещеше още: „Мошеници! Да се затрупа пътят!“ — не дигна втори път бастуна и изтича в стаите.
	Преди обеда княжната и m-lle Bourienne, които знаеха, че князът е в лошо настроение, го очакваха прави: m-lle Bourienne със сияещо лице, което искаше да каже: „Аз не знам нищо, аз съм си такава, каквато съм всеки ден“, а княжна Маря — бледа, уплашена, с наведени очи. Княжна Маря знаеше, че в такива случаи трябва да постъпва като m-lle Bourierine, но не можеше и това й тежеше най-много. Тя си казваше: „Държа ли се тъй, като че ли не забелязвам нищо, той ще помисли, че нямам съчувствие към него; покажа ли, че и аз съм отегчена и в лошо настроение, той (както се е случвало) ще каже, че съм клюмнала“ и тям подобни.
	Князът погледна уплашеното лице на дъщеря си и изсумтя недоволно.
	— Ниш… или глупачка! — измърмори той.
	„И онази я няма! И на нея са наклюкарствували вече“ — помисли той за малката княгиня, която не беше в трапезарията. — Де е княгинята? — попита той. — Крие ли се?
	— Тя не е съвсем здрава — каза m-lle Bourienne, като се усмихна весело. — Няма да дойде за обяд. В нейното положение то е съвсем естествено.
	— Хм! Хм! Кх! Кх! — измърмори князът и седна на трапезата.
	Чинията му се стори нечиста; той посочи едно петно и я хвърли. Тихон я улови и даде на бюфетчика. Малката княгиня не беше болна; но князът й внушаваше непобедим страх и щом чу, че е в лошо настроение, реши да не излиза.
	— Боя се за детето — каза тя на m-lle Bourienne, — бог знае какво може да се случи от уплаха.
	Изобщо малката княгиня живееше в Ли`сие Гори постоянно с чувството на страх и на антипатия към стария княз, но не съзнаваше антипатията, защото страхът толкова преобладаваше, че тя не можеше да я чувствува. И от страна на княза имаше антипатия, но тя се заглушаваше от презрение. Като посвикна с живота в Ли`сие Гори, княгинята обикна особено m-elle Bourienne, по цели дни прекарваше с нея, викаше я да спи при нея, често говореше с нея за свекъра си и го критикуваше.
	— Il nous arrive du monde, mon prince*1 — каза m-lle Bourienne, като разгъваше с розовите си ръце бялата салфетка. — Son excellence le prince Kouraguine aves son fils, à ce que j’ai entendu?*2 — рече тя въпросително.
	[*1 Ще имаме гости, княже.]
	[*2 Доколкото чух, негово сиятелство княз Курагин със сина си?]
	— Хм… тоя excellence… е хлапак… аз го наредих на служба — каза оскърбено князът. — Но не мога да разбера за какво иде и синът. Княгиня Лизавета Карловна и княжна Маря знаят може би; но аз не зная за какво води тоя син тук. Не искам да зная. — И той погледна дъщеря си, която се изчерви.
	— Нещо не си добре ли? От страх пред министъра ли, както каза днес тоя дръвник Алпатич?
	— Не, mon père.*
	[* Татко.]
	Колкото и неуместно да беше попаднала m-lle Bourienne на тая тема за разговор, тя не спря и почна да бъбри за оранжериите, за красотата на новото цъфнало цветче и след супата князът се смекчи.
	Следобед той се отби при снаха си. Малката княгиня бе седнала при масичката и бъбреше с Маша, горничната. Като видя свекъра си, тя побледня.
	Малката княгиня много се бе променила. Сега тя беше по-скоро грозна, отколкото хубава. Бузите й бяха хлътнали, устната й — дигната нагоре, очите й — опънати надолу.
	— Да, някаква тежест — отговори тя на свекъра си, който я попита какво чувствува.
	— Не ви ли трябва нещо?
	— Не, merci, mon père.*
	[* Благодаря, татко.]
	— Е, добре, добре.
	Той излезе и отиде до официантската*. Алпатич, навел глава, стоеше в официантската.
	[* Стая, в която стоят слугите, прислужващи на трапезата. — Б.пр.]
	— Затрупан ли е, пътят?
	— Затрупан, ваше сиятелство; извинете ме, за Бога, само от глупост.
	Князът го прекъсна и се засмя със своя неестествен смях.
	— Е, добре, добре.
	Той му протегна ръка, която Алпатич целуна, и отиде в кабинета.
	Вечерта пристигна княз Василий. На _прешпекта_ (тъй казваха на проспекта) го посрещнаха кочияши и лакеи и прекараха с викове по нарочно засипания път шейната с багажа и неговата шейна до едното крило на зданието.
	За княз Василий и за Анатол бяха определени отделни стаи.
	Съблякъл жилетката си, Анатол седеше с ръце на кръста пред масата; в ъгъла на която: бе устремил усмихнат, втренчено и разсеяно своите прекрасни големи очи. Той смяташе целия си живот като непрекъсната забава, която някой неизвестно защо се е задължил да му нареди. Също така гледаше и сега на това отиване при злия старец и богатата грозна наследница. Той предполагаше, че всичко това може да излезе много хубаво и забавно. „А пък защо да не се оженя, щом е много богата? Това никога не вреди“ — мислеше Анатол.
	Той се обръсна, напарфюмира се грижливо и контешки, което му бе станало навик, и с вродения си добродушно-победоносен израз, дигнал високо красивата си глава, влезе в стаята при баща си. Около княз Василий шетаха двамата му камердинери, които го обличаха; самият той гледаше оживено наоколо си и кимна весело на влизащия Анатол, сякаш искаше да каже: „Тъй, такъв те искам!“
	— Не, шегата настрана, татко, много ли е грозна тя? А? — попита на френски той, като че продължаваше разговора, който неведнъж бяха водили през пътуването.
	— Стига глупости! Най-важното — гледай да бъдеш почтителен и благоразумен със стария княз.
	— Ако той почне да ме хока, ще си отида — каза Анатол. — Не мога да търпя тия старци. А?
	— Не забравяй, че за тебе всичко зависи от това.
	През това време в стаята на горничните не само се знаеше, че е пристигнал министърът със сина си, но и външният вид на двамата беше вече подробно описан. Княжна Маря седеше сама в стаята си и напразно се мъчеше да надвие вътрешното си вълнение.
	„Защо писаха, защо Лиза ми говори за това? Та то не може да стане! — казваше тя, като поглеждаше в огледалото. — Как ще вляза в салона? Дори и да ми хареса, сега не бих могла да се държа с него естествено.“ Ужас я обземаше само при мисълта за погледа на баща й.
	Малката княгиня и m-lle Bouriene бяха получили вече всички сведения от горничната, Маша — какъв румен, черновежд красавец бил министерският син, как татко му едва си тътрел нозете по стъпалата, а той, като орел, вземал по три стъпала наведнъж и изтичал след него. Като получиха тия сведения, малката княгиня и m-lle Bourienne, чиито оживено разговарящи гласове се чуваха още от коридора, влязоха в стаята на княжната.
	— Знаете ли, Marie, ils sont arrivés?* — каза малката княгиня, като се клатушкаше с корема си, и се отпусна тежко в креслото.
	[* Те пристигнаха. Мари.]
	Тя не беше сега с утринната си блуза, а в една от най-хубавите си рокли; главата й беше грижливо-натъкмена, а на лицето беше изписано оживление, но то не можеше да скрие отпуснатите и посърнали очертания на лицето. В тая премяна, която тя носеше обикновено във висшето общество в Петербург, още повече личеше колко много бе погрозняла. В премяната на m-lle Bourienne незабелязано се бе появило също някакво усъвършенствуване, което правеше нейното хубавичко, свежичко лице още по-привлекателно.
	— Eh bien, et vous restez comme vous êtes, chère princesse? — заговори тя. — On va venir annoncer, que ces messieurs sont au salon; il faudra descendre, et vous ne faites pas un petit brin de toilette!*
	[* Е, нима ще останете облечена, както сте сега? След малко ще дойдат да съобщят, че те са в салона; ще трябва да слезем долу и вие поне мъничко се постъкмете.]
	Малката княгиня стана от креслото, позвъни на горничната и бързо и весело почна да измисля премяна за княжна Маря и да я кара да се облече. Княжна Маря чувствуваше достойнството си оскърбено от това, че пристигането на наречения й кандидат я вълнува, но беше още по-оскърбена, че двете й приятелки дори не предполагаха, че можеше да бъде иначе. Да им кажеше колко се срамува за себе си и за тях, значеше да издаде вълнението си; освен това, ако откажеше да се премени, както те й предлагаха, това пък би предизвикало продължителни шеги и настоявания. Тя се изчерви, прекрасните й очи помръкнаха, лицето й се покри с петна и с некрасивото изражение на жертва, което най-често приемаше лицето й, тя се предаде във властта на m-lle Bourienne и на Лиза. Двете жени _съвсем искрено_ се грижеха да я направят красива. Тя беше толкова грозна, че нито на една от двете не можеше да мине през ум мисъл за съперничество с нея; и затуй съвсем искрено, с наивното и твърдо убеждение на жените, че хубавото облекло може да направи лицето красиво, започнаха да я обличат.
	— Не, наистина, ma bonne amie*1, тая рокля не е хубава — думаше Лиза, като поглеждаше княжната отдалеч и отстрана, — кажи да ти дадат, ти имаш там една масака*2. Така де! Ами че може би сега се решава съдбата ти. А тази е много светла, не е хубава, не, не е хубава!
	[*1 Мила приятелко.]
	[*2 Тъмночервен плат. — Б.пр.]
	Не роклята, а лицето и цялата фигура на княжната не бяха хубави, но m-lle Bourienne и малката княгиня не чувствуваха това; на тях все им се струваше, че ако на косите, вчесани нагоре, се сложи синя панделка и върху кафявата рокля се метне син шарф и така нататък, всичко ще стане хубаво. Те забравяха, че уплашеното лице и фигурата не могат да се променят и затова, колкото и да променяха вида на рамката и украсата на това лице, самото лице си оставаше жалко и некрасиво. След две-три промени на облеклото, изтърпени покорно от княжна Маря, тъкмо когато тя, вчесана нагоре (което съвсем променяше и загрозяваше лицето и), беше със син шарф и празнична рокля-масака, малката княгиня я обиколи два пъти, оправи с малките си ръчички тук — някоя гънка на роклята, там — подръпна шарфа и я изгледа, като навеждаше глава, ту от едната, ту от другата страна.
	— Не, тая не бива — каза тя решително и плесна с ръце. — Non, Marie, décidément ça ne vous va pas. Je vous aime mieux dans votre petite robe grise de tous les jours. Non, de grâce, faites cela pour moi*. Катя — каза тя на горничната, — донеси на княжната сивичката рокля и ще видите, m-lle Bourienne, как хубаво ще я наредя — рече тя, усмихната от предвкусване на артистична радост.
	[* Не, Мари, тая рокля съвсем не ви отива. Аз много повече ви харесвам във вашата сивичка всекидневна рокличка; моля ви се, направете това за мене.]
	Но когато Катя донесе поръчаната рокля, княжна Маря продължаваше да седи неподвижно пред огледалото, загледана в лицето си, и видя в огледалото, че очите й са пълни със сълзи и че устата й трепери, готова да се разридае.
	— Voyons, chère princesse — каза m-lle Bourienne, — encore un petit effort.*
	[* Хайде, княжна, още едно малко усилие.]
	Малката княгиня взе роклята от ръцете на горничната и се приближи до княжна Маря.
	— Не, сега ще го направим просто, мило — каза тя.
	Нейният глас, гласовете на m-lle Bourienne и на Катя, която се засмя на нещо, се сливаха във весел бъбреж, подобен на птиче пеене…
	— Non, laissez-moi* — каза княжната.
	[* Не, оставете ме.]
	И гласът й звучеше с такава сериозност и с такова страдание, че мълвежът на птиците веднага замлъкна. Те погледнаха изпълнените със сълзи и мисъл големи прекрасни очи, които ги гледаха открито и умолително, и разбраха, че е безполезно и дори жестоко да настояват.
	— Au moins changez de coiffure* — каза малката княгиня. — Je vous disais — рече укорно тя на m-lle Bourienne, — Marie a une de ces figures, auxquelles ce genre de coiffure ne va pas de tout. Mais de tout, de tout. Changez de grâce.**
	[* Поне променете прическата.]
	[** Аз ви казах, че лицето на Мари е от ония лица, на които тая прическа съвсем не отива. Моля ви се, променете я.]
	— Laissez-moi, laissez-moi, tout ça m’est parfaitement égal* — отговори гласът, който едва сдържаше сълзите.
	[* Оставете ме, оставете ме, мене ми е все едно.]
	M-lle Bourienne и малката княгиня трябваше да си признаят сами, че в тоя вид княжна Маря беше много грозна, по-грозна от всякога; но беше вече късно. Тя ги гледаше с изражението, което те познаваха, изражение на размисъл и тъга. Това изражение не им вдъхваше страх от княжна Маря. (Тя никому не вдъхваше това чувство.) Но те знаеха, че когато по лицето й се явяваше това изражение, тя биваше мълчалива и непоколебима в решенията си.
	— Vous changerez, n’est-ce pas?* — каза Лиза и когато княжна Маря не отговори нищо, Лиза излезе от стаята.
	[* Ще я промените, нали?]
	Княжна Маря остана сама. Тя не изпълни желанието на Лиза и не само не промени прическата си, но и не се погледна в огледалото. Навела безсилно очи и отпуснала ръце, седеше мълчаливо и мислеше. Тя си представяше своя съпруг, мъж, същество силно, по-властно от нея и неизвестно защо, привлекателно, което изведнъж я пренася в своя, съвсем друг, щастлив свят. _Свое_ дете, такова, каквото бе видяла вчера у дъщерята на дойката — представяше си го на собствените си гърди. Мъжът й е застанал и гледа нежно нея и детето. „Не, това е невъзможно, аз съм прекалено грозна“ — мислеше тя.
	— Заповядайте за чая. Князът сега ще излезе — каза през вратата гласът на горничната.
	Тя се опомни и ужаси от онова, което мислеше. И преди да отиде долу, стана, влезе в стаята с иконите, устреми поглед към осветения от кандилото черен лик на голямата икона на Спасителя и остана няколко минути пред него с молитвено събрани ръце. Мъчително съмнение изпълваше душата на княжна Маря. Възможна ли е за нея радост от любов, от земна любов към мъж? В помислите за брак княжна Маря си мечтаеше и за семейно щастие, и за деца, но най-голямата, най-силната й затаена мечта беше за земна любов. Колкото повече се мъчеше тя да скрива това чувство от другите и дори от себе си, толкова по-силно биваше то. „Боже мой — думаше си тя, — как да потисна в сърцето си тия мисли, вдъхвани от дявола? По какъв начин, да се откажа така, завинаги от злите помисли, че да мога спокойно да изпълнявам твоята воля?“ И щом отправи тоя въпрос, бог вече й отговори в нейното собствено сърце: „Не желай нищо за себе си; не търси, не се вълнувай, не завиждай. Бъдещето на хората и твоята съдба трябва да ти бъдат неизвестни; но живей така, че да бъдеш готова за всичко. Ако Богу бъде угодно да те изпита в брачните задължения, бъди готова да изпълниш волята му.“ С тая успокоителна мисъл (но все пак с надежда, че нейната забранена, земна мечта ще се изпълни) княжна Маря въздъхна, прекръсти се и слезе долу, без да мисли нито за роклята си, нито за прическата, нито как ще влезе и какво ще каже. Какво можеше да значи всичко това в сравнение с предопределеното от Бога, без чиято воля не ще падне ни един косъм от човешката глава.



	IV

	Когато княжна Маря влезе в стаята, княз Василий със сина си бяха вече в салона и разговаряха с малката княгиня и с m-lle Bourienne. Когато тя влезе със своя тежък вървеж, стъпвайки на пети, мъжете и m-lle Bourienne се привдигнаха, а малката княгиня я посочи на мъжете и каза: „Voilà Marie!“* Княжна Маря виждаше всичките, и то ги виждаше подробно. Тя виждаше лицето на княз Василий, което при вида на княжната стана за миг сериозно-неподвижно и веднага се усмихна, и лицето на малката княгиня, която с любопитство четеше по лицата на гостите впечатлението, което ще им направи Marie. Тя виждаше и m-lle Bourienne с нейната панделка и красиво лице, и оживен като никога поглед, устремен към _него_; но тя не можа да види _него_, виждаше само нещо голямо, ярко и прекрасно, което тръгна към нея, когато тя влезе в стаята. Изпърво до нея се приближи княз Василий и тя целуна плешивата му глава, приведена над ръката й, и отговори, на думите му, че, напротив, много добре го помни. След това до нея се приближи Анатол. Тя все още не го виждаше. Само почувствува нежната ръка, която хвана здраво нейната, и едва досегна бялото чело, над което бяха пригладени с помада прекрасни руси коси. Когато го погледна, неговата красота я порази. Пъхнал палеца на дясната си ръка зад закопчаното копче на мундира, с изпъчени напред гърди, с гръб назад, като поклащаше единия си крак, дръпнат малко встрани и навел леко глава, Анатол гледаше мълком и весело княжната и личеше, че съвсем не мисли за нея. Анатол не беше съобразителен, бърз и красноречив в приказките си, но затова пък имаше скъпоценната за висшето общество способност — спокойствието и несмущаваната от нищо самоувереност. Ако несамоуверен човек млъкне при първо запознаване и покаже, че съзнава неприличието на това мълчание и че желае да каже каквото и да е — ще бъде лошо; но Анатол мълчеше и клатеше крак, загледан весело в прическата на княжната. Явно бе, че можеше много дълго да мълчи тъй спокойно. „Ако това мълчание стеснява някого, разговаряйте, а мене не ми се иска“ — сякаш казваше целият му вид. Освен това в обноските си с жените Анатол имаше оня начин на държане, който най-много поражда у жените любопитство, страх и дори любов — държане с презрително съзнание за собственото си превъзходство. Със своя вид той като че им казваше: „Знам ви аз, знам, и защо ще си губя времето с вас? А пък вие бихте били доволни!“ Когато се срещаше с жени, той може би не мислеше тъй (и дори навярно не мислеше, защото изобщо малко мислеше), но имаше такъв вид и такъв начин на държане. Княжната почувствува това и сякаш за да му покаже, че не смее и да помисли да го занимава със себе си, заговори със стария княз. Разговорът стана общ и оживен благодарение на гласеца на малката княгиня и на устничката й с мустачета, която се дигаше над белите й зъби. Тя посрещна княз Василий по оня шеговит начин, който често се употребява от бъбриво-веселите хора и който се състои в това, че между човека, с когото се държиш така, и тебе самия се предполагат някакви отдавна установени шегички и весели, отчасти съвсем не на всички известни забавни спомени, докато никакви такива спомени няма, както ги нямаше и между малката княгиня и княз Василий. Княз Василий драговолно влезе в тоя тон; малката княгиня въвлече в тия спомени за несъществували никога смешни случки и Анатол, когото тя почти не познаваше. M-lle Bourienne също споделяше тия общи спомени и дори княжна Маря с удоволствие се почувствува вмъкната в тия весели спомени.
	[* Ето Мари.]
	— Сега поне напълно ще разполагаме с вас, мили княже — каза на княз Василий, разбира се, на френски малката княгиня, — не като на нашите вечери у Anette, дето вие винаги гледахте да избягате. Помните ли, cette chère Anette!*
	[* Тая мила Анет!]
	— Ах, но вие няма да захванете да говорите за политика като Anette!
	— Ами нашата чайна масичка!
	— О, да!
	— Защо вие никога не идвахте у Anette? — обърна се малката княгиня към Анатол. — А! Знам, знам — каза тя, като смигна, — брат ви Иполит ми разправя за вашите подвизи. О! — тя му се закани с пръстче. — Знам за вашите лудории и в Париж!
	— А той, Иполит, не ти ли е казвал — рече княз Василий (като се обърна към сина си и хвана княгинята за ръката, сякаш тя искаше да избяга, а той едва бе успял да я задържи), — не ти ли е казвал как самият той, Иполит, вехнеше по милата княгиня и как тя le mettait à la porte*?
	[* Го е изгонвала от къщи.]
	— Oh! C’est la perle des femmes, princesse!* — каза той на княжната.
	[* Ах, тя е бисерът на жените, княжна.]
	От своя страна при думата Париж m-lle Bourienne не пропусна случая да се намеси също в общия разговор около спомените.
	Тя си позволи да попита отдавна ли Анатол е напуснал Париж и дали му се е харесал тоя град. Анатол на драго сърце отговаряше на французойката, усмихваше се, като я гледаше, и приказваше с нея за отечеството й. Когато видя хубавичката Bourienne, Анатол реши, че и тук, в Ли`сие Гори, няма да му бъде отегчително. „Доста е хубавичка! — помисли той, като я оглеждаше. — Доста е хубавичка тая demoiselle de compagnie*. Надявам се, че когато се омъжи за мене, тя ще я вземе със себе си — помисли той. — La petite est gentille.“**
	[* Компаньонка.]
	[** Малката е хубавичка.]
	Старият княз се обличаше в кабинета си, без да бърза, мръщеше се и обмисляше какво да прави. Пристигането на гостите го ядоса. „За какво ми са княз Василий и синчето му? Княз Василий е дърдорко, празен човек, и синът ще е някоя стока“ — мърмореше си той. Ядосваше го, че пристигането на тия гости повдигаше в душата му нерешения, постоянно потискан въпрос, въпроса, по който старият княз винаги лъжеше самия себе си. Тоя въпрос беше дали ще се реши да се раздели някой ден с княжна Маря и да я даде на съпруг. Князът никога не се решаваше да си зададе тоя въпрос направо, тъй като предварително знаеше, че ще отговори по справедливост, а справедливостта противоречеше на нещо по-голямо от чувството, на цялата възможност да живее. За княз Николай Андреевич животът без княжна Маря, макар че той сякаш не я скъпеше много, бе немислим. „И защо й трябва да се омъжва? — мислеше той. — Сигурно за да бъде нещастна. Ето, Лиза е омъжена за Андрей (а сега, струва ми се, мъчно може да се намери по-добър мъж), но нима тя е доволна от съдбата си? И кой ще я вземе по любов? Грозна, тромава. Ще я вземат за връзките, за богатството й. А нима не живеят и неомъжени моми? Дори по-щастливо!“ Тъй мислеше княз Николай Андреевич, докато се обличаше, ала в същото време винаги отлаганият въпрос искаше незабавно решение. Княз Василий бе довел сина си очевидно с цел да направи предложение и навярно днес-утре ще поиска пряк отговор. Името и положението му в обществото е прилично. „Че какво, аз не съм против — думаше сам на себе си князът, — стига той да я заслужава. Тъкмо това ще видим.“
	— Тъкмо това ще видим — каза гласно той. — Тъкмо това ще видим.
	И както всеки път той влезе в салона с бодри стъпки, хвърли бърз поглед към всички, забеляза и промяната в роклята на малката княгиня, и панделката на Bourienne, и извънредно грозната прическа на княжна Маря, и усмивките на Bourienne и Анатол, и самотността на неговата княжна сред общия разговор. „Нагиздила се като глупачка! — помисли той, като погледна злобно дъщеря си. — Срам няма! А той не иска и да я знае!“
	Той се приближи до княз Василий.
	— Е, здравей, драго ми е, че те виждам.
	— За скъп приятел и на край света отивам — каза княз Василий както винаги бързо, самоуверено и свойски. — Ето по-малкия ми син, моля ви да бъдете добър към него.
	Княз Николай Андреевич огледа Анатол.
	— Юначага, юначага! — каза той. — Хайде, ела да ме целунеш. — И приближи бузата си.
	Анатол целуна стареца и го погледна и любопитно, и съвсем спокойно, като очакваше да види скоро ли ще направи някоя чудатост, както бе казал баща му.
	Княз Николай Андреевич седна на обикновеното си място в ъгъла на дивана, приближи до себе си едно кресло за княз Василий, посочи му го и почна да го разпитва за политически събития и за новини. Изглеждаше, че слуша с внимание какво разправя княз Василий, но непрестанно поглеждаше княжна Маря.
	— Та, значи, от Потсдам съобщават? — повтори той последните думи на княз Василий и изведнъж стана и се приближи до дъщеря си.
	— За гостите ли си се пременила тъй, а? — каза той. — Хубава си, много си хубава. Ти за пред гостите си се вчесала по нов начин, а пък аз пред гостите ти казвам — друг път да не смееш да обличаш други рокли, без да ме питаш.
	— Аз съм виновна, mon père* — застъпи се за княжната малката княгиня, като се изчерви.
	[* Татко.]
	— Вие правете, каквото си щете — каза княз Николай Андреич, като направи реверанс пред снаха си, — но тя няма защо да се обезобразява, и без това е грозна.
	И отново седна на мястото си, без да обръща повече внимание на дъщеря си, която почти бе разплакал.
	— Напротив, тая прическа много отива на княжната — каза княз Василий.
	— Е, драги, млади княже, как го казват? — рече княз Николай Андреевич, като се обърна към Анатол. — Ела тук да поприказваме да се опознаем.
	„Сега почва забавата“ — помисли Анатол и приседна усмихнат до стария княз.
	— Та ето какво: казват, че вие, мой мили, сте се образовали в чужбина. Не тъй, както нас с баща ти псалт ни е учил на четмо и писмо. Кажете ми, мой мили, сега в конната гвардия ли служите? — попита старецът, като погледна отблизо и втренчено Анатол.
	— Не, минах в армията — отговори Анатол, който едва сдържаше смеха си.
	— А! Хубаво. Значи, искате, мили, да служите на царя и на отечеството ли? Сега е военно време. Такъв юнак трябва да служи, да служи. Е, как, на фронта ли?
	— Не, княже. Нашият полк тръгна вече. А аз се числя… Татко, де се числя аз? — обърна се Анатол със смях към баща си.
	— Чудесно служи, чудесно. Де се числя! Ха-ха-ха! — разсмя се княз Николай Андреевич.
	И Анатол се засмя още по-високо. Изведнъж княз Николай Андреевич се намръщи.
	— Хайде, върви си — каза той на Анатол. Анатол усмихнат се приближи отново до дамите.
	— Значи, ти си ги възпитавал там в чужбина, княз Василий? А? — обърна се старият княз към княз Василий.
	— Правех, каквото можех; и ще ви кажа, че тамошното възпитание е много по-добро от нашето.
	— Да, днес всичко е друго, всичко е поновому. Юначага момък! Юначага! Хайде, ела в моята стая.
	Той хвана княз Василий под ръка и го поведе за кабинета си.
	Когато остана насаме с княза, княз Василий тутакси му съобщи желанието и надеждите си.
	— Какво мислиш — каза ядосано старият княз, — че аз не я пускам, че не мога да се отделя от нея? Въобразяват си! — изрече той сърдито. — А пък аз и утре мога да я омъжа! Само ще ти кажа, че искам по-добре да опозная зет си. Нали знаеш моите правила: всичко на открито! Утре пред тебе ще я попитам иска ли и тогава нека той поживее тук. Нека поживее, а пък аз ще го погледам. — Князът измрънка презрително. — Нека се омъжи, все ми е едно — извика той със същия пронизителен тон, с който викаше, когато се сбогуваше със сина си.
	— Нека ви кажа направо — рече княз Василий с тон на хитър човек, убеден, че е безполезно да хитрува пред проницателния си събеседник. — Защото вие виждате същината на хората. Анатол не е гений, но е честен, добър момък, прекрасен син и роднина.
	— Добре, добре, ще видим.
	Както става винаги със самотните жени, които са живели дълго без мъжко общество, и трите жени в къщата на княз Николай Андреевич, щом се появи Анатол, почувствуваха еднакво, че до тоя миг техният живот не е бил живот. Мигновено способността и на трите да мислят, да чувствуват и да наблюдават се удесетори, сякаш животът им, който досега бе протичал в мрак, изведнъж се озари от нова, изпълнена със значение светлина.
	Княжна Маря не мислеше вече и не се сещаше за лицето и прическата си. Красивото, открито лице на човека, който щеше може би да стане неин мъж, поглъщаше изцяло вниманието й. Той й се струваше добър, храбър, решителен, мъжествен и великодушен. Тя беше убедена в това. Във въображението й непрестанно се раждаха хиляди мечти за бъдещия й семеен живот. Тя ги отпъждаше и се мъчеше да ги скрие.
	„Но не съм ли много студена с него? — мислеше княжна Маря. — Аз се мъча да се сдържам, защото в глъбините на душата си се чувствувам вече премного близка до него; но нали той не знае всичко, което мисля за него, и може да си въобрази, че ми е неприятен.“
	И княжна Маря се мъчеше, но не умееше да бъде любезна с новия гостенин.
	„La pauvre fille! Elle est diablement laide“* — мислеше за нея Анатол.
	[* Клетото момиче, то е страшно грозно.]
	M-lle Bourienne, също докарана до извънредно силно възбуждение от пристигането на Анатол, мислеше в друга насока. Красивата млада девойка, без определено положение в обществото, без роднини и приятели и дори без родина, разбира се, не смяташе да посвети целия си живот в служене на княз Николай Андреич, да му чете книги и да другарува с княжна Маря. M-lle Bourienne очакваше отдавна оня руски княз, който веднага ще съумее да оцени нейното превъзходство над руските грозни, лошо облечени и тромави княжни, ще се влюби в нея и ще я отведе със себе си; и ето тоя руски княз най-сетне пристигна. M-lle Bourienne си имаше една история, която бе чула от леля си и сама бе допълнила и която обичаше да повтаря във въображението си. То беше история, в която на една съблазнена девойка се явява нейната клета майка, sa pauvre mère, и я укорява, че без брак се е отдала на мъж. M-lle Bourienne често до сълзи се трогваше и си представяше, че разправя тази история _нему_, на съблазнителя. Сега този _той_, истински руски княз, се беше явил. Той ще я отведе със себе си, после ще се яви ma pauvre mère* и той ще се ожени за нея. Така се очертаваше в главата на m-lle Bourienne цялата й бъдеща история тъкмо когато тя разговаряше с него за Париж. M-lle Bourienne не се ръководеше от сметки (дори за миг тя не обмисляше какво трябва да прави), но всичко туй отдавна бе готово в нея и сега само се бе събрало около появилия се Анатол, на когото тя желаеше и се мъчеше да се хареса колкото се може повече.
	[* Клетата ми майка.]
	Малката княгиня като стар полкови кон, щом чу тръбата, несъзнателно и забравяйки положението си, почна да се готви за обикновения галоп на кокетство без каквато и да е задна мисъл или борба, а с наивна, лекомислена веселост.
	А Анатол, макар че в женското общество се държеше обикновено като човек, комуто е дотегнало тичането на жените подире му, чувствуваше тщеславно удоволствие, като виждаше влиянието си върху тия три жени. Освен това той почваше да усеща към хубавичката и предизвикателна Bourienne страстно, животинско чувство, което извънредно бързо го обхващаше и го подбуждаше към най-груби и смели постъпки.
	След чая компанията мина в диванната и помолиха княжната да посвири на клавикорд. Анатол се облакъти срещу нея, до m-lle Bourienne, и очите му, засмени и радостни, гледаха княжна Маря. Княжна Маря с мъчително и радостно вълнение чувствуваше неговия поглед върху себе си. Любимата соната я пренасяше в най-интимно поетичен свят, а погледът, който усещаше върху себе си, придаваше на тоя свят още по-голяма поетичност. А пък погледът на Анатол, макар и устремен в нея, не беше за нея: той следеше движенията на крачето на m-lle Bourienne, което в това време досягаше с крака си под пианото. M-lle Bourienne също гледаше княжната и в нейните прекрасни очи също така личеше едно ново за княжна Маря изражение на изплашена радост й надежда.
	„Колко ме обича! — мислеше княжна Маря. — Колко съм щастлива сега и колко щастлива мога да бъда с такава приятелка и с такъв мъж! Нима наистина мъж?“ — мислеше тя, като не смееше да го погледне в лицето, чувствувайки все същия поглед, устремен върху нея.
	Вечерта, след вечерята, когато почнаха да се разотиват, Анатол целуна ръка на княжната. Тя сама не разбра отде взе тая смелост, но погледна направо приближилото се до късогледите и очи прекрасно лице. След княжната той се приближи да целуне ръка и на m-lle Bourienne (това беше неприлично, но той правеше всичко тъй самоуверено и просто) и m-lle Bourienne се изчерви и погледна уплашено княжната.
	„Quelle délicatesse!* — помисли княжната. — Нима Améle (тъй се казваше m-lle Bourienne) мисли, че мога да ревнувам от нея и да не ценя нейната чиста нежност и преданост към мене?“ — Тя се приближи до m-lle Bourienne и силно я целуна. Анатол поиска да целуне ръка на малката княгиня.
	[* Каква деликатност.]
	— Non, non, non! Quand votre père m écrira, que vous vous conduisez bien, je vous donnerai ma main à baiser. Pas avant.*
	[* Не, не, не! Когато баща ви ми пише, че се държите добре тогава ще ви дам да ми целунете ръка. Не по-рано.]
	Тя дигна пръстчетата и усмихната излезе от стаята.



	V

	Всички се разотидоха, но освен Анатол, който заспа веднага щом си легна, през тая нощ никой дълго не заспиваше.
	„Нима той е моят съпруг, именно тоя чужд, красив, добър мъж; главното — добър“ — мислеше княжна Маря и я обзе страх, какъвто почти никога не бе изпитвала. Тя се страхуваше да погледне наоколо си; струваше й се, че там, в тъмния ъгъл, зад паравана, стои някой. И тоя някой беше той — дяволът, и той бе тоя мъж с бяло чело, черни вежди и румена уста.
	Тя позвъни на горничната и я помоли да дойде да спи в нейната стая.
	Тая вечер m-lle Bourienne дълго се разхожда из зимната градина, като напразно очакваше някого и ту се усмихваше някому, ту до сълзи се трогваше от въображаемите думи на pauvre mère*, която я укоряваше за нейното падение.
	[* Клетата майка.]
	Малката княгиня мърмореше на горничната, че леглото й било неудобно. Не можеше да легне нито на една страна, нито по очи. Все й беше тежко и неудобно. Пречеше й коремът. Тъкмо днес той й пречеше повече от всеки друг път, защото присъствието на Анатол я бе пренесло по-живо в друго време, когато това го нямаше и когато постоянно й биваше леко и весело. Тя седеше в креслото по нощна блузка и шапчица. Катя, сънлива и с разрошена плитка, за трети път отупваше и обръщаше тежката пухена постеля, като мърмореше.
	— Нали ти казах, че е само буци и дупки — повтаряше малката княгиня, — и самата аз искам да заспя; значи, не съм виновна. — И гласът й затрепери като на дете, което е готово да заплаче.
	Старият княз също не спеше. В съня си Тихон чуваше как той ядосано се разхождаше и сумтеше недоволно. На стария княз му се струваше, че бе оскърбен заради дъщеря си. Най-болезнено оскърбление, защото се отнасяше не за него, а за другиго, за дъщеря му, която той обичаше повече от себе си. Той си бе казал, че отново ще обмисли цялата тая работа и ще реши онова, което е справедливо и което трябва да направи, но вместо туй само повече се раздразваше.
	„Яви се първият срещнат човек — и забрави и баща, и всичко и тича, сресва се нагоре и върти опашка, и не прилича на себе си! На драго сърце ще зареже баща си! А знаеше, че ще забележа това. Фр… фр… фр… Та нима не виждам, че тоя глупец гледа само Буриенката (трябва да я изпъдя)! И как няма ей толкова гордост, че да разбере това! Ако няма гордост за себе си, поне заради мене. Трябва да й се покаже, че тоя дръвник и не помисля за нея, а само гледа Bourienne. Тя няма гордост, но аз ще й покажа това…“
	Ако кажеше на дъщеря си, че тя се мами, че Анатол има намерение да ухажва Bourienne, старият княз знаеше, че ще раздразни самолюбието на княжна Маря и онова, което желаеше (да не се разделя с дъщеря си), ще бъде спечелено и затуй се успокои засега. Той викна Тихон и почна да се съблича.
	„Кой дявол ги домъкна! — мислеше той, когато Тихон обличаше с нощница неговото мършаво старческо тяло, обрасло по гърдите с побелели косми. — Не съм ги канил. Дойдоха да разстроят моя живот. А малко ми остава още.“
	— По дяволите! — измърмори той, когато главата му бе още покрита с нощницата.
	Тихон знаеше навика на княза да изказва понякога мислите си гласно и затуй с непроменено лице посрещна въпросително-сърдития поглед на лицето, което се показа изпод нощницата.
	— Легнаха ли? — попита князът.
	Както всички добри лакеи, Тихон по усет разбираше накъде са насочени мислите на господаря му. Той се досети, че го попитаха за княз Василий й сина му.
	— Благоволиха да легнат и угасиха, ваше сиятелство.
	— Няма за какво, няма за какво… — избърбори бързо князът, пъхна нозе в пантофите и ръце в ръкавите на халата и тръгна към дивана, на който спеше.
	Макар че Анатол и m-lle Bourienne не си бяха казали нищо, те напълно се разбраха по първата част на романа преди появата на pauvre mère, разбраха, че трябва да си кажат скритом много неща и затова от заранта търсеха случай да се видят насаме. Тъкмо когато княжната бе отишла в установения час при баща си, m-lle Bourienne се срещна с Анатол в зимната градина.
	В тоя ден княжна Маря се приближаваше до вратата на кабинета с особен трепет. Струваше й се, че не само всички знаят, че днес ще се реши съдбата й, но че знаят и какво мисли тя за това. Тя видя това изражение по лицето на Тихон и по лицето на камердинера на княз Василий, когото срещна с гореща вода по коридора и който дълбоко й се поклони.
	Тая сутрин старият княз бе извънредно ласкав и внимателен към дъщеря си. Княжна Маря добре знаеше това изражение на внимание. То беше същото изражение, което се явяваше по лицето му, когато слабите му ръце се свиваха в юмрук от раздразнение затова, че княжна Маря не разбира някоя аритметическа задача и той ставаше, отдалечаваше се от нея и с тих глас повтаряше няколко пъти едни и същи думи.
	Той тутакси пристъпи към работата и почна разговора, като й говореше на „вие“.
	— Направиха ми предложение относно вас — каза той, като се усмихваше неестествено. — Вие, мисля, сте се досетили — продължи той, — че княз Василий пристигна тук, като доведе възпитаника си (кой знае защо, княз Николай Андреич наричаше Анатол възпитаник) не за моите черни очи. Вчера ми направиха предложение относно вас. А тъй като вие знаете моите правила, аз се отнасям към вас.
	— Как трябва да ви разбирам, mon père? — промълви княжната, която ту пребледняваше, ту се изчервяваше.
	— Как да ме разбираш! — извика сърдит бащата. — Княз Василий те харесва за снаха и ти прави предложение за възпитаника си. Ето как трябва да ме разбираш, как да ме разбираш?! А пък аз питам тебе.
	— Не знам какво мислите вие, mon père — промълви шепнешком княжната.
	— Аз? Аз? Че какво аз? Мене не ме бъркайте, няма аз да се омъжвам. Какво _вие_ мислите? Ей това е желателно да се знае.
	Княжната виждаше, че баща й не гледа с добро око на тая работа, но в същия миг й хрумна, че сега или никога ще се реши съдбата й. Тя наведе очи, за да не вижда погледа, под влиянието на който чувствуваше, че не може да мисли, а може по навик само да се подчинява, и каза:
	— Аз желая само едно — да изпълня вашата воля — рече тя, — но ако трябва да кажа желанието си…
	Тя не можа да довърши. Князът я прекъсна.
	— Прекрасно! — викна той. — Той ще те вземе със зестрата, но ще вземе и mademoiselle Bourienne. Тя ще бъде съпругата, а ти…
	Князът се спря. Той видя впечатлението, което направиха на дъщеря му тия думи. Тя бе навела глава и щеше да заплаче.
	— Недей, недей, аз се шегувам, шегувам се — каза той. — Не забравяй, княжна, едно нещо: аз държа за принципа, че момата има пълно право да избира. И ти давам свобода. Не забравяй едно нещо: от твоето решение зависи щастието на твоя живот. За мене няма защо да се приказва.
	— Но аз не знам… mon père.
	— Няма какво да се приказва! На него му заповядат, той ще се жени не само за тебе, но и за която й да е, а ти си свободна да избираш… Иди в стаята си, обмисли и след един час ела при мене и кажи пред него: да или не. Знам, че ще почнеш да се молиш. Ех, щом искаш, моли се. Само че по-добре ще е да помислиш. Върви си.
	— Да или не, да или не, да или не! — още викаше той, когато княжната, олюлявайки се като в мъгла, бе излязла вече от кабинета.
	Нейната съдба се бе решила — и то се бе решила щастливо. Но онова, което баща й бе казал за m-lle Bourienne, това загатване беше ужасно. Може и да не беше истина, ала все пак беше ужасно и тя не можеше да не мисли за това. Тя вървеше през зимната градина право пред себе си, без да вижда и чува каквото и да е, когато изведнъж познатото шепнене на m-lle Bourienne я сепна. Тя дигна глава и видя на две крачки от себе си Анатол, който прегръщаше французойката и й шепнеше нещо. Със страшно изражение по красивото си лице Анатол погледна към княжна Маря и в първия миг не дръпна ръка от кръста на m-lle Bourienne, която не я виждаше.
	„Кой е? Защо? Почакайте!“ — сякаш казваше лицето на Анатол. Княжна Маря ги гледаше мълчаливо. Тя не можеше да разбере това. Най-сетне m-lle Bourienne извика и избяга. Анатол с весела усмивка се поклони на княжна Маря, като че я канеше да се посмее на тая чудновата случка, сви рамене и мина през вратата за стаята си.
	След един час Тихон дойде да повика княжна Маря. Той я повика при княза и добави, че и княз Василий Сергеич е там. Когато Тихон дойде, княжната седеше на дивана в стаята си и държеше в прегръдките си плачещата m-lle Bourienne. Княжна Маря я милваше мълчаливо по главата. Прекрасните очи на княжната с всичкото свое предишно спокойствие и лъчезарност гледаха с нежна обич и съжаление хубавичкото личице на m-lle Bourienne.
	— Non, princesse, je suis perdue pour toujours dans votre coeur* — думаше m-lle Bourienne.
	[* Не, княжна, аз загубих завинаги вашето разположение.]
	— Pourquoi? Je vous aime plus, que jamais — каза княжна Маря — et je tâcherai de faire tout ce qui est en mon pouvoir pour votre bonheur.*
	[* Защо? Аз ви обичам повече от когато и да било и ще се опитам да сторя всичко, което зависи от мене, за вашето щастие.]
	— Mais vous me méprisez, vous si pure, vous ne comprendrez jamais cet égarement de la passion. Ah, ce n est que ma pauvre mère.*
	[* Но вие ме презирате, толкова чиста, вие никога не ще разберете това увлечение на страстта. Ах, клетата ми майка…]
	— Je comprends tout* — отговори княжна Маря, усмихната тъжно. — Успокойте се, мила. Аз отивам при баща си — рече тя и излезе.
	[* Аз разбирам всичко.]
	Когато княжна Маря влезе, княз Василий, метнал високо крак върху крак, с табакерка в ръце, беше като че разчувствуван до немай-къде, но в същото време като че сам съжаляваше и се смееше на своята чувствителност и седеше с усмивка на умиление. Той бързо поднесе към носа си щипка емфие.
	— Ah, ma bonne, ma bonne* — каза той, като ставаше, и хвана двете й ръце. Въздъхна и добави: — Le sort de mon fils est en vos mains. Décides, ma bonne, ma chère, ma douce Marie, que j’ai toujours aimée, comme ma fille.**
	[* Ах, мила, мила.]
	[** Съдбата на моя син е във ваши ръце. Решете, мила моя, скъпа моя, нежна моя Мари, която винаги съм обичал като своя дъщеря.]
	Той се отдръпна. Истинска сълза се появи в очите му.
	— Фр… фр… — сумтеше недоволно княз Николай Андреевич. — От името на своя възпитаник… своя син, князът ти прави предложение. Искаш ли, или не искаш да станеш жена на княз Анатол Курагин? Кажи: да или не! — изкрещя той. — А след това аз си запазвам правото да кажа своето мнение. Да, моето мнение и само моето мнение — добави княз Николай Андреевич, като се обръщаше към княз Василий и отговаряше на неговото умолително изражение. — Да или не?
	— Моето желание, mon père, е да не ви оставя никога, да не отделям никога моя живот от вашия. Не искам да се омъжвам — каза тя решително и погледна с прекрасните си очи княз Василий и баща си.
	— Глупости, празна работа! Глупости, глупости, глупости! — каза княз Николай Андреич, като се намръщи, хвана дъщеря си за ръката, наведе я до себе си и не я целуна, но само склони чело до нейното, досегна я и тъй стисна ръката й, която държеше, че княжната се смръщи и извика.
	Княз Василий стана.
	— Ma chère, je vous dirai que c’est un moment que je n’oublierai jamais, jamais; mais, ma bonne, est-ce que vous ne nous donnerez pas un peu d’espérance de toucher ce coeur si bon, si généreux. Dites, que peut-être… L’avenir est si grand. Dites: peut-être.*
	[* Мила моя, ще ви кажа, че никога не ще забравя тая минута. Но, добра моя, дайте ни поне малка надежда да трогнем това тъй добро и великодушно сърце. Кажете: може би… Бъдещето е тъй голямо. Кажете: може би.]
	— Княже, това, което казах, е всичко, каквото има в сърцето ми. Благодаря за честта, но никога няма да бъда жена на вашия син.
	— Е, свършено, мили мой. Много ми е драго, че те видях, много ми е драго, че те видях. Иди си в стаята, княжна, иди си — каза старият княз. — Много, много ми е драго, че те видях — повтори той, прегръщайки княз Василий.
	„Моето призвание е друго — мислеше си княжна Маря, — моето призвание е да бъда щастлива с друго щастие, щастието на обичта и на самопожертвуванието. И каквото и да ми струва, ще създам щастие на клетата Амелия. Тя тъй страстно го обича. Тъй страстно се разкайва. Всичко ще сторя, за да уредя брака й с него. Ако той не е богат, аз ще й дам средства, ще помоля баща си, ще помоля Андрей. Когато тя стане негова жена, ще бъда тъй щастлива. Тя е толкова нещастна, чужда, самотна, без помощ! И, Боже мой, колко страстно го обича, щом можа толкова да се забрави. Може би и аз бих направила същото!…“ — мислеше княжна Маря.



	VI

	Ростови дълго време нямаха известия за Николушка; едва към средата на зимата предадоха на графа едно писмо, от адреса на което графът позна почерка на сина си. Щом получи писмото, графът бързо и подплашено изтича на пръсти в кабинета си, като гледаше да не го видят, затвори се и почна да чете. След като узна (както знаеше всичко, което ставаше в къщата), че се е получило писмото, Ана Михайловна влезе с тихи стъпки при графа и го завари, че с писмото в ръка ридаеше и се смееше едновременно.
	Макар работите й да бяха сега по-добре, Ана Михайловна продължаваше да живее у Ростови.
	— Mon bon ami?* — произнесе Ана Михайловна въпросително-тъжно, готова за най-голямо съчувствие.
	[* Мили приятелю?]
	Графът зарида още по-силно.
	— Николушка… писмо… ранен… би… бил… ma chère… ранен… миличкия… графинята… произведен офицер… слава Богу… Как да кажа на миличката графиня?…
	Ана Михайловна приседна до него, избърса с кърпичката си сълзите от очите му и сълзите, капнали върху писмото, както и своите сълзи, прочете писмото, успокои графа и реши, че по време на обеда и до чая ще подготви графинята, а след чая, с Божия помощ, ще обади всичко.
	През всичкото време на обеда Ана Михайловна говори за слуховете около войната и за Николушка; на два пъти попита кога са получили последното му писмо, макар че и по-рано знаеше това, и спомена, че много е възможно и днес да се получи писмо. Всеки път, когато при тия загатвания графинята почваше да се безпокои и да поглежда тревожно ту графа, ту Ана Михайловна, Ана Михайловна най-неусетно насочваше разговора към незначителни неща. Наташа, от всички в семейството най-много надарена със способността да чувствува отсенките на интонациите, погледите и израженията на лицата, още от началото на обеда бе наострила уши и разбра, че има нещо между баща й и Ана Михайловна, и то нещо, което засяга брат й, и че Ана Михайловна подготвя. Въпреки всичката си смелост (Наташа знаеше колко чувствителна е майка й за всичко, което се отнася до новините за Николушка) тя не се реши да попита през обеда и от безпокойство не яде нищо и се въртеше на стола, без да слуша бележките на гувернантката си. След обяда тя хукна презглава да стигне Ана Михайловна и както се беше засилила, хвърли се на шията й в диванната.
	— Леличко, миличка, кажете, какво има?
	— Нищо, мила.
	— Не, душичко, миличка, прасковке, аз няма да ви оставя на мира, знам, че вие знаете.
	Ана Михайловна поклати глава.
	— Vous êtes une fine mouche, mon enfant* — рече тя.
	[* Ти си хитра палавница, дете мое.]
	— Писмо от Николушка? Сигурно! — извика Наташа, като прочете по лицето на Ана Михайловна утвърдителен отговор.
	— Но, за Бога, бъди по-предпазлива: нали знаеш, че това може да порази твоята maman.
	— Ще бъда, ще бъда, но разправете! Няма ли да разправите? Тогава ей сега ще отида и ще кажа.
	Ана Михайловна разказа накъсо на Наташа съдържанието на писмото с условие да не обажда никому.
	— Честна и благородна дума — каза Наташа, като се прекръсти, — няма да кажа никому — и веднага отърча при Соня.
	— Николенка… ранен… писмо… — изрече тя тържествено и радостно.
	— Nikolas! — каза само Соня и мигновено побледня.
	Като видя впечатлението, направено на Соня от известието за раняването на брат й, Наташа за първи път почувствува всичката тъжна страна на това известие.
	Тя се хвърли към Соня, прегърна я и заплака.
	— Мъничко е ранен, но е произведен офицер; сега е здрав, сам той пише — каза тя през сълзи.
	— На, личи си, че вие, жените, всички сте плачли — рече Петя, който се разхождаше с решителни големи крачки из стаята. — Аз толкова се радвам, и наистина много се радвам, че брат ми така се е отличил. А вие всички сте ревли! Нищо не разбирате.
	Наташа се усмихна през сълзи.
	— Ти чете ли писмото? — попита я Соня.
	— Не го четох, но тя каза, че всичко е минало и че той е вече офицер…
	— Слава Богу — каза Соня, като се прекръсти. — Но да не би да те е излъгала? Да отидем при maman.
	Петя мълчаливо се разхождаше из стаята.
	— Да бях аз на мястото на Николушка, щях да убия още повече французи — рече той, — те са толкова мръсни! Щях да избия толкова, че да натрупат цял куп от тях — продължи Петя.
	— Мълчи, Петя, какъв глупак си ти?
	— Не съм аз глупак, глупачки са ония, които плачат за празни работи — рече Петя.
	— Помниш ли го? — попита неочаквано Наташа след един миг мълчание. Соня се усмихна.
	— Дали помня Nikolas?
	— Не, Соня, помниш ли го, ама тъй, че добре да го помниш, да помниш всичко — каза с подчертан жест Наташа, която явно искаше да придаде на думите си най-сериозно значение. — И аз помня Николенка, помня го — каза тя. — Но Борис не помня. Никак не го помня…
	— Как? Не помниш Борис? — попита учудено Соня.
	— Не че не го помня, аз зная какъв е, но не го помня тъй, както Николенка. Николенка, затворя ли очи — и го виждам, а Борис — не (тя затвори очи), не — нищо!
	— Ах, Наташа! — рече Соня възторжено и сериозно, без да гледа приятелката си, сякаш я смяташе недостойна да слуша онова, което щеше да каже, и сякаш говореше на някого другиго, с когото не бива да се шегува. — Щом веднъж обикнах брат ти, каквото и да се случи вече с него и с мене, аз никога, докато съм жива, няма да престана да го обичам.
	Наташа учудено, с любопитни очи гледаше Соня и мълчеше. Тя чувствуваше, че онова, което казва Соня, е истина, че има такава любов, за каквато разправяше Соня; но Наташа не бе изпитвала нищо подобно. Тя вярваше, че то може да съществува, но не го разбираше.
	— Ще му пишеш ли? — попита тя.
	Соня се замисли. Въпросът, как да пише на Nikolas и трябва ли да му пише, беше въпрос, който я измъчваше. Сега, когато той беше вече офицер и ранен герой, дали щеше да бъде добре от нейна страна да му напомня за себе си и с това като че да му напомни онова задължение, което бе поел към нея.
	— Не знам; мисля, че ако той ми пише — и аз ще му пиша — каза тя, като се изчерви.
	— И няма ли да те е срам да му пишеш?
	Соня се усмихна.
	— Не.
	— А мене ще ме е срам да пиша на Борис, аз няма да му пиша.
	— Но защо ще те е срам?
	— Ей така, не зная. Стеснително ми е, срам ме е.
	— Аз пък зная защо ще се срамува — каза Петя, обиден от първата забележка на Наташа, — затуй, защото тя беше влюбена в онзи дебелия с очилата (така наричаше Петя своя едноименник, новия граф Безухов); сега е влюбена в тоя певец (Петя говореше за италианеца, Наташиния учител по пеене) — и затова я е срам.
	— Петя, ти си глупав! — рече Наташа.
	— Не по-глупав от тебе, любезна — каза деветгодишният Петя, като че беше стар бригаден командир.
	През време на обеда графинята беше подготвена от загатванията на Ана Михайловна. Когато отиде в стаята си и седна в креслото, тя не откъсваше очи от миниатюрния портрет на сина си, инкрустиран в табакерката й, и в очите й бликаха сълзи. Ана Михайловна на пръсти отиде с писмото до вратата на графинята и се спря.
	— Не влизайте — каза тя на стария граф, който вървеше подире й, — после. — И затвори вратата след себе си.
	Графът долепи ухо до ключалката и почна да слуша.
	Отначало той чуваше звукове от безразлични приказки, сетне — само гласа на Ана Михайловна, която говори надълго, след това — внезапен вик, след това мълчание, след това и двата гласа заприказваха едновременно с радостни интонации, после — стъпки и Ана Михайловна му отвори вратата. По лицето на Ана Михайловна бе изписано гордото изражение на хирург, който е извършил трудна ампутация и въвежда публиката, за да оцени изкуството му.
	— C’est fait!* — каза тя на графа и с тържествен жест му посочи графинята, която държеше в едната си ръка табакерката с портрета, а в другата — писмото и долепяше устни ту до едното, ту до другото.
	[* Работата е свършена!]
	Като видя графа, тя му протегна двете си ръце, прегърна плешивата му глава и над плешивата му глава отново погледна писмото и портрета, и за да ги притисне до устните си — отново леко отстрани плешивата глава. Вера, Наташа, Соня и Петя влязоха в стаята и се почна четенето. В писмото накратко се описваше походът и двете сражения, в които Николушка бе участвувал, произвеждането му в офицер, и се казваше, че целува ръцете на maman и papa, молейки ги да го благословят, и целува Вера, Наташа и Петя. Освен това поздравява m-r Шелинг и m-me Шос, и бавачката, и освен това моли да целунат скъпата Соня, която той все тъй обича и за която все тъй си спомня. Като чу това, Соня така се изчерви, че сълзи бликнаха в очите й. И тъй като нямаше сили да изтърпи насочените към нея погледи, тя хукна към залата, разтича се там, завъртя се, изду като балон роклята си и цялата зачервена и усмихната, седна на пода. Графинята плачеше.
	— Но защо плачете, maman? — каза Вера. — От всичко, което той пише, личи, че трябва да се радвате, а не да плачете.
	Това беше напълно вярно, но и графът, и графинята, и Наташа — всички я погледнаха укорно. „На кого се е метнала такава!“ — помисли графинята.
	Писмото на Николушка бе четено стотина пъти и ония, които бяха смятани достойни да го слушат, трябваше да отиват при графинята, която не го изпускаше от ръце. Дойдоха гуверньорите, бавачките, Митенка, някои познати и графинята всеки път с нова наслада препрочиташе писмото и всеки път откриваше от това писмо нови добродетели в своя Николушка. Колко странно, необикновено и радостно й беше, че нейният син, тоя син, който преди двадесет години съвсем неусетно мърдаше в нея с мъничките се ръчички и крачета, тоя син, за когото тя се караше с графа, защото разгалваше децата, тоя син, който се научи да казва първо „круша“, а след това „баба“, че тоя син сега е там, в чужда земя, в чужда среда, мъжествен воин, сам, без помощ и ръководство, върши там някаква своя мъжка работа. Целият всемирен вековен опит, който показваше, че като се почне от люлката, децата неусетно се превръщат в мъже — не съществуваше за графинята. Възмъжаването на сина й беше през всяко време на това възмъжаване толкова необикновено за нея, като че никога не е имало милиони и милиони хора, които тъкмо тъй бяха възмъжали. Както преди двадесет години не й се вярваше, че това мъничко същество, което живееше там някъде под сърцето й, ще закрещи и ще почне да смуче гръдта й, и ще почне да говори, тъй и сега не й се вярваше, че същото това същество можеше да бъде оня силен, храбър мъж, пример за други синове и хора, какъвто беше сега според писмото му.
	— Какъв _штил_, как мило описва! — думаше тя, като четеше описателната част на писмото. — И каква душа! За себе си нищо… нищо! За някой си Денисов, а самият той сигурно е по-храбър от всички. Не пише нищо за своите страдания. Какво сърце! Цял го виждам! И как си е спомнил за всички! Никого не е забравил! Аз всякога, всякога казвах, още когато беше ей такъв, всякога казвах…
	Повече от седмица се готвиха, писаха се черновки и се преписваха на чисто писма до Николушка от цялата къща; под наблюдението на графинята и грижата на графа се събираха необходими дреболии и пари за обмундироване и обзавеждане на новопроизведения офицер. Ана Михайловна, като практична жена, бе успяла да нареди за себе си и за сина си улеснения, в армията дори и за кореспонденцията. Тя имаше възможност да изпраща писмата си до великия княз Константин Павлович, който командуваше гвардията. Ростови предполагаха, че _Руската гвардия в чужбина_ е съвсем точен адрес и че ако писмото стигне до великия княз, който командува гвардията, няма никаква причина да не стигне до Павлоградския полк, който трябва да е там някъде наблизо; и затова решено бе да се изпратят на Борис по куриера на великия княз писмата и парите, а Борис вече трябваше да ги препрати на Николушка. Писмата бяха от стария граф, от графинята, от Петя, от Вера, от Наташа и от Соня и освен това шест хиляди рубли за обмундироване, както и разни неща, които графът изпращаше на сина си.



	VII

	На 12 ноември Кутузовата бойна армия, която бе на лагер до Олмюц, се приготвяше за преглед на другия ден от двамата императори — руския и австрийския. Гвардията, току-що дошла от Русия, нощуваше на петнадесетина версти от Олмюц и на другия ден, към десет часа сутринта, навлезе в олмюцкото поле направо за прегледа.
	През тоя ден Николай Ростов получи от Борис писъмце, с което му съобщаваше, че Измаиловският полк нощува на петнадесетина версти от Олмюц и че Борис го чака, за да му предаде писмо и пари. Парите сега бяха особено необходими на Ростов, защото, след като се върнаха от похода, войските се бяха спрели до Олмюц и добре снабдени маркитанти и австрийски евреи, които предлагаха всевъзможни съблазни, изпълваха лагера. Павлоградците уреждаха пиршество след пиршество, празненства по случай получените за похода награди, както и пътувания до Олмюц при наново пристигналата там Каролина Маджарката, която бе отворила там кръчма с женска прислуга. Ростов, който наскоро бе отпразнувал производството си като корнет, купи Бедуин, коня на Денисов, и бе задлъжнял до уши на другарите си и на маркитантите. Като получи писъмцето на Борис, Ростов замина с един другар до Олмюц, обядва там, изпи бутилка вино и тръгна сам към гвардейския лагер, за да намери другаря си от детинство. Ростов не бе успял още да се обмундирова. Той беше с износена юнкерска куртка с войнишки кръст, също такива рейтузи с изтъркана кожа и офицерска сабя с темляк; — конят, който яздеше, беше донска порода, купен през похода от един казак; измачканата хусарска шапчица беше юнашки кривната назад и настрана. Приближавайки до лагера на Измаиловския полк, той си мислеше как ще смае Борис и всичките му другари-гвардейци със своя боеви вид на хусар, участвувал вече в бой.
	Гвардията бе изкарала целия поход като разходка и се перчеше с чистотата и дисциплината си. Преходите бяха малки, раниците се караха в каруци, а австрийското началство готвеше на всеки преход прекрасни обеди за офицерите. Полковете влизаха и излизаха от градовете с музика и през целия поход (с което се гордееха гвардейците) по заповед на великия княз войниците вървяха в крак, а офицерите — пешком по местата си. През всичкото време на похода Борис вървя и живя заедно с Берг, който бе вече ротен командир. След като получи през похода рота, Берг бе успял с изпълнителността и точността си да спечели доверието на началството и доста изгодно бе наредил стопанските си работи; през похода Борис завърза много познанства с хора, които можеха да му бъдат полезни, и чрез препоръчителното писмо от Пиер, което носеше, се запозна с княз Андрей Болконски, чрез когото се надяваше да получи служба в щаба на главнокомандуващия. Берг и Борис, облечени чисто и стегнато, отпочинали след последния дневен преход, седяха в чисто, определено за тях жилище пред една кръгла маса и играеха шах. Между коленете си Берг държеше запалена лула. С присъщата му акуратност Борис нареждаше на пирамидка фигурките с белите си тънки ръце, като чакаше хода на Берг, и гледаше партньора си в лицето, явно мислейки за играта така, както винаги мислеше само за онова, с което биваше зает.
	— Ха де, как ще се отървете сега? — каза той.
	— Ще се помъчим — отговори Берг, пипна една пионка и пак отпусна ръката си.
	В това време вратата се отвори.
	— Ето го най-сетне! — викна Ростов. — И Берг е тук! Ах ти, _пети-з-анфан, але куше дормир!_* — викна той, повтаряйки думите на бавачката, на които се подиграваха някога с Борис.
	[* Деца, вървете да лягате да спите!]
	— Господи, колко си се променил! — Борис стана да посрещне Ростов, но ставайки, не забрави да задържи и да сложи на мястото им падащите фигури и понечи да прегърне приятеля си, но Николай се дръпна. С онова особено чувство на младостта, която се бои от утъпканите пътища и иска да не подражава на другите, а да изразява по нов, по свой начин чувствата си, само и само да не бъде така, както често пъти ги изразяват престорено възрастните, Николай искаше при срещата с приятеля да направи нещо особено: искаше да ощипе някак или да блъсне Борис, но само не да се целунат, както правеха всички. Ала Борис, напротив, спокойно и приятелски прегърна и три пъти целуна Ростов.
	Те не бяха се виждали почти половин година; и в оная възраст, когато младите хора правят първите си крачки по пътя на живота, и двамата откриха, че във всеки от тях са станали грамадни промени, съвсем нови отражения от ония общества, в които бяха направили първите си крачки в живота. От последната си среща и двамата се бяха променили много, и двамата искаха по-скоро да си покажат един другиму станалите в тях промени.
	— Ах вие, салонни кавалери проклети! Чистички, свежички, сякаш пристигате от разходка, не като нас грешните, прости армейци — каза Ростов с баритонови звуци в гласа си, които Борис не беше чувал, и с държане на прост армейски офицер, като посочи рейтузите си, опръскани с кал.
	Като чу високия глас на Ростов, хазайката немкиня надникна от вратата.
	— Какво, хубавичка ли е? — смигна той.
	— Защо викаш тъй? Ще ги уплашиш — рече Борис. — Аз не те очаквах днес — добави той. — Едва вчера ти изпратих писъмцето чрез един познат адютант на Кутузов, Болконски. Не вярвах, че толкова скоро ще ти го предаде… Е, как си ти? Влиза ли вече в бой? — попита Борис.
	Без да отговори, Ростов тръсна войнишкия „Георгиевски кръст“, закачен на шнуровете на мундира му, посочи вързаната си ръка и погледна Берг с усмивка.
	— Както виждаш — каза той.
	— Я гледай, да, да! — рече усмихнат Борис. — А пък и ние изкарахме чудесен поход. Нали знаеш, престолонаследникът пътуваше постоянно с нашия полк, тъй че имахме всички удобства и всички изгоди. Какви приеми, какви обеди и балове имаше в Полша — не мога ти каза! И престолонаследникът беше много благосклонен към всички наши офицери.
	И двамата приятели си разправяха един на друг — единият за своите хусарски гуляи и боен живот, другият — за приятностите и изгодите на службата под командата на високопоставени лица и тям подобни.
	— О, гвардията! — каза Ростов. — Ами виж какво, я изпрати да донесат вино.
	Борис се намръщи.
	— Щом без друго искаш — каза той.
	Отиде до кревата, измъкна изпод чистите възглавници кесията си и изпрати за вино.
	— Да, и да ти дам парите и писмото — добави той.
	Ростов взе писмото, хвърли парите на дивана, облакъти се с две ръце на масата и почна да чете. Прочете няколко реда и погледна злобно Берг. Като срещна погледа му, Ростов закри лице с писмото.
	— Както виждам, доста пари са ви изпратили — каза Берг, загледан в тежката кесия, която бе образувала вдлъбнатина в дивана. — А пък ние, графе, караме само със заплатата. Ще ви кажа за себе си…
	— Вижте какво, мили Берг — каза Ростов. — Когато вие получите от къщи писмо и се срещнете с близък човек, когото ви се ще да разпитате за всичко, и аз бъда при вас, аз веднага ще си отида, за да не ви преча. Слушайте, идете, моля ви се, някъде, някъде… по дяволите! — извика той и тутакси го хвана за рамото, погледна го ласкаво в лицето, като очевидно се мъчеше да смекчи грубостта на думите си, и добави: — Вижте какво, не се сърдете; мили, душице, говоря ви от сърце, като на стар наш познат.
	— Ах, моля ви се, графе, твърде добре разбирам — рече, ставайки, Берг със сподавен гърлен глас.
	— Идете при хазаите: те ви викаха — обади се Борис.
	Берг облече съвсем чист сюртук, без петънце и прашинка, вчеса пред огледалото косите над слепите си очи нагоре, както ги вчесваше Александър Павлович, и като се увери от погледа на Ростов, че той бе забелязал сюртука му, излезе от стаята с приятна усмивка.
	— Ама какво говедо съм аз! — рече Ростов, като четеше писмото.
	— Какво има?
	— Ах, ама каква свиня съм аз, че ни веднъж не съм им писал и така съм ги уплашил. Ах, каква свиня съм! — повтори той и изведнъж се изчерви. — Хайде, изпрати Гаврило за вино! Е, добре, ще си пийнем!… — каза той.
	Към писмата на близките беше приложено и едно препоръчително писмо до княз Багратион, с което старата графиня, по съвета на Ана Михайловна, се беше снабдила чрез познати и го изпращаше на сина си с молба да го занесе до адресата и да го използува.
	— Гледай каква глупост! Много ми е притрябвало — каза Ростов и хвърли писмото под масата.
	— Защо хвърли това нещо? — попита Борис.
	— Някакво препоръчително писмо, за кой дявол ми е това писмо!
	— Как за кой дявол? — рече Борис, като дигна писмото и прочете адреса. — Това писмо ти е много необходимо.
	— Нищо не ми е необходимо, аз няма да стана адютант на никого.
	— Че защо? — попита Борис.
	— Лакейска служба!
	— Както виждам, ти си все същият мечтател — рече Борис, като поклати глава.
	— А ти си все същият дипломат. Но въпросът не е в това… Е, а ти как си? — попита Ростов.
	— Ами както виждаш. Досега всичко е добре; но да си призная, бих искал, много бих искал да стана адютант, а да не оставам на фронта.
	— Защо?
	— Защото, щом веднъж си тръгнал по кариерата на военната служба, трябва да се мъчиш да направиш, доколкото можеш, бляскава кариера.
	— Да, тъй, значи! — каза Ростов, който очевидно мислеше за друго.
	Той гледаше втренчено и въпросително приятеля си в очите и както личеше, напразно търсеше разрешение на някакъв въпрос.
	Старият Гаврило донесе вино.
	— Да повикаме ли сега Алфонс Карлич? — каза Борис. — Той ще пийне с тебе, аз не мога.
	— Повикай го, повикай го! Е, как е тая немска птица? — рече Ростов с презрителна усмивка.
	— Той е много, много добър, честен и приятен човек — каза Борис.
	Ростов още веднъж погледна втренчено Борис в очите и въздъхна. Берг се върна и с бутилката вино разговорът между тримата офицери се оживи. Гвардейците разправяха на Ростов за похода си, как ги чествували в Русия, Полша и чужбина. Разправяха за думите и постъпките на командира си, великия княз, анекдоти за неговата добрина и избухливост. Както обикновено Берг мълчеше, щом работата не се отнасяше лично до него, но по повод анекдота за избухливостта на великия княз с наслада разказа как в Галиция успял да говори с великия княз, когато князът обикалял полковете и се сърдел на неправилността на движението. С приятна усмивка по лицето той разказа как великият княз се приближил много разгневен до него и почнал да крещи: „Арнаути!“ („арнаути“ бе любимият израз на престолонаследника, когато биваше разгневен) и казал да извикат ротния командир.
	— Ще повярвате ли, графе, аз ни най-малко не се уплаших, защото знаех, че съм прав. Знаете ли, графе, аз, без да се хваля, мога да кажа, че зная наизуст заповедите по полка, и устава също зная, както _Отче наш на небесах_. Затова, графе, в моята рота нередности няма. И съвестта ми е спокойна. Аз се явих. (Берг се привдигна и представи нагледно как се явил с ръка до козирката. Наистина мъчно можеше да се изобрази по лицето по-голяма почтителност и самодоволство.) А той ме гази, както се казва, гази, гази; гази ме както се казва, до смърт: и „арнаути“, и „дяволи“, и в „Сибир“ — разказваше Берг, като се усмихваше прозорливо. — Знам, че съм прав, и затуй мълча, нали така, графе? „Как, ти ням ли си?“ — викна той. Аз продължавам да мълча. И какво мислите графе? На другия ден за това дори не се споменаваше в заповедта; ето какво значи да не загубиш присъствие на духа! Така е то, графе — рече Берг, запуши лулата и почна да пуска колелца.
	— Да, това е чудесно — каза Ростов с усмивка.
	Но Борис забеляза, че Ростов се кани да се подиграе с Берг и изкусно отклони разговора. Той помоли Ростов да разкаже как и де е бил ранен. Това беше приятно на Ростов и той почна да разказва и както разказваше, все повече и повече се въодушевяваше. Той им разправи за Шьонграбенското сражение точно тъй както обикновено разправят за сраженията хора, които са участвували в тях, тоест тъй, както би им се искало да бъде, тъй, както са слушали други да разправят, тъй, както се разправя по-красиво, но съвсем не така, както е станало. Ростов беше правдив млад човек, за нищо на света не би казал умишлено някоя неистина. Той бе почнал да разказва с намерение да разкаже всичко точно тъй, както беше, но неусетно, неволно и неизбежно за себе си мина към неистината. Ако би разказал истината на тия слушатели, които, както и самият той, много пъти вече бяха слушали разкази за атаки и си бяха създали определена представа какво нещо е атаката и очакваха също такъв разказ, те или не биха му повярвали, или — което е още по-лошо, биха помислили, че Ростов сам е виновен, задето не му се е случило онова, което обикновено се случва с ония, които разказват за кавалерийски атаки. Не можеше той да им разкаже така просто, че всички бяха подкарали тръс, а той падна от коня, навехна ръката си и с все сила избяга в гората от французина. Освен туй, за да разкаже всичко, както бе станало, трябваше да направи усилие над себе си да разказва само онова, което бе станало. Много мъчно е да се разказва истината и младите хора рядко са способни на това. Те очакваха да им разказва как, без да се помни, той цял е пламтял в огън, как се е втурвал като буря срещу карето; как се е врязвал в него, сякъл надясно и наляво; как сабята му е опитала месо и как той паднал от изнемога и тям подобни. И той им разказа всичко това. По средата на неговия разказ, тъкмо когато той казваше: „Не можеш да си представиш какво странно чувство на бяс изпитваш през време на атака“, в стаята влезе княз Андрей Болконски, когото Борис очакваше. Княз Андрей, който обичаше покровителствените отношения към младите хора, поласкан, че се обръщаха към него за протекция, беше разположен добре към Борис, който преди това бе съумял да му се хареса, и искаше да изпълни желанието на момъка. Изпратен от Кутузов с книжа до престолонаследника, той се отби при младия човек, като се надяваше, че ще го завари сам. Щом влезе в стаята и видя армейски хусар, който разправяше военните си подвизи (хора, каквито княз Андрей не можеше да понася), той се усмихна любезно на Борис, смръщи се, погледна Ростов с присвити очи и след лек поклон уморено и лениво седна на дивана. Беше му неприятно, че е попаднал в лошо общество. Ростов разбра това и силно се изчерви. Но му беше все едно: гостенинът бе чужд човек. Ала като погледна Борис, видя, че и той сякаш се срамува заради армейския хусар. Въпреки неприятния и подигравателен тон на княз Андрей, въпреки общото презрение, което от свое армейско бойно гледище изпитваше към всички тия щабни адютантчета, какъвто очевидно беше и новодошлият, Ростов се почувствува сконфузен, изчерви се и млъкна. Борис попита какви новини има в щаба и ако не е нескромно, какво се чува за нашите намерения.
	— Навярно ще вървят напред — отговори Болконски, който очевидно не искаше да каже нещо повече пред чужди хора.
	Берг използува случая да попита с особена учтивост дали, както се чувало сега, щели да дават удвоени фуражни пари на армейските ротни командири. Княз Андрей отговори с усмивка, че не може да знае за такива важни държавни разпоредби и Берг радостно се разсмя.
	— По вашата работа — обърна се отново княз Андрей към Борис — ще поговорим после — и погледна към Ростов. — Елате при мен след прегледа и ще направим всичко, каквото може да се направи.
	И като изгледа стаята, той се обърна към Ростов, чието състояние на детско, непобедимо сконфузване, което се превръщаше в озлобление, той не удостояваше да забележи, и каза:
	— Вие, струва ми се, разказвахте за Шьонграбенското сражение. Бяхте ли там?
	— Бях там — рече с озлобление Ростов, като че с това искаше да оскърби адютанта.
	Болконски забеляза състоянието на хусаря и то му се стори забавно. Той се усмихна леко-презрително.
	— Да! Сега се носят много разкази за това сражение.
	— Да, разкази! — рече високо Ростов и очите му, които изведнъж станаха яростни, загледаха ту Борис, ту Болконски. — Да, има много разкази, но нашите разкази са разказите на ония, които са били сред самия неприятелски огън, нашите разкази имат тежест, а не разказите на ония щабни юначета, които получават награди, без да вършат нещо.
	— Към които предполагате, че принадлежа и аз, нали? — спокойно и като се усмихна особено приятно, отвърна княз Андрей.
	Странното чувство на озлобление се сля в душата на Ростов с уважението към спокойствието на тая фигура.
	— Не говоря за вас — рече той, — вас не ви познавам, и да си призная, не искам да ви познавам. Говоря изобщо за щабните.
	— А пък вижте какво ще ви кажа аз — пресече го княз Андрей със спокоен властен тон. — Вие искате да ме оскърбите и аз съм готов да се съглася с вас, че много лесно можете да го направите, ако нямате достатъчно уважение към себе си, но съгласете се, че и времето, и мястото за това са твърде лошо избрани. Тия дни всички ние ще трябва да бъдем на голям, по-сериозен дуел, а освен това Друбецкой, който казва, че ви е стар приятел, съвсем не е виновен, че моята физиономия е имала нещастието да не ви се хареса. Но — каза той, като стана — вие знаете името ми и знаете де можете да ме намерите; ала недейте забравя — добави той, — че аз ни най-малко не смятам нито себе си, нито вас оскърбени и като по-стар от вас съветвам ви да оставите тая работа без последици. Та така, Друбецкой, в петък, след прегледа, ще ви чакам; довиждане — завърши княз Андрей и излезе, като се поклони на двамата.
	Чак когато той излезе, Ростов си спомни какво трябваше да му отговори. И се ядоса още повече, задето бе забравил да го каже. Ростов веднага поръча да му доведат коня, сбогува се сухо с Борис и тръгна. Да отиде ли утре в главната квартира и да извика на дуел тоя важничещ адютант, или наистина да зареже тая работа? Тоя въпрос го мъчеше през целия път. Той ту със злоба мислеше с какво удоволствие би видял уплахата на това дребничко, слабо и гордо човече пред неговия пистолет, ту с учудване усещаше, че измежду всички хора, които познаваше, никого толкова не би искал да има за приятел, колкото това мразено от него адютантче.



	VIII

	На другия ден след срещата на Борис с Ростов имаше преглед на австрийските и руски войски, както на пресните, пристигнали от Русия, така и на ония, които се бяха върнали от похода си с Кутузов. Двамата императори, руският с престолонаследника и австрийският с ерцхерцога, правеха тоя преглед на съюзната осемдесетхилядна армия.
	От ранно утро почнаха да се движат парадно лъснати и нагиздени войски и да се строяват на полето пред крепостта. Ту хиляди нозе и щикове с развяващи се знамена се движеха и по команда на офицерите спираха, завиваха и се строяваха на интервали, избикаляйки други също такива маси пехота в други мундири; ту се чуваше отмерен тропот и дрънчене на спретната кавалерия в сини, червени, зелени извезани мундири, начело с нагиздени музиканти, на врани, дорести и сиви коне; ту артилерията, която с меден звън на клатещите се върху лафетите лъснати, блестящи оръдия и с мириса на възпламенители пълзеше между пехотата и кавалерията, за да се настани на определените й места. Не само генералите, в пълна парадна униформа, с донемайкъде пристегнати дебели и тънки талии, със зачервени, изопнати от яките шии, с шарфове и с всички ордени; не само напомадените, наконтени офицери, но и всеки войник с току-що измито и избръснато лице и с излъскана, доколкото е възможно, амуниция; всеки кон, тъй грижливо изчистен, че козината му лъщеше като атлаз, а косъмчетата по намокрената гривичка бяха прилепени едно до друго — всички чувствуваха, че става нещо сериозно, значително и тържествено. Всеки генерал и войник чувствуваше своята нищожност, съзнавайки, че са песъчинки в това море от хора, и в същото време чувствуваха своето могъщество, съзнавайки, че са част от това огромно цяло.
	Напрегнатото суетене и усилия бяха почнали от ранна сутрин и в десет часа всичко бе в надлежния ред. Върху огромното поле застанаха редици. Цялата армия бе строена в три линии. Отпред — кавалерията, зад нея — артилерията, а още по-отзад — пехотата.
	Между всеки род войски имаше нещо като улица. Трите части на тая армия се отделяха рязко една от друга: бойната Кутузова армия (в която на десния фланг на първа линия бяха павлоградците), пристигналите от Русия армейски и гвардейски полкове и австрийската войска. Но всички бяха изравнени в обща линия, под едно началство и в еднакъв ред.
	Развълнуван шепот мина като вятър по листа: „Идат! Идат!“ Чуха се изплашени гласове и по всичките войски премина вълна от припряността на последните приготовления.
	Отпред, откъм Олмюц, се появи движеща се група. И в същото време, макар че денят беше безветрен, лек полъх от вятър премина по армията и едва-едва размърда байрачетата на пиките и развените знамена, които се заблъскаха в дръжките си. Сякаш с това леко движение самата армия изразяваше радостта си при наближаването на императорите. Чу се един глас: „Мирно!“ След това, като петли призори, в разните краища се повториха други такива гласове. И всичко затихна.
	В мъртвата тишина се чуваше само тропот на коне. Беше свитата на императорите. Монарсите се приближаваха до фланга и се чуха тръбачите на първи кавалерийски полк, които засвириха генерал-марш. Сякаш не свиреха тръбачите, а самата армия, радостна, че приближава царят, издаваше естествено тия звуци. През тия звуци ясно се чу младият ласкав глас на император Александър. Той поздрави и първи полк тъй оглушително, продължително и радостно ревна „Ура!“, че самите хора се ужасиха от броя и силата на това грамадно нещо, което бе съставено от тях.
	Застанал в първите редици на Кутузовата армия, при която царят отиде най-напред, Ростов изпитваше същото чувство, което изпитваше всеки човек от тая армия — чувството на самозабрава, гордо съзнание на могъществото, и страстно влечение към оня, който бе причина за това тържество.
	Той чувствуваше, че от една дума на тоя човек зависеше това грамадно нещо (и той, нищожната песъчинка, свързана с него) да тръгне в огън и във вода, на престъпление, на смърт или на най-голямо геройство, и тъкмо затова не можеше да не тръпне и да не замира, виждайки, че тая въплътена дума приближава.
	— Урра! Урра! Урра! — гърмеше от всички страни и един след друг полковете посрещаха императора със звуците на генерал-Марша; после „ура!“, генерал-марш и отново „урра!“ и „урра!“, които все повече се усилваха, растяха и се сливаха в оглушително бучене.
	Преди царят да се приближи, всеки полк в своето безмълвие и неподвижност изглеждаше безжизнено тяло. Но щом царят дойдеше наспоред с него, полкът оживяваше и гърмеше, присъединявайки се към рева на цялата линия, по която царят бе вече минал. Под страшния, оглушителен звук на тия гласове, сред масите на войските, неподвижни, като че вкаменени в своите четириъгълници, се движеха небрежно, несиметрично и най-важното — свободно стотина конници от свитата и пред тях двама души — императорите. Тъкмо върху тях беше неразделно съсредоточено сдържано-страстното внимание на цялата тая маса хора.
	Красивият млад император Александър, в конногвардейски мундир, с триъгълна шапка, сложена с периферията напред, привличаше изцяло вниманието с приятното си лице и със звучния си, не силен глас.
	Ростов бе застанал недалече от тръбачите и със зорките си очи още отдалече беше познал царя и следеше приближаването му. Когато царят се приближи на около двадесет крачки и Николай ясно, с всички подробности, разгледа прекрасното, младежко и щастливо лице на императора, той изпита чувство на нежност и възторг, каквото никога досега не бе изпитвал. Всичко — всяка черта, всяко движение на царя, му се струваше прелестно.
	Като спря пред Павлоградския полк, царят каза на френски нещо на австрийския император и се усмихна.
	Виждайки тая усмивка, Ростов сам неволно почна да се усмихва и усети още по-силен прилив на обич към своя цар. Искаше му се да прояви с нещо обичта си към царя. Той знаеше, че това е невъзможно и му се доплака. Царят повика полковия командир и му каза няколко думи.
	„Боже мой, какво би станало с мене, ако царят ми заговори! — помисли Ростов. — Бих умрял от щастие.“
	Царят се обърна и към офицерите: — На всички ви, господа (всяка дума се струваше на Ростов като звук от небето), благодаря от все сърце.
	Колко щастлив щеше да бъде Ростов, ако можеше да умре сега за своя цар!
	— Вие заслужихте Георгиевските знамена и ще бъдете достойни за тях.
	„Само да умра, да умра за него!“ — мислеше Ростов.
	Царят каза още нещо, което Ростов не дочу, и войниците, пресилвайки гърдите си, викнаха „урра!“.
	Ростов също викна с все сила, приведен към седлото, като искаше дори да си причини с тоя вик някоя повреда, но да изрази напълно възторга си от царя.
	Царят постоя няколко секунди пред хусарите, като че беше в нерешителност.
	„Как може царят да е в нерешителност?“ — помисли Ростов, а след това дори и тая нерешителност се стори на Ростов величествена и пленителна, както всичко, което правеше царят.
	Нерешителността на царя трая един миг. Кракът на царя досегна с тесния остър нос на ботуша, както ги носеха тогава, хълбока на енглизираната дореста кобила, която той яздеше; ръката на царя в бяла ръкавица опъна поводите и той тръгна, придружен от безредно разлюшкано море от адютанти. Все по-далеч и по-далеч отминаваше той, спирайки се пред други полкове, и накрай Ростов виждаше зад свитата, която обкръжаваше императорите, само белите пера на шапката му.
	Между господата от свитата Ростов съзря и Болконски, яхнал лениво и отпуснато коня си. Ростов си спомни вчерашното спречкване с него и си зададе въпроса — трябва ли, или не трябва да го вика на дуел.
	„Разбира се, не трябва — помисли сега Ростов — … и струва ли да се мисли и приказва за това в такава минута като сегашната? В минута на такова чувство на обич, на възторг и самоотверженост какво значат всички наши свади и обиди!? Всички обичам, на всички прощавам сега“ — мислеше Ростов.
	Когато царят обиколи почти всички полкове, войските почнаха да минават пред него в церемониален марш и Ростов, яхнал своя купен наскоро от Денисов Бедуин, мина в опашката на своя ескадрон, тоест — сам и така, че царят можеше добре да го види.
	Преди да дойде до царя, Ростов, отличен ездач, два пъти заби шпори в своя Бедуин и го докара успешно до оня бесен тръс, с който Бедуин бягаше, когато се разлудуваше. Сега, навел запенена муцуна до гърдите си, с опъната опашка, сякаш литнал във въздуха, и без да се допира до земята, Бедуин грациозно и високо подхвърляше и сменяше нозе и усещайки и той погледа на царя върху себе си, мина отлично.
	А самият Ростов, дръпнал назад краката си и прибрал корем, чувствувайки се слят с коня, с намръщено, но блажено лице мина край царя като _дявол_, както казваше Денисов.
	— Отлично, павлоградци! — каза царят.
	„Боже мой! Колко щастлив бих бил, ако той ми заповядаше да се хвърля сега в огън!“ — помисли Ростов.
	Когато прегледът свърши, офицерите, новодошлите и Кутузовите, почнаха да се събират на групи и заговориха за награди, за австрийците и техните мундири, за строя им, за Бонапарт и за това, че сега той ще си изпати, особено когато пристигне корпусът на Есен и когато Прусия вземе наша страна.
	Но във всички групи най-много приказваха за император Александър, разправяха за всяка негова дума и движение и се възхищаваха от него.
	Всички желаеха само едно: по-скоро да тръгнат срещу неприятеля под предводителството на царя. Под командата на самия цар не можеха да не победят когото и да е; тъй мислеха след прегледа Ростов и повечето офицери.
	След прегледа всички бяха уверени в победата повече, отколкото можеха да бъдат след двете спечелени сражения.



	IX

	На другия ден след прегледа, облечен в най-хубавия си мундир и напътствуван с пожелания за успех от своя другар Берг, Борис отиде в Олмюц, при Болконски, тъй като искаше да използува неговото любезно отношение и да си нареди най-хубаво положение, преди всичко положението на адютант при важно лице, нещо, което му се струваше особено съблазнително в армията. „Лесно му е на Ростов, на когото баща му праща по десет хиляди, да разсъждава, че не ще да се клани никому и няма да става лакей никому; но аз, който нямам нищо освен главата си, трябва да уредя кариерата си и не да изпускам случая, а да го използувам.“
	През тоя ден той не завари княз Андрей в Олмюц. Но изгледът на Олмюц, дето беше главната квартира и дипломатическият корпус и дето живееха двамата императори със свитите си — придворни и приближени, още повече засили желанието му да принадлежи към тоя върховен свят.
	Той не познаваше никого и въпреки контешкия му гвардейски мундир всички тия висши хора, сновящи по улиците в гиздави каляски, с пера по шапките, ленти и ордени, придворни и военни, бяха като че тъй неизмеримо високо над него, гвардейското офицерче, че не само не искаха, но и не можеха да допуснат неговото съществуване. В помещението на главнокомандуващия Кутузов, дето попита за Болконски, всички тия адютанти, че дори и вестовоите, го гледаха така, сякаш искаха да му внушат, че твърде много такива офицери като него се мъкнат тук и вече много са им дотегнали. Въпреки това, или по-право поради това, на следния ден, петнадесето число, следобед той пак отиде в Олмюц и когато влезе в дома, заеман от Кутузов, поиска да види Болконски. Княз Андрей беше в къщи и Борис бе заведен в голяма зала, дето по-рано навярно са танцували, а сега имаше пет кревата и разнородни мебели: маси, столове и клавикорд. Близо до вратата един адютант в персийски халат седеше до масата и пишеше. Друг, червеният, дебел Несвицки, лежеше на креват, подложил ръце под главата си, и се смееше заедно с приседналия до него офицер. Трети свиреше виенски валс на клавикорд, четвърти лежеше на тоя клавикорд и му пригласяше. Болконски го нямаше. Никой от тия господа, след като видяха Борис, не промени положението си. Оня, който пишеше и когото Борис запита, се обърна с раздразнение и му каза, че Болконски е дежурен и че ако му е необходимо да го види, трябва през вратата вляво да мине в приемната. Борис благодари и отиде в приемната. В приемната имаше десетина души офицери и генерали.
	Тъкмо когато влезе Борис, княз Андрей с презрително присвити очи (с оня особен вид на учтива умора, която ясно иска да каже, че ако не бях длъжен, не бих разговарял с вас и една минута) изслушваше един стар руски генерал с ордени, който почти на пръсти, застанал мирно, с войнишко раболепно изражение на тъмночервеното си лице, докладваше нещо на княз Андрей.
	— Много добре, благоволете да почакате — каза той на генерала на руски с оня френски изговор, с който говореше, когато искаше да говори презрително, и щом съзря Борис, без да се обръща вече към генерала (който тичаше подире му и го молеше да изслуша още нещо), княз Андрей кимна с весела усмивка на Борис и се обърна към него.
	В тоя миг Борис вече ясно разбра онова, което предвиждаше по-рано, а именно, че освен оная субординация и дисциплината, за която пишеше в устава, която знаеха в полка и която знаеше и той, в армията имаше друга, по-съществена субординация, която караше тоя пристегнат генерал с тъмночервено лице да чака почтително, докато капитан княз Андрей, защото му беше приятно, смяташе, че му е по-удобно да разговаря с прапоршчика Друбецкой. Повече от когато и да е било Борис реши да служи занапред не по оная писана в устава субординация, а по тая неписана субординация. Той почувствува сега, че само защото е препоръчан на княз Андрей, вече изведнъж се е издигнал над генерала, който при други случаи в строя би могъл да го унищожи, него, гвардейския прапоршчик. Княз Андрей се доближи до него и го хвана за ръката.
	— Много съжалявам, че вчера не сте ме заварили. През целия ден се занимавах с немците. Ходихме с Вайротер да проверяваме диспозицията. А щом немците рекат да бъдат точни — край няма!
	Борис се усмихна, сякаш разбираше онова, за което княз Андрей загатваше като за нещо общоизвестно. Но той за първи път чуваше и името на Вайротер, и дори думата диспозиция.
	— Е какво, драги, все още ли искате да станете адютант? Аз мислих за вас през това време.
	— Да, смятах — каза Борис и неволно, кой знае защо, се изчерви — да помоля главнокомандуващия; княз Курагин му е изпратил писмо за мене; исках да го помоля само защото — добави той, като че се извиняваше — се боя, че гвардията няма да влезе в бой.
	— Добре! Добре! Ще поговорим за всичко — каза княз Андрей, — чакайте само да доложа за тоя господин и съм на ваше разположение.
	Докато княз Андрей отиде да докладва за червендалестия генерал, тоя генерал, който явно не споделяше гледището на Борис за изгодите на неписаната субординация, тъй впери очи в дръзкия прапоршчик, който му беше попречил да довърши разговора си с адютанта, че на Борис му стана неудобно. Той се извърна и с нетърпение зачака княз Андрей да се върне от кабинета на главнокомандуващия.
	— Ето какво, драги, аз мислих за вас — каза княз Андрей, когато отидоха в голямата зала с клавикорда. — Няма защо да ходите при главнокомандуващия — рече княз Андрей. — Той ще ви наговори цял куп любезности, ще ви каже да обядвате у него („Това не би било толкова лошо за службата по другата субординация“ — помисли Борис), — но нищо повече от това няма да излезе; ние, адютантите и ординарците, скоро ще станем цял батальон. Но ето какво ще направим: имам един добър приятел, генерал-адютант и прекрасен човек, княз Долгоруков; и макар че вие може да не знаете това, но сега е така, че Кутузов заедно с щаба си и всички ние не представляваме съвсем нищо: сега всичко е съсредоточено при царя; та да отидем с вас при Долгоруков, аз и без това трябва да ходя при него, вече съм му говорил за вас; така че ще видим дали няма да му бъде възможно да ви нагласи при себе си или някъде там, по-близо до слънцето.
	Княз Андрей винаги особено се оживяваше, когато трябваше да ръководи някой млад човек и да му помага да успее във висшето общество. Под предлог, че оказва другиму помощ, каквато от гордост никога не би приел за себе си, той се намираше близо до оная среда, която даваше успеха и която го привличаше. Той на драго сърце се зае да услужи на Борис и отиде с него у княз Долгоруков.
	Беше вече късна вечер, когато те се изкачиха в Олмюцкия дворец, заеман от императорите и техните приближени.
	Тъкмо през тоя ден имаше военен съвет, в който участвуваха всички членове на хофкригсрата и двамата императори. На съвета въпреки мнението на старите — Кутузов и княз Шварценберг — бе решено да се настъпи незабавно и да се даде генерално сражение на Бонапарт. Когато княз Андрей, придружен от Борис, дойде в двореца да търси княз Долгоруков, военният съвет току-що бе свършил. Всички лица в главната квартира се намираха още под очарованието на днешния победоносен за партията на младите военен съвет. Гласовете на бавните хора, които съветваха да се изчака още нещо, без да се настъпва, бяха заглушени тъй единодушно и доводите им — опровергани с несъмнени доказателства за изгодите на настъплението, че онова, което се обсъждаше в съвета, бъдещото сражение и без съмнение победата, изглеждаха вече не нещо бъдещо, а минало. Всички изгоди бяха на нашата страна. Грамадни сили, превишаващи несъмнено силите на Наполеон, бяха събрани на едно място; войските бяха въодушевени от присъствието на императорите и очакваха с нетърпение да се бият; стратегическата точка, на която трябваше да се действува, беше позната до най-малките подробности на австрийския генерал Вайротер, който ръководеше войските (сякаш по някаква щастлива случайност миналата година австрийските войски бяха правили маневри тъкмо из тия полета, дето сега предстоеше да се бият французите); местността пред войските беше позната и нанесена на картите до най-малките подробности и Бонапарте, явно изтощен, не предприемаше нищо.
	Долгоруков, един от най-разпалените привърженици на настъплението, току-що се бе върнал от съвета уморен, измъчен, но оживен и горд от спечелената победа. Княз Андрей му представи покровителствувания от него офицер, ала княз Долгоруков стисна учтиво и силно ръката на Борис, без да му каже нещо, и очевидно тъй като не бе в състояние да не изкаже мислите, които в тоя миг го владееха по-силно от всичко друго, заговори на княз Андрей на френски.
	— Ах, мили мой, какво сражение издържахме! Дано само онова, което то ще има за последица, бъде също тъй победоносно. Но, мили мой — говореше той покъсано и оживено, — трябва да призная, че съм виновен пред австрийците и особено пред Вайротер. Каква точност, какво задълбочаване в подробностите, какво познаване на местността, какво предвиждане на всички възможности, на всички условия, на всички, дори и най-малките подробности! Не, мили мой, по-изгодни от тия условия, в които се намираме сега, не могат да се измислят дори и нарочно. Съчетание на австрийската пресметливост с руската храброст — какво повече искате?
	— Значи, настъплението е окончателно решено? — каза Болконски.
	— И знаете ли, мили мой, струва ми се, че Буонапарте окончателно загуби ума и дума. Знаете ли, днес императорът получи писмо от него. — Долгоруков се усмихна многозначително.
	— Тъй ли! И какво пише той? — попита Болконски.
	— Че какво може да пише? Празни приказки и тям подобни, всичко — само за да спечели време. Казвам ви, че той ни е в ръцете: това е сигурно! Но най-забавното е — каза той и изведнъж се засмя добродушно, — че съвсем не можаха да измислят как да му адресират отговора. Ако не до консула, разбира се, не и до императора, но според мене трябваше да бъде до генерал Буонапарте.
	— Но между това — да не го признаваме за император и да го наричаме генерал Буонапарте има разлика — рече Болконски.
	— Там е работата — смеейки се и като го прекъсна, каза бързо Долгоруков. — Нали познавате Билибин, той е твърде умен човек и предложи да се адресира: „До узурпатора и врага на човешкия род“.
	Долгоруков весело се разсмя.
	— Само толкова ли? — рече Болконски.
	— Но все пак Билибин намери сериозна титла за адреса. И остроумен, и умен човек…
	— Е, как?
	— До главата на френското правителство, au chef du gouvernement français — отговори сериозно и с удоволствие княз Долгоруков. — Нали е хубаво?
	— Хубаво, но няма много да му се хареса.
	— О, никак! Моят брат го познава: той неведнъж е обядвал у него, у сегашния император, в Париж и ми е казвал, че не е виждал по-изтънчен и по-хитър дипломат: нали разбирате, съчетание на френска ловкост и италианско актьорство! Знаете ли анекдотите за него и граф Марков? Само граф Марков знаел как да се държи с него. Знаете ли историята с кърпичката? Прелест!
	И приказливият Долгоруков, обръщайки се ту към Борис, ту към княз Андрей, разказа как Бонапарт искал да изпита Марков, нашия посланик, и нарочно изтървал пред него кърпичката си, като се спрял, загледан в него, и очаквал навярно, че Марков ще му я подаде, и как Марков веднага изтървал своята кърпичка до неговата и дигнал своята, без да дигне кърпичката на Бонапарт.
	— Charmant.* — каза Болконски. — Но вижте какво, княже, аз дойдох при вас да ви моля за тоя млад човек. Ще намерите ли…
	[* Прекрасно.]
	Но преди още княз Андрей да довърши, в стаята влезе един адютант, който повика княз Долгоруков при императора.
	— Ах, колко неприятно! — каза Долгоруков, като стана бързо и стисна ръцете на княз Андрей и на Борис. — Вие знаете, че ще ми бъде много драго да направя всичко, каквото зависи от мене, и за вас, и за тоя мил млад човек. — Той още веднъж стисна ръката на Борис с изражение на добродушно, искрено и оживено лекомислие. — Но нали виждате… до следващия път!
	Мисълта за тая близост до висшата власт, близост, в която той се чувствуваше сега, вълнуваше Борис. Той се усещаше тук в досег с пружините, ръководещи всички ония грамадни движения на масите, от които чувствуваше, че той в своя полк е мъничка, покорна и нищожна част. Те излязоха в коридора след княз Долгоруков и срещнаха един човек, който излезе (от вратата за стаята на царя, в която влезе Долгоруков), невисок, в цивилно облекло, с умно лице и с рязко издадена напред челюст, която, без да го загрозява, му придаваше особена живост и хитрост на изражението. Тоя невисок човек кимна на Долгоруков като на близък и запътен право срещу княз Андрей, вгледа се с втренчено-студен поглед в него, като явно очакваше княз Андрей да му се поклони или да му стори път. Княз Андрей не направи нито едното, нито другото; по лицето му се изписа злоба и младият човек се извърна и мина встрани по коридора.
	— Кой е този? — попита Борис.
	— Един от най-забележителните, но и най-неприятните за мене хора. Това е министърът на външните работи, княз Адам Чарторижки. Ей тия хора — каза Болконски на излизане от двореца с въздишка, която не можа да сдържи, — ей тия хора на, решават съдбините на народите!
	На следния ден войските потеглиха на поход и чак до Аустерлицкото сражение Борис не успя да отиде нито у Болконски, нито у Долгоруков и остана още за известно време в Измаиловския полк.



	X

	На 16-и призори ескадронът на Денисов, в който служеше Николай Ростов и който беше в отряда на княз Багратион, тръгна от мястото за нощувка, както казваха, направо за бой — мина около една верста, като вървеше зад другите колони, и на шосето го спряха. Ростов видя, че край него минаха напред казаци, 1-ви и 2-ри хусарски ескадрон, пехотни батальони с артилерия и на кон генералите Багратион и Долгоруков с адютантите си. Всичкият страх, който както и по-рано той изпитваше преди сражение; цялата вътрешна борба, чрез която преодоляваше тоя страх; всичките му мечтания — как, по хусарски, ще се отличи в това сражение — пропаднаха напразно. Техният ескадрон бе оставен в резерв и Николай Ростов прекара тоя ден отегчително и тъжно. В девет часа сутринта чу напреде гърмежи, викове „ура“, видя превозвани назад ранени (бяха малко) и най-сетне видя как посред една стотня казаци прекараха цял отряд френски кавалеристи. Очевидно боят бе свършен и боят очевидно не беше голям, но успешен. Минаващите назад войници и офицери разправяха за блестяща победа, за превземането на град Вишау и пленяването на цял френски ескадрон. След силната нощна слана денят беше ясен, слънчев и веселият блясък на есенния ден съвпадаше с известието за победата, за което говореха не само участвувалите в боя, но и радостното изражение по лицата на войниците, офицерите, генералите и адютантите, които отиваха на кон дотам или се връщаха край Ростов. Толкова по-болезнено се свиваше сърцето на Николай, изтърпял напразно всичкия страх, който обзема човек пред сражение, и прекарал целия този весел ден в бездействие.
	— Ростов, ела тук да пийнем от мъка! — извика му Денисов, седнал край пътя пред една манерка и закуски.
	Като хапваха и разговаряха, офицерите се събраха около сандъчето за продукти на Денисов.
	— Ето, водят още едного! — обади се един от офицерите, като посочи пленения френски драгун, воден пешком от двама казаци.
	Единият от тях водеше за поводите взетия от пленника едър и красив френски кон.
	— Пг’одай коня! — извика Денисов на казака.
	— Заповядай, ваше благородие…
	Офицерите станаха и обкръжиха казаците и пленения французин. Френският драгун беше млад момък, елзасец, който говореше френски с немски акцент. Той се задъхваше от вълнение, лицето му беше червено и щом чу френски език, бързо заговори с офицерите, обръщайки се ту към един, ту към друг. Той казваше, че не биха го пленили, че той не е виновен, задето са го пленили, а е виновен le caporal, който го изпратил да вземе попоните, а той му казал, че русите са вече там. И при всяка дума добавяше: „Mais qu’on ne fasse pas de mal à mon petit cheval“* и милваше коня си. Личеше, че не разбира напълно де се намира. Той ту се извиняваше, че са го пленили, ту, смятайки, че се намира пред свои началници, доказваше, че е изпълнителен войник и старателен в службата си. Той донесе със себе си в нашия ариергард цялата свежест на атмосферата във френската войска, която беше толкова чужда за нас.
	[* Недейте мъчи моето конче.]
	Казаците дадоха коня за две жълтици и Ростов, който след получаването на парите беше най-богатият от офицерите, го купи.
	— Mais qu’on ne fasse pas de mal à mon petit cheval — рече добродушно елзасецът на Ростов, когато конят бе предаден на хусаря.
	Ростов усмихнат успокои драгуна и му даде пари.
	— Альо, альо! — рече казакът и пипна пленника по ръката, за да върви по-нататък.
	— Царят! Царят! — чу се неочаквано между хусарите.
	Всичко се разтича, забърза и Ростов видя отзад по пътя неколцина приближаващи конници с бели пера на шапките. В миг всички бяха по местата си и зачакаха.
	Ростов не помнеше и не усещаше как изтича до мястото си и яхна коня. В един миг отлетя съжалението му, че не е участвувал в сражението, както и делничното му настроение между омръзналите му лица, изчезна в един миг и всяка мисъл за себе си: той цял бе погълнат от чувството за щастие, което идеше от близостта на царя. Чувствуваше, че само тая близост го възнаграждава за загубата на днешния ден. Беше щастлив като любовник, дочакал желаната среща. Без да смее да се озърта в строя и без да се озърта, той чувствуваше с възторжен усет _неговото_ приближаване. И чувствуваше това не само от звука на конските копита на приближаващата се кавалкада, но го чувствуваше, защото, колкото повече тя приближаваше, толкова по-светло, по-радостно и по-значително, и по-празнично ставаше около него. Все по-близо и по-близо идеше за Ростов това слънце, като пръскаше наоколо си лъчи на кротка и величествена светлина, и ето на, той вече се усеща обгърнат от тия лъчи, чува неговия глас — тоя ласкав, спокоен, величествен и в същото време толкова обикновен глас. И както трябваше да бъде според усета на Ростов — настъпи мъртва тишина и в тая тишина се чуха звуците на царевия глас.
	— Les hussards de Pavlograd?* — каза въпросително той.
	[* Павлоградските хусари ли?]
	— La réserve, sire!* — отговори нечий глас, съвсем човешки след тоя нечовешки глас, който бе казал: „Les hussards de Pavlograd.“
	[* Резервът, ваше величество!]
	Царят дойде наспоред Ростов и се спря. Лицето на Александър сега е още по-прекрасно, отколкото преди три дни на прегледа. То сияеше от такава веселост и младост, от такава невинна младост, че напомняше лице на четиринадесетгодишно палаво дете и в същото време беше все пак лице на величествен император, Като оглеждаше случайно ескадрона, очите на царя срещнаха очите на Ростов и за не повече от две секунди се спряха на тях. Разбра ли царят какво ставаше в душата на Ростов (на Ростов му се стори, че е разбрал всичко), но една-две секунди той гледа лицето на Ростов със своите сини очи. (Меко и кротко се струеше светлина от тия очи.) Сетне изведнъж дигна вежди, удари коня с рязко движение на левия си крак и препусна напред в галоп.
	Като чу стрелбата в авангарда, младият император не можеше да се откаже от желанието си да присъствува на сражението и въпреки всички съвети на придворните в дванадесет часа той се отдели от третата колона, с която се движеше, и препусна към авангарда. Преди още да стигне до хусарите, неколцина адютанти го посрещнаха със съобщение за щастливия завършек на битката.
	Сражението, което се състоеше само в пленяването на един ескадрон французи, бе представено като бляскава победа над французите и затуй царят и цялата армия вярваха, особено докато не се бе разсял барутният дим на полесражението, че французите са победени и отстъпват против волята си. Няколко минути след като бе минал царят, дивизионът на павлоградците бе извикан напред. Ростов още веднъж видя царя в малкото немско градче Вишау. На градския площад, дето преди пристигането на царя имало доста силна престрелка, лежаха няколко души убити и ранени, които не бяха още прибрани. Обкръжен от свита от военни и невоенни, царят яздеше сега дорест кон, не оная енглизирана кобила, която яздеше при прегледа, и поприведен на една страна, държеше с грациозен жест златния лорнет до очите си и гледаше през него лежащия ничком без кивер, с окървавена глава войник. Раненият войник беше толкова нечист, груб и противен, че Ростов се почувствува оскърбен от неговата близост до царя. Ростов видя как поприведените плещи на царя потръпнаха, като че мраз бе пропълзял по тях, как левият му крак почна трескаво да мушка с шпора хълбока на коня и как свикналият кон се озърна равнодушно и не мръдна от мястото си. Слезлите от конете си адютанти хванаха под ръце войника и почнаха да го слагат на донесената носилка. Войникът заохка.
	— По-полека, по-полека, нима не може по-полека? — промълви царят, страдащ очевидно повече от умиращия войник, и отмина.
	Ростов видя сълзите, които изпълниха очите на царя, и чу, когато, отминавайки, той каза на френски на Чарторижки:
	— Какво ужасно нещо е войната, какво ужасно нещо! Quelle terrible chose que la guerre!
	Войските от авангарда се разположиха пред Вишау срещу неприятелската верига, която през целия ден ни отстъпваше терен при най-малката престрелка. На авангарда бе обявена благодарността на царя, обещани бяха награди и на войниците се раздаде двойна дажба водка. Още по-весело от миналата нощ пращяха бивачните огньове и се носеха войнишките песни. През тая нощ Денисов празнува произвеждането си в майор, а Ростов, вече доста пийнал, предложи в края на малкото пиршество тост за здравето на царя, но „не на царя-император, както се казва на официалните обеди — рече той, — а за здравето на царя — добрия, очарователен и велик човек; да пием за негово здраве и за сигурната победа над французите!“
	— Ако по-рано се биехме — каза той — и не прощавахме на французите, както беше при Шьонграбен, какво ще бъде сега, когато той е начело? Ние всички ще умрем с наслада за него. Не е ли тъй, господа? Аз може би не говоря както трябва, пих много; но тъй чувствувам, и вие също. За здравето на Александър Първи! Урра!
	— Урра! — екнаха въодушевено гласовете на офицерите.
	И старият ротмистър Кирстен викаше въодушевено и не по-малко искрено от двайсетгодишния Ростов.
	Когато офицерите пиха и строшиха чашите си, Кирстен напълни други и само по риза и рейтузи отиде с чаша в ръка при войнишките огньове, във величествена поза замахна с ръка нагоре и с дългите си побелели мустаци, с белите си гърди, които се виждаха под разкопчаната риза, спря пред светлината на огъня.
	— Момчета, за здравето на царя-император, за победата над враговете, урра! — извика той със своя юнашки, старческо-хусарски баритон.
	Хусарите се струпаха и отвърнаха дружно със силен вик.
	Късно през нощта, когато всички се разотидоха, Денисов потупа с късичката си ръка рамото на своя любимец Ростов.
	— Тъй като пг’ез похода няма в кого да се влюби, той се влюби в цаг’я — каза той.
	— Денисов, не се шегувай с това — извика Ростов, — то е толкова възвишено, толкова прекрасно чувство, толкова…
	— Вяг’вам, вяг’вам, мили, и го споделям и одобрявам…
	— Не, ти не разбираш!
	И Ростов стана и почна да обикаля между огньовете, мечтаейки какво щастие би било за него да умре не като спасява живота му (за това дори не смееше да мечтае), а просто — да умре пред очите на царя. Той наистина беше влюбен и в царя, и в славата на руското оръжие, и в надеждата за бъдещото тържество. И в паметните дни, които предхождаха Аустерлицкото сражение, не само той изпитваше това чувство: девет десети от бойците на руската армия бяха през това време влюбени, макар и по-малко възторжено, в своя цар и в славата на руското оръжие.



	XI

	На следния ден царят спря във Вишау. Лейб-медикът Вильо няколко пъти бе викан при него. В главната квартира и в най-близките части се пръсна слухът, че царят е болен. Както разправяха приближените му, той не ял нищо и лошо спал през нощта. Причината на това заболяване се криеше в силното впечатление, което видът на ранените и убитите бе направил на чувствителната душа на царя.
	На 17-и призори във Вишау беше препратен от аванпостовете един френски офицер, пристигнал с парламентьорски флаг; искал да се срещне с руския император. Тоя офицер беше Савари. Царят току-що бе заспал и затуй Савари трябваше да чака. По обед го допуснаха при царя, а след един час той заедно с княз Долгоруков замина за аванпостовете на френската армия.
	Както се разправяше, Савари бил изпратен да предложи мир и среща на император Александър с Наполеон. За радост и гордост на цялата армия личната среща бе отказана и вместо царя княз Долгоруков, победителят при Вишау, бе изпратен заедно със Савари за преговори с Наполеон, ако тия преговори въпреки очакванията имаха за цел истинско желание за мир.
	Долгоруков се върна вечерта, отиде направо при царя и остана дълго време насаме с него.
	На 18-и и 19-и ноември войските направиха още два прехода напред и след кратки престрелки неприятелските аванпостове отстъпваха. Във висшите кръгове на армията от 19-и по обед почна силно суетливо-възбудено раздвижване, което продължи до сутринта на следния ден, 20-и ноември, деня, в който стана толкова паметното Аустерлицко сражение.
	До обед на 19-и раздвижването, оживените разговори, тичането и изпращането на адютанти се ограничаваха само в главната квартира на императорите; следобед на същия ден раздвижването се предаде в главната квартира на Кутузов и в щабовете на началниците на колоните. Вечерта чрез адютантите това раздвижване се разнесе по всички краища и части на армията и през нощта на 19-и срещу 20-и от мястото за нощуване се дигна осемдесетхилядната маса на съюзната войска, забуча от глъчка и се залюля като грамадно, дълго девет версти платно.
	Съсредоточеното движение, което започна сутринта в главната квартира на императорите и даде тласък на цялото по-нататъшно движение, приличаше на първото движение на средното колело в голям градски часовник. Раздвижи се бавно едно колело, завъртя се второ, трето и все по-бързо и по-бързо почнаха да се въртят колела, скрипци, назъбени колела, почна да свири музиката на часовника, да изскачат фигурите и отмерено се задвижиха стрелките, които показваха резултата от движението.
	Както в механизма на часовника, тъй и в механизма на военните работи даденото веднъж движение е също тъй неудържимо до последния резултат и също тъй безучастно неподвижни са един миг преди предаването на движението ония части на механизма, който не са влезли в действие. Свистят на осите си колелата и се вкопчват със зъби, съскат от бързина въртящите се скрипци, а съседното колело е все тъй спокойно и неподвижно, като че може стотици години да остане тъй неподвижно; но настъпва мигът — лостът го закача и подчинявайки се на движението, колелото се завъртва, затраква и се слива в едно действие, резултата и целта на което то не разбира.
	Както в часовника резултатът от сложното движение на безбройните различни колела и скрипци е само бавното и отмерено движение на стрелката, която показва времето, така и резултатът от всички сложни човешки движения на тия сто и шейсет хиляди руси и французи — на всички страсти, желания, разкаяния, унижения, страдания, пориви от гордост, от страх, от възторг на тия хора — беше само загубването на Аустерлицкото сражение, тъй нареченото сражение на тримата императори, тоест бавното придвижване на световно-историческата стрелка върху циферблата на историята на човечеството.
	През тоя ден княз Андрей беше дежурен и се намираше неотлъчно при главнокомандуващия.
	Кутузов пристигна в главната квартира на императорите след пет часа вечерта и като остана малко време при царя, отиде при оберхофмаршала граф Толстой.
	Болконски използува това време, за да се отбие при Долгоруков и да научи подробности по сражението. Княз Андрей долавяше, че Кутузов е разстроен и недоволен от нещо, а в главната квартира са недоволни от него, и че всички лица от императорската главна квартира му говорят с тон на хора, знаещи нещо, което другите не знаят; и затуй му се искаше да поговори с Долгоруков.
	— Е, здравейте, mon cher — каза Долгоруков, който пиеше чай с Билибин. — Празникът е утре. Как е вашият старец? В лошо настроение, нали?
	— Не мога да кажа, че е в лошо настроение, но струва ми се, че му се иска да го изслушат.
	— Нали го изслушаха на военния съвет и пак ще го слушат, когато говори разумно; но да се протака и да се чака нещо сега, когато Бонапарт повече от всичко се страхува от генерално сражение — това е невъзможно.
	— Да, вие го видяхте, нали? — каза княз Андрей. — Е, как е Бонапарт? Какво впечатление ви направи?
	— Да, видях го и се убедих, че повече от всичко друго той се страхува от генерално сражение — повтори Долгоруков, който явно ценеше тоя свой общ извод от срещата си с Наполеон. — Ако не се страхуваше от сражение, защо му трябваше да иска тая среща, да води преговори и най-главно — да отстъпва, когато отстъплението тъй противоречи на цялата негова метода за водене на война? Повярвайте ми: той се страхува, страхува се от генералното сражение, неговият час е дошъл. Аз ви казвам това.
	— Но разкажете, как е той, какъв е? — попита пак княз Андрей.
	— Той е човек в сив сюртук, комуто много се искаше да му казвам „ваше величество“, но за свое огорчение не чу от мене никакво титулуване. Ето какъв човек е, и нищо повече — отговори Долгоруков, като погледна с усмивка Билибин.
	— Въпреки всичкото ми уважение към стария Кутузов — продължи той — добре щяхме да се наредим всички, ако чакахме нещо и с това му дадяхме възможност да се оттегли или да ни излъже, а сега е сигурно в ръцете ни. Не, не бива да забравяме Суворов и неговите правила: да не се поставяш в положението на атакуван, а сам да атакуваш. Повярвайте, на война енергията на младите хора често пъти по-вярно посочва пътя, отколкото цялата опитност на старите кунктатори*.
	[* Бавен, нерешителен човек. — Б.пр.]
	— Но в коя позиция ще го атакуваме? Аз бях днес на аванпостовете и не може да се установи де именно е той с главните сили — каза княз Андрей.
	Искаше му се да изложи на Долгоруков свой, съставен от него план за атака.
	— Ах, това е съвсем безразлично — заговори бързо Долгоруков, стана и разтвори картата върху масата. — Всички случаи са предвидени: ако той е до Брюн…
	И княз Долгоруков разказа бързо и неясно плана на Вайротер за флангово движение.
	Княз Андрей почна да възразява и да обяснява своя план, който би могъл да бъде толкова добър, колкото и планът на Вайротер, но имаше тоя недостатък, че планът на Вайротер беше вече одобрен. Щом княз Андрей почна да доказва неизгодите на другия и изгодите на своя план, княз Долгоруков престана да го слуша и почна да гледа разсеяно не картата, а лицето на княз Андрей.
	— Но днес у Кутузов ще има военен съвет: там можете да кажете всичко това — рече Долгоруков.
	— И ще го направя — каза княз Андрей, като се отдалечи от картата.
	— Но за какво сте се загрижили, господа? — каза Билибин, който слушаше досега разговора им с весела усмивка и сега очевидно се готвеше да се пошегува. — Победа ли ще има утре или поражение, славата на руското оръжие е осигурена. Освен вашия Кутузов няма ни един руски началник на колони. Началници са: Herr General Wimpfen, le comte de Langeron, le prince de Lichtenstein, le prince de Hohenloe et enfin Prsch… prsch… et ainsi de suite, comme tous les noms polonais.*
	[* Господин генерал Вимпфен, граф Ланжерон, княз Лихтенщайн, княз Хоенлое и още Прш… прш… и т.н., както всички полски имена.]
	— Taisez vous, mauvaise langue!* — каза Долгоруков. — Не е вярно: сега имаме вече двама руси: Милорадович и Дохтуров, и можеше да има трети, граф Аракчеев, но нервите му са слаби.
	[* Млъкнете, злоезичнико!]
	— Мисля, че Михаил Иларионович е излязъл — рече княз Андрей. — Пожелавам ви щастие и успех, господа — добави той и излезе, като стисна ръка на Долгоруков и Билибин.
	На връщане към къщи княз Андрей не можа да се сдържи и запита седящия мълчаливо до него Кутузов какво мисли за утрешното сражение.
	Кутузов погледна строго адютанта си, помълча и отговори:
	— Мисля, че сражението ще бъде загубено; така и казах на граф Толстой и го помолих да предаде това на царя. И какво, мислиш, ми отговори той? „Eh, mon cher général, je me mêle du riz et des côtelettes mêlez, vous des affaires de la guerre.“* Да… Ето как ми отговориха.
	[* Е, любезни генерале! Аз съм зает с ориз и котлети, а вие се занимавайте с военните работи.]



	XII

	Към десет часа вечерта Вайротер с плановете си отиде в квартирата на Кутузов, дето беше свикан военният съвет. Всички началници на колони бяха повикани при главнокомандуващия и с изключение на княз Багратион, който отказа да дойде, всички се явиха в определения час.
	Вайротер, пълен разпоредител на предполаганото сражение, със своето оживление и бързина беше рязка противоположност на недоволния и сънлив Кутузов, който против желанието си играеше ролята на председател и ръководител на военния съвет. Очевидно Вайротер се чувствуваше начело на движението, което бе станало вече неудържимо. Той приличаше на впрегнат кон, който се е засилил с кола по надолнище. Не знаеше дали той вози, или него самия го тласкат; но хвърчеше с всичката възможна бързина, без да има време вече да преценява до какво ще го доведе това движение. Два пъти тая вечер Вайротер ходи за личен оглед на неприятелската верига и два пъти при монарсите, руския и австрийския, на доклад и обяснения, както и в канцеларията си, дето диктува немската диспозиция. Сега пристигна измъчен при Кутузов.
	Както се виждаше, беше толкова зает, че забравяше дори да се отнася с уважение към главнокомандуващия: той го прекъсваше, приказваше бързо, неясно, без да гледа събеседника си в лицето, без да отговаря на зададените му въпроси, беше изцапан с кал и имаше жалък, измъчен, объркан и същевременно самонадеян и горд вид.
	Кутузов заемаше един малък дворянски замък близо до Остралици. В големия салон, превърнат в кабинет на главнокомандуващия, се бяха събрали: Кутузов, Вайротер и членовете на военния съвет. Те пиеха чай. Очакваха само княз Багратион, за да почнат военния съвет. В осем часа пристигна ординарецът на Багратион със съобщение, че князът не може да присъствува. Княз Андрей дойде да доложи това на главнокомандуващия и като използува даденото му от Кутузов по-рано позволение да присъствува на съвета, остана в стаята.
	— Тъй като княз Багратион няма да дойде, можем да почваме — каза Вайротер, стана бързо от мястото си и се приближи до масата, на която бе разгъната грамадна карта на брюнските околности.
	В разкопчан мундир, от който тлъстата му шия бе изплувала върху яката като освободена, Кутузов седеше във волтеровското кресло, симетрично сложил пълните си старчески ръце на страничните подпорки, и почти спеше. От звука на Вайротеровия глас той с усилие отвори единственото си око.
	— Да, да, моля, че вече е късно — промълви той, кимна с глава, отпусна я и пак затвори очи.
	Ако отначало членовете на съвета мислеха, че Кутузов се преструва на заспал, звуковете, които издаваше с носа си през по-нататъшното четене, доказваха, че в тоя миг за главнокомандуващия имаше нещо много по-важно от желанието му да изкаже презрението си към диспозицията или към каквото и да е: то беше неудържимото задоволяване на човешката потребност — сънят. Той наистина спеше. С жест на човек, премного зает, който не може да губи и една минута време, Вайротер погледна Кутузов и като се увери, че той спи, взе листа и почна да чете с висок еднообразен тон диспозицията на бъдещото сражение със заглавие, което също прочете:

	„Диспозиция за атаката на неприятелската позиция зад Кобелниц и Соколниц, 20 ноември 1805 год.“

	Диспозицията беше много сложна и мъчна. В оригиналната диспозиция се казваше:
	„Da der Feind mit seinem linken Fluegel andie mit. Wald bedeckten Berge lehnt und sich mit seinem rechten Fluegel laengs Kobelnitz und Sokolnitz hinter die dort befindlichen Teiche zieht, wir im Gegenteil mit unserem-linken Fluegel seinen rechten sehr debordieren, so ist es-vorteilhaft, letzteren Fluegel des Feindes zu attakieren, besonders wenn wir die Doerfer Sokolnitz unt Kobelnitz im Besitze haben, wodurch wir dem Feind zugleich in die Flanke fallen und ihn auf der Flaeche zwischen Schiapanitz und dem Thuerassa-Walde verfolgen koennen, Indern wir den Defileen von Schlapanitz und Belowitz ausweienen, weicne die feindliche Front decken. Zu diesem Endzwecke ist es noetig… Die erste Kolonne marschiert… die zweite Kolonne marschiert… die dritte Kolonne marschiert…“* и така нататък — четеше Вайротер. Изглеждаше, че генералите с неудоволствие слушаха мъчната диспозиция. Русият висок генерал Буксхевден се бе изправил с опрян на стената гръб и устремил очи в горящата свещ, като че не слушаше и дори не искаше да го смятат, че слуша. Право срещу Вайротер, посочил срещу него блестящите си отворени очи, във войнствена поза, опрял ръце на коленете си с извити навън лакти, седеше руменият Милорадович, с наперени мустаци и подигнати рамене. Той мълчеше упорито, загледан в лицето на Вайротер, и отместваше очи от него само когато австрийският началник-щаб млъкваше. В това време Милорадович многозначително оглеждаше другите генерали. Но по тоя многозначителен поглед не можеше да се разбере дали беше съгласен, или не, дали беше доволен, или не от диспозицията. Най-близо до Вайротер седеше граф Ланжерон и с усмивка на южняшкото си френско лице, която не изчезваше през всичкото време на четенето, гледаше тънките си пръсти, които бързо превъртаха хванатата в ъглите златна табакерка с портрет. В средата на един от най-дългите периоди той спря да върти табакерката, дигна глава и с неприятна учтивост в самия крайчец на тънките си устни прекъсна Вайротер и поиска да каже нещо; но австрийският генерал се намръщи сърдито и без да прекъсва четенето, замаха лакти, като че казваше: „После, после ще ми кажете мислите си, а сега благоволете да гледате картата и да слушате.“ Ланжерон дигна очи нагоре с израз на недоумение, озърна се към Милорадович, сякаш търсеше обяснение, но като срещна многозначителния, но нищо незначещ поглед на Милорадович, наведе тъжно очи и пак почна да върти табакерката.
	[* Тъй като с лявото свое крило неприятелят се опира на покрити с гора височини, а дясното се проточва покрай Кобелниц и Соколниц, зад намиращите се там езера, а ние, напротив, превъзхождаме с нашето ляво крило неговото дясно, то за нас е изгодно да атакуваме това неприятелско крило особено ако заемем селата Соколниц и Кобелниц, което ще ни даде възможност да нападаме фланга на неприятеля и да го преследваме в равнината между Шлапаниц и Тюраската гора, и като избягваме клисурата между Шлапаниц и Беловиц, с която е прикрит неприятелският фронт. За тая цел е необходимо… Първата колона марширува… втората колона марширува… третата колона марширува…]
	— Une leçon de géographie!* — промълви той като че на себе си, но доста високо, за да го чуят.
	[* Урок по география.]
	Пржебишевски с почтителна, но достойна учтивост бе превил с ръка ухото си към Вайротер с вид на човек, който е цял внимание. Дребният на ръст Дохтуров бе седнал точно срещу Вайротер с внимателен и скромен вид и приведен над простряната карта, проучваше добросъвестно диспозицията и непознатата му местност. Той на няколко пъти помоли Вайротер да повтори не добре чутите от него имена и мъчните названия на селата. Вайротер изпълняваше желанието му и Дохтуров си записваше.
	Когато четенето, което продължи повече от час, завърши, Ланжерон пак спря да върти табакерката и без да гледа Вайротер и когото и да било по-специално, почна да говори колко е мъчно да се изпълни подобна диспозиция, дето се предполага, че положението на неприятеля е известно, когато това положение може би не ни е известно, тъй като неприятелят е в движение. Възраженията на Ланжерон бяха основателни, но личеше, че целта на тия възражения бе предимно в желанието да се покаже на генерал Вайротер, който четеше своята диспозиция тъй самоуверено, като пред ученици, че има работа не с глупци, а с хора, които можеха да поучат и него във военното дело. Когато еднообразният звук на Вайротеровия глас млъкна, Кутузов отвори очи и като воденичар, който се пробужда, щом се прекъсне приспивният звук на воденичните колела, вслуша се в това, което казваше Ланжерон, затвори бързо очи и наведе още по-ниско глава, сякаш искаше да каже: „Вие още ли приказвате за тия глупости!“
	Стараейки се да оскърби колкото може по-люто авторското военно самолюбие на Вайротер, Ланжерон доказваше, че Бонапарте може лесно да атакува, вместо да бъде атакуван, и с това да направи цялата тая диспозиция съвсем безполезна. На всички възражения Вайротер отговаряше с твърда презрителна усмивка, приготвена очевидно предварително за всяко възражение, каквото и да му кажеха.
	— Ако можеше да ни атакува, той би сторил това днес — каза той.
	— Значи, вие мислите, че е безсилен? — рече Ланжерон.
	— Той едва ли има и четиридесет хиляди войска — отговори Вайротер с усмивка на доктор, комуто някоя знахарка иска да посочи средства за лекуване.
	— В такъв случай, очаквайки нашата атака, той върви към гибелта си — каза с лека иронична усмивка Ланжерон и пак се извърна за подкрепа към най-близкия до него Милорадович.
	Но в тоя миг Милорадович очевидно най-малко от всичко мислеше за онова, за което спореха генералите.
	— Ma foi* — каза той, — утре на бойното поле ще видим всичко.
	[* Бога ми.]
	Вайротер отново се усмихна със същата усмивка, която значеше, че _нему_ е смешно и странно да среща възражения от руските генерали и да доказва онова, в което не само той е премного уверен, но в което беше уверил и императорите.
	— Неприятелят е угасил огньовете и в лагера му се чува непрекъснат шум — каза той. — Какво значи това? Или се отдалечава, единственото нещо, от което трябва да се боим, или сменя позицията си (той се усмихна). Но дори да заеме позиция в Тюрас, той само ни избавя от големи грижи и всички нареждания остават в сила до най-малките подробности.
	— Но по какъв начин? — каза княз Андрей, който отдавна дебнеше случай да изкаже съмненията си.
	Кутузов се събуди, прокашля се тежко и изгледа генералите.
	— Господа, диспозицията за утре, дори за днес (тъй като вече минава полунощ), не може да бъде изменена — каза той. — Вие я чухте и ние всички ще изпълним дълга си. А преди сражение няма нищо по-важно от това… (той се поспря) да се наспиш хубаво.
	Той даде вид, че се привдига. Генералите се поклониха и се разотидоха. Беше вече след полунощ. Княз Андрей излезе.
	Военният съвет, в който княз Андрей не успя да накаже, както се надяваше, мнението си, остави в него неясно и тревожно впечатление. Той не знаеше кой беше прав: Долгоруков и Вайротер или Кутузов с Ланжерон и другите, които не одобряваха плана за атаката. „Но нима Кутузов не можеше да каже направо на царя какво мисли? Нима това не може да се върши иначе? Нима заради придворни и лични съображения трябва да се рискува животът на десетки хиляди и моят, _моят_ живот?“ — мислеше той.
	„Да, твърде е възможно утре да ме убият“ — помисли той. И изведнъж при тая мисъл за смъртта цяла редица спомени, най-далечни и най-съкровени, — изникна във въображението му; той си припомни последното сбогуване с баща си и жена си; припомни си първите дни на любовта си към нея; припомни си за бременността й — и му дожаля и за нея, и за себе си, и в нервно-разнежено и развълнувано състояние излезе от селската къща, в която беше на квартира с Несвицки, и почна да се разхожда пред нея.
	Нощта беше мъглива и лунната светлина се промъкваше тайнствено през мъглата. „Да, утре, утре! — мислеше той. — Утре може би всичко ще се свърши за мене, няма да ги има вече всички тия спомени, всички тия спомени не ще имат вече никакъв смисъл за мене. И утре може би, дори сигурно утре, аз предчувствувам това — за първи път най-сетне ще трябва да покажа всичко, каквото мога да направя.“ И той си представи сражението, загубването му, съсредоточаването на боя в една точка и объркването на всички началствуващи лица. И ето го тоя щастлив миг, тоя толкова очакван Тулон най-сетне се явява пред него. Той твърдо и ясно изказва мнението си и на Кутузов, и на Вайротер, и на императорите. Всички са поразени от верността на неговите разсъждения, но никой не се наема да ги изпълни, и ето той взема един полк или дивизия, поставя като условие никой да не се бърка в неговите разпоредби и повежда дивизията си към решаващата точка и сам спечелва победата. „А смъртта и страданията?“ — обажда се друг глас. Но княз Андрей не отговаря на тоя глас и продължава успехите си. Диспозицията за следващото сражение се изработва само от него. Той има званието дежурен по армия при Кутузов, но върши всичко сам. Следващото сражение е спечелено само от него. Кутузов бива сменен, назначават него… „Е, ами после? — обажда се пак другият глас — Ами после, ако ти десет пъти поне преди това не бъдеш ранен, убит или излъган; е, ами после какво?“ — „Да, после — отговаря си сам княз Андрей, — не знам какво ще стане после, не ща и не мога да зная; но ако искам това, ако искам слава, ако искам да стана известен на хората, да бъда обичан от тях — аз не съм виновен, че искам това, че само това искам, че единствено за това живея. Да, единствено за това! Никога и никому няма да го кажа, но, Боже мой, какво да правя, щом, не обичам нищо освен славата, обичта на хората към мене. Смърт, рани, загубване на семейството — нищо не ме плаши! И колкото и да ми са скъпи и мили мнозина: баща ми, сестра ми, жена ми — най-скъпите за мене хора, колкото и страшно и неестествено да изглежда това, още сега бих ги дал всичките, за един миг слава, за тържеството над хората, за обичта към мене на хора, които не познавам и няма да познавам, за обичта ей на тия хора…“ — помисли той, вслушан в глъчката в двора на Кутузов. В двора на Кутузов се чуваха гласовете на стягащите багажа вестовои; един глас, навярно гласът на кочияша, дразнеше стария Кутузов готвач, когото княз Андрей познаваше и когото наричаха Тит, и му думаше:
	— Тит, хей, Тит!
	— Какво? — отвърна старецът.
	Тит, вършей, не стой скрит — каза шегобиецът.
	— Тю, дяволите да те вземат — чу се глас, заглушен от смеха на вестовоите и слугите.
	„И все пак обичам и скъпя само тържеството си над всички тях, скъпя тая тайнствена сила и славата, която се рее ей тук над мене, в тая мъгла!“



	XIII

	През тая нощ Ростов беше с взвода си във фланкьорската верига пред отряда на Багратион. Хусарите му бяха пръснати по двойки във верига; той самият минаваше на кон по веригата, като се мъчеше да надвие съня, който непреодолимо го оборваше. Зад него се виждаше грамадното пространство, в което неясно горяха в мъглата огньовете на нашата армия; напреде беше мъглива тъмнота. Колкото и да се вглеждаше в тая мъглива далечина, Ростов не виждаше нищо: ту се сивееше, ту сякаш се чернееше нещо; ту там, дето трябваше да е неприятелят, като че се мяркаха светлинки; ту му се струваше, че няма нищо и само в очите му блести така. Очите му се затваряха и във въображението му изникваха ту царят, ту Денисов, ту московските му спомени и той отново бързо отваряше очи и виждаше близо пред себе си главата и ушите на коня, който яздеше, от време на време черните фигури на хусарите, когато минаваше шестте крачки и се блъсваше в тях, а в далечината все същата мъглива тъмнина. „Защо не? Много е възможно — мислеше Ростов — да ме срещне царят, да ми даде, както на всеки офицер, някое поръчение, да ми каже: «Иди и научи какво става там.» Нали много се разправяше, че по тоя начин той съвсем случайно видял някакъв офицер и го приближил към себе си. Какво би било, ако той ме приближи до себе си! О, как бих го пазил, как бих му казвал цялата истина, как бих изобличавал ония, които го мамят!“ И за да си представи живо обичта и предаността си към царя, Ростов си представяше врага или измамника немец, когото той с наслада не само убиваше, но и удряше по бузите пред очите на царя. Изведнъж някакъв далечен вик разбуди Ростов. Той трепна и отвори очи.
	„Де съм? Да, във веригата; лозунгът и паролата са — «ок, Олмюц». Колко ме е яд, че утре нашият ескадрон ще бъде в резерва… — помисли той. — Ще поискам да участвувам в боя. Това може би е единственият случай да видя царя. Да, сега смяната вече наближава. Ще обиколя още веднъж и щом се върна, ще отида при генерала и ще го помоля.“ Той се изправи на седлото и подкара коня, за да обиколи още веднъж своите хусари. Стори му се, че е по-светло. Вляво се виждаше полегат осветен склон и насрещен черен хълм, който изглеждаше стръмен като стена. На тоя хълм имаше бяло петно, което Ростов съвсем не можеше да разбере какво е: поляна ли е в гората, осветена от месеца или нестопен сняг, или бели къщи? Стори му се дори, че нещо се размърда по това бяло петно. „Трябва да е сняг това петно; петно, une tache — помисли Ростов. — А току-виж, че не е таш…“
	„Наташа, сестра ми, черни очи. На… ташка. (Колко ще се учуди тя, когато й кажа как съм видял царя!) Наташка… ташка вземи…“ „По-вдясно, ваше благородие, че тук има храсталаци“ — каза гласът на хусаря, край когото, заспивайки, минаваше Ростов. Ростов рязко дигна глава, която се бе отпуснала вече до гривата на коня, и спря до хусаря. Младежки, детски сън непобедимо го натискаше. „Та за какво мислех? Да не забравя. Как ще разговарям с царя ли? Не, друго — това утре. Да, да! На-ташка, да настъпим… стъпим нас — кого? Хусарите. А хусарите и мустаците… Оня хусар с мустаци яздеше по «Тверская»*“ и аз помислих за него точно „срещу къщата на Гурев… Старият Гурев… Ех, чудесен момък е Денисов! Да, всичко това са дреболии. Главното сега е, че царят е тук. Как ме гледаше той и му се искаше да каже нещо, но не посмя… Не, не той, аз не посмях. Но това са все глупости, а важното е да не забравя, че мислех за нещо, което е необходимо, да. На-ташка, нас-тъпи, да, да, да. Това е хубаво.“ И главата му пак се отпусна върху шията на коня. Изведнъж му се стори, че стрелят по него. „Какво? Какво? Какво?… Сечи! Какво?…“ — продума Ростов, като се оборави. В същия миг, когато отвори очи, Ростов чу напреде си, там, дето беше неприятелят, проточени викове от хиляди гласове. От тия викове неговият кон и конят на хусаря, който беше до него, наостриха уши. На мястото, отдето идеха тия викове, пламна и угасна една светлинка, след това втора и по цялата линия на френските войски по височината пламнаха огньове и виковете се засилваха все повече и повече… Ростов чуваше звука на френски думи, но не можеше да ги разбере. Премного гласове бучаха. Чуваше се само: „А-а-а-а!“ и „Р-р-р-р!“
	[* Улица в Москва. — Б.пр.]
	— Какво ли е това! Какво мислиш? — попита Ростов хусаря, който беше до него. — Нали е откъм неприятеля?
	Хусарят не отговори.
	— Как, нима не чуваш? — отново го попита Ростов, след като доста дълго чака да му отговори.
	— Че кой го знае, ваше благородие — отговори неохотно хусарят.
	— Според мястото трябва да е неприятелят? — отново повтори Ростов.
	— Може да е той, а може и да е само тъй — отвърна хусарят, — нощна работа. Чуш! Не си играй! — извика той на коня си, който мърдаше под него.
	Конят на Ростов също бързаше, тупаше с крак замръзналата земя, вслушваше се в звуковете и се вглеждаше в светлините. Виковете все повече, се засилваха и засилваха и се сляха в общо бучене, каквото можеше да издава само една няколкохилядна армия. Огньовете все повече и повече се разпространяваха, навярно по линията на френския лагер. Ростов се разсъни вече. Веселите, тържествуващи викове в неприятелската армия му действуваха възбудително. „Vive l’empereur, l’empereur“* — стигаше вече ясно до Ростов.
	[* Да живее императорът, императорът.]
	А пък не е далеч — трябва да е отвъд потока — рече той на хусаря, застанал до него.
	Хусарят само въздъхна, без да отговори, и се изкашля сърдито. По линията на хусарите се зачу тропот от конник, който караше тръс, и сред нощната мъгла неочаквано изникна като грамаден слон фигурата на един хусарски унтерофицер.
	— Ваше благородие, генералите! — рече унтерофицерът, като се приближи до Ростов.
	Продължавайки да се обръща към огньовете и виковете, Ростов отиде заедно с унтерофицера да посрещне неколцината ездачи, които минаваха по линията. Един от тях беше на бял кон. Княз Багратион и княз Долгоруков с адютантите си бяха излезли да видят чудноватото явление — огньовете и виковете в неприятелската армия. Ростов се приближи до Багратион, рапортува му и се присъедини към адютантите, като се вслушваше в онова, което приказваха генералите.
	— Вярвайте — каза княз Долгоруков на Багратион, — че това не е нищо друго освен хитрост: той е отстъпил и е заповядал на ариергарда да запали огньове и да дига шум, за да ни излъжат.
	— Едва ли — каза Багратион, — снощи ги видях на оня хълм; ако са отстъпили, щяха да се изтеглят и оттам. Господин офицер — обърна се към Ростов княз Багратион, — там ли са още фланкьорите на неприятеля?
	— Снощи бяха, но сега не мога да зная, ваше сиятелство. Ако заповядате, ще отида с хусарите.
	Багратион се спря и без да отговори, помъчи се в мъглата да разгледа лицето на Ростов.
	— Ами не е лошо, идете — каза той след малко.
	— Слушам.
	Ростов пришпори коня, викна унтерофицера Федченко и още двама хусари, заповяда им да карат след него и тръгна в тръс по надолнището, в посока на все още продължаващите викове. На Ростов му беше и страшно, и весело да отива сам с трима хусари нататък, в тая тайнствена и опасна мъглива далечина, дето никой преди него не беше ходил. Багратион му извика от височината да не отива по-далеч от рекичката, но Ростов се престори, че не е чул думите му, и без да спира, продължи да кара все по-далеч и по-далеч, като непрекъснато се излъгваше, смятайки храстите за дървета и крайпътните ровове — за хора, и непрекъснато си обясняваше защо се е излъгал. Когато слезе надолу в тръс, той вече не виждаше нито нашите, нито неприятелските огньове, но по-високо и по-ясно чуваше виковете на французите. В дола видя напреде си нещо като река, но когато стигна до него, разбра, че е широк път. Като излезе на пътя, той възпря нерешително коня: по него ли да тръгне, или да го пресече и да кара по черното поле нагоре. По-безопасно беше да кара по белеещия се в мъглата път, защото по-бързо можеше да съгледа хората. „След мене“ — каза той, пресече пътя и почна да възлиза в галоп по нагорнището, нататък, дето от вечерта имаше френски пикети.
	— Ваше благородие, ето го! — обади се отзад един от хусарите.
	И преди Ростов да успее да съзре нещо, което изведнъж се зачерня в мъглата, блесна светлинка, изтрещя изстрел и един куршум, като че се оплакваше от нещо, избръмча високо в мъглата и заглъхна. Втора пушка не гръмна, но блесна светлинка в мястото за барута. Ростов обърна коня и препусна в галоп назад. На разни промеждутъци се чуха още четири изстрела и някъде в мъглата куршумите запяха на разни тонове. Ростов възпря коня, развеселен като него от изстрелите, и тръгна ходом. „Хайде още де, хайде още!“ — обаждаше се в душата му някакъв весел глас. Но изстрели нямаше вече.
	Едва когато наближиха Багратион, Ростов отново пусна коня в галоп и отиде при него с ръка до козирката.
	Долгоруков продължаваше да твърди, че французите са отстъпили и че са запалили огньове само за да ни измамят.
	— Е, какво доказва това? — каза той тъкмо когато Ростов приближи до тях. — Те са могли да отстъпят и да оставят пикети.
	— Личи, че не всички са се дигнали, княже — рече Багратион. — До утре заран, утре ще узнаем всичко.
	— На хълма има пикет, ваше сиятелство, на същото място, дето беше и снощи — доложи Ростов, като се навеждаше напред с ръка на козирката и без да може да сдържи веселата си усмивка, предизвикана от ходенето му на разузнаване и главно от звуците на куршумите.
	— Добре, добре — каза Багратион, — благодаря ви, господин офицер.
	— Ваше сиятелство — рече Ростов, — позволете ми да ви помоля.
	— Какво има?
	— Нашият ескадрон е оставен за утре в резерва; позволете да ви помоля да ме прекомандировате в първи ескадрон.
	— Как ви е фамилното име?
	— Граф Ростов.
	— А, добре. Остани ординарец при мен.
	— Син на Иля Андреич ли? — каза Долгоруков.
	Но Ростов не му отговори.
	— Та, значи, ще се надявам, ваше сиятелство.
	— Ще заповядам.
	„Много е възможно утре да ме изпратят с някаква заповед при царя — помисли той. — Слава Богу!“
	Виковете и огньовете в неприятелската армия произлизаха от това, че докато, четяха на войските заповедта на Наполеон, сам императорът обикаляше на кон биваците си. Щом видеха императора, войниците запалваха връзки слама и тичаха след него с викове: „Vive l’empereur!“ Заповедта на Наполеон беше:

	„Войници! Руската армия настъпва срещу нас, за да отмъсти за австрийската, улмската армия. Те са същите батальони, които вие разбихте при Холлабрун и които оттогава преследвахте постоянно дотук. Позициите, които ние заемаме, са мощни и докато неприятелят върви, за да ме обходи отдясно, той ще ми изложи фланга си! Войници! Аз сам ще ръководя вашите батальони. Ще стоя далеч от огъня, ако вие с вашата обикновена храброст внесете в неприятелските редици безредие и смут; но ако победата дори за миг бъде съмнителна, вие ще видите как вашият император се излага на първите неприятелски удари, защото не може да има колебание за победата, особено в деня, когато става дума за честта на френската пехота, която е тъй необходима за честта на нашата нация.
	Да не се разстройват редиците под предлог за прибиране на ранените! Всеки да бъде напълно проникнат от мисълта, че трябва да победим тия наемници на Англия, въодушевени от такава омраза против нашата нация. Тая победа ще завърши нашия поход и ние ще можем да се върнем в зимните си квартири, дето ще ни заварят новите френски войски, които се формират във Франция; и тогава мирът, крито ще сключа, ще бъде достоен за моя народ, за вас и за мене.
	Наполеон“




	XIV

	В пет часа сутринта беше още съвсем тъмно. Войските от центъра, резервите и десният фланг на Багратион бяха още неподвижни, но на левия фланг колоните от пехота, кавалерия и артилерия, които трябваше първи да се спуснат от височините, за да атакуват френския десен фланг и според диспозицията да го отблъснат в Бохемските планини, бяха се вече раздвижили и почваха да се дигат от местата, дето бяха нощували. Димът от огньовете, в които хвърлиха всичко излишно, лютеше на очите. Беше студено и тъмно. Офицерите набързо пиеха чай и закусваха; войниците предъвкваха сухари, потропваха с нозе, за да се стоплят, и се трупаха около огньовете, като хвърляха в тях остатъци от бараките; столове, маси, колела и качета — всичко излишно, което не можеха да вземат със себе си. Австрийските водачи на колони сновяха между руските войски и бяха предвестници на похода. Щом около мястото на полковия командир се покажеше австрийски офицер, полкът се размърдваше: войниците тичешком напускаха огньовете, скриваха лулите в ботушите си, торбичките — в колите, вземаха пушките и се строяваха. Офицерите се закопчаваха, надяваха шпаги и раници и подвиквайки, обикаляха редиците; обозните и вестовоите впрягаха, натоварваха и връзваха багажите на колите. Адютантите, батальонните и полковите командири яхваха конете, прекръстваха се, даваха последни заповеди, наставления и нареждания на обозните, които оставаха, и се понасяше еднообразният тропот на хиляди нозе. Колоните тръгваха, без да знаят накъде и без да виждат от обкръжаващите ги хора, от дима и от сгъстяващата се мъгла нито местността, която напускаха, нито оная, в която навлизаха.
	Войникът в движение е също тъй обкръжен, ограничен и влачен от своя полк, както морякът от кораба, на който се намира. Колкото и надалеко да отиде в каквито и странни, непознати и опасни широти да навлезе той, около него, както за моряка, винаги и навред са все същите палуби, мачти и въжета на неговия кораб, винаги и навред са все същите другари все същите редици, все същият фелдфебел Иван Митрич, — все същото ротно куче Жучка, все същото началство. Войникът рядко пожелава да узнае на какви ширини се намира неговият кораб; но в ден на сражение, бог знае как и отде, в нравствения свят на войската се чува еднаква за всички строга нота, в която звучи приближаването на нещо решително и тържествено и която предизвиква в тях неприсъщо тям любопитство. В дни на сражения войниците възбудено се опитват да излязат извън интересите на своя полк, ослушват се, оглеждат се и жадно разпитват за онова, което става около тях.
	Макар че съмваше, мъглата толкова се бе сгъстила, че човек не можеше да вижда на десет крачки пред себе си. Храстите изглеждаха като грамадни дървета, равните места като урви и склонове. Навсякъде, от всички страни можеш да се сблъскаш с невидим дори от десетина крачки неприятел. Но колоните дълго вървяха все в тая мъгла, спускаха се и възлизаха по височините, като минаваха край градини и огради, из нова странна местност, без да се сблъскат някъде с неприятеля. Напротив, ту напреде, ту отзад, от вси страни, войниците разбираха, че по същата посока вървят наши, руски колони. И на всеки войник му ставаше приятно на душата, като знаеше, че там, накъдето отива той, тоест неизвестно къде, отиват още много, много наши.
	— Гледай ти, и курските минаха — думаха из редиците.
	— Ужас, братче, колко много наша войска се събра! Снощи, като погледнах какви огньове са наклали, краят им не се вижда. Москва — същинска!
	Макар никой от началниците на колоните да не приближаваше до редиците и да не говореше с войниците (както видяхме на военния съвет, колонните началници бяха в лошо настроение и недоволни от подготвящата се битка и затуй само изпълняваха заповедите и не се грижеха да поразвеселят войниците), въпреки това войниците вървяха весело както винаги, когато тръгваха на бой, особено настъпателен. Но след като вървя около час все сред гъстата мъгла, по-голямата част от войската трябваше да спре и по редиците премина неприятното съзнание, че се върши нещо безредно и безсмислено. Твърде мъчно е да се определи по какъв начин се предава това съзнание; но несъмнено е, че то се предава необикновено вярно и се разлива бързо, неусетно и неудържимо, като вода в дол. Ако руската войска беше сама, без съюзници, би изминало може би много време, докато това съзнание за безредие стане обща увереност; но тъй като сега с особено удоволствие и естественост смятаха, че причина за безредието са глупавите немци, всички се убедиха, че става вредна бъркотия, предизвикана от „саламджиите“.
	— Защо спряхме? Да не са ни обградили? Или ме се натъкнали вече на французина?
	— Не, не се чува нищо. Той щеше да гърми.
	— На, караха ни по-скоро да тръгнем, а като тръгнахме, спряхме глупаво сред полето, все проклетите немци объркват. Дяволи такива, неразбрани!
	— На, затуй, да остане на мен, бих ги пуснал напред. Не да свират отзад. А пък ти стой сега на гладно сърце.
	— Какво има, скоро ли ще вървим? Казват, че кавалерията заградила пътя — каза един офицер.
	— Ех, проклети немци, земята си не знаят! — обади се друг.
	— Вие от коя дивизия сте? — изкряска, приближавайки с коня си, един адютант.
	— От осемнадесета.
	— Че защо сте тука? Отдавна трябваше да бъдете напред, сега и до довечера няма да минете. Гледай какви глупави разпоредби; сами не знаят какво правят — рече офицерът и отмина.
	След него мина един генерал и викна сърдито нещо не на руски.
	— Тафа-лафа, а какво бърбори, нищо не можеш разбра — каза един войник, който имитира отминалия генерал. — Аз бих ги разстрелял, тия подлеци!
	— Заповядано беше към девет часа да стигнем на мястото, а ние не сме минали и половината. Гледай какви разпоредби! — повтаряха от разни, страни.
	И чувството за енергия, с което войските бяха тръгнали на бой, почна да се превръща в раздразнение и злоба срещу безсмислените наредби и срещу немците.
	Причината за бъркотията бе, че през време на движението на австрийската кавалерия, която вървеше на левия фланг, висшето началство бе намерило, че нашият център е премного отдалечен от десния фланг и на цялата кавалерия беше заповядано да мине на дясната страна. Няколко хиляди от кавалерията минаваха пред пехотата и пехотата трябваше да чака.
	Напреде стана спречкване между австрийския водач на колона и един руски генерал. Руският генерал крещеше и настояваше да спрат конницата; австриецът доказваше, че не той е виновен, а висшето началство. А през това време войските стояха, отегчаваха се и падаха духом. След едночасово спиране войските най-сетне тръгнаха и почнаха да слизат по надолнището. Мъглата, която горе се разпръскваше, долу дето бяха слезли войските, се стелеше още по-гъста. Напреде в мъглата се чу един, втори изстрел, отначало несвързано, на различни паузи: тратта… тат, а сетне все по-свързано й по-често, и започна сражението над рекичката Голдбах.
	Като не предполагаха, че ще срещнат долу над рекичката неприятел и неочаквано се натъкнаха на него в мъглата, като не чуваха от висшите началници ни една дума на въодушевление, с разпространеното сред войските съзнание, че са закъснели, и най-важното — като не виждаха в гъстата мъгла нищо пред и около себе си, русите лениво и бавно разменяха изстрели с неприятеля, придвижваха се напред и отново спираха, тъй като не получаваха навреме заповеди от началниците и адютантите, които бродеха из мъглата в непознатата местност, без да намират своите части. Тъй почнаха битката първа, втора и трета колона, които бяха слезли долу. Четвъртата колона, при която се намираше самият Кутузов, беше на Праценските височини.
	В низината, дето бе почнало сражението, имаше все още гъста мъгла, горе се беше прояснило, но пак не се виждаше нищо от онова, което ставаше напреде. До девет часа никой не знаеше дали всички неприятелски сили бяха, както предполагахме, десетина версти далеч от нас, или неприятелят беше тук, в тия предели на мъглата.
	Беше девет часът сутринта. Мъглата като гъсто море се разстилаше в низината, но при село Шлапаниц, на височината, дето се намираше Наполеон, заобиколен от маршалите си, бе съвсем светло. Над тях беше ясносиньо небе и грамадното кълбо на слънцето, като грамаден пурпурен кух плаващ знак, се люшкаше върху повърхността на млечното море на мъглата. Не само цялата френска войска, но дори и Наполеон с щаба си се намираха не отвъд рекичките и низините на селата Соколниц и Шлапаниц, зад които ние смятахме да заемем позиция и да започнем битката, а на отсамната страна и тъй близо до нашите войски, че Наполеон можеше с просто око да различи в нашите войски конника от пешака. Наполеон беше застанал малко по-напред от маршалите си, яхнал дребен сив арабски кон, в синия си шинел, същия, с който бе прекарал италианската кампания. Той мълчаливо се вглеждаше в хълмовете, които сякаш изникваха сред морето от мъгла и по които в далечината се движеха руските войски, и се вслушваше в звуковете на стрелбата в дола. Ни един мускул не помръдваше по лицето му, тогава още слабо; блестящите очи бяха устремени неподвижно в едно място. Неговите предположения бяха излезли верни. Част от руските войски бяха вече слезли в дола към изкуствените и естествените езера, а други очистваха ония Праценски височини, които той смяташе да атакува и които според него бяха ключ на позицията. Той виждаше сред мъглата как във впадината между двата хълма около селото Прац се движеха все в една посока, към доловете, руските колони с блеснали щикове и се скриваха една след друга в морето от мъгла. Според получените от вечерта сведения, по звуковете на колелата и стъпките, чути през нощта от аванпостовете, по безредното движение на руските колони, по всички предположения той виждаше ясно, че съюзниците го смятаха много далеч пред тях, че движещите се до Працен колони съставляваха центъра на руската армия и че центърът е вече достатъчно обезсилен и може да бъде атакуван успешно. Но той все още не започваше сражението.
	Днешният ден беше тържествен за него — годишнина от коронацията му. На разсъмване той бе поспал няколко часа и след това, здрав, весел, свеж, в онова щастливо настроение, когато всичко изглежда възможно и всичко сполучва, яхна коня си и излезе в полето. Той бе застанал неподвижно, загледан в прозиращите през мъглата хълмове, и студеното му лице имаше онази особена отсянка на самоуверено, заслужено щастие, която се изписва по лицето на влюбено и щастливо момче. Маршалите стояха зад него и не смееха да отвличат вниманието му. — Той гледаше ту Праценските височини, ту изплуващото от мъглата слънце.
	Когато слънцето излезе напълно, от мъглата и заля с ослепителен блясък полята и мъглата, (сякаш бе чакал само това, за да почне сражението), той свали ръкавицата от красивата си бяла ръка, направи с нея знак на маршалите и даде заповед да започнат сражението. Маршалите, придружени от адютанти, препуснаха в разни страни и след няколко минути главните сили на френската армия тръгнаха бързо към Праценските височини, очиствани все повече и повече от руските войски, които слизаха в дола отляво.



	XV

	В осем часа Кутузов тръгна на кон към Прац, начело на четвъртата, Милорадовичовата колона, която трябваше да заеме мястото на колоните на Пржебишевски и Ланжерон, слезли вече в низината. Той поздрави хората от полка, който беше пред него, и даде заповед да вървят, като показа с това, че има намерение лично да води тая колона. Когато излезе при селото Прац, той спря. Между грамадния брой лица, съставящи свитата на главнокомандуващия, беше княз Андрей, който застана зад него. Княз Андрей се чувствуваше развълнуван, раздразнен и в същото време сдържано спокоен, какъвто става човек при настъпване на отдавна очакван миг. Той беше твърдо уверен, че днес е денят на неговия Тулон или на неговия Арколски мост. Как ще се случи това, той не знаеше, но беше твърдо уверен, че то ще стане. Местността и положението на нашите войски му бяха известни, доколкото можеха да бъдат известни комуто и да е било от нашата армия. Собственият му стратегически план, за изпълнението на който очевидно сега не можеше и да се мисли, беше забравен. Сега, включвайки се вече в плана на Вайротер, княз Андрей обмисляше какви случайности биха могли да настъпят и правеше нови предположения, в които неговата бърза съобразителност и решителност биха могли да потрябват.
	Вляво долу, в мъглата, се чуваше престрелка между войските, които не се виждаха. Там, както се струваше на княз Андрей, щеше да се съсредоточи сражението, там ще срещнат спънката и „тъкмо там ще бъда изпратен — мислеше той — с бригада или дивизия и там именно ще тръгна напред със знаме в ръка и ще сломя всичка, което се изпречи пред мене.“
	Княз Андрей не можеше да гледа равнодушно знамената на минаващите край него батальони. Като гледаше някое знаме той все си мислеше: „Може би тъкмо това е знамето, с което ще трябва да вървя пред войските.“
	На сутринта нощната мъгла остави по височините само скреж, който се превръщаше в роса, но в доловете мъглата още се разстилаше като млечнобяло море. В оня дол вляво, дето бяха влезли нашите войски и отдето се чуваше стрелба, не се виждаше нищо. Над височините беше тъмното ясно небе и вдясно грамадното кълбо на слънцето. Напреде, далеч на отвъдния бряг на морето от мъгла, се съзираха изпъкващи гористи хълмове, по които трябваше да се намира неприятелската армия, и се мержелееше нещо. Вдясно гвардията навлизаше в областта на мъглата, като трополеше с коне и колела и от време на време блясваше с щикове; вляво зад селото, се приближаваха също такива маси кавалерия и изчезваха в морето от мъгла. Отпреде и отзад вървеше пехотата. Главнокомандуващият бе застанал при изхода на селото и пропускаше войските, които минаваха край него. Тая сутрин Кутузов изглеждаше изморен и раздразнителен. Пехотата, която минаваше край него, спря без заповед, очевидно защото напреде нещо я бе спряло.
	— Но наредете най-сетне да се строят в батальонни колони и да избикалят селото — ядосано каза Кутузов на приближилия се генерал. — Та как не разбирате, ваше превъзходителство, уважаеми господине, че когато отиваме срещу неприятеля, не бива да се проточваме по това устие на селската улица.
	— Аз смятах да ги строя зад селото, ваше високопревъзходителство — отговори генералът.
	— Чудесно ще я свършите, като разгъвате фронта си пред очите на неприятеля, чудесно!
	— Неприятелят е още далече, ваше превъзходителство. Според диспозицията…
	— Диспозицията! — извика ядовито Кутузов. — Кой ви е казал това?… Благоволете да правите, каквото ви се заповядва.
	— Слушам!
	— Mon cher — каза шепнешком Несвицки на княз Андрей, — le vieux est d’une humeur de chien.*
	[* Драги, старецът е в отвратително настроение.]
	Към Кутузов се приближи един препускащ австрийски офицер със зелено перо на шапката и в бял мундир и от името на императора го попита дали четвъртата колона е влязла в боя.
	Кутузов се извърна, без да му отговаря, и погледът му случайно попадна на застаналия до него княз Андрей. Като видя Болконски, Кутузов смекчи злото и хапливо изражение на погледа си, сякаш съзнаваше, че неговият адютант не е виновен за онова, което се вършеше. И без да отговаря на австрийския адютант, той каза на Болконски:
	— Allez voir, mon cher, si la troisième division a dépassé le village. Dites-lui de s’arrêter et d’attendre mes ordres.*
	[* Идете, мили, и вижте дали трета дивизия е минала през селото. Заповядайте й да спре и да чака моите заповеди.]
	Княз Андрей тръгна, но той веднага го спря.
	— Et demandez-lui, si les tirailleurs son postés — добави той. — Ce qu’ils font, ce qu’ils font!* — промълви той на себе си и все още не отговаряше на австриеца.
	[* И попитайте дали са поставили предни стрелци. Какво вършат, какво вършат!]
	Княз Андрей препусна да изпълни поръчението.
	След като изпревари всички батальони, които вървяха пред него, той спря трета дивизия и се увери, че наистина пред нашите колони нямаше стрелкова верига. Командирът на челния полк много се зачуди на предадената му заповед на главнокомандуващия да пръсне стрелци във верига. Полковият командир беше напълно уверен, че пред него има още войски и че неприятелят не може да се намира на по-близо от десет версти. Наистина напреде не се виждаше нищо освен пустинна местност, малко наклонена напред и застлана ç гъста мъгла. След като заповяда от името на главнокомандуващия да се извърши онова, което бе пропуснато, княз Андрей препусна обратно. Кутузов стоеше на същото място, старчески отпуснал на седлото тлъстото си тяло, и се прозяваше тежко, със затворени очи. Войските не се движеха вече, а стояха с пушки при нозе.
	— Добре, добре — каза той на княз Андрей и се обърна към един генерал, който с часовник в ръце казваше, че е време да тръгват, тъй като всички колони от левия фланг вече са слезли.
	— Има време още, ваше превъзходителство — рече му с прозявка Кутузов. — Има време! — повтори той.
	В това време в далечината зад Кутузов се чуха викове на полкове, които отговаряха на поздравление, и тия викове почнаха бързо да се приближават по цялата проточена линия на настъпващите руски колони. Личеше, че оня, на когото отговаряха, яздеше бързо.


	Когато викнаха войниците от полка, пред който бе застанал Кутузов, той се дръпна малко встрани, намръщи се и се озърна. По пътя от Працен сякаш препускаше ескадрон от конници с дрехи от различен цвят. Двама от тях препускаха един до друг в широк галоп пред останалите. Единият беше в черен мундир с бели пера на шапката, на дорест енглизиран кон, другият — в бял мундир, на вран кон. Бяха двамата императори със свитата. Кутузов, с афектация на стар службаш, който се намира в строя, изкомандува на застаналите войски „мирно“ и отдавайки чест, приближи до императора. Цялата му фигура и държане изведнъж се промениха. Той прие вид на подчинен, неразсъждаващ човек. С афектирана почтителност, която очевидно учуди неприятно император Александър, той се приближи и му отдаде чест.
	Неприятното впечатление премина по младото и щастливо лице на императора само като остатъци от мъгла по ясно небе и изчезна. След боледуването си тоя ден той беше малко по-слаб, отколкото на Олмюцкото поле, дето Болконски го видя за първи път в чужбина; но в прекрасните му сиви очи имаше същото очарователно съчетание на величие и кротост, а на тънките устни същата възможност за различни изражения с преобладаващо изражение на благодушна, невинна младост.
	На прегледа при Олмюц той беше по-величествен, тук беше по-весел и по-енергичен. Тъй като беше галопирал тия три версти, той се беше малко позачервил, спря коня, въздъхна, за да си отпочине, обърна се и погледна хората от свитата, чиито лица бяха също като неговото младежки и оживени. Чарторижки и Новосилцев, княз Болконски и Строганов и другите, всички богато облечени, весели, млади хора на чудесни, грижливо гледани, бодри, само леко изпотени коне, разговаряйки помежду си, бяха спрели зад царя. Император Франц, румен, дълголик млад човек, седеше извънредно изправен на красив вран жребец и угрижено и бавно гледаше наоколо си. Той повика едного от своите бели адютанти и го попита нещо. „Сигурно в колко часа са тръгнали“ — помисли княз Андрей, като наблюдаваше своя стар познат с усмивка, която не можеше да сдържи, защото си спомни аудиенцията. Свитата на императорите беше от отбрани юначаги-ординарци, руси и австрийци, от гвардейски и армейски полкове. Между тях берейтори* водеха красиви запасни царски коне с извезани попони.
	[* Хора, които обяздват коне. — Б.пр.]
	Като че през разтворен прозорец на душна стая изведнъж лъхна на пресен полски въздух, тъй от тая блестяща младеж, пристигнала, препускайки, в невеселия Кутузов щаб лъхна младост, енергия и увереност в успеха.
	— Но защо не почвате, Михаил Ларионович? — обърна се бързо император Александър към Кутузов, като погледна в същото време учтиво император Франц.
	— Изчаквам, ваше величество — отговори Кутузов, почтително наведен напред.
	Императорът сложи ръка на ухото си, понамръщи се и показа, че не е чул.
	— Изчаквам, ваше величество — повтори Кутузов (княз Андрей забеляза, че горната устна на Кутузов трепна неестествено, когато казваше това „изчаквам“). — Всички колони не са се още събрали, ваше величество.
	Царят чу, но личеше, че тоя отговор явно не му хареса; той мръдна поприведените си рамене и погледна Новосилцев, който беше наблизо, сякаш с тоя поглед се оплакваше от Кутузов.
	— Но ние не сме на Царицин Луг, Михаил Ларионович, дето парадът не почва, докато не се съберат всички полкове — каза царят и отново погледна император Франц в очите, като че го канеше ако не да вземе участие, поне да чуе какво казва той; но император Франц продължаваше да се озърта, без да слуша.
	— Тъкмо затова не почвам, господарю — отговори със звучен глас Кутузов, сякаш за да избегне възможността да не го чуят, и по лицето му пак трепна нещо. — Тъкмо за това не почвам, господарю, защото не сме на парад и не сме на Царицин Луг — изрече той ясно и отчетливо.
	Всички от царската свита веднага се спогледаха един друг и по лицата им се изписа възмущение и укор. „Колкото и да е стар, той не трябва, съвсем не трябва да говори тъй“ — изразяваха тия лица.
	Царят втренчено и внимателно се взря в очите на Кутузов, очаквайки дали няма да каже още нещо. Но и Кутузов, привел почтително глава, също така сякаш чакаше. Мълчанието продължи около една минута.
	— Но щом заповядате, ваше величество — каза Кутузов, като дигна глава и отново промени тона си в предишния тон на тъп, неразсъждаващ, но подчиняващ се генерал.
	Той подкара коня си, повика началника на колоната Милорадович и му предаде заповед за настъпление.
	Войската отново се раздвижи и два батальона от Новгородския полк и един батальон от Апшеронския полк тръгнаха напред покрай царя.
	Тъкмо когато минаваше тоя, Апшеронският батальон, руменият Милорадович, без шинел, в мундир с ордени и с шапка с големи пера, килната на една страна и сложена откъм широката страна, бързо изскочи с коня си напред и като отдаде чест юнашки, изведнъж спря коня си пред царя.
	— С Бога напред, генерале — каза му царят.
	— Ma foi, sire, nous ferons se que qui sera dans notre possibilité, sire!* — отвърна той весело и все пак предизвика подигравателната усмивка на господата от свитата на царя поради своя лош френски изговор.
	[* Бога ми, ваше величество, ще направим всичко, което може да се направи, ваше величество.]
	Милорадович обърна рязко коня си и застана малко зад царя. Апшеронците, възбудени от присъствието на царя, с юнашка пъргава стъпка удряха крак и минаваха край императорите и свитите им.
	— Момчета! — викна Милорадович с висок, самоуверен и весел глас, очевидно до такава степен възбуден от звуковете на стрелбата, от очакването на сражението, от вида на юнаците-апшеронци, както и на своите суворовски другари, които минаваха пъргаво пред императорите, че забрави за присъствието на царя. Момчета, това не е първото село, което превземате! — викна той.
	— Ще се стараем! — извикаха войниците.
	От неочаквания вик конят на царя отскочи встрани. Тоя кон, който носеше царя още на прегледите в Русия, тук, на Аустерлицкото поле, носеше ездача си, като търпеше неговите разсеяни удари с левия крак и наостряше уши от изстрелите, също както правеше на Марсово поле, без да разбира значението нито на изстрелите, които се чуваха, нито на съседството с врания жребец на император Франц, нито на всичко, което говореше, мислеше и чувствуваше през тоя ден оня, който го яздеше.
	Царят се обърна с усмивка към един от своите приближени, сочейки юнаците апшеронци, и му каза нещо.



	XVI

	Придружен от адютантите си, Кутузов подкара ходом след карабинерите.
	След като мина около половин верста в опашката на колоната, той спря при една усамотена, изоставена къща (навярно бивша странноприемница), дето пътят се разклоняваше на две. Двата пътя слизаха надолу и по двата вървяха войски.
	Мъглата почваше да се разсейва и на около две версти разстояние по насрещните възвишения вече неопределено се съзираха неприятелски войски. Вляво долу почна по-силно да се чува стрелбата. Кутузов спря, разговаряйки с австрийския генерал. Застанал малко по-отзад, княз Андрей се вглеждаше в тях и сетне се обърна към един адютант, за да му поиска далекогледа.
	— Вижте, вижте — каза тоя адютант, загледан не в далечната войска, а пред себе си, в подножието на хълма. — Това са французи!
	Двама генерали и адютантите грабнаха далекогледа и почнаха да си го издърпват един от друг. Всички лица веднага се промениха и ужас се изписа по всичките. Смятаха, че французите са на около две версти далеч от нас, а те изведнъж неочаквано се явиха пред нас.
	— Това неприятелят ли е?… Не!… Да, погледнете, той е… сигурно… Но какво значи туй? — чуха се различни гласове.
	Княз Андрей с просто око видя вдясно долу изкачващата се срещу апшеронците гъста колона французи най-много на петстотин крачки от мястото, дето беше Кутузов.
	„Ето я, настъпи решителната минута! Работата стигна до мене“ — помисли княз Андрей, удари коня и се приближи до Кутузов.
	— Ваше високопревъзходителство — извика той, — трябва да се спрат апшеронците!
	Но в тоя миг всичко се застла с дим, чу се близка стрелба и на две крачки от княз Андрей един наивно изплашен глас извика: „Е, братлета, свърши се нашата!“ И сякаш тоя глас беше команда. След тоя глас всичко хукна да бяга.
	Размесени, все повече растящи тълпи бягаха назад към мястото, дето преди пет минути войските минаваха пред императорите. Не само че беше мъчно да се спре тая тълпа, но невъзможно беше да не бъдеш повлечен назад заедно с нея. Болконски се стараеше само да не изостане от Кутузов и се озърташе в недоумение и без да може да разбере онова, което ставаше пред него. Несвицки, с озлобено лице, зачервен и неприличащ на себе си, крещеше на Кутузов, че ако веднага не се махне оттам, сигурно ще бъде пленен. Кутузов стоеше на същото място и без да отговаря, вадеше от джоба си кърпичка. От бузата му течеше кръв. Княз Андрей се промъкна до него.
	— Ранен ли сте? — попита той, като едва сдържаше треперенето на долната си челюст.
	— Раната не е тук, а ето де! — каза Кутузов, като притискаше кърпичката до ранената си буза и сочеше бягащите.
	— Спрете ги! — извика той и в същото време, разбрал навярно, че беше невъзможно да ги спрат, удари коня и подкара вдясно.
	Плисна нова вълна от бягащи, понесе го със себе си и го повлече назад.
	Тълпите от бягащи войски бяха толкова гъсти, че попаднеше ли в тях, човек мъчно можеше да се измъкне. Някой викаше: „Върви, какво се бавиш?“ Друг веднага се обръщаше и стреляше във въздуха; трети удряше коня, на който яздеше самият Кутузов. След като се измъкна с най-големи усилия от потока на тълпата вляво, Кутузов със свитата си, намаляла с повече от половина, тръгна нататък, отдето се чуваха близките оръдейни изстрели. Княз Андрей, който се бе измъкнал от тълпата на бягащите и се стараеше да не изостава от Кутузов, видя сред дима по склона на възвишението една руска батарея, която още стреляше, и притичващи към нея французи. По-горе имаше руска пехота, която не мърдаше нито напред в помощ на батареята, нито назад в посока на бягащите. Един генерал на кон се отдели от тая пехота и дойде при Кутузов. От свитата на Кутузов бяха останали само четирима души. Всички бяха бледи и се споглеждаха мълком.
	— Спрете тия мерзавци! — каза задъхано Кутузов на полковия командир, като сочеше бягащите; но в същия миг, сякаш наказание за тия думи, куршуми като рой птици полетяха със свистене срещу полка и свитата на Кутузов.
	Французите атакуваха батареята и като видяха Кутузов, стреляха по него. При тоя залп полковият командир хвана крака си; паднаха няколко войници и подпрапоршчикът, който бе застанал със знамето, го изтърва; знамето се олюля и падна, като се задържа върху пушките на съседните войници. Войниците почнаха да стрелят без команда.
	— О-оох! — с израз на отчаяние изпъшка Кутузов и се озърна. — Болконски — прошепна той с глас, разтреперан от съзнанието за старческото си безсилие. — Болконски — прошепна той, сочейки разстроения батальон и неприятеля, — какво е туй?
	Но преди той да изрече тия думи, княз Андрей, усещайки кипналите в гърлото му сълзи от срам и гняв, вече скачаше от коня си и хукна към знамето.
	— Момчета, напред! — извика той с остър детски глас.
	„Ето го!“ — помисли княз Андрей, хвана дръжката на знамето и с наслада чу свистенето на куршумите, очевидно насочени тъкмо срещу него. Няколко войници паднаха.
	— Ура! — викна княз Андрей, едва удържащ в ръце тежкото знаме, и затича напред с несъмнена увереност, че целият батальон ще хукне след него.
	Наистина той тича самичък само няколко крачки. Тръгна един, после втори войник и целият батальон с викове „ура“ хукна напред и го изпревари. Унтерофицерът на батальона притича, взе от ръцете на княз Андрей люшкащото се от тежест знаме, но тутакси бе убит. Княз Андрей отново грабна знамето, повлече го за дръжката, затича заедно с батальона. Пред себе си той видя нашите артилеристи, някои от които се биеха, а други изоставяха топовете и бягаха насреща му; видя и френските пехотни войници, които улавяха артилерийските коне и обръщаха топовете. Княз Андрей, заедно с батальона, беше вече на двадесетина крачки от оръдията. Той чуваше над себе си непрекъснатото свирене на куршуми и вдясно и вляво от него непрестанно охкаха и падаха войници. Но не ги гледаше; той се взираше само в онова, което ставаше пред него — на батареята. Вече виждаше ясно фигурата на един червенокос артилерист с килнат на една страна кивер, който дърпаше за единия край банника, а един френски войник го дърпаше за другия край към себе си. Княз Андрей вече ясно виждаше обърканото и в същото време озлобено изражение по лицата на тия двама души, които явно не разбираха какво вършат.
	„Какво правят те? — помисли княз Андрей, като ги гледаше. — Защо червенокосият артилерист не бяга, щом няма оръжие? Защо французинът не го намушва? Докато успее да дотича, французинът ще се сети за пушката и ще го промуши.“
	Наистина друг французин с пушка, приготвена за бой с щик, притича до борещите се и участта на червенокосия артилерист, който все още не разбираше какво го очаква и беше издърпал победоносно банника, щеше да се реши. Но княз Андрей не видя как свърши това. Стори му се, че някой от най-близките до него войници с все сила замахна с тояга и го удари по главата. От това го заболя малко, но главно, беше му неприятно, защото тая болка го отвличаше и му пречеше да вижда онова, което гледаше.
	„Какво е туй? Падам ли? Нозете ми се подкосяват“ — помисли той и падна възнак. Той отвори очи, като мислеше, че ще види как е свършила борбата на французите с артилеристите и искаше да разбере убит ли е, или не червенокосият артилерист, взети ли са, или са спасени топовете. Но не видя нищо. Над него нямаше вече нищо освен небе — високо небе, не ясно, но все пак неизмеримо високо, със сиви облаци, които тихо пълзяха по него. „Колко тихо, спокойно и тържествено, съвсем не тъй, както тичах аз — помисли княз Андрей, — не тъй, както ние тичахме, викахме и се биехме; съвсем не е тъй, както с озлобени и изплашени лица дърпаха един от друг банника французинът и артилеристът — съвсем не тъй пълзят облаците по това високо, безкрайно небе! Но как не съм видял досега това високо небе! И колко съм щастлив, че най-после го опознах. Да! Всичко е без смисъл, всичко е измама освен това безкрайно небе. Няма нищо, нищо освен него. Но дори и него няма, нищо няма освен тишина и успокоение. И слава Богу!…“



	XVII

	В девет часа на десния фланг на Багратион сражението още не бе почнало. Княз Багратион, който не искаше да се съгласи с настояването на Долгоруков да започне сражението и желаеше да отхвърли отговорността, предложи на Долгоруков да изпратят човек да попита главнокомандуващия. Багратион знаеше, че тъй като разстоянието от единия фланг до другия беше почти десет версти, ако изпратеният човек не бъде убит (което беше много вероятно) и дори ако намереше главнокомандуващия, което беше твърде мъчно, тоя изпратен човек не може да се върне по-рано от вечерта.
	Багратион изгледа свитата си със своите големи, нищо неизразяващи, неотспали очи и първото лице, което срещна случайно погледът му, беше замиращото от вълнение и надежда детско лице на Ростов. Той изпрати него.
	— А ако срещна негово величество преди главнокомандуващия, ваше сиятелство? — каза Ростов с ръка на козирката.
	— Можете да предадете на негово величество — избърза Долгоруков да прекъсне Багратион.
	След като се бе сменил от веригата, Ростов успя преди съмване да поспи няколко часа и се чувствуваше сега весел, смел и решителен, с оная пъргавина на движенията и увереност в щастието си и в такова настроение, при което всичко изглежда лесно, весело и възможно.
	Тая сутрин всичките му желания се изпълваха: водеше се генерално сражение и той участвуваше в него; не само това — той беше ординарец при най-храбрия генерал; не само това — той отиваше с поръчение при Кутузов, а може би и при самия цар. Утринта беше ясна, конят, който яздеше — добър. На душата му беше радостно и щастливо. Като получи заповедта, той препусна с коня покрай бойната линия. Отначало караше по линията на Багратионовите войски, които не бяха още влезли в боя и стояха неподвижно; след това навлезе в пространството, заемано от кавалерията на Уваров, и тук вече забеляза придвижвания и признаци на приготовления за бой; като отмина кавалерията на Уваров, той вече ясно чу пред себе си топовна и пушечна стрелба. Стрелбата непрекъснато се усилваше.
	В хладния утринен въздух се чуваха сега, не както по-рано — на неравни промеждутъци по два, по три изстрела и след туй един или два топовни изстрела, — а по склоновете на височините пред Працен се чуваха тътнежи от пушечна стрелба, пресичана от толкова чести топовни изстрели, че от време на време няколко топовни изстрела вече не се чуваха поотделно, а се сливаха в общо бучене.
	Виждаше се как по склоновете пушечетата от пушките сякаш тичаха да се настигат едно друго и как димът от оръдията излизаше на кълбета, които се разтапяха и сливаха едно с друго. Виждаха се по блясването на щиковете сред дима движещи се маси пехота и тесни ивици артилерия със зелени ракли.
	Ростов спря за миг коня си на една могилка, за да види какво става; но колкото и да напрягаше вниманието си, не можа нито да разбере, нито да си уясни нищо от онова, което ставаше: там сред дима се движеха някакви хора, движеха се и напред, и отзад някакви широки ивици войски; но защо? Кой? Накъде? — не можеше да разбере. Това, което виждаше и чуваше, не само че не предизвикваше у него някакво тъжно или боязливо чувство, но, напротив, придаваше му енергия и решителност.
	„Хайде, засили се още, още!“ — обръщаше се мислено той към тия звукове и отново почваше да препуска по линията, като навлизаше все по-навътре и по-навътре в областта на войските, които бяха вече встъпили в боя.
	„Не зная какво ще стане, но всичко ще бъде добре!“ — мислеше Ростов.
	Когато мина през някакви австрийски войски, Ростов забеляза, че следната част от бойната линия (там беше гвардията) бе влязла вече в сражение.
	„Толкова по-добре! Ще погледам отблизо“ — помисли си.
	Той вървеше почти по предната линия. Няколко конници препускаха в посока към него. Бяха наши лейбулани, които се връщаха в разстроени редици от атака. Ростов ги отмина, видя, без да ще, един от тях цял окървавен и препусна по-нататък.
	„Това не ме интересува!“ — помисли той. Не беше изминал и няколкостотин крачки и вляво, пресичайки пътя му, по цялата ширина на полето се появи грамадна маса кавалеристи, които караха тръс право срещу него на врани коне и в бляскави бели мундири. Ростов препусна с все сила коня, за да се отстрани от пътя на тия кавалеристи, и би ги избягнал, ако те караха със същия алюр, но те непрекъснато ускоряваха хода си, тъй че някои коне вече препускаха. Ростов все по-ясно и по-ясно чуваше техния тропот и дрънченето на оръжието им и по-ясно се виждаха конете им, фигурите и дори лицата им. Бяха наши кавалергарди, тръгнали да атакуват френската кавалерия, която идеше срещу тях.
	Кавалергардите препускаха, но все още сдържаха конете. Ростов виждаше вече лицата им и чу командата: „Марш, марш!“, дадена от офицера, който бе пуснал неудържимо своя чистокръвен кон. Страхувайки се да не бъде смачкан или повлечен в атаката срещу французите, Ростов препусна коня с все сила по фронтовата линия и все пак не успя да се отърве от тях.
	Крайният кавалергард, грамаден сипаничав мъж, злобно се навъси, когато видя пред себе си Ростов, с когото неминуемо щеше да се сблъска. Тоя кавалергард без друго би съборил Ростов и неговия Бедуин (в сравнение с тия грамадни хора и коне Ростов се стори сам на себе си съвсем мъничък и слабичък), ако Ростов не се бе сетил да замахне с камшика си пред очите на коня на кавалергарда. Черният, тежък, едър кон отскочи встрани и сви уши; но сипаничавият кавалергард заби силно грамадните си шпори в хълбоците му и конят махна с опашка, изпъна шия и полетя още по-бързо. Щом кавалергардите минаха край Ростов, той чу техния вик: „Ура!“ и като се обърна, видя, че предните им редици се смесваха с чужди, навярно френски кавалеристи с червени еполети. Нищо повече не можеше да се види, защото тутакси след това отнякъде почнаха да стрелят топове и всичко се застла с дим.
	Точно когато кавалергардите го отминаха, като изчезнаха в дима, Ростов се поколеба дали да препусне след тях, или да върви нататък, накъдето трябваше да върви. То беше оная бляскава атака на кавалергардите, която учуди дори французите. На Ростов му стана страшно, като чу по-късно, че от цялата тая маса грамадни красавци-войници, от всичките тия блестящи, яхнали скъпи коне богаташи, младежи, офицери и юнкери, които бяха минали край него, останали след атаката само осемнадесет души.
	„За какво ще завиждам, това, което е отредено за мене, няма да ми избяга и аз може би след малко ще видя царя!“ — помисли Ростов и препусна по-нататък.
	Когато дойде наспоред гвардейската пехота, той забеляза, че над нея и край нея хвърчаха гюллета и забеляза това не толкова защото чуваше звука на гюллетата, но защото по лицата на войниците видя безпокойство, а по лицата на офицерите — неестествена войнствена тържественост.
	Когато минаваше зад една от линиите на пехотните гвардейски полкове, той чу някакъв глас, който го викаше по име:
	— Ростов!
	— Какво? — отвърна той, без да познае Борис.
	— Представи си, попаднахме на първа линия! Нашият полк участвува в атаката! — каза Борис, усмихнат с щастливата усмивка на младите хора, които за пръв път са влезли в сражение.
	Ростов се спря.
	— Я гледай! — каза той. — Е, какво?
	— Отблъснахме ги! — каза оживено Борис, който бе станал бъбрив. — Можеш ли да си представиш?
	И Борис почна да разправя как гвардията, след като стигнала на мястото си, видяла пред себе си войски, взела ги за австрийци и изведнъж от снарядите, изстреляни от тия войски, разбрала, че е на първа линия и трябвало да влезе в боя неочаквано. Ростов бутна коня си, преди Борис да довърши.
	— Ти накъде? — попита го Борис.
	— При негово величество, с поръчение.
	— Ето го! — каза Борис, комуто се бе счуло, че Ростов търси „негово величество“, а „негово височество“.
	И му посочи на стотина крачки от тях великия княз, който, с каска и кавалергардски къс мундир, с дигнати рамене и смръщени вежди, крещеше нещо на един бял и блед австрийски офицер.
	— Ами че това е великият княз, а мене ми трябва главнокомандуващият или царят! — каза Ростов и щеше да подкара коня.
	— Графе, графе! — викна Берг, който притича от другата страна, оживен като Борис. — Графе, аз съм ранен в дясната ръка (каза той, като показа китката на ръката си, окървавена и превързана с носна кърпичка) и останах на бойната линия. Графе, аз държа шпагата с лявата ръка: в нашия род на фон Бергови всички са били рицари, графе.
	Берг приказваше още нещо, но Ростов не го дослуша и продължи по-нататък.
	След като отмина гвардията и едно празно пространство, за да не попадне пак на първа линия, както бе попаднал при атаката на кавалергардите, Ростов тръгна по линията на резервите, като избиколи отдалеко мястото, дето се чуваше най-разгорещена стрелба и канонада. Изведнъж пред себе си и зад нашите войски в едно място, дето съвсем не можеше да се предполага, че има неприятел, той чу близка пушечна стрелба.
	„Какво ли може да бъде това? — помисли Ростов. — Неприятелят в тила на нашите войски? Не може да бъде! — помисли Ростов и изведнъж го обзе ужасът на страх за себе си и за изхода на цялото сражение. — Но каквото и да е това — помисли той, — сега вече няма защо да обикалям. Тук трябва да търся главнокомандуващия и ако всичко е загинало, мой дълг е също да загина заедно с всички.“
	Лошото предчувствие, което неочаквано бе обхванало Ростов, се потвърждаваше все повече и повече, колкото по-навътре навлизаше той в пространството зад селото Працен, заето от тълпи разнородни войски.
	— Какво става? Какво става? По кого стрелят? Кой стреля? — питаше Ростов, когато срещна руски и австрийски войници, бягащи на смесени тълпи, които пресичаха пътя му.
	— Дявол ги знае! Всички изтрепа! Всичко се свърши! — отговаряха му на руски, немски и чешки бягащите тълпи, които също като него не проумяваха какво ставаше там.
	— Удряй немците! — крещеше един.
	— Взел ги дявол тия изменници!
	— Zum Henker diese Russen!*… — ръмжаха немците.
	[* По дяволите тия руси!]
	Неколцина ранени вървяха по пътя. Ругатни, викове и охкания се сливаха в обща неясна глъчка. Стрелбата затихна и после Ростов научи, че руски и австрийски войници бяха стреляли едни срещу други.
	„Боже мой! Но какво е това? — мислеше Ростов. — И то тук, дето всеки миг може да ги види царят! Но не, това са сигурно само неколцина мерзавци. То ще мине, не е това, не може да бъде това — мислеше той. — Само по-скоро, по-скоро да ги отмина!“
	Мисълта за поражение и бягство не можеше да мине през ума на Ростов. Макар че беше видял френски оръдия, и войски тъкмо на Праценското възвишение, на същото възвишение, дето му бяха заповядали да търси главнокомандуващия, той не можеше и не искаше да вярва това.



	XVIII

	На Ростов беше заповядано да търси Кутузов и царя край селото Прац. Ала там не само че ги нямаше, но нямаше и ни един началник, а имаше само разнородни тълпи от разстроени войски. Той шибаше уморения си вече кон, за да мине по-скоро през тия тълпи, но колкото по-нататък отиваше, толкова по-разстроени ставаха тия тълпи. По шосето, дето излезе, се трупаха каляски, всевъзможни коли, руски и австрийски войници от всички родове войски, ранени и неранени. Цялото това множество шумеше и размесено гъмжеше под мрачните звуци на хвърчащите гюллета от френските батареи, настанени по Праценските възвишения.
	— Де е царят? Де е Кутузов? — питаше Ростов всички, които можеше да спре, и не можа да получи отговор от никого.
	Най-сетне той хвана за яката един войник и го принуди да му отговори.
	— Е-ех, драги! Отдавна всички са ей там, офейкаха напред! — каза войникът на Ростов, като се смееше, кой знае защо, и се мъчеше да се отскубне.
	Ростов пусна тоя войник, който очевидно беше пиян, спря коня на един вестовой или берейтор на някакво важно лице и почна да го разпитва. Вестовоят каза на Ростов, че по същия тоя път преди един час прекарали с най-голяма бързина царя в карета и че царят е опасно ранен.
	— Не може да бъде — каза Ростов, — сигурно е бил някой друг.
	— Видях го с очите си — отговори вестовоят със самоуверена усмивка. — Аз барем мога да познавам царя: толкова пъти съм го виждал в Петербург — ей така на. Седи в каретата от бледен по-бледен. Като препусна оная ми ти четворка врани коне — прогърмя покрай нас, и барем царските коне и Иля Иванович мога да позная; Иля, кочияшът, освен царя другиго май не кара.
	Ростов пусна коня му и понечи да върви по-нататък. Един ранен офицер, който минаваше край него, го запита:
	— Но кого търсите вие? Главнокомандуващия ли? Убит е от гюлле, ударен в гърдите и убит при нашия полк.
	— Не е убит, ранен е — поправи го друг офицер.
	— Но кой? Кутузов ли? — попита Ростов.
	— Не Кутузов, ами как го казваха — е, все едно де, малцина останаха живи. Вървете хе нататък, към онова село, там са се събрали всички началства — каза тоя офицер, сочейки селото Гостиерадек, и отмина.
	Ростов караше ходом, без да знае защо и при кого ще отиде сега. Царят е ранен, сражението загубено. Сега вече не можеше да не вярва това. Ростов тръгна в посоката, която му казаха, дето в далечината се виждаше кула и църква. Закъде трябваше да бърза? Какво щеше да каже сега на царя и на Кутузов дори да бяха живи и не ранени?
	— По оня път карайте, ваше благородие, че тук сигурно ще ви убият — викна му един войник. — Тук ще ви убият!
	— Хе, какво приказваш! — рече друг. — Къде нататък ще върви? Тук е по-близо.
	Ростов помисли и подкара тъкмо в оная посока, дето му казваха, че ще го убият.
	„Сега е все едно! Щом царят е ранен, нима аз трябва да се пазя?“ — помисли той. Навлезе в пространството, дето бяха загинали най-много бягащи от Працен хора. Французите още не заемаха това място, а русите, ония, които бяха живи или ранени, отдавна го бяха напуснали. По земята, като кръстци в хубава нива, лежаха по десет-петнадесет убити и ранени на всяка десетина* земя. Ранените се събираха пълзешком по двама-трима и се чуваха техните неприятни и от време на време, както се струваше на Ростов, престорени викове и стенания. Ростов пусна коня в тръс, за да не вижда всички тия страдащи хора, и му стана страшно. Той се страхуваше не за живота си, а за онова мъжество, което му беше необходимо и което, той знаеше това, нямаше да издържи вида на тия нещастници.
	[* Стара руска мярка за пространство (земя) около 1 хектар. — Б.пр.]
	Французите, които бяха престанали да обстрелват това осеяно с мъртви и ранени поле, защото в него вече нямаше никакъв жив човек, щом видяха адютанта, който яздеше там, насочиха оръдията срещу него и хвърлиха няколко гюллета. Тия свирещи, страшни звуци и съзнанието за окръжаващите го мъртъвци се сля у Ростов в единствено усещане на ужас и на съжаление към себе си. Той си спомни последното писмо на майка си. „Какво ли би почувствувала тя — помисли той, — ако ме видеше сега тук, сред това поле, и с насочени срещу мен оръдия?“
	В село Гостиерадек имаше макар и объркани, но в по-голям ред руски войски, които се отдалечаваха от полесражението. Тук вече не стигаха френските гюллета и стрелбата се чуваше далечна. Тук всички вече ясно виждаха и казваха, че сражението е загубено. Към когото и да се обърнеше Ростов, никой не можеше да му каже нито де беше царят, нито де беше Кутузов. Едни казваха, че слухът за раняването на царя е верен, други казваха, че не е и обясняваха тоя лъжлив и разпространен слух с това, че наистина в царската карета, която преминала бързо назад от полесражението, бил оберхофмаршалът граф Толстой, блед и изплашен, навлязъл в полесражението заедно с другите от царската свита. Един офицер каза на Ростов, че зад селото, вляво, видял някого от висшето началство и Ростов тръгна нататък, вече без да се надява, че ще намери някого, но само за да успокои съвестта си. След като извървя около три версти и отмина и последните руски войски, при една зеленчукова градина, оградена с канавка, Ростов видя двама конника, застанали срещу канавката. Единият, с бели пера на шапката, кой знае защо, се стори на Ростов познат; другият, непознат конник, яхнал чудесен дорест кон (тоя кон се стори познат на Ростов) приближи до канавката, пришпори коня и като пусна поводите, прескочи леко канавката на зеленчуковата градина. Само задните копита на коня отрониха пръст от насипа. Той рязко обърна коня, отново прескочи канавката и почтително каза нещо на конника с белите пера, като очевидно му предлагаше да стори и той същото. Но конникът, чиято фигура се бе сторила позната на Ростов и неизвестно защо, неволно задържа вниманието му, направи с глава и ръка отрицателен жест и по тоя жест Ростов мигновено позна своя оплакан и обожаван цар.
	„Но това не може да бъде той, самичък сред това пусто поле!“ — помисли Ростов. В същото време Александър изви глава и Ростов видя врязалите се тъй живо в паметта му любими черти. Царят беше блед, бузите и очите му — хлътнали; но в лицето му имаше сега още по-голяма прелест и кротост. Ростов бе щастлив, като се увери, че слухът за раняването на царя е неверен. Беше щастлив, че го вижда. Той знаеше, че може, че дори е длъжен да се обърне направо към него и да му предаде онова, което Долгоруков бе му заповядал да предаде.
	Но както влюбен младеж, когато е настъпил желаният миг и е насаме с нея, трепери и примира, без да смее да изкаже онова, за което мечтае по цели нощи, и се озърта подплашено, търсейки помощ или възможност за отсрочване и бягство, тъй и Ростов сега, достигнал онова, за което бе мечтал повече от всичко, не знаеше как да доближи до царя и в ума му изникваха хиляди съображения, че това е неудобно, неприлично и невъзможно.
	„Как! Аз сякаш съм готов да използувам случая, че той е сам и натъжен. Може да му бъде неприятно и тежко в тоя тъжен миг да види непознато лице; и после, какво мога да му кажа сега, когато само като го погледна, сърцето ми замира и устата ми пресъхва?“ Той не можеше да си спомни сега ни една от безбройните речи към царя, които бе съчинявал във въображението си. Повечето от тия речи се казваха при съвсем други условия, повечето от тях бяха, за да се произнесат в мигове на победи и тържества, и предимно на смъртен одър от получените рани, когато царят му благодари за геройските му постъпки, а той, умирайки, му изказва потвърдената с дела своя обич.
	„После как ще питам царя какви заповеди ще даде за десния фланг, когато вече минава три часът следобед и сражението е загубено? Не, решително не трябва да се приближавам до него, не трябва да нарушавам неговата замисленост. По-добре хиляди пъти да умра, отколкото той да ме погледне лошо и да си състави лошо мнение за мене“ — реши Ростов и с тъга, и с отчаяние в сърцето се отдалечи, като непрестанно се извръщаше към царя, който все още стоеше в положение на нерешителност.
	Докато Ростов прехвърляше в ума си тия съображения, капитан фон Тол случайно се озова на същото място, видя царя, отиде направо при него, предложи му услугите си и му помогна да мине пешком през канавката. Царят, който искаше да си почине и се чувствуваше болнав, седна под едно ябълково дърво, а Тол застана до него. Със завист и разкаяние Ростов видя отдалеч как фон Тол дълго и разпалено говореше нещо на царя, как царят явно заплака, закри очи с ръце и стисна ръката на Тол.
	„Аз можех да бъда на негово място!“ — помисли си Ростов и едва сдържайки сълзите на жалост към участта на царя, в пълно отчаяние подкара коня, без да знае накъде и защо тръгва сега.
	Отчаянието му беше по-силно, защото той чувствуваше, че собствената му слабост беше причина на скръбта му.
	Той можеше… не само можеше, но беше длъжен да отиде при царя. И това бе единственият случай да покаже на царя своята преданост. И не се възползува от него… „Какво направих?“ — помисли той. И обърна коня и препусна назад към мястото, дето бе видял императора; но отвъд канавката нямаше вече никого. Вървяха само каруци и екипажи. От един обозен каруцар Ростов узна, че щабът на Кутузов е наблизо, в селото, дето отиваха обозите. Ростов тръгна след тях.
	Пред него вървеше берейторът на Кутузов, повел коне с попони. Зад берейтора се движеше каруца, а зад каруцата вървеше един старец-прислужник с фуражка, полушубка и криви крака.
	— Тит, хей, Тит! — каза по едно време берейторът.
	— Какво? — отговори разсеяно старецът.
	— Тит! Вършей, не стой скрит!
	— И-их, глупако, фу-у! — като се изплю ядосано, отвърна старецът. След като се движиха известно време мълчаливо, същата шега се повтори.
	Към пет часа следобед сражението беше загубено на всички пунктове. Повече от сто оръдия бяха паднали вече в ръцете на французите.
	Пржебишевски със своя корпус сложи оръжие. Други колони, след като бяха загубили около половината от хората си, отстъпваха в разстроени, размесени тълпи.
	Остатъците от войските на Ланжерон и Дохтуров се бяха смесили и се трупаха по насипите на бентовете около езерата и по бреговете до селото Аугест.
	Към шест часа само до бента на Аугест се чуваше още силната канонада, и то само на французите, които бяха наредили многобройни батареи по надолнището на Праценските височини и биеха по нашите отстъпващи войски.
	В ариергарда Дохтуров и другите събираха батальони и отговаряха със стрелба на френската кавалерия, която преследваше нашите. Почна да се мръква. По тесния бент на Аугест, върху който толкова години бе седял кротко старецът-мелничар с домашна шапчица и с въдица, а внукът му, запретнал ръкави на ризата си, преглеждаше в черпака сребристата, мятаща се риба; из тоя насип, по който толкова години на двуконните си каруци, натоварени с пшеница, мирно минаваха моравците с власати калпаци и сини куртки и се връщаха пак по същия насип, изпрашени с брашно и побелели каруци — сега по тоя тесен насип между тежките коли и топовете, под конете и между колелата се трупаха хора, обезобразени от страха пред смъртта, мачкаха се един друг, умираха, прекрачваха умиращи и се убиваха един друг само за да минат няколко крачки и да бъдат и те също така убити.
	През всеки десет секунди сред това гъсто множество, притискайки въздуха, шляпваше гюлле или се пукаше граната, като убиваше и опръскваше с кръв ония, които бяха наблизо. Ранен в ръката, Долохов, пешком, заедно с десетина войници от ротата си (той беше вече офицер) и полковият му командир на кон бяха остатъците от целия полк. Повлечени от тълпата, те се пъхнаха във входа към насипа и притиснати от всички страни, спряха, защото напред под един топ бе паднал кон и множеството го измъкваше. Едно гюлле уби някого отзад, друго падна напред и опръска с кръв Долохов. Тълпата отчаяно почна да напира, сгъсти се, мръдна няколко крачки и отново спря.
	„Премина ли тия сто крачки, сигурно съм спасен; остана ли още две минути, сигурно съм загинал“ — мислеше всеки.
	Изправен сред тълпата, Долохов се втурна към края на бента, като събори двама войника, и изтича върху покрилия езерото мокър, плъзгав лед.
	— Завивай! — викна той, като подскачаше на леда, който пукаше под него. — Завивай! — извика той към оръдието. — Ще издържи!…
	Ледът го удържаше, но се огъваше и пращеше и беше очевидно, че не само под оръдието или под множеството, ами и под самия него ей сега ще се продъни. Другите го гледаха и се притискаха към брега, но не се решаваха още да стъпят на леда. Полковият командир, който бе застанал на коня си пред насипа, дигна ръка и отвори уста, за да каже нещо на Долохов. Изведнъж едно от гюллетата засвистя толкова ниско над множеството, че всички се наведоха. Нещо шляпна в мокрото и генералът падна от коня в локва кръв. Никой не погледна генерала и не помисли да го дигне.
	— Тръгвай по леда! Тръгвай по леда! Тръгвай! Обръщай! Не чуваш ли? Тръгвай! — чуха се веднага след гюллето, което бе ударило генерала, безброй гласове, без сами да знаят какво крещят и защо.
	Едно от задните оръдия, което навлизаше по насипа, зави на леда. Тълпи войници от насипа почнаха да слизат тичешком на замръзналото езеро. Под един от предните войници ледът се пропука и единият му крак хлътна във водата; той искаше да го измъкне и затъна до пояс. Най-близките войници се смутиха, оръдейният ездач спря коня си, но отзад все още се чуваха викове: „Върви по леда, какво спря? Върви! Върви!“ И викове на ужас се чуха в множеството. Войниците, които окръжаваха оръдието, махаха срещу конете и ги биеха, за да завиват и вървят. Конете тръгнаха от брега. От леда, който удържаше пешаците, се отчупи грамаден къс и четиридесетина души, намиращи се на леда, хукнаха кой напред, кой назад, като се давеха един друг.
	Гюллетата все тъй равномерно свиреха и шляпаха по леда, във водата и най-често в множеството, което покриваше насипа, езерата и брега.



	XIX

	Княз Андрей Болконски лежеше на Праценския хълм, на същото място, дето бе паднал с дръжката на знамето в ръце, кръвта му изтичаше и без да съзнава, той стенеше с тихо, жаловито и детско стенание.
	Привечер престана да стене и съвсем затихна. Не знаеше колко време е бил в безсъзнание. Изведнъж отново се почувствува жив и страдащ от парлива болка, която разкъсваше нещо в главата му.
	„Де е то, това високо небе, което не бях виждал досега, но което видях днес? — беше първата му мисъл. — И това страдание също така не знаех — помисли той. — Да, нищо, нищо не знаех досега. Но де съм?“
	Той се ослуша и чу шум на приближаващ конски тропот и звуци на гласове, говорещи на френски. Отвори очи. Над него беше пак все същото високо небе с издигнали се още по-високо плаващи облаци, през които се съзираше синееща безкрайност. Той не обърна глава и не видя хората, за които по звука на копитата и гласовете разбра, че се бяха приближили и спрели до него.
	Приближилите се конници бяха Наполеон, придружен от двама адютанти. Бонапарте, който обикаляше полесражението, даваше последни заповеди да се засилят батареите, стрелящи срещу бента на Аугест, и разглеждаше убитите и ранените, останали на полесражението.
	— De beaux hommes!* — каза Наполеон, загледан в един убит руски гренадир, който лежеше ничком, със забито в земята лице и почернял тил, отметнал нашироко едната си, вкочанена вече ръка.
	[* Чудесни хора!]
	— Les munitions des pièces de position sont épuisées, sire!* — каза в това време един адютант, пристигнал от батареите, които стреляха срещу Аугест.
	[* Снарядите се свършиха, ваше величество!]
	— Faites avancer celles de la réserve* — отговори Наполеон, отмина няколко крачки и се спря над княз Андрей, лежащ възнак с хвърлена до него дръжка на знамето (знамето беше взето вече от французите като трофей).
	[* Наредете да докарат от резервните.]
	— Voilà une belle mort* — каза Наполеон, като гледаше Болконски.
	[* Ето една прекрасна смърт.]
	Княз Андрей разбра, че това бе казано за него и че го казва Наполеон. Той чу, че наричаха sire* оня, който бе казал тия думи. Но чу тия думи, сякаш слушаше бръмчене на муха. Той не само не се заинтересува от тях, но и не им обърна внимание, и веднага ги забрави. Главата му гореше; той усещаше, че кръвта му изтича и виждаше над себе си далечното, високо и вечно небе. Знаеше, че това бе Наполеон, неговият герой, но в тоя миг Наполеон му се струваше съвсем мъничък, нищожен човек в сравнение с онова, което ставаше сега между душата му, и с това високо, безкрайно небе с бързащите по него облаци. В тоя миг му бе напълно безразлично който и да се изправеше над него и каквото и да казваше за него; той беше доволен само, че над него се бяха спрели хора и искаше само тия хора да му помогнат и да го върнат към живота, който му се струваше толкова прекрасен, защото сега го разбираше съвсем иначе. Той събра всичките си сили, за да мръдне и да издаде някакъв звук. Мръдна слабо крака си и изпусна съвсем тихо, болезнено стенание, от което той самият почувствува жалост към себе си.
	[* Ваше величество.]
	— А! Той е жив — каза Наполеон. — Да се дигне тоя младеж, ce jeune homme, и да се занесе на превързочния пункт!
	След като каза това, Наполеон тръгна срещу маршал Лан, който със свалена шапка, усмихнат приближаваше към императора и го поздравяваше с победата.
	Княз Андрей не помнеше нищо повече: изгуби съзнание от страшната болка, която причиниха нагласяването върху носилката, сътресенията при пренасянето и сондирането на раната в превързочния пункт. Той се свести едва привечер, когато заедно с други руски ранени и пленени офицери го понесоха към болницата. При това пренасяне той се чувствуваше малко по-бодър и можеше да поглежда наоколо си и дори да говори.
	Първите думи, които чу, когато се свести, бяха думите на френския конвоен офицер, който каза припряно:
	— Трябва да спрем тук: императорът ей сега ще мине; ще му бъде приятно да види тия пленени господа.
	— Днес има толкова пленници, едва ли не цялата руска армия, че навярно вече му е омръзнало — каза друг офицер.
	— Макар! Тоя, казват, бил командир на цялата гвардия на император Александър — каза първият, като посочи един ранен руски офицер в бял кавалергардски мундир.
	Болконски позна княз Репнин, когото беше срещал в петербургското висше общество. До него лежеше друг, деветнадесетгодишен юноша, също ранен кавалергардски офицер.
	Бонапарт се приближи в галоп и спря коня си.
	— Кой е старши? — каза той, като видя пленниците.
	Казаха му името на полковника — княз Репнин.
	— Вие ли сте командирът на кавалергардския полк на император Александър? — попита Наполеон.
	— Аз командувах ескадрон — отговори Репнин.
	— Вашият полк изпълни честно дълга си — каза Наполеон.
	— Похвалата на един велик пълководец е най-добра награда за войника — рече Репнин.
	— С удоволствие ви я изказвам — каза Наполеон. — Кой е тоя млад човек до вас?
	Княз Репнин каза името на поручик Сухтелен.
	Наполеон го погледна, усмихна се и каза:
	— Il est venu bien jeune se frotter à nous!*
	[* Че много млад е дошъл да се бие с нас!]
	— Младостта не пречи да бъдеш храбър — рече Сухтелен със задъхващ се глас.
	— Прекрасен отговор — каза Наполеон, — вие ще отидете далеч, млади момко!
	Княз Андрей, когото за пълнота на трофея от пленници също бяха сложили напред, за да го види императорът, не можеше да не привлече вниманието му. Наполеон очевидно си спомни, че го е видял на бойното поле и обръщайки се към него, употреби същия израз — млад момък, jeune homme, с който Болконски бе останал в паметта му още от първия път.
	— Et vous, jeune homme? Е, ами вие, млади момко? — обърна се той към него. — Как се чувствувате, mon brave?
	Макар че пет минути преди това княз Андрей можа да каже няколко думи на войниците, които го пренасяха, сега, устремил очи право в Наполеон, той мълчеше… В тоя миг всичките интереси, които занимаваха Наполеон, му се сториха толкова нищожни, толкова дребнав му се видя и самият негов герой с това дребно тщеславие и радост от победата в сравнение с онова високо, справедливо и добро небе, което той бе видял и проумял, че не можеше да му отговаря.
	А пък и всичко изглеждаше тъй безполезно и нищожно в сравнение с оня строг и величествен строй на мисълта му, предизвикан у него от отслабване на силите, загубата на кръв, от страданията и от очакването на близката смърт. Загледан в очите на Наполеон, княз Андрей мислеше за нищожността на величието, за нищожността на живота, значението на който никой не можеше да разбере, и за още по-голямото нищожество на смъртта, смисъла на която никой от живите не можеше да разбере и обясни.
	Без да дочака отговора, императорът се обърна и на тръгване каза на един от началниците:
	— Нека се погрижат за тия господа и да ги пренесат в моя бивак; моят доктор Ларей да прегледа раните им. Довиждане, княз Репнин. — И подкара коня в галоп.
	Лицето му сияеше от самодоволство и щастие.
	Войниците, които бяха донесли княз Андрей и бяха свалили от него златната иконка, окачена от княжна Маря, щом видяха колко любезно се отнасяше с пленниците императорът, побързаха да му върнат иконката.
	Княз Андрей не видя кой и как отново му я окачи, но иконката неочаквано се озова върху гърдите му, над мундира, на тънка златна верижка.
	„Хубаво би било — помисли княз Андрей, като погледна иконката, която сестра му с такова чувство и благоговение му бе окачила, — хубаво би било всичко да е тъй ясно и просто, както се струва на княжна Маря. Колко хубаво би било да знаеш де да търсиш помощ през тоя живот и какво да очакваш след него там, отвъд гроба! Колко щастлив и спокоен бих бил аз, ако можех да кажа сега: Господи, помилуй ме!… Но кому да кажа това? Или силата, неопределена, непостижима, към която не само не мога да се обърна, но която не мога да изразя с думи, е великото всичко или нищо — казваше си той сам, — или е оня Бог, който е тук, зашит в тая иконка от княжна Маря? Няма нищо, нищо сигурно освен нищожността на всичко, което разбирам, и величието на нещо, което не разбирам, но е най-важно!“
	Понесоха носилката. При всяко сътресение той пак усещаше непоносима болка; трескавото състояние се усили и той почна да бълнува. Ония мечти за баща му, за жена му, за сестра му и за бъдещия син и нежността, която бе изпитал вечерта преди сражението, фигурата на дребничкия, нищожен Наполеон и над всичко високото небе — това беше главното в неговите трескави видения.
	Той виждаше тих живот и спокойно семейно щастие в Ли`сие Гори. Вече се наслаждаваше на това щастие, когато изведнъж се появяваше дребничкият Наполеон със своя безучастен, ограничен и щастлив от чуждите нещастия поглед, и започваха съмнения и мъки и само небето му обещаваше успокоение. Призори всички мечти се объркаха и се сляха в хаоса и мрака на безсъзнанието и забравата, които според самия Ларей, Наполеоновия доктор, много по-вероятно щяха да завършат със смърт, отколкото с оздравяване.
	— C’est un sujet nerveux et bilieux — каза Ларей, — il n’en réchappera pas.*
	[* Това е нервен и злъчен човек, той няма да оздравее.]
	Заедно с други безнадеждно ранени княз Андрей беше оставен на грижите на местните жители.





	Том втори

	Част първа

	I

	В началото на 1806 година Николай Ростов си дойде в отпуск. Денисов също пътуваше за в къщи, за Воронеж, и Ростов го склони да отиде с него до Москва и да отседне у тях. На предпоследната станция Денисов срещна един приятел, изпи с него три бутилки вино и когато наближаваха Москва, въпреки осеяния с ями път, той не се събуди, легнал в дъното на наемната шейна до Ростов, който ставаше все по-нетърпелив, колкото по` приближаваха до Москва.
	„Скоро ли ще пристигнем? Скоро ли? О, тия непоносими улици, дюкянчета, завои, фенери, файтонджии!“ — мислеше Ростов, след като вече завериха отпускните си билети на заставата и влязоха в Москва.
	— Денисов, пристигнахме! Но той спи! — каза Ростов, издаден напред с цялото си тяло, сякаш се надяваше, че с това ще ускори движението на шейната. Денисов не отвръщаше.
	— Ето ъгъла-кръстопът, дето стои файтонджията Захар; ето го и Захар, и все същия кон. Ето и дюкянчето, отдето купувахме медени питки. Скоро ли? Хайде де!
	— Коя къща? — попита коларят.
	— Ей там на края, голямата, не я ли виждаш! Там е нашата къща — каза Ростов, — ами че това е нашата къща! Денисов! Денисов! Ей сега ще пристигнем!
	Денисов дигна глава, изкашля се и не отговори нищо.
	— Дмитрий — обърна се Ростов към лакея на капрата. — Нали у нас свети?
	— Тъй вярно, в кабинета на татко ви свети.
	— Още ли не са легнали? А? Как смяташ?
	— Хем да не забравиш, веднага ми извади новата венгерка — добави Ростов, като опипваше новопораслите си мустаци.
	— Хайде, карай — викна той на коларя. — Събуди се де, Вася — обърна се той към Денисов, който пак отпусна глава. — Е, хайде, карай де, три рубли бакшиш, карай! — викна Ростов, когато шейната се изравни вече с третата къща от входа на тяхната. Струваше му се, че конете не мърдат. Най-сетне шейната зави вдясно, към входа; над главата си Ростов видя познатия корниз с очукана мазилка, входната площадка и тротоарния стълб. Още преди да спре шейната, той скочи и изтича до преддверието. Но къщата си беше все тъй неподвижна, нелюбезна, сякаш не искаше и да знае кой е дошъл в нея. В преддверието нямаше никого. „Боже мой! Дали всичко е благополучно?“ — помисли Ростов, спря за миг със замряло сърце и веднага пак се втурна из преддверието и по познатите му изкривени стъпала. Същата дръжка от бравата на вратата, която ядосваше графинята, че не е добре изчистена, се отваряше все тъй лошо. Във вестибюла гореше лоена свещ.
	Старият Михайло спеше на един сандък. Прокофий, каретният лакей, който беше толкова силен, че подигаше каретата за задницата, седеше и си плетеше цървули от ивици плат. Той погледна към вратата, когато се отвори, и равнодушно-сънното му изражение изведнъж се промени във възторжено-уплашено.
	— Боже Господи! Младият граф! — извика той, като позна младия господар. — Какво е туй? Миличък! — И разтреперан от вълнение, Прокофий хукна към вратата на салона, навярно за да съобщи, но очевидно размисли, върна се и целуна рамото на младия господар.
	— Здрави ли са в къщи? — попита Ростов, като издърпваше от него ръката си.
	— Слава Богу! Всички, слава Богу! Току-що се нахраниха! Чакай да те видя, ваше сиятелство!
	— Всичко ли е благополучно?
	— Слава Богу, слава Богу!
	Забравил съвсем Денисов, Ростов не искаше някой да го изпревари, за да съобщи за пристигането му, свали шубата и изтича на пръсти в голямата тъмна зала. Всичко беше същото — същите масички за игра на карти, същият полилей в калъф; но някой беше видял вече младия господар и преди той да стигне до салона, нещо стремително като буря изхвръкна от страничната врата и го прегърна и зацелува. И второ, и трето такова същество изскочи от втора и трета врата; още прегръдки, още целувки, още викове и радостни сълзи. Той не можеше да проумее де и кой е татко му, коя — Наташа, кой — Петя. Всички викаха, приказваха и го целуваха в едно и също време. Само майка му не беше между тях — той запомни това.
	— А пък аз не знаех… Николушка… мили, мой Коля!
	— Ето го… нашия… Изменил се! Не! Дайте свещи! Чай!
	— Ами целуни ме де!
	— Миличък… ами мене.
	Соня, Наташа, Петя, Ана Михайловна, Вера, старият граф го прегръщаха; и прислугата, и горничните, които бяха изпълнили стаята, приказваха и ахкаха.
	Петя се вкопчи за нозете му.
	— Ами мене! — викна той.
	След като го наведе към себе си и нацелува цялото му лице, Наташа отскочи от него, хвана пеша на венгерката му, заскача като коза на едно място и почна остро да пищи.
	От всички страни имаше блеснали от радостни сълзи любещи очи, от всички страни — устни, които търсеха целувка.
	Пламнала като божур, Соня също държеше ръката му и цяла светеше с блажения си поглед, устремен в неговите очи, които бе очаквала. Навършила вече шестнадесет години, Соня беше много хубава, особено в тоя миг на щастливо, възторжено оживление. Тя го гледаше, без да откъсва очи, усмихната и със спрян дъх. Той я погледна благодарно; но все още очакваше и търсеше някого. Старата графиня още не излизаше. И ето, до вратата се чуха стъпки. Толкова бързи, че не можеха да бъдат стъпки на майка му.
	Но — тя беше, в нова рокля, която той не бе виждал досега, навярно ушита през отсъствието му. Всички се отдръпнаха от него и той се затече към нея. Когато се срещнаха, тя падна с ридание на гърдите му. Тя не можеше да дигне лицето си и само го притискаше до студените шнурове на венгерката му. Незабелязан от никого, Денисов влезе в стаята, застана там и се загледа в тях, като търкаше очи.
	— Василий Денисов, пг’иятел на сина ви — каза той, представяйки се на графа, който го гледаше въпросително.
	— Заповядайте. Знам, знам — каза графът, като целуна и прегърна Денисов. — Николушка ни писа… Наташа, Вера, ето го Денисов.
	Същите щастливи, възторжени лица се обърнаха към косматата черномустаката фигурка на Денисов и го наобиколиха.
	— Миличък, Денисов! — изпищя Наташа, прехласната от възторг, подскочи към него, прегърна го и го целуна. Всички се смутиха от постъпката на Наташа. И Денисов се изчерви, но се усмихна, хвана ръката на Наташа и я целуна.
	Заведоха Денисов в приготвената за него стая, а всички Ростови се събраха в диванната около Николушка.
	Старата графиня, седнала до него, не пускаше ръката му и всеки миг я целуваше; останалите, струпани около тях, дебнеха всяко негово движение, дума и поглед и не откъсваха от него възторжено-влюбени очи. Братчето и сестрите се препираха и си отнемаха един от друг местата, за да бъдат по-близо до него, и се биеха кой да му донесе чай, кърпичка или лула.
	Ростов беше много щастлив от обичта, която му изявяваха; но първият миг на срещата беше толкова блажен, че сегашното щастие му се виждаше малко и той все очакваше още нещо, още и още.
	На другата сутрин новопристигналите, уморени от пътя, спаха до десет часа.
	В предната стая се търкаляха саби, хусарски чанти, паласки, разтворени куфари, кални ботуши. Два чифта лъснати, с шпори, току-що бяха изправени до стената. Слугите носеха легени гореща вода за бръснене и изчистени дрехи. Миришеше на тютюн и на мъже.
	— Хей, Г’ишка, лулата! — извика с пресипнал глас Васка Денисов. — Ростов, ставай!
	Ростов потърка залепените си очи и дигна разчорлена глава от топлата възглавница.
	— Какво, късно ли е?
	— Късно, минава девет часът — отговори гласът на Наташа и в съседната стая се чу шумолене на колосани рокли, шепот и смях на момински гласове и в едва открехнатата врата се мярна нещо синьо, панделки, черни коси и весели лица. Бяха Наташа, Соня и Петя, дошли да разберат дали той не е станал.
	— Николенка, ставай! — чу се отново гласът на Наташа до вратата.
	— Ей сега!
	В тоя миг Петя от предната стая, като видя и грабна сабите с възторг, какъвто изпитват момчетата, когато видят по-голям свой брат — военен, и забравяйки, че е неприлично сестрите му да виждат разсъблечени мъже, отвори вратата.
	— Тая сабя твоята ли е? — извика той.
	Девойчетата отскочиха. Денисов с уплашени очи пъхна косматите си крака под завивката и се озърна към другаря си за помощ. Вратата пропусна Петя и пак се затвори. Зад вратата се чу смях.
	— Николенка, излез по халат — рече гласът на Наташа.
	— Тая сабя твоята ли е? — попита Петя. — Или е вашата? — с раболепно уважение попита той мустакатия черен Денисов.
	Ростов се обу набързо, облече халата и излезе. Наташа обу един ботуш с шпори и почна да пъха крак в другия. Соня се въртеше и тъкмо когато се канеше да издуе роклята си и да приклекне, той излезе. И двете бяха в еднакви новички светлосини рокли — свежи, румени, весели. Соня избяга, а Наташа хвана брат си под ръка, заведе го в диванната и почнаха да разговарят. Те не успяваха да се питат и да си отговарят един друг на въпросите за хилядите дреболии, които можеха да интересуват само тях. Наташа се смееше при всяка дума, която казваше той и която казваше тя, не защото онова, което приказваха, беше смешно, но защото ней беше весело и тя нямаше сили да сдържа радостта си, която се изразяваше със смях.
	— Ах, колко е хубаво, отлично! — повтаряше тя за всяко нещо. За първи път след година и половина Ростов почувствува как, под влиянието на горещите лъчи на обичта, в душата и по лицето му цъфва оная детска усмивка, с която не беше се усмихвал, откак бе заминал от къщи.
	— Чувай — рече тя, — ти сега си вече съвсем мъж, нали? Ужасно се радвам, че си мой брат. — Тя пипна мустаците му. — Иска ми се да зная какви сте вие, мъжете. Такива като нас ли?
	— Не. Защо избяга Соня? — попита Ростов.
	— Да. Това е пък цяла история! Как ще говориш на Соня? На „ти“ или на „вие“?
	— Какво се случи? — каза Ростов.
	— Говори й на „вие“, моля ти се, после ще ти кажа.
	— Но какво има?
	Добре, сега ще ти кажа. Ти знаеш, че Соня ми е приятелка, такава приятелка, че ще си изгоря ръката за нея. Ето на, виж. — Тя запретна муселинения си ръкав и показа под рамото, много по-горе от лакътя на дългата си слаба и нежна ръчица (на мястото, което е покрито дори и от балните рокли) един червен белег.
	— Изгорих се, за да й докажа обичта си. Просто нажежих линийката на огъня и я натиснах.
	Седнал в предишната си класна стая на дивана с възглавнички по страничните облегала и загледан в страшно оживените очи на Наташа, Ростов отново се върна в оня свой семеен, детски свят, който за никого, освен за него, нямаше никакъв смисъл, но който му даваше едни от най-хубавите наслади в живота; и изгарянето на ръката с линийка като свидетелство за обич му се стори, че не е безсмислица: той го разбираше и не се учудваше.
	— Е, та? Само това ли? — попита той.
	— Ние сме толкова близки, толкова близки! Това с линийката е глупости; но ние сме приятелки завинаги. Обикне ли тя някого — то е завинаги; а аз не проумявам това, аз веднага ще го забравя.
	— Е, та какво?
	— Да, така обича тя мене и тебе. — Наташа изведнъж се изчерви. — Помниш ли преди заминаването ти… Та тя каза да забравиш всичко това… Тя каза: аз ще го обичам винаги, но той нека бъде свободен. Нали това е отлично, отлично и благородно! Нали, нали? Много благородно! Нали? — питаше Наташа тъй сериозно и развълнувано, че личеше как това, което говореше сега, по-рано го бе говорила със сълзи. Ростов се замисли.
	— Аз не се отказвам от нищо, за което съм дал дума — каза той. — И освен това Соня е такава прелест, че кой глупак ще се откаже от щастието си?
	— Не, не — викна Наташа. — Ние приказвахме вече с нея за това. Ние знаехме, че ти ще кажеш това. Но така не бива, защото, разбираш ли, щом говориш тъй — че се смяташ обвързан с дадената си дума, излиза, че тя като че нарочно е казала това. Излиза, че ти все пак по принуда ще се ожениш за нея — и излиза съвсем иначе.
	Ростов видя, че всичко това беше добре измислено от тях. Соня и снощи го смая с красотата си. Днес, като я зърна набързо, тя му се видя още по-хубава. Тя беше прелестно шестнадесетгодишно девойче, което очевидно страстно го обичаше (в това той ни за миг не се съмняваше). Защо да не я обича и сега и дори да не се ожени за нея, мислеше Ростов, но не сега. Сега имаше още толкова други радости и занимания! „Да, те чудесно са го измислили — каза си той, — трябва да остана свободен.“
	— Много добре — каза той, — ще поприказваме после. Ах, колко ти се радвам! — добави той. — Ами ти какво, не измени ли на Борис? — попита братът.
	— Глупости! — смеейки се, извика Наташа. — Нито за него, нито за никого другиго не мисля и не искам да зная.
	— Тъй ли! Е, че тогава ти — какво?
	— Аз ли? — повтори въпроса му Наташа и лицето й светна от щастлива усмивка. — Ти видя ли Duport?
	— Не.
	— Не си видял знаменития Дюпор, танцьора? Е, тогава няма да разбереш. Ето какво съм аз. — Наташа изви ръце, хвана полата на роклята си, както когато се танцува, изтича няколко крачки, обърна се, направи танцов скок, удари крак в крак и като се дигна на пръсти, мина няколко крачки.
	— Нали мога да стоя тъй? Ето на`! — рече тя; но не се задържа на пръстите си. — Ето какво съм аз! Никога и за никого няма да се омъжа, а ще стана танцьорка. Само не казвай никому.
	Ростов се разсмя тъй високо и весело, че Денисов в стаята си му завидя, а Наташа не можа да се сдържи и се засмя заедно с него.
	— Кажи, нали е хубаво? — продължи тя.
	— Хубаво. Не искаш ли вече да се омъжваш за Борис?
	Наташа се изчерви.
	— Не искам да се омъжвам за никого. Ще кажа същото и нему, когато го видя.
	— Тъй ли? — рече Ростов.
	— Да, но това са дреболии — продължаваше да бъбри Наташа. — А кажи, Денисов добър ли е? — попита тя.
	— Добър.
	— Е, довиждане, обличай се. Страшен ли е Денисов?
	— Защо страшен? — попита Nicolas. — Не, Васка е чудесен.
	— Ти Васка ли му казваш?… Странно. Е, много ли е добър той?
	— Много добър.
	— Хайде, ела по-скоро да пием чай. Всички заедно.
	И Наташа се изправи на пръсти и направи няколко стъпки из стаята като танцьорките, но се усмихваше тъй, както се усмихват само петнадесетгодишните щастливи девойчета. Като срещна Соня в салона, Ростов се изчерви. Той не знаеше как да се държи с нея. Снощи, в първия миг на радостта от срещата, те се целунаха, но днес чувствуваше, че не бива да правят това; той чувствуваше, че всички: и майка му, и сестрите, го гледаха въпросително и чакаха да видят как ще се държи той с нея. Той й целуна ръка и й рече — _вие, Соня_. Но погледите им, като се срещнаха, си казаха „ти“ един на друг и се целунаха нежно. Тя го помоли с поглед за прошка, задето се бе осмелила да му припомни, като бе изпратила Наташа, за неговото обещание, и му благодари за неговата любов. Със своя поглед той й благодари за свободата, която тя му предлагаше, и й каза, че, така или иначе, той никога не ще престане да я обича, защото не може да не я обича.
	— Но колко е чудно — каза Вера, като улучи един миг на общо мълчание, — че Соня и Николенка се срещнаха сега на „вие“ и като чужди. — Забележката на Вера беше правилна, както всичките й забележки; но както от повечето нейни забележки на всички стана неудобно, и не само Соня, Николай и Наташа, но и старата графиня, страхувайки се от тая любов на сина си към Соня, която можеше да го лиши от блестящ брак, и тя се изчерви като момиченце. А Денисов, за учудване на Ростов, се яви в салона в нов мундир, с напомадена коса и парфюмиран, тъй напет, както биваше в сраженията, и такъв любезен с дамите кавалер, какъвто Ростов съвсем не очакваше да го види.



	II

	Когато Николай Ростов се върна от армията в Москва, той беше посрещнат от домашните си като най-добър син, герой и ненагледния Николушка; от роднините — като мил, приятен и почтителен млад човек; от познатите си — като красив хусарски поручик, изкусен танцьор и един от най-завидните младежи за женене в Москва.
	Ростови се познаваха с цяла Москва; тая година старият граф имаше достатъчно пари, тъй като всичките имения бяха заложени още веднъж, и затова, като си купи собствен кон-бегач и особени, най-модни рейтузи, каквито още никой в Москва нямаше, и най-модни ботуши със съвсем остри върхове и с мънички сребърни шпори, Николушка прекарваше времето си много весело. Върнал се в къщи, Ростов изпита приятното чувство да се приспособява, след известен промеждутък от време, към старите условия на живота. Струваше му се, че много е възмъжал и израснал. Отчаянието за неиздържания изпит по Закон Божи, вземането пари в заем от Гаврило за файтони, тайните целувки със Соня — всичко това той си спомняше като детинщини, от които сега беше неизмеримо далеч. Сега той е хусарски поручик със сребросърмен ментик, с войнишки „Георгиевски кръст“, готви своя бегач за надбягване заедно с известни любители, възрастни и почтени. Има позната дама на булеварда, при която отива вечер. На бал у Архарови дирижираше мазурката, разговаряше за войната с фелдмаршал Каменски, ходеше в Английския клуб и беше на „ти“ с един четиридесетгодишен полковник, с когото го бе запознал Денисов.
	В Москва неговата страстна обич към царя понамаля, тъй като през това време той не го виждаше. Но все пак често разправяше за царя, за обичта си към него, като даваше да се разбере, че той не разказва всичко, че в неговото чувство към царя има още нещо, което всеки не може да проумее; и с цялата си душа споделяше общото през онова време в Москва чувство на обожаване към император Александър Павлович, когото в Москва през онова време наричаха „въплътен ангел“.
	През тоя кратък престой в Москва, до заминаването си за армията, Ростов не се сближи със Соня, а, напротив, се отдалечи от нея. Тя беше много хубава, мила и очевидно страстно влюбена в него; но той бе в оня период на младостта, когато на човек му се струва, че има толкова много работа, та _няма време_ да се занимава с това, и младежът се бои да се свърже — скъпи` свободата си, която му е необходима за много други неща. Когато помисляше за Соня през това свое пребиваване в Москва, той си казваше: „Ех! Още много, много такива ще има и има там някъде — непознати още за мене. Когато поискам, ще успея да се занимавам и с любов, но сега нямам време.“ Освен това струваше му се, че в женското общество има нещо унизително за неговото мъжество. Той ходеше по балове и в женско общество, като се преструваше, че прави това против желанието си. Надбягванията, Английският клуб, гуляите с Денисов, отиването _там_ — това беше друго нещо; то беше прилично за един юнак-хусар.
	В началото на март старият граф Иля Андреевич Ростов беше погълнат от грижи около уреждането на обяд в Английския клуб за посрещането на княз Багратион.
	Графът се разхождаше по халат из залата и даваше нареждания на клубния домакин и на знаменития Феоктист, старшия готвач на Английския клуб, за аспержите, пресните краставици, ягодите, телешкото и рибата за обяда на княз Багратион. От деня на основаването на клуба графът беше негов член и старшина. Клубът възложи нему да уреди чествуване на Багратион, защото рядко някой можеше тъй с широка ръка и гостолюбиво да уреди пиршество и особено защото рядко някой умееше и искаше да добави, ако потрябват, свои пари за уреждане на пиршеството. Готвачът и домакинът на клуба слушаха нарежданията на графа с весели лица, защото знаеха, че при никой друг не биха спечелили повече от тоя обяд, който струваше няколко хиляди.
	— Та внимавай, сложи птичи гребени, птичи гребени в супата от костенурка, нали знаеш!
	— Значи, три студени?… — попита готвачът.
	Графът се замисли.
	— Не може по-малко, три… майонеза — едно — каза той, като прегъна пръст.
	— Та ще заповядате ли да вземем големите чиги? — попита домакинът.
	— Какво да се прави, вземи, ако не отстъпят. Ех, драги, щях да забравя. Ами че ще трябва още едно антре на трапезата. Ах, Боже Господи! — Той се хвана за главата. — Ами цветя кой ще ми докара? Митенка! Хей, Митенка! Тичай, Митенка, в крайградското ни имение — обърна се той към повикания управител, — тичай в имението и заповядай веднага градинарят Максимка да свика хора. Кажи да домъкне тук целите оранжерии и да ги обвие в плъст. Да имам тук двеста саксии за петък.
	След като даде още и още най-различни нареждания, той излезе да си почине при миличката графиня, но си припомни още нещо необходимо, върна се, върна готвача и домакина и пак почна да дава нареждания. До вратата се чу лек мъжки вървеж, звън на шпори и красив, румен, с чернеещи мустачета, очевидно отпочинал и позагладен от спокойния живот в Москва, влезе младият граф.
	— Ах, мили! Главата ми се е замаяла — рече старецът, като се усмихваше, сякаш се срамуваше пред сина си. — Ти поне да беше ми помогнал! Нали трябват и певци. Музика имам, но какво ще речеш, да викнем ли цигани? Вие, военните, обичате тия работи.
	— Наистина, татенце, мисля, че когато княз Багратион се е готвил за Шьонграбенското сражение, не се е блъскал толкова, колкото вие сега — каза усмихнат синът.
	Старият граф се престори на докачен.
	— Да, приказвай си ти, но я се опитай!
	И се обърна към готвача, който с умно и почтително лице поглеждаше наблюдателно и ласкаво бащата и сина.
	— Какви са младите, а, Феоктист? — рече той. — Смеят се на старите като нас.
	— Ами така е, ваше сиятелство, на тях им дай да си хапнат хубаво, а как да се намери всичко, че да се сервира — то не ги интересува.
	— Тъй, тъй! — Графът хвана весело сина си за ръцете и викна: — Слушай сега, щом ми се падна под ръка! Вземи веднага двуконната шейна и върви при Безухов и му кажи, че, тъй и тъй, граф Иля Андреич ме изпраща да ви помоля за ягоди и пресни ананаси. У никой друг няма да намериш. Ако го няма него, кажи на княжните, а оттам карай в Разгуляй* — Ипатка коларят знае, — намери там Илюшка циганина, който танцува в бял казакин тогава, нали помниш, у граф Орлов, и го домъкни тук, при мене.
	[* Весел квартал в тогавашна Москва. — Б.пр.]
	— С циганките ли да го докарам тук? — попита Николай, като се смееше.
	— Е, ти пък!…
	В това време Ана Михайловна с безшумни стъпки, с делови, угрижен и в същото време християнски кротък вид, който тя никога не променяше, влезе в стаята. Макар че Ана Михайловна всеки ден заварваше графа по халат, той всеки път се сконфузваше и я молеше да го извини за облеклото му.
	— Нищо, графе, миличък — каза тя, като затвори кротко очи. — При Безухов ще отида аз — каза тя. — Младият Безухов е пристигнал и сега, графе, ще вземем всичко от неговите оранжерии. Аз и без това трябваше да го видя. Той ми препрати едно писмо от Борис. Слава Богу, Боря сега е в щаба.
	Графът се зарадва, че Ана Михайловна поемаше част от неговите поръчения, и заповяда да впрегнат за нея малката карета.
	— Кажете на Безухов да дойде. Аз ще го запиша. Как е той с жена си? — попита графът.
	Ана Михайловна отвърна очи и по лицето й се изписа дълбока скръб.
	— Ах, приятелю, той е много нещастен — каза тя. — Ако е истина, което чухме, то е ужасно. Допускахме ли такова нещо, когато толкова се радвахме на неговото щастие! И каква възвишена, небесна душа е тоя млад Безухов! Да, мене от сърце ми е мъчно за него и доколкото зависи от мене, ще се постарая да го утеша.
	— Но какво се е случило? — попитаха двамата Ростови, старият и младият.
	Ана Михайловна въздъхна дълбоко.
	— Разправят, че Долохов, синът на Маря Ивановна — каза с тайнствен шепот тя, — съвсем я е компрометирал. Той го издигнал, поканил го в дома си в Петербург и ето… Тя пристигна тук и тоя лудетина подире й — каза Ана Михайловна, като искаше да изрази съчувствие към Пиер, но в неволните интонации и с полуусмивката си показваше съчувствие към лудетината, както нарече Долохов. — Разправят, че Пиер е съвсем убит от мъка.
	— Вие все пак му кажете да дойде в клуба, все пак ще се разсее. Пиршеството ще бъде богато.
	На следния ден, 3 март, след един часа, двеста и петдесет души, членове на Английския клуб, и петдесет души гости очакваха да пристигне за обяда скъпият гост и героят на австрийския поход, княз Багратион. На първо време, след съобщението за Аустерлицкото сражение, Москва беше в недоумение. По онова време русите тъй бяха свикнали да печелят победи, че когато се получи известието за поражението, някои просто не вярваха, а други търсеха обяснения на това странно събитие в някакви необикновени причини. В Английския клуб, дето се събираха всички знатни хора, които имаха верни сведения и тежест, през декември, когато почнаха да пристигат съобщенията, не говореха нищо за войната и за последното сражение, сякаш всички се бяха наговорили да мълчат за него. Хората, които даваха насока на разговорите, като граф Растопчин, княз Юрий Владимирович Долгоруки, Валуев, граф Марков, княз Вяземски, не се явяваха в клуба, а се събираха по домовете си, на интимни кръгове, и московчаните, които повтаряха чужди мисли (от тях беше и Иля Андреич Ростов), останаха за късо време без определено мнение за хода на войната и без ръководители. Жителите на Москва чувствуваха, че нещо не е в ред, че е мъчно да се обсъждат тия лоши вести, и затуй — по-добре е да се мълчи. Но след известно време, също както съдебните заседатели излизат от съвещателната стая, явиха се пак тузовете, които изказваха мнението си в клуба, и всички заприказваха ясно и определено. Намериха се причините за това невероятно, нечувано и недопустимо събитие — русите да бъдат победени, и всичко стана ясно, и във всички краища на Москва заговориха едно и също. Тия причини бяха: измяната на австрийците, лошото снабдяване на войските, измяната на поляка Пржебишевски и на французина Ланжерон, неспособността на Кутузов и (това се разправяше тихичко) младостта и неопитността на царя, който се бе доверил на лоши и незначителни хора. Ала войските, руските войски — разправяха всички, — бяха необикновени и вършеха чудеса от храброст. Войниците, офицерите, генералите — бяха герои. Но герой на героите беше княз Багратион, прославен със своето Шьонграбенско сражение и с отстъплението си при Аустерлиц, дето единствен той бе изтеглил колоната си неразстроена и цял ден беше отбивал нападенията на двойно по-силен неприятел. За да бъде избран като герой в Москва, на Багратион помогна и това, че той нямаше връзки в Москва и беше чужд тука. В негово лице отдаваха чест на боевия, обикновен, без връзки и интриги руски войник, още свързан, чрез спомените за Италианския поход, с името на Суворов. Освен това като се отдаваха такива почести нему, най-хубаво се показваше неразположението и неодобрението към Кутузов.
	— Ако Багратион не съществуваше, il faudrait l’inventer* — каза шегобиецът Шиншин, като пародираше думите на Волтер. За Кутузов никой не говореше, а някои го ругаеха шепнешком, като го наричаха придворна въртележка и стар сатир.
	[* Трябваше да се измисли.]
	Из цяла Москва се повтаряха думите на княз Долгоруков: „Караш, караш — и ти се втръсва“, който се утешаваше за поражението ни със спомени за предишните победи, и се повтаряха думите на Растопчин, че френските войници трябва да бъдат подбуждани за сражения с надути фрази, че с немците трябва да разсъждаваш логически, като ги убеждаваш, че по-опасно е да бягат, отколкото да вървят напред; а руските войници трябва само да ги сдържаш и молиш: „По-полека!“ От всички страни се чуваха все нови и нови разкази за отделни примери на мъжество, проявени от нашите войници и офицери при Аустерлиц. Тоя бе спасил знаме, оня убил петима французи, трети сам пълнел пет топа. Ония, които не познаваха Берг, разправяха и за него, че ранен в дясната ръка, взел шпагата си с лявата и тръгнал напред. За Болконски не разправяха нищо и само близко познатите му го съжаляваха, че е умрял млад, като оставил бременна жена при чудак баща.



	III

	На 3 март във всички стаи на Английския клуб се носеше глъчка на разговарящи гласове и като пчели напролет членовете и гостите на клуба сновяха назад-напред, седяха, стояха, събираха се и се пръскаха, облечени в мундири, фракове, а някои с перуки и в кафтани. Лакеите в ливреи, с перуки, дълги чорапи и пантофки бяха застанали до всяка врата и се стараеха напрегнато да издебнат всяко движение на гостите и на членовете на клуба, за да им предложат услугите си. Повечето от присъствуващите бяха стари, почтени хора, с широки, самоуверени лица и дебели пръсти, с твърди движения и гласове. Тоя род гости и членове седяха на познати места, дето обикновено седяха, и образуваха познати кръжоци, както обикновено се събираха. Малка част от присъствуващите бяха случайни гости — предимно младежи, между които Денисов, Ростов и Долохов, който отново беше семьоновски офицер. По лицата на младежите, особено на военните, бе изписано чувство на признателна почит към старите, което сякаш казваше на старото поколение: „Готови сме да ви уважаваме и почитаме, но недейте забравя, че все пак бъдещето е наше.“
	И Несвицки беше тук като стар член на клуба. Пиер по заповед на жена си бе пуснал дълги коси, махнал очилата и беше облечен по модата, но се разхождаше из залите с тъжен и измъчен вид. Както навсякъде обкръжаваше го атмосферата на хора, които се прекланяха пред богатството му, и той се отнасяше към тях с навика да царствува и с разсеяна презрителност.
	Според годините си той трябваше да бъде при младите, но според богатството и връзките си — беше член на кръжоците на старите почетни гости и затова минаваше от един кръжок в друг. Център на кръжоците бяха най-важните старци, при които почтително се спираха дори непознати, за да послушат известните хора. По-големите кръжоци се образуваха около граф Растопчин, Валуев и Наришкин. Растопчин разправяше как русите били пометени от бягащите австрийци и трябвало с щикове да си проправят път през бегълците.
	Валуев разказваше поверително, че Уваров бил изпратен от Петербург, за да узнае мнението на московчаните за Аустерлиц.
	В трети кръжок Наришкин разправяше за заседанието на австрийския военен съвет, в което Суворов закукуригал като петел в отговор на глупостите на австрийските генерали. Шиншин, който също беше там, поиска да се пошегува и каза, че Кутузов очевидно не могъл да научи от Суворов дори това не твърде мъчно изкуство — да кукурига, — но старчетата погледнаха строго шегобиеца и му дадоха да почувствува, че тук и на днешния ден е неприлично да говори така за Кутузов.
	Граф Иля Андреич Ростов угрижено и припряно сновеше с клатушкаща се походка от трапезарията до салона с меките си ботуши, бързо и съвсем еднакво се ръкуваше с всички познати нему важни и не важни лица, от време на време търсеше с очи своя напет юнак-син, радостно спираше върху него погледа си и му смигаше. Младият Ростов бе застанал до прозореца с Долохов, с когото наскоро се бе запознал и чието познанство скъпеше. Старият граф се приближи до тях и стисна ръка на Долохов.
	— Заповядай у нас, ти се познаваш с моя юнак… заедно там, заедно сте геройствували… А! Василий Игнатич… здравей, стари приятелю — обърна се той към едно минаващо старче, но докато довърши поздрава си, всичко се размърда и дотърчалият лакей доложи с уплашено лице: „Благоволиха да дойдат!“
	Чуха се звънци; старшините се втурнаха напред; пръснатите в разните стаи гости се струпаха накуп, като ръж, дигната на лопата, и се спряха в големия салон до вратата на залата.
	При вратата на вестибюла се появи Багратион без шапка и шпага, които по клубните правила бе оставил при портиера. Той не беше с астраганена шапка и с камшик през рамо, както го бе видял Ростов през нощта срещу Аустерлйцкото сражение, но в нов тесен мундир с руски и чужди ордени и с „Георгиевска звезда“ на лявата страна на гърдите. Личеше, че току-що, преди обяда, бе подстригал косата и бакенбардите си, което променяше неизгодно за него физиономията му. В лицето му имаше нещо наивно-празнично, което, съчетано с неговите твърди, мъжествени черти, му придаваше дори малко комично изражение. Беклешов и Фьодор Петрович Уваров, пристигнали с него, се спряха на вратата, за да го пуснат да мине пред тях като най-важен гост. Багратион не искаше да се възползува от тяхната учтивост и се обърка; те спряха при вратата и най-сетне Багратион все пак мина пред тях. Той вървеше по паркета на салона стеснително и неловко, като не знаеше де да дене ръцете си: бе свикнал повече да върви под куршуми из разорана нива, както вървеше В Шьонграбен начело на Курския полк. Клубните старшини го посрещнаха на първата врата и му казаха няколко думи, че се радват да видят такъв скъп гост, и без да дочакат отговора му, сякаш го бяха завладели, го заобиколиха и поведоха към салона. При вратата на салона беше невъзможно да се мине от струпалите се членове и гости, които се натискаха и през раменете един на друг се мъчеха да разглеждат Багратион като рядък звяр. Граф Иля Андреич по-енергично от всички, като се смееше и повтаряше: „Дръпни се, mon cher, дръпни се, дръпни се!“ — разблъска множеството, прекара гостите в салона и ги настани на средния диван. Тузовете, най-почетните членове на клуба, пак обкръжиха новодошлите. Разблъсквайки множеството, за да мине отново, граф Иля Андреич излезе от салона и след един миг се яви заедно с друг старшина, понесъл голяма сребърна табла, която поднесе на княз Багратион. На таблата бяха сложени съчинените и напечатани в чест на героя стихове. Като видя таблата, Багратион се озърна уплашено, като че търсеше помощ. Но всички очи настояваха да се подчини. Почувствувал се в тяхна власт, Багратион решително, с две ръце, взе таблата и погледна ядосано и с укор графа, който му я поднасяше. Някой услужливо измъкна таблата от ръцете на Багратион (иначе той сякаш щеше да я държи тъй до вечерта и да отиде с нея на трапезата) и обърна вниманието му на стиховете. „Добре де, ще ги прочета“ — сякаш, каза Багратион и като устреми уморените си очи към хартията, почна да чете със съсредоточено и сериозно изражение. Но авторът сам взе стиховете и почна да ги чете. Княз Багратион приведе глава и се вслуша.

	Славь тако Александра век
	И охраняй нам Тита на престоле.
	Будь купно страшный вождь и добрый человек,
	Рифей в отечестве, а Цезерь в бранном поле.
	Да счастливый Наполеон
	Познав чрез опыты, каков Багратион
	Не смеет утруждать Алкидов русских боле…*

	[*

	Прославяй века на Александър
	и ни пази Тит на престола.
	Бъди страшен вожд и заедно с това добър човек.
	Рифей в отечеството си и Цезар на полесражението.
	И нека щастливецът Наполеон,
	разбрал от опит какъв е Багратион,
	не смее да затруднява руските Алкиди.

	]
	Но докато довърши стиховете, гръмогласният метрдотел обяви: „Трапезата е готова.“ Вратата се отвори, от трапезарията гръмна полонезата „Гром победы, раздавайся, веселися, храбрый росс“ и граф Иля Андреич се поклони на Багратион, като изгледа сърдито автора, който продължаваше да чете стиховете. Всички станаха, чувствувайки, че обядът ще е по-важен от стиховете, и Багратион отново тръгна пред всички към трапезата. На първото място, между двамата Александровци — Беклешов и Наришкин, което също така имаше значение във връзка с името на царя, — поставиха Багратион; 300 души се настаниха в трапезарията по чин и важност, който бе по-важен — по-близо до чествувания гост: това беше тъй естествено, както водата се разлива по-надълбоко, дето мястото е по-ниско.
	Преди започването на обяда граф Иля Андреич представи на княза сина си. Багратион го позна и му каза няколко неясни, объркани думи, както всичките думи, които говори тоя ден. Когато Багратион говореше със сина му, граф Иля Андреич оглеждаше всички радостно и гордо.
	Николай Ростов с Денисов и с новия си познат Долохов седнаха заедно почти в средата на трапезата. Срещу тях седна Пиер до княз Несвицки. Граф Иля Андреич, заедно с другите старшини, седеше срещу Багратион и угощаваше княза, като олицетворяваше московската любезност.
	Усилията му не бяха напразни. Ястията, и безмесните, и месните, бяха великолепни, но той все пак не можа да стои съвсем спокоен до края на обяда. Той смигаше на бюфетчика, поръчваше шепнешком на лакеите и с вълнение очакваше всяко познато нему ястие. Всичко беше прекрасно. При второто блюдо, заедно с исполинската чига (при вида на която Иля Андреич се изчерви от радост и свян), лакеите почнаха шумно да отпушват бутилките и да наливат шампанско. След рибата, която направи известно впечатление, граф Иля Андреич и другите старшини се спогледаха. „Ще има много тостове, време е да се почва!“ — пошепна той, взе чашата и стана. Всички млъкнаха и зачакаха какво ще каже той.
	— За здравето на негово величество! — извика той и в същия миг неговите добри очи овлажняха от сълзи на радост и възторг. В същия миг засвириха „Гром победы раздавайся“. Всички станаха от местата си и викнаха „ура!“. И Багратион извика „ура“ със същия глас, с който викаше на Шьонграбенското поле. Възторженият глас на младия Ростов се чуваше през всичките триста гласа. Той едва ли не плачеше.
	— За здравето на негово величество — викаше той — ура! След като изпи на един дъх чашата си, той я хвърли на пода. Мнозина последваха примера му. И дълго се носеха силни викове. Когато гласовете млъкнаха, лакеите събраха строшените чаши и всички почнаха да сядат и да приказват помежду си, като се усмихваха на виковете си. Граф Иля Андреич отново стана, погледна бележката, сложена до чинията му, и обяви тост за здравето на нашия герой от последната кампания княз Пьотр Иванович Багратион и отново сините очи на графа се овлажниха от сълзи. „Ура!“ — завикаха пак гласовете на тристате гости и вместо музиката чуха се певци, които пееха кантата, съчинена от Павел Иванович Кутузов.

	Тщетны россам все препоны,
	Храбрость есть побед залог,
	Есть у нас Багратионы,
	Будут все враги у ног…

	и т.н.*
	[*

	Напразни са всички пречки за русите,
	храбростта е залог за победа,
	щом имаме багратионовци,
	всички наши врагове ще паднат на колене пред нас.

	]
	Щом свършиха певците и последваха нови и нови тостове, от които граф Иля Андреич се разчувствуваше все повече и повече, чупеха се още повече чаши и още повече крещяха. Пиха за здравето на Беклешов, на Наришкин, на Уваров, на Долгоруков, на Апраксин и на Валуев, за здравето на клубните старшини, за здравето на разпоредителя, за здравето на всички членове на клуба, за здравето на всички гости на клуба и най-сетне, отделно, за здравето на организатора на обяда граф Иля Андреич. При тоя тост графът извади кърпичката си, закри лице с нея и съвсем се разплака.



	IV

	Пиер седеше срещу Долохов и Николай Ростов. Той както винаги яде и пи много и лакомо. Но ония, които го познаваха отблизо, виждаха, че в тоя ден с него е станала някаква голяма промяна. През целия обяд той мълча и като примижаваше и се мръщеше, гледаше наоколо си или пък, втренчил очи, търкаше с пръст горната част на носа си с изражение на пълна разсеяност. Лицето му беше тъжно и мрачно. Той като че ли не виждаше и не чуваше нищо от онова, което ставаше около него, и мислеше само за едно нещо — тежко и неразрешено.
	Тоя неразрешен, измъчващ го въпрос бяха подмятанията на княжната в Москва за близостта на Долохов с жена му и полученото тая заран анонимно писмо, в което с подлата шеговитост, присъща на всички анонимни писма, се казваше, че той не вижда добре през очилата си и че връзката на жена му с Долохов е тайна само за него. Пиер решително не повярва нито на подмятанията на княжната, нито на писмото, но му беше страшно да гледа сега седналия насреща му Долохов. Всеки път, щом погледът му неволно срещнеше прекрасните, нахални очи на Долохов, Пиер усещаше, че в душата му се дига нещо ужасно и противно и той бързо се извръщаше. Припомняйки си неволно цялото минало на жена си и нейните отношения с Долохов, Пиер виждаше ясно, че онова, което бе казано в писмото, можеше да е вярно или поне можеше да изглежда вярно, ако не се отнасяше до _неговата жена_. Без да ще, Пиер си спомняше как Долохов, комуто след войната върнаха всичко, си дойде в Петербург и пристигна у него. Използувайки гуляйджийските си приятелски отношения с Пиер, Долохов отиде направо в неговия дом и Пиер го настани и му даде пари в заем. Пиер си спомни как Елен, усмихната, изразяваше неудоволствието си, че Долохов живее у тях и как Долохов цинично хвалеше пред него красотата на жена му, и как от онова време до пристигането си в Москва не се отделяше от тях ни за миг.
	„Да, той е много красив — мислеше Пиер, — аз го познавам. За него би имало особена прелест да опозори името ми и да се подиграе с мене, тъкмо защото аз ходатайствувах за него и го подслоних, и му помогнах. Знам, разбирам каква сладост би придало туй на неговата измама, ако беше вярно. Да, ако това беше вярно, но аз не вярвам, нямам право и не мога да вярвам.“ Той си припомняше какво изражение приемаше лицето на Долохов, когато го спохождаха мигове на жестокост като ония, когато върза пристава за мечката и пусна мечката във водата или когато безпричинно викаше някого на дуел, или убиваше с пистолет коня на някой файтонджия. Често пъти, когато Долохов го гледаше, лицето му имаше такова изражение. „Да, той е дуелист — мислеше Пиер, — за него нищо не значи да убие човек, нему сигурно му се струва, че всички се боят от него, това сигурно му е приятно. Той сигурно мисли, че и аз се боя от него. И наистина аз се боя от него“ — мислеше Пиер и при тия мисли отново усещаше, че нещо страшно и противно се надига в душата му. Долохов, Денисов и Ростов седяха сега срещу него и изглеждаха много весели. Ростов весело приказваше с двамата си приятели, единият от които беше отчаяно смел хусар, а другият известен дуелист и развейпрах и от време на време поглеждаше насмешливо Пиер, който смайваше на тоя обяд със съсредоточената си, разсеяна и масивна фигура. Ростов гледаше Пиер недоброжелателно, първо, защото, в неговите хусарски очи Пиер беше цивилен богаташ, мъж на красавица, с една дума — баба; второ, защото в съсредоточеността и разсеяността на настроението си не позна Ростов и не отговори на поздрава му. Когато почнаха да пият за здравето на царя, Пиер, който се бе замислил, не стана и не взе чаша.
	— Какво правите вие? — извика му Ростов, загледан в него с възторжено-озлобени очи. — Нима не чувате: за здравето на негово величество! — Пиер въздъхна, стана покорно, изпи чашата си и като дочака всички да насядат, обърна се към Ростов с добрата си усмивка.
	— Аз не ви познах — рече той. Но това никак не интересуваше Ростов, той викаше „ура!“.
	— Защо не подновиш познанството си — каза Долохов на Ростов.
	— Да върви по дяволите, глупак е — каза Ростов.
	— Тг’ябва да коткаме мъжете на хубавичките жени — рече Денисов.
	Пиер не чу какво говореха, но знаеше, че говорят за него. Той се изчерви и извърна.
	— Хайде сега пък за здравето на хубавите жени — каза Долохов и със сериозно изражение, но с усмихната в ъглите уста се обърна към Пиер с чаша в ръка. — За здравето на хубавите жени, Петруша, и на техните любовници — каза той.
	Навел очи, Пиер пиеше от чашата си, без да поглежда Долохов и без да му отговаря. Лакеят, който раздаваше кантатата на Кутузов, сложи едно листче на Пиер като на по-почетен гост. Пиер поиска да вземе листчето, но Долохов се наведе, грабна листчето от ръцете му и почна да чете. Пиер погледна Долохов, зениците му се разшириха: нещо страшно и противно, което го вълнуваше през цялото време на обяда, се надигна в него и го обхвана. Той се наведе през масата с цялото си едро тяло.
	— Да не сте посмели да вземете! — извика той.
	Като чуха тоя вик и видяха за кого се отнася, Несвицки и съседът отдясно се обърнаха уплашено и бързо към Безухов.
	— Недейте, недейте, какво правите? — зашепнаха изплашени гласове. Долохов погледна Пиер със светли, весели и жестоки очи и със същата усмивка, сякаш казваше: „Ха, виж, тия неща обичам!“
	— Няма да го дам — рече той отчетливо.
	Блед, с разтреперана устна, Пиер дръпна листа.
	— Вие… вие сте… негодник!… Викам ви на дуел — каза той, дръпна стола си и стана от масата. В същия миг, когато направи това и произнесе тия думи, той почувствува, че въпросът за виновността на жена му, който го измъчваше през последното денонощие, бе окончателно и несъмнено решен в утвърдителен смисъл. Той я мразеше и чувствуваше, че завинаги е скъсал с нея. Въпреки молбата на Денисов да не се меси в тая работа, Ростов се съгласи да бъде секундант на Долохов и след яденето говори с Несвицки, секундант на Безухов, за условията на дуела. Пиер си отиде дома, а Ростов, Долохов и Денисов останаха до късно вечерта в клуба да слушат циганите и певците.
	— Значи, до утре, в Соколники — каза Долохов, когато се сбогуваше с Ростов върху входната площадка на клуба.
	— Спокоен ли си? — попита Ростов.
	Долохов се спря.
	— Виж какво, ще ти открия с две думи цялата тайна на дуела. Ако тръгваш на дуел и пишеш завещание и нежни писма до родителите си, ако мислиш, че могат да те убият, ти си глупак и сигурно си загубен; но тръгвай с твърдото намерение колкото може по-скоро и по-сигурно да го убиеш и тогава всичко е наред. Както ми разправяше, нашият костромски ловец на мечки: как, казва, няма да се боиш от мечката? Ама щом я видиш, и страхът ти минава, боиш се само да не си отиде! Та и аз така! A demain, mon cher!*
	[* До утре, драги.]
	На другия ден, в осем часа сутринта, Пиер и Несвицки пристигнаха в Соколницката гора и завариха там Долохов, Денисов и Ростов. Пиер приличаше на човек, зает с някакви мисли, които съвсем не се отнасяха до предстоящата работа. Посърналото му лице беше жълто. Личеше, че не бе спал тая нощ. Той гледаше разсеяно наоколо си и се мръщеше като от ярко слънце. Две неща го занимаваха изцяло: виновността на жена му, за която след безсънната нощ не оставаше и най-малкото съмнение, и невинността на Долохов, който нямаше никакво основание да пази честта на един чужд нему човек. „Може би на негово място и аз бих направил същото — мислеше Пиер. — Дори сигурно бих направил същото. Защо е тогава тоя дуел, това убийство? Или аз ще го убия, или той ще ме улучи в главата, в лакътя или в коляното. Да се махна оттук, да избягам, да се пъхна някъде“ — минаваше през ума му. Но тъкмо в минутите, когато му хрумваха такива мисли, той с особено спокоен и разсеян вид, внушаващ уважение на ония, които го гледаха, питаше: „Скоро ли ще бъде и готово ли е?“
	Когато всичко беше готово, сабите забучени в снега, за да очертаят бариерата, додето можеха да стигат, и пистолетите напълнени, Несвицки се приближи до Пиер.
	— Не бих изпълнил дълга си, графе — каза той несмело, — и не бих оправдал доверието и честта, която ми направихте, като ме избрахте за свой секундант, ако в тоя важен миг, твърде важен миг, не ви кажа цялата истина. Мисля, че тая работа няма достатъчно причини и че не струва да се пролива кръв за нея… Вие нямахте право, вие кипнахте…
	— Ах, да, ужасно глупаво… — каза Пиер.
	— Тогава позволете ми да предам вашето съжаление и уверен съм, че противниците ни ще се съгласят да приемат вашето извинение — рече Несвицки (който, също като другите участници в тая работа и както всички в подобни случаи, още не вярваше, че ще се стигне до истински дуел). — Вие знаете, графе, че много по-благородно е да съзнаеш грешката си, отколкото да докараш работите до нещо непоправимо. И от двете страни нямаше оскърбление. Позволете ми да поговоря…
	— Не, за какво да говорим! — рече Пиер. — Все едно… Та готово ли е? — добави той. — Кажете ми само как и къде да вървя и накъде да стрелям — каза той, като се усмихна неестествено кротко. Той взе пистолета, почна да разпитва как се стреля, тъй като дотогава не бе хващал пистолет, което не искаше да признае. — Ах, да, така, аз зная, само че съм забравил — каза той.
	— Никакви извинения, абсолютно нищо — каза Долохов на Денисов, който от своя страна също направи опит за помирение и също така се приближи до определеното място.
	Избраното за дуела място беше на осемдесет крачки от пътя, дето останаха шейните, на малка полянка в борова гора, покрита със сняг, разтопен от последното размразяване. Противниците застанаха в двата края на полянката на около четиридесет крачки един от друг. Отмервайки крачките, секундантите оставиха отпечатани следи по дълбокия мокър сняг от мястото, дето бяха те, до сабите на Несвицки и Денисов, които показваха бариерата и бяха забучени на десет крачки една от друга. Топлото време и мъглата продължаваха; отвъд четиридесети на крачки не се виждаше нищо. Минаха две-три минути, откак всичко вече беше готово, но все пак се бавеха да почнат. Всички мълчаха.



	V

	— Е, да почваме! — каза Долохов.
	— Добре — рече Пиер, продължавайки да се усмихва все така.
	Ставаше страшно. Очевидно бе, че тая работа, която беше почнала съвсем леко, не можеше вече да бъде предотвратена с нищо, че тя се движеше от само себе си, независимо вече от волята на хората, и трябваше да се извърши. Денисов пръв излезе напред до бариерата и обяви:
	— Тъй като пг’отйвницйте отказаха Да се помиг’ят, ако обичате, да започнем: вземете пистолетите и пг’и думата „тг’и“ тг’ъгнете един срещу дг’уг.
	— Ед… но! Две! Тг’и!… — извика сърдито Денисов и се дръпна встрани. Двамата тръгнаха по отъпканите пътечки, все по-близо и по-близо, като почнаха да се разпознават един друг в мъглата. Като се срещнеха до бариерата, противниците имаха право да стрелят — кой когато поиска. Долохов вървеше бавно, без да дига пистолета, загледан със светлите си бляскави сини очи в лицето на противника си. Както винаги устата му беше като че усмихната.
	При думата _три_ Пиер тръгна напред с бързи крачки, като кривна от проправената пътечка и пое из неотъпкания сняг. Пиер държеше пистолета в дясната си, изпъната напред ръка, сякаш се страхуваше да не се убие сам с тоя пистолет. Той старателно държеше лявата си ръка назад, защото му се искаше да подкрепи с нея дясната, а знаеше, че не бива да прави това. След като мина пет-шест крачки и кривна от пътечката, навлизайки в снега, Пиер погледна в краката си, погледна пак бързо Долохов и като дръпна с пръст, както го бяха научили, гръмна. Той съвсем не очакваше такъв силен гърмеж, трепна, усмихна се сам на впечатлението си и спря. В първия миг димът, особено гъст поради мъглата, му попречи да вижда; но втори изстрел, какъвто той очакваше, не последва. Чуха се само бързите стъпки на Долохов и през дима се съзря, фигурата му. С едната си ръка той се държеше за лявата страна, а с другата стискаше отпуснатия пистолет. Лицето му беше бледо. Ростов изтича и му каза нещо.
	— Не… не — промълви през зъби Долохов, — не, не е свършено — направи още няколко крачки, като се клатеше и падаше, отиде чак до сабята и падна в снега до нея. Лявата му ръка беше окървавена, той я избърса в сюртука си и се опря на нея. Лицето му трепереше, бледо и намръщено.
	— Мол… — почна Долохов, но не можа да изговори наведнъж… — моля — довърши той с усилие. Едва сдържайки риданията си, Пиер се затича към Долохов и щеше вече да премине пространството, което отделяше бариерите, когато Долохов извика: — До бариерата! — И Пиер, разбрал за какво се отнася, спря до сабята си. Само десет крачки ги разделяха. Долохов отпусна глава до снега, захапа жадно снега, отново дигна глава, пооправи се, прибра нозе и седна, избирайки по-здрава опорна точка. Той гълташе и смучеше студения сняг; устните му трепереха, но все се усмихваха; очите му блестяха от усилието и злобата на събраните сетни сили. Той дигна пистолета и почна да се прицелва.
	— Застанете на една страна, прикрийте се с пистолета — каза Несвицки.
	— Пг’икг’ийте се! — Дори и Денисов не се стърпя и викна на противника си.
	С кротка усмивка на съжаление и разкаяние, разкрачен и разперил безпомощно ръце, Пиер бе застанал с широките си гърди право срещу Долохов и го гледаше тъжно. Денисов, Ростов и Несвицки зажумяха. Те чуха едновременно изстрел и злобния вик на Долохов.
	— Не улучих! — извика Долохов и безсилно легна по очи в снега. Пиер се хвана за главата, обърна се назад и тръгна към гората, крачейки направо из снега, като повтаряше гласно неразбрани думи.
	— Глупаво… глупаво! Смърт!… Лъжа… — повтаряше той, като се мръщеше. Несвицки го спря и закара в къщи.
	Ростов и Денисов откараха ранения Долохов.
	Долохов лежеше в шейната мълчалив, със затворени очи и не отговаряше ни дума на въпросите, които му задаваха; но когато влязоха в Москва, той изведнъж се свести, дигна с усилие глава и хвана ръката на седналия до него Ростов. Ростов се смая от съвсем промененото и неочакваното възторжено-нежно изражение по лицето на Долохов.
	— Е, как се чувствуваш? — попита го Ростов.
	— Лошо! Но не е там работата. Приятелю — каза Долохов задъхано, — де сме? В Москва, знам. За мене — нищо, но нея — аз я убих, убих… Тя няма да понесе това. Няма да го понесе…
	— Кой? — попита Ростов.
	— Майка ми. Майка ми, моят ангел, моят обожаван ангел, майка ми — и като стисна ръката на Ростов, Долохов заплака. Когато се поуспокои, той обясни на Ростов, че живее заедно с майка си и че ако майка му го види на умиране, няма да понесе това. Той помоли Ростов да отиде при нея и да я подготви.
	Ростов тръгна напред да изпълни поръчението и за голямо свое учудване узна, че Долохов, тоя скандалджия и дуелист Долохов, живееше в Москва със старичка майка и гърбава сестра и беше най-нежен син и брат.



	VI

	Напоследък Пиер рядко се виждаше насаме с жена си. И в Петербург, и в Москва къщата им винаги биваше пълна с гости. През нощта след дуела той, както често правеше, не отиде в спалнята, а остана в грамадния си бащин кабинет, същия, дето бе умрял граф Безухов. Колкото и мъчителна да беше цялата вътрешна борба на изминалата безсънна нощ, сега започваше още по-мъчителна.
	Той полегна на дивана и се опита да заспи, за да забрави всичко, каквото му се бе случило, но не можа. Такава буря от чувства, мисли и спомени избухна неочаквано в душата му, че той не само не можа да спи, но не можа и да седи на едно място и трябваше да скочи от дивана и да се разхожда бързо из стаята. Ту я виждаше, наскоро след женитбата им, с открити рамене и уморен, страстен поглед и веднага до нея виждаше красивото, нахално и твърдо-подигравателно лице на Долохов, каквото беше на обяда, и същото лице на Долохов, бледо, треперещо и страдащо, каквото беше, когато той се обърна и падна в снега.
	„Но какво стана? — питаше се той. — Аз убих _любовника_, да, убих любовника на жена си. Да, това беше. Защо? Как стигнах до това?“ — „Защото се ожени за нея“ — отговори един вътрешен глас. „Но за какво съм виновен аз?“ — питаше той. „За това, че се ожени, без да я обичаш, за това, че излъга и себе си, и нея.“ — И той живо видя пак оня миг, след вечерята у княз Василий, когато изрече тия думи, които не излизаха от него: „Je vous aime.“* — „Всичко произлезе от това! Аз и тогава усещах — мислеше той, — аз и тогава усещах, че така не биваше, че нямам право да казвам това. И така излезе.“ Той си спомни медения месец и при тоя спомен се изчерви. Особено жив, оскърбителен и срамотен му беше споменът за това, как веднъж, наскоро след женитбата, в дванайсет часа през деня той отиде от спалнята в кабинета си по копринен халат и завари в кабинета управителя на имотите си, който се поклони почтително, погледна Пиер в лицето, погледна халата, му и се поусмихна, като че с тая усмивка изразяваше почтително сърадване за щастието на своя господар.
	[* Обичам ви.]
	„А колко пъти се гордеех с нея, гордеех се с нейната величествена красота и със светския й такт мислеше той, — гордеех се със своя дом, дето тя приемаше целия Петербург, гордеех се с нейната непристъпност и красота. Ето с какво, значи, съм се гордеел?! Аз мислех тогава, че не я разбирам. Колко пъти, когато се замислях за нейния характер, си казвах, че съм виновен, задето не я разбирам, не разбирам това ненарушимо спокойствие, задоволство и липса на всякакви силни склонности й желания, а причината била в тая страшна дума: тя е развратна жена. Казах си тая страшна дума и всичко стана ясно!
	Анатол пристигаше, за да вземе назаем пари от нея, и целуваше голите й рамене. Тя не му даваше пари, но му позволяваше да я целува. Баща й, шегувайки се, искаше да предизвика ревността й; тя отговаряше със спокойна усмивка, че не е толкова глупава, за да ревнува: нека прави, каквото ще, казваше тя за мене. Веднъж я попитах не чувствува ли признаци на бременност. Тя се засмя презрително и каза, че не е глупачка, за да иска деца, и че от _мене_ тя няма да има деца.“
	След това си спомни грубата яснота на мислите й и простащината на изразите, които употребяваше, макар че бе възпитана във висшите аристократически среди. „Аз не съм някаква глупачка… опитай сам… Allez, vous promener*“ — казваше тя. Често, когато виждаше какъв успех има пред старите и млади мъже и жени, Пиер не можеше да разбере защо той не я обича. „Та аз никога не съм я обичал — казваше си Пиер, — аз знаех, че тя е развратна жена — повтаряше си той, — но не се решавах да си го призная.
	[* Махай се.]
	И ето на, сега Долохов седи на снега, мъчи се да се усмихва и може би умира, отвръщайки с някаква престорена юнащина на моето разкаяние!“
	Пиер беше от ония хора, които, макар външно да изглеждат, че са със слаб характер, не търсят довереници на скръбта си. Той сам изживяваше в себе си своята скръб.
	„За всичко, за всичко само тя е виновна — казваше си той. — Но какво от туй? Защо се свързах с нея, защо й казах тогава: «Je vous aime», което беше лъжа, дори по-лошо от лъжа — казваше си той. — Виновен съм аз и трябва да нося… Кое? Позора на името си, нещастието на живота си ли? Хе, всичко това са глупости — помисли той, — и позорът на името, и честта, всичко е условно, всичко е независещо от мене.
	Людовик XVI бе наказан със смърт, защото те разправяха, че бил безчестен и престъпник (хрумна му на Пиер), и от свое гледище имаха право, както имаха право и ония, които умираха мъченически за него и го причисляваха към светците. След това обезглавиха Робеспиер, че бил деспот. Кой е прав, кой — виновен? Никой. Щом си жив — живей: утре ще умреш, както аз можех да умра преди един час. И струва ли си да се измъчваш, когато в сравнение с вечността остава ти да живееш една секунда?“ Но в същия миг, когато смяташе, че се е успокоил с разсъждения от тоя род, изведнъж виждаше _нея_, и то в миговете, когато най-силно й изказваше своята неискрена любов, и усещаше прилив на кръв в сърцето си и пак трябваше да стане, да се движи, да чупи и да къса, каквото му попаднеше. „Защо й казах: «Je vous aime?»“ — повтаряше си непрекъснато той. И след като си повтори за десети път тоя въпрос, той си спомни Молиеровото: „Mais que diable allait il faire dans cette galère?“* — и сам се присмя на себе си.
	[* Но какво, по дяволите, търсеше в тази объркана работа?]
	През нощта той повика камердинера си и му заповяда да приготви нещата му за пътуване до Петербург. Той не можеше да остане под един покрив с нея. Не можеше да си представи как би говорил сега с нея. И реши, че утре ще замине и ще й остави писмо, в което ще й съобщи намерението си да се раздели завинаги с нея.
	Заранта, когато камердинерът влезе с кафе в кабинета, Пиер лежеше на отоманката с разтворена книга в ръка и спеше.
	Той се събуди и дълго оглежда уплашено наоколо си, без да разбира де е.
	— Графинята ми заповяда да попитам в къщи ли е ваше сиятелство — попита камердинерът.
	Но докато Пиер реши какво да отговори, самата графиня, в бяла атлазена, извезана със сребро роба, с проста прическа (две грамадни плитки en diadème* обвиваха два пъти прелестната й глава), влезе спокойно и величествено в стаята; само на мраморното й, малко изпъкнало чело имаше гневна бръчица. Със своето спокойствие, което можеше да изтърпи всичко, тя не заговори, докато камердинерът беше там. Тя знаеше за дуела и бе дошла да говори за него. Дочака, докато камердинерът сложи кафето и излезе. Пиер я погледна плахо през очилата и както заек, обкръжен от кучета, продължава, свил уши, да лежи пред очите на враговете си, така и той се опита да продължи да чете; но усещаше, че това е безсмислено и невъзможно и отново я погледна плахо. Тя не седна и го гледаше с презрителна усмивка, чакайки камердинерът да излезе.
	[* Като диадема.]
	— Какво е пък това? Питам ви, какво сте направили? — каза строго тя.
	— Аз?… Какво?… аз… — рече Пиер.
	— Гледай какъв храбрец бил! Я отговорете, какъв е тоя дуел? Какво искахте да докажете с него! Какво? Питам ви. — Пиер се обърна тежко на дивана, отвори уста, но не можа да отговори.
	— Щом вие не отговаряте, аз ще ви кажа… — продължи Елен. — Вие вярвате всичко, каквото ви кажат. Казали ви… — Елен се засмя — че Долохов ми е любовник — рече на френски тя със своя груб в точността си език, като произнесе думата любовник както всяка дума — и вие повярвахте! Но какво доказахте с това? Какво доказахте с тоя дуел? Че сте глупак, que vous êtes un sot; но това всички го знаеха. До какво ще доведе това? До това, че аз ще стана за смях на цяла Москва; и всеки да може да каже, че вие в пияно състояние, без да знаете какво вършите, сте обявили дуел на човек, когото ревнувате без основание — Елен все повече повишаваше гласа си и се въодушевяваше — и който във всяко отношение е по-добър от вас…
	— Хм… хм — сумтеше Пиер и се мръщеше, без да я гледа и без да помръдва.
	— И защо сте могли да повярвате, че той ми е любовник?… Защо? Защото обичам неговата компания ли? Ако вие бяхте по-умен и по-приятен, аз бих предпочела вашата.
	— Не ми говорете… моля — прошепна дрезгаво Пиер.
	— Защо да не ви говоря! Аз мога да говоря и ще кажа смело, че рядко има жена, която с мъж като вас да не си намери любовници (des amants), а аз не направих това — рече тя. Пиер искаше да каже нещо, погледна я с особени очи, изражението на които тя не разбра, и отново легна. В тоя миг той страдаше физически: нещо душеше, притискаше гърдите му и той не можеше да диша. Знаеше, че трябва да направи нещо, за да прекрати това страдание, но онова, което искаше да направи, беше премного страшно.
	— По-добре ще бъде да се разделим — промълви той задъхано.
	— Да се разделим, моля, но само ако ми дадете достатъчно средства… — каза Елен. — Да се разделим, намерили сте с какво да ме уплашите!
	Пиер скочи от дивана и залитайки, се хвърли срещу нея.
	— Ще те убия! — викна той и с неподозирана досега за самия него сила грабна мраморната плоча от масата, прекрачи и замахна срещу нея.
	Лицето на Елен стана страшно; тя изпищя и отскочи от него. Бащиният му характер се прояви в него. Пиер усети увлечението и прелестта на яростта. Той хвърли плочата, строши я и като пристъпи към Елен с разперени ръце, викна: „Вън!“ — тъй страховито, че в цялата къща чуха ужасени тоя вик. Кой знае какво би направил Пиер в тоя миг, ако Елен не бе избягала от стаята.
	След една седмица Пиер даде на жена си пълномощие за управляване на всичките му великоруски имения, което беше повече от половината му имот, и замина сам за Петербург.



	VII

	Минаха два месеца, откак в Ли`сие Гори бяха получили съобщение за Аустерлицкото сражение и за загиването на княз Андрей. И въпреки всички писма чрез посолството и всички издирвания тялото му не се намери, а той не беше и в списъка на пленниците. Най-лошото за близките му беше надеждата, която все пак оставаше, че той е бил прибран на полесражението от местните жители и лежеше може би някъде, оздравяващ или умиращ, сам, между чужди хора, без да има сили да съобщи за себе си. Във вестниците, отдето старият княз най-първо узна за Аустерлицкото поражение, пишеше твърде кратко и неопределено както винаги, че след бляскави сражения русите е трябвало да се оттеглят и оттеглянето било извършено в пълен ред. Старият княз разбра от това официално съобщение, че нашите са били разбити. Седмица след вестниците, които съобщаваха за Аустерлицката битка, дойде писмо от Кутузов, който известяваше на княза участта, постигнала сина му.
	„Вашият син — пишеше Кутузов — пред очите ми падна със знамето в ръце, начело на полка си, като герой, достоен за баща си и за отечеството. За общо съжаление, мое и на цялата армия, и досега не се знае жив ли е, или не. Утешавам себе си и вас с надеждата, че син ви е жив, тъй като в противен случай между намерените на полесражението офицери, списъкът на които ми бе предаден чрез парламентьорите, щеше да бъде споменат и той.“
	След като получи това съобщение късно вечерта, когато беше сам в кабинета си, старият княз не каза никому нищо. Той отиде на другия; ден както винаги на утринната си разходка, но беше мълчалив с управителя, с градинаря и архитекта и макар че наглед беше разгневен, не каза никому нищо.
	Когато княжна Маря влезе в обикновеното време при него, той бе застанал зад струга и работеше, но не се обърна както обикновено да я погледне.
	— А! Княжна Маря! — каза изведнъж и неестествено той и хвърли длетото. (Колелото продължи да се върти по инерция. Дълго след това княжна Маря помнеше това заглъхващо скърцане на колелото, което се бе сляло за нея с всичко, станало след това.)
	Княжна Маря се приближи до него, видя лицето му и изведнъж нещо се скъса в нея. Очите престанаха да виждат ясно. По лицето на баща си, не тъжно, не убито, но зло, което той неестествено се мъчеше да показва спокойно, тя видя, че ето, ето на`, над нея е надвиснало и ще я премаже някакво страшно нещастие, най-лошото в живота нещастие, неизпитано още от нея, непоправимо, неразбираемо нещастие — смърт на човек, когото обичаш.
	— Mon père! André?* — каза неграциозната, тромавата княжна с такава неизразима прелестна тъга и самозабрава, че бащата не изтърпя погледа й, изхлипа и се извърна.
	[* Татко! Андрей?]
	— Получих съобщение. Няма го между пленниците, няма го между убитите. Кутузов ми пише — изкрещя той тъй пронизително, като че с тоя крясък искаше да изгони княжната, — убит е!
	Княжната не падна, не й прилоша. Тя и без това беше бледа, но когато чу тия думи, лицето й се промени и в нейните лъчисти, прекрасни очи нещо просия. Като че някаква радост, върховна радост, независима от тъгите й радостите на тоя свят, се разля върху дълбоката тъга, която я изпълваше. Тя забрави съвсем страха от баща си, приближи се до него, хвана ръката му, притегли я към себе си и го прегърна през слабата му жилеста шия.
	— Mon père — каза тя. — Не бягайте от мене, да плачем заедно.
	— Мерзавци, подлеци! — викаше старецът, като дръпна лицето си от нея. — Да погубят армията, да погубят хората! За какво? Иди, иди кажи на Лиза.
	Княжната се отпусна обезсилена в едно кресло до баща си и заплака. Сега тя си спомни брат си, когато той се сбогуваше с нея и с Лиза, и видът му бе едновременно и нежен, и високомерен. Тя го видя в мига, когато той нежно и насмешливо надяваше иконката на шията си. „Вярваше ли той? Разкаял ли се е за безверието си? Там ли е сега? Там ли, в обителта на вечното спокойствие и блаженство?“ — мислеше тя.
	— Mon père, кажете ми, как е станало? — попита през сълзи тя.
	— Върви, върви; убит е в сражението, в което повели, за да бъдат избити най-добрите руси и руската слава. Идете, княжна Маря. Иди и кажи на Лиза. Аз ще дойда.
	Когато княжна Маря, след като бе ходила при баща си, се върна, малката княгиня се занимаваше с ръкоделие и погледна княжна Маря с онова особено изражение на вдълбочен и щастливо-спокоен поглед, каквото имат само бременните жени. Личеше, че очите й не виждаха княжна Маря, а гледаха дълбоко в самата нея — в нещо щастливо и тайнствено, което се извършваше вътре в нея.
	— Marie — рече тя, като се дръпна от гергефа и тежко се извърна назад, — дай си тук ръката. — Тя взе ръката на княжната и я сложи на корема си.
	Очите й се усмихваха в очакване, устничката й с мустачета се бе дигнала и остана дигната като на щастливо дете.
	Княжна Маря коленичи пред нея и скри лице в гънките на роклята на снаха си.
	— Ето, ето — чуваш ли? Тъй ми е странно. И знаеш ли, Мари, аз много ще го обичам — каза Лиза с блеснали, щастливи очи, устремени в зълва й. Княжна Маря не можеше да дигне глава: тя плачеше.
	— Какво ти е, Маша?
	— Нищо… толкова ми домъчня… мъчно ми е за Андрей — каза тя, като изтриваше очи о коленете на снаха си. На няколко пъти сутринта княжна Маря се канеше да подготви снаха си и всеки път почваше да плаче. Колкото и да не бе наблюдателна, малката княгиня се разтревожи от тия сълзи, причината на които не разбираше. Тя не каза нищо, но неспокойно се озърташе, като че търсеше нещо. Преди обяда в стаята влезе старият княз, от когото тя винаги се страхуваше, сега с особено неспокойно и зло лице, и без да каже нещо, излезе. Тя погледна княжна Маря, след това се замисли с онова изражение, каквото имат очите при устремено навътре в себе си внимание, присъщо на бременните жени, и неочаквано заплака.
	— Имате някакво известие от Андрей ли? — рече тя.
	— Не, ти знаеш, че още не можем да имаме, но mon père се тревожи и мене ме е страх.
	— Значи, нищо?
	— Нищо — каза княжна Маря, като гледаше решително снаха си със своите лъчисти очи. Тя бе решила да не й казва нищо и склони баща си да крият от снаха си полученото страшно известие, докато тя роди, което щеше да стане наскоро. Княжна Маря и старият княз, всеки посвоему, носеха и криеха скръбта си.
	Старият княз не искаше да се надява: той реши, че княз Андрей е убит и макар че изпрати в Австрия един чиновник, за да издири следите на сина му, поръча в Москва паметник за него, който смяташе да постави в градината на дома им, и казваше на всички, че син му е убит. Той се мъчеше да води без промяна предишния си начин на живот, но силите му изменяха: по-малко ходеше, по-малко, спеше и всеки ден все повече отслабваше. Княжна Маря се надяваше. Тя се молеше за брат си, като че ли той бе жив, и всеки миг чакаше съобщение, че се е върнал.



	VIII

	— Ma bonne amie*! — каза малката княгиня на 19 март сутринта след закуска и по стар навик устничката й с мустачките се дигна; но тъй като във всички — не само усмивки, но и звукове на думи, и дори и във вървежа на хората в тая къща, откак бе получено страшното известие, имаше тъга, така и сега усмивката на малката княгиня, която се бе поддала на общото настроение, макар и да не знаеше причината, беше такава, че още повече припомняше общата, тъга.
	[* Мила приятелко.]
	— Ma bonne amie, je crains que la fruschtique (comme dit готвачът Фока) de ce matin ne m’aie pas fait du mal.*
	[* Мила, страхувам се да не ми прилошее от тазсутрешния фрющик (както го нарича готвачът Фока); от нем. Frühstück — ранна закуска.]
	— Какво ти е, душичке? Ти си бледа. Ах, ти си ми много бледа — каза уплашено княжна Маря, която изтича със своите тежки меки стъпки до снаха си.
	— Ваше сиятелство, дали не трябва да извикаме Маря Богдановна? — рече една от присъствуващите там горнични. (Маря Богдановна беше акушерка от околийския града, която втора седмица вече живееше в Ли`сие Гори.)
	— Наистина — отговори княжна Маря, — може би трябва. Аз ще отида. Courage, mon angel* — Тя целуна Лиза и тръгна да излезе от стаята.
	[* Не се страхувай, ангелчето ми.]
	— А, не, не! — И освен бледнината по лицето на малката княгиня се изписа детски страх от неизбежната физическа болка.
	— Non, c’est l’estomac… dites que c’est l’estomac, dites, Marie, dites…* — И княгинята заплака като страдащо дете, капризно и дори малко престорено, като кършеше малките си ръчички. Княжната изскочи от стаята, за да извика Маря Богдановна.
	[* Не, това е стомахът… кажи, Мари, че е стомахът…]
	— Oh! Mon dieu! Mon dieu!* — чу тя след себе си.
	[* Ах! Боже мой! Боже мой!]
	Като търкаше малките си пълни бели ръце, насреща й с многозначително спокойно лице идеше вече акушерката.
	— Маря Богдановна! Изглежда, че вече почна — каза княжна Маря, гледайки акушерката с уплашено разтворени очи.
	— Е, слава Богу, княжна — без да ускори крачките си, рече Маря Богдановна. — Вие, момите, не бива да знаете тия работи.
	— Но как така, докторът от Москва не е ли пристигнал още? — каза княжната. (По желанието на Лиза и на княз Андрей, когато наближи времето, бяха извикали доктор-акушер от Москва и всяка минута го очакваха.)
	— Нищо, княжна, не се безпокойте — рече Маря Богдановна, — и без доктора всичко ще свърши добре.
	След пет минути княжната чу от стаята си, че носеха нещо тежко. Тя погледна — лакеите носеха в спалнята, кой знае за какво, кожения диван, който беше в кабинета на княз Андрей. По лицата на хората, които го носеха, имаше нещо тържествено и тихо.
	Княжна Маря седеше сама в стаята си, вслушана в звуковете на къщата, и от време на време, когато чуваше да минават край вратата, отваряше и гледаше какво става в коридора. Няколко жени отиваха и се връщаха с тихи стъпки, поглеждаха княжната и се извръщаха. Тя не се решаваше да попита, затваряше вратата, връщаше се вътре и ту сядаше в креслото си, ту вземаше молитвеника, ту коленичеше пред иконостаса. За зла чест и за свое учудване тя усещаше, че молитвата не успокоява вълнението й. Изведнъж вратата на стаята й се отвори тихо и на прага се появи превързана със забрадка нейната стара бавачка Прасковя Савишна, която поради забраната на княза почти никога не влизаше в стаята й.
	— Дойдох, Машенка, да поседя с тебе — каза бавачката — и на, донесох венчалните свещи на княза да ги запалиш пред светеца, ангелче мое — рече тя, с въздишка.
	— О, колко се радвам, няня*.
	[* Бавачка. — Б.пр.]
	— Бог е милостив, гълъбче. — Бавачката запали пред иконостаса обвитите в златна сърма свещи и седна да плете чорап до вратата. Княжна Маря взе някаква книга и почна да чете. Само когато чуеха стъпки или гласове, княжната — уплашено и въпросително, а бавачката — успокоително, се поглеждаха една друга. Същото чувство, което изпитваше в стаята си княжна Маря, бе разлято във всички кътове на къщата и бе завладяло всичко. Според поверието, че колкото по-малко хора знаят за мъките на родилката, толкова по-малко се измъчва тя, всички се стараеха да се преструват, че не знаят; никой не приказваше за това, но във всички личеше освен обикновената сериозност и почтителност на добрите обноски, които царуваха в дома на княза; и някаква обща грижа, сърдечна разнеженост и съзнание за нещо велико и непостижимо, което се извършваше в тоя миг.
	В голямата стая на горничните не се чуваше смях. В стаята на лакеите всички седяха и мълчаха в очакване на нещо. В помещенията на прислугата палеха борина и свещи и не спяха. Старият княз, стъпвайки на пети, се разхождаше из кабинета и изпрати Тихон при Маря Богдановна да я попита: какво става?
	— Кажи само: князът ми заповяда да попитам какво става — и ела ми кажи, каквото тя каже.
	— Доложи на княза, че раждането почна — рече Маря Богдановна, като погледна многозначително пратеника. Тихон отиде и доложи на княза.
	— Добре — каза князът, затваряйки вратата зад себе си. И Тихон вече не чу ни най-малък шум в кабинета. Малко по-късно Тихон влезе в кабинета уж за да нагласи свещите. Като видя, че князът лежи на дивана, Тихон го погледна, погледна разстроеното му лице, поклати глава, приближи се мълчаливо до него, целуна го по рамото и излезе, без да оправи свещите и без да каже защо е дошъл. Най-тържественото в света тайнство продължаваше да се извършва. Вечерта мина, настъпи нощта. И чувството на очакване и сърдечна разнеженост пред непостижимото не спадаше, а се повишаваше. Никой не спеше.
	Беше една от ония мартенски нощи, когато зимата сякаш искаше да си отземе и с отчаяна злоба изсипва последните си снегове и виелици. Изпратиха ездачи с фенери, за да преведат през ямите на заледения; път немеца доктор от Москва, когото всеки миг чакаха и за чиято кола бяха изпратени предварително до шосето, на завоя за междуселския път, запасни коне.
	Княжна Маря отдавна бе оставила книгата; тя седеше мълком, устремила лъчистите си очи в сбърченото, познато ней до най-малките подробности лице на бавачката — в кичура побелели коси, които се подаваха под забрадката, и увисналата като торбичка кожа под брадичката.
	Бавачката Савишна, с чорап, в ръце, разправяше с тих глас, без сама да чува и разбира думите си, онова, което бе разправяла вече стотици пъти: как покойната майка на княжна Маря родила княжната в Кишинев с помощта на една селянка молдованка вместо акушерка.
	— Щом рече Бог, от дохтури няма нужда никога — каза тя. Изведнъж един порив на вятъра натисна една от прозоречните рамки в стаята (по заповед на княза, винаги щом пристигнеха чучулигите, във всички стаи оставяха само по едни стъкла на прозореца) и като откачи лошо закопчаната кука, заблъска тежката завеса, лъхна на мраз и сняг и угаси свещта. Княжна Маря потръпна; бавачката остави чорапа, отиде до прозореца и се наведе навън да дръпне отметнатата рамка. Студеният вятър развяваше краищата на забрадката и подалите се бели кичури коса.
	— Княжна, миличка, някой пристига по прешпекта! — рече тя, хванала рамката, без да я затваря. — С фенери: трябва да е дохтура…
	— Ах, Боже мой! Слава Богу! — каза княжна Маря. — Трябва да отида да го посрещна: той не знае руски.
	Княжна Маря метна шала си и изтича да посрещне пристигащите. Когато минаваше през вестибюла, видя през прозореца, че фенерите, както и някаква кола бяха спрели при входа. Тя излезе на стъпалата. На едно стълбче на перилата имаше лоена свещ, която отичаше от вятъра. Лакеят Филип с уплашено лице и с друга свещ в ръка беше застанал по-долу, на първото стъпало. Още по-долу, зад завоя на стъпалата, се чуваха стъпки на човек с подплатени ботуши. И нечий глас, който се стори познат на княжна Маря, говореше нещо.
	— Слава Богу! — рече гласът. — А баща ми?
	— Легна да си почива — отговори гласът на старшия лакей Демян, който бе слязъл вече долу.
	След това гласът каза още нещо, Демян отговори нещо и стъпките на подплатените ботуши почнаха още по-бързо да се приближават по невидимия завой на стълбите. „Това е Андрей! — помисли княжна Маря. — Не, не може да бъде, то би било прекалено необикновено“ — помисли тя и тъкмо когато мислеше това, на стъпалото, дето стоеше лакеят със свещта, се появиха лицето и фигурата на княз Андрей в шуба, с посипана от сняг яка. Да, той беше, но блед и слаб, с променено, странно смекчено, но тревожно изражение на лицето. Той се изкачи по стълбите и прегърна сестра си.
	— Не получихте ли писмото ми? — попита той и без да дочака отговор, какъвто и нямаше да получи, защото княжната не можеше да говори, той се върна и заедно с акушера, който влезе след него (те се бяха застигнали на последната станция), пак с бързи крачки се изкачи по стълбите и пак прегърна сестра си.
	— Какво съвпадение! — рече той. — Маша, мила! — И като свали шубата и подплатените ботуши, тръгна към стаите на княгинята.



	IX

	Малката княгиня с бяло боне лежеше на възглавниците. (Болките току-що я бяха поотпуснали.) Черната коса се виеше на къдрици до възпалените й изпотени бузи; румената, прелестна устица с устничка, покрита с черни космици, беше разтворена и тя се усмихваше радостно. Княз Андрей влезе в стаята и се спря пред нея, до долния край на дивана, на който лежеше тя. Блестящите очи, които гледаха детски уплашено и развълнувано, се спряха върху него, без да променят изражението си. „Аз обичам всички ви, никому не съм направила зло, защо се мъча? Помогнете ми“ — сякаш казваше нейното изражение. Тя виждаше мъжа си, но не разбираше значението на неговото появяване сега пред нея. Княз Андрей избиколи дивана и я целуна по челото.
	— Душичко моя — каза той дума, която никога не бе й казвал. — Бог е милостив… — Тя го погледна въпросително и детски укорно.
	„Аз от тебе чаках помощ — а нищо, нищо и от тебе!“ — казаха очите й. Тя не се учуди, че той е пристигнал; тя не разбра, че той е пристигнал. Неговото пристигане нямаше никакво отношение към нейните страдания и облекчаването им. Мъките й почнаха отново и Маря Богдановна посъветва княз Андрей да излезе от стаята.
	Акушерът влезе в стаята. Княз Андрей излезе и като срещна княжна Маря, отново се приближи до нея. Те заговориха шепнешком, но разговорът им спираше всяка минута. Те чакаха и се ослушваха.
	— Allez, mon ami* — каза княжна Маря. Княз Андрей пак тръгна да отиде при жена си и седна да чака в съседната стая. Някаква жена излезе с уплашено лице от нейната стая и се смути, като видя княз Андрей. Той закри лице с ръцете си и няколко минути седя така. Зад стената се чуваха жалки, безпомощно-животински стенания. Княз Андрей стана, отиде до вратата и поиска да я отвори. Някой държеше вратата.
	[* Иди, мили.]
	— Не може, не може! — каза отвътре нечий изплашен глас. Той почна да се разхожда из стаята. Виковете затихнаха, минаха още няколко секунди. Изведнъж страшен вик — не неин вик, тя не можеше да вика тъй — се чу в съседната стая. Княз Андрей изтича до вратата; викът спря, но чу се друг вик, вик на дете.
	„Защо са занесли там дете? — помисли в първия миг княз Андрей. — Дете? Какво дете?… Защо там има дете? Или се е родило дете?“
	Когато изведнъж разбра всичкото радостно значение на тоя вик, задушиха го сълзи и облакътен с две ръце на прозореца и хлипащ, той заплака така, както плачат децата. Вратата се отвори. Докторът излезе от стаята със запретнати ръкави на ризата си, без сюртук, блед и с трепереща челюст. Княз Андрей се обърна към него, но докторът го погледна объркано, не му каза ни дума и мина покрай него. Една жена изскочи и като видя княз Андрей, спря на прага смутена. Той влезе в стаята на жена си. Тя лежеше мъртва в същото положение, в каквото я бе видял преди пет минути, и това прекрасно детско личице с устничка, покрита с черни косъмчета, имаше същото изражение въпреки изцъклените очи и бледните бузи.
	„Аз обичам всички ви и никому не съм сторила зло, а какво сторихте вие с мене?“ — сякаш казваше нейното прелестно, клето и мъртво лице. В ъгъла на стаята изкряка и изпищя нещо мъничко и червено в белите разтреперани ръце на Маря Богдановна.
	Два часа по-късно княз Андрей влезе с тихи стъпки в кабинета на баща си. Старият знаеше вече всичко. Той бе застанал до самата врата и щом се отвори, старецът мълчаливо обхвана като с менгеме шията на сина си със своите старчески корави ръце и се разрида като дете.
	След три дни опяваха малката княгиня и княз Андрей се качи на стъпалата пред ковчега, за да се прости с нея. И в ковчега беше същото лице, макар очите да бяха затворени. „Ах, какво сторихте с мене?“ — продължаваше да казва то и княз Андрей почувствува, че нещо се скъса в душата му, че той е виновен и не може да поправи тая вина, и няма да я забрави. Той не можеше да плаче. Старецът също влезе и целуна восъчната й ръчичка, която лежеше спокойно и високо над другата, и нейното лице каза и на него: „Ах, какво и защо сторихте това с мене?“ И като видя това лице, старецът се обърна ядосано.


	Пет дни след това кръстиха малкия княз Николай Андреич. Дойката крепеше с брадичката си пелените, докато свещеникът помазваше с гъше перце сбърчените червени дланички и стъпалца на момченцето.
	Кръстникът — дядо му, потрепервайки от страх да не го изпусне, носеше младенеца около тенекиения поочукан купел и после го предаде на кръстницата, княжна Маря. Княз Андрей, умирайки от страх да не удавят детето, седеше в другата стая и чакаше да свърши тайнството. Когато дойката го донесе, той погледна радостно детето и кимна одобрително на дойката, когато тя му каза, че хвърленият в купела восък с косъмчета от косата му не потънал, а заплувал в купела.



	X

	Старият граф успя да потули участието на Ростов в дуела между Долохов и Безухов и вместо да бъде, разжалван, както очакваше, Ростов бе назначен за адютант на московския генерал-губернатор. Поради това той не можа да замине за село заедно с всички от семейството, а цялото лято остана на новата си длъжност в Москва. Долохов оздравя и през време на оздравяването му Ростов особено се сприятели с него. Долохов лежеше болен при майка си, която, го обичаше страстно и нежно. Бабичката Маря Ивановна, която обикна Ростов заради приятелството му с Федя, често, му разправяше за сина си.
	— Да, графе, той е прекалено благороден и чист по душа — казваше тя — за нашето днешно развратено общество. Никой не обича добродетелта, тя боде очите на всички. Ето на, кажете, графе, това справедливо ли е, честно ли е от страна на Безухов? А Федя със своето благородство го обичаше и сега никога и нищо лошо не казва за него. Ония лудории в Петербург с пристава — те са се шегували, пък и нали заедно са ги вършили? И какво, на Безухов — нищо, а всичко се струпа върху плещите на Федя. И какво нещо му се струпа! Ех, върнаха му наистина офицерския чин — но можеше ли да не го върнат? Мисля, че там не е имало много такива храбреци и достойни синове на отечеството, А сега пък — тоя дуел. Имат ли тия хора чувство, имат ли чест? Като знаеш, че е единствен син, да го викаш на дуел и да стреляш така направо. Добре, че Бог се смили над нас! И за какво? Та в наше време кой няма някаква връзка? И какво може да стори човек, щом той е толкова ревнив? Разбирам, но защо не му даде предварително да почувствува това, а пък то продължавало цяла година. И какво — предизвикал го да се дуелира с него, като е смятал, че Федя няма да се бие, защото му е длъжник. Каква низост! Каква мръсота! Знам, мили графе, че вие сте разбрали Федя и затуй ви обичам от сърце, вярвайте. Него малцина го разбират. Той е такава възвишена, небесна душа.
	През време на оздравяването си самият Долохов често приказваше на Ростов такива неща, каквито съвсем не можеха да се очакват от него.
	— Мене ме смятат за зъл човек, аз знам това — казваше той, — и нека! Не ща да знам никого освен ония, които обичам; но когото обичам, тъй го обичам, че живота си давам за него, а всички останали, ако се изпречат на пътя, ще ги премажа. Имам обожавана, неоценена майка, двама-трима приятели, ти си един от тях, а на останалите обръщам внимание само доколкото ми са полезни или вредни. И почти всички са вредни, особено жените. Да, душо моя — продължаваше той, — срещал съм мъже любещи, благородни, възвишени; но жени, освен продажни твари — графини или готвачки, все едно, — още не съм срещал. Не съм срещнал още оная небесна чистота и преданост, които търся в жената. Ако бих намерил такава жена, живота си бих дал за нея. А тия!… — Той направи презрителен жест. — И повярвай, ако още скъпя живота, скъпя го само защото се надявам, че ще срещна такова небесно същество, което би ме възродило, пречистило и извисило. Но ти не разбираш това.
	— Не, много добре го разбирам — отговаряше Ростов, който беше под влиянието на новия си приятел.
	През есента семейство Ростови се върна в Москва. В началото на зимата се върна и Денисов и отседна у Ростови. Това начало на зимата на 1806 година, прекарано от Николай Ростов в Москва, беше едно от най-щастливите и весели времена за него и за семейството му. Николай бе привлякъл в дома на родителите си много млади хора. Вера беше хубава двадесетгодишна мома; Соня шестнадесетгодишна девойка в пълната прелест на току-що цъфнало цвете; Наташа — полугоспожица-полудевойче, ту по детски смешна, ту по момински очарователна.
	През това време в къщата на Ростови се бе създала една особена любовна атмосфера, както става в къща, дето има много мили и твърде млади девойки. Всеки младеж, пристигнал в дома на Ростови, който виждаше тия млади, възприемчиви, усмихващи се на нещо (навярно на щастието си) момински лица, това оживено тичане, като чуваше тоя непоследователен, но гальовен към всички, готов на всичко и изпълнен с надежди мълвеж на младите момичета, като слушаше тия непоследователни звуци — ту пеене, ту музика, изпитваше едно и също чувство на готовност за любов и очакване на щастие, което изпитваше и самата младеж на Ростовата къща.
	Един от първите млади хора, въведени от Ростов, беше Долохов, който се хареса на всички в къщи освен на Наташа. Тя едва ли не се скара с брат си заради Долохов. Твърдеше, че той е зъл човек, че в дуела с Безухов прав е бил Пиер, а виновен — Долохов и че той е неприятен и неестествен.
	— Няма какво да разбирам! — викаше с упорито своеволие Наташа. — Той е зъл и без чувства. Ето на, аз обичам твоя Денисов и макар че е гуляйджия и всичко друго, но все пак го обичам, значи, разбирам. Не зная как да ти го кажа; у него всичко е разпределено, а аз не обичам това. Денисов…
	— Е, Денисов е друго нещо — отговаряше Николай, като даваше да се разбере, че в сравнение с Долохов дори Денисов беше нищо, — трябва да се проумее каква душа има тоя Долохов, трябва да го види човек, когато е с майка си, той има такова сърце!
	— Това вече не знам, но с него ми е неудобно. А знаеш ли, че той се е влюбил в Соня?
	— Що за глупости…
	— Сигурна съм, ще видиш.
	Предсказанието на Наташа се сбъдваше: Долохов, който не обичаше дамско общество, почна често да дохожда у Ростови и въпросът за кого дохождаше скоро (макар никой да не говореше за това) бе решен — че дохожда за Соня. И Соня, макар че никога не би се решила да го каже, знаеше това и при всяко появяване на Долохов се изчервяваше като божур.
	Долохов често обядваше у Ростови, никога не пропускаше представление, дето биваха те, и ходеше по баловете на adolscentes* у Йогел, дето Ростови ходеха постоянно. Той проявяваше внимание предимно към Соня и я гледаше с такива очи, че не само тя не можеше да изтърпи погледа му, без да се изчерви, но и старата графиня и Наташа се изчервяваха, като забелязваха тоя поглед.
	[* Подрастващите.]
	Явно беше, че тоя силен, странен мъж се намираше под неотразимото влияние, което оказваше върху него това черничко, грациозно, влюбено в другиго девойче.
	Ростов забелязваше нещо ново между Долохов и Соня; но той не определяше за себе си какви бяха тия нови отношения. „Те всички там са влюбени в някого“ — мислеше той за Соня и Наташа. Но той не се чувствуваше сега тъй свободен със Соня и Долохов, както по-рано, и почна по-рядко да остава в къщи.
	От есента на 1806 година всички пак заговориха за война с Наполеон, и то още по-разпалено от миналата година. Беше обявено, че ще се събират не само десет новобранци от хиляда, но и че ще се вземат девет опълченци от хиляда души. Навсякъде анатемосваха Бонапарт и в Москва се приказваше само за предстоящата война. За семейство Ростови всичкият интерес към тия приготовления за война се ограничаваше само в това, че Николушка по никакъв начин не искаше да остане в Москва и чакаше само края на Денисовия отпуск, за да тръгне заедно с него за полка си след празниците. Предстоящото заминаване не само не му пречеше да се весели, но го насърчаваше за това. Повечето от времето си той прекарваше вън от къщи по обеди, вечери и балове.



	XI

	На третия ден на Коледа Николай обядва в къщи, нещо рядко напоследък за него. То беше официално прощален обяд, тъй като след Богоявление той заминаваше с Денисов за полка. На обяда бяха двадесетина души, между които Долохов и Денисов.
	Никога в дома на Ростови любовният въздух, атмосферата на влюбеност не се бе чувствувала с такава сила, както през тия дни на празниците. „Не изпускай мига на щастието, карай другите да се влюбват в тебе, влюбвай се и ти сам! Само туй е истинското в света: всичко останало е празна работа. И само с това се занимаваме ние тук“ — казваше тая атмосфера.
	Както винаги Николай, след като съсипа два чифта коне и пак не успя да отиде навсякъде, дето трябваше да отиде и дето бе канен, пристигна в къщи току преди обяда. Щом влезе, той забеляза и усети напрегнатостта на любовната атмосфера в къщата, но освен това забеляза някаква странна обърканост между някои от присъствуващите. Особено развълнувани бяха Соня, Долохов, старата графиня и по-малко Наташа. Николай разбра, че нещо трябва да се е случило преди обяда между Соня и Долохов и с присъщата му сърдечна чувствителност беше много нежен и внимателен в обноските си към двамата. През същата трета вечер на празниците щеше да има един от ония балове у Йогел (учителя по танц), които той уреждаше през празниците за всичките си ученици и ученички.
	— Николенка, ще отидеш ли у Йогел? Моля ти се, иди — каза му Наташа, — той особено те молеше да отидеш, и Василий Дмитрич (това беше Денисов) отива.
	— Къде не бих отишъл по заповед на г’афинята! — рече Денисов, който на шега бе решил да играе у Ростови ролята на Наташин рицар. — Готов съм да танцувам дори pas de châle*.
	[* Танц с шал.]
	— Ако успея! Обещах на Архарови, те канят гости тая вечер — каза Николай.
	— Ами ти?… — обърна се той към Долохов. И щом попита, видя, че не трябваше да го пита.
	— Да, може би… — студено и ядосано отговори Долохов, като погледна Соня, и мръщейки се, погледна Николай със също такъв поглед, с какъвто гледаше Пиер на клубния обяд.
	„Има нещо“ — помисли Николай и още по се затвърди предположението му от това, че Долохов си отиде веднага след обяда. Той извика Наташа и я попита какво има.
	— Аз те търсих — каза Наташа, като изтича при него. — Аз ти казвах, но ти все не искаше да вярваш! — каза тържествуващо тя. — Той направи предложение на Соня!
	Колкото и малко да бе се занимавал Николай през това време със Соня, все пак, когато чу това, нещо сякаш се откъсна в него. Долохов беше приличен и в някои отношения блестящ кандидат за сирачето без зестра Соня. От гледището на старата графиня и на обществото не биваше да му отказват. И затуй, когато чу това, първото чувство на Николай беше озлобление срещу Соня. Той се готвеше да си каже: „Много добре! Разбира се, трябва да се забравят детинските обещания и да се приеме предложението.“ Но докато каже това…
	— Можеш ли да си представиш? Тя отказа, съвсем отказа! — продължи Наташа. — Каза, че обича другиго — добави тя след късо мълчание.
	„Ами че моята Соня не можеше да постъпи иначе!“ — помисли Николай.
	— Колкото и да я моли мама, тя отказа и аз знам, че няма да отстъпи, щом е казала…
	— А мама, значи, я моли! — каза с укор Николай.
	— Да — рече Наташа. — Виж, Николенка, не се сърди; но аз знам, че ти няма да се ожениш за нея. Знам, бог знае защо, но знам сигурно, че ти няма да се ожениш за нея.
	— Е, това ти съвсем не знаеш — каза Николай. — Но аз трябва да поговоря с нея. Каква прелест е тая Соня! — добави той усмихнат.
	— Истинска прелест! Аз ще ти я изпратя. — И като целуна брат си, Наташа отърча.
	След една минута влезе Соня — изплашена, объркана и виновна. Николай се приближи до нея и целуна ръката й. За пръв път през това негово идване те приказваха насаме и за любовта си.
	— Sophie — каза той отначало плахо, но след това все по-смело и по-смело, — ако искате да се откажете не само от един блестящ, изгоден кандидат, но той е и чудесен, благороден човек… той е мой приятел…
	Соня го прекъсна.
	— Аз вече отказах — каза бързо тя.
	— Ако се отказвате заради мене, страхувам се, че за мене…
	Соня пак го прекъсна. Тя го погледна умолително и уплашено.
	— Nicolas, не ми казвайте това — рече тя.
	— Не, длъжен съм. Може би това е suffisance* от моя страна, но все пак по-добре е да го кажа. Ако се откажете заради мене, длъжен съм да ви кажа цялата истина. Аз ви обичам, струва ми се, повече от всички.
	[* Самоувереност.]
	— Това ми стига — рече Соня, като се изчерви.
	— Не — но аз хиляди пъти съм се влюбвал и ще се влюбвам, макар че такова чувство на приятелство, на доверие и на любов нямам към никого освен към вас. После, аз съм млад. Maman не иска. Та просто аз нищо не обещавам. И ви моля да помислите за предложението на Долохов — каза той, изговаряйки с мъка името на приятеля си.
	— Не ми казвайте това. Аз не искам нищо. Обичам ви като брат и винаги ще ви обичам и нищо повече не ми трябва.
	— Вие сте ангел, аз не ви заслужавам, но се страхувам само да не ви излъжа. — Николай още веднъж й целуна ръка.




	XII

	У Йогел ставаха най-веселите балове в Москва. Тъй казваха майките, като гледаха своите adolescentes*1, които танцуваха току-що научените си танцови стъпки; тъй казваха и самите adolescentes и adolescents*2, които танцуваха до капване; тъй казваха възрастните моми и младежите, които ходеха по тия балове с намерението да бъдат снизходителни към тях и намираха там най-приятното веселие. През същата година на тия балове станаха две сватби. Двете хубавички княжни Горчакови си намериха кандидати и се омъжиха и с това още повече прославиха тия балове. Особеното на тия балове беше, че нямаше нито домакин, нито домакиня: само добродушният Йогел, който хвърчеше като пух, правеше реверанси по всичките правила на изкуството и приемаше бележчици за уроци от всичките си гости; имаше и това, че на тия балове отиваха само ония, които искаха да танцуват и да се веселят, както искат това тринадесет и четиринадесетгодишните девойчета, които за първи път обличат дълги рокли. С малки изключения всички бяха или изглеждаха хубавички: тъй възторжено се усмихваха всички и тъй пламтяха очичките им. Понякога танцуваха дори pas de châle най-добрите ученички, от които най-добрата беше Наташа, отличаваща се с грациозността си; но на тоя последен бал танцуваха само екосези, англези и току-що излязлата на мода мазурка. Йогел нае зала в къщата на Безухов и, както всички разправяха, балът бе излязъл много сполучлив. Имаше много хубавички девойки и Ростовите госпожици бяха измежду най-хубавите. Тая вечер и двете бяха особено щастливи и весели. Соня, горда от предложението на Долохов, от своя отказ и от обяснението с Николай, се въртеше още из къщи, без да може прислужничката да досреши плитките й, и сега цяла сияеше от поривиста радост.
	[*1 Девойки.]
	[*2 Момичета и момчета.]
	Не по-малко горда, че за първи път е в дълга рокля и на истински бал, Наташа беше още по-щастлива. Те бяха в бели муселинени рокли с розови панделки.
	Наташа стана влюбена още щом влезе в балната зала. Тя не беше влюбена в никого специално, но влюбена във всички. Щом погледнеше някого, който и да беше той — в него беше влюбена.
	— Ах, колко е хубаво! — повтаряше непрекъснато тя, като изтичваше при Соня.
	Николай и Денисов се разхождаха из залите, като гледаха ласкаво и покровителствено танцуващите.
	— Колко е мила, ще стане кг’асавица — каза Денисов.
	— Коя?
	— Г’афиня Наташа — отговори Денисов. — И как танцува, каква г’ация! — като помълча малко, добави той.
	— Но за кого приказваш?
	— За сестг’а ти — извика ядосано Денисов.
	Ростов се усмихна.
	— Mon cher comte, vous êtes l’un de mes meilleurs écoliers, il faut que vous dansiez — каза дребничкият Йогел, приближавайки се до Николай. — Voyez combien de jolies demoiselles.* — Той отправи същата молба и към Денисов, също негов бивш ученик.
	[* Драги графе, вие сте един от най-добрите ми ученици. Трябва да танцувате. Вижте колко хубавички девойчета.]
	— Non, mon cher, je ferai tapisserie* — рече Денисов. — Нима не помните колко лошо използувах вашите уг’оци?…
	[* Не, драги, аз ще поседя така, без да танцувам.]
	— О, не! — побърза да го утеши Йогел. — Вие бяхте само невнимателен, но имахте способности, да, вие имахте способности.
	Засвириха мазурка, която наново почваше да бъде на мода. Николай не можа да откаже на Йогел и покани Соня. Денисов поседна при бабичките, облакътен на сабята си, и потропвайки в такт, разправяше нещо весело и разсмиваше старите дами, като поглеждаше танцуващата младеж. Първа двойка бяха Йогел с Наташа, неговата гордост и най-добрата му ученичка. Като ситнеше меко и нежно с малките си крачка в пантофки, Йогел пръв се понесе из залата със стесняващата се, но внимателна в танцовите стъпки Наташа. Денисов не откъсваше очи от нея и потропваше със сабята си в такт с такъв вид, от който ясно личеше, че ако не танцува, то е само защото не иска, а не защото не може. В средата на фигурата той повика минаващия покрай него Ростов.
	— Съвсем не е така — рече той. — Нима това е полска мазуг’ка? Но танцува отлично.
	Николай, който знаеше, че Денисов дори в Полша беше известен с изкуството си да играе полска мазурка, отърча при Наташа.
	— Иди покани Денисов. Как танцува! Чудо! — каза той.
	Когато отново дойде редът на Наташа, тя стана и като заситни с пантофките си, украсени с панделки, плахо изтича сама през залата до ъгъла, дето седеше Денисов. Тя виждаше, че всички я гледат и чакат. Николай видя, че Денисов и Наташа спореха усмихнати и че Денисов отказваше, но се усмихваше радостно. Той отърча при тях.
	— Моля, Василий Дмитрич — думаше Наташа, — хайде, моля ви се.
	— Не, оставете ме, г’афиньо — каза Денисов.
	— Е, Вася, недей така — рече Николай.
	— Сякаш увещавате котаг’ака Вася — каза шеговито Денисов.
	— Цялата вечер ще ви пея — каза Наташа.
	— Вълшебница, всичко може да стог’и с мене! — каза Денисов и откопча сабята си. Той излезе иззад столовете, хвана здраво дамата си за ръка, повдигна глава и дръпна встрани крак, очаквайки такта. Само когато яздеше и когато танцуваше мазурка, дребният ръст на Денисов не личеше и той изглеждаше такъв юначага, какъвто сам се чувствуваше. Като дочака такта, той погледна отстрана, победоносно и шеговито, своята дама, тропна неочаквано с единия си крак и като топка пъргаво отскочи от пода и се понесе по кръга, увличайки дамата си. Той летя безшумно на един крак през половината зала, като че не виждаше столовете пред него и се носеше право срещу тях; но изведнъж звънваше с шпори и се разкрачваше, спираше, изправен на токовете си, застояваше се тъй една секунда, затропваше с нозе на едно място със силен звънтеж на шпорите, почваше бързо да се върти и като чукваше десния си крак с левия, отново се понасяше из кръга. Наташа долавяше какво иска да прави той и без сама да знае как, следваше го и му се оставяше. Той ту я въртеше с дясната или с лявата си ръка, ту — коленичил, завърташе я около себе си и отново скачаше и полетяваше напред тъй стремително, сякаш имаше намерение да изтича през всичките стаи, без да си поеме дъх, ту изведнъж отново се спираше и правеше пак някоя нова и неочаквана извивка. Когато завъртя живо дамата си пред мястото й, звънна с шпорите, като й се поклони, Наташа дори не му направи реверанс. Тя с недоумение устреми очи в него и се усмихна, сякаш не го познаваше.
	— Но какво е туй? — промълви тя.
	Макар че Йогел не признаваше тая мазурка, всички бяха възхитени от изкуството на Денисов, почнаха непрекъснато да го канят и старците заприказваха усмихнати за Полша и за доброто старо време. Зачервен от мазурката и като се бършеше с кърпичка, Денисов седна при Наташа и до края на бала не се отдели от нея.



	XIII

	Два дни след това Ростов не вижда Долохов в тяхната къща и не го намираше и в неговата; на третия ден получи писъмце от него.
	„Тъй като нямам намерение да дохождам вече у вас по известни на тебе причини и заминавам за армията, довечера давам прощален гуляй на приятелите си — ела в Английския клуб.“ В определения ден, след девет часа, Ростов излезе от театъра, дето беше с домашните си и с Денисов, и отиде в Английския клуб. Там веднага го заведоха в най-хубавото помещение на клуба, заето тая нощ от Долохов.
	Двайсетина души се трупаха около масата, пред която между две свещи бе седнал Долохов. На масата имаше злато и банкноти и Долохов държеше банката. След предложението и отказа на Соня Николай още не бе го виждал и се усещаше объркан, когато помислеше как ще се видят.
	Светлият студен поглед на Долохов посрещна Ростов още от вратата, сякаш отдавна го очакваше.
	— Отдавна не сме се виждали — каза той, — благодаря ти, че дойде. Ей сега ще свърша с банката и ще дойде Илюшка с хора си.
	— Аз се отбивах у вас — рече Ростов, като се изчерви.
	Долохов не му отговори.
	— Можеш да заложиш — каза той.
	В тоя миг Ростов си спомни странния разговор, който бе водил веднъж с Долохов. „Само глупците могат да играят наслука“ — каза тогава Долохов.
	— Или се боиш да играеш с мене? — каза сега Долохов, сякаш бе отгатнал мисълта на Ростов, и се усмихна. През тая усмивка Ростов видя онова негово душевно състояние, в каквото той бе през време на обяда в клуба и изобщо в ония времена, когато, сякаш отегчен от всекидневния живот, Долохов чувствуваше необходимостта да излезе от него с някаква странна, най-често жестока постъпка.
	На Ростов му стана неловко; той потърси и не можа да намери в ума си някаква шега, с която да отговори на Долоховите думи. Но преди да успее да стори това, Долохов, гледайки Ростов право в лицето, бавно и с поспиране му каза, така че всички можаха да чуят:
	— Помниш ли, приказвахме с тебе за играта… глупак е, който иска да играе наслука; трябва да се играе на сигурно, но аз искам да опитам.
	„Да опита наслука или на сигурно?“ — помисли Ростов.
	— Но по-добре не играй — добави той и като плесна новоотворената колода, добави: — Банка, господа!
	Като премести напред парите, Долохов се приготви да раздава картите. Ростов седна до него и отначало не игра. Долохов го поглеждаше.
	— Защо не играеш? — каза Долохов. И, чудно нещо, Николай почувствува необходимост да вземе карта, да сложи върху нея незначителен залог и да почне да играе.
	— Нямам пари в себе си — каза Ростов.
	— На доверие!
	Ростов сложи на картата пет рубли и загуби, сложи още и пак загуби. Долохов удари, тоест спечели десет пъти поред от Ростов.
	— Господа — каза той, след като раздава карти известно време, — моля да слагате парите върху картите, защото иначе мога да се объркам при сметките.
	Един от играчите изказа надежда, че може да му се повярва.
	— Мога да повярвам, но се боя, че ще се объркам; моля да слагате парите върху картите — отговори Долохов. — Ти не се стеснявай, с тебе ще си оправим сметките — добави той на Ростов.
	Играта продължи; лакеят непрекъснато разнасяше шампанско.
	Всичките карти на Ростов бяха бити и той дължеше около осемстотин рубли. Той щеше да напише на една карта осемстотин рубли, но докато му поднасяха шампанско, размисли и написа пак обикновения залог от двадесет рубли.
	— Остави — каза Долохов, макар че сякаш не поглеждаше Ростов, — ти по-скоро ще наваксаш загубеното. Другите печелят от мене, а ти губиш. Или се страхуваш от мене? — повтори той.
	Ростов се подчини, остави написаните осемстотин и сложи седморка купа с откъснато ъгълче, която дигна от земята. По-късно той добре я помнеше. Сложи седморката купа, като написа на нея с отчупено тебеширче осемстотин с кръгли, прави цифри; изпи поднесената му чаша стоплено шампанско, усмихна се на Долоховите думи и със замряло сърце почна да чака седморка, като гледаше ръцете на Долохов, който държеше колодата. Печалбата или загубата от тая седморка купа беше от голямо значение за Ростов. В неделя, миналата седмица, граф Иля Андреич даде на сина си две хиляди рубли и макар че никога не обичаше да говори за паричните си затруднения, каза му, че до май други пари няма да има и затова помоли сина си да бъде тоя път по-пестелив. Николай му каза, че и тия пари му са много и че дава честна дума да не взема повече до пролетта. Сега от тия пари оставаха хиляда и двеста рубли. Следователно седморката купа значеше не само загуба на хиляда и шестстотин рубли, но и необходимостта да измени на дадената дума. Със замряло сърце той гледаше ръцете на Долохов и мислеше: „Хайде, дай ми по-скоро тая карта и аз си вземам фуражката и си отивам в къщи да вечерям с Денисов, Наташа и Соня и сигурно няма вече да пипна карти.“ В тоя миг неговият домашен живот — шегите с Петя, разговорите със Соня, дуетите с Наташа, пикетът с баща му и дори спокойното легло в къщата на улица Поварская изпъкнаха пред него с такава сила, яснота и прелест, като че всичко това беше отдавна минало, загубено и неоценено щастие. Той не можеше да допусне, че някаква глупава случайност, която ще накара седморката да отиде първо вдясно, а не вляво, би могла да го лиши от всичкото това отново проумяно, отново осветено щастие и да го хвърли във въртопа на още неизпитваното и неопределено нещастие. Това не можеше да бъде, но все пак той очакваше със замряло сърце движенията на Долоховите ръце. Тия широки, кокалести, червеникави ръце с косми, които се подаваха изпод ризата, сложиха колодата и взеха поднесената чаша и лулата.
	— Значи, ти не се страхуваш да играеш с мене? — повтори Долохов и сякаш за да разкаже весела история, сложи картите, отпусна се на облегалото на стола и почна бавно, с усмивка да разправя:
	— Да, господа, казаха ми, че в Москва е пръсната мълва, че съм бил мошеник в игра на карти, затова съветвам ви да се предпазвате от мене.
	— Хайде, давай карти! — рече Ростов.
	— Ох, тия московски клюкарки! — каза Долохов и взе усмихнат картите.
	„Ааах!“ — насмалко не извика Ростов, като дигна двете си ръце към косите. Седморката, която му трябваше, беше отгоре, първа карта в колодата. Той бе загубил повече, отколкото можеше да плати.
	— Но ти не хлътвай — рече Долохов, като погледна набързо Ростов, и продължи да раздава карти.



	XIV

	След час и половина повечето от играчите гледаха собствената си игра, като че бе шега.
	Цялата игра се бе съсредоточила само в Ростов. Вместо хиляда и шестстотин рубли дългът му бе записан в дълга колона цифри, която той смяташе до десетата хиляда, но която сега, както смътно предполагаше, се бе дигнала вече до петнадесет хиляди. Всъщност записани бяха над двадесет хиляди рубли. Долохов вече не слушаше и не разправяше истории; той следеше всяко движение на Ростовите ръце и от време на време бегло поглеждаше записвания негов дълг. Той бе решил да продължава играта, докато записваните цифри стигнат до четиридесет и три хиляди. Бе избрал тая цифра, защото тя беше сборът на неговите години и годините на Соня. Опрял глава на двете си ръце, Ростов седеше пред изписаната с цифри, залята с вино и отрупана с карти маса. Едно мъчително впечатление не го оставяше: тия кокалести, червеникави ръце с косми, които се подаваха изпод ризата, тия ръце, които той и обичаше, и мразеше, те го държаха във властта си.
	„Шестстотин рубли, ас, дубъл, деветка… невъзможно е да наваксам загубеното!… А колко весело щеше да е у дома… Момче, но не… не може да бъде!… Защо върши той това с мене?…“ — мислеше и си припомняше Ростов. От време на време той слагаше голям залог; но Долохов се отказваше да се състезава и сам определяше залога. Николай му се подчиняваше и ту се молеше Богу, както се молеше на полесражението при Амщетенския мост; ту си наричаше, че първата попаднала в ръката му карта от купчината прегънати карти под масата ще го спаси; ту броеше колко шнура има по куртката му и се опитваше да сложи срещу цялата загуба карти със същата цифра; ту поглеждаше за помощ към другите играчи; ту се взираше в студеното сега лице на Долохов и се мъчеше да разбере какво става вътре в него.
	„Та той знае — казваше си той — какво значи за мене тая загуба. Нали не може да желае гибелта ми? Нали ми беше приятел. Нали го обичах… Но и той не е виновен; какво да прави, когато му върви? И аз не съм виновен — казваше си той. — Аз не съм сторил нищо лошо. Нима съм убил някого или оскърбил, или съм пожелал зло? Но заради какво е такова ужасно нещастие? И кога почна то? Дори преди малко, когато се приближавах до тая маса с мисълта да спечеля сто рубли, да купя за именния ден на мама оная кутийка и да си отида в къщи, бях толкова щастлив, тъй свободен и весел! И не разбирах тогава колко бях щастлив! Но кога се свърши то и кога почна това ново, ужасно състояние? С какво бе отбелязана тая промяна? Аз все тъй седях на това място, до тая маса, и също тъй избирах и слагах карти и гледах тия широки, кокалести, пъргави ръце. Но кога стана това и какво стана? Аз съм здрав, силен и съм все същият, и все на същото място. Не, това не може да бъде! Навярно всичко туй ще свърши с нищо.“
	Той беше червен, потънал в пот, макар в стаята да не бе горещо. И лицето му беше страшно и жалко, особено от безсилното му желание да изглежда спокоен.
	Сметката стигна съдбоносната цифра четиридесет и три хиляди. Ростов си приготви картата, с която трябваше да играе дубъл на току-що поставения залог три хиляди рубли, но в това време Долохов тропна с колодата, сложи я настрана и като взе тебешира, почна бързо да приключва сметката на Ростов със своя ясен, твърд почерк, чупейки тебешира.
	— Да вечеряме, време е да вечеряме! Ето ги и циганите! — Наистина някакви черни мъже и жени влизаха измръзнали и приказваха със своя цигански изговор. Николай разбра, че всичко бе свършено; но каза с равнодушен глас:
	— Какво, няма ли да играеш още? Тъкмо си бях приготвил хубава картичка. — Сякаш повече от всичко се интересуваше от забавността на играта.
	„Всичко е свършено, загубен съм! — помисли той. — Сега — куршум в челото, само това ми остава“ — и в същото време каза с весел глас:
	— Хайде, още една картичка.
	— Добре — отговори Долохов, приключвайки сметката, — добре! Залог двадесет и една рубли — каза той, като посочи цифрата двадесет и едно, която не достигаше, за да стане сметката точно четиридесет и три хиляди, и като взе колодата, приготви се да дава карти. Ростов покорно се отказа от дубъла и вместо приготвените шест хиляди написа грижливо двадесет и едно.
	— Все едно ми е — рече той, — интересува ме само да видя ще ме биеш ли, или ще ми дадеш десетка.
	Долохов почна да играе сериозно. О, в тоя миг как мразеше Ростов тия ръце — червеникави, късопръсти и с косми, които се подаваха от ризата и които го държаха във властта си… Десетката излезе.
	— Дължите четиридесет и три хиляди, графе — рече Долохов и стана от масата, като се протягаше. — Уморява се човек, като седи толкова дълго.
	— Да, и аз също се уморих — каза Ростов.
	Долохов, който сякаш искаше да напомни на Ростов, че не му прилича да се шегува, го прекъсна:
	— Кога ще мога да получа парите, графе?
	Ростов цял се изчерви и повика Долохов в другата стая.
	— Не мога да ти платя всичко наведнъж, ще ти дам полица — каза той.
	— Слушай, Ростов — рече Долохов, като се усмихна открито и погледна Ростов в очите, — нали знаеш поговорката: „Щастлив в любовта, нещастен в играта“. Братовчедката ти е влюбена в тебе. Зная.
	„О! Ужасно е да се усещаш до такава степен във властта на тоя човек“ — помисли Ростов. Ростов разбираше какъв удар ще нанесе на баща си и на майка си, като им съобщи за тая загуба; той разбираше какво щастие би било да можеше да се избави от всичко това и разбираше, че Долохов знае, че може да го избави от тоя срам и мъка, но сега иска още да си играе с него като котка с мишка.
	— Твоята братовчедка… — понечи да каже Долохов, но Николай го прекъсна.
	— Моята братовчедка няма нищо общо с това и няма защо да се приказва за нея! — извика яростно той.
	— Значи, кога ще ги получа? — попита Долохов.
	— Утре — каза Ростов и излезе от стаята.



	XV

	Да каже „утре“ и да издържи приличния тон — не беше мъчно, но да си отиде сам в къщи, да види сестрите, брат си, майка си и баща си, да признае и да иска пари, за които нямаше право след дадената честна дума — това беше ужасно.
	У тях още не спяха. Младежта от Ростовата къща, след театъра и след като вечеря, седеше около клавикорда. Щом влезе в залата, Николай бе обхванат от оная любовна, поетична атмосфера, която царуваше през тая зима в техния дом и която сега, след предложението на Долохов и бала у Йогел, сякаш още повече се бе сгъстила над Соня и Наташа като въздух пред буря. Соня и Наташа, в сини рокли, в които бяха на театър, хубавички и знаещи това, бяха застанали щастливи и усмихнати до клавикорда. Вера и Шиншин играеха шах в салона. Старата графиня, докато чакаше сина и мъжа си, нареждаше пасианс заедно с една бабичка-дворянка, която живееше у тях. С блеснали очи и разрошени коси, отдръпнал назад крака си, Денисов бе седнал до клавикорда и удряйки по него с късичките си пръсти, вземаше акорди и като обръщаше очи избяло, пееше със своя слабичък, дрезгав, но верен глас съчиненото от него стихотворение „Вълшебница“, на което се мъчеше да измисли музика.

	Вълшебница, скажи, какая сила
	Влечет меня к покинутим струнам;
	Какой огонь ты в сердце заронила,
	Какой восторг разлился по перстам!* —

	[*

	Вълшебнице, кажи каква сила
	ме привлича към оставените струни;
	какъв огън запали ти в гърдите ми,
	какъв възторг се разля в моите пръсти!

	]
	пееше със страстен глас той и неговите ахатови черни очи блестяха срещу уплашената и щастлива Наташа.
	— Прекрасно! Отлично! — викна Наташа. — И втория куплет — каза тя, без да забележи Николай.
	„При тях е все същото“ — помисли Николай, като надникна в салона, дето видя Вера и майка си с бабичката.
	— А! Ето и Николенка! — изтича при него Наташа.
	— Татко в къщи ли е? — попита той.
	— Колко ми е драго, че си дойде! — рече Наташа, без да му отговаря. — Толкова ни е весело! Знаеш ли, Василий Дмитрич остана още един ден заради мене!
	— Не, татко още не си е дошъл — рече Соня.
	— Коко, ти си дошъл, ела при мене, миличък — обади се графинята от салона. Николай се приближи до майка си, целуна й ръка и като приседна мълчаливо до нейната маса, почна да гледа ръцете й, които нареждаха картите. От залата непрестанно се чуваха смях и весели гласове, които уговаряха Наташа.
	— Е, добре, добре — извика Денисов, — сега не можете да отказвате. Дължите ни barcarolla. Моля ви се.
	Графинята погледна мълчаливия си син.
	— Какво ти е? — попита го майката.
	— Ах, нищо — каза той, сякаш вече му бе дотегнал тоя все един и същ въпрос. — Татко скоро ли ще си дойде?
	— Мисля.
	„При тях е все същото. Те нищо не знаят! Де да се дяна?“ — помисли си Николай и отиде отново в залата, дето беше клавикордът.
	Соня седеше пред клавикорда и свиреше прелюдията на баркаролата, особено обичана от Денисов. Наташа се канеше да пее. Денисов я гледаше с възторжени очи.
	Николай почна да се разхожда назад-напред из стаята. „И как им се ще да я карат да пее! Какво може да пее тя? Нищо весело няма тук“ — мислеше Николай.
	Соня взе първия акорд на прелюдията.
	„Боже мой, аз съм пропаднал, безчестен човек. Куршум в челото, само това ми остава, а не да ми пеят — помисли той. — Да изляза? Но къде? Все едно, нека пеят!“
	Продължавайки да се разхожда из стаята, Николай мрачно поглеждаше Денисов и девойчетата, като избягваше техните погледи.
	„Николенка, какво ви е?“ — попита го насоченият към него поглед на Соня. Тя веднага видя, че нещо се е случило с него.
	Николай се извърна от нея. Наташа със своя усет също веднага забеляза състоянието на брат си. Тя го забеляза, но в оня миг на нея самата й беше толкова весело, толкова далеч беше тя от скръб, тъга и укори, че (както често се случва с младите хора) нарочно излъга себе си. „Не, сега на мене ми е премного весело и не бива да развалям веселото си настроение със съчувствие към чуждата скръб“ — почувствува тя и си каза: „Не, аз навярно се лъжа, той трябва да бъде също тъй весел, както съм аз.“
	— Хайде, Соня — рече тя и отиде точно в средата, на залата, дето според нея имаше най-добър резонанс. Подигнала глава, отпуснала безжизнено увисналите си ръце, както правят танцьорките, издигайки се с енергично движение от токчетата си на пръсти, Наташа мина по средата на стаята и се спря.
	„Ето каква съм аз!“ — сякаш казваше тя, отговаряйки на възторжения поглед на Денисов, който я следеше.
	„На какво се радва? — помисли Николай, като гледаше сестра си. — Как не й е отегчително и срамно!“ Наташа взе първата нота, гърлото й се разшири, гръдта се повдигна, очите й приеха сериозен израз. В тоя миг тя не мислеше за никого и за нищо и от усмихнатата й уста потекоха звуци, ония звуци, които може да издава всеки човек в същите промеждутъци от време и в същите интервали и които хиляда пъти ще ви оставят студен, но в хиляда и първия ще ви накарат да треперите и да плачете.
	През тая зима Наташа за първи път бе почнала да пее сериозно и особено защото Денисов се възхищаваше от пеенето й. Сега тя пееше не по детски, нямаше вече в пеенето й това комично, детинско усърдие, което имаше по-рано; но тя още не пееше добре, както казваха всички познавачи-съдници, които я бяха слушали. „Необработен, но чудесен глас, трябва да се обработи“ — казваха всички. Но го казваха обикновено много по-късно, след като гласът й млъкваше. Ала в същото време, докато звучеше тоя необработен, с неправилно поемане на въздуха и с усилие при преходите глас, дори познавачите-съдници не казваха нищо, а само се наслаждаваха на тоя необработен глас и желаеха само да го чуят още веднъж. Нейният глас имаше оная девствена непокътнатост, онова непознаване на силите си и оная още необработена кадифена мекота, които се съчетаваха с недостатъците на певческото изкуство по такъв начин, че сякаш в тоя глас не можеше да се промени нищо, ако не искаше човек да го развали.
	„Но какво е това? — помисли Николай, като чу гласа й и разтвори широко очи. — Какво е станало с нея? Как пее тя днес?“ — помисли си той. И изведнъж целият свят се съсредоточи за него в очакването на следващата нота, на следващата фраза и всичко в света стана разделено на три темпа: „Oh mio crudele affetto*… Едно, две, три… едно, две… три… едно… ôh mio crudelle affetto… Едно, две, три… едно. Ех, глупав наш живот! — мислеше Николай. — Всичко това, и нещастието, и парите, и Долохов, и злобата, и честта — всичко това са глупости… а ето го — Истинското… Хайде, Наташа, хайде, гълъбче! Хайде, мила!… Как ще вземе тя това si? Взе го! Слава Богу! — И без сам да забелязва, че приглася, за да усили това si, изпя в терца на високата нота. — Боже мой, колко е хубаво! Нима аз взех тая нота? Колко сполучливо!“ — помисли той.
	[* О, моя жестока любов.]
	О, как затрепери тая терца и как бе засегнато нещо най-хубаво, което имаше в душата на Ростов. И това нещо бе независимо от всичко в света и по-горе от всичко в света. Какви ти загуби на карти и долоховци, и честни думи!… Всичко е глупост. Можеш да заколиш, да откраднеш и все пак да бъдеш щастлив…



	XVI

	Ростов отдавна не бе изпитвал такава наслада от музиката, както в тоя ден. Но щом Наташа завърши баркаролата си, той пак си припомни действителността. Без да каже нищо, излезе и отиде долу, в стаята си. След четвърт час старият граф се върна от клуба, весел и доволен. Когато чу, че пристигна, Николай отиде при него.
	— Е, как, повесели ли се? — каза Иля Андреич, като се усмихваше радостно и гордо на сина си. Николай искаше да каже „да“, но не можа: той насмалко не се разрида. Графът разпалваше лулата си и не забеляза състоянието на сина си.
	„Ех, неизбежно е!“ — помисли Николай за пръв и последен път. И изведнъж с най-небрежен тон, такъв, че той се усети противен сам на себе си, също като че искаше каляска да иде из града, каза на баща си:
	— Татко, дойдох при вас по работа. Без малко щях да забравя. Трябват ми пари.
	— Тъй ли — рече бащата, който беше в особено весело настроение. — Аз ти казах, че няма да ти стигнат. Много ли?
	— Твърде много — изчервен и с глупава небрежна усмивка, която по-късно дълго не можеше да си прости, каза Николай. — Загубих малко на карти, тоест много, дори твърде много, четиридесет и три хиляди.
	— Какво? На кого?… Ти се шегуваш! — извика графът и изведнъж шията и тилът му се зачервиха апоплектично, както се зачервяват старите хора.
	— Обещах да платя утре — каза Николай.
	— Виж ти!… — рече старият граф, като разпери ръце и се отпусна безсилен на дивана.
	— Какво да се прави! С кого не се е случвало това — каза синът с нехаен, смел тон, като в същото време в душата си се смяташе негодник и подлец, който с целия си живот не ще може да изкупи престъплението си. Искаше му се да целува ръцете на баща си, да го моли на колене за прошка, а вместо това с небрежен и дори груб тон той говореше, че това се случва с всекиго.
	Като чу тия думи на сина си, граф Иля Андреич наведе очи и забърза, търсейки нещо.
	— Да, да — рече той, — мъчно е, страхувам се, че мъчно ще се намерят… с кого не се е случвало! Да, с кого не се е случвало… — И графът погледна бегло сина си в лицето и тръгна да излиза от стаята… Николай се готвеше да срещне отпор, но никак не очакваше това.
	— Татко! Тат… ко! — извика той подире му, като ридаеше. — Простете ми! — И грабвайки ръката на баща си, той залепи устните си о нея и заплака.


	Докато бащата се обясняваше със сина, майката и дъщерята имаха не по-малко важно обяснение. Наташа отърча развълнувана при майка си.
	— Мамо… Мамо!… Той ми направи…
	— Какво направи?
	— Направи ми, направи ми предложение. Мамо! Мамо! — викаше тя.
	Графинята не вярваше на ушите си. Денисов направил предложение. Кому? На това мъничко девойче Наташа, което доскоро играеше на кукли, а сега още вземаше уроци.
	— Наташа, стига глупости! — рече тя, надявайки се все още, че това е шега.
	— Сега пък — глупости! Аз ви казвам сериозно — рече ядосано Наташа. — Аз дойдох да попитам какво да правя, а вие ми казвате „глупости“…
	Графинята сви рамене.
	— Ако е вярно, че _мосьо_ Денисов ти е направил предложение, макар че това е смешно, кажи му, че е глупак, и толкова.
	— Не, той не е глупак — каза обидено и сериозно Наташа.
	— Е, та какво искаш? Вие сега всички сте влюбени. Е, щом си влюбена, омъжи се за него — каза графинята засмяна и ядосана, — на добър час!
	— Не, мамо, не съм влюбена в него, навярно не съм влюбена в него.
	— Е, тогава кажи му това.
	— Мамо, вие ядосвате ли се? Недейте се ядосва, миличка, какво съм виновна аз?
	— Не, но какво, мила? Искаш ли, аз ще отида и ще му кажа — рече графинята с усмивка.
	— Не, аз, само ме научете как. На вас всичко ви е лесно — добави тя, като отговори на нейната усмивка. — А да бяхте видели как той ми каза това! Та аз знам, че той не искаше да го каже, но го каза, без да ще.
	— Все пак трябва да му се откаже.
	— Не, не трябва. Тъй ми е мъчно за него! Той е толкова мил!
	— Е, тогава приеми предложението. Наистина време е вече да се омъжиш — ядосано и подигравателно каза майката.
	— Не, мамо, толкова ми е мъчно за него. Не знам как да му кажа.
	— Ами че ти няма какво да говориш, аз сама ще му кажа — рече графинята възмутена, че се бяха осмелили да се отнасят като с голяма с нейната мъничка Наташа.
	— Не, за нищо на света, аз сама, а вие слушайте до вратата — и Наташа отърча през салона в залата, дето на същия стол до клавикорда седеше Денисов, закрил лице с ръцете си. От звука на леките й стъпки той скочи.
	— Натали — каза той, приближавайки до нея с бързи стъпки, — решете съдбата ми. Тя е във вашите ръце.
	— Василий Дмитрич, тъй ми е мъчно за вас!…
	Не, но вие сте такъв чудесен… но не трябва… това… а така аз винаги ще ви обичам.
	Денисов се наведе над ръката й и тя чу странни, неразбираеми за нея звуци. Тя го целуна в черната, разчорлена, къдрава глава. В тоя миг се чу бързо шумолене от роклята на графинята. Тя се приближи до тях.
	— Василий Дмитрич, благодаря ви за честта — каза графинята със смутен глас, който обаче се стори строг на Денисов, — но дъщеря ми е толкова млада и аз мислех, че вие, като приятел на сина ми, ще се обърнете най-напред към мене. В такъв случай не бихте ме изправили пред необходимостта да ви откажа.
	— Г’афиньо… — каза Денисов с наведени очи и виновен вид, поиска да каже още нещо, но се запъна.
	Наташа не можа да го гледа спокойно в такъв жалък вид. Тя захлипа високо.
	— Г’афиньо, виновен съм пг’ед вас — продължи Денисов задъхано, — но тг’ябва да знаете, че толкова боготвог’я вашата дъщег’я и цялото ви семейство, че два живота бих дал… — Той погледна графинята и като забеляза строгото й лице… — Е, сбогом, г’афиньо — рече той, целувайки й ръка, и без да погледне Наташа, излезе от стаята с бързи, решителни крачки.
	На следния ден Ростов изпроводи Денисов, който не искаше да остане в Москва нито един ден повече. За изпроводяк всичките московски приятели на Денисов се бяха събрали при циганите и той не помнеше как са го натоварили на шейната и как са го карали през първите три станции.
	След заминаването на Денисов Ростов, очаквайки парите, които старият граф не можеше да събере наведнъж, прекара още две седмици в Москва, без да излиза от къщи и предимно в стаята на госпожиците.
	Соня беше по-нежна и по-предана към него от по-рано. Тя сякаш искаше да му покаже, че неговата загуба беше подвиг, за който сега тя още повече го обича; но сега Николай се смяташе недостоен за нея.
	Той изпълни албумите на момичетата със стихове и ноти и без да се сбогува с никого от познатите си, след като изплати най-сетне всичките четиридесет и три хиляди и получи разписка от Долохов, замина в края на ноември да настигне полка си, който бе вече в Полша.





	Част втора

	I

	След обяснението с жена си Пиер замина за Петербург. В Торжок на станцията нямаше коне или пък надзирателят не искаше да му ги даде. Пиер трябваше да чака. Без да се съблича, той легна на кожения диван до кръглата маса, сложи на масата големите си крака, обути в подплатени ботуши, и се замисли.
	— Ще заповядате ли да внеса куфарите? Да ви постеля леглото, ще обичате ли чай? — питаше камердинерът.
	Пиер не отговаряше, защото нищо не чуваше и не виждаше. Той се бе замислил още от предната станция и продължаваше непрекъснато да мисли за същото — толкова важно, че не обръщаше никакво внимание на всичко, което ставаше около него. Него не само не го интересуваше дали по-късно или по-рано ще стигне в Петербург, или — дали ще има, или не място да си почине на тая станция, но при тия мисли, които го изпълваха сега, съвсем все едно му беше дали ще остане на тая станция няколко часа или цял живот.
	Станционният надзирател, жена му, камердинерът, една селянка с торжковски везби влизаха в стаята, за да му предлагат услугите си. Без да сваля дигнатите си крака, Пиер ги гледаше през очилата си и не разбираше какво искат и как всички те могат да живеят, без да са разрешили ония въпроси, които занимаваха него. А него го занимаваха все същите въпроси от оня ден, когато след дуела той се върна от Соколники и прекара първата мъчителна безсънна нощ; само че сега, в уединението на пътуването, те го бяха обзели с особена сила. За каквото и да почнеше да мисли, той се връщаше все към едни и същи въпроси, които не можеше да разреши, но и не можеше да престане да си ги задава. Сякаш в главата му _се бе развил_ главният винт, който държеше целия му живот. Винтът не вървеше по-нататък, не излизаше навън, но се въртеше на същия нарез, без да закача нещо, и не можеше да бъде спрян.
	Влезе надзирателят и почна унижено да моли негово сиятелство да почака само два часа, след които той ще даде (каквото ще да стане) коне за негово сиятелство. Надзирателят очевидно лъжеше и искаше само да получи от пътника повече пари. „Лошо ли е това или добро? — питаше се Пиер. — За мене добро, за друг пътник — лошо, а лично за него — неизбежно, защото той няма какво да яде: каза, че един офицер го пребил за това. А офицерът го пребил, защото трябвало да пътува по-бързо. А аз стрелях срещу Долохов, защото се сметнах оскърбен. А Людовик XVI го гилотинираха, защото го смятаха престъпник, а след една година убиха за нещо си ония, които го гилотинираха. Кое е лошо? Кое — добро? Кое трябва да обичаме, кое — да мразим? За какво трябва да се живее и какво съм аз? Какво е животът, какво — смъртта? Каква сила управлява всичко?“ — питаше се той. И на никой въпрос нямаше отговор освен един нелогичен отговор, и то съвсем не на тия въпроси. Тоя отговор беше: „Ще умреш — и всичко ще свърши. Ще умреш — и ще узнаеш всичко или ще престанеш да питаш.“ Но страшно беше и да умре.
	Торжковската търговка с писклив глас предлагаше стоката си и особено пантофи от козя кожа. „Аз имам стотици рубли, които няма де да дяна, а тя е застанала в скъсан кожух и ме гледа плахо — мислеше Пиер. — И защо са й необходими тия пари? Като че тия пари могат да й дадат дори на косъм повече щастие и душевно спокойствие? Нима нещо в света може да направи нея или мене по-малко изложени на злото и на смъртта? Смъртта, която ще завърши всичко и която ще трябва да дойде днес или утре, което в сравнение с вечността е само след един миг.“ И той пак натискаше незакачащия нищо винт и винтът все тъй се въртеше на едно и също място.
	Слугата му подаде разрязана до половината книга — романа в писма от m-me Suze*1. Той почна да чете за страданията и добродетелната борба на някоя си Amélie de Mansfeld*2. „И защо се е борила срещу своя съблазнител — мислеше той, — щом го е обичала? Бог не е могъл да вложи в душата й противен на неговата воля стремеж. Моята бивша жена не се бори и може би беше права. Нищо не е намерено — каза си пак Пиер, — нищо не е измислено. Ние можем да знаем само това, че нищо не знаем. И това е най-високата степен на човешката премъдрост.“
	[*1 Госпожа Сюза.]
	[*2 Амалия Мансфелд.]
	Всичко в самия него и около него му изглеждаше заплетено, безсмислено и противно. Но тъкмо в това отвращение към всичко около него Пиер намираше някаква своеобразна дразнеща наслада.
	— Ще се осмеля да помоля ваше сиятелство да се стесни мъничко за тоя господин — каза надзирателят, като влезе в стаята, водейки друг, останал поради липса на коне пътник. Пътникът беше нисък, кокалест, жълт и сбръчкан старец с побелели вежди, надвиснали над блестящи, с неопределен сивкав цвят очи.
	Пиер свали краката си от масата, стана и се прехвърли на приготвения за него креват, като поглеждаше от време на време новодошлия, който с мрачно-уморен вид, без да гледа Пиер, се събличаше мъчно с помощта на слугата си. Останал в износено, покрито с нанкин кожухче и с валенки на тънките си кокалести крака, пътникът седна на дивана, облегна на гърба му твърде голямата си, широка в слепоочията и ниско остригана глава и погледна Безухов. Строгото, умно и проницателно изражение на тоя поглед смая Пиер. Поиска му се да заприказва с пътника, но когато се накани да го запита за пътя, пътникът беше затворил вече очи, събрал сбръчканите си старешки ръце, на единия пръст от които имаше голям железен пръстен с череп, и седеше неподвижно или си почиваше, или пък, както се стори на Пиер, дълбоко и спокойно размисляше. Слугата на пътника беше цяло сбръчкано, също така жълто старче, без мустаци и брада; личеше, че те не бяха избръснати, но че никога не са пониквали. Пъргавото старче-слуга бъркаше в сандъчето за хранителни продукти, приготвяше масата за чай и донесе кипящ самовар. Когато всичко беше готово, пътникът отвори очи, приближи се до масата и като си наля чаша чай, наля друга на безбрадото старче и му я подаде. Пиер почваше да усеща безпокойство и потребност, дори неизбежност да завърже разговор с тоя пътник.
	Слугата върна своята празна, обърната чаша с недоизгризана бучка захар и попита не му ли трябва нещо.
	— Нищо. Подай ми книгата — каза пътникът.
	Слугата подаде една книга, която се стори на Пиер духовна, и пътникът се задълбочи в четене. Пиер го гледаше. Изведнъж пътникът остави книгата настрана, затвори я, сложи нещо за отбелязване на странницата и отново, като затвори очи и се облегна на гърба на дивана, седна както по-рано. Пиер го гледаше и докато се извърне, старецът отвори очи и втренчи своя твърд и строг поглед право в лицето на Пиер.
	Пиер се почувствува смутен и искаше да отбегне тоя поглед, но блестящите старчески очи го притегляха непобедимо към себе си.



	II

	— Ако не се лъжа, имам чест да говоря с граф Безухов — каза пътникът бавно и високо.
	Пиер мълчаливо и въпросително гледаше през очилата събеседника си.
	— Слушах за вас, господине — продължи пътникът, — и за постигналото ви нещастие. — Той сякаш подчерта последната дума, сякаш казваше: „Да, нещастие, както и да го наричате, аз зная, че онова, което се случи с вас в Москва, беше нещастие.“ — Много съжалявам за това, господине.
	Пиер се изчерви, бързо свали краката си от леглото и се наведе към стареца, като се усмихваше неестествено и плахо.
	— Не от любопитство ви споменах за това, господине, но поради по-важни причини. — Той млъкна за малко, без да откъсва поглед от Пиер, и мръдна на дивана, като с тоя жест покани Пиер да седне при него. На Пиер му беше неприятно да почне разговор с тоя старец, но подчинявайки му се неволно, той се приближи и седна до него.
	— Вие сте нещастен, господине — продължи той. — Вие сте млад, аз съм стар. Бих желал да ви помогна според силите си.
	— Ах, да — каза с неестествена усмивка Пиер. — Много съм ви благодарен… Вие отде пътувате? — Лицето на пътника беше нелюбезно, дори студено и строго, но въпреки това и думите, и лицето на новия познайник действуваха на Пиер неотразимо привличащо.
	— Но ако поради някои причини разговорът с мене ви е неприятен рече старецът, — кажете ми това направо, господине. — И изведнъж неочаквано се усмихна с бащински нежна усмивка.
	— Ах, не, съвсем не, напротив, много ми е драго да се запозная с вас — каза Пиер и като погледна още веднъж ръцете на новия познайник, видя по-отблизо пръстена. Той съзря на него черепа, знака на масоните.
	— Позволете да ви попитам — рече той, — масон ли сте?
	— Да, аз принадлежа към братството на свободните зидари — каза пътникът, като се вглеждаше все по-дълбоко и по-дълбоко в очите на Пиер. — От свое и от тяхно име ви подавам братска ръка.
	— Страхувам се — каза Пиер, като се усмихваше и колебаеше между доверието, което му вдъхваше личността на масона, и навика да се подиграва с вярванията на масоните, — страхувам се, че съм много далеч от разбирането, как да го кажа, страхувам се, че моят начин на мислене за сътворението на света е толкова противоположен на вашия, че няма да се разберем един друг.
	— Известен ми е вашият начин на мислене — рече масонът — и тоя начин на мислене, за който казахте и който ви се струва плод на вашия умствен труд, е начинът на мислене на повечето хора, е еднообразният плод на гордостта, на леността и на невежеството. Извинете, господине, но ако не го знаех, не бих заговорил с вас. Вашият начин на мислене е тъжна заблуда.
	— Тъкмо както и аз мога да смятам, че вие сте в заблуда — каза Пиер с лека усмивка.
	— Аз никога не ще се реша да кажа, че знам истината — каза масонът, все повече и повече смайвайки Пиер с категоричността и твърдостта на думите си. — Никой сам не може да стигне до истината; само камък по камък, с участието на всички, на милиони поколения от праотеца Адам до наши дни, се изгражда тоя храм, който трябва да бъде достойно жилище на великия бог — рече масонът и затвори очи.
	— Трябва да ви кажа, че не вярвам, не… вярвам в Бога — каза със съжаление и усилие Пиер, чувствувайки необходимостта да каже цялата истина.
	Масонът погледна внимателно Пиер и се усмихна тъй, както би се усмихнал богаташ, държащ в ръцете си милиони, на някой бедняк, който би му казал, че той, беднякът, няма пет рубли, достатъчни да го направят щастлив.
	— Да, вие не го познавате, господине — рече масонът. — Вие не можете да го познавате. Вие не го познавате и затуй сте нещастен.
	— Да, да, аз съм нещастен — съгласи се Пиер, — но какво да правя?
	— Вие не го познавате, господине, и затуй сте много нещастен. Вие не го познавате, а той е тук, той е в мене, той е в моите думи, той е в тебе и дори в тия кощунствени приказки, които ти изрече преди малко — каза масонът със строг, треперещ глас.
	Той млъкна, въздъхна и личеше, че се мъчи да се успокои.
	— Ако го нямаше — каза тихо той, — ние с вас, господине, не щяхме да говорим за него. За какво, за кого говорехме? Кого отричаше ти? — каза изведнъж той с възторжена строгост и власт в гласа. — Кой го е измислил, ако той не съществува? Защо в тебе се е появило предположението, че има такова неразбираемо същество? Защо ти и целият свят сте предположили, че съществува такова непостижимо същество, същество всемогъщо, вечно и безкрайно във всички свои качества?… — Той спря и дълго мълча.
	Пиер не искаше и не можеше да наруши това мълчание.
	— Той съществува, но човек мъчно го разбира — поде отново масонът, гледайки не лицето на Пиер, а пред себе си, като прелистваше книгата със своите старчески ръце, които поради вътрешното му вълнение не можеха да останат спокойни. — Ако той беше човек, в съществуването на когото ти се съмняваш, бих довел при тебе тоя човек, бих го хванал за ръката и бих ти го показал. Но как аз, нищожен смъртен, ще покажа цялото негово всемогъщество, цялата му вековечност, цялата негова благост на оня, който е сляп, или на оня, който си затваря очите, за да не го вижда, за да не го разбира и за да не види и разбере цялата си мръсота и порочност? — Той млъкна за малко. — Кой си ти? Какво си? Ти си въобразяваш, че си мъдрец, защото можа да изречеш тия кощунствени думи — каза той с мрачна и презрителна насмешка, — а си по-глупав и по-безумен от малко дете, което, като си играе с частите на изкусно направен часовник, би се осмелило да казва — защото не разбира предназначението на тоя часовник, — че не вярва в майстора, който го е изработил. Мъчно е да го опознаеш! Ние от векове, от праотеца ни Адам — до наши дни, работим за това опознаване и сме безкрайно далеч от постигането на целта си; но в това, че не го разбираме, виждаме само нашата слабост и неговото величие…
	Със замряло сърце и с блеснали очи Пиер гледаше масона в лицето, слушаше го, не го прекъсваше, не го питаше и с цялата си душа вярваше онова, което му говореше тоя чужд човек. Вярваше ли на разумните основания в думите на масона, или вярваше, както вярват децата, на интонациите, на убедителността и сърдечността в думите на масона, на треперенето на гласа, което от време на време почти прекъсваше масона, или на тия блестящи старчески очи, остарели все със същото това убеждение, или на онова спокойствие, твърдост и познаване на своето предназначение, които се излъчваха от цялото същество на масона и които особено силно го поразяваха, като ги сравняваше със своята отпуснатост и безнадеждност — но от цялата си душа той искаше да вярва и вярваше, и изпитваше радостно чувство на успокоение, на обнова и възвръщане към живота.
	— Той не се постига с ума, а се постига чрез живота — рече масонът.
	— Не разбирам — каза Пиер, усещайки със страх надигащото се в него съмнение. Той се боеше от неяснотата и слабостта на доводите на своя събеседник, той се боеше, че няма да му вярва. — Не разбирам — рече той — как човешкият ум не може да постигне онова познание, за което говорите вие.
	Масонът се усмихна с кротката си бащинска усмивка.
	— Висшата мъдрост и истина са като най-чиста течност, която ние искаме да възприемем в себе си — каза той. — Мога ли в нечист съд да възприема тая чиста течност и да съдя за нейната чистота? Само с вътрешно пречистване на себе си мога да докарам до известна чистота тая течност, която възприемам.
	— Да, да, така е! — каза радостно Пиер.
	— Висшата мъдрост е основана не само на разума, не на ония светски науки — физика, история, химия и други, на които се разпределя умственото знание. Висшата мъдрост е една. Висшата мъдрост има една наука — науката за всичко, науката, обясняваща цялото сътворение на света и заеманото от човека място в него. За да побереш в себе си тая наука, необходимо е да пречистиш и обновиш оня, който е вътре в тебе, и затуй, преди да знаеш, трябва да вярваш и да се усъвършенствуваш. И за постигането на тия цели в нашата душа е вложена Божия светлина, наречена съвест.
	— Да, да — потвърди Пиер.
	— Погледни с духовни очи оня, който е вътре в тебе, и се попитай сам, доволен ли си от себе си? Какво си достигнал, ръководен само от ума? Какво си ти? Вие сте млад, вие сте богат, вие сте умен и образован, господине. Какво направихте от всички тия блага, дадени вам? Доволен ли сте от себе си и от своя живот?
	— Не, аз мразя своя живот — рече Пиер, като се смръщи.
	— Мразиш го, тогава промени го, пречисти себе си и според пречистването си ще опознаваш мъдростта. Погледнете живота си, господине. Как сте го прекарвали? В буйни оргии и разврат, получавайки всичко от обществото, без да му дадете нищо. Получихте богатство. Как го употребихте? Какво сторихте за ближния си? Помислихте ли за десетките хиляди ваши роби, помогнахте ли им физически и нравствено? Не.
	Вие използувахте техния труд, за да водите безпътен живот. Ето какво сторихте. Избрахте ли си служба, с която да принасяте полза на ближния си? Не. Прекарвахте живота си в празнота. След това се оженихте, господине, поехте отговорността да ръководите млада жена и какво направихте? Вие, господине, не й помогнахте да намери пътя на истината, а я хвърлихте във въртопа на лъжата и нещастието. Някой ви оскърбил и вие го убихте и казвате, че не познавате Бога и че мразите своя живот. Нищо странно няма в това, господине!
	След тия думи масонът, като че уморен от продължителния разговор, пак се облегна на гърба на дивана и затвори очи. Пиер гледаше това строго, неподвижно, старческо, почти мъртвешко лице и беззвучно мърдаше устни. Той искаше да каже: да, мръсен, празен, развратен живот, но не смееше да наруши мълчанието.
	Масонът пресипнало, старчески се изкашля и извика слугата си.
	— Какво става с конете? — попита той, без да погледне Пиер.
	— Докараха наемни — отговори слугата. — Няма ли да почивате?
	— Не, кажи да впрягат.
	„Нима той ще си замине и ще ме остави сам, без да доизкаже всичко и без да ми обещае, че ще ми помогне? — мислеше Пиер, като стана и наведе глава, поглеждайки от време на време масона и почвайки да се разхожда из стаята. — Да, аз не мислех това, но водих презрян, развратен живот, не обичах тоя живот и не исках да бъде така — мислеше Пиер, — а тоя човек знае истината и ако поиска, може да ми я открие.“ Пиер искаше, но не смееше да каже това на масона.
	Като прибра нещата си със своите свикнали старчески ръце, пътникът почна да закопчава кожухчето си. Когато свърши, той се обърна към Безухов и равнодушно, с учтив тон му каза:
	— Вие накъде ще пътувате сега, господине?
	— Аз?… Аз за Петербург — отговори Пиер с детски, нерешителен глас. — Благодаря ви. Във всичко съм съгласен с вас. Но не мислете, че съм бил толкова лош. От цялата си душа бих искал да бъда такъв, какъвто вие искате да съм; но от никого никога; не получих помощ… Всъщност на първо място аз съм виновен за всичко. Помогнете ми, научете ме и може би ще бъда… — Пиер не можа да говори_повече; той засумтя и се извърна.
	Масонът дълго мълча и личеше, че обмисля нещо.
	— Помощта се дава само от Бог — рече той, — но дотолкова, доколкото нашият орден може да ви помогне, той ще ви помогне, господине. Вие отивате в Петербург, предайте това на граф Виларски (той извади бележника си и написа няколко думи върху сгънатия на четири голям лист хартия). Позволете да ви дам един съвет. Като пристигнете в столицата, посветете първото си време на уединение, на преценка на себе си и не тръгвайте по предишните пътища на живота си. Накрая желая ви добър път, господине — каза той, като видя, че слугата му е влязъл в стаята, — и успех…
	Както узна Пиер от книгата на надзирателя, пътникът беше Осип Алексеевич Баздеев. Баздеев беше един от най-известните масони и мартинисти още от времето на Новиков. Дълго време след неговото заминаване Пиер не си лягаше, не питаше за конете и се разхождаше из станционната стая, като обмисляше порочното си минало и с възторга на обновлението си представяше блаженото си, безукорно и добродетелно бъдеще, което му се струваше съвсем лесно за постигане. Струваше му се, че е бил порочен само защото някак случайно бе забравил колко хубаво е да бъдеш добродетелен. В душата му не остана и следа от предишните съмнения. Той твърдо вярваше, че е възможно братство между хората, обединени с цел да се подкрепят един друг по пътя на добродетелта, и така си представяше масонството.



	III

	Когато пристигна в Петербург, Пиер не съобщи никому за пристигането си, не излизаше никъде и прекарваше по цели дни в четене на Тома Кемпийски, книга, която неизвестно кой му бе донесъл. Когато четеше тая книга, Пиер разбираше непрекъснато едно и също нещо; разбираше неизпитаната още от него наслада да вярва, че е възможно да се достигне съвършенство и че е възможна братска, и дейна обич между хората, каквато му бе открил Осип Алексеевич. Седмица след пристигането му младият полски граф Виларски, когото Пиер познаваше слабо от петербургското общество, влезе една вечер в стаята му с оня официален и тържествен вид, с който беше влязъл при него секундантът на Долохов, и като затвори зад себе си вратата и се убеди, че в стаята няма никого освен Пиер, обърна се към него.
	— Дойдох при вас с поръчение и предложение, графе — каза му той, без да сяда. — Едно много високопоставено в нашето братство лице ходатайствуваше да бъдете приет в братството предсрочно и ми предложи да бъда ваш поръчител. За мене изпълнението на волята на това лице е свят дълг. Желаете ли да постъпите, под мое поръчителство, в братството, на свободните, зидари?
	Студеният и строг тон на тоя човек, когото Пиер почти винаги виждаше по баловете с любезна усмивка в обществото на най-блестящи жени, смая Пиер.
	— Да, желая — каза Пиер.
	Виларски наведе глава.
	— Още един въпрос, графе — рече той, — на който ви моля да ми отговорите с пълна искреност, не като бъдещ масон, но като честен човек (galant homme); отрекохте ли се от предишните си убеждения, вярвате ли в Бога?
	Пиер се замисли.
	— Да… да, вярвам в Бога — рече той.
	— В такъв случай… — почна Виларски, но Пиер го прекъсна.
	— Да, вярвам в Бога — каза още веднъж той.
	— В такъв случай, можем да тръгнем — рече Виларски. — Каретата ми е на ваше разположение.
	Из целия път Виларски мълча. На Пиеровите въпроси — какво трябва да прави и как да отговаря — Виларски каза само, че ще го изпитват братя, по-достойни от него, и че Пиер не трябва да прави нищо, освен да говори истината.
	След като пристъпиха през портите на голяма къща дето бе помещението на ложата, и минаха по тъмни стъпала, влязоха в осветено малко антре, дето съблякоха шубите си без помощта на прислуга. От антрето минаха в друга стая. Някакъв човек в странно, облекло се появи на вратата. Виларски го пресрещна, каза му нещо тихо на френски и се приближи до малък шкаф, в който Пиер съгледа различни, невиждани досега от него облекла. Виларски взе една кърпа от шкафа, сложи я върху очите на Пиер и я върза на възел отзад, като прищипна болезнено косите му във възела. След това той го наведе към себе си, целуна го, хвана го за ръка и го поведе нанякъде. Пиер усещаше болка от прищипнатите във възела коси, мръщеше се от това и се усмихваше, защото го беше срам за нещо си. Грамадната му фигура с отпуснати ръце, със смръщено и усмихнато лице се движеше с несигурни, боязливи крачки след Виларски.
	След като го води десетина крачки, Виларски се спря.
	— Каквото и да ви се случи — каза той, — вие трябва да понесете с мъжество всичко, щом твърдо сте решили да встъпите в нашето братство. (Пиер отговаряше утвърдително, като навеждаше глава.) Когато чуете, че на вратата се чука, развържете очите си — добави Виларски, — желая ви мъжество и успех. — И като стисна ръка на Пиер, Виларски излезе.
	Останал сам, Пиер продължи все така да се усмихва. На два пъти той сви рамене, дигна ръка, като че искаше да свали кърпата, и пак отпускаше ръката си. Петте минути, които прекара с вързани очи, му се сториха час. Ръцете му отекоха, краката се подкосяваха; струваше му се, че е уморен. Той изпитваше най-сложни и различни чувства. Страхуваше се от онова, което щеше да се случи с него, но още по се страхуваше да не прояви страх. Любопитно му бе да узнае какво ще стане с него, какво ще му се разкрие; но най-много от всичко се радваше, че е настъпил мигът, когато той ще тръгне най-сетне по оня път на обновление и дейно-добродетелен живот, за който мечтаеше от срещата си с Осип Алексеевич. На вратата се почука силно. Пиер сне превръзката и погледна наоколо си. В стаята беше тъмно като в рог: само на едно място светеше кандило в нещо бяло. Пиер се приближи още повече и видя, че кандилото беше поставено на черна маса, дето имаше разтворена една книга. Книгата беше евангелието; бялото, в което светеше кандилото, беше човешки череп с дупките и зъбите си. След като прочете първите думи от евангелието: „В началото бе Словото и Словото бе у Бога“, Пиер обиколи масата и видя голям, напълнен с нещо и отворен сандък. То беше мъртвешки ковчег с кости. Никак не се учуди от това, което видя. Надявайки се да встъпи в съвсем нов живот, съвсем различен от предишния, той очакваше всичко необикновено, още по-необикновено от това, което видя. Черепа, ковчега, евангелието — струваше му се, че той беше очаквал всичко това, че бе очаквал и нещо повече. Мъчейки се да събуди в себе си чувство на умиление, той оглеждаше наоколо си. „Бог, смърт, обич, братство между хората“ — каза си той, като свързваше с тия думи неясни, но радостни представи за нещо. Вратата се отвори и някой влезе.
	Под слабата светлина, с която все пак Пиер бе вече свикнал, влезе средно висок човек. Личеше, че тоя човек идеше от светло в тъмното и затуй се спря; после с предпазливи стъпки се приближи до масата и сложи на нея малките си ръце в кожени ръкавици.
	Тоя среден на ръст човек беше облечен в бяла кожена престилка, която покриваше гърдите и част от краката му, на врата му имаше нещо като огърлица, а иззад огърлицата се показваше високо бяло жабо, което обрамчваше продълговатото му, осветено отдолу лице.
	— За какво сте дошли тук? — попита влезлият човек, обръщайки се към Пиер поради шумоленето, причинено от него. — За какво вие, невярващ в истината на светлината и невиждащ светлината, за какво сте дошли тука, какво искате от нас? Премъдрост ли, добродетел или просветление?
	В същия миг, когато вратата се отвори и влезе непознатият човек, Пиер изпита чувство на страх и благоговение, подобно на онова, което изпитваше в детинството си на изповед: той се почувствува насаме с човек, съвсем чужд нему по условията на живот и близък — поради братството между хората. С разтуптяно сърце, което спираше дъха му, Пиер се приближи до _ритора_ (тъй се наричаше в масонския орден братът, който подготвя _търсещия_ да постъпи в братство то). Когато приближи повече, Пиер видя, че риторът е негов познат, Смолянинов, но му беше оскърбително да мисли, че влезлият е познат човек: влезлият беше само брат и добродетелен наставник… Пиер дълго не можеше да промълви дума и затова, риторът трябваше да повтори въпроса си.
	— Да, аз… аз… искам обнова — каза с усилие Пиер.
	— Добре — рече Смолянинов и веднага продължи: — Имате ли представа за средствата, с които нашият свят орден ще ви помогне да достигнете целта си?… — каза риторът спокойно и бързо.
	— Аз… се надявам… ръководството… помощта… в обновяването, — рече Пиер с трепет в гласа и затруднен говор, причинени и от вълнение и от липсата на навик да говори на руски за отвлечени неща.
	Каква представа имате, за франкмасонството?
	— Мисля, че франкмасонството е fraternité* и равенство на хората с добродетелни цели — каза Пиер и колкото повече приказваше, толкова по` се срамуваше от несъответствието на думите му с тържествеността на тоя миг. — Мисля…
	[* Братство.]
	— Добре — каза бързо риторът и личеше, че е напълно доволен от тоя отговор. — Търсили ли сте в религията средства за постигане на целта си?
	— Не, аз смятах, че тя е несправедлива и не се съобразявах с нея — рече Пиер толкова тихо, че риторът не го чу добре и го попита какво казва. — Аз бях атеист — отговори Пиер.
	— Вие търсите истината, за да изпълнявате в живота нейните закони; следователно вие търсите премъдростта и добродетелта, така ли? — каза риторът след един миг мълчание.
	— Да, да — потвърди Пиер.
	Риторът се изкашля, сложи на гърди ръцете си в ръкавици и почна да говори.
	— Сега аз трябва да ви открия главната цел на нашия орден — рече той — и ако тая цел съвпада с вашата, вие ще имате полза да встъпите в нашето братство. Първата най-главна цел и заедно с това основа на нашия орден, върху която той е установен и която никоя човешка сила не може да събори, е запазването и предаването на потомството едно важно тайнство… дошло до нас от най-далечните векове и дори от първия човек, от което тайнство може би зависи съдбата на рода человечески. Но тъй като поменатото тайнство е от такъв вид, че никой не може да го знае и да го използува, освен ако се е подготвил с дълговременно и усърдно очищение на себе си, то не всеки може да се надява скоро да го найде. Поради това ние имаме втора цел, която се състои в това да подготвяме, колкото е възможно, нашите членове, да поправяме сърцата им, да очистваме и просвещаваме ума им със средствата, открити нам по предание от мъже, които са се трудили да търсят това тайнство, и по тоя начин да ги направим способни за възприемането му.
	Пречиствайки и поправяйки нашите членове, ние, на трето място, се стараем да поправим и целия род человечески, като му предлагаме нашите членове за пример на благочестие и добродетел и по тоя начин с всички сили се стараем да се борим срещу злото, царуващо в света. Помислете за това и аз пак ще дойда при вас — каза той и излезе от стаята.
	— Да се борим срещу злото, царуващо в света… — повтори Пиер и си представи своята бъдеща дейност в това поприще. Представи си хора, също такива, какъвто беше той преди две седмици, и: мислено им държеше поучително-наставническа реч. Представи си порочни й нещастни хора, на които той помага със слово й дело; представи си насилници, от които спасяваше жертвите. От трите споменати от ритора цели последната — поправянето на човешкия род беше особено близка на Пиер. Важното тайнство, за което бе споменал риторът, макар й да възбуждаше любопитството му, не му се струваше съществено; а втората цел, пречистването и поправянето на себе си, съвсем слабото интересуваше, защото в тоя миг той с наслада се чувствуваше вече съвсем поправен от предишните пороци и готов само за доброто.
	След половин час риторът се върна, за да предаде на търсещия ония седем добродетели, съответствуващи на седемте стъпала в Соломоновия храм, които всеки масон трябва да възпитава в себе си. Тия добродетели бяха: 1. _скромност_, пазене тайната на ордена; 2. _подчинени_ на висшите членове на ордена; 3. благонравие; 4. обич към човечеството; 5. мъжество; 6. щедрост и 7. обич към смъртта.
	— Седмо — каза риторът, — помъчете се с чести размисли за смъртта да стигнете дотам, че тя вече да не ви се струва страшен враг, но приятел… който освобождава от тоя злочест живот душата, измъчваща се от усилия към добродетелта, за да я въведе в мястото на наградата и успокоението.
	„Да, това навярно е тъй — помисли Пиер, когато след тия думи риторът отново излезе и го остави в размисъл насаме. — Това навярно е тъй, но аз съм още толкова слаб, че обичам живота си, смисълът на който едва сега ми се открива по малко.“ Но за останалите пет добродетели, които Пиер си спомни, изброявайки ги на пръсти, той чувствуваше, че са в душата му: _и мъжеството, и щедростта, и благонравието, и обичта към човечеството, и особено подчинението_, което дори не му се струваше добродетел, а щастие. (Той толкова се радваше сега, че ще се избави от своя произвол и ще подчини волята си на оня и на ония, които знаеха несъмнената истина.) Седмата добродетел Пиер я бе забравил и никак не можеше да си я спомни.
	Третия път риторът се върна по-скоро и попита Пиер все още ли е твърд в намерението си и решен ли е да изтърпи всичко, каквото поискат от него.
	— Готов съм на всичко — каза Пиер.
	— Трябва да ви кажа още — рече риторът, че нашият орден преподава учението си не само с думи, а и с други средства, които на истинския търсач на мъдростта и добродетелта действуват може би по-пълно, отколкото словесните обяснения. Тоя дом е наредбата, която виждате, трябва вече да е обяснил на вашето сърце, ако то е искрено, много повече от думите; вие ще видите може би и при по-нататъшното ви приемане обяснения от тоя род. Нашият орден подражава на древните сдружения, които са разкривали учението си с йероглифи. Йероглифът — каза риторът — е името на някакъв неподдаващ се на чувствата предмет, който има качества, подобни на изобразения.
	Пиер много добре знаеше какво е йероглиф, но не смееше да приказва. Той слушаше мълчаливо ритора, усещайки от всичко, че изпитанията ще почнат ей сега.
	— Щом сте твърд, аз трябва да пристъпя към вашето въвеждане — каза риторът, като се приближи повече до Пиер. — В знак на щедрост моля ви да ми дадете всичките си скъпи вещи.
	— Но аз нямам в себе си нищо — рече Пиер, който помисли, че му искат да даде всичко, което имаше.
	— Онова, което е във вас: часовник, пари, пръстени…
	Пиер бързо извади кесията си, часовника и дълго не можа да свали от дебелия си пръст венчалния пръстен. Когато това бе сторено, масонът каза:
	— В знак на подчинение моля ви да се съблечете. — Пиер свали фрака си, жилетката и лявата си обувка според указанието на ритора. Масонът разтвори ризата му на лявата гръд и навеждайки се, запретна левия му крачол над коляното. Пиер поиска да свали бързо и дясната обувка и да запретне панталона, за да избави от, тоя труд непознатия нему човек, но масонът му каза, че няма нужда от това и му подаде един пантоф за левия крак. С детска усмивка на свян, съмнение и насмешка над себе си, която въпреки волята му се изписа по лицето му, Пиер бе застанал с отпуснати ръце и разкрачен пред брата-ритор, очаквайки новите му заповеди.
	— И най-сетне в знак на чистосърдечие моля ви да ми кажете най-голямата си слабост — рече той.
	— Най-голямата ми слабост? _Аз имах_ толкова много — каза Пиер.
	— Оная слабост, която повече от всички други ви е карала да се колебаете по пътя на добродетелта — каза масонът.
	Пиер помълча, търсейки отговор.
	„Алкохолът? Лакомията? Празнотата? Мързелът? Буйността? Злобата? Жените?“ — изреждаше той пороците си като ги преценяваше мислено, без да знае на кой от тях да даде предимство.
	— Жените — каза тихо, едва чуто Пиер. Масонът не помръдна и дълго време след тоя отговор не се обади. Най-сетне той се приближи до Пиер, взе сложената на масата кърпа и отново му върза очите.
	— За последен път ви казвам: обърнете цялото си внимание към себе си, сложете вериги на чувствата си и търсете блаженство не в страстите, а в сърцето си… Изворът на блаженството не е вън, а вътре в нас.
	Пиер усещаше вече в себе си тоя освежаващ извор на блаженство, който препълваше сега душата му с радост и умиление.



	IV

	Скоро след това в тъмното помещение дойде за Пиер вече не предишният ритор, а поръчителят Виларски, когото той позна по гласа. На новите въпроси за твърдостта на намерението му Пиер отговори:
	— Да, да, съгласен съм — и със сияеща детска усмивка, с открити тлъсти гърди, крачейки неравно и несмело с един събут и един обут крак, тръгна напред с шпага, опряна от Виларски до голата му гръд. От стаята го поведоха по коридори, завивайки назад и напред, и най-сетне го заведоха до вратата на ложата, Виларски се покашля, отговориха му с масонското, потропване с чукове и вратата пред тях се отвори. Нечий басов глас (очите на Пиер все още бяха вързани) му зададе няколко въпроса — кой е, де и кога е роден и така нататък. После отново го поведоха нанякъде, без да развързват очите му, и докато вървеше, му разказваха алегории за мъчнотиите на неговото пътешествие, за светата дружба, за предвечния строител на света, за мъжеството, с което трябва да понася труда и опасностите. През това пътешествие Пиер забеляза, че го наричаха ту _търсещ_, ту _страдащ_, ту _искащ_ и при това тропаха различно с чукове и шпаги. Тъкмо когато го заведоха при някакъв предмет, забеляза, че между неговите ръководители стана объркване и смущение. Той чу как обкръжаващите го хора заспориха помежду си шепнешком и как един от тях настояваше да го прекарат по някакъв килим. След това хванаха дясната му ръка и я сложиха на нещо, а му заповядаха да опре с лявата един пергел до гърдите си и го накараха, повтаряйки думите, който четеше друг; да прочете клетвата за вярност на законите на ордена. След това угасиха свещите, запалиха спирт, както Пиер разбра по мириса, и му казаха, че ще види слаба светлина. Снеха му превръзката и Пиер като насън видя при слабата светлина на спиртния пламък няколко души в също такива престилки, каквато имаше риторът, които бяха застанали срещу него и държаха насочени към гърдите му шпаги. Между тях имаше един човек в бяла окървавена риза. Виждайки това, Пиер се приближи напред с гърди към шпагите й искаше те да се забият в него. Но шпагите се отклониха от него и веднага пак му сложиха превръзката.
	— Сега ти видя слабата светлина — каза му нечий глас.
	След това пак запалиха свещите, казаха му, че трябва да види пълната светлина и пак снеха превръзката и повече от десетина гласа казаха изведнъж:
	— Sic transit gloria mundi!*
	[* Тъй преминава световната слава.]
	Пиер полека-лека почна да идва на себе си и да оглежда стаята, дето беше, и намиращите се в нея хора. Около една дълга маса, покрита с черно седяха дванадесет души, все в същите облекла, както и ония, които бе видял по-рано. Някои от тях Пиер познаваше от петербургското общество. На председателското място седеше непознат млад човек с особен кръст на шията. От дясната му страна седеше италианецът абат, когото Пиер бе видял преди две години у Ана Павловна. Беше тук и един много важен сановник, и един швейцарец-гуверньор, който живееше по-рано у Курагини. Всички мълчаха тържествено, слушайки думите на председателя, който държеше в ръка чук. На стената беше закрепена горяща звезда от едната страна на масата имаше малък килим с различни изображения, от другата — нещо като олтар с евангелие и череп. Около масата имаше седем големи, подобни на църковните свещници. Двама от братята заведоха Пиер до олтара, поставиха краката му в правоъгълно положение и му заповядаха да легне; казвайки, че пада пред вратите на храма.
	— Преди това трябва да му се даде мистрия — рече шепнешком един от братята.
	— Ах! Стига, моля ви се — каза друг.
	— Със смутени късогледи очи, без да се подчинява, Пиер се озърна наоколо си и изведнъж го обзе съмнение: „Де съм аз? Какво правя? Не ми ли се надсмиват? Няма ли да се срамувам, когато си спомням това?“ Но съмнението продължи само миг. Пиер погледна сериозните лица на хората около него, спомни си всичко, което бе вече преминал, и разбра, че не може да спре на половин път. Той се ужаси от съмнението си и мъчейки се да събуди в себе си предишното чувство на умиление, се простря пред вратите на храма. И наистина чувството на умиление го обзе още по-силно от по-рано. След като лежа известно време, заповядаха, му да стане и му надянаха също такава бяла кожена престилка, каквито носеха другите, дадоха му в ръцете мистрия и три чифта ръкавици и тогава великият майстор се обърна към него. Той му каза да се старае да не опетни с нищо белотата на тая престилка, която значеше здравина и непорочност; след това за мистрията, за която Пиер не разбираше какво означава, каза да работи с нея за очистване на своето сърце от пороци и снизходително да заглажда с нея сърцето на ближния си. След това за първия чифт мъжки ръкавици каза, че той не може да знае тяхното значение, но трябва да ги пази, за втория чифт мъжки ръкавици каза, че трябва да ги слага на събранията и най-сетне за третия чифт, за женските ръкавици, каза:
	— Драги брате, и тия женски ръкавици са определени за вас. Дайте ги на оная жена, която ще почитате повече от всички. С тоя дар вие ще уверите в непорочността на сърцето си оная, която ще си изберете за достойна зидарка. — След късо мълчание добави: — Но, внимавай, драги брате, да не би тия ръкавици да украсят нечисти ръце: — В това време, когато великият майстор произнасяше последните думи, на Пиер му се стори, че председателят се смути. Пиер се смути още повече; изчерви се до просълзяване; както се изчервяват децата, почна да се озърта неспокойно и настъпи неловко мълчание.
	Това мълчание беше нарушено от един брат, който заведе Пиер до килима и почна да му чете от една тетрадка обясненията на всяка изобразена по него фигура: слънце, луна, чук, отвес, мистрия; недялан камък и кубически камък, стълб, три прозореца и така нататък: След това определиха място на Пиер, показаха му знаковете на ложата, съобщиха му паролата за влизане и най-сетне му позволиха да седне. Великият майстор почна да чете устава. Уставът беше много дълъг и от радост, вълнение и срам Пиер не бе в състояние да разбира онова, което четяха. Той се вслуша само в последните думи на устава, които запомни.
	— „В нашите храмове ние не знаем други степени — четеше великият майстор — освен ония, които са между добродетелта и порока. Пази се да не правиш някаква разлика, която може да наруши равенството. Лети на помощ на брат си, който и да е той, поучи заблуждаващия се, дигни падащия й не подхранвай никога злоба или вражда към брат си. Бъди любезен и приветлив. Разпалвай във всички сърца огъня на добродетелта. Споделяй щастието си с ближния и нека никога завист да не смути тая чиста наслада.
	Прощавай на врага си, не му отмъщавай, освен като му правиш добро. Когато изпълниш по тоя начин висшия закон, ти ще намериш следите от древното, загубено от тебе величие“ — завърши той и като се привдигна, прегърна Пиер и го целуна.
	Пиер гледаше около себе си със сълзи от радост в очите, без да знае какво да отговори на поздравленията и на възобновяване познанствата, с който го обкръжаваха. Той не признаваше никакви познанства; той виждаше само братя във всички хора и изгаряше от нетърпение да почне работа с тях.
	Великият майстор удари с чукчето, всички насядаха по местата си и един прочете поучение за необходимостта от смирение.
	Великият майстор предложи да изпълнят последното си задължение и важният сановник, който имаше званието събирач на милостиня, почна да обикаля братята. На Пиер му се искаше да запише в листа за милостинята всичките си пари, но се страхуваше да не прояви с това гордост и записа толкова, колкото записваха другите.
	Заседанието свърши и когато се върна в къщи, на Пиер му се струваше, че е пристигнал от някакво далечно пътуване, дето е прекарал десетки години, съвсем се е изменил и изоставил предишния ред и навици на живота си.



	V

	На другия ден след приемането му в ложата Пиер си седеше в къщи, като четеше една книга и се мъчеше да разбере значението на квадрата, който изобразяваше — с едната си страна Бог, с другата — нравствения свят, с третата — физическия и с четвъртата — смесения. От време на време той се откъсваше от книгата и квадрата и създаваше във въображението си нов план за живот. Вчера в ложата му казаха, че до знанието на царя са стигнали слухове за дуела и че ще е по-благоразумно за Пиер да се отдалечи от Петербург. Пиер смяташе да замине за южните си имения и да се занимае там със селяните си. Той радостно обмисляше тоя нов живот, когато в стаята неочаквано влезе Княз Василий.
	— Приятелю, какво си забъркал в Москва? За какво си се скарал с Льоля, mon cher*? Ти се заблуждаваш — рече княз Василий, влизайки в стаята. — Аз научих всичко, мога сигурно да ти кажа, че Елен е невинна пред тебе, както Христос пред евреите.
	[* Драги.]
	Пиер искаше да отговори, но той го прекъсна.
	— И защо ти чисто и просто не се обърна към мене като към приятел? Аз всичко зная, всичко разбирам — рече той, — ти си се държал, както подобава, на човек, който скъпи честта си; може би прекалено прибързано, но за това няма да говорим. Разбери само в какво положение поставяш нея и мене пред цялото общество и дори пред двореца — добави той, като сниши гласа си. — Тя живее в Москва, ти тук. Стига, мили мой — той подръпна ръката му надолу, — тук има само някакво недоразумение; ти сам, струва, ми се, чувствуваш това. Напиши, й веднага заедно с мене едно писмо и тя ще пристигне тук, — всичко ще се разясни и ще се сложи край на всички тези слухове, защото иначе, нека да ти кажа, ти много лесно можеш да пострадаш, мили мой.
	Княз Василий погледна Пиер внушително:
	— Знам от сигурно място, че вдовствуващата императрица се интересува живо от цялата тая работа. Нали знаеш, тя е много милостива към Елен.
	На няколко пъти Пиер се канеше да заговори, но, от една страна, княз Василий не му даваше, като прекъсваше бързо разговора, а от друга — самият Пиер се страхуваше да заговори с оня тон на решителен отказ и несъгласие, с който твърдо бе решил да отговаря на тъста си. Освен това си спомни думите от масонския устав: „Бъди любезен и приветлив.“ Той се мръщеше, червеше се, ставаше и се тръшваше, правейки усилия над себе си в най-мъчното през живота му нещо — да каже в очите на човека неприятни работи, да каже не онова, което тоя човек, който и да е той, е очаквал. Той бе толкова свикнал да се подчинява на тоя небрежно самоуверен тон на княз Василий, та и сега чувствуваше, че не ще може да му се противи; но чувствуваше, че от онова, което каже сега, ще зависи напълно по-нататъшната му съдба: дали ще тръгне по стария, предишен път, или по оня нов път, толкова привлекателно посочен нему от масоните, и на който той твърдо вярваше, че ще се възроди за нов живот.
	— Е, мили мой — каза шеговито княз Василий, кажи ми „да“ и аз сам ще й пиша, и ще заколим угоеното теле. — Ала княз Василий не успя да довърши шегата си, защото Пиер с яростно лице, което напомняше баща му, без да гледа събеседника си в очите; промълви шепнешком:
	— Княже, аз не съм ви канил тук, вървете си, моля ви се, вървете си! — Той скочи и отвори вратата. — Хайде, вървете си — повтори той, не вярвайки сам на себе си и зарадван от изражението на смущение и страх по лицето на княз Василий.
	— Какво ти е? Болен ли си?
	— Вървете си! — произнесе още веднъж заплашителният глас. И княз Василий трябваше да замине, без да получи никакво обяснение.
	След една седмица, като се сбогува с новите си приятели масоните и им остави големи суми за милостини, Пиер замина за именията си. Новите братя му дадоха писма до масоните в Киев и Одеса и обещаха, че ще му пишат и ще го ръководят в новата му дейност.



	VI

	Дуелът между Пиер и Долохов беше потулен и въпреки тогавашната строгост на царя по отношение на дуелите нито двамата противници, нито секундантите им пострадаха. Но историята с дуела, потвърдена от разделянето на Пиер с жена му, се пръсна в обществото. Пиер, когото гледаха снизходително и покровителствено, когато беше незаконен син, когото ласкаеха и превъзнасяха, когато беше най-завидният кандидат за женитба в Руската империя, след женитбата си, когато момите и майките нямаше какво да чакат от него, изгуби много в мнението на обществото, толкова повече, че не умееше и не желаеше да търси общественото благоволение. Сега за станалото обвиняваха само него, разправяха, че той е безразсъден ревнивец, изложен на същите пристъпи на кръвожадна ярост, каквито имаше и баща му. И когато Елен след заминаването на Пиер се върна в Петербург, беше приета от всичките си познати не само сърдечно, но и с отсянка на уважение, което се отнасяше до нейното нещастие. Когато заговорваха за мъжа й, тя приемаше изражение на достойнство, което — макар че не разбираше значението му — бе усвоила според присъщия й такт. Това изражение говореше, че е решила, без да се оплаква, да понася своето нещастие и че нейният мъж е кръст, изпратен й от Бога. Княз Василий изказваше по-откровено мнението си. Когато заговорваха за Пиер, той свиваше рамене, сочеше челото си и думаше:
	— Un cerveau fêlé — je le disais toujours.*
	[* Полупобъркан — аз винаги съм казвал това.]
	— Аз още най-напред казах — думаше Ана Павловна за Пиер, — аз още тогава казах и преди всички други (тя настояваше за първенството си), че той е безумен младеж, похабен от развратните идеи на века. Аз още тогава го казах, когато всички се възхищаваха от него и той току-що бе пристигнал от чужбина, и нали си спомняте, една вечер у дома той се държа като някакъв Марат. Как завърши всичко това? Аз още тогава не исках тая сватба и предсказах всичко, което се случи.
	Ана Павловна все така уреждаше в къщата си през свободните си дни, такива вечери както по-рано, и то такива, за каквито само тя имаше дар да устройва — вечери, на които се събираше — на първо място la crème de la véritable bonne société, la line fleur de l’essence intellectuelle de la société de Pétersbourg*, както казваше самата Ана Павловна. Освен тоя изтънчен подбор на обществото вечерите у Ана Павловна се отличаваха още с това, че на всяка своя вечер тя поднасяше на своето общество някое ново, интересно лице и че никъде, както на тия вечери, не личеше, тъй очевидно и сигурно градусът на политическия термометър, който показваше настроението на придворното легитимистично петербургско общество.
	[* Каймакът на истинското добро общество, цветът на интелектуалната есенция на петербургското общество.]
	В края на 1806 година, когато бяха вече получени всичките тъжни подробности за унищожението на пруската армия от Наполеон при Йена и Ауерщет и за предаването на повечето от пруските крепости, когато нашите войски бяха навлезли вече в Прусия и почна нашата втора война с Наполеон, Ана Павловна устрои у дома си вечер. La crème de la véritable bonne société* се състоеше от очарователната и нещастна, напусната от мъжа си Елен, от Mortemart, очарователния княз Иполит, току-що пристигнал от Виена, двамина дипломати, лелката, един млад човек, когото в салона наричаха просто un homme de beaucoup démérite**, една току-що назначена фрейлина с майка си и няколко други по-малко забележителни личности.
	[* Каймакът на истинското добро общество.]
	[** Един човек с големи достойнства.]
	Лицето, с което Ана Павловна угощаваше тая вечер като с нещо ново гостите си, беше Борис Друбецкой, току-що пристигнал като куриер от пруската армия, който беше адютант на едно много важно лице.
	Градусът на политическия термометър, посочен, тая вечер на обществото, беше следният: колкото и всичките европейски крале и пълководци да се стараят да поддържат Бонапарт, за да сторят на _мене_ и изобщо на _нас_ тия неприятности и огорчения, нашето _мнение_ за Бонапарт не може да се промени. Ние няма да престанем да изразяваме нашия непресторен начин на мислене по тоя повод и можем само да кажем, на пруския крал и на другите: „Толкова по-зле за вас. Tu l’as voulu, George Dandin,* това е всичко, което можем да, кажем.“ Ето какво, показваше политическият термометър, на вечерта у Ана Павловна. Когато Борис, който трябваше да бъде поднесен на гостите, влезе в салона, почти цялото общество се бе вече събрало и разговорът, направляван от Ана Павловна, се водеше за нашите политически отношения с Австрия и за надеждата ни за съюз с нея.
	[* Ти си го търси, Жорж Данден.]
	Облечен в елегантен адютантски мундир, Борис, възмъжал, свеж и румен, влезе свободно в салона и бе заведен, както се полагаше, да поздрави лелята и след това отново бе включен в общия кръг.
	Ана Павловна му даде да целуне сухата й ръка, запозна го с някои непознати нему лица и шепнешком му окачестви всекиго.
	— Le prince Hyppolite Kouraguine — charmant jeune homme. M-r Kjoug, chargé d’affaires de Konenhague — un esprit profond — и просто: M-r Shitioff, un homme de beaucoup de mérite* — за онзи, който носеше това име.
	[* Княз Иполит Курагин, мил момък. Господин Круг, копенхагенски шарже д’афер — дълбок ум — и просто: Господин Шитов, човек с големи достойнства.]
	През това време от службата си Борис, благодарение грижите на Ана Михайловна, своя вкус и качествата на сдържания си характер, бе успял да се постави служебно в най-изгодно положение. Той беше адютант на твърде важно лице, имаше твърде важно поръчение в Прусия й току-що се бе върнал оттам като куриер. Той бе усвоил напълно оная неписана субординация, която му се бе харесала в Олмюц и според която един прапоршчик можеше да стои несравнено по-високо от генерал и че за успеха в службата са необходими не усилия, не труд, не храброст, не постоянство, а само умение да се държиш с ония, които възнаграждават за службата, и често той сам се чудеше на бързите си успехи и как така другите можеха да не разбират това. Поради това негово откритие целият му начин на живот, всичките му отношения, с предишните познати, всичките му планове за бъдещето съвсем се измениха. Той не беше богат, но даваше последните си пари, за да бъде облечен по-добре от другите; по-скоро би се лишил от много удоволствия, отколкото да си позволи да се вози в лоша кола или да се яви в стар мундир по петербургските улици. Той се сближаваше и търсеше познанства само с хора, които бяха по-високопоставени от него и поради това можеха да му бъдат полезни. Обичаше Петербург и презираше Москва. Споменът за къщата на Ростови и за детската му любов към Наташа му беше неприятен и той още от заминаването си за армията не беше ходил ни веднъж у Ростови. В салона на Ана Павловна, присъствието си в който смяташе за важно повишение по служба, той веднага разбра ролята си и остави Ана Павловна да използува интереса, който бе съсредоточен в него, като наблюдаваше внимателно всяко лице и преценяваше изгодите и възможностите за сближаване с всеки от тях. Той седна на посоченото му място до хубавата Елен и се вслуша в общия разговор.
	— „Vienne trouve les bases du traité proposé tellement hors d’atteinte, qu’on ne saurait y parvenir même par une continuité de succès les plus brillants, et elle met en doute les moyens qui pourraient nous les procurer.“ C’est la phrase authentique du cabinet de Vienne — каза датският chargé d’affaires.*
	[* „Виена намира основанията на предлагания договор до такава степен извън възможното, че те могат да се постигнат само с редица най-бляскави успехи; и тя се съмнява за средствата, които биха могли да ни ги дадат.“ Това е точната фраза на виенския кабинет — каза датският шарже д’афер.]
	— C’est le doute qui est flatteur — рече l’homme à l’esprit profond* с тънка усмивка.
	[* Ласкателно съмнение — каза дълбокият ум.]
	— Il faut distinguer entre le cabinet de Vienne et l’Empereur d’Autriche — каза Mortemart. — L’Empereur d’Autriche n’a jamais pu penser à une chose pareille, ce n’est que le cabinet qui le dit.*
	[* Трябва да се прави разлика между виенския кабинет и австрийския император — каза Мортемар. — Австрийският император никога не е могъл да мисли така, тъй казва само кабинетът.]
	— Et, mon cher vicomte — намеси се Ана Павловна. — L’Urope (кой знае защо, тя изговаряше L’Urope като някаква особена тънкост на френския език, която можеше да си позволи, когато говореше с французин), L’Urope ne sera jamais notre alliée sincère.*
	[* Ах, драги виконте, Европа никога няма да бъде наша искрена съюзница.]
	После, за да вкара в действие Борис, Ана Павловна насочи разговора към мъжеството и твърдостта на пруския крал.
	Борис внимателно слушаше всеки, който говореше, очаквайки реда си, но в същото време успя на няколко пъти да се извие и погледне съседката си, красавицата Елен, която на няколко пъти посрещна усмихната погледа на хубавия млад адютант.
	Говорейки за положението в Прусия, Ана Павловна съвсем естествено помоли Борис да разкаже за пътуването си до Глогау и за положението, в което е намерил пруската войска. Без да бърза, на чист и правилен френски език, Борис разправи твърде много интересни подробности за войската, за двора, като през всичкото време на разказването внимателно избягваше да изрази своето мнение за фактите, които предаваше. Известно време Борис завладя общото внимание и Ана Павловна почувствува, че поднесеното на гостите ново блюдо беше прието с удоволствие от всички. Най-голямо внимание към разказваното от Борис прояви Елен. На няколко пъти тя го пита за някои подробности по пътуването му и изглеждаше, че положението на пруската армия много я интересуваше. Щом той свърши, тя се обърна към него с обикновената си усмивка.
	— Il faut absolument que vous veniez me voir* — каза му тя с такъв тон, сякаш по някакви съображения, който той не можеше да знае, това беше съвсем необходимо. — Mardi entre le 8 et 9 heures. Vous me ferez grand plaisir.**
	[* Вие без друго трябва да дойдете у нас да се видим.]
	[** Във вторник между осем и девет часа. Ще ми направите голямо удоволствие.]
	Борис обеща, че ще изпълни желанието й и искаше да почне разговор с нея, но Ана Павловна го извика под предлог, че Лелята искала да го чуе.
	— Нали познавате мъжа й? — рече Ана Павловна, затваряйки очи и посочвайки с тъжен жест Елен. — Ах, тя е толкова нещастна и прелестна жена! Недейте приказва пред нея за него, моля ви се, недейте. Много й е тежко!



	VII

	Когато Борис и Ана Павловна се върнаха в общата група, там разговорът бе вече завладян от княз Иполит. Като се премести на края на креслото си, той каза:
	— Le Roi de Prusse!* — и се засмя, като каза това. Всички се обърнаха към него. — Le Roi de Prusse? — попита Иполит, отново се засмя и отново спокойно и сериозно се намести в дъното на креслото си. Ана Павловна го почака малко, но тъй като изглеждаше, че Иполит) решително не иска да приказва повече, тя заговори как безбожният Бонапарт откраднал в Потсдам шпагата на Фридрих Велики.
	[* Пруският крал!]
	— C’est l’épée de Frédéric le Grand, que je*… — почна тя, но Иполит я прекъсна с думите:
	[* Това е шпагата на Фридрих Велики, която аз…]
	— Le Roi de Prusse…* — и отново, щом се обърнаха към него, се извини и млъкна.
	[* Е, какво с вашия пруски крал?]
	Ана Павловна се понамръщи. Mortemart, приятел на Иполит, се обърна решително към него:
	— Voyons, à qui en avez-vous avec votre Roi de Prusse?*
	[* Искам да кажа само, че ние напразно воюваме за пруския крал.]
	Иполит се засмя така, сякаш се срамуваше от смеха си.
	— Non, ce n’est rien, je voulais dire seulement*… (Той смяташе да повтори шегата, която бе чул във Виена и която през цялата вечер се канеше да каже.) Je voulais dire seulement que nous avons tort de faire la guerre _pour le Roi de Prusse_.**
	[* Не, нищо, исках да кажа само…]
	[** Исках само да кажа, че ние напразно воюваме _за пруския крал_.]
	Борис се усмихна предпазливо, тъй че усмивката му можеше да се сметне за подигравка или за одобрение на шегата в зависимост от това, как тая шега щеше да бъде приета. Всички се засмяха.
	— Il est très mauvais, votre jeu de mot, très spirituel, mais injuste — като се заканваше със сбръчканото си пръстче, рече Ана Павловна. — Nous ne faisons pas la guerre pour le Roi de Prusse, mais pour les bons principes. Ah! Le méchant, ce prince Hippolyte!* — каза тя.
	[* Вашата игрословица е лоша, много е остроумна, но несправедлива. Ние воюваме за добрите принципи, а не за пруския крал. О, колко е лош тоя княз Иполит!]
	През цялата вечер разговорът не затихна, като се въртеше предимно около политическите новини. В края на вечерта, когато заговориха за раздадените от царя награди, той особено се оживи.
	— Нали N.N. получи миналата година табакера с портрет — каза l’homme à l’esprit profond*, — защо пък S.S. да не може да получи същата награда?
	[* Човекът с дълбок ум.]
	— Je vous demande pardon, une tabatière avec le portrait de l’Empereur est une récompense, mais point une distinction — рече дипломатът, — un cadeau plutôt.*
	[* Извинете, табакера с портрет на царя е награда, но не отличие; по-скоро — подарък.]
	— Il y eu plutôt des antécédents, je vous citerai Schwarzenberg.*
	[* Имаше случаи — Шварценберг.]
	— C’est impossible* — възрази другият.
	[* Това е невъзможно.]
	— Обзалагам се. Le grand cordon, c’est différent…*
	[* Лентата е друго нещо.]
	Когато всички станаха да си отиват, Елен, която много малко бе говорила през цялата вечер, отново се обърна към Борис с молба и с любезна, многозначителна заповед да отиде във вторник у тях.
	— Това ми е много необходимо — каза тя с усмивка, като погледна Ана Павловна, и Ана Павловна със същата тъжна усмивка, която придружаваше думите й, когато споменаваше за своята високопоставена покровителка, потвърди желанието на Елен. Като че тая вечер от някои казани от Борис думи за пруската войска Елен изведнъж усети необходимостта да го види. Тя сякаш му обещаваше, че когато той отиде във вторник, тя ще му обясни тая необходимост.
	Във вторник вечерта, когато отиде във великолепния салон на Елен, Борис не чу никакво обяснение защо е трябвало да отиде. Имаше и други гости, графинята малко разговаря с него и само на сбогуване, когато й целуваше ръка, тя с една странна липса на усмивка, неочаквано и шепнешком му каза:
	— Venez demain dîner… le soir. Il faut que vous veniez… Venez.*
	[* Елате утре да обядваме… вечерта; Трябва да дойдете… Елате.]
	През това свое пребиваване в Петербург Борис стана близък човек в къщата на графиня Безухова.



	VIII

	Войната се разгаряше и театърът на нейните действия се приближаваше до руските граници. Навсякъде се чуваха проклятия към врага на човешкия род — Бонапарт; в селата се събираха опълченци и новобранци и от театъра на войната идеха различни новини, както винаги лъжливи и затуй различно тълкувани.
	Животът на стария княз Болконски, на княз Андрей и на княжна Маря се бе изменил много от 1805 година насам.
	В 1806 година старият княз бе определен за един от осмината главнокомандуващи опълчението, назначени тогава в цяла Русия. Старият княз въпреки своята старческа слабост, която особено пролича през времето, когато смяташе сина си за убит, сметна, че няма право да се откаже от длъжността, за която бе посочен от самия цар, и тая дейност, която отново се откриваше пред него, го възбуди и уякчи. Той постоянно пътуваше из трите поверени нему губернии; беше до педантизъм изпълнителен в задълженията си, строг до жестокост с подчинените си и сам влизаше и в най-малките подробности на работите. Княжна Маря престана вече да взема уроци по математика от баща си и само сутрин, придружена от дойката с малкия княз Василий (както го наричаше дядо му), влизаше в кабинета на баща си, когато той биваше в къщи. Кърмачето княз Николай живееше с дойката и бавачката си Савишна в стаите на покойната княгиня и княжна Маря прекарваше по-голямата част от деня в детската, заменяйки, колкото можеше, майката на малкия си племенник. M-lle Bourienne също изглеждаше, че обича страстно момченцето и княжна Маря, често лишавайки себе си, отстъпваше на приятелката си насладата да бави _малкия ангел_ (както тя наричаше племенника си) и да играе с него.
	До олтара на църквата в Ли`сие Гори имаше параклис над гроба на малката княгиня и в параклиса бе поставен докараният от Италия мраморен паметник, изобразяващ ангел, разперил крила и готов да се възземе в небето. Горната устна на ангела беше малко подигната, сякаш той се канеше да се усмихне, и веднъж, излизайки от параклиса, княз Андрей и княжна Маря си признаха взаимно, че странно нещо, лицето на тоя ангел им напомняше лицето на покойницата. Ала още по-странно бе — но него княз Андрей не каза на сестра си, — че в изражението, което художникът случайно бе дал на лицето на ангела, княз Андрей четеше същите думи на кротък укор, които бе прочел тогава по лицето на мъртвата си жена: „Ах, защо сторихте това с мене?…“
	Наскоро след връщането на княз Андрей старият княз отдели сина си и му даде Богучарово, голямо имение, около четиридесетина версти далеч от Ли`сие Гори, отчасти поради тежките спомени, свързани с Ли`сие Гори, отчасти защото княз Андрей не винаги усещаше, че има сили да изтърпи характера на баща си, а отчасти и затова, че нему бе нужно уединение, княз Андрей се възползува от Богучарово, почна да строи там свой дом и прекарваше в имението по-голямата част от времето си.
	След Аустерлицката кампания княз Андрей твърдо реши никога вече да не служи във войската; и когато почна войната и всички трябваше да служат, той, за да се отърве от действителната служба, прие някаква длъжност по събиране на опълчението под началството на баща си. След кампанията от 1805 година старият княз и син му бяха сякаш разменили ролите си. Старият княз, възбуден от дейността, очакваше всичко хубаво от сегашната кампания; княз Андрей, напротив, тъй като не участвуваше във войната и в душата си съжаляваше за това, виждаше само лошото.
	На 26 февруари 1807 година старият княз замина из окръга. Княз Андрей, както при повечето отсъствия на баща си, остана в Ли`сие Гори. От четири дни вече малкият Николушка беше болен. Кочияшите, които бяха закарали стария княз в града, се върнаха и донесоха на княз Андрей книжа и писма.
	Като не завари княз Андрей в кабинета му, камердинерът с писмата мина в стаите на княжна Маря; но и там го нямаше. Казаха на камердинера, че князът е отишъл в детската.
	— Заповядайте, ваше сиятелство, Петруша е дошъл с книжа — рече една от прислужничките — помощничка на бавачката, като се обърна към княз Андрей, който седеше на малко детско столче и мръщейки се, с разтреперани ръце накапваше от едно шишенце лекарство в чашка, налята до половина с вода.
	— Какво има? — каза той сърдито и като трепна невнимателно с ръка, наля от шишенцето в чашката повече капки, отколкото трябваше. Той плисна на пода лекарството от чашката и отново поиска вода. Прислужничката му подаде.
	В стаята имаше детско креватче, два сандъка, две кресла, маса и детска масичка и столче, на което бе седнал княз Андрей. Прозорците бяха със спуснати завеси и на масата гореше свещ, препречена с подвързана книга ноти, за да не пада светлина върху креватчето.
	— Мили мой — обърна се към брат си княжна Маря от креватчето, до което бе застанала, — по-добре да почакаме… после…
	— Ах, моля ти се, ти непрестанно говориш глупости, ти и без това все изчакваше — и ето че дочака — каза княз Андрей с озлобен шепот, като явно искаше да жегне сестра си.
	— Мили мой, наистина по-добре да не го събуждаш, той заспа — каза умолително княжната.
	Княз Андрей стана и се приближи на пръсти с чашка в ръка до креватчето.
	— Или пък наистина да не го събуждаме? — каза той нерешително.
	— Както искаш — наистина… аз мисля… но както щеш — рече княжна Маря явно с боязън и със стеснение, че нейното мнение бе победило. Тя посочи на брат си прислужничката, която го викаше шепнешком.
	Втора нощ вече те не спяха, като бдяха над горящото в огън момченце. През цялото това денонощие, като не се доверяваха на домашния лекар и очакваха оня, за когото бяха изпратили в града, те опитваха ту едно, ту друго средство. Измъчени от безсъницата и разтревожени, те си изкарваха мъката един от друг, укоряваха се един друг и се караха.
	— Петруша е дошел с книжа от татко ви — прошепна прислужничката. Княз Андрей излезе.
	— Е, какво има! — измърмори той раздразнено и след като чу устните заповеди, предадени от бащата, й взе подадените му пликове и писмото от баща си, върна се в детската.
	— Как е? — попита княз Андрей.
	— Все същото, почакай, за Бога. Карл Иванич винаги казва, че сънят е най-ценен от всичко — прошепна с въздишка княжна Маря. Княз Андрей се приближи до детето и го опипа. Детето гореше.
	— По дяволите с вашия Карл Иванич! — Той взе чашката с накапаните в нея капки и пак се приближи.
	— André, не бива! — рече княжна Маря.
	Но той злобно и в същото време страдалчески се навъси срещу нея и се наведе над детето с чашката.
	— Аз пък искам — каза той. — Хайде, моля те, дай му го.
	Княжна Маря сви рамене, но взе покорно чашката и като извика бавачката, почна да дава лекарството. Детето закрещя и захърка. Княз Андрей се намръщи, хвана се за главата, излезе от стаята и седна на дивана в съседната.
	Писмата все още бяха в ръката му. Той ги отвори машинално и почна да чете. На синя хартия, със своя едър продълговат почерк, употребявайки тук-там титли*, старият княз пишеше следното:
	[* Съкращения на думи в църковната писменост. — Б.пр.]

	„Получих в тоя момент по куриера твърде радостно съобщение. Ако не е лъжа, при Прайсиш-Ейлау Бенигсен уж бил удържал пълна виктория над Буонапарте. В Петербург всички ликуват и в армията са изпратени награди безчет. Макар да е немец — поздравявам го Корчевският началник, някой си Хандриков, не мога да проумея какво прави: досега не е изпратил допълнително нито хора, нито продукти. Тутакси отскочи дотам и му кажи, че главата му ще отрежа, ако след една седмица не приготви всичко. За сражението при Прайсиш-Ейлау получих писмо и от Петенка, той участвувал в него, всичко е истина. Когато онез, дето не бива да се месят, не се месят — и немец може да натупа Буонапарте. Разправят, че бягал съвсем разстроен. Не забравяй, веднага отскочи до Корчева и изпълни, каквото ти казах!“

	Княз Андрей въздъхна и разпечата друг плик. То беше ситно написано на две листчета писмо от Билибин. Той го сгъна, без да го чете, и отново прочете писмото на баща си, завършващо с думите: „отскочи до Корчева и изпълни, каквото ти казах!“.
	„Не, ще ме извините, но сега, докато детето не оздравее, няма да замина“ — помисли той, приближи се до вратата и надникна в детската. Княжна Маря все тъй стоеше до кревата и тихо люлееше детето.
	„Да, та какви още неприятни неща пише той? — припомняше си съдържанието на бащиното си писмо, княз Андрей. — Да. Нашите удържали победа над Бонапарт тъкмо когато аз не служа. Да, да, всичко се подиграва с мене… е, на добър час…“ — и зачете френското писмо на Билибин. Той четеше, без да разбира и половината, четеше само за да може поне за миг да не мисли за онова, за което прекалено дълго, единствено и мъчително мислеше.



	IX

	Билибин беше сега в качеството на дипломатически чиновник при главната квартира на армията и макар на френски, с френски шеги и френски игрословици, но с изключително руско безстрашие пред самоосъждането и самоосмиването описваше цялата кампания. Билибин пишеше, че неговата дипломатическа discrétion* го измъчвала и че бил щастлив, имайки княз Андрей за верен кореспондент, пред когото могъл да излее цялата си жлъчка, събрана в него от това, което виждал да се върши в армията. Това писмо беше старо, още преди Прайсишейлауското сражение.
	[* Скромност.]

	„Depuis nos grands succès d’Austerlitz vous savez, mon cher Prince — пишеше Билибин, — que je ne quitte plus les quartiers généraux. Décidément j’ai pris le goût de la guerre, et bien m’en a pris. Ce que j’ai vu ces trois mois, est incroyable.
	Je commence _ab ovo_. _L’ennemi du genre humain_, comme vous savez, s’attaque aux Prussiens. Les Prussiens sont nos fidèles alliés qui ne nous ont trompés que trois fois depuis trois ans. Nous prenons fait et cause pour eux. Mais il se trouve que l’ennemi du genre humain ne fait nulle attention à nos beaux discours, et avec sa manière impolie et sauvage se jette sur les Prussiens sans leur donner le temps de finir la parade commencée, en deux tours de mains les rosses à plate couture et va s’installer au palais de Potsdam.
	«J’ai le plus vif désir — écrit le Roi de Prusse à Bonaparte, — que V. M. soit accueillie et traitée dans mon palais d’une manière qui lui soit agréable et c’est avec empressement, que j’ai pris à cet effet toutes les mesures que les circonstances me permettaient. Puissé-je avoir réussi!» Les généraux Prussiens se piquent de politesse envers les Français et mettent bas les armes aux premières sommations.
	Le chef de la garnison de Glogau avec dix mille hommes, demande aux Roi de Prusse, ce qu’il doit faire s’il est sommé de se rendre?… Tout cela est positif.
	Bref, espérant en imposer seulement par notre attitude militaire, il se trouve que nous voilà en guerre pour tout de bon, et ce qui plus est, en guerre sur nos frontières _avec et pour le Roi de Prusse_. Tout est au grand complet, il ne nous manque qu’une petite chose, c’est le général en chef. Comme il s’est trouvé que les succès d’Austerlitz auraient pu être plus décisifs si le général en chef eut été moins jeune, on fait la revue des octogénaires et entre Prosorofsky et Kamensky, on donne la préférence au dernier. Le général nous arrive en kibik à la manière Souvoroff, et est accueilli avec des acclamation de joie et de triomphe.
	Le 4 arrive le premier courrier de Pétersbourg. On apporte les malles dans le cabinet du maréchal, qui aime à faire tout par lui-même. On m’appelle pour aider à faire le triage des lettres et prendre celles qui nous sont destinées. Le maréchal nous regarde faire et attend les paquets qui lui sont adressés. Nous cherchons il n’y en a point. Le maréchal devient impatient, se met lui-même à la besogne et trouve des lettres de l’Empereur pour le comte T., pour le prince V. et autres. Alors le voilà qui se met dans une de ses colères bleues. Il jette feu et flamme contre tout le monde, s’empare des lettres, les décacheté et lit celles de l’Empereur adressées à d’autres. А, така постъпват с мен. Нямат ми доверие! А, заповядано е да ме следят, добре тогава; вървете по дяволите! Et il écrit le fameux ordre du jour au général Benigsen.“*

	[* „Вие знаете, мили княже, че от времето на нашите блестящи успехи при Аустерлиц не напускам главните квартири. Аз съвсем свикнах с войната и съм много доволен от това; онова, което видях през тия три месеца, е невероятно.
	Започвам ab ovo. _Врагът на человеческия род_, известен вам, атакува прусаците, които са ни измамили само три пъти в три години. Ние се застъпваме за тях. Но излиза, че _врагът на человеческия род_ не обръща никакво внимание на нашите прелестни думи и по своя неучтив и див начин се хвърля срещу прусаците, като не им дава време да довършат започнатия си парад, разбива ги на пух и прах и се настанява в Потсдамския дворец.
	«Желая много — пише пруският крал на Бонапарт — ваше величество да бъде приет в моя дворец по най-приятен за вас начин и с особена грижа направих за това всички разпоредби, каквито обстоятелствата ми позволяваха. О, ако бих постигнал целта си!» Пруските генерали се перчат с учтивостта си пред французите и се предават при първото искане. Началникът на гарнизона на Глогау с десет хиляди пита пруския крал какво да прави. Всичко това е напълно достоверно. С една дума, ние смятахме да им вдъхнем само страх с нашето военно държане, но се свърши с това, че бяхме въвлечени във война, и то на нашата граница и най-важно _за пруския крал_ и заедно с него. Имаме всичко в изобилие, липсва ни само едно мъничко нещо — главнокомандуващ. Тъй като излезе, че успехите при Аустерлиц биха могли да бъдат по-решаващи, ако главнокомандуващият не беше толкова млад, прави се преглед на осемдесетгодишните генерали и между Прозоровски и Каменски избират последния. Генералът пристига при нас в бричка, по суворовски, и го приемат с радостни възклицания и с голямо тържество.
	На 4-ти пристигна първият куриер от Петербург. Занасят куфарите в кабинета на фелдмаршала, който обича да върши всичко сам. Викат ме да помогна при преглеждането на писмата и да взема изпратените за нас. Фелдмаршалът оставя ние да вършим това, гледа ни и чака пликовете, адресирани до него. Търсим — но такива няма. Фелдмаршалът почва да се вълнува, взема сам да търси и намира писма от царя до граф Т., до княз В. и други. Обхваща го най-силен гняв, излиза извън себе си, взема писмата, разпечатва ги и чете ония, които са адресирани до други… И написва знаменитата си заповед до граф Бенигсен.“]

	„Аз съм ранен, не мога да яздя и следователно и да командувам армия. Вие доведохте вашето кор д’арме разбито в Пултуск: тук то е на открито, без дърва и без фураж и затова трябва да му се помогне и както вчера вие сам се отнесохте до граф Буксхевден, трябва да се помисли за отстъпване до нашата граница, което да се извърши днес.“


	„От всичките ми пътувания, écrit-il à l’Empereur*, получих ожулване от седлото и това ожулване, свръх предишните ми пътувания на кон, съвсем не ми позволява да яздя и да командувам толкова голяма армия и затова възложих командуването на старшия след мене граф Буксхевден, като изпратих при него всички служби и всичко, свързано с тях, и ги посъветвах, ако няма хляб, да се оттеглят по-навътре в Прусия, защото хляб е останал само за един ден, а в някои полкове, както съобщиха дивизионните командири Остерман и Седморецки — никак, а пък у селяните всичко е изядено; аз сам, докато се излекувам, оставам в болницата в Остроленка. За броя на войските изпращам нископоклонно ведомост, като донасям, че ако армията прекара още петнадесет дни в сегашния бивак, напролет ни един здрав няма да остане.
	[* Пише той на императора.]
	Благоволете да освободите стареца, за да се оттегли на село, той и без това е обезславен, че не можа да изпълни великия и славен жребий, за който бе избран. Вашето всемилостиво позволение за това ще чакам тук, в болницата, за да играя _писарска_, а не _командирска_ роля във войската. Моето отсъствие от армията не ще дигне никакъв шум — все едно, че един ослепял се махва от армията. Такива като мене — в Русия има хиляди.“


	Le maréchal se fâche contre l’Empereur et nous punit tous; n’est-ce pas que c’est logique!
	Voilà le premier acte. Aux suivants l’intérêt et le ridicule montent comme de raison. Après le départ du maréchal il se trouve que nous sommes en vue de l’ennemi, et qu’il faut livrer bataille. Boukshevden est général en chef par droit d’ancienneté, mais le général Benigsen n’est pas de cet avis; d’autant plus qu’il est lui, avec son corps en vue de l’ennemi, et qu’il veut profiter de l’occasion d’une bataille „aus eigener Hand“, comme disent les Allemands. Il la donne. C’est la bataille de Poultousk qui est sensée être une grande victoire, mais qui à mon avis ne l’est pas du tout. Nous autres pékins avons comme vous savez, une très vilaine habitude de décider du gain ou de la perte d’une bataille. Celui qui s’est retiré après la bataille, l’a perdu, voila ce que nous disons, et à ce titre nous avons perdu la bataille de Poultousk. Bref, nous nous retirons, après la bataille, mais nous envoyons un courrier à Pétersbourg, qui porte les nouvelles d’une victoire, et le général ne cède pas le commandement en chef à Boukshevden, espérant recevoir de Pétersbourg en reconnaissance de sa Victoire le titre de général en chef. Pendant cet interrègne, nous commençons un plan de manoeuvres excessivement intéressant et original. Notre but ne consiste pas, comme il devrait l’être, à éviter ou à attaquer l’ennemi; mais uniquement à éviter le général Boukshevden, qui par droit d’ancienneté serait notre chef. Nous poursuivons ce but avec tant d’énergie, que même en passant une rivière qui n’est pas guéable, nous brûlons les ponts pour nous séparer de notre ennemi, qui, pour le moment, n’est pas Bonaparte, mais Boukshevden. Le général Boukshevden a manqué être attaqué et pris par des forces ennemies supérieures à cause d’une de nos belles manoeuvres qui nous sauvait de lui. Boukshevden nous poursuit — nous filons. A peine passe-t-il de notre côté de la rivière, que nous repassons de l’autre. A la fin notre ennemi Boukchevden nous attrappe et s’attaque à nous. Les deux généraux se fâchent. Il y a même une provocation en duel de la part de Boukshevden, et une attaque d’épilepsiè de la part de Benigsen. Mais au moment critique le courrier, qui porte la nouvelle de notre victoire de Poultousk, nous apporte de Pétersbourg notre nomination de général en chef, et le premier ennemi Boukshevden est enfoncé: nous pouvons penser au second, à Bonaparte. Mais ne voit-il pas qu’à ce moment se lève devant nous un troisième ennemi, c’est le православното qui demande à grands cris du pain, de la viande, des souchary, du foin — que sais-je! Les magasins sont vides, les chemins impraticables. Le православното se met à la maraude, et d’une manière dont la dernière campagne ne peut vous donner la moindre idée. La moitié des régiments forme des troupes libres qui parcourent la contrée en mettant tout à feu et à sang. Les habitants sont ruinés de fond en comble, les hôpitaux regorgent de malades, et la disette est partout. Deux fois le quartier général a été attaqué par des troupes de maraudeurs, et le général en chef a été obligé lui-même de demander un bataillon pour les chasser. Dans une de ces attaques on m’a emporté ma malle vide et ma robe de chambre. L’Empereur veut donner le droit à tous les chefs de divisions de fusiller les maraudeurs, mais je crains fort que cela n’oblige une moitié de l’armée de fusiller l’autre.*

	[* Фелдмаршалът се сърди на царя и наказва всинца ни: това е съвсем логично!
	Това е първото действие на комедията. В следните интересът и забавността се увеличават, това се разбира от само себе си. След заминаването на фелдмаршала оказва се, че ние сме срещу неприятеля и че е необходимо да се даде сражение. Главнокомандуващ по старшинство е Буксхевден, но генерал Бенигсен е на съвсем друго мнение, толкоз повече, че той със своя корпус е срещу неприятеля и иска да използува случая за сражение. И даде сражение.
	Това е пултуската битка, която се смята за голяма победа, но според мене съвсем не е такава. Ние, цивилните, имаме, както знаете, много лошия навик да решаваме въпроса дали сражението е спечелено или загубено. Оня, който е отстъпил след сражението, го е загубил, тъй казваме ние; и като се съди по това, ние сме загубили пултуското сражение. С една дума, ние се оттегляме след битката, но изпращаме в Петербург куриер със съобщение за победа и генерал Бенигсен не отстъпва началството на армията на Буксхевден, надявайки се, че ще получи от Петербург като благодарност за своята победа званието главнокомандуващ. През това междуцарствие ние започваме редица много оригинални и интересни маньоври. Нашият план не е вече, както трябваше да бъде, да се избягва или да се атакува неприятелят, но само — да се избягва генерал Буксхевден, който по правото на старшинството трябваше да бъде наш началник. Ние преследваме тая цел с такава енергия, че дори когато минаваме река, по която няма бродове, изгаряме моста, с цел да отдалечим от нас врага си, който в сегашно време не е Бонапарт, а Буксхевден. Генерал Буксхевден едва не бе атакуван и пленен от превъзходящи неприятелски сили поради един такъв маньовър, който ни избавяше от него. Буксхевден ни преследва — ние бягаме. Щом той мине на едната страна на реката, ние минаваме отново на другата. Най-сетне нашият враг Буксхевден ни хваща и атакува. Става обяснение. Двамата генерали се разсърдват и работата стига почти до дуел между двамата главнокомандуващи. Но за щастие в най-критичния миг куриерът, който бе занесъл в Петербург съобщението за пултуската победа, се връща и ни носи назначение на главнокомандуващ и първият враг — Буксхевден е победен. Сега можем да мислим за втория враг — Бонапарт. Но излиза, че тъкмо в тоя миг изниква пред нас трети враг — _православното_, което с гръмливи възгласи иска хляб, говеждо месо, сухари, сено, овес — и колко още работи! Складовете са празни, пътищата непроходими. Православното почва да граби и грабежът стига до такава степен, за каквато последната кампания не можеше да ви даде и най-малката представа. Половината от полковете образуват свободни команди, които обхождат страната и предават всичко на огън и меч. Жителите са съвсем разорени, болниците — претрупани с болни и навсякъде има глад. Два пъти мародерите нападаха дори главната квартира и главнокомандуващият трябваше да вземе батальон войници, за да ги прогони. В едното от тия нападения ми отмъкнаха празния куфар и халата. Царят иска да даде право на всички началници на дивизии да разстрелват мародерите, но аз много се страхувам, че едната половина от войската ще бъде принудена да разстрелва другата.]
	Княз Андрей четеше отначало само с очи, но после онова, което четеше (макар че знаеше доколко може да се вярва на Билибин), неволно почна все повече и повече да го занимава. Като стигна до това място, той смачка писмото и го хвърли. Не че прочетеното в писмото го ядоса, но се ядоса, че тоя тамошен, чужд за него живот можеше да го вълнува. Той затвори очи, потърка челото си с ръка, като че да пропъди всякакво съчувствие към онова, което бе прочел, и се ослуша какво става в детската стая. Изведнъж стори му се, че зад вратата се чу някакъв странен звук. Обзе го страх; той се боеше да не би през това време, когато четеше писмото, да се е случило нещо с детето. Приближи се на пръсти до вратата на детската и я отвори.
	Тъкмо когато влизаше, той видя, че бавачката с уплашено лице скри нещо от него и че княжна Маря не беше вече до креватчето.
	— Мили мой — чу той зад себе си отчаяния, както му се стори, шепот на княжна Маря. Както често се случва след дълга безсъница и дълго вълнение, обхвана го безпричинен страх: мина му през ума, че детето е умряло. Всичко, което виждаше и чуваше, му се струваше, че потвърждава страха му.
	„Всичко е свършено“ — помисли той и по челото му изби студена пот. Той се приближи объркан до креватчето, уверен, че ще го намери празно и че бавачката криеше мъртвото дете. Раздвои завеските и дълго време уплашените му очи, които не се спираха на едно място, не можеха да намерят детето. Най-сетне го видя: руменото момченце с разперени ръце и крака лежеше напряко в креватчето, отпуснало глава под възглавницата, и примляскваше насън, като мърдаше устнички и дишаше равно.
	Като видя момченцето, княз Андрей се зарадва така, като че беше вече го загубил. Той се наведе и опита с устни, както го бе научила сестра му, дали детето има огън. Нежното чело беше влажно, той досегна с ръка главата му — дори косата беше мокра: толкова силно се бе изпотило детето. Но не само че не бе умряло, ала сега бе очевидно, че кризата е минала и че то е оздравяло. На княз Андрей му се искаше да грабне, да смачка, да притисне до гърдите си това мъничко, безпомощно същество; но не посмя да го направи. Той стоеше над него, като гледаше главата, ръчичките и крачката, които се очертаваха под завивката. Някакво шумолене се чу близо до него и стори му се, че вижда някаква сянка до завесите на креватчето. Той не се извърна и загледан в лицето на детето, слушаше непрекъснато неговото равно дишане. Тъмната сянка беше княжна Маря, която с безшумни стъпки се приближи до креватчето, дигна завесата и я спусна след себе си. Без да се извърне, княз Андрей я позна и протегна ръка към нея. Тя стисна ръката му.
	— Изпотил се е — рече княз Андрей.
	— Аз идвах при тебе, за да ти кажа това.
	В съня си детето едва-едва помръдна, усмихна се и потърка чело о възглавницата.
	Княз Андрей погледна сестра си. В матовата полусветлина на завесите лъчистите очи на княжна Маря блестяха повече от друг път, изпълнени с щастливи сълзи. Княжна Маря се понаведе към брат си и го целуна, като се закачи леко за завеската на кревата. Те се заканиха един на друг, постояха още в матовата светлина на завеската, сякаш не искаха да се разделят от тоя свят, в който и тримата бяха отделени от цялата вселена. Княз Андрей пръв, с коси, разчорлени от муселина на завеската, се дръпна от креватчето. „Да, само това ми остана сега“ — каза той с въздишка.



	X

	Наскоро след приемането му в братството на масоните Пиер с едно пълно ръководство, което сам бе написал за себе си — за онова, което трябва да прави в именията си, замина за Киевската губерния, дето бяха голяма част от селяните му.
	Когато пристигна в Киев, Пиер извика в главната канцелария всички управители и им изложи намеренията и желанията си. Той им каза, че незабавно ще бъдат взети мерки за пълното освобождаване на селяните от крепостничеството, че дотогава селяните не трябва да бъдат натоварвани с повече работа, че жените и децата не трябва да се изпращат на работа, че селяните трябва да бъдат подпомагани, че наказанията трябва да бъдат наставителни, а не физически, че във всяко имение трябва да се създадат болници, приюти и училища. Някои от управителите (там имаше и полуграмотни икономи) слушаха уплашено, мислейки, че неговите думи изразяват недоволство от тяхното управление и от това, че присвояват пари; други, след първата уплаха, намираха забавно фъфленето на Пиер и новите, нечувани от тях думи; на трети просто им беше приятно да чуят как говори господарят; четвърти, най-умните, между които и главният управител, разбраха от тая реч как трябва да се отнасят с господаря за да постигнат целите си.
	Главният управител изрази пълното си съгласие с намеренията на Пиер; но забеляза, че освен тия преобразования необходимо е да се занимаят изобщо с работите, които бяха в лошо състояние.
	Въпреки грамадното богатство на Безухов, откак Пиер го наследи и както разправяха, получавал петстотин хиляди, годишен доход, той се усещаше много по-малко богат, отколкото когато получаваше десетте си хиляди от покойния граф. В общи черти той си представяше смътно следния бюджет. На Съвета се плащаха около осемдесет хиляди за всичките имения; около тридесет хиляди струваше издръжката на имението край Москва, на московския дом и на княжните; около петнадесет хиляди отиваха за пенсии, още толкова за благотворителните учреждения; за издръжка на графинята се изпращаха сто и петдесет хиляди; лихви за стари дългове се плащаха около седемдесет хиляди; строежът на започнатата църква струваше тия две години около десет хиляди; останалото, около сто хиляди, се изхарчваше — той сам не знаеше как, и почти всяка година той беше принуден да прави заеми. Освен туй всяка година главният управител пишеше ту за пожари, ту за лоша реколта, ту че е необходимо да се преустройват фабрики и заводи. Така че първото нещо, с което Пиер трябваше да се занимава, беше онова, за което той най-малко от всичко беше способен и склонен — да се занимава с делови работи.
	Заедно с главния управител Пиер всеки ден се _занимаваше_. Но усещаше, че това занимаване не мръдва работите му нито крачка напред. Той усещаше, че занимаването му става независимо от работите, че то не се свързва с работите и не ги кара да се движат. От една страна, главният управител представяше нещата в най-лоша светлина, сочеше на Пиер, че е необходимо да се плащат дълговете и да се предприемат нови работи с труда на крепостните селяни, за което Пиер не се съгласяваше; от друга страна, Пиер настояваше да се пристъпи към освобождаването, срещу което управителят изтъкваше необходимостта най-напред да се плати дългът към Настойническия съвет* — а поради това пък — невъзможността за бързо изпълнение.
	[* Учреждение за настойничество на вдовици, сираци и др. в царска Русия. — Б.пр.]
	Управителят не казваше, че това е съвсем невъзможно; за постигането на тая цел той предлагаше да се продадат горите в Костромска губерния, да се продадат земите по долното течение на Днепър и в Крим. Но всички тия операции по думите на управителя се свързваха с такава сложност от процеси, с освобождаване от секвестър, изваждане на документи, разрешения и прочие, че Пиер се объркваше и само му казваше: „Да, да, тъй направете.“
	Пиер нямаше оная практическа схватливост, която би му дала възможност да се заеме непосредствено с работите си, и затова не ги обичаше и само се мъчеше да се представи пред управителя, че се занимава с тях. А управителят се мъчеше да се преструва пред графа, че смята това занимаване много полезно за господаря си и стеснително за себе си.
	В големия град се намериха познати; непознатите побързаха да се запознаят и поздравиха сърдечно новопристигналия богаташ — най-големия собственик в губернията. Изкушенията от главната слабост на Пиер, оная, която бе признал, когато го приемаха в ложата, също тъй бяха толкова силни, че Пиер не можеше да се въздържи от тях. Отново цели дни, седмици и месеци от живота на Пиер минаваха все тъй в грижи и заетост с вечери, обеди, закуски и балове, без да му дадат време да се опомни, както и в Петербург. Вместо новия живот, който се надяваше да започне, Пиер водеше все същия предишен живот, само че в друга обстановка.
	От трите изисквания на масонството Пиер съзнаваше, че не изпълнява онова, което предписваше на всеки масон да бъде образец на нравствен живот, и от седемте добродетели две напълно му липсваха: благонравието и обичта към смъртта. Той се утешаваше, че затова пък изпълнява другото изискване — поправянето на човешкия род, и че има други добродетели — обич към ближния и особено щедрост.
	През пролетта на 1807 година Пиер реши да се върне в Петербург. По пътя той смяташе да обиколи всичките си имения и да се увери лично какво е направено от всичко, което бе поръчал, и в какво положение се намира сега тоя народ, който му е поверен от Бога и който той се стремеше да облагодетелствува.
	Главният управител, който смяташе всичките планове на младия граф почти за безумие, неизгодни за себе си, за него и за селяните — направи някои отстъпки. Продължавайки да представя като невъзможно, освобождението, той нареди да се построят във всички имения големи здания за училища, болници и приюти; за пристигането на господаря приготви навсякъде посрещания, не бляскаво-тържествени, каквито знаеше, че няма да се харесат на Пиер, но тъкмо такива религиозно-благодарствени, с икони, с хляб и сол, тъкмо каквито, както той разбираше господаря си, щяха да подействуват на графа и да го измамят.
	Южната пролет, спокойното, бързо пътуване във виенска каляска и уединението из пътя действуваха радостно на Пиер. Именията, в които той не бе ходил досега, бяха едно от друго по-живописни; народът навсякъде му се видя благоденствуващ и трогателно благодарен за направените му благодеяния. Навсякъде имаше посрещания, които, макар че караха Пиер да се смущава, в глъбината на душата му предизвикваха радостно чувство. На едно място селяните му поднесоха хляб и сол и иконата на Петър и Павел и го молеха да им позволи в чест на неговите светии Петър и Павел, в знак на обич и благодарност за сторените им благодеяния да съградят за своя сметка още един олтар на църквата. На друго място го посрещнаха жени с кърмачета и му благодариха, че ги е отървал от тежкия труд. В трето имение го посрещна свещеник с кръст, обиколен от деца, които той, по милостта на графа, учеше на четмо, писмо и на религия. Във всички имения Пиер със собствените си очи виждаше строящи се и вече построени по еднакъв план каменни здания на болници, училища и приюти, които трябваше да бъдат открити наскоро. Навсякъде Пиер виждаше отчетите на управителите за ангарията в по-малък размер от предишния и чуваше трогателни благодарности за това от депутации на селяни в сини кафтани.
	Пиер не знаеше само, че там, дето му поднасяха хляб и сол и строяха олтар на Петър и Павел, селото беше търговско и имаше панаир на Петровден, че олтарът се строеше още отдавна от тамошните богаташи-селяни и че пред него се бяха явили те, а девет десети от селяните бяха в най-голяма немотия. Той не знаеше, че тъй като по негова заповед бяха престанали да изпращат _жените с кърмачета_ да работят ангария имотите на господаря, същите тия жени вършеха най-тежка работа из своите ниви. Той не знаеше, че свещеникът, който го беше посрещнал с кръст, обременяваше селяните, като ги ограбваше, и че събраните от него ученици му бяха давани със сълзи на очи и бяха откупувани от родителите си срещу големи суми. Той не знаеше, че каменните според плана здания се градяха от неговите работници и увеличаваха ангарията, намалена само на книга. Той не знаеше, че там, дето управителят му посочваше в книгата намаления по негово желание с една трета оброк* на селяните, бе прибавена още половина ангария. И затуй Пиер беше възхитен от пътуването си из именията и изцяло си възвърна филантропичното настроение, в което бе тръгнал от Петербург, и писа възторжени писма на своя наставник-брат, както наричаше великия майстор.
	[* Плащане налог на помешчика в пари и продукти. — Б.пр.]
	„Колко лесно, колко малко усилия са потребни, за да извършиш толкова много добро — мислеше Пиер, — и колко малко се грижим ние за това!“
	Той беше щастлив от изказваната му благодарност, но се срамуваше, когато я приемаше. Тая благодарност му напомняше колко_ повече_ би могъл да направи за тия прости, добри хора.
	Главният управител, твърде глупав и хитър човек, който напълно разбираше умния й наивен граф и си играеше с него като с играчка, виждайки въздействието върху Пиер от приготвените посрещания, още по-решително се обърна към него с доводи, че е невъзможно, а най-главно, ненужно да се освобождават селяните, които и без това са напълно щастливи.
	В глъбините на душата си Пиер бе съгласен с управителя, че човек мъчно може да си представи по-щастливи хора и че бог знае какво ги очаква, когато бъдат свободни; но макар и неохотно, Пиер настояваше за онова, което той смяташе справедливо. Управителят обещаваше да вложи всичките си сили в изпълнение волята на графа, като знаеше много добре, че графът никога не ще може да го провери не само дали е взел всички мерки за продажбата на горите и именията, за изплащане дълга към Съвета, но и никога навярно не ще попита и няма да узнае, че построените здания стоят празни и селяните продължават да дават в работа и пари всичко, каквото дават на другите собственици, тоест всичко, каквото могат да дадат.



	XI

	Връщайки се в най-щастливо душевно състояние от пътуването си на юг, Пиер изпълни отдавнашното си намерение — да се отбие при своя приятел Болконски, когото не бе виждал две години.
	Когато на последната спирка разбра, че княз Андрей не е в Ли`сие Гори, а в новото си отделено имение, Пиер потегли към него.
	Богучарово се намираше в некрасива, равна местност, покрита с нивя и изсечени и неизсечени борови и брезови гори. Господарското имение беше в края на разположеното в права линия по шосето село, отвъд наново изкопаното изкуствено езеро, изпълнено догоре, с брегове, още необрасли с трева, посред млада гора, в която се издигаха няколко големи бора.
	Господарското имение се състоеше от хамбар, домакински помещения, конюшни, баня, малка пристройка и голяма каменна къща с полукръгъл фронтон, която беше още в строеж. Около къщата бе засадена млада градина. Оградите и портите бяха яки и нови; в сайванта имаше две пожарникарски помпи и бъчва, боядисана зелено; пътищата бяха прави, мостчетата здрави и с перила. Всичко носеше печат на ред и добро стопанисване. Срещнатите слуги, запитани де живее князът, посочиха малката нова постройка на брега на езерцето. Старият дядка* на княз Андрей, Антон, помогна на Пиер да слезе от каляската, каза, че князът е в къщи и заведе Пиер в малко, чисто антре.
	[* Стар слуга, възпитател на господарско момче в някогашна царска Русия. — Б.пр.]
	Пиер бе смаян от скромността на малката, макар и чистичка къщица след ония бляскави условия, при които за последен път бе видял своя приятел в Петербург. Той бързо влезе в мъничката, лъхаща на бор, неизмазана още зала и искаше да върви по-нататък, но Антон изтича на пръсти пред него и почука на една врата.
	— Какво има? — чу се рязък, неприятен глас.
	— Гостенин — отговори Антон.
	— Помоли го да почака — и се чу дръпване на стол. С бързи крачки Пиер се приближи до вратата и се сблъска лице с лице с излизащия да го види намусен и остарял княз Андрей. Пиер го прегърна и като дигна очилата, целуна го по бузите и го погледна отблизо.
	— Гледай ти, не те очаквах, но много ми е драго — рече княз Андрей. Пиер не каза нищо; учудено, без да откъсва очи, гледаше приятеля си. Той се смая от промяната на княз Андрей. Думите бяха любезни, по устните и лицето на княз Андрей бе изписана усмивка, но погледът беше угаснал, мъртъв и въпреки явното си желание княз Андрей не можеше да му придаде радостен и весел блясък. Не че приятелят му беше отслабнал, побледнял и възмъжал; но тоя поглед и бръчката на челото, която изразяваше дълго съсредоточаване върху едно нещо, смайваха и отчуждаваха Пиер, докато свикна с тях.
	Както винаги става при среща след дълга раздяла, разговорът дълго време не можеше да се спре; те се запитваха и отговаряха накъсо за неща, за които сами знаеха, че трябва да се говори дълго. Най-сетне разговорът почна полека-лека да се спира на бързо казаните преди това неща, на въпросите за миналия живот, за плановете относно бъдещето, за пътуването на Пиер, за неговите занимания, за войната и прочие. Оная съсредоточеност и безжизненост, забелязани от Пиер в погледа на княз Андрей, сега се изразяваха още по-силно в усмивката, с която той слушаше Пиер, особено когато Пиер с вдъхновена радост говореше за миналото или за бъдещето. Сякаш на княз Андрей му се искаше, но не можеше да участвува в онова, за което говореше другият. Пиер почваше да чувствува, че възторжеността, мечтите, надеждите за щастие и за добро са неприлични пред княз Андрей. Срам го беше да изказва всичките си нови, масонски мисли, особено подновени и оживени в него от последното му пътуване. Той се сдържаше, страхуваше се да не бъде наивен; едновременно с това неудържимо му се искаше да покаже по-скоро на приятеля си, че сега вече е съвсем друг, по-добър Пиер от оня, който беше в Петербург.
	— Не мога да ви кажа колко много преживях през това време. Сам не бих се познал.
	— Да, ние много, много сме се изменили оттогава — каза княз Андрей.
	— Е, ами вие? — попита Пиер. — Какви са плановете ви?
	— Планове ли? — повтори иронично княз Андрей. — Моите планове? — повтори той, сякаш значението на тая дума го учудваше. — Та нали виждаш, строя къща, искам идната година съвсем да се преместя…
	Пиер мълчаливо и втренчено гледаше състареното лице на княз Андрей.
	— Не, аз питам — рече Пиер, но княз Андрей го пресече:
	— Какво ще приказваме за мене. Я разкажи, разкажи за пътуването си, за всичко, каквото си направил там в именията си.
	Пиер почна да разправя какво е направил в именията си, като се мъчеше колкото е възможно повече да скрие своето участие в подобренията, които бе извършил. На няколко пъти княз Андрей подсказваше на Пиер, преди още той да го доизкаже, онова, което разправяше, като че всичко, което бе сторил Пиер, беше отдавна известна история и той слушаше не само без интерес, но сякаш срамувайки се за онова, което разказваше Пиер.
	На Пиер му стана неловко и дори тежко, че е заедно с приятеля си. Той млъкна.
	— Виж какво, душо моя — рече княз Андрей, на когото очевидно също тъй беше тежко и стеснително с гостенина, — тук аз съм на бивак, дойдох само да погледам. Днес пак отивам при сестра си. Аз ще те запозная с тях. Но мисля, че ти се познаваш — каза той, като очевидно занимаваше гостенина си, с когото не чувствуваше сега нищо общо. — Ще тръгнем следобед. А сега искаш ли да видиш моето имение? — Те излязоха и до обяд прекараха в разговори за политическите новини и за общите си познати като хора, които не са много близки помежду си. С известно оживление и интерес княз Андрей говори само за новото си имение, което подреждаше, за постройката, но дори и тук, посред разговора на скелята, когато описваше на Пиер бъдещото разположение на къщата, княз Андрей изведнъж се спря. — Впрочем тук няма нищо интересно, да идем да обядваме и да тръгнем. — На обяда заговориха за женитбата на Пиер.
	— Много се учудих, когато чух това — каза княз Андрей.
	Пиер се изчерви, както се изчервяваше винаги в такива случаи, и бързо каза:
	— Някой ден ще ви разкажа как стана всичко това. Но нали знаете, че всичко това е свършено, и то завинаги.
	— Завинаги ли? — рече княз Андрей. — Нищо не става завинаги.
	— Но нали знаете как свърши всичко? Чухте ли за дуела?
	— Да, ти си минал и през това.
	— Само за едно благодаря на Бога, че не убих тоя човек — каза Пиер.
	— Че защо? — рече княз Андрей. — Да убиеш зло куче дори е много хубаво.
	— Не, да убиеш човек, не е хубаво, несправедливо е…
	— Че защо да е несправедливо? — повтори княз Андрей. — Кое е справедливо и кое — не, на хората не е дадено да съдят. Хората вечно са се заблуждавали и ще се заблуждават, и то най-много за това, което смятат за справедливо и несправедливо.
	— Несправедливо е онова, което е зло за друг човек — рече Пиер, чувствувайки с удоволствие, че за пръв път, откак бе пристигнал, княз Андрей се оживяваше и почваше да приказва и искаше да изкаже всичко, което го бе направило такъв, какъвто беше сега.
	— А кой ти е казал кое е зло за друг човек? — попита той.
	— Зло? Зло? — рече Пиер. — Всички ние знаем кое е зло за нас.
	— Да, знаем, но онова, което зная, че е зло за мене, не мога да го сторя на друг човек — каза княз Андрей, като все повече и повече се оживяваше и явно искаше да изкаже на Пиер новото си гледище за нещата. Той говореше на френски. — Je ne connais dans la vie que deux maux bien réels: c’est le remord et la maladie. Il n’est de bien que l’absence de ces maux.* Да живееш за себе си, като избягваш само тия две злини, ето цялата моя сегашна мъдрост.
	[* Аз зная само две истински нещастия в живота: угризение на съвестта и болест. И щастието е само липса на тия две злини.]
	— А любовта към ближния, а самопожертвуванието? — възрази Пиер. — Не, не мога да се съглася с вас! Да живееш така, само да не вършиш зло, за да не се разкайваш, това е малко. Аз живях тъй, живях за себе си и погубих живота си. И едва сега, когато живея или поне се опитвам (поправи се от скромност Пиер) да живея за другите, едва сега разбрах пълното щастие на живота. Не, няма да се съглася с вас, а пък и вие не мислите така, както говорите.
	Княз Андрей гледаше мълчаливо Пиер и се усмихваше подигравателно.
	— Ще видиш сестра ми, княжна Маря. Вие ще се разберете с нея — каза той. — Може би ти си прав за себе си — продължи той след късо мълчание, — но всеки живее, както си знае; ти си живял за себе си и казваш, че така едва ли не си погубил живота си и си познал щастието чак когато си почнал да живееш за другите. А аз изпитах противното. Аз живях за слава. (А какво е славата? Все тая обич към другите, желание да направиш нещо за тях, желание да чуеш похвала от тях.) Та аз живях за другите и не почти, а съвсем погубих живота си. И откак живея за себе си, станах по-спокоен.
	— Но как така — да живееш само за себе си? — разпалваше се Пиер. — А синът ви, сестра ви, баща ви?
	— Ами че това съм пак аз, това не са другите — рече княз Андрей, — а другите, _ближните_, le prochain*, както вие с княжна Маря ги наричате, това е главният извор на заблудата и злото. Le prochain — това са твоите киевски селяни, на които ти искаш да направиш добро.
	[* Ближният.]
	И той погледна Пиер насмешливо и предизвикателно. Личеше, че предизвиква Пиер.
	— Вие се шегувате — оживявайки се все повече и повече, каза Пиер. — Каква заблуда и зло може да има в това, че аз желаех (но много малко и лошо съм го изпълнил), желаех да сторя добро, а пък и сторих, макар само нещичко? Какво зло може да има в това, че нещастните хора, нашите селяни, хора като нас, които израстват и умират без всякакво друго понятие за Бога и за истината освен иконата и безсмислената молитва, ще се поучават в утешителната вяра за бъдещия живот, за възмездието, за наградата и утешението? Какво зло и заблуда има в това, че хората умират от болести, без помощ, когато е толкова лесно да им се помогне материално и аз ще им дам лекар и болница, и приют за старците? И нима не е осезателно, не е несъмнено благо това, че селянинът и селянката с детето нямат ден и нощ спокойствие, а аз ще им дам и почивка, и свободно време?… — каза Пиер, като бързаше и фъфлеше. — И аз направих тъй, макар и не добре, макар малко, но направих нещо и вие не само не ще ме убедите, че това, което съм направил, не е хубаво, но не ще ме убедите, че и самият вие не сте мислели така. А най-важното — продължи Пиер, — което зная и го зная сигурно, е, че насладата да вършиш добро е единственото сигурно щастие в живота.
	— Да, ако въпросът се постави тъй, тогава е друго нещо — рече княз Андрей. — Аз строя къща, уреждам градина, а ти болници. И едното, и другото може да служи за прекарване на времето. А кое е справедливо, кое е добро — за това остави да съди оня, който знае всичко, а не ние. А ти искаш да спорим — добави той, — е, добре, хайде. — Те станаха от трапезата и седнаха на входната площадка, която беше вместо балкон.
	— Е, хайде да спорим — каза княз Андрей. — Ти казваш: първо, училища — продължи той, като броеше на пръсти, — поучения и тъй нататък, тоест искаш да го измъкнеш — каза той, сочейки един селянин, който бе свалил калпак и минаваше край тях — от животинското му състояние и да му дадеш нравствени потребности. А мене ми се струва, че единствено възможното щастие е животинското щастие и тъкмо от него ти искаш да го лишиш. Аз му завиждам, а ти искаш да направиш той да стане като мене, без да му дадеш нито моя ум, нито моите чувства, нито моите средства. Второ, ти казваш: да се облекчи трудът му. А според мене физическият труд за него е такава необходимост, такова условие за съществуването му, както за мене и за тебе — умственият труд. Ти не можеш да не мислиш. Аз си лягам след два часа, през главата ми минават мисли и не мога да заспя, въртя се, до сутринта не заспивам от това, че мисля и не мога да не мисля, както той не може да не оре и да не коси; иначе ще отиде в кръчмата или ще се разболее. Както аз не бих понесъл неговия страшен физически труд и бих умрял след една седмица, тъй и той не ще може да понесе моето физическо безделие, ще надебелее и умре. Трето… какво още каза ти?
	Княз Андрей прегъна трети пръст.
	— Ах, да, болници, лекарства. Той има удар, умира, а ти си му пуснал кръв, излекувал си го. Десетина години той ще ходи сакат, ще бъде тежест за всички. Много по-спокойно и просто е да умре. Раждат се други, те и без това са много. Ако ти съжаляваше, че загубваш един работник, както аз гледам на него, това разбирам — но не, ти искаш да го лекуваш, и то от обич към него. А това не му трябва. Освен туй какво си въобразяваш ти, че медицината някога е излекувала някого!… Да убива — да! — каза той, като се намръщи злобно и се извърна от Пиер.
	Княз Андрей изказваше мислите си толкова ясно и определено, че личеше, неведнъж е мислил за това, и говореше с удоволствие и бързо като човек, който отдавна не е говорил. Колкото по-безнадеждни бяха мислите му, толкова повече се оживяваше погледът му.
	— Ах, това е ужасно, ужасно! — рече Пиер. — Не разбирам само как може да се живее с такива мисли. Мене ме връхлетяваха също такива минути, то беше неотдавна, в Москва и през време на пътуването, но в такива минути толкова се отпускам, че не живея, всичко ми е отвратително и най-много аз самият. Тогава не ям, не се мия… е, също като вас…
	— Че защо да не се мия — това не е чисто — каза княз Андрей. — Напротив, човек трябва да се мъчи да направи живота си колкото може по-приятен. Аз живея — и не съм виновен за това, следователно трябва някак по-добре, без да преча на никого, да доживея до смъртта си.
	— Но кое тогава ви кара да живеете? С такива мисли ще седиш, без да мръднеш, без да започваш нищо.
	— Животът и без това не ни оставя на мира. Аз щях да бъда доволен да не върша нищо, но ето че, от една страна, тукашното дворянство ме удостои с честта да ме избере за предводител; едва се отървах. Те не можаха да разберат, че ми липсва онова, което е потребно, липсва ми тая позната, добродушна и загрижена пошлост, която е необходима за това. Сетне тая къща, която трябваше да построя, за да имам свой кът, дето да мога да бъда спокоен. Сега пък опълчението.
	— Защо не служите в армията?
	— След Аустерлиц ли! — каза мрачно княз Андрей. — Не, покорно благодаря: аз се зарекох, че няма да служа в действуващата руска армия. И няма. Ако Бонапарт беше тук, до Смоленск, заплашвайки Ли`сие Гори — и тогаз не бих отишъл да служа в руската армия. Та казах ти — продължи, успокоявайки се, княз Андрей. — Сега опълчението, баща ми е главнокомандуващ на третия окръг и единственото средство да се спася от службата, е да бъда при него.
	— Значи, вие служите?
	— Служа. — Той помълча малко.
	— Но тогава защо служите?
	— Ето защо. Баща ми е един от най-бележитите хора на своето време. Но той остарява и не че е жесток, но има прекалено деен характер. Свикнал с неограничена власт и сега с тая власт, дадена му от царя като главнокомандуващ на опълчението — той е страшен. Преди две седмици, ако бях закъснял два часа, той щеше да обеси един чиновник в Юхнов — рече княз Андрей с усмивка. — Та аз служа, защото никой освен мене няма влияние върху баща ми и от време на време ще го спася от някоя постъпка, за която по-късно би се измъчвал.
	— Ето на, виждате ли!
	— Да, mais ce n’est pas comme vous l’entendez* — продължи княз Андрей. — Аз не желаех, нито желая и най-малкото добро на тоя мерзавец-чиновник, който бил откраднал някакви ботуши от опълченците; дори щях да съм много доволен, ако го видех обесен, но ми е жал за баща ми — тоест пак за себе си.
	[* Но не тъй, както ти го разбираш.]
	Княз Андрей все повече и повече се оживяваше. Очите му блестяха трескаво, когато се мъчеше да докаже на Пиер, че в неговите постъпки никога не е имало желание за добро на ближния.
	— Ето, ти искаш да освободиш селяните — продължи той. — Това е много хубаво, но не за тебе (ти, струва ми се, никого не си наказвал с бой и не си изпращал в Сибир) и още по-малко за селяните. Ако ги бият, наказват с тояги и изпращат в Сибир, мисля, че от това на тях не им е по-зле. В Сибир той води същия скотски живот, а белезите от боя по тялото ще зараснат и той е толкова щастлив, колкото по-рано. А това е потребно за ония хора, които загиват нравствено, трупат си разкаяние, потъпкват това разкаяние и загрубяват затуй, че имат възможност да наказват справедливо и несправедливо. Ето за кого ми е жал и заради кого бих искал да освободя селяните. Ти може би не си виждал, но аз съм виждал как добри хора, възпитани в тая традиция на неограничена власт, с годините, когато станат по-раздразнителни, стават жестоки, груби, знаят това, но не могат да се сдържат и стават все по-нещастни и по-нещастни.
	Княз Андрей говореше това с голямо увлечение и Пиер неволно помисли, че тия мисли са вдъхнати в него от баща му. Той не му отговори нищо.
	— Та ето за кого и за кое ми е жал — за човешкото достойнство, за спокойствието на съвестта, за чистотата, а не за техните гърбове и глави, които, колкото и да ги пердашиш, колкото и да ги бръснеш, ще си останат все същите гърбове и глави.
	— Не, не, хиляди пъти не! Никога не ще се съглася с вас — каза Пиер.



	XII

	Привечер княз Андрей и Пиер се качиха в каляската и заминаха за Ли`сие Гори. Княз Андрей, поглеждайки от време на време Пиер, нарушаваше мълчанието с такива думи, които показваха, че е в добро настроение.
	Сочейки нивята, той му приказваше за своите стопански усъвършенствувания.
	Пиер мрачно мълчеше, отговаряше едносрично и изглеждаше потънал в мислите си.
	Пиер мислеше, че княз Андрей е нещастен, че се заблуждава, че не познава истинската светлина и че Пиер трябва да му се притече на помощ, да го просвети и издигне. Но щом измисляше как и какво да почне да му говори, веднага предчувствуваше, че княз Андрей с една дума, с един аргумент ще събори всичко в неговото учение; и се страхуваше да почне, страхуваше се, че може да изложи на подигравка любимата си светиня.
	— Не, защо мислите — почна неочаквано Пиер, като наведе глава и заприлича на бик, който мушка, — защо мислите тъй? Не бива да мислите тъй.
	— За какво мисля? — попита учудено княз Андрей.
	— За живота, за предназначението на човека. Това не може да бъде. И аз мислех тъй и знаете ли какво ме спаси? Масонството. Не, не се усмихвайте. Масонството не е религиозна, не е обредна секта, както мислех и аз, но масонството е най-добрият, единственият израз на най-добрите, на вечните страни на човечеството. — И той почна да излага пред княз Андрей масонството, тъй както го разбираше.
	Той каза, че масонството е учение за християнството, освободено от държавните и религиозни окови, учение за равенство, братство и обич.
	— Само нашето свято братство има действителен смисъл в живота; всичко останало е сън — каза Пиер. — Разберете, приятелю, че всичко извън тоя съюз е изпълнено с лъжа и несправедливост и аз съм съгласен с вас, че на умния и добър човек не остава нищо друго, освен подобно на вас да доживява живота си, като се мъчи само да не пречи на другите. Но приемете нашите основни убеждения, постъпете в нашето братство, дайте ни себе си, позволете да ви ръководим, и веднага ще се почувствувате, както и аз се почувствувах, като част от тая грамадна невидима верига, началото на която се крие в небесата — каза Пиер.
	Княз Андрей, мълчалив и загледан пред себе си, слушаше думите на Пиер. Тъй като няколко пъти от шума на каляската не можа да чуе, той запита Пиер за недочутите думи. По особения блясък, пламнал в очите на княз Андрей, и по мълчанието му Пиер виждаше, че думите му не са напразни, че княз Андрей няма да го прекъсне и няма да се надсмива на думите му.
	Те се приближиха до разлялата се река, през която трябваше да минат на сал. Докато нагласяваха каляската и конете, те се качиха на сала.
	Княз Андрей, облакътен на перилата, гледаше мълчаливо надлъж по блесналата от залязващото слънце разлята река.
	— Е, какво мислите за това? — попита Пиер. — Защо мълчите?
	— Какво мисля ли? Слушах те. Всичко това е тъй — рече княз Андрей. — Но ти казваш: постъпи в нашето братство и ние ще ти посочим целта на живота и предназначението на човека и законите, които управляват света. Но кои са тези — ние? Хора. Защо вие знаете всичко? Защо аз сам не виждам онова, което виждате вие? Вие виждате на земята царството на доброто и на истината, а аз не го виждам.
	Пиер го прекъсна.
	— Вярвате ли в бъдещия живот? — попита той.
	— В бъдещия живот ли? — повтори княз Андрей, но Пиер не му остави време да отговори и взе това повторение за отрицание, толкова повече, че знаеше предишните атеистични убеждения на княз Андрей.
	— Вие казвате, че не можете да видите царството на доброто и на справедливостта на земята. И аз не съм го видял; и то не може да се види, ако гледаме нашия живот като край на всичко. На _земята_, тъкмо на тая земя (Пиер посочи полето), няма истина — всичко е лъжа и зло; но в света, в целия свят има царство на истината и ние сме деца на земята сега, но вечно — деца на целия свят. Нима в душата си аз не чувствувам, че съм част от това огромно хармонично цяло? Нима не чувствувам, че съм в тоя огромен брой същества, в които се проявява божеството — или, ако искате, висшата сила, — че аз представлявам едно звено, едно стъпало от низшите същества към висшите? Ако виждам, ако ясно виждам тая стълба, която води от растението към човека, защо трябва да предполагам, че тази стълба, на която не виждам долния край, се губи в растенията? Защо трябва да предположа, че тая стълба се прекъсва с мене, а не води по-нататък и по-нататък до висшите същества? Аз чувствувам, че не само не мога да изчезна, както нищо в света не изчезва, но че винаги ще съществувам и винаги съм съществувал. Аз чувствувам, че освен мене над мене съществуват духове и че в тоя свят има истина.
	— Да, това е учението на Хердер — каза княз Андрей, — но не това, душо моя, ще ме убеди, а животът и смъртта — ето кое убеждава. Убеждава това, че виждаш скъпо за тебе същество, което е свързано с тебе, пред което ти си бил виновен и си се надявал да се оправдаеш (гласът на княз Андрей потрепери и той се извърна), и изведнъж това същество страда, мъчи се и престава да живее… Защо? Не може да няма отговор! И аз вярвам, че има… Ето кое убеждава, ето кое ме убеди — каза княз Андрей.
	— Е да, е да — рече Пиер, — та нима аз не казвам същото!
	— Не. Аз казвам само, че за необходимостта на бъдещия живот убеждават не доводите, а това, че когато вървиш в живота ръка за ръка с един човек и изведнъж тоя човек изчезне _там-никъде_, и ти самият спираш пред тая пропаст и надничаш вътре. И аз надникнах…
	— Е, че какво? Вие знаете, че има _там_ и че има _някой_? Там — е бъдещият живот. _Някой_ — е бог.
	Княз Андрей не отговори. Каляската и конете отдавна бяха изкарани на другия бряг и запретнати и слънцето се бе скрило вече до половината, и вечерният мраз покриваше със звезди локвите до мястото на минаването, а Пиер и Андрей, за учудване на лакеи, кочияши и превозвачи, още стояха на сала и приказваха.
	— Ако има бог и има бъдещ живот, тогава има истина, има добродетел; и висшето щастие на човека е в това — да се стреми да ги достигне. Трябва да се живее, трябва да се обича, трябва да се вярва — каза Пиер, — че не само сега живеем на това късче земя, а сме живели и ще живеем вечно там, във всичко (той посочи небето). — Княз Андрей стоеше облакътен на перилата на сала и слушайки Пиер, гледаше, без да откъсва очи, червения отблясък на слънцето върху синеещия разлив. Пиер млъкна. Беше съвсем тихо. Салът отдавна се бе долепил до брега и само вълните на течението се удряха тихо в дъното на сала. На княз Андрей му се стори, че това плискане на водата, съчетано с думите на Пиер, повтаряше: „Истина е, вярвай това.“
	Княз Андрей въздъхна и погледна с лъчист, детски, нежен поглед лицето на Пиер, зачервено, възторжено, но все още плахо пред по-издигнатия от него приятел.
	— Да, ако беше тъй! — каза той. — Но да вървим да се качим — добави княз Андрей и излизайки от сала, погледна небето, което му бе посочил Пиер, и за първи път след Аустерлиц видя онова високо, вечно небе, което бе видял, когато лежеше на Аустерлицкото поле, и нещо отдавна заспало, най-хубавото, което бе в него, изведнъж радостно и младежки се пробуди в душата му. Това чувство изчезна, щом княз Андрей навлезе отново в обикновените условия на живота, но той знаеше, че това чувство, което той не можа да развие, живееше в него. Срещата с Пиер беше за княз Андрей епоха, от която почна, макар външно да бе все същият, но във вътрешния му свят — неговият нов живот.



	XIII

	Мръкваше вече, когато княз Андрей и Пиер спряха до главния вход на лисигорската къща. Тъкмо когато спираха, княз Андрей усмихнат обърна вниманието на Пиер на безредното тичане до задната входна площадка. Една прегърбена бабичка с торба на гърба и един среден на ръст мъж, облечен в черно и с дълги коси, щом съгледаха влизащата каляска, хукнаха да бягат обратно към вратата. След тях изтичаха две жени и четворицата, като се озъртаха към каляската, побягнаха уплашено на задната площадка.
	— Това са Ма`шините божи хора — каза княз Андрей. — Те ни взеха за баща ми. Това е единственото, в което тя не му се подчинява: той заповядва да се изгонват тия странници*, а тя ги приема.
	[* Хора, които пътуват пешком, обикновено — богомолци. — Б.пр.]
	— Но какво значи божи хора? — попита Пиер.
	Княз Андрей не успя да му отговори. Слугите излязоха да ги посрещнат и той ги попита де е старият княз и скоро ли го очакват да се върне.
	Старият княз бе още в града и всеки миг го очакваха.
	Княз Андрей заведе Пиер в своите стаи, които, напълно подредени, бяха винаги готови за него в къщата на баща му, а самият той отиде в детската.
	— Да отидем при сестра ми — рече княз Андрей, като се върна при Пиер, — аз още не съм я видял, тя сега се крие и седи заедно със своите божи хора. Пада й се, тя ще се сконфузи, а ти ще видиш божите хора. C’est curieux, ma parole.*
	[* Това е интересно наистина.]
	— Qu’est-ce que c’est que* божи хора? — попита Пиер.
	[* Какво са?]
	— Сега ще видиш.
	Княжна Маря наистина се сконфузи и се изчерви на петна, когато те отидоха при нея. В нейната приветлива стая с кандила пред иконостасите седеше на дивана до нея пред самовара младо момче с дълъг нос и дълги коси и в монашеско расо.
	Наблизо в кресло седеше сбърчена, слаба бабичка с кротко изражение на детското си лице.
	— André, pourquoi ne pas m’avoir prévenu?* — каза княжната с кротък укор, изправяйки се пред своите странници като квачка пред пилците си.
	[* Андре, защо не ме предупреди?]
	— Charmée de vous voir. Je suis très contente de vous voir* — каза тя на Пиер, докато той й целуваше ръка. Тя го знаеше още като дете и сега приятелството му с Андрей, нещастието поради жена му, а най-вече доброто му и простодушно лице я разположиха към него. Тя го гледаше със своите прекрасни лъчисти очи и сякаш казваше: „Аз много ви обичам, но, моля ви се, не се подигравайте с _моите_.“ След като размениха първите поздравителни думи, насядаха.
	[* Много ми е драго, че ви виждам. Много ми е драго, че ви виждам.]
	— А, и Иванушка е тук — каза княз Андрей, като посочи усмихнат младия странник.
	— André! — каза умолително княжна Маря.
	— Il faut que vous sachiez que c’est une femme* — рече княз Андрей на Пиер.
	[* Знаеш ли, това е жена.]
	— André, au nom de Dieu!* — повтори княжна Маря.
	[* Андре, за Бога!]
	Личеше, че насмешливото отношение на княз Андрей към странниците и безполезното застъпничество на княжна Маря за тях бяха обикновените, установени помежду им отношения.
	— Mais, ma bonne amie — каза княз Андрей, — vous devriez au contraire m’être reconaissante de ce que j’explique à Pierre votre intimité avec ce jeune homme.*
	[* Но, мила моя, ти трябва да си ми благодарна, че аз обяснявам на Пиер твоята интимност с тоя млад човек.]
	— Vraiment?* — рече Пиер любопитно и сериозно (за което княжна Маря му бе особено благодарна), вглеждайки се през очилата в лицето на Иванушка, който разбра, че приказват за него, и оглеждаше всички с хитри очи.
	[* Наистина ли?]
	Княжна Маря съвсем напразно се бе смутила за _своите_. Те никак не се стесняваха. Бабичката бе навела очи, но поглеждаше отстрана към новодошлите, след като бе обърнала чашката си с дъното нагоре върху чинийката и бе сложила до нея една гризана бучка захар, и седеше спокойно и неподвижно в креслото си в очакване да й предложат още чай. Иванушка, посръбвайки от чинийката, гледаше младите хора изпод вежди с лукави женски очи.
	— Де беше, в Киев ли? — попита княз Андрей бабата.
	— Бях, бащице — отговори с удоволствие бабата, — тъкмо на Рождество се удостоих от светците да ме въведат в светите небесни, тайни. А сега, бащице, идвам от Колязин, голяма благодат се откри…
	— Иванушка с теб ли беше?
	— Аз си ходя самичък, хранителю наш — рече Иванушка, като се мъчеше да говори басово. — Само в Юхнов се намерихме с Пелагеюшка…
	Пелагеюшка прекъсна другаря си; явно бе, че тя искаше да разправи какво е видяла.
	— В Колязин, бащице, голяма благодат се откри.
	— Какво, нови мощи ли? — попита княз Андрей.
	— Стига, Андрей — рече княжна Маря. — Недей разправя, Пелагеюшка.
	— Ама какво думаш, майко, защо да не разправям? Аз го обичам. Той е добър. От Бога награден, той, благодетелят мой, десет рубли ми даде, аз помня. Та като бях в Киев, разправя ми Кирюша, юродивият* — истински божи човек, зиме и лете бос ходи. Какво, казва, ходиш, дето не трябва, в Колязин иди, там икона чудотворна, майчицата пресвета Богородица, се е появила. Като чух това, сбогувах се със светците и тръгнах…
	[* Юродив — малоумен, в чиито думи и постъпки народът понякога вижда дълбок смисъл, предсказания и прочие на религиозна основа. — Б.пр.]
	Всички мълчаха, само странницата говореше отмерено, като си поемаше въздух:
	— Отидох, бащице, и хората ми думат: голяма благодат се откри, от бузичките на майчицата ни пресвета Богородица миро капе…
	— Добре, добре, после ще разкажеш — изчервявайки се, рече княжна Маря.
	— Позволете ми да я попитам — каза Пиер. — Ти лично ли видя? — попита той.
	— Ами лично аз, бащице, се удостоих. Такова едно сияние по лика й, като светлина небесна, а от бузичките на майчицата капе ли, капе…
	— Но това е измама — рече наивно Пиер, който слушаше внимателно странницата.
	— Ах, бащице, какво казваш! — рече ужасена Пелагеюшка, като се обърна за защита към княжна Маря.
	— Тъй мамят народа — повтори той.
	— Господи Исусе Христе — рече странницата, като се кръстеше. — Ох, не думай, бащице. Ей тъй на, един генерал не вярвал и рекъл: „Монасите лъжат“; и щом го казал — ослепял. И му се присънило, че дошла при него Богородица Печерска и му рекла: „Повярвай в мене, и ще те изцеря.“ И почнал да моли: заведете ме, та заведете при нея. Казвам ти същинската истина, лично аз видях. Доведоха го него, слепия, право при нея; приближи се, падна и каза: „Изцери ме! Ще ти дам — казва — всичко, с което царя ме награди.“ Самата аз видях, бащице, една звезда просто се вдълба в нея. И на — прогледна! Грехота е да се приказва тъй. Ще те накаже Бог — рече тя поучително на Пиер.
	— Но как тъй се е намерила звездата в иконата? — попита Пиер.
	— Да не са произвели Богородица генерал? — рече княз Андрей с усмивка.
	Пелагеюшка изведнъж побледня и плесна ръце.
	— Бащице, бащице, грехота е, син имаш! — започна тя и от бледа изведнъж стана яркочервена. — Бащице, какво нещо каза, Бог нека ти прости. — Тя се прекръсти. — Господи, прости го. Майчице, какво е туй?… — обърна се тя към княжна Маря. Тя стана и почти разплакана почна да прибира торбата си. Явно бе, че й беше и страшно, и жално за оногова, който бе казал това, и срамно, че е получавала благодеяния в една къща, дето са могли да кажат това, и в същото време й е мъчно, че сега ще трябва да се лиши от благодеянията на тая къща.
	— Как ви се ще да правите това? — рече княжна Маря. — Защо дойдохте при мене?…
	— Не, аз се шегувам, Пелагеюшка — каза Пиер. — Princesse, ma parole, je n’ai pas voulu l’offenser*, аз само така. Ти недей мисли, че сериозно, аз се пошегувах — каза той, като се усмихваше стеснително и искаше да заглади вината си.
	[* Княжна, аз наистина не исках да я оскърбя.]
	Пелагеюшка се спря недоверчиво, но по лицето на Пиер се виждаше такова искрено разкаяние и княз Андрей тъй кротко и сериозно гледаше ту Пелагеюшка, ту Пиер, че тя се поуспокои.



	XIV

	Странницата се успокои и отново заприказвана, дълго разправя сетне за отец Амфилохий, чийто живот бил толкова свят, че ръчичката му лъхала на тамян, и как при последното й странствуване в Киев познати монаси й дали ключове от една пещера и как тя си взела сухарчета и прекарала в пещерата две денонощия със светците. „Помоля се на едного, почета молитви, отида при другиго. Поспя, пак отида да ги целуна; и такава тишина е, майчице, такава благодат, че не ти се ще да излизаш на Божията светлина.“
	Пиер я слушаше внимателно и сериозно. Княз Андрей излезе от стаята. А княжна Маря, като остави божите хора да си допиват чая, го последва и заведе Пиер в салона.
	— Вие сте много добър — каза му тя.
	— Ах, аз наистина не исках да я оскърбя, тъй хубаво разбирам и ценя високо тия чувства.
	Княжна Маря го погледна мълчаливо и нежно се усмихна.
	— Аз ви зная отдавна и ви обичам като брат — каза тя. — Как ви се видя Андрей? — попита бързо тя, за да не му даде време да й каже нещо в отговор на любезните й думи. — Той много ме безпокои. През зимата здравето му е по-добро, но миналата пролет раната се отвори и докторът каза, че той трябва да замине, за да се лекува. А и нравствено много се страхувам за него. Той не е такъв характер, каквито сме ние, жените, за да си изстрада и изплаче мъката. Носи я вътре в себе си. Днес е весел и оживен; то е, защото вашето пристигане му подействува така; той рядко бива такъв. Да можехте да го склоните да замине за чужбина! Нему е потребна дейност, а тоя равен, тих живот го погубва. Другите не забелязват, но аз виждам.
	След девет часа, чувайки звънците на приближаващия се екипаж на стария княз, лакеите се втурнаха към входната площадка. Княз Андрей и Пиер също излязоха на входната площадка.
	— Тоз кой е? — попита старият княз, като слизаше от каретата и видя Пиер.
	— А! Много ми е драго! Целувай — каза той, като узна кой беше непознатият млад човек.
	Старият княз беше в добро настроение и бе много любезен с Пиер.
	Преди вечерята княз Андрей, който се върна пак в кабинета на баща си, завари стария княз в гореща препирня с Пиер. Пиер доказваше, че ще дойде време, когато не ще има вече войни. Старият княз му се надсмиваше, но спореше с него, без да се сърди.
	— Източи кръвта от жилите, налей вода, тогаз няма да има война. Женски приказки, женски приказки — рече той, но все пак потупа ласкаво Пиер по рамото и се приближи до масата, дето княз Андрей, който явно не искаше да се вмесва в разговора, прехвърляше книжата, донесени от княза от града. Старият княз се приближи до него и му заговори по работа:
	— Предводителят граф Ростов не изпрати половината хора. Пристигнал в града, хрумнало му да ме кани на обяд — аз му дадох такъв обяд… Я виж това… Е, драги — обърна се княз Николай Андреич към сина си, като тупна по рамото Пиер, — твоят приятел е юначага, обикнах го! Съживява ме. Друг някой и умни приказки ще ти приказва, но няма да ти се ще да го слушаш, а пък той — и дрънка, а ме съживява мене, стареца. Хайде, вървете, вървете — каза той, — може да дойда и да поседя на вашата вечеря. Пак ще поспоря. Обикни моята глупачка, княжна Маря — извика той през вратата на Пиер.
	Едва сега, когато пристигна в Ли`сие Гори, Пиер оцени всичката сила и прелест на приятелството си с княз Андрей. Тая прелест се изразяваше не толкова в отношенията със самия княз Андрей, колкото в отношенията с всичките му роднини и домашни. Макар че почти не познаваше стария и строг княз и кротката и плаха княжна Маря, Пиер изведнъж се почувствува с тях като стар приятел. Те всички вече го обичаха. Не само княжна Маря, подкупена от кроткото му отношение към странниците, го гледаше с най-лъчист поглед, но и мъничкият едногодишен княз Николай, както го наричаше дядо му, се усмихна на Пиер и отиде в ръцете му. Михаил Иванич и m-lle Bourienne го гледаха с радостни усмивки, когато той разговаряше със стария княз.
	Старият княз излезе да вечеря: очевидно това беше за Пиер. През двата дни на неговото престояване в Ли`сие Гори той беше извънредно ласкав с Пиер и му поръча да идва у тях.
	Когато Пиер си замина и всичките членове на семейството се събраха, почнаха да преценяват, както винаги става след заминаването на нов човек, и както рядко се случва, всички приказваха за него само хубаво.



	XV

	Като се върна сега от отпуск, Ростов за първи път почувствува и разбра колко силна беше връзката му с Денисов и с целия полк.
	Когато наближаваше полка, той изпитваше чувство, подобно на онова, което изпитваше, когато наближаваше къщата на улица Поварская. Когато видя първия хусар в разкопчан мундир на техния полк, когато позна червенокосия Дементев, видя коневръзите с червеникави коне, когато Лаврушка извика радостно на господаря си: „Графът пристигна!“ и рошавият Денисов, който спеше в леглото си, изтича от землянката и го прегърна, а офицерите се събраха около новопристигналия, Ростов изпита същото чувство, каквото изпита, когато майка му, баща му и сестрите му го прегръщаха, и сълзи от радост, които го задавиха, му попречиха да говори. Полкът също беше негов дом, и то дом неизменно мил и скъп, както родителският.
	След, като се представи на полковия командир и получи назначение в предишния ескадрон, след като ходи на дежурство и за фураж, след като навлезе във всичките малки интереси на полка и се усети лишен от свобода и закован в тясна, неизменна рамка, Ростов изпита същото успокоение, същата опора и същото съзнание, че тук си е в къщи, на своето място, каквито изпитваше и под родителския покрив. Нямаше я всичката оная бъркотия на свободния свят, в който той не можеше да си намери място и грешеше в избора си; нямаше я Соня, с която трябваше или не трябваше да се обяснява. Нямаше възможността да отиде някъде — или да не отиде; нямаше тия двадесет и четири часа на денонощието, които можеха да бъдат употребени по най-различни начини; нямаше това безбройно множество хора, от които никой не беше нито по-близък, нито по-далечен; нямаше тия неясни и неопределени парични отношения с баща му; нямаше напомнянето за ужасната загуба с Долохов! Тук, в полка, всичко бе ясно и просто. Целият свят беше разделен на два неравни дяла: единият — нашият Павлоградски полк, другият — всичко останало. И това останало съвсем не го интересуваше. В полка всичко се знаеше: кой е поручик, кой ротмистър, кой — добър, кой — лош човек и най-важното кой е или не — другар. Маркитанът дава на кредит, заплатата се получава на четиримесечие; няма какво да се измисля и избира, само недей върши неща, които в Павлоградския полк се смятат за лоши; а изпратят ли те — прави, каквото ясно и точно е определено и заповядано — и всичко ще бъде добре.
	След като влезе отново в тия определени условия на полковия живот, Ростов изпита радост и успокоение, каквито усеща уморен човек, когато легне да си почине. През тая кампания тоя полкови живот беше още по-радостен за Ростов, защото след загубата му в играта с Долохов (постъпка, която въпреки всичките утешения на близките му не можеше да си прости) той бе решил да служи не както по-рано, а за да заличи вината си, да служи добре и да бъде съвсем добър другар и офицер, тоест прекрасен човек, което му се струваше толкова мъчно в _света_, а толкова възможно — в полка.
	След загубата на карти Ростов реши, че за пет години ще изплати на родителите си тоя дълг. Изпращаха му по десет хиляди годишно и сега той реши да взема само по две хиляди, а останалите да оставя на родителите си за изплащане на дълга.


	След нееднократните отстъпления, настъпления и сражения при Пултуск и при Прайсиш Ейлау нашата армия се съсредоточаваше около Бартенщайн. Очакваха пристигането на царя при войските и начало на нова кампания.
	Павлоградският полк, който се намираше в частта от армията, изкарала похода в 1805 година, закъсня за първите сражения на кампанията поради попълването си в Русия. Той не беше нито при Пултуск, нито при Прайсиш Ейлау и през втората половина на кампанията, след като се присъедини към действуващата армия, беше причислен към отряда на Платов.
	Отрядът на Платов действуваше независимо от армията. Няколко пъти павлоградците с някои свои части бяха в престрелки с неприятеля, залавяха пленници и веднъж дори взеха екипажите на маршал Удино. През месец април павлоградци прекараха няколко седмици край едно немско изпразнено и съвсем опустошено село, без да мръднат от мястото си.
	Беше се размразило, имаше кал, студ, ледът по реката се бе разпукал, пътищата бяха станали непроходими, по няколко дни не даваха продоволствие нито на конете, нито на хората. Тъй като превозът стана невъзможен, хората се пръснаха по изоставените пустинни села, за да търсят картофи, но и картофи не се намираха.
	Всичко беше изядено и всички жители бяха се пръснали; ония, които бяха останали, бяха по-зле от просяци и от тях не можеше да се вземе нищо и дори не много милостивите войници често, вместо да вземат от тях нещо, им даваха последното, каквото имаха.
	Павлоградският полк загуби в сражения само двама ранени; но от глад и болести загуби почти половината от хората си. В болниците умираха тъй сигурно, че войниците, заболели от треска и отоци, причинени от лошата храна, предпочитаха да носят службата си и да влачат едва-едва нозе в строя, отколкото да отидат в болницата. С пукването на пролетта войниците почнаха да намират едно покълнало от земята растение, подобно на аспержи, което, кой знае защо, наричаха машкин сладък корен, и се пръснаха по ливадите и нивята да търсят тоя машкин сладък корен (който беше много горчив), изравяха го със сабите си и го ядяха, въпреки заповедите да не ядат това вредно растение. Напролет сред войниците се появи нова болест — отичане на ръцете, краката и лицата, причината на която медиците смятаха, че е употребяването на тоя корен. Но въпреки забраната павлоградските войници от ескадрона на Денисов ядяха предимно машкин сладък корен, защото втора седмица вече разпределяха последните сухари, като раздаваха само по половин фунт* на човек, а пък при последната пратка бяха докарали измръзнали и прорасли картофи.
	[* Фунт — руска мярка за тегло, 409,5 г. — Б.пр.; т.нар. _староруски фунт_. — Бел. NomaD.]
	Конете също втора седмица се хранеха със сламените покриви на къщите, бяха ужасно мършави и още покрити със зимната си, на папери козина.
	Въпреки това бедствие войниците и офицерите живееха както винаги; както винаги и сега, макар с бледи, подпухнали лица и в изпокъсани мундири, хусарите се строяваха за проверка, ходеха да подреждат помещенията, почистваха конете и амуницията, мъкнеха вместо храна слама от покривите и ходеха да обядват при казаните, отдето се връщаха гладни, като се подиграваха на отвратителната си храна и на глада си. Както винаги в свободното си от службата време войниците палеха огньове, грееха се голи около огньовете, пушеха, отбираха и печаха прораслите, гнили картофи и разправяха и слушаха или истории за Потьомкиновите и Суворовите походи, или приказки за Альоша хайманата и за поповия ратай Миколка.
	Офицерите също както обикновено живееха по двама, по трима в разтворените полуразрушени къщи. Старшите се грижеха да намерят слама и картофи, изобщо средства за прехрана на хората; младшите се занимаваха както винаги кой с игра на карти (пари имаше много, макар че продукти нямаше), кой с невинни игри — на свайка или на городки*. За общия вървеж на работите приказваха малко, от една страна, защото не знаеха нищо положително, и, от друга, защото смътно чувствуваха, че общо войната вървеше зле.
	[* Народни руски игри: _свайка_ — хвърляне на гвоздей, за да се забие в очертан кръг; _городки_ — игра на градчета. — Б.пр.]
	Ростов както по-рано живееше с Денисов и техните приятелски отношения станаха още по-тесни след отпуска. Денисов никога не говореше за домашните на Ростов, но от нежните приятелски чувства, които командирът проявяваше към своя офицер, Ростов усещаше, че нещастната любов на стария хусар към Наташа имаше дял в това засилване на приятелството. Денисов явно се стараеше колкото е възможно по-рядко да излага Ростов на опасности, пазеше го и след сражение особено радостно го посрещаше, виждайки го здрав и читав. През една от командировките си Ростов намери в някакво изоставено разорено село, дето бе отишъл за продукти, семейството на един стар поляк и дъщеря му с кърмаче. Те бяха почти голи, гладни, не можеха да заминат и нямаха средства за това. Ростов ги отведе в селото, дето бе ескадронът, настани ги в своето жилище и няколко седмици, докато старият се поправяше, ги поддържаше. Един другар на Ростов, разприказвал се за жени, почна да се шегува с Ростов, като разправяше, че той е най-хитър от всички и че няма да стори зле, ако запознае другарите си със спасената от него хубавичка полякиня. Ростов почувствува шегата като оскърбление, кипна и надума на офицера такива неприятни неща, че Денисов едва можа да удържи и двамата да не се бият на дуел. Когато офицерът си отиде и Денисов, който сам не знаеше отношенията на Ростов към полякинята почна да го укорява за избухливостта му, Ростов му каза:
	— Че какво искаш… Тя ми е като сестра и не мога да ти опиша колко ми беше оскърбително… защото… затуй, че…
	Денисов го тупна по рамото и почна бързо да се разхожда из стаята, без да поглежда Ростов, както правеше във време на душевно вълнение.
	— Каква глупава е тая ваша р’остовска пог’ода — рече той и Ростов съзря сълзи в очите на Денисов.



	XVI

	През месец април войските се оживиха от съобщението, че царят ще дойде при армията. Ростов не можа да попадне на прегледа, който царят направи в Бартенщайн: павлоградци заемаха аванпостове далеч пред Бартенщайн.
	Те бяха на биваци. Денисов и Ростов живееха в землянка, изкопана за тях от войниците, покрита със съчки и чим. Землянката беше направена по следния, станал на мода тогава начин: изкопаваше се ров, широк около един и половина аршин, дълбок — два и дълъг — три и половина. В единия край на рова правеха стъпалца и това беше входът, входната площадка; ровът беше стаята, в която щастливците като ескадронния командир имаха в противоположния на стъпалата край сложена на четири кола дъска — маса. От двете страни покрай рова, вътре, земята бе изкопана на около един аршин — и това бяха двете легла и диваните. Покривът се правеше тъй, че в средата можеше да се стои, а върху леглото можеше дори да се седи, ако се приближиш към масата. В землянката на Денисов, който живееше разкошно, защото войниците от ескадрона му го обичаха, имаше във фронтона на покрива и дъска и в тая дъска имаше едно счупено, но залепено стъкло. Когато биваше много студено, до стъпалата (в салона, както наричаше Денисов тая част от колибата) донасяха върху извита в краищата тенекия жар от войнишките огньове и ставаше толкова топло, че офицерите, които винаги биваха много у Денисов и Ростов, седяха само по ризи.
	През месец април Ростов беше дежурен. Към осем часа заранта, като се върна в къщи след безсънната нощ, той заповяда да му донесат жар, смени измокрените си от дъжда долни дрехи, помоли се Богу, пи чай, стопли се, подреди нещата си в своя ъгъл и на масата и с обрулено от вятъра, пламнало лице, само по риза, легна възнак с ръце под главата. Той с удоволствие си мислеше, че тия дни ще бъде повишен по чин за последното разузнаване и очакваше излезлия нанякъде Денисов. Искаше му се да поговори с него.
	Отвъд колибата се чу кънтящият вик на Денисов, който очевидно бе кипнал. Ростов се приближи до прозорчето, за да види с кого се разправяше, и видя вахмистъра Топчеенко.
	— Заповядах ти да не ги оставяш да плюскат тоя ког’ен, машкин ког’ен някакъв! — викаше Денисов. — Аз лично видях, че Лазаг’чук го мъкнеше от полето.
	— Заповядах, ваше високоблагородие, но не слушат — отговори вахмистърът.
	Ростов отново легна на кревата си и помисли с удоволствие: „Нека сега той се занимава и тича, аз свърших своята работа и лежа — отлично!“ Зад стената той чу, че освен вахмистъра говореше и Лаврушка, тоя пъргав, хитър лакей на Денисов. Лаврушка разправяше за някакви каруци, за сухари и говеда, които бил видял, като ходил за продукти.
	Зад колибата отново се чу отдалечаващият се вик на Денисов и думите: „Оседлавай!… Втог’и взвод!“
	„За къде са се приготвили?“ — помисли Ростов.
	След пет минути Денисов влезе в колибата, качи се с калните си крака на кревата, изпуши ядосано една лула, разхвърли всичките си неща, надяна камшика и сабята си и тръгна да излиза от землянката. На Ростовия въпрос: „Къде?“ — той отговори сърдито и неопределено, че има работа.
	— Бог и великият цаг’ нека ме съдят там! — рече Денисов на излизане; и Ростов чу как зад колибата нозете на няколко коня зашляпаха из калта. Ростов не се помъчи дори да разбере накъде е отишъл Денисов. Като се затопли в своя ъгъл, той заспа и едва привечер излезе от колибата. Денисов още не бе се върнал. Времето се оправи: при съседната землянка двама офицери и един юнкер играеха на свайка и смеейки се, забиваха гвоздея в рохкавата кална пръст. Ростов се присъедини към тях. Посред играта офицерите видяха приближаващи към тях каруци: петнайсетина хусари на мършави коне вървяха след тях. Каруците, конвоирани от хусари, спряха до коневръзите и тълпа хусари ги наобиколи.
	— Ето на, Денисов постоянно се измъчваше — каза Ростов, — а продуктите пристигнаха.
	— Вярно! — рекоха офицерите. — Я колко са радостни войниците! — Наблизо зад хусарите яздеше Денисов, придружен от двама пехотни офицери, с които разговаряше за нещо. Ростов тръгна да го посрещне.
	— Предупреждавам ви, ротмистър — каза единият от офицерите, слаб, дребен и явно озлобен.
	— Нали казах, че няма да ги дам — отговори Денисов.
	— Ще отговаряте, ротмистър, това е саморазправа — да се отвличат обози от своите! Нашите хора два дни не са яли.
	— А моите две седмици не са яли — отговори Денисов.
	— Това е грабеж! Ще отговаряте, уважаеми господине! — повтори с повишен глас пехотният офицер.
	— Но какво сте се заловили за мене? А? — извика Денисов, като кипна внезапно. — Ще отговаг’ям аз, а не вие, затова не ми бг’ъмчете тук, докато още сте живи и здг’ави. Маг’ш! — викна той на офицерите.
	— Добре де! — без да се плаши и без да си отива, викаше дребничкият офицер. — Ще разбойничествувате, но аз ще ви дам да…
	— По дяволите, маг’ш с бъг’за кг’ачка, докато си жив! — И Денисов обърна коня срещу офицера.
	— Добре, добре — каза заплашително офицерът и като обърна коня, тръгна в тръс, друсайки се на седлото.
	— Куче на ог’адата, живо куче на ог’адата — каза подире му Денисов — това беше най-голямата подигравка от кавалерист за пехотинец, качен на кон — и се разсмя високо, приближавайки до Ростов. — Пг’евзех от пехотата, пг’евзех със сила един обоз от пехотата! — каза той. — Че какво, хог’ата няма да мг’ат от глад я!
	Каруците, които приближаваха към хусарите, бяха определени за пехотния полк, но като узна от Лаврушка, че обозът пътува сам, Денисов го взе насила с хусарите си. Раздадоха на войниците сухари — кой колкото ще, дадоха дори и на другите ескадрони.
	На следния ден полковият командир повика Денисов при себе си и му каза, като закри очи с разперени пръсти: „На тая работа аз гледам ей тъй, не знам нищо и няма да правя нищо, но съветвам ви да отидете в щаба и там, в интендантството, да уредите тая работа и ако е възможно, да се разпишете, че сте получили толкова и толкова продукти; в противен случай — искането е записано на пехотния полк — ще се започне история и може да свърши лошо.“
	Направо от полковия командир Денисов отиде в щаба с искрено желание да изпълни съвета му. Вечерта той се върна в землянката в такова състояние, в каквото Ростов никога досега не бе виждал приятеля си. Денисов не можеше да говори и се задъхваше. Когато Ростов го попита какво му е, той с дрезгав и слаб глас изричаше само неразбрани ругатни и заплахи.
	Уплашен от състоянието на Денисов, Ростов му предложи да се съблече, да пие вода и изпрати за лекар.
	— Да ме съдят за г’абеж — ох! Дай ми още вода… Нека ме съдят, а пък аз пак винаги ще бия подлеците и ще кажа това и на цаг’я. Дайте ми лед — повтори той.
	Дошлият полкови лекар каза, че е необходимо да му се пусне кръв. От косматата ръка на Денисов изтече дълбока чиния черна кръв и едва тогава той можа да разправи всичко, каквото се бе случило с него.
	— Пристигам — разказа Денисов. — „Де е тук вашият началник?“ Посочиха ми. „Благоволете да почакате.“ — „Аз имам служебна работа, пристигнал съм от тридесет версти разстояние, нямам време за чакане, доложи.“ Добре, излиза тоя оберкрадец: решил и той да ме учи. „Това е грабеж!“ — „Не върши грабеж, казвам, който взема продукти, за да храни войниците си, а оня, който ги взема, за да ги слага в джоба си!“ Добре. „Разпишете се, казва, при завеждащ прехраната, а вашата работа ще върви по канал.“ Отивам при завеждащия. Влизам — до масата… кой?! Не, помисли малко!… Кой ни мори от глад? — викна Денисов и удари масата с болната си ръка толкова силно, че масата едва не падна и чашите по нея подскочиха. — Телянин! „Как, ти ли ни мориш от глад?“ Пляс, пляс по муцуната, хубаво дойде… „А!… Ти такъв-онакъв…“ и — почнах да го нареждам! Мога да кажа — падна ми сърце на място — извика Денисов радостно и злобно и под черните мустаци лъснаха белите му зъби. — Ако не бяха го отървали, щях да го убия.
	— Но защо викаш, успокой се — рече Ростов. — Ето, пак протече кръв. Чакай, трябва наново да се превърже.
	Превързаха Денисов наново и го сложиха да спи. На другия ден той се събуди весел и спокоен.
	Но по обяд полковият адютант дойде в общата землянка на Денисов и Ростов със сериозно и тъжно лице и със съжаление показа официално писмо от полковия командир до майор Денисов, в което му се отправяха въпроси по вчерашното произшествие. Адютантът съобщи, че работата навярно ще вземе твърде лош обрат, че е назначена военносъдебна комисия и че при сегашната строгост към мародерството и своеволниченето във войските в най-добрия случай работата може да свърши с разжалване.
	От страна на оскърбените работата се представяше така, че след откарването на обоза майор Денисов, без да бъде ни най-малко предизвикан, в пияно състояние, се явил при главния интендант, нарекъл го крадец, заканил му се с побой и когато го извели вън, втурнал се в канцеларията, набил двама чиновника и навехнал ръката на единия.
	На новите запитвания на Ростов Денисов отговори, смеейки се, че тогава май наистина му се изпречил и някой друг, но че всичко това е глупост, празна работа, че той и не мисли да се бои от никакъв съд и че ако тия подлеци се осмелят да го закачат, той така ще им отвърне, че ще го запомнят.
	Денисов говореше пренебрежително за цялата работа, но Ростов го познаваше много добре и забеляза, че в душата си (криейки от другите) той се страхуваше от съда и се измъчваше от тая работа, която очевидно щеше да има лоши последици. Всеки ден почнаха да пристигат книжа — въпросници, призовки от съда и на първи май заповядаха на Денисов да предаде ескадрона си на най-старшия след него и да се яви в щаба на дивизията за обяснения по саморазправата му в интендантството. Предния ден Платов направи разузнаване на неприятеля с два казашки полка и два ескадрона хусари. Денисов както винаги излезе пред веригата, перчейки се с храбростта си. Един куршум, изпратен от френските стрелци, го удари в бута. В друго време, с такава лека рана, Денисов не щеше да напусне може би полка, но сега се възползува от тоя случай, отказа се от явяването в щаба на дивизията и отиде в болницата.



	XVII

	През юни стана Фридландското сражение, в което павлоградци не участвуваха, и след него се обяви примирие. Ростов, който чувствуваше тежко отсъствието на приятеля си, а и нямаше никакви известия за него още от заминаването му и се безпокоеше за вървежа на работата и за раната му, се възползува от примирието и поиска разрешение да навести Денисов в болницата.
	Болницата се намираше в малко пруско градче, два пъти опустошавано от руските и френски войски. Тъкмо защото беше лято, когато в полето беше толкова хубаво, това градче с изпотрошените си покриви и огради и с измърсените улици, дрипави жители и пияни или болни войници, скитащи из него, представляваше особено мрачно зрелище.
	Болницата се помещаваше в една тухлена къща, в двор с остатъци от развалена ограда, и част от рамките и стъклата й бяха изпочупени. Неколцина превързани, бледи и подпухнали войници се разхождаха и седяха в двора на слънчице.
	Щом влезе през вратата на къщата, мирис на гниещо месо и на болница обгърна Ростов. На стълбите той срещна руски военен доктор с пура в уста. След доктора вървеше руски фелдшер.
	— Не мога да се разкъсам — казваше докторът, — ела довечера при Макар Алексеич, аз ще бъда там. — Фелдшерът го попита още нещо.
	— Е, прави, каквото щеш! Нима не е все едно? — Докторът видя качващия се Ростов.
	— Вие защо сте дошли, ваше благородие? — рече докторът. — Защо сте дошли? Или като не ви е закачил куршумът, искате да пипнете тифус? Тук, драги, е дом на прокажени.
	— Защо? — попита Ростов.
	— Тифус, драги. Който и да влезе — смърт. Само ние двамата с Макеев (той посочи фелдшера) се бъхтим тук. Тук досега пет души доктори като нас измряха. Щом постъпи някой новичък, след една седмичка е готов — каза с явно удоволствие докторът. — Викаха пруски доктори, но нашите съюзници не обичат тия неща.
	Ростов му обясни, че иска да види намиращия се тук хусарски майор Денисов.
	— Не знам, не ми е известно, драги. Помислете си само — аз съм самичък, а имам три болници, над четиристотин болни! Добре пак, че пруските дами-благотворителки ни пращат месечно по два фунта кафе и превръзки, иначе бихме били загубени. — Той се засмя. — Четиристотин, драги; и ми изпращат непрекъснато още новички. Нали има четиристотин? А? — обърна се той към фелдшера.
	Фелдшерът изглеждаше измъчен. Личеше, че с раздразнение чака разбъбрилият се доктор да си тръгне по-скоро.
	— Майор Денисов — повтори Ростов, — той беше ранен при Молитен.
	— Струва ми се, умря. А, Макеев? — равнодушно се обърна докторът към фелдшера.
	Но фелдшерът не потвърди думите на доктора.
	— Какъв е той — дълъг, червенокос ли? — попита докторът.
	Ростов описа външността на Денисов.
	— Имаше, имаше един такъв — като че радостно отвърна докторът, — той навярно умря; но аз ще проверя, имах списъци. У тебе ли са Макеев?
	— Списъците са у Макар Алексеич — рече фелдшерът. — Но заповядайте в офицерските стаи, там лично ще видите — обърна се той към Ростов.
	— Ех, по-добре да не ходите, драги — каза докторът, — да не би и вие да останете там! — Но Ростов се поклони за сбогом на доктора и помоли фелдшера да го заведе.
	— Хем да не се сърдите после на мене! — извика докторът долу, под стълбата.
	Ростов и фелдшерът влязоха в коридора. Болничната миризма беше толкова силна в тоя тъмен коридор, че Ростов си запуши носа и трябваше да се спре, за да събере сили и да върви по-нататък. Вдясно се отвори врата и оттам се измъкна на патерици слаб жълт човек, бос и само по долни дрехи. Опирайки се на горния праг, той гледаше минаващите с блеснали, завистливи очи. Ростов надникна през вратата и видя, че вътре болните и ранените лежат на пода върху слама и шинели.
	— Какво е това? — попита той.
	— Това са войнишките — отвърна фелдшерът. — Какво да се прави — добави той, сякаш се извиняваше.
	— Мога ли да вляза да погледам? — попита Ростов.
	— Че какво, ще гледате? — рече фелдшерът. Но тъкмо защото фелдшерът очевидно не искаше да го пусне там, Ростов влезе във войнишките стаи. Миризмата, която той вече бе свикнал да понася в коридора, тук беше още по-силна. Тая миризма беше тук малко променена: беше по-остра и се усещаше, че излиза тъкмо оттук.
	В дълга стая, силно осветена от слънцето през големите прозорци, на две редици, с глави към стените и оставили проход по средата, лежаха болни и ранени. Повечето от тях бяха в безсъзнание и не обърнаха внимание на влезлите. Всички, които бяха в съзнание, се понадигнаха или дигнаха слабите си жълти лица и всички с еднакво изражение на надежда за помощ, на укор и завист към чуждото здраве гледаха Ростов, без да откъснат очи. Ростов отиде сред стаята, надникна в съседните с разтворени врати стаи и видя от двете страни едно и също. Той се спря, като погледна мълчаливо наоколо си. Съвсем не беше очаквал да види това. Пред самия него, почти напреко на средния проход, на голия под лежеше болен, навярно казак, защото косата му бе подстригана по казашки. Казакът лежеше възнак, разперил грамадните си ръце и нозе. Лицето му беше тъмночервено, очите — съвсем обърнати, тъй че се виждаше само бялото им, и по босите му нозе и по ръцете му, още червени, жилите бяха опънати като въжета. Той чукна тила си о пода, каза нещо хрипливо и почна да повтаря тия думи. Ростов се вслуша какво казва и долови повтаряните от него думи. Тия думи бяха: „Да изпия — да пия — да изпия!“ Ростов погледна наоколо си, търсейки кой би могъл да настани на мястото му тоя болен и да му даде вода.
	— Кой гледа тук болните? — попита той фелдшера. В това време от съседната стая излезе един войник от обозните, болничен служител, и като удари крак, застана мирно пред Ростов.
	— Здраве желая, ваше високоблагородие! — извика тоя войник, като извъртя очи към Ростов, когото очевидно бе сметнал за болнично началство.
	— Прибери го, дай му вода — каза Ростов, сочейки му казака.
	— Слушам, ваше високоблагородие — рече с удоволствие войникът, като извъртя още по-усърдно очи и се изпъна, но не мръдна от мястото си.
	„Не, тук нищо не можеш стори“ — помисли Ростов, като наведе очи, и щеше вече да излиза, когато усети отдясно насочен към него многозначителен поглед и се обърна натам. Почти в ъгъла седеше върху шинел един стар войник с жълто като скелет сухо строго лице и небръсната посивяла брада и втренчено гледаше Ростов. От едната страна съседът на стария войник му шепнеше нещо, като сочеше Ростов. Ростов разбра; че старецът има намерение да го помоли за нещо. Той се приближи повече и видя, че само единият крак на стареца бе прегънат, а другият съвсем липсваше до над коляното. Другият съсед на стареца, легнал неподвижно с отметната глава доста далеч от него, беше един млад войник с восъчнобледо, чипо, още покрито с лунички лице и с обърнати под клепачите очи. Ростов погледна чипоносия войник и мраз полази по гърба му.
	— Но тоя изглежда, че… — обърна се той към фелдшера.
	— Колко се молихме, ваше благородие — каза старият войник с разтреперана долна челюст. — Още сутринта свърши. Нали уж сме хора, не кучета…
	— Сега ще изпратя, ще го дигнат, ще го дигнат — бързо рече фелдшерът. — Моля, ваше благородие.
	— Да вървим, да вървим — бързо рече Ростов и като наведе очи и се сви, мъчейки се да мине незабелязан между тия укорни и завистливи очи, устремени в него, излезе от стаята.



	XVIII

	Като преминаха коридора, фелдшерът въведе Ростов в офицерските помещения, състоящи се от три, с разтворени врати стаи. В тия стаи имаше кревати; ранените и болните офицери лежаха и седяха по тях. Някои, в болнични халати, се разхождаха из стаите. Първото лице, с което Ростов се срещна, беше един дребен, слаб човек без ръка, с нощна шапка и болничен халат, със захапана луличка, който се разхождаше в първата стая. Вглеждайки се в него, Ростов се мъчеше да си спомни де го е виждал.
	— Виж де е рекъл Бог да се видим — каза дребният човек. — Тушин, Тушин — помните ли, аз ви закарах до Шьонграбен? А на мен ми отрязаха едно парченце, ето… — рече той, като се усмихваше и сочеше празния ръкав на халата си. — Василий Дмитрич Денисов ли търсите? Съквартирант ми е! — каза той, когато разбра кого търсеше Ростов. — Тук, тук — и Тушин го поведе към втората стая, отдето се чуваше висок смях на няколко души.
	„Как могат те — не да се смеят, но да живеят тук?“ — помисли Ростов, като все още усещаше тоя мирис на труп, с, който бе изпълнен от войнишките болнични стаи, и все още виждаше около себе си тия завистливи погледи, които го придружаваха от двете страни, и лицето на оня млад войник с обърнати очи.
	Покрил глава със завивката, Денисов спеше на леглото, макар че минаваше единадесет часът сутринта.
	— А, Ростов? Здг’авей, здг’авей! — викна той със същия както в полка глас; но Ростов с тъга забеляза, че през тая привична разпуснатост и оживление някакво ново, лошо, затаено чувство прозираше в израза на лицето, в интонациите и в думите на Денисов.
	Раната му, въпреки незначителността си, все още не зарастваше, макар че бяха минали вече шест седмици, откак беше ранен. Лицето му имаше същата бледа подпухналост, каквато имаха всички болнични лица. Но не това смая Ростов; той бе смаян от факта, че на Денисов сякаш не му беше драго, че го вижда и му се усмихваше неестествено. Денисов не разпитваше нито за полка, нито за общия вървеж на работите. Когато Ростов разправяше за това, Денисов не слушаше.
	Ростов дори забеляза, че на Денисов му беше неприятно, когато му напомняха за полка и изобщо за оня, другия, свободния живот, който течеше извън болницата. Той като че се мъчеше да забрави оня предишен живот и се интересуваше само от своята разпра с интендантските чиновници. Когато Ростов го запита в какво положение е работата, той тутакси извади изпод възглавницата си някакво писмо от комисията и черновката на своя отговор. Когато зачете писмото си, той се оживи и особено обръщаше внимание на Ростов върху острите думички, които пишеше на враговете си. Болничните другари на Денисов, които бяха наобиколили Ростов — току-що дошъл от свободния свят човек, — щом Денисов зачете своето писмо, почнаха постепенно да се разотиват. Ростов разбра по лицата им, че всички тия господа бяха слушали вече неведнъж цялата тая история, която бе успяла да им омръзне. Само съседът му по легло, един дебел улан, седеше на кревата си, мрачно навъсен, пушейки лула, и дребничкият Тушин без ръка продължаваше да слуша, като поклащаше неодобрително глава. Посред четенето уланът прекъсна Денисов.
	— А според мене — рече той, обръщайки се към Ростов — трябва просто да моли царя за помилване. Сега, казват, ще има големи награди и сигурно ще му простят…
	— Аз да моля царя! — каза Денисов с глас, на който искаше да придаде предишната енергия и пламенност, но който звучеше с безполезна раздразнителност. — За какво? Ако бях разбойник, щях да моля за милост, а то — съдят ме, защото съм посочил кои са разбойниците. Нека ме съдят, не се боя от никого; служих честно на царя и на отечеството и не съм крал! И ще ме разжалват, и… Слушай, аз и така направо им пиша, ето какво пиша: „Ако бях крадец на държавни пари…“
	— Майсторски е написано, няма какво да се каже — рече Тушин. — Но не е там работата, Василий Дмитрич. — Той също се обърна към Ростов — трябва човек да се подчини, а пък Василий Дмитрич не иска. Та нали аудиторът ви каза, че работата ви е лоша.
	— Е, нека бъде лоша — каза Денисов.
	— Аудиторът ви написа молба — продължи Тушин, — трябва да я подпишете и ето на, да я изпратите с него. Той сигурно (той посочи Ростов) има и свои хора в щаба. По-добър случай не ще имате.
	— Но нали казах, че няма да стана подлец — прекъсна го Денисов и продължи да чете писмото си.
	Ростов не се реши да увещава Денисов; макар инстинктивно да чувствуваше, че посочваният от Тушин и от другите офицери път бе най-сигурният и макар че щеше да се смята щастлив, ако можеше да помогне на Денисов — той познаваше непреклонната воля на Денисов и искрената му пламенност.
	Когато Денисов свърши четенето на своите злъчни книжа, което продължи повече от час, Ростов не каза нищо и в най-тъжно настроение прекара останалата част от деня между наново събралите се болнични другари на Денисов, като им разказваше, каквото знаеше, и слушаше какво разправят другите. През цялата вечер Денисов мрачно мълча.
	Късно вечерта Ростов се приготви да си върви й попита Денисов няма ли да му поръча нещо.
	— Да, чакай — рече Денисов, изгледа офицерите и като извади изпод възглавницата книжата си, отиде до прозореца, дето беше мастилницата му, и седна да пише.
	— Вижда се, срещу г’ъжен не се г’ита — каза той, като се дръпна от прозореца и подаде на Ростов голям плик. Това беше молбата до царя, съчинена от аудитора, в която Денисов, без да споменава нищо за виновността на интендантския отдел, молеше само за помилване.
	— Пг’едай я, то се вижда… — Той не довърши и се усмихна с болезнено-фалшива усмивка.



	XIX

	След като се върна в полка и предаде на командира в какво положение се намира работата на Денисов, Ростов замина за Тилзит с писмото до царя.
	На 13 юни френският и руският император се събраха в Тилзит. Борис Друбецкой помоли важното лице, при което служеше, да го причислят към свитата, която беше определена за Тилзит.
	— Je voudrais voir le grand homme* — каза той говорейки за Наполеон, когото винаги досега както и всички наричаше Буонапарте.
	[* Бих искал да видя великия човек.]
	— Vous parlez de Buonaparte* — каза му усмихнат генералът.
	[* Говорите за Буонапарте ли?]
	Борис погледна въпросително своя генерал и веднага разбра, че това беше шеговито изпитание.
	— Mon prince, je parle de l’empereur Napoléon* — отвърна той. Генералът го потупа по рамото с усмивка.
	[* Княже, говоря за император Наполеон.]
	— Ти ще напреднеш много — каза му той и го взе със себе си.
	Борис беше между малцината в деня, когато императорите се срещнаха на Неман; той видя саловете с вензели, минаването на Наполеон, на отсрещния бряг пред френската гвардия, видя замисленото лице, на император Александър, когато седеше, мълком в една кръчма, на брега на Неман, очаквайки пристигането на Наполеон; видя как двамата императори, се качиха в лодките и, как Наполеон, който стигна по-скоро до сала, тръгна с бързи крачки напред, как, посрещайки Александър, му подаде ръка и как двамата се скриха в павилиона. Откак влезе във висшите сфери, Борис си създаде навик да наблюдава внимателно онова, което ставаше около него, и да го записва. През време на срещата в Тилзит той разпитваше за имената на хората, пристигнали с Наполеон, за мундирите, с които бяха облечени, и се вслушваше внимателно в думите, които казваха важните лица. Точно когато императорите влязоха в павилиона, той погледна часовника си и не забрави да го погледне пак, когато Александър излезе от павилиона. Срещата продължи час и петдесет и три минути; така го и записа тая вечер между другите факти, които — според него — имаха историческо значение. Тъй като свитата на императора беше съвсем малка, за човек, който скъпеше служебния си успех, много важно нещо беше да се намира в Тилзит през времето на срещата на императорите и като се намери в Тилзит, Борис почувствува, че отсега нататък положението му съвсем се затвърди. Него не само го познаваха, но го помнеха и свикнаха с него. Два пъти той изпълняваше поръчения до самия цар, тъй че царят го познаваше лично и всичките царски приближени вече не само не страняха както по-рано от него, смятайки го за ново лице, но биха се учудили, ако го нямаше.
	Борис живееше заедно с друг адютант, полския граф Жилински. Жилински, възпитан в Париж поляк, беше богат, страстно обичаше французите и почти всеки ден през пребиваването им в Тилзит у Жилински и Борис се събираха на обеди и закуски френските офицери от гвардията и от главния френски щаб.
	На 24 юни вечерта граф Жилински, съквартирантът на Борис, даде вечеря на своите познати французи. На тая вечеря имаше почетен гост — един адютант на Наполеон, неколцина офицери от френската гвардия и едно младо момче от старо аристократическо френско семейство, паж на Наполеон. Същата вечер Ростов, използувайки тъмнината, за да не го познаят, в цивилно облекло пристигна в Тилзит и влезе в квартирата на Жилински и на Борис.
	В Ростов, както и в цялата армия, от която той бе пристигнал, още съвсем не бе настъпил оня обрат относно Наполеон и французите, превърнали се от врагове в приятели, който бе станал в главната квартира и в Борис. В армията все още продължаваха да изпитват предишното смесено чувство на злоба, презрение и страх към Бонапарт и французите. Дори неотдавна, разговаряйки с един казашки платовски офицер, Ростов спореше за това, че ако биха пленили Наполеон, биха се отнесли с него не като с император, а като с престъпник. Дори неотдавна, когато срещна по пътя един френски ранен полковник. Ростов се разгорещи, доказвайки му, че не може да се сключи мир между законния цар и престъпника — Бонапарт. Затова Ростов бе странно поразен, когато видя в жилището на Борис френски офицери в същите мундири, на които бе свикнал да гледа съвсем иначе от фланкьорската верига. Щом съгледа надничащия от вратата френски офицер, изведнъж го обзе чувството на войнственост, на враждебност, което изпитваше винаги щом видеше неприятел. Той се спря на прага и запита на руски тук ли живее Друбецкой. Като чу чужд глас в антрето, Борис излезе да го посрещне. Когато позна Ростов, лицето му в първия миг изрази раздразнение.
	Въпреки това той се приближи, усмихвайки се, към него.
	— Ах, ти ли си, много ми е драго, много ми е драго, че те виждам — каза той. Но Ростов съзря неговото първо проявление.
	— Изглежда, че съм дошъл не навреме — рече той, — не бих дошъл, но имам една работа — каза той студено…
	— Не, аз само се учудвам как си пристигнал от полка. Dans un moment, je suis à vous* — отговори той на някого, който го викаше.
	[* Ей сега съм на вашите услуги.]
	— Виждам, че съм дошъл не навреме — повтори Ростов.
	Изразът на раздразнение бе изчезнал вече от лицето на Борис; личеше, не бе обмислил и решил какво да прави и с особено спокойствие го хвана за двете ръце и го заведе в съседната стая. Очите на Борис, които гледаха Ростов спокойно и твърдо, бяха сякаш застлани с нещо, сякаш някаква преграда — сините очила на светското държане бяха сложени на тях. Тъй се стори на Ростов.
	— Ах, стига, моля ти се, може ли ти да си дошъл не навреме — каза Борис. Борис го заведе в стаята, дето бе сложена вечерята, запозна го с гостите, като каза името му и обясни, че той не е цивилен, но хусарски офицер, стар негов приятел. — Граф Жилински, le comte N.N., le capitaine S.S.* — именуваше той гостите. Ростов гледаше намръщено французите, покланяше се неохотно и мълчеше.
	[* Граф Н.Н., капитан С.С.]
	Личеше, че Жилински не се зарадва от това ново руско лице в техния кръг и не каза нищо на Ростов. Борис като че не забелязваше причиненото от новодошлия стеснение и със същото приятно спокойствие и замрежен поглед, с които посрещна Ростов, се мъчеше да съживи разговора. Един от французите се обърна с обикновената френска учтивост към упорито мълчащия Ростов и му каза, че той навярно е пристигнал в Тилзит, за да види императора.
	— Не, имам работа — отговори накъсо Ростов.
	Настроението на Ростов се развали веднага щом забеляза неудоволствието по лицето на Борис и както става винаги с хора, чието настроение е лошо, нему се струваше, че всички го гледат накриво и че пречи на всички. И наистина той пречеше на всички и самичък оставаше извън завързалия се наново общ разговор. „И защо седи тук?“ — казваха погледите, отправени от гостите към него. Той стана и се приближи до Борис.
	— Аз те притеснявам — каза му тихо той, — ела да поговорим по работа и ще си отида.
	— Не, никак — рече Борис. — А ако си уморен, да отидем в моята стая и легни да си починеш.
	— Наистина…
	Влязоха в малката стаичка, дето спеше Борис. Без да седне, Ростов веднага с раздразнение — сякаш Борис беше виновен за нещо пред него — почна да му разправя историята на Денисов, като го попита иска ли и може ли да помоли царя за Денисов чрез своя генерал и пак чрез генерала да предаде писмото до царя. Когато останаха насаме, Ростов за пръв път се увери, че му беше стеснително да гледа Борис в очите. Борис, кръстосал крак върху крак и като поглаждаше с лявата си ръка тънките пръсти на дясната, слушаше Ростов тъй, както генерал слуша доклад от подчинен, ту поглеждайки встрани, ту със същата замреженост на погледа гледайки Ростов право в очите. При всяко негово поглеждане на Ростов му ставаше неудобно и той навеждаше очи.
	— Чух такова нещо и знам, че в подобни случаи царят е много строг. Мисля, че не бива да стига до негово величество. Според мене по-добре ще е да се помоли направо корпусният командир… Но изобщо мисля, че…
	— Значи, не искаш да направиш нищо, тъй си кажи! — почти викна Ростов, без да гледа Борис в очите.
	Борис се усмихна:
	— Напротив, ще направя, каквото мога, само че мисля…
	В това време се чу гласът на Жилински, който викаше Борис.
	— Хайде, върви, върви — каза Ростов и след като се отказа от вечерята и остана сам в малката стаичка, дълго се разхожда там напред-назад и слушаше веселите френски разговори в съседната стая.



	XX

	Ростов пристигна в Тилзит в ден, най-малко удобен за ходатайство в полза на Денисов. Той лично не можеше да отиде при дежурния генерал, тъй като беше във фрак и бе пристигнал в Тилзит без разрешение на началството си, а Борис, дори и да искаше, не можеше да стори това на следния ден от пристигането на Ростов. В тоя ден, 27 юни, бяха подписани първите условия на мира. Императорите си размениха ордени: Александър получи „Почетният легион“, а Наполеон — „Андрей“ първа степен, и през тоя ден бе даден обяд на Преображенския батальон от един батальон на френската гвардия. Императорите трябваше да присъствуват на тоя банкет.
	На Ростов му беше толкова неловко и неприятно с Борис, че след вечерята, когато Борис намина при него, той се престори, че спи и на другия ден излезе от къщи рано сутринта, като се постара да не се види с него. Във фрак и кръгла шапка, Николай скита из града, разглеждайки французите и мундирите им, разглеждайки улиците и къщите, дето живееха руският и френският император. На площада той видя, че нареждаха маси и правеха приготовления за обяда, по улиците видя преметнати драперии от руски и френски знамена и грамадни вензели A. и N. По прозорците на къщите също имаше знамена и вензели.
	„Борис не иска да ми помогне, а и аз не искам да се обръщам към него. Това е решено — мислеше Николай, — между нас всичко е свършено вече, но аз няма да замина оттук, ако не сторя за Денисов всичко, каквото мога, и най-важното, ако не предам писмото на царя. На царя?! Той е тук!“ — помисли Ростов, като отново, без да ще се приближи до къщата, заемана от Александър.
	Пред тая къща имаше яздитни коне и се събираше свитата: явно бе, че тя се приготвяше за излизането на царя.
	„Всеки миг мога да го видя — помисли Ростов. — Да бих могъл сам да му предам това писмо и да му кажа всичко… нима биха ме арестували заради фрака? Не може да бъде! Той би разбрал на чия страна е справедливостта. Той всичко разбира, всичко знае. Та кой може да бъде по-справедлив и по-великодушен от него? Е, дори и да ме арестуват, че съм дошъл тук, какво страшно има? — помисли той, като гледаше офицера, който влизаше в заетата от царя къща. — На, ето че влизат! Е, всичко е глупости! Ще отида и сам ще предам на царя писмото: толкова по-зле ще бъде за Друбецкой, който ме докара до това.“ И изведнъж с решителност, която той самият не очакваше от себе си, като опипа в джоба си писмото, Ростов тръгна направо към къщата, заемана от царя.
	„Не, сега вече не ще изпусна случая, както след Аустерлиц — мислеше той, като всяка секунда чакаше да срещне царя и при тая мисъл чувствуваше прилив на кръв към сърцето си. — Ще падна в нозете му и ще го моля. Той ще ме дигне, ще ме изслуша и свръх всичко ще ми благодари.“ „Щастлив съм, когато мога да сторя добро, а да поправя някоя несправедливост; — това е най-голямото щастие“ — въобразяваше си Ростов думите, които ще му каже царят. И той тръгна покрай събраните хора, които го гледаха любопитно, по входната площадка на заетата от царя къща.
	От входната площадка право нагоре водеше широка стълба; вдясно се виждаше затворена врата. Долу под стълбата имане врата за долния етаж.
	— Кого търсите? — попита го някой.
	— Да предам едно писмо, молба до негово величество — каза Николай с трепет в гласа.
	— Молба — заповядайте, ей там при дежурния (посочиха му една врата по-долу). Само че няма да я приемат.
	Щом чу тоя равнодушен глас, Ростов се уплаши от онова, което правеше; мисълта да срещне всеки миг царя беше тъй съблазнителна и затова тъй страшна за него, че той беше готов да избяга, но камерфуриерът, който го посрещна, му отвори вратата за дежурната и Ростов влезе там.
	Един среден на ръст пълен човек, около тридесетгодишен, с бели панталони, с високи ботуши и само по батистена, очевидно току-що облечена риза, бе застанал в тая стая; камердинерът му закопчаваше отзад извезаните с коприна чудесни нови презрамки, които Ростов, кой знае защо, забеляза. Тоя човек разговаряше с някого от друга стая.
	— Bien faite et la beauté du diable* — каза тоя човек, но като видя Ростов, спря да говори и се навъси.
	[* Хубава снага и дяволски красива.]
	— Какво обичате? Молба ли?…
	— Qu’est-ce que c’est?* — попита някой от другата стая.
	[* Какво има?]
	— Encore un pétitionnaire* — отговори човекът с презрамките.
	[* Още един просител.]
	— Кажете му — после. Сега той ще излезе, трябва да вървим.
	— После, после, утре. Късно е…
	Ростов се обърна и щеше да излезе, но човекът, с презрамките го спря.
	— От страна на кого идете? Кой сте?
	— От майор Денисов — отговори Ростов.
	— Вие кой сте? Офицер ли?
	— Поручик, граф Ростов.
	— Каква смелост! Дайте я по канален ред. А вие си вървете, вървете… — И той почна да облича подадения му от камердинера мундир.
	Ростов излезе отново в пруста и забеляза, че на входната площадка имаше вече много офицери и генерали в пълна парадна униформа, край които трябваше да мине.
	Проклинайки смелостта си и като замираше от мисълта, че всеки миг може да срещне царя и да бъде пред него опозорен и изпратен под арест, като разбираше цялото неприличие на постъпката си и се разкайваше за нея, Ростов, навел очи, започна да се измъква от къщата, заобиколена от множеството на бляскавата свита, ала нечий познат глас го извика и нечия ръка го спря.
	— Вие, драги, какво правите тук във фрак? — попита с басов глас тоя човек.
	Беше кавалерийският генерал, предишният началник на дивизията, в която служеше Ростов, заслужил през тая кампания особеното благоволение на царя.
	Ростов уплашено почна да се оправдава, но като видя добродушно-шеговитото лице на генерала, дръпна се встрани и с развълнуван глас му разказа цялата работа, молейки го да се застъпи за Денисов, когото генералът познаваше. Генералът изслуша Ростов и поклати сериозно глава.
	— Съжалявам, съжалявам тоя храбрец! Дай писмото.
	Ростов едва успя да му даде писмото и да му разкаже цялата история с Денисов и по стъпалата затропаха бързи стъпки с шпори и генералът, отдръпвайки се от него, се приближи до входната площадка. Господата от свитата на царя изтичаха от стълбата и отидоха при конете. Берейторът Ене, същият, който беше в Аустерлиц, заведе коня на царя и по стълбата се чу лекото поскърцване на стъпки, които Ростов тутакси позна. Забравяйки опасността, че ще го познаят, Ростов заедно с неколцина любопитни жители се приближи чак до входната площадка и отново, след две години, видя същите обожавани от него черти, същото лице, същия поглед, същия вървеж, същото съчетание на величие и кротост… И чувството на възторг и обич към царя възкръсна в душата на Ростов с предишната сила. В преображенски мундир, с бели панталони от кожа на лос* и високи ботуши, със звезда, която Ростов не познаваше (това беше Légion d’honneur**), царят излезе на входната площадка с шапка под мишницата, слагайки ръкавиците си. Той се спря, като огледа наоколо си, озарявайки всичко около себе си със своя поглед. Каза по няколко думи на неколцина от генералите. Той позна също така предишния началник на дивизията на Ростов, усмихна му се и го повика при себе си.
	[* Едро животно от рода на елените. — Б.пр.]
	[** Звездата на „Почетния легион“.]
	Цялата свита направи път и Ростов видя, че генералът доста дълго разговаря с царя.
	Царят му каза няколко думи и направи една крачка, за да се приближи до коня. Отново множеството от свитата и множеството от улиците, сред което беше Ростов, се приближи към царя. Царят спря при коня, хвана се с ръка за седлото и като се обърна към кавалерийския генерал, каза високо, очевидно с желание всички да го чуят.
	— Не мога, генерале, не мога, защото законът е по-силен от мене — каза царят и пъхна крак в стремето. Генералът почтително наведе глава, царят възседна коня и подкара галоп из улицата. Замаян от възторг, Ростов затича заедно с тълпата след него.



	XXI

	На площада, дето отиде царят, бяха застанали лице с лице — вдясно един батальон преображенци, вляво един батальон френска гвардия с мечи калпаци.
	Тъкмо когато царят приближаваше до единия фланг на батальоните, взели за почест, към другия фланг препускаше друго множество конници и пред тях Ростов позна Наполеон. Това не можеше да бъде никой друг. Той караше галоп, с малка шапка, с андреевска лента през рамо и в разкопчан над бялата жилетка син мундир, на необикновено породист арабски сив кон, върху малиновочервена, извезана със злато покривка на седлото. Когато се приближи до Александър, той подигна шапката си и при това движение кавалерийското око на Ростов не можа да не забележи, че Наполеон седеше лошо и несигурно на коня. Батальоните почнаха да викат: „Ура!“ и: „Vive l’Empereur!“* Наполеон каза нещо на Александър. Двамата императори слязоха от конете и се хванаха за ръце. По лицето на Наполеон се виждаше неприятно-престорена усмивка. Александър с любезно изражение му говореше нещо.
	[* Да живее императорът!]
	Ростов, без да откъсва очи, въпреки тропота от конете на френските жандарми, които напираха, за да сдържат тълпата, следеше всяко движение на император Александър и на Бонапарт. Той бе смаян като от нещо неочаквано, че Александър се държеше с Бонапарт като с равен и че Бонапарт съвсем свободно, сякаш тая близост на царя му беше естествена и привична, се държеше с руския цар като с равен.
	Александър и Наполеон с дълга опашка от свита се приближиха до десния фланг на Преображенския батальон точно срещу множеството, което бе застанало тук. Множеството неочаквано се намери толкова близо до императорите, че Ростов, който беше в предните му редици, се уплаши да не го познаят.
	— Sire, je vous demande la permission de donner la Légion d’honneur au plus brave de vos soldats* — каза резкият, точен глас, който изговаряше всяка буква.
	[* Моля ваше величество да ми позволи да наградя с ордена на „Почетния легион“ най-храбрия от вашите войници.]
	Това каза ниският на ръст Бонапарт, гледайки отдолу нагоре в очите на Александър. Александър слушаше внимателно онова, което му казваше той, и наклонил глава, усмихваше се любезно.
	— A celui qui s’est la plus vaillament conduit dans cette dernière guerre* — добави Наполеон, като натъртваше всяка сричка със спокойствие и сигурност, които се сториха на Ростов възмутителни, и оглеждаше редиците на руските войници — изпънати, все още застанали за почест и загледани неподвижно в лицето на своя император.
	[* Оня, който е бил най-храбрият през тая война.]
	— Votre majesté me permettra-t-elle de demander l’avis du colonel?* — каза Александър и с няколко бързи крачки отиде при княз Козловски, командира на батальона. През това време Бонапарт почна да сваля от бялата си малка ръка ръкавицата и като я скъса, хвърли я. Адютантът, който беше отзад, бързо се втурна напред и я вдигна.
	[* Позволете ми, ваше величество, да попитам какво е мнението на полковника.]
	— На кого да се даде? — невисоко попита на руски император Александър Козловски.
	— На когото заповядате, ваше величество.
	Царят недоволно се понамръщи, погледна наоколо си и рече:
	— Но нали трябва да му отговоря.
	Козловски изгледа решително редиците и тоя поглед обхвана и Ростов.
	„Дали не на мене?“ — помисли Ростов.
	— Лазарев! — изкомандува намръщен полковникът; и първият по ръст войник, Лазарев, живо излезе напред.
	— Къде? Тук стой! — зашепнаха на Лазарев, който не знаеше накъде да върви. Лазарев се спря, погледна уплашено отстрана полковника и лицето му трепна, както става с войниците, когато ги извикат пред строя.
	Наполеон едва-едва извърна глава и протегна назад малката си пълничка ръка, като че искаше да вземе нещо. Хората от свитата му, разбрали още в същия миг за какво се отнася, се разтичаха, зашепнаха, предавайки си един на друг нещо, и същият паж, когото Ростов вчера бе видял у Борис, изтича напред и като се наведе почтително над протегнатата ръка и не я накара да чака ни една секунда, сложи в нея един орден на червена лента. Без да гледа, Наполеон го стисна с два пръста. Орденът се намери между тях. Като се приближи до Лазарев, който, въртейки очи, гледаше все така упорито само своя цар, Наполеон извърна очи към Александър, за да покаже с това, че всичко, каквото правеше сега, правеше го за своя съюзник. Малката бяла ръка с ордена досегна копчето на войника Лазарев. Сякаш Наполеон знаеше, че за да бъде тоя войник щастлив, награден и отличен завинаги и от всички в света, потребно бе само неговата, Наполеоновата ръка да го удостои с досягането до гърдите му. Наполеон само допря кръста до гърдите на Лазарев и като пусна ръка, обърна се към Александър, сякаш знаеше, че кръстът трябва да се залепи на гърдите на Лазарев. Кръстът наистина се залепи, защото услужливи руски и френски ръце мигновено хванаха кръста и го закачиха на мундира. Лазарев погледна мрачно дребния човек с бели ръце, който му направи нещо, и като продължи да стои неподвижно за почест, отново почна да гледа право в очите на Александър, сякаш питаше Александър: още ли трябва да стои, или ще му заповядат сега да измарширува, или пък може би да направи още нещо? Но не му заповядаха нищо и той стоя доста дълго в това неподвижно положение.
	Императорите яхнаха конете и си отидоха. Преображенци разбъркаха редиците, смесиха се с френските гвардейци и седнаха до приготвените за тях маси.
	Лазарев седеше на почетно място; прегръщаха го, поздравяваха го, руски и френски офицери му стискаха ръцете. Тълпи офицери и народ се приближаваха само за да видят Лазарев. Над масите по площада висеше глъчка от руско-френски приказки и от високи смехове. Двама офицери със зачервени лица, весели и щастливи, минаха край Ростов.
	— Ама каква гощавка, драги! Всичко сервирано на сребро — каза единият. — Видя ли Лазарев?
	— Видях го.
	— Казват, че утре преображенците ще ги угощават.
	— Ама какъв късмет има Лазарев! Хиляда и двеста франка пожизнена пенсия.
	— Гледай какъв калпак! — извика един преображенец, като си наложи рунтавия калпак на един французин.
	— Чудно хубав, прелест!
	— Чу ли какъв е отговорът на паролата? — каза един гвардейски офицер на друг. — Завчера беше Napoléon, France, bravoure*1, вчера — Alexandre, Russie, grandeur*2: един ден нашият цар дава отговора, следния — Наполеон. Утре царят ще изпрати „Георгиевския кръст“ на най-храбрия френски гвардеец. Няма как! Трябва да отговори със същото.
	[*1 Наполеон, франция, храброст.]
	[*2 Александър, Русия, величие.]
	Борис с другаря си Жилински също дойдоха да видят банкета на преображенците. Връщайки се, Борис забеляза Ростов, който бе застанал до ъгъла на къщата.
	— Ростов! Здравей; не сме се виждали — рече той и не можа да се сдържи да не го запита какво му се е случило: толкова странно-мрачно и разстроено беше лицето на Ростов.
	— Нищо, нищо — отговори Ростов.
	— Ще се отбиеш ли?
	— Да, ще се отбия.
	Ростов дълго стоя на ъгъла, гледайки отдалеч пируващите. В ума му се извършваше мъчителна работа, която той съвсем не можеше да изкара докрай. В душата му се надигаха страшни съмнения. Ту си спомняше Денисов с неговото променено изражение, с неговата покорност и цялата болница с тия откъснати ръце и нозе, с тая мръсотия и болести. Струваше му се, че толкова живо усеща сега тая болнична миризма на труп, та погледна наоколо си, за да разбере отде може да иде тая миризма. Ту си спомняше тоя самодоволен Бонапарте с неговата бяла ръчичка, който беше сега император, когото император Александър обича и уважава. Но за какво са тогава откъснатите ръце, нозе и убитите хора? Ту си спомняше наградения Лазарев и Денисов, наказан и непростен. Той се хващаше в такива странни мисли, че се плашеше от тях.
	Миризмата от яденето на преображенците и гладът го изтръгнаха от това състояние: трябваше, преди да замине, да хапне нещо. Той отиде в хотела, който бе видял сутринта. В хотела намери толкова много цивилни хора и офицери, пристигнали като него в цивилни дрехи, че едва можа да получи обяд. Двама офицери от същата дивизия, към която се числеше и той, се присъединиха към него. Естествено заговориха за мира. Офицерите, другари на Ростов, както и по-голямата част от армията бяха недоволни от сключения след Фридланд мир. Казваха, че ако бяха се държали още малко, Наполеон щеше да загуби войната, че войските му нямали вече нито сухари, нито куршуми. Николай ядеше мълчаливо и повече пиеше. Той изпи сам две бутилки вино. Кипналата в него душевна работа, която не намираше изход, все така го измъчваше. Той се страхуваше да се отдаде на мислите си — но не можеше да се отърве от тях. Неочаквано, когато един от офицерите каза, че е оскърбително да гледа французите, Ростов почна да крещи разпалено, което не се оправдаваше от нищо — и затова много учуди офицерите.
	— Как можете да съдите вие кое би било по-добре! — кресна той и лицето му внезапно се наля с кръв. — Как можете да съдите за постъпките на царя, какво право имаме да разсъждаваме?! Ние не можем да разберем нито целта, нито постъпките на царя!
	— Ами че аз не казах ни дума за царя — оправдаваше се офицерът, който не можеше да си обясни избухливостта на Ростов с нищо друго, освен че е пиян.
	Но Ростов не го слушаше.
	— Ние не сме дипломатически чиновници, а сме войници и нищо повече — продължи той. — Заповядат ли ни да умрем — ще умрем. А ако наказват, значи — виновен си; не е наша работа да съдим. Щом на негово величество е било угодно да признае Бонапарте за император и да сключи съюз с него — значи, тъй трябва. А ако започнем да съдим за всичко и да разсъждаваме, нищо свято няма да остане. Тогава ще кажем, че и бог няма, че нищо няма — удряйки по масата, викаше Николай съвсем неуместно според събеседниците му, но твърде последователно според вървежа на неговите мисли.
	— Нашата работа е да изпълняваме дълга си, да сечем и да не мислим. Това е всичко — заключи той.
	— И да пием — рече един от офицерите, който не искаше да се скарва.
	— Да, и да пием — подзе Николай. — Хей, още една бутилка! — викна той.





	Част трета

	I

	В 1808 година император Александър ходи в Ерфурт за нова среща с император Наполеон и във висшето петербургско общество много се разправяше за величието на тая тържествена среща.
	В 1809 година близостта на двамата властелини на мира, както наричаха Наполеон и Александър, стигна дотам, че когато Наполеон през тая година обяви война на Австрия, един руски корпус мина границата да съдействува на предишния си враг Бонапарт против предишния си съюзник, австрийския император; дотам, че във висшето общество се говореше за възможен брак на Наполеон с една от сестрите на император Александър. Но освен външнополитическите съображения вниманието на руското общество в това време беше насочено с особена живост към вътрешните преобразования, които бяха прокарвани тогава във всичките области на държавното управление.
	Ала животът през това време, истинският живот на хората с техните съществени интереси за здравето, за болестите, за труда и отдиха, с техните интереси на мисълта, на науката, поезията, музиката, любовта, приятелството, омразата и страстите си течеше както винаги, независимо и извън политическата близост или вражда с Наполеон Бонапарте и извън всичките възможни преобразования.
	Княз Андрей проживя неотлъчно две години на село. Всички начинания, които Пиер бе замислил в именията си и не докара до никакъв резултат, тъй като сменяше непрестанно една работа с друга, всички тия начинания бяха изпълнени от княз Андрей, без да разправя комуто и да било за тях и без особен труд.
	Той имаше в най-висока степен онази липсваща на Пиер практическа упоритост, която без размах и усилия от негова страна даваше движение на работата.
	Едно негово имение с триста души селяни беше записано като свободни земеделци (това бе един от първите примери в Русия), а в другите — ангарията беше заменена с оброк. В Богучарово на негова сметка беше доведена учена акушерка, за да помага на родилките, а свещеникът срещу заплата учеше на четмо и писмо селските деца и децата на слугите.
	Половината от времето си княз Андрей прекарваше в Ли`сие Гори с баща си и със сина си, който беше още с бавачки; другата половина от времето — в богучаровската обител, както баща му наричаше неговото село. Макар да бе казал на Пиер, че е равнодушен към всички външни събития в света, той ги следеше усърдно, получаваше много книги и за свое учудване, когато при него или при баща му пристигаха хора, току-що излезли от Петербург, от водовъртежа на живота, забелязваше, че тия хора, колкото се отнася до познаването на всичко, което ставаше във външната и вътрешната политика, бяха много по-назад от него, живеещия неотлъчно на село.
	Освен занимаването с именията си, освен общото си занимание с четене на най-разнообразни книги княз Андрей се занимаваше през това време с критически разбор на последните наши две несполучливи кампании и със съставяне на проект за изменение на нашите военни устави и постановления.
	През пролетта на 1809 година княз Андрей замина за рязанските имения на сина си, чийто настойник беше той.
	Постоплян от пролетното слънце, той седеше в каляската, поглеждайки първата трева, първите листа на брезите и първите кълба бели пролетни облаци, разтичали се по ярката синева на небето. Той не мислеше за нищо, а весело и безсмислено гледаше встрани.
	Минаха мястото на сала, дето преди година беше приказвал с Пиер. Минаха през едно мръсно село, край хармани, край покълнали зимни посеви, по надолнище с останал сняг до моста, по нагорнище с подровена глина, край ивици от стърнища и раззеленили се тук-там храсталаци и навлязоха в брезова гора от двете страни на пътя. В гората беше почти горещо, не се усещаше вятър. Брезите, покрити цели със зелени лепкави листа, не помръдваха, а изпод миналогодишните листа, подигайки ги, се подаваше, зеленееща се, първата трева и морави цветчета. Пръснатите тук-там из брезовата гора дребни ели със своята груба вечна зеленина напомняха неприятно за зимата. Когато влязоха в гората, конете почнаха да пръхтят и по-ясно пролича, че се потяха.
	Лакеят Пьотр каза нещо на кочияша и кочияшът отговори утвърдително. Но личеше, че на Пьотр не му стигаше споделянето с кочияша: той се извърна от капрата към господаря.
	— Ваше сиятелство, колко е леко! — каза той почтително усмихнат.
	— Какво?
	— Леко, ваше сиятелство.
	„Какво казва той? — помисли княз Андрей. — Да, сигурно за пролетта — помисли той, като погледна встрани. — Наистина всичко вече е зелено… колко бързо! И брезата, и смрадликата, и елшата вече почва… А на дъба не се забелязва. Да, ето го дъба.“
	Край пътя се издигаше дъб. Навярно десетократно по-стар от брезите, от които се състоеше гората, той беше десет пъти по-дебел и два пъти по-висок от всяка бреза. Беше грамаден дъб, който само двама души можеха да обхванат, с отдавна, както се виждаше, изпокършени клони и изпочупена кора, със зарасли стари струпеи. Със своите грамадни тромави, несиметрично разперени възлести ръце и пръсти той се възправяше като стар, навъсен и презрителен изрод между усмихващите се брези. Само той единствен не искаше да се подчини на пролетното очарование и не искаше да види нито пролетта, нито слънцето.
	„Пролет и любов, и щастие! — сякаш казваше тоя дъб. — Как не ви омръзва все същата глупава и безсмислена измама. Все едно и също и все измама! Няма ни пролет, ни слънце, ни щастие. Ето, вижте, задушени мъртви елши, винаги еднакви, ето и аз, разперил очупените си, изподрани пръсти, отдето и да са покарали — от гърба, от страните. Както са покарали — така и стоя и не вярвам на вашите надежди и измами.“
	Минавайки през гората, княз Андрей няколко пъти се обърна да изгледа тоя дъб, сякаш очакваше нещо от него. Цветя и трева имаше и под дъба, но той все тъй намръщен, неподвижно, уродливо и упорито се възправяше посред тях.
	„Да, той е прав, хиляди пъти е прав тоя дъб — мислеше княз Андрей, — нека другите, младите, се поддават отново на тая измама, ние познаваме живота — нашият живот е свършен!“ Цяла нова редица мисли — безнадеждни, но тъжно-приятни във връзка с тоя дъб, изникна в душата на княз Андрей. През това пътуване той сякаш наново премисли целия си живот и стигна до по-раншното, успокоително и безнадеждно заключение, че не му трябва да почва нищо, че трябва да доживява живота си, без да върши зло, без да се тревожи и без да желае нищо.



	II

	По настойническите работи на рязанското имение княз Андрей трябваше да се срещне с околийския предводител. Предводителят беше граф Иля Андреевич Ростов и в средата на май княз Андрей тръгна да отиде при него.
	Беше вече горещият период на пролетта. Гората цяла се бе облякла вече, имаше прах и беше толкова горещо, че когато човек минаваше край вода, искаше му се да се окъпе.
	Невесел и угрижен от мислите си по различните си работи, за които трябваше да пита предводителя, княз Андрей се приближаваше по градинската алея към отрадненската къща на Ростови. Вдясно, зад дървесата, той чу весели женски викове и видя тичаща група девойки, които пресичаха пътя на каляската. Пред всички други, най-близо, притича към каляската чернокоса, много тъничка, странно тъничка черноока девойка в жълта басмена рокля, забрадена с бяла носна кърпа, изпод която се подаваха кичури разчорлени коси. Девойката викаше нещо, но като видя чужд човек, без да го погледне, припна разсмяна назад.
	Кой знае защо, на княз Андрей изведнъж му стана тъжно. Денят беше толкова хубав, слънцето бе толкова ярко, наоколо — всичко тъй весело; а тая тъничка и хубавичка девойка не знаеше и не искаше да знае за неговото съществуване и беше доволна и щастлива от някакъв свой отделен — сигурно глупав, — но весел и щастлив живот. „На какво толкова се радва? За какво ли мисли? Не за военния устав, не за уреждане положението на рязанските оброчни селяни*. За какво мисли тя? И от какво е щастлива?“ — неволно и с любопитство се питаше княз Андрей.
	[* Крепостни селяни, които плащали на помешчика „оброк“ — налог в пари или в продукти, вместо да работят ангария.]
	В 1809 година граф Иля Андреич живееше в Отрадное все тъй, както и по-рано, тоест приемайки в къщата си почти цялата губерния, с ходене на лов, с театри, обеди и музиканти. Както на всеки нов гост той се зарадва на княз Андрей и почти насила го остави да нощува.
	През отегчителния ден, в който княз Андрей беше занимаван от по-старите домакини и от най-почетните гости, с които по случай наближаващия имен ден беше пълна къщата на стария граф, Болконски, на няколко пъти поглеждайки Наташа, която се смееше на нещо си и се веселеше сред другата, младата половина на компанията, непрестанно се питаше: „За какво мисли тя? На какво толкоз се радва?“
	Вечерта, останал сам на ново място, той дълго не можа да заспи. Чете, след това угаси свещта и пак я запали. В стаята със затворени отвътре капаци беше горещо. Яд го беше и на тоя глупав старец (тъй наричаше той Ростов), който го бе задържал, уверявайки го, че необходимите книжа са в града и не са още донесени, и на себе си, че е останал.
	Княз Андрей стана и се приближи до прозореца, за да го разтвори. Щом разтвори капаците, лунната светлина, която сякаш бе дебнала до прозореца и отдавна чакала това, нахлу в стаята. Той отвори прозореца. Нощта беше хладна и неподвижно светла. Току пред прозореца имаше редица окастрени дървеса, черни от едната и сребристо осветени от другата страна. Под дървесата имаше някаква сочна, мокра, кичеста растителност, тук-там със сребристи листа и стъбла. По-нататък, зад черните дървета, имаше някакъв блеснал от роса покрив, по-вдясно голямо кичесто дърво с яркобял ствол и клони и над него почти пълна луна на светлото, почти беззвездно пролетно небе. Княз Андрей се облакъти на прозореца и очите му спряха на това небе.
	Стаята на княз Андрей беше на средния етаж; в стаите над него също имаше хора и те също не спяха. Той чу отгоре женски гласове.
	— Още веднъж само — рече женски глас, който княз Андрей веднага позна.
	— Но кога ще спиш? — отговори друг глас.
	— Няма, не мога да спя, какво да правя! Хайде, за последен път…
	Двата женски гласа запяха някаква музикална фраза, която беше краят на нещо.
	— Ах, каква прелест! Е, сега да спим и край.
	— Ти спи, аз не мога — отговори първият глас, който се бе приближил до прозореца. Личеше, че тя съвсем се бе подала навън, защото се чуваше шумоленето на роклята й и дори дишането. Всичко бе затихнало и вкаменено, както луната и нейната светлина и сенки. И княз Андрей се боеше да помръдне, за да не издаде своето неволно присъствие.
	— Соня! Соня! — чу се пак първият глас. — Но как може да се спи! Я погледни каква прелест! Ах, каква прелест! Но събуди се де, Соня — каза тя почти със сълзи в гласа. — Ами че такава прелестна нощ никога, никога не е имало.
	Соня неохотно отговори нещо.
	— Не, погледни каква луна!… Ах, каква прелест! Ела тука. Душичко, гълъбче, ела тука. Е, виждаш ли? Да клекна така, ей така на, да прегърна нозе под коленете си — силно, колкото може по-силно — човек трябва да се стегне — и бих хвръкнала. Ей така!
	— Стига, ще паднеш.
	Чу се боричкане и недоволният глас на Соня:
	— Минава вече един часът.
	— Ах, ти всичко ми разваляш. Хайде, върви си, върви.
	Пак всичко се смълча, но княз Андрей знаеше, че тя все още седи там, чуваше от време на време тихо движение, а от време на време и въздишки.
	— Ах, Боже мой! Боже мой! Какво е това! — извика неочаквано тя. — Е, хайде, да спим! — И затръшна прозореца.
	„Не ще и да знае за моето съществуване!“ — помисли княз Андрей, като се вслушваше в думите й и, кой знае защо, очакваше и се страхуваше, че тя може да каже нещо за него. „Пак тя! Сякаш нарочно!“ — помисли той. В душата му изведнъж кипна такава неочаквана бъркотия от младежки мисли и надежди, противоречащи на целия му живот, че като се почувствува безсилен да уясни състоянието си, тутакси заспа.



	III

	На следния ден, сбогувайки се само с графа, без да дочака появяването на дамите, княз Андрей си тръгна за в къщи.
	Беше вече началото на юни, когато княз Андрей, връщайки се дома, навлезе пак в оная брезова горичка, в която старият чепат дъб тъй странно и незабравимо го бе поразил. Звънчетата дрънкаха сега още по-приглушено, отколкото преди месец; всичко беше изпълнено, сенчесто и гъсто; и младите ели, пръснати из гората, не нарушаваха общата красота и като се приспособяваха към всичко наоколо, зеленееха нежно с пухкави млади издънки.
	Целият ден беше горещ, някъде се канеше буря, но само едно малко облаче напръска праха по пътя и сочните листа. Лявата страна на гората беше тъмна, в сянка; дясната, мокра, лъскава, блестеше на слънцето, поклащайки се едва-едва от вятъра. Всичко цъфтеше; славеите пееха и извиваха ту наблизо, ту далече.
	„Да, тук, в тая гора беше дъбът, с който бяхме съгласни — помисли княз Андрей. — Но де е той?“ — помисли отново княз Андрей, като погледна лявата страна на пътя, и без сам да знае, без да го познае, се любуваше на тоя дъб, който търсеше. Цял преобразен, разперил като шатър сочната си, тъмна зеленина, старият дъб сякаш се разтапяше, поклащайки се едва-едва в лъчите на привечерното слънце. Нито възлестите пръсти, нито струпеите, нито старото недоверие и скръб — нищо не се виждаше. През твърдата стогодишна кора бяха поникнали без клончета сочни млади листа и не можеше да се повярва, че тоя старец ги бе родил. „Да, същият дъб“ — помисли княз Андрей и изведнъж го обзе безпричинно пролетно чувство на радост и обнова. Той отведнъж и едновременно си припомни всички най-хубави мигове в живота си. И Аустерлиц с високото небе, и мъртвото укорно лице на жена си, и Пиер на сала, и девойчето, развълнувано от красотата на нощта, и тая нощ, и луната — той изведнъж си спомни всичко.
	„Не, на тридесет и една години животът не е свършен — неочаквано, окончателно и безвъзвратно реши княз Андрей. — Не е достатъчно, че зная всичко, което имам в себе си, трябва да го знаят всички; и Пиер, и това девойче, което искаше да хвръкне в небето; трябва всички да ме познават, трябва моят живот да не тече само за мен, трябва те да не живеят тъй, независимо от моя живот, както това девойче, а той да се отразява върху всички и всички да живеят заедно с мене!“


	Като се върна от пътуването си, княз Андрей реши да замине през есента за Петербург и измисли разни причини за това решение. Цяла редица разумни логически доводи — защо му е необходимо да отиде в Петербург и дори да служи там — бяха всеки миг на негово разположение. Сега той дори не разбираше как е могъл някога да се съмнява, че е необходимо да вземе дейно участие в живота, също както преди месец не разбираше как би могло да му хрумне да замине от село. Струваше му се ясно, че всичките му опити от живота щяха да пропаднат напразно и да станат безсмислени, ако той не ги приложеше в работата си и не вземеше отново дейно участие в живота. Той дори не разбираше как, основавайки се на същите оскъдни разумни доводи, по-рано му се струваше очевидно, че би се унизил, ако сега, след уроците си от живота, отново би повярвал, че е възможно да принася полза и да има щастие й любов. Сега разумът говореше съвсем друго. След това пътуване княз Андрей почна да се отегчава на село, предишните занимания не го интересуваха и често, останал сам в кабинета си, ставаше, приближаваше се до огледалото и дълго гледаше лицето си. Сетне се извръщаше и гледаше портрета на покойната Лиза, която с бухнати à grecque* къдрици го гледаше нежно и весело от златната рамка. Тя не казваше вече на мъжа си предишните страшни думи, тя просто и весело го гледаше с любопитство. И княз Андрей, с ръце на гърба си, дълго се разхождаше из стаята ту намръщен, ту усмихнат, като премисляше ония неразумни, неизразими с думи, скрити като престъпление мисли, свързани с Пиер, със славата, — и девойката на прозореца, с дъба, с женската хубост и любовта, които бяха променили целия му живот. И ако в тия минути някой влезеше при него, той биваше особено сух, строго решителен и най-вече неприятно логичен.
	[* По гръцки.]
	— Mon cher — казваше някой път княжна Маря, като влизаше в такава минута при него, — Николушка днес не бива да се разхожда: много е студено.
	— Ако беше топло — в такива минути, княз Андрей отговаряше особено сухо на сестра си, — той би тръгнал само по риза, а тъй като е студено, трябва да му се облекат топли дрехи, които са измислени тъкмо за това. Ето какво следва от това, че е студено, а не — че трябва да остане в къщи, когато, детето има нужда от въздух — казваше той с особена логичност, сякаш наказваше, някого за цялата скрита, нелогична, извършваща се в самия него вътрешна работа. В такива случаи княжна Маря мислеше колко изсушава мъжете тая умствена работа.



	IV

	Княз Андрей пристигна в Петербург през август 1809 година. Това време беше апогеят на славата на младия Сперански и на енергичното прокарване на неговите преобразования. През същия тоя август царят, пътувайки в каляска, която се бе преобърнала, падна, повреди си крака и остана три седмици в Петерхоф, като всеки ден се виждаше единствено със Сперански. През това време се приготвяха не само двата толкова прочути и разтревожили обществото указа за премахването на придворните чинове и за изпити за добиване на чин колежки асесор и статски съветник, но и цялата държавна конституция, която трябваше да промени съществуващия съдебен, административен и финансов ред на управлението в Русия — от Държавния съвет до общинското управление. Сега се осъществяваха и въплъщаваха ония неясни, либерални мечтания, с които император Александър се възкачи на престола и които той се беше стремил да осъществи с помощта на своите помощници: Чарторижки, Новосилцев, Кочубей и Строганов, които той сам шеговито наричаше: comité de salut publique*.
	[* Комитет за общественото спасение.]
	Сега всички те бяха заменени от Сперански по гражданските въпроси и от Аракчеев — по военните. Наскоро след пристигането си княз Андрей, като камерхер, се представи в двореца и беше на официалния прием. Царят го видя два пъти, но не го удостои нито с една дума. На княз Андрей и по-рано винаги му се струваше, че е антипатичен на царя, че на царя е неприятно и лицето, и цялото му същество. В сухия, отдалечаващ поглед, с който го погледна царят, княз Андрей още повече от по-рано видя потвърждение на това предположение. Придворните обясниха на княз Андрей невниманието на царя към него с това, че негово величество бил недоволен, задето от 1805 година Болконски не бе служил.
	„Аз сам зная, че ние не сме господари на своите симпатии и антипатии — помисли княз Андрей — и затуй не мога и да мисля да представя лично на царя моя проект за военния устав, но работата сама ще говори за себе си.“ Той съобщи за проекта си на стария фелдмаршал, приятел на баща му. Фелдмаршалът му определи час, прие го любезно и обеща да доложи на царя. След няколко дни съобщиха на княз Андрей, че трябва да се яви при военния министър граф Аракчеев.
	В девет часа сутринта на определения ден княз Андрей се яви в приемната на граф Аракчеев.
	Княз Андрей не познаваше лично Аракчеев и никога не бе го виждал, но всичко, което знаеше за него, не му вдъхваше голямо уважение към тоя човек.
	„Той е военен министър, доверено лице на императора; никой не трябва да се интересува за неговите лични качества; нему е поръчано да разгледа моя проект, следователно само той може да му даде ход“ — мислеше княз Андрей, чакайки реда си между многото важни и неважни лица в приемната на граф Аракчеев.
	През службата си, повече адютантска, княз Андрей бе видял много приемни на важни лица и различните особености на тия приемни бяха много ясни за него. Приемната на граф Аракчеев имаше съвсем особен характер. По лицата на неважните хора в приемната на граф Аракчеев, очакващи реда си за аудиенция беше изписано чувство на срам и покорност; по-високопоставените имаха еднакво изражение на неловкост, прикрито под маската на нехайност и насмешка над себе си, над положението си и над очакваното лице. Някои замислено се разхождаха напред-назад, други се смееха, шепнейки, и княз Андрей чу sobriquet* „Сила Андреич“ и думите: „Чичо ще ти даде да разбереш“, отнасящи се до граф Аракчеев. Един генерал (важно лице), очевидно оскърбен, че трябваше толкова време да чака, седеше, като прехвърляше крак върху крак и презрително се усмихваше.
	[* Прякора.]
	Но щом се отвореше вратата, всички лица мигновено изразяваха само едно — страх. Княз Андрей помоли дежурния да доложи втори път за него, но дежурният го погледна насмешливо и каза, че ще дойде и неговият ред. След няколко лица, въведени и изведени от кабинета на министъра от адютанта, през страшната врата беше пуснат да влезе един офицер, който порази княз Андрей със своя унижен и изплашен вид. Аудиенцията на офицера продължи много. Изведнъж зад вратата се чу да гърми неприятен глас и бледният офицер с разтреперани устни излезе оттам, хвана се за главата и прекоси приемната.
	След това княз Андрей бе доведен до вратата, и дежурният му каза шепнешком: „Вдясно, към прозореца.“
	Княз Андрей влезе в един скромен и чист кабинет и до масата видя четиридесетгодишен човек с дълга талия, с дълга, ниско остригана глава и широки бръчки, с намръщени вежди над кестенявозелени тъпи очи и увиснал червен нос. Аракчеев изви глава към него, без да поглежда.
	— Вие за какво молите? — попита Аракчеев.
	— Аз за нищо не… моля, ваше сиятелство — рече тихо княз Андрей. Очите на Аракчеев се насочиха към него.
	— Седнете — каза Аракчеев, — княз Болконски ли?
	— Аз не моля за нищо, но негово величество е благоволил да препрати на ваше сиятелство подадения от мене проект…
	— Вижте какво, драги, прочетох вашия проект — прекъсна го Аракчеев, който каза любезно само първите думи и отново, без да го гледа в лицето, вземаше все по-свадлив и презрителен тон. — Предлагате нови военни закони? Закони има много, няма кой да изпълнява старите. Днес всички пишат закони, по-лесно е да се пише, отколкото да се върши.
	— Аз дойдох по волята на негово величество да узная от ваше сиятелство какъв ход смятате да дадете на подадения проект — рече учтиво княз Андрей.
	— На вашия проект е сложена резолюция от мене и е изпратена в комитета. Аз _не_ одобрявам — каза Аракчеев, като стана и взе проекта от писалището. — Ето — подаде го той на княз Андрей.
	На проекта напряко, с молив, без главни букви, без да се спазва правопис и без препинателни знаци, беше написано: „неоснователно съставено, понеже като подражание е преписано от френския военен устав и без нужда се отклонява от военния артикул.“
	— В какъв комитет е изпратен проектът? — попита княз Андрей.
	— В комитета за военния устав и с мое предложение ваше благородие да бъде зачислен в него за член. Само че без заплата.
	Княз Андрей се усмихна.
	— Аз и не желая.
	— Без заплата, като член — повтори Аракчеев. — Довиждане. Хей, викай друг! Кой има още? — извика той, като се поклони на княз Андрей.



	V

	Очаквайки съобщение, че е зачислен член на комитета, княз Андрей възобнови старите си познанства особено с ония лица, които, както знаеше, имаха власт и можеха да му потрябват. В Петербург той изпитваше сега чувство, подобно на чувството в навечерието на сражение, когато биваше измъчван от тревожно любопитство и непобедимо го влечеше към висшите сфери, там, дето се подготвяше бъдещето, от което зависеха съдбите на милионите. От озлобението на старците, от любопитството на непосветените, от сдържаността на посветените, от припряността и загрижеността на всички, от неизчислимия брой комитети и комисии, за съществуването на които узнаваше наново всеки ден, той чувствуваше, че сега, в 1809 година, тук в Петербург, се готвеше някакво гигантско гражданско сражение, главнокомандуващият на което беше неизвестно нему, тайнствено лице, което му се струваше гениално — Сперански. И самата неясна нему работа по преобразованието, и Сперански — главният деец, почнаха тъй страстно да го интересуват, че в съзнанието му работата по военния устав твърде скоро взе да отстъпва на второ място.
	Княз Андрей се намираше в едно от най-изгодните положения, за да бъде добре приет в най-разнообразните и висши кръгове на тогавашното петербургско общество. Партията на преобразователите го приемаше сърдечно и го примамваше, първо, защото той беше известен като умен и много начетен, второ, защото с освобождаването на селяните си той си бе създал вече известност на либерал. Партията на недоволните старци, осъждайки преобразованията, се обръщаше към него просто като към син на баща си, за съчувствие. Женското общество, _висшият свят_, го приемаше сърдечно, защото той беше кандидат за женене, богат и знатен, и почти ново лице с ореол на романтична история за мнимата му смърт и трагичния край на жена му. Освен туй всички, които го познаваха от по-рано, твърдяха единодушно, че през последните пет години той се е променил много, в добро отношение, станал е по-мек и възмъжал, че сега няма вече у него предишната престореност, гордост и присмехулност, а има онова спокойствие, което се придобива с годините. Говореха за него, интересуваха се за него и всички искаха да го видят.
	На другия ден след посещението при граф Аракчеев княз Андрей бе вечерта у граф Кочубей. Той разказа на графа срещата си със _Сила Андреич_. (Кочубей наричаше така Аракчеев със същата неопределена, неизвестно над какво насмешка, която княз Андрей бе забелязал в приемната на военния министър.)
	— Mon cher — каза Кочубей, — дори за тая работа няма да можете без Михаил Михайлович. C’est le grand faiseur.* Аз ще му кажа. Той обеща да дойде тая вечер…
	[* Всичко се върши от него.]
	— Че какво се интересува Сперански от военните устави? — попита княз Андрей.
	Усмихвайки се, Кочубей поклати глава, сякаш се учудваше от наивността на Болконски.
	— Ние с него наскоро приказвахме за вас — продължи Кочубей, — за вашите свободни земеделци…
	— Вие ли, княже, сте освободили селяните си? — каза един старец от времето на Екатерина, обръщайки се презрително към Болконски.
	— Малкото имение не даваше никакъв доход — отговори Болконски, за да не раздразва напразно стареца, като се помъчи да смекчи пред него постъпката си.
	— Vous craignez d’être en retard* — рече старецът като гледаше Кочубей. — Едно нещо не разбирам — продължи старецът, — кой ще оре земята, ако им се даде свобода? Лесно се пишат закони, но мъчно се управлява. На`, както сега, питам ви, графе, кои ще бъдат началници на учрежденията, щом всички трябва да държат изпити?
	[* Страх ви е да не закъснеете.]
	— Мисля, че ония, които издържат изпитите — отговори Кочубей, като метна крак върху крак и погледна наоколо си.
	— Ето на, при мене служи Пряничников, чудесен човек, злато човек, но е на шестдесет години, нима и той ще отиде на изпити?…
	— Да, това е затруднително, тъй като образованието е съвсем слабо разпространено, но… — Граф Кочубей не довърши, стана, улови княз Андрей за ръката и тръгна да посрещне влизащия висок, плешив, рус човек, около четиридесетгодишен, с голямо открито чело и необикновено, странно бяло продълговато лице. Влезлият беше в син фрак, с кръст на шията и звезда от лявата страна на гърдите. Той беше Сперански. Княз Андрей веднага го позна и в душата му нещо трепна, както става във важните мигове на живота. Уважение ли бе това или завист, или очакване — той не знаеше. Цялата фигура на Сперански имаше някакъв особен характер, по който човек веднага можеше да го познае. У никого сред обществото, в което живееше, княз Андрей не беше виждал това спокойствие и самоувереност на несръчните и тъпи движения, у никого не беше виждал такъв твърд и в същото време мек поглед на полузатворените и малко влажни очи, не беше виждал такава твърдост на нищо неозначаващата усмивка, такъв тънък, равен, тих глас и най-важното, такава нежна белота на лицето и особено на ръцете; малко широки, но извънредно пълнички, нежни и бели. Такава белота и нежност на лицето княз Андрей беше виждал само у войници, които дълго са били в болница. Това беше Сперански, държавният секретар, докладчикът на царя и негов спътник в Ерфурт, дето той неведнъж се бе срещал и говорил с Наполеон.
	Сперански не скачаше с поглед от едно лице на друго, както става неволно, когато човек влиза в голямо общество, и не бързаше да заговори. Той говореше тихо, с увереност, че ще го слушат, й гледаше само оня, с, когото говореше.
	Княз Андрей следеше особено внимателно всяка дума и движение на Сперански. Както се случва с добрата, особено с ония, които съдят строго своите ближни, когато се срещнеше с ново лице, особено с такова като Сперански, когото той знаеше по репутацията му, — княз Андрей винаги очакваше да намери в него пълно съвършенство на човешките достойнства.
	Сперански изказа на Кочубей съжалението си, че не е могъл да дойде по-рано, тъй като го задържали в двореца. Той не каза, че царят го бе задържал. И княз Андрей забеляза това подчертаване на скромността. Когато Кочубей му каза името на княз Андрей, Сперански бавно изви очи към Болконски все със същата усмивка и го загледа мълчаливо.
	— Много ми е драго да се запозная с вас, слушал съм както всички за вас — рече той.
	Кочубей каза с няколко думи как Аракчеев приел Болконски. Сперански още повече се усмихна.
	— Директорът на комисията по военните устави е мой добър приятел — господин Магницки — каза той, като изговаряше докрай всяка сричка и всяка дума, — и ако пожелаете, аз мога да ви свържа с него. (При точката той млъкна за малко.) Надявам се, че ще намерите в него съчувствие и желание да съдействува за всичко, което е разумно.
	Около Сперански веднага се образува групичка и оня старец, който разправяше за своя чиновник, за Пряничников, също зададе въпрос на Сперански.
	Княз Андрей, без да се намесва в разговора, наблюдаваше всички движения на Сперански, на тоя човек, доскорошен нищожен семинарист, който, както мислеше. Болконски, държеше сега в ръцете си, тия бели, пълнички ръце — съдбата на Русия. Княз Андрей бе смаян от необикновеното, презрително спокойствие, с което Сперански отговаряше на стареца. Той сякаш от някаква неизмерима висота му отправяше своите снизходителни думи. Когато старецът почна да говори прекалено високо, Сперански се усмихна и каза, че той не може да съди за изгодата или вредата от онова, което е било угодно на царя.
	След като поговори известно време в общия кръг, Сперански стана, приближи се до княз Андрей и го дръпна със себе си в другия край на стаята. Личеше, че той смята за необходимо да се занимае с Болконски.
	— Не успях да поприказвам с вас, княже, сред оня въодушевен разговор, в който бях въвлечен от тоя почтен старец — рече той, като се усмихна кротко презрително и с тая усмивка сякаш признаваше, че той заедно с княз Андрей разбира нищожността на хората, с които току-що бе говорил. Това обръщение поласка княз Андрей. — Аз ви зная отдавна: първо, поради работата с вашите селяни, това е първият наш пример, за който е много желателно да има повече последователи, и, второ, защото сте един от ония камерхери, които не се сметнаха оскърбени от новия указ за придворните чинове, предизвикващ такива приказки и клюки.
	— Да — каза княз Андрей, — баща ми не искаше да се ползувам от това право; аз започнах службата си като долен чин.
	— Вашият баща, човек от старото време, е очевидно по-горе от нашите съвременници, които толкова осъждат тая мярка, а тя възстановява само естествената справедливост.
	— Аз мисля все пак, че и в това осъждане има основание — каза княз Андрей, опитвайки се да се бори с влиянието на Сперански, което почваше да усеща. Неприятно му беше да се съгласява за всичко с него: искаше да му противоречи. Княз Андрей, който обикновено говореше лесно и хубаво, сега, говорейки със Сперански, чувствуваше затруднение в изказването. Прекалено много го занимаваха наблюденията над личността на знаменития човек.
	— Основание за личното честолюбие може би — изказа тихо мнението си Сперански.
	— Отчасти и за държавата — рече княз Андрей.
	— Как разбирате това?… — каза Сперански, като наведе бавно очи.
	— Аз съм почитател на Montesquieu — рече княз Андрей. — И неговата мисъл, че le principe des monarchies est l’honneur, me paraît incontestable. Certains droits et privilèges de la noblesse me paraissent Être des moyens de soutenir ce sentiment.*
	[* … основанието на монархията е честта, ми се чини безспорна. Някои права и предимства на дворянството ми се струват като средства за поддържането на това чувство.]
	Усмивката изчезна от бялото лице на Сперански и физиономията му много спечели от това. Навярно мисълта на княз Андрей му се видя интересна.
	— Si vous envisagez la question sous ce point de vue* — почна той, като изговаряше думите на френски с очевидно затруднение и говореше още по-бавно, отколкото на руски, но съвсем спокойно. Той каза, че честта, l’honneur, не може да се поддържа с предимства, вредни за вървежа на службата, че честта, l’honneur, е или отрицателно понятие, за да не се вършат осъдителни постъпки, или известен източник на съревнование, за да се получат одобрение и награди, които изразяват одобрението.
	[* Ако се отнасяте към въпроса от това гледище.]
	Доводите му бяха сбити, прости и ясни.
	— Институтът, който поддържа тая чест — източник на съревнование, е институт, подобен на Légion d’honneur* на великия император Наполеон, който не вреди, но съдействува за успеха на службата, а не е съсловно или придворно предимство.
	[* Почетният легион.]
	— Не споря, но не може да се отрече, че придворното предимство постигна същата цел — каза княз Андрей: — всеки придворен се смята задължен да бъде достоен за своето положение.
	— Но вие не искахте да го използувате, княже — рече Сперански с усмивка, която показваше, че той желае да прекъсне с любезност неудобния за събеседника си спор. — Ако ми направите честта да заповядате у мене в сряда — добави той, — аз, след като поговоря с Магницки, ще ви съобщя онова, което може да ви интересува, и освен туй ще имам удоволствието да поприказвам по-подробно с вас. — Той затвори очи, поклони се à la française*, без да се сбогува, и като се помъчи да не го забележат, излезе от залата.
	[* По френски маниер.]



	VI

	В първите дни от пребиваването си в Петербург княз Андрей почувствува, че целият му начин на мислене, установен в неговия усамотен живот, е съвсем затъмнен от дребните грижи, които го бяха обзели в Петербург.
	Когато се връщаше вечер в къщи, той записваше в бележника си четири-пет необходими посещения или rendez-vous* в определени часове. Механизмът на живота и разпределянето на деня така, че навреме да може да отиде навсякъде, отнемаха голяма част от самата енергия на живота. Той не вършеше нищо, дори не мислеше за нищо и не успяваше да мисли, а само говореше, и то говореше с успех онова, което предварително бе успял да обмисли на село.
	[* Срещи.]
	Понякога с неудоволствие забелязваше, че в един и същ ден в различни общества му се случваше да повтаря едно и също нещо. Но беше толкова зает по цели дни, че не успяваше да помисли, че не върши нищо.
	Сперански, както в първата среща с него в дома на Кочубей, така и после, в сряда, в собственото си жилище, дето Сперански, приемайки Болконски насаме, дълго и доверчиво говори с него, направи силно впечатление на княз Андрей.
	Княз Андрей смяташе за презрени и нищожни същества такъв грамаден брой хора, толкова му се искаше да намери в другиго живия идеал на онова съвършенство, към който се стремеше той, та лесно повярва, че е Сперански бе намерил тоя идеал на съвсем разумен и добродетелен човек. Ако Сперански беше от същото общество, от което беше княз Андрей, със същото възпитание и нравствени навици, Болконски скоро щеше да намери неговите слаби, човешки, не геройски страни, ала сега тоя странен за него логически начин на мислене му вдъхваше още по-голямо уважение, защото не напълно го разбираше. Освен туй дали защото бе оценил способностите на княз Андрей, или защото реши, че му е потребно да го спечели, Сперански кокетничеше пред княз Андрей със своя безпристрастен, спокоен разум и ласкаеше княз Андрей с онова тънко ласкателство, съчетано със самоувереност, което се състои в мълчаливо признаване на събеседника си, освен себе си, за единствен човек, способен да разбира цялата глупост на _всички_ останали, както и разумността и глъбината на неговите мисли.
	През дългия им разговор в сряда вечерта Сперански неведнъж каза: „_У нас_ гледат на всичко, което излиза над общото равнище на закоренелия навик…“ или с усмивка: „Но _ние_ искаме и вълците да са сити, и овцете цели…“, или: „Те не могат да разберат това…“ — и винаги с такова изражение, което казваше: „Ние, вие и аз, ние разбираме какво са _те_ и кои — _ние_.“
	Тоя пръв, дълъг разговор със Сперански само засили в княз Андрей чувството, с което за първи път бе видял Сперански. Той виждаше в него разумен, строго мислещ и с огромен ум човек, достигнал с енергия и упоритост властта, която употребяваше само за доброто на Русия. В очите на княз Андрей Сперански беше тъкмо оня човек, който обясняваше разумно всички явления в живота, който признаваше за действително само онова, което е разумно, и умееше да прилага към всичко мерилото на разумността, човек, какъвто той самият искаше да бъде. Когато Сперански излагаше нещо, всичко изглеждаше тъй просто и ясно, че княз Андрей, без да ще, се съгласяваше с него за всичко. Ако възразяваше и спореше, то беше само защото искаше без друго да бъде самостоятелен и да не се подчинява съвсем на мненията на Сперански. Всичко бе така, всичко бе хубаво, но едно нещо смущаваше княз Андрей: то беше тоя студен, огледален поглед на Сперански, който не допускаше да проникнеш до душата му, и бялата му нежна ръка, която, без да ще, княз Андрей гледаше така, както обикновено се гледат ръцете на хора, които имат власт. Огледалният поглед и тая нежна ръка, кой знае защо, дразнеха княз Андрей. Неприятно бе поразен княз Андрей също така и от твърде голямото презрение към хората, което той забелязваше в Сперански, и от разнообразието на начините за доказателства, които той привеждаше, за да потвърди мненията си. Той употребяваше всички възможни средства на мисълта с изключение на сравнението и, както се струваше на княз Андрей, прекалено смело преминаваше от едно към друго. Ту заставаше на почвата на практически деец и осъждаше мечтателите, ту на почвата на сатирик и се надсмиваше иронично над противниците, ту ставаше строго логичен, ту изведнъж се възземаше в областта на метафизиката. (Последното средство за доказване той употребяваше особено често.) Той прехвърляше въпроса в метафизична висота, минаваше към определяне на пространството, времето и мисълта и като изваждаше оттам опровержения, отново слизаше върху почвата на спора.
	Изобщо главната черта на ума на Сперански, която бе поразила княз Андрей, беше несъмнената, непоклатимата вяра в силата и законността на ума. Явно беше, че на Сперански никога не можеше да мине през ум обикновената за княз Андрей мисъл, че все пак не може да се изрази всичко, което човек мисли, и никога не се усъмняваше — дали всичко, което мисля, и всичко, в което вярвам, не е глупост? И тъкмо тоя особен начин на мислене на Сперански повече от всичко друго привличаше княз Андрей.
	В началото на познанството си със Сперански княз Андрей изпитваше към него страстно чувство на възторг, подобно на онова, което изпитваше някога към Бонапарт. Обстоятелството, че Сперански бе син на свещеник и че глупавите хора, както правеха мнозина, можеха да го презират пошло като чернокапец и попски син, принуждаваше княз Андрей да се отнася особено внимателно с чувството си към Сперански и несъзнателно да го засилва в себе си.
	В тая първа вечер, която Болконски прекара у него, когато стана дума за комисията по съставяне на законите, Сперански с ирония разказа на княз Андрей, че комисията по законите съществува от петдесет години, струва милиони и не е направила нищо и че Розенкампф налепил етикетчета на всички статии по сравнително законодателство.
	— И това е всичко, за което държавата плати милиони! — рече той. — Искаме да дадем новата съдебна власт на сената, но нямаме закони. И затуй грехота е, княже, хора като вас да не служат сега.
	Княз Андрей каза, че за това е потребно юридическо образование, каквото той няма.
	— Че никой го няма — какво тогаз искате вие? Това е circulus viciosus*, от който трябва да се излезе с усилие.
	[* Омагьосан кръг.]
	След една седмица княз Андрей беше назначен член на комисията по съставяне на военния устав и — нещо, което никак не очакваше — началник на отделение в комисията по съставяне на законите. По молба на Сперански той взе първата част от съставяния граждански законник и с помощта на Code Napoléon и Justiniani* почна да работи върху съставяне на отдела: „Правата на лицата“.
	[* Наполеоновият кодекс и кодексът на Юстиниан.]



	VII

	Преди две години, в 1808 година, когато се върна в Петербург от обиколката на именията си, Пиер, без да иска, застана начело на петербургските масони. Той уреждаше трапезни и погребални ложи, записваше нови членове, грижеше се за сливането на различните ложи и за придобиване на оригинални актове. Той даваше свои пари за устройство на помещения и колкото можеше, попълваше събраните милостини, за които повечето членове бяха скъперници и неточни в плащанията. Той почти сам издържаше на свои средства дома за бедните, уреден в Петербург от ордена.
	Животът му през това време си течеше както преди, със същите увлечения и разпуснатост. Той обичаше хубаво да си хапне и пийне и макар че смяташе това за безнравствено и унизително, не можеше да се въздържи от увеселенията на ергенските компании, в които участвуваше.
	Ала в унеса на заниманията и увлеченията си Пиер след изтичане на една година почна да усеща как тая почва на масонство, на която стоеше, толкова по-силно се изплъзваше под краката му, колкото по-здраво се мъчеше той да застане на нея. Едновременно с това усещаше, че колкото по-надълбоко се изплъзваше под краката му почвата, върху която бе застанал, толкова по-заробващо той бе свързан с нея. Когато стана масон, той изпитваше чувството на човек, който доверчиво стъпва върху равната повърхност на блато. Като стъпи, той потъна. За да се увери напълно в твърдостта на почвата, върху която стоеше, той стъпи и с другия крак и пропадна още повече, затъна и вече, без да ще, ходеше до коляно в блатото.
	Йосиф Алексеевич не беше в Петербург. (Напоследък той се бе откъснал от работите на петербургските ложи и живееше неотлъчно в Москва.) Всичките братя, членове на ложите, бяха хора, познати на Пиер от живота, и той мъчно можеше да види в тях само братя по зидарството, а не княз Б. или Иван Василевич Д., които познаваше в живота в повечето случаи като слаби и нищожни хора. Под масонските престилки и знаци той виждаше по тях мундири и кръстове, за които те се домогваха в живота. Често, когато събираше: подаянията и пресметнеше двадесет-тридесет рубли, записани на приход и повечето пъти на кредит от десетина членове, половината от които бяха толкова богати, колкото и самият той, Пиер си спомняше масонската клетва — че всеки брат ще даде целия си имот за ближния; и в душата му се подигаха съмнения, на които не искаше да се спира.
	Той разделяше всички братя, които познаваше, на четири разреда. Към първия разред причисляваше братята, които не вземаха дейно участие нито в работите на ложите, нито в човешките работи, но бяха заети изключително с тайнствата на науката на ордена, заети с въпросите за тройното наименование на Бога или за трите начала на нещата — сяра, живак и сол, или за значението на квадрата и на всичките фигури в Соломоновия храм. Пиер уважаваше тоя разред на братята масони, към които принадлежаха предимно стари братя и според Пиер и самият Йосиф Алексеевич, но не споделяше техните интереси. Сърцето му не го влечеше към мистичната страна на масонството.
	Във втория разред Пиер туряше себе си и подобните на себе си братя, търсещи, колебаещи се, които не бяха намерили още в масонството прав и ясен път, но се надяваха, че ще го намерят.
	В третия разред той слагаше братята (те бяха най-много на брой), които виждаха в масонството само външна форма и обредност и скъпяха строгото изпълнение на тая външна форма, без да се интересуват за нейното съдържание и значение. Такива бяха Виларски и дори великият майстор на главната ложа.
	Най-сетне в четвъртия разред влизаха също голям брой братя, особено постъпилите напоследък в братството. Според наблюденията на Пиер те бяха хора, невярващи в нищо, нежелаещи нищо и станали масони само за да се сближат с младите, богати и силни с връзки и знатност братя, които бяха твърде много в ложата.
	Пиер почваше да се чувствува неудовлетворен от дейността си. Струваше му се понякога, че масонството, поне това масонство, което той бе опознал тук, се основава само на външността. Не му минаваше през ум да се съмнява в самото масонство, но подозираше, че руското масонство е тръгнало по лъжлив път и се е отклонило от извора си. И затуй в края на годината Пиер замина за чужбина, за да се посвети във висшите тайни на ордена.
	Още през лятото на 1809 година Пиер се върна в Петербург. От кореспонденцията на нашите масони с масоните в чужбина се знаеше, че в чужбина Безухов е успял да спечели доверието на много високопоставени лица, че е проникнал в много тайни, че бил повишен в по-горна степен и че носи със себе си много нещо за общото добро на зидарското дело в Русия. Всички петербургски масони отидоха да го видят, като угодничеха пред него, и на всички им се стори, че той крие и готви нещо.
	Беше насрочено тържествено заседание на ложата от 2-ри градус; Пиер бе обещал, че ще съобщи в тая ложа онова, което има да предаде на петербургските братя от висшите ръководители на ордена. На заседанието присъствуваха всички членове. След обикновените обреди Пиер стана и почна речта си.
	— Любезни братя — почна той, като се червеше и запъваше, държейки в ръка написаната реч. — Не е достатъчно да вършим в тишината на ложата нашите тайнства — трябва да се действува… да се действува. Ние сме заспали, а трябва да действуваме. — Пиер взе тетрадката си и почна да чете: — „За разпространяване на чистата истина и за постигане тържеството на добродетелта — четеше той — ние трябва да очистим хората от предразсъдъци, да разпространим правила, съобразни с духа на времето, да поемем върху си възпитанието на младежта, да се съединим с неразривни връзки с най-умните хора, смело и в същото време благоразумно да преодоляваме суеверието, безверието и глупостта, да създадем организация от предани нам хора, свързани помежду си чрез единството на целта и притежаващи власт и сила.
	За постигането на тая цел трябва да дадем на добродетелта надмощие над порока, трябва да се стараем честният човек да получи още в тоя свят вечна награда за добродетелите си. Но за тия велики намерения твърде много ни пречат днешните политически учреждения. Какво трябва да се прави при такова положение на нещата? Да съдействуваме ли на революциите, да съборим всичко, да прогоним силата чрез сила?… Не, ние сме много далеч от това. Всяка насилствена реформа е достойна за порицание, защото, докато хората остават такива, каквито са, тя ни най-малко няма да поправи злото и защото мъдростта няма нужда от насилие.
	Целият план на ордена трябва да бъде основан на това — да се създадат хора твърди, добродетелни и свързани с единството на убеждението, убеждението, което се състои в това — да се преследват навсякъде и с всички сили порокът и глупостта и да се покровителствуват талантите и добродетелта: да се измъкват от праха достойните хора, като ги присъединяваме към нашето братство. Едва тогава нашият орден ще има властта — да върже, без да те усетят, ръцете на покровителите на безредието и да ги управлява така, че да не забелязват това. С една дума, трябва да се установи всеобщ господствуващ начин на управление, който би се разпространил над целия свят, без да разрушава гражданските връзки, и при който всички други управления биха могли да продължават по обикновения си ред и да правят всичко освен само онова, което пречи на великата цел на нашия орден, тоест — да се даде на добродетелта да възтържествува над порока. Тази беше целта и на християнството. То учеше хората да бъдат мъдри и добри и за собствената си изгода да следват примера и наставленията на най-добрите и най-мъдри човеци.
	Когато всичко е било потънало в мрак, тогава, разбира се, достатъчно е било само проповядване. Това, че истината е била нова, й е придавало особена сила, но сега за нас са потребни значително по-силни средства. Сега е необходимо човекът, управляван от чувствата си, да намира в добродетелта чувствена прелест. Не може да се изкоренят страстите, трябва само да ги насочим към благородна цел. И затуй всеки трябва да удовлетвори страстите си в пределите на добродетелта и нашият орден да даде средства за това.
	Щом имаме известен брой достойни хора във всяка държава и всеки от тях организира други двама, и всички те се обединят тясно един с друг — тогава всичко ще бъде възможно за ордена, който и тайно успя да създаде досега много неща за доброто на човечеството.“
	Тая реч произведе не само силно впечатление, но и вълнение в ложата. Но повечето от братята, които виждаха в тая реч опасните замисли на илюминатството*, посрещнаха речта му с учудваща Пиер студенина. Великият майстор почна да възразява на Пиер. Пиер с все по-голяма и по-голяма жар почна да разяснява мислите си. Отдавна не бе имало толкова бурно заседание. Образуваха се партии: едни обвиняваха Пиер, като го осъждаха, че е илюминат; други го подкрепяха. За първи път в това събрание Пиер бе смаян от безкрайното разнообразие на човешките умове, поради което никоя истина не се вижда еднакво от двама души. Дори ония членове, които като че бяха на негова страна, го разбираха посвоему, с ограничения и изменения, за които той не можеше да се съгласи, тъй като главната потребност на Пиер беше тъкмо това — да предаде другиму мисълта си точно тъй, както той сам я разбираше.
	[* _Илюминати_ — членове на съюз в края на XVIII и началото на XIX в. с мистико-теософска насока, в който неизбежно условие било отделните лица безусловно да се подчиняват на волята и предписанията на ръководителя. — Б.пр.]
	В края на заседанието великият майстор с недоброжелателство и ирония направи бележка на Безухов за неговата разпаленост и за това, че в спора го бяха ръководили не само обич към добродетелта, но и увлечението на борбата. Пиер не му отговори и попита накратко ще бъде ли прието предложението му. Казаха му, че не — и без да чака обикновените формалности, Пиер излезе от ложата и си отиде в къщи.



	VIII

	Пиер отново бе връхлетян от оная тъга, която толкова го плашеше. Три дни след произнасянето на речта си в ложата той лежа в къщи на дивана, без да приема никого и без да излиза никъде.
	През това време получи писмо от жена си, която го молеше да се срещнат, пишеше, че тъгува за него и че иска да му посвети целия си живот.
	В края на писмото тя му съобщаваше, че тия дни ще пристигне в Петербург от чужбина.
	След писмото в усамотението на Пиер нахлу един от най-малко уважаваните братя масони и като насочи разговора към съпружеските отношения на Пиер, под вид на братски съвет му изказа мисълта, че неговата строгост към жена му е несправедлива и че Пиер нарушава първите правила на масона, като не прощава разкайващата се.
	В същото това време тъща му, жената на княз Василий, изпраща да го викат, молеше го да отиде поне за няколко минути при нея да поговорят по много важна работа. Пиер виждаше, че срещу него има заговор, че искат да го съберат с жена му, и в състоянието, в което се намираше сега, това дори не му беше неприятно. Нему бе все едно: нищо в живота си Пиер не смяташе за много важна работа и под влиянието на скръбта, която сега го бе обсебила, той не скъпеше нито свободата си, нито упорството да наказва жена си.
	„Никой не е прав и никой не е виновен, значи, и тя не е виновна“ — мислеше той. Ако не се съгласи веднага да се събере с жена си, то беше само защото в състоянието на скръб, в което се намираше, Пиер нямаше сили да предприеме нищо. Ако жена му би дошла при него, сега той не би я изгонил. В сравнение с онова, което занимаваше Пиер, нима не беше все едно дали ще живее, или няма да живее с жена си?
	Без да отговори нищо нито на жена си, нито на тъща си, една вечер късно Пиер се приготви за път и замина за Москва, за да се срещне с Йосиф Алексеевич. Ето какво написа Пиер в дневника си:

	„Москва, 17 ноември
	Току-що се върнах от благодетеля си и бързам да запиша всичко, което изпитах при тая среща. Йосиф Алексеевич живее бедно и трета година вече страда от мъчителна болест на пикочния мехур. Никой никога не е чул от него охкане или дума на роптание. От сутрин до късна нощ, с изключение на часовете, когато яде най-проста храна, работи за науката. Той ме прие благосклонно и ме покани да седна на кревата, дето лежеше; аз му направих знака на рицарите на Изток и на Ерусалим, той ми отговори със същото и с кротка усмивка ме попита какво съм научил и придобил от пруските и шотландски ложи. Колкото можах, аз му разказах всичко, като предадох ония принципи, които предлагах в нашата Петербургска ложа, и му съобщих за лошия прием, който ми направиха, и за скъсването между мене и братята. Йосиф Алексеевич помълча доста и след като помисли, изложи ми своето гледище по всички въпроси, което мигновено ми осветли цялото минало и целия бъдещ път, който ми предстои. Той ме учуди, като ме попита помня ли в какво се състои тройствената цел на ордена: 1. в пазене и опознаване на тайнството; 2. в пречистване и поправяне на себе си за възприемане на последното и 3. поправяне на рода человечески чрез стремеж към такова пречистване. Коя е най-главната и първа цел измежду трите? Разбира се, собственото поправяне и пречистване. Само към тая цел можем винаги да се стремим независимо от всички обстоятелства. Но заедно с това тъкмо тая цел изисква от нас най-много труд и затуй, заблудени от гордост, изпускайки тая цел, ние се залавяме или за тайнството, което поради нечистотата си сме неспособни да възприемем, или се залавяме да поправим рода человечески, когато ние самите сме пример на мерзост и разврат. Илюминатството не е чисто учение тъкмо защото се е увлякло от обществена дейност и е преизпълнено с гордост. На това основание Йосиф Алексеевич осъди моята реч и цялата ми дейност. В глъбината на душата си аз се съгласих с него. По повод разговора ни за моите семейни работи той ми каза: «Главното задължение на истинския масон, както ви казах, е усъвършенствуването на себе си. Но ние често мислим, че като отстраним от себе си всичките мъчнотии на живота си, ще достигнем, по-скоро тая цел; напротив, господине, каза ми той, само в средата на светските вълнения ние можем да достигнем трите главни цели: 1. самопознанието, защото човек може да опознае себе си само чрез сравнение; 2. усъвършенствуване, което се достига само с борба; и 3. да се достигне главната добродетел — обич към смъртта. Само превратностите на живота могат да ни покажат неговата безполезност и могат да помогнат на нашата вродена обич към смъртта или за възраждане към новия живот. Тия думи са още по-значителни, защото Йосиф Алексеевич, въпреки тежките си физически страдания, никога не усеща, че животът му тежи, но обича смъртта, за която, въпреки цялата чистота и висота на вътрешната си същност, не се чувствува още достатъчно готов.» След това моят благодетел ми обясни напълно значението на великия квадрат на сътворението и ми подчерта, че числата три и седем са основа на всичко. Той ме посъветва да не страня от общуване с петербургските братя и заемайки в ложата длъжност само от 2-и градус, да се мъча да отвличам братята от увлеченията на гордостта и да ги насочим към истинския път на самопознаване и самоусъвършенствуване. Освен туй, за мене лично, той ме посъветва преди всичко да следя себе си и за тая цел ми даде една тетрадка, същата тая, в която пиша и ще записвам занапред всичките си постъпки.“


	„Петербург, 23 ноември
	Аз пак живея с жена си. Тъща ми пристигна при мене разплакана и ми каза, че Елен е тук, че ме моли да я изслушам, че е невинна, че е нещастна, защото съм я оставил, и много други неща. Аз знаех, че ако само си позволя да я видя, няма да имам вече сили да й откажа, каквото поиска. В колебанието си не знаех от кого да поискам помощ и съвет. Ако благодетелят бе тук, той би ми казал. Аз се усамотих в къщи, препрочетох писмата на Йосиф Алексеевич, спомних си разговорите с него и от всичко това заключих, че не трябва да отказвам на онзи, който ме моли, и че трябва да протегна ръка за помощ всекиму, и още повече на човек, толкова свързан с мене, и че съм длъжен да нося кръста си. Но ако й простя заради добродетелта, нека моето събиране с нея да има само духовна цел. Тъй реших и тъй писах на Йосиф Алексеевич. Казах на жена си, че я моля да забрави старото, че я моля да ми прости онова, за което може би съм бил виновен пред нея, и че аз няма какво да й прощавам. Радостно ми беше да й кажа това. Нека тя не знае колко тежко ми бе да я видя отново. Аз се настаних в голямата къща, в горните стаи, и изпитвам щастливо чувство на обновление.“




	IX

	Както винаги и тогава висшето общество, което се събираше в двора и на големите балове, се подразделяше на няколко кръжока, всеки със своя отсянка. Между тях най-големият беше френският кръжок, на Наполеоновия съюз — на граф Румянцев и Gaulaincourt*. Щом се установи с мъжа си в Петербург, Елен зае в тоя кръжок едно от най-видните места. У нея ходеха господата от френското посолство и голям брой хора, познати с ума и любезността си, които принадлежаха на това направление.
	[* Коленкур.]
	Елен беше в Ерфурт през време на прочутата среща на императорите и оттам бе донесла връзките си с всички наполеоновски знаменитости в Европа. В Ерфурт тя имаше блестящ успех. Сам Наполеон, когато я видя в театъра, попита коя е тя и оцени красотата й. Успехът й като хубава и елегантна жена не учудваше Пиер, защото с годините тя бе станала още по-хубава от по-рано. Ала той се учудваше, че през тия две години жена му бе успяла да добие репутация d’une femme charmante, aussi spirituelle, que belle*1. Известният prince de Ligne*2 й пишеше писма от осем страници. Билибин пазеше своите mots*3, за да ги каже за първи път пред графиня Безухова. Да бъде човек приет в салона на графиня Безухова, се смяташе като диплом за ум; младите хора, преди да отидат на вечерите у Елен, четяха книги, за да имат какво да приказват в нейния салон, и секретарите на посолствата, а дори и посланиците й поверяваха дипломатически тайни, тъй че в известен смисъл Елен беше сила. Пиер, който знаеше, че тя бе много глупава, със странно чувство на недоумение и страх присъствуваше понякога на нейните вечери и обеди, дето се говореше за политика, поезия и философия. На тия вечери той изпитваше чувство като онова, което сигурно изпитва фокусникът, който всеки път очаква, че ей сега на измамата му ще бъде открита. Но дали защото за поддържането на такъв салон беше потребна тъкмо глупост, или защото сами измамените намираха удоволствие в тая измама, измамата, не се откриваше и репутацията d’une femme charmante et spirituelle*4 се бе установила тъй непоколебимо за Елена Василевна Безухова, че тя можеше да говори най-големите пошлости и глупости и все пак всички се възхищаваха от всяка нейна дума и откриваха в нея дълбок смисъл, какъвто и тя самата не подозираше.
	[*1 Прелестна жена, толкова остроумна, колкото и хубава.]
	[*2 Княз дьо Лин.]
	[*3 Духовитости.]
	[*4 Прелестна и остроумна жена.]
	Пиер беше тъкмо такъв мъж, какъвто бе потребен за тая блестяща светска жена. Той беше оня разсеян чудак, мъж grand seigneur*1, който не пречеше никому и не само не разваляше общото впечатление от висшия тон на салона, но със своята противоположност на изящността и такта на жена си служеше за фон, изгоден ней. През тия две години, поради своето постоянно съсредоточено занимаване с невеществени интереси и искрено презрение към всичко останало, той бе усвоил в това общество на жена си, което не го интересуваше, оня тон на равнодушие, на небрежност и на благосклонност към всички, който не се придобива изкуствено и който поради това именно вдъхва неволно уважение. Той влизаше в салона на жена си като в театър, познаваше се с всички, беше му еднакво драго от всички и беше еднакво равнодушен към всички. Понякога почваше разговор за неща, които го интересуваха, и тогава, без да се съобразява с това, дали тук бяха или не messieurs de l’ambassade*2, изказваше, фъфлейки, мненията си, които понякога биваха съвсем не в тон, с момента. Но мнението, че той е чудакът-съпруг de la femme la plus distinguée de Pétersburg*3, така се бе затвърдило, че никой не гледаше au sérieux*4 на неговите странности.
	[*1 Благородник.]
	[*2 Господата от посолството.]
	[*3 На най-забележителната жена в Петербург.]
	[*4 Сериозно.]
	Между многото млади хора, които всеки ден биваха в къщата на Елен, Борис Друбецкой, напреднал вече много в службата си, беше, след връщането на Елен от Ерфурт, най-близкият човек в дома на Безухови. Елен го наричаше mon page* и се отнасяше с него като с дете. Усмивката й към него беше същата, както към всички, но понякога на Пиер му биваше неприятно да вижда тая усмивка. Борис се отнасяше към Пиер с особена, достойна и тъжна почтителност. Тая отсянка на почтителност също безпокоеше Пиер. Преди три години Пиер толкова болезнено бе страдал от оскърблението, нанесено от жена му, че сега искаше да се спаси от възможността за подобно оскърбление, първо, чрез това, че не беше мъж на съпругата си и, второ, че не си позволяваше да я подозира.
	[* Моя паж.]
	„Не, сега, като е станала bas bleu*, тя завинаги се е отказала от предишните си увлечения — казваше си той. — Не е имало случай bas bleu да са имали сърдечни увлечения“ — повтаряше си той неизвестно отде извлеченото правило, в което вярваше несъмнено. Но, чудно нещо, присъствието на Борис в салона на жена му (а той биваше почти постоянно) действуваше физически на Пиер: то сковаваше цялото му тяло, унищожаваше естествеността и свободата на движенията му.
	[* Син чорап.]
	„Каква странна антипатия — мислеше Пиер, — а по-рано той дори много ми харесваше.“
	За обществото Пиер беше голям дворянин, малко сляп и смешен съпруг на знаменита жена, умен чудак, който не вършеше нищо, но и не вредеше никому, чудесен и добър момък. А през всичкото това време в душата на Пиер се извършваше сложната и мъчна работа на вътрешно развитие, която му откри много неща и го доведе до много духовни съмнения и радости.



	X

	Той продължи дневника си и ето какво написа в него през това време:
	„24 ноември
	Станах в осем часа, четох Св. Писание, след това отидох в службата (по съвета на благодетеля си Пиер постъпи на служба в един от комитетите), върнах се за обяд, обядвах сам (графинята има много гости, които, ми са неприятни), ядох и пих умерено и след обяда преписвах документи за братята. Привечер отидох при графинята и разправих една смешна история за Б. и едва когато всички се смееха високо, сетих се, че не трябваше да правя това.
	Лягам си да спя с щастлив и спокоен дух. Господи велики, помогни ми да вървя по твоите стъпки: 1. да побеждавам проявленията на гнева в себе си — чрез кротост и забавяне; 2. похотта — с въздържание и отвращение; 3. да стоя далеч от суетността, но да не забравям: a. държавните работи в службата; b. семейните грижи; c. приятелските връзки и d. стопанските занимания.“

	„27 ноември
	Станах късно; след като се събудих, дълго лежах в постелята, отдавайки се на мързел. Боже мой! Помогни ми и укрепи ме, за да мога да вървя по твоите пътища. Четох Св. Писание, но без потребното чувство. Дойде брат Урусов, разговаряхме за суетата на света. Той ми разправя за новите планове на царя, Аз щях да почна да осъждам, но си спомних своите правила и думите на нашия благодетел, че истинският масон трябва да бъде ревностен деец в държавата, когато неговото участие е необходимо, и спокоен съзерцател на онова, за което не е призван. Език мой — враг мой. Посетиха ме братята Г. В. и О., имаше подготвителна беседа за приемане на нов брат. Те ми възлагат длъжността ритор. Чувствувам се слаб и недостоен. Сетне стана дума за обяснението на седемте стълбове и стъпала на храма: 7 науки, 7 добродетели, 7 порока и 7 дара от светия дух. Брат О. беше много красноречив. Вечерта се извърши приемане на нов член. Новоустроеното помещение много помогна за великолепието на зрелището. Приет бе Борис Друбецкой. Аз го предлагах и бях ритор. Странно чувство ме вълнуваше през цялото време, когато бяхме сами в тъмното помещение. Аз открих в себе си чувство на омраза към него, което напразно се мъча да преодолея. И затуй бих желал наистина да го спася от злото и да го въведа в пътя на истината, но лошите мисли за него не ме оставяха. Мислех, че целта на постъпването му в братството беше само да се сближи с хората, да бъде покровителствуван от ония, които са в нашата ложа. Освен основанията ми, че той няколко пъти пита не са ли в нашата ложа N. и S. (на което аз не можех да му отговоря), освен че според моите наблюдения той не е способен да чувствува уважение към нашия свят орден и е прекалено зает и доволен от външното си «аз», поради което не може да желае духовното си издигане — аз нямах други основания да се съмнявам в него; но той ми се струваше неискрен и през цялото време, когато бях насаме с него в тъмното помещение, струваше ми се, че се усмихва презрително на думите ми, и ми се искаше наистина да го бодна в голите му гърди с шпагата, която държах допряна до тях. Не можах да бъда красноречив и не можах искрено да изразя съмненията си на братята и на великия майстор. Велики Архитектон на природата, помогни ми да намирам истинските пътища, които извеждат от лабиринта на лъжата.“

	След това в дневника бяха пропуснати три листа и сетне бе написано следното:

	„Имах поучителен дълъг разговор насаме с брат В., който ме посъветва да слушам брат А. Макар да съм недостоен, много неща ми бяха разкрити. Адонаи е името на оня, който е сътворил света. Елоим е името на оня, който управлява всичко. Третото име е име, което не може да се изрече и има значение на _всичко_. Разговорите с брат В. ме подкрепят, освежават и утвърдяват в пътя на добродетелта. При него няма място за съмнение. Ясна ми е разликата между бедното учение на обществените науки и нашето свято, обгръщащо всичко учение. Човешките науки подразделят всичко — за да разберат, убиват всичко — за да го разгледат. В святата наука на ордена всичко е единно, всичко се опознава в своята съвкупност и живот. Троица е — трите начала на нещата — сяра, живак й сол. Сярата има качество на миро и на огън; съединена със солта, поради своята огненост тя възбужда в нея силно желание, чрез което привлича живака, хваща го, задържа го и заедно произвеждат отделните тела. Живакът е течната и летлива духовна същност — Христос, светият дух, той.“


	„3 декември
	Събудих се късно, четох Св. Писание, но бях безчувствен. После излязох и се разхождах в залата. Исках да размисля, но вместо това във въображението ми изникна една случка, която стана преди четири години. След дуела господин Долохов, когато ме срещна в Москва, ми каза, че се надявал сега вече да имам пълно душевно спокойствие въпреки отсъствието на съпругата ми. Тогава аз не отговорих нищо. Сега си спомних всичките подробности на тая среща и в себе си му наговорих най-злобни думи и остри отговори. Опомних се и отхвърлих тая мисъл от себе си едва когато се видях пламнал от гняв; но не се разкаях достатъчно за това. Сетне дойде Борис Друбецкой и почна да разправя разни приключения; а аз още от дохождането му бях недоволен, че е дошъл, и му казах нещо отвратително. Той възрази. Аз кипнах и му наговорих сума неприятни и дори груби неща. Той не отговори и аз се сепнах едва когато беше вече късно. Боже мой, аз съвсем не мога да се държа с него! Причината е моето самолюбие. Аз се поставям над него и затуй ставам много по-лош от него, защото той е снизходителен към моите грубости, а аз, напротив, чувствувам към него презрение. Боже мой, удостой ме в негово присъствие да мога да виждам повече моята мерзост и да постъпвам тъй, че това да бъде полезно и за него. След обяд заспах и тъкмо когато заспивах, чух ясно един глас, който каза в лявото ми ухо: «Твоят ден.»
	Видях насън, че вървя в тъмнина и че изведнъж съм заобиколен от кучета, но вървя без страх; изведнъж едно неголямо куче ме захапа за левия бут и не ме пуска. Аз почнах да го душа с ръце. И едва го бях откъснал от себе си, друго, по-голямо, ме сграбчи за гърдите. Аз го откъснах, но трето, още по-голямо, почна да, ме хапе. Аз почнах да го дигам и колкото повече го дигах, толкова по-голямо и по-тежко ставаше то. Изведнъж иде брат А., взе ме под ръка, поведе ме и ме заведе до едно здание, в което, за да се влезе, трябваше да се мине по тясна дъска. Аз стъпих на нея, но дъската се огъна и падна и аз почнах, да се катеря по оградата, до която ръцете ми едва стигаха. След големи усилия прехвърлих тялото си така, че краката ми висяха от едната страна, а тялото — от другата. Погледнах наоколо си и видях, че брат Б. е на оградата и ми сочи една голяма алея и градина, и в градината — голямо й прекрасно здание. Събудих се. Господи, Велик Архитектон на природата! Помогни ми да откъсна от себе си кучетата — моите страсти и последната от тях, която събира в себе си силите на всички преди нея, и помогни ми да вляза в тоя храм на добродетелта, който можах да видя насън.“


	„7 декември
	Сънувах, че уж Йосиф Алексеевич е у дома и аз съм много доволен и искам да го нагостя. Аз уж бърборя непрестанно с чужди хора и изведнъж се сещам, че това може да не му се харесва и искам да се приближа до него и да го прегърна. Но щом се приближих, виждам, че лицето му се е преобразило, станало е младежко, и той тихо, тихо ми говори нещо от учението на ордена, но толкова тихо, че аз не мога да го чуя. Сетне уж всички излязохме от стаята и се случи нещо чудновато. Ние седяхме или лежахме на пода. Той ми говореше нещо. А на мене уж ми се поиска да му покажа чувствителността си и без да се вслушвам в думите му, аз почнах да си въобразявам състоянието на моето вътрешно «аз» и Милостта Божия, която ме е осенила. И в очите ми се показаха сълзи, и аз бях доволен, че той забеляза това. Но той ме погледна с раздразнение и скочи, като пресече думите си. Аз се уплаших и попитах дали казаното от него не се отнася за мене; но той не ми отговори нищо, стана любезен и сетне изведнъж се намерихме в моята спалня, дето има двоен креват. Той легна в единия му край и аз уж пламнах от желание да се галим и легнах там. И той уж ме попита: «Кажете си право, коя е най-голямата ви слабост? Разбрахте ли това? Мисля, че вече сте го разбрали.» Смутен от тоя въпрос, аз отговорих, че най-голямата ми слабост е мързелът. Той поклати глава недоверчиво. И аз, още по-смутен, му отговорих, че макар по неговия съвет да живея заедно с жена си, но не живея като мъж с жена. На това той ми възрази, че не трябва да лишавам жена си от своите милувки, и ми даде да разбера, че това е мое задължение. Но аз отговорих, че се стеснявам от това; и изведнъж всичко изчезна. И се събудих, и си спомних текста на светото писание: _Животът беше светлината на човеците и светлината в мрака свети и мракът я не обзе_. Лицето на Йосиф Алексеевич беше младежко и светло. Тоя ден получих писмо от благодетеля си, в което ми пише за съпружеските задължения.“


	„9 декември
	Сънувах сън, от който се пробудих с разтуптяно сърце. Сънувах, че уж съм в Москва, у дома, в голямата диванна стая, и от салона излиза Йосиф Алексеевич. Уж че аз веднага съм узнал, че с него вече бил се извършил процесът на възраждането и се втурнах насреща му. Уж, целувам и него, и ръцете му, а той казва: «Забеляза ли, че лицето ми е друго?» Аз го погледнах, като продължавах да го държа в прегръдките си, и уж виждам, че лицето му е младежко, но по главата му няма коса и чертите му съвсем са други. И уж му казвам: «Бих ви познал, ако се срещнехме случайно», а през това време си мисля: «Истина ли е, което казах?» И изведнъж виждам, че той лежи като труп; после постепенно се съвзе и влезе заедно с мене в голям кабинет, като носеше голяма книга, написана на рисувателни листа. И уж му казвам: «Аз написах това.» И той ми отговори с навеждане на главата. Отворих книгата и в тая книга по всички страници имаше прекрасни рисунки. И уж аз зная, че тия картини представят любовните похождения на душата с нейния любим. И на страниците уж виждам прекрасна рисунка на мома в прозрачно облекло и с прозрачно тяло, излитаща към облаците. И уж зная, че тая мома не е нищо друго освен изображение на «Песен на песните». И уж, като гледам тия рисунки, чувствувам, че върша лошо нещо, но не мога да се откъсна от тях. Господи, помогни ми! Боже мой, ако е твое дело това, че си ме напуснал, нека бъде твоята воля; но ако аз сам съм го причинил, научи ме какво да правя. Аз ще загина от своята развратеност, ако ти съвсем ме оставиш.“




	XI

	Паричните работи на Ростови не се подобриха през двете години, които прекараха на село.
	Макар че Николай Ростов, изпълнявайки строго намерението си, продължи да служи все така в един затънтен полк, като харчеше сравнително малко пари, вървежът на живота в Отрадное бе такъв и специално Митенка тъй водеше работите, че всяка година дълговете неудържимо се увеличаваха. Единствената помощ, на която старият граф очевидно се надяваше, беше някаква държавна длъжност и той се премести в Петербург да търси служба; да търси служба и едновременно с това, както казваше той, за последен път да поразвлече девойчетата.
	Наскоро след пристигането на Ростови в Петербург Берг направи предложение, на Вера и предложението бе прието.
	… Макар че в Москва Ростови принадлежаха към висшето общество, без самите те да знаеха и да мислеха към кое общество принадлежаха, в Петербург тяхното общество беше смесено и неопределено. В Петербург те бяха провинциалисти, до които не слизаха същите хора, които Ростови хранеха в Москва, без да ги питат от кое общество са.
	В Петербург Ростови живееха също тъй гостоприемно, както в Москва, и на вечерите им се събираха най-различни хора: съседът от Отрадное, стар, не богат помешчик с дъщери и фрейлината Перонска, Пиер Безухов и синът на един околийски пощенски началник, на служба в Петербург. От мъжете в къщата на Ростови в Петербург много скоро станаха домашни хора Борис, Пиер, когото старият граф бе срещнал на улицата и замъкнал в къщи, и Берг, който по цели дни прекарваше у Ростови и проявяваше към най-голямата графиня Вера такова внимание, каквото може да проявява един млад човек, който се готви да прави предложение.
	Берг не току-тъй показваше на всички ранената си в Аустерлицкото сражение дясна ръка и държеше съвсем непотребната шпага в лявата. Той тъй упорито и тъй многозначително разказваше на всички за това събитие, че всички повярваха в целесъобразността и достойнството на тая постъпка — и за Аустерлиц Берг получи две награди.
	Той успя да се отличи и във Финландската война. Дигна парчето граната, с което, близо до главнокомандуващия, бе убит един адютант, и поднесе това парче на началника си. Също както след Аустерлиц той тъй дълго и упорито разправя на всички за това събитие, че всички повярваха също така, че е трябвало да се направи това — и за Финландската война Берг получи две награди. В 1809 година той беше капитан от гвардията с ордени и заемаше в Петербург някакви особено изгодни служби.
	Макар някои свободомислещи да се усмихваха, когато им разправяха за достойнствата на Берг, човек не можеше да не се съгласи, че Берг е изпълнителен и храбър офицер, гледан с много добро око от началството, и скромен нравствен момък с бляскава кариера пред себе си и дори със здраво положение в обществото.
	Преди четири години, когато се срещна в партера на Московския театър с един свой приятел, немец, Берг му посочи Вера Ростова и каза на немски: „Das soll mein Weib werden“* и в същия миг реши да се ожени за нея. Сега, в Петербург, като прецени положението на Ростови и своето, той реши, че е дошло времето, и направи предложение. Отначало предложението на Берг бе посрещнато с малко обидно за него недоумение. Отначало изглеждаше странно, че синът на някакъв неизвестен лифландски дворянин прави предложение на графиня Ростова; но главното качество в характера на Берг беше един такъв наивен и добродушен егоизъм, че Ростови неволно помислиха: щом той сам е толкова твърдо убеден, че това е хубаво и дори много хубаво — то ще бъде хубаво. Освен туй работите на Ростови бяха много разстроени, което кандидатът не можеше да не знае, а най-важното, Вера беше на двадесет и четири години, ходеше по балове и приеми, но макар че беше безспорно хубава и разсъдлива, досега никой и никога не беше й правил предложение. Дадоха съгласието си.
	[* Ето, тя ще бъде моя жена.]
	— Ето, виждате ли — каза Берг на другаря си, когото наричаше приятел само защото знаеше, че всички имат приятели. — Ето, виждате ли, аз съобразих всичко това и не бих се женил, ако не бях обмислил всичко и ако то беше някак неудобно. Но сега, напротив, моите татко и мама са осигурени, аз им наредих арендата в Остзейския край, а в Петербург ще мога да живея със заплатата си при нейното състояние и моята грижливост. Добре може да се живее. Не се женя за пари, аз смятам това за неблагородно, но жената трябва да донесе нещо и мъжът — нещо. Аз имам службата, тя — връзки и малко пари. Това в наше време значи нещо, нали? А най-главното, тя е прекрасна, почтена девойка и ме обича…
	Берг се изчерви и усмихна.
	— И аз я обичам, защото има разсъдлив характер — много добър. Виж, другата й сестра — от същото семейство, но е съвсем друго нещо, и неприятен характер, и няма нейния ум, и нещо такова, нали знаете?… Неприятно… А моята годеница… Но вие ще идвате у нас… — продължи Берг и искаше да каже „да обядваме“, но се размисли и рече „да пием чай“ и пусна едно малко колелце дим, като го продупчи бързо с език в средата, което напълно олицетворяваше неговите мечти за щастие.
	След първото чувство на недоумение в родителите, предизвикано от предложението на Берг, в семейството се възцари обикновеното в такива случаи чувство на празничност и радост, но радостта беше не искрена, а външна. В чувствата на близките около тая сватба се забелязваше обърканост и стеснение. Сякаш им беше срамно, че малко са обичали Вера и сега тъй драговолно са се отървали от нея. Най-много бе смутен старият граф. Той навярно не би могъл да каже коя е причината на смущението му, а причината бе — неговите парични сметки. Той наистина не знаеше какво има, колко му са дълговете и каква зестра може да даде на Вера. Когато се родиха дъщерите, на всяка от тях бяха определени за зестра по триста души; но едно от селата беше вече продадено, а друго — заложено и дългът толкова просрочен, че имението трябваше да се продаде, затова и не можеше да се даде. Пари също нямаше.
	Повечето от месец вече Берг беше годеник и до сватбата оставаше само една седмица, а графът още не бе решил за себе си въпроса за зестрата й не бе говорил за това с жена си. Графът ту искаше да отдели за Вера рязанското имение, ту да продаде гора, ту да вземе пари срещу полица. Няколко дни преди сватбата Берг влезе рано сутринта при графа в кабинета му и с приятна усмивка помоли почтително бъдещия си тъст да му каже какво ще дадат на графиня Вера. При тоя отдавна предчувствуван въпрос графът толкова се смути, че каза необмислено първото, което му хрумна.
	— Драго ми е, че си се загрижил, драго ми е, ще останеш доволен…
	И като потупа Берг по рамото, стана с намерение да прекрати разговора. Но Берг, усмихвайки се приятно, обясни, че ако не знае сигурно какво ще бъде дадено за Вера и не получи предварително поне една част от онова, което е определено за нея, ще бъде принуден да е откаже.
	— Защото, помислете, графе, че ако сега бих си позволил да се оженя, без да имам определени средства за издръжка на жена си, бих постъпил подло…
	Разговорът се свърши с това, че графът, в желанието си да бъде великодушен и да не се излага на нови молби, каза, че ще даде полица за осемдесет хиляди. Берг се усмихна кротко, целуна графа по рамото и каза, че е много благодарен, но че съвсем не ще може да нареди новия си живот, ако не получи тридесет хиляди налични пари.
	— Поне двадесет хиляди, графе — добави той, — а полицата ще бъде тогава само за шестдесет хиляди.
	— Да, да, добре — отговори бързореко графът, — само че ще ме извиниш, миличък, ще ти дам двадесет хиляди, но освен това ще ти дам и полица за осемдесет хиляди. Та така, целуни ме.



	XII

	Наташа беше на шестнадесет години, а сега бе 1809 година, същата, за която преди четири години Наташа беше смятала на пръсти заедно с Борис, след като се бе целунала с него. Оттогава тя ни веднъж не бе виждала Борис. Пред Соня и пред майка си, когато ставаше дума за Борис, тя казваше съвсем спокойно, като за нещо решено, че всичко предишно е било детинщина, за която не си струва и да се приказва и която отдавна е забравена. Но в най-скритата глъбина на душата й въпросът, дали задължението към Борис беше шега или важно, свързващо я обещание, я измъчваше.
	Още от 1805 година, когато замина от Москва за армията, Борис не бе се виждал с Ростови. Няколко пъти той биваше в Москва, минаваше недалеч от Отрадное, но ни веднъж не бе ходил у Ростови.
	Понякога на Наташа й минаваше през ума, че той не иска да я види и тия съмнения се потвърждаваха от тъжния тон, с който възрастните говореха за него.
	— В сегашно време старите приятели се забравят — казваше графинята, след като се споменеше за Борис.
	Ана Михайловна, която напоследък рядко биваше у Ростови, също така се държеше някак особено достойно и всеки път възторжено и благодарно говореше за достойнствата на сина си и за бляскавата кариера, която той имаше. Когато Ростови пристигнаха в Петербург, Борис отиде да ги посети.
	Той отиваше към тях с известно вълнение. Споменът за Наташа беше най-поетичният спомен на Борис. Но в същото време отиваше с твърдото намерение да даде на нея и на близките й да почувствуват ясно, че детинските отношения между него и Наташа не могат да обвързват нито нея, нито него. Той имаше бляскаво положение в обществото — благодарение на интимността си с графиня Безухова, бляскаво положение в службата — благодарение покровителството на едно важно лице, с чието доверие се ползуваше напълно, и имаше зараждащи се планове за женитба с една от най-богатите моми в Петербург, които много лесно можеха да се осъществят. Когато Борис влезе в салона на Ростови, Наташа беше в стаята си. Като узна, че е пристигнал, тя се изчерви и почти тичешком влезе в салона, сияеща от усмивка, която беше много повече от любезна.
	Борис помнеше оная Наташа в къса рокличка, с черни, блеснали изпод къдриците очи и с неудържим детски смях, която познаваше от преди четири години, и затуй, когато влезе една съвсем друга Наташа, той се смути и лицето му изрази възторжено учудване. Това изражение на лицето му зарадва Наташа.
	— Е, познаваш ли старата си приятелка, немирницата? — рече графинята. Борис целуна ръка на Наташа и каза, че е учуден от станалата с нея промяна.
	— Колко сте се разхубавили!
	„То се знае!“ — отговориха сияещите очи на Наташа.
	— А татко остарял ли е? — попита тя. Наташа седна и без да се намесва в разговора на Борис с графинята, разглеждаше мълчаливо своя детски годеник до най-малките подробности. Той чувствуваше върху си тежестта на тоя упорит и ласкав поглед и от време на време я поглеждаше.
	Мундирът, шпорите, връзката, прическата на Борис — всичко беше най-модно и comme il faut*. Наташа веднага забеляза това. Той седеше малко на една страна в кресло до графинята, оправяйки с дясната си ръка съвсем чистата си, като че излята ръкавица на лявата, говореше с особено, изтънчено свиване на устните за увеселенията на висшето петербургско общество и с лека насмешка си спомняше за предишните московски времена и московски познати. Когато говореше за висшата аристокрация, Наташа почувствува, че умишлено, а не без да ще, спомена за бала у един посланик, на който е бил, и за поканите, които получил от N.N. и S.S.
	[* Изискано.]
	През всичкото време Наташа седеше мълчалива и го гледаше изпод вежди. Тоя поглед все повече и повече безпокоеше и смущаваше Борис. Той по-често поглеждаше Наташа и прекъсваше думите си. Седя не повече от десет минути и стана да се сбогува. Гледаха го същите любопитни, предизвикателни и малко присмехулни очи. След първото посещение Борис си каза, че Наташа го привлича точно толкова, колкото по-рано, но че той не трябва да се отдава на това чувство, защото женитбата с нея — девойка почти без състояние — би била гибел за кариерата му, а възобновяването, на предишните отношения без цел за женитба би било неблагородна постъпка. Борис сам си реши да избягва срещите с Наташа, но въпреки това решение дойде след няколко дни и почна да идва често и да прекарва по цели дни у Ростови. Той си мислеше, че му е необходимо да се обясни с Наташа, да й каже, че всичко минало трябва да се забрави, че въпреки всичко… тя не може да бъде негова жена, че той няма състояние и че никога няма да му я дадат. Но все не сполучваше и му беше неловко да пристъпи към това обяснение. От ден на ден той все повече и повече се оплиташе. Наташа, според майка й и Соня, изглеждаше влюбена в Борис както по-рано. Тя му пееше неговите любими песни, показваше му албума си, караше го да пише в него, не му позволяваше да приказва за миналото, като му даваше да разбере колко прекрасно е новото; и всеки ден той си заминаваше като в мъгла, без да каже онова, което смяташе да каже, като не знаеше сам какво върши, за какво е дошъл и как ще се свърши това. Борис престана да ходи у Елен, всеки ден получаваше укорителни писъмца от нея, но все пак по цели дни прекарваше у Ростови.



	XIII

	Една вечер, когато старата графиня, с въздишки и пъшкания, с нощна шапчица и блуза, без изкуствени къдрици и с един жалък кичур коси, който се подаваше под бялата хасена шапчица, правеше на вечерната си молитва метани върху килимчето, вратата на стаята й изскърца и обута на бос крак с къщните си пантофки, също по блузка и с навити на книжки коси, се втурна Наташа. Графинята се изви и се навъси. Тя дочиташе последната си молитва: „Нима тоя одър ще ми бъде погребален ковчег?“ Молитвеното й настроение беше унищожено. Наташа, зачервена и оживена, като видя, че майка й се моли, спря изведнъж, както тичаше, приклекна и неволно извади език, заканвайки се сама на себе си. Като забеляза, че майка й продължава молитвата си, тя изтича на пръсти до кревата, потърка бързо едното си мъничко краче о другото, събу пантофките си и скочи на тоя одър, за който графинята се страхуваше да не й стане ковчег. Тоя одър беше висок, пухен, с пет, една от друга по-малки възглавници. Наташа скочи, потъна в пухения дюшек, превъртя се към стената и настанявайки се, почна да се движи под завивката, като дигна колене до брадичката си, замърда нозе и се засмя почти нечуто и ту се завиваше презглава, ту поглеждаше майка си. Графинята свърши молитвата си и със строго лице се приближи до постелята; но като видя, че Наташа е завита презглава, усмихна се със своята добра, лека усмивка.
	— Хайде, хайде, хайде — каза майката.
	— Мамо, можем ли да поприказваме, а? — рече Наташа. — Хайде, по гушката веднъж, още веднъж и няма повече. — И тя прегърна шията на майка си и я целуна по гушата. В отношенията с майка си Наташа показваше външна грубост, но беше тъй чувствителна и сръчна, че както и да прегърнеше с ръце майка си, всякога умееше да го направи така, че майката да не я заболи, нито да й бъде неприятно или неловко.
	— Е, за какво ще бъде днес? — каза майката, като се нагласи на възглавниците и почака, докато Наташа пак се превъртя два пъти, легна до нея под една завивка, извади ръцете си и стана сериозна.
	Тия нощни посещения на Наташа, които ставаха преди връщането на графа от клуба, бяха едно от най-обичните удоволствия на майката и дъщерята.
	— Днес пък за какво ли? Но аз трябва да ти кажа…
	Наташа закри с ръка устата на майка си.
	— За Борис… Знам — каза сериозно тя, — затова и дойдох. Недейте приказва, знам. Не, кажете! — Тя отпусна ръка. — Кажете, мамо. Той мил ли е?
	— Наташа, ти си на шестнадесет години, на твоя възраст аз бях омъжена. Ти казваш, че Боря е мил. Той е много мил и аз го обичам като син, но какво искаш ти?… Какво мислиш? Ти съвсем си му завъртяла главата, виждам…
	Казвайки това, графинята изви глава и погледна дъщеря си. Наташа лежеше, загледана направо и неподвижно пред себе си в един от махагоновите сфинксове, изрязани в ъглите на кревата, тъй че графинята виждаше само в профил лицето на дъщеря си. Лицето й порази графинята с особеността на сериозното си и съсредоточено изражение.
	Наташа слушаше и размисляше.
	— Е, та какво? — рече тя.
	— Ти съвсем си му завъртяла главата, защо? Какво искаш от него? Ти знаеш, че не можеш да се омъжиш за него.
	— Защо? — рече Наташа, без да промени положението си.
	— Защото е млад, защото е беден, защото сме роднини… защото и ти самата не го обичаш.
	— А вие отде знаете?
	— Зная. Това не е хубаво, миличка.
	— А ако искам… — рече Наташа.
	— Престани да говориш глупости — каза графинята.
	— А ако искам…
	— Наташа, аз сериозно…
	Наташа не я остави да довърши, привлече към себе си голямата ръка на графинята и я целуна отгоре, после по дланта, след това пак я обърна и почна да я целува по кокалчето на горната част на пръста, след това помежду кокалчетата, след това отново по кокалчето, като мърмореше шепнешком: „Януари, февруари, март, април, май.“
	— Говорете, мамо, защо мълчите? Говорете — каза тя, като изви глава към майка си, която гледаше нежно дъщеря си и сякаш поради това съзерцание бе забравила всичко, което искаше да каже.
	— Така не бива, душичко. Не всички ще разберат вашите детски отношения, а да виждат, че той е толкова близък с тебе — може да ти повреди пред другите млади хора, които идват у нас, а най-важното — че това напразно го измъчва. Той може би си е намерил бъдеща жена, каквато му е прилика, богата, а сега си губи ума.
	— Губи си ума? — повтори Наташа.
	— Аз ще ти кажа за себе си. Имах един cousin…
	— Знам — Кирила Матвеич, но той е старец!
	— Не всякога е бил старец. Но виж какво, Наташа, аз ще поприказвам с Боря. Той не бива да идва толкова често…
	— Че защо да не бива, щом му се иска?
	— Защото знам, че това до нищо няма да доведе.
	— Отде знаете? Не, мамо, недейте му приказва. Да не сте посмели да му приказвате. Какви глупости са това! — каза Наташа с тон на човек, на когото искат да отнемат собствеността. — Е, няма да се омъжа, но нека идва, щом нему е весело и на мене е весело. — Наташа погледна усмихната майка си.
	— Не омъжена, а _така_ — повтори тя.
	— Но как тъй, мила?
	— Ами _така_. Е, голяма работа, че няма да се омъжа, а… _така_.
	— Така, така — повтори графинята и като се раздруса с цялото си тяло, разсмя се с добър, неочакван, старчески смях.
	— Стига сте се смели, спрете — викна Наташа, — друсате целия креват. Ужасно приличате на мене, толкова лесно се смеете… Чакайте… — Тя хвана двете ръце на графинята, целуна на едната кокалчето на малкия пръст — юни, и продължи да целува — юли, август на другата ръка. — Мамо, а той много ли е влюбен? Как ви се струва? Във вас били ли са тъй влюбени? И много е мил, много, много е мил! Само че не е съвсем по моя вкус — той е един такъв тесен, като часовника в трапезарията… Не разбирате ли?… Тесен, знаете ли, сив, светъл…
	— Какво дрънкаш! — каза графинята.
	Наташа продължи:
	— Нима не разбирате? Николенка би разбрал… Безухов е — син, тъмносин с червено, и е четириъгълен.
	— Ти и с него кокетничиш — каза графинята, смеейки се.
	— Не, той е франкмасон, аз научих. Той е чудесен, тъмносин с червено, как да ви го обясня.
	— Миличка графиньо — чу се зад вратата гласът на графа. — Спиш ли? — Наташа скочи боса, грабна пантофките си в ръце и избяга в стаята си.
	Тя дълго не можа да заспи. Непрекъснато мислеше за това, че никой не може да разбере всичко, което тя разбира и което е в нея.
	„Соня? — помисли тя, като погледна спящото, свило се на кълбо котенце с грамадната плитка. — Не, де може тя! Тя е добродетелна. Влюби се в Николенка и нищо друго не иска да знае. Мама, и тя не разбира. Чудно нещо, колко съм умна аз и колко… е мила тя“ — продължи тя, като говореше за себе си в трето лице и си представяше, че това го казва за нея някакъв много умен, най-умният и най-добрият мъж… „Всичко, всичко има тя — продължаваше тоя мъж, — извънредно умна, мила и после добра, извънредно добра, сръчна — плува, язди отлично, а пък глас! Може да се каже — чуден глас!“ Тя изпя любимата си музикална фраза от операта на Керубини, хвърли се в леглото, засмя се от радостната мисъл, че ей сега ще заспи, викна на Дуняша да угаси свещицата; и преди още Дуняша да излезе от стаята, тя вече бе минала в другия, още по-щастливия свят на сънищата, дето всичко беше също тъй леко и прекрасно, както в действителност, само че още по-хубаво, защото беше по-иначе.


	На другия ден, след като покани Борис при себе си, графинята поговори с него и от тоя ден той престана да ходи у Ростови.



	XIV

	На 31 декември, срещу новата 1810 година, le réveillon*, имаше бал у един велможа от времето на Екатерина. На бала щеше да бъде целият дипломатически корпус и царят.
	[* Посрещане на Нова година.]
	Известният дом на велможата на Английския кей светеше от безбройните светлини на илюминацията. При осветения и постлан с червено сукно вход имаше полиция и не само жандарми, но началникът на полицията и десетки полицейски офицери. Екипажите си отиваха и непрекъснато пристигаха нови с облечени в червени ливреи лакеи и с лакеи, които имаха пера на шапките си. От каретите излизаха мъже в мундири, с ордени и ленти; дами в атлаз и хермелин слизаха предпазливо по шумно спусканите от лакеите стъпалца и бързо и беззвучно минаваха по сукното на входа.
	Почти всеки път, когато спираше нова карета, в тълпата пропълзяваше шепот и се сваляха шапки.
	— Царят ли?… Не, министър… принц… посланик… Нима не виждаш перата?… — приказваха в навалицата. Един от тълпата, облечен най-добре, изглеждаше, че познава всички и назоваваше по име най-знатните велможи от онова време.
	Една трета от гостите бяха пристигнали вече на бала, а у Ростови, които трябваше да бъдат на тоя бал, още се правеха бързи приготовления за обличането.
	Много приказки и приготовления за тоя бал имаше в семейство Ростови, много страхове, че няма да получат покана, че дрехите няма да са готови и че не всичко ще се нареди тъй както трябва.
	Заедно с Ростови на бала отиваше Маря Игнатиевна Перонска, приятелка и роднина на графинята, слаба и жълта фрейлина от стария двор, която ръководеше провинциалистите Ростови във висшето петербургско общество.
	В десет часа вечерта Ростови трябваше да се отбият за фрейлината до Таврийската градина; но вече бе десет без пет минути, а госпожиците още не бяха облечени.
	Наташа отиваше на първия в живота си голям бал. Тоя ден тя стана в осем часа заранта и целия ден беше в трескава тревога и дейност. От сутринта всичките й сили бяха насочени към това: всички — тя, мама и Соня, да бъдат донемайкъде хубаво облечени. Соня и графинята се оставиха изцяло на нея. Графинята трябвате да бъде с кадифена масака рокля, а те двете в бели рокли от газ върху розови копринени фусти и с розички на корсажа. Косите трябваше да бъдат вчесани à la grecque*.
	[* По гръцки.]
	Всичко съществено бе вече направено: крака, ръце, шия, уши — бяха внимателно, както за бал, измити, напарфюмирани и напудрени; бяха обути вече копринени ажурни чорапи и бели атлазени пантофки с панделки; прическите бяха почти готови. Соня довършваше обличането, графинята също; но Наташа, която се грижеше за всички, изостана. Тя още седеше пред огледалото в метнат на слабичките й рамене пеньоар. Соня, облечена вече, бе застанала насред стаята и като натискаше до болка с малкото си пръстче, забождаше последната панделка, която скриптеше под карфицата.
	— Не така, не така, Соня! — каза Наташа, като обърна глава, както я причесваха, и хвана с ръце косите си, държани от прислужницата, която не успя да ги пусне. — Не така панделката, ела тук. — Соня приклекна. Наташа забоде панделката иначе.
	— Позволете, госпожице, тъй не може — рече горничната, която държеше косите на Наташа.
	— Ах, Боже мой, после! Ей така, Соня.
	— Скоро ли ще свършите? — чу се гласът на графинята. — Наближава вече десет.
	— Ей сега, ей сега. А вие, мамо, готова ли сте?
	— Само да забода шапчицата си.
	— Чакайте аз да го направя — извика Наташа, — вие няма да можете!
	— Но вече е десет.
	Решено бе, че ще отидат на бала в десет и половина, но трябваше още да се облече Наташа и да се отбият до Таврийската градина.
	Като свърши прическата си, Наташа по късичка фуста, изпод която се виждаха балните пантофки, и в майчината си блузка припна до Соня, огледа я и след това изтича при майка си. Извръщайки главата й, тя забоде шапчицата, едва успя да целуне побелелите й коси и отново отърча при момичетата, които й подгъваха полата.
	Забави ги Наташината пола, която беше много дълга; две прислужнички я подгъваха, като хапеха набързо конците. Трета, с карфици между устните и зъбите, тичаше от графинята до Соня; четвърта държеше във високо дигнатата си ръка роклята от газ.
	— Мавруша, по-скоро, гълъбче!
	— Дайте ми оттам напръстника, госпожице.
	— Ще свършите ли най-сетне? — рече графът, влизайки. — Ето ви парфюма. На Перонска вече й е дотегнало да чака.
	— Готово, госпожице — рече горничната, като дигна с два пръста подгънатата рокля от газ и издухваше, и изтърсваше нещо, показвайки с тоя жест, че разбира колко въздушно и чисто е онова, което държи.
	Наташа почна да облича роклята.
	— Ей сега, ей сега, не влизай, татко! — викна тя с лице, още забулено цялото от полата, към баща си, който бе отворил вратата. Соня затръшна вратата.
	След една минута пуснаха графа. Той беше в син фрак, с дълги чорапи и пантофи, напарфюмиран и напомаден.
	— Ах, татко, колко си хубав, прелест! — рече Наташа, застанала сред стаята, разпервайки гънките на газа.
	— Позволете, госпожице, позволете — каза момичето, изправено на колене, като подръпваше роклята и местеше с език карфиците от единия край на устата си в другия.
	— Както щеш — извика с отчаяние в гласа Соня, като огледа роклята на Наташа, — както щеш, но пак е дълга!
	Наташа се поотдалечи, за да се види във високото огледало. Роклята беше дълга.
	— Бога ми, госпожице, съвсем не е дълга — каза Мавруша, запълзяла по пода след госпожицата.
	— Е, като е дълга, ще я подгънем, за една минута ще я подгънем — рече решително Дуняша, като измъкна от кърпата на гърдите си една игла и започна пак да работи на пода.
	В това време срамежливо, с тихи стъпки, влезе графинята със своята шапчица и кадифената рокля.
	— У-у! Красавице моя! — викна графът. — По-хубава от всички ви!… — Той поиска да я прегърне, но тя се изчерви и дръпна, за да не се измачка.
	— Мамо, кривнете повече шапчицата — рече Наташа. — Аз ще я забода наново — и се втурна напред, а момичетата, които подгъваха и не успяха да скочат подире й, откъснаха парче газ.
	— Боже мой! Какво е това? Аз, Бога ми, не съм виновна…
	— Нищо, ще го подгъна и няма да личи — рече Дуняша.
	— Красавицата ми, царицата ми! — рече от вратата влязлата няня. — А пък Сонюшка, ех, красавици!…
	В десет и четвърт най-сетне се качиха в каретата и тръгнаха. Но трябваше да се отбият и до Таврийската градина.
	Перонска беше вече готова. Въпреки че бе стара и грозна, и в нейната къща ставаше точно същото, каквото у Ростови, макар и не с такава припряност (тя беше свикнала с тия работи), но също тъй беше напарфюмирано, измито и напудрено старото, некрасиво тяло, също тъй внимателно измито зад ушите и дори също, както у Ростови, когато влезе в салона, облечена в жълта рокля с вензел, старата горнична възторжено се любуваше на премяната на господарката си. Перонска похвали тоалетите на Ростови.
	Ростови похвалиха нейния вкус и тоалета й и като пазеха прическите и роклите си, в единадесет часа се настаниха в каретите и потеглиха.



	XV

	Тоя ден още от сутринта Наташа нямаше ни един свободен миг и ни веднъж не успя да помисли за онова, което й предстоеше.
	Във влажния, студен въздух, в теснотата и в полумрака на клатушкащата се карета тя за пръв път живо си представи онова, която я очаква там на бала, в осветените зали — музика, цветя, танци, царят, цялата бляскава младеж на Петербург. Онова, което я очакваше, беше толкова прекрасно, че тя дори не вярваше да стане: дотолкова то нямаше нищо общо с усещането на студа, теснотата и тъмнината на каретата. Тя разбра всичко, което я очаква, едва когато, минавайки по червеното сукно при входа, влезе в преддверието, свали шубата си и тръгна заедно със Соня пред майка си между цветята по осветената стълба. Едва тогава тя се сети как трябва да се държи на бала и се помъчи да усвои онова величествено държане, което смяташе, че е необходимо за една девойка на бал. Но за нейно щастие почувствува, че погледът й се плъзгаше навсякъде: тя не виждаше нищо ясно, пулсът й стигна до сто в минута и кръвта заудря в сърцето й. Тя не можа да усвои онова държане, което би я направило смешна, и вървеше, замряла от вълнение, мъчейки се с всички сили само да го скрие. И тъкмо това държане най-много й приличаше. Пред нея и зад нея, разговаряйки също тъй тихо и също в бални рокли, влизаха гостите. Огледалата по стълбите отразяваха дамите в бели, сини и розови рокли, с брилянти и бисери по голите ръце и шии.
	Наташа гледаше в огледалата и в отражението не можеше да различи себе си от другите. Всичко се смесваше в една блестяща процесия. При влизането в първата зала равно бучене от гласове, стъпки и поздравления оглуши Наташа; светлината и блясъкът още повече я ослепиха. Домакинът и домакинята, които половин час вече стояха до входната врата и говореха на влизащите едни и същи думи: „Charmé de vous voir“* — посрещнаха също тъй и Ростови с Перонска.
	[* Много ни е драго, че ви виждаме.]
	Двете девойчета в бели рокли, с еднакви рози в черните коси се поклониха еднакво, но домакинята, без да ще, спря по-дълго погледа си на тъничката Наташа. Тя я погледна и се усмихна само на нея отделно, като допълнение на своята усмивка на домакиня. Гледайки я, домакинята може би си спомни и своето златно, невъзвратно моминско време, и своя първи бал. И домакинът също изпрати с поглед Наташа и попита графа коя е дъщеря му.
	— Charmante!* — рече той, като целуна крайчеца на пръстите си.
	[* Прелестна!]
	В залата гостите бяха застанали вкупом до входната врата, в очакване на царя. Графинята се нагласи в първите редици на това множество. Наташа чу и усети, че няколко гласа попитаха за нея и че я гледаха. Тя разбра, че ония, които бяха обърнали внимание на нея, я харесаха и това я поуспокои.
	„Има и като нас, има и по-грозни от нас“ — помисли тя.
	Перонска именуваше на графинята най-значителните лица, които бяха на бала.
	— Ето, този е холандският посланик, виждате ли го, побелелият — каза Перонска, като посочи едно старче със сребристобели, къдрави, буйни коси, заобиколено от дами, които то разсмиваше с нещо.
	— А ето и нея, царицата на Петербург, графиня Безухова — каза тя, сочейки влизащата Елен.
	— Колко е хубава! Не отстъпва на Маря Антоновна; вижте как и млади, и стари се увъртат около нея. И хубава, и умна… Разправят, че принцът… е полудял по нея. А ето ония двете, макар и да не са хубави, но са заобиколени от още повече хора.
	Тя посочи минаващата през залата дама с твърде грозната си дъщеря.
	— Това е милионерка — мома за омъжване — рече Перонска. — А ето и кандидатите за женене.
	— Този е братът на Безухова — Анатол Курагин — каза тя, като посочи един красавец кавалергард, който мина край тях и от височината на дигнатата си глава гледаше някъде над дамите. — Колко е хубав, нали? Разправят, че ще го оженят за тая, богатата. А и вашият cousin, Друбецкой, също много се увърта. Разправят, милиони… Разбира се, това е френският посланик — отговори тя за Коленкур на графинята, която я попита кой е той. — Погледнете, като че е някакъв цар. И все пак французите са мили, много мили. За обществото няма по-мили хора от тях. Ето я и нея! Не, нашата Маря Антоновна е по-хубава от всички! И колко просто е облечена. Прелест!
	— А тоя, дебелият, с очилата, е световният фармазон — рече Перонска, като посочи Безухов. — Поставете го до жена му — същинско плашило!
	Пиер вървеше, като се клатушкаше с дебелото си тяло и раздвояваше навалицата, кимаше надясно и наляво също тъй небрежно и добродушно, както ако вървеше сред пазарска тълпа. Той се промъкваше през множеството, очевидно търсейки някого.
	Наташа гледаше с радост познатото лице на Пиер, това плашило, както го наричаше Перонска, и знаеше, че Пиер търси в множеството тях и особено нея. Пиер й бе обещал, че ще бъде на бала и че ще й представи кавалери.
	Но преди да стигне до тях, Безухов спря при един среден на ръст, много хубав брюнет в бял мундир, който се бе изправил до прозореца и разговаряше с някакъв висок мъж със звезди и лента. Наташа веднага позна невисокия млад човек в бял мундир: той беше Болконски, който й се видя много подмладен, развеселен и разхубавял.
	— Ето още един познат, Болконски, виждате, ли го, мамо? — рече Наташа, като посочи княз Андрей. — Помните ли, той нощува у нас в Отрадное.
	— А, вие го познавате? — рече Перонска. — Не мога да го търпя. Il fait à présent la pluie et le beau temps.* А гордостта му няма граници! Метнал се е на баща си. И се е свързал със Сперански, някакви проекти пишат. Вижте как се отнася с дамите! Тя говори с него, а той се обърнал — рече тя, като го сочеше. — Аз бих му дала да разбере, ако постъпи с мене тъй, както с тия дами.
	[* Сега всички са полудели по него.]



	XVI

	Изведнъж всичко се размърда, множеството заговори, сгъсти се, след това отново се раздвои и между двете отдръпнали се редици, под звуците на засвирилата музика, влезе царят. След него вървяха домакинът и домакинята. Царят вървеше бързо, като се покланяше надясно и наляво, сякаш се мъчеше колкото може по-скоро да се избави от тая първа минута на посрещането. Музикантите свиреха полонеза, известна тогава по думите, съчинени за царя. Думите почваха така: „Александър и Елисавета, вие ни възхищавате.“ Царят мина в салона, множеството се втурна към вратите; няколко души с променен израз на лицата бързо минаха напред-назад. Множеството отново се отля от вратата на салона, дето се появи царят, разговаряйки с домакинята. Някакъв младеж с объркано изражение: настъпваше през дамите с молба да сторят място. Няколко дами, с лица, изразяващи пълно забравяне на всички условия за държане във висшето общество, измачквайки тоалетите си, се натискаха най-напред. Мъжете почнаха да се приближават до дамите и да се нареждат в двойки за полонезата*.
	[* С тоя танц обикновено са се откривали баловете. — Б.пр.]
	Всички се отдръпнаха и царят излезе от вратата на салона, като се усмихваше и водеше за ръка домакинята не в такт. След тях вървяха домакинът с М. А. Наришкина, след това посланици, министри, разни генерали, които Перонска изреждаше поименно, без да спира. Повече от половината дами имаха кавалери и отиваха или се приготвяха да отидат да играят полонезата. Наташа чувствуваше, че те заедно с майка си и Соня оставаха между малкото дами, изблъскани до стената и нетанцуващи полонезата. Тя бе застанала с отпуснати тънички ръце и с отмерено подигащи се, едва оформени гърди, като сдържаше дъха си и гледаше пред себе си с блестящи, уплашени очи, които изразяваха готовност за най-голяма радост и за най-голяма мъка. Не я интересуваха нито царят, нито всичките важни лица, които сочеше Перонска, тя имаше една мисъл: „Нима ще си остана тъй, без никой да ме покани, нима няма да танцувам между първите, нима няма да ме забележат всички тия мъже, които сега сякаш не ме виждат, а дори да ме гледат, гледат ме с такова изражение, като че искат да кажат: «А, това не е тя, затуй и няма какво да гледаме.» Не, това не може да бъде! — помисли тя. — Ами че те трябва да знаят колко ми се иска да танцувам, как отлично танцувам и колко ще им бъде весело да танцуват с мене.“
	Звуците на полонезата, която продължаваше доста, почнаха вече да звучат в ушите на Наташа тъжно, като спомен. Доплака й се. Перонска се отдели от тях. Графът беше в другия край на залата, графинята, Соня и тя стояха сами, като в гора, сред това чуждо множество, за никого неинтересни и непотребни. Княз Андрей мина с някаква дама край тях, очевидно без да ги познае. Хубавецът Анатол, усмихнат, говореше нещо на дамата, която водеше, и погледна лицето на Наташа така, както се гледа стена. Борис мина два пъти край тях и двата пъти се извърна. Берг с жена си, които не танцуваха, отидоха при тях.
	На Наташа й се стори оскърбително това семейно сближение тук, на бала, сякаш освен на бала нямаше друго място за семейни разговори. Тя не слушаше и не гледаше Вера, която й разправяше нещо за зелената си рокля.
	Най-сетне царят спря с последната си дама (той танцува с три) и музиката млъкна; един адютант с угрижено лице се втурна до Ростови и ги помоли да отстъпят още, макар че те бяха застанали до стената, и от галерията се разнесоха ясните, предпазливи и увличащо-отмерени звуци на валс. Царят погледна усмихнат залата. Измина минута — никой още не почваше. Адютантът-разпоредител се приближи до графиня Безухова и я покани. Усмихвайки се, тя дигна ръка и я сложи на рамото на адютанта, без да го поглежда. Адютантът-разпоредител, майстор в тая работа, уверено, без да бърза, и отмерено, здраво прегърна дамата си, понесе се отначало в глисада, по края на кръга, сетне в ъгъла на залата подхвана лявата й ръка, обърна я и през все по-бързите и по-бързи звуци на музиката се чуваше само отмереното подрънкване на шпорите по бързите и пъргави нозе на адютанта, а при извиването след всеки три такта кадифената рокля на дамата му се развяваше тъй, като че пламваше. Наташа ги гледаше и бе готова да се разплаче, че не тя танцува тоя пръв тур на валса.
	Княз Андрей в своя бял (кавалерийски) мундир, с дълги чорапи и пантофки, оживен и весел, бе застанал в първите редици на кръга недалеч от Ростови. Барон Фирхоф разговаряше с него за утрешното предполагаемо първо заседание на Държавния съвет. Като близък човек на Сперански и участник в работата на законодателната комисия княз Андрей можеше да даде точни сведения за утрешното заседание, за което се разправяха различни неща. Ала той не слушаше какво му казва Фирхоф и гледаше ту царя, ту кавалерите, които се канеха да танцуват, но не се решаваха да влязат в кръга на танцуващите.
	Княз Андрей наблюдаваше тия плахи, поради присъствието на царя, кавалери и дами, умиращи от желание да бъдат поканени.
	Пиер се приближи до княз Андрей и го хвана за ръката.
	— Вие винаги танцувате. Тук имам едно protegée, младата Ростова, поканете я — рече той.
	— Де? — попита Болконски. — Извинете — рече той, обръщайки се към барона, — ще довършим тоя разговор другаде, а на бал трябва да се танцува. — Той излезе напред, по посоката, която показа Пиер. В очите на княз Андрей се хвърли отчаяното, замиращо лице на Наташа. Той я позна, долови нейното усещане, разбра, че тя сега е начинаеща, спомни си думите й на прозореца и с весело изражение се приближи до графиня Ростова.
	— Позволете ми да ви запозная с дъщеря си — рече графинята, като се изчерви.
	— Аз имам удоволствието да се познавам, ако графинята ме помни — каза княз Андрей с учтив и дълбок поклон, който бе в пълно противоречие с думите на Перонска за грубостта му, като се приближи до Наташа и дигна ръка, за да обгърне кръста й, преди да бе изказал поканата си. Той й предложи един тур от валса. Замиращият израз на лицето на Наташа, готово и за отчаяние, и за възторг, изведнъж светна от щастлива, благодарна, детска усмивка.
	„Отдавна те чаках“ — сякаш каза това уплашено и щастливо девойче с усмивката, която засия през готовите да бликнат сълзи, дигна ръка и я сложи върху рамото на княз Андрей. Те бяха втората двойка, влязла в кръга. Княз Андрей бе един от най-добрите танцьори на времето си. Наташа танцуваше превъзходно. Крачетата й в балните атлазени пантофки вършеха своята работа бързо, леко и независимо от нея, а лицето й светеше от възторг на щастие. Голите й ръце и шия бяха слаби и некрасиви. Сравнени с раменете на Елен, нейните рамене бяха слаби, гърдите неоформени, ръцете тънки: но по Елен сякаш имаше лак от хилядите погледи, които се бяха плъзгали по тялото й, а Наташа изглеждаше девойче, което за пръв път бяха оголили и което много би се срамувало, ако не бяха го уверили, че това е необходимо.
	Княз Андрей обичаше да танцува и тъй като желаеше по-скоро да се откъсне от политическите и умни разговори, за които всички се обръщаха към него, и тъй като желаеше по-скоро да разкъса тоя неприятен кръг от смущение, създаден от присъствието на царя, реши да танцува и избра Наташа, защото Пиер му я посочи и защото от хубавичките жени тя първа попадна пред погледа му; но щом прегърна тая тънка, подвижна, трептяща снага и тя замърда съвсем близо до него и му се усмихна съвсем близо, виното на нейната прелест го удари в главата: той се почувствува съживен и подмладен, когато, след като си пое дъх и я остави, спря и се загледа в танцуващите.



	XVII

	След княз Андрей при Наташа дойде Борис, за да я покани на танц, дойде и адютантът-танцьор, който започна бала, дойдоха и други млади хора и Наташа, предавайки излишните си кавалери на Соня, щастлива и зачервена, цялата вечер не спря да танцува. Тя не забеляза и не видя нищо от онова, което занимаваше всички на тоя бал. Тя не само не забеляза, че царят дълго разговаря с френския посланик, че особено благосклонно говори с еди-коя си дама, че еди-кои си и еди-кои си принцове направиха и казаха това и това, че Елен имаше голям успех и бе удостоена с особено внимание от еди-кого си; тя не виждаше дори царя и забеляза, че той си е отишъл само защото след неговото отиване балът се оживи повече. Преди вечерята княз Андрей потанцува и един от веселите котильони с Наташа. Той й припомни първата им среща в отрадненската алея и как тя не можеше да заспи в лунната нощ, и как, без да ще, той я беше чул. При туй припомняне Наташа се изчерви и се мъчеше да се оправдае, сякаш в това чувство, с което княз Андрей неволно бе подслушал думите й, имаше нещо срамно.
	Както всички хора, израсли във висшето общество, княз Андрей обичаше да среща във висшето общество онова, което не носеше общия отпечатък на това общество. И Наташа беше такава с нейното учудване, радост и плахост и дори с грешките й във френския език. Той се отнасяше и приказваше особено нежно и внимателно с нея. Когато седеше до нея и разговаряше за най-прости и нищожни неща, княз Андрей се любуваше на радостния блясък в очите и на усмивката й, които се отнасяха не до казаните думи, а до нейното вътрешно щастие. През времето, когато канеха Наташа и тя ставаше усмихната и танцуваше из залата, княз Андрей се любуваше особено на нейната плаха грация. В средата на котильона, като свърши фигурата, Наташа, дишайки още тежко, тръгна към мястото си. Един нов кавалер я покани. Тя беше уморена и се задъхваше и очевидно понечи да откаже, но веднага пак дигна весело ръка и я сложи върху рамото на кавалера и се усмихна на княз Андрей.
	„Искаше ми се да си почина, и да поседя с вас, уморена съм; но нали виждате как ме канят и мене ми е драго от това, и съм щастлива, и обичам всички, и ние с вас разбираме всичко това“ — и много още неща каза тая усмивка. Когато кавалерът й я остави, Наташа отърча през залата, за да вземе две дами за фигурите.
	„Ако отиде първо при братовчедка си, а след това при другата дама, тя ще стане моя жена“ — гледайки я, помисли съвсем неочаквано за себе си княз Андрей. Тя отиде най-напред при братовчедката.
	„Какви Глупости минават понякога в главата на човек! — помисли княз Андрей. — Но истина е само туй, че тая девойка е толкова мила, толкова особена, че не ще успее да потанцува тук и един месец и ще се омъжи… Това е рядкост тук“ — помисли той, когато, оправяйки откъсналата се от корсажа й роза, Наташа сядаше при него.
	В края на котильона старият граф в своя син фрак отиде при танцуващите. Той покани княз Андрей у тях и попита дъщеря си дали й е весело. Наташа не отговори и само се усмихна с такава усмивка, която казваше укорно: „Как може да се пита за това?“
	— Тъй весело, както никога през живота ми! — рече тя и княз Андрей забеляза как бързо понечиха да се дигнат слабите й ръце, за да прегърнат бащата, но веднага се отпуснаха. Наташа бе толкова щастлива, както никога през живота си. Тя беше на онова най-високо стъпало на щастието, когато човек става напълно добър и достоен и не вярва, че е възможно да има зло, нещастие и скръб.


	На тоя бал Пиер за първи път се почувствува оскърбен от положението, което заемаше жена му във висшите сфери. Той беше мрачен и разсеян. Широка бръчка прорязваше челото му и изправен до прозореца, той гледаше през очилата, без да вижда никого.
	Наташа, която бе тръгнала за вечерята, мина покрай него.
	Мрачното, нещастно лице на Пиер я порази. Тя се спря пред него. Искаше й се да му помогне, да му даде излишъка от щастието си.
	— Колко е весело, графе — рече тя, — нали?
	Пиер се усмихна разсеяно, очевидно не разбирайки какво му казваха.
	— Да, много ми е драго — каза той.
	„Как могат те да са недоволни от нещо — мислеше Наташа. — Особено такъв добър човек като тоя Безухов?“ За Наташа всички на бала бяха еднакво добри, мили, прекрасни хора, които се обичат един друг: никой не можеше да оскърби другиго и затуй всички трябваше да бъдат щастливи.



	XVIII

	На другия ден княз Андрей си спомни снощния бал, но мислите му не се спряха за дълго на него: „Да, балът беше много бляскав. И още… да, Ростова е много мила. Има в нея нещо свежо, особено, не петербургско, което я отличава.“ Това бе всичко, което помисли той за снощния бал, и след като пи чай, седна да работи.
	Но от умора или от безсъницата работата не вървеше през тоя ден и княз Андрей не можа да върши нищо; той непрекъснато сам критикуваше своята работа, както това често се случваше с него, и се зарадва, когато чу, че някой иде.
	Дошлият беше Бицки, който служеше в различни, комисии, ходеше във всички петербургски общества беше страстен поклонник на новите идеи и на Сперански, отруден вестоносец на Петербург, един от ония хора, които избират своите политически убеждения както дрехите — по модата, но които затуй изглеждат най-разпалени привърженици на тези убеждения. Той се втурна при княз Андрей с угрижен вид, едва успял да свали шапката си, и веднага почна да говори. Току-що бе научил подробности по тазсутрешното заседание на Държавния съвет, открито от царя, и разправяше с възторг за това. Речта на царя била необикновена. Тя била от ония речи, които произнасят само конституционни монарси. „Царят направо каза, че Съветът и Сенатът са държавни _съсловия_; той каза, че управлението трябва да има за основа не произвола, а _твърди начала_. Царят каза, че финансите трябва да бъдат преобразувани и отчетите да бъдат публични“ — разправяше Бицки, като подчертаваше известни думи и многозначително разтваряше очи.
	— Да, днешното събитие е ера, най-великата ера в нашата история — завърши той.
	Княз Андрей слушаше за откриването на Държавния съвет, което очакваше с такова нетърпение и на което придаваше такава важност, и се чудеше, че сега, когато това събитие е станало, то не само не го засягаше, но му се струваше повече от нищожно. С лека насмешка слушаше той възторжените приказки на Бицки. Една съвсем проста мисъл мина през ума му: „Какво интересува и мене, и Бицки, какво ни интересува нас онова, което е благоволил да каже царят в Съвета? Нима всичко това може да ме направи по-щастлив и по-добър?“
	И това просто разсъждение изведнъж унищожи всичкия предишен интерес на княз Андрей към извършваните преобразования. Същия ден княз Андрей трябваше да бъде на обяд у Сперански „en petit comité“*, както му бе казал домакинът, когато го покани. По-рано тоя обяд в семейния и приятелски кръг на човека, от когото той толкова се възхищаваше, много интересуваше княз Андрей, още повече, защото досега той не беше виждал Сперански в домашния му бит; но сега не му се отиваше.
	[* В приятелски кръг.]
	Ала в определения за обяда час княз Андрей вече влизаше в собствената неголяма къща на Сперански до Таврийската градина. В паркетната трапезария на малката къщица, отличаваща се с необикновена чистота (която приличаше на монашеска чистота), княз Андрей, малко закъснял, завари в пет часа вече цялото събрано общество на тоя petit comité, интимни познати на Сперански. Нямаше никакви дами освен малката дъщеря на Сперански (с дълго лице, което приличаше на бащиното й) и гувернантката й. Гостите бяха Жерве, Магницки и Столипин. Още от вестибюла княз Андрей чу високи гласове и звънлив, ясен смях, приличен на оня смях, с който се смеят на сцената. Някой с глас, който приличаше на гласа на Сперански, отчетливо подчертаваше своето „ха… ха… ха…“ Княз Андрей никога не бе чувал Сперански да се смее и тоя звънлив, тънък смях на държавния мъж странно го порази.
	Княз Андрей влезе в трапезарията. Цялата компания бе застанала между двата прозореца до малката маса с мезета. Сперански, в сив фрак със звезда, очевидно още със същата бяла жилетка и висока бяла връзка, с които е бил на знаменитото заседание на Държавния съвет, се бе изправил с весело лице до масата. Гостите го бяха обкръжили. Обръщайки се към Михаил Михайлович, Магницки разправяше някакъв анекдот. Сперански слушаше и предварително се смееше на онова, което щеше да каже Магницки. Тъкмо когато княз Андрей влезе в стаята, думите на Магницки отново бяха заглушени от смях. Столипин се смееше високо и басово, дъвчейки къс хляб със сирене; с тих смях съскаше Жерве и тънко, ясно се смееше Сперански.
	Сперански, продължавайки да се смее, подаде на княз Андрей бялата си нежна ръка.
	— Много ми е драго, че ви виждам, княже — рече той. — За един миг… — каза той на Магницки, като прекъсна думите му. — Днес сме се уговорили: ще имаме обяд за удоволствие й ни дума по работа. — И той пак се обърна към разказвача и пак се засмя.
	Княз Андрей слушаше смеха му и гледаше смеещия се Сперански с учудване и тъга от разочарование. Нему се струваше, че това не бе Сперански, а друг човек. Всичко, което по-рано му се виждаше тайнствено и привлекателно в Сперански, изведнъж му стана ясно и непривлекателно.
	Разговорът на трапезата не спря нито за миг и сякаш се състоеше от събрани смешни анекдоти. Магницки още не бе успял да довърши това, което разправяше, когато друг един вече заяви, че ще разкаже нещо още по-смешно. Повечето от анекдотите засягаха ако не самия кръг на службата, то служебни лица. Сякаш тази компания окончателно бе решила, че тия хора са нищожни и затуй единственото отношение към тях можеше да бъде само добродушно-комичното. Сперански разправи, че на тазсутрешното заседание на Съвета, когато, попитали един глух сановник какво е мнението му, сановникът отговорил, че той е на същото мнение. Жерве разказа за цяло едно дело по ревизия, бележито с безсмислието на всички действуващи лица: Столипин, като заекваше, се намеси в разговора и почна да разправя разпалено за злоупотребленията през предишното управление, заплашвайки по тоя начин да придаде сериозен характер на разговора. Магницки почна да се надсмива на разпалеността на Столипин. Жерве пусна една шега и разговорът отново взе предишната си весела насока.
	Очевидно Сперански обичаше след работа да почине и да се повесели с приятели и всичките му гости, разбирайки неговото желание, се мъчеха да го развеселят и сами да се повеселят. Но това веселие се струваше на княз Андрей тежко и невесело. Тънкият звук на гласа на Сперански го порази неприятно и немлъкващият смях със своята фалшива нота, кой знае защо, оскърбяваше чувството на княз Андрей. Княз Андрей не се смееше и се страхуваше, че ще бъде тежест за тази компания. Но никой не забелязваше неговото несъответствие с общото настроение. Изглеждаше, че на всички им е много весело.
	На няколко пъти той поиска да се намеси в разговора, но всеки път думите му биваха изхвърляни навън като тапа от вода; и той не можеше да се шегува заедно с тях.
	Нямаше нищо лошо или неуместно в онова, което те приказваха, всичко беше остроумно и можеше да бъде смешно; ала нещичко тъкмо от онова, което е същината на веселието, не само че липсваше, но те дори не знаеха, че то съществува.
	След обяда дъщерята на Сперански и гувернантката й станаха. Сперански помилва дъщеря си със своята бяла ръка и я целуна. И тоя жест се стори неестествен на княз Андрей.
	Мъжете, по английски, останаха на масата да пият портвайн. Посред почналия разговор по испанските операции на Наполеон, които всички одобряваха единодушно, княз Андрей почна да им противоречи. Сперански се усмихна и очевидно искайки да отклони разговора от взетата насока, разказа един анекдот, който нямаше нищо общо с разговора. За няколко мига всички замълчаха.
	Като поседя на трапезата, Сперански запуши бутилката, с виното и каза: „Днеска хубавото винце е скъпичко“, даде я на слугата и стана. Всички станаха и разговаряйки все тъй шумно, отидоха в салона. Дадоха на Сперански два плика, донесени от куриер. Той ги взе и отиде в кабинета си. Щом излезе, общото весело настроение затихна и гостите почнаха разсъдително и тихо да си приказват.
	— Е, сега декламация! — рече Сперански, излизайки от кабинета си. — Чуден талант! — обърна се той към княз Андрей. Магницки веднага зае поза и почна да рецитира френски шеговити стихове, съчинени от него за някои известни в Петербург лица, и няколко пъти беше прекъсван от ръкопляскания. Когато стиховете свършиха, княз Андрей се приближи до Сперански, за да се сбогува.
	— Къде тъй рано? — каза Сперански.
	— Обещах да отида на една вечер…
	Те млъкнаха за малко. Княз Андрей гледаше отблизо в тия огледални, непозволяващи да се приближиш до тях очи и го досмеша как е могъл да чака каквото и да е от Сперански и от цялата своя дейност, свързана с него, и как е могъл да придава значение на онова, което вършеше Сперански. Дълго време след като излезе от Сперански, тоя отмерен, невесел смях не преставаше да звучи в ушите на княз Андрей.
	Когато се върна в къщи, почна да си спомня, като нещо ново, своя петербургски живот от четири месеца насам. Той си спомни своите тичания, търсения, историята на проекта му за военния устав; който бе приет за сведение и за който се мъчеха да премълчат единствено защото друг проект, много лош, беше вече приготвен и представен на царя; спомни си заседанията на комитета, в който Берг беше член; спомни си как в тия заседания грижливо и надълго се обсъждаше всичко, което се отнасяше до формата и процедурата на заседанията на комитета, и как грижливо и накъсо се избикаляше всичко, което се отнасяше до същината на въпроса. Спомни си своята законодателна работа, как внимателно превеждаше на руски членове от римския и френския сборник от закони, и го досрамя за себе си. След това си представи живо Богучарово, заниманията си на село, пътуването си до Рязан, спомни си селяните, Дрон — кмета, и като си представи, че прилага по отношение на тях правата на лицата, които той подреждаше по параграфи, учуди се как е могъл толкова дълго да се занимава с такава празна работа.



	XIX

	На другия ден княз Андрей тръгна по визити в някои къщи, дето още не бе ходил, и между тях — Ростови, с които бе подновил познанството си на последния бал. Освен по законите на учтивостта, според които трябваше да отиде у Ростови, на княз Андрей му се искаше да види в къщи тая особена, пълна с живот девойка, която му бе оставила приятен спомен.
	Наташа го посрещна една от първите. Тя беше в домашна синя рокля, в която се стори на княз Андрей още по-хубава, отколкото в балната. Тя и цялото семейство Ростови приеха княз Андрей непринудено и сърдечно, като стар приятел. Цялото това семейство, което по-рано княз Андрей съдеше строго, сега му се стори, че се състои от прекрасни, естествени и добри хора. Гостоприемството и добродушието на стария граф, особено мило-учудващо в Петербург, беше такова, че княз Андрей не можа да откаже да остане на обяд. „Да, те са добри, чудесни хора — мислеше Болконски, — без, разбира се, да проумяват ни най-малко какво съкровище имат в Наташа; но добри хора, които представят най-хубавият фон, за да изпъкне на него тая особено поетична, преизпълнена от живот, прелестна девойка!“
	Княз Андрей чувствуваше в Наташа присъствието на съвсем чужд за него, особен свят, преизпълнен с някакви непознати нему радости, оня чужд свят, който още тогава, в отрадненската алея и на прозореца в лунната нощ, толкова го дразнеше. Сега тоя свят вече не го дразнеше, не беше чужд свят; но той самият, след като бе влязъл в него, намираше там нова наслада за себе си.
	След обяда Наташа по молба на княз Андрей отиде при клавикорда и запя. Княз Андрей, застанал при прозореца, разговаряше с дамите и я слушаше. Посред фразата княз Андрей млъкна и неочаквано усети, че към гърлото му се издигат сълзи, каквито той не допускаше, че може да има. Той погледна пеещата Наташа и в душата му се извърши нещо ново и щастливо. Беше щастлив и едновременно с това му беше тъжно. Той наистина нямаше за какво да плаче, но беше готов да заплаче. За какво? За предишната любов ли? За малката княгиня ли? За разочарованията си ли?… За надеждите си в бъдещето ли?… И да — и не. Най-важното, за което му се искаше да плаче, беше изведнъж живо осъзнатата страшна противоположност между онова безкрайно велико и неопределимо, което той имаше в себе си, и това тясно и телесно, каквото беше той самият и дори тя. Тая противоположност го измъчваше и радваше през времето, когато тя пееше.
	Щом свърши да пее, Наташа се приближи до него и го попита хареса ли му гласът й. Тя попита това и се смути, след като го каза, защото разбра, че не биваше да пита. Той се усмихна, гледайки я, и каза, че пеенето й му харесва също както и всичко, което прави тя.
	Княз Андрей излезе от Ростови късно вечерта. Той легна да спи, защото бе свикнал да си ляга, но скоро разбра, че не може да спи. Той ту запалваше свещ и седеше на леглото, ту ставаше, ту отново лягаше и безсъницата никак не му тежеше: в душата му беше тъй радостно и ново, сякаш бе излязъл от душна стая на свободния божи свят. И през ум не му минаваше, че е влюбен в Ростова; той не мислеше за нея; само си я представяше и поради това виждаше целия си живот в нова светлина. „За какво се блъскам, за какво тичам в тая тясна, затворена рамка, когато животът, целият живот с всичките си радости е открит за мене?“ — казваше си той. И за първи път след дълго време почна да прави щастливи планове за бъдещето. Той сам реши, че трябва да се заеме с възпитанието на сина си, като му намери възпитател и го повери нему; сетне ще трябва да напусне службата и да замине за чужбина, да види Англия, Швейцария, Италия. „Трябва да използувам свободата си, докато чувствувам в себе си толкова много сили и младост — казваше си той. — Пиер беше прав, когато казваше, че за да бъдем щастливи, трябва да вярваме във възможността за щастие и аз сега вярвам в него. Остави мъртвите да погребват мъртъвците, докато си жив, трябва да живееш и да бъдеш щастлив“ — мислеше той.



	XX

	Една сутрин полковник Адолф Берг, когото Пиер познаваше, както познаваше всички в Москва и Петербург, дойде при него в чистичък, нов-новеничък мундир и с напомадени и причесани напред коси над слепите очи, тъй както се причесваше цар Александър Павлович.
	— Току-що бях у графинята, вашата съпруга, и съм много нещастен, че молбата ми не можа да бъде изпълнена; надявам се, графе, че при вас ще бъда по-щастлив — рече той, като се усмихваше.
	— Какво обичате, полковник? Аз съм на вашите услуги.
	— Сега, графе, аз вече съвсем се наредих в новото си жилище — каза Берг, като очевидно знаеше, че на всекиму трябваше да бъде приятно да чуе това — и затуй исках да уредя, тъй, една малка вечер за моите и на съпругата ми познати. (Той се усмихна още по-приятно.) Исках да помоля графинята и вас да ми направите честта — да заповядате у нас на чашка чай и… на вечеря.
	Само че графиня Елена Василевна, смятайки унизително за себе си обществото на някакви си берговци, можа да има жестокостта да откаже на такава покана. Берг толкова ясно обясни защо желае да събере у тях малко и добро общество и защо това ще му бъде приятно, и защо той скъпи парите си за игра на карти и за други лоши работи, но за добро общество е готов и да се охарчи, че Пиер не можа да откаже и обеща да отиде.
	— Само не късно, графе, ако смея да ви помоля; към осем без десет, осмелявам се да ви помоля. Ще съставим партия за карти, нашият генерал ще бъде. Той е много разположен към мене. Ще вечеряме, графе. Та моля ви се.
	Въпреки навика си да закъснява тая вечер вместо в осем без десет Пиер пристигна у Бергови в осем без четвърт.
	Бергови, нагласили каквото трябваше за вечерта, бяха вече готови да приемат гостите.
	Берг седеше с жена си в новия, чист, светъл, украсен с бюстчета и картинки, и нови мебели кабинет. В новичък, закопчан мундир той седеше до жена си, обяснявайки й, че винаги можеш и трябва да имаш познанства с хора, които са по-високостоящи от тебе, защото само тогава познанствата са приятни.
	— Ще усвоиш от тях нещо, можеш да помолиш за нещо. Ето, виж как живях аз, когато бях в първите офицерски чинове. (Берг смяташе живота си не по години, а по височайшите награди.) Другарите ми сега са още нищо, а аз чакам ваканция за полкови командир, имам щастието да бъда ваш мъж (той стана и целуна ръка на Вера, но докато стигне до нея, оправи обърнатия ъгъл на килима). И как придобих това? Главно с умението да избирам познатите си. От само себе си се разбира, че трябва да бъдеш добродетелен и грижовен…
	Берг се усмихна със съзнанието за превъзходството си над слабата жена и млъкна, като помисли, че все пак тая мила негова съпруга е слаба жена, която не може да проумее всичко, съставляващо достойнството на мъжа — ein Mann zu sein*. В същото време и Вера се усмихна със съзнанието за своето превъзходство над добродетелния, добър съпруг, който според Вера все пак погрешно, както всички мъже, разбираше живота. Съдейки по своята жена, Берг смяташе всички жени слаби и глупави. Вера, съдейки по своя мъж и разширявайки това убеждение за всички, мислеше, че всички мъже приписват само на себе си разума, а в същото време не разбират нищо и са горди и егоисти.
	[* Да бъдеш мъж.]
	Берг стана, прегърна предпазливо жена си, за да не измачка дантелената пелеринка, за която бе платил скъпо, и я целуна по средата на устните.
	— Само едно нещо — да нямаме много скоро деца — каза той по несъзнавана от него асоциация на мислите.
	— Да — отговори Вера, — аз съвсем не желая това. Трябва да се живее за обществото.
	— Точно с такава беше княгиня Юсупова — рече Берг с щастлива и добра усмивка, като посочи пелеринката.
	В това време доложиха за пристигането на граф Безухов. Двамата съпрузи се спогледаха със самодоволна усмивка, като всеки приписваше на себе си честта на това посещение.
	„Ето какво значи да умееш да завързваш познанства — помисли Берг, — ето какво значи да умееш да се държиш!“
	— Само, моля ти се, когато аз занимавам гостите — рече Вера, — не ме пресичай, защото аз зная с какво да занимавам всекиго и в кое общество какво трябва да се говори.
	Берг също се усмихна.
	— Не може: понякога с мъжете разговорът трябва да бъде мъжки — рече той.
	Пиер бе приет в новичкия салон, в който никъде не можеше да се седне, без да се наруши симетрията, чистотата и редът, и затуй беше твърде разбираемо и не чудно, че Берг великодушно предлагаше да се наруши симетрията на креслата или на дивана за скъпия гостенин и тъй като в това отношение той сам беше, както се виждаше, в болезнена нерешителност, предложи гостенинът да реши въпроса. Пиер дръпна един стол към себе си и разбърка симетрията и веднага Берг и Вера започнаха вечерта, като се прекъсваха един друг и занимаваха гостенина.
	Решила по свое разбиране, че Пиер трябва да бъде занимаван с разговор за френското посолство, Вера почна веднага такъв разговор. Берг, който реши, че е необходим и мъжки разговор, прекъсна жена си, като засегна въпроса за война с Австрия и скочи неволно от общия разговор на личните си съображения по предложенията, които му бяха направени, за участие в австрийската война и за причините, по които не бе приел предложенията. Въпреки че разговорът бе доста несвързан и че Вера се ядосваше от вмесването на мъжкия елемент, двамата съпрузи чувствуваха с удоволствие, че макар да имаше само един гостенин, _вечерта_ почна много добре и че вечерта като две капки вода приличаше на всяка друга вечер с разговорите, чая и запалените свещи.
	Скоро пристигна Борис, стар другар на Берг. Той се отнасяше към Берг и Вера с известна отсянка на превъзходство и покровителство. След Борис дойде една дама с един полковник, след това самият генерал, след това Ростови и вечерта вече съвсем несъмнено заприлича на всички вечери. Берг и Вера не можеха да сдържат радостните си усмивки, като виждаха и чуваха това движение в салона, несвързаната глъчка, шумоленето на роклите и поклоните. Всичко беше както у всички други, особено генералът, който похвали квартирката, потупа Берг по рамото и с бащинска безцеремонност разпореди да сложат масата за игра на бостон. Генералът приседна до граф Иля Андреич като при най-знатен от гостите след него. Старчетата със старчета, младите с млади, домакинята до масата за чай, на която имаше, съвсем същите като на вечерта у Панини сладкиши в сребърна кошничка — всичко беше съвсем същото както у другите.



	XXI

	Като един от най-почетните гости, Пиер трябваше да играе бостон с Иля Андреич, генерала и полковника. На масата за игра Пиер трябваше да седне срещу Наташа и го порази странната промяна, която бе станала с нея след бала. Наташа беше мълчалива и не само че не бе тъй хубава, както бе на бала, но щеше да бъде грозна, ако нямаше такъв кротък и равнодушен към всичко вид.
	„Какво е станало с нея?“ — помисли Пиер и я погледна. Тя седеше при сестра си до чайната маса и неохотно, без да го поглежда, отговаряше нещо на Борис, който бе приседнал до нея. След като изигра цяла боя и прибра, за удоволствие на партньора си, пет бити карти на противника си, Пиер чу, докато се прибираха картите, поздравителни думи и нечии стъпки в стаята и отново я погледна.
	„Какво е станало с нея?“ — още по-учудено си каза той.
	Княз Андрей бе застанал пред нея с внимателно-нежно изражение и й приказваше нещо. Тя го гледаше, дигнала глава, поруменяла и очевидно опитвайки се да сдържи поривистото си дишане. И ярката светлина от някакъв вътрешен, угаснал преди това огън отново гореше в нея. Тя цяла се бе преобразила. От грозна — тя пак бе станала такава, каквато беше на бала.
	Княз Андрей се приближи до Пиер и Пиер забеляза и в лицето на приятеля си ново, младежко изражение.
	През време на играта Пиер няколко пъти променя мястото си, ту гърбом, ту с лице към Наташа, и в продължение на шест робера прави наблюдение върху нея и върху своя приятел.
	„Нещо твърде важно става между тях“ — мислеше Пиер и едно радостно и в същото време горчиво чувство го караше да се вълнува и да забравя играта.
	След шестте робера генералът стана, като каза, че тъй е невъзможно да се играе, и Пиер бе освободен. На една страна Наташа говореше със Соня и Борис. Вера с тънка усмивка приказваше за нещо с княз Андрей. Пиер се приближи до приятеля си, попита ги дали разговорът им не е тайна и седна при тях. Вера, забелязала вниманието на княз Андрей към Наташа, реши, че на такава вечер, на една истинска вечер, е съвсем необходимо да има тънки загатвания за чувствата и като улучи време, когато княз Андрей беше сам, започна с него разговор за чувствата въобще и за сестра си. С такъв умен (какъвто смяташе княз Андрей) гостенин тя трябваше да приложи на дело дипломатическото си изкуство.
	Когато Пиер отиде при тях, забеляза, че Вера беше самодоволно увлечена от разговора, а княз Андрей (което рядко се случваше с него) изглеждаше смутен.
	— Как мислите? — каза с тънка усмивка Вера. — Вие, княже, сте толкова проницателен и така изведнъж разбирате характера на хората. Какво мислите за Натали, може ли да бъде постоянна в своята обич, може ли, тъй както другите жени (Вера разбираше себе си), да се влюби веднъж в някого и да му бъде вярна завинаги? Това аз смятам за истинска любов. Как мислите, княже?
	— Аз съвсем малко познавам вашата сестра — отговори княз Андрей, усмихнат насмешливо, с което искаше да скрие смущението си, — за да реша такъв деликатен въпрос; и освен това забелязал съм, че колкото по-малко се харесва една жена, толкова по-постоянна е тя — добави той и погледна Пиер, който в това време се бе приближил до тях.
	— Да, вярно е, княже; в наше време — продължи Вера (тя спомена — наше време, както изобщо обичат да го споменават ограничените хора, които смятат, че са намерили и оценили особеностите на нашето време и че характерното у хората се променя с времето), — в наше време девойката има такава свобода, че le plaisir d’être courtisée* често заглушава в нея истинското чувство. Et Natalie, il faut l’avouer, y est très sensible.** — Новото споменаване на Натали накара княз Андрей отново да се намръщи неприятно; той искаше да стане, но Вера продължи с още по-изтънчена усмивка.
	[* Удоволствието да има поклонници.]
	[** А Натали, трябва да го признаем, е много чувствителна към това.]
	— Мисля, че никоя не е била толкова courtisée*1, колкото тя — рече Вера, — но никога до най-последно време никого сериозно не е харесвала. Ето, вие знаете, нали, графе — обърна се тя към Пиер, — дори нашият мил cousin Борис, който беше entre nous*2 доста и доста навлязъл dans le pays du tendre*3… — каза тя, загатвайки за модната по това време карта на любовта.
	[*1 Имала толкова поклонници.]
	[*2 Между нас казано.]
	[*3 В страната на нежностите.]
	Намръщен, княз Андрей мълчеше.
	— Вие сте приятели с Борис, нали? — попита го Вера.
	— Да, познавам го…
	— Той сигурно ви е разправял за детската си любов и за Наташа.
	— Имало ли е детска любов? — попита княз Андрей, като неочаквано изведнъж се изчерви.
	— Да. Vous savez entre cousin et cousine cette intimité mène quelque fois à l’amour: le cousinage est un dangereux voisinage. N’est ce pas?*
	[* Нали знаете, че близостта между братовчед и братовчедка води понякога до любов; братовчедите са опасни съседи. Нали?]
	— О, без съмнение — рече княз Андрей и изведнъж, оживявайки се неестествено, почна да се шегува с Пиер, че трябва да бъде предпазлив в отношенията си с петдесетгодишните си московски братовчедки, и посред шеговития разговор стана, хвана под ръка Пиер и го отведе встрани.
	— Е, какво? — каза Пиер, който гледаше с учудване това странно оживление на приятеля си и бе забелязал погледа, хвърлен от него към Наташа, когато ставаше.
	— Аз трябва, трябва да поприказвам с тебе — каза княз Андрей. — Ти знаеш нашите женски ръкавици (той говореше за масонските ръкавици, които се даваха на току-що избрания нов брат, за да ги предаде на любимата жена). Аз… Но не, сетне ще поприказвам с тебе… — И с чудноват блясък в очите и неспокойствие в движенията княз Андрей се приближи до Наташа и седна при нея. Пиер видя, че княз Андрей я попита нещо и тя пламнала му отговори.
	Но в това време Берг отиде при Пиер и го помоли настоятелно да вземе участие в спора между генерала и полковника по испанските работи.
	Берг беше доволен и щастлив. Радостната усмивка не изчезваше от лицето му. Вечерта беше много добра и съвсем такава, каквито и другите вечери, които той бе виждал. Всичко приличаше на тия вечери. И дамските тънки разговори, и играта на карти, и в играта — генералът, който издигаше гласа си, и самоварът, и сладкишите. Но едно нещо само липсваше, онова, което той всякога бе виждал на вечерите, на които искаше да подражава. Липсваше гръмлив разговор между мъжете и спор за нещо важно и умно. Генералът започна такъв разговор и тъкмо в него Берг въвлече Пиер.



	XXII

	На другия ден княз Андрей отиде на обяд у Ростови, тъй като граф Иля Андреич го беше поканил, и прекара у тях целия ден.
	Всички в къщи усещаха за кого идва княз Андрей и той, без да го скрива, гледаше да бъде целия ден с Наташа. Не само в душата на Наташа, уплашена, ала щастлива и възторжена, но в цялата къща се усещаше страх пред нещо важно, което щеше да стане. Графинята гледаше с тъжни и сериозно-строги очи княз Андрей, когато той говореше с Наташа, и щом той се извърнеше към нея — почваше плахо и престорено някакъв незначителен разговор. Соня се страхуваше да остави Наташа, но се страхуваше и да не пречи, когато биваше с тях. Наташа побледняваше от страха на очакването, когато за миг оставаше насаме с него. Княз Андрей я смайваше със своята боязливост. Тя чувствуваше, че му е необходимо да й каже нещо, но че не можеше да се реши.
	Вечерта, след като княз Андрей си отиде, графинята се приближи до Наташа и каза шепнешком:
	— Е, какво?
	— Мамо, за Бога, сега не ме питайте нищо. То не може да се приказва — рече Наташа.
	Ала въпреки това тая вечер Наташа ту развълнувана, ту изплашена, с очи, загледани в една точка, дълго лежа в кревата при майка си. Тя й разправяше ту как той я хвалил, ту как й казвал, че ще замине за чужбина, ту — че я питал де ще живеят това лято, ту — че я питал за Борис.
	— Но такова нещо, такова нещо… никога не е бивало с мене! — каза тя. — Само че мене ме е страх, когато съм с него, винаги ме е страх, когато съм с него. Какво значи това? Значи, че това е истинско, така ли? Мамо, спите ли?
	— Не, душице, и мене ме е страх — отговори майката. — Иди си.
	— И без това няма да спя. Каква глупост е да спиш! Мамо, мамо, такова нещо, не е бивало никога с мене! — каза тя с учудване и уплаха пред чувството, което усещаше в себе си. — Можехме ли да помислим такова нещо!…
	На Наташа й се струваше, че се е влюбила в княз Андрей още когато за пръв път го бе видяла в Отрадное. Тя сякаш се плашеше от това странно, неочаквано щастие — че оня, когото още тогава бе избрала (тя беше твърдо уверена в това), че същия този човек сега тя отново бе срещнала и че, както й се струваше, той не бе равнодушен към нея. „И ето на — тъкмо когато ние сме в Петербург, трябваше и той да пристигне тук. И трябваше да се срещнем на тоя бал. Всичко това е съдба. Ясно е, че е съдба, че всичко водеше към това. Още тогава, щом го видях, аз почувствувах нещо особено.“
	— Какво друго ти каза? Какви са тия стихове? Прочети ги… — рече замислено майката, питайки за стиховете, които княз Андрей бе написал в албума на Наташа.
	— Мамо, не е ли срамота за мене, че е вдовец?
	— Стига, Наташа. Моли се на Бога. Les mariages se font dans les deux.*
	[* Браковете се сключват в небесата.]
	— Мамо, миличка, колко ви обичам, колко ми е хубаво! — извика Наташа, плачейки със сълзи на щастие и вълнение, като прегръщаше майка си.
	Точно в същото време княз Андрей беше отишъл при Пиер и му говореше за любовта си към Наташа и за твърдото си намерение да се ожени за нея.
	През тоя ден у графиня Елена Василевна имаше раут*, беше френският посланик, беше принцът, който от скоро бе станал чест посетител в къщата на графинята, и много блестящи дами и мъже. Пиер беше долу, мина през залите и порази всички гости със съсредоточено-разсеяния си и мрачен вид.
	[* Тържествен прием. — Б.пр.]
	От бала насам Пиер усещаше в себе си, че пристъпите на хипохондрия приближават и с отчаяно усилие се опитваше да се бори с тях. Откак принцът се бе сближил с жена му, Пиер неочаквано бе удостоен със звание камерхер и от това време, когато се намираше в голямо общество, почна да усеща тежест и срам и по-често почнаха да го спохождат, предишните мрачни мисли за безполезността на всичко човешко. А в същото време чувството, което бе забелязал между покровителствуваната от него Наташа и княз Андрей, с противоположността си между неговото положение и положението на приятеля му, усили още повече това мрачно настроение. Той се опитваше еднакво да не мисли както за жена си, така и за Наташа и за княз Андрей. Отново всичко му се струваше нищожно в сравнение с вечността, отново изпъкваше въпросът: „За какво?“ И той се принуждаваше да работи дни и нощи по масонските въпроси, като се надяваше, че ще попречи на злия дух да се приближи до него. След единадесет часа, излязъл от покоите на графинята, Пиер седеше горе пред една маса, в задимената си от тютюн ниска стая, облечен в замърсен халат, и преписваше оригинални шотландски документи, когато някой влезе в стаята при него. Беше княз Андрей.
	— А, вие ли сте — рече Пиер с разсеяно и недоволно изражение. — А пък аз на, работя — каза той, посочвайки тетрадката с оня вид на спасение от неприятностите на живота, с който нещастните хора гледат на своята работа.
	Княз Андрей със светнало, възторжено и обновено за живота лице се спря пред Пиер, без да забелязва неговото тъжно лице, и му се усмихна с егоизма на щастливите.
	— Е, душо моя — рече той, — аз вчера исках да ти кажа и днес за това съм дошъл при тебе. Никога не съм изпитвал нещо подобно. Влюбен съм, приятелю.
	Пиер изведнъж тежко въздъхна и се стовари с тежкото си тяло на дивана до княз Андрей.
	— В Наташа Ростова, нали? — каза той.
	— Да, да, че в коя друга? Никога не бих повярвал, но това чувство е по-силно от мене. Вчера, се измъчвах, страдах, но и това мъчение няма да го дам за нищо в света. По-рано не съм живял. Едва сега живея, но не мога да живея без нея. Но може ли тя да ме обича?… Аз съм стар за нея… Защо не приказваш?
	— Аз? Аз? Какво ви казвах аз — каза изведнъж Пиер, като стана и започна да се разхожда из стаята. — Винаги съм мислил това… Тая девойка е такова съкровище, такова… Тя е рядка девойка… Мили приятелю, моля ви, недейте умува, не се съмнявайте, оженете се, оженете се и оженете се… И уверен съм, че няма да има по-щастлив човек от вас.
	— Ами тя?
	— Тя ви обича.
	— Не приказвай глупости… — рече княз Андрей, като се усмихваше и гледаше Пиер в очите.
	— Обича ви, аз зная — викна ядосано Пиер.
	— Не, слушай — рече княз Андрей, като го хвана за ръката, за да го спре. — Знаеш ли в какво положение съм аз? Необходимо ми е да кажа някому всичко.
	— Хайде, хайде, говорете, мене ми е много драго — рече Пиер и наистина лицето му се промени, бръчката изчезна и той радостно слушаше княз Андрей. Княз Андрей изглеждаше и беше съвсем друг, нов човек. Де беше мъката му, презрението му към живота, неговата разочарованост? Пиер беше единственият човек, пред когото той се решаваше да се изкаже; и затуй му изказа всичко, което бе в душата му. Ту лесно и смело правеше планове за продължително бъдеще, казваше, че не може да пожертвува своето щастие за каприза на баща си, че ще накара баща си да се съгласи на тоя брак и да я обикне или ще мине и без неговото съгласие, ту се учудваше като на нещо странно, чуждо, независещо от него, на чувството, което го бе овладяло.
	— Ако някой ми кажеше, че мога така да обичам, не бих му повярвал — каза княз Андрей. — Това съвсем не е същото чувство, което имах по-рано. За мене целият свят е разделен на две половини: едната — тя, и там е цялото щастие надеждата и светлината; другата половина — всичко, дето нея я няма, там всичко е безнадеждност и тъмнота…
	— Тъмнота и мрак — повтори Пиер, — да, да, разбирам това.
	— Аз не мога да не обичам светлината, не съм виновен за това. И съм много щастлив. Разбираш ли ме? Аз знам, че на тебе ти е драго за мене.
	— Да, да — потвърди Пиер, гледайки с разнежени и тъжни очи приятеля си. Колкото по-светла виждаше съдбата на княз Андрей, толкова по-мрачна му се виждаше неговата собствена.



	XXIII

	За женитбата трябваше съгласието на бащата и затова на другия ден княз Андрей замина при баща си.
	Бащата с външно спокойствие, но с вътрешна злоба прие съобщението на сина си. Той не можеше да разбере как някой може да иска да промени живота си, да внесе в него нещо ново, когато за него животът вече бе свършил. „Да бяха ме оставили поне да си доживея, както аз искам, а сетне да правят, каквото щат“ — казваше си старецът. Но със сина си той употреби друга дипломация, каквато употребяваше във важни случаи. Като взе спокоен тон, той обсъди цялата работа.
	Първо, женитбата не беше бляскава по отношение на сродяване, богатство и знатност. Второ, княз Андрей не беше в първа младост и имаше слабо здраве (старецът, особено наблягаше на това), а тя бе много млада. Трето, той имаше син и би било жалко да го остави на някакво си там момиче. Най-сетне, четвърто, каза бащата, като гледаше насмешливо сина си, „моля те, отложи тая работа за една година, замини в чужбина, полекувай се, потърси, както сам искаш, някой немец за княз Николай и после, ако любовта, страстта и упоритостта, каквото и да е, са толкова големи, тогава се ожени. И това е последната ми дума, да знаеш, последната…“ — завърши князът с такъв тон, който показваше, че нищо не може да го накара да промени решението си.
	Княз Андрей виждаше ясно, че старецът се надява — или че неговото чувство или чувството на бъдещата му годеница не ще издържи изпитанието, или че самият той, старият княз, ще умре до това време и реши да изпълни волята на баща си: да направи предложение и да отложи сватбата за една година.
	Три седмици след последната си вечер у Ростови княз Андрей се върна в Петербург.


	На другия ден след обяснението с майка си Наташа цял ден чака Болконски, но той не дойде. На следния, третия ден, пак същото. Пиер също не дохождаше и Наташа, която не знаеше, че княз Андрей е заминал при баща си, не можеше да си обясни отсъствието му.
	Тъй изминаха три седмици. Наташа не искаше да излиза никъде и като сянка, душевно празна и отчаяна, се разхождаше из стаите, вечер — плачеше скритом от всички и не ходеше вечерно време при майка си. Тя непрекъснато се изчервяваше и дразнеше. Струваше й се, че всички знаят за нейното разочарование, че й се смеят и я съжаляват. При всичката сила на нейната вътрешна скръб тая суетна скръб усилваше нещастието й.
	Един път тя отиде при графинята, поиска да й каже нещо и изведнъж заплака. Сълзите й бяха сълзи на онеправдано дете, което само не знае защо е наказано.
	Графинята почна да успокоява: Наташа. Наташа, която отначало се вслушваше в думите на майка си, изведнъж я прекъсна:
	— Стига, мамо, аз не мисля и не искам да мисля! Ей тъй идва и престана, престана…
	Гласът й затрепери, тя насмалко не заплака, но се съвзе и продължи спокойно:
	— Аз съвсем не искам да се омъжвам. И се страхувам от него; сега съвсем, съвсем се успокоих…
	На другия ден след тоя разговор Наташа облече старата си рокля, за която много добре знаеше, че сутрин й създава весело настроение, и още от сутринта започна предишния си начин на живот, който бе поизоставила след бала. След като пи чай, отиде в залата, която особено обичаше, за силния резонанс, и почна да пее своите солфежи (упражнения по пеене). Като свърши първия урок, тя се спря насред залата и повтори една музикална фраза, която особено й се бе харесала. Радостно се вслуша в тая (като че неочаквана за нея) прелест, с която тия преливащи се звуци изпълниха цялата празнота на залата и замряха бавно, и изведнъж й стана весело. „Защо да мисля много за това, и така е хубаво“ — каза си тя и почна да се разхожда назад-напред из залата, стъпвайки по звънливия паркет не с обикновени крачки, но на всяка крачка пристъпвайки от токчетата — на пръсти (тя беше с новите си любими обувки), и също тъй радостно, както и в звуците на гласа си, се вслушваше в тоя отмерен тропот на токчетата и в поскърцването на върховете. Минавайки край огледалото, тя погледна в него. „Ето каква съм аз! — сякаш искаше да каже нейното изражение, когато се видя. — Е, добре. И никой не ми трябва!“
	Лакеят искаше да влезе и да нареди нещо в залата, но тя не го пусна, затвори вратата след него и отново продължи разходката си. Тая сутрин тя се върна отново в любимото си състояние на обич към себе си и на възхищение от себе си. „Каква прелест е тая Наташа! — каза тя отново за себе си с думите на някое трето, събирателно мъжко лице. — Хубава, глас, млада и никому не пречи, само я оставете на мира.“ Но колкото и да я оставяха на мира, тя вече не можеше да бъде спокойна и веднага усети това.
	Вратата на входа във вестибюла се отвори, някой попита в къщи ли са и се чуха нечии стъпки. Наташа гледаше в огледалото, но не се виждаше. Тя слушаше звуците във вестибюла. Когато се видя, лицето й беше бледно. Това беше _той_. Тя знаеше това сигурно, макар че едва бе чула гласа му през затворената врата.
	Бледна и уплашена, Наташа отърча в салона.
	— Мамо, Болконски пристигна! — каза тя. — Мамо, това е ужасно, това е нетърпимо!… Аз не искам… да се мъча! Какво да правя?…
	Но докато графинята й отговори, княз Андрей влезе в салона с тревожно и сериозно лице. Щом видя Наташа, лицето му просия. Той целуна ръка на графинята и на Наташа и седна до дивана…
	— Отдавна не сме имали удоволствието… — почна графинята, но княз Андрей я прекъсна, отговаряйки на въпроса й и очевидно бързайки да каже, каквото искаше да каже.
	— Не дохождах у вас през всичкото това време, защото бях при баща си; трябваше да поговоря с него по една много важна работа. Едва нощес се върнах — каза той, като погледна Наташа. — Трябва да поговоря с вас, графиньо — добави той след една минута мълчание.
	Графинята наведе очи, въздъхвайки тежко.
	— Аз съм на вашите услуги — рече тя.
	Наташа знаеше, че трябва да излезе, но не можеше да го направи: нещо стискаше гърлото й и тя неучтиво, направо, с отворени очи гледаше княз Андрей.
	„Сега ли? Тоя миг ли?… Не, това не може да бъде!“ — мислеше тя.
	Той пак я погледна и тоя поглед я убеди, че тя не се е излъгала. Да, сега, в тая минута се решаваше нейната съдба.
	— Излез, Наташа, аз ще те извикам — рече шепнешком графинята.
	Наташа погледна майка си и княз Андрей с умоляващи, изплашени очи и излезе.
	— Дойдох, графиньо, да помоля за ръката на вашата дъщеря — каза княз Андрей.
	Лицето на графинята се изчерви, но тя не каза нищо.
	— Вашето предложение… — започна важно графинята. — Той мълчеше и я гледаше в очите. — Вашето предложение… (тя се смути) ни е приятно и… аз приемам вашето предложение, мене ми е драго. И мъжът ми… надявам се… но ще зависи от самата нея…
	— Аз ще й кажа, когато имам вашето съгласие… давате ли ми го? — каза княз Андрей.
	— Да — рече графинята и му подаде ръка и със смесеното чувство на отчужденост и нежност долепи устни до челото му, когато той се наведе над ръката й.
	Тя искаше да го обича като син; но чувствуваше, че той беше чужд и страшен за нея човек.
	— Уверена съм, че мъжът ми ще бъде съгласен — каза графинята, — но вашият баща…
	— Баща ми, на когото съобщих плановете си, постави като категорично условие за съгласието си — сватбата да стане не по-рано от една година. И тъкмо това исках да ви съобщя — рече княз Андрей.
	— Вярно, че Наташа е още млада — но — толкова дълго!
	— Не може да бъде иначе — каза с въздишка княз Андрей.
	— Аз ще ви я пратя — каза графинята и излезе от стаята.
	— Господи, помилуй нас — повтаряше тя, докато търсеше дъщеря си. Соня каза, че Наташа е в спалнята. Наташа седеше на кревата си бледна, със сухи очи, гледаше иконите, кръстеше се бързо и шепнеше нещо. Щом видя майка си, тя скочи и се хвърли към нея.
	— Какво, мамо?… Какво?
	— Иди, иди при него. Той иска ръката ти — рече графинята студено, както се стори на, Наташа. — Иди… иди — рече майката с тъга и укор след изтичалата си дъщеря и въздъхна тежко.
	Наташа не помнеше как влезе в салона, Като влезе през вратата и го видя, тя се спря. „Нима тоя чужд човек стана сега _всичко_ за мене? — попита се тя и мигновено отговори: — Да, всичко; сега той ми е по-скъп от всичко в света.“ Княз Андрей се приближи до нея с наведени очи.
	— Аз ви обикнах от мига, когато ви видях. Мога ли да се надявам?
	Той я погледна и сериозната страстност на нейното изражение го порази. Лицето й казваше: „Защо трябва да питате? Защо трябва да се съмнявате в онова, което не може да не знаете? Защо трябва да се приказва, когато не можеш да изразиш с думи онова, което чувствуваш?“
	Тя се приближи до него и се спря. Той взе ръката й и я целуна.
	— Обичате ли ме?
	— Да, да — рече сякаш с раздразнение Наташа, въздъхна високо, още веднъж, по-често и по-често и зарида.
	— За какво? Какво ви е?
	— Ах, аз съм толкова щастлива — отговори тя, усмихна се през сълзи, наведе се по-близко до него, помисли една секунда, като че се питаше може ли, и го целуна.
	Княз Андрей държеше ръката й, гледаше в очите й — и не намираше в душата си предишната любов към нея. В душата му изведнъж нещо се преобърна: нямаше я предишната поетичност и тайнствена прелест на желанието, а имаше жалост към нейната женска и детска слабост, имаше страх от нейната преданост и доверчивост, тежко и в същото време радостно съзнание за дълг, свързал завинаги нея с него. Сегашното чувство, макар че не беше толкова светло и поетично, както бе по-рано, беше сега по-сериозно й по-силно.
	— Каза ли ви maman, че това не може да стане по-рано от година? — рече княз Андрей, продължавайки да гледа в очите й.
	„Нима съм аз, онова момиченце-дете (всички тъй говореха за мене) — мислеше Наташа, — нима сега от тая минута нататък аз съм _жена_, равна на тоя чужд, мил, умен човек, уважаван дори от баща ми? Нима това е истина? Нима е истина, че сега вече не бива да се шегувам с живота, сега вече съм голяма, сега вече върху мене лежи отговорността за всяко мое дело и слово? Да, какво ме питаше той?“
	— Не — отговори тя, но не разбираше какво я питаше той.
	— Извинете — каза княз Андрей, — но вие сте толкова млада, а аз толкова много съм изпитал в живота. Аз се страхувам за вас. Вие не познавате себе си.
	Наташа слушаше със съсредоточено внимание, като се мъчеше да разбере смисъла на думите му и не го разбираше.
	— Колкото и тежка да бъде за мене тая година, която отлага щастието ми — продължи княз Андрей, — но в тоя срок вие ще проверите себе си. Моля ви след една година да ме направите щастлив; но вие сте свободна: нашият годеж ще остане тайна и ако вие се убедите, че не ме обичате или бихте обикнали… — рече, княз Андрей с неестествена усмивка.
	— Защо говорите тъй? — прекъсна го Наташа. — Вие знаете, че още от деня, когато за първи път пристигнахте в Отрадное, аз ви обикнах — каза тя, твърдо уверена, че казва истината.
	— За една година вие ще опознаете себе си.
	— Ця-яла година! — каза изведнъж Наташа, която едва сега разбра, че сватбата е отложена за една година. — Но защо година? Защо година?… — Княз Андрей почна да й обяснява причината на отлагането. Наташа не го слушаше.
	— А иначе не може ли? — попита тя. Княз Андрей не отговори нищо, но по лицето му се изписа невъзможността да се измени това решение.
	— Това е ужасно! Не, това е ужасно, ужасно! — изведнъж заговори Наташа и отново зарида. — Аз ще умра, докато изчакам една година: това не може, то е ужасно. — Тя погледна годеника си в лицето и видя по него изражение на състрадание и недоумение.
	— Не, не, аз ще направя всичко — каза тя, като спря изведнъж сълзите си, — толкова съм щастлива!
	Бащата и майката влязоха в стаята и благословиха годеника и годеницата.
	От тоя ден княз Андрей почна да идва у Ростови като годеник.



	XXIV

	Нямаше църковен годеж и никому не бе съобщено за годявката на Болконски и Наташа; за това настоя княз Андрей. Каза, че тъй като той е причина за отлагането, трябва да понесе цялата му тежест. Той каза, че се е свързал завинаги с думата си, но че не иска да обвързва Наташа и й оставя пълна свобода. Ако след половин година тя почувствува, че не го обича, ще има право да му откаже. От само себе си се разбира, че нито родителите, нито Наташа искаха и да чуят това; но княз Андрей настояваше на своето. Княз Андрей ходеше всеки ден у Ростови, но не се държеше с Наташа като годеник: той й говореше на _вие_ и целуваше само ръката й. След деня на предложението между княз Андрей и Наташа се установиха съвсем различни от по-раншните отношения — близки и непринудени. Сякаш досега, те не бяха се познавали. И той, и тя обичаха да си спомнят как се гледаха един друг, когато бяха още _никакви_; сега и двамата се чувствуваха съвсем други същества: тогава престорени, сега естествени и искрени. В семейството изпърво чувствуваха неловкост в отношенията си с княз Андрей; той им се струваше човек от чужд свят и Наташа дълго приучваше домашните си да свикнат с княз Андрей и с гордост уверяваше всички, че той само изглежда такъв особен, а е както всички, и че тя не се страхува от него, и че никой не трябва да се страхува от него. След няколко дни в семейството свикнаха с него и без да се стесняват, караха пред него предишния си начин на живот, в който участвуваше и той. Той умееше да разговаря с графа за стопанството, с графинята и с Наташа — за премените, а за албуми и шиене на гергеф — със Соня. Понякога домашните от семейство Ростови приказваха помежду си, а и пред княз Андрей, учудвайки се — как се бе случило всичко това и колко очевидни са били предзнаменованията: и пристигането на княз Андрей в Отрадное, и тяхното отиване в Петербург, и приликата между Наташа и княз Андрей, който бе забелязала бавачката при първото пристигане на княз Андрей, и спречкването в 1805 година между Андрей и Николай, и много още други предзнаменования виждаха домашните за това, което се бе случило.
	В къщата цареше онова поетично отегчение и мълчаливост, които съпътствуват винаги присъствието на годеник и годеница. Често, когато седяха заедно, всички мълчаха. Понякога ставаха и излизаха и годеникът, и годеницата, останали сами, все тъй мълчаха. Те рядко говореха за бъдещия си живот. Княз Андрей се страхуваше и стесняваше да говори за това. Наташа споделяше това чувство, както и всичките му чувства, които постоянно долавяше. Веднъж Наташа почна да го разпитва за сина му. Княз Андрей се изчерви, което сега често се случваше с него и което Наташа особено обичаше, и каза, че синът му няма да живее при тях.
	— Защо? — рече уплашено Наташа.
	— Не мога да го взема от дядо му и освен туй…
	— Как бих го обичала! — рече Наташа, която веднага бе усетила мисълта му. — Но знам, вие искате да няма поводи за обвинения към вас и към мене.
	Понякога старият граф дохождаше при княз Андрей, целуваше го и му искаше съвет по възпитанието на Петя или по службата на Николай. Като ги гледаше, старата графиня въздишаше. Соня всеки миг се боеше да не е излишна и се мъчеше да намира предлози, за да ги оставя сами дори когато това не им трябваше. Когато княз Андрей говореше, (той разказваше много хубаво), Наташа с гордост го слушаше; когато тя говореше, забелязваше със страх и радост, че той внимателно и изпитателно я гледаше. Тя с недоумение се питаше: „Какво търси той в мене? Какво, ли иска с тоя поглед? Ами ако в мене няма онова, което той търси с тоя поглед?“ Понякога тя изпадаше в присъщото й безумно-весело душевно настроение и тогава особено обичаше да, слуша и гледа как се смее княз Андрей. Той се смееше рядко, но затова пък, когато се смееше, цял се отдаваше на смеха си и всеки път след такъв смях тя се усещаше по-близка с него. Наташа щеше да бъде напълно щастлива, ако мисълта за предстоящата и наближаваща раздяла не я плашеше.
	В навечерието на заминаването си от Петербург княз Андрей доведе със себе си Пиер, който от вечерта на бала ни веднъж не беше дохождал у Ростови. Пиер изглеждаше объркан и смутен. Той разговаряше с майката. Наташа седна със Соня до шахматната масичка и по тоя начин повика княз Андрей при себе си. Той се приближи до тях.
	— Вие отдавна познавате Безухов, нали? — попита той. — Обичате ли го?
	— Да, той е чудесен, но много смешен.
	И както винаги, когато говореше за Пиер, тя почна да разправя анекдоти за разсеяността му, анекдоти, които дори измисляха за него.
	— Знаете ли, аз му, поверих нашата тайна — каза Андрей. — Аз го познавам от детинство. Той има златно сърце. Моля ви, Натали — рече той изведнъж сериозно, — аз ще замина. Бог знае какво може да се случи. Вие може да разлю… Добре, знам, че не трябва да говоря, за това. Но едно нещо — каквото и да се случи с вас, когато мене няма да ме има…
	— Но какво ще се случи?…
	— Каквато и скръб да дойде — продължи княз Андрей, — моля ви, mademoiselle Sophie, каквото и да се случи, обърнете се единствено към него за съвет и помощ. Той е най-разсеяният и смешен човек, но има най-златното сърце.
	Нито бащата, нито майката, нито самият княз Андрей не можеха да предвидят как ще подействува на Наташа раздялата с годеника й. Червена и развълнувана, със сухи очи, тя цял ден се разхождаше из къщи, занимавайки се с най-незначителни работи, сякаш не разбираше какво я очаква. Тя не плака дори в мига, когато при сбогуването той й целуна за последен път ръка.
	— Не заминавайте! — промълви само тя с такъв, глас, който го накара да се замисли дали наистина не трябва да остане и който по-късно дълго време си спомняше. Когато той замина, тя пак не плака; но няколко дни седя в стаята си, без да плаче, не се интересуваше от нищо и само от време на време повтаряше: „Ах, защо замина той!“
	Но две седмици след заминаването му, също тъй неочаквано за околните, тя се съвзе от нравствената си болест, стана същата, каквато беше по-рано, само че с променена нравствена физиономия, както децата след дълга болест стават от леглото с други лица.



	XXV

	Здравето и характерът на княз Николай Андреевич Болконски през тая последна година, след заминаването на сина му, много се влошиха. Той стана още по-раздразнителен от по-рано и всичките избухвания на безпричинния му гняв повечето пъти се изливаха върху: княжна Маря. Той сякаш най-грижливо търсеше всичките болезнени за нея места, та колкото се може по-жестоко да я измъчва нравствено. Княжна Маря имаше две страсти и затуй — две радости: племенникът Николушка и религията; и двете бяха любими теми на княза за нападки и подигравки. За каквото и да заговореха, той обръщаше разговора към суеверията на старите моми или разглезването и лошото възпитание на децата. „На тебе ти се иска да го (Николушка) направиш такава стара мома, каквато си ти; но напразно: на княз Андрей му трябва син, а не момиче“ — казваше той. Или пред княжна Маря се обръщаше към mademoiselle Bourienne и я питаше как й се виждат нашите попове и икони и се шегуваше…
	Той непрестанно оскърбяваше болезнено княжна Маря, но дъщерята дори не правеше усилие над себе си да му прощава. Нима той можеше да бъде виновен пред нея и нима баща й, който — тя все пак знаеше това — я обичаше, можеше да бъде несправедлив? А пък и какво е справедливостта? Княжната никога не бе мислила за тая горда дума — „справедливост“. Всичките сложни закони на човечеството се съсредоточаваха за нея в един прост и ясен закон — в закона на обичта и самопожертвуването, даден от оня, който с обич страда за човечеството, макар че самият той е бог. Какво я интересуваше справедливостта или несправедливостта на другите хора? Ней беше потребно тя самата да страда и да обича и тя правеше това.
	През зимата княз Андрей дойде в Ли`сие Гори, беше весел, кротък и нежен, какъвто княжна Маря отдавна не бе го виждала. Тя предчувствуваше, че с него се е случило нещо, но той не каза нищо на княжна Маря за любовта си. Преди да замине, княз Андрей дълго приказва за нещо с баща си и княжна Маря забеляза, че преди заминаването и двамата бяха недоволни един от друг.
	Наскоро след заминаването на княз Андрей княжна Маря писа от Ли`сие Гори в Петербург на приятелката си Жули Карагина, която княжна Маря мечтаеше, както винаги мечтаят девойките, да омъжи за брат си и която през това време беше в траур по случай смъртта на брат си, убит в Турция.

	„Вижда се, че скърбите са наша обща съдба, мила и нежна приятелко Julie.
	Вашата загуба е толкова ужасна, че аз не мога да си я обясня иначе освен като особена милост на Бога, който, обичайки ви, иска да ви изпита вас и вашата превъзходна майка. Ах, приятелко моя, религията и само религията може — не казвам вече да ни утеши, но да ни спаси от отчаянието; само религията може да ни обясни онова, което без нейна помощ човек не може да разбере: за какво, защо — добри, възвишени същества, способни да намират щастие в живота и никому не само не вредни, но необходими за щастието на другите биват повикани от Бога, а злите, безполезните и вредните или такива, които са тежест за себе си и за другите, остават да живеят. Първата смърт, която, видях и която никога няма да забравя — смъртта на моята мила снаха, ми направи такова впечатление. Също тъй, както вие питате съдбата за какво трябваше да умре вашият прекрасен брат, също тъй аз питах за какво трябваше да умре тоя ангел — Лиза, която не само че не бе сторила никакво зло никому, но никога не бе имала в душата си друго освен добри мисли. И какво, приятелко моя? Ето, изминаха оттогава пет години и аз със своя нищожен ум почвам вече ясно да разбирам за какво е трябвало да умре тя и как тая смърт бе само израз на безкрайната благост на твореца, всичките действия на когото, макар и повечето от тях да не разбираме, са само проява на неговата безкрайна обич към творението му. Често си мисля, че тя може би е била премного ангелски-невинна; за да има сила да понесе всичките майчински задължения. Тя беше безукорна като млада съпруга; може би тя не би могла да бъде такава майка. Сега не стига, че остави на нас, и особено на княз Андрей, най-чисто съжаление и спомен, но навярно там тя ще получи такова място, за каквото аз не смея да се надявам. Но като не говорим само за нея, тая ранна и страшна смърт, въпреки тъгата, която донесе, оказа най-благотворно влияние на мене и на брат ми. Тогава, в мига на загубата, тия мисли не можеха да минат през ума ми; тогава аз бих ги прогонила с ужас, но сега това е толкова ясно и несъмнено. Пиша ви всичко това, приятелко моя, само за да ви убедя в евангелската истина, която стана за мене жизнено правило: ни един косъм от главата ни няма да падне без неговата воля. А неговата воля се ръководи само от безпределна обич към нас и затуй всичко, каквото се случва с нас, всичко е за наше добро. Питате дали ще прекараме идната зима в Москва? Въпреки всичкото ми желание да ви видя, не мисля и не искам това. И вие ще се учудите, че причината е Буонапарте. И ето защо: здравето на баща ми явно отслабва: той не може да търпи противоречия и става раздразнителен. Тая раздразнителност, както знаете, е насочена предимно към политическите работи. Той не може да понесе мисълта, че Буонапарте води политика като с равни с всички монарси в Европа и особено с нашия — внука на великата Екатерина! Както знаете, аз съм съвсем равнодушна към политическите въпроси, но от думите на баща ми и от неговите разговори с Михаил Иванович зная всичко, което става в света, и особено всички почести, оказвани на Буонапарте, когото от целия свят само в Ли`сие Гори, както ми се чини, не го признават нито за велик човек, нито — още по-малко — за френски император. И баща ми не може да понесе това. Струва ми се, че най-много поради възгледите си по политическите въпроси и предвиждайки спречкванията, които ще има поради държането си — да не се стеснява от никого и да казва какво мисли, баща ми неохотно говори за отиване в Москва. Всичко, което ще спечели от лекуването, ще го загуби от споровете за Буонапарте, които са неминуеми. Във всеки случай това ще се реши скоро. Нашият семеен живот върви както по-рано с изключение на това, че брат ми Андрей не е тук. Както вече ви писах, напоследък той много се промени. След неговата скръб той едва сега, тая година, нравствено съвсем се съживи. Стана такъв, какъвто го знам като дете: добър, нежен, с такова златно сърце, каквото никой няма. Той разбра, както ми се струва, че животът още не е свършил за него. Но заедно с тая нравствена промяна физически той много отслабна; Станал е по-слаб от по-рано и по-нервен. Страхувам се за него и съм доволна, че предприе това пътуване в чужбина, което докторите отдавна му предписваха. Надявам се, че ще се поправи от това. Пишете ми, че в Петербург приказват за него като за един от най-добрите, образовани и умни млади хора. Извинете моето самолюбие по отношение на близките ми — аз никога не съм се съмнявала в това. Не може да се изчислят добрините, които той направи тук на всички — като се почне от неговите селяни и до дворяните. Когато е отишъл в Петербург, той е взел само онова, което му се е падало. Чудя се как изобщо стигат слухове от Петербург в Москва и особено такива неверни, като тоя, за който ми пишете — слухът за мнимата женитба на брат ми с малката Ростова. Не мисля, че Андрей, когато и да било, би се оженил за някого и особено — за нея. И ето защо: първо, знам, че макар да говори рядко за покойната си жена, тъгата по тая загуба премного се е вкоренила в сърцето му, за да може, когато и да е, да й вземе заместница и мащеха на нашия мъничък ангел. Второ, защото, доколкото зная, тая девойка съвсем не е от тоя род жени, които могат да се харесат на княз Андрей. Не мисля, че княз Андрей ще я избере за своя жена, и ще ви кажа откровено: не го желая. Но аз се разбъбрих, свършвам втория си лист. Довиждане, мила приятелко, да ви запази Бог под своята свята и могъща закрила. Моята мила приятелка mademoiselle Bourienne ви целува.
	Мари“




	XXVI

	В средата на лятото княжна Маря получи неочаквано писмо от княз Андрей от Швейцария, в което й съобщаваше странна и неочаквана новина. Княз Андрей й пишеше за годежа си с Ростова. От цялото писмо лъхаше любовна възторженост към годеницата и нежно приятелство и доверие към сестрата. Той пишеше, че никога не е любил тъй, както люби сега, и че едва сега е разбрал и опознал живота. Молеше сестра си да му прости, че при дохождането си в Ли`сие Гори не бе й казал за това решение, макар че е говорил за него с баща си. Той не й казал, защото княжна Маря би почнала да моли баща им да даде съгласието си и без да постигне целта си, би раздразнила баща си и би понесла върху си цялата тежест на неговото неудоволствие. Впрочем, пишеше той, тогава още работата не беше решена тъй окончателно както сега. „Тогава баща ни ми определи срок от една година и ето вече изминаха _шест_ месеца, половината от определения срок, и аз държа по-твърдо от всеки друг път на решението си. Ако докторите не ме бяха задържали тук за водно лечение, аз щях да бъда вече в Русия, но сега трябва да отложа връщането си още с три месеца. Ти ме познаваш и знаеш моите отношения с баща ни. Аз нямам нужда за нищо от него, бил съм и винаги ще бъда независим, но да сторя нещо против волята му, да си навлека гнева му, когато нему може би е останало съвсем малко да бъде между нас, това наполовина би унищожило щастието ми. Сега му пиша писмо за същото и те моля, когато намериш сгодна минута, да му предадеш писмото и да ми съобщиш какво мисли той по всичко това и има ли надежда да се съгласи да съкрати срока с три месеца.“
	След дълги колебания, съмнения и молитви княжна Маря предаде писмото на баща си. На другия ден старият княз й каза спокойно:
	— Пиши на брат си да почака, докато умра… Няма да бъде дълго — скоро ще ви отърва…
	Княжната искаше да възрази нещо, но баща й не позволи и почна все повече и повече да повишава гласа си:
	— Жени се, жени се, миличък… Хубаво родство!… Умни хора, а? Богати, а? Да. Николушка ще има добра мащеха. Пиши му да се жени, ако ще, и утре. Мащеха на Николушка ще бъде — тя, а аз ще се оженя за Буриенката!… Ха, ха, ха, да не бъде и той без мащеха! Едно само, в моята къща повече женоря не ми трябват; нека се жени, но да живее отделно. Може би и ти ще се преместиш при него? — обърна се той към княжна Маря. — Добър път, по ранина… по ранина… по ранина…
	След това избухване князът ни веднъж не заговори вече по тоя въпрос. Но сдържаното раздразнение за малодушието на сина се прояви в отношенията на бащата към дъщерята. Към досегашните поводи за подигравки се прибави и един нов — разговор за мащехата и любезности към m-lle Bourienne.
	— Че защо да не се оженя за нея? — казваше той на дъщеря си. — Чудесна княгиня ще бъде! — И напоследък, за свое недоумение и учудване, княжна Маря почна да забелязва, че баща й наистина почваше все повече и повече да приближава французойката към себе си. Княжна Маря писа на княз Андрей как баща им бе посрещнал писмото му; но утешаваше брат си, като изказваше надежда, че баща им ще се примири с тая мисъл.
	Николушка и неговото възпитание, André и религията бяха утешенията и радостите на княжна Маря; но освен това, тъй като на всеки човек са потребни негови лични надежди, в най-тайната глъбина в душата на княжна Маря имаше скрита една мечта и една надежда, които й даваха главната утеха в живота. Тая утешителна мечта и надежда й дадоха божите хора — юродивите и странниците, които я посещаваха скритом от княза. Колкото повече живееше княжна Маря, колкото повече преживяваше живота и го наблюдаваше, толкова повече я учудваше късогледството на хората, търсещи тук на земята наслада и щастие: трудещи се, страдащи, борещи се и причиняващи си зло един другиму, за да достигнат това невъзможно, призрачно и порочно щастие. „Княз Андрей обичаше жена си, тя умря, нему това не му стига, той иска да свърже щастието си с друга жена. Баща ми не иска това, защото желае за Андрей по-знатна и по-богата съпруга. И всички се борят, и страдат, и мъчат, и похабяват душата си, своята вечна душа, за постигане на блага, които траят само миг. Не бе достатъчно, че самите ние знаем това — но Христос, синът на Бога, слезе на земята и ни каза, че тоя живот е мигновен живот, изпитание, а ние се държим за него и смятаме да намерим в него щастие. Как никой не е разбрал това? — мислеше княжна Маря. — Никой освен тия презрени божи хора, които с торби на гръб идват при мене през задния вход, страхувайки се да не попаднат пред очите на княза, и то не за да не пострадат от него, а да не вкарат него в грях. Да оставиш семейство, родно място, всички грижи за земни блага, за да не се свързваш с нищо, да ходиш в кълчищна дрипа, под чуждо име от едно място на друго, без да причиняваш вреда на хората, а да се молиш за тях, да се молиш и за ония, които те гонят, и за ония, които те покровителствуват — няма по-висока истина и живот от тая истина и от тоя живот!“
	Имаше една странница, Федосюшка, петдесетгодишна, дребничка, тихичка, сипаничава жена, която повече от тридесет години ходеше боса и с вериги. Нея княжна Маря особено я обичаше. Веднъж, когато в тъмната стая, при светлината на едно кандилце, Федосюшка разправяше за живота си, внезапно на княжна Маря с такава сила й мина през ума мисълта, че единствено Федосюшка е намерила верния път в живота, та реши самата тя да тръгне да странствува. Когато Федосюшка отиде да спи, княжна Маря дълго мисли за това и най-сетне реши, че колкото и чудно да е, тя трябва да тръгне да странствува. Тя довери намерението си само на един духовник-монах, отец Акинфий, и духовникът одобри намерението й. Под предлог за подарък на странниците княжна Маря си набави пълно страннишко облекло: риза, цървули, кафтан и черна забрадка. Често, приближавайки се до скъпия за нея скрин, княжна Маря се спираше в нерешителност — дали не е настъпило вече времето, за да приведе в изпълнение намерението си.
	Често, слушайки разказите на странниците, тя се вдъхновяваше от техните прости, за тях механически, но за нея изпълнени с дълбок смисъл думи, тъй че няколко пъти беше готова да захвърли всичко и да избяга от къщи. Във въображението си тя вече се виждаше заедно с Федосюшка в груба дрипа как крачи с тояжка и торбичка из прашния път, насочвайки своето странствуване без завист, без човешка любов и без желания от едни светци към други и в края на краищата там, дето няма нито тъга, нито въздишки, а вечна радост и блаженство.
	„Ще отида на едно място, ще се помоля; преди да свикна, да го обикна — ще тръгна по-нататък. Ще вървя дотогава, докато краката ми се подкосят, и ще легна и умра някъде, и ще отида най-сетне в онова вечно, тихо пристанище, дето няма ни тъга, нито въздишки!…“ — мислеше княжна Маря.
	Но после, когато виждаше баща си и особено мъничкия Коко, намерението й отслабваше, тя плачеше тихичко и чувствуваше, че е грешница: обичаше баща си и племенника си повече, отколкото Бога.





	Част четвърта

	I

	Библейското предание разправя, че липсата на труд — безделието, било условие за блаженството на първия човек преди неговото падение. Обичта към безделието е останала също такава и в падналия човек, но проклятието продължава да тежи върху човека, и не само защото ние трябва с пот на челото да си изкарваме хляба, но защото според нашите нравствени качества не можем да бъдем бездейни и спокойни. Един таен глас ни казва, че трябва да се чувствуваме виновни, защото не вършим нищо. Ако човек би могъл да намери някакво състояние, в което, без да върши нищо, да се чувствува полезен и изпълняващ дълга си, той би намерил едната страна на първобитното блаженство. От такова състояние на задължително и безукорно безделие се ползува цяло съсловие — съсловието на военните. В това именно задължително и безукорно безделие е била и ще бъде главната привлекателност на военната служба.
	Николай Ростов изпитваше напълно това блаженство след 1807 година, продължавайки да служи в Павлоградския полк, дето вече командуваше ескадрон, който бе приел от Денисов.
	Ростов бе станал загрубял, добър момък, когото неговите московски познати биха намерили до известна степен mauvais genre*, но който бе обичан и уважаван от другарите, от подчинените и от началството си и който бе доволен от своя живот. Напоследък, тоест в 1809 година, в писмата, получавани от къщи, той все по-често намираше оплаквания от майка си, че работите им вървят от лошо по-лошо и че е време да се върне в къщи, да зарадва и успокои старите си родители.
	[* Лош тон.]
	Като четеше тия писма, Николай изпитваше страх, че искат да го извадят от тая среда, в която, оградил се от цялата житейска бъркотия, живееше толкова тихо и спокойно. Той чувствуваше, че рано или късно ще трябва пак да влезе в тоя житейски въртоп с работи, които се разстройват и оправят, с проверка на сметките на управители, с караници, интриги, с връзки, с обществото, с любовта на Соня и с даденото й обещание. Всичко това беше страшно мъчно, объркано и той отговаряше на майчините си писма със студени класически писма, започващи с ma chère maman*1 и свършващи с votre obéissant fils*2, като премълчаваше кога смята да се върне. В 1810 година той получи писма от домашните си, в които му съобщаваха за годежа на Наташа с Болконски и че сватбата ще бъде след една година, защото старият княз не бил съгласен. Това писмо огорчи и оскърби Николай. Първо, мъчно му беше, че ще загуби от къщи Наташа, която обичаше най-много от всички домашни; второ, от своето хусарско гледище съжаляваше, че не е бил там, защото той би показал на тоя Болконски, че сродяването с него съвсем не е толкова голяма чест и че ако той обича Наташа, може да мине и без позволение от налудничавия си баща. За миг той се поколеба — дали да вземе отпуск, за да види Наташа годеница, но в това време се случиха маневри, дойдоха и съображенията за Соня, за бъркотията и Николай пак отложи. Но през пролетта на същата година той получи писмо от майка си, писано скритом от графа, и това писмо го убеди да замине. Тя му пишеше, че ако Николай не си дойде и не вземе работите в свои ръце, цялото имение ще отиде на публичен търг и всички ще стигнат до просия. Графът е толкова слаб, така се е доверил на Митенка и е толкова добър, и тъй всички го мамят, че всичко върви от лошо по-лошо. „За Бога, моля ти се, ела веднага, ако не искаш да направиш мене и цялото си семейство нещастни“ — пишеше графинята.
	[*1 Мила мамо.]
	[*2 Вашият послушен син.]
	Това писмо подействува на Николай. То притежаваше здравия смисъл на посредствеността, който му подсказваше какво _трябва_ да прави.
	Сега трябваше да замине — ако не като си даде оставката, то поне в отпуск. Защо трябваше да замине, той не знаеше; но след като си отспа след обяд, заповяда да оседлаят сивия Марс, отдавна неязден и страшно зъл жребец, и върнал се в къщи на запенения жребец, каза на Лаврушка (лакеят на Денисов остана при Ростов) и на дошлите вечерта другари, че ще иска отпуск и ще замине за дома. Колкото и тежко и странно да му беше да си помисли, че ще замине и няма да узнае от щаба онова, което особено го интересуваше, ще бъде ли произведен ротмистър, или ще получи „Ана“*1 за последните маневри; колкото и странно да му беше да си представи, че ще замине, без да продаде на граф Голуховски тройката светлокафяви с черни гриви и с черни опашки коне, за които полският граф се пазареше с него и за които Ростов се обзалагаше, че ще ги продаде за две хиляди; колкото и невъзможно да му се струваше, че балът, който хусарите трябваше да устроят на пани Пшаздецка — напук на уланите, които бяха устроили бал на своята пани Боржозовска, — ще стане без него, той знаеше, че трябва да замине от тоя ясен, хубав свят за някъде си, дето всичко беше празна работа и бъркотия. След седмица получи отпуск. Хусарите, другари не само по полк, ами и по бригада, дадоха обяд на Ростов, който струваше по подписка петнадесет рубли на човек — свиреха две музики, пяха два хора певци; Ростов танцува трепак*2 с майор Басов; пияните офицери дигаха на ръце, прегръщаха и изпуснаха Ростов; войниците от трети ескадрон още веднъж го дигнаха на ръце и викаха „ура!“. След това сложиха Ростов в шейната и го изпратиха до първата станция.
	[*1 Орден „Св. Ана“.]
	[*2 Руски народен танц със силно притропване. — Б.пр.]
	До половината път, както винаги става, от Кременчуг до Киев, всичките мисли на Ростов бяха още назад — в ескадрона; но щом преполови пътя, той почна вече да забравя тройката светлокафяви коне, вахмистъра си и пани Боржозовска и почна неспокойно да се пита какво и как ще намери в Отрадное. Колкото повече наближаваше, толкова по-силно, много по-силно (сякаш нравственото чувство бе подчинено на същия закон за привличането обратнопропорционално на квадрата на разстоянието) той мислеше за дома; на последната станция пред Отрадное той даде три рубли бакшиш на файтонджията и като момче изтича, задъхан, върху входната площадка на къщата.
	След възторга на срещата и след странното чувство на неудовлетвореност в сравнение с онова, което очакваш — все същото, защо толкова бързах! — Николай почна да се вживява в стария домашен свят. Баща му и майка му бяха същите, само малко поостарели. Новото в тях беше някакво безпокойство и понякога — несъгласие, което не съществуваше по-рано и което, както скоро узна Николай, бе причинено от лошото състояние на работите. Соня беше почнала вече двадесетата си година. Тя бе спряла вече да хубавее, не обещаваше нищо повече от това, което имаше; но и то стигаше. Откак пристигна Николай, тя цяла лъхаше щастие и любов и вярната, непоколебима любов на тая девойка му действуваше радостно. Петя и Наташа най-много учудиха Николай. Петя беше вече голямо, тринадесетгодишно, хубаво, весело и умно-палаво момче, чийто глас вече мутираше. Николай дълго се учудваше и се смееше на Наташа, като я гледаше.
	— Съвсем не си същата — рече той.
	— Какво, погрозняла ли съм?
	— Напротив, но някак си важна. Княгиня? — каза й той шепнешком.
	— Да, да, да — рече радостно Наташа.
	Наташа му разказа за любовта си с княз Андрей, за неговото дохождане в Отрадное и му показа последното му писмо.
	— Е, как, радваш ли се? — попита Наташа. — Сега аз съм тъй спокойна и щастлива.
	— Много се радвам — отговори Николай. — Той е отличен човек. А ти много ли си влюбена?
	— Как да ти кажа — отговори Наташа, — аз бях влюбена в Борисов учителя си, в Денисов, но това съвсем не е същото. Спокойно ми е, сигурно. Знам, че по-добър човек от него не може да има и тъй ми е спокойно сега и хубаво. Съвсем не както по-рано…
	Николай изказа пред Наташа неудоволствието си, че сватбата е отложена за една година; но Наташа се нахвърли ожесточено върху брат си, доказвайки му, че не можеше да бъде иначе, че би било лошо да влезе в семейството против волята, на бащата и че тя самата искала това.
	— Ти съвсем, съвсем не разбираш — рече тя. Николай млъкна и се съгласи с нея.
	Брат й често се чудеше, като я гледаше. Съвсем не личеше, че тя е влюбена годеница, разделена от годеника си. Тя беше кротка, спокойна и весела — съвсем както по-рано. Това учудваше Николай и дори го караше да гледа недоверчиво на сгодяването й с Болконски. Той не вярваше, че нейната съдба е вече решена, толкова повече, че не беше виждал княз Андрей с нея. Все му се струваше, че в тоя предполагаем брак нещо не е в ред.
	„Защо е отлагането? Защо не са се сгодили официално?“ — мислеше той. Веднъж, когато поговори с майка си за Наташа, той, за свое учудване и донякъде — за удоволствие, разбра, че и майка му в глъбините на душата си понякога гледаше също като него недоверчиво на тоя брак.
	— Ето на`, пише — рече тя, като показа на сина си писмо от княз Андрей с онова затаено чувство на недоброжелателство, което майката има винаги към бъдещото съпружеско щастие на дъщеря си, — пише, че не ще дойде по-рано от декември. Каква е тая работа, която може да го задържа? Сигурно болест! Много му е слабо здравето. Ти недей казва на Наташа. Не гледай, че е весела: тя изживява последните си момински дни, а аз знам какво става с нея всеки път, когато получи писмо от него. Но като рече Бог, всичко ще бъде добре — заключаваше тя всеки път, — той е отличен човек.



	II

	На първо време след пристигането си Николай беше сериозен и дори се отегчаваше. Измъчваше го предстоящата необходимост да се намеси в тия глупави работи по стопанството, за което майка му го бе извикала. За да смъкне по-скоро от плещите си тоя товар, на третия ден от пристигането си, ядосано, без да отговаря на Наташа, която го попита де отива, той тръгна навъсен към пристройката, дето живееше Митенка, и му поиска _сметките за всичко_. Какво представляваха тия _сметки за всичко_, Николай знаеше по-малко, отколкото обхванатият от страх и недоумение Митенка. Разговорът и проверката с Митенка не продължи много. Кметът, стареят и селският стражар, които чакаха в антрето на пристройката, със страх и удоволствие слушаха отначало как забуча и загърмя сякаш все по-засилващият се глас на младия граф, слушаха ругателните и страшни думи, които валяха една след друга.
	— Разбойник! Неблагодарна твар!… Щете накълцам, куче… не като с татко… окрал… негодник.
	След това с не по-малко удоволствие и страх тия хора видяха как младият граф, цял почервенял, с налети от кръв очи, измъкна Митенка за яката, ритна го много майсторски в задника с крака и коляното си, като избра сгодно време между приказките си, и викна: „Вън! И помен от тебе да няма тук, мръснико!“
	Митенка изхвръкна презглава над шестте стъпала и избяга в цветната градина. (Тая цветна градина бе известно място за спасяване на престъпниците в Отрадное. Самият Митенка, когато пристигаше пиян от града, се криеше в тая градина и мнозина от жителите на Отрадное, които се криеха от Митенка, знаеха спасителната сила на тая цветна градина.)
	Жената на Митенка и балдъзите му надникнаха с изплашени лица в пруста от вратата на стаята, в която кипеше чист самовар и се издигаше високото управителско легло с юрган, ушит от парченца.
	Младият граф, задъхан, без да им обръща внимание, мина с решителни крачки покрай тях и си отиде в къщи.
	Графинята, узнала веднага от прислужничките какво бе станало в пристройката, от една страна, се успокои, че сега положението им ще трябва да се поправи; а, от друга страна, се обезпокои — как ще понесе това синът й. Няколко пъти тя се приближава на пръсти до неговата врата и слушаше как той пуши лула след лула.
	На другия ден старият граф повика настрана сина си и с плаха усмивка му каза:
	— Знаеш ли, душо моя, ти напразно си кипнал! Митенка ми разправи всичко.
	„Аз знаех — помисли Николай, — че никога нищо няма да проумея тук, в тоя глупашки свят.“
	— Ти си се ядосал, че той не бил вписал тия седемстотин рубли. Но той ги е вписал като пренос, а ти не си погледнал другата страница.
	— Татко, той е мръсник и крадец, аз зная. И каквото съм направил — направил съм го. А ако не искате, няма да му казвам нищо.
	— Не, душо моя. (Графът също бе смутен. Той усещаше, че лошо управлява имението на жена си и че е виновен пред децата си, но не знаеше как да поправи това.) Не, моля те да поемеш ти работите, аз съм стар, аз…
	— Не, татко, простете, ако съм ви причинил неприятност; мене по-малко от вас ме бива.
	„Дявол да ги вземе с тия селяни и пари, и преноси на другата страница — мислеше той. — От четвъртина на шест залога все още разбирах някога, но от пренос на друга страница — нищо не разбирам“ — каза си той и оттогава вече не се вмесваше в работите. Само веднъж графинята извика сина си, каза му, че има полица от Ана Михайловна за две хиляди и попита Николай как смята да постъпи.
	— Ето как — отговори Николай. — Вие ми казахте, че зависи от мене. Аз не обичам Ана Михайловна, не обичам и Борис, но те приятелствуваха с нас и са бедни. Та ето как! — и скъса полицата и с тая постъпка накара старата графиня да ридае със сълзи от радост. След това младият Ростов, без да се вмесва повече в никакви стопански работи, със страстно увлечение се зае с новото за него занимание — лов с кучета, който старият граф бе въвел в големи размери.



	III

	Бяха почнали вече първите мразовити дни, утринните студове сковаваха наквасената от есенните дъждове земя, зеленината вече се бе събрала на стръкчета и се отделяше — яркозелена — от ивиците на сиво-кафявата, изтъпкана от добитъка зимница и на светложълтата пожъната летница с червените ивици на елдата. Могилите и горите, които в края на август още бяха зелени острови между черните поля на зимнините и на пожънатите ниви, станаха златисти и яркочервени острови сред яркозелените зимници. Зайците бяха си вече наполовина сменили козината, лисичите семейства почнаха да се пръскат и младите вълци бяха по-големи от кучета. Беше най-хубавото време за лов. Кучетата на буйния млад ловец Ростов вече не само бяха напълно обсебени от лова, но толкова бяха подбили краката си, че на общия съвет на ловците се реши да дадат три дни почивка на кучетата и на 16 септември да тръгнат на лов, започвайки от Дубрава, дето имаше непокътнато вълче семейство.
	В това положение бяха работите на 14 септември.
	През тоя ден ловците си бяха в къщи; беше студено и щипеше, но привечер почна да се заоблачава и се постопли. На 15 септември сутринта, когато младият Ростов по халат погледна през прозореца, той видя, че не можеше да има за лов по-хубаво утро от това: небето сякаш се топеше и без вятър се спускаше на земята. Единственото движение във въздуха беше бавното движение от горе на долу на спускащите се микроскопични капки от мъглата. По оголените клони на градината висяха прозрачни капки и падаха върху току-що окапалите листа. В зеленчуковата градина земята чернееше лъскаво-мокра като мак и се сливаше недалеч с мътното и влажно покривало на мъглата. Николай излезе на мократа, отрупана с кал входна площадка; миришеше на увехнала гора и на кучета. Пъстрата, с черни петна и широка, задница кучка Милка, с големи, черни, изпъкнали очи, като видя господаря си, стана, протегна се назад и легна като заек, след това скочи неочаквано и го близна право по носа и мустаците. Друга хрътка, виждайки господаря си от пътечката в цветната градина, изви гръб и хукна стремително към входната площадка и като дигна опашка, почна да се търка в краката на Николай.
	— О, хой! — чу се в това време онова неподражаемо ловджийско подвикване, в което се съчетават и най-ниският бас, и най-тънкият тенор, и иззад ъгъла излезе старшият водач на ловджийски кучета Данило, подстриган по украински, побелял, сбръчкан ловец с превит камшик в ръка и с онова изражение на самостоятелност и презрение към всичко в света, каквото имат само ловците. Той свали черкезкия си калпак пред господаря и го погледна с презрение. Това презрение не беше оскърбително за господаря: Николай знаеше, че тоя презиращ всичко и стоящ над всичко Данило все пак е негов слуга и ловец.
	— Данило! — каза Николай, усещайки плахо, че в това ловджийско време, с тия кучета и с ловеца, вече бе го обзело онова непреодолимо ловджийско чувство, в което човек забравя всичките си предишни намерения, както влюбен в присъствието на любимата си.
	— Какво ще заповядате, ваше сиятелство? — попита протодяконският бас, пресипнал от викове за насъскване, и две черни, блестящи очи погледнаха изпод вежди млъкналия господар. „Какво, или не ще издържиш?“ — сякаш казваха тия очи.
	— Бива си го деня? И за гонитбата, и за препускането, а? — рече Николай, като чешеше Милка зад ушите.
	Данило не отговори и примигна.
	— Изпратих Уварка да послуша призори — каза басът му след минутно мълчание, — разправя, че ги е _завела_ в Отрадненската забранена гора, там виели. (Завела ги — значеше, че вълчицата, за която знаеха и двамата, е минала с малките си в Отрадненската гора, отделена от другите имоти, на две версти далеч от къщи.)
	— Нали трябва да тръгваме? — каза Николай. — Я ела при мене с Уварка.
	— Както заповядате!
	— И почакай с храненето.
	— Слушам.
	След пет минути Данило и Уварка бяха в кабинета на Николай. Макар че Данило нямаше висок ръст, когато човек го видеше в стая, той правеше впечатление, каквото кон или мечка върху под посред мебели и обстановка на човешки живот. Самият Данило чувствуваше това и както обикновено стоеше чак до вратата, мъчейки се да говори по-тихо, да не се движи, за да не изпотроши някак господарските покои, мъчейки се по-скоро да издума всичко и да излезе на простор изпод тавана — под небето.
	След като свърши разпитванията на Данило, който го увери, че кучетата са добре (и на Данило му се искаше да тръгнат), Николай заповяда да оседлаят конете. Но тъкмо когато Данило щеше да излезе, в стаята с бързи крачки влезе Наташа, още невчесана и необлечена, с големия шал на бавачката. Заедно с нея влезе тичешком и Петя.
	— Тръгваш ли? — рече Наташа. — Тъй си и знаех! Соня казваше, че няма да тръгнете. А аз знаех, че в такъв ден като днес не може да не се тръгне.
	— Тръгваме — отговори неохотно Николай, комуто днес не му се искаше да вземе Наташа и Петя, тъй като смяташе да предприеме сериозен лов. — Тръгваме, само че за вълци, на тебе ще ти бъде отегчително.
	— Ти знаеш, че това е най-голямото ми удоволствие — рече Наташа. — Не е хубаво туй — тръгва сам, заповядал да оседлаят конете, а на нас нищо не казва.
	— Няма пречки за русите, тръгваме! — извика Петя.
	— Но ти не бива: маминка каза, че ти не бива да дохождаш — каза Николай на Наташа.
	— Не, аз ще дойда, без друго ще дойда — рече Наташа решително. — Данило, кажи да оседлаят конете ни и на Михайло — да тръгва с моите кучета — обърна се тя към старшия водач на кучетата.
	На Данило и без това му се струваше неприлично и тежко да стои в стаята, ала да има каквато и да е работа с госпожицата, му се струваше невъзможно. Той наведе очи и побърза да излезе, сякаш това не се отнасяше за него, като се мъчеше да не би, без да ще, да повреди някак госпожицата.



	IV

	Старият граф, който винаги поддържаше грамаден брой ловци и кучета, но сега ги бе предал всички на сина си, през тоя ден; 15 септември, беше в добро настроение и се приготви да отиде и той на лов.
	След един час всички бяха до входната площадка. Николай със строго и сериозно изражение, което показваше, че сега няма време да се занимава с дреболии, мина покрай Наташа и Петя, които му разправяха нещо. Той прегледа всичко, изпрати напред една група кучета и ловци за подгонване на дивеча, яхна червеникавия си донски кон и като подсвиркваше на своите кучета, подкара през хармана към полето, отдето се отиваше за забранената Отрадненска гора. Конят на стария граф, червеникав, със светла грива и опашка, наречен Вифлянка, бе воден от коняря на графа, а графът трябваше да отиде направо с бричката до определеното за него място, дето минаваха зверовете.
	Бяха доведени петдесет и четири копоя, за които имаше шест души водачи. Освен господата имаше осем души водачи, след които тичаха повече от четиридесет хрътки, тъй че заедно с кучетата на господата бяха тръгнали на лов около сто и тридесет кучета и двадесет конни ловци.
	Всяко куче си знаеше господаря и името. Всеки ловец знаеше работата, мястото и назначението си. Щом излязоха от оградата, всички без шум и разговори се проточиха равномерно и спокойно по пътя и из полето, които водеха към Отрадненската гора.
	Конете вървяха из полето като по пухкав килим, от време на време цапайки из локви, когато пресичаха пътищата. Мъгливото небе продължаваше незабелязано и равномерно да се спуска към земята, във въздуха беше тихо, топло, беззвучно. От време на време се чуваше ту подсвиркване на ловец, ту пръхтене на кон, ту шибване с камшик или скимтене на куче, което не вървеше в реда си.
	Когато минаха около една верста, из мъглата се показаха насреща им още петима конници с кучета. Начело яздеше бодър, хубав старец с големи побелели мустаци.
	— Здравейте, вуйчо — рече Николай, когато старецът приближи до него.
	— Чиста работа марш!… Тъй си и знаех — заговори вуйчото (той беше далечен роднина, не богат съсед на Ростови), — тъй си и знаех, че няма да се стърпиш, и добре е, че си тръгнал. Чиста работа марш! (Това беше любимата поговорка на вуйчото.) Веднага заеми гората, защото моят Гирчик ми съобщи, че Илагиновите хора са в Корники; та — чиста работа марш! — ще ти вземат под носа дивеча.
	— Там отивам. Какво, да се съберат ли кучетата? — попита Николай. — Да се съберат…
	Събраха копоите заедно и вуйчото с Николай тръгнаха един до друг. Наташа, обвита в шалове, изпод които се съзираше оживеното й, с блеснали очи лице, пристигна до тях, препускайки, придружена от Петя и Михайло ловеца, които не се отделяха от нея, и от берейтора, когото бяха прикрепили при нея като бавачка. Петя се смееше за нещо си, удряше и дърпаше своя кон. Наташа изкусно и сигурно седеше на своя вран Арабчик и със сигурна ръка, без усилие, отведнъж го спря.
	Вуйчото погледна неодобрително Петя и Наташа. Той не обичаше да смесва заедно забавление със сериозен лов.
	— Здравейте, вуйчо, и ние сме тръгнали — извика Петя.
	— Здравейте, здравейте, ама да не изпотъпчете кучетата — рече строго вуйчото.
	— Николенка, какво чудесно куче е Трунила! Веднага ме позна — каза Наташа за любимия си копой.
	„Трунила преди всичко не е куче, а копой“ — помисли Николай и погледна строго сестра си, като се помъчи да й даде да почувствува разстоянието, което трябваше да ги разделя в тоя миг. Наташа разбра това.
	— Вуйчо, вие недейте мисли, че ще пречим на когото и да било — каза Наташа. — Ние ще застанем на мястото си и няма да помръднем.
	— И добре ще направите, мила графинке — отговори вуйчото. — Само да не паднете от коня — добави той, — че инак — чиста работа марш! — няма на какво да седите.
	Забранената Отрадненска гора се виждаше на около сто сажена и водачите на кучетата се приближаваха към нея. Ростов, заедно с вуйчото, реши окончателно отде ще пускат кучетата, показа на Наташа мястото, дето тя трябваше да стои и дето съвсем нищо не можеше да мине, и тръгна над дола за към гората.
	— Е, племенниче, ти заставаш срещу големия вълк — каза вуйчото, — дано не го изтървеш.
	— Както се случи — отговори Ростов. — Карай, фюйт! — извика той, отвръщайки с тоя зов на онова, което бе казал вуйчото.
	Карай беше стар и грозен космат пес, известен с това, че сам е хващал голям вълк.
	Старият граф, който знаеше ловджийската буйност на сина си, побърза да не закъснее й още преди водачите на кучетата да стигнат до мястото, Иля Андреич, весел, румен, с подрусващи се бузи, пристигна през поникналите зимни посеви в бричката, запрегната с врани коне, до определената му вълча пътека и като опъна шубичката си и надяна ловното снаряжение, възседна гладката си, охранена, кротка и добра, побеляла като него Вифлянка. Върнаха конете с бричката. Макар по душа да не беше ловец, граф Иля Андреич знаеше добре ловните закони, влезе в окрайнината на храсталаците, до които бе застанал, взе в ръце поводите, натъкми се на седлото и като се почувствува готов, погледна усмихнат наоколо си.
	Близо до него бе застанал камердинерът му, отдавнашен, но натежнял ездач, Семьон Чекмар. Чекмар държеше на ремък три буйни, но също тъй затлъстели като господаря и коня големи вълкодави. Две умни, стари кучета легнаха без ремъци. На около сто крачки по-далеч, в окрайнината, бе застанал друг коняр на графа, Митка, луд ездач и страстен ловец. По стар навик преди лова графът изпи една сребърна чашка домашна ягодовка, хапна и пийна половин бутилка от любимото си бордо.
	От виното и ездата Иля Андреич се бе позачервил; очите му, замъглени от влага, блестяха особено и увит в шубичката, седнал на седлото, той приличаше на дете, приготвено за разходка.
	Слаб, с хлътнали страни, нагласил вече своята работа, Чекмар поглеждаше към господаря си, с когото тридесет години бяха живели като най-близки хора, и разбирайки веселото му настроение, очакваше приятен разговор. Едно трето лице пристигна предпазливо (личеше, че то е учено) иззад гората и се спря до графа. Това лице бе един старец с бяла брада, женско манто и висока качулка. Той беше шутът Настася Ивановна.
	— Е, Настася Ивановна — смигна му графът и каза шепнешком, — само да прогониш звяра, и ще видиш какво ще те направи Данило.
	— Че как… да не съм вчерашен — рече Настася Ивановна.
	— Ш-ш-ш-ш! — зашътка графът и се обърна към Семьон.
	— Видя ли Наталя Илинишна? — попита го той. — Де е тя?
	— Те с Пьотр Илич са застанали до Жаровите гъсталаци — отговори Семьон, усмихвайки се. — Дама е, а пък има голямо желание.
	— Ти чудиш ли се, Семьон, как язди тя… а? — рече графът. — Не пада по-долу от мъж!
	— Как да не се чудя? Смело, майсторски!
	— А Николаша де е? Над Лядовския връх ли? — питаше все шепнешком графът.
	— Тъй вярно. Той знае де да застане. Тъй го бива в ездата, че ние с Данило по някой път се чудим — рече Семьон, който знаеше как да угоди на господаря си.
	— Хубаво язди, а? А какъв е, когато седи на коня, а?
	— Да го изпишеш на картина! Както оня ден, когато погна от Заварзинските гъсталаци лисицата. Като почна да препуска през ливадите, ужас — конят за хиляда рубли, пък ездачът — цена няма! Да, де ще намериш такъв юначага!
	— Ще намериш… — повтори графът, явно съжалявайки, че приказките на Семьон толкова скоро спряха. — Ще намериш… — рече той, като разгърна пешовете на шубичката и извади табакерката си.
	— Оня ден, като излезе от литургия с всичките си ордени, Михаил Сидорич… — Семьон не довърши, тъй като в тихия въздух ясно чу звукове от гонитба с вой само от два-три копоя. Той наведе глава, ослуша се и мълком се закани на господаря си. — Тичат по дирите на вълчата челяд… — прошепна той — право към Лядовската я подкараха.
	Графът, забравил да махне от лице усмивката си, гледаше в далечината пред себе си храсталаците между двете гори и държеше в ръка табакерката си, без да смърка. След лая на кучетата се разнесе сигнал срещу вълка, даден от басовия рог на Данило; цялата група кучета се присъедини към първите три и се чу как копоите ревнаха в един глас с оня особен вой, който беше признак за гонитба на вълк. Водачите вече не насъскваха, а само улюлюкаха и през всичките гласове изпъкваше гласът на Данило, ту басов, ту пронизително-тънък. Гласът на Данило сякаш изпълваше цялата гора, излизаше от гората и звучеше далеч в полето.
	Графът и неговият коняр се ослушваха мълком няколко секунди и се убедиха, че кучетата се разделиха на две групи: едната — по-голямата, която ревеше особено разпалено, почна да се отдалечава, а другата група хукна покрай гората, край графа, и при нея се чу улюлюкането на Данило. Тия два звука от гонитбата се сливаха и преливаха, но и двата се отдалечаваха. Семьон въздъхна и се наведе да оправи ремъчето, в което се бе заплело младото куче; графът също въздъхна и като съзря в ръката си табакерката, отвори я и взе една щипка.
	— Назад! — извика Семьон на кучето, което излезе пред окрайнината. Графът трепна и изтърва табакерката. Настася Ивановна слезе и понечи да я дигне.
	Графът и Семьон го гледаха. Изведнъж, както често се случва, звукът на гоненето се приближи мигновено, сякаш лаещите уста на кучетата и улюлюкането на Данило бяха току пред самите тях.
	Графът погледна наоколо си и видя вдясно Митка, който гледаше опулен графа и като дигна калпака си, сочеше му напреде, от другата страна.
	— Внимавай! — викна той с такъв глас, от който личеше, че тая дума отдавна се мъчеше да излезе от устните му. И препусна към графа, след като отвърза кучетата.
	Графът и Семьон изскочиха от окрайнината и видяха вляво от себе си един вълк, който с меко клатушкане подскачаше тихо по-наляво от тях към същата окрайнина, дето стояха те. Злите кучета изскимтяха и като се отскубнаха от ремъците, хукнаха към вълка покрай краката на конете.
	Вълкът спря да бяга, обърна към кучетата тромаво, като болен от задуха главата си с изпъкнало чело и все тъй меко заклатушкан, скочи веднъж, дваж, махна с опашка и се скри в окрайнината. В същия миг от противоположната окрайнина с рев, който приличаше на плач, скочи объркано един, втори, трети копой и цялата група се понесе из полето, по същото място, дето бе изтичал вълкът. След копоите клоните на лещака се раздвижиха и се показа сиво-кафявият, почернял от пот кон на Данило. На дългия му гръб седеше Данило, свит и наведен напред, без калпак, с разчорлени бели коси над червеното потно лице.
	— Улюлюлю, улюлю!… — викаше той.
	Когато видя графа, в очите му блесна мълния.
	— Г…! — извика той, като се закани на графа с дигнат камшик — Про… ха вълка!… Ловци! — И сякаш без да удостои сконфузения уплашен граф с повече приказки, шибна с всичката злоба, събрана срещу графа, хлътналите мокри хълбоци на кафявия кон и препусна след копоите. Графът стоеше като наказан, озърташе се и с усмивката си се мъчеше да предизвика в Семьон съжаление към своето положение. Но Семьон вече го нямаше: избикаляйки храстите, той препускаше да отреже пътя на вълка към гората. Водачите също така искаха да пресекат от две страни пътя на звяра. Но вълкът тръгна през храстите и ни един ловец не го хвана.



	V

	През това време Николай Ростов стоеше на мястото си, очаквайки звяра. Според приближаването и отдалечаването на шума от гонитбата, по гласовете на познатите му кучета, по приближаването, отдалечаването и по засилването гласа на водачите усещаше какво става в гората. Той знаеше, че в тая гора са младите и стари вълци; знаеше, че кучетата са се разделили на две групи, че някъде гонеха вълците и че нещо неблагополучно се е случило. Всеки миг чакаше звяра откъм страната, дето беше той. Правеше хиляди различни предположения — как и от коя страна ще хукне звярът и как ще го преследва. Надеждата се сменяше с отчаяние. Няколко пъти той отправи молитва към Бога — вълкът да излезе срещу него; той се молеше с такова страстно и честно чувство, с каквото се молят хората в мигове на силно вълнение, предизвикано от нищожни причини. „Какво ти струва — казваше той на Бога — да сториш, това за мене! Знам, че си велик и че е грешно да те моля за това; но, за Бога, стори тъй, че старият вълк да излезе срещу мене и Карай, пред очите на вуйчото, който гледа хе оттам, да се вкопчи смъртно в гърлото му.“ Хиляда пъти през тоя половин час Ростов обгръщаше с упорит, напрегнат и неспокоен поглед окрайнината на гората с двата редки дъба над младите трепетлики и дола с измит от дъждовете бряг, и калпака на вуйчото, едва съзиран зад храста вдясно.
	„Не, няма да имам това щастие — мислеше. Ростов, — а какво би струвало то! Няма! На мене никога — и на карти, и на война, в нищо не ми върви.“ Аустерлиц и Долохов, сменяйки се ярко, но бързо, се замяркаха във въображението му. „Само веднъж в живота си да хвана стар вълк — повече не искам!“ — мислеше той, напрегнал слух и зрение, оглеждайки вляво и отново, вдясно, като се вслушваше в най-малките, отсенки от звуковете, на гонитбата. Той отново погледна вдясно и видя, че из празното поле нещо тичаше насреща му. „Не, това не може да бъде!“ — помисли Ростов, въздъхвайки, тежко, както въздъхва човек, когато става нещо, което дълго е очаквал. Дойде най-голямото щастие — и тъй просто, без шум, без блясък, без никакъв знак. Ростов не вярваше на очите си и това съмнение продължи повече от секунда. Вълкът тичаше напред и прекоси тежко една яма, която се случи на пътя му. Май беше стар звяр с побелял гръб и с пълен червеникав корем, тичаше, без да бърза, очевидно уверен, че никой не го вижда. Ростов със спрян дъх погледна към кучетата. Те лежаха и стояха — не виждаха вълка и не разбираха, нищо. Старият Карай, извил главна и озъбен, ядосано търсеше бълха, тракаше, с жълтите си зъби по бутовете си.
	— Удюлюлю — рече шепнешком Ростов, като издаде напред устни. Кучетата трепнаха с железцата си и скочиха, наострили уши. Карай почеса бута си, стана с наострени уши и махна леко опашката си, по която висяха папери козина.
	„Да ги пусна ли? Или да не ги пусна?“ — рече сам на себе си Николай, когато вълкът, отделяйки се от гората, тръгна към него. Изведнъж цялата физиономия на вълка се промени; той трепна, виждайки навярно невиждани дотогава човешки очи, устремени в него, и като извърна слабо глава към ловеца, спря — назад или напред? „Е, все едно, напред!…“ — сякаш си каза той и се понесе напред, вече без да поглежда наоколо си, с меки, редки, свободни, но решителни скокове.
	— Улюлю!… — извика с нечовешки глас Николай и хубавият му кон препусна сам презглава по надолнището, прескачайки трапища, за да пресече пътя на вълка; а кучетата, хукнали още по-бързо, го изпревариха. Николай не чуваше вика си, не усещаше, че препуска, не виждаше нито кучетата, нито местата, през които препускаше; виждаше само вълка, който бягаше все по-бързо и тичаше из долчината, без да променя посоката. Първа се появи до звяра бялата, с черни петна, широкозаднеста Милка и почна да се приближава до него. По-близо, по-близо… ето, тя вече го настигна. Но вълкът само едва изви очи към нея и Милка, вместо да избърза, както правеше винаги, изведнъж дигна опашка и се спря на предните си нозе!
	— Улюлюлюлю! — извика Николай.
	Червеникавият Любим скочи иззад Милка, хвърли се стремително срещу вълка и го захапа за бута, но то същия миг уплашено отскочи на другата страна. Вълкът приклекна тракна зъби и отново стана и хукна напред, придружаван на един аршин разстояние от всичките кучета, които не се приближаваха до него.
	„Ще избяга! Не, това е невъзможно!“ — помисли Николай и продължи да вика с продран глас.
	— Карай! Улюлю!… — викаше той, като търсеше с очи старото куче, единствената си надежда. С всичките си стари сили и изпънат колкото можеше, Карай, загледан във вълка, тичаше тежко встрани от звяра, за да пресече пътя му. Но от бързите скокове на вълка и от бавността в скоковете на кучето личеше, че сметката на Карай беше погрешна. Николай виждаше вече недалеч от себе си оная гора, дето, щом стигнеше, вълкът сигурно щеше да избяга. Напреде се показаха кучета и ловец, който препускаше почти насреща му. Имаше още надежда. Едно непознато на Николай сивочервеникаво младо дълго куче от чужда група се понесе стремително пред вълка и почти го събори. Вълкът бързо, както не можеше да се очаква от него, се привдигна и се хвърли към сивочервеникавото куче, тракна зъби — и окървавено, с раздран хълбок, кучето изквича остро и заби глава в земята.
	— Карайчо! Миличък!… — заплака Николай.
	Старото куче с увиснали по бутовете си папери благодарение на станалото спиране пресече пътя на вълка и беше вече на пет крачки от него. Усетил сякаш опасността, вълкът изви очи към Карай, прибра още повече опашката си между краката и заскача още по-бързо. Но сега — Николай видя само, че нещо стана с Карай — той мигновено се намери върху вълка и заедно с него се претърколи презглава в трапа пред тях.
	Мигът, когато Николай видя в трапа мърдащите заедно с вълка кучета, под които се виждаше побелялата козина на вълка, изпънатият му заден крак и главата му, уплашена, с присвити уши и задъхана (Карай го държеше за гърлото) — тоя миг, когато видя това, беше най-щастливият миг в живота му. Той се беше хванал вече за предницата на седлото, за да слезе и заколи вълка, когато изведнъж от тая купчина кучета се подаде нагоре главата на звяра, а след това предните му нозе се спряха на края на трапа. Вълкът се озъби (Карай не го държеше вече за гърлото), изскочи със задните крака от трапа и свил опашка, отделяйки се наново от кучетата, тръгна напред. Карай с настръхнала козина, навярно натъртен или ранен, с усилие излезе от трапа.
	— Боже мой! За какво?… — извика с отчаяние Николай.
	Ловецът на вуйчото препускаше от другата страна, за да пресрещне вълка, и неговите кучета отново спряха звяра. Отново го обкръжиха.
	Николай, конярят му, вуйчото и неговият ловец, улюлюкайки й крещейки, се въртяха над звяра и всеки миг, когато вълкът сядаше на задницата си, се канеха да слязат и хукваха напред всеки път, когато вълкът се отърсваше и тръгваше към гората, която трябваше да го спаси.
	Още в началото на това преследване, щом чу улюлюкането, Данило изскочи в окрайнината на гората. Той видя как Карай улови вълка и спря коня си, като помисли, че работата е свършена. Но когато ловците не слязоха и вълкът се отърси и отново хукна да бяга, Данило препусна кафявочервения си кон не към вълка, а по права линия към гората, та също като Карай да пресече пътя на звяра. Благодарение на тая посока той се приближаваше до вълка, но тъкмо в това време кучетата и вуйчото за втори път спряха вълка.
	Данило препускаше мълком с изваден кинжал в лявата ръка и удряше с камшика си, като с тояга за вършитба, изопнатите хълбоци на коня.
	Николай не виждаше и не чуваше Данило, докато край него не изпъхтя дишайки тежко, кафявочервеният кон, чу звук от падане на тяло и видя, че Данило вече лежеше сред кучетата, върху задницата на вълка, като се мъчеше да го хване за ушите. И за кучетата и за ловците, и за вълка беше очевидно, че сега всичко е свършено. Свил уплашено уши, звярът се опитваше да стане, но кучетата се бяха полепили по него. Данило се привдигна, прекрачи така, сякаш падаше, и с цялата си тежест, като че лягаше да си почине, се тръшна върху вълка, хващайки го за ушите. Николай поиска да го заколи, но Данило му прошепна: „Няма нужда, ще го вържем“ — и като промени положението си, стъпи с крак върху врата на вълка. Пъхна една тояга в устата на вълка, завързаха го, сякаш му сложиха ремък за юзда, вързаха му краката и Данило го обърна два пъти от едната му страна на другата.
	С щастливи и измъчени лица качиха живия стар вълк на един кон, който се дърпаше и пръхтеше, и придружени от квичащите срещу него кучета, го подкараха към мястото, дето трябваше да се съберат всички. От младите вълци два бяха хванати от копоите и три — от хрътките. Ловците се събираха с плячката и приказките си и всички се приближаваха да гледат стария вълк, който, провесил главата си с изпъкнало чело и със захапана тояга в устата, гледаше с големи стъклени очи цялото това множество от кучета и хора, които го заобикаляха. Когато го пипаха, вързаните му крака трепваха и той диво и в същото време просто гледаше всички.
	Граф Иля Андреич също пристигна и пипна вълка.
	— О, какъв стар вълк — рече той. — Стар, а? — попита той Данило, застанал до него.
	— Стар, ваше сиятелство — отговори Данило и бързо свали калпак.
	Графът си спомни изпуснатия от него вълк и спречкването си с Данило.
	— Ама ти си сърдит, драги — каза графът. Данило не каза нищо и само смутено се усмихна с детски кротка и приятна усмивка.



	VI

	Старият граф си тръгна за дома. Наташа и Петя останаха с ловците, като обещаха, че веднага ще си дойдат. Ловците и кучетата продължиха да вървят по-нататък, тъй като беше още рано. По пладне пуснаха копоите в един дол, обрасъл с млада гъста гора. Застанал в една пожъната нива, Николай виждаше всичките си ловци.
	Срещу Николай бяха зимни посеви и там стоеше неговият ловец, сам в един трап зад издадения лесков храст. Едва бяха пуснали копоите, когато той чу редкия лай на познатото му куче Волторн, което гонеше дивеч и други кучета се присъединиха, като ту млъкваха, ту отново почваха да гонят. След една минута от гората се чу сигнал срещу лисица и всички кучета, като се струпаха заедно, хукнаха към един от върховете, по посока на зимните посеви, по-далеч от Николай.
	Той виждаше ловци с червени калпаци, които препускаха по краищата на тревясалия дол, виждаше дори кучета и всяка секунда очакваше, че отвъд, в зимните посеви, ще се появи лисица.
	Ловецът, който стоеше в трапа, се раздвижи и пусна кучетата и Николай видя една червеникава, ниска, чудновата лисица, която бе наперила опашка и бързо тичаше из посевите. Кучетата почнаха да я настигат. Ето че се приближиха, ето, лисицата почна да се върти в кръгове между тях, продължи все по-бързо и по-бързо да прави тия кръгове, като въртеше около себе си пухкавата си опашка; и ето че налетя нечие бяло куче, след него черно и всичко се смеси, и като се отделиха едно от друго със задниците си, кучетата се подвоумиха за малко и се събраха във вид на звезда. Двама ловци препускаха към кучетата; единият с червен калпак, другият — чужд, в зелен кафтан.
	„Какво ли пък е това? — помисли Николай. — Отде се взе тоя ловец? Той не е вуйчов.“
	Ловците хванаха лисицата и без да я връзват, дълго стояха спешени. Конете бяха около тях, държани с поводи и с гърбиците на седлата, а кучетата лежаха. Ловците размахваха ръце и вършеха нещо с лисицата. Пак оттам се чу звук на рог — условният сигнал за сбиване.
	— Илагиновият ловец се кара нещо с нашия Иван — рече конярят на Николай.
	Николай прати коняря да извика сестра му и Петя да дойдат при него и подкара ходом към мястото, дето ловците събираха копоите. Неколцина ловци препуснаха към мястото на сбиването.
	Николай слезе от коня, спря се до копоите заедно с пристигналите Наташа и Петя, очаквайки да му съобщят как ще се свърши разправията. Иззад окрайнината излезе ловецът с вързаната лисица, който се беше бил, и се приближи на кон до младия господар. Той отдалеч свали калпак и се мъчеше да говори почтително, но беше блед, задъхваше се и лицето му беше зло. Едното му око беше ударено, но той навярно не знаеше това.
	— Какво правихте вие там? — попита Николай.
	— Как не, ще гони дивеч, когато нашите копои са там! А пък и моята сива кучка я улови. Върви ме съди! Грабна лисицата! А пък аз — него с лисицата. Ето я, вързана. А това иска ли ти се? — рече ловецът, като посочи кинжала и навярно си въобразяваше, че все още говори с врага си.
	Без да разговаря с ловеца, Николай помоли сестра си и Петя да го почакат и отиде на мястото, дето бяха тия враждебни Илагинови ловци и кучета.
	Ловецът-победител отиде сред струпаните ловци и там, обкръжен от съчувствуващи любопитни, почна да разправя подвига си.
	Работата се състоеше в това, че Илагин, с когото Ростови бяха скарани и се съдеха, бе тръгнал на лов в места, които по обичай принадлежаха на Ростови, и сега като че нарочно бе заповядал да отидат до гората, дето бяха на лов Ростови, и позволил на своя ловец да гони дивеч, когато там има чужди копои.
	Николай никога не беше виждал Илагин, но тъй като винаги в съжденията и чувствата си не знаеше средина, от приказките за свадливия нрав и опърничавостта на тоя помешчик го мразеше от цялата си душа и го смяташе за свой най-върл враг. Сега той, озлобено развълнуван, караше към него, стиснал здраво камшика в ръка, в пълна готовност за най-решителни й опасни действия срещу своя враг.
	Едва отминал издатината на гората, той видя, че насреща му на прекрасен вран кон иде един пълен господин с боброва шапка, придружен от двама коняри.
	Вместо враг Николай видя в Илагин един представителен, учтив господин, който особено много искаше да се запознае с младия граф. Като се приближи до Ростов, Илагин подигна бобровата си шапка и каза, че много съжалява за това, което се бе случило; че ще заповяда да накажат ловеца, който си е позволил да гони дивеч, когато е имало чужди кучета, помоли графа да се смята познат и му предложи да ходи на лов в неговите места.
	Наташа, която се страхуваше да не би брат й да направи нещо ужасно, яздеше развълнувана близо до него. Като видя, че враговете се кланят дружелюбно, тя се приближи до тях. Илагин вдигна още по-високо бобровата си шапка пред Наташа и като се усмихна приятно, каза, че графинята е Диана — както по страстта си към лова, така и по красотата си, за която бил слушал много.
	За да заглади вината на своя ловец, Илагин настоятелно помоли Ростов да отиде в имота му, горе, на разстояние една верста, който той пазел за себе си и дето, според него, било пълно със зайци. Николай се съгласи и ловната група, сега удвоена, пое нататък.
	До имота на Илагин трябваше да вървят из нивята. Ловците се пръснаха. Господата вървяха заедно вуйчото, Ростов и Илагин поглеждаха скришом чуждите кучета, като се мъчеха другите да не забележат това, и неспокойно търсеха да намерят между тия кучета съперници на своите.
	Ростов бе особено поразен от красотата на една дребна чистопсова* кучка от Илагиновите — тъничка, но със стоманени мускули, остра муцунка и черни изпъкнали очи, с червеникави петна. Той беше слушал за бързите Илагинови кучета и в тая красавица-кучка виждаше съперница на своята Милка.
	[* Чистопсово куче — копой от чисто руска порода, с широка шия и гърди, целият власат. — Б.пр.]
	Посред сериозния разговор за тазгодишната реколта, започнат от Илагин, Николай му посочи шарената, с червеникави петна кучка.
	— Хубава ви е кучката! — каза той с небрежен тон. — Бързохода ли е?
	— Тая ли? Да, тя е хубаво куче, лови — рече с равнодушен глас Илагин за своята с червеникави петна Ерза, за която преди година беше дал на съседа си три семейства от прислугата си. — Значи, и у вас, графе, не могат да се похвалят с овършаното зърно? — продължи той започнатия разговор. И като сметна за учтиво да се отплати на младия граф със същото, Илагин изгледа неговите кучета и избра Милка, която му се хвърли в очи със своята широчина.
	— Хубава е вашата, тая с черните петна — добра е!
	— Да, бива я, тича — отговори Николай. „Да се случи само да припне из полето някой едър, стар заек, че тогава ще ти покажа какво куче е тя!“ помисли той. И се обърна към коняря, като каза, че ще даде една рубла на онзи, който ще издебне, тоест намери легнал заек.
	— Не разбирам — продължи Илагин — как другите ловци си завиждат и за дивеча, и за кучетата. Ще ви кажа за себе си, графе. Мене, знаете ли, ми става весело, като се поразходя на, ще намериш такава компания… Че какво по-хубаво от това (той пак свали бобровата си шапка пред Наташа) а да броя колко кожи съм донесъл — това не ме интересува!
	— Е, да.
	— Или да ми е криво, че чуждо куче ще хване лова, а не моето. Мене само ми се ще да се порадвам на гонитбата, не е ли тъй, графе? Освен това аз мисля…
	— Дръж го! — чу се в това време проточеният вик на един от спрелите се ловци. Дигнал камшика, той бе застанал на една могилка в пожънатата нива и още веднъж повтори проточено: — Дръж го! (Тоя звук и вдигнатият камшик значеха, че той вижда пред себе си легнал заек.)
	— А, видял е, изглежда — рече небрежно Илагин. — Е, ще го гоним ли, графе?
	— Да, трябва да се приближим… но заедно ли? — отговори Николай, като се загледа в Ерза и в червеникавия Ругай на вуйчото — двамата свои съперници, с които досега не му се бе случвало да сравни своите кучета. „Ами ако го хванат под носа на моята Милка!“ — помисли той, вървейки заедно с вуйчото и с Илагин към заека.
	— Едър ли е? — попита Илагин, движейки се към ловеца, който бе открил заека, и с известно вълнение оглеждаше наоколо и подсвиркваше на Ерза…
	— Ами вие, Михаил Никанорич? — обърна се той към вуйчото. Вуйчото караше намръщен.
	— Какво ще се пъхам и аз! За вашите — чиста работа марш! — сте плащали по цяло село, вашите струват хиляди. Вие премерете силите на вашите, пък аз ще погледам.
	— Ругай! Хайде, хайде! — извика той. — Ругайчо! — добави той и с това умалително име неволно изразяваше своята нежност и надеждата, която възлагаше на това червеникаво куче. Наташа видя и почувствува скриваното от тия двама старци и от брат й вълнение и сама се развълнува.
	Ловецът на могилата стоеше с дигнат камшик, а господата яздеха ходом към него; копоите, които вървяха чак на хоризонта, завиваха, отдалечавайки се от заека; ловците, не господата, също си отиваха. Всичко се движеше бавно и важно.
	— Накъде е обърнал главата си? — попита Николай, когато се приближи на стотина крачки до ловеца, който бе видял заека. Но преди ловецът да отговори, заекът, усетил, че утре сутринта ще се застуди, не остана да лежи и скочи. Група копои, вързани на двойки, с рев хукнаха подир заека из нанадолнището; хрътките, който не бяха вързани, се хвърлиха от всички страни след копоите срещу заека. Всички бавно движещи се ловци-водачи от хайката с викове: „Стой!“, обърквайки копоите, и другите водачи, насочвайки хрътките с викове: „Дръж!“, препуснаха из полето. Спокойният Илагин, Николай, Наташа и вуйчото летяха, без сами да знаят как и накъде, виждайки само кучетата и заека, и се страхуваха само да не изгубят от очи, макар и за миг, хода на гонитбата. Заекът се бе случил стар и бърз. Като скочи, не хукна веднага, а мръдна уши, вслушвайки се във виковете и тропота, които се чуваха изведнъж от всички страни. Той скочи десетина пъти не бързо, оставяйки кучетата да го наближат, и най-сетне, като избра посока и разбра опасността, сви уши и се понесе, колкото краката му държаха. Той беше легнал в стърнището, но пред него имаше поникнала зимница, по която се затъваше. Двете кучета на издебналия го ловец, които бяха най-близо от всички, първи го съзряха и затичаха след заека; но още преди да го приближат, Илагиновата Ерза с червеникавите петна изхвръкна пред тях, приближи се до заека на разстояние колкото едно куче, ускори със страшна бързина тичането си, реши да го улови за опашката и смятайки, че го е уловила, изтърколи се презглава. Заекът изви гръб и хукна още по-бързо. Иззад Ерза излезе напред шарената, с черни петна и широка задница Милка и почна бързо да настига, заека.
	— Милушка, миличка! — чу се тържествуващият вик на Николай. Изглеждаше, че Милка ей сега ще удари и улови заека, но тя го настигна и отмина. Заекът се отдалечи. Красавицата Ерза отново го настигна и се приведе над самата му опашка, сякаш премерваше, та да не се излъже сега и да го улови за задния бут.
	— Ерзинке! Сестричко! — чу се плачещият, нечовешки глас на Илагин, Ерза не чу молбата му. Тъкмо в тоя миг, когато се очакваше, че ще хване заека, той кривна и се изтърколи на синора между посевите зимница и стърнищата. Ерза и Милка, като впрегната двойка, отново се изравниха и почнаха бързо да приближават до заека; по синора на заека му беше по-леко, кучетата не се приближаваха толкова бързо към него.
	— Ругай! Ругайчо! Чиста работа марш! — викна в това време нов глас и Ругай, червеникавото изгърбено куче на вуйчото, като се изпъваше и извиваше гръб, се подравни с първите две кучета, излезе пред тях, със страшна самоотверженост, ускори бяг до самия заек, събори го от синора на поникналата зимница, още по-злобно забърза втори път из калните посеви, затъвайки до колене, и се видя само как той, изцапвайки гърба си с кал, се претърколи заедно със заека. Кучетата ги наобиколиха във форма на звезда. След миг всички застанаха около струпаните кучета. Само щастливият вуйчо слезе и отряза до глезена един от задните крака на заека. Подрусвайки заека, за да изтече кръвта, той оглеждаше тревожно с неспокойни очи наоколо си, не можеше да намери място на ръцете и краката си и приказваше, без сам да знае какво и с кого. „Това се казва марш… ето на, куче… ето на, удари всички… и дето са по хиляда, и дето са по една рубла — чиста работа марш!“ — думаше той задъхан, гледайки злобно наоколо си, като че ругаеше някого, като че всички му бяха врагове, всички го оскърбяваха й едва сега най-сетне бе успял да се оправдае. „Ето ви ги тия, дето струват хиляди — чиста работа марш!“
	— Ругай, на ти крачето! — рече той, като му хвърли отрязаната лапичка с полепнала по нея пръст. — Заслужи я, чиста работа марш!
	— Тя капна, три пъти сама го настига и го блъска — приказваше Николай също тъй без да слуша никого и без да иска да знае дали го слушат, или не.
	— Голяма работа, да му пресечеш пътя! — рече Илагиновият коняр.
	— Че като засече, след гонитбата всяко дворно куче можеше Да го хване — рече в същото време Илагин, червен, едва дишащ от препускането и от вълнение. А в същото време Наташа, без да си поеме дъх, пищеше радостно и възторжено, толкова пронизително, че ушите им се проглушиха. С тоя писък тя изразяваше всичко, което изразяваха с приказките си другите ловци, които говореха едновременно. И тоя писък беше толкова странен, че самата тя щеше да се срамува от тоя див писък и всички биха се учудили от него, ако това ставаше в друго време. Вуйчото сам завърза заека, сръчно и живо го преметна върху задницата на коня, като че с това премятане укоряваше всички, и с такъв вид, сякаш не искаше и да говори с някого, яхна светлокафявия си кон и тръгна. Всички освен него, тъжни и оскърбени, подкараха отново конете и само дълго време след това можаха да се върнат към предишното лицемерно равнодушие. Те дълго още поглеждаха червеникавия Ругай, който, с изцапан от кал извит гръб, подрънквайки с железцето си, със спокоен вид на победител ситнеше зад краката на коня, язден от вуйчото.
	На Николай му се струваше, че видът на това куче казваше:
	„Ами че щом не е за лов, аз съм такъв, каквито са всички. Но има ли лов — дръж се!“
	Когато много по-късно вуйчото се приближи до Николай и заприказва с него, Николай беше поласкан, че след всичко станало вуйчото благоволяваше да му говори.



	VII

	Привечер, когато Илагин се сбогува с Николай, Николай беше толкова далеч от къщи, че прие предложението на вуйчото — всичките ловци и кучета да останат за нощуване в неговото, на вуйчото, село Михайловка.
	— А ако се отбиете при мене — чиста работа марш! — рече вуйчото — ще бъде още по-добре. Нали виждате, времето е влажно — продължи вуйчото, — ще си починете, ще закараме малката графиня с бричка. — Предложението на вуйчото беше прието; изпратиха един ловец в Отрадное за бричката, а Николай, Наташа и Петя отидоха у вуйчото.
	Пет души прислуга, големи и малки, изтичаха на парадната входна площадка да посрещнат господаря си. Десетки жени, стари, големи и малки, надничаха от задната входна площадка да гледат пристигащите ловци. Присъствието на Наташа, жена, господарка, на кон, изостри любопитството на вуйчовата прислуга до такава степен на учудване, че много от тях, без да се стесняват от нея, се приближаваха, гледаха я в очите и пред нея изказваха бележките си за нея, като за показно чудо, което не е човек и не може да чува и разбира какво говорят за него.
	— Аринка, я погледни, на една страна седи! Тя седи, а полите й се развяват… Виж, и свирка!
	— Божичко, я ножчето!…
	— Гледай, татарка!
	— Как не си се претърколила?… — каза й най-смелата, като се обърна направо към Наташа.
	Вуйчото слезе от коня до входната площадка на своята дървена, потънала в градината къщица и като изгледа слугите си, извика повелително — ония, които нямат работа, да си вървят и да бъде сторено всичко каквото трябва за настаняването на гостите и ловците с кучетата.
	Всичко се разтича. Вуйчото сне Наташа, от коня, хвана я за ръка и я поведе по разклатените дъсчени стъпала на площадката. В къщата, неизмазана отвътре, с дървени стени, не беше много чисто — не се виждаше, че целта на хората, които живееха тук, е била да няма петна, но не личеше и изоставеност. В пруста миришеше на пресни ябълки и висяха вълчи и лисичи кожи.
	През вестибюла вуйчото заведе гостите си в малка зала със сгъваема маса и махагонови столове, след туй в салона с брезова кръгла маса и диван, а след това в кабинета с окъсан диван, вехт килим и с портретите на Суворов, на бащата и майката на домакина и на него самия във военен мундир. В кабинета силно миришеше на тютюн и на кучета.
	В кабинета вуйчото помоли гостите да седнат и да се разположат като у дома си, а той излезе. Ругай с неизчистения си гръб влезе в кабинета и легна на дивана, като почна да се чисти с език и зъби. От кабинета водеше коридор, в който се виждаше параван с продрани завески. Зад завеските се чуваше женски смях и шепот. Наташа, Николай и Петя се съблякоха и седнаха на дивана. Петя се облакъти на ръка и тутакси заспа; Наташа и Николай седяха мълком. Лицата им пламтяха, те бяха много гладни и много весели. Те се погледнаха един друг (след лова, в стаята, Николай вече не смяташе за необходимо да показва пред сестра си своето мъжко превъзходство); Наташа смигна на брат си — и двамата не можаха да се сдържат дълго и се разсмяха звънливо, без да са измислили предлог за смеха си.
	След малко влезе вуйчото в казакин*, сини панталони и къси ботуши. И Наташа почувствува, че същият тоя костюм, в който с учудване и насмешка беше виждала вуйчото в Отрадное, бе истински костюм, който с нищо не беше по-лош от сюртуците и фраковете. И вуйчото беше весел; той не само не се докачи от смеха на брата и сестрата (и през ум не му минаваше, че те могат да се надсмиват на живота му), но сам се присъедини към техния безпричинен смях.
	[* Полукафтан с ширити за закопчаване, права яка и набор отзад. — Б.пр.]
	— Виж каква била младата графиня — чиста работа марш! — друга такава не съм виждал! — рече той, подавайки на Ростов една лула с дълъг чибук и с привичен жест, поставяйки между трите си пръста друг, къс, прерязан чибук.
	— Цял ден язди, също като мъж, а сякаш нищо не е било!
	Наскоро след вуйчото отвори вратата — според звука на нозете — очевидно боса прислужница и в стаята влезе с голяма наредена табла в ръце пълна, румена, хубава, към четиридесетгодишна жена с двойна брадичка и пълни румени устни. Тя с гостоприемна важност и приветливост в очите и във всяко движение огледа гостите и с любезна усмивка почтително им се поклони. Макар че беше пълна повече от обикновено, поради което трябваше да изпъчва напред гърдите и корема си и да държи главата си назад, тая жена (икономка на вуйчото) стъпваше извънредно леко. Тя се приближи до масата, сложи таблата и с белите си пълнички ръце изкусно взе и нареди по масата бутилки, мезета и други неща за ядене. Като свърши това, тя се дръпна и застана усмихната до вратата. „Ето ме на — и мене! Разбираш ли сега вуйчото?…“ — каза на Ростов нейното появяване. Как няма да го разбере: не само Ростов, но и Наташа разбра вуйчото — и значението на смръщените вежди, и щастливата, самодоволна усмивка, която едва-едва свиваше устните му, когато влезе Анися Фьодоровна. На таблата имаше питие от билки, домашни ликьори от плодове, гъби, питки от черно брашно със суроватка, пити мед, пенлива медовина, ябълки, орехи — сурови и печени, и орехи в мед. След това Анися Фьодоровна донесе сладко, приготвено с мед и захар, и шунка, и току-що опържена кокошка.
	Всичко това беше произведено, стъкмено и приготвено от Анися Фьодоровна. Всичко това и миришеше, и лъхаше, и по вкус беше също като Анися Фьодоровна. Всичко бе облъхано от сочност, чистота, белота и приятна усмивка.
	— Хапнете си, госпожичке-графинке — повтаряше тя, предлагайки на Наташа ту едно, ту друго. Наташа ядеше всичко и ней се струваше, че никога и никъде не е виждала и не е яла такива питки със суроватка, сладка с такъв аромат, орехи с мед и такава кокошка. Анися Фьодоровна излезе. Ростов с вуйчото пиеха след вечерята вишновка, разговаряха за миналия и за бъдещ лов, за Ругай и за Илагиновите кучета. Наташа седеше изправена на дивана и ги слушаше с блеснали очи. Няколко пъти тя се опита да събуди Петя и да му даде да хапне нещичко, но той приказваше нещо неразбрано и очевидно не се събуждаше. Толкова весело беше в душата на Наташа, толкова й беше хубаво в тая нова за нея обстановка, че единственото, от което се страхуваше, бе да не би изпратената за нея бричка да дойде много скоро. След случайно настъпилото мълчание, както почти винаги се случва с хора, които за пръв път приемат в къщата си познати, вуйчото, отговаряйки на мисълта, която беше в ума на гостите, каза:
	— Та ето на, моят живот свършва… Умреш ли — чиста работа марш! — нищо няма да остане. Защо тогава да грешиш!
	Когато казваше това, лицето на вуйчото беше много сериозно и дори хубаво. Ростов неволно си спомни всичко хубаво, което бе слушал за вуйчото от баща си и съседите. В цялата губерния вуйчото беше прочут като най-благороден и най-безкористен чудак. Викаха го да разрешава семейни дела, назначаваха го изпълнител на завещания, поверяваха му тайни, избираха го за съдия и за други длъжности, но той винаги упорито се отказваше от обществени служби, като прекарваше есента и пролетта из полето, яхнал своя светлокафяв кон, зиме — в къщи, а през лятото лежеше в буренясалата си градина.
	— Защо не сте на някаква служба, вуйчо?
	— Бях, но напуснах. Не ме бива — чиста работа марш! — не мога се оправи. Това е работа за вас, аз нямам толкова ум. Виж, ловът е друго нещо, чиста работа марш! Я отворете вратата — викна той. — Защо я затворихте! — Вратата в дъното на коридора (наричан от вуйчото колидор) водеше в ергенско-ловната стая: тъй се наричаше стаята за ловците. Босите крака бързо зашляпаха и невидима ръка отвори вратата за ловната. От коридора почнаха ясно да се чуват звуци от балалайка, на която свиреше очевидно някой майстор в тая работа. Наташа отдавна вече се вслушваше в тия звуци и сега излезе в коридора, за да ги слуша по-ясно.
	— Това е моят Митка, кочияшът… Купих му хубава балалайка, обичам да слушам — каза вуйчото. У вуйчото бе наредено тъй, че когато той пристигнеше от лов, в ергенско-ловната стая Митка свиреше на балалайка. Вуйчото обичаше да слуша тая музика.
	— Колко е хубаво! Наистина отлично — рече Николай с известно неволно пренебрежение, сякаш му бе срамно да признае, че тия звуци му бяха много приятни.
	— Как отлично? — рече укорно Наташа, усещайки тона, с който брат й каза това. — Не отлично, а е истинска прелест! — Както гъбите, медът и домашните ликьори на вуйчото й се струваха най-хубави в света, тъй и тая песен в тоя миг й се струваше връх на музикалната прелест.
	— Още, моля, още — рече Наташа през вратата, щом балалайката млъкна. Митка я настрои и отново задрънка _Госпожата_ с извивки и съпроводи. Вуйчото седеше и слушаше, навел глава на една страна, едва-едва усмихнат. Мотивът на _Госпожата_ се повтори сто пъти. Няколко пъти настройваха балалайката и пак дрънчаха същите звуци и на слушателите не омръзваше, а само им се искаше да слушат още и още тая песен. Анися Фьодоровна влезе и облегна пълното си тяло о рамката на вратата.
	— Благоволявате да слушате, графинке — рече тя на Наташа с усмивка, която извънредно приличаше на усмивката на вуйчото.
	— Той ни свири чудесно — каза тя.
	— Ей в това място не свири добре — изведнъж с енергичен жест каза вуйчото. — Той трябва да удари нашироко — чиста работа марш! — нашироко!
	— А вие нима можете? — попита Наташа. Вуйчото се усмихна, без да отговаря.
	— Я, Анисюшка, виж дали струните на китарата са здрави? Отдавна не съм я пипвал — чиста работа марш! — зарязах я.
	Анися Фьодоровна с удоволствие тръгна със своя лек вървеж да изпълни поръчката на господаря си и донесе китарата.
	Без да гледа никого, вуйчото издуха праха, чукна с кокалестите си пръсти горната дъска на китарата, настрои я и се нагласи в креслото. Той хвана (с малко театрален жест, като дръпна встрани лакътя на лявата си ръка) китарата над шийката, смигна на Анися Фьодоровна, почна не _Госпожата_, а взе един звучен, чист акорд и плавно, спокойно, но сигурно почна със съвсем бавен темп майсторски да свири известната песен „По у-ли-ице мостовой“*. Изведнъж, в такт със солидното веселие (същото, което лъхаше от цялото същество на Анися Фьодоровна), мотивът на песента запя в душата на Николай и Наташа. Анися Фьодоровна се изчерви, закри лице с кърпичка и излезе от стаята, смеейки се. Вуйчото продължи чисто, внимателно и енергично-твърдо да свири песента, като гледаше с променен, вдъхновен поглед мястото, което бе напуснала Анися Фьодоровна. В лицето му, под едната страна на белия мустак, нещо едва забележимо се смееше; то почваше да се смее много повече, когато песента се засилваше, тактът се ускоряваше и когато в местата на извивките нещо се откъсваше.
	[* „По калдъръмената улица“. — Б.пр.]
	— Прелест, прелест, вуйчо! Още, още! — викна Наташа, щом той спря. Тя скочи от мястото си, прегърна вуйчото и го целуна. — Николенка, Николенка! — рече тя, като се извърна към брат си, и сякаш го питаше: „Какво е това?“
	На Николай също много му се хареса свирнята на вуйчото. Вуйчото втори път засвири песента. Усмихващото се лице на Анися Фьодоровна пак се появи на вратата, а зад нея и други лица…

	За холодной ключевой,
	Кричит, девица, постой!* —

	засвири вуйчото, направи пак изкусна извивка, спря и мръдна рамене.
	[* „За студената изворна вода момък вика: чакай, моме!“ — Б.пр.]
	— Хайде, хайде, миличък вуйчо — простена Наташа с такъв умолителен глас, сякаш животът й зависеше от това.
	Вуйчото стана и като че в него имаше двама човека — единият от тях се усмихна сериозно на веселяка, а веселякът направи наивна и стегната стъпка, преди да заиграе.
	— Хайде, племеннице! — извика вуйчото, като махна към Наташа с ръката си, която бе откъснала акорда.
	Наташа хвърли шала си, с който бе наметната, изтърча пред вуйчо си, сложи ръце на кръста, мръдна рамене и застана.
	Де, как и кога бе всмукала от оня руски въздух, който дишаше тая малка графиня, възпитана от емигрантка-французойка, тоя дух, отде бе взела тя това държане, което pas de châle отдавна би трябвало да изгонят? Но духът и държането й бяха същите, неподражаеми, които не се учат, руски, тъкмо ония, които очакваше от нея вуйчото. Щом тя застана и се усмихна тържествено, гордо и хитро-весело, първият страх, който обзе за миг Николай и всички присъствуващи, страх, че тя ще извърши нещо, което не трябва, мина и те вече й се любуваха.
	Тя направи същото, каквото вуйчото, и тъй точно, тъй съвсем точно го направи, че Анися Фьодоровна, която веднага й подаде необходимата за играта кърпа, се просълзи през смеха си, гледайки тая тъничка, грациозна, толкова чужда ней, отгледана в коприна и кадифе графиня, която можеше да проумее всичко, което имаше в Анися и в бащата на Анися, и в леля й, и в майка й, и във всеки русин.
	— Е, малка графиньо, чиста работа марш! — каза вуйчото, смеейки се радостно, след като свърши играта. — Ах ти, племеннице! Само трябва да ти изберем за съпруг някой юначага, чиста работа марш!
	— Избран е вече — каза, усмихвайки се, Николай.
	— О? — рече, учудено вуйчото, загледал въпросително Наташа. Щастливо усмихната, Наташа кимна утвърдително с глава.
	— И още какъв! — каза тя. Но щом каза това, друг, нов ред на мисли и чувства възникна в нея. Какво значеше усмивката на Николай, когато каза: „Избран е вече“? Доволен ли е от това, или не е доволен? Той сякаш смята, че моят Болконски не би одобрил, не би разбрал тая наша радост. Не, той би разбрал всичко. „Де е сега той?“ — помисли Наташа и лицето й изведнъж стана сериозно. Но това продължи само секунда. „Да не мисля, да не смея да мисля за това“ — каза си тя и усмихвайки се, отново приседна до вуйчото, молейки го да изсвири още нещо.
	Вуйчото изсвири още една песен и валс; след това, като помълча, изкашля се и запя любимата си ловна песен:

	Как со вечера пороша
	Выпадала хороша…*

	[* Какъв хубав тъничък сняг падна снощи. — Б.пр.]
	Вуйчото пееше тъй, както пее народът, с пълното и наивно убеждение, че цялото значение на песента е само в думите, че напевът идва сам по себе си, че отделно напев не съществува и че напевът е само тъй, за допълване. Поради това тоя несъзнателен напев и у вуйчото беше необикновено хубав, каквато е песента на птица. Наташа бе във възторг от пеенето на вуйчото. Тя реши, че няма вече да учи арфа, а ще свири само на китара. Поиска китарата от вуйчото и веднага намери съпровод за песента.
	След девет часа за Наташа и Петя пристигна една линейка, бричка и трима конници, изпратени да ги търсят. Графът и графинята не знаели де са те и много се безпокоили, както каза изпратеният човек.
	Изнесоха Петя и го сложиха като труп в линейката; Наташа и Николай седнаха в бричката. Вуйчото увиваше Наташа и се сбогуваше с нея със съвсем нова нежност. Той ги изпрати пеш до моста, който трябваше да избиколят и да минат през брода, и заповяда ловци с фенери да вървят напред.
	— Довиждане, скъпа племеннице! — извика в тъмното гласът му, но не оня, който Наташа знаеше по-рано, а другият, който пееше: „Как со вечера пороша“.
	В селото, през което минаха, имаше много червени светлини и весело миришеше на дим.
	— Каква прелест е тоя вуйчо! — рече Наташа, когато излязоха на шосето.
	— Да — каза Николай. — Не ти ли е студено?
	— Не, много ми е хубаво, много. Толкова ми е хубаво — дори с недоумение рече Наташа. Дълго мълчаха.
	Нощта беше тъмна и влажна. Конете не се виждаха; чуваше се само как шляпат в невидима кал.
	Какво ставаше в тая по детски възприемчива душа, която тъй жадно ловеше и усвояваше всичките най-разнообразни впечатления от живота? Как се оформяше всичко това в нея? Но тя беше много щастлива. Когато приближаваха вече до къщи, изведнъж запя мотива на песента „Как со вечера пороша“, който се мъчеше да налучка през целия път и най-сетне го намери.
	— Намери ли го? — каза Николай.
	— Ти за какво мислеше сега, Николенка? — попита Наташа. Те обичаха да се питат така един друг.
	— Аз ли? — рече Николай, като искаше да си спомни. — Ето какво, отначало мислех, че Ругай, червеникавото куче, прилича на вуйчо и че ако той беше човек, би държал вуйчото в къщи, ако не за неговия бърз бяг, за това, че е приятен, затуй би го държал. Колко приятен е вуйчо! Не е ли истина? Ами ти какво мислеше?
	— Аз ли? Чакай, чакай. Да, отначало мислех, че, пътуваме и мислим, че пътуваме за в къщи, а пък пътуваме в тая тъмнина бог знае закъде и изведнъж ще пристигнем и ще видим, че не сме в Отрадное, а във вълшебно царство. А освен това мислех още за… Не, нищо повече.
	— Знам, сигурно си мислела за _него_ — рече Николай усмихнат, както Наташа разбра по звука на гласа му.
	— Не — отговори Наташа, макар че наистина заедно с това мислеше и за княз Андрей, и дали вуйчото би му се харесал. — А още непрекъснато си повтарям, по целия път си повтарям: как хубаво пристъпваше Анисюшка, хубаво… — рече Наташа. И Николай чу нейния звънлив, безпричинен, щастлив смях.
	— Знаеш ли — каза неочаквано тя, — аз знам, че никога вече няма да бъда тъй щастлива и спокойна както сега.
	— Празна работа, глупости, приказки — рече Николай и помисли: „Каква прелест е тази моя Наташа! Нямам и няма да имам друг такъв приятел. Защо й трябва да се омъжва? Все двамата бихме пътували!“
	„Каква прелест е тоя Николай!“ — мислеше Наташа.
	— А! В салона още свети — рече тя, като посочи прозорците на къщата, които блестяха красиво в мократа, кадифена тъмнина на нощта.



	VIII

	Граф Иля Андреич напусна предводителството, защото тая длъжност беше придружена с големи разходи. Но работите му все така не се оправяха. Наташа и Николай често виждаха скришните, неспокойни разговори на родителите си и чуваха приказки за продажба на богатия родов Ростовски дом и на имението край Москва. Като не беше предводител, нямаше нужда да се дават такива големи приеми и животът в Отрадное си вървеше по-тих, отколкото в предишните години. Но грамадният дом и пристройките все пак бяха пълни с хора, на трапезата все тъй сядаха повече от двадесет души. Всички те бяха близки хора, свикнали да живеят в къщата, почти членове на семейството или такива, които сякаш трябваше без друго да живеят в дома на графа. Такива бяха: Димлер — музикантът, с жена си, Йогел — учителят по танц, със семейството си, старата госпожица Белова, която живееше в къщи, и много други още: учителят на Петя, бившата гувернантка на госпожиците и просто — хора, за които бе по-добре или по-изгодно да живеят у графа, отколкото у тях си. Не пристигаха толкова много хора както по-рано, но вървежът на живота беше същият и без него графът и графинята не можеха да си представят живота. Същите кучета и хора за лов, увеличени от Николай, същите петдесет коня и петнадесет кочияши в конюшнята; същите скъпи подаръци един другиму за именни дни и тържествени обеди за цялата околия; същите игри на графа — вист и бостон, в които той, оставяйки всички да виждат картите му, позволяваше всеки ден да печелят по стотици от него съседите му, които смятаха правото си да играят на карти с Иля Андреич за най-изгодна сделка.
	Графът се въртеше в своите парични работи като в грамадна мрежа и се мъчеше да не вярва, че се е объркал, но с всяка стъпка все повече и повече се объркваше и усещаше, че няма сили нито да разкъса мрежата, която го е оплела, нито да почне предпазливо и търпеливо да я разплита. С любещото си сърце графинята чувствуваше, че децата й се разоряват, че графът не е виновен, че той не може да не бъде такъв, какъвто е, че той самият се измъчва (макар и да го скрива) от съзнанието, че разорява себе си и децата — и тя търсеше средства да му помогне. От нейното женско гледище имаше само едно средство: оженване на Николай за богата мома. Тя чувствуваше, че това бе последната надежда и че ако Николай се откаже от момата, която му е намерила, ще трябва завинаги да се простят с възможността за поправяне на работите. Тая бъдеща съпруга беше Жули Карагина, дъщеря на прекрасни, добродетелни баща и майка, позната от детинството си на Ростови, и сега, поради смъртта на последния от братята й, богата мома за омъжване.
	Графинята писа направо на Карагина в Москва, като й предложи брак на дъщеря й със сина си, и получи от нея благоприятен отговор. Карагина отговори, че от своя страна тя е съгласна и че всичко ще зависи от склонността на дъщеря й. Карагина канеше Николай да отиде в Москва.
	Графинята на няколко пъти със сълзи на очи говори на сина си, че сега, когато и двете й дъщери са наредени, единственото й желание е да го види оженен. Тя казваше, че ако стане това, ще легне спокойно в гроба. После казваше, че е набелязала една прекрасна девойка и го изпитваше какво мисли той за женитбата.
	При други разговори тя хвалеше Жули и съветваше Николай да отиде в Москва по празниците, за да се повесели. Николай се досещаше накъде клонят приказките на майка му и при един от тия разговори я предизвика да бъде напълно откровена. Тя му каза, че цялата надежда за оправяне на работите им е сега в женитбата му с Карагина.
	— Е, ами ако обичах някоя не богата девойка, нима бихте поискали, maman, да пожертвувам чувството й честта си за богатство? — попита той майка си, без да съзнава жестокостта на въпроса си, а искаше само да покаже благородството си.
	— Не, ти не ме разбра — каза майката, като не знаеше как да се оправдае. — Ти не ме разбра, Николенка. Аз искам да бъдеш щастлив — прибави тя и почувствува, че говори неистина, че се е объркала. Тя заплака.
	— Не плачете, мамичко, кажете ми само, че искате това и — знаете, че ще дам живота си, всичко ще дам, за да бъдете спокойна — рече Николай. — Ще пожертвувам всичко за вас, дори и чувството си.
	Но графинята не искаше да постави въпроса така: тя не искаше жертва от сина си, тя самата би искала да се жертвува за него.
	— Не, ти не ме разбра, да не говорим повече — каза тя, като бършеше сълзите си.
	„Да, аз може би наистина обичам бедна девойка — казваше си Николай, — е, какво, трябва да пожертвувам чувството и честта си за богатство ли? Чудя се как мамичка можа да ми каже това. Затуй, че Соня е бедна, да не мога да я обичам — мислеше той, — да не мога да отговоря на нейната вярна, предана любов? А пък с нея сигурно ще бъда по-щастлив, отколкото с някаква си кукла Жули. Аз не мога да заповядвам на чувството си — казваше си той. — Ако обичам Соня, за мене моето чувство е по-силно и по-горе от всичко друго.“
	Николай не замина за Москва, графинята не поднови с него разговора за женитбата и с тъга, а понякога и с озлобение виждаше признаци на все по-голямо и по-голямо сближение между сина си и Соня, която нямаше зестра. Тя се укоряваше за това, но не можеше да не мърмори, да не се заяжда със Соня и често без причина я спираше, мърмореше й и й говореше „вие“ и „мила моя“. Добрата графиня най-много се сърдеше на Соня за това, че тая бедна черноока племенница беше тъй кротка, тъй добра, тъй предано-благодарна на благодетелите си и тъй вярно, неизменно и със самоотверженост бе влюбена в Николай, че нямаше нищо, за което да я укори.
	Николай доизкарваше при домашните си срока на отпуска. От годеника княз Андрей се получи четвърто писмо, от Рим, в което той пишеше, че отдавна щял да бъде на път за Русия, ако от топлия климат раната му не се била отворила неочаквано, което го принуждавало да отложи заминаването си — до началото на идната година. Наташа беше все тъй влюбена в годеника си, все тъй успокоена от тая любов и все тъй възприемчива за всички радости на живота; но в края на четвъртия месец от раздялата с него почнаха да я спохождат минути на тъга, против която тя не можеше да се бори. Мъчно й беше за самата нея, мъчно й беше, че тъй, без полза за когото и да е, губи всичкото това време, през което се чувствуваше толкова способна да обича и да бъде обичана.
	Не беше весело в къщата на Ростови.



	IX

	Настъпиха коледните празници и освен парадната литургия, освен тържествените и отегчителни поздравления от съседите и прислугата, освен новите дрехи, облечени от всички, нямаше нищо особено, което да ознаменува коледните празници, а в безветрения двайсетградусов студ, в яркото ослепяващо слънце — денем, и в зимния звезден блясък — нощем, се усещаше нуждата да се ознаменува някак това време.
	На третия ден на празника, след обяда, всички домашни отидоха по стаите си. Беше най-отегчителното време през деня. Николай, който сутринта бе ходил до съседите, заспа в диванната. Старият граф почиваше в кабинета си. В салона до кръглата маса бе седнала Соня и копираше модел за везба. Графинята нареждаше карти, Настася Ивановна, шутът, седеше с тъжно лице между две бабички. Наташа влезе, приближи се до Соня, погледна я какво прави, след това се приближи до майка си и спря мълком.
	— Какво ходиш като бездомна? — каза майка й. — Какво, ти трябва?
	— Трябва ми _той_… ей сега, в тоя миг ми трябва _той_ — рече Наташа с блеснали очи, без да се усмихва. Графинята дигна глава и погледна втренчено дъщеря си.
	— Не ме гледайте, мамо, не ме гледайте, че ей сега ще се разплача.
	— Седни, постой с мене — каза графинята.
	— Мамо, _той_ ми трябва. За какво загивам тъй, мамо!… — Гласът й пресекна, сълзи бликнаха в очите й и за да ги скрие, тя бързо се обърна и излезе от стаята. Отиде в диванната, постоя там, помисли и отиде в стаята на горничните. Там старата горнична хокаше една млада прислужница, която се задъхваше, изтичала в студа от жилищата на прислугата.
	— Стига си играла — думаше старата. — Всичко си има времето.
	— Пусни я Кондратевна — рече Наташа. — Върви, Мавруша, върви.
	И като пусна Мавруша, Наташа мина през залата и отиде във вестибюла. Един старец и двама млади лакеи играеха на карти. Когато младата господарка влезе, те прекъснаха играта и станаха. „Какво да правя с тях?“ — помисли Наташа.
	— Да, Никита, иди, моля ти се… — „Де ли да го пратя?“ — Да, иди в двора и донеси, моля ти се, един петел; да, а ти, Миша, донеси овес.
	— Малко овес ли ще заповядате? — весело и драговолно каза Миша.
	— Върви, върви по-скоро — обади се старецът.
	— Фьодор, а ти ми намери тебешир.
	Минавайки край бюфета, тя поръча да сложат само вар, макар че съвсем не бе време за това.
	Бюфетчикът Фока беше най-сърдитият човек в къщи. Наташа обичаше да изпитва властта си над него. Той не й повярва и отиде да попита — истина ли е?
	— Ех, тая госпожица! — рече Фока, като се престори, че се намръщи към Наташа.
	В къщи никой не разкарваше толкова хората и не им даваше толкова работа, колкото Наташа. Тя не можеше да гледа равнодушно хора от прислугата, без да ги изпрати някъде. Сякаш проверяваше няма ли да се ядоса, няма ли да й се намуси някой от тях, но ничии заповеди не се изпълняваха с такова желание, както Наташините. „Какво да правя? Де да отида?“ — мислеше Наташа, като вървеше бавно из коридора.
	— Настася Ивановна, какво ще се роди от мене? — попита тя шута, който идеше насреща й, облечен с блузата си.
	— От тебе бълхи, скакалци и щурци — отговори шутът.
	„Боже мой, Боже мой, все едно и също! Ах, де да се дяна? Какво да сторя със себе си?“ И тропайки бързо с нозе, изтърча по стълбите при Йогел, който живееше, с жена си на горния етаж. У Йогелови бяха седнали двете гувернантки, на масата имаше чинии със стафиди, орехи и бадеми. Гувернантките разговаряха — де по-евтино се живее — в Москва или в Одеса. Наташа поседна със сериозно, замислено лице, послуша как разговаряха и стана.
	— Остров Мадагаскар — произнесе тя. — Ма-да-гас-кар — повтори тя отчетливо всяка сричка и без да отговаря на m-me Schoss, която я попита какво казва, излезе от стаята.
	Петя, брат й, също беше горе: той приготвяше с дядката си фойерверк, който смяташе да пусне през нощта.
	— Петя! Петка! — извика му тя. — Занеси ме долу. — Петя изтича при нея и подложи гръб. Тя се хопна върху му, прегърна шията му с ръце и той, подскачайки, затича с нея. — Не, недей… остров Мадагаскар — произнесе тя, скочи от него и тръгна надолу.
	Наташа сякаш обиколи царството си и след като провери властта си и се убеди, че всички са покорни, но че все пак е отегчително, отиде в залата, взе китарата, седна в един тъмен ъгъл зад шкафчето и почна да подрънква басовите струни, за да изсвири някаква фраза, запомнена от една опера, която бе слушала в Петербург заедно с княз Андрей. За другите от свиренето й на китара излизаше нещо, което нямаше никакъв смисъл, но в нейното въображение тия звукове възкресяваха, цяла редица спомени. Тя седеше зад шкафчето, устремила очи в ивицата светлина, падаща от бюфетната, слушаше се сама какво свири и си спомняше. Тя се намираше в онова състояние, когато човек се отдава на спомени.
	Соня с чашка в ръка мина през залата към бюфета. Наташа я погледна, погледна открехнатата врата на бюфетната й и се стори, че си спомня как от открехнатата врата на бюфетната падаше светлина и Соня мина с чашка. „И то беше точно тъй“ — помисли Наташа.
	— Соня, какво е това? — извика Наташа, като дрънкаше с пръсти дебелата струна.
	— Ах, ти си тук! — каза, трепвайки, Соня, приближи и се вслуша. — Не знам. Буря ли? — каза тя плахо, страхувайки се да не сгреши.
	„Ето, също тъй трепна, също тъй се приближи и се усмихна плахо, както и тогава — помисли Наташа — и също тъй… аз помислих, че нещо не й достига.“
	— Не, това е хорът от Водонос, чуваш ли? — И Наташа довърши с глас мотива на хора, за да го разбере Соня. — Де ходи? — попита Наташа.
	— Да сменя водата в чашката. След малко ще довърша рисунката за везбата.
	— Ти винаги си заета, а мене — на, не ме бива — рече Наташа. — А де е Николенка?
	— Спи, струва ми се.
	— Соня, иди го събуди — каза Наташа. — Кажи му, че го викам да пеем. — Тя поседя, помисли какво значи това, че всичко туй вече е било, и без да разреши тоя въпрос, и без да съжалява никак за това, пак се пренесе с въображението си в онова време, когато беше заедно с него и той я гледаше с влюбени очи.
	„Ах, да дойдеше по-скоро той. Толкова се страхувам, че това няма да стане! А най-важното е — че остарявам, да! Няма да имам вече онова, което сега е в мене. А може би той днес ще пристигне, ей сега ще пристигне. Може би е пристигнал вече и седи в салона. Може би още вчера е пристигнал й аз съм забравила.“ Тя стана, сложи китарата и отиде в салона. Всички домашни, учителите, гувернантките и гостите бяха седнали вече до чайната маса. Прислугата бе застанала около масата, но княз Андрей го нямаше и беше същият предишен живот.
	— А, ето я — каза Иля Андреич, като видя влязлата Наташа. — Я седни при мене. — Но Наташа спря до майка си, като оглеждаше наоколо, сякаш търсеше нещо.
	— Мамо! — рече тя. — Дайте ми _го_, дайте ми го, мамо, по-скоро, по-скоро — и пак едва сдържа риданията си.
	Тя приседна до масата и послуша разговорите на по-големите и Николай, който също бе дошъл на масата. „Боже мой, Боже мой, същите лица, същите разговори, също тъй татко държи чашката и също тъй духа в нея“ — мислеше Наташа, чувствувайки с ужас отвращението, което се надигаше в нея срещу всичките и домашни, за това, че те бяха все същите.
	След чая Николай, Соня и Наташа отидоха в диванната, в любимия си ъгъл, дето винаги почваха най-сърдечните им разговори.



	X

	— Случва ли ти се — каза Наташа на брат си, когато седнаха в диванната, — случва ли ти се да ти се струва, че нищо няма да има — нищо; че всичко, което е хубаво, е минало? И ти става не отегчително, а тъжно?
	— И как още! — рече той. — Случвало ми се е, че всичко е хубаво, всички са весели, а на мене ми минава през ума, че всичко това вече е омръзнало и че всички трябва да умрат. Един ден в полка не отидох на увеселение, а там свиреше музика… и изведнъж тъй ми стана мъчно…
	— Ах, аз знам това. Знам, знам — поде Наташа. — Бях още мъничка, когато и с мене стана така. Помниш ли, веднъж ме наказаха за сливи и всички вие танцувахте, а аз седях в класната и ридаех. Толкова ридаех, никога няма да го забравя. Беше ми и тъжно, и жално за всички, и за мене, и за всички, за всички жално. И най-важното, че не бях виновна — каза Наташа, — помниш ли?
	— Помня — рече Николай. — Помня, че сетне дойдох при тебе и ми се искаше да те утеша и знаеш ли, срамно ми беше. Ужасно смешни бяхме ние. Имах тогава една играчка, дървено чуканче, и исках да ти го дам. Помниш ли?
	— А ти помниш ли — каза Наташа със замислена усмивка — как отдавна, отдавна, ние бяхме още съвсем мънички, чичо ни повика в кабинета си, в старата къща още, но беше тъмно — ние отидохме, а там бе застанал…
	— Един арапин — довърши Николай с радостна усмивка, — как да не помня? Аз и сега не знам дали е бил арапин, или ни се е присънило, или са ни разправяли.
	— Той беше сив, помниш ли, и с бели зъби — стои и ни гледа…
	— Помните ли, Соня? — попита Николай.
	— Да, да, и аз помня нещо — отговори плахо Соня.
	— Аз питах за тоя арапин татко и мама — рече Наташа. — Те ми казаха, че не е имало никакъв арапин… А пък ето и ти помниш?!
	— Разбира се, помня като сега зъбите му.
	— Колко странно, сякаш е било насън. Аз обичам така.
	— А помниш ли как търкаляхме яйца в залата и изведнъж — две баби, и почнаха да се въртят по килима. Беше ли това, или не? Помниш ли колко хубаво беше…
	— Да. А помниш ли как татко, в синя шуба, на входната площадка стреля с пушка? — Те се ровеха, усмихнати от наслада, в спомени, не тъжни старешки спомени, а поетични младежки спомени, в ония впечатления от далечното минало, дето сънят се слива с действителността, и се смееха тихо, радвайки се на нещо.
	Соня както винаги изостана назад от тях, макар че спомените им бяха общи.
	Соня не помнеше много работи от онова, което си припомняха те, а пък и онова, което си спомняше, не събуждаше в нея поетичното чувство, което изпитваха те. Само се наслаждаваше от тяхната радост, като се мъчеше да се преструва, че и тя се радва.
	Тя взе участие само когато си спомниха първото пристигане на Соня. Соня разправи как се е страхувала от Николай, защото имал на дрешката си шнурчета, а бавачката й казала, че ще зашият и нея в шнурчетата.
	— А аз помня: казаха ми, че ти си се родила под една зелка — рече Наташа, — и помня, че тогава не посмях да не повярвам, но знаех, че не е истина и ми беше много неудобно.
	През тоя разговор от задната врата надникна главата на една горнична.
	— Госпожице, донесоха петела — рече шепнешком момичето.
	— Не ми трябва, Поля, кажи да го върнат — рече Наташа.
	Сред разговорите, които се водеха в диванната, в стаята влезе Димлер и отиде при арфата в ъгъла. Той сне сукното и арфата издаде фалшив звук.
	— Едуард Карлич, изсвирете, моля ви, любимия ми Nocturne от господин Филд — обади се от салона старата графиня.
	Димлер взе един акорд и като се обърна към Наташа, Николай и Соня, каза:
	— Колко мирно седи младежта!
	— Че ние философствуваме — каза Наташа, извърна се за миг да погледне и продължи разговора. Сега разговаряха за сънищата.
	Димлер почна да свири. Наташа се приближи безшумно, на пръсти, до масата, взе една свещ, изнесе я и като се върна, седна тихо на мястото си. В стаята, особено на дивана, на който седяха, беше тъмно, но през големите прозорци падаше на пода сребърната светлина на пълния месец.
	— Знаеш ли, аз мисля — каза шепнешком Наташа, примъквайки се към Николай и Соня, когато Димлер свърши да свири и продължи да седи, като подрънкваше слабо струните, види се, не решил още да спре ли, или да почне нещо ново, — че когато така си спомняш, спомняш и непрестанно всичко си спомняш, стигаш дотам в припомнянето си, че помниш онова, което е било още преди да си се родил…
	— Това е метемпсихоза — рече Соня, която винаги хубаво се учеше и помнеше всичко. — Египтяните са вярвали, че нашите души са били в животни и пак ще се върнат в животни.
	— Не, знаеш ли, аз не вярвам, че сме били в животни — каза Наташа все тъй шепнешком, макар че музиката бе свършила, — но знам сигурно, че ние сме били ангели там някъде и че сме били и тук, и затуй помним всичко…
	— Мога ли да се присъединя към вас? — рече тихо Димлер, който се бе приближил, и седна при тях.
	— Ако сме били ангели, тогава за какво сме паднали по-долу? — каза. Николай. — Не, това не може да бъде!
	— Не по-долу, кой ти каза, че по-долу?… Защо аз знам какво съм била по-рано — отвърна с убеждение Наташа. — Та нали душата е безсмъртна… значи, щом ще живея винаги, тогава и по-рано съм живяла, цялата вечност съм живяла.
	— Да, но ние мъчно можем да си представим вечността — каза Димлер, който се бе приближил до младите хора с кротка презрителна усмивка, но сега говореше също тъй тихо и сериозно, както и те.
	— А защо е мъчно да си представим вечността? — рече Наташа. — Днес — ще бъде, утре — ще бъде, винаги ще бъде, и вчера беше, и завчера беше…
	— Наташа! Сега е твой ред. Изпей ми нещо — чу се гласът на графинята. — Какво сте седнали като заговорници.
	— Мамо! Никак не ми се иска — рече Наташа, но в същото време стана.
	На всички, дори и на не младия Димлер, не им се искаше да прекъсват разговора и да напускат диванното ъгълче, но Наташа стана и Николай седна при клавикорда. Както винаги, като застана в средата на залата и избра най-хубавото място за резонанс, Наташа почна да пее любимата музикална пиеса на майка си.
	Тя каза, че не й се пее, но много време преди това и дълго време по-късно не бе пяла тъй, както пя тая вечер. Граф Иля Андреич, в кабинета си, дето разговаряше с Митенка, чуваше пеенето й и подобно на ученик, който довършва урока си и бърза да отиде да играе, объркваше думите си, давайки заповеди на управителя, и най-сетне млъкна; и Митенка, който също слушаше, мълчаливо и с усмивка бе застанал пред графа. Николай не откъсваше очи от сестра си и си поемаше дъх заедно с нея. Соня, слушайки, мислеше каква грамадна разлика има между нея и приятелката й и колко невъзможно е за нея да бъде, макар и мъничко, толкова пленителна, колкото братовчедката й. Старата графиня седеше с щастливо-тъжна усмивка и със сълзи на очите и от време на време поклащаше глава. Тя мислеше и за Наташа, и за своята младост, и за това, че в тоя предстоящ брак на Наташа с княз Андрей има нещо неестествено и страшно.
	Димлер, приседнал до графинята и затворил очи, слушаше.
	— Не, графиньо — каза най-сетне той, — това е европейски талант, тя няма какво да учи, тая мекота, нежност, сила…
	— Ах! Колко се страхувам за нея, колко се страхувам — каза графинята, без да мисли с кого говори. Нейното майчинско чувство й казваше, че в Наташа има нещо, което е прекомерно много, и че поради това тя няма да бъде щастлива. Преди още Наташа да бе свършила да пее, в стаята се втурна възторженият четиринадесетгодишен Петя, за да съобщи, че са дошли маскирани.
	Наташа изведнъж спря.
	— Глупак! — извика тя на брат си, изтича до стола, падна на него и зарида така, че после дълго не можа да спре. — Нищо, мамичко, наистина нищо, само тъй: Петя ме уплаши — рече тя, като се мъчеше да се усмихне, но сълзите продължаваха да текат и риданията запушваха гърлото й.
	Маскираните слуги — мечки, турци, кръчмари, госпожи, страшни и смешни, които донесоха студ и веселие, изпърво се натискаха плахо един о друг във вестибюла; след това, криейки се един зад друг, се измъкнаха в залата; и отначало стеснително, но после все по-весело и дружно почнаха песни, танци, хора и коледарски игри. Графинята, която позна хората и се посмя на маскираните, отиде в салона. Граф Иля Андреич със сияеща усмивка седеше в залата и изказваше одобрение на танцувачите. Младежта бе изчезнала някъде.
	След половин час между другите маскирани в залата се появиха още: една стара госпожа с издута от обръчи рокля — това беше Николай. Туркинята беше Петя. Палячото беше Димлер. Хусарят — Наташа и черкезът — Соня с нарисувани с изгоряла тапа мустаци и вежди.
	След снизходителното учудване, непознаване и похвали от немаскираните младите хора решиха, че костюмите са много хубави и трябва да се покажат още на някого.
	Николай, комуто се искаше да разходи всички със своята тройка по хубав път, предложи да вземат десетина души маскирани от прислугата и да отидат при вуйчото.
	— Не, ще разстроите стареца! — каза графинята. — А пък у него няма и де да се обърнете. Ако ще отивате, идете у Мелюкови.
	Мелюкова беше вдовица с деца на различна възраст, също с гувернантки и гуверньори, която живееше на четири версти далеч от Ростови.
	— Виж, това е умно, ma chère — похвали я старият граф, който се бе раздвижил. — Чакайте, аз ей сега ще се натъкмя и ще тръгна с вас. Ще размърдам аз Пашета.
	Но графинята не се съгласи да пусне графа: напоследък него постоянно го болеше кракът. Решиха, че Иля Андреевич не бива да ходи, а ако отиде Луиза Ивановна (m-me Schoss), госпожиците могат да отидат у Мелюкова. Соня, — винаги боязлива и стеснителна, почна по-настойчиво от всички да моли Луиза Ивановна да не им отказва.
	Костюмът на Соня беше най-хубав от всички. Мустаците и веждите извънредно й приличаха. Всички й казваха, че е много хубава, и тя беше в едно неприсъщо ней оживено-енергично настроение. Някакъв вътрешен глас й казваше, че съдбата й ще се реши днес или никога и в мъжкото си облекло тя изглеждаше съвсем друг човек. Луиза Ивановна се съгласи и след половин час четири тройки със звънци, и звънчета, като скърцаха и скриптяха по замразения сняг с плазовете си, спряха до входната площадка.
	Наташа първа даде тон на коледното веселие и това веселие, отразявайки се от един на друг, все повече и повече се усилваше и стигна до най-висока степен, когато всички излязоха на студа и се настаниха в шейните, като разговаряха, зовяха се един друг, смееха се и викаха.
	Двете шейни бяха с обикновени коне, третата тройка беше на стария граф с орловски бегач в средата; четвъртата — собственост на Николай с неговия нисичък вран рунтав кон в средата. Николай, в бабешкото си облекло, върху което бе облякъл хусарската си наметка, препасана с колан, се бе изправил в средата на шейната си и опъваше поводите.
	Беше толкова светло, че той виждаше бляскащите от лунната светлина медни плочки и очите на конете, извръщани уплашено към хората, които шумяха под тъмния навес на главния вход.
	В шейната на Николай седяха Наташа, Соня, m-me Schoss и две прислужнички. В шейната на стария граф седнаха Димлер с жена си и Петя; в другите се настаниха преоблечени слуги.
	— Карай, Захар! — викна Николай на бащиния си кочияш, за да може да го изпревари по пътя.
	Тройката на стария граф, в която бяха седнали Димлер и други маскирани, заскриптя с плазовете си, сякаш залепваше в снега, и като подрънкваше с пълнозвучно звънтене, тръгна напред. Логоите се натискаха към оковете и затъваха, разбърквайки като захар плътния и блестящ сняг.
	Николай подкара след първата тройка; отдире зашумяха и заскриптяха останалите. Отначало караха ситен тръс по тесен път. Докато вървяха покрай градината, сенките от оголените дървета падаха често напряко на пътя и скриваха ярката лунна светлина, но щом минаха оградата, от всички страни се откри елмазено-блестящата, със сивогълъбова отсянка снежна равнина, цялата обляна от сиянието на месеца и неподвижна. Веднъж-дваж първата шейна се блъсна в трапчина; също тъй се блъсна и следната шейна, и оная след нея и нарушавайки дръзко скованата от мраз тишина, шейните почнаха да се точат една след друга.
	— Заешка следа, много следи! — прозвуча в мразовития скован въздух гласът на Наташа.
	— Колко се вижда, Nicolas! — каза гласът на Соня. Николай се извърна към Соня и се наведе, за да разгледа по-отблизо лицето й. Някакво съвсем ново, мило лице, с черни вежди и мустаци, и близко и далечно в лунната светлина, надничаше из самурените кожи.
	„По-рано това беше Соня“ — помисли Николай. Вгледа се още по-отблизо В нея и се усмихна.
	— Какво, Nicolas?
	— Нищо — рече той и отново се обърна към конете.
	Когато излязоха на отъпкания широк път, лъснат от плазовете и цял изпокъртен от следи на шипове, които личаха под лунната светлина, конете сами почнаха да опъват поводите и да ускоряват хода. Левият логой, дигнал глава, подръпваше на скокове ремъците си. Средният се клатушкаше и мърдаше уши, сякаш питаше: „Да почвам ли? Или е рано още?“ Напреде, отделила се вече далеч от другите и дрънчаща с отдалечаващия се плътен звук на звънците, ясно се виждаше върху белия сняг черната тройка на Захар. От неговата шейна се чуваха подвиквания и висок смях и гласовете на маскираните.
	— Е, хайде, любезнички! — викна Николай, като подръпна от едната страна поводите и изви ръка с камшика. И само от нарастващия като че насрещен вятър и от потрепването на изпънатите и все повече засилващи препускането логои личеше колко бързо се понесе тройката. Николай погледна назад. С вик и писък, с размахани камшици, като караха средните коне да препускат, идеха другите тройки. Средният кон се поклащаше уверено под дъгата, нямаше намерение да намалява, а обещаваше да увеличи скоростта още и още — когато потрябва.
	Николай настигна първата тройка. Те бяха слезли от някаква височина, излязоха на широко утъпкан път, който вървеше през ливадата до реката.
	„Къде караме? — помисли Николай. — Навярно по Косой луг. Но не, това е нещо ново, което никога не съм виждал. Това не е Косой луг и не е Дьомкина могила, а бог знае какво! Това е нещо ново и вълшебно. Ех, каквото и да е!“ — И като викна на конете си, почна да изпреварва първата тройка.
	Захар сдържа конете и извърна лицето си, заскрежено цялото чак до веждите.
	Николай пусна конете си; Захар изпъна ръце напред, цъкна с устни и пусна своите.
	— Хайде, дръж се, господарю — продума той. Тройките се понесоха редом още по-бързо и препускащите коне бързо премятаха нозе. Николай почна да изпреварва. Без да променя положението на изпънатите си ръце, Захар дигна едната с поводите.
	— Няма да го бъде, господарю — извика той на Николай.
	Николай пусна и трите коня галоп и изпревари Захар. Конете обсипваха със ситен, сух сняг лицата на седналите в шейната, редом с тях се чуваше честото подрънкване и се смесваха бързо тичащите нозе и сенки на изпреварваната тройка. От всички страни се чуваше скриптене на плазовете по снега и женски писъци.
	Николай отново спря конете и погледна наоколо си. Наоколо беше все същата — цяла пронизана от лунната светлина — вълшебна равнина с пръснати по нея звезди.
	„Захар вика да завия наляво; но защо наляво? — помисли Николай. — Нима отиваме към Мелюкови, нима това е Мелюковка? Бог знае къде отиваме и бог знае какво става с нас — но много чудно е и много хубаво това, което става с нас.“ Той се извърна и погледна в шейната.
	— Виж, и мустаците му, и миглите — всичко е бяло — каза един от седящите вътре чудновати, хубавички и чужди хора, който имаше тънки мустаци и вежди.
	„Тая, струва ми се, беше Наташа — помисли Николай, — а тая m-me Schoss; а може би не; а тоя черкез с мустаците — не зная коя е, но я обичам.“
	— Не ви ли е студено? — попита той. Те не отговориха и се засмяха. От задната шейна Димлер викаше нещо, навярно смешно, но не можеше да се чуе какво вика.
	— Да, да — отговориха със смях разни гласове.
	Но ето някаква вълшебна гора с преливащи се черни сенки и елмазени искри и с някаква анфилада от мраморни стъпала, и някакви сребърни покриви на вълшебни здания, и остър вик на някакви зверове. „Ако пък това наистина е Мелюковка, още по-чудно е, че ние пътувахме бог знае де, а пристигнахме в Мелюковка“ — помисли Николай.
	Действително това беше Мелюковка и при главния вход изтичаха прислужнички и лакеи със свещи и с радостни лица.
	— Кой е? — попитаха от входа.
	— Графски маскирани, познавам по конете — отговориха някои гласове.



	XI

	Пелагея Даниловна Мелюкова, пълна, енергична жена с очила и широка роба, седеше в салона, обиколена от дъщерите си, и се грижеше да не ги оставя да се отегчават. Те лееха тихо восък и гледаха очертанията на фигурите, които се получаваха, когато във вестибюла се чуха стъпките и гласовете на пристигналите.
	Хусари, госпожи, вещици, палячовци, мечки се изкашляха във вестибюла, бършеха оскрежените си от студа лица и влязоха в залата, дето слугите бързо палеха свещи. Палячото Димлер с госпожата — Николай — започнаха танца. Заобиколени от развикали се деца, маскираните, като криеха лица и променяха гласовете си, се покланяха на домакинята и се настаняваха в стаята.
	— Ах, човек не може да ги познае! Ами Наташа! Вижте, На кого прилича! Наистина прилича на някого. А Едуард Карлич колко е хубав! Не го познах. Пък как танцува! Ах, божичко, и някакъв черкез; наистина, много й прилича на Сонюшка. А тоя пък кой е? Ех, зарадвахте ни! Никита, Ваня, изнесете масите. А пък ние тъй тихо си седяхме!
	— Ха-ха-ха!… Я, хусарят, хусарят! Сякаш е момченце, а краката му!… Не мога да го гледам… — чуваха се гласове.
	Наташа, любимка на младите Мелюкови, изчезна заедно с тях във вътрешните стаи, дето поискаха тапа, разни халати и мъжки дрехи, които голи момински ръце поемаха от лакея през открехнатата врата. След десет минути цялата младеж от семейство Мелюкови се присъедини към маскираните.
	Пелагея Даниловна, която се разпореди да се разчисти място за гостите и да се нагостят господарите и прислугата, се разхождаше между маскираните със сдържана усмивка и без да снема очилата, гледаше отблизо лицата им, но не познаваше никого. Тя не позна не само Ростови и Димлер, но съвсем не можа да познае нито дъщерите си, нито мъжовите си халати и мундири, с който се бяха облекли.
	— А тая коя е? — каза тя, като се обърна към гувернантката и се загледа в лицето на дъщеря си, която представяше казански татарин. — Като че е някой от Ростови. Ами вие, господин хусар, в кой полк служите? — попита тя Наташа. — На турчина, на турчина поднеси пестил — рече тя на бюфетчика, който черпеше гостите, — то не е забранено от техния закон.
	От време на време, като гледаше чудноватите, но смешни танцови стъпки на танцуващите, които бяха решили, че щом са маскирани, никой няма да ги познае и затуй не се смущаваха, Пелагея Даниловна закриваше лице с кърпичката си и цялото й пълно тяло се друсаше от неудържим добродушен старешки смях.
	— Ами моята Сашинет, моята Сашинет! — думаше тя.
	След руските танци и хора Пелагея Даниловна събра заедно всички слуги и господари в голям кръг; донесоха един пръстен, въженце и монета от една рубла и почнаха общи игри.
	След един час всички костюми се изпомачкаха и развалиха. Изписаните мустаци и вежди се размазаха по изпотените, пламнали и весели лица. Пелагея Даниловна почна да разпознава маскираните, възхищаваше се колко хубаво бяха направени костюмите, колко добре отиваха, особено на госпожиците, и благодари на всички, че така са я развеселили. Поканиха гостите да вечерят в салона, а в залата наредиха угощение за слугите.
	— Не, да се врачува в банята, е страшно — каза на вечерята една стара мома, която живееше в Мелюкови.
	— Че защо? — попита най-голямата дъщеря на Мелюкови.
	— Ами че няма да отидете, за това трябва храброст…
	— Аз ще отида — рече Соня.
	— Разправете как беше с госпожицата — каза втората Мелюкова.
	— Ето как, отишла една госпожица — рече старата мома, — взела един петел, два прибора и седнала както трябва. Поседяла и току чува — изведнъж пристига, със звънци, със звънчета, спира шейна; чува, иде. Влиза, съвсем в човешки образ, същински офицер, пристига и сяда при нея до прибора.
	— А! А!… — викна Наташа, като извъртя ужасени очи.
	— Но как така, той — приказвал ли е?
	— Да, като човек, всичко както трябва, и започнал, започнал да я увещава, а тя трябвало да го задържи с разговор до първи петли; но тя се поуплашила; щом се поуплашила, закрила лице с ръцете си. И той я уловил. Добре, че в това време дотърчали момичетата…
	— Е, не ги плашете! — рече Пелагея Даниловна.
	— Мамо, ами че вие сама сте врачували… — каза дъщерята.
	— А как се врачува в хамбара? — попита Соня.
	— Ами на, например сега отиде човек в хамбара и слуша. Каквото се чуе: заковава ли се, чука ли се — лошо, а ако се пресилва жито — на добро е; а случва се…
	— Мамо, разкажете, какво ви се случи в хамбара? Пелагея Даниловна се усмихна.
	— Какво ли? Че аз съм забравила… — рече тя. — Нали никой от вас няма да отиде?
	— Не, аз ще отида; Пелагея Ивановна, пуснете ме, аз ще отида — каза Соня.
	— Добре, щом не се страхуваш.
	— Луиза Ивановна, мога ли да отида? — попита Соня?
	На пръстен ли играеха или на въженце, или на рубла, или разговаряха както сега — Николай не се отделяше от Соня и я гледаше със съвсем нови очи. Струваше му се, че едва днес за пръв път, благодарение на тия изписани мустаци, напълно я е опознал. Наистина Соня тая вечер беше весела, оживена и хубава, каквато никога дотогава Николай не бе я виждал.
	„Ето каква била тя, а аз пък съм глупак!“ — мислеше той, като гледаше блестящите й очи и щастливата, възторжена усмивка, която правеше ямички под мустаците, усмивка, каквато той не бе виждал по-рано.
	— Не се страхувам от нищо — каза Соня. — Може ли веднага? — Тя стана. Казаха на Соня де е хамбарът, как трябва да стои мълком и да слуша и й дадоха шубката. Тя я метна на главата си и погледна Николай.
	„Каква прелест е това девойче! — помисли той. — За какво съм, си мислил аз досега!“
	Соня излезе в коридора, за да отиде в хамбара. Николай бързо тръгна за парадната входна площадка, като каза, че му е горещо. Наистина в къщата бе горещо от струпаните хора.
	Вън беше същият неподвижен студ, същият месец, само че бе още по-светло. Светлината беше толкова силна и звездите по снега толкова много, че не ти се искаше да гледаш небето и истинските звезди не се забелязваха. Небето беше черно и тъжно, на земята бе весело.
	„Глупак съм аз, глупак! Какво чаках досега?“ — помисли Николай и като изтича през площадката, избиколи ъгъла на къщата по пътечката, която водеше към задната входна площадка. Той знаеше, че Соня ще мине оттук. На половината път бяха наредени грамади дърва с навалял върху им сняг и от тях падаше сянка. През тях и встрани от тях падаха, преплитайки се върху снега и пътечката, сенки от стари голи липи. Пътечката водеше към хамбара. Дървената стена на хамбара и покривът с навалял сняг блестяха на лунната светлина като изрязани от някакъв скъпоценен камък. В градината изпука дърво и отново всичко съвсем затихна. Гърдите вдишваха сякаш не въздух, а някаква вечно млада сила и радост.
	От задната площадка затропаха по стъпалата нозе, звънливо изскриптя последното стъпало, на което имаше напластен сняг, и гласът на старата мома каза:
	— Право, право по тая пътечка, госпожице. Само не се озъртайте!
	— Аз не се страхувам — отговори гласът на Соня и из пътечката, по посока на Николай, заскриптяха, заскимтяха крачката на Соня в тънички пантофки.
	Соня вървеше, забулена с шубката си. Беше вече на две крачки от него, когато го видя; и тя също го видя не такъв, какъвто го познаваше и от когото винаги малко се страхуваше. Той беше в женски дрехи, с разчорлени коси и щастлива, нова за Соня усмивка. Соня бързо изтича към него.
	„Съвсем различна и все същата“ — помисли Николай, като гледаше лицето и, цялото осветено от лунната светлина. Той пъхна ръце под шубката, която скриваше главата й, прегърна я, притисна я до себе си и я целуна по устните, над които имаше мустаци и от които миришеше на горена тапа. Соня го целуна точно в средата на устните и като измъкна малките си ръчички, хвана го за бузите от двете страни.
	— „Соня!… Nicolas!…“ — само това казаха те.
	Изтичаха до хамбара и се върнаха, всеки от своята входна площадка.



	XII

	Когато всички тръгнаха да се връщат от Пелагея Даниловна, Наташа, която виждаше и забелязваше всичко, нагласи така, че Луиза Ивановна и тя се преместиха в шейната при Димлер, а Соня седна с Николай и прислужничките.
	Николай, който вече не се надбягваше, караше отмерено по обратния път и като се вглеждаше непрекъснато под странната лунна светлина в Соня, търсеше при тая светлина, която променяше всичко, под веждите и мустаците своята предишна и сегашна Соня, с която бе решил да не се разделя никога вече. Той се вглеждаше в нея и когато я познаваше все същата и другата и си спомняше, мириса на тапа, смесен с усещането за целувката, вдишваше с пълни гърди мразовития въздух и гледайки изчезващата земя и блестящото небе, чувствуваше, че е отново във вълшебното царство.
	— Соня, хубаво ли _ти_ е? — питаше от време на време той.
	— Да — отговаряше Соня. — А на _тебе_?
	На половината път Николай даде на кочияша да подържи конете, отърча за миг при шейната на Наташа и се качи встрани.
	— Наташа — каза й той шепнешком на френски, — знаеш ли, аз се реших по въпроса за Соня.
	— Каза ли й? — попита Наташа, която изведнъж светна от радост.
	— Ах, каква си чудна ти с тия мустаци и вежди, Наташа! Драго ли ти е?
	— Толкова ми е драго, толкова! Мене ме беше вече яд на тебе. Аз не съм ти казвала, но ти постъпваше лошо с нея. Тя има такова сърце, Nicolas, и колко ми е драго! Аз понякога съм отвратителна, но ме е бивало срам да бъда само аз щастлива, без Соня — продължи Наташа. — Сега толкова ми е драго! Хайде, тичай при нея.
	— Не, чакай, ах, колко си смешна! — рече Николай, като продължи да се вглежда в нея, намирайки и в сестра си нещо ново, необикновено и очарователно-нежно, което не бе виждал по-рано. — Наташа, нещо вълшебно. А?
	— Да — отговори тя, — ти си направил много добре!
	„Ако по-рано бих я видял такава, каквато е сега — помисли Николай, — отдавна бих я попитал какво да сторя и бих сторил всичко, каквото тя би ми заповядала, и всичко би било хубаво.“
	— Значи, тебе ти е драго и аз хубаво съм направил?
	— Ах, толкова хубаво! Неотдавна се скарах с мама за това. Мама каза, че тя гледа да те впримчи. Как може да се приказва така! Аз едва не наругах мама. И никому никога няма да позволя да каже и да помисли нещо лошо за нея, защото в нея всичко е само хубаво.
	— Значи, хубаво е? — каза Николай и още веднъж се вгледа в изражението на сестра си, за да разбере истина ли е това, и скърцайки с ботушите си, скочи от шейната и отърча към своята. Там седеше все същият щастлив, усмихнат черкез с мустачета и блеснали очи и гледаше под самурената шапка, и тоя черкез беше Соня, и тая Соня бе сигурно неговата бъдеща, щастлива и любеща жена.
	След като пристигнаха в къщи и разправиха на майка си как бяха прекарали времето у Мелюкови, госпожиците отидоха в стаята си. Те се съблякоха, но не изтриха изписаните мустаци и дълго седяха и разговаряха за щастието си. Приказваха как ще живеят омъжени, как мъжете им ще бъдат приятели и как ще бъдат щастливи. На Наташината маса бяха сложени още от вечерта приготвените от Дуняша огледала.
	— Само че кога ще бъде всичко това? Страхувам се, че никога… То би било прекалено хубаво! — рече Наташа, като стана и се приближи до огледалата.
	— Седни, Наташа, може би ще го видиш — каза Соня. Наташа запали свещ и седна.
	— Виждам някого с мустаци — рече Наташа, която видя лицето си.
	— Не бива да се смеете, госпожице — рече Дуняша.
	С помощта на Соня и на горничната Наташа сложи огледалото в необходимото положение; лицето й стана сериозно и тя млъкна. Дълго седя, загледана в редицата отдалечаващи се свещи в огледалата, като предполагаше (съобразно с това, което разправяха), че в последния, сливащ се и неясен квадрат или ще види ковчег, или ще види _него_, княз Андрей. Но макар да бе готова да приеме и най-малкото петно за човешки образ или за ковчег — не видя нищо. Тя почна да мига често и се дръпна от огледалото.
	— Защо другите виждат, а аз не виждам нищо? — рече тя. — Я седни ти, Соня; днес ти без друго трябва — каза тя. — Само за мене… Тъй ме е страх днес!
	Соня седна пред огледалото, нагласи положението му и почна да гледа.
	— Ето, Софя Александровна без друго ще види — каза шепнешком Дуняша, — а вие постоянно се смеете.
	Соня чу тия думи и чу как Наташа каза шепнешком:
	— И аз зная, че ще види; тя и миналата година видя.
	Две-три минути всички мълчаха. „Без друго!“ — прошепна Наташа и не довърши… Соня изведнъж отстрани огледалото, което държеше, и закри очи с ръка.
	— Ах, Наташа! — каза тя.
	— Видя ли? Видя ли? Какво видя? — извика Наташа, като задържа огледалото.
	Соня не бе видяла нищо, тя тъкмо щеше да замига и да стане, когато чу гласа на Наташа да казва „Без друго!“… Не й се искаше да излъже нито Дуняша, нито Наташа, а и тежко й беше да седи. Тя сама не разбра как и поради какво бе извикала, когато закри очи с ръка.
	— Него ли видя? — попита Наташа, като я хвана за ръката.
	— Да. Чакай… аз… видях него — рече неволно Соня, без да знае още за кого мислеше Наташа, като казваше _него_: _него_ — Николай, или _него_ — Андрей.
	„Но защо да не кажа, че съм видяла? Нали другите виждат! И кой може да ме изобличи — какво съм или не съм видяла?“ — мина през ума на Соня.
	— Да, видях него — каза тя.
	— Но как? Как? Прав или лежеше?
	— Не, видях… Уж — нищо нямаше, а изведнъж виждам, че той лежи.
	— Андрей ли лежи? Болен ли е? — попита Наташа изплашено и загледана с неподвижни очи в приятелката си.
	— Не, напротив, напротив — с весело лице и се обърна към мене — и в тоя миг, когато каза това, на нея самата й се стори, че е видяла онова, което каза.
	— Е, а сетне, Соня?
	— Сетне не можах да видя, нещо синьо и червено.
	— Соня! Кога ще се върне той? Кога ще го видя? Боже мой! Как се страхувам за него и за себе си, и за всичко ме е страх… — каза Наташа и без да отговаря нищо на утешителните думи на Соня, легна в постелята си и дълго след като угасиха свещта, лежа неподвижно с отворени очи и гледаше студената лунна светлина през замръзналите прозорци.



	XIII

	Наскоро след коледните празници Николай съобщи на майка си за любовта си към Соня и че е решил твърдо да се ожени за нея. Графинята, която отдавна забелязваше какво става между Соня и Николай и очакваше това обяснение, изслуша мълком думите му и каза на сина си, че може да се жени за която си иска, но че нито тя, нито баща му ще дадат благословията си за такъв брак. За първи път Николай почувствува, че майка му е недоволна от него и че въпреки всичката си обич към него няма да отстъпи. Студено и без да гледа сина си, тя изпрати да повикат мъжа й; и когато той дойде, графинята искаше накъсо и студено в присъствието на Николай да му съобщи каква е работата, но не издържа: заплака със сълзи на раздразнение и излезе от стаята. Старият граф почна нерешително да вразумява Николай и да го моли да се откаже от намерението си. Николай отговори, че не може да измени на думата си и бащата, очевидно смутен, въздъхна и твърде скоро престана да говори и отиде при графинята. При всичките спречквания със сина си графът не можеше да се освободи от съзнанието, че е виновен пред него за разстроените работи и затуй не можеше да се сърди на сина си, че отказва да се ожени за богата мома и че е избрал Соня, която нямаше зестра; при тоя случай той само по-ясно си казваше, че ако работите не бяха объркани, не биха могли да пожелаят по-добра жена за Николай от Соня; а за объркването на работите е виновен само той със своя Митенка и с непреодолимите си навици.
	Майката и бащата не говориха повече със сина си по тая работа; но няколко дни след това графинята повика при себе си Соня и с жестокост, която не очакваха нито едната, нито другата, графинята укори племенницата си, че подмамва сина й и че е неблагодарна. Соня мълчаливо, с наведени очи слушаше жестоките думи на графинята й не разбираше какво искат от нея. Тя беше готова да пожертвува всичко за благодетелите си. Мисълта за самопожертвуване бе нейна любима мисъл; но в тоя случай тя не можеше да разбере кому и какво трябва да пожертвува. Тя не можеше да не обича графинята и цялото семейство Ростови, но не можеше да не обича и Николай и да не знае, че неговото щастие зависи от тая любов. Тя беше мълчалива й тъжна и не отговаряше. На Николай му се стори, че не може по-дълго да търпи това положение и той отиде да се обясни с майка си. Николай ту молеше майка си да прости на него и Соня и да се съгласи с брака им, ту я заплашваше, че ако преследват Соня, той веднага тайно ще се ожени за нея.
	Графинята със студенина, каквато синът й никога не бе виждал, му отговори, че той е пълнолетен, че княз Андрей се жени без съгласието на баща си и че той може да направи същото, но че тя никога не ще признае тая _интригантка_ за своя дъщеря.
	Кипнал от думата _интригантка_, Николай повиши глас и каза на майка си, че той никога не е допускал, че тя ще го принуждава да продава чувствата си и че щом е тъй, той приказва за последен път… Но той не успя да каже тая решаваща дума, която майка му, ако се съди по изражението на неговото лице, очакваше с ужас от него и която може би щеше да остане завинаги като жесток спомен помежду им. Той не успя да довърши, защото Наташа с бледо и сериозно лице влезе в стаята през вратата, зад която, бе подслушвала.
	— Николенка, ти говориш глупости, млъкни, млъкни! Казвам ти, млъкни!… — почти извика тя, за да заглуши гласа му.
	— Мамо, миличка, то съвсем не е от това… душичке, клета — казваше тя на майка си, която усещаше, че е съвсем близо до скъсването, и гледаше с ужас сина си, но от упоритост и увлечение в борбата не искаше и не можеше да се предаде.
	— Николенка, аз ще ти обясня, ти си иди… Чуйте мамо, миличка — приказваше тя на майка си.
	Думите й бяха безсмислени; но постигнаха резултата, към който тя се стремеше.
	Графинята захлипа тежко, скри лице в гърдите на дъщеря си, а Николай стана, хвана се за главата и излезе от стаята.
	Наташа се зае да ги помири и успя, така че Николай получи обещание от майка си Соня да не бъде притеснявана, а той даде обещание, че нищо няма да предприема скритом от родителите си.
	С твърдото намерение, след като уреди работите си в полка, да напусне службата, да си дойде и да се ожени за Соня, Николай, тъжен и сериозен, спречкан с близките си, но, както му се струваше, страстно влюбен, замина в началото на януари за полка си.
	След заминаването на Николай в дома на Ростови стана още по-тъжно от когато и да било. От душевни тревоги графинята се разболя.
	Соня беше тъжна и поради раздялата с Николай, но още повече от враждебния тон, с който графинята не можеше да не се обръща към нея. Графът повече от когато и да било бе угрижен от лошото положение на работите, което изискваше някакви решителни мерки. Необходимо бе да се продаде московската къща и имението край Москва, а за продажбата на къщата трябваше да се отиде в Москва. Ала поради здравето на графинята заминаването трябваше да се отлага ден след ден.
	Наташа, която в началото понасяше леко и дори весело раздялата с годеника си, сега с всеки нов ден ставаше по-тревожна и нетърпелива. Непрекъснато я измъчваше мисълта, че, така напразно, за никого губи най-хубавото си време, което би употребила за любовта си към него. Писмата му в повечето случаи я ядосваха. Оскърбително й бе да мисли, че когато тя живее само с мисълта за него, той живее истински живот, вижда нови места, нови хора, които са интересни за него. Колкото по-интересни биваха писмата му, толкова повече се дразнеше тя. А нейните писма към него не само че не й носеха утеха, но й се струваха отегчително и фалшиво задължение. Тя не умееше да пише, защото не можеше да постигне възможността правдиво да изрази в писмо дори една хилядна от онова, което бе свикнала да изразява с глас, усмивка и поглед. Пишеше му класически-еднообразни, сухи писма, на които самата тя не отдаваше никакво значение и в черновките на които графинята й поправяше правописните грешки.
	Здравето на графинята не се подобряваше; но заминаването за Москва вече не можеше да се отлага. Трябваше да се прави чеиз, трябваше да се продаде къщата, а освен туй очакваха княз Андрей първо в Москва, дето през тая зима живееше княз Николай Андреич, и Наташа бе уверена, че той вече е пристигнал.
	Графинята остана на село, а графът, като взе със себе си Соня и Наташа, в края на януари замина за Москва.





	Част пета

	I

	След сгодяването на княз Андрей и Наташа Пиер без всякаква видима причина изведнъж почувствува, че му е невъзможно да продължава предишния си живот. Колкото и твърдо да бе убеден в истините, които му бе открил неговият благодетел, колкото и радостно да му беше първото време на увлечение от вътрешната работа за самоусъвършенствуване, на която се бе отдал с такава жар — след годежа на княз Андрей с Наташа и след смъртта на Йосиф Алексеевич, съобщението за което той получи почти в същото време, цялата прелест на оня предишен живот изведнъж изчезна за него. Остана само, скелетът на живота му: неговият дом с блестящата му жена, която се ползуваше сега от милостите на едно важно лице, познанството с цял Петербург и службата с отегчителни формалности. И тоя предишен живот изведнъж изпъкна пред Пиер с неочаквана мръсотия. Той престана да пише дневника си, избягваше обществото на братята, отново почна да ходи в клуба, отново почна да пие много, отново се сближи с ергенски компании и почна да води такъв живот, че графиня Елена Василевна сметна за необходимо да му направи строга бележка. Пиер почувствува, че тя има право и за да не компрометира жена си, замина за Москва.
	В Москва, щом влезе в грамадната си къща с увехналите и вехнещи княжни, с безчетната прислуга, щом видя — когато мина из града — Иверския параклис с безброй светлини от свещи пред златните ризи по иконите, Кремълския площад с неотъпкан сняг, файтонджиите и колибите по Сивцев Вражек, московските старци, които не искаха нищо и не бързаха за никъде, доизживявайки дните си, видя бабичките, московските госпожи, московските балове и московския Английски клуб — той се почувствува у дома си, в тихо пристанище. В Москва му стана спокойно, топло, привично и мръсно както в стар халат.
	Московското общество, цялото, от бабите до децата, прие Пиер като дългоочакван гост, чието място винаги бе запазено и незаето. За московското общество Пиер беше най-мил, добър, умен, весел, великодушен чудак, разсеян и сърдечен, от стария тип руски господари. Кесията му беше винаги празна, защото бе отворена за всички.
	Бенефиси, лоши картини, статуи, благотворителни дружества, цигани, училища, другарски обеди, гуляи, масони, църкви, книги — никому и за нищо не се отказваше и ако не бяха двама негови приятели, които бяха заели от него много пари и го взеха под свое настойничество, той би раздал всичко. В клуба нямаше нито обяд, нито вечеря без него. Щом след две бутилки „Марго“ той се търкулваше на мястото си върху дивана, веднага го обкръжаваха и се почваха приказки, препирни и шеги. Дето се караха — той само с добродушната си усмивка и със сполучлива шега ги помиряваше. Масонските трапезни ложи бяха отегчителни и безжизнени, щом го нямаше.
	След ергенска вечеря, когато той с добродушна и сладка усмивка отстъпваше пред молбите на веселата компания и ставаше, за да отиде с тях, сред младежите се чуваха радостни и тържествени викове. Той танцуваше по баловете, когато не достигаше кавалер. Младите дами и госпожици го обичаха, защото, без да задиря никоя, той беше еднакво любезен с всички, особено след вечерята. „Il est charmant, il n’a pas de sexe“* — казваха за него.
	[* Той е очарователен, той няма пол.]
	Пиер беше камерхер в оставка, който добродушно доизкарваше живота си, каквито в Москва имаше стотици.
	Как би се ужасил той, ако преди седем години, когато току-що бе пристигнал от чужбина, някой би му казал, че няма нужда да търси и да измисля нищо, че неговата пътечка е отдавна утъпкана, определена от край време и че каквото и да прави, той ще бъде такъв, каквито са всички в неговото положение. Той не би го повярвал! Нима той не желаеше от дън душа ту да направи Русия република, ту сам да стане Наполеон, ту — философ, ту — тактик, победител на Наполеон? Нима той не смяташе, че е възможно и нима не бе желал страстно да прероди порочния човешки род и сам той да стигне до най-високата степен на съвършенството? Нима не бе създал и училища, и болници и не бе освобождавал селяните?
	А вместо всичко това — ето го, богат мъж на невярна жена, камерхер в оставка, който обича да си хапне, да пийне и като се разкопчее, да понаругае лекичко правителството, член на московския Английски клуб и обичан от всеки член на московското общество. Той дълго не можеше да се помири с мисълта, че самият той е тъкмо такъв московски камерхер в оставка, чийто тип тъй дълбоко презираше преди седем години.
	Понякога се утешаваше с мисълта, че само така, временно, води тоя живот; но сетне го ужасяваше друга мисъл, че тъй, временно, колко души вече бяха навлезли, както и той, с всички зъби и коси в тоя живот и в тоя клуб, а излизаха оттам без ни един зъб и косъм.
	В минути на гордост, когато мислеше за положението си, струваше му се, че той е съвсем друг, различен от ония камерхери в оставка, които по-рано презираше; че те бяха простаци и глупави, доволни и успокоени от положението си, „а аз и сега съм постоянно недоволен, все ми се иска да направя нещо за човечеството — казваше си той в минути на гордост. — А може би и всички ония мои другари също като мене са се блъскали, търсили са някакъв нов, свой път в живота и също като мене, по силата на обстановката, на обществото, на рода, на оная стихийна сила, срещу която човек не е властен, стигнаха дотам, дето съм и аз“ — казваше си той в минути на скромност; и след като поживя в Москва известно време, той вече не презираше, а почна да обича, да уважава и жали, също като себе си, своите другари по съдба.
	Пиер не бе връхлитан както по-рано от минути на отчаяние, на хипохондрия и отвращение от живота; но същата болест, която се проявяваше по-рано с резки пристъпи, бе натикана вътре и не го напускаше нито за миг. „За какво? Защо? Какво става в света?“ — с недоумение се питаше той по няколко пъти на ден и без да ще, се задълбочаваше в смисъла на жизнените явления; но знаейки от опит, че на тия въпроси няма отговори, той бързо се мъчеше да се извърне от тях, вземаше някоя книга или бързаше да отиде в клуба или при Аполон Николаевич да бъбрят за градските клюки.
	„Елена Василевна, която никога нищо не е обичала освен тялото си и е една от най-глупавите жени в света — мислеше Пиер, — е смятана от хората за върха на ума и на изтънчеността и се прекланят пред нея. Наполеон Бонапарт бе презиран от всички, докато бе велик, а откак стана жалък комедиант — император Франц се домогва да му предложи дъщеря си за незаконна съпруга. Испанците възнасят молитви на Бога чрез католическото духовенство за благодарност, че на 14 юни са победили французите, а французите възнасят молитви чрез същото католическо духовенство за това, че на 14 юни те са победили испанците. Моите братя масони се кълнат в живота си, че са готови да пожертвуват всичко за ближния, а не дават и по една рубла, когато се събират помощи за бедните, и интригуват пред «Астрей» срещу «Търсещите манна»*, и се мъчат да добият истински шотландски килим и един документ, смисъла на който не знае дори оня, който го е писал, и който не е потребен никому. Всички ние вярваме в християнския закон за прощаване на обидите и за любов към ближния — закон, поради който сме издигнали в Москва четиридесет пъти по четиридесет църкви, а вчера пребиха с камшик един беглец и служителят на същия тоя закон за любовта и прошението, свещеникът, даде на войника да целуне кръста преди смъртното наказание.“ Тъй мислеше Пиер и цялата тая обща, призната от всички лъжа, колкото и да бе свикнал с нея, всеки път го слисваше, като че беше нещо ново. „Аз разбирам лъжата и бъркотията — мислеше той, — но как да им разкажа всичко, което разбирам? Опитвах се и винаги узнавах, че в глъбините на душата си и те разбират същото, което разбирам и аз, само че се опитват да не виждат лъжата. Значи, тъй трябва! Но аз — де да се дяна аз?“ — мислеше Пиер. Той се измъчваше от злочестата способност на мнозина, особено на русите — способността да виждат и вярват във възможността за доброто и справедливостта и прекалено ясно да виждат злото и лъжата на живота и затова нямаше сили да взема сериозно участие в живота. Всяка област на труда според него се съчетаваше със злото и измамата. Какъвто и да се опитваше да стане, за каквото и да се заловеше — злото и лъжата го отблъскваха и преграждаха всичките му пътища за дейност. А пък трябваше да се живее, трябваше да бъде зает. Премного страшно бе да е под гнета на тия неразрешими жизнени въпроси и той се отдаваше на първото увлечение само да ги забрави. Посещаваше всевъзможни общества, много пиеше, купуваше картини и строеше, а най-важното — четеше.
	[* Различни масонски ложи. — Б.пр]
	Той четеше, и то четеше всичко, каквото му попаднеше, и тъй четеше, че когато си отидеше в къщи и лакеите още го разсъбличаха, той, взел вече книга, четеше — и от четенето преминаваше в сън, а от съня — към бъбрене в салоните и в клуба, от бъбренето — към гуляй и жени, от гуляя — отново към бъбрене, четене и вино. Да пие вино, за него все повече и повече ставаше физическа и заедно с това нравствена потребност. Макар докторите да му казваха, че при неговото пълно тяло виното е опасно, той пиеше твърде много. Ставаше му съвсем хубаво само когато, без да разбира как, наливайки в голямата си уста няколко чаши вино, почувствуваше приятна топлина в тялото си, нежност към всички ближни и склонност на ума да отговаря повърхностно на всяка мисъл, без да се углъбява в същината й. Само след като изпиеше една-две бутилки вино, той смътно чувствуваше, че оня заплетен, страшен възел на живота, който преди това го ужасяваше, не е толкова страшен, както му се струваше. Със зашумяла глава, като бъбреше или слушаше разговорите или като четеше след обяда и вечерята, той непрестанно виждаше някоя страна от тоя възел. Но само под влиянието на виното си казваше: „Това е нищо. Аз ще го разплета — ето, обяснението ми е вече готово. Но сега нямам време, ще обмисля всичко това после!“ Но това _после_ не дохождаше никога.
	Сутрин, на празен стомах, всички предишни въпроси му изглеждаха все така неразрешими и страшни, че Пиер бързо грабваше книга и се радваше, когато някой дойдеше при него.
	Понякога Пиер си спомняше онова, което бе слушал да разказват — как на война войниците, които се намират в прикрития от изстрелите, когато нямат какво да правят, старателно си търсят някакво занятие, за да могат по-леко да понасят опасността. И на Пиер му се струваше, че всички хора са такива войници, които се спасяват от живота — кой с честолюбие, кой — с игра на карти, кой — с писане на закони, кой — с жени, кой — с играчки, кой — с коне, кой — с политика, кой — с лов, кой — с вино, кой — с държавни работи. „Няма нито нищожно, нито важно, всичко е еднакво; само да се спася от него както мога! — мислеше Пиер. — Само да не _го_ виждаш, да не виждаш страшния _него_.“



	II

	В началото на зимата княз Николай Андреич Болконски пристигна с дъщеря си в Москва. Поради своето минало, поради ума и оригиналността си и особено поради отслабналия през това време възторг от царуването на Император Александър и поради антифренското и патриотическо направление, което господствуваше по онова време в Москва, княз Николай Андреич веднага стана предмет на особена почит от страна на московчани и център на московската опозиция на правителството.
	През тая година князът много остаря. У него се появиха острите признаци на старостта: заспиваше неочаквано, забравяше най-близките по време събития, а помнеше отдавнашните и приемаше с детско тщеславие ролята на глава на московската опозиция. Но въпреки това, когато старецът се явяваше, особено вечер за чая, облечен с шубката си и с напудрената си перука, и засегнат от някого, почваше накъсо да разказва за миналото — или още по-накъсо и рязко да осъжда сегашното, той предизвикваше у всички свои гости едно и също чувство на почтително уважение. За посетителите целият тоя старинен дом с грамадни трюмо*, с дореволюционни мебели, с тия лакеи с перуки и самият той, рязък и умен старец от миналия век, с неговата кротка дъщеря и с хубавичката французойка, които благоговееха пред него, беше величествено-приятно зрелище. Но посетителите не мислеха, че освен тия два-три часа, през които виждаха домакините, имаше още двадесет и два часа от денонощието, през които се движеше скритият вътрешен живот на къщата.
	[* Големи стенни огледала. — Б.пр.]
	Напоследък, в Москва, тоя вътрешен живот стана много тежък за княжна Маря. В Москва тя беше лишена от най-хубавите, си радости — разговорите с божите хора и уединението, които я ободряваха в Ли`сие Гори, и тя нямаше никакви изгоди и радости от столичния живот. Тя не ходеше във висшето общество; всички знаеха, че баща й не я пуска, ако той не бъде с нея, а той не можеше да ходи поради лошото си здраве, и вече престанаха да я канят на обеди и вечерни приеми. Тя се бе простила с надеждата да се омъжи. Виждаше студенината и озлобението, с които княз Николай Андреич приемаше и пресичаше посещенията на младите хора, които идваха понякога у тях и можеха да й бъдат кандидати. Приятелки княжна Маря нямаше: през това пребиваване в Москва тя се разочарова от двете си най-близки приятелки: m-lle Bourienne, с която и по-рано не можеше да бъде съвсем откровена, сега й стана неприятна и поради известни причини тя почна да страни от нея; Жули, която беше в Москва и на която княжна Маря пет години народ бе писала — излезе, че й е съвсем чужда, когато княжна Маря отново се срещна с нея лично. По това време Жули, която поради смъртта на братята си бе станала една от най-богатите моми за омъжване в Москва, беше в пълен разгар на светските удоволствия. Тя бе обкръжена от млади хора, които, както мислеше тя, бяха оценили изведнъж нейните качества. Жули беше в оня период на остаряваща светска госпожица, която чувствува, че е дошъл последният й шанс за омъжване и че съдбата й ще трябва да се реши сега или никога. В четвъртъците княжна Маря с тъжна усмивка си казваше, че сега няма кому да пише, тъй като Жули, Жули, от чието присъствие тя нямаше никаква радост, беше тук и се виждаше с нея всяка седмица. Тя, като някой стар емигрант, който се е отказал да се ожени за дамата, у която няколко години е прекарвал вечерите си, тъй като, ако се ожени, не би знаел къде да прекарва вечерите си, съжаляваше, че Жули е тук и че няма кому да пише. В Москва княжна Маря нямаше с кого да поговори, кому да повери скръбта си, а през това време се бе прибавила много нова скръб. Времето за връщането на княз Андрей и за женитбата му наближаваше, а неговата поръка да подготви бащата не само че не бе изпълнена, но, напротив, работата изглеждаше съвсем загубена и напомнянето за графиня Ростова караше стария княз, който и без това през повечето време беше в лошо настроение, да излиза вън от себе си. Новата скръб, която напоследък се бе прибавила на княжна Маря, бяха уроците, които тя даваше на шестгодишния си племенник. В отношенията си с Николушка тя с ужас видя в себе си раздразнителността, която имаше баща й. Колко пъти си беше казвала, че когато учи племенника си, не бива да си позволява да кипва и почти всеки път, когато сядаше с пръчицата за показване френската азбука, ней така й се искаше по-скоро и по-лесно да прелее своите знания в детето, което вече се страхуваше, че всеки миг лелята ще се разсърди — че при най-малкото невнимание на момченцето тя трепваше, бързаше, ядосваше се, повишаваше гласа си, а понякога го дърпаше за ръката и го наказваше да стои в ъгъла. Когато го оставяше да стои в ъгъла, тя сама се разплакваше, че нейната природа е зла, лоша и Николушка, подражавайки нейните ридания, излизаше без позволение от ъгъла, приближаваше се до нея, дръпваше от лицето й нейните мокри ръце и я утешаваше. Но най-голямата, най-голямата скръб на княжната се причиняваше от раздразнителността на баща й, която винаги бе насочена срещу дъщерята и стигаше напоследък до жестокост. Ако той би я накарал да прави поклони цяла нощ, ако я биеше, ако я караше да мъкне дърва и вода — не би й минало и през ума, че положението й е тежко; но тоя любещ мъчител — най-жесток, защото я обичаше и затуй мъчеше и себе си, и нея — умееше умишлено не само да я оскърби и унизи, но и да й докаже, че тя винаги и за всичко е виновна. Напоследък у него се яви нова особеност, която повече от всичко измъчваше княжна Маря — то беше голямото му сближение с m-lle Bourienne. Хрумналата му в първия миг мисъл-шега, след като бе получил известие за намерението на сина си — че щом Андрей ще се жени, и той самият ще се ожени за m-lle Bourienne, очевидно му се бе харесала и напоследък той с упорство (както се струваше на княжна Маря), само за да я оскърби, проявяваше особена любезност към m-lle Bourienne и изказваше недоволството си от дъщерята чрез показване на любов към m-lle Bourienne.
	Един път в Москва в присъствието на княжна Маря (ней се стори, че баща й нарочно направи това в нейно присъствие) старият княз целуна ръка на m-lle Bourienne, привлече я до себе си и я прегърна, като я погали. Княжна Маря се изчерви и излезе от стаята. След няколко минути m-lle Bourienne влезе усмихната при княжна Маря, разправяйки с приятния си глас нещо весело. Княжна Маря бързо избърса сълзите си, приближи се с решителни стъпки до m-lle Bourienne и очевидно без сама да знае, бързо и гневно и с избухвания в гласа закрещя на французойката:
	— Това е отвратително, низко и безчовечно да се използува слабостта… — Тя не довърши. — Излезте от стаята ми — извика тя и зарида.
	На другия ден князът не каза нищо на дъщеря си, но тя забеляза, че на обяд той заповяда да поднасят ястията най-напред на m-lle Bourienne. В края на обяда, когато бюфетчикът по досегашния си навик поднесе кафе най-първо на княжната, князът изведнъж освирепя, запрати тояжката си срещу Филип и веднага разпореди да го дадат войник.
	— Не чуват… два пъти казах!… Не чуват! Тя е първият човек в тая къща; тя е моят най-добър приятел — викаше князът. — И ако ти си позволиш — викна той в гнева си, като се обърна за първи път към княжна Маря — още веднъж, както вчера си посмяла… да се забравиш пред нея, аз ще ти дам да разбереш кой е господар в къщи. Вън! Да не съм те видял; искай прошка от нея!
	Княжна Маря поиска прошка от Амалия Евгениевна и от баща си — за себе си и за Филип-бюфетчика, който я помоли да се застъпи.
	В такива минути в душата на княжна Маря се натрупваше чувство, което приличаше на жертвена гордост. И изведнъж, в тия именно минути, тоя баща, когото тя осъждаше, почваше пред нея или да търси очилата си, опипвайки около тях, и не ти виждаше, или забравяше какво бе станало преди малко, или правеше с немощните си нозе невярна стъпка и поглеждаше около себе си дали някой не е видял слабостта му, или пък, което беше най-лошо, на обяд, когато нямаше гости, които го държаха нащрек, той изведнъж задрямваше, изпускаше салфетката си и навеждаше над чинията разтрепераната си глава. „Той е стар и слаб, а аз се осмелявам да го осъждам!“ — с отвращение към себе си мислеше тя в такива минути.



	III

	В 1811 година в Москва живееше един френски доктор, който бързо бе станал моден, грамаден на ръст, хубавец, любезен като французин и, както казваха всички в Москва — необикновено изкусен лекар — Метивие. В къщите на най-висшето общество той бе приет не като доктор, а като равен.
	Напоследък княз Николай Андреич, който се присмиваше на медицината, по съвета на m-lle Bourienne допусна тоя доктор до себе си и свикна с него. Метивие два пъти седмично идваше у княза.
	На Никулден, именния ден на княза, цялата Москва се бе събрала при входа на къщата му, но той заповяда да не приемат никого; и само малцина, списъка на които бе дал на княжна Маря, заповяда да бъдат поканени на обяд.
	Метивие, пристигнал заранта, за да го поздрави, сметна за прилично, като, доктор, de forcer la consigne*, както каза на княжна Маря, и влезе при княза. Тъй се бе случило, че в тая сутрин на своя имен ден старият княз беше в едно от най-лошите си настроения. Цялата сутрин той се разхождаше уморено из къщата, заяждаше се с всички и се правеше, че не разбира какво му казват и че не го разбират. Княжна Маря знаеше много добре това настроение на тиха и съсредоточена свадливост, която обикновено завършваше с яростно избухване, и през цялата сутрин се разхождаше като пред напълнена, с приготвен спусък пушка и очакваше неизбежния изстрел. До пристигането на доктора сутринта мина благополучно. След като пусна доктора, княжна Маря седна с книга в салона до вратата, отдето можеше да чува всичко, което става в кабинета.
	[* Да наруши със сила заповедта.]
	Отначало тя чуваше само гласа на Метивие, след това гласа на баща си; след туй и двата гласа заприказваха едновременно, вратата бързо се разтвори и на прага се показа изплашената хубава фигура на Метивие с черния му перчем и фигурата на княза с домашна шапчица и халат, с обезобразено от ярост лице и наведени долу гледци на очите.
	— Не разбираш ли? — викаше князът. — А пък аз разбирам! Френски шпионин! Бонапартов роб, шпионин, вън от къщата ми, вън, ти казвам! — И затръшна вратата.
	Метивие сви рамене и се приближи до mademoiselle Bourienne, която бе дотърчала от съседната стая поради тоя вик.
	— Князът не е съвсем здрав — la bile et le transport au cerveau. Tranquillisez-vous, je repasserai demain* — каза Метивие и като сложи пръст на устни, бързо излезе.
	[* Жлъчка и прилив в главата. Не се безпокойте, аз ще намина утре.]
	Зад вратата се чуха стъпки в пантофи и викове: „Шпиони, изменници, навред изменници! Нямаш минута спокойствие в къщата си!“
	След излизането на Метивие старият княз повика дъщеря си и цялата сила на гнева му се стовари върху нея. Тя беше виновна, че са пуснали при него шпионин. Та нали бе казал, на нея бе казал да състави списък и да не се пускат ония, които не са в списъка. Защо са пуснали тоя мерзавец! Тя беше причина за всичко. „Той не може да има минута спокойствие с нея, не може да умре спокойно“ — каза той.
	— Не, драга, ще се разделим, ще се разделим, това да го знаете, да го знаете! Не мога повече — рече той и излезе от стаята. И сякаш страхувайки се да не би тя някак да съумее да се утеши, върна се при нея и като се мъчеше да изглежда спокоен, прибави: — И недейте мисли, че съм ви казал това в яда си, аз съм спокоен и всичко съм обмислил; и това ще стане — ще се разделим, потърсете си място!… — Но Не можа да се сдържи и с озлобление, което може да има само човек, който обича, той очевидно измъчвайки се сам, размаха пестници и извика към нея: — Поне някакъв глупак да се оженеше за нея! — Той затръшна вратата, повика при себе си m-lle Bourienne и притихна в кабинета.
	В два часа се събраха избраните за обяда шест души. Гостите — известният граф Растопчин, княз Лопухин с племенника си, генерал Чатров — стар боен другар на княза, и от младите — Пиер и Борис Друбецкой — го чакаха в салона.
	Борис, пристигнал тия дни в Москва в отпуск, пожела да бъде представен на княз Николай Андреич и успя до такава степен да спечели разположението му, че князът направи изключение за него измежду всичките неженени млади хора, които не приемаше в къщата си.
	Къщата на княза не бе онова, което наричат „общество“, но беше такъв мъничък кръжок, че макар в града да не се приказваше за него, се смяташе за най-ласкателно да бъдеш приет в него. Борис разбра това една седмица по-рано, когато в негово присъствие Растопчин каза на главнокомандуващия, който покани графа на обяд на Никулден, че не може да отиде.
	— В тоя ден аз винаги отивам да целуна мощите на княз Николай Андреич.
	— Ах, да, да — отговори главнокомандуващият. — Как е той?…
	Малкото общество, събрано преди обяда в старомодния висок, със стари мебели салон, приличаше на тържествен съдилищен съвет. Всички мълчаха и ако говореха, говореха тихо. Княз Николай Андреевич излезе сериозен и мълчалив. Княжна Маря изглеждаше още по-тиха и плаха от друг път. Гостите неохотно се обръщаха към нея, защото виждаха, че на нея не й се искаше да води разговор с тях. Само граф Растопчин поддържаше нишката на разговора, като разправяше последните ту градски, ту политически новини.
	Лопухин и старият генерал участвуваха от време на време в разговора. Княз Николай Андреич слушаше, както върховен съдия слуша доклада, който му правят, като само нарядко с мучене или с няколко думички показваше, че си взема бележка за това, което, му докладват. Разговорът имаше такъв тон, от който личеше, че никой не одобрява онова, което ставаше в политическия свят. Разказваха за събития, които потвърждаваха очевидно, че всичко вървеше от зле по-зле; но във всичко, което разказваха и обсъждаха, поразително бе, че оня, който разказваше, всеки път се спираше или го спираха на границата, дето можеше да се сметне, че преценката се отнася за особата на императора.
	На обяда стана дума за последната политическа новина, за заграбването от Наполеон на владенията на Олденбургския херцог и за руската, враждебна към Наполеон нота, изпратена на всички европейски дворове.
	— Бонапарт постъпва с Европа като пират на завоюван кораб — каза граф Растопчин, повтаряйки няколко пъти вече казаната от него фраза. — Чудиш се само на дълготърпението или на заслепението на монарсите. Сега работата стигна до папата и Бонапарт вече без стеснение иска да свали главата на католическата религия и всички мълчат! Само нашият цар протестира против заграбването на владенията на Олденбургския херцог. И то… — Граф Растопчин млъкна, чувствувайки се на оня предел, дето вече не може да се осъжда.
	— Предложиха му други имоти, вместо Олденбургското херцогство — каза княз Николай Андреич. — Както аз преселвах селяните от Ли`сие Гори в Богучарово и в рязанските имения, така й той мести херцозите.
	— Le duc d’Oldenbourg supporte, son malheur avec une force de caractère et une résignation admirable* — каза Борис, като се намеси почтително в разговора. Той каза това, защото на път през Петербург бе имал честта да се представи на херцога. Княз Николай Андреич погледна младия човек така, сякаш щеше да му каже нещичко срещу тия думи, но се отказа, тъй като го сметна, че е твърде млад за това.
	[* Херцог Олденбургски понася нещастието си с изумителна сила на характера и с примирение.]
	— Аз четох нашия протест по Олденбургския въпрос и се учудих от лошата редакция на тая нота — каза граф Растопчин с небрежен тон на човек, който се произнася за добре известна нему работа.
	Пиер погледна Растопчин с наивно учудване, не разбирайки защо го безпокои лошата редакция на нотата.
	— Нима не е все едно как е написана нотата, графе — каза той, — ако нейното съдържание е силно?
	— Mon cher, avec nos 500 mille hommes de troupes, il serait facile d’avoir un beau style* — каза граф Растопчин. Пиер разбра защо граф Растопчин се безпокоеше от редакцията на нотата.
	[* Драги мой, с нашата 500-хилядна войска би било лесно да имаме хубав стил.]
	— Изглежда, че са се навъдили достатъчно писачи — каза старият княз, — там, в Петербург, всички пишат, не само ноти — всички пишат нови закони. Моят Андрюша е написал там цял том закони за Русия. Днеска всички пишат! — И се засмя неестествено.
	За миг разговорът спря; старият генерал се изкашля, за да обърне внимание към себе си.
	— Благоволихте ли да чуете за последното събитие на царския преглед в Петербург? Как се е проявил новият френски посланик!
	— Какво? Да, чух нещо; той казал нещо неуместно пред негово величество.
	— Негово величество му обърнал внимание на гренадирската дивизия и на церемониалния марш — продължи генералът — и уж посланикът не обърнал никакво внимание, и уж си позволил да каже — ние във Франция не обръщаме внимание на такива дребни работи. Царят не благоволил да каже нищо. На следния преглед, казват, царят ни веднъж не благоволил да му заговори.
	Всички млъкнаха по тоя факт, който се отнасяше лично до царя, не можеше да се изказва никакво мнение.
	— Дръзки са! — рече князът. — Познавате ли Метивие? Днес го изпъдих от дома. Той беше тук, пуснали го при мене, макар че бях молил да не пускат никого — каза князът, като погледна сърдито дъщеря си. И разказа целия си разговор с френския доктор и причините, по които се беше убедил, че Метивие е шпионин. Макар че причините бяха съвсем недостатъчни и неясни, никой не възрази.
	При печеното поднесоха шампанско. Гостите станаха от местата си, за да поздравяват стария княз. Княжна Маря също се приближи до него.
	Той отправи към нея студен, зъл поглед и приближи сбръчканата си избръсната буза да я целуне. Цялото му изражение й подсказваше, че той не е забравил сутрешния разговор, че решението му си остава все тъй в сила и че само благодарение на гостите не й казва това сега.
	Когато отидоха в салона да пият кафе, старците насядаха заедно.
	Княз Николай Андреич се съживи повече и каза какво мисли за предстоящата война.
	Той каза, че докато търсим съюз с немците и се бъркаме в европейските работи, в които ни е вмъкнал Тилзитският мир, войните ни с Наполеон ще бъдат нещастни. Ние не трябва да воюваме нито в защита на Австрия, нито срещу Австрия. Нашата политика е изцяло на Изток, а по отношение на Бонапарт трябва едно нещо — въоръжение по границата и твърдост в политиката, и тогава той никога не ще се реши да прекрачи руската граница, както в седма година.
	— Пък и не можем, княже, ние да воюваме с французите! — каза граф Растопчин. — Нима можем да се опълчим срещу нашите учители и богове? Погледнете нашата младеж, погледнете нашите госпожи. Наши богове са французите, наше царство небесно — Париж.
	Той заговори по-високо, очевидно за да го чуят всички:
	— Костюмите френски, мислите френски, чувствата френски! Ето, вие сте изритали Метивие, защото е французин и негодник, а нашите госпожи пълзят по корем подире му. Снощи бях на прием и там от пет госпожи трите бяха католички и с разрешение на папата в неделя шият на гергеф. А самите те — почти голи, като реклами за бани, извинявайте за израза. Ех, княже, като погледне човек нашите младежи, че да вземе от музея старата суровица на Пьотр Велики и да ги натупа по руски — всичките щуротии ще изхвръкнат.
	Всички млъкнаха. Старият княз гледаше Растопчин с усмивка и одобрително клатеше глава.
	— Е, довиждане, ваше сиятелство, бъдете здрав — рече Растопчин, като ставаше с присъщите му бързи движения и подаваше ръка на княза.
	— Довиждане, гълъбче!… Същинска гусла, винаги се захласвам в него! — каза старият княз, задържайки ръката му, и приближи бузата си за целувка. Заедно с Растопчин станаха и другите.



	IV

	Седнала в салона, княжна Маря слушаше тия приказки и одумвания на старците и не разбираше нищо от това, което слушаше; мислеше само дали гостите не забелязват враждебното отношение на баща й към нея. Тя дори не забеляза особеното внимание и любезностите, проявявани към нея през всичкото време на обяда от Друбецкой, който за трети път вече дохождаше в техния дом.
	Княжна Маря с разсеян и въпросителен поглед се обърна към Пиер, който, последен от гостите, с шапка в ръка и с усмивка на лице се приближи до нея, когато князът излезе и те бяха останали сами в салона.
	— Може ли да поседя още? — каза той, като се стовари с дебелото си тяло в едно кресло до княжна Маря.
	— Ах, да — рече тя. „Нищо ли не сте забелязали?“ — каза погледът й.
	Пиер беше в приятно следобедно настроение. Той гледаше пред себе си и леко се усмихваше.
	— Отдавна ли познавате тоя момък, княжна?
	— Кого?
	— Друбецкой.
	— Не, отскоро…
	— Е, харесва ли ви се?
	— Да, той е приятен момък… Защо ме питате? — рече княжна Маря, продължавайки да мисли за сутрешния: разговор с баща си.
	— Защото направих едно наблюдение: обикновено момъкът пристига в отпуск от Петербург в Москва само с цел да се ожени за богата мома.
	— Виехте забелязали това? — каза княжна Маря.
	— Да — продължи Пиер усмихнат, — и тоя млад човек се държи сега така, че дето има богати моми за омъжване — там е и той. Аз чета в него като в книга. Той сега не може да се реши кого да атакува — вас или mademoiselle Жули Карагина. Il est très assidu auprès d’elle.*
	[* Той е много внимателен към нея.]
	— Ходи ли у тях?
	— Да, много често. И знаете ли новия начин на ухажване? — рече с весела усмивка Пиер, намирайки се очевидно в онова весело настроение на добродушна шеговитост, за което много често се укоряваше в дневника си.
	— Не — каза княжна Маря.
	— Сега, за да се хареса на московските моми, il faut être mélancolique. Et il est très mélancolique auprès de m-lle Карагина.*
	[* Трябва да бъдеш меланхоличен. И той е много меланхоличен, когато е при госпожица Карагина.]
	— Vraiment?* — каза княжна Маря, загледана в доброто лице на Пиер, без да престане да мисли за скръбта си. „По-леко щеше да ми бъде — помисли тя, — ако се решех да доверя някому всичко, каквото чувствувам. И бих желала тъкмо на Пиер да кажа всичко. Той е толкова добър и благороден. Ще ми олекне. Той би ми дал някакъв съвет!“
	[* Наистина ли?]
	— Бихте ли се омъжили за него? — попита Пиер.
	— Ах, Боже мой, графе, има минути, когато бих се омъжила за всекиго — изведнъж неочаквано за себе си и със сълзи в гласа рече княжна Маря. — Ах, колко е тежко понякога да обичаш близък човек и да чувствуваш, че… нищо (продължи тя с треперещ глас) не можеш да сториш за него, освен да му причиняваш скръб, и да знаеш, че не можеш да измениш това. Остава ти едно нещо — да се махнеш, но де да се махна аз?
	— Какво ви е, какво ви е, княжна?
	Но княжната не довърши и се разплака.
	— Не знам какво ми е днес. Не ме слушайте, забравете, каквото ви казах.
	Цялото весело настроение на Пиер изчезна. Той почна да разпитва загрижено княжната, молеше я да изкаже всичко, да му довери цялата си скръб; но тя само повтори, че го моли да забрави какво е казала, че не помни какво е казала и че тя няма скръб освен оная, която той знае — скръбта, че женитбата на княз Андрей заплашва да скара бащата и сина.
	— Чували ли сте за Ростови? — попита го тя, за да промени разговора. — Казваха ми, че те скоро щели да дойдат. Аз чакам и André всеки ден. Бих искала те да се видят тук.
	— А как гледа той сега на тая работа? — попита Пиер, като под _той_ разбираше стария княз. Княжна Маря поклати глава.
	— Но какво да се прави? До годината остават само няколко месеца. А това не може да не стане. Аз бих искала само да избавя брат си от първите минути. Бих искала по-скоро да дойдат те. Надявам се, че ще се сближа с нея… Вие ги познавате отдавна — каза княжна Маря, — сложете ръка на сърцето си и ми кажете откровено същинската истина, каква девойка е тя и какво мислите вие за нея? Но — цялата истина; защото, разбирате, нали, Андрей толкова рискува, като прави това против волята на баща ни, че бих искала да зная…
	Един смътен инстинкт подсказа на Пиер, че в тия уговорки и повтаряни молби да каже _цялата истина_ се проявяваше недоброжелателството на княжна Маря към нейната бъдеща снаха и че ней се искаше Пиер да не одобрява избора на княз Андрей; но Пиер каза по-скоро онова, което чувствуваше, отколкото — което мислеше.
	— Не знам как да отговоря на въпроса ви — каза той, като се изчерви, без да знае защо. — Аз съвсем не зная каква девойка е тя; никак не мога да я анализирам. Тя е очарователна. А защо — не знам: това е всичко, което може да се каже за нея.
	Княжна Маря въздъхна и изражението на лицето й каза: „Да, аз очаквах това и се страхувах.“
	— Умна ли е? — попита княжна Маря. Пиер се замисли.
	— Мисля, че не — каза той, — а всъщност — да. Тя не се старае да минава за умна… Не, тя е очарователна и нищо повече. — Княжна Маря отново поклати глава неодобрително…
	— Ах, толкова искам да я обичам! Кажете й това, ако я видите преди мене.
	— Чувах, че тия дни ще бъдат тук — рече Пиер.
	Княжна Маря каза на Пиер плана си — как, щом пристигнат Ростови, ще се сближи с бъдещата си снаха и ще се помъчи да накара стария княз да свикне с нея.



	V

	— В Петербург Борис не успя да се ожени за богата мома и за тая цел пристигна в Москва. В Москва Борис се колебаеше между двете най-богати моми за омъжване — Жули и княжна Маря. Макар че княжна Маря, без да бъде хубава, му се струваше по-привлекателна от Жули, нему, кой знае защо, беше неловко да ухажва Болконска. При последната си среща с нея на именния ден на стария княз при всичките му опити да заговори с нея за чувствата тя му отговаряше не на място и очевидно не го слушаше.
	Жули, напротив, макар и по особен, присъщ само ней начин, на драго сърце приемаше неговото ухажване.
	Жули беше на двадесет и седем години. След смъртта на братята си стана много богата. Сега тя съвсем не беше хубава; но мислеше, че не само е все тъй хубава, но много по-привлекателна от по-рано. Тая заблуда се поддържаше в нея от това, че — първо, бе станала много богата мома за омъжване и, второ, че колкото повече остаряваше, толкова по-безопасна ставаше за мъжете, толкова по-свободно се държаха мъжете с нея и без да поемат никакви задължения, можеха да използуват нейните вечери, вечерни приеми и оживеното общество, което се събираше у нея. Мъж, който преди десет години би се страхувал да ходи всеки ден в къща, дето има седемнадесетгодишна госпожица, за да не я компрометира и да не се свърже с нея, сега смело ходеше всеки ден у тях и се отнасяше с нея не като с госпожица за омъжване, а като с позната, която няма пол.
	През тая зима домът на Карагини беше най-приятният и гостоприемен дом в Москва. Освен вечерите и обедите с покани у Карагини всеки ден се събираше голямо общество, особено мъже, които вечеряха в дванадесет часа през нощта и се заседяваха до три. Нямаше бал, разходка, театър, който да бъде пропуснат от Жули. Тоалетите й бяха винаги най-модни. Но въпреки това Жули изглеждаше разочарована от всичко, казваше на всекиго, че не вярва ни в приятелство, ни в любов, нито в каквито и да било радости в живота и очаква успокоение само _там_. Тя бе усвоила тона на девойка, изпитала голямо разочарование, на девойка, която сякаш бе загубила любимия си човек или пък е жестоко измамена от него. Макар че нищо подобно не бе се случило с нея, с нея се отнасяха като с такава и дори тя самата вярваше, че много е пострадала от живота. Тая меланхолия, която не й пречеше да се весели, не пречеше на младите хора, които ходеха у нея, да прекарват приятно времето си. Всеки гостенин, който отиваше у тях, отдаваше дан на меланхоличното настроение на домакинята и след това се занимаваше със светски разговори, с танци, с игри на ума, с турнири-буриме, които бяха на мода у Карагини. Само някои млади хора, между които и Борис, се задълбочаваха в меланхоличното настроение на Жули и с тия млади хора тя имаше по-продължителни и уединени разговори за безсмислието на всичко светско и им отваряше албумите си, изпълнени с тъжни рисунки, изречения и стихове.
	Жули беше особено любезна с Борис: жалеше го за неговото ранно разочарование в живота, предлагаше му оная утеха на приятелство, която тя, толкова много пострадала от живота, можеше да предложи — и му отвори албума си. Борис й нарисува в албума две дървета и написа: „Arbres rustiques, vos sombres rameaux secouent sur moi les ténèbres et la. mélancolie.“*
	[* Селски дървеса, вашите тъмни клони ръсят над мене мрак и меланхолия.]
	На друго място той нарисува гробница и написа:

	La mort est secourable et la mort est tranqullie.
	Ah! contre les douleurs il n’y a pas d’autre asile.*

	[* Смъртта е спасителна и смъртта е спокойна. О! Срещу страданията няма друго убежище.]
	Жули каза, че това е прелестно.
	— Il y a quelque chose de si ravissant dans le sourire de la mélancolie* — каза тя на Борис дума по дума преписано от някаква книга място.
	[* Има нещо толкова пленително в усмивката на меланхолията.]
	— C’est un rayon de lumière dans l’ombre, une nuance entre la douleur et le désespoir, qui montre la consolation possible.*
	[* Това е лъч от светлина в мрака, отсянка между скръбта и отчаянието, която посочва възможната утеха.]
	В отговор Борис й написа стиховете:

	Aliment de poison d’une âme trop sensible,
	Toi, sans qui le bonheur me serait impossible,
	Tendre mélancolie, ah! viens me consoler,
	Viens calmer les tourments de ma sombre retraite
	Et mêle une douceur secrète
	A ces pleurs, que je sens couler.*

	[*

	Отровна храна за твърде чувствителната душа,
	ти, без която щастието ми би било невъзможно,
	нежна меланхолия, ела ме утеши,
	ела успокой мъките на моето мрачно уединение
	и влей скрита сладост
	в тия сълзи, които усещам, че текат.

	]
	Жули свиреше на Борис най-тъжни ноктюрни на арфа. Борис й четеше на глас „Бедната Лиза“ и неведнъж прекъсваше четенето от вълнение, което спираше дъха му. Когато се срещаха в голямо общество, Жули и Борис се гледаха един друг като единствени хора в морето от равнодушни, които взаимно се разбират.
	Ана Михайловна, която често ходеше у Карагини, за да прави компания на майката в игра на карти, през това време си правеше сигурни справки за онова, което даваха на Жули (даваха двете пензенски имения и нижегородските гори). Ана Михайловна с преданост към волята на провидението и с умение гледаше изтънчената тъга, която свързваше нейния син с богатата Жули.
	— Toujours charmante et mélancolique, cette chère Julie* — казваше тя на дъщерята. — Борис казва, че във вашата къща си отпочива. Той понесе толкова много разочарования и е тъй чувствителен — казваше на майката.
	[* Все тъй прелестна и меланхолична, нашата мила Жули.]
	— Ах, мили, как се привързах напоследък към Жули — думаше тя на сина си, — не мога ти каза! А пък и може ли някой да не я обича? Тя е такова неземно същество! Ах, Борис, Борис! — Тя млъкваше за миг. — Колко ми е мъчно за нейната maman — продължаваше тя, — днес тя ми показа сметки и писма от Пенза (те имат грамадно имение) и тя, клетата, върши всичко сама: толкова много я мамят!
	Борис слушаше майка си и едва забележимо се усмихваше. Той се смееше кротко на нейната простодушна хитрина, но я изслушваше и понякога я разпитваше внимателно за пензенските и нижегородските имения.
	Жули отдавна очакваше предложение от своя меланхоличен обожател и бе готова да го приеме; но някакво скрито чувство на отвращение към нея, към нейното страстно желание да се омъжи, към нейната неестественост и чувство на ужас да се отрече от възможността за истинска любов — възпираше още Борис. Срокът на отпуска му се свършваше. По цели дни и всеки божи ден той прекарваше у Карагини и всеки ден, размисляйки, Борис си казваше, че утре ще направи предложението. Но в присъствието на Жули, като гледаше червеното й лице и брадичката, почти винаги посипана с пудра, нейните влажни очи и изражението на лицето, което показваше постоянна готовност да мине от меланхолия веднага в неестествен възторг от съпружеското щастие, Борис не можеше да произнесе решителната дума, макар че във въображението си той отдавна вече се смяташе притежател на пензенските и нижегородски имения и разпределяше употребяването на доходите от тях. Жули виждаше нерешителността на Борис и понякога й минаваше през ума, че му е отвратителна; но веднага нейната женска самоизмама й даваше утеха и тя си казваше, че той е стеснителен само от любов. Но нейната меланхолия почна да се превръща в раздразнителност и наскоро преди заминаването на Борис тя предприе решителен план. Тъкмо когато отпускът на Борис свършваше, в Москва, а, разбира се от само себе си, и в салона на Карагини се появи Анатол Курагин и Жули, изоставяйки неочаквано меланхолията, стана много весела и внимателна към Курагин.
	— Mon cher — каза Ана Михайловна на сина си, — je sais de bonne source que le prince Basile envoie son fils à Moscou pour lui faire épouser Julie.* Аз толкова обичам Жули, че ще ми е жал за нея. Какво мислиш, мили? — каза Ана Михайловна.
	[* Мили мой, знам от сигурни източници, че княз Василий изпраща сина си в Москва, за да го ожени за Жули.]
	Мисълта, че ще остане изигран и целият тоя месец на тежка меланхолична служба при Жули ще бъде загубен и че ще види всичките разпределени вече във въображението му и употребени както трябва доходи от пензенските имения в ръцете на другиго — особено в ръцете на глупавия Анатол, — обиждаше Борис. Той тръгна за Карагини с твърдото намерение да направи предложение. Жули го посрещна с весел и безгрижен вид, небрежно му разказа колко весело й било на снощния бал и го попита кога заминава. Макар че Борис бе дошъл с намерение да приказва за любовта си и затуй смяташе да бъде нежен, той почна да говори раздразнено за женското непостоянство: как лесно жените могат да минават от скръб към радост и как тяхното настроение зависи само от това, кой ги ухажва. Жули се оскърби и каза, че това е вярно, че за жената е потребно разнообразие, че всекиму ще омръзне едно и също нещо.
	— Заради това бих ви посъветвал… — започна Борис, като искаше да й каже нещо остро; но тутакси му мина през ума обидната мисъл, че може да си тръгне от Москва, без да е постигнал целта си, и да загуби напразно всичкия си труд (което никога и за нищо не бе му се случвало). Той спря посред думите си, наведе очи, за да не вижда нейното неприятно-раздразнено и нерешително лице, и каза: — Аз съвсем не дойдох да се карам с вас. Напротив… — Той я погледна, за да се увери може ли да продължи. Цялото й раздразнение изведнъж бе изчезнало и безпокойните, молещи очи с жадно очакване бяха устремени към него. „Аз винаги мога да наредя така, че рядко да се виждам с нея — помисли Борис. — А работата е почната и трябва да се довърши!“ Той се изчерви, дигна очи към нея и й каза: — Вие знаете чувствата ми към вас! — Не беше потребно да говори повече: лицето на Жули сияеше от тържество и самодоволство; но тя накара Борис да й каже всичко, което се казва в подобни случаи — че я обича и че никога не е обичал никоя жена повече. Тя знаеше, че за пензенските имения и за нижегородските гори може да изисква това и получи онова, което искаше.
	Годеникът и годеницата, без да поменуват вече за дървесата, които ръсят върху тях мрак и меланхолия, правеха планове за бъдещата уредба на блестящия дом в Петербург, правеха визити и приготвяха всичко за бляскавата сватба.



	VI

	В края на януари граф Иля Андреич пристигна в Москва с Наташа и Соня. Графинята още боледуваше и не бе възможно да пътува, а не можеше да чакат оздравяването й: всеки ден се очакваше пристигането на княз Андрей в Москва; освен туй трябваше да се купи чеизът, трябваше да се продаде краймосковското имение и трябваше да се възползуват от пребиваването на стария княз в Москва, за да му представят бъдещата снаха. Къщата на Ростови в Москва не беше отоплявана; освен това те бяха дошли за късо време, графинята не беше с тях и затуй Иля Андреич реши да отседне в Москва у Маря Дмитриевна Ахросимова, която отдавна предлагаше на графа своето гостоприемство.
	Четирите покрити шейни на Ростови влязоха късно вечерта в двора на Маря Дмитриевна на улица Старая Конюшеная. Маря Дмитриевна живееше сама. Тя бе омъжила вече дъщеря си. Всичките й синове бяха на служба.
	Тя ходеше все тъй изправена, казваше на всички все тъй направо, високо и решително мнението си и с цялото си същество сякаш укоряваше другите за всевъзможните им слабости, страсти и увлечения, които тя не признаваше. От ранно утро, по камизола, тя се занимаваше с домакинството, след това в празнични дни ходеше на литургия, от литургията — в ареста и затвора, дето имаше работа, за която не говореше никому, а в делниците, след като се облечеше, приемаше в къщи молители от различни съсловия, които всеки ден ходеха при нея, и после обядваше; на обяда, изобилен и вкусен, винаги имаше трима-четирима гости; след обяда изиграваше партия бостон; преди спане караше да й четат вестници и нови книги, а тя плетеше. Рядко правеше изключение да отиде някъде, а ако отиваше — то беше само у най-важните лица в града.
	Тя не бе си легнала още, когато пристигнаха Ростови и вратата на вестибюла изскърца със скрипеца, пропускайки Ростови и прислугата им, които влизаха измръзнали. С очила, паднали на носа, отметнала глава назад, Маря Дмитриевна беше застанала до вратата на залата и със строго, сърдито изражение гледаше влизащите. Човек би помислил, че тя е озлобена срещу пристигналите и веднага ще ги изпъди, ако в същото време не даваше грижливи заповеди на слугите — как да настанят гостите и нещата им.
	— На графа ли са? Там ги носи — думаше тя, като сочеше куфарите и не се здрависваше с никого. — Госпожици, тук, вляво. Е, какво се въртите? — викна тя на прислужничките. — Пригответе самовара! Напълняла си, разхубавила си се — рече тя, като дръпна към себе си за шапчицата заруменялата от студа Наташа. — У-у, че е студена! Я се съблечи по-скоро — викна тя на графа, който искаше да й целуне ръка. — Май си замръзнал. Дайте с чая и ром! Сонюшка, bojour — рече тя на Соня, като с тоя френски поздрав подчерта своето леко презрително и ласкаво отношение към Соня.
	Когато всички се съблякоха и понагласиха след пътя и отидоха да пият чай, Маря Дмитриевна разцелува всички поред.
	— От сърце се радвам, че дойдохте и че отседнахте у мене — каза тя. — Отдавна трябваше — каза тя, като погледна многозначително Наташа… — Старецът е тук и всеки ден очакват сина. Трябва, трябва да се запознаеш с тях. Но за това ще поприказваме после — добави тя, като изгледа Соня, за да покаже, че не иска да говори за това пред нея. — Сега слушай — обърна се тя към графа, — утре какво ще ти трябва? Кого ще викаш? Шиншин? — Тя прегъна един пръст. — Плачлата Ана Михайловна — две. Тя е тук със сина си. Синът ще се жени! След това Безухов ли? И той е тук с жена си. Той избягал от нея, а тя хукнала подире му. В сряда беше на обяд у мене. А пък тях — посочи тя госпожиците — утре ще ги заведа на Иверска, а след това ще се отбием при Обер-Шелмата*. Нали ще правите всичко ново? Мене не гледайте, сега ръкавите са ей такива! Тия дни беше дошла у мене княжна Ирина Василевна, младата: да те е страх да я погледнеш, сякаш две бурета е надянала на ръцете си. Зер сега всеки ден — нова мода. Ами ти какви работи имаш? — рече строго тя на графа.
	[* Игрословица — вместо името Шалме — _Шелма_ — мошеник. Обер-Шелма — Главният мошеник или Главната мошеничка. — Б.пр.]
	— Всичко се струпа отведнъж — отговори графът. — Трябва да купуваме парцалчетата, а пък има и купувач за краймосковското имение и за къщата. Ако бъдете така добра, аз ще намеря сгода да отскоча за един ден до Маринско, а ще ви оставя моите момичета.
	— Добре, добре, при мене ще бъдат здрави и читави. Също като в Настойническия съвет. Аз и ще ги заведа, дето трябва, и ще им се поскарам, и ще ги погаля — рече Маря Дмитриевна, като досегна с голямата си ръка бузата на своята любимка и кръщелница Наташа.
	На другия ден сутринта Маря Дмитриевна заведе с шейна госпожиците до Иверска и у m-lle Обер-Шалме, която толкова се боеше от Маря Дмитриевна, че винаги й отстъпваше на загуба премените, само да може по-скоро да я изпрати. Маря Дмитриевна поръча почти всичкия чеиз. Като се върнаха, тя изпъди от стаята всички освен Наташа и повика любимката си до своето кресло.
	— Е, сега да поприказваме. Поздравявам те с годеника! Пипнала си добър момък! Драго ми е за тебе; а него — от ей такъв (тя показа един аршин над земята) го зная. — Наташа се червеше радостно. — Аз обичам и него, и цялото му семейство. Сега слушай. Нали знаеш, че старият княз Николай никак не искал синът му да се жени. Тежък старец! То, разбира се, княз Андрей не е дете, ще мине и без него, но не е хубаво да влезеш в едно семейство против волята им. Трябва кротко, с обич. Ти си умна, ще съумееш да се отнесеш както трябва. Гледай да се държиш с добро и умничко. И всичко ще се нареди.
	Наташа мълчеше и Маря Дмитриевна мислеше, че е от стеснителност, но всъщност на Наташа й бе неприятно, че се намесваха в любовта й към княз Андрей, която й се струваше толкова различна от всички хорски работи, че никой според нея не можеше да я разбере. Тя обичаше и познаваше само княз Андрей, той я обичаше и щеше да дойде тия дни и да я вземе. Нищо повече не й трябваше.
	— Виж какво, аз го познавам отдавна и обичам Машенка, зълва ти. Зълвите изобщо са зли, но тая и мухата няма да обиди. Тя ме помоли да наредя да се срещнете. Утре ще отидеш с баща си при нея, дръж се много ласкаво: ти си по-млада от нея. Че като пристигне твоят, ти вече да си позната и със сестрата, и с бащата, и да са те обикнали вече. Тъй ли е, или не? Нали ще бъде по-добре?
	— По-добре — отговори неохотно Наташа.



	VII

	На другия ден по съвета на Маря Дмитриевна граф Иля Андреич отиде с Наташа у княз Николай Андреич. С невесело сърце се готвеше графът за това посещение: страшно му беше в душата. Последната среща по време на опълчението, когато графът в отговор на поканата си за обяд изслуша строго мъмрене за недоставените войници, още не бе забравена от граф Иля Андреич. Наташа, облечена в най-хубавата си рокля, беше, напротив; в най-весело настроение. „Не може да бъде да не ме обикнат — мислеше тя, — мене всякога всички са ме обичали. И аз тъй съм готова да сторя за тях всичко, каквото пожелаят, тъй съм готова да го обикна — защото той е баща, а нея, защото е сестра, че те няма за какво да не ме обикнат!“
	Те спряха до стария, мрачен дом на Вздвиженка и влязоха в преддверието.
	— Е, благослови, Боже — промълви графът полушеговито-полусериозно; но Наташа забеляза, че влизайки във вестибюла, баща й забърза и плахо, тихо попита в къщи ли са князът и княжната. След като докладваха за тяхното пристигане, между прислугата на княза настъпи смущение. Лакеят, който бе изтичал да докладва за тях, бе спрян в залата от друг лакей и те си зашепнаха нещо. В залата дотърча една горнична и също каза нещо набързо, като спомена княжната. Най-сетне един стар намусен лакей излезе и доложи на Ростови, че князът не може да ги приеме и че княжната ги моли да отидат при нея. Първа излезе при гостите m-lle Bourienne. Тя посрещна особено учтиво бащата и дъщерята и ги заведе при княжната. Княжната с развълнувано, изплашено и нашарено с червени петна лице се втурна към гостите, като стъпваше тежко, и напразно поиска да се представи непринудена и сърдечна. Още от първия поглед Наташа не се хареса на княжна Маря. Тя й се стори прекалено, нагиздена, лекомислено-весела и тщеславна. Княжна Маря не разбираше, че преди да види бъдещата си снаха, тя беше вече зле настроена към нея поради неволната завист за нейната хубост, младост и щастие и поради ревността от любовта на брат си. Освен от това непреодолимо чувство на антипатия към нея в тоя миг княжна Маря беше развълнувана още и от туй, че при доклада за пристигането на Ростови князът викна, че те не му трябват и ако княжна Маря иска — да ги приеме, но да не ги пускат при него. Княжна Маря реши да приеме Ростови, но всеки миг се страхуваше да не би князът да направи нещо необмислено, тъй като той изглеждаше много развълнуван от пристигането на Ростови.
	— Ето, мила княжна, доведох ви моята песнопойка — рече графът, като тракаше токовете и се озърташе неспокойно, сякаш се страхуваше да не влезе старият княз. — Колко ми е драго, че ще се запознаете… Съжалявам, съжалявам, че князът все не е добре — и след като каза още няколко общи фрази, стана. — Ако позволите, княжна, да оставя за четвърт час моята Наташа при вас, аз бих се отбил на две крачки оттук, на Собачая Площадка, у Ана Семьоновна, и ще се върна да я взема.
	Иля Андреич бе измислил тая дипломатическа хитрост, за да даде свобода на бъдещата зълва да се разбере със снаха си (тъй каза той след това на дъщеря си) и още, за да избегне възможността да се срещне с княза, от когото се боеше. Той не каза туй на дъщеря си, но Наташа разбра тоя страх и безпокойство на баща си и се почувствува оскърбена. Тя се изчерви заради баща си, ядоса се още повече, че се бе изчервила, и със смел, предизвикателен поглед, с който искаше да каже, че не се страхува от никого, погледна княжната. Княжната каза на графа, че й е много драго и го моли само да поседи повече у Ана Семьоновна, и Иля Андреич отиде.
	M-lle Bourienne, въпреки безпокойните погледи, хвърляни към нея от княжна Маря, която искаше да поговори насаме с Наташа, не излизаше от стаята и продължаваше упорито да разговаря за московските удоволствия и театри. Наташа бе оскърбена от смущението, станало във вестибюла, от безпокойството на баща си и от неестествения тон на княжната, която — тъй й се бе сторило — проявяваше милост, като я бе приела. И затуй всичко й беше неприятно. Княжна Маря не й се хареса. Тя й се стори много грозна, престорена и суха. Наташа изведнъж се сви нравствено и неволно взе такъв небрежен тон, който още повече отблъскваше княжна Маря от нея. След пет минути тежък, престорен разговор чуха се приближаващи бързи стъпки с пантофи. По лицето на княжна Маря се изписа уплаха, вратата на стаята се отвори и влезе князът в халат и бяла шапчица.
	— Ах, госпожице — каза той, — госпожице, графиня… графиня Ростова, ако не се лъжа… моля ви да ме извините, да ме извините… не знаех, госпожице. Бог ми е свидетел, не знаех, че вие сте ни удостоили с посещение, аз наминах при дъщеря си в това облекло. Моля да ме извините… Бог ми е свидетел, не знаех — повтори той тъй неестествено, като подчертаваше думата Бог, и тъй неприятно, че княжна Маря бе застанала с наведена глава, без да смее да погледне нито баща си, нито Наташа. Наташа, след като стана и му направи реверанс, също не знаеше какво да прави. Само m-lle Bourienne се усмихваше приятно.
	— Моля да ме извините, моля да ме извините! Бог ми е свидетел, не знаех — измърмори старецът и след като изгледа Наташа от глава до пети, излезе. M-lle Bourienne първа се окопити след тая поява и заговори за болестта на княза. Наташа и княжна Маря се гледаха мълком една друга и колкото по-дълго се гледаха мълком, без да кажат, онова, което трябваше да кажат, толкова по-враждебно мислеха една за друга.
	Когато графът се върна, Наташа неучтиво му се зарадва и забърза да си вървят: в тоя миг тя почти мразеше тая стара, суха княжна, която можа да я постави в такова неприятно положение и да прекара с нея половин час, без да спомене нещо за княз Андрей. „Та не можех аз първа да заговоря за него пред тая французойка“ — мислеше Наташа. През това време княжна Маря се измъчваше от същото. Тя знаеше какво трябваше да каже на Наташа, но не можа да го направи и затова, че m-lle Bourienne й пречеше, и затуй, че сама не знаеше защо толкова й бе тежко да заговори за тоя брак. Когато графът вече излизаше от стаята, княжна Маря се приближи с бързи стъпки до Наташа, хвана ръцете й, въздъхна тежко и каза: „Чакайте, аз трябва…“ Без сама да знае за какво, Наташа погледна подигравателно княжна Маря.
	— Мила Натали — рече княжна Маря, — искам да знаете, аз се радвам, че брат ми намери щастието си… — Тя спря, чувствувайки, че говори неистина. Наташа забеляза спирането и разбра причината.
	— Мисля, княжна, че сега е неудобно да говорим за това — каза Наташа с външно достойнство и студенина и със сълзи, които усещаше в гърлото си.
	„Какво казах, какво сторих!“ — помисли тя, щом излезе от стаята.


	През тоя ден дълго чакаха Наташа да излезе за обяд. Тя седеше в стаята си и като дете ридаеше, подсмърчаше и хлипаше. Соня се бе изправила над нея и я целуваше по косите.
	— Наташа, за какво плачеш? — рече тя. — Какво те интересуват те? Всичко ще мине, Наташа.
	— Не, да знаеш колко е оскърбително… сякаш аз…
	— Не говори, Наташа, ами че ти не си виновна, какво те интересува? Целуни ме — каза Соня.
	Наташа дигна глава и целуна приятелката си по устните, като прилепи до нея мокрото си лице.
	— Не мога да кажа, не знам. Никой не е виновен — каза Наташа, — аз съм виновна. Но всичко туй ужасно боли. Ах, защо не иде той!…
	Тя излезе за обяда със зачервени очи. Маря Дмитриевна, която знаеше как князът бе приел Ростови, се престори, че не забелязва разстроеното лице на Наташа и, упорито и високо се шегуваше на трапезата с графа и с другите гости.



	VIII

	Тая вечер Ростови отидоха на опера, за която Маря Дмитриевна бе взела билети.
	На Наташа не й се ходеше, но не можеше да откаже на Маря Дмитриевна поради любезността й, която бе предназначена изключително за нея. Когато отиде, облечена, в залата, за да почака баща си, и се погледна в голямото огледало и видя, че е хубава, много хубава, стана й още по-тъжно; но тъжно-сладостно и любовно.
	„Боже мой, ако той беше сега тук, аз, не както по-рано, с някаква глупава — кой знае от какво, боязливост, а, поновому, просто, бих го прегърнала, бих се притиснала до него, бих го накарала да ме гледа с тия търсещи, любопитни очи, с които толкова често ме гледаше, и след това бих го накарала да се смее, както се смееше той тогава, и очите му — как виждам тия очи! — мислеше Наташа. — И какво ме интересуват баща му и сестра му: аз обичам само него, него, него, с това лице и очи, с неговата усмивка, мъжка — и в същото време детска… Не, по-добре да не мисля за него, да не мисля, да го забравя, съвсем да го забравя през това време. Аз не мога да изтърпя това очакване, ей сега ще се разридая. — И тя се дръпна от огледалото, като правеше усилия да не се разплаче. — Как може Соня тъй равно, тъй спокойно да обича Николенка и да чака толкова дълго и търпеливо! — помисли тя, като погледна влязлата, също облечена и с ветрило в ръка Соня. — Не, тя е съвсем друга. Аз не мога!“
	В тоя миг Наташа се чувствуваше тъй размекната и разнежена, че не й стигаше да обича и да знае, че е обичана: трябваше й сега, беше й необходимо веднага да прегърне любимия си човек, да говори и да чува от него любовни думи, с които бе пълно сърцето й. Докато се возеше в каретата, седнала до баща си, и замислено гледаше мяркащите се през замръзналото стъкло на прозореца светлини на фенерите, тя се усещаше още по-влюбена и по-тъжна и забрави с кого и де отива. Като влезе в редицата карети, каретата на Ростови, заскърцала бавно с колелата си по снега, се приближи бавно до театъра. Наташа и Соня изскочиха бързо, като подигаха роклите си; излезе графът, подкрепян от лакеите, и тримата тръгнаха по коридора на партерните ложи между влизащите дами и мъже в продавачите на програми. Иззад притворените врати се чуваха вече звуци на музика.
	— Nathalie, vos cheveux* — прошепна Соня. Разпоредителят учтиво и бързо се плъзна странишком край дамите и отвори вратата на ложата. През вратата музиката почна да се чува по-силно, блеснаха осветените редове на ложите с оголени плещи и ръце на дамите, както и шумящият и блеснал от мундири партер. Дамата, която влезе в съседната ложа, изгледа Наташа със завистлив женски поглед. Още не бяха дигнали завесата и свиреха увертюрата. Наташа, оправяйки роклята си, мина заедно със Соня и седна, като изгледа осветените редици насрещни ложи. Отдавна неизпитваното усещане, че стотици очи гледат голите й ръце и шия, я овладя изведнъж — и приятно, и неприятно, — предизвиквайки цял рой съответни на това усещане спомени, желания и вълнения.
	[* Наташа, косите ви.]
	Двете забележително хубавички девойки, Наташа и Соня, с граф Иля Андреич, когото отдавна не бяха виждали в Москва, обърнаха върху си общото внимание. Освен това всички смътно знаеха за годежа на Наташа, с княз Андрей, знаеха, че оттогава Ростовн живеят на село и гледаха с любопитство годеницата на един от най-добрите кандидати за женене в Русия.
	Наташа, както всички й казваха, се бе разхубавила на село, а тая вечер, поради развълнуваното си състояние, беше особено хубава. Тя смайваше с преливащия в нея живот и красота, съчетани с равнодушие към всичко около нея. Черните й очи гледаха множеството, без да търсят никого, а тънката, гола до над лакътя ръка, облегната на кадифената ограда, очевидно несъзнателно се свиваше и отпускаше в такт с увертюрата, като мачкаше програмата.
	— Погледни, ето Аленина — каза Соня, — като че ли с майка си.
	— Божичко! Михаил Кирилич още повече надебелял! — рече старият граф.
	— Гледайте! Нашата Ана Михайловна с каква шапчица е!
	— Карагини, Жули — и Борис е с тях. Веднага личи — годеник и годеница.
	— Друбецкой направил предложение! Да, да, днес го научих — каза Шиншин, влизайки в ложата на Ростови.
	Наташа погледна в посоката, дето гледаше баща й, и видя Жули, която с бисери на дебелата си червена шия (Наташа знаеше — обсипана с пудра) седеше с щастлив вид до майка си. Зад тях, усмихната и наклонена с ухо до устата й, се виждаше гладко причесаната хубава глава на Борис. Той гледаше изпод вежди Ростови й усмихвайки се, казваше нещо на годеницата си.
	„Те приказват за нас, за мене и за него! — помисли Наташа. — И той сигурно успокоява ревността на годеницата си към мене. Напразно се безпокоят! Да знаеха как никой от тях не ме интересува.“
	Отзад, със зелена шапчица, с отдадено на Божията воля щастливо, празнично лице, седеше Ана Михайловна. В тяхната ложа цареше атмосферата на годеник и годеница, която Наташа много добре познаваше й обичаше. Тя се извърна и изведнъж си спомни всички унизителни за нея неща при сутрешното й посещение.
	„Какво право има той да не ме иска да бъда негова роднина? Ах, по-добре да не мисля за това, да не мисля до неговото пристигане!“ — каза си тя и почна да разглежда познатите и непознати лица в партера. Най-отпред в партера, точно в средата, облегнат гърбом към рампата, стоеше Долохов с грамадна, причесана нагоре купчина къдрави коси и в персийски костюм. Той бе застанал на най-лично място в театъра, знаейки, че обръща вниманието на цялата зала, и тъй свободно, като че беше в стаята си. Около него се бе струпала най-бляскавата московска младеж и личеше, че той бе най-главният между всички.
	Граф Иля Андреич, смеейки се, побутна с лакът Соня, която се червеше, и посочи предишния й обожател.
	— Позна ли го? — попита той. — И отде се е взел? — обърна се графът към Шиншин. — Нали беше изчезнал някъде?
	— Изчезнал — отговори Шиншин. — Бил в Кавказ, но избягал оттам и разправят, че бил министър при някой си властвуващ в Персия княз и убил брата на шаха; но всички московски госпожи са си загубили ума! Dolochoff le Persan* — и толкоз! Тук сега не може да се каже дума, без да се спомене Долохов: в него се кълнат, канят на Долохов като на чига — рече Шиншин. — Долохов и Курагин Анатол подлудиха тук всички госпожи.
	[* Персиецът Долохов.]
	В съседната ложа влезе висока хубава дама с грамадна плитка и твърде оголени бели пълни рамене й шия, на която имаше двоен наниз едри бисери, и дълго се нагласяваше да седне, като шумолеше с плътната си копринена рокля.
	Без да ще, Наташа се загледа в тази шия, рамене, бисери и прическа и се любуваше на красотата на раменете и на бисерите. Тъкмо когато Наташа втори път вече се заглеждаше в нея, дамата се извърна, срещна погледа на граф Иля Андреич, кимна му с глава и се усмихна. Тя беше графиня Безухова, жената на Пиер. Иля Андреич, който познаваше всички на тоя свят, се наведе през преградата и заприказва с нея. — Отдавна ли пристигнахте, графиньо? — каза той. — Ще дойда, ще дойда да ви целуна ръка. А пък аз пристигнах по работа и доведох със себе си моите момичета. Казват, че Семьонова играе несравнимо — рече Иля Андреич. — Граф Пьотр Кирилович никога не ни е забравял. Той тук ли е?
	— Да, той искаше да намине — каза Елен и погледна внимателно Наташа.
	Граф Иля Андреич седна отново на мястото си.
	— Хубава, нали? — каза той шепнешком на Наташа.
	— Чудо! — рече Наташа. — Да се влюби човек! — В тоя миг прозвучаха последните акорди на увертюрата и пръчицата на капелмайстора почука. В партера закъснели мъже минаха по местата си и завесата се дигна.
	Щом се дигна завесата, всичко в ложите и партера млъкна и всички мъже, стари и млади, в мундири и фракове, и всички жени, със скъпоценни камъни по голите си тела, устремиха с жадно любопитство всичкото си внимание към сцената. Наташа също се загледа.




	IX

	В средата на сцената имаше равни дъски, от двете страни бяха изправени боядисани картони, които изобразяваха дърветата, а отзад бе опънато на дъски платно. Насред сцената бяха насядали моми в червени корсажи и бели поли. Една от тях, много дебела, в бяла копринена рокля, седеше отделно на ниска пейчица, на която отдире бе прилепен зелен картон. Те всички пееха нещо. Когато свършиха песента си, момата в бялата рокля се приближи до будката на суфльора и до нея отиде един мъж с копринени, прилепнали върху дебелите му крака панталони, с перо и кинжал и почна да пее и да разперва ръце.
	Мъжът с прилепналите панталони пя сам, след това пя тя. След това и двамата млъкнаха, засвири музиката и мъжът почна да пипа с пръсти ръката на момата в бялата рокля, очевидно очаквайки пак такта, за да почне партията си заедно с нея. Те пяха заедно и всички в театъра почнаха да пляскат с ръце и да викат, а мъжът и жената на сцената, които представяха влюбени, почнаха да се кланят, като се усмихваха и разперваха ръце.
	След живота на село и в онова сериозно настроение, в което се намираше Наташа, всичко това беше за нея странно и чудно. Тя не можеше да следи хода на операта, не можеше дори да слуша музиката. Виждаше само боядисаните картони и чудновато пременени мъже и жени, които странно се движеха, говореха и пееха при ярката светлина; тя знаеше какво трябва да представлява всичко това, но всичко бе тъй пресилено фалшиво и неестествено, че ту се засрамваше за актьорите, ту им се смееше. Гледаше наоколо си лицата на зрителите, търсейки в тях същото чувство на насмешка и недоумение, което усещаше в себе си; но всички лица внимаваха за онова, което става на сцената, и изразяваха, както се струваше на Наташа, престорено възхищение. „Навярно тъй трябва да бъде!“ — помисли Наташа. Тя се вглеждаше последователно ту в редиците напомадени глави в партера, ту в разголените жени в ложите, особено в съседката си Елен, която, съвсем разсъблечена, без да откъсва очи, гледаше сцената с лека и спокойна усмивка, като усещаше ярката светлина, разлята из цялата зала, и топлия, сгрян от множеството въздух. Постепенно Наташа почваше да се обзема от отдавна неизпитваното чувство на опиянение. Не помнеше какво е тя и де е, и какво става пред нея. Тя гледаше и мислеше и най-чудновати мисли неочаквано, без връзка, се мяркаха в главата й. Ту й хрумваше да скочи на рампата и да изпее оная ария, която пееше актрисата, ту й се искаше да закачи с ветрилото си близко седналото до нея старче, ту да се наведе през преградата към Елен и да я погъделичка.
	По едно време, когато на сцената всичко бе затихнало, за да почне арията, входната врата на партера откъм ложата на Ростови скръцна и се чуха стъпки на закъснял мъж. „Ето го, Курагин!“ — прошепна Шиншин. Графиня Безухова се обърна, усмихвайки се на онзи, който влизаше. Наташа погледна в посоката, където гледаше графиня Безухова, й видя извънредно красив адютант, който се приближаваше със самоуверен и в същото време учтив вид към тяхната ложа. Той беше Анатол Курагин, когото отдавна бе видяла и забелязала на петербургския бал. Сега беше в адютантски мундир само с един еполет и акселбанти. Той вървеше със сдържана, юнашка походка, която щеше да изглежда смешна, ако не беше толкова хубав и ако на прекрасното му лице не бе изписано толкова добродушно доволство и веселост. Макар че действието продължаваше, той, без да бърза, с леко подрънкване на шпорите й сабята си, носейки плавно и високо напарфюмираната си хубава глава, вървеше по наклонения килим на коридора. Той погледна Наташа, приближи се до сестра си, сложи ръката си, стегната в ръкавица, върху ръба на ложата, кимна й с глава, наведе се и я попита нещо, сочейки Наташа.
	— Mais charmante!* — каза той очевидно за Наташа, която не толкова чу, колкото разбра това по движението на устните му. След това отиде на първия ред и седна до Долохов, като бутна с лакът приятелски и небрежно тоя Долохов, с когото другите се държаха така угоднически. Той му смигна весело, усмихна му се и опря крак о рампата.
	[* Много мила.]
	— Колко си приличат братът, и сестрата! — каза графът. — И колко са хубави и двамата!
	Шиншин почна да разправя полугласно на графа някаква любовна история на Курагин в Москва и Наташа се вслуша тъкмо защото той бе казал за нея charmante.
	Първото действие свърши, в партера всички станаха, разбъркаха се и почнаха да влизат и излизат.
	Борис дойде в ложата на Ростови, прие естествено поздравленията и дигнал вежди, с разсеяна усмивка предаде на Наташа и Соня молбата на годеницата; си да присъствуват на сватбата и излезе. Наташа с весела и кокетна усмивка разговаря с него и честити женитбата на същия този Борис, в когото бе влюбена по-рано. В това състояние на опиянение, в което се намираше тя, всичко изглеждаше просто и естествено.
	Голата Елен седеше близо до нея и се усмихваше еднакво на всички; и също тъй Наташа се усмихна на Борис.
	Ложата на Елен се изпълни и обкръжи откъм партера с най-знатни и умни мъже, които сякаш се надпреварваха в желанието си да покажат на всички, че се познават с нея.
	През целия този антракт Курагин остана с Долохов, изправен пред рампата и загледан в, ложата на Ростови. Наташа знаеше, че той говори за нея, и това й беше приятно. Тя дори се обърна така, че да вижда профила й в най-изгодното според нея положение. Преди да почне второто действие, в партера се появи фигурата на Пиер, когото Ростови още не бяха виждали от пристигането си. Лицето му беше тъжно и той бе надебелял още повече от последния път, когато Наташа го бе видяла. Без да забелязва никого, той мина на първия ред. Анатол се приближи до него и почна да му говори нещо, като гледаше и сочеше ложата на Ростови. Щом видя Наташа, Пиер се оживи, мина бързо между редиците и тръгна към тяхната ложа. Когато стигна до тях, той се облакъти и усмихнат, дълго приказва с Наташа. През разговора си с Пиер Наташа чу в ложата на графиня Безухова мъжки глас и кой знае как разбра, че беше Курагин. Тя се обърна и срещна погледа му. Той, почти усмихнат, я гледаше право в очите с такъв възхитен, ласкав поглед, че изглеждаше странно да си толкова близо до него, да го гледаш така, да си толкова уверена, че му се харесваш, и да не си позната с него.
	Във второто действие имаше картони, които изобразяваха паметници, и в платното имаше една дупка, която представляваше луната, и дигнаха абажурите на рампата, и засвириха басово духови инструменти и контрабаси, и отдясно и отляво излязоха много хора с черни мантии. Те почнаха да махат с ръце, а в ръцете им имаше нещо като кинжали; след това дотърчаха още някакви хора и помъкнаха нанякъде оная мома, която по-рано беше в бяла, а сега — в синя рокля. Те не я замъкнаха отведнъж, а дълго пяха с нея и след това вече я замъкнаха, и зад кулисите удариха по нещо металическо и всички коленичиха и запяха молитва. На няколко пъти всички тия работи бяха прекъсвани от възторжени викове на зрителите.
	През това действие всеки път, когато поглеждаше към партера, Наташа виждаше Анатол Курагин, който бе метнал ръка над облегалото на креслото и я гледаше. Беше й приятно, че той е толкова запленен от нея, но не й минаваше през ума, че в това има нещо лошо.
	Когато второто действие свърши, графиня Безухова стана, обърна се към ложата на Ростови (гърдите й бяха съвсем разголени), с пръстче в ръкавица повика стария граф и без да обръща внимание на влезлите в ложата й хора, заговори с него любезно усмихната.
	— Но запознайте ме с вашите прелестни дъщери — каза тя. Целият град гърми за тях, а аз не ги познавам.
	Наташа стана и направи реверанс на великолепната графиня. Похвалата от тая блестяща красавица беше толкова приятна на Наташа, че тя се изчерви, от удоволствие.
	— И аз сега искам да стана московчанка — каза Елен. — Но как не ви е срам да заровите такива бисери на село!
	Графиня Безухова с право беше известна като очарователна жена. Тя можеше да говори нещо, което не мислеше, и особено — да ласкае съвсем просто и естествено.
	— Не, мили графе, позволете ми да се погрижа за вашите дъщери. Макар че сега съм тук за малко. А и вие също. Ще се помъча да позабавлявам вашите. Още в Петербург чувах много неща за вас и исках да се запозная — каза тя на Наташа с еднообразно хубавата си усмивка. — Чувах за вас и от моя паж, Друбецкой чухте ли, той се жени? — и от приятеля на мъжа ми, Болконски, княз Андрей Болконски — каза тя с особено ударение, като загатваше, че знае неговото отношение към Наташа. За да се опознаят по-добре, тя помоли една от госпожиците да отиде в нейната ложа да поседи до края на представлението и Наташа отиде при нея.
	В третото действие сцената представляваше дворец, в който горяха много свещи и имаше окачени картини, изобразяващи рицари с брадички. В средата бяха застанали навярно цар и царица. Царят замаха с дясната си ръка и видимо смутен, лошо изпя нещо и седна на малиновочервен трон. Момата, която най-напред бе облечена в бяло, после в синьо, сега бе само по риза с разпуснати коси и се бе изправила до трона. Тя се обърна към царицата и изпя нещо тъжно; но царят строго махна с ръка и от двете страни излязоха мъже с голи крака и жени с голи крака и всички затанцуваха заедно. След това цигулките засвириха много тънко и весело. Една от момите, с голи дебели крака и слаби ръце, се отдели от другите, отиде зад кулисите, оправи корсажа си, излезе на средата и започна да скача и да удря бързо единия си крак в другия. В партера всички запляскаха с ръце и викнаха „браво“. След това един мъж се изправи в ъгъла. В оркестъра засвириха по-силно чинели и духови инструменти и само тоя мъж с голи крака почна да скача много нависоко и да ситни с крака. (Тоя мъж беше Duport, който получаваше шестдесет хиляди сребърни рубли годишно за това изкуство.) Всички в партера, в ложите и в галериите запляскаха с ръце и викнаха с все сила и мъжът спря и почна да се усмихва и да се кланя на всички страни. След това танцуваха и други мъже и жени с голи крака, после един от царете пак извика нещо при съпровод от музиката и всички почнаха да пеят. Но изведнъж стана буря, в оркестъра се чуха хроматични гами и акорди от намалена септима и всички затичаха и пак помъкнаха едного от присъствуващите зад кулисите и завесата се спусна. Отново сред зрителите, се дигна страшен шум и трясък и всички с възторжени лица почнаха да викат:
	— Дюпор! Дюпор! Дюпор!
	На Наташа това не й се виждаше вече странно. Радостно усмихната, тя с удоволствие гледаше наоколо си.
	— N’est ce pas qu’il est admirable — Duport* — каза Елен, обръщайки се към нея.
	[* Нали е възхитителен — Дюпор?]
	— Oh, oui!* — отговори Наташа.
	[* О, да.]



	X

	В антракта в ложата на Елен лъхна студ, вратата се отвори и приведен, мъчейки се да не закачи някого, влезе Анатол.
	— Позволете ми да ви представя брат си — рече Елен и очите й зашариха неспокойно от Наташа към Анатол. Над голото си рамо Наташа обърна към красавеца хубавичката си главица и се усмихна. Анатол, който и отблизо беше също тъй хубав, както и отдалеч, приседна до нея и каза, че отдавна искал да има това удоволствие, още от бала у Наришкини, дето той имал удоволствието, което не бил забравил, да я види. С жените Курагин беше много по-умен и естествен в отношенията си, отколкото в мъжко общество. Той говореше смело и просто и Наташа бе поразена странно и приятно от това, че не само нямаше нищо страшно в тоя човек, за когото разправяха толкова много, но че, напротив, той имаше най-наивна, весела и добродушна усмивка.
	Курагин попита за впечатлението й от спектакъла и разправи, че на миналия спектакъл Семьонова паднала, когато играела.
	— А знаете ли, графиньо — каза той, обръщайки се към нея като към стара, отдавнашна позната, — у нас се урежда увеселение с костюми; вие трябва да участвувате: ще бъде много весело. Всички се събират у Архарови. Заповядайте, елате наистина, а? — рече той.
	Като казваше това, той не откъсваше усмихнатите си очи от лицето, от шията и от голите ръце на Наташа. Това й беше приятно, но, кой знае защо, тясно, горещо и тежко й ставаше от неговото присъствие. Когато не го гледаше, тя чувствуваше, че той гледа раменете й и тя неволно пресрещаше погледа му, та той да гледа очите й. Но като го гледаше в очите, тя чувствуваше със страх, че между него и нея съвсем не съществува оная преграда на срамежливост, която винаги чувствуваше между себе си и другите мъже. Без сама да знае как, след пет минути тя се почувствува извънредно близка с тоя човек. Когато се извръщаше, тя се страхуваше да не би той да хване отзад голата й ръка и да не я целуне по шията. Те говореха за най-прости неща, но тя чувствуваше, че са тъй близки, както никога не й се бе случвало с мъж. Наташа поглеждаше Елен и баща си, като че ги питаше какво значеше това; но Елен бе заета в разговор с някакъв генерал и не отговори на погледа и, а погледът на баща й не й каза нищо освен онова, което винаги казваше: „Весело е и мене ми е драго.“
	В един миг на стеснително мълчание, когато Анатол спокойно и упорито я гледаше със своите малко изпъкнали очи, Наташа, за да наруши това мълчание, го попита харесва ли му Москва. Наташа попита — и се изчерви. Постоянно й се струваше, че като говори с него, върши нещо неприлично. Анатол се усмихна, сякаш я насърчаваше.
	— Отначало не ми харесваше много, защото — кое прави града приятен? Се sont les jolies femmes*1, нали? А сега много ми харесва — каза той, като я погледна многозначително. — Ще дойдете ли на увеселението, графиньо? Моля, елате — рече той, протегна ръка към нейния букет и каза ниско: — Vous serez la plus jolie. Venez, chère comtesse, et comme gage donnez moi cette fleur.*2
	[*1 Това са хубавите жени.]
	[*2 Вие ще бъдете най-хубавата. Елате, мила графиньо, и като залог дайте ми това цвете.]
	Наташа не разбра онова, което каза той, също както и той самият, но усети, че в непонятните му думи имаше неприличен умисъл. Тя не знаеше какво да каже и се обърна, като че не бе чула какво каза той. Но щом се обърна, тя помисли, че той е тук, отзад, съвсем близо до нея.
	„Как се усеща той сега? Сконфузен ли? Трябва ли да поправя това?“ — питаше се тя. Не можа да се сдържи и се обърна да погледне. Погледна го право в очите и неговата близост и увереност, и добродушната ласкавост на усмивката, му я победиха. Тя му се усмихна точно както той, като го погледна право в очите. И отново с ужас почувствува, че между него и нея няма никаква преграда.
	Завесата пак се дигна. Анатол излезе от ложата спокоен и весел. Наташа се върна в ложата при баща си вече съвсем подчинена на света, в който се намираше. Всичко, което ставаше пред нея, й се струваше вече съвсем естествено; но затова пък всичките й предишни мисли за годеника, за княжна Маря, за селския живот ни веднъж не минаха през ума й, сякаш всичко това беше отдавна, отдавна минало.
	В четвъртото действие имаше някакъв дявол, който пееше, като махаше с ръка дотогава, докато не дръпнаха дъските под него и той не падна вътре. Наташа видя само това от четвъртото действие: нещо я вълнуваше и мъчеше и причината на това вълнение беше Курагин, когото тя, без да ще, следеше с очи. Когато излизаха от театъра, Анатол се приближи до тях, повика каретата им и им помогна да се качат. Когато помагаше на Наташа, той стисна ръката й над китката. Развълнувана, изчервена и щастлива, Наташа го погледна. Той я гледаше с блестящите си очи и се усмихваше нежно.


	Едва когато се върна в къщи, Наташа можа да обмисли ясно всичко, което бе станало с нея, и като си спомни изведнъж за княз Андрей, тя се ужаси и пред всички, когато пиеха чай след театъра, изохка високо, изчерви се и избяга от стаята. „Боже мой! Загубена съм! — каза си тя. — Как можах да позволя това?“ — помисли тя. Дълго седя така, закрила с ръце зачервеното си лице, като се мъчеше да си даде ясна сметка за онова, което бе станало с нея, и не можа да разбере нито какво бе станало, нито какво чувствуваше. Всичко й се струваше тъмно, неясно и страшно. Там, в тая грамадна осветена зала, дето по мокрите дъски скачаше под звуците на музика Duport с голи крака и в дрешка с пайети, а момите и старците и голата, със спокойна и горда усмивка Елен възторжено викаха „браво“ — там, в сянката на тая Елен, там всичко беше ясно и просто; но сега, когато остана сама, насаме със себе си, тя не разбираше нищо. „Какво е това? Какъв е тоя страх, който усещах пред него? Какви са тия угризения на съвестта, които усещам сега?“ — мислеше тя.
	Само на старата графиня нощем, в леглото, би могла да разкаже Наташа всичко, което мислеше. Соня — Наташа знаеше това — със своите строги и непоколебими възгледи или нищо не би разбрала, или би се ужасила от признанието й. Наташа се стараеше да разреши сама със себе си онова, което я измъчваше.
	„Загубена ли съм за любовта на княз Андрей, или не?“ — питаше се тя и с успокоителна усмивка си отговаряше: „Защо съм такава глупачка, че се питам така? Какво е станало с мене? Нищо. Аз нищо не направих, не предизвиках с нищо това. Никой няма да узнае и аз не ще го видя никога вече — каза си тя. — Значи, ясно е, че нищо не се е случило, че няма за какво да се разкайвам, че княз Андрей може да ме обича и _такава_. Но — каква _такава_? Ах, Боже, Боже мой, защо той не е тук!“ Наташа се успокояваше за миг, но сетне отново някакъв инстинкт й казваше, че макар всичко това да е истина и макар че нищо не е имало, инстинктът й казваше, че цялата предишна чистота на любовта й към княз Андрей беше погубена. И тя отново повтори във въображението си целия свой разговор с Курагин и видя пак лицето, жестовете и нежната усмивка на тоя хубав и смел човек в минутата, когато той бе стиснал ръката й.



	XI

	Анатол Курагин живееше в Москва, защото баща му го бе отпратил от Петербург, дето той харчеше повече от двайсет хиляди на година и правеше още толкова дългове, които кредиторите искаха от баща му.
	Бащата каза на сина си, че за последен път плаща половината от дълговете му, но само при условие, че ще отиде в Москва като адютант на главнокомандуващия, длъжност, която той му бе издействувал, и че ще се опита най-сетне да се ожени там за богата мома. Той му посочи княжна Маря и Жули Карагина.
	Анатол се съгласи и замина за Москва, дето отседна у Пиер. Пиер прие Анатол отначало с неудоволствие, но след това свикна с него, понякога ходеше на неговите гуляи и му даваше пари под предлог на заем.
	Както с право казваше за него Шиншин, откак бе пристигнал в Москва, Анатол бе подлудил всички московски госпожи и особено с това, че ги пренебрегваше и вместо тях предпочиташе очевидно циганките и френските актриси, с ръководителката на които — mademoiselle Georges, бил, както разправяха, в близки отношения. Той не пропускаше нито един гуляй у Долохов, както и у други московски веселяци, пиеше по цели нощи, като задминаваше всички в пиенето, и ходеше по всички вечерни приеми и балове на висшето общество. Разправяха, за няколко любовни истории с московски дами и на баловете той ухажваше някои. Но с моми, и особено с богати моми за омъжване, повечето от които бяха грозни, не се сближаваше, още повече, защото Анатол — нещо, което никой друг освен най-близките му приятели не знаеше — беше женен от две години. Преди две години, през един престой на полка му в Полша, един беден полски помешчик принуди Анатол да се ожени за дъщеря му.
	Анатол много скоро остави жена си и срещу пари, които се задължи да изпраща на тъста си, уговори правото си да минава за ерген.
	Анатол винаги беше доволен от, положението си, от себе си и от другите. Инстинктивно, с цялото си същество той бе убеден, че не може да живее иначе освен тъй, както живееше, и че никога през живота си не е направил нещо лошо. Той не бе в състояние да обмисли нито как могат да се отразят неговите постъпки на другите, нито какво може да излезе от тая или оная негова постъпка. Беше убеден, че както патицата е създадена да живее във водата, така и той е сътворен от Бога да живее с тридесет хиляди доход и да заема винаги висше положение в обществото. Той така твърдо вярваше в това, че и другите, като го гледаха, бяха убедени в това и не му отказваха нито висше положение в обществото, нито пари, които той, очевидно без да ги връща, вземаше в заем, от когото му паднеше.
	Той не беше картоиграч или поне никога не желаеше да печели на карти, дори не съжаляваше, когато губи. Не беше славолюбив. Беше му съвсем безразлично какво мислеха за него. Още по-малко можеше да бъде обвинен в честолюбие. Той няколко пъти ядосва баща си, като проваляше кариерата си и се надсмиваше на всички почести. Не беше скъперник и никому не отказваше, когато го молеха за нещо. Едно само обичаше той — веселби и жени; и тъй като, според него, в тия склонности нямаше нищо неблагородно, а не можеше да обмисля какво произлизаше за другите от задоволяването на неговите склонности, пред себе си той се смяташе за безукорен човек, презираше искрено подлеците и лошите хора и със спокойна съвест държеше високо главата си.
	У гуляйджиите, у тия мъжки магдалини, има скрито чувство на съзнание, че са невинни, също каквото имат и магдалините-жени, основано на същата надежда за прошка. „Всичко ще й бъде простено, защото много е любила; и нему всичко ще му бъде простено, защото много се е веселил.“
	Долохов, който тая година пак се бе появил в Москва след изгнанието и персийските си похождения и който водеше богат картоиграчески и гуляйджийски живот, се сближи със стария си петербургски другар Курагин и го използуваше за свои цели.
	Анатол искрено обичаше Долохов за неговия ум и за, юначността му; Долохов, комуто бяха необходими името, знатността и връзките на Анатол Курагин като примамка за картоиграческата му компания от богати младежи, използуваше и се забавляваше с Курагин, но не му даваше да усети това. Освен сметката, според която Анатол му бе потребен, самият процес — да управлява чужда воля, беше наслада, навик и нужда за Долохов.
	Наташа направи силно впечатление на Курагин. На вечерята след театъра той с опитността на познавач изреждаше пред Долохов качествата на нейните ръце, рамене, нозе и коси и съобщи решението си да я ухажва. Анатол не можеше да обмисли и да знае какво можеше да излезе от това ухажване, както никога не знаеше какво ще излезе от всяка негова постъпка.
	— Хубава е, драги, но не е за нас — каза му Долохов.
	— Ще кажа на сестра си да я покани на обяд — рече Анатол. — А?
	— Ти по-добре почакай, когато се омъжи…
	— Нали знаеш — каза Анатол, — j’adore les petites filles*: веднага ще й се замае главата.
	[* Обожавам момиченцата.]
	— Ти веднъж си изпати с petite fille* — рече Долохов, който знаеше за женитбата на Курагин. — Внимавай!
	[* Момиченце.]
	— Е, два пъти не може! А? — каза Анатол и се разсмя добродушно.



	XII

	На другия ден след театъра Ростови не ходиха никъде и никой не дойде у тях. Маря Дмитриевна скритом от Наташа приказва за нещо с баща й. Наташа се досещаше, че приказваха за стария княз и измисляха нещо и това я безпокоеше и оскърбяваше. Тя очакваше всеки миг княз Андрей и два пъти през деня изпращаше дворника на Воздвиженка да узнае не е ли пристигнал. Не беше пристигнал. Сега й беше по-тежко, отколкото през първите дни, когато дойде. Към нетърпението и тъгата й за него се прибави и неприятният спомен за срещата с княжна Маря и със стария княз и страх и безпокойство, причините на които тя не знаеше. Постоянно й се струваше, че или той никога няма да дойде, или че, преди да дойде, с нея ще се случи нещо. Тя не можеше както по-рано спокойно и продължително, насаме със себе си, да мисли за него. Щом почваше да мисли за него, към спомена за него се присъединяваше споменът за стария княз, за княжна Маря и за последното представление, и за Курагин. Пак изпъкваше въпросът — не е ли виновна тя, не е ли нарушена вече верността й към княз Андрей; и тя отново се хващаше, че си припомня до най-малките подробности всяка дума, всеки жест, всяка отсянка на променливото изражение по лицето на тоя човек, който бе съумял да събуди в нея неразбираемото и страшно за нея чувство. Според близките й Наташа изглеждаше по-оживена от обикновено, но тя далеч не беше тъй спокойна и щастлива, както беше по-рано.
	В неделя сутринта Маря Дмитриевна покани гостите си на литургия в своята енорийска църква „Успение“ в Могилци.
	— Не обичам тия модни църкви — каза тя и личеше, че се гордее със свободомислието си. — Навсякъде Бог е един. Нашият поп е чудесен, служи добре и тъй благородно, дяконът също. Нима светостта е в това — на клироса да пеят концерти? Не обичам това, глезотии.
	Маря Дмитриевна обичаше неделните дни и умееше да ги празнува. В събота цялата й къща биваше измита и изчистена; прислугата и тя не работеха, всички биваха пременени празнично и всички ходеха на литургията. Гозбите на господарската трапеза се увеличаваха, а на слугите се даваше водка и печена гъска или прасе. Ала в цялата къща празникът по нищо друго не личеше така, както по широкото, строго лице на Маря Дмитриевна, което приемаше през тоя ден неизменно изражение на тържественост.
	Когато след църква изпиха кафето си в салона със свалени калъфи, на Маря Дмитриевна бе доложено, че каретата е готова, и тя със строг вид, обвита в парадния шал, с който правеше визити, стана и съобщи, че отива при княз Николай Андреевич Болконски, за да поговори с него за Наташа.
	След излизането на Маря Дмитриевна дойде една модистка от мадам Шалме, изпратена за Ростови. Наташа затвори вратата на стаята до салона и много доволна от развлечението, почна да премерва новите рокли. Тъкмо когато обличаше само тропосания, без ръкави корсаж и извила глава, се оглеждаше в огледалото, за да види как е гърбът, тя чу в салона оживения глас на баща си и друг, женски глас, който я накара да се изчерви. Беше гласът на Елен. Още преди да съблече премервания корсаж, вратата се отвори и в стаята влезе графиня Безухова, сияеща от добродушна и ласкава усмивка, в тъмнолилава кадифена рокля с висока яка.
	— Ah, ma délicieuse!*1 — каза тя на Наташа, която се изчерви. — Charmante!*2 Не, мили графе, това на нищо не прилича — каза тя на влезлия след нея Иля Андреич. — Как може да се живее в Москва и да не се отива никъде? Не, аз няма да ви оставя на мира! Довечера m-lle Georges рецитира у мене и ще се съберат някои и други; и ако вие не доведете вашите красавици, които са по-хубави от m-lle Georges — не ща да ви видя. Мъжа ми го няма, замина за Твер, иначе бих го пратила да ви вземе. Без друго елате, без друго, в девет часа. — Тя кимна на познатата модистка, която й направи почтително реверанс, и седна в креслото до огледалото, като раздипли живописно гънките на кадифената си рокля. Тя не спираше да бъбри добродушно и весело, като се възхищаваше непрекъснато от красотата на Наташа. Разгледа роклите й, похвали ги, похвали се и със своята нова рокля en gaz métallique*3, която бе получила от Париж, и посъветва Наташа и тя да си направи такава.
	[*1 О, възхитителна моя!]
	[*2 Прелестна!]
	[*3 От газ и ламе.]
	— Но на вас всичко ви прилича, прелестна моя — рече тя.
	От лицето на Наташа не изчезваше усмивката на удоволствие. Тя се чувствуваше щастлива и разцъфваше от похвалите на тая мила графиня Безухова, която по-рано й се струваше такава недостъпна и важна дама, а сега беше толкова добра към нея. На Наташа й стана весело и тя се усети почти влюбена в тая толкова хубава и толкова добродушна жена. От своя страна Елен искрено се възхищаваше от Наташа и искаше да я накара да се повесели. Анатол я бе помолил да го сближи с Наташа и тя бе дошла у Ростови за това. Мисълта да сближи брат си с Наташа я забавляваше.
	Макар че по-рано беше раздразнена срещу Наташа, защото в Петербург Наташа й беше отнела Борис, сега тя дори не мислеше за това и от цялата си душа, посвоему, желаеше добро на Наташа. Преди да си отиде от Ростови, тя дръпна встрани своето protégé.
	— Вчера брат ми обядва у мене; умряхме от смях — нищо не яде и въздиша по вас, прелест моя. Il est fou, mais fou amoureux de vous, ma chère.*
	[* Той е луд, но луд, влюбен във вас, мила моя.]
	Чувайки тия думи, Наташа стана тъмночервена.
	— Как се черви, как се черви, ma délicieuse* — промълви Елен. — Без друго, елате. Si vous aimez quelqu’un, ma délicieuse, ce n’est pas une raison pour se cloîtrer. Si même vous êtes promise, je suis sûre que votre promis aurait désiré que vous alliez dans le monde en son absence plutôt que de dépérir d’ennui.**
	[* Моя прелестна.]
	[** Ако вие обичате някого, прелестна моя, това не е причина да стоите затворена. Дори да сте сгодена, аз съм сигурна, че годеникът ви повече би желал да се движите в негово отсъствие сред хората, отколкото да се съкрушавате от скука.]
	„Значи, тя знае, че съм годеница; значи, и тя с мъжа си, с Пиер, с тоя справедлив Пиер — мислеше Наташа, — са приказвали и са се смели за това. Значи, това е нищо.“ И пак под влиянието на Елен онова, което по-рано й се виждаше страшно, й се стори просто и естествено. „И тя е такава grande dame*. Такава мила и личи, че от цялото си сърце ме обича — помисли Наташа. — Защо да не се веселя?“ — помисли Наташа, загледана в Елен с учудени, широко разтворени очи.
	[* Важна госпожа.]
	Маря Дмитриевна се върна за обяд мълчалива и сериозна, очевидно претърпяла поражение от стария княз. Още извънредно развълнувана от станалото спречкване, тя не можеше да разправи спокойно какво се бе случило. Когато графът я запита, отговори, че всичко е добре и че утре ще разправи. Като научи за посещението на графиня Безухова и поканата за вечерта, Маря Дмитриевна каза:
	— Приятелството с Безухова не ми харесва и не ти го препоръчвам; но щом си обещала, иди, ще се разсееш — добави тя, обръщайки се към Наташа.



	XIII

	Граф Иля Андреич заведе момите си у графиня Безухова. На тоя вечерен прием имаше доста много хора. Но цялото общество беше почти непознато на Наташа. Граф Иля Андреич с неудоволствие забеляза, че цялото това общество беше предимно от мъже и жени, известни със свободното си държане. M-lle Georges, обкръжена от млади хора, бе застанала в ъгъла на салона. Имаше неколцина французи, между тях и Метивие, който от пристигането на Елен беше домашен човек в нейната къща. Граф Иля Андреич реши да не играе на карти, да не се отделя от дъщерите си и да си отидат, щом свърши представлението на Georges.
	Анатол очевидно бе чакал на вратата пристигането на Ростови. Веднага след като поздрави графа, той се приближи до Наташа и тръгна след нея. Щом го видя, Наташа бе обзета, както и в театъра, от чувството на тщеславно удоволствие, че му се харесва, и от страха, че между него и нея няма нравствени прегради.
	Елен прие Наташа радостно и гръмогласно се възхити от красотата и тоалета й. Скоро след тяхното пристигане m-lle Georges излезе от стаята, за да се облече. В салона почнаха да разместват столовете и да сядат. Анатол предложи стол на Наташа и понечи да седне до нея, но графът, който не откъсваше очи от Наташа, седна до нея. Анатол седна отзад.
	M-lle Georges с голи дебели ръце с трапчинки, с червен шал, метнат на едното рамо, излезе в оставеното за нея празно пространство между креслата и застана в неестествена поза. Чу се възторжен шепот.
	M-lle Georges изгледа строго и мрачно публиката и почна да декламира на френски някакви стихове, дето ставаше дума за нейната престъпна любов към сина й. На места тя повишаваше гласа си, другаде шепнеше, като дигаше тържествено глава, на някои места се спираше и хриптеше, като въртеше очи.
	— Adorable, divin, délicieux!* — чуваше се от всички страни. Наташа гледаше дебелата Georges, но не чуваше нищо, не виждаше и не разбираше нищо от онова, което ставаше пред нея; тя само отново се чувствуваше съвсем безвъзвратно в оня странен, безумен свят, тъй далечен от предишния, в оня свят, в който не можеше да се знае кое е добро, кое — лошо, кое е разумно, кое — безумно. Зад нея седеше Анатол и усещайки близостта му, тя очакваше с уплаха нещо.
	[* Възхитително, божествено, чудесно!]
	След първия монолог цялото общество стана и обкръжи m-lle Georges, изразявайки й своя възторг.
	— Колко е хубава! — каза Наташа на баща си, който стана заедно с другите и се движеше през множеството към актрисата.
	— Като гледам вас, не ми се вижда толкова хубава — каза Анатол, който вървеше подир Наташа. Той каза това, когато само тя можеше да го чуе. — Вие сте прелестна… от минутата, когато ви видях, не съм престанал…
	— Хайде, хайде, Наташа — рече графът, който се върна за дъщеря си. — Колко е хубава!
	Без да каже нещо, Наташа приближи до баща си и го погледна с въпросително-учудени очи.
	След няколко декламации m-lle Georges си отиде и графиня Безухова помоли гостите да минат в залата.
	Графът искаше да си отидат, но Елен го помоли да не разваля нейния импровизиран бал. Ростови останаха. Анатол покани Наташа за валс и през време на валса, като притискаше снагата и ръката й, й каза, че тя е ravissante* и че я обича. През екосеза, който тя танцува пак с Курагин, когато останаха сами, Анатол не й каза нищо, а само я гледаше. Наташа се съмняваше дали не е сънувала това, което той й каза през валса. В края на първата фигура той пак й стисна ръката. Наташа дигна към него уплашени очи, но в ласкавия му поглед и в усмивката му имаше такова самоуверено-нежно изражение, че като го гледаше, не можеше да каже онова, което трябваше да му каже. Тя наведе очи.
	[* Очарователна.]
	— Не ми говорете такива неща, аз съм сгодена и обичам другиго — рече бързо тя. Погледна го. Анатол не се смути и не се огорчи от това, което каза тя.
	— Не ми говорете за това. Какво ме интересува? — рече той. — Аз казвам, че съм безумно, безумно влюбен във вас. Нима съм виновен, че сте възхитителна?… Трябва да почнем.
	Оживена и разтревожена, с широко разтворени, изплашени очи, Наташа гледаше наоколо си и имаше вид на по-весела от друг път. Тя не помнеше почти нищо от онова, което беше тая вечер. Танцуваха екосеза и гросфатер, баща й каза да си отиват, тя го помоли да останат. Дето и да беше, с когото и да говореше, тя усещаше върху си неговия поглед. Освен това помнеше, че бе помолила баща си да й позволи да отиде в тоалетната, за да оправи роклята си, че Елен отиде с нея и смеейки се, й каза за любовта на брат си и че в малката диванна стая пак срещна Анатол, че Елен изчезна някъде, те останаха сами и като хвана ръката й, Анатол каза нежно:
	— Аз не мога да идвам у вас, но нима никога няма да ви видя? Аз ви обичам безумно. Нима никога?… — и като й препречи пътя, приближи лице до нейното.
	Блестящите му, големи мъжки очи бяха толкова близо до нейните, че тя не виждаше нищо друго освен тия очи.
	— Натали?! — прошепна въпросително неговият глас и някой до болка стисна ръката й. — Натали?!
	„Нищо не разбирам, няма какво да казвам“ — говореше нейният поглед.
	Горещите му устни се долепиха до нейните устни и в същия миг тя отново се почувствува свободна и в стаята се чу шум от стъпките и от роклята на Елен. Наташа се извърна към Елен, след това, изчервена и трепереща, погледна изплашено-въпросително него и тръгна към вратата.
	— Un mot, un seul, au nom de dieu* — каза Анатол. Тя се спря. Толкова й бе необходимо да каже той тая дума, която би й обяснила онова, което се случи, и на която тя би му отговорила.
	[* Една дума, само една, за Бога.]
	— Nathalie, un mot, un seul* — повтаряше той, явно не знаейки какво да каже, и повтаряше това дотогава, докато до тях се приближи Елен.
	[* Натали, една дума, само една.]
	Елен и Наташа влязоха пак в салона. Ростови не останаха да вечерят и си отидоха.
	Когато се върна в къщи, Наташа цяла нощ не спа; измъчваше я неразрешеният въпрос — кого обичаше: Анатол или княз Андрей? Тя обичаше княз Андрей — ясно помнеше колко силно го обичаше. Но обичаше и Анатол, това беше несъмнено. „Иначе нима можеше да стане всичко това — мислеше тя. — Щом след това, когато се сбогувах с него, можах да отвърна с усмивка на неговата усмивка, щом можах да позволя това, значи, още от първия миг съм го обикнала. Значи, той е добър, благороден и прекрасен и не бих могла да не го обикна. Но какво да правя, когато обичам него и обичам друг?“ — питаше се тя, без да намери отговор на тия страшни въпроси.



	XIV

	Дойде сутринта с грижите и суетата си. Всички станаха, почнаха да се движат, да говорят, пак дойдоха модистки, пак се яви Маря Дмитриевна и ги повикаха за чая. С широко разтворени очи, сякаш искаше да улови всеки устремен към нея поглед, Наташа поглеждаше безпокойно всички и се мъчеше да изглежда такава, каквато беше винаги.
	След закуската Маря Дмитриевна (това бе нейното най-хубаво време) седна в креслото си и повика Наташа и стария граф при себе си.
	— Е, приятели, аз обмислих сега цялата работа и ето ви моя съвет — почна тя. — Вчера, както знаете, бях при княз Николай; е, поговорихме с него… Той взе да вика. Но мене човек не може ме надвика! Аз всичко му изпях!
	— Ами той какво? — попита графът.
	— Той ли? Налудничав… не ще и да чува; но какво ще приказваме, и без това измъчихме клетото девойче — рече Маря Дмитриевна. — А моят съвет е — да привършите работите си и да си заминете за в къщи, в Отрадное… и там да чакате…
	— Ах, не! — извика Наташа.
	— Не, ще си заминете — каза Маря Дмитриевна. — И там ще чакате. Ако годеникът дойде сега тук, няма да мине без скарване, а той ще поприказва тук насаме със стареца за всичко и после ще дойде при вас.
	Иля Андреич веднага разбра разумността на това предложение и го одобри. Ако старецът се смекчи, още по-добре ще бъде да отидат при него в Москва или в Ли`сие Гори — но вече след това; ако не, само в Отрадное могат да се венчаят против волята му.
	— И наистина — каза той. — Аз съжалявам, че ходих при него и нея водих — каза старият граф.
	— Не, защо ще съжаляваш? Като сте тук, не може да не му покажете почитта си. А пък като не ще, негова работа — рече Маря Дмитриевна, търсейки нещо в торбичката си. — Пък и чеизът е готов, какво ще чакате още, а което не е готово, аз ще ви го препратя. Макар и да ми е мъчно за вас, но по-добре — да си заминете по живо, по здраво. — Тя намери в торбичката, каквото търсеше, и го даде на Наташа. То беше писмо от княжна Маря. — Пише ти. Колко се измъчва, клетата! Страхува се да не помислиш, че не те обича.
	— Че тя не ме обича — каза Наташа.
	— Не приказвай глупости — извика Маря Дмитриевна.
	— На никого няма да повярвам: знам, че не ме обича — каза смело Наташа, като взе писмото, и по лицето й се изписа суха и зла решителност, която накара Маря Дмитриевна да я погледне по-втренчено и да се намръщи.
	— Ти, драга, тъй не отговаряй — рече тя. — Каквото казвам аз, то е вярно. Напиши й отговор.
	Наташа не отговори и отиде в стаята си да прочете писмото на княжна Маря.
	Княжна Маря пишеше, че е в отчаяние от станалото помежду им недоразумение. Каквито и да биха били чувствата на баща й, пишеше княжна Маря, тя молеше Наташа да повярва, че не може да не я обича като жена, избрана от брат й, за щастието на когото тя е готова да пожертвува всичко.

	„Впрочем — пишеше тя — не мислете, че баща ми е зле настроен към вас. Той е болен и стар човек, когото трябва да извиняваме; но е добър, великодушен и ще обича оная, която ще създаде щастие на сина му.“

	По-нататък княжна Маря молеше Наташа да й определи време, когато пак би могла да я види.
	След като прочете писмото, Наташа седна до писалищната маса, За да напише отговора. „Chère princesse“* — написа тя бързо и механично и спря. Какво повече можеше да напише след всичко, което бе вчера? „Да, да, всичко това беше преди, а сега е вече друго — мислеше тя над започнатото писмо. — Трябва ли да му откажа? Нима трябва? Това е ужасно!…“ И за да не се занимава с тия страшни мисли, тя отиде при Соня и заедно с нея почна да разглежда моделите за везба.
	[* Драга княжна.]
	След обяд Наташа отиде в стаята си и пак взе писмото на княжна Маря. „Нима всичко е свършено? — мислеше тя. — Нима толкова скоро се случи всичко това и унищожи всичко предишно?“ С всичката предишна сила тя си припомни любовта си към княз Андрей и в същото време чувствуваше, че обича Курагин. Тя си представяше живо, че е жена на княз Андрей, представяше си толкова пъти повтаряната във въображението й картина на щастието си с него и в същото време, пламнала от вълнение, представяше си всичките подробности на вчерашната си среща с Анатол.
	„Но защо да не може да бъде и едното, и другото? — мислеше от време на време тя, съвсем объркана. — Само тогава бих била съвсем щастлива, а сега трябва да избера, а нито без единия от двамата не мога да бъда щастлива. Но — мислеше тя — еднакво невъзможно е да разкажа на княз Андрей онова, което стана, или пък да го скрия. А с другия — нищо не е похабено. Но нима трябва да се разделя завинаги с това щастие от любовта към княз Андрей, с което толкова дълго живях?“
	— Госпожице — каза шепнешком и с тайнствен вид едно от момичетата, което влезе в стаята. — Един човек ми заповяда да ви предам това. — Момичето подаде едно писмо. — Само, за Бога, госпожице… — каза момичето, когато Наташа, без да мисли, с механично движение счупи печата и зачете любовното писмо на Анатол, от което, без да разбере ни една дума, разбираше само едно — че това писмо беше от него, от човека, когото обича. Да, обича го, иначе нима можеше да се случи онова, което се случи? Нима можеше да бъде сега в ръката й любовното писмо от него?
	С разтреперани ръце Наташа държеше това страстно любовно писмо, съчинено за Анатол от Долохов, и като го четеше, намираше в него отгласи от всичко, което й се струваше, че тя самата усеща.
	„От снощи участта ми е решена: да бъда любим от вас или да умра. Друг изход нямам.“ Тъй почваше писмото. След това той пишеше, че знае — близките й няма да му я дадат, че затуй има тайни причини, които той може да разкрие само на нея, но че — ако тя го обича, достатъчно е да му каже думата да й никакви хорски сили не ще попречат на тяхното блаженство. Любовта ще победи всичко. Той ще я отвлече и ще я отведе накрай света.
	„Да, да, аз го обичам!“ — помисли Наташа, препрочитайки за двадесети път писмото, като търсеше някакъв особен, дълбок смисъл във всяка дума.
	Тая вечер Маря Дмитриевна отиваше у Архарови и предложи на госпожиците да отидат с нея. Под предлог на главоболие Наташа остана в къщи.



	XV

	Когато се върна късно вечерта, Соня влезе в стаята на Наташа и за свое учудване намери я заспала облечена на дивана. На масата до нея бе сложено разтворено писмото на Анатол. Соня взе писмото и го зачете.
	Тя четеше и поглеждаше заспалата Наташа, търсейки по лицето й обяснение на онова, което четеше, и не го намираше. Лицето й беше тихо, кротко и щастливо. Като се хвана за гърдите, за да не се задуши, Соня, бледна и трепереща от страх и вълнение, седна в креслото и потъна в сълзи.
	„Как не съм видяла нищо? Как е могло да стигне толкова далеч? Нима тя е разлюбила княз Андрей? И как е могла да позволи това на Курагин? Той е измамник и злодей, това е ясно. Какво ще стане с Nicolas, с милия, благородния Nicolas, когато научи това? Та ето какво значело нейното развълнувано, решително и неестествено лице завчера и вчера, и днес — помисли Соня. — Но не може да бъде тя да го обича! Навярно, без да знае от кого е, тя е разпечатала това писмо. Навярно е оскърбена. Тя не може да направи това!“
	Соня избърса сълзите си и се приближи до Наташа, като пак се вглеждаше в лицето й.
	— Наташа! — рече тя едва чуто.
	Наташа се събуди и видя Соня.
	— А, върна ли се?
	И с решителност и нежност, която човек има в миговете на пробуждане, тя прегърна приятелката си. Но когато Наташа забеляза смущение по лицето на Соня лицето й изрази смущение и подозрителност.
	— Соня, ти си прочела писмото? — каза тя.
	— Да — рече тихо Соня.
	Наташа се усмихна възторжено.
	— Не, Соня, не мога повече! — каза тя. — Не мога повече да крия от тебе. Знаеш ли, ние се обичаме!… Соня, миличка, той пише… Соня…
	Соня сякаш не вярваше на ушите си и гледаше Наташа втренчено.
	— А Болконски? — каза тя.
	— Ах, Соня, да знаеш колко съм щастлива! — рече Наташа. — Ти не знаеш какво нещо е любовта…
	— Но, Наташа, нима _онова_ съвсем свърши?
	Наташа гледаше Соня с големи, отворени очи, като че не разбираше въпроса й.
	— Но какво, отказваш ли на княз Андрей? — каза Соня.
	— Ах, ти нищо не разбираш, не говори глупости, а слушай — каза Наташа с мигновено раздразнение.
	— Не, не мога да повярвам това — повтори Соня. — Не разбирам. Как така, цяла година обичаш един човек и изведнъж… Ами че ти само три пъти си го видяла. Наташа, не ти вярвам, ти се шегуваш. За три дни да забравиш всичко и тъй…
	— Три дни — каза Наташа. — А мене ми се струва, че от сто години го обичам. Мене ми се струва, че преди него никого никога не съм обичала. Пък и никого не съм обичала тъй, както него. Ти не можеш да разбереш това. Чакай, Соня, седни тук. — Наташа я прегърна и целуна. — Разправяха ми, че това се случва и сигурно и ти си чувала, но аз едва сега изпитах тая любов. Това не е както по-рано. Щом го видях, почувствувах, че той е моят господар и аз съм негова робиня и че не мога да не го обичам. Да, робиня! Каквото ми заповяда — ще го сторя. Ти не разбираш това. Какво да правя? Какво да правя, Соня? — каза Наташа с уплашено и щастливо лице.
	— Но помисли какво правиш — рече Соня, — аз не мога да оставя това така. Тия тайни писма… Как можа да позволиш това? — каза тя с ужас и с отвращение, което едва скриваше.
	— Казах ти — отговори Наташа, — че аз нямам воля, как не разбираш това: аз го обичам!
	— Тогава аз няма да позволя да стигне дотам, всичко ще разправя — извика Соня с бликнали сълзи.
	— Какво приказваш, за Бога!… Ако разправиш, ти си мой враг — отвърна Наташа. — Ти искаш да бъда нещастна, искаш да ни разделят…
	Виждайки тоя страх на Наташа, Соня заплака със сълзи от срам и жалост за приятелката си.
	— Но какво е станало между вас? — попита тя. — Какво ти каза той? Защо не идва тук?
	Наташа не й отговори на тоя въпрос.
	— За Бога, Соня, не казвай никому, не ме мъчи — молеше я Наташа. — Помни, че не бива да се бъркаш в такива работи. Аз ти разкрих…
	— Но защо са тия тайни? Защо той не идва тук? — питаше Соня. — Защо не поиска направо ръката ти? Та щом е тъй, нали княз Андрей ти даде пълна свобода; но аз не вярвам: Наташа, помислила ли си какви могат да бъдат _тайните причини_?
	Наташа погледна Соня с учудени очи. Личеше, че и за самата нея тоя въпрос изпъкна за пръв път и тя не знаеше какво да отговори на него.
	— Какви са причините, не зная. Но, значи, има причини!
	Соня въздъхна и поклати недоверчиво глава.
	— Ако имаше причини… — почна тя. Но долавяйки съмнението й, Наташа уплашено я прекъсна.
	— Соня, не бива да се съмняваш в него, не бива, не бива, разбираш ли? — извика тя.
	— Обича ли те той?
	— Обича ли ме? — повтори Наташа с усмивка на съжаление, че приятелката й не разбира. — Та нали си прочела писмото, нали го видя?
	— Но ако той е неблагороден човек?
	— Той!… Неблагороден човек? Да знаеше ти! — рече Наташа.
	— Ако е благороден човек, той или трябва да изкаже намерението си, или да престане да се вижда с тебе; и ако ти не искаш да направиш това, аз ще го направя, аз ще му пиша и ще кажа на татко — каза решително Соня.
	— Та аз не мога да живея без него! — викна Наташа.
	— Наташа, не те разбирам! И какво приказваш! Помисли за баща си, за Nicolas.
	— Никой не ми трябва, никого не обичам освен него. Как смееш да казваш, че е неблагороден? Нима не знаеш, че го обичам? — викаше Наташа. — Соня, излез, не искам да се скарвам с тебе, излез, за Бога, излез: виждаш колко се измъчвам! — крещеше злобно Наташа със сдържано-раздразнен и отчаян глас. Соня се разрида и изтича от стаята.
	Наташа отиде до масата и без да мисли нито минута, написа отговор до княжна Маря, който не можа да напише през цялата сутрин. В писмото си тя накъсо писа на княжната, че всичките им недоразумения са свършени, че ползувайки се от великодушието на княз Андрей, който на тръгване й дал свобода, тя я моли да забрави всичко и да й прости, ако е виновна пред нея, но че не може да бъде негова жена. В тая минута всичко това й се струваше много лесно, просто и ясно.


	Ростови трябваше да заминат за село в петък, а в сряда графът отиде с купувача в имението си край Москва.
	В деня, когато замина графът, Соня и Наташа бяха канени на голям обяд у Курагини и Маря Дмитриевна ги заведе. На тоя обяд Наташа пак се срещна с Анатол и Соня забеляза, че Наташа приказва нещо с него, като гледаше другите да не чуят, и през всичкото време на обяда беше още по-развълнувана, отколкото по-рано. Когато се върнаха в къщи, първа Наташа почна обяснението, което очакваше приятелката й.
	— Ето на, ти, Соня, говори разни глупости за него — почна Наташа с кротък глас, с какъвто говорят децата, когато искат да ги похвалят. — Днес ние се обяснихме с него.
	— Е, какво, какво? Какво каза той? Наташа, колко ми е драго, че не ми се сърдиш. Кажи ми всичко, цялата истина. Е, какво каза той?
	Наташа се замисли.
	— Ах, Соня, ако ти го познаваше както аз! Той каза… Той ме пита как съм обещала на Болконски. Зарадва се, че от мене зависи да му откажа.
	Соня въздъхна тъжно.
	— Но нали не си отказала на Болконски? — каза тя.
	— А може и да съм отказала! Може би с Болконски всичко е свършено. Защо мислиш толкова лошо за мене?
	— Нищо не мисля, само не разбирам това…
	— Чакай, Соня, ще разбереш всичко. Ще видиш какъв човек е той. Не мисли лошо нито за мене, нито за него.
	— За никого не мисля лошо: аз обичам всички и ми е жал за всички. Но какво да правя?
	Соня не се поддаваше на нежния тон, с който й говореше Наташа. Колкото по-меко и подмилкващо бе лицето на Наташа, толкова по-сериозно и по-строго беше лицето на Соня.
	— Наташа — каза тя, — ти ме моли да не говоря с тебе и аз не говорих, сега ти почна. Наташа, аз не му вярвам. Защо е тая тайна?
	— Пак, пак! — прекъсна я Наташа.
	— Наташа, аз се боя за тебе.
	— От какво се боиш?
	— Боя се, че ще се погубиш — каза решително Соня и сама се уплаши от това, което каза.
	По лицето на Наташа отново се изписа злоба.
	— Ще се погубя, ще се погубя и колкото може по-скоро ще се погубя. Не е ваша работа. Не за вас, а за мене ще бъде лошо. Остави ме, остави ме! Мразя те.
	— Наташа! — извика уплашено Соня.
	— Мразя, мразя! И ти си мой враг завинаги!
	Наташа избяга от стаята.
	Наташа не говори повече със Соня и я избягваше. Със същото изражение на развълнувано учудване и на престъпност тя се разхождаше из стаите, като почваше да върши ту едно, ту друго, но веднага оставяше всичко.
	Колкото и тежко да бе това за Соня, тя следеше приятелката си, без да откъсва очи от нея.
	Срещу деня, в който графът трябваше да се върне, Соня забеляза, че цялата сутрин Наташа седя до прозореца на салона, сякаш чакаше нещо, и че направи някакъв знак на един минаващ военен, когото Соня взе за Анатол.
	Соня почна още по-внимателно да наблюдава приятелката си и забеляза, че през всичкото време на обяда и вечерта Наташа беше в странно и неестествено състояние (отговаряше неуместно на отправените й въпроси, почваше и не довършваше фразите, смееше се на всичко).
	След чая Соня видя едно от момичетата-горнични, което я очакваше плахо до вратата на Наташа. Тя я пусна и като подслуша до вратата, узна, че пак беше предадено писмо.
	И изведнъж на Соня стана ясно, че Наташа има някакъв страшен план за тая вечер. Соня почука на вратата й. Наташа не я пусна.
	„Тя ще избяга с него! — помисли Соня. — Тя е способна на всичко. Днес по лицето й се виждаше нещо особено жалко и решително. Сбогувайки се с чичо, тя заплака — припомни си Соня. — Да, истина е, тя ще бяга с него — но какво да правя аз? — мислеше Соня, спомняйки си сега признаците, които ясно доказваха, че Наташа има някакво страшно намерение. — Графа го няма. Какво да правя? Да пиша на Курагин, за да му искам обяснение? Но кой ще го накара да ми отговори? Да пиша на Пиер, както княз Андрей молеше — в случай на нещастие?… Но може би тя наистина вече е отказала на Болконски (тя вчера изпрати писмо до княжна Маря). Няма го чичо!“
	Да каже на Маря Дмитриевна, която толкова вярваше в Наташа, това се виждаше ужасно на Соня.
	„Но тъй или иначе — мислеше Соня, застанала в тъмния коридор, — сега или никога дойде време да докажа, че помня благодеянията на тяхното семейство и че обичам Nicolas. Не, аз и три нощи няма да спя, но не ще изляза от тоя коридор, ще я задържа със сила и няма да позволя позорът да връхлети семейството им“ — помисли тя.



	XVI

	Напоследък Анатол се премести да живее у Долохов. Планът за отвличането на Ростова беше обмислен и приготвен от Долохов още преди няколко дни и в деня, когато Соня бе подслушвала до Наташината врата и бе решила да я пази, тоя план трябваше да бъде изпълнен. Наташа бе обещала на Курагин да излезе в десет часа вечерта на задната входна площадка. Курагин трябваше да я качи на приготвената тройка и да я отведе на шестдесет версти от Москва, в село Каменка, дето беше приготвен един разпопен поп, който трябваше да ги венчае. В Каменка бе готова смяна коне, които да ги откарат до Варшавското шосе, отдето с пощата трябваше да препускат за чужбина.
	Анатол имаше и паспорт, и пътен лист, и десет хиляди, взети от сестра му, и други десет хиляди, взети в заем чрез посредничеството на Долохов.
	Двамата свидетели — Хвостиков, бивш дребен чиновник, когото Долохов използуваше в играта на карти, и Макарин, бивш хусар, добродушен и слаб човек, който безпределно обичаше Курагин — седяха в първата стая и пиеха чай.
	В големия кабинет на Долохов, окичен по стените до тавана с персийски килими, мечи кожи и оръжия, седеше Долохов в пътен бешмет и ботуши пред разтворената писалищна маса, на която бяха сложени сметки и пачки пари. Анатол с разкопчан мундир се разхождаше от стаята, дето бяха свидетелите, през кабинета до задната стая, дето неговият лакей французин стягаше за път заедно с другите лакей последните му неща. Долохов броеше пари и записваше.
	— Е — каза той, — на Хвостиков трябва да се дадат две хиляди.
	— Ами че дай — рече Анатол.
	— Макарка (тъй наричаха те Макарин) безкористно ще се хвърли за тебе в огън и вода. Да, свършихме сметките — рече Долохов, като му показа бележката. — Тъй ли е?
	— Да, разбира се, тъй — каза Анатол, който очевидно не слушаше Долохов, и с усмивка, която не изчезваше от лицето му, гледаше пред себе си.
	Долохов хлопна капака на писалищната маса и се обърна към Анатол с насмешлива усмивка.
	— Знаеш ли какво — зарежи всичко това: има още време! — каза той.
	— Глупак! — каза Анатол. — Стига си приказвал глупости. Да знаеш ти… Това дявол знае какво е!
	— Наистина, зарежи — каза Долохов. — Аз ти говоря сериозно. Та шега ли е това, което си намислил?
	— Хайде, пак, пак ли ще ме дразниш? Върви по дяволите! А?… — рече Анатол, като се намръщи. — Наистина, не ми трябват твоите глупави шеги. — И излезе от стаята.
	Когато Анатол си излизаше, Долохов се усмихна презрително и снизходително.
	— Чакай — каза той подире му, — аз не се шегувам, говоря сериозно, ела, ела тук!
	Анатол пак влезе в стаята й мъчейки се да съсредоточи вниманието си, погледна Долохов, като, очевидно без да ще, му се покоряваше.
	— Чувай, казвам ти за последен път. Защо ще се шегувам с тебе? Нима ти противоречих? Кой ти нареди всичко, кои ти намери поп, кой ти взе паспорт, кой ти набави пари? Все аз.
	— Благодаря ти. Мислиш, че не съм ти благодарен ли? — Анатол въздъхна и прегърна Долохов.
	— Аз ти помагах, но все пак трябва да ти кажа истината: работата е опасна и ако човек я разгледа подробно, глупава. Е, ще я отвлечеш, добре. Нима те така ще оставят това? Ще се узнае, че си женен. И ще те подведат под углавна отговорност…
	— Ах! Глупости, глупости! — заговори Анатол, като се намръщи отново. — Че нали ти обясних. А? — И с особеното, присъщо на тъпите хора пристрастие към умозаключението, до което са стигнали със собствения си ум, Анатол повтори онова разсъждение, което сто пъти бе повтарял на Долохов. — Нали ти обясних, аз реших: ако тоя брак бъде недействителен — рече той и прегъна един пръст, — значи, не съм отговорен; а ако е действителен, все едно — в чужбина никой няма да знае това. Не е ли тъй? И не ми говори, не ми говори, не ми говори!
	— Наистина, зарежи го! Ти само ще се обвържеш…
	— Върви по дяволите! — каза Анатол, хвана се за косите, отиде в другата стая и веднага се върна и седна в нозе на креслото пред Долохов. — Това дявол знае какво е! А? Виж как тупа! — Той хвана ръката на Долохов и я сложи до сърцето си. — Ah, quel pied, mon cher, quel regard! Une déessel* А?
	[* Ах, какво краче, драги, какъв поглед! Богиня!]
	Усмихнат студено, Долохов го гледаше с блестящите си хубави и нахални очи и явно искаше още да се позабавлява с него.
	— Е, ами като се свършат парите, тогава какво?
	— Тогава какво? А? — повтори Анатол с искрено недоумение пред мисълта за бъдещето. — Тогава какво? Там не зная какво… Но защо ще приказваме глупости! — Той погледна часовника. — Време е!
	Анатол тръгна към задната стая.
	— Е, скоро ли ще свършвате? Само се бавите! — викна той на слугите.
	Долохов прибра парите, повика един слуга, за да разпореди да сложат масата за ядене и пиене преди пътя, и влезе в стаята, дето бяха Хвостиков и Макарин.
	В кабинета Анатол лежеше на дивана, облакътен, усмихваше се замислено и нежно си шепнеше нещо.
	— Ела хапни нещо. Хайде, пийни! — извика му Долохов от другата стая.
	— Не искам! — отговори Анатол, като продължаваше да се усмихва.
	— Ела, пристигна Балага.
	Анатол стана и отиде в трапезарията. Балага беше известен притежател на тройки, който от шест години вече познаваше Долохов и Анатол и им служеше със своите тройки. Не един път, когато полкът на Анатол беше в Твер, той го вземаше вечер от Твер, призори го докарваше в Москва и го откарваше обратно през другата нощ. Не един път откарваше Долохов, когато го преследваха, не един път ги беше разхождал из града с цигани и дамички, както ги наричаше Балага. Не един път, когато вършеше тяхна работа, бе тъпкал из Москва пешаци и файтонджии и винаги господата, както ги наричаше той, го отърваваха. Не един кон бе уморил зарад тях. Не един път беше тупан от тях, не един път го бяха напивали с шампанско и мадейра, която той обичаше, й не една история за всеки от тях знаеше той, за каквато отдавна биха изпратили в Сибир един обикновен човек. При гуляите си те често викаха Балага, караха го да пие и играе при циганите и не една хиляда техни пари бе минала през ръцете му. Служейки им, той двайсет пъти в годината рискуваше и живота си, и кожата си и като работеше за тях, беше уморил повече коне, отколкото пари му бяха платили. Но той ги обичаше, обичаше това безумно препускане по осемнадесет версти в час, обичаше да прекатурне в Москва някой файтонджия и да стъпче пешеходец, и да прелети с все сила по московските улици. Той обичаше да чува зад себе си дивия вик на пиянските гласове: „Карай! Карай!“ — макар че и без това не можеше да се кара по-бързо; обичаше да шибне силно по врата някой селянин, който и без това се дръпваше ни жив, ни мъртъв встрани. „Истински господа!“ — мислеше си той.
	Анатол и Долохов също обичаха Балага за неговото майсторство да кара и за това, че той обичаше същите неща, които обичаха и те. С другите Балага се пазареше, вземаше по двадесет и пет рубли за двучасово возене, с другите рядко ходеше сам, а повече изпращаше хората си. Но със своите господа, както ги наричаше той, винаги сам караше и никога нищо не искаше за работата си. Само като научеше от камердинерите кога имаха пари, веднъж на няколко месеца дохождаше сутрин трезвен и като се кланяше ниско, молеше да му помогнат. Господата винаги го караха да седне.
	— Спасете ме, уважаеми Фьодор Иванич или ваше сиятелство — казваше той. — Останах съвсем без коне, отивам на панаир, та ми дайте, каквото можете, назаем.
	И Анатол, и Долохов, когато имаха пари, му даваха по хиляда и по две хиляди рубли.
	Балага беше рус, с червено лице и с особено червена дебела шия, набит и чипонос селяк, около двадесет и седем годишен, с блестящи малки очички и малка брадичка. Беше облечен с тънък син кафтан, подплатен с коприна и надянат върху полушубка.
	Той се прекръсти срещу предния ъгъл и се приближи до Долохов, подавайки му черната си малка ръка.
	— Имам чест, Фьодор Иванич! — каза той, като се поклони.
	— Здравей, драги. Ето го и него.
	— Здравей, ваше сиятелство — каза той на влизащия Анатол и подаде и нему ръка.
	— Питам те, Балага — рече Анатол, като сложи ръце на раменете му, — обичаш ли ме, или не? А? Сега да те видя… С какви коне пристигна? А?
	— Както заповяда пратеникът, с вашите зверове — рече Балага.
	— Чувай, Балага! Съсипи цялата тройка, но за три часа да стигнем. А?
	— Че като ги съсипя, с какво ще караме? — рече Балага, като намигаше.
	— Ще ти разбия мутрата, не се шегувай — неочаквано опули очи Анатол и кресна.
	— Как ще се шегувам — усмихвайки се, рече коларят. — Мигар ще се поскъпя за моите господа? Колкото най-много могат да препускат конете, толкова и ще караме.
	— А? — рече Анатол. — Е, седни.
	— Хайде де, седни! — рече Долохов.
	— Ще постоя прав, Фьодор Иванич.
	— Глупости, седни пий — рече Анатол и му наля голяма чаша мадейра. Очите на коларя светнаха за виното. Отказвайки за приличие, той пи и се избърса с червен копринен пош, пъхнат в калпака му.
	— Е, кога ще тръгнем, ваше сиятелство?
	— Ами… (Анатол погледна часовника) сега ще тръгнем. Внимавай, Балага. А? Ще стигнеш ли?
	— Според тръгването — ако бъде щастливо, тогава защо да не стигнем? — каза Балага. — Нали съм ви закарвал в Твер, стигали сме за седем часа. Нали помниш, ваше сиятелство.
	— Знаеш ли, срещу Коледа пътувах веднъж от Твер — рече Анатол, усмихвайки се при тоя спомен, като се обърна към Макарин, който се бе опулил от умиление пред Курагин: — Вярваш ли, Макарка, дъхът ни се спираше, като хвърчахме. Настигнахме един обоз и прескочихме две каруци. А?
	— Ама какви коне бяха! — продължи разказа Балага. — Аз бях впрегнал тогава два млади логоя при средния дорест — обърна се той към Долохов — и вярваш ли, Фьодор Иванич, шейсет версти хвърчаха зверовете; не можех да ги държа, ръцете ми се вкочаниха, студено беше. Хвърлих поводите — дръж, думам, ваше сиятелство, а пък аз се строполих в шейната. Та не да ги кара да препускат, ами не може да ги удържи човек, докъдето е тръгнал. За три часа ни закараха тия дяволи! Само левият логой псовиса.



	XVII

	Анатол излезе от стаята и след няколко минути се върна в лека шуба, опасана със сребърен колан, и със самурен калпак, кривнат юнашки на една страна, който много му приличаше. След като се видя в огледалото и в същата поза, както пред огледалото, застана пред Долохов, той взе чаша вино.
	— Е, Федя, сбогом, благодаря за всичко, сбогом — рече Анатол. — Е, другари, приятели… — той се замисли — на моята… младост, сбогом — каза той на Макарин и на другите.
	Макар че всички щяха да пътуват с него, явно бе, че Анатол искаше да направи нещо трогателно и тържествено от това обръщение към другарите. Той говореше с бавен, висок глас и като излъчваше гърди, клатеше единия си крак.
	— Всички вземете чаши, и ти, Балага. Хайде, другари, приятели на моята младост, потуляхме ние, поживяхме, потуляхме. А? Сега кога пак ще се видим? Отивам в чужбина. Поживяхме, сбогом, момчета. За ваше здраве! Ура!… — рече той, изпи чашата си и я тръшна в земята.
	— Бъди здрав! — каза Балага, като изпи и той чашата си и се обърса с поша. Макарин със сълзи на очи прегръщаше Анатол.
	— Ех, княже, колко ми е мъчно да се разделя с тебе — промълви той.
	— Да тръгваме, да тръгваме! — викна Анатол.
	Балага понечи да излиза от стаята.
	— Не, чакай — рече Анатол. — Затвори вратата! Трябва да поседнем. Ха тъй. — Затвориха вратата и всички седнаха.
	— Е, сега марш, момчета! — рече Анатол, ставайки.
	Лакеят Joseph подаде на Анатол военната чанта и сабята и всички отидоха във вестибюла.
	— А де е шубата? — каза Долохов. — Хей, Игнатка! Върви при Матрьона Матвеевна и поискай шубата, самурената! Чувал съм как отвличат — рече Долохов, като смигна. — Ами че тя ще изскочи ни жива, ни умряла, както си е седяла в къщи; позабавиш ли се — почват и сълзи, и татко, и мамичка, и веднага е измръзнала, и — назад, а ти я вземи отведнъж в шубата и я носи в шейната.
	Лакеят донесе женска лисича шуба.
	— Глупак, казах ти самурената. Хей, Матрьошка, самурената! — викна той така, че гласът му прокънтя далеч из стаите.
	Една хубава, слаба и бледа циганка, с блестящи черни очи и черни, къдрави; лъскави коси с червен шал, дотича, носейки в ръка самурена шуба.
	— Та мене не ми е мъчно, вземи я — каза тя и личеше, че се бои от господаря си и съжалява за дрехата.
	Без да й отговаря, Долохов взе шубата, метна я на Матрьоша и я загърна в нея.
	— Ей тъй — каза Долохов. — А сетне — ей тъй — рече той, дигна яката около главата й, като я остави малко отворена само пред лицето. — Сетне ей тъй, виждаш ли? — И приближи главата на Анатол до отвора на яката, дето се виждаше бляскавата усмивка на Матрьоша.
	— Хайде, сбогом, Матрьоша — рече Анатол и я целуна. — Ех, свърши се моето гуляене тук! Поздрави Стьошка. Хайде, сбогом! Сбогом, Матрьошка; пожелай ми щастие.
	— Е, да ви даде Бог голямо щастие, княже — рече Матрьоша на Анатол със своя цигански акцент.
	До входната площадка бяха спрели две тройки и двама левенти файтонджии ги държаха. Балага седна в предната тройка, дигна високо лакти и бавно оправи поводите. Анатол и Долохов седнаха в неговата тройка. Макарин, Хвостиков и лакеят седнаха в другата.
	— Готови ли сте? — попита Балага.
	— Карай! — извика той, като нави поводите на ръцете си и тройката полетя стремглаво надолу по Никитския булевард.
	— Тпру! Хей!… Тпру! — чуваше се само викът на Балага и на момъка, седнал на капрата. На Арбатския площад тройката закачи една карета, нещо затрещя, чу се вик и тройката полетя из Арбат.
	След като мина веднъж по Подновинския булевард и после — обратно, Балага почна да сдържа конете, върна се назад и спря конете до кръстопътя на Стара Конюшена.
	Момъкът скочи да държи конете за юздите, а Анатол и Долохов тръгнаха по тротоара. Когато наближи портата, Долохов свирна. Отговори му друго свиркане и след това изтича една горнична.
	— Влезте в двора, че се вижда, ей сега ще излезе — рече тя.
	Долохов остана до портата. Анатол тръгна след горничната в двора, зави зад ъгъла и изтича на входната площадка.
	Гаврило, грамадният лакей, с когото Маря Дмитриевна излизаше из града, посрещна Анатол.
	— Заповядайте при госпожата — каза басово лакеят и му препречи пътя към вратата.
	— При коя госпожа? Ама ти кой си? — попита със задъхан шепот Анатол.
	— Моля, заповядано ми е да ви заведа.
	— Курагин! Назад! — извика Долохов. — Предателство! Назад!
	До вратичката, дето се бе спрял, Долохов се бореше с дворника, който се опитваше да затвори вратичката след влезлия Анатол. С последно усилие Долохов блъсна дворника, улови за ръката избягалия Анатол, издърпа го през вратичката и отърча с него назад към тройката.



	XVIII

	Маря Дмитриевна завари в коридора Соня, която бе плакала, и я накара да признае всичко. Като хвана бележката на Наташа и я прочете, Маря Дмитриевна влезе при Наташа с бележката в ръка.
	— Мръсница, безсрамница! — каза й тя. — Не ща да слушам нищо! — Тя блъсна Наташа, която я гледаше с учудени, но сухи очи, заключи я и заповяда на дворника да пусне през портата хората, които ще дойдат довечера, но да не ги пуска да излязат, а на лакея заповяда да заведе тия хора при нея, след което седна в салона, очаквайки посетителите.
	Когато Гаврило дойде да доложи на Маря Дмитриевна, че хората, които бяха дошли, избягали, тя се намръщи, стана и дълго се разхожда с ръце на гръб из стаите, като обмисляше какво да прави. В дванайсет часа през нощта, като напипа ключа в джоба си, тя отиде в стаята на Наташа. Соня седеше в коридора и ридаеше.
	— Маря Дмитриевна, пуснете ме при нея, за Бога! — рече тя. Без да й отговори, Маря Дмитриевна отключи вратата и влезе. „Противно, мръсно… в моята къща, мръсно момиченце… жал ми е само за баща й! — мислеше Маря Дмитриевна, мъчейки се да уталожи гнева си. — Колкото и мъчно да е, ще заповядам на всички да мълчат и ще скрия от графа.“ Маря Дмитриевна влезе с решителни стъпки в стаята. Наташа лежеше на дивана, закрила глава с ръце, и не мърдаше. Тя лежеше в същото положение, в което я бе оставила Маря Дмитриевна.
	— Бива те, много те бива! — каза Маря Дмитриевна. — Да уреждаш в къщата ми срещи на любовниците си! Няма защо да се преструваш. Слушай, когато ти приказвам. — Маря Дмитриевна я пипна по ръката. — Слушай, когато ти приказвам. Ти се опозори като най-последно момиче. Аз бих те наредила добре, но ми е жал за баща ти. Ще скрия всичко! — Наташа не промени положението си, само цялата й снага почна да подскача от беззвучни припадъчни ридания, които я задушаваха. Маря Дмитриевна се извърна, погледна Соня и седна на дивана до Наташа.
	— Той има късмет, че избяга от мене; но аз ще то намеря — каза тя с грубия си глас. — Чуваш ли какво ти казвам? — Тя пъхна голямата си ръка под лицето на Наташа и го обърна към себе си. Когато видяха лицето на Наташа, и Маря Дмитриевна, и Соня се учудиха. Очите й бяха сухи и блестяха, устните — стиснати, бузите — отпуснати.
	— Оставе… те… какво ми е… аз… ще умра… — рече тя, откопчи се със злобно усилие от Маря Дмитриевна и легна в предишното си положение.
	— Наталия!… — каза Маря Дмитриевна. — Аз ти желая доброто. Ти си лежи, лежи си тъй, аз няма да те пипна, и слушай… Няма да ти казвам колко си виновна. Ти сама знаеш. Но баща ти утре ще си дойде, какво ще му кажа? А?
	Тялото на Наташа отново се раздруса от ридания.
	— Ами като се научи той, брат ти, годеникът!
	— Нямам годеник, аз му отказах! — изкрещя Наташа.
	— Все едно — продължи Маря Дмитриевна. — Е, като научат, как мислиш, тъй ли ще оставят? Ами ако баща ти, аз го познавам, му обяви дуел, добре ли ще бъде? А?
	— Ах, оставете ме, защо попречихте на всичко? Защо? Кой ви е молил? — крещеше Наташа, която се привдигна на дивана, загледана злобно в Маря Дмитриевна.
	— Но какво искаше ти? — извика Маря Дмитриевна, като пламна отново. — Че да не би някой да те е затварял? Та кой му е пречил да дохожда в къщи? Защо ще те краде като някаква циганка?… Добре, ако беше те отвлякъл — как мислиш, не биха ли го намерили? Баща ти или брат ти, или годеникът? Но той е мръсник, негодник, това е той!
	— Той е по-добър от всички ви — извика Наташа, като се привдигна. — Ако не бяхте попречили… Ах, Боже мой, какво е това, какво е това! Соня, за какво? Махайте се!… — И тя зарида с такова отчаяние, с каквото хората оплакват само скръб, за която чувствуват, че самите те са причината. Маря Дмитриевна понечи пак да говори, но Наташа закрещя: — Махайте се, махайте се, вие всички ме мразите и презирате! — И пак се хвърли на дивана.
	Маря Дмитриевна продължи още известно време да вразумява Наташа и да я убеждава, че всичко туй трябва да се скрие от графа, че никой няма да узнае нищо, стига само Наташа да се съгласи да забрави всичко и да не показва пред никого, че се е случило нещо. Наташа не отговори. Тя вече не ридаеше, но я обзеха трескави тръпки. Маря Дмитриевна й подложи една възглавница, зави я с две одеяла и сама й донесе липов чай, но Наташа не се обади, като я повика.
	— Е, нека спи — каза Маря Дмитриевна, като излизаше от стаята, мислейки, че тя спи. Но Наташа не спеше и гледаше право пред себе си с втренчени, разтворени очи върху бледото лице. През цялата тая нощ Наташа не спа и не плака, и не приказва със Соня, която няколко пъти става й ходи при нея.
	На следния ден преди закуската, както беше обещал, граф Иля Андреич се върна от имението си край Москва. Той беше много весел: работата с купувача се нареждаше и сега нищо вече не го задържаше в Москва, разделен от графинята, за която му беше домъчняло. Маря Дмитриевна го посрещна и му съобщи, че вчера Наташа заболяла сериозно, че изпратили за доктор, но че сега е по-добре. Тая сутрин Наташа не излезе от стаята си. Със стиснати, напукани устни и сухи, втренчени очи тя седеше до прозореца и неспокойно се вглеждаше в хората, които минаваха с коли или коне из улицата, и бързо се обръщаше и гледаше кой влиза в стаята. Очевидно тя очакваше известия за него, очакваше, че самият той ще дойде или ще й прати писмо.
	Когато графът дойде при нея, тя се обърна неспокойно от шума на мъжки стъпки и лицето й прие предишното студено и дори зло изражение. Тя дори не се дигна да го посрещне.
	— Какво ти е, ангелче мое, болна ли си? — попита графът.
	Наташа не отговори веднага.
	— Да, болна съм — каза след малко тя.
	На тревожните въпроси на графа защо е тъй съсипана и да не би да се е случило нещо с годеника й тя го увери, че няма нищо и го помоли да не се тревожи. Маря Дмитриевна потвърди думите на Наташа, че нищо не се е случило. От мнимата болест, от разстройството на дъщеря си, от сконфузените лица на Соня и Маря Дмитриевна графът виждаше ясно, че през неговото отсъствие трябва да се бе случило нещо, но толкова страшно му беше да си помисли, че нещо срамотно се е случило с любимата му дъщеря, той толкова обичаше веселото си спокойствие, че избягна разпитванията и непрекъснато се мъчеше да се убеди, че нищо особено не е имало, и само скърбеше, че поради нейното заболяване заминаването им за село се отлагаше.



	XIX

	Откак жена му бе пристигнала в Москва, Пиер се канеше да замине за някъде само за да не бъде с нея. Наскоро след пристигането на Ростови в Москва впечатлението, което му бе направила Наташа, го накара, да побърза с изпълнението на намерението си. Той замина за Твер, при вдовицата на Йосиф Алексеевич, която отдавна бе обещала да му даде книжата на покойния.
	Когато се върна в Москва, предадоха му писмо от Маря Дмитриевна, която го викаше да отиде при нея по много важна работа, отнасяща се до Андрей Болконски и годеницата му. Пиер избягваше Наташа. Струваше му се, че имаше към нея по-силно чувство от това, което един женен човек трябва да има към годеницата на приятеля си. А някаква съдба постоянно го събираше, с нея.
	„Какво се е случило? И защо съм им потрябвал аз? — мислеше той, като се обличаше, за да отиде у Маря Дмитриевна. — Дано по-скоро си дойде княз Андрей и да се ожени за нея!“ — мислеше Пиер по пътя за Ахросимова.
	На Тверския булевард някой го извика.
	— Пиер! Отдавна ли си пристигнал? — викна му познат глас. Пиер дигна глава. В двуконна шейна с два сиви бегача, които засипваха със сняг предницата на шейната, се мярна Анатол с постоянния си другар Макарин. Анатол седеше изправен, в класическата поза на военните контета, загърнал долната част на лицето си с бобровата яка и понавел глава. Лицето му беше румено и свежо, шапката с бели пера беше кривната на една страна и откриваше накъдрени, напомадени и посипани със ситен сняг коси.
	„Наистина ето истинския мъдрец! — помисли Пиер. — Не вижда нищо по-далече от сегашната минута на удоволствие, нищо не го тревожи — и затуй винаги е весел, доволен и спокоен. Какво не бих дал да бъда като него!“ — помисли със завист Пиер.
	Във вестибюла на Ахросимова лакеят, събличайки шубата на Пиер, каза, че Маря Дмитриевна го моли да отиде при нея в спалнята й.
	Като отвори вратата на залата, Пиер видя Наташа седнала до прозореца, със слабо, бледо и зло лице. Тя се обърна да го види, намръщи се и с изражение на студено достойнство излезе от стаята.
	— Какво се е случило? — попита Пиер, влизайки при Маря Дмитриевна.
	— Хубави работи — отговори Маря Дмитриевна. — Проживях петдесет и осем години на този свят, но такъв срам не съм виждала. — И като взе честна дума от Пиер, че ще мълчи за всичко, което ще научи, Маря Дмитриевна му съобщи, че Наташа без знанието на родителите си е отказала на своя годеник, че причината за тоя отказ бил Анатол Курагин, с когото жената на Пиер й устройвала срещи и с когото Наташа през отсъствието на баща си искала да избяга, за да се венчае тайно.
	Дигнал рамене и зяпнал, Пиер слушаше това, което му разказваше Маря Дмитриевна, и не вярваше на ушите си. Годеницата на княз Андрей, тъй силно любима, тая преди това мила Наташа Ростова да замени Болконски с глупака Анатол, женен вече (Пиер знаеше тайната на неговата женитба), и така да се влюби в него, че да се съгласи да бяга с него! Това Пиер не можеше да разбере и не можеше да си представи.
	Милото впечатление от Наташа, която той знаеше още от детството й, не можеше да се съчетае в душата му с новата представа за нейната низост, глупост и жестокост. Той си спомни своята жена. „Всички са еднакви“ — каза си той, мислейки, че не само нему се е паднала тъжната участ да бъде свързан с отвратителна жена. Но все пак му беше мъчно до сълзи за княз Андрей, мъчно му беше за неговата гордост. И колкото повече жалеше приятеля си, толкова с по-голямо презрение и дори с отвращение мислеше за тая Наташа, която преди малко мина през залата край него с изражение на студено достойнство. Той не знаеше, че душата на Наташа бе преизпълнена с отчаяние, срам и унижение и че тя не бе виновна за туй, че без да иска, лицето й изразяваше спокойно достойнство и строгост.
	— Но как ще се венчае? — промълви Пиер след думите на Маря Дмитриевна. — Той не би могъл да се венчае: той е женен!
	— Злото не идва само — рече Маря Дмитриевна. — Хубостник! Ама че мерзавец! А тя чака, втори ден чака. Трябва да й се каже поне да престане да чака.
	Като научи от Пиер подробности по женитбата на Анатол и като изля гнева си срещу него с хулни думи, Маря Дмитриевна му съобщи за какво го е повикала. Маря Дмитриевна се страхуваше да не би графът или Болконски, който всеки миг можеше да пристигне, като научат за тая работа, която тя смяташе да скрие от тях, да извикат на дуел Курагин и затова го помоли да заповяда от нейно име на шурея си да напусне Москва и да не смее да се мярка пред очите й. Пиер едва сега разбра опасността, която заплашваше и стария граф, и Николай, и княз Андрей, и обеща да изпълни желанието й.
	— Внимавай, графът не знае нищо. Ти се дръж тъй, като че нищо не знаеш — каза му тя. — А аз ще отида да й кажа, че няма какво да чака! И остани да обядваш, ако искаш — извика подире му Маря Дмитриевна.
	Пиер срещна стария граф. Той беше смутен и разстроен. Тая сутрин Наташа му бе казала, че е отказала на Болконски.
	— Лошо, лошо, mon cher* — каза той на Пиер, — лошо с тия момичета без майка им; толкова съжалявам, че дойдох. Ще бъда откровен с вас. Чухте ли? Отказала на годеника си, без да пита никого за нищо. То, да речем, аз никога не съм се радвал много на тоя брак. Да речем, той е добър човек, но пък против бащината воля нямаше да имат щастие, а и Наташа няма да остане без кандидати. И все пак много продължи тъй, а пък и как така — без баща си, без майка си такава постъпка! А сега е болна и бог знае какво! Лошо, графе, лошо с дъщери без майка им… — Пиер видя, че графът е много разстроен, помъчи се да обърне разговора на друга тема, но графът отново се връщаше към своята скръб.
	[* Драги.]
	Соня влезе с разтревожено лице в салона.
	— Наташа не е съвсем здрава; тя е в стаята си и би искала да ви види. Маря Дмитриевна е при нея и също ви моли.
	— Да, нали сте много близки с Болконски, сигурно иска да ви предаде нещо — каза графът. — Ах, Боже мой, Боже мой! Колко хубаво беше всичко! — И като хвана редките коси до слепите очи, графът излезе от стаята.
	Маря Дмитриевна бе съобщила на Наташа, че Анатол е женен. Наташа не й повярвала и искала Пиер лично да й го потвърди. Соня каза това на Пиер, докато го придружаваше по коридора до стаята на Наташа.
	Наташа, бледа и строга, седеше до Маря Дмитриевна и още от вратата посрещна Пиер с трескаво-блестящ и въпросителен поглед. Тя не се усмихна, не му кимна с глава, тя само го гледаше настойчиво и нейният поглед го питаше само едно: приятел ли е той по отношение на Анатол или също такъв враг, каквито са всички други? Очевидно Пиер сам по себе си не съществуваше за нея.
	— Той знае всичко — каза Маря Дмитриевна на Наташа, сочейки Пиер. — Нека той ти каже истина ли е това, което ти говорих.
	Както ударено и обградено отвсякъде диво животно гледа приближаващите кучета и ловци, тъй гледаше Наташа ту нея, ту него.
	— Наталия Илинична — започна Пиер, навел очи, с чувство на жалост към нея и на отвращение към тая операция, която трябваше да извърши, — за вас трябва да бъде все едно дали това е истина, или не, защото…
	— Значи, не е истина, че е женен?
	— Не, истина е.
	— И отдавна ли е женен? — попита тя. — Честна дума?
	Пиер й даде честна дума.
	— Тук ли е той още? — попита бързо тя.
	— Да, преди малко го видях.
	Тя очевидно нямаше сили да говори и правеше знаци с ръце да я оставят.



	XX

	Пиер не остана да обядва, а веднага излезе от стаята и си отиде. Той тръгна да търси из града Анатол Курагин, при мисълта за когото всичката му кръв преливаше сега към сърцето и мъчно можеше да си поема дъх. В увеселителните места по възвишенията край града, при циганите, у Comoneno — го нямаше. Пиер отиде в клуба. В клуба всичко си вървеше по обикновения ред: гостите, дошли за обяд, бяха насядали на групи, поздравяваха Пиер и приказваха за градските новини. Лакеят, който го поздрави, знаейки неговите познати и навици, му съобщи, че са му запазили място в малката трапезария, че княз Михаил Захарич е в библиотеката, а Павел Тимофеич още не е дошъл. Един от Пиеровите познати сред разговора за времето го попита чул ли е за отвличането на Ростова от Курагин, за което се разправяло в града, и дали е истина. Пиер се засмя и каза, че това е глупост, тъй като той току-що иде от Ростови. Той питаше всички за Анатол; един му каза, че още не е дошъл, друг, че днес щял да обядва тук. На Пиер му се виждаше странно да гледа това спокойно, равнодушно множество от хора, които не знаеха какво става в душата му. Той мина през залите, дочака да пристигнат всички, но не дочака Анатол, и без да обядва, тръгна за в къщи.
	Анатол, когото той търсеше, обядваше тоя ден у Долохов и се съветваше с него как да поправи развалената работа. Струваше му се, че е необходимо да се срещне с Ростова. Вечерта отиде у сестра си, за да поговори с нея как може да се нареди тая среща. Когато Пиер се върна дома, след като напразно бе обикалял с кола цяла Москва, камердинерът му доложи, че княз Анатол Василевич е при графинята. Салонът на графинята беше пълен с гости.
	Без да поздрави жена си, която не бе виждал от пристигането й (в тоя миг той я мразеше повече от когато и да било), Пиер влезе в салона и като видя Анатол, отиде при него.
	— Ah, Pierre — рече графинята, приближавайки се до мъжа си. — Не знаеш в какво положение е нашият Анатол… — Тя се спря, като видя в ниско наведената глава, в лицето на мъжа си, в блесналите му очи, в решителния му вървеж онова страшно изражение на ярост и сила, което й беше познато и което беше изпитала върху си след дуела с Долохов.
	— Дето сте вие — там е развратът и злото — каза Пиер на жена си. — Анатол, елате с мене, трябва да поговоря с вас — каза той на френски.
	Анатол се обърна, погледна сестра си и стана покорно, готов да върви подир Пиер.
	Пиер го хвана за ръката, дръпна го към себе си и тръгна да излиза от стаята.
	— Si vous vous permettez dans mon salon* — прошепна Елен; но Пиер излезе от стаята, без да й отговори.
	[* Ако си позволите в моя салон.]
	Анатол вървеше подире му със своя обикновен наперен вървеж. Но по лицето му се забелязваше безпокойство.
	Като влезе в кабинета си, Пиер затвори вратата и се обърна към Анатол, но без да го гледа.
	— Обещахте ли на графиня Ростова да се ожените за нея? Искахте ли да я отвлечете?
	— Мили мой — отговори Анатол на френски (както се водеше целият разговор), — не се смятам длъжен да отговарям на разпити в такъв тон.
	Лицето на Пиер, което и преди това беше бледо, се изкриви от ярост. С голямата си ръка той хвана Анатол за яката на мундира и почна да го люшка ту на една, ту на друга страна, докато лицето на Анатол не стана достатъчно изплашено.
	— Щом ви казвам, че _искам_ да говоря с вас… — повтори Пиер.
	— Е, че това е глупаво. А? — каза Анатол, като опипваше откъснатото с плат копче от яката.
	— Вие сте негодник и мерзавец и не знам какво ме въздържа от удоволствието да ви смажа главата с ей това нещо — каза Пиер, изразявайки се тъй изкуствено, защото говореше на френски. Той взе в ръка тежкото преспапие и го дигна заплашително, но веднага бързо го сложи на мястото му.
	— Обещахте ли й да се ожените?
	— Аз, аз, аз не мислех; всъщност никога не съм обещавал, защото…
	Пиер го прекъсна.
	— Имате ли писма от нея? Имате ли писма? — повтори Пиер, като приближаваше към Анатол…
	Анатол го погледна, пъхна веднага ръка в джоба и извади портфейла си.
	Пиер взе писмото, което той му подаде, блъсна изпречената на пътя му маса и се строполи на дивана.
	— Je ne serai pas violent, ne craignez rien* — каза Пиер, отговаряйки на уплашения жест на Анатол. — Писмата — първо — каза Пиер, сякаш си повтаряше урок. — Второ — продължи той, като помълча една минута, стана пак и почна да се разхожда, — утре трябва да напуснете Москва.
	[* Няма да ви направя нищо, не се страхувайте.]
	— Но как мога…
	— Трето — продължи Пиер, без да го слуша, — не трябва никога да споменете и дума за онова, което е било между вас и графинята. Знам, че това не мога да ви забраня, но ако у вас има капчица съвест… — Пиер мина мълком няколко пъти из стаята. Анатол седеше до масата намръщен и хапеше устни.
	— Вие не можете да не разберете най-сетне, че освен вашето удоволствие има щастие и спокойствие на други хора, че вие погубвате цял един живот, защото ви се иска да се веселите. Забавлявайте се с жени като моята съпруга — с тях вие сте в правото си, те знаят какво искате от тях. Те са въоръжени срещу вас със същия опит на разврата; но да обещаете на една девойка да се ожените за нея… да я измамите, да я отвлечете… Как не разбирате, че това е толкова подло, колкото и да пребиете старец или дете…
	Пиер млъкна и погледна Анатол вече не с гневен, а с въпросителен поглед.
	— Аз не знам това. А? — каза Анатол, който, колкото повече Пиер надвиваше гнева си, толкова повече се ободряваше. — Аз не знам това и не ща да го знам — каза той, без да гледа Пиер, с леко треперене на долната челюст, — но вие ми казахте такива думи: подло и тям подобни, които, comme un homme d’honneur*, никому няма да позволя.
	[* Като човек с чест.]
	Пиер го погледна с учудване, като не можеше да разбере какво иска той.
	— Макар че беше насаме — продължи Анатол, — аз не мога…
	— Какво, искате удовлетворение ли? — рече подигравателно Пиер.
	— Поне можете да си вземете думите назад. А? Ако искате да изпълня вашите желания. А?
	— Вземам ги, вземам ги назад — каза Пиер — и ви моля да ме извините. — Пиер, без да ще, погледна откъснатото копче. — И пари, ако ви трябват за пътя. — Анатол се усмихна.
	Това изражение на плаха и подла усмивка, която той познаваше от жена си, накара Пиер да избухне.
	— О, подла, безсърдечна пасмина! — измърмори той и излезе от стаята.
	На другия ден Анатол замина за Петербург.



	XXI

	Пиер отиде у Маря Дмитриевна да й съобщи, че е изпълнил желанието й — за изгонването на Курагин от Москва. Цялата къща беше в страх и вълнение. Наташа беше много болна и както Маря Дмитриевна скритом му разправи, през същата нощ, когато й бяха казали, че Анатол е женен, тя се отровила с мишеморка, с която се била снабдила тайно. Като глътнала малко, тя толкова се уплашила, че събудила Соня и й казала какво е направила. Взели навреме необходимите мерки против отровата и сега тя била вън от опасност; но все пак толкова била слаба, че не могло и да се мисли да я водят на село и затова изпратили да доведат графинята. Пиер видя объркания граф и Соня, която беше плакала, но не можа да види Наташа.
	Тоя ден Пиер обядва в клуба: чуваше от всички страни приказки за опита да се отвлече Ростова и упорито опровергаваше тия приказки, уверявайки всички, че нищо не е имало, освен че шуреят му направил предложение на Ростова, но получил отказ. На Пиер му се струваше, че е негово задължение да скрие цялата работа и да възстанови доброто име на Ростова.
	Той очакваше със страх връщането на княз Андрей и всеки ден се отбиваше при стария княз да научи нещо за него.
	Чрез m-lle Bourienne княз Николай Андреич знаеше всички слухове, които се носеха из града, и бе прочел писмото до княжна Маря, с което Наташа отказваше на годеника си. Той изглеждаше по-весел от друг път и очакваше сина си с голямо нетърпение.
	Няколко дни след заминаването на Анатол Пиер получи едно писъмце от княз Андрей, който му съобщаваше, че е пристигнал, и го молеше да намине при него.
	Като пристигна в Москва, княз Андрей още в първия миг получи от баща си писмото на Наташа до княжна Маря, в което тя отказваше на годеника си (m-lle Bourienne беше откраднала от княжна Маря това писмо и го бе дала на княза), и чу от баща си историята за отвличането на Наташа — с принаждания.
	Княз Андрей беше пристигнал предната вечер. Пиер отиде при него на следната сутрин. Пиер очакваше да види княз Андрей почти в същото положение, в каквото бе Наташа, и затуй беше учуден, когато, влизайки в салона, чу откъм кабинета високия глас на княз Андрей, който говореше оживено за някаква петербургска история. От време на време старият княз и още някакъв друг глас го прекъсваха. Княжна Маря излезе да посрещне Пиер. Сочейки с поглед вратата, дето беше княз Андрей, тя въздъхна, като искаше да покаже така съчувствието си към скръбта на княз Андрей, но по лицето на княжна Маря Пиер видя, че тя се радваше и на онова, което се бе случило, и на това, как брат й бе приел известието за изневярата на годеницата му.
	— Той каза, че е очаквал това — рече тя, — знам, че гордостта му няма да позволи да прояви чувството си, но все пак той понесе това по-добре, много по-добре, отколкото очаквах. Тъй сякаш трябвало да стане…
	— Но нима всичко е съвсем свършено? — каза Пиер.
	Княжна Маря го погледна учудено. Тя не разбираше как може дори да се пита подобно нещо. Пиер влезе в кабинета. Княз Андрей, много променен, очевидно — с поправено здраве, но с нова напречна бръчка между веждите, в цивилно облекло, бе застанал срещу баща си и княз Мешчерски и разпалено спореше, като ръкомахаше енергично.
	Говореха за Сперански, за неговото внезапно заточаване и за мнимата му измяна, за които току-що бяха научили в Москва.
	— Сега го съдят и обвиняват всички, които преди месец се възхищаваха от него (Сперански) — каза княз Андрей, — както и ония, които не можеха да разберат целите му. Много лесно е да осъждаш човек, изпаднал в немилост, и да стоварваш върху му всичките грешки на другите; а аз ще кажа, че ако в сегашното царуване има направено нещо хубаво, всичко хубаво е направено от него, само от него… — Той видя Пиер и спря. Лицето му трепна и веднага прие зло изражение. — И потомството ще му даде справедлива преценка — довърши той и тутакси се обърна към Пиер.
	— Е, ти как си? Все дебелееш — каза той оживено, но отскоро появилата се бръчка се вряза още по-дълбоко в челото му. — Да, аз съм здрав — отговори той на Пиеровия въпрос и се усмихна. За Пиер беше ясно, че усмивката му значеше: „Здрав съм, но здравето ми не е потребно никому.“ Като каза няколко думи на Пиер за ужасния път от полската граница, за това, как срещнал в Швейцария хора, които познавали Пиер, за господин Десал, когото довел от чужбина за възпитател на сина си, княз Андрей отново разпалено се намеси в разговора за Сперански, който двамата старци продължаваха да водят.
	— Ако имаше измяна и имаше доказателства за тайните му връзки с Наполеон, биха ги съобщили всенародно — каза разпалено и припряно той. — Лично аз не обичам и не обичах Сперански, но обичам справедливостта. — Сега Пиер видя у приятеля си много добре познатата му потребност да се вълнува и спори за нещо, което му е чуждо, само за да заглуши твърде тежките си съкровени мисли.
	Когато княз Мешчерски си отиде, княз Андрей хвана Пиер под ръка и го заведе в своята стая. В стаята се виждаше натъкмено легло и разтворени куфари и сандъци. Княз Андрей отиде до един от тях и извади едно ковчеже. От ковчежето извади някакво вързопче, обвито в хартия. Всичко това вършеше мълком и много бързо. Той се дигна и изкашля. Лицето му бе навъсено и устните стиснати.
	— Прости ми, ако те обременявам… — Пиер разбра, че княз Андрей иска да говори за Наташа и широкото му лице изрази съжаление и съчувствие. Това изражение на Пиеровото лице ядоса княз Андрей; той продължи решително, звънливо и неприятно: — Аз получих отказ от графиня Ростова и до мене стигнаха слухове, че твоят шурей бил искал ръката й или нещо такова. Вярно ли е това?
	— И вярно, и не — почна Пиер, но княз Андрей го прекъсна.
	— Ето нейните писма и портрет — рече той. Взе вързопчето от масата и го даде на Пиер. — Дай това на графинята… ако я видиш.
	— Тя е много болна — каза Пиер.
	— Значи, тя е още тук? — рече княз Андрей. — А княз Курагин? — попита бързо той.
	— Той отдавна замина. Тя беше на умиране…
	— Много съжалявам за болестта й — каза княз Андрей. Той се усмихна студено, злобно и неприятно като баща си.
	— Но господин Курагин, значи, не е удостоил с ръката си графиня Ростова? — рече княз Андрей. Той няколко пъти изсумтя.
	— Той не можеше да се ожени, защото е женен — каза Пиер.
	Княз Андрей се засмя неприятно и пак заприлича на баща си.
	— А мога ли да знам де се намира сега вашият шурей? — рече той.
	— Заминал за Петер… но всъщност не знам — каза Пиер.
	— Е, все едно — рече княз Андрей. — Предай на графиня Ростова, че е била и е съвсем свободна и че й желая всичко най-хубаво.
	Пиер взе в ръце връзката писма. Княз Андрей го гледаше с неподвижен поглед, сякаш премисляше дали не трябва да му каже още нещо, или като че очакваше дали Пиер няма да му каже нещо.
	— Слушайте, помните ли нашия спор в Петербург — рече Пиер, — помните ли за…
	— Помня — отговори бързо княз Андрей, — аз казвах, че на паднала жена трябва да се прости, но не казах, че аз мога да простя. Аз не мога.
	— Нима могат да се сравняват? — рече Пиер. Княз Андрей го прекъсна. Той извика рязко:
	— Да, пак да моля за ръката й, да бъда великодушен и други такива?… Да, това е много благородно, но аз не съм способен да вървя sur les brisées de monsieur*. Ако искаш да ми бъдеш приятел, не ми споменавай никога за тая… за всичко това. Хайде, сбогом. Та ще ги предадеш ли?…
	[* По следите на тоя господин.]
	Пиер излезе и отиде при стария княз и при княжна Маря.
	Старецът изглеждаше по-оживен от друг път. Княжна Маря беше същата, каквато винаги, но през съчувствието й към брат си Пиер виждаше, че тя се радва на развалянето на братовата си сватба. Като ги гледаше, Пиер разбра какво презрение и злоба имаха те срещу всички Ростови, разбра, че пред тях не бива дори да се споменава името на оная, която е могла да замени с когото и да е княз Андрей.
	На обяда заговориха за войната, приближаването на която ставаше очевидно. Княз Андрей говореше, без да спре, и спореше ту с баща си, ту с Десал — швейцареца-възпитател, и изглеждаше по-оживен от обикновено — с онова оживление, нравствената причина на което Пиер много добре знаеше.



	XXII

	Същата вечер Пиер отиде у Ростови, за да изпълни поръчението. Наташа беше на легло, графът — в клуба и като предаде писмата на Соня, Пиер отиде при Маря Дмитриевна, която се интересуваше как княз Андрей е приел съобщението. След десет минути Соня отиде в стаята на Маря Дмитриевна.
	— Наташа иска непременно да види граф Пьотр Кирилич — каза тя.
	— Че как, при нея ли да го заведем? У вас там не е прибрано — рече Маря Дмитриевна.
	— Не, тя се облече и отиде в салона — каза Соня. Маря Дмитриевна само сви рамене.
	— Кога ще пристигне графинята, тя съвсем ме измъчи. Ти внимавай, не й казвай всичко — рече тя на Пиер. — Не ти дава сърце да й се скараш, толкова е за окайване, толкова е за окайване!
	Отслабнала, с бледо и строго лице (съвсем не посрамена, както очакваше да я види Пиер), Наташа се бе изправила сред салона. Когато Пиер се появи на вратата, тя се раздвижи бързо, очевидно в колебание да отиде ли при него, или да почака.
	Пиер бързо се приближи до нея. Той мислеше, че както винаги тя ще му подаде ръка; но когато отиде съвсем близо до него, тя се спря, дишайки тежко, с безжизнено отпуснати ръце, в съвсем същата поза, в която заставаше да пее сред залата, но сега с друго изражение.
	— Пьотр Кирилич — бързо почна тя, — княз Болконски ви беше приятел, той ви е приятел — поправи се тя (струваше й се, че всичко е само минало и че сега всичко е друго). — Той ми казваше тогава да се отнеса до вас…
	Пиер мълчаливо сумтеше и я гледаше. До тая минута той я укоряваше в душата си и се мъчеше да я презира; но сега така му дожаля за нея, че в душата му нямаше място за укор.
	— Той сега е тук, кажете му… да ми… да ми прости. — Тя се спря и почна да диша по-бързо, но не заплака.
	— Да… ще му кажа — рече Пиер, — но… — Той не знаеше какво да каже.
	Личеше, че Наташа се уплаши от мисълта, която можеше да хрумне на Пиер.
	— Не, аз зная, че всичко е свършено — каза бързо тя. — Не, то не може да стане никога. Аз се измъчвам само от злото, което му причиних. Кажете му само, че го моля да ми прости, да ми прости, да ми прости за всичко… — Тя цяла се затресе и седна на стол.
	Неизпитвано никога досега чувство на жалост преизпълни душата на Пиер.
	— Ще му кажа, още веднъж всичко ще му кажа — рече Пиер, — но… бих искал да зная едно нещо…
	„Какво да знаете?“ — попита го погледът на Наташа.
	— Бих искал да зная обичахте ли… — Пиер не знаеше как да нарече Анатол и се изчерви, щом помисли за него — обичахте ли тоя лош човек?
	— Не го наричайте лош — каза Наташа. — Но аз нищо, нищо не зная… — Тя пак заплака.
	И още по-силно чувство на жалост, на нежност, на обич обхвана Пиер. Той усещаше, че под очилата му текат сълзи, но се надяваше, че няма да ги забележат.
	— Нека не говорим повече, приятелко моя — рече Пиер.
	На Наташа изведнъж й се стори тъй странен тоя негов кротък, нежен и сърдечен глас.
	— Нека не говорим, приятелко моя, аз ще му кажа всичко; но за едно нещо ви моля — смятайте ме за свой приятел и ако ви потрябва помощ, съвет или ако ви е необходимо просто да си излеете душата пред някого — не сега, а когато в душата ви се изясни, — спомнете си за мене. — Той хвана и целуна ръката й. — Ще бъда щастлив, ако бъда в състояние… — Пиер се смути.
	— Не ми говорете тъй: аз не заслужавам това! — извика Наташа и понечи да излезе от стаята, но Пиер я задържа за ръката. Той знаеше, че му е необходимо да й каже още нещо. Но когато го каза, той сам се учуди на думите си.
	— Престанете, престанете, целият живот е пред вас — каза й той.
	— Пред мене? Не! Всичко е загубено за мене — каза тя със срам и самоунижение.
	— Всичко е загубено? — повтори той. — Ако аз не бях аз, а най-красивият, най-умният и най-добрият човек в света и ако бях свободен, още в тоя миг на колене бих ви молил за ръката и любовта ви.
	За първи път след много дни Наташа заплака със сълзи на благодарност и умиление и като погледна Пиер, излезе от стаята.
	След нея Пиер също тъй, почти тичешком, отиде във вестибюла, сдържайки сълзите си от умиление и щастие, които стягаха гърлото му, и като не можа отведнъж да пъхне ръце в ръкавите, облече шубата си и седна в шейната.
	— Сега къде ще заповядате? — попита кочияшът.
	„Къде? — попита се Пиер. — Къде може да се отиде сега? Нима в клуба или на гости?“ Всички хора му се струваха толкова жалки, толкова бедни в сравнение с чувството на умиление и любов, което изпитваше; в сравнение със смекчения, благодарен поглед, с който последния път го погледна през сълзи тя.
	— Дома — каза Пиер и въпреки десетградусовия студ разкопча мечата шуба на широките си гърди, които дишаха радостно.
	Беше мразовито и ясно. Над мръсните, полутъмни улици, над черните покриви се издигаше тъмно звездно небе. Само като гледаше небето, Пиер не усещаше оскърбителната низост на всичко земно в сравнение с висотата, на която бе неговата душа. Когато излезе на Арбатския площад, пред очите на Пиер се откри грамадно пространство от тъмното звездно небе. Почти в средата на това небе, над Пречистенския булевард, обкръжена и обсипана от вси страни със звезди, но отличавайки се от всички с близостта си до земята, с бялата си светлина и с дългата, дигната нагоре опашка, се възправяше грамадната ярка комета на 1812 година, същата комета, която предвещавала, както разправяха, всевъзможни ужаси и края на света. Но у Пиер тая светла звезда с дълга лъчиста опашка не предизвикваше никакво страшно чувство. Напротив, Пиер радостно, с мокри от сълзи очи гледаше тая светла звезда, която сякаш, след като бе прелетяла с невъобразима бързина по параболична линия неизмеримите пространства, изведнъж, като забита в земята стрела, се бе залепила тук, в едно избрано от нея място на черното небе, и се бе спряла, дигнала енергично нагоре опашката си, като светеше и бляскаше с бялата си светлина между безброй други блещукащи звезди. На Пиер му се струваше, че тая звезда напълно отговаря на онова, което беше в неговата разцъфнала за нов живот, смекчена и ободрена душа.


	Том трети

	Част първа

	I

	От края на 1811 година започна усилено въоръжаване и съсредоточаване на силите на Западна Европа и в 1812 година тия сили — милиони хора (като се сметнат и ония, които превозваха и хранеха армията), потеглиха от запад към изток, към границите на Русия, към които от 1811 година се събираха също тъй силите на Русия. На дванадесети юни силите на Западна Европа преминаха границите на Русия и почна война — тоест стана събитие, противно на човешкия разум и на човешката природа. Милиони хора извършиха едни срещу други такъв неизчислим брой злодеяния, измами, измени, кражби, фалшификации и пускане на фалшиви книжни пари, грабежи, палежи и убийства, каквито летописът през цели векове на всички съдилища в света не би могъл да събере и които през тоя период от време не бяха смятани за престъпления от хората, които ги вършеха.
	Кое предизвика това необикновено събитие? Какви бяха неговите причини? Историците с наивна увереност твърдят, че причините на това събитие били оскърблението, нанесено на Олденбургския херцог, неспазването на континенталната система, властолюбието на Наполеон, твърдостта на Александър, грешките на дипломатите и така нататък.
	Следователно достатъчно бе Метерних, Румянцев или Талейран между официалния прием и раута да се постараят и да напишат по-майсторски някое писмо или Наполеон да пише на Александър: „Monsieur mon frere, je consens a rendre le duche au duc d’Oldenbourg“* — и нямаше да има война.
	[* Господине брате мой, съгласен съм да върна херцогството на херцог Олденбургски.]
	Не е чудно, че за съвременниците работата е изглеждала така. Не е чудно, че Наполеон е смятал интригите на Англия като причина на войната (както е казвал това на остров Света Елена); не е чудно, че за членовете на английската палата причината на войната е било властолюбието на Наполеон; че принц Олденбургски е смятал за причина на войната извършеното против него насилие; търговците — че причина за войната е била континенталната система, която разорявала Европа; старите войници и генералите — че главната причина е била необходимостта да ги включат в работа; легитимистите от онова време — че е било необходимо да се възстановят les bons principes*, а дипломатите от онова време — че всичко е станало, защото съюзът на Русия с Австрия в 1809 година не е бил достатъчно изкусно скрит от Наполеон и защото memorandum №178 бил написан неумело. Не е чудно, че на съвременниците им се е струвало, че причините са тия и безброй, безкрай още други — броят на които зависи от неизчислимите разлики в гледищата; но за нас, потомците, които съзерцаваме грамадността на станалото събитие в целия негов обем и вникваме в неговия прост и страшен смисъл, тия причини ни изглеждат недостатъчни. За нас е неразбираемо, че милиони хора-християни са се убивали и мъчили едни други, защото Наполеон бил властолюбив, Александър — твърд, английската политика — хитра и херцог Олденбургски — оскърбен. Не може да се разбере каква връзка имат тия обстоятелства със самия факт на убийство и насилие; защо поради това, че херцогът е бил оскърбен, хиляди други хора от другия край на Европа са убивали и разорявали хората в Смоленска и Московска губерния и са бивали убивани от тях.
	[* Добрите принципи.]
	За нас, потомците, не историци, не увлечени от процеса на изследване и затуй съзерцаващи събитието с незамъглен здрав смисъл, ни се струва, че неговите причини са безброй. Колкото повече се задълбочаваме в търсене на причините, толкова повече откриваме такива и всяка отделно взета причина или цяла редица причини ни се струват еднакво истински сами по себе си и еднакво недействителни по нищожността си в сравнение с грамадността на събитието, и еднакво недействителни поради невъзможността си (без намесата на всички други съвпадащи причини) да могат да произведат станалото събитие. За нас отказът на Наполеон да оттегли войските си зад Висла и да върне Олденбургското херцогство ни се струва също такава причина, каквато би била желанието или нежеланието на първия френски капрал да постъпи втори път на служба, тъй като ако той не би поискал да служи и ако не би поискал да служи и вторият, и третият, и хилядният капрал и войник, това значи, че толкова по-малко хора би имало във войската на Наполеон и не би могло да има война.
	Ако Наполеон не бе се оскърбил от искането да отстъпи зад Висла и не бе заповядал на войските да настъпват, не би имало война; но ако всички сержанти откажеха да постъпят втори път на служба, също тъй не би могло да има война. Също тъй не би могло да има война, ако не бяха интригите на Англия и не съществуваше принц Олденбургски и чувството на оскърбление у Александър, и ако я нямаше самодържавната власт в Русия, и нямаше Френската революция и последвалите диктатура и империя, и всичко, което бе родило Френската революция, и така нататък. Без една от тия причини нищо не би могло да има. Значи, всички тия причини — милиард причини — са съвпаднали, за да се направи онова, което стана. И следователно нищо не е било изключителна причина на събитието, а събитието е трябвало да стане само защото е трябвало да стане. Трябвало е милиони хора, отрекли се от своите човешки чувства и от разума си, да тръгнат от запад към изток и да убиват себеподобните също тъй, както преди няколко века са вървели тълпи хора от изток към запад, убивайки подобните на себе си.
	Действията на Наполеон и на Александър, от думите на които като че е зависело дали събитието ще стане, или не, са били също тъй непроизволни, както и действието на всеки войник, който е тръгнал на поход по жребий или по набор. Това не е могло да бъде иначе, защото, за да бъде изпълнена волята на Наполеон и Александър (хората, от които като че е зависело събитието), необходимо е било съвпадение на безброй обстоятелства, без едно от които събитието не е могло да стане. Необходимо е било милиони хора, в чиито ръце е била действителната сила, войниците, които са стреляли, които са возили провизиите и оръдията, да се съгласят да изпълнят тая воля на единичните и слаби, хора и да бъдат докарани до това от безброй сложни и разнообразни причини.
	Фатализмът в историята е необходим за обясняването на неразумните явления (тоест на ония, разумността на които не разбираме). Колкото повече се мъчим да обясним разумно тия явления в историята, толкова по-неразумни и неразбираеми стават те за нас.
	Всеки човек живее за себе си, ползува се от свободата за постигане на своите лични цели и с цялото си същество чувствува, че може всеки миг да направи или да не направи еди-какво си действие; но щом го направи, това действие, извършено в определен момент от времето, става безвъзвратно и принадлежи на историята, в която то има не свободно, а предопределено значение.
	Животът на всеки човек има две страни: личен живот, който е толкова по-свободен, колкото по-отвлечени са интересите на тоя живот, и стихиен живот, живот на общността, дето човек неизбежно изпълнява предписаните му закони.
	Човек съзнателно живее за себе си, но несъзнателно служи като оръдие за постигане на исторически, общочовешки цели. Извършената постъпка е безвъзвратна и нейното действие, съвпадайки по време с милионите действия на другите хора, добива историческо значение. Колкото на по-високо стъпало в обществения живот е човек, колкото с повече хора е свързан, толкова по-голяма власт има той над другите хора, толкова по-очевидна е предопредедеността и неизбежността на всяка негова постъпка.
	„Царското сърце е в Божията ръка.“
	Царят е роб на историята.
	Историята, тоест несъзнателният, общият, масовият живот на човечеството, използува всеки миг от живота на царете за себе си като оръдие на своите цели.
	Макар че на Наполеон сега, в 1812 година, повече от когато и да било му се струваше, че от него зависи verser или не verser le sang de ses peuples* (както му бе писал Александър в последното си писмо), никога както сега не бе толкова подвластен на ония неизбежни закони, които го принуждаваха (действувайки, както му се струваше, по отношение на себе си произволно) да върши за общата работа, за историята онова, което трябваше да стане.
	[* Да пролива или да не пролива кръвта на своите народи.]
	Хората на Запада вървяха към Изток, за да се убиват едни други. И по закона за съвпадане на причините хиляди дребни причини за това движение и за войната от само себе си се нагодиха и съвпаднаха с това събитие: укорите за неспазване на континенталната система и херцог Олденбургски, и движението на войските в Прусия, предприето (както се струваше на Наполеон) само за да се постигне въоръжен мир, и обичта и навикът на френския император към войната, който съвпадаше със склонността на неговия народ, увлечението от грандиозността на приготовленията, и разходите по приготовленията, и потребността да добие такива изгоди, които биха оправдали тия разходи, и главозамайващите почести в Дрезден, и дипломатическите преговори, които според съвременниците били водени с искреното желание да се постигне мир и които само накърнявали самолюбието на едната и на другата страна, и милиони и милиони други причини, нагодили се към събитието, което предстоеше да стане, и съвпаднали с него.
	Когато ябълката узрее и пада — от какво пада тя? От това ли, че е привличана от земята, или че изсъхва дръжката й, от това ли, че слънцето я суши, че натежава, че вятърът ще я събори, или че на застаналото под нея момченце му се иска да я изяде?
	Нищо не е причина. Всичко това е само съвпадение на условията, при които става всяко жизнено, органично, стихийно събитие. И ботаникът, който ще открие, че ябълката пада, защото клетъчната материя се разлага и други такива, ще бъде толкова прав и толкова неправ, колкото и детето, застанало долу, което ще каже, че ябълката е паднала, защото му се е ядяла и защото се е молило за това. Също тъй и прав, и неправ ще бъде оня, който каже, че Наполеон е тръгнал за Москва, защото е поискал това, и че е бил унищожен, защото Александър поискал гибелта му, както ще бъде и прав, и неправ оня, който каже, че съборената, тежка милиони пудове подкопана планина е паднала, защото последният работник за последен път е ударил с кирка в подножието й. В историческите събития тъй наречените велики хора са етикети, които дават наименования на събитието и които също като етикетите най-малко от всичко друго имат връзка със самото събитие.
	Всяко тяхно действие, което за тях самите им се струва произволно, в исторически смисъл не е произволно, а е във връзка с целия ход на историята и е предопределено от векове.



	II

	На 29 май Наполеон напусна Дрезден, дето бе прекарал три седмици, обкръжен от двор, съставен от принцове, херцози, крале и дори от един император. Преди да замине, Наполеон се отнесе много любезно към принцовете, кралете и императора, които бяха заслужили това, смъмри кралете и принцовете, от които не беше съвсем доволен, подари свои собствени, тоест взети от други крале, бисери и брилянти на австрийската императрица и като прегърна нежно императрица Мария-Луиза, както казва неговият историк, остави я огорчена от раздялата, която тя — тая Мария-Луиза, смятаща се негова съпруга, макар че в Париж бе останала друга съпруга — изглеждаше, че не може да понесе. Макар дипломатите все още твърдо да вярваха, че е възможно да има мир и работеха усърдно за тая цел, макар император Наполеон сам да написа писмо на император Александър, като го наричаше Monsieur mon frere* и искрено го уверяваше, че не желае война и че винаги ще го обича и уважава — той отиваше при армията и даваше на всяка станция нови заповеди, целта на които беше да ускорят движението на армията от запад към изток. Той пътуваше в карета, запрегната с шест коня, обкръжен с пажове, адютанти и конвой, по шосето за Позен, Торн, Данциг и Кьонигсберг. Във всеки от тия градове хиляди хора го посрещаха с трепет и възторг.
	[* Господине брате мой.]
	Армията се движеше от запад към изток и сменящите се шесторки коне също тъй го носеха нататък. На 10 юни той настигна армията и пренощува във Вилковишката гора в приготвена за него квартира в имението на един полски граф.
	На другия ден в каляска, изпреварвайки армията, Наполеон стигна до Неман и за да може да разгледа мястото, дето щеше да се мине реката, облече полски мундир и отиде на брега.
	Когато видя на отвъдната страна казаците (les. Cosaques) и ширналите се степи (les Steppes), сред които беше Moscou, la ville sainte*, столица на оная, подобна на скитската държава, дето е ходил Александър Македонски, Наполеон, неочаквано за всички и противно на стратегическите, както и на дипломатическите съображения, заповяда настъпление и на другия ден войските му почнаха да преминават Неман.
	[* Москва, светият град.]
	На 12-и рано сутринта той излезе от палатката, опъната тоя ден на стръмния ляв бряг на Неман, и почна да наблюдава с далекоглед изплуващите от Вилковишката гора потоци свои войски, които се разливаха по трите моста, прехвърлени над Неман. Войските знаеха за присъствието на императора, търсеха го с очи и когато съзираха на възвишението пред палатката отделилата се от свитата фигура в сюртук и шапка, хвърляха шапките си и викаха: „Vive l’Empereur!“* и едни след други, несвършващи, течаха ли, течаха от грамадната гора, която ги скриваше досега, и объркали редиците, по трите моста минаваха на отвъдната страна.
	[* Да живее императорът!]
	— On fera du chemin cette fois-ci. Oh! quand il s’eni mele lui meme, ca chauffe… Nom de Dieu… Le voila!…Vive l’Empereur!… Les voila donc les steppes de l’Asie! Vilain pays tout de meme. — Au revoir, Beauche; je te reserve le plus beau palais de Moscou. — Au revoir! Bonne chance… — L’as-tu vu l’Empereur? Vive l’Empereur… preur! — Si on me fait gouverneur aux Indes, Gerard, je te fais ministre du Cachemire, c’est arrete. — Vive l’Empereur! Vive! Vive! Vive! — Les gredins de cosaques, comme ils filent. Vive l’Empereur! Le voila! Le vois-tu? Je l’ai vu deux fois comme je te vois. Le petit caporal… Je l’ai vu donner la croix a l’un des vieux… — Vive l’Empereur!…* — чуваха се гласове на стари и млади хора с най-различни характери и положения в обществото. По всички тия лица бе изписано общо изражение на радост, че отдавна очакваният поход почва, и възторг и преданост към човека в сивия сюртук, застанал на възвишението.
	[* Тоя път ще има да походим. О, когато той се намеси лично, работата кипва… По дяволите… Ето го!… Да живее императорът! Ето ги, значи, азиатските степи! Все пак неприятна страна. Довиждане, Боше; ще ти запазя най-хубавия дворец в Москва. Довиждане! Добра сполука… Видя ли императора? Да живее императорът! Ако ме направят управител на Индия, Жерар, ще те направя министър на Кашмир, дадено. Да живее императорът! Да живее! Да живее! Да живее! Нехранимайковци казаци, как се измъкват. Да живее императорът! Ето го! Виждаш ли го? Аз съм го виждал два пъти, както гледам тебе. Малкият капрал… Аз го видях, когато даваше кръст на едного от дядките… Да живее императорът!…]
	На 13 юни доведоха на Наполеон дребен чистокръвен арабски кон и той го яхна и препусна галоп към един от мостовете на Неман, като бе оглушаван непрекъснато от възторжени викове, които той понасяше очевидно само защото не можеше да им забрани да изразяват с тия викове своята обич към него; но тия викове, които го придружаваха навсякъде, му тежаха и го отвличаха от военната грижа, обзела го още откакто бе отишъл при войската. Той мина на отвъдната страна по един от люлеещите се върху лодки мостове, зави рязко вляво и подкара в галоп по посока към Ковно, предшествуван от замиращи от щастие, възторжени гвардейски конни егери, които препускаха пред него, за да му разчистват път през войските. Когато стигна до широката река Вилия, той спря при един полски улански полк, който беше на брега.
	— Виват! — възторжено викаха и поляците, като разбъркваха строя и се натискаха един друг, за да го видят. Наполеон огледа реката, слезе от коня и седна на едно дърво на брега. По негов знак без думи му подадоха далекогледа, той го сложи върху гърба на притичалия щастлив паж и почна да гледа към отвъдната страна. След това се углъби в разглеждане картата, сложена между трупите. Без да вдига глава, каза нещо и двама от адютантите му препуснаха към полските улани.
	— Какво? Какво каза той? — чу се из редиците на полските улани, когато един от адютантите спря с коня си до тях.
	Заповядано беше да се намери брод и да се мине на отвъдната страна. Полският улански полковник, красив стар човек, който се бе зачервил и от вълнение объркваше думите си, попита адютанта ще му бъде ли позволено да преплува реката с уланите си, без да търси брод. С очевиден страх, че може да му откажат, той като момченце, което моли да му позволят да се качи на кон, молеше да му позволят да преплува реката пред очите на императора. Адютантът каза, че вероятно императорът не ще бъде недоволен от това прекалено усърдие.
	Щом адютантът каза това, старият мустакат офицер с щастливо лице и блестящи очи дигна сабята си нагоре, викна: „Виват!“, изкомандува уланите да вървят след него, пришпори коня и препусна към реката. Той злобно блъсна тъпчещия на едно място кон и се цамбурна във водата, като тръгна из дълбокото към бързея на реката. Стотици улани препуснаха след него. Беше студено и страшно по средата и в бързея. Уланите се вкопчваха един в друг, падаха от конете. Някои коне се удавиха, удавиха се и хора, другите се мъчеха да плуват кой на седлото, кой хванат за гривата. Те се мъчеха да плуват напред към отвъдния бряг и макар че на около половин верста бяха мостовете, те се гордееха, че плуват и потъват в тая река под погледите на човека, седнал на дървото, който дори не гледаше какво правят те. Когато върналият се адютант намери сгодно време и си позволи да обърне вниманието на императора върху предаността на поляците към неговата особа, дребният човек в сив сюртук стана, повика Бертие и почна да се разхожда с него назад-напред по брега, като му даваше заповеди и от време на време поглеждаше недоволно давещите се улани, които отвличаха вниманието му.
	За него не беше нова увереността му, че във всички краища на света, от Африка до степите на Московия, неговото присъствие еднакво смайва и хвърля хората в безумие на самозабрава. Той заповяда да му доведат коня и тръгна за лагера.
	Въпреки изпратените на помощ лодки около четиридесет улани се удавиха в реката. Повечето от останалите се върнаха назад, на същия бряг. Полковникът и още няколко души преплуваха реката и едва можаха да излязат на отвъдния бряг. Но щом излязоха с измокрени дрехи, от които течаха ручеи, те викнаха: „Виват!“, загледани възторжено към мястото, дето стоеше Наполеон, но дето сега го нямаше, и в тоя миг те се смятаха щастливи.
	Вечерта, между две нареждания — едното, да се доставят колкото е възможно по-скоро приготвените фалшиви руски книжни пари за внасяне в Русия, и другото — за разстрелване на един саксонец, в заловеното писмо на когото бяха намерени сведения за разпорежданията, във френската армии, — Наполеон, издаде трето нареждане — за зачисляване хвърлилия се без нужда в реката полски полковник в кохортата на честта (legion d’honneur), глава на която беше самият Наполеон.
	Quos vult perdere — dementat.*
	[* Когото иска да погуби — лишава го от разум (лат.).]



	III

	През това време руският император повече от месец вече живееше във Вилна, като правеше прегледи и маневри. Нищо не бе готово за войната, която всички очакваха и за подготовката на която императорът бе пристигнал от Петербург. Общ план за действия нямаше. Колебанията кой план от всичките, които се предлагаха, трябва да се приеме, се усилиха още повече след едномесечното престояване на императора в главната квартира. Във всяка от трите армии имаше отделен главнокомандуващ, но нямаше общ началник на всичките армии и императорът не поемаше върху си това звание.
	Колкото по-дълго оставаше във Вилна императорът, толкова по-малко се готвеха за войната, тъй като се бяха уморили да я чакат. Всичките старания на хората, които обкръжаваха царя, бяха сякаш насочени само към това — да накарат царя, като прекарва приятно времето, да забрави за предстоящата война.
	След много балове и празници у полските магнати, у придворните и у самия цар през месец юни на един от полските генерал-адютанти хрумна да се даде обяд и бал на царя от името на неговите генерал-адютанти. Тая идея беше приета с радост от всички. Царят изяви съгласието си. Генерал-адютантите събраха пари по подписка. Личността, която можеше да бъде най-приятна на царя, беше поканена за домакиня на бала. Граф Бенигсен, помешчик от Вилненската губерния, предложи извънградската си къща за тоя празник и за 13 юни беше определен бал, обяд, разходка с лодки и фойерверк в Закрет, извънградската къща на граф Бенигсен.
	Същия ден, когато Наполеон бе дал заповед за преминаването на Неман и неговите челни войски, изтиквайки казаците, минаха руската граница, Александър прекара вечерта в дачата на Бенигсен — на бала, даван от генерал-адютантите.
	Беше весел и бляскав празник; опитните в тия работи хора казваха, че толкова красавици рядко са се събирали на едно място. Графиня Безухова, която между другите руски дами, дошли от Петербург във Вилна подир царя, беше на тоя бал, затъмняваше със своята тежка, тъй наречена руска красота изтънчените полски дами. На нея обърнаха внимание и царят я удостои с един танц.
	Борис Друбецкой, en garcon (ергенски), както сам казваше, оставил жена си в Москва, беше също на тоя бал и макар че не беше генерал-адютант, участвува с голяма сума в подписката за бала. Сега Борис беше богат човек, отишъл много напред в почестите, не търсеше вече покровителство, а бе на равна нога с най-висшите от връстниците си.
	В дванадесет часа през нощта още танцуваха. Елен, която нямаше достоен кавалер, сама покани Борис за мазурка. Те бяха трета двойка. Хладнокръвно поглеждайки блестящите голи рамене на Елен, които излизаха над тъмната — от газ и злато — рокля, Борис разправяше за старите познати и едновременно, незабелязано както за самия себе си, така и за другите, нито за миг не преставаше да наблюдава царя, който беше в същата зала. Царят не танцуваше; той бе застанал до вратата и спираше едни или други с ония любезни думи, които само той умееше да казва.
	В началото на мазурката Борис видя, че генерал-адютантът Балашов, едно от най-близките лица на царя, се приближи до него и се спря на недопустимо близко според придворния обичай разстояние от царя, който разговаряше с една полска дама. Като поговори с дамата, царят погледна въпросително и очевидно разбрал, че Балашов бе постъпил тъй само защото е имало важни причини за това, кимна леко на дамата и се обърна към Балашов. Щом Балашов заговори, по лицето на царя се изписа учудване. Той хвана Балашов под ръка и тръгна с него през залата, така че, без да го съзнава, разчистваше от двете си страни широка около три сажена пътека между отдръпващите се пред него хора. Борис забеляза развълнуваното лице на Аракчеев, когато царят тръгна с Балашов. Аракчеев гледаше изпод вежди царя и като сумтеше с червения си нос, измъкна се от множеството, сякаш очакваше, че царят ще се обърне към него. (Борис разбра, че Аракчеев завижда на Балашов и е недоволен, че някаква очевидно важна новина е предадена на царя не чрез него.)
	Но царят и Балашов минаха през изходната врата, без да забелязват Аракчеев, и отидоха в осветената градина. Аракчеев, като придържаше шпагата си и се оглеждаше злобно наоколо, вървеше на двайсетина крачки зад тях.
	Докато танцуваше фигурите на мазурката, Борис не преставаше да се измъчва от мисълта каква новина е донесъл Балашов и по какъв начин би могъл той да я научи преди другите.
	При фигурата, в която трябваше да се избират дами, Борис пришепна на Елен, че иска да вземе графиня Потоцка, която като че била излязла на балкона, плъзна се по паркета, изтича през изходната врата и се спря, като видя царя, който влизаше на терасата заедно с Балашов. Царят и Балашов отиваха към вратата. Борис забърза и уж не бе успял да се отдръпне, почтително се залепи до рамката на вратата и приведе глава.
	С вълнение на човек, който е оскърбен лично, царят доизричаше следните думи:
	— Да навлезе в Русия без обявяване на война! Аз ще се примиря само когато ни един въоръжен неприятел не остане на моята земя — каза той. На Борис му се стори, че царят изрече тия думи с удоволствие: той беше доволен от формата, в която бе изразил мисълта си, но беше недоволен, че Борис ги бе чул.
	— Но никой да не знае! — добави царят, като се навъси. Борис разбра, че това се отнасяше до него, затвори очи и наведе леко глава. Царят отново влезе в залата и остана на бала още около половин час.
	Борис пръв узна съобщението за преминаването на Неман от френските войски и благодарение на това имаше случай да покаже на някои важни лица, че много работи, скрити за другите, му са известни и с това се издигна повече в очите на тия особи.


	Неочакваното съобщение за преминаването на Неман от французите беше особено неочаквано, защото дойде след месец на несбъднато очакване, и то — на бал! В първия миг, когато получи съобщението, царят, под влиянието на възмущение и оскърбление, каза станалото по-късно знаменито изречение, което се хареса и на него и изразяваше напълно чувствата му. Върнал се в къщи от бала, царят в два часа през нощта изпрати да повикат секретаря Шишков и заповяда да се напише заповед до войските и рескрипт до фелдмаршала княз Салтиков, в който настояваше без друго да бъдат включени думите, че той няма да се помири, докато макар един въоръжен французин остане на руска земя.
	На другия ден бе написано следното писмо до Наполеон:

	Monsieur mon frere. J’ai, appris hier que malgre la loyaute avec laquelle j’ai maintenu mes engagements envers Votre Majeste, ses troupes ont franchi les frontieres de la Russie, et je recois a l’instant de Petersbourg une note par laquelle le comte Lauriston, pour cause de cette agression, annonce que Votre Majeste s’est considere comme en etat de guerre avec moi des le moment ou le
	prince Kourakine a fait la demande de ses passeports. Les motifs sur lesquels le duc de Bassano fondait son refus de les lui delivrer, n’auraient jamais pu me faire supposer que cette demarche servirait jamais de pretexte a l’agression. En effet, cet ambassadeur n’y a jamais ete autorise comme il l’a declare lui-meme, et aussitot que j’en fus informe, je lui ai fait connaitre combien je le desapprouvais en lui donnant l’ordre de rester a son poste. Si Votre Majeste n’est pas intentionnee de verser le sang de nos peuples pour un malentendu de ce genre et qu’elle consente a retirer ses troupes du territoi’re russe, je regarderai ce qui s’est passe comme non avenu, et un accommodement entre nous sera possible. Dans le cas contraire, Votre Majeste, je me verrai force de repousser une attaque que rien n’a provoque de ma part. Il depend encore de Votre Majeste d’eviter a l’humanite les calamites d’une nouvelle guerre.
	Je suis etc.
	(signe) Alexandre*


	[* Господине брате мой! Вчера узнах, че въпреки лоялността, с която спазвах задълженията си към ваше императорско величество, вашите войски преминали руските граници и едва сега получих от Петербург нотата, с която граф Лористон съобщава, по повод на това нахлуване, че ваше величество се смята във враждебни отношения с мене от момента, когато княз Куракин поискал паспортите си. Причините, на които херцог Басано основава отказа си да даде тия паспорти, никога не биха могли да ме накарат да предполагам, че постъпката на моя посланик е послужила за повод на нападението. И наистина той нямаше заповеди от мене, както той самият е казал; и щом научих за това, аз веднага изразих на княз Куракин неодобрението си, като му заповядах да изпълнява и за в бъдеще, както дотогава, възложените му задължени. Ако ваше величество не е разположен да пролива кръвта на нашите поданици заради подобно недоразумение и ако вие сте съгласен, да оттеглите войските си от руските владения, аз няма да обръщам внимание на станалото и ние ще можем да се споразумеем. В противен, случай ще бъда принуден да отблъсна нападението, което с нищо не бе предизвикано от моя страна. Ваше величество има още възможност да избави човечеството от бедствията на нова война.
	Оставам и пр.,
	(подписал) Александър]




	IV

	На 13 юни в два часа през нощта царят повика Балашов, прочете му писмото си до Наполеон и му заповяда да занесе това писмо и да го предаде лично на френския император. Изпращайки Балашов, царят отново му повтори думите, че няма да се помири, докато има макар и един въоръжен неприятел на руска земя, и му заповяда да предаде _без друго_ тия думи на Наполеон. Царят не бе писал тия думи в писмото си, защото със своя такт чувствуваше, че тия думи са неудобни, за да бъдат предадени в мига, когато се прави последен опит за помирение; но той заповяда на Балашов без друго да ги предаде лично на Наполеон.
	Тръгнал през нощта на 13-и срещу 14-и, Балашов, придружен от тръбач и двама казаци, стигна призори в село Риконти, при френските аванпостове на отсамната страна на Неман. Той биде спрян от френските конни часовои.
	Един френски хусарски унтерофицер в малинов мундир и рунтав калпак извика на приближаващия се Балашов да спре. Балашов не спря веднага, а продължи да язди ходом по пътя.
	Унтерофицерът, намръщен, измърмори някаква ругатня, изпречи коня си срещу Балашов, хвана сабята си и викна грубо на руския генерал, питайки го глух ли е, че не чува какво му казват. Балашов каза кой е. Унтерофицерът прати един войник да повика офицера.
	Без да обръща внимание на Балашов, унтерофицерът заговори с другарите си за полковите им работи и не поглеждаше руския генерал.
	Необикновено странно бе за Балашов, след близостта си с най-висшата власт и могъщество, след разговора, който бе имал преди три часа с царя, и изобщо свикнал поради службата си с почести, да вижда тук, на руска земя, това враждебно, а главно — непочтително към него отношение на грубата сила.
	Слънцето току-що почваше да се издига иззад облаците; във въздуха се усещаше свежест и роса. По пътя откъм селото изкарваха стадо. В нивята една след друга, като мехурчета във вода, изпърхваха с чуруликане чучулиги.
	Балашов оглеждаше наоколо си, очаквайки да дойде офицерът от селото. Руските казаци и тръбачът и френските хусари се поглеждаха мълком от време на време.
	Френският хусарски полковник, когото очевидно току-що бяха дигнали от леглото, излезе от селото, яхнал хубав охранен сив кон, придружен от двама хусари. Офицерът, войниците и конете им имаха вид на доволство и напереност.
	Беше в началото на кампанията, когато войските още бяха в изправност, почти както на преглед в мирно време, само с отсянка на гиздава войнственост в облеклото и с нравствена отсянка на веселие и предприемчивост, които винаги придружават началото на всяка кампания.
	Френският полковник едва сдържаше прозявката си, но беше учтив и личеше, че разбира напълно значението на Балашов. Той го преведе край войниците си зад веригата и му съобщи, че желанието му да бъде представен на императора ще бъде навярно тутакси изпълнено, тъй като императорската квартира, доколкото му е известно, е наблизо.
	Те минаха през село Риконти край френските хусарски коневръзи, часовои и войници, крито отдаваха чест на своя полковник и с любопитство разглеждаха руския мундир, и излязоха на другия край на селото. Според полковника на два километра оттам бил началникът на дивизията, който щял да приеме Балашов и да го заведе до целта му.
	Слънцето се бе издигнало вече и блестеше весело по ярката зеленина.
	Тъкмо бяха отминали кръчмата и поеха нагоре и насреща им, от надолнището, се появи групичка конници, начело на която на вран кон с блеснали на слънцето такъми яздеше висок на ръст човек с шапка, окичена с пера, с черни къдрици до раменете, с червена мантия и дълги нозе, издадени напред, както яздят французите. Тоя човек подкара галоп срещу Балашов, като блестеше и развяваше под яркото юнско слънце своите пера, скъпоценни камъни й златни галуни.
	Балашов беше вече на разстояние два коня от препускащия насреща му конник с тържествено-театрално лице, с гривни, пера, огърлици и злато, когато Юлнер, френският полковник, пошепна почтително: „Le roi de Naples“*1. Наистина той беше Мюра, наричан сега неаполитански крал. Макар че съвсем, не можеше да се разбере защо беше неаполитански крал — наричаха го така и той сам бе убеден в това и затуй имаше по-тържествен и по-важен вид от по-рано. Той беше толкова уверен, че е наистина неаполитански крал, че в навечерието на заминаването си от Неапол, при една разходка с жена си из улиците, когато няколко италианци му извикали: „Viva il re!“*2, той се обърнал с тъжна усмивка към съпругата си и казал: „Les malheureux, ils ne savent pas que je les quitte demain!“*3
	[*1 Неаполитанският крал.]
	[*2 Да живее кралят!]
	[*3 Клетите, те не знаят, че аз утре ще ги напусна!]
	Но макар да вярваше твърдо, че е неаполитански крал, и да съжаляваше за скръбта на поданиците си, които напуска, напоследък, след като му бе заповядано да постъпи наново на служба и особено след срещата си с Наполеон в Данциг, когато августейшият му шурей му каза: „Je vous ai fait roi pour regner a ma maniere, mais pas a la votre“*, той весело започна познатата си работа и като кон, охранен, но не затлъстял, щом се усети впрегнат, разигра се между оковете, премени се колкото може по-пъстро и по-скъпо и весел и доволен, препускаше по пътищата на Полша, без сам да знае накъде и защо.
	[* Аз ви направих крал, за да царувате не по вашему, а по моему.]
	Когато видя руския генерал, той тържествено, по кралски, отметна назад глава с къдрици до раменете и погледна въпросително френския полковник. Полковникът почтително обясни на негово величество какво представлява Балашов, чието име не можа да произнесе.
	— De Bal-macheve — каза кралят (като преодоля с решителността си мъчнотията, пред която се бе намерил полковникът), — charme de faire votre connaissance, general!* — добави той с кралски-милостив жест. Щом кралят заговори високо и бързо, всичкото му кралско достойнство изчезна мигновено и той, без сам да забелязва това, мина в присъщия му тон на добродушна фамилиарност. Сложи ръка върху гривата на Балашовия кон.
	[* Много ми е приятно да се запозная с вас, генерале.]
	— Eh bien, general, tout est a la guerre, a ce qu’il parait* — каза той, сякаш съжаляваше за обстоятелството, за което не можеше да съди.
	[* Е, генерале, изглежда, че всичко върви към война.]
	— Sire — отговори Балашов, — l’Empereur, mon maitre, ne desire point la guerre, comme Votre Majeste le voit* — рече Балашов, употребявайки Votre Majeste с неизбежната афектация при честото употребяване на титлата, когато човек се обръща към лице, за което тая титла е още ново нещо.
	[* Ваше величество, руският император, моят господар, не желае война, както ваше величество благоволява да вижда.]
	Когато слушаше monsieur de Balachoff, лицето на Мюра сияеше от глупаво доволство. Но royaute oblige*: той чувствуваше, че му е необходимо да поговори с пратеника на Александър за държавни работи като крал и съюзник. Той слезе от коня, хвана под ръка Балашов и като се отдалечи на няколко крачки от почтително чакащата свита, почна да се разхожда с него назад-напред, като се мъчеше да говори многозначително. Той спомена, че император Наполеон е оскърбен от искането да се изтеглят войските от Прусия, особено сега, когато това искане е станало известно на всички и когато с това е оскърбено достойнството на Франция. Балашов каза, че в това искане няма нищо оскърбително, защото… Мюра го прекъсна:
	[* Кралското звание задължава.]
	— Значи, вие смятате, че не император Александър почва войната? — каза той неочаквано с добродушно глупава усмивка.
	Балашов каза защо наистина смята, че Наполеон е почнал войната.
	— Eh, mon cher general — пак го прекъсна Мюра, — je desire, de tout mon coeur que les Empereurs s’arrangent entre eux et que la guerre commencee malgre moi se termine le plus tot possible* — каза той с тона на слугите, които искат да си останат добри приятели въпреки караницата между господарите. И мина към въпроси за великия княз, за здравето му и към спомените от веселото и забавно прекарано с него време в Неапол. След това, сякаш изведнъж си спомни за кралското си достойнство, Мюра тържествено се изправи, застана в същата поза, в която бе на коронацията, замаха с дясната си ръка, рече: — Je ne vous retiens plus, general, je souhaite le succes de votre mission** — и като развя червената си извезана мантия и перата, блеснал със скъпоценностите си, отиде при свитата, която го чакаше почтително.
	[* Ах, драги генерале, от все сърце желая императорите да уредят тая работа помежду си и почнатата не по моя вина война да свърши колкото е възможно по-скоро.]
	[** Не ви задържам повече, генерале; желая ви успех в мисията ви.]
	Балашов продължи по-нататък, предполагайки, според думите на Мюра, че скоро ще бъде представен лично на, Наполеон. Но вместо скорошна среща с Наполеон часовоите от пехотния корпус на Даву отново го задържаха край следващото селище, както и на предната верига, и извиканият адютант на командира на корпуса го заведе в селото при маршал Даву.



	V

	Даву беше Аракчеев на император Наполеон — Аракчеев не страхливец, но също така точен, жесток и неспособен да изразява предаността си иначе освен с жестокост.
	В механизма на държавния, организъм тия хора са необходими, както в организма на природата са необходими вълците, и те винаги съществуват, винаги се явяват и се държат, колкото и несъобразно да изглежда тяхното присъствие и близост до главата на правителството. Само с тая необходимост може да се обясни как можеше жестокият необразован, непридворен Аракчеев, който лично изскубваше мустаците на гренадирите и поради слабите си нерви не понасяше опасността, да има такава власт при рицарски-благородния и нежен характер на Александър.
	Балашов завари маршал Даву в сайванта на селска къща, седнал на буре и зает с писмена работа (той проверяваше сметки). Адютантът бе застанал до него. Можеше да се намери по-хубаво помещение, но маршал Даву беше от ония хора, които нарочно се поставят в най-мрачни условия на живот, за да имат право да бъдат мрачни. По същата причина те са винаги припряно и упорито заети. „Де може да се мисли за щастливата страна на човешкия живот, когато, както виждате, аз съм седнал на буре в мръсен сайвант и работя“ — искаше да каже изражението на лицето му. Главното удоволствие и нужда на тия хора е, като видят оживление в живота, да хвърлят в очите на това оживление своята мрачна, упорита дейност. Това удоволствие си направи Даву, когато доведоха при него Балашов. Когато руският генерал влезе, той още по се вдълбочи в работата си и като погледна през очилата оживеното под влияние на прекрасното утро и от разговора с Мюра лице на Балашов, не стана, дори не помръдна, а още повече се навъси и злобно се усмихна.
	Като съзря по лицето на Балашов произведеното от това държане неприятно впечатление, Даву дигна глава и го попита студено какво иска.
	Предполагайки, че такъв прием може да му бъде направен само защото Даву не знае, че той е генерал-адютант на император Александър и дори негов представител пред Наполеон, Балашов побърза да му каже званието и мисията си. Противно на очакването на Балашов, след като го изслуша, Даву стана още по-суров и груб.
	— Де е пакетът ви? — каза той. — Donnez-le moi, je l’enverrai a l’Empereur.*
	[* Дайте ми го, аз ще го изпратя на императора.]
	Балашов каза, че има заповед да предаде лично пакета на императора.
	— Заповедите на вашия император се изпълняват във вашата армия, а тук — каза Даву — вие трябва да правите това, което ви казват.
	И сякаш за да накара руския генерал да почувствува още по-силно зависимостта си от грубата сила, Даву изпрати адютанта си да повика дежурния.
	Балашов извади пакета, в който бе писмото на царя, и го сложи, на масата (масата беше врата с откъснати панти, които стърчаха, сложена върху две бурета). Даву взе плика и прочете надписа.
	— Вие имате пълно право да ми оказвате или не уважение — каза Балашов. — Но позволете ми да ви кажа, че аз имам честта да нося званието генерал-адютант на негово величество…
	Даву го погледна мълчаливо и известно вълнение и смущение, които се изписаха по лицето на Балашов, очевидно му доставиха удоволствие.
	— Ще ви се окаже уважението, на което имате право — рече той, сложи плика в джоба си и излезе от сайванта.
	След една минута влезе адютантът на маршала, господин дьо Кастре, и заведе Балашов в приготвеното за него помещение.
	Тоя ден Балашов обядва в сайванта с маршала на същата дъска върху буретата.
	На другия ден Даву излезе рано сутринта и като повика Балашов, внушително му каза, че го моли да остане тук, да върви заедно с багажа, ако получат заповед за това, и да не разговаря с никого другиго освен с господин дьо Кастре.
	След четиридневно уединение, отегчение, съзнание, че е в положение на подчинен и на нищожество, особено чувствително след оная среда на могъщество, в която доскоро беше, след няколко прехода заедно с багажа на маршала и с френските войски, които заемаха цялата местност, Балашов бе закаран във Вилна, заета сега от французите, през същата застава, от която преди четири дни бе излязъл.
	На другия ден императорският камерхер monsieur de Turenne дойде при Балашов и му предаде желанието на императора Наполеон да го удостои с аудиенция.
	Преди четири дни пред същата къща, към която сега водеха Балашов, стояха часовои от Преображенския полк, а сега стояха двама френски гренадири с разтворени на гърдите сини мундири и с рунтави калпаци, конвой от хусари и улани и бляскава свита адютанти, пажове и генерали, които очакваха излизането на Наполеон около яздитния му кон и мамелюка Рустан, застанали до входната площадка. Наполеон прие Балашов в същата къща във Вилна, от която го бе изпратил Александър.



	VI

	Макар че бе свикнал с придворната тържественост, разкошът и блясъкът на Наполеоновия двор смаяха Балашов.
	Граф Тюрен го въведе в голямата приемна, дето чакаха много генерали, камерхери и полски магнати, мнозина от които Балашов бе виждал при двора на руския император. Дюрок каза, че император Наполеон ще приеме руския генерал преди разходката си.
	След няколкоминутно очакване дежурният камерхер влезе в голямата приемна, поклони се учтиво на Балашов и го покани да тръгне с него.
	Балашов влезе в малката приемна, от която една врата водеше за кабинета, същия кабинет, от който го бе изпратил руският император. Балашов стоя сам минута-две в очакване. Зад вратата се чуха припрени стъпки. Бързо се отвориха двете половини на вратата, камерхерът, който отвори, се спря почтително, в очакване, всичко затихна и откъм кабинета се чуха други, твърди, решителни стъпки: беше Наполеон. Той току-що бе довършил тоалета си за езда. Беше със син мундир, разтворен над бяла жилетка, която се спускаше върху кръглия му корем, с бели кожени панталони, прилепени до дебелите бедра на късите му нозе, и с високи кавалерийски ботуши. Късите му коси очевидно бяха току-що вчесани, но един кичур се спускаше над средата на широкото чело. Бялата му мека шия се открояваше рязко иззад черната яка на мундира; той лъхаше на одеколон. Младоликото му пълно лице с издадена брадичка имаше изражение на милостив и величествен императорски поздрав.
	Той влезе, потрепвайки бързо при всяка стъпка и с глава, малко отметната назад. Цялата му напълняла ниска фигура с широки дебели рамене и неволно издаден напред корем и гърди имаше представителен, с внушителна осанка вид, присъщ на четиридесетгодишни хора, които си угаждат. Освен това личеше, че тоя ден той беше в най-хубаво настроение.
	Той кимна, отговаряйки на ниския и почтителен поклон на Балашов, и приближавайки се до него, веднага заговори като човек, който скъпи всяка минута от времето си и не слиза дотам, че да приготвя речите си, а е уверен, че винаги ще каже добре и каквото трябва.
	— Здравейте, генерале! — рече той. — Получих писмото от император Александър, което сте донесли, и много ми е драго да ви видя. — Той погледна в лицето Балашов с големите си очи и веднага почна да гледа покрай него.
	Очевидно бе, че никак не се интересуваше от личността на Балашов. Личеше, че нему бе интересно само онова, което ставаше в _неговата_ душа. Всичко извън него нямаше значение за него, защото всичко в света, както му се струваше, зависеше само от неговата воля.
	— Аз не желая и не съм желал войната — каза той, — но ме принудиха да воювам. Аз и _сега_ (той подчерта тая дума) съм готов да приема всички обяснения, които можете да ми дадете. — И той ясно и кратко почна да излага причините за недоволството си от руското правителство.
	Съдейки по умерено-спокойния и дружелюбен тон, с който говореше френският император, Балашов бе твърдо уверен, че той желае мир и че има намерение да започне преговори.
	— Sire! L’Empereur, mon maitre…* — започна Балашов отдавна приготвената си реч, когато Наполеон, като свърши своята реч, погледна въпросително руския пратеник; ала погледът на императора, устремен към него, го смути. „Вие сте смутен — съвземете се“ — сякаш каза Наполеон, с едва забележима усмивка оглеждайки мундира и шпагата на Балашов. Балашов се съвзе и почна да говори. Той каза, че император Александър не смята за достатъчна причина за войната това, че Куракин е поискал паспортите си, че Куракин е постъпил така произволно и без съгласието на царя, че император Александър не желае войната и че няма никакви връзки с Англия.
	[* Ваше величество! Императорът, моят повелител.]
	— _Още_ няма — вметна Наполеон и сякаш страхувайки се да не се отдаде на чувството си, намръщи се и кимна леко с глава, като по тоя начин даде на Балашов да разбере, че може да продължи.
	Като изказа всичко, което му бе заповядано, Балашов каза, че император Александър желае мир, но няма да започне преговори освен при условие, че… Тук Балашов се поспря: той си спомни думите, които император Александър не бе писал в писмото, но за които заповяда без друго да бъдат включени в рескрипта до Салтиков и за които бе заповядал на Балашов да ги предаде на Наполеон. Балашов помнеше тия думи: „докато нито един въоръжен неприятел не остане на руска земя“ — но някакво сложно чувство го задържаше. Той не можеше да каже тия думи, макар че искаше да го направи. Той се поспря и каза: при условие френските войски да отстъпят зад Неман.
	Наполеон забеляза смущението на Балашов, когато изричаше последните думи; лицето му трепна, прасецът на левия му крак почна да трепери равномерно. Без да мръдне от мястото си, той заговори по-високо и по-бързо, отколкото дотогава. Когато приказваше, Балашов, без да откъсва очи от него, неволно наблюдаваше треперенето на прасеца на левия му крак, което се засилваше, колкото по-високо говореше той.
	— Аз не по-малко от император Александър желая мир — започна той. — Нима осемнадесет месеца не правя всичко, за да се сдобия с мир? Осемнадесет месеца аз чакам обяснения. Но за да се започнат преговори, какво искат от мене? — каза той, като се намръщи и направи енергичен въпросителен жест с малката си бяла и пълна ръка.
	— Изтегляне на войските отвъд Неман, ваше величество — рече Балашов.
	— Отвъд Неман ли? — повтори Наполеон. — Значи, сега вие искате да отстъпим отвъд Неман — само отвъд Неман? — повтори Наполеон, като погледна открито Балашов.
	Балашов почтително наведе глава.
	Вместо искането от преди четири месеца да отстъпят от Померания, сега искаха да отстъпят само отвъд Неман. Наполеон се обърна бързо и почна да се разхожда из стаята.
	— Вие казвате, че за да се започнат преговори, от мене се иска да отстъпя отвъд Неман; но преди два месеца от мене се искаше точно тъй да отстъпя, отвъд Одер и Висла и въпреки това вие сте съгласни да водите преговори.
	Той мина мълком от единия ъгъл на стаята до другия и пак се спря срещу Балашов. Лицето му сякаш се бе вкаменило в своето строго изражение и левият му крак трепереше още по-силно. Наполеон знаеше това треперене на левия си прасец. „La vibration de mon mollet gauche est un grand signe chez moi“* — казваше той по-късно.
	[* Треперенето на левия ми прасец е велико знамение.]
	— Такива предложения като това — да очистя Одер и Висла, може да се правят на Баденския принц, а не на мене — съвсем неочаквано за себе си почти извика Наполеон. — Дори да ми дадяхте Петербург и Москва, аз не бих приел тия условия. Вие казвате, че аз съм почнал тая война? А кой по-рано отиде при армията? Император Александър, не аз. И вие ми предлагате преговори сега, когато аз съм изразходвал милиони, когато вие сте в съюз с Англия и когато положението ви е лошо — вие ми предлагате преговори! А каква е целта на вашия съюз с Англия? Какво ви даде тя? — приказваше той бързо, насочвайки думите си очевидно вече не за да изкаже изгодите от сключването на мир и да обсъди доколко той е възможен, а само да докаже и правотата, и силата си и да докаже неправотата и грешките на Александър.
	Встъплението на речта му бе направено очевидно с цел да изложи изгодите на своето положение и да покаже, че въпреки това приема започването на преговори. Но той бе почнал вече да говори и колкото повече говореше, толкова по-малко можеше да направлява речта си.
	Сега цялата цел на речта му очевидно беше вече само да издигне себе си и да оскърби Александър, тоест да направи тъкмо онова, което в началото на срещата най-малко искаше.
	— Разправят, че сте сключили мир с турците?
	Балашов утвърдително наведе глава.
	— Сключен е мир… — почна той. Но Наполеон не му позволи да говори. Личеше, че му бе потребно да говори той самият, и той продължи да говори с красноречието и невъздържаността на раздразнението, към които толкова са склонни разгалените хора.
	— Да, зная, вие сключихте мир с турците, без да получите Молдавия и Влашко. А аз бих дал на вашия цар тия провинции така, както му дадох Финландия. Да — продължи той, — аз бях обещал и бих дал на император Александър Молдавия и Влашко, а сега той не ще има тия прекрасни провинции. Ала той би могъл да ги присъедини към своята империя и само през едно царуване би разширил Русия от Ботническия залив до устието на Дунав. Екатерина Велика не би могла да направи повече — говореше Наполеон, разпалвайки се все повече и повече, като се разхождаше из стаята и повтаряше на Балашов почти същите думи, които бе казал и на Александър в Тилзит. — Tout cela il l’aurait du a mon amitie… Ah! quel beau regne, quel beau regne! — повтори той няколко пъти, спря се, извади от джоба си златна табакера и жадно смръкна от нея. — Quel beau regne _aurait_ pu etre celui de l’Empereur Alexandre!*
	[* Всичко това той щеше да го дължи на моето приятелство. О, какво прекрасно царуване, какво прекрасно царуване! Какво прекрасно царуване _можеше да бъде_ царуването на император Александър!]
	Той погледна със съжаление Балашов и тъкмо Балашов поиска да каже нещо, той пак бързо го прекъсна.
	— Какво би могъл да желае и търси той, което не би намерил в моето приятелство?… — каза Наполеон, като сви рамене с недоумение. — Не, той сметна за по-хубаво да се обкръжи с мои врагове, и то с кои? — продължи той. — Повика при себе си щайновци, армфелдовци, бенигсеновци, винцингеродовци. Щайн e изгонен от отечеството си изменник, Армфелд — развратник и интригант, Винцингероде — избягал френски: поданик, Бенигсен — малко повече военен от другите, но все пак неспособен, който не можа да направи нищо в 1807 година и който би трябвало да събужда ужасни спомени у император Александър… Да речем, че ако бяха способни, можеха да се използуват — продължи Наполеон, като едва успяваше да настигне с думи непрестанно изникващите в него съображения, които му доказваха неговата правота или сила (което според неговите понятия беше едно и също), — но и това не е, тях не ги бива нито за война, нито за мир. Казват, че Барклай бил най-годен от тях, но като съдя по първите му придвижвания, не бих казал това. А какво правят те, какво правят всички тия придворни! Пфул предлага, Армфелд спори, Бенигсен разглежда, а Барклай, отреден да действува, не знае какво да реши и времето минава. Единствен Багратион е военен човек. Той е глупав, но има опитност, точно око и е решителен… И каква роля играе вашият млад цар в тая неприлична тълпа? Те го компрометират и за всичко станало хвърлят отговорността върху него. Un souverain ne doit etre a l’armee que quand il est general* — рече той, очевидно изпращайки тия думи направо в лицето на царя като предизвикателство. Наполеон знаеше колко силно император Александър желаеше да бъде пълководец.
	[* Един монарх трябва да бъде при армията само ако е пълководец.]
	— Вече седмица, откак почна кампанията, и вие не можахте да защитите Вилна. Вие сте разкъсани на две и сте изгонени от полските провинции. Армията ви роптае…
	— Напротив, ваше величество — рече Балашов, като едва успяваше да запомни онова, което му говореха, и едва можеше да следи тоя фойерверк от думи, — войските изгарят от желание…
	— Аз знам всичко — пресече го Наполеон, — аз знам всичко и знам броя на вашите батальони толкова точно, колкото и на моите. Вие нямате и двеста хиляди войска, а аз имам тройно повече. Давам ви честна дума — каза Наполеон, забравяйки, че тая негова честна дума съвсем не можеше да има значение, — давам ви ma parole d’honneur que j’ai cinq cent trente mille hommes de ce cote de la Vistule*. Турците не са помощ: тях не ги бива за нищо и те доказаха това, като се помириха с вас. Шведите — тяхното предопределение е да бъдат управлявани от луди крале. Техният крал беше безумен; смениха го и взеха друг — Бернадот, който веднага полудя, защото само луд човек, ако е швед, може да сключва съюзи с Русия. — Наполеон се усмихна злобно и пак дигна табакерата до носа си.
	[* Честна дума, аз имам петстотин и тридесет хиляди души отсам Висла.]
	На всяка Наполеонова фраза Балашов имаше какво да възрази; той непрестанно правеше движения като човек, който иска да каже нещо, но Наполеон го прекъсваше. Против безумието на шведите например Балашов искаше да каже, че Швеция е остров, щом Русия е зад нея; но Наполеон извика ядосано, за да заглуши гласа му. Наполеон бе в онова състояние на раздразнение, в което е необходимо да говориш, да говориш, да говориш само за да докажеш на себе си, че си справедлив. На Балашов почна да му става тежко: като посланик, той се страхуваше да не изложи достойнството си и чувствуваше, че трябва да възразява; но като човек, той се свиваше нравствено пред кипналия безпричинен гняв, от който очевидно бе обзет Наполеон. Той знаеше, че всички думи, казани сега от Наполеон, нямат значение, че когато се опомни, самият той ще се засрами от тях. Балашов бе застанал с наведени очи, загледан в движещите се дебели крака на Наполеон, и се мъчеше да избягва погледа му.
	— Че за какво са ми тия ваши съюзници? — каза Наполеон. — Съюзници имам аз — това са поляците: те са осемдесет хиляди, бият се като лъвове. И ще станат двеста хиляди.
	И навярно възмутен още повече от туй, че като каза това, бе казал очевидна неистина и че Балашов стоеше мълчаливо пред него в същата поза на покорен пред съдбата си човек, той рязко се обърна, приближи се до лицето на Балашов и като правеше енергични и бързи жестове със своите бели ръце, почти закрещя.
	— Да знаете, че ако разколебаете Прусия и я накарате да тръгне срещу мене, ще я залича от картата на Европа — каза той с бледо, изкривено от злоба лице, като с едната си малка ръка удряше другата. — Да, аз ще ви отхвърля оттатък Двина, оттатък Днепър и ще възстановя срещу вас оная преграда, която Европа, престъпна и сляпа в случая, позволи да я разрушат. Да, ето какво ще стане с вас, ето какво спечелихте, като се отдалечихте от мене — рече той и мина мълчаливо няколко пъти из стаята, потрепвайки с дебелите си рамене. Той пъхна табакерата в джоба на жилетката си, извади я отново, няколко пъти я доближава до носа си и се спря срещу Балашов. Помълча малко, погледа подигравателно Балашов право в очите и рече тихо: — Et cependant quel beau regne _aurait pu avoir_ votre maitre!*
	[* И все пак какво прекрасно царуване _би могъл да има_ вашият господар.]
	Балашов, който чувствуваше, че трябва да възразява, каза, че Русия не си представя работите така мрачно. Наполеон мълчеше, продължаваше да го гледа насмешливо и очевидно не го слушаше. Балашов каза, че в Русия очакват всичко хубаво от войната. Наполеон кимна снизходително с глава, сякаш казваше: „Знам, ваш дълг е да говорите тъй, но вие сам не вярвате в това, вие сте убеден от мене.“
	Преди Балашов да довърши, Наполеон отново извади табакерата, смръкна от нея и като сигнал тупна два пъти с крак по пода. Вратата се отвори; почтително превитият камерхер подаде на императора шапката и ръкавиците му, друг му подаде носна кърпичка. Без да ги поглежда, Наполеон се обърна към Балашов.
	— Уверете от мое име император Александър — каза той, като взе шапката си, — че аз, както и по-рано, съм му предан: аз го познавам напълно и твърде високо ценя неговите високи качества. Je ne vous retiens plus, general, vous recevrez ma lettre a l’Empereur.* — И Наполеон тръгна бързо към вратата. От приемната всичко хукна напред и надолу по стълбите.
	[* Не ви задържам повече, генерале, ще получите моето писмо до императора.]



	VII

	След всичко, което му каза Наполеон, след тия избухвания на гняв и след последните сухо казани думи: „Je ne vous retiens plus, general, vous recevrez, ma lettre“, Балашов беше уверен, че Наполеон не само няма да иска да го види, но че ще се помъчи да не го види — него, оскърбения пратеник, и най-главно, свидетеля на неговото неприлично кипване. Но за свое учудване Балашов получи чрез Дюрок покана да обядва тоя ден с императора.
	На обяда бяха Бесиер, Коленкур и Бертие.
	Наполеон посрещна Балашов весело и любезно. У него не само не личеше, че се стеснява или че укорява себе си за сутрешното избухване, но, напротив, той се мъчеше да подигне настроението на Балашов. Очевидно Наполеон отдавна вече бе убеден, че за него е невъзможно да греши и че според него всичко, каквото прави, е добро не защото се покрива с понятията за добро и лошо, но защото той го прави.
	Императорът беше много весел след разходката си на кон из Вилна, дето тълпи народ възторжено го бяха посрещали и изпращали. Из всички прозорци на улиците, по които бе минал, бяха поставени килими, знамена, неговите вензели и полските дами го поздравяваха, като му махаха с кърпички.
	На обяда, взел Балашов до себе си, той се отнасяме с него не само любезно, но се отнасяше така, сякаш смяташе Балашов за свой придворен, един от ония, които имат присърце плановете му и трябва да се радват на успехите му. Между другите неща той заговори за Москва и почна да разпитва Балашов за руската столица не само както пита любознателен пътешественик за някое ново място, което смята да посети, но сякаш с увереността, че Балашов, като русин, трябва да бъде поласкан от тая любознателност.
	— Колко жители има Москва, колко къщи? Вярно ли е, че Moscou наричат Moscou la sainte*? Колко църкви има в Москва? — питаше той.
	[* Свещена.]
	И при отговора, че има повече от двеста църкви, той каза:
	— За какво са толкова много църкви?
	— Русите са много набожни — отговори Балашов.
	— Всъщност големият брой манастири и църкви винаги е белег за изостаналост на народа — каза Наполеон, като се извърна и погледна Коленкур да прецени тая мисъл.
	Балашов почтително си позволи да не се съгласи с мнението на френския император.
	— Всяка страна има свои нрави — каза той.
	— Но вече никъде в Европа няма нищо подобно — каза Наполеон.
	— Моля ваше величество да ме извини — отговори Балашов, — освен в Русия и в Испания има също много църкви и манастири.
	Тоя отговор на Балашов, който загатваше за неотдавнашното поражение на французите в Испания, беше високо оценен по-късно, по думите на Балашов, при двора на император Александър, но съвсем не бе оценен сега, на трапезата на Наполеон, и мина незабелязано.
	По равнодушните и недоумяващи лица на господа маршалите личеше, че те недоумяват в какво се състои острата закачка, за която загатваше интонацията на Балашов. „Дори и да е имало, ние не я разбрахме или пък тя съвсем не е остроумна“ — изразяваха лицата на маршалите. Дотолкова не бе оценен тоя отговор, че Наполеон съвсем не го забеляза и попита наивно Балашов през кои градове минава най-правият път оттук за Москва. Балашов, който през всичкото време на обяда беше нащрек, отговори, че comme tout chemin mene a Rome, tout chemin mene a Moscou*, че има много пътища и че между различните пътища е и пътят през _Полтава_, който бе избран от Карл XII, каза Балашов, като, без да ще, се изчерви от удоволствие, че отговорът е сполучлив. Преди още Балашов да изрече последните думи — „Poltawa“, Коленкур заговори за неудобствата на пътя от Петербург за Москва и за петербургските си спомени.
	[* Както всички пътища водят за Рим, тъй всички пътища водят за Москва.]
	След обяда минаха да пият кафе в кабинета на Наполеон, който четири дни преди това беше кабинет на император Александър. Наполеон седна и като поклащаше кафето в севърската чашка, посочи на Балашов стол до себе си.
	Има едно следобедно настроение, което по-силно от всякакви разумни причини кара човека да бъде доволен от себе си и да смята всички за свои приятели. Наполеон беше в такова настроение. Струваше му се, че е заобиколен с хора, които го обожават. Беше уверен, че и Балашов след обяда беше негов приятел и обожател. Наполеон се обърна към него с приятна и леко подигравателна усмивка.
	— Тази стая, както ми казаха, е същата, в която живял император Александър. Странно, нали, генерале? — каза той, очевидно без да се съмнява, че това обръщение не може да не е приятно на събеседника му, тъй като то доказваше неговото, на Наполеон, превъзходство пред Александър.
	Балашов не можеше да отговори нищо на това и наведе мълком глава.
	— Да, в тази стая преди четири дни са се съвещавали Винцингероде и Щайн — със същата подигравателна, уверена усмивка продължи Наполеон. — Онова, което не мога да разбера — каза той, — е, че император Александър е приближил до себе си всичките мои лични неприятели. Това аз… не разбирам. Не е ли помислил, че и аз мога да направя същото? — обърна се той с въпрос към Балашов и очевидно това припомняне го тласна отново по следите на сутрешния гняв, които бяха още пресни в него.
	— И нека той знае, че ще го направя — каза Наполеон, като стана и бутна с ръка чашката си настрана. — Аз ще изгоня от Германия всичките му роднини, вюртембергските, баденските, ваймарските… да, ще ги изгоня. Нека им готви убежище в Русия!
	Балашов наведе глава, като искаше да покаже с вида си, че би желал да се сбогува и слуша само защото не може да не слуша онова, което му казват. Наполеон не забеляза това изражение; той се обръщаше към Балашов не като към пратеник на врага си, а като към човек, който сега му е напълно предан и трябва да се радва на унижението на предишния си господар.
	— И защо император Александър е поел началствуването над войските? За какво е това? Войната е мой занаят, а неговата работа е да царува, а не да командува войски. Защо е поел върху си такава отговорност?
	Наполеон отново взе табакерата, мина мълчаливо няколко пъти из стаята и изведнъж неочаквано се приближи до Балашов и с лека усмивка, така сигурно, бързо и просто, като че вършеше някаква не само важна, но и приятна за Балашов работа, дигна ръка към лицето на четиридесетгодишния руски генерал хвана го за ухото, подръпна го леко и се усмихна само с устните си.
	Avoir l’oreille tiree par l’Empereur* се смяташе за най-голяма чест при френския двор.
	[* Да ти е дръпнал ухото императорът.]
	— Eh bien, vous ne dites rien, admirateur et courtisan de l’Empereur Alexandre?*1 — каза той, като че беше смешно да бъдеш в негово присъствие courtisan et admirateur*2 на когото и да било освен на него, Наполеон.
	[*1 Е, защо не казвате нищо, обожателю и придворен човек на император Александър?]
	[*2 Придворен и обожател.]
	— Готови ли са конете за генерала? — добави той, като наведе леко глава в отговор на поклона на Балашов.
	— Дайте му моите, той _ще има да пътува далеч_…
	Занесеното от Балашов писмо беше последното писмо на Наполеон до Александър. Всичките подробности на разговора бяха предадени на руския император и войната започна.



	VIII

	След срещата си с Пиер в Москва княз Андрей замина за Петербург — по работа, както каза на домашните си, но всъщност, за да срещне там княз Анатол Курагин, когото смяташе, че трябва да срещне. Курагин, за когото се осведоми при пристигането си в Петербург, не беше вече там. Пиер бе съобщил на шурея си, че княз Андрей е тръгнал да го търси, Анатол Курагин веднага получи назначение от военния министър и замина за Молдавската армия. В същото време княз Андрей срещна в Петербург Кутузов, своя предишен, винаги добре разположен към него генерал, и Кутузов му предложи да тръгне заедно с него за Молдавската армия, дето старият генерал беше назначен главнокомандуващ. Княз Андрей, след като получи назначение в щаба на главната квартира, замина за Турция.
	Княз Андрей смяташе, че е неудобно да пише на Курагин и да го извика на дуел. Тъй като нямаше нов повод, княз Андрей мислеше, че ако го извика на дуел, ще компрометира графиня Ростова, и затуй търсеше лична среща с Курагин, в която смяташе да намери нов повод за дуел. Но в Турската армия също не му се случи да види Курагин, който скоро след пристигането на княз Андрей в Турската армия се върна в Русия. В новата страна и при новите условия на живот, княз Андрей заживя по-леко. След измяната на годеницата му, която толкова по-силно го порази, колкото по-грижливо той криеше от всички оказаното над него въздействие, ония условия на живот, при които той беше щастлив, сега му бяха тежки и още по-тежки бяха свободата и независимостта, които толкова скъпеше по-рано. Не само че не го изпълваха предишните мисли, хрумнали му за първи път, когато гледаше небето над Аустерлиц, които той обичаше да развива с Пиер и които изпълваха неговото уединение в Богучарово, сетне — в Швейцария и в Рим, но се боеше дори да си спомни тия мисли, които разкриваха безкрайни и светли хоризонти. Сега го интересуваха само най-близките, несвързани с предишното, практически интереси, за които той се залавяше с толкова по-голяма страст, колкото по-затворени бяха за него предишните. Сякаш оня безкрайно отдалечаващ се купол на небето, който беше по-рано над него, се превърна изведнъж в нисък, определен, смазващ го свод, дето всичко беше ясно, но нямаше нищо вечно и тайнствено.
	От различните дейности военната служба беше за него най-простата и най-познатата. Като заемаше длъжността дежурен генерал при щаба на Кутузов, той се занимаваше упорито и усърдно и учудваше Кутузов с желанието си за работа и с точността си. Като не намери Курагин в Турция, той не сметна, че е необходимо да препуска отново подире му в Русия; но все пак знаеше, че колкото и време да минеше, когато срещне Курагин, не ще може въпреки всичкото презрение, което изпитваше към него, въпреки всички доказателства, които сам си създаваше, че не бива да се унижава до едно сблъскване с него, знаеше, че като го срещне, не ще може да не го извика на дуел, както гладен човек не може да не се нахвърли на храна. И съзнанието, че оскърблението още не е отмъстено, че злобата не е изляна, а остава в сърцето, отравяше изкуственото спокойствие, което си бе нагласил княз Андрей под вида на угрижено-суетлива и малко честолюбива и тщеславна дейност в Турция.
	През 12-а година, когато в Букурещ (дето Кутузов живя два месеца, прекарвайки дни и нощи при своята влахиня) стигна известието за война с Наполеон, княз Андрей помоли Кутузов да го прехвърлят в Западната армия. Кутузов, комуто Болконски бе вече омръзнал със своята дейност, която му се струваше като укор за неговото безделие, Кутузов твърде драговолно го пусна и му даде поръчение до Барклай де Толи.
	Преди да тръгне за армията, намираща се през май в Дриския лагер, княз Андрей се отби в Ли`сие Гори, което бе точно по пътя му, намирайки се на около три версти от голямото Смоленско шосе. През последните три години в живота на княз Андрей имаше толкова много превратности, той толкова много бе премислил, предчувствувал и видял (беше пропътувал и запад, и изток), че когато навлезе в Ли`сие Гори, беше странно и неочаквано поразен от все същия, до най-малките подробности все същия ход на живота. Като в омагьосан, заспал замък влезе той в алеята и през каменната порта на лисигорския дом. Същата солидност, същата чистота, същата тишина царуваше в тоя дом, същите мебели, същите стени, същите звуци, същият мириси същите плахи лица, само че малко поостарели. Княжна Маря беше същата плаха, некрасива, застаряваща девойка, обзета от страх и вечни нравствени страдания, която изживяваше най-хубавите години на живота си без полза и радост. Bourienne беше все същата, изпълнена с най-радостни за себе си надежди, доволна от себе си, кокетна девойка, която радостно използуваше всеки миг от живота си. Само че, както се стори на княз Андрей, тя бе станала по-самоуверена. Доведеният от него от Швейцария възпитател Десал беше облечен в сюртук руска кройка, приказваше със слугите руски, като изкълчваше езика, но беше все същият ограничено умен, образован, добродетелен и педантичен възпитател. Старият княз се бе изменил физически с това, че от едната страна на устата му личеше липсата на един зъб; нравствено той беше все същият, както и по-рано, само че с още по-голямо озлобление и недоверие към истинността на онова, което ставаше в света. Единствен само Николушка бе пораснал, променил се бе, поруменял, обрасъл с къдрави тъмни коси и без сам да знае това, когато се смееше и му биваше весело, дигаше горната си хубава устничка също тъй, както я дигаше покойната малка княгиня. Единствен той не се подчиняваше на закона за неизменността в тоя омагьосан, заспал замък. Но откак княз Андрей не ги беше виждал, вътрешните отношения на всички тия лица се бяха променили, макар че външно всичко си оставаше постарому. Членовете на семейството бяха разделени на два лагера, чужди и враждебни един към друг, които се сближаваха сега само пред него, като променяха — само заради него — обикновения си начин на живот. В единия бяха старият княз, Bourienne и архитектът, в другия — княжна Маря, Десал, Николушка и всичките дойки и бавачки.
	През неговия престой в Ли`сие Гори всички домашни обядваха заедно, но на всички им беше неловко и княз Андрей чувствуваше, че той е гостенин, за когото правят изключение, и че стеснява всички с присъствието си. На обяда през първия ден княз Андрей, който неволно чувствуваше това, беше мълчалив и старият княз, забелязал неестествеността на състоянието му, също мрачно млъкна и веднага след обяда отиде в покоите си. Вечерта, когато княз Андрей отиде при него и се опита да го съживи, като почна да му разправя за кампанията на младия граф Каменски, старият княз заговори неочаквано за княжна Маря, осъждайки я за суеверието й, за враждебните й чувства към m-lle Bourienne, която единствена според него истински му била предана.
	Старият княз каза, че ако е болен, то е само заради княжна Маря; че тя нарочно го измъчва и дразни, че разваля възпитанието на малкия княз Николай, като го разгалва и му приказва глупави неща. Старият княз много добре знаеше, че измъчва дъщеря си, че нейният живот е много тежък, но знаеше също така, че не може да не я измъчва и че тя заслужава това. „Но защо княз Андрей, който вижда това, не ми казва нищо за сестра си? — мислеше старият княз. — Какво мисли той — че съм престъпник или стар глупак, че без причина съм се отдалечил от дъщеря си и съм допуснал до себе си французойката? Той не разбира и затова трябва да му обясня, трябва да ме изслуша“ — мислеше старият княз. И той почна да обяснява причините, поради които не могъл да понася глупавия характер на дъщеря си.
	— Щом ме питате — каза княз Андрей, без да гледа баща си (за пръв път той осъждаше баща си), — аз не исках да говоря, но щом ме питате, ще ви кажа откровено мнението си за всичко туй. Щом има недоразумение и отчуждаване между вас и Маша, аз съвсем не смятам, че тя е виновна — знам колко ви обича и уважава. Щом ме питате — продължи княз Андрей, като се раздразни, защото напоследък винаги бе готов да се дразни, — мога да ви кажа едно нещо: щом има недоразумения, причината за това е нищожната жена, която не би трябвало да бъде приятелка на сестра ми.
	Отначало старецът гледаше с втренчени очи сина си и неестествено разкри с усмивката си новата липса на зъб, с което княз Андрей не можеше да свикне.
	— Каква другарка, миличък? А? Вече сте ме одумвали! А?
	— Татко, аз не исках да бъда съдник — рече княз Андрей със злъчен остър тон, — но вие ме предизвикахте и аз ви казах, и винаги бих ви казвал, че княжна Маря не е виновна, а виновен… виновна е тая французойка…
	— А, отсъди!… Отсъди! — каза старецът с тих глас и както се стори на княз Андрей, със смущение, но след това изведнъж скочи и викна: — Вън, вън! И помен от тебе да няма тук!…


	Княз Андрей искаше да замине веднага, но княжна Маря го помоли да остане още един ден. Тоя ден княз Андрей не се видя с баща си, който не излезе и не пускаше никого при себе си освен m-lle Bourienne и Тихон и няколко пъти пита заминал ли е синът му. На другия ден преди заминаването княз Андрей тръгна към стаите на сина си. Здравото, къдраво като майка си момченце седна на коленете му. Княз Андрей почна да му разправя приказката за Синята брада, но се замисли и не можа да я доразкаже. Той мислеше не за това хубавичко момченце — неговия син, когото в това време държеше на коленете си, а мислеше за себе си. С ужас търсеше и не намираше в себе си нито разкаяние, че е раздразнил баща си, нито съжаление, че (за първи път скаран с него) си заминава. Най-важното от всичко бе, че той търсеше и не можеше да намери оная предишна нежност към сина си, която се надяваше, че ще събуди в себе си, когато погали момченцето и го качи на коленете си.
	— Хайде, разправяй де — каза син му. Княз Андрей не му отговори, сне го от коленете си и излезе от стаята.
	Щом остави всекидневните си занятия и особено щом се намери в предишните условия на живот, в които беше, когато бе щастлив, мъката от живота го обхвана с предишната сила и той бързаше по-скоро да избяга от тия спомени и по-скоро да намери някаква работа.
	— Ти наистина ли заминаваш, Andre? — каза сестра му.
	— Слава Богу, че мога да замина — рече княз Андрей, — много съжалявам, че ти не можеш.
	— Защо казваш това! — рече княжна Маря. — Защо казваш това сега, когато заминаваш за тая страшна война и когато той е толкова стар! M-lle Bourienne каза, че е питал за тебе… — Щом заговори за това, устните й затрепериха и сълзите й почнаха да капят. Княз Андрей се извърна от нея и почна да се разхожда, из стаята.
	— Ах, Боже мой! Боже мой! — каза той. — И като помислиш само — какво нищожество може да бъде причина за нещастието на хората! — каза той със злоба, която уплаши княжна Маря.
	Тя разбра, че като говореше за хората, които наричаше нищожества, той подразбираше не само m-lle Bourienne, която му причиняваше нещастие, но и оня човек, който бе погубил щастието му.
	— Andre, за едно нещо те моля, умолявам те — каза тя, като го докосна по лакътя и го погледна със светнали през сълзи очи. — Разбирам те. (княжна Маря наведе очи). Не мисли, че скръбта е причинена от хората. Хората са негови оръдия. — Тя погледна малко над главата на княз Андрей с оня уверен, свикнал поглед, с който гледат познато място на портрет. — Скръбта е изпратена от него, а не от хората. Хората са негови оръдия, те не са виновни. Ако ти се струва, че някой е виновен пред тебе, забрави го и прости. Ние нямаме право да наказваме. И ще разбереш щастието да прощаваш.
	— Ако бях жена, Marie, бих правил това. То е добродетел на жените. Но мъжът не трябва и не може да забравя и прощава — каза той и макар че до тоя миг не мислеше за Курагин, всичката неотмъстена злоба кипна в гърдите му. „Ако княжна Маря ме уговаря да простя, значи, отдавна е трябвало да накажа“ — помисли той. И без да отговаря на княжна Маря, почна да мисли сега за оная радостна, злобна минута, когато срещне Курагин, който (той знаеше) беше в армията.
	Княжна Маря умоляваше брат си да почака още един ден, казваше, че знае колко ще бъде нещастен баща им, ако Андрей замине, без да се е помирил с него; но княз Андрей отвърна, че навярно скоро ще дойде пак от армията, че без друго ще пише на баща си и че сега колкото по-дълго остане, толкова повече тая свада ще се разгаря.
	— Adieu, Andre! Rappelez-vous que les malheurs viennent de Dieu, et que les hommes ne sont jamais coupables* — бяха последните думи, които той чу от сестра си, когато се сбогуваше с нея.
	[* Сбогом, Андрей! Помни, че нещастията идат от Бога и че хората никога не са виновни.]
	„Тъй трябва да бъде! — мислеше княз Андрей, излизайки от алеята на лисигорската къща. — Тя, жалко невинно същество, остава да бъде изядена от един изумял старик. Той чувствува, че е виновен, но не може да се промени. Моето момченце расте и се радва на живота, в който то ще бъде като всички, ще бъде лъгано или ще лъже другите. Аз отивам в армията, защо — сам не зная, и искам да срещна оня човек, когото презирам, за да му дам възможност да ме убие и да се подиграе с мене!“ И по-рано бяха същите условия на живот, но по-рано те бяха свързани помежду си, а сега всичко се пръскаше. Само безсмислени, без връзка, явления изпъкваха едно след друго пред княз Андрей.



	IX

	Княз Андрей пристигна в главната квартира на армията в края на юни. Войските на първа армия, при която се намираше царят, бяха разположени в укрепения лагер на Дриса; войските на втора армия отстъпваха, като се стремяха да се съединят с първа армия, от която — както се разправяше — ги бяха отрязали големи френски сили. Всички бяха недоволни от общия ход на военните работи в руската армия; но за опасност от нашествие в руските губернии никой не мислеше, никой не предполагаше, че войната може да бъде пренесена по-далеч от западните полски губернии.
	Княз Андрей намери Барклай де Толи, при когото бе назначен, на брега на Дриса. Тъй като около лагера нямаше ни едно голямо село или градче, грамадният брой генерали и придворни, които се намираха при армията, се бяха настанили в радиус от десетина версти наоколо в най-хубавите къщи из селата от едната и другата страна на реката. Барклай де Толи бе на около четири версти от царя. Той прие Болконски сухо и студено и със своя немски изговор каза, че ще доложи на царя за него, за да му се определи служба, а дотогава го моли да остане в неговия щаб. Анатол Курагин, когото княз Андрей се надяваше да намери в армията, не беше тук: той беше в Петербург и това известие бе приятно на Болконски. Интересите, с които живееше центърът на зараждащата се голяма война, завладяха княз Андрей и той беше доволен, че ще се отърве за известно време от раздразнението, причинявано от мисълта за Курагин. През първите четири дни, когато никой не го търсеше, княз Андрей обиколи на кон целия укрепен лагер и се помъчи с помощта на познанията си и на разговорите с осведомени хора да си състави определена представа за него. Но въпросът дали тоя лагер е изгоден, или не — остана нерешен за княз Андрей. От своя военен опит той бе успял вече да извлече убеждението, че във военните работи и най-дълбокомислено приготвените планове не значат нищо (както бе видял в Аустерлицкия поход), че всичко зависи от това как се отговаря на действията на неприятеля, които не се очакват и не могат да се предвидят, че всичко зависи от това как и от кого се води цялата работа. За да си изясни последния въпрос, княз Андрей, ползувайки се от положението и познанствата си, се мъчеше да проумее характера на управляването на армията, лицата и партиите, участвуващи в това управляване, и извади за себе си следното заключение.
	Още когато царят беше във Вилна, армията бе разделена на три. Първа армия бе под началството на Барклай де Толи, втора — под началството на Багратион, трета — под началството на Тормасов. Царят се намираше при първа армия, но не в качеството на главнокомандуващ. В заповедта не се казваше, че царят ще командува, а само че ще бъде при армията. Освен това лично при царя нямаше щаб на главнокомандуващ, а щаб на императорската главна квартира. При него беше началникът на императорския щаб генерал-квартирмайсторът княз Волконски, генерали, флигел-адютанти, дипломатически чиновници и голям брой чужденци, но нямаше щаб на армията. Освен това, при царя се намираха без длъжности: Аракчеев — бившият военен министър, граф Бинигсен — старши по чин между генералите, великият княз престолонаследникът Константин Павлович, граф Румянцев — канцлер, Щайн — бивш пруски министър, Армфелд — шведски генерал, Пфул — главният съставител на плана на кампанията, генерал-адютантът Паулучи — сардинец по произход, Волцоген и много други. Макар тия лица да бяха без военни длъжности в армията, по своето положение те имаха влияние и често някой корпусен началник или дори главнокомандуващ не знаеше в качеството си на какъв Бенигсен или великият княз, или Аракчеев, или княз Волконски пита или съветва това или онова и не знаеше дали от тях или от царя излиза известна заповед под вид на съвет и трябва ли, или не трябва да я изпълнява. Но това беше външната обстановка, а същественият смисъл на царското присъствие и на всички тия лица, от придворно гледище (а в присъствието на царя всички стават придворни), беше ясен за всички. Той беше следният: царят не бе взел върху си званието главнокомандуващ, но се разпореждаше с всички армии; хората, които го обкръжаваха, бяха негови помощници. Аракчеев беше верен изпълнител и пазител на реда и телохранител на царя; Бенигсен беше помешчик от Вилненска губерния, който сякаш, поддържаше les honneurs на тоя край, а всъщност беше добър генерал, полезен за съвет и потребен, за да бъде винаги под ръка да замести Барклай. Великият княз беше тук, защото тъй му бе угодно. Бившият министър Щайн беше тук, защото беше полезен за съвет и защото император Александър ценеше високо личните му качества. Армфелд бе заклет враг на Наполеон и самоуверен генерал, което винаги влияеше на Александър. Паулучи беше тук, защото бе смел и решителен на приказки. Генерал-адютантите бяха тук, защото бяха винаги там, дето биваше церят, и най-сетне — най-главното — Пфул беше тук, защото бе съставил плана на войната срещу Наполеон и като накара Александър да повярва в целесъобразността на тоя план, ръководеше цялата дейност по войната. При Пфул беше Волцоген, който предаваше мислите на Пфул в по-достъпна форма, отколкото самият Пфул — един рязък, самоуверен до презрение към всичко кабинетен теоретик.
	Освен тия изброени поименно лица, руси и чужденци (особено чужденци, които със смелост, присъща на хора, действуващи в чужда среда, предлагаха всеки ден нови неочаквани идеи), имаше още много второстепенни лица, които бяха при армията, защото там бяха техните шефове.
	Между всички мисли и гласове в тоя огромен, неспокоен, бляскав и горд свят княз Андрей видя следните по-ясно очертани подразделения на насоки и партии.
	В първата партия бяха Пфул и последователите му, теоретиците на войната, които вярваха, че има наука за войната и че в тая наука има свои неизменни закони, закони за облическо движение, за обходи и т.н. Пфул и последователите му искаха да се отстъпи навътре в страната, да се отстъпи според точните закони, предписани от мнимата теория за войната, и във всяко отстъпване от тая теория виждаха само варварство, необразованост или злонамереност. Към тая партия принадлежаха немските принцове Волцоген, Винцингероде и други, предимно немци.
	Втората партия беше противоположна на първата. Както става винаги, щом има една крайност, има представители и на друга крайност. От тая партия бяха хората, които още от Вилна искаха да се настъпи в Полша и да няма обвързване с никакви планове. Освен че представителите на тая партия бяха представители на смелите действия, едновременно с това те бяха и представители на националността, поради което ставаха още по-едностранчиви в спор. Те бяха русите: Багратион, Ермолов, който почваше да се издига, и други. По това време бе разпространена известната шега на Ермолов, който уж молел царя само за една награда — да го произведе немец. Хората от тая партия казваха, спомняйки си за Суворов, че трябва не да се мисли, не да се набожда с карфички картата, а да се бием, да се удря неприятелят, да не бъде пускан в Русия и да не се позволява на войската да се отчайва.
	Към третата партия, на която царят имаше доверие повече, отколкото на всички други, принадлежаха придворните майстори на сделки между двете направления. Хората от тая партия, в мнозинството си невоенни, към които принадлежеше и Аракчеев, мислеха и говореха, каквото говорят обикновено хората, които нямат убеждения, но искат да изглеждат, че ги имат. Те казваха, че без съмнение войната, особено с такъв гений като Бонапарте (отново го наричаха Бонапарте), изисква дълбокомислени съображения, дълбоко познаване на науката, и в тая работа Пфул е гениален; но в същото време не може да се признае, че теоретиците често са едностранчиви и затуй човек не трябва напълно да им се доверява, че трябва да се вслушваме и в онова, което казват противниците на Пфул, и в онова, което казват хората на практиката, опитните във военното изкуство, и от всичко това да се вземе средното. Хората от тая партия настояваха, като се държи съгласно плана на Пфул Дриският лагер, да се изменят движенията на другите армии. Макар по тоя начин на действие да не се постигаше ни едната, ни другата цел, на хората от тая партия им се струваше, че тъй е най-добре.
	Четвъртото направление беше направлението, в което най-видният представител беше великият княз, престолонаследникът, който не можеше да забрави аустерлицкото си разочарование, дето той бе излязъл пред гвардията като на преглед, с каска и колет*, надявайки се да смаже юнашки французите, и като попадна неочаквано на първа линия, едва можа да избяга в общия смут. Хората от тая партия имаха в преценките си и като качество, и като недостатък това, че бяха искрени. Те се страхуваха от Наполеон, виждаха в него силата, а в себе си — слабостта и казваха направо това. Те казваха: „Нищо друго освен скръб, срам и гибел няма да излезе от всичко това! Ето ние напуснахме Вилна, напуснахме Витебск, ще напуснем и Дриса. Единственото умно нещо, което ни остава да направим, е да сключим мир, и то колкото може по-скоро, докато не са ни изгонили от Петербург.“
	[* Формена, тясно прилепнала куртка. — Б.пр.]
	Тоя възглед, много разпространен във висшите кръгове на армията, намираше подкрепа и в Петербург, и в канцлера Румянцев, който поради други държавни причини държеше също така за мир.
	Петите бяха привърженици на Барклай де Толи, не толкова като човек, колкото като военен министър и главнокомандуващ. Те казваха: „Какъвто и да е (винаги почваха така), но е честен и делови човек и по-добър от него няма. Дайте му истинска власт, защото войната не може да върви успешно без единство в началствуването, и той ще покаже какво може да направи, както показа във Финландия. Ако нашата армия е уредена и силна и отстъпи до Дриса, без да понесе никакви поражения, дължим това само на Барклай. Ако сега заместят Барклай с Бенигсен, всичко ще пропадне, защото Бенигсен показа още в 1807 година неспособността си“ — казваха хората от тая партия.
	Шестите, бенигсенистите, казваха, напротив, че все пак няма по-делови и по-опитен от Бенигсен и каквото и да правиш, все пак ще отидеш при него. И хората от тая партия доказваха, че цялото наше отстъпление до Дриса беше най-срамно поражение и непрекъсната редица от грешки. „Колкото повече грешки извършат — казваха те, — толкова по-добре: поне по-скоро ще разберат, че тъй не може да върви. Потребен е не някакъв си Барклай, а човек като Бенигсен, който се прояви вече в 1807 година, когото самият Наполеон оцени, и човек, чиято власт драговолно би се признавала, а такъв е единствено Бенигсен.“
	Седмите бяха хора, каквито винаги има при монарсите и особено при младите и каквито особено много имаше при император Александър, генерали и флигел-адютанти, които бяха страстно предани на царя не като на император, но го обожаваха като човек, искрено и безкористно, както го обожаваше Ростов в 1805 година, и виждаха в него не само всички добродетели, но и всички човешки качества. Тия лица, макар и да се възхищаваха от скромността на царя, който се бе отказал от командуване на войските, осъждаха тая излишна скромност и желаеха само едно нещо и настояваха обожаемият цар, като остави излишното недоверие към себе си, да обяви открито, че се поставя начело на войските, да назначи при себе си щабквартира на главнокомандуващия и като се съветва, когато потрябва, с опитните теоретици и практици, да поведе сам войските си, които само от това нещо биха дошли до крайно въодушевление.
	Осмата, най-голяма група хора, която по грамадния си брой се отнасяше както 99 към 1, се състоеше от хора, които не желаеха нито мир, нито война, нито настъпателни движения, нито отбранителен лагер на Дриса, нито дето и да е, нито Барклай, нито царя, нито Пфул, нито Бенигсен, но желаеха само едно, и то най-същественото: най-големи изгоди и удоволствия за себе си. В тая мътна вода на кръстосващи се и преплитащи се интриги, които гъмжаха в главната квартира на царя, можеше да се успее в твърде много неща така, както би било немислимо в друго време. Някой от тях, не желаейки само да изгуби изгодното си положение, се съгласяваше днес с Пфул, утре — с негов противник, вдругиден заявяваше, че няма никакво мнение по известен въпрос само за да избегне отговорност и да угоди на царя. Друг, в желанието си да добие изгоди, обръщаше към себе си вниманието на царя, като крещеше високо онова, за което царят бе загатнал преди това, спореше и викаше в съвета, удряйки се в гърдите, и обявяваше дуел на несъгласните и с това показваше, че е готов да стане жертва за общата полза. Трети, между два съвета и в отсъствие на враговете си, просто измолваше еднократна помощ за вярната си служба, като знаеше, че сега няма време да му се откаже. Четвърти уж случайно все попадаше пред очите на царя, обременен от работа. Пети, за да постигне отдавна желаната си цел — обяд у царя, ожесточено доказваше правотата или неправотата на някое наново изказано мнение и представяше за това повече или по-малко силни и справедливи доказателства.
	Всички хора от тая партия ловяха рубли, кръстове, чинове и в това ловене следяха само ветропоказателя на царската милост и щом забележеха, че ветропоказателят се обръща на една страна, веднага цялата търтейска част от армията почваше да духа към същата страна, тъй че на царя биваше все по-мъчно да го обърне на друга. Сред неопределеността на положението, при заплахата от сериозна опасност, която придаваше на всичко особено тревожен характер, сред вихъра на интригите, самолюбията, сблъскванията на различните възгледи и чувства, при разноплеменността на всички тия лица, тая осма, най-голяма партия от хора, заети с личните си интереси, придаваше голяма обърканост и неяснота на общата работа. Какъвто и въпрос да се подигнеше, роят на търтеите тутакси, преди още да е довършил песента си на досегашната тема, прелиташе вече на нова и заглушаваше и затъмняваше с бръмченето си искрените спорещи гласове.
	Между всички тия партии, тъкмо когато княз Андрей пристигна в армията, се образува още една, девета партия, която почваше да издига гласа си. Тя беше партията на старите разумни хора, държавнически опитни и умеещи, без да споделят ни едно от противоречивите гледища, да погледнат отвлечено на всичко, което се вършеше в щаба на главната квартира, и да обмислят средствата за изход от тая неопределеност, нерешителност, заплетеност и слабост.
	Хората от тая партия казваха и мислеха, че всичко лошо произхожда предимно от присъствието на царя с военния двор при армията; че в армията е пренесена оная неопределена, условна и колеблива несигурност на отношенията, която е удобна при царския двор, но е вредна в армията; че царят трябва да царува, а не да управлява войската; че единственият изход от това положение е заминаването на царя с неговия двор от армията; че самото присъствие на царя парализира петдесетхилядна войска, необходима за осигуряване на личната му безопасност; че и най-лошият, но независим главнокомандуващ ще бъде по-добър от най-добрия, който е свързан от присъствието и властта на царя.
	В същото време, когато княз Андрей живееше без работа в лагера на Дриса, Шишков, държавен секретар, един от главните представители на тая партия, написа писмо до царя, което Балашов и Аракчеев се съгласиха да подпишат. В това писмо, ползувайки се от даденото му от царя позволение да разсъждава за общия ход на работите, той почтително и под предлог, че е необходимо за царя да въодушеви народа в столицата за войната, предлагаше на царя да напусне войската.
	Въодушевлението на народа от царя и обръщението му към народа за защита на отечеството — същото (доколкото бе причинено от личното присъствие на царя в Москва) това въодушевление, което бе главната причина за победата на Русия, бе предложено на царя и прието от него като предлог да напусне армията.



	X

	Това писмо не бе още дадено на царя, когато на обяд Барклай предаде на Болконски, че на царя е угодно да види лично княз Андрей, за да го разпита за Турция, и че княз Андрей трябва да се яви в шест часа вечерта в квартирата на Бенигсен.
	Същия ден в царската главна квартира се получи съобщение за ново движение на Наполеон, което можеше да стане опасно за армията, съобщение, което по-късно излезе невярно. И същата сутрин полковник Мишо обикаляше с царя дриските укрепления и доказваше на царя, че тоя укрепен лагер, създаден от Пфул и смятан досега за chef-d’oeuvre* на тактиката, който ще погуби Наполеон, че тоя лагер е безсмислица и гибел за руската армия.
	[* Образец.]
	Княз Андрей пристигна в квартирата на генерал Бенигсен, който заемаше малка помешчическа къща на самия бряг на реката. Нито Бенигсен, нито царят бяха там; но Чернишов, флигеладютант на царя, прие Болконски и му съобщи, че царят заедно с генерал Бенигсен и маркиз Паулучи е тръгнал да обиколи за втори път през днешния ден укрепленията на Дриския лагер, в удобството на който почнали силно да се съмняват.
	Чернишов седеше с френски роман до прозореца в първата стая. По-рано тази стая навярно е била зала; там още имаше орган, на който бяха струпани някакви килими, и в един ъгъл — походно легло на адютанта на Бенигсен. Тоя адютант беше тук. Видимо изморен от гуляй или от работа, той седеше на сгънатата постеля и дремеше. Залата имаше две врати: едната направо за предишната гостна, другата — вдясно, за кабинета. Откъм първата врата се чуваха гласове на хора, които разговаряха на немски и от време на време на френски. Там, в бившата гостна, по желание на царя се бяха събрали не на военен съвет (царят обичаше неопределеността), но просто някои лица, мненията на които в предстоящите затруднения той искаше да знае. Това не беше военен съвет, но нещо като съвет на избрани лица, за да уяснят лично на царя някои въпроси. На тоя полусъвет бяха поканени: шведският генерал Армфелд, генерал-адютантът Волцоген, Винцингероде, когото Наполеон наричаше избягал френски поданик, Мишо, Тол, един съвсем не военен човек — граф Щайн, и най-сетне самият Пфул, който, както бе чул княз Андрей, беше la cheville ouvriere* на цялата работа. Княз Андрей има възможност добре да го разгледа, тъй като Пфул пристигна наскоро след него и отиде в гостната, спирайки се за минута да поговори с Чернишов.
	[* Главната пружина.]
	От пръв поглед Пфул, с руския си генералски лошо ушит мундир, който му седеше неугледно, като на маскиран, се стори на княз Андрей сякаш познат, макар че никога не бе го виждал. Той съчетаваше в себе си и Вайротер, и Мак, и Шмид, и много други немски теоретици-генерали, които княз Андрей можа да види в 1805 година; но той беше най-типичен от всички. Такъв немец-теоретик, съчетаващ в себе си всичко, което имаше в ония немци, княз Андрей не бе виждал досега.
	Пфул беше среден на ръст, много слаб, но с широк кокал, с грубо, здраво телосложение, с широк таз и кокалести плещи. Лицето му беше много набърчено, с дълбоко хлътнали очи. Косата отпред, по слепите очи, беше очевидно набързо пригладена с четка, а отзад стърчеше наивно на папери. Той влезе в стаята, като се оглеждаше неспокойно и сърдито, сякаш се страхуваше от всичко в тази голяма стая, дето бе влязъл. С тромави движения, като придържаше шпагата си, той се обърна към Чернишов и го попита на немски де е царят. Личеше, че му се иска да мине колкото може по-скоро през стаите, да свърши с поклоните и поздравите и да седне да си върши работата пред картата, дето се чувствуваше на мястото си. Бързо кимаше, когато Чернишов говореше, и се усмихваше иронично, слушайки думите му, че царят преглежда укрепленията, основите на които той, Пфул, лично бе поставил съгласно своята теория. Той си измърмори нещо басово и рязко, както говорят самоуверените немци: Dummkopf… или: zu Grunde die ganze Geschichte… или: s’wird was gescheites d’raus werden…*1 Княз Андрей не можа да чуе и искаше да отмине, но Чернишов запозна княз Андрей с Пфул, като спомена, че княз Андрей е пристигнал от Турция, дето войната свърши тъй успешно. Пфул едва погледна княз Андрей — по-точно не него, а през него, и каза със смях: „Da mu? ein schoner taktischer Krieg gewesen sein.“*2 — И като се засмя презрително, отиде в стаята, от която се чуваха гласове.
	[*1 Глупава глава… или: ще пропадне цялата работа… или: от това ще излезе нещо отвратително…]
	[*2 Тъй-тъй, навярно войната е била по всичките правила на тактиката.]
	Личеше, че Пфул, винаги склонен към иронично раздразнение, днес беше особено възбуден, че са се осмелили без него да разглеждат неговия лагер и да го преценяват. Само по тая кратка среща с Пфул княз Андрей, благодарение на своите аустерлицки спомени, си състави ясна характеристика за тоя човек. Пфул беше един от ония безнадеждно, неизменно, до мъченичество самоуверени хора, каквито биват само немците, и то тъкмо защото само немците биват самоуверени на основание на отвлечена идея — наука, тоест на мнимо познаване на съвършената истина. Французинът бива самоуверен, защото смята себе си лично — както по ум, така и по тяло — непобедимо очарователен както за мъжете, така и за жените. Англичанинът е самоуверен на основание на това, че е гражданин на най-благоустроената в света държава и защото, като англичанин, знае винаги какво трябва да прави и знае, че всичко, което прави като англичанин, несъмнено е хубаво. Италианецът е самоуверен, защото е развълнуван и лесно забравя и себе си, и другите. Русинът е самоуверен тъкмо защото нищо не знае и не иска да знае, защото не вярва, че може нещо да се знае напълно. Немецът е самоуверен по-лошо от всички и по-твърдо от всички, и по-отвратително от всички, защото си въобразява, че знае истината, науката, която самият той е измислил, но която — за него — е абсолютната истина. Пфул очевидно беше такъв. Той притежаваше науката — теорията на облическото движение, извлечена от него из историята на войните на Фридрих Велики, и всичко, което срещаше в най-новата военна история, му се струваше безсмислица, варварство, отвратително сблъскване, в което и от двете страни са били извършени толкова грешки, че тия войни не можеха да бъдат наричани войни: те не се подвеждаха под теорията и не можеха да служат за предмет на науката.
	В 1806 година Пфул беше един от съставителите на плана за войната, която завърши с Йена и Ауерщет; но в изхода на тая война той не виждаше ни най-малкото доказателство за неправилността на своята теория. Напротив, по неговите схващания направените отстъпления от неговата теория бяха единствената причина за целия неуспех и с присъщата му радостна ирония той казваше: „Ich sagte ja, da? die ganze Geschichte — zum Teufel gehen wird.“* Пфул беше един от ония теоретици, които толкова обичат своята теория, че забравят целта на теорията — нейното прилагане на практика; от обич към теорията той мразеше всяка практика и не искаше да я знае. Дори се радваше на неуспеха, защото неуспехът, който произхождаше от отстъпване в практиката от теорията, само му доказваше верността на неговата теория.
	[* Та нали казах, че цялата работа ще отиде по дяволите.]
	Той размени няколко думи с княз Андрей и с Чернишов за сегашната война с изражението на човек, който отнапред знае, че всичко ще бъде отвратително и че той дори не е недоволен от това. Стърчащите на тила му невчесани папери и набързо пригладените коси на слепите очи особено красноречиво потвърждаваха това.
	Той отиде в другата стая и оттам веднага се чуха басовите и свадливи звуци на гласа му.



	XI

	Княз Андрей не бе успял още да изпрати с поглед Пфул и в стаята бързо влезе граф Бенигсен, кимна с глава на Болконски и без да спре, отиде в кабинета, като даде някакви заповеди на адютанта си. Царят идеше след него и Бенигсен бе избързал напред, за да приготви това-онова и да може да посрещне царя. Чернишов и княз Андрей излязоха на входната площадка. Царят слезе от коня с уморен вид. Маркиз Паулучи приказваше нещо на царя. Царят, привел глава вляво, слушаше с недоволен вид Паулучи, който говореше с особен жар. Царят тръгна напред, като явно искаше да привърши разговора, но зачервилият се, развълнуван италианец, забравил приличието, вървеше подире му и продължаваше да говори.
	— Quant a celui qui a conseille ce camp, le camp de Drissa… — каза Паулучи, когато царят, качвайки се по стъпалата, забеляза княз Андрей и се загледа в непознатото нему лице.
	— Quant a celui, Sire — продължи Паулучи отчаяно, сякаш не можеше да се сдържи, — qui a conseille le camp de Drissa, je ne vois pas d’autre alternative que la maison jaune ou le gibet.* — Без да изслуша края и сякаш без да чува думите на италианеца, царят позна Болконски и се обърна благосклонно към него:
	[* Колкото до оня, ваше величество, които е дал съвет да се издигне тоя лагер до Дриса, с него според мене трябва да се направи едно от двете: да се изпрати или в лудницата, или на бесилото.]
	— Много ми е драго, че те виждам, иди там, дето са се събрали, и ме почакай. — Царят отиде в кабинета. След него отиде княз Пьотр Михайлович Волконски, барон Щайн и вратата се затвори зад тях. Княз Андрей, ползувайки се от разрешението на царя, влезе заедно с Паулучи, когото познаваше от Турция, в гостната, дето се бе събрал съветът.
	Княз Пьотр Михайлович Волконски заемаше длъжността нещо като началник-щаб на царя. Волконски излезе от кабинета, занесе в гостната картите, нареди ги на масата и предаде въпросите, по които искаше да чуе мнението на събраните господа. Работата беше в това, че през нощта се бе получило известие (което, по-късно излезе лъжливо) за движение на французите в обход на Дриския лагер.
	Пръв почна да говори генерал Армфелд, който за избягване на възникналите затруднения неочаквано предложи съвсем нова, необяснима с нищо (освен с желанието му да покаже, че и той също така може да има мнение) позиция встрани от Петербургския и Московския път, на която според него армията, след като се съедини, ще трябва да дочака неприятеля. Личеше, че Армфелд отдавна бе съставил тоя план и че го изложи сега не толкова с цел да отговори на предложените въпроси, на които тоя план не отговаряше, колкото с цел да използува случая да го изложи. То беше едно от милионите предложения, които толкова основателно, колкото и други, можеха да се правят, без да има човек представа какъв характер ще вземе войната. Някои възразяваха на това мнение, други го защищаваха. Младият полковник Тол по-разпалено от другите оспорваше мнението на шведския генерал и през време на спора извади от страничния си джоб една изписана тетрадка, като поиска позволение да я прочете. В обширно съставена записка Тол предлагаше друг план за кампанията, съвсем противоположен и на Армфелдовия, и на Пфуловия. Възразявайки на Тол, Паулучи предложи план за движение напред и атака, която единствено според него би могла да ни измъкне от неизвестността и капана (както той наричаше Дриския лагер), в който се намирахме. През време на тия спорове Пфул и преводачът му Волцоген (мостът му в придворно отношение) мълчаха. Пфул само презрително изсумтяваше и се извръщаше, като показваше, че никога няма да се унижи да възразява срещу тия глупости, които чува сега. Но когато княз Волконски, който ръководеше обсъжданията, го призова да изложи своето мнение, той каза само:
	— Какво ще ме питате? Генерал Армфелд предложи прекрасна позиция с открит тил. Или атаката von diesem italienischen Herrn, sehr schon!*1 Или отстъпление. Auch gut.*2 Какво ще ме питате? — каза той. — Та вие сами знаете всичко по-добре от мене. — Но когато Волконски се намръщи и каза, че пита за мнението му от името на царя, Пфул стана и като се въодушеви изведнъж, почна да говори:
	[*1 На тоя италиански господин, много хубаво.]
	[*2 Също е хубаво.]
	— Всичко развалиха, всичко объркаха, всички искаха да знаят по-добре от мене, а сега дошли при мене: как да се поправи? Няма какво да се поправя. Трябва да се изпълнява всичко точно, съобразно основанията, изложени от мене — каза той, като чукаше по масата с кокалестите си пръсти. — Къде е мъчнотията? Глупости, Kinderspiel.* — Той се приближи до картата и заговори бързо, като тикаше мършавия си пръст по картата и доказваше, че никаква случайност не може да измени целесъобразността на Дриския лагер, че всичко е предвидено и че ако неприятелят наистина тръгне да ги обходи, неприятелят неминуемо ще бъде унищожен.
	[* Детска играчка.]
	Паулучи, който не знаеше немски, го запита на френски. Волцоген се притече на помощ на своя шеф, който лошо говореше френски, и почна да превежда думите му, но едва успяваше, защото Пфул бързо доказваше, че всичко, всичко, не само онова, което се е случило, но и всичко, което можеше да се случи, всичко беше предвидено в неговия план и че ако сега има затруднения, цялата вина е там, че не всичко е изпълнено точно. Той непрестанно се смееше иронично, доказваше и най-сетне презрително спря да доказва, както математикът престава да проверява по разни начини доказаната веднъж вярност на задачата. Волцоген го замести, като продължи да излага на френски мислите му и да казва от време на време на Пфул: „Nicht wahr, Exellenz?“*. Пфул, както забравил се в сражение човек стреля по своите, ядосано викаше и на Волцоген:
	[* Не е ли тъй, ваше превъзходителство?]
	— Nun ja, was soll denn da noch expliziert werden?*
	[* Е, да, какво има тук да се обяснява?]
	Паулучи и Мишо, двамата едновременно, нападаха на френски Волцоген. Армфелд се обръщаше на немски към Пфул. Тол на руски обясняваше на княз Волконски. Княз Андрей слушаше мълком и наблюдаваше.
	Измежду всичките тия лица най-голямо съчувствие в княз Андрей събуждаше озлобеният, решителният и безсмислено-самоувереният Пфул. Единствен той от всички присъствуващи тук очевидно не желаеше нищо за себе си, нямаше вражда към никого, а желаеше само едно — да се приведе в действие планът, съставен по теорията, изработена от него след многогодишен труд. Той беше смешен, беше неприятен със своето иронизиране, но едновременно с това внушаваше неволно уважение с безпределната си преданост, на идеята. Освен това във всички приказки на всички, които говореха, с изключение на Пфул, имаше нещо общо, каквото нямаше на военния съвет през 1805 година — сега това беше, макар и скриван, но панически страх от гения на Наполеон, страх, проявяван във всяко възражение. Предполагаше се, че за Наполеон всичко е възможно, очакваха го от всички страни и чрез неговото страшно име взаимно си унищожаваха предположенията. Единствен Пфул сякаш смяташе и него, Наполеон, за също такъв варварин, както и всичките опоненти на теорията му. Но освен чувството на уважение Пфул вдъхваше на княз Андрей и жалост. По тона, с който придворните се обръщаха към него, по онова, което си позволи да каже Паулучи на императора, но най-главното по известна безнадеждност в изразите на самия Пфул личеше, че другите знаеха и той сам чувствуваше, че падането му е близко. И въпреки самоувереността си и немското мърморещо иронизиране той беше жалък със своята пригладена на слепите очи коса и със стърчащите на тила му папери. Личеше, че макар да го скрива зад раздразнение и презрение, той бе в отчаяние, че единственият случай, да провери чрез огромния опит и да докаже пред целия свят верността на своята теория, сега му се изплъзваше.
	Обсъжданията продължиха много и колкото повече продължаваха, толкова по` се разгаряха споровете, които стигаха до викове и лични разправии, и толкова по-малко възможно бе да се извлече някакво общо заключение от всичко казано. Слушайки тоя разноезичен говор и тия предположения, планове и опровержения и викове, княз Андрей се учудваше на онова, което всички говореха. Ония мисли, които отдавна и често му минаваха през ума по времето на военната му дейност, че няма и не може да има никаква военна наука и затова не може да има никакъв тъй наречен военен гений, сега добиха за него пълната очевидност на истина. „Че каква теория и наука може да има за една работа, условията и обстоятелствата на която са неизвестни и не могат да бъдат определени, в която силата на извършителите на войната още по-малко може да бъде определена? Никой не е могъл и не може да знае в какво положение ще бъде нашата и неприятелската армия след един ден и никой не може да знае каква е силата на тоя или на оня отряд. Понякога, когато напред няма някой страхливец, който да изкрещи: «Отрязани сме!» и да побегне, а има весел, смел човек, който ще извика «ура» — един отряд от пет хиляди струва колкото тридесет хиляди, както при Шьонграбен, а понякога петдесет хиляди бягат от осем, както беше при Аустерлиц. Каква наука може да има в такава работа, в която, както във всяка практическа работа, нищо не може да бъде определено и всичко зависи от безброй условия, значението на които се определя в един миг, за който никой не знае кога ще настъпи. Армфелд казва, че нашата армия е отрязана, а Паулучи казва, че ние сме поставили френската армия между два огъня; Мишо казва, че Дриският лагер е негоден, защото реката е зад него, а Пфул казва, че в това му е силата. Тол предлага един план, Армфелд предлага друг; и всичките са добри, и всичките са лоши, и изгодите на всяко положение могат да бъдат очевидни само в мига, когато става събитието. И защо всички казват: военен гений? Нима е гений човекът, който навреме може да заповяда да докарат сухари и да вървят — един вдясно, друг — вляво? Само защото военните хора са облечени в блясък и власт и многобройни подлеци ласкаят властта, придавайки й неприсъщи ней качества на гений — наричат ги гении. Напротив, най-добрите генерали, които познавам, са глупави или разсеяни хора. Най-добрият е Багратион, самият Наполеон призна това. А самият Бонапарте! Аз помня неговото самодоволно и ограничено лице на Аустерлицкото поле. Не само че не са необходими гений и някакви особени качества на добрия пълководец, но, напротив — необходимо е да му липсват най-висшите, най-добрите човешки качества — любов, поезия, нежност, философско, измъчващо съмнение. Той трябва да бъде ограничен, да бъде твърдо уверен, че това, което върши, е много важно (иначе няма да му стигне търпение) и само тогава ще бъде храбър пълководец. Не дай Боже, ако е човек, ако обикне някого, съжали и помисли — кое е справедливо и кое не. Може да се разбере, че от памтивека са им създали една фалшива теория за гений, защото те са власт. Заслугата за успеха на военните работи зависи не от тях, а от оня, който ще викне в редиците: загинахме или ще завика — ура! И само в тия редици можеш да служиш с увереност, че си полезен!“
	Тъй мислеше княз Андрей, като слушаше приказките, и се сепна едва когато Паулучи го повика и всички вече се разотиваха.
	На другия ден, на прегледа, царят попита княз Андрей де желае да служи и княз Андрей завинаги пропадна в очите на придворния свят, тъй като не помоли да бъде оставен при особата на царя, а помоли за позволение да служи в армията.



	XII

	Преди започването на кампанията Ростов получи писмо от родителите си, в което, като му съобщаваха накратко за болестта на Наташа и за скъсването й с княз Андрей (скъсването му обясняваха с отказа на Наташа), пак го молеха да напусне службата и да си дойде в къщи. Когато получи това писмо, Николай не се й опита да поиска отпуск или да напусне службата, а писа на родителите си, че много му е мъчно за болестта и скъсването на Наташа с годеника й и че ще направи всичко възможно, за да изпълни желанието им. На Соня писа отделно.

	„Обожаема приятелко на душата ми — писа той. — Нищо друго освен честта не би могло да ме спре да се върна в село. Но сега, преди започването на кампанията, бих сметнал за безчестно не само към всичките свои другари, но и към себе си, ако бих предпочел щастието си пред дълга и обичта към отечеството. Но това е последната раздяла. Вярвай, че веднага след войната, ако бъда жив и все още обичан от тебе, ще оставя всичко и ще прилетя при тебе, за да те притисна — вече завинаги — до пламенните си гърди.“

	Наистина само почването на кампанията задържа Ростов и му попречи да пристигне — както бе обещал — и да се ожени за Соня. Отрадненската есен с лова и зимата с коледните празници и с любовта на Соня му откриха перспективата на тихите дворянски радости и на спокойствие, които той не знаеше по-рано и които сега го примамваха. „Чудесна жена, деца, хубави копои, десет-дванадесет чифта буйни хрътки, стопанство, съседи, изборна служба!“ — мислеше той. Но сега се водеше кампания и трябваше да остане в полка. А тъй като това бе необходимо, Николай Ростов благодарение на характера си, бе доволен и от тоя живот, който водеше в полка, и съумя да си направи живота приятен.
	След като се върна от отпуск, посрещнат радостно от другарите си, Николай бе пратен за ремонт* и от Малорусия докара отлични коне, които го радваха и му спечелиха похвали от началството. В негово отсъствие бе произведен ротмистър и когато полкът бе поставен във военно положение с увеличен състав, той пак получи предишния си ескадрон.
	[* Попълване липсата на коне. — Б.пр.]
	Почна кампанията, полкът бе изпратен в Полша, даваха двойни заплати, дойдоха нови офицери, нови хора, коне и най-важното — разпространи се онова възбудено-весело настроение, което съпътствува началото на войната; и Ростов, съзнавайки изгодното си положение в полка, изцяло се предаде на удоволствията и интересите на военната служба, макар да знаеше, че рано или късно ще трябва да ги изостави.
	Войските отстъпиха от Вилна по различни сложни държавни, политически и тактически причини. Всяка крачка на отстъплението се придружаваше със сложна игра на интереси, умозаключения и страсти в главния щаб. Ала за хусарите от Павлоградския полк целият този отстъпателен поход в най-хубавото време на лятото и с достатъчно продоволствие беше най-проста и весела работа. Само в главната квартира можеха да се отчайват, да се тревожат и интригуват, а в дълбочините на армията не се и питаха накъде и защо отиват. Ако съжаляваха, че отстъпват, то беше само защото трябваше да излизат от квартирата, в която се бяха подредили, и да се разделят с хубавичката панна. Ако пък някому минаваше през ума, че работата е лоша, то, както прилича на добър военен, тоя, на когото минаваше това през ума, се мъчеше да бъде весел и да не мисли за общия вървеж на работите, а да мисли за най-близката своя работа. Отначало лагеруваха весело близо до Вилна, завързваха познанства с полските помешчици, като очакваха и изкарваха прегледи от царя и от другите висши командири. След това дойде заповед да отстъпят към Свенцяни и да унищожават продоволствието, което не можеха да откарат. Хусарите запомниха Свенцяни само защото то беше _пиянски лагер_, както цялата армия нарече тоя престой при Свенцяни, и защото в Свенцяни имаше много оплаквания срещу войските, че използувайки заповедта да вземат продоволствието, вземаха от полските панове като продоволствие коне, екипажи и килими. Ростов помнеше Свенцяни, защото първия ден, когато влязоха в това градче, той смени вахмистъра си и не можа да се справи с препилите хора от целия ескадрон, които без негово знание бяха докарали пет бурета стара бира. От Свенцяни отстъпиха още по-нататък и по-нататък към Дриса и отново отстъпиха и от Дриса, наближавайки вече руските граници.
	На 13 юли на павлоградци за пръв път се случи да участвуват в сериозно сражение.
	На 12 юли през нощта, преди сражението, имаше силна буря с дъжд и град. Изобщо лятото на 1812 година беше забележително с бури.
	Два павлоградски ескадрона бяха на бивак сред изкласила вече ръжена нива, съвсем изпотъпкана от добитък и коне. Дъждът се изливаше като порой и Ростов с покровителствувания от него млад офицер Илин седеше в направената на бърза ръка колибка. Един офицер от техния полк с дълги мустаци, продължаващи и по бузите, който беше ходил до щаба и бе настигнат от дъжда, се отби при Ростов.
	— Аз, графе, ида от щаба. Чухте ли за подвига на Раевски? — И офицерът разправи подробности по Салтановското сражение, които бе чул в щаба.
	Ростов свиваше шия, по която течеше вода, пушеше лулата и слушаше невнимателно, като поглеждаше от време на време младия офицер Илин, който се гушеше до него. Тоя офицер, шестнадесетгодишно момче, постъпило наскоро в полка, беше сега по отношение на Николай същото, каквото Николай преди седем години бе по отношение на Денисов. Илин се мъчеше да подражава във всичко на Ростов и беше влюбен в него като жена.
	Офицерът с двойните мустаци, Здржински, разказваше надуто как Салтановският бент бил Термопилите за русите и как на тоя бент генерал Раевски извършил нещо, достойно за древността. Здржински разказваше за постъпката на Раевски, който под страшния огън извел на бента двамата си сина и заедно с тях тръгнал в атака. Ростов слушаше това и не само не казваше нищо, за да потвърди възторга на Здржински, но, напротив, имаше вид на човек, който се срамува за онова, което му разказват, макар че няма намерение да възразява. След Аустерлицката кампания и тая през 1807 година Ростов от личен опит знаеше, че когато се разправят военни случки, винаги лъжат, както и самият той бе лъгал, когато разправяше; второ, той имаше достатъчно опит и знаеше, че на война всичко става съвсем не тъй, както можем да си въобразяваме и разказваме. И затуй не му се харесваше разказваното от Здржински, не му се харесваше и самият Здржински, който със своите мустаци по бузите се навеждаше по навик ниско към лицето на оня, комуто разказваше, и в тая тясна колиба го караше да се чувствува още по-натясно. Ростов го гледаше мълчаливо. „Първо, на атакувания бент навярно е имало такава бъркотия и теснотия, че ако Раевски дори е извел синовете си, това не е могло да подействува никому освен на десетина души, които са били досам него — мислеше Ростов, — а останалите не са могли да видят как и с кого е тръгнал Раевски по бента. Но и ония, който са видели това, не са могли да се въодушевят много, защото — какво са ги интересували тогава нежните родителски чувства, когато въпросът е бил за собствената им кожа? После, от това дали ще бъде превзет, или не Салтановският бент, не зависеше съдбата на отечеството, както ни описват това за Термопилите. И, значи, защо е трябвало да се принася такава жертва? И после, защо тук, на войната, трябва да намесваш децата си? Аз не бих повел не само Петя, братчето си, но дори и Илин, това чуждо, но добро момче, и бих се помъчил да го поставя някъде под прикритие“ — продължаваше да мисли Ростов, слушайки Здржински. Но не изказа мислите си; и за това вече имаше личен опит. Той знаеше, че тоя разказ съдействува за прославата на нашето оръжие и затова човек трябваше да се прави, че не се съмнява в него. И той правеше това.
	— Не, не се търпи повече — рече Илин, който забеляза, че на Ростов не му се харесват приказките на Здржински. — И чорапи, и риза, и под мене протече. Ще отида да потърся убежище. Изглежда, че дъждецът намаля. — Илин излезе и Здржински си отиде.
	След пет минути Илин, шляпайки в калта, дотича в колибата.
	— Ура! Ростов, да вървим по-скоро. Намерих! Ей тук, на около двеста крачки, има кръчма и нашите вече са се намъкнали там. Поне ще се поизсушим, и Маря Хенриховна е там.
	Маря Хенриховна беше жената на полковия доктор, млада, хубавичка немкиня, за която докторът се бе оженил в Полша. Дали защото нямаше средства, или защото не искаше още в началото на женитбата да се разделя с младата си жена, докторът я водеше навсякъде със себе си при хусарския полк и ревността му стана обикновената тема на шеги между хусарските офицери.
	Ростов си сложи наметката, викна Лаврушка да върви подире му с нещата и тръгна с Илин — ту подхлъзвайки се из калта, ту цапайки направо под затихващия дъжд в тъмнината на вечерта, нарушавана от време на време от далечни мълнии.
	— Ростов, де си?
	— Тук. Каква мълния! — обаждаха се те.



	XIII

	В изоставената кръчма, пред която стоеше бричката на доктора, имаше вече пет-шест души офицери.
	Маря Хенриховна, пълно, русо немкинче с блузка и нощна шапчица, седеше на една широка пейка в предния ъгъл. Мъжът й, докторът, спеше зад нея. Посрещнати с весели възклицания и висок смях, Ростов и Илин влязоха в стаята.
	— И-и! Каква веселба имало при вас — каза усмихнат Ростов.
	Ами вие защо зяпате?
	— Бива си ги! Целите текат! Да не измокрите нашата гостна.
	— Да не изцапате роклята на Маря Хенриховна — отговориха други гласове.
	Ростов и Илин побързаха да намерят едно ъгълче, дето биха могли да сменят мокрите си дрехи, без да накърняват скромността на Маря Хенриховна. Те щяха да отидат зад преградата, за да се преоблекат; но в малкото килерче, като го запълваха изцяло, седнали около една свещица върху празен сандък, трима офицери играеха на карти и по никакъв начин не искаха да отстъпят мястото си. Маря Хенриховна услужи за малко с една своя пола, която употребиха като завеска, и зад тая завеска Ростов и Илин с помощта на Лаврушка, който бе донесъл денкчетата, свалиха мокрите и облякоха сухи дрехи.
	В счупената печка накладоха огън. Намериха една дъска, сложиха я на две седла, покриха я с попона, намериха самоварче, сандъче с провизии и половин бутилка ром и като помолиха Маря Хенриховна да бъде домакиня, всички се струпаха около нея. Един й предлагаше чиста носна кърпа, за да избърсва прелестните си ръчички, друг подлагаше венгерка под крачката й, за да не й бъде влажно, трети затулваше, прозореца с наметка, за да не духа, четвърти пъдеше мухите от лицето на мъжа й, за да не се събуди.
	— Оставете го — каза Маря Хенриховна, усмихвайки се плахо и щастливо, — след безсънна нощ той и без това спи хубаво.
	— Не може, Маря Хенриховна — отговори й офицерът, — трябва да услужваме на доктора. Всичко може да се случи, и той ще ме съжали, когато почне да ми реже крак или ръка.
	Имаше само три чаши; водата беше толкова кална, че не можеше да се каже кога чаят е силен и кога слаб, и в самовара имаше вода само за шест чаши, но толкова по-приятно бе поред и по старшинство да получиш чашата си от пълничките, с къси, не съвсем чисти нокти ръчички на Маря Хенриховна. Тая вечер всички офицери сякаш наистина бяха влюбени в Маря Хенриховна. Дори офицерите зад преградата, които играеха на карти, скоро оставиха играта и отидоха при самовара, подчинявайки се на общото настроение за ухажване на Маря Хенриховна. Като се видя обкръжена от такива блестящи и учтиви младежи, Маря Хенриховна засия от щастие, колкото и да се мъчеше да го скрие и колкото и очевидно да се плашеше от всяко сънно движение на спящия зад нея съпруг.
	Имаше само една лъжичка, захар имаше повече от всичко друго, но не успяваха да я разбъркат и затуй беше решено, че тя ще разбърква поред захарта на всекиго: Като получи чашата си и наля в нея ром, Ростов помоли Маря Хенриховна да го разбърка.
	— Ама вие без захар ли? — рече тя, като все тъй се усмихваше, сякаш всичко, каквото кажеше, и всичко, каквото кажеха другите, беше много смешно и имаше и друго значение.
	— Аз не ща захар, искам само вие да го разбъркате с ръчичката си.
	Маря Хенриховна се съгласи и почна да търси лъжичката, която някой беше взел.
	С пръстче, Маря Хенриховна — каза Ростов, — ще бъде още по-приятно.
	— Горещо! — рече Маря Хенриховна, като се изчерви от удоволствие.
	Илин взе една кофа вода, капна в нея ром, отиде при Маря Хенриховна и я помоли да я разбърка с пръстче.
	— Това е моята чашка — каза той. — Вие само пъхнете пръстчето си и аз ще изпия всичко.
	Когато водата от самовара бе изпита, Ростов взе картите и предложи на Маря Хенриховна да играят на крал. Хвърлиха жребие кой ще играе заедно с Маря Хенриховна. По предложение на Ростов правилото на играта щеше да бъде: който излезе крал, ще има право да целуне ръчичка на Маря Хенриховна, а който загуби, ще приготви самовара за доктора, когато се събуди.
	— Ами ако Маря Хенриховна бъде крал? — попита Илин.
	— Тя и тъй е кралица! И нейните заповеди са закон.
	Тъкмо бе почнала играта и зад Маря Хенриховна неочаквано се дигна разрошената глава на доктора. Той се бе събудил отдавна и слушаше какво приказват, но личеше, че не вижда нищо весело, смешно или забавно във всичко, което говореха и правеха. Лицето му беше тъжно и безнадеждно. Той не поздрави офицерите, почеса се и тъй като бяха заградили пътя му, помоли да го пуснат да излезе. Щом той излезе, всички офицери избухнаха в смях, а Маря Хенриховна се изчерви до сълзи и от това стана още по-привлекателна в очите на офицерите. Като се върна отвън, докторът каза на жена си (която бе престанала да се усмихва щастливо и го гледаше, очаквайки уплашено присъдата си), че дъждът е спрял и трябва да отидат да нощуват в бричката, защото иначе всичко ще отмъкнат.
	— Ами че аз ще изпратя един вестовой… двама! — каза Ростов. — Недейте, докторе.
	— Аз ще отида часовой! — рече Илин.
	— Не, господа, вие сте си отспали, а пък аз две нощи не съм спал — каза докторът и седна мрачно до жена си да дочака края на играта.
	Мрачното лице на доктора, който гледаше изкриво жена си, развесели още повече офицерите и мнозина не можаха да сдържат смеха си, но се мъчеха да го обяснят с благовидни предлози. Когато докторът си отиде, като взе и жена си, и се настани с нея в бричката, офицерите налягаха в кръчмата, завивайки, се с мокрите си шинели; но дълго време не заспиваха и ту приказваха, припомняйки си уплахата на доктора и веселието на докторшата, ту изтичваха на входната площадка и разправяха какво става в бричката. На няколко пъти Ростов се завиваше презглава и искаше да заспи; но пак нечия забележка го разсънваше, пак се почваше разговор и пак избухваше безпричинен весел, детски смях.



	XIV

	Към три часа, когато още никой не бе заспал, дойде вахмистърът със заповед да тръгнат към градчето Островно.
	Все със същите приказки и весел смях офицерите почнаха бързо да се стягат; пак сложиха самовара с кална вода. Но Ростов не дочака чая и тръгна за ескадрона си. Зазоряваше се вече; дъждецът бе спрял, облаците се пръскаха. Беше влажно и студено, особено в неизсъхналите дрехи. Когато излизаха от кръчмата, Ростов и Илин в дрезгавината на разсъмването погледнаха и двамата лъскавия от дъжда кожен гюрук на докторската бричка, изпод завеската на която стърчаха краката на доктора, а в средата, на възглавницата, се виждаше нощната шапчица на докторшата и се чуваше сънно дишане.
	— Наистина тя е много мила! — каза Ростов на Илин, който излезе с него.
	— Прелест жена! — отговори с шестнадесетгодишна сериозност Илин.
	След половин час ескадронът бе строен на пътя. Чу се команда: „Възседни!“ — войниците се прекръстиха и почнаха да яхат конете. Ростов излезе напред, изкомандува: „Марш!“ и наредени по четири, зашляпали с копитата на конете по мокрия път, с раздрънкани саби и тихи приказки хусарите потеглиха по широкия, заграден от двете страни с брези път след вървящите напред пехота и батарея.
	Разкъсаните синьо-лилави облаци, червенеещи от изгрева, препускаха, гонени от вятъра. Ставаше все по-светло и по-светло. Виждаше се ясно оная къдрава тревица, която винаги покарва по междуселските пътища, още мокра от снощния дъжд; увисналите клони на брезите, също така мокри, се люлееха от вятъра и отронваха встрани от себе си светли капки. Все по-ясно и по-ясно се открояваха лицата на войниците. Ростов яздеше с Илин, който не се отделяше от него, встрани от пътя между двете редици брези.
	През кампанията Ростов си позволяваше да язди не строеви кон, а казашки. И познавач, и ловец, той наскоро се бе снабдил с буен донски, едър и хубав червеникав кон, с който никой не можеше да го надбяга. За Ростов беше наслада да язди тоя кон. Той мислеше за коня, за утрото, за докторшата и ни веднъж не помисли за предстоящата опасност.
	По-рано, когато отиваше в бой, Ростов се страхуваше; сега не изпитваше и най-малкото чувство на страх. Не се страхуваше не защото беше свикнал с огъня (не се свиква с опасността), но защото бе се приучил да управлява душата си пред опасността. Той свикна, когато отиваше в бой, да мисли за всичко друго освен за онова, което сякаш би било по-интересно от всичко — за предстоящата опасност. В началото на службата си, колкото и да се мъчеше, колкото и да се укоряваше в страхливост, той не можеше да постигне това; но с годините то стана от само себе си. Сега яздеше редом с Илин между брезите, като откъсваше от време на време листа от клоните, които му попадаха под ръка, понякога досягаше с крак хълбока на коня, понякога подаваше, без да се обръща, допушената си лула на яздещия подире му хусар с такъв спокоен и безгрижен вид, сякаш бе тръгнал на разходка. Мъчно му беше да гледа развълнуваното лице на Илин, който приказваше много и неспокойно; той знаеше от опит онова мъчително състояние на очакване на страх и на смърт, което бе обзело корнета, и знаеше, че нищо друго освен времето не може да му помогне.
	Щом слънцето се появи на чистата ивица изпод облака, вятърът затихна, сякаш не смееше да разваля това прелестно след бурята лятно утро; капките още падаха, но вече отвесно, и всичко затихна. Слънцето излезе цяло, показа се на хоризонта и изчезна в тесния и дълъг облак над него. След няколко минути слънцето се показа още по-светло в горния край на облака, като разкъса краищата му. Всичко светна и заблестя. И заедно с тая светлина, сякаш й отговаряха, напреде се чуха оръдейни изстрели.
	Преди още Ростов да успее да обмисли и да определи колко далеч са тия изстрели, от Витебск пристигна, препускайки, адютантът на граф Остерман-Толстой със заповед да тръгнат тръс по пътя.
	Ескадронът изпревари пехотата и батареята, която също бързаше, спусна се по надолнище и след като мина през някакво пусто, без жители, село, пак тръгна нагоре. Конете почнаха да се изпотяват, хората се зачервиха.
	— Стой, равни се! — чу се напред командата на командира на дивизиона*.
	[* Дивизион — поделение от два или три ескадрона. — Б.пр.]
	— Лявото рамо напред, ходом марш! — изкомандуваха отпред.
	И хусарите минаха на левия фланг на позицията край строените войски и отидоха зад нашите улани, който бяха на първа линия. Вдясно, в гъста колона, беше нашата пехота — това бяха резервите; над нея, на възвишението, се виждаха в съвсем чистия въздух, под утринното полегато и ярко осветление, на самия хоризонт, нашите оръдия. Напред, зад дола, се виждаха неприятелски колони и оръдия. В дола се чуваше нашата верига, която бе почнала вече боя и весело пукаше с неприятеля.
	Като от звуци на най-весела музика на Ростов му стана весело на душата от тия отдавна нечувани звуци. „Трап-та-та-тап!“ — изтрещяваха ту изведнъж, ту бързо един след друг няколко изстрела. Отново всичко млъкваше и отново сякаш трещяха хлопки, по които стъпваше някои.
	Около един час хусарите стояха на едно място. Почна и канонада. Граф Остерман със свитата си мина зад ескадрона, спря, поговори с командира на полка и отиде към оръдията на възвишението.
	След отминаването на Остерман даде се команда на уланите:
	— В колона, строй се за атака! — Пехотата пред тях раздели взводовете, за да стори път на кавалерията. Уланите потеглиха с разклатени байрачета на пиките и поеха тръс по надолнището срещу френската кавалерия, която се показа под възвишението вляво.
	Щом уланите се спуснаха по надолнището, заповядаха на хусарите да тръгнат нагоре, за прикритие на батареята. Докато хусарите заемаха мястото на уланите, откъм веригата прелетяха с писък и бръмчене далечни, непопадащи в целта куршуми.
	Тоя звук, отдавна нечуван, подействува на Ростов още по-радостно и възбуждащо, отколкото предишните звуци на стрелбата. Изпънат, той разглеждаше полесражението, което се откриваше от височината, и с цялата си душа участвуваше в движението на уланите. Уланите се нахвърлиха отблизо върху френските драгуни, там сред дима нещо се обърка и след пет минути уланите се понесоха не към това място, дето бяха преди, а по-наляво. Посред оранжевите улани на червеникави коне и зад тях се виждаха в голяма купчина сините френски драгуни на сиви коне.



	XV

	Със своето остро ловджийско око Ростов един от първите видя тия сини френски драгуни, които преследваха нашите улани. Все по-близо и по-близо се движеха разстроени тълпи улани и френски драгуни, които ги преследваха. Можеше вече да се види как тия хора, които отгоре изглеждаха мънички, се сблъскваха, настигаха се едни други и махаха с ръце или саби.
	Ростов гледаше онова, което ставаше пред очите му, както се гледа подгонен дивеч. Той долавяше с усета си, че ако сега удари с хусарите френските драгуни, те не ще устоят; но ако трябва да се ударят, това трябваше да стане още сега, в тоя миг, иначе ще бъде вече късно. Той се огледа наоколо си. Ротмистърът до него също тъй не откъсваше очи от кавалерията долу:
	— Андрей Севастянич — каза Ростов, — ами че ние ще ги смажем…
	— Чудесно нещо би било — рече ротмистърът, — ами ако наистина…
	Без да го доизслуша, Ростов бутна коня си, излезе пред ескадрона и преди още да изкомандува да тръгнат, целият ескадрон, който изпитваше същото, каквото и той, потегли след него. Ростов сам не знаеше как и защо направи това. Той направи всичко туй, както правеше на лов, без да мисли, без да съобразява. Видя, че драгуните са близо, че препускат, че са разстроени; той знаеше, че няма да издържат, знаеше, че има само един миг и ако го изпусне, той няма да се върне. Наоколо му куршумите пищяха и свиреха тъй възбудително, конят му тъй буйно напираше да препуска напред, че той не можа да се удържи. Бутна коня, изкомандува и в същия миг, като чу зад себе си тропота на своя разгънат ескадрон, почна в силен тръс да слиза надолу към драгуните. Щом слязоха долу, без да щат, алюрът им от тръс мина в галоп, който ставаше все по-бърз и по-бърз, колкото по се приближаваха до нашите улани и до препусналите подире им френски драгуни. Драгуните бяха близо. Предните, като видяха хусарите, почнаха да обръщат назад, а задните — да спират. Със същото чувство, с което препускаше, за да пресече пътя на вълка, като пусна с всичките му сили своя донски кон, Ростов хукна да пресече пътя на разстроените редици френски драгуни. Един улан се спря, един войник без кон се прилепи до земята, за да не го смажат, един кон без ездач се пъхна между хусарите. Почти всички френски драгуни препускаха назад. Ростов си избра един от тях на сив кон и се спусна подире му. На пътя му се изпречи храст; но хубавият кой го прескочи и Николай, едва успял да се оправи на седлото, видя, че след няколко мига ще настигне тоя неприятел, когото си бе избрал. Тоя французин, навярно офицер — както личеше от мундира му, препускаше, снишен над сивия си кон, като го удряше със сабя. След един миг конят на Ростов блъсна с гърдите си задницата на коня на офицера, като насмалко щеше да го събори, и в същия миг, без да знае защо, Ростов дигна сабята си и удари с нея французина.
	В същия миг, когато направи това, цялото оживление на Ростов отведнъж изчезна. Офицерът падна не толкова от сабления удар, който само поряза леко ръката му над лакътя, колкото от блъсването на коня и от страх. Ростов сдържа коня и потърси с очи врага си, за да види кого е победил. Драгунският офицер скачаше с единия си крак по земята, а другият бе закачен за стремето. Той уплашено примигваше, сякаш всеки миг очакваше нов удар, и сбърчен, с изражение на ужас гледаше отдолу нагоре Ростов. Лицето му, бледо и опръскано с кал, русо, младежко, с трапчинка на брадичката и със светли сини очи, бе съвсем не за полесражение, не вражеско лице, а най-обикновено, всекидневно лице. Преди още Ростов да реши какво да го прави, офицерът извика: „Je me rends!“* В бързината той искаше й не можеше да измъкне крака си от стремето и без да откъсва изплашените си сини очи, гледаше Ростов. Слезлите хусари измъкнаха крака му и качиха офицера на седлото. На различни страни хусарите се занимаваха с драгуните: един беше ранен, но с обляно от кръв лице, не даваше коня си; друг, прегърнал един хусар, седеше на задницата на коня му; трети, подкрепян от хусаря, се качваше на коня му. Напреде бягаше и стреляше френската пехота. Хусарите бързо препуснаха назад с пленниците си. Ростов препускаше назад с другите, като изпитваше някакво неприятно чувство, което свиваше сърцето му. Нещо неясно и объркано, което никак не можеше да си обясни, му се разкри от пленяването на тоя офицер и от удара, който му бе нанесъл.
	[* Предавам се!]
	Граф Остерман-Толстой посрещна връщащите се хусари, извика Ростов, благодари му и каза, че ще донесе на царя за неговата храбра постъпка и ще поиска да му дадат „Георгиевски кръст“. Когато повикаха Ростов при граф Остерман, той си спомни, че атаката бе почната без заповед и беше напълно убеден, че началството го вика, за да го накаже за самоволната му постъпка. И затуй ласкателните думи на Остерман и обещанието за награда трябваше толкова по-радостно да изумят Ростов; но все същото неприятно, неясно усещане го караше да се чувствува погнусен нравствено. „Но какво наистина ме мъчи? — питаше се той, отивайки си от генерала. — Илин ли? Не, той е здрав и читав. Посрамих ли се с нещо? Не. Не е това! — Нещо друго го мъчеше като разкаяние. — Да, да, тоя френски офицер с трапчинката. И много добре помня, че ръката ми се спря, когато я дигнах.“
	Ростов видя откарваните пленници и препусна след тях, за да види своя французин с трапчинката на брадичката. В своя чудноват мундир той бе яхнал запасен хусарски кон и неспокойно се озърташе. Раната на ръката му почти не беше рана. Той се усмихна престорено на Ростов и му помаха с ръка за поздрав. На Ростов му, беше все тъй неловко и срамно за нещо.
	През целия тоя и следния ден приятелите и другарите на Ростов забелязваха, че той не е някак тъжен или сърдит, но мълчалив, замислен и съсредоточен. Пиеше без желание, гледаше да остане сам и мислеше за нещо.
	Ростов непрестанно мислеше за тоя свой бляскав подвиг, който, за негово учудване, му бе донесъл „Георгиевски кръст“ и дори му създаде репутация на храбрец, и не можеше да разбере просто нещо. „Че те се страхуват повече от нас! — мислеше той! — Значи, това е всичко, което се нарича геройство? И нима аз го направих за отечеството? И какво е виновен той със своята трапчинка и сини очи? А колко се изплаши! Мислеше, че ще го убия. За какво ще го убивам? Ръката ми трепна. А ми дадоха «Георгиевски кръст». Нищо, нищо не разбирам!“
	Но докато Николай премисляше в себе си тия въпроси и все пак не можа да си даде ясна сметка за онова, което толкова го бе смутило, колелото на щастието в службата, както често се случва, се превъртя в негова полза. След Островненското сражение той бе издигнат, дадоха му батальон хусари и когато потрябваше храбър офицер, даваха поръчения нему.



	XVI

	Когато получи известието за болестта на Наташа, графинята, още не съвсем здрава и слаба, пристигна с Петя и с всички от къщи в Москва и цялото семейство Ростови се премести от Маря Дмитриевна в своята къща и съвсем се установи в Москва.
	Болестта на Наташа беше толкова сериозна, че за нейно щастие и за щастието на близките й мисълта за всичко, което бе причина за болестта й, нейната постъпка и скъсването с годеника, отиде на втори план. Тя беше толкова болна, че не можеше и да се мисли колко е виновна за всичко, което се бе случило, тъй като не ядеше, не спеше, явно слабееше, кашляше и както докторите даваха да се разбере, беше в опасност. Трябваше да се мисли само как да й се помогне. Докторите ходеха при Наташа и поотделно, и на консилиуми, приказваха много на френски и на немски, и на латински, упрекваха се един друг, предписваха най-различни лекарства за всички известни тям болести; но нито на един от тях не му мина простата мисъл, че не могат да знаят болестта, от която страдаше Наташа, както не може да се знае ни една болест, от която е обхванат живият човек: защото всеки жив човек има свои особености и винаги има особена и своя, нова, сложна, неизвестна на медицината болест, не болест на белите дробове, на черния дроб, на кожата, на сърцето, на нервите и т.н., записана в медицината, но болест, която е едно от безбройните съчетания на болежките на тия органи. Тая проста мисъл не е могла да мине през ума на докторите (също както на врача не може да му мине през ума мисълта, че не може да врачува), защото тяхната работа в живота се състои в това — да лекуват; защото за това те получават пари и защото за тая работа те са дали най-хубавите години от живота си. Но най-главното — тая мисъл не е могла да дойде на докторите, защото сами виждаха, че несъмнено са полезни и наистина бяха полезни за всички от семейство Ростови. А бяха полезни не защото караха болната да гълта в по-голямата им част вредни вещества (тая вреда се чувствуваше слабо, защото вредните вещества се даваха в малки количества), но бяха полезни, необходими, неизбежни (причината — защо винаги има и ще има мними лечители, врачки, хомеопати и алопати), защото задоволяваха нравствената потребност на болната и на хората, които обичаха болната. Те задоволяваха оная вечна човешка потребност от надежда за облекчение, потребност от съчувствие и дейност, които изпитва човек през време на страдание. Те задоволяваха оная вечна човешка — която се забелязва в детето в най-първобитна форма — потребност да разтъркаш удареното място. Когато детето се удари, веднага тича в ръцете на майка си или на бавачката си, за да му целунат или потъркат болното място, и му става по-леко, когато потъркат или целунат болното място. Детето не вярва, че много по-силните и много по-мъдрите от него нямат средства да помогнат на болката му. И надеждата за облекчение и проявите на съчувствие в същото време, когато майката търка подутото място, го утешават. За Наташа докторите бяха полезни, защото целуваха и търкаха _бобо_, като я уверяваха, че ей сега ще мине, щом кочияшът отиде до арбатската аптека и вземе за една рубла и седемдесет копейки прахове и хапчета в хубава кутийка и щом тия прахове се вземат от болната в преварена вода през два часа — ни повече, ни по-малко.
	Какво биха правили Соня, графът и графинята, как биха гледали те слабата, линееща Наташа, без да предприемат нещо, ако нямаше тия хапчета точно по часове, пиене на топличко, кюфтенце от кокошка и всичките житейски подробности, предписани от докторите, изпълнението на които беше заниманието и утехата на околните. Колкото по-строги и по-сложни бяха тия правила, толкова по-утешителна беше за околните работата. Как би понесъл графът болестта на любимата си дъщеря, ако не знаеше, че болестта на Наташа му струваше хиляди рубли и че няма да му се посвидят още хиляди, за да има тя полза; ако не знаеше, че няма да му се посвидят и още хиляди и той ще я заведе в чужбина, ако не се поправи, и там ще свика консилиуми; ако нямаше възможност да разказва как Метивие и Фелер не разбрали, а Фриз разбрал, а Мудров още по-добре установил болестта? Какво би могла да прави графинята, ако не можеше понявга да се скара на болната Наташа за туй, че не изпълнява точно предписанията на докторите?
	— Тъй никога няма да оздравееш — казваше тя, забравяйки от раздразнение скръбта си, — щом не слушаш докторите и вземаш не навреме лекарството! Не бива да се шегуваш с това, когато може да се обърне на пневмония — думаше графинята и в произнасянето на тая неразбираема не само за нея дума тя вече намираше голяма утеха. Какво би правила Соня, ако нямаше радостното съзнание, че през първите три нощи не се съблича, за да бъде готова да изпълнява точно всичките предписания на доктора, и че сега не спи нощем, за да не пропусне часовете, в които трябва да се дават не дотам вредните хапчета от позлатената кутийка? Дори на самата Наташа, която макар да говореше, че никакви лекарства няма да я излекуват и че всичко това са глупости, дори и ней беше радостно, като виждаше, че толкова много жертви се правят за нея и че трябва да взема лекарствата в определени часове. Радостно й беше дори от това, че като пренебрегваше изпълнението на предписаното, можеше да покаже, че не вярва в лекуването и не скъпи живота си.
	Докторът пристигаше всеки ден, напипваше пулса, гледаше езика и без да обръща внимание на отчаяното й лице, шегуваше се с нея. Ала когато отиваше в другата стая и графинята бързо излизаше след него, той приемаше сериозен вид и заклатил замислено глава, казваше, че макар да има опасност, той се надява на действието на последното лекарство и че трябва да се чака и види; че болестта е повече нравствена, но…
	Графинята се мъчеше да скрие тая постъпка от себе си и от него, всеки път му пъхаше в ръката по една жълтица и всеки път се връщаше с успокоено сърце при болната.
	Признаците на Наташината болест бяха, че тя малко ядеше, малко спеше, кашляше и никога не се оживяваше. Докторите казваха, че болната не бива да се оставя без медицинска помощ и затуй я държаха в душния въздух на града. И през лятото на 1812 година Ростови не отидоха на село.
	Въпреки големия брой изгълтани хапчета, капки, прахове от бурканчета и кутийки, от които madame Schoss, любителка на такива неща, събра голяма колекция, въпреки липсата на селския живот, с който бе свикнала, младостта надвиваше: скръбта на Наташа почна да се покрива със слоя от впечатления от преживяния живот, престана да тежи на сърцето й с голяма мъчителна болка, почваше да става минало и Наташа взе да се поправя физически.



	XVII

	Наташа беше по-спокойна, но не по-весела. Тя не само избягваше всички външни условия на радостта: балове, разходки, концерти, театър, но ни веднъж не се смя тъй, че през смеха й да не прозираха сълзи. Тя не можеше да пее. Щом почнеше да се смее или се опиташе да пее насаме, сълзи я задушаваха: сълзи на разкаяние, сълзи от спомени за онова невъзвратимо, чисто време, сълзи на раздразнение, че тъй напразно бе погубила младия си живот, който можеше да бъде толкова щастлив. Особено смехът и пеенето й се струваха кощунство над скръбта й. За кокетство и не помисляше; не беше нужно дори да се въздържа. Тя казваше и чувствуваше, че през това време за нея всички мъже бяха също такива, какъвто беше шутът Настася Ивановна. Вътрешният страж й забраняваше твърдо всяка радост. А и тя нямаше сега всичките предишни жизнени интереси на оня момински, безгрижен, изпълнен с надежди начин на живот. Най-често и най-болезнено си спомняше есенните месеци, лова, вуйчото и коледните празници, прекарани с Nicolas в Отрадное. Какво не би дала да можеше да върне поне един ден от онова време! Но то бе свършено веднъж завинаги. Не бе я излъгало предчувствието тогава, че това състояние на свобода и възприемчивост за всички радости никога вече няма да се върне. Но трябваше да се живее.
	Радостно й бе да мисли, че тя не е по-добра, както мислеше по-рано, а по-лоша, и то много по-лоша от всички, от всички в света. Но то беше малко. Тя знаеше това и се питаше: „Какво по-нататък?“ А по-нататък нямаше нищо. Нямаше никаква радост в живота, а животът отминаваше. Наташа явно се стараеше само да не тежи никому и никому да не пречи, но за нея самата — нищо не й трябваше. Тя странеше от всичките си домашни и само с брат си Петя се чувствуваше леко. Обичаше да бъде с него повече, отколкото с другите; и понякога насаме с него се смееше. Тя почти не излизаше от къщи и от ония, които идваха у тях, радваше се само на един човек — на Пиер. Не би могло някой да се държи с нея по-нежно, по-внимателно и в същото време по-сериозно, отколкото се държеше, граф Безухов. Наташа чувствуваше несъзнателно тая нежност на държането му и затуй неговото общество й беше много приятно. Но тя дори не му беше благодарна за нежността: струваше й се, че във всичко хубаво от страна на Пиер няма нищо, което да се дължи на усилие. Струваше й се, че за Пиер е толкова естествено да бъде добър към всички, че в неговата доброта нямаше никаква заслуга. Понякога, когато биваше с Пиер, Наташа забелязваше смущение и неловкост в него, особено когато той се страхуваше да не би нещо в разговора да навее на Наташа тежки спомени. Тя забелязваше това и го отдаваше на неговата обща доброта и стеснителността му, която според нея беше навярно и към другите също такава, каквато към нея. След ония неочаквани думи, че ако би бил свободен, на колене би молил за ръката и любовта й, казани в мига на такова силно вълнение за нея, Пиер никога не говореше на Наташа нищо за чувствата си към нея; и за нея беше очевидно, че тия думи, които толкова я бяха утешили тогава, бяха казани, както се говорят всевъзможни безсмислени думи за утешение на плачещо дете. Не защото Пиер беше женен, но защото Наташа усещаше в най-висока степен между себе си и него оная сила на нравствените прегради, липсата на която усещаше при Курагин — никога не й минаваше през ума, че от нейните отношения с Пиер можеше да излезе не само любов от нейна страна или още по-малко от негова, но дори и оня род нежно приятелство между мъж и жена, което съзнава, че е поетично приятелство, каквито няколко случая тя знаеше.
	В края на петрови пости Аграфена Ивановна Белова, отрадненска съседка на Ростови, пристигна в Москва да се поклони на московските светии. Тя предложи на Наташа да пости и Наташа се залови с радост за тая мисъл. Въпреки забраната на докторите да излиза рано сутрин, Наташа настоя да пости и да пости не тъй, както обикновено ставаше в дома на Ростови, тоест да изкарат в къщи три църковни служби, а да пости тъй, както постеше Аграфена Ивановна, тоест цяла седмица, без да пропуска ни една вечерня, утринна или литургия.
	На графинята това усърдие на Наташа се хареса; тайно в душата си, след неуспешното медицинско лекуване, тя се надяваше, че молитвата ще й помогне повече от лекарствата, и макар със страх и скришом от доктора, съгласи се с желанието на Наташа и я повери на Белова. Аграфена Ивановна дохождаше в три часа през нощта да събужда Наташа и най-често я намираше, че не спи. Наташа се страхуваше дали ще се събуди навреме за утринната служба. Тя се измиваше набързо и със смирение обличаше най-лошата си рокля и извехтялата пелеринка; потръпвайки от хлад, тя вървеше из пустите улици, осветени прозрачно от утринната зора. По съвета на Аграфена Ивановна Наташа се черкуваше през постите не в тяхната енорийска църква, а в друга, дето според набожната Белова свещеникът водел много строг и възвишен живот. В църквата всякога имаше малко хора; Наташа и Белова заставаха на обикновеното си място пред иконата на Богородица, вдълбана в задната част на левия клирос, и едно ново чувство на смирение пред великото и непостижимото обхващаше Наташа, когато в тоя непривичен за нея утринен час, загледана в черния лик на Божата майка, осветен и от свещите, горящи пред него, и от светлината на утрото, падаща от прозореца, слушаше звуците на службата, които тя разбираше и се мъчеше да следи. Когато ги разбираше, нейното лично чувство с отсенките си се присъединяваше към молитвата й; когато не ги разбираше, беше й още по-сладостно да си мисли, че желанието да разбираш всичко е гордост, че всичко не може да се разбира, че трябва само да вярваш и да се отдаваш Богу, който в тия минути — тя чувствуваше — направляваше душата й. Тя се кръстеше и кланяше и когато не разбираше, ужасяваше се от своята низост и само молеше Бог да й прости за всичко, за всичко и да я пощади. Молитвите, на които най-често се отдаваше тя, бяха молитви на разкаяние. Връщайки се в къщи в ранния утринен час, когато срещаше само зидари, които отиваха на работа, дворници, които метяха улицата, а в къщите всички още спяха, Наташа изпитваше ново за нея чувство — че е възможно да се поправи от пороците си, че е възможен за нея нов, чист живот и щастие.
	През цялата седмица, в която водеше тоя живот, това чувство растеше с всеки изминат ден. И щастието да се приобщи към причастието или да се „съобщи“, както й казваше Аграфена Иванова, като си играеше радостно с тая дума, й се струваше толкова голямо, че тя не вярваше да доживее до тая блажена неделя.
	Но щастливият ден настъпи и когато Наташа в тая паметна за нея неделя, облечена в бяла муселинена рокля, се върна от причастието, тя за пръв път след много месеци се почувствува спокойна и необременена от живота, който й предстоеше.
	Дошлият тоя ден доктор прегледа Наташа и поръча да продължи да взема последните прахове, предписани преди две седмици от него.
	— Без друго да продължава да ги взема сутрин и вечер — каза той, явно сам добросъвестно доволен от успеха си. — Само, моля ви се, по-редовно. Бъдете спокойна, графиньо — каза шеговито докторът, като улови сръчно в меката си длан жълтицата, — скоро пак ще запее и залудува. Много, много й помага последното лекарство. Тя много се е освежила.
	Графинята погледна ноктите си и плю лекичко за уроки, връщайки се с весело лице в салона.



	XVIII

	В началото на юли в Москва се пръскаха все по-тревожни и по-тревожни слухове за хода на войната: разправяха за възванието на царя към народа, за пристигането на самия цар от армията в Москва. И тъй като до 11 юли манифестът и възванието не бяха получени за тях и за положението на Русия се носеха преувеличени слухове. Разправяха, че царят е заминал, защото армията е в опасност, разправяха, че Смоленск е отстъпен, че Наполеон има един милион войска и че само чудо може да спаси Русия.
	На 11 юли, събота, манифестът бе получен, но още не бе напечатан; и Пиер, който беше у Ростови, обеща на другия ден, неделя, да дойде на обяд у тях и да донесе манифеста и възванието, които щял да вземе от граф Растопчин.
	В тоя неделен ден Ростови, както друг път, отидоха на литургия в домашната църква на графовете Разумовски. Беше горещ юлски ден. Още в десет часа, когато Ростови излязоха от каретата пред църквата, в горещия въздух, във виковете на амбулантните търговци, в ярките и светли летни дрехи на множеството, в напрашените листа на дървесата по булеварда, в звуците на музиката и в белите панталони на минаващия за смяна на караула батальон, в трясъка по паважа и в яркия блясък на жаркото слънце имаше онова лятно разнежване, доволство и недоволство от сегашното, което се чувствува особено рязко през ярък горещ ден в града. В църквата на Разумовски бяха всички знатни московчани, всички познати на Ростови (тая година, сякаш очаквайки нещо, твърде много богати семейства, които обикновено се пръскаха по селата, бяха останали в града). Като вървеше до майка си зад облечения в ливрея лакей, който раздвояваше множеството, Наташа чу гласа на някакъв млад човек, който говореше с прекалено висок шепот за нея:
	— Това е Ростова, същата…
	— Колко е отслабнала и все пак хубава!
	Тя чу или тъй й се бе сторило, че споменаха имената на Курагин и Болконски. На нея винаги тъй й се струваше. Винаги й се струваше, че всички, които я гледат, мислят само за онова, което й се бе случило. Измъчвайки се и със замираща душа, както винаги сред тълпата, Наташа вървеше в своята лилава копринена, с черни дантели рокля тъй, както умеят да вървят жените — толкова по-спокойно и по-величествено, колкото по-болно и срамно й беше в душата. Тя знаеше и не грешеше, че е хубава, но сега това не я радваше както по-рано. Напротив, напоследък това я измъчваше най-много и особено през тоя ярък, горещ летен ден в града. „Още един неделен ден, още една седмица — казваше си тя, спомняйки си, че беше тук и през оня неделен ден — и все същият живот без живот, и все същите условия, при които тъй лесно се живееше по-рано. Хубава съм, млада, и зная, че сега съм добра; по-рано бях лоша, а сега съм добра, зная — мислеше тя, — и тъй напразно, за никого, минават най-хубавите години.“ Тя застана до майка си и кимна на близкостоящите си познати. По навик Наташа разглеждаше тоалетите на дамите, разкритикува tenue* и неприличния начин на кръстене с ръка в тясно пространство на една дама близо до нея, отново раздразнено помисли, че всички я критикуват, че и тя критикува и изведнъж, като чу звуците на службата, се ужаси от своята мръсота, ужаси се, че предишната й чистота отново бе загубена. Благообразно, кротичко старче служеше с оная кротка тържественост, която тъй величаво и успокоително действува върху душите на молещите се. Царските двери се затвориха, завеската бавно се дръпна; тайнствен тих глас каза нещо оттам. Наташа усещаше в гърдите си сълзи, които не разбираше, и радостно и мъчително чувство я вълнуваше.
	[* Начинът на държане.]
	„Научи ме какво да правя, как да се поправя завинаги, завинаги, как да уредя живота си…“ — мислеше тя.
	Дяконът се качи на амвона, оправи, като разпери нашироко палеца, дългите си коси изпод стихара, прекръсти гърдите си и почна гръмогласно и тържествено да чете думите на молитвата:
	— „Миром Господу помолимся.“
	„Общо, всички заедно, без разлика на съсловия, без вражда, а съединени с братска обич — да се молим“ — мислеше Наташа.
	— „О свышнем мире и о спасении душ наших!“ „За света на ангелите и за душите на всички безтелесни същества, които живеят над нас“ — се молеше Наташа.
	Когато се молеха за войнството, тя си спомни брат си и Денисов. Когато се молеха за плаващите и пътуващите, спомни си княз Андрей и се моли за него, и се моли да й прости Бог злото, което му бе сторила. Когато се молеха за ония, които ни обичат, тя се моли за домашните си, за баща си, майка си, Соня и за пръв път сега разбра вината си пред тях и почувствува всичката сила на обичта си към тях. Когато се молеха за ония, които ни мразят, тя си измисли врагове и ненавистници, за да се моли за тях. Тя причисли към враговете кредиторите и всички, които имаха работа с баща й, и всеки път, при мисълта за врагове и ненавистници, си спомняше Анатол, който й бе сторил толкова зло, и макар той да не беше от ненавистниците, радостно се молеше за него като за враг. Само когато се молеше, тя чувствуваше, че може ясно и спокойно да си спомня за княз Андрей и за Анатол като за хора, към които чувствата й се унищожаваха в сравнение с чувството й на страх и благоговеене пред Бога. Когато се молеха за царското семейство и за синода, тя се кланяше особено ниско и се кръстеше, казвайки си, че макар и да не разбира, все пак не може да се съмнява и да не обича управляващия синод и да не се моли за него.
	Като свърши ектенията, дяконът прекръсти с орара гърдите си и произнесе:
	— „Сами себя и живот наш Христу-Богу предадим.“
	„Сами да предадем себе си на Бога — повтори в душата си Наташа. — Боже мой, предавам се на твоята воля — мислеше тя. — Нищо не искам, не желая; научи ме какво да правя, как да употребя волята си! И вземи ме, вземи ме!“ — с умилено нетърпение в душата си каза Наташа, без да се кръсти, отпуснала тънките си ръце и сякаш очакваше, че ей сега невидима сила ще я вземе и избави от самата нея, от нейните съжаления, желания, укори, надежди и пороци.
	На няколко пъти през службата графинята се извръщаше да гледа умиленото, с блеснали очи лице на дъщеря си и се молеше на Бога да й помогне.
	Неочаквано по средата и не в реда на службата, който Наташа знаеше добре, псалтът изнесе една малка скамейка, същата, на която се четяха коленопреклонните молитви през празника на света Троица, и я сложи пред царските двери. Свещеникът излезе със своята виолетова кадифена скуфя*, оправи косите си и с усилие коленичи. Всички направиха същото и с недоумение се спогледаха. Това беше току-що получена от синода молитва, молитва за спасение на Русия от вражеско нахлуване.
	[* Мека, заострена свещеническа шапка. — Б.пр.]
	— „Господи Боже сил, Боже спасения нашего — почна свещеникът с ясния, не надут и кротък глас, с който четат само духовните славянски четци и който тъй непобедимо действува на руското сърце. — Господи Боже сил, Боже спасения нашего! Призри ныне в милостях и щедротах на смиренные люди твоя и человеколюбно услыши, и пощади, и помилуй нас. Се враг, смущаяй землю твою и хотяй положити вселенную всю пусту, восста на ны; се людие беззаконии собрашася, еже погубите достояние твое, разорити честный Иерусалим твой, возлюбленную тебе Россию: оскверните храмы твои, раскопати алтари и поругатися святыне нашей. Доколе, Господи, доколе грешницы восхвалятся? Доколе употребляти имать законопреступный власть?
	Владыко Господи! Услыши нас, молящихся тебе: укрепи силою твоею благочестивейшего, самодержавнейшего великого государя нашего императора Александра Павловича; помяни правду его и кротость, воздаждь ему по благости его, ею же хранить ны, твой возлюбленный Израиль. Благослови его советы, начинания и дела; утверди всемогущною твоею десницею царство его и подаждь ему победу на врага, яко же Моисею на Амалика, Гедеону на Мадиама и Давиду на Голиафа. Сохрани воинство его: положи лук медян мышцам, во имя твое ополчившихся, и препояши их силою на брань. Приими оружие и щит и восстани в помощь нашу, да постыдятся и посрамяться мыслящий нам злая, да будут пред лицем верного ти воинства, яко прах пред лицем ветра, и ангел твой сильный да будет оскорбляли и погоняй их; да приидет им сеть, юже не сведают, и их ловитва, юже сокрыша, да обымет их; да падут пред ногами рабов твоих и в попрание всем нашим да будут. Господи! Не изнеможет у тебе спасати во многих и в малых; ты еси Бог, да не превозможет противу тебе человек.
	Боже отец наших! Помяни щедроты твоя и милости, яже от века суть: не отвержи нас от лица твоего, ниже возгнушайся недостоинством нашим, но помилуй нас по велицей милости твоей и по множеству щедрот твоих презри беззакония и грехи наша. Сердце чисто созижди в нас и дух прав обнови во утробе нашей; всех нас укрепи верою в тя, утверди надеждою, одушеви истинною друг к другу любовию, вооружи единодушием на праведное защищение одержания, еже дал еси нам и отцем нашим, да не вознесется жезл нечестивых на жребий освященных.
	Господи Боже наш, в него же веруем и на него же уповаем, не посрами нас от чаяния милости твоея и сотвори знамение во благо, яко да видят ненавидящий нас и православную веру нашу, и посрамятся и погибнут; и да уведят все страны, яко имя тебе господь, и мы людие твои. Яви нам, Господи, ныне милость твою и спасение твое даждь нам; возвесели сердце рабов твоих о милости твоей; порази враги наши и сокруши их под ноги верных твоих вскоре. Ты бо еси заступление, помощь и победа уповающим на тя, и тебе славу воссылаем отцу и сыну и святому духу и ныне, и присно, и вовеки веков. Аминь.“
	В онова състояние на душевна отвореност, в което се намираше Наташа, тая молитва й подействува силно. Тя слушаше всяка дума за победата на Мойсей над Амалик, и на Гедеон над Мадиам, и на Давид над Голиат, и за разрушаването на твоя Ерусалим и молеше Бога с оная нежност и размекченост, с която бе препълнено сърцето й; но не разбираше добре за какво молеше Бога в тая молитва. Тя влагаше цялата си душа в молбата за духа на справедливостта, за укрепване на сърцето с вяра, с надежда и за тяхното вдъхновяване с любов. Но не можеше да се моли за стъпкване с нозе на враговете си, когато преди няколко минути бе желала само да има повече врагове, за да ги обича и да се моли за тях. Но също така не можеше да се съмнява в правотата на четената коленопреклонно молитва. Тя усещаше в душата си благоговейния и трепетен ужас пред наказанието, което бе постигнало хората за греховете им, и особено за своите грехове, и молеше Бога да ги опрости всички и нея и да даде на всички тях и на нея спокойствие и щастие в живота. И струваше й се, че Бог чува нейната молитва.



	XIX

	От деня, когато Пиер, след излизането си от Ростови и спомняйки си благодарния поглед на Наташа, гледа кометата на небето и почувствува, че му се е открило нещо ново, непрестанно измъчващият го въпрос за безполезността и неразумността на всичко земно престана да го занимава. Тоя страшен въпрос: защо, за какво? — който по-рано изпъкваше пред него сред всяко занимание, сега се замести не с друг въпрос и не с отговор на предишния въпрос, а _с нейния образ_. Слушаше ли, или сам водеше незначителни разговори, четеше ли, или узнаваше за хорската подлост и безсмислие, той не се ужасяваше както по-рано, не се питаше заради какво тичат хората, когато всичко е толкова кратко и неизвестно, но си я спомняше така, както я бе видял последния път, и всичките му съмнения изчезваха не защото тя отговаряше на въпросите, които изпъкваха пред него, но защото нейният образ мигновено го пренасяше в друга, светла област на духовна дейност, в която не можеше да има прав или виновен, в областта на красотата и любовта, за които си струваше да се живее. Каквато и житейска мръсота да изпъкваше пред него, той си казваше:
	„Е, нека еди-кой си да е обрал държавата и царя, а царят и държавата да му оказват почести; а ето тя вчера ми се усмихна и ме помоли да отида и аз я обичам, и никой никога няма да узнае това“ — мислеше той.
	Пиер все тъй ходеше в обществото, все тъй много пиеше и водеше същия празен и безделен живот, защото освен часовете, които прекарваше у Ростови, трябваше да се прекарва и останалото време, и навиците и познанствата, завързани от него в Москва, го влечаха непреодолимо в оня живот, който бе го завладял. Но напоследък, когато от театъра на войната пристигаха все по-тревожни и по-тревожни слухове и когато здравето на Наташа почна да се поправя и тя престана да събужда в него предишното чувство на внимателна жалост, почна да го обзема все по-неясно и по-неясно за него безпокойство. Той чувствуваше, че положението, в което се намира, не можеше да продължава много, че настъпва катастрофа, която ще трябва да промени целия му живот, и с нетърпение търсеше във всичко признаците на тая приближаваща катастрофа. Един от братята масони бе открил на Пиер следното, извлечено от Апокалипсиса на Йоан Богослов пророчество по отношение на Наполеон.
	В Апокалипсиса, глава тринадесета, стих осемнадесети, е казано: „Зде мудрость есть; иже имать ум да почтет число зверино: число бо человеческо есть и число его шестьсот шестьдесят шесть.“
	И в същата глава, в петия стих: „И даны быша ему уста глаголюща велика и хульна; и дана бысть ему облсть творити месяц четыре — десять два.“
	Френските букви, подобно на еврейското изобразяване на цифрите, според което първите десет букви означават единици, а другите десетици, имат следното значение:

	a b c d e f g h i k l m n o p q r s t u v w x y z
	1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 20 30 40 50 60 70 80 90 100 110 120 130 140 150 160

	Като се напишат по тая азбука на цифрите думите L’Empereur Napoleon, излиза, че сборът на тия цифри е равен на 666 и че затуй Наполеон е оня звяр, за когото е предсказано в Апокалипсиса. Освен това, като се напишат по същата азбука думите quarante deux*1, тоест срокът за съществуване, определен за звяра „глаголати велика и хульна“, сборът на тия цифри, означаващи quarante deux, пак е равен на 666, от което излиза, че краят на Наполеоновата власт е настъпил в 1812 година, през която френският император навършил 42 години. Това предсказание изуми много Пиер и той често се питаше кое именно ще сложи край на властта на звяра, тоест на Наполеон, и се мъчеше въз основа на същите обозначения на думите с цифри да намери отговора на интересуващия го въпрос. В отговор на тоя въпрос Пиер написа: L’Empereur Alexandre? La nation russe?*2 Прочете буквите, но сборът на цифрите излизаше много по-голям и по-малък от 666. Един път, когато се занимаваше с тия изчисления, той написа своето име — Comte Pierre Besouhoff; сборът на цифрите също тъй съвсем не излезе. Той промени правописа, сложи z вместо s, прибави „de“, прибави article*3 „le“, но все не получаваше искания резултат. Тогава му дойде на ум, че ако отговорът на тоя въпрос е в неговото име, то в отговора без друго ще трябва да бъде указана неговата националност. Той написа Le Russe Besuhof*4 и като прочете цифрите, излезе 671. Само 5 беше повече; пет означаваше „е“, това „е“, което бе махнато от article пред думата L’empereur. Като махна също тъй, макар и неправилно, „e“-то, Пиер получи търсения отговор; L’Russe Besuhof, равно на 666. Това откритие го развълнува. Как, с каква връзка бе свързан той с това велико събитие, предсказано в Апокалипсиса, той не знаеше; но ни за миг не се усъмни в тая връзка. Любовта му към Ростова, антихристът, нахлуването на Наполеон, кометата, 666, L’Empereur Napoleon и L’Russe Besuhof — всичко това заедно трябваше да узрее, да избухне и да го изведе от тоя омагьосан, нищожен свят на московските навици, в които той се усещаше пленен, и да го отведе до големия подвиг и голямото щастие.
	[*1 Четиридесет и две.]
	[*2 Император Александър? Руският народ?]
	[*3 Членът.]
	[*4 Русинът Безухов.]


	В навечерието на тоя неделен ден, когато четоха молитвата, Пиер бе обещал на Ростови, че ще им занесе от граф Растопчин, с когото бе добре познат, и възванието към Русия, и последните съобщения от армията. Сутринта, когато се отби при граф Растопчин, Пиер завари у него току-що пристигналия куриер от армията.
	Куриерът беше един познат на Пиер танцьор от московските балове.
	— За Бога, не можете ли ми помогна? — каза куриерът. — Чантата ми е пълна с писма до родители.
	Между тия писма имаше писмо от Николай Ростов до баща му. Пиер взе това писмо. Освен туй граф Растопчин даде на Пиер току-що отпечатаното възвание на царя към Москва, последните заповеди по армията и своя последен позив. Когато преглеждаше заповедите по армията, в една от тях, между съобщенията за ранени, убити и наградени, Пиер намери името на Николай Ростов, награден с „Георгиевски кръст“ 4-та степен за проявена храброст в Островненския бой, и в същата заповед назначението на княз Андрей Болконски за командир на егерски полк. Макар че не му се искаше: да напомня на Ростови за Болконски, Пиер не можеше да сдържи желанието си да ги зарадва с известието за награждаването на сина им и като задържа възванието, позива и другите заповеди, за да ги занесе сам на обяд, изпрати на Ростови напечатаната заповед и писмото.
	Разговорът с граф Растопчин, неговият тон на загриженост и припряност, срещата с куриера, който разправяше безгрижно колко зле вървят работите в армията, слуховете за открити в Москва шпиони, за някакъв документ, който се разнасял из Москва и в който било казано, че Наполеон обещава до есента да бъде в двете руски столици, разговорът за очакваното вдругиден пристигане на царя — всичко това възбуди с нова сила в Пиер онова чувство на вълнение и очакване, което не го напускаше още от времето на появяването на кометата и особено от началото на войната.
	На Пиер отдавна вече му минаваше мисълта да постъпи на военна служба и той би я осъществил, ако не му пречеше, на първо място, принадлежността му към масонското общество, с което той бе свързан чрез клетва и което проповядваше вечен мир и унищожение на войната, и, второ, че като виждаше какъв голям брой московчани бяха облекли мундири и проповядваха патриотизъм, кой знае защо, той се срамуваше да направи такава стъпка. Ала главната причина, поради която не привеждаше в изпълнение намерението си да постъпи на военна служба, беше в оная смътна представа, че той е L’Russe Besuhof, който означаваше цифрата на звяра 666, че неговото участие във великото, дело за слагане край на властта _на звяра_, „глаголящему велика и хульна“, е определено от преди векове и че затова той не трябва да предприема нищо, а да очаква онова, което трябва да стане.



	XX

	Както винаги в неделен ден у Ростови обядваха някои техни близки познати.
	Пиер отиде по-рано, за да ги завари сами.
	През тая година Пиер така надебеля, че щеше да бъде безобразен, ако не бе толкова висок, с едри крайници и тъй як, че очевидно леко носеше пълнотата си.
	Той се изкачи по стъпалата, като пъхтеше и си мърмореше нещо. Кочияшът не го питаше вече да го чака ли. Той знаеше, че когато графът е у Ростови, стои до дванадесет часа. Лакеите на Ростови радостно се втурнаха да свалят наметката и да поемат бастуна и шапката му. По навик от клуба Пиер оставяше във вестибюла и бастуна, и шапката си.
	Първото лице, което видя у Ростови, беше Наташа. Още преди да я види, снемайки наметката си във вестибюла, той я чу. Тя пееше солфежи в залата. Той знаеше, че от заболяването си тя не пее и затуй звукът на гласа й го учуди и зарадва. Отвори тихо вратата и видя Наташа да се разхожда из стаята и да пее, облечена в лилавата рокля, в която беше на литургията. Когато той отвори вратата, тя вървеше заднишком към него, но щом се обърна рязко и видя пълното му учудено лице, изчерви се и бързо тръгна към него.
	— Искам да се опитам отново да пея — каза тя. — Все пак това е едно занимание — добави, като че се извиняваше.
	— И много хубаво.
	— Колко се радвам, че дойдохте! Днеска съм толкова щастлива! — каза тя с предишното оживление, което Пиер отдавна не бе виждал в нея. — Знаете ли, Nicolas получил „Георгиевски кръст“. Толкова съм горда за него.
	— Разбира се, че зная, нали аз изпратих заповедта. Е, сега не ща да ви преча — прибави той и понечи да отиде в салона.
	Наташа го спря.
	— Графе, лошо ли е, че пея? — рече тя, като се изчерви, но без да откъсва очи, гледаше въпросително Пиер.
	— Не… Че защо? Напротив… Но защо ме питате?
	— И аз не знам — отговори бързо Наташа, — но не бих искала да направя нищо, което не би ви се харесало. Аз ви вярвам във всичко. Вие не знаете какво голямо значение имате за мене и колко много направихте за мене!… — Тя говореше бързо и не забеляза как Пиер се изчерви при тия думи. — В същата заповед видях _него_, Болконски (бързо и шепнешком промълви тя тая дума), той е в Русия и отново във войската. Как мислите — каза тя бързо и явно бе, че бързаше да го каже, защото се страхуваше дали ще има сили, — ще ми прости ли той някога? Няма ли да има лошо чувство към мене? Как мислите? Как мислите?
	— Мисля… — рече Пиер. — Той няма какво да прощава… Ако аз бях на негово място… — Във връзка със спомените Пиер мигновено се пренесе с въображението си в онова време, когато, утешавайки я, й каза, че ако той не беше той, а най-добрият в света човек и свободен, на колене би молил за ръката й, и го обзе същото чувство на жалост, нежност и любов и същите думи дойдоха на устните му. Но тя не му даде време да ги каже.
	— Та вие, вие — каза тя, произнасяйки с възторг думата _вие_ — сте друго нещо. Не знам, а не може и да има по-добър, по-великодушен, по-ценен човек от вас. Ако ви нямаше тогава, че и сега, не зная какво би станало с мене, защото… — Изведнъж в очите й бликнаха сълзи; тя се обърна, дигна нотите до очите си, запя и почна отново да се разхожда из залата.
	В същото време от салона дотърча Петя.
	Петя беше сега хубаво, румено петнадесетгодишно момче с дебели, червени устни, което приличаше на Наташа. Той се готвеше за университета, но напоследък със своя другар Оболенски скритом бяха решили да станат хусари.
	Петя дотърча при своя съименник, за да поговори по тая работа.
	Той беше го помолил да научи ще го приемат ли хусар.
	Пиер вървеше из салона, без да слуша Петя.
	Петя го дръпна за ръката, за да му обърне внимание на себе си.
	— За Бога, Пьотр Кирилич, какво става с моята работа! Само във вас ми е надеждата — рече Петя.
	— Ах, да, твоята работа. За хусар ли? Ще питам, ще питам. Днес ще питам за всичко.
	— Е, как, mon cher, намерихте ли манифеста? — попита го старият граф. — А моята графиня беше днес на литургия у Разумовски и чула една нова молитва. Казва, че била много хубава.
	— Намерих — отговори Пиер. — Утре царят пристига… Едно рядко дворянско събрание и казват, че ще има набор по десет на хиляда. Ах, да, честито.
	— Да, да, слава Богу. Ами какво ново от армията?
	— Нашите пак отстъпили. Разправят, че са вече до Смоленск — отговори Пиер.
	— Боже мой, Боже мой! — рече графът. — А де е манифестът?
	— Възванието ли? Ах, да! — Пиер почна да търси из джобовете си книжата и не можа да ги намери. Продължавайки да се потупва по джобовете, той целуна ръка на влязлата графиня и огледа неспокойно наоколо си, като очевидно очакваше Наташа, която вече не пееше, но и не идваше в салона.
	— Бога ми, не зная де съм го дянал — рече той.
	— Е, да, винаги ще изпогуби всичко — каза графинята.
	Наташа влезе със смекчено, развълнувано лице и седна, загледана мълком в Пиер. Щом тя влезе в стаята, лицето на Пиер, което до тоя миг бе навъсено, просия и като продължи да търси книжата, той на няколко пъти поглежда към нея.
	— Бога ми, ще отскоча до в къщи, забравил съм ги. Без друго…
	— Но ще закъснеете за обяд.
	— Ах, пък и кочияшът си отиде.
	Но Соня, която беше отишла във вестибюла да търси книжата, бе ги намерила в шапката на Пиер, дето той грижливо ги беше пъхнал под подплатата. Пиер искаше да ги прочете.
	— Не, след обяда — каза старият граф и личеше, че предвиждаше голямо удоволствие от това четене.
	На обяда пиха шампанско за здравето на новия георгиевски кавалер и Шиншин разправи градските новини — за болестта на старата грузинска княгиня, за това, че Метивие изчезнал от Москва и че при Растопчин завели някакъв немец, за когото му казали, че е шампион* (тъй разправял самият Растопчин) и че граф Растопчин заповядал да пуснат шампиона, като казал, че той не е шампион, а просто един дъртак немец.
	[* Тук думата очевидно е нарочно употребена — изкълчена, със значение на шпионин. — Б.пр.]
	— Залавят, залавят — каза графът, — затуй казвам на графинята по-малко да говори френски. Не е сега време за това.
	— Чухте ли? — рече Шиншин. — Княз Голицин си взел руски учител, учи се на руски — il commence a devenir dangereux de parler francais dans les rues.*
	[* Опасно става да се говори френски по улиците.]
	— Е, граф Пьотр Кирилич, щом почнат да събират опълчението, и вие ще трябва да яхнете коня? — каза старият граф, обръщайки се към Пиер.
	През цялото време на тоя обяд Пиер беше мълчалив и замислен. При тия думи на графа той го погледна, сякаш не разбираше.
	— Да, да, на война — рече той. — Не! Какъв воин съм аз! Но всичко е тъй странно, тъй странно! Че и аз сам не разбирам. Не знам, аз съм толкова далеч от военните работи, но в сегашните времена никой не може да отговаря за себе си.
	След обяда графът седна спокойно в креслото и със сериозно лице помоли Соня, която се славеше, че е майсторка в четенето, да чете.
	— „Към първопрестолната наша столица Москва. Неприятелят навлезе с големи сили в пределите на Русия. Той е тръгнал да опустошава нашето скъпо отечество“ — четеше усърдно Соня с тъничкото си гласче. Затворил очи, графът слушаше и на някои места силно въздъхваше.
	Наташа седеше изпъната и гледаше изпитателно и открито ту баща си, ту Пиер.
	Пиер усещаше върху си нейния поглед и се мъчеше да не я поглежда. При всеки тържествен израз на манифеста графинята клатеше глава неодобрително и сърдито. Във всички тия думи тя виждаше само това, че опасностите, които заплашват сина й, няма скоро да се прекратят. Шиншин, свил уста в подигравателна усмивка, бе се приготвил очевидно да се надсмива над всичко, което първо му се падне: над четенето на Соня, над онова, което ще каже графът, дори над самия манифест, ако няма по-хубав предлог.
	Като прочете за опасностите, заплашващи Русия, за надеждите, възлагани от царя на Москва и особено на знаменитото дворянство, Соня с трепет в гласа, причинен предимно от вниманието, с което я слушаха, прочете последните думи: „Ние не ще се забавим да отидем сами сред нашия народ в тая столица и в други места на нашата държава за съвещаване и ръководене на всичките наши войски, както на тия, които преграждат сега пътя на врага, така и на новосъздадените за неговото поражение, дето и да би се появил той. Нека гибелта, в която той си въобразява, че ще хвърли нас, се струпа на неговата глава и освободената от робство Европа да възвеличи името на Русия!“
	— Ха така! — извика графът, като отвори мокрите си очи и на няколко пъти се прекъсна от сумтене, сякаш бяха поднесли до носа му шишенце със силна оцетна киселина. — Само да каже царят, и ние ще пожертвуваме всичко и за нищо няма да съжалим.
	Преди още Шиншин да успее да каже приготвената си шега за патриотизма на графа, Наташа скочи от мястото си и припна до баща си.
	— Колко чудесен е тоя татко! — рече тя, като го целуна, и отново погледна Пиер с онова несъзнателно кокетство, което се бе възвърнало в нея едновременно със съживяването й.
	— Я каква патриотка! — каза Шиншин.
	— Съвсем не патриотка, а просто… — отговори обидено Наташа. — На вас всичко ви е смешно, а това съвсем не е шега…
	— Какви шеги! — повтори графът. — Само да каже той една дума, всички ще тръгнем… Ние не сме някакви си немци…
	— А забелязахте ли — рече Пиер, — че е казано: „За съвещаване.“
	— Ех, за каквото и да е.
	В това време Петя, на когото никой не обръщаше внимание, приближи до баща си и целият червен, с мутиращ — ту груб, ту тънък — глас каза:
	— Сега, татенце, решително ще кажа — и на маминка също, ако щете, — решително ще кажа, че ще ме пуснете на военна служба, защото аз не мога… и това е то…
	Графинята с ужас дигна очи към небето, плесна ръце и се обърна ядосано към мъжа си.
	— На ти сега, това е от твоите приказки! — рече тя. Но графът веднага се съвзе от вълнението.
	— Хайде, хайде — каза той. — Ама че войник! Остави тия глупости: трябва да учиш.
	— Не са глупости, татенце. Федя Оболенски е по-малък от мене и пак отива, а най-важното е, че аз нищо не мога да уча сега, когато… — Петя се спря, изчерви се толкова, че се изпоти и все пак промълви: — Когато отечеството е в опасност.
	— Стига, стига глупости…
	— Но нали вие сам казахте, че ще пожертвуваме всичко.
	— Петя, казвам ти, млъкни! — извика графът, като погледна жена си, която бе побледняла и се взираше с втренчени очи в по-малкия си син.
	— А аз ви казвам. Ето, и Пьотр Кирилович ще каже…
	— Аз ти казвам — глупости, устата му мирише още на мляко, а той иска да отива на военна служба! Хайде, хайде, казвам ти — и графът, вземайки книжата, навярно за да ги прочете в кабинета си още веднъж преди почивката, тръгна да излиза от стаята.
	— Пьотр Кирилович, хайде да отидем да пушим…
	Пиер беше смутен и нерешителен. Непривично блестящите и оживени очи на Наташа, които непрестанно се извръщаха към него с нещо повече от ласка в израза си, го бяха докарали в това състояние.
	— Не, аз май ще си вървя в къщи…
	— Как в къщи, ами че вие искахте вечерта у нас да… И без това почнахте рядко да дохождате. А пък тая, моята… — каза добродушно графът, сочейки Наташа — само когато сте тук, е весела…
	— Да, забравих… Без друго трябва да си отида в къщи… Работа… — каза бързо Пиер.
	— Е, тогава довиждане — рече графът и излезе от стаята.
	— Защо си отивате? Защо сте разстроен? Защо?… — попита Наташа Пиер, като го гледаше предизвикателно в очите.
	„Защото те обичам!“ — искаше да каже той, но не го каза, изчерви се до сълзи и наведе очи.
	— Защото по-добре ще бъде за мене по-рядко да идвам у вас… Защото… Не, просто имам работа…
	— Защо? Не, кажете — почна решително Наташа и изведнъж млъкна. Двамата уплашено и смутено се гледаха един друг. Той се опита да се усмихне, но не можа: усмивката му изрази страдание и той й целуна ръка мълком и излезе.
	Пиер реши да не ходи повече у Ростови.



	XXI

	След решителния отказ, който получи, Петя отиде в стаята си, заключи се от всички и горчиво плака. Когато дойде за чая, мълчалив и мрачен и с очи, които личеше, че са плакали, всички се престориха, че не са забелязали нищо.
	На другия ден пристигна царят. Няколко души от прислугата на Ростови помолиха да ги пуснат да видят царя. Тая сутрин Петя дълго се обличаше, вчесваше се и си нагласяваше яката така, както правят възрастните. Той се мръщеше пред огледалото, правеше жестове, свиваше рамене и най-сетне, без да каже никому, сложи фуражката си и излезе от къщи през задния вход, като гледаше да не го видят. Петя бе решил да отиде право на мястото, дето ще бъде царят, и да каже направо на някакъв камерхер (на Петя му се струваше, че царят винаги е заобиколен от камерхери), че той, граф Ростов, въпреки младостта си, желае да служи на отечеството, че младостта не може да пречи на предаността и че той е готов… Докато се приготвяше в къщи, Петя си бе подбрал много хубави думи, които смяташе да каже на камерхера.
	Петя се надяваше, че ще успее в представянето си на царя тъкмо защото е дете (Петя мислеше дори как всички ще се учудят на младостта му), но в същото време с нагласяването на яката, с прическата и със солидния си бавен вървеж искаше да се покаже като стар човек. Но колкото по-дълго вървеше, толкова повече се разсейваше от хората, които прииждаха ли, прииждаха до Кремъл, и все повече забравяше да спазва солидността и бавността, присъщи на възрастните хора. Приближавайки до Кремъл, той почна вече да внимава да не го изблъскат и решително, със заплашителен вид разпери лакти от двете си страни. Но при Троицките порти, въпреки решителността му, хората, които навярно не знаеха с каква патриотична цел бе тръгнал той за Кремъл, тъй го притиснаха до стената, че той трябваше да се покори и да спре, докато през портите с кънтящ под сводовете шум минаваха екипажите. Около Петя бяха застанали една жена от народа и един лакей, двама търговци и един запасен войник. Като постоя известно време до портите, Петя, преди да дочака минаването на всички екипажи, поиска да се придвижи по-нататък преди другите и почна да действува решително с лакти; но жената пред него, срещу която той най-напред насочи лакти, му викна ядосано:
	— Защо се блъскаш, господарче, нали виждаш — всички стоят. Защо се натискаш!
	— Че тъй всички ще почнат да се натискат — рече лакеят и като заработи и той с лакти, изблъска Петя в един вонящ ъгъл на портите.
	Петя избърса с ръце потта си, която бе измокрила лицето му, и оправи омекналата от потта яка, която тъй хубаво, също както възрастните, бе нагласил в къщи.
	Петя чувствуваше, че има непредставителен вид, и се боеше, че ако се яви така пред камерхерите, няма да го пуснат при царя. Но поради теснотата нямаше никаква възможност да се оправи и да отиде на друго място. Един от минаващите генерали беше познат на Ростови. Петя помисли да го помоли за помощ, но сметна, че това ще бъде противно на мъжеството. Когато всички екипажи отминаха, тълпата нахлу и изхвърли и Петя на площада, целия зает от народ. Не само на площада, ами и по всички стръмни места, по покривите — навсякъде имаше хора. Щом се намери на площада, Петя ясно чу изпълващите целия Кремъл камбанни звуци и радостната глъчка на народа.
	До едно време на площада беше по-широко, но изведнъж всички глави се оголиха и всичко се втурна някъде още по-напред. Така натиснаха Петя, че той не можеше да диша, и всичко почна да вика: „Ура! Ура! Ура!“ Петя се дигаше на пръсти, блъскаше, щипеше, но не можеше да види нищо друго освен народа около себе си.
	По всички лица имаше общо, изражение на умиление и възторг. Една жена на търговец, заставала до Петя, ридаеше и от очите й течаха сълзи.
	— Бащице, ангел, татко! — повтаряше тя и бършеше с пръсти сълзите си.
	— Ура! — викаха от всички страни.
	За миг тълпата се застоя на едно място, но после пак се втурна напред.
	В самозабрава Петя стисна зъби, облещи зверски очи, втурна се напред, като действуваше с лакти и викаше „ура!“, сякаш бе готов да убие в тоя миг и себе си, и всички, но от двете му страни се натискаха също такива зверски лица със същите викове „ура!“.
	„Ето какво, значи, е царят! — помисли Петя. — Не, аз сам не бива да подавам молбата, това е прекалено смело!“ И въпреки това той все тъй безразсъдно се промъкваше напред и през гърбовете на предните му се мярна празно пространство и постлана с червено сукно пътека; но в същото време множеството се люшна назад (отпред полицаите изблъскваха излезлите много близо до шествието; царят отиваше от двореца в Успенската катедрала) и Петя неочаквано получи отстрани такъв удар в ребрата и тъй го притиснаха, че пред очите му изведнъж притъмня и той загуби съзнание. Когато се свести, някакво духовно лице с кичур прошарени коси отзад, със синьо, охлузено расо, навярно псалт, го държеше с едната си ръка под мишницата, а с другата го пазеше от напиращата тълпа.
	— Смачкаха господарчето! — каза псалтът. — И защо? По-полека… Смачкаха го, смачкаха!
	Царят влезе в Успенската катедрала. Тълпата отново се разреди и псалтът изведе Петя, блед, спрял да диша, до цар-пушка*. Няколко души съжалиха Петя и изведнъж цялото множество се обърна към него и сега вече се натискаха около него. Които бяха по-близо, му услужваха, разкопчаха палтенцето му, сложиха го върху топа и укоряваха някого, ония, които го бяха смачкали.
	[* Цар-пушка — грамаден топ, излян от руска леярна през XVI век като образец на военно леярско изкуство и поставен при Кремъл.]
	— Че тъй могат до смърт да смачкат човека. Какво е туй! Да вършиш убийство! Виж го, милия, бял като платно! — обаждаха се разни гласове.
	Петя се съвзе скоро, лицето му пак стана румено, болката мина и за тая временна неприятност той получи място на топа, отдето се надяваше да види царя, който щеше да се върне. Петя вече не мислеше да подава молба. Само да можеше да го види — и с това би се смятал щастлив!
	През време на службата в Успенската катедрала — отслужиха заедно молебствие по случай пристигането на царя и благодарствена молитва за сключения мир с турците — тълпата се поразреди; появиха се викащи продавачи на квас, на медени питки, на мак, който Петя особено обичаше, и се чуваха обикновени разговори. Една жена на търговец показваше скъсания си шал и разправяше колко скъпо бил купен; друга казваше, че сега всички копринени платове са поскъпнали. Псалтът, спасителят на Петя, разговаряше с един чиновник кой и кой служи днеска заедно с владиката. Псалтът няколко пъти повтори думата с _оборне_, която Петя не разбра. Двама млади еснафи се закачаха с момичетата-слугини, които хрупаха лешници. Всички тия разговори, особено шегите с момичетата, които за Петя поради възрастта му имаха особена привлекателност, всички тия разговори не го занимаваха сега; той седеше на възвишението си — топа, и все тъй се вълнуваше от мисълта за царя и за обичта си към него. Съвпадението на болката и страха, когато го притиснаха, с чувството на възторг засили още повече съзнанието му за важността на тая минута.
	Изведнъж откъм крайбрежната улица се чуха топовни гърмежи (стреляха за ознаменуване мира с турците) и множеството хукна стремително към крайбрежната улица — да гледа как стрелят. Петя също искаше да се затече дотам, но псалтът, който бе взел под свое покровителство господарското момче, не го пусна. Изстрелите продължаваха още, когато от Успенската катедрала изтичаха офицери, генерали и камерхери, след тях, вече не тъй бързо, излязоха други, пак се свалиха шапките и ония, които бяха отишли да гледат топовете, тичаха назад. Най-сетне от вратата на катедралата излязоха още четворица мъже в мундири и с ленти. Множеството викна отново: „Ура! Ура!“
	— Кой е? Кой е? — питаше околните Петя с плачещ глас, но никой не му отговори; всички бяха много увлечени и Петя си избра един от тия четирима души, когото поради бликналите му от радост сълзи не можеше да разгледа ясно, съсредоточи върху него целия си възторг, макар че той не беше царят, викна с нечовешки глас „ура“ и реши, че утре ще бъде военен — каквото и да му струва това.
	Тълпата хукна след царя, изпрати го до двореца и почна да се разотива. Беше вече късно, а Петя нищо не бе ял и пот като река течеше от него; но не си отиваше в къщи и заедно с намалялата, но все още доста голяма тълпа стоеше пред двореца, през времето; когато царят обядваше, гледаше в прозорците на двореца, очаквайки още нещо и завиждайки еднакво и на сановниците, които се приближаваха до входната площадка — на обяд при царя, и на камерлакеите, които прислужваха на трапезата и се мяркаха в прозорците.
	На царския обяд Валуев, като погледна през прозореца, каза:
	— Народът все още се надява да види ваше величество.
	Обядът се бе свършил, царят стана, дояждайки един бисквит, и излезе на балкона. Народът, и Петя сред него, хукна към балкона.
	— Ангел, татко! Ура! Бащице!… — викаше, народът и с него Петя, и отново жените и някои по-слаби мъже, между които и Петя, се разплакаха от щастие. Доста голям къс от бисквита, който царят държеше в ръка, се отчупи, падна на перилата на балкона, а от перилата — на земята. Един кочияш в кафтан, който беше най-близо, се втурна към късчето бисквит и го грабна. Няколко души от тълпата се хвърлиха към кочияша. Царят видя това, заповяда да му дадат табла с бисквити и почна да хвърля бисквити от балкона. Очите на Петя се наляха с кръв, опасността да го смачкат го възбуди още повече и той се хвърли за бисквити. Не знаеше защо, но трябваше да вземе един бисквит от ръцете на царя и трябваше да не отстъпи. Той се втурна и събори една бабичка, която грабваше един бисквит. Но бабичката не се смяташе победена, макар че лежеше на земята (бабичката ловеше бисквитите, но не можеше да ги хване). Петя блъсна с коляното си ръката й, грабна бисквита и сякаш се боеше да не закъснее, отново викна „ура“, сега вече с пресипнал глас.
	Царят се прибра и след това повечето от хората почнаха да се разотиват.
	— На, аз казвах да почакаме — и тъй излезе — обаждаха се от различни места сред народа.
	Колкото и да беше щастлив Петя, все пак му беше тъжно да се прибере в къщи и да знае, че цялата наслада от тоя ден се бе свършила. От Кремъл Петя не си отиде в къщи, а при другаря си Оболенски, който беше на петнадесет години и който също така постъпваше в полк. Като се върна в къщи, той решително и твърдо заяви, ако не го пуснат, ще избяга. И на другия ден, макар и още да не бе отстъпил напълно, граф Иля Андреич тръгна да разбере как да нареди Петя някъде на по-безопасно място.



	XXII

	На 15-и сутринта, на третия ден след това, пред Слободския дворец имаше безброй екипажи.
	Залите бяха пълни. В първата бяха дворяни, облечени в мундири, във втората — търговци с медали, с бради и сини кафтани. В залата на дворянското събрание имаше шум и движение. До една голяма маса под царския портрет бяха насядали по столове с високи облегала най-важните велможи; но повечето дворяни се разхождаха из залата.
	Всичките дворяни, същите, които Пиер виждаше всеки ден или в клуба, или в къщите им, всички бяха с мундири, едни — с екатеринински, други — с павловски, трети — с нови, александровски, а някои — с общодворянски; и тоя общ характер — на мундир, придаваше нещо странно и фантастично на тия стари и млади, най-различни и познати лица. Особено поразителни бяха старците, полуослепели, беззъби, плешиви, подути от жълта тлъстина или сбърчени и мършави. Повечето от тях седяха по местата си и мълчаха, а ако ходеха и приказваха, принаждаха се към някои от по-младите. Също както по лицата от тълпата, които Петя бе видял на площада, по всички тия лица имаше поразителна черта на противоположност: между общото очакване на нещо тържествено — и обикновеното, вчерашното — партията бостон, Петрушка-готвача, здравето на Зинаида Дмитриевна и т.н.
	От рано сутринта Пиер беше в залите, стегнат в неудобен, станал му тесен дворянски мундир. Той беше развълнуван: необикновеното събрание не само на дворянството, но и на търговското съсловие — на съсловия, etats generaux — предизвика в него редица отдавна изоставени, но дълбоко врязани в душата му мисли за Contrat social* и за Френската революция. Забелязаните от него думи във възванието, че царят ще дойде в столицата за _съвещаване_ със своя народ, затвърдяваха мнението му. И смятайки, че приближава нещо важно в тоя смисъл, онова, което очакваше отдавна, той ходеше, вглеждаше се, вслушваше се в приказките, но никъде не намираше израз на мислите, които го занимаваха.
	[* Обществен договор.]
	Беше прочетен манифестът на царя, който предизвика възторг, и след това всички се пръснаха и разговаряха. Освен обикновените интереси Пиер чуваше разсъждения — де да застанат предводителите, когато влезе царят, кога да дадат бал на царя, да се разделят ли по околии или от цялата губерния… и т.н.; но щом стигнаха до войната и до онова, за което бе събрано дворянството, приказките ставаха нерешителни и неопределени. Всички искаха повече да слушат, отколкото да говорят.
	Един мъж на средна възраст, мъжествен, хубав, в мундир на запасен моряк, говореше в една зала и около него се беше струпало множество. Пиер се приближи до образувания около говорителя кръг и се заслуша. Граф Иля Андреич в своя екатеринински, войводски кафтан, разхождайки се с приятна усмивка между множеството, познат с всички, приближи също до тая група и почна да слуша със своята добра усмивка, както слушаше винаги, клатейки одобрително глава в знак, че е съгласен с говорителя. Бившият моряк говореше много смело; това личеше по изражението на лицето на слушателите му и още по това, че хора, които Пиер знаеше като най-покорни и тихи, се отдръпваха неодобрително или му възразяваха. Пиер се промъкна насред кръга, вслуша се и се убеди, че говорещият наистина беше либерал, но в съвсем друг смисъл, не тъй, както смяташе Пиер. Морякът говореше с оня особено звучен, напевен дворянски баритон, с приятно грасиране* и изпускане на съгласните с такъв глас, с какъвто викат: „Я, с’ушай, дай лулата!“ и други от тоя род. Той говореше като човек, свикнал на пълна свобода и на власт.
	[* Грасиране — изговаряне на буквата „р“ гърлено, характерно за френския изговор в Париж. — Б.пр.]
	— Та какво от това, че смоляните са предложили опълчение на ца’я? Та от смоляните ли ще се учим? Ако б’аго’одното дво’янство на Московска губерния сметне за необходимо, то може да изрази предаността си на негово величество с други средства. Нима забравихме опълчението през седмата година! Само писарушките и крадците-разбойници забогатяха…
	Като се усмихваше сладко, граф Иля Андреич одобрително кимаше.
	— И какво, нима нашите опълченци принесоха полза на отечеството? Никаква! Само Съсипаха нашите стопанства. Все пак наборът е по-добре… защото иначе ще се върне при вас — нито войник, нито мужик, само един разврат. Дворяните не скъпят живота си, ние сами ще тръгнем поголовно, ще вземем още новобранци — и тогава само да ни викне ца’я (тъй произнасяше той царя), всички ще умрем за него — прибави ораторът въодушевено.
	Иля Андреич преглъщаше слюнките си от удоволствие и буташе Пиер, но на Пиер също му се поиска да говори. Той поизлезе напред, чувствувайки се въодушевен, без да знае от какво и без да знае още какво ще каже. Тъкмо бе отворил уста да заговори и един сенатор, съвсем беззъб, с умно и сърдито лице, изправен наблизо до оратора, пресече Пиер. Видимо свикнал да участвува в обсъждания и да задава въпроси, той заговори тихо, но така, че можеше да се чува.
	— Мисля, уважаеми господине — като фъфлеше с беззъбата си уста, каза сенаторът, — че ние сме повикани тук не за да обсъждаме кое в настоящия миг е по-удобно за държавата — наборът или опълчението. Ние сме повикани да отговорим на възванието, с което ни удостои негово величество. А кое е по-удобно — наборът или опълчението, за това ще оставим да съди висшата власт…
	Пиер изведнъж намери изход на своето въодушевление. Той се ожесточи срещу сенатора, който внасяше тая правилност и теснота на възгледите си в предстоящата работа на дворянството. Пиер излезе напред и го спря. Той сам не знаеше какво ще приказва, но почна оживено, като от време на време вмъкваше френски думи и се изразяваше книжно на руски.
	— Извинете, ваше превъзходителство — почна той (Пиер се познаваше добре с тоя сенатор, но смяташе, че тук е необходимо да се обръща към него официално), — макар да не съм съгласен с господина… (Пиер се запъна. Искаше му се да каже mon tres honorable preopinant*1) с господина… que je n’ai pas l’honneur de connaitre*2, но мисля, че дворянското съсловие е повикано, освен да изрази съчувствие и възторг, също така и да обсъди мерките, с които можем да помогнем на отечеството. Мисля — каза той, като се въодушеви, — че и царят би бил недоволен, ако би видял в нас само собственици на селяни, които ние му даваме, и… chair a canon*3, което правим от себе си, но не би намерил в нас съ… съ… съветници.
	[*1 Моят многоуважаем опонент.]
	[*2 Когото нямам честта да познавам.]
	[*3 Пушечно месо.]
	Мнозина, като забелязаха презрителната усмивка на сенатора и волните приказки на Пиер, се дръпнаха от кръга; само Иля Андреич беше доволен от думите на Пиер, както беше доволен от думите на моряка, на сенатора и изобщо всеки път от това, което бе чул последно.
	— Мисля, че преди да се обсъждат тия въпроси — продължи Пиер, — ние трябва да помолим царя, най-почтително да помолим негово величество да ни съобщи колко войска имаме, в какво положение са нашите войски и армии и тогава…
	Но Пиер не можа да довърши думите си, защото го нападнаха от три страни. Най-силно го нападна отдавна познатият му и винаги добре разположен към него играч на бостон Степан Степанович Апраксин. Степан Степанович беше с мундир и дали от мундира, или по други причини, но Пиер видя насреща си съвсем друг човек. Степан Степанович с внезапно проявена по лицето му старческа злоба кресна срещу Пиер:
	— Първо, ще ви кажа, че нямаме право да питаме за това царя, и, второ, ако руското дворянство има това право, царят не може да ни отговори. Войските се движат съобразно с движението на неприятеля — войските намаляват и се увеличават…
	Друг глас, на един човек на среден ръст, около четиридесетгодишен, когото в миналото Пиер беше виждал при циганите и го знаеше като нечестен картоиграч и който също така се бе променил в мундира си, приближи до Пиер и прекъсна Апраксин.
	— Пък и не е време да се разсъждава — рече тоя дворянин, — а трябва да се действува: войната е в Русия. Нашият враг е потеглил, за да погуби Русия, за да оскверни гробовете на бащите ни, за да откара жени и деца. — Дворянинът се удари в гърдите. — Всички ще се дигнем, всички поголовно ще тръгнем, всички за царя-баща! — крещеше той и въртеше налетите си с кръв очи. В множеството се чуха няколко одобрителни гласа. — Ние сме руси и няма да пожалим кръвта си за защита на вярата, престола и отечеството. И трябва да оставим празните приказки, ако сме синове на отечеството. Ние ще покажем на Европа как Русия се дига за Русия — крещеше дворянинът.
	Пиер искаше да възрази, но не можа да каже ни дума. Той чувствуваше, че звукът на думите му, независимо от това, каква мисъл имаше в тях, по-малко се чуваше, отколкото думите на оживения дворянин.
	Иля Андреич, който беше зад кръга, одобряваше, каквото се говореше; някои живо се извръщаха с рамо към оратора в края на изречението и казваха:
	— Ха така, така! Така е!
	Пиер искаше да каже, че е съгласен да жертвува и пари, и селяни, и себе си, но че трябва да се знае какво е положението на работите, за да се помогне, ала не можа да говори. Мнозина викаха и приказваха едновременно, тъй че Иля Андреич не успяваше да кима на всички; и групата се увеличаваше, разпадаше се, отново се събираше и тръгна цялата, с обща глъчка, за голямата зала, към голямата маса. Пиер не само че не успяваше да говори, но грубо го прекъсваха, отблъсваха и му обръщаха гръб като на общ враг. То не беше затуй, че бяха недоволни от думите му — те бяха забравени вече подир толкова други приказки, изговорени след неговите, — но за въодушевлението на тълпата беше потребно да има осезателен предмет на обич и осезателен предмет на омраза. Пиер стана предмет на омраза. След оживения дворянин говориха много оратори и всички говориха все в същия тон. Мнозина говориха прекрасно и оригинално.
	Издателят на _Руски вестник_ Глинка, когото познаха („Писателят, писателят!“ — разнесе се из тълпата), каза, че адът трябва да се отблъсва с ад, че той видял дете, което се усмихва на блясъка на светкавицата и на гръмотевичния тътен, но че ние няма да бъдем такова дете.
	— Да, да, на гръмотевичния тътен! — повториха одобрително в задните редове.
	Множеството се приближи до голямата маса, дето бяха насядали, облечени в мундири, с ленти, побелели и плешиви, седемдесетгодишни велможи-старци, които Пиер бе виждал, почти всичките из къщите им, заедно с шутовете, или в клуба при игра на бостон. Множеството се приближи до масата все със същия общ като бучене шум. Ораторите, притиснати към високите облегала на столовете от напиращото отзад множество, говореха един след друг, а понякога и двама едновременно. Изправените отдире забелязваха какво не бе казал говорещият оратор и бързаха да кажат пропуснатото. Други, в тая горещина и теснотия, ровеха в главата си, за да намерят някаква мисъл, и бързаха да я изрекат. Познатите на Пиер велможи-старчета седяха и се озъртаха ту към един, ту към друг и изражението на повечето от тях показваше само, че им е много горещо. Но Пиер беше развълнуван и общото чувство да се покаже, че ние не искаме да знаем за нищо, което се проявяваше повече в гласовете и в изражението на лицата, отколкото в смисъла на речите, се предаваше и нему. Той не бе се отрекъл от мислите си, но се чувствуваше виновен за нещо и искаше да се оправдае.
	— Аз казах само, че за нас би било по-удобно да правим пожертвувания, когато знаем от какво има нужда — рече той, като се опита да надвика другите.
	Едно от най-близките старчета го изгледа, но веднага се отвлече от вика, който започна в другия край на масата.
	— Да, Москва ще бъде отстъпена! Тя ще бъде изкупителна жертва! — крещеше един.
	— Той е враг на човечеството! — крещеше друг. — Дайте ми да говоря… Господа, вие ме притискате!…



	XXIII

	В това време между множеството от дворяни, което му направи път, с бързи стъпки влезе граф Растопчин в генералски мундир, с лента през рамо, със своята издадена напред брада и с живите си очи.
	— Негово величество императорът ще дойде след малко — каза Растопчин, — аз ида оттам. Мисля, че в това положение, в което се намираме, няма какво много да се обсъжда. Царят ни удостои да ни събере, нас и търговското съсловие — каза граф Растопчин. — Оттам ще потекат милиони (той посочи залата на търговците), а нашата работа е да съберем опълчението и да не жалим себе си… Това е най-малкото, което можем да направим!
	Почнаха съвещания само между велможите, които бяха насядали около масата. Цялото съвещание мина невероятно тихо. То дори изглеждаше тъжно, когато вместо всичкия предишен шум сега се чуваха отделни старчески гласове, от които един казваше: „Съгласен съм“, друг, за разнообразие: „И аз съм на същото мнение“ и т.н.
	Заповядано бе на секретаря да напише постановление на московското дворянство, че московчани, подобно смоляните, жертвуват по десет човека на хиляда и пълна обмундировка. Господа заседаващите станаха, като че облекчени, затрополяха със столовете и тръгнаха из залата да разтъпчат нозе, като хващаха тоз-онзи под ръка и разговаряха.
	— Царят! Царят! — разнесе се изведнъж по залите и цялото множество се втурна към изхода.
	По широка пътека между стени от дворяни царят отиде в залата. Всички лица изразяваха почтително и изплашено любопитство. Пиер стоеше доста далеч и не можеше да чуе изцяло думите на царя. От това, което чу, той разбра само, че царят говореше за опасността, в която се намираше държавата, и за надеждите, които той възлага на московското дворянство. Друг глас отговори на царя, като му съобщи за току-що взетото постановление на дворянството.
	— Господа! — каза с трепетен глас царят; множеството зашумя и отново притихна и Пиер ясно чу толкова човешки-приятния и трогнат глас на царя, който каза: — Никога не съм се съмнявал в усърдието на руското дворянство. Но в тоя ден то надмина моите очаквания. Благодаря ви от името на отечеството. Господа, да действуваме — времето е по-скъпо от всичко…
	Царят млъкна, множеството почна да се натиска около него и от всички страни се разнесоха възторжени възклицания.
	— Да, по-скъпо от всичко… царската дума — каза отзад с ридания Иля Андреич, който не бе чул нищо, но разбираше всичко посвоему.
	От залата на дворянството царят отиде в залата на търговците. Той остана там около десетина минути. Пиер, както и другите, видя царя, който излизаше от залата на търговците със сълзи на умиление в очите. Както после се узна, щом царят почнал речта си пред търговците, от очите му бликнали сълзи и той я довършил с разтреперан глас. Когато Пиер видя царя, той излизаше, придружен от двама търговци. Единият беше познат на Пиер, дебел откупчик на данъци, а другият — изборният представител на съсловието, със слабо, теснобрадо, жълто лице. И двамата плачеха. Очите на слабия бяха насълзени, а дебелият откупчик ридаеше като дете и все повтаряше:
	— Вземи и живота, и имота ни, ваше величество!
	В тоя миг Пиер не чувствуваше вече нищо друго освен желанието да покаже, че не иска да знае за нищо и че е готов да пожертвува всичко. Неговата реч с конституционна насока му се струваше сега като укор и той търсеше случай да заглади това. Като узна, че граф Мамонов е дал един полк, Безухов още веднага съобщи на граф Растопчин, че дава хиляда души и издръжката им.
	Старецът Ростов не можа без сълзи да разкаже на жена си това, което бе станало, и веднага се съгласи с молбата на Петя и отиде сам да го запише.
	На другия ден царят замина. Всичките събрани дворяни съблякоха мундирите, пак се настаниха по къщите си и клубовете и като си попъшкваха, даваха заповеди на управителите за опълчението и се чудеха на онова, което бяха направили.





	Част втора

	I

	Наполеон почна войната с Русия, защото не можеше да не отиде в Дрезден, не можеше да не се замае от почести, не можеше да не облече полски мундир, да не се поддаде на насърчаващото към предприемчивост юнско утро, не можа да се сдържи да не избухне от гняв пред Куракин и след това пред Балашов.
	Александър се отказваше от всякакви преговори, защото се чувствуваше лично оскърбен. Барклай де Толи се стараеше да управлява армията по най-добър начин, за да изпълни дълга си и да заслужи славата на велик пълководец. Ростов препусна в атака срещу французите, защото не можеше да сдържи желанието си да препуска по равно поле. И също тъй, поради личните си качества, навици, условия и цели, действуваха всички неизброими лица, които участвуваха в тая война. Те се страхуваха, перчеха се с достойнствата си, радваха се, негодуваха, разсъждаваха, мислеха, че знаят онова, което правят, и че го правят за себе си, а всички бяха неволни оръдия на историята и провеждаха скрита за тях самите, но ясна за нас работа. Такава е неизменната съдба на всички практически дейци, които, колкото са по-горе в човешката йерархия, толкова по-малко са свободни.
	Сега дейците от 1812 година отдавна са слезли от местата си, личните им интереси са изчезнали безследно и пред нас са само историческите резултати от онова време.
	Но да допуснем, че хората от Европа _трябваше_ да навлязат във вътрешността на Русия под командуването на Наполеон и там да загинат, и тогава именно ще ни стане ясна цялата противоречаща сама на себе си, безсмислена, жестока дейност на хората — участници в тази война.
	Провидението принуждаваше всички тия хора, които се стремяха към достигане на своите лични цели, да съдействуват за постигането на един грамаден резултат, който ни един човек (нито Наполеон, нито Александър, а още по-малко който и да е друг от участвувалите във войната) ни най-малко не бе очаквал.
	Сега за нас е ясно коя беше в 1812 година причината за гибелта на френската армия. Никой не ще спори, че причина за гибелта на френските войски на Наполеон беше, от една страна, навлизането им в късния сезон на годината без подготовка за зимен поход във вътрешността на Русия, а от друга страна, характерът, който взе войната поради опожаряването на руските градове и омразата към врага, възбудена в руския народ. Но тогава не само че никой не предвиди (което сега изглежда очевидно), че само така можеше да погине осемстотинхилядната най-добра в света армия, предвождана от най-добрия пълководец, при сблъскването с двойно по-слабата, неопитна и предвождана от неопитни пълководци руска армия; не само че _никой не бе предвидил това_, но всичките усилия _от страна на русите_ бяха постоянно устремени да попречат на онова, което единствено можеше да спаси Русия; а _от страна на французите_, въпреки опитността й тъй наречения военен гений на Наполеон, всичките усилия бяха устремени към това — да се разтегнат в края на лятото до Москва, тоест да направят тъкмо онова, което трябваше да ги погуби.
	В историческите съчинения за 1812 година авторите французи много обичат да говорят, че Наполеон чувствувал опасността от разтягането на съобщителната си линия, че е искал да даде сражение, че маршалите му го съветвали да спре в Смоленск и привеждат други подобни доводи, които доказват, че още тогава била явна опасността на кампанията; а авторите руси още повече обичат да говорят, че от началото на кампанията имало план за скитска война — да се примами Наполеон във вътрешността на Русия, и приписват тоя план — едни на Пфул, други — на някакъв французин, трети — на Тол, четвърти — дори на император Александър, като сочат бележки, проекти и писма, в които наистина се загатва за тоя начин на действие. Но всички тия загатвания за предвиждане на онова, което се случи, както от страна на французите, тъй и от страна на русите, се изтъкват сега само защото събитието ги оправда. Ако събитието не бе станало, тия загатвания щяха да бъдат забравени, както са забравени сега хиляди и милиони противоположни загатвания и предположения, които са били в ход тогава, но излезли неверни и затуй — забравени. За изхода на всяко събитие, което се извършва, винаги има толкова предположения, че както и да свърши то, винаги ще се намерят хора, които ще кажат: „Аз още тогава казах, че това ще бъде така“, като забравят, че между безбройните предположения са били правени и съвсем противоположни.
	Предположенията, че Наполеон е съзнавал опасността от разтягане на съобщителната си линия и от страна на русите — че привличали неприятеля във вътрешността на Русия, принадлежат очевидно към тоя разред и историците само твърде пресилено могат да приписват такива съображения на Наполеон и на неговите маршали и такива планове на руските военачалници. Всички факти напълно противоречат на такива предположения. Не само че през всичкото време на войната от страна на русите нямаше желание да се подмамят французите във вътрешността на Русия, но всичко се правеше, за да бъдат спрени още при навлизането им в Русия и Наполеон не само, че не се е страхувал от разтягане на съобщителната си линия, но се е радвал като на някакво тържество, на всяка своя стъпка напред и твърде лениво, а не както в предишните си кампании, е търсел да даде сражение.
	Още в началото на кампанията нашите армии са откъснати една от друга и единствената цел, към която се стремим ние, е да ги съединим, макар че, за да се отстъпва и привлича неприятелят във вътрешността на страната, не е изгодно армиите да бъдат съединени. Императорът е при армията, за да я въодушевява за защитата на всяка педя руска земя, а не за отстъпление. Създава се грамадният Дриски лагер по плана на Пфул и не се предполага да се отстъпва повече. Царят укорява главнокомандуващите за всяка крачка на отстъпление. Царят не може да си представи не само опожаряването на Москва, но дори пускането на неприятеля до Смоленск и когато армиите се съединяват, царят се възмущава, че Смоленск е превзет и опожарен и че не са дали генерално сражение пред стените му.
	Тъй мисли царят, а руските военачалници и всички руси още повече негодуват при мисълта, че нашите отстъпват във вътрешността на страната.
	Откъснал армиите една след друга, Наполеон се движи към вътрешността на страната и пропуска няколко случая за сражение. През месец август той е в Смоленск и мисли само как би могъл да върви по-нататък, макар че, както виждаме сега, това движение напред очевидно е гибелно за него.
	Фактите говорят очевидно, че нито Наполеон е предвидил опасността от напредването си към Москва, нито Александър и руските военачалници са мислили тогава за подмамване на Наполеон, а са мислили за противното. Завличането на Наполеон във вътрешността на страната стана не по нечий план (никой и не е вярвал във възможността за това нещо), а стана поради най-сложната игра на интриги, цели и желания на хората — участници във войната, недолавящи онова, което щеше да стане, и онова, което бе единственото спасение на Русия. Всичко става неумишлено. Армиите са откъснати в началото на кампанията. Ние се мъчим да ги съединим с очевидната цел да се даде сражение и да се задържи настъплението на неприятеля, но в тоя стремеж за съединение, като отбягваме сражение с много по-силния неприятел и отстъпваме неволно под остър ъгъл, ние завличаме французите до Смоленск. Но не е достатъчно да се каже, че отстъпваме под остър ъгъл затуй, че французите се движат между двете армии — тоя ъгъл става още по-остър и ние отстъпваме още по-надалеч, защото Барклай де Толи, един непопулярен немец, е омразен на Багратион (който ще бъде под негово началство) и Багратион, като командува 2-ра армия, се старае колкото е възможно по-дълго да не се съединява с Барклай, за да не бъде под негова команда. Багратион дълго не се присъединява (макар че съединението е главната цел на всички началствуващи лица), защото му се струва, че в тоя марш поставя в опасност армията си и че за него е най-изгодно да отстъпи по` вляво и по` на юг, като безпокои неприятеля във фланга и тила и като попълва армията си в Украйна. А, изглежда, че той тъкмо затуй е измислил това, защото не му се иска да се подчинява на омразния и младши по чин немец Барклай.
	Императорът е при армията, за да я въодушевява, а присъствието му и двоумението му какво да реши и грамадният брой съветници и планове унищожават енергията на 1-ва армия и армията отстъпва.
	Смятало се е да се спрат в Дриския лагер; но неочаквано Паулучи, който цели да стане главнокомандуващ, въздействува на Александър със своята енергия и целият план на Пфул се изоставя, и цялата работа се възлага на Барклай. Но тъй като Барклай не вдъхва доверие, ограничават властта му.
	Армиите са разкъсани, няма единство в началствуването, Барклай е непопулярен; но от тая бъркотия, разпокъсаност и непопулярност на немеца-главнокомандуващ произлиза, от една страна, нерешителност и отбягване от сражение (от което не биха могли да се удържат, ако армиите бяха заедно и ако началник не беше Барклай) и, от друга страна — все по-голямо и по-голямо негодувание срещу немците и подигане на патриотичния дух.
	Най-сетне царят напуска армията и като единствен и най-удобен предлог за заминаването му се избира обяснението, че той трябва да въодушеви народа в столиците, за да се предизвика народна война. И това отиване на царя в Москва утроява силите на руската войска.
	Царят напуска армията, за да не ограничава единството на властта на главнокомандуващия, и се надява, че ще бъдат взети по-решителни мерки; но работата с началствуването на армиите още по се обърква и отслабва. Бенигсен, великият княз и роякът генерал-адютанти остават при армията, за да следят действията на главнокомандуващия и да възбуждат енергията му, — Барклай, който пред очите на всички тия _цареви очи_ още по-малко се чувствува свободен, става още по-предпазлив за решителни действия и отбягва сражение.
	Барклай държи за предпазливост. Престолонаследникът загатва за измяна и иска генерално сражение. Любомирски, Браницки, Влоцки и други от тоя род така раздуват целия тоя шум, че под предлог за предаване книжа на царя Барклай изпраща в Петербург поляците генерал-адютанти и влиза в открита борба с Бенигсен и с великия княз.
	Най-сетне в Смоленск, колкото и да не го е желал Багратион, армиите се съединяват.
	Багратион приближава в карета до къщата, заета от Барклай. Барклай слага парадния колан, излиза да го посрещне и рапортува на старшия по чин Багратион. Багратион, в борба на великодушие, въпреки старшинството си по чин, се, подчинява на Барклай; но след като се подчинява, още по-малко се съгласява с него. Багратион лично, по заповед на царя, прави донесения до царя. Той пише на Аракчеев: „Каквото и да каже моят цар, съвсем не мога да бъда заедно с _министъра_ (Барклай). За Бога, пратете ме някъде да командувам дори полк, но тук не мога да стоя; и главната квартира цялата е пълна с немци, тъй че за русина е невъзможно да живее, а пък и смисъл няма. Мислех, че служа наистина на царя и на отечеството, а в действителност излиза, че служа на Барклай. Признавам си, че не искам.“ Роякът Браницки, Винцингероде и тям подобните още повече отравят общуването между главнокомандуващите и единството е още по-малко. Канят се да атакуват французите пред Смоленск. Изпращат един генерал да прегледа позициите. Тоя генерал, който мрази Барклай, отива при един свой приятел, корпусен командир, и след като седи един ден при него, връща се при Барклай и отрича по всички точки бъдещото полесражение, което не е видял.
	Докато изникват спорове и интриги за бъдещото полесражение, докато ние търсим французите, като се лъжем за местонахождението им, французите се натъкват на дивизията на Неверовски и се приближават чак до стените на Смоленск.
	За да се спасят нашите съобщения, трябва да се приеме неочакваното сражение в Смоленск. Сражението става. От едната и от другата страна се убиват хиляди.
	Въпреки волята на царя и на целия народ Смоленск се изоставя. Ала Смоленск се опожарява от самите жители, измамени от губернатора им, и разорените жители, давайки пример на другите руси, тръгват за Москва, като мислят само за своите загуби и разпалват омразата към врага. Наполеон отива още по-нататък, ние отстъпваме и се постига тъкмо онова, което трябваше да победи Наполеон.



	II

	На другия ден след заминаването на сина му княз Николай Андреич повика княжна Маря в стаята си.
	— Е, доволна ли си сега? — каза й той. — Скара ме със сина ми! Доволна ли си? Ти само това искаше. Доволна ли си?… А мене ме боли от това, боли. Аз съм стар и слаб, а на тебе ти се искаше това. Е, радвай се, радвай се… — И след това княжна Маря не видя баща си цяла седмица. Той беше болен и не излизаше от кабинета си.
	За свое учудване княжна Маря забеляза, че докато боледуваше старият княз, също така не пускаше при себе си и m-lle Bourienne. Само Тихон се грижеше за него.
	След една седмица князът излезе и отново почна предишния си живот, като особено дейно се занимаваше с постройките и градините и прекрати всичките си предишни отношения с m-lle Bourienne. Видът и студеният му тон към княжна Маря сякаш й казваше: „Видя ли, ти измисли за мене разни работи, налъга княз Андрей за отношенията ми с тая французойка и ме скара с него; а виждаш — че не ми трябвате нито ти, нито французойката.“
	Половината ден княжна Маря прекарваше при Николушка, като се занимаваше с уроците му, предаваше му сама руски език и музика и разговаряше с Десал; останалата част от деня прекарваше с книгите, със старата бавачка и с божите хора, които идеха понякога при нея през задния вход.
	За войната княжна Маря мислеше тъй, както жените мислят за войната. Тя се страхуваше за брат си, който беше там, ужасяваше се, без да може да я разбере, от жестокостта на хората, която ги караше да се убиват един друг; но не разбираше значението на тая война, която й се струваше също като всичките дотогавашни войни. Тя не разбираше значението на тая война, макар че Десал, неин постоянен събеседник, който се интересуваше страстно от хода на войната, се мъчеше да й обясни съображенията си и макар че идещите при нея божи хора, всеки посвоему, с ужас говореха за слуховете из народа, че иде антихрист, и макар че Жули, сега княгиня Друбецкая, която отново бе почнала да кореспондира с нея, й пишеше от Москва патриотични писма.

	„Пиша ви на руски, моя добра приятелко — пишеше Жули, — защото мразя всички французи, както и езика им, който не мога да слушам да се говори… Ние в Москва се възторгваме с ентусиазъм от нашия обожаван император.
	Клетият ми мъж търпи насилие и глад в еврейските кръчми; но новините, които имам, още повече ме въодушевяват.
	Вие сигурно сте чули за героичния подвиг на Раевски, който прегърнал двамата си синове и казал: «Ще загина с тях, но няма да се поколебаем!» И действително, макар неприятелят да е бил двойно по-силен от нас, ние не бяхме разколебани. Ние прекарваме времето, както дойде; но на война е като на война. Княжна Алина и Sophie седят с мене по цели дни и ние, нещастни вдовици на живи мъже, правим прекрасни разговори, като приготвяме превръзки; само вие, приятелко моя, липсвате…“ и т.н.

	Княжна Маря не проумяваше цялото значение на тая война най-вече затова, защото старият княз никога не приказваше за нея, не я признаваше и на обяд се смееше на Десал, който говореше за войната. Тонът на княза беше тъй спокоен и сигурен, че княжна Маря му вярваше, без да разсъждава.
	Целият месец юли князът беше необикновено деен и дори оживен. Той започна да прави още една нова градина и нова сграда, помещение за прислугата. Едно нещо безпокоеше княжна Маря — това, че той малко спеше и тъй като бе променил навика си да спи в кабинета, всеки ден променяше мястото си за нощуване. Ту заповядваше да нагласят походния му креват в галерията, ту оставаше на дивана или на волтеровското кресло в салона и дремеше, без да се съблича, като през това време не m-lle Bourienne, а малкият прислужник Петруша му четеше; ту нощуваше в трапезарията.
	На първи август се получи второ писмо от княз Андрей. В първото писмо, получено наскоро след заминаването му, княз Андрей с покорност молеше баща си да му прости за онова, което си бе позволил да му каже, и го молеше да му възвърне отново своето благоволение. Старият княз отговори с ласкаво писмо и след писмото отстрани от себе си французойката. Второто писмо на княз Андрей, писано край Витебск след завземането му от французите, беше кратко описание на цялата кампания с план, нарисуван в писмото и разсъждения за по-нататъшния ход на кампанията. В това писмо княз Андрей излагаше неудобството за баща му да бъде близо до театъра на войната, точно на линията, по която се движат войските, и го съветваше да замине за Москва.
	На обяда през тоя ден, когато Десал каза, че както се разправя, французите вече са влезли във Витебск, старият княз се сети за писмото от княз Андрей.
	— Получих днеска писмо от княз Андрей — каза той на княжна Маря, — не го ли чете?
	— Не, mon pere* — отговори подплашено княжната. Тя не можеше да прочете писмото, за което дори не бе чула.
	[* Татко.]
	— Пише за войната, за тая война — каза князът с оная, станала вече обикновена за него презрителна усмивка, с която винаги приказваше за сегашната война.
	— Навярно е много интересно — каза Десал. — Князът има възможност да знае…
	— Ах много, интересно! — каза m-lle Bourienne.
	— Идете да ми го донесете — обърна се старият, княз към m-lle-Bourienne. — Нали знаете, на малката маса, под преспапието.
	M-lle Bourienne радостно скочи.
	— Ах, не — намръщи се и извика той. — Иди ти, Михаил Иванич!
	Михаил Иванич стана и тръгна за кабинета. Но веднага след излизането му старият княз се озърна неспокойно, хвърли салфетката си и тръгна сам той.
	— За нищо ги не бива. Всичко ще объркат.
	Докато отиваше, княжна Маря, Десал, m-lle Bourienne и дори Николушка се споглеждаха мълком. Старият княз, придружен от Михаил Иванич, се върна с бързи крачки с писмото и плана, които сложи до себе си и не даде никому да ги четат.
	Когато минаха в салона, той даде писмото на княжна Маря и като разгъна пред себе си плана за новата постройка, в който устреми поглед, заповяда й да чете гласно. След като прочете писмото, княжна Маря погледна въпросително баща си. Той гледаше плана, потънал очевидно в мислите си.
	— Какво ще кажете вие по това, княже? — позволи си да го запита Десал.
	— Аз?… Аз?… — сякаш неприятно събуден, рече князът, без да откъсва очи от плана на постройката.
	— Твърде е възможно театърът на войната да се приближи толкова до нас…
	— Ха-ха-ха! Театърът на войната! — рече князът. — Аз казвах и казвам, че театър на войната е Полша и по-далеч от Неман неприятелят никога няма да проникне.
	Десал погледна с учудване княза, който приказваше за Неман, когато неприятелят беше вече до Днепър; но княжна Маря, забравила географското положение на Неман, мислеше, че това, което казва баща й, е истина.
	— Стопят ли се снеговете, ще се издавят в блатата на Полша. Само те могат да не виждат — рече князът и явно мислеше за кампанията от 1807 година, станала, както му се струваше, съвсем наскоро. — Трябваше Бенигсен по-рано да навлезе в Прусия и работата щеше да вземе друг обрат…
	— Но, княже — каза плахо Десал, — в писмото се говори за Витебск…
	— А, в писмото ли? Да… — рече недоволно князът. — Да… да… — Лицето му изведнъж стана мрачно. Той млъкна за малко. — Да, той пише, че французите са разбити, при коя река беше това?
	Десал наведе очи.
	— Князът не пише нищо такова — каза тихо той.
	— Нима не пише? Е, та аз не съм го измислил. — Всички дълго мълчаха.
	— Да… да… Е, Михайло Иванич — каза неочаквано той, като дигна глава и посочи плана на постройката, — разправи как искаш да преустроиш това…
	Михаил Иванич се приближи до плана и след като поговори с него за плана на новата постройка, князът погледна ядосано княжна Маря и Десал и отиде в стаите си.
	Княжна Маря видя смутения и учуден поглед на Десал, устремен към баща й, забеляза мълчанието му и беше смаяна, че баща й бе забравил писмото от сина си на масата в салона; но тя не само се страхуваше да говори и разпитва Десал за причината на смущението и мълчанието му, но се страхуваше и да мисли за това.
	Вечерта Михаил Иванич, изпратен от княза, дойде при княжна Маря да вземе писмото от княз Андрей, което бе забравено в салона. Княжна Маря му даде писмото. Макар да й бе неприятно, тя си позволи да попита Михаил Иванич какво прави баща й.
	— Постоянно е зает — каза Михаил Иванич с почтително-насмешлива усмивка, която накара княжна Маря да побледнее. — Много се безпокоят за новата сграда. Четоха малко, а сега — сниши гласа си Михаил Иванич — при писалищната маса, навярно се занимават със завещанието. (Напоследък едно от любимите занятия на княза беше работата му с книжата, които щяха да останат след смъртта му и които той наричаше завещание.)
	— А ще изпратят ли Алпатич в Смоленск? — попита княжна Маря.
	— Разбира се, той отдавна чака.



	III

	Когато Михаил Иванич се върна с писмото в кабинета, князът, който беше с очила, засенчил с абажур очите и свещите, седеше пред отвореното бюро с книжа в широко разперената си ръка и в една малко тържествена поза четеше книжата си (ремарки, както ги наричаше той), които след смъртта му трябваше да се дадат на царя.
	Когато Михаил Иванич влезе, в очите му имаше сълзи от спомените за онова време, когато бе писал това, което четеше сега. Той взе писмото от ръцете на Михаил Иванич, сложи го в джоба си, събра книжата и повика Алпатич, който отдавна го чакаше.
	На късче хартия той беше записал какво трябва да се прави в Смоленск и разхождайки се из стаята край застаналия до вратата Алпатич, почна да му дава заповеди.
	— Първо, хартия за писма, осем тестета, като тая: със злато по края… мостра, за да бъде точно същата; лак, червен восък — според бележката на Михаил Иванич.
	Той се поразходи из стаята и погледна в бележката.
	— Освен това ще предадеш лично на губернатора писмото за документа.
	След това за вратите на новата сграда трябваха резета, и то непременно такъв вид, какъвто бе измислил самият княз. След това трябваше да се поръча специален сандък за поставяне на завещанието.
	Заповедите се даваха на Алпатич в продължение на повече от два часа. Князът все още не го пускаше. Той седна, затвори очи, замисли се и задряма. Алпатич се размърда.
	— Хайде, върви, върви; ако трябва нещо, аз ще те повикам.
	Алпатич излезе. Князът отново се приближи до бюрото, погледна в него, опипа с ръка книжата си, затвори го пак и седна до масата да пише писмо на губернатора.
	Късно беше, когато запечата писмото и стана. Спеше му се, но знаеше, че няма да заспи и че най-лошите мисли му идват в леглото. Той викна Тихон и тръгна с него из стаите, за да каже де да му постелят тая нощ. Разхождаше се и опитваше всяко кътче.
	Навсякъде му се виждаше, че не е хубаво, но най-лошо от всичко беше диванът в кабинета, с който беше свикнал. Тоя диван му беше страшен, навярно поради тежките мисли, които беше премислил, когато лежеше на него. Никъде не беше хубаво, но все пак най-хубаво беше кътчето в диванната зад пианото: той никога не беше спал там.
	Тихон и лакеят донесоха леглото и почнаха да го нагласяват.
	— Не тъй, не тъй! — закрещя князът и сам той го дръпна на четвърт аршин по-далеч от ъгъла, а после — отново по-наблизо.
	„Е, най-сетне всичко свърших, сега ще си почина“ — помисли князът и се остави на Тихон да го съблече.
	Мръщейки се раздразнено от усилията, които трябваше да прави, за да свали кафтана и панталоните, князът се съблече, отпусна се тежко на кревата и сякаш се замисли, като гледаше презрително жълтите си изсъхнали, крака. Той не бе се замислил, а само се бавеше пред труда, който му предстоеше — да дигне тия крака и да се премести на кревата. „Ох, колко е тежко! Ох, дано по-скоро се свършат тия усилия и вие да ме освободите!“ — мислеше той. За двадесети път, като стисна устни, той направи това усилие и легна. Но едва легна — и изведнъж цялото легло почна да се движи равномерно под него напред-назад, сякаш дишаше тежко и се блъскаше. Това ставаше с него почти всяка нощ. Той отвори току-що затворените си очи.
	— Няма спокойствие, проклети! — изръмжа той с яд срещу някого. „Да, да, имаше още нещо важно, нещо много важно си оставих за през нощта в леглото. Резетата ли? Не, за тях казах. Не, нещо такова, нещо, което стана в салона. Княжна Маря нещо дрънкаше. Десал — тоя глупак — нещо каза. В джоба ми нещо не мога да си спомня.“
	— Тишка! За какво приказвахме на обяд?
	— За княза, на Михайло…
	— Млъкни, млъкни. — Князът заудря с ръка по масата. — Да, знам, писмото на княз Андрей. Княжна Маря го чете. Десал каза нещо за Витебск. Сега ще го прочета.
	Той заповяда да извадят писмото от джоба му и да доближат до кревата масичката с лимонадата и витата восъчна свещица, сложи очилата и почна да чете. Едва сега в тишината на нощта, при слабата светлина под зеления абажур, след като прочете писмото, той за пръв път за един миг разбра значението му.
	„Французите са във Витебск, след четири прехода могат да бъдат в Смоленск; може и вече да са там.“
	— Тишка! — Тихон скочи. — Не, няма нужда, няма нужда! — извика той.
	Той скри писмото под свещника и затвори очи. И видя пред себе си Дунав, светло пладне, тръстики, руския лагер и как влиза той, млад генерал, без ни една бръчка по лицето, бодър, весел, румен, в изрисуваната палатка на Потьомкин, и парливо чувство на завист към любимеца, толкова силно, колкото и тогава, го развълнува. И си спомня всички ония думи, които бяха казани тогава, при първата му среща с Потьомкин. И вижда дебелата, ниска жена, с жълтеникаво тлъсто лице — царицата-императрица, усмивките й, думите й, когато тя за пръв път го прие и беше мила с него, и си спомня нейното лице на катафалката и спречкването със Зубов, което се случи при ковчега й за това, кой има право да целуне ръката й пръв.
	„Ах по-скоро, по-скоро да се върна в онова време и всичко сегашно да се свърши по-скоро, по-скоро, та да ме оставят на спокойствие.“



	IV

	Ли`сие Гори, имението на княз Николай Андреич Болконски, бе на шестдесетина версти от Смоленск, зад него, и на три версти от Московския път.
	Същата вечер, когато князът даваше заповедите си на Алпатич, Десал поиска среща с княжна Маря и й каза, че тъй като князът не е съвсем здрав и не взема никакви мерки за безопасността си, а от писмото на княз Андрей се вижда, че пребиваването в Ли`сие Гори не е безопасно, почтително я съветва тя самата да напише и изпрати по Алпатич писмо до губернатора в Смоленск с молба да й съобщи какво е положението и доколко голяма е опасността, на която се излагат Ли`сие Гори. Десал написа от името на княжна Маря писмо до губернатора, което тя подписа и писмото бе дадено на Алпатич със заповед да го връчи на губернатора и в случай на опасност да се върне колкото може по-скоро.
	След като получи всички заповеди, Алпатич, изпращан от домашните си, с бяла пухкава шапка (подарък от княза), с тояжка, също като на княза, излезе да се качи в бричката с кожен гюрук, запрегната с тройка охранени дорести коне.
	Звънецът беше завързан, а в малките звънчета напъхани хартийки. Князът не позволяваше никому в Ли`сие Гори да кара със звънчета. Но на дълъг път Алпатич обичаше звънчетата. Придворните хора на Алпатич, писарят, счетоводителят, готвачките — за господарите и за прислугата, две баби, момчето-прислужник, кочияшите и разни слуги, го изпровождаха.
	Дъщеря му слагаше зад гърба му и под него басмени пухени възглавници. Балдъзата-бабичка му мушна скритом вързопче. Един от кочияшите го хвана под ръка и го нагласи в колата.
	— Хайде, хайде, женски работи! Жени, жени! — рече бързо-бързо, като пъхтеше, Алпатич, също както князът, и седна в бричката. Като даде на писаря последни нареждания по работите и сега вече, без да подражава на княза, Алпатич свали шапката от плешивата си глава и три пъти се прекръсти.
	— Ако нещо стане, вие… върнете се, Яков Алпатич; помисли за нас, за Бога — извика жена му, като загатваше за слуховете за войната и неприятеля.
	— Жени, жени, женски работи! — измърмори си Алпатич и потегли, като оглеждаше наоколо си нивята — някъде с пожълтяла ръж, другаде с гъст, още зелен овес, а някъде още черни, в които едва бе започнала втора оран. Алпатич пътуваше, радвайки се на рядката през тая година реколта на пролетните посеви, заглеждаше се в ивичките ръжени нивя, из които тук-там почваха да жънат, съобразяваше разни неща за стопанството — за сеитбата и прибирането на реколтата и дали не е забравил някое нареждане на княза.
	След като два пъти храни конете, вечерта на 4 август Алпатич пристигна в града.
	По пътя Алпатич срещаше и изпреварваше обози и войски. Когато наближаваше Смоленск, той чу далечни гърмежи, но тия звуци не го поразиха. Най-силно го порази, когато, приближавайки до Смоленск, видя една чудесна овесена нива, която някакви войници косяха очевидно за храна на конете и сред която бяха настанени на лагер; това обстоятелство порази Алпатич, но той скоро го забрави, мислейки за своята работа.
	Повече от тридесет години всички интереси в живота на Алпатич бяха определяни само от волята на княза и той никога не излизаше от тоя кръг. Всичко, което не се отнасяше до изпълнението на княжеските заповеди, не само не го интересуваше, но и не съществуваше за Алпатич.
	Като пристигна вечерта на 4 август в Смоленск, Алпатич отседна отвъд Днепър, в Гаченското предградие, в една странноприемница, при съдържателя Терапонтов, у когото от тридесет години вече бе свикнал да отсяда. Преди дванадесет години, благодарение на Алпатич, Терапонтов купи една горичка от княза, почна да търгува и сега имаше къща, странноприемница и брашнарски дюкян в града. Терапонтов беше дебел, черен, червен четиридесетгодишен селяк с дебели бърни, с дебела топка-нос, със също такива топки над черните смръщени вежди и с дебел корем.
	Терапонтов, по жилетка и басмена рубашка, бе застанал до дюкяна, който гледаше към улицата. Като видя Алпатич, той приближи до него.
	— Добре дошъл, Яков Алпатич. Хората бягат от града, а ти идеш в града — рече стопанинът.
	— Как тъй бягат от града? — каза Алпатич.
	— И аз казвам, че са глупави. Все от французина ги е страх.
	— Женски приказки, женски приказки! — рече Алпатич.
	— Тъй мисля и аз, Яков Алпатич. Аз думам, има заповед, че няма да го пуснат, значи, вярно е. А пък и селяните искат по три рубли на каруца — Бога нямат!
	Яков Алпатич слушаше невнимателно. Той поиска самовар и сено за конете, пи чай и легна да спи.
	През цялата нощ по улицата край странноприемницата вървяха войски. На другия ден Алпатич облече дрехата, която обличаше само в града, и тръгна по работата си. Утрото бе слънчево и от осем часа беше вече горещо. Ден-злато за прибиране на житото, както си мислеше Алпатич. Отвъд града още от рано сутринта се чуваха гърмежи.
	От осем часа към пушечните изстрели се прибави топовна стрелба. По улиците имаше много хора, които бързаха нанякъде, много войници, но както винаги вървяха файтони, търговците стояха пред дюкяните си и в църквите имаше служба. Алпатич ходи по дюкяните, в учрежденията, на пощата и при губернатора. В учрежденията, в дюкяните, на пощата всички приказваха за войската, за неприятеля, който нападнал вече града; всички се питаха един друг какво да правят и всички се мъчеха да се успокояват един друг.
	Пред дома на губернатора Алпатич намери многоброен народ, казаци и една пътническа кола, която принадлежеше на губернатора. На входната площадка Яков Алпатич срещна двамина господа дворяни, единия от които познаваше. Познатият му дворянин, бивш околийски началник, говореше с жар.
	— Че това не е да си правиш шеги — казваше той. — Който е сам, му е добре. Сам човек — каквото и да е — е сам, а да имаш семейство от тринайсет души, че и цялото имущество… Докараха я дотам, че всички да загинат; какво началство е то след всичко туй?… Ех, избесил бих аз разбойниците…
	— Е, стига — рече другият.
	— Че какво ме интересува, нека слуша! Та ние не сме кучета — каза бившият околийски началник и като погледна наоколо си, видя Алпатич.
	— А, Яков Алпатич, ти защо си дошъл?
	— По заповед на негово сиятелство, при господин губернатора — отговори Алпатич, като дигна гордо глава и пъхна ръка в пазвата си, което правеше винаги, когато споменаваше княза. — Благоволи да заповяда да се осведомя как е положението — рече той.
	— Е, на, осведоми се — изкрещя помешчикът, — докараха я дотам, че нито каруци, нито — нищо! Ей на, чуваш ли? — рече той, сочейки нататък, отдето се чуваха гърмежите.
	— Докараха я дотам, че всички ще загинем… разбойници! — каза пак той и слезе от площадката.
	Алпатич поклати глава и тръгна по стълбите. В приемната имаше търговци, жени, чиновници, които се споглеждаха мълчаливо. Вратата на кабинета се отвори, всички станаха от местата си и мръднаха напред. От вратата изскочи чиновник, поговори нещо с един търговец, извика на един дебел чиновник с кръст на шията да отиде с него и отново изчезна зад вратата, като очевидно избягваше всички погледи и въпроси към него. Алпатич се промъкна напред и при новото излизане на чиновника пъхна ръка в закопчания си сюртук, обърна се към виновника и му подаде две писма.
	— На господин барон Ашот от генерал-аншеф княз Болконски — произнесе той тъй тържествено и важно, че чиновникът се обърна към него и взе писмата. След няколко минути губернаторът прие Алпатич и му каза набързо:
	— Доложи на княза и на княжната, че нищо не ми е било известно: аз постъпвах според висшите заповеди. Ето…
	Той даде някакъв документ на Алпатич.
	— Но тъй като князът е болен, моят съвет е да заминат за Москва. И аз заминавам след малко. Доложи… — Но губернаторът не довърши: през вратата се втурна прашен и потен офицер и заговори нещо на френски. По лицето на губернатора се изписа ужас.
	— Върви — каза той, — като кимна на Алпатич, и почна да разпитва нещо офицера. Когато излезе от кабинета на губернатора, жадни, подплашени и безпомощни погледи се насочиха към Алпатич. Сега, заслушан, без да ще, в близките и все по-засилващи се гърмежи, Алпатич забърза към странноприемницата. Документът, който му бе дал губернаторът, бе следният:

	„Уверявам ви, че за град Смоленск не предстои още ни най-малка опасност и е невероятно, че може да бъде заплашван от такава. Аз, от една страна, и княз Багратион, от друга, се движим, за да се съединим до Смоленск, което ще стане на 22-ро число, и двете армии ще почнат със съвкупни сили да бранят съотечествениците си от поверената ви губерния, докато усилията им отдалечат от тях враговете на отечеството или докато храбрите им редове не бъдат изтребени до последния воин. Виждате от това, че имате пълно право да успокоите жителите на Смоленск, защото оня, който е защищаван от две толкова храбри войски, може да бъде сигурен в победата им.“ (Предписание на Барклай де Толи до смоленския граждански губернатор барон Аш, 1812 година.)

	Хората неспокойно сновяха из улиците.
	Натоварените догоре каруци с домашна посъдина, със столове, шкафчета непрекъснато излизаха от портите на къщите и трополяха из улиците. В съседната на Терапонтовата къща имаше каруци и сбогувайки се, жените виеха и нареждаха. Едно дворно куче се въртеше с лай пред впрегнатите коне.
	Алпатич влезе в странноприемницата с по-бързи стъпки от обикновено и отиде право в сайванта, при конете и колата си. Кочияшът спеше; той го събуди, заповяда му да впряга и влезе в пруста. От стаята на стопаните се чу детски плач, страшни женски ридания и гневният, пресипнал вик на Терапонтов. Готвачката, щом Алпатич влезе в пруста, изпърха като подплашена кокошка:
	— Преби я — стопанката би!… Толкоз я би, толкова я влачи!…
	— За какво? — попита Алпатич.
	— Молеше го да заминат. Женска работа! Откарай ме, дума, с кола, не ме погубвай с тия малки деца; хората, дума, всички заминаха, а пък ние, дума, какво? Че като почна да я бие. Толкова я би, толкова я влачи!
	Алпатич кимна сякаш одобрително на тия думи и не желаейки да знае нищо друго, отиде до стаята срещу вратата на господарската стая, дето си оставяше покупките.
	— Разбойник си ти, убиец — извика в това време една слаба, бледа жена с дете на ръце и със смъкната от главата й забрадка, като се изскубна през вратата и изтича по стълбата в двора. Терапонтов излезе след нея и като видя Алпатич, оправи жилетката и косата си, прозя се и влезе след Алпатич в стаята.
	— Искаш да си заминеш ли? — попита той.
	Без да отговаря на въпроса, без да погледне стопанина и като преглеждаше покупките си, Алпатич попита колко трябва да му плати за престоя.
	— Ще направим сметка! Е, беше ли при губернатора? — попита Терапонтов. — Какво решение излезе?
	Алпатич отговори, че губернаторът не му е казал нищо положително.
	— Мигар можем да се пренесем? — рече Терапонтов. — Давай до Дорогобуж по седем рубли на каруца. И пак казвам — Бога нямат! — рече той.
	— Селиванов, виж, той сполучи. В четвъртък продаде брашно на армията по девет рубли чувалът. Е, ще пиете ли чай? — добави той. Докато впрягаха конете, Алпатич и Терапонтов пиха чай и разговаряха за цената на житото, за реколтата и благоприятното време за прибирането й.
	— Май че почна да затихва — каза Терапонтов, след като изпи три чая, и стана, — навярно нашите са надвили. Казано е — да не го пускат. Значи, сила… А разправяха, че тия дни Матвей Иванич Платов ги натикал в река Марина и май че в един ден издавил към осемнадесет хиляди.
	Алпатич събра покупките си, даде ги на влезлия кочияш и плати на стопанина. През портите се чу шум от колела, копита и звънчета на излизащата бричка.
	Пладне отдавна беше минала; половината улица беше в сянка, другата половина — ярко осветена от слънцето. Алпатич погледна през прозореца и тръгна към вратата. Изведнъж се чу странен звук на далечно свистене и удар и след това се пронесе слято бучене на топовна стрелба, от която стъклата затрепериха.
	Алпатич излезе на улицата; двама души изтичаха по улицата към моста. От разни страни се чуваше свистене, удари от гюллета и пръскане на гранати, които падаха в града. Но тия звукове почти не се чуваха и не привличаха вниманието на жителите в сравнение със стрелбата, която се чуваше отвъд града. Това беше бомбардировката срещу града, която в пет часа Наполеон бе заповядал да започне със сто и тридесет оръдия. Отначало хората не разбираха какво значи тая бомбардировка.
	Звуковете от падащите гранати и гюллета възбуждаха изпърво само любопитството. Терапонтовата жена, която дотогава не преставаше да вие под сайванта, млъкна и излезе на портата с детето на ръце, като се вглеждаше мълчаливо в хората и се вслушваше в звуковете.
	Излязоха на портата готвачката и продавачът. Всички с весело любопитство се опитваха да видят прелитащите над главите им снаряди. Иззад ъгъла излязоха няколко души, които разговаряха оживено.
	— Това се вика сила! — каза един. — И покрива, и тавана направи на парчета.
	— Разрови като свиня и земята! — рече друг. — Виж как сериозно удря, виж как ни съживи! — каза със смях той. — Добре, че отскочи, иначе щеше да те смаже.
	Народът се обърна към тия хора. Те се спряха и разправиха как досам тях едно гюлле улучило къща. През това време други снаряди ту с бързо, мрачно свистене — гюллета, ту с приятно подсвирване — гранати, не преставаха да летят над главите на хората; но ни един снаряд не падаше наблизо, всички прехвърляха. Алпатич сядаше в бричката. Стопанинът стоеше до портите.
	— Като да не си виждала! — викна той на готвачката, която, запретнала ръкави, с червена фуста и заклатила голи лакти, отиде до ъгъла да чуе какво разправяха.
	— Гледай ти чудо! — повтаряше тя, но като чу гласа на господаря си, върна се, издърпвайки запретнатата си пола.
	Отново, но тоя път наблизо, изсвири нещо като хвърчащо от горе на долу птиче, блесна посред улицата огън, нещо гръмна и застла улицата с пушек.
	— Разбойнико, какво вършиш? — викна стопанинът, като изтича към готвачката.
	В същия миг от разни страни започнаха да вият жаловито жени, уплашено заплака дете и с побледнели лица хората се струпаха около готвачката. Сред тая тълпа най-силно се чуваха охканията и повтаряните от готвачката думи:
	— Ой-о-ох, гълъбчета! Гълъбчета мои бели! Не ме оставяйте да умра! Гълъбчета мои бели!…
	След пет минути на улицата не остана вече никой. Отнесоха в кухнята готвачката със счупено от парче граната бедро. Алпатич, кочияшът му, Терапонтовата жена с децата и дворникът седяха в зимника и се ослушваха. Тътенът от оръдията, свистенето на снарядите и жалните охкания на готвачката, които надвиваха всички други звуци, не спираха ни за миг. Стопанката ту люлееше и приказваше на детето, ту питаше с жален шепот всички, които влизаха в зимника, де е мъжът й, който бе останал на улицата. Влезлият продавач й каза, че стопанинът отишъл заедно с народа в катедралната църква, откъдето дигали смоленската чудотворна икона.
	Привечер канонадата почна да затихва. Алпатич излезе от зимника и спря на вратата. Ясното преди това вечерно небе бе цяло застлано с пушек. И през тоя пушек странно светеше новият, високо издигнат сърп на месеца. След заглъхналия предишен страшен тътнеж от оръдията над града сякаш бе настъпила тишина, прекъсвана като че само от пръснатия из целия град шум от стъпки, охкания, далечни викове и пращене на пожари. Сега охканията на готвачката бяха затихнали. Черни кълба дим от пожарите се издигаха от две страни и се пръскаха. На улицата не в редица, а като мравки от унищожен мравуняк, в различни мундири и в разни посоки минаваха и пробягваха войници. Пред очите на Алпатич неколцина от тях дотърчаха в двора на Терапонтов. Алпатич тръгна към портата. Някакъв полк, който се тълпеше и бързаше, бе заприщил улицата, връщайки се назад.
	— Изоставят града, заминавайте, заминавайте — каза му един офицер, който съзря фигурата му, и веднага извика на войниците:
	— Ще ви дам аз едно влизане в дворовете!
	Алпатич се върна в къщата, извика кочияша и му заповяда да тръгва. Подир Алпатич и кочияша излезе цялото домочадие на Терапонтов. Като видяха дима и дори огньовете на пожарите, които се виждаха сега в падащата дрезгавина, жените, мълчаливи дотогава, ревнаха изведнъж, загледани в пожарите. От другия край на улицата, сякаш пригласяйки, им отговориха други плачове. Алпатич заедно с кочияша оправяше в сайванта с разтреперани ръце обърканите поводи и ремъци на конете.
	Когато излизаше през портите, Алпатич видя как в отключения дюкян на Терапонтов десетина войника, които разговаряха високо, пълнеха торби и раници с пшеничено брашно и слънчогледово семе. Тъкмо в, тоя миг, връщайки се от улицата, в дюкяна влезе Терапонтов. Като видя войниците, той понечи да извика нещо, но изведнъж се спря, хвана се за косите и се разсмя гръмогласно с ридаещ смях.
	— Влачете всичко, момчета! Да не остане на дяволите! — викна той и почна сам да изнася чувалите и да ги хвърля на улицата. Някои войници се уплашиха и избягаха, други продължаваха да насипват. Като видя Алпатич, Терапонтов се обърна към него.
	— Свърши се! Русия! — извика той. — Алпатич! Свърши се! Аз ще го запаля. Свърши се… — Терапонтов отърча в двора.
	По улицата, като я задръстваха цялата, продължаваха непрекъснато да вървят, войници, тъй че Алпатич не можа да мине и трябваше да почака. Терапонтовата стопанка с децата беше също така качена в каруца и чакаше да може да потегли.
	Беше вече съвсем тъмно. По небето имаше звезди и светеше засипаният от време на време с дим нов месец. По надолнището към Днепър колите на Алпатич и на стопанката, които се движеха бавно сред войнишките редици и други екипажи, трябваше да спрат. Близо до кръстопътя, на който се бяха спрели колите, в една уличка горяха къщи и дюкяни. Пожарът догаряше вече. Пламъкът ту замираше и се губеше в черния дим, ту изведнъж избухваше ярко и осветяваше невероятно ясно лицата на струпалите се хора, застанали на кръстопътя. Пред пожара се мяркаха черни фигури на хора и през нестихващото пращене на огъня се чуваха глъчка и викове. Алпатич, който бе слязъл от бричката и видя, че скоро няма да пуснат колата му, се върна на уличката, за да погледа пожара. Войниците непрекъснато щъкаха напред-назад край пожара и Алпатич видя как двама войника и с тях някакъв човек в дебел шинел мъкнеха през улицата в съседния двор горящи греди от пожара, а други носеха наръчи сено.
	Алпатич се приближи до голямата тълпа хора, застанали срещу буйно пламналия висок хамбар. Всичките стени бяха обхванати от огъня, задната се бе срутила, дъсченият покрив се събаряше и гредите пламтяха. Очевидно тълпата очакваше мига, когато целият покрив ще се строполи. Това чакаше и Алпатич.
	— Алпатич! — извика на стареца нечий познат глас.
	— Господарю, ваше сиятелство! — отговори Алпатич, познал веднага гласа на младия си княз.
	Княз Андрей с наметка, яхнал вран кон, бе застанал зад тълпата и гледаше Алпатич.
	— Защо си тук? — попита той.
	— Ваше… ваше сиятелство — продума Алпатич и зарида. — Ваше… ваше… мигар вече загинахме? Баща…
	— Защо си тук? — повтори княз Андрей.
	В тоя миг пламъкът избухна ярко и освети пред Алпатич бледото и изморено лице на младия му господар. Алпатич разказа как е бил изпратен и как едва могъл да тръгне обратно.
	— Е, какво, ваше сиятелство, мигар сме загинали? — отново попита той.
	Без да отговаря, княз Андрей извади бележника си, дигна коляно и почна да пише с молив на един откъснат лист. Той написа на сестра си:

	„Изоставят Смоленск — пишеше той. — Ли`сие Гори ще бъдат завзети от неприятеля след една седмица. Заминете веднага за Москва. Отговори ми още щом тръгнете, като изпратиш нарочен човек в Усвяж.“

	Той написа и предаде на Алпатич листчето, а с думи му каза как да нареди заминаването на княза, княжната и сина му с учителя и как и къде да му отговорят веднага. Преди още да довърши нарежданията си, един щабен началник на кон, придружен от свита, пристигна, препускайки при него.
	— Вие полковник ли сте? — извика щабният началник с немски изговор и гласът му бе познат на княз Андрей. — Пред вас палят къщи, а вие стоите? Какво значи това? Ще отговорите — извика Берг, който беше сега помощник началник-щаб на левия фланг на пехотата в Първа армия — твърде приятно и видно място, както казваше Берг.
	Княз Андрей го погледна и без да му отговори, продължи обърнат към Алпатич.
	— Та кажи, че ще чакам отговор до десети и ако на десети не получа съобщение, че всички са заминали, сам аз ще трябва да изоставя всичко и да отида в Ли`сие Гори.
	— Аз, княже, само за това казвам — рече Берг, който позна княз Андрей, — защото съм длъжен да изпълнявам заповедите, защото аз всякога точно изпълнявам… Моля ви да ме извините — оправдаваше се за нещо Берг.
	Нещо затрещя в огъня. За миг огънят притихна; изпод покрива хлуйнаха черни кълба дим. Още нещо страшно затрещя в огъня и нещо грамадно се строполи.
	— Урруру! — зарева тълпата, пригласяйки на срутилия се таван на хамбара, отдето идеше мирис на питки поради изгорялото жито. Пламъкът избухна и освети оживено радостните и измъчени лица на хората, застанали около пожара.
	Човекът в дебелия шинел дигна ръка нагоре и извика:
	— Няма шега! Тръгна тя! Момчета, няма шега!
	— Това е стопанинът — обадиха се някои гласове.
	— Та така — рече княз Андрей на Алпатич, — предай всичко, каквото ти казах. — И без да отговори ни дума на Берг, млъкнал до него, бутна коня и подкара в уличката.



	V

	От Смоленск войските продължиха да отстъпват. Неприятелят вървеше подире им. На 10 август командуваният от княз Андрей полк минаваше по шосето покрай пътя, който водеше за Ли`сие Гори. Повече от три седмици имаше жега и суша. Всеки ден по небето се движеха къдрави облаци и от време на време закриваха слънцето; но привечер пак се разчистваше и слънцето залязваше в сивочервеникава мъгла. Само изобилната роса през нощите освежаваше земята. Непожънатите жита изгаряха и се изронваха. Блатата пресъхнаха. Добитъкът не намираше храна по изгорелите от слънцето ливади и ревеше от глад. Само нощем и в горите, докато не изсъхнеше росата, имаше хладина. Но по пътя, по шосето, по което вървяха войските, дори нощем, дори из горите нямаше хладина. Върху пясъчния прах, натрупан на повече от четвърт аршин на пътя, не се виждаше роса. Щом съмнеше и движението почваше. Обози, артилерия се движеха беззвучно, затънали до главините, а пехотата — до глезените, в мекия, задушаващ, неизстинал през нощта прах. Една част от тоя пясъчен прах се тъпчеше от крака и колела, друга се издигаше и виснеше като облак над войската и пълнеше очите, косите, ушите, ноздрите и най-вече дробовете на хората и животните, които се движеха из тоя път. Колкото повече се издигаше слънцето, толкова повече се дигаше и облакът прах и през тоя ситен, горещ прах можеше направо да се гледа незатуленото от облаци слънце. То приличаше на голямо тъмночервено кълбо. Нямаше вятър и в тая неподвижна атмосфера хората се задушаваха. Хората вървяха, обвързали носове и уста с кърпички. Когато стигнеха в някое село, всички се втурваха към кладенците. Биеха се за вода и я изпиваха чак до калта.
	Княз Андрей командуваше полк и се отдаде на уреждането на полка, доброто състояние на войниците си и необходимостта да получава и дава заповеди. Опожаряването на Смоленск и изоставянето му бяха за княз Андрей епоха. Новото чувство на озлобление срещу врага го караше да забрави личната си скръб. Той бе изцяло отдаден на своята полкова работа, беше грижовен към войниците и офицерите си и любезен с тях. В полка го наричаха _нашия княз_, гордееха се с него и го обичаха. Но беше добър и кротък само със своите полкови хора, с Тимохин и други, с хора съвсем нови и от чужда среда, с хора, които не можеха да знаят и разбират миналото му; но щом се срещнеше с някого от предишните си познати, от щабните, той веднага се наежваше; ставаше злобен, насмешлив и презрителен. Всичко, което имаше връзка със спомена му за миналото, го отблъскваше и затуй в отношенията си с тоя предишен свят той се мъчеше да не бъде поне несправедлив и да изпълнява _дълга си_.
	Наистина княз Андрей виждаше всичко в тъмна, мрачна светлина, особено след като напуснаха Смоленск (който според него можеше и трябваше да бъде защищаван) на 6 август и след като баща му, болен, трябваше да бяга в Москва и да остави на разграбване толкова обичаното, застроено и населено от него Ли`сие Гори; но въпреки това, благодарение на полка, княз Андрей можеше да мисли за други неща, за нещо съвсем независимо от общите въпроси — за своя полк. На 10 август колоната, в която беше неговият полк, стигна наспоред с Ли`сие Гори. Два дни преди това княз Андрей бе получил съобщение, че баща му, синът и сестра му са заминали за Москва. Макар че нямаше какво да прави в Ли`сие Гори, княз Андрей с присъщото му желание да разврежда скръбта си реши, че трябва да се отбие в Ли`сие Гори.
	Той заповяда да оседлаят коня му и при прехода отиде в бащиното си имение, дето се бе родил и прекарал детинството си. Минавайки край езерото, дето всякога имаше десетки селянки, които си приказваха, като удряха с бухалки и изплакваха прането си, княз Андрей забеляза, че при езерото нямаше никого и откъснатият малък сал, залят наполовина от водата, плуваше накриво посред езерото. Княз Андрей се приближи до будката на пазача. До каменните порти нямаше никого и вратата беше отворена. Пътечките в градината бяха вече тревясали и телета и коне се разхождаха из английския парк. Княз Андрей се приближи до оранжерията; стъклата бяха изпочупени, а дръвчетата в качета — някои съборени, други изсъхнали. Той извика по име Тарас, градинаря. Никой не се обади. Като избиколи оранжерията откъм площадката пред нея, той видя, че дървеният стобор с резба беше целият изпочупен, сливите обрани и клоните изпокършени. Старият селянин (княз Андрей го виждаше при портите още от детинството си) седеше на зелената пейка и плетеше цървули от лико.
	Той беше глух и не бе чул пристигането на княз Андрей. Седеше на пейката, на която обичаше да седи старият княз, и наоколо му по клоните на окършена и изсъхнала магнолия бе провесено лико.
	Княз Андрей се приближи до къщата. В старата градина бяха отсечени няколко липи, една пъстра кобила с конче се разхождаше между розите току до къщата. Къщата беше със заковани капаци. Долу един прозорец беше отворен. Едно момченце видя княз Андрей и отърча в къщата.
	Алпатич, изпратил семейството си, бе останал сам в Ли`сие Гори; той си седеше в къщи и четеше житията. Щом узна, че е пристигнал княз Андрей, той, с очила на носа и като се закопчаваше, излезе от къщи, бързо се приближи до княза и без да каже нещо, заплака, целувайки княз Андрей по коляното.
	След това се извърна, ядосан от слабостта си, и почна да му докладва за положението. Всичко ценно и скъпо беше пренесено в Богучарово. Житото, към сто четвъртини, също било пренесено; сеното и летницата, извънредно изобилната, както казваше Алпатич, тазгодишна реколта, били окосени още зелени от войската. Селяните са разсипани, някои също заминали за Богучарово, малък брой останали.
	Княз Андрей не го доизслуша и попита кога са заминали баща му и сестра му, като разбираше кога са заминали за Москва. Алпатич отговори, смятайки, че го питат за заминаването в Богучарово, че са заминали на седми, и пак се разпростря за домакинските работи, като питаше за нареждания.
	— Ще заповядате ли да давам овес на командите срещу разписка? Останали ни са още шестстотин четвъртини — попита Алпатич.
	„Какво да му отговоря?“ — мислеше княз Андрей, загледан в лъсналата от слънцето плешива глава на стареца, и четеше по изражението на лицето му съзнанието, че самият той разбира ненавременността на тия въпроси, но пита само тъй, за да заглуши скръбта си.
	— Да, давай им — рече той.
	— Ако сте благоволили да забележите безредие в градината — каза Алпатич, — невъзможно беше да се предотврати: дойдоха три полка и нощуваха, особено — драгуните. Аз записах чина и званието на командира, за да подам оплакване.
	— Но какво ще правиш ти? Ще останеш ли, ако неприятелят дойде? — попита го княз Андрей.
	Алпатич обърна лице към княз Андрей и го погледна; и изведнъж дигна ръка нагоре с тържествен жест.
	— Той е моят покровител, да бъде неговата воля! — рече той.
	Тълпа селяни и хора от прислугата вървяха из ливадата и се приближаваха, към княз Андрей със свалени шапки.
	— Е, сбогом! — каза княз Андрей, като се приведе към Алпатич. — Замини и ти, откарай, каквото можеш, и заповядай на хората да отидат в именията край Рязан или край Москва. — Алпатич се притисна до крака му и зарида. Княз Андрей го отстрани предпазливо, бутна коня и препусна галоп надолу из алеята.
	На площадката пред оранжерията все тъй безучастна, като муха върху лицето на скъп мъртвец, седеше старецът и почукваше по калъпа на цървула, а две момиченца, понесли в полите си сливи, които бяха набрали от дръвчетата в оранжерията, тичаха оттам и се натъкнаха на княз Андрей. Като видя младия господар, по-голямото момиченце с изписана уплаха на лицето хвана по-малката си другарка за ръката и заедно с нея се скриха зад една бреза, без да успеят да съберат изпопадалите зелени сливи.
	Княз Андрей се извърна подплашено-бързо от тях, страхувайки се да им покаже, че ги е видял. Дожаля му за хубавичкото уплашено момиченце. Той се боеше да го погледне и в същото време непреодолимо му се искаше да го погледне. Ново, радостно и успокоително чувство го обзе, когато, гледайки тия момиченца, разбра съществуването на други, съвсем чужди нему, но също тъй законни човешки интереси, както ония, които занимаваха него. Тия момиченца очевидно страстно желаеха едно нещо — да си занесат и доизядат тия зелени сливи и да не бъдат заловени, и княз Андрей заедно с тях искаше те да успеят в тая работа. Той не можа да се сдържи да не ги погледне още веднъж. Като помислиха, че са вече в безопасност, те изскочиха от скривалището си, запискаха нещо с тънички гласчета и придържайки полите си, весело и бързо отърчаха по тревата на ливадата със загорелите си боси крачета.
	След като излезе от прашния район на шосето, по което се движеха войските, княз Андрей се поободри. Но малко по-нататък от Ли`сие Гори той пак тръгна по шосето и настигна полка си при почивката, до бента на неголямо езеро. Беше към два часа след обяд. Слънцето, червено кълбо сред прах, печеше непоносимо и гореше гърба през черния сюртук. Прахът, все същият, висеше неподвижно над глъчката от зашумелите спрени войски. Нямаше вятър. Когато минаваше по насипа на бента, мирис на тиня и хладина от езерото лъхна княз Андрей. Поиска му се да се окъпе във водата, колкото и нечиста да беше тя. Той погледна езерото, отдето идеха викове и висок смях. Личеше, че малкото мътно, зеленясало езеро се е подигнало на около две четвърти аршин и заливаше насипа, защото беше пълно с човешки, войнишки, голи, движещи се в него бели тела, които имаха керемиденочервени ръце, лица и шии. Цялото това голо, бяло човешко месо с висок смях и провиквания се движеше насам-нататък в тая мръсна локва като шарани, натъпкани в кофа. От това боричкане лъхаше на веселие и затуй беше особено тъжно.
	Един млад рус войник — княз Андрей го знаеше — от трета рота, с ремъче под прасеца, се кръстеше и отстъпваше назад, за да може хубавичко да се засили и да се цамбурне във водата; друг един, черен, винаги рошав унтерофицер, до кръста във водата, потръпвайки с мускулестата си снага, сумтеше радостно, като обливаше главата си със своите черни до китките ръце. Чуваше се как хората се пляскат един друг, пищят и се провикват.
	По бреговете, по насипа, в езерото — навред имаше бяло, здраво, мускулесто месо. Офицерът Тимохин, с червено носле, се бършеше върху насипа с пешкир и се засрами, когато видя княза, но реши да се обърне към него.
	— Хубаво е, ваше сиятелство, да бяхте благоволили! — рече той.
	— Мръсно — каза княз Андрей, като се намръщи.
	— Ей сега ще очистим за вас. — И още необлечен, Тимохин отърча да чисти.
	— Князът иска.
	— Кой? _Нашият княз_ ли? — обадиха се гласове и всички така забързаха, че княз Андрей едва успя да ги успокои. Той реши, че ще е по-добре да се полее в сайванта.
	„Месо, тяло, chair a canon*!“ — мислеше той, гледайки голото си тяло, и потръпваше не толкова от хлад, колкото от едно непроумявано за самия него отвращение и ужас от гледката на този грамаден брой тела, които се плискаха в калното езеро.
	[* Пушечно месо]
	На 7 август княз Багратион от Михайловка, на Смоленския път, дето беше спрял, писа следното:

	„Уважаеми господин графе Алексей Андреевич,“

	(Той пишеше на Аракчеев, но знаеше, че писмото му ще бъде прочетено от царя и затуй обмисляше, доколкото бе способен, всяка своя дума.)

	„Мисля, че министърът вече ви е рапортувал за изоставянето на Смоленск. Боли, мъчно е и цялата армия е в отчаяние, че напразно изоставихме най-важното място. От своя страна аз лично го молих по най-убедителен начин и най-сетне му писах; но нищо не помогна. Кълна ви се в честта си, че Наполеон беше в такъв чувал както никога и можеше да загуби половината си армия и да не превземе Смоленск. Нашите войски се биха и бият както никога. С 15-те хиляди аз се държах повече от 35 часа и ги бих; но той не искаше да остане и 14 часа. Това е срамота и е петно на нашата армия; а той самият, струва ми се, не би трябвало и да живее. Ако ви донася, че загубите са големи — не е истина, може би около 4 хиляди, не повече, но и толкова няма. Ала и десет да са, това е война! Затуй пък неприятелят загуби безброй…
	Какво щеше да струва да останем още два дни? Най-малкото те сами щяха да си отидат, тъй като нямаха вода за хората и за конете. Той ми даде дума, че няма да отстъпи, но изведнъж — изпрати диспозиция, че през нощта се оттегля. Така не може да се воюва и ние можем скоро да доведем неприятеля в Москва…
	Носи се слух, че вие мислите за мир. Боже опази да сключим мир! След всички жертви и след такива налудничави отстъпления да се сключи мир, значи: да опълчите цяла Русия срещу себе си и всеки от нас ще се срамува да носи мундир. Щом така е тръгнало — трябва да се бием, докато Русия може и докато хората са на крак…
	Трябва да командува един, а не двама. Вашият министър може да е добър за министерството; ала като генерал — не лош, но е негоден, а нему е поверена съдбата на цялото наше отечество… Аз наистина полудявам от раздразнение; извинете ме, че пиша тъй дръзко. Очевидно е, че който съветва да се сключи мир и армията да се командува от министъра, не обича царя и желае гибелта на всинца ни. И затуй ви пиша истината: гответе опълчението. Защото министърът по най-майсторски начин води след себе си гостенин в столицата. Голямо подозрение възбужда в цялата армия господин флигеладютантът Волцоген. Казват, че той бил повече човек на Наполеон, отколкото наш, и той съветва министъра за всичко. Аз не само съм учтив с него, но му се подчинявам, като капрал, макар да съм по-стар от него. Това ме боли; но тъй като обичам моя благодетел и господар — подчинявам се. Жално е само за царя, че поверява на такива хора славната армия. Представете си, че чрез нашето отстъпление загубихме от умора и в болниците повече от 15 хиляди души; а ако настъпвахме — това нямаше да го има. Кажете, за Бога, какво ще каже Русия — нашата майка, защо толкова се страхуваме и за какво даваме такова добро и грижливо отечество на негодниците и вдъхваме на всеки поданик омраза и срам? От какво ще се плашим и от кого ще се боим? Не съм аз виновен, че министърът е нерешителен, страхливец, несмислен, бавен и е с всички лоши качества. Цялата армия наистина плаче и всички страшно го ругаят до смърт…“




	VI

	Всички безброй подразделения, които могат да се направят в жизнените явления, могат да се разпределят на едни, в които преобладава съдържанието, и други, в които преобладава формата. Между последните, в противоположност на селския, губернския и дори московския живот, може да се постави петербургският живот, особено салонният живот. Тоя живот е неизменен.
	От 1805 година ние се помирявахме и скарвахме с Бонапарт, правехме конституции и ги премахвахме, а салонът на Ана Павловна и салонът на Елен бяха точно същите, каквито бяха — единият преди седем, другият преди, пет години. Все така с недоумение говореха у Ана Павловна за успехите на Наполеон и виждаха както, в успехите му, така и в това, че европейските монарси търпяха действията му, злоумишлен заговор, който има за единствена цел да причинява неприятност и безпокойство на придворния кръжок, представителка на който беше Ана Павловна. Все така у Елен, която самият Румянцев удостояваше с посещения и я смяташе за забележително умна жена, също както в: 1808 така и в 1812 година говореха с възторг за великата нация и за великия човек и гледаха със съжаление на скъсването с Франция, което, по мнението на хората от салона на Елен, трябваше да свърши с мир.
	Напоследък, след пристигането на царя от армията, в тия противоположни кръжоци-салони стана известно вълнение и бяха направени някои демонстрации — едни срещу други, но насоката на кръжоците остана същата. В кръжока на Ана Павловна приемаха от французите само закоренели легитимисти и тук се изказваше патриотичната мисъл, че не бива да се ходи във френския театър и че издръжката на трупата струва колкото издръжката на цял корпус. Военните събития се следяха жадно и се пускаха най-изгодни слухове за нашата армия. В кръжока на Елен, румянцевския, френския се опровергаваха слуховете за жестокостите на врага и на войната и се обсъждаха всички опити на Наполеон за помирение. В тоя кръжок укоряваха ония, които съветваха да се направят твърде прибързани разпореждания за преместване в Казан на придворните и девическите учебни заведения, които бяха под покровителството на императрицата-майка. Изобщо в кръжока на Елен цялата работа по войната бе смятана като празни демонстрации, които много скоро ще свършат с мир, и господствуваше мнението на Билибин, който сега, в Петербург, беше свой човек у Елен (всеки умен човек трябваше да ходи у нея), че не барутът, а ония, които са го измислили, решават нещата. В тоя кръжок иронично и твърде умно, макар и твърде предпазливо, осмиваха московския възторг, известието за който стигна в Петербург заедно с царя.
	В кръжока на Ана Павловна, напротив, се възхищаваха от тия възторзи и говореха за тях тъй, както Плутарх говори за древните: Княз Василий, който заемаше все същите важни длъжности, бе съединителното звено между двата кръжока. Той ходеше y ma bonne amie*1 Ана Павловна, ходеше и dans le salon diplomatique de ma fille*2 и често в непрестанните преминавания от единия лагер в другия се объркваше и у Елен приказваше онова, което трябваше да приказва у Ана Павловна, и обратното.
	[*1 Добрата, си приятелка.]
	[*2 В дипломатическия салон на дъщеря си.]
	Наскоро след пристигането на царя княз Василий се разприказва у Ана Павловна за военните работи, като осъждаше жестоко Барклай де Толи и не можеше да реши кой би трябвало да бъде назначен за главнокомандуващ. Един от гостите, известен като un homme de beaucoup de merite*, когато разказа, че видял избрания днес началник на петербургското опълчение Кутузов как заседава във финансовата палата за приемане на опълченците, предпазливо си позволи да изкаже предположението, че Кутузов би бил човекът, който може да задоволи всички изисквания.
	[* Човек с големи достойнства.]
	Ана Павловна се усмихна тъжно и каза, че освен неприятности Кутузов нищо друго не е правил на царя.
	— Аз казах и повторих в дворянското събрание пресече я княз Василий, — но не ме послушаха. Казах, че избирането му за началник на опълчението няма да се хареса на царя. Не ме послушаха.
	— Все някаква мания за фрондиране — продължи той. — И пред кого? И все защото искаме да маймунствуваме на глупавите московски възторзи — каза княз Василий, като се обърка за миг, забравил, че у Елен човек трябва да се подиграва на московските възторзи, а у Ана Павловна — да се възхищава от тях. Но веднага се оправи. — Е, прилично ли е за граф Кутузов, най-стария генерал в Русия, да заседава в палатата, et il en restera pour sa peine*! Нима е възможно да се назначи за главнокомандуващ човек, който не може да яхне кон, на съвещание заспива, един най-покварен човек! Хубаво се е препоръчал той в Букурещ! Оставям настрана качествата му като генерал, но нима може в такъв миг да се назначава немощен и сляп човек, просто сляп? Добър ще бъде тоя сляп генерал! Той нищо не вижда. Да играе на криеница… съвсем нищо не вижда!
	[* И ще остане на сухо!]
	Никой не възрази на това.
	На 24 юли това беше съвсем право. Но на 29 юли Кутузов беше удостоен с княжеско достойнство. Княжеското достойнство можеше да значи, че искаха да се отърват, от него и затуй преценката на княз Василий продължаваше да е права, макар че сега той не бързаше да я изказва. Но на 8 август бе свикан комитет от генерал-фелдмаршала Салтиков, Аракчеев, Вязмитинов, Лопухин и Кочубей за обсъждане на военните работи. Комитетът реши, че неуспехите произлизат от многото началници и макар че хората от комитета знаеха неразположението на царя към Кутузов, след кратко съвещание комитетът предложи да се назначи Кутузов за главнокомандуващ. И същия ден Кутузов бе назначен за пълномощен главнокомандуващ на армиите и на целия край, заеман от войските.
	На 9 август княз Василий се срещна пак у Ана Павловна с l’homme de beaucoup de merite*. L’homme de beaucoup de merite угодничеше пред Ана Павловна поради желанието си да бъде назначен за управител на едно девическо учебно заведение на императрица Мария Фьодоровна. Княз Василий влезе в стаята като щастлив победител, като човек, постигнал целта на желанията си.
	[* Човекът с големи достойнства.]
	— Eh bien, vous savez la grande nouvelle? Le prince Koutouzoff est marechal!* Всички разногласия свършиха. Толкова съм щастлив, толкова ми е драго! — каза княз Василий. — Enfin voila un homme** — рече той многозначително и строго, като изгледа всички, които бяха в салона. L’homme de beaucoup de merite, въпреки желанието си да получи мястото, не можа да се сдържи да не напомни на княз Василий неговата по-раншна преценка. (Това беше неучтиво и по отношение на княз Василий, и по отношение на Ана Павловна, която също тъй радостно посрещна тая новина; но той не можа да се сдържи.)
	[* Знаете ли голямата новина? Княз Кутузов е фелдмаршал.]
	[** Най-сетне ето — това е човек.]
	— Mais on dit qu’il est aveugle, mon prince?* — каза той, напомняйки на княз Василий собствените му думи.
	[* Но разправят, че той е сляп, княже?]
	— Allez donc, il y voit assez* — каза княз Василий с басовия си припрян глас и покашлюване, с оня глас и с онова покашлюване, с които разрешаваше всички мъчнотии. — Allez, il y voit assez; — повтори той. — И което ми е драго — продължи той, — че царят му е дал пълна власт над всички армии, над целия край, власт, каквато никой главнокомандуващ никога не е имал. Това е втори самодържец — завърши той с победоносна усмивка.
	[* Хайде де, той вижда достатъчно.]
	— Дай Боже, дай Боже — каза Ана Павловна.
	L’homme de beaucoup de merite, още новак в придворното общество, поиска да поласкае Ана Павловна, оправдавайки нейното по-раншно мнение по тая преценка, и каза:
	— Разправят, че царят неохотно дал на Кутузов тая власт. On dit qu’il rougit comme une demoiselle a laquelle on lirait Joconde, en lui disant: „Le souverain et la patrie vous decernent cet honneur.“*
	[* Разправят, че се изчервил като девойка, на която четат „Жоконда“, когато му казал: „Царят и отечеството ви награждават с тая чест.“]
	— Peut-etre que le coeur n’etait pas de la partie* — каза Ана Павловна.
	[* Може би сърцето не е участвувало в това.]
	— О, не, не — застъпи се разпалено княз Василий. Сега той вече никому не можеше да отстъпи Кутузов. Според княз Василий не само че Кутузов беше добър, но и всички го обожаваха. — Не, това не може да бъде, защото царят тъй знаеше да го цени по-рано — рече той.
	— Да даде Бог само княз Кутузов — каза Ана Павловна — да вземе наистина властта и да не позволи _никому_ да пъха тояги в колелата му — des batons dans le roues.
	Княз Василий веднага разбра кой беше тоя _никому_. Той каза шепнешком:
	— Аз зная сигурно, че Кутузов е поставил задължително условие престолонаследникът да не бъде, при армията. Vous savez ce qu’il a dit a l’Empereur?* — Княз Василий повтори думите, които Кутузов уж бил казал на царя: „Ако той направи нещо лошо — не мога да го накажа, а ако направи нещо хубаво — не мога да го наградя.“ О, княз Кутузов, та той е най-умният човек, je le connais de longue date**.
	[* Знаете ли какво е казал на царя?]
	[** Аз го познавам отдавна.]
	— Разправят дори — каза l’homme de beaucoup de merite, който нямаше още придворен такт, — че светлейшият поставил като условие и самият цар да не отива при армията.
	В същия миг, когато той каза това, княз Василий и Ана Павловна се извърнаха от него и се спогледаха тъжно, с въздишка, за наивността му.



	VII

	В това време, когато в Петербург ставаха тия работи, французите бяха отминали вече Смоленск и наближаваха все повече и повече Москва. Наполеоновият историк Тиер, също както другите Наполеонови историци, казва, като се опитва да оправдае героя си, че Наполеон неволно е бил привлечен към стените на Москва. Той е прав, както са прави всички историци, които търсят обяснението на историческите събития във волята на един човек; той е прав също както руските историци, които твърдят, че Наполеон е бил привлечен към Москва от изкуството на руските пълководци. Тук освен закона за ретроспективността (обръщане назад), който представя цялото минало като подготовка към станалия факт, има още и взаимност, която обърква цялата работа. Един добър играч, загубил в игра на шах, е искрено убеден, че загубването на играта му е станало от негова грешка и търси тая грешка в началото на играта си, а забравя, че във всяка негова стъпка през цялата игра е имало, също такива грешки и че ни един негов ход не е бил съвършен. Той забелязва грешката, на която обръща внимание, само защото противникът му я е използувал. Но колко по-сложна е военната игра, която става, при известни условия на време, дето не една воля ръководи безжизнени машини, а дето всичко произлиза от безброй стълкновения на различни своеволни действия?
	След Смоленск Наполеон търсеше да даде сражение оттатък Дорогобуж при Вязма, след това — при Царево Займишче; но стана тъй, че поради безбройните стълкновения на обстоятелствата до Бородино, сто и двадесет версти от Москва, русите не можаха да приемат сражение. От Вязма Наполеон даде нареждане да се върви право към Москва.
	Moscou, la capitale asiatique de ce grand empire, la ville sacree des peuples d’Alexandre, Moscou avec ses innombrables eglises en forme de pagodes chinoises!* Тая Moscou не оставяше на спокойствие въображението на Наполеон. При прехода от Вязма до Царево Займишче Наполеон яздеше своя енглизиран жълтеникав раванлия, придружен от гвардията, от караул, пажове и адютанти. Началник-щабът Бертие остана, за да разпита пленения от кавалерията русин. Придружен от преводача Lelorgne d’Ideville, той настигна в галоп Наполеон и с весело лице спря коня.
	[* Москва, азиатската столица на тая голяма империя, свещеният град: за народите на Александър, Москва с безбройните си църкви, които имат форма на китайски пагоди!]
	— Eh bien?* — каза Наполеон.
	[* Е?]
	— Un cosaque de Platow* казва, че корпусът на Платов се съединява с голяма армия и че Кутузов е назначен главнокомандуващ. Tres intelligent et bavard!**
	[* Един казак на Платов.]
	[** Много интелигентен и бъбрив!]
	Наполеон се усмихна, заповяда да дадат на тоя казак кон и да му го доведат. Той искаше да поговори сам с него. Няколко адютанта препуснаха и след един час Лаврушка, крепостният слуга на Денисов, отстъпен от него на Ростов, в куртка на вестовой, седнал на френско кавалерийско седло, с мошеническо и пиянско, весело лице се приближи до Наполеон. Наполеон му заповяда да кара до него и почна да го разпитва:
	— Вие казак ли сте?
	— Казак, ваше благородие.
	„Le cosaque ignorant la compagnie dans laquelle il se trouvait, car la simplicite de Napoleon n’avait rien qui put reveler a une imagination orientale la presence d’un souverain, s’entretint avec la plus extreme familiarite des affaires de la guerre actuelle“* — казва Тиер, когато предава тоя епизод. Наистина Лаврушка, след като се бе напил и оставил господаря си без обяд, беше натупан предния ден и изпратен за кокошки в селото, дето, увлечен от мародерство, бе пленен от французите. Лаврушка беше един от ония груби, нахални лакеи, видели много неща през живота си, които са готови да служат по всякакъв начин на господаря си и които хитро усещат лошите господарски черти, особено тщеславието и дребнавостта.
	[* Казакът, който не знаеше между какви хора се намира, защото в простото държане на Наполеон нямаше, нищо, което да открие на ориенталското въображение присъствието на монарх, разговаряше с извънредна фамилиарност за обстоятелствата на сегашната война.]
	Намерил се в обществото на Наполеон, чиято личност той много добре и лесно позна, Лаврушка съвсем не се смути и само се стараеше от все сърце да угоди на новите си господари.
	Той много добре знаеше, че това е самият Наполеон, но присъствието на Наполеон не можеше да го смути повече от присъствието на Ростов или на вахмистъра с пръчките за бой, защото нито вахмистърът, нито Наполеон можеха да го лишат от нещо.
	Той лъготеше всичко, каквото се разправяше между вестовоите. Много работи от това бяха верни. Но когато Наполеон го попита какво мислят русите — ще победят ли Наполеон, или той ще ги победи, Лаврушка примижа и се замисли.
	Той съзря в това тънка хитрост, тъй както хората като Лаврушка винаги и във всичко виждат хитрост, намуси се и помълча малко.
	— То значи: има ли битка — рече той замислено — и наскоро, то тогаз тъй ще бъде. Ама ако минат три дена, а подире същото число, тогава, значи, тая битка ще ритне малко назад.
	На Наполеон това бе преведено така: „Si Ta bataille est donnee avant trois jours, les Francais la gagneraient, mais que si elle serait donnee plus tard. Dieu seul sait ce qui en arriverait“* — предаде усмихнат Lelorgne d’Ideville. Наполеон не се усмихна, макар че, както личеше, бе в най-весело настроение и заповяда да му повторят тия думи.
	[* Ако сражението стане преди три дни, французите ще го спечелят, но ако бъде по-късно бог знае какво ще се случи.]
	Лаврушка забеляза това и за да го развесели, каза, преструвайки се, че не знае кой е той.
	— Знаем, че вие имате Бонапарт, той победи всички в света, само че с нас работата е друга… — каза той, без сам да знае как и защо накрая в думите, му се промъкна самохвалски патриотизъм. Преводачът предаде на Наполеон тия думи без края и Бонапарт се усмихна. „Le jeune cosaque fit sourire son puissant interlocuteur“*1 — казва Тиер. След като направи мълком няколко крачки, Наполеон се обърна към Бертие и каза, че иска да изпита въздействието, което ще произведе sur cet enfant du Don*2 известието, че човекът, с когото говори това enfant du Don, е самият император, същият император, който бе написал на пирамидите безсмъртно-победоносно име.
	[*1 Младият казак накара своя могъщ събеседник да се усмихне.]
	[*2 Върху това дете на Дон.]
	Казаха му го.
	Лаврушка (той разбра, че това се правеше, за да го смутят, и че Наполеон мисли, че той ще се уплаши), за да угоди на новите си господари, тутакси се престори на смаян, на втрещен, опули се и взе такова изражение, което имаше обикновено, когато го водеха да го бият. „A peine l’interprete de Napoleon — казва Тиер — avait-il parle, que le cosaque, saisi d’une sorte d’ebahissement ne profera plus une parole et marcha les yeux constamment attaches sur ce conquerant, dont le nom avait penetre jusqu’a lui, a travers les steppes de l’Orient. Toute sa loquacite s’etait subitement arretee, pour faire place a un sentiment d’admiration naive et silencieuse. Napoleon, apres l’avoir recompense, lui fit donner la liberte, comme a un oiseau qu’on rend aux champs qui l’on vu naitre.“*
	[* Едва преводачът на Наполеон каза това на казака и казакът, обзет от някакво вцепенение, не произнесе вече ни една дума и продължи да върви, без да откъсва очи от завоевателя, чието име бе стигнало до него през степите на Изтока. Всичката му приказливост изведнъж секна и се смени с наивно и мълчаливо чувство на възторг. Наполеон, след като възнагради казака, заповяда да го освободят, като птица, която пускат в родните й поля.]
	Наполеон, продължи пътя си, мечтаейки за оная Moscou, която толкова заемаше въображението му, а l’oiseau qu’on rendit aux champs qui l’on vu naitre* препусна до предните постове, измисляйки, предварително неща, които не бяха се случили и които той щеше да разправя на своите. А онова, което действително се бе случило с него, не искаше да го разправя тъкмо защото му се струваше недостойно за разправяне. Той отиде при казаците, разпита де беше полкът му, включен в отряда на Платов, и привечер намери господаря си Николай Ростов, който беше в Янково и току-що бе яхнал коня, за да отидат с Илин да се разходят из околните села. Той даде друг кон на Лаврушка й го взе със себе си.
	[* Птицата, която пускат в родните й поля.]



	VIII

	Княжна Маря не беше в Москва и вън от опасност, както мислеше княз Андрей.
	След връщането на Алпатич от Смоленск старият княз като че изведнъж се пробуди от сън. Той заповяда да съберат от селата опълченци, да ги въоръжат и писа на главнокомандуващия писмо, в което му съобщаваше за взетото решение да остане в Ли`сие Гори до последната възможност и да се защищава, като оставяше на него да реши да вземе, или не мерки за защита на Ли`сие Гори, дето ще бъде пленен или убит един от най-старите руски генерали, и съобщи на домашните си, че остава в Ли`сие Гори.
	Но като оставаше в Ли`сие Гори, князът разпореди княжната и Десал с малкия княз да се изпратят в Богучарово, а оттам в Москва. Княжна Маря, уплашена от трескавата, безсънна дейност на баща си, която бе сменила дотогавашната му отпуснатост, не се реши да го остави сам и за пръв път в живота си позволи да не го послуша. Тя отказа да тръгне и страшната буря на княжевия гняв я връхлетя. Той й припомни всички неща, в които беше несправедлив към нея. Като се мъчеше да я обвини, той й каза, че тя го е измъчила, че го е скарала със сина му, че е имала нечисти подозрения към него, че си е поставила като задача на живота да трови неговия живот и я изпъди от кабинета си, казвайки й, че му е все едно дали тя ще замине. Той й каза, че не иска да знае за съществованието й, но че я предупреждава за в бъдеще да не му се мярка пред очите. Това, че въпреки опасенията на княжна Маря той не заповяда да я откарат насила, а само й заповяда да не се мярка пред очите му, зарадва княжна Маря. Тя знаеше, че в дъното на душата си той е доволен, че тя оставаше в къщи и не бе заминала.
	Сутринта на другия ден след заминаването на Николушка старият княз се облече в пълна униформа и се готвеше да отиде при главнокомандуващия. Каляската вече го чакаше. Княжна Маря го видя как излезе от къщи в мундир и с всички ордени и тръгна за градината да направи преглед на въоръжените селяни и слуги. Княжна Маря бе седнала до прозореца и се вслушваше в гласа му, който идеше откъм градината. Изведнъж от алеята изтичаха няколко души с уплашени лица.
	Княжна Маря изтича през входната площадка по цветната пътечка към алеята. Насреща й идеше голяма тълпа опълченци и хора от прислугата и сред тая тълпа няколко души бяха хванали под ръце и влачеха дребно старче в мундир и с ордени. Княжна Маря изтича при него и в играта на ситните кръгчета светлина, която падаше през сенките на липовата алея, не можа да си даде сметка каква промяна бе станала в лицето му. Единственото нещо, което видя, беше това, че предишното строго и решително изражение на лицето му се бе сменило с изражение на плахост и покорност. Като видя дъщеря си, той раздвижи безсилните си устни и захърка. Не можеше да се разбере какво иска. Взеха го на ръце, занесоха го в кабинета и го сложиха на дивана от който той толкова се страхуваше напоследък.
	Доведеният с кола доктор още същата нощ му пусна кръв и каза, че князът има удар в дясната половина.
	Ставаше все по-опасно й по-опасно да се седи в Ли`сие Гори и на другия ден след удара закараха с кола княза в Богучарово. Докторът замина с него.
	Когато пристигнаха в Богучарово, Десал и малкият княз бяха вече заминали за Москва.
	Все в същото положение, нито по-зле, нито по-добре. Парализиран, старият княз лежа в Богучарово три седмици в новата, построена от княз Андрей къща. Старият княз беше в безсъзнание; лежеше като обезобразен труп. Непрестанно бърбореше нещо, веждите и устните му подскачаха нервно и не можеше да се проумее разбира ли, или не, това, което го обкръжаваше. Едно нещо беше сигурно — това, че той страда и чувствува нужда още да изрази нещо. Но никой не можа да разбере какво беше то; дали беше някакъв каприз на болен и полупобъркан, дали се отнасяше до общия ход на работите, или до семейни обстоятелства?
	Докторът казваше, че проявяваното от него безпокойство не означавало нищо, че то имало физически причини; но княжна Маря мислеше (и това, че нейното присъствие винаги усилваше неговото безпокойство, потвърждаваше предположението й), мислеше, че той иска да й каже нещо. Очевидно се измъчваше и физически, и нравствено.
	Нямаше надежда, че ще се излекува. Да го возят с кола — не можеше. И какво би било, ако умреше по пътя? „Не би ли било по-добре край, истински край?“ — мислеше понякога княжна Маря. Денем и нощем, почти без сън, тя следеше как е той и страшно е да се каже, често следеше не с надежда да види признаци на облекчение, но често с _желание_ да съзре признаци за приближаване на края.
	Колкото и странно да беше за княжната да съзнава в себе си това чувство, то съществуваше в нея. И което бе още по-ужасно за нея, това беше, че откакто баща й се разболя (дори едва ли не по-рано, дали не когато тя, очаквайки, че ще се случи нещо, остана с него), в нея се пробудиха всичките заспали, забравени лични желания и надежди. Онова, което от години не й минаваше през ума — мислите за свободен живот, без вечния страх от баща й, дори мислите за възможна любов и семейно щастие, непрестанно, като дяволски изкушения, се въртяха във въображението й. Колкото и да ги отпъждаше от себе си, в ума й непрестанно изникваха въпроси — как тя сега, след _това_, ще нареди: живота си. Това бяха изкушения на дявола и княжна Маря го знаеше. Тя знаеше, че единственото средство срещу него бяха молитвите и се опитваше да се моли. Тя заставаше в положение за молитва, гледаше иконата, четеше думите на молитвата, но не можеше да се моли. Чувствуваше, че сега я е обзел друг свят — на житейска, мъчна и свободна дейност, съвсем противоположна на предишния нравствен свят; в който бе заключена по-рано и в който най-добрата утеха беше молитвата. Тя не можеше да се моли, не можеше да плаче и житейската грижа я бе обхванала.
	Ставаше опасно да стоят в Богучарово. От всички страни се чуваше, че французите приближават и в едно село, на петнадесетина версти от Богучарово, едно имение било разграбено от френски мародери.
	Докторът настояваше да отведат княза по-далеч; предводителят изпрати чиновник при княжна Маря да я склони да тръгнат колкото е възможно по-скоро. Околийският началник, дошъл в Богучарово, настояваше за същото, като каза, че французите са на четиридесетина версти, че из селата са пръснати френски прокламации и че ако до петнадесето число княжната с баща й не заминат, той не отговаря за нищо.
	На петнадесети княжната реши да замине. Грижите около приготовленията, заповедите, които трябваше да дава и за които всички се обръщаха към нея, й отнеха целия ден. Нощта срещу петнадесети тя прекара както обикновено, без да се съблича, в стая, съседна на стаята, дето лежеше князът. На няколко пъти, като се събуждаше, тя чуваше неговото пъшкане, бърборене, скърцането на кревата и стъпките на Тихон и на доктора, които го обръщаха. На няколко пъти тя се вслушваше до вратата и й се струваше, че сега той бърбори по-високо от друг път и по-често се обръща. Тя не можа да спи и няколко пъти ходи до вратата, вслушваше се, искаше да влезе и не се решаваше да го направи. Макар че той не го казваше, но княжна Маря виждаше и знаеше колко неприятна му беше всяка проява на страх за него. Тя забелязваше как недоволно отбягва той нейния поглед, когато тя понякога неволно и упорито го устремяваше в него. Тя знаеше, че нейното появяване нощем, в необикновено време, ще го раздразни.
	Но никога не й беше ставало тъй мъчно и толкова страшно, че ще го загуби. Тя си припомняше целия си живот с него и във всяка дума и постъпка намираше израз на обичта му към нея. От време на време между тия спомени се вмъкваха във въображението й изкушенията на дявола, мислите за онова, което ще бъде след смъртта му, и как ще се нареди нейният нов, свободен живот. Но тя с отвращение пъдеше тия мисли. Призори той притихна и тя заспа.
	Събуди се късно. Оная искреност, която се случва при пробуждането й показа ясно това, което най-много я занимаваше в болестта на баща й. Тя се събуди, вслуша се в онова, което ставаше зад вратата, и като чу неговото пъшкане, каза си с въздишка, че е все същото.
	— Но какво пък трябва да бъде? Какво исках? Искам смъртта му! — извика тя с отвращение към себе си.
	Тя се облече, изми, прочете си молитвите и излезе на входната площадка. До площадката бяха докарани екипажите без коне, дето се товареха нещата.
	Утрото беше топло и сиво. Княжна Маря се спря на входната площадка, като не преставаше да се ужасява от душевната си мръсота и се мъчеше да подреди мислите си, преди да влезе при него.
	Докторът слезе от стълбите и се приближи до нея.
	— Днес му е по-добре — каза докторът. — Аз ви търсех. Може да се разбере нещо от онова, което приказва, главата му е по-бистра. Елате да отидем. Той ви вика…
	При тия думи сърцето на княжна Маря толкова силно заби, че тя побледня и се облегна на вратата, за да не падне. Да го види, да говори с него, да се намери под погледа му сега, когато цялата душа на княжна Маря бе препълнена с тия страшни престъпни изкушения — това беше мъчително-радостно и ужасно.
	— Елате да отидем — каза докторът.
	Княжна Маря влезе при баща си и се приближи до кревата. Той лежеше нависоко по гръб, с малките си кокалести ръце, покрити с морави възлести жилчици и сложени върху завивката, с втренчено напред ляво око и с изкривено дясно око, с неподвижни вежди и устни. Той беше целият такъв един слабичък, мъничък и жалък. Лицето му като че се бе съсухрило или стопило, чертите му бяха станали дребни. Княжна Маря се приближи и му целуна ръка. Лявата му ръка стисна ръката й така, че личеше колко отдавна я бе чакал. Той задърпа ръката й и веждите и устните му замърдаха ядосано.
	Тя го гледаше изплашено и се мъчеше да разбере какво искаше от нея. Когато промени мястото си, тъй че лявото му око виждаше лицето й, той се успокои, без да откъсва очи от нея няколко секунди. След това устните и езикът му се размърдаха, чуха се звуци и той почна да говори, като я гледаше плахо и умолително, страхувайки се очевидно, че тя няма да го разбере.
	Напрегнала цялото си внимание, княжна Маря го гледаше. Комичният труд, с който той въртеше езика си, принуди княжна Маря да навежда очи и да сдържа с мъка издигащите се до гърлото й ридания. Той каза нещо, като повтаряше по няколко пъти думите си. Княжна Маря не можа да ги разбере; но се мъчеше да отгатне това, което казваше той, и повтаряше въпросително казаните от него думи.
	— Гага — бои… бои… — повтори няколко пъти той.
	Никак не можеха да разберат тия думи. Докторът смяташе, че е отгатнал, и като повтори неговите думи, попита: _княжната ли се бои?_ Той поклати глава отрицателно и отново повтори същото.
	— _Душата, душата ме боли_ — отгатна и каза княжна Маря. Той измуча утвърдително, хвана ръката й и почна да я притиска към различни места на гърдите си, като че търсеше истинското й място.
	— Все мисли! За тебе… мисли… — изрече той сега много по-добре и по-ясно от по-рано, защото бе сигурен, че го разбират. Княжна Маря притисна глава до ръката му, като се мъчеше да скрие риданията и сълзите си.
	Той мърдаше ръка по косите й.
	— Виках те цялата нощ… — промълви той.
	— Ако знаех… — рече през сълзи тя. — Аз се страхувах да вляза.
	Той стисна ръката й.
	— Не си ли спала?
	— Не, не спах — рече княжна Маря, като поклати отрицателно глава. Подчинявайки се, без да ще, на баща си, тя сега се мъчеше също като него да говори повече със знаци и сякаш също тъй едва превърташе езика си.
	— Душке… или — дружке… — Княжна Маря не можа да разбере; но навярно по изражението на погледа му той бе изрекъл нежна, гальовна дума, каквато никога не бе казвал. — Защо не дойде?
	„А аз желаех, желаех смъртта му!“ — мислеше княжна Маря. Той млъкна за малко.
	— Благодаря ти… дъще, миличка… за всичко, за всичко… прости… благодаря… прости… благодаря! — И сълзите течаха от очите му. — Извикайте Андрюша — каза неочаквано той и нещо детски плахо и недоверчиво се изписа, по лицето му при това искане. Той сякаш сам знаеше, че това искане няма смисъл. Тъй поне се стори на княжна Маря.
	— Аз получих писмо от, него — отговори княжна Маря.
	Той учудено и плахо я гледаше.
	— Но де е той?
	— В армията, mon pere, в Смоленск.
	Той дълго мълча със затворени очи; след това утвърдително, сякаш в отговор на съмненията си и за да потвърди, че сега всичко е разбрал и си е спомнил, кимна и отвори очи.
	— Да — каза той ясно и тихо. — Загина Русия! Погубиха я! — И отново зарида и сълзите потекоха от очите му. Княжна Маря не можеше вече да се сдържа, гледаше лицето му и също плачеше.
	Той пак затвори очи. Риданията му спряха. Направи знак с ръка към очите си; и Тихон, който го разбра, избърса сълзите му.
	Сетне отвори очи и каза нещо, което дълго никой не можа да разбере, и най-сетне единствен Тихон го разбра и предаде. Княжна Маря търсеше смисъла на думите му в онова настроение, в което той приказваше минута преди това. Тя мислеше, че той приказва ту за Русия, ту за княз Андрей, ту за нея, ту за внука си, ту за смъртта си. И затуй не можа да отгатне думите му.
	— Облечи бялата си рокля, аз я обичам — рече той.
	Като разбра тия думи, княжна Маря зарида още по-високо и докторът я взе под ръка, изведе я от стаята на терасата, като я убеждаваше да се успокои и заеме с приготовленията за заминаването. След излизането на княжна Маря от стаята на княза той отново заговори за сина си, за войната, за царя, веждите му ядовито заиграха, той повиши прегракналия си глас и го сполетя втори и последен удар.
	Княжна Маря се спря на терасата. Денят се проясни, беше слънчево и горещо. Тя не можеше да разбира нищо, не можеше да мисли за каквото и да е и да чувствува нищо друго освен своята страстна обич към баща си, обич, която, струваше й се, че не е знаела до тоя миг. Тя отърча в градината и изтича с ридания надолу към езерото по новите пътечки, обградени с посадени от княз Андрей липи.
	— А пък… аз… аз… аз желаех смъртта му! Да, аз желаех да се свърши по-скоро… Исках да се успокоя… А какво ще стане с мене? За какво ми е спокойствие, когато него не ще го има? — бърбореше гласно княжна Маря и се разхождаше с бързи стъпки из градината, като натискаше с ръце гърдите си, от които избухваха на спазми ридания. Като обиколи градината в кръга, който я доведе пак до къщи, тя видя запътилите се насреща й m-lle Bourienne (която остана в Богучарово и не искаше да замине никъде) и непознат мъж. Той беше околийският предводител, пристигнал лично при княжната, за да й изложи крайната необходимост да замине по-скоро. Княжна Маря слушаше и не го разбираше; тя го заведе в къщи, предложи му да закуси и седна с него. След това се извини на предводителя и се приближи до вратата на стария княз. Докторът излезе насреща й с разтревожено лице и каза, че не бива да влезе.
	— Идете си, княжна, идете си, идете!
	Княжна Маря отиде отново в градината и седна на тревата под могилката над езерото, там, дето никой не можеше да я види. Тя не знаеше колко време бе стояла там. Нечии тичащи женски стъпки по пътечката я сепнаха. Тя стана и видя, че Дуняша, горничната й, която очевидно бе тичала да я търси, изведнъж спря, сякаш се уплаши от вида на господарката си.
	— Заповядайте, княжна… князът… — рече Дуняша с пресеклив глас.
	— Веднага, ида, ида — рече бързо княжната, като не остави Дуняша да й доизкаже, каквото имаше да й каже, и като се мъчеше да не погледне Дуняша, затича се към къщи.
	— Княжна, извършва се Божията воля, трябва да бъдете готова за всичко — каза предводителят, посрещайки я на входната врата.
	— Оставете ме! Не е истина! — извика му злобно тя. Докторът искаше да я спре. Тя го отблъсна и изтича до вратата. „И защо тия хора с изплашени лица ме спират? Аз нямам нужда от никого. И какво правят те тук?“ Тя отвори вратата и силната дневна светлина в тая полутъмна досега стая я ужаси. В стаята имаше жени, беше и бавачката. Всички й сториха път, за да отиде до кревата. Той все така лежеше на кревата; но строгият вид на спокойното му лице възпря княжна Маря до прага на стаята.
	„Не, той не е умрял, това не може да бъде!“ — каза си княжна Маря, приближи се до него и преодолявайки ужаса, който я бе обхванал, долепи устни до бузата му. Но веднага се отдръпна. Мигновено цялата сила на нежността към него, която усещаше в себе си изчезна и се смени с чувство на ужас към онова, което беше пред нея. „Няма го, няма го вече! Него го няма, а тук, на същото място, дето беше той, има нещо чуждо и враждебно, някаква страшна, ужасяваща и отблъскваща тайна“… И като закри лицето си с ръце, княжна Маря падна в ръцете на доктора, който я подкрепяше.
	В присъствието на Тихон и доктора жените измиха онова, което беше по-рано той, вързаха с кърпа главата, за да не се вцепени отворена устата, и с друга кърпа вързаха разтворените крака. След това облякоха в мундир с ордени малкото съсухрено тяло и го сложиха на маса. Бог знае кой и кога се бе погрижил за това, но всичко стана сякаш от само себе си. През нощта около ковчега горяха свещи, ковчегът имаше плащеница, на пода бе изсипана хвойна, под мъртвата съсухрена глава бе сложена печатна молитва, а в ъгъла седеше псалт и четеше псалтира.
	Както конете се дърпат, събират се и пръхтят над умрял кон, тъй около ковчега в салона се струпаха хора, чужди и близки — предводителят, кметът и жените; и всички, със застинали изплашени погледи се кръстеха и правеха поклони и целуваха студената, вкочанена ръка на стария княз.



	IX

	Богучарово, докато княз Андрей не се бе заселил в него, беше необитавано от господарите имение и богучаровските селяни имаха съвсем различен характер от лисигорските. Те се различаваха от тях и по говор, и по облекло, и по нрави. Наричаха се степни. Когато дохождаха в Ли`сие Гори да помагат в прибирането на реколтата или да копаят езера и канали, старият княз ги хвалеше за издръжливостта им в работата, но не ги обичаше заради дивотата им.
	Последното пребиваване на княз Андрей в Богучарово с неговите нововъведения — болници, училища и облекчения в оброка — не смекчи нравите им, а, напротив, засили ония черти на характера им, които старият княз наричаше дивота. Между тях постоянно се разпространяваха някакви неясни приказки ту за зачисляването на всичките като казаци, ту за нова вяра, която щели да им дадат, ту за някакви царски книжа, ту за клетвата пред Павел Петрович в 1797 година (за която казваха, че още тогава била дадена свобода, но господарите я отнели), ту за възцаряването на Пьотр Фьодорович след седем години, при когото всичко ще бъде свободно и ще бъде тъй просто, че нищо няма да има. Слуховете за войната и за Бонапарт и нахлуването му се съчетаха за тях със също такива неясни представи за антихриста, за свършека на света и за пълна свобода.
	Около Богучарово имаше все големи села държавни и оброчни, принадлежащи на помешчици. В тая местност живееха твърде малко помешчици; също тъй имаше много малко слуги и грамотни и в живота на селяните от тая местност повече и по-силно от другаде личаха ония тайнствени струи на народния руски живот, причините и значението на които остават необясними за съвременниците. Едно от тия явления бе изникналото преди двайсетина години движение между селяните от тая местност за преселване край някакви топли реки. Стотици селяни, между които и богучаровските, почнаха изведнъж да разпродават добитъка си и да заминават със семействата си някъде на югоизток. Както птиците летят нейде отвъд морето, тъй и тия хора се устремиха с жени и деца нататък, на югоизток, дето никой от тях не беше ходил. Те се дигаха на кервани, откупуваха се поотделно, бягаха и заминаваха и отиваха нататък, към топлите реки. Много от тях бяха наказани, заточени в Сибир, мнозина умряха по пътя от студ и глад, мнозина се върнаха сами и движението затихна от само себе си, тъй както бе започнало, без очевидна причина. Но подводните струи не преставаха да текат между тия хора и се събираха за някаква нова сила, която щеше да се прояви също тъй странно и неочаквано и в същото време просто, естествено и силно. Сега, в 1812 година, за човек, който живееше с народа, беше ясно, че тия подводни струи вършеха усилена работа и скоро щяха да се проявят.
	Алпатич, който бе дошъл в Богучарово известно време преди смъртта на стария княз, забеляза, че сред хората имаше вълнение и че противно на онова, което ставаше в радиус от шестдесет версти около Ли`сие Гори, дето всички селяни се дигаха (като оставяха на казаците да разоряват селата им), в степния, богучаровския район селяните, както се разправяше, имали връзки с французите, получавали някакви книжа, които се разнасяли между тях, и си стояха по местата. От предани нему хора между прислугата той узна, че селянинът Карп, който тия дни бе карал каруца с държавен товар и който имаше голямо влияние върху съселяните, се бе върнал с известие, че казаците разоряват селата, напуснати от жителите, но че французите не ги закачат. Той знаеше, че друг селянин бе донесъл вчера от село Вислоухово — дето имаше французи — документ от френския генерал, в който се съобщаваше на жителите, че няма да им правят никаква пакост и че ако останат, за всичко, каквото вземат от тях, ще им плащат. За доказателство селянинът бе донесъл от Вислоухово сто книжни рубли (той не знаеше, че те бяха фалшиви), дадени му в предплата за сено.
	Най-сетне, най-важното от всичко, Алпатич знаеше, че същия ден, когато бе заподявал на управителя да събере каруци за откарване багажа на княжната от Богучарово, заранта в селото станало събрание, на което се решило да не карат багажа и да чакат. А времето не търпеше. В деня на смъртта на княза, 15 август, предводителят настояваше княжната да замине още същия ден, тъй като ставаше опасно. Той каза, че след шестнадесети не отговаря за нищо. В деня на смъртта на княза той си замина вечерта, но обеща да дойде на другия ден за погребението. Но на другия ден не можа да дойде, тъй като според получените лично от него съобщения французите неочаквано бяха напреднали и той едва бе успял да дигне от имението си своето семейство и всичко ценно, което имаше.
	Около тридесет години Богучарово бе управлявано от кмета Дрон, когото старият княз наричаше Дронушка.
	Дрон беше от ония яки физически и нравствено селяни, които, щом станат на години и пуснат брада, живеят тъй, без да се променят, до шейсет-седемдесет години без ни един бял косъм или паднал зъб, все тъй изправени и силни на шейсет години, както са били на трийсет.
	Наскоро след преселването към топлите реки, в което участвува и той като другите, беше назначен за управител-кмет на Богучарово и оттогава двадесет и три години изкара безукорно на тая длъжност. Селяните се страхуваха от него повече, отколкото от господаря си. Господарите, и старият княз, и младият, и управителят на имотите, го уважаваха и го наричаха шеговито министър. През всичкото време на службата си Дрон ни веднъж не бе нито пиян, нито болен; никога, нито след безсънни нощи, нито след какъвто и да било труд, не проявяваше ни най-малка умора и без да е грамотен, никога не забравяше ни една сметка в пари и в пудове брашно при грамадните кервани, които предаваше, и ни една купа от житни снопове във всяка десетина от богучаровските ниви.
	Ей тоя Дрон в деня на погребението на стария княз бе повикан от Алпатич, който бе пристигнал от разореното Ли`сие Гори и му бе заповядано да приготви дванадесет коня за екипажите на княжната и осемнадесет каруци за багажа, който трябваше да се пренесе от Богучарово. Според Алпатич, макар селяните да бяха оброчни, за изпълнението на тая заповед не можеше да има пречки, тъй като в Богучарово имаше двеста и тридесет впряга и селяните бяха заможни. Но като изслуша заповедта, кметът Дрон наведе очи. Алпатич му именува селяните, които познаваше и от които заповяда да вземе каруци.
	Дрон отговори, че конете на тия селяни са на кирия. Алпатич назова други селяни. Според Дрон и тия селяни нямали коне: едни били заети с пренасяне на държавни товари, други били съвсем слаби, на трети — конете умрели от липса на храна. Според Дрон не могло да съберат коне не само за багажа, но и за екипажите.
	Алпатич внимателно погледна Дрон и се намръщи. Както Дрон беше образцов кмет-селянин, тъй и Алпатич ненапразно бе управлявал двадесет години именията на княза и бе образцов управител. Той притежаваше извънредна способност да долавя с усет потребностите и инстинктите на хората, с които имаше работа, и затуй беше образцов управител. Като погледна Дрон, той веднага разбра, че отговорите на Дрон не изразяваха мисли на Дрон, но бяха израз на онова общо настроение на богучаровските селяни, от което бе обзет и кметът. Но заедно с това той знаеше, че забогателият и мразен от цялото село Дрон трябва да се колебае между двата лагера — господарския и селяческия. Той съзря това колебание в погледа му и затуй, като се намръщи, се приближи към Дрон.
	— Ти, Дронушка, чувай! — рече той. — Не ми приказвай празни работи! Негово сиятелство княз Андрей Николаевич лично ми заповяда да се изселят всички и да не остават при неприятеля, а затуй има и царска заповед. И който остане, е изменник на царя. Чуваш ли?
	— Чувам — отговори Дрон, без да дигне очи.
	Алпатич не се задоволи с тоя отговор.
	— Хей, Дрон, лошо ще стане! — каза Алпатич, като заклати глава.
	— Ваша власт! — каза Дрон тъжно.
	— Хей, Дрон, я недей! — повтори Алпатич, като измъкна ръка от пазвата си и посочи тържествено с нея пода пред нозете на Дрон. — Аз не само че виждам всичко вътре в тебе, ами и на три аршина под тебе всичко виждам — рече той и се загледа в пода пред краката на Дрон.
	Дрон се смути, погледна бързо Алпатич и пак наведе очи.
	— Я остави ти глупостите и кажи на хората да се приготвят да напускат къщите си и да вървят в Москва, и да нагласят утре заран каруци за багажа на княжната, и недей отива на събранието. Чуваш ли?
	Изведнъж Дрон падна в нозете на Алпатич.
	— Яков Алпатич, уволни ме! Вземи ключовете, уволни ме, за Бога.
	— Я остави! — каза строго Алпатич. — На три аршина под тебе всичко виждам — повтори той, като знаеше, че неговото изкуство да отглежда пчели, да знае кога да се сее овесът, както и това, че двадесет години умееше да угажда на стария княз, отдавна му бяха спечелили славата на магьосник и че способността да виждат три аршина под човека се приписва на магьосниците.
	Дрон стана и поиска да каже нещо, но Алпатич го изпревари.
	— Какво сте намислили вие? А?… Какво мислите? А?
	— Какво да правя с хората? — каза Дрон. — Съвсем са пощръклели. Аз им казвам…
	— Толкоз ти казвам — рече Алпатич. — Пият ли? — попита накъсо той.
	— Съвсем, са пощръклели, Яков Алпатич: второ буре докараха.
	— Слушай сега. Аз ще отида при околийския началник, а ти речи на хората да оставят тия работи и да докарат каруци.
	— Слушам — отговори Дрон.
	Яков Алпатич не настоя повече. Той дълго време бе управлявал народа и знаеше, че главното средство да ти се подчиняват хората е да не им показваш, че се съмняваш дали ще се подчинят. Като получи от Дрон покорното „слушам“, Яков Алпатич се задоволи с това, макар че не само се съмняваше, но почти беше сигурен, че без военна помощ няма да им дадат каруци.
	И наистина до вечерта не бяха събрани каруци. До кръчмата в селото пак стана събрание и на събранието бе решено да откарат конете в гората и да не дават коли. Без да казва нищо на княжната, Алпатич заповяда да свалят неговия собствен багаж от колите, докарани от Ли`сие Гори, и конете от тия каруци да приготвят за каретите на княжната, а самият той замина при началството.



	X

	След погребението на баща си княжна Маря се затвори в стаята си и не пускаше никого при себе си: Една прислужница отиде до вратата и каза, че Алпатич е дошъл да пита за нареждания по заминаването. (То беше преди разговора на Алпатич с Дрон.) Княжна Маря се привдигна от дивана, дето лежеше, и каза през затворената врата, че никога и за никъде няма да замине и моли да я оставят на мира.
	Прозорците на стаята, в която лежеше княжна Маря, гледаха към запад. Тя лежеше на дивана, обърната към стената, и опипвайки с пръсти копчетата на кожената възглавница, виждаше само тая възглавница и неясните й мисли бяха съсредоточени само върху едно нещо: тя мислеше за невъзвратността на смъртта и за своята душевна мръсота, която не бе подозирала досега в себе си и която се прояви през времето, когато баща й боледуваше. Тя искаше, но не смееше да се моли, не смееше — в това душевно състояние, в което се намираше — да се обръща към Бога. Дълго лежа в това положение.
	Слънцето се спусна от другата страна на къщата и през отворените прозорци освети с полегати вечерни лъчи стаята и част от сахтияновата възглавница, в която се бе загледала княжна Маря. Изведнъж ходът на мислите й спря. Тя се дигна несъзнателно, оправи коси, стана и отиде до прозореца, като вдишваше неволно прохладата на ясната, но ветровита привечер…
	„Да, сега ти е удобно да се наслаждаваш на вечерта! Него вече го няма и никой не ще ти попречи“ — каза си тя, отпусна се на стола и опря глава на прозоречната рамка.
	Откъм градината някой я повика по име с нежен и тих глас и я целуна по главата. Тя погледна. Беше m-lle Bourienne в черна рокля и траурни нашивки. Тя се приближи тихо до княжна Маря, целуна я с въздишка и веднага заплака. Княжна Маря се обърна и я погледна. Тя си спомни всички предишни спречквания с нея и ревността си към нея; спомни си и как напоследък той се бе променил към m-lle Bourienne, не искаше да я вижда, и, значи — колко несправедливи са били укорите, които княжна Маря й отправяше в душата си. „А пък и аз ли, аз ли, която желаех смъртта му, имам право да осъждам някого!“ — помисли тя.
	Княжна Маря живо си представи положението на m-lle Bourienne, отдалечена напоследък от нейното общество, но в същото време зависима от нея и живееща в чужда къща. И й дожаля. Тя я погледна кротко-въпросително и й подаде ръка. M-lle Bourienne веднага заплака, почна да целува ръката й и да говори за постигналата я скръб, като се представяше за участница в тая скръб. Тя каза, че единствената й утеха в тая скръб е това, че княжната й позволила да я сподели с нея. Каза, че всички предишни недоразумения трябва да изчезнат пред голямата скръб, че тя се чувствува чиста пред всички и че оттам той вижда нейната обич и благодарност. Княжната я слушаше, без да разбира думите й, но от време на време я поглеждаше и се вслушваше в звуците на гласа й.
	— Вашето положение, мила княжна, е дваж по-ужасно — каза след кратко мълчание m-lle Bourienne. — Разбирам, че вие не можехте и не можете да мислите за себе си; но поради моята обич към вас аз съм задължена да сторя това… Алпатич беше ли при вас? Каза ли ви за заминаването? — попита тя.
	Княжна Маря не отговори. Тя не разбираше де и кой трябваше да замине. „Нима сега може да се предприема каквото и да е, да се мисли за каквото и да е? Нима не е все едно?“ Тя не отговори.
	— Знаете ли, chere Marie* — каза m-lle Bourienne, — знаете ли, че ние сме в опасност, че сме заобиколени от французите; опасно е да се пътува сега. Ако тръгнем, почти сигурно ще паднем в плен и бог знае…
	[* Мила Мари.]
	Княжна Маря гледаше приятелката си, без да разбира какво казваше тя.
	— Ах, да знае някой как сега всичко, всичко ми е все едно! — каза тя. — Разбира се, че за нищо на света аз не бих искала да замина, да го оставя… Алпатич ми говореше нещо за заминаване… Поговорете с него, аз нищо, нищо не мога и не искам…
	— Аз говорих с него. Той се надява, че ще успеем да заминем утре; но аз мисля, че сега ще бъде по-добре да останем тук — каза m-lle Bourienne. — Защото, съгласете се, chere Marie, да попаднеш из пътя в ръцете на войници или на разбунтувани селяни — би било ужасно. — M-lle Bourienne извади от чантичката си едно обръщение (не на обикновена руска хартия) на френския генерал Рамо, в което се казваше, че жителите няма защо да напускат домовете си, че френските власти ще им оказват дължимото покровителство, и го подаде на княжната.
	— Мисля, че най-добре е да се обърнете към тоя генерал — каза m-lle Bourienne — и съм уверена, че ще ви се окаже необходимото уважение.
	Княжна Маря четеше обръщението и лицето й затрепери в спазми от ридания без сълзи.
	— Чрез кого го получихте? — попита тя.
	— Навярно са разбрали от името ми, че съм французойка — каза m-lle Bourienne, като се изчерви.
	Княжна Маря стана от прозореца с листа в ръка, излезе побледняла от стаята и отиде в бившия кабинет на княз Андрей.
	— Дуняша, извикайте да дойдат при мене Алпатич, Дронушка, кой да е — каза княжна Маря — и кажете на Амалия Карловна да не влиза при мене — добави тя, като чу гласа на m-lle Bourienne. — По-скоро да замина! Да замина по-скоро! — повтаряше княжна Маря, ужасена от мисълта, че може да остане във властта на французите.
	„Да знае княз Андрей, че тя е във властта на французите! Тя, дъщерята на княз Николай Андреич Болконски, да моли господин генерал Рамо да й окаже покровителство и да се ползува от неговите благодеяния!“ Тая мисъл я ужасяваше, караше я да потреперва, да се черви и да усеща неизпитвани досега пристъпи на злоба и гордост. Всичко, което в нейното положение беше тежко и най-главно оскърбително, изпъкна живо пред нея. „Те, французите, ще се настанят в тая къща; господин генерал Рамо ще вземе кабинета на княз Андрей; за да се забавляват, ще ровят и четат неговите писма и книжа. M-lle Bourienne lui fera les honneurs de Богучарово.* От милост на мене ще дадат една стаичка; войниците ще разровят пресния гроб на баща ми, за да му вземат кръстовете и звездите; те ще ми разправят за победите си над русите, ще ми изказват лицемерно съчувствие за скръбта ми“ — мислеше княжна Маря не със своите мисли, но защото се смяташе задължена да мисли с мислите на баща си и брат си. Лично ней беше все едно къде ще остане и какво ще се случи с нея. Но в същото време тя се чувствуваше представителка на покойния си баща и на княз Андрей. Тя неволно мислеше с техните мисли и чувствуваше с техните чувства. Каквото биха казали и каквото биха направили те, точно същото чувствуваше необходимо да стори тя. Отиде в кабинета на княз Андрей и мъчейки се да се проникне от неговите мисли, почна да обсъжда положението си.
	[* Мадмоазел Буриен ще го приеме с почести в Богучарово.]
	Изискванията на живота, които смяташе за изчезнали със смъртта на баща й, изведнъж изникнаха пред нея с нова, непозната досега сила и я обсебиха.
	Развълнувана, червена, тя се разхождаше из стаята, като поръчваше да извикат при нея ту Алпатич, ту Михаил Иванович, ту Тихон, ту Дрон. Дуняша, бавачката и всички прислужнички не можаха да й кажат доколко беше вярно онова, което й бе съобщила m-lle Bourienne. Алпатич не беше в къщи: беше заминал при началството. Повиканият Михаил Иванич, архитектът, който дойде при княжна Маря със сънливи очи, не можа да й каже нищо. Все със същата усмивка на съгласие, с която бе свикнал през петнадесетте години, без да изразява собственото си мнение, да отговаря на княза, отговаряше и на въпросите на княжна Маря, тъй че от отговорите му не можеше да се разбере нищо определено. Повиканият стар камердинер Тихон със смалено и изпито лице, което носеше следи на неизцерима скръб, отговаряше „слушам“ на всички въпроси на княжна Маря и едва сдържаше риданията си, като я гледаше.
	Най-сетне в стаята влезе кметът Дрон, поклони се ниско на княжната и спря до вратата.
	Княжна Маря мина из стаята и спря срещу него.
	— Дронушка — каза княжна Маря, смятайки го за несъмнен приятел, същият оня Дронушка, който всяка година, когато ходеше на панаира във Вязма, й носеше и с усмивка й поднасяше една негова особена курабийка. — Дронушка, сега, след нашето нещастие… — почна тя и млъкна, тъй като нямаше сили да продължи.
	— Всички сме в Божията власт — каза той с въздишка. Те помълчаха малко.
	— Дронушка, Алпатич е заминал някъде, няма към кого да се обърна. Вярно ли е, което ми казват, че не бива да замина?
	— Че защо да не заминеш, ваше сиятелство, може да се замине — каза Дрон.
	— Казаха ми, че имало опасност от неприятеля. Миличък, аз нищо не мога, нищо не разбирам, при мене няма никой. Искам без друго да замина тая нощ или утре рано сутринта.
	Дрон мълчеше. Погледна княжна Маря изпод вежди.
	— Няма коне — рече той, — аз казах и на Яков Алпатич.
	— Че защо няма? — каза княжната.
	— Всичко е поради Божието наказание — рече Дрон. — Колкото коне имаше, взеха ги за войската, а другите пцовисаха, такава е годината. Не коне да храниш, ами да мислиш как ти да не умреш отглади! И без туй по три дни седят, без да са яли. Нищо няма — разориха ни до шушка.
	Княжна Маря слушаше внимателно какво й казва той.
	— Селяните разорени ли са? Нямат ли жито? — попита тя.
	— Умират отглади — рече Дрон, — какви ти каруци…
	— Че защо не си ми казал, Дронушка? Нима не може да им се помогне? Аз ще сторя всичко, каквото мога… — На княжна Маря й се струваше чудно, че сега, в такъв миг, когато такава скръб изпълваше сърцето й, можеше да има богати и бедни хора и че бе възможно богатите да не помагат на бедните. Тя смътно знаеше и беше чувала, че има господарско жито и че го дават на селяните. Знаеше също тъй, че нито брат й, нито баща й биха отказали да помогнат на селяните, когато са в нужда; тя се страхуваше само да не сбърка някак, когато говори за това раздаване на жито на селяните, за което искаше да даде нареждания. Радваше се, че има предлог да се грижи за нещо, заради което не би й било срамно да забрави и скръбта си. Тя почна да разпитва Дрон в подробности за нуждите на селяните и какви господарски имущества има в Богучарово.
	— Нали имаме господарско жито, житото на брат ми? — попита тя.
	— Господарското жито е непобутнато — рече с гордост Дрон, — нашият княз забрани да го продаваме.
	— Раздай го на селяните, дай им всичко, от което имат нужда: аз ти разрешавам от името на брат си — каза княжна Маря.
	Дрон не отговори нищо и дълбоко въздъхна.
	— Ти им раздай това жито, ако им бъде достатъчно. Раздай всичко. Заповядвам ти от името на брат си и им кажи, че което е наше, е и тяхно. Нищо няма да ни се посвиди за тях. Тъй им кажи.
	Когато княжната говореше, Дрон втренчено я гледаше.
	— Уволни ме, за Бога, господарко, заповядай да предам ключовете — рече той. — Двадесет и три години служих, лошо не съм вършил; уволни ме, за Бога.
	Княжна Маря не разбираше какво иска той от нея и заради какво моли да го уволнят. Тя му отговори, че никога не се е съмнявала в предаността му и че е готова да стори всичко за него и за селяните.



	XI

	Един час след това Дуняша дойде при княжната да й съобщи, че е дошъл Дрон и че всички селяни, по заповед на княжната, са се събрали до хамбара и искали да говорят с господарката.
	— Ами че аз съвсем не съм ги викала — каза княжна Маря, — аз само казах на Дронушка да им раздаде жито.
	— Само, за Бога, господарко-княжна, заповядайте да ги изпъдят и не отивайте при тях. Всичко е измама — каза Дуняша, — пък щом си дойде Яков Алпатич, ще тръгнем… но вие недейте…
	— Че каква измама? — попита учудено княжната.
	— Аз си знам, но вие само ме послушайте, за Бога. Ето на, попитайте и бавачката. Разправят, че не са съгласни да заминават по ваша заповед.
	— Ти нещо наопаки приказваш. Та аз никога не съм заповядвала да заминават… — каза княжна Маря. — Повикай Дронушка.
	Дрон дойде и потвърди думите на Дуняша: селяните дошли по заповед на княжната.
	— Но аз никога не съм ги викала — каза княжната. — Сигурно ти не си им предал както трябва. Аз казах само да им дадеш жито.
	Дрон въздъхна, без да отговори.
	— Ако заповядате, те ще си отидат — рече той.
	— Не, не, аз ще отида при тях — каза княжна Маря.
	Въпреки увещанията на Дуняша и на бавачката да не отива, княжна Маря излезе на входната площадка. Дронушка, Дуняша, бавачката и Михаил Иванич вървяха след нея.
	„Навярно те мислят, че им предлагам жито, за да останат по къщята си, а пък аз ще замина, като ги изоставя на французите — помисли княжна Маря. — Аз ще им обещая, че ще им давам месечна издръжка в краймосковското ни имение и жилища, уверена съм, че на мое място Andre би направил повече“ — мислеше тя, приближавайки в здрача до множеството, което се бе събрало на мегдана до хамбара.
	Множеството се струпа, размърда и шапките бързо се свалиха. Княжна Маря, с наведени очи и препъвайки се в роклята си, отиде близко до тях. Толкова различни стари и млади очи бяха устремени в нея и толкова различни лица имаше, че княжна Маря не виждаше ни едно лице и чувствувайки изведнъж необходимост да говори с всички, не знаеше как да постъпи. Но пак съзнанието, че е представителка на баща си и брат си, й придаде сили и тя смело почна речта си.
	— Много ми е драго, че дойдохте — почна княжна Маря, без да дига очи, като чувствуваше колко силно бие сърцето й. — Дронушка ми каза, че войната ви е разорила. Тая скръб е наша скръб и аз няма да пожаля нищо, за да ви помогна. Самата аз заминавам, защото тук е опасно… и неприятелят е близо… защото… Аз ви давам всичко, приятели мои, и ви моля да вземете всичко, всичкото наше жито, за да не бъдете в немотия. А ако са ви казали, че ви давам жито, за да останете тук, това не е истина. Напротив, аз ви моля да заминете с цялото си имущество за нашето краймосковско имение и там аз поемам грижата и ви обещавам, че вие няма да търпите нужда. Ще ви се дадат къщи и жито. — Княжната спря. В тълпата се чуха само въздишки.
	— Аз не правя това от себе си — продължи княжната, — правя го от името на покойния си баща, който беше добър господар за вас, и от името на брат си и на неговия син.
	Тя пак се спря. Никой не прекъсна мълчанието й.
	— Нашата скръб е обща и нека делим всичко по равно. Всичко мое е и ваше — каза тя, като огледа лицата, които бяха насреща й.
	Всички очи я гледаха с еднакво изражение, значението на което тя не можеше да разбере. Може би то беше любопитство, може би преданост, благодарност или уплаха и недоверие — във всеки случай изражението на всички лица беше еднакво.
	— Много сме доволни от вашите благодеяния, но господарското жито не ни трябва — обади се отзад един глас.
	— Но защо? — каза княжната.
	Никой не отговори и като огледа множеството, княжна Маря забеляза, че сега всички очи, които срещаха нейните, веднага се навеждаха.
	— Но защо не искате? — попита отново тя.
	Никой не отговори. На княжна Маря й стана тежко от това мълчание; тя се помъчи да улови нечий поглед.
	— Защо не говорите? — обърна се княжната към един старец срещу нея, облегнат на тояжката си. — Кажи, ако мислиш, че трябва още нещо. Аз ще направя всичко — каза тя, като улови погледа му. Но той сякаш се разсърди от това, наведе глава съвсем и рече:
	— Какво ще се съгласяваме, не ни трябва жито.
	— Какво, да оставим всичко ли? Не сме съгласни… Не сме съгласни… Не даваме съгласие. Ние те жалим, но не даваме съгласие. Замини си сама… — разнесе се от разни страни в тълпата. И отново по всички лица на тая тълпа се изписа едно и също изражение и сега вече несъмнено беше не изражение на любопитство и благодарност, а на озлобена решителност.
	— Та вие не сте разбрали правилно — каза княжна Маря с тъжна усмивка. — Защо не искате да заминете? Аз ви обещавам да ви настаня, да ви храня. А тук неприятелят ще ви разсипе…
	Но нейният глас бе заглушен от гласовете на тълпата.
	— Не даваме съгласие, нека ни разсипе! Не щем да вземем твоето жито, не даваме съгласие!
	Княжна Маря пак се помъчи да улови нечий поглед от тълпата, но ни един поглед не бе насочен към нея; очевидно очите им избягваха да я гледат. Стана й чудно и неудобно.
	— Гледай ти, хубаво го измислила, върви в робството след нея! Разсипи си къщата, че върви пък се и зароби. Хайде де! Аз, казва, жито ще ви дам! — чуха се гласове от тълпата.
	Навела глава, княжна Маря излезе от кръга и тръгна за в къщи. Като повтори на Дрон заповедта си утре да има коне за заминаване, тя си отиде в стаята и остана сама с мислите си.



	XII

	Дълго стоя тая нощ княжна Маря до отворения прозорец в стаята си, като се вслушваше в глъчката на селяните, която идеше от селото, но не мислеше за тях. Тя чувствуваше, че колкото и да мисли за тях, не би могла да ги разбере. Мислеше само за едно нещо — за своята скръб, която сега, след прекъсването, причинено от грижите за настоящето, бе станала вече за нея минало. Сега тя вече можеше да си спомня, можеше да плаче и можеше да се моли. Със залязването на слънцето вятърът затихна. Нощта беше тиха и прохладна. След единадесет часа гласовете почнаха да затихват, пропя петел и иззад липите почна да се показва пълна луна, дигна се свежа, бяла мъгла-роса и над селото, и над къщата се възцари тишина.
	Една след друга пред нея изпъкваха картини от близкото минало — болестта и последните минути на баща й. И с тъжна радост тя се спираше сега на тия спомени, като отпъждаше с ужас от себе си само последната представа за неговата смърт, която — тя чувствуваше това — нямаше сили да съзерцава дори във въображението си в тоя тих и тайнствен нощен час. И тя виждаше тия картини така ясно и с такива подробности, че те й се струваха ту настояще, ту минало, ту бъдеще.
	Ту пред нея живо изпъкваше минутата, когато получи удара и когато го влачеха под ръце от градината на Ли`сие Гори и той бърбореше нещо с немощен език, побелелите му вежди подскачаха и той безпокойно и плахо я гледаше.
	„Той и тогава искаше да ми каже онова, което ми каза в деня на смъртта си — мислеше тя. — Той винаги е мислел онова, което ми каза.“ И ето че тя си спомни с всички подробности нощта в Ли`сие Гори, преди той да получи удара, когато, предчувствувайки бедата, въпреки волята му остана при него. Не спа и през нощта слезе на пръсти долу и като се приближи до вратата на стаята с цветята, дето баща й нощуваше тая нощ, вслуша се в гласа му. С измъчен, уморен глас той говореше нещо с Тихон. Личеше, че му се искаше да поприказва. „И защо не ме повика? Защо не ми позволи да бъда там вместо Тихон? — мислеше тогава и сега княжна Маря. — Той вече никога и никому няма да каже всичко, което е ставало в душата му. Никога вече за него и за мене няма да се върне тая минута, когато той би казал всичко, което му се е искало, и аз, а не Тихон, бих го слушала и разбирала. Защо не влязох тогава в стаята? — мислеше тя. — Може би той би ми казал тогава онова, което ми каза в деня на смъртта си. Той и тогава, в разговора си с Тихон, два пъти попита за мене. Искало му се е да ме види, а аз стоях там, зад вратата. Тъжно, тежко му е било да говори с Тихон, който не го е разбирал. Помня, че той заговори с него за Лиза като за жива — беше забравил, че тя умря и Тихон му припомни, че нея вече я няма, и той извика: «Глупак!» Тежко му е било. Аз чувах през вратата как той легна с пъшкане на кревата и извика високо: «Боже мой!» Защо не влязох тогава? Какво би ми сторил той? Какво бих загубила? Може би тогава той би се утешил и би ми казал тая дума.“ И княжна Маря произнесе гласно оная гальовна дума, която той бе й казал в деня на смъртта си. „Ду-шке!“ — повтори княжна Маря тая дума и зарида с облекчаващи душата сълзи. Сега тя виждаше лицето му пред себе си. Но не това лице, което знаеше, откак се помнеше, и което винаги виждаше отдалеч; а онова лице — плахо и слабо, което в последния ден, навеждайки се до устата му, за да чуе какво казва, за първи път видя отблизо с всичките му бръчки и подробности.
	„Душке“ — повтори тя.
	„Какво е мислел, когато каза тая дума? Какво мисли сега?“ — дойде й изведнъж тоя въпрос и като отговор тя го видя пред себе си с онова изражение, което той имаше в ковчега на вързаното с бяла кърпа лице. И оня ужас, който я бе обхванал тогава, когато го досегна и се убеди, че това не само не беше той, но беше нещо тайнствено и отблъскващо, я обхвана и сега. Тя искаше да мисли за друго, искаше да се моли — и не можеше да направи нищо. С големи, отворени очи тя гледаше лунната светлина и сенките, всеки миг очакваше да види неговото мъртво лице и чувствуваше, че повисналата над къщата и вътре в къщата тишина я сковава.
	— Дуняша! — прошепна тя. — Дуняша! — извика с нечовешки глас и като се изскубна от тишината, изтича към стаята на прислужничките срещу тичащите към нея бавачка и момичета.



	XIII

	На 17 август Ростов и Илин, придружени от Лаврушка, който току-що се бе върнал от плен, и от един хусар-вестовой, бяха тръгнали от лагера си Янково, на петнадесетина версти от Богучарово, да се разходят с коне — да изпробват новия, купен от Илин кон и да разузнаят дали в селата няма сено.
	Последните три дни Богучарово се намираше между двете неприятелски армии, тъй че там еднакво лесно можеше да се отбие руски ариергард, както и френски авангард, и затуй, като грижлив ескадронен командир, Ростов желаеше да се възползува преди французите от продоволствието, което бе останало в Богучарово.
	Ростов и Илин бяха в най-весело настроение. По пътя към Богучарово, княжеско имение с чифлик, дето се надяваха, че ще намерят голям брой слуги и хубавички момичета, те ту разпитваха Лаврушка за Наполеон и се смееха на онова, което той разказваше, ту се надбягваха, за да опитат коня на Илин.
	Ростов не знаеше и не предполагаше, че селото, в което отиваха, беше имение на същия оня Болконски, който бе годеник на сестра му.
	Ростов и Илин за последен път препуснаха конете да се надбягват по нагорнището пред Богучарово и Ростов, който изпревари Илин, препусна пръв по улицата на село Богучарово.
	— Ти изпревари — каза зачервеният Илин.
	— Да, все изпреварвам, и по ливадата, и тук — отговори Ростов, като погали с ръка своя запенен донски кон.
	— А пък аз, ваше сиятелство, на френския — каза отдире Лаврушка, който наричаше френски кон своята впрегатна кранта — щях да ви изпреваря, но не исках да ви посрамя.
	Те стигнаха ходом до хамбара, дето се бе събрала голяма тълпа селяни.
	Някои селяни свалиха шапки, други, без да ги свалят, гледаха пристигналите. Двама стари дълги селяни с набръчкани лица и редки бради излязоха от кръчмата и като се усмихваха и залитаха, пеейки някаква несвързана песен, приближиха до офицерите.
	— Юначаги! — каза Ростов със смях. — Е, има ли сено?
	— И какви са еднакви… — рече Илин.
	— Най-вес… е-е-е… ли при… ка… а-зки… — пееше единият с щастлива усмивка.
	Един селянин излезе от тълпата и се приближи до Ростов.
	— Вие от кои бяхте? — попита той.
	— Французи — отговори, смеейки се, Илин. — Ето го и самия Наполеон — каза той и посочи Лаврушка.
	— Значи, руси сте? — попита втори път селянинът.
	— Много ли ваши има насам? — попита друг, дребен селянин, като приближи до тях.
	— Много, много — отговори Ростов. — Ами вие за какво сте се събрали тук? — добави той. — Да не е празник?
	— Старците се събраха по селска работа — отговори селянинът, като се отдалечаваше от него.
	В това време по пътя откъм господарската къща се показаха две жени и мъж с бяла шапка, запътени към офицерите.
	— В розовата рокля е моя, не я давам! — рече Илин, забелязал Дуняша, която решително тичаше към него.
	— Наша ще бъде! — каза Лаврушка на Илин, като му смигна.
	— Какво искате, красавице моя? — каза Илин, усмихвайки се.
	— Княжната нареди да ви попитам от кой полк сте и как се казвате.
	— Този е граф Ростов, ескадронен командир, а пък аз съм ваш покорен слуга.
	— При… и… и… каз… чици!… — пееше пияният селянин, усмихнат щастливо, като гледаше Илин, който разговаряше с момичето. Подир Дуняша до Ростов се приближи Алпатич, като свали шапка още отдалеч.
	— Ще се осмеля да обезпокоя ваше благородие — каза той почтително, но с известно пренебрежение към младостта на тоя офицер и пъхна ръка в пазвата си. — Господарката ми, дъщеря на починалия на петнадесето число този месец генерал-аншеф княз Николай Андреевич Болконски, намирайки се в затруднение поради невежеството на тия лица — той посочи селяните, — ви моли да заповядате… не обичате ли — каза с тъжна усмивка Алпатич — да се дръпнете малко настрана, че тъй не е удобно пред… — Алпатич посочи двамата селяни отдире, които се въртяха около него като щръклици около кон.
	— А!… Алпатич… А? Яков Алпатич… Чудо работа! Прости ни, за Бога. Чудо работа! А?… — думаха селяните и му се усмихваха радостно. Ростов погледна пияните селяни и се усмихна.
	— Или може би това забавлява ваше сиятелство? — рече Яков Алпатич със солиден вид, като посочи старците с другата си, не тая в пазвата ръка.
	— Не, не е голямо забавление това — каза Ростов и се дръпна встрани. — Какво има? — попита той.
	— Ще се осмеля да доложа на ваше сиятелство, че тукашният груб народ не иска да пусне господарката да замине от имението и се заканва, че ще отпрегнат конете, тъй че от сутринта всичко е стегнато, но нейно сиятелство не може да замине.
	— Не може да бъде! — извика Ростов.
	— Имам чест да ви докладвам същинската истина — повтори Алпатич.
	Ростов слезе от коня, даде го на вестовоя и тръгна към къщата с Алпатич, като го разпитваше за подробности по работата. Наистина вчерашното предложение на княжната да даде жито на селяните, обяснението й с Дрон и със селското събрание бяха дотолкова развалили цялата работа, че Дрон бе предал окончателно ключовете, беше се присъединил към селяните и не се явяваше, когато Алпатич го викаше, а заранта, когато княжната бе заповядала да впрягат за заминаване, селяните излязоха на голяма тълпа при хамбара и изпратиха да кажат, че няма да пуснат княжната да излезе от селото, че има заповед да не се откарват имуществата и че ще отпрегнат конете. Алпатич ходи при тях, вразумяваше ги, но му отговаряха (най-много приказваше Карп; Дрон не се показваше от тълпата), че не бива да пускат княжната, че има заповед за това, нека княжната остане и те, както по-рано, ще й служат и за всичко ще й се подчиняват.
	В тоя миг, когато Ростов и Илин препускаха по пътя, княжна Маря, въпреки увещанията на Алпатич, бавачката и момичетата да не тръгва, заповяда да впрягат и искаше да тръгне; но като видяха препускащите кавалеристи, сметнаха ги за французи; кочияшите се разбягаха и в къщата избухнаха женски плачове.
	— Господарю! Бащице! Господ те е изпратил — думаха умилени гласове тъкмо когато Ростов минаваше през вестибюла.
	Объркана и безсилна, княжна Маря седеше в залата, когато Ростов бе въведен при нея. Тя не разбираше кой е той, защо е тук и какво ще стане с нея. Като видя неговото руско лице и по влизането, и от първите казани от него думи разбра, че той е човек от нейния кръг, тя го погледна с дълбокия си и лъчист поглед и заговори с пресеклив и трепетен от вълнение глас. А на Ростов веднага му се стори, че в тая среща има нещо романтично. „Беззащитна, убита от скръб девойка, сама, оставена на произвола на груби, разбунтувани селяни! Някаква странна съдба ме тласна тук! — мислеше Ростов, като я слушаше и гледаше. — И каква кротост и благородство в чертите и изражението й!“ — мислеше той, докато слушаше нейните плахи думи.
	Когато тя почна да разказва, че всичко това се е случило на другия ден след погребението на баща й, нейният глас затрепери. Тя се извърна и сетне, сякаш я обзе страх да не би Ростов да сметне думите й за желание да възбуди състрадание към себе си, го погледна въпросително-изплашено. Очите на Ростов бяха пълни със сълзи. Княжна Маря съзря това и погледна благодарно Ростов със своя лъчист поглед, който караше да забравят некрасивото й лице.
	— Не мога да ви изкажа, княжна, колко съм щастлив, че се отбих тук случайно и че мога да ви покажа готовността си да ви услужа — каза Ростов, ставайки. — Благоволете да тръгнете и аз отговарям с честта си пред вас, че ни един човек няма да посмее да ви стори неприятност, стига да ми позволите да ви конвоирам. — И като се поклони така, както се кланят само на дами с царска кръв, той тръгна към вратата.
	С почтителността на тона си Ростов сякаш показваше, че дори и да смяташе за щастие запознаването си с нея, не искаше да се възползува от случая на нещастието й, за да се сближи.
	Княжна Маря разбра и оцени тоя тон.
	— Много, много съм ви благодарна — каза му на френски княжната, — но се надявам, че всичко това е било само недоразумение и че никой не е виновен за него. — Княжната неочаквано заплака. — Извинете ме — каза тя.
	Ростов се намръщи, още веднъж ниско се поклони и излезе от стаята.



	XIV

	— Е, как, хубавичка ли е? Ах, драги, моята, розовата, е прелест и я казват Дуняша… — Но като погледна лицето на Ростов, Илин млъкна. Той видя, че неговият герой и командир беше обзет от съвсем друг род мисли.
	Ростов се извърна, погледна злобно Илин и без да му отговори, тръгна с бързи крачки към селото.
	— Аз ще им кажа на тия разбойници! Аз ще им дам да разберат! — приказваше си сам той.
	Алпатич с плъзгащ вървеж, за да не тича, едва настигна с бърз ход Ростов.
	— Какво решение благоволихте да вземете? — каза той, като го настигна.
	Ростов се спря, сви юмруци изведнъж и страшно се приближи до Алпатич.
	— Решение ли? Какво решение? Дъртак такъв! — викна му той. — Какво си гледал ти? А? Селяните се бунтуват, а ти не можеш да се оправиш? Изменник си ти. Знам ви аз вас, на всички ви ще одера кожите… — И сякаш страхувайки се да не пропилее напразно запаса от буйността си, той остави Алпатич и тръгна бързо напред. Алпатич, като сподави чувството на оскърбление, с плъзгащ вървеж успяваше да върви след Ростов и продължаваше да му изрежда съображенията си. Той каза, че селяните са затънали в назадничавост, че сега, без да има военна команда, било неблагоразумно да им _противоборствува_ човек и дали не е по-добре да се повика предварително военна команда.
	— Ще им дам аз на тях една военна команда… Ще ги попротивоборствувам — повтаряше безсмислено Николай, задушавайки се от животинска злоба и от потребността да излее тая злоба. Без да мисли какво ще прави, несъзнателно, с бърза, решителна стъпка той се приближаваше до тълпата. И колкото по` наближаваше той, толкова повече Алпатич усещаше, че неговата неблагоразумна постъпка може да даде добър резултат. Същото усещаха и селяните от тълпата, като гледаха неговия бърз и твърд вървеж и решителното му, навъсено лице.
	След като хусарите влязоха в селото и Ростов отиде при княжната, в тълпата настана объркване и несъгласие. Някои селяни почнаха да казват, че тия пристигнали хора са руси и да не би да се оскърбят, че не пускат госпожицата. Дрон беше на същото мнение, но щом го каза, Карп и някои други селяни се нахвърлиха върху бившия кмет.
	— Ти колко години ни дра? — викна му Карп. — На тебе ти е все едно! Ти ще си изровиш сандъчето с парите, ще си го откараш и какво те е грижа ще съсипят ли нашите къщя, или не?
	— Речено е да има ред, никой да не напуска дома си и трошичка да не се изнася — това ти е! — викаше друг.
	— На син ти беше ред за войник, а тебе ти дожаля за твоя дебелан — изведнъж бързо заговори едно дребно старче, като се нахвърли срещу Дрон — и взе моя Ванка. Е-ех, и умирачка има!
	— Тъй де, има умирачка!
	— Че и аз съм с всички — рече Дрон.
	— Тъй, тъй, с всички, пък си пуснал шкембе!…
	Двамата дълги селяни си приказваха своето. Щом Ростов, придружен от Илин, Лаврушка и Алпатич, се приближи до тълпата, Карп пъхна пръсти в колана си и излезе напред поусмихнат. Дрон, напротив, отиде отдире и тълпата още повече се сгъсти.
	— Хей! Кой ви е кметът тука? — извика Ростов, като отиде с бързи крачки до тълпата.
	— Кметът ли? За какво ви е?… — попита Карп.
	Но още преди той да довърши, шапката му отхвръкна и главата му се люшна встрани от силния удар.
	— Долу шапките, изменници! — викна с пълногръден глас Ростов. — Де е кметът? — извика нечовешки той.
	— Кмета, кмета вика… Дрон Захарич, вас — чуха се тук-там бързи и послушни гласове и шапките почнаха да се свалят.
	— Ние не можем да се бунтуваме, ние спазваме реда — рече Карп и в същия миг няколко гласа отзад изведнъж заговориха:
	— Както решиха старците, много сте вие, началствата…
	— Ще приказвате?… Бунт!… Разбойници! Изменници! — безсмислено, с нечовешки глас крещеше Ростов, хващайки Карп за яката. — Вържете го, вържете! — викна той, макар че нямаше кой да го върже освен Лаврушка и Алпатич.
	Но Лаврушка изтича до Карп и улови отзад ръцете му.
	— Ще заповядате ли да повикам нашите отдолу? — извика той.
	Алпатич се обърна към селяните и повика по име двамина, за да вържат Карп. Селяните послушно излязоха от тълпата и почнаха да свалят поясите си.
	— Де е кметът? — викаше Ростов.
	Дрон, навъсен и блед, излезе от тълпата.
	— Ти ли си кметът? Лаврушка, да се върже! — извика Ростов, сякаш и за тая заповед не можеше да има пречки. И наистина още двама селяни почнаха да връзват Дрон, който, като че за да им помогне, свали пояса си и им го подаде.
	— А сега чуйте всички — обърна се Ростов към селяните. — Веднага марш по домовете си и да не съм ви чул гласа.
	— Ами че ние никаква пакост не сме сторили. Ние само тъй, значи, от щуротия. Само глупости направихме… Аз думах, че не е редно — чуха се гласове, които се укоряваха един друг.
	— На, нали ви казвах — рече Алпатич, който встъпи отново в правата си. — Не е хубаво, момчета!
	— От глупост, Яков Алпатич — отговориха разни гласове и тълпата тутакси се раздвижи и почна да се пръска из селото.
	Двамата вързани селяни бяха подкарани към господарския двор. Двамата пияни вървяха подире им.
	— Е-ех, ще те видя аз тебе! — рече единият, като се обърна към Карп.
	— Мигар може да се приказва тъй с господата? Ти какво си мислеше?
	— Глупак — потвърди другият, — истина, глупак!
	След два часа каруците бяха в богучаровския двор. Селяните оживено изнасяха и нареждаха в колите господарските неща и Дрон, пуснат по желание на княжна Маря от килера, дето го бяха затворили, беше на двора и даваше нареждания на селяните.
	— Ти не го слагай тъй лошо — думаше един от селяните, висок мъж с кръгло, усмихнато лице, като поемаше от горничната едно ковчеже. — Че и то пари струва. На, ако го хвърлиш тъй или пък под някое въже, ще се ожули. Аз не обичам тъй. Всичко да си бъде както трябва, по правилата. Ей така на, под рогозката, че го покрий със сенце, ей тъй на, да ти е драго!
	— И-их, колко книги! — каза друг селянин, който изнасяше библиотечните шкафове на княз Андрей. — Да не ги закачиш за нещо! Тежко е, момчета, бива си ги книгите!
	— Да, писали са хората, не са гуляли! — смигна многозначително високият кръглолик селянин, като сочеше речниците, сложени най-отгоре.
	Ростов, който, след като се запозна с княжна Маря, не искаше да й се натрапва, не отиде при нея, а остана в селото, очаквайки тръгването й. Когато екипажите на княжната излязоха от къщата, Ростов яхна коня и я придружи така до пътя, зает от нашите войски, на дванадесетина версти от Богучарово. В Янково, в странноприемницата, той се сбогува почтително с нея и за пръв път си позволи да й целуне ръка.
	— Как не ви е съвестно — отговори изчервен той на благодарностите на княжна Маря за спасяването й (както тя наричаше неговата постъпка), — всеки пристав би направил същото. Ако трябваше да воюваме само със селяни, не бихме пуснали неприятеля толкова надалеч — каза той, като се срамуваше кой знае от какво и се мъчеше да промени разговора. — Аз съм щастлив само, че имах случай да се запозная с вас. Сбогом, княжна, пожелавам ви щастие и утешение и желая да се срещнем при по-щастливи обстоятелства. А ако не искате да се червя, моля ви да не ми благодарите.
	Но княжната, ако не благодареше вече с думи, благодареше с цялото изражение на своето светнало от благодарност и нежност лице. Тя не можеше да му повярва, че няма за какво да му благодари. Напротив, за нея бе несъмнено, че ако не беше той, тя навярно щеше да загине и от бунтовниците, и от французите; че за да я спаси, _той_ се бе изложил на най-очевидни и страшни опасности; а още по-несъмнено бе, че той беше човек с възвишена и благородна душа, който бе съумял да разбере нейното положение и скръб. Неговите добри и честни очи, които се напълниха със сълзи, когато тя му разказваше, плачейки, за загубата си, не излизаха от въображението й.
	Когато се сбогува с него и остана сама, княжна Маря изведнъж усети сълзи в очите си и сега не за пръв път вече изпъкна в нея странният въпрос — обича ли го?
	По-нататък, по пътя за Москва, макар положението на княжната да не бе радостно, Дуняша, която пътуваше заедно с нея в каретата, неведнъж забелязваше, че когато княжната надничаше от прозореца на каретата, радостно и тъжно се усмихваше на нещо.
	„Е, та що, ако пък съм го обикнала?“ — мислеше княжна Маря.
	Колкото и да се срамуваше да си признае, че тя първа е обикнала човек, който може би никога няма да я обикне, тя се утешаваше с мисълта, че никой никога не ще узнае това и че тя няма да бъде виновна, ако до края на живота си, без да казва никому за това, обича оня, когото е обикнала за пръв и последен път.
	Понякога си спомняше погледите и съчувствието му и й се струваше, че щастието не е невъзможно. И тъкмо тогава Дуняша забелязваше, че тя гледаше усмихнато през прозореца на каретата.
	„Как пък пристигна в Богучарово тъкмо в тоя миг! — мислеше княжна Маря. — Как пък сестра му трябваше да откаже на княз Андрей!“ И във всичко това княжна Маря виждаше волята на провидението.
	Впечатлението, което княжна Маря бе направила на Ростов, беше много приятно. Когато си спомняше за нея, ставаше му весело и когато другарите му, научили за приключението, което му се бе случило в Богучарово, го закачаха, че тръгнал за сено, а пипнал една от най-богатите моми за женене в Русия, Ростов се ядосваше. Той се ядосваше тъкмо защото мисълта за женитба с приятната за него, кротка княжна Маря с грамадно богатство бе минавала през главата му неведнъж въпреки волята му. Лично за себе си Николай не можеше да желае по-добра съпруга от княжна Маря: женитбата с нея би направила графинята — майка му — щастлива и би поправила работите на баща му; и дори — Николай усещаше това — би направила щастлива княжна Маря.
	Но Соня? И дадената дума? И тъкмо затуй Ростов се ядосваше, когато го закачаха за княжна Болконска.



	XV

	Като прие командуването на армиите, Кутузов си спомни за княз Андрей и му изпрати заповед да дойде в главната квартира.
	Княз Андрей пристигна в Царево-Займишче точно в същия ден и тъкмо по онова време на деня, когато Кутузов правеше първия преглед на войските. Княз Андрей спря в селото, до къщата на свещеника, пред която беше екипажът на главнокомандуващия, и седна на пейката до портите, за да почака светлейшия, както всички сега наричаха Кутузов. В полето зад селото се чуваха ту звуци от полковата музика, ту рев на многобройни гласове, които викаха „ура“ на новия главнокомандуващ. Също до портите, на десетина крачки от княз Андрей, използувайки отсъствието на княза и прекрасното време, бяха застанали двама вестовои, куриерът и мажордомът. Един възмургав, обрасъл с мустаци и бакенбарди дребен хусарски подполковник пристигна с кон до портите, погледна княз Андрей и го попита: „Тук ли е квартирата на светлейшия и скоро ли ще си дойде той?“
	Княз Андрей каза, че не е от щаба на светлейшия и че и той е пристигнал сега. Хусарският подполковник се обърна към пременения вестовой и вестовоят на главнокомандуващия му каза с онова особено презрително отношение, с което вестовоите на главнокомандуващите говорят с офицерите:
	— Какво, светлейшият ли? Навярно след малко ще дойде. Вие какво искате?
	Хусарският подполковник се усмихна под мустак, слезе от коня, даде го на един от войниците и приближи до Болконски, като леко му се поклони. Болконски се поотдръпна на пейката. Хусарският подполковник седна до него.
	— И вие ли чакате главнокомандуващия? — заприказва хусарският подполковник. — Казват, че е достъпен за всички, слава Богу. Че със саламджиите беше цяла напаст! Ненапг’азно Ег’молов искал да го напг’авят немец. Сега дано и г’усите да имат дума. Че по-г’ано дявол знае какво пг’авеха. Все отстъпвахме, все отстъпвахме. Вие участвувахте ли в похода? — попита той.
	— Имах удоволствието — отговори княз Андрей — не само да участвувам в отстъплението, но и да загубя в това отстъпление всичко, което ми беше скъпо, без да споменавам за именията и за родната ми къща… баща ми, който умря от скръб. Аз съм от смоленския край.
	— А?… Вие сте княз Болконски? Много ми е дг’аго да се запозная с вас: подполковник Денисов, познат повече под името Васка — каза Денисов, като стисна ръката на княз Андрей и с особено добросърдечно внимание се вгледа в лицето му. — Да, чувах — рече той съчувствено и след кратко мълчание продължи: — Ето ви и скитска война. Всичко туй е хубаво, само че не за ония, които го изпитват на собствения си гг’ъб. А вие сте княз Андг’ей Болконски? — Той поклати глава. — Много ми е дг’аго, княже, много ми е дг’аго, че се запознах — добави той с тъжна усмивка, като му стисна ръката.
	Княз Андрей познаваше Денисов от онова, което Наташа му бе разказала за своя пръв кандидат. Тоя спомен го пренесе сега и сладостно, и мъчително в ония болезнени усещания, за които напоследък отдавна вече не мислеше, но които все пак бяха в душата му. Напоследък толкова други и толкова сериозни впечатления, като напускането на Смоленск, неговото отиване в Ли`сие Гори, скорошното съобщение за смъртта на баща му — толкова усещания бе изпитал, че тия спомени отдавна не бяха го спохождали и когато дойдоха, подействуваха му съвсем не с предишната сила. И за Денисов редицата спомени, предизвикани от името на Болконски, бяха далечно, поетично минало, когато той, след вечерята и пеенето на Наташа, без сам да знае как, бе направил предложение на петнадесетгодишното девойче. Той се усмихна на спомените си от онова време и на любовта си към Наташа и тутакси мина към онова, което сега страстно и изключително го обсебваше. Беше план за кампанията, измислен от него през време на отстъплението, когато служеше на аванпостовете. Той бе представял тоя план на Барклай де Толи и сега имаше намерение да го представи на Кутузов. Планът се основаваше на това, че операционната линия на французите беше премного разтегната и че вместо — или заедно — с действията по фронта, които да препречат пътя на французите, трябваше да се действува на техните съобщителни линии. Той почна да обяснява плана си на княз Андрей.
	— Те не могат удъг’жа цялата тая линия. Това е невъзможно, аз отговаг’ям, че ще я пг’екъсна; дайте ми петстотин души, аз ще я г’азкъсам, това е така! Само една система тг’ябва — паг’тизанска.
	Денисов стана и жестикулирайки, почна да излага плана си на Болконски. Посред изложението му откъм мястото на прегледа се чуха виковете на армията, по-разкъсани, по-разлети и сливащи се с музиката и песните. Из селото се чуха тропот и викове.
	— Той пристига — извика казакът при портите, — пристига!
	Болконски и Денисов се придвижиха към портите, дето бяха застанали куп войници (почетен караул), и видяха Кутузов, който идеше по улицата, яхнал невисоко доресто конче. Грамадна свита от генерали яздеше след него. Барклай караше почти редом; множество офицери тичаха подире им и около тях и викаха: „Ура!“
	В двора влязоха, препускайки пред него, адютантите. Кутузов буташе нетърпеливо коня си, който се носеше раван под тежестта му, и непрестанно кимаше с глава, като прилепяше ръка до бялата си кавалергардска (с червена околижка и без козирка) фуражка. Когато стигна до почетния караул от левенти гренадири, повечето кавалери на ордени за храброст, които му отдаваха чест, той мълча една минута, гледайки ги внимателно с настойчив началнически поглед, и се обърна към множеството генерали и офицери, застанали около него. Изведнъж лицето му доби хитро изражение; той сви рамене с жест на недоумение.
	— И с такива юнаци непрекъснато да отстъпваш и да отстъпваш! — каза той. — Е, довиждане, генерале — добави той и бутна коня в портите покрай княз Андрей и Денисов.
	— Ура! Ура! Ура! — викаха след него.
	Откак княз Андрей го бе видял за последен път, Кутузов още повече бе надебелял, подпухнал и потънал в тлъстини. Но познатото на княз Андрей бяло око и рана и изражението на умора по лицето и фигурата му бяха същите. Той беше облечен в мундирен сюртук (камшикът му бе провесен през рамо на тънък ремък) и седеше на бодрото си конче тежко разлят и поклащайки се.
	— Фю… фю… фю… — подсвиркваше си той едва чуто, като влизаше в двора. По лицето му бе изписана радостта от успокоението на човек, който смята да си почине след официалните задължения. Той измъкна левия крак от стремето, като се наклони с цялото си тяло и се намръщи от усилието, дигна го с мъка на седлото, облегна се с коляното, изпъшка и се смъкна в ръцете на казаците и адютантите, които го подкрепяха.
	Изправи се, погледна зажумял наоколо си, като спря очи на княз Андрей, очевидно без да го познае, и закрачи към входната площадка със своя понакуцващ вървеж.
	— Фю… фю… фю… — подсвирна си той и пак се извърна да погледне княз Андрей. Впечатлението от лицето на княз Андрей едва след няколко секунди (както често става със старците) се свърза със спомена за неговата личност.
	— А, здравей, княже, здравей, миличък, ела с мене… — рече уморено той, като оглеждаше наоколо си, и се изкачи тежко на скърцащата под тежестта му входна площадка. Той се разкопча и седна на скамейката на площадката.
	— Е, как е баща ти?
	— Вчера получих известие, че е починал — каза кратко княз Андрей.
	Кутузов погледна княз Андрей с уплашено-отворени очи, след това сне фуражка и се прекръсти: „Бог да го прости! Божията воля да бъде над всички ни!“ Въздъхна тежко, с целите си гърди, и млъкна за малко. „Аз го обичах и уважавах и ти съчувствувам от цялата си душа!“ Той прегърна княз Андрей, притисна го до тлъстите си гърди и дълго не го пускаше. Когато го пусна, княз Андрей видя, че омекналите устни на Кутузов трепереха и очите му бяха пълни със сълзи. Той въздъхна и се улови с две ръце за пейката, за да стане.
	— Ела, ела у мене, да поговорим — каза той; но в това време Денисов, който толкова малко се страхуваше от началството, колкото и от неприятеля, затракал смело с шпори по стъпалата, се изкачи на площадката, макар че адютантите под нея го спираха със сърдит шепот. Кутузов, опрял ръце на скамейката, погледна недоволно Денисов. Денисов каза кой е и съобщи, че има да доложи на негова светлост нещо от голямо значение за благото на отечеството. Кутузов се загледа с уморен поглед в Денисов и с отегчен жест дигна ръце, сложи ги на корема си и повтори: „За благото на отечеството? Е, какво е то? Казвай.“ Денисов се изчерви като девойка (тъй странно беше човек да види червенина по това мустакато, старо и пиянско лице) и почна смело да излага своя план за разкъсване на операционната линия на неприятеля между Смоленск и Вязма. Денисов беше живял в тия краища и познаваше добре местността. Неговият план изглеждаше безспорно добър, особено по силата на убедителността, която бе в неговите думи. Кутузов се взираше в краката си и от време на време поглеждаше към двора на съседната къща, сякаш очакваше нещо неприятно оттам. Наистина, докато Денисов приказваше, от къщата, към която Кутузов поглеждаше, се показа един генерал с кожена чанта под мишница.
	— Какво? — рече Кутузов посред изложението на Денисов. — Вече сте готов?
	— Готов съм, ваша светлост — каза генералът. Кутузов поклати глава, като че искаше да каже: „Как ще успее да свърши всичко туй един човек“ и продължи да слуша Денисов.
	— Давам честната и благог’одна дума на г’уски офицер — каза Денисов, — че ще г’азкъсам съобщителната линия на Наполеон.
	— Кирил Андреевич Денисов, оберинтендантът, какъв ти се пада? — прекъсна го Кутузов.
	— Чичо, ваша светлост.
	— О! Бяхме приятели — каза весело Кутузов. — Добре, добре, мили, остани тук в щаба, утре ще поговорим. — И като кимна на Денисов, той се обърна и пресегна да вземе книжата, които му бе донесъл Коновницин.
	— Не ще ли благоволи ваша светлост да заповяда в стаята — каза с недоволен глас дежурният генерал. — Необходимо е да се разгледат плановете и да се подпишат някои книжа. — Адютантът, който излезе от вратата, доложи, че в квартирата всичко е готово. Но личеше, че на Кутузов му се искаше да отиде в стаята си вече свободен. Той се понамръщи.
	— Не, мили, кажи да донесат една масичка, ще ги прегледам тук — каза той. — Ти не си отивай — добави той, обръщайки се към княз Андрей. Княз Андрей остана на входната площадка, слушайки дежурния генерал.
	През време на доклада княз Андрей чу зад входната врата женски шепот и шумолене на копринена рокля. На няколко пъти, като погледна нататък, той съзираше зад вратата пълна, румена и хубава жена с табла, в розова рокля и лилава копринена забрадка, която очевидно чакаше главнокомандуващия да влезе. Адютантът на Кутузов шепнешком обясни на княз Андрей, че тя е домакинята, попадия, която имала намерение да поднесе хляб и сол на негова светлост. Мъжът й посрещнал светлейшия в църквата с кръст, а тя — в къщи. „Много хубавичка“ — добави адютантът с усмивка. При тия думи Кутузов се обърна. Той слушаше доклада на дежурния генерал (главното нещо, в който бе критиката на позицията при Царево-Займишче), тъй както слушаше Денисов, тъй както бе слушал преди седем години разискванията на Аустерлицкия военен съвет. Очевидно той слушаше само защото имаше уши, които, макар че в едното от тях имаше парче коноп, не можеха да не слушат; но беше очевидно, че нищо от онова, което можеше да му каже дежурният генерал, не можеше нито да го учуди, нито да го заинтересува и че той предварително знаеше какво ще му кажат и слушаше всичко това само защото трябваше да го изслуша, както трябва да изслуша отслужван молебен. Всичко, което каза Денисов, беше делово и умно. Онова, което каза дежурният генерал, беше още по-делово и по-умно, но очевидно бе, че Кутузов презираше и знанието, и ума и знаеше нещо друго, което щеше да реши работата — нещо друго, независимо от ума и знанието. Княз Андрей следеше внимателно изражението по лицето на главнокомандуващия и единственото негово изражение, което можа да забележи, беше изражение на отегчение, на любопитство — какво означаваше женският шепот зад вратата и желанието да запази приличие. Очевидно бе, че Кутузов презираше и ума, и знанието, и дори патриотичното чувство, проявявано от Денисов, ала ги презираше не с ум, не с чувство, не със знание (защото той не се и стараеше да ги показва), но ги презираше с нещо друго. Презираше ги със старостта си и с опита си от живота. Единственото свое разпореждане, което направи по тоя доклад, се отнасяше до мародерството в руските войски. В края на доклада дежурният генерал представи на светлейшия за подпис едно нареждане за наказание на някои армейски началници по оплакване на един помешчик, че са му окосили неузрелия овес.
	Когато изслуша тая преписка, Кутузов примлясна с устни и заклати глава.
	— В печката… в огъня! И веднъж завинаги ти казвам, мили — рече той, — всички тия преписки — в огъня. Нека косят житата и горят дървата — на добър им час. Аз не заповядвам такова нещо и не позволявам, но не мога и да наказвам. Без това не може. Покрай сухото гори и суровото. — Той погледна още веднъж преписката. — О, немска изпълнителност! — рече той, като заклати глава.



	XVI

	— Е, сега вече свърши — каза Кутузов, когато сложи последния подпис, вдигна се тежко, оправи гънките на бялата си пълна шия и тръгна с развеселено лице към вратата.
	Попадията, на която всичката кръв се бе качила в лицето, грабна таблата, която, въпреки че толкова дълго се бе приготвяла, пак не успя да поднесе навреме. И с нисък поклон я поднесе на Кутузов.
	Очите на Кутузов се присвиха; той се усмихна, хвана я с ръка за брадичката и каза:
	— Каква хубавица! Благодаря, мила!
	Той извади от джоба на широките си панталони няколко жълтици и ги сложи в таблата.
	— Е, как живееш? — каза Кутузов, като тръгна към отредената за него стая. Попадията, усмихвайки се с трапчинките на своето румено лице, мина подире му към другите стаи на къщата. Адютантът отиде при княз Андрей на входната площадка и го покани да закуси; след половин час отново повикаха княз Андрей при Кутузов. Кутузов лежеше в кресло със същия разкопчан сюртук. Държеше в ръка френска книга и когато влезе княз Андрей, тури ножа, за да отбележи страницата, и я затвори. Княз Андрей видя по корицата, че беше „Les chevaliers du Cygne“*1 — произведение на madame de Genlis*2.
	[*1 „Рицарите на Лебеда“.]
	[*2 Мадам дьо Жанлис.]
	— Е, седни, седни тук, да поприказваме — рече Кутузов. — Тъжно, много тъжно. Но не забравяй, мили, че аз съм ти баща, друг баща…
	Княз Андрей разказа на Кутузов всичко, което знаеше за края на баща си, и онова, което бе видял в Ли`сие Гори, когато бе минал през там.
	— Докъде… докъде ни докараха! — рече неочаквано Кутузов с развълнуван глас, като очевидно от думите на княз Андрей ясно си представи положението, в което се намираше Русия. — Още малко, още малко — добави той със зло изражение на лицето и очевидно не желаейки да продължава тоя разговор, който го вълнуваше, рече: — Извиках те, за да те оставя при себе си.
	— Благодаря ви, ваша светлост — отговори княз Андрей, — но страхувам се, че не съм годен вече за щабове — каза той с усмивка, която Кутузов забеляза. Кутузов го погледна въпросително. — А главното е — добави княз Андрей, — че свикнах с полка, обикнах офицерите и изглежда, че и мене са ме обикнали. Мъчно ще ми бъде да напусна полка. Ако се отказвам от честта да бъда при вас, повярвайте…
	По пълното лице на Кутузов светна умно, добро и заедно с това тънко-насмешливо изражение. Той прекъсна Болконски:
	— Съжалявам, ти щеше да ми бъдеш потребен; но прав си, прав. Ние имаме нужда от хора, но не тук. Съветници винаги има много, но хора няма. Полковете нямаше да бъдат такива, ако всички съветници служеха в полковете като тебе. Аз те помня от Аустерлиц… Помня, помня, със знамето помня — каза Кутузов и при тоя спомен радостна руменина заля лицето на княз Андрей. Кутузов го привлече за ръката, приближи бузата си и княз Андрей пак видя сълзи в очите на стареца. И макар да знаеше, че Кутузов лесно плаче и че той сега особено го гали и съжалява от желание да изрази съчувствие за загубата му, това припомняне за Аустерлиц беше за него и радостно, и ласкателно.
	— Бог да ти помага в твоя път. Аз зная, твоят път е пътят на честта. — Той млъкна за малко. — В Букурещ съжалявах за тебе: имах нужда от тебе, за да те изпратя. — И като промени разговора, Кутузов почна да приказва за турската война и за сключения мир. — Да, доста хора ме укоряваха — рече Кутузов — и за войната, и за мира… а всичко дойде навреме. Tout vient a point a celui qui sait attendre.* А и там имаше не по-малко съветници, отколкото тук… — продължи той, като заговори отново за съветниците, които очевидно го занимаваха. — Ох, съветници, съветници! — каза той. — Ако слушах всички, ние там, в Турция, нямаше да сключим мир, а нямаше да свършим и войната. Все бързат, а бързото излиза дълго. Ако Каменски не беше умрял, щеше да бъде загубен. Той щурмуваше крепости с тридесет хиляди души. Не е мъчно да превземеш крепост, мъчно е да спечелиш кампанията. А за това не е необходимо да щурмуваш и атакуваш, а е необходимо _търпение и време_. Каменски изпрати срещу Русчук войници, а аз изпращах само тях (търпението и времето) и превзех повече крепости от Каменски, и накарах турците да ядат конско месо. — Той поклати глава. — И французите ще ядат! Помни ми думата — каза Кутузов въодушевен и се удари в гърдите, — ще ми ядат конско месо! — И отново очите му лъснаха от сълзи.
	[* Всичко си идва навреме за оня, който знае да чака.]
	— Ала нали трябва да се приеме сражение? — каза княз Андрей.
	— Ще трябва, ако всички поискат това, няма какво да се прави… А повярвай, мили: няма по-силни от тия двама воини, _търпението и времето_; те ще извършат всичко, но съветниците n’entendent pas de cette oreille, voila le mal*. Едни искат, други не искат. Какво да се прави? — попита той и личеше, че чака отговор. — Да, какво ще кажеш ти, че трябва да се прави? — повтори той и очите му блестяха с дълбоко, умно изражение. — Аз ще ти кажа какво трябва да се прави — каза той, тъй като княз Андрей не отговаряше. — Аз ще ти кажа какво да се прави и какво правя аз. Dans le doute, mon cher — той млъкна за малко, — abstiens toi** — завърши със спиране на всяка дума.
	[* Те не слушат с това ухо, ето кое е лошото.]
	[** При съмнение, драги, въздържай се.]
	— Е, сбогом, миличък; помни, че аз от все сърце споделям с тебе твоята загуба и че за тебе не съм светлейшият, не съм княз, не съм и главнокомандуващ, а съм ти баща. Ако ти трябва нещо — направо при мене. Сбогом, мили. — Той пак го прегърна и целуна. И преди още княз Андрей да бе излязъл през вратата, Кутузов въздъхна успокоително и взе отново недовършения роман на мадам Жанлис „Les chevaliers du Cygne“.
	Как и защо се бе случило това, княз Андрей съвсем не би могъл да обясни, но след тая среща с Кутузов той се върна в полка си успокоен по отношение на общия вървеж на работите и по отношение на оня, на когото те бяха поверени. Колкото по-малко свое лично виждаше в тоя старец, в когото бяха останали сякаш само навиците на страстите и вместо ум (който групира събитията и прави изводи) — само способността да съзерцава спокойно вървежа на събитията, толкова по-спокоен беше той, че всичко ще бъде тъй, както трябва да бъде. „Той няма да направи нищо свое. Той нищо няма да измисли, нищо няма да предприеме — мислеше княз Андрей, — но всичко ще изслуша, всичко ще запомни, всичко ще сложи на мястото му, на нищо полезно не ще попречи и нищо вредно няма да позволи. Той разбира, че има нещо по-силно и по-значително от неговата воля — това е неизбежният ход на събитията, и той умее да ги вижда, умее да разбира значението им и пред вид на това значение умее да се отрича от участие в тия събития, от своята лична воля, която е насочена към друго нещо. А главното е — мислеше княз Андрей — защо му вярваш; то е, защото е русин, въпреки романа на Жанлис и френските поговорки, то е, че гласът му затрепери, когато каза; «Докъде ни докараха!», и че захлипа, когато говореше, че «ще ги накара да ядат конско месо». На същото чувство, което всички — повече или по-малко — изпитваха, бе основано онова единомислие и общо одобрение, което съпътствуваше народния избор на Кутузов за главнокомандуващ въпреки сметките на дворцовите кръгове.“



	XVII

	След заминаването на царя от Москва московският живот потече по предишния си обикновен ред и течението на тоя живот беше тъй обикновено, че мъчно можеха да се припомнят миналите дни на патриотически възторг и увлечение и мъчно можеше да се вярва, че наистина Русия е в опасност и че членовете на Английския клуб са едновременно и синове на отечеството, готови на всякаква жертва за него. Единственото, което напомняше за общото възторжено-патриотично настроение през времето, когато царят беше в Москва, бе искането на помощи в хора и пари, които, щом бяха направени, се облякоха в законна, официална форма и изглеждаха неизбежни.
	С приближаването на неприятеля към Москва преценката на московчани за положението им не само не ставаше по-сериозна, но, напротив, още по-лекомислена, както винаги става с хората, които виждат, че се приближава голяма опасност. При приближаване на опасност в душата на човека винаги говорят еднакво силно два гласа: единият твърде разумно казва, че човек трябва да обмисли същината на опасността и средствата за спасяване от нея; другият още по-разумно говори, че е прекалено тежко и мъчително да се мисли за опасността тогава, когато не е във властта на човека да предвиди всичко и да се спаси от общия ход на работата, и затуй по-добре е да се извърнеш от тежкото, докато то не е дошло, и да мислиш за приятното. Когато човек е сам, най-често се отдава на първия глас, а сред обществото, напротив, на втория. Тъй беше и сега с жителите на Москва. Москва отдавна не бе се веселила тъй, както тая година.
	Растопчиновите позивчета с изображение в горната част на кръчма, кръчмар и московския мешчанин Карпушка Чигирин, _който, бидейки войскарин и пийнал някое канче повече в механата, чул, че уж Бонапарт иска да върви към Москва, ядосал се, изругал с мръсни думи всички французи, излязъл от кръчмата и пред фирмата почнал да говори на събралия се народ_ — се четяха и обсъждаха наравно с последното буриме на Василий Лвович Пушкин.
	В клуба, в ъгловата стая, се събираха да четат тия позиви и на някои се харесваше как Карпушка се подиграваше с французите, казвайки, че те _ще се надуят от зелето, ще се пукнат от кашата, ще се задушат от чорбата, че те всички са джуджета и че една селянка ще метне с вилата си троица_. Някои не одобряваха тоя тон и казваха, че това е просташко и глупаво. Разправяха, че Растопчин изселил от Москва французите и дори всички чужденци, че между тях имало шпиони и агенти на Наполеон; но разправяха това предимно за да могат по тоя случай да предадат остроумните думи на Растопчин при тяхното изселване. Чужденците били изпратени с шлеп в Нижни Новгород и Растопчин им казал: „Rentrez en vous meme, entrez dans la barque et n’en faites pas une barque de Charon.“* Разправяха, че са преместили вече всички учреждения от Москва и веднага добавяха шегата на Шиншин, че само за това Москва трябва да бъде благодарна на Наполеон. Разправяха, че полкът на Мамонов ще му струва осемстотин хиляди, че Безухов е похарчил още повече за своите ратници, но че най-хубавото в постъпката на Безухов е това, че той сам ще облече мундир и ще тръгне, яхнал кон, пред полка и няма да иска да му платят нищо ония, които ще го гледат.
	[* Идете си у вас, качете се в лодката, но не я превръщайте в лодка на Харон.]
	— Вие не прощавате никому — каза Жули Друбецкая, като събираше и притискаше с тънките си пръсти, покрити с пръстени, купчини изнищени превръзки.
	Жули се готвеше да замине от Москва на другия ден и бе уредила прощална вечер.
	— Безухов est ridicule*, но е тъй добър, тъй мил. Какво удоволствие да си толкова caustique**?
	[* Смешен.]
	[** Злоезичен.]
	— Глоба! — рече един младеж в опълченски мундир, когото Жули наричаше „mon chevalier“* и който заминаваше заедно с нея за Нижни Новгород.
	[* Моят рицар.]
	В обществото на Жули, както в много други общества на Москва, бе решено да говорят само на руски и ония, които объркваха, като говореха френски думи, плащаха глоба в полза на помощния комитет.
	— Втора глоба за галицизма — каза един руски писател, който беше в салона. — „Удоволствие да си“ — не е руско.
	— Вие никому не прощавате — продължи Жули към опълченеца, без да обръща внимание на съчинителя. — За caustique съм виновна — каза тя — и плащам, но за удоволствието да ви кажа истината готова съм да платя още; за галицизма не отговарям — обърна се тя към съчинителя. — Нямам нито пари, нито време, както княз Голицин, да си взема учител и да уча руски. А, ето и него — рече Жули. — Quand on…* Не, не — обърна се тя към опълченеца, — няма да ме хванете. Когато приказват за слънцето, виждат лъчите му — каза домакинята, усмихвайки се любезно на Пиер. — Току-що говорехме за вас — каза Жули с присъщата на светските жени свобода да лъжат. — Говорехме, че вашият полк сигурно ще бъде по-добър от Мамоновия.
	[* Когато…]
	— Ах, не ми приказвайте за моя полк! — отговори Пиер, като целуна ръка на домакинята и седна до нея. — Тъй ми е омръзнал!
	— Вие сигурно сам ще го командувате? — рече Жули, споглеждайки се хитро и подигравателно с опълченеца.
	Пред Пиер опълченецът не беше вече толкова caustique, по лицето му се изписа недоумение за това какво означаваше усмивката на Жули. Въпреки неговата разсеяност и добродушие личността на Пиер прекратяваше веднага всякакви опити за подигравки в негово присъствие.
	— Не — отговори със смях Пиер, като огледа едрото си дебело тяло. — Французите много лесно могат да ме улучат, а пък се и страхувам, че не ще мога да се кача на коня…
	Между другите изреждани в разговора лица обществото на Жули попадна на Ростови.
	— Разправят, че са много зле материално — каза Жули. — А пък и той, графът, е такъв несмислен. Разумовски искаха да купят къщата и имението му край Москва, но всичко туй се протака. Той не отстъпва.
	— Не, струва ми се, че продажбата ще стане тия дни — каза някой. — Макар че сега е безумие да се купува каквото и да е в Москва.
	— Защо? — рече Жули. — Нима мислите, че има опасност за Москва?
	— Ами вие защо заминавате?
	— Аз ли? Чудна работа. Заминавам, защото… е, защото всички заминават и защото аз не съм Йоанна д’Арк, не съм и амазонка.
	— Е, да, да, дайте ми още парцалчета.
	— Ако съумее да поведе добре работите си, той може да изплати всичките си дългове — продължи опълченецът за Ростов.
	— Добър старец, но много pauvre sire*. И защо живеят тук толкова дълго? Те отдавна искаха да заминат за село. Натали, струва ми се, е здрава сега? — обърна се Жули към Пиер, като се усмихваше хитро.
	[* Незначителен човек.]
	— Те чакат малкия си син — отговори Пиер. — Той постъпи в казашкия полк на Оболенски и замина за Белая Церков. Полкът се формира там. А сега го преведоха в моя полк и всеки ден го очакват. Графът отдавна искаше да заминат, но графинята по никакъв начин не се съгласява да напусне Москва, докато синът й не пристигне.
	— Завчера ги видях у Архарови. Натали пак се е разхубавила и развеселила. Изпя един романс. Колко лесно минава всичко на някои хора!
	— Какво минава? — попита недоволно Пиер. Жули се усмихна.
	— Знаете ли, графе, такива рицари като вас има само в романите на madame Suza*.
	[* Мадам Сюза.]
	— Какъв рицар? Защо? — попита Пиер изчервен.
	— Е, недейте, мили графе, c’est la fable de tout Moscou. Je vous admire, ma parole d’honneur.*
	[* Че това го знае цяла Москва. Аз наистина се възхищавам от вас.]
	— Глоба! Глоба! — рече опълченецът.
	— Добре де. Колко е отегчително, не може да се говори!
	— Qu’est ce qui est la fable de tout Moscou?* — каза сърдито Пиер, като стана.
	[* Какво знае цяла Москва?]
	— Оставете, графе. Вие знаете!
	— Нищо не зная — каза Пиер.
	— Аз знам, че бяхте близки с Натали и затуй… Не, аз винаги съм била по-близка с Вера. Cette chere Vera!*
	[* Тая мила Вера!]
	— Non, madame* — продължи Пиер недоволно. — Съвсем не съм взел ролята на рицар на Ростова и почти месец вече не съм ходил у тях. Но не разбирам жестокостта…
	[* Не, госпожо.]
	— Qui s’excuse — s’accuse* — каза Жули, като се усмихна и замахна с едно парцалче, и за да остане последната дума нейна, веднага промени разговора. — Ами днес научих, че клетата Мари Болконска пристигнала вчера в Москва. Чухте ли, тя загубила баща си.
	[* Който се извинява — се обвинява.]
	— Нима? Де е тя? Много бих искал да я видя — рече Пиер.
	— Снощи бях с нея. Днес или утре сутринта тя заминава с племенника си за краймосковското си имение.
	— Е, какво, как е тя?
	— Нищо особено, тъжна е. Но знаете ли кой я спасил? То е цял роман. Nicolas Ростов. Обкръжили я, искали да я убият, ранили прислугата и. Той се хвърлил и я спасил…
	— Още един роман — рече опълченецът. — Положително направиха това общо бягство, за да се омъжат всички стари моми. Catiche — една, княжна Болконска — втора.
	— Знаете ли, аз наистина мисля, че тя е un petit peu amoureuse du jeune homme*.
	[* Мъничко влюбена в младия човек.]
	— Глоба! Глоба! Глоба!
	— Но как може да се каже това на руски?…



	XVIII

	Когато Пиер се прибра в къщи, дадоха му два позива на Растопчин, донесени същия ден.
	В първия се казваше, че слухът, че уж граф Растопчин забранил напускането на Москва, не е верен и че, напротив, граф Растопчин ще бъде доволен, ако госпожите и жените на търговците напуснат Москва. „По-малко страх и по-малко новини — пишеше в позива, — но аз отговарям с живота си, че злодеецът няма да влезе в Москва.“ Тия думи за първи път показаха ясно на Пиер, че французите ще влязат в Москва. Във втория позив се казваше, че нашата главна квартира е във Вязма, че граф Витгенщайн победил французите, но тъй като много жители искат да се въоръжат, в арсенала има приготвено за тях оръжие: саби, пистолети, пушки, които жителите могат да получат на евтина цена. Тонът на това обявление не беше вече тъй шеговит, както тонът на предишните чигиринови приказки. Пиер се замисли върху тия позиви. Очевидно оня страшен буреносен облак, който той бе призовавал с всички сили на душата си и който едновременно с това възбуждаше в него неволен ужас — очевидно тоя облак приближаваше.
	„Да постъпя ли на военна служба и да отида в армията, или да чакам?“ — за стотен път се питаше Пиер. Той взе тестето карти, което беше на масата му, и почна да нарежда пасианс.
	— Ако тоя пасианс излезе — приказваше си той, като разбърка тестето в ръка и погледна нагоре, — ако излезе, значи… какво значи?… — Той не бе успял още реши какво значи, когато зад вратата се чу гласът на най-голямата княжна, която питаше може ли да влезе.
	— Тогава ще значи, че трябва да отида в армията — довърши на себе си Пиер. — Влезте, влезте — добави той за княжната.
	(Само най-голямата княжна с дългата талия и вкамененото лице продължаваше да живее в дома на Пиер; двете по-млади се бяха омъжили.)
	— Извинявайте, mon cousin, че дойдох при вас — рече тя с укорно-развълнуван глас. — Но трябва най-сетне да се решите на нещо! Че как така? Всички заминаха от Москва и народът се бунтува. А ние какво, ще останем ли?
	— Напротив, всичко, изглежда, е благополучно, ma cousine — каза Пиер с оня навик да се шегува, усвоен от него в отношението му към княжната, тъй като винаги конфузно понасяше пред нея ролята си на благодетел.
	— Да, благополучно е… хубаво благополучие! Варвара Ивановна ми разправи днес как се отличават нашите войски. Наистина може да се каже, че им прави чест. А пък и народът съвсем се е разбунтувал; моята прислужница — и тя почна да нагрубява. — Скоро ще почнат и да ни бият. По улиците не може да се ходи. А най-важното е, че днес-утре ще дойдат французите, какво ще чакаме! За едно нещо ви моля, mon cousin — рече княжната, — заповядайте да ме закарат в Петербург: каквато и да съм аз, не мога да живея под Бонапартова власт.
	— Но недейте тъй, ma cousine, отде черпите сведенията си? Напротив…
	— Аз няма да се подчиня на вашия Наполеон. Другите, както щат… Ако не искате да го направите…
	— Ще го направя, ей сега ще заповядам.
	Явно бе, че княжната се раздразни, защото нямаше кому да се сърди. Тя приседна на един стол, като шепнеше нещо.
	— Но на вас ви съобщават неверни неща — каза Пиер. — В града всичко е тихо и няма никаква опасност. Ето, току-що четох… — Пиер показа на княжната позивите. — Графът пише, че отговаря с живота си, че неприятелят няма да влезе в Москва.
	— Ах, тоя ваш граф — заговори със злоба княжната, — той е лицемер, злодеец, който сам е настроил народа да се бунтува. Нима той не писа в тия свои глупашки позивчета, че който и да е там, улови го за перчема и го замъкни в ареста (и колко глупаво)! Който го стори, казваше той, нему чест и слава. Ето де стигна с това любезничене към народа. Варвара Ивановна ми каза, че хората й едва не я убили, защото приказвала на френски…
	— Но това е… Вие всичко вземате много присърце — каза Пиер и почна да нарежда картите.
	Макар че пасиансът излезе, Пиер не отиде в армията, а остана в опустялата Москва, все в същата тревога, нерешителност и страх и в същото време с радост, очаквайки нещо ужасно.
	На следния ден привечер княжната замина и при Пиер пристигна неговият главен управител с известие, че исканите от него пари за обмундироване на полка не могат да се намерят, ако не се продаде едно имение. Изобщо главният управител представяше на Пиер, че всички тия начинания около полка ще го разорят. Слушайки управителя, Пиер едва сдържаше усмивката си.
	— Ами продайте — каза той. — Какво да се прави, аз не мога да се откажа сега!
	Колкото по-зле бяха работите, особено неговите, толкова по-приятно беше на Пиер, толкова по-очевидно бе, че катастрофата, която той очакваше, приближава. От познатите на Пиер в града нямаше вече почти никого. Жули бе заминала, княжна Маря бе заминала. От близките познати само Ростови оставаха; но Пиер не ходеше у тях.
	Тоя ден, за да се поразвлече, Пиер отиде в село Воронцово да гледа големия балон, който се приготвяше от Лепих за унищожаване на врага, и пробния балон, който щяха да пуснат утре. Тоя балон не беше готов още; но както бе узнал Пиер, той се приготвяше по желанието на царя. За тоя балон царят бе писал на граф Растопчин следното:

	„Aussitot que Leppich sera pret, composez lui un equipage pour sa nacelle d’hommes surs et intelligents et depechez un courrier au general Koutousoff pour l’en prenevir. Je l’ai insruit de la chose.
	Recommandez, je vous prie, a Leppich d’etre bien attentif sur l’endroit ou il descendra la premiere fois, pour ne pas se tromper et ne pas tomber dans les mains de l’ennemi. Il est indispensable qu’il combine ses mouvements avec le general-en-chef.“*

	[* Веднага щом Лепих бъде готов, съставете екипаж от верни и умни хора за неговия кораб и изпратете куриер до генерал Кутузов да го предупреди. Аз му съобщих за това. Внушете, моля ви, на Лепих да бъде много внимателен къде ще слезе за първи път, за да не падне в ръцете на врага. Необходимо е той да съгласува движенията си с движенията на главнокомандуващия.]
	На връщане от Воронцово за у дома си, минавайки по площад Болотни, около Лобното място Пиер видя тълпа, спря и слезе от бричката. Бяха наказвали един френски готвач, обвинен в шпионаж. Наказанието току-що бе свършило И палачът отвързваше от пейката един пълен човек с червеникави бакенбарди, сини чорапи и зелена жилетка, който охкаше жаловито. Там беше също така и един друг престъпник, слабичък и блед. Ако се съдеше по лицата им, и двамата бяха французи. С изплашено-болезнен вид, какъвто имаше слабият французин, Пиер се промъкна между тълпата.
	— Какво е това? Кой? За какво? — питаше той. Но вниманието на тълпата — чиновници, занаятчии, търговци, селяни, жени в широки палта и шубки — беше толкова жадно съсредоточено в онова, което ставаше на Лобното място, че никой не му отговори. Дебелият човек стана, намръщи се, сви рамене и очевидно желаейки да прояви твърдост, почна, без да поглежда наоколо си, да облича жилетката; ала изведнъж устните му затрепериха и той заплака, като сам се ядосваше на себе си, както плачат възрастните сангвинични хора. Множеството заговори високо — на Пиер му се стори, че това е, за да заглуши в себе си чувството на жалост.
	— Готвач някакъв княжески…
	— Какво, мосю, личи си, че руският сос е кисел за французите… прави скомина — тъкмо когато французинът заплака, каза един дребен чиновник, който стоеше до Пиер.
	Чиновникът погледна около себе си, за да види какво ще рекат другите за шегата му. Някои се засмяха, други уплашено продължаваха да гледат палача, който събличаше втория.
	Пиер засумтя, навъси се, бързо се обърна и тръгна към бричката си, мърморейки си нещо, докато вървеше и се качваше в колата. Из пътя той неведнъж потреперваше и извикваше високо, тъй че кочияшът го питаше:
	— Какво ще заповядате?
	— За къде караш? — викна Пиер на кочияша, който влизаше на Лубянка.
	— Заповядахте при главнокомандуващия — отговори кочияшът.
	— Глупак! Говедо! — викна Пиер, като ругаеше кочияша си, което рядко се случваше с него. — В къщи, ти казах; и по-скоро, дръвнико. „Още днес трябва да замина оттук“ — каза си Пиер.
	Когато видя наказания французин и тълпата, обкръжила Лобното място, Пиер тъй окончателно реши, че не може повече да стои в Москва и още днес ще замине за армията, та му се струваше, че или е казал това на кочияша, или пък кочияшът сам трябваше да го знае.
	Като се върна дома, Пиер заповяда на своя кочияш Евстафевич, познат на цяла Москва, който знаеше и умееше всичко, да изпрати яздитните му коне в Можайск, при войската, закъдето той ще замине през нощта. Всичко това не можеше да стане през тоя ден и затуй по предложение на Евстафевич Пиер трябваше да отложи заминаването си за другия ден, та смените коне да могат да отидат преди него.
	След лошото време на 24-и се проясни и тоя ден след обяд Пиер напусна Москва. През нощта, като смени конете в Перхушково, Пиер узна, че тая вечер се водеше голямо сражение. Разправяха, че тук, в Перхушково, земята треперела от гърмежи. Когато Пиер запита кой е победил, никой не можа да му даде отговор. (Това беше сражението на 24-и при Шевардино.) Призори Пиер стигна в Можайск.
	Всички къщи в Можайск бяха заети от настанените войски и в странноприемницата, дето Пиер бе посрещнат от берейтора и кочияша си, в стаите нямаше място: всичко бе пълно с офицери.
	В Можайск и отвъд Можайск навсякъде имаше и минаваха войски. Навсякъде се виждаха казаци, пехотинци, конни войници, обозни коли, сандъци и топове. Пиер искаше да върви все по-бързо напред и колкото повече се отдалечаваше от Москва, и колкото повече потъваше в това море от войски, толкова повече го обземаше тревогата на безпокойството и едно неизпитвано досега радостно чувство. То беше чувство, прилично на онова, което бе изпитал и в Слободския дворец при пристигането на царя — чувството, че е необходимо да предприеме нещо и да пожертвува нещо. Той изпитваше сега приятното чувство на съзнание, че всичко, което съставлява щастието на хората, удобствата на живота, богатството, дори самият живот е празна работа, която ти е приятно да отхвърлиш, щом я сравниш с нещо друго. Пиер не можеше да си определи с какво, но и не се опитваше да си уясни — за кого и за какво намираше особена прелест да пожертвува всичко. Не го интересуваше за какво искаше да жертвува, но самото жертвуване беше за него ново радостно чувство.



	XIX

	На 24-и стана сражението при Шевардинския редут, на 25-и не се даде ни един изстрел нито от едната, нито от другата страна, а на 26-и стана Бородинското сражение.
	За какво и как бяха дадени и приети сраженията при Шевардино и при Бородино? Защо се даде Бородинското сражение? То нямаше ни най-малък смисъл нито за русите, нито за французите. Като най-близък резултат беше и трябваше да бъде за русите това, че ние се приближихме до гибелта на Москва (от което се страхувахме повече от всичко в света), а за французите това, че те се приближиха към гибелта на цялата си армия (от което те също се страхуваха повече от всичко в света). Тоя резултат още тогава е бил съвсем очевиден и все пак Наполеон даде, а Кутузов прие това сражение.
	Ако пълководците се ръководеха от разумни причини, за Наполеон, изглежда, е трябвало да бъде много ясно, че като е навлязъл на две хиляди версти и приема сражение с вероятност да загуби четвърт от армията си, отива към сигурна гибел; и също тъй ясно е трябвало да изглежда и на Кутузов, че като приема сражението и също тъй рискува да загуби четвърт от армията си, той сигурно загубва Москва. За Кутузов това беше математически ясно, както е ясно, че ако в игра на дама аз имам една фигура по-малко и искам да сменявам фигури с противника си, сигурно ще загубя играта и затова не бива да сменявам.
	Когато противникът ми има шестнадесет фигури, а аз — четиринадесет, аз съм по-слаб от него само с една осма; но когато аз сменя тринадесет фигури, той ще бъде три пъти по-силен от мене.
	Преди Бородинското сражение нашите сили се отнасяха към френските приблизително както пет към шест, а след сражението — както едно към две, тоест — до сражението — сто хиляди към сто и двадесет, а след сражението — петдесет към сто. Но в същото време умният и опитен Кутузов прие сражението. А Наполеон, гениалният, както го наричат, пълководец, даде сражение, като загуби четвъртината от армията си и разтегна още повече линията си. Ако кажат, че след завземането на Москва той е смятал, както при завземането на Виена, да завърши кампанията, против това има много доказателства. Самите историци на Наполеон разказват, че още от Смоленск той искал да спре, знаел опасността от разтегнатата си линия и знаел, че заемането на Москва няма да бъде край на кампанията, защото от Смоленск той бе видял в какво положение му се оставяха руските градове и не бе получил ни един отговор на нееднократните си заявления, че желае да води преговори.
	Давайки и приемайки Бородинското сражение, Кутузов и Наполеон постъпиха против волята си и безсмислено. А историците вече към свършените факти приспособиха хитро сплетени доказателства за предвидливостта и гениалността на пълководците, които измежду всичките безволеви оръдия на световните събития бяха най-робските и безволеви дейци.
	Древните са ни оставили образци на героични поеми, в които целият интерес на историята е съсредоточен в героите, и ние все още не можем да свикнем с това, че за нашето човешко време история от тоя род няма смисъл.
	На другия въпрос: как са станали Бородинското и предходното му Шевардинско сражение — съществува също тъй твърде определена и на всички известна, съвсем лъжлива представа. Всички историци описват сражението по следния начин:

	При отстъплението си от Смоленск руската армия уж била търсела позиция за генералното сражение, която да бъде най-изгодна за нея, и такава позиция била уж намерена при Бородино.
	Русите уж предварително били укрепили тая позиция, вляво от пътя (от Москва за Смоленск), почти под прав ъгъл с него, от Бородино до Утица, точно на мястото, дето стана сражението.
	Пред тая позиция уж бил оставен за наблюдаване на неприятеля укрепен преден пост на Шевардинската могила. На 24-и Наполеон уж бил атакувал предния пост и го превзел; а на 26-и атакувал цялата руска армия, която заемала позиция на Бородинското Поле.

	Тъй се разправя в историите и всичко това е съвсем невярно и всеки, който иска да вникне в същността на работата, лесно ще се убеди в това.
	Русите не търсеха по-добра позиция, а, напротив, при отстъплението си отминаха много позиции, които бяха по-добри от Бородинската. Те не се спряха ни на една от тия позиции: и затуй, че Кутузов не искаше да заеме позиция, която не той е избрал, и затуй, че искането за народно сражение още не бе проявено достатъчно силно, и затуй, че Милорадович с опълчението не се бе още приближил, и по други още причини, които са неизброими. Факт е, че предишните позиции бяха по-силни и че Бородинската (на която бе дадено сражението) не само не е силна, но съвсем с нищо не представлява изобщо някаква по-хубава позиция от всяко друго място в Руската империя, което човек, ако рече да избира, може да посочи с карфица върху картата.
	Русите не само че не укрепиха позициите на Бородинското поле вляво под прав ъгъл с пътя (Тоест мястото, дето стана сражението), но и никога до 25 август 1812 година не бяха мислили, че сражението може да стане на това място. Доказателство за това е, че не само на 25-и на това място нямаше укрепления, но че започнати на 25-и, укрепленията не бяха довършени и на 26-и, като второ доказателство служи и положението на Шевардинския редут: Шевардинският редут няма никакъв смисъл, щом е пред оная позиция, на която бе прието сражението. За какво тоя редут бе укрепен по-силно от всички други пунктове? И за какво, защищавайки го 24 часа, до късна нощ, бяха изчерпани всички усилия и загубени шест хиляди души? За наблюдаване на неприятеля бе достатъчен само един казашки разезд. На трето място доказателство, че позицията, на която стана сражението, не е била предвидена и че Шевардинският редут не е бил преден пункт на тая позиция, е това, че Барклай де Толи и Багратион до 25 число бяха убедени, че Шевардинският редут е _левият_ фланг на позицията и че самият Кутузов в донесението си, писано набързо след сражението, нарича Шевардинския редут _ляв_ фланг на позицията. Много по-късно вече, когато донесенията за Бородинското сражение се пишеха спокойно (навярно за да се оправдаят грешките на главнокомандуващия, който трябва да бъде непогрешим), се измисли онова невярно и странно, твърдение, че уж Шевардинският редут служел за _преден_ пост (когато той беше само укрепен пункт на левия фланг) и че уж Бородинското сражение било прието от нас на укрепена и предварително избрана позиция, когато то стана на съвсем неочаквано и почти неукрепено място.
	Очевидно работата е била така: позицията е била избрана по река Колоча, която пресича шосето не под прав, а под остър ъгъл, тъй че левият фланг е бил в Шевардино, десният към селището Ковое и центърът — в Бородино, при сливането на реките Колоча и Война. За една армия, целта на която е да спре неприятеля, тръгнал по Смоленския път към Москва, тая позиция, под прикритието на река Колоча, е очевидна за всекиго, който погледне Бородинското поле, като забрави как бе станало сражението.
	Наполеон, който на 24-и бе тръгнал за Валуево, не видял (както се разправя в историите) позицията на русите от Утица до Бородино (той не можеше да види тая позиция, защото тя не съществуваше) и не видял предния пост на руската армия, а преследвайки руския ариергард, се натъкнал на левия фланг на руската позиция, на Шевардинския редут, и неочаквано за русите прекарал войските си през Колоча. И русите, преди да успеят да влязат в генералното сражение, отстъпиха с лявото си крило от позицията, която смятаха да заемат, и заеха нова позиция, която не беше предвидена и укрепена. Като мина на лявата страна на Колоча, вляво от пътя, Наполеон придвижи цялото бъдещо сражение отдясно наляво (откъм страната на русите) и го премести в полето между Утица, Семьоновское и Бородино (в това поле, което с нищо не е по-изгодно за позиция от всяко друго поле В Русия) и в това поле стана на 26-и цялото сражение. В груб вид планът на предполагаемото и станалото сражение ще бъде такъв:

	{img:voina_i_mir_2_carta_borodino.png}

	Ако вечерта на 24-и Наполеон не бе тръгнал за Колоча и не бе заповядал да атакуват още същата вечер редута, а би почнал атаката сутринта на следния ден, никой не би се усъмнил, че Шевардинският редут беше левият фланг на нашата позиция; и сражението би станало така, както го очаквахме. В такъв случай ние навярно още по-упорито бихме бранили Шевардинския редут, нашия ляв фланг; бихме атакували Наполеон в центъра или вдясно и на 24-и генералното сражение би станало на позицията, която беше укрепена и предвидена. Но тъй като атаката срещу нашия ляв фланг стана вечерта, след отстъплението на нашия ариергард, тоест непосредствено след сражението при Гридньова, и тъй като руските военачалници не искаха или не успяха да почнат генералното сражение още тогава, на 24-и вечерта, първото и главно действие на Бородинското сражение беше загубено още на 24-и и очевидно доведе до загубване и на онова, което стана на 26-и.
	След загубването на Шевардинския редут към сутринта на 25-и ние се намерихме без позиция на левия фланг и бяхме поставени пред необходимостта да завием с лявото си крило и бързо да го укрепваме — дето и да се случеше:
	Но не стигаше, че на 26 август руските войски се намираха под защитата на слаби, недовършени укрепления — неизгодата на това положение се увеличи още с туй, че руските военачалници, като не признаваха свършения вече факт (загубата на позицията на левия фланг и пренасянето на цялото бъдещо сражение отдясно наляво), оставаха в разтегнатата си позиция от село Новое до Утица и поради това трябваше през време на сражението да придвижват войските си отдясно наляво. По тоя начин през всичкото време на сражението русите имаха срещу цялата френска армия, насочена към нашето ляво крило, двойно по-слаби сили. (Действията на Понятовски срещу Утица и Уваров на десния фланг на французите бяха действия, отделни от общия ход на сражението.)
	Та Бородинското сражение стана съвсем не така, както (мъчейки се да скрият грешките на нашите военачалници и поради това намалявайки славата на руската войска и народ) го описват, Бородинското сражение не стана на избрана и укрепена позиция — с донякъде само по-слаби руски сили, а Бородинското сражение, поради загубването на Шевардинския редут, беше прието от русите в открита, почти неукрепена местност, със сили, двойно по-слаби от френските, тоест в такива условия, при които не само бе немислимо да се бият десет часа и да оставят сражението нерешено, но бе немислимо и в продължение на три часа да се задържи армията от пълен разгром и бягство.



	XX

	На 25-ти сутринта Пиер напусна Можайск. По надолнището на грамадния, стръмен и крив хълм, който почваше от града, покрай катедралната църква на възвишението вдясно, в която имаше църковна служба и биеха камбаните, Пиер слезе от колата и тръгна пеш. Зад него се спускаше надолу някакъв конен полк с песнопойци отпред. Насреща му се изкачваха каруци с ранени от вчерашното сражение. Селяните-колари викаха на конете, шибаха ги с камшици и изтичваха от едната страна на другата. Колите, в които лежаха или седяха по трима-четирима ранени войници, подскачаха от нахвърляните като настилка камъни по стръмното нагорнище. Ранените, превързани с парцали, бледи, със стиснати устни и намръщени вежди, хванати за канатите, подскачаха и се блъскаха в колите. Почти всички гледаха с наивно детско любопитство бялата шапка и зеления фрак на Пиер.
	Кочияшът на Пиер викаше сърдито към колите с ранени да карат в едната страна. Кавалерийският полк, който слизаше с песни от хълма, се приближи до колата на Пиер и стесни пътя. Пиер се спря, притиснат в края на изкопания в хълма път. Поради стръмния скат слънцето не достигаше до пътя и там беше студено и влажно; над главата на Пиер беше ярко августовско утро и весело се носеше камбанният звън. Една каруца с ранени спря в края на пътя, току до Пиер. Коларят, с цървули от лико, запъхтян, изтича до колата си, пъхна камък под задните колела без обковка и почна да оправя ремъците по гърба на запрялото се конче.
	Един ранен стар войник с превързана ръка, който вървеше след талигата, се хвана със здравата си ръка за нея и се извърна към Пиер.
	— Кажи, земляче, тук ли ще ни оставят да лежим? Или ще ни карат до Москва? — рече той.
	Пиер тъй се бе замислил, че не чу въпроса. Той гледаше ту кавалерийския полк, който се срещна сега с кервана ранени, ту каруцата, до която стоеше и в която бяха седнали двама ранени и трети лежеше, и му се стори, че тук, в тях, е отговорът на занимаващия го въпрос. От седналите в каруцата войници единият навярно бе ранен в бузата. Цялата му глава бе обвързана с парцали, а едната му буза беше подута колкото детска глава. Устата и носът му бяха изкривени на една страна. Той гледаше църквата и се кръстеше. Другият, младо момче, новобранец, рус и бял, като че без капчица кръв в тънкото си лице, гледаше Пиер със застинала добра усмивка; третият лежеше ничком и лицето му не се виждаше. Кавалеристите-песнопойци минаваха над самата каруца.
	— „Ах, запропала… да ежова голова… да на чужой стороне живучи…“* — подвикваха те танцовата войнишка песен. Сякаш пригласяйки им, само че в друг род веселие, се гонеха във висините металическите звуци на камбанния звън. А в още по-друг род веселие горещите лъчи на слънцето заливаха насрещната стръмнина. Но под стръмнината, до колата с ранените, при запъхтяното конче, дето бе застанал Пиер, беше влажно, мрачно и тъжно.
	[* Ех, изгубила се стригана глава по чужди краища.]
	Войникът с подутата буза гледаше ядосано кавалеристите-песнопойци.
	— Ох, наперени момчета! — рече той укорно.
	— Днеска не само войници, ами и селяни видях. Карат и селяните — каза с тъжна усмивка войникът, който беше зад колата, като се обърна към Пиер. — Днеска много-много не придирят… Искат да го натиснат с целия народ; с една реч — Москва. Искат наведнъж да свършат. — Макар че думите на войника бяха неясни, Пиер разбра всичко, което той искаше да каже, и кимна одобрително.
	Пътят се разчисти, Пиер, слезе в подножието и продължи по-нататък.
	Пиер пътуваше, като оглеждаше и двете страни на пътя, търсеше познати лица и срещаше само непознати военни лица от различни родове войски, които с еднакво учудване гледаха бялата му шапка и зеления фрак.
	След като измина около четири версти, той срещна първия си познат и радостно се обърна към него. Тоя познат беше един от началствуващите доктори в армията. Пътуваше в насрещна посока с бричка заедно с един млад доктор и като позна Пиер, спря своя казак, който седеше на капрата вместо кочияш.
	— Графе! Ваше сиятелство, защо сте тук? — попита докторът.
	— Ами поиска ми се да погледам…
	— Да, да, има какво да погледате…
	Пиер слезе и спря, заприказва с доктора и му обясни намерението си да участвува в сражение.
	Докторът посъветва Безухов да се обърне направо към светлейшия.
	— Защо да бъдете кой знае къде през време на сражението, в неизвестност — каза той, като срещна погледа на своя млад другар, а светлейшият все пак ви познава и ще ви приеме благосклонно. Тъй направете, драги — каза докторът.
	Изглеждаше, че докторът е уморен и бърза.
	— Та вие мислите… А аз исках да ви попитам още де е точно позицията.
	— Позицията ли? — рече докторът. — Това вече не е по моята част. Като минете през Татариново, там нещо много копаят. Ще се качите на могилата: оттам се вижда — рече докторът.
	— Вижда ли се оттам?… Ако вие бихте…
	Но докторът го прекъсна и тръгна към бричката.
	— Бих ви завел, но, вярвайте Бога, ето, дотука съм зает (докторът посочи гърлото си), препускам до корпусния командир. Че у нас — какво е?… Знаете ли, графе, утре ще има сражение; от сто хиляди войска трябва да смятаме най-малко двадесет хиляди ранени; а ние нямаме нито носилки, нито легла, нито фелдшери, нито лекари дори за шест хиляди. Има десет хиляди каруци, но трябват и други неща; каквото щеш прави.
	Странната мисъл, че от ония хиляди хора, живи, здрави, млади и стари, които с весело учудване гледаха шапката му, има навярно двадесет хиляди обречени на рани и смърт (може би тъкмо тия, които бе видял) — порази Пиер.
	„Те може би утре ще умрат, защо мислят за нещо друго, а не за смъртта?“ И изведнъж по някаква скрита връзка на мислите пред него изпъкна живо слизането му от Можайския хълм, колите с ранени, камбанният звън, полегатите лъчи на слънцето и песните на кавалеристите.
	„Кавалеристите отиват в сражение и срещат ранени и ни за миг не се замислят какво ги очаква, а минават покрай тях и смигат на ранените. А от всички тях двадесет хиляди са обречени на смърт, а те се чудят на шапката ми! Странно!“ — мислеше Пиер, като отиваше по-нататък към Татариново.
	До една помешчическа къща, вляво от пътя, имаше екипажи, обозни коли, множество вестовои и часовои. Тук бе квартирата на светлейшия. Но в това време, когато Пиер пристигна, той не беше там и нямаше почти никого от щабните. Всички бяха на молебен. Пиер потегли напред, към Горки.
	Когато се изкачи на възвишението и влезе в малката селска улица, за пръв път Пиер видя селяни-опълченци, с кръстове по шапките и в бели рубашки, които със силна глъчка и със смях, оживени и потни, работеха нещо на една грамадна тревясала могила вдясно от пътя.
	Едни от тях копаеха с лопати могилата, други возеха по дъски колички с пръст, трети стояха, без да вършат нищо.
	На могилата бяха застанали двама офицери и им даваха нареждания. Като видя тия селяни, които очевидно се забавляваха още със своето ново, военно състояние, Пиер отново си спомни ранените войници в Можайск и му стана ясно онова, което искаше да изрази войникът, който казваше, че _искат да натиснат с целия народ_. Гледката на тия работещи на полесражението брадати селяни с техните странни безформени ботуши, потните им шии и тук-там у някои разкопчани яки на рубашките, изпод които се виждаха загорелите костни на ключиците, подействува на Пиер по-силно от всичко, което бе видял и слушал дотогава за тържествеността и многозначителността на сегашния миг.



	XXI

	Пиер слезе от екипажа си и се изкачи покрай опълченците, които работеха, на могилата, отдето, както му бе казал докторът, се виждало полесражението.
	Беше към единадесет часа сутринта. Слънцето беше малко вляво и зад Пиер и осветяваше ярко през чистия рядък въздух грамадната, открила се пред него панорама по издигащата се амфитеатрално местност.
	На върха и вляво по тоя амфитеатър, разрязвайки го, се виждаше голямото Смоленско шосе, което вървеше през село с бяла църква, на около петстотин крачки пред могилата и по-долу от нея (то беше Бородино). Пътят минаваше край селото, през моста и по надолнища и нагорнища извиваше все по-нагоре и по-нагоре към село Валуево, което се виждаше на около шест версти оттук (сега там беше Наполеон). Зад Валуево пътят се скриваше в жълтеещата на хоризонта гора. В тая гора, брезова и смърчова, вдясно от посоката на пътя, блестеше на слънцето далечният кръст и камбанарията на Колоцкия манастир. Из цялата тая синя далечина, вдясно и вляво от гората и пътя, се виждаха на разни места димящи огньове и неопределени маси войски — наши и неприятелски. Вдясно, по течението на реките Колоча и Москва, местността беше изрязана от долове и възвишения. Между доловете се виждаха в далечината селата Беззубово и Захарино. Вляво местността беше по-равна, имаше ниви с жита и се виждаше едно димящо, опожарено село — Семьоновское.
	Всичко, което Пиер виждаше вдясно и вляво, беше тъй неопределено, че нито лявата, нито дясната страна на полето можа да задоволи представата му. Навсякъде беше не полесражение, каквото той очакваше да види, а нивя, поляни, войски, гори, дим от огньове, села, могили и потоци; и колкото и да претърсваше с очи, Пиер не можа да намери в тая жива местност позиция и не можа дори да отличи нашите войски от неприятелските.
	„Трябва да попитам някой по-вещ“ — помисли той и се обърна към един офицер, който гледаше с любопитство неговата невоенна, грамадна фигура.
	— Позволете ми да ви попитам — обърна се Пиер към офицера, — това село отпред кое е?
	— Бурдино или как беше… — рече офицерът, като запита другаря си.
	— Бородино — поправи го другият.
	Офицерът, очевидно доволен от случая да поговори, се приближи до Пиер.
	— Нашите ли са там? — попита Пиер.
	— Да, а оттатък, по-надалеч, са французите — рече офицерът. — Ето ги, виждат се.
	— Къде, къде? — попита Пиер.
	— Виждат се с просто око. Ето ги! — Офицерът посочи с ръка пушеците вляво отвъд реката и по лицето му се изписа онова строго и сериозно изражение, което Пиер видя по много лица, които бе срещнал.
	— Ах, това са французите! Ами там?… — Пиер показа могилата вляво, около която се виждаха войски.
	— Те са нашите.
	— Ах, нашите! Ами там?… — Пиер показа към друга далечна могила с голямо дърво, до едно село, което се виждаше в дола, дето също димяха огньове и се червенееше нещо.
	— Това е пак _той_ — рече офицерът. (То беше Шевардинският редут.) — Вчера беше наше, а сега — _негово_.
	— Ами как е нашата позиция?
	— Позицията ли? — рече офицерът с усмивка от удоволствие. — Това мога да ви разкажа добре, защото аз съм строил почти всички наши укрепления. Ето, виждате ли, нашият център е в Бородино, ей там. — Той посочи селото с бялата църква пред него. — Там е мостът над Колоча. Ей там, виждате ли, дето в падинката има редици окосено сено, ей там е мостът. Това е нашият център. Десният ни фланг ето къде е (той посочи рязко надясно, далеч в дола), там е Москва река и там ние построихме три много силни редута. Левият фланг… — офицерът спря. — Виждате, това мъчно мога да ви обясня… Вчера нашият ляв фланг беше ей там, в Шевардино, хе там, виждате ли, дето е дъбът; а сега ние дръпнахме назад лявото си крило — сега той е там, там — виждате ли селото и дима? Това е Семьоновское, ето там. — Той посочи могилата на Раевски. — Само че сражението едва ли ще стане тук. _Той_ е прехвърлил тук войски само за измама; _той_ сигурно ще заобиколи вдясно от Москва река. Ех, дето и да бъде, утре мнозина от нас няма да ги има! — каза офицерът.
	Един стар унтерофицер, който се бе приближил до офицера, докато той разправяше, чакаше мълком началника си да довърши; но на това място, очевидно недоволен от думите на офицера, той го прекъсна.
	— Трябва да отиваме за туровете* — каза строго той.
	[* Тур — плетен цилиндричен кош, който се пълни с пръст и служи за прикритие от пушечен огън. — Б.пр.]
	Офицерът сякаш се смути, сякаш разбра, че може да се мисли колко хора не ще ги има утре, но че не бива да се говори за това.
	— Е, добре, изпрати пак трета рота — каза бързо офицерът.
	— А вие какъв сте, да не сте доктор?
	— Не, аз така… — отговори Пиер. И тръгна в подножието пак покрай опълченците.
	— Ах, да им се не види! — рече вървящият подире му офицер, като запуши носа си и изтича покрай ония, които работеха.
	— Ето ги!… Носят я, идат… Ето ги… сега ще дойдат… — чуха се изведнъж гласове и офицери, войници и опълченци изтичаха напред по пътя.
	По нагорнището от Бородино възлизаше църковно шествие. Пред всички по прашния път стройно вървеше пехота със свалени кивери и пушки с дулата надолу. След пехотата се чуваше църковно пение.
	Изпреварвайки Пиер, войници и опълченци тичаха със свалени шапки срещу шествието.
	— Носят Божата майчица! Закрилницата!… Иверската…
	— Смоленската Божа майка — поправи друг.
	Опълченците — и ония, които бяха в селото, и ония, които работеха при батареята — хвърлиха лопати и хукнаха да посрещнат църковното шествие. След батальона, който вървеше по прашния път, вървяха свещеници в църковни одежди, едно старче с калимавка, духовници и певци. След тях войници и офицери носеха голяма, с черен образ икона, обкована със сребро. Това беше икона, изнесена от Смоленск, която пътуваше оттогава заедно с армията. Зад иконата, около нея, пред нея, от всички страни вървяха, тичаха и се покланяха доземи тълпи гологлави военни.
	Когато стигна върха на могилата, иконата спря; хората, които я държаха с кърпи, се смениха, псалтовете запалиха отново кадилниците и молебенът почна. Знойните лъчи на слънцето удряха отвесно отгоре; лек, свеж ветрец играеше с косите на гологлавите хора и с лентите, които украсяваха иконата; тихичко пение се носеше под откритото небе. Грамадно множество гологлави офицери, войници и опълченци обкръжаваше иконата. Зад свещеника и псалта, на разчистено място, бяха застанали високопоставени военни. Един плешив генерал с Георгиевски орден на шията стоеше току зад гърба на свещеника и без да се кръсти (очевидно немец), търпеливо чакаше края на молебена, който според него трябваше да изслуша, навярно за да възбуди патриотизма на руския народ. Друг генерал стоеше във войнствена поза, и подрусваше ръка пред гърдите си, като се пооглеждаше наоколо. Между тия високопоставени военни Пиер, застанал сред селяните, видя някои свои познати; но той не ги гледаше: цялото му внимание бе погълнато от сериозното изражение на лицата в това множество от войници и опълченци, които еднакво жадно гледаха иконата. Щом уморените псалтове (те пееха двадесетия молебен) почваха лениво и по навик да пеят: „Спаси от бед рабы твоя, Богородице“, и свещеникът и дяконът подхващаха: „Яко вси по бозе к тебе прибегаем, яко нерушимой стене и предстательству“ — по всички лица пламваше пак същото изражение на съзнание за тържествеността на настъпващата минута, същото, което той бе видял по надолнището при Можайск и на мигове по много и много лица тая сутрин; и по-често се навеждаха главите, и косите се разтърсваха, и се чуваха въздишки и удари на кръстещите се ръце по гърдите.
	Множеството, което обкръжаваше иконата, изведнъж се разцепи и притисна Пиер. Някой, навярно много важно лице, ако се съди по бързината, с която му отваряха път, се приближи до иконата.
	Това беше Кутузов, който обикаляше позицията. Връщайки се в Татариново, той дойде на молебена. Пиер веднага позна Кутузов по неговата особена, различаваща се от всички други фигура.
	В дълъг сюртук на грамадното си от дебелина тяло, с поприведен гръб, открита бяла глава и с изтекло, бяло око на размекналото се лице, Кутузов влезе в кръга със своя накуцващ вървеж и спря зад свещеника. Той се прекръсти с привичен жест, досегна с ръка земята и като въздъхна тежко, наведе побелялата си глава. Зад Кутузов бяха Бенигсен и свитата. Въпреки присъствието на главнокомандуващия, който привлече вниманието на всички висши чинове, опълченците и войниците, без да го поглеждат, продължаваха да се молят.
	Когато молебенът свърши, Кутузов се приближи до иконата, отпусна се тежко на колене, покланяйки се доземи, и дълго се мъчи, но не можа да стане от тежест и слабост. Побелялата му глава потръпваше от усилия. Най-сетне той стана и с детски-наивно издадени напред устни целуна иконата и пак се поклони, като досегна земята с ръка. Генералитетът последва примера му; сетне офицерите, а след тях, като се натискаха, тъпчеха, пъхтяха и блъскаха един друг, тръгнаха войниците и опълченците.



	XXII

	Залюлян от тълпата, която го бе обкръжила и натискаше, Пиер гледаше наоколо си.
	— Граф Пьотр Кирилич! Как сте попаднали тук? — каза нечий глас.
	Пиер погледна нататък.
	Борис Друбецкой, изчиствайки с ръка коленете си, които бе изцапал (навярно когато и той бе целувал иконата), се приближи усмихнат към Пиер. Борис беше облечен елегантно, с отсянка на походна войнственост. Той носеше дълъг сюртук и камшик през рамо, също като Кутузов.
	В това време Кутузов стигна до селото и седна в сянката на най-близката къща, на скамейката, донесена тичешком от един казак и бързо покрита с килимче от друг. Грамадната блестяща свита обкръжи главнокомандуващия.
	Пиер обясни намерението си да участвува в сражението й да прегледа позицията.
	— Ето какво ще направите — каза Борис. — Je vous ferai les honneurs du camp.* Най-хубаво ще можете да видите всичко оттам, дето ще бъде граф Бенигсен. Аз нали съм на служба при него. Ще му доложа. А ако искате да обиколите позицията, елате с нас: ще тръгваме след малко за левия фланг. А после ще се върнем и аз ви моля да заповядате да нощувате у мене, и ще съставим партия за карти. Нали се познавате с Дмитрий Сергеич? Той живее ей там. — Той посочи третата къща в Горки.
	[* Аз ще ви разведа из лагера.]
	— Но мене ми се иска да видя десния фланг; казват, че той е много силен — рече Пиер. — Бих искал да мина по цялата позиция, като почна от Москва река.
	— Е, това можете после, а главният фланг е левият…
	— Да, да. А не можете ли ми каза де е полкът на княз Болконски? — попита Пиер.
	— На Андрей Николаевич ли? Ще минем край него, аз ще ви заведа.
	— Как е левият фланг? — попита Пиер.
	— Право да ви кажа, entre nous*, Господ знае в какво положение е нашият ляв фланг — каза Борис, като понижи доверчиво гласа си, — граф Бенигсен мислеше съвсем друго. Той мислеше да укрепи ей оная там могила, съвсем не така… но — Борис сви рамене. — Светлейшият не поиска или са му наприказвали. Нали… — И Борис не довърши, тъй като в това време до Пиер се приближи Кайсаров, адютантът на Кутузов. — А! Паисий Сергеич — каза със свободна усмивка Борис, обръщайки се към Кайсаров. — Аз тъкмо се старая да обясня на графа позицията. Чудно как е могъл светлейшият тъй вярно да отгатне замислите на французите!
	[* Между нас.]
	— За левия фланг ли говорите? — рече Кайсаров.
	— Да, да, именно. Нашият ляв фланг сега е много, много силен.
	Макар че Кутузов изгонваше всички излишни хора от щаба, Борис съумя да се задържи в главната квартира и след предприетите от него промени. Той се нагласи при граф Бенигсен. Както всички, при които бе служил Борис, граф Бенигсен смяташе младия княз Друбецкой за неоценим човек.
	В командуването на армията имаше две рязко определени партии: партията на Кутузов и партията на Бенигсен, началника на щаба. Борис беше във втората партия и никой не умееше така, както той, въздавайки угоднически уважение на Кутузов, да оставя да се почувствува, че стареца не го бива и че цялата работа се води от Бенигсен. Сега бе настъпил решителният миг на сражението, който трябваше или да унищожи Кутузов и властта да бъде предадена на Бенигсен, или, дори ако Кутузов спечелеше сражението, да се направи така, та да се разбере, че всичко се дължи на Бенигсен. Във всеки случай за утрешния ден трябваше да се раздадат големи награди и да се издигнат нови хора. И поради това целия ден Борис беше в раздразнено оживление.
	След Кайсаров при Пиер дойдоха още други негови познати и той не сварваше да отговори на въпросите за Москва, с които го обсипваха, и не сварваше да изслуша онова, което му разправяха. По всички лица бе изписано оживление и тревога. Но на Пиер му се струваше, че причината за възбудата, изразена по някои от тия лица, се криеше повече във въпросите за личния успех, и от ума му не излизаше друго изражение на възбуда, което виждаше по други лица и което показваше въпроси не лични, а общи, въпроси за живота и смъртта. Кутузов съзря Пиер и групата около него.
	— Повикайте го да дойде при мене — каза Кутузов. Адютантът предаде желанието на светлейшия и Пиер тръгна към скамейката. Но преди него до Кутузов се приближи един редник-опълченец. Беше Долохов.
	— Тоя защо е тук? — попита Пиер.
	— Той е такъв мошеник, че навсякъде се вре! — отговориха на Пиер. — Нали е разжалван. Сега трябва пак да изскочи. Предлагал някакви проекти и се промъкнал нощем в неприятелската верига… но е юначага!…
	Пиер свали шапка и почтително се наведе пред Кутузов.
	— Реших, че ако доложа на ваша светлост, вие може да ме изгоните или да ми кажете, че ви е известно това, което ви докладвам, и тогава пак нищо няма да загубя… — рече Долохов.
	— Тъй, тъй.
	— А ако съм прав, ще принеса полза на отечеството, за което съм готов да умра.
	— Тъй… тъй…
	— И ако на ваша светлост му потрябва човек, който не би жалил кожата си, благоволете да си спомните за мене… Аз може би ще потрябвам на ваша светлост.
	— Тъй… тъй… — повтори Кутузов, като гледаше Пиер със смеещо се, присвито око.
	В това време Борис с придворната си ловкост излезе напред, до Пиер, по-близо до началството, и най-естествено и не високо, като че продължаваше започнат разговор, каза на Пиер:
	— Опълченците — те пък просто облякоха бели ризи, да се приготвят за смърт. Какво геройство, графе!
	Борис каза това очевидно за да го чуе светлейшият. Той знаеше, че Кутузов ще обърне внимание на тези думи и наистина светлейшият се обърна към него.
	— Какво казваш ти за опълчението? — рече той на Борис.
	— Те, ваша светлост, готвейки се за утрешния ден, за смърт, облякоха бели ризи.
	— А!… Чудесни, безподобни хора! — рече Кутузов, затвори очи и поклати глава. — Безподобни хора! — повтори с въздишка той.
	— Искате да помиришете барут ли? — рече той на Пиер. — Да, приятна миризма. Имам честта да бъда обожател на вашата съпруга, здрава ли е тя? Моят лагер е на ваше разположение. — И както често се случва със старите хора, Кутузов почна разсеяно да оглежда наоколо си, сякаш бе забравил всичко, което трябваше да каже или да стори.
	Очевидно той бе си спомнил онова, което се мъчеше да си спомни, и повика Андрей Сергеич Кайсаров, брата на адютанта си.
	— Как, как бяха, как бяха стиховете на Марин, как бяха стиховете, как? Дето написал за Гераков: „Ще бъдеш в корпуса учител…“ Кажи ги, кажи — заговори Кутузов, като очевидно се готвеше да се посмее. Кайсаров ги каза. Кутузов, усмихвайки се, кимаше с глава в такт на стиховете.
	Когато Пиер се отдели от Кутузов, Долохов се приближи до него и хвана ръката му.
	— Много ми е драго, че ви срещам тук, графе — каза му той високо, без да се стеснява от присъствието на другите, и с особена решителност и тържественост. — В навечерието на деня, в който бог знае кому от нас е отредено да остане жив, радвам се от случая да мога да ви кажа, че съжалявам за станалите помежду ни недоразумения и че бих желал да нямате нищо против мене. Моля ви да ми простите.
	Пиер гледаше усмихнат Долохов и не знаеше какво да му каже. Долохов, с бликнали в очите му сълзи, прегърна и целуна Пиер.
	Борис каза нещо на своя генерал и граф Бенигсен се обърна към Пиер и му предложи да отиде с тях по фронтовата линия.
	— Ще ви бъде интересно — каза той.
	— Да, много интересно — каза Пиер.
	След половин час Кутузов замина за Татариново, а Бенигсен със свитата си, в която беше и Пиер, тръгна по фронтовата линия.



	XXIII

	От Горки Бенигсен слезе по шосето към моста, който офицерът от могилата бе посочил на Пиер като център на позицията и до който на брега лежаха редици окосена трева, лъхаща на сено. През моста те минаха в село Бородино, оттам завиха вляво и край безбройното множество войски и топове стигнаха до висока могила, дето копаеха опълченци. Това беше редут, който още нямаше наименование, но после бе наречен редутът на Раевски или — батареята на могилата.
	Пиер не обърна особено внимание на тоя редут. Той не знаеше, че ще запомни това място повече от всички други места на Бородинското поле. Сетне през дола отидоха към Семьоновское, отдето войниците влачеха последните греди на къщите и сайвантите. Сетне по надолнища и нагорнища минаха през изтъпкана, очукана като от град ръж, из току-що прокарания от артилерията път по неравната изорана земя, към флешите*, които още се копаеха.
	[* Род укрепление.]
	Бенигсен спря при флешите и се загледа напред към Шевардинския редут (който вчера още бе наш), дето се виждаха неколцина конници. Офицерите казваха, че там бил Наполеон или Мюра. И всички гледаха тая група конници. И Пиер гледаше, нататък, като се мъчеше да отгатне кой от тия едва съзирани хора беше Наполеон. Най-сетне конниците слязоха от могилата и се скриха.
	Бенигсен се обърна към приближилия до него генерал и, почна да му обяснява цялото положение на нашите войски. Пиер слушаше думите на Бенигсен, като напрягаше всичките сили на ума си, за да проумее същността на предстоящото сражение, но с огорчение чувствуваше, че умствените му способности бяха недостатъчни за това. Той не разбираше нищо. Бенигсен престана да говори и забелязвайки фигурата на заслушания Пиер, изведнъж се обърна към него и каза:
	— На вас, струва ми се, не ви е интересно?
	— Ах, напротив, много интересно — повтори Пиер не съвсем искрено.
	От флешите отидоха още по-вляво, по пътя, който извиваше в гъста, невисока брезова гора. Посред гората, на пътя пред тях, изскочи един кафяв, с бели крака заек и изплашен от тропота на многото коне, така се обърка, че дълго скача по пътя пред тях, предизвиквайки общото внимание и смях, и едва когато няколко гласа едновременно му викнаха, скочи встрани и се скри в гъсталака. След като минаха около две версти в гората, излязоха на една поляна, дето бяха войските от корпуса на Тучков, който трябваше да защищава левия фланг.
	Тук, на крайния ляв фланг, Бенигсен говори много и разпалено и както се стори на Пиер, направи една важна във военно отношение разпоредба. Пред разположението на войските на Тучков имаше едно възвишение. Това възвишение не бе заето от войските. Бенигсен разкритикува високо тая грешка, като каза, че е било безумие да се остави незаета тая височина, която командуваше местността, и да се поставят войските под нея. Някои генерали изказаха същото мнение. Особено един с воинска пламенност каза, че са ги поставили тук, за да бъдат избити. Бенигсен от свое име заповяда войските да заемат височината.
	Тая разпоредба на левия фланг накара Пиер още повече да се усъмни в способностите си да разбере военните работи. Като слушаше Бенигсен и генералите, които осъждаха положението на войските под възвишението, Пиер напълно ги разбираше и споделяше мнението им; но тъкмо поради това той не можа да разбере как е могъл оня, който ги е поставил тук, под височината, да направи такава очевидна и груба грешка.
	Пиер не знаеше, че тия войски бяха поставени не за да бранят позицията, както мислеше Бенигсен, а бяха поставени на скрито място за засада, тоест за да бъдат незабелязани и да ударят неочаквано приближаващия неприятел. Бенигсен не знаеше това и придвижи войските напред по особени съображения, без да каже това на главнокомандуващия.



	XXIV

	В тая ясна августовска вечер на 25-и княз Андрей лежеше, облакътен на ръка, в един изпочупен сайвант в село Князково, на единия край от разположението на полка си. През дупката на разкъртената стена той гледаше ивицата тридесетгодишни брези край стобора, долните клони на които бяха окършени, разораната нива с наредени по нея купи овес и храсталаците, дето се виждаше димът на огньове — войнишките кухни.
	Колкото и ограничен, и никому непотребен, и тежък да се струваше сега на княз Андрей неговият живот, той се чувствуваше развълнуван и раздразнен също както преди седем години в Аустерлиц в навечерието на сражението.
	Заповедите за утрешното сражение бяха дадени и получени от него. Той нямаше какво повече да прави. Но мислите, най-простите, ясни — и затуй страшни мисли, не го оставяха на спокойствие. Той знаеше, че утрешното сражение сигурно щеше да бъде най-страшно от всички, в които бе участвувал, и възможността за смърт за пръв път в живота му, без никакво отношение към житейските работи, без съображения как ще подействува на другите, а само по отношение на самия него, на неговата душа, живо, почти със сигурност изпъкна пред него просто и ужасно. И от висотата на тая представа всичко, което преди това го измъчваше и занимаваше, изведнъж се озари със студена бяла светлина, без сенки, без перспектива, без разлика в очертанията. Целият живот му се видя като магически фенер, в който той бе гледал дълго — през стъклото и при изкуствено осветление. Сега той изведнъж видя без стъкло и при ярка дневна светлина тия лошо изрисувани картини. „Да, да, ето ги ония лъжливи образи, които ме вълнуваха, възхищаваха и мъчеха — казваше си той, като изреждаше във въображението си главните картини от магическия фенер на своя живот, гледайки ги сега под тая студена бяла светлина на деня, — ясната мисъл за смъртта. — Ето ги тия грубо изрисувани фигури, които ми се струваха нещо прекрасно и тайнствено. Славата, общественото добро, любовта към жената, самото отечество — колко значителни ми се струваха тия картини, с какъв дълбок смисъл ми се струваха изпълнени! И всичко това е толкова просто, бледо и грубо при студената бяла светлина на това утро, което чувствувам, че изгрява за мене.“ Три главни скърби в неговия живот особено спираха вниманието му. Любовта му към жената, смъртта на баща му и френското нахлуване, обхванало половината Русия. „Любовта!… Тая девойка, която ми се струваше преизпълнена с тайнствени сили. Колко я обичах аз! Правех си поетични планове за любов, за щастие с нея. О, мило момченце! — произнесе злобно и на глас той. — Разбира се! Аз вярвах в някаква идеална любов, която трябваше да ми я запази вярна през цялата година на отсъствието ми! Като нежното гълъбче от баснята тя трябваше да залинее през раздялата си с мене. А всичко туй е много по-просто… Всичко туй е ужасно просто, гнусно!
	Баща ми също строеше в Ли`сие Гори и мислеше, че то е негово място, негова земя, негов въздух, негови селяни; а дойде Наполеон и не знаейки за съществуването му, го отхвърли като треска от пътя си — и рухна неговото Ли`сие Гори и целият му живот. А княжна Маря казва, че това е изпитание, изпратено от небето. Та за какво е това изпитание, когато него вече го няма и не ще го има? Никога не ще го има! Няма го! Та за кого е това изпитание? Отечеството, гибелта на Москва! А утре мене ще ме убие някой — и дори не французин, а наш, както вчера, когато един войник изпразни пушката си до ухото ми; и ще дойдат французите, ще ме хванат за краката и главата и ще ме запратят в трапа, за да не им воня под носа; и ще се създадат нови условия за живот, с които другите също тъй ще свикнат, и аз няма да ги зная, и мене не ще ме има.“
	Той погледна ивицата брези с неподвижната им жълтеникавост, със зеленината им и бялата кора, блеснала на слънцето. „Да умра, да ме убият утре, за да ме няма… всичко това да съществува, а мене да ме няма.“ Той живо си представи своето отсъствие от тоя живот. И тия брези с тяхната светлина и сенки, и тия къдрави облаци, и тоя дим от огньовете — всичко наоколо се преобрази за него и му се стори нещо страшно и заплашително. Мраз полази по гърба му. Той бързо стана, излезе от сайванта и почна да се разхожда.
	Зад сайванта се чуха гласове.
	— Кой е? — извика княз Андрей.
	Червенокосият капитан Тимохин, бившият ротен командир на Долохов, който сега поради недостиг на офицери беше батальонен командир, влезе плахо в сайванта. След него влязоха адютантът и ковчежникът на полка.
	Княз Андрей стана бързо, изслуша онова, което офицерите имаха да му предадат по служба, след това им предаде още някои заповеди и се канеше да ги изпрати, когато иззад сайванта се чу познат, малко нашепващ глас.
	— Que diable!* — рече човекът, който се бе ударил в нещо.
	[* Дявол да го вземе!]
	Княз Андрей погледна навън от сайванта и видя приближаващия към него Пиер, който се бе спънал в един лежащ прът и щеше да падне. На княз Андрей изобщо му беше неприятно да вижда хора от своя свят и особено Пиер, който му припомняше всичките тежки минути, преживени през последното му отиване в Москва.
	— Я гледай! — каза той. — По какъв случай? Съвсем неочаквано.
	Когато казваше това, в очите и в изражението на цялото му лице имаше нещо повече от сухост — имаше враждебност, която Пиер веднага забеляза. Той приближаваше до сайванта в най-оживено настроение, но като видя израза на лицето на княз Андрей, почувствува стеснение и неловкост.
	— Дойдох… тъй… знаете ли… дойдох… интересно ми е — каза Пиер, който толкова пъти вече през тоя ден бе повтарял безсмислено тая дума „интересно“. — Исках да видя сражение.
	— Да, да, а какво казват братята масони за войната? Как да се предотврати? — рече насмешливо княз Андрей. — Е, как е Москва? Как са моите хора? Пристигнаха ли най-после в Москва? — попита той сериозно.
	— Пристигнали. Жули Друбецкая ми каза. Аз отидох да ги видя, но не ги намерих. Заминали за краймосковското ви имение.



	XXV

	Офицерите искаха да се сбогуват, но княз Андрей, който сякаш не желаеше да остане очи срещу очи с приятеля си, ги покани да поседят и да пият чай. Донесоха скамейки и чай. Офицерите гледаха дебелата грамадна фигура на Пиер с известно учудване и го слушаха да разказва за Москва и за разположението на нашите войски, които бе успял да обиколи. Княз Андрей мълчеше и лицето му беше толкова неприятно, че Пиер повече се обръщаше към добродушния батальонен командир Тимохин, отколкото към Болконски.
	— Та разбра ли цялото разположение на войските? — прекъсна го княз Андрей.
	— Да, тоест как? — каза Пиер. — Като невоенен човек, не мога да кажа, че съм разбрал напълно, но все пак разбрах общото разположение.
	— En bien, vous etes plus avance que qui cela soit* — каза княз Андрей.
	[* Тогава ти знаеш повече от когото и да е.]
	— А! — рече Пиер с недоумение, загледан през очилата в княз Андрей. — Е, какво ще кажете за назначението на Кутузов? — рече той.
	— Много се зарадвах от това назначение, само това знам — каза княз Андрей.
	— Ами, кажете, какво е мнението ви за Барклай де Толи? В Москва разправяха какви ли не работи за него. Как го преценявате вие?
	— Питай тях — каза княз Андрей, посочвайки офицерите.
	Пиер погледна Тимохин със снизходително-въпросителна усмивка, с каквато всички неволно се обръщаха към него.
	— Съмна ни, ваше сиятелство, когато постъпи светлейшият — плахо и поглеждайки непрестанно полковия си командир, каза Тимохин.
	— Че защо тъй? — попита Пиер.
	— Ами ще ви кажа — дори за дървата и за храната на конете. Нали от Свенцяни отстъпвахме: да не си посмял да пипнеш вършини или сенце, или каквото и да е. Ние си отиваме, а то остава на _него_, не е ли тъй, ваше сиятелство? — обърна се той към своя княз. — Но ти да не смееш. В нашия полк дадоха под съд двама офицери за такива работи. Но щом постъпи светлейшият, за тия неща стана съвсем просто. Съмна ни…
	— Но защо той е забранявал?
	Тимохин се озърташе сконфузено и не знаеше как да отговори на такъв въпрос. Пиер отправи същия въпрос към княз Андрей.
	— За да не разорят тоя край, който оставяхме на неприятеля — каза злобно-подигравателно княз Андрей. — Това е твърде основателно: не бива да се позволи да се ограбва краят и да се приучват войските на мародерство. А и за Смоленск той вярно разсъди, че французите могат да ни обходят и че имат повече войска. Но той не можа да разбере — викна неочаквано княз Андрей с тънък, като че изведнъж изхвръкнал глас, — но той не можа да разбере, че там ние за пръв път се биехме за руска земя, че войските имаха такъв дух, какъвто никога не бях виждал, че ние два дни наред отблъсвахме французите, че тоя успех удесетори силите ни. Той заповяда да се отстъпи и всички усилия и загуби отидоха напразно. Той не е и помислял за измяна, той се мъчеше да направи всичко колкото е възможно по-добре, той е обмислил всичко; но тъкмо затуй не го бива. Не го бива сега тъкмо защото той твърде основателно и точно обмисля всичко, както прилича на всеки немец. Как да ти кажа… Е, да речем, баща ти има лакей немец, той е прекрасен лакей и ще задоволи, всичките му потребности и нека му служи; но ако баща ти заболее тежко, ти ще изпъдиш лакея и със своите несвикнали, неумели ръце ще почнеш да гледаш баща си и повече ще го успокоиш, отколкото един изкусен, но чужд човек. Тъй сториха и с Барклай. Докато Русия беше здрава, можеше да й служи и чужд човек и той беше отличен министър, но щом тя е в опасност, ней е потребен свой, близък човек. А вие в клуба измислихте, че той е изменник! С това, че го оклеветиха като изменник, ще направят само туй, че по-скоро, когато се засрамят от лъжливото си обвинение, изведнъж от изменник ще го направят герой или гений, което ще бъде още по-несправедливо. Той е честен и твърде изпълнителен немец…
	— Но казват, че е изкусен пълководец — рече Пиер.
	— Не разбирам какво значи изкусен пълководец — рече насмешливо княз Андрей.
	— Изкусен пълководец — рече Пиер — е оня, който е предвидил всички случайности… е, отгатнал е мислите на противника.
	— Че това е невъзможно — каза княз Андрей като за някоя отдавна известна работа.
	Пиер учудено го погледна.
	— Ала — рече той — нали се казва, че войната прилича на шахматна игра.
	— Да — каза княз Андрей, — само с тая малка разлика, че в шаха ти можеш да мислиш над всеки ход колкото искаш, че ти там си извън условията на времето, и с тая разлика още, че конят винаги е по-силен от две пионки и две пионки винаги са по-силни от една, а на война един батальон понякога е по-силен от дивизия, а понякога е по-слаб от рота. Относителната сила на войските не може да бъде известна никому. Повярвай ми — рече той, — че ако зависеше от разпоредбите на щабовете, аз бих бил там и бих давал нареждания, а вместо това имам чест да служа тук, в полка, заедно с ей тия господа и смятам, че утрешният ден наистина ще зависи от нас, а не от тях… Успехът никога не е зависел и няма да зависи нито от позицията, нито от въоръжението, нито дори от броя: а най-малко от позицията.
	— А от какво тогава?
	— От онова чувство, което е в мене, в него — той посочи Тимохин — и във всеки войник.
	Княз Андрей погледна Тимохин, който уплашено и с недоумение се взираше в командира си. За разлика от предишната си сдържана мълчаливост, сега княз Андрей изглеждаше развълнуван. Личеше, че не може да се сдържи да не изказва мислите, които му идеха неочаквано.
	— Сражението се спечелва от оня, който твърдо е решил да го спечели. Защо ние загубихме сражението при Аустерлиц? Нашите загуби бяха почти равни на френските, но ние твърде рано си казахме, че сме загубили сражението — и го загубихме. А си казахме това, защото там нямаше за какво да се бием: искаше ни се по-скоро да се махнем от полесражението. „Щом загубихме — да бягаме!“ — и побягнахме. Ако до вечерта не бяхме казали това, бог знае какво би станало. Ала утре няма да кажем това. Ти думаш: нашата позиция, левият фланг е слаб, десният фланг разтегнат — продължи той, — а всичко това са празни работи, нищо такова няма. Какво ни предстои утре? Сто милиона най-различни случайности, които ще се разрешават мигновено с това, че са побягнали или ще побягнат те или нашите, че ще убият тоя или другиго; а онова, което се върши сега, е забава. Работата е там, че ония, с които си ходил на позицията, не само не съдействуват на общия вървеж на работите, но му пречат. Те са заети само със своите дребнички интереси.
	— В такъв миг ли? — рече укорно Пиер.
	— _В такъв миг_ — повтори княз Андрей, — за тях това е само такъв миг, в който можеш тайно да подхлъзнеш врага си и да получиш още едно кръстче или лентичка. Според мене ето какво ще бъде утре: стохилядната руска и стохилядната френска войска са се срещнали, за да се бият, и факт е, че тия двеста хиляди се бият; и който се бие с повече злоба и по-малко скъпи себе си, той ще победи. И искаш ли да ти кажа, че каквото и да стане, каквото и да объркват там горе, ние ще спечелим сражението утре. Утре, каквото и да стане, ние ще спечелим сражението!
	— Тъй, ваше сиятелство, истина е, същинска истина — обади се Тимохин. — Какво ще скъпим себе си сега! Войниците в моя батальон, вярвате ли, не искаха да пият водка: не е ден за пиене, казват. — Всички млъкнаха.
	Офицерите станаха. Княз Андрей излезе с тях зад сайванта, за да даде последни заповеди на адютанта. Когато офицерите си отидоха, Пиер се приближи до княз Андрей и тъкмо смяташе да почне разговор с него, по пътя близо до сайванта затропаха копитата на три коня и като погледна нататък, княз Андрей позна Волцоген и Клаузевиц, придружени от един казак. Те минаха наблизо, продължавайки да разговарят, и Пиер и Андрей, без да щат, чуха следните фрази:
	— Der Krieg muss im Raum verlegt werden. Der Ansicht kann ich nicht genug Preis geben* — каза единият.
	[* Войната трябва да бъде пренесена в пространството. Не мога достатъчно да възхваля това гледище.]
	— O, ja — рече друг глас, — da der Zweck ist nur den Feind zu schwachen, so kann man gewiss nicht den Verlust des Privatpersonen in Achtung nehmen.*
	[* О, да, тъй като целта е да се отслаби неприятелят, не трябва да се смятат загубите на частните лица.]
	— O, ja* — потвърди първият глас.
	[* О, да.]
	— Да, im Raum verlegen* — повтори, като изсумтя злобно, княз Андрей, когато те отминаха. — Im Raum** останаха баща ми и синът ми, и сестра ми в Ли`сие Гори. За него е все едно. Ето това е, което ти казвах — тия господа немци утре няма да спечелят сражението, а само ще напакостят, колкото могат, защото в неговата немска глава има само разсъждения, които не струват пукната пара, а в сърцето му няма онова, което единствено е потребно утре — онова, което има Тимохин. Те _му_ дадоха цяла Европа и дойдоха да ни учат — чудесни учители! — и гласът му отново изписка.
	[* Да се пренесе в пространството.]
	[** В пространството.]
	— Значи, вие мислите, че ще спечелим утрешното сражение?
	— Да, да — каза разсеяно княз Андрей. — Ако имах власт, бих направил едно нещо — почна той отново, — не бих вземал пленници. Какво са пленниците? Това е рицарство. Французите разориха моя дом и отиват да разорят Москва, оскърбиха ме и ме оскърбяват всяка секунда. Те са мои врагове, те са престъпници според всички мои схващания. Тъй мисли и Тимохин, и цялата армия. Те трябва да бъдат наказвани със смърт. Щом са мои врагове, не могат да ми бъдат приятели, каквото и да са приказвали в Тилзит.
	— Да, да — рече Пиер, загледан с блеснали очи в княз Андрей, — напълно, напълно съм съгласен с вас!
	Въпросът, който още от Можайската височина и през целия този ден бе тревожил Пиер, сега му се видя съвсем ясен и напълно разрешен. Той разбра сега целия смисъл и цялото значение на тая война и на предстоящото сражение. Всичко, което бе видял през тоя ден, всичките сериозни, строги изражения по лицата, видени бегло, се озариха с нова светлина. Той разбра скритата (latente), както казват във физиката, топлина на патриотизма, която бе във всички тия видени от него хора и която му обясняваше защо тия хора спокойно и като че лекомислено се готвеха да мрат.
	— Да не се вземат пленници — продължи княз Андрей. — Само това би променило цялата война и би я направило по-малко жестока. А пък ние играехме на война — ей това е лошото, ние великодушничехме и така нататък. Това великодушничене и чувствителност са също като великодушието и чувствителността на госпожа, на която прилошава, когато види теленце, което убиват; тя е толкова добра, че не може да гледа кръв, но яде с апетит това теленце, подправено със сос. Разправят ни за права на войната, за рицарство, за парламентьорство, да се щадят нещастните и така нататък. Всичко е празна работа. В 1805 година аз видях рицарството и парламентьорството: излъгаха ни и ние излъгахме. Ограбват чуждите домове, пускат фалшиви банкноти… и по-лошо от всичко — убиват децата ми, баща ми и говорят за правилата на войната и за великодушие към враговете. Да не се вземат пленници, а да се убиват и да се върви на смърт! Който е стигнал до това, тъй както аз, с такива страдания…
	Княз Андрей, който смяташе, че му е все едно дали ще превземат, или не Москва, тъй както бяха превзели Смоленск, внезапно спря да говори поради спазма в гърлото. Той мина няколко пъти напред-назад, но когато пак заговори, очите му трескаво заблестяха и устната му трепереше.
	— Ако във войната нямаше великодушничене, ние бихме тръгнали на война само когато си струва, както сега, да вървиш на вярна смърт. Тогава нямаше да има война за това, че Павел Иванич е оскърбил Михаил Иванич. А щом войната е като сегашната, да бъде война. Тогава интензивността на войските не би била такава, каквато е сега. Тогава всички тия вестфалци и хесенци, които Наполеон води, не биха тръгнали с него в Русия, а и ние не бихме ходили да се бием в Австрия и в Прусия, без сами да знаем защо. Войната не е любезност, а най-противното, нещо в живота и това трябва да се разбере и да не се играе на война. Тая страшна необходимост трябва да се приема строго и сериозно. Цялата работа е в това: да се отхвърли лъжата и щом е война — да бъде война, а не играчка. Защото сега войната е любима забава на празните и лекомислени хора… Военното съсловие е най-почетното. А какво нещо е войната, какво е потребно за успех във военните работи, какви са нравите на военното общество? Целта на войната е убийство, оръдията на войната — шпионство, измяна и насърчаване към измяна, разоряване на жителите, ограбване или кражба за прехраната на армията; измама и лъжа, наричани военни хитрости; нравите на военното съсловие са липса на свобода, което ще рече — дисциплина, безделие, невежество, жестокост, разврат, пиянство. И въпреки това то е най-висшето съсловие, почитано от всички. Всички царе, освен китайския, носят военен мундир и на оня, който е убил най-много хора, дават най-голяма награда… Ще се срещнат, както утре, за да се убиват един друг, ще избият, ще осакатят десетки хиляди хора, а след това ще отслужват благодарствени молебени, че са избили много хора (чийто брой ще преувеличат) и ще провъзгласят победата си, като смятат, че колкото повече хора са избити, толкова по-голяма е заслугата им. Как ги гледа и слуша Бог отгоре! — извика с тънък писклив глас княз Андрей. — Ах, душо моя, тежко ми е напоследък да живея! Виждам, че почнах прекалено много да разбирам. А за човека не е хубаво да вкусва от дървото на познанието на доброто и злото… Ех, но няма да е за дълго! — добави той. — Ала ти спиш, а и за мене е време вече, върви в Горки — каза неочаквано княз Андрей.
	— О, не! — отговори Пиер, гледайки княз Андрей с уплашено-съчувствуващи очи.
	— Върви, върви; преди сражение човек трябва да си отспи — повтори княз Андрей. Той се приближи бързо до Пиер, прегърна го и го целуна. — Сбогом, върви — извика той. — Дали ще се видим, или… — и като се обърна бързо, влезе в сайванта.
	Беше вече тъмно и Пиер не можа да съзре изражението на княз Андрей: дали беше зло или нежно.
	Пиер стоя известно време мълчаливо, като размисляше да отиде ли след него, или да си върви. „Не, на него не му трябва! — реши Пиер. — И аз знам, че това е нашата последна среща.“ Той въздъхна тежко и тръгна назад за Горки.
	Княз Андрей се върна в сайванта, легна на килима, но не можа да заспи.
	Той затвори очи. Едни образи сменяха други. На един той дълго и радостно се задържа. Спомнил си бе една вечер в Петербург. Наташа с оживено, развълнувано лице му разправяше как миналото лято, когато ходила за гъби, се изгубила в голяма гора. Тя му описваше несвързано и глухата гора, и своите усещания, и разговорите си с един пчелар, когото срещнала, и всеки миг се прекъсваше и казваше: „Не, не мога, не разказвам както трябва; не, вие не разбирате“, макар че княз Андрей я успокояваше, като й казваше, че разбира и наистина разбираше всичко, каквото тя искаше да каже. Наташа беше недоволна от думите си — тя чувствуваше, че не предава онова страстно-поетично усещане, което бе изпитала през оня ден и което искаше да излезе навън. „То беше такава прелест — тоя старец, и толкова тъмно в гората… и такива добри бяха неговите… не, не мога да го разкажа“ — говореше тя, като се червеше и вълнуваше. Княз Андрей се усмихна сега със същата радостна усмивка, с която се усмихваше тогава, гледайки я в очите. „Аз я разбирах — мислеше княз Андрей. — Не само я разбирах, но тъкмо тая душевна сила, тая искреност, тая душевна откровеност, тая нейна душа, която сякаш бе вързана от тялото й — обичах в нея… Тъй силно, тъй щастливо я обичах… — И изведнъж си спомни как свърши неговата любов. — На _оня_ нищо такова не му е трябвало. _Оня_ нищо, такова не е виждал и не е разбирал. Той е виждал в нея само хубавичко и _свежичко_ момиченце, с което не благоволи да свърже съдбата си. А аз?… И досега той е жив и весел.“
	Сякаш някой опари княз Андрей, той скочи и почна, отново да се разхожда пред сайванта.



	XXVI

	На 25 август, в навечерието на Бородинското сражение, дворцовият префект на императора на французите m-r de Beausset*1 и полковник Fabvier*2 пристигнаха, първият от Париж, вторият от Мадрид, при император Наполеон, в неговия лагер при Валуево.
	[*1 Господин дьо Босе.]
	[*2 Фабвие.]
	След като облече придворен мундир, m-r de Beausset заповяда да носят пред него пратката за императора, която той бе донесъл, и влезе в първото отделение на Наполеоновата палатка, където, приказвайки с обкръжаващите го адютанти на Наполеон, се зае да отваря сандъчето.
	Fabvier спря до входа и почна да разговаря с познатите си генерали.
	Император Наполеон не бе излязъл още от спалнята си, дето довършваше своя тоалет. Като сумтеше и пъшкаше, той обръщаше ту дебелия си гръб, ту косматите си тлъсти гърди под четката, с която камердинерът търкаше тялото му. Друг камердинер, като затулваше с пръст едно шишенце, пръскаше с одеколон изнеженото тяло на императора с изражение, което показваше, че само той може да знае колко одеколон и де трябва да се напръска. Късите коси на Наполеон бяха мокри и разрошени на челото. Но лицето му, макар подпухнало и жълто, изразяваше физическо удоволствие. „Allez ferme, allez toujours…“* — повтаряше той на камердинера, който го търкаше, а той потръпваше и поизпъшкваше. Адютантът, влязъл в спалнята, за да доложи на императора колко пленници са взели във вчерашното сражение, след като предаде, каквото трябваше, застана до вратата, очаквайки разрешение да си отиде. Наполеон, мръщейки се, погледна изпод вежди адютанта.
	[* Карай, карай по-силно…]
	— Point de prisonniers — повтори той думите на адютанта. — Ils se font demolir. Tant pis pour l’armee russe — каза той. — Allez toujours, allez ferme* — рече той, като се изгърби и подложи тлъстите си плещи.
	[* Няма пленници. Те ни карат да ги унищожаваме. Толкова по-зле за руската армия. Карай, карай по-силно…]
	— C’est bien! Faites entrer monsieur de Beausset, ainsi que Fabvier* — каза той на адютанта си и кимна.
	[* Добре! Нека влезе Босе, както и Фабвие.]
	— Cui, Sire.* — И адютантът изчезна зад вратата на палатката.
	[* Слушам, ваше величество.]
	Двамата камердинери облякоха бързо негово величество и в гвардейския син мундир той отиде в приемната с твърди, бързи стъпки.
	През това време Босе бе се разчевръстил с ръце да нареди на два стола, точно дето щеше да влезе императорът, донесения от него подарък от императрицата. Но императорът тъй неочаквано бързо се бе облякъл и излязъл, че той не успя да приготви напълно сюрприза.
	Наполеон веднага забеляза какво правеха те и се досети, че не бяха още готови. Той не пожела да ги лиши от удоволствието да му направят сюрприза. Престори се, че не вижда господин Босе и повика при себе си Фабвие. Строго смръщен и мълчалив, Наполеон слушаше онова, което разправяше Фабвие за храбростта и предаността на войските му, които се биха при Саламанка на другия край на Европа, и които имаха само една мисъл — да бъдат достойни за своя император, и един страх — да не би да не му угодят. Резултатът от сражението беше печален. Докато Фабвие разказваше, Наполеон правеше иронични забележки, сякаш той и не предполагаше, че в негово отсъствие би могло да бъде иначе.
	— Аз ще трябва да поправя това в Москва — рече Наполеон. — A tantot* — добави той и повика дьо Босе, който през това време бе успял да приготви сюрприза — бе сложил нещо на столовете и бе завил нещо с покривало.
	[* До скоро виждане.]
	Дьо Босе се поклони ниско с оня придворен френски поклон, с който умееха да се покланят само старите слуги на Бурбоните, и се приближи, подавайки му един плик.
	Наполеон весело се обърна към него и му подръпна ухото.
	— Вие избързахте, много ми е драго. Е, какво казва Париж? — рече той, като изведнъж промени досегашното си строго изражение на най-любезно.
	— Sire, tout Paris regrette votre absence* — отговори както трябваше дьо Босе. Но макар Наполеон да знаеше, че Босе трябва да каже това или нещо подобно, макар в своите ясни мигове да знаеше, че това не е истина, приятно му бе да го чуе от дьо Босе. Той пак го удостои с пипване на ухото.
	[* Ваше величество, цял Париж съжалява за вашето отсъствие.]
	— Je suis fache de vous avoir fait faire tant de chemin* — каза той.
	[* Съжалявам, че ви накарах да пътувате толкова надалеч.]
	— Sire! Je ne m’attendais pas a moins qu’a vous trouver aux portes de Moscou* — каза Босе.
	[* Аз очаквах, ваше величество, че ще ви намеря най-малко до портите на Москва.]
	Наполеон се усмихна, дигна разсеяно глава и погледна вдясно. Адютантът се приближи с плъзгащ вървеж и поднесе златна табакерка. Наполеон я взе.
	— Да, добре ви се падна — каза той, като долепи отворената табакерка до носа си, — вие обичате да пътувате, след три дни ще видите Москва. Вие сигурно не очаквахте да видите азиатската столица. Ще направите приятно пътуване.
	Босе се поклони с благодарност за това внимание към неговата (досега непозната нему) склонност към пътуване.
	— А! Какво е това? — каза Наполеон, като забеляза, че всички придворни гледат нещо, закрито с покривало. Босе, с придворна сръчност, без да показва гърба си, направи полуобърнат две крачки назад, дръпна покривката и в същото време каза:
	— Подарък на ваше величество от императрицата.
	Това беше нарисуван с ярки бои от Жерар портрет на момченцето, родено от Наполеон и от дъщерята на австрийския император, което, кой знае защо, всички наричаха римския крал.
	Много хубавото, къдраво момченце с поглед, приличен на погледа на Христос в „Сикстинската мадона“, беше изрисувано, както играе на билбоке. Топката представляваше земното кълбо, а пръчицата в другата ръка изобразяваше скиптър.
	Макар че не бе съвсем ясно какво точно е искал да изобрази живописецът, представяйки тъй наречения римски крал да пробожда земното кълбо с пръчката, тая алегория, както на всички, които бяха видели картината в Париж, се стори очевидно и на Наполеон ясна и много му се хареса.
	— Roi de Rome*1 — каза той, сочейки портрета с грациозен жест на ръката си. — Admirable!*2 — С присъщата на италианците способност да променят по своя воля израза на лицето си се приближи до портрета и си даде вид на замечтана нежност. Той чувствуваше, че онова, което ще каже и направи сега, е история. И му се струваше, че най-хубавото, което може да направи сега, е със своето величие, поради което неговият син играеше на билбоке със земното кълбо, той самият да прояви, в противоположност на това величие, най-проста бащинска нежност. Очите му се замъглиха, той се приближи, погледна за стол (столът подскочи под него) и седна срещу портрета. Един негов жест — и всички излязоха на пръсти, като оставиха великия човек насаме със себе си и с чувствата си.
	[*1 Римски крал.]
	[*2 Чудесно!]
	Като поседя известно време и пипна, без сам да знае защо, грапавото светло петно на портрета, той стана и извика отново Босе и дежурния. Заповяда да изнесат портрета пред палатката, за да не лиши старата гвардия, която беше около палатката му, от щастието да види римския крал, сина и наследника на техния обожаван император.
	Както и очакваше, тъкмо когато закусваше с господин Босе, удостоен с тая чест, пред палатката се чуха възторжени викове на стичащите се към портрета офицери и войници от старата гвардия.
	— Vive l’Empereur! Vive le Roi de Rome! Vive l’Empereur!* — чуха се възторжени гласове.
	[* Да живее императорът! Да живее римският крал! Да живее императорът!]
	След закуската Наполеон в присъствието на Босе продиктува заповедта си към армията.
	— Courte et energique!* — рече Наполеон, когато сам прочете написаната на един дъх, без поправки, прокламация. В заповедта се казваше:
	[* Кратка и енергична!]
	„Войници! Ето сражението, което толкова желаехте. Победата зависи от вас. Тя е необходима за нас; тя ще ни даде всичко, което ни е потребно: удобни жилища и скорошно връщане в отечеството. Действувайте тъй, както действувахте при Аустерлиц, Фридланд, Витебск и Смоленск. Нека по-късното потомство си спомня с гордост вашите подвизи в тоя ден. Нека кажат за всекиго от вас: той беше във великата битка при Москва!“
	— De la Moskowa!* — повтори Наполеон и като покани за разходката си господин Босе, който обича да пътува, излезе от палатката и отиде към оседланите коне.
	[* При Москва!]
	— Votre Majeste a trop de bonte* — отговори Босе на поканата да придружи императора: спеше му се и той не умееше и се страхуваше да язди.
	[* Ваше величество е прекалено добър.]
	Но Наполеон кимна на пътешественика и Босе трябваше да тръгне. Когато Наполеон излезе от палатката, виковете на гвардейците пред портрета на сина му се усилиха още повече. Наполеон се навъси.
	— Махнете го — каза той, сочейки с грациозно величествен жест портрета. — Рано е още за него да гледа бойно поле.
	Босе затвори очи, наведе глава и въздъхна дълбоко и с тоя жест показа как умееше да цени и разбира думите на императора.



	XXVII

	Целия този ден 25 август Наполеон, както разправят неговите историци, прекарал на кон, като оглеждал местността, обсъждал планове, представени от маршалите му, и лично давал заповеди на генералите си.
	Първоначалната линия на руските войски по Колоча беше пречупена и част от тая линия, тъкмо левият фланг на русите, поради превземането на Шевардинския редут на 24-и, бе оттеглена назад. Тая част от линията беше неукрепена, незащитена вече от реката и само пред нея беше по-открито и равно място. За всеки военен и невоенен беше очевидно, че тъкмо тая част от линията трябваше да атакуват французите. Изглеждаше, че за това не трябваше да се разсъждава много, не трябваше такава грижа и занимаване на императора и на маршалите му и че съвсем не бе потребна оная особена висша способност, наречена гениалност, която толкова обичат да приписват на Наполеон; но историците, които са описвали по-късно това събитие, и хората, които са обкръжавали тогава Наполеон, а и самият той са мислили иначе.
	Наполеон се движеше из полето, дълбокомислено се вглеждаше в местността, одобрително или недоверчиво клатеше глава сам на себе си и без да съобщава на обкръжаващите го генерали дълбокомисления ход, който ръководеше решенията му, предаваше им само крайните изводи във форма на заповеди. Като изслуша предложението на Даву, наричан Екмюлски херцог, да се обходи левият фланг на русите, Наполеон каза, че това не трябва да се прави, без да обяснява защо не трябва да се прави. А на предложението на генерал Компан (който трябваше да атакува флешите) да прекара дивизията си през гората, Наполеон изрази съгласието си, макар че тъй нареченият херцог Елхингенски, тоест Ней, си позволи да забележи, че движението из гората е опасно и може да разстрои дивизията.
	Като огледа местността срещу Шевардинския редут, Наполеон известно време мисли мълчаливо и посочи местата, дето трябваше да се поставят за утре две батареи, за да действуват срещу руските укрепления, и местата, дето редом с тях трябваше да се строи полската артилерия.
	След като даде тия и други заповеди, той се върна в главната си квартира и под негова диктовка бе написана диспозицията на сражението.
	Тая диспозиция, за която френските историци говорят с възторг, а другите историци — с дълбоко уважение, беше следната:
	„На разсъмване двете нови батареи, поставени през нощта в равнината, която се заема от принц Екмюлски, ще открият огън срещу двете насрещни неприятелски батареи.
	В същото време началникът на артилерията на 1-и корпус, генерал Пернети, с 30-те оръдия от дивизията на Компан и с всички гаубици от дивизията на Десе и Фриан, ще тръгне напред, ще открие огън и ще засипе с гранати неприятелската батарея, срещу която ще действуват:

	24 оръдия на гвардейската артилерия
	30 оръдия от дивизията на Компан
	и 8 оръдия от дивизията на Фриан и Десе.
	Всичко… 62 оръдия

	Началникът на артилерията на 3-и корпус генерал Фуше ще постави всичките гаубици на 3-ия и 8-ия корпус, всичко 16, по фланговете на батареята, която е определена да обстрелва лявото укрепление, което прави общо 40 оръдия срещу него.
	Генерал Сорбие трябва да бъде готов при първа заповед да излезе напред с всичките гаубици на гвардейската артилерия срещу едно или друго укрепление.
	През време на канонадата княз Понятовски ще се, насочи към селото в гората и ще обходи неприятелската позиция.
	Генерал Компан ще тръгне през гората, за да завладее първото укрепление.
	Когато се влезе в бой по тоя начин, ще бъдат дадени заповеди съответно действията на неприятеля.
	Канонадата на левия фланг ще започне, щом се чуе канонадата на дясното крило. Стрелците от дивизията на Моран и от дивизията на вицекраля ще открият силен огън, когато видят началото на атаката на дясното крило.
	Вицекралят ще завземе селото* и ще мине по трите си моста, като се движи на една височина с дивизиите на Моран и Жерар, които под негово началство ще се насочат към редута и ще влязат в една линия заедно с другите войски от армията.
	[* Бородино.]
	Всичко това трябва да бъде изпълнено в ред (le tout se fera avec ordre et methode)*, като по възможност се запазят войски в резерв.
	[* Всичко ще се извърши в ред и методично.]
	В императорския лагер близо до Можайск, 6 септември 1812 година.“
	Тая диспозиция, написана твърде неясно и объркано — ако човек си позволи да се отнесе към разпоредбите на Наполеон без религиозен ужас към неговата гениалност, — включваше четири пункта, четири разпоредби. Ни една от тия разпоредби не можеше да бъде и не бе изпълнена.
	В диспозицията се казва, първо: _поставените на избрано от Наполеон място батареи, заедно с оръдията на Пернети и Фуш е, които трябваше да се изравнят с тях, общо сто и двадесет оръдия, да открият огън и да засилят със снаряди руските флеши и редути._ Това не можеше да бъде направено, тъй като от определените от Наполеон места снарядите не стигаха до руските укрепления и тия сто и двадесет оръдия биха стреляли напразно, ако най-близкият началник, противно на Наполеоновите заповеди, не би ги придвижил напред.
	Втората разпоредба беше — _Понятовски, насочвайки се към селото в гората, да обходи лявото крило на русите._ Това не можеше и не бе направено, защото, като се насочи към селото в гората, Понятовски срещна там Тучков, който му прегради пътя, и не можеше да обходи и не обходи руската позиция.
	Третата разпоредба: _генерал Компан да тръгне към гората, за да завладее първото укрепление_. Дивизията на Компан не завладя първото укрепление, а беше отблъсната, защото, излизайки от гората, трябваше да се строи под картечен огън, което Наполеон не знаеше.
	Четвъртата: _Вицекралят ще завладее селото (Бородино) и ще мине по трите си моста, като се движи на една височина с дивизиите на Моран и Фриан (за които не се казва накъде и кога ще тръгнат), които под негово началство ще се насочат към редута и ще влязат в една линия заедно с другите войски._
	Доколкото може да се разбере, ако не от тоя безсмислен период, поне от опитите на вицекраля да изпълни дадените му заповеди — той трябвало да тръгне през Бородино отляво към редута, а дивизиите на Моран и Фриан трябвало да тръгнат едновременно от фронта.
	Всичко това, както и другите пунктове на диспозицията, не бе и не можеше да бъде изпълнено. След като мина Бородино, вицекралят бе отблъснат на Колоча и не можа да мине по-нататък; а дивизиите на Моран и Фриан не взеха редута, бяха отблъснати и редутът едва в края на сражението бе завзет от кавалерията (навярно нещо непредвидено и нечувано за Наполеон). Та ни едно от нарежданията на диспозицията не бе и не можеше да бъде изпълнено. Но в диспозицията се казваше, че щом се встъпи в бой по тоя начин, ще бъдат дадени заповеди, които да съответствуват на неприятелските действия, и затуй можеше да се мисли, че през време на сражението Наполеон ще даде всичките необходими нареждания; ала това не стана и не можеше да стане, защото през всичкото време на сражението Наполеон се намираше толкова надалеч от него, че (както се и оказа по-късно) не можеше да знае хода на сражението и ни едно от неговите нареждания през време на сражението не можеше да бъде изпълнено.



	XXVIII

	Мнозина историци разправят, че Бородинското сражение не било спечелено от французите, защото Наполеон имал хрема, че ако нямал хрема, нарежданията му преди и през време на сражението щели да бъдат още по-гениални и Русия щяла да загине, et la face du monde eut ete changee*. За историците, които твърдят, че Русия се е създала по волята на един човек — Петър Велики, и че Франция от република се е превърнала в империя и френските войски са тръгнали за Русия по волята на един човек — Наполеон, разсъждението, че Русия е останала могъща, защото Наполеон на 26-и имал силна хрема, такова разсъждение е неизбежно последователно за такива историци.
	[* И лицето на света би се променило.]
	Ако от волята на Наполеон е зависело да се даде или не Бородинското сражение и от неговата воля е зависело да се даде едно или друго нареждане, очевидно е, че хремата, която е имала влияние върху проявата на неговата воля, е могла да бъде причина за спасяването на Русия и че затова камердинерът, който забравил на 24-и да даде на Наполеон непромокаеми ботуши, е бил спасителят на Русия. По тоя път на мислене тоя извод е безспорен, толкова безспорен, колкото изводът, който, шегувайки се (без сам да знае с какво), е правел Волтер, като казвал, че Вартоломеевата нощ е причинена от стомашното разстройство на Карл IX. Но за хората, които не смятат, че Русия е създадена по волята на един човек — Петър I, и че френската империя се е установила и войната с Русия започнала по волята на един човек — Наполеон, това разсъждение изглежда не само невярно и неразумно, но и противно на цялото човешко същество. На въпроса кое е причината на историческите събития, изпъква друг отговор, който се заключава в това, че ходът на световните събития е предопределен отгоре, зависи от съвпаденията на всички своеволни действия на хората, участвуващи в тия събития, и че влиянието на Наполеон върху хода на тия събития е само външно и фиктивно.
	Колкото и странно да изглежда на пръв поглед, че Вартоломеевата нощ, заповедта за която е дадена от Карл IX, е станала не по негова воля и че нему само му се е струвало, че той е заповядал да се извърши това и че Бородинското унищожение на осемдесет хиляди души е станало не по волята на Наполеон (макар че той е давал заповедите за почването и за хода на сражението), и че само му се е струвало, че той е заповядал това — колкото и странно да изглежда това предположение, но човешкото достойнство, което ми казва, че всеки от нас ако не повече, в никой случай не е по-малко човек от великия Наполеон, налага да се допусне това решение на въпроса и историческите изследвания потвърждават това предположение.
	В Бородинското сражение Наполеон не стреля срещу никого и никого не уби. Всичко това вършеха войниците. Значи, не той е убивал хора.
	Войниците от френската армия отиваха в Бородинското сражение да убиват руските войници не поради заповедите на Наполеон, но по собствено желание. Цялата армия — французи, италианци, немци, поляци — гладни, окъсани и измъчени от похода, виждайки армията, която преграждаше от тях Москва, чувствуваха, че le vin est tire et il faut le boire*. Ако Наполеон би им забранил сега да се бият с русите, те биха го убили и биха тръгнали да се бият с русите, защото това им бе необходимо.
	[* Бутилката е отпушена, виното трябва да се изпие.]
	Когато слушаха заповедта на Наполеон, който им изтъкваше като утеха срещу тяхното осакатяване и смърт думите на потомството — че те са били в битката при Москва, те викаха: „Vive l’Empereur!“* също тъй, както викаха: „Vive l’Empereur!“, когато видяха образа на момченцето, което пробива земното кълбо с пръчка от билбоке; също тъй биха викали: „Vive l’Empereur!“ при всяка безсмислица, която биха им казали. На тях не им оставаше нищо друго, освен да викат: „Vive l’Empereur!“ и да отиват да се бият, за да намерят храна и почивка на победители в Москва. Значи, те убиваха себеподобните си не по заповед на Наполеон.
	[* Да живее императорът!]
	И не Наполеон се разпореждаше с хода на сражението, защото нищо от неговата диспозиция не беше изпълнено и през време на сражението той не знаеше онова, което ставаше напред. Значи, и начинът, по който тия хора се убиваха един друг, ставаше не по волята на Наполеон, а се вършеше независимо от него, по волята на стотици хиляди хора, които участвуваха в общата работа. На Наполеон _само му се струваше_, че цялата работа става по негова воля. И затуй въпросът дали Наполеон е имал, или не хрема, не е по-интересен за историята от въпроса за хремата на последния обозен войник.
	Наполеоновата хрема на 26-и август още повече няма значение, защото свидетелствуванията на писателите, че уж поради хремата диспозицията на Наполеон и нарежданията му през време на сражението не били тъй добри, както предишните — са съвсем неверни.
	Приписаната тук диспозиция съвсем не беше по-лоша, а е дори по-добра от всички по-раншни диспозиции, по които се спечелваха сраженията. Мнимите нареждания през време на сражението също не бяха по-лоши от предишните, а досущ такива, каквито биваха всякога. Но тая диспозиция и нарежданията изглеждат по-лоши от предишните, защото Бородинското сражение бе първото, което Наполеон не спечели. Всичките най-прекрасни и дълбокомислени диспозиции и нареждания изглеждат много лоши и всеки учен военен ги критикува многозначително, когато сражението, за което се отнасят, не е спечелено; а най-лошите диспозиции и нареждания изглеждат много добри и сериозни хора доказват в цели томове качествата на лошите нареждания, когато сражението, за което са издадени, е спечелено.
	Диспозицията, съставена от Вайротер за Аустерлицкото сражение, беше образец на съвършенство в съчиненията от тоя род, но тя все пак бе осъдена за съвършенството й и за прекалено големите й подробности.
	В Бородинското сражение Наполеон, като представител на властта, изпълняваше работата си тъй добре и още по-добре, отколкото в другите сражения. Той не направи нищо вредно за хода на сражението; съгласяваше се с мнението на по-благоразумните; не бъркаше, не си противоречеше сам, не се уплаши и не избяга от полесражението, а със своя голям такт и опит от войната спокойно и достойно изпълняваше своята роля на човек, който привидно началствува.



	XXIX

	Като се върна от втората си, изпълнена с грижи, обиколка по фронтовата линия, Наполеон каза:
	— Шахматните фигури са наредени, играта ще почне утре.
	Поръча да му донесат пунш, повика Босе и заговори с него за Париж и за някои промени, които възнамеряваше да направи в maison de l’imperatrice*, учудвайки префекта с паметта си за всичките дребни подробности в придворните отношения.
	[* Придворния щат на императрицата.]
	Той се интересуваше от незначителни неща, шегуваше се с обичта към пътешествия на Босе и небрежно бъбреше, както прави някой знаменит, сигурен и вещ в работата си хирург, когато запрята ръкави и облича престилката, а през това време връзват болния за леглото: „Работата е изцяло в моите ръце и в главата ми, ясно и определено. Когато трябва да се пристъпи към работата, аз ще я свърша като никой друг, но сега мога да се пошегувам и колкото повече се шегувам и съм спокоен, толкова повече вие трябва да сте сигурни, спокойни и учудени от моя гений.“
	Като изпи втората си чаша пунш, Наполеон отиде да си почине преди сериозната работа, която, както той смяташе, му предстоеше утре.
	Той толкова се интересуваше от тая работа, която му предстоеше, че не можа да спи и въпреки усилилата се от вечерната влага хрема излезе в три часа през нощта, като смъркаше високо, в голямото отделение на палатката. Попита — не са ли се оттеглили русите? Отговориха му, че огньовете на неприятеля са на същите места. Той кимна одобрително.
	Дежурният адютант влезе в палатката.
	— Eh bien, Rapp, croyez-vous que nous ferons de bonnes affaires aujourd’hui?*
	[* Е, Рап, какво мислите, ще свършим ли днес добра работа?]
	— Sans aucun doute, Sire* — отговори Рап.
	[* Без никакво съмнение, ваше величество.]
	Наполеон го погледна.
	— Vous rappelez-vous, Sire, ce que vous m’avez fait l’honneur de dire a Smolensk — каза Рап, — le vin est tire, il faut le boire.*
	[* Помните ли, ваше величество, думите, които благоволихте да ми кажете в Смоленск: бутилката е отпушена — виното трябва да се изпие.]
	Наполеон се намръщи и дълго седя мълком, облегнал глава на ръката си.
	— Cette pauvre armee — каза неочаквано той, — elle a bien diminue depuis Smolensk. La fortune est une franche courtisane, Rapp; je le disais toujours, et je commence a l’eprouver. Mais la garde, Rapp, la garde est intacte?* — каза въпросително той.
	[* Клетата армия, от Смоленск насам тя много намаля. Съдбата е просто безпътница. Аз винаги съм казвал това и почвам да го изпитвам. Но гвардията, Рап, цяла ли е гвардията?]
	— Oui, Sire* — отговори Рап.
	[* Да, ваше величество.]
	Наполеон взе едно ментово бонбонче, сложи го в устата си и погледна часовника. Не му се спеше, сутринта беше още далеч; а за да убие времето, не можеше да дава вече и никакви нареждания, защото всички бяха дадени и сега се привеждаха в изпълнение.
	— A-t-on distribue les biscuits et le riz aux regiments de la garde?* — попита строго Наполеон.
	[* Раздадоха ли сухари и ориз на гвардейските полкове?]
	— Oui, Sire.
	— Mais le riz?*
	[* Ами оризът?]
	Рап отговори, че е предал заповедта му за ориза, но Наполеон поклати недоволно глава, сякаш не вярваше, че заповедта му е изпълнена. Влезе слугата с пунш. Наполеон заповяда да дадат чаша и на Рап и почна да пие мълчаливо глътка по глътка от своята.
	— Нямам ни вкус, ни обоняние — каза той, като миришеше чашата. — Тая хрема ми омръзна. Разправят за медицина. Каква ти медицина, щом не може да изцери една хрема? Корвизар ми даде тия бонбончета, но нищо не помагат. Какво могат да лекуват те? Не може да се лекува. Notre corps est une machine a vivre. Il est organise pour cela, c’est sa nature; laissez-y la vie a son aise, qu’elle s’y defende elle-meme: elle fera plus que si vous la paralysiez en l’encombrant de remedes. Notre corps est comme une montre parfaite qui doit aller un certain temps; l’horloger n’a pas la faculte de l’ouvrir, il ne peut la manier qu’a tatons et les yeux bandes. Notre corps est une machine a vivre, voila tout.*1 — И като че бе навлязъл в пътя на определенията, definitions, които обичаше, Наполеон неочаквано даде ново определение. — Знаете ли, Рап, какво е военното изкуство? — попита той. — Изкуство да бъдеш в определен миг по-силен от неприятеля. Voila tout.*2
	[*1 Нашето тяло е машина за живот. То е организирано за това, това е същината му; оставете живота в него на спокойствие, нека той сам да се защищава; той ще направи много повече, отколкото като го тъпчете с лекарства. Нашето тяло е като часовник, който трябва да върви известно време; часовникарят не може да го отвори и го управлява само опипом и с вързани очи. Да, нашето тяло е машина за живот, и толкоз.]
	[*2 Това е то.]
	Рап не отговори нищо.
	— Demain nous allons avoir affaire a Koutouzoff* — каза Наполеон. — Ще видим! Помните ли, в Браунау той командуваше армия и ни веднъж в трите седмици не яхна коня, за да прегледа укрепленията. Ще видим!
	[* Утре ще имаме работа с Кутузов.]
	Той погледна часовника. Беше едва четири часът. Не му се спеше, пуншът беше доизпит и все пак нямаше какво да се прави. Той стана, поразходи се назад-напред, облече дебелия сюртук, наложи шапката си и излезе от палатката. Нощта беше тъмна и влажна; едва забележима влага падаше отгоре. Огньовете наблизо, във френската гвардия, не горяха ярко, а в далечината, по руската линия, блестяха през дима. Навред беше тихо и се чуваше ясно шумоленето и тропотът на раздвижените вече френски войски, които отиваха да заемат позиции.
	Наполеон се разходи пред палатката, погледна огньовете, вслуша се в тропота и минавайки покрай високия гвардеец с рунтав калпак, часовой при палатката му, който се изпъна като черен стълб при неговото приближаване, спря насреща му.
	— От коя година служиш? — попита той с оная привична афектация на груба и ласкава войнственост, с която винаги се обръщаше към войниците. Войникът му отговори.
	— Ah! Un des vieux!* Получихте ли ориз в полка?
	[* А, един от старите!]
	— Получихме, ваше величество.
	Наполеон кимна и се отдалечи от него.


	В пет и половина Наполеон тръгна на кон към село Шевардино.
	Почваше да съмва, небето се разчисти, само един облак се бе проточил на изток. В слабата светлина на утрото догаряха изоставените огньове.
	Вдясно се чу плътен, самотен оръдеен гърмеж, пронесе се и замря сред общата тишина. Минаха няколко минути. Чу се втори, трети гърмеж, въздухът се разклати; някъде вдясно близко и тържествено се разнесоха четвърти и пети.
	Още не бяха отзвучали първите изстрели, когато се чуха и други, още и още, като се сливаха и изпреварваха един друг.
	Наполеон стигна със свитата си до Шевардинския редут и слезе от коня. Играта почна.



	XXX

	Като се върна от княз Андрей в Горки, Пиер заповяда на берейтора да приготви конете, да го събуди утре рано и веднага заспа зад преградката, в ъгълчето, което му бе отстъпил Борис.
	На сутринта, когато Пиер се събуди съвсем, в стаята нямаше вече никого. Стъклата на малките прозорчета трепереха. Берейторът бе застанал до него и го разтърсваше.
	— Ваше сиятелство, ваше сиятелство, ваше сиятелство… — разтърсвайки го за рамото, повтаряше берейторът упорито, без да поглежда Пиер, и явно загубил надежда да го разбуди.
	— Какво? Почна ли? Време ли е? — рече Пиер, като се събуди.
	— Благоволете да чуете гърмежите — рече берейторът, бивш войник, — всички господа излязоха вече и светлейшият също отдавна мина покрай нас.
	Пиер бързо се облече й изтича на входната площадка. Навън беше ясно, свежо, росно и весело. Слънцето, току-що изскочило иззад един облак, който го закриваше, през покривите на срещната улица заля с лъчите си, до половината пречупени от облака, покрития с роса прах по пътя, стените на къщите, прозорците на оградата и конете на Пиер, застанали до къщата. Вън по-ясно се чуваше бумтенето на топовете. Из улицата мина в тръс един адютант с казак.
	— Време е, графе, време е! — извика адютантът.
	Пиер заповяда да водят коня му след него и тръгна по улицата към могилата, от която вчера бе гледал полесражението. На тая могила имаше множество военни, чуваше се френска реч на щабните и се виждаше побелялата глава на Кутузов, бялата му с червена околожка фуражка и белият тил, хлътнал между раменете му. Кутузов гледаше напреде по шосето с далекоглед.
	Като изкачи стъпалата, по които се възлизаше на могилата, Пиер погледна напреде си и замря от възторг пред красотата на зрелището. Беше същата панорама, на която се бе наслаждавал вчера от тая могила; но сега цялата местност бе покрита с войски и дим от изстрелите и полегатите лъчи на яркото слънце, което възлизаше отзад и вляво от Пиер, мятаха върху нея и чистия утринен въздух пронизваща светлина със златисти и розови отсенки и тъмни дълги сенки. Далечните гори, с които завършваше панорамата, сякаш издялани от някакъв скъпоценен жълто-зелен камък, се съзираха на хоризонта със своята извита линия на върховете и между тях, зад Валуево, прорязваше местността Смоленското шосе, цялото покрито с войски. По-отсам блестяха златни ниви и горички. Навред — отпред, вдясно и вляво — се виждаха войски. Всичко това беше оживено, величествено и неочаквано; ала онова, което най-много смая Пиер, беше изгледът на самото полесражение, на Бородино и доловете над Колоча от двете й страни.
	Над Колоча, в Бородино и от двете му страни, особено вляво, там, дето Война с блатистите си брегове се влива в Колоча, имаше мъгла, която се топеше, разсяваше и ставаше прозирна, когато се показваше яркото слънце, и обагряше и очертаваше вълшебно всичко, което се виждаше през нея. Към тая мъгла се прибавяше димът от изстрелите й в тая мъгла й дим блестяха навсякъде мълниите на утринната светлина — ту по водата, ту по росата, ту по щиковете на войските, струпани по бреговете и в Бородино. През тая мъгла се виждаше бяла църква, тук-там покривите на къщите на Бородино, тук-там гъсти маси войници, тук-там зелени ракли и топове. И всичко това се движеше или изглеждаше, че се движи, защото мъглата и димът се влачеха по цялото пространство. Както в тая местност на низините около Бородино, покрити с мъгла, така и извън нея, по-нагоре и особено по-наляво из цялата линия, по горите, по нивята, в низините, по върховете на хълмовете възникваха непрестанно сами по себе си, от нищо, топовни, ту единични, ту общи, ту редки, ту чести кълба дим, които, набъбвайки, се разрастваха, въртяха се, вливаха се и се виждаха из цялото това пространство.
	Тия пушеци от изстрелите и — странно е да се каже това — звуците от тях създаваха главната красота на зрелището.
	_Пуффф!_ — виждаше се изведнъж кръгъл, гъст, преливащ с лилав, сив и млечнобял цвят пушек и _бумм!_ — чуваше се след една секунда звукът на тоя пушек.
	Пуф-пуф — дигаха се два пушека, които се блъскаха и сливаха; и — бум-бум — звуците потвърждаваха онова, което виждаше окото.
	Пиер се обръщаше и гледаше първия пушек, който бе видял като кръгло гъсто топче, а на мястото му вече имаше кълба дим, които се проточваха встрани и пуф… (със спиране) пуф-пуф — появяваха се още три, още четири; и при всеки от тях, със същите промеждутъци, бум… бум-бум-бум — отговаряха красиви, твърди, сигурни звуци. Изглеждаше, че тия пушеци ту тичаха, ту стояха, а покрай тях тичаха горите, нивята и бляскащите щикове. Откъм лявата страна, по нивята и храсталаците, непрестанно се появяваха тия големи пушеци с тържествените си отгласи; а още по-наблизо, по низините и горите, избухваха облачета дим от пушките, които не успяваха да се закръглят, и те също тъй даваха своите мънички отгласи. Трах-та-та-тах — пукаха пушките, макар и често, но неправилно и бедничко в сравнение с оръдейните изстрели.
	На Пиер му се поиска да бъде там, дето бяха тия пушеци, тия бляскащи щикове и пушки, това движение, тия звуци. Той погледна Кутузов и свитата му, за да свери впечатлението си с другите. Всички също като него и както му се стори, със същото чувство гледаха напред към полесражението. По всички лица грееше сега оная _скрита топлота_ (chaleur latente) на чувството, което Пиер забелязваше вчера и което разбра напълно след разговора си с княз Андрей.
	— Тръгвай, мили, тръгвай, Господ да ти помага — рече Кутузов на застаналия до него генерал, без да откъсва очи от полесражението!
	Като изслуша заповедта, генералът мина покрай Пиер, за да слезе от могилата.
	— Към моста! — каза студено и строго генералът, когато един от щабните го попита къде отива.
	„И аз, и аз“ — помисли Пиер и тръгна след генерала.
	Генералът се качи на коня, доведен му от един казак. Пиер отиде при своя берейтор, който държеше конете. Той попита кой кон е по-кротък, яхна го, улови се за гривата, притисна токовете на извитите си крака до корема на коня и усещайки, че очилата му се смъкват и че той не може да откъсне ръце от гривата и поводите, препусна подир генерала, като предизвика усмивки по лицата на щабните, които го гледаха от могилата.



	XXXI

	Генералът, след когото препускаше Пиер, слезе в подножието, сви рязко вляво и Пиер, загубвайки го от очи, навлезе в редиците на пехотни войници, които вървяха пред него. Той се помъчи да излезе от тях ту вляво, ту вдясно; но навсякъде имаше войници с еднакво загрижени лица, заети с някаква работа, която не се виждаше, но която очевидно беше важна. Всички с едни и същи недоволно-въпросителни очи гледаха тоя дебел човек с бяла шапка, който, кой знае защо, ги тъпчеше с коня си.
	— Какво кара посред батальона! — викна му един. Друг блъсна с приклад коня му и Пиер, който се бе притиснал до дъгата на седлото и едва сдържаше подплашения кон, препусна и отиде пред войниците, дето беше широко.
	Напреде имаше мост, а до моста бяха застанали и стреляха други войници. Пиер се приближи до тях. Без сам да знае, Пиер бе отишъл до моста над Колоча, който се намираше между Горки и Бородино и който французите атакуваха при първите действия на сражението (след като заеха Бородино). Пиер видя, че пред него има мост и че от двете страни на моста и по ливадата войниците правят нещо сред дима в откосите сено, които бе съзрял вчера; но въпреки незамлъкващата стрелба на това място, той съвсем не мислеше, че тъкмо тук беше полесражението. Той не чуваше звуците на куршумите, които пищяха от всички страни, и на снарядите, прелитащи над него, не виждаше неприятеля, който бе отвъд реката, и дълго време не виждаше убити и ранени, макар че мнозина падаха близо до него. С усмивка, която не се махаше от лицето му, той гледаше наоколо си.
	— Защо кара тоя пред линията? — викна пак някой срещу него.
	— Вляво, вдясно вземи — викаха му други.
	Пиер зави вдясно и неочаквано се срещна с познатия му адютант на генерал Раевски. Тоя адютант ядосано го погледна и явно се канеше и той да му извика, но като го позна, кимна му.
	— Вие как сте се озовали тук? — рече той и препусна по-нататък.
	Пиер, който усещаше, че не е на мястото си и без работа, страхувайки се да не попречи пак някому, препусна след адютанта.
	— Това тук какво е? Може ли да дойда с вас? — попита той.
	— Ей сега, ей сега — отговори адютантът, препусна до дебелия полковник, изправен в ливадата, предаде му нещо и едва тогава се обърна към Пиер.
	— Вие защо попаднахте тук, графе? — каза му той усмихнат. — Все любопитствувате ли?
	— Да, да — каза Пиер. Но адютантът обърна коня и отмина по-нататък.
	— Тук пак както и да е — рече адютантът, — но на левия фланг при Багратион жари ужасно.
	— Така ли? — попита Пиер. — А де е то?
	— Ами елате с мене на могилата, оттам се вижда. А на батареята при нас още е търпимо — рече адютантът. — Е, ще дойдете ли?
	— Да, ще дойда с вас — каза Пиер, като гледаше наоколо и търсеше с очи берейтора си. Едва сега Пиер за първи път видя ранените, някои от които се мъкнеха пеши, а други — носени на носилки. На същата ливадка с дъхавите откоси сено, дето той бе минал вчера, напреко на откосите, извил неудобно глава, лежеше неподвижно един войник с паднал кивер. — А тоя защо не са го дигнали? — започна Пиер, но видя строгото лице на адютанта, който също погледна нататък, и млъкна.
	Пиер не намери берейтора си и заедно с адютанта тръгнаха по дъното на дола към могилата на Раевски. Конят на Пиер изоставаше от адютанта и равномерно го тръскаше.
	— Вие, графе, като че не сте свикнали да яздите? — попита го адютантът.
	— Не, нищо, но той май много подскача — каза с недоумение Пиер.
	— Е-е!… Ами че той е ранен — рече адютантът, — десният му преден крак, над коляното. Навярно куршум. Поздравявам ви, графе — рече той, — le bapteme du feu*.
	[* Бойно кръщение.]
	Те минаха в дима пред шестия корпус зад артилерията, която бе изнесена напред и стреляше, като оглушаваше с гърмежите си, и стигнаха в малка гора. В гората беше хладно, тихо и миришеше на есен. Пиер и адютантът слязоха от конете и тръгнаха пеша към височината.
	— Тук ли е генералът? — попита адютантът, когато наближи могилата.
	— Преди малко беше, отиде нататък — отговориха му, като посочиха вдясно.
	Адютантът се обърна и погледна Пиер, като че не знаеше какво да го прави сега.
	— Не се безпокойте — рече Пиер. — Аз ще отида на могилата, може ли?
	— Ами идете, оттам се вижда всичко и не е толкова опасно. Аз ще намина да ви взема.
	Пиер отиде при батареята, а адютантът продължи по-нататък. Те не се видяха вече и много по-късно Пиер узна, че през тоя ден едната ръка на адютанта бе откъсната.
	Могилата, на която се изкачи Пиер, беше онова прочуто място (известно по-късно между русите под името батареята на могилата или батареята на Раевски, а между французите под името la grande redoute, la fatale redoute, la redoute du centre*), около която паднаха десетки хиляди хора и която французите смятаха за най-важния пункт на позицията.
	[* Големият редут, съдбоносният редут, централният редут.]
	Тоя редут беше могилата с изкопани от трите й страни ровове. В тия окопани места имаше десет стрелящи топа с дула, пъхнати в дупките на насипите.
	На една линия с могилата, от двете й страни, бяха наредени топове, които също тъй непрестанно стреляха. Малко по-назад от топовете бяха пехотните войски. Когато отиде на могилата, Пиер съвсем не мислеше, че това окопано с малки ровове място, дето бяха поставени и стреляха няколко топа, беше най-важното място в сражението.
	Напротив, на Пиер му се струваше, че това място (тъкмо защото той се намираше там) бе едно от най-незначителните места на сражението.
	Като се изкачи на могилата, Пиер седна на края на рова, който заграждаше батареята, и с несъзнато-радостна усмивка гледаше онова, което ставаше наоколо му. От време на време Пиер все със същата усмивка ставаше и мъчейки се да не пречи на войниците, които пълнеха и придвижваха топовете, като непрестанно притичваха покрай него с паласки и патрони, се разтъпкваше из батареята. Топовете от тая батарея стреляха непрекъснато, един след друг, оглушавайки с гърмежите си и застилайки цялата местност с барутен дим.
	В противоположност на страха, изпитван от пехотните войници на прикритието, тук, на батареята, дето по-малко хора, заети с работа, бяха оградени, отделени с ров от другите, тук се чувствуваше еднакво и общо за всички едва ли не семейно оживление.
	Появяването на невоенната фигура на Пиер с бяла шапка отначало порази неприятно тия хора. Войниците, минавайки край него, учудено и дори уплашено поглеждаха изпод вежди фигурата му. Старшият артилерийски офицер, висок човек с дълги крака и сипаничаво лице, отиде до Пиер, уж като че искаше да види как действува крайното оръдие, и го погледна с любопитство.
	Едно младичко, кръглолико офицерче, съвсем дете още, очевидно току-що излязло от корпуса, което се разпореждаше много усърдно с поверените му два топа, се обърна строго към Пиер.
	— Господине, моля да се отстраните от пътя — каза му то, — тук не бива да се стои.
	Войниците неодобрително клатеха глави, като гледаха Пиер. Но когато всички се увериха, че тоя човек с бялата шапка не само че не правеше нищо лошо, но или смирено седеше върху стръмнината на насипа, или с плаха усмивка, учтиво давайки път на войниците, се разхождаше из батареята под изстрелите тъй спокойно, както по булеварда, малко по малко чувството на недоброжелателно недоумение към него почна да се превръща в ласкаво и шеговито отношение, такова, каквото войниците имат към своите животни: кучета, петли, козли и изобщо към животните, които живеят при военните команди. Тия войници веднага мислено приеха Пиер в семейството си, присвоиха си го, нарекоха го „нашия господар“* и с добро чувство му се присмиваха помежду си.
	[* Тук „господар“ е в смисъл на по-високостоящ човек — социално или материално — Б.пр.]
	Едно гюлле разрови пръстта на две крачки от Пиер. Като изтърсваше полепналата пръст от дрехите си, той погледна с усмивка наоколо.
	— Ама наистина как не ви е страх, господарю! — обърна се към Пиер един червендалест, широк войник, като показа здравите си бели зъби.
	— А ти нима се страхуваш? — попита Пиер.
	— Че как да не се страхувам? — отговори войникът. — Ами че то няма да те пожали. Цапне ли те, и червата ти — вън. Не може да не се страхуваш — рече той, като се смееше.
	Неколцина войници с весели и ласкави лица се спряха до Пиер. Те сякаш не очакваха, че той ще говори както всички и това откритие ги зарадва.
	— Нашата е войнишка работа. Ами господарят — виж, това е чудно. Бива си го господаря!
	— По местата си! — извика младичкият офицер на събралите се около Пиер войници. Личеше, че тоя младичък офицер изпълнява службата си за първи или втори път и затова с особена настойчивост и формалност се обръщаше и към войниците, и към началника.
	Тътнещите топовни и пушечни гърмежи се засилиха по цялото поле, особено вляво, дето бяха флешите на Багратион, но поради дима от изстрелите оттам, дето беше Пиер, почти нищо не можеше да се види. Освен това наблюдението върху тоя сякаш семеен (отделен от всички други) кръг от хора, които бяха на батареята, поглъщаше всичкото внимание на Пиер. Първата му несъзнателно-радостна възбуда, предизвикана от гледката и звуковете на полесражението, сега, особено след като видя оня самотно прострян войник в ливадата, се смени с друго чувство. Сега, седнал върху стръмнината на насипа до рова, той наблюдаваше обкръжаващите го лица.
	Към десет часа от батареята бяха дигнали вече двайсетина души; две оръдия бяха разрушени и в батареята все по-често и по-често попадаха снаряди и долитаха с бръмчене и писък далечни куршуми.
	— Пълничка! — извика един войник за приближаващата се граната, която летеше със свистене.
	— Не тука! При пехотинците! — с висок смях добави друг, като видя, че гранатата прехвърча и улучи редиците на прикритието.
	— Какво, позната ли ти е? — засмя се друг войник на един селянин, който се бе навел под прехвръкналата граната.
	Неколцина войници се събраха при насипа да гледат онова, което ставаше напреде.
	— Дигнаха веригата; виждаш ли, отидоха назад — думаха те, сочейки зад насипа.
	— Гледай си твоята работа — викна им един стар унтерофицер. — Отишли са назад, значи, назад има работа. — И като хвана за рамото един войник, унтерофицерът го блъсна с коляното си. Чу се висок смях.
	— Пето оръдие напред! — викнаха от една страна.
	— От един път, дружно, вкупом — чуха се веселите викове на войниците, които придвижваха топа.
	— Бре, насмалко да събори шапката на нашия господар — присмя се на Пиер озъбеният червендалест шегобиец. — Ех, пипкаво! — добави той укорно към гюллето, което улучи едно колело и крака на един войник.
	— Хей вие, лисици! — смееше се друг на опълченците, които се изгърбваха, когато пристигаха на батареята да вземат ранени.
	— Не е ли вкусна чорбата? Ах, гарвани такива, какво се туткате! — викаха на опълченците, които се бяха объркали около войника с откъснатия крак.
	— Туй-онуй, момче — закачаха те селяните. — Хич не обичат!
	Пиер забеляза, че след всяко улучило гюлле, след всяка загуба общото оживление все повече и повече се разгаряше.
	Като от връхлитащ буреносен облак все по-често и по-често, все по-светло и по-светло избухваха по лицата на тия хора (сякаш като противодействие на онова, което ставаше) мълнии на скрит, разгарящ се огън.
	Пиер не гледаше напред, към полесражението, и не се интересуваше да знае какво става там: той цял бе потънал в съзерцание на тоя все повече и повече разпалващ се огън, който също тъй (той усещаше) се разпалваше и в неговата душа.
	В десет часа пехотинците, които бяха пред батареята, в храсталаците и по рекичката Каменка, отстъпиха. От батареята се виждаше как те изтичват назад, край батареята, положили ранените на пушките си. Някакъв генерал със свитата си се качи на могилата и след като поговори с полковника и погледна сърдито към Пиер, слезе пак долу и заповяда на прикритието от пехотинци, което бе зад батареята, да легне, за да не бъде много изложено на изстрелите. След това в пехотните редици, вдясно от батареята, се чу барабан, раздадоха се команди и от батареята се видя как пехотните редици тръгнаха напред.
	Пиер гледаше над насипа. Едно лице особено му се хвърли в очи. Беше офицер, с бледо младежко лице, вървеше заднишком, като носеше шпагата си отпусната надолу и неспокойно гледаше наоколо си.
	Пехотинските редици изчезнаха в дима, чу се техният проточен вик и честа пушечна стрелба. След няколко минути оттам минаха множество ранени и носилки. В батареята все по-често почнаха да падат снаряди. Няколко души лежаха неприбрани. Около топовете войниците се движеха все по-суетливо и по-бързо. Никой вече не обръщаше внимание на Пиер. Два пъти сърдито му извикаха да не стои на пътя. Старшият офицер, навъсен, с широки бързи крачки отиваше от едното оръдие до другото. Младичкото офицерче, още по-заруменяло, още по-старателно командуваше войниците. Войниците подаваха снарядите, обръщаха се, пълнеха и вършеха работата си напрегнато и наперено. Вървейки, те подскачаха като на пружини.
	Буреносният облак се приближи и по всички лица гореше ярко огънят, разгарянето на който следеше Пиер. Той бе застанал при старшия офицер. Младичкото офицерче дотърча с ръка до кивера си при старшия.
	— Имам чест да ви доложа, господин полковник, че имаме само осем снаряда, ще заповядате ли да продължаваме огъня? — попита то.
	— Картеч! — без да отговаря, извика старшият офицер, загледан над насипа.
	Изведнъж нещо се случи; офицерчето ахна, сви се й седна на земята, като улучена в летежа си птица. Пред очите на Пиер всичко стана странно, неясно и мрачно.
	Едно след друго свиреха гюллетата и се удряха в бруствера, във войниците, в топовете. Пиер, който дотогава не чуваше тия звукове, сега чуваше само тия звукове. Встрани от батареята, вдясно, тичаха войници с викове „ура“, но не напред, както се стори на Пиер, а назад.
	Едно гюлле удари в края на насипа, пред който бе Пиер, отрони пръст и пред очите му се мярна черна топка и в същия миг шляпна в нещо. Опълченците, които току-що бяха дошли на батареята, побягнаха обратно.
	— Всички с картеч! — извика офицерът.
	Унтерофицерът изтича до старшия офицер и с изплашен шепот (както мажордомът докладва на обяд на домакина, че няма вече от това вино, което иска) каза, че няма вече снаряди.
	— Разбойници, какво правят! — викна офицерът, като се обърна към Пиер. Лицето на старшия офицер беше червено и потно, намръщените му очи блестяха. — Тичай до резервите, докарай сандъците! — извика той на войника си, като изгледа сърдито Пиер.
	— Аз ще отида — рече Пиер.
	Офицерът не му отговори и тръгна към другата страна с големи крачки.
	— Не стреляй… Чакай! — викна той.
	Войникът, на когото заповядаха да отиде за снаряди, се сблъска с Пиер.
	— Ех, господарю, не ти е мястото тук — рече той и отърча надолу.
	Пиер изтича подир войника, като избиколи мястото, дето седеше младичкото офицерче.
	Едно, второ, трето гюлле прелитаха над него, удряха напреде, встрани, отзад. Пиер отърча долу. „Къде отивам?“ — изведнъж се сепна той, тичайки вече към зелените ракли. Спря в нерешителност — напред ли да върви, или назад. Изведнъж страшен тласък го отхвърли назад, върху земята. В същия миг блясъкът на силен огън го освети и едновременно се чуха оглушителен гръм, трясък и свистене, които забучаха в ушите му.
	Когато се съвзе, Пиер се видя седнал на задника си, опрян с ръце на земята; раклата, до която беше по-рано, сега я нямаше; по обгорената трева се търкаляха само зелени, изгорени дъски и парцали и един кон, разтърсвайки остатъците от оковете, се отдалечи, препускайки, а друг, също като Пиер, лежеше на земята и пронизително, проточено цвилеше.



	XXXII

	Загубил ума и дума от страх, Пиер скочи и отърча назад, към батареята, като в единствено убежище от всичките ужаси, които го обкръжаваха.
	Тъкмо когато влизаше в окопа, той забеляза, че на батареята не се чуваха изстрели, но някакви хора вършеха нещо там. Не успя да разбере какви хора бяха те. Видя стария полковник, легнал заднишком към него върху насипа, като че разглеждаше нещо долу, и видя един, забелязан от него войник, който се дърпаше напред от хваналите го за ръката хора и викаше: „Братчета“ — и видя още нещо странно.
	Но той не можа още да проумее, че полковникът беше убит, че оня, който викаше: „Братчета!“, беше пленен, че пред очите му беше промушен в гърба с щик друг войник. Едва бе влязъл тичешком в окопа и един мършав, жълт, с потно лице човек в син мундир, с шпага в ръка се втурна срещу него, като викаше нещо. Пазейки се инстинктивно да не го блъсне другият, тъй като те, без да виждат, се бяха засилили един срещу друг, Пиер протегна ръце и улови тоя човек (той беше френски офицер) с едната си ръка за рамото, а с другата за гърлото. Офицерът изпусна шпагата си и хвана Пиер за яката.
	Няколко секунди и двамата гледаха уплашено чуждите си лица, и двамата бяха в недоумение от това, което са направили, както и какво трябва да правят. „Аз ли съм пленен, или той е пленен от мене?“ — мислеше всеки от тях. Но очевидно френският офицер бе повече склонен да мисли, че той е пленен, защото силната ръка на Пиер, движена от неволен страх, все по-яко и по-яко стискаше гърлото му. Французинът щеше да каже нещо, но изведнъж току над главите им ниско и страшно изсвистя едно гюлле и на Пиер му се стори, че главата на френския офицер бе откъсната: толкова бързо я наведе той.
	Пиер също наведе глава и пусна ръцете си. Без да мисли вече кой кого е пленил, французинът избяга назад, към батареята, а Пиер тръгна надолу, препъвайки се в убити и ранени, които — струваше му се — го дърпат за нозете. Но преди да слезе, насреща му се появиха гъсти тълпи тичащи руски войници, които се спъваха и падаха, и като викаха весело и бурно, тичаха към батареята. (Това беше атаката, която си приписваше Ермолов, казвайки, че само чрез неговата храброст и щастие било възможно да се извърши тоя подвиг, същата атака, в която той уж бил хвърлял на могилата „Георгиевски кръстове“, които носел в джоба си.)
	Французите, които бяха превзели батареята, избягаха. Нашите войски с викове „ура“ прогониха французите толкова далече от батареята, че мъчно можаха да се спрат.
	От батареята откараха пленниците, между които един ранен френски генерал, когото офицерите обкръжиха. Множество ранени, познати и непознати на Пиер, руси и французи, с обезобразени от страдания лица, вървяха, пълзяха или на носилки се откарваха от батареята. Пиер се качи на могилата, дето бе престоял повече от час, и не намери никого от оня семеен кръг, който бе го приел. Много мъртъвци имаше тук, които той не познаваше. Но някои позна. Младичкото офицерче седеше все така свито в локва кръв до края на насипа. Червендалестият войник все още трепереше в спазми, но не го прибираха.
	Пиер хукна надолу.
	„Не, сега ще спрат, сега ще се ужасят от онова, което са извършили!“ — мислеше Пиер, тръгнал безцелно след многото носилки, които се движеха от полесражението.
	Но слънцето, забулено от дим, беше още високо и напреде, особено вляво, до Семьоновское, нещо кипеше в дима и бученето от изстрелите, както и стрелбата и канонадата не само не отслабваха, но се засилваха до отчаяност, като човек, който се напряга мъчително и вика с последни сили.



	XXXIII

	Главното действие на Бородинското сражение се разви в едно пространство от хиляда сажена между Бородино и флешите на Багратион. (Извън това пространство русите направиха, от една страна, по пладне, демонстрация с кавалерията на Уваров, а от друга — имаше сблъскване между Понятовски и Тучков; но това бяха две отделни и слаби действия в сравнение с онова, което ставаше в средата на полесражението.) В полето между Бородино и флешите, край гората, на откритото пространство, което се виждаше и от двете страни, стана главното действие на сражението по най-прост, безхитростен начин.
	Сражението почна с канонада от двете страни от няколкостотин оръдия.
	Сетне, когато димът застла цялото поле, в тоя дим тръгнаха (от страната на французите) отдясно две дивизии — на Десе и на Компан, срещу флешите, а отляво полковете на вицекраля — срещу Бородино.
	От Шевардинския редут, дето беше Наполеон, флешите бяха на разстояние около една верста, а Бородино — на повече от две версти по права линия и затова Наполеон не можеше да види какво става там, толкова повече, че димът, който се сливаше с мъглата, скриваше цялата местност. Войниците от дивизията на Десе, тръгнали към флешите, се виждаха само докато се спуснаха в дола, който ги делеше от флешите. Щом слязоха в дола, димът от изстрелите — топовни и пушечни — от флешите стана толкова гъст, че застла изцяло насрещния бряг на дола. През дима там се мяркаше нещо черно, навярно хора, и от време на време — блясък на щикове. Но движеха ли се, или стояха, французи ли бяха, или руси — това не можеше да се види от Шевардинския редут.
	Слънцето изгря и удари направо с полегатите си лъчи лицето на Наполеон, който гледаше към флешите, като си пазеше сянка с ръка. Пред флешите се стелеше дим и изглеждаше, че ту димът се движи, ту войската се движи. През изстрелите се чуваха понякога викове на хора, но не можеше да се разбере какво правеха те там.
	Застанал на могилата, Наполеон гледаше с далекоглед и в малкия кръг на тръбата виждаше дим и хора, понякога — свои, понякога — руси, но когато гледаше с просто око, не знаеше де беше това, което виждаше.
	Той слезе от могилата и почна да се разхожда напред-назад пред нея.
	От време на време се спираше, вслушваше се в изстрелите и се заглеждаше в полесражението.
	Не само от мястото долу, дето беше застанал, не само от могилата, дето сега стояха неколцина негови генерали, но и от самите флеши, дето сега бяха заедно и се сменяха ту руски, ту френски, мъртви, ранени и живи, уплашени или обезумели войници, не можеше да се проумее какво става на това място. В продължение на няколко часа на това място сред незамлъкващата пушечна и топовна стрелба ту се появяваха само руси, ту само французи, ту пехотни, ту кавалерийски войници; появяваха се, падаха, стреляха, сблъскваха се, не знаейки какво да правят един с друг, викаха и бягаха назад.
	От полесражението непрекъснато препускаха до Наполеон изпратените от него адютанти и ординарците на неговите маршали с доклади за вървежа на работата; но всички тия доклади бяха лъжливи; и затова, че в разгара на сражението не е възможно да се каже какво става в дадена минута, и затова, че мнозина адютанти не стигаха до истинското място на сражението, а предаваха онова, което бяха чули от други; и още затуй, че докато адютантът изминеше ония две-три версти, които го отделяха от Наполеон, обстоятелствата се променяха и съобщението, което носеше, ставаше невярно. Така от вицекраля пристигна адютант с известие, че Бородино е завзето и мостът на Колоча е в ръцете на французите. Адютантът питаше Наполеон — ще заповяда ли да минават войските? Наполеон заповяда да се строят на отвъдната страна и да чакат; ала не само когато Наполеон даваше тая заповед, но дори когато адютантът току-що бе излязъл от Бородино, мостът бе вече отново превзет и изгорен от русите в същото онова сблъскване, в което бе участвувал Пиер още в началото на сражението.
	Адютантът, който пристигна от флешите, препускайки с бледо уплашено лице, донесе на Наполеон, че атаката е отблъсната, че Компан е ранен и Даву убит, а всъщност флешите бяха заети от друга войскова част тъкмо когато казваха на адютанта, че французите са отблъснати, и Даву беше жив, само леко контузен. Като се съобразяваше с подобни неизбежно лъжливи донесения, Наполеон даваше нарежданията си, които или бяха изпълнени, преди още да ги е дал, или пък не можеха да бъдат и не биваха изпълнени.
	Маршалите и генералите, които се намираха на по-близки разстояния до полесражението, но също както Наполеон не участвуваха в самото сражение, а само от време на време навлизаха под огъня на куршумите, даваха нареждания, без да питат Наполеон, и заповядваха накъде и отде да се стреля и накъде да вървят конните, и накъде да тичат пешите войници. Но дори и техните нареждания, също както нарежданията на Наполеон, се привеждаха в изпълнение рядко и в съвсем слаба степен. В повечето случаи излизаше обратното на онова, което те заповядваха. Войниците, на които беше заповядано да вървят напред, като попадаха под картечни изстрели, бягаха назад; войниците, на които бе заповядано да стоят на мястото си, изведнъж, като видеха насреща си неочаквано показали се руси, някой път бягаха назад, друг път се втурваха напред, а конницата препускаше без заповед да догонва бягащите руси. Тъй два полка кавалерия препуснаха през Семьоновския дол и едва изкачили възвишението, завиха обратно и хукнаха с все сила назад. Също тъй се движеха и пехотинците, като се втурваха понякога съвсем не там, дето им бе заповядано. Всички нареждания за къде и кога да се придвижат топовете, кога да се изпратят пехотинците да стрелят и кога конниците да тъпчат руските пехотинци, всички тия нареждания се даваха от най-близките началници на частите, които бяха в редиците, без да питат не само Наполеон, но дори Ней, Даву и Мюра. Те не се страхуваха от мъмрене за неизпълнение на заповеди или за самоволно разпореждане, защото в сраженията работата се отнася за най-скъпото на човека — собствения му живот, и понякога изглежда, че спасението е в бягството назад, друг път — в бягството напред, и тия хора, които се намираха в самия разгар на сражението, постъпваха съобразно настроението на момента. Но всъщност всички тия движения напред и назад не облекчаваха и не променяха положението на войските. Всичките им нападения и втурвания един срещу друг почти не им нанасяха вреда, а вредата — смърт и осакатявания, се нанасяше от гюллетата и куршумите, крито хвърчаха, из цялото пространство, дето се мятаха тия хора. Щом тия хора излизаха от пространството, над което хвърчаха гюллета и куршуми, началниците им, които бяха зад тях, веднага ги подреждаха, подчиняваха ги на дисциплината и под влиянието на тая дисциплина ги вкарваха отново в района на огъня, дето те отново (под влиянието на страха от смъртта) загубваха дисциплината и се мятаха насам-нататък по случайното настроение на тълпата.



	XXXIV

	Генералите на Наполеон — Даву, Ней и Мюра, които се намираха близо до тая огнева област и дори от време на време навлизаха в нея, на няколко пъти вкарваха в тая огнева област стройни и грамадни маси войски. Но обратно на онова, което неизменно ставаше във всички досегашни сражения, вместо очакваното съобщение за бягството на неприятеля — стройните маси войски се връщаха _оттам_ като разстроени, изплашени тълпи. Те наново ги подреждаха, но хората оставаха все по-малко. По пладне Мюра изпрати адютанта си при Наполеон с искане за подкрепление.
	Наполеон седеше в подножието на могилата и пиеше пунш, когато адютантът на Мюра пристигна, препускайки, с уверения, че русите ще бъдат разбити, ако негово величество даде още една дивизия.
	— Подкрепление ли? — каза Наполеон със строго учудване, сякаш не разбираше думите му, загледан в хубавото момче-адютант, с дълги, накъдрени черни коси (също както Мюра носеше косите си). „Подкрепление! — помисли Наполеон. — Какво подкрепление искат те, когато имат в ръцете си половината армия срещу слабото, неукрепено крило на русите!“
	— Dites au roi de Naples — каза строго Наполеон, — qu’il n’est pas midi et que je ne vois pas encore clair sur mon echequier. Allez…*
	[* Кажете на неаполитанския крал, че още не е пладне и че аз не виждам още достатъчно ясно шахматните фигури. Хайде, отивайте…]
	Хубавото момче-адютант с дълги коси, без да сваля ръка от шапката си, въздъхна тежко и препусна отново нататък, дето убиваха хората.
	Наполеон стана, повика Коленкур и Бертие и заговори с тях за неща, които не бяха във връзка със сражението.
	Посред разговора, който почваше да интересува Наполеон, очите на Бертие се обърнаха към един генерал със свита, който препускаше на запотен кон към могилата. Беше Белиар. Като слезе от коня, той с бързи стъпки се приближи до императора и смело, нависоко почна да доказва, че са необходими подкрепления. Той се кълнеше в честта си, че русите ще бъдат унищожени, ако императорът даде още една дивизия.
	Наполеон сви рамене и продължи да се разхожда, без да отговори нищо. Белиар почна високо и оживено да говори на генералите от свитата, които го заобиколиха.
	— Вие сте много буен, Белиар — рече Наполеон, като приближи отново до пристигналия генерал. — В буйността си човек лесно може да сгреши. Идете и вижте и тогава елате при мене.
	Не бе успял още Белиар да изчезне от очите му, от друга страна пристигна, препускайки, нов пратеник от полесражението.
	— Eh bien, qu’est-ce qu’il y a?* — каза Наполеон с тон на човек, раздразнен, че постоянно му пречат.
	[* Е, какво има още?]
	— Sire, le prince…* — почна адютантът.
	[* Ваше величество, принцът…]
	— Иска подкрепление ли? — каза с гневно движение Наполеон. Адютантът наведе глава утвърдително и почна да докладва; но императорът се извърна от него, направи две крачки, спря се, върна се обратно и повика Бертие. — Трябва да се дадат резервите — каза той, като разпери слабо ръце. — Кого да изпратим там, как мислите? — обърна се той към Бертие, към това oison que j’ai fait aigle* — както по-късно го бе нарекъл.
	[* Гъсе, което аз направих орел.]
	— Ваше величество, да изпратим дивизията на Клапаред? — каза Бертие, който знаеше наизуст всички дивизии, полкове и батальони.
	Наполеон кимна утвърдително.
	Адютантът препусна към дивизията на Клапаред. И след няколко минути младата гвардия, която беше зад могилата, потегли от мястото си. Наполеон гледаше мълчаливо нататък.
	— Не — обърна се той неочаквано към Бертие, — не мога да изпратя Клапаред. Изпратете дивизията на Фриан — рече той.
	Макар че нямаше никакво предимство да се изпрати вместо Клапаред дивизията на Фриан и дори беше очевидно неудобството и забавянето от това, че трябва да се спре сега Клапаред и да се изпрати Фриан, заповедта бе изпълнена точно. Наполеон не виждаше, че по отношение на войниците си той играеше ролята на доктор, който пречи със своите лекарства, роля, която толкова вярно разбираше и осъждаше.
	Дивизията на Фриан, също както другите, потъна в дима на полесражението. От разни страни продължаваха да пристигат на коне адютанти и всички, сякаш се бяха уговорили; казваха едно и също. Всички искаха подкрепления, всички казваха, че русите стоят по местата си и произвеждат un feu d’enfer*, от който френската войска се топи.
	[* Адски огън.]
	Наполеон седеше замислен на сгъваем стол.
	Изгладнелият от сутринта m-r de Beausset, който обичаше да пътува, приближи до императора и се осмели да предложи почтително на негово величество да закуси.
	— Надявам се, че сега вече мога да поздравя ваше величество с победа — каза той.
	Наполеон мълком поклати глава отрицателно. Смятайки, че отрицанието се отнася до победата, а не до закуската, m-r de Beausset си позволи игриво-почтително да забележи, че не съществуват в света причини, които биха могли да попречат да се закуси, когато това може да се направи.
	— Allez vous…* — каза изведнъж мрачно Наполеон и се извърна. Блажена усмивка на съжаление, разкаяние и възторг озари лицето на господин Босе и с плъзгащ вървеж той отиде при другите генерали.
	[* Махайте се…]
	Наполеон изпитваше тежко чувство, подобно на онова, което изпитва винаги щастливият картоиграч, който хвърля безумно парите си, винаги печели и изведнъж, тъкмо когато е пресметнал всички случайности на играта, чувствува, че колкото по-обмислен е неговият ход, толкова по-сигурно губи.
	Войските бяха същите, генералите същи, същите приготовления, същата диспозиция, същата proclamation courte et energique*, самият той беше същият, той знаеше това, знаеше, че беше дори много по-опитен и изкусен сега, отколкото по-рано, дори вратът беше същият, както при Аустерлиц и Фридланд; но страшният замах на ръката падаше вълшебно-безсилно.
	[* Прокламация кратка и енергична.]
	Все същите начини, които в миналото неизменно се увенчаваха с успех: и съсредоточаването на батареите в един пункт, и атаката на резервите за пробив на линията, и атаката на кавалерията des hommes de fer* — всички тия начини бяха вече употребени и не само че нямаше победа, но от всички страни идеха едни и същи известия за убити и ранени генерали, за необходимост от подкрепления, за невъзможността да бъдат отхвърлени русите и за разстройство на войските.
	[* Железни хора.]
	По-рано след две-три нареждания, след две-три фрази маршали и адютанти препускаха с поздравления и с весели лица, обявявайки като трофеи корпуси от пленници, des faisceaux de drapeaux et d’aigles ennemis* — и топове, и обози, и Мюра само искаше позволение да пусне кавалерията, за да хване обозите. Тъй беше при Лоди, Маренго, Аркол, Йена, Аустерлиц, Ваграм и така нататък, и така нататък. Сега с войските му ставаше нещо странно.
	[* Снопове неприятелски орли и знамена.]
	Въпреки съобщението за превземането на флешите, Наполеон виждаше, че сега не бе, съвсем не бе същото, каквото биваше през всичките негови предишни сражения. Виждаше, че същото чувство, което изпитваше той, изпитваха и всички около него, хора, опитни в сраженията. Всички лица бяха тъжни, всички очи избягваха да се срещат. Единствен Босе не можеше да проумява значението на онова, което ставаше. Но Наполеон след дългия си опит във войната хубаво знаеше какво значи за атакуващия да води в продължение на осем часа сражение и след всички употребени усилия да не го е спечелил. Той знаеше, че то е почти загубено сражение и че най-малката случайност можеше сега — при тая изострена точка на колебание, дето бе стигнало сражението — да погуби и него, и войската му.
	Когато прехвърляше във въображението си цялата тая странна руска кампания, в която не беше спечелено ни едно сражение, в която за два месеца не бяха взети нито знамена, нито топове, нито корпуси войска, когато гледаше прикрито тъжни лица на околните си и слушаше донесенията, че русите все се държат, обземаше го страшно чувство, прилично на чувството, което се изпитва в сънищата, и през ума му минаваха всички нещастни случайности, които биха могли да го погубят. Русите можеха да нападнат лявото му крило, можеха да пробият центъра му, случайно гюлле можеше да убие и него. Всичко това беше възможно. В предишните си сражения той обмисляше само случайностите на успеха, а сега изпъкваха пред него безброй нещастни случайности — и той очакваше всичките. Да, всичко като насън, когато човек вижда настъпващ срещу него злодеец и човек замахва насън и удря злодееца със страшно усилие, което, той знае, трябва да го унищожи, и чувствува, че ръката му, безсилна и мека, пада като парцал и ужасът от неотвратимата гибел обзема безпомощния човек.
	Съобщението, че русите атакуват левия фланг на френската армия, предизвика у Наполеон тоя ужас. Той седеше мълчаливо в подножието на могилата на сгъваемия си стол, навел глава и опрял лакти на коленете си. Бертие се приближи до него и му предложи да обиколи бойната линия, за да се убеди как върви сражението.
	— Какво? Какво казвате? — рече Наполеон. — Да, заповядайте да ми доведат коня.
	Той възседна коня и тръгна към Семьоновское.
	В барутния дим, който бавно се разсейваше из цялото пространство, където минаваше Наполеон, лежаха в локви кръв коне и хора, поотделно и на купища. Нито Наполеон, нито някой от генералите му бяха виждали някога подобен ужас, толкова много убити на такова малко пространство. Тътенът на оръдията, който десет часа поред не преставаше и измъчваше ушите, придаваше особена значителност на зрелището (както музиката при живи картини). Наполеон се изкачи на възвишението на Семьоновское и през дима видя редици хора в мундири с цветове, които не бе свикнал да вижда. Бяха русите.
	Русите в гъсти редици бяха застанали зад Семьоновское и могилата и оръдията им непрестанно бумтяха и димяха по тяхната линия. Нямаше вече сражение. Имаше продължаващо се убийство, което не можеше да доведе до нищо нито русите, нито французите. Наполеон спря коня и отново потъна в същата замисленост, от която го бе изтръгнал Бертие; той не можеше да спре това, което ставаше сега пред него и около него и което смятаха, че се ръководи и зависи от него, и това нещо за първи път поради неуспеха му се видя ненужно и ужасно.
	Един от генералите, които се бяха приближили до Наполеон, си позволи да му предложи да вкара в сражението старата гвардия. Ней и Бертие, застанали до Наполеон, се спогледаха и се усмихнаха презрително на безсмисленото предложение на тоя генерал.
	Наполеон, наведе глава и дълго мълча.
	— A huit cent lieux de la France je ne ferai pas. de molir ma garde* — каза той, обърна коня и тръгна назад към Шевардино.
	[* На три хиляди и двеста километра далеч от Франция аз няма да оставя да бъде разгромена моята гвардия.]



	XXXV

	Оборил побеляла глава и отпуснал тежкото си тяло, Кутузов седеше на покритата с килим скамейка, на същото място, дето Пиер го бе видял сутринта. Той не даваше никакви нареждания, а само се съгласяваше или не се съгласяваше с онова, което му предлагаха.
	„Да, да, направете това — отговаряше той на различните предложения. — Да, да, иди, миличък, виж — обръщаше се той към един или друг от приближените си или: — Не, не бива, по-добре да почакаме“ — казваше той. Изслушваше донесенията, които му правеха, даваше заповеди, когато подчинените му искаха това; но изслушвайки донесенията, той сякаш не се интересуваше от смисъла на онова, което му казваха, а го интересуваше нещо друго в израженията на лицата и в тона на думите на ония, които донасяха. От дългогодишния си военен опит той знаеше и със старческия си ум разбираше, че един човек не може да ръководи стотици хиляди хора, които се борят със смъртта, и знаеше, че съдбата на сраженията се решава не от нарежданията на главнокомандуващия, не от мястото, дето се намират войските, не от броя на топовете и на убитите хора, а от оная неуловима сила, която се нарича дух на войската, и той се интересуваше от тая сила и я ръководеше, доколкото това бе във властта му.
	Общото изражение на Кутузовото лице беше съсредоточено, спокойно внимание и напрежение, което едва надделяваше умората на слабото и старо тяло.
	В единадесет часа сутринта му донесоха известие, че взетите от французите флеши бяха отново освободени, но че княз Багратион е ранен. Кутузов ахна и поклати глава.
	— Иди при княз Пьотр Иванович и подробно научи какво и как е станало — каза той на един от адютантите и след това се обърна към принц Вюртембергски, който беше зад него.
	— Ваше височество ще благоволи да поеме командуването на първа армия.
	Скоро след тръгването на принца, и то толкова скоро, че той не можеше още да е стигнал до Семьоновское, адютантът на принца се върна и доложи на светлейшия, че принцът моли да се изпрати войска.
	Кутузов се намръщи и изпрати заповед на Дохтуров да поеме командуването на първа армия, а принцът, без когото, както каза той, не могъл в тия важни минути, помоли да се върне при него. Когато донесоха съобщението, че е пленен Мюра, и щабните поздравяваха Кутузов, той се усмихна.
	— Почакайте, господа — рече той. — Сражението е спечелено и няма нищо необикновено, че Мюра е пленен. Но по-добре да почакаме с радостта си. — Ала изпрати адютант да разнесе по войските това съобщение.
	Когато от левия фланг пристигна Шчербинин с донесение, че французите са завзели флешите и Семьоновское, Кутузов, който по звуковете от полесражението и по лицето на Шчербинин делови, че известията са лоши, стана, сякаш да се разтъпче, и като взе под ръка Шчербинин, отиде с него настрана.
	— Иди, миличък — рече той на Ермолов, — виж дали не може да се направи нещо.
	Кутузов беше в Горки, в центъра на позицията на руската войска. Насочената от Наполеон атака срещу нашия ляв фланг беше отблъсвана няколко пъти. В центъра французите не се придвижваха по-далеч от Бородино. На левия фланг кавалерията на Уваров принуди французите да бягат.
	Към три часа атаките на французите спряха. По лицата на всички, които пристигаха от полесражението, както и на ония, които бяха около него, Кутузов виждаше изписано изражение на напрегнатост, стигнала до най-висока степен. Кутузов бе доволен от успеха на деня свръх очакванията си. Но физическите сили напускаха стареца. На няколко пъти главата му се свеждаше ниско, като че падаше, и той задрямваше. Донесоха му обяд.
	Флигел-адютантът Волцоген, същият, който, минавайки край княз Андрей, каза, че войната трябва im Raum verlegen*, и когото особено мразеше Багратион, пристигна при Кутузов, когато той обядваше. Волцоген идеше с донесение от Барклай за хода на работите на левия фланг. Благоразумният Барклай де Толи, като видя тълпите бягащи ранени и разстроените по-задни части на армията и като прецени всички обстоятелства на работата, реши, че сражението е загубено и изпрати своя любимец при главнокомандуващия да занесе това известие.
	[* Да се пренесе в пространството.]
	Кутузов с усилие дъвчеше пържената кокошка и с присвитите си развеселени очи погледна Волцоген.
	Волцоген, разтъпквайки небрежно нозе, приближи с полупрезрителна усмивка до Кутузов, като едва пипна с ръка козирката си.
	Волцоген се отнасяше към светлейшия с известна афектирана небрежност, с която искаше да каже, че като високо образован военен, оставя русите да си създават кумир от тоя стар, безполезен човек, а той знае с кого има работа. „Der alte Herr (както немците наричаха Кутузов помежду си) macht sieht ganz bequem“* — помисли Волцоген и като погледна строго чиниите, сложени пред Кутузов, почна да докладва на стария господин положението на левия фланг тъй, както му бе заповядал Барклай и както той самият го бе видял и разбрал.
	[* Старият господин се е настанил спокойно.]
	— Всички пунктове на нашата позиция са в ръцете на неприятеля и няма с какво да го отблъснем, защото няма войски; те бягат и няма възможност да се спрат — докладва той.
	Кутузов, спрял да дъвче, учудено, сякаш не разбираше какво му казваха, впи очи във Волцоген. Волцоген, който видя вълнението des alten Herrn*, каза усмихнат:
	[* На стария господин.]
	— Смятах, че нямам право да скрия от ваша светлост онова, което видях… Войските са напълно разстроени…
	— Вие сте видели? Вие сте видели?… — закрещя намръщен Кутузов, като стана бързо и пристъпи срещу Волцоген. — Как… как смеете! — задавяйки се, закрещя той със заплашителни движения на треперещите си ръце. — Как смеете, уважавани господине, да казвате това на _мене_. Вие не знаете нищо. Предайте от мене на генерал Барклай, че сведенията му са неверни и че аз, главнокомандуващият, по-добре зная истинския ход на сражението, отколкото той.
	Волцоген искаше да възрази нещо, но Кутузов го превари.
	— Неприятелят е отблъснат на левия и сразен на десния фланг. Ако лошо сте гледали, уважавани господине, не си позволявайте да приказвате неща, които не знаете. Благоволете да отидете при генерал Барклай и да му предадете за утре моето категорично намерение да атакувам неприятеля — каза строго Кутузов. Всички мълчаха и се чуваше само тежкото дишане на задъхания стар генерал. — Отблъснати са навсякъде, за което благодаря на Бога и на нашата храбра войска. Неприятелят е победен и утре ще почнем да го гоним от свещената руска земя — каза Кутузов, като се кръстеше; и изведнъж изхлипа от бликнали сълзи. Волцоген сви рамене, изкриви устни й се отстрани мълчаливо, учудвайки се uber diese Eingenommenheit des alten Herrn*.
	[* На тая налудничавост на стария господин.]
	— Да, ето го моя герой — каза Кутузов, обръщайки се към един пълен, красив, чернокос генерал, който в това време се качваше на могилата. Той беше Раевски, прекарал целия ден в главния пункт на Бородинското поле.
	Раевски донесе, че войските стоят твърдо по местата си и че французите не се решават вече да атакуват.
	Като го изслуша, Кутузов каза на френски:
	— Vous ne pensez pas comme les autres que nous sommes obliges de nous retirer?*
	[* Вие, значи, не мислите _като другите_, че трябва да отстъпим?]
	— Au contraire, votre altesse, dans les affaires indecises c’est toujours le plus opiniatre qui reste victorieux — отговори Раевски, — et mon opinion…*
	[* Напротив, ваша светлост, в нерешителните работи победител остава оня, който е по-упорит, и моето мнение…]
	— Кайсаров! — викна адютанта си Кутузов: — Седни и пиши заповед за утрешния ден. А ти — обърна се той към друг — мини по бойната линия и обяви, че утре атакуваме.
	Докато се водеше разговорът с Раевски и се диктуваше заповедта, Волцоген се върна наново от Барклай и доложи, че генерал Барклай де Толи би искал да има писмено потвърждение на заповедта, която бе дал главнокомандуващият.
	Без да поглежда Волцоген, Кутузов каза да напишат заповедта, която бившият главнокомандуващ твърде основателно искаше да има за избягване на лична отговорност.
	И по неопределимата, тайнствена връзка, която поддържа в армията едно и също настроение, наричано „дух на армията“, и което е главен нерв на войната, думите на Кутузов, заповедта му за сражението на утрешния ден се предадоха в едно и също време по всички краища на войската.
	Не толкова самите думи, не самата заповед се предаваха в последната верига на тая връзка. Дори нищо подобно на онова, което бе казал Кутузов, нямаше в думите, които хората си предаваха едни на други в разните места на армията; но смисълът на думите му проникна навсякъде, защото онова, което бе казал Кутузов, беше родено не от хитри съображения, а от чувство, затаено в душата на главнокомандуващия, също както и в душата на всеки руски човек.
	И като узнаха, че утре ние ще атакуваме неприятеля, като чуха от висшите кръгове потвърждение на онова, което искаха да вярват, измъчените, колебаещите се хора се утешаваха и ободряваха.



	XXXVI

	Полкът на княз Андрей беше в резервите, които до един часа стояха в бездействие зад Семьоновское под силния огън на артилерията. След един часа полкът, загубил повече от двеста души, бе придвижен напред, в една утъпкана овесена нива, в пространството между Семьоновское и батареята, на могилата, дето през тоя ден бяха избити хиляди хора и дето след един часа бе насочен: усилено-съсредоточеният огън на няколкостотин неприятелски оръдия.
	Без да напуска мястото си и без да даде нито един изстрел, полкът загуби тук още една трета от хората си. Напреде и особено от дясната страна в неразсяващия се дим боботеха топове и от тайнствената област на дима, който застилаше цялата местност отпред, непрекъснато изхвръкваха със съскащо бързо свистене гюллета и бавно свистящи гранати. От време на време, като че за да се даде почивка, минаваше четвърт час, през който всички гюллета и гранати прехвръкваха надалеч, но понякога в една минута няколко души биваха изтръгвани от полка и непрекъснато биваха издърпвани убитите и отнасяни ранените.
	С всеки нов удар все по-малка и по-малка вероятност за живот оставаше за ония, които още не бяха убити. Полкът беше в батальонни колони на едно разстояние от триста крачки, но въпреки туй всички хора от полка бяха под влиянието на едно и също настроение. Всички хора от полка бяха еднакво мълчаливи и мрачни. В редиците рядко се чуваше говор, но всеки път, когато се чуваше удар, който е улучил, и вик: „Носилка!“, приказките млъкваха. Повечето време хората, по заповед на началството, седяха на земята. Един, свалил кивера си, старателно разпускаше наново стягаше, диплите; друг, разтрошил в дланите си изсъхнала пръст, лъскаше щика си; трети разпускаше ремъка, и пристягаше токата; четвърти старателно разстилаше и сгъваше по друг начин партенки и се преобуваше. Някои си строяха къщички от буци пръст по разораната нива или правеха плетеници от сламата. Всички изглеждаха като че са потънали в тия занимания. Когато раняваха и убиваха хора, когато се мъкнеха носилки, когато нашите се връщаха назад, когато през дима се виждаха големи неприятелски маси, никой не обръщаше внимание на тия неща. Ала когато минаваше напред артилерия или кавалерия, когато се виждаха движения на нашата пехота, от всички страни се чуваха одобрителни забележки. Но най-голямо внимание се отдаваше на съвсем странични събития, без каквато и да е връзка със сражението. Сякаш вниманието на тия измъчени нравствено хора си отпочиваше в тия обикновени житейски събития. Една батарея от артилерията мина пред фронта на полка. При една от артилерийските ракли логоят настъпи ремъка от хамутите. „Хей, я логоя!… Оправи го! Ще се спъне… Ех, не виждат!…“ — викаха по един и същи начин от всички редици на полка. Друг път общото внимание бе привлечено от едно малко кафяво кученце с решително вирната опашка, появило се кой знае отде, което бързо, със сериозен вид изтича пред редиците и изведнъж изквича от ударилото наблизо гюлле, подви опашка и хукна встрани. Из целия полк се пронесе висок смях и писъци. Но развлеченията от тоя род продължаваха минути, а хората вече осем часа стояха без храна и без работа под неотминаващия ужас на смъртта и бледите смръщени лица все повече побледняваха и се смръщваха.
	Както всички от полка и княз Андрей се разхождаше, смръщен и блед, напред-назад по ливадата до овесената нива, от единия синор до другия, сключил ръце отзад и навел глава. Той нямаше нито какво да прави, нито какво да заповядва. Всичко ставаше от само себе си. Изтегляха убитите назад, отнасяха ранените и редиците се сгъстяваха. Ако някои войници избягваха встрани, веднага бързо се връщаха. Отначало княз Андрей, смятайки, че е задължен да повдига мъжеството на войниците и да им бъде за пример, се разхождаше пред редиците; но сетне се убеди, че няма защо и няма на какво да ги учи. Всичките сили на душата му, също както на всеки войник, несъзнателно бяха насочени към това — само да се сдържа и да не гледа ужаса на положението, в което бяха. Той се разхождаше из ливадата, като тътреше нозе, разрошваше тревата и гледаше праха, който покриваше ботушите му; ту тръгваше с широки крачки, като се мъчеше да стъпва в следите, оставени от косачите в ливадата, ту, броейки крачките си, пресмяташе колко пъти трябва да мине от единия синор до другия, за да стане една верста, ту късаше цветчетата на пелина, който растеше по синорите, разтъркваше тия цветчета между дланите си и вдишваше горчивоароматния, силен мирис. От цялата вчерашна работа на мисълта му не бе останало нищо. Той не мислеше за нищо. С уморен слух се вслушваше непрекъснато в тия звукове, като различаваше свистенето на полета от тътнежа на изстрелите, поглеждаше омръзналите му вече лица на хората от 1-и батальон и чакаше. „Ето я… и тая е пак срещу нас! — мислеше той, вслушвайки се в приближаващото свистене на нещо, което беше в забулената област на дима. — Една, втора! Още! Улучи… — Той се спря, погледна редиците. — Не, прехвърли. А това — улучи.“ И отново почваше да се разхожда, като се мъчеше да прави по-големи крачки, та да стигне синора с шестнадесет крачки.
	Свистене и удар! На пет крачки от него гюллето изрови суха пръст и се скри. По гърба му неволно полазиха тръпки. Той пак погледна редиците. Навярно беше изскубнало мнозина; при 2-и батальон се бе събрала голяма тълпа.
	— Господин адютант — викна той, — заповядайте да не се струпват.
	Адютантът, изпълнил заповедта, приближи до княз Андрей. Откъм другата страна пристигна на кон командирът на батальона.
	— Пази се! — чу се изплашеният вик на един войник и като птичка, която свисти в летежа си и кацва на земята, до коня на батальонния командир, на две крачки от княз Андрей, без да дига голям шум, цопна една граната. Най-напред конят, без да смята хубаво ли е, или лошо да проявява страх, изпръхтя, дигна се на задните си крака, като насмалко не свали майора, и препусна встрани. Ужасът на коня се предаде и на хората.
	— Легни! — чу се гласът на адютанта, който прилегна на земята. Княз Андрей стоеше в нерешителност. Гранатата се въртеше като пумпал и димеше между него и лежащия адютант, до синора на нивата и ливадата, до храстчето пелин.
	„Нима това е смъртта? — помисли княз Андрей, като погледна със съвсем нов, завистлив поглед тревата пелина и струйката дим, която се виеше от въртящото се черно топче. — Не мога, не искам да умра, аз обичам живота, обичам тая трева, земята, въздуха…“ Той мислеше това и в същото време не забравяше, че го гледат.
	— Срамота, господин офицер! — каза той на адютанта. — Какъв… — той не довърши. В едно и също време се чу избухване, свистене на парчета като че от строшен прозорец, задушлив мирис на барут — и княз Андрей бе отхвърлен встрани и като дигна нагоре ръка, — падна на гърдите си.
	Няколко офицери отърчаха до него. Откъм дясната страна на корема пълзеше по тревата голямо кърваво петно.
	Повиканите опълченци спряха с носилка зад офицерите. Княз Андрей лежеше по гърдите си, забил лице в тревата, и дишаше с тежко хъркане.
	— Е, какво се спряхте, приближете!
	Селяните се приближиха и го подхванаха за раменете и краката, но той жално заохка и те се спогледаха и отново го пуснаха на земята.
	— Хващай, сложи го, все едно! — викна нечий глас.
	Втори път го хванаха за раменете и го сложиха на носилката.
	— Ах, Боже мой! Боже мой! Какво е туй!… В корема! Това е край! Ах, Боже мой! — чуваха се гласове между офицерите.
	— Прехвърча на косъмче от ухото ми — каза адютантът.
	Селяните, като нагласиха носилката на раменете си, бързо тръгнаха по утъпканата от тях пътечка към превързочния пункт.
	— Стъпвайте в крак… Ей!… Селяндури! — викна един офицер, като хващаше за раменете селяните, които вървяха не в крак и друсаха носилката.
	— Оправи се, Хвьодор, ей, Хвьодор — рече един от предните селяни.
	— Ха тъй, добре е — каза радостно задният, като си оправи стъпката.
	— Ваше сиятелство? А? Княже? — рече с треперещ глас притичалият Тимохин, като погледна в носилката.
	Княз Андрей отвори очи и от носилката, в която главата му се бе забила дълбоко, погледна оня, който говореше, и отново отпусна клепачи.
	Опълченците занесоха княз Андрей в гората, дето имаше обозни коли и дето беше превързочният пункт. Превързочният пункт се състоеше от три опънати, с подгънати краища палатки в края на брезовата гора. В брезовата гора имаше обозни коли и коне. Конете ядяха овес от вързаните на оковете торби и врабците долитаха при тях и кълвяха разпилените зърна. Гарвани, подушили кръв, грачеха нетърпеливо и прелитаха по брезите. Около палатките, върху пространство повече от две десетини, лежаха, седяха и стояха окървавени хора в различни облекла. Около ранените бяха застанали с тъжни и загрижени лица множество войници-носачи, които разпореждащите се там офицери напразно пъдеха. Войниците не слушаха офицерите, стояха, опирайки се на носилките, и втренчено гледаха онова, което ставаше пред тях, сякаш се опитваха да проумеят мъчното за разбиране значение на зрелището. От палатките се чуваха ту високи, злобни охкания, ту жални стенания. От време на време оттам изскачаха фелдшери, за да вземат вода, и посочваха кои да внесат. Пред палатките, очаквайки реда си, ранените хъркаха, охкаха, плачеха, крещяха, ругаеха, искаха водка. Някои бълнуваха. Като полкови командир, пренесоха княз Андрей до една от палатките, крачейки през непревързаните ранени, и се спряха в очакване на заповеди. Княз Андрей отвори очи и дълго време не можа да разбере какво ставаше наоколо му. Припомни си ливадата, пелина, разораната нива, черната въртяща се топка и страстния си порив на обич към живота. На две крачки от него, говорейки високо, като привличаше вниманието на всички към себе си, се бе изправил, опрян на един клон, висок хубавец, чернокос унтерофицер с превързана глава. Той беше ранен от куршуми в главата и крака. Около него се бяха струпали много ранени и носачи и жадно слушаха думите му.
	— Ние като го цапнахме от тамкана, че заряза всичко, и самия крал хванахме! — с блеснали, черни, горящи очи, оглеждайки наоколо си, викаше войникът. — Да ни бяха дошли тогаванка лезервите, и помен от него, братче, нямаше да остане, право ти казвам…
	Княз Андрей също както всички, които бяха заобиколили разказвача, го гледаше с блестящи очи и изпитваше чувство на удоволствие. „Но нима сега не е все едно — помисли той. — А какво ще бъде там и какво беше тук? Защо ми беше толкова мъчно да се разделя с живота? Имаше нещо в тоя живот, което аз не разбрах и не разбирам.“



	XXXVII

	Един от докторите, с окървавена престилка и с окървавени малки ръце, в една от които между палеца и кутрето държеше пура (за да не я изцапа), излезе от палатката. Той дигна глава и се заоглежда, но над ранените. Очевидно искаше да си почине малко. Като повъртя известно време надясно и наляво глава, той въздъхна и наведе очи.
	— Добре, ей сега — каза той, отговаряйки на фелдшера, който му сечеше княз Андрей, и заповяда да го занесат в палатката.
	Сред тълпата на чакащите ранени се чу роптание.
	— Личи си, че и на онзи свят само господата ще живеят — рече един.
	Внесоха княз Андрей и го сложиха на току-що изчистената маса, от която фелдшерът изплакваше нещо. Княз Андрей не можа да разбере подробно какво имаше в палатката. Жалните охкания от разни страни, мъчителната болка в бедрото, корема и гърба го отвличаха. Всичко, каквото видя наоколо си, се сливаше за него в едно общо впечатление на голо, окървавено човешко тяло, което сякаш изпълваше цялата ниска палатка, както преди няколко седмици, в оня горещ августовски ден, същото тяло изпълваше калното езеро край Смоленския път. Да, то беше същото това тяло, същото chair a canon*, гледката на което още тогава, предсказвайки сякаш сегашното, бе предизвикала й него ужас.
	[* Пушечно месо.]
	В палатката имаше три маси. Двете бяха заети, на третата сложиха княз Андрей. За известно време го оставиха сам и той, без да ще, видя какво ставаше върху другите две маси. На по-близката маса седеше един татарин, навярно казак, ако се съдеше по мундира му, хвърлен до него на земята. Четворица войника го държаха. Един доктор с очила режеше нещо в кафявия му мускулест гръб.
	— Ух, ух, ух!… — като че грухтеше татаринът и изведнъж, като дигаше нагоре скулестото си черно, чипоносо лице и се озъбваше, почваше да се дърпа, да подскача и пищи с пронизително-звънлив проточен писък. На другата маса, около която се трупаха много хора, лежеше по гръб едър, пълен човек с отметната назад глава (къдравите коси, цветът им и формата на главата се сториха на княз Андрей много познати). Няколко фелдшера натискаха гърдите на тоя човек и го държаха. Белият му пълен крак бързо и често, непрекъснато се дърпаше в трескави тръпки. Тоя човек припадъчно ридаеше и се задавяше. Двама доктори, мълчаливо — единият беше бледен и трепереше — вършеха нещо над другия червен крак на тоя човек. Като свърши с татарина, върху когото метнаха шинела, очилатият доктор, избърсвайки ръце, приближи до княз Андрей.
	Той погледна княз Андрей в лицето и бързо се обърна.
	— Съблечете го! Какво стоите? — викна той ядосано на фелдшерите.
	Когато фелдшерът с бързащи, запретнати ръце почна да разкопчава копчетата и да съблича дрехите му, княз Андрей си припомни своето първо, най-далечно детинство. Докторът се наведе ниско над раната, опипа я и тежко въздъхна. След това направи знак на някого. И от мъчителната болка вътре в корема княз Андрей загуби съзнание. Когато се свести, разтрошените кости на бедрото бяха извадени, парчета месо изрязани и раната превързана. Пръскаха лицето му с вода. Щом княз Андрей отвори очи, докторът се наведе над него, целуна го мълчаливо в устните и бързо се отдръпна.
	След изтърпяното страдание княз Андрей чувствуваше блаженство, каквото отдавна не беше изпитвал. Всичките най-хубави, най-щастливи минути от живота му, особено най-далечното детинство, когато го събличаха и слагаха в креватчето, когато бавачката, приспивайки го, му пееше, когато, забил глава във възглавницата, се чувствуваше щастлив само от съзнанието, че живее, му се струваха дори не като минало, а като действителност.
	Докторите се суетяха около ранения, очертанията на чиято глава се сториха познати на княз Андрей, дигаха го и го успокояваха.
	— Покажете ми… О-о-о! О! О-о-о-о! — чуваше се неговото прекъсвано от ридания, уплашено и потиснато от страданието стенание. Слушайки тия стенания, на княз Андрей му се доплака. Може би защото умираше без слава, може би защото му беше жално да се раздели с живота, може би от тия невъзвратни детски спомени, може би защото той страдаше, защото другите страдаха и тъй жално стенеше пред него тоя човек — искаше му се да плаче с детски, добри, почти радостни сълзи.
	Показаха на ранения отрязания крак в ботуша със засъхнала кръв.
	— О! О-о-о-о! — зарида той като жена. Докторът, който бе застанал пред ранения и затулваше лицето му, се дръпна.
	„Боже мой! Какво е това? Защо той е тук?“ — каза си княз Андрей.
	В нещастния, ридаещ, изнемощял човек, на когото току-що бяха отрязали крака, той позна Анатол Курагин. Държаха Анатол на ръце и му даваха да пие чаша вода, но с треперещите си подути устни той не можеше да хване края на чашата. Анатол тежко хлипаше. „Да, той е; да, тоя човек е свързан с мене чрез нещо близко и тежко — помисли княз Андрей, без още да разбира онова, което беше пред него. — Каква е връзката на тоя човек с моето детинство, с моя живот?“ — питаше се той, без да намери отговор. И изведнъж един нов, неочакван спомен от света на детското, на чистото, от света на любовта изпъкна пред княз Андрей. Той си спомни Наташа, каквато я бе видял за първи път на бала в 1810 година, с тънка шия и тънки ръце, с готово за възторг, уплашено и щастливо лице; и любовта, и нежността към нея още по-живо и по-силно от когато и да било се пробудиха в душата му. Той си спомни сега връзката, която съществуваше между него и тоя човек, загледан мътно в него през сълзите, които изпълваха подутите му очи. Спомни си всичко и възторжена жалост и обич към тоя човек изпълниха щастливото му сърце.
	Княз Андрей не можеше да се сдържа повече и заплака с нежни, любовни сълзи над хората, над себе си и над техните и свои заблуди.
	„Състрадание, обич към братята, към ония, които ни обичат, към ония, които ни мразят, обич към враговете — да, оная обич, която е проповядвал Бог на земята, на която ме учеше княжна Маря и която аз не разбирах; ето защо ми е било жал за живота, ето го — онова, което ми оставаше, ако бих живял още. Но сега е вече късно. Аз знам това.“



	XXXVIII

	Страшната гледка на полесражението, покрито с трупове и ранени, към която се прибави тежест в главата, и съобщенията за двадесет убити и ранени познати генерали, и съзнанието за безсилието на силната си по-рано ръка направиха неочаквано впечатление на Наполеон, който обикновено обичаше да разглежда убитите и ранените, проверявайки по тоя начин душевната си сила (както си мислеше). През тоя ден ужасният вид на полесражението победи оная душевна сила, в която влагаше цялата си заслуга и величие. Той бързо напусна полесражението и се върна на Шевардинската могила. Жълт, подпухнал, тежък, с мътни очи, червен нос и пресипнал глас той седеше на сгъваемия стол, вслушваше се неволно в гърмежите и не дигаше очи. С болезнена скръб чакаше той края на онова дело, за което се смяташе причина, но което не можеше да спре. За един кратък миг лично, човешко чувство надделя над изкуствения призрак на живот, на който той бе служил толкова дълго. Представи си, че той понася тия страдания и смърт, които бе видял на полесражението. Тежестта в главата и в гърдите му напомняше, че и за него са възможни страдания и смърт. В тоя миг той не искаше за себе си нито Москва, нито победа, нито слава. (Каква слава му трябваше още?) Едничкото, което желаеше сега, беше почивка, спокойствие и свобода. Но когато беше на Семьоновската височина, началникът на артилерията му предложи да изкарат на тая височина няколко батареи, за да засилят огъня срещу струпаните пред Князково руски войски. Наполеон се съгласи и заповяда да му съобщят какво въздействие ще окажат тия батареи.
	Един адютант дойде да каже, че по заповед на императора двеста оръдия са насочени срещу русите, но че русите си стоят все така.
	— Нашият огън ги коси по цели редици, а те стоят — каза адютантът.
	— Ils en veulent encore!…* — каза с прегракнал глас Наполеон.
	[* Иска им се още!…]
	— Sire?* — повтори адютантът, който не бе чул.
	[* Ваше величество?]
	— Ils en veulent encore — изхърка намръщен, с прегракнал глас Наполеон, — donnez leur en*.
	[* Иска им се още — дайте им.]
	И без неговите заповеди ставаше това, което той искаше, а той даде нареждане, защото смяташе, че чакат заповед от него. И отново се пренесе в своя предишен изкуствен свят на призраците на някакво величие и отново (както конят, който върти колело за вадене на вода, си въобразява, че върши нещо по своя воля) почна покорно да изпълнява оная жестока, тъжна и тежка, нечовешка роля, която му бе предназначена.
	И не само за тоя един час и ден бяха помрачени умът и съвестта на тоя човек, който по-тежко от всички други участници в тая работа носеше върху си цялата тежест на онова, което се вършеше; но никога, и до края на живота си, той не можа да разбере ни доброто, ни красотата, ни истината, ни значението на своите постъпки, които бяха премного противоположни на доброто и истината, премного далеч от всичко човешко, за да може той да проумява значението им. Той не можа да се отрече от постъпките си, възхвалявани от половината свят, и затова трябваше да се отрече от истината и доброто и от всичко човешко.
	Не само през тоя ден, обикаляйки полесражението, застлано с мъртви и осакатени хора (по негова воля, както мислеше той), като гледаше тия хора, пресмяташе колко руси се падат на един французин и мамейки себе си, намираше причини да се радва, че на един французин се падаха петима руси. Не само в тоя ден писа той писма в Париж, че le champ de bataille a ete superbe*, защото по него имало петдесет хиляди трупа; но и на остров Света Елена, в тишината на усамотението, дето казваше, че има намерение да употреби свободното си време за описване на великите дела, които е извършил, той писа:
	[* Полесражението беше великолепно.]

	„La guerre de Russie a du etre la plus populaire des temps modernes: c’etait celle du bon sens et des vrais interets, celle du repos et de la securite de tous; elle etait purem ent pacifique et conservatrice.
	C’etait pour la grande cause, la fin des hasards et le commencement de securite. Un nouvel horizon, de nouveaux travaux allaient se derouler, tout pleins du bien-etre et de la prosperite de tous. Le systeme europeen se trouvait fonde; il n’etait plus question que de l’organiser.
	Satisfait sur ses grands points et tranquille partout, j’aurais eu aussi mon _congres_ et rna _sainte alliance_. Ce sont des idees qu’on m’a volees. Dans cette reunion de grands souverains, nous eussions traite de nos interets en famille et compte de clerc a maitre avec les peuples.
	L’Europe n’eut bientot fait de la sorte veritablement qu’un meme peuple, et chacun, en voyageant partout, se fut trouve toujours dans la patrie commune. J’eus demande toutes les rivieres navigables pour tous, la communaute des mers, et que les grandes armees permanentes fussent reduites desormais a la seule garde des souverains.
	De retour en France, au sein de la patrie, grande, forte, magnifique, tranquille, glorieuse, j’eusse proclame ses limites immuables; toute guerre future, purement _defensive_; tout agrandissement nouveau _antinational_. J’eusse associe mon fils a l’empire; ma _dictature_ eut fini, et son regne constitutionnel eut commence…
	Paris eut ete la capitale du monde, et les francais’, l’envie des nations!…
	Mes loisirs ensuite et mes vieux jours eussent ete consacres, en compagnie de l’imperatrice et durant l’apprentissage royal de mon fils, a visiter lentement et en vrai couple campagnard, avec nos propres chevaux, tous les recoins de l’Empire, recevant les plaintes, redressant les semant de toutes parts et partout les monuments et les bienfaits.“*

	[* Руската война трябваше да бъде най-популярната в новите времена: тя беше война на здравия смисъл и на истински изгоди, война за спокойствието и безопасността на всички; тя беше чисто миролюбива и консервативна.
	Тя беше за великата цел, за края на случайностите и за началото на спокойствието. Нови хоризонти, нови трудове щяха да се разгърнат, изпълнени с благосъстояние и благоденствие на всички. Европейската система би била основана, щеше да става дума само за учредяването й.
	Задоволен по тия големи въпроси и спокоен навсякъде, аз също бих имал своя _конгрес_ и своя _свещен съюз_. Тези идеи ги откраднаха от мене. В това събрание на велики монарси ние семейно бихме обсъждали работите, които ни интересуват, и бихме се съобразявали с народите, както писарят с господаря си.
	Европа наистина скоро би станала по тоя начин един народ и всеки, пътувайки дето и да било, би бил винаги в общото отечество.
	Аз бих уговорил всички реки да бъдат свободни за плаване за всички, моретата да бъдат общи, постоянните големи армии да бъдат намалени до гвардии на монарсите.
	Върнал се във Франция, в родината — велика, силна, великолепна, спокойна и славна, аз щях да провъзглася границите й за неизменни; всяка бъдеща война — изключително _отбранителна_; всяко ново разширение — _антинационално_; бих взел сина си за участник в управлението на империята; моята _диктатура_ би свършила и би започнало неговото конституционно управление…
	Париж щеше да бъде столица на света и французите — предмет на завист за всички нации!…
	Сетне щях да посветя, с помощта на императрицата, старините си и моето свободно време, както и времето за царственото възпитание на моя син, за постепенно посещаване, като същинска селска съпружеска двойка, с наши собствени коне, всички ъгълчета на империята, за приемане на жалби, за поправяне на несправедливостите, изграждайки по всички краища и навсякъде паметни здания и вършейки благодеяния.]
	Той, предназначен от провидението за тъжната, несвободна роля — палач на народите, уверяваше себе си, че целта на неговите постъпки била доброто на народите и че той може да ръководи съдбините на милионите и чрез властта да върши благодеяния!
	„Des 400 000 hommes qui passerent la Vistule — пишеше той по-нататък за руската война, — la moitie etait Autrichiens, Prussiens, Saxons, Polonais, Bavarois, Wurtembergeois, Mecklembergeois, Espagnols, Italiens, Napolitains. L’armee imperiale, proprement dite, etait pour un tiers composee de Hollandais, Belges, habitants des bords du Rhin, Piemontais, Suisses, Genevois, Toscans, Romains, habitants de la 32-e division militaire, Breme, Hambourg, etc.; elle comptait a peine 140 000 hommes parlant francais. L’expedition de Russie couta moins de 50 000 hommes a la France actuelle: l’armee dans la retraite de Wilna a Moscou, dans les differentes batailles, a perdu quatre fois plus que l’armee francaise; l’incendie de Moscou a coute la vie a 100 000 Russes, morts de froid et de misere dans les bois; enfin, dans sa marche de Moscou a l’Oder, l’armee russe fut aussi atteinte par l’intemperie de la saison; elle ne comptait a son arrivee a Wilna que 500 000 hommes, et a Kalisch moins de 18 000.“*
	[* От 400 000 души, които преминаха Висла, половината бяха австрийци, прусаци, саксонци, поляци, баварци, вюртембергци, мекленбургци, испанци, италианци и неаполитанци. Всъщност в едната си трета императорската армия се състоеше от холандци, белгийци, жители от бреговете на Рейн, пиемонтци, женевци, тосканци, римляни, жители на 32-та военна дивизия, на Бремен, Хамбург и т.н.; в нея едва ли 140 000 души говореха френски. Руската експедиция струваше на Франция по-малко от 50 000 души; през отстъплението си от Вилна до Москва руската армия загуби в различни сражения четири пъти повече хора, отколкото френската; пожарът в Москва струваше живота на 100 000 руси, умрели от студ и нищета в горите; най-сетне в похода си от Москва до Одер руската армия също тъй пострадала от суровостта на времето; при пристигането си във Вилна тя се състоеше само от 50 000 души, а в Калиш по-малко от 18 000.]
	Той си въобразяваше, че войната с Русия е станала по негова воля и ужасът от извършеното не порази душата му. Той поемаше смело върху си всяка отговорност за събитията и помраченият му ум намираше оправдание в това, че между стотиците хиляди загинали хора имаше по-малко французи, отколкото хесенци и баварци.



	XXXIX

	Няколко десетки хиляди хора лежаха мъртви в разни положения и мундири из нивите и ливадите, принадлежащи на господарите Давидови и на държавните селяни, из същите нивя и ливади, от които стотици години селяните на селата Бородино, Горки, Шевардино и Семьоновское едновременно събираха реколти и пасяха добитък. На превързочните пунктове, върху пространство от една десетина, тревата и земята бяха просмукани от кръв. Множество ранени и неранени от разни команди, хора с уплашени лица, от една страна се мъкнеха назад, към Можайск, а от друга — назад, към Валуево. Други тълпи, измъчени и гладни, водени от началниците си, вървяха напред. Трети стояха по местата си и продължаваха да стрелят.
	Над цялото поле, преди това толкова весело-красиво, с неговите отблясъци на щикове и пушеци под утринното слънце, се стелеше сега мъгла от влага и дим и лъхаше странна кисела миризма на селитра и кръв. Събираха се облачета и над убитите, ранените, уплашените, изнурени и съмняващи се хора почна да пръска дъждец. Той сякаш казваше: „Стига, стига, хора. Спрете… Опомнете се. Какво вършите?“
	Измъчени, без храна и без почивка, хората от едната и от другата страна почваха еднакво да се съмняват дали трябва още да се изтребват едни други и по всички лица се виждаше колебание, и във всяка душа се по-дигаше един и същ въпрос: „Защо, за кого трябва да убивам и да бъда убит? Убивайте, когото щете, правете, каквото щете, но аз не искам вече!“ Тая мисъл привечер узря еднакво в душата на всеки. Всеки миг всички тия хора можеха да се ужасят от онова, което вършеха, да захвърлят всичко и да избягат, дето им видеха очите.
	Но макар че вече в края на сражението хората чувствуваха целия ужас на постъпката си, макар че щяха да бъдат доволни, ако престанеха, някаква неразбираема, тайнствена сила още продължаваше да ги ръководи и изпотени, целите в барут и кръв, останали един от трима, артилеристите, макар да се препъваха и задъхваха от умора, носеха снаряди, пълнеха, прицелваха се, запалваха с фитилите; и гюллетата все тъй бързо и жестоко прелитаха от двете страни и сплескваха човешките тела и продължаваше да се извършва онова страшно нещо, което се извършва не по волята на хората, а по волята на оня, който ръководи хората и световете.
	Ако погледнеше разстроените по-задни части на руската армия, човек би рекъл, че стигаше французите да направят още едно мъничко усилие — и руската армия щеше да изчезне; а оня, който погледнеше по-задните части на французите, би казал, че стига русите да направят още едно мъничко усилие и французите са загинали. Но нито французите, нито русите правеха това усилие и пламъкът на сражението догаряше бавно.
	Русите не правеха това усилие, защото не те бяха атакували французите. В началото на сражението те само стояха на пътя за Москва, като го препречваха, и в края на сражението също тъй стояха там, както и в началото. Но дори ако целта на русите беше да разгромят французите, те не можеха да направят това последно усилие, защото всичките руски войски бяха разнебитени, нямаше ни една част от войските, която да не бе пострадала в сражението, и оставайки по местата си, русите бяха загубили _половината_ от войската си.
	Французите, със спомените за всичките си предишни победи от петнадесет години, с увереността в непобедимостта на Наполеон, със съзнанието, че са завзели една част от полесражението, че са загубили само една четвърт от хората си и че имат още двадесетхилядна непокътната гвардия, лесно можеха да направят това усилие. Французите, които атакуваха руската армия с цел да я отхвърлят от позицията й, трябваше да направят това усилие, защото дотогава, докато русите също както и преди сражението препречваха пътя към Москва, целта на французите не беше постигната и всичките им усилия и загуби отиваха нахалост. Но французите не направиха това усилие. Някои историци казват, че достатъчно било Наполеон да даде непокътнатата си стара гвардия и сражението щяло да бъде спечелено. Да се говори какво би станало, ако Наполеон би дал гвардията си, е все едно да се говори какво би било, ако есента стане пролет. Това не можеше да стане. Наполеон не даде гвардията си не защото не поиска да я даде, но защото това не биваше да се направи. Всички генерали, офицери и войници от френската армия, знаеха, че това не биваше да се направи, защото падналият дух на войската не го позволяваше.
	Не само Наполеон изпитваше онова, прилично на сънно видение чувство, че страшният замах на ръката пада безсилно, но всички генерали, всички участвуващи и неучаствуващи войници от френската армия, след всички опити от предишните сражения (дето след десетократно по-малки усилия неприятелят побягваше), изпитваха едно и също чувство на ужас пред тоя враг, който, след като бе загубил _половината_ от войската си, в края на сражението стоеше все тъй застрашително, както и в началото. Нравствената сила на френската, на атакуващата армия беше изтощена. Не оная победа, която се определя по взетите парчета плат, прикрепени на върлини, наричани знамена, и по онова пространство, на което са били и са войските, а нравствената победа, оная, която убеждава противника в нравственото превъзходство на неговия враг и в собственото му безсилие, тая победа бе спечелена от русите при Бородино. Френското нашествие като разярен звяр, на който при засилването му, преди да скочи, е нанесена смъртоносна рана, чувствуваше гибелта си; но не можеше да се спре, също както двойно по-слабата руска войска не можеше да не се отклони. След тласъка, който бе получила, френската войска можа да стигне още до Москва; но там, без нови усилия на руската войска, тя трябваше да загине поради изтеклата й кръв от смъртоносната рана, нанесена при Бородино. Пряка последица на Бородинското сражение беше безпричинното бягство на Наполеон от Москва, връщането му по стария Смоленски път, гибелта на петстотинхилядното нашествие и гибелта на Наполеонова Франция, върху която за първи път при Бородино се стовари ръката на по-силния по дух противник.





	Част трета

	I

	Човешкият ум не може да разбере абсолютната непрекъснатост на движението. Законите на каквото и да било движение могат да се разберат само когато човек разглежда произволно взети единици от това движение. Но в същото време тъкмо от това произволно делене на непрекъснатото движение на отделни единици произлизат повечето от човешките заблуди.
	Познат е тъй нареченият софизъм на древните, че Ахилес никога няма да настигне вървящата пред него костенурка, макар че Ахилес върви десет пъти по-бързо от костенурката: щом Ахилес премине пространството, което го отделя от костенурката, костенурката ще извърви пред него една десета част от това пространство; Ахилес ще премине тая десета част, но костенурката ще извърви една стотна част и така нататък до безкрайност. На древните тая задача е изглеждала неразрешима. Безсмислеността на решението (че Ахилес никога не ще настигне костенурката) е произлизала само от това, че произволно са били допускани отделни единици на движение, докато движението и на Ахилес, и на костенурката е ставало непрекъснато.
	Като приемаме все по-малки и по-малки единици на движение, ние само се приближаваме до решението на въпроса, но никога не го постигаме. Само ако допуснем безкрайно малката величина и възлизащата от нея прогресия до една десета и като вземем сумата на тая геометрична прогресия, постигаме решението на въпроса. Новият отрасъл на математиката, постигнал изкуството да борави с безкрайно малките величини, и в други по-сложни въпроси на движението дава сега отговори на въпроси, които изглеждаха неразрешими.
	Тоя нов отрасъл на математиката, неизвестен на древните, когато разглежда въпросите за движението, като допуска безкрайно малките величини, тоест ония, при които се възстановява главното условие на движението (абсолютна непрекъснатост), с това вече поправя неизбежната грешка, която човешкият ум не може да не прави, разглеждайки отделни единици на движението, вместо непрекъснато движение.
	Съвсем същото става и при търсенето на законите за историческото движение.
	Движението на човечеството, което произлиза от безброй човешки произволни действия, се извършва непрекъснато.
	Разбирането на законите на това движение е целта на историята. Но за да може да се разберат законите на непрекъснатото движение на всички произволни действия на хората, човешкият ум допуска, че съществуват произволни, отделни единици. Първият начин на историята е, като вземе произволна редица от непрекъснати събития, да я разглежда отделно от другите, докато няма и не може да има начало на никакво събитие, а всякога едно събитие непрекъснато произлиза от друго. Вторият начин е да се разглежда действието на един човек, цар или пълководец като сбор от произволните действия на хората, докато сборът от човешките произволни действия никога не се изразява в дейността на едно историческо лице.
	Историческата наука в своето движение постоянно приема за разглеждане все по-малки и по-малки единици и по тоя път се стреми да се приближи до истината. Но колкото и малки да са тия единици, които приема историята, ние чувствуваме, че допускането на единица, отделена от друга, допускането, че съществува _начало_ на някое явление и допускането, че произволните действия на всички хора се изразяват в действията на едно историческо лице, сами по себе си са лъжливи.
	Всеки извод на историята без най-малкото усилие от страна на критиката се разпада на прах, без да остави нищо след себе си, само защото критиката избира за предмет на наблюдение по-голяма или по-малка откъсната единица, за което тя винаги има право, тъй като взетата историческа единица винаги е произволна.
	Само като допуснем безкрайно малката единица за наблюдение — диференциал на историята, тоест еднородните влечения на хората, и като постигнем изкуството да интегрираме (да вземаме сбора на тия безкрайно малки), можем да се надяваме, че ще разберем законите на историята.


	Първите петнадесет години от XIX столетие в Европа представят необикновено движение на милиони хора. Хората оставят обикновените си занятия, устремяват се от единия край на Европа към другия, ограбват, убиват се едни други, тържествуват и се отчайват и за няколко години целият ход на живота се променя и става усилено движение, което отначало върви, като се засилва, а сетне — като отслабва. Каква е причината на това движение или по какви закони е ставало то? — пита човешкият ум.
	За да отговарят на тоя въпрос, историците ни излагат деянията и речите на няколко десетки хора в едно от зданията на град Париж, като наричат тия деяния и речи с думата революция. След това дават подробна биография на Наполеон и на някои съчувствуващи и враждебни нему лица, разказват за влиянието на едни от тия лица върху другите и казват: ето от какво е произлязло това движение и ето неговите закони.
	Но човешкият ум не само отказва да вярва в това обяснение, но направо казва, че методът на обяснението не е правилен, защото при това обяснение най-слабото явление се приема за причина на най-силното. Сборът на хорските произволни действия направи и революцията, и Наполеон, и само сборът на тия произволни действия ги търпя и унищожи.
	„Но всеки път, когато е имало завоевания, имало е и завоеватели; всеки път, когато са се правили преврати в държавата, имало е велики хора“ — казва историята. Наистина всеки път, когато са се явявали завоеватели, имало е и войни, отговаря човешкият ум, но това не доказва, че завоевателите са били причина за войните и че е възможно да се намерят законите на войната в личната дейност на един човек. Всеки път, когато погледна часовника си и видя, че стрелката се приближава към десет, чувам, че в съседната църква забиват камбаните, но от това, че всеки път стрелката стига до десет часа, когато камбаните почват да бият, аз нямам право да извадя заключение, че положението на стрелката е причина за движението на камбаните.
	Всеки път, когато видя движещ се локомотив, чувам свирка, виждам отваряне на клапата и движението на колелата; но от това нямам право да заключа, че свиренето и движението на колелата са причина за движението на локомотива.
	Селяните казват, че в късна пролет задухва студен вятър, защото пъпките на дъба се развиват, и наистина всяка пролет духа студен вятър, когато пъпките на дъба се развиват. Но макар да не зная причината за студения вятър, когато пъпките на дъба се развиват, не мога да се съглася със селяните, че причината за студения вятър е развиването пъпките на дъба, макар и само заради това, че силата на вятъра е извън влиянието на пъпките. Аз виждам само съвпадение на условията, които съществуват при всяко жизнено явление, и виждам, че колкото и както да наблюдавам подробно стрелката на часовника, клапата и колелата на локомотива и пъпките на дъба, не узнавам причината за камбанния звън, за движението на колелата и за пролетния вятър. Затова трябва изцяло да променя точката си за наблюдение и да изучавам законите за движението на парата, на камбаните и на вятъра. Същото трябва да направи историята. И опити за това бяха вече направени.
	За изучаване законите на историята ние трябва съвсем да променим предмета на наблюдението, да оставим на мира царете, министрите и генералите, а да изучаваме еднородните безкрайно малки елементи, които ръководят масите. Никой не може да каже доколко е възможно по тоя път човек да постигне разбирането на историческите закони; но очевидно е, че само по тоя път има възможност да се доловят историческите закони и че по тоя път не са направени още ни една милионна от ония усилия, които са направени от историците за описване деянията на различните царе, пълководци и министри и за излагане на своите мисли по тия деяния.



	II

	Силите на дванадесет народности на Европа нахълтаха в Русия. Руската войска и населението отстъпват, избягвайки сблъсквания, до Смоленск и от Смоленск до Бородино. Френската войска с постоянно увеличаваща се сила на стремителността се носи към Москва, към целта на движението си. Силата на стремителността й се увеличава, колкото по` се приближава към целта, тъй както се увеличава скоростта на падащото тяло, колкото повече то се приближава до земята. Зад нея са хиляди версти гладна, враждебна страна; напреде десетки версти, които я делят от целта. Всеки войник от Наполеоновата армия чувствува това и нашествието върви от само себе си, единствено по силата на стремителността.
	В руската войска колкото повече отстъпват, толкова повече се разпалва духът на озлобение срещу врага: отстъпвайки назад, тоя дух се съсредоточава и нараства. При Бородино става сблъскването. Нито едната, нито другата войска се разпадат, но руската войска непосредствено след сблъскването отстъпва тъй наложително, както наложително отскача топката, сблъскала се с друга топка, засилена срещу нея с по-голяма стремителност; и също тъй наложително (макар и загубила всичката си сила в сблъскването) стремително засилената топка на нашествието се търкаля още известно разстояние.
	Русите отстъпват сто и двадесет версти — зад Москва, французите стигат до Москва и спират там. В продължение на пет седмици след това няма ни едно сражение. Французите не мърдат. Като смъртно ранен звяр, кръвта на който изтича и който ближе раните си, те остават пет седмици в Москва, без да предприемат нищо, и изведнъж без всякаква нова причина бягат назад: втурват се по пътя за Калуга и (след победата, тъй като отново полесражението при Малоярославец остана в техни ръце) без да влизат ни в едно сериозно сражение, още по-бързо бягат назад — към Смоленск, отвъд Смоленск, отвъд Вилна, отвъд Березина и по-нататък.
	Привечер на 26 август и Кутузов, и цялата руска армия бяха уверени, че Бородинското сражение е спечелено. Кутузов така и писа на царя. Кутузов заповяда да се готвят за нов бой, за да доунищожат неприятеля, не защото искаше да лъже някого, но защото знаеше, че врагът е победен, също тъй както всеки от участниците в сражението знаеше това.
	Но същата вечер и на другия ден почнаха едно след друго да пристигат съобщения за нечувани загуби, за загубване на половината армия и новото сражение физически беше невъзможно.
	_Не биваше_ да се дава сражение, докато още не бяха събрани сведения, не бяха прибрани ранените, непопълнени мунициите, непреброени убитите, не бяха назначени нови началници на местата на убитите и хората не бяха се нахранили и отспали. А в същото време веднага след сражението, на другата сутрин, френската войска (по оная стремителна сила на движението, увеличена сега като че обратнопропорционално на квадрата на разстоянието) вече от само себе си напираше срещу руската войска. Кутузов искаше да атакува на другия ден и цялата армия искаше това. Но за да се атакува, не е достатъчно само да искаш да го направиш; необходимо е да имаш възможност да го сториш, а такава възможност нямаше. Невъзможно бе да не се отстъпи с един преход, сетне също тъй невъзможно бе да не се отстъпи с втори и с трети преход и най-сетне на 1 септември — когато армията се приближи до Москва, — въпреки всичката сила на подигналото се в редовете на армията чувство, по силата на нещата тия войски трябваше да минат отвъд Москва. И войските отстъпиха с още един, последен преход и дадоха Москва на неприятеля.
	За хората, свикнали да мислят, че плановете за войни и сражения се съставят от пълководците по същия начин, по който всеки от нас, седнал в кабинета си пред картата, съобразява как той би се разпоредил в еди-кое си и еди-кое си сражение, изникват въпроси защо Кутузов при отстъплението не е постъпил така и така, защо не е заел позиция преди Фили, защо веднага не е отстъпил на Калужкия път, като оставил Москва, и т.н. Хората, свикнали да мислят така, забравят или не знаят ония неизбежни условия, при които винаги действува главнокомандуващият. Дейността на пълководеца не прилича в нищо на дейността, която си представяме ние, когато седим свободно в кабинета си, като разглеждаме по картата някоя кампания с известно количество войска от едната и от другата страна и в известна местност и като почваме нашите разсъждения от някой определен момент. Главнокомандуващият никога не се намира в условията на _началото_ на някое събитие, в които ние винаги разглеждаме събитието. Главнокомандуващият винаги е в средата на движещата редица събития, и то тъй, че никога в никоя минута не е в състояние да обмисли пълното значение на събитието, което става. Събитието незабелязано, миг след миг, очертава значението си и през всеки миг от това последователно, непрекъснато очертаване на събитието главнокомандуващият се намира в центъра на най-сложна игра, на интриги, грижи, зависимост, власт, проекти, съвети, заплахи и измами, постоянно се намира в необходимостта да отговаря на безброй задавани му, често противоречиви един на друг въпроси.
	Учените военни най-сериозно ни говорят, че Кутузов е трябвало много още преди Фили да отправи войските си по Калужкия път, че дори някой предлагал такъв проект. Но пред главнокомандуващия особено в тежък миг има не един, а винаги десетки проекти едновременно. И всеки от тия проекти, основани на стратегия и тактика, противоречи на друг. Би казал човек, че работата на главнокомандуващия е само да избере един от тия проекти. Но той не може да направи и това. Събитията и времето не чакат. Предлагат му, да речем, на 28-и да потегли по Калужкия път, но в това време пристига един адютант от Милорадович и пита да започнат ли веднага сражение с французите, или да отстъпят. Той трябва ей сега, тозчас, да даде заповед. А заповедта да се отстъпи ни отклонява от завоя за Калужкия път. И след адютанта интендантът пита — къде да кара продоволствието, а началникът на болниците — къде да карат ранените; а куриерът от Петербург носи писмо от царя, в което не се допуска възможността да се остави Москва, а съперникът на главнокомандуващия, онзи, който скритом действува срещу него (такива има винаги, и не един, а няколко), предлага нов проект, диаметрално противоположен на плана за излизане на Калужкия път; а силите на самия главнокомандуващ искат сън и подкрепа; а несправедливо оставеният без награда почтен генерал иде да се оплаква; а жителите молят за защита, изпратеният за оглед на местността офицер пристига и донася съвсем противоположно на онова, което приказва изпратеният преди него офицер; а разузнавачът, пленникът и генералът, който е ръководил рекогносцировката — и тримата различно описват положението на неприятелската армия. Хората, свикнали да не разбират или да забравят тия необходими условия за дейността на всеки главнокомандуващ, ни представят например положението на войските във Фили и предполагат при това, че на 1 септември главнокомандуващият е могъл съвсем свободно да разрешава въпроса за изоставянето или за защитата на Москва, докато при положението на руската армия на пет версти от Москва не можеше да става въпрос за това. Но кога се бе решил тоя въпрос? И при Дриса, и при Смоленск, и по-осезателно на 24-и при Шевардино, и на 26-и при Бородино, и през всеки ден, и час, и миг на отстъплението от Бородино до Фили.



	III

	След като отстъпиха от Бородино, руските войски се установиха при Фили. Ермолов, който бе ходил да оглежда позицията, дойде при фелдмаршала.
	— Невъзможно е да се бием на тая позиция — каза той. Кутузов го погледна учудено и го накара да повтори думите си. Когато той повтори, Кутузов му протегна ръка.
	— Я си дай ръката — каза той и като я обърна така, че да опипа пулса му, каза: — Ти си болен, мили. Помисли какво говориш.
	На Поклонното възвишение, шест версти далеч от Дорогомиловската застава, Кутузов излезе от колата си и седна на една скамейка край пътя. Грамадно множество генерали се събра около него. Пристигналият от Москва граф Растопчин се присъедини към тях. Цялото това блестящо общество, разкъсано на няколко кръжока, говореше помежду си за изгодността и неизгодността на позицията, за положението на войските, за предполагаемите планове, за положението на Москва, изобщо — по военни въпроси. Всички чувствуваха, че макар и да не бяха повикани за това, че макар и да не бе наречен тъй — но това беше военен съвет. Всички разговори бяха по общи въпроси. Ако някой съобщаваше или научаваше лични новини, за това говореха шепнешком и тутакси минаваха пак към общите въпроси: нито шеги, нито смях, не се съзираха дори и усмивки сред всички тия хора. Всички очевидно с усилие се стараеха да се държат на висотата на положението. И всички групи, като разговаряха помежду си, се стараеха да бъдат наблизо до главнокомандуващия (чиято скамейка беше центърът на тия кръжоци) и говореха тъй, че той да може да ги чува. Главнокомандуващият слушаше и понякога питаше за нещо от онова, което приказваха около него, но сам не влизаше в разговор и не изказваше никакво мнение. Повечето пъти, като послушаше разговора на някой кръжок, той се извръщаше с изражение на разочарование — сякаш те говореха съвсем не за онова, което той искаше да знае. Едни говореха за избраната позиция, критикувайки не толкова самата позиция, колкото умствените способности на ония, които я бяха избрали; други доказваха, че грешката е била направена по-рано, че трябвало да се приеме сражение още завчера; трети приказваха за битката при Саламанка, за която разправяше току-що пристигналият французин Кросар в испански мундир. (Тоя французин, заедно с един от немските принцове, които служеха в руската армия, разглеждаше подробно обсадата на Сарагоса, като смяташе Москва да бъде защищавана по същия начин). В четвърти кръжок граф Растопчин говореше, че той с московската дружина е готов да загине пред стените на столицата, но че все пак не може да не съжали за неизвестността, в която е бил оставен, и че ако е знаел това по-рано, щяло да бъде друго… Пети, показвайки глъбината на стратегическите си разсъждения, говореха за посоката, по която трябва да потеглят войските. Шести говореха пълна безсмислица. Лицето на Кутузов ставаше все по-угрижено и по-тъжно. От всички тия разговори Кутузов виждаше едно нещо: нямаше _никаква физическа възможност_, в пълния смисъл на думата, да се защищава Москва, тоест до такава степен нямаше възможност, че ако някой безумен главнокомандуващ би издал заповед да се даде сражение, би излязло бъркотия и все пак сражение нямаше да има; нямаше да има, защото всички висши началници не само смятаха тая позиция за невъзможна, но в разговорите си обсъждаха само онова, което ще стане след безспорното изоставяне на тая позиция. Та как можеха началниците да водят войските си на полесражение, което смятаха за невъзможно? Низшите началници, дори войниците (които също разсъждават) също смятаха позицията за невъзможна и затуй не можеха да отиват да се бият с увереността, че не ще бъдат победени. Ако Бенигсен настояваше да се защищава тая позиция и други още я обсъждаха, тоя въпрос сам по себе си нямаше значение, а имаше значение само като предлог за спор и за интриги. Кутузов разбираше това.
	Избрал позицията, Бенигсен, подчертавайки разпалено руския си патриотизъм (което Кутузов не можеше да слуша, без да се мръщи), настояваше за защита на Москва. Кутузов ясно като бял ден виждаше целта на Бенигсен: в случай на неуспех да стовари вината върху Кутузов, който е завел войските си без сражение до Воробьови Гори, а в случай на успех — да го припише на себе си; в случай пък на отказ — да очисти себе си за престъпното изоставяне на Москва. Но тоя въпрос на интрига не занимаваше сега стария човек. Един страшен въпрос го занимаваше. И на тоя въпрос той не чу отговор от никого. За него тоя въпрос беше сега: „Нима аз пуснах Наполеон до Москва и кога направих това? Кога стана това? Нима вчера, когато изпратих заповед на Платов да отстъпи, или завчера вечерта, когато бях задрямал и заповядах на Бенигсен той да се разпорежда? Или още по-рано?… Но кога, кога се реши това страшно нещо? Москва трябва да бъде изоставена. Войските трябва да отстъпят и трябва да се даде заповед за това.“ Струваше му се, че да даде тая страшна заповед, значеше все едно да се откаже от командуването на армията. А той не само обичаше властта, но беше свикнал с нея (почитта, която се отдаваше на княз Прозоровски, при когото той бе зачислен в Турция, го дразнеше) и беше убеден, че нему бе предопределено да спаси Русия и че само затова, въпреки волята на царя и по волята на народа, бе избран главнокомандуващ. Той беше убеден, че в тия тежки времена единствен той можеше да стои начело на армията, че в целия свят единствен той можеше без ужас да знае, че негов противник е непобедимият Наполеон; и той се ужасяваше от мисълта за заповедта, която трябваше да даде. Но трябваше да реши нещо, трябваше да се прекратят тия разговори около него, които почваха да стават твърде свободни.
	Той повика при себе си старшите генерали.
	— Ma tete, fut-elle bonne ou mauvaise, n’a qu’a s’aider d’elle meme* — каза той, ставайки от скамейката, и замина за Фили, дето бяха екипажите му.
	[* Добра ли, лоша ли е главата ми, но няма от кого другиго да очаквам помощ освен пак от нея.]



	IV

	В широката, най-хубавата къща на селянина Андрей Савостянов в два часа се събра съвет. Мъжете, жените и децата от голямата селска челяд се бяха натъпкали в другата, всекидневна стая оттатък пруста. Само внучката на Андрей, Малаша, шестгодишно момиченце, на което светлейшият, погалвайки го, даде бучка захар, когато пиеше чай, остана върху печката в голямата стая. Малаша плахо и радостно гледаше от печката лицата, мундирите и кръстовете на генералите, които влизаха един след друг в стаята и сядаха на широките пейки в къта под иконите. А дядото, както Малаша наричаше за себе си Кутузов, седеше отделно от тях, в тъмния ъгъл до печката. Той седеше отпуснат надълбоко в сгъваемото кресло и непрекъснато изпъкваше и си оправяше яката на сюртука, която, макар и разкопчана, сякаш стягаше врата му. Тия, които влизаха, отиваха до фелдмаршала; той стискаше ръка на някои, а на други кимаше. Адютантът Кайсаров понечи да дръпне пердето на прозореца срещу Кутузов, но Кутузов ядосано му замаха с ръка и Кайсаров разбра, че светлейшият не иска да виждат лицето му.
	Около селската елова маса, на която бяха сложени карти, планове, моливи и книжа, се бяха събрали толкова много хора, че вестовоите донесоха още една пейка и я поставиха до масата. На тая пейка седнаха дошлите Ермолов, Кайсаров и Тол. Точно под иконите, на първо място, с „Георгий на шия“, с бледо, болезнено лице й с високото си чело, което се сливаше с голата глава, седеше Барклай де Толи. Вече втори ден го мъчеше треска и сега още имаше тръпки и ставите го въртяха, до него седеше Уваров и като правеше бързи жестове, с тих глас (както говореха всички) казваше нещо на Барклай. Дребният, топчест Дохтуров, дигнал вежди и с ръце на корема, внимателно се вслушваше. От другата страна седеше, подпрял на ръка широката си глава, със смели черти и блестящи очи, граф Остерман-Толстой и изглеждаше потънал в свои мисли. Раевски с нетърпеливо изражение разрошваше напред с привичен жест черните коси на слепите си очи и поглеждаше ту към Кутузов, ту към входната врата. Твърдото, хубаво и добро лице на Коновницин бе озарено от нежна и хитра усмивка. Той срещна погледа на Малаша и почна да й прави знаци с очи, които караха момиченцето да се усмихва.
	Всички чакаха Бенигсен, който довършваше вкусния си обяд под предлог, че наново оглежда позицията. Чакаха го от четири до шест часа и през всичкото това време не почваха съвещанието и с тихи гласове разговаряха за странични неща.
	Едва когато Бенигсен влезе в стаята, Кутузов се измъкна от своя кът и приближи креслото си до масата, но само дотолкова, че лицето му не бе осветено от поставените на масата свещи.
	Бенигсен откри съвета с въпроса: „Да се изостави ли без бой свещената и древна столица на Русия, или да се защищава?“ Последва дълго и общо мълчание. Всички лица се намръщиха и в тишината се чуваше сърдитото пъшкаме и покашляме на Кутузов. Всички очи го гледаха. И Малаша гледаше дядото. Тя беше най-близо до него и видя, че лицето му се сбърчи: сякаш щеше да заплаче. Но това беше за кратко време.
	— _Свещената древна столица на Русия!_ — заговори той изведнъж, като повтаряше сърдито думите на Бенигсен и по тоя начин сочеше фалшивата нота в тия думи. — Позволете да ви кажа, ваше сиятелство, че тоя въпрос няма смисъл за русина. (Той се наведе напред с цялото си тежко тяло.) Тоя въпрос не бива да се поставя и тоя въпрос няма смисъл. Въпросът, за който помолих тия господа да се съберат, е въпрос военен. Въпросът е следният: „Спасението на Русия е в армията. По-изгодно ли е да рискуваме да загубим армията и Москва, като приемем сражение, или да отстъпим Москва без сражение?“ Ето по кой въпрос искам да зная вашето мнение. (Той се дръпна и се облегна на гърба на креслото.)
	Почнаха обсъждания. Бенигсен не смяташе, че играта е вече загубена. Като допускаше за основателно мнението на Барклай и на другите, че при Фили е невъзможно отбранително сражение, той, изпълнен с руски патриотизъм и с обич към Москва, предлагаше да се преместят през нощта войските от десния на левия фланг и на другия ден да ударят дясното крило на французите. Мненията се разделиха, спореха „за“ и „против“ това мнение. Ермолов, Дохтуров и Раевски се съгласиха с мнението на Бенигсен. Ръководени може би от чувството, че е потребна жертва, преди да се изостави столицата, или от други лични съображения, тия генерали сякаш не разбираха, че тоя съвет не можеше да промени неизбежния ход на работите и че Москва отсега вече е изоставена. Останалите генерали разбираха това и като оставяха настрана въпроса за Москва, говореха за посоката, в която трябва да тръгне войската при отстъплението си. Малаша, която, без да откъсва очи, гледаше онова, което ставаше пред нея, разбираше значението на тоя съвет иначе. На нея й се струваше, че работата беше само в личната борба между „дядото“ и „онзи с дългата дреха“, както тя наричаше Бенигсен. Тя виждаше, че говорейки си един на друг, те са озлобени, и в душата си бе на страната на дядото. Посред разговора тя съзря един бърз, лукав поглед, който дядото хвърли към Бенигсен, а след това, за своя радост, забеляза, че дядото каза нещо на онзи с дългата дреха и го сряза; Бенигсен изведнъж се изчерви и ядосано се заразхожда из стаята. Онова, което подействува тъй на Бенигсен, беше изказаното, от Кутузов със спокоен и тих глас мнение за изгодата и неизгодата на Бенигсеновото предложение: да се прекарат войските през нощта от десния на левия фланг, за да атакуват дясното крило на французите.
	— Аз, господа — каза Кутузов, — не мога да одобря плана на графа. Придвижванията на войски на близко до неприятеля разстояние винаги биват опасни и военната история потвърждава тая мисъл. Тъй например… (Кутузов като че се замисли, търсейки пример, загледан със светъл, наивен поглед в Бенигсен.) Дори, ако щете, Фридландското сражение, което, както ми се струва, графът добре помни, беше… не съвсем сполучливо само защото нашите войски се престрояваха на извънредно близко разстояние от неприятеля… — Последва минутно мълчание, което се стори на всички много продължително.
	Обсъжданията почнаха отново, но имаше чести прекъсвания и се чувствуваше, че няма за какво да се говори повече.
	През едно такова прекъсване Кутузов въздъхна тежко, като че се канеше да говори. Всички се обърнаха към него.
	— Eh bien, messieurs! Je vois que c’est moi qui payerai les pots casses* — каза той. И като стана бавно, приближи до масата. — Господа, чух вашите мнения. Някои няма да бъдат съгласни с мене. Но аз (той се спря) с властта, поверена ми от моя господар и от отечеството, заповядвам отстъпление.
	[* Да, господа! Виждам, че аз ще плащам счупените грънци.]
	След това генералите почнаха да се разотиват със същата оная тържествена и мълчалива сдържаност, с която се разотиват след погребение.
	Някои от генералите с тих глас и в съвсем друг диапазон — не както говореха на съвета, предадоха някои съобщения на главнокомандуващия.
	Малаша, чакана отдавна за вечеря, предпазливо се спусна заднишком от нара на печката, като наместваше босите си крачета по издатините, мушна се между краката на генералите и се измъкна през вратата.
	Когато се раздели с генералите, Кутузов дълго седя облакътен на масата и мислеше все за тоя страшен въпрос: „Но кога, кога всъщност се реши, че оставяме Москва? Кога стана онова, което реши тоя въпрос и кой е виновен за това?“
	— Това, това не го очаквах — каза той на влезлия късно през нощта при него адютант Шнайдер, — това не го очаквах! Това не съм мислил!
	— Трябва да си починете, ваша светлост — рече Шнайдер.
	— Не! Ще ядат конско месо те като турците — извика Кутузов, без да отговаря, и удари по масата с пълния си юмрук, — ще ядат и те, само да…



	V

	Противно на Кутузов, в същото време и в едно събитие, още по-важно, отколкото отстъплението на армията без бой — в изоставянето на Москва и опожаряването й, — Растопчин, който ни изглежда ръководител на това събитие, действуваше съвсем иначе.
	Това събитие — изоставянето на Москва и опожаряването й — беше също тъй неизбежно, както и отстъплението на войските след Бородинското сражение, без да водят бой за Москва.
	Всеки руски човек, не въз основа на умозаключения, а поради чувството, което е в нас и е било и в бащите ни, би могъл да предскаже онова, което стана.
	Като се почне от Смоленск, във всички градове и села на руската земя ставаше, без участието на граф Растопчин и на неговите позиви, същото, каквото стана в Москва. Народът с безгрижие чакаше неприятеля, не се бунтуваше, не се вълнуваше, никого не разкъсваше на парчета, а спокойно очакваше участта си, усещайки, че има сили да реши в най-тежкия миг онова, което трябваше да се направи. И щом неприятелят се приближеше, по-богатите елементи от населението си отиваха, като изоставяха имуществата си; а по-бедните оставаха и опожаряваха и унищожаваха онова, което оставаше.
	Съзнанието, че това ще бъде тъй и че винаги ще бъде тъй, съществуваше и съществува в душата на русина. И това съзнание, и нещо повече дори, предчувствието, че Москва ще бъде превзета, бе залегнало в руското московско общество от 1812 година. Ония, които заминаваха от Москва още през юли и в началото на август, показаха, че са очаквали това. Ония, които заминаваха, отнасяйки онова, което можеха да вземат, като оставяха къщи и половината от имуществата си, действуваха тъй поради оня скрит (latent) патриотизъм, който се изразява не с фрази, не с убийство на децата си за спасяване на отечеството и други такива неестествени действия, а който се изразява незабелязано, просто, органически и затова всякога дава най-силни резултати.
	Казваха им: „Срамота е да бягаш от опасността; само страхливците бягат от Москва.“ Растопчин им внушаваше с позивите си, че е позорно да се заминава от Москва. Срам ги бе да ги наричат страхливци, срам ги бе да заминават, но те все пак заминаваха, като знаеха, че тъй трябва. Защо заминаваха? Не може да се предполага, че Растопчин ги е наплашил с ужасите, които Наполеон е вършил в покорените земи. Заминаваха, и първи заминаха богатите, образовани хора, които много добре знаеха, че Виена и Берлин останаха непокътнати и че там през времето, когато те бяха завзети от Наполеон, жителите прекарваха времето си весело с очарователните французи, толкова обичани тогава от руските мъже и особено от дамите.
	Те заминаваха, защото за руските хора не можеше и да съществува въпросът: добре или зле ще бъде в Москва под управлението на французите? Под управлението на французите не биваше да се живее: то беше по-лошо от всичко. Те заминаваха и преди Бородинското сражение, и още по-бързо — след Бородинското сражение, въпреки призивите за защита, въпреки заявленията на московския главнокомандуващ, за намерението му да изнесе Иверската Богородица и да тръгне на бой, въпреки балоните, които трябваше да погубят французите, и въпреки всичките ония празни работи, които Растопчин пишеше в позивите си. Те знаеха, че войската трябва да се бие и че ако тя не може, не се отива на Три Гори с госпожици и слуги срещу Наполеон и че трябва да се замине, колкото и жално да е да оставиш имуществото си да пропадне. Те заминаваха и не мислеха за величественото значение на тая грамадна, богата столица, изоставена от жителите си и принесена в жертва на огъня (големият изоставен дървен град без друго трябваше да изгори); те заминаваха — всеки за себе си, но в същото време само поради това, че заминаваха, стана онова величествено събитие, което завинаги ще остане най-хубавата слава на руския народ. Оная госпожа от висшето общество, която още през юни се дигна от Москва със своите арапи и жени-шутове, за да отиде в саратовско село, със смътното съзнание, че тя не е слуга на Бонапарт, и със страх — да не би по заповед на граф Растопчин да я спрат, вършеше просто и истински великото дело, което спаси Русия. А граф Растопчин, който ту изобличаваше ония, които заминаваха, ту преместваше учрежденията вън от Москва, ту раздаваше съвсем негодно оръжие на пияната сбирщина, ту изнасяше икони, ту забраняваше на Августин да откарва от Москва мощи и икони, ту вземаше всички частни каруци, които се намираха в Москва, ту отвозваше със сто тридесет и шест впряга балона, изработен от Лепих, ту загатваше, че ще изгори Москва, ту разправяше как е изгорил къщата си и написал прокламация към французите, в която тържествено ги укорявал, че са унищожили неговия приют за деца, ту приемаше славата за изгарянето на Москва, ту се отричаше от нея, ту заповядваше на народа да залавя всички шпиони и да ги закарва при него, ту укоряваше за това народа, ту изселваше от Москва всички французи, ту оставяше в града госпожа Обер-Шалме, която беше центърът на цялото френско население в Москва, а без някаква особена вина заповяда да арестуват и изпратят на заточение стария почтен директор на пощата Ключарьов; ту събираше народа на Три Гори, за да се бие с французите, ту пък, за да се отърве от него, даваше му да убие един човек, а той самият излизаше през задната врата; ту приказваше, че не ще преживее нещастието с Москва, ту пишеше в албумите френски стихове за своето участие в тая работа — тоя човек не разбираше значението на събитието, което се извършваше, а искаше само той самият да направи нещо, да учуди някого, да извърши нещо патриотично-геройско и като хлапак си играеше с величавото и неизбежно събитие — изоставянето и изгарянето на Москва, и се мъчеше с малката си ръка ту да насърчава, ту да сдържа течението на грамадния, отнасящ и него със себе си народен поток.
	Je suis ne Tartare. Je voulus etre Romain. Les Francais m’appelerent barbare, les Russes — Georges Dandin.*
	[* Аз се родих татарин. Бих искал да бъда римлянин. Французите ме нарекоха варварин. Русите — Жорж Данден.]



	VI

	Като се върна от Вилна в Петербург заедно с двора, Елен се намери в затруднено положение.
	В Петербург Елен се ползуваше от особеното покровителство на един велможа, който заемаше една от най-висшите длъжности в държавата. А във Вилна тя се сближи с един млад чуждестранен принц. Когато се върна в Петербург, и двамата, и принцът, и велможата, бяха в Петербург, и двамата предявяваха правата си и пред Елен се постави една нова за кариерата й задача: да запази близки отношения и с двамата, без да оскърбява нито единия, нито другия.
	Онова, което би се сторило мъчно, дори невъзможно за друга жена, не накара да се замисли ни веднъж графиня Безухова, която, изглежда, ненапразно бе известна като много умна жена. Ако почнеше да крие постъпките си, да се измъква с хитрост от неловкото положение, тъкмо с това би попречила на работата си, като признаеше, че е виновна; но Елен, напротив, отведнъж, като същински велик човек, който може всичко, каквото поиска, се постави в положението, че тя има право, в което искрено вярваше, и че всички други са виновни.
	Когато младото чуждестранно лице за пръв път си позволи да я укори, тя, дигнала гордо красивата си глава и полуобърната към него, каза твърдо:
	— Voila l’egoisine et la cruaute des hommes! Je ne m’attendais pas a autre chose. La femme se sacrifie pour vous, elle souffre, et voila sa recompence. Quel droit avez-vous, Monseigneur, de me demander compte de mes amities, de mes affections? C’est un homme qui a ete plus qu’un pere pour moi.*
	[* Ето егоизма и жестокостта на мъжете! Аз и не очаквах нещо друго. Жената се жертвува за вас, тя страда и ето наградата й. Какво право имате вие, ваше височество, да искате от мене сметка за моите приятелски чувства и за моите привързаности? Тоя човек беше за мене повече от баща.]
	Лицето поиска да каже нещо. Елен го пресече.
	— Eh bien, oui — рече тя, — peut-etre qu’il a pour moi d’autres sentiments que ceux d’un pere, mais ce n’est pas une raison pour que je lui ferme ma porte. Je ne suis pas un homme pour etre ingrate. Sachez, Monseigneur, pour tout ce qui a rapport a mes sentiments, intimes, je ne rends compte qu’a Dieu et a ma conscience.* — завърши тя, като досегна с ръка високо дигнатата си красива гръд и погледна небето.
	[* Е, да, може би чувствата му към мене не са съвсем бащински, но това не е основание да му затворя вратата на моята къща. Аз не съм мъж, за да бъда неблагодарна. Ваше височество трябва да знае, че за интимните си чувства аз давам сметка на Бога и на съвестта си.]
	— Mais ecoutez moi, au nom de dieu.
	— Epousez moi, et je serai votre esclave.
	— Mais c’est impossible.
	— Vous ne daignez pas descendre jusqu’a moi, vous…* — каза Елен, като заплака.
	[* Но чуйте ме, за Бога.
	— Оженете се за мене и аз ще бъда ваша робиня.
	— Но това е невъзможно.
	— Вие не благоволявате да слезете толкова ниско, че да се ожените за мене, вие…]
	Лицето почна да я утешава; но Елен през сълзи каза (уж не се помнеше), че нищо не й пречи да се омъжи, че има примери (тогава имаше още малко примери, но тя спомена Наполеон и други високи персони), че тя никога не е била жена на мъжа си, че е била принесена в жертва.
	— Но законите, религията… — почвайки вече да отстъпва, каза лицето.
	— Законите, религията… За какво са измислени те, ако не могат да направят това! — каза Елен.
	Важното лице се изуми, че такова просто разсъждение не му е идвало на ум, и се обърна за съвет към светите братя на Исусовото общество, с които имаше близки връзки.
	Няколко дни след това, на един от очарователните празници, които Елен даваше във вилата си на Каменния остров, ней бе представен възрастният, с бели като сняг коси и черни блестящи очи, очарователен m-m de Jobert, un jesuite a robe courte*1, който дълго разговаря с Елен в градината, под светлината на илюминацията и при звуците на музика, за обичта към Бога, към Христа, към сърцето на Богородица и за утешенията, които дава в тоя и в бъдещия живот истинската, католическата религия. Елен беше трогната и няколко пъти нейните очи и очите на m-r Jobert бяха изпълнени със сълзи и гласовете им трепереха. Танцът, за който един кавалер дойде да покани Елен, попречи на разговора й с нейния бъдещ directeur der conscience*2, но на другата вечер m-r de Jobert дойде самичък при Елен и оттогава почна често да ходи у нея.
	[*1 Господин Жобер, йезуит в къса дреха.]
	[*2 Духовен наставник.]
	Един ден той заведе графинята в католическата църква, дето тя коленичи пред олтара, до който бе доведена. Възрастният очарователен французин сложи ръце на главата й и тя, както сетне сама разправяше, усетила нещо като лъх на хладен вятър, който проникнал в душата й. Обясниха й, че това било la grace*.
	[* Благодат.]
	След това доведоха при нея един абат a robe longue*, който я изповяда и опрости греховете й. На другия ден й донесоха ковчеже, в което имаше причастие, и го оставиха у нея да го взема. След няколко дни Елен за свое удоволствие узна, че сега е встъпила в истинската, католическата църква и че тия дни самият папа ще узнае за нея и ще и изпрати някакъв документ.
	[* В дълга дреха.]
	Всичко, което през това време се вършеше около нея и с нея, всичкото това внимание, което бяха обърнали към нея толкова умни хора и което се проявяваше в такива приятни, изтънчени форми, както и гълъбовата чистота, в която се намираше сега (през всичкото това време тя носеше бели рокли с бели ленти) — всичко това й доставяше удоволствие; но заради това удоволствие тя нито за миг не изпускаше целта си. И както става винаги — в хитростта глупавият човек изиграва много по-умните — тя, като разбра, че целта на всички тия думи и старания беше предимно в това, че след като я направят католичка, да вземат от нея пари за йезуитските учреждения (за което й загатваха), Елен, преди да даде пари, настояваше да извършат над нея ония различни операции, които биха я освободили от мъжа й. Според нейните понятия значението на всяка религия беше само в това, като се задоволяват човешките желания, да се спазва известно приличие. И за тая цел в една от беседите си с духовника настоятелно поиска от него отговор на въпроса до каква степен нейният брак я обвързва.
	Те седяха в салона до прозореца. Здрачаваше се. През прозореца лъхаше на цветя. Елен беше в бяла рокля, прозирна на гърдите и раменете. Добре охраненият абат, с пълна, гладко избръсната брада, с приятна, стегната уста и бели ръце, сложени кротко на коленете му, седеше близо до Елен и с тънка усмивка на устните, с кротко възхитени от нейната красота очи поглаждаше от време на време лицето й и излагаше своето схващане по въпроса, който ги занимаваше. Елен, усмихната неспокойно, гледаше къдравите му коси, гладко избръснатите, чернеещи пълни бузи и всеки миг очакваше нов обрат на разговора. Ала абатът, макар очевидно да се наслаждаваше от красотата и близостта на събеседницата си, бе увлечен от изкуството на работата си.
	Ходът на разсъжденията на ръководителя на съвестта беше следният. Не знаейки значението на онова, което сте вършили, вие сте дали обет за брачна вярност на човек, който от своя страна, встъпвайки в брак, без да вярва в религиозното значение на брака, е извършил кощунство. Тоя брак не е имал двойното значение, каквото трябва да има. Но въпреки туй вашият обет ви е свързвал. Вие сте го нарушили. Какво сте извършили при това нарушение? Peche veniel или peche mortel?* Peche veniel, защото сте извършили нарушението без лош умисъл. Ако сега, с цел да имате деца, бихте встъпили в нов брак, грехът ви би могъл да бъде простен. Но въпросът пак се разделя на две: първо…
	[* Грях, който може да се прости, или смъртен грях?]
	— Но аз мисля — каза неочаквано със своята очарователна усмивка Елен, на която бе дотегнало — това че като съм встъпила в истинската религия, не мога да бъда обвързана от онова, което ми е наложила лъжовната религия.
	Directeur de conscience беше смаян от това поставяне пред него, и то с такава простота, на Колумбовото яйце. Той беше възхитен от неочаквано бързия успех на ученичката си, но не можеше да се откаже от своята умствена, съградена с труд постройка на аргументите.
	— Entendons-nous, comtesse* — каза той усмихнат и почна да опровергава разсъжденията на своята духовна дъщеря.
	[* Да се разберем, графиньо.]



	VII

	Елен разбираше, че от духовно гледище работата бе много проста и лесна, но че нейните ръководители създаваха пречки само защото се опасяваха как ще погледне на това светската власт.
	И затова Елен реши, че трябва да подготви тая работа в обществото. Тя предизвика ревността на стареца-велможа и му каза същото, каквото на първия претендент, тоест постави въпроса така, като че единственият начин да получи той права върху нея е да се ожени за нея. В първия миг старото важно лице беше също тъй поразено от това нейно предложение да се омъжи при жив мъж, както и първото младо лице; но непоклатимата увереност на Елен, че това е също тъй просто и естествено, както и омъжването на мома, подействува и на него. Ако в самата Елен можеха да се забележат и най-малките признаци на колебание, срам или потайност, работата несъмнено би била загубена; ала тя не само че нямаше признаци на срам или потайност, но, напротив, с простота и с добродушна наивност разправяше на близките си (а то значеше — на цял Петербург), че са й направили предложение и принцът, и велможата и че тя обича и двамата и се страхува да огорчи и единия, и другия.
	Из Петербург мигновено се пръсна слухът не, че Елен иска да се разведе с мъжа си (ако би се пръснал тоя слух, мнозина биха се възмутили от подобно незаконно намерение), но направо се пръсна слухът, че нещастната, интересна Елен е в недоумение за кого от двамата да се омъжи. Не ставаше вече въпрос доколко е възможно това, а само за кого от двамата ще й бъде по-изгодно да се омъжи и как дворът ще погледне на това. Имаше наистина и някои изостанали хора, които не можеха да се издигнат до висотата на работата и които виждаха в тоя замисъл оскверняване на брачното тайнство; но те бяха малко и мълчаха, а повечето се интересуваха от въпросите за щастието, което бе постигнало Елен, и кой от двамата е по-добър. А дали е хубаво, или лошо да се омъжва при жив мъж — не приказваха, защото тоя въпрос очевидно бе вече решен от по-умните от нас и вас хора (както казваха) и да се усъмниш в правилността на решението, значеше да проявиш глупостта и неумението си да живееш във висшето общество.
	Единствена Маря Дмитриевна Ахросимова, която бе дошла това лято в Петербург, за да се види с един от своите синове, си позволи да каже направо своето — противно на общественото — мнение. Като срещна Елен на един бал, Маря Дмитриевна я спря посред залата и в общото мълчание й каза с грубия си глас:
	— Вие тук почнахте да се омъжвате при жив мъж. Ти може би мислиш, че си измислила нещо ново? Изпреварили са те, драга. Това отдавна е измислено. Във всички… правят така. — И при тия думи, като запретна с привичния си заплашителен жест широките си ръкави, Маря Дмитриевна мина през стаята, оглеждайки строго наоколо си.
	В Петербург смятаха Маря Дмитриевна за лала, макар и да се бояха от нея, и затуй от онова, което тя каза, забелязаха само грубата дума и си я повтаряха шепнешком един на друг, смятайки, че същината на казаното е в тая дума.
	Княз Василий, който напоследък много често забравяше какво е казал и повтаряше по сто пъти едно и също, всеки път, когато му се случваше да види дъщеря си, казваше:
	— Helene, j’ai un mot a vous dire — като я вземаше настрана и дръпваше ръката й надолу. — J’ai eu vent de certains projets relatifs a… Vous savez. Eh bien, ma chere enfant, vous savez, que mon coeur de pere se rejouit de vous savoir…, Vous, avez tant souffert… Mais, chere enfant… ne consultez que votre coeur. C’est tout ce que je vous dis.* — И скривайки винаги едно и също вълнение, притискаше буза до бузата на дъщеря си и се отдръпваше.
	[* Елен, трябва да ти кажа нещо. Дочух някои планове относно… Ти знаеш. Та, мило дете, ти знаеш, че моето бащино сърце се радва, че ти… Ти толкова изстрада… Но, мило дете… Постъпи, както ти повелява сърцето. Това е моят съвет.]
	Билибин, който не бе загубил репутацията си на много умен човек и беше безкористен приятел на Елен, един от ония приятели, каквито блестящите жени винаги имат, приятели-мъже, които никога не могат да минат към ролята на влюбени, Билибин веднъж в petit comite* каза на приятелката си Елен своето мнение по цялата тая работа.
	[* В приятелски кръг.]
	— Ecoutez, Bilibine (към такива приятели като Билибин Елен винаги се обръщаше по презиме) — и тя досегна с бялата си, покрита с пръстени ръка ръкава на фрака му. — Dites-moi comme vous diriez a une soeur, que doia-je faire? Lequel des deux?*
	[* Вижте, Билибин, кажете ми, както бихте казали на сестра си, какво да правя? Кого от двамата?]
	Билибин сбърчи кожата над веждите си и се замисли с усмивка на устните.
	— Vous ne me prenez pas en изненада, vous savez — каза той. — Gomme veritable ami j’ai pense et repense a votre affaire. Voyez-vous, si vous epousez le prince (той беше млад човек) — той сви един пръст, — vous perdez pour toujours la chance d’epouser l’autre, et puis vous mecontentez la Cour (comme vous savez, il y a une espece de parente). Mais si vous epousez le vieux comte, vous faites le bonheur de ses derniers jours, et puis comme veuve du grand… le prince ne fait plus de mesalliance en vous epousant* — и Билибин отпусна кожата си.
	[* Знаете ли, вие не ме изненадвате. Като истински приятел, аз дълго мислих по вашата работа. Вижте какво. Ако се омъжите за принца, завинаги загубвате възможността да се омъжите за другия и освен това дворът ще бъде недоволен. (Нали знаете, тук се вмества родството.) А ако се омъжите за стария граф, ще му дадете щастие в последните му дни и след това, като вдовица на велможата… за принца, ако се ожени за вас, това няма да бъде неравен брак.]
	— Voila un veritable ami! — рече просияла Елен и пак пипна с, ръка ръкава на Билибин. — Mais c’est que j’aime l’un et l’autre, je ne voudrais pas leurs faire de chagrin. Je donnerais ma vie pour leur bonheur a tous deux* — каза тя.
	[* Ето истински приятел! Но аз обичам единия и другия и не бих искала да огорча никого от тях. Бих дала живота си за щастието и на двамата.]
	Билибин сви рамене, като показваше с това, че на такава скръб дори той не може да помогне.
	„Une mai tresse-femme! Voila ce qui s’appelle poser carrement la question. Elle voudrait epouser tous les trois a la fois“* — помисли Билибин.
	[* Юнак-жена! Ето какво значи да поставиш въпроса здраво. Тя би искала да бъде жена на тримата едновременно.]
	— Но кажете, как мъжът ви ще погледне на тая работа? — каза той, без да се страхува поради установената си репутация да се изложи с такъв наивен въпрос. — Ще се съгласи ли той?
	— Ah! Il m’aime tant! — каза Елен, на която, кой знае защо, й се струваше, че и Пиер я обичаше. — Il fera tout pour moi.*
	[* Ах! Той толкова ме обича! Той е готов на всичко за мене.]
	Билибин сбърчи кожата си, за да покаже, че се готви за mot*.
	[* Остроумие.]
	— Meme le divorce?* — рече той.
	[* Дори и на развод ли?]
	Елен се засмя.
	Между хората, които си позволяваха да се съмняват в законността на подготвяния брак, беше майката на Елен, княгиня Курагина. Тя постоянно се измъчваше от завист към дъщеря си и сега, когато предметът на завистта беше най-близък до сърцето на княгинята, тя не можеше да се примири с тая мисъл. Тя пита един руски свещеник доколко е възможен развод и встъпване в брак при жив мъж и свещеникът й каза, че това е невъзможно и за нейна радост й посочи евангелския текст, в който (тъй му се струваше на свещеника) направо се отхвърля възможността за встъпване в брак при жив мъж.
	Въоръжена с тия аргументи, които й се струваха неопровержими, княгинята отиде рано сутринта у дъщеря си, за да я завари сама.
	Като изслуша възраженията на майка си, Елен се усмихна кротко и насмешливо.
	— Но казано е направо: който се ожени за разведена жена… — рече старата княгиня.
	— Ah, maman, ne dites pas de betises. Vous ne comprenez rien. Dans ma position j’ai des devoirs* — заговори Елен, като мина на френски от руски, в който винаги й се струваше, че има някаква неяснота, щом се заговореше за нейната работа.
	[* Ах, мамо, не говорете глупости. Вие нищо не разбирате. В моето положение има задължения.]
	— Но, мила…
	— Ah, maman, comment est-ce que vous ne comprenez pas que le Saint Pere qui a le droit de donner des dispenses…*
	[* Ах, мамо, как не разбирате, че светият отец, който има право да дава опрощение…]
	В това време дамата-компаньонка, която живееше у Елен, влезе да й доложи, че негово височество е в салона и че желае да я види.
	— Non, dites-lui que je ne veux pas le voir, que je suis furieuse contre lui, parce qu’il m’a manque parole.*
	[* Не, кажете му, че не искам да го видя, че кипя от ярост срещу него, защото не си удържа думата.]
	— Comtesse, a tout peche misericorde* — каза, влизайки, един млад рус човек с дълго лице и дълъг нос.
	[* Графиньо, за всяка грешка има и прошка.]
	Старата княгиня стана почтително и се поклони. Влезлият млад човек не й обърна внимание. Княгинята кимна на дъщеря си и заплува към вратата.
	„Не, тя е права — помисли старата княгиня, всичките убеждения на която рухнаха при появяването на негово височество. — Тя е права; но как ние в нашата безвъзвратна младост не знаехме това? А то било толкова просто“ — мислеше старата княгиня, като се качваше в каретата.


	В началото на август работата на Елен съвсем се изясни и тя написа на мъжа си (който много я обичаше, както мислеше тя) писмо, в което му съобщаваше намерението си да се омъжи за N.N., че е минала в единствената истинска религия и че го моли да извърши всички необходими за развода формалности, които ще му каже приносителят на писмото.
	„Sur ce je prie dieu, mon ami, de vous avoir sous sa sainte et puissante garde. Vorte amie Helene.“*
	[* И моля Бога да бъдете, приятелю мой, под неговата свята и силна закрила. Вашата приятелка Елен.]
	Това писмо беше донесено в дома на Пиер, когато той се намираше на Бородинското поле.



	VIII

	За втори път, вече в края на Бородинското сражение, избягал от батареята на Раевски, Пиер тръгна с тълпи войници по дола към Князково, стигна до превързочния пункт и като видя кръв и чу викове и стенания, бързо отмина по-нататък заедно с тълпите войници, сред които се бе вмъкнал.
	Едничкото, което от цялата си душа желаеше сега Пиер, беше по-скоро да се измъкне от тия страшни впечатления, в които бе живял през тоя ден, да се върне в обикновените условия на живот и да заспи в стаята си на своето легло. Той чувствуваше, че само в обикновените условия на живот ще може да разбере себе си и всичко, което бе видял и изпитал. Но никъде нямаше тия обикновени условия на живот.
	Макар че тук по пътя, из който вървеше той, не свиреха гюллета и куршуми, от всички страни беше все същото, което бе и там, на полесражението. Същите страдащи, измъчени и понякога странно равнодушни лица, същата кръв, същите войнишки шинели, същите звукове на стрелба, макар и далечна, но все още изпълваща с ужас; освен това беше задушно и имаше прах.
	След като извървя около три версти по Можайското шосе, Пиер седна от едната му страна.
	Здрачът се спусна над земята й тътнежът на оръдията затихна. Пиер легна облакътен и дълго лежа тъй, загледан в движещите се край него сенки в тъмнината. Непрекъснато му се струваше, че срещу него лети гюлле със страшно свистене; той трепваше и се привдигаше. Не помнеше колко време бе стоял тук. Посред нощ пристигнаха трима войници, домъкнаха вършини, настаниха се до него и почнаха да стъкват огън.
	Войниците, поглеждайки изпод вежди Пиер, накладоха огън, сложиха над него котелка, начупиха вътре сухари и пуснаха сланина. Приятният мирис на тлъстата гозба се сливаше с миризмата на дима. Пиер стана и въздъхна. Войниците (те бяха трима) ядяха, без да обръщат внимание на Пиер, и си приказваха.
	— Ами ти от кои беше? — обърна се неочаквано един от войниците към Пиер, като очевидно подразбираше с тоя въпрос онова, което мислеше и Пиер, а именно: ако искаш да ядеш, ще ти дадем, но само ни кажи честен човек ли си?
	— Аз ли? Аз ли?… — рече Пиер, усещайки необходимостта да смали колкото може общественото си положение, за да бъде по-близко до войниците и да го разбират по-добре. — Аз всъщност съм опълченски офицер, само че моята дружина я няма тук; дойдох за сражението и изгубих хората си.
	— Гледай ти! — рече един от войниците.
	Друг поклати глава.
	— Е, че хапни си, ако искаш, чорбица! — рече първият, облиза дървената си лъжица и я подаде на Пиер.
	Пиер приседна до огъня и почна да яде чорбица, тая гозба, която беше в котелката и която му се стори най-вкусна от всички ястия, които бе ял някога. Докато, наведен над котелката, той загребваше жадно пълни лъжици и ги изяждаше една след друга й лицето му, огряно от огъня, можеше да се види, войниците го гледаха мълчаливо.
	— Ти накъде трябва да вървиш? Кажи! — попита го пак един от тях.
	— Трябва да отида в Можайск.
	— Ти значи си господар?
	— Да.
	— А как те казват
	— Пьотр Кирилович.
	— Е, Пьотр Кирилович, да вървим, ние ще те заведем.
	Войниците заедно с Пиер тръгнаха към Можайск в пълна тъмнина.
	Петлите пееха вече, когато стигнаха Можайск и почнаха да изкачват стръмното градско възвишение. Пиер вървеше заедно с войниците, забравил съвсем, че неговата странноприемница беше долу в подножието и че той бе я отминал. Не би си спомнил това (в такива състояние на обърканост се намираше), ако насред стръмнината не бе се сблъскал с берейтора си, който бе ходил да го търси из града и сега се връщаше в странноприемницата. Берейторът позна Пиер по шапката му, която се белееше в тъмнината.
	— Ваше сиятелство — рече той, — ние бяхме се отчаяли вече. Как тъй пешком? Накъде тъй, заповядайте.
	— Ах, да! — каза Пиер.
	Войниците се поспряха.
	— Е, какво, намери ли хората си? — рече един от тях.
	— Хайде, сбогом! Пьотр Кирилович беше, нали? Сбогом, Пьотр Кирилович! — обадиха се и други гласове.
	— Сбогом — каза Пиер и тръгна с берейтора си към странноприемницата.
	„Трябва да им дам нещо!“ — помисли Пиер, като се пипна за джоба. „Не, не трябва“ — каза му някакъв глас.
	В стаите на странноприемницата нямаше място: всички бяха заети. Пиер отиде на двора и легна в каляската си, като се зави презглава.



	IX

	Щом сложи глава на възглавницата, Пиер усети, че заспива; но изведнъж ясно, почти както в действителност, се чуха изстрели — бум-бум-бум, чуха се охкания, викове, цопване на снаряди, замириса на кръв и барут и го обзе чувство на ужас и на страх от смъртта. Той уплашено отвори очи и дигна глава изпод шинела. В двора беше тихо. Само при портата вървеше някакъв вестовой, като разговаряше със съдържателя и шляпаше из калта. Над главата на Пиер, под гредите на тъмния покрив на дъсчения навес, изпърпаха гълъби, подплашени от неговото привдигане. Из целия двор бе разлят кротък, радостен за Пиер в тоя миг, силен мирис на странноприемница, мирис на сено, тор и катран.
	Между двата черни навеса се виждаше чистото звездно небе.
	„Слава Богу, че това го няма вече — помисли Пиер и пак се зави презглава. — О, колко е ужасен страхът и как позорно му се отдадох! А те… _те_ през всичкото време, докрай бяха твърди, спокойни…“ — помисли той. _Те_ — за Пиер бяха войниците, ония, които бяха на батареята, и ония, които го нахраниха, и ония, които се молеха на иконата. _Те_ — тия странни, непознати нему досега _те_, ясно и рязко се отделяха в мисълта му от всички други хора.
	„Да бъдеш войник, просто войник! — помисли Пиер, заспивайки. — Да влезеш с цялото си същество в тоя общ живот, да се проникнеш от онова, което ги прави такива. Но как да смъкнеш от себе си всичко излишно, дяволското, всичкото бреме на тоя външен човек? Едно време можех да бъда такъв. Можех, както исках, да избягам от баща си. Можех, след дуела с Долохов, да бъда изпратен като войник.“ И във въображението на Пиер изпъкна обедът в клуба, на който той извика на дуел Долохов, и благодетелят му в Торжок. И после пред него изпъква тържествената трапезна ложа. Това става в Английския клуб. И някой познат, близък, скъп, седи на края на масата. Да, това е той. Благодетелят. „Но нали той умря? — помисли Пиер. — Да, умря; но аз не знаех, че е жив. И колко ми е мъчно, че умря, и колко ми е драго, че пак е жив!“ На едната страна на масата седяха Анатол, Долохов, Несвицки, Денисов и други такива (категорията на тия хора беше също тъй ясно определена в душата на Пиер през съня му, както и категорията на ония, които той наричаше те), и тия хора, Анатол, Долохов, викаха силно и пееха; но през техните викове се чуваше гласът на благодетеля, който говореше, без да млъкне, и звукът на думите му беше също тъй многозначителен и непрекъснат, както тътнежът на полесражението, но беше приятен и успокояващ. Пиер не разбираше какво говори благодетелят, но знаеше (категорията на мислите бе също тъй ясна в съня му), че благодетелят говореше за доброто, за възможността да бъдеш такъв, каквито бяха _те_. И _те_ от всички страни, със своите прости, добри, твърди лица, обкръжаваха благодетеля. Но _те_, макар че биха добри, не поглеждаха Пиер, не го познаваха. Пиер искаше да привлече към себе си вниманието им и да им каже нещо. Той се надигна, но в същия миг нозете му изстинаха и се оголиха.
	Досрамя го и той закри с ръка нозете си, от които наистина бе паднал шинелът. За миг, оправяйки шинела, Пиер отвори очи и видя същите навеси, стълбове, двора, но сега всичко беше синкаво, светло и покрито лекичко с бляскави точици от роса или слана.
	„Съмва се — помисли Пиер. — Но не, това е друго. Аз трябва да чуя докрай и да разбера думите на благодетеля.“ Той пак се скри под шинела, но вече нямаше нито трапезната ложа, нито благодетеля. Имаше само мисли, изразявани ясно с думи, мисли, които някой говореше или пък самият Пиер премисляше.
	По-късно, спомняйки си тия мисли, макар че те бяха предизвикани от впечатленията през тоя ден, Пиер беше убеден, че някой извън него му ги приказваше. Струваше му се, че наяве той никога не е могъл да мисли тъй и тъй да изразява мислите си.
	„Войната е най-мъчното подчиняване човешката свобода на Божиите закони — казваше един глас. — Простотата е покорност на Бога; от него не можем избяга. И _те_ са прости. _Те_ не приказват, а вършат. Казаната дума е сребро, а неказаната — злато. Човек не може да владее нищо, докато се страхува от смъртта. А който не се страхува от нея, нему принадлежи всичко. Ако нямаше страдание, човек не би имал граници за себе си, не би познавал самия себе си. Най-мъчното нещо е (продължаваше да мисли или да чува насън Пиер) да можеш да съчетаеш в душата си значението на всичко. Всичко ли да се съчетае? — каза си Пиер. — Не, не да се съчетаят. Мислите не могат да се съчетават, а трябва всички тия мисли да се _спрягат заедно_ — ето какво е потребно. _Да, да се спрягат заедно, да се спрягат заедно!_“ — повтаряше си с вътрешен възторг Пиер, чувствувайки, че с тия именно, само с тия думи се изразява онова, което той иска да изрази, и се разрешава целият въпрос, който го измъчва.
	— Да, трябва да се спрягат, време е да се спрягат.
	— Трябва да се впряга, време е да се впряга, ваше сиятелство! Ваше сиятелство — повтори нечий глас, — трябва да се впряга, време е да се впряга…
	Беше гласът на берейтора, който будеше Пиер. Слънцето грееше право в лицето на Пиер. Той погледна калния двор на странноприемницата, сред който войниците пояха при кладенеца мършави коне и от портите на който излизаха каруци. Пиер се извърна с отвращение, и затваряйки очи, отново се тръшна върху седалката на каляската. „Не, аз не искам това, не искам да виждам и да разбирам това, искам да разбера онова, което ми се откри насън. Още една секунда и бих разбрал всичко. Но какво да правя? Да се спрегнат заедно, но как да се спрегне заедно всичко?“ И Пиер с ужас, почувствува, че цялото значение на онова, което бе видял и мислил в съня си, бе разрушено.
	Берейторът, кочияшът и съдържателят казаха на Пиер, че един офицер дошъл и съобщил, че французите наближават Можайск и че нашите се изтеглят.
	Пиер стана, заповяда да впрягат и да го настигнат и тръгна пеша през града.
	Войските се изтегляха и оставяха около десет хиляди ранени. Тия ранени се виждаха в дворовете й по прозорците на къщите и се трупаха по улиците. Из улиците, около колите, които трябваше да откарват ранените, се чуваха викове, псувни и удари. Пиер даде настигналата го каляска на един познат ранен генерал и тръгна заедно с него за Москва. По пътя Пиер научи за смъртта на шурея си и за смъртта на княз Андрей.



	X

	На 30-и Пиер се върна в Москва. Почти до заставата го срещна адютантът на граф Растопчин.
	— Ние ви търсим навсякъде — каза адютантът. — Графът непременно иска да ви види. Моли ви веднага да отидете при него по много важна работа.
	Без да се отбива в къщи, Пиер взе файтон и отиде при главнокомандуващия.
	Граф Растопчин едва тая сутрин бе пристигнал в града от извънградската си вила в Соколники. Вестибюлът и приемната в дома на графа бяха пълни с чиновници, дошли по негово искане или за да получат заповеди. Василчиков и Платов се бяха видели вече с графа и му бяха обяснили, че е невъзможно да се защищава Москва и че тя ще бъде изоставена. Макар че тия известия бяха скривани от жителите, чиновниците и началниците на различните учреждения знаеха, че Москва ще бъде в ръцете на неприятеля, както знаеше това и граф Растопчин, и те всички, за да снемат от себе си отговорността, бяха дошли при главнокомандуващия с въпроси как да постъпят с поверените им учреждения.
	Тъкмо когато Пиер влизаше в приемната, пристигналият от армията куриер излизаше от графа.
	Куриерът безнадеждно махна с ръка на въпросите, с които се обръщаха към него, и мина през залата.
	Докато чакаше в приемната, Пиер оглеждаше с уморени очи различните, стари и млади, военни и цивилни, важни и неважни чиновници, които бяха в стаята. Всички изглеждаха недоволни и неспокойни. Пиер се приближи до група чиновници, един от които му беше познат. Той се поздрави с Пиер и продължи разговора си с другите.
	— Ако е да ги изпратим и да ги върнем, не е опасно; но в такова положение за нищо не можеш да отговаряш.
	— Ами че на, той пише — каза друг, като сочеше печатан лист, който държеше.
	— Това е друга работа. Това е необходимо за народа — каза първият.
	— Какво е това? — попита Пиер.
	— Ами нов позив.
	Пиер го взе и зачете:

	„Светлейшият княз, за да се съедини по-скоро с войските, които отиват при него, мина отсам Можайск и се установи на сигурно място, дето неприятелят няма веднага да го нападне. Оттук му се изпратиха четиридесет и осем топа със снаряди и светлейшият казва, че ще защищава Москва до последна капка кръв и че е готов да се сражава дори из улиците. Вие, братлета, не обръщайте внимание, че учрежденията са затворени: преписките трябва да се приберат, а пък ние ще се разправим със злодееца, както си знаем! Когато стигне дотам, ще ми потрябват, и градски, и селски юнаци. Аз ще ги викна ден-два преди това, а сега няма нужда и затова мълча. Добре е да се излезе с брадва, не е лошо и с рогатина*, но най-добре е с тризъби вили: французинът не е по-тежък от ръжен сноп. Утре следобед дигам Иверската Богородица и ще я занеса в Екатерининската болница, при ранените. Ще светим вода: те ще оздравеят по-скоро; и аз съм здрав сега; болеше ме окото, но сега гледам с четири.“
	[* Ловно вилнообразно копие, употребявано при лов на мечки. — Б.пр.]

	— А пък на мене военни ми казаха — рече Пиер, — че в града никак няма да се бият и че позицията…
	— Е, да, тъкмо за това приказваме — рече първият чиновник.
	— А какво значи това: болеше ме окото, но сега гледам с четири? — попита Пиер.
	— Графът имаше ечемик — отговори адютантът, като се усмихна — и той много се тревожеше, когато му казах, че хората идеха да питат как е. А вие, графе — каза неочаквано адютантът, като се обърна усмихнат към Пиер, — чухме, че сте имали семейни тревоги. Че уж графинята, вашата съпруга…
	— Аз не съм чул нищо — каза равнодушно Пиер. — А вие какво чухте?
	— Не, нали знаете, хората често измислят. Аз казвам, каквото съм чул.
	— Е, какво сте чули?
	— Ами разправят — все със същата усмивка отговори адютантът, — че графинята, жена ви, се готви да замине за чужбина. Навярно празни работи…
	— Може би — каза Пиер, като гледаше разсеяно наоколо си. — Кой е тоя? — попита той, посочвайки един среден на ръст стар човек в чист син кафтан, с бяла като сняг голяма брада, със също такива вежди и румено лице.
	— Тоя ли? Това е един търговец, тоест той е съдържател на странноприемница, Верешчагин. Вие сте чули може би историята с прокламацията?
	— Ах, тоя е, значи, Верешчагин! — рече Пиер, като се вглеждаше в твърдото и спокойно лице на стария търговец и търсеше в него изражение на изменничество.
	— Той не е същият. Този е бащата на оня, който е написал прокламацията — каза адютантът. — Оня, младият, е в ареста и май че лошо го чака.
	Едно старче със звезда и друг — чиновник немец с кръст на шията, се приближиха до разговарящите.
	— Знаете ли — разказваше адютантът, — това е заплетена история. Появи се тогава, преди около два месеца, тая прокламация. Донесоха на графа. Той заповяда да се разследва. Ето Гаврило Иванич издирвал. Тая прокламация е минала точно през шейсет и три ръце. Отива при едного: от кого сте я получили? От еди-кого. Той отива при тоя: вие — от кого, и т.н. стигнали до Верешчагин… недоучено търговче, знаете, любезно търговче — каза усмихнат адютантът. — Питат го, кой ти я даде? И главното, че ние знаем от кого я има. Той нямаше от кого другиго да я има освен от директора на пощата. Но личеше, че са се уговорили. Казва: „От никого, аз я съставих“. Тъй и доложиха на графа. Графът заповяда да го повикат. „Кой ти даде прокламацията?“ — „Аз я съчиних.“ И нали знаете графа! — рече с горда и весела усмивка адютантът. — Той кипна ужасно; а пък и помислете: такова нахалство, лъжа и упоритост!…
	— А, разбирам! На графа му е било необходимо оня да посочи Ключарьов! — рече Пиер.
	— Съвсем не му е било необходимо — каза изплашено адютантът. — Ключарьов и без това имаше греховце и затова го заточиха. Но работата бе в това, че графът беше много възмутен. „Че как можеш ти да я съчиниш? — дума графът. Взе от масата тоя «Хамбургски вестник». — Ето я. Ти не си я съчинил, а си я превел и си я превел отвратително, защото ти, глупако, не знаеш и френски.“ И какво мислите? „Не — казва, — аз не чета никакви вестници, аз я съчиних.“ — „А като е тъй, ти си изменник, аз ще те предам на съда и ще те обесят. Казвай: кой ти я даде?“ — „Никакви вестници не съм виждал, аз я съчиних.“ Така и остана. Графът повика и бащата, но оня държи на своето. И го дадоха под съд, и го осъдиха, струва ми се, на каторжна работа. Сега бащата е дошъл да моли за него. Но противен хлапак! Знаете ли, такова едно търговско синче, конте, съблазнител, слушал някъде лекции и вече смята, че никой, не може да се мери с него. Ей такъв един хубостник! Баща му има странноприемница тука, до Каменния мост, и в странноприемницата, знаете, имаше голяма икона на всевишния, изобразен в едната ръка със скиптър, в другата — със златно кълбо и кръст отгоре; та той взел тая икона, занесъл я за няколко дни в къщи и какво направил! Намерил един мерзавец живописец…



	XI

	Посред тоя нов разказ извикаха Пиер при главнокомандуващия.
	Пиер влезе в кабинета на граф Растопчин. Когато той влезе, Растопчин, смръщен, търкаше с ръка челото и очите си. Един среден на ръст човек приказваше нещо и щом влезе Пиер, млъкна и излезе.
	— А! Здравейте, велики воине — каза Растопчин, щом оня човек излезе. — Чухме за вашите prouesses*1. Но въпросът не е в това. Mon cher, entre nous*2, вие масон ли сте? — каза граф Растопчин със строг тон, сякаш това беше нещо лошо, но той имаше намерение да прости. Пиер мълчеше. — Mon cher, je suis bien informe*3, но знам, че има масони и масони и надявам се, че вие не принадлежите към ония, които под предлог, че спасяват човешкия род, искат да погубят Русия.
	[*1 Знаменити подвизи.]
	[*2 Между нас, драги.]
	[*3 Драги мой аз много добре зная.]
	— Да, аз съм масон — рече Пиер.
	— На`, виждате ли, мили. На вас не може да не ви е известно, мисля, че господа Сперански и Магницки са изпратени, дето трябва: същото бе направено и с господин Ключарьов, същото и с други, които под предлог че ще издигнат Соломоновия храм, мъчеха се да разрушават храма на отечеството си. Вие можете да разберете, че за това има причини и че аз не бих могъл да изпратя на заточение тукашния директор на пощата, ако той не беше вреден човек. Сега на мене ми е известно, че вие сте му изпратили екипажа си, за да замине от града, и че дори сте приели да пазите неговите книжа. Аз ви обичам и не ви желая злото и тъй като вие сте двойно по-млад от мене, като баща ви съветвам да прекратите всякакви връзки с хора от тоя род и вие самият колкото може по-скоро да напуснете града.
	— Но каква е, графе, вината на Ключарьов? — попита Пиер.
	— Моя работа е да знам това, а не ваша — да ме разпитвате! — викна Растопчин.
	— Ако го обвиняват, че е разпространявал прокламациите на Наполеон, това не е доказано — рече Пиер (без да гледа Растопчин) — и Верешчагин…
	— Nous y voila*1 — изведнъж се намръщи Растопчин и прекъсна Пиер, като викна по-силно от преди. — Верешчагин е изменник и предател, който ще получи заслужено наказание! — каза Растопчин с такава пламтяща злоба, с каквато приказват хората, когато си спомнят някое оскърбление. Но аз не съм ви повикал да обсъждате моите работи, а за да ви дам съвет или заповед, както обичате. Моля ви да прекъснете връзките с такива господа като Ключарьов и да си заминете оттук. Аз ще изгоня щуротиите от главата на когото и да е. — И като се сепна, че май беше кряскал на Безухов, който още не бе виновен за каквото и да било, хвана ръката на Пиер и му каза приятелски: — Nous sommes a la veille d’un desastre public et je n’ai pas le temps de dire des gentillesses a tous ceux qui ont affaire a moi. Понякога главата ми се замайва! Eh, bien, mon cher, qu’est-ce que vous faites, vous personnellement?*2
	[*1 Тъкмо това е въпросът.]
	[*2 Ние сме в навечерието на обществено бедствие и аз нямам време да бъда любезен с всички, които имат работа с мене. И тъй, драги, какво предприемате вие, вие — лично?]
	— Mais rien* — отговори Пиер, все тъй без да дигне очи и без да промени изражението на замисленото си лице.
	[* Ами нищо.]
	Графът се намръщи.
	— Un conseil d’ami, mon cher. Decampez et au plutot, c’est tout ce que je vous dis. A bon entendeur salut!* Довиждане, мили. Ах, да — викна му той от вратата, — вярно ли е, че графинята е попаднала в лапичките des saints peres de la Societe de Jesus**?
	[* Един приятелски съвет. Махайте се по-скоро, ето какво ще ви кажи. Блажен е, който може да слуша!]
	[** Светите отци от Обществото на Исус?]
	Пиер не отговори нищо и намръщен и сърдит, какъвто никога не бяха го виждали, излезе от Растопчин.
	Мръкваше се вече, когато си дойде в къщи. Осем различни хора го посетиха тази вечер: секретарят на комитета, полковникът от неговия батальон, управителят на имотите му, мажордомът и разни молители. Всички имаха различни работи с Пиер, които той трябваше да разреши. Пиер не разбираше нищо, не се интересуваше от тия работи и на всички въпроси даваше само такива отговори, които биха го освободили от тия хора. Най-сетне, когато остана сам, той разпечата и прочете писмото от жена си.
	„_Те_ — войниците на батареята, княз Андрей е убит… старецът… Простотата е покорност на Бога. Трябва да се страда… значението на всичко… трябва да се спряга заедно… жена ми ще се омъжва… Трябва да забравя — и да разбера…“ И като се приближи до леглото, тръшна се отгоре му, без да се съблича, и тутакси заспа.
	Когато на другия ден сутринта се събуди, мажордомът дойде да доложи, че нарочно изпратен от граф Растопчин полицейски чиновник е дошъл да узнае заминал ли е, или дали заминава граф Безухов.
	Десетина различни хора, които имаха работа с Пиер, го чакаха в салона. Пиер набързо се облече и вместо да отиде при ония, които го чакаха, тръгна към задния вход и оттам излезе през портите.
	Оттогава и до края на разоряването на Москва, никой от домашните на Безухови, въпреки всички търсения, не видяха вече Пиер и не знаеха де е той.



	XII

	До 1 септември, тоест до навечерието на неприятелското влизане в Москва, Ростови стояха в града.
	След постъпването на Петя в казашкия полк на Оболенски и заминаването му за Белая Церков, дето се формираше тоя полк, графинята бе обзета от страх. Мисълта, че и двамата й сина са на война, че и двамата излязоха изпод крилото й, че днес или утре всеки от тях, а може би и двамата могат да бъдат убити, както тримата сина на една нейна позната, за първи път сега, това лято, изпъкна с жестока яснота в ума й. Тя се опитваше да изиска Николай да си дойде, искаше тя самата да отиде при Петя да го настани някъде в Петербург, но излезе, че и едното, и другото са невъзможни. Петя не можеше да бъде върнат освен заедно с полка си или чрез преместване в друг действуващ полк. Николай се намираше нейде в армията и след последното си писмо, в което подробно описваше срещата си с княжна Маря, не се обаждаше. Графинята по цели нощи не спеше и когато заспиваше, сънуваше, че синовете й са убити. След много съвети и преговори графът най-сетне измисли средство да успокои графинята. Той премести Петя от полка на Оболенски в полка на Безухов, който се формираше около Москва. Макар че Петя оставаше на военна служба, при това преместване графинята имаше утехата, че ще вижда поне единия от синовете си под своето крило, и се надяваше да нагласи своя Петя тъй, че вече да не го изпуска и да го записва винаги в такива служебни места, отдето да не попадне никак в сражение. Докато само Nicolas беше в опасност, на графинята й се струваше (и тя дори се чувствуваше виновна за това), че обича най-големия повече от всичките си останали деца; но когато най-малкият, немирникът Петя, който не се учеше, чупеше всичко в къщи и беше дотегнал на всички, тоя чипонос Петя, с веселите си черни очи, свежа руменина и едва поникнал мъх по бузите, попадна там, при тия големи, страшни, жестоки мъже, които там _нещо_ се сражават и намират нещо радостно в това — тогава на майката се стори, че тъкмо него е обичала повече, много повече от всичките си деца. Колкото по` наближаваше времето, когато трябваше да се върне в Москва очакваният Петя, толкова повече растеше безпокойството на графинята. Тя мислеше вече, че никога не ще дочака това щастие. Присъствието не само на Соня, но и на обичната й Наташа, дори на съпруга дразнеше графинята. „Какво ме интересуват те, никой друг не ми трябва освен Петя!“ — мислеше тя.
	През последните дни на август Ростови получиха второ писмо от Николай. Той им пишеше от Воронежка губерния, дето бе изпратен за коне. Това писмо не успокои графинята. Като знаеше, че единият й син е вън от опасност, тя още по-силно почна да се тревожи за Петя.
	Макар че почти всички познати на Ростови бяха изпозаминали още от 20 август, макар всички да увещаваха графинята да заминат колкото може по-скоро, тя не искаше да слуша за заминаване, докато не се върнеше нейното съкровище, обожаемият Петя. На 28 август Петя пристигна. Болезнено-страстната нежност, с която майката го посрещна, не се хареса на шестнадесетгодишния офицер. Макар че майка му бе скрила от него намерението си да не го изпуска вече изпод крилцето си, Петя разбра замислите й и страхувайки се инстинктивно да не се разнежничи с майка си, да не стане като жена (тъй си мислеше той), държа се студено с нея, избягваше я и през престоя си в Москва беше изключително с Наташа, към която винаги изпитваше особена, почти любовна братска нежност.
	Поради обикновеното безгрижие на графа на 28 август нищо още не бе готово за заминаване и очакваните от рязанското и краймосковското село каруци, за да се натовари от къщи цялото имущество, дойдоха едва на 30-и.
	От 28 до 31 август цяла Москва беше в залисия и движение. През Дорогомиловската застава всеки ден докарваха и разкарваха из Москва хиляди ранени в Бородинското сражение, а хиляди каруци, с жителите и имуществата им, излизаха през другите застави. Въпреки позивите на Растопчин или независимо от тях, или като последица от тях из града се разпространяваха най-противоречиви и чудновати новини. Един разправяше, че е заповядано никой да не заминава; друг, напротив, казваше, че са дигнали всички икони от църквите и че насила изселват всички; някой разправяше, че след Бородинското имало друго сражение, в което французите били разбити; друг казваше, напротив, че цялата руска войска е унищожена; някой разправяше за Московското опълчение, което с духовенството начело щяло да отиде на Три Гори; друг тайничко разказваше, че на Августин е заповядано да не заминава, че са заловени изменници, че селяните се бунтуват и ограбват ония, които заминават, и т.н., и т.н. Но това само се разправяше, а всъщност и ония, които заминаваха, и ония, които оставаха (макар че още не бе станал съветът във Фили, на който бе решено да се изостави Москва), всички чувствуваха, макар и да не го казваха, че Москва непременно ще бъде оставена и че колкото е възможно по-скоро трябва да се махат и да спасяват имуществото си. Чувствуваше се, че всичко изведнъж трябва да се разкъса и промени, но до 1-и още нищо не се бе променило. Както престъпникът, когото водят на смърт, знае, че след малко ще трябва да загине, но все още поглежда наоколо си и оправя накриво наложената си шапка, така и Москва продължаваше неволно обикновения си живот, макар да знаеше, че е близко времето на гибелта, когато ще се разкъсат всички условни отношения в живота, на който бяха свикнали да се подчиняват.
	През тия три дни, които предшествуваха завземането на Москва, цялото семейство Ростови имаше различни житейски залисии. Главата на семейството, граф Иля Андреич, ходеше непрекъснато из града, събирайки от всички страни слуховете, които се носеха, а в къщи даваше общи, повърхностни и бързи нареждания по приготовленията за заминаване.
	Графинята надзираваше прибирането на нещата, беше недоволна от всичко и ходеше подир Петя, който непрестанно бягаше от нея, ревнуваше го от Наташа, с която той прекарваше всичкото си време. Единствена Соня се разпореждаше с практическата страна на работата: прибирането на нещата. Но напоследък Соня беше особено тъжна и мълчалива. Писмото на Nicolas, в което той споменаваше за княжна Маря, предизвика в нейно присъствие радостните разсъждения на графинята, че тя виждала Божи пръст в срещата на княжна Маря с Nicolas.
	— Когато Болконски беше годеник на Наташа, аз никак не се радвах — каза графинята, — но винаги съм желала и имам предчувствие, че Николенка ще се ожени за княжната. И колко хубаво би било това!
	Соня чувствуваше, че това беше истина, че единствената възможност за поправяне работите на Ростови бе женитбата за богата мома и че княжната беше добра партия. Но много й беше мъчно. И макар че й беше мъчно или може би тъкмо поради скръбта си тя пое върху себе си всичките тежки грижи по нарежданията за прибирането и натоварването на нещата и по цели дни беше заета. Когато трябваше да заповядат нещо, графът и графинята се обръщаха към нея. Петя и Наташа, напротив, не само че не помагаха на родителите си, но най-често дотягаха и пречеха на всички в къщи. И почти целия ден техните тичания, викове и безпричинен смях се чуваха из къщи. Те се смееха и радваха съвсем не защото имаше някаква причина за смеха им; но им беше радостно и весело на душата и затуй, каквото и да се случеше, за тях всичко беше причина да се радват и смеят. На Петя му беше весело, че като бе заминал от къщи момче, върнал се бе (както всички му казваха) юнак-мъж; весело му беше, че си е в къщи, че от Белая Церков, дето нямаше надежда да участвува скоро в сражение, се намери в Москва, дето тия дни ще се бият; и най-главно, весело му беше от това, че Наташа, на чието настроение той винаги се подчиняваше, беше весела. Наташа пък беше весела, защото твърде дълго беше тъжна и сега нищо не й напомняше причината на тъгата, и беше здрава. Тя беше весела още и поради това, че имаше човек, който се възхищаваше от нея (възхищението на другите беше оная смазка на колелата, която беше необходима, за да може машината й да се движи съвсем свободно), и Петя се възхищаваше от нея. А най-важното, те бяха весели, защото войната бе досам Москва, че ще се сражават до заставите, че раздават оръжие, че всички бягат, заминават за някъде, че изобщо става нещо необикновено, което винаги е радостно за човека, особено за млад човек.



	XIII

	На 31 август, събота, всичко в къщата на Ростови беше сякаш обърнато с главата нагоре. Всички врати бяха разтворени, всичките мебели изнесени или пренесени другаде, огледалата и картините свалени. В стаите имаше сандъци, разхвърляно сено, опаковъчна хартия и въжета. Селяни и прислуга ходеха с тежки стъпки по паркета. В двора се бяха натъпкали селски каруци, някои вече натоварени догоре и овързани, други още празни.
	Гласовете и стъпките на многобройната прислуга и на дошлите с коли селяни се чуваха, викайки се един друг, из двора и в къщата. Графът от заранта бе заминал за някъде. Графинята, която имаше главоболие от залисията и шума, лежеше в новата диванна, с оцетни компреси на главата. Петя не беше в къщи (той бе отишъл у един другар, с когото смяташе да се преместят от опълчението в действуващата армия). Соня присъствуваше в залата при опаковането на кристала и порцелана. Наташа седеше на пода в своята опустошена стая, посред разхвърляни рокли, панделки, шарфове, и загледана неподвижно в пода, държеше в ръце стара бална рокля, същата (вече излязла от мода), с която за първи път беше на петербургския бал.
	Наташа се срамуваше, че не прави нищо, когато всички в къщи бяха толкова заети, и от сутринта на няколко пъти се опита да се залови за работа; но щеше да върши това без сърце; а тя не можеше и не умееше да върши нещо не с цялото си сърце, не с всичките си сили. Тя постоя над Соня при опаковането на порцелана, искаше да помогне, но тутакси я остави и отиде да прибира своите неща. Отначало й беше весело да раздава роклите и панделките си на горничните, но сетне, когато останалото трябваше все пак да се стегне, това й се стори отегчително.
	— Дуняша, ти ще ги прибереш, нали, миличка? Нали? Нали?
	И когато Дуняша на драго сърце обеща да направи всичко, Наташа седна на пода, взе старата си бална рокля и се замисли съвсем не за онова, което трябваше да я занимава сега. Замислеността, която бе обзела Наташа, се прекъсна от приказките на момичетата в съседната слугинска стая и от техните бързи стъпки от слугинската стая до задната входна площадка. Наташа стана и погледна през прозореца. На улицата бе спрял грамаден керван ранени.
	Момичетата, лакеите, икономката, бавачката, готвачите, кочияшите, форейторите и момчетата от готварницата бяха застанали до портите и гледаха ранените.
	Наташа метна бяла носна кърпа върху косите си и като я придържаше с две ръце за крайчетата, излезе на улицата.
	Бившата икономка, бабичката Мавра Кузминишна, се отдели от множеството до портите, отиде до една каруца с гюрук от лико и заприказва с лежащия в каруцата млад, бледен офицер. Наташа приближи на няколко крачки и спря боязливо, като продължаваше да придържа кърпата и да слуша какво казва икономката.
	— Е, как, значи, вие нямате никого в Москва? — каза Мавра Кузминишна. — По-удобно ще ви бъде да сте някъде на квартира… На, да речем, у нас. Господарите заминават.
	— Не знам дали ще позволят — рече със слаб глас офицерът. — Ето началника… попитайте го — и той посочи един дебел майор, който се връщаше по улицата покрай редицата каруци.
	Наташа с уплашени очи погледна ранения офицер в лицето и веднага тръгна срещу майора.
	— Може ли да останат, ранени у нас в къщи? — попита тя.
	Майорът, усмихнат, допря ръка до козирката.
	— Кого искате, мамзел? — каза той, като присви очи и се усмихна.
	Наташа повтори спокойно въпроса си и лицето, и цялото й държане, макар че продължаваше да държи кърпата, си за крайчетата, бяха тъй сериозни, че майорът престана да се усмихва и като се замисли отначало, сякаш се питаше доколко може да се позволи това, отговори й утвърдително.
	— О, да, защо не, може — рече той.
	Наташа наведе леко глава и с бързи крачки се върна при Мавра Кузминишна, която стоеше до офицера и с жално съчувствие разговаряше с него.
	— Може, той каза, може! — рече шепнешком Наташа.
	Покритата каруца с офицера зави в двора на Ростови и десетки коли с ранени почнаха по покана на градските жители да завиват в дворовете и да спират до входовете на къщите по Поварская улица. На Наташа явно се харесаха тия отношения с нови хора извън обикновените условия на живота. Заедно с Мавра Кузминишна тя се помъчи да повика в техния двор колкото може повече ранени.
	— Все пак трябва да кажете на татко си — рече Мавра Кузминишна.
	— Нищо, нищо, нима не е все едно! За един ден ще се преместим в салона. Можем да им дадем всичките наши стаи.
	— Ех, и вие, госпожице, все ще измислите нещо! Ами че дори в пристройката да бъде или в празната стая, или при бавачката — пак трябва да се попита.
	— Добре, ще попитам.
	Наташа се завтече в къщи и през полуотворената врата влезе на пръсти в диванната, отдето лъхаше на оцет и на хофманови капки.
	— Спите ли, мамо?
	— Ах, какъв ти сън! — каза, събуждайки се, графинята, която току-що бе задрямала.
	— Мамо, миличка — рече Наташа, като коленичи пред майка си и приближи лице до нейното. — Виновна съм, простете ми, никога вече няма да правя това, събудих ви. Изпрати ме Мавра Кузминишна, тук докараха ранени, офицери, ще позволите ли? Те няма де да се дянат; аз зная, че ще позволите… — говореше тя бързо, без да си поеме дъх.
	— Какви офицери? Кого са докарали? Нищо не разбирам — каза графинята.
	Наташа се засмя, графинята също се усмихна слабо. — Знаех, че ще позволите… така и ще кажа. — И като целуна майка си, Наташа стана и тръгна към вратата.
	В залата тя срещна баща си, който се бе върнал в къщи с лоши известия.
	— Ей на, дочакахме! — каза графът с неволно раздразнение. — И клубът затворен, и полицията се изтегля.
	— Татко, нали няма нищо, че казах ранените да дойдат у дома? — каза му Наташа.
	— Разбира се, нищо — отговори разсеяно графът. — Не е там въпросът и моля те сега да не се занимаваш с празни работи, а да помагаш за прибирането, и да тръгваме, да тръгваме, да тръгваме утре… — И графът предаде на мажордома и на слугите същата заповед. На обеда върналият се Петя разправяше новините, които бе донесъл.
	Той каза, че днес народът вземал оръжие от Кремъл, че макар в позива на Растопчин да е казано, че той ще обяви два-три дни по-рано, вече положително е дадено нареждане утре всички да отидат с оръжие на Три Гори и че там ще стане голямо сражение.
	Графинята поглеждаше с плах ужас веселото, пламнало лице на сина си, когато разправяше това. Тя знаеше, че каже ли една дума, рече ли да помоли Петя да не отива в това сражение (тя знаеше, че той се радва за това предстоящо сражение), той ще каже нещо за мъжете, за честта, за отечеството — нещо такова безсмислено, мъжко, упорито, срещу което не може да се възразява, и работата ще се развали, и затова, надявайки се, че ще нареди да заминат дотогава и да вземе със себе си Петя като защитник и покровител, не каза нищо на Петя, а след обеда повика графа и го помоли със сълзи на очи да нареди тя да замине по-скоро, още тая нощ, ако е възможно. С женската неволна хитрост на любовта тя, която досега проявяваше пълно безстрашие, каза, че ще умре от страх, ако тая нощ не заминат. Тя не се преструваше, сега се боеше от всичко.



	XIV

	M-mme Schoss, която бе ходила при дъщеря си, още повече засили страха на графинята, като разказа какво е видяла в магазина за спиртни напитки на улица Мясницкая. На връщане тя не могла да мине по улицата до в къщи от тълпа пияни хора, които вилнеели пред питейния магазин. Взела файтон и минала по околна уличка; и файтонджията й разправил, че народът разбивал бъчвите в питейния магазин и че тъй било заповядано.
	След обяда всички у Ростови почнаха с възторжена припряност да прибират нещата и да се приготвят за заминаването. Старият граф, който изведнъж се залови за работа, целия следобед непрекъснато сновеше от двора до в къщи и обратно, като викаше неразбрано на забързалите хора и ги караше да бързат още повече. Петя се разпореждаше на двора. Соня, поради противоречивите заповеди на графа, не знаеше какво да прави и съвсем се объркваше. Слугите тичаха по стаите и двора, като викаха, спореха и шумяха. И Наташа изведнъж се залови за работа с присъщата й за всичко страстност. Изпърво намесата й в прибирането на нещата бе посрещната с недоверие. От нея все очакваха шеги, не искаха да й се подчиняват; но тя с упоритост и страстност искаше да й се подчиняват, ядосваше се, едва не плачеше, че не я слушат, и най-сетне успя да ги накара да й повярват. Първият й подвиг, който й струваше грамадни усилия, но й даде власт, беше нареждането на килимите. В къщата на графа имаше скъпи gobelins* и персийски килими. Когато Наташа се залови за работа, в залата имаше два отворени сандъка: единият напълнен почти догоре с порцелан, другият — с килими. Имаше още много порцелан, наслаган по масите, и носеха още от килера. Трябваше да почват нов, трети сандък и слугите дойдоха за него.
	[* Гоблени.]
	— Чакай, Соня, ние и така всичко ще приберем — рече Наташа.
	— Не може, госпожице, опитвахме вече — каза бюфетчикът.
	— Не, чакай, моля ти се. — И Наташа почна да вади от сандъка обвитите в хартия блюда и чинии. — Блюдата тук, в килимите — каза тя.
	— Дано можем килимите да наредим в три сандъка — рече бюфетчикът.
	— Чакай, моля ти се. — И Наташа бързо и сръчно почна да преглежда. — Тия не трябват — рече тя за киевските чинии. — Тия, да, тях в килимите — каза тя за саксонските чинии.
	— Я остави, Наташа; стига, ние ще ги наредим рече укорно Соня.
	— Ех, госпожице! — каза мажордомът. Но Наташа не отстъпи, извади всички неща и почна отново бързо да ги нарежда, като се реши, че съвсем няма защо да вземат лошите домашни килими и излишната посъдина. Когато всичко бе извадено, почнаха наново да го нареждат. И наистина, като изхвърлиха всичко евтино, което нямаше смисъл да вземат със себе си, всичко ценно прибраха в двата сандъка. Не се затваряше само капакът на сандъка с килимите. Можеха да се извадят някои неща, но Наташа настояваше на своето. Тя нарежда, прережда, натиска, накара Петя, когото увлече в работата по прибирането, и бюфетчика да натискат капака и сама правеше отчаяни усилия.
	— Стига, Наташа — каза й Соня. — Виждам, че си права, но извади поне горния.
	— Не ща! — извика Наташа, като придържаше с едната си ръка падналите върху изпотеното й лице коси, а с другата натискаше килимите. — Натискай де, Петка, натискай! Василич, натискай! — викаше тя. Килимите бяха натиснати и капакът се затвори. Запляскала ръце, Наташа запищя от радост и от очите й бликнаха сълзи. Но то беше за миг. Тя тутакси започна друга работа и сега вече напълно й се довериха, и графът не се сърдеше, когато му казваха, че Наталия Илинишна е отменила заповедта му, и слугите дохождаха при Наташа да я питат да овързват ли вече каруцата, или не и достатъчно ли е натоварена. Работата спореше благодарение разпоредбите на Наташа: непотребните неща се оставяха, а най-ценните се прибираха най-нагъсто.
	Но колкото и да се блъскаха всички слуги, до късно през нощта не можа да се прибере всичко. Графинята заспа и графът отложи заминаването за сутринта и отиде да спи.
	Соня и Наташа спаха в диванната, без да се събличат.
	Тая нощ през улица Поварская прекараха един нов ранен и Мавра Кузминишна, застанала до портите, каза да влязат в двора на Ростови. Тоя ранен според Мавра Кузминишна беше много важен човек. Возеха го в каляска, цялата закрита с кожена завеса и със спуснат гюрук. На капрата заедно с коларя седеше един стар почтен камердинер. В една кола отзад пътуваха доктор и двама войника.
	— Заповядайте у нас, заповядайте. Господарите заминават, цялата къща е празна — рече бабичката, обръщайки се към стария слуга.
	— Ех — отговори камердинерът и въздъхна, — кой знае дали ще го закараме! В Москва ние си имаме и наша къща, но е далеч, пък и никой не живее там.
	— Заповядайте у нас, нашите господари имат всичко в изобилие — рече Мавра Кузминишна. — Какво, много ли е зле? — добави тя.
	Камердинерът махна с ръка.
	— Не вярвам, че ще го закараме жив! Трябва да питаме доктора. — И камердинерът слезе от капрата и отиде до колата отдире.
	— Добре — рече докторът.
	Камердинерът отново, отиде до каляската, погледна вътре, поклати глава, заповяда на кочияша да завие в двора на Ростови и се спря при Мавра Кузминишна.
	— Господи, Исусе Христе! — рече тя.
	Мавра Кузминишна предложи да внесат ранения в къщи.
	— Господарите няма да кажат нищо… — рече тя. Но трябваше да се избегне изкачването по стъпалата и затова внесоха ранения в пристройката и го оставиха в предишната стая на m-me Schoss. Тоя ранен беше княз Андрей Болконски.



	XV

	Настъпи последният ден на Москва. Времето беше ясно, есенно. Денят — неделен. Както в обикновените неделни дни камбаните на всички църкви биеха за литургия. Никой като че не можеше още да проумее онова, което очакваше Москва.
	Само два показателя за състоянието на обществото сочеха положението, в което се намираше Москва: простолюдието, тоест съсловието на бедните хора, и цените на предметите. Фабричните работници, слугите и селяните, събрани в грамадна тълпа, дето се бяха смесили и чиновници, семинаристи и дворяни, тоя ден рано сутринта отидоха на Три Гори. Като постоя там и не дочака Растопчин и се убеди, че Москва ще бъде изоставена, тая тълпа се пръсна из Москва, по питейните заведения и странноприемниците. А и цените показваха положението на работите през тоя ден. Цените на оръжието, на златото, на каруците й конете непрекъснато се качваха, а стойността на книжните пари и цените на градските вещи непрекъснато спадаха, тъй че към обяд имаше случаи, когато скъпи стоки, например, платове, се купуваха и се откарваха на половин цена, а за един селски кон се плащаха петстотин рубли; колкото пък за мебелите, огледалата и бронзовите украшения — те се даваха без пари.
	В солидния и стар дом на Ростови разлагането на предишните условия на живот се прояви много слабо. По отношение на хората стана само това, че от грамадния брой слуги през нощта изчезнаха трима души, но нищо не бе откраднато; а по отношение цените на предметите излезе, че трийсетте каруци, дошли от селата, бяха грамадно богатство, за което мнозина завиждаха и за които предлагаха на Ростови грамадни суми. Не само че за тия каруци предлагаха грамадни суми, но още от вечерта и рано сутринта на 1 септември в двора у Ростови дохождаха вестовои и слуги, изпратени от ранени офицери, довличаха се и някои ранени, настанени у Ростови и в съседните къщи, и молеха прислугата на Ростови да ходатайствува да им дадат каруци, за да заминат от Москва. Мажордомът, към когото се отнасяха с такива молби, макар и да съжаляваше ранените, решително отказваше, като отговаряше, че дори не смее да доложи на графа. Колкото и нещастни да бяха оставащите ранени, очевидно бе, че дадеш ли една каруца, нямаше защо да не дадеш и друга, а дадеш ли всички — ще трябва да дадеш и екипажите си. Тридесет каруци не можеха да спасят всички ранени, а в общото бедствие не можеше да не мислиш за себе си и за семейството си. Тъй мислеше мажордомът за сметка на господаря си.
	Като стана сутринта на 1 септември, граф Иля Андреич излезе тихичко от спалнята, за да не събуди заспалата чак призори графиня, и в лилавия си копринен халат излезе на входната площадка. Каруците с овързан багаж бяха в двора. До входната площадка бяха екипажите. Мажордомът бе застанал до входа, разговаряйки с един старик-вестовой и с един млад бледен офицер с превързана ръка. Като видя графа, мажордомът направи многозначителен и строг знак на офицера и вестовоя, за да се отдалечат.
	— Е, какво, готово ли е всичко, Василич? — каза графът, потърка плешивата си глава и погледна добродушно офицера и вестовоя, кимайки им с глава. (Графът обичаше нови лица.)
	— Веднага може да се впряга, ваше сиятелство.
	— Чудесно, щом се събуди графинята — и с Бога напред! А вие, господа? — обърна се той към офицера. — У нас ли сте?
	Офицерът дойде по-наблизо. Бледното му лице неочаквано пламна — заля се с ярка червенина.
	— Графе, много ви моля, позволете ми… за Бога… да се прислоня някъде в някоя от вашите каруци. Не нося нищо със себе си… Стига ми на каруцата… все едно… — Не бе успял още офицерът да довърши и вестовоят се обърна към графа със същата молба за своя офицер.
	— Ах! Да, да, да — каза бързо графът. — Много ми е драго, много ми е драго. Василич, разпореди се там да се освободят една или две талиги, е там… какво… каквото трябва… — с някакви неопределени изрази, заповядвайки нещо, каза графът. Но в същия миг горещият израз на благодарност у офицера укрепи вече онова, което той заповядваше. Графът погледна наоколо си: в двора, на портите, в прозореца на пристройката се виждаха ранени и вестовои. Всички гледаха графа и се приближаваха към входната площадка.
	— Заповядайте в галерията, ваше сиятелство; какво ще наредите там за картините? — рече мажордомът. И графът влезе заедно с него в къщата, повтаряйки заповедта си да не отказват на ранените, които молят да заминат.
	— Че защо не, може да се разтовари нещо — добави той с тих, тайнствен глас, като че се страхуваше да не го чуе някой.
	Графинята се събуди в девет часа и Матрьона Тимофеевна, бивша нейна горнична, която изпълняваше сега по отношение на графинята длъжността шеф на полицията, дойде да доложи на своята предишна госпожица, че Маря Карловна е много оскърбена и че летните рокли на госпожиците не бива да останат тук. На въпросите на графинята защо m-me Schoss е оскърбена, установи се, че са свалили сандъка й от каруцата, че развързват багажите от каруците и ги свалят, а качват ранените, за които графът, поради добродушието си, заповядал да ги вземат. Графинята нареди да помолят мъжа й да иде при нея.
	— Какво е това, мили, чух, че пак сваляли нещата?
	— Знаеш ли, ma chere, виж какво исках да ти кажа… ma chere, миличка графиньо… дойде при мене един офицер, молят ме да им дам няколко каруци за ранените. Нещата, нали, могат да се купят, а помисли какво ще им бъде на тях, ако останат!… Вярно, у нас са, в двора, ние сами ги повикахме, има офицери… Знаеш ли, мисля си, наистина, ma chere, ето, ma chere… нека ги закарат… закъде ще бързаме!… — Графът каза това плахо, както приказваше винаги, когато ставаше дума за пари. А графинята бе свикнала с тоя тон, винаги предшествуван; нещо, което опропастяваше децата — като някоя постройка на галерия, оранжерия, създаване на домашен театър или музика, — и бе свикнала, и смяташе за дълг винаги да се бори срещу онова, което се изразяваше стоя плах тон.
	Тя прие своя покорно-плачещ вид и каза на мъжа си:
	— Слушай, графе, ти докара работите дотам, че за къщата не ни дават нищо, а сега и цялото наше — _детско_ — състояние искаш да разсипеш. Та нали ти самият казваше, че в къщи има имот за сто хиляди. Аз, приятелю, не съм съгласна и не съм! Твоя воля! За ранените има правителство. Те знаят. Виж: там отсреща, у Лопухини, още завчера изнесоха всичко до сламка. Ей така правят хората. Само ние сме глупаци. Ако не мене, децата поне съжали.
	Графът замаха с ръце и без да каже нещо, излезе от стаята.
	— Татко, за какво се разправяхте? — каза му Наташа, която влезе след него в стаята на майка си.
	— За нищо! Какво те интересува? — ядосано рече графът.
	— Не, аз чух — каза Наташа. — Но защо мамичка не иска.
	— Какво те интересува? — извика графът. Наташа се дръпна до прозореца и се замисли.
	Татенце, Берг пристигна у нас — рече тя, гледайки през прозореца.



	XVI

	Берг, зетят на Ростови, беше вече полковник с „Владимир“ и „Ана на шия“ и заемаше все същото спокойно и приятно място помощник началник-щаба, помощник на първото отделение на началник-щаба на втория корпус.
	На 1 септември той пристигна в Москва от армията.
	В Москва той нямаше какво да прави; но бе забелязал, че всички от армията молеха да ги пуснат да отидат в Москва и там вършеха нещо. И той също така сметна за необходимо да помоли да го пуснат по домашни и семейни работи.
	В своето стегнато файтонче, с чифт дорести охранени кончета, същите, каквито имаше един княз, Берг спря пред къщата на тъста си. Той обгледа внимателно каруците в двора и като се изкачи на входната площадка, извади чиста носна кърпичка и върза възел.
	От вестибюла с плъзгащ нетърпелив вървеж Берг изтича в салона, прегърна графа, целуна ръка на Наташа и Соня и бързо попита за здравето на мама.
	— Какво ти здраве сега! Е, разправяй — рече графът, — как са войските? Отстъпват ли, или ще има пак сражение?
	— Само предвечният Бог, татко — каза Берг, — може да реши съдбата на отечеството. Армията пламти от дух на геройство и сега вождовете се събраха, тъй да се каже, на съвещание. Какво ще стане — не се знае, Но аз ще ви кажа изобщо, татко, че за тоя геройски дух, истинското древно мъжество на руските войски, което те… то — поправи се той — показаха или проявиха в тая битка на 26-и, няма никакви достойни думи, за да се опишат… Аз ще ви кажа, татко (той се удари в гърдите, също както се удряше един генерал, който разказваше в негово присъствие, макар и малко късно, защото трябваше да се удари в гърдите при думите „руската войска“), ще ви кажа откровено, че ние, началниците, не само не трябваше да подкарваме войниците или нещо такова, но ние едва можехме да удържаме тия, тия… да, мъжествени и древни подвизи — каза той бързо-бързо. — Ако искате да знаете, генерал Барклай де Толи жертвуваше живота си навсякъде начело на войските. А нашият корпус беше поставен върху склона на едно възвишение. Можете да си представите! — Сега Берг разказа всичко, което бе чул да разправят през това време. Наташа го гледаше, без да откъсва очи, сякаш търсеше в лицето му решението на някакъв въпрос, и това го смущаваше.
	— Такова геройство изобщо, каквото показаха руските воини, не може да си представи човек и да го възхвали достойно! — каза Берг, като се обърна и погледна Наташа, усмихвайки й се в отговор на нейния упорит поглед, сякаш искаше да й смекчи. — „Русия не е в Москва, тя е в сърцата на нейните синове!“ Не е ли тъй, татко? — рече Берг.
	В това време от диванната излезе графинята с уморено и недоволно изражение. Берг бързо скочи, целуна ръка на графинята, осведоми се за здравето й и изразявайки съчувствие с клатене на глава, се спря до нея.
	— Да, мамо, аз наистина ще ви кажа, тежки и тъжни времена за всеки русин. Но защо се безпокоите толкова? Вие ще успеете да заминете…
	— Не разбирам какво правят слугите — рече графинята на мъжа си, — преди малко ми казаха, че нищо не е готово. Та трябва все пак някой да се разпореди. Ето на, ще съжаляваме за Митенка. Така край няма да има!
	Графът поиска да каже нещо, но личеше, че се въздържа. Стана от стола си и отиде до вратата.
	В това време Берг, уж за да се изсекне, извади кърпичка и гледайки възела, се замисли, като поклати глава тъжно и многозначително.
	— А пък аз, татко, имам една голяма молба към вас — рече той.
	— Хм?… — каза графът и се спря.
	— Минавам преди малко край дома на Юсупови — каза, смеейки се, Берг. — Управителят ми е познат, дотърча и ме попита няма ли да купите нещо. Аз се отбих, знаете, от любопитство и видях едно шкафче и тоалетна масичка. Вие знаете как Верушка желаеше това и как ние спорихме (когато заговори за шкафчето и тоалетната масичка, Берг, без да ще, мина в радостен тон за своето добро обзавеждане в къщи). Просто прелест! Издърпва се и е с английска секретна ключалка, знаете ли? А на Верочка отдавна й се искаше. Та иска ми се да й направя сюрприз. Видях в двора у вас толкова много от тия селяни. Дайте ми, моля, един, аз ще му платя добре и…
	Графът се намръщи и поизкашля.
	— Помолете графинята, аз не се разпореждам.
	— Ако е затруднително, моля, няма нужда — рече Берг. — На мене за Верочка само много би ми се искало.
	— Ах, пръждосвайте се всички по дяволите, по дяволите и по дяволите!… — викна старият граф. — Главата ми се е замаяла! — И излезе от стаята.
	Графинята заплака.
	— Да, да, мамичко, тежки времена! — каза Берг.
	Наташа излезе с баща си и сякаш мъчно съобразявайки нещо, отначало тръгна след него, а сетне се завтече надолу.
	На входната площадка беше Петя, зает да въоръжава слугите, които щяха да заминат от Москва. В двора все тъй стояха натоварените коли. На две от тях въжата бяха развързани и на едната се качваше офицер, подкрепен от вестовоя си.
	— Знаеш ли за какво? — обърна се Петя към Наташа. (Наташа разбра, че Петя искаше да каже за какво са се скарали баща им и майка им.) Тя не отговори.
	— За това, че татко искаше да даде всичките каруци за ранените — рече Петя. — Василич ми каза. Според мене…
	— Според мене — изведнъж почти кресна Наташа, като извърна озлобеното си лице срещу Петя, — според мене това е такава мръсотия, такава мерзост, такава… не знам! Нима ние сме някакви немци?… — Гърлото й затрепери от конвулсивни ридания и тя, страхувайки се да не загуби сили и да не излее напразно злобата си, обърна се и се втурна нагоре по стълбата. Берг седеше до графинята и роднински-почтително я утешаваше. Графът се разхождаше с лула в ръка из стаята, когато Наташа, с обезобразено от злоба лице, нахлу като буря в стаята и с бързи стъпки се приближи до майка си.
	— Това е мръсотия! Това е мерзост! — закрещя тя. — Не може да бъде вие да сте заповядали това.
	Берг и графинята с недоумение и уплаха я гледаха. Графът се спря до прозореца и се вслуша.
	— Мамичко, това не може; погледнете какво става в двора! — извика тя. — Те остават!…
	— Какво ти е? Кои те? Какво искаш?
	— Ранените, кои! Това не може, мамичко; това на нищо не прилича… Не, мамичко, миличка, не бива така, простете, моля ви се, миличка… Мамичко, за какво ни е на нас всичко, каквото ще пренесем? Погледнете само какво става на двора… Мамичко!… Това не може да бъде!…
	Графът бе застанал, до прозореца и без да обръща лице, слушаше думите на Наташа. Изведнъж той засумтя и приближи лице до прозореца.
	Графинята погледна дъщеря си, видя посраменото й заради нея лице, видя вълнението й, разбра защо мъжът й не се обръща да я погледне и се озърна смутено около себе си.
	— Ах, правете, каквото щете! Нима аз преча някому! — каза тя, като все още не отстъпваше.
	— Мамичко, гълъбче, простете ми!
	Но графинята отблъсна дъщеря си и се приближи до графа.
	— Mon cher, разпореди, каквото трябва… Аз не зная това — каза тя, като наведе виновно очи.
	— Яйцата… яйцата ще учат кокошката… — рече през щастливи сълзи графът и прегърна жена си, която беше доволна, че може да скрие на гърдите му посраменото си лице.
	— Татенце, мамичко! Може ли да разпоредя? Може ли?… — питаше Наташа. — Ние все пак ще вземем всичко най-необходимо… — каза тя.
	Графът кимна утвърдително и Наташа хукна така, както тичаше на гоненица, през залата, във вестибюла и по стъпалата — на двора.
	Слугите се събраха около Наташа и не можеха да повярват на чудноватата заповед, която тя им предаде, докато самият граф не потвърди от името на жена си заповедта — всички каруци да се дадат за ранените, а сандъците да се отнесат в килерите. Като разбраха заповедта, слугите с радост и старание се заловиха за новата работа. Сега на прислугата това не само че не изглеждаше чудновато, но напротив, изглеждаше, че не можеше да бъде иначе; също както четвърт час преди това никому не се виждаше чудно, че оставят ранените, а вземат нещата, дори им се виждаше, че не може да бъде иначе.
	Сега всички в къщи, сякаш се отплащаха, че по-рано не са се заловили за това, почнаха усърдно новата работа по настаняването на ранените. Ранените изпонаизлизаха от стаите си и с радостни, бледи лица обкръжиха каруците. В съседните къщи също се разчу, че има каруци, и в двора на Ростови почнаха да идат ранени и от другите къщи. Много ранени молеха да не свалят багажа, а само да ги качат отгоре. Но започналата веднъж работа по снемането на нещата не можеше вече да се спре. Все едно беше всичко ли ще оставят или половината. В двора имаше невдигнати сандъци с посъдина, с бронзови украшения, с картини, с огледала, които през миналата нощ тъй грижливо бяха прибирани, и все търсеха и намираха възможност да стоварят това и онова и да се освободят още и още каруци.
	— Още четворица може да се вземат — каза управителят, — аз давам моята кола, че инак де ще ги турим.
	— Дайте колата за моите дрехи — рече графинята. — Дуняша ще седне при мене в каретата.
	Дадоха и колата за гардероба и я изпратиха да вземе ранени през две къщи. Всички от къщи и прислугата бяха весело оживени. Наташа бе във възторжено-щастливо оживление, което отдавна не бе изпитвала.
	— Де да го вържем? — питаха слугите, като нагласяваха един сандък в тясната задна част на каретата. — Трябва поне една каруца да се остави.
	— С какво е пълен? — попита Наташа.
	— С книгите на графа.
	— Оставете го. Василич ще го прибере. Той не трябва. В бричката беше препълнено с хора; съмняваха се де ще може да седне Пьотр Илич.
	— Той на капрата. Нали на капрата, Петя? — извика Наташа.
	И Соня непрекъснато тичаше; но целта на нейните грижи беше противоположна на Наташината. Тя прибираше нещата, които трябваше да останат, записваше ги по искането на графинята и гледаше да вземат със себе си колкото може повече.



	XVII

	След един часа четирите впрегнати и натоварени Ростови екипажа бяха пред входа. Колите с ранените излизаха една след друга от двора.
	Каляската, в която возеха княз Андрей, минавайки край входната площадка, привлече вниманието на Соня, която нагласяваше заедно с едно от момичетата седалката за графинята в нейната грамадна висока карета, докарана пред входа.
	— Чия е тая каляска? — попита Соня, като надникна от прозореца на каретата.
	— Та нима не знаехте, госпожице? — отговори горничната. — Ранен княз, нощува у нас и ще пътува също с нас.
	— Но кой е той? Как се казва?
	— Ами че предишният наш годеник, княз Болконски! — отговори с въздишка горничната. — Казват, че бил на умиране.
	Соня изскочи от каретата и отърча при графинята. Облечена вече за път, с шал и шапка, уморена, графинята се разхождаше из салона, очаквайки домашните си, за да поседят при затворени врати и да се помолят преди тръгване. Наташа не беше в стаята.
	— Maman — каза Соня, — княз Андрей е тук, ранен, на умиране. Пътува с нас.
	Графинята уплашено отвори очи, хвана Соня за ръката и се озърна.
	— Наташа? — промълви тя.
	В първия миг и за Соня, и за графинята това известие имаше само едно значение. Те познаваха своята Наташа и ужасът — какво ще стане с нея, като научи това, заглушаваше у тях всяко съчувствие към човека, когото и двете обичаха.
	— Наташа още не знае; но той пътува с нас — каза Соня.
	— Казваш, на умиране?
	Соня кимна.
	Графинята прегърна Соня и заплака.
	„Господните пътища са незнайни!“ — помисли тя, като усещаше, че във всичко, което ставаше сега, почваше да прозира криещата се по-рано от хорските очи всемогъща ръка.
	— Е, мамо, всичко е готово. За какво говорите?… — попита с оживено лице Наташа, която влезе тичешком в стаята.
	— За нищо — каза графинята. — Щом е готово, да тръгваме. — И графинята се наведе над чантичката си, за да скрие разстроеното си лице. Соня прегърна Наташа и я целуна.
	Наташа я погледна въпросително.
	— Какво правиш? Какво се е случило?
	— Нищо… не…
	— Нещо много лошо за мене ли?… Какво? — питаше чувствителната Наташа.
	Соня въздъхна и не отговори нищо. Графът, Петя, m-me Schoss, Мавра Кузминишна, Василич влязоха в салона и след като затвориха вратите, всички седнаха и мълчаливо, без да се гледат един друг, поседяха няколко секунди.
	Пръв стана графът и като въздъхна високо, почна да се кръсти пред иконата. Всички направиха същото. След това графът почна да прегръща Мавра Кузминишна и Василич, които оставаха в Москва, и в същото време, когато те хващаха ръката му и го целуваха по рамото, той ги потупваше леко по гърба и им повтаряше нещо неясно, ласкаво-успокоително. Графинята влезе в стаята с иконите и Соня я намери там, коленичила пред останалите на стената отделни икони. (Най-скъпите поради семейните предания икони носеха със себе си.)
	На входната площадка и в двора слугите, които заминаваха, въоръжени от Петя с кинжали и саби, с пъхнати в ботушите панталони и пристегнати с каиши и пояси, се сбогуваха с ония, които оставаха.
	Както винаги при заминаване много неща бяха забравени и ненатъкмени както трябва и доста дълго двама лакеи стояха от двете страни на отворената вратичка и стъпалцата на каретата, готови да поемат и настанят графинята, докато прислужничките тичаха с възглавнички и вързопчета от къщата до каретата, до каляската, до бричката и обратно.
	— Винаги всичко ще изпозабравят! — каза графинята. — Ти нали знаеш, че аз не мога да седя тъй. — И Дуняша, стиснала зъби и без да отговаря, с укорно изражение на лицето се втурна в каретата да нарежда наново седалката.
	— Ах, тия хора! — рече графът, като заклати глава.
	Старият кочияш Ефим, единствен, с когото графинята се решаваше да пътува, седнал високо на капрата си, дори не поглеждаше какво правят зад него. От тридесетгодишния си опит той знаеше, че няма скоро да му кажат: „С Бога напред!“ и че и когато кажат, още два пъти ще го спрат и ще изпратят да донесат забравени неща, че и след това още веднъж ще го спрат и самата графиня ще надникне към него през прозорчето и ще го помоли, за Бога, да кара по-предпазливо по надолнищата. Той знаеше това и затуй по-търпеливо от конете си (особено от левия алест Сокол, който удряше с крак и дъвчейки, мърдаше юздата) очакваше какво ще става. Най-сетне всички насядаха; дигнаха стъпалцата и ги прибраха в каретата, вратичката се затръшна, изпратиха за ковчежето, графинята надникна и каза, каквото трябва. Тогава Ефим бавно свали шапка и почна да се кръсти. Форейторът и всички слуги сториха същото.
	— С Бога напред! — каза Ефим, като наложи шапка. — Изтегляй! — Форейторът подкара. Десният от двата задни коня наблегна хамута, високите ресори изпращяха и сандъкът на каретата се олюля. Лакеят скочи в движение на капрата. При излизането от двора върху неравната каменна настилка каретата се тръсна, също тъй се тръснаха и другите екипажи и керванът пое нагоре по улицата. В каретите, каляската и бричката всички се прекръстиха пред насрещната църква. Слугите, които оставаха в Москва, вървяха от двете страни на екипажите, за да ги изпроводят.
	Наташа рядко бе изпитвала такова радостно чувство както сега, когато седеше в каретата до графинята и гледаше бавно минаващите край нея стени на оставяната от тях разтревожена Москва. От време на време тя се надвесваше от прозореца и гледаше назад и напред дългия керван с ранени, който вървеше пред тях. Почти пред всички тя съзираше гюрука на каляската на княз Андрей. Не знаеше кой бе вътре и всеки път, като пресмяташе докъде стигат техните каруци, търсеше с поглед тая каляска. Тя знаеше, че каляската е пред всички.
	В Кудрино от Никитска, от Пресня, от Подновинское се срещнаха няколко също такива кервана, какъвто беше Ростовият, а по Садовая екипажи и товарни каруци вървяха вече в две редици.
	Когато избикаляха Сухарьова кула, Наташа, която любопитно и бързо оглеждаше хората, тръгнали пеши, с коли или коне, изведнъж възкликна радостно и учудено:
	— Божичко! Мамо, Соня, погледнете, той!
	— Кой? Кой?
	— Вижте, честна дума, Безухов! — каза Наташа, като се надвеси от прозореца на каретата и се загледа в един висок, дебел човек с кочияшки кафтан, по вървеж и осанка очевидно преоблечен господар, който отиде под арката на Сухарьова кула заедно с едно жълто голобрадо старче, облечено в мъхест шинел.
	— Честна дума, Безухов, в кафтан, с някакво старо момче! Честна дума — каза Наташа, — вижте, вижте!
	— Не, не, не е той. Може ли, какви глупости!
	— Мамо — викна Наташа, — да ми отрежат главата, ако не е той! Уверявам ви. Спри, спри! — извика тя на кочияша; но кочияшът не можеше да спре, защото от улица Мешчанская излязоха още каруци и екипажи и на Ростови почнаха да викат да тръгват, за да не задържат другите.
	Наистина, макар вече много по-далеч, отколкото преди това, всички Ростови видяха Пиер или човек, извънредно приличащ на Пиер, в кочияшки кафтан, който вървеше из улицата с наведена глава и сериозно лице до едно дребно голобрадо старче, наглед лакей. Това старче забеляза надвесеното към него лице от каретата, докосна почтително лакътя на Пиер и му каза нещо, като сочеше каретата. Пиер дълго не можа да разбере какво му казва той, дотолкова, както личеше, бе потънал в мислите си. Най-сетне, когато разбра, погледна нататък, накъдето сочеха, и като позна Наташа, в същия миг, отдавайки се на първото си впечатление, бързо тръгна към каретата. Но след като измина десетина крачки, очевидно си спомни нещо и се спря.
	Надничащото от каретата лице на Наташа светеше от насмешлива ласка.
	— Пьотр Кирилич, елате де! Ами че ние ви познахме! Това е много чудно! — викаше тя, като му подаваше ръка. — Вие как така? Защо сте тъй?
	Пиер хвана подадената ръка и както вървеше (тъй като каретата продължаваше да се движи), несръчно я целуна.
	— Какво ви е, графе? — попита с учуден и съчувствуващ глас графинята.
	— Какво? Какво? Защо ли? Не ме питайте — отговори Пиер и се извърна да погледне Наташа, чийто светнал, радостен поглед (той усещаше това, без да я гледа) го облъхваше с прелестта си.
	— Какво ще правите вие — или оставате в Москва?
	Пиер помълча.
	— В Москва ли? — рече въпросително той. — Да, в Москва. Довиждане.
	— Ах, бих искала да съм мъж и тогава без друго бих останала с вас. Ах, колко е хубаво това! — каза Наташа. — Мамо, позволете ми да остана.
	Пиер погледна разсеяно Наташа и щеше да каже нещо, но графинята го пресече:
	— Чухме, че сте били в сражението?
	— Да, бях — отговори Пиер. — Утре пак ще има сражение… — почна той, но Наташа го прекъсна:
	— Но какво ви е, графе? Вие не приличате на себе си…
	— Ах, не ме питайте, не ме питайте, и аз нищо не зная. Утре… Но не! Довиждане, довиждане — рече той. — Ужасно време! — И като се дръпна от каретата, отиде на тротоара.
	Дълго още Наташа надничаше от прозорчето, светнала към него с ласкава и малко насмешлива, радостна усмивка.



	XVIII

	Откак бе изчезнал от дома си, Пиер вече втори ден живееше в празното жилище на покойния Баздеев. Ето как стана това.
	На другия ден след връщането си в Москва и срещата с граф Растопчин Пиер, събуждайки се, дълго не можеше да разбере де е и какво искат от него. Когато между имената на другите лица, които го чакаха в приемната, му доложиха, че го чака и един французин, който носел писмо от графиня Елена Василевна, изведнъж го обзе чувство на обърканост и безнадеждност, което лесно го обхващаше. Изведнъж му се стори, че сега всичко е свършено, всичко се е объркало, всичко се е разрушило, че няма нито невинен, ни виновен, че напреде няма да има нищо и че никакъв изход няма от това положение. Като се усмихваше неестествено и бърбореше нещо, той ту сядаше на дивана в безпомощна поза, ту ставаше, отиваше до вратата и поглеждаше през дупката на ключалката в приемната, ту, размахал ръце, се връщаше назад и вземаше книга. Мажордомът втори път дойде да му доложи, че французинът, който носи писмо от графинята, много иска да го види, макар и за една минута, и че от страна на вдовицата на Й. А. Баздеев са дохождали с молба да приеме книгите, тъй като госпожа Баздеева заминала за село.
	— Ах, да, ей сега, почакай… Или не… не, не, иди кажи, че ей сега ще дойда — каза Пиер на мажордома.
	Но щом мажордомът излезе, Пиер взе шапката си, сложена на масата, и през задната врата излезе от кабинета. В коридора нямаше никого. Мина по цялата дължина на коридора — до стълбите, и слезе до първата площадка, като се мръщеше и разтриваше чело с двете си ръце. Вратарят бе застанал до парадния вход. От площадката, на която бе слязъл Пиер, други стъпала водеха към задния вход. Пиер тръгна по тях и излезе на двора. Никой не го видя. Ала щом излезе през портата на улицата, кочияшите от екипажите и дворникът видяха господаря и му свалиха шапки. Когато усети насочените към него погледи, Пиер постъпи като щрауса, който скрива главата си в храста, за да не го видят; той наведе глава, ускори крачка и тръгна по улицата.
	От всичките работи, които му предстояха тая сутрин, преглеждането на книгите и книжата на Йосиф Алексеевич му се струваше най-важно.
	Той взе първия файтон, който му попадна, и поръча на коларя да кара на Патриаршие пруди, дето беше домът на вдовицата на Баздеев.
	Като поглеждаше непрекъснато към движещите се от всички страни кервани, които излизаха от Москва, и наместваше тежкото си тяло, за да не се плъзне от стария, разнебитен файтон, Пиер с радостното чувство на хлапак, избягал от училище, заговори с коларя.
	Коларят му каза, че днес вземат оръжие от Кремъл, а утре ще изпратят всички на заставата при Три Гори и че там ще стане голямо сражение.
	Когато стигна на Патриаршие пруди, Пиер потърси къщата на Баздеев, дето не бе ходил отдавна. Приближи се до вратичката. Когато почука, излезе Герасим, същото жълто, голобрадо старче, което Пиер бе видял преди пет години заедно с Йосиф Алексеевич в Торжок.
	— В къщи ли са? — попита Пиер.
	— Поради сегашните обстоятелства, ваше сиятелство, Софя Даниловна замина с децата в торжковското село.
	— Все пак аз ще вляза, трябва да прегледам книгите — рече Пиер.
	— Заповядайте, моля ви се! Братът на покойния — Бог да го прости! — Макар Алексеевич, остана, но както ви е известно, той е немощен — каза старият слуга.
	Макар Алексеевич беше, Пиер знаеше това, полупобъркан, впиянчен брат на Йосиф Алексеевич.
	— Да, да, знам. Хайде, хайде… — рече Пиер и влезе в къщата. Един висок, плешив стар човек в халат, с червен нос, с галоши на бос крак бе застанал във вестибюла; като видя Пиер, той измърмори нещо сърдито и влезе в коридора.
	— Умен човек беше, а сега, както благоволихте да видите, оглупя — каза Герасим. — В кабинета ли ще заповядате? — Пиер кимна. — Кабинетът, както си беше запечатан, тъй си и остана. Софя Даниловна заповяда, ако дойде някой, изпратен от вас, да дадем книгите.
	Пиер влезе в същия мрачен кабинет, в който влизаше с голям трепет още когато бе жив благодетелят. Тоя кабинет, сега потънал в прах и непобутнат след смъртта на Йосиф Алексеевич, беше още по-мрачен.
	Герасим отвори един от капаците и излезе на пръсти от стаята. Пиер обиколи кабинета, приближи се до шкафа, дето бяха ръкописите, и извади оттам една от най-важните някогашни светини на ордена. Те бяха оригинални шотландски документи със забележки и обяснения от благодетеля. Той седна до прашната писалищна маса, сложи пред себе си ръкописите, почна да ги разтваря затваря и най-сетне, след като ги бутна по-далеч от себе си, отпусна глава на ръцете си и се замисли.
	На няколко пъти Герасим предпазливо наднича в кабинета и виждаше, че Пиер седи все в същото положение. Минаха повече от два часа. Герасим си позволи да дигне малко шум до вратата, за да привлече вниманието на Пиер върху себе си. Пиер не го чу.
	— Ще заповядате ли да освободим коларя?
	— Ах, да! — каза Пиер, като се опомни и бързо стана. — Слушай — каза той, хвана Герасим за копчето на сюртука и погледна старчето от горе на долу с блеснали влажни, възторжени очи, — слушай, знаеш ли, че утре ще има сражение?…
	— Разправяха — отговори Герасим.
	— Моля те никому да не казваш кой съм. И направи това, което ще ти кажа…
	— Слушам — каза Герасим. — Ще искате ли да се храните?
	— Не, други неща ми трябват. Трябват ми селски дрехи и пистолет — рече Пиер и неочаквано се изчерви.
	— Слушам — каза Герасим, след като помисли.
	Останалата част от деня Пиер прекара сам в кабинета на благодетеля, разхождайки се неспокойно от единия ъгъл до другия, както го чуваше Герасим, говорейки си сам, и нощува на приготвеното му там легло.
	С навика на слуга, видял много странни неща през живота си, Герасим прие настаняването на Пиер, без да се учуди, и изглеждаше доволен, че има на кого да услужва. Още същата вечер, без дори сам да се пита защо беше необходимо това, той донесе кафтан и шапка за Пиер и му обеща за другия ден да му намери искания пистолет. Тая вечер Макар Алексеевич, шляпайки с галошите си, на два пъти се приближи до вратата и се спираше, загледан угоднически в Пиер. Но щом Пиер се обърнеше към него, той срамежливо и сърдито загръщаше халата си и бързо си отиваше. Пиер срещна Ростови тъкмо когато в кочияшки кафтан, който Герасим му бе намерил и изчистил на пара, отиваше заедно с него да купят пистолет при Сухарьова кула.



	XIX

	На 1 септември през нощта Кутузов издаде заповед за отстъпление на руските войски през Москва — на Рязанското шосе.
	Първите войски потеглиха през нощта. Войските, които вървяха през нощта, не бързаха и се движеха бавно и спокойно; но на разсъмване, когато наближиха Дорогомиловския мост, войските видяха отпреде на другата страна други войски, които се натискаха и бързаха по моста; отвъд те възлизаха и заприщваха улиците и уличките, а зад себе си видяха безкрайни маси войски, които напираха. И войските бяха обзети от безпричинна припряност и тревога. Всичко се втурна напред, към моста, по моста, към бродовете и в лодки. За да отиде на отвъдната страна на Москва, Кутузов заповяда да прекарат колата му през задните улици.
	Към десет часа сутринта на 2 септември в Дорогомиловското предградие оставаха — сега вече нашироко — само ариергардните войски. Армията бе вече на отвъдната страна на Москва и зад Москва.
	В същото време, десет часа сутринта на 2 септември, Наполеон беше сред войските си на Поклонно възвишение и гледаше онова, което се откриваше пред него. Като се почне от 26 август чак до 2 септември, от Бородинското сражение до влизането на неприятеля в Москва, през всичките дни на тая тревожна, незабравима седмица имаше онова необикновено, винаги учудващо хората есенно време, когато ниското слънце грее по-горещо, отколкото през пролетта, когато в редкия, чист въздух всичко толкова блести, че дразни очите, когато, вдишвайки дъхавия есенен въздух, гърдите укрепват и се освежават, когато дори нощите биват топли и когато в тия тъмни топли нощи от небето непрестанно се сипят златни звезди, които плашат и в същото време радват.
	На 2 септември в десет часа сутринта времето беше такова. Блясъкът на утрото бе вълшебен. Погледната от Поклонно възвишение, Москва се разстилаше нашироко със своята река, със своите градини и църкви и сякаш живееше живота си, трепкаща като звездите със своите куполи в слънчевите лъчи.
	Пред гледката на странния град с невиждани форми на необикновена архитектура Наполеон изпитваше малко завистливото и неспокойно любопитство, което изпитват хората, когато видят формите на чужд живот, който не знае за тяхното съществуване. Очевидно градът с всички сили живееше своя живот. По неопределимите признаци, по които отдалеч безпогрешно се познава живо тяло от мъртво, от Поклонно възвишение Наполеон виждаше трепета на живот в града и сякаш чувствуваше дишането на това голямо и красиво тяло.
	— Cette ville asiatique aux innombrad les eglises, Moscou la sainte. La voila donc enfin, cette fameuses villel II etait temps*1 — каза Наполеон и като слезе от коня, заповяда да разгънат пред него плана на тая Москва и повика преводача Lelorgne d Ideville. „Une ville occupee par l’ennemi ressemble a une fille qui a perdu son honneur“*2 — помисли той (както каза това и на Тучков в Смоленск). И с това разбиране той гледаше на простряната отпреде му невиждана още от него източна красавица. На самия него бе странно, че най-сетне това негово отдавнашно желание, което му се струваше невъзможно, се бе изпълнило. В ясната утринна светлина той гледаше ту града, ту плана, проверяваше подробностите на тоя град и сигурността, че го има вече във властта си, го вълнуваше и ужасяваше.
	[*1 Тоя азиатски град с безброй църкви, свещената Москва Ето го най-сетне тоя знаменит град! Време е вече.]
	[*2 Град, зает от неприятеля, прилича на девойка, изгубила честта си.]
	„Но нима можеше да бъде иначе? — помисли той. — Ето я тая столица; тя е в краката ми, очаквайки съдбата си. Де е сега Александър и какво мисли той? Странен, красив, величествен град! И странен и величествен е тоя миг! Какъв трябва да им изглеждам аз! — помисли той за войските си. — Ето я наградата за всички тия маловерни — помисли той, като се извърна да погледне приближените си и войските, които идеха насам и се строяваха. — Една моя дума, едно движение на ръката ми — и тая древна столица des Czars*1 ще загине. Mais ma clemence est toujours prompte a descendre sur les vaincus*2. Аз трябва да бъда великодушен и истински велик… Но не, не е истина, че съм в Москва — мина изведнъж през ума му. — Ала ето, тя лежи в краката ми, блеснала и трепкаща със златните си куполи и кръстове в слънчевите личи. Но аз ще я пощадя. Върху древните паметници на варварството и деспотизма аз ще напиша великите слова на справедливост и милосърдие… Александър най-болезнено от всичко ще разбере тъкмо това, аз го познавам. (На Наполеон му се струваше, че най-главното значение на онова, което ставаше, бе в неговата лична борба с Александър.) От височините на Кремъл — да, това е Кремъл, да — аз ще им дам закони на справедливостта, ще им покажа значението на истинската цивилизация, ще принудя поколенията на болярите да споменуват с обич името на своя завоевател. Ще кажа на депутацията, че не съм искал и не искам война; че съм воювал само срещу лъжливата политика на техния двор, че обичам и уважавам Александър и че ще приема в Москва условия за мир, достойни за мене и за моите народи. Не искам да се възползувам от щастието на войната, за да унижа техния уважаван монарх. Боляри — ще им кажа аз, — аз не искам война, искам мир и благоденствие на всичките си поданици. Впрочем аз знам, че тяхното присъствие ще ме вдъхнови и аз ще им приказвам тъй, както говоря винаги: ясно, тържествено и величествено. Но нима е истина, че съм в Москва? Да, ето я!“
	[*1 На царете.]
	[*2 Но моето милосърдие винаги е готово да слезе над победените.]
	— Qu’on m’amene les boyards* — обърна се той към свитата.
	[* Да доведат болярите.]
	Един генерал с блестяща свита веднага препусна да доведе болярите.
	Минаха два часа. Наполеон закуси и пак застана на същото място на Поклонно възвишение да чака депутацията. Речта към болярите бе вече приготвена във въображението му. Тая реч беше пълна с достойнство и величие, както го разбираше Наполеон.
	Тонът на великодушие, с който Наполеон смяташе да действува в Москва, увлече и самия него. Той си представяше как определя дни reunion dans le palais des Czars*1, дето трябваше да се срещат руските велможи с велможите на френския император. Мислено назначаваше губернатор — такъв, че да съумее да привлече към себе си населението. Като узна, че в Москва има много благотворителни заведения, той си представи как всички тия заведения ще бъдат обсипани от милостите му. Мислеше, че както в Африка трябваше да седи с бурнус в джамията, тъй и в Москва трябва да бъде милостив като царете. И за да трогне окончателно сърцата на русите, и той като всеки французин, който не може да си представи нищо чувствително, без да се спомене за ma chere, ma tendre, ma pauvre mere*2, той реши, че ще заповяда да напишат с едри букви на всички тия заведения: „Etablissement dedie a ma chere Mere“. Не, просто „Maison de ma Mere“*3 — реши си той. „Но нима съм в Москва? Да, ето я пред мене. Но защо толкова се бави депутацията от града?“ — помисли той.
	[*1 За събрания в двореца на царете.]
	[*2 Моята мила, моята нежна, моята клета майка.]
	[*3 Заведение, посветено на милата ми майка. Дом на моята майка.]
	А през това време в задните редове на императорската свита шепнешком ставаше развълнувано съвещание между неговите генерали и маршали. Изпратените за депутацията хора се върнаха със съобщение, че Москва е празна, че всички са заминали оттам с коли или пеши. Лицата на тия, които се съвещаваха, бяха бледни и развълнувани. Плашеше ги не това, че Москва беше напусната от жителите си (колкото и важно да изглеждаше това събитие), а как да съобщят това на императора, как, без да поставят негово величество в онова страшно, наричано от французите ridicule* положение, да му съобщят, че напразно е чакал толкова дълго болярите, че там има тълпи пияни хора и никой друг. Едни казваха, че на всяка цена трябва да съберат каква да е депутация, други оспорваха това мнение и твърдяха, че трябва да подготвят предпазливо и умно императора и да му кажат истината.
	[* Смешно.]
	— Il faudra le lui dire tout de meme…* — казваха господата от свитата. — Mais, messieurs…** — Положението бе още по-тежко от това, че обмисляйки плановете си за великодушие, императорът търпеливо се разхождаше напред-назад пред плана, като от време на време поглеждаше, заслонил очи с ръка, към пътя за Москва и весело и гордо се усмихваше.
	[* Въпреки всичко трябва да му се каже…]
	[** Но, господа.]
	— Mais c’est impossible…* — казваха, свивайки рамене, господата от свитата, без да се решат да изрекат подразбираната страшна дума: le ridicule…
	[* Невъзможно е.]
	А през това време императорът, уморен от напразното очакване и доловил с актьорския си усет, че величествената минута, продължила прекалено много, почва да губи от величествеността си, даде знак с ръка. Чу се самотен гърмеж от сигналния топ и войските, които бяха обкръжили Москва от разни страни, потеглиха за Москва, през Тверската, Калужката и Дорогомиловската застава. По-бързо и по-бързо, изпреварвайки се едни други, бегом и тръс вървяха войските, като изчезваха в дигнатите от тях облаци прах и огласяваха въздуха със слятото бучене на виковете си.
	Увлечен от движението на войските, Наполеон стигна с тях до Дорогомиловската застава, но там пак се спря и след като слезе от коня, дълго се разхожда до Камерколежкия насип, очаквайки депутация.



	XX

	Но сега Москва беше празна. В нея имаше още хора, в нея беше останала една петдесета от всичките й предишни жители, но тя беше празна. Беше празна, както е празен умиращ, останал без царица кошер.
	В кошер, останал без царица, няма вече живот, но при повърхностен поглед той изглежда толкова жив, колкото другите.
	В знойните лъчи на обедното слънце също тъй весело се въртят пчелите около останалия без царица кошер, както и около другите живи кошери; също тъй отдалеч той мирише на мед, също тъй влитат и излитат от него пчелите. Но стига само да се вгледа човек в него и ще разбере, че в тоя кошер няма вече живот. Не така летят пчелите, както в живите кошери, не същият мирис и не същият звук поразяват пчеларя. Когато пчеларят почука по стената на болния кошер, вместо по-раншния, мигновен, дружен отговор, съскане на десетки хиляди пчели, които дигат застрашително задниците и с бързите удари на крилете си произвеждат тоя въздушен жизнен звук — сега му отговарят отделни бръмчения, които кънтят в разните ъгли на празния кошер. От дупката за излитане не се носи както по-рано спиртен, ароматен мирис на мед и на отрова, не лъха оттам топлота на пълен кошер, а към мириса на мед е примесен мирис на пустота и гнилота. До дупката ги няма вече приготвилите се да загинат при защита, дигнали нагоре задници стражи, които тръбят тревога. Няма го вече оня равен и тих звук, трепета на труда, който звучи като кипене, а се чува нестроен, пресекващ шум на безредие. В кошера и от кошера плахо, хайдушки влитат и излитат черни, продълговати, омазани с мед пчели-грабителки; те не жилят, а се измъкват от опасността. По-рано влизаха само натоварени, а излизаха празни пчели, сега излизат натоварени. Пчеларят отваря долния капак и се вглежда в долната част на кошера. Вместо предишните, повиснали по медената пита от долното дъно черни, укротени от работата плетеници пчели, които се държат една друга за краката и с непрекъснат шепот на труд източват вощина — сънни, съсухрени пчели се разхождат разсеяно на разни страни по дъното и по стените на кошера. Вместо под, чисто залепен с лепило и преметен от ветрилата на крилете, на дъното — трохи вощина, изпражнения от пчели, полумъртви, едва мърдащи с крачета и съвсем умрели, неприбрани пчели.
	Пчеларят отваря горния капак и оглежда връхната част на кошера. Вместо гъсти редици пчели, които са облепили всичките клетки на питите и топлят яйцата, той вижда изкусно направените пчелни пити, но вече не в оня девствен вид както по-рано. Всичко е запуснато и замърсено. Грабителките — черни пчели — сноват бързо и тихомълком по питите; пчелите от кошера, съсухрени, смалени, отпаднали като стари, бавно ходят, без да пречат никому, без да искат нещо, изгубили съзнанието си за живот. Търтеи, стършели, земни пчели, пеперуди хвърчат и безсмислено се удрят в стените на кошера. Тук-там, между вощината с мъртвите яйца и мед, се чува от време на време сърдито бръмчене; някъде две пчели, по стар навик и спомен, чистейки гнездото на кошера усърдно и свръх силите си мъкнат някоя умряла обикновена или земна пчела, за да я изхвърлят, без сами да знаят защо правят това. В друг ъгъл други две стари пчели лениво се бият или се чистят, или се хранят една друга, без сами да знаят дали враждебно или дружелюбно правят това. На трето място множество пчели се натискат една друга и нападат някаква жертва, бият я и я душат. И изнемощялата или убита пчела бавно, леко като пух пада отгоре върху купчината трупове. Пчеларят дига две средни восъчни пити, за да види гнездото. Вместо предишните плътни черни кръгове от хиляди пчели, наредени гръб до гръб, за да пазят висшите тайни на раждането, той вижда стотици отпаднали, полуживи и заспали скелети на пчели. Почти всички са умрели, без да знаят това, кацнали върху светинята, която са пазили и която не съществува вече! От тях лъха на гнилота и смърт. Само някои от тях мърдат, дигат се, отпаднало хвърчат и кацват върху ръката на врага си, безсилни да умрат, като го ужилят, а останалите, умрели, леко се изсипват надолу като рибени люспи. Пчеларят затваря капака, отбелязва с тебешир кошера и като намери сгодно време, изкъртва вътрешната му част и го обгаря с огън.
	Така празна беше Москва, когато Наполеон, уморен, неспокоен и навъсен, се разхождаше напред-назад до Камерколежкия насип, като очакваше макар и външното, но необходимо според него спазване на приличието — депутация.
	В разните кътчета на Москва имаше още хора, които само безсмислено мърдаха, спазвайки старите навици, без да разбират какво правят.
	Когато с необходимата предпазливост обясниха на Наполеон, че Москва е празна, той погледна ядосано оня, който му доложи това, извърна се и продължи да се разхожда мълчаливо.
	— Да дойде екипажът ми — рече той. Седна в каретата заедно с дежурния адютант и отиде в предградието.
	„Moscou deserte! Quel evenement invraisemblable“!* — каза си той.
	[* Москва празна. Какво невероятно събитие?]
	Той не отиде в града, а отседна в странноприемницата на Дорогомиловското предградие.
	Le coup de theatre avait rate.*
	[* Приготвеният ефект не успя.]



	XXI

	Руските войски минаваха през Москва от два часа през нощта до два часа през деня и увличаха със себе си последните заминаващи жители и ранени.
	Най-голямата блъсканица през време на движението на войските ставаше по Каменния, Московорецкия и Яузкия мост.
	Докато, раздвоени около Кремъл, войските се струпаха на Москворецкия и Каменния мост, грамаден брой войници, възползувани от спирането и теснотата, се връщаха обратно от мостовете и скришом и мълчешката се шмугваха покрай Василий Блажени и през Боровинките порти нагоре към Червения площад, дето по някакъв усет долавяха, че лесно могат да вземат чужди вещи. Тълпа, каквато обикновено има при продажба на евтини стоки, изпълваше Покрития пазар по всичките му улички и завои. Ала нямаше ги сладко-любезните, примамващи гласове на продавачите, нямаше ги амбулантните търговци и пъстрото женско множество на купувачки — имаше само мундири и шинели на безоръжни войници, които излизаха натоварени, а влизаха в пазара с празни ръце. Търговците и продавачите (те бяха малко) се разхождаха между войниците като загубени, отваряха и затваряха дюкяните си и сами, заедно с момчетата, изнасяха нанякъде стоките си. На площада пред Покрития пазар бяха застанали барабанчици и биеха сбор. Но звукът на барабана караше войниците-грабители не да тичат нататък както по-рано, а, напротив, да бягат по-далеч от барабана. Между войниците, в дюкяните и уличките на пазара, се виждаха хора в сиви кафтани и с бръснати глави. Двама офицери, единият с шарф върху мундира, яхнал мършав тъмносив кон, другият в шинел, пеша, бяха застанали на ъгъла на Илинка и приказваха нещо. Трети офицер, препускайки с кон, отиде при тях.
	— Генералът заповяда на всяка цена да се изгонят всички. Че това на нищо не прилича! Половината войници се разбягаха.
	— Ти къде?… Вие къде?… — викна той на трима пехотни войници, които без пушки, хванали полите на шинелите си, се промъкнаха край него в пазара. — Стой, мошенико!
	— Да, съберете ги, ако обичате! — отговори другият офицер. — Човек не може ги събра; трябва да вървим по-бърже, та да не избягат и последните, това е!
	— Че как да вървим? Там спряха, струпали са се на моста и не мърдат. Или да поставим верига, за да не избягат и последните?
	— Идете там! Изгонете ги де! — извика старшият офицер.
	Офицерът с шарфа слезе от коня, извика барабанчика и отиде с него под арката. Няколко войници хукнаха да бягат вкупом. Един търговец с червени пъпки по бузите около носа, със спокойно-непоколебимо сметкаджийско изражение на охраненото лице се приближи бързо и наперено до офицера, като размахваше ръце.
	— Ваше благородие — рече той, — съжалете ни, защитете ни. Ние не правим сметка за някакви си дреболии, напротив, — ние с удоволствие! Заповядайте, ей сега ще изнеса сукно, за такъв благороден човек дори две парчета, с голямо удоволствие! Защото ние разбираме, а пък това какво е — чист грабеж! Заповядайте! Стража да бяхте поставили, поне да можем да затворим…
	Няколко търговци се струпаха около офицера.
	— Е! Празни приказки! — каза един от тях, слаб, със строго лице. — Отишла главата, той плаче за кожата. Вземайте кой каквото ще! — И той енергично махна с ръка и се извърна с една страна към офицера.
	— Лесно ти е тебе, Иван Сидорич, да приказваш — рече сърдито първият търговец. — Вие заповядайте, ваше благородие.
	— Какво ще приказвам! — извика слабият. — Аз имам тук, в трите дюкяна, за сто хиляди стока. Та мигар ще я опазя, щом войската се е оттеглила! Е-ех, хора, не се изгражда с ръце Божата власт!
	— Заповядайте, ваше благородие — рече първият търговец, като се кланяше. Офицерът стоеше в недоумение и по лицето му бе изписана нерешителност.
	— Че какво ми влиза в работата! — извика той неочаквано и тръгна с бързи крачки из пазара. В един отворен дюкян се чуваха удари и ругатни и когато офицерът наближи до него, от вратата изскочи един изблъскан човек в сив кафтан и с бръсната глава.
	Тоя човек изтича приведен покрай търговците и офицера. Офицерът се нахвърли върху войниците, които бяха в дюкяна. Но в това време от Москворецкия мост се чуха страшни викове на грамадна тълпа и офицерът се затича към площада.
	— Какво има? Какво има? — питаше той, но другарят му вече препускаше край Василий Блажени по посока на виковете. Офицерът яхна коня и препусна подире му. Когато стигна до моста, видя два топа, откачени от предниците, пехота, която минаваше по моста, няколко катурнати каруци, няколко уплашени лица и смеещи се лица на войници. До топовете имаше товарна кола, запретната с чифт коне. Зад колелата се притискаха четири хрътки с нашийници. В колата бяха натрупани цяла планина неща и най-отгоре, до едно детско, обърнато с краката нагоре столче, седеше жена, която пищеше пронизително и отчаяно. Другарите на офицера му разправяха, че викът на тълпата и писъците на жената бяха поради това, че генерал Ермолов, който се бе натъкнал на тая тълпа, като научил, че войниците се пръскат из дюкяните, а тълпи от жителите задръстват моста, заповядал да откачат оръдията от предниците и да ги нагласят тъй, като че ще стрелят по моста. Тълпата съборила каруците, почнала да се натиска и да вика отчаяно и като се засилила, разчистила моста и войските потеглили напред.



	XXII

	А през това време в самия град беше пусто. По улиците нямаше почти никого. Всички порти и дюкяни бяха затворени; тук-там около кръчмите се чуваха отделни викове или пиянско пеене. Никой не минаваше с кола или кон по улиците и нарядко се чуваха стъпки на пешаци. На улица Поварская беше съвсем тихо и пустинно. В грамадния двор на Ростови беше пръснато недоизядено сено, нечистотии от конете на заминалите коли и не се виждаше ни един човек. В оставения с цялото си имущество дом на Ростови двама души бяха в големия салон — дворникът Игнат и момчето-слуга Мишка, внук на Василич, останал в Москва с дядо си. Мишка бе дигнал капака на клавикорда и свиреше с един пръст. Дворникът, сложил ръце на кръста си и радостно усмихнат, бе застанал пред голямото огледало.
	— Виж как хубаво излиза! А? Чичко Игнат! — рече момчето, като почна изведнъж да удря с две ръце клавишите.
	— Я гледай! — отвърна Игнат, който се чудеше, че лицето му все повече и повече се усмихва в огледалото.
	— Безсрамници! Наистина безсрамници! — чу се зад тях гласът на Мавра Кузминишна, която бе влязла тихо. — Я тоя дебелак как се е ухилил. На вас — това ви дай! Там нищо не е прибрано, Василич е капнал. Чакай ти!
	Игнат оправи колана си, престана да се усмихва, наведе послушно глава и излезе от стаята.
	— Лелко, аз полекичка — рече момченцето.
	— Ще ти дам аз тебе едно полекичка. Немирник! — извика Мавра Кузминишна, като замахна с ръка към него. — Върви да приготвиш самовара за дядо си.
	Мавра Кузминишна избърса праха, затвори клавикорда и въздъхвайки тежко, излезе от салона и заключи външната врата.
	Като излезе на двора, Мавра Кузминишна се замисли де да отиде сега: да пие чай в пристройката при Василич ли, или в килера, за да прибере неприбраните още неща.
	Из тихата улица се чуха бързи стъпки. Стъпките спряха до градинската вратичка; резето затрака, нечия ръка се мъчеше да отвори.
	Мавра Кузминишна се приближи до вратичката.
	— Кого търсите?
	— Графа, граф Иля Андреич Ростов.
	— Ами вие кой сте?
	— Аз съм офицер. Трябва да го видя — отговори руски приятен, господарски глас.
	Мавра Кузминишна отвори вратичката. И в двора влезе един осемнадесетгодишен кръглолик офицер, който приличаше в лице на Ростови.
	— Заминаха, господарю. Вчера по време на вечерня благоволиха да заминат — каза любезно Мавра Кузминишна.
	Застанал при вратичката, сякаш се двоумеше да влезе или да не влезе, младият офицер цъкна с език.
	— Ах, че неприятно! — рече той. — Трябваше вчера… Ах, колко жалко!…
	През това време Мавра Кузминишна разглеждаше внимателно и съчувствено познатите черти на Ростовия род по лицето на младежа и неговия изпокъсан шинел, и изкривените му ботуши.
	— Защо ви трябваше графът? — попита го тя.
	— Ами… какво да се прави! — каза раздразнено офицерът и хвана вратичката, като че се канеше да излезе. Той пак се спря в нерешителност.
	— Вижте какво — каза неочаквано той, — аз съм роднина на графа и той винаги се е отнасял много добре към мене. Та, ето на, нали виждате (с добродушна и весела усмивка той погледна шинела и ботушите си), и се изпокъсах, и никакви пари нямам; та исках да помоля графа…
	Мавра Кузминишна не го остави да довърши.
	— Почакайте една минутка, господарю. Една минутка — рече тя. И щом офицерът дигна ръката си от вратичката, Мавра Кузминишна се обърна и с бързи старешки стъпки тръгна през задния двор към пристройката, дето живееше.
	Докато Мавра Кузминишна тичаше до в къщи, офицерът, отпуснал глава и загледан в скъсаните си ботуши, се разхождаше из двора и се поусмихваше. „Жалко, че не заварих чичо. А бабичката е чудесна! Закъде се затече? И как да науча през кои улици по-бързо мога да настигна полка си, който сега трябва да наближава Рогожката застава?“ — мислеше в това време младият офицер. Мавра Кузминишна с уплашено и в същото време решително лице, носейки в ръце сгъната кърпа на квадрати, излезе иззад ъгъла. На няколко крачки преди да го приближи, тя разгъна кърпата, извади от нея една бяла банкнота от двадесет и пет рубли и бързо я подаде на офицера.
	— Ако негово сиятелство беше тука, то се знае, той по роднински, но може… сегинка… — Мавра Кузминишна се смути и забърка. Но офицерът, без да отказва и без да бърза, взе банкнотата и благодари на Мавра Кузминишна. — Да си беше графът в къщи — повтаряше, извинявайки се, Мавра Кузминишна. — Бог да ви помага, господарю! Бог да ви пази — говореше Мавра Кузминишна, като се кланяше и го изпровождаше. Офицерът, смеейки се сякаш над себе си, усмихнат и заклатил глава, хукна бързо из пустите улици да настигне полка си към Яузкия мост.
	А Мавра Кузминишна дълго още стоя с мокри очи пред затворената вратичка, като клатеше замислено глава и усещаше неочакван прилив на майчинска нежност и жалост към непознатото й офицерче.



	XXIII

	От една недовършена къща на Варварка, в долния етаж на която имаше питейно заведение, се чуваха пиянски викове и песни. В малката мръсна стая на пейките около масите седяха десетина фабрични работници. Всички пияни, потни, с мътни очи, те се напъваха и разтваряха широко уста — пееха някаква песен. Пееха всеки поотделно, мъчно, с усилие, очевидно не защото им се пееше, но за да докажат, че са пияни и гуляят. Един от тях, висок, светлорус момък в чист син кафтан, се бе изправил над другите. Лицето му с тънък прав нос щеше да бъде хубаво, ако не бяха тънките, свити, непрестанно мърдащи устни и намръщените, неподвижни очи. Той бе застанал над ония, които пееха, и явно въобразявайки си нещо, размахваше над главите им тържествено и с ъгловати движения запретнатата си до лакътя бяла ръка, мръсните пръсти на която се стараеше да разпери неестествено. Ръкавът на кафтана му непрестанно се смъкваше и момъкът усърдно го запряташе отново с лявата си ръка, сякаш имаше нещо особено важно в това — тая бяла, жилеста, размахана ръка без друго да бъде гола. По средата на песента се чуха викове на караница и удари в пруста и на входната площадка. Високият момък замахна с ръка.
	— Стига! — извика той заповеднически. — Бой, момчета! — И продължавайки да запрята ръкава си, излезе на входната площадка.
	Работниците излязоха подир него. Работниците, които пиеха тая сутрин в кръчмата под предводителството на високия момък, бяха донесли на кръчмаря кожи от фабриката, за които той им даде ракия. Ковачите от съседните ковачници, чули веселба в кръчмата и помислили, че кръчмата се разграбва, искаха насила да влязат в нея. На входната площадка стана сбиване.
	При вратата кръчмарят се биеше с един ковач и тъкмо когато работниците излизаха, ковачът се отскубна от кръчмаря и падна по очи на каменната настилка.
	Друг ковач се дърпаше към вратата и натискаше с гърди кръчмаря.
	Момъкът със запретнатия ръкав, както си вървеше, цапна в лицето задърпалия се към вратата ковач и викна, дивашки:
	— Момчета! Бият нашите!
	В това време първият ковач стана от земята и като разчовърка кръвта по нараненото си лице, извика плачливо:
	— Помощ! Убиха ме!… Човек убиха! Братчета!…
	— Ох, майчице, пребиха го до смърт, човек убиха! — запищя една жена, излязла от съседната порта. Тълпа народ се събра около окървавения ковач.
	— Малко си ограбвал народа, ризата от гърба му си събличал — рече някой, обръщайки се към кръчмаря, — сега и човек ли уби? Разбойник!
	Високият момък, застанал на входната площадка, извиваше мътните си очи ту към кръчмаря, ту към ковачите, сякаш решаваше с кого трябва да се бие сега.
	— Душегубецо! — викна неочаквано той на кръчмаря. — Вържете го, момчета!
	— Как не, ще вържеш! — извика кръчмарят, блъсна нахвърлилите се върху него хора и като дръпна от главата си шапката, хвърли я на земята. И сякаш това оказа някакво тайнствено-заплашително значение, та работниците, които бяха заобиколили кръчмаря, спряха нерешително.
	— Аз знам реда, драги, много хубаво. Аз ще отида до пристава. Мислиш, че няма да отида ли? Днеска на никого не се позволява да граби! — извика кръчмарят, като дигна шапката си.
	— Ще отидем я! Ще отидем… я! — повтаряха един след друг кръчмарят и високият момък и тръгнаха двамата напред из улицата. Окървавеният ковач вървеше редом с тях. Работниците и други хора вървяха подире им с глъчка и викове.
	До ъгъла на Маросейка, срещу една голяма къща със затворени капаци, дето имаше табела на майстор-обущар, бяха застанали, с отчаяни лица двадесетина обущари, слаби, изтощени хора с престилки и окъсани кафтани.
	— Да беше платил на хората както се следва! — думаше един слаб работник с рядка брада и смръщени вежди. — А то, смука ни кръвта — и квит. Лъга ни, лъга — цяла седмица. Кара ни до края — и си замина.
	Като видя хората и окървавения човек, работникът, който говореше, млъкна и всичките обущари се присъединиха към тръгналата тълпа с припряно любопитство.
	— Къде отива тоя народ?
	— То се знае къде — при началството отива.
	— Какво, вярно ли е, че не можахме да надвием?
	— Ами ти какво мислеше? Я виж какво думат хората.
	Чуваха се въпроси и отговори. Възползуван от увеличаването на тълпата, кръчмарят изостана от множеството и се върна в кръчмата си.
	Високият момък, незабелязал изчезването на врага си — кръчмаря, и размахал гола ръка, не преставаше да приказва и с това привличаше вниманието на всички към себе си. И хората най-много се натискаха около него, мислейки, че той ще разреши всичките въпроси, които ги вълнуваха.
	— Нека каже какъв е редът, какъв е законът, нали затуй е сложено началство! Вярно ли казвам, православни хора? — думаше високият момък и се усмихваше едва-едва.
	— Той си смята, че няма началство. Че може ли без началство? А колкото за грабеж — те не са малко.
	— Защо приказвате празни работи! — обадиха се от тълпата. — Как тъй ще оставят Москва! Казали ти го на шега, а пък ти си повярвал. Малко ли наша войска е тръгнала. Та ще го пуснат! Нали затуй е началството. Я слушай какво приказва народът — думаха някои, като сочеха високия момък.
	До стената на Китай-Город друга малка група бе заобиколила един човек с мъхест шинел, който държеше в ръце някаква хартия.
	— Указ, указ четат! Указ четат! — разнесе се из тълпата и се втурнаха към четеца.
	Човекът в мъхестия шинел четеше позива от 31 август. Когато тълпата го наобиколи, той сякаш се смути, но щом високият момък, който се промъкна до него, му каза да чете, той почна с леко трептящ глас да чете позива от началото.
	— „Утре сутринта рано отивам при светлейшия княз — зачете той («светлеещият!» — повтори високият момък тържествено, като се усмихна с уста и смръщи вежди) — да се уговорим с него, да действувам и да помагам на войските, за да изтребват злодейците, и ние ще почнем да им вадим… — продължаваше четецът и спря («Видя ли? — извика победоносно момъкът. — Той ще ти развърже цялата дистанция…») — душата и да изпращаме по дяволите тия гости; аз ще се върна към обяд и ще се заловим за работа, да я свършим, да я довършим и да наредим злодейците!“
	Четецът прочете последните думи сред пълно мълчание. Високият момък наведе тъжно глава. Беше очевидно, че никой не бе разбрал последните думи. Особено думите „ще дойда утре към обяд“ явно дори огорчиха и четеца, и слушателите. Народът беше настроен да възприема нещо по-високо, а това беше прекалено просто и без нужда разбираемо; всеки от тях можеше да каже това и затуй в указа, който изхождаше от висшата власт, не биваше да се изразяват така.
	Всички стояха потънали в тъжно мълчание. Високият момък мърдаше устни и се клатеше.
	— Него да питаме!… Той ли е наистина?… Как не, ще го питаш!… Че какво… Той ще обясни!… — чуха се гласове от задните редици на множеството и общото внимание бе привлечено от появилия се на площада файтон на началника на полицията, придружен от двама конни драгуни.
	Началникът на полицията, който тая заран бе ходил по заповед на графа да опожарява шлеповете и по тоя случай бе събрал голяма сума пари, които бяха сега в джоба му, като видя тръгналата насреща му тълпа, заповяда на кочияша да спре.
	— Какъв е тоя народ? — викна той на хората, които приближаваха поотделно и плахо към файтона. — Какъв е тоя народ? Питам ви? — повтори началникът на полицията, без да получи отговор.
	— Те, ваше благородие — рече писарят в рунтавия шинел, — те, ваше високородие, според позива на сиятелния граф, без да жалят живота си, искат да служат, а съвсем не — някакъв бунт, както се казва от сиятелния граф…
	— Графът не е заминал, той е тук, и ще има нареждане за вас — каза началникът на полицията. — Карай! — рече той на кочияша. Тълпата се спря, струпана около ония, които бяха чули какво каза началството, и загледана в отдалечаващия се файтон.
	В това време началникът на полицията се озърна уплашено, каза нещо на кочияша и конете тръгнаха по-бързо.
	— Измама, момчета! Води ни при него лично! — викна високият момък. — Не го пускайте, момчета! Нека даде обяснение! Дръжте го! — викнаха и други гласове и хората хукнаха подир файтона.
	Тълпата, тръгнала след началника на полицията, се насочи със силна глъчка към Лубянка.
	— Как така, господата и търговците заминаха, а ние затова ли да гинем? Да не сме кучета, а? — чуваше се все по-често в тълпата.



	XXIV

	Вечерта на 1-и септември, след срещата си с Кутузов, граф Растопчин, огорчен и оскърбен, че не беше поканен на военния съвет, че Кутузов не обърна никакво внимание на предложението му да вземе участие в отбраната на столицата, и учуден от новото гледище, узнато от него в лагера, според което въпросът за спокойствието на столицата и за нейното патриотично настроение не само че беше второстепенен, но съвсем непотребен и нищожен — граф Растопчин, огорчен, оскърбен и учуден от всичко това, се върна в Москва. След като вечеря, графът полегна, без да се съблича, на канапето и към един часа през нощта беше събуден от куриер, който му бе донесъл писмо от Кутузов. В писмото се казваше, че тъй като войските отстъпват зад Москва на Рязанското шосе, графът, ако обича, да изпрати полицейски чиновници, за да преведат войските през града. Това съобщение не беше някаква новина за Растопчин. Не само от вчерашната среща с Кутузов на Поклонно възвишение, но още от Бородинското сражение, когато всички генерали, които пристигаха в Москва, в един глас казваха, че не може да се даде още едно сражение, и когато с разрешението на графа вече всяка нощ се изнасяше държавното имущество и половината жители бяха заминали, граф Растопчин знаеше, че Москва ще бъде изоставена; и все пак това известие, съобщено му под форма на обикновена записка със заповедта на Кутузов и получено през нощта, в първи сън, учуди и раздразни графа.
	По-късно, обяснявайки дейността си през това време, граф Растопчин писа на няколко пъти в бележките си, че тогава е имал две важни цели: de maintenir la tranquillite aMoscou et d’en faire partir les habitants.* Ако се допусне тая двояка цел, всяко действие на Растопчин е безукорно. Защо не бяха изнесени московските светини: оръжието, патроните, барутът, житните запаси, защо хиляди жители бяха излъгани, че Москва няма да бъде изоставена, и бяха разсипани? За да се запази спокойствието в столицата, отговаря граф Растопчин. За какво се изнасяха купища непотребни книжа от учрежденията и балонът на Лепих, и други неща? За да остане градът празен, отговаря обяснението на граф Растопчин. Стига само за миг да се допусне, че е имало нещо да заплашва народното спокойствие и всяко действие вече е оправдано.
	[* Да поддържам спокойствие в Москва и да дам възможност на жителите да си заминат.]
	Всичките ужаси на терора се основаваха само на грижата за народното спокойствие.
	Но на какво се основаваше страхът на граф Растопчин за народното спокойствие в Москва през 1812 година? Кое караше да се предполага, че в града може да се очаква бунт? Жителите заминаваха, войските, отстъпвайки, изпълваха Москва. Защо народът трябваше да се разбунтува поради това?
	Не само в Москва, но и в цяла Русия при навлизането на неприятеля не стана нищо, което да прилича на бунт. Повече от десет хиляди души бяха останали в Москва на 1-ви и 2-ри септември и освен множеството, което се бе събрало в двора на главнокомандуващия и което бе привлечено там от него, нищо друго нямаше. Очевидно е, че още по-малко можеха да се очакват вълнения сред народа, ако след Бородинското сражение, когато изоставянето на Москва бе станало очевидно или поне вероятно, ако тогава, вместо да вълнува народа с раздаване на оръжие и позиви, Растопчин вземеше мерки за изнасянето на всички светини, барут, заряди и пари и ако направо обявеше на народа, че градът се изоставя.
	Растопчин, буен, сангвиничен човек, който постоянно се въртеше във висшите кръгове на администрацията, макар и да беше с патриотично чувство, нямаше и най-малката представа за народа, когото смяташе да управлява. Още от самото начало на неприятелското навлизане в Смоленск Растопчин си представяше, че му е определена ролята на ръководител на народното чувство — сърцето на Русия. Не само му се струваше (както се струва на всеки администратор), че управлява външните действия на московските жители, но му се струваше, че ръководи техните настроения чрез своите възвания и позиви, написани на оня изкълчен език, презиран от народа в неговата истинска среда и не разбиран от него, когато го чува отгоре. Красивата роля на ръководител на народното чувство толкова се бе харесала на Растопчин, той тъй се бе сживял с нея, че необходимостта да излезе от нея, необходимостта да напусне Москва без какъвто и да е героичен ефект го изненада и той изведнъж загуби под нозете си почвата, на която стоеше, и съвсем не знаеше какво да прави. Макар и да знаеше, той до последния миг не вярваше с цялата си душа, че Москва ще бъде изоставена и не вършеше нищо за тая цел. Жителите заминаваха против неговото желание. Ако изнасяха учрежденията, то ставаше само по искането на чиновниците, с които графът се съгласяваше против желанието си. А той лично бе зает с ролята, която сам си бе определил. Както често се случва с хора, надарени с буйно въображение, той отдавна знаеше, че Москва ще бъде изоставена, но знаеше това само с разума си, а с цялата си душа не го вярваше, не се пренасяше чрез въображението си в това ново положение.
	Цялата му дейност, усърдна и енергична (друг въпрос е доколко тя беше полезна и се отразяваше на народа), цялата му дейност беше насочена само към това — да възбуди в жителите чувството, което самият той изпитваше: патриотична омраза към французите и увереност в себе си.
	Ала когато събитието почна да приема истинските си исторически размери, когато излезе, че не е достатъчно да изразяваш само с думи омразата си към французите, когато тая омраза не можеше да се изрази дори чрез сражение, когато увереността в себе си излезе безполезна по отношение на въпроса за Москва, когато цялото население като един човек, изоставяйки имуществата си, потегли извън Москва и с това отрицателно действие показа пълната сила на своето народно чувство, тогава избраната от Растопчин роля стана изведнъж безсмислена. Той изведнъж се почувствува самотен, слаб и смешен, без почва под нозете си.
	Като получи, събуден от сън, студената и повелителна записка на Кутузов, Растопчин се усети толкова по-раздразнен, колкото по-виновен се чувствуваше. В Москва оставаше всичко, за което му бе поръчано да го пази, всичко държавно, което трябваше да изнесе. Но нямаше възможност да се изнесе всичко.
	„Кой е виновен за това, кой допусна да се стигне дотам? — мислеше той. — Разбира се, не аз. Аз бях подготвил всичко, аз държах Москва ей така! И ето докъде докараха работата! Мерзавци, изменници!“ — мислеше той, без да определя ясно кои бяха тия мерзавци и изменници, но чувствуваше потребността да мрази тия изменници, които бяха виновни за фалшивото и смешно положение, в което се намираше.
	През цялата тая нощ граф Растопчин даваше заповеди, за които идеха при него от всички краища на Москва. Неговите приближени никога не бяха виждали графа толкова мрачен и раздразнен.
	„Ваше сиятелство, дойдоха за нареждания от директора на отделението за родовите земевладения… От митрополията, от сената, от университета, от възпитателния дом, викарият е изпратил… пита… Какво ще заповядате за пожарната команда? Управителят на затвора… Управителят на лудницата…“ — не преставаха да докладват на графа през цялата нощ.
	На всички тия въпроси графът даваше къси и сърдити отговори, които показваха, че сега неговите заповеди са непотребни, че цялата усърдно подготвена от него работа сега е развалена от някого и че тоя някой ще носи цялата отговорност за всичко, което ще се случи сега.
	— Кажи на тоя дръвник — отговори той на въпроса от отделението за родовите земевладения — да остане да пази книжата си. Ти какви глупости питаш за пожарната команда? Имат коне — да вървят във Владимир. Няма да ги оставим на французите.
	— Ваше сиятелство, дошъл е управителят на лудницата, какво ще заповядате?
	— Какво ще заповядам ли? Всички да заминат и толкова… А лудите да ги пуснат из града. Щом у нас луди командуват армията, какво ще придиряме на тия?
	На запитването за затворниците, които бяха в тъмницата, графът ядосано извика на управителя:
	— Какво искаш, да ти дам за конвой два батальона ли, които нямам? Пуснете ги и толкова!
	— Ваше сиятелство, има политически: Мешков, Верешчагин.
	— Верешчагин! Той още ли не е обесен? — викна Растопчин. — Да ми се доведе.



	XXV

	Към девет часа сутринта, когато войските бяха тръгнали през Москва, никой вече не идеше да пита за нареждания от графа. Всички, които можеха да заминат, заминаваха по своя воля; ония, които оставаха, решаваха сами какво трябва да правят.
	Графът заповяда да впрягат, за да отиде в Соколники, и навъсен, жълт и мълчалив, седеше със скръстени ръце в кабинета си.
	На всеки администратор в спокойно, не бурно време му се струва, че цялото подведомствено нему народонаселение се движи само с неговите усилия и в това съзнание, че е необходим, всеки администратор чувствува главната награда за своя труд и усилия. Лесно е да се разбере, че докато историческото море е спокойно, на управителя-администратор, в неговата малка лодчица, който се опира с върлина до кораба на народа, а и сам се движи, трябва да му се струва, че корабът, о който той се опира, се движи благодарение на неговите усилия. Но достатъчно е да се извие буря, да се развълнува морето и да се раздвижи самият кораб — и заблудата става невъзможна. Корабът плува със своя голям, независим ход, върлината не стига до плаващия кораб и изведнъж управителят се превръща от положението си на властник и на източник на сили в нищожен, безполезен и слаб човек.
	Растопчин чувствуваше това и тъкмо то го дразнеше.
	Началникът на полицията, който бе спрян от тълпата, и адютантът, дошъл да доложи, че конете са впрегнати, влязоха едновременно при графа. И двамата бяха бледи и началникът на полицията, след като предаде, че е изпълнил поръчението, каза, че в двора на графа има грамадна тълпа народ, която иска да го види.
	Без да отговори ни дума, Растопчин стана и с бързи крачки отиде в разкошната си светла приемна, приближи се до вратата на балкона, хвана дръжката й, пусна я и отиде до прозореца, от който по-хубаво се виждаше цялата тълпа. Високият момък беше в първите редици и размахал ръка, говореше нещо със строго лице. Окървавеният ковач стоеше мрачен до него. През затворения прозорец се чуваше глъчката.
	— Готова ли е колата? — рече Растопчин, като се дръпна от прозореца.
	— Готова, ваше сиятелство — каза адютантът.
	Растопчин пак отиде до вратата на балкона.
	— Но какво искат те? — попита той началника на полицията.
	— Ваше сиятелство, те казват, че се събрали по ваша заповед да се бият срещу французите и викаха нещо за измяна. Ама че буйна тълпа, ваше сиятелство! Аз едва можах да се отскубна. Ще се осмеля да предложа, ваше сиятелство…
	— Можете да си вървите и без вас знам какво да правя — извика ядосано Растопчин. Той стоеше до вратата на балкона, загледан в тълпата. „Ето какво направиха с Русия те! Ето какво направиха с мене те!“ — мислеше Растопчин, усещайки как се надига в душата му неудържим гняв срещу някого, на когото можеше да се припише причината за всичко, което се бе случило. Както често става с буйните хора, гневът го беше вече обхванал, но той търсеше сега предмет, върху който да го излее. „La voila la populace, la lie du peuple — мислеше той, загледан в тълпата, — la plebe qu’ils ont soulevee par leur sottise. Il leur faut une victime“* — мина му през ума, като гледаше високия момък, който размахваше ръка. А това му мина през ума, защото на самия него бе потребна тая жертва, тоя предмет за изливане на гнева му.
	[* Ето я тая сган, утайката на народа, плебеите, които те, поради глупостта си, дигнаха на крак. На тях им е потребна жертва.]
	— Готова ли е колата? — втори път попита той.
	— Готова, ваше сиятелство. Какво ще заповядате за Верешчагин? Той чака на входната площадка — отговори адютантът.
	— А! — извика Растопчин, сякаш поразен от някакъв неочакван спомен.
	И като отвори бързо вратата, излезе с решителни крачки на балкона. Глъчката тутакси утихна, шапки и фуражки бяха свалени и всички очи се дигнаха към излезлия граф.
	— Здравейте, момчета! — каза графът бързо и високо. — Благодаря ви, че дойдохте. Аз ей сега ще сляза при вас, но преди всичко трябва да си видим сметките с един злодеец. Трябва да накажем злодееца, поради когото загина Москва. Почакайте ме! — И графът пак тъй бързо се върна в покоите си, като затръшна силно вратата.
	Из тълпата премина одобрителна глъчка от удоволствие. „Той, значи, ще нареди всичките злодейци! А ти думаш — французина… Той ще ти развърже тебе цялата дистанция!“ — казваха хората, сякаш се укоряваха един друг в неверие.
	След няколко минути от парадната врата бързо излезе един офицер, заповяда нещо и драгуните се изпънаха. Тълпата от балкона жадно се придвижи към входната площадка. Растопчин излезе на входната площадка с ядосано-бързи стъпки и погледна наоколо си, като че търсеше някого.
	— Де е той? — каза графът и в същия миг видя, че иззад ъгъла на къщата между двама драгуни се появи момък с дълга тънка шия, с глава, избръсната до половината и обрасла. Тоя млад човек бе облечен в ожулено, някога контешко лисиче кожухче с лице от син плат и с мръсни, конопени затворнически гащи, напъхани в неизчистени, износени тънки ботуши, На тънките слаби крака тежко висяха окови, които затрудняваха нерешителния вървеж на момъка.
	— А! — рече Растопчин, като извърна бързо поглед от момъка в лисичето кожухче и посочи долното стъпало на входната площадка. — Оставете го там! — Момъкът, раздрънквайки оковите си, пристъпи тежко на посоченото стъпало, като придържаше с пръст яката на кожухчето, която го стягаше, извърна два пъти дългата си шия, въздъхна и с покорен жест сложи на корема тънките си ръце на човек, който не е работил.
	За няколко секунди, докато момъкът се нагласи на стъпалото, се възцари мълчание. Само отзад, дето хората се натискаха в едно място, се чуваше пъшкане, охкане, блъсканици и тропот на размърдани крака.
	Растопчин, който чакаше момъкът да застане на посоченото място, се мръщеше и потъркваше с ръка лицето си.
	— Момчета — каза Растопчин с метално-звънлив глас, — тоя човек, Верешчагин, е мерзавецът, поради когото загина Москва.
	Момъкът с лисичето кожухче стоеше в покорна поза, малко поизгърбен, скръстил китките на ръцете си върху корема. Отслабналото му лице с изражение на безнадеждност, обезобразено от бръснатата глава, бе наведено надолу. При първите думи на графа той бавно дигна глава и погледна отдолу графа, сякаш искаше да му каже нещо или поне да срещне погледа му. Но Растопчин не го гледаше. Една жила по дългата тънка шия на момъка се изопна като въже и посиня зад ухото му, а лицето му неочаквано се изчерви.
	Всички очи бяха насочени към него. Той погледна тълпата и сякаш обнадежден от изражението, което бе прочел по лицата на хората, тъжно и плахо се усмихна и пак наведе глава и поразмести краката си на стъпалото.
	— Той измени на своя цар и отечество, той се предаде на Бонапарт, той единствен между русите посрами името на русина и Москва загина от него — каза Растопчин с равен, рязък глас; но изведнъж бързо погледна надолу, към Верешчагин, който продължаваше да стои в същата покорна поза. Сякаш тоя поглед го накара да избухне и той дигна ръка и почти кресна, обръщайки се към народа:
	— Съдете го вие и се разправете с него! Давам ви го!
	Хората мълчаха и само все по-силно и по-силно се натискаха един друг. Ставаше непоносимо да се опираш един о друг, да дишаш в тая заразена душна горещина, да нямаш сили да помръднеш и да очакваш нещо неизвестно, неразбираемо и страшно. Хората от предните редици виждаха и чуваха всичко, което ставаше пред тях, и всички с изплашени, широко разтворени очи и зяпнали уста напрягаха всичките си сили, за да задържат с гърбовете си напора на задните.
	— Удрете го!… Нека да загине изменникът и да не позори името на русина! — викна Растопчин. — Сечете! Аз заповядвам! — Като чу не думите, но гневните звуци на Растопчиновия глас, тълпата изохка и се придвижи, но отново спря.
	— Графе!… — обади се плахият и в същото време театрален глас на Верешчагин сред отново настъпилата минутна тишина. — Графе, един Бог е над нас… — рече Верешчагин, като дигна глава, и дебелата жила на тънката му шия отново се наля с кръв и червенината отново заля лицето му и изчезна. Той не довърши онова, което искаше да каже.
	— Сечете го! Аз заповядвам!… — изкрещя Растопчин, като неочаквано побледня също като Верешчагин.
	— Саби вън! — извика офицерът на драгуните и сам извади сабя.
	Втора, още по-силна вълна размърда народа и като пропълзя до предните редици, бутна предните, полюшна ги и ги закара чак до стъпалата на входната площадка. Високият момък с вкаменено изражение на лицето и дигната ръка беше до Верешчагин.
	— Сечи! — рече почти шепнешком офицерът на драгуните и един от войниците с изкривено от злоба лице изведнъж удари Верешчагин по главата с тъпото на сабята си.
	„А!“ — извика късо и учудено Верешчагин и се озърна уплашено, сякаш не разбираше защо направиха тъй с него. Също такова изохкване от учудване и ужас пропълзя по тълпата.
	„О, Господи!“ — чу се нечие тъжно възклицание.
	Но след възклицанието от учудване, което Верешчагин изпусна, той извика жално от болка и тоя вик го погуби. Напрегнатата до крайна степен преграда на човешкото чувство, която още задържаше тълпата, мигновено се скъса. Престъплението беше започнато, то трябваше да се довърши. Жаловитият укорен стон бе заглушен от страхотния и гневен рев на тълпата. Подобно на последната седма вълна, която разбива корабите, тая последна, неудържима вълна полетя от задните редици, стигна до предните, събори ги и погълна всичко. Драгунът, който бе ударил, поиска да повтори удара си. С ужасен вик, закривайки се с ръце, Верешчагин се хвърли към народа. Високият момък, в когото се блъсна, впи ръце в тънката шия на Верешчагин и като извика дивашки, падна заедно с него под нозете на струпалите се, заревали хора.
	Едни биеха и дърпаха Верешчагин, други — високия момък. Виковете на притиснатите хора, както и на ония, които се мъчеха да спасят високия момък, само възбуждаха яростта на тълпата. Дълго време драгуните не можаха да освободят окървавения полужив, пребит работник. И дълго време, въпреки трескавата си бързина, с която тълпата се мъчеше да довърши започнатата веднъж работа, ония, които биеха, душеха и дърпаха Верешчагин, не можаха да го убият; тълпата ги притискаше от всички страни, люшкаше се с тях в средата, като еднородна маса, от една страна на друга и не им даваше възможност нито да го убият, нито да го оставят.
	„Удряй го със секирата, какво толкова?… Премазаха… Изменник, Христа продал!… Жив… жилав… каквото си е надробил… Със секирата… Жив ли е още?“
	Едва когато жертвата престана да се бори и виковете й се замениха от равномерно проточено хъркане, тълпата почна бързо да се раздвижва около лежащия окървавен труп. Всеки се приближаваше, поглеждаше онова, което беше направено, и с ужас, укор и учудване се натискаше назад.
	— О, Господи, народ — като звяр, как ще остане жив! — чуваше се сред тълпата. — И е млад момъкът… навярно търговец, виж какви хора!… Разправят, не бил той… че как да не е той… О, Господи!… Пребили другия; казват, полумъртъв… Ей, хора… Който няма страх от Бога… — приказваха сега същите хора, гледайки с болезнено съжалително изражение трупа с посиняло, цялото в кръв и прах лице и разсечена дълга шия.
	Един усърден полицейски чиновник, който сметна, че е неприлично трупът да бъде в двора на негово сиятелство, заповяда на драгуните да го измъкнат на улицата. Двама драгуни хванаха обезобразените крака и повлякоха тялото. Окървавената, изцапана с прах, мъртва, бръсната глава на дългата шия се влачеше, превъртайки се по земята. Хората се притискаха, за да бъдат по-далеч от трупа.
	Когато Верешчагин падна и множеството с див вик се натисна и разлюля над него, Растопчин изведнъж побледня и вместо да отиде към задната входна площадка, до която го чакаше каляската му, наведе глава и без сам да знае накъде и защо, тръгна с бързи крачки по коридора, който водеше за стаите на долния етаж. Лицето на графа беше бледо и той не можеше да спре треперещата си като от треска долна челюст.
	— Ваше сиятелство, насам… къде ще обичате?… Заповядайте насам — обади се зад него треперещ, изплашен глас. Граф Растопчин не можеше да отговори нищо и като се обърна послушно, тръгна нататък, дето му сочеха. До задната входна площадка чакаше каляската. Далечният шум на ревналата тълпа стигаше и дотук. Граф Растопчин бързо седна в каляската и заповяда да карат към крайградската му къща в Соколники. Когато излезе на улица Мясницкая и вече не чуваше виковете на тълпата, графът почна да се разкайва. Спомни си сега с неудоволствие вълнението и уплахата, които бе проявил пред подчинените си. „La populace est terrible, elle est hideuse — мислеше той на френски. — Ils sont comme les loups qu’on ne peut apaiser qu’avec de la chair.“*1 „Графе! Един Бог е над нас!“ — спомни си той неочаквано думите на Верешчагин и по гърба му полазиха неприятни мразовити тръпки. Но това беше за миг и граф Растопчин се усмихна презрително сам на себе си. „J’avais d’autres devoirs — помисли той. — Il fallait apaiser le peuple. Bien d’autres victimes ont peri et perissent pour le bien public.“*2 И той почна да мисли за общите си задължения към своето семейство, към своята (поверена нему) столица и за самия себе си — не като за Фьодор Василиевич Растопчин (той мислеше, че Фьодор Василивич Растопчин жертвува себе си за bien public*3), но за себе си като главнокомандуващ, представител на властта и пълномощник на царя. „Ако аз бях само Фьодор Василиевич, ma ligne de conduite aurait ete tout autrement tracee*4, но аз бях длъжен да запазя и живота, и достойнството на главнокомандуващия.“
	[*1 Народната тълпа е страшна, тя е отвратителна. Те са като вълците: с нищо друго не можеш ги укроти освен с месо.]
	[*2 Аз имах други задължения. Трябваше да се успокои народът. Много други жертви загинаха и гинат за общото благо.]
	[*3 Общественото благо.]
	[*4 Пътят на живота ми щеше да бъде начертан съвсем иначе.]
	Полюляван лекичко върху меките ресори на колата и не чувайки вече страшните звуци на тълпата, Растопчин се успокои физически и както става винаги, заедно с физическото успокоение умът му съчини фалшиви причини за нравствено успокоение. Мисълта, която успокои Растопчин, не беше нова. Откак свят светува и хората се убиват един друг, никога ни един човек не е извършил престъпление над себеподобния си, без да се успокои от същата тая мисъл. Тая мисъл е le bien public, предполагаемото благо на другите хора.
	За човек, който не е обхванат от страст, това благо никога не е известно; но човек, който извършва престъпление, винаги знае със сигурност в какво се състои това благо. И Растопчин сега знаеше това.
	Той не само не се укоряваше в разсъжденията си за извършената постъпка, но намираше причини за самодоволство, че тъй сполучливо бе съумял да се възползува от това a propos* — да накаже един престъпник и едновременно да успокои тълпата.
	[* Удобен случай.]
	„Верешчагин бе съден и осъден на смъртно наказание — мислеше Растопчин (макар че Верешчагин беше осъден от сената само на каторжна работа). — Той беше предател и изменник; аз не можех да го оставя ненаказан и после je faisais d’une pierre deux coups*: за успокоение аз дадох жертвата на народа и наказах със смърт злодееца.“
	[* С един куршум два заека.]
	Когато пристигна в извънградската си къща и почна да дава разпоредби по домашните си работи, графът напълно се успокои.
	След половин час той пътуваше с бързи коне през Соколнишко поле, без да си спомня вече за онова, което бе станало, и мислейки само за това, което ще стане. Той отиваше сега към Яузкия мост, където, както му бяха казали, бил Кутузов. Във въображението си граф Растопчин приготвяше гневните и остри думи, които ще каже на Кутузов заради неговата измама. Той ще даде на тая придворна лисица да разбере, че отговорността за всичките нещастия, които ще произлязат от изоставянето на Москва, от гибелта на Русия (както мислеше Растопчин), ще падне върху неговата изумяла стара глава. Обмисляйки онова, което щеше да му каже, Растопчин се обръщаше гневно в каляската и ядосано се оглеждаше встрани.
	Соколнишко поле беше пусто. Само в края му, до старопиталището и лудницата, се виждаха купчини хора в бели дрехи и други няколко такива хора, които вървяха поединично из полето, като викаха нещо и размахваха ръце.
	Един от тях хукна да пресече пътя на каляската на граф Растопчин. И самият граф Растопчин, и кочияшът му, и драгуните, всички със смътно чувство на ужас и любопитство гледаха тия пуснати луди и особено оня, който тичаше към тях. Заклатен на дългите си тънки крака, с развят халат, тоя луд тичаше стремително, без да откъсва очи от Растопчин, като викаше нещо с пресипнал глас и му правеше знаци да спре. Обрасло с неравни папери брада, мрачното и тържествено лице на лудия беше слабо и жълто. Черните му ахатови зеници играеха тревожно в долната част на очите му, която беше шафраненожълта.
	— Стой! Спри! Аз ти казвам! — извикваше той пронизително и задъхан, отново викаше нещо с внушителни интонации и жестове.
	Той се изравни с каляската и почна да тича наспоред с нея.
	— Три пъти ме убиха, три пъти възкръсвах от мъртвите. Те ме биха с камъни, разпънаха ме… Аз ще възкръсна… ще възкръсна… ще възкръсна. Разкъсаха тялото ми. Царството Божие ще се разруши… Три пъти ще го разруша и три пъти ще го въздигна — викаше той, засилвайки все повече и повече гласа си. Граф Растопчин изведнъж побледня, тъй както побледня, когато тълпата се нахвърли срещу Верешчагин. Той се обърна.
	— Кар… карай по-бързо! — викна той с разтреперан глас на кочияша.
	Каляската се понесе с най-силния бяг на конете, но граф Растопчин дълго още чуваше зад себе си тоя отдалечаващ се безумен и отчаян вик, а пред очите си виждаше само учудено-уплашеното, окървавено лице на изменника в кожухчето.
	Колкото и пресен да беше тоя спомен, граф Растопчин чувствуваше сега, че дълбоко, до кръв се бе врязал в сърцето му. Сега той ясно чувствуваше, че кървавият белег от тоя спомен никога няма да зарасне, но, напротив, колкото по-нататък, толкова по-злобно, толкова по-мъчително ще живее в сърцето му тоя страшен спомен до края на живота му. Струваше му се, че чува звука на гласа си: „Сечете го, с главата си ще отговаряте пред мене!“ „Защо казах тия думи! Казах ги някак без да ща… Можех да не ги кажа (помисли той), тогава _нищо_ нямаше да има.“ Той видя уплашеното, а след това изведнъж ожесточилото се лице на драгуна, който бе ударил оня, и погледа с мълчалив плах укор, който му хвърли тоя юноша в лисичето кожухче… „Но аз сторих това не за себе си. Длъжен бях да постъпя така. La plebe, le traitre… le bien public“* — помисли той.
	[* Сганта, злодеецът… общественото благо.]
	При Яузкия мост войската все още се натискаше. Беше горещо. Навъсен и унил, Кутузов седеше на пейка до моста и рисуваше по пясъка с камшика си, когато една каляска шумно спря до него. Човек в генералски мундир и шапка с пера, с очи, които играеха гневно или може би уплашено, се приближи до Кутузов и почна да му говори нещо на френски. Беше граф Растопчин. Той каза на Кутузов, че е дошъл тук, защото няма вече нито Москва, нито столица, а има само армия.
	— Друго би било, ако ваша светлост не бе ми казал, че няма да даде Москва без още едно сражение: всичко туй нямаше да стане! — каза той.
	Кутузов гледаше Растопчин и сякаш не разбирайки значението на отправените към него думи, усърдно се мъчеше да прочете нещо особено, изписано в тоя миг по лицето на човека, който му говореше. Растопчин се смути и млъкна. Кутузов леко поклати глава и без да откъсва изпитателния си поглед от лицето на Растопчин, тихо каза:
	— Да, аз няма да дам Москва без сражение.
	За съвсем друго нещо ли мислеше Кутузов, когато изрече тия думи, или пък, знаейки тяхната безсмисленост, нарочно ги каза — но граф Растопчин не отговори нищо и бързо се отдалечи. И — чудно нещо! Московският главнокомандуващ, гордият граф Растопчин, взе в ръка камшик, отиде при моста и почна с вик да разгонва струпаните каруци.



	XXVI

	Към четири часа след обяд войските на Мюра влизаха в Москва! Начело беше отряд вюртембергски хусари, а по-назад, с голяма свита, яздеше самият неаполитански крал.
	Към средата на Арбат, близо до Никола Явленни, Мюра спря, очаквайки известия от челния отряд — в какво положение се намира градската крепост — „le Kremlin“.
	Около Мюра се бе събрала малка група хора от останалите в Москва жители. Всички с плахо недоумение гледаха чудноватия, окичен с пера и злато дългокос началник.
	— Какво, да не би той да е царят им? Бива си го — чуваха се тихи гласове.
	Преводачът се приближи до групата.
	— Снеми шапката… шапката — обадиха се в тълпата, обръщайки се един към друг. Преводачът се обърна към един стар дворник и го попита далеч ли е Кремъл. Дворникът, който се вслушваше с недоумение в чуждия за него полски акцент, а от говора на преводача не проумяваше, че това е руска реч, не разбираше какво му казваха и се криеше зад другите.
	Мюра се приближи до преводача и му заповяда да попита де са руските войски. Един от русите разбра какво го питат и няколко гласа почнаха изведнъж да отговарят на преводача. Един френски офицер от челния отряд дойде при Мюра и му доложи, че портите на крепостта са затрупани и че там навярно има засада.
	— Добре — рече Мюра и като се обърна към един от господата на свитата си, заповяда четири леки оръдия да излязат и да обстрелят портите.
	Артилерията излезе напред в тръс, като изпревари колоната, която вървеше след Мюра, и тръгна по Арбат. Като слезе до края на Вздвиженка, артилерията спря и се строи на площада. Няколко френски офицери се разпореждаха с топовете, като ги поставяха и гледаха Кремъл с далекогледи.
	В Кремъл камбаните биеха за вечерня и тоя звън смущаваше французите. Те предполагаха, че това е зов към народа да грабне оръжие. Няколко пехотни войници се завтекоха до Кутафевските порти. В портите бяха сложени греди и дъсчени щитове. Щом един офицер с команда войници почна да прибягва към тях, откъм портите се чуха два пушечни изстрела. Генералът при топовете викна на офицера някаква команда и офицерът, заедно с войниците, изтича назад.
	Още три изстрела се чуха от портите.
	Един куршум засегна в крака един френски войник и чудноват вик от няколко гласа се разнесе иззад дървените щитове. По лицата на французите — генерала, офицерите и войниците, предишното изражение на веселост и на спокойствие, едновременно, като по команда, се превърна в упорито, съсредоточено изражение на готовност за борба и страдание. За тях всички, като се почне от маршала до последния войник, това място не беше Вздвиженка, Моховая, Кутафя и Троицки порти, а нова местност на ново полесражение, което ще бъде навярно кръвопролитно. И всички се приготвиха за това сражение. Виковете от портите затихнаха. Оръдията бяха изкарани напред. Артилеристите отърсиха пепел от запалките. Офицерът изкомандува: „Feu!“* и два свистящи тенекиени звука се чуха един след друг. Картечните куршуми затрещяха по камъка на вратите, по гредите и щитовете; и две облачета дим се полюшнаха на площада.
	[* Огън!]
	Няколко мига след като затихна тътенът от изстрелите срещу каменния Кремъл, над главите на французите се чу странен звук. Грамадно ято гарги се вдигна над стените и с грачене и шум на хиляди криле се завъртя из въздуха. Едновременно с тоя звук от портите се чу самотен човешки вик и през дима се появи фигура на човек без шапка и в кафтан. Дигнал пушка, той се прицелваше във французите. „Feu!“ — повтори артилерийският офицер и в едно и също време се чуха един пушечен и два топовни гърмежа. Димът отново закри портите.
	Зад дървените щитове вече нищо не мърдаше и пехотни френски войници с офицерите си тръгнаха към портите. Там лежаха трима ранени и четворица убити. Двама души в кафтани бягаха покрай стените към Знаменка.
	— Enlevez-moi ca*1 — каза офицерът, сочейки гредите и труповете; и французите, след като доубиха ранените, преметнаха труповете долу, зад оградата. Никой не знаеше кои бяха тия хора. „Enlevez-moi ca“ — казаха само за тях и ги изхвърлиха, а после ги дигнаха, за да не вонят. Единствен Тиер посвети на спомена за тях няколко красноречиви реда: „Ces miserables avaient envahi la citadelle sacree, s’etaient empares des fusils de l’arsenal, et tiraient (ces miserables) sur les francais. On en sabra quelques uns et on purgea le Kremlin de leur presence.“*2
	[*1 Приберете ги.]
	[*2 Тия клетници бяха изпълнили свещената крепост, снабдили се бяха с оръжие от арсенала и стреляха срещу французите. Неколцина от тях бяха посечени и Кремъл бе очистен от присъствието им.]
	Доложиха на Мюра, че пътят е разчистен. Французите влязоха през портите и почнаха да се настаняват на лагер по Сенатския площад. Войниците изхвърляха столове през прозорците на сената по площада и палеха огньове.
	Други отряди минаваха през Кремъл и се настаняваха по Маросейка, Лубянка и Покровка. Трети се настаняваха по Вздвиженка, Знаменка, Николска и Тверска. Навсякъде, като не намираха стопаните, французите се настаняваха не като в град — по квартири, а като в лагер, разположен в град.
	Макар и окъсани, гладни, измъчени и намалели до една трета от предишния си брой, френските войници влязоха в Москва все още в строен ред. Това беше измъчена, изтощена, но все още боева и страшна войска. Но беше войска само докато войниците от тая войска не се пръснаха по квартирите. Щом войниците от полковете почнаха да се пръскат по празните и богати домове, войската бе унищожена завинаги и се получи — не жители и не войници, а нещо средно, наречено мародери. След пет седмици, когато същите тия хора напуснаха Москва, те вече не бяха войска. Това беше тълпа мародери и всеки от тях возеше или носеше куп неща, които смяташе за ценни и потребни. При излизането им от Москва целта на всеки от тия хора не беше както по-рано да завладява, а само да задържа придобитото. Както маймуната, пъхнала ръка в тясното гърло на гърне и грабнала шепа орехи, не разтваря ръката си, за да не загуби взетото, и с това погубва себе си, при напускането на Москва французите очевидно трябваше да загинат поради това, че мъкнеха със себе си ограбеното, а пък за тях също тъй беше невъзможно да оставят това ограбено, както за маймуната е невъзможно да разтвори шепата си с орехи. Десет минути след влизането на всеки френски полк в някой квартал на Москва не оставаше ни един войник или офицер. През прозорците на къщите се виждаха хора с шинели и обуща, които се разхождаха из стаите и се смееха; в зимниците и сутерените също такива хора се разпореждаха с провизиите като господари; по дворовете също такива хора отключваха и разбиваха вратите на бараките и конюшните; в кухните кладяха огън, със запретнати ръкави печаха, месеха и варяха, плашеха, разсмиваха и галеха жените и децата. И тия хора, пръснати навсякъде, по дюкяни и къщя, бяха много; но войска вече нямаше.
	Същия ден френските началници издаваха заповед след заповед, за да забранят на войските да се пръскат из града, за да забранят строго насилията над жителите и мародерството и да наредят за тая вечер обща проверка; ала въпреки всички мерки хората, които преди това бяха войска, се разтапяха в богатия, препълнен с удобства и запаси пуст град. Както гладно стадо върви вкупом из голо поле, но щом попадне на богати пасбища, веднага неудържимо се пръска, също тъй неудържимо се пръсна и войската из богатия град.
	В Москва нямаше жители и войниците, като вода в пясък, се попиваха в нея и във формата на звезда неудържимо се разливаха по всички посоки от Кремъл, в който най-напред бяха влезли. Войниците-кавалеристи, влизайки в оставен с всичкото си имущество дом на търговец, като намираха там ясли не само за своите коне, но и за други още, все пак отиваха по-нататък да се настанят в друга къща, която им се струваше по-хубава. Мнозина заемаха по няколко къщи, като написваха с тебешир от кого са заети и се препираха и дори се биеха с други команди. Преди още да се настанят, войниците тичаха на улицата да разглеждат града и чувайки, че всичко е изоставено, устремяваха се към места, отдето можеха да вземат без пари най-ценни неща. Началниците ходеха да възпират войниците и без да щат, сами се въвличаха в същите действия. В Каретния пазар имаше дюкяни с екипажи и генералите се трупаха, за да си избират каляски и карети. Останалите жители канеха в къщята си началниците, надявайки се по тоя начин да се осигурят от грабеж. Имаше безчет богатства и не им се виждаше краят; навсякъде около мястото, заето от французите, имаше още непознати, незаети места, дето, както се струваше на французите, имаше още повече богатства. И Москва все повече и повече ги всмукваше в себе си. Също както, когато се излее вода върху суха пръст, изчезва и водата, и сухата пръст; също тъй от това, че гладната войска бе влязла в изобилния пуст град, унищожи се войската, унищожи се и изобилният град; и стана кал, станаха пожари и почна мародерство.


	Французите приписваха опожаряването на Москва au patriotisme feroce de Rastopchine*; русите — на фанатичната ярост на французите. Всъщност причини за опожаряването на Москва в смисъл на причини, които биха дали възможност да се припише отговорността за опожаряването на едно или няколко лица, нямаше и не можеше да има. Москва изгоря, защото бе поставена в такива условия, в които всеки дървен град трябва да изгори, независимо от това дали в града има, или няма сто и тридесет лоши пожарни помпи. Москва трябваше да изгори, защото я бяха напуснали жителите й, и също тъй неизбежно, както трябва да пламне купчина талаш, върху който през няколко дни се сипят искри от огън. Един дървен град, в който при жителите му собственици и при полиция през лятото почти всеки ден ставаха пожари, не може да не изгори, когато в него няма жители, а живеят войски, войници, които пушат лули, кладат огньове на Сенатския площад от изхвърлените сенатски столове и които си варят храна два пъти дневно. И в мирно време, щом в някоя местност се настанят войски на квартири из селата, броят на пожарите в тая местност веднага се увеличава. А колко по-голяма ще е вероятността за пожари в пуст дървен град, в който се е настанила чужда войска? Le patriotisme feroce de Rastopchine и фанатичната ярост на французите нямат никаква вина за това. Москва се бе запалила от лулите, от кухните, от огньовете, от нехайството на неприятелските войници-жители, но не господари на къщите. Дори и да е имало умишлени пожари (което е твърде съмнително, защото за никого не съществуваха причини да подпалва, а във всеки случай то беше доста трудно и опасно), не може да се приемат като причина умишлените пожари, тъй като и без тях щеше да бъде същото.
	[* На дивия Растопчинов патриотизъм.]
	Колкото и ласкателно да беше за французите да обвиняват зверството на Растопчин и на русите — да обвиняват злодееца Бонапарт или пък по-късно да слагат героическия факел в ръцете на своя народ, невъзможно е да не се види, че такава непосредна причина за пожар не е могло да има, защото Москва трябваше да изгори, както трябва да изгори всяко село, всяка фабрика, всяка къща, от които стопаните са излезли и в които пускат да се разпореждат и да си варят чорба чужди хора. Москва бе изгорена от жителите, това е вярно; но не от ония жители, които останаха в нея, а от ония, които излязоха от нея. Москва, завзета от неприятеля, не остана цяла като Берлин, Виена и други градове, и то единствено защото гражданите й не поднесоха на французите хляб и сол и ключове, а излязоха от нея.



	XXVII

	През деня на 2 септември звездообразното разливане на французите из Москва едва привечер стигна до квартала, дето живееше сега Пиер.
	След двата последни дни, прекарани усамотено и необикновено, Пиер беше близо до умопобъркване. Една натрапчива мисъл бе изпълнила цялото му същество. Той сам не знаеше как и кога, но тая мисъл го бе обзела сега така, че той не помнеше нищо от миналото, не разбираше нищо от настоящето; и всичко, което виждаше и чуваше, ставаше пред него като насън.
	Пиер бе напуснал своя дом само за да се спаси от сложната бъркотия на житейските изисквания, която го бе овладяла и която той в тогавашното си състояние нямаше сили да разплете. Той отиде в жилището на Йосиф Алексеевич под предлог, че ще прегледа книгите и книжата на покойния само защото търсеше успокоение от жизнената тревога, а в душата му споменът за Йосиф Алексеевич бе свързан със света на вечните, спокойни и тържествени мисли, съвсем противоположни на тревожната бъркотия, в която усещаше, че е вмъкван. Той търсеше тихо убежище и в кабинета на Йосиф Алексеевич наистина го намери. Когато в мъртвата тишина на кабинета седна и се облакъти на прашната маса на покойния, във въображението му спокойно и многозначително почнаха да изпъкват спомените от последните дни, особено Бородинското сражение и онова непреодолимо за него усещане на нищожността и лъжливостта си в сравнение с истината, простотата и силата на оня род хора, които се бяха отпечатали в душата му под името — те. Когато Герасим го събуди от замислеността му, на Пиер му дойде на ум, че ще участвува в предполагаемата — както знаеше — народна защита на Москва. И за тая цел той тутакси помоли Герасим да му намери кафтан и пистолет и му съобщи, че има намерение да остане в къщата на Йосиф Алексеевич, като скрие името си. След това през първия ден, прекаран от него уединено и празно (на няколко пъти Пиер се опитваше и не можеше да спре вниманието си на масонските ръкописи), няколко пъти смътно му се мярна минаващата и преди това мисъл за кабалистичното значение на неговото име във връзка с името Бонапарт; но мисълта, че нему, l’Russe Besuhof, е предназначено да сложи край на властта на _звяра_, минаваше през ума само като блян, който безпричинно и безследно се мяркаше във въображението му.
	След като купи кафтана (само с цел да участвува в народната защита на Москва) и срещна Ростови и Наташа му каза: „Оставате ли? Ах, колко е хубаво това!“ — в главата на Пиер се мярна мисълта, че наистина би било хубаво, дори да вземеха Москва, той да остане в нея и да изпълни онова, което му е предопределено.
	На другия ден, с единствената мисъл да не жали себе си и да не бъде в нищо по-долу от _тях_, той ходи с народа на заставата Три Гори. Но когато се върна в къщи, след като се убеди, че Москва няма да бъде защищавана, той изведнъж почувствува, че онова, което по-рано му се струваше само възможност, сега бе станало необходимост и неизбежност. Той трябваше, скривайки името си, да остане в Москва, да срещне Наполеон и да го убие, за да загине или да прекрати нещастието на цяла Европа, което според Пиер произлизаше единствено от Наполеон.
	Пиер знаеше всички подробности по покушението на немския студент срещу живота на Бонапарт във Виена през 1809 година и знаеше, че тоя студент бе разстрелян. И опасността, на която излагаше живота си при изпълнение на намерението си, го възбуждаше още по-силно.
	Две еднакво силни чувства привличаха неотразимо Пиер към неговото намерение. Първото бе чувството на потребност от жертва и страдание при съзнанието за общото нещастие, онова чувство, поради което на 25-и той бе заминал за Можайск и бе отишъл в разгара на сражението, а сега бе избягал от дома си, и вместо привичния разкош и удобства на живот спеше, без да се съблича, на твърдия диван и ядеше еднаква храна с Герасим; второто беше онова неопределено, изключително руско чувство на презрение към всичко условно, изкуствено, човешко, към всичко, което се смята от повечето хора за висше благо на света. За пръв път Пиер изпита това странно и омайващо чувство в Слободския дворец, когато изведнъж усети, че и богатството, и властта, и животът, всичко, което е такова усърдие си уреждат и пазят хората, всичко туй, дори и да струва нещо, е само поради насладата, с която човек може да се откаже от всичко това.
	То беше онова чувство, вследствие на което доброволецът-новобранец пропива последната си копейка, поради което напилият се човек троши огледала и стъкла без каквато и да е видима причина, знаейки, че това ще му струва последната пара; онова чувство, вследствие на което човек, който извършва (в низък смисъл) безумни неща, сякаш проверява личната си власт и сила, като изявява съществуването на един висш, извън човешките условия съд над живота.
	От онзи именно ден, когато Пиер за пръв път изпита това чувство в Слободския дворец, той непрестанно беше под неговото въздействие, но едва сега бе намерил пълното му задоволяване. Освен това в тоя миг всичко, което Пиер бе направил вече в тая насока, го подкрепяше в намерението му и го лишаваше от възможността да се откаже от него. И бягството му от къщи, и кафтанът му, и пистолетът, и казаното на Ростови, че остава в Москва, всичко не само би загубило смисъл, но всичко това би било презряно и смешно (към което Пиер бе чувствителен), ако и той след всичко туй би заминал като другите от Москва.
	Физическото състояние на Пиер, както това става винаги, съвпадаше с нравственото. Грубата храна, с която не бе свикнал, водката, която пиеше през тия дни, липсата на вино и пури, мръсното, несменявано бельо, полубезсънните две нощи, прекарани на късия диван без постеля, всичко това поддържаше Пиер в състояние на раздразнение, близко до умопобъркване.


	Беше към два часа следобед. Французите бяха влезли вече в Москва. Пиер знаеше това, но вместо да действува, той мислеше за онова, което смяташе да прави, разглеждайки всичките му бъдещи подробности. В мечтанията си Пиер не си представяше живо нито начина, по който ще нанесе удара, нито смъртта на Наполеон, но с извънредна яснота и с тъжна наслада си представяше своята гибел и геройското си мъжество.
	„Да, един заради всички, аз трябва да го направя или да загина! — мислеше той. — Да, ще се приближа… и сетне изведнъж… С пистолет или с кинжал? — мислеше Пиер. — Всъщност все едно. Не аз, а ръката на провидението те наказва със смърт… ще кажа аз (мислено си представяше Пиер думите, които ще каже, убивайки Наполеон). Е, добре, вземете ме, убийте ме“ — думаше по-нататък сам на себе си Пиер с тъжно, но твърдо изражение на лицето, като навеждаше глава.
	Когато Пиер, застанал сред стаята, разсъждаваше по тоя начин със себе си, вратата на кабинета се отвори и на прага се показа съвсем променената фигура на Макар Алексеевич, който винаги дотогава беше боязлив. Халатът му беше разкопчан, лицето червено и безобразно. Очевидно беше пиян. В първия миг, виждайки Пиер, той се смути, но щом съзря смущение по лицето на Пиер, веднага се ободри и с олюляващите си тънки крака дойде насред стаята.
	— Те се уплашиха — каза той с дрезгав доверчив глас. — Аз казвам: няма да се предам, аз казвам… тъй ли, господине? — Той се замисли и изведнъж, като видя на масата пистолета, грабна го неочаквано бързо и избяга в коридора.
	Герасим и дворникът, които вървяха подир Макар Алексеевич, го спряха в антрето и се опитаха да му вземат пистолета. Пиер, излязъл в коридора, гледаше полупобъркания старец с жалост и отвращение. Макар Алексеевич, мръщейки се от усилията си, не пускаше пистолета и викаше дрезгаво, като очевидно си въобразяваше нещо тържествено.
	— На оръжие! На абордаж! Вятър, няма да го вземеш! — викаше той.
	— Стига, моля, стига. Моля ви се, моля, оставете го. Хайде, моля, господарю… — думаше Герасим, като се опитваше да бутне предпазливо Макар Алексеевич за лактите и да го обърне към вратата.
	— Ти кой си? Бонапарт!… — извика Макар Алексеевич.
	— Така не е хубаво, господарю. Заповядайте в стаята, ще си починете. Моля ви, дайте пистолетчето.
	— Махай се, презрян роб! Не ме досягай! Видя ли? — викна Макар Алексеевич, като размахваше пистолета. — На абордаж!
	— Дръж — прошепна Герасим на дворника.
	Уловиха Макар Алексеевич за ръцете и го повлякоха към вратата.
	Антрето се изпълни с противни звукове на боричкане и пиянски, хрипкави звукове на задъхващ се глас.
	Изведнъж нов, пронизителен женски вик се чу откъм входната площадка и в антрето се втурна готвачката.
	— Те! Майко мила!… Наистина, те са! Четирима, конни!… — извика тя.
	Герасим и дворникът пуснаха Макар Алексеевич и в затихналия коридор ясно се чуха удари от няколко ръце по входната врата.



	XXVIII

	Пиер, който бе решил, че докато не изпълни своето намерение, не трябва да открива нито званието си, нито че знае френски език, бе застанал в полуотворената врата на коридора, с намерение, щом влязат французите, веднага да се скрие. Но французите влязоха и Пиер не се махна от вратата: едно непреодолимо любопитство го задържаше.
	Бяха двама. Единият — офицер, висок левент и хубав мъж, другият — очевидно войник или вестовой, нисък, слаб, загорял човек, с хлътнали бузи и тъпо изражение на лицето. Офицерът, който се подпираше с бастун и накуцваше, вървеше напред. Като мина няколко крачки, той сякаш реши, че жилището е хубаво, спря, обърна се назад към застаналите на вратата войници и с висок началнически глас им извика да вкарат конете. След тая работа офицерът засука мустаци с юнашки жест, дигайки високо лакът, и досегна шапката си.
	— Bonjour, la compagnie!* — рече весело той, като се усмихна и погледна наоколо си.
	[* Добър ден, компанийо!]
	Никой не отговори нищо.
	— Vous etes le bourgeois?* — обърна се офицерът към Герасим.
	[* Вие ли сте стопанинът?]
	Герасим погледна уплашено въпросително офицера.
	— Quartire, quartire, logement — каза офицерът, като гледаше със снизходителна и добродушна усмивка от горе на долу дребничкия човек. — Les Francais sont de bons enfants. Que diable! Voyons! Ne nous fachons pas, mon vieux* — добави той, като тупна по рамото уплашения и мълчалив Герасим.
	[* Квартир, квартир. Французите са добри момчета. Дявол да го вземе, да не се караме, дядко.]
	— A, ca! Dites donc, on ne parle donc pas francais dans cette boutique* — добави той, като погледна наоколо си и срещна погледа на Пиер. Пиер се отстрани от вратата.
	[* Как, нима тук никой не говори френски?]
	Офицерът отново се обърна към Герасим. Той искаше Герасим да му покаже стаите в къщата.
	— Господаря няма — не разбирай… моя ваш… — думаше Герасим, като се мъчеше да прави думите по-разбираеми, казвайки ги наопаки.
	Френският офицер се усмихна и разпери ръце под носа на Герасим, за да покаже, че и той не го разбира, и накуцвайки, тръгна към вратата, дето се бе изправил Пиер. Пиер искаше да се дръпне, за да се скрие от него, но тъкмо в това време през отворената врата на кухнята, видя Макар Алексеевич, който надничаше с пистолет в ръка. С хитростта на безумен Макар Алексеевич огледа французина, дигна пистолета и се прицели.
	— На абордаж!!! — извика пияният, като натисна спусъка на пистолета. От вика френският офицер се обърна и в същия миг Пиер се хвърли срещу пияния. Точно когато Пиер хвана пистолета и го дигна, Макар Алексеевич напипа най-сетне спусъка с пръст и оглушителен изстрел гръмна, като обви всички с барутен дим. Французинът побледня и се хвърли назад към вратата.
	Забравил решението си да не показва, че знае френски език, Пиер, след като издърпа пистолета и го хвърли, изтича до офицера и му заговори на френски.
	— Vous n’etes pas blesse?* — каза той.
	[* Не сте ли ранен?]
	— Je crois que non — отговори офицерът, като се опипваше. — Mais je l’ai manque belle, cette fois-ci*1 — добави той, като посочи откъртената мазилка наметената. — Quel est cet hom’ihe?*2 — каза офицерът, като погледна строго Пиер.
	[*1 Изглежда, че не. Но тоя път едва се отървах.]
	[*2 Кой е тоя човек?]
	— Ah, je suis vraiment au desespoir de ce qui vient d’efriver*1 — каза Пиер, забравил съвсем ролята си. — C’est un fou, un malheureux qui ne savait pas ce qu’il faisait.*2
	[*1 Ах, аз наистина съм в отчаяние от това, което се случи.]
	[*2 Той е един нещастен луд, който не знае какво прави.]
	Офицерът отиде до Макар Алексеевич и го хвана за яката.
	Макар Алексеевич, отпуснал устни, сякаш заспивайки, се олюляваше, прислонен о стената.
	— Brigand, tu me le payeras! — каза французинът, като свали ръката си. — Nous autres nous sommes clements apres la victoire;mais nous ne pardonons pas aux traitres* — добави той с мрачна тържественост на лицето си и с красив енергичен жест.
	[* Разбойнико, ти ще ми платиш това. Ние сме милостиви след победата, но не прощаваме на изменниците.]
	Пиер продължи да уговаря на френски офицера да не наказва тоя пиян, безумен човек. Французинът слушаше мълчаливо, без да променя мрачното си изражение, и изведнъж се обърна усмихнат към Пиер. Няколко секунди той го гледа мълчаливо. Хубавото му лице прие трагическо-нежно изражение и той му протегна ръка.
	— Vous m’avez sauve la vie! Vous etes Francais*1 — рече той. За един французин това заключение беше безспорно. Само французин може да извърши велико дело, а да се спаси неговият живот, на m-r Ramball, capitaine du 13-те leger*2 — беше несъмнено най-велико дело.
	[*1 Вие ми спасихте живота. Вие сте французин.]
	[*2 Мосьо Ранбал, капитан от 13-ти лек полк.]
	Но колкото и несъмнено, да бе това заключение и основаното върху него убеждение на офицера, Пиер сметна за необходимо да го разочарова.
	— Je suis Russe* — каза бързо Пиер.
	[* Аз съм русин.]
	— Дрън-дрън-дрън — a d’autres*1 — рече офицерът усмихнат, замахал пръст пред носа си. — Tout a l’heure vous allez me conter tout ca — рече той. — Charme de rencontrer un compatriote. Eh bien! qu’allons-nous faire de cet homme?*2 — добави той, обръщайки се към Пиер вече като към свой брат. Дори ако Пиер не беше французин, щом веднъж бе получил това най-високо в света наименование, той не можеше да се отрече от него — това казваше изразът на лицето и тонът на френския офицер. На последния въпрос Пиер още веднъж обясни кой беше Макар Алексеевич, каза, че току преди тяхното пристигане тоя пиян, безумен човек бе измъкнал напълнения пистолет, който не бяха успели да му отнемат, и го помоли да остави постъпката му без наказание.
	[*1 Разправяйте на други това.]
	[*2 Сега ще ми разкажете всичко това. Много е приятно да срещнеш сънародник. Е! Какво ще правим с тоя човек?]
	Французинът изпъчи гърди и направи с ръка царствен жест.
	— Vous m’avez sauve la vie! Vous etes Francais. Vous me demandez sa grace? Je vcus l’accorde. Qu’on emmene cet homme* — рече бързо и енергично френският офицер и като хвана под ръка Пиер, произведен във французин за това, че му бе спасил живота, отиде заедно с него в стаята.
	[* Вие ми спасихте живота. Вие сте французин. Вие искате да му простя ли? Прощавам му. Изведете тоя човек.]
	Войниците, които бяха вън, като чуха гърмежа, влязоха в антрето, питайки какво е станало, и проявиха готовността си да накажат виновните; но офицерът ги сряза строго:
	— On vous demandera quand on aura besoin de vous* — каза той. Войниците излязоха. Вестовоят, който през това време бе успял да се отбие в кухнята, се приближи до офицера.
	[* Когато потрябвате, ще ви извикам.]
	— Capitaine, ils ont de la soupe et du gigot de mouton dans la cuisine — рече той. — Faut-il vous l’apporter?*
	[* Капитане, в кухнята им има супа и овнешко печено. Ще заповядате ли да донеса?]
	— Oui, et le vin* — каза капитанът.
	[* Да, и вино.]



	XXIX

	Когато френският офицер и Пиер влязоха в стаята, Пиер сметна за свой дълг да увери отново капитана, че не е французин, и поиска да си отиде, но френският офицер не искаше и да чуе за това. Той до такава степен беше учтив, любезен, добродушен и наистина благодарен за спасяването на живота си, че Пиер нямаше сърце да му откаже и поседна с него в залата — първата стая, в която влязоха. На Пиеровото твърдение, че не е французин, капитанът, който очевидно разбираше как можеше човек да се отказва от такова ласкателно звание, сви рамене и каза, че ако Пиер без друго иска да го смятат русин, нека бъде тъй, но че той въпреки това все тъй завинаги е свързан с него от чувството на благодарност за спасението на живота му.
	Ако тоя човек бе надарен що-годе със способността да, разбира чувствата на другите и би долавял усещанията на Пиер, Пиер навярно би се махнал от него; но оживената непроницаемост на тоя човек за всичко, което не бе самият той, победи Пиер.
	— Francais ou prince russe incognito — каза французинът, като се взря във финото, макар и измърсено бельо на Пиер и в пръстена на ръката му. — Je vous dois la vie et je vous offre mon amitie. Un Francais n’oublie jamais ni une insulte, ni un service. Je vous offre mon amitie. Je ne vous dis que ca.*
	[* Французин или руски княз инкогнито. Аз дължа на вас живота си и ви предлагам моето приятелство. Французинът никога не забравя нито оскърбление, нито услуга. Предлагам ви приятелството си. Казвам ви само това.]
	В звука на гласа, в изражението на лицето, в жестовете на тоя офицер имаше толкова добродушие и благородство (във френски смисъл), че Пиер, отвръщайки на усмивката на французина, с несъзнавана усмивка стисна протегнатата към не о ръка.
	— Capitaine Ramball du 13-me leger, decore pour l’affaire du Sept*1 — представи се той със самодоволна, неудържима усмивка, която бърчеше устните му под мустаците. — Voudrez-vous bien me dire a present, a qui j’ai l’honneur de parler aussi agreablement au lieu de rester a l’ambulance avec la balle de ce fou dans le corps?*2
	[*1 Капитан Рамбал от 13-ти лек полк, кавалер на „Почетния легион“ за боя на 7 септември.]
	[*2 Ще бъдете ли тъй добър сега да ми кажете с кого имам честта да разговарям тъй приятно, вместо да бъда в превързочния пункт с куршума на тоя луд в тялото си?]
	Пиер отговори, че не може да каже името си и като се изчерви, почна, опитвайки се да си измисли име, да обяснява причините, поради които не може да го каже, но французинът бързо го прекъсна.
	— De grace — рече той. — Je comprends, vos raisons, vous etes officier… officier superieur, peut-etre. Vous avez porte les armes contre nous… Ce n’est pas mon affaire. Je vous dois la vie. Cela me suffit. Je suis tout a.vous. Vous etes gentilhomme?*1 — добави той с отсянка на въпрос. Пиер наведе глава. — Votre nom de bapteme, s’il vous plait? Je ne demande pas davantage. M-r Pierre, dites-vous… Parfait. C’est tout ce que je desire savoir.*2
	[*1 Моля ви се! Разбирам ви, вие сте офицер… може би щабофицер. Вие сте се били срещу нас. Това не е моя работа. Аз ви дължа живота си. Това ми стига и аз съм изцяло ваш. Дворянин ли сте?]
	[*2 Малкото ви име, моля? Нищо повече не питам. Господин Пиер ли казахте? Прекрасно. Това е всичко, което исках да зная. Чудесно, превъзходно!]
	Когато донесоха овнешкото месо, пържени яйца, самовар, водка и вино от руска изба, което французите бяха донесли със себе си, Рамбал помоли Пиер да участвува в обеда и веднага почна да яде лакомо и бързо, както здрав и гладен човек, като дъвчеше бързо с яките си зъби, примляскваше непрестанно и повтаряше: „Excellent, exquis!“* Лицето му се зачерви и потъна в пот. Пиер беше гладен и с удоволствие взе участие в обеда. Морел, вестовоят, донесе тенджера с топла вода и сложи в нея бутилка червено вино. Освен туй донесе и бутилка квас, която взе за проба от кухнята. Това питие беше вече познато на французите и имаше име. Те го наричаха limonade de cochon (свинска лимонада) и Морел хвалеше тая limonade de cochon, която бе намерил в кухнята. Но тъй като капитанът имаше вино, добито, когато минаваха през Москва, той остави кваса на Морел и започна бутилката бордо. Той уви бутилката до гърлото в салфетка и наля вино на себе си и на Пиер. Утоленият глад и виното още повече оживиха капитана и през време на обеда той приказва, без да спре.
	Oui, mon cher m-r Pierre, je vous fdois une fiere chandelle de m’avoir sauve… de cet enrage… J’en ai assez, voyez-vous, de balles dans le corps. En voila, une (той посочи едната си страна) a Wagram et de deux a Smolensk — показа белег на бузата си. — Et cette jambe, comme vous voyez, qui ne veut pas marcher. C’est a la grande bataille du 7 a la Moskowa que j’ai recu ca. Sacre Dieu, c’etait beau! Il fallait voir ca, c’etait un deluge de feu. Vous nous avez taille une rude besogne; vous pouvez vous en vanter, nom d’un petit bonhomme. Et, ma parole, malgre l’atout, que j’y ai gagnee, je serais pret a recommencer. Je plains ceux qui n’ont pas vu ca.
	[* Да, драги мой господин Пиер, аз трябва да запаля една голяма свещ за вас, загдето ме спасихте от тоя побеснял човек. Стигат ми, нали, тия куршуми, които имам в тялото си. Ето един — при Ваграм, друг — при Смоленск. И тоя крак, който, както виждате, не ще да върви. Това стана в голямото сражение на 7-и до Москва. О, то беше чудесно! Трябваше да се види, то беше потоп от огън. Вие ни отворихте една мъчна работа, можете да се похвалите с това. И честна дума, въпреки тоя коз (той посочи кръста) готов съм да почна отново. Съжалявам ония, които не са видели това.]
	— J’y ai ete* — каза Пиер.
	[* Аз бях там.]
	— Ah, vraiment! Eh bien, tant mieux — продължи французинът. — Vous etes de fiers ennemis, tout de meme. La grande redoute a ete tenace, nom d’une pipe. Et vous nous l’avez fait cranement payer. J’y suis alle trois fois tel que vous me voyez. Trois fois nous etions sur les canons et trois fois on nous a culbute et comme des capucins de cartes. Oh! C’etait beau, monsieur Pierre. Vos grenadiers ont ete superbes, tonnere de Dieu. Je les ai vus six fois de suite serrer les rangs et marcher comme a une revue. Les beaux hommes! Notre roi de Naples qui s’y connait a crie: bravo! Ah, ah! soldat comme nous autres! — каза той след един миг мълчание. — Tant mieux, tant mieux, monsieur Pierre. Terribles en bataille… — той смигна усмихнат — galants… avec les belles, voila les Francais, monsieur Pierre, n’est-ce pas?*
	[* Ха, наистина ли! Толкова по-добре. Вие сте храбри врагове, трябва да се признае. Големият редут се държеше добре, дявол да го вземе. И вие ни накарахте здравата да ви платим. Аз бях там на три пъти, същият, какъвто ме виждате. Три пъти бяхме върху оръдията и три пъти ни катурваха като картонени войници. О, то беше много красиво, господин Пиер. Вашите гренадири бяха великолепни, Бога ми. Видях ги как шест пъти сгъстяваха редиците си и как вървяха като на парад. Чудесни хора! Нашият неаполитански крал, който е вещ в тия работи, им извика: „Браво!“ Ах, ах, значи, вие сте войник като нас! Толкова по-добре, толкова по-добре, господин Пиер. Страшни в битките… любезни с хубавиците, такива са французите, господин Пиер, нали?]
	Капитанът бе толкова наивно и добродушно весел и естествен, и доволен от себе си, че Пиер насмалко сам не смигна, загледан весело в него. Навярно думата „galant“ насочи мисълта на капитана към положението, на Москва.
	— A propos, dites donc, est-ce vrai que toutes les femmes ont quitte Moscou? Une drole d’idee! Qu’avaient-elles a craindre?*
	[* Тъкмо е случай да попитам, вярно ли е, че всички жени са напуснали Москва? Странна мисъл! Че от какво са се страхували?]
	— Est-ce que les dames francaises ne quitteraient pas Paris, si les Russes y entraient?* — каза Пиер.
	[* Нима френските дами не биха напуснали Париж, ако русите бяха влезли в него?]
	— Ah, ah, ah!… — Французинът весело, сангвинично се разсмя, като тупаше Пиер по рамото. — Ah! elle est forte, celle-la — рече той. — Paris?… Mais Paris, Paris…*
	[* Ха-ха-ха!… И тая си я бива. Париж?… Но Париж, Париж…]
	— Paris, la capitale du monde…* — каза Пиер, като довърши неговите думи.
	[* Париж е столица на света…]
	Капитанът погледна Пиер. Той имаше навик да се спира сред разговора и да гледа с втренчени, засмени, ласкави очи.
	— Eh bien, si vous ne m’aviez pas dit que vous etes Russe, j’aurai parie que vous etes Parisien. Vous avez ce je ne sais quoi, ce…* — и като каза тая любезност, пак мълчаливо го погледна.
	[* Ако не бяхте ми казали, че сте русин, бих се обзаложил, че сте парижанин. Вие имате нещо, не знам какво, това…]
	— J’ai ete a Paris, j’y ai passe des annees* — рече Пиер.
	[* Аз съм бил в Париж, прекарал съм там няколко години.]
	— Oh, ca se voit bien. Paris!… Un homme qui ne connait pas Paris, est un sauvage. Un Parisien, ca se sent a deux lieues. Paris, c’est Talma, la Duschenois, Potier, la Sorbonne, les boulevards — и като забеляза, че заключението е по-слабо от предходното, той бързо добави: — Il n’y a qu’un Paris au monde. Vous avez ete a Paris et vous etes reste Russe. Eh bien, je ne vous en estime pas moins.*
	[* О, то си личи. Париж!… Който не познава Париж — е дивак. Парижанинът личи от две мили. Париж — това е Талма, Дюшеноа, Потие, Сорбоната, булевардите… Париж е единствен в целия свят. Вие сте били в Париж и сте останали русин. Е, от това аз не ви уважавам по-малко.]
	Под влиянието на изпитото вино и след дните, прекарани в уединение с мрачните си мисли, Пиер изпитваше неволно удоволствие от разговора с тоя весел и добродушен човек.
	— Pour en revenir a vos dames, on les dit bien belles. Qelle fichue idee d’aller s’enterrer dans les steppes, quand l’armee francaise est a Moscou. Quelle chance elles ont manquee, celles-la. Vos moujiks, c’est autre chose, mais vous autres, gens civilises, vous devriez nous connaitre mieux que ca. Nous avons pris Vienne, Berlin, Madrid, Naples, Rome, Varsovie, toutes les capitales du monde… On nous craint, mais on nous aime. Nous sommes bons a connaitre. Et puis l’Empereur…* — почна той, но Пиер го прекъсна.
	[* Но да се върнем пак към вашите дами; разправят, че били много хубави. Каква глупава идея е това — да се погребеш в степите, когато френската армия е в Москва! Те пропуснаха един чудесен случай. За вашите мужици — разбирам, но вие — образовани хора, — вие трябваше да ни познавате по-добре. Ние превзехме Виена, Берлин, Мадрид, Неапол, Рим, Варшава, всичките столици в света. От нас се страхуват, но ни обичат. Не е зле да ни познава човек по-отблизо. А освен това императорът…]
	— L’Empereur — повтори Пиер и лицето му прие тъжно и сконфузено изражение. — Est-ce que l’Empereur…*
	[* Императорът… Дали императорът…]
	— L’Empereur? C’est la generosite, la clemence, la justice, l’ordre, le genie, voila l’Empereur! C’est moi, Ramball, qui vous le dis… Tel que vous me voyez, j’etais son ennemi il y a encore huit ans. Mon pere a ete comte emigre… Mais il m’a vaincu, cet homme. Il m’a empoigne. Je n’ai pas pu resister au spectacle de grandeur et de gloire dont il couvrait la France. Quand j’ai compris ce qu’il voulait, quand j’ai vu qu’il nous faisait une litiere de lauriers, voyez-vous, je me suis dit: voila un souverain, et je me suis donne a lui. Eh voila! Oh, oui, mon cher, c’est le plus grand homme des siecles passes et a venir.*
	[* Императорът? Той е — великодушие, милосърдие, справедливост, ред, гений — това е императорът! Аз, Рамбал, ви казвам това. Такъв, какъвто ме виждате, преди осем години аз бях негов враг. Баща ми беше граф и емигрант. Но тоя човек ме победи. Той ме завладя. Аз не можах да устоя пред гледката на величие и слава, с които той покриваше Франция. Когато разбрах какво искаше той, когато видях, че той ни приготвя ложе от лаври, аз си казах: това е монарх, и му се отдадох. И ето! О, да, драги мой, той е най-великият човек на миналите и бъдещите векове.]
	— Est-il a Moscou?* — объркан и с лице на престъпник каза Пиер.
	[* В Москва ли е той?]
	Французинът погледна престъпното лице на Пиер и се усмихна.
	— Non, il fera son entree demain* — каза той и продължи да разправя.
	[* Не, той ще влезе тържествено утре.]
	Разговорът им бе прекъснат от вик на няколко гласа до портата и от влизането на Морел, който дойде да каже на капитана, че пристигнали вюртембергски хусари и искали да оставят конете си в същия двор, дето били конете на капитана. Мъчнотията произлизаше предимно от това, че хусарите не разбираха какво им казват.
	Капитанът заповяда да извикат старшия унтерофицер и го попита строго от кой полк е, кой им е началникът и на какво основание си позволява да заема жилище, което вече е заето. На първите два въпроса немецът, който слабо разбираше френски, отговори, като назова полка и началника си; но на последния въпрос, който не бе разбрал, той отговори, като вмесваше изкълчени френски думи в немските изрази, че е квартириер на полка и че началникът му заповядал да заема всички къщи наред. Пиер, който знаеше немски, преведе на капитана какво каза немецът и преведе на немски отговора на капитана. Като разбра какво му казваха, немецът отстъпи и изведе войниците си. Капитанът излезе на входната площадка и с висок глас даде някакви заповеди.
	Когато той се върна пак в стаята, Пиер седеше на същото място, дето беше дотогава, отпуснал глава на ръцете си. По лицето му бе изписано страдание. В тоя миг той наистина страдаше. Когато капитанът излезе и той остана сам, — изведнъж се опомни и осъзна положението, в което се намираше. Не това, че Москва беше завзета, и не това, че тия щастливи победители се разпореждаха като господари в нея и се държаха покровителствено с него — колкото и тежко да го чувствуваше Пиер, не това го измъчваше сега. Измъчваше го съзнанието за собствената му слабост. Няколко чаши изпито вино и разговорът с тоя добродушен човек унищожиха съсредоточено-мрачното настроение, в което живееше напоследък Пиер и което бе необходимо за изпълнението на неговото намерение. Пистолетът и кинжалът, и селският кафтан бяха готови, Наполеон пристигаше утре. Пиер все така смяташе, че е полезно и достойно да убие злодееца; но усещаше, че сега няма да го стори. Защо? Не знаеше, но сякаш предчувствуваше, че не ще изпълни намерението си. Той се бореше срещу съзнанието на слабостта си, но смътно усещаше, че не ще я надвие, че предишният мрачен начин на мислене за отмъщение, за убийство и за самопожертвуване се бе разсипал на прах при досег с първия човек.
	Капитанът влезе в стаята, като накуцваше леко и си подсвиркваше.
	Бъбренето с французина, което по-рано забавляваше Пиер, сега му се стори противно. И песничката, която си подсвиркваше, и вървежът, и жестовете, и засукването на мустаците — сега всичко това се струваше оскърбително на Пиер.
	„Ей сега ще си отида, ни дума повече не ще разменя с него“ — помисли Пиер. Той помисли това, но продължаваше да седи на същото място. Някакво странно чувство на слабост го приковаваше на мястото му: той искаше и не можеше да стане и да си излезе.
	Капитанът, напротив, изглеждаше много весел. Той мина два пъти из стаята. Очите му блестяха и мустаците му леко подскачаха, сякаш сам се усмихваше на някаква весела измислица.
	— Charmant — каза неочаквано той — le colonel, de ces wurtembergeois! C’est un Allemand; mais brave garcon, s’il en fut. Mais Allemand.*
	[* Чудесен е полковникът на тия вюртембергци! Немец, но въпреки това чудесен момък. Но немец.]
	Той седна срещу Пиер.
	— A propos, vous savez donc l’allemand, vous?*
	[* Та вие, значи, знаете немски?]
	Пиер го гледаше мълчаливо.
	— Comment dites-vous asile en allemand?*
	[* Как е на немски убежище?]
	— Asile? — повтори Пиер. — Asile en allemand — Unterkunft.*
	[* Убежище ли? Убежище на немски е…]
	— Comment dites-vous?* — недоверчиво и бързо попита отново капитанът.
	[* Как казвате?]
	— Unterkunft — повтори Пиер.
	— Onterkoff — рече капитанът и няколко секунди гледа Пиер със засмени очи. — Les Allemands sont de fieres betes. N’est-ce pas, monsieur Pierre?* — завърши той.
	[* Какви глупци са тия немци! Не е ли тъй, мосьо Пиер?]
	— Eh bien, encore une bouteille de ce bordeau moscovite, n’est-ce pas? Morel, va nous chauffer encore une petite bouteille. Morel!* — викна весело капитанът.
	[* Е, още една бутилка от това московско бордо, нали? Морел ще ни стопли още една бутилка. Морел!]
	Морел донесе свещи и бутилка вино. Капитанът погледна Пиер при осветлението и очевидно бе поразен от разстроеното лице на събеседника си. С искрено огорчение и с изписано по лицето съчувствие Рамбал приближи до Пиер и се наведе над него.
	— Eh bien, nous sommes tristes*1 — рече той, като пипна Пиер по ръката. — Vous aurai-je fait de la peine? Non, vrai, avez-vous quelque chose contre moi? — втори път попита той. — Peut-etre, rapport a la situation.*2
	[*1 Какво? Ние сме тъжни?]
	[*2 Да не би да съм ви огорчил? Не, наистина, да нямате нещо против мене? Или може би поради положението?]
	Пиер не отговори нищо, но погледна ласкаво французина в очите. Тая проява на съчувствие му беше приятна.
	— Parole d’honneur, sans parler de ce, que je vous dois, j’ai de l’amitie pour vous. Puis-je faire quelque chose pour vous? Disposez de moi. C’est a la vie et a la mort. C’est la main sur le coeur que je le dis* — каза той, като се удари в гърдите.
	[* Честна дума, освен че съм ви задължен, аз имам приятелски чувства към вас. Не мога ли да направя нещо за вас? Разполагайте с мен. Това е на живот и смърт. Казвам ви го с ръка на сърцето.]
	— Merci — каза Пиер. Капитанът погледна втренчено Пиер, също както го бе погледнал, когато научи как се казва убежище на немски, и лицето му изведнъж светна.
	— Ah, dans ce cas je bois a notre amitie!* — извика весело той и наля две чаши. Пиер взе налятата чаша и я изпи. Рамбал изпи своята, стисна отново ръката на Пиер и се облакъти на масата в замислено-меланхолична поза.
	[* А, в такъв случай пия за нашето приятелство!]
	— Oui, mon cher ami, voila les caprices de la fortune — почна той. — Qui m’aurait dit que je serai soldat et capitaine de dragons au service de Bonaparte, comme nous l’appellions jadis. Et cependant me voila avec lui. Il faut vous dire, mon cher — продължи той с тъжен и отмерен глас на човек, който се кани да разправя дълга история, — que notre nom est l’un des plus ancieus de la France.*
	[* Да, драги приятелю, ето това са прищевките на съдбата. Кой можеше да ми каже, че ще бъда войник и капитан на драгуни, на служба при Бонапарт, както някога го наричахме. Но ето че съм в Москва с него. Трябва да ви кажа, драги, че нашето име е едно от най-старите във Франция.]
	И с леката и наивна откровеност на французина капитанът разказа на Пиер историята на прадедите си, детинството си, юношеството и зрелостта, всичките си роднински, имуществени и семейни отношения. „Ма pauvre mere“* играеше, разбира се, важна роля в разказа му.
	[* Клетата ми майка.]
	— Mais tout ca ce n’est que la mise en scene de la vie, le fond c’est l’amour! L’amour! N’est-ce pas, monsieur Pierre? — каза той, като се оживи. — Encore un verre.*
	[* Но всичко туй е само встъпване в живота, а същността му е любовта. Любовта не е ли тъй, мосьо Пиер? Още една чаша.]
	Пиер отново пи и си наля трета чаша.
	— Oh! Les femmes, les femmes!* — и гледайки с мазни очи Пиер, капитанът почна да приказва за любовта и за любовните си похождения. Те бяха твърде много, което лесно можеше да се повярва, като се видеше самодоволното и красиво лице на офицера и възторженото оживление, с което приказваше за жените. Макар че всичките любовни истории на Рамбал имаха нечист характер, в което французите виждат изключителната прелест и поезия на любовта, капитанът разказваше историите си с такова искрено убеждение, че той единствен е изпитал и познал всичките прелести на любовта, и тъй примамливо описваше жените, че Пиер го слушаше с любопитство.
	[* О, жени, жени!]
	Очевидно бе, че l’amour, която французинът толкова обичаше, не беше нито оная любов от низшия и прост вид, която Пиер изпитваше някога към жена си, нито оная, разпалвана от самия него романтична любов, която изпитваше към Наташа (Рамбал еднакво презираше и двата вида любов — едната беше l’amour des charretiers, другата — l’amour des nigauds*); l’amour, пред която се прекланяше французинът, се заключаваше предимно в неестествеността на отношенията към жената и в комбинацията на извращенията, които придаваха най-главната прелест на чувството.
	[* Любов на коларите, другата — любов на глупаците.]
	Така капитанът разправи трогателната история на любовта си към една очарователна тридесет и пет годишна маркиза и в същото време към прелестното, невинно, седемнадесетгодишно дете, дъщеря на очарователната маркиза. Борбата на великодушие между майката и дъщерята завършила с това, че майката, жертвувайки себе си, предложила дъщеря си за жена на своя любовник и сега още, макар да бе отдавна минал спомен, вълнуваше капитана. След това той разказа един епизод, в който мъжът играел ролята на любовник, а той (любовникът) — ролята на мъжа, и няколко комични епизода от souvenirs d’Allemagne, където asile значи Unterkunft, дето les maris mangent de la choux croute и дето les jeunes filles sont trop blondes.*
	[* Спомени, от Германия, където мъжете ядат супа от кисело зеле и където девойките са прекалено руси.]
	Най-сетне последният епизод от Полша, още пресен в паметта на капитана, който разправяше с бързи жестове и пламнало лице, бе, че той спасил живота на един поляк (изобщо в разказите на капитана спасяването на живота се срещаше непрестанно) и тоя поляк му поверил очарователната си жена (Parisienne de coeur*1), докато самият той постъпил на френска служба. Капитанът бил щастлив, очарователната полякиня искала да бяга с него; но движен от великодушие, капитанът върнал жената на съпруга й, като при това му казал: „Je vous: ai sauve la vie, et je sauve votre honneur!“*2 Като повтори тия думи, капитанът потърка очи и се отърси, сякаш отмахваше от себе си обхваналата го слабост от тоя трогателен спомен.
	[*1 Парижанка по сърце.]
	[*2 Аз ви спасих живота, спасявам и честта ви!]
	Слушайки разказите на капитана, Пиер, както често се случва в късен вечерен час и под влияние на изпито вино, внимаваше във всичко, което разказваше капитанът, разбираше всичко и в същото време следеше редица лични спомени, които, кой знае защо, изпъкнаха във въображението му. Когато слушаше тия разкази за любовта, той изведнъж си спомни своята собствена любов към Наташа и като прехвърляше във въображението си картините от тая любов, мислено ги сравняваше с разказите на Рамбал. Следейки разказа за борбата на дълга с любовта, Пиер виждаше всичките най-малки подробности на последната си среща с оная, която обичаше, при Сухарьова кула. Тогава тая среща не му оказа въздействие; той дори ни веднъж не бе си спомнял за нея. Но сега му се струваше, че в тая среща имаше нещо твърде многозначително и поетично.
	„Пьотр Кирилич, елате тук, аз ви познах“ — чуваше той сега казаните от нея думи, виждаше пред себе си очите й, усмивката, пътната й шапчица, измъкналия се кичур коса… и във всичко туй му се струваше, че има нещо трогателно и умилително.
	Като довърши разказа си за очарователната полякиня, капитанът се обърна към Пиер с въпрос дали е изпитвал подобно чувство на самопожертвуване за любовта и завист към законния мъж.
	Предизвикан от тоя въпрос, Пиер дигна глава и почувствува необходимостта да разкаже мислите, които го бяха обзели; той почна да обяснява, че малко по-иначе разбира любовта към жената. Каза, че през целия си живот е обичал и обича само една жена и че тая жена никога не ще може да му принадлежи.
	— Tiens* — рече капитанът.
	[* Я гледай.]
	След туй Пиер обясни, че е обичал тая жена от най-младите си години; но не смеел да мисли за нея, защото тя била премного млада, а той — незаконен син, без име. А сетне, когато получил име и богатство, той не смеел да мисли за нея, тъй като премного я обичал; поставял я премного високо над останалия свят и затуй — още повече — над себе си. Когато стигна дотук, Пиер запита капитана разбира ли това.
	Капитанът направи жест, с който казваше, че дори и да не разбира, все пак го моли да продължи.
	— L’amour platonique, les nuages…* — измърмори той. Може би изпитото вино или нуждата от откровеност, или мисълта, че тоя човек не познава и не ще узнае никого от действуващите лица на тая история, или всичко това заедно развърза езика на Пиер. И той с фъфлещ глас и мазни очи, загледан нейде в далечината, разказа цялата си история: и женитбата си, и историята на Наташината любов към неговия най-близък приятел, и нейната измяна, и всичките свои несложни отношения с нея. Предизвикан от въпросите на. Рамбал, той разправи и онова, което криеше отначало — положението си в обществото, и дори му съобщи името си.
	[* Платоническа любов, облаци…]
	В разказа на Пиер капитанът най-много бе поразен от това, че Пиер беше много богат, че имаше два двореца в Москва и че е зарязал всичко и не напуснал Москва, а останал в града, криейки името и званието си.
	Късно през нощта те излязоха заедно на улицата. Нощта беше топла и светла. Вляво от къщата се виждаше заревото на първия почнал пожар в Москва, на Петровка. Вдясно се бе извишил новият сърп на месеца, а в срещуположния край на небето висеше оная светла комета, която в душата на Пиер се свързваше с любовта му.
	При портите бяха Герасим, готвачката и двама французи. Чуваше се смехът им и разговор на неразбираем и за едните, и за другите език. Те гледаха заревото, което се виждаше в града.
	Нямаше нищо страшно в един малък далечен пожар в грамадния град.
	Загледан във високото звездно небе, в месеца, в кометата и в заревото на пожара, Пиер изпитваше радостно умиление. „Ето на, колко е хубаво, какво още ми трябва?“ — помисли той. И изведнъж, като си спомни намерението си, главата му се завъртя, прилоша му дотолкова, че трябваше да се облегне на стобора, за да не падне.
	Без да се сбогува с новия си приятел, Пиер се отдръпна от портата с несигурни крачки, върна се в стаята си, легна на дивана и тутакси заспа.



	XXX

	Бягащите по разните пътища жители, пеши и с коли, както и отстъпващите войски гледаха с различни чувства заревото на първия пламнал на 2 септември пожар.
	Керванът на Ростови беше тая нощ в Митишчи, двадесет версти далеч от Москва. На 1 септември те тръгнаха толкова късно, пътят беше толкова задръстен с товарни коли и войски, толкова неща бяха забравени и трябваше да изпращат хора да ги донесат, че решиха тая нощ да нощуват на пет версти зад Москва. На другата сутрин се събудиха късно и толкова пъти спираха, че стигнаха само до Големите Митишчи. В десет часа господа Ростови и ранените, които пътуваха с тях, се настаниха из дворовете и къщите на голямото село. Прислугата, кочияшите на Ростови и вестовоите на ранените, след като нагласиха господарите, вечеряха, нахраниха конете и излязоха на входната площадка.
	В съседната къща лежеше раненият адютант на Раевски със счупена китка на ръката и страшната болка, която усещаше, го караше да стене жално и непрекъснато и тия стенания звучаха страшно в есенната тъмнина на нощта. През първата нощ адютантът нощува в същия двор, дето бяха Ростови. Графинята каза, че не е мигнала от тия стенания, и в Митишчи отиде в по-лошата къща само за да бъде по-далеч от тоя ранен.
	Един от прислугата съзря в нощната тъмнина зад високата каросерия на една карета при входа второ малко зарево на пожара. Едно зарево се виждаше вече отдавна и всички знаеха, че там горяха Малките Митишчи, подпалени от казаците на Мамонов.
	— Ами че това, братчета, е друг пожар — каза някакъв вестовой.
	Всички обърнаха внимание на заревото.
	— Та нали разправяха, Мамоновите казаци са подпалили Малки Митишчи.
	— Те са! Не, туй не е Митишчи, туй е по-далече.
	— Я поглеж, май че в Москва.
	Двама слуги слязоха от площадката, отидоха зад каретата и приседнаха на стъпалцето.
	— Туй е по-вляво! Тъй ами, ей го де е Митишчи, а пък туй е на съвсем друга страна.
	Няколко души се присъединиха към първите.
	— Гледай, пламти — рече един, — това, господа, е пожар в Москва: или в Сушчовска, или в Рогожка.
	Никой не се обади на тая бележка. И доста дълго време всички тия хора гледаха мълчаливо далечния разгорял се пламък на новия пожар.
	Старецът, графският камердинер (както го наричаха) Данило Терентич, се приближи до събралите се и повика Мишка.
	— Ти като че не си виждал, немирнико… Графът ще повика, а няма никого; върви да прибереш дрехите.
	— Ами че аз само за вода ходих — рече Мишка.
	— Вие какво ще речете, Данило Терентич, май това зарево като че е в Москва? — каза един лакей.
	Данило Терентич не отговори нищо и отново всички дълго мълчаха. Заревото се разпростираше и пламтеше все по-нататък и по-нататък.
	— Бог да пази!… Вятър и суша… — обади се пак някой.
	— Я поглеж как порасна! О, Господи! Чак гаргите се виждат. Господи, помилуй нас, грешните!
	— Май ще го угасят.
	— Че кой ще гаси? — чу се гласът на Данило Терентич, който бе мълчал досега. Гласът му беше спокоен и бавен. — Москва е това, братя — рече той, — тя, майчицата белока… — Гласът му се пресече и той изведнъж изхлипа старчески. И сякаш всички бяха чакали само това, за да проумеят значението — и то за тях — на това зарево, което се виждаше. Чуха се въздишки, думи на молитва и хлипанията на стария графски камердинер.



	XXXI

	Като се върна, камердинерът доложи на графа, че гори Москва. Графът облече халата и излезе да гледа. Заедно с него излязоха Соня, която не се бе съблякла още, и madame Schoss. Наташа и графинята останаха сами в стаята. (Петя не беше вече със семейството: той бе тръгнал напред с полка си, който отиваше към Троица.)
	Щом чу съобщението, че Москва гори, графинята заплака. Наташа, бледна, с неподвижни очи, седнала на скамейката под иконите (на същото място, дето бе седнала още при пристигането), не обърна никакво внимание на бащините си думи. Тя се вслушваше в немлъкващите стенания на адютанта, които се чуваха през три къщи.
	— Ах, какъв ужас! — каза Соня, която се бе върнала отвън измръзнала и уплашена. — Мисля, че цяла Москва ще изгори, ужасно зарево! Наташа, погледни, оттук през прозорчето се вижда — каза тя на братовчедката си явно с намерение да я развлече с нещо. Но Наташа я погледна, сякаш не разбираше какво искат от нея, и пак впи очи в ъгъла на печката. Наташа бе в това състояние на вцепенение от сутринта, откак Соня, за учудване и яд на графинята, кой знае защо, бе сметнала за необходимо да й съобщи за раната на княз Андрей и за присъствието му в техния керван. Графинята се ядоса на Соня тъй, както рядко се ядосваше. Соня плака и се моли за прошка и сега, мъчейки се сякаш да заглади вината си, не преставаше да се грижи за братовчедката си. — Виж, Наташа, как ужасно гори — каза Соня.
	— Какво гори? — попита Наташа. — Ах, да, Москва.
	И като че за да не оскърби Соня с отказа си и да се отърве от нея, тя приближи глава до прозореца, погледна така, че очевидно не можеше, да види нищо, и пак седна в досегашното си положение.
	— Но ти не видя?
	— Не, наистина видях — каза тя с глас, който молеше за спокойствие.
	И за графинята, и за Соня беше ясно, че и Москва, и опожаряването на Москва, и каквото и друго да бъдеше, не можеше, разбира се, да има значение за Наташа.
	Графът пак отиде зад преградката и си легна. Графинята се приближи до Наташа, пипна с обърната ръка главата й, както правеше, когато дъщеря й биваше болна, след това досегна с устни челото й, сякаш да разбере дали има огън, и я целуна.
	— Ти си измръзнала? Цяла трепериш? Да беше си легнала — каза тя.
	— Да си легна ли? Да, добре, ще легна. Ей сега ще си легна — рече Наташа.
	Откак тая сутрин й казаха, че княз Андрей е тежко ранен и пътува с тях, тя само в първия миг разпитва много — де, как, опасно ли е ранен и може ли да го види. Но след като й казаха, че не може да го види, че е ранен тежко, но че животът му не е в опасност, тя очевидно не повярва, каквото й казаха, и като се убеди, че колкото и да пита, ще й отговарят едно и също, престана да пита и да говори. През целия път, с широко разтворени очи, които бяха много добре познати на графинята и от изражението на които тя толкова се страхуваше, Наташа седеше неподвижно в ъгъла на каретата и също тъй седеше сега на скамейката, на която бе седнала. Тя замисляше нещо, решаваше или бе решила вече в ума си нещо — графинята знаеше това, но не знаеше какво беше то и това я плашеше и измъчваше.
	— Наташа, съблечи се, миличка, легни на моето легло. (Единствено на графинята бе постлано на креват: и двете госпожици трябваше да спят на сено на пода.)
	— Не, мамо, аз ще легна тук, на пода — каза ядосано Наташа, приближи до прозореца и го отвори. Охканията на адютанта се чуха по-ясно през отворения прозорец. Тя издаде глава във влажния нощен въздух и графинята видя, че тънката й шия се друса от ридания и се удря в рамката. Наташа знаеше, че оня, който охкаше, не беше княз Андрей. Тя знаеше, че княз Андрей е в същата сграда, дето бяха и те, в друга стая, отвъд пруста; но това страшно, немлъкващо стенание я накара да заридае. Графинята и Соня се спогледаха.
	— Легни си, гълъбче, легни си, миличка — рече графинята, като досегна леко с ръка рамото на Наташа. — Хайде, легни.
	— Ах, да… Аз ей сега, ей сега ще си легна — каза Наташа, почна да се съблича бързо и да къса връвчиците на фустата си. Като свали дрехата си и облече нощната блузка, тя седна с подвити нозе върху приготвената на пода постеля, преметна отпреде късичката си тънка плитка и почна да я разплита и заплита отново. Тънките й дълги, свикнали пръсти бързо и сръчно разплитаха, плетяха, и завързваха плитката. С привичен жест главата на Наташа се обръщаше ту на една, ту на друга страна, но очите й, трескаво отворени, гледаха неподвижно напред. Когато приготовленията за нощта свършиха, Наташа легна тихо на чаршафа, постлан върху сеното в оня край, който беше до вратата.
	— Наташа, легни на средата — рече Соня.
	— Не, тук ще легна — промълви Наташа. — Хайде, лягайте де — добави тя с раздразнение. И заби лице във възглавницата.
	Графинята, m-me Schoss и Соня се съблякоха бързо и легнаха. В стаята остана да свети едно кандилце. Но вън беше светло от пожара на Малки Митишчи, далеч две версти оттук, носеха се нощните викове на хората в кръчмата, разбита от Мамоновите казаци, на отсрещния ъгъл на улицата и все тъй се чуваше немлъкващото стенание на адютанта.
	Наташа дълго се вслушваше във вътрешните и външните звуци, които стигаха до нея, и не помръдваше. Отначало тя чуваше молитвата и въздишките на майка си, пукането на кревата под нея, познатото — с подсвиркване — хъркане на m-me Schoss и тихото дишане на Соня. След това графинята повика Наташа. Наташа не й се обади.
	— Изглежда, че спи, мамо — отговори тихо Соня.
	Графинята след кратко мълчание отново я повика, но вече никой не се обади.
	Скоро след това Наташа чу равното дишане на майка си. Наташа не помръдна, макар че малкото й босо краче, излязло изпод завивката, мръзнеше на голия под.
	Сякаш празнувайки победа над всички, в някаква пукнатина засвири щурче. Далеч пропя петел, друг наблизо му отвърна. Виковете в кръчмата затихнаха, чуваше се само все същото стенание на адютанта. Наташа се привдигна.
	— Соня, спиш ли? Мамо? — прошепна тя. Никой не отговори. Наташа стана бавно и предпазливо, прекръсти се и стъпи предпазливо с тясното си и гъвкаво босо стъпало на нечистия студен под. Дъските скръцнаха. Преплитайки нозе, тя бързо, като котенце, изтича няколко крачки и хвана студената дръжка на вратата.
	Струваше й се, че нещо тежко, удряйки равномерно, чука по всичките стени на стаята; биеше нейното сърце, което замираше от страх, което се разкъсваше от ужас и любов.
	Тя отвори вратата, прекрачи прага и стъпи на влажната и студена пръст в пруста. Облъхналият хлад я ободри. С босия си крак тя напипа някакъв заспал човек, прекрачи през него и отвори вратата на стаята, дето лежеше княз Андрей. В тази стая беше тъмно. До задния ъгъл на кревата, на който лежеше нещо, върху пейката бе сложена свещ с голяма качулка стопена лой.
	Още от сутринта, когато й казаха, че княз Андрей е ранен и че е тук, Наташа реши, че трябва да го види. Тя не знаеше защо трябваше, но знаеше, че срещата ще бъде мъчителна и от това още повече бе уверена, че е необходима.
	Целия ден тя живя само с надеждата, че през нощта ще го види. Но сега, когато настъпи тоя миг, обзе я ужас от онова, което щеше да види. Колко е обезобразен? Какво е останало от него? Такъв ли е, каквото бе това немлъкващо стенание на адютанта? Да, той цял е такъв. В нейното въображение той беше олицетворение на това ужасно стенание. Когато видя неясната купчина в ъгъла и помисли дигнатите под завивката колене за раменете му, тя си представи някакво ужасно тяло и се спря ужасена. Но непреодолима сила я влечеше напред. Тя стъпи предпазливо с единия крак, после с другия и се озова в средата на малка, претрупана стая. На скамейката под иконите лежеше друг човек (той беше Тимохин), а на пода лежаха още някакви двама души (бяха докторът и камердинерът).
	Камердинерът се понадигна и прошепна нещо. Тимохин, който се измъчваше от болка в ранения си крак, не спеше и гледаше с широко разтворени очи това странно появяване на девойката в бяла нощница, блузка за спане и нощна шапчица. Сънените и уплашени думи на камердинера: „Какво искате, защо?“ накараха Наташа само по-скоро да отиде при онова нещо, което лежеше в ъгъла. Колкото и да бе страшно това тяло и да не приличаше на човек, тя трябваше да го види. Тя мина покрай камердинера; натрупаната лой на свещта падна и тя ясно видя легналия с прострени над завивката ръце княз Андрей такъв, какъвто всякога го бе виждала.
	Той беше същият, както всякога; но възпаленият цвят на лицето му, блестящите очи, устремени възторжено към нея, и особено нежната детска шия, която се показваше от обърнатата яка на ризата, му придаваха особен, невинен, детски вид, в какъвто тя никога не бе виждала княз Андрей. Тя се приближи до него и с бързо, гъвкаво младежко движение коленичи.
	Той се усмихна и й подаде ръка.



	XXXII

	Седем дни бяха минали за княз Андрей, откак се бе свестил в превързочния пункт на Бородинското поле. През всичкото това време той беше почти в постоянно безсъзнание. Трескавото състояние и възпалението на червата, които бяха засегнати, по мнението на доктора, който пътуваше с ранения, щяха да го закарат в гроба. Но на седмия ден той с удоволствие изяде резен хляб с чай и докторът забеляза, че огънят му бе спаднал. Заранта княз Андрей дойде в съзнание. Първата нощ след напускането на Москва беше доста топло и оставиха княз Андрей да нощува в каляската; но в Митишчи раненият сам поиска да го свалят от колата и да му дадат чай. Болката, причинена от пренасянето му в стаята, накара княз Андрей да стене силно и отново да изгуби съзнание. Когато го сложиха на походното легло, той дълго и неподвижно лежа със затворени очи. Сетне ги отвори и прошепна тихо: „Ами чаят?“ Това помнене на малките житейски подробности порази доктора. Той опипа пулса и за свое учудване и неудоволствие забеляза, че пулсът беше по-добър. Докторът забеляза това с неудоволствие, защото от опита си бе уверен, че княз Андрей не може да живее и че ако не умре сега, ще умре след известно време, но с много по-големи страдания. Заедно с княз Андрей возеха присъединилия се към него в Москва майор от неговия полк Тимохин, с червения нос, ранен в крака в същото Бородинско сражение. Заедно с тях пътуваха докторът, камердинерът на княза, кочияшът му и двама вестовои.
	Дадоха чай на княз Андрей. Той пиеше жадно, загледан с трескави очи право пред себе си във вратата, сякаш се мъчеше да разбере и да си спомни нещо.
	— Не искам ножче. Тимохин тук ли е? — попита той. Тимохин пропълзя към него по скамейката.
	— Тук съм, ваше сиятелство.
	— Как е раната?
	— Моята ли? Не е зле. Ами вие?
	Княз Андрей пак се замисли, като че си припомняше нещо.
	— Дали не може да се намери една книга? — рече той.
	— Каква книга?
	— Евангелието! Аз го нямам.
	Докторът обеща да намери и почна да разпитва княза какво чувствува. Княз Андрей неохотно, но разумно отговори на всички въпроси на доктора и след това каза, че трябва да му сложат една подложка, защото му е неудобно и много го боли. Докторът и камердинерът дигнаха шинела, с който той бе завит, и мръщейки се от тежкия мирис на разложено месо, който идеше от раната, почнаха да разглеждат това страшно място. Докторът бе недоволен от нещо, направи нещо по` иначе и обърна ранения тъй, че той пак застена и поради болката от обръщането отново загуби съзнание и почна да бълнува. Той непрестанно повтаряше да му намерят книгата и да му я подложат там.
	— Какво ви струва това! — думаше той. — Аз я нямам — намерете ми я, моля ви, подложете ми я за една минутка — думаше с жаловит глас той.
	Докторът отиде в пруста да си измие ръцете.
	— Ах, наистина колко сте безсъвестни! — каза докторът на камердинера, който му поливаше да си измие ръцете. — Пропуснах за минутка да го видя. Та вие сте го сложили направо върху раната. А то е такава болка, че аз се чудя как той търпи.
	— Ние, мисля, че подложихме, Господи Исусе Христе — рече камердинерът.
	За първи път княз Андрей разбра къде е и какво става с него и си спомни, че е ранен и че тъкмо когато каляската спря в Митишчи, бе поискал да го занесат в стаята. Изгубил отново съзнание от болка, той се опомни за втори път в стаята, когато пиеше чай, и сега, като повтори отново в спомена си всичко, което му се бе случило, представи си най-живо оня миг на превързочния пункт, когато при гледката на мъките на омразния му човек дойдоха тия нови мисли, които му обещаваха щастие. И тия мисли сега пак, макар неясно и неопределено, овладяха душата му. Той си спомни, че сега притежава ново щастие и че това щастие имаше нещо общо с евангелието. И затуй поиска евангелието. Но лошото положение за раната, както го бяха сложили, и новото преобръщане пак объркаха мислите му и за трети път той се събуди за живот — сега вече в пълната тишина на нощта. Всички около него спяха. Щурчето църкаше отвъд пруста, на улицата някой викаше и пееше, по масата, по иконите и по стените шумоляха хлебарки, една дебела муха трепкаше по възглавницата му и около свещта, сложена до него, с голяма качулка от стопена лой.
	Душата му не беше в нормално състояние. Здравият човек обикновено мисли, усеща и си спомня едновременно за безброй предмети, но има власт и сила, като си избере една редица мисли или явления, да спре цялото си внимание на тоя род явления. Здравият човек в мига на най-дълбок размисъл се откъсва, за да каже една учтива дума на някой човек, който е влязъл, и пак се връща към мислите си. Но в това отношение душата на княз Андрей не бе в нормално състояние. Всичките сили на душата му бяха по-дейни, по-светли от всеки друг път, но действуваха извън волята му. Най-различни мисли и представи го изпълваха в едно и също време. Понякога мисълта му неочаквано заработваше, и то с такава сила, яснота и глъбина, с каквито никога не можеше да действува, ако беше здрав; но изведнъж, посред своята работа, тя се прекъсваше, сменяше се с някаква неочаквана представа и той нямаше сили да се върне към нея.
	„Да, откри ми се ново щастие, което не може да бъде отнето на човека — мислеше той, легнал в полутъмната тиха селска стая и загледан напреде с трескаво разтворени, неподвижни очи. — Щастие, което е извън материалните сили, извън материалните външни влияния на човека, щастие само на душата, щастието на обичта! То може да бъде разбрано от всеки човек, но единствен Бог е могъл да го осъзнае и предпише. Но как Бог е предписал тоя закон? Защо синът?…“ И изведнъж ходът на тия мисли се прекъсна и княз Андрей чу (без да разбира в бълнуване или в действителност чува това), чу някакъв тих, шепнещ глас, който неуморно повтаряше в такт: „и пити-пити-пити“ и след това „и-ти-ти“ и пак „и пити-пити-пити“ и пак „и ти-ти“. В същото време под звука на тая шепнеща музика княз Андрей усещаше, че над лицето му, точно на средата, израстваше някакво странно въздушно здание от тънки иглички или от тресчици. Той усещаше (макар да му тежеше), че трябва внимателно да пази равновесие, за да не падне издигащото се здание; но то все пак падаше и пак бавно се издигаше под звуците на равномерно шепнещата музика. „Изпъва се! Изпъва се! Разтяга се и непрекъснато се изпъва“ — казваше си княз Андрей. Заедно с вслушването в шепота и с усещането на това здание от иглички, което се изпъваше и издигаше, княз Андрей виждаше откъслечно и червената кръгла светлина на свещицата и чуваше шумоленето на хлебарките и шумоленето на мухата, която се удряше о възглавницата и лицето му. И всеки път, когато мухата досягаше лицето му, тя му причиняваше парливо усещане; но заедно с това той се учудваше, че удряйки точно в мястото, гдето беше издигащото се върху лицето му здание, мухата не го разрушаваше. Но освен това имаше още едно важно нещо. То беше бялото до вратата, беше статуята на сфинкса, която също го притискаше.
	„Но може би това е ризата ми на масата — мислеше княз Андрей, — а това са краката ми, а това е вратата; но защо всичко се изпъва и издига и пити-пити-пити и ти-ти и пити-пити-пити… Стига, престани, моля ти се, остави“ — с мъка молеше някого княз Андрей. И изведнъж отново изплуваше мисълта и чувството с необикновена яснота и сила.
	„Да, обичта (мислеше той с пълна яснота), но не тая обич, която обича за нещо, заради нещо или поради нещо, но онази обич, която аз изпитах за първи път, когато, умирайки, видях врага си и все пак го обикнах. Аз изпитах онова чувство на обич, която е самата същина на душата и за която не е необходимо да имаш обект. Аз и сега изпитвам това блажено чувство. Да обичаш ближните си, да обичаш враговете си. Всичко да обичаш — да обичаш Бога във всичките му проявления. Да обичаш скъп човек — това може с човешка обич; но само врага си можеш да обичаш с Божа обич. И от това изпитах такава радост, когато почувствувах, че обичам тоя човек. Какво стана той? Жив ли е… Когато обичаш с човешка обич, можеш от обич да минеш към омраза: но Божата обич не може да се измени. Нищо, нито смъртта, нищо не може да я разруши. Тя е същина на душата. А колко много хора мразех аз през живота си. Измежду всички хора никого повече от нея не обичах и не мразех.“ И той си представи живо Наташа не тъй, както си я представяше по-рано, само с нейната прелест, която му носеше радост; но за първи път си представи душата й. И разбра нейното чувство, страданието й, срама й и разкаянието. Сега за първи път разбра жестокостта на своя отказ, видя жестокостта на скъсването си с нея. „Да можех само веднъж още да я видя. Веднъж, загледан в тия очи, да кажа…“
	И пити-пити-пити, и ти-ти, и пити-пити-пити — бум, удари се мухата… И вниманието му изведнъж се прехвърли в другия свят на действителност и бълнуване, в който ставаше нещо особено. В тоя свят все тъй се издигаше, без да се разрушава, зданието, все тъй се изпъваше нещо, все тъй с червен кръг гореше свещицата, все същата риза-сфинкс лежеше до вратата; но освен всичко това нещо скръцна, лъхна свеж вятър и нов бял сфинкс, изправен, се яви пред вратата. И главата на тоя сфинкс имаше бледното лице и блестящите очи на същата оная Наташа, за която той преди малко мислеше.
	„О, колко е тежко това неспиращо бълнуване!“ — помисли княз Андрей, мъчейки се да изпъди от въображението си това лице. Но това лице бе застанало пред него със силата на действителността и това лице се приближаваше. Княз Андрей искаше да се върне в предишния свят на чистата мисъл, но не можеше и бълнуването го въвличаше в своята област. Тихият шепнещ глас продължаваше своя отмерен мълвеж, нещо натискаше, изпъваше се и странното лице стоеше пред него. Княз Андрей събра всичките си сили, за да се опомни; той мръдна и изведнъж ушите му забучаха, очите се замъглиха и като човек, който се е потопил във вода, изгуби съзнание. Когато се свести, Наташа, същата жива Наташа, която измежду всички в света той най-много искаше да обича с оная нова, чиста Божа обич, открита сега от него, стоеше коленичила пред него. Той разбра, че тя беше живата, истинска Наташа, и не се учуди, но кротко се зарадва. Наташа, на колене, изплашено, но като закована (тя не можеше да помръдне), го гледаше, сдържайки риданията си. Лицето й беше бледно и неподвижно. Само в долната му част нещо трепереше.
	Княз Андрей облекчено въздъхна, усмихна се и протегна ръка.
	— Вие? — каза той. — Колко хубаво!
	С бързо, но предпазливо движение Наташа приближи, както бе коленичила до него, хвана предпазливо ръката му, наведе лице над нея и почна да я целува, като едва я досягаше с устни.
	— Простете! — каза тя шепнешком, като дигна глава и го погледна. — Простете ми!
	— Обичам ви — рече княз Андрей.
	— Простете…
	— Какво да простя? — попита княз Андрей.
	— Простете ми за онова, което нап… направих — каза едва чуто, с пресечен шепот Наташа и почна още по-често да целува ръката му, като едва я докосваше с устни.
	— Аз те обичам повече, по-хубаво от преди — каза княз Андрей и дигна с ръка лицето й, за да може да я гледа в очите.
	Тия очи, налети с щастливи сълзи, го гледаха плахо, съчувствено и радостно-любовно. Слабото и бледо лице на Наташа с подути устни беше повече от грозно, беше страшно. Но княз Андрей не виждаше това лице, той виждаше сияещите очи, които бяха прекрасни. Зад тях се чу говор.
	Пьотр, камердинерът, сега съвсем опомнен от съня, бе събудил доктора. Тимохин, който през цялото време не бе заспал от болка, отдавна гледаше всичко, което ставаше, и се свиваше на скамейката, покривайки усърдно с чаршафа необлеченото си тяло.
	— Какво е това? — каза привдигналият се от леглото доктор. — Излезте, моля ви, госпожо.
	В същия миг на вратата почука една прислужница, изпратена от графинята, потърсила дъщеря си.
	Наташа излезе от стаята подобно на сомнамбул, събуден сред съня му, и като се върна в тяхната стая, падна с ридания на леглото си.


	От тоя ден, през цялото време на по-нататъшното пътуване на Ростови, Наташа не се отдели от ранения Болконски и докторът трябваше да признае, че не бе очаквал от това момиче нито такава твърдост, нито такава вещина в гледането на ранения.
	Колкото и страшна да изглеждаше на графинята мисълта, че княз Андрей може (твърде вероятно според доктора) да умре по пътя в ръцете на дъщеря й, тя не можеше да се противи на Наташа. Макар и поради установеното сега сближение между ранения княз Андрей и Наташа през ума им да минаваше, че в случай на оздравяване предишните отношения на годеник и годеница ще бъдат възстановени, никой, а най-малко Наташа и княз Андрей, не говореше за това: нерешеният висящ въпрос за живот и смърт не само за Болконски, но и за цяла Русия засенчваше всички други предположения.



	XXXIII

	На 3 септември Пиер се събуди късно. Болеше го глава, дрехите, с които спеше, без да се съблича, тежаха на тялото му, а в душата му имаше смътно съзнание за нещо срамотно, което е извършил предния ден; това срамотно нещо беше вчерашният му разговор с капитан Рамбал.
	Часовникът показваше единадесет, но навън времето изглеждаше особено навъсено. Пиер стана, потърка очи и като видя пистолета с украсено от резба ложе, поставен отново на масата от Герасим, спомни си де е и какво му предстоеше тъкмо през днешния ден.
	„Дали не съм закъснял вече? — помисли Пиер. — Навярно _той_ ще влезе в Москва не по-рано от дванадесет.“ Пиер не си позволяваше да размисля какво му предстои, но бързаше по-скоро да действува.
	След като постъкми дрехите си, Пиер взе в ръце пистолета и се накани вече да върви. Но сега за пръв път помисли как — не, разбира се, в ръката си — ще носи по улицата това оръжие. Дори и под широкия кафтан мъчно можеше да се скрие голям пистолет. Нито в пояса, нито под мишница не можеше да бъде сложен и да не се забелязва. Освен това пистолетът беше изпразнен, а Пиер не бе успял да го напълни. „Все едно, с кинжала“ — каза си Пиер, макар че неведнъж, обсъждайки изпълнението на намерението си, решаваше, че главната грешка на студента в 1809 година беше в това, че той искал да убие Наполеон с кинжал. Ала тъй като главната цел на Пиер не беше като че да изпълни замисленото си дело, а да покаже сам на себе си, че не се отрича от намерението си и прави всичко за неговото изпълнение, той бързо взе купения от него до Сухарьова кула заедно с пистолета тъп, ощърбен кинжал в зелена ножница и го скри под жилетката си.
	Като опаса кафтана си с пояс и нахлупи шапка, внимавайки да не вдига шум и да не срещне капитана, Пиер мина по коридора и излезе на улицата.
	Пожарът, който снощи бе гледал тъй равнодушно, през нощта се бе засилил значително. Москва гореше вече от разни страни. В едно и също време горяха Каретният пазар, Замоскворечието, Покритият пазар, Поварская, шлеповете по Москва река и складовете за дърва при Дорогомиловския мост.
	Пътят на Пиер беше през малки улички до улица Поварская и оттам — за Арбат, до Никола Явленни, дето той отдавна бе определил във въображението си мястото, на което трябваше да стане замислената от него работа. Повечето домове бяха със заковани врати и капаци. Улиците и уличките бяха пусти. Миришеше на сажди и дим. От време на време се срещаха руси с неспокойно-плахи лица и французи с не градски, лагерен вид, които вървяха по средата на улиците. И едните, и другите учудено гледаха Пиер. Освен поради високия му ръст и дебелината, странното мрачно-съсредоточено и страдалческо изражение на лицето и на цялата му фигура русите се заглеждаха в Пиер, защото не разбираха от кое съсловие може да е тоя човек. А французите учудено го изпращаха с очи особено защото Пиер, противно на всички други руси, които гледаха французите уплашено и любопитно, не им обръщаше никакво внимание. До портата на една къща трима французи, обяснявайки нещо на неколцина руси, които не ги разбираха, спряха Пиер и го попитаха знае ли френски.
	Пиер поклати глава отрицателно и продължи по-нататък. В друга улица един часовой, който пазеше зелена ракла, му извика и едва при повторния страшен вик и звука на пушката, дигнат от часовоя, Пиер разбра, че трябва да избиколи по другата страна на улицата. Не чуваше и не виждаше нищо около себе си. Като нещо страшно и чуждо нему, той с припряност и ужас носеше в себе си своето намерение, страхувайки се — поучен от опита си през миналата нощ — да не би някак си да го загуби. Ала не му бе съдено да донесе в цялост намерението си до мястото, задето се бе отправил. Освен това, дори и нищо да не бе го задържало по пътя, неговото намерение не можеше вече да бъде изпълнено, макар и само поради това, че още преди четири часа Наполеон бе отишъл от Дорогомиловското предградие през Арбат в Кремъл и сега в най-мрачно настроение седеше в царския кабинет в Кремълския дворец и даваше подробни, обстойни заповеди за мерките, които трябваше да се вземат незабавно за потушаване на пожарите, за недопускане на мародерството и за успокояване на жителите. Но Пиер не знаеше това; погълнат цял от предстоящото, той се измъчваше, както се измъчват хора, които упорито са предприели някаква невъзможна работа — не поради трудностите, но поради несходността на работата с тяхната природа, той се измъчваше от страх, че в решителния миг ще допусне слабост и от това ще изгуби уважението към себе си.
	Макар че не виждаше и не чуваше нищо около себе си, той по инстинкт съобразяваше пътя си и не объркваше уличките, които го извеждаха на Поварская.
	Колкото повече се приближаваше до Поварская, толкова димът ставаше все по-гъст и по-гъст и дори ставаше топло от огъня на пожара. От време на време иззад покривите на къщите се извиваха огнени езици. По улиците се срещаха повече хора и тия хора бяха по-разтревожени. Но макар и да усещаше, че около него става нещо необикновено, Пиер не си даваше сметка, че се приближава до пожара. Когато минаваше по пътечката през едно голямо незастроено място, което допираше с едната си страна до улица Поварская, а с другата до градините в дома на княз Грузински, Пиер неочаквано съвсем близо до себе си чу отчаян плач на жена. Той се спря като пробуден от сън и дигна глава.
	Встрани от пътечката, върху изсъхналата прашна трева, имаше струпана покъщнина: пухени пестели, самовар, икони и сандъци. На земята до сандъците седеше възрастна слаба жена с дълги, издадени навън, горни зъби, облечена в черно широко палто и шапчица. Тая жена се клатеше, нареждайки нещо, и се късаше от плач. Две момиченца, от десет до дванадесет години, облечени в мръсни късички роклички и палтенца, с изражение на недоумение по бледите си уплашени лица, гледаха майка си. Най-малкото момченце, около седемгодишно, в кафтанче и с чужда грамадна фуражка, плачеше в ръцете на стара бавачка. Боса мръсна слугиня седеше на сандък, разплела белезникавата си плитка, изскубваше опърлени косми и ги миришеше. Мъжът, със среден ръст, малко изгърбен човек в чиновнически мундир, с малки търкалясти бакенбарди и гладки сколуфи, които се показваха изпод нахлупената фуражка, разместваше с неподвижно лице сандъците, сложени един върху друг, и измъкваше някакви дрехи изпод тях.
	Когато видя Пиер, жената почти се хвърли в нозете му.
	— Мили хора, християни православни, спасете ни, помогнете ни, миличък!… Някой да помогне — думаше тя посред риданията си. — Момиченцето ми!… Щерка ми!… Малката ми щерка оставихме!… Изгоряла е! О-о-о! Затова ли съм те отгде… О-о-о!
	— Стига, Маря Николаевна — обърна се тихо мъжът и очевидно само да се оправдае пред чуждия човек. — Навярно сестрата я е занесла, инак — няма де да бъде! — добави той.
	— Камък, злодеец! — закрещя злобно жената и изведнъж спря да плаче. — Ти сърце нямаш, не ти е жал за детето ти. Друг да беше — от огъня щеше да го извади. А това е камък, не е човек, не е баща. Вие сте благороден човек — каза бързо-бързо, като хлипаше, жената, обръщайки се към Пиер. — Запали се до нас, прехвърли се и у нас. Момичето викна: „Гори!“ Хвърлихме се да прибираме. Както си бяхме, тъй изскочихме… Ей какво грабнахме… Божията благословия и постелята от чеиза, всичко друго пропадна. Грабваме децата, Катечка я няма. О-о-о! Господи!… — И тя пак зарида. — Милото ми детенце изгоря, изгоря!
	— Но де е тя, де е останала? — каза Пиер. По изражението на лицето му, което се оживи, жената разбра, че тоя човек може да й помогне.
	— Бащице! — викна тя и се улови за нозете му. — Благодетелю, успокой сърцето ми… Аниска, иди, мръснице, го придружи — извика тя на момичето, като изкриви сърдито уста и с това показа още повече дългите си зъби.
	— Придружи, придружи ме, аз… аз… аз ще направя — каза бързо и задъхано Пиер.
	Мръсната слугиня излезе иззад сандъка, прибра плитката си, въздъхна и тръгна с широките си боси крака напред из пътечката. Пиер сякаш се съвзе изведнъж след тежко безсъзнание. Дигна глава, очите му светнаха с блясък на живот и с бързи стъпки тръгна след момичето, изпревари го и излезе на Поварская. Цялата улица бе застлана с облак черен дим. Из тоя облак тук-там изскачаха езици от пламък. Голяма тълпа се трупаше пред пожара. Посред улицата бе застанал един френски генерал и приказваше нещо на обкръжаващите го. Придружаван от момичето, Пиер понечи да приближи до мястото, дето беше генералът, но френските войници го спряха…
	— On ne passe pas* — извика му един.
	[* Тук не се минава.]
	— Тук, чичко! — извика момичето. — Ще минем по уличката и през Никулини.
	Пиер се върна назад и тръгна, като от време на време подскачаше, за да го настигне. Момичето изтича по улицата, сви наляво в пресечката и след като мина три къщи, излезе надясно през портата.
	— Ей тука, след малко — каза момичето, завтече се през двора, отвори една вратичка в дъсчения стобор, спря се и посочи на Пиер една малка дървена пристройка, която гореше ярко и лъхаше жар. Едната страна се бе съборила, другата гореше и пламъкът ярко изскачаше изпод цепнатините на прозорците и изпод покрива.
	Когато влезе през вратичката, горещината облъхна Пиер и той, без да ще, спря.
	— Коя, коя е вашата къща? — попита той.
	— О-о-ох! — почна да вие слугинята, сочейки пристройката. — Ей тази, тази беше нашата фатира. Изгоря ти, съкровище наше, Катечка, госпожичке моя ненагледна, о-ох! — почна да вие Аниска, която, щом видя пожара, почувствува необходимост да прояви и своите чувства.
	Пиер се мушна към пристройката, но горещината беше толкова силна, че той неволно описа дъга около пристройката и се намери до една голяма къща, която засега гореше само от едната страна и откъм покрива и около която гъмжеше тълпа французи. Отначало Пиер не разбра какво правеха тия французи, които мъкнеха нещо; но когато видя пред себе си французина, който удряше с тъпото на сабята си един селянин, за да му вземе лисичата шуба, Пиер смътно проумя, че тука грабеха, но нямаше време да се спира на тая мисъл.
	Пращенето и грохотът от стени и тавани, които се срутваха, свистенето и съскането на пламъка и оживените викове на хората, гледката на разлюлените, ту навъсени, гъсти и черни, ту издигащи се по-светли облаци дим, с блясъци от искри и тук-там плътен, на снопове, червен пламък, а другаде — люспесто-златист, който опипваше стените, усещането на горещина и дим и бързината на движението оказаха на Пиер обикновеното възбуждащо въздействие на пожарите. Това въздействие бе особено силно върху него, защото, когато видя тоя пожар, Пиер изведнъж се почувствува освободен от мислите, които му тежаха. Той се почувствува млад, весел, сръчен и решителен. Тичешком избиколи пристройката откъм голямата къща и искаше вече да отскочи до оная част, която още бе цяла, но в тоя миг току над главата му се чуха викове от няколко гласа и след това трясък и звънтене от нещо тежко, което падна до него.
	Пиер се обърна да погледне и видя на прозорците на къщата французи, които изхвърлиха едно чекмедже от скрин, пълно с някакви метални неща. Долу други френски войници се приближиха до чекмеджето.
	— Eh bien, qu’est-ce qu’il veut celui-la* — извика един от тях на Пиер.
	[* Тоя пък какво иска.]
	— Un enfant dans cette maison. N’avez-vous pas vu un enfant?* — каза Пиер.
	[* Има дете в тая къща. Не видяхте ли някое дете?]
	— Tiens, qu’est-ce qu’il chante celui-la? Va te promener* — обадиха се гласове и един от войниците, който явно се боеше да не би на Пиер да е хрумнало да им вземе сребърните и бронзови неща, които бяха в чекмеджето, тръгна заплашително към него.
	[* Какво разправя тоя? Върви по дяволите.]
	— Un enfant? — викна отгоре един французин. — J’ai entendu piailler quelque chose au jardin. Peut-etre c’est son moutard au bonhomme. Faut etre humain, voyez-vous…*
	[* Дете ли? Аз чух, че нещо пищеше в градината. Може да е неговото дете, трябва да бъдем човечни…]
	— Ou est-il? Ou est-il?* — попита Пиер.
	[* Де е то? Де е то?]
	— Par ici? Par ici! — извика му французинът от прозореца, сочейки му градината зад къщата. — Attendez je vais descendre.*
	[* Тук, тук! Чакайте, аз ей сега ще сляза.]
	И наистина след минута французинът, мургав момък по риза, с някакво петно на бузата, скочи от прозореца на долния етаж, тупна Пиер по рамото и се завтече с него в градината.
	— Depechez-vous, vous autres — извика той на другарите си, — commence a faire chaud.*
	[* Побързайте, почва да пече силно.]
	Когато излязоха на постланата с пясък пътечка, французинът дръпна Пиер за ръката и му показа площадката сред градината. Под една скамейка лежеше тригодишно момиченце в розова рокличка.
	— Voila votre moutard. Ah, une petite, tant mieux — рече французинът. — Au-revoir, mon gros. Faut etre humain. Nous sommes tous mortels, voyez-vous* — и французинът с петното на бузата се завтече назад при другарите си.
	[* Ето вашето дете. А, момиченце, толкова по-добре. Довиждане, дебеланко. Човещина, нали? Всички сме хора.]
	Задъхан от радост, Пиер изтича при момиченцето и искаше да го вземе на ръце. Но като видя чужд човек, неприятното на вид, скрофульозно-болезнено момиченце, което приличаше на майка си, почна да вика и хукна да бяга. Ала Пиер го хвана и взе в ръце; то запищя с отчаяно-злобен глас и с малките си ръчички почна да отмахва от себе си ръцете на Пиер и да ги хапе със сополивата си уста. Пиер бе обзет от чувство на ужас и погнуса, подобно на онова, което изпитваше при пипване на някое малко животно. Но той направи усилие над себе си, за да не хвърли детето, и отърча с него назад, към голямата къща. Ала вече не можеше да се мине по същия път; слугинчето Аниска го нямаше и с чувство на жалост и отвращение, притискайки към себе си, колкото можеше по-нежно, страдалчески хлипащото и мокро момиченце, Пиер хукна през градината да търси друг изход.



	XXXIV

	Пиер мина тичешком през дворове и улички и когато се върна с товара си до градината на Грузински, до ъгъла на Поварская, в първия миг не позна мястото, отдето бе тръгнал за детето: толкова измъкната от къщите покъщнина и хора бяха струпани там. Освен руските семейства, които спасяваха от пожара и себе си, и имуществата си, тук бях и неколцина френски войници в различни облекла. Те не привлякоха вниманието на Пиер. Той бързаше да намери семейството на чиновника, за да предаде детето на майката, и да се върне пак да спасява още някого. Струваше му се, че има да върши, и то бързо, още много неща. Стоплен от огъня и тичането, в тоя миг Пиер още по-силно изпитваше чувството на младост, оживление и решителност, което го бе обзело, когато хукна да спасява детето. Сега момиченцето бе притихнало и хванало с ръчичките си Пиеровия кафтан, седеше на ръката му и като диво зверче гледаше наоколо си. Пиер го поглеждаше от време на време и леко му се усмихваше. Струваше му се, че вижда нещо трогателно-невинно и ангелско в това уплашено и болезнено личице.
	Нито чиновникът, нито жена му бяха на предишното място. С бързи крачки Пиер се разхождаше между хората, вглеждаше се в разните лица, които срещаше. Неволно той съзря едно грузинско или арменско семейство, което се състоеше от един красив, много стар човек, източен тип, облечен в нов кожух с лице от плат и нови ботуши, от стара жена същия тип и от една млада жена. Тая твърде млада жена се видя на Пиер съвършен образец на източна красота със своите резки, очертани като дъги черни вежди и с дългото си извънредно нежно-румено и хубаво лице без всякакво изражение. Сред разхвърляната покъщнина, в тълпата на площада, в богатото си атлазено палто и ярковиолетова забрадка на главата, тя приличаше на нежно, отгледано в парник, растение, изхвърлено на снега. Тя бе седнала върху куп вързопи наблизо зад бабата и гледаше в земята със своите неподвижно големи, черни, продълговати и с дълги мигли очи. Личеше, че съзнава своята красота и се страхуваше заради нея. Това лице порази Пиер и в бързината, когато минаваше покрай стобора, той няколко пъти се обърна да я види. Като стигна до стобора и пак не намери ония, които му трябваха, Пиер се спря и извърна да погледне.
	Сега фигурата на Пиер с дете на ръце повече от по-рано се хвърляше в очи и около него се събраха неколцина руси, мъже и жени.
	— Да не си загубил някого, мили човече? Вие май сте благородник? Чие е детето? — питаха го.
	Пиер отговори, че детето е на една жена, облечена с черно палто, която седяла на това място с децата си, и попита не яли познава някой и де е отишла.
	— Ами трябва да са Анферови — каза един стар дякон, обръщайки се към една сипаничава жена. — Господи помилуй, Господи помилуй — добави той с обикновения си басов глас.
	— Де ти — Анферови? — рече жената. — Анферови заминаха още сутринта. Това е или на Маря Николаевна, или на Иванови.
	— Той каза — жена, а Маря Николаевна е госпожа — рече един слуга.
	— Но вие я познавате, тя има дълги зъби и е слаба — каза Пиер.
	— Същата е, Маря Николаевна. Те отидоха в градината, щом тия вълци нахлуха тук — рече жената, като посочи френските войници.
	— О, Господи помилуй — добави отново дяконът.
	— Минете ей оттук, те са там. Тя е същата. Вайкаше се, плачеше — рече жената отново. — Тя е, същата. Ей тук — на`.
	Но Пиер не слушаше жените. От няколко секунди той вече гледаше, без да откъсва очи, какво ставаше на няколко крачки от него. Той гледаше арменското семейство и двама френски войници, които се бяха приближили до арменците. Единият от тия войници, дребно, врътливо човече, беше облечен в сив шинел и опасан с въже. На главата си имаше качулка, а краката му бяха боси. Другият, който особено порази Пиер, беше дълъг, малко изгърбен, светлорус, слаб човек с бавни движения и идиотско изражение на лицето. Той беше облечен с мъхесто палто, сини панталони и големи скъсани обуща. Дребният французин без ботушите, в сивия шинел, щом се приближи до арменците, веднага им каза нещо, хвана краката на стареца и старецът веднага почна бързо да събува ботушите. Другият, в палтото, се спря срещу красавицата арменка и мълчаливо, неподвижно, с ръце в джобовете, се загледа в нея.
	— Вземи, вземи детето — рече бързо и заповеднически Пиер, обръщайки се към жената, като й подаде момиченцето.
	— Предай им го, дай! — почти викна той на жената, слагайки развикалото се момиченце на земята, и пак се обърна да погледне французите и арменското семейство. Старецът седеше вече бос. Дребният французин бе събул от него и втория ботуш и потупваше двата ботуша един о друг. Старецът, хлипайки, казваше нещо, но Пиер само набързо видя това; цялото му внимание бе насочено към французина в палтото, който в това време, бавно заклатен, отиде до младата жена, извади ръце от джобовете си и я хвана за шията.
	Красавицата арменка продължаваше да седи в същото неподвижно положение със спуснати дълги мигли и сякаш не виждаше и не чувствуваше какво правеше с нея войникът.
	Докато Пиер премине бегом няколкото крачки, които го отделяха от французите, дългият мародер в палтото вече късаше от шията на арменката огърлицата й и младата жена, хванала шията си с ръце, пронизително викаше.
	— Laissez cette femme!* — изхърка яростно Пиер, като улови дългия изгърбен войник за раменете и го блъсна назад. Войникът падна, дигна се и избяга. Но неговият другар хвърли ботушите, извади сабята си и се приближи застрашително срещу Пиер.
	[* Оставете тая жена!]
	— Voyons, pas de betises!* — извика той.
	[* Хайде, хайде, без глупости!]
	Пиер се намираше в бесен пристъп на ярост, който го караше да се самозабравя и удесеторяваше силите му. Той се хвърли срещу босия французин и преди още оня да извади сабята си, събори го и почна да го удря с юмруци. Чу се одобрителен вик на обкръжилата го тълпа, но в същото време от ъгъла се показа конен разезд от френски улани. Уланите приближиха в тръс до Пиер и французина и ги обкръжиха. От всичко, което стана по-нататък, Пиер не помнеше нищо. Помнеше, че би някого, че биха него и че накрая почувствува ръцете си вързани, че множество френски войници го заобиколиха и претърсиха дрехите му.
	— Il a un poignard, lieutenant* — бяха първите думи, които разбра Пиер.
	[* Той има кинжал, лейтенант.]
	— Ah, une arme!* — каза офицерът и се обърна към босия войник, който бе арестуван заедно с Пиер.
	[* А, оръжие!]
	— C’est bon, vous direz tout cela au conseil de guerre*1 — рече офицерът. И след това се обърна към Пиер: — Parlez-vous francais, vous?*2
	[*1 Добре, ще разправиш туй на военния съд.]
	[*2 Говорите ли френски?]
	Пиер се оглеждаше наоколо с налети от кръв очи и не отговори. Навярно лицето му им се видя много страшно, защото офицерът каза нещо шепнешком и още четирима улани се отделиха от командата и застанаха от двете страни на Пиер.
	— Parlez-vous francais? — повтори му въпроса си офицерът, като стоеше надалеч от него. — Faites venir l’interprete.* — От редиците излезе едно дребно човече в цивилно руско облекло. По дрехите и по говора му Пиер веднага позна някакъв французин, който служеше в един московски магазин.
	[* Повикайте преводача.]
	— Il n’a pas l’air d’un homme du peuple* — рече преводачът, като изгледа Пиер.
	[* Той не прилича на човек от простолюдието.]
	— Oh-oh! Ca m’a bien l’air d’un des incendiaires — рече офицерът. — Demandez-lui ce qu’il est?* — добави той.
	[* О, о! Той много прилича на подпалвач. Попитайте го кой е?]
	— Кой си ти? — попита преводачът. — Ти трябва отговаряш началство — каза той.
	— Je ne vous dirai pas qui je suis. Je suis votre prisonnier. Emmenez-moi* — каза изведнъж на френски Пиер.
	[* Няма да ви кажа кой съм. Аз съм ваш пленник. Водете ме.]
	— Ah! Ah! — обади се офицерът намръщен. — Marchons!*
	[* А! А! Да вървим.]
	Около уланите се събра тълпа. Най-близо до Пиер беше сипаничавата жена с момиченцето; когато патрулът тръгна, тя излезе напред.
	— Къде те водят, миличък? — каза тя. — Момиченцето, къде да дяна момиченцето, ако не е тяхно! — рече жената.
	— Qu’est-ce qu’elle veut cette femme?* — попита офицерът.
	[* Какво иска тая жена?]
	Пиер беше като пиян. Когато видя момиченцето, което бе спасил, яростното му състояние се засили още повече.
	— Ce qu’elle dit? — обади се той. — Elle m’apporte ma fille que je viens de sauver des flammes — рече той. — Adieu!* — И без сам да знае как изтърва тая безцелна лъжа, тръгна между французите с решителни и тържествени крачки.
	[* Какво иска ли? Тя носи дъщеря ми, която току-що спасих от огъня. Сбогом!]
	Френският разезд беше от разездите, изпратени по нареждане на Дюронел из разните улици на Москва за прекратяване на мародерството и най-вече за залавяне на подпалвачите, които по общото, изказано през тоя ден мнение на френските висши чинове бяха причина за пожарите. След като обиколи няколко улици, разездът залови още петима подозрителни руси, един дребен търговец, двама семинаристи, един селянин, един слуга и няколко мародери. Ала от всички подозрителни хора най-подозрителен изглеждаше Пиер. Когато заведоха всички за нощуване в една голяма къща на Зубовския насип, дето имаше арест, Пиер под строга охрана бе оставен отделно.






	Том четвърти

	Част първа

	I

	В това време в Петербург сред висшите кръгове, с по-голяма жар от когато и да било, се водеше сложна борба между партиите на Румянцев, на французите, на Мария Фьодоровна, на престолонаследника и на другите, заглушавана както винаги от бръмченето на придворните търтеи. Но спокойният, разкошен, зает само от призраците, от отражението на живота, петербургски живот си вървеше както преди; и трябваше да се правят големи усилия, за да може през вървежа на тоя живот да се осъзнае опасността и тежкото положение, в което се намираше руският народ. Същите посещения на обществени места, същите балове, същият френски театър, същите интереси на дворовете, същите служебни интереси и интриги. Само в най-висшите кръгове се правеха усилия да се напомни за тежкото сегашно положение. Шепнешком се разправяше как двете императрици в тия толкова тежки условия постъпили противоположно една на друга. Императрица Мария Фьодоровна, загрижена за доброто състояние на подведомствените й благотворителни и възпитателни учреждения, даде нареждане за изпращане на всички институти в Казан и нещата на тия заведения бяха вече стегнати. А когато запитаха императрица Елисавета Алексеевна какви нареждания ще обича да даде, тя благоволи да отговори с присъщия й руски патриотизъм, че не може да дава нареждания за държавните учреждения, тъй като това е работа на царя; а за онова, което зависи лично от нея, благоволи да каже, че тя ще напусне Петербург последна.
	На 26 август, точно в деня на Бородинското сражение, у Ана Павловна имаше вечер, украшението на която щеше да бъде четенето на писмото на владиката, с което се изпращаше на царя иконата на преподобния свети Сергей. Това писмо се смяташе за образец на патриотично, духовно красноречие. Щеше да го прочете лично княз Василий, който бе известен като изкусен четец. (Той четеше и у императрицата.) Четенето се смяташе за изкусно, когато думите, съвсем независимо от значението им, преминаваха гръмливо и напевно от отчаян вой в нежно мълвене, така че съвсем случайно на една дума се падаше вой, а на другите — ромолене. Това четене, както и всичките вечери на Ана Павловна, имаше политическо значение. На тая вечер щяха да присъствуват няколко важни лица, които трябваше да бъдат посрамени за посещаването им на френския театър, както и да бъдат надъхани с патриотично настроение. Бяха се събрали вече доста хора, но Ана Павловна още не виждаше в салона всички, които й трябваха, и затова, докато пристъпи към четенето, водеше общи разговори.
	Днес злобата на деня в Петербург беше болестта на графиня Безухова. Преди няколко дни графинята неочаквано бе заболяла, пропусна няколко събрания, на които тя обикновено биваше украшението, чуваше се, че не приема никого и че вместо прочутите петербургски доктори, които обикновено я лекуваха, се доверила на някакъв италиански доктор, който я лекувал по някакъв нов и необикновен начин.
	Всички много добре знаеха, че болестта на прелестната графиня бе причинена от неудобството да се омъжи наведнъж за двама мъже и че лечението на италианеца се състоеше в отстраняването на това неудобство; ала пред Ана Павловна не само че никой не смееше и да помисли за това, но се преструваха, като че никой и не го знаеше.
	— On dit que la pauvre comtesse est tres mal. Le medecin dit que c’est l’angine pectorale.
	— L’angine? Oh, c’est une maladie terrible!
	— On dit que les rivaux se sont reconcilies grace a l’angine…*
	[* Казват, че клетата графиня е много зле. Докторът казал, че това е ангина пекторис.]
	— Ангина пекторис? О, това е ужасна болест.
	— Казват, че съперниците се примирили благодарение на ангината.
	Думата ангина се повтаряше с голямо удоволствие.
	— Le vieux comte est touchant a ce qu’on dit. Il a pleure comme un enfant quand le medecin lui a dit que le cas etait dangereux.
	— Oh, ce serait une perte terrible. C’est une femme ravissante.
	— Vous parlez de la pauvre comtesse — рече, като се приближи Ана Павловна. — J’ai envoye savoir de ses nouvelles. On m’a dit qu’elle allait un peu mieux. Oh, sans doute, c’est la plus charmante femme du monde*1 — каза Ана Павловна, усмихвайки се на своята възторженост. — Nous appartenons a des camps differents, mais cela ne m’empeche pas de l’estimer, comme elle le merite. Elle est bien malheureuse*2 — добави Ана Павловна.
	[*1 Старият граф, както разправят, бил много трогателен. Заплакал като дете, когато докторът му казал, че случаят е опасен.
	— О, би било голяма загуба. Такава очарователна жена.
	— За клетата графиня приказвате, нали… Аз пратих да науча как е. Казаха ми, че била малко по-добре. О, несъмнено, тя е най-прелестната жена в света.]
	[*2 Ние сме от противни лагери, но това не ми пречи да я уважавам, както заслужава. Тя е толкова нещастна.]
	Един непредпазлив млад човек, който помисли, че с тия думи Ана Павловна приповдига завесата над тайната на болестта на графинята, си позволи да изрази учудването си, че не са били извикани известни лекари и че графинята е лекувана от един шарлатанин, който може да й даде опасни лекарства.
	— Vos informations peuvent etre meilleures que les miennes*1 — нахвърли се злобно Ана Павловна срещу неопитния момък. — Mais je sais de bonne source que le medecin est homme tres savant et tres habile. C’est le medecin intime de la Reine d’Espagne.*2 — И съкрушавайки по тоя начин момъка, Ана Павловна се обърна към Билибин, който беше в друг кръжец и като говореше за австрийците, бе сбърчил кожата на челото, готов очевидно да я отпусне, за да каже un mot*3.
	[*1 Вашите сведения може да са по-верни от моите.]
	[*2 Но аз знам от добър източник, че тоя доктор е много учен и изкусен човек. Той е личният лекар на испанската кралица.]
	[*3 Остроумие.]
	— Je trouve que c’est charmant!*1 — каза той за дипломатическия документ, с който бяха изпратени във Виена австрийските знамена, пленени от Витгенщайн, le heros de Petropole*2 (както го наричаха в Петербург).
	[*1 Намирам, че това е прелестно!]
	[*2 Героят на Петропол.]
	— Как, как беше? — обърна се към него Ана Павловна, като предизвика мълчание, за да се чуе mot, което тя знаеше вече.
	И Билибин повтори точните думи на дипломатическото писмо, съчинено от него:
	— „L’Empereur renvoie les drapeaux Autrichiens, drapeaux amis et egares, qu’il a trouve hors de la route“* — завърши Билибин, като отпусна кожата си.
	[* Императорът връща австрийските знамена, приятелски и загубени знамена, които той намери извън истинския път.]
	— Charmant, charmant* — рече княз Василий.
	[* Прелестно, прелестно.]
	— C’est la route de Varsovie peut-etre* — високо и неочаквано каза княз Иполит. Всички се обърнаха да го погледнат, без да разбират какво искаше да каже с това. Княз Иполит също с весело учудване се оглеждаше наоколо. И той както другите не разбираше какво значеха казаните от него думи. През своята дипломатическа кариера той неведнъж бе забелязвал, че казаните по такъв начин думи неочаквано излизаха много остроумни и той каза за всеки случай думите, които първи попаднаха на езика му. „Може да излезе много хубаво — помисли той, — а пък ако не излезе, те ще съумеят там да го оправят.“ Наистина, тъкмо когато се възцари неловкото мълчание, влезе онова не дотам патриотично лице, което Ана Павловна очакваше, за да го вкара в правия път, и като се усмихна и закани с пръст на Иполит, покани княз Василий до масата, поднесе му две свещи и ръкописа и го помоли да почне. Всичко се смълча.
	[* Той е Варшавският път може би.]
	— „Всемилостиви царю-император! — възгласи строго княз Василий и изгледа публиката, сякаш питаше има ли някой да каже нещо против това. Но никой не каза нищо. — Първопрестолният град Москва, новият Ерусалим, ще приеме _своя_ Христос — подчерта неочаквано думата _своя_, — също както майка приема в обятията си своите усърдни синове и през издигащата се мъгла, съзирайки бляскавата слава на твоята държава, пее във възторг: «Осанна, благословен грядий!»“ — произнесе с плачещ глас княз Василий последните думи.
	Билибин внимателно разглеждаше ноктите си и мнозина очевидно се стесняваха и сякаш питаха — те пък за какво са виновни? Ана Павловна предварително повтаряше шепнешком като някоя бабичка молитвата при причастие:
	— Нека дръзкият и нахален Голиат… — прошепна тя.
	Княз Василий продължи:
	— „Нека дръзкият и нахален Голиат от френските предели разнася по земите на Русия смъртоносни ужаси; кротката вяра, която е прашката на руския Давид, внезапно ще срази жадната за кръв глава на неговата гордост. Тая икона на преподобния Сергей, памтивековният ревнител за благото на нашето отечество, се поднася на ваше императорско величество. Скърбя, че моите слабеещи сили ми пречат да се насладя, като ви лицезря. Топли молитви възнасям към небесата — всесилният да възвеличи рода на ония, които са прави, и да изпълни милостиво желанията на ваше величество.“
	— Quelle force! Quel style!* — разнесоха се похвали за четеца и за съчинителя. Въодушевени от тая реч, гостите на Ана Павловна дълго още разговаряха за положението на отечеството и правеха различни предположения за изхода на сражението, което щеше да се даде тия дни.
	[* Каква сила! Какъв стил!]
	— Vous verrez* — каза Ана Павловна, — че утре, на рождения ден на царя, ще получим някакво известие. Аз имам хубаво предчувствие.
	[* Вие ще видите.]



	II

	Предчувствието на Ана Павловна наистина се оправда. На другия ден, през време на молебена в двореца по случай рождения ден на царя, княз Волконски бе извикан да излезе от църквата и получи един пакет от княз Кутузов. Това беше донесението на Кутузов, писано от Татариново в деня на сражението. Кутузов пишеше, че русите не са отстъпили ни една крачка, че френските загуби са по-големи от нашите, че той пише набързо от полесражението, преди да е събрал последните сведения. Значи, това беше победа. И веднага, без да излизат от църква, въздадоха благодарност на твореца за неговата помощ и за победата.
	Предчувствието на Ана Павловна се оправда и през цялата сутрин в града царуваше радостно-празнично настроение. Всички твърдяха, че победата е пълна, а някои вече приказваха за пленяването на самия Наполеон, за свалянето му от престола и за избирането на нов държавен глава на Франция.
	Далеч от действителността и сред условията на придворния живот събитията твърде мъчно могат да се отразяват в цялата им пълнота и сила. Общите събития неволно се групират около някой отделен случай. Така сега главната радост на придворните беше колкото за това, че сме победили, толкова и за туй, че съобщението за тая победа дойде тъкмо на рождения ден на царя. То беше като сполучлив сюрприз. В донесението на Кутузов се казваше също за загубите на русите и между другите се споменаваха Тучков, Багратион, Кутайсов. И тъжната страна на събитията в тукашния петербургски свят се сгрупира също тъй около едно събитие — смъртта на Кутайсов. Него всички го познаваха, царят го обичаше, той беше млад и интересен. През тоя ден всички се срещаха с думите:
	— Колко чудно стана това. Тъкмо на молебена. А каква загуба е Кутайсов! Ах, колко жално!
	— Какво ви казах аз за Кутузов? — думаше сега княз Василий с гордост на пророк. — Аз винаги казвах, че само той е способен да победи Наполеон.
	Но на другия ден не се получи известие от армията и общият глас стана тревожен. Придворните страдаха поради това, че царят страдаше от неизвестността.
	— Представете си положението на царя! — казваха придворните и вече не превъзнасяха както завчера Кутузов, а го осъждаха, защото бе причина за безпокойството на царя. През тоя ден княз Василий вече не се хвалеше със своето protege Кутузов, а когато ставаше дума за главнокомандуващия, пазеше мълчание. Освен това същия ден привечер сякаш всичко се струпа, за да хвърли в тревога и безпокойство петербургските жители; прибави се още една страшна новина: графиня Елена Безухова умря скоропостижно от оная страшна болест, която тъй приятно се изговаряше. Официално във висшето общество всички казваха, че графиня Безухова е умряла от страшен пристъп на angine pectorale*1, но в интимните кръжоци се разправяха подробности, как le medecin intime de la Reine d’Espagne*2 предписал на Елен малки дози от някаква лекарство, за да произведе известно действие; но Елен, измъчвана от това, че старият граф я подозирал, и от това, че мъжът й, на когото била писала (тоя нещастен, развратен Пиер), не й отговарял, неочаквано взела твърде голяма доза от предписаното й лекарство и умряла в мъки, преди да успеят да й помогнат. Разправяше се, че княз Василий и старият граф искали да държат отговорен италианеца, но италианецът показал такива писъмца от клетата покойница, че веднага го пуснали.
	[*1 Ангина пекторис.]
	[*2 Личният лекар на испанската кралица.]
	Общите разговори се съсредоточиха около три тъжни събития: неизвестността, в която се намираше царят, загиването на Кутайсов и смъртта на Елен.
	На третия ден след донесението на Кутузов в Петербург пристигна един помешчик от Москва и по целия град се пръсна известието, че Москва била оставена на французите. Това беше ужасно! Ами положението на царя! Кутузов беше изменник и княз Василий през времето на visites de condoleance*, които му правеха по случай смъртта на дъщеря му, казваше за възхвалявания преди това от него Кутузов (можеше да му се прости, че в скръбта си той забравяше какво бе говорил по-рано), казваше, че нищо друго не можеше да се очаква от слепия и развратен старец.
	[* Съболезнователни визити.]
	— Учудвам се само как можеше да се повери на такъв човек съдбата на Русия.
	Докато това известие не беше още официално, човек можеше да се съмнява, но на другия ден дойде следното донесение от граф Растопчин.

	„Адютантът на княз Кутузов ми донесе писмо, с което князът иска от мене полицейски офицери за прекарване армията на Рязанското шосе. Той казва, че със съжаление оставя Москва. Господарю! Постъпката на Кутузов решава съдбата на столицата и на вашата империя. Русия ще потрепери, когато научи за отстъпването на града, дето е съсредоточено величието на Русия, дето е прахът на вашите прадеди. Аз ще вървя с армията. Аз изнесох от града всичко и ми остана само да оплаквам участта на отечеството си.“

	Като получи това донесение, царят изпрати по княз Волконски следния рескрипт на Кутузов:

	„Княз Михаил Иларионович! От 29 август аз нямам никакви донесения от вас. А през Ярославъл получих от 1 септември тъжно известие от московския главнокомандуващ, че вие сте решили да изоставите Москва, без да я браните с армията. Можете сам да си представите какво въздействие е имало върху мене това известие, а вашето мълчание засилва учудването ми. Заедно с настоящото изпращам генерал-адютанта княз Волконски, за да научи от вас положението на армията и причините, които са ви подбудили за толкова печално решение.“




	III

	Девет дни слез изоставянето на Москва в Петербург пристигна пратеник от Кутузов с официално съобщение за изоставянето на Москва. Тоя пратеник беше французинът Мишо, който не знаеше руски, но quoique etranger, Russe de coeur et d’ame*, както сам казваше за себе си.
	[* Макар и чужденец, русин по сърце и душа.]
	Царят веднага прие пратеника в кабинета си в двореца на Каменния остров. Мишо, който преди кампанията никога не беше виждал Москва и които не знаеше руски, все пак се чувствуваше развълнуван, когато се яви пред notre tres gracieux souverain*1 (както писа той) с известието за пожара на Москва, dont les flammes eclairaient sa route*2.
	[*1 Нашият най-милостив повелител.]
	[*2 Пламъците от който осветлявали пътя му.]
	Макар че източникът на chagrin* на господин Мишо трябва да е бил друг, а не оня, от който произлизаше скръбта на русите, той имаше такова тъжно лице, когато го въведоха в царския кабинет, че царят веднага го запита:
	[* Скръб.]
	— M’apportez— vous de tristes nouvelles, colonel?*
	[* Какви известия ми носите? Лоши ли, полковник?]
	— Bien tristes, sire — отговори Мишо, като въздъхна и наведе очи. — L’abandon de Moscou.*
	[* Много лоши, ваше величество. Изоставянето на Москва.]
	— Aurait on livre mon ancienne capitale sans se battre?* — каза бързо царят, като избухна изведнъж.
	[* Нима моята древна столица бе изоставена без бой?]
	Мишо почтително предаде онова, което Кутузов му бе заповядал да предаде — именно, че нямало възможност да се бият при Москва и че тъй като е оставало само да се избере — или да се загуби армията и Москва, или само Москва, фелдмаршалът трябвало да избере последното.
	Царят слушаше мълчаливо, без да гледа Мишо.
	— L’ennemi est-il en ville?* — попита той.
	[* Неприятелят в града ли е?]
	— Oui, sire, et elle est en cendres a l’heure qu’il est. Je l’ai laissee toute en flammes* — каза решително Мишо; но като погледна царя, той се ужаси от това, което бе направил. Царят почна да диша тежко и често, долната му устна затрепери и прекрасните му сини очи мигновено овлажняха от сълзи.
	[* Да, ваше величество, и в тоя миг градът е превърнат в пепелище. Аз го оставих цял в пламъци.]
	Но това продължи само минута. Царят изведнъж се намръщи, сякаш се осъждаше за слабостта си. И като дигна глава, обърна се с твърд глас към Мишо.
	— Je vois, colonel, par tout ce qui nous arrive — каза той, — que la providence exige de grands sacrifices de nous… Je suis pret a me soumettre a toutes ses volontes; mais dites moi, Michaud, comment avez-vous laisse l’armee, en voyant ainsi, sans coup ferir, abandonner mon ancienne capitale? N’avez-vous pas apercu du decouragement?…*
	[* По всичко, което става, виждам, полковник, че провидението иска от нас големи жертви. Готов съм да се подчиня на волята му, но кажете ми, Мишо, как оставихте армията, която е напуснала моята древна столица без битка? Не забелязахте ли в нея упадък на духа й?]
	Като видя успокояването на своя tres gracieux souverain*, и Мишо се успокои, но не бе успял още да приготви отговор на прямия и съществен въпрос на царя, който изискваше също тъй прям отговор.
	[* Най-милостив повелител.]
	— Sire, me permettrez-vous de vous parler franchement en loyal militaire?* — каза той, за да спечели време.
	[* Ваше величество, ще ми позволите ли да говоря откровено, както подобава на честен войник?]
	— Colonel, je l’exige toujours — каза царят. — Ne me cachez rien, je veux savoir absolument ce qu’il en est.*
	[* Полковник, винаги искам това. Не крийте нищо, искам без друго да зная пълната истина.]
	— Sire! — каза с тънка, едва забележима усмивка Мишо, успял вече да приготви отговора си във формата на лека и почтителна jeu de mots*1. — Sire! J’ai laisse toute l’armee depuis les chefs jusqu’au dernier soldat, sans exception, dans une crainte epouvantable, effayante…*2
	[*1 Игра на думи.]
	[*2 Ваше величество, аз оставих цялата армия, като се почне от началниците и се стигне до последния войник, без изключение, в голям ужасен страх…]
	— Comment ca?*1 — прекъсна го царят, като се намръщи строго. — Mes Russes se laisseront-ils abattre par le malheur… Jamais…*2
	[*1 Как така?]
	[*2 Могат ли моите руси да бъдат сломени от неуспеха? Никога!…]
	Мишо чакаше само това, за да довърши играта си на думи.
	— Sire — каза той с почтителна игривост на израза, — ils craignent seulement que Votre Majeste par bonte de coeur ne se laisse persuader de faire la paix. Ils brulent de combattre — рече пълномощникът на руския народ — et de prouver a Votre Majeste par le sacrifice de leur vie, combien ils lui sont devoues… *
	[* Господарю, те се боят само да не би ваше величество да реши от добросърдечие да сключи мир. Те горят от нетърпение да се сражават отново и да докажат на ваше величество, жертвувайки живота си, колко ви са предани…]
	— Ah! — рече успокоено и с ласкав блясък в очите царят, като тупна по рамото Мишо. — Vous me tranquillisez, colonel.*
	[* Вие ме успокоявате, полковник.]
	Навел глава, царят мълча известно време.
	— Eh bien, retournez a l’armee*1 — каза той, като се изправи в цял ръст и се обърна към Мишо с ласкав и величествен жест — et dites a nos braves, dites a tous mes bons sujets partout ou vous passerez, que quand je n’aurais plus aucun soldat, je me mettrai, moi-meme, a la tete de ma chere noblesse, de mes bons paysans et j’userai ainsi jusqu’a la derniere ressource de mon empire. Il m’en offre encore plus que mes ennemis ne pensent*2 — каза царят, като все повече и повече се въодушевяваше. — Mais si jamais il fut ecrit dans les decrets de la divine providence — каза той, като дигна прекрасните си кротки и блеснали от чувство очи към небето — que ma dinastie dut cesser de regner sur le trone de mes ancetres, alors, apres avoir epuise tous les moyens, qui sont en mon pouvoir, je me laisserai croitre la barbe jusqu’ici (царят показа с ръка до средата на гърдите си), et j’irai manger des pommes de terre avec le dernier de mes paysans, plutot que de signer la honte de ma patrie et de ma chere nation, dont je sais apprecier les sac rifices!*3… — Казвайки тия думи с развълнуван глас, царят изведнъж се обърна, като че искаше да скрие от Мишо бликналите в очите му сълзи, и отиде в дъното на кабинета си. Като постоя там няколко мига, той се върна при Мишо с големи крачки и със силен жест стисна ръката му под лакътя. Прекрасното кротко лице на царя се бе зачервило и очите му пламтяха с блясък на решителност и гняв.
	[*1 Е тогава, върнете се в армията.]
	[*2 Кажете на нашите храбреци, кажете на всичките ми поданици, вред, дето минете, че когато остана и без един войник, аз сам ще се дигна начело на моите скъпи дворяни и на добрите ми селяни и ще използувам така и последните източници на империята си. Те са повече, отколкото мислят моите врагове.]
	[*3 Но ако е предопределено от Божественото провидение нашата династия да престане да царува на престола на дедите, тогава, като изчерпя, всички средства, с които разполагам, аз ще пусна брада дотука и по-скоро ще отида да ям картофи с последния от моите селяни, отколкото да подпиша позора на родината си и на моя мил народ, чиито жертви аз знам да ценя.]
	— Colonel Michaud, n’oubliez pas ce que je vous dis ici; peut-etre qu’un jour nous le rapellerons avec plaisir… Napoleon ou moi — каза царят, като пипна гърдите си. — Nous ne pouvons plus regner ensemble. J’ai appris a le connaitre, il ne me trompera plus…*1 — И като се намръщи, той млъкна. Като чу тия думи и видя изражението на твърда решителност в очите на царя, Мишо — quoique etranger, mais Russe de coeur et d’ame — се почувствува в тая тържествена минута — enthousiasme par tout ce qu’il venail d’entendere*2 (както казваше той по-късно) и в следните изрази показа както своите чувства, така и чувствата на руския народ, чийто пълномощник се смяташе.
	[*1 Полковник Мишо, недейте забравя онова, което ви казах тук: може би някога ние ще си го спомним с удоволствие… Наполеон или аз… Ние не можем повече да царуваме заедно. Аз го познавам сега и той вече не може ме излъга…]
	[*2 Макар чужденец, но русин по сърце и душа, се чувствува в тоя миг възхитен от всичко, което бе чул.]
	— Sire! — каза той. — Votre Majeste signe dans ce moment la gloire de sa nation et le salut de l’Europe!*
	[* Господарю! Ваше величество подписва в тоя миг славата на своя народ и спасението на Европа!]
	Царят наведе леко глава в знак, че освобождава Мишо.



	IV

	За онова време, когато Русия бе до половината завоювана и жителите на Москва бягаха в отдалечените губернии, и опълчение след опълчение се дигаха в защита на отечеството, на нас, които не сме живели в онова време, неволно ни се струва, че всички хора от мало до голямо са били заети само с това да жертвуват себе си, да спасяват отечеството или да плачат над неговата гибел. Разказите и описанията за онова време — всички, без изключение — говорят единствено за самопожертвуване, за обич към отечеството, за отчаянието, скръбта и геройството на русите. Но в действителност не е било тъй. На нас ни се струва тъй само защото виждаме в миналото единствено общия исторически интерес на онова време, а не виждаме всичките лични човешки интереси, които имаха хората. А всъщност личните интереси на настоящето са толкова по-значителни от общите интереси, че поради тях никога не се чувствува (и дори съвсем не се забелязва) общият интерес. Мнозинството от хората на онова време не обръщаха никакво внимание на общия ход на работите, а се ръководеха само от личните интереси на настоящето. И тъкмо тия хора бяха най-полезните дейци в онова време.
	Ония пък, които се опитваха да проумеят общия ход на работите и със самопожертвуване и геройство искаха да участвуват в него, бяха най-безполезните членове на обществото, те виждаха всичко наопаки и всичко, каквото вършеха за полза, излизаше безполезна, празна работа, както полковете на Пиер и на Мамонов, които ограбваха руските села, както приготвяните от госпожите превръзки, които никога не стигаха до ранените, и т.н. Дори ония, които обичаха да умуват и да изразяват чувствата си, като разсъждаваха за сегашното положение на Русия, влагаха, без да щат, в думите си отпечатък или на престореност и лъжа, или безполезно осъждане и злоба срещу хора, обвинявани за нещо, за което никой не можеше да бъде виновен. В историческите събития най-очевидно от всичко е забраната да се вкусва плодът от дървото на познанието. Само несъзнателната дейност носи плодове и човек, който играе роля в историческото събитие, никога не разбира значението му. Ако се опита да го разбере, той бива поразен от безплодие.
	Значението на събитието, което ставаше тогава в Русия, беше толкова по-незабележимо, колкото по-близко биваше участието на човека в него. В Петербург и в отдалечените от Москва губернии дамите и мъжете в опълченски мундири оплакваха Русия и столицата и говореха за самопожертвуване и пр.; но в армията, която отстъпваше отвъд Москва, почти не говореха и не мислеха за Москва и като гледаха как тя гори, никой не се кълнеше, че ще отмъсти на французите, а мислеха за предстоящата заплата, за следния лагер за Матрьошка маркитанката и пр…
	Николай Ростов, без каквато и да е цел за самопожертвуване, а случайно, тъй като войната го бе заварила на военна служба, вземаше близко и продължително участие в защитата на отечеството и затуй без отчаяние и мрачни умозаключения гледаше онова, което ставаше тогава в Русия. Ако някой би го попитал какво мисли за сегашното положение на Русия, той би казал, че няма какво той да мисли, че за това са Кутузов и другите, но е чул, че се формират полкове и че навярно още дълго време ще се бият и че при сегашните условия не е чудно след една-две години да стане командир на полк.
	И защото гледаше тъй на работата, той не само без да скърби, че няма да участвува в последната борба, прие съобщението, че го командироват във Воронеж да купува коне за дивизията, но почувствува и най-голямо удоволствие, което не скриваше и което другарите му много добре разбираха.
	Няколко дни преди Бородинското сражение Николай получи пари и документи и след като изпрати предварително хусари, тръгна с пощенска кола за Воронеж.
	Само оня, който е изпитал това, тоест който е прекарал няколко месеца непрекъснато в атмосферата на военен, боен живот, може да разбере насладата, която изпитваше Николай, когато се измъкна от района, до който стигаха войските със своите фуражировки, продоволствени обози и военни болници, когато видя села без войници, без обозни коли и без мръсни следи от лагер, със селяни и селянки, къщи на помешчици, поля с добитък, който пасе, и станционни помещения със заспали надзиратели. Той почувствува такава радост, сякаш виждаше всичко това за пръв път. Особено го учудваше и радваше, че жените — млади и здрави, не бяха ухажвани от десетки офицери, а се радваха и биваха поласкани, че един пътуващ офицер се шегува с тях.
	Николай пристигна във Воронеж в хотела нощем в най-весело настроение, поръча всички неща, от които дълго бе лишен в армията, и на другия ден, след като се избръсна много добре и облече отдавна необличаната си парадна униформа, тръгна да се представи на началството.
	Началникът на опълчението беше генерал на гражданска служба, стар човек, който очевидно се радваше на военното си звание и чин. Той сърдито (смятайки, че това е присъщо на военните) прие Николай и почна важно да го разпитва, като че имаше право на това, и сякаш обсъждайки общия ход на работите, одобряваше и не одобряваше. Николай беше толкова весел, че това само го забавляваше.
	От началника на опълчението той отиде при губернатора. Губернаторът беше дребно живо човече, твърде любезно и непринудено. Той каза на Николай от кои конезаводи може да се снабди с коне, препоръча му един търговец на коне в града и един помешчик, на двайсет версти далеч от града, които имаха най-хубавите коне, и му обеща пълно съдействие.
	— Вие сте син на граф Иля Андреич ли? Жена ми е била близка приятелка с майка ви. У нас всеки четвъртък има гости; днеска е четвъртък, моля ви да заповядате у нас без церемонии — каза му на сбогуване губернаторът.
	Като излезе от губернатора, Николай веднага взе наемна кола, качи в нея и вахмистъра и препуска двайсет версти до конезавода на помешчика. Всичко през това време на престоя му във Воронеж бе весело и леко за Николай и както става, когато самият човек е добре настроен, всичко се нареждаше и му спореше.
	Помешчикът, при когото отиде Николай, беше стар кавалерист, ерген, познавач на коне, ловец, собственик на работилница за килими, за стогодишна ракия с мед и подправки, на старо унгарско вино и на чудесни коне.
	Като успешен завършек на работата Николай без много приказки купи за шест хиляди седемнадесет подбрани (както казваше той) жребци за показ. Като обядва и пийна малко повечко унгарско вино, Ростов се разцелува с помешчика, с когото бе станал вече на „ти“, и препусна обратно в най-весело настроение по отвратителния път, като непрестанно викаше на файтонджията да кара по-бързо, за да стигне за вечерта у губернатора.
	След като се преоблече, напарфюмира и обля главата си със студена вода, Николай, макар малко късно, но с приготвена фраза: vaut mieux tard que jamais* отиде у губернатора.
	[* По-добре късно, отколкото никога.]
	То не беше бал и не беше казано, че ще се танцува; но всички знаеха, че Катерина Петровна ще свири на клавикорда валсове и екосези и че ще танцуват и всички, предполагайки, че ще бъде така, бяха дошли, както се отива на бал.
	Животът в губернския град през 1812 година беше точно такъв, какъвто е бил винаги, само с тая разлика, че в града беше по-оживено поради пристигането на много богати семейства от Москва и че както във всичко, което ставаше през това време в Русия, се забелязваше някакво особено безгрижие — морето е до коляно, не давам петак за нищо, и още в това, че потилите разговори, които са необходими на хората и които по-рано се водеха за времето и за общите познати, сега се водеха за Москва, за войската и за Наполеон.
	Обществото, което се бе събрало у губернатора, беше най-доброто общество на Воронеж.
	Имаше много дами, имаше няколко московски познати на Николай; но между мъжете нямаше ни един, който можеше що-годе да съперничи с георгиевския кавалер, с хусаря, дошъл за покупка на коне, и в същото време с добродушния и добре възпитан граф Ростов. Между мъжете беше един пленен италианец — офицер от френската армия, и Николай чувствуваше, че присъствието на тоя пленник още повече издигаше неговото значение — на руски герой. Той беше като трофей. Николай чувствуваше това и му се струваше, че всички гледаха италианеца като него и Николай се отнесе много любезно към тоя офицер — с достойнство и въздържаност.
	Щом влезе Николай с хусарската си униформа, като пръсна наоколо си лъх на парфюм и вино и сам каза и чу как няколко пъти му казаха: vaut mieux tard que jamais, веднага го наобиколиха; всички погледи се насочиха към него и той отведнъж почувствува, че е заел подобаващото му в губернския град положение — винаги приятно, но сега, след дългото лишаване, опияняващо го с приятността си положение на общ любимец. Не само на станциите, в странноприемниците и в килимарската работилница на помешчика имаше ласкаещи се от вниманието му прислужнички; но тук, на тая вечер у губернатора, имаше (както се стори на Николай) неизчерпаем брой младички дами и хубавички моми, които с нетърпение очакваха Николай да им обърне внимание. Дамите и момите кокетираха с него, а бабите още от първия ден се загрижиха да оженят и вкарат в пътя тоя юначага-веселяк хусар. Между последните беше и жената на губернатора, която прие Ростов като близък роднина, назоваваше го „Nicolas“ и му говореше на „ти“.
	Катерина Петровна наистина седна да свири валсове и екосези и почнаха танците, в които Николай още повече заплени цялото губернско общество със сръчността си. Той дори учуди тая вечер всички с особения си разпуснат начин на танцуване. И сам беше малко учуден от начина, по който играеше тая вечер. В Москва той никога не танцуваше тъй и дори би сметнал за неприличен и mauvais genre*, такъв прекалено свободен начин на танцуване; но тук той чувствуваше потребност да учуди всички с нещо необикновено, нещо такова, което те трябваше да приемат като обикновено за столиците, но неизвестно още за тях в провинцията.
	[* Лош тон.]
	През цялата вечер Николай проявяваше най-голямо внимание към една синеока, пълна и миловидна блондинка, жена на някакъв чиновник в града. С наивното убеждение на забавляващи се млади хора, че чуждите жени са създадени за тях, Ростов не се откъсваше от тая дама и тъй приятелски, донейде заговорнически, се отнасяше с мъжа й, сякаш, макар и да не казваха това, те знаеха как чудесно ще се сближат — тоест Николай с жената на тоя мъж. Ала мъжът, види се, не споделяше това убеждение и гледаше да се държи неприветливо с Ростов. Но добродушната наивност на Николай беше тъй безгранична, че понякога мъжът неволно се поддаваше на веселото му настроение. Ала към края на вечерта, колкото по-румено и по-оживено ставаше лицето на жената, толкова по-тъжно и по-бледно ставаше лицето на мъжа, сякаш за двамата имаше отредена една част оживление и докато то се увеличаваше у жената, намаляваше у мъжа.



	V

	С усмивка, която не изчезваше от лицето му, Николай седеше малко извит в креслото и като се привеждаше към блондинката, казваше й митологически комплименти.
	Като сменяше живо положението на краката си в опънати рейтузи, лъхаше на парфюм и се любуваше и на себе си, и на дамата си, и на хубавите форми на нозете си в опънатите чикчири, Николай каза на блондинката, че тук, във Воронеж, иска да открадне една дама.
	— Но коя?
	— Прелестна, божествена. Очите й (Николай погледна събеседницата си) са сини, устата — корал, белотата… — той погледна раменете й — снагата — на Диана…
	Мъжът дойде при тях и попита мрачно жена си какво говори.
	— А! Никита Иванич — рече Николай, като стана учтиво. И сякаш желаейки Никита Иванич да вземе участие в неговите шеги, откри и нему намерението си да открадне една блондинка.
	Съпругът се усмихваше мрачно, съпругата — весело. Добрата губернаторша се приближи до тях с неодобрително изражение.
	— Ана Игнатиевна иска да те види, Nikolas — рече тя, като произнесе с такъв глас думите Ана Игнатиевна, че Ростов веднага разбра: Ана Игнатиевна е много важна дама. — Да отидем, Nicolas. Нали ми позволи да те наричам така?
	— О, да, ma tante.* Но коя е тя?
	[* Лельо.]
	— Ана Игнатиевна Малвинцева. Тя слушала за тебе от племенницата си как си я спасил… Сещаш ли се?
	— Малко ли съм ги спасявал! — каза Николай.
	— Племенницата й, княжна Болконска. Тя е тук, във Воронеж, с леля си. Охо, как се изчерви! Какво, да не би?…
	— Не съм и помислял да се изчервявам, стига, ma tante.
	— Е, добре, добре. О, какъв си!
	Губернаторшата го заведе при една висока и много дебела баба със синя шапчица, току-що свършила играта си на карти с най-важните лица на града. Тя беше Малвинцева, леля на княжна Маря по майка, богата бездетна вдовица, която живееше постоянно във Воронеж. Когато Ростов се приближи до нея, тя се бе изправила, за да се разплати от играта. Тя строго и важно присви очи, погледна го и продължи да хока генерала, който бе спечелил от нея.
	— Много ми е драго, мили — рече тя, като му подаде ръка. — Моля ви да заповядате у мене.
	Като поговориха за княжна Маря, за покойния й баща, когото Малвинцева очевидно не обичаше, и като го разпита какво знае за княз Андрей, който също, това се виждаше, не се ползуваше от симпатиите й, важната баба се сбогува с него, повтаряйки поканата си да й отиде на гости.
	Николай обеща и когато се сбогуваше с Малвинцева, пак се изчерви. При споменаване на княжна Маря той изпитваше непроумявано за самия него чувство на стеснителност и дори страх.
	След като се отдели от Малвинцева, Ростов поиска да се върне да танцува, но малката губернаторша сложи пълничката си ръка върху ръкава на Николай, каза му, че трябва да поприказва с него, заведе го в диванната, отдето хората, които бяха там, веднага излязоха, за да не пречат на губернаторшата.
	— Знаеш ли, mon cher — каза губернаторшата със сериозно изражение на дребничкото си добро лице, — ето ти партия тъкмо за тебе; искаш ли да те сватосам?
	— За коя, ma tante? — попита Николай.
	— Ще те сватосам за княжната. Катерина Петровна казва за Лили, но според мен — не, а за княжната. Искаш ли? Уверена съм, че твоята maman ще ми благодари. Наистина, какво момиче, прелест! И съвсем не е толкова грозна.
	— Съвсем не — като че обиден рече Николай. — Аз, ma tante, както прилича на войника, никъде не се натрапвам и от нищо не се отказвам — рече Ростов, преди да помисли какво казва.
	— Тогава помни: това не е шега.
	— Каква ти шега!
	— Да, да — говорейки сякаш на себе си, каза губернаторшата. — А, ето какво още, mon cher, entre autre. Vous etes trop assidu aupres de l’autre, la blonde.* Мъжът е жалък, наистина…
	[* Драги, между другото. Ти много ухажваш оная, русата.]
	— Ах, не, ние сме приятели с него — каза простосърдечно Николай. Нему и през ум не му минаваше, че веселото за него прекарване на времето можеше да не бъде весело за някого.
	„Ама каква глупост казах на губернаторшата! — неочаквано си спомни на вечерята Николай. — Тя наистина ще почне да сватосва. Ами Соня?…“ И когато се сбогуваше с губернаторшата и тя, усмихната, още веднъж му каза: „Та, да помниш“, той я дръпна встрани:
	— Но вижте какво, право да ви кажа, ma tante…
	— Какво, какво, драги; ела да седнем тук.
	Николай изведнъж почувствува и желание, и необходимост да изкаже всичките си съкровени мисли (ония, които не би казал нито на майка си, нито на сестра си, нито на приятел) на тая почти чужда жена. По-късно, когато си спомняше за тая необяснима откровеност, непредизвикана с нищо, но която имаше много важни последици за него, на Николай му се струваше (както винаги се струва на хората), че нещо го бе прихванало; а всъщност тоя порив на откровеност, заедно с другите дребни събития, имаше за него и за цялото му семейство грамадни последици.
	— Ето какво, ma tante. Maman отдавна иска да ме жени за богата мома; но на мене само мисълта да се оженя за пари ми е противна.
	— О, да, разбирам — каза губернаторшата.
	— Но княжна Болконска е друго нещо; първо, ще ви каже право, че тя много ми харесва, тя ми допада, и сетне, след като я срещнах в такова положение странно е наистина, но често ми минава през ума: това е съдба. Особено, помислете: maman отдавна мислеше за това, но по-рано не ми се бе случвало да я срещна, все тъй ставаше, че не се срещахме. И по онова време, когато сестра ми Наташа беше годеница на брат й, не можех и да мисля да се женя за нея. Трябвало е да я срещна, когато Наташината сватба се бе развалила, и после всичко… Та, ето на. Никому не съм разправял и няма да разправя. Само на вас.
	Губернаторшата благодарно стисна лакътя му.
	— Вие знаете, Софи, братовчедка ми, нали? Аз я обичам, обещах й да се оженя за нея и ще се оженя… Затуй, нали виждате, че не може и дума да става за това — несвързано каза Николай, като се червеше.
	— Mon cher, mon cher, как разсъждаваш? Ами че Софи няма нищо, а ти сам казваше, че работите на татко ти са много зле. А твоята maman? Първо, това ще я убие. После, ако Софи е момиче със сърце, какъв живот ще бъде то за нея? Майката в отчаяние, състояние то ви лошо… Не, mon cher, ти и Софи трябва да разберете това.
	Николай мълчеше. Приятно му беше да слуша тия заключения.
	— Все пак, ma tante, това не може да стане — рече с въздишка той след кратко мълчание. — А пък и би ли се омъжила за мене княжната? И после, тя сега е в траур. Нима може да се мисли за това?
	— Та нима мислиш, че аз веднага ще те оженя? Il y a maniere et maniere* — каза губернаторшата.
	[* Има начини и начини.]
	— Цяла сватовница сте вие, ma tante — рече Nicolas, като целуна пълната й ръчичка.



	VI

	След срещата си с Ростов, когато пристигна в Москва, княжна Маря намери там племенника си с гуверньора му и писмо от княз Андрей, който им определяше маршрут за Воронеж, при лелята Малвинцева.
	Грижите по пренасянето, безпокойството за брат й, уреждането на живота в новия дом, новите лица, възпитанието на племенника — всичко това заглуши в душата на княжна Маря онова чувство, което като изкушение я измъчваше през време на болестта и след смъртта на баща й и особено след срещата й с Ростов. Тя беше тъжна. Сега, след един месен, изтекъл от ония дни, в условията на спокоен живот тя все по-силно и по-силно чувствуваше загубата на баща си, съчетана в душата и с гибелта на Русия. Тя беше тревожна: непрестанно я измъчваше мисълта за опасността, на която се излагаше брат й — едничкият близък човек, който й бе останал. Беше загрижена за възпитанието на племенника си, за което постоянно се смяташе неспособна; но дълбоко в душата си беше в съгласие със себе си поради съзнанието, че бе заглушила надигналите се в нея лични мечтания и надежди, свързани с появяването на Ростов.
	Когато на другия ден след вечерта губернаторшата пристигна у Малвинцева и поговори с нея за плановете си (със забележката, че макар при сегашните обстоятелства да не може и да се мисли за формално сватосване, все пак може да се даде възможност на младите да се срещат, да се опознаят) и когато след одобрението на лелята заговори пред княжна Маря за Ростов, почна да го хвали и да разправя как се изчервил при споменаването на княжната — княжна Маря изпита не радостно, но болезнено чувство: нейното вътрешно съгласие вече не съществуваше и отново се надигнаха желания, съмнения, укори и надежди.
	През двата дни, които бяха минали от времето на това известие до посещението на Ростов, княжна Маря непрестанно мислеше как трябва да се държи с Ростов. Ту решаваше, че няма да отиде в салона, когато той посети леля й, и че за нея, която е в дълбок траур, не е прилично да приема гости; ту смяташе, че след всичко, което той бе направил за нея, това ще бъде грубо; ту й минаваше през ума, че лелята и губернаторшата си правят някакви сметки за нея и за Ростов (погледите и понякога думите им като че потвърждаваха това предположение); ту си казваше, че само тя, защото е порочна, можеше да мисли така за тях: те не можеха да не знаят, че в нейното положение, когато още не е махнала траура, такова сватосване би било оскърбително и за нея, и за паметта на баща й. Като предполагаше, че ще излезе пред него, княжна Маря измисляше думите, които той ще й каже и които тя ще му каже, и тия думи ту й се струваха незаслужено студени, ту — с прекалено голямо значение. Най-много я плашеше смущението, което, тя чувствуваше това, навярно щеше да я обземе и да я издаде, щом го видеше.
	Но когато в неделя след църква лакеят доложи в салона, че е дошъл граф Ростов, княжната не прояви смущение; само лека руменина обагри бузите й и очите й светнаха с нова, лъчиста светлина.
	— Видяхте ли се е него, лельо? — каза княжна Маря със спокоен глас, без сама да разбира как можеше външно да бъде толкова спокойна и естествена.
	Когато Ростов влезе в стаята, княжната за миг приведе глава, като че оставяше гостенина да поздрави леля й, и сетне, тъкмо когато Николай се обърна към нея, тя дигна глава и посрещна погледа му с блестящи очи. С движение, пълно с достойнство и грация, тя стана, радостно усмихната, подаде, му своята тънка, нежна ръка и му заговори с глас, в който за първи път зазвучаха нови, женски, гръдни звуци. M-lle Bourienne, която беше в салона, с недоумяващо учудване гледаше княжна Маря. Сама изкусна кокетка, тя не би могла да маневрира по-добре при среща с човек, на когото трябваше да се хареса.
	„Или черното много й прилича, или тя наистина се е разхубавила, а аз не съм забелязала. И най-важното — тоя такт и грация!“ — помисли m-lle Bourienne.
	Ако княжна Маря можеше в тоя миг да мисли, тя повече от m-lle Bourienne щеше да се учуди от станалата с нея промяна. От мига, когато видя това мило, любимо лице, някаква нова сила на живот я овладя и я накара, въпреки волята й, да говори и да действува. Щом Ростов влезе, лицето й веднага се преобрази. Както изведнъж, когато в нашарен и изрязан фенер запалят светлина, по стените с неочаквана поразяваща красота изпъква сложната, изкусна художествена работа, която преди това е изглеждала груба, тъмна и безсмислена, тъй изведнъж се преобрази, лицето на княжна Маря. За първи път оная чиста, духовна, вътрешна работа, с която тя бе живяла досега, се прояви навън. Цялата й вътрешна, недоволна от самата нея работа, нейните страдания, стремежът й към доброто, покорността, обичта, самопожертвуванието — всичко това светеше сега в тия лъчисти очи, в тънката усмивка, във всяка черта на нежното й лице.
	Ростов видя това тъй ясно, сякаш познаваше целия й живот. Той почувствува, че това същество, което беше пред него, бе съвсем друго, по-добро от всички, които бе срещал дотогава, и най-важното, по-добро от самия него.
	Разговорът бе най-прост и незначителен. Говориха за войната и неволно, както всички, преувеличаваха тъгата си за това събитие, говориха за последната им среща, при което Николай се помъчи да отклони разговора към друго нещо, говориха за добрата губернаторша, за близките на Николай и на княжна Маря.
	Княжна Маря не говори за брат си и щом лелята заговаряше за княз Андрей, тя насочваше разговора към друго нещо. Личеше, че тя можеше да говори престорено за нещастията на Русия, но брат й беше нещо твърде близко до сърцето й, тя не искаше и не можеше да говори леко за него. Николай забеляза това, както изобщо с неприсъща за него проницателна наблюдателност забелязваше всички отсенки в характера на княжна Маря, които — всички — само потвърждаваха убеждението му, че тя беше съвсем особено и необикновено същество. Също както княжна Маря Николай се червеше и смущаваше, когато му приказваха за княжната и дори когато мислеше за нея, но в нейно присъствие се чувствуваше съвсем свободен и говореше съвсем не онова, което беше приготвил, а онова, което мигновено и винаги тъкмо на място му минаваше през ума.
	През краткото посещение на Николай, както е винаги, дето има деца, в един миг на мълчание Николай прибягна до малкия син на княз Андрей, като го погали и запита иска ли да стане хусар. Той дигна на ръце момченцето, почна весело да го върти и се обърна да погледне княжна Маря. Един трогнат, щастлив и плах поглед следеше любимото й момченце в ръцете на любимия й човек. Николай забеляза и тоя поглед, разбра сякаш значението му и като се изчерви от удоволствие, почна добродушно-весело да целува момченцето.
	Поради траура си княжна Маря не ходеше никъде, а Николай смяташе, че не е прилично да отива у тях; но губернаторшата все пак продължаваше работата си по сватосването и като предаде на Николай ласкателните думи, които княжна Маря бе казала за него, и, обратно, настояваше Ростов да се обясни с княжна Маря. За това обяснение тя уреди среща на младите у владиката преди обедната църковна служба.
	Макар Ростов да бе казал на губернаторшата, че няма да има никакви обяснения с княжна Маря, той обеща да отиде.
	Както в Тилзит Ростов не си позволи да се усъмни дали е хубаво онова, което е признато за хубаво от всички, също тъй и сега, след кратка, но искрена борба между опита да нареди живота си по своя разум и смирено подчинение на обстоятелствата, той избра последното и се остави на оная сила, която (той чувствуваше това) го влечеше непреодолимо нанякъде. Той знаеше, че след като бе обещал на Соня, би било подлост да открие на княжна Маря чувствата си. И знаеше, че никога няма да извърши подлост. Но знаеше също (не че знаеше, но го усещаше дълбоко в душата си), че като се изоставяше сега във властта на обстоятелствата и на хората, които го ръководеха, той не само не вършеше нищо лошо, но вършеше нещо много, много важно, такова важно нещо, каквото никога досега не бе вършил в живота си.
	След срещата си с княжна Маря, макар начинът на живота му външно да оставаше все същият, всичките предишни удоволствия загубиха за него прелестта си и той често мислеше за княжна Маря; но никога не мислеше за нея тъй, както мислеше без изключение за всички госпожици, които срещаше във висшето общество, не тъй, както дълго време и някога мислеше с възторг за Соня. За всяка госпожица, както почти всеки честен младеж, той мислеше като за бъдеща жена, представяше си във въображението всичките условия на съпружеския живот — бяла роба, жената около самовара, каретата на жената, дечурлигата, maman и papa, техните отношения и т.н., и т.н.; и тия представи за бъдещето му доставяха удоволствие; но когато мислеше за княжна Маря, за която го сватосваха, никога нищо не можеше да си представи от бъдещия съпружески живот. Дори когато се мъчеше да си представи, всичко излизаше несвързано и фалшиво. Само му ставаше страшно.



	VII

	Страшното известие за Бородинското сражение, за нашите загуби в убити и ранени, и още по-страшното известие за загубването на Москва се получиха във Воронеж към средата на септември. Княжна Маря бе научила за раняването на брат си само от вестниците и тъй като нямаше никакви определени сведения за него, бе се приготвила, както чу Николай (лично той не бе я видял), да тръгне да търси княз Андрей.
	Когато научи за Бородинското сражение и за изоставянето на Москва, Ростов не че усети отчаяние, злоба или желание за мъст и други подобни чувства, но изведнъж му стана отегчително, досадно във Воронеж, някак си срамно и неловко. Всички приказки, които чуваше, му се струваха лицемерни; той не знаеше как да преценява всичко това и чувствуваше, че само в полка всичко отново ще му стане ясно. Той бързаше сега да привърши с покупката на конете и често кипваше несправедливо срещу своя слуга и вахмистъра.
	Няколко дни преди заминаването на Ростов в катедралата беше определен молебен по случай победата, спечелена от руските войски, и Николай отиде на църква. Той застана наблизо зад губернатора и със служебна солидност, като размисляше за най-различни неща, стоя до края на църковната служба. Когато молебенът свърши, губернаторшата го повика да отиде при нея.
	— Видя ли княжната? — рече тя, като посочи с глава една дама в черно, застанала зад клироса.
	Николай веднага позна княжна Маря не толкова по профила, който се виждаше под шапката, колкото по чувството на предпазливост, страх и жалост, което веднага го обзе. Княжна Маря, очевидно потънала в мислите си, се кръстеше преди излизането си от църква.
	Николай с учудване гледаше лицето й. То беше същото лице, което бе виждал по-рано, то имаше същото изражение на тънка, вътрешна, духовна работа, но сега беше съвсем иначе осветено. В него имаше трогателно изражение на тъга, на молба и надежда. Както се случваше и по-рано с Николай, когато биваше в нейно присъствие, той, без да чака подканването на губернаторшата да отиде при нея, без да се запита хубаво ли, прилично ли ще бъде, или не да й заговори тук, в църквата, отиде при нея и каза, че е чул за нейната скръб и че от сърце й съчувствува. Щом чу гласа му, изведнъж лицето й се озари от ярка светлина, която осветляваше едновременно и тъгата, и радостта й.
	— Едно нещо исках да ви кажа, княжна — рече Ростов, — то е, че ако княз Андрей Николаевич не беше жив, за него, като полкови командир, вестниците веднага биха съобщили това.
	Княжната го гледаше, без да разбира думите му, но се радваше на израза на съчувствуващо страдание, изписано върху лицето му.
	— И аз знам толкова случаи, когато рана от парче (във вестниците пише — от граната) е или веднага смъртоносна, или, напротив, много лека — каза Николай. — Трябва да се надяваме за по-добро и аз съм уверен…
	Княжна Маря го прекъсна.
	— О, то би било толкова ужа… — почна тя и като не можа да довърши от вълнение, приведе глава с грациозно движение (както всичко, което правеше пред него), погледна го благодарно и тръгна след леля си.
	Тая вечер Николай никъде не отиде на гости и остана в къщи, за да довърши някои сметки с продавачите на конете. Когато привърши работата си, беше вече късно да отива някъде, но рано, за да легне да спи, и Николай дълго се разхожда напред-назад из стаята, като мислеше за живота си, което рядко се случваше с него.
	Княжна Маря му бе направила приятно впечатление край Смоленск. Това, че я бе срещнал тогава при такива особени условия, и това, че някога майка му тъкмо нея сочеше като богата партия, подействува така, че тя, особено привлече вниманието му. Във Воронеж, през време на неговото посещение, това впечатление беше не само приятно, но и силно. Николай бе поразен от оная особена нравствена красота, която тоя път забеляза в нея. Ала той се канеше да заминава и през ум не му минаваше да съжали, че заминавайки от Воронеж, той се лишава от възможността да вижда княжната. Но днешната среща с княжна Маря в църквата (Николай чувствуваше това) легна по-дълбоко в сърцето му, отколкото бе предвиждал, и по-дълбоко отколкото би желал за спокойствието си. Това бледно, тънко, тъжно лице, тоя лъчист поглед, тия тихи грациозни движения и най-главното — тая дълбока и нежна тъга, изразена във всичките й черти, го тревожеха и изискваха неговото съчувствие. Ростов не можеше да понася в мъжете изражение на висш духовен живот (затова и не обичаше княз Андрей), презрително наричаше това философия, мечтателност; но в княжна Маря тъкмо в тая тъга, която показваше цялата глъбина на тоя чужд за Николай духовен свят, той чувствуваше неотразима привлекателност.
	„Трябва да е чудно момиче! Същински ангел! — казваше си той. — Защо не съм свободен, защо избързах със Соня?“ И той неволно направи сравнение между двете; бедност в едната и богатство в другата на ония духовни дарове, които Николай нямаше и които поради това тъй високо ценеше. Той се опита да си представи какво би било, ако беше свободен. Как би й направил предложение и как тя би станала негова жена. Не, не можеше да си представи това. Ставаше му страшно и никакви ясни образи не изпъкваха. Със Соня той отдавна вече бе си оформил бъдещата картина; и всичко беше просто и ясно тъкмо защото бе измислено и той знаеше всичко, каквото имаше Соня; но с княжна Маря не можеше да си представи бъдещия живот, защото не я разбираше, а само я обичаше.
	В мечтите на Соня имаше нещо весело, каквото има в игрите. Но да мисли за княжна Маря — това винаги му биваше трудно и малко страшно.
	„Как се молеше тя! — спомни си той. — Личеше, че цялата й душа беше в молитвата. Да, това е молитвата, която раздвижва планини, и аз съм уверен, че молитвата й ще бъде изпълнена. Защо аз не се моля за онова, което ми е необходимо? — каза си той. — Какво ми е необходимо? Свобода, разделяне със Соня. Право каза тя — спомни си той думите на губернаторшата, — няма да излезе от женитбата ми с нея нищо друго освен нещастие. Бъркотия, скръб за maman… сметките… бъркотия, страшна бъркотия! А пък аз и не я обичам. Да, не я обичам както трябва. Боже мой! Изведи ме от това ужасно, безизходно положение! — почна той неочаквано да се моли. — Да, молитвата може да раздвижи планина, но трябва да вярваш и да се молиш не тъй, както ние като деца се молихме с Наташа — снегът да стане на захар — и изтичвахме вън да опитаме става ли снегът захар. Не, но аз не се моля сега за празни работи“ — каза той, сложи лулата в ъгъла и като събра ръце, застана пред иконите. И умилен от спомена за княжна Маря, той почна да се моли тъй, както отдавна не бе се молил. Когато Лаврушка влезе с някакви книжа, очите и гърлото на Ростов бяха пълни със сълзи.
	— Глупако, какво се въвираш, когато не те викат! — каза Николай, като бързо промени положението си.
	— От губернатора — каза със сънен глас Лаврушка, — куриер дойде, писмо за вас.
	— Е, добре, благодаря, върви си!
	Николай взе две писма. Едното беше от майка му, другото от Соня. Той ги позна по почерците и разтвори първо писмото от Соня. Преди още да бе прочел няколко реда, лицето му побледня и очите му уплашено и радостно се разтвориха.
	— Не, това не може да бъде! — каза гласно той. Той не можеше да седи на едно място и с писмото в ръце почна да се разхожда из стаята и да го чете. Той го прегледа набързо, сетне го прочете веднъж, дваж и като дигна рамене и разпери ръце, спря насред стаята с отворена уста и втренчени очи. Онова, за което току-що бе се молил с увереност, че Бог ще изпълни молбата му, беше изпълнено; но Николай беше учуден от това така, като че то беше нещо необикновено, като че никога не бе го очаквал и като че тъкмо това, че тъй бързо се бе изпълнило, доказваше, че то произхождаше не от Бога, когото той бе молил, а от обикновена случайност.
	Оня неразрешим наглед възел, който обвързваше свободата на Ростов, бе разрешен с това неочаквано (както се струваше на Николай), непредизвикано от нищо писмо от Соня. Тя пишеше, че последните нещастни обстоятелства, загубата на почти цялото имущество на Ростови в Москва и неведнъж изказваното от графинята желание — Николай да се ожени за княжна Болконска, както и неговото мълчание и студенина напоследък — всичко това я накарало да реши да се откаже от неговото обещание и да му даде пълна свобода.
	„Мене ми беше извънредно тежко да мисля, че мога да бъда причина за скръб или раздор в семейството, което ме е облагодетелствувало — пишеше тя, — и моята обич има само една цел — да донесе щастие, на ония, които обичам; и затова, моля ви, Nicolas, да се смятате свободен и да знаете, че въпреки всичко никой не може да ви обича повече от вашата Соня.“
	Двете писма бяха от Троица. Другото беше от графинята. В него се описваха последните дни в Москва, заминаването, пожарът и загубването на цялото им състояние. Между другото графинята пишеше, че заедно с ранените пътувал с тях и княз Андрей. Положението му било много опасно, но сега докторът казвал, че имало по-голяма надежда. Соня и Наташа се грижели като болногледачки за него.
	На другия ден Николай отиде с това писмо при княжна Маря. Нито Николай, нито княжна Маря не споменаха ни дума какво можеха да значат думите: „Наташа се грижи за него“, но благодарение на това писмо Николай изведнъж се сближи с княжната почти до роднински отношения.
	На следния ден Ростов изпрати княжна Маря за Ярославъл, а след няколко дни и той замина за полка си.



	VIII

	Писмото на Соня, което беше осъществяване на молитвата му, бе написано в Троица. Ето от какво бе предизвикано то. Мисълта за оженване на Николай за богата мома все повече и повече занимаваше старата графиня. Тя знаеше, че главната пречка за това беше Соня. И напоследък, особено след писмото на Николай, в което той описваше срещата си в Богучарово с княжна Маря, животът на Соня в къщата на графинята ставаше все по-тежък и по-тежък. Графинята не изпускаше ни един случай да не подметне оскърбително или жестоко на Соня.
	Но няколко дни преди заминаването от Москва, разчувствувана и развълнувана от всичко, което ставаше, графинята повика Соня и вместо с укори и искания, разплакана, се обърна към нея с молба да пожертвува себе си в отплата за всичко, което бе сторено за нея, и да скъса връзките си с Николай.
	— Аз няма да се успокоя, докато не ми обещаеш това.
	Соня се разрида истерично и отговори с ридания, че ще направи всичко, че е готова на всичко, но не даде твърдо обещание и в душата си не можеше да се реши да направи това, което искаха от нея. Трябваше да се пожертвува за щастието на семейството, което я бе отгледало и възпитало. Соня бе свикнала да се жертвува за другите. Положението й в къщата беше такова, че само по пътя на самопожертвуването можеше да проявява качествата си и тя бе свикнала и обичаше да се жертвува. Но по-рано във всичките действия на самопожертвуването тя с радост съзнаваше, че като се жертвува, с това вече повишава цената си пред другите и става по-достойна за Nicolas, когото обичаше повече от всичко; ала сега жертвата й щеше да се състои в туй, да се откаже от онова, което бе за нея цялата награда за жертвуването, целият смисъл на живота. И за първи път през живота си тя почувствува горчивина към тия хора, които я бяха облагодетелствували, за да я измъчат още по-болезнено; почувствува завист към Наташа, която никога не бе изпитвала подобно нещо, никога не трябваше да се жертвува, а караше другите да се жертвуват за нея и все пак беше обичана от всички. И за първи път Соня усети как нейната тиха, чиста любов към Nicolas изведнъж почна да израства в страстно чувство, което бе над правилата и над добродетелите, и над религията; и под влиянието на това чувство Соня, без да ще, приучена на скритност от своя зависим живот, отговори с общи, неопределени думи на графинята, избягваше да разговаря с нея и реши да чака среща с Николай, за да може при тая среща не да го освободи, а, напротив, да го свърже завинаги със себе си.
	Залисията и ужасът в последните дни от престоя на Ростови в Москва заглушиха в Соня мрачните мисли, които й тежаха. Тя беше доволна, че можеше да намира спасение от тях в практическа дейност. Но когато узна, че княз Андрей е в тяхната къща, въпреки искрената жалост, която почувствува към него и към Наташа, обзе я радостно и суеверно чувство, че Бог не иска тя да бъде разделена от Nicolas. Тя знаеше, че Наташа бе обичала единствено княз Андрей и че не преставаше да го обича. Тя знаеше, че сега, събрани заедно, при такива страшни условия, те отново ще се обикнат и тогава Николай, поради роднинството, което ще съществува между тях, не ще може да се ожени за княжна Маря. Въпреки целия ужас от всичко онова, което ставаше през последните дни и през първите дни на пътуването, това чувство, това съзнание, че провидението се вмесва в нейните лични работи, радваше Соня.
	В Троицката лавра Ростови направиха първата почивка при пътуването си.
	В странноприемницата на лаврата на Ростови дадоха три големи стаи, една от които зае княз Андрей. През тоя ден раненият беше по-добре. Наташа беше при него. В съседната стая бяха графът и графинята, беседвайки почтително с настоятеля, който дойде да посети своите стари познати и дарители. Соня също беше там и се измъчваше от любопитство — какво приказваха княз Андрей и Наташа. Тя чуваше гласовете им през вратата. Вратата към стаята на княз Андрей се отвори. Оттам с развълнувано лице излезе Наташа и без да забелязва монаха, който стана да я посрещне, като подхвана широкия ръкав на десницата си, отиде при Соня и я хвана за ръката.
	— Наташа, какво ти е? Ела тук — рече графинята.
	Наташа се доближи, за да приеме благословията, и настоятелят я посъветва да се обърне за помощ към Бога и към свети Сергий.
	Щом излезе настоятелят, Наташа тутакси хвана за ръка приятелката си и отиде с нея в празната стая.
	— Соня, дали ще остане жив? — каза тя. — Соня, колко съм щастлива и колко съм нещастна! Соня, миличка — всичко е както по-рано. Само той да е жив. Той не може… защото, защото… защото — и Наташа се разплака.
	— Тъй! Аз знаех това! Слава Богу — рече Соня. — Той ще остане жив.
	Соня не по-малко от приятелката си беше развълнувана — и от нейния страх и скръб, и от своите лични, никому неизказани мисли. Тя се разрида и почна да целува и утешава Наташа. „Само да остане жив!“ — мислеше тя. След като си поплакаха, поприказваха и избърсаха сълзите си, двете приятелки се приближиха до вратата на княз Андрей. Наташа я отвори предпазливо и надникна в стаята. Соня бе застанала до нея при полуотворената врата.
	Княз Андрей лежеше високо на три възглавници. Бледното му лице беше спокойно, очите затворени и се виждаше как той дишаше равномерно.
	— Ах, Наташа! — неочаквано почти извика Соня, като хвана ръката на братовчедка си и се дръпна от вратата.
	— Какво? Какво? — попита Наташа.
	— Онова, онова, ето… — рече Соня с побледняло лице и треперещи устни.
	Наташа тихо затвори вратата и отиде със Соня до прозореца, без да разбира още какво й казваше Соня.
	— Помниш ли — каза с уплашено и тържествено лице Соня, — помниш ли, когато гледах заради тебе в огледалото… В Отрадное, по Коледа… Помниш ли какво видях?…
	— Да, да! — каза Наташа, отворила широко очи, спомняйки си смътно, че Соня бе казала нещо за княз Андрей, когото видяла да лежи.
	— Помниш ли? — продължи Соня. — Аз тогава видях и казах на всички, и на тебе, и на Дуняша. Видях, че той лежи на постеля — разправяше тя, като при всяка подробност правеше жест с ръката с дигнат пръст — че е затворил очи и че е покрит тъкмо с розова завивка, и че е сключил ръце — каза Соня, като убеждаваше сама себе си, описвайки последователно подробностите, които сега бе видяла, че тъкмо тия подробности бе _видяла_ тогава. Тогава тя нищо не бе видяла, но каза, че е видяла, каквото й бе хрумнало; но онова, което бе измислила тогава, й се струваше толкова истинско, колкото и всеки друг спомен. Това, което бе казала тогава — че той се обърнал към нея и я погледнал и се усмихнал и че бил покрит с нещо червено, тя не само го помнеше, но бе твърдо уверена, че го е казала още тогава и че е видяла как той е покрит с розова, именно розова завивка, и че очите му били затворени.
	— Да, да, именно розова — рече Наташа, на която също така сега й се струваше, че помни как Соня е казала розова и тъкмо в туй виждаше колко необикновено и тайнствено е предсказанието.
	— Но какво значи това? — каза Наташа замислено.
	— Ах, не знам, колко е необикновено всичко това! — каза Соня, като се хвана за главата.
	След няколко минути княз Андрей позвъни и Наташа влезе при него; а Соня, която усещаше рядко изпитвано от нея вълнение и умиление, остана до прозореца, като обмисляше цялата необикновеност на случилото се.
	Тоя ден имаше възможност да се изпратят писма за армията и графинята пишеше писмо на сина си.
	— Соня — каза графинята, като дигна глава от писмото, когато племенницата й мина край нея. — Соня, няма ли да пишеш на Николенка? — рече графинята с тих, разтреперан глас и в погледа на уморените й, загледани през очилата очи Соня прочете всичко, което графинята влагаше в тия думи. Тоя поглед изразяваше и молба, и страх от отказ, и срам, че трябва да моли, и готовност за непримирима омраза в случай на отказ.
	Соня отиде при графинята, коленичи и целуна ръката й.
	— Ще пиша, maman — рече тя.
	Соня се бе размекнала, развълнувала и разнежила от всичко, което се бе случило през тоя ден, особено от тайнственото изпълнение на врачуването, което бе видяла сега. Сега, когато знаеше, че поради подновяването на отношенията между Наташа и княз Андрей Николай не може да се ожени за княжна Маря, тя с радост усети, че й се възвръща онова настроение за самопожертвуване, в което обичаше и бе свикнала да живее. И със сълзи на очи и с радост от съзнанието, че извършва великодушна постъпка, след като на няколко пъти се прекъсваше от сълзите, които замъгляваха нейните кадифени черни очи, тя написа трогателното писмо, което толкова смая Николай, когато го получи.



	IX

	В ареста, дето заведоха Пиер, офицерът и войниците, които го бяха арестували, се отнесоха с него враждебно, но в същото време и с уважение. В отношението им към него се чувствуваше още и съмнение кой е той (дали не е някой много важен човек), и враждебност поради съвсем скорошната им лична борба с него.
	Но на следната сутрин, когато дойде смяната, Пиер почувствува, че за новия караул — за офицерите и войниците — той вече нямаше онова значение, което имаше за тия, които го бяха арестували. И наистина в тоя едър дебел човек в селски кафтан караулните от следния ден не виждаха оня жив човек, който тъй отчаяно се биеше с мародерите и с конвойните войници и който каза тържествената фраза за спасяването на детето, а виждаха само седемнадесетия от пазените неизвестно за какво руси, арестувани по заповед на висшето началство. И ако имаше нещо особено в Пиер, то беше само неговият не плах, съсредоточено-замислен вид и френският език, на който той, за учудване на французите, добре говореше. Въпреки това същия ден Пиер бе прехвърлен към другите арестувани подозрителни лица, тъй като отделната стая, в която беше той, потрябва на офицера.
	Всичките задържани заедно с Пиер бяха от най-долните слоеве. И когато разбраха, че Пиер е господар, те всички се отстраниха от него, още повече, че той говореше френски. Пиер с тъга слушаше как те му се подиграваха.
	На другия ден вечерта Пиер узна, че всички затворени (и навярно и той заедно с тях) щяха да бъдат съдени като подпалвачи. На третия ден Пиер заедно с другите бе заведен в някаква къща, дето бяха един френски генерал с бели мустаци, двама полковници и други французи с шарфове по ръцете. На Пиер, също както и на другите, задаваха въпроси с оная уж надвишаваща човешките слабости точност и определеност, с каквато обикновено се обръщат към подсъдимите — кой е той, де е бил, с каква цел и т.н.
	Тия въпроси, които оставяха настрана същината на житейската истина и изключваха възможността за разкриване на тая същина, както всички въпроси, задавани в съдилищата, имаха за цел само да подложат жлеба, по който съдиите искаха да потекат отговорите на подсъдимия и да го заведат до желаната цел — тоест до обвинението. Щом той почнеше да говори нещо, което не задоволяваше целта на обвинението, дръпваха жлеба и водата можеше да тече, дето си искаше. Освен това Пиер изпита същото, което изпитва подсъдимият във всички съдилища: недоумение защо му задават всички тия въпроси. Струваше му се, че само от снизхождение или сякаш от учтивост употребяваха тая хитрина с подлагания жлеб. Той знаеше, че се намира във властта на тия хора, че само властта го бе довела тук, че само властта им даваше право да искат отговори на въпросите си, че единствената цел на това събрание беше — да го обвинят. И затуй, тъй като имаше власт и имаше желание да го обвинят, не бяха потребни и хитрините с въпросите и със съда. Беше очевидно, че всички отговори трябваше да доведат до виновност. На въпроса какво е правел, когато го арестували, Пиер с известна трагичност отговори, че е носел едно дете на родителите му, qu’il avait sauve des flammes*. За какво се е бил с мародера? Пиер отговори, че е защитил една жена, че защитата на оскърбена жена е дълг на всеки човек, че… Спряха го да говори: това не се отнасяло до делото. Защо бил в двора на запалилата се къща, дето го видели свидетелите? Той отговори, че бил тръгнал да гледа какво става в Москва. Пак го спряха: не го питат де е отивал, а за какво е бил до пожара. Повториха му първия въпрос: „Кой е той?“, на който той бе казал, че не иска да отговаря. Той отново отговори, че не иска да каже.
	[* Което бил спасил от огъня.]
	— Отбележете, това не е хубаво. Съвсем не е хубаво — каза му строго генералът с белите мустаци и с червеното румено лице.
	На четвъртия ден пожарите почнаха по Зубовския насип.
	Заедно с тринадесет други задържани Пиер бе отведен на Кримски брод, в бараката за карети в къщата на някакъв търговец. Когато минаваха из улиците, Пиер се задушаваше от дима, който сякаш бе повиснал над целия град. На разни страни се виждаха пожари. Тогава Пиер още не разбираше значението на опожарената Москва и гледаше тия пожари с ужас.
	В бараката на Кримски брод Пиер престоя още четири дни и през тия дни узна от разговорите на френските войници, че за всички задържани тук се очакваше решението на маршала. Но кой маршал — това Пиер не можа да научи от войниците. За войниците очевидно маршалът изглеждаше висше и донякъде тайнствено звено на властта.
	Тия първи дни, до 8 септември — деня, когато заведоха пленниците на втори разпит, бяха най-тежките за Пиер.



	X

	На 8 септември в бараката на пленниците дойде един много важен френски офицер, ако се съдеше по почтителността, с която се отнасяха към него караулните. Тоя офицер, навярно щабен, със списък в ръка, извика всички руси, като нарече Пиер celui qui n’avoue pas son nom*. И като изгледа равнодушно и лениво всички пленници, заповяда на караулния офицер да ги облекат прилично и да ги постъкмят, преди да ги заведат при маршала. След един час пристигна рота войници и Пиер, заедно с тринадесетте други, го поведоха към Девиче поле. Денят беше ясен, слънчев след дъжд и въздухът бе необикновено чист. Димът не се стелеше ниско както в деня, когато Пиер бе изведен от ареста при Зубовския насип; в чистия въздух димът възлизаше на стълбове. Никъде не се виждаше огън от пожарите, но от всички страни се дигаха стълбове дим и цяла Москва, всичко, каквото Пиер можеше да види, беше само пожарище. От всички страни се виждаха пепелища с печки и комини и тук-там обгорели стени на каменни къщи. Пиер се вглеждаше в пожарите и не можеше да различи познатите квартали на града. Тук-там се виждаха оцелели църкви. Кремъл, неразрушен, се белееше отдалеч с кулите си и с „Иван Велики“. Наблизо весело блестеше куполът на Новодевичия манастир и оттам особено звънливо се чуваха камбаните. Тоя камбанен звън припомни на Пиер, че беше неделя и празникът на Рождество Богородично. Но изглеждаше, че няма кой да празнува тоя празник: навсякъде имаше следи от унищожителен пожар и от русите само нарядко се срещаха окъсани, изплашени хора, които се криеха, щом видеха французи.
	[* Оня, който не иска да си каже името.]
	Очевидно руското гнездо беше разорено и унищожено; но зад унищожението на тоя руски ред на живот Пиер несъзнателно чувствуваше, че в това разорено гнездо се бе установил свой, съвсем друг, но твърд френски ред. Той чувствуваше това по вида на тия войници, вървящи бодро и весело в правилни редици, които конвоираха него заедно с другите престъпници; той го чувствуваше по вида на някакъв важен френски чиновник в двуконна каляска, която мина срещу тях, карана от войник. Той го чувствуваше по веселите звуци на полковата музика откъм лявата страна на полето и особено чувствуваше и разбираше това по списъка, който прочете пристигналият офицер, когато извикваше пленниците тая сутрин. Пиер беше взет от едни войници, заведен на едно, после на друго място с десетки други хора; изглеждаше, че можеха да го забравят, да го сбъркат с другите. Но не: отговорите, които бе дал на разпита, се върнаха при него във формата на негово наименование: celui qui n’avoue pas son nom. И под това наименование, което се виждаше страшно за Пиер, сега го водеха някъде с несъмнена увереност, изписана по лицата им, че всички останали пленници и той самият бяха тъкмо тия, които бяха потребни, и че ги водят там, дето трябва. Пиер се чувствуваше като нищожна тресчица, попаднала в колело на непозната нему, но безпогрешно действуваща машица.
	Заведоха Пиер и другите престъпници в дясната страна на Девиче поле, близо до манастира, до една голяма бяла къща с грамадна градина. Тя беше къщата на княз Шчербатов, дето Пиер често бе ходил у стопанина и дето сега, както разбра от разговорите на войниците, живееше маршалът, херцог Екмюлски.
	Закараха го до входната площадка и почнаха по един да ги въвеждат в къщата. Пиер бе въведен шести. През стъклената галерия, антрето и вестибюла, които Пиер познаваше, го въведоха в дълъг нисък кабинет, до вратата на който стоеше адютант.
	Даву бе седнал в дъното на стаята, наведен над масата, с очила на носа. Пиер отиде съвсем близо до него. Без да дига очи, Даву очевидно се занимаваше с някакви книжа пред него. Все така — без да дига очи, той тихо попита:
	— Qui etes vous?*
	[* — Кой сте вие?]
	Пиер мълчеше, защото не можеше да промълви ни една дума. За Пиер Даву не беше просто френски генерал; за Пиер Даву беше прочут с жестокостта си човек. Загледан в студеното лице на Даву, който като строг учител приемаше известно време да търпи и да чака отговор, Пиер чувствуваше, че всяка минута на забавяне можеше да му струва живота; но не знаеше какво да каже. Той не се решаваше да каже това, което бе казал на първия разпит; а да съобщи званието и положението си, беше и опасно, и срамно. Пиер мълчеше. Но преди да успее да реши едно или друго, Даву дигна глава, дигна очилата си на челото, присви очи и погледна втренчено Пиер.
	— Аз зная този човек — каза той отмерено и студено, очевидно с намерение да уплаши Пиер. Мразът, който преди това бе пропълзял по гърба на Пиер, стисна сега главата му като менгеме.
	— Mon general, vous ne pouvez pas me connaitre, je ne vous ai jamais vu…
	— C’est un espion russe* — прекъсна го Даву, като се обърна към друг генерал, който беше в стаята и когото Пиер не бе съзрял. И Даву се извърна. С неочаквано силен глас Пиер изведнъж бързо каза:
	[* — Генерале, вие не можете да ме познавате, защото аз никога не съм ви виждал…
	— Той е руски шпионин.]
	— Non, Monseigneur — каза той, като неочаквано си спомни, че Даву беше херцог. — Non, Monseigneur, vous n’avez pas pu me connaitre. Je suis un officier militionnaire et je n’ai pas quitte Moscou.
	— Votre nom?! — повтори Даву.
	— Besouhof.
	— Qu’est ce qui me prouvera que vous ne mentez pas?*
	[* — Не, ваше височество… Не, ваше височество, вие не сте могли да ме познавате. Аз съм офицер от опълчението и не съм напускал Москва.
	— Името ви?
	— Безухов.
	— Кой ще ми докаже, че не лъжете?]
	— Monseigneur!* — извика Пиер не с оскърбен, но с умоляващ глас.
	[* Ваше височество!]
	Даву вдигна очи и погледна втренчено Пиер. Няколко секунди те се гледаха един друг и тоя поглед спаси Пиер. Чрез тоя поглед между тия двама души, извън всички условия на война и на съд, се установиха човешки отношения. И двамата в тоя единствен миг смътно изпитаха безброй неща и разбраха, че и двамата са деца на човечеството, че са братя.
	При първия поглед, когато Даву само дигна глава от списъка си, дето човешките работи и съществования бяха означени с номера, Пиер беше за него само едно обстоятелство; и без да смята, че поема на съвестта си една лоша постъпка, Даву би го застрелял; но сега вече виждаше в него човека. За миг той се замисли.
	— Comment me prouverez vous la verite de ce que vous me dites?* — каза студено Даву.
	[* С какво ще ми докажете верността на думите си?]
	Пиер си спомни Рамбал и каза полка и името му, и улицата, дето бе къщата.
	— Vous n’etes pas ce que vous dites* — каза отново Даву.
	[* Вие не сте тоя, който казвате.]
	С треперещ, пресекващ глас Пиер почна да изрежда доказателства за верността на показанието си.
	Но в това време влезе адютантът и доложи нещо на Даву.
	Даву изведнъж цял светна от съобщението на адютанта и почна да се закопчава. Личеше, че съвсем бе забравил Пиер.
	Когато адютантът му напомни за пленника, той се намръщи, кимна към Пиер и каза да го отведат. Но къде трябваше да го водят — Пиер не знаеше: обратно в бараката ли, или на приготвеното за смъртното наказание място, което му бяха посочили другарите, когато минаваха по Девиче поле.
	Той изви глава и видя, че адютантът отново попита нещо.
	— Oui, sans doute!* — каза Даву, но Пиер не разбра за какво е това „да“.
	[* Да, разбира се!]
	Той не помнеше как, дълго ли вървя и накъде. В състояние на пълна безсмисленост и затъпяване, без да вижда нещо около себе си, той вървеше, като движеше краката си заедно с другите, докато те спряха и той спря.
	През всичкото време в главата на Пиер имаше само една мисъл: тя беше — кой всъщност го беше осъдил на смърт? Не бяха хората, които го бяха разпитвали в комисията: нито един от тях не искаше и очевидно не можеше да стори това. Не беше Даву, който тъй човешки го бе погледнал. Само една минута още и Даву би разбрал, че те вършат лошо нещо, но за тая минута попречи влезлият адютант. И тоя адютант очевидно не желаеше нищо лошо, но той можеше и да не влезе. Кой тогава наказваше, убиваше, лишаваше от живот него — Пиер, с всичките му спомени, стремежи, надежди и мисли? Кой вършеше това? И Пиер чувствуваше, че това беше _никой_.
	Това беше редът, стечението на обстоятелствата.
	Някакъв ред убиваше него, Пиер, лишаваше го от живот, унищожаваше го.



	XI

	От дома на княз Шчербатов поведоха пленниците надолу по Девиче поле, вляво от Девичия манастир, и ги заведоха до зеленчуковата градина, дето имаше един стълб. Зад стълба беше изровен голям трап с прясно изкопана пръст и около трапа и стълба имаше голяма тълпа хора. Тълпата се състоеше от малък брой руси и по-голям брой Наполеонови войници, незаети в строя: немци, италианци и французи, в различни мундири. Вдясно и вляво от стълба бяха застанали във фронт френски войници в сини мундири, с червени еполети, с гамаши и кивери.
	Наредиха престъпниците по реда в списъка (Пиер беше шести) и ги заведоха до стълба. Изведнъж няколко барабана забиха от двете страни и Пиер усети, че с тоя звук сякаш част от душата му се откъсна. Той загуби способността да мисли и съобразява. Можеше само да вижда и чува. И имаше само едно желание — по-скоро да става страшното, което трябваше да става. Пиер се извърна към другарите си и почна да ги разглежда.
	Крайните двама души бяха затворници с бръснати глави. Единият висок, слаб; другият черен, власат, мускулест, със сплескан нос. Третият беше слуга от крепостните, към четиридесет и пет годишен, с прошарени коси и пълно, охранено тяло. Четвъртият беше селянин, много хубав, с голяма и гъста руса брада и с черни очи. Петият беше фабричен работник, жълт, слаб момък, около осемнадесетгодишен, в халат.
	Пиер чу, че французите се съвещаваха как да стрелят — по един или по двама? „По двама“ — отговори студено-спокойно старшият офицер. Войнишките редици се раздвижиха и личеше, че всички бързаха — и бързаха не така, както се бърза, когато се върши работа, която е ясна за всички, а така, както се бърза, за да се привърши необходима, но неприятна и непроумявана работа.
	Един френски чиновник с шарф приближи към десния край на редицата престъпници, и прочете присъдата на руски и на френски.
	След това две двойки французи се приближиха до престъпниците и взеха посочените от офицера двама затворника, които бяха на края. Когато стигнаха до стълба, затворниците се спряха и докато донесат чувалите, гледаха около себе си, както ударен звяр гледа приближаващия ловец. Единият непрекъснато се кръстеше, другият се чешеше по гърба и правеше с устните си някакво движение, прилично на усмивка. Войниците с припрени ръце почнаха да им завързват очите, да надяват чувалите и да ги връзват за стълба.
	Дванадесет души стрелци с пушки излязоха от редиците с отмерени твърди стъпки и спряха на осем крачки от стълба: Пиер се извърна, за да не гледа онова, което щеше да става. Изведнъж се чу трясък и гръм, които се сториха на Пиер по-силни от най-страшните гръмотевици, и той погледна. Имаше дим и французите с бледни лица и треперещи ръце вършеха нещо около трапа. Доведоха други двама. Също тъй, със също такива очи, и тия двама гледаха всички, като само с очи, мълчаливо, напразно молеха за защита и очевидно не разбираха и не вярваха онова, което щеше да стане. Те не можеха да вярват, защото само те знаеха какво беше за тях животът, и затуй не разбираха и не вярваха, че можеше да им бъде отнет.
	Пиер искаше да не гледа и пак се извърна; но пак сякаш ужасен взрив порази слуха му и заедно с тия звуци той видя дим, нечия кръв и французите, които с бледни, уплашени лица пак вършеха нещо около стълба, като се блъскаха един друг с треперещи ръце. Пиер, който дишаше тежко, се оглеждаше наоколо, сякаш питаше: какво значи това? Същият въпрос беше във всички погледи, които се срещаха с погледа на Пиер.
	По всички лица на русите, по лицата на френските войници и офицери, на всички, без изключение, той четеше същата уплаха, ужас и борба, каквито бяха в неговото сърце. „Но кой всъщност прави това? Всички те се измъчват така, както и аз. Кой? Кой?“ — блесна за миг в душата на Пиер.
	— Tirailleurs du 86-me, en avant!* — извика някой. Поведоха петия, който беше редом с Пиер, но сам. Пиер не разбра, че е спасен: че той и останалите бяха доведени тук само за да присъствуват на смъртното наказание. С непрекъснато растящ ужас, без да усеща нито радост, нито успокоение, той гледаше онова, което се вършеше. Петият беше фабричният работник с халата. Щом го досегнаха, той отскочи ужасен и се залови за Пиер (Пиер трепна и се откъсна от него). Работникът не можеше да върви. Влачеха го под мишниците и той викаше нещо. Когато го заведоха при стълба, той изведнъж млъкна. Сякаш изведнъж разбра нещо. Дали бе разбрал, че е безполезно да вика, или че е невъзможно хората да го убият, но той застана до стълба, очаквайки да му вържат очите както на другите, и като ударен звяр се озърташе наоколо си със своя пламнал поглед.
	[* Стрелци от 86-и полк, напред!]
	Пиер вече не можеше да се насили да се извърне и да затвори очи. Вълнението и любопитството — негово и на цялото множество — при това пето убийство бе стигнало до крайния предел. Също както другите тоя пети изглеждаше спокоен. Той загръщаше халата си и почесваше с единия си бос крак другия.
	Когато почнаха да му връзват очите, той сам поправи на тила си възела, който му убиваше: след това, когато го изправиха до окървавения стълб, той се наклони назад и тъй като в това положение му беше неудобно, намести се, сложи краката си наравно и спокойно се облегна. Пиер не откъсваше очи от него и не изпускаше и най-малкото му движение.
	Навярно се бе чула команда, навярно след командата се бяха раздали гърмежи от осем пушки. Но Пиер, колкото и да се мъчеше да си спомни по-късно, не бе чул ни най-малък звук от изстрелите. Той видя само, че, кой знае защо, работникът увисна на въжетата, че на две места се показа кръв и от тежестта на увисналото тяло въжетата се разхлабиха и работникът, неестествено отпуснал глава и подгънал крак, седна. Пиер се завтече до стълба. Никой не го спря. Уплашени бледни хора вършеха нещо около работника. Когато един стар мустакат французин развързваше въжетата, долната му челюст играеше. Тялото се смъкна. Войниците тромаво и припряно го повлякоха зад стълба и го бутнаха в трапа.
	Очевидно всички знаеха, че са престъпници, които трябва по-бързо да скрият следите на престъпленията си.
	Пиер надникна в трапа и видя, че работникът лежеше там с дигнати нагоре, близо до главата колене и с едното рамо по-високо от другото. И това рамо конвулсивно, равномерно се отпускаше и издигаше. Но лопати пръст засипваха вече цялото тяло. Един от войниците извика на Пиер сърдито, злобно и болезнено да се върне. Но Пиер не го разбра и стоеше до стълба и никой не го изпъди.
	Когато трапът бе засипан догоре, чу се команда. Заведоха Пиер на мястото му и френските войници, застанали във фронт от двете страни на стълба, направиха едно полуобръщане и почнаха да минават с отмерени крачки покрай стълба. Двадесетте и четири души стрелци с изпразнени пушки, които бяха в средата на кръга, изтичваха по местата си, когато ротите минаваха край тях.
	Сега Пиер гледаше безсмислено тия стрелци, които изтичваха на двойки от кръга. Всички освен един се присъединиха към ротите си. Един млад войник с мъртвобледно лице, с килнат назад кивер, с отпусната пушка все още стоеше срещу трапа на същото място, отдето бе стрелял. Той залиташе като пиян, пристъпвайки няколко крачки ту напред, ту назад, за да задържи падащото си тяло. Един стар войник, унтерофицер, изтича от редиците, хвана младия войник за рамото и го вмъкна в ротата. Тълпата от руси и французи почна да се разотива. Всички вървяха мълчаливо, с наведени глави.
	— Ca leur apprendra a incendier!* — каза някой от французите. Пиер се озърна към говорещия и видя, че беше един войник, който искаше да се утеши някак за онова, което бе направено, но не можеше. Без да се доизкаже, той махна с ръка и се отдалечи.
	[* Това ще им бъде за урок — да не опожаряват!]



	XII

	След смъртното наказание Пиер бе отделен от другите подсъдими и оставен сам в една малка опустошена и измърсена църква.
	Привечер караулният унтерофицер влезе в църквата с двама войника и съобщи на Пиер, че е простен и че ще постъпи сега в бараката на военнопленниците. Без да разбира какво му казваха, Пиер стана и тръгна с войниците. Заведоха го до бараки, построени на полето от обгорели талпи, греди и тънки дъски, и го въведоха в една от тях. В тъмното двайсетина души наобиколиха Пиер. Пиер ги гледаше, без да разбира какви са тия хора, защо са тук и какво искат от него. Той чуваше думите, които му казваха, но не правеше от тях никакъв извод и приложение: не разбираше значението им. Той отговаряше на онова, което го питаха, но не мислеше кой го слуша и как ще разберат отговорите му. Гледаше лицата и фигурите и всички му се струваха еднакво безсмислени.
	От мига, когато Пиер видя това страшно убийство, извършено от хора, които не искаха да правят това, от душата му сякаш издърпаха пружината, на която се държеше всичко и изглеждаше живо, и всичко се струпа в куп безсмислена смет. В него, макар че той не си даваше сметка за това, бе унищожена вярата и в добрата уредба на света, и в човешката, и в своята душа, и в Бога. Пиер и по-рано бе изпадал в подобно състояние, но никога с такава сила, както сега. По-рано, когато го връхлитаха подобни съмнения — изворът на тия съмнения беше неговата собствена вина. И в глъбината на душата си Пиер чувствуваше, че спасението от това отчаяние и от тия съмнения беше в самия него. Но сега той усещаше, че за провалянето на света в очите му, както и за това, че от света бяха останали само безсмислени развалини — не бе причина вината му. Той чувствуваше, че не зависи от него да се върне към вярата си в живота.
	Наоколо му, в тъмното, бяха застанали хора: сигурно нещо в него много ги интересуваше. Разправяха му нещо, разпитваха го за нещо, след това го поведоха нанякъде и най-сетне той се намери в ъгъла на бараката, до някакви хора, които се обаждаха от разни страни и се смееха.
	— И така, братчета… същият този принц, _който_ с особено ударение на думата „който“)… — се чуваше нечий глас от противоположния ъгъл на бараката.
	Пиер седеше мълчалив и неподвижен на сламата до стената и ту отваряше, ту затваряше очи. Но щом затвореше очи, виждаше пред себе си същото страшно, особено страшно с простотата си лице на работника и още по-страшните с безпокойството си лица на неволните убийци. И той отново отваряше очи и гледаше безсмислено в тъмното около себе си.
	До него седеше превит някакъв дребен човек, чието присъствие Пиер забеляза по силния мирис на пот, който лъхаше от него при всяко движение. Тоя човек правеше нещо с краката си и макар че Пиер не виждаше лицето му, чувствуваше, че тоя човек непрестанно го поглежда. Като се вгледа в тъмнината, Пиер разбра, че човекът се събуваше. И начинът, по който правеше това, заинтересува Пиер.
	След като размота вървите, с които бе вързал единия крак, той старателно ги нави и веднага се зае с другия крак, като поглеждаше Пиер. Докато едната му ръка закачаше вървите, другата почна вече да размотава другия крак. След като се събу по такъв начин, усърдно, със закръглени, спорни, следващи без забавяне едно подир друго движения, човекът окачи обувките си на колчета, които бе забил над главата си, извади ножче, изряза нещо, сгъна ножчето, сложи го под възглавницата и като седна по-удобно, прегърна с две ръце дигнатите си колене и направо се загледа в Пиер. Пиер усети нещо приятно, успокоително и закръглено в тия спорни движения, в това добре подредено в ъгъла негово домакинство, дори в миризмата на тоя човек, и се взря в него, без да откъсне очи.
	— Много тегло сте изтърпели, господарю? А? — каза неочаквано дребният човек. И такова изражение на ласка и простота имаше в напевния глас на човека, че Пиер поиска да отговори, но челюстта му затрепери и той усети сълзи. В същия миг дребничкият човек изпревари Пиер, за да не му даде време да прояви смущението си, и заговори със същия приятен глас.
	— Е, соколче, недей тъгува — каза той с оная нежно-напевна гальовност, с която говорят старите руски жени. Не тъгувай, приятелче, час търпение — век живот! Така ето, мили мой. А пък тук, слава Богу, живеем и не е тежко. И тук са хора, има и добри, и лоши — рече той и като говореше, с гъвкаво движение коленичи, изправи се, изкашля се и отиде нанякъде.
	— Виж го ти, хитрото дошло! — чу същия ласкав глас Пиер от ъгъла на бараката. — Дошло, хитрото, помни! Е, стига, стига! — И като отпъждаше едно кученце, което скачаше срещу него, войникът се върна на мястото си и седна. В ръцете му имаше нещо, увито в парцал.
	— На, хапнете си, господарю — каза той, като се върна към предишния почтителен тон и разгъна парцала, за да подаде на Пиер няколко печени картофа. — На обяд имаше чорба. А картофчетата са първо качество!
	Пиер не беше ял цял ден и миризмата на картофите му се стори извънредно приятна. Той благодари на войника и почна да яде.
	— Защо тъй? — каза войникът, като се усмихна и взе един картоф. — Виж как. — Той пак извади джобното си ножче, разряза картофа на дланта си на две равни половини, поръси ги със сол от едно парцалче и ги поднесе на Пиер.
	— Картофки първо качество — повтори той. — Хапни си ей така.
	На Пиер му се стори, че никога не бе ял по-вкусна гозба.
	— Не, за мене всичко това — нищо — рече Пиер, — но защо разстреляха тия нещастници!… Последният беше около двадесетгодишен.
	— Тц-тц… — рече дребничкият човек. — Ама че грях, ама че грях… — бързо добави той и продължи, като че думите винаги бяха готови в устата му и изхвръкваха неочаквано от нея. — Ама вие, господарю, по своя воля ли останахте в Москва?
	— Не смятах, че толкова скоро ще дойдат. Останах, без да ща — каза Пиер.
	— И де те хванаха, соколче? От къщи ли?
	— Не, отидох при един пожар и там ме хванаха и съдиха за подпалвачество.
	— Има ли съд — има неправда — допълни дребничкият човек.
	— А ти отдавна ли си тук? — попита Пиер, като дъвчеше последния картоф.
	— Аз ли? Миналата неделя ме взеха от болницата в Москва.
	— Че ти какъв си, войник ли?
	— От войниците на Апшеронския полк. Умирах от треска. Не ни и казаха нищо. Двайсетина наши лежаха. И през ум не ни минаваше.
	— Е, как, мъчно ли е тук? — попита Пиер.
	— Как да не ми е мъчно, соколче. Мене ме казват Платон; Каратаеви ни викат — добави той, очевидно за да помогне на Пиер, когато се обръща към него. На службата ме нарекоха соколче. Как да не ми е мъчно, соколче! Ами че Москва — тя е майка на градовете! Как да не ти е мъчно да гледаш това. Ама червеят яде зелката, но преди това — сам загива: тъй думаха старите — добави бързо той.
	— Как, как каза? — попита Пиер.
	— Аз ли? — попита Каратаев. — Казвам: не каквото ние, а каквото Бог реши — рече той, като смяташе, че повтаря казаното. — Ами вие, господарю, и бащин имот ли имахте? И къща? Пълна чаша, значи! И стопанка? А старите — баща и майка, живи ли са? — питаше той и макар че в тъмното Пиер не виждаше, усещаше, че когато питаше, устните на войника се свиваха в сдържана ласкава усмивка. Личеше как беше огорчен, че Пиер нямаше родители, особено майка.
	— Жената за съвет, тъщата за привет, но по-мила от майката — няма! — рече той. — Ами дечица? — продължи да пита той. Отрицателният отговор на Пиер очевидно отново го огорчили той бързо добави: — Ех, млади хора сте, ще ви даде Бог, ще имате. Само да живеете в съгласие…
	— Сега вече е все едно — каза, без да ще, Пиер.
	— Ех ти, мили човече — отвърна Платон. — Не знаеш какво може да ти се случи. — Той седна по-добре, изкашля се и личеше, че се приготвя да разправя надълго. — Та тъй, друже мили, тогава аз още живеех у дома — почна той. — Селото ни е богато, много земя, добре си живеят селяните и нашата къща също, слава Богу. Баща ми със седем души излизаше да коси. Добре живеехме. Истински селяни бяхме. Случи се… — и Платон Каратаев разказа дълга история как отишъл за дървен материал в чужда гора и попаднал на пазача, как го били, съдили и пратили войник. — И какво, соколче — каза той с променен от усмивка глас, — мислехме, че ще бъде за лошо, а пък то — за добро. Ако не бях съгрешил, брат ми трябваше да ходи войник. Ала брат ми имаше пет деца, а пък аз, да ти кажа, оставих само една жена. Имах едно момиченце, но още преди войниклъка Бог го прибра. Ще ти кажа, отидох си един път в отпуск. Гледам — живеят по-хубаво от преди. Дворът пълен с добитък, жените — в къщи, двамата братя — на печалба. Само Михайло, най-малкият, в къщи. Баща ми казва: „За мене всички деца са еднакви: който и пръст да ухапеш, все боли. А ако не бяха взели тогаз Платон, Михайло трябваше да отиде войник.“ Извика, вярваш ли, всинца ни и ни заведе пред иконите. „Михайло — рече, — ела тук, поклони му се доземи и ти, снахо, се поклони, и внучетата, поклонете се. Разбрахте ли?“ — рече. Та тъй, мили приятелю. Съдбата търси човека. А пък ние все отсъждаме: туй не е хубаво, онуй не е добро. Нашето щастие, приятелче, е като вода в рибарска мрежа: дърпаш ли я — издува се, а като я измъкнеш — нищо няма. Това е. — И Платон се премести на своята слама.
	След като мълча известно време, Платон стана.
	— Какво, май че ти се спи? — рече той и почна бързо да се кръсти и повтаря:
	— Господи, Исус Христос, свети Никола, Фрола и Лавра, Господи, Исус Христос, свети Никола, Фрола и Лавра, Господи, Исус Христос, помилуй и спаси ни! — завърши той, поклони се доземи, стана, въздъхна и седна на сламата си. — Ей тъй на! Лягам, Боже, камъче, да стана, Боже, перце — рече той и легна, като се покри с шинела.
	— Каква е тая молитва, дето я чете? — попита Пиер.
	— Аз ли? — промълви Платон (той беше вече заспал). — Какво съм чел? Молих се на Бога. Мигар ти не се молиш?
	— Не, и аз се моля — каза Пиер. — Но какво казваше ти: Фрола и Лавра?
	— Е, че разбира се — отговори бързо Платон, — конският празник. Човек и добитъка трябва да жали — рече Каратаев. — Виж, хитрото, свило се. Стоплило се, кучата пасмина — каза той, като напипа кучето до краката си, и като се обърна отново, веднага заспа.
	Вън, някъде надалеч, се чу плач и викове и през пролуките на бараката се виждаше огън. Но в бараката беше тихо и тъмно. Пиер дълго не заспиваше и лежеше на мястото си в тъмнината с отворени очи, заслушан в отмереното хъркане на Платон, който лежеше до него, и чувствуваше; че разрушеният преди това свят израства сега в душата му с нова красота и върху някакви нови и непоклатими основи.



	XIII

	В бараката, дето бе заведен Пиер и в която прекара четири седмици, имаше двадесет и трима пленени войници, трима офицери и двама чиновници.
	По-късно те всички се мяркаха сякаш през мъгла пред Пиер, но Платон Каратаев остана завинаги в душата му като най-силен и най-скъп спомен и въплъщение на всичко руско, добро и закръглено. Когато призори на другия ден Пиер видя съседа си, първото му впечатление от нещо закръглено напълно се потвърди: цялата фигура на Платон, с неговия препасан с въже френски шинел, с фуражка и цървули, беше кръгла, главата беше съвсем кръгла, гърбът, гърдите, раменете, дори ръцете, които той държеше постоянно така, като че се кани да прегръща, бяха закръглени; приятната му усмивка и големите кестеняви нежни очи бяха кръгли.
	Ако се съдеше по разказите му за походите, в които бе участвувал като отдавнашен войник, Платон Каратаев трябва да беше прехвърлил петдесет години. Самият той не знаеше и никак не можеше да определи на колко е години: но зъбите му, яркобели и яки, които, когато се смееше (което той правеше често), постоянно се показваха в два полукръга, бяха всички хубави и здрави; в брадата и косата му нямаше ни един бял косъм и цялото му тяло изглеждаше гъвкаво и особено твърдо и издръжливо.
	Въпреки ситните кръгли бръчици лицето му имаше изражение на невинност и младост; гласът му бе приятен и напевен. Но главната особеност на неговия говор беше в непосредствеността и спорността му. Личеше, че той никога не мисли какво е казал и какво ще каже; и от това в бързината и верността на интонацията му имаше особена, неоспорима убедителност.
	През първите дни на пленничеството физическите му сили и пъргавината му бяха такива, че той сякаш не знаеше какво е умора и болест. Всяка вечер, когато лягаше, той казваше: „Лягам, Боже, камъче, да стана, Боже, перце“; а сутрин, когато ставаше, всякога по един и същ начин свиваше рамена и думаше: „Свивам се на лягане, разкършвам се на ставане.“ И наистина, щом легнеше, веднага заспиваше като камък и стигаше само да се разкърши, за да почне веднага, без да се бави секунда, каквато и да е работа, както децата, които, щом станат, вземат играчките. Той умееше да върши всичко не много добре, но не и лошо. Печеше, вареше, шиеше, дялаше, майстореше ботуши. Беше винаги зает и само нощем си позволяваше да разговаря, което много обичаше да прави, и да пее. Той пееше песните не тъй, както пеят песнопойците, които знаят, че ги слушат, но пееше, както пеят птиците, очевидно защото за него беше тъй необходимо да издава тия звуци, както е необходимо понякога на човека да се протегне или разходи; и тия звуци винаги биваха тънки, нежни, почти женски, тъжни и тогава лицето му биваше много сериозно.
	Когато попадна в плен и пусна брада, той очевидно бе отхвърлил от себе си всичко, което се бе натрупало отгоре му, чуждото, войнишкото, и неволно се бе върнал към предишния си, селски, народен начин на живот.
	— Войник в отпуск — риза без колан — казваше той. С неудоволствие говореше за военната си служба, макар и да не се оплакваше, и често повтаряше, че през цялата си служба ни веднъж не са го били. Когато разправяше, разправяше предимно от старите си и очевидно скъпи спомени от селския бит. Поговорките, с които биваше изпълнена речта му, не бяха ония, повечето неприлични и дръзки поговорки, които употребяват войниците, а бяха народни изречения, които изглеждат съвсем незначителни, взети сами по себе си, и които получават изведнъж значение на дълбока мъдрост, когато са казани на място.
	Често той казваше нещо, съвсем противоположно на онова, което бе казал по-рано, но и едното, и другото бяха верни. Той обичаше да приказва и приказваше хубаво, като украсяваше речта си с ласкателни думи и пословици, за които на Пиер му се струваше, че сам ги измисля; но главната прелест на неговото разказване бе в това, че в неговите думи и най-простите събития, понякога точно ония, които Пиер виждаше, но не ги забелязваше, добиваха характер на тържествено благообразие. Той обичаше да слуша приказки, които един войник разправяше (все едни и същи) вечерно време, но най-много обичаше да слуша разкази от действителния живот. Когато слушаше такива разкази, той радостно се усмихваше, вмъкваше думи и задаваше въпроси, които бяха насочени към това — да се уясни благообразието на онова, което му разказваха. Каратаев нямаше никаква привързаност, приятелство, обич — тъй както ги разбираше Пиер; но той обичаше и живееше в обич с всичко, с което животът го събираше, и особено с човека — не с някакъв определен човек, а с ония хора, които биваха пред очите му. Той обичаше кученцето си, обичаше другарите си, французите, обичаше Пиер, който му беше съсед; но Пиер чувствуваше, че въпреки ласкавата нежност към него (с което той проявяваше неволно дължимата почит към духовния живот на Пиер) Каратаев ни за миг не би се огорчил от раздяла с него. И Пиер почна да изпитва същото чувство към Каратаев.
	За всички останали пленници Платон Каратаев беше най-обикновен войник; казваха му соколче или Платоша, добродушно се закачаха с него, изпращаха го да носи разни неща. Но за Пиер той си остана завинаги такъв, какъвто го видя в първата нощ — непостижим, закръглен и вечно въплъщение на духа на простотата и справедливостта.
	Освен молитвата си Платон Каратаев не знаеше нищо друго наизуст. Когато говореше, изглеждаше, че като почва, не знае как ще завърши.
	Някой път, когато, поразен от смисъла на думите му, Пиер го помолваше да повтори казаното, Платон не можеше да си спомни какво бе казал преди минута, също както не можеше да каже с думи любимата си песен. Там имаше „скъпа, брезичка и мъчничко ми е“, но само с думи нямаше никакъв смисъл. Той не разбираше и не можеше да разбере значението на думите, взети отделно от това, което се говори. Всяка негова дума и всяко действие беше проява на неосъзната от самия него дейност, какъвто беше неговият живот. Но неговият живот, както той сам гледаше на него, нямаше смисъл като отделен живот. Той имаше смисъл само като частица от цялото, което той постоянно чувствуваше. Думите и действията му се изливаха от него също тъй равномерно, наложително и непосредно, както мирисът се отделя от цветето. Той не можеше да разбере нито цената, нито значението на отделно взето действие или дума.



	XIV

	Когато получи от Николай съобщението, че брат й се намира заедно с Ростови в Ярославъл, княжна Маря, въпреки увещанията на леля си да не тръгва, веднага се приготви да замине, и то не сама, а с племенника си. Тя не се питаше и не искаше да знае мъчно ли бе, или не, възможно ли беше това, или невъзможно: неин дълг беше не само да бъде при брат си, който може би умираше, но и да направи всичко възможно, за да заведе сина му — и тя реши да замине. Княжна Маря си обясняваше, че щом самият княз Андрей не я бе уведомил, той или беше много слаб и не можеше да пише, или пък смяташе дългото пътуване много тежко и опасно за нея и за сина си.
	За няколко дни княжна Маря се приготви за път.
	Екипажите й бяха — грамадната княжеска карета, в която тя бе пристигнала във Воронеж, бричка и каруца. Заедно с нея пътуваха m-lle Bourienne, Николушка с гуверньора си, старата бавачка, три прислужнички, Тихон, един млад лакей и слуга-придружвач, когото леля й й даде.
	Не можеше да се мисли да минат по обикновения път през Москва и затуй обиколният път, който трябваше да направи княжна Маря — през Липецк, Рязан, Владимир, Шуя, — беше много дълъг, много труден — поради липсата на пощенски коне навсякъде, и дори опасен около Рязан, дето (както се разправяше) се появили французи.
	През това тежко пътуване m-lle Bourienne, Десал и прислугата на княжна Маря бяха учудени от твърдостта на духа й и от дейността й. Тя си лягаше след другите, ставаше по-рано от всички и никакви затруднения не можеха да я спрат. Благодарение на нейната дейност и енергия, които възбуждаха спътниците й, в края на втората седмица те стигнаха до Ярославъл.
	Напоследък, през пребиваването си във Воронеж, княжна Маря изпита най-пълното щастие през живота си. Любовта й към Ростов вече не я мъчеше, не я вълнуваше. Тая любов изпълваше цялата й душа, стана неразделна част от самата нея и тя вече не се бореше срещу нея. Напоследък княжна Маря се бе убедила — макар че никога не си бе казала определено, с думи, това, че е любима и люби. Тя се бе убедила в това при последната среща с Николай, когато той бе дошъл да й съобщи, че брат й е заедно с Ростови. Нито с една дума Николай не й загатна, че сега (в случай че княз Андрей оздравее) предишните отношения между него и Наташа можеха да се възобновят, но княжна Маря виждаше по лицето му, че той знае и мисли това. И въпреки туй отношението му към нея — предпазливо, нежно и любовно — не само не се промени, но той сякаш се радваше, че сега роднинството между него и княжна Маря му позволяваше по-свободно да й изразява своето приятелство-любов, както си мислеше понякога княжна Маря. Княжна Маря знаеше, че обича за пръв и последен път в живота си и чувствуваше, че е обичана и беше щастлива и спокойна в това отношение.
	Но това щастие в една част от душата й не само не й пречеше да чувствува с пълна сила мъката за брат си, но, напротив, това душевно спокойствие в едно отношение й даваше по-голяма възможност да се отдаде напълно на своето чувство към брат си. В първия миг при заминаването от Воронеж това чувство беше толкова силно, че тия, които я придружаваха, като гледаха нейното измъчено, отчаяно лице, бяха уверени, че тя без друго ще се разболее по пътя; но тъкмо трудностите и грижите по пътуването, с които княжна Маря тъй дейно се бе заела, я спасиха временно от нейната мъка и й дадоха сили.
	Както е винаги през време на пътуване, княжна Маря мислеше само за пътуването, като забравяше каква беше целта му. Но когато наближиха Ярославъл и пак й стана ясно онова, което можеше да я очаква, и то не след много дни, а още тая вечер, вълнението на княжна Маря стигна до крайна степен.
	Когато слугата, изпратен предварително да узнае в Ярославъл де са Ростови и в какво положение е княз Андрей, срещна при заставата голямата карета, която влизаше в града, той се ужаси, като видя страшно бледното лице на княжната, което се бе надвесило от прозорчето.
	— Научих всичко, ваше сиятелство, Ростови са на площада, в къщата на търговеца Бронников, наблизо, току над Волга — каза слугата.
	Княжна Маря уплашено-въпросително го гледаше в лицето, без да разбира защо той не й отговаря на най-важния въпрос: как е брат й? Вместо княжната m-lle Bourienne зададе тоя въпрос.
	— Как е князът? — попита тя.
	— Негово сиятелство е при тях в същата къща.
	„Значи, той е жив“ — помисли княжната и тихо попита:
	— Как е той?
	— Слугите казват — все в същото положение.
	Какво значеше „все в същото положение“, княжната не попита и само бегло, незабелязано погледна седемгодишния Николушка, който седеше пред нея и се радваше на града, наведе глава и не я дигна, докато тежката карета с трясък, друсане и люшкане не спря някъде. Затракаха разтваряните стъпалца.
	Отвориха се вратичките. Отляво имаше вода — голяма река, отдясно — входна площадка; на площадката имаше хора, слуги и някаква румена, с голяма черна плитка девойка, която се усмихваше неприятно-престорено, както се стори на княжна Маря (тя беше Соня). Княжната изтича по стъпалата, девойката, която се усмихваше престорено, каза: „Тук, тук!“ и княжната се намери във вестибюла пред една стара жена с лице източен тип, която с разчувствувано изражение бързо отиваше насреща й. Това беше старата графиня. Тя прегърна княжна Маря и почна да я целува.
	— Mon enfant! — рече тя. — Je vous aime et vous connais depuis longtemps.*
	[* Дете мое! Аз ви обичам и знам отдавна.]
	Въпреки голямото си вълнение княжна Маря разбра, че това е графинята и че трябва да й каже нещо. Без сама да знае как, тя изрече някакви учтиви френски думи в същия тон, в който бяха и другите, казани на нея, и попита — как е той?
	— Докторът казва, че няма опасност — рече графинята, но в същото време, когато казваше това, въздъхна и дигна очи нагоре и тоя жест беше в противоречие с думите й.
	— Къде е той? Мога ли да го видя, мога ли? — попита княжната.
	— Ей сега, княжна, ей сега, миличка. Това неговият син ли е? — каза тя, като се обърна към Николушка, който влизаше с Десал. — Ние ще се настаним всички, къщата е голяма. О, какво прелестно момченце!
	Графинята заведе княжната в салона. Соня разговаряше с m-lle Bourienne. Графинята галеше момченцето. Старият граф влезе в стаята и поздрави княжната. От последния път, когато княжната го бе виждала, старият граф извънредно много се бе променил. Тогава той беше живо, весело, самоуверено старче, сега изглеждаше жалък, загубен човек. Говорейки с княжната, той непрекъснато поглеждаше наоколо си, сякаш питаше всички дали прави това, което трябва. След разоряването на Москва и на имението му, изблъскан от обикновения си път, той очевидно бе загубил съзнание за значението си и чувствуваше, че за него няма вече място в живота.
	Въпреки обзелото я вълнение, въпреки единственото й желание — по-скоро да види брат си, и досадата, че в тоя миг, когато тя иска само едно нещо — да го види, — те я занимават и престорено хвалят племенника й, княжната забелязваше всичко, което ставаше около нея, и чувствуваше необходимостта да се подчини временно на тоя нов ред, в който бе попаднала. Тя знаеше, че всичко това е необходимо и й беше тежко, но не се раздразни срещу тях.
	— Това е племенницата ми — каза графът, като представи Соня, — не я ли познавате, княжна?
	Княжната се обърна към нея и като се помъчи да задуши надигналото се в душата й враждебно чувство към тая девойка, целуна я. Но й ставаше тежко, че настроението на всички около нея беше тъй далеч от това, което бе в душата й.
	— Къде е той? — попита още веднъж тя, обръщайки се към всички.
	— Той е долу, Наташа е при него — отговори Соня, като се изчерви. — Изпратихме да разберем. Вие, струва ми се, сте уморена, княжна?
	От раздразнение очите на княжната се насълзиха. Тя се обърна и щеше отново да попита графинята през къде да отиде при него, когато до вратата се чуха леки, стремителни, сякаш весели стъпки. Княжната се изви, погледна и видя Наташа, която влезе почти тичешком, същата Наташа, която в оная отдавнашна среща в Москва толкова не й се бе харесала.
	Но преди да погледне лицето на тая Наташа, княжната разбра, че тя беше искрена нейна другарка по скръб и затова — приятелка. Тя се хвърли срещу нея, прегърна я и заплака на рамото й.
	Щом узна за пристигането на княжна Маря, Наташа, която бе при леглото на княз Андрей, излезе тихо от стаята му с тия бързи и, както се сториха на княжна Маря, като че весели стъпки и изтича при нея.
	Когато се втурна в стаята, по развълнуваното й лице имаше само едно изражение — изражение на обич, на безпределна обич към него, към нея, към всичко, което беше близко на любимия човек, изражение на жалост, на страдание за другите и страстно желание да се отдаде цяла, за да им помогне. Личеше, че в тоя миг в душата на Наташа нямаше ни една мисъл за себе си, за своите отношения към него.
	Чувствителната княжна Маря още от първия поглед към лицето на Наташа разбра всичко това и с горестна наслада плачеше на рамото й.
	— Елате, елате да отидем при него, Мари — рече Наташа, като я заведе в друга стая.
	Княжна Маря дигна лице, избърса очи и се обърна към Наташа. Тя чувствуваше, че от нея ще разбере и узнае всичко.
	— Какво… — почна тя въпроса си, но изведнъж се спря. Тя почувствува, че с думи не може нито да попита, нито да отговори. Лицето и очите на Наташа трябваше да й кажат всичко по-ясно и по-дълбоко.
	Наташа я гледаше, но като че бе обзета от страх и от съмнение — да каже или да не каже всичко, което знаеше; тя сякаш почувствува, че пред тия лъчисти очи, проникващи в глъбината на сърцето й, не можеше да не се каже цялата, цялата истина, такава, каквато тя я виждаше. Изведнъж устната на Наташа трепна, безобразни бръчки се появиха около устата й и като зарида, тя закри лице с ръцете си.
	Княжна Маря разбра всичко.
	Но тя все пак се надяваше и попита с думи, в които не вярваше:
	— Но как е раната му? Изобщо в какво състояние е той?
	— Вие, вие… ще видите — само това можа да каже Наташа.
	Долу, до неговата стая, те поседяха няколко минути, за да престанат да плачат и да влязат при него със спокойни лица.
	— Как вървя болестта му? Отдавна ли му е зле? Кога е станало това? — питаше княжна Маря.
	Наташа разправи, че на първо време имало опасност от трескавото му състояние и болките, но в Троицката лавра това минало и докторът се страхувал само от едно — от гангрена. Но и тая опасност минала. Когато пристигнали в Ярославъл, раната почнала да загноява (Наташа знаеше всичко около загнояването и т.н.) и докторът казал, че загнояването може да тръгне правилно. Появила се треска. Докторът казал, че тая треска не е опасна.
	— Но преди два дена — почна Наташа — изведнъж стана това… — Тя сдържа риданията си. — Не зная от какво, но ще видите какъв е станал.
	— Изтощен ли? Отслабнал ли?… — попита княжната.
	— Не, не това, но по-лошо. Ще видите. Ах, Мари, Мари, той е премного добър, той не може, не може да живее, защото…



	XV

	Когато с привично движение Наташа отвори вратата на стаята му и пусна пред себе си княжната, княжна Маря усещаше в гърлото си ридания, готови да избухнат. Колкото и да бе се готвила, колкото и да се мъчеше да се успокои, тя знаеше, че нямаше да може да го види, без да се разплаче.
	На княжна Маря й стана ясно онова, което Наташа подразбираше под думите: _това се случи преди два дена с него_. Тя разбра: това значеше, че той изведнъж се е смекчил и че смекчаването и умилението бяха признаци на смъртта. Когато приближаваше до вратата, тя виждаше вече във въображението си онова лице на Андрюша, което знаеше от детинство, нежно, кротко, умилено, което той тъй рядко имаше и затуй толкова силно й действуваше. Тя знаеше, че той ще й каже тихи, нежни думи, както ония, които й бе казал баща й, преди да умре, и че тя не ще може да издържи това и ще се разридае над него. Но рано или късно това трябваше да стане и тя влезе в стаята. Колкото по-ясно и по-ясно почваше тя да различава с късогледите си очи неговата фигура и търсеше чертите му, толкова по-близо до гърлото й се надигаха риданията — и ето, тя видя лицето му и срещна погледа му.
	Той лежеше на диван, обиколен с възглавници, в халат от катеричи кожи. Беше слаб и бледен. Едната му слаба, прозрачнобяла ръка държеше кърпичка, с другата той с бавни движения пипаше тънките си пораснали мустаци. Очите му гледаха ония, който влизаха.
	Щом видя лицето му и щом погледите им се срещнаха, княжна Маря веднага забави крачките си и усети, че сълзите й изведнъж пресъхнаха и риданията спряха. Като долови изражението на лицето и погледа му, тя изведнъж стана плаха и се почувствува виновна.
	„Но за какво съм виновна?“ — попита се тя. „За това, че живееш и мислиш за живи неща, а пък аз!…“ — отговори неговият студен, строг поглед.
	Когато той бавно изгледа сестра си и Наташа, в неговия дълбок, устремен не навън, а вътре в него поглед имаше почти враждебност.
	Те си целунаха ръка един на друг, както бяха свикнали.
	— Здравей, Мари, как стигна? — каза той със също такъв равен и чужд глас, какъвто беше и погледът му. Ако той би почнал да пищи отчаяно, тоя писък не би ужасил княжна Маря толкова, колкото звукът на тоя глас.
	— И Николушка ли доведе? — каза той все тъй равно и бавно и с очевидно усилие на паметта си.
	— Как си сега? — рече княжна Маря, като сама се учуди на това, което каза.
	— За това, мила, трябва да се пита докторът — каза той и като направи очевидно още едно усилие, за да бъде ласкав, каза само с уста (личеше, че съвсем не мисли това, което казва): — Merci, chere amie, d’etre venue.*
	[* Благодаря ти, мила приятелко, че дойде.]
	Княжна Маря стисна ръката му. Той се намръщи едва забележимо от стискането на ръката й. Той мълчеше; и тя не знаеше какво да говори. Тя разбра онова, което се бе случило с него преди два дни. В думите, в тона му и особено в тоя поглед — студен, почти враждебен поглед — се усещаше страшното за живия човек отчуждение от всичко земно. Личеше, че той с мъка разбира всичко живо; но заедно с това чувствуваше се, че не разбира онова, което е живо, не защото бе лишен от силата на разбирането, но защото разбираше нещо друго, такова, което живите не разбираха и не можеха да разберат и което го поглъщаше цял.
	— Да, ето как странно ни събра съдбата! — каза той, като наруши мълчанието и посочи Наташа. — Тя непрекъснато се грижи за мене.
	Княжна Маря слушаше и не разбираше какво й каза той. Той, чувствителният, нежният княз Андрей, как можеше да каже това пред оная, която обичаше и която го обичаше! Ако той мислеше, че ще живее, не би казал това с такъв студено-оскърбителен тон. Ако не знаеше, че ще умре, как не му беше мъчно за нея, как можеше да каже това пред нея! Едно обяснение имаше — само това, че му беше все едно, а му беше все едно, защото му се бе открило нещо друго, най-важно.
	Разговорът беше студен, несвързан и прекъсван всеки миг.
	— Мари минала през Рязан — каза Наташа. Княз Андрей не забеляза, че тя нарече сестра му Мари. А Наташа, която я нарече така пред него, за пръв път сама забеляза това.
	— Е, и какво? — рече той.
	— Разправяли й, че цялата Москва изгоряла съвсем, че уж…
	Наташа спря: не биваше да говори. Той очевидно правеше усилия, за да слуша, и все пак не можеше.
	— Да, казват, че изгоряла — рече той. — Много жалко — и той се загледа напред, като гладеше разсеяно с пръсти мустаците си.
	— А ти, Мари, се срещна с граф Николай, нали? — рече неочаквано княз Андрей, като очевидно искаше да им каже нещо приятно. — Той писал тук, че ти много си му харесала — продължи той просто, спокойно, очевидно без да може да разбере цялото сложно значение, което имаха тия думи за живите. — Ако и ти си го харесала, много хубаво ще бъде… да се ожените — добави той малко по-бързо, сякаш зарадван, че е намерил най-сетне дълго търсените думи. Княжна Маря чуваше думите му, но за нея те нямаха никакво друго значение, освен че доказваха колко страшно далеч бе сега той от всичко живо.
	— Какво ще приказваме за мене! — рече тя спокойно и погледна Наташа. Наташа, която усети върху себе си нейния поглед, не погледна към нея. Всички отново млъкнаха.
	— Andre, искаш ли… — каза неочаквано княжна Маря с трепнал глас — искаш ли да видиш Николушка? Той през всичкото време си спомняше за тебе.
	За пръв път княз Андрей едва забележимо се усмихна, но княжна Маря, която тъй хубаво знаеше лицето му, с ужас разбра, че това не беше усмивка от радост, от нежност към сина си, но тиха, кротка насмешка за това, че княжна Маря бе употребила последното според нея средство, за да го приведе в съзнание.
	— Да, много се радвам на Николушка. Той здрав ли е?


	Когато доведоха при княз Андрей Николушка, който гледаше уплашено баща си, но не плачеше, защото никой не плачеше, княз Андрей го целуна и очевидно не знаеше какво да му каже.
	Когато изведоха Николушка, княжна Маря пак се приближи до брат си, целуна го и тъй като не можеше вече да се сдържа, заплака.
	Той я погледна втренчено.
	— Ти — за Николушка ли? — попита той.
	Княжна Маря, като плачеше, утвърдително наведе глава.
	— Мари, ти знаеш еван… — но изведнъж млъкна.
	— Какво казваш?
	— Нищо. Не бива да се плаче тук — рече той, като устреми в нея същия студен поглед.


	Когато княжна Маря заплака, той разбра, че тя плачеше, защото Николушка ще остане без баща. Той се помъчи с голямо усилие над себе си да се върне назад, в живота, и да погледне с техни очи.
	„Да, това трябва да им се вижда тъжно! — помисли той. — А колко е просто то!“
	„Птиците небесни нито сеят, ни жънат, но вашият отец ги храни“ — каза той на себе си и искаше да каже същото на княжната. „Но не, те ще го разберат по свой начин, те няма да го разберат! Не могат да разберат те това, че всички тия чувства, които им са мили, всички тия мисли, които ни се струват толкова важни, че те са — _непотребни_. Ние не можем да се разбираме един друг!“ — и млъкна.
	Малкият син на княз Андрей беше на седем години. Той едва можеше да чете, той не знаеше нищо. След тоя ден той преживя много неща; като придобиваше знания, наблюдателност и опитност; но дори и да имаше още тогава всички тия придобити по-късно способности, не би могъл по-хубаво и по-дълбоко да разбере пълното значение на тая сцена, която бе видял между баща си, княжна Маря и Наташа, отколкото така, както я бе разбрал сега. Той разбра всичко и без да плаче, излезе от стаята, приближи се мълчаливо до Наташа, която бе излязла след него, и я погледна срамежливо със замислените си прекрасни очи; поповдигнатата му румена горна устна потрепна, той прислони глава до Наташа и заплака.
	От тоя ден той избягваше Десал, избягваше графинята, която го галеше, и или седеше сам, или се приближаваше плахо до княжна Маря и до Наташа, която, изглеждаше, бе обикнал повече от леля си, и тихо и срамежливо се пригалваше о тях.
	Когато излезе от стаята на княз Андрей, княжна Маря бе разбрала напълно всичко, което лицето на Наташа бе й казало. Тя вече не приказваше с Наташа за надеждата да бъде спасен животът му. Тя се редуваше с нея при дивана и вече не плачеше, но се молеше непрекъснато, като се обръщаше с душата си към онова вечно и непостижимо, присъствието на което сега така силно се усещаше над умиращия човек.



	XVI

	Княз Андрей не само знаеше, че ще умре, но чувствуваше, че умира, че вече наполовина е умрял. Той имаше съзнание на отчужденост от всичко земно и радостна и странна лекота на битието. Без да бъде припрян и без да се тревожи, той очакваше онова, което му предстоеше. Онова страшно, вечно, непознато и далечно, присъствието на което той не преставаше да усеща през целия си живот, беше сега близко за него — и поради тая странна лекота на битието, която той изпитваше — почти разбираемо и осезаемо.
	. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
	По-рано той се боеше от края. На два пъти бе изпитвал това страшно, мъчително чувство на страх от смъртта, от края, но сега вече не го проумяваше.
	За първи път той изпита това чувство, когато гранатата се въртеше като пумпал пред него и той гледаше стърнището, храстите и небето и знаеше, че пред него беше смъртта. Когато се свести след раните и в душата му мигновено, сякаш освободено от задържащия гнет на живота, цъфна това цветче на вечната и свободна обич, която не зависеше от тоя живот, той вече не се страхуваше от смъртта и не мислеше за нея.
	Колкото повече се углъбяваше през часовете на страдалческо усамотение и полубълнуване, които бе прекарал след раняването си, в новото начало на вечна обич, което му се бе открило, толкова повече, без сам да усеща, се отричаше от земния живот. Всичко и всички да обичаш, винаги да се жертвуваш за обичта — това значеше никого да не обичаш, значеше да не живееш тоя земен живот. И колкото повече се проникваше от това начало на обичта, толкова повече се отричаше от живота и с това напълно унищожаваше страшната преграда, която се възправя между живота и смъртта, когато у нас няма обич. В това първо време, когато си спомняше, че трябва да умре, той си казваше: е, та какво, толкова по-добре.
	Но след оная нощ в Митишчи, когато в полубълнуването му се яви оная, която той бе желал, и когато, притиснал устни до ръката й, заплака с тихи, радостни сълзи, обичта към една жена се вмъкна неусетно в сърцето му и отново го привърза към живота. Почнаха да го спохождат и радостни, и тревожни мисли. Спомняйки си оня миг на превързочния пункт, когато бе видял Курагин, той не можеше сега да се възвърне към онова чувство: сега го измъчваше въпросът — жив ли е той? И не се решаваше да попита.


	Болестта му следваше своя физически ход, но онова, което Наташа наричаше — _това стана с него_, му се случи два дена преди пристигането на княжна Маря. То беше оная последна нравствена борба между живота и смъртта, в която смъртта спечели победата. То беше неочакваното съзнание, че той още скъпеше живота, съзнание, въплътено в любовта му към Наташа, и последният, надвит припадък от ужаса пред неизвестното.
	То беше една вечер. Както винаги след обяд той беше в леко трескаво състояние и мислите му бяха извънредно ясни. Соня седеше до масата. Той бе задрямал. Изведнъж го изпълни усещане на щастие.
	„А, тя е влязла!“ — помисли той.
	Наистина на мястото на Соня седеше Наташа, която току-що бе влязла безшумно.
	От деня, когато тя почна да се грижи за него, той винаги изпитваше това физическо усещане на нейната близост. Тя седеше в креслото, обърната с едната си страна към него, засенчвайки му светлината от свещта, и плетеше чорап. (Тя се научи да плете чорапи, откак княз Андрей й каза, че никой не умее да гледа болни така, както старите бавачки, които плетат чорапи, и че в плетенето на чорапи има нещо успокояващо.) Тънките й пръсти бързо движеха куките, които понякога се сблъскваха, и той ясно виждаше замисления профил на приведеното й лице. Тя мръдна — кълбото се изтърколи от коленете й. Тя трепна, погледна към него и засенчвайки с ръка свещта, с предпазливо, гъвкаво и точно движение се наведе, дигна кълбото и седна в предишното си положение.
	Той я гледаше, без да помръдва, и виждаше, че след направеното движение ней беше необходимо да въздъхне с пълни гърди, но тя не смееше да стори това и предпазливо поемаше дъх.
	В Троицката лавра те говориха за миналото и той й каза, че ако бъде жив, вечно ще благодари на Бога за раната си, която отново го бе събрала с нея; но оттогава никога вече не приказваха за бъдещето.
	„Можеше ли, или не можеше да бъде това? — мислеше той сега, загледан в нея и вслушан в тихия стоманен звук на куките. — Нима съдбата тъй странно ме събра с нея само за да умра?… Нима истината на живота ми се откри само за да живея в лъжа? Аз я обичам повече от всичко в света. Но какво пък да правя, като я обичам?“ — каза си той и без да ще, изохка по навика, придобит през време на страданията си.
	Като чу тоя звук, Наташа остави чорапа, изви се по-близо до него и изведнъж, щом видя блесналите му очи, приближи до него с леки стъпки и се наведе.
	— Не спите ли?
	— Не, аз отдавна ви гледам; почувствувах, когато влязохте. Никой не ми дава такава мека тишина, както вие… такава светлина. Иска ми се да плача от радост.
	Наташа още по` се приближи до него. Лицето й светеше от възторжена радост.
	— Наташа, аз премного ви обичам. Повече от всичко в света.
	— Ами аз? — За миг тя се извърна. — Но защо премного? — рече тя.
	— Защо премного ли?… Добре, как мислите, как чувствувате с душата си, с цялата си душа, ще остани ли жив? Как ви се струва?
	— Уверена съм, уверена! — почти извика Наташа и хвана двете му ръце със страстно движение.
	Той помълча.
	— Колко хубаво би било! — Взе ръката й и я целуна.
	Наташа беше щастлива и развълнувана; и веднага си спомни, че така не бива, че нему е необходимо спокойствие.
	— Но вие не сте спали — рече тя, като потисна радостта си. — Помъчете се да заспите… Моля ви се.
	Той стисна ръката й и я пусна и тя се премести при свещта и седна пак в предишното положение. На два пъти тя го погледна — очите му блестяха насреща й. Тя си определи колко да изплете на чорапа и си каза, че докато не го свърши, няма да го погледне.
	Наистина скоро след това той затвори очи и заспа. Спал бе малко и изведнъж тревожно се събуди в студена пот.
	Когато заспиваше, той мислеше все същото, което мислеше през всичкото време — за живота и смъртта. И повече за смъртта. Чувствуваше се по-близо до нея.
	„Обич? Какво е обич? — мислеше той. — Обичта пречи на смъртта. Обичта е живот. Всичко, всичко, което разбирам, е само защото обичам. Всичко живее, всичко съществува само защото аз обичам. Всичко се държи само от нея. Обичта е Бог и да умра — значи, аз, една частица обич, да се върна към общия и вечен извор.“ Тия мисли му се сториха утешителни. Но те бяха само мисли. Нещо не им достигаше, имаше в тях нещо едностранно, лично, умствено — липсваше очевидност. И имаше същото безпокойство й неяснота. Той заспа.
	В съня си той се видя, че лежи в същата стая, дето лежеше в действителност, но че не е ранен, а здрав. Пред княз Андрей се явяват много различни лица, незначителни, равнодушни. Той говори с тях, спори за някакви ненужни неща. Те се готвят да пътуват нанякъде. Княз Андрей смътно си спомня, че всичко туй е незначително и че той има други, извънредно важни грижи, но продължава да говори и ги учудва с някакви празни, остроумни думи. Постепенно всички тия лица незабелязано почват да изчезват и всичко се замества с единствен въпрос за затворената врата. Той става и отива до вратата, за да дръпне резето и да я заключи. От това, дали ще успее, или няма да успее да заключи, зависи _всичко_. Той отива, бърза, но краката му не мърдат и той знае, че не ще успее да заключи вратата, и все пак болезнено напряга всичките си сили. И мъчителен страх го обзема. И тоя страх е страх от смъртта: зад вратата е то. Но докато той безсилно-несръчно припълзява към вратата, това — ужасното, което вече натиска от другата страна, напира да влезе. Нещо не човешко — смъртта — напира да влезе и той трябва да подпре вратата. Той хваща вратата, напряга последни сили — не може вече да заключи — поне да я удържи; но силите му са слаби, тромави и натискана от ужасното, вратата се отваря и пак се затваря.
	То още веднъж натисна оттам. Последните, свръхестествените усилия бяха напразни и двете половини на вратата се отвориха беззвучно. То влезе и то е _смърт._ И княз Андрей умря.
	Но в същия миг, когато умря, княз Андрей си спомни, че спи, и в същия миг, когато умря, той направи усилия над себе си и се събуди.
	„Да, това беше смъртта. Умрях — събудих се. Да, смъртта е пробуждане“ — светна изведнъж в душата му и завесата, която скриваше досега неизвестното, се дигна пред духовния му поглед. Той почувствува, че възпираната досега в него сила като че се освободи — и усети оная странна лекота, която оттогава не го напусна вече.
	Когато се свести, потънал в студена пот, и се размърда на дивана, Наташа отиде при него и го попита какво има. Той не й отговори и без да я разбира, устреми в нея странен поглед.
	Това беше то — онова, което се бе случило два дена преди пристигането на княжна Маря. От тоя ден изтощителната треска, както каза докторът, взе лош обрат, но Наташа не се интересуваше от онова, което казваше докторът; тя виждаше тия страшни, за нея много по-несъмнени, нравствени признаци.
	От тоя ден започна за княз Андрей заедно с пробуждането от съня пробуждането от живота. И сравнително с продължителността на живота то не му се струваше по-бавно, отколкото пробуждането от сън, сравнено с продължителността на съновидението.


	Нямаше нищо страшно и рязко в това сравнително бавно пробуждане.
	Последните му дни и часове минаха обикновено и просто. И княжна Маря, и Наташа, които не се отделяха от него, чувствуваха това. Те не плачеха, не изтръпваха и напоследък, чувствувайки сами това, грижеха се вече не за него (него вече го нямаше, той ги беше напуснал), а за най-близкия спомен от него — неговото тяло. Чувствата и на двете бяха толкова силни, че не им действуваше външната, страшната страна на смъртта и те не смятаха за необходимо да развреждат мъката си. Те не плачеха нито пред него, нито когато не бяха при него, но и никога не говореха помежду си за него. Те чувствуваха, че не могат да изразят с думи онова, което разбираха.
	И двете виждаха как той все по-дълбоко и по-дълбоко, бавно и спокойно слизаше от тях някъде там, и двете знаеха, че това тъй трябва да бъде и че това е хубаво.
	Изповядаха го, пречистиха го; всички дохождаха да се простят с него. Когато доведоха сина му, той го досегна с устни и се обърна не защото му беше тежко и мъчно (княжна Маря и Наташа разбираха това), но само защото мислеше, че това е всичко, което искаха от него; но когато му казаха да го благослови, той изпълни, което искаха, и се извърна да погледне, сякаш питаше не трябва ли да направи още нещо.
	Когато дойдоха и последните гърчения на тялото, напускано от духа, княжна Маря и Наташа бяха там.
	— Свърши ли?! — каза княжна Маря, няколко минути след като тялото лежеше пред тях вече неподвижно и почваше да изстива. Наташа се приближи, погледна в мъртвите очи и побърза да ги затвори. Тя ги затвори и целуна не тях, а онова, което беше най-близкият спомен от него.
	„Де отиде той? Де е сега?…“


	Когато облеченото, измито тяло лежеше в ковчега на масата, всички се приближаваха да се простят с него и всички плачеха.
	Николушка плачеше от мъчително недоумение, което разкъсваше сърцето му. Графинята и Соня плачеха от жалост за Наташа и за това, че него вече го няма. Старият граф плачеше, че скоро — той усещаше това — предстоеше и той да направи тая страшна крачка.
	Наташа и княжна Маря също плачеха, но те не плачеха от личната си мъка; те плачеха от благоговейно умиление, обзело душите им пред съзнанието за простото и тържествено тайнство на смъртта, което се бе извършило пред тях.





	Част втора

	I

	Човешкият ум не може да разбере причините на явленията в тяхната съвкупност. Но потребността да се търсят причините е вложена в душата на човека. И като не вниква в безбройността и сложността на условията на явленията, всяко от които може поотделно да изглежда като причина, човешкият ум се залавя за първото най-близко до ума му обстоятелство и казва: ето причината. В историческите събития (дето предмет за наблюдение са действията на хората) най-първобитното обстоятелство изглежда волята на боговете, след това — волята на хората, които стоят на най-видно историческо място — историческите герои. Но достатъчно е само да се вникне в същността на всяко историческо събитие, тоест в дейността на цялата маса хора, участвували в събитието, за да се убеди човек, че волята на историческия герой не само не ръководи действията на масите, но самата тя е ръководена. Би казал човек, че е все едно как да се разбира значението на историческото събитие — дали тъй, или иначе. Но между човека, който казва, че народите на Запада тръгнали към Изток, защото Наполеон поискал това, и оня, който казва, че това е станало, защото е трябвало да стане, има същата разлика, каквато е имало между хората, които са твърдели, че земята стояла неподвижно и планетите се движели около нея, и ония, които са казвали, че не знаят на какво стои земята, но знаят, че има закони, които управляват движението — и нейното, и на другите планети. Няма и не може да има причини на историческо събитие освен единствената причина на всички причини. Но има закони, които управляват събитията, отчасти неизвестни, отчасти напипвани от нас. Откриването на тия закони е възможно само тогава, когато напълно се откажем от търсене причините във волята на един човек, също тъй както откриването на законите за движението на планетите е станало възможно само когато хората са се отказали от представата си за неподвижността на земята.


	След Бородинското сражение, завземането на Москва от неприятеля и опожаряването й историците смятат за най-важен епизод от войната в 1812 година движението на руската армия от Рязанския на Калужкия път и към Гарутинския лагер — тъй наречения флангови марш отвъд Червена Пахра. Историците приписват славата на тоя гениален подвиг на различни лица и спорят на кого всъщност принадлежи тя. Дори чуждите, дори френските историци признават гениалността на руските пълководци, когато говорят за тоя флангови марш. Но защо военните писатели, а подир тях и всички, смятат, че тоя _флангови_ марш е твърде дълбокомислено изобретение на някое отделно лице, което е спасило Русия и погубило Наполеон — това твърде мъчно може да се разбере. На първо място мъчно е да се разбере в какво е дълбокомислието и гениалността на това движение; защото да се досетиш, че най-доброто положение за армията (когато не я атакуват) е да бъде там, дето има повече продоволствие — не е потребно голямо умствено напрежение. И всеки, дори едно глупаво тринадесетгодишно момче, без усилие ще се досети, че в 1812 година, след отстъпването на Москва, най-изгодното положение за армията бе на Калужкия път. И така, на първо място, не може да се разбере по какви умозаключения историците стигат дотам — да виждат в тоя маньовър нещо дълбокомислено. На второ място, още по-мъчно може да се разбере в кое именно историците виждат спасителността на тоя маньовър за русите и гибелността му за французите, защото тоя флангови марш при другите предшествуващи, придружаващи и последвали обстоятелства можеше да бъде гибелен за руската и спасителен за френската войска. А пък, ако след като се бе извършило това движение, положението на руската войска започна да се подобрява, от това съвсем не следва, че движението е било причина за това.
	Тоя флангови марш не само не би могъл да донесе някакви изгоди, но можеше да погуби руската армия, ако не бяха съвпаднали други условия. Какво щеше да бъде, ако Москва не бе изгоряла? Ако Мюра не бе изгубил от очи русите? Ако Наполеон не беше останал в бездействие? Ако при Червена Пахра руската армия, по съвета на Бенигсен и Барклай, би дала сражение? Какво би било, ако французите бяха атакували русите, когато русите се движеха отвъд Пахра? Какво би било, ако Наполеон, стигнал до Тарутино, би атакувал по-късно русите, макар и с една десета от енергията, с която бе атакувал в Смоленск? Какво би било, ако французите бяха тръгнали към Петербург?… При всички тия предположения спасителното действие на фланговия марш можеше да се превърне в гибел.
	На трето място, и най-неразбираемото, е, че хората, които изучават историята, умишлено не искат да видят, че фланговият марш не може да се припише на някой отделен човек, че никой никога не го е предвиждал, че тоя маньовър, както и отстъплението във Фили, всъщност никой не си го е представял изцяло, а той крачка по крачка, събитие след събитие, миг след миг е произлязъл от безброй най-различни условия и само когато се изпълнил и станал минало, е изпъкнал в целостта си.
	На съвета във Фили преобладаващата в руското началство мисъл е била — разбираното от само себе си отстъпление назад по права посока, тоест по Нижегородското шосе. За доказателство на това е мнозинството гласове на съвета в тоя смисъл и най-главно известният разговор след съвета — на главнокомандуващия с Ланской, завеждащия продоволствения отдел. Ланской доложи на главнокомандуващия, че продоволствието за армията е събрано предимно по Ока, в Тулска и Калужка губерния, и че в случай на отстъпление към Нижни Новгород продоволствените запаси ще бъдат отделени от армията чрез голямата река Ока, през която превозът в началото на зимата е невъзможен. Това беше първият признак за необходимостта от отклонение от правата посока към Нижни, която по-рано изглеждаше най-естествена. Армията се придвижи по на юг, по Рязанското шосе, и по-близо до запасите. По-късно бездействието на французите, които дори изгубиха от очи руската армия, грижата за защитата на Тулския завод и най-главно изгодите от приближаването към запасите си принудиха армията да се отклони още по` на юг, на Тулското шосе. Като минаха с отчаяно усилие отвъд Пахра на Тулското шосе, военачалниците на руската армия мислеха да останат в Подолск — и през ум не им минаваше за Тарутинската позиция; но безброй обстоятелства и ново появяване на френските войски, които бяха изгубили от очи русите, и проектите за сражение, и най-главно изобилното продоволствие в Калуга принудиха нашата армия да се отклони още повече на юг и да се прехвърли в средището на пътищата за продоволствието си, от Тулското на Калужкото шосе, към Тарутино. Също както не може да се отговори на въпроса кога бе изоставена Москва, не може да се отговори и кога точно и от кого бе решено да се тръгне към Тарутино. Само когато поради безбройните диференциални сили войските стигнаха вече до Тарутино, само тогава хората почнаха да се уверяват, че са искали и че отдавна са предвидили това.



	II

	Знаменитият флангови марш се състоеше само в това, че руската войска, която непрекъснато отстъпваше право назад, по посока, обратна на настъплението, се отклони, след като френското настъпление спря, от взетата в началото права посока и като не виждаше, че я преследват, пое естествено нататък, дето я привличаше изобилното продоволствие.
	Ако човек си представи начело на руската армия не гениални пълководци, но просто армия без началници, дори и тая армия не би могла да стори нищо друго, освен да потегли обратно към Москва, като опише дъга откъм оная страна, дето имаше повече продоволствие и дето областта бе по-богата.
	Това придвижване от Нижегородския — на Рязанския, Тулския и Калужкия път бе до такава степен естествено, че тъкмо по тая посока бягаха мародерите от руската армия и от Петербург предписваха на Кутузов тъкмо в тая посока да преведе армията си. В Тарутино Кутузов получи от царя почти мъмрене, че е прехвърлил армията на Рязанското шосе и му сочеха тъкмо онова място срещу Калуга, дето той вече се намираше, когато получи писмото от царя.
	Топката на руската войска, която продължаваше да се търкаля по посоката на тласъка, който бе получила през цялата кампания и в Бородинското сражение, след като силата на тласъка бе унищожена, а нямаше нов тласък, зае такова положение, което бе естествено за нея.
	Заслугата на Кутузов бе не в някакъв гениален, както го наричат, стратегически маньовър, а в това, че той единствен разбираше значението на събитието, което се извършваше. Единствен той разбираше още тогава значението на бездействието на френската армия, единствен той продължаваше да твърди, че Бородинското сражение е победа; единствен той — тоя, който, би казал човек, поради положението си на главнокомандуващ, би трябвало да бъде склонен към настъпление, — единствен той с всичките си сили се мъчеше да удържи руската армия от безполезни сражения.
	Удареният при Бородино звяр лежеше там някъде, дето го бе оставил отдръпналият се ловец; но жив ли беше, силен ли, или само се бе притаил, ловецът не знаеше. Изведнъж се чу стенанието на тоя звяр.
	Стенанието на ранения звяр, на френската армия, което разкриваше нейната гибел, бе изпращането на Лористън в лагера на Кутузов с молба за мир.
	В своята увереност, че е хубаво не онова, което е хубаво, а онова, което му е хрумнало, Наполеон написа на Кутузов първите думи, които му бяха дошли на ум и които нямаха никакъв смисъл.

	„Monsieur prince Koutouzov — пишеше той, — j’envois pres de vous un de mes aides de camps generaux pour vous entretenir de plusieurs objets interessants. Je desire que votre Altesse ajoute foi a ce qu’il lui dira, _surtout lorsqu’il_ exprimera les sentiments d’estime et de particuliere consideration que j’ai depuis longtemps pour sa personne… Cette lettre n’etant a autre fin, je prie Dieu, Monsieur le prince Koutouzov, qu’il vous ait en sa sainte et digne garde. Moscou, le 3 Octobre, 1812. Signe:
	Napoleon“*

	[* Княз Кутузов изпращам ви един от моите генерал-адютанти за преговори с вас по много важни въпроси. Моля, ваша светлост, да му вярвате във всичко, което ще ви каже, _особено когато ви изразява чувствата на уважение и особена почит, които има към вас отдавна_. Накрая моля Бога да бъдете под неговата свещена закрила.
	Москва, 3 октомври 1812 година.
	Наполеон]
	„Je serai maudit par la posterite si l’on me regardait comme le premier moteur d’un accommodement quelconque. _Tel est l’esprit actuel de ma nation_“* — отговори Кутузов и продължи с всички сили да възпира войската от настъпление.
	[* Аз ще бъда прокълнат от потомството, ако биха ме сметнали за първи инициатор на каквато й да е сделка: _такава е волята на нашия народ_.]
	През тоя месец, когато френската войска вършеше грабежи в Москва, а руската спокойно лагеруваше при Тарутино, в съотношението на силите на двете войски (духа и броя им) стана промяна, от която се видя, че предимството на силите е на руска страна. Макар че състоянието на френската войска и нейната численост бяха неизвестни на русите, щом съотношението се промени, необходимостта от настъпление веднага се прояви в безброй признаци. Тия признаци бяха: и изпращането на Лористон, и изобилието на продоволствие в Тарутино, и сведенията, които пристигаха от всички страни за бездействието и безредието между французите, и попълването на нашите полкове с новобранци, и хубавото време, и продължителната почивка на руските войници, и нетърпението, което обикновено се появява във войските, след като си отпочинат, да свършат работата, за която са събрани, й любопитството да научат какво става във френската армия, която отдавна бяха изгубили от очи, и смелостта, с която сега щъкаха руските аванпостове около намиращите се в Тарутино французи, и известията за лесните победи на селяните и партизаните над французите, и завистта, предизвикана от това, и чувството за мъст, скрито в душата на всекиго, докато французите седяха в Москва, и най-главното — неясното, но изникнало в душата на всеки войник съзнание, че съотношението на силите е променено сега и предимството е на наша страна. Същественото съотношение на сили се бе променило и настъплението стана необходимо. И тутакси също тъй, както почва да бие и да свири часовникът, когато стрелката направи пълен кръг, във висшите сфери, съответно на съществената промяна на силите, се отрази усилено движение, съскане и музика в часовника.



	III

	Руската армия се управляваше от Кутузов с неговия щаб и от царя в Петербург. В Петербург, още преди да се получи съобщението за изоставянето на Москва, бе изработен подробен план за цялата война и изпратен на Кутузов за ръководство. Макар да бе изработен при предположението, че Москва още е в наши ръце, тоя план е одобрен от щаба и приет за изпълнение. Кутузов писа само, че по-далечните диверсии винаги са мъчно изпълними. И за разрешаване на трудностите, които се срещаха, изпращаха се нови наставления и лица, които да следят неговите действия и да донасят за тях.
	Освен това сега целият щаб на руската армия се преобразуваше. Заемаха се местата на убития Багратион и на обидения и отдръпнал се Барклай. Много сериозно обсъждаха кое ще бъде по-добре: А. да се постави на мястото на Б., а Б. на мястото на Д. или, напротив — Д. на мястото на А. и т.н., като че освен удоволствието за А. и за Б. нещо друго можеше да зависи от това.
	В щаба на армията поради враждебните отношения на Кутузов с началник-щаба Бенигсен, поради присъствието на доверените царски хора и поради тия промени ставаше една по-сложна, отколкото обикновено, игра между партиите: А. се мъчеше да подхлъзне Б., Д. — С. и т.н. във всички възможни премествания и съчетания. При всички тия подхлъзвания обект на интригите в повечето случаи беше военното дело, което всички тия хора смятаха да ръководят; но това военно дело си вървеше независимо от тях, тъкмо тъй, както трябваше да върви, тоест без никога да съвпада с онова, което измисляха хората, а произтичаше от същината на отношенията между масите. Всички тия неща, които се измисляха и които се кръстосваха и преплитаха, бяха само вярно отражение във висшите сфери на онова, което трябваше да стане.

	„Княз Михаил Иларионович! — писа царят на 2 октомври в писмо, получено след Тарутинското сражение. — От 2 септември Москва е в неприятелски ръце. Последните ваши рапорти са от 20-и; и през всичкото това време не само че нищо не е предприето за действие срещу неприятеля и за освобождението на първопрестолната столица, но дори, според последните ваши рапорти, вие сте отстъпили още по-назад. Серпухов е вече зает от неприятелски отряд и Тула, със знаменития и толкова необходим за армията завод, е в опасност. Според рапортите на генерал Винцингероде аз виждам, че неприятелски десетхиляден корпус се движи към Петербургския път. Друг от няколко хиляди също така поема към Дмитров. Трети напредва по Владимирския път. Четвърти, доста значителен, стои между Руза и Можайск. А самият Наполеон на 25-и е бил в Москва. Според всички тия сведения, когато неприятелят е разкъсал силите си на силни отряди, когато самият Наполеон с гвардията си е още в Москва, възможно ли е неприятелските сили пред вас да са толкова значителни, че не ви дават възможност да действувате настъпателно? Напротив, може да се предполага, че той вероятно ви преследва с отряди или най-малкото с корпус, много по-слаб от армията, която ви е поверена. Струва ми се, че използувайки тия обстоятелства, вие можехте изгодно да атакувате по-слабия от вас неприятел и да го унищожите или най-малкото, като го принудите да отстъпи, да запазите в наши ръце голяма част от губерниите, заети сега от неприятеля, и с това да отклоните опасността от Тула и други вътрешни наши градове. Вие ще носите отговорността, ако неприятелят бъде в състояние да отдели значителен корпус за действие срещу Петербург и да заплаши тая столица, в която не можеше да остане много войска, тъй като с поверената ви армия и като действувате решително и живо, вие имате всички средства да попречите на това ново нещастие. Спомнете си, че вие още сте длъжен да отговаряте пред оскърбеното отечество за загубата на Москва. Вие знаете от опит моята готовност да ви награждавам. Тая готовност няма да се намали, но аз и Русия имаме правото да очакваме от ваша страна всичкото усърдие, твърдост и успехи, за които вашият ум, военните ви таланти и храбростта на предвожданите от вас войски са залог.“

	Но докато това писмо, което доказваше, че същественото съотношение на силите се отразяваше вече и в Петербург, още пътуваше, Кутузов не можа вече да сдържа командуваната от него армия да не настъпи и сражението вече бе станало.
	На 2 октомври казакът Шаповалов, който беше в разезд, уби с пушка един заек и нарани друг. Като гонеше ударения заек, Шаповалов навлезе дълбоко в гората и се натъкна на левия фланг от армията на Мюра, който стоеше без всякакви предпазителни мерки. Казакът със смях разправи на другарите си как насмалко щял да падне в плен на французите. Казашкият подпоручик, който го чу, съобщи това на командира.
	Извикаха казака, разпитаха го; казашките командири искаха да се възползуват от случая да отмъкнат коне, но един от началниците, познат с висшите чинове в армията, съобщи тоя факт на един щабен генерал. Напоследък положението в щаба на армията беше обтегнато до крайна степен. Няколко дни преди това Ермолов, който бе отишъл при Бенигсен, го помоли да употреби влиянието си пред главнокомандуващия, за да се извърши настъпление.
	— Ако не ви познавах, щях да помисля, че не желаете онова, за което молите. Кажа ли аз нещо, светлейшият веднага прави противното — отговори Бенигсен.
	Известието от казаците, потвърдено от изпратените разезди, доказа окончателното узряване на събитието. Изпънатата струна отскочи, часовникът засъска и музиката в него засвири. Въпреки всичката си мнима власт, въпреки ума си, опитността и познаването на хората, Кутузов, като взе под внимание записката на Бенигсен, който лично изпращаше донесения на царя, изразеното от всички генерали едно и също желание, както и предполаганото от него желание на царя, и сведенията на казаците, не можеше вече да възпира неизбежното движение и като даде заповед за онова, което смяташе безполезно и вредно — благослови станалия факт.



	IV

	Подадената от Бенигсен записка за необходимостта от настъпление и сведенията на казаците за открития ляв фланг на французите бяха само последните признаци за необходимостта да се даде заповед за настъпление и настъплението бе определено за 5 октомври.
	На 4 октомври сутринта Кутузов подписа диспозицията. Тол я прочете на Ермолов и му каза да се заеме с по-нататъшните разпоредби.
	— Добре, добре, сега нямам време — каза Ермолов и излезе от къщата. Диспозицията, съставена от Тол, беше много добра. Също както и в Аустерлицката диспозиция беше написано, макар и не на немски:
	„Dei erste Colonne marschirt*1 там и там, и там и там, die zweite Colonne marschirt*2 там и там, и там и там“ и т.н. И всички тия колони пристигаха на книга в определеното време на мястото си и унищожаваха неприятеля. Всичко, както във всички диспозиции, беше прекрасно измислено и както по всички диспозиции ни една колона не пристигна в определеното си време и на определеното си място.
	[*1 Първата колона тръгва.]
	[*2 Втората колона тръгва.]
	Когато диспозицията беше готова в необходимия брой екземпляри, повикаха един офицер и го изпратиха при Ермолов, за да му предаде книжата за изпълнение. Младият кавалергардски офицер, ординарец на Кутузов, доволен от важното поръчение, което му бяха дали, тръгна за квартирата на Ермолов.
	— Замина — отговори вестовоят на Ермолов. Кавалергардският офицер отиде у генерала, дето Ермолов ходеше често.
	— Няма го, и генерала го няма.
	Кавалергардският офицер яхна коня и отиде при друг.
	— Няма го, замина.
	„Дано не отговарям аз за забавянето! Неприятна работа!“ — помисли офицерът. Той обиколи целия лагер. Някой каза, че видели Ермолов, като минал с други генерали нанякъде, друг каза, че той сигурно си е пак в къщи. До шест часа, без да обядва, офицерът го търси. Ермолов го нямаше никъде и никой не знаеше де е. Офицерът хапна набързо у един другар и тръгна отново при Милорадович, в авангарда. И Милорадович не беше в къщи, но там му казаха, че Милорадович е на бал у генерал Кикин и че навярно и Ермолов е там.
	— Но де е това?
	— Ами ей там, в Ечкино — каза един казашки офицер, като посочи една далечна помешчическа къща.
	— Но как така там зад веригата?
	— Изпратиха два наши полка във верига. Там сега е такава веселба, страшна работа! Две музики, три хора песнопойци.
	Офицерът отиде отвъд веригата, в Ечкино. Отдалеч още, като приближаваше до къщата, той чу дружни, весели звуци от танцова войнишка песен.
	— „Във ливади… във ливади!“ — с подсвиркване и с музикален съпровод чуваше той и от време на време всичко се заглушаваше от викове. От тия звуци на офицера му стана весело, но в същото време го достраша, че досега не е предал поръчаната му важна заповед. Беше вече към девет часа. Той слезе от коня и се качи на входната площадка на голям, напълно запазен помешчически дом, който се намираше между русите и французите. В бюфета и вестибюла се въртяха лакей с вина и ястия. Под прозорците бяха песнопойците. Въведоха офицера и той изведнъж видя заедно всички важни генерали, от армията и между тях едрата лична фигура на Ермолов. Всички генерали с разкопчани сюртуци, със зачервени, оживени лица бяха застанали в полукръг и се смееха високо. Насред залата един хубавец, нисък генерал с червено лице, пъргаво и изкусно играеше народен танц.
	— Ха, ха, ха! Карай, Николай Иванович! Ха, ха, ха!…
	Офицерът почувствува, че като влиза в тоя миг с важна заповед, той става дваж по-виновен, и рече да почака: но един от генералите го видя и като узна за какво е дошъл, каза на Ермолов. Ермолов отиде с намръщено лице при офицера, изслуша го и взе от него книжата, без да му каже нещо.
	— Мислиш, че той случайно е заминал? — каза на кавалергардския офицер един негов щабен другар по повод на Ермолов. — Това са номера, всичко това е нарочно. За да подхлъзне Коновницин. Гледай утре каква каша ще бъде!



	V

	Рано сутринта на другия ден грохналият Кутузов стана, помоли се Богу, облече се и с неприятното съзнание, че трябва да ръководи сражение, което не одобряваше; седна в каляската си и замина от Леташевка, пет версти отвъд Тарутино, към мястото, дето трябваше да бъдат събрани настъпващите колони. Кутузов пътуваше, като задрямваше и се събуждаше, заслушан дали вдясно няма гърмежи и дали не е почнало сражението. Но всичко беше още тихо. Току бе почнал да съмва влажен и навъсен есенен ден. Когато наближи Тарутино, Кутузов видя кавалеристи, които водеха коне на водопой през пътя, по който минаваше каляската. Кутузов се загледа в тях, спря каляската и ги попита от кой полк са. Кавалеристите бяха от оная колона, която трябваше да бъде вече далеч напред в засада. „Грешка може би“ — помисли старият главнокомандуващ. Но като отиде още по-нататък, видя пехотни полкове, пушки на пирамиди, войници, които отиваха за чорба и дърва по бели гащи. Извикаха един офицер. Офицерът доложи, че не е имало никаква заповед да потеглят.
	— Как не е има… — почна Кутузов, но веднага млъкна и заповяда да извикат старшият офицер. Той слезе от каляската и с наведена глава, като дишаше тежко и се разхождаше напред-назад, зачака мълчалив. Когато повиканият офицер от генералния щаб Айхен дойде, Кутузов стана тъмночервен не защото тоя офицер бе причина за грешката, но за туй, че той бе достоен обект, за да излее върху него гнева си. И цял разтреперан, задъхан, старият човек, докаран до онова състояние на ярост, в което изпадаше, когато се търкаляше по земята от гняв, се нахвърли на Айхен, заканваше се с ръце, викаше и ругаеше с улични думи. Друг един, случайно попаднал, капитан Брозин, съвсем невинен, понесе същата участ.
	— Тоя пък мошеник кой е? Да се разстреля! Мерзавци! — викаше хрипкаво той, като размахваше ръце и се олюляваше. Той изпитваше физическо страдание. Той, главнокомандуващият, светлейшият, когото всички уверяват, че никой никога в Русия не е имал такава власт, каквато има той, той е поставен в това положение — да стане за смях на цялата армия. „Напразно толкова се старах да се моля за днешния ден, напразно цялата нощ не спах и обмислях всичко! — мислеше си той. — Когато бях хлапак офицер, никой не би посмял така да се подиграе с мене… А сега!“ Той изпитваше физическо страдание като от телесно наказание и не можеше да не го изрази с гневни и страдалчески викове; ала силите му скоро отслабнаха и като погледна наоколо си и почувствува, че много лоши неща е наговорил, седна в каляската и потегли мълчаливо назад.
	Изленият гняв вече не се върна и като премигваше слабо, Кутузов слушаше оправданията и думите на защитата (Ермолов не се яви пред него чак до другия ден) и настояванията на Бенигсен, Коновницин и Тол неуспялото придвижване да се извърши на другия ден. И Кутузов отново трябваше да се съгласи.



	VI

	На другия ден войските още вечерта се събраха в определените места и през нощта потеглиха. Беше есенна нощ с черно-виолетови облаци, но без дъжд. Земята беше влажна, но нямаше кал и войските вървяха без шум, само от време на време се чуваше слабо подрънкване на артилерията. Забраниха да се говори високо, да пушат лули, да се цъка огниво; сдържаха конете да не цвилят. Тайнствеността на започнатото увеличаваше неговата привлекателност. Хората вървяха весело. Някои колони спряха, поставиха пушките в пирамиди и войниците легнаха на студената земя, като смятаха, че са стигнали там, дето е трябвало; някои (повечето) колони вървяха цяла нощ и очевидно отидоха не там, дето трябваше.
	Граф Орлов-Денисов с казаците си (най-незначителният от всички отряди) единствен попадна на определеното си място и в определеното време. Тоя отряд спря на самата окрайнина на гората, при пътечката от село Стромилово за Дмитровское.
	Призори събудиха задрямалия граф Орлов. Бяха довели един избягал от френския лагер. Беше полски унтерофицер от корпуса на Понятовски. Тоя унтерофицер обясни на полски, че е избягал, защото е онеправдан в службата, че отдавна трябвало да стане офицер, че бил най-храбър от всички и че затуй ги оставил и иска да ги накаже. Той каза, че Мюра нощува на една верста от тях и че ако му дадат отряд от сто души, ще го хване жив. Граф Орлов-Денисов се посъветва с другарите си. Предложението беше премного съблазнително, за да се откажат. Всички искаха да тръгнат, всички съветваха да се опита. След много препирни и разсъждения генерал-майор Греков реши да тръгне с унтерофицера, заедно с два казашки полка.
	— Но не забравяй — рече граф Орлов-Денисов на унтерофицера, като го изпрати да върви, — в случай че си излъгал, ще заповядам да те обесят като куче, ако е истина — сто жълтици.
	Унтерофицерът с решително изражение не отговори, яхна коня и тръгна с Греков, който бързо се бе приготвил. Те изчезнаха в гората. Граф Орлов, потръпващ от хладината на зазоряването, развълнуван, че на своя отговорност е почнал тая работа, излезе от гората, след като изпрати Греков, и се загледа в неприятелския лагер, който се съзираше сега несигурно в зрака на зазоряването и на догарящите огньове. По открития склон вдясно от граф Орлов-Денисов трябваше да се покажат нашите колони. Граф Орлов гледаше нататък; ала макар че можеха да се видят отдалеч, колоните не се виждаха. Както се стори на граф Орлов-Денисов и особено според думите на неговия много зорък адютант, във френския лагер почнаха да се размърдват.
	— Ех, наистина, късно е — каза граф Орлов, като погледна лагера. Нему изведнъж, както често се случва, когато човекът, на когото сме повярвали, не е вече пред очите ни, изведнъж му стана съвсем ясно и очевидно, че тоя унтерофицер е измамник, че ги е излъгал и само ще развали цялата атака с отсъствието на тия два полка, които ще заведе кой знае де. Може ли сред такава маса войска да се отвлече главнокомандуващият?
	— Наистина той лъже, тоя мошеник — рече графът.
	— Можем да ги върнем — каза един от свитата, който също като граф Орлов-Денисов почувствува недоверие към започнатото, след като видя лагера.
	— А? Наистина?… Какво мислите — или да ги оставим? Или — не?
	— Ще заповядате ли да се върнат?
	— Да се върнат, да се върнат! — изведнъж решително каза графът, като погледна часовника. — Късно ще бъде, съвсем светло е.
	И адютантът препусна отвъд гората да настигне Греков. Когато Греков се върна, граф Орлов-Денисов, развълнуван и от тоя отменен опит, и от напразното очакване на пехотните колони, които не се появяваха, и от близостта на неприятеля (всички от отряда усещаха същото), реши да настъпи.
	Той изкомандува шепнешком: „Възседни!“ Разпределиха се, прекръстиха се…
	— С Бога напред!
	„Ура-а-а!“ — забуча из гората и сотня след сотня, изсипвайки се като от чувал, казаците весело, с насочени напред копия, полетяха през потока към лагера.
	Един отчаян, уплашен вик на първия французин, който бе видял казаците, и всичко, което беше в лагера, необлечено, сънено, изостави оръдия, пушки, коне и хукна, накъдето можа.
	Ако казаците бяха преследвали французите, без да мислят какво има зад тях и около тях, те биха пленили Мюра и всичко, което беше там. Началниците именно искаха това. Но когато казаците докопаха плячка и пленници, не можеше да ги мръднеш от местата им. Никой не слушаше командите. Тук взеха хиляда и петстотин души пленници, тридесет и осем оръдия, знамена и нещо, което бе най-важно за казаците — коне, седла, завивки и различни предмети. Трябваше да се оправят с всичко това, да се приберат пленниците, оръдията, да се подели плячката, да покрещят, дори да се посбият помежду си: с всичко това се заеха казаците.
	Французите, които не бяха вече преследвани, почнаха да се опомнят, събраха се на команди и взеха да стрелят. Орлов-Денисов продължаваше да чака колоните и не настъпваше по-нататък.
	А през това време по диспозицията: „die erste Colonne marschirt“ и т.н. пехотните войски на закъснелите колони, командувани от Бенигсен и управлявани от Тол, потеглиха както трябваше и както става винаги, пристигнаха някъде, но не там, дето им беше определено. Както става винаги, хората, които бяха потеглили весело, почнаха да спират; усещаше се недоволство, съзнание за обърканост, тръгнаха някъде назад. Препускащите адютанти и генерали викаха, ядосваха се, караха се, казваха, че са отишли съвсем на друго място и са закъснели, някого ругаеха и т.н., и най-сетне всички махнаха с ръка и тръгнаха само за да вървят нанякъде. „Все някъде ще стигнем!“ И те наистина стигнаха, но не дето беше определено, а някои стигнаха и там, но толкова бяха закъснели, че пристигнаха, без да принесат полза, само за да стрелят по тях. Тол, който в това сражение играеше ролята на Вайротер в Аустерлицкото, усърдно препускаше от място на място и навсякъде намираше всичко наопаки. Така той се натъкна в гората на корпуса на Баговут, когато беше вече съвсем светло, а тоя корпус трябваше отдавна да бъде там заедно с Орлов-Денисов. Развълнуван, огорчен от несполуката и като мислеше, че някой трябва да е виновен за това, Тол препусна до корпусния командир и почна строго да го укорява, казвайки му, че за това трябва да го разстрелят. Баговут, стар, боеви, спокоен генерал, също тъй измъчен от всички спирания, бъркотии и противоречия, за учудване на всички и съвсем противно на характера си изпадна в ярост и наприказва неприятни работи на Тол.
	— Не искам да ми се дават уроци от никого, мога да умра с войниците си не по-зле от другите — каза той и тръгна с една дивизия напред.
	Когато излезе на полето под френските изстрели, развълнуваният и храбър Баговут, без да мисли полезно ли е или безполезно да встъпи в сражението сега, и то с една дивизия, тръгна направо и поведе войските си под изстрелите. В това гневно настроение нему бяха необходими тъкмо опасност, гюллета и куршуми. Един от първите куршуми уби него, следните куршуми убиха много войници. И неговата дивизия стоя под огъня известно време без полза.



	VII

	През това време друга колона трябваше да нападне французите фронтално, но при тая колона беше Кутузов. Той добре знаеше, че от това сражение, почнато против волята му, няма да излезе нищо друго освен бъркотия и доколкото бе във властта му, сдържаше войските. Неговата колона не се движеше.
	Кутузов мълчаливо яздеше сивичкото си конче и лениво отговаряше на предложенията да атакува.
	— На езика ви непрекъснато е — да се атакува, а не виждате, че не ни бива за сложни маньоври — каза той на Милорадович, който молеше да тръгне напред.
	— Не можаха сутринта да хванат Мюра жив и да отидат навреме по местата си: сега няма какво да се прави! — отговори той на друг.
	Когато доложиха на Кутузов, че в тила на французите, дето според донесенията на казаците нямало по-рано никой, сега имало два батальона поляци, той изкриво погледна назад към Ермолов (той не му бе говорил от вчера).
	— Ето, искат настъпление, предлагат разни проекти, а щом пристъпиш към работа, нищо не е готово и предупреденият неприятел си взема мерките.
	Като чу тия думи, Ермолов присви очи и се усмихна леко. Той разбра, че за него бурята беше отминала и че Кутузов ще се ограничи само с това подхвърляне.
	— Това е по мой адрес — рече тихо Ермолов, като бутна с коляно Раевски, който стоеше до него.
	Скоро след това Ермолов излезе напред към Кутузов и почтително му доложи:
	— Времето не е пропуснато, ваша светлост, неприятелят не си е отишъл. Ще заповядате ли да настъпим? Че инак гвардията и дим няма да види.
	Кутузов не каза нищо, но когато му донесоха, че войските на Мюра отстъпват, той заповяда настъпление; но след всеки сто крачки се спираше за три четвърти час.
	Цялото сражение се състоеше само в това, което бяха направили казаците на Орлов-Денисов; останалите войски само напразно загубиха няколкостотин души.
	За това сражение Кутузов получи елмазен знак, Бенигсен също елмази и сто хиляди рубли, другите, съответно, според чиновете си, получиха също много приятни неща и след това сражение бяха направени още нови промени в щаба.
	„Ето как става _винаги у нас_, всичко наопаки!“ — казваха след Тарутинското сражение руските офицери и генерали, също както казват и сега, като дават да се разбере, че някой глупак там прави наопаки, а пък ние не бихме направили тъй. Но ония, които приказват тъй, или не познават работата, за която приказват, или умишлено се самоизмамват. Всяко сражение — Тарутинското, Бородинското, Аустерлицкото, — всяко става не така, както са предполагали ония, които са го подготвяли. Това е същественото условие.
	Безброй свободни сили (защото човек никъде не бива по-свободен, отколкото през време на сражение, дето въпросът е за живот и смърт) влияят за посоката на сражението и тая посока никога не може да се знае предварително и никога не съвпада с посоката на някоя отделна сила.
	Ако много сили, едновременно и разнообразно насочени, действуват върху някое тяло, посоката на движението на това тяло не може да съвпадне нито с една от тия сили; а винаги ще бъде средната, най-къса посока, оная, която в механиката се изразява с диагонала на паралелограма на силите.
	Ако в описанията на историците, особено на френските, срещаме, че у тях войните и сраженията се извършват по предварително определен план, единственият извод, който можем да направим от това, е, че тия описания не са верни.
	Тарутинското сражение очевидно не постигна целта си, която Тол имаше пред вид — да вкара войските в сражението по реда на диспозицията, или целта, която можеше да има граф Орлов — да плени Мюра, или целта, да се унищожи мигновено цял корпус, която можеха да имат Бенигсен и други лица, или целта на някой офицер, който е искал да участвува в боя и да се отличи, или целта на казака, който е искал да спечели повече плячка, отколкото е спечелил дотогава, и т.н. Но ако целта е била онова, което действително стана, и която за всички руси беше тогава общо желание (изгонването на французите от Русия и унищожението на армията им), съвсем ясно е, че Тарутинското сражение тъкмо поради несъобразностите в него беше най-необходимото в оня период на кампанията. Мъчно и невъзможно е да се измисли друг някакъв по-целесъобразен изход на това сражение от тоя, който имаше то. При най-малко напрежение, при най-голяма бъркотия и при най-малки загуби бяха постигнати най-големи резултати през цялата кампания, бе извършен преход от отстъпление към настъпление, бе разкрита слабостта на французите и бе даден оня тласък, който бе достатъчен за Наполеоновата войска да започне бягството си.



	VIII

	Наполеон влиза в Москва след блестящата победа de la Moskowa; не може да има съмнение в победата, защото полесражението остава в ръцете на французите. Русите отстъпват и дават столицата си. Москва, напълнена с продоволствие, оръжие, снаряди и несметни богатства, е в ръцете на Наполеон. Руската войска, дваж по-слаба от френската, не прави в течение на един месец ни един опит за нападение. Положението на Наполеон е най-блестящо. Да връхлети с двойно по-големи сили върху остатъците на руската армия и да ги унищожи, за да си сключи изгоден мир или в случай на отказ да започне заплашително движение към Петербург дори само за да може в случай на неуспех да се върне в Смоленск или във Вилна, или да остане в Москва — с една дума, за да може да запази бляскавото положение, в което се намираше в това време френската войска — за това, би казал човек, не е потребна особена гениалност. За това беше потребно да се направи най-простото и най-лесно нещо; да не се позволява на войската да граби, да се приготви зимно облекло, каквото би се намерило в Москва за цялата армия, и да се събере разумно продоволствието, което се намираше в Москва (по думите на френските историци) и което би стигнало за половин година на цялата войска. Наполеон, най-гениалният от гениите, който имаше властта да управлява армията, както твърдят историците, не направи нищо такова.
	Той не само че не направи нищо такова, но, напротив, употреби властта си да избере измежду всичките пътища на дейност, които му се явяваха, най-глупавото и най-гибелното от всичко. Измежду всичко, което можеше да направи Наполеон: да зимува в Москва, да тръгне за Петербург, да тръгне за Нижни-Новгород, да тръгне назад, по на север или по на юг, по оня път, по който по-късно мина Кутузов — с една дума, от всичко, каквото можеше да се измисли, по-глупаво и по-гибелно от онова, което направи Наполеон, тоест да остане до октомври в Москва и да позволи на войските си да ограбват града, след това, двоумейки се, да излезе от Москва, като остави там гарнизон, да се приближи до Кутузов, без да почва сражение, да тръгне надясно, да стигне до Мали Ярославец, без да опита пак възможността да пробие линията, да тръгне не по тоя път, по който мина Кутузов, а да тръгне назад, към Можайск, по разореното Смоленско шосе — по-глупаво от това и по-гибелно за войската не би могло да се измисли, както показаха и последиците. Нека най-изкусните стратези, като си представят, че целта на Наполеон е била да погуби армията си, да измислят редица други действия, които тъй несъмнено и независимо от всичко, което биха предприели руските войски, биха погубили напълно цялата френска армия както онова, което направи Наполеон.
	Гениалният Наполеон направи това. Но да се каже, че Наполеон е погубил армията си, защото е искал това или защото е бил много глупав, би било също тъй несправедливо, както да се каже, че Наполеон е довел войските си до Москва, защото е искал това и защото е бил много умен и гениален.
	И в единия, и в другия случай неговата лична дейност, която не е имала по-голяма сила от личната дейност на всеки войник, само е съвпадала с ония закони, по които се е извършвало явлението.
	Съвсем лъжливо (само защото последиците не оправдаха дейността на Наполеон) историците ни представят, че силите на Наполеон били отслабнали в Москва. Също тъй както и по-рано, както и по-късно, в тринадесета година, той употребяваше всичкото си умение и сили, за да може да извърши нещо най-хубаво и за себе си, и за своята армия. Дейността на Наполеон през това време е не по-малко изумителна, отколкото в Египет, в Италия, в Австрия и в Прусия. Ние не знаем сигурно до каква степен е била истинска гениалността на Наполеон в Египет, дето четиридесет века гледали неговото величие, защото само французите са ни описали всички тия велики подвизи. Ние не можем да съдим със сигурност за неговата гениалност в Австрия и Прусия, тъй като сведенията за дейността му там трябва да се черпят от френски и немски източници; а предаването в плен на цели корпуси без сражения и на крепости без обсада, което не можеше да се проумее, неминуемо принуждаваше немците да признават гениалността му като единствено обяснение за войната, която се водеше в Германия. Но ние, слава Богу, нямаме причини да признаваме гениалността му, за да скрием срама си. Ние платихме, за да имаме правото да гледаме на работата просто и открито и няма да си отстъпим това право.
	Неговата дейност в Москва е толкова изумителна и гениална, колкото навсякъде. Заповеди след заповеди и планове след планове изхождат от него — от влизането му в Москва до излизането. Отсъствието на жителите и на депутация, както и пожарът на Москва не го смущават. Той не изпуска от очи нито доброто за армията си, нито действията на неприятеля, нито доброто за народите на Русия, нито ръководенето на работите в Париж, нито дипломатическите съображения за предстоящите условия за мир.



	IX

	Във военно отношение Наполеон веднага след влизането си в Москва заповядва строго на генерал Себастиани да следи движенията на руската армия, разпраща корпуси по различните пътища и заповядва на Мюра да открие Кутузов. След това дава усърдно нареждане за укрепяването на Кремъл; след това прави гениален план за бъдеща кампания върху цялата карта на Русия. В дипломатическо отношение Наполеон извиква при себе си ограбения и окъсан капитан Яковлев, който не знае как да се измъкне от Москва, излага му подробно цялата своя политика и великодушие и след като написва писмо до император Александър, в което смята за свой дълг да съобщи на своя приятел и брат, че Растопчин се е разпореждал зле в Москва, изпраща Яковлев в Петербург. След като излага също тъй подробно намеренията и великодушието си пред Тутолмин, той изпраща и това старче за преговори в Петербург.
	В юридическо отношение веднага след пожарите е заповядано да се намерят виновните и да се разстрелят. И злодеецът Растопчин е наказан — като се заповядва да бъде изгорена къщата му.
	В административно отношение на Москва е подарена конституция, учреден е общински съвет и е публикувано следното:

	„Московски жители!
	Вашите нещастия са жестоки, но негово величество императорът и кралят иска да ги прекрати. Страшните примери ви научиха по какъв начин се наказват непослушанието и престъплението. Взети са строги мерки да се прекрати безредието и да се възстанови общата безопасност. Бащинската администрация, избрана от самите вас, ще бъде вашият общински съвет или градското управление. То ще се грижи за вас, за вашите нужди, за ваше добро. Членовете му ще се познават по червената лента, която ще носят през рамо, а кметът на града освен това ще носи бял пояс. Но извън служебното си време те ще носят само червена лента на лявата си ръка.
	Градската полиция е уредена по предишния начин и благодарение на нейната дейност вече има по-добър ред. Правителството е назначило двама генерални комисари или началници на полицията и двадесет комисари или участъкови пристави, определени за всяка част на града. Ще ги познавате по бялата лента, която ще носят на лявата си ръка. Някои църкви от различни изповедания са отворени и в тях свободно се извършва божествената служба. Вашите съграждани всекидневно се връщат в жилищата си и са дадени заповеди да намират в тях помощ и закрила, на каквито имат право поради нещастието си. Тия средства употреби правителството, за да възстанови реда и да облекчи вашето положение; но за да се постигне това, потребно е да приобщите и вие усилията си, да забравите, ако е възможно, нещастията, които сте изтърпели, да се отдадете на надеждите си за не толкова жестока участ, да бъдете уверени, че неизбежна и срамна смърт очаква ония, които посегнат на вашите личности или на останалите ви имущества, а най-накрая — да не се съмнявате, че тия имущества ще бъдат запазени, защото такава е волята на най-великия и най-справедливия от всички монарси. Войници и жители от каквато и да било народност! Възстановете общественото доверие, извор на щастието на държавата, живейте като братя, давайте си един другиму помощ и закрила, обединете се, за да опровергаете намеренията на злоумишлениците, подчинявайте се на военните и граждански началства и скоро сълзите ви ще престанат да текат.“

	По отношение на продоволствието за войската Наполеон предписа на всички войски да отиват поред в Москва a la maraude*, за да си набавят продоволствие, та по тоя начин армията да бъде осигурена за в бъдеще.
	[* Да мародерствуват.]
	В религиозно отношение Наполеон заповяда ramener les popes* и да се възобнови богослужението в църквите.
	[* Да се върнат обратна поповете.]
	В търговско отношение и за продоволствието на армията бе окачено навсякъде следното:

	Прокламация
	„Слушайте вие, спокойни московски жители, занаятчии и работници, откъснати от града поради нещастията, и вие, разпръснати земеделци, още задържани в полята от неоснователен страх. Тишината се възвръща в тая столица и редът в нея се възстановява. Вашите сънародници излизат смело от скривалищата си, защото виждат, че са уважавани. Всяко насилие, извършено върху тях или срещу собствеността им, веднага се наказва. Негово величество императорът и кралят ги закриля и никого от вас не смята за свой неприятел освен ония, които не се подчиняват на неговите заповеди. Той иска да прекрати вашите нещастия и да ви възвърне в къщите и в семействата ви. Съдействувайте на неговите добри намерения и елате при нас без всякакви опасения. Жители! Върнете се с доверие във вашите жилища: вие скоро ще намерите начини да задоволите нуждите си! Занаятчии и трудолюбиви работници! Върнете се обратно към вашите занятия: в къщи и в дюкяни, дето ще ви пази стража, а за работата си ще получавате заплатата, която ви се следва! И накрая вие, селяни, излезте от горите, дето сте се скрили от ужас, върнете се без страх в къщите си, сигурни, че ще намерите защита. В града са уредени магазин, дето селяните могат да докарват излишните си запаси; и земеделско производство. Правителството е взело следните мерки, за да осигури свободната им продажба: 1) Начиная от днешна дата селяните, земеделците и жителите в околностите на Москва могат без каквато, и да е опасност да докарват в града производството си, от какъвто род и да е, в двете определени магазин, тоест на улица Моховая и на Птичия пазар. 2) Казаните продукти ще се продават по цена, на която купувачът и продавачът се съгласят; но ако продавачът не получи исканата или справедлива цена, продавачът е свободен да ги откара обратно в селото си и никой, под каквато и да е форма, не може да му попречи. 3) Всеки неделен ден и всяка сряда се определят за големи пазарни дни; и затуй достатъчно войски ще се изпращат във вторник и събота по всички шосета на такова разстояние от града, че да могат да закрилят керваните. 4) Също такива мерки ще се вземат и за връщане на селяните с техните каруци и коне, за да не им се пречи. 5) Незабавно ще се направи необходимото, за да се възстановят обикновените пазари. Жители на града и селата, и вие, работници и занаятчии, от каквато и нация да сте! Призовани сте да изпълнявате бащинските намерения на негово величество императора и краля и да го подпомагате за общото благополучие. Принесете до нозете му почитта и доверието си и побързайте да се приобщите към нас!“

	По отношение на подигане духа на войската и на народа непрекъснато ставаха тържествени прегледи и се раздаваха награди. Императорът се разхождаше на кон из улиците и утешаваше жителите; и въпреки всичките си грижи по държавните работи сам посети учредените по негова заповед театри.
	По отношение на благотворителността, висшето достойнство на венценосците, Наполеон също правеше всичко, което зависеше от него. На благотворителните учреждения той заповяда да се напише Maison de ma mere*1, съчетавайки в тоя акт нежното синовно чувство с величието на монаршеската добродетел. Той посети Възпитателния дом и като даде на спасените от него сираци да целунат белите му ръце, благосклонно разговаря с Тутолмин. После, по красноречивото изложение на Тиер, той заповяда да раздадат заплатите на войниците му в руски, приготвени от него фалшиви пари. Relevant l’emploi de ces moyens, par un acte digne de lui et de l’armee Francaise, il fit distribuer des secours aux incendies, Mais les vivres etant trop precieux pour etre donnes a des etrangers la plupart ennemis, Napoleon aima mieux leur fournir de l’argent a fin qu’ils se fournissent au dehors, et il leur fit distribuer des roubles papiers.*2
	[*1 Дом на моята майка.]
	[*2 Като направи по-възвишено употребяването на тия мерки с едно действие, достойно за него и за френската армия, той заповяда да се раздадат помощи на пострадалите от пожара. Но тъй като хранителните продукти бяха премного ценни, за да се раздават на чужденци, в по-голямата си част враждебно, настроени, Наполеон сметна за по-добро да им даде пари, та сами да се снабдяват с хранителни продукти; и заповяда да им се раздадат книжни рубли.]
	По отношение на дисциплината в армията непрекъснато се издаваха заповеди за строги наказания по неизпълнение на служебния дълг и за прекратяване на грабежите.



	X

	Но чудно нещо, всички тия разпоредби, грижи и планове, съвсем не по-лоши от другите, издавани в подобни случаи, не засягаха същината на работата, а като стрелки на циферблат, отделен от механизма на часовника, се въртяха произволно и безцелно, без да закачат колелцата.
	Във военно отношение гениалният план на кампанията, за който Тиер казва: que son genie n’avait jamais rien imagine de plus profond, de plus habile et de plus damirable*1 и относно който Тиер, в полемика с господин Фен доказва, че съставянето на тоя гениален план трябва да бъде отнесено не към 4, а към 15 октомври, тоя план никога не бе и не можеше да бъде изпълнен, защото нямаше нищо общо с действителността. Укрепяването на Кремъл, за което трябваше да се събори la Mosquee*2 (Неполеон нарича така църквата „Василий Блажени“), излезе съвсем безполезно. Поставянето на мини под Кремъл само подпомагаше изпълняването на желанието на императора при напускането на Москва Кремъл да бъде дигнат във въздуха, тоест да се набие прагът, о който се е ударило детето. Преследването на руската армия, което толкова безпокоеше Наполеон, беше нечувано нещо. Френските военачалници бяха изгубили шестдесетхилядната руска армия и според Тиер само благодарение на изкуството и май също така и на гениалността на Мюра успели да намерят, като карфица, тая шестдесетхилядна руска армия.
	[*1 Геният му никога не бе измислял нещо по-дълбоко, по-изкусно и по-възхитително.]
	[*2 Джамията.]
	В дипломатическо отношение всичките доводи на Наполеон за великодушието и справедливостта му и пред Тутолмин, и пред Яковлев, който бе загрижен предимно да се снабди с шинел и каруца, излязоха безполезни: Александър не прие тия пратеници и не отговори на поръченията, които те носеха.
	В юридическо отношение след смъртното наказание на мнимите подпалвачи изгоря другата половина на Москва.
	В административно отношение учредяването на общински съвет не спря грабежите и донесе полза само на някои лица, които участвуваха в тоя общински съвет и под предлог, че пазят реда, ограбваха Москва или пък запазиха своя имот от грабеж.
	В религиозно отношение толкова лесно учредената в Египет работа чрез посещение в джамията тук не даде никакви резултати. Двама-трима свещеници, намерени в Москва, се опитаха да изпълнят волята на Наполеон, но единият от тях беше бит по бузите през време на службата от един френски войник, а за другия един френски чиновник писа в донесение следното: „Le pretre, que j’avais decouvert et invite a recommencer a dire la messe, a nettoye et ferme l’eglise. Cette nuit on est venu de nouveau enfoncer les portes, casser les cadenas, dechirer les livres et commettre d’autres desordres.“*
	[* Свещеникът, когото намерих и поканих да почне да служи литургии, изчисти и заключи църквата. Същата нощ отново строшили вратите, изпочупили ключалките, изпокъсали книгите и вършили други нередности.]
	В търговско отношение на прокламацията към трудолюбивите занаятчии и към всички селяни не последва никакъв отговор. Трудолюбиви занаятчии нямаше, а селяните залавяха комисарите, които отиваха с тая прокламация прекалено далече, и ги убиваха.
	По отношение забавляването на народа и на войската с театри — и това също не успя. Устроените в Кремъл и в къщата на Позняков театри веднага се закриха, защото актрисите и актьорите бяха ограбени.
	И благотворителността не донесе желаните резултати, фалшивите и нефалшиви банкноти напълниха Москва и нямаха цена. На французите, които, събираха плячка, им трябваше само злато. Не само фалшивите банкноти, които Наполеон тъй милостиво раздаваше на нещастните, нямаха цена, но и среброто се даваше срещу злато на по-ниска от действителната му цена.
	Но най-поразителното явление за недействителността на висшите разпоредби през онова време беше старанието на Наполеон да спре грабежите и да възстанови дисциплината.
	Ето какво донасяха военните чинове:

	„Грабежите в града продължават въпреки заповедта да бъдат прекратени. Редът още не е възстановен и няма ни един търговец, който да върши търговия по законен начин. Само маркитанти си позволяват да продават, и то ограбени вещи.“
	„La partie de mon arrondissement continue a etre en proie au pillage des soldats du 3 corps, qui, non contents d’arracher aux malheureux refugies dans des souterrains le peu qui leur reste, ont meme la ferocite de’ les blesser a coup de sabre, comme j’en ai vu plusieurs exemples.“*
	[* „Една част от моя район е все още плячка за грабеж на войниците от 3-и корпус, които не се задоволяват с това да отнемат оскъдните остатъци от имуществата на нещастните жители, изпокрити в зимниците, но ги раняват жестоко със саби, както много пъти виждах.“]
	„Rien de nouveau outre que les soldats se permettent de voler et de piller. Le 9 octobre.“
	„Le vol et le pillage continuent. Il y a une bande de voleurs dans notre district qu’il faudra faire arreter par de lortes gardes. Le 11 octobre.“*
	[* „Нищо ново, освен че войниците си позволяват да грабят и крадат. 9 октомври.“
	„Кражбите и грабежите продължават. В нашия участък има шайка крадци, която трябва да бъде възпряна със силни мерки, 11 октомври.“]
	„Императорът е извънредно недоволен, че въпреки строгите заповеди да се спре грабежът непрекъснато се виждат, отряди гвардейски мародери, които се връщат в Кремъл. В старата гвардия се подновиха вчера, нощес и днес по-силни от когато и да било безредия и грабежи. Императорът с болка вижда, че подбраните войници, назначени да охраняват неговата особа, които трябва да дават пример за подчинение, стигат до такава степен в своеволията си, че разбиват складове и магазини, приготвени за армията. Други се унижиха дотам, че не слушаха часовоите и караулните офицери, ругаха ги и ги биха.“
	„Le grand marechal du palais se plaint vivement — пишеше губернаторът, — que malgre les defenses reiterees les soldats continuent a faire leurs besoins dans toutes les cours et meme jusque sous les fenetres de l’Empereur.“*

	[* Оберцеремониалмайсторът на двореца много се оплаква, че въпреки всички забрани войниците продължават да ходят по нужда из всички дворове и дори под прозорците на императора.]
	Тая войска като пуснато стадо тъпчеше под краката си храната, която можеше да я спаси от гладна смърт, и се разпадаше и загиваше с всеки нов ден от своето ненужно пребиваване в Москва.
	Но не мърдаше.
	Тя избяга само когато изведнъж я обзе панически страх, причинен от залавяне на обозите по Смоленския път и от Тарутинското сражение. Същото това известие за Тарутинското сражение, получено неочаквано от Наполеон през време на преглед, предизвика в него желание да накаже русите, както казва Тиер, и той даде заповед за тръгване, в което трябваше да участвува цялата войска.
	Бягайки от Москва, хората от тая войска носеха със себе си всичко, което бяха ограбили. Наполеон също возеше своя собствен tresor*. Когато видя обоза, който задръстваше армията, Наполеон се ужаси (както казва Тиер). Но с военния си опит той не заповяда да се изгорят всичките излишни каруци, както бе направил с каруците на маршала, когато наближаваха Москва; той погледна тия каляски и карети, в които се возеха войниците, и каза, че това е много хубаво, че тия екипажи ще бъдат употребени за продоволствие за болни и ранени.
	[* Съкровище.]
	Положението на цялата войска приличаше на положението на ранено животно, което чувствува, че загива и не знае какво върши. Да се проучват изкусните маневри и целите на Наполеон и на войската му, откак той бе влязъл в Москва до унищожаването на _тая_ войска — е все едно да се проучва значението на предсмъртните скокове и гърчения на смъртно ранено животно. Много често, като чуе шумолене, раненото животно се хвърля срещу изстрела на ловеца, бяга напред, назад и само ускорява края си. Същото правеше Наполеон под натиска на цялата си войска. Шумът на Тарутинското сражение подплаши звяра и той се хвърли срещу изстрела, стигна до ловеца, върна се назад, пак напред, пак назад и най-сетне като всеки звяр хукна назад по най-неизгодния, най-опасен път, но по позната, стара следа.
	Наполеон, който ни се струва ръководител на цялото това движение (както диваците смятат изрязаната на носа на кораба фигура, че е силата, която движи кораба), Наполеон през всичкото това време на дейността си прилича на дете, което, държи ремъчета, вързани за каретата отвътре, въобразява си, че я кара.



	XI

	На 6 октомври рано сутринта Пиер излезе от бараката и като се върна, спря до вратата и почна да си играе с дългото, с къси криви крачка мораво кученце, което се въртеше около него. Това кученце живееше при тях в бараката, нощуваше при Каратаев, но понякога отиваше в града и пак се връщаше. То навярно никога не бе принадлежало никому и сега беше ничие и нямаше никакво име. Французите му казваха Азор, войникът, който разправяше приказки, го наричаше Фемгалка, Каратаев и другите му викаха Сивчо, а понякога и Клепоушко. Това, че не принадлежеше никому, че нямаше име и дори порода, а дори и определен цвят, като че никак не безпокоеше моравото кученце. Пухкавото му опашче се дигаше право и твърдо нагоре, кривите крачка му служеха толкова добре, че често пъти то сякаш не искаше да употребява четирите си крака, повдигаше грациозно един от задните и много изкусно и бързо тичаше на три крака. За него всичко беше причина за удоволствие. То или скимтеше от радост и се търкаляше по гръб, или се печеше на слънце със замислен и многозначителен вид, или се забавляваше, като играеше с някоя треска или сламка.
	Сега облеклото на Пиер се състоеше от измърсена скъсана риза, единствения остатък от по-раншните му дрехи, от войнишки панталони, по съвета на Каратаев, вързани за по-топло с връвчици на глезените, от кафтан и селска шапка. През това време Пиер се беше много променил физически. Той не изглеждаше вече дебел, макар и да беше все тъй едър и як наглед, което бе наследствено в техния род. Долната част на лицето му бе обрасла с брада и мустаци; пораслите и разчорлени коси, пълни с въшки, се къдреха сега буйно. Изражението на очите му беше твърдо, спокойно, изпълнено с оживена готовност, такова, каквото погледът на Пиер никога досега не бе имал. Предишната отпуснатост, която личеше и в погледа му, бе се превърнала сега в енергична, готова за дейност и отпор стегнатост. Краката му бяха боси.
	Пиер гледаше ту надолу из полето, по което тая сутрин се бяха раздвижили каруци и ездачи, ту в далечината отвъд реката, ту кученцето, което се преструваше, че наистина иска да го ухапе, ту босите си крака, които той с удоволствие местеше в различни положения, като мърдаше мръсните си дебели, големи пръсти. И всеки път, като погледнеше босите си нозе, по лицето му пробягваше усмивка на оживление и самодоволство. Тия боси нозе му напомняха всичко, каквото бе преживял и проумял през туй време, и споменът за това му бе приятен.
	От няколко дни времето беше вече тихо, ясно, с лека утринна слана — тъй нареченото сиромашко лято.
	Въздухът на слънце беше топъл и тая топлина, смесена с укрепителната свежест на утринната слана, която още се усещаше във въздуха, беше особено приятна.
	По всички — и далечни, и близки — предмети се виждаше оня вълшебно-кристален блясък, който се явява само през това време на есента. В далечината се съзираха Воробьови гори със селото, с църквата и с голяма бяла къща. И оголените дървеса, и пясъкът, и камъните, и покривите на къщите, и зеленият остър връх на църквата, и ъглите на далечната бяла къща — всичко това неестествено отчетливо, с най-тънки линии се изрязваше в прозрачния въздух. Наблизо се виждаха познати развалини на полуизгорял господарски дом, зает от французите, с храсти люляк, още тъмнозелени, израсли до оградата. И дори тоя срутен и измърсен дом, който в мрачно време отблъскваше с грозотата си, сега, в яркия неподвижен блясък, изглеждаше някак успокоително-прекрасен.
	Един френски капрал, разкопчан по домашному, с нощна шапчица, с къса луличка между зъбите, се появи иззад ъгъла на бараката, смигна приятелски на Пиер и се приближи до него.
	— Quel soleil hein monsieur Kiril? (Всички французи наричаха Пиер така.) On dirait le printemps.* — И капралът се облегна на вратата и предложи на Пиер лулата си, макар че той винаги я предлагаше и Пиер винаги отказваше.
	[* Какво слънце, а, господин Кирил? Същинска пролет.]
	— Si l’on marchait par un temps comme celui-la*… — почна той.
	[* Да можеше да вървим в такова време…]
	Пиер го запита какво се чува за заминаване и капралът каза, че почти всички войски заминават и че днес трябва да има заповед и за пленниците. В бараката, дето беше Пиер, един от войниците, Соколов, беше на смъртно легло и Пиер каза на капрала, че ще трябва да се разпореди за тоя войник. Капралът каза, че Пиер може да бъде спокоен, че за такива случаи има подвижна и постоянна болница, че за болните ще има нареждане и че изобщо всичко, каквото може да се случи, е предвидено от началството.
	— Et puis, monsieur Kiril, vous n’avez qu’a dire un mot au capitaine, vous savez. Oh, c’est un… qui n’oublie jamais rien. Dites au capitaine quand il fera sa tournee, il fera tout pour vous…*
	[* И освен това, господин Кирил, достатъчно е да кажете една дума на капитана — нали знаете. Той е такъв… никога нищо не забравя. Кажете на капитана, когато прави обиколката си, за вас той ще стори всичко.]
	Капитанът, за когото спомена капралът, често и надълго разговаряше с Пиер и проявяваше към него всевъзможни снизхождения.
	— Vois-tu, St. Thomas, qu’il me disait l’autre jour: Kiril c’est un homme qui a de l’instruction, qui parle francais; c’est un seigneur russe, qui a eu des malheurs, mais c’est Un homme. Et il s’y entend le… S’il demande quelque chose, qu’il me dise, il n’y a pas de refus. Quand on a fait ses etudis, voyez vous, on aime l’instruction et les gens comme il faut. C’est pour vous, que je dis cela, monsieur Kiril. Dans l’affaire de l’autre jour si se n’etait grace a vous, ca aurait fini mal.*
	[* Виж какво, Тома, каза ми той завчера: Кирил е образован човек, говори френски; той е руски благородник, който е изпаднал в нещастие, но е човек. И той разбира… Ако има нужда от нещо нека ми каже, няма да му откажа. Когато си учил горе-долу, обичаш просветата и възпитаните хора. Казвам това за вас, господин Кирил. Завчера, ако не бяхте вие, лошо щеше да свърши.]
	И след като побъбри още известно време, капралът си отиде. (Работата, за която спомена капралът и която се бе случила завчера, беше едно сбиване между пленници и французи, при което Пиер бе успял да умири другарите си.) Няколко пленници слушаха разговора на Пиер с капрала и веднага почнаха да го питат какво е казал той. Докато Пиер разправяше на другарите си какво бе казал капралът за заминаването, до вратата на бараката дойде един слаб, жълт и изпокъсан френски войник. С бързо и плахо движение той дигна пръсти до челото си в знак на поздрав, обърна се към Пиер и го запита в тая барака ли е войникът Platoche*, на когото бил дал да му ушие риза.
	[* Платош.]
	Преди една седмица французите бяха получили материали за ботуши и платно и ги бяха раздали на пленниците-войници да им шият ботуши и ризи.
	— Готова, готова е, соколче! — рече Каратаев, като излезе с грижливо сгъната риза.
	Поради топлото време и за удобство при работа Каратаев беше само по гащи и с черна като пръст скъсана риза. Косата му, както правят занаятчиите, беше превързана с лико и кръглото му лице изглеждаше още по-кръгло и по-миловидно.
	— Речено — сторено. Както казах — в петък, така и направих — промълви Платон, като се усмихна и разгъна ушитата от него риза.
	Французинът се озърна неспокойно и сякаш преодолял съмнението си, бързо свали мундира и надяна ризата. Под мундира французинът нямаше риза, а върху голото, жълто и слабо тяло беше облечена дълга, омазана, копринена, на цветчета жилетка. Личеше, че французинът се боеше да не би пленниците, които го гледаха, да му се смеят и бързо пъхна глава в ризата. Никой от пленниците не каза ни дума.
	— Виж, точно по мярка — повтаряше Платон, като подръпваше ризата. Французинът, прекарал вече главата и ръцете си, оглеждаше върху си ризата, без да дига очи, и се взираше в шева.
	— Е, соколче, та това не е шивалня, и струмент като хората нямам, а пък казват — без струмент и въшка не можеш уби — каза Платон, като широко се усмихваше и очевидно сам се радваше на работата си.
	— C’est bien, c’est bien, merci, mais vous devez avoir de la toile de reste?* — рече французинът.
	[* Добре, добре, благодаря, но де е остатъкът от платното?]
	— Тя ще ти легне още по-хубаво, като я облечеш на голо — каза Каратаев, продължавайки да се радва на произведението си. — На`, и хубаво, и приятно ще бъде…
	— Merci, merci, mon vieux, le reste?… — повтори французинът, като се усмихваше, извади банкнота и я даде на Каратаев. — Mais le reste…*
	[* Благодаря, благодаря, драги, но остатъкът? Дай ми остатъка.]
	Пиер видя, че Платон не искаше да разбира какво му казва французинът и ги гледаше, без да се намесва. Каратаев благодари за парите и продължи да се любува на работата си. Французинът настояваше за останалите парчета плат и помоли Пиер да преведе онова, което казваше.
	— За какво му са? — рече Каратаев. — Хубави партенки щяха да излязат от тях. Ех, тъй да е! — И с внезапно променено, тъжно лице измъкна от пазвата си вързопче от парчета плат и ги подаде на французина, без да го поглежда. — Е-ех! — промълви той и се върна назад. Французинът погледна плата, замисли се, погледна Пиер въпросително и погледът на Пиер сякаш му каза нещо.
	— Platoche, dites donc, Platoche — изчерви се неочаквано и викна с писклив глас французинът. — Gardez pour vous* — каза той, като му подаде парчетата, обърна се и си отиде.
	[* Платош, ей, Платош, Вземи си ги.]
	— На, гледай — рече Каратаев, като поклати глава. — Думат, безверници, а пък и те имат душа. Право казват старите: потната ръка е щедра, сухата — стисната. Той самият гол, а пък на` — даде ми ги. — Каратаев се усмихна замислено и мълча известно време, загледан в парчетата плат. — А пък ще излязат чудесни партенки, приятелче — рече той и се върна в бараката.



	XII

	Четири седмици минаха, откак Пиер беше в плен. Макар че французите му предлагаха да го преместят от войнишката барака в офицерската, той остана в оная барака, в която бе постъпил първия ден.
	В разорената и опожарена Москва Пиер стигна почти до крайните предели на лишенията, които човек може да изтърпи; но благодарение на силното си телосложение и здраве, които досега не бе съзнавал, и особено благодарение на това, че тия лишения идеха незабелязано и не можеше да се каже кога са почнали, той не само леко, но и радостно понасяше положението си. И тъкмо през това време той доби онова спокойствие и задоволство от себе си, към което напразно се бе стремил по-рано. Дълго време през живота си той бе търсил в различни посоки онова успокоение и съгласие със себе си, което тъй го порази във войниците през Бородинското сражение — той го бе търсил във филантропията, в масонството, в залисията на светския живот, във виното, в героичния подвиг на самопожертвуването, в романтичната любов към Наташа; той бе търсил това по пътя на мисълта и всички тия търсения и опити го бяха измамили. И без сам да мисли за това, той доби търсеното успокоение и съгласие със себе си само чрез ужаса на смъртта, чрез лишенията и чрез онова, което бе проумял у Каратаев. Ония страшни минути, преживени през време на смъртното наказание, сякаш изтриха завинаги от въображението и от спомените му тревожните мисли и чувства, които по-рано му изглеждаха важни. Не му минаваше и мисъл нито за Русия, нито за войната, нито за политика, нито за Наполеон. Беше му очевидно, че всичко това не го засяга, че той не бе призван и не можеше да съди затуй за всичко това. „Русия и лятото — страшна работа“ — повтаряше той думите на Каратаев и тия думи странно го успокояваха. Сега му се струваше неразбираемо и дори смешно намерението му да убие Наполеон и изчисленията му за кабалистическата цифра и за звяра от Апокалипсиса. Озлобението срещу жена му и тревогата да не се посрами името му сега му изглеждаха не само нищожни, но и смешни. Какво го засягаше, че тая жена води нейде там такъв живот, какъвто й се харесва? Кого, и особено него, засягаше дали ще узнаят, или не, че името на техния пленник беше граф Безухов?
	Сега той често си спомняше своя разговор с княз Андрей и напълно се съгласяваше с него, но само малко по-иначе разбираше мисълта на княз Андрей. Княз Андрей мислеше и казваше, че щастието бива само отрицателно, но казваше това с отсянка на горчивина и ирония. Сякаш, като казваше това, той изричаше друга мисъл — че всичките вложени в нас стремежи към положително щастие са вложени само за да не бъдат задоволени и поради това — да ни измъчват. Но Пиер, без каквато и да е задна мисъл, признаваше това за справедливо. Липсата на страдания, задоволяване потребностите и поради това свобода в избора на занятие, тоест на начина на живот, изглеждаха сега на Пиер като безспорно и висше щастие за човека. Тук и само сега, за пръв път, Пиер напълно разбра насладата от яденето, когато ти се яде, от пиенето, когато ти се пие, от съня, когато ти се спи, от топлината, когато биваше студено, от разговор с друг човек, когато ти се иска да говориш и да чуеш човешки глас. Задоволяването на потребностите — хубава храна, чистота, свобода — сега, когато бе лишен от всичко туй, изглеждаха на Пиер пълно щастие, а избирането на занятие, тоест живот, сега, когато изборът беше толкова ограничен, му се струваше лесна работа и той забравяше, че излишъкът от удобства в живота унищожава цялото щастие от задоволяване на потребностите, а по-голямата свобода, в избора на занятие, оная свобода, която в неговия живот му даваха образованието, богатството, положението в обществото, че тази свобода именно прави избора на занятие неразрешимо мъчен и унищожава самата потребност и възможност за занятие.
	Сега всичките мечтания на Пиер бяха устремени към онова време, когато ще бъде свободен. Ала по-късно и през целия си живот Пиер с възторг мислеше и приказваше за тоя месец на пленничество, за ония невъзвратни, силни и, радостни усещания и главно за онова пълно душевно спокойствие, за пълната вътрешна свобода, които бе изпитвал само през това време.
	Първия ден, когато, станал рано сутринта, той излезе призори от бараката и видя изпърво тъмните куполи и кръстове на Новодевичия манастир, видя поледената роса по прашната трева, видя хълмовете на Воробьови гори и гористия бряг, който се извиваше над реката и изчезваше в моравата далечина, когато усети досега на пресния въздух и чу летежа на хвърчащите над полето гарги, които идеха от Москва, и когато след това от изток бликна светлина и крайчецът на слънцето тържествено изплува иззад един облак, и куполите, и кръстовете, и росата, и далечината, и реката, всичко заигра в радостна светлина, Пиер почувствува ново, неизпитвано дотогава чувство на радост и здравина на живота.
	И това чувство не само не го напусна през цялото време на пленничеството му, но, напротив, все повече растеше в него, колкото по-големи ставаха трудностите на положението му.
	Чувството на готовност за всичко и нравствената стегнатост на Пиер се поддържаха още повече от високото мнение, установено за него между другарите му наскоро след неговото постъпване в бараката. Със знанието си на езици, с уважението, което му показваха французите, с простотата си, с която даваше всичко, каквото му поискаха (той получаваше три рубли седмично като офицер), със силата си, която показа пред войниците, като забиваше с пръсти гвоздеи в стената на бараката, с кротостта, която проявяваше в отношенията с другарите си, с неразбираемата за тях способност да седи неподвижно и без да върши нищо, да мисли, Пиер изглеждаше на войниците като малко тайнствено и висше същество. Същите негови черти, които в оня свят, дето живееше по-рано, бяха ако не вредни, то неудобни за него — силата му, пренебрежението към удобствата на живота, разсеяността и простотата му, тук, между тия хора, му създаваха положение почти на герой. И Пиер чувствуваше, че това тяхно мнение го задължава.



	XIII

	През нощта на 6-и срещу 7-и октомври почна придвижването на заминаващите французи: трошаха се кухни и бараки, товареха се каруци и вървяха войски и обози.
	В седем часа сутринта френският конвой, в походна униформа, с кивери, пушки, раници и грамадни чували, стоеше пред бараките и френска оживена реч, изпъстрена с ругатни, кънтеше по цялата линия.
	В бараката всички бяха готови, облечени, препасани, обути и очакваха само заповед за тръгване. Болният войник Соколов, бледен, слаб, със сини кръгове под очите, самичък, необут и необлечен, седеше на мястото си и с изпъкнали от слабост очи гледаше въпросително другарите си, които не му обръщаха внимание, и тихичко и равномерно стенеше. Личеше, че не толкова болките — той боледуваше от дизентерия, — колкото страхът и мъката, че ще остане сам, го караха да стене.
	Пиер с обуща, които Каратаев бе изработил за него от кожа, донесена му от един французин за ушиване долнище на обувки, и препасан с въженце, отиде при болния и приклекна до него.
	— Виж какво, Соколов, те не си отиват съвсем! Те имат тук болница. Може би ще бъдеш по-добре, отколкото ние — каза Пиер.
	— О, Господи! Ох, умирачко! О, Господи! — почна по-силно да стене войникът.
	— Аз ей сега ще ги попитам — рече Пиер, стана и тръгна към вратата на бараката. Тъкмо когато стигна до вратата, отвън приближи с двама войника оня капрал, който вчера беше предложил на Пиер лулата си. И капралът, и войниците бяха в походна униформа, с раници и кивери, със закопчани подбрадници, които променяха техните познати черти.
	Капралът отиваше към вратата по заповед на началството, за да я затвори. Преди да тръгнат, трябваше да преброят пленниците.
	— Caporal, que fera-t-on du malade?…* — почна Пиер, но в същия миг, когато казваше това, той се усъмни дали тоя капрал е неговият познат, или е друг, неизвестен човек: дотолкова в тоя миг капралът не приличаше на себе си. Освен това в същия миг, когато Пиер каза туй, от двете страни неочаквано се чу биене на барабан. Като чу думите на Пиер, капралът се намръщи, изрече някаква безсмислена ругатня и затръшна вратата. В бараката стана полутъмно; от двете страни рязко трещяха барабани и заглушаваха стоновете на болния.
	[* Капрале, какво да правим с болния!…]
	„Ето го — то!… Пак то!“ — каза си Пиер и без да иска, тръпки полазиха по гърба му. В промененото лице на капрала, в звука на гласа му, във възбуждащия и заглушаващ трясък на барабаните Пиер позна оная тайнствена, безучастна сила, която принуждаваше хората да умъртвяват против своята воля подобните си, оная сила, действието на която бе видял по време на смъртното наказание. Безполезно бе да се страхуваш, да се мъчиш да избегнеш тая сила, да се обръщаш с молба или увещания към хората, които й служеха за оръдия. Сега Пиер знаеше това. Трябваше да се чака и търпи. Пиер не се приближи вече до болния и не се обърна да го погледне. Мълчалив и намръщен, той застана до вратата на бараката.
	Когато вратата се отвори и пленниците като стадо овце, натискайки се един друг, се струпаха до изхода, Пиер се промъкна пред тях и се приближи до капитана, същият, който, както го уверяваше капралът, бил готов да стори всичко за Пиер. Капитанът също така бе в походна униформа и от студеното му лице гледаше същото „то“, което Пиер бе познал в думите на капрала и в трясъка на барабана.
	— Filez, filez* — повтаряше капитанът, като се мръщеше строго, загледан в пленниците, които минаваха край него. Пиер знаеше, че опитът му ще бъде напразен, но отиде при него.
	[* Минавайте, минавайте!]
	— Eh bien, qu’est ce qu’il y a?* — каза офицерът, като погледна студено Пиер, сякаш не го познаваше. Пиер каза за болния.
	[* Е, какво има?]
	— Il pourra marcher, que diable! — рече офицерът. — Filez, filez* — повтаряше той, без да поглежда Пиер.
	[* Той може да върви, да го вземат дяволите! Минавайте, минавайте!]
	— Mais non, il est a l’agonie…* — почна Пиер.
	[* Но той умира…]
	— Voulez-vous bien?!…* — викна капитанът, като се навъси злобно.
	[* Вървете по…]
	„Трам-та-та-там, там-там“ — биеха барабаните. И Пиер разбра, че тайнствената сила вече изцяло бе овладяла тия хора и че сега беше безполезно да каже каквото и да е.
	Пленените офицери бяха отделени от войниците и им заповядаха да вървят отпред. Офицерите, между които беше и Пиер, бяха към тридесетина души, войниците — към триста.
	Пленените офицери, изведени от другите бараки, бяха всички чужди, много по-добре облечени от Пиер, и го гледаха с тия обуща недоверчиво и отчуждено. Близо до Пиер вървеше един дебел майор в казански халат, препасан с пешкир, с подпухнало, жълто и сърдито лице, който очевидно се ползуваше с общото уважение на другарите си. Едната му ръка, която държеше кесийка с тютюн, беше в пазвата, с другата той се подпираше на чибука си. Майорът, който пъхтеше и пъшкаше, мърмореше и хокаше всички, защото му се струваше, че всички го блъскат и че всички бързат, когато няма закъде да бързат, и че всички се чудят на нещо, когато няма нищо за чудене. Друг един дребен слаб офицер заговаряше с всички, като изказваше предположения къде ги водят сега и колко път ще могат да минат днес. Един чиновник в плъстени ботуши и интендантска униформа изтичваше на различни страни и се вглеждаше в изгорялата Москва, съобщавайки високо наблюденията си — кое е изгоряло и коя част от Москва е това или онова, което се виждаше. Трети офицер от полски произход, както личеше по акцента му, спореше с интендантския чиновник и му доказваше, че не определя вярно кварталите на Москва.
	— За какво спорите? — каза сърдито майорът. — До Никола ли, до Влас ли, все едно; нали виждате, всичко е изгоряло — и свършено… Защо се блъскате, мигар пътят ви е тесен — обърна се той сърдито към оня, който вървеше зад него и съвсем не го блъскаше.
	— Ай, ай, ай, какво са направили! — чуваха се все пак ту от една, ту от друга страна гласовете на пленниците, които гледаха пожарищата. — И Замоскворечие, и Зубово, и в Кремъл… Гледайте, половината я няма. Нали ви казвах, че цялото Замоскворечие, и така е.
	— Добре де, знаете кое е изгоряло, за какво тогава трябва да се приказва! — рече майорът.
	Когато минаваха през Хамовники (един от малкото неизгорели квартали на Москва) покрай църквата, цялото множество пленници изведнъж се струпа на едната страна и се чуха възклицания на ужас и погнуса.
	— Гледай, мерзавците! Ами, безверници! Да, умрял, умрял е… Нацапали го с нещо.
	Пиер също се приближи към църквата, до която беше онова нещо, което предизвика възклицанията, и неясно видя нещо, прислонено до оградата на църквата. От другарите си, които виждаха по-добре, той разбра, че това е труп на човек, поставен прав до оградата и с нацапано със сажди лице.
	— Marchez, sacre nom… Filez… trente mille diables…* — чуха се ругатните на конвойните и френските войници разгониха със сабите си множеството от пленници, които гледаха мъртвеца.
	[* Вървете, дявол да го вземе… Вървете… Дяволите да ви вземат!…]



	XIV

	По уличките на Хамовники пленниците вървяха самите конвоя си, с каруците й обозните коли, които принадлежаха на войниците от конвоя и се движеха отзад; но когато стигнаха до продоволствените магазини, попаднаха в средата на грамаден, мъчно движещ се артилерийски обоз, смесен с частни каруци.
	Тук до моста всички спряха да почакат, докато минат предните. От моста пленниците видяха назад и напреде безкрайни редици други потеглили обози. Вдясно, там, дето Калужкият път завиваше край Нескучное, безкрайни редици войски и обози се губеха в далечината. То бяха войските от корпуса на Боарне, тръгнали преди всички други; отзад по крайбрежната улица и през Каменния мост се точеха войските и обозите на Ней.
	Войските на Даву, към които се числяха пленниците, вървяха през Кримски брод и отчасти навлизаха вече в Калужката улица. Но обозите толкова се бяха проточили, че последните обози на Боарне не бяха още излезли от Москва и влезли в Калужката улица, а челната част от войските на Ней излизаше вече от Голяма Ординка.
	Като минаха Кримски брод, пленниците извървяваха по няколко крачки и спираха, и пак тръгваха, и от всички страни екипажите и хората все повече и повече се сгъстяваха. Когато минаха за повече от един час няколкостотинте крачки, които отделят моста от Калужката улица, и стигнаха до площада, дето се събират замоскворецките улици с Калужката, пленниците, притиснати накуп, спряха и престояха няколко часа на тоя кръстопът. От всички страни се носеше нестихващ като шум на море грохот на колела и тропот на нозе и неспиращи гневни викове и ругатни. Пиер стоеше притиснат до стената на една изгоряла къща и слушаше тоя звук, който се бе слял във въображението му със звуците на барабана.
	Няколко пленени офицери, за да виждат по-добре, се покачиха на стената на изгорялата къща, до която беше Пиер.
	— Я, гледай, народ! Колко народ!… Натрупали се и по топовете! Гледай: кажи… — думаха те. — Виж ги, мръсниците, награбили… Я, там отзад, върху талигата на онзи… Та това е от икона, Бога ми! Това трябва да са немци. И нашият селянин, Бога ми!… Ах, подлеците!… Гледай, натоварил се, едва върви! На, файтон, и него отмъкнали!… Виж го, седнал върху сандъците. Майчице!… Сбиха се!…
	— Тъй, по муцуната му, по муцуната! Така и до довечера няма да дочакаме. Гледай, гледайте… това сигурно е на самия Наполеон. Виждаш ли, какви коне! По тях вензели с корона. Същински склад. Изпусна чувала, не вижда. Пак се сбиха… Жена с детенце, и не е грозна. Как не, тъй ще те пуснат… Гледай, край няма. Руски момичета, Бога ми, момичета! Я, как са се разположили в каляските!
	Отново вълна от общо любопитство, както при църквата в Хамовники, струпа всички пленници към пътя и Пиер, благодарение на ръста си, видя над главите на другите онова, което бе привлякло любопитството на пленниците. В три каляски, между раклите, насядали на гъсто една върху друга, се возеха наконтени с ярки рокли, начервени и пискливо закряскали жени.
	От мига, когато Пиер разбра, че тайнствената сила се е появила, нищо вече не му се виждаше странно или страшно: нито трупът, нацапан за смях със сажди, нито тия жени, които бързаха за някъде, нито пожарищата на Москва. Всичко, каквото виждаше сега, не му правеше почти никакво впечатление, сякаш душата му се готвеше за тежка борба и затуй се отказваше да приема впечатления, които можеха да я отслабят.
	Керванът с жените отмина. След тях отново се заточиха талиги, войници, обозни коли, войници, карети, войници, сандъци, войници, от време на време жени.
	Пиер не виждаше хората поотделно, а движението им.
	Всички тия хора и коне бяха сякаш подгонени от някаква невидима сила. Всички през тоя час, когато Пиер ги наблюдаваше, изплуваха от разните улици с едно и също желание да преминат по-скоро; всички еднакво, като се сблъскваха с другите, почваха да се сърдят и да се бият; блясваха бели зъби, мръщеха се вежди, разменяха се едни и същи ругатни и по всички лица имаше едно и също юнашки-решително и твърдо-студено изражение, онова, което сутринта, при биенето на барабана, бе поразило Пиер по лицето на капрала.
	Едва привечер началникът на конвоя събра командата си и с викове и препирни се мушна между обозите и заобиколени от всички страни, пленниците излязоха на Калужкия път.
	Вървяха много бързо, без да почиват, и спряха едва когато слънцето залязваше. Обозите се струпаха един до друг и хората почнаха да се готвят за нощуване. Всички изглеждаха сърдити и недоволни. Дълго време от разни страни се чуваха ругатни, злобни викове и свади. Една карета, която пътуваше зад конвойните, се блъсна в каруцата на конвойните и окът й я проби. Няколко войници изтичаха от разни страни към каруцата; едни удряха главите на конете, впрегнати в каретата, и ги дърпаха да извият, други се биеха помежду си и Пиер видя, че раниха тежко със сабя по главата един немец.
	Изглеждаше, че всички тия хора сега, когато бяха спрели сред полето в студения здрач на есенната вечер, изпитваха едно и също чувство на неприятно пробуждане от бързината и стремително насоченото нанякъде движение, обхванало всички при тръгването. Когато спряха, всички сякаш разбраха, че не се знае накъде още ще има да вървят и че из тоя път ще има много тежки и трудни неща.
	При тая почивка войниците от конвоя се държаха с пленниците още по-лошо, отколкото при тръгването. При тая почивка като месна храна на пленниците за пръв път дадоха конско месо.
	От офицера до последния войник, във всекиго се забелязваше сякаш лично озлобление срещу всекиго от пленниците, което съвсем неочаквано замести предишните дружелюбни отношения.
	Това озлобление се увеличи още повече, щом при преброяването на пленниците излезе, че в залисията, когато излизаха от Москва, един руски войник, който се престорил, че го боли коремът, избягал. Пиер видя как един французин би един руски войник, защото много се отдалечил от пътя, и чу как капитанът, неговият приятел, мъмреше унтерофицера за бягството на руския войник и го заплашваше със съд. На оправданията на унтерофицера, че войникът бил болен и не могъл да върви, офицерът каза, че има заповед да се застрелват ония, които изостават. Пиер чувствуваше, че оная съдбовна сила, която го бе смазала през време на смъртното наказание и която не личеше през пленничеството му, сега отново подчини неговото съществование. Стана му страшно; но той усещаше, че колкото повече усилия правеше съдбоносната сила, за да го смаже, толкова повече в душата му израстваше и заякваше независимата от нея сила на живота.
	Пиер вечеря чорба от ръжено брашно с конско месо и поприказва с другарите си.
	Нито Пиер, нито някой от другарите му говореха за онова, което бяха видели в Москва, нито за грубостта в отношенията на французите, нито за нареждането да се разстрелват, което им бе съобщено: всички, сякаш напук на влошаващото се положение, бяха особено оживени и весели. Разправяха лични спомени, смешни сцени, видени през време на похода и прекратяваха разговорите за сегашното положение.
	Слънцето отдавна бе залязло. Ярки звезди светнаха тук-там по небето; червен, приличен на пожар отблясък от изгряващия пълен месец се бе разлял по краищата на небето и грамадното червено кълбо чудновато се олюляваше в сивкавата мъгла. Стана светло. Вечерта бе минала вече, но нощта още не бе почнала. Пиер стана, отдалечи се от новите си другари и тръгна между огньовете отвъд пътя, дето, както му бяха казали, били войниците-пленници. Искаше му се да поприказва с тях. На пътя френският часовой го спря и му заповяда да се върне.
	Пиер се върна, но не към огньовете, не при другарите си, а до една разпрегната каруца, дето нямаше никой. Седна на студената земя до колелата на каруцата с подвити нозе и наведена глава и дълго седя неподвижен и замислен… Мина повече от час. Никой не безпокоеше Пиер. Изведнъж той почна да се смее със своя плътен, добродушен смях и тъй гръмливо, че от разни страни хората погледнаха с учудване, като чуха тоя странен, очевидно самотен смях.
	— Ха, ха, ха! — смееше се Пиер. И каза гласно сам на себе си: — Не ме пусна войникът. Заловиха ме, затвориха ме. Държат ме в плен. Кого — мене? Мене ли? Мене — моята безсмъртна душа! Ха, ха, ха!… Ха, ха, ха!… — смееше се той с бликнали в очите му сълзи.
	Някакъв човек стана и се приближи да види за какво се смее самичък тоя чудноват едър човек. Пиер спря да се смее, стана, отдалеч се от любопитния и погледна наоколо си.
	Грамадният, безкраен бивак, който преди това шумеше с пращенето на огньовете и глъчката на хората, затихваше; червените пламъци на огньовете гаснеха и побледняваха. В светлото небе се бе дигнал високо пълният месец. Гори и поля, извън лагера, които не се виждаха преди това, сега се откриваха надалеч. А отвъд тия гори и поля се съзираше светла, трепкаща, зовяща към себе си безкрайна далнина! Пиер погледна небето, чезнещите в дълбочината бляскащи звезди. „И всичко това е мое, и всичко това е в мене, и всичко това съм аз! — мислеше Пиер. — И всичко това те са заловили и поставили в барака, заградена с дъски!“ Той се усмихна и отиде да се нагласи за сън при другарите си.



	XV

	В първите дни на октомври при Кутузов пристигна още един парламентьор с писмо от Наполеон и с предложение за мир, писмо с фалшиво означение, че е написано в Москва, когато в действителност Наполеон беше вече наблизо пред Кутузов, по стария Калужки път. Кутузов отговори на това писмо така, както на първото, изпратено по Лористън: той каза, че и дума не може да става за мир.
	Наскоро след това от партизанския отряд на Дорохов, който действуваше вляво от Тарутино, се получи донесение, че във Фоминское се появили войски, че те се състоят от дивизията на Брусие и че тая дивизия, отделена от другите войски, може лесно да бъде унищожена. Войниците и офицерите отново искаха да действуват. Щабните генерали, възбудени от спомена за лесната победа при Тарутино, настояваха пред Кутузов да се изпълни предложението на Дорохов. Кутузов смяташе, че никакво настъпление не е необходимо. И онова, което стана, беше, нещо средно; във Фоминское бе изпратен малък отряд, който трябваше да атакува Брусие.
	По странна случайност това назначение — най-трудното и най-важното, както излезе по-късно — получи Дохтуров; оня скромничък, дребничък Дохтуров, когото никой не ни е описал, че съставя планове на сражения, че лети пред полковете, че хвърля кръстове към батареята и т.н., когото смятаха и наричаха нерешителен и непроницателен, но същият тоя Дохтуров, когото през всичките войни на русите с французите, от Аустерлиц до тринадесета година, намираме като началник вред, дето положението е тежко. В Аустерлиц той остава последен при бента на Аугест, като събира полкове и спасява, каквото може, когато всичко бяга и загива и в ариергарда няма ни един генерал. Болен, в треска, той отива с двадесет хиляди в Смоленск да защищава града срещу цялата Наполеонова армия. В Смоленск, едва задрямал в пароксизма на треската до Малаховските порти, канонадата срещу Смоленск го събужда и Смоленск се държи цял ден. В Бородинското сражение, когато Багратион е убит и войските на нашия ляв фланг са унищожени в пропорция 9 към 1 и цялата мощ на френската артилерия е насочена натам — изпраща се не друг, а именно нерешителният и непроницателен Дохтуров и тъй като преди това изпратил другиго, Кутузов бърза да поправи грешката си. И дребничкият, тихичкият Дохтуров отива там, и Бородино е най-хубавата слава на руската войска. И много герои са ни описали в стихове и проза, но за Дохтуров няма почти ни една дума.
	Пак Дохтуров изпращат във Фоминское и оттам в Малоярославец, в онова място, дето беше последното сражение с французите, и в онова място, отдето очевидно почва вече гибелта на французите, и пак много гении и герои ни описват в тоя период на кампанията, но за Дохтуров — ни дума, или съвсем малко, или предпазливо. Тъкмо това премълчаване за Дохтуров по-очевидно от всичко доказва неговите достойнства.
	Естествено е за човек, който не разбира вървежа на някоя машина, когато я види, да му се струва, че най-важната част на тая машина е оная тресчица, която случайно е попаднала в нея и която пречи на вървежа на машината и се блъска вътре в нея. Човек, който не знае устройството на машината, не може да разбере, че не тая вредна и бъркаща тресчица, а онова малко предавателно назъбено колело, което се върти нечуто, е една от най-съществените части на машината.
	На 10 октомври същия ден, когато Дохтуров бе изминал половината път до Фоминское и се бе спрял в село Аристово, приготвяйки се да изпълни точно дадената му заповед, цялата френска войска в своето конвулсивно движение, когато стигна до позицията на Мюра, за да даде, както изглеждаше, сражение, изведнъж без причина сви наляво към новия Калужки път и почна да навлиза във Фоминское, дето дотогава беше само Брусие. В това време Дохтуров имаше под командата си освен Дорохов двата малки отряда на Фигнер и на Сеславин.
	На 11 октомври вечерта Сеславин пристигна в Аристово при началството с един пленен френски гвардеец. Пленникът каза, че влезлите днес във Фоминское войски са авангард на цялата голяма армия, че и Наполеон е там, че вече пети ден, откак цялата армия е напуснала Москва. Същата вечер един крепостен слуга, дошъл от Боровск, разправи, че е видял влизането на грамадна войска в града. Казаци от отряда на Дорохов донасяха, че са видели френската гвардия, тръгнала по пътя за Боровск. От всички тия съобщения стана очевидно, че там, дето смятаха да намерят една дивизия, сега беше цялата армия на французите, запътена от Москва по неочаквана посока — по стария Калужки път. Дохтуров не искаше да предприема нищо, тъй като сега не му беше ясно какво е длъжен да прави. Заповядано му беше да атакува Фоминское. Но по-рано във Фоминское беше само Брусие, а сега — цялата френска армия. Ермолов искаше да постъпи по свое усмотрение, но Дохтуров настояваше, че трябва да има заповед от светлейшия. Решено бе да се изпрати донесение в щаба.
	За това беше избран един смислен офицер, Болховитинов, който, освен писменото донесение, трябваше да разкаже устно за цялата работа. След като получи плика и устната заповед към дванадесет часа през нощта, Болховитинов препусна за главния щаб, придружен от един казак със запасни коне.



	XVI

	Нощта беше тъмна, топла, есенна. Четвърти ден вече ръмеше дъждец. След като два пъти смени коне и измина тридесет версти за час и половина по кален, лепкав път, Болховитинов пристигна в Леташовка след един часа през нощта. При една селска къща с ограда, на която имаше надпис „Главен щаб“, той слезе от коня, остави го и влезе в тъмния пруст.
	— Дежурният генерал, по-скоро! Много важно! — каза той на някакъв човек, който се дигна и засумтя в тъмния пруст.
	— Още от снощи е много болен, трета нощ вече не спи — каза шепнешком и застъпнически вестовоят. — Събудете най-първо капитана.
	— Много важно, от генерал Дохтуров — рече Болховитинов, като опипа разтворената врата и влезе. Вестовоят мина пред него и почна да буди някого:
	— Ваше благородие, ваше благородие — куриер!
	— Какво? Какво? От кого? — каза нечий сънен глас.
	— От Дохтуров и от Алексей Петрович. Наполеон е във Фоминское — каза Болховитинов, без да вижда в тъмнината кой го пита, но предположи по гласа, че не беше Коновницин.
	Събуденият човек се прозяваше и протягаше.
	— Не ми се иска да го будя — каза той, като опипваше нещо. — Болничък е! Това може да е само тъй, слухове.
	— Ето донесението — каза Болховитинов, — заповядано ми е веднага да го предам на дежурния генерал.
	— Чакайте, ще запаля. Де го пъхаш винаги, проклетнико? — каза на вестовоя човекът, който се протягаше. Той беше Шчербинин, адютантът на Коновницин. — Намерих го, намерих — добави той.
	Вестовоят цъкаше огниво, Шчербинин пипаше светилника.
	— Ах, гнусните! — рече той с отвращение.
	При светлината на искрите Болховитинов видя младежкото лице на Шчербинин, който държеше свещ, и в предния ъгъл още един заспал човек. Той беше Коновницин.
	Когато клечките, намазани със сяра, се запалиха от праханта отначало със син, а след това с червен пламък, Шчербинин запали лоената свещ на светилника, отдето избягаха хлебарки, които я гризяха, и погледна пратеника. Болховитинов беше цял изкалян и като се бършеше с ръкав, размазваше калта по лицето си.
	— Но кой е донесъл? — каза Шчербинин, като взе плика.
	— Съобщението е вярно — отговори Болховитинов. — И пленниците, и казаците, и разузнавачите — всички едногласно казват едно и също.
	— Няма какво да се прави, трябва да го събудя — каза Шчербинин, стана и отиде при човека с нощна шапчица и завит с шинел. — Пьотр Петрович! — рече той. Коновницин не мръдна. — В главния щаб! — каза той, като се усмихна, уверен, че тия думи сигурно Ще го събудят. И наистина главата с нощната шапчица тутакси се дигна. По хубавото, твърдо лице на Коновницин с трескаво пламнали бузи за един миг остана изражението от мечтанията му в съня, съвсем далечни от сегашното положение, но сетне той изведнъж трепна: по лицето му се появи обикновеното — спокойно и твърдо изражение.
	— Е, какво има? От кого? — без да бърза, но веднага попита той, като премигваше от светлината. Изслушвайки донесението на офицера, Коновницин разпечата плика и прочете писмото. Щом го прочете, той спусна на пръстения под нозете си, обути във вълнени чорапи, и почна да обува ботушите си. След това свали нощната шапчица, приглади косите на слепите си очи и наложи фуражката.
	— Ти скоро ли пристигна? Да отидем при светлейшия.
	Коновницин веднага разбра, че донесеното съобщение е много важно и че не бива да се бави. Добро ли беше то, или лошо — той не мислеше и не се питаше. Него това не го интересуваше. Към цялата работа около войната той се отнасяше не с ума си, не с разсъждения, а с нещо друго. В душата му имаше дълбоко, неизказано убеждение, че всичко ще бъде хубаво; но че не бива да вярва на това, а още по-малко — и да го казва, а трябва само да върши своята работа. И тая своя работа той я вършеше, като й отдаваше всичките си сили.
	Пьотр Петрович Коновницин, също както Дохтуров, поставен сякаш само от приличие в списъка на тъй наречените герои от 12-а година — Барклаевци, Раевски, Ермолови, Платови, Милорадовичевци, също както Дохтуров имаше репутация на човек с твърде ограничени способности и знания и също както Дохтуров Коновницин никога не беше правил проекти за сражения, но всякога се намираше там, дето биваше най-трудно; откак бе назначен за дежурен генерал, спеше винаги с отворена врата и заповядваше да бъде събуждан за всеки пратеник, през време на сражение винаги биваше под огъня, тъй че Кутузов го укоряваше за това и се боеше да го изпраща, и също като Дохтуров беше едно от ония незабележими колелца, които, без да тракат и шумят, са най-съществената част на машината.
	Когато излезе от къщата във влажната тъмна нощ, Коновницин се намръщи — от една страна, поради главоболието, което се бе засилило, от друга — поради неприятната, минала през ума му мисъл как ще се развълнува сега при това известие цялото гнездо на щабни, влиятелни хора, особено Бенигсен, който след Тарутино беше на нож с Кутузов; как ще почнат да предлагат, да спорят, да заповядват, да отменят. И това предчувствие му беше неприятно, макар да знаеше, че без това не може.
	Наистина Тол, при когото той се отби, за да му съобщи новото известие, веднага почна да излага съображенията си на генерала, с когото живееха заедно, и Коновницин, който слушаше мълчаливо и уморено, му напомни, че трябва да отидат при светлейшия.



	XVII

	Както всички стари хора, Кутузов малко спеше нощем. Денем той често ненадейно задрямваше, ала нощем, легнал несъблечен в кревата си, повечето време не спеше и мислеше.
	Тъй лежеше той и сега в кревата си, отпуснал тежката си, голяма и обезобразена глава на пълната си ръка, и мислеше, загледан с отвореното си едно око в тъмнината.
	Откак Бенигсен, който кореспондираше с царя и имаше най-много привърженици в щаба, бе почнал да го избягва, Кутузов бе по-спокоен, че няма да принудят него и войските да участвуват пак в безполезни настъпателни действия. Урокът от Тарутинското сражение и неговото навечерие, който Кутузов болезнено помнеше, също тъй, мислеше той, би трябвало да подействува.
	„Те трябва да разберат, че ние можем само да загубим, ако действуваме настъпателно. Търпение и време — ето моите приказни юнаци-воини“ — мислеше Кутузов Той знаеше, че не бива да къса ябълката, докато е зелена. Когато узрее, тя сама ще падне, а откъснеш ли я зелена, ще похабиш и ябълката, и дървото и сам ще си причиниш скомина. Като опитен ловец той знаеше, че звярът е ранен, ранен е така, както само всичката руска сила може да рани, но смъртно, или не — това беше още неуяснен въпрос. Сега, от изпращането на Лористън и Бертелеми и от донесенията на партизаните, Кутузов почти знаеше, че е смъртно ранен. Но потребни бяха още доказателства, трябваше да се чака.
	„На тях им се иска да изтичат, за да видят как са го убили. Почакайте, ще видите. Все маньоври, все настъпления! — мислеше той. — За какво? Все, за да се отличат. Като че има нещо весело в това — да се бием. Те са също като децата, от които никога не можеш разбра как е станала работата, защото всички искат да докажат как знаят да се бият. Но сега въпросът не е в това.
	И какви изкусни маньоври ми предлагат всички тия хора! Струва им се, че щом са измислили две-три случайности (той си спомни общия план от Петербург), измислили са всичко. А случайностите са безброй!“
	Неразрешеният въпрос, дали нанесената в Бородино рана беше смъртоносна, или не, цял месец вече висеше над главата на Кутузов. От една страна, французите бяха заели Москва. От друга страна, Кутузов чувствуваше несъмнено, с цялото си същество, че оня страшен удар, в който той, заедно с всички руски хора, бе напрегнал всичките си сили, ще да е бил смъртоносен, но във всеки случай трябваха доказателства и той повече от месец ги очакваше и колкото повече минаваше времето, толкова по-нетърпелив ставаше. През своите безсънни нощи, когато лежеше в кревата, той правеше същото, каквото и тия млади генерали, същото, за което ги укоряваше. Измисляше всички възможни случайности, както правеха и младите, с тая разлика само, че той не залагаше нищо на тия предположения и ги виждаше не две и три, а хиляди. Колкото повече мислеше, толкова повече ги виждаше. Той измисляше всевъзможни движения на Наполеоновата армия, на цялата или на отделни части — към Петербург, срещу себе си, или да го обходят, измисляше (от което най-много се страхуваше) и възможността, че Наполеон ще реши де се бори против него с неговото оръжие, като остане в Москва и го чака. Кутузов дори измисляше движение на Наполеоновата армия назад към Медин и Юхнов; но единственото, което той не можа да предвиди и което стана, бе това безумно, конвулсивно мятане на Наполеоновата войска през първите единадесет дни след излизането й от Москва — мятане, което направи възможно онова, за което тогава Кутузов все пак още не смееше да мисли: пълното изтребление на французите. Донесението на Дорохов за дивизията на Брусие, известията от партизаните за бедствията на Наполеоновата армия, слуховете, че се приготвят за излизане от Москва — всичко потвърждаваше предположението, че френската армия е разбита и се готви да бяга; ала това бяха само предположения, които изглеждаха важни на младите, но на Кутузов — не. Със своята шестдесетгодишна опитност той знаеше каква цена трябва да се дава на слуховете, знаеше как хората, като желаят нещо, са способни да групират всички съобщения така, че те сякаш да потвърждават желаното, и знаеше как в такъв случай с удоволствие се изпускат всички неща, които противоречат. И колкото повече желаеше това, толкова по-малко Кутузов си позволяваше да го вярва. Тоя въпрос заемаше всичките му душевни сили. Всичко останало беше за него само привично изпълнение на живота. Такова привично изпълнение и подчинение на живота бяха разговорите му с щабните хора, писмата до m-me Stael, които той пишеше от Тарутино, четенето на романи, раздаването на награди, кореспонденцията с Петербург и т.н. Но гибелта на французите, предвидена само от него, беше неговото дълбоко, единствено желание.
	През нощта на 11 октомври той лежеше облакътен и мислеше за това.
	В съседната стая нещо зашумоля и се чуха стъпките на Тол, Коновницин и Болховитинов.
	— Хей, кой е там? Влезте, влез! Какви новини има? — повика го фелдмаршалът.
	Докато лакеят запали свещта, Тол разказа съобщенията.
	— Кой ги донесе? — попита Кутузов и когато свещта пламна, лицето му порази Тол; със студената си строгост.
	— Не може да има съмнение, ваша светлост.
	— Повикай го, повикай го тук!
	Кутузов седеше, спуснал единия си крак от кревата и натиснал с големия си корем другия прегънат крак. Той присви здравото си око, за да разгледа по-добре пратеника, като че искаше да прочете в чертите му онова, което го занимаваше.
	— Кажи, кажи, миличък — каза той на Болховитинов с тихия си, старчески глас, загръщайки разтворилата се на гърдите му риза. — Ела, ела по-наблизо. Какви новинки си ми донесъл? А? Наполеон напуснал Москва? Наистина ли? А?
	Болховитинов подробно, като почна от началото, докладва всичко, което му бе заповядано.
	— Казвай, казвай по-скоро, не ме мъчи — пресече го Кутузов.
	Болховитинов разказа всичко и млъкна, очаквайки заповеди. Тол почна да говори нещо, но Кутузов го прекъсна. Той искаше да каже нещо, но лицето му неочаквано се сви и смръщи; махна с ръка на Тол, обърна се на противоположната страна, към предния ъгъл на стаята, почернял от икони.
	— Господи, създателю мой! Ти чу молитвата… — рече с разтреперан глас и със събрани ръце той. — Русия е спасена. Благодаря ти, Господи! — И заплака.



	XVIII

	От получаването на това съобщение и до края на кампанията цялата дейност на Кутузов се състои само в това, да може с властта си, с хитрост и с молби да сдържа войските си от безполезни настъпления, маньоври и стълкновения със загиващия враг. Дохтуров отива в Малоярославец, но Кутузов се бави с цялата армия и дава заповед да се изпразни Калуга, като смята, че е твърде възможно да отстъпи отвъд тоя град.
	Кутузов навсякъде отстъпва, но неприятелят, без да дочака отстъплението му, бяга назад, в обратна посока.
	Историците на Наполеон ни описват неговия изкусен маньовър при Тарутино и Малоярославец и правят предположения какво би било, ако Наполеон би успял да проникне в богатите южни губернии.
	Но без да се спираме на обстоятелството, че нищо не е пречело на Наполеон да отиде в тия южни губернии (тъй като руската армия му правеше път), историците забравят, че армията на Наполеон не можеше да бъде спасена от нищо, защото още тогава тя носеше вече в себе си неизбежните условия на гибелта. Защо тая армия, която бе намерила изобилно продоволствие в Москва, но която не можа да го запази, а го стъпка с краката си, тая армия, която, като отиде в Смоленск, не прибра и подреди продоволствието, а го ограби, защо тая армия щеше да се оправи в Калужка губерния, населена със също такива руси както в Москва, и със същото качество на огъня да изгаря онова, което е запалено?
	Армията никъде не можеше да се оправи. От Бородинското сражение и ограбването на Москва тя носеше в себе си сякаш химически условия за разложение.
	Хората от тая бивша армия бягаха със своите предводители, без да знаят накъде, като желаеха (Наполеон и всеки войник) само едно: да се измъкнат те лично колкото може по-скоро от това безизходно положение, което всички съзнаваха, макар и неясно.
	Само затова на съвета в Малоярославец, когато, преструвайки се, че се съвещават, генералите изказваха разни мнения, последното мнение на простодушния войник Мутон, който каза онова, което всички мислеха — че трябва само колкото може по-скоро да си вървят, затвори всички уста и никой, дори Наполеон, не можа да каже нищо против тая съзнавана от всички истина.
	Но макар всички да съзнаваха, че трябва да си вървят, оставаше още срамът, че трябва да бягат. И беше необходим някакъв тласък отвън, който да победи тоя срам. И когато потрябва, тоя тласък се появи. То беше тъй нареченото от французите le hourra de l’Empereur*.
	[* Императорското ура.]
	На другия ден след съвета, рано сутринта, преструвайки се, че иска да прегледа войските и полето на миналото и на бъдещото сражение, Наполеон мина със свита от маршали и конвой по средата на линията, дето бяха разположени войските. Казаците, които сновяха около плячката, се натъкнаха на самия император и едва не го плениха. Ако казаците не плениха сега Наполеон, той беше спасен от онова, което погубваше французите: плячката, на която и в Тарутино, и тук се нахвърляха казаците, като изоставяха хората. Без да обръщат внимание на Наполеон, те се нахвърлиха на плячката и Наполеон успя да се измъкне.
	Когато les enfants du Don* насмалко щяха да заловят сред армията му самия император, ясно бе, че нищо друго не оставаше, освен колкото може по-скоро да се бяга по най-близкия познат път. Със своето шкембенце на четиридесетгодишен мъж и усещайки, че му липсва вече предишната подвижност и смелост, Наполеон разбра това загатване. И под влиянието на страха, изпитан от появата на казаците, веднага се съгласил с Мутон и дал, както казват историците, заповед за отстъпление назад по Смоленския път.
	[* Синовете на Дон.]
	Това, че Наполеон се съгласил с Мутон и че войските тръгнаха назад, не доказва, че то е станало по негова заповед, но че силите, които действуваха върху цялата армия, като я насочваха по Можайския път, действуваха в същото време и върху Наполеон.



	XIX

	Когато човек е в движение, винаги си измисля цел на това движение. За да може да върви хиляда версти, необходимо е човек да мисли, че зад тия хиляда версти има нещо хубаво. Необходима е представа за обетована земя, за да имаш сили да се движиш.
	При настъплението на французите обетована земя беше Москва, при отстъплението — родината. Но родината беше много далеч и за човек, който върви хиляда версти, без друго е необходимо, забравяйки крайната цел, да си каже: „Днеска след четиридесет версти ще стигна до място за почивка и нощуване“ и при първия преход това място за почивка засенчва крайната цел и съсредоточава в себе си всичките желания и надежди. Стремежите, които се проявяват в отделния човек, винаги се увеличават в множеството.
	За французите, които вървяха по стария Смоленски път, крайната цел — родината, беше много отдалечена, а най-близката цел, към която се стремяха всички желания и надежди, засилени в множеството до грамадна пропорция — беше Смоленск. Не защото войниците знаеха, че в Смоленск има много продоволствие и нови войски, не защото им казваха това (напротив, висшите чинове на армията и самият Наполеон знаеха, че там има малко продоволствие), но защото единствено това можеше да им даде сила да вървят и да търпят сегашните лишения. Мамейки еднакво себе си, те — и ония, които знаеха, и ония, които не знаеха — се стремяха към Смоленск като към обетована земя.
	Когато стъпиха на шосето, французите със смайваща енергия, с нечувана бързина хукнаха към своята измислена цел. Освен тая причина за общ стремеж, която свързваше в едно цяло това множество от французи и им придаваше известна енергия, имаше и друга причина, която ги свързваше. Тая причина беше техният брой. Самата тяхна грамадна маса както при физическия закон за привличането привличаше към себе си отделните атоми — хора. Със стохилядната си маса те се движеха като цяла държава.
	Всеки от тях желаеше само едно — да се предаде в плен, да се спаси от всички ужаси и нещастия. Но от една страна, силата на общия стремеж към целта — Смоленск, увличаше всеки в една и съща посока; от друга страна — не можеше цял корпус да се предаде в плен на една рота и макар че французите използуваха всеки удобен случай да се откъсват един от друг и при най-малкия приличен предлог да се предават в плен, не всякога имаше такива предлози. Самият техен брой и гъстото, бързо движение ги лишаваше от тая възможност и правеше за русите не само мъчно, но и невъзможно да спрат това движение, в което бе събрана цялата енергия на френската маса. Механичното разкъсване на тялото не можеше да ускори отвъд известна граница процеса на разложението, който се извършваше.
	Невъзможно е мигновено да се разтопи буца сняг. Има известен предел от време, по-рано от който никакви усилия на топлината не могат да разтопят снега. Напротив, колкото е по-силна топлината, толкова по се втвърдява оставащият сняг.
	От руските военачалници никой друг освен Кутузов не разбираше това. Когато се уясни посоката, в която френската армия бягаше по Смоленския път, онова, което Коновницин предвиждаше през нощта на 11 октомври, почна да се сбъдва. Всички висши чинове на армията искаха да се отличат — да отрежат, да обкръжат, да пленят, да отхвърлят французите и всички настояваха за настъпление.
	Единствен Кутузов употребяваше всичките си сили (всеки главнокомандуващ има съвсем малко такива сили), за да се противи на настъпление.
	Той не можеше да им каже това, което казваме ние сега: защо е необходимо сражение и преграждане на пътя, и загуби на нашите хора, и безчовечно доизбиване на нещастните? Защо е всичко това, когато от Москва до Вязма една трета от тая войска се стопи без сражение?
	Но той им казваше, извличайки от старческата си мъдрост онова, което те можеха да разберат — той им казваше за златния мост и те му се надсмиваха и го клеветяха, и беснееха, и, продаваха храброст пред убития звяр.
	При Вязма Ермолов, Милорадович, Платов и другите, намирайки се наблизо до французите, не можеха да сдържат желанието си да отрежат и отхвърлят два френски корпуса. Когато съобщаваха на Кутузов за своето намерение, те вместо донесение му изпратиха в плика лист бяла хартия.
	И колкото и да се мъчеше Кутузов да удържи войските, нашите войски атакуваха, като се опитваха да преградят пътя. Разправяха, че пехотните полкове тръгвали в атака с музика и биене на барабани и избили и загубили хиляди хора.
	Но колкото за отрязване — никого не отрязаха и никого не отхвърлиха. И френската войска, която от опасността още по-здраво се стегна, продължи, като се топеше равномерно, все по същия гибелен път към Смоленск.





	Част трета

	I

	Бородинското сражение с последвалото го завземане на Москва и бягството на французите без нови сражения е едно от най-поучителните явления в историята.
	Всички историци са съгласни, че външната дейност на държавите и народите при стълкновенията помежду им се изразява във войни; че непосредствено, поради по-големите или по-малки военни успехи, се увеличава или намалява политическата сила на държавите и народите.
	Колкото и да са странни историческите описания как някой крал или император, след като се скарал с друг император или крал, събрал войска, почнал бой с войската на врага си, спечелил победа, убил три, пет, десет хиляди души и поради това подчинил държавата и целия народ от няколко милиона; колкото и да не може да се разбере защо поражението на една армия, една стотна от всичките народни сили, е принудило народа да се подчини, всички факти на историята (доколкото я знаем) потвърждават верността на обстоятелството, че по-големите или по-малки успехи на войската на един народ срещу войската на друг народ са причини или най-малкото съществени признаци за увеличението или намалението на народните сили. Войската спечелва победа и тутакси правата на победилия народ се увеличават за сметка на победения. Войската е претърпяла поражение и тутакси, съответно на понесеното поражение, народът се лишава от известни права, а при пълно поражение на войската си — напълно се подчинява.
	Тъй е било (според историята) от най-далечни времена — до сегашно време. Всичките войни на Наполеон са потвърждение на това правило. Съответно степента на поражението на австрийските войски — Австрия се лишава от свои права, а се увеличават правата и силите на Франция. Победата на французите при Йена и Ауершет унищожава самостоятелното съществуване на Прусия.
	Но изведнъж, в 1812 година, французите спечелват победа при Москва. Москва е превзета и след това, без нови сражения, не Русия престана да съществува, но престана да съществува шестстотинхилядната армия, а сетне и Наполеоновата Франция. Невъзможно е да се пресилват фактите, за да се съгласуват с правилата на историята и да се каже, че полесражението при Бородино е останало в ръцете на русите и че след Москва е имало сражения, които са унищожили армията на Наполеон.
	След Бородинската победа на французите нямаше нито едно не само генерално, но и що-годе значително сражение и френската армия престана да съществува. Какво значи това? Ако беше пример от историята на Китай, бихме казали, че това явление не е историческо (отворена вратичка за историците, когато нещо не подхожда на тяхната мярка); ако се отнасяше до кратко сблъскване, в което са участвували малък брой войски, бихме могли да приемем това явление за изключение; но това събитие е станало пред очите на бащите ни, за които се е решавал въпросът за живота и смъртта на отечеството, и тая война беше най-голямата от всички известни войни…
	Периодът на кампанията през 1812 година от Бородинското сражение до изгонването на французите доказа, че едно спечелено сражение не само не е причина за завоюване, но дори и не е постоянен белег за завоюване; той доказа, че силата, която решава участта на народите, се крие не в завоевателите, дори не в армиите и сраженията, а в нещо друго.
	Когато описват положението на френската армия преди напускането на Москва, френските историци твърдят, че всичко във Великата армия било в ред освен кавалерията, артилерията и обоза, а не е имало фураж за изхранването на конете и на рогатия добитък. Нищо не могло да помогне на това бедствие, тъй като околните селяни изгаряли сеното си и не го давали на французите.
	Спечеленото сражение не донесе обикновените резултати, защото селяните Карп и Влас, които след излизането на французите пристигнаха в Москва с каруци, за да ограбват града и изобщо не проявяваха лични героически чувства, както и всичкото това безбройно множество селяни, не докарваха сено в Москва, макар и да им предлагаха хубави пари, а го горяха.


	Нека си представим двама души, излезли с шпаги да се бият на дуел по всичките правила на фехтовъчното изкуство, и че фехтуването е продължило доста дълго; изведнъж един от противниците, усетил, че е ранен, и разбрал, че работата не е шега, а засяга живота му, хвърля шпагата и като грабва първата попаднала му суровица, почва да я върти. Но нека си представим, че тоя човек, който тъй разумно е употребил най-доброто и най-простото средство за постигане на целта си, едновременно с това, въодушевен от легендите за рицарството би поискал да скрие същината на работата и би упорствувал да твърди, че е победил по всичките правила на изкуството — с шпага. Можем да си представим каква бъркотия и неяснота би излязло от подобно описание на станалия дуел!
	Фехтовчикът, който искаше борбата да се води по правилата на изкуството, бяха французите; противникът, който хвърли шпагата и дигна суровицата — бяха русите; хората, които се мъчат да обяснят всичко според правилата на фехтовката, са историците, които писаха за това събитие.
	От опожаряването на Смоленск почва война, която не прилича на никакви предишни легенди за войната. Опожаряването на градове и села, отстъпление след сражения, ударът при Бородино и ново отстъпление, изоставянето и изгарянето на Москва, ловенето на мародери, залавянето на обози, партизанската война — всичко това са отстъпления от правилата.
	Наполеон чувствуваше това и от времето, когато бе спрял в Москва в правилната поза на фехтовач и вместо шпагата на противника си видя дигнатата над себе си суровица, той непрекъснато се оплакваше на Кутузов и на император Александър, че войната се води противно на всякакви правила (като че има някакви правила, по които да се убиват хората). Въпреки оплакванията на французите за неизпълняване на правилата, въпреки че на висшите по положение руси, кой знае защо, им се струваше срамно да се бият със суровица, а им се искаше да застанат по всички правила в позиция en quatre или en tierce, или да направят изкусен удар в prime* и т.н., суровицата на народната война се дигна с всичката си страшна и величествена сила и, без да пита ничии вкусове и правила, с глупава простота, но с целесъобразност, без да гледа нищо, се дигаше, падаше и бухаше французите, докато всички нашественици загинаха.
	[* Кварта, терца, прима.]
	И блазе на оня народ, който не както французите през 1813 година, като поздрави тържествено по всички правила на изкуството и обърна шпагата с дръжката напред, грациозно и учтиво я предава на великодушния победител; а блазе на оня народ, който в мига на изпитание, без да пита как другите са постъпвали според правилата, чисто и просто дига първата попаднала му суровица и буха с нея дотогава, докато чувството на оскърбление и мъст в душата му не се замести с презрение и жалост.



	II

	Едно от най-осезателните и изгодни отстъпления от тъй наречените правила на войната е дейността на разпръснати хора срещу хора, които се притискат на купчина. Такъв род дейност винаги се проявява във война, която приема народен характер. Тая дейност се състои в това, че вместо множество да се опълчва срещу множество, хората се пръскат поотделно, нападат поединично и веднага побягват, щом ги нападнат с по-големи сили, а после, при сгоден случай, отново нападат. Това правеха герилясите в Испания; това правеха планинците в Кавказ, това правеха русите в 1812 година.
	Нарекоха тоя род война партизанска и смятаха, че като я наричат така, обясняват значението й. Всъщност тоя род война не само не може да се подведе под никакви правила, но е съвсем противоположна на известното и признато за непогрешимо тактическо правило. Това правило казва, че атакуващият трябва да съсредоточи войските си, та в момента на боя да бъде по-силен от противника си.
	Партизанската война (винаги успешна, както показва историята) е съвсем противна на това правило.
	Това противоречие произлиза от туй, че военната наука смята силата на войските равна на броя им. Военната наука казва, че колкото войската е повече, толкова и силата е по-голяма. Les gros bataillons ont toujours raison.*
	[* Големите военни сили винаги надвиват.]
	Като казва това, военната наука прилича на оная механика, която, разглеждайки силите само по отношение на техните маси, би казала, че силите са равни или неравни помежду си, защото масите им са равни или неравни.
	Силата (количеството на движението) е равна на масата, умножена по скоростта.
	Във военната област силата на войските е равна на масата, умножена по нещо друго, с някакво неизвестно _x_.
	Военната наука, която вижда в историята безброй примери, че масата на войските не съвпада със силата и че малки отряди побеждават големи, смътно признава съществуването на тоя неизвестен множител и се мъчи да го открие ту в геометричното построяване, ту във въоръжението, ту — най-обикновено — в гениалността на пълководците. Но когато се опитат всички тия значения на множителя, резултатите не се съгласуват с историческите факти.
	А пък достатъчно е само да се откажем от това — в угода на героите — невярно схващане за ефикасността на разпоредбите на висшите власти през време на война — и ще намерим тоя неизвестен _x_.
	Тоя _x_ е духът на войската, тоест по-голямото или по-малко желание на всички хора, които съставляват войската, да се бият и да се излагат на опасност, съвсем независимо дали се бият под командуване на гении или не на гении, дали на две или на три линии и дали със суровици или с пушки, които стрелят тридесет пъти в минута. Ония хора, който имат най-голямо желание да се бият, винаги сами ще се поставят в най-изгодните условия за бой.
	Духът на войската, умножен по масата, дава силата. Да се определи и изрази значението на духа на войската, на тоя неизвестен множител, е задача на науката.
	Тая задача е разрешима само когато престанем да поставяме произволно вместо значението на напълно неизвестното _x_ ония условия, при които се проявява силата, например: разпоредбите на пълководеца, въоръжението и т.н., които са били приети за множител, а да признаем това неизвестно в неговата цялост, тоест като по-голямо или по-малко желание за бой и за излагане себе си на опасност. Само тогава, изразявайки с уравнения известни исторически факти, може от сравняването на относителното значение на това неизвестно да се надяваме да определим самото неизвестно.
	Десет души, или батальони, или дивизии, сражавайки се с петнадесет души, или батальони, или дивизии, са победили петнадесетте, тоест убили и взели в плен всички без остатък, а самите са загубили четири; значи, унищожени са от едната страна четири, а от другата петнадесет. Следователно четирите са били равни на петнадесетте и следователно 4_x_ = 15_y_. Следователно _x_:_y_ = 15:4. Това уравнение не определя неизвестното, но дава отношението между двете неизвестни. И като се подведат в такива уравнения различно взети исторически единици (сражения, кампании, периоди на войни), получават се редица числа, в които трябва да има и могат да се открият закони.
	Тактическото правило, че при настъпление трябва да се действува масово, а при отстъпление разпръснато, несъзнателно потвърждаваха истината, че силата на войската зависи от духа й. За да водиш хора срещу гюллетата, потребна е и по-голяма дисциплина, която се постига само чрез вътрешно движение на масите, отколкото да се отбраняваш от нападателите. Но това правило, при което се изпуска пред вид духът на войската, непрестанно излиза невярно и особено поразително противоречи на действителността там, дето се явява силен подем или упадък в духа на войската — т.е. във всички народни войни.
	Отстъпвайки в 1812 година, французите, макар че според тактиката бяха длъжни да се защищават поотделно, се събират накуп, защото духът на войската толкова е паднал, че само масата задържа войската в едно. Русите, напротив, според тактиката би трябвало да нападат с маси, но в действителност се раздробяват, защото духът е толкова подигнат, че отделните лица без заповед нападат французите и нямат нужда от принуда, за да се излагат на труд и опасности.



	III

	Тъй наречената партизанска война започна от навлизането на неприятеля в Смоленск.
	Още преди партизанската война да беше приета официално от нашето правителство, хиляди хора от неприятелската армия — изостанали мародери, фуражири — бяха унищожени от казаците и селяните, които избиваха тия хора също тъй несъзнателно, както кучетата несъзнателно разкъсват появило се бясно куче. Със своя руски усет Денис Давидов пръв разбра значението на тази страшна тояга, която, без да се интересува от правилата на военното изкуство, унищожаваше французите, и нему принадлежи славата на първата стъпка за узаконяването на тоя начин на война.
	На 24 август бе учреден първият партизански отряд на Давидов и след него почнаха да се учредяват и други. Колкото повече продължаваше кампанията, толкова повече се увеличаваше броят на тия отряди.
	Партизаните унищожаваха великата армия на части. Те събираха опадалите листа, които сами се отронваха от изсъхналото дърво — френската войска, и понякога раздрусваха това дърво. През октомври, тъкмо когато французите бягаха към Смоленск, тия отряди — от различни големини и характер — бяха стотици. Имаше отряди, които бяха възприели всички начини, по които воюваше армията — с пехота, артилерия, щабове и с удобства на живот; имаше само казашки, кавалерийски; имаше дребни, сборни, пеши и конни, имаше селски и помешчически, никому неизвестни. Имаше един псалт — началник на отряд, който за месец време взе няколкостотин пленници. Имаше една кметица Василиса, която изби стотици французи.
	През последните дни на октомври беше най-големият разгар на партизанската война. Беше минал вече оня първи период на тая война, през който партизаните, учудени сами от дързостта си, всеки миг се страхуваха да не би французите да ги хванат или обкръжат и без да снемат седлата и почти без да слизат от конете, се криеха из горите, като очакваха, че всеки миг ще ги преследват. Сега вече тая война се бе очертала, на всички бе станало ясно какво можеше да се предприеме срещу французите и какво — не. Сега вече само ония началници на отряди, които с щабовете си според правилата се държаха надалеч от французите, смятаха много още неща за невъзможни. А дребните партизани, които бяха почнали отдавна работата си и следяха французите отблизо, смятаха за възможно онова, за което не смееха и да мислят началниците на големите отряди. А пък казаците и селяните, които се пъхаха между французите, смятаха, че сега вече всичко беше възможно.
	На 22 октомври Денисов, един от партизаните, беше заедно с отряда си в пълния разгар на партизанското увлечение. От сутринта той заедно с отряда си беше на крак. Целия ден той дебнеше из горите, които стигаха до шосето, един голям френски транспорт с кавалерийски вещи и с руски пленници, който се бе отделил от другите войски и под силно прикритие се направляваше, както бяха узнали от разузнавачите и пленниците, към Смоленск. За тоя транспорт знаеха не само Денисов и Долохов (също тъй партизанин с малък отряд), който се движеше близо до Денисов, но и началниците от големите отряди: всички знаеха за тоя транспорт и, както казваше Денисов, точеха зъби за него. Двамата началници на тия големи отряди — единият поляк, другият немец — бяха изпратили на Денисов почти в едно и също време покани да се присъедини към тях — всеки говореше за своя отряд — за да нападнат транспорта.
	— Не, пг’иятелю дг’аг, и аз не съм глупак — каза Денисов, като прочете писмата, и писа на немеца, че въпреки искреното си желание да служи под началството на такъв доблестен и знаменит генерал ще трябва да се лиши от това щастие, защото вече е постъпил под началството на генерала поляк. А на генерала поляк писа същото, като го уведоми, че е постъпил вече под началството на немеца.
	Като се оправи по тоя начин, Денисов имаше намерение, без да донася за това на висшите началници, да атакува и да залови със свои малки сили, заедно с Долохов, тоя транспорт. На 22 октомври транспортът се движеше от село Микулино към село Шамшево. От Микулино до Шамшево по лявата страна на пътя имаше големи гори, които тук-там стигаха до самия път, а другаде се отдалечаваха на една верста и повече от пътя. Из тия гори именно вървеше през целия ден Денисов с отряда си, като ту влизаше навътре, ту излизаше на окрайнините им, без да изпуска от очи движещите се французи. Сутринта, близо до Микулино, там, дето гората приближаваше до пътя, казаците от отряда на Денисов заловиха две затънали в калта френски обозни каруци с кавалерийски седла и ги закараха в гората. След това чак до вечерта отрядът следеше движението на французите, без да ги напада. Трябваше, без да ги уплашват, да им позволят да стигнат спокойно до Шамшево и тогава, като се съединят с Долохов, който трябваше да бъде привечер до къщицата на горския пазач (на една верста от Шамшево), призори да се изсипят изневиделица от две страни и отведнъж да унищожат и заловят всички.
	По-отзад, на две версти от Микулино, там, дето гората стигаше до самия път, оставиха шестима казаци, които трябваше веднага да донесат, щом се покажеха французите.
	Пред Шамшево точно по същия начин Долохов трябваше да проучи пътя, за да знае на какво разстояние има други френски войски. Предполагаха, че с транспорта има хиляда и петстотин души. Денисов имаше двеста души и Долохов можеше да има толкова. Но по-големият брой не възпираше Денисов. Само едно нещо му трябваше да знае още: точно какви войски бяха тия; и за тая цел Денисов трябваше да улови език (тоест човек от неприятелската колона). При сутрешното нападение на обозните каруци работата стана тъй бързо, че избиха всички французи, които бяха с колите, и взеха жив само един хлапак барабанчик, който беше изостанал от друга част и не можеше да каже положително какви бяха войските в колоната.
	Денисов смяташе за опасно да нападне втори път, за да не разтревожи цялата колона, и затова изпрати напреде в Шамшево селянина от своя отряд Тихон Щърбавия да хване, ако е възможно, поне едного от намиращите се там френски челни квартириери.



	IV

	Беше есенен топъл дъждовен ден. Небето и кръгозорът бяха с еднакъв цвят на мътна вода. Ту като че мъгла падаше, ту изведнъж се изсипваше полегат едър дъжд.
	Яхнал породист, слаб и с прибрани хълбоци кон, Денисов се движеше, наметнат с кебе и с висок казашки калпак, от които течеше вода.
	И той като коня си, който кривеше глава и събираше уши, се мръщеше от полегатия дъжд и загрижено се вглеждаше напред. Отслабналото му лице, обрасло с къса черна брада, изглеждаше сърдито.
	Редом с Денисов, също с кебе и калпак, караше охранен донски кон казашки есаул, сътрудник на Денисов.
	Есаулът Ловайски — трети, също тъй с кебе и калпак, беше дълъг плосък като дъска, белолик рус човек с тесни светли очички и с изражение на спокойствие и самодоволство, което лъхаше от лицето му и от начина, по който се държеше на седлото. Макар да не можеше да се каже какво беше особеното и на коня, и на ездача, но още щом човек погледнеше есуала и Денисов, личеше, че Денисов е и мокър, и му е неудобно, че Денисов е човек, който е яхнал кон; а като погледнеше есаула, личеше, че нему както винаги му е удобно, и спокойно и че той не е човек, яхнал кон, а човек, който заедно с коня съставлява едно същество с двойно увеличена сила.
	Малко пред тях вървеше измокрен до кости селянин водач в сив кафтан и бяла гугла.
	Малко по-отзад млад офицер в син френски шинел яздеше слабо киргизко конче с грамадна опашка и грива и с раздрани до кръв устни.
	До него яздеше един хусар, като караше със себе си върху задницата на коня едно момче в окъсан френски шинел и синя качулка. С посинели от студ ръце момчето се бе хванало за хусаря, мърдаше босите си нозе, като се мъчеше да ги стопли, и дигнало вежди, учудено гледаше наоколо си. То беше заловеният заранта френски барабанчик.
	Отзаде, по трима, по четирима, се точеха из тесния размекнат и утъпкан горски път хусари, след тях казаци, кой с кебе, кой с френски шинел, кой с метната на главата попона. Конете, и алестите, и дорестите, всички изглеждаха черни от дъжда, който се струеше от тях. От сплъстените измокрени гриви шиите на конете изглеждаха странно тънки. Пара се дигаше от конете. И дрехите, и седлата, и поводите — всичко беше мокро, плъзгаво и размекнало както пръста и падналите листа, с които бе застлан пътят. Хората седяха настръхнали, мъчеха се да не мърдат, за да стоплят водата, която се бе просмукала до тялото, и да не пропускат нова, студена, която се оттичаше по седлата, коленете и врата. По средата на проточената редица казаци двете обозни каруци, запрегнати с френски и с оседлани казашки коне, гърмоляха по пъновете и клонищата и разплискваха водата, изпълнила коловозите по пътя.
	Конят на Денисов избиколи една локва на пътя, дръпна се встрани и блъсна коляното му в едно дърво.
	— И-и, дяволе! — извика злобно Денисов, озъби се и три пъти шибна с камшик коня, като опръска себе си и другарите си с кал. Денисов беше в лошо настроение: и от дъжда и от глада (от заранта никой нищо не бе ял) и, главно, защото досега нямаше известия от Долохов, а човекът изпратен да хване език, не се бе върнал.
	„Едва ли ще имаме друг такъв случай като днешния да нападнем транспорта. Да нападна сам, е много рисковано, а да отложа до други ден, някой от по-големите партизани ще грабне под носа ми плячката“ — мислеше Денисов, като непрестанно поглеждаше напреде, смятайки, че ще види очаквания пратеник от Долохов.
	Когато стигна до една просека, отдето се виждаше далеч вдясно, Денисов спря.
	— Иде някой — рече той.
	Есаулът погледна в посоката, показана от Денисов.
	— Идат двама души — офицер и казак. Само не е _предположително_, че е самият подполковник — каза есаулът, който обичаше да употребява непознати на казаците думи.
	Ездачите, които идеха, се спуснаха под възвишението и се скриха от очи, но след няколко минути пак се показаха. Пръв, шибайки коня си с камшик, караше в уморен галоп офицерът — раздърпан, измокрен до кости и с набрани над коленете панталони. След него, изправен на стремената, караше тръс казакът. Тоя офицер — съвсем младо момче с широко румено лице и живи весели очи, препусна до Денисов и му подаде измокрен плик.
	— От генерала — каза офицерът. — Извинете, че не е съвсем сухо…
	Денисов се намръщи, взе плика и почна да го разпечатва.
	— На, все разправяха, че е опасно, опасно — рече офицерът, обръщайки се към есаула, докато Денисов четеше донесеното му писмо. — Всъщност ние с Комаров — той посочи казака — се приготвихме. Имаме по два писто… А този какъв е — попита той, като видя френския барабанчик, — пленник ли? Вие вече сте били в сражение? Мога ли да поговоря с него?
	— Ростов! Петя! — извика в това време Денисов, след като погледна набързо писмото. — Ами защо не ми каза, че си ти? — И Денисов се обърна усмихнат и подаде ръка на офицера.
	Тоя офицер беше Петя Ростов.
	През целия път Петя се приготвяше да се държи с Денисов, както се полага на възрастен и на офицер, без да загатва за предишното им познанство. Но щом Денисов му се усмихна, Петя веднага просия, изчерви се от радост и забравяйки приготвената официалност, почна да разказва как е минал край французите и колко се радва, че са му дали такова поръчение, че е бил вече в сражението при Вязма и че там се отличил един хусар.
	— Е, дг’аго ми е, че те виждам — прекъсна го Денисов и лицето му отново стана угрижено.
	— Михаил Феоклитич — обърна се той към есаула, — това е пак от немеца. Той служи пг’и него. И Денисов каза на есаула, че току-що донесеното писмо съдържа повторно искане от генерала немец да се присъединят към него, за да нападнат транспорта. — Ако утг’е ние не го заловим, той ще ни го отмъкне под носа — завърши той.
	Докато Денисов приказваше с есаула, Петя, сконфузен от хладния тон на Денисов и като помисли, че причината за тоя тон е състоянието на панталоните му, почна да оправя под шинела събралите се панталони, тъй че никой да не види, и се опита да си придаде колкото може по-войнствен вид.
	— Ще има ли някаква заповед от ваше високоблагородие? — каза той на Денисов, като дигна ръка до козирката, подхващайки наново играта на адютант и генерал, за която се бе приготвил. — Или трябва да остана при ваше високоблагородие?
	— Заповед ли?… — рече замислено Денисов. — Ами можеш ли да останеш до утг’е?
	— Ах, моля ви се… Мога ли да остана при вас? — възкликна Петя.
	— Но какво точно ти заповядва генералът, веднага да се въг’неш ли? — попита Денисов. Петя се изчерви.
	— Той нищо не ми заповяда. Мисля, че може? — каза въпросително той.
	— Е, добг’е — рече Денисов. После се обърна към подчинените си и нареди — отрядът да върви към определеното за почивка място до къщичката на пазача в гората, а офицерът с киргизкия кон (този офицер изпълняваше длъжността на адютант) да отиде да търси Долохов, за да разбере дали ще дойде вечерта. Самият Денисов смяташе да отиде с есаула и Петя до окрайнината на гората срещу Шамшево, за да види мястото, дето ще се разположат французите и дето трябва да се извърши утрешното нападение.
	— Хайде, байно — рече той на селянина водач, — води ни към Шамшево.
	Денисов, Петя и есаулът, придружени от неколцина казаци и хусаря, при когото яздеше пленникът, препуснаха вляво през дола към окрайнината на гората.



	V

	Дъждецът спря, падаше само мъгла и капки вода от дърветата. Денисов, есаулът и Петя яздеха мълчаливо след селянина с гуглата, който стъпваше леко и беззвучно по корените и мокрите листа със своите извърнати навън крака, обути с цървули, и ги водеше към окрайнината на гората.
	Когато стигна до надолнището, селянинът се поспря, огледа се и тръгна към оредялата стена от дървета. До един голям дъб с неопадали още листа той се спря и повика тайнствено с ръка.
	Денисов и Петя отидоха при него. От мястото, дето се бе спрял селянинът, се виждаха французите. Току до гората почваше надолу слабо хълмиста нива, засята с летница. Вдясно, отвъд стръмен дол, се съзираше малко селце и господарска къщица с разтурен покрив. В това селце и в господарската къщица, и по цялото хълмче, в градината, до кладенците и езерото и по целия път към възвишението от моста до селото, на разстояние не повече от двеста сажена, в раздвижената мъгла се виждаха тълпи от хора. Чуваха се явно не руски викове към покатерилите се по височината коне с каруци и хората, които се обаждаха един на друг.
	— Дайте пленника тук — каза тихо Денисов, без да откъсва очи от французите.
	Казакът слезе от коня, свали момчето и отиде с него при Денисов. Денисов му посочи французите и почна да го пита какви са тия и ония войски. Пъхнало измръзналите си ръце в джобовете и дигнало вежди, момчето уплашено гледаше Денисов и въпреки очевидното си желание да каже всичко, каквото знаеше, бъркаше отговорите си и само потвърждаваше онова, което го питаше Денисов. Денисов се намръщи, извърна се от него и каза на есаула какво мисли.
	Петя с бързи движения на главата се обръщаше да гледа ту барабанчика, ту Денисов, ту есаула, ту французите в селото и по пътя, и се мъчеше де не изпусне нещо важно.
	— Дойде, не дойде Долохов, ще тг’ябва да нападаме!… А? — каза Денисов и очите му блеснаха весело.
	— Мястото е удобно — рече есаулът.
	— Ще изпг’атим пехотата отдолу — през блатата — продължи Денисов, — те ще се пг’омъкнат до градината, вие с казаците ще минете оттам. — Денисов посочи гората зад селото, — а пък аз с моите хусаг’и оттука. И по един изстг’ел…
	— През долчинката няма да може — там е тресавище — каза есаулът. — Ще затънем с конете, трябва да избиколим по-наляво.
	Докато те тихичко приказваха така, долу, в долчинката до езерото, изтрещя един гърмеж, втори, бялна се едно пушече и се чу дружен, като че весел вик от стотици гласове на французите, които бяха на хълмчето. В първия миг и Денисов, и есаулът се дръпнаха назад. Те бяха много наблизо и помислиха, че са причината за тия гърмежи и викове. Но гърмежите и виковете не се отнасяха до тях. В низината тичаше из блатата човек, облечен в нещо червено. Очевидно французите стреляха и викаха по него.
	— Ами че то е наш Тихон — рече есаулът.
	— Той! Той е!
	— Виж го, мошеника — каза Денисов.
	— Ще избяга! — присвил очи, рече есаулът.
	Човекът, когото те наричаха Тихон, щом стигна до рекичката, тъй се цамбурна в нея, че захвърчаха пръски, и като се скри за миг, изпълзя на четири, цял почернял от водата, и продължи да бяга. Французите, които го гонеха, се спряха.
	— Бива си го — рече есаулът.
	— Какъв мошеник! — каза Денисов със същото изражение на досада. — Какво е въг’шил досега?
	— Кой е той? — попита Петя.
	— Той е нашият пешак. Изпг’атих го да залови „език“.
	— Ах, да — рече Петя още при първата дума на Денисов, като кимна с глава, сякаш бе разбрал всичко, макар че не беше разбрал ни една дума.
	Тихон Щърбавия беше един от най-необходимите хора в отряда. Той беше селянин от Покровское, до Гжат. Когато Денисов в началото на действията си отиде в Покровское и както винаги повика кмета, за да го запита какво знаят за французите, кметът отговори, както отговаряха всички кметове, сякаш се защищаваше, че нищичко не знаят. Но когато Денисов им обясни, че неговата цел е да унищожава французите, и когато попита не са ли се мяркали към тях французи, кметът каза, че _миродери_ наистина е имало, но че в тяхното село само Тихон Щърбавия се занимавал с тия работи. Денисов заповяда да извикат при него Тихон и след като го похвали за дейността му, каза пред кмета няколко думи за синовете на отечеството, които трябва да поддържат в себе си вярност към царя и отечеството и омраза към французите.
	— Ние не правим нищо лошо на французите — каза Тихон, който очевидно се смути при последните думи на Денисов. — Ние, значи, само тъй, шегуваме се с момчетата. _Миродери_ — наистина двайсетина души избихме, но лошо нещо не сме вършили… — На другия ден, когато Денисов, който съвсем бе забравил тоя селянин, напусна Покровское, доложиха му, че Тихон е тръгнал с отряда и молил да го оставят в него. Денисов нареди да го оставят.
	Тихон, който отначало вършеше черна работа — палеше огньове, носеше вода, дереше кожите на конете и т.н., скоро прояви голяма склонност и способност към партизанската война. Той ходеше нощем за плячка и всеки път донасяше дрехи и френско оръжие, а когато му заповядваха, докарваше и пленници. Денисов освободи Тихон от работа, почна да го взема със себе си при разузнаване и го зачисли като казак.
	Тихон не обичаше да язди и винаги ходеше пеша, но никога не изоставаше от кавалерията. Оръжието му беше — един мускетон, който той носеше повече за смях, пика и секира, с която действуваше, както вълкът действува със зъбите си, тоест — с еднаква леснота пощи бълхите в козината си и троши дебели кости. Тихон с една и съща сигурност с пълен размах цепеше със секирата си дърва, а като я хващаше за тъпата страна, издялваше тънки колчета и изрязваше лъжици. В Денисовия отряд Тихон имаше свое особено, изключително място. Когато трябваше да се извърши нещо особено тежко и противно — да се дигне с рамо затънала в калта каруца, да се измъкне за опашката паднал в блатото кон, да се одере, да се мушне сред французите, да се изминат за един ден петдесет версти, всички, смеейки се, посочваха Тихон.
	Нищо не му е, дяволът, здрава гърбина — думаха за него.
	Един път французинът, когото той искаше да залови, стреля срещу него с пистолет и го удари в меката част на гърба. Тая рана, която Тихон лекуваше само с водка вътрешно и външно, беше предмет на най-весели шеги в целия отряд, шеги, които самият Тихон на драго сърце приемаше.
	— Какво драги, няма ли пак? Или те сви на търкало? — смееха му се казаците и Тихон, нарочно превит и преструвайки се, като правеше разни гримаси, че се ядосва, ругаеше французите с най-смешни хули. Тоя случай повлия на Тихон само в това отношение, че след раняването си рядко докарваше пленници.
	Тихон беше най-полезният и най-храбрият човек в отряда. Никой повече от него не бе откривал случаи за нападения, никой повече от него не бе залавял и убивал французи; и поради това той беше смешник на всички казаци и хусари, и самият той драговолно приемаше това звание. Сега Тихон още през нощта бе изпратен от Денисов в Шамшево да залови „език“. Но или защото не бе се задоволил с един французин, или защото бе спал през нощта, беше се пъхнал през деня в храстите, просто пред французите, и както Денисов видя от възвишението, беше открит от тях.



	VI

	След като поговори още известно време с есаула за утрешното нападение, което Денисов, гледайки колко близо са французите, като че сега реши окончателно, той обърна коня и тръгна назад.
	— Сега, дг’аги, да отидем да се изсушим — каза той на Петя.
	Когато наближиха къщицата на горския пазач, Денисов се спря, загледан в гората. Из гората между дърветата, с големи леки стъпки на дългите си крака, с дълги размахани ръце един човек в куртка, цървули и казанска шапка, вървеше с пушка през рамо и секира на колана. Като видя Денисов, човекът бързо хвърли нещо в храстите, свали мократа си шапка с увиснала периферия и се приближи до началника. Той беше Тихон. Надупченото му от шарка и бръчки лице с малки тесни очи светеше от самодоволна веселост. Той дигна високо глава и впери очи в Денисов, сякаш едва сдържаше смеха си.
	— Е, де се губи? — попита Денисов.
	— Де съм се губил ли? Ходих да ловя французи — смело и бързо отговори Тихон с хрипкав, но напевен бас.
	— Защо си тг’ъгнал пг’ез деня? Говедо! Е, какво, не хвана ли?…
	— За хващане — хванах — рече Тихон.
	— Де е той?
	— Че аз още първо и първо на разсъмване го хванах — продължи Тихон, като се разкрачи по-нашироко с плоските си, извърнати навън нозе в цървули — и го заведох в гората. Но, гледам, не струва. Мисля си, я да отида да хвана някой друг, по-свестен.
	— Гледай го, мошеник, и това си е — рече Денисов на есаула. — Защо не доведе тоя?
	— Че за какво да го водя — ядосано и бързо го прекъсна Тихон, — не го бива. Мигар не знам какви ви трябват на вас?
	— Какво говедо!… Е?…
	— Отидох за друг — продължи Тихон, — припълзях аз по тоя начин в гората и легнах. — Тихон неочаквано и гъвкаво легна по корем, като представи нагледно как е направил това. — Падна ми един — продължи той. — Аз ей така го сграбчих. — Тихон бързо и леко скочи. — Хайде, казвам, да вървим при полковника. Че като ревна! А те били четирима. Хвърлиха се срещу мене със сабички. Аз пък срещу тях, ей тъй, със секирата: какво, думам, Господ да ви е на помощ! — викна Тихон, размаха ръце, намръщи се страховито и изпъчи гърди.
	— Тъй, тъй, ние видяхме от хълма как прескачаше ти локвите — рече есаулът, като сви блестящите си очи.
	На Петя много му се искаше да се изсмее, но видя, че всички сдържаха смеха си. Той бързо въртеше очи от лицето на Тихон към лицето на есаула и на Денисов и не разбираше какво значеше всичко това.
	— Ти не се пг’ави на глупав — каза Денисов, като се поизкашля сърдито. — Защо не доведе пъг’вия?
	Тихон почна с едната ръка да чеше гърба си, а с другата главата си и изведнъж цялата му мутра се опъна в сияеща, глупава усмивка, която откри липсата на един зъб (за което го бяха нарекли Щърбавия). Денисов се усмихна и Петя цял се заля от весел смях, към който се присъедини и сам Тихон.
	— Ами че съвсем не го бива — рече Тихон. — Дрешките му лоши, къде ще го водя. Пък и грубиян, ваше благородие. Как тъй, вика, аз съм енералски син, няма да отида, вика.
	— Какво си говедо! — рече Денисов. — Аз тг’ябва да г’азпитам…
	— Ами че аз го питах — каза Тихон. — Той дума _не знам_. Нашите, казва, са много, ама не ги бива; само, казва, името им е останало. Ударете, казва, здравата и всички ще ги заловите — завърши Тихон, като погледна Денисов в очите весело и решително.
	— Като изядеш сто тояги, ще пг’естанеш да се пг’авиш на глупав — каза строго Денисов.
	— Ама защо се сърдиш — рече Тихон, — зер не съм ги виждал вашите французи? Чакай само да притъмнее, каквито искаш, и трима, ако щеш, ще ти доведа.
	— Хайде, да въг’вим — каза Денисов. И чак до горската къщица яздеше мълчалив и намръщен.
	Тихон вървеше отзад и Петя чуваше казаците как се смееха с него и го подиграваха за някакви ботуши, които беше хвърлил в храстите.
	Когато смехът, който го бе обзел от думите и усмивката на Тихон, мина и Петя изведнъж разбра, че тоя Тихон беше убил човек, стана му неприятно. Той се обърна да погледне пленения барабанчик и нещо бодна сърцето му. Но това неприятно чувство беше само за миг. Той почувствува, че трябва да дигне по-високо глава, да се ободри, за да не бъде недостоен за обществото, в което се намираше, и да разпита с важен вид есаула за утрешната работа.
	Изпратеният офицер посрещна Денисов на пътя със съобщение, че Долохов след малко ще дойде и че към него всичко е благополучно.
	Настроението на Денисов изведнъж се поправи и той повика Петя при себе си.
	— Е, я ми г’азпг’ави за себе си — каза той.



	VII

	Когато напуснаха Москва, Петя остави домашните си, отиде в полка си и скоро след това бе взет за ординарец на генерала, който командуваше голям отряд. Откак бе произведен офицер и особено от постъпването си в действуващата армия, дето бе участвувал в сражението при Вязма, Петя се намираше постоянно в щастливо-възбудено състояние от радост, че е голям, и в постоянна възторжена припряност да не изпусне някой случай на истинско геройство. Той беше много щастлив от онова, което бе видял и изпитал в армията, но в същото време все му се струваше, че тъкмо там, дето не е той, сега се вършат истински геройства. И той бързаше да отиде там, дето не беше.
	На 21 октомври, когато неговият генерал изказа желание да изпрати някого до Денисовия отряд, Петя тъй жално се моли да изпратят него, че генералът не можа да откаже. Но като го изпращаше, спомняйки си безумната постъпка на Петя в сражението при Вязма, дето, вместо да кара по пътя, задето бе изпратен, Петя препусна към веригата под огъня на французите и стреля там два пъти с пистолета си, та като го изпращаше, генералът изрично му забрани да участвува в каквито и да било операции на Денисов. Затова именно Петя се изчерви и обърка, когато Денисов го попита може ли да остане. До излизането си в окрайнината на гората Петя смяташе, че изпълнявайки строго дълга си, трябва веднага да се върне. Но когато видя французите, видя Тихон и узна, че през нощта без друго ще атакуват, той бързо, както правят младите хора, мина от едни възгледи към други и сам реши, че неговият генерал, когото той досега много уважаваше, е нищожество, немец, че Денисов е герой и есаулът е герой, и Тихон е герой и че би му било срамно да ги остави в такава трудна минута.
	Здрачаваше се вече, когато Денисов, Петя и есаулът стигнаха до горската къщица. В полумрака се виждаха оседлани коне, казаци, хусари, които нагласяваха колибки на поляната и (за да не виждат французите дима) кладяха огън в дола. В пруста на малката къщица, запретнал ръкави, един казак сечеше овче месо. Вътре в къщицата имаше трима офицери от Денисовия отряд, които нареждаха трапезата върху една врата. Петя съблече и даде да изсушат мокрите му дрехи и тутакси почна да помага на офицерите да нагласят масата за вечеря.
	След десет минути масата, покрита със салфетка, беше готова. Бяха сложили водка, ром в манерка, бял хляб, печено овнешко и сол.
	Седнал с офицерите до масата и късайки тлъстото ароматно овнешко с ръце, по които течеше мазнина, Петя се намираше във възторжено-детско състояние на нежна обич към всички хора и поради това бе уверен, че и другите изпитват такава обич към него.
	— Та как мислите, Василий Фьодорович — обърна се той към Денисов, — нали не е лошо, че ще остана при вас един ден? — И преди да дочака отговор, сам си отговори: — Ами че мене ми поръчаха да узная и ето на, аз ще узная… Само пуснете ме в най… в най-важната… Мене не ми трябват награди… А ми се иска… — Петя стисна зъби и се огледа, като подръпваше нагоре дигнатата си глава и замахваше с ръка.
	— В най-важната… — повтори Денисов, като се усмихваше.
	— Само, моля ви се, дайте ми една истинска команда войници, да мога да командувам — продължи Петя. — Наистина, какво ви струва това? Ах, на вас ви трябва ножче? — обърна се той към един офицер, който искаше да си отреже овнешко. И подаде джобното си ножче.
	Офицерът каза, че ножчето е хубаво.
	— Моля ви се, вземете го. Аз имам много такива… — каза Петя, като се изчерви. — Ах, Боже мой! Съвсем забравих — извика неочаквано той. — Аз имам чудесно сухо грозде! Нали знаете, такова, без семки. Имаме нов маркитант — такива чудесни неща има! Аз купих десет фунта. Свикнал съм с нещо сладко. Искате ли?… — И Петя изтича в пруста до своя казак и донесе торби, в които имаше около пет фунта сухо грозде. — Яжте, господа, яжте.
	— А не ви ли трябва кафениче? — попита той есаула. — Купих го от нашия маркитант, отличен е! Той има чудесни неща. И е много честен. То е най-важното. Аз без друго ще ви изпратя. Може би сте свършили и кремъците си или сте ги очукали — това се случва. Аз взех със себе си, ей ги тук — той посочи една торба — сто кремъка. Купих ги много евтино. Вземете, моля ви се, колкото ви трябват, че ако искате — и всичките… — И изведнъж, уплашен да не е попрекалил, Петя спря и се изчерви.
	Той почна да си припомня дали не е направил и други глупости. И като изреждаше спомените си от днешния ден, спря се на спомена за французина барабанчик. „На нас ни е много добре, а нему какво е? Де го дянаха? Дали са го нахранили? Не са ли го наскърбили?“ — помисли той. Но като видя, че бе попрекалил за кремъците, сега се боеше.
	„Мога да попитам — помисли той, — но ще кажат: той е хлапак и съжалява друг хлапак. Утре ще им покажа какъв хлапак съм! Срамно ли е да попитам? — помисли Петя. — Е, все едно!“ — и веднага, като се изчерви и погледна уплашено офицерите дали няма да види насмешка по лицата им, той каза:
	— Може ли да извикаме онова момче, плененото? Да му дадем нещо да хапне… Може…
	— Да, нещастно хлапе — рече Денисов, който очевидно не намираше нищо срамно в това споменаване. — Извикайте го тук. Vincent Bosse* го казват. Извикайте го.
	[* Венсан Бос.]
	— Аз ще го извикам — каза Петя.
	— Извикай го, извикай. Нещастно хлапе — повтори Денисов.
	Когато Денисов каза това, Петя беше до вратата. Той се промъкна между офицерите и отиде съвсем близо до Денисов.
	— Позволете ми да ви целуна, миличък — рече той. — Ах, колко е великолепно! Колко е хубаво! — И като целуна Денисов, изтича вън.
	— Bosse! Vincent! — викна Петя от вратата.
	— Кого викате, господарю? — обади се някой в тъмното. Петя отговори, че вика плененото днес момче французин.
	— А! Весений ли? — рече казакът.
	Неговото име Vincent беше вече преправено: от казаците на Весений, а от селяните и войниците — на Висеня. И в двете преправени имена напомнянето за пролет съвпадаше с представата за младото момче.*
	[* Игра на думи — весенний на руски значи пролетен. — Б.пр.]
	— Той се грееше там на огъня. Хей, Висеня! Висе-ня! Весений! — чуха се в тъмнината смях и гласове, които предаваха.
	— Пъргаво хлапе — каза един хусар, застанал до Петя. — Ние го нахранихме одеве. Огладнял беше до немай-къде.
	В тъмнината се чуха стъпки и зашляпал с боси крака из калта, барабанчикът дойде до вратата.
	— Ah, c’est vous! — рече Петя. — Voulez vous manger? N’ayez pas peur, on ne vous fera pas de mal — добави той, като пипна боязливо и ласкаво ръката му. — Entrez, entrez.*
	[* Ах, вие ли сте! Искате ли да ядете? Не се страхувайте, нищо няма да ви направят. Влезте, влезте.]
	— Merci, monsieur — отговори барабанчикът с треперещ, почти детски глас и почна да изтрива в прага калните си нозе. На Петя му се искаше да каже много неща на барабанчика, но не смееше. Той стоеше до него в пруста и тъпчеше на едно място. След това хвана в тъмното ръката му и я стисна.
	— Entrez, entrez — повтори той само с нежен шепот.
	„Ах, какво да сторя за него!“ — каза си Петя и като отвори вратата, пусна край себе си момчето.
	Когато барабанчикът влезе в стаята, Петя седна по-надалеч, тъй като смяташе унизително за себе си да обръща внимание на него. Той само опипваше парите в джоба си и се двоумеше дали не е срамота да ги даде на барабанчика.



	VIII

	Вниманието на Петя, заето от барабанчика, на когото дадоха по заповед на Денисов водка и овнешко месо и когото Денисов заповяда да облекат в руски кафтан, за да не го изпращат с другите пленници, а да остане в отряда, бе отклонено сега от него поради пристигането на Долохов. Петя бе слушал в армията много разкази за необикновената храброст и жестокост към французите на Долохов и затуй, откак Долохов бе влязъл в стаята, Петя го гледаше, без да откъсва очи, и все повече се ободряваше, като поклащаше дигнатата си глава, за да не се покаже недостоен дори за обществото на Долохов.
	Външността на Долохов странно порази Петя с простотата си.
	Денисов носеше казашки кафтан, имаше брада и на гърдите си иконка на Николай Чудотворец и с начина, по който говореше, и с цялото си държане изтъкваше особеното си положение. А Долохов, който по-рано в Москва носеше персийски костюм, сега, напротив, беше наглед като най-изискан гвардейски офицер. Той беше хубаво избръснат, облечен в гвардейски ватен сюртук, с Георгиевски знак в петлицата и с наложена напред обикновена фуражка. Той остави в ъгъла мокрото си кебе, приближи се до Денисов и без да се здрависва с никого, почна веднага да разпитва по работата. Денисов му разправи за намеренията, които големите отряди имаха към техния транспорт, за изпращането на Петя и как е отговорил на двамата генерали. Сетне Денисов разправи всичко, което знаеше за положението на френския отряд.
	— Това е така, но трябва да се знае какви и колко са войските — каза Долохов, — трябва да се отиде. Без да знаем сигурно колко са, не бива да почваме. Аз обичам да върша работа с точност. Та не иска ли някой от господата да дойде с мене в техния лагер? Аз нося мундири.
	— Аз, аз… аз ще дойда с вас! — възкликна Петя.
	— Няма никаква нужда да отиваш — каза Денисов, като се обърна към Долохов, — а пък него за нищо няма да го пусна.
	— И таз хубава! — извика Петя. — Защо да не отида?…
	— Защото — няма за какво да отиваш.
	— Не, извинявайте, моля ви се, защото… защото… ще отида и толкова. Ще ме вземете ли? — обърна се той към Долохов.
	— Че защо не… — отговори разсеяно Долохов, като се загледа в лицето на френския барабанчик.
	— Отдавна ли е при тебе това юначе? — попита той Денисов.
	— Днес го пленили, но нищо не знае. Оставих го пг’и себе си.
	— Ами останалите къде ги дяваш? — рече Долохов.
	— Как къде? Изпг’ащам ги сг’ещу г’асписка! — извика неочаквано Денисов, като се изчерви. — И смело ще ти кажа, че ни един човек не тежи на съвестта ми. Мигар толкова е мъчно за тебе да изпг’атиш тридесет или четиг’идисет души под стг’ажа в гг’ада, отколкото — ще го кажа напг’аво — да петниш войнишката чест.
	— Виж какво, на младото графче му прилича да говори тия любезности — каза със студен присмех Долохов, — но за тебе е време да оставиш тия работи.
	— Но какво, аз не казвам нищо, казвам само, че без друго ще дойда с вас — рече боязливо Петя.
	— А за нас, драги, е време вече да оставим тия любезности — продължи Долохов, сякаш му беше особено приятно да приказва по тоя въпрос, който дразнеше Денисов. — Е, защо взе тогова при себе си? — каза той, като клатеше глава. — Защото ти е жал за него ли? Та нали знаем тия твои разписки. Ти ще ги изпратиш сто, а ще пристигнат трийсет. Ще измрат от глад или ще ги избият. Та не е ли тогава все едно да не ги вземаш?
	Есаулът, присвил светлите си очи, кимна одобрително.
	— Все едно е, няма какво да се разсъждава. Но аз не ща да ги поемам на съвестта си. Казваш — ще измрат. Добре. Но да не е по моя вина.
	Долохов се засмя.
	— Та мигар на тях двадесет пъти не са им заповядвали да ме хванат? А хванат ли ни — и мене, и тебе с твоето рицарство, — направо на въжето. — Той млъкна за малко. — Но трябва да се върши работа. Нека извикат моя казак с денка! Нося два френски мундира. Е, ще вървим ли? — попита той Петя.
	— Аз ли? Да, да, без друго — извика Петя, като се изчерви почти до сълзи и погледна Денисов.
	Докато Долохов спореше с Денисов какво трябва да правят с пленниците, Петя пак почувствува неловкост и припряност; но пак не можа да разбере хубаво какво говореха те. „Щом големите, известните, мислят тъй, значи, тъй трябва, значи, така е хубаво — помисли той. — А главното е Денисов да не смее да мисли, че аз му се подчинявам, че може да ме командува. Без друго ще отида с Долохов във френския лагер. Щом той може, и аз мога!“
	На всички увещания на Денисов да не тръгва Петя отговаряше, че той също е свикнал да прави всичко с точност, а не на приумица и че никога не мисли дали го заплашва опасност.
	— Защото, съгласете се, ако не се знае сигурно колко са ония там, от това ще зависи животът може би на стотици хора, а пък ние сме само двама. А освен туй мене много ми се иска да отида и без друго, без друго ще отида, вие не можете ме задържа — каза той — и само ще стане по-лошо…



	IX

	Облечени във френски шинели и с кивери, Петя и Долохов тръгнаха по просеката, отдето Денисов бе гледал към лагера, излязоха от гората в пълна тъмнина и се спуснаха в долчинката. Когато слязоха долу, Долохов заповяда на казаците, които ги придружаваха, да ги чакат тук и тръгна в широк тръс по пътя към моста. Замрял от вълнение, Петя яздеше до него.
	— Ако ни хванат, жив няма да им се дам, аз имам пистолет — прошепна Петя.
	— Не приказвай на руски — каза с бърз шепот Долохов и в същия миг от тъмното се чу подвикване: „Qui vive?“* — и звън на оръжие.
	[* Кой е там?]
	Кръвта се качи в главата на Петя и той хвана пистолета.
	— Lanciers du sixieme* — рече Долохов, без да възпира и без да ускорява хода на коня. Черната фигура на часовоя бе застанала на моста.
	[* Улани от шести полк.]
	— Mot d’ordre?*
	[* Паролата?]
	Долохов възпря коня и подкара ходом.
	— Dites donc, le colonel Gerard est ici?* — рече той.
	[* Кажи, тук ли е полковник Жерар?]
	— Mot d’ordre! — без да отговаря, каза часовоят и им препречи пътя.
	— Quand un officier fait sa ronde, les sentinelles ne demandent pas le mot d’ordre… — извика Долохов, като кипна изведнъж, и подкара коня срещу часовоя. — Je vous demande si le colonel est ici?*
	[* Когато един офицер прави служебна обиколка, часовоите не го питат за паролата. Питам, тук ли е полковникът?]
	И без да дочака отговор от часовоя, който му стори път, Долохов тръгна ходом нагоре.
	Като съзря черна сянка на човек, пресичащ пътя, Долохов спря тоя човек и го попита де са командирът и офицерите. Човекът, войник с чувал на гръб, се спря, отиде до коня на Долохов, пипна го с ръка и просто и дружелюбно разправи, че командирът и офицерите са по-горе на хълма, от дясна страна, в двора на фермата (той наричаше така господарското имение).
	Като мина по пътя, дето от двете страни около огньовете се чуваше френска реч, Долохов свърна в двора на господарската къща. Той мина през портата, слезе от коня и се приближи до големия пламтящ огън, около който седяха и високо разговаряха няколко души. В единия край нещо вреше в котелка и един войник в син шинел и с качулка бъркаше с шомпол вътре.
	— Oh, c’est un dur a cuire* — каза един от офицерите, които седяха в сянката, от другата страна на огъня.
	[* О, той е твърда глава, лесно не увира.]
	— Il les fera marcher les lapins…* — каза със смях друг. И двамата млъкнаха, загледани в тъмнината, отдето се чуха стъпките на Долохов и на Петя, които приближаваха с конете си до огъня.
	[* Той ще ги оправи…]
	— Bonjour, messieurs!* — високо и ясно рече Долохов.
	[* Добър ден, господа!]
	В сянката около огъня офицерите се размърдаха и един висок офицер с дълга шия се приближи до Долохов.
	— C’est vous, Clement? — рече той. — D’ou, diable…* — но виждайки, че е сбъркал, не довърши и леко намръщен, поздрави Долохов като непознат и го попита с какво може да му услужи. Долохов каза, че той и другарят му бързат да настигнат полка си и попита, като се обърна към всички, дали офицерите не знаят нещо за 6-и полк. Никой нищо не знаеше; и на Петя му се стори, че офицерите почнаха враждебно и подозрително да оглеждат него и Долохов. Няколко секунди всички мълчаха.
	[* Вие ли сте, Клеман? Отде, дявол…]
	— Si vous comptez sur la soupe du soir, vous venez trop tard* — каза със сдържан смях някой зад огъня.
	[* Ако сте смятали да вечеряте, закъснели сте.]
	Долохов отговори, че те са яли и че трябва да продължат пътя си още тая нощ.
	Той даде конете на войника, който бъркаше в котелката, и приклекна край огъня до офицера с дългата шия. Тоя офицер гледаше Долохов, без да откъсва очи от него, и още веднъж го попита от кой полк е. Долохов не отговори, сякаш не го бе чул, и като запуши с късичката си френска лула, която извади от джоба, попита офицерите доколко пътят пред тях е безопасен от казаци.
	— Les brigands sont partout* — отговори един офицер зад огъня.
	[* Тия разбойници са навсякъде.]
	Долохов каза, че казаците са страшни за такива като него и другаря му, изостанали, но че те навярно не смеят да нападат големите отряди — добави той въпросително. Никой нищо не отговори.
	„Е, сега вече ще си тръгне“ — мислеше всеки миг Петя, изправен до огъня и заслушан в думите му.
	Но Долохов отново поде спрелия разговор и почна направо да разпитва по колко души има в батальоните им, колко батальона имат, колко пленници. Когато попита за руските пленници, които бяха при техния отряд, Долохов каза:
	— La vilaine affaire de trainer ces cadavres apres soi. Vaudrait mieux fusiller cette canaille* — и се засмя високо с такъв странен смях, че на Петя се стори, че французите ей сега ще разберат лъжата и неволно отстъпи една крачка от огъня. Никой не отговори на думите и на смеха на Долохов и един френски офицер, който не се виждаше (той лежеше увит в шинела си), се привдигна и прошепна нещо на другаря се. Долохов стана и извика войника с конете.
	[* Противна работа е да влачиш със себе си тия трупове! По-добре би било да се разстреля тая сбирщина.]
	„Дали ще доведат, или не конете?“ — помисли Петя и неволно се приближи до Долохов.
	Доведоха конете.
	— Bonjour, messieurs* — рече Долохов.
	[* Довиждане, господа.]
	Петя искаше да каже bonsoir*, но не можа да изрече думата. Офицерите си приказваха нещо шепнешком. Долохов дълго се качваше на коня, който не стоеше неподвижно; сетне излезе ходом през портата. Петя яздеше до него и искаше, но не се решаваше да се обърне и да види дали французите тичат след тях, или не тичат.
	[* Лека нощ.]
	Когато излязоха на пътя, Долохов не тръгна назад към полето, а през селото. На едно място той се спря и се ослуша.
	— Чуваш ли? — каза той.
	Петя позна звуците на руски гласове, видя около огньовете тъмни фигури на руски пленници. Като се спуснаха надолу към моста, Петя и Долохов минаха край часовоя, който мрачно се разхождаше по моста, без да каже дума, и се смъкнаха в долчината, дето ги чакаха казаците.
	— Сега сбогом. Кажи на Денисов, призори, при първия изстрел — рече Долохов и искаше да тръгне, но Петя улови ръката му.
	— Не! — извика той. — Вие сте такъв герой! Ах, колко е хубаво! Колко великолепно! Как ви обичам!
	— Добре, добре — рече Долохов, но Петя не го пускаше и в тъмнината Долохов съзря, че той се навеждаше към него. Искаше да се целунат. Долохов го целуна, засмя се, обърна коня и изчезна в тъмнината.



	X

	Когато се върна в горската къщица, Петя завари Денисов в пруста. Денисов го чакаше, обзет от вълнение и безпокойство и ядосан на себе си, че го е пуснал.
	— Слава Богу! — извика той. — Е, слава Богу! — повтори той, слушайки възторжените думи на Петя. — Дявол да те вземе, заг’ади тебе не съм спал! — рече Денисов. — Е, слава Богу, лягай да спиш. Ще можем да подг’емнем до утг’е.
	— Да… Не — каза Петя. — Още не ми се спи. А пък се и познавам, ако заспя, свършено е. И освен това не съм свикнал да спя преди сражение.
	Петя поседя малко в стаята, като радостно си спомняше подробности от пътуването, и си представи живо какво ще бъде утре. Сетне, виждайки, че Денисов бе заспал, стана и излезе навън.
	Вън беше още съвсем тъмно. Дъждецът бе спрял, но от дърветата още падаха капки. Близо до къщицата се виждаха черните силуети на казашките колиби и вързаните заедно коне. Зад къщицата се съзираха двете обозни коли с коне до тях, а в дола червенееше догарящ огън. Не всички казаци и хусари спяха: тук-там заедно със звука на падащите капки и близкото хрупане на конете се чуваха тихи, като че шепнещи гласове.
	Петя излезе от пруста, огледа се в тъмнината и приближи до обозните коли. Под колите някой хъркаше, а наоколо имаше оседлани коне, които хрупаха овес. В тъмнината Петя позна коня си, който той наричаше Карабах*, макар че беше украински кон, и се приближи до него.
	[* Карабах — порода кавказки коне. — Б.пр.]
	— Е, Карабах, утре ще поработим добре — каза той и като го помириса, целуна го по ноздрите.
	— Какво, господарю, не спите ли? — каза един казак, седнал под едната кола.
	— Не. А… ти май се казваше Лихачов? Ами че аз току-що пристигнах. Ходихме при французите.
	И Петя подробно разправи на казака не само как бяха ходили, но и защо бе ходил той и защо смята, че е по-добре да рискува живота си, отколкото да върши, каквото дойде.
	— Да бяхте поспали — рече казакът.
	— Не, аз съм свикнал — отговори Петя. — Ами, виж какво, кремъците на пистолетите ви не са ли очукани? Аз нося кремъци. Не ти ли трябват? Вземи.
	Казакът се измъкна изпод колата, за да разгледа Петя по-отблизо.
	— Защото съм свикнал да върша всичко точно — каза Петя. — Някои карат как да е, не се приготвят, а сетне съжаляват. Аз не обичам тъй.
	— Право е — рече казакът.
	— И — виж какво още: моля ти се, миличък, наточи ми сабята; притъпи… (но Петя се боеше да излъже). Тя никога не е точена. Може ли?
	— Че защо, може.
	Лихачов стана, порови из дисагите и Петя скоро чу войнствения звук на стомана и брус. Той се качи на каруцата и седна на края й. Под каруцата казакът точеше сабята.
	— Спят ли юнаците? — рече Петя.
	— Някои спят, някои — ей тъй.
	— Ами момчето?
	— Весений ли? Той се търколи там, в пруста. Заспал е след страха. Ама че се зарадва.
	Дълго след това Петя мълча, вслушан в звуковете. В тъмнината се чуха стъпки и се показа черна фигура.
	— Какво точиш? — попита човекът, като приближи до каруцата.
	— Ами да наточа сабята на господаря.
	— Добре е — каза човекът, който се стори на Петя, че е хусар. — Чашата да не е останала при вас?
	— Ей я там, до колелото.
	Хусарят взе чашата.
	— Май скоро ще съмне — рече той, като се прозя и отиде нанякъде.
	Петя би трябвало да знае, че е в гора, в отряда на Денисов, на една верста от пътя, че е седнал на каруца, взета от французите, до която са вързани коне, че под него е седнал казакът Лихачов и точи сабята му, че голямото черно петно вдясно е къщицата на горския пазач, а червеният отблясък долу, вляво, е догарящ огън, че човекът, който бе дошъл за чашата, беше хусар, който искаше да пие; но той нищо не знаеше и не искаше да знае това. Той беше във вълшебно царство, дето нищо не приличаше на действителността. Голямото черно петно може би наистина беше горска къщица, а може би беше пещерата, която водеше до дълбочините на земята. Червеното петно беше може би огън, а може би и око на грамадно чудовище. Може би той седеше сега наистина върху каруца, а може и да не седеше върху каруца, а на страшно висока кула, от която, ако падне, ще хвърчи до земята цял ден, цял месец — все ще хвърчи, ще хвърчи и няма да стигне. Може би под каруцата е седнал наистина казакът Лихачов, а твърде е възможно това да е най-добрият, най-храбрият, най-чудесният, най-превъзходният човек на света, когото никой не знае. Може би там в долчината бе отишъл просто един хусар за вода, а може би той току-що бе изчезнал от очи и бе изчезнал съвсем, и изобщо не го е имало.
	Каквото и да видеше сега Петя, нищо не би го учудило. Той беше във вълшебно царство, в което всичко бе възможно.
	Той погледна небето. И небето бе също тъй вълшебно както земята. Небето се разчистваше, над върховете на дървесата бързо се носеха облаци и сякаш отбулваха звездите. Понякога изглеждаше, че небето се разчиства и се показваше черно, чисто небе. Понякога тия черни петна изглеждаха като облачета. Понякога небето сякаш се издигаше високо, високо над главата; понякога слизаше дотолкова, че можеше да го стигнеш с ръка.
	Петя почна да затваря очи и да се полюшва.
	Капеха капки. Чуваше се тих разговор. Конете изцвилиха и се сборичкаха. Някой хъркаше.
	„Ожиг, жиг, ожиг, жиг…“ — съскаше наточваната сабя. И изведнъж Петя чу строен оркестър, който свиреше някакъв непознат тържествен сладостен химн. Петя беше музикален също като Наташа и повече от Николай, но никога не беше учил музика, не мислеше за музика и затуй мотивите, които неочаквано минаваха през главата му, биваха особено нови и привлекателни за него. Музиката се чуваше все по-силно и по-силно. Мелодията се разрастваше, минаваше от един инструмент в друг. Ставаше онова, което се нарича фуга, макар че Петя нямаше и най-малката представа какво е фуга. Всеки инструмент, който ту приличаше на цигулка, ту на тръба — но по-хубав и по-чист от цигулка и от тръба, — всеки инструмент свиреше своето и преди да доизсвири мотива, се сливаше с друг, който почваше почти същото, и с трети, и с четвърти, и всички се сливаха в едно и отново се разпръсваха, и отново се сливаха ту в нещо тържествено-църковно, ту в ярко блестящо и победно.
	„Ах, да, та аз чувам това насън — каза Петя, като се люшна напред. — То звучи в ушите ми. А може би е моя музика. Ето, пак. Карай, моя музико! Хайде!…“
	Той затвори очи. И от различни страни, като че отдалеч, трепнаха звуци, почнаха да се съгласуват, да се разпръсват, да се сливат и отново всичко се съедини в същия сладостен и тържествен химн. „Ах, каква прелест е това нещо! Колкото искам и както искам“ — каза си Петя. Той се опита да командува тоя грамаден оркестър от инструменти.
	„Хайде, по-тихо, по-тихо, замирайте сега. — И звуците му се подчиняваха. — Хайде сега, по-пълно, по-весело. Още, още по-радостно. — И от непознатата глъбина се издигаха засилващи се тържествени звуци. — Хайде сега, гласове, вмесвайте се!“ — заповяда Петя. И изпърво отдалеч — чуха се мъжки гласове, след това женски. Гласовете възрастваха, възрастваха в отмерено тържествено усилие. Петя изпитваше и страх, и радост, като се вслушваше в тяхната необикновена красота.
	С тържествения победен марш се сливаше песента и капките капеха, и вжиг, жиг, жиг — съскаше сабята, и пак се сборичкаха и зацвилиха конете, и без да нарушават оркестъра — вляха се в него.
	Петя не знаеше колко време продължи това: той се наслаждаваше, през всичкото време се чудеше на насладата си и съжаляваше, че нямаше на кого да я придаде. Събуди го ласкавият глас на Лихачов.
	— Готово, ваше благородие, ще режете французите на две.
	Петя се събуди.
	— Съмва се, наистина се съмва! — възкликна той. Конете, които не се виждаха досега, почнаха да се съзират до опашките и през оголените клонки се виждаше водниста светлина. Петя се разкърши, скочи, извади от джоба си една рубла, даде я на Лихачов, замахна със сабята, за да я изпробва, и я пъхна в ножницата. Казаците отвързваха конете и пристягаха подпругите.
	— Ето и командира — рече Лихачов.
	От къщицата излезе Денисов и като повика Петя, заповяда да се приготвят.



	XI

	В полутъмнината бързо взеха конете си, пристегнаха подпругите и се разпределиха по команди. Денисов бе застанал до къщицата и даваше последни заповеди. Пехотата от отряда, зашляпала със стотици нозе, мина първа по пътя и бързо изчезна между дървесата в предутринната мъгла. Есаулът заповядваше нещо на казаците, Петя държеше коня си за поводите, очаквайки с нетърпение заповедта да яхнат. Измитото му със студена вода лице, особено очите му пламтяха като огън, по гърба му лазеха тръпки и по цялото му тяло нещо бързо и отмерено трепереше.
	— Е, всичко ли ви е готово? — рече Денисов. — Доведете конете.
	Доведоха конете. Денисов се ядоса на казака, че подпругите бяха отпуснати, и като го нахока, яхна коня. Петя се хвана за стремето. По навика си конят искаше да го ухапе за крака, но Петя, не усещайки тежестта си, бързо се метна на седлото и като се извърна към потеглилите отдире в тъмнината хусари, приближи до Денисов.
	— Василий Фьодорович, ще ми възложите ли нещо? Моля ви се… за Бога… — рече той. Денисов сякаш бе забравил за съществуването на Петя. Той го погледна.
	— За едно нещо те моля — каза строго той — да ме слушаш и никъде да не се пъхаш.
	През всичкото време на това придвижване Денисов дума не продума на Петя и яздеше мълчаливо. Когато стигнаха до окрайнината на гората, в полето стана вече значително по-светло. Денисов поговори нещо шепнешком с есаула и казаците почнаха да минават покрай Петя и Денисов. Когато всички минаха, Денисов подкара коня си и тръгна по надолнището. Като присядаха на задниците си и се плъзгаха, конете с ездачите почнаха да слизат в долчината. Петя яздеше до Денисов. Треперенето на цялото му тяло се засилваше. Ставаше все по-светло и по-светло и само мъглата скриваше далечните предмети. Като се спусна долу и се обърна назад, Денисов кимна на казака, който бе до него.
	— Сигналът! — рече той.
	Казакът дигна ръка, чу се гърмеж. И в същия миг се чу тропот на препускащи пред тях коне, викове от разни страни и други гърмежи.
	В същия миг, когато се чу тропот и викове, Петя удари коня си, охлаби поводите и препусна напред, без да слуша Денисов, който му извика. На Петя му се стори, че тъкмо когато се чу гърмежът, изведнъж силно, както по пладне, бе светнало. Той препусна към моста. Из пътя пред него препускаха казаци. На моста той се сблъска с един изостанал казак и продължи по-нататък. Някакви хора напреде — навярно бяха французи — бягаха от дясната към лявата страна на пътя. Един от тях падна в калта пред краката на коня на Петя.
	До една къща се бяха струпали казаци и вършеха нещо. От средата на множеството се чу страшен вик. Петя препусна до множеството и първото нещо, което видя, беше бледното, с трепереща долна челюст лице на един французин, който бе хванал дръжката на насочената срещу него пика.
	— Ура!… Момчета… наши… — извика Петя, отпусна поводите на разгорещения кон и препусна напред по улицата.
	Напреде се чуваха изстрели. Казаци, хусари и дрипави руски пленници, които тичаха от двете страни на пътя, всички високо и нестройно викаха нещо. Един левент французин, без шапка, с червено, намръщено лице и в син шинел, се бранеше с щик от хусарите. Когато Петя пристигна, французинът бе вече паднал. „Пак закъснях“ — мярна се в ума на Петя и той препусна нататък, отдето се чуваха чести изстрели. Изстрелите идеха от двора на господарската къща, дето той и Долохов бяха нощес. Французите бяха заседнали там зад плета в гъстата, обрасла с храсталаци градина и стреляха срещу струпаните до портата казаци. Приближавайки до портата, Петя видя сред барутния дим Долохов с бледо, зеленикаво лице, който викаше нещо на войниците… „Заобиколете ги! Почакайте пехотата!“ — викаше той, докато Петя отиваше към него.
	— Да чакаме ли?… Ураааа!… — викна. Петя и без да губи миг, препусна нататък, отдето се чуваха изстрелите и дето барутният дим беше най-гъст. Чу се залп, изпискаха куршуми, които отидоха нахалост, и други, които се пльоснаха в нещо. Казаците и Долохов препуснаха през портата на къщата подир Петя. В гъстия раздвижен дим едни от французите хвърляха оръжието си и излизаха иззад храсталаците срещу казаците, а други бягаха надолу към езерото. Петя препускаше из господарския двор и вместо да държи поводите, странно и бързо махаше с две ръце и все повече се изкривяваше на една страна върху седлото. Конят, който се натъкна на един тлеещ в утринния зрак огън, се стъписа и Петя падна тежко върху мократа земя. Казаците видяха как бързо заподскачаха ръцете и нозете му, макар че главата му не мърдаше. Куршумът бе пробил главата му.
	След като се споразумя със старшия френски офицер, който излезе насреща му от къщата с кърпичка на шпагата си и съобщи, че се предават, Долохов слезе от коня си и се приближи до Петя, който лежеше неподвижно, с разперени ръце.
	— Свършено — каза той, като се намръщи и тръгна към портата срещу Денисов, който идеше на кон.
	— Убит?! — извика Денисов, виждайки още отдалеч познатото му несъмнено безжизнено положение, в което лежеше тялото на Петя.
	— Свършено — повтори Долохов, сякаш изговарянето на тая дума му доставяше удоволствие, и бързо отиде към пленниците, обкръжени от спешилите се казаци. — Няма да ги взимаме — извика той на Денисов.
	Денисов не отговори; отиде до Петя, слезе от коня и с треперещи ръце обърна към себе си изцапаното с кръв и кал побледняло вече лице.
	„Свикнал съм с нещо сладко. Отлично сухо грозде, вземете го всичкото“ — спомни си той. И казаците с учудване се обърнаха, когато чуха звуци, прилични на кучешки лай, с които Денисов бързо се извърна, отиде до плета и се хвана за него.
	Между освободените от Денисов и Долохов руски пленници беше Пиер Безухов.



	XII

	Никакво ново нареждане от френското началство не дойде за групата пленници, в която беше Пиер, през цялото й движение след напускането на Москва. Тая група на 22 октомври беше вече с ония войски и обози, с които бе напуснала Москва. Половината обоз със сухари, който през първите преходи вървеше след тях, беше заловен от казаците, другата половина бе отминала напред; от пешите кавалеристи, които вървяха начело, вече нямаше ни един; всички бяха изчезнали. Артилерията, която през първите преходи се виждаше напреде, сега бе сменена с грамадните обози на маршал Жюно, конвоирани от вестфалци. Зад пленниците се движеше обоз с кавалерийски вещи.
	От Вязма нататък френските войски, които преди това вървяха в три колони, вървяха сега накуп. Признаците на безредието, които Пиер бе забелязал при първата почивка след Москва, сега бяха стигнали до последна степен.
	От двете страни на пътя, по който вървяха сега, беше застлано с умрели коне; дрипави хора, изостанали от разни команди, който постоянно се сменяха, ту се присъединяваха, ту пак изоставаха от колоната.
	На няколко пъти през похода имаше лъжливи тревоги и войниците от конвоя дигаха пушки, стреляха и бягаха презглава, тъпчейки се един друг, но сетне отново се събираха и се ругаеха един друг за напразния страх.
	Тия три големи групи, които вървяха заедно — кавалерийското депо, депото на пленниците и обозът на Жюно, все още съставяха нещо отделно и цялостно, макар че и едното, и другото, и третото бързо се топяха.
	В депото, в което отначало имаше сто и двадесет каруци, сега останаха не повече от шестдесет; другите бяха пленени или изоставени. От обоза на Жюно също бяха оставени и пленени няколко коли. Три каруци бяха нападнати и разграбени от изостанали войници, числящи се към корпуса на Даву. От разговорите на немците Пиер чу, че за тоя обоз поставяха по-силна стража, отколкото за пленниците, и че един от другарите им, войник немец, бил разстрелян по заповед на самия маршал, защото намерили във войника една сребърна лъжица, която принадлежала на маршала.
	От трите тия групи най-много се стопи депото на пленниците. От триста и тридесетте души, излезли от Москва, сега оставаха по-малко от сто. Седлата в кавалерийското депо и обозът на Жюно бяха по-малка тежест за конвоиращите войници, отколкото пленниците. Войниците разбираха, че седлата и лъжиците могат да послужат за нещо, но за какво трябваше гладните и измръзнали войници да стоят на караул и да пазят също такива измръзнали и гладни руси, които мряха и изоставаха по пътя и за които бе заповядано да ги застрелват — това беше не само необяснимо, но и противно. И конвойните, които сякаш се страхуваха да не би в това нещастно положение, в което самите те се намираха, да се отдадат на чувството на съжаление, което изпитваха към пленниците, и да влошат по тоя начин своето положение, особено мрачно и строго се отнасяха с тях.
	В Дорогобуж, дето конвойните войници, след като заключиха пленниците в една конюшня, отидоха да разграбват своите магазини, неколцина пленници прокопаха ход под стената и избягаха, но бяха заловени от французите и разстреляни.
	Предишният, установен при напускането на Москва ред — пленените офицери да вървят отделно от войниците, отдавна бе премахнат; всички, които можеха да вървят, вървяха заедно и Пиер още на третия преход се събра отново с Каратаев и с моравото кривокрако кученце, което си бе избрало за господар Каратаев.
	На третия ден от напускането на Москва Каратаев отново бе връхлетян от същата треска, от която бе лежал в московската болница, и колкото по` отслабваше той, толкова повече Пиер се отдалечаваше от него. Пиер не знаеше защо, но откак Каратаев почна да слабее, той трябваше да се насилва, за да отиде при него. И когато отиваше при него и чуваше тихите стенания, с които обикновено Каратаев лягаше при почивките, и когато усещаше засилилата се сега миризма, която лъхаше от Каратаев, Пиер се дръпваше по-далеч и не мислеше за него.
	През пленничеството в бараката Пиер не с ума си, а с цялото си същество, с живота си разбра, че човек е създаден за щастието, че щастието е в самия него, в задоволяване на естествените човешки потребности и че цялото нещастие иде не от липсата, от излишъка; но сега, през последните три седмици на похода, той разбра още една нова, утешителна истина — той разбра, че в света няма нищо страшно. Той разбра, че както в света няма положение, в което човек да е щастлив и напълно свободен, също тъй няма положение, в което да е напълно нещастен и несвободен. Той разбра, че има предел на страданията и предел на свободата и че тия предели много се доближават; че оня, който страда, защото в леглото му от рози се е превило едно листо, страда също тъй, както той страдаше сега, когато заспиваше на голата влажна земя, като измръзваше едната страна, докато се стопли другата; че когато някой път, при обуване на балните си тесни пантофки, краката го заболяваха, той страдаше също така, както сега, когато вървеше съвсем бос (обущата му отдавна се бяха скъсали) и краката му бяха покрити с пришки. Той разбра, че когато се бе оженил за жена си и му се струваше, че е направил това по собствена воля, той не беше по-свободен от сега, когато нощем го заключваха в конюшнята. От всичко, което той по-късно наричаше страдание, но което тогава почти не чувствуваше, най-главното бяха босите му, ожулени, покрити с корясали рани крака. (Конското месо беше вкусно и хранително, вместо сол употребяваха барут, селитреният вкус на който беше дори приятен, нямаше големи студове и денем, когато вървяха, винаги биваше горещо, а нощем имаше огньове; въшките, които хапеха тялото му, приятно го сгряваха.) На първо време едно нещо само беше тежко: краката.
	На втория ден от прехода, когато разгледа до огъня пришките си, Пиер помисли, че е невъзможно да стъпи на тях; но когато всички се дигнаха, тръгна и той, като накуцваше, и сетне, когато се стопли, тръгна без болка, макар че привечер беше още по-страшно да погледне краката си. Но той не ги поглеждаше и мислеше за други неща.
	Едва сега Пиер разбра цялата сила на жизнеността у човека и вложената в човека спасителна сила за отвличането на вниманието, подобна на спасителната клапа в парните машини, която изпуска излишната пара, щом нейната гъстота превиши известна норма.
	Той не виждаше й не чуваше как застрелваха изоставащите пленници, макар че повече от сто души бяха вече загинали по тоя начин. Той не мислеше за Каратаев, който слабееше от ден на ден и когото очевидно скоро щеше да постигне същата участ. Още по-малко мислеше за себе си. Колкото по-тежко ставаше положението му, колкото по-страшно беше бъдещето му, толкова по-независимо от положението, в което се намираше, минаваха през ума му радостни и успокоителни мисли, спомени и представи.



	XIII

	На 22-ри по обяд Пиер вървеше по нагорнище из калното плъзгаво шосе, като гледаше краката си и неравния път. От време на време той поглеждаше познатото множество, което го обкръжаваше, и пак — краката си. И едното, и другото му бяха еднакво близки и познати. Моравото кривокрако кученце Сивчо весело тичаше край пътя, като от време на време, за доказателство на ловкостта и доволството си, подвиваше задния си крак и скачаше на три, а сетне пак на четирите и се хвърляше с лай срещу гарваните по мършите. Сивчо беше по-весел и по-загладен, отколкото в Москва. Навред имаше месо от различни животни — от човешко до конско, в различни степени на разлагане; хората, които вървяха, не пускаха вълците да доближат и Сивчо можеше да яде колкото си ще.
	От заранта ръмеше дъждец и изглеждаше, че всеки миг ще спре и небето ще се разчисти, но след кратко спиране дъждецът почваше още по-силно. Напоеният от дъжда път не приемаше повече вода и в коловозите течаха ручеи.
	Пиер вървеше, като поглеждаше встрани, броеше крачките си по три и свиваше пръсти при броенето. Той се обръщаше мислено към дъжда и си повтаряше на ум: „Хайде де, засили се, засили се.“
	Струваше му се, че не мисли нищо; но някъде далече и дълбоко душата му мислеше нещо важно и утешително. Това нещо бе най-тънката духовна квинтесенция от вчерашния му разговор с Каратаев.
	Снощи, когато се спряха за почивка, измръзнал до загасналия огън, Пиер стана и се премести при най-близкия по-хубаво горящ огън. До тоя огън седеше Платон, покрит над главата с шинела си като с църковна одежда, и разказваше на войниците една позната на Пиер история със своя спорен, приятен, но слаб, болезнен глас. Минаваше вече полунощ. Беше времето, когато Каратаев обикновено се съживяваше от трескавия си припадък и биваше особено оживен. Когато отиде до огъня, чу слабия, болезнен глас на Платон и видя ярко осветеното му от огъня нещастно лице, Пиер усети, че нещо неприятно бодна сърцето му. Той се уплаши от жалостта си към тоя човек и искаше да си отиде, но друг огън нямаше и като се мъчеше да не поглежда Платон, приседна до огъня.
	— Как си със здравето? — попита го той.
	— Какво — здравето? Да се оплакваш от болест — значи Бог да не ти даде смърт — рече Каратаев и веднага се върна към началото на онова, което разказваше.
	— … И ето, братче — продължи Платон с усмивка на слабото си, бледно лице и с особен, радостен блясък в очите, — ето, братче…
	Пиер отдавна знаеше тая история, Каратаев само на него шест пъти я беше разправял и винаги с радостно чувство. Но колкото и добре да знаеше тая история, Пиер сега се вслуша в нея, сякаш, беше нещо ново, и оня тих възторг, който Каратаев очевидно изпитваше, като разказваше, обзе и него. Тази история беше за един стар търговец, който живеел благоприлично и богобоязливо със семейството си и който тръгнал веднъж с един другар, богат търговец, да отидат на панаир.
	Като отседнали в една странноприемница, двамата търговци заспали и на следния ден другарят на търговеца бил намерен заклан и ограбен. Окървавен нож бил намерен под възглавницата на стария търговец. Съдили търговеца, наказали го с бой с камшик, разкъсали му ноздрите, както се следва, каза Каратаев, и го изпратили в каторгата.
	— И ето, братче мое (на това място от разказа Пиер завари Каратаев), минават десетина или повече години от тая работа. Живее старчето в каторгата. Покорява се, както се полага, лошо нещо не прави. Само моли Бога за смърт. Добре. И събрали се веднъж те нощно време, затворниците де от каторгата, ей тъй, както ние с тебе, и старчето при тях. И се разприказвали кой за какво страда, за какво е виновен пред Бога. Почнали да разправят — тоз една душа погубил, онзи две, тоз — подпалвач, онзи — беглец, ей тъй — за нищо. Почнали да питат старчето: ти, дядо, рекли, за какво страдаш? Аз, мили мои братчета, рекъл, за своите и за чужди грехове страдам. А ни една душа не съм погубвал, нито нещо, чуждо съм вземал, освен дето на просяците съм давал. Аз, мили братчета, съм търговец; и голямо богатство имах. Тъй и тъй, казва. И разправил им, значи, как била цялата работа, всичко поред. Аз, казва, за себе си не скърбя. Мене, значи, Бог ме е избрал. Само, казва, за бабичката ми и за децата ми е мъчно. И заплакало старчето. А пък да вземе да се случи в тяхната компания същият онзи човек, който, значи, убил търговеца. Де, казва, дядо, беше това? Кога, през кой месец? За всичко разпитал. Заболяло го сърцето. Отива ей тъй при старчето — и туп, в краката му. Заради мене, старче, загиваш ти. Чиста истина; невинно и напразно, казва, момчета, тоз човек се мъчи. Аз, казва, свърших тая работа и ножа под заспалата ти глава пъхнах. Прости ми, казва, дядо, в името на Христа.
	Каратаев млъкна за малко, радостно усмихнат и загледан в огъня, и оправи цепениците.
	— И старчето рекло: Бог, рекло, ще ти прости, а ние, рекло, сме грешни пред Бога и аз страдам за моите грехове. И заплакало с горещи сълзи. И какво мислиш, соколче — казва Каратаев, цял озарен все повече и повече от възторжена усмивка, сякаш в това, което оставаше да разказва, се криеше главната прелест и цялото значение на разказа, — и какво мислиш, соколче, признал тоя убиец на началството. Аз, казва, погубих шест души (голям злодеец бил), но на`й ми е мъчно за това старче. Нека да не се оплаква от мене. Обяснил: записали, изпратили писмо, както се следва. А пък мястото далечно, че съд, че дело, че пратили всички книжа, както, значи, се полага, до началствата. Отишло чак до царя. И по едно време дошъл царски указ: да пуснат търговеца, да му дадат възнаграждение, колкото били там отсъдили. Дошло писмото, почнали да търсят старчето. Де е онова старче, дето невинно и напразно е страдало? Царят писмо е пратил. Почнали да го търсят. — Долната челюст на Каратаев потрепери. — А него — Бог го бил простил, умряло. Та тъй, соколче — завърши Каратаев и усмихнат, дълго гледа мълчаливо пред себе си.
	Не самият разказ, но тайнственият му смисъл, оная възторжена радост, която светеше по лицето на Каратаев при разказването, тайнственото значение на тая радост, това именно смътно и радостно изпълваше сега душата на Пиер.



	XIV

	— A vos places!* — викна неочаквано някакъв глас.
	[* По местата си!]
	Между пленниците и конвойните настана радостно объркване и очакване на нещо щастливо и тържествено. От всички страни се чуха команди, а от лявата страна се появиха кавалеристи, добре облечени и на хубави коне, и избиколиха в тръс пленниците. По всички лица бе изписано изражение на напрегнатост, която се явява у хората, когато са наблизо до висши власти. Пленниците се събраха накуп, избутаха ги от пътя; конвойните се строиха.
	— L’Empereurl L’Empereur! Lemarechal! Le duc!* — и веднага след като отмина охранената стража, изтрополя карета със сиви — един зад друг, коне. Пиер бегло видя спокойно, красиво, дебело и бяло лице на човек с триъгълна шапка. Беше един от маршалите. Погледът на маршала се изви към едрата, лична фигура на Пиер и в изражението, с което тоя маршал се намръщи и изви лице, на Пиер му се стори, че имаше състрадание и желание да скрие това.
	[* Императорът! Императорът! Маршалът! Херцогът!]
	Генералът, който водеше депото, препускаше след каретата със зачервено, уплашено лице, като шибаше слабия си кон. Неколцина офицери се събраха, войници ги заобиколиха. Лицата на всички бяха развълнувано-напрегнати.
	— Qu’est ce qu’il a dit? Qu’est ce qu’il a dit?…* — чу Пиер.
	[* Какво каза той? Какво?]
	Докато минаваше маршалът, пленниците се бяха събрали накуп и Пиер видя Каратаев, когото тая сутрин още не беше виждал. Каратаев, облечен в шинелчето си, бе седнал, облегнат на една бреза. По лицето му освен изражението от вчерашното радостно умиление при разказа за страданието на невинния търговец светеше и изражението на тиха тържественост.
	Каратаев гледаше Пиер с добрите си кръгли очи, замъглени сега от сълзи, и личеше, че го вика при себе си, че иска да му каже нещо. Но Пиер твърде много го достраша за самия него. Той се престори, че не е видял погледа му и бързо се отдалечи.
	Когато пленниците тръгнаха отново, Пиер се озърна назад. Каратаев седеше от края на пътя, до брезата; двама французи говореха нещо над него. Пиер не се обърна вече. Той вървеше нагоре, като накуцваше.
	Отзад, откъм мястото, дето седеше Каратаев, се чу изстрел. Пиер ясно чу тоя изстрел, но в същия миг, когато го чу, си спомни, че не е довършил още почнатото, преди да мине маршалът, изчисление — колко прехода оставаха до Смоленск. И почна да смята. Двамата френски войника, единият от които държеше в ръка смъкната от рамото димяща пушка, изтичаха край Пиер. И двамата бяха бледни и в изражението на лицата им — единият погледна плахо Пиер — имаше нещо, подобно на онова, което бе видял в младия войник при смъртното наказание. Пиер погледна войника и си спомни как завчера тоя войник изгори ризата си, когато я сушеше на огъня, и как му се смееха.
	Отзад, от мястото, дето седеше Каратаев, зави куче. „Глупаво куче, за какво вие?“ — помисли Пиер.
	И войниците-другари, които вървяха редом с Пиер, не се обръщаха като него да погледнат мястото, дето се чу изстрелът и воят на кучето; но лицата им имаха строго изражение.



	XV

	Депото и пленниците, и обозът на маршала спряха в село Шамшево. Всички се струпаха около огньовете. Пиер отиде до един огън, похапна печено конско месо, легна с гръб към огъня и тутакси заспа. Той отново заспа такъв сън, какъвто спа в Можайск, след Бородино.
	Отново събитията от действителността се сливаха със сънища и отново някой, той самият или някой друг, му изричаше мисли, и дори същите мисли, които му бяха казвани в Можайск.
	„Животът е всичко. Животът е Бог. Всичко се мести и движи, и това движение е Бог. И докато има живот, има наслада от осъзнаването на божеството. Да обичаш живота — значи да обичаш Бога. Най-мъчно и най-блажено е да обичаш тоя живот в страданията си, в страдания, без да си виновен.“
	„Каратаев!“ — спомни си Пиер.
	И изведнъж Пиер видя пред себе си като живо едно отдавна забравено кротко старче учител, което му преподаваше география в Швейцария. „Чакай“ — каза старчето. И показа на Пиер един глобус. Тоя глобус беше едно живо, разлюляно кълбо, което нямаше размери. Цялата повърхнина на кълбото беше от капки, плътно сгъстени една до друга. И тия капки непрекъснато се движеха, местеха се и ту няколко се сливаха в една, ту — една се разделяше на много. Всяка капка се стремеше да се разлее, да заеме най-голямо пространство, но другите, които се стремяха към същото, я притискаха, понякога я унищожаваха, а понякога се сливаха с нея.
	„Ето живота“ — каза старчето учител.
	„Колко е просто и ясно това — помисли Пиер. — Как съм могъл да не го зная по-рано.“
	„В средата е Бог и всяка капка се стреми да се разшири, та да го отразява в най-големи размери. И расте, слива се и се свива, и се унищожава на повърхността, отива в дълбочините и отново изплува. Ето Каратаев се разля и изчезна. Vous avez compris, mon enfant“* — каза учителят.
	[* Нали разбираш, дете мое.]
	— Vous avez compris, sacre nom* — извика някакъв глас и Пиер се събуди.
	[* Разбираш ли, дявол да те вземе.]
	Той се привдигна и седна. До огъня седеше приклекнал един французин, който току-що бе изблъскал от мястото му един руски войник, и печеше на шомпол месо. Жилестите му, запретнати, обрасли с косми червени ръце с къси пръсти ловко обръщаха шомпола. Кафявото му мрачно лице със смръщени вежди се виждаше ясно при светлината на жарта.
	— Ca lui est bien egal — избърбори той, като се обърна бързо към войника, застанал зад него — … brigand. Va!*
	[* Нему е все едно… разбойник. Наистина!]
	И завъртял шомпола, войникът погледна мрачно Пиер. Пиер се извърна и се вгледа в сянката. Един пленен руски войник, оня, когото французинът беше блъснал, седеше до огъня и потупваше с ръка нещо. Като се вгледа по-хубаво, Пиер позна моравото кученце, което бе седнало до войника и въртеше опашка.
	— А, върна ли се? — рече Пиер. — А, Пла… — почна той и не довърши. Във въображението му изведнъж, едновременно, свързвайки се помежду си, изникнаха спомени за погледа, който бе отправил към него Платон, когато седеше под дървото, за изстрела, чут от това място, за виенето на кучето, за престъпните лица на двамата французи, които бяха изтичали край него, за свалената димяща пушка, за отсъствието на Каратаев при тая почивка и той беше вече готов да разбере, че Каратаев е убит, но в същия миг в душата му изведнъж изникна споменът за една вечер, прекарана през лятото, на балкона на киевската му къща с една красавица полякиня. И в края на краищата, като не можа да свърже спомените си от днешния ден и не направи никакъв извод от тях, Пиер затвори очи и картината на лятната природа се смеси със спомена за къпане, за течното разлюляно кълбо и той потъна в някаква вода, така че водата го покри над главата.
	Преди да изгрее слънцето, силни, чести изстрели и викове го събудиха. Край него изтичаха французи.
	— Les cosaques!* — извика един от тях и след миг множество руски лица обкръжиха Пиер.
	[* Казаци!]
	Пиер дълго не можа да разбере какво става с него. Той чуваше от всички страни радостните ридания на другарите си.
	— Братчета! Скъпи мои, милички! — викаха, плачейки, старите войници, като прегръщаха казаците и хусарите. Хусарите и казаците обкръжаваха пленниците и бързо им предлагаха кой дрехи, кой ботуши, кой хляб. Седнал сред тях, Пиер ридаеше и не можеше да изрече ни една дума: той прегърна първия дошъл при него войник и плачейки, почна да го целува.
	Долохов бе застанал до портата на разрушената къща и пропускаше край себе си струпаните обезоръжени французи. Развълнувани от всичко, което се бе случило, французите приказваха високо помежду си; но когато минаваха покрай Долохов, който лекичко шибаше с бич ботушите си и ги гледаше със своя студен, стъклен, необещаващ нищо хубаво поглед, млъкваха. От другата страна бе застанал един казак на Долохов и броеше пленниците, като отбелязваше всяка стотица с тебеширена черта на портата.
	— Колко? — попита го Долохов.
	— Втора стотица — отговори казакът.
	— Filez, filez* — повтаряше Долохов, научил тоя израз от французите, и когато очите му срещаха очите на пленник, който минаваше край него, погледът му пламваше с жесток блясък.
	[* Минавайте, минавайте.]
	С мрачно лице и свален калпак Денисов вървеше след казаците, които носеха тялото на Петя Ростов към изкопания в градината трап.



	XVI

	От 28 октомври, когато почнаха студовете, бягството на французите придоби само по-трагичен характер с тия хора, които замръзваха и изгаряха около огньовете, и с императора, херцозите и кралете, които продължаваха да пътуват в шуби и каляски с ограбените богатства; но в същината си процесът на бягството и на разлагането на френската армия, след като бе напуснала Москва, никак не се бе променил.
	От Москва до Вязма от седемдесет и три хилядната френска армия, без гвардията (която през цялата война не вършеше нищо друго освен грабежи), от седемдесет и три хиляди останаха тридесет и шест хиляди (не повече от пет хиляди от общия брой бяха избити в сражения). Това е първият член на прогресията, от който с математическа точност се определят следващите.
	Френската армия се топеше и унищожаваше в същата пропорция от Москва до Вязма, от Вязма до Смоленск, от Смоленск до Березина и от Березина до Вилна, независимо от по-голямата или по-малка степен на студа, на преследванията, на прегражданията на пътя и на всички други условия, взети отделно. След Вязма вместо в три колони френските войски се събраха накуп и до края вървяха така. Бертие писа на императора си (знае се колко далеч от истината началниците си позволяват да описват положението на армията). Той писа:

	„Je crois devoir faire connaitre a Votre Majeste l’etat de ses troupes dans les differents corps d’armee que j’ai ete a meme d’observer depuis deux ou trois jours dans differents passages. Elles sont presque debandees. Le nombre des soldats qui suivent les drapeaux est en proportion du quart au plus dans presque tous les regiments, les autres marchent isolement dans differentes directions et pour leur compte, dans l’esperance de trouver des subsistances et pour se debarrasser de la discipline. En general ils regardent Smolensk comme le point ou ils doivent se refaire. Ces derniers jours on a remarque que beaucoup de soldats jettent leurs cartouches et leurs armes. Dans cet etat de choses, l’interet du service de Votre Majeste exige, quelles que soient ses vues ulterieures qu’on rallie l’armee a Smolensk en commencant a la debarrasser des non-combattans, tels que hommes demontes et des bagages inutiles et du materiels de l’artillerie qui n’est plus en proportion avec les forces actuelles. En outre les jours de repos, des subsistances sont necessaires aux soldats qui sont extenues par la faim et la fatigue; beaucoup sont morts ces derniers jours sur la route et dans les bivacs. Cet etat de choses va toujours en augmentant et donne lieu de craindre que si l’on n’y prete un prompt remede, on ne soit plus maitre des troupes dans un combat. Le 9 Novembre, a 30 verstes de Smolensk.“*

	[* Смятам за свой дълг да донеса на ваше величество за състоянието на различните корпуси, които прегледах в различните преходи през последните три дни. Те почти бягат. Едва четвъртината от войниците остават около знамето на полка си, останалите вървят сами, по своя воля, в разни посоки, като се мъчат да си намерят храна и да се освободят от дисциплината. Всички мислят само за Смоленск, дето се надяват да си починат. През последните дни се забелязва, че много войници захвърлиха патроните и пушките си. При това състояние на работите, каквито и да са вашите по-нататъшни намерения, интересът на службата на ваше величество изисква да се съберат в Смоленск корпусите и да се отделят от тях негодните за строя, каквито са: спешените кавалеристи, безоръжните, излишните обози и част от артилерията, защото тя сега не е в съответствие с броя на войските. Необходимо е продоволствие и няколко дни почивка: войниците са изтощени от глад и умора; през последните дни много от тях умряха по пътя и в биваците. Това бедствено положение непрестанно се влошава и ни принуждава да се страхуваме, че ако не се вземат мерки за отстраняване на злото, скоро не ще бъдем в състояние да командуваме войските във време на сражение. 9 ноември, на 30 версти от Смоленск.]
	Като се струпаха в Смоленск, който им се струваше обетована земя, французите се убиваха един друг за продукти, разграбваха своите магазини и когато всичко бе разграбено, хукнаха по-нататък.
	Всички вървяха, без сами да знаят накъде и защо вървят. Още по-малко знаеше това геният на Наполеон, тъй като нему никой не заповядваше; все пак той и ония, които го обкръжаваха, поддържаха своите отдавнашни навици: пишеха се заповеди, писма, рапорти, ordre du jour*1; наричаха се един друг: „Sire, Mon Cousin, Prince d’Ekmuhl, roi de Napeles“*2 и т.н. Но заповедите и рапортите бяха само на книга, нищо от онова, което нареждаха те, не се изпълняваше, защото не можеше да се изпълнява, и макар да се наричаха един друг величества, височества и братовчеди, всички чувствуваха, че са жалки и лоши хора, извършили много зло, за което сега трябваше да се разплащат. И макар да се преструваха, че уж се грижат за армията, всеки мислеше само за себе си и как по-скоро да си отиде и да се спаси.
	[*1 Разпределение на деня.]
	[*2 Ваше величество, братовчеде мой, Екмюлски принц, Неаполитански крал.]



	XVII

	Действията на руските и френските войски през време на обратната кампания от Москва до Неман приличат на криеница, когато на двама играчи завързват очите и единият от време на време подрънква със звънче, за да се обади на другия, който иска да го хване. Отначало оня, когото гонят, за да го хванат, дрънка със звънчето, без да се страхува от неприятеля, но когато види, че е зле, мъчи се да върви безшумно, бяга от врага си и често пъти, като смята, че е избягал, пада право в ръцете му.
	Наполеоновите войски отначало се обаждаха — това беше през първия период на движението им по Калужкия път, но по-късно, когато излязоха на Смоленския път, почнаха да бягат, като затискаха с ръка езичето на звънчето, и често пъти, смятайки, че се отдалечават — натъкваха се право на русите.
	При бързия бяг на французите и на русите подире им и при изтощените от това коне главното средство да се узнае поне приблизително положението, в което се намира неприятелят — кавалерийските разезди, — не съществуваше. Освен това поради честите и бързи промени в положението на двете армии дори да имаше някакви сведения, те не можеха да стигнат навреме. Ако на второ число от месеца дохождаше съобщение, че армията на неприятеля на първо число е била там и там, то на трето число, когато можеше да се предприеме нещо, тая армия беше направила вече два прехода и биваше в съвсем друго положение.
	Едната армия бягаше, другата я гонеше. От Смоленск нататък французите имаха много и различни пътища; и би казал човек, че след като бяха престояли тук четири дни, французите биха могли да узнаят де е неприятелят, да измислят нещо изгодно за себе си и да предприемат нещо ново. Но след четиридневно спиране техните тълпи отново почнаха да бягат не вдясно, не вляво, но без всякакви маньоври и съображения — по стария, по най-лошия път, към Красное и Орша — по старата диря.
	Очаквайки врага отзад, а не отпред, французите бягаха разточени и разделени едни от други на разстояние от двадесет и четири часа път. Пред всичките бягаше императорът, след това кралете, след тях херцозите. Руската армия, която смяташе, че Наполеон ще поеме вдясно, отвъд Днепър, което беше единствено разумното, зави също вдясно и излезе на шосето за Красное. И тук, както в играта на криеница, французите се натъкнаха на нашия авангард. Като видяха неочаквано врага, французите се объркаха, спряха се от неочаквана уплаха, но след това пак почнаха да бягат, изоставяйки другарите си, които вървяха след тях. Тук три дена минаваха под ударите на руските войски една по една отделните части на французите, отначало на вицекраля, след това на Даву, а след това на Ней. Всички се изоставяха един друг, зарязваха всичките си тежки обози, артилерията, половината от хората си и бягаха, като само нощно време избикаляха надясно в полукръг руските войски.
	Ней, който се движеше последен, защото (въпреки нещастното си положение или пък тъкмо поради това искаше им се да набият прага, о който се бяха ударили) бе почнал да хвърля във въздуха стените на Смоленск, които не пречеха никому — та, като се движеше последен, Ней, бягайки с десетхилядния си корпус, пристигна в Орша при Наполеон само с хиляда души, като бе изоставил всичките си хора и всичките си топове, и мина Днепър нощем, промъквайки се крадешком през горите.
	От Орша продължиха да бягат по-нататък по пътя за Вилна, като играеха все така на криеница с армията, която ги преследваше. На Березина пак, се объркаха, мнозина се удавиха, мнозина се предадоха, но ония, които можаха да се прехвърлят през реката, продължиха да бягат. Главният им началник облече шуба, качи се в шейна, препусна сам и остави другарите си. Който можа — замина също, който не можа — предаде се или умря.



	XVIII

	Човек би казал, че в тая кампания на бягство на французите, когато те вършеха всичко, което можеше само да ги погуби, когато ни в едно движение на това множество, като се почне от завиването по Калужкия път — до бягството на началника от армията, нямаше никакъв смисъл, — човек би казал, че в тоя период на кампанията историците, които обясняват действията на масите само с волята на един човек, не ще могат да опишат това отстъпление от своето гледище. Ала не. Планини от книги са написани от историците за тая кампания и навсякъде са описани разпоредбите на Наполеон и дълбокомислените му планове — маньоврите, които направлявали войската, и гениалните нареждания на неговите маршали.
	Неговото отстъпление от Малоярославец тогава, когато му дават път към един богат край и когато му е открит оня успореден път, по който по-късно ще го преследва Кутузов, ненужното отстъпление през опустошен край — това ни се обяснява с разни дълбокомислени съображения. Също такива дълбокомислени съображения му се приписват и при неговото отстъпление от Смоленск към Орша. След това се описва неговото геройство при Красное, дето той уж се готвел да приеме сражението и сам да командува; как се разхождал с брезова пръчка и казвал:
	— J’ai assez fait l’Empereur, il est temps de faire le general* — и въпреки туй веднага след това бяга по-нататък, оставяйки на произвола на съдбата намиращите се отзад разкъсани части от армията.
	[* Достатъчно се държах като император, време е да стана генерал.]
	След това описват ни величието на душата на маршалите, особено на Ней, величие на душата, което се състоеше в това, че нощем се бе промъкнал из горите, заобикаляйки през Днепър, и пристигна в Орша без знамена и артилерия и без девет десети от войската си.
	И най-сетне последното заминаване на великия император от героичната армия ни се представя от историците като нещо велико и гениално. Дори тая последна постъпка — бягството, наричано на човешки език последна степен на подлостта, за която учат децата да се срамуват, дори и тая постъпка — според историците — намира оправдание.
	Когато вече е невъзможно да се разтегнат още повече твърде еластичните нишки на историческите разсъждения, когато деянието вече явно е противно на онова, което цялото човечество нарича добро и дори — справедливо, историците откриват спасителното понятие за величие. Величието сякаш изключва възможността за преценка на добро и лошо. За великото няма лошо. Няма ужас, който може да бъде вменен като вина на оня, който е велик.
	„C’est grandi“*1 — казват историците и тогава вече няма ни добро, ни лошо, а има „grand“ и „не grand“. Grand е хубаво, не grand — лошо. Grand е качество според тях на някакви особени същества, наричани от тях герои. И Наполеон, който, облечен в топла шуба, си отива в отечеството, като оставя да загиват не само другари, но (според него) хора, доведени от него тук, чувствува que c’est grand и душата му е спокойна. „Du sublime (той вижда нещо sublime в себе си) au ridicule il n’y a qu’un pas.“*2 — казва той. И целият свят петдесет години повтаря: „Sublime! Grandi Napoleon le Grand! Du sublime au ridicule il n’y a qu’un pas.“*3
	[*1 Това е величествено!]
	[*2 От величественото до смешното има само една крачка.]
	[*3 Величествено! Велико! Наполеон Велики! От величественото до смешното има само една крачка.]
	И, никому не минава през ум, че признаването на величие, непреценявано с мярката за добро и лошо, е само признание за своята нищожност и за безпределната си незначителност.
	За нас, с дадената ни от Христос мярка за добро и лошо, няма нещо, което не може да се прецени. И няма величие там, дето няма простота, добро и правда.



	XIX

	Кой от русите, като е чел описанията на последния период от кампанията през 1812 година, не е изпитвал тежкото чувство на раздразнение, незадоволеност и неяснота? Кой не си е задавал въпросите как не са заловили, как не са унищожили всички французи, когато цели три армии, по-големи на брой от тях, ги бяха обкръжили, когато разстроените французи, които гладуваха и замръзваха, се предаваха на цели тълпи, когато (както ни разправя историята) целта на русите е била тъкмо тая — да спрат, да отрежат и да вземат в плен всички французи?
	Как така руската войска, която, когато бе по-слаба по брой от френската, даде Бородинското сражение, как така тая войска, обкръжила от три страни французите, с цел да ги залови, не постигна целта си? Нима французите имаха такова голямо предимство при нас, че след като ги бяхме обкръжили с превъзхождащи сили, не можахме да ги надвием? Как можа да се случи това?
	Историята (оная, която се нарича с това име), отговаряйки на тия въпроси, казва, че това станало, защото Кутузов и Тормасов, и Чичагов, и тоя, и оня не направили тия и тия маньоври.
	Но защо те не са направили тия маньоври? Защо, ако бяха виновни, че не е била достигната предварително поставената цел — защо не ги съдиха и наказаха? Но дори да се допусне, че виновни за _неуспеха_ на русите бяха Кутузов и Чичагов, и др., не може все пак да се разбере защо и при ония условия, в които бяха руските войски при Красное и при Березина (в двата случая русите бяха с по-големи сили), защо не бе пленена френската войска с маршалите, кралете и императора, когато целта на русите е била тая?
	Обяснението на това странно явление с туй (както правят руските военни историци), че Кутузов е попречил на нападението, е неоснователно, защото ние знаем, че волята на Кутузов не можа да удържи войските от нападенията при Вязма и при Тарутино.
	Защо руската войска, която с много по-малки сили при Бородино спечели победа над неприятеля, който бе в пълната си сила, при Красное и при Березина, когато тя бе с превъзхождащи сили, е могла да бъде победена от разстроените тълпи на французите?
	Ако целта на русите е била да отрежат и хванат в плен Наполеон и маршалите и ако тая цел не е била постигната и всичките опити за постигането на тая цел всеки път са били осуетявани по най-позорен начин, то последният период на кампанията съвсем справедливо се изтъква от французите като редица победи и съвсем несправедливо се представя от руските историци за победоносен.
	Руските военни историци, доколкото логиката е задължителна за тях, без да щат, стигат до това заключение и въпреки лиричните излияния за мъжеството и предаността и т.н., без да щат, трябва да признаят, че отстъплението на французите от Москва е редица победи на Наполеон и поражения на Кутузов.
	Но като се остави съвсем настрана народното самолюбие, чувствува се, че това заключение съдържа в себе си противоречие, тъй като редицата победи на французите ги докара до пълно унищожение, а редицата поражения на русите ги доведе до пълно унищожение на врага и до очистване на отечеството им.
	Изворът на това противоречие е обстоятелството, че историците, които изучават събитията по писмата на монарсите и генералите, по релации, рапорти, планове и пр., предполагат, че имало една неистинска, никога несъществуваща цел в последния период на войната през 1812 година — цел, която била уж да се отреже и залови Наполеон с маршалите и армията му.
	Такава цел никога не е имало и не е могло да има, защото тя нямаше смисъл и постигането й бе съвсем невъзможно.
	Тая цел нямаше никакъв смисъл, първо, защото разстроената Наполеонова армия бягаше от Русия с всичката възможна бързина, тоест изпълняваше тъкмо онова, което можеше да желае всеки русин. За какво трябваше да се извършват различни операции срещу французите, които бягаха колкото можеха по-бързо?
	Второ, безсмислено бе да се изпречваш на пътя на хора, които са насочили цялата си енергия към бягство.
	Трето, безсмислено бе да губиш войски за унищожаването на френските армии, които без външни причини се унищожаваха в такава прогресия, че без всякакво преграждане на пътя не можаха да прехвърлят през границата повече от онова, което прехвърлиха през месец декември, тоест една стотна от цялата войска.
	Четвърто, безсмислено бе желанието да се пленят императорът, кралете, херцозите — хора, пленяването на които до крайна степен би затруднило действията на русите, както признаваха това най-изкусните дипломати от онова време (J. Maistre и други). Още по-безсмислено бе желанието да се заловят френски корпуси, когато нашите войски се бяха стопили наполовина до Красное, а за корпусите пленници трябваше да се отделят дивизии за стража и когато нашите войници не винаги получаваха пълно продоволствие и пленниците, които дотогава бяха взети, мряха вече от глад.
	Целият дълбокомислен план да се отреже и залови Наполеон с армията му би приличал на плана на градинаря, който, след като е изгонил от зеленчуковата си градина изпотъпкалия лехите му добитък, би изтичал до портата и би почнал да бие по главите добитъка. Единственото, което би могло да се каже за оправдание на градинаря, е, че той много се е ядосал. Но за съставителите на проекта не би могло да се каже дори и това, защото не те бяха пострадали от изтъпканите лехи.
	Но освен че отрязването на Наполеон с армията беше безсмислено, то беше и невъзможно.
	Невъзможно бе, първо, защото, щом от опита се вижда, че придвижването на една колона на пет версти в едно сражение никога не съвпада е плановете, то вероятността, че Чичагов, Кутузов и Витгенщайн щяха да се съберат навреме в определеното място, беше толкова незначителна, че се равняваше на невъзможност; така мислеше и Кутузов, който още като получи плана, каза, че диверсиите на големи разстояния не донасят желаните резултати.
	Второ, невъзможно беше, защото, за да се парализира оная сила на инерцията, с която се движеше назад войската на Наполеон, трябваха неизмеримо повече войски, отколкото имаха русите.
	Трето, невъзможно беше, защото военната дума „да се отреже“ няма никакъв смисъл. Може да се отреже къс хляб, но не армия. Да се отреже армия — да се прегради пътят й, — е абсолютно невъзможно, защото наоколо винаги има много място, дето може да се избиколи, и има нощ, през която нищо не се вижда, и в това военните учени биха могли да се уверят дори само от примерите с Красное и Березина. А да вземеш в плен, е абсолютно невъзможно, ако тоя, когото пленяваш, не се съгласи на това, както не може да се хване лястовица, макар че можеш да я уловиш, когато кацне на ръката ти. Можеш да плениш човек, който се предава, както немците, по правилата на стратегията и тактиката. Но френските войски съвсем основателно не намираха това за удобно, тъй като еднаква смърт — от глад и студ — ги очакваше и при бягство, и в плен.
	Четвърто, и най-главно, това беше невъзможно, защото никога, откак свят светува, не бе имало война при такива страшни условия, при каквито се водеше тя през 1812 година, и за преследването на французите руските войски бяха напрегнали всичките си сили и не можеха да сторят нещо повече, без сами да се унищожат.
	При движението на руската армия от Тарутино до Красное излязоха от строя петдесет хиляди болни и изостанали, тоест брой, равен на населението на голям губернски град. Половината хора на армията излязоха от строя без сражение.
	И тъкмо за тоя период на кампанията, когато без ботуши и кожуси, с непълно продоволствие, без водка, войските по цели месеци нощуват в снега при минус петнадесет градуса; когато денят е само седем-осем часа, а останалото е нощ, през което време дисциплината не може да влияе; когато, не както в сражение — за няколко часа само хората биват вкарвани в областта на смъртта, дето вече няма дисциплина, а когато по месеци хората живеят, като всеки миг се борят срещу смърт от глад и студ; когато в един месец загива половината армия — тъкмо за тоя период от кампанията историците ни разправят как Милорадович трябвало да направи флангов марш там и там, а Тормасов — оттатък, и как Чичагов трябвало да се придвижи нататък (да се придвижи в сняг над коленете), и как оня отхвърлил и отрязал и т.н. и т.н.
	Русите, които наполовина умираха, сториха всичко, което можеше и което трябваше да се стори за постигане на целта, достойна за народа, и те не са виновни, че други руси, които седяха в топли стаи, мислеха да направят нещо, което бе невъзможно.
	Цялото това странно, неразбираемо днес противоречие на фактите с описанието на историята произлиза само защото историците, които са писали за това събитие, писаха история на прекрасните чувства и на думите на някои генерали, а не история на събитията.
	На тях им се струват интересни думите на Милорадович, наградите, които е получил тоя и оня генерал, и намеренията на тия генерали; а въпросът за петдесетте хиляди, които, останаха по болниците и в гробовете, дори не ги интересува, защото те не са предмет на тяхното проучване.
	А достатъчно е само човек да остави проучванията на рапортите и генералните планове и да се вдълбочи в движението на стотиците хиляди хора, които са взели пряко, непосредно участие в събитията, и всички въпроси, които преди това са изглеждали неразрешими, получават изведнъж по извънредно лек и прост начин несъмнено разрешение.
	Целта да се отреже Наполеон заедно с армията му никога не е съществувала освен във въображението на няколко десетки хора. Тя не можеше да съществува, защото беше безсмислена и постигането й бе невъзможно.
	Целта на народа беше една: да очисти земята си от нашествието. Тая цел се постигаше, първо, сама по себе си, тъй като французите бягаха и затуй трябваше само да не се спира тяхното движение. Второ, тая цел се постигаше с действията на народната война, която унищожаваше французите, и, трето, с това, че голяма руска армия вървеше след французите, готова да употреби сила, в случай че французите спрат.
	Руската армия трябваше да действува така, както действува камшикът върху тичащо животно. И опитният водач знаеше, че най-изгодно е да държи камшика дигнат, а не да шиба по главата тичащото животно.





	Част четвърта

	I

	Когато човек види умиращо животно, обхваща го ужас: онова, което е самият той — неговата същина, явно се унищожава пред очите му — престава да съществува. Но когато умиращото същество е човек, и то любим човек, тогава освен ужаса, които се усеща пред унищожаването на живота, чувствува се скъсване и духовна рана, която също като физическата рана понякога убива, понякога заздравява, но винаги боли и се страхува от външно, раздразващо досягане.
	След смъртта на княз Андрей, и Наташа, и княжна Маря еднакво чувствуваха това. Приведени и прижумели нравствено от страшния, надвиснал върху им облак на смъртта, те не се решаваха да погледнат лицето на живота. Те внимателно пазеха отворените си рани от оскърбителни, болезнени досягания. Всичко — някой бързо минаващ по улицата екипаж, напомнянето за обяд, въпросът на прислужницата коя рокля да приготви и нещо още по-лошо — думи на неискрено, слабо съчувствие, — всичко болезнено дразнеше раната, изглеждаше като оскърбление и нарушаване оная необходима тишина, сред която и двете се мъчеха да се вслушват в незамлъкналия още в тяхното въображение страшен строг хор, и им пречеше да се вглеждат в ония тайнствени, безпределни далнини, които им се бяха открили за миг.
	Само когато биваха двете, не им беше оскърбително и болезнено. Те не си говореха много. И когато говореха, то беше за незначителни неща. И едната, и другата еднакво избягваха да споменават каквото и да е във връзка с бъдещето.
	Струваше им се, че е оскърбление за неговата памет, ако признаят възможността да имат бъдеще. Още по-предпазливо те избягваха в разговорите си всичко, което можеше да има някакво отношение към умрелия. Струваше им се, че онова, което бяха преживели и изпитали, не можеше да се изрази с думи. Струваше им се, че всяко споменаване с думи подробностите на неговия живот нарушава величието и светостта на станалото пред очите им тайнство.
	Непрестанното въздържане от разговори, постоянното усърдно избягване на всичко, което можеше да насочи разговора към него, това спиране — от различни страни — до границата на онова, за което не бива да се говори, всичко това още по-чисто и по-ясно изправяше пред въображението им онова, което те чувствуваха.


	Но чистата, пълна тъга също тъй е невъзможна, както чистата и пълна радост. Поради положението си на единствена, независима господарка на съдбата си, настойница и възпитателка на племенника си княжна Маря първа бе принудена от живота да излезе от оня свят на тъга, в който бе живяла първите две седмици. Тя бе получила писма от роднини, на които трябваше да отговаря; стаята, в която бяха настанили Николенка, беше влажна и той почна да кашля. Алпатич пристигна в Ярославъл с отчети за работите им и с предложение и съвет да се преместят в Москва, в къщата на Вздвиженка, която се бе запазила цяла и имаше нужда само от малки поправки. Животът не бе спрял и трябваше да се живее. Колкото и тежко да беше на княжна Маря да излезе от света на усамотеното съзерцание, в което бе живяла досега, колкото и да й бе мъчно и някак съвестно да остави Наташа сама, грижите на живота изискваха нейното участие и тя неволно им се подчини. Заедно с Алпатич тя проверяваше сметки, съветваше се с Десал за племенника си и даваше нареждания и се приготвяше за преместването си в Москва.
	Наташа оставаше сама и откак княжна Маря почна да се занимава с приготовления за заминаването си, избягваше и нея.
	Княжна Маря предложи на графинята да й позволи да вземе Наташа със себе си в Москва и майката и бащата, които виждаха как физическите сили на дъщеря им всеки ден отпадат и смятайки, че промяната на мястото и московските лекари ще бъдат полезни за нея — с радост се съгласиха.
	— Няма да замина за никъде — отговори Наташа, когато й предложиха това — и ви моля само да ме оставите на мира — каза тя и изтича от стаята, като едва сдържаше сълзите си не толкова от скръб, колкото от досада и озлобление.
	След като се почувствува изоставена от княжна Маря и самотна в мъката си, по-голямата част от времето си Наташа прекарваше сама в своята стая, седеше, превила нозе, в ъгъла на дивана и като късаше или прехвърляше нещо с тънките си напрегнати пръсти, с упорит, неподвижен поглед се взираше във всичко, на което се спираха очите й. Това уединение я изтощаваше и измъчваше; но то бе необходимо за нея. Щом някой влезеше при нея, тя бързо ставаше, променяше положението и израза на погледа си и вземаше книга или нещо за шиене, като очакваше с очевидно нетърпение излизането на оня, който й бе попречил.
	Все й се струваше, че ето на, ей сега ще разбере, ще проникне в онова, в което бе устремен със страшен, непосилен въпрос нейният духовен поглед.
	В края на декември, облечена в черна вълнена рокля, с небрежно вързана на кичур плитка, Наташа седеше слаба и бледна, със свити нозе в ъгъла на дивана, като напрегнато мачкаше и отпускаше краищата на колана си и гледаше в ъгъла на вратата.
	Тя гледаше там, накъдето бе отишъл той, в отвъдната страна на живота. И отвъдната страна на живота, за която по-рано тя никога не мислеше, която по-рано й се струваше толкова далечна и невероятна, сега й беше по-близка и по-своя, по-разбираема от тая страна на живота, дето всичко беше или пустота и разрушение, или страдание и оскърбление.
	Тя гледаше нататък, дето знаеше, че е той; но не можеше да го вижда друг освен такъв, какъвто той бе тук. Тя го видя пак такъв, какъвто беше в Митишчи, в Троица, в Ярославъл.
	Тя виждаше лицето му, чуваше гласа му и повтаряше неговите думи и думите, които тя му бе казала, и понякога измисляше свои и негови нови думи, които можеха да бъдат казани тогава.
	Ето, той лежи на креслото в кадифеното си кожухче, облегнал глава на слабата си бледна ръка. Гърдите му са страшно хлътнали и рамената дигнати. Устните — стиснати твърдо, очите блестят и на бледното чело трепва и изчезва бръчка. Единият му крак едва забележимо бързо трепери. Наташа знае, че той се бори с мъчителна болка. „Какво нещо е тая болка? Защо е тая болка? Какво чувствува той? Колко го боли?“ — мисли Наташа. Той забеляза нейното внимание, дигна очи и заговори, без да се усмихва.
	„Едно нещо е ужасно — каза той, — това е да се свържеш завинаги с болен човек. Това е вечно мъчение.“ И се взря в нея с изпитателен поглед — Наташа виждаше сега този поглед. И отговори тогава, както винаги, преди да е помислила какво отговаря, тя каза: „Това не може да продължава така, това ще мине, вие ще бъдете здрав — напълно.“
	Сега тя отново го виждаше и преживяваше всичко, каквото бе чувствувала тогава. Спомни си продължителния, тъжен, строг негов поглед при тия думи и разбра значението на укора и на отчаянието в тоя продължителен поглед.
	„Аз се съгласих — казваше си сега Наташа, — че би било ужасно, ако той останеше болен завинаги. Аз казах това тогава само защото това би било ужасно за него, а той го разбра иначе. Той разбра, че то би било ужасно за _мене_. Тогава той още искаше да живее — страхуваше се от смъртта. И аз тъй грубо, тъй глупаво му отговорих. Аз не мислех това. Аз мислех съвсем друго. Ако кажех каквото мислех, бих казала: нека той умира, непрекъснато да умира пред очите ми, аз пак бих била щастлива в сравнение с това, което съм сега. Сега… Няма нищо, никого. Знаеше ли той това? Не. Не знаеше и никога няма да го узнае. И сега никога, никога вече това не може да се поправи.“ И той отново й казваше същите думи, но сега във въображението си Наташа му отговаряше иначе. Тя го прекъсваше и му казваше: „Ужасно за вас, но не за мене. Вие знаете, че за мене без вас в живота няма нищо и че най-голямото щастие за мене е да страдам заедно с вас.“ И той хващаше ръката й и я стискаше тъй, както я бе стиснал в оная страшна вечер, четири дни преди смъртта. И в своето въображение тя му казваше още други нежни, любовни думи, които можеше да му каже тогава. „Аз те обичам… тебе… обичам, обичам…“ — казваше тя, като сключи конвулсивно ръце и стисна зъби с ожесточено усилие.
	И сладка скръб я обзе, и сълзи бликнаха вече в очите й — но изведнъж тя се попита: кому говори това? Де е той и какъв е той сега? И отново всичко се забулваше със сухо, твърдо неразбиране, и отново, събрала напрегнато вежди, тя се вглеждаше нататък, дето беше той. И ето на, стори й се, че ей сега ще проникне в тайната… Но в тоя миг, когато неразбираемото сякаш вече й се разкриваше, силно тропване от дръжката на вратата порази болезнено слуха й. В стаята бързо и непредпазливо влезе прислужницата Дуняша с уплашено, съвсем без връзка с Наташа, изражение на лицето.
	— Заповядайте при татко си, по-скоро — каза Дуняша с особено и оживено изражение. — Случило се е нещастие, за Пьотр Илич… писмо — рече тя, като изхлипа.



	II

	През това време освен общото чувство на отчуждение от всички хора Наташа изпитваше особено чувство на отчуждение от членовете на семейството си. Всичките й домашни — баща й, майка й, Соня — й бяха толкова близки, привични, толкова делнични, че всичките им думи и чувства й се струваха оскърбление за оня свят, в който тя живееше напоследък, и тя не само беше равнодушна към тях, но ги гледаше враждебно. Тя чу думите на Дуняша за Пьотр Илич и за някакво нещастие, но не ги разбра.
	„Какво нещастие ги е сполетяло, какво нещастие може да бъде? У тях всичко е старо, катадневно и спокойно“ — каза си мислено Наташа.
	Когато влезе в залата, баща й бързо излезе от стаята на графинята. Лицето му беше сбърчено и мокро от сълзи. Явно бе, че той беше изскочил от онази стая, за да може свободно да се разридае. Като видя Наташа, той махна с ръце отчаяно и избухна в болезнено конвулсивни хлипания, които изкривиха кръглото му меко лице.
	— Пе… Петя… Иди, иди, тя… тя… те вика… — и се разрида като дете, заситни бързо с отслабналите си нозе, отиде до един стол и почти падна върху него, закривайки лице с ръцете си.
	Изведнъж сякаш електрически ток мина по цялото същество на Наташа. Нещо страшно болезнено я удари по сърцето. Тя усети страшна болка; стори й се, че нещо в нея се откъсва е, че тя умира. Но след болката тя мигновено почувствува, че е освободена от забраната за живот, която тежеше върху й. Щом видя баща си и чу през вратата страшния, груб вик на майка си, тя мигновено забрави себе си и своята скръб. Отърча при баща си, но той безсилно замаха с ръка, като сочеше вратата за стаята на майка й. Оттам излезе княжна Маря, бледна, с трепереща долна челюст, хвана Наташа за ръката и почна да й приказва нещо. Наташа не я виждаше, нито я чуваше. Тя влезе в стаята с бързи стъпки, спря за миг, като че се бореше със себе си, и изтича при майка си.
	Графинята лежеше в креслото, като се изпъваше странно неудобно и удряше глава в стената. Соня и прислужничките я държаха за ръцете.
	— Наташа! Наташа!… — викаше графинята. — Не е истина, не е истина… Той лъже… Наташа! — викаше тя и отблъскваше ония, които я обкръжаваха. — Махнете се всички, не е истина! Убили го!… Ха, ха, ха!… Не е истина!
	Наташа опря коляно на креслото, наведе се над майка си, прегърна я, дигна я с неочаквана сила, обърна лицето й към себе си и се притисна до нея.
	— Мамичко!… Миличка!… Аз съм тук, мила мамичко — шепнеше й тя, без да млъква нито за миг.
	Тя не пускаше майка си, бореше се нежно с нея, поиска да дадат възглавници, вода, разкопча и раздра роклята на майка си.
	— Мила моя, гълъбче… Мамичко… душичко — шепнеше, без да спира, тя, целуваше главата й, ръцете и лицето и усещаше как неудържимо като ручей течаха сълзите й, гъделичкайки носа и бузите.
	Графинята стисна ръката на дъщеря си, затвори очи и за миг затихна. Но изведнъж, с непривична бързина, стана, погледна безсмислено наоколо си и като видя Наташа, почна с все сила да стиска главата й. След това изви към себе си нейното сбърчено от болка лице и дълго го гледа.
	— Наташа, ти ме обичаш — рече тя с тих, доверчив шепот. — Наташа, нали няма да ме излъжеш? Нали ще ми кажеш цялата истина?
	Наташа я гледаше с изпълнени от сълзи очи и в очите и в лицето й имаше само молба за прошка и обич.
	— Миличка, мамичко — повтаряше тя, напрягайки всичките сили на обичта си, за да може някак да поеме върху си излишъка от мъката, която премазваше майка й.
	И в безсилната си борба с действителността, като не искаше да вярва, че тя може да живее, когато нейното обично, цъфтящо от живот момче е убито, майката отново се спасяваше от действителността в света на безумието.
	Наташа не помнеше как бе минал тоя ден, нощта, следният ден и следната нощ. Тя не спа и не се отделяше от майка си. Обичта на Наташа, упорита и търпелива — не като обяснение, не като утеха, а като призив да живее, — обгръщаше всеки миг и сякаш от всички страни графинята. На третата нощ графинята затихна за няколко минути и Наташа затвори очи, като склони глава върху страничното облегало на креслото. Креватът скръцна, Наташа отвори очи. Графинята бе седнала на кревата и тихо приказваше.
	— Колко се радвам, че си дойде. Ти си уморен, искаш ли чай? — Наташа се приближи до нея. — Ти си се разхубавил и си възмъжал — продължи графинята, като хвана дъщеря си за ръката.
	— Мамичко, какво приказвате!…
	— Наташа, него го няма, няма го вече!… — И като прегърна дъщеря си, графинята за пръв път заплака.



	III

	Княжна Маря отложи заминаването си. Соня и графът се помъчиха да заменят Наташа, но не можаха. Те видяха, че само тя можеше да удържа майка си от безумното отчаяние. Три седмици Наташа неотстъпно живя при майка си, спа на кресло в нейната стая, даваше й да пие, хранеше я и говореше с нея, без да спре — говореше, защото единствено нейният нежен, гальовен глас успокояваше графинята.
	Душевната рана на майката не можа да заздравее. Смъртта на Петя разруши половината й живот. Месец след известието за смъртта на Петя, което я бе заварило свежа и бодра петдесетгодишна жена, тя излезе от стаята си полумъртва и без никакво участие в живота — баба. Но същата рана, която наполовина уби графинята, тая нова рана възвърна Наташа към живота.
	Душевната рана, причинена от разкъсване на духовното същество, колкото и странно да изглежда това, се затваря постепенно, също както физическата рана. И след като дълбоката рана е заздравяла и външно краищата й са се събрали, душевната, както и физическата рана заздравява само ако извътре напира силата на живота.
	Тъй заздравя раната на Наташа. Тя мислеше, че животът й е свършен. Но изведнъж обичта към майка й й показа, че същината на нейния живот — обичта — е още жива в нея. Пробуди се обичта, пробуди се и животът.
	Последните дни на княз Андрей свързаха Наташа с княжна Маря. Новото нещастие още повече ги сближи. Княжна Маря отложи заминаването си и последните три седмици се грижеше за Наташа като за болно дете. Последните седмици, прекарани от Наташа в стаята на майка й, изчерпаха физическите й сили.
	Веднъж, по пладне, като забеляза, че Наташа трепери в трескави тръпки, княжна Маря я заведе в своята стая и я нагласи на леглото си. Наташа легна, но когато княжна Маря спусна завесите и понечи да излезе, Наташа я повика при себе си.
	— Не ми се спи, Мари, поседи при мене.
	— Ти си уморена, опитай се да заспиш.
	— Не, не. Защо ме отведе? Тя ще попита.
	— Тя е много по-добре. Днес тъй хубаво приказва — рече княжна Маря.
	Наташа лежеше в постелята и в полумрака на стаята разглеждаше лицето на княжна Маря.
	„Прилича ли на него? — мислеше Наташа. — Да, прилича и не прилича. Но тя е особена, чужда, съвсем нова, непозната. И тя ме обича. Какво има в душата й? Само добро. Но как? Как мисли тя? Как гледа на мене? Да, тя е прекрасна.“
	— Маша — каза тя, като притегли плахо ръката й към себе си. — Маша, недей мисли, че съм лоша. Не, нали? Маша, миличка. Колко те обичам. Нека бъдем съвсем, съвсем приятелки.
	И като я прегърна, Наташа почна да целува ръцете и лицето й. Княжна Маря се засрами и в същото време зарадва от тая проява на чувствата на Наташа.
	От тоя ден между княжна Маря и Наташа се установи страстно и нежно приятелство, каквото може да съществува само между жените. Те непрекъснато се целуваха, казваха си нежни думи една на друга и повечето от времето си прекарваха заедно. Ако едната излизаше, другата биваше неспокойна и бързаше да отиде при нея. Когато биваха заедно, и двете се чувствуваха по-добре, отколкото поотделно всяка сама със себе си. Между тях се установи чувство, по-силно от приятелството: то беше изключителното чувство, че можеш да живееш само в присъствието на другия.
	Понякога те по цели часове мълчаха; понякога, легнали вече, почваха да говорят и говореха до заранта. Най-често говореха за далечното минало. Княжна Маря разказваше за детинството си, за майка си, за баща си, за мечтите си; и Наташа, която по-рано със спокойно неразбиране се извръщаше от тоя живот, изпълнен с преданост и покорност, от тая поезия на християнска самоотверженост, сега, чувствувайки се свързана чрез обичта с княжна Маря, обикна и миналото на княжна Маря и разбра тая неразбирана досега от нея страна на живота. Тя не смяташе да прилага в своя живот покорност и самоотверженост, защото бе свикнала да търси други радости, но разбра и обикна в другата тая неразбирана по-рано от нея добродетел. А за княжна Маря, която слушаше Наташа да разправя за детинството и за първата си младост, също така се откриваше една неразбирана по-рано страна на живота, вярата в живота и в насладите на живота.
	Те все така никога не говореха за _него_, за да не нарушават с думи, както им се струваше, онова високо чувство, което носеха в себе си, а това премълчаване за него ги караше постепенно да го забравят, без сами да съзнават това.
	Наташа бе отслабнала, побледняла и физически бе толкова слаба, че всички постоянно приказваха за здравето й и това й беше приятно. Но понякога неочаквано я връхлиташе не само страх от смъртта, но страх от болест, от слабост, от загубване на хубостта си и понякога, без да ще, тя внимателно разглеждаше голата си ръка, учудвайки се на слабостта си, или се вглеждаше сутрин в огледалото в своето удължено и жалко, както й се струваше, лице. Струваше й се, че тъй трябва да бъде, но в същото време й ставаше страшно и тъжно.
	Веднъж тя се качи бързо горе и се задъха. Тя веднага си измисли работа долу и оттам пак изтича горе, за да провери силите си и да се наблюдава.
	Друг път извика Дуняша и гласът й прозвуча дрезгаво. Тя втори път я извика, макар че бе чула стъпките й, извика я с оня гръден глас, с който пееше, и се вслуша в него.
	Тя не знаеше това и не би го повярвала, но под оня слой тиня, който й се струваше непроницаем и който бе застлал душата й, вече покарваха тънките, нежни, млади иглички на тревата, които щяха да се вкоренят и така да застелят с жизнените си стръкчета потисналата я мъка, че скоро тя нямаше да се вижда и забелязва. Раната заздравяваше отвътре.
	В края на януари княжна Маря замина за Москва и графът настоя и Наташа да замине с нея, за да се посъветва с докторите.



	IV

	След сблъскването при Вязма, дето Кутузов не можа да сдържи желанието на войските си да отхвърлят, да отрежат и т.н., по-нататъшното движение на бягащите французи и на тичащите подире им руси се извърши до Красное без сражения. Бягството беше толкова бързо, че тичащата след французите руска армия не успяваше да ги настигне, че конете в кавалерията и артилерията спираха и че сведенията за движението на французите бяха винаги неверни.
	Хората от руската войска бяха толкова измъчени от това непрестанно движение по четиридесет версти в денонощие, че не можеха да се движат по-бърже.
	За да се разбере до каква степен бе изтощена руската армия, трябва само ясно да се разбере значението на факта, че като бе загубила през цялото си движение от Тарутино нататък не повече от пет хиляди души ранени и убити и като не загуби дори стотина души пленници, руската армия, която излезе от Тарутино с около сто хиляди на брой, пристигна в Красное с около петдесет хиляди.
	Бързото движение на русите подир французите действуваше на руската армия също тъй разрушително, както и бягството на французите. Разликата беше само в това, че руската армия се движеше по своя воля, без заплаха от гибел, която висеше над френската армия, и в това, че изостаналите болни от французите оставаха в ръцете на врага, а изостаналите руси оставаха у дома си. Главната причина за намаляването на Наполеоновата армия беше бързината на движението и безспорно доказателство за това е съответното намаляване на руските войски.
	Цялата дейност на Кутузов, както това бе при Тарутино и при Вязма, беше насочена само да не спира — доколкото бе във властта му — това гибелно за французите движение (както искаха в Петербург, а също така и руските генерали в армията), а да му съдействува и да облекчава движението на своите войски.
	Ала освен проявените с времето умора и грамадно намаление на войските, причинени от бързината на движението, Кутузов имаше и друга причина да забавя движението на войските и да изчаква. Целта на руските войски беше — да следват французите. Пътят на французите беше неизвестен и затуй колкото по-близо до петите на французите вървяха нашите войски, толкова повече път изминаваха те. Само ако ги следваха на известно разстояние, можеше по най-кратък път да се пресичат зигзазите, които правеха французите. Всичките изкусни маньоври, предлагани от генералите, се изразяваха в придвижвания на войските и в увеличаване на преходите, единствената разумна цел бе да се намалят тия преходи. И през цялата кампания от Москва до Вилна дейността на Кутузов бе насочена към тая цел — и то не случайно, не временно, но тъй последователно, че той ни веднъж не й измени.
	Не с ума си или с наука, а с цялото си руско същество Кутузов знаеше и чувствуваше онова, което чувствуваше всеки руски войник — че французите са победени, че враговете бягат и трябва да бъдат изпроводени; но заедно с войниците той чувствуваше цялата тежест на тоя поход, нечуван по бързината си и за сезона.
	Ала на генералите, особено не руските, които искаха да се отличат, да учудят някого, да хванат в плен, неизвестно за какво, някой херцог или крал, на тия генерали им се струваше сега, когато всяко сражение беше и гнусно, и безсмислено, на тях им се струваше, че тъкмо сега е време да се дават сражения и да побеждават някого. Кутузов само свиваше рамене, когато му представяха един след друг проекти за маньоври с тия лошо обути, без кожухчета и полугладни войници, които за един месец, без сражения, се бяха стопили наполовина и които, при най-хубавите условия на продължаващото движение, трябваше да изминат до границата по-голямо пространство, отколкото изминатото дотогава.
	Тоя стремеж да се отличат и маневрират, да отхвърлят и отрязват се проявяваше особено тогава, когато руски войски се натъкваха на френски.
	Така се случи при Красное, дето мислеха, че ще намерят една от трите френски колони, а се натъкнаха на самия Наполеон с шестнадесет хиляди. Въпреки всички средства, употребени от Кутузов, за да избегне това гибелно сблъскване и да опази войските си, при Красное три дена продължи доизбиването на разбитите тълпи французи от измъчените хора на руската армия.
	Тол написа диспозиция: die erste Colonne marschirt* и т.н. И както винаги всичко стана не по диспозицията. Принц Евгений Вюртембергски разстрелваше от възвишението бягащите нататък тълпи французи и искаше подкрепление, което не идеше. Французите, избикаляйки нощем русите, се пръскаха, криеха се в горите и се промъкваха, кой както можеше, по-нататък.
	[* Първа колона тръгва.]
	Милорадович, който казваше, че никак не се интересува за домакинските работи на отряда, когото никога, когато беше необходим, не можеха да го намерят, „chevalier sans peur et sans reproche“*, както сам се наричаше, и любител на разговори с французите, изпращаше парламентьори, като искаше от французите да се предават, губеше време и правеше не онова, което му заповядваха.
	[* Рицар без страх и укор.]
	— Момчета, подарявам ви тая колона — казваше той, когато отиваше при войските и сочеше на кавалеристите французите. И кавалеристите подкарваха с шпори и саби слабите, дръгливи коне, които едва се движеха, и след усилено напрежение тръгваха тръс и стигаха до подарената колона, тоест до тълпата измръзнали, вкочанени и гладни французи; и подарената колона хвърляше оръжие и се предаваше, нещо, което отдавна й се искаше.
	При Красное взеха двадесет и шест хиляди пленници, стотици топове, някаква тояжка, която наричаха маршалски жезъл, и се препираха кой се е отличил там, и бяха доволни от това, но много съжаляваха, че не са заловили Наполеон или поне някой герой, маршал, и се укоряваха един друг, а особено Кутузов.
	Тия хора, увлечени от страстите си, бяха само слепи изпълнители на най-тъжния закон за необходимостта; но те се смятаха герои и си въобразяваха, че онова, което вършеха, беше най-достойно и благородно дело. Те обвиняваха Кутузов и казваха, че още от началото на кампанията той им пречел да победят Наполеон, че мисли само за задоволяване на страстите си, че не искал да напусне Платнените заводи, защото там било спокойно; че при Красное спрял движението, защото, щом узнал, че там е Наполеон съвсем се объркал; че не е чудно да е в заговор с Наполеон, че е подкупен от него*1 и т.н. и т.н. Но не стигаше, че съвременниците, увличани от страсти, приказваха така — потомството и историците признаха Наполеон grand*2, а Кутузов: чужденците — хитър, развратен, слаб, придворен старик; русите — нещо неопределено — някаква кукла, полезна само с руското си име…
	[*1 Записките на Уилсън.]
	[*2 Велик.]



	V

	През 12-а и 13-а година Кутузов направо бе обвиняван в грешки. Царят бе недоволен от него. А в неотдавна написаната история се казва, че Кутузов бил хитър придворен лъжец, който се страхувал от името на Наполеон и лишил, поради грешките си при Красное и Березина, руските войски от славата за пълна победа над французите.*
	[* Историята на 1812 год. от Богданович: характеристика на Кутузов и разсъждения за незадоволителните резултати от сраженията при Красное.]
	Такава е съдбата не на великите хора, не на grand homme, които руският ум не признава, а съдба на ония редки, винаги самотни хора, които, след като разберат волята на провидението, подчиняват на нея своята лична воля. Омразата и презрението на тълпата наказват тия хора за тяхното прозрение на висшите закони.
	За руските историци (странно и страшно е да се каже това!) Наполеон — това най-нищожно оръдие на историята, което никога и никъде, дори в заточението си, не прояви човешко достойнство, — Наполеон е предмет на възхищение и възторг; той е grand. А Кутузов, човекът, който от началото до края на дейността си през 1812 година, от Бородино до Вилна, без нито веднъж ни с едно действие, ни с една дума да измени на себе си, който е един необикновен в историята пример на самоотверженост и на съзнаване още в настоящето бъдещото значение на събитията, Кутузов им се вижда нещо неопределено и жалко и когато говорят за Кутузов и за 12-а година, винаги сякаш малко ги е срам.
	А всъщност мъчно можем да си представим историческо лице, чиято дейност да е тъй неизменно и постоянно насочена към една и съща цел. Мъчно можем да си представим цел, по-достойна и по-съвпадаща с волята на целия народ. Още по-мъчно е да се намери друг пример в историята, дето целта, която си е поставило някое историческо лице, да е тъй напълно постигната, както целта, към постигането на която бе насочена цялата дейност на Кутузов през 12-а година.
	Кутузов никога не говори за четиридесетте века, които гледат от пирамидите, за жертвите, които той принася на отечеството, за онова, което смята да извърши или е извършил: той изобщо нищо не говореше за себе си, не играеше никаква роля, винаги изглеждаше най-прост и обикновен човек и приказваше най-прости и обикновени неща. Той пишеше писма на дъщерите си и на m-me Stael, четеше романи, обичаше общество от хубави жени, шегуваше се с генералите, офицерите и войниците и никога не противоречеше на хора, които искаха да му доказват нещо. Когато граф Растопчин отиде на Яузския мост при Кутузов с лични укори за това кой е виновен за гибелта на Москва и каза: „Нали обещахте, че няма да изоставите Москва без сражение?“, Кутузов отговори: „Аз наистина няма да изоставя Москва без сражение“, макар че Москва беше вече изоставена. Когато изпратеният от царя Аракчеев пристигна при него и каза, че би трябвало да се назначи Ермолов за началник на артилерията, Кутузов отговори: „Да, и аз току-що казах това“, макар че преди минута бе казал съвсем друго. Какво го интересуваше него, единствения сред глупавата тълпа, която го обкръжаваше, който разбираше тогава целия огромен смисъл на събитията, какво го интересуваше дали върху своя или върху неговия гръб ще хвърли граф Растопчин вината за нещастието на столицата? Още по-малко можеше да го занимава кого ще назначат за началник на артилерията.
	Тоя стар човек, стигнал от опита на живота до убеждението, че мислите и думите, които им служат за израз, не са двигатели на хората, не само в тия случаи, но непрестанно говореше съвсем безсмислени думи, първите, които минаваха през главата му.
	Но същият тоя човек, тъй пренебрежителен към думите си, ни веднъж през цялата своя дейност не каза ни една дума, която да не е съгласувана с единствената цел, към постигането на която той вървя през всичкото време на войната. Очевидно, без да ще, с тежка увереност, че няма да го разберат, неведнъж при най-различни обстоятелства той изказваше мисълта си. Като се почне от Бородинското сражение, от което почна несъгласието между него и окръжаващите го, единствен той казваше, че _Бородинското сражение е победа_ и повтаряше това и устно, и в рапорти, и в донесения — чак до смъртта си. Единствен той каза, че _загубването на Москва не е загубване на Русия_. Той в отговор на Лористън по предложението за мир отговори, че _мир не може да има, защото волята на народа е такава_; единствен той през време на френското отстъпление каза, че _всички наши маньоври не са необходими, че всичко само ще стане по-хубаво, отколкото го желаем, че на неприятеля трябва да му се построи златен мост, че нито Тарутинското, нито Визмененото, нито Красненското сражение са потребни, че трябва да стигнем до границата с някаква войска и че за десет французи той не дава и един русин_.
	И единствен той, тоя придворен човек, както ни го рисуват, човекът, който излъгва Аракчеев, за да угоди на царя — единствен той, тоя придворен човек, във Вилна изпада в немилост пред царя, като казва, че _по-нататъшната война отвъд границата е вредна и безполезна_.
	Но само думите не биха доказали, че той е разбирал тогава значението на събитията. Неговите действия — всички, без ни най-малкото изключение, всички са насочени към една и съща цел, която се състои от три неща: 1. Да напрегне всичките си сили за сблъскване с французите; 2. Да ги победи; 3. Да ги изгони от Русия, като облекчи колкото е възможно бедствията на народа и войската.
	Той, тоя бавен Кутузов, чийто девиз е търпение и време, враг на решителните действия, дава Бородинското сражение, като прави приготовленията си за него с безпримерна тържественост. Той, тоя Кутузов, който преди Аустерлицкото сражение казва, че то ще бъде загубено, в Бородино, въпреки уверенията на генералите, че сражението е загубено, въпреки нечувания в историята пример, че след спечелено сражение войската трябва да отстъпи, единствен той, в противовес на всички, до смъртта, си твърди, че Бородинското сражение е победа. Единствен той през всичкото време на отстъплението настоява да не се дават сражения, които са безполезни сега, да не се почва нова война и да не се излиза вън от границите на Русия.
	Сега лесно може да се разбере значението на събитието, ако само не се поставят на тая дейност на масите цели, които бяха тогава в главите на десетина души, защото цялото събитие с неговите последици е пред нас.
	Но как тогава тоя стар човек, сам срещу схващанията на всички, е могъл да долови, тъй вярно да долови тогава значението на народния смисъл на това събитие, и то така, че ни веднъж през цялата си дейност да не му измени?
	Изворът на тая необикновена сила на прозрение в смисъла на явленията, които стават, е в онова народно чувство, което той носеше в себе си — в пълната негова чистота и сила.
	Само увереността, че той притежава това чувство, накара народа по такива странни пътища да избере него, лишения от царското благоволение старец и против волята на царя, за представител на народната война. И само това чувство го постави на най-голямата човешка висота, отдето той, главнокомандуващият, насочваше всичките си сили не за да се убиват и изтребват хората, а за да се спасяват и жалят.
	Тая проста, скромна и затуй истински величествена фигура не можеше да се вмести в оная лъжлива, измислена от историята форма на европейски герой, който мнимо управлява хората.
	За лакея не може да има велик човек, защото лакеят има свое понятие за величие.



	VI

	5 ноември беше първият ден от тъй нареченото Красненско сражение. Преди мръкване, когато след много препирни и грешки на генералите, които бяха завел войските си не там, дето трябваше. След разпращане на адютанти с противни на първите заповеди, когато стана вече ясно, че неприятелят навсякъде бяга и сражение не може и няма да има, Кутузов напусна Красное и отиде в Доброе, дето бе преместена днес главната квартира.
	Денят беше ясен и мразовит. Кутузов, с грамадна свита недоволни от него, шушукащи зад гърба му генерали, яхнал тлъстото си бяло конче, отиваше към Доброе. По целия път се трупаха, за да се постоплят около огньовете, групи заловени през днешния ден френски пленници (през тоя ден бяха взели седем хиляди). Близо до Доброе грамадна тълпа дрипави, омотани и завити, с каквото им бе попаднало, пленници, дигаха висока глъчка, спрели на пътя до дълга редица отпрегнати френски оръдия. Когато главнокомандуващият приближи, глъчката затихна и всички се втренчиха в него; той се движеше бавно по пътя със своята бяла фуражка с червена околожка й с ватирания си шинел, издут като гърбица зад раменете. Един от генералите му докладва де са били заловени оръдията и пленниците.
	Кутузов изглеждаше угрижен и не чуваше думите на генерала. Той недоволно присвиваше очи и внимателно и втренчено се вглеждаше в ония фигури на пленниците, които имаха особено жалък вид. Повечето от лицата на френските войници бяха обезобразени от измръзнали носове и бузи и почти всички бяха с червени, подути и гноясали очи.
	Една групичка французи бе застанала близо до пътя и двама войници — лицето на единия беше покрито с пришки — късаха с ръце парче сурово месо. Имаше нещо страшно и животинско в бързия поглед, който те хвърлиха към минаващите, и в злобното изражение, с което войникът с пришките погледна Кутузов и веднага се обърна и продължи работата си.
	Кутузов дълго и внимателно гледа тия двама войника; той още повече се смръщи, присви очи и замислено поклати глава. На друго място той видя един руски войник, който се смееше, като потупваше по рамото един французин и ласкаво му приказваше нещо. Кутузов поклати глава със същото изражение.
	— Какво казваш? Какво? — попита той генерала, който продължаваше да докладва, като насочваше вниманието на главнокомандуващия към взетите френски знамена, изправени пред фронта на Преображенския полк.
	— А, знамена! — рече Кутузов, като очевидно с усилие се откъсна от онова, което заемаше мислите му, Той погледна разсеяно наоколо си. Хиляди очи от всички страни го гледаха, очаквайки какво ще каже.
	Той спря пред Преображенския полк, въздъхна тежко и затвори очи. Някой от свитата махна с ръка, за да се приближат войниците, които държаха знамената, и да ги наредят около главнокомандуващия. Кутузов мълча няколко минути и явно без желание, подчинявайки се на положението си, дигна глава и заговори. Множество офицери го заобиколиха. Той изви очи към офицерите, изгледа ги внимателно и позна някои от тях.
	— Благодаря на всички! — каза дой, като се обърна към войниците и след това пак към офицерите. Във възцарилата се около него тишина ясно се чуваха неговите бавно изговаряни думи. — Благодаря на всички за тежката и вярна служба. Победата е пълна и Русия няма да ви забрави. Слава на вас навеки! — Той млъкна и погледна наоколо си.
	— Наведи, наведи му главата — каза той на един войник, който държеше знаме с френския орел и без да ще, го беше наклонил пред знамето на преображенците. — По-ниско, по-ниско, ха така. Ура, момчета! — каза той, като изви бързо брадичката си към войниците.
	— У-ра-ра-ра! — зареваха хиляди гласове.
	Докато войниците викаха, Кутузов, прегърбен на седлото, наведе глава и окото му светна с кротък, като че насмешлив блясък.
	— Вижте какво, братчета… — каза той, когато гласовете млъкнаха.
	И изведнъж гласът и изражението му се промениха: престана да говори главнокомандуващият, а заговори обикновен, стар човек, който очевидно искаше да съобщи нещо крайно необходимо на другарите си.
	Множеството от офицери и войнишките редици се раздвижиха, за да чуят по-хубаво какво щеше да каже той.
	— Ето какво, братчета. Знам, тежко ви е, но какво да се прави! Потърпете, малко остана. Ще изпроводим гостите и тогаз ще си починем. За вашата служба царят няма да ви забрави. На вас ви е тежко, но вие все пак сте си в къщи, а те — виждате ли доде стигнаха — каза той, като посочи пленниците. — По-зле от най-нещастните просяци. Докато бяха силни, ние не ги жалехме, а сега можем и да ги съжалим. И те са хора. Тъй ли, момчета?
	Той гледаше около себе си и в упоритите, почтително недоумяващи, устремени в него погледи четеше съчувствие към думите си и от старческата усмивка, която бърчеше като лъчи ъглите на устните и очите, лицето му ставаше все по-светло и по-светло. Той млъкна за малко и наведе глава сякаш в недоумение.
	— А пък, да си кажем правичката, кой ги е викал да дохождат? Пада им се, тяхната м… — каза изведнъж той и дигна глава. И като замахна с камшика, за първи път през цялата кампания препусна и се отдалечи от радостно разсмелите се и заревали „ура“ разбъркани войнишки редици.
	Казаните от Кутузов думи едва ли бяха разбрани от войските. Никой не би могъл да предаде съдържанието на речта на фелдмаршала — отначало тържествена, а накрая простодушно старческа; ала сърдечният смисъл на тая реч не само беше разбран, но същото това чувство на величествено тържество, съчетано с жалост към врага и съзнание за своята правота, изразено тъкмо с тая старческа добродушна ругатня, същото това чувство се криеше в душата на всеки войник и се изрази в радостен, дълго немлъкващ вик. Когато след това един от генералите попита няма ли главнокомандуващият да заповяда да дойде каляската, Кутузов, който очевидно беше силно развълнуван, отговаряйки, неочаквано изхлипа.



	VII

	Беше вече мръкнало, когато на 8 ноември, последния ден на Красненските сражения, войските стигнаха на мястото, дето щяха да нощуват. Целият ден беше тих, мразовит, с падащ лек рядък сняг; привечер почна да се прояснява. През снежинките се виждаше черно-лилавото звездно небе и мразът се засили.
	Мускетарският полк, който бе напуснал Тарутино на брой три хиляди души, а сега деветстотин, пристигна един от първите на определеното за нощуване място, в едно село край шосето. Квартириерите, които посрещнаха полка, съобщиха, че всички къщи са заети от болни и умрели французи, от кавалеристи и щабове. Имаше само една къща — за полковия командир.
	Полковият командир отиде в определената за него къща. Полкът отмина и до най-крайните селски къщи, при шосето, постави пушките на пирамиди.
	Като грамадно, многочленно животно полкът почна да гласи леговището и храната си. Една част от войниците се пръсна до колене в сняг из брезовата гора, която беше вдясно от селото, и в гората веднага се чуха удари от брадва и ножове, пращене от кършене на клони и весели гласове; други се въртяха сред полковите каруци и коне, които бяха събрани накуп, вземаха казани и сухари и даваха храна на конете; трети се пръснаха из селото, за да нагласяват помещения за щабните, като изнасяха труповете на французите от къщите и издърпваха дъски, сухи дърва и слама от покривите за огньове и плетове — за завет от студа.
	Петнайсетина войника зад къщите, в края на селото, с весели викове клатеха високия плет на една плевня, покривът на която беше вече дигнат.
	— Давай, давай, отведнъж натисни! — викаха разни гласове и в тъмнината на нощта с мразовито пращене се клатеше грамадният, посипан със сняг плет. Долните колове пращяха все по-често и по-често и най-сетне плетът се събори заедно с войниците, които го натискаха. Разнесе се гръмлив грубо-радостен вик и смях.
	— Хващай! По двама! Дай насам пръта! Ха тъй! Къде се пъхаш?
	— Хайде отведнъж… Чакайте, момчета!… С подвикване!
	Всички млъкнаха и един не силен кадифено-приятен глас запя песен. В края на третата строфа, веднага щом заглъхна последният звук, двайсет гласа викнаха дружно: „У-у-ууу! Хайде! Отведнъж! Натискайте, деца!…“ Ала въпреки дружните усилия плетът слабо мръдна и в настъпилото мълчание се чу тежко пъхтене.
	— Хей вие, шеста рота! Дяволи! Я помогнете… и ние ще ви потрябваме.
	Двайсетина души от шеста рота, които отиваха в селото, се присъединиха към ония, които теглеха плета; и плетът, дълъг пет-шест сажена и широк един сажен, като се изви и почна да натиска и убива раменете на запъхтените войници, се задвижи напред из селската улица.
	— Я върви… Падай пък… Какво се спря? Ей тъй на…
	Веселите неприлични ругатни не спираха.
	— Вие — какво? — чу се неочаквано началнически глас на един войник, изтичал срещу носачите.
	— Тук има господа; в къщата е генералът, а пък вие, дяволи, попържате на майка. Ще ви дам аз! — извика фелдфебелът, замахна силно и удари в гърба първия войник, който му попадна. — Мигар не може тихо?
	Войниците млъкнаха. Оня, когото фелдфебелът бе ударил, почна с пъшкане да избърсва лицето си, което бе одраскал до кръв, като се блъсна в плета.
	— Гледай го, дяволът, как бие! На`, цялата ми мутра разкървави — рече той плахо-шепнешком, когато фелдфебелът си отиде.
	— Не ти ли се харесва? — рече един засмян глас и като понижиха гласовете си, войниците тръгнаха по-нататък. Щом излязоха от селото, те отново заприказваха пак тъй силно, като ръсеха приказките си все със същите безцелни ругатни.
	В къщата, покрай която минаха войниците, се бе събрало висшето началство и докато пиеха чай, се водеше оживен разговор за изтеклия ден и за предполаганите маньоври за утре. Смятаха да почнат флангови марш вляво, да отрежат вицекраля и да го пленят.
	Когато войниците домъкнаха плета, в разни страни вече пламтяха огньове. Пращяха дървета, топеше се снегът и черните сенки на войниците щъкаха насам-нататък по утъпкания сняг из цялото заето пространство.
	Секири и ножове работеха на всички страни. Всичко се вършеше без никаква заповед. Мъкнеха дърва за запас през нощта, правеха колибки за началството, котелките вряха, преглеждаха се пушките и амуницията.
	Домъкнатият от осма рота плет е изправен в полукръг откъм север, подпрян с чатали и пред него е накладен огън. Свириха вечерна заря, направиха проверка, навечеряха се и се настаниха за през нощта около огньовете — един да кърпи обущата си, друг да пуши с лула, трети, съблечен гол, да гори въшките си.



	VIII

	Би казал човек, че в почти невъобразимо тежките условия на съществуване по онова време, в което се намираха руските войници — без топли ботуши, без кожухчета, без покрив над главата си, при -18°, дори без пълна дажба храна, която невинаги успяваше да стигне до армията, — би казал човек, че войниците трябваше да представляват най-тъжно и безнадеждно зрелище.
	Ала, напротив, никога и в най-хубавите материални условия войската не беше по-весела и по-оживена наглед. Това ставаше, защото всеки ден от войската се изхвърляше всичко, което почваше да се отчайва или да отслабва. Всичко, което беше физически и нравствено слабо, отдавна вече бе останало назад и тук беше само цветът на войската — по силата на духа и на тялото.
	В осма рота, която се бе заградила с плета, се бяха събрали повече хора. Двама фелдфебели бяха седнали при тях и огънят гореше по-буйно от другите. Всеки, който искаше да седне на завет до плета, трябваше да донесе дърва.
	— Хей, Макеев, какво стана, ти… пропадна ли? Вълци ли те изядоха? Я донеси дърва — викаше един войник с червеникава мутра и коси, като свиваше очи и примигваше от дима, но не се дръпваше от огъня. — Я ти пък, гарго, донеси дърва — обърна се той към друг. Червенокосият, който не бе нито унтерофицер, нито ефрейтор, беше здрав войник и затуй заповядваше на по-слабите от него. Слабичкият, дребничък, с остро носле войник, когото нарекоха гарга, покорно стана и тръгна да изпълни заповедта; но в това време в осветеното от огъня пространство се появи тънката красива фигура на един млад войник, който носеше наръч дърва.
	— Дай ги тук. Ха така!
	Накършиха дървата, натрупаха ги, почнаха да ги раздухват с уста и с полите на шинелите си и пламъкът засъска и запращя. Войниците се приближиха и запушиха лули. Младият хубав войник, който донесе дървата, сложи ръце на кръста си и почна бързо и ловко да тупа на едно място с премръзналите си крака.
	— Ох, мамичко, студена роса, ама хубава, и по мускетаря… — припяваше той и сякаш хълцукаше на всяка сричка от песента.
	— Хей, ще ти хвръкнат подметките! — извика червенокосият, като видя, че едната подметка на играча висеше отпрана. — Какво те е прихванало да играеш!
	Играчът спря, откъсна висящата подметка и я хвърли в огъня.
	— Вярно, драги — рече той; после седна, извади от раницата парче френски син плат и почна да обвива крака си. — От парата се отпрали — добави той, като протегна крака към огъня.
	— Скоро ще отпуснат нови. Разправят, че щом ги пречукаме докрай, на всички ще раздадат по двойна дажба.
	— Виж, Петров, кучият син, изостана и той — рече фелдфебелът.
	— Аз отдавна го бях забелязал — каза друг.
	— Е, че нищо и никакво войниче…
	— А пък в трета рота разправяха, че вчера девет души липсвали.
	— Ами че като ти премръзнат краката, накъде, кажи ми, ще вървиш?
	— Е, празни работи дрънкате! — рече фелдфебелът. — Май и на тебе ти се ще същото? — обърна се укорно един стар войник към оня, който каза, че краката му са премръзнали.
	— А пък ти — какво мислиш? — стана неочаквано зад огъня и каза с писклив и разтреперан глас остроносият войник, когото наричаха гарга. — Който е охранен, ще отслабне, на слабия — смърт. Ей на такива като мене. Сили нямам вече — каза изведнъж и решително той, като се обърна към фелдфебела, — нареди да ме изпратят в болницата, кокалите ме въртят, не мога повече; как няма да изостанеш…
	— Добре де, стига, стига — рече спокойно фелдфебелът.
	Войничето млъкна и разговорът продължи.
	— Малко ли от тия французи хванахме днес, ама свестни ботуши, право да си кажем, ни един, нямаше, само името им ботуши — почна нов разговор един войник.
	— Всичките — казаците ги събуха. Чистиха квартира за полковника и ги изнасяха. Жалко ти ставаше, като гледаш, момчета — рече оня, който тропаше на едно място. — Раздърпаха ги, а един, вярваш ли, жив, и бърбори нещо там, по тяхно си.
	— А пък чисти хора, момчета — рече първият. — Бели, на, като бреза бели, и има лични, май че благородни.
	— Че ти какво мислиш? Той е събрал от всички звания.
	— А пък нищо не разбират по нашенски — с усмивка на недоумение каза оня, който тропаше на едно място. — Аз му казвам: „От кое си царство?“, а той си бърбори по тяхному. Чуден народ!
	— Ама чудно нещо, братлета — продължи оня, който се дивеше на белотата им, — селяните около Можайск разправяха, че като почнали да събират убитите, дето беше сражението, та, речи го, месец, казва, лежали там умрелите, техните де. И знаеш ли, казва, лежи, казва, техният, бял като хартия, чист, на нищичко не мирише.
	— Е, как, да не е от студа? — попита един.
	— Ама че си умен! От студа! Че нали беше горещо. Ако беше от студа, и нашите нямаше да се вмиришат. А пък, казва, приближиш ли се до наш — целият, казва, изгнил и червясал. Ей тъй, казва, вържем се с кърпи, че извием мутра и ги влачим; не се търпи. А техните, казва, като хартия бели, и на нищичко не миришат.
	Всички замълчаха.
	— Трябва да е от храната — рече фелдфебелът, — господарска храна са плюскали.
	Никой не възрази.
	— Разправяше тоя селянин, при Можайск, дето беше сражението, събрали ги от десет села, двайсет дни карали с коли и не могли да ги закарат, умрелите де. Безброй вълци казва…
	— Онуй сражение беше истинско — рече старият войник. — Има за какво да се споменува; а пък всичко подир него… Ей тъй, за мъка на хората.
	— Така си е, чичко. По онзи ден ги настигнахме, а пък те — не пускат да ги доближиш. Бързо хвърлиха пушките. На коленки. Пардон — казват. Тъй, само за пример де. Разправяха, че Платов два пъти самия Полион хващал. Ама не знаел думата. Хване го уж, а ей на, в ръцете му се престори на птица, хвръкне — и отхвръкне. И да го убиеш — няма как.
	— Ама, какво те гледам, бива те да лъжеш, Кисельов.
	— Каква ти лъжа, същинска истина.
	— А пък според мене, да го хвана аз, в земята ще го закопая. И с трепетликов кол. Колко народ е погубил.
	— Все едно, ще го свършим, няма къде вече да ходи — каза старият войник, като се прозя.
	Разговорът затихна, войниците почнаха да се готвят за спане.
	— Я виж звездите — безброй, и как светят! Също като че жените са прострели платна — рече един войник, любувайки се на Млечния път.
	— Това, момчета, показва берекет.
	— Още малко дръвца ще трябват.
	— Стоплиш гърба, а шкембето измръзне. Опака работа.
	— О, Господи!
	— Какво се блъскаш, само за тебе ли е тоз огън? Гледай го… разположил се.
	В настъпилото мълчание се чу хъркане на някои заспали; останалите се обръщаха и се грееха и от време на време разговаряха помежду си. От един далечен, на стотина крачки, огън се чу дружен, весел смях.
	— Виж, в пета рота дигат патърдия — рече един войник. — И народ — ужас!
	Един войник се дигна и отиде до пета рота.
	— Ама смешна работа — рече той, като се върна. — Двама хранцузи се домъкнали. Единият цял замръзнал, а другият — такъв един куражлия, чудо! Песни пее.
	— О-о, я да идем да погледнем… — Няколко войника тръгнаха към пета рота.



	IX

	Пета рота беше до самата гора. Грамадният огън ярко гореше сред снега, като осветяваше нависналите от скреж клони на дървесата.
	Посред нощ войниците от пета рота чуха в гората стъпки по снега и пращене на съчки.
	— Момчета, мечка — рече един от войниците. Всички дигнаха глави: ослушаха се и от гората в ярката светлина на огъня излязоха две хванати една за друга и чудновато облечени човешки фигури.
	Бяха двама французи, които се криеха в гората. Те се приближиха до огъня, като приказваха нещо с пресипнал глас на неразбран за войниците език. Единият беше по-висок на ръст, с офицерска шапка и изглеждаше съвсем отслабнал. Когато стигна до огъня, той понечи да седне, но падна на земята. Другият, дребничък, набит войник, вързал бузите си с кърпа, беше по-як. Той дигна другаря си и като посочи устата си, каза нещо. Войниците наобиколиха французите, постлаха един шинел на болния и донесоха каша и водка на двамата.
	Изтощеният френски офицер беше Рамбал; вързаният с кърпа беше вестовоят му Морел.
	Когато Морел изпи водката и доизяде котелката каша, той изведнъж болезнено се развесели и почна, без да спира, да разправя нещо на войниците, които не го разбираха. Рамбал не иска да яде и мълчаливо лежеше облакътен до огъня, загледан безсмислено със зачервените си очи в руските войници. От време на време той проточено изохкваше и пак млъкваше. Морел сочеше раменете му, искаше да каже на войниците, че той е офицер и че трябва да го стоплят. Един руски офицер, който бе дошъл до огъня, изпрати да попитат полковника дали няма да приеме при себе си френския офицер, за да го стоплят; и когато се върнаха и казаха, че полковникът заповядал да заведат офицера при него, предадоха на Рамбал да тръгне. Той стана и понечи да тръгне, но се олюля и щеше да падне, ако войникът, който беше близо до него, не го подхвана.
	— Какво? Стига ти толкова, а? — рече един войник на Рамбал, като се усмихна подигравателно и смигна.
	— Ама че си глупак! Какви ги дрънкаш! Селяндур, наистина селяндур — чуха се от разни страни укори към войника, който се бе пошегувал. Обкръжиха Рамбал, двама души го поеха на ръце, прехванаха и понесоха към къщата. Рамбал прегърна войниците за шиите и когато го понесоха, почна жаловито да приказва:
	— Oh, mes braves, oh, mes bons, mes bons amis! Voila des hommes! Oh, mes braves, mes bons amis!* — и прислони глава като дете върху рамото на един войник.
	[* О, юнаци! О, мои добри, добри приятели! Ето на — хора! О, мои добри приятели!]
	През това време Морел седеше на най-хубавото място, заобиколен от войниците.
	Морел, дребничък, набит французин с възпалени сълзящи очи и вързан като селянка с кърпа през фуражката, беше облечен в женско кожухче. Личеше, че той вече се е поопил и прегърнал с едната си ръка седящия до него войник, пееше с пресипнал пресеклив глас френска песен. Войниците, с ръце на кръста, го гледаха.
	— Ха-де, ха-де, я ме научи! Аз бързо ще я запомня. Как?… — рече шегобиецът-песнопоец, когото Морел бе прегърнал.

	Vive Henri quatre,
	Vive ce roi vaillant!* —

	[* Да живее Анри IV! Да живее тоя храбър крал! и т.н. (френска песен).]
	изпя Морел, като намигна.

	Ce diable a quatre…

	— Виварика! Виф серувару! Сидябляка!… — повтори войникът, като махна с ръка и наистина схвана мелодията.
	— Гледай, как майсторски! Хо-хо-хо-хо! — избухна от разни страни груб, радостен смях. Морел, който се бе сбърчил, също се смееше.
	— Е, карай, още, още!

	Qui eut le triple talent,
	De boire, de battre
	Et d’etre un vert galant…*

	[*

	Който имаше трояка дарба —
	да пие, да се бие
	и да бъде крайно любезен…

	]
	— И това е както трябва. Я, я, Залетаев!…
	— Кю… — изговори с усилие Залетаев. — Кю-ю-ю… — изви той, като издаде напред усърдно устните си — летриптала, де бу де ба и детравагала — изпя той.
	— Хей, харно! Същински хранцузин! Хей… хо-хо-хо-хо! Е, искаш ли да ядеш още?
	— Дай му още каша; скоро няма да се нахрани той от такъв глад.
	Пак му дадоха каша; и Морел, усмихнат, започна трета котелка. По лицата на младите войници, които го гледаха, имаше радостни усмивки. Старите войници, които смятаха за неприлично да се занимават с такива празни работи, лежаха от другата страна на огъня, но от време на време се привдигаха на лакът и поглеждаха с усмивка Морел.
	— И те са хора — каза един от тях, като се увиваше в шинела. — И пелинът на свой корен расте.
	— О-о! Господи, Господи! Колко много звезди са наизлезли, ужас! На студ… — И всичко притихна.
	Звездите, сякаш разбрали, че сега никой няма да ги види, се разиграха по черното небе. Те ту възпламваха, ту загасваха, ту потрепваха, като си шепнеха усърдно за нещо радостно, но тайнствено.



	X

	Френските войски се топяха равномерно в математически правилна прогресия. И онова преминаване през Березина, за което толкова много бе писано, беше само една междинна степен от унищожаването на френската армия, а съвсем не решителен епизод от кампанията. Ако толкова много се е писало и пише за Березина от страна на французите, това е само защото на скъсания Березински мост бедствията, които преди това френската армия търпеше равномерно, тук се струпаха изведнъж, в един миг и в едно трагично зрелище, което се запомни от всички. А от страна на русите толкова много говореха и писаха за Березина само защото далеч от театъра на войната, в Петербург, бе съставен план (пак от Пфул) за залавяне на Наполеон в стратегическия капан на река Березина. Всички се бяха уверили, че всичко ще стане в действителност тъй, както е в плана, и затуй твърдяха, че тъкмо минаването на Березина е погубило французите. А всъщност, както личи от цифрите, резултатите от минаването на Березина бяха много по-малко гибелни за французите в загуба на оръдия и пленници, отколкото Красное.
	Единственото значение на минаването през Березина е, че това преминаване очевидно и несъмнено доказа лъжливостта на всички планове за отрязване и верността на единствено възможния начин на действие, за който настояваше и Кутузов, и цялата войска (масата) — само да се върви след неприятеля. Множеството от французи бягаше с постоянно засилваща се бързина и с всичката енергия, насочена към постигане на целта. То бягаше като ранен звяр и не биваше да се изпречват на пътя му. Това се доказа не толкова от начина на прехвърлянето, колкото от движението по мостовете. Когато мостовете бяха скъсани, безоръжни войници, московски жители, жени с деца, които бяха във френския обоз, всички, по силата на инерцията, не се предадоха, а бягаха напред с лодки през замръзналата вода.
	Тоя стремеж беше разумен. Положението и на ония, които бягаха, и на тия, които преследваха, беше еднакво лошо. Оставайки заедно със своите, всеки в определеното, заемано от него място между своите се надяваше, че ще има помощ от другаря си в бедствието. Ако се предадеше на русите, той щеше да бъде в същото положение на бедствие, но слизаше на по-ниска степен на разпределението при задоволяване нуждите на живота. На французите не бе необходимо да имат верни сведения, че половината пленници, за които русите не знаеха какво да ги правят, въпреки желанието си да ги спасят, загиваха от студ и глад; те чувствуваха, че не би могло да бъде иначе. Най-състрадателните руски началници и ония, които обичаха французите, дори и французите на руска служба, не можеха да сторят нищо за пленниците. Французите загиваха от бедствието, в което се намираше руската войска. Не можеше да се отнеме хлябът и облеклото от гладните и необходими войници, за да се дадат — не на вредните, не на омразните, не на виновните, но просто на ненужните французи. Някои правеха това, но те бяха само изключение.
	Назад беше сигурна гибел; напред беше надеждата. Корабите бяха изгорени; нямаше друго спасение освен съвкупно бягство и към това съвкупно бягство бяха устремени всичките сили на французите.
	Колкото по-надалеч бягаха французите, колкото по-жалки бяха остатъците им особено след Березина, на която поради петербургския план се възлагаха особени надежди, толкова по-силно се разпалваха страстите на руските военачалници, които се обвиняваха един друг и особено Кутузов. Смятаха, че несполуката на Березинския петербургски план ще бъде стоварена върху него и затова недоволството от него, презрението към него и подигравките с него се проявяваха все по-силно и по-силно. Подигравките и презрението, от само себе си се разбира, се проявяваха в почтителна форма, тъй че Кутузов не можеше и да попита в какво и за какво го обвиняват. С него не говореха сериозно; когато му докладваха и го молеха за позволение, държаха се тъй, като че изпълняваха тъжен обред, а зад гърба му смигаха и на всяка крачка се мъчеха да го измамят.
	Всички тия хора, тъкмо защото не можеха да го разбират, бяха убедени, че със стареца няма какво да се приказва; че той никога не ще разбере цялото дълбокомислие на техните планове; че той ще им отговаря със своите фрази (струваше им се, че това са само фрази) за златния мост, за това, че в чужбина не може да се отиде с тълпа дрипльовци и т.н. Всичко туй те бяха го вече чували от него. И всичко, което казваше той — например, че трябва да се дочакат продуктите, че хората са без ботуши, всичко туй беше толкова просто, а всичко, което предлагаха те, беше толкова сложно и умно, че за тях беше очевидно: той беше глупав и стар, а те бяха гениални пълководци, но без власт.
	Особено след съединяването с армията на блестящия адмирал и героя на Петербург Витгенщайн това настроение и щабните клюки стигнаха до крайни предели. Кутузов виждаше това и въздишайки, само свиваше рамене. Само веднъж след Березина той се разсърди и написа на Бенигсен, който правеше отделни донесения на царя, следното писмо:

	„По причина на вашите болезнени припадъци благоволете, ваше високопревъзходителство, още с получаване на настоящото да тръгнете за Калуга, дето ще очаквате по-нататъшна заповед и назначение от негово императорско величество.“

	Но след махането на Бенигсен в армията пристигна великият княз Константин Павлович, който участвуваше в началото на кампанията и беше отстранен от армията от Кутузов. Като пристигна в армията сега, великият княз съобщи на Кутузов, че императорът е недоволен от слабите успехи на нашите войски и от бавността на движението. Царят смятал тия дни да дойде при армията.
	Старият човек, толкова опитен в придворните работи, колкото и във военните, тоя Кутузов, който същата година през август бе избран, въпреки волята на царя, за главнокомандуващ, тоя, който отстрани престолонаследника и великия княз от армията, тоя, който със своята власт, против волята на царя, заповяда да се изостави Москва, тоя Кутузов сега тутакси разбра, че неговото време бе вече свършило, че ролята му е вече изиграна и че той няма вече тая мнима власт. И не само по придворните отношения разбра той това. От една страна, той виждаше, че военната работа, в която той играеше ролята си, е свършена и чувствуваше, че призванието му е изпълнено. От друга страна, тъкмо в същото време той почна да усеща в старото си тяло физическа умора и необходимост от физическа почивка.
	На 29 ноември Кутузов пристигна във Вилна — в своята добра Вилна, както казваше той. През службата си Кутузов на два пъти беше губернатор във Вилна. В богатата, оцеляла Вилна Кутузов освен удобствата за живеене, от които толкова отдавна бе лишен, намери стари приятели и спомени. И изведнъж, като се отдели от всички военни и държавни грижи, той потъна в равния, привичен за него живот, потъна, доколкото му даваха спокойствие страстите, които кипяха наоколо му, като че всичко, което ставаше сега и щеше да става в историческия свят, съвсем не го засягаше.
	Чичагов, един от ония, които най-страстно се стремяха да отрязват и отблъсват французите, Чичагов, който отначало искаше да направи диверсия в Гърция, а сетне във Варшава, но съвсем не искаше да отива там, дето му заповядваха, Чичагов, познат със смелите думи, които казваше на царя, Чичагов, който смяташе, че Кутузов е облагодетелствуван от него, защото, когато той бе изпратен през 1811 година да сключи мир с Турция, без да питат Кутузов, като се убеди, че мирът вече е сключен, призна пред царя, че заслугата за сключването на мира е на Кутузов, та тоя Чичагов пръв посрещна Кутузов във Вилна пред замъка, дето трябваше да се настани Кутузов. Чичагов, във флотски вицмундир, с кортик, с фуражка под мишница, подаде на Кутузов строеви рапорт и ключовете на града. Онова презрително-почтително отношение на младежта към изумелия старец личеше до крайна степен в цялото държане на Чичагов, който знаеше вече обвиненията срещу Кутузов.
	Като разговаряше с Чичагов, Кутузов му каза между другото, че екипажите с посъдина, които французите му бяха взели в Борисов, са запазени и ще му бъдат върнати.
	— C’est pour me dire que je n’ai pas sur quoi manger… Je puis au contraire vous fournir de tout dans le cas meme ou vous voudriez donner des diners* — кипвайки, рече Чичагов, като искаше на всяка своя дума да докаже правотата си и затуй предполгаше, че и Кутузов е зает с това. Кутузов се усмихна с тънката си проницателна усмивка, сви рамене и каза:
	[* Искате да ми кажете, че аз нямам съдове, в които да ям… Напротив, мога да ви услужа с всичко, дори ако искате да давате обеди.]
	— Ce n’est que pour vous dire ce que je vous dis.*
	[* Искам да кажа само това, което казвам.]
	Във Вилна противно на волята на царя Кутузов спря по-голямата част от войските. Кутузов, както разправяха приближените му, през това си пребиваване във Вилна извънредно се бе отпуснал и отслабнал физически. Той неохотно се занимаваше с работите на армията, оставяше всичко на генералите си и докато очакваше царя, водеше безделен живот.
	Тръгнал на 7 декември от Петербург със свитата си — граф Толстой, княз Волконски, Аракчеев и други, — царят на 11 декември пристигна във Вилна и с пътническата си шейна отиде направо в замъка. Пред замъка, въпреки силния студ, бяха застанали в пълна парадна униформа стотина генерали и щабни офицери и почетен караул от Семьоновския полк.
	Куриерът, който стигна до замъка преди царя, препускайки с изпотена тройка, извика: „Иде!“ Коновницин се втурна в преддверието да доложи на Кутузов, който очакваше в малката стаичка на вратаря.
	След една минута дебелата едра фигура на стареца в пълна парадна униформа, с всички ордени, покрили гърдите му, с пристегнат от шарф корем, излезе, олюлявайки се, на входната площадка. Кутузов сложи шапката си напряко лицето, взе в ръце ръкавиците си и малко на една страна, прекрачвайки с усилие стъпалата, слезе от тях и взе приготвения рапорт, за да го даде на царя.
	Тичане, шепот, още една прехвърчала лудешки тройка — и всички очи се устремиха към препускащата насам шейна, в която вече се виждаха фигурите на царя и на Волконски.
	Всичко това по петдесетгодишен навик подействува физически тревожно на стария генерал; той грижливо и бързо се опипа, оправи шапката си и отведнъж, тъкмо когато царят, слизайки от шейната, дигна очи към него, той се постегна и изпъна, подаде рапорта и заговори с отмерения си ласкателен глас.
	С бърз поглед царят измери от глава до пети Кутузов, намръщи се за миг, но веднага се овладя, приближи се и като разтвори ръце, прегърна стария генерал. Отново по старо, привично впечатление и във връзка с интимната мисъл на царя тази прегръдка подействува както и друг път на Кутузов: той изхлипа.
	Царят поздрави офицерите, семьоновския караул, още веднъж стисна ръката на стареца и влезе с него в замъка.
	Когато остана насаме с фелдмаршала, царят му изрази недоволството си от бавността на преследването, от грешките в Красное и на Березина и му изказа съображенията си за бъдещия поход в чужбина. Кутузов не направи нито възражения, нито бележки. Сега на лицето му имаше същото покорно и безсмислено изражение, с което преди седем години той бе слушал заповедите на царя на Аустерлицкото поле.
	Когато Кутузов излезе от кабинета и тръгна по залата с тежкия си плъзгащ вървеж, нечий глас го спря.
	— Ваша светлост — каза някой.
	Кутузов вдигна глава и дълго гледа в очите граф Толстой, който се беше изправил пред него с нещо мъничко на сребърна табла. Кутузов сякаш не разбра какво искаха от него.
	Изведнъж той като че си спомни: по подпухналото му лице се мярна едва забележима усмивка и като се наведе ниско и почтително, взе онова, което беше на таблата. То беше орденът „Георгий“ 1-ва степен.



	XI

	На другия ден фелдмаршалът даде обяд и бал, които царят удостои с присъствието си. Кутузов бе награден с „Георгий“ 1-ва степен; царят му отдаваше най-високи почести; но недоволството на царя от фелдмаршала бе известно на всекиго. Пазеше се приличие и царят пръв даваше пример на това; но всички знаеха, че старецът е виновен и че не го бива за нищо. Когато на бала по стар, от времето на Екатерина обичай Кутузов заповяда при влизането на царя в балната зала да наведат в краката му взетите знамена, царят се намръщи неприятно и промълви думи, между които някои чуха: „Стар комедиант.“
	Недоволството на царя от Кутузов се увеличи във Вилна особено защото Кутузов очевидно не искаше или не можеше да разбере значението на предстоящата кампания.
	Когато на другия ден сутринта царят каза на събраните при него офицери: „Вие спасихте не само Русия; вие спасихте Европа“ — всички още тогава разбраха, че войната не е свършена.
	Единствен Кутузов не искаше да разбира това и открито изказваше мнението си, че новата война няма да подобри положението и да увеличи славата на Русия, а може само да влоши положението й и да понижи оная висша степен на слава, дето според него беше стигнала сега Русия. Той се мъчеше да докаже на царя, че е невъзможно да се съберат нови войски; говори за тежкото положение на населението, за възможни несполуки и така нататък.
	При такова настроение фелдмаршалът естествено беше само пречка и спирачка за предстоящата война.
	За да се избягнат спречквания със стареца, намери се от само себе си изход, който беше в това, че, както в Аустерлиц и както в началото на кампанията с Барклай, измъкнаха изпод нозете на главнокомандуващия, без да го безпокоят и без да му съобщават за това, почвата на властта, върху която стоеше той, и я преместиха под самия цар.
	За тази цел реформираха малко щаба и цялата съществена сила на Кутузовия щаб беше унищожена и прехвърлена върху царя. Тол, Коновницин и Ермолов получиха други назначения. Всички на висок глас разправяха, че фелдмаршалът е много отслабнал и е с разстроено здраве.
	Той трябваше да бъде със слабо здраве, за да отстъпи мястото си на оня, който щеше да го замести. И наистина здравето му беше слабо.
	Както естествено, просто и постепенно се бе явил Кутузов от Турция във финансовата палата в Петербург, за да събира опълчението, и сетне в армията тъкмо когато бе необходим, също тъй естествено, постепенно и просто сега, когато ролята на Кутузов бе изиграна, на неговото място се яви нов, нужен деец.
	Войната през 1812 година освен своето скъпо за руското сърце народно значение трябваше да има и друго — европейско.
	След движението на народите от запад към изток трябваше да последва движение на народите от изток към запад и за тая нова война бе потребен нов деец, който имаше по-други, не като тия на Кутузов качества и схващания и който бе движен от други подбуди.
	За движението на народите от изток към запад и за възстановяването границите на народите Александър Първи беше толкова необходим, колкото бе необходим Кутузов за спасението и славата на Русия.
	Кутузов не разбираше какво значи Европа, равновесие, Наполеон. Той не можеше да разбира това. След като врагът бе унищожен, Русия освободена и издигната на най-високата степен на славата си, представителят на руския народ, русинът — като русин, нямаше какво повече да върши. На представителя на народната война не оставаше нищо друго освен смърт. И той умря.



	XII

	Както повечето пъти се случва, Пиер усети цялата тежест на физическите лишения и напрежения, изпитани в пленничеството, едва когато тия напрежения и лишения се свършиха. След освобождаването му от плен той пристигна в Орел и на третия ден от пристигането си, тъкмо когато се готвеше да тръгне за Киев, се разболя и лежа в Орел три месеца; той имаше, както казваха докторите, жлъчна треска. Въпреки докторите, които го лекуваха, пускаха му кръв и му даваха да пие лекарства, той все пак оздравя.
	Всичко, което се бе случило с Пиер, откакто бе освободен до заболяването му, не бе оставило в него почти никакво впечатление. Той помнеше само сивото, мрачно, ту дъждовно, ту снежно време, вътрешната физическа мъка, болката в краката и в едната си страна; помнеше общото впечатление от нещастията и от страданията на хората; помнеше тревожещото го любопитство на офицерите и на генералите, които го разпитваха, тичанията си да намери екипаж и коне и най-главното, помнеше неспособността си да мисли и чувствува през това време. В деня, когато бе освободен, той видя трупа на Петя Ростов. Същия ден узна, че княз Андрей е бил жив повече от месец след Бородинското сражение и че съвсем наскоро е умрял в Ярославъл, в къщата на Ростови. Все в същия ден Денисов, който бе съобщил тая новина на Пиер, спомена в разговора за смъртта на Елен, като смяташе, че Пиер отдавна знае това. Тогава всичко туй изглеждаше на Пиер само странно. Той усещаше, че не може да разбере значението на всички тия съобщения. Тогава той само бързаше по-скоро да замине от тия места, дето хората се убиваха един друг, да отиде в някое тихо убежище и там да се опомни, да си почине и да обмисли всички странни и нови неща, които бе узнал през това време. Но щом пристигна в Орел, се разболя. Когато се свести от болестта си, Пиер видя около себе си двама свои хора, които бяха пристигнали от Москва — Терентий и Васка, и най-голямата княжна, която живееше в Елец, в имението на Пиер, и която, щом научи за неговото освобождаване и заболяване, дойде при него, за да го гледа.
	През време на оздравяването си Пиер само постепенно отвикваше от впечатленията през последните месеци, които му бяха станали привични, и почваше да свиква с това, че утре никой няма да го подкара за никъде, че никой не ще му отнеме топлото легло и че сигурно ще има обед и чай, и вечеря. Но в сънищата си той още дълго се виждаше все в същите условия на пленничеството. Също тъй постепенно Пиер разбираше новините, които бе научил след освобождаването си от плен: смъртта на княз Андрей, смъртта на жена си и унищожаването на французите.
	Радостно чувство на свобода — оная пълна, неотнимаема, присъща на човека свобода, съзнанието за която той за пръв път изпита в първата почивка след напускането му на Москва — изпълваше душата на Пиер през време на оздравяването му. Той се учудваше, че тая вътрешна свобода, независима от външните обстоятелства, сега сякаш с излишък, с разкош се обличаше и с външна свобода. Той беше сам, в чужд град, без познати. Никой нищо не изискваше от него; не го караха да отива никъде. Всичко, каквото му се искаше — имаше го; измъчващата го по-рано постоянно мисъл за жена му вече я нямаше, тъй както и нея вече я нямаше.
	— Ах, колко е хубаво! Колко е чудесно! — думаше си той, когато приближаваха до него чисто наредената маса с ароматен бульон или когато си лягаше вечер на меко чисто легло, или когато си спомняше, че и жена му, и французите ги нямаше вече. — Ах, колко е хубаво, колко е чудесно! — И по стар навик сам се запитваше: — Е, ами занапред какво? Какво ще правя? — И веднага си отговаряше: — Нищо. Ще живея. Ах, колко е хубаво!
	Онова, от което по-рано се измъчваше, което постоянно търсеше, целта на живота — сега не съществуваше за него. Тая търсена цел на живота не съществуваше сега за него не случайно, не само в настоящата минута, но той усещаше, че я няма и че не може и да съществува. И тъкмо тая липса на цел му даваше това пълно, радостно съзнание за свобода, което през това време бе станало за него щастие.
	Той не можеше да има цел, защото сега имаше вяра — не вяра в някакви правила или думи, или мисли, но вяра в живия, винаги усещан Бог. По-рано той го търсеше в целите, които си поставяше. Това търсене на цел беше само търсене на Бога; и изведнъж през пленничеството си той узна не с думи, не с разсъждения, но с непосредно чувство онова, което отдавна му бе казвала бавачката: че Бог — ето го, той е тук, там, навсякъде. В пленничеството той видя, че в Каратаев Бог е по-велик, безкраен и непостижим, отколкото в признавания от масоните Архитектон на вселената. Той изпитваше чувството на човек, който е намерил при нозете си онова, което е търсил, когато си бе напрягал зрението да гледа далеч от себе си. Цял живот той бе гледал някъде над главите на обкръжаващите го хора, а трябваше не да напряга очите си, а само да гледа пред себе си.
	По-рано той не умееше да съзира в нищо великото, непостижимото и безкрайното. Той само чувствуваше, че то трябва да се намира някъде и го търсеше. Във всичко близко и разбираемо той виждаше единствено ограниченото, дребното, житейското и безсмисленото. Той се въоръжаваше с умствен далекоглед и гледаше в далечината, там, дето това дребно и житейско, което се скриваше в мъглявата далечина, му се струваше велико и безкрайно само защото се виждаше неясно. Такъв му изглеждаше европейският живот, политиката, масонството, философията и филантропията. Но и тогава, в ония минути, които той смяташе за своя слабост, умът му проникваше в тая далечина и там той виждаше същите дребни, житейски и безсмислени неща. А сега се бе научил да вижда великото, вечното и безкрайното във всичко и затова той естествено, за да може да го вижда, за да може да се наслаждава от съзерцанието му, хвърли далекогледа, с който гледаше доскоро над главите на хората, и сега радостно съзерцаваше наоколо си вечно променящия се, вечно великия, непостижимия и безкраен живот. И колкото по-наблизо гледаше, толкова по-спокоен и щастлив беше той. Сега вече не съществуваше страшният въпрос: „Защо?“, който разрушаваше всичките му умствени постройки. Сега на тоя въпрос — защо? — в душата му винаги бе готов простият отговор: защото има Бог, оня Бог, без волята на когото и един косъм от главата на човека не пада.



	XIII

	Във външното си държане Пиер почти не се бе променил. На вид беше точно същият, какъвто беше по-рано. Също както по-рано той беше разсеян и изглеждаше зает не с онова, което бе пред очите му, а с нещо свое, особено. Разликата между предишното и сегашното му състояние беше тая, че по-рано, когато забравяше онова, което биваше пред него, онова, което му казваха, той мръщеше страдалчески чело, сякаш се мъчеше и не можеше да разгледа нещо, което беше далеч от него. Сега също тъй забравяше, каквото му казваха, и онова, което беше пред него; но сега с едва забележима, като че присмехулна усмивка се вглеждаше в това, което беше пред него, вслушваше се в онова, което му казваха, макар че очевидно виждаше и слушаше нещо съвсем друго. По-рано, макар да изглеждаше добър човек, той изглеждаше и нещастен и затуй хората неволно се отдалечаваха от него. Сега усмивка от жизнена радост постоянно играеше около устата му и в очите му светеше съчувствие към хората — въпросът: дали и те са доволни, както е доволен той? И на хората им биваше приятно в негово присъствие.
	По-рано той много говореше, разпалваше се, когато говореше, и малко слушаше; сега рядко се увличаше в разговор и умееше така да слуша, че хората на драго сърце му изказваха най-съкровените си тайни.
	Княжната, която никога не бе обичала Пиер и която имаше към него особено враждебно чувство, откак след смъртта на стария граф се чувствуваше задължена към Пиер, след краткото престояване в Орел, дето бе дошла с намерение да му докаже, че въпреки неговата неблагодарност смята за свой дълг да го гледа през боледуването му, княжната, за свой яд и учудване, скоро почувствува, че го обича. Пиер с нищо не търсеше да спечели разположението на княжната. Той само с любопитство я разглеждаше. По-рано княжната усещаше в погледа му равнодушие и насмешка и тя се свиваше пред него, както и пред другите и му показваше само своята боева жизнена страна; сега, напротив, тя усещаше, като че той навлиза в най-съкровените страни от живота й; и отначало с недоверие, а сетне с благодарност тя му показваше скритите добри страни на характера си.
	И най-хитрият човек не би могъл по-изкусно от него да спечели доверието на княжната, като предизвикваше в нея спомени за най-хубавото й време на младостта и проявяваше съчувствие към него. А всъщност цялата хитрост на Пиер беше само в това, че той искаше да му бъде приятно, като предизвикваше да се проявят човешки чувства в озлобената, суха и горда посвоему княжна.
	— Да, той е много, много добър човек, когато е под влияние не на лоши хора, а на такива като мене — казваше си княжната.
	Промяната в Пиер бе забелязана посвоему и от слугите му — Терентий и Васка. Те смятаха, че той е станал много по-прост. Често, след като бе съблякъл господаря си и му бе пожелал лека нощ, Терентий с обувки и дрехи в ръка се помайваше да излезе, като чакаше дали господарят няма да го заприказва. И повечето пъти, като забелязваше, че Терентий иска да поприказва, Пиер го задържаше.
	— Е, та кажи ми… как си набавяхте храна? — питаше го той. И Терентий почваше да разправя за разорението на Москва, за покойния граф и дълго стоеше с дрехите, като разправяше, а понякога слушаше какво разправя Пиер и с приятното съзнание, че е близък с господаря си, и с дружелюбие към него отиваше във вестибюла.
	Докторът, който лекуваше Пиер и го навестяваше всеки ден, макар да смяташе, според задължението на докторите, че трябва да има вид на човек, всеки миг на когото е скъп за страдащото човечество, оставаше с часове у Пиер, разказвайки любимите си истории и наблюдения върху нравите на болните изобщо и на дамите — специално.
	— Да, ей с такъв човек е приятно да поговориш, а не както тук у нас, в провинцията — думаше той.
	В Орел живееха няколко пленени френски офицери и докторът доведе един от тях, млад италиански офицер.
	Тоя офицер почна да ходи у Пиер и княжната се смееше на нежните чувства, които италианецът проявяваше към Пиер.
	Личеше, че италианецът беше щастлив само когато можеше да отива при Пиер, да разговаря и да му разправя за своето минало, за домашния си живот, за любовта си и да излива пред него негодуванието си срещу французите и особено срещу Наполеон.
	— Ако всички руси приличаха поне малко на вас — казваше той на Пиер, — c’est un sacrilege que de faire la guerre a un peuple comme le votre.* Вие, който толкова сте пострадали от французите, вие дори не изпитвате злоба към тях.
	[* Да се воюва с такъв народ, какъвто е вашият, е престъпление.]
	И тая страстна обич на италианеца Пиер бе заслужил сега само с това, че бе събудил в него най-хубавото в душата му и се радваше на това.
	В края на пребиваването на Пиер в Орел при него дойде един стар негов познат масон — граф Виларски, — същият, който го бе въвел в ложата през 1807 година. Виларски беше женен за богата рускиня, която бе собственица на големи имения в Орловска губерния, а той заемаше в града временна служба по продоволствието.
	Когато узна, че Безухов е в Орел, Виларски, макар че никога не бе бил близък с него, отиде при него с такива изявления за приятелство и близост, каквито обикновено си правят хората, когато се срещнат в пустиня. Виларски се отегчаваше в Орел и се чувствуваше щастлив, че среща човек от своя кръг и с еднакви, както мислеше той, интереси.
	Но за свое учудване Виларски скоро забеляза, че Пиер е много изостанал от сегашния живот и е изпаднал, както сам прецени Пиер, в апатия и егоизъм.
	— Vous vous encroutez, mon cher* — каза му той. Ала въпреки това сега на Виларски му беше по-приятно с Пиер, отколкото по-рано, и той всеки ден идваше у него. А на Пиер, като гледаше и слушаше сега Виларски, му беше странно и невероятно, че доскоро сам той е бил също такъв.
	[* Вие се изоставяте, драги.]
	Виларски беше женен, семеен човек, зает и с работите около имението на жена си, и със службата, и със семейството си. Той смяташе, че всички тия неща са пречка в живота и че са презрени, защото имат за цел личното негово и на семейството му благо. Военните, административните, политическите и масонските съображения постоянно поглъщаха вниманието му. И Пиер, без да се опитва да промени схващанията му, без да го осъжда, със своята постоянна сега тиха и радостна усмивка се любуваше на това странно и толкова познато нему явление.
	В отношенията си с Виларски, с княжната, с доктора и с всички хора, с които се срещаше сега, Пиер имаше една нова черта, която му печелеше разположението на всички хора: то беше признаването, че е възможно всеки човек да мисли, да чувствува и да гледа на нещата, както нему е присъщо; признаване, че не е възможно да разубедиш човек с думи. Тая законна особеност на всеки човек, която по-рано вълнуваше и дразнеше Пиер, сега беше основа на съчувствието и интереса, които той изпитваше към хората. Разликата, а понякога и пълното противоречие на схващанията на хората с живота им, както и помежду им, радваше Пиер и предизвикваше в него насмешлива и кротка усмивка.
	В практическите работи сега Пиер неочаквано почувствува, че има център на тежестта, какъвто по-рано нямаше. По-рано всеки въпрос за пари, особено молбите за пари, на които той като много богат човек биваше много често изложен, го докарваха до безизходни вълнения и недоумения. „Да дам или да не давам?“ — питаше се той. „Аз имам, а на него му трябват. Но на другиго още повече трябват. На кого повече трябват? А може би и двамата са измамници?“ И от всички тия предположения по-рано той не намираше никакъв изход и даваше на всички, докато имаше какво да дава. Точно в същото недоумение се намираше той по-рано при всеки въпрос за състоянието му, когато един казваше, че трябва да постъпи така, а друг — иначе.
	Сега за свое учудване той намери, че във всички тия въпроси нямаше повече съмнения и недоумения. Вътре в него се появи съдник, който по някакви неизвестни на самия него закони решаваше какво трябваше и какво не трябваше да се прави.
	Също както по-рано той беше равнодушен към паричните въпроси; но сега безспорно знаеше какво трябва и какво не трябва да прави. Първият случай за него, когато тоя нов съдник се прояви, беше молбата на един пленен френски полковник, който бе дошъл при него, разказва му много за подвизите си и накрая предяви на Пиер почти като искане — да му даде четири хиляди франка, за да ги изпрати на жена си и децата си. Без най-малко усилие и напрежение Пиер му отказа и после се чудеше колко просто и лесно беше онова, което по-рано изглеждаше неразрешимо мъчно. Едновременно с това още веднага, като отказа на полковника, той реши, че трябва да употреби хитрост, за да може, когато си тръгне от Орел, да накара италианския офицер да вземе пари, от които, както личеше, той имаше нужда. Ново доказателство за затвърдените му вече възгледи по практическите работи беше неговото решение за дълговете на жена му и за възстановяването или не на московските къщи и вили.
	В Орел пристигна при него главният му управител и заедно с него той направи обща сметка на променилите се вече свои доходи. По пресмятанията на управителя опожаряването на Москва струваше на Пиер около два милиона.
	Като утешение за тия загуби управителят представи на Пиер изчисление, според което, въпреки тия загуби, доходите му не само че няма да се намалят, но ще се увеличат, ако той откаже да плати останалите от графинята дългове, които не е длъжен да плаща, и ако не възстанови московските и краймосковските къщи, които струват осемстотин хиляди годишно, а не дават нищо.
	— Да, да, това е вярно — каза Пиер, като се усмихна весело. — Да, да, нищо такова не ми трябва. От разорението аз станах много по-богат.
	Но през януари пристигна от Москва Савелич, разправи за положението в Москва, за сметката, която му беше направил архитектът по възстановяването на къщите в града и извън града, и говореше за това като за нещо решено. Точно в същото време Пиер получи писма от княз Василий и от други познати в Петербург. В писмата се говореше за дълговете на жена му. И Пиер реши, че планът на управителя, който толкова му се беше харесал, не е приемлив и че трябва да отиде в Петербург да ликвидира с работите на жена си и да почне строеж в Москва. Защо трябваше това, той не знаеше; но несъмнено знаеше, че трябва. Като последица от това решение доходите му се намаляваха с три четвърти. Но така трябваше; той чувствуваше това.
	Виларски заминаваше за Москва и те се уговориха да пътуват заедно.
	През цялото време на оздравяването си в Орел Пиер изпитваше чувство на радост, на свобода, на живот; но през пътуването си, когато се намери в свободен свят и видя стотици нови лица, това чувство още повече се засили. През всичкото време на пътуването си той изпитваше радостта на ученик през ваканция. Всички лица — коларят, станционният надзирател, селяните по пътя или в село, — всички имаха нов смисъл за него. Присъствието и бележките на Виларски, който постоянно се оплакваше от бедността у нас и от изостаналостта ни от Европа, от невежеството на Русия, само засилваха радостта на Пиер. Там, дето Виларски виждаше мъртвило, Пиер виждаше могъща сила на жизненост, оная сила, която под снега поддържаше живота на тоя цялостен, особен и единен народ на това пространство. Той не противоречеше на Виларски и сякаш се съгласяваше с него (тъй като престореното съгласие беше най-краткият начин да се избягнат разсъжденията, от които нищо не можеше да излезе), като го слушаше и се усмихваше радостно.



	XIV

	Както е мъчно да се обясни за какво и закъде бързат мравките от разровения мравуняк, едни — по-надалеч от мравуняка, като мъкнат сламчици, яйца и трупове, други — към мравуняка, за какво се сблъскват, настигат една друга и се бият, също тъй мъчно би могло да се обяснят причините, които караха русите, след напускането на французите, да се трупат в онова място, което по-рано се наричаше Москва. Но също тъй както човек гледа пръснатите около мравуняка мравки, въпреки пълното унищожение на мравуняка, и вижда по жилавостта, по енергията, по безбройните гъмжащи насекоми, че е разорено всичко освен нещо неразрушимо, невеществено, което е цялата сила на мравуняка, също тъй и Москва през месец октомври, макар че нямаше ни началства, нито църкви, нито светини, нито богатства, ни къщи — беше същата Москва, каквато беше през август. Всичко бе разрушено освен нещо невеществено, но могъщо и неразрушимо.
	Подбудите на хората, които, след като врагът я бе напуснал, се стремяха от всички страни към Москва, бяха най-различни, лични и на първо време повечето — диви, животински. Една само подбуда беше обща за всички — стремежът насам, към това място, което по-рано се наричаше Москва, за да приложат тук своята дейност.
	След една седмица в Москва имаше вече петнадесет хиляди жители, след две — двадесет и пет хиляди и т.н. Като растеше и растеше непрекъснато, тоя брой към есента на 1813 година стигна до една цифра, която превишаваше населението от 12-а година.
	Първите руси, които влязоха в Москва, бяха казаците от отряда на Винцингероде, селяните от съседните села и жителите на Москва, които бяха избягали от града и се криеха в околностите. Влезли в разорената Москва, русите, намирайки я разграбена, почнаха и те да грабят. Те продължаваха онова, което бяха вършили французите. Селски кервани пристигаха в Москва, за да откарват по селата всичко, което беше изоставено в разсипаните московски къщя и улици. Казаците откарваха, каквото можеха, в лагерите си; стопаните на къщи вземаха всичко, което намираха в другите къщи, и го отнасяха у тях си под предлог, че е тяхно.
	Но след първите грабители пристигаха втори, трети и ограбването с всеки нов ден, с увеличаването на грабителите, ставаше все по-мъчно и по-мъчно и вземаше по-определени форми.
	Французите завариха Москва макар и празна, но с всички форми на органически правилно живеещ град, с неговите различни дейности на търговия, занаяти, разкош, държавно управление, религия. Тия форми бяха безжизнени, но съществуваха. Имаше търговски квартали, дюкяни, магазини, складове, пазари — и повечето със стоки; имаше дворци, богати домове, пълни с предмети на разкош; имаше болници, затвори, учреждения, църкви, катедрали. Колкото по-дълго стояха французите, толкова повече се унищожаваха тия форми на градски живот и накрая всичко се сля в едно неразделно, безжизнено място на грабеж.
	Колкото повече продължаваше френският грабеж, толкова повече той разрушаваше богатствата на Москва и силите на грабителите. Руският грабеж, с който почна заемането от русите на столицата, колкото повече продължаваше и колкото повече хора участвуваха в него, толкова по-бързо възстановяваше богатството на Москва и правилния живот на града.
	Освен грабители най-различни хора, привличани кой от любопитство, кой от служебен дълг, кой от сметка — домопритежатели, духовенство, висши и низши чиновници, търговци, занаятчии, селяни, — от различни страни, като кръв към сърце, приливаха към Москва.
	Само след една седмица селяните, които пристигаха с празни каруци, за да откарват вещи, биваха спирани от началството и принуждавани да извозват труповете от града. Други селяни, чули за несполуката на другарите си, пристигаха в града с жито, овес, сено и се конкурираха, като намаляваха цените повече от предишните. Задругите на дърводелските работници, с надежда, за големи печалби, пристигаха всеки ден в Москва и отвред се строяха нови дървени и се поправяха старите изгорели къщи. Търговци продаваха в бараки. В изгорелите къщи се нагласяваха гостилници и странноприемници. Духовенството поднови службата в много неизгорели църкви. Пожертвуватели донасяха разграбени църковни вещи. Чиновниците редяха масите си със сукно и шкафовете с книжа в малки стаички. Висшето началство и полицията нареждаха да се раздават останалите след французите имущества. Стопаните на къщи, в които бяха оставени докараните от други къщи неща, се оплакваха, че е несправедливо всички неща да се закарват в Грановитата палата; други твърдяха, че французите са закарвали на едно място взетите от различни къщи неща и че затова не е справедливо да се дават на домопритежателя ония вещи, които са намерени в него. Ругаеха полицията; подкупваха я; вписваха в сметките десеторно по-високи цени за изгорелите държавни вещи; искаха подпомагане. Граф Растопчин пишеше своите прокламации.



	XV

	В края на януари Пиер пристигна в Москва и се настани в оцелялото крило на къщата. Той посети граф Растопчин и някои познати, които се бяха върнали в Москва, и се канеше на третия ден да замине за Петербург. Всички празнуваха тържествено победата; всичко в разорената и съживяваща се столица кипеше от живот. Всички се радваха на Пиер; всички искаха да го видят и всички го разпитваха за онова, което бе видял. Пиер се чувствуваше особено дружелюбно настроен към всички хора, които срещаше; но сега, без да ще, той с всички се държеше нащрек, за да не се обвърже с нещо. На всички въпроси, които му задаваха, важни или най-незначителни, например когато го запитваха де ще живее, дали ще строи, кога ще замине за Петербург и дали ще се съгласи да занесе едно малко сандъче, той отговаряше: да, може би, мисля и така нататък.
	За Ростови беше чул, че са в Кострома, и мисълта за Наташа рядко минаваше през ума му. Но и когато минаваше, тя беше като приятен спомен от далечното минало. Той се чувствуваше не само свободен от всички житейски условия, но и от това чувство, което, както му се струваше, умишлено си бе внушил.
	На третия ден от пристигането си в Москва той узна от семейство Друбецкой, че княжна Маря е в Москва. Смъртта, страданията, последните дни на княз Андрей често занимаваха мислите на Пиер и сега с нова живост минаха през ума му. На обеда, като научи, че княжна Маря е в Москва и живее в неизгорялата си къща на Вздвиженка, той още същата вечер отиде у нея.
	По пътя Пиер непрестанно мислеше за княз Андрей, за приятелството си с него, за различните си срещи с него и особено за последната — в Бородино.
	„Нима той е умрял в онова злобно настроение, в което беше тогава? Нима пред смъртта не му се е открило обяснението на живота?“ — мислеше Пиер. Той си спомни за Каратаев и смъртта му и неволно почна да сравнява тия двама толкова различни хора и в същото време толкова приличащи си по обичта, която той имаше към двамата, а още и за туй, че и двамата бяха живели, и двамата бяха умрели.
	Пиер стигна до къщата на стария княз в най-сериозно настроение. Къщата беше оцеляла. По нея личаха следи от разрушение, но духът на къщата беше същият. Старият лакей посрещна Пиер със строго лице, сякаш искаше да даде на гостенина да разбере, че отсъствието на княза не нарушава реда на къщата, и му каза, че княжната е благоволила да се оттегли в своето отделение и че приема в неделя.
	— Доложи; може да ме приеме — рече Пиер.
	— Слушам — отговори лакеят, — заповядайте в портретната.
	След няколко минути при Пиер влязоха лакеят и Десал. Десал предаде на Пиер от името на княжната, че тя много ще се радва да го види и го моли да я извини за безцеремонността й и да се качи горе, в нейното отделение.
	В невисока стаичка, осветена от една свещ, седеше княжната и с нея още някой в черно облекло. Пиер помнеше, че при княжната винаги имаше компаньонки, но какви бяха тия компаньонки — не знаеше и не помнеше. „Това е някоя от компаньонките“ — помисли той, като погледна дамата в черна рокля.
	Княжната бързо стана да го посрещне и му подаде ръка.
	— Да — рече тя, след като той й целуна ръка, загледана в промененото му лице, — ето как се срещаме ние с вас. Той и напоследък често говореше за вас — каза тя, като изви очи от Пиер към компаньонката със стеснение, което за миг порази Пиер.
	— Толкова се зарадвах, когато чух за вашето спасение. Това беше единственото радостно известие, получено след дълго време. — Княжната отново и още по-неспокойно се извърна към компаньонката си и понечи да каже нещо, но Пиер я прекъсна.
	— Можете ли да си представите, че аз нищо не знаех за него — каза той. — Аз смятах, че е убит. Всичко, което научих, научих го от други хора. Знам само, че попаднал у Ростови… Каква съдба!
	Пиер говореше бързо, оживено. Той погледна един път лицето на компаньонката, видя внимателно-ласкав, любопитен поглед, устремен в него, и както често се случва след разговор, кой знае защо, почувствува, че тая компаньонка в черна рокля е мило, добро, чудесно същество, което няма да попречи на сърдечния му разговор с княжна Маря.
	Но когато изрече последните думи за Ростови, объркаността по лицето на княжна Маря се прояви още по-силно. Тя пак изви очи от лицето на Пиер към лицето на дамата в черна рокля и каза:
	— Нима не можете да я познаете?
	Пиер отново погледна бледното, тънко, с черни очи и странна уста лице на компаньонката. Нещо близко, отдавна забравено, повече от мило го гледаше от тия внимателни очи.
	„Не, не може да бъде — помисли той. — Това строго, слабо и бледно, състарено лице? Не може да бъде тя. Това е само спомен от онова.“ Но в това време княжна Маря каза; „Наташа.“ И лицето с внимателните очи с труд, с усилие, както се отваря ръждясала врата, се усмихна и от тая отворена врата изведнъж го лъхна и обгърна онова отдавна забравено щастие, за което той, особено сега, не можеше и да помисли. Лъхна го, обгърна го и го погълна цял. Когато тя се усмихна, вече не можеше да има съмнение: това беше Наташа и той я обичаше.
	В първия миг Пиер, без да ще, изказа и на нея, и на княжна Маря, и най-важното — на себе си една неизвестна и за него тайна. Той се изчерви радостно и страдалчески болезнено. Поиска да скрие вълнението си. Но колкото повече искаше да го скрие, толкова по-ясно — по-ясно от най-определените думи — казваше и на себе си, и на нея, и на княжна Маря, че я обича.
	„Не, това е от неочакваността“ — помисли Пиер. Но щом поиска да продължи почнатия с княжна Маря разговор, той пак погледна Наташа и още по-силна червенина покри лицето му, и още по-силно вълнение от радост и страх обзе душата му. Той обърка думите и спря насред фразата си.
	Пиер не забеляза Наташа, защото съвсем не очакваше да я види тук, но не я позна, защото станалата с нея — откак не бе я виждал — промяна беше грамадна. Тя беше отслабнала и побледняла. Но не това я правеше неузнаваема: в първия миг, когато бе влязъл, той не можа да я познае, защото по това лице с очите, в които по-рано светеше затаена усмивка на радост от живота, сега, когато влезе и за пръв път я погледна, нямаше и сянка от усмивка; имаше само очи, внимателни, добри и тъжно-въпросителни.
	Смущението на Пиер не се отрази в Наташа със смущение, а само с удоволствие, което едва забележимо освети цялото й лице.



	XVI

	— Тя ми дойде на гости — каза княжна Маря. — Графът и графинята ще пристигнат тия дни. Графинята е в ужасно състояние. Но и за Наташа беше необходимо да се види с доктора. Насила я изпратиха с мене.
	— Да, има ли семейство без своя скръб? — каза Пиер, като се обърна към Наташа. — Знаете ли, че то беше в същия ден, когато ни освободиха. Аз го видях. Какво, прелестно момченце беше той!
	Наташа го погледна и в отговор на думите му само очите й още по се разтвориха и светнаха.
	— Какво може да се каже или измисли за утеха? — каза Пиер. — Нищо. Защо трябваше да умре такова чудесно, изпълнено с живот момченце?
	— Да, в наше време мъчно се живее без вяра… — рече княжна Маря.
	— Да, да. Това е напълно вярно — бързо я пресече Пиер.
	— Защо? — попита Наташа, загледана внимателно в очите на Пиер.
	— Как защо? — рече княжна Маря. — Само мисълта какво ни чака там…
	Без да доизслуша какво казва княжна Маря, Наташа отново погледна Пиер въпросително.
	— И затова — продължи Пиер, — че само човек, вярващ, че има Бог, който ни управлява, може да понесе такава загуба, каквато е нейната и… вашата — каза Пиер.
	Наташа бе отворила вече уста, за да каже нещо, но изведнъж спря. Пиер побърза да извие очи от нея и отново се обърна към княжна Маря с въпроса за последните дни на приятеля си. Сега смущението на Пиер бе почти изчезнало; но в същото време той усещаше, че бе изчезнала и предишната му свобода. Чувствуваше, че за всяка негова дума и действие сега има съдник, чиято преценка му е по-скъпа от преценката на всички хора в света. Сега той говореше, но едновременно с думите, които изричаше, мислеше за впечатлението, което правеха на Наташа неговите думи. Той не говореше нарочно неща, които можеха да й се харесат; но каквото и да говореше, преценяваше себе си от нейно гледище.
	Княжна Маря неохотно, както става винаги, почна да разказва в какво състояние бе заварила княз Андрей. Но въпросите на Пиер, неговият оживено-безпокоен поглед, треперещото му от вълнение лице полека-лека я принудиха да навлезе в някои подробности, които тя — за самата себе си — се страхуваше да възстановява във въображението си.
	— Да, да, тъй, тъй… — думаше Пиер, приведен с цялото си тяло напред към княжна Маря, вслушан жадно в това, което разказваше тя. — Да, да; та успокои ли се? Смекчи ли се? Той толкова, от цялата си душа искаше само едно нещо: да стане съвсем добър и затова не можеше да се страхува от смъртта. Недостатъците, които имаше — ако имаше такива, — произлизаха не от него. Та смекчи ли се той? — рече Пиер. — Какво щастие, че се е видял с вас — каза той на Наташа, като се обърна неочаквано към нея и я загледа с изпълнени от сълзи очи.
	Лицето на Наташа трепна. Тя се намръщи и за миг наведе очи. Една минута тя се колеба: да говори — или да не говори?
	— Да, това беше щастие — каза тя с тих гръден глас, — за мене това сигурно беше щастие. — Тя спря за малко. — И той… той… той каза, че е желаел това тъкмо в тоя миг, когато аз влязох при него…
	Гласът на Наташа се пресече. Тя се изчерви, стисна ръце на коленете си и изведнъж, като очевидно направи усилие над себе си, дигна глава и почна бързо да говори.
	— Когато тръгнахме от Москва, ние не знаехме нищо. Аз не смеех да питам за него. И неочаквано Соня ми каза, че той е заедно с нас. Аз не мислех нищо, не можех да си представя в какво положение е той; трябваше ми само да го видя, да бъда с него — каза тя, разтреперана и задъхана. И не позволявайки да я пресичат, тя разказа онова, което никога и никому досега не бе разказвала: всичко, което бе преживяла през тия три седмици на пътуването им и живота в Ярославъл.
	Пиер я слушаше с отворена уста, без да откъсва от нея изпълнените си със сълзи очи. Слушайки я, той не мислеше нито за княз Андрей, нито за смъртта, нито за онова, което разказваше тя. Той я слушаше и само я жалеше за мъката, която изпитваше тя сега, като разказваше.
	Сбърчена, за да сдържи сълзите си, княжната седеше до Наташа и за пръв път слушаше историята на тия последни дни от любовта на брат си и Наташа.
	Това мъчително и радостно разказване очевидно бе необходимо за Наташа.
	Тя разказваше, смесвайки най-незначителни подробности с най-съкровени тайни, и сякаш никога нямаше да свърши. По няколко пъти повтаряше едно и също.
	През вратата се чу гласът на Десал, който попита дали Николушка може да влезе и да каже лека нощ.
	— Та ето, това е всичко, всичко… — каза Наташа. Тя бързо стана и докато Николушка влизаше, почти отърча до вратата, чукна си главата о вратата, закрита с портиера, и като изохка — от болка ли, от скръб ли, изхвръкна от стаята.
	Пиер гледаше вратата, през която бе излязла тя, и не разбираше защо изведнъж остана самичък в целия свят.
	Княжна Маря го изтръгна от разсеяността, като привлече вниманието му към племенника си, който бе влязъл в стаята.
	В тоя миг на душевно размекване, в каквото се намираше сега Пиер, лицето на Николушка, който приличаше на баща си, тъй му подействува, че като целуна Николушка, той бързо стана, извади кърпичка и се дръпна до прозореца. Поиска да се сбогува с княжна Маря, но тя го задържа.
	— Не, ние с Наташа понякога не лягаме до два часа: поседете още, моля ви се. Аз ще поръчам да сложат вечерята. Слезте долу; ние ще дойдем след малко.
	Преди Пиер да излезе, княжната му каза:
	— Тя за първи път приказва тъй за него.



	XVII

	Заведоха Пиер в осветената голяма трапезария, след няколко минути се чуха стъпки и княжната и Наташа влязоха в стаята. Наташа беше спокойна, макар че едно строго, без усмивка изражение бе изписано по лицето й. Княжна Маря, Наташа и Пиер изпитваха еднакво онова чувство на неловкост, което обикновено настъпва след завършен сериозен и сърдечен разговор. Да се продължи досегашният разговор, е невъзможно; да се приказва за празни работи — срамно, а да се мълчи — е неприятно, защото ти се иска да приказваш, а с това мълчание сякаш се преструваш. Те мълчаливо отидоха до трапезата. Лакеите отдръпнаха и приближиха столовете. Пиер разгъна студената салфетка и като се реши да прекъсне мълчанието, погледна Наташа и княжна Маря. И двете очевидно се бяха решили на същото: в очите и на двете светеше доволство от живота и признание, че освен скръб има и радост.
	— Пиете ли водка, графе? — рече княжна Маря и тия думи изведнъж прогониха сенките на миналото. — Но разкажете за себе си — каза княжна Маря, — за вас разправят такива невероятни чудеса.
	— Да — отговори Пиер със своята сега вече привична усмивка на кротка насмешка. — И на самия мене дори разправят такива чудеса, каквито и насън не съм виждал. Маря Абрамовна ме покани у тях и непрекъснато ми разправяше какво се било случило с мене или какво трябвало да се случи. Степан Степанич също ме научи как трябва да разказвам. Изобщо забелязах, че да бъдеш интересен човек, е много удобно (сега аз съм интересен човек); мене ме канят и ми разправят.
	Наташа се усмихна и искаше да каже нещо.
	— Разправяха ни — прекъсна я княжна Маря, — че сте загубили в Москва два милиона. Истина ли е?
	— А станах тройно по-богат — рече Пиер.
	Макар че дълговете на жена му и необходимостта от строежи бяха изменили състоянието му, Пиер продължаваше да разправя, че е станал тройно по-богат.
	— Онова, което безспорно спечелих, е свободата… — започна той сериозно; но се отказа да продължи, като помисли, че това бе премного егоистичен предмет за разговор.
	— А строите ли?
	— Да, Савелич заповядва.
	— Кажете, когато останахте в Москва, не знаехте ли вече за смъртта на графинята? — каза княжна Маря и веднага се изчерви, като помисли, че задавайки му тоя въпрос след неговите думи, че е свободен, тя придава на тия думи такова значение, каквото те може би нямаха.
	— Не — отговори Пиер, на когото очевидно не се бе видяло неловко тълкуването, което княжна Маря бе дала на споменаването за свободата му. — Аз научих това в Орел и не можете да си представите колко ме порази то. Ние не бяхме примерни съпрузи — каза бързо той, като погледна Наташа и забеляза по лицето й любопитство, какво ще каже той за жена си. — Но тая смърт страшно ме порази. Когато двама души се карат, винаги и двамата са виновни. И твоята вина изведнъж става страшно тежка пред човека, когото вече го няма. И сетне — такава смърт… без приятели, без утешение. Мене много, много ми е мъчно за нея — довърши той и с удоволствие забеляза радостно одобрение по лицето на Наташа.
	— Да, ето че вие пак сте ерген и кандидат за женене — рече княжна Маря.
	Пиер изведнъж много силно се изчерви и дълго се мъчи да не погледне Наташа. Когато се реши да я погледне, лицето й беше студено, строго и както му се видя, дори презрително.
	— Но наистина ли сте видели и сте говорили с Наполеон, както ни разправяха? — каза княжна Маря.
	Пиер се засмя.
	— Нито един път, никога. Винаги на всички им се струва, че да бъдеш в плен, значи да си на гости у Наполеон. Не само че не съм го видял, но и не чух за него. Аз бях в много по-лошо общество.
	Вечерята свършваше и Пиер, който изпърво отказваше да разказва за пленничеството си, полека-лека се увлече и почна да разказва.
	— Но истина е, нали, че вие сте останали, за да убиете Наполеон? — попита Наташа, като се усмихна леко. — Аз се досетих тогава, когато ви срещнахме до Сухарьова кула; помните ли?
	Пиер призна, че това е било истина и като започна от тоя въпрос, увлече се в подробно разказване на приключенията си, насочван донякъде от въпросите на княжна Маря и особено на Наташа.
	Отначало той разказваше с оня насмешлив, кротък поглед, с който се отнасяше сега към хората и особено към себе си; но после, когато стигна до ужасите и страданията, които беше видял, без сам да забелязва това, се увлече и почна да говори със сдържаното вълнение на човек, който преживява в спомените си своите силни впечатления.
	Княжна Маря с кротка усмивка гледаше ту Пиер, ту Наташа. Във всичко, което той разказваше, тя виждаше само Пиер и неговата доброта. Наташа, облакътена, с изражение, което се менеше постоянно, съобразно разказването, следеше Пиер, без да се откъсва нито за миг, и очевидно преживяваше заедно с него онова, което той разказваше. Не само погледът й, но възклицанията и кратките въпроси, които задаваше, показваха на Пиер, че от онова, което той разказваше, тя разбираше тъкмо това, което той искаше да предаде. Личеше, че тя разбираше не само онова, което той разказваше, но и онова, което той искаше, но не можеше да изрази с думи. Епизода с детето и жената, за защитата на която той бе арестуван, Пиер разказа по следния начин:
	— То беше ужасно зрелище, изоставени деца, и някои в огъня… Пред мене измъкнаха едно дете… жени, на които смъкваха дрехите, късаха обиците им…
	Пиер се изчерви и обърка.
	— Пристигна един разезд и всички, които не ограбваха, всички мъже — ги отведоха. И мене.
	— Вие сигурно не разправяте всичко; вие сигурно, сте направили нещо… — каза Наташа и млъкна за миг — хубаво.
	Пиер продължи да разказва по-нататък. Когато разказваше за смъртното наказание, той искаше да избегне страшните подробности, но Наташа настоя той да не пропуска нищо.
	Пиер почна да разказва за Каратаев (той бе станал вече от трапезата и се разхождаше, а Наташа, го следеше с очи) и се спря.
	— Не, вие не можете разбра какво научих аз от тоя неграмотен малоумен човек.
	— Не, не, кажете — рече Наташа. — Но де е той?
	— Убиха го почти пред очите ми.
	И Пиер почна да разправя за последното време на отстъплението им, за болестта на Каратаев (гласът му непрекъснато трепереше) и за смъртта му.
	Пиер разправяше приключенията си тъй, както никога досега не бе ги разказвал, както никога досега не бе си ги припомнял. Сега той сякаш виждаше новото значение на всичко, което бе преживял. Сега, когато разказваше всичко това на Наташа, той изпитваше рядката наслада, която доставят жените, когато слушат мъже, но не _умните_ жени, които, слушайки, се мъчат или да запомнят това, което им казват, за да обогатят ума си и при случай да преразкажат същото, или пък да нагодят разказаното посвоему и да изрекат по-скоро своите умни приказки, изработени в тяхното мъничко умствено стопанство, а оная наслада, която дават истинските жени, надарени със способността за избиране и всмукване в себе си на всичко най-хубаво в проявите на мъжа. Без сама да знае това, Наташа цяла беше внимание: тя не изпускаше ни една дума, ни колебанието на гласа, нито погледа, нито трепването на мускулите по лицето, нито жестовете на Пиер. Тя предварително грабваше още недоизказаната дума и я слагаше направо в разтвореното си сърце, долавяйки скрития смисъл на цялата душевна работа на Пиер.
	Княжна Маря разбираше разказваното, съчувствуваше му и го приемаше със сърцето си, но сега тя виждаше друго нещо, което изцяло поглъщаше вниманието й; тя виждаше възможността за любов и щастие между Наташа и Пиер. И тая мисъл, която за пръв път мина през ума й, изпълни душата й с радост.
	Беше три часът през нощта. Лакеите дохождаха да сменяват свещите с тъжни и строги лица, но никой не ги забелязваше.
	Пиер свърши да разказва. С блестящи, оживени очи Наташа продължаваше настойчиво и внимателно да гледа Пиер, сякаш искаше да разбере и онова, останалото, което той може би не бе разказал. В свенливо и щастливо смущение Пиер я поглеждаше от време на време и мислеше какво да каже сега, за да отклони разговора на друга тема. Княжна Маря мълчеше. Никому не минаваше през ума, че е три часът след полунощ и че е време за сън.
	— Казват: нещастия, страдания — рече Пиер. — Но ако ей сега, в тоя миг, биха ми казали: искаш ли да останеш такъв, какъвто беше преди пленничеството, или да преживееш всичко това отначало? За Бога, още веднъж — и пленничество, и конско месо. Ние смятаме, че щом ни изхвърлят от привичната пътечка — всичко е загубено; а то тъкмо тогава почва новото, хубавото. Докато има живот, има и щастие. Напреде има много, много. Казвам това на вас — рече той, обръщайки се към Наташа.
	— Да, да — каза тя, отговаряйки на съвсем друго нещо, — и аз не бих искала нищо друго, освен да преживея всичко отначало.
	Пиер внимателно я погледна.
	— Да, и нищо повече — потвърди Наташа.
	— Не е истина, не е истина — викна Пиер. — Аз не съм виновен, че съм жив и че искам да живея; и вие също.
	Изведнъж Наташа отпусна глава на ръцете си и заплака.
	— Какво ти е, Наташа? — рече княжна Маря.
	— Нищо, нищо. — Тя се усмихна през сълзи на Пиер. — Довиждане, време е за сън.
	Пиер стана и се сбогува.


	Както винаги княжна Маря и Наташа се намериха в спалнята! Те поговориха за онова, което им бе разказал Пиер. Княжна Маря не каза мнението си за Пиер. Наташа също не говори за него.
	— Довиждане, Мари — каза Наташа. — Знаеш ли, аз често се боя, че ние не говорим за него (княз Андрей), сякаш се страхуваме да не унизим чувството си, и го забравяме.
	Княжна Маря въздъхна тежко и с тая въздишка призна, че думите на Наташа бяха прави; но не изрази с думи това.
	— Нима може да се забрави? — рече тя.
	— Тая вечер тъй ми беше хубаво, като разказах всичко; и тежко, и мъчно, и хубаво. Много хубаво — каза Наташа, — аз съм уверена, че той наистина го е обичал. Затова и му разправих… Нали няма нищо лошо, че му разправих? — попита тя, като се изчерви неочаквано.
	— На Пиер ли? О, не! Колко прекрасен е той — рече княжна Маря.
	— Знаеш ли, Мари — каза неочаквано Наташа със закачлива усмивка, която княжна Маря отдавна не бе виждала на лицето й. — Той е станал някак чист, гладък, свеж; сякаш току-що е излязъл от баня — разбираш ли? — морално от баня. Не е ли тъй?
	— Да — каза княжна Маря, — той много нещо е придобил.
	— И сюртучето му късичко, и косите подстригани; също, да, също като че излязъл от баня… татко понякога…
	— Аз разбирам, че _той_ (княз Андрей) не е обичал никого така, както него — каза княжна Маря.
	— А той се и различава от него. Казват, че мъжете се сближават, когато съвсем не си приличат. Това трябва да е вярно. Наистина, нали той в нищо не прилича на него?
	— Да, и е чудесен.
	— Хайде, довиждане — отговори Наташа.
	И същата закачлива усмивка, забравила сякаш да се махне, дълго остана на лицето й.



	XVIII

	Тая нощ Пиер дълго не можа да заспи; той се разхождаше назад-напред из стаята и ту се мръщеше, замислен за нещо трудно, като свиваше изведнъж рамене и потреперваше, ту щастливо се усмихваше.
	Той мислеше за княз Андрей, за Наташа, за тяхната любов и ту я ревнуваше за миналото, ту се укоряваше, ту си прощаваше това. Стана шест часът сутринта, а той все още се разхождаше из стаята.
	„Но какво да правя, щом не може без това? Какво да правя?! Значи, тъй трябва“ — каза си той, бързо се съблече и си легна, щастлив и развълнуван, но без съмнения и колебания.
	„Колкото и странно, колкото и невъзможно да е това щастие — трябва, трябва да сторя всичко, за да бъдем с нея мъж и жена“ — каза си той.
	Няколко дни още преди това Пиер бе определил заминаването си за Петербург за петък. В четвъртък, когато се събуди, Савелич дойде при него за нареждания по приготвянето на багажа му за пътуването.
	„Как за Петербург? Какво е това — Петербург? Кой е в Петербург? — неволно, макар и само за себе си, се питаше той. — Да, нещо отдавна, отдавна, много преди това, се беше случило, аз се готвех да заминавам за нещо в Петербург — спомни си той. — Но защо? Може и да замина. Колко е добър и внимателен, как помни всичко! — помисли той, загледан в старческото лице на Савелич. — И каква приятна усмивка!“ — помисли той.
	— Е, все тъй ли не искаш да те освободя, Савелич? — попита Пиер.
	— Защо ми е, ваше сиятелство, да бъда свободен? При покойния граф, Бог да го прости, живяхме, и при вас лошо не сме видели.
	— Е, ами децата?
	— И децата ще преживеят, ваше сиятелство: при такива господари може да се живее.
	— Ами моите наследници? — рече Пиер. — Ако изведнъж се оженя… Зер, може да се случи — добави той с неволна усмивка.
	— И, ще се осмеля да доложа, хубаво ще бъде, ваше сиятелство.
	„Колко лесна смята той тая работа — помисли Пиер. — Той не знае колко страшно, колко опасно е то. Твърде рано или твърде късно… Страшно!“
	— Какво ще благоволите да заповядате? Утре ли ще благоволите да тръгнете? — попита Савелич.
	— Не, мъничко ще поотложа. Аз ще ти обадя. Ти ме извини, че те карах да тичаш насам-нататък — рече Пиер, като погледна усмихнат Савелич, и помисли: „Колко е странно все пак, той не знае, че сега няма никакъв Петербург и че преди всичко трябва да се реши онова. Всъщност той сигурно знае, но се преструва. Дали да поприказвам с него? Какво ли мисли той? — помисли Пиер. — Не, по-късно, някой ден.“
	На закуската Пиер съобщи на княжната, че е бил вчера у княжна Маря и заварил там — можете ли да си представите кого?! — Натали Ростова.
	Княжната се престори, че не вижда в съобщението му нищо по-необикновено, отколкото ако Пиер би видял Ана Семьоновна.
	— Познавате ли я? — попита Пиер.
	— Виждала съм княжната — отговори тя. — Чувах, че са я сватосвали за младия Ростов. То би било много добре за Ростови; разправят, че те съвсем са се разорили.
	— Не, Ростова познавате ли?
	— Чувах тогава само за тая история. Много жалко.
	„Не, тя или не разбира, или се преструва — помисли Пиер. — По-добре и на нея да не казвам.“
	Княжната също бе приготвила на Пиер провизии за из пътя.
	„Колко добри са всички — помисли Пиер, — че сега, когато това сигурно не може да им бъде интересно, те се занимават с всички тия работи. И всичко това — за мене; ето кое е чудното.“
	Същия ден при Пиер дойде полицейският началник и му предложи да изпрати свой пълномощник в Грановитата палата, за да получи вещите, които се раздаваха днес на собствениците.
	„Ето на, и тоя също — мислеше Пиер, като гледаше полицейския началник в лицето, — какъв чудесен, хубав офицер и колко е добър! Да се занимава _сега_ с такива дреболии. А пък разправят, че не бил честен и че използувал положението си. Глупости! А всъщност защо и той да не използува? Той така е възпитан. И всички вършат същото. А пък има такова приятно, добро лице и се усмихва, като ме гледа.“
	Пиер отиде на обед у княжна Маря.
	Минавайки по улиците между опожарените къщи, той се учудваше на красотата на тия развалини. Комините на къщите, срутените стени, които приличаха живописно на Рейн и на Колизей, се редяха из опожарените квартали, като се закриваха едни други. Срещнатите файтонджии и ездачи, дърводелците, които сечаха греди, продавачите и дюкянджиите, всички поглеждаха Пиер с весели, светнали лица и сякаш думаха: „А, ето го! Да видим какво ще излезе от това.“
	Когато влизаше в дома на княжна Маря, Пиер бе обзет от съмнение дали наистина е бил вчера тук, видял се е с Наташа и е приказвал с нея. „Може би съм го измислил. Може би ще вляза и няма да видя никого.“ Но едва бе успял да влезе в стаята, и с цялото си същество, по мигновеното лишаване от свободата си, той усети нейното присъствие. Тя беше със същата черна рокля с меки гънки, вчесана също като снощи, но беше съвсем друга. Ако беше снощи такава, той още при влизането в стаята не би могъл нито за миг да не я познае!
	Тя беше също такава, каквато я познаваше, когато тя беше почти дете и по-късно, като годеница на княз Андрей. Весел въпросителен блясък светеше в очите й; лицето й имаше ласкаво и странно-закачливо изражение.
	Пиер обядва и щеше да остане и цялата вечер; но княжна Маря отиваше на нощна църковна служба и Пиер тръгна заедно с тях.
	На другия ден Пиер дойде рано, обядва и остана цялата вечер. Макар че княжна Маря и Наташа очевидно се радваха на гостенина, макар че целият жизнен интерес на Пиер бе съсредоточен сега в тоя дом, привечер те бяха вече изприказвали всичко и разговорът непрекъснато минаваше от едно незначително нещо към друго и често се прекъсваше.
	Пиер се заседя тая вечер толкова до късно, че княжна Маря и Наташа почнаха да се споглеждат, като очевидно чакаха да си отиде скоро. Пиер виждаше това и не можеше да си отиде. Стана му тежко, неудобно, но продължаваше да седи, защото _не можеше_ да стане и да си отиде.
	Княжна Маря, която не виждаше докога ще продължи това, първа стана и като се оплака, че има мигрена, поиска да се сбогува.
	— Та, значи, вие утре заминавате за Петербург? — рече тя.
	— Не, не заминавам — учудено и като че обидено бързо отговори Пиер. — Ах, да, за Петербург ли? Утре; само че сега не се сбогувам. Утре ще намина да ми дадете поръчки — каза той, застанал пред княжна Маря, като се червеше и не си отиваше.
	Наташа му подаде ръка и излезе. Княжна Маря, напротив, вместо да излезе, се отпусна в креслото и строго и внимателно устреми в Пиер своя лъчист и дълбок поглед. Умората, която тя очевидно показваше преди това, сега съвсем бе изчезнала. Тя въздъхна тежко и продължително, сякаш се приготвяше за дълъг разговор.
	С излизането на Наташа цялото смущение и неловкост на Пиер мигновено изчезнаха и се смениха с развълнувано оживление. Той бързо премести креслото си по-близо до княжна Маря.
	— Да, исках да ви кажа — рече той, като че отговаряше и на думите, и на погледа й. — Княжна, помогнете ми. Какво да правя? Мога ли да се надявам? Княжна, приятелко, чуйте ме. Аз знам всичко. Знам, че не я заслужавам; знам, че сега е невъзможно да се приказва за това. Но аз искам да бъда неин брат. Не, не искам… не мога…
	Той спря и потърка с ръце лицето и очите си.
	— Ето на — продължи той и личеше, че е направил усилие над себе си, за да говори свързано. — Не знам откога я обичам. Но единствено нея, само нея съм обичал през целия си живот, и тъй я обичам, че не мога да си представя своя живот без нея. Да моля за ръката й сега, не се решавам; но мисълта, че може би тя би могла да бъде моя и че ще изпусна тая възможност… възможност… е ужасна. Кажете, мога ли да се надявам? Кажете, какво да правя? Мила княжна — каза той, след като млъкна за малко и я пипна по ръката, защото тя не отговори.
	— Мисля за това, което ми казахте — отговори княжна Маря. — Ето какво ще ви кажа. Вие имате право, че сега да й се говори за любов…
	Княжната спря. Тя щеше да каже: сега не е възможно да й се говори за любов, но спря, защото оня ден по мигновено променената Наташа тя видя, че Наташа не само не би се оскърбила, ако Пиер би й изказал любовта си, но че тя само това искаше.
	— Да й се говори сега… не бива — каза все пак княжна Маря.
	— Но какво да правя?
	— Оставете това на мене — рече княжна Маря. — Аз знам…
	Пиер гледаше княжна Маря в очите.
	— Кажете, кажете… — рече той.
	— Аз знам, че тя ви обича… че ще ви обикне — поправи се княжна Маря.
	Преди още да доизрече тия думи, Пиер скочи и с уплашено лице грабна ръката на княжна Маря.
	— Защо смятате? Мислите ли, че мога да се надявам? Мислите?!
	— Да, мисля — каза усмихната княжна Маря. — Пишете на родителите й. И оставете тая работа на мене. Когато ще бъде възможно, аз ще й кажа. Аз желая това. И сърцето ми усеща, че то ще стане.
	— Не, това не може да бъде! Колко съм щастлив! Но то не може да бъде… Колко съм щастлив! Не, не може да бъде! — каза Пиер, като целуваше ръцете на княжна Маря.
	— Вие заминете за Петербург; така е по-добре. А аз ще ви пиша — рече тя.
	— За Петербург ли? Да замина? Да, добре, ще замина. Но утре мога ли да дойда при вас?
	На другия ден Пиер пристигна, за да се сбогува. Наташа бе по-малко оживена, отколкото в предишните дни; но тоя ден, когато понякога я погледнеше в очите, Пиер чувствуваше, че изчезва, че няма вече нито него, нито нея, а има единствено чувство на щастие. „Нима? Не, не може да бъде“ — казваше си той при всеки неин поглед, жест и дума, които изпълваха душата му с радост.
	Когато се сбогуваше с нея и хвана тънката й слаба ръка, той, без да ще, малко по-дълго я задържа в своята.
	„Нима тая ръка, това лице, тия очи, цялото това чуждо за мене съкровище на женска прелест, нима всичко това ще бъде вечно мое, привично, такова, каквото съм аз самият за себе си? Не, това е невъзможно!…“
	— Довиждане, графе — каза му тя високо. — Аз много ще ви чакам — прибави тя шепнешком.
	И тия прости думи, погледът и изражението на лицето, които ги придружаваха, в продължение на два месеца бяха предмет на неизчерпаеми спомени, тълкувания и щастливи мечти за Пиер. „_Аз много ще ви чакам_… Да, да, как каза тя? Да, _аз много ще ви чакам_. Ах, колко съм щастлив! Ама как така, толкова да съм щастлив!“ — казваше си Пиер.



	XIX

	Сега в душата на Пиер не ставаше нищо подобно на онова, което ставаше в нея при също такива обстоятелства, когато го сватосваха за Елен.
	Той не повтаряше както тогава с болезнен срам думите, които бе казал, не се укоряваше: „Ах, защо не казах това и защо, защо казах тогава «je vous aime»*?“ Напротив, сега той повтаряше във въображението си всяка нейна и своя дума, с всички подробности на лицето, на усмивката, и не искаше нищо нито да намали, нито да прибави: искаше му се само да ги повтаря. Сега нямаше и сянка от съмнение дали е добро или лошо онова, което бе започнал. Само едно страшно съмнение от време на време минаваше през ума му. „Дали всичко туй не е насън? Не се ли е излъгала княжна Маря? Не съм ли аз премного горд и самонадеян? Аз вярвам; ами ако изведнъж — нещо, което наистина би трябвало да стане — княжна Маря й каже, а тя се усмихне и отговори: «Колко е странно! Той сигурно е сгрешил. Нима той не знае, че той е човек, просто — човек, а аз!… Аз съм съвсем друго нещо, висше.»“
	[* Обичам ви.]
	Само това съмнение често спохождаше Пиер. Той също така не правеше сега никакви планове. Тъй невероятно му се струваше предстоящото щастие, че стигаше то да го споходи, по-нататък нищо друго не можеше да има. Всичко се свършваше.
	Обзе го радостно, неочаквано побъркване, за каквото Пиер се смяташе неспособен: Целият смисъл на живота не само за него, но за целия свят му се струваше включен само в неговата любов и във възможността на нейната любов към него. Понякога му се струваше, че всички хора са заети само с едно нещо — неговото бъдещо щастие. Струваше му се понякога, че те всички се радват, както и той сам, и че само се мъчат да скрият тая радост, като се преструват, че са заети с други интереси. Във всяка дума и движение той виждаше загатване за щастието си. Той често учудваше хората, с които се срещаше, със своите многозначителни, изразяващи скрито съгласие, щастливи погледи и усмивки. Но когато разбираше, че хората можеха да не знаят за неговото щастие, той от дъното на душата си ги съжаляваше и изпитваше желание да им обясни някак, че всичко, с което те са заети, е съвсем празна работа и глупости, които не заслужават внимание.
	Когато му предлагаха да постъпи на служба или когато обсъждаха някакви общи, държавни работи и войната, като смятаха, че от такова или инакво разрешение на събитието зависи щастието на всички хора, той слушаше с кротка съболезнователна усмивка и учудваше разговарящите с него хора със странните си забележки. Но както ония хора, които изглеждаха на Пиер, че разбират истинския смисъл на живота, тоест неговото чувство, така и ония, нещастните, които очевидно не разбираха това, всички хора в тоя период от време му се представяха в такава ярка светлина на сияещото в него чувство, че без най-малко усилие, отведнъж, когато срещнеше какъвто и да е човек, той виждаше в него всичко, което беше хубаво и достойно за обич.
	Когато преглеждаше работите и книжата на покойната си жена, той не изпитваше към паметта й никакво друго чувство освен съжаление, че тя не бе познала онова щастие, което познаваше той сега. Княз Василий, който сега бе особено горд поради това, че бе получил нова служба и звезда, му се струваше трогателен, добър и жалък старец.
	По-късно Пиер често си спомняше това време на щастливо безумие. Всички преценки, които бе направил през тоя период за хората и за обстоятелствата, останаха за него верни докрай. Той не само не се отрече по-късно от тия възгледи за хората и нещата, но, напротив, при вътрешните си съмнения и противоречия прибягваше към онова свое виждане, което имаше през време на безумието, и това виждане винаги излизаше вярно.
	„Може — мислеше той — тогава да съм изглеждал странен и смешен; но тогава аз не бях така безумен, както изглеждах. Напротив, тогава аз бях по-умен и по-проницателен от когато и да е и разбирах всичко, което заслужава да бъде разбирано в живота, защото… бях щастлив.“
	Безумието на Пиер се състоеше в това, че той не чакаше както по-рано да има лични причини, които наричаше достойнства на хората, за да ги обича, а обичта препълваше сърцето му и той, обичайки безпричинно хората, намираше безспорни причини, поради които заслужаваше да ги обича.



	XX

	Още от оная първа вечер, когато Пиер си отиде и Наташа с радостно-насмешлива усмивка каза на княжна Маря, че той сякаш току-що е излязъл от баня, да, току-що е излязъл от баня, и сюртучето му, и подстриган, от тоя миг нещо скрито, непознато и на самата нея, но непреодолимо се пробуди в душата й.
	Всичко: лице, вървеж, поглед, глас — всичко в нея изведнъж се промени. Силата на живота и надеждите за щастие — неочаквани за самата нея, изплуваха на повърхността и искаха да бъдат задоволени. Още от първата вечер Наташа сякаш бе забравила какво бе преживяла. Оттогава тя ни веднъж не се оплака от положението си, не каза ни една дума за миналото и не се страхуваше вече да прави весели планове за бъдещето. Тя малко приказваше за Пиер, но когато княжна Маря го споменаваше, отдавна загасналият пламък светваше в очите й и устните й се сбърчваха в странна усмивка.
	Отначало станалата в Наташа промяна учуди княжна Маря; но когато разбра какво значеше тя, тая промяна я огорчи. „Нима толкова малко е обичала брат ми, че тъй скоро можа да го забрави“ — помисли княжна Маря, когато обмисляше сама станалата промяна. Но когато биваше с Наташа, не й се сърдеше и не я укоряваше. Пробудената сила на живота, обхванала Наташа, беше очевидно толкова неудържима и тъй неочаквана и за самата нея, че в присъствието на Наташа княжна Маря чувствуваше, че няма право да я укорява дори в душата си.
	Наташа се бе отдала цялата на новото чувство с такава пълнота и искреност, че не се и опитваше да скрива, че сега не й беше тъжно, а радостно и весело.
	Когато след нощното обяснение с Пиер княжна Маря се върна в стаята си, Наташа я посрещна на прага.
	— Каза ли? Да? Каза ли? — повтори тя. И по лицето на Наташа замря радостно и в същото време жалко изражение, което молеше прошка за радостта си.
	— Аз щях да подслушвам до вратата; но знаех, че ти ще ми кажеш.
	Колкото и ясен и трогателен да беше за княжна Маря погледът, който Наташа бе устремила в нея, колкото и мъчно да й бе, като виждаше вълнението й, думите на Наташа в първия миг я оскърбиха. Тя си спомни брат си и неговата любов.
	„Но какво да се прави! Тя не може иначе“ — помисли княжна Маря; и с тъжно и малко строго лице предаде на Наташа всичко, каквото й бе казал Пиер. Като чу, че той се готви да отива в Петербург, Наташа се смая.
	— В Петербург? — повтори тя, сякаш не разбираше. Но като се вгледа в тъжното изражение по лицето на княжна Маря, тя се сети за причината на тъгата й и изведнъж заплака. — Мари — каза тя, — научи ме какво да правя. Страхувам се да не стана лоша. Каквото кажеш, ще го направя; научи ме.
	— Обичаш ли го?
	— Да — прошепна Наташа.
	— Защо плачеш? Аз съм щастлива за тебе — каза княжна Маря, която заради тия сълзи бе простила вече напълно радостта на Наташа.
	— То няма да бъде скоро, а някога. Помисли какво щастие ще бъде, когато аз ще съм негова жена, а ти ще се омъжиш за Nicolas.
	— Наташа, аз те молих да не говорим за това. Нека говорим за тебе.
	Те млъкнаха за малко.
	— Само че за какво в Петербург? — каза изведнъж Наташа и сама бързо си отговори: — Не, не, тъй трябва… Нали, Мари? Тъй трябва…



	Епилог

	Част първа

	I

	Минаха седем години след 12-а година. Развълнуваното историческо море на Европа се намести отново в бреговете си. То изглеждаше затихнало, но тайнствените сили, които движат човечеството (тайнствени, защото за нас са неизвестни законите, които определят движението им), продължаваха действието си.
	Макар че повърхността на историческото море изглеждаше неподвижна, човечеството се движеше също тъй непрекъснато, както времето. Образуваха се, разпадаха се различни групи от човешки общности; подготвяха се причини за образуване и разлагане на държави и за разместване на народи.
	Историческото море не се устремяваше както по-рано с пориви от единия бряг към другия: то кипеше в дълбочините си. Историческите лица не се носеха както по-рано на вълни от единия бряг до другия; сега те сякаш се въртяха на едно място. Историческите лица, които начело на войските отразяваха по-рано движението на масите със заповеди за войни, походи и сражения, сега отразяваха кипящото движение с политически и дипломатически съображения, със закони и трактати…
	Тая дейност на историческите лица историците я наричат реакция.
	Като описват дейността на тия исторически лица, които според тях бяха причина на онова, което те наричат _реакция_, историците ги осъждат строго. Всички известни хора от онова време, от Александър и Наполеон до m-me Stael, Фотий, Шелинг, Фихте, Шатобриан и други, минават пред техния строг съд и биват оправдавани или осъждани в зависимост от това дали са съдействували на _прогреса_, или на _реакцията_.
	Според тяхното описание в Русия през тоя период от време също имало реакция и главният виновник на тая реакция бил Александър I — същият тоя Александър I, който пак по техните описания бе главен виновник за либералните инициативи през царуването си и за спасението на Русия.
	В сегашната руска литература, от гимназиста до учения историк, няма човек, който да не е хвърлил своето камъче срещу Александър I за неправилните му постъпки през тоя период на царуването му.
	„Той трябваше да постъпи тъй и тъй. В тоя случай — той постъпи добре, в оня — лошо. Той се държа прекрасно в началото на царуването си и през 12-а година, но постъпи зле, като даде конституция на Полша, като създаде Свещения съюз, като даде власт на Аракчеев и насърчаваше Голицин и мистицизма, а след това — насърчаваше Шишков и Фотий. Той постъпи зле, като се занимаваше със строевата работа на армията; той постъпи зле, като разформира Семьоновския полк и т.н.“
	Трябва да се изпишат десет коли, за да се изброят всички укори, отправени срещу него от историците въз основа на ония разбирания за доброто на човечеството, които те имат.
	Какво означават тия укори?
	Същите ония постъпки, за които историците одобряват Александър I — например либералните инициативи през царуването му, борбата с Наполеон, твърдостта, проявена от него в 12-а година, и походът през 13-а година, не произлизат ли от едни и същи извори — условията на произхода му, на възпитанието и живота, които създадоха личността на Александър такава, каквато беше, — от които произлизат и ония постъпки, за които историците го порицават, като например: Свещеният съюз, възстановяването на Полша, реакцията през 20-те години?
	Каква е същината на тия укори?
	Това, че такова историческо лице като Александър I, лице, което беше на възможно най-високото стъпало на човешката власт и сякаш във фокуса на ослепителната светлина от всичките съсредоточени в него исторически лъчи; лице, което е изложено на най-силните в света влияния на интриги, измами, ласкателства и самоизмами, неразделни от властта; лице, което през всеки миг на живота си чувствува върху си отговорността за всичко, което се върши в Европа, и лице — не измислено, а живо, което като всеки човек има свои лични навици, страсти, стремежи към добро, красота и истина — че това лице преди петдесет години не че не е било добродетелно (историците не го укоряват за това), а не е имало ония възгледи за доброто на човечеството, каквито има сега професорът, който от младини се занимава с наука, тоест с четене на книжки, с лекции и с преписване на тия книжки и лекции в една тетрадка.
	Но дори ако се предположи, че преди петдесет години Александър I се е лъгал в схващанията си по това, кое е добро за народите, трябва неволно да се предположи, че след изтичането на известно време и историкът, който съди Александър, също тъй ще излезе, че не е бил прав във възгледите си за това кое е добро за човечеството. Това предположение е още по-естествено и необходимо, защото, като следим развитието на историята, виждаме, че с всяка година, с всеки нов писател се променя схващането за това какво е доброто на човечеството; така че онова, което е изглеждало добро, след десет години се вижда като зло; и обратно. Дори нещо повече — ние намираме в историята, в едно и също време, съвсем противоположни схващания за онова, което е било зло, и за онова, което е било добро: едни смятат дадената на Полша конституция и Свещения съюз за заслуга, а други — за вина на Александър.
	За дейността на Александър и Наполеон не може да се каже, че е била полезна или вредна, защото ние не можем да кажем защо тя е полезна и защо вредна. Ако тая дейност не се харесва на някого, тя не му се харесва само защото не съвпада с неговите ограничени понятия за онова, кое е добро. И дори да ми се струва, че добро е било да се запази в 12-а година домът на баща ми в Москва или славата на руските войски, или процъфтяването на Петербургския или другите университети, или свободата на Полша, или могъществото на Русия, или равновесието на Европа, или известен род европейска просвета — прогрес, аз трябва да призная, че дейността на всяко историческо лице е имала освен тия цели и други, още по-общи и недостъпни за мене цели.
	Но да речем, че тъй наречената наука има възможност да примири всички противоречия и има неизменно мерило за добро и лошо за историческите лица и събития.
	Да речем, че Александър е могъл да направи всичко иначе. Да речем, че можеше, по предписание на ония, които го обвиняват, на ония, които преподават науката за крайната цел на човешкото движение, да издава нареждания по оная програма за народност, свобода, равенство и прогрес (друга май че няма), която биха му дали сегашните му обвинители. Да речем, че тая програма би била възможна и съставена и че Александър би действувал по нея. Но какво би станало тогава с дейността на всички тия хора, които са противодействували на тогавашната насока на правителството — с дейността, която според историците е добра и полезна? Тая дейност нямаше да я има; нямаше да има живот; нищо нямаше да има.
	Ако допуснем, че човешкият живот може да се управлява от разума, възможността за живот ще се унищожи.



	II

	Ако допуснем, както правят историците, че великите хора водят човечеството към постигане на известни цели, които са — величието на Русия или Франция, или равновесието на Европа, или разпространението на идеите на революцията, или общият прогрес, или каквото и да е, не е възможно да се обяснят явленията на историята без понятията за _случая_ и за _гения_.
	Ако целта на европейските войни в началото на днешното столетие е била величието на Русия, тази цел би могла да се постигне без всички предходни войни и без нашествие. Ако целта е била величието на Франция, тая цел е могла да бъде постигната и без революция, и без империя. Ако целта е била разпространяване на идеи, книгопечатането би извършило това много по-добре от войниците. Ако целта е била прогресът на цивилизацията, твърде лесно е да се помисли, че освен унищожението на хората и на техните богатства има други, по-целесъобразни пътища за разпространение на цивилизацията.
	Но защо се е случило тъй, а не иначе?
	Затуй, че се е случило тъй. „_Случаят_ е създал положението; _геният_ се е възползувал от него“ — казва историята.
	Но какво нещо е _случаят_? Какво нещо е геният?
	Думите _случай_ и _гений_ не означават нищо, което действително съществува, и затуй не могат да бъдат определени. Тия думи означават само известна степен в проумяването на явленията. Аз не зная защо става известно явление; мисля, че не мога да зная; затова не искам да зная и казвам: _случай_. Аз виждам сила, която произвежда действие несъразмерно с общочовешките качества; не разбирам защо става това и казвам: _гений_.
	За стадото овни овенът, който всяка вечер се вкарва от овчаря за храна в отделна кошара и става двойно по-тлъст: от другите, трябва да изглежда гений. И обстоятелството, че всяка вечер тъкмо тоя овен отива не в общата кошара, а в отделна — за да яде овес, и че тъкмо тоя овен, цял в лой, бива заклан за месо, трябва да изглежда поразително съчетание на гениалност с цяла редица необикновени случайности.
	Но достатъчно е овните да престанат да мислят, че всичко, което се върши с тях, става само за постигане на техните овчи цели; достатъчно е да допуснат, че събитията, които стават с тях, могат да имат и неразбираеми за тях цели — веднага ще видят единство и последователност в онова, което става с угоявания овен. Дори и да не знаят за каква цел го угояват, поне ще знаят, че всичко, което е станало с овена, е станало не неочаквано и няма да има вече нужда от понятия нито за _случай_, нито за _гений_.
	Само като се откажем от мисълта, че знаем близката, достъпна за разбиране цел и като признаем, че крайната цел е недостъпна за нас, ще видим последователността и целесъобразността в живота на историческите лица; ще видим причината на онова несъразмерно с общочовешките способности действие, което извършват те, и няма да ни трябват думите _случай_ и _гений_.
	Достатъчно е само да се признае, че целта на вълненията на европейските народи не ни е известна, а ни са известни само фактите, които са убийствата, отначало във Франция, после в Италия, в Африка, в Прусия, в Австрия, в Испания, в Русия, и че движенията от запад към изток и от изток към запад са същината и целта на тия събития, не само че няма да ни е необходимо да виждаме изключителност и _гениалност_ в характерите на Наполеон и Александър, но не ще можем да си представим тия лица иначе освен като хора също такива, каквито са останалите; и не само не ще бъде потребно да се обясняват със _случайност_ дребните събития, които направиха тия хора такива, каквито бяха, но ще стане ясно, че всички тия дребни събития са били необходими.
	Като се откажем от мисълта, че знаем крайната цел, ние ясно ще разберем, че както нито за едно растение не може да се измислят други, по-отговарящи му цветчета и семена освен ония, които то изкарва, също тъй е невъзможно да се измислят други двама души с цялото тяхно минало, които да отговарят до такава степен и до такива най-малки подробности на онова предназначение, което им предстоеше да изпълнят.



	III

	Основният, същественият смисъл на европейските събития в началото на сегашното столетие е военното движение на масите на европейските народи от запад към изток и сетне от изток към запад. Започна се с движението от запад към изток. За да могат западните народи да извършат военното движение до Москва, което извършиха, необходимо бе: 1. Да се подредят във военна група от такава големина, която би била в състояние да издържи сблъскване с военната група на изтока; 2. Да се откажат от всички установени вече завети и навици и 3. Извършвайки войнственото си движение, да имат за вожд човек, който би могъл и за себе си, и за тях да оправдае измамите, грабежите и убийствата, които ще се извършат през това движение.
	И като се почне с Френската революция, разрушава се старата, недостатъчно голяма група; унищожават се старите навици и завети; стъпка по стъпка се създава група с нови размери, нови навици и завети и се приготвя човекът, който трябва да стои начело на бъдещото движение и да понесе върху си цялата отговорност за онова, което ще се извършва.
	Човек без убеждения, без навици, без минало, без име, дори не французин, се промъква сякаш по най-странни случайности между всички партии, които раздвижват Франция, и без да се присъедини към нито една от тях, се издига на видно място.
	Невежеството на другарите му, слабостта и нищожността на противниците му, искреността в лъжата и блестящата и самоуверена ограниченост на тоя, човек го издигат начело на армията. Бляскавият състав на войниците от армията в Италия, нежеланието на противниците да се бият, детинската дързост и самоувереност му спечелват военна слава. Безброй тъй наречени случайности го придружават навред. Немилостта, в която изпада пред френските властници, му донася полза. Опитите му да промени предназначения му път не успяват: не го приемат на служба в Русия и не сполучва да бъде назначен в Турция. През войната в Италия той няколко пъти е пред гибел и всеки път се спасява по неочакван начин. Руските войски, тъкмо тия, които могат да унищожат славата му, не навлизат, по разни дипломатически съображения, в Европа, докато той е там.
	След връщането си от Италия той намира правителството в Париж в такъв процес на разложение, в който ония, които попадат в това правителство, неизбежно се заличават и унищожават. И изходът за него от това опасно положение се явява сам по себе си в безсмислената и безпричинна експедиция в Африка, Отново го придружават същите тъй наречени случайности. Непристъпната Малта се предава без ни един изстрел; най-непредпазливите нареждания се увенчават с успех. Неприятелският флот, който по-късно няма да пропусне и една лодка, пропуска цяла армия. В Африка се извършват цяла редица злодеяния над почти безоръжните жители. И хората, които вършат тия злодеяния, и особено техният ръководител уверяват себе си, че това е прекрасно, че това е слава, че това прилича на Цезар и на Александър Македонски и че това е хубаво.
	Идеалът за _слава_ и _величие_, който се състои в това не само да не смяташ за лошо нищо от онова, което вършиш, но да се гордееш с всяко престъпление, като му приписваш неразбираемо свръхестествено значение, този идеал, който трябваше да ръководи тоя човек и свързаните с него хора, се създава, на пълна свобода в Африка. Всичко, каквото прави той сполучва. Чумата не го заразява; жестокостта да се убиват пленниците не му се вменява във вина. Детски непредпазливото, безпричинно и неблагородно негово заминаване от Африка, след като е изоставил другарите си в беда, му се смята за заслуга и неприятелският флот отново го пропуска. В това време, когато, вече съвсем опиянен от щастливо извършените престъпления и готов за ролята си, той пристига без всякаква цел в Париж, онова разложение на републиканското правителство, което преди година можеше да го погуби, стига до крайна степен и неговото присъствие, присъствието на човек, несвързан с партиите, сега може само да го издигне.
	Той няма никакъв план; той се страхува от всичко; но партиите се вкопчват в него и искат неговото участие.
	Само той със своя създаден в Италия и Египет идеал за слава и величие, със своето безумие на самообожаване, със своята дързост за престъпление, със своята искреност в лъжата — само той може да оправдае онова, което има да става.
	Той е потребен за мястото, което го очаква, и затуй почти независимо от волята му, въпреки нерешителността му, въпреки липсата на план и всичките грешки, които прави, той се вплита в заговора, който има за цел да завземе властта, и заговорът се увенчава с успех.
	Вкарват го в заседанието на управниците. Изплашен, той иска да бяга, като се смята загубен; преструва се, че пада в несвяст, приказва безсмислени неща, които би трябвало да го погубят. Но управниците на Франция, по-рано съобразителни й горди, сега, чувствувайки, че ролята им е изиграна, са смутени повече от него, казват не тия думи, които би трябвало да кажат, за да запазят властта си и да го погубят.
	_Случайността_, милионите случайност и му дават власт и всички хора, които сякаш са се сговорили, съдействуват за утвърдяването на тая власт. _Случайности_ създават характерите на тогавашните френски управници, които му се подчиняват; _случайности_ създават характера на Павел I, който признава неговата власт; _случайност_ създава заговора срещу него, който не само не му наврежда, но затвърдява властта му. _Случайност_ изпраща в ръцете му Енгиенския херцог и го накарва неволно да го убие и с това, по-силно от всички други, средства, убеждава тълпата, че той има правото, тъй като има силата. _Случайността_ прави той да напрегне всички сили за експедиция в Англия, която очевидно би го погубила, и никога да не изпълни намерението си, а без да има намерение да нападне Мак с австрийците, които се предават без бой. _Случайността_ и _гениалността_ му дават победата при Аустерлиц и _случайно_ всички хора, не само французи, но и цяла Европа, с изключение на Англия, която няма да участвува в предстоящите събития, всички хора, въпреки по-раншния си ужас и отвращение от неговите престъпления, сега признават властта му, името, което си е дал, и неговия идеал за величие и слава, който изглежда на всички като нещо прекрасно, и разумно.
	Сякаш за да се проверят и да се приготвят за предстоящото движение, силите на Запада на няколко пъти в 1805, 6-а, 7-а и 9-а година се устремяват на изток, като все повече укрепват и се увеличават. В 1811 година група хора, образувана във Франция, се слива със срединните народи в една грамадна група. Колкото повече се увеличава групата, толкова повече нараства силата за оправдаване на човека, който е начело на движението й. В десетгодишния подготвителен период от времето, което предхожда голямото движение, тоя човек се сближава с всички короновани лица в Европа. Разобличените световни властници не могат да противопоставят никакъв разумен идеал на Наполеоновия идеал за _слава_ и _величие_, който няма смисъл. Един през друг те се стремят да му покажат нищожеството си. Пруският крал изпраща жена си да търси благоволението на великия човек; императорът на Австрия смята, за благосклонност, че тоя човек приема в леглото си царската дъщеря, папата, пазител на светинята на народите, служи с религията си за въздигането на великия човек. Самият Наполеон не се готви толкова за изпълнението на ролята си, колкото всичко, което го обкръжава, го приготвя да приеме върху си цялата отговорност за онова, което става и има да става. Няма постъпка, няма злодеяние или дребна измама, която той да е извършил и която веднага да не се е преобразила чрез устата на окръжаващите го във велико деяние. Най-хубавият празник, който могат да измислят германците за него, е празнуването на Йена и Ауерщет. Не само че той е велик — велики са и неговите прадеди, братя, доведени деца и зетьове. Всичко става така, че да го лиши от последната сила на разума и да го приготви за неговата страшна роля. И когато той е готов, готови са и силите.
	Нашествието се стреми на изток, стига до крайната цел — Москва. Столицата е превзета; руската войска е повече унищожена, отколкото някога са били унищожени неприятелските войски в предишните войни — от Аустерлиц до Ваграм. Но изведнъж, вместо ония _случайности_ и оная _гениалност_, които тъй последователно го водеха досега чрез непрекъсната верига от успехи до предназначената цел, явяват се безброй обратни _случайности_ — от хремата в Бородино до мразовете и искрата, която запали Москва; и вместо _гениалност_ се появяват глупост и подлост, подобни на които никога не е имало.
	Нашествието бяга, връща се назад, отново бяга и всички случайности сега са вече постоянно не за, а против него.
	Извършва се обратно движение от изток към запад, което изключително прилича на предходното движение от запад към изток. Същите опити за движение от изток към запад в 1805, 1807, 1809 година предхождат голямото движение; същото съединение в група от грамадни размери; същото присъединяване на срединните народи към движението; същото колебание по средата на пътя й същото ускоряване на бързината, колкото повече се приближават до целта.
	Париж — крайната цел е достигната. Наполеоновото правителство и войска са унищожени. Самият Наполеон няма вече значение; всичките негови действия очевидно са жалки и гнусни; но пак става необяснима случайност: съюзниците мразят Наполеон, в когото виждат причината на бедствията си; лишен от силата и властта си, уличен в злодеяния и коварства, той би трябвало да им се вижда такъв, какъвто им се бе струвал преди десет години и една година по-късно — като разбойник извън закона. Но по някаква странна случайност никой не вижда това. Ролята му още не е свършена. Човекът, когото десет години преди това и една година по-късно смятаха за разбойник вън от закона, изпращат на остров на две крачки от Франция, който му се дава като владение — с гвардията и с милиони, които му се плащат за нещо си.



	IV

	Движението на народите започва да влиза в своите брегове. Вълните на голямото движение се бяха отдръпнали и по затихналото море се образуват кръгове, по които се носят дипломатите, въобразявайки си, че тъкмо те причиняват затихването на движението.
	Но затихналото море неочаквано се дига. На дипломатите им се струва, че те, техните несъгласия, са причина за тоя нов натиск на силите, те очакват война между монарсите си; струва им се, че положението е неразрешимо. Но вълната, издигането на която те усещат, иде не оттам, отдето я очакват. Издига се същата вълна със същата изходна точка на движението — Париж. Извършва се последното изплискване на движението от запад; изплискване, което ще трябва да разреши дипломатическите затруднения, които изглеждаха неразрешими, и да тури край на войнственото движение през тоя период.
	Човекът, който бе опустошил Франция, сам, без да има заговор, без войници, пристига във Франция. Всеки полицай може да го залови; но по странна случайност никой не само не го залавя, но всички с възторг посрещат тоя човек, когото ден преди това са проклинали и когото ще проклинат след един месец.
	Тоя човек още е потребен, за да се оправдае последното съвкупно действие.
	Действието е свършено. Последната роля е изиграна. Заповядват на актьора да се съблече и да измие черната боя и червилото: той вече няма да потрябва.
	И минават няколко години, през които тоя човек в самотията на своя остров играе сам пред себе си жалка комедия, интригува и лъже, оправдавайки своите деяния, когато това оправдаване не е вече потребно, и показва на цял свят какво е било онова, което хората са смятали за сила, докато невидимата ръка го е направлявала.
	Режисьорът, завършил драмата и разсъблякъл актьора, ни го показа.
	— Вижте в какво сте вярвали! Ето го! Виждате ли сега, че не той, а АЗ съм ви движил?
	Но заслепени от силата на движението, хората дълго не разбираха това.
	Още по-голяма последователност и необходимост представлява животът на Александър I, лицето, което бе начело на противодвижението от изток към запад.
	Какво е потребно за оня, който, засенчвайки другите, би застанал начело на това движение от изток към запад?
	Потребно е да има чувство на справедливост, участие към работите на Европа, но отдалечено, незатъмнено от дребнави интереси; потребно е да надвишава по нравствена чистота другарите си — монарсите от онова време; потребна е кротка и привлекателна личност; потребно е да бъде лично оскърбен от Наполеон. И всичко това Александър го има; всичко това е подготвено от безброй тъй наречени _случайности_ в целия му предходен живот: и от възпитанието, и от либералните инициативи, и от обкръжаващите го съветници, и от Аустерлиц, и Тилзит, и Ерфурт.
	През време на народната война това лице бездействува, защото не е потребно. Но щом изпъква необходимостта от обща европейска война, това лице в определения миг се явява на мястото, си и като обединява европейските народи, води ги към целта.
	Целта е постигната. След последната война през 1815 година Александър е на върха на възможната човешка власт. Но как я прилага той?
	Александър I, умиротворителят на Европа, човекът, който на младини се бе стремил само към доброто на своите народи, първият инициатор на либералните нововъведения в отечеството си, сега, когато притежава, би казал човек, най-голяма власт, а затова — и възможност да стори добро на своите народи, докато Наполеон в изгнанието си прави детински и лъжливи планове как би ощастливил човечеството, ако би имал власт, Александър I, изпълнил призванието си и усетил върху си Божията ръка, изведнъж съзнава нищожността на тая мнима власт, отвръща се от нея, предава я в ръцете на презираните от него и презрени хора и казва само:
	— „Не нам, не нам, а Имени Твоему!“* И аз съм човек като вас; оставете ме да живея като човек и да мисля за душата си и за Бога.
	[* „Не нам, Господи, не нам, а на Твоето Име“ (псалом 113, 9 стих). — Б.пр.]


	Както слънцето и всеки атом от етера е кълбо, завършено за себе си и в същото време само атом от недостъпното за човека поради грамадността си цяло, тъй и всяка личност носи в себе си свои цели и в същото време носи ги, за да служи на недостъпните за човека общи цели.
	Кацналата на цветчето пчела ужилва детето. И детето се страхува от пчелите и казва, че целта на пчелата е да жили хората. Поетът се любува на пчелата, която се е впила в чашката на цветчето, и казва, че целта на пчелата е да смуче аромата на цветята. Пчеларят, който вижда, че пчелата събира цветния прашец и го носи в кошера, казва, че целта на пчелата е да събира мед. Друг пчелар, който е проучил по-отблизо живота на рояка, казва, че пчелата събира прашец за изхранване на младите пчели и за да може царицата да се плоди и затова целта й е в продължаване народа. Ботаникът вижда, че като прелита с прашец от двудомно цветче върху: плодника, пчелата го оплодява и ботаникът вижда целта на пчелата в това. Друг, който следи преселването на растенията, вижда, че пчелата помага за преселването и тоя нов наблюдател може да каже, че това е целта на пчелата. Но крайната цел на пчелата не се изчерпва нито с една, нито с втора, нито с трета цел, които човешкият ум може да открие. Колкото повече се възвишава човешкият ум в откриването на тия цели, толкова по-очевидна е за него недостъпността на крайната цел.
	За човека е достъпно само наблюдението върху съответствието на живота на пчелата с другите явления на живота. Същото може да се каже за целите на историческите лица и на народите.



	V

	Сватбата на Наташа, която в 13-а година се омъжи за Безухов, беше последното радостно събитие в старото семейство Ростови. Същата година умря граф Иля Андреевич и както става винаги, с неговата смърт старото семейство се разпадна.
	Събитията през последната година: опожаряването на Москва и бягството от нея, смъртта на княз Андрей и отчаянието на Наташа, смъртта на Петя, скръбта на графинята — всичко това падаше като удар след удар върху главата на стария граф. Той като че не разбираше, а пък и чувствуваше, че не може да разбере значението на всички тия събития и приведе нравствено старата си глава, сякаш очакваше и молеше нови удари, които да го доубият. Той изглеждаше ту уплашен и объркан, ту неестествено оживен и предприемчив.
	Сватбата на Наташа го оживи за кратко време с външната си страна. Той поръчваше обеди, вечери и личеше, че иска да изглежда весел; но неговата веселост не заразяваше както по-рано другите, а, напротив, възбуждаше състрадание в ония, които го познаваха и обичаха.
	След заминаването на Пиер и жена му той притихна и почна да се оплаква от мъка. След няколко дни се разболя и легна. От първите дни на болестта си, въпреки успокоенията на докторите, той разбра, че няма да се дигне. Графинята прекара две седмици в кресло до главата му, без да се съблича. Всеки път, когато му даваше лекарство, той изхлипваше и мълчаливо целуваше ръката й. Последния ден с ридания помоли жена си и задочно сина си за прошка заради разсипването на имота, което той чувствуваше като най-голяма своя вина. След като го причестиха и миропомазаха, той умря тихо и на следния ден множеството познати, дошли да отдадат последен дълг на покойния, изпълни наемното жилище на Ростови. Всичките им познати, които толкова пъти бяха обядвали и танцували у тях и толкова пъти му се бяха подигравали, всички те сега с еднакво чувство на укор и умиление, сякаш оправдавайки се пред някого, казваха: „Да, било що било, но той беше прекрасен човек. Такива хора вече не се срещат… А пък кой няма слабости?…“
	Тъкмо когато работите на графа тъй се бяха объркали, че човек не можеше да си представи как щеше да свърши всичко това, ако продължаваше още една година — и той неочаквано умря.
	Когато получи съобщението за смъртта на баща си, Николай бе в Париж с руските войски. Той веднага даде оставка и преди да дочака приемането й, взе отпуск и пристигна в Москва. Месец след смъртта на графа положението на работите се очерта напълно и учуди всички с грамадната сума от разни дребни дългове, съществуването на които никой не подозираше. Дълговете бяха дваж по-големи от имотите.
	Близките и приятелите на Николай го съветваха да се откаже от наследството. Но Николай смяташе отказа от наследството за израз на укор към свещената за него памет на баща му и затуй не искаше и да чуе за отказ и прие наследството със задължението да изплати дълговете.
	Кредиторите, които толкова дълго бяха мълчали, възпирани, когато графът беше още жив, от неопределеното, но могъщо влияние, което имаше над тях неговата разпусната доброта, изведнъж всички предявиха исканията си. Изникна, както винаги става, съревнование — кой по-рано да получи — и същите хора, които като Митенка и другите бяха получили полици — подаръци, се показаха сега като най-взискателни кредитори. На Николай не му даваха нито срок, нито почивка и ония, които явно съжаляваха стареца, виновник за техните загуби (ако е имало загуби), сега се нахвърлиха безжалостно на очевидно невинния пред тях млад наследник, който бе поел доброволно изплащането.
	Нито едно от средствата, предполагани от Николай, не успя; имението бе продадено на публичен търг на половин цена, а половината дългове все тъй оставаха неизплатени. Николай взе предложените от зет му Безухов тридесет хиляди за изплащане на ония дългове, които той признаваше за парични, истински дългове. А за да не бъде пратен в затвора за останалите дългове, както го заплашваха кредиторите, отново постъпи на служба.
	Той не можеше да отиде пак в армията, дето при първо вакантно място щеше да бъде полкови командир, защото майка му сега се държеше за сина си като за последна примамка на живота; и затуй, въпреки нежеланието си да остане в Москва, между хората, които го познаваха от по-рано, въпреки отвращението си от цивилната служба, той зае в Москва длъжност по гражданското ведомство и като свали любимия си мундир, премести се с майка си и със Соня в една малка квартира на Сивцев Вражок.
	През това време Наташа и Пиер живееха в Петербург, без да имат ясна представа за положението на Николай. След като взе назаем пари от зет си, Николай се мъчеше да скрие от него лошото си материално положение. Положението на Николай беше особено лошо, защото със заплатата си от хиляда и двеста рубли той трябваше не само да издържа себе си, Соня и майка си, но трябваше да издържа майка си така, че тя да не вижда бедността им. Графинята не можеше да разбере как може да се живее без ония условия на разкош, с които беше свикнала от детинство, и без да съзнава колко трудно бе това за сина й, непрестанно искаше ту екипаж, какъвто те нямаха, за да го изпрати да доведе някоя позната, ту скъпо ядене за себе си и вино за сина си, ту пари, за да направи подарък-сюрприз на Наташа, на Соня или на самия Николай.
	Соня водеше домакинството, грижеше се за леля си, четеше й на глас, търпеше капризите й и затаеното й неразположение към себе си и помагаше на Николай да скрива от старата графиня бедственото положение, в което се намираха. Николай чувствуваше, че с благодарността си не може да се издължи към Соня за всичко, което тя правеше за майка му, възхищаваше се от нейното търпение и преданост, но се мъчеше да се отдалечава от нея.
	В душата си той сякаш я укоряваше, че тя беше прекалено съвършена, та той нямаше за какво да я укори. Тя имаше всичко онова, за което се ценят хората; но имаше малко неща, които можеха да го накарат да я обича. И той чувствуваше, че колкото повече я ценеше, толкова по-малко я обичаше. Той се залови за думите й в писмото, с което тя му даваше свобода, и сега така се държеше с нея, като че всичко, което е било помежду им много отдавна, е вече забравено и в никакъв случай не може да се повтори.
	Положението на Николай ставаше все по-лошо и по-лошо. Мисълта да пести от заплатата си излезе мечта. Не само че не пестеше, но задоволявайки исканията на майка си, правеше дребни дългове. Той не виждаше никакъв изход от положението си. Мисълта да се ожени за богата наследница, която предлагаха роднините му, беше противна. Другият изход от положението — смъртта на майка му — никога не му минаваше през ума. Той не желаеше нищо и на нищо не се надяваше; и в дъното на душата си изпитваше мрачна и строга наслада от безропотното понасяне на положението си. Той се мъчеше да избягва предишните си познати с тяхното съчувствие и с оскърбителните предложения за помощ, избягваше всякакви развлечения и забави, дори и в къщи не се занимаваше с нищо освен с нареждане на карти заедно с майка си, с мълчаливи разходки из стаята и с пушене на лули една след друга. Той като че усърдно поддържаше това свое мрачно настроение, в което единствено чувствуваше, че може да понася положението си.



	VI

	В началото на зимата княжна Маря пристигна в Москва. От градските слухове тя научи за положението на Ростови и че „синът се е пожертвувал за майка си“ — тъй разправяха из града.
	„Аз и не очаквах друго нещо от него“ — каза си княжна Маря, като усети радостно потвърждение на любовта си към него. Спомняйки си своите приятелски и почти роднински отношения към цялото семейство, тя сметна за свой дълг да отиде у тях. Но като си спомняше отношенията си с Николай във Воронеж, тя се страхуваше от това. Ала няколко седмици след пристигането си в града направи голямо усилие над себе, си и отиде у Ростови.
	Пръв я посрещна Николай, тъй като за да се отиде при графинята, можеше да се мине само през неговата стая. Още при първия поглед към нея лицето на Николай вместо изражение на радост, както очакваше княжна Маря, прие невиждано дотогава изражение на студенина, неприветливост и гордост. Николай я попита как е, заведе я при майка си и след като поседя пет минути, излезе от стаята.
	Когато княжната излизаше от графинята, Николай пак я посрещна и особено тържествено и сухо я изпроводи до преддверието. Той не отговори нито дума на нейната забележка за здравето на графинята. „Какво ви интересува вас? Оставете ме на мира“ — казваше погледът му.
	— И какво скитори? Какво иска? Не мога да търпя тия благородни дами и всички тия любезности! — каза гласно той пред Соня, след като каретата на княжната потегли от къщата, и личеше, че не може да сдържи раздразнението си.
	— Ах, как може да се приказва тъй, Nicolas — рече Соня, която едва скриваше радостта си. — Тя е толкова добра и maman толкова я обича.
	Николай нищо не отговори и искаше изобщо да не се говори вече за княжната. Но откак тя бе направила посещението си, старата графиня по няколко пъти на ден заприказваше за нея.
	Графинята я хвалеше, настояваше синът й да я посети, изразяваше желание да я вижда по-често, но в същото време винаги щом заговореше за нея, настроението й се разваляше.
	Когато майка му говореше за княжната, Николай се опитваше да мълчи, но мълчанието му дразнеше графинята.
	— Тя е много достойно и прекрасно момиче — думаше тя — и ти трябва да отидеш у тях. Все пак там ще видиш тоз-оня; че тук с нас, струва ми се, ти е отегчително.
	— Но аз съвсем не искам, мамичко.
	— Уж искаше да я видиш, а сега пък — не искам. Наистина не мога да те разбера, мили мой. Ту ти е отегчително, ту изведнъж никого не искаш да видиш.
	— Но аз не съм казал, че ми е отегчително.
	— Ама как, ти сам каза, че не искаш и да я видиш. Тя е много достойно момиче и винаги ти се е харесвала; а сега изведнъж — някакви съображения. Всичко се крие от мене.
	— Съвсем не, мамичко.
	— Ако те молех да направиш нещо неприятно, разбирам, а пък то — моля те да отидеш и да направиш визита. Струва ми се, че и учтивостта го изисква… Аз те помолих, но сега вече няма да се меся, щом имаш тайни от майка си.
	— Но щом искате, ще отида.
	— Все ми е едно; аз за тебе го желая.
	Николай въздъхваше, хапеше мустаците си и нареждаше картите, като се мъчеше да отвлече вниманието на майка си.
	На следния, на третия и на четвъртия ден същият разговор се повтори.
	След посещението си у Ростови и неочакваното студено посрещане от Николай княжна Маря си каза, че е била права, когато не искаше първа тя да отиде у Ростови.
	„Аз нищо друго и не очаквах — каза си тя, като викаше на помощ гордостта си. — Той съвсем не ме интересува и аз исках само да видя старата жена, която винаги е била добра към мене и на която много дължа.“
	Но тя не можа да се успокои с тия разсъждения: когато си спомняше посещението, някакво чувство, прилично на разкаяние, я измъчваше. Макар че твърдо бе решила да не отива вече у Ростови и да забрави всичко това, тя непрестанно се чувствуваше в неопределено положение. И когато се запитваше какво точно я измъчваше, трябваше да си признае, че това бяха отношенията й с Ростов. Неговият студен, учтив тон не бе причинен от чувствата му към нея (тя знаеше това), а тоя тон прикриваше нещо. Тя трябваше да си разясни това „нещо“ и чувствуваше, че дотогава не ще може да бъде спокойна.
	В средата на зимата тя седеше в стаята за занимания и следеше уроците на племенника си, когато дойдоха да й съобщят, че е дошъл Ростов. С твърдото решение да не издава тайната си и да не проявява смущението си, тя повика m-lle Bourienne и заедно с нея отиде в салона.
	Още от първия поглед към лицето на Николай тя видя, че той бе дошъл само да изпълни дълга си на учтивост и реши да държи твърдо същия тон, с който той ще се обърне към нея.
	Те заговориха за здравето на графинята, за общи познати, за последните новини от войната и когато изтекоха необходимите за приличието десет минути, след които гостенинът може да си отиде, Николай стана да се сбогува.
	С помощта на m-lle Bourienne княжната много добре издържа разговора; но в последната минута, тъкмо когато той стана, тя се почувствува толкова уморена да говори неща, които не я интересуваха, и мисълта, че толкова малко радости са й отредени в живота, тъй я беше обзела, че в един миг на разсеяност, устремила пред себе си своите лъчисти очи, тя остана неподвижно седнала, без да забележи, че той е станал.
	Николай я погледна и като поиска да се престори, че не забелязва разсеяността й, каза няколко думи на m-lle Bourienne и пак погледна княжната. Тя седеше все тъй неподвижно и по нежното й лице бе изписано страдание. Нему изведнъж му дожаля за нея и смътно му се стори, че може би той беше причината на тая тъга, изписана по лицето й. Поиска му се да й помогне, да й каже нещо приятно; но не можа да намисли какво да й каже.
	— Довиждане, княжна — рече той.
	Тя се опомни, изчерви се и тъжно въздъхна.
	— Ах, извинете — каза тя, сякаш се бе събудила. — Отивате си вече, графе; е, довиждане! А възглавницата за графинята?
	— Чакайте, аз ей сега ще я донеса — рече m-lle Bourienne и излезе от стаята.
	И двамата мълчаха, като се поглеждаха един друг.
	— Да, княжна — каза най-сетне Николай, като се усмихна тъжно, — не беше отдавна уж, а колко вода изтече, откак се видяхме за пръв път в Богучарово. Как ни се струваше, че всички сме сполетени от нещастие, а какво ли не бих дал, за да върна това време… но не можеш го върна.
	Докато той казваше това, княжната го гледаше втренчено в очите със своя лъчист поглед. Тя сякаш се мъчеше да разбере скрития смисъл на думите му, който би й обяснил неговото чувство към нея.
	— Да, да — рече тя. — Но вие няма защо да съжалявате за миналото, графе. Доколкото разбирам сегашния ви живот, вие винаги с наслада ще си го спомняте, защото самоотвержеността, с която живеете сега…
	— Не приемам похвалите ви — бързо я прекъсна той, — напротив, аз постоянно се укорявам; но това е съвсем неинтересен и невесел разговор.
	И погледът му отново придоби предишното сухо и студено изражение. Но княжната видя вече в него пак същия човек, когото познаваше и обичаше, и сега говореше само с тоя човек.
	— Мислех, че вие ще ми позволите да ви кажа това — рече тя. — Ние тъй се сближихме с вас… и с вашето семейство и аз мислех, че вие няма да сметнете моето съчувствие за неуместно; но съм се излъгала — каза тя. Гласът й изведнъж трепна. — Не зная защо — продължи тя, като се оправи, — вие по-рано бяхте друг и…
	— Има хиляди причини _защо_ (той особено подчерта думата защо). Благодаря ви, княжна — каза тихо той. — Понякога е тежко.
	„Та, значи, ето защо било! Ето защо! — каза един вътрешен глас на княжна Маря. — Не, не само тоя весел, добър и открит поглед, не само хубавата външност обикнах в него; аз усетих неговата благородна, твърда и самоотвержена душа — каза си тя. — Да, сега той е беден, а аз съм богата… Да, само поради това… Да, ако това го нямаше…“ И спомняйки си предишната му нежност, и като гледаше сега неговото добро и тъжно лице, тя изведнъж разбра причината за студенината му.
	— Но защо, графе, защо? — изведнъж и неволно, почти извика тя, като се приближи до него. — Защо, кажете ми! Вие трябва да ми кажете. — Той мълчеше. — Аз не знам вашето _защо_, графе — продължи тя. — Но мене ми е тежко, мене ми… Аз ще ви призная, това. Вие заради нещо искате да ме лишите от предишното приятелство. И от това ме боли. — В очите и в гласа й имаше сълзи. — Толкова малко щастие съм имала през живота си, че всяка загуба ми е тежка… Извинете, довиждане. — Тя изведнъж заплака и тръгна да излиза.
	— Княжна! Чакайте, за Бога — извика той, като се опита да я спре. — Княжна!
	Тя се извърна. Няколко секунди те се гледаха мълчаливо един друг в очите и далечното, невъзможното изведнъж стана близко, възможно и неизбежно…



	VII

	През есента на 1814 година Николай се ожени за княжна Маря и с жена си, майка си и Соня се премести да живее в Ли`сие Гори.
	За три години, без да продава имоти на жена си, той изплати останалите дългове и след като получи малко наследство от една умряла братовчедка, плати и на Пиер дълга си.
	След още три години, към 1820 година, Николай тъй бе уредил паричните си работи, че купи едно малко имение до Ли`сие Гори и водеше преговори за откупуването на бащиното си Отрадное, което беше неговата любима мечта.
	Почнал по необходимост да се занимава със стопанство, той скоро тъй се пристрасти, че то стана за него любимо и почти изключително занятие.
	Николай беше обикновен стопанин, не обичаше нововъведенията, особено английските, които влизаха тогава на мода, смееше се на теоретичните съчинения за стопанството, не обичаше заводите, скъпите производства, сеене на скъпи житни храни и изобщо не се занимаваше нито с една отделна част от стопанството. Той винаги имаше пред очи само цялото _имение_, а не която и да било отделна част от него. А в имението главното нещо не бяха азотът и кислородът, които се намират в почвата и във въздуха, не особеният плуг и торът, а онова главно оръдие, чрез което действува и азотът, и кислородът, и торът, и плугът — тоест работникът-селянин. Когато Николай почна да се занимава със стопанство и да се задълбочава в неговите различни части, вниманието му особено бе привлечено от селянина; за него селянинът беше не само оръдие, но и цел, и съдник. Отначало той се вглеждаше в селянина, като се мъчеше да разбере от какво има нужда той, кое смята лошо и добро и се преструваше, че дава нареждания и заповядва, а всъщност само се учеше от селяните и за начините на работа, и за приказките, и за преценките — кое е добро и кое лошо. И едва когато разбра вкусовете и стремежите на селянина, когато се научи да приказва с неговите думи и да разбира скрития смисъл на думите му, когато се почувствува сроден с него, само тогава почна да го управлява смело, тоест да изпълнява по отношение на селяните оная длъжност, изпълнението на която се изискваше от него. И стопанството на Николай даваше най-бляскави резултати.
	Когато се заемаше да управлява някое имение, Николай отведнъж, безпогрешно, по някакъв дар на прозрение, назначаваше за кмет, управител и техни заместници тъкмо ония хора, които щяха да бъдат избрани от самите селяни, ако те можеха да избират, и неговите началствуващи лица никога не се променяха. Преди да изследва химическите качества на тора, преди да се вдълбочи в _дебита и кредита_ (както обичаше да казва подигравателно), той научаваше броя на добитъка у селяните и увеличаваше тоя брой по всевъзможни начини. Поддържаше в най-големи размери селските семейства, като не им позволяваше да се делят. Мързеливите, развратните и слабите преследваше еднакво и се мъчеше да ги изгони от селските общини.
	При сеитбата и прибирането на сеното и житата той се грижеше съвсем еднакво за своите и за селските нивя. И на много малко стопани нивята бяха толкова рано и добре засети и прибрани и даваха толкова много приходи, както на Николай.
	С хората от прислугата той не обичаше да има каквато и да е работа, наричаше ги _готовани_ и, както казваха всички, беше ги разпуснал и разглезил; когато трябваше да даде някакво нареждане за слуга, особено когато трябваше да наказва, той се двоумеше и се съветваше с всички в къщи; само когато можеше да изпрати като войник някой от слугите вместо селянин, той правеше това без каквото и да е колебание. При всички нареждания, които се отнасяха до селяните, той никога не изпитваше ни най-малко съмнение. Всяко негово нареждане — той знаеше това — щеше да бъде одобрено от всички срещу един или срещу неколцина.
	Той не си позволяваше нито да обременява с работа, нито да наказва някого само защото така му се искаше, както и да облекчава и награждава, защото лично той желаеше това. Не би могъл да каже кое беше мерилото му за онова — кое трябва и кое не трябва; но в душата му мерилото беше твърдо и непоколебимо.
	Той често казваше с раздразнение за някой неуспех или безредие: _„С нашия руски народ“_ и си въобразяваше, че не може да понася селянина.
	Но с цялата си душа обичаше тоя _наш руски народ_ и неговия бит и само затова бе разбрал и усвоил за себе си тоя единствен път и начин на стопанисване, които му донасяха добри резултати.
	Графиня Маря ревнуваше мъжа си за тая негова обич и съжаляваше, че не можеше да взема участие в нея; но не можеше да разбере радостите и огорченията, които му даваше тоя отделен, чужд за нея свят. Тя не можеше да разбере защо, когато бе станал призори и прекарал цялата сутрин на полето или на хармана, след сеитба, сенокос или жътва, той се връщаше за нейния чай тъй особено оживен и щастлив. Тя не разбираше от какво толкова се възхищава той, като разправя с възторг за богатия добър стопанин-селянин Матвей Ермишин, който цяла нощ с цялото си семейство бе превозвал снопи и докато никой нищо не бе прибрал още, неговите снопи бяха вече на купни в двора. Тя не разбираше защо той тъй радостно, отивайки от прозореца до балкона, се усмихваше под мустак и смигаше, когато върху почналите да изсъхват стръкчета овес падаше топъл, чест дъждец, или защо, когато през сенокос или жътва вятърът отвяваше заплашителния облак, той, зачервен, загорял, изпотен, с мирис на пелин и на болиглава в косите, пристигаше от хармана, като търкаше радостно ръце и казваше: „Е, само един ден още и моето, и на селяните — всичко ще бъде по харманите.“
	Още по-малко можеше да разбере тя защо той с неговото добро сърце, с неизменната му готовност да предугажда желанията й стигаше почти до отчаяние, когато тя му предаваше молбите на някой селянки или селяни да ги освободи от работа, защо той, добрият Nicolas, упорито й отказваше и я молеше, ядосан, да не се бърка в чужди работи. Тя чувствуваше, че той има свой особен свят, страстно обичан от него, с някакви закони, които тя не разбираше.
	Понякога, когато се мъчеше да го разбере, тя му казваше, че той има заслуга, защото прави добро на своите селяни; той се ядосваше и отговаряше: „Ни най-малко; и през ума ми не минава такава мисъл; за тяхно добро аз ей толкова няма да направя. Поезия и женски приказки е това — добро на ближния. Аз искам децата ни да не тръгнат да просят; и трябва да уредя нашето състояние, докато съм жив; ей туй е цялата работа. А пък за това трябва ред, трябва строгост… Ето какво! — казваше той, като стискаше сангвиничния си юмрук. — И справедливост, разбира се — добавяше той, — защото, ако селянинът е гол и гладен и има едно конче, той няма да може да работи нито за себе си, нито за мене.“
	И навярно защото Николай не си позволяваше да мисли, че върши каквото и да е за другите от добродетел, всичко, каквото вършеше, беше плодотворно: състоянието му бързо се увеличаваше; съседните селяни дохождаха да го молят да ги купи и дълго време след смъртта му сред народа се пазеше набожен спомен за неговото управление. „Беше добър стопанин… Първо — селското, че след това — своето. Е, то се знае, и не прощаваше! С една реч — стопанин!“



	VIII

	Едно нещо, което измъчваше Николай при воденето на стопанството, беше неговата избухливост, съчетана със стария му хусарски навик да дава воля на ръцете си. На първо време той не виждаше в това нищо за осъждане, но през втората година от женитбата възгледът му за тоя род разправа изведнъж се промени.
	Веднъж, през лятото, извикаха от Богучарово кмета, който бе сменил умрелия Дрон и беше обвинен в разни мошеничества и нередности. Николай излезе при него на входната площадка и още с първите отговори на кмета в преддверието се чуха викове и удари. Когато се върна за закуска в къщи, Николай се приближи до жена си, която седеше с ниско наведена над гергефа глава, и почна както обикновено да й разправя за всичко, което го бе занимавало цялата сутрин, и между другото и за богучаровския кмет. Графиня Маря седеше все тъй с наведена глава, червеше се, побледняваше, стискаше устни и не отговаряше нищо на мъжа си.
	— Какъв нахален мерзавец — каза той и кипна само като си припомни. — Поне да беше ми казал, че е бил пиян, че не е видял… Но какво ти е, Мари? — попита неочаквано той.
	Графиня Маря вдигна глава, понечи да каже нещо, но пак бързо наведе очи и сви устни.
	— Какво ти е? Какво ти е, миличка?…
	Когато плачеше, некрасивата графиня Маря винаги ставаше хубава. Тя никога не плачеше от болка или от раздразнение, но винаги от скръб и жалост. И когато плачеше, лъчистите й очи придобиваха неотразима прелест.
	Щом Николай я хвана за ръката, тя не можа да се стърпи и заплака.
	— Nikolas, аз видях… той е виновен, но ти, защо ти! Nikolas! — И закри лице с ръцете си.
	Николай не отговори, силно се изчерви, отдръпна се от нея и почна мълчаливо да се разхожда из стаята. Той разбра защо плачеше тя; но той не можеше така изведнъж да се съгласи в душата си с нея, че онова, с което бе свикнал от детинство, което смяташе за нещо най-обикновено, бе лошо.
	„Учтивост ли е това, женски приказки ли, или пък тя има право?“ — питаше се той. Без сам да реши тоя въпрос, той погледна още веднъж нейното страдащо и любещо лице и в миг разбра, че тя имаше право и че той отдавна вече е виновен пред себе си.
	— Мари — каза й той тихо, като се приближи до нея, — това вече никога няма да се повтори; обещавам ти. Никога — още веднъж каза той с трепетен глас, като момченце, което моли за прошка.
	От очите на графинята сълзите потекоха още по-силно. Тя взе ръката на мъжа си и я целуна.
	— Nocolas, кога счупи камеята? — рече тя, за да промени разговора, като гледаше ръката му, на която имаше пръстен с главата на Лаокоон.
	— Днес пак същото. Ах, Мари, не ми припомняй това. — Той пак се изчерви. — Давам ти честна дума, че няма вече да се повтори. И нека това винаги да ми напомня — каза той, сочейки счупения пръстен.
	Оттогава при обясненията му с кметовете и управителите, щом кръвта се качваше в главата му и ръцете му се свиваха в юмруци, Николай завърташе счупения пръстен и навеждаше очи пред оня, който го бе разсърдил. Веднъж-дваж в годината той се забравяше и тогава отиваше при жена си, признаваше си и отново даваше обещание, че сега вече е за последен път.
	— Мари, ти сигурно ме презираш? — казваше й той. — Аз го заслужавам.
	— Щом усетиш, че не можеш да се сдържиш, ти се махни, махни се по-скоро оттам — казваше тъжно графиня Маря, като се мъчеше да утеши мъжа си.
	В дворянското общество уважаваха Николай, но не го обичаха. Дворянските интереси не го занимаваха. И заради това едни го смятаха горд, а други — глупав човек. През лятото всичкото си време, от сеитбата до жътвата, той биваше зает в стопанството. През есента със същата делова сериозност, която влагаше в стопанските си занятия, той се отдаваше на лов, като отсъствуваше месец-два с ловците и кучетата си. Зиме ходеше по другите села и се занимаваше с четене. Четиво му бяха предимно историческите книги, изписвани всяка година за определена сума. Той си уреждаше, както казваше сам, сериозна библиотека и си бе поставил за правило да прочита всички купени книги. Той седеше в кабинета си с важен вид и четеше нещо, което отначало си налагаше като задължение, а по-късно то му стана привично занимание, което му доставяше особен род удоволствие и съзнание, че е зает със сериозна работа. С изключение на пътуванията по работа повечето време през зимата той прекарваше в къщи, като все повече навлизаше в живота на семейството си и участвуваше във всекидневните отношения между майката и децата. С жена си той се сближаваше все повече и повече и всеки ден откриваше в нея нови душевни съкровища.
	Откакто се бе оженил Николай, Соня живееше в неговия дом. Още преди женитбата си Николай разказа на годеницата си всичко, каквото бе имало в миналото между тях, като обвиняваше себе си и хвалеше Соня. Той помоли княжна Маря да бъде ласкава и добра с братовчедка му. Графиня Маря напълно чувствуваше вината на мъжа си; чувствуваше и своята вина пред Соня; смяташе, че нейното състояние е имало влияние при избора на Николай, не можеше в нищо да укори Соня и искаше да я обича; но не само че не я обичаше, ами често откриваше в душата си лоши чувства към нея и не можеше да ги надвие.
	Веднъж тя заприказва за Соня и за несправедливостта си към нея с Наташа, която беше нейна приятелка.
	— Знаеш ли какво — рече Наташа, — ти много си чела евангелието; там има едно място точно за Соня.
	— Кое? — попита с учудване графиня Маря.
	— „На оня, който има, ще му се даде, а от оня, който няма, ще му се отнеме“, помниш ли? Тя е оня, който няма. За какво? Не знам; в нея може би няма егоизъм, не знам, но ще й се отнеме, и всичко й се е отнело. Понякога ужасно ми е мъчно за нея; по-рано аз ужасно желаех Nicolas да се ожени за нея; но сякаш винаги предчувствувах, че това няма да стане. Тя е _безплоден цвят_, нали знаеш, както в ягодите? Понякога ми е жал, а понякога си мисля, че тя не чувствува това така, както бихме го чувствували ние.
	И макар че графиня Маря обясняваше на Наташа, че тия евангелски думи трябва да се разбират иначе, като гледаше Соня, тя се съгласяваше с даденото от Наташа обяснение. Наистина, изглеждаше, че на Соня не й тежеше нейното положение и че напълно се е примирила с участта си на _безплоден цвят_. Тя сякаш скъпеше не толкова отделните хора, колкото цялото семейство. Като котка, тя се привързваше не към хората, а към къщата. Тя се грижеше за старата графиня, галеше и разглезваше децата, винаги биваше готова да направи малките услуги, на които беше способна, но всичко туй неволно се приемаше с прекалено слаба благодарност.
	Имението Ли`сие Гори беше възстановено, но не с оня размах, както беше при покойния княз.
	Постройките, започнати през времето на нуждата, бяха съвсем прости. Грамадната къща върху стара каменна основа беше дървена, измазана само отвътре. Голямата широка къща с небоядисан дъсчен под беше мебелирана с най-прости твърди дивани и кресла, маси и столове от собствени брези и изработени от свои дърводелци. Къщата беше широка, със стаи за слугите и стаи за гости. Близките на Ростови и на Болконски се събираха понякога да гостуват в Ли`сие Гори със семействата си, с по шестнадесет коня, с десетки слуги и живееха с месеци. Освен това четири пъти през годината на именните и рождените дни на домакините пристигаха по стотина души гости за ден-два. През останалото време на годината си течеше ненарушимо редовен живот с обикновените занятия, чайове, закуски, обеди и вечери от домашни продукти.



	IX

	Беше навечерието на зимния Никулден, 5 декември 1820 година. Тая година Наташа с мъжа и децата си гостуваше от началото на есента у брат си. Пиер беше в Петербург, дето бе отишъл по свои специални работи, както казваше той, за три седмици, но караше вече там седмата. Очакваха го всеки миг.
	На 5 декември освен семейство Безухови у Ростови гостуваше и старият приятел на Николай, запасният генерал Василий Фьодорович Денисов.
	Николай знаеше, че на 6 декември, деня на тържеството, ще трябва да свали бешмета, да облече сюртук, да обуе тесни ботуши с тесни носове и да отиде в новата, построена от него църква, а след това да приема поздравления и да предлага закуски, и да приказва за дворянските избори и за реколтата; но смяташе, че има право да прекара навечерието на тоя ден както обикновено. До обяд Николай провери сметките на кмета от рязанското село за имението на племенника, на жена си, написа две делови писма и обиколи, хармана и дворовете за добитъка и за конете, Като взе мерки срещу очакваното утре по случай храмовия празник общо пиянство, той си отиде за обяд и без да успее да поговори насаме с жена си, седна на дългата трапеза, приготвена за двадесет души, дето се бяха събрали всичките домашни. На трапезата бяха майка му, бабичката Белова, която живееше при нея, жена му, трите деца, гувернантката, гуверньорът, племенникът със своя гуверньор, Соня, Денисов, Наташа, трите й деца, тяхната гувернантка и старчето Михаил Иванич, архитектът на княза, който доживяваше старините си в Ли`сие Гори.
	Графиня Маря седеше на отсрещния край на масата. Щом мъжът й седна на мястото си, по жеста, с който взе салфетката и бързо отмести сложените пред него чаша и малка чашка, графиня Маря си каза, че той е в лошо настроение, както понякога се случваше с него особено преди супата и когато идеше на обяд направо от стопанската си работа. Графиня Маря много добре знаеше това негово настроение и когато сама тя бе в добро настроение, спокойно чакаше, докато той изяде супата си, тогава почваше да говори с него и го принуждаваше да признае, че без причина е в лошо настроение; но сега съвсем бе забравила това свое наблюдение; докривя й, че той без причина й се сърди и се почувствува нещастна. Тя го попита де е бил. Той отговори. Тя отново го попита всичко в ред ли е в стопанството. Той се смръщи неприятно от неестествения й тон и отговори припряно.
	„Значи, не съм се излъгала — помисли графиня Маря, — но за какво ми се сърди?“ В тона, с който й отговаряше той, тя усети враждебност към нея и желание да прекрати разговора. Тя чувствуваше, че думите й са неестествени; но не можа да се сдържи и му зададе още няколко въпроса.
	Благодарение на Денисов разговорът на трапезата скоро стана общ и оживен и графиня Маря не приказва с мъжа си. Когато станаха от масата и отидоха да благодарят на старата графиня, графиня Маря подаде своята ръка, целуна мъжа си и го попита защо й се сърди.
	— Ти винаги имаш чудновати мисли; не съм и помислил да се сърдя — рече той.
	Но думата _винаги_ отговори на графиня Маря: да, сърдя се и не искам да кажа.
	Николай живееше с жена си тъй хубаво, че дори Соня и старата графиня, които от ревност желаеха да има несъгласие помежду им, не можеха да намерят предлог за укор; но и между тях се случваха минути на враждебност. Понякога, тъкмо след най-щастливи периоди, изведнъж ги обземаше чувство на отчуждение и враждебност; това чувство се появяваше най-често през време на бременност на графиня Маря. Сега тя беше в такъв период.
	— Е, messieurs et mesdames — рече Николай високо и сякаш весело (на графиня Маря й се стори, че това е нарочно, за да я оскърби), — аз съм на крак от шест часа. Няма как, утре ще трябва да се мъча и затуй сега ще вървя да си почина. — И без да каже нещо повече на графиня Маря, отиде в малката диванна и легна на един диван.
	„Ето, винаги е така — помисли графиня Маря, — с всички говори, само с мене — не. Виждам, виждам, че съм му противна. Особено в това положение.“ Тя погледна издутия си корем, а в огледалото — жълтобледното си отслабнало лице с по-големи от когато и да било очи.
	И всичко й стана неприятно: и виковете, и гръмливият смях на Денисов, и приказките на Наташа, и особено погледът, който Соня набързо й хвърли.
	Соня винаги бе първият предлог, който графиня Маря избираше за раздразнението си.
	Като поседя с гостите, без да разбира нищо от онова, което те говореха, тя излезе незабелязано и отиде в детската стая.
	Децата, качени на столовете, пътуваха за Москва и поканиха и нея да тръгне с тях. Тя седна, поигра с тях, но мисълта за мъжа й и за неговото безпричинно раздразнение не преставаше да я мъчи. Тя стана и тръгна, като с усилие вървеше на пръсти, към малката диванна.
	„Може да не спи; аз ще се обясня с него“ — каза си тя. Андрюша, най-голямото момченце, подражавайки й, тръгна след нея на пръсти. Графиня Маря не го забеляза.
	— Chere Marie, il dort, je crois; il est si fatigue* — каза й в голямата диванна Соня, която (както се стори на графиня Маря) навсякъде я срещаше. — Да не би Андрюша да го събуди.
	[* Мила Мари, той спи, струва ми се; толкова е уморен.]
	Графиня Маря се извърна, видя зад себе си Андрюша и като почувствува, че Соня има право, кипна тъкмо от това и явно едва се сдържа да не каже остра дума. Тя не каза нищо, но за да не я послуша, направи с ръка знак на Андрюша да не дига шум, но все пак да върви подире й, и се приближи до вратата. Соня излезе през другата врата. От стаята, в която спеше Николай, се чуваше неговото равно, познато на жена му до най-малките отсенки дишане. Слушайки това дишане, тя виждаше пред себе си неговото гладко красиво чело, мустаците, цялото му лице, което тя толкова често дълго гледаше, когато той спеше, в тишината на нощта. Николай изведнъж се размърда и изпъшка. И в същия миг Андрюша викна през вратата.
	— Татенце, мамичка е тук.
	Графиня Маря побледня от уплаха и почна да прави знаци на сина си. Той млъкна и страшното за графиня Маря мълчание продължи една минута. Тя знаеше, че Николай никак не обичаше да го будят. Неочаквано зад вратата се чу ново изпъшкване, раздвижване и недоволният глас на Николай:
	— Не ти дават нито една минута спокойствие. Мари, ти ли си? Защо си го довела тук?
	— Аз дойдох само да видя, не го съзрях… извинявай…
	Николай се изкашля и млъкна. Графиня Маря се дръпна от вратата и заведе сина си в детската. Пет минути след това малката черноока тригодишна Наташа, любимка на баща си, като узна от брата си, че татко спи в малката диванна, незабелязана от майка си, отиде при баща си. Черноокото момиченце смело скръцна вратата, отиде с енергичните си с широчки стъпалца крачета до дивана и като видя положението на баща си, заспал гърбом към нея, дигна се на пръсти и целуна сложената му под главата ръка. Николай се обърна с разнежена усмивка на лицето.
	— Наташа, Наташа! — чу се зад вратата изплашеният шепот на графиня Маря. — На татко му се спи.
	— Не, мамо, не му се спи — отговори с убедителност малката Наташа, — той се смее.
	Николай спусна нозе, стана и взе дъщеря си на ръце.
	— Влез, Маша — каза той на жена си. Графиня Маря влезе в стаята и седна до мъжа си.
	— Аз не видях как е изтичал подире ми — каза плахо тя. — Аз така само.
	Николай, взел в едната си ръка дъщерята, погледна жена си и като забеляза виновното изражение на лицето й, прегърна я с другата си ръка и я целуна по косите.
	— Мога ли да целуна мама? — попита той Наташа.
	Наташа се усмихна стеснително.
	— Пак — рече тя с повелителен жест, като посочи мястото, дето Николай бе целунал жена си.
	— Не знам защо мислиш, че съм в лошо настроение — каза Николай, отговаряйки на въпроса, който — той знаеше това — бе в душата на жена му.
	— Не можеш да си представиш колко съм нещастна и самотна, когато си такъв. Все ми се струва…
	— Мари, стига глупости. Как не те е срам — каза весело той.
	— Струва ми се, че ти не можеш да ме обичаш, че аз съм толкова грозна… и винаги… а сега… в това по…
	— Ах, колко си смешна! Не ми е мил, защото е хубав, а е хубав, защото ми е мил. Само Malvina и другите ги обичат, защото са красиви; а пък аз нима обичам жена си? Не че я обичам, а така, не зная как да ти го кажа. Без тебе или когато, на, като сега, някоя котка ни мине път, аз все едно, че съм загинал и нищо не мога. На, да речем, обичам ли си пръста? Не го обичам, но я се опитай да го отрежеш…
	— Не, с мен не е същото, но разбирам. Значи, не ми се сърдиш?
	— Ужасно ти се сърдя — каза той усмихнат, стана, приглади косите си и почна да се разхожда из стаята.
	— Знаеш ли, Мари, за какво мислех? — почна той сега, когато вече се бяха помирили, и начена веднага да мисли гласно пред жена си. Той не я попита готова ли е да го слуша; беше му все едно. Дошла му е някоя мисъл, значи, дошла е и на нея. И той й разказа за намерението си да уговори Пиер да останат при тях до пролетта.
	Графиня Маря го изслуша, направи си бележките и на свой ред почна да мисли гласно. Мислите й бяха за децата.
	— Как си личи вече жената — каза тя на френски, като посочи Наташа. — Вие ни укорявате нас, жените, за нелогичност. Ето я нашата логика. Аз й казвам: на татко му се спи, а тя отговаря: не, той се смее. И тя има право — рече графиня Маря, като се усмихна щастливо.
	— Да, да! — И Николай взе на силната си ръка дъщеря си, дигна я високо, сложи я на рамото си, като прегърна крачката й, и почна да се разхожда с нея из стаята. И бащата, и дъщерята имаха едни и същи безсмислено щастливи лица.
	— А знаеш ли, ти май че си несправедлив. Ти премного обичаш тая — каза шепнешком на френски графиня Маря.
	— Да, но какво да правя?… Мъча се да не го показвам…
	В това време в преддверието и във вестибюла се чу звукът от скрипеца на вратата и стъпки, които приличаха на стъпки от пристигане.
	— Някой е пристигнал.
	— Сигурна съм, че е Пиер. Ще отида да разбера — рече графиня Маря и излезе.
	В нейно отсъствие Николай си позволи да разходи дъщеря си в галоп из стаята. Задъхан, той бързо сне разсмяното момиченце и го притисна до гърдите си. Неговите скокове му припомниха танците и загледан в детското кръгло щастливо личице, помисли каква ли ще бъде тя, когато той, вече старче, ще я води по баловете и както покойният му баща танцуваше с дъщеря си „Данило Купор“, той ще изиграе с нея мазурка.
	— Той, той, Nicolas! — каза след няколко минути графиня Маря, връщайки се в стаята. — Нашата Наташа оживя сега. Трябваше да видиш възторга й, и как го накастри, че е просрочил. Хайде, да вървим по-скоро, да вървим! Разделете се най-сетне де — рече тя усмихната, като гледаше момиченцето, което се притискаше до баща си. Николай излезе, като водеше дъщеря си за ръка.
	Графиня Маря остана в диванната.
	— Никога, никога не бих повярвала — прошепна си тя, — че мога да бъда толкова щастлива. — Лицето й просия от усмивка; но в същото време тя въздъхна и тиха тъга се изписа в дълбокия й поглед. Сякаш освен това щастие, което изпитваше, имаше друго, недостижимо в тоя живот щастие, за което, без да ще, тя си бе спомнила в тоя миг.



	X

	Наташа се омъжи през ранна пролет 1813 година и в 1820 година имаше вече три дъщери и един син, когото тя бе желала да има, и сега сама го кърмеше. Тя беше напълняла и се беше разширила, тъй че в тая яка майка човек мъчно можеше да познае предишната тънка, подвижна Наташа. Чертите й се бяха оформили и имаха изражение на спокойна мекота и яснота. В лицето й нямаше както по-рано непрестанно горящия огън на оживлението, който бе нейната прелест. Сега често се виждаше само лицето й и тялото, а душата съвсем не се виждаше. В нея личеше само силната; красива и плодовита самка. Сега много рядко се запалваше в нея предишният огън. Това се случваше само когато както сега се връщаше мъжът й или когато оздравяваше някое от децата, или когато си спомняше, с графиня Маря, за княз Андрей (тя не говореше с мъжа си никога за княз Андрей, тъй като предполагаше, че той я ревнува от спомените за него) и много рядко, когато случайно се увличаше да пее, нещо, което след омъжването си тя съвсем бе изоставила. И в тия редки минути, когато предишният огън отново пламваше в нейното развито, красиво тяло, тя ставаше още по-привлекателна от по-рано.
	След омъжването си Наташа живееше с мъжа си в Москва, в Петербург и в краймосковското село, и при майка си, тоест у Николай. В обществото рядко виждаха младата графиня Безухова и ония, които я виждаха, оставаха недоволни от нея. Тя не беше нито мила, нито любезна. Не че Наташа обичаше усамотението (тя не знаеше дали го обичаше, или не; струваше й се дори, че не), но като носеше, раждаше и кърмеше децата си и вземаше участие във всеки миг от живота на мъжа си, не можеше да задоволи тия потребности иначе, освен като се откажеше от висшето общество. Всички, които познаваха Наташа до омъжването й, се учудваха като от нещо необикновено от станалата с нея промяна. Единствена старата графиня, която бе разбрала с майчинския си усет, че всички пориви на Наташа водеха началото си само от нейната потребност да има семейство, да има съпруг (както тя, не толкова на шега, колкото искрено, крещеше в Отрадное), единствена майката се чудеше на учудването на хората, които не разбираха Наташа, и повтаряше, че тя винаги е знаела, че Наташа ще бъде примерна съпруга и майка.
	— Само че тя стига до крайност в обичта си към мъжа и децата — казваше графинята, — дотолкова, че дори е глупаво.
	Наташа не се придържаше към онова златно правило, проповядвано от умните хора, особено от французите, което гласи, че след като се омъжи, девойката не бива да се изостави, да зареже дарбите си, че трябва повече, отколкото като момиче, да се занимава с външността си, че трябва да прелъстява съпруга си така, както го е прелъстявала, преди да й стане съпруг. Наташа, напротив, заряза всичките си очарования, най-силното от които беше пеенето. Тя го бе зарязала тъкмо затуй, че то бе силно очарование. Тя, както се казва, се бе занемарила. Не се грижеше нито за маниерите си, нито за деликатността на приказките си, нито да се показва на мъжа си в най-изгодни пози, нито за тоалета си, нито — да не притеснява мъжа си със своите изисквания. Тя правеше всичко противно на тия правила. Чувствуваше, че ония очарования, които инстинктът й я бе научил да прилага по-рано, сега щяха да бъдат смешни в очите на мъжа й, на когото тя още от първия миг се бе отдала цяла, тоест с цялата си душа, като не бе оставила нито едно скрито от него кътче. Долавяше, че връзката с мъжа й се крепи не на ония поетични чувства, които го бяха привлекли към нея, а на нещо друго, неопределено, но здраво, каквато беше връзката между собствената й душа и тялото.
	Да си прави букли, да облича роброни и да пее романси, за да привлича мъжа си, би й се сторило толкова странно, колкото и да се гизди, та самата тя да бъде доволна от себе си. А да се гизди, за да се харесва на другите, може би щеше да й бъде приятно, тя не знаеше, но нямаше никакво време за това. Главната причина, поради която не се занимаваше нито с пеене, нито с тоалета си, нито с обмисляне на думите си, беше, че тя нямаше никакво време да се занимава с това.
	Знае се, че човек има способността да бъде погълнат изцяло от едно нещо, колкото и то да изглежда нищожно. И знае се, че няма такова нищожно нещо, което при съсредоточено в него внимание да не се разрасне до безкрайност.
	Онова, което изцяло бе погълнало Наташа, беше семейството, тоест мъжът, когото тя трябваше да държи така, че той да принадлежи неразделно на нея, на семейството и децата, които трябваше да носи, ражда, кърми и възпитава.
	И колкото повече се вдълбочаваше тя не с ума, а с цялата си душа, с цялото си същество в онова, което я занимаваше, толкова повече то се разрастваше под нейното внимание и толкова по-слаби и незначителни й се струваха нейните сили, тъй че тя съсредоточаваше всички в едно и също нещо и все пак не успяваше да направи всичко, което смяташе, че е необходимо.
	Приказките и разсъжденията за правата на жените, за отношенията между съпрузите, за тяхната свобода и за правата им, макар да не се наричаха още както сега _въпроси_, бяха тогава също такива, каквито са и сега; ала тия въпроси не само че не интересуваха Наташа, но тя съвсем не ги разбираше.
	Тия въпроси и тогава, както и сега, съществуваха само за ония хора, които виждат в брака единствено удоволствието, което съпрузите получават един от друг, тоест само едно от началата на брака, а не цялото му значение, което е в семейството.
	Тия разсъждения и сегашните въпроси, които приличат на въпросите как може да се получи колкото е възможно по-голямо удоволствие от обеда, тогава не съществуваха, както и сега не съществуват за хората, за които целта на обеда е нахранване и целта на съпружеството — семейство.
	Ако целта на обеда е — нахранването на тялото, оня, който ще изяде отведнъж два обеда, ще постигне може би по-голямо удоволствие, но няма да постигне целта, защото двата обеда няма да се смелят от стомаха.
	Ако целта на брака е семейство, оня, който ще поиска да има много жени и мъже, ще получи може би много удоволствия, но в никакъв случай няма да има семейство.
	Целият въпрос, щом целта на обеда е нахранването, а целта на брака — семейството, се разрешава само с това — да не се яде повече, отколкото стомахът може да смели, и да нямаш повече жени и мъже, отколкото е потребно за семейство, тоест една и един. На Наташа й трябваше съпруг. Дадоха й съпруг. И съпругът й даде семейство. И тя не само не смяташе, че й трябва друг, по-добър съпруг, но тъй като всичките й душевни сили бяха устремени да служи на тоя съпруг и на семейството, тя не можеше и да си представи и не виждаше никакъв интерес да си представя какво би било, ако беше иначе.
	Наташа не обичаше обществото изобщо, ала толкова повече обичаше обществото на своите — на графиня Маря, на брат си, на майка си и на Соня. Тя скъпеше обществото на ония хора, при които — невчесана, по роба, би могла да излезе с широки крачки от детската стая с радостно лице и да покаже пеленка с жълто вместо със зелено петно и да изслуша утешения, че детето сега е много по-добре.
	Наташа до такава степен се беше занемарила, че дрехите й, прическата, неуместно казаните думи, ревността й — тя ревнуваше от Соня, от гувернантката, от всяка хубава и грозна жена — бяха обикновеният прицел за шеги на всичките й близки. Общото мнение беше, че Пиер е под чехъла на жена си и наистина беше тъй. Още от първите дни на съпружеството им Наташа предяви своите изисквания. Пиер се учуди от тоя съвсем нов за него възглед на жена му — че всеки миг от неговия живот принадлежи ней и на семейството; Пиер се учуди от изискванията на жена си, но беше поласкан от тях и им се подчини.
	Подчинението на Пиер се състоеше в това, че той не само не смееше да ухажва, но не смееше да говори усмихнат с друга жена, Не смееше да ходи в клубове, по обеди _само_ тъй, за да прекара времето си, не смееше да харчи пари за прищевки, не смееше да пътува за дълго време освен по работа, в която жена му включваше и научните му занимания, от които тя нищо не проумяваше, но на които отдаваше голямо значение. Срещу това Пиер имаше пълно право да разполага в къщи не само със себе си, както си искаше, но и с цялото семейство. У дома си Наташа се държеше като робиня на мъжа си; и когато Пиер се занимаваше — четеше или пишеше в кабинета си, цялата къща ходеше на пръсти. Стигаше Пиер да прояви някаква своя силна склонност към нещо и онова, което обичаше, винаги се изпълняваше. Стигаше само да каже, че желае нещо, и Наташа скачаше и хукваше да го изпълни.
	Цялата къща се ръководеше от мнимите заповеди на съпруга, тоест от желанията на Пиер, които Наташа се мъчеше да предугади. Начинът и мястото, дето щяха да живеят, познанствата, връзките, заниманията на Наташа, възпитанието на децата — всичко не само че се вършеше по изразената воля на Пиер, но Наташа се мъчеше да предусети онова, което можеше да произтича от мислите, изказвани от Пиер в разговорите. И тя вярно долавяше онова, което бе същина на Пиеровите желания, и щом веднъж го доловеше, здраво държеше на това, което бе открила. И когато самият Пиер поискаше да промени желанието си, тя се бореше срещу него с неговото оръжие.
	Така през тежкото за Наташа време, което Пиер никога не забравяше, след раждането на първото слабо дете, когато трябваше да сменят три кърмачки и Наташа се бе разболяла от отчаяние, веднъж Пиер й каза мислите на Русо, с които той бе напълно съгласен, за неестествеността и вредата от кърмачките. При второто дете, въпреки противодействието на майка й, на докторите и на мъжа й, които не се съгласяваха тя да кърми — което се смяташе тогава за нещо нечувано и вредно, тя настоя на своето и оттогава кърмеше всичките си деца.
	В минути на раздразнение твърде често се случваше, че мъжът и жената спореха дълго, но след спора Пиер, за своя радост и учудване, намираше не само в думите, но и в действията на жена си същата своя мисъл, срещу която тя беше спорила. И не само че намираше тая мисъл, но я намираше изчистена от всичко, което бе излишно, предизвикано от увлечението и спора, така както той я бе изразил.
	След седем години съпружество Пиер чувствуваше радостното, твърдо съзнание, че не е лош човек и чувствуваше това, защото се виждаше отразен в жена си. В себе си той чувствуваше всичко — и добро, и лошо — смесено и засенчващо се едно друго. Но в жена му се отразяваше само онова, което бе истински хубаво; всичко, което не беше съвсем хубаво, бе махнато. И това отразяване ставаше не по пътя на логическата мисъл, а по друг — тайнствен и непосреден път.



	XI

	Преди два месеца, когато вече гостуваха у Ростови, Пиер бе получил писмо от княз Фьодор, който го викаше в Петербург за обсъждане на важни въпроси, които занимаваха в Петербург членовете на едно общество, на което Пиер беше един от главните основатели.
	Като прочете това писмо, така както четеше всичките писма на мъжа си, Наташа, колкото и да й бе тежко отсъствието на мъжа й, сама му предложи да замине за Петербург. На всичко, което беше умствена, отвлечена работа на мъжа й, тя придаваше, без да я разбира, грамадно значение и постоянно се страхуваше да не пречи на мъжа си в тая му дейност. На плахия, въпросителен поглед на Пиер, след като прочете писмото, тя отговори с молба, да замине, но като й определи точно времето на връщането си. И отпускът бе разрешен за четири седмици.
	От деня, когато бе изтекъл срокът на Пиеровия отпуск — това бе преди две седмици, — Наташа беше в състояние на непрестанен страх, скръб и раздразнение.
	Денисов, запасен генерал, недоволен от сегашното положение, пристигнал през тия последни две седмици, гледаше Наташа с учудване и скръб, както се гледа портрет, който не прилича на любим някога човек. Унил поглед, поглед на човек, който се отегчава, неуместни отговори и разговори за детската стая — това беше всичко, което той виждаше и чуваше от предишната вълшебница.
	През всичкото това време Наташа беше тъжна и раздразнена особено когато, утешавайки я, майка й, брат й, Соня или графиня Маря се мъчеха да извинят Пиер и да измислят причини за забавянето му.
	— Всичко е глупости, всичко е празна работа — думаше Наташа, — всички негови разсъждения, които не водят до нищо, и всички тия глупашки общества — казваше тя за същата тая работа, в голямото значение на която твърдо вярваше. И отиваше в детската да кърми единственото си момченце Петя.
	Никой не можеше да й каже нищо толкова успокоително и разумно, колкото това тримесечно мъничко същество, когато то лежеше на гърдите й и тя усещаше мърдането на устата му и сумтенето на нослето. Това същество казваше: „Ти се ядосваш, ти ревнуваш, ти би искала да му отмъстиш, ти се страхуваш, а пък аз — на, аз съм той, аз съм — той…“ И нямаше какво да се отговори. Това беше повече от истина.
	През тия две седмици на безпокойство Наташа толкова често отиваше за успокоение при детето, толкова се занимаваше с него, че го кърми повече, отколкото трябваше, и то се разболя. Тя се ужаси от болестта му, но в същото време тъкмо това й трябваше. Като се грижеше за него, по-леко понасяше безпокойството за мъжа си.
	Когато пред главния вход дигна шум шейната на Пиер, тя кърмеше и бавачката, която знаеше с какво може да зарадва господарката си, безшумно, но бързо влезе със светнало лице.
	— Пристигна ли? — попита с бърз шепот Наташа, страхувайки се да мръдне, за да не събуди заспиващото дете.
	— Пристигна, господарко — прошепна бавачката.
	Кръвта преля по лицето на Наташа и нозете й неволно мръднаха; но не биваше да скача и тича. Детето отново отвори очички, погледна: „Тука си“, сякаш каза то и отново мързеливо замляска с устни.
	Наташа неусетно прибра гърдата си, полюля го, даде го на бавачката и тръгна към вратата с бързи крачки. Но при вратата спря, сякаш почувствува угризение на съвестта, че като се бе зарадвала, много бързо бе оставила детето, и погледна назад. Бавачката, дигнала лакти, понесе детето над преградката на креватчето, за да го сложи вътре.
	— Вървете, вървете, господарко, бъдете спокойна, вървете — прошепна усмихната бавачката с фамилиарността, която се установява между бавачка и господарка.
	И Наташа с леки стъпки изтича към вестибюла.
	Денисов, с лула, влязъл от кабинета в залата, сега за пръв път позна Наташа. Ярка, блестяща, радостна светлина струеше на потоци от преобразеното й лице.
	— Пристигна! — каза му тя бегом и Денисов се почувствува във възторг от пристигането на Пиер, когото твърде малко обичаше. Като се втурна във вестибюла, Наташа видя висока фигура в шуба, която развиваше шалчето си.
	„Той! Той! Наистина! Ето го! — рече си тя, налетя отгоре му, притисна го до себе си, с глава на гърдите му, и сетне, като го отстрани, погледна оскреженото му румено и щастливо лице. — Да, той е; щастлив, доволен…“
	И изведнъж си спомни всичките мъки на очакването, които бе преживяла през последните две седмици; светналата по лицето й радост изчезна; тя се намръщи и поток от укори и злобни думи се изля върху Пиер:
	— Да, тебе ти е добре, ти си много доволен, ти си се веселил… А на мене какво ми е? Поне децата да беше съжалил. Аз кърмя, млякото ми се развали… Петя щеше да умре. А на тебе ти е много весело. Да, на тебе ти е весело…
	Пиер знаеше, че не е виновен, защото не можеше да си дойде по-рано; знаеше, че това избухване от нейна страна е неприлично, и знаеше, че след две минути то ще мине; най-важното — той знаеше, че на него самия му беше весело и радостно. Искаше му се да се усмихне, но не посмя и да помисли за това. Лицето му стана жалко и уплашено и той се приведе.
	— Не можах, вярвай Бога! Какво му е на Петя?
	— Сега вече нищо, ела. Как не те е срам! Да можеше да видиш каква съм без тебе, как съм се мъчила…
	— Здрава ли си?
	— Ела, ела — каза тя, без да пусне ръката му. И те се оттеглиха в техните стаи.
	Когато Николай и жена му отидоха да потърсят Пиер, той беше в детската и държеше на грамадната си дясна длан събудилото се кърмаче и го люлееше. На широкото му лице с отворена беззъба уста бе замряла весела усмивка. Бурята отдавна вече бе профучала и по лицето на Наташа, която гледаше разнежено мъжа и сина си, светеше ярко, радостно слънце.
	— Добре ли поговорихте за всичко с княз Фьодор? — рече Наташа.
	— Да, отлично.
	— Виждаш ли, държи я (главата, искаше да каже Наташа). Ах, как ме уплаши той!
	— А видя ли княжната? Вярно ли е, че е влюбена в оня?…
	— Да, представи си…
	В това време влезе Николай с графиня Маря. Пиер, без да снема от ръце сина си, се наведе, разцелува се с тях и отговори на въпросите им. Но очевидно, въпреки многото интересни работи, за които трябваше да поговорят, детето с качулката и с клатещата се глава поглъщаше цялото внимание на Пиер.
	— Колко е мил! — каза графиня Маря, като гледаше детето и играеше с него. — Виж, Nicolas, това не мога да разбера — обърна се тя към мъжа си, — как не разбираш прелестта на тия чудесни същества!
	— Не разбирам, не мога — каза Николай, като погледна студено детето. — Къс месо. Хайде, Пиер.
	— А пък най-важното е, че той е такъв нежен баща — каза графиня Маря, оправдавайки мъжа си, — но само когато са вече на една година или татък…
	— Не, Пиер отлично ги бави — рече Наташа. — Той казва, че ръката му е направена тъкмо според задничето на детето. Вижте.
	— Е, само не за това — каза неочаквано и със смях Пиер, като прехвана детето и го подаде на бавачката.



	XII

	Както във всяко истинско семейство, в лисогорския дом живееха заедно няколко съвсем различни светове, които, всеки запазвайки своята особеност и правейки си отстъпки един на друг, се сливаха в едно хармонично цяло. Всяко събитие, което ставаше в къщата, беше еднакво важно — радостно или тъжно — за всички тия светове; но всеки свят имаше съвсем свои, независими от другите причини да се радва или да тъгува за което и да е събитие.
	Така пристигането на Пиер беше радостно, важно събитие и то се отрази като такова на всички.
	Слугите — най-добрите съдници на господарите, защото съдят не по приказки и изразяване на чувствата, а по действията и по начина на живот — се радваха от пристигането на Пиер, защото знаеха, че като е той тук, графът ще престане да се занимава всеки ден със стопанските работи и ще бъде по-добър и по-весел, и още — защото всички щяха да имат хубави подаръци за празника.
	Децата и гувернантките се радваха от пристигането на Безухов, защото никой така не ги вмъкваше в общия живот, както Пиер. Единствен той можеше да свири на клавикорда оня екосез (едничкото нещо, което той можеше да свири), при който можеха да се танцуват, както казваше той, всякакви танци, и сигурно беше донесъл подаръци на всички.
	Николенка, който беше сега петнадесетгодишно слабо, с къдрави руси коси и прекрасни очи, болезнено, умно момче, се радваше, защото чичо Пиер, както го наричаше той, беше обект на неговото възхищение и страстна обич. Никой не беше вдъхвал на Николенка особена обич към Пиер и той го виждаше само от време на време. Неговата възпитателка, графиня Маря, се мъчеше с всички сили да накара Николенка да обича мъжа й тъй, както тя го обичаше, и Николенка обичаше свако си; но го обичаше с една едва доловима отсянка на презрение. А обожаваше Пиер. Той не искаше да стане нито хусар, нито Георгиевски кавалер като свако Николай, искаше да стане учен, умен и добър като Пиер. В присъствието на Пиер по лицето му винаги имаше радостно сияние и когато Пиер се обръщаше към него, той се изчервяваше и задъхваше. Не изпускаше ни една дума от онова, което казваше Пиер, и след това с Десал или самичък си спомняше и размисляше върху значението на всяка Пиерова дума. Миналият живот на Пиер, неговите нещастия до 12-а година (за които той от думите, които бе слушал, бе си съставил неясна поетична представа), приключенията му в Москва, пленничеството, Платон Каратаев (за когото бе слушал от Пиер), любовта му към Наташа (която момчето също така обичаше с особена обич) и най-главно приятелството с баща му, когото Николенка не помнеше, всичко това правеше за него Пиер герой и светиня.
	От откъслечните приказки за баща му и Наташа, от вълнението, с което Пиер говореше за покойния, от внимателната, благоговейна нежност, с която Наташа говореше за него, момчето, което сега почваше да се досеща за любовта, си реши, че баща му е обичал Наташа и умирайки, я е завещал на приятеля си. А тоя баща, когото момчето не помнеше, му се струваше божество, което човек не може да си представи и за което той мислеше само с примиране на сърцето и със сълзи от скръб и възторг. И момчето беше щастливо от пристигането на Пиер.
	Гостите се радваха на Пиер като на човек, който винаги съживяваше и сплотяваше всяко общество.
	Възрастните домашни, като не се смяташе жена му, се радваха на приятеля, с когото се живееше по-леко и по-спокойно.
	Бабичките се радваха и на подаръците, които той им носеше, и най-главно, защото Наташа пак щеше да се съживи.
	Пиер усещаше тия различни схващания за него от различните светове и бързаше да даде на всекиго очакваното.
	Пиер, най-разсеяният човек и най-големият забраван, сега по списък, съставен от жена му, беше купил всичко, като не бе забравил нито поръчките на майката и на брата, нито подаръка — плат за рокля — за Белова, нито играчки за племенниците. В първото време след женитбата нему се струваше странно искането на жена му да изпълни и да не забрави всичко, което се бе наел да купи, и когато при първото си пътуване изпозабрави всичко, бе поразен от нейното сериозно огорчение. Но след това свикна. Знаейки, че Наташа никога нищо не поръчваше за себе си, а за другите поръчваше само когато той сам предлагаше, сега той неочаквано за себе си намираше детско удоволствие в тия покупки на подаръци за цялата къща и никога нищо не забравяше. И ако заслужаваше укори от Наташа, то беше, че купуваше излишни неща и прекалено скъпо. Към всичките си недостатъци — небрежност, занемареност, — според повечето хора, и качества, според Пиер, Наташа прибави и скъперничество.
	Откак Пиер заживя с голямо домакинство, със семейство, което изискваше големи разноски, той за свое учудване забеляза, че харчи два пъти по-малко от по-рано и че разстроените му напоследък сметки (особено от дълговете на първата му жена) почнаха да се оправят.
	Живееха по-евтино, защото животът им беше стегнат: Пиер вече нямаше, а и не желаеше да има най-скъпия разкош, заключаващ се в оня начин на живот, който всеки миг да може да се измени. Той чувствуваше, че сега начинът му на живот е определен завинаги, чак до смъртта му, че не е в негова власт да го измени и затуй тоя начин на живот беше евтин.
	С весело, усмихнато лице Пиер изваждаше покупките си.
	— Я какво нещо! — каза той, развивайки като продавач парче плат. Наташа, седнала срещу него с най-голямата си дъщеря на коленете, бързо извиваше светналите си очи от съпруга си към онова, което показваше той.
	— Това за Белова ли е? Отлично. — Тя попипа плата да види качеството.
	— Сигурно по една рубла?
	Пиер каза цената.
	— Скъпо — рече Наташа, — но как ще се радват децата и maman. Само напразно си ми купил това — добави тя и не можа да сдържа усмивката си, като се любуваше на златния с бисери гребен, каквито току-що бяха излезли тогава на мода.
	— Адел ме подведе: купи, та купи — рече Пиер.
	— Ами че кога ще го сложа? — Наташа го забоде в плитката си. — Едва когато ще водим по балове Машенка; може би тогаз пак ще почнат да ги носят. Хайде, ела.
	И като взеха подаръците, отидоха първо в детската, а след това при графинята.
	Когато Пиер и Наташа влязоха в салона с пакети под мишници, графинята седеше както обикновено с Белова и нареждаше гранпасианс.
	Графинята бе минала вече шейсет години. Тя беше съвсем побеляла, носеше боне, което обграждаше с рюш цялото й лице. Лицето й беше сбръчкано, горната й устна бе хлътнала навътре, очите й бяха мътни.
	След постигналите я бързо една подир друга загуби на сина и мъжа й тя се чувствуваше като забравено на тоя свят същество, което няма никаква цел и смисъл. Ядеше, пиеше, спеше, бодърствуваше, но не живееше. Животът не й даваше никакви впечатления. Нищо от живота не й трябваше освен спокойствие и това спокойствие тя можеше да намери само в смъртта. Но докато дойдеше смъртта, тя трябваше да живее, тоест да прекарва времето си, да изразходва своите жизнени сили. В нея до най-голяма степен се забелязваше онова, което се забелязва в малките деца и в много старите хора. В живота й не се виждаше никаква външна цел, а бе очевидна само потребността да проявява различните си склонности и способности. Трябваше й да хапне, да поспи, да помисли, да поприказва, да поплаче, да поработи, да се поядоса и т.н. само защото имаше стомах, мозък, имаше мускули, нерви и черен дроб. Всичко това тя го вършеше, непредизвиквана от нищо външно, не тъй, както го правят хората в разцвета на силите си, когато зад целта, към която се стремят, не се забелязва другата цел — приложението на техните сили. Тя говореше само защото физически й беше потребно да поработи с дробовете и с езика си. Тя плачеше като дете, защото й бе необходимо да се изсекне, и т.н. Онова, което за хората в разцвета на силите им е цел, за нея очевидно беше предлог.
	Така сутрин, особено ако предната вечер беше яла нещо тлъсто, тя имаше нужда да се посърди и тогава избираше най-близкия предлог — глухотата на Белова.
	От другия край на стаята тя почваше да й приказва тихо.
	— Днес май е по-топло, мила моя — думаше тя шепнешком. И когато Белова отговаряше: „Разбира се, пристигнаха“, тя сърдито измърморваше: — Боже мой, колко е глуха и глупава!
	Друг предлог беше емфието, което й се струваше ту сухо, ту влажно, ту лошо стрито. След тия раздразнения по лицето й се разливаше жлъчка и нейните прислужнички по сигурни признаци знаеха кога пак Белова ще бъде глуха и емфието влажно и кога лицето й ще стане пак жълто. Тъй както й биваше необходимо да поработи с жлъчката си, тъй понякога й бе необходимо да поработи с останалите си още способности да мисли и предлогът за това беше пасиансът. Когато трябваше да поплаче — предлогът бе покойният граф. Когато трябваше да се тревожи, предлогът беше Николай и неговото здраве; когато трябваше да каже нещо хапливо, предлогът беше графиня Маря. Когато трябваше да поупражнява гласния си орган, това ставаше най-често към седем часа, след храносмилателната почивка в тъмна стая, тогава предлогът беше разказването на все едни и същи истории на все едни и същи слушатели.
	Всички домашни разбираха това състояние на бабичката, макар че никой никога не говореше за него, и всички правеха всевъзможни усилия да задоволят тия нейни потребности. Това взаимно разбиране на нейното положение биваше изразявано само нарядко в някой поглед и в тъжната полуусмивка, разменяна между Николай, Пиер, Наташа и графиня Маря.
	Но тия погледи казваха освен това и нещо друго: те казваха, че тя беше вече изпълнила своята задача в живота, че тя не е само това, което сега се виждаше в нея, че и ние всички ще бъдем такива и че е радостно да й се подчиняваш, да се сдържаш заради това някога скъпо, някога също като нас изпълнено с живот, а сега жалко същество. „Memento mori“* — казваха тия погледи. Само съвсем лошите и глупави хора и малките деца — измежду всичките домашни — не разбираха това и страняха от нея.
	[* Не забравяй за смъртта.]



	XIII

	Когато Пиер и жена му отидоха в салона, графинята беше в обикновеното си състояние на потребност да се заеме с умствената работа на гранпасианса и затуй, макар че по навик каза думите, които винаги изричаше, когато Пиер или синът й се връщаха: „Време беше, време беше, мили; отдавна те чакахме. Е, слава Богу“, и макар че, като й даваха подаръците, каза други привични думи: „Не подаръкът е скъп, мили, благодаря ти, че подаряваш на мене, старата…“, личеше, че дохождането на Пиер в тоя миг й беше неприятно, защото я отвличаше от ненаредения още гранпасианс. Тя довърши пасианса и чак тогава се зае с подаръците. Подаръците бяха един чудесно изработен калъф за карти, севърска яркосиня чашка с капаче и с изображение на овчарки и златна табакерка с портрета на покойния граф, която Пиер бе поръчал в Петербург на един миниатюрист (графинята отдавна желаеше такова нещо). Сега не й се искаше да плаче и затуй тя равнодушно погледна портрета и прояви интерес към калъфа.
	— Благодаря ти, мили, зарадва ме — каза тя, както казваше винаги. — Но най-хубавото е, че ти си дойде. Че то на нищо не прилича; вземи поне се поскарай на жена си. Какво е туй? Без тебе е като побъркана. Нищо не вижда, не помни — приказваше тя привичните думи. — Виж, Ана Тимофеевна — добави тя, — какъв калъф ни е донесъл синът.
	Белова похвали подаръците и се възхити от плата си.
	Макар че и Пиер, и Наташа, и Николай, и графиня Маря, и Денисов имаха да си поприказват за много неща, за които не се приказваше пред графинята не защото криеха нещо от нея, но защото тя бе изостанала от много работи, и ако почнеха да говорят пред нея за нещо, трябваше да отговарят на въпросите й, задавани не на място, и да повтарят повтаряното й вече няколко пъти: да разправят, че тоя умрял, оня се оженил, което тя пак нямаше да запомни; те седяха както обикновено около самовара в салона и пиеха чай и Пиер отговаряше на зададените от графинята въпроси, непотребни за самата нея и неинтересуващи никого, за това, че княз Василий е остарял и че графиня Маря Алексеевна я поздравява, като моли да не я забравя, и т.н.
	Такъв никому неинтересен, но необходим разговор се водеше през всичкото време, докато пиеха чай. За чая, около кръглата маса със самовара, при който седеше Соня, се събираха всичките възрастни членове на семейството. Децата, гувернантките и гуверньорите бяха пили вече чай и гласовете им се чуваха в съседната диванна. За чая всички сядаха на обикновените си места; Николай сядаше до печката, при една малка масичка, дето му слагаха чая. Старата, със съвсем побеляла муцуна, сред която още по-рязко се пулеха големите й черни очи, хрътка Милка, дъщеря на първата Милка, лежеше в кресло до него. Денисов, с полупобелели къдрави коси, мустаци и бакенбарди, в разкопчан генералски сюртук, седеше до графиня Маря. Пиер седеше между жена си и старата графиня. Той разказваше онова, което — той го знаеше — можеше да интересува и да бъде разбрано от бабичката. Той разправяше за външните, обществените събития и за ония хора, които съставляваха едно време кръга на връстниците на старата графиня, които някога бяха истински, жив, отделен кръг, но сега, повечето пръснати из света, доизживяваха като нея дните си, като събираха останалите класове от онова, което бяха посели в живота. Но те — тия връстници — бяха за старата графиня изключително важен и действителен свят. Наташа по оживлението на Пиер виждаше, че пътуването му е било интересно, че му се искаше да разкаже много неща, но че не смееше да говори пред графинята. Денисов, който не беше член на семейството и затуй не разбираше предпазливостта на Пиер, а освен това и като недоволен от управлението, твърде много се интересуваше какво става в Петербург и непрестанно предизвикваше Пиер да разправя — ту за току-що случилата се история в Семьоновския полк, ту за Аракчеев, ту за библейското общество. Пиер от време на време се увличаше и почваше да разказва, но Николай и Наташа всеки път го връщаха към здравето на княз Иван и на графиня Маря Антоновна.
	— Е, как, цялото това безумие около Госнер и Татаринова — попита Денисов — нима все още продължава?
	— Как да не продължава? — викна Пиер. — По-силно от когато и да е. Библейското общество — това сега е цялото правителство.
	— Това пък какво е, mon cher ami? — попита графинята, която бе изпиля чая си и очевидно търсеше предлог да се ядоса след храната. — Какво казваш ти: правителството; не мога да разбера това.
	— Знаете ли, maman — намеси се Николай, който знаеше как трябваше да се превежда на езика на майка му, — княз Александър Николаевич Голицин е учредил това общество и казват, че бил много силен.
	— Аракчеев и Голицин — каза непредпазливо Пиер, — те са сега цялото правителство. И какво правителство! Навсякъде виждат заговори, от всичко се страхуват.
	— Е, че какво е виновен княз Александър Николаевич? Той е много почтен човек. Аз съм го срещала на времето у Маря Антоновна — каза оскърбено графинята и още по-оскърбена, че всички млъкнаха, продължи: — Днеска осъждат всички. Евангелско общество — е, че какво лошо има? — И тя стана (всички също тъй станаха) и заплува със строг вид към своята маса в диванната.
	Сред настъпилото тъжно мълчание от съседната стая се чуха детски гласове и смях. Очевидно сред децата имаше някакво радостно вълнение.
	— Готово, готово! — чу се над всички радостният писък на мъничката Наташа. Пиер размени погледи с графиня Маря и Николай (Наташа, той винаги я виждаше) и се усмихна щастливо.
	— Каква чудесна музика! — рече той.
	— Това е, защото Ана Макаровна е свършила чорапа — каза графиня Маря.
	— О, ще ида да видя — рече Пиер, като скочи. — Знаеш ли — каза той, спрял на вратата — защо особено обичам тая музика — те първи ми дават да разбера, че всичко е добре. Пътувам днес и колкото по` наближавам, толкова повече ме хваща страх. Щом влязох във вестибюла, чувам, Андрюша се залива от смях за нещо — е, значи, всичко е добре…
	— Знам, знам аз това чувство — потвърди Николай. — Но аз не мога да отида, зер чорапите са сюрприз, който се готви за мене.
	Пиер влезе при децата и смехът и виковете още повече се усилиха.
	— Е, Ана Макаровна — чу се гласът на Пиер, — ей тука, в средата, и по команда — едно, две и когато кажа три, ти застани тук. А пък тебе ще те взема на ръце. Хайде, едно, две — каза Пиер; настъпи мълчание. — Три! — И възторжено охкане на детски гласове прокънтя в стаята.
	— Два, два! — викаха децата.
	Бяха двата чорапа, които по един таен, известен само ней начин Ана Макаровна плетеше наведнъж с куките си и които винаги измъкваше тържествено един от друг пред децата, когато чорапът биваше оплетен.



	XIV

	Скоро след това децата дойдоха да пожелаят лека нощ. Те се разцелуваха с всичките, гуверньорите и гувернантките се поклониха и излязоха. Останаха само Десал и възпитаникът му. Гуверньорът шепнешком подканваше възпитаника си да слизат долу.
	— Non, monsieur Dessales, je demanderai a ma tante de rester* — отговори също шепнешком Николенка Болконски.
	[* Не, господин Десал, аз ще помоля леля да остана.]
	— Ma tante, позволете ми да остана — рече Николенка, като отиде при леля си. По лицето му се четеше молба, вълнение и възторг. Графиня Маря го погледна и се обърна към Пиер.
	— Когато вие сте тук, той не може да се откъсне — каза му тя.
	— Je vous le ramenerai tout-a-l’heure, monsieur Dessales, bonsoir* — рече Пиер, подавайки ръка на швейцареца, и се обърна усмихнат към Николенка. — Ние съвсем не сме се видели с тебе. Мари, колко много почва да прилича — добави той, като се обърна към графиня Маря.
	[* Аз след малко ще ви го доведа, господин Десал, лека нощ.]
	— На баща ми ли? — рече момчето, като се изчерви силно, загледано в Пиер отдолу нагоре с възхитени, блестящи очи. Пиер му кимна и продължи прекъснатия от децата разговор. Графиня Маря везеше на канава; Наташа не откъсваше очи от мъжа си. Николай и Денисов ставаха, искаха лули, пушеха, вземаха чай от Соня, която седеше унило и упорито при самовара, и разпитваха Пиер. Къдравото болнаво момче с блестящите си очи седеше незабелязано от никого в едно ъгълче и като извиваше нататък, дето бе Пиер, къдравата си глава на тънка шия, която излизаше над двойната яка, от време на време трепваше и си прошепваше нещо, изпитвайки очевидно някакво ново и силно чувство.
	Разговорът се въртеше около ония тогавашни клюки за висшето управление, които повечето от хората обикновено смятат, че са от най-важен интерес за вътрешната политика. Денисов, недоволен от правителството поради своите неуспехи по служба, с радост научаваше всички глупости, които според него се вършеха сега в Петербург, й със силни й резки изрази правеше бележки по думите на Пиер.
	— По-г’ано тг’ябваше да бъдем немци, сега тг’ябва да танцуваме с Татаг’инова и madame Кг’юднег’, да четем… Екаг’стхаузен и компания. Ах, пуснал бих ви аз отново нашия юначага Бонапаг’т! Би ви избил из главите всички щуг’отии. Че на какво пг’илича това — да се даде Семьоновският полк на войника Шваг’ц?
	Николай, макар и без желание да вижда всичко лошо, както правеше Денисов, също тъй смяташе, че е твърде достойна и важна работа да покритикуват правителството и смяташе за важни неща това, че А. е назначен за министър на това и това, а Б. е генерал-губернатор там и там, че царят е казал това и това, а министърът отговорил така и така. И смяташе, че е необходимо да се интересува от тия неща и разпитваше Пиер. Поради разпитванията на тия двама събеседници разговорът не излизаше от обикновения характер на клюки около висшите правителствени кръгове.
	Но Наташа, която знаеше всичките различни прояви и мисли на мъжа си, видя, че Пиер отдавна искаше и не можеше да подкара разговора в друга насока и да изкаже интимната си мисъл, тая мисъл, за която бе ходил в Петербург — да поговори с приятеля си княз Фьодор; и тя му помогна, като го запита как е работата му с княз Фьодор.
	— За какво? — попита Николай.
	— Все за същото — рече Пиер, като погледна наоколо си. — Всички виждат, че работите вървят толкова зле, че не бива да се оставят тъй и че дълг на всички честни хора е да противодействуват на това според силите си.
	— А какво могат да направят честните хора? — каза Николай, като се намръщи леко. — Какво може да се направи?
	— Ето какво…
	— Да отидем в кабинета — рече Николай.
	Наташа, която отдавна знаеше, че ще я повикат да кърми, чу, че бавачката я викаше, и отиде в детската. Графиня Маря отиде с нея. Мъжете тръгнаха за кабинета и Николенка Болконски, незабелязан от свако си, също отиде там и седна в сянката до прозореца, при писалищната маса.
	— Е, какво ще напг’авиш ти? — рече Денисов.
	— Вечно фантазии — каза Николай.
	— Ето какво — почна Пиер, без да сяда, като ту се разхождаше из стаята, ту се спираше, фъфлеше и правеше бързи жестове с ръце, докато говореше. — Ето какво. Положението в Петербург е следното: царят не се меси в нищо. Той цял се е предал на тоя мистицизъм (сега Пиер не прощаваше никому мистицизма). Той търси само спокойствие, а спокойствие могат да му дадат само ония хора sans ioi ni loi*1, които колят и бесят, без да му мислят: Магницки, Аракчеев и tutti quanti…*2 Ти съгласен ли си, че ако не се занимаваш сам със стопанството си, а искаш да имаш само спокойствие, то колкото по-жесток бъде твоят управител, толкова по-скоро ти ще постигнеш целта си? — обърна се той към Николай.
	[*1 Без съвест и чест.]
	[*2 И тям подобни.]
	— Но за какво казваш това? — рече Николай.
	— Затуй всичко загива. В съдилищата — кражби, в армията — само бой: маршировки, поселения*; мъчат народа, задушават просветата. Унищожават младото и честното! Всички виждат, че тъй не може да върви. Всичко е премного обтегнато и без друго ще се скъса — каза Пиер (както казват хората винаги — откак съществуват правителствата — когато се взрат в действията на което и да е правителство). — Едно нещо им казах аз в Петербург.
	[* _Военни поселения_ — при Аракчеев селяни в редица места били обърнати на войници, като освен с военно обучение продължавали да се занимават със селско стопанство. — Б.пр.]
	— Кому? — попита Денисов.
	— Е, та вие знаете кому — отговори Пиер, като погледна изпод вежди, — на княз Фьодор и на всичките. Да има съревнование между просветата и благотворителността, всичко туй е хубаво, разбира се. Целта е прекрасна, както и всичко; но при днешните обстоятелства трябва друго.
	В това време Николай съзря, че племенникът му е там. Лицето му стана мрачно; той отиде при него.
	— Ти защо си тук?
	— Защо? Остави го — рече Пиер, като хвана Николай за ръката и продължи: — Аз им казвам, това е малко: сега трябва друго нещо. Докато вие стоите и чакате тая изпъната струна ей сега да се скъса; докато всички чакат неминуем преврат — трябва колкото може по-сплотено и с повече хора да се хванем ръка за ръка, за да противостоим на общата катастрофа. Всичко младо и силно се придърпва там и се развращава. Един — жените го съблазняват, друг — почестите, трети — тщеславието, парите, и те минават в отвъдния лагер. Независими, свободни хора като вас и мене вече няма. Аз казвам: разширете кръга на обществото; mot d’ordre* нека бъде не само добродетелта, но независимостта и дейността.
	[* Лозунгът.]
	Николай, като остави племенника си, дръпна ядосано едно кресло, седна в него и слушайки Пиер, покашляше недоволно и все повече и повече се мръщеше.
	— Но с каква цел — дейност? — извика той. — И в какви отношения ще бъдете с правителството?
	— Ето в какви! Като помощници. Обществото може да не бъде тайно, ако правителството го допусне. То не само че не е враждебно към правителството, но е общество на истински консерватори. Общество на джентълмени в пълния смисъл на думата. Ние искаме само да не дойде утре Пугачов, за да изколи и моите, и твоите деца, и Аракчеев да не ме изпрати във военно поселение — ние само за това се залавяме ръка за ръка, с една цел — за общото добро и общата безопасност.
	— Да, но обществото е тайно, следователно — враждебно и вредно, което може да роди само зло.
	— Защо? Нима тугендбундът, който спаси Европа (тогава още не смееха да мислят, че Русия бе спасила Европа), извърши нещо вредно? Тугендбундът — това е съюз на добродетелта, това е обич, взаимна помощ; това е същото, което проповядваше Христос на кръста…
	Наташа, влязла в стаята по средата на разговора, радостно гледаше мъжа си. Тя не се радваше на това, което казваше той. То дори не я интересуваше, защото ней се струваше, че всичко туй бе извънредно просто и че тя отдавна го знае (така й се струваше, защото тя знаеше откъде идеше всичко това — цялата душа на Пиер); но се радваше, като гледаше неговата оживена, възторжена фигура.
	Още по радостно-възторжено гледаше Пиер забравеното от всички момче с тънка шия, която се подаваше над двойната яка. Всяка дума на Пиер гореше сърцето му и с нервни движения на пръстите си то чупеше — без само да усеща — червения восък и перата, които му попадаха под ръка върху писмената маса на свако му.
	— Съвсем не е онова, което мислиш, а какъвто беше немският тугендбунд, трябва да бъде и тоя, който аз предлагам.
	— Не, дг’аги, то — за саламджиите е добъг’ тугендбундът, аз не разбиг’ам това, не мога и да го изговог’я — чу се гръмливият, решителен глас на Денисов. — Всичко е пг’отивно и мг’ъсно, съгласен съм, само че тугендбунда не го г’азбиг’ам, а щом не ми се хаг’есва — тогава _бунт_, това е то! Je suis votg’e homme!*
	[* Аз съм с вас.]
	Пиер се усмихна, Наташа се засмя, но Николай още повече смръщи вежди и почна да доказва на Пиер, че не се предвижда никакъв преврат и че цялата опасност, за която той говори, е само в неговото въображение. Пиер доказваше противното и тъй като неговите умствени способности бяха по-големи и по-гъвкави, Николай се почувствува натясно. Това още повече го ядоса, тъй като в душата си, не по разсъждение, а чрез нещо по-силно от разсъждение, знаеше несъмнената правота на мнението си.
	— Виж какво ще ти кажа аз — рече той, като стана, помъчи се да закрепи с нервно движение лулата си в ъгъла и накрая я хвърли. — Не мога да ти докажа това. Ти казваш, че у нас всичко е отвратително и че ще има преврат; аз не виждам това, но ти казваш, че клетвата е нещо условно и на това ето какво ще ти кажа: ти знаеш, че си най-добрият ми приятел, но ако вие образувате тайно общество, ако почнете да действувате срещу правителството, каквото и да е то, аз знам, че моят дълг е да му се подчинявам. И ако Аракчеев тутакси ми заповяда да тръгна с ескадрона си срещу вас и да сека — няма да помисля нито един миг и ще тръгна. А пък ти прави, каквото искаш.
	След тия думи настъпи неловко мълчание. Първа заговори Наташа, като защищаваше мъжа си и нападаше брат си. Защитата й беше слаба и несръчна, но целта й бе постигната. Разговорът се възобнови и сега вече не с тоя неприятно враждебен тон, с който бяха казани последните думи на Николай.
	Когато всички станаха за вечеря, Николенка Болконски отиде при Пиер, бледен, с блестящи, лъчисти очи.
	— Чичо Пиер… вие… не… Ако татко беше жив… щеше ли да бъде съгласен с вас? — попита той.
	Пиер изведнъж разбра каква особена, независима, сложна и силна работа на чувствата и на мисълта се извършваше в това момче през време на разговора и като си припомни всичко, което бе приказвал, се ядоса, че момчето го бе слушало. Ала трябваше да му отговори.
	— Мисля, че да — рече той неохотно и излезе от кабинета.
	Момчето приведе глава и сега сякаш за първи път видя какво бе направило на масата. То се изчерви и отиде при Николай.
	— Свако, извини ме, това аз го направих, без да ща — рече той, като посочи изпочупените червени восъци и пера.
	Николай трепна ядосано.
	— Добре, добре — каза той, като хвърли под масата късчетата восък и перата. И сдържайки очевидно кипналия си гняв, той се извърна от момчето.
	— Ти изобщо съвсем не трябваше да бъдеш тук — рече той.



	XV

	На вечерята разговорът вече не беше за политика и общества, а, напротив, завърза се най-приятен за Николай разговор — спомени за 12-а година, — предизвикан от Денисов, в който Пиер беше особено мил и забавен. И роднините се разотидоха в най-приятелски отношения.
	След вечерята, когато Николай, който се бе съблякъл в кабинета и дал нареждания на дълго чакалия го управител, дойде по халат в спалнята, завари жена си още до писмената маса; тя пишеше нещо.
	— Какво пишеш, Мари? — попита Николай.
	Графиня Маря се изчерви. Тя се страхуваше, че онова, което пише, няма да бъде разбрано и одобрено от мъжа й.
	Тя би искала да скрие това, което пишеше, но в същото време бе доволна, че той я завари и че трябваше да му каже.
	— Това е дневник, Nicolas — каза тя, като му подаде една синичка тетрадка, изписана с твърд, едър почерк.
	— Дневник?… — с отсянка на насмешка рече Николай и взе тетрадката. Написано бе на френски:

	„4 декември. Днес Андрюша (най-големият ни син), като се събуди, не искаше да се облича и m-lle Loise изпрати да ме повикат. Той капризничеше и упорствуваше. Опитах се да го заплаша, но той само още повече се разсърди. Тогава постъпих, както аз си зная, оставих го и заедно с бавачката почнах да дигам другите деца; а на него казах, че не го обичам. Той дълго мълча, като че се учудваше; след това, по ризка, скочи при мене и тъй се разрида, че дълго не можах да го успокоя. Явно бе — най-много се измъчваше, че ме е огорчил; след това, вечерта, когато му дадох билетчето и той ме целуна, пак жално се разплака. С него всичко можеш да направиш с нежност.“

	— Какво е това билетче? — попита Николай.
	— Почнах да давам вечер на по-големите бележчици за поведението им.
	Николай срещна погледа на лъчистите очи и продължи да прелиства и да чете. В дневника се записваше всичко от детския живот, което майката смяташе за важно, защото показваше характера на децата или предизвикваше общи мисли за начините на възпитание. Повечето бяха най-незначителни дреболии; но те не изглеждаха такива нито на майката, нито на бащата, когато той сега за пръв път четеше тоя детски дневник.
	На 5 декември беше записано:

	„Митя лудуваше на масата. Татко набеди да не му се дава от сладкишите. Не му дадоха; но той тъй жално гледаше другите, когато ядяха! Мисля, че наказанието с лишаване от сладки работи само развива лакомията. Трябва да кажа това на Nicolas.“

	Николай остави тетрадката и се взря в жена си. Лъчистите очи въпросително (одобряваше или не одобряваше дневника?) го гледаха. Не можеше да има съмнение не само в одобрението, но и във възхищението на Николай от жена му.
	„Може би не е трябвало да се прави тъй педантично; може би и съвсем не е нужно“ — мислеше Николай; но това неуморно, вечно душевно напрежение, което имаше за цел само нравственото добро на децата, го възхищаваше. Ако Николай можеше да осъзнае чувството си, той би открил, че главната основа на неговата твърда, нежна и горда любов към жена му беше винаги това чувство на учудване пред нейната душевност, пред оня почти недостъпен за Николай възвишен, нравствен свят, в който винаги живееше жена му.
	Той се гордееше, че тя е тъй умна и добра, съзнаваше своята незначителност пред нея в духовно отношение и още повече се радваше, че тя със своята душа не само му принадлежеше, но бе част от него самия.
	— Много, много добре си направила, мила — каза той многозначително. И след като помълча малко, добави: — А аз днес се държах отвратително. Ти не беше в кабинета. Ние почнахме да спорим с Пиер й аз пламнах. Но беше просто невъзможно. Той е такова дете. Не знам какво би станало с него, ако Наташа не му дърпаше юздите. Можеш ли си представи за какво е ходил в Петербург?… Те направили там.
	— Да, зная — каза графиня Маря. — Наташа ми разправи.
	— Е, та знаеш ли — пламвайки само като си спомняше за препирнята, продължи Николай, — той иска да ме убеди, че дълг на всеки честен човек е да тръгне срещу правителството тогаз, когато клетвата и дългът… Съжалявам, че те нямаше. Те всички се нахвърлиха срещу мене — и Денисов, и Наташа… Наташа е смешна. Тя хем го държи под чехъла, си, хем — щом работата е до разсъждения, тя няма свои думи, приказва с негови думи — добави Николай, поддавайки се на непреодолимия стремеж, който предизвиква човека да съди най-скъпите си и близки хора. Николай забравяше, че буквално същото, което бе казал за Наташа, можеше да се каже и за него по отношение на жена му.
	— Да, аз съм забелязала това — рече графиня Маря.
	— Когато му казах, че дългът и клетвата са над всичко, той почна да доказва Бог знае какво. Жалко, че теб те нямаше; какво би казала?
	— Според мене ти имаш пълно право. Така и казах на Наташа. Пиер разправя, че всички страдат, мъчат се, развращават се и че наш дълг е да помогнем на ближния. Разбира се, той има право — рече графиня Маря, — но той забравя, че ние имаме и други, по-преки задължения, които сам Бог ни е посочил, и че ние можем да рискуваме себе си, но не и децата.
	— На, ето, ето, същото му казах и аз — поде Николай, на когото наистина му се струваше, че е казал точно същото. — А те държат на своето: че любовта към ближния и християнството… и всичко това пред Николенка, който се вмъкнал в кабинета и изпочупил всичко.
	— Ах, знаеш ли, Nicolas, Николенка много често ме тревожи — рече графиня Маря. — Той е такова необикновено момче. И аз се страхувам, че го забравям заради своите деца. Ние всички имаме деца, всички имат роднини; а той няма никого. Той постоянно е сам с мислите си.
	— Е, ти, струва ми се, няма за какво да се укоряваш по отношение на него. Всичко, каквото може да стори най-нежната майка за сина си, ти си го правила и правиш за него. И аз, разбира се, съм доволен от това. Той е чудесно момче. Днес в някаква самозабрава слушаше Пиер. И представи си: отиваме на вечеря; гледам, той изпочупил всичко на парченца по масата ми и веднага ми каза. Никога не съм го чул да казва лъжа. Чудесно, чудесно момче! — повтори Николай, който по сърце не харесваше Николенка, но на когото винаги му се искаше да признава, че е чудесен.
	— Все пак друго нещо е майката — каза графиня Маря, — чувствувам, че не е същото и това ме измъчва. Чудесно момче; но аз ужасно се страхувам за него. Полезно ще е да бъде в общество.
	— Е, че какво, няма да бъде за дълго; това лято ще го заведа в Петербург — рече Николай. — Да, Пиер винаги е бил и ще остане мечтател — продължи той, връщайки се към разговора в кабинета, който очевидно го бе развълнувал. — Е, та какво ме интересува всичко там — че Аракчеев е лош и всичко друго, — какво ме интересуваше, когато се ожених и имах толкова дългове, че щяха да ме пратят в затвора, и с майка, която нищо не можеше да види и разбере. А след това ти, децата, работата. Нима аз за свое удоволствие от сутрин до вечер съм по работа и в канцеларията? Не, аз знам, че съм длъжен да работя, за да дам спокойствие на майка си, да се отплатя на тебе и да не оставя децата такива просяци, какъвто бях аз.
	На графиня Маря й се искаше да му каже, че не само с хляб се храни човек, че той отдава прекалено голямо значение на тия _работи_; но знаеше, че не е потребно и е безполезно да казва това. Тя само взе ръката му и я целуна. Той прие тоя жест на жена си за одобрение и потвърждение на казаното от него и след като размисли мълчаливо известно време, продължи гласно мислите си.
	— Знаеш ли, Мари — каза той, — днес пристигна Иля Митрофанич (той беше главният управител) от Тамбовска губерния и каза, че за гората дават вече осемдесет хиляди. — И с оживено лице Николай почна да разправя за възможността в много скоро време да откупи Отрадное. — Още десет годинки живот и ще оставя децата… в отлично положение.
	Графиня Маря слушаше мъжа си и разбираше всичко, каквото той й казваше. Тя знаеше, че когато мислеше така гласно, понякога я запитваше какво е казал и се сърдеше, когато забелязваше, че тя е мислила за други работи. Но тя правеше за това големи усилия, защото никак не я интересуваше онова, което той говореше. Тя го гледаше и не мислеше, за друго, но чувствуваше друго. Тя чувствуваше покорна, нежна любов към тоя човек, който никога нямаше да разбере всичко, което разбираше тя, и поради това сякаш още по-силно, с отсянка на страстна нежност го обичаше. Освен това чувство, което цяла я поглъщаше и изречеше да се вдълбочава в подробностите на плановете на мъжа си, в главата й се мяркаха мисли, които нямаха нищо общо с онова, което говореше той. Тя мислеше за племенника си (това, което мъжът й разправи за неговото вълнение при разговора с Пиер, силно я порази) и различните черти от неговия нежен, чувствителен характер изпъкваха пред нея; и като мислеше за племенника, мислеше и за децата си. Тя не сравняваше племенника си със своите деца, но сравняваше своето чувство към тях и с тъга откриваше, че в чувството й към Николенка нещо не достигаше. Понякога й минаваше през ума, че тая разлика произлизаше от възрастта; но тя чувствуваше, че беше виновна пред него и в душата си обещаваше да се поправи и да стори невъзможното, тоест да обича в тоя живот и мъжа си, и децата, и Николенка, и всичките си ближни тъй, както Христос е обичал човечеството. Душата на графиня Маря винаги се стремеше към безкрайното, към вечното и съвършеното и затова никога не можеше да бъде спокойна. По лицето й се изписа строго изражение на затаено, извисено страдание на душата, обременена от тялото. Николай я погледна.
	„Боже мой, какво ще стане с нас, ако тя умре, както ми се струва, когато видя лицето й такова“ — помисли той и като застана пред иконата, почна да чете вечерните си молитви.



	XVI

	Когато остана насаме с мъжа си, Наташа също разговаря така, както разговарят мъж и жена, тоест като разбират и предават един на друг с извънредна яснота и бързина мислите си по път, който е противен на всички логически правила, без посредничество на съждения, умозаключения и изводи, а по съвсем особен начин. Наташа до такава степен бе свикнала да говори с мъжа си по тоя начин, че за нея най-сигурният признак за нещо, което не беше в ред между двамата, беше логическият ход на Пиеровите мисли. Когато той почнеше да доказва, да говори разсъдително и спокойно и когато, увлечена от примера му, и тя почнеше да прави същото, тя знаеше, че това без друго ще доведе до скарване.
	От мига, когато останаха сами и Наташа с широко разтворени щастливи очи се приближи тихо до него и изведнъж, като обгърна главата му, притисна я до гърдите си и рече: „Сега си цял, цял мой, мой! Няма да избягаш!“ — оттогава почна тоя разговор, противен на всички закони на логиката, противен вече и затуй, че в едно и също време говореха за съвсем различни неща. Това едновременно обсъждане на много неща не само че не им пречеше за яснотата на разбирането, а, напротив, беше най-верният белег, че те напълно се разбират един друг.
	Както насън всичко бива невярно, безсмислено и противоречиво освен чувството, което ръководи съня, тъй и в това общение, противоречащо на всички закони на разсъдъка, последователни и ясни са не думите, а само чувството, което ги ръководи.
	Наташа разказваше на Пиер за живота на брат си, за това как не е живяла, а е страдала без мъжа си, как още повече е обикнала Мари и как Мари във всяко отношение е по-добра от нея. Като казваше това, Наташа искрено признаваше, че вижда превъзходството на Мари, но в същото време, казвайки това, тя искаше Пиер все пак да предпочита нея пред Мари и пред всички други жени и сега отново, особено след като бе видял много жени в Петербург, да й повтореше това.
	Отговаряйки на Наташините думи, Пиер й разправи колко му било непоносимо в Петербург да бъде на вечери и обеди с дами.
	— Аз съвсем съм отвикнал да говоря с дами — каза той, — просто ми е отегчително. Особено като бях толкова зает.
	Наташа го погледна втренчено и продължи.
	— Мари е такава прелест! — рече тя. — Как умее да разбира децата. Сякаш вижда само душата им. Например вчера Митенка почна да капризничи…
	— Ах, колко прилича той на баща си! — пресече я Пиер.
	Наташа разбра защо той направи тая бележка за приликата на Митенка с Николай: споменът за препирнята с шурея му беше неприятен и му се искаше да знае мнението на Наташа за това.
	— Николенка има тая слабост, че ако нещо не е прието от всички, той за нищо на света няма да се съгласи. А пък аз разбирам, ти тъкмо това скъпиш, да си ouvrir une carriere* — каза тя, като повтори тия думи, казани веднъж от Пиер.
	[* Да си откриеш поле на дейност.]
	— Не, главното е — каза Пиер, — че за Николай мислите и разсъжденията са забава, почти прекарване на времето. Ето той събира библиотека и си е поставил за правило да не купува нова книга, докато не прочете купената вече и Сизмонди, и Русо, и Монтескьо — добави с усмивка Пиер. — Ти знаеш, нали, как го… — щеше да почне той да смекчава думите си; но Наташа го прекъсна, като му даде да разбере, че това не е по-потребно.
	— Та ти казваш, че за него мислите са забава…
	— Да, а за мене забава е всичко останало. В Петербург през цялото време виждах всички като насън. Когато някаква мисъл ме обсеби, всичко останало е забава.
	— Ах, колко съжалявам, че не видях как се срещнахте с децата — каза Наташа. — Коя най-много се зарадва? Сигурно Лиза?
	— Да — рече Пиер и продължи за онова, което го занимаваше. — Николай казва, че не трябва да мислим. Но аз не мога. Без да споменавам, че в Петербург чувствувах (на тебе мога да кажа това) как без мене всичко това се разпадаше, всеки дърпаше към себе си. Но аз успях да обединя всички, и после — моята мисъл е толкова проста и ясна. Защото аз не казвам, че ние трябва да действуваме против тоя и тоя. Ние можем да грешим. А казвам: хванете се ръка за ръка, всички, които обичате доброто, и нека да има едно знаме — дейната добродетел. Княз Сергей е чудесен човек и умен.
	Наташа не се съмняваше, че мисълта на Пиер беше велика мисъл, но едно нещо я смущаваше. То беше, че той е неин мъж. „Нима такъв важен и необходим за обществото човек е в същото време и мой мъж? Защо се случи тъй?“ Искаше й се да му изрази това свое съмнение. „Кой и кой са хората, които биха могли да решат наистина ли той е толкова по-умен от всички?“ — питаше се тя, като прехвърляше във въображението си хората, които Пиер много уважаваше. Ако се съдеше по онова, което разправяше, той не уважаваше никого така, както Платон Каратаев.
	— Знаеш ли какво мисля? — рече тя. — За Платон Каратаев. Какво би казал той? Дали би те одобрил сега?
	Пиер никак не се учуди от тоя въпрос. Той разбра хода на мислите на жена си.
	— Платон Каратаев ли? — каза той и се замисли, като явно искрено се мъчеше да си представи мнението на Каратаев по тоя въпрос. — Той не би разбрал, а всъщност може би да.
	— Ужасно те обичам! — рече неочаквано Наташа. — Ужасно, ужасно!
	— Не, не би ме одобрил — каза Пиер, като помисли малко. — Едно нещо би одобрил той — това е нашият семеен живот. Той толкова искаше да види във всичко благообразие, щастие, спокойствие и аз с гордост бих му показал нас. На, ти казваш — раздяла. А няма да повярваш какво особено чувство имам към тебе след раздялата…
	— Да, ето какво още… — понечи да каже Наташа.
	— Не, не е това. Аз никога няма да престана да те обичам. И не може повече да се обича; а това е нещо особено… Да, да… — Той не се доизказа, защото погледите им се срещнаха и доизказаха останалото.
	— Какви глупости са това — каза изведнъж Наташа, — меденият месец и същинското щастие било в първото време. Напротив, сега е най-хубавото. Само ти да не беше пътувал. Помниш ли как се карахме? И винаги аз бях виновна. Винаги аз. И за какво се карахме — дори не си спомням.
	— Все за едно — каза Пиер, като се усмихна, — ревно…
	— Не говори, не мога да понасям — извика Наташа. И студен, зъл блясък светна в очите й.
	— Видя ли я? — добави тя след малко.
	— Не, но и да бях я видял, нямаше да я позная.
	Млъкнаха за малко.
	— Ах, знаеш ли? Когато ти говореше в кабинета, аз те гледах — заприказва Наташа и личеше, че се мъчи да отпъди появилото се облаче. — Ти като две капки вода приличаш на него, на момчето. (Тя наричаше така сина си.) Ах, време е да отивам при него… Напира… Съжалявам, че трябва да си вървя.
	Млъкнаха за няколко секунди. След това в едно и също време се обърнаха един към друг и почнаха да говорят нещо: Пиер почна със самодоволство и увлечение; Наташа — с тиха щастлива усмивка. Като се сблъскаха, и двамата спряха и си отстъпиха един на друг.
	— Не, какво каза? Говори, говори.
	— Не, ти кажи, аз тъй само, глупости — рече Наташа.
	Пиер каза това, което бе почнал. То беше продължение на самодоволните му разсъждения за неговия успех в Петербург. В тоя миг му се струваше, че той бе отреден да даде нова насока на цялото руско общество и на целия свят.
	— Исках да кажа само, че всички мисли, които имат грамадни последици, винаги са прости. Мисълта ми изцяло е в това, че щом като порочните хора са свързани помежду си и са сила, честните хора трябва да направят точно същото. То е толкова просто.
	— Да.
	— А какво искаше да кажеш ти?
	— Аз само тъй, глупости.
	— Не, все пак.
	— Ама нищо, празни работи — рече Наташа и още повече светна в усмивка, — исках само да кажа за Петя: днес бавачката иде да го вземе от мене, той се засмя, зажумя и се притисна до мене — сигурно мислеше, че се е скрил. Ужасно е мил. Ето го, вика. Хайде, довиждане! — И тя излезе от стаята.


	В същото време долу в отделението на Николенка Болконски, в неговата спалня, гореше както винаги кандило (момчето се страхуваше от тъмното и не можаха да го отучат от тоя недостатък). Десал спеше високо на четирите си възглавници и римският му нос издаваше равномерни звуци на хъркане. Николенка, току-що събудил се, в студена пот, с широко разтворени очи, седеше на леглото и гледаше пред себе си. Страшен сън го бе събудил. Той бе видял насън себе си и Пиер с каски — такива, каквито бяха нарисувани в съчинението на Плутарх. Те с чичо Пиер вървяха начело на грамадна войска. Тая войска беше от бели полегати линии, изпълнили въздуха като паяжините, които хвърчат есенно време и които Десал наричаше le fil de la Vierge*. Напреде беше славата, също такава, каквито бяха тия нишки, само че малко по-плътна. Те — той и Пиер — се носеха леко и радостно все по-близо и по-близо до целта. Изведнъж нишките, които ги движеха, почнаха да се разхлабват и да се заплитат; стана им тежко. И пред тях се възправи свако Николай Илич в страшна и строга поза.
	[* Богородични нишки.]
	— Вие ли направихте това? — каза той, като посочи начупения восък и пера. — Аз ви обичах, но Аракчеев ми заповяда и аз ще убия първия, който мръдне напред. — Николенка се обърна да види Пиер, но Пиер вече го нямаше. Пиер беше баща му — княз Андрей, и баща му нямаше образ и форма, но беше той, и като го видя, Николенка се почувствува слаб от обич: той се усети безсилен, безкостен и течен. Баща му го галеше и съжаляваше. Но свако Николай Илич все по-застрашително приближаваше към тях. Ужас обзе Николенка и той се събуди.
	„Татко — помисли той. — Татко (макар в къщи да имаше два портрета на княз Андрей, които му приличаха, Николенка никога не си го представяше в човешки образ), татко беше с мене и ме гали. Той ме одобряваше, той одобряваше чичо Пиер. Каквото и да каже, аз ще го направя. Муций Сцевола изгори ръката си. Защо и в моя живот да не се случи същото? Аз знам, те искат да се уча. И аз ще се уча. Но някой ден ще престана и тогава ще го направя. Само за едно нещо моля Бога: да ми се случи същото, каквото с хората на Плутарх, и аз ще направя същото. Ще го направя по-добре. Всички ще научат, ще ме обикнат, ще се възхитят от мене.“
	И изведнъж Николенка почувствува, че ридания изпълват гърдите му и заплака.
	— Etes; vous indispose?*1 — чу се гласът на Десал.
	— Non*2 — отговори Николенка и легна на възглавницата. „Той е добър и достоен човек, аз го обичам — помисли той за Десал. — А чичо Пиер! О, какъв чудесен човек! А татко? Татко! Татко! Да, аз ще направя нещо, от което дори _той_ ще бъде доволен…“
	[*1 Зле ли ви е?]
	[*2 Не.]





	Част втора

	I

	Предмет на историята е животът на народите и на човечеството. Невъзможно е да схванеш и обгърнеш непосредствено с думи — да опишеш живота не само на човечеството, но дори и на един народ.
	Всички древни историци често по един и същ начин описват и долавят недоловимия, както ни се струва, живот на народа. Те описват дейността на отделни хора, които са управлявали народа; и тая дейност изразява според тях дейността на целия народ.
	На въпросите по какъв начин отделните хора са принуждавали народите да действуват по тяхната воля и от какво се е управлявала пък волята на тия хора древните историци отговарят: на първия въпрос — като признават волята на божество, което подчинява народите на волята на един избран човек, и на втория въпрос — като признават същото божество, което насочва тая воля на избраника към предназначената цел.
	За древните историци тия въпроси се разрешават с вярата, че божеството непосредствено участвува в работите на човечеството.
	Новата история отрече в своята теория тия две положения.
	Би казал човек, че отричайки вярванията на древните народи за подчиняването на хората пред божеството и за определената цел, към която биват водени народите, новата история трябваше да изучава не проявите на властта, а причините, които я създават. Но новата история не прави това. Отричайки на теория възгледите на древните историци, на практика тя ги следва.
	Вместо хора, надарени с божествена власт и непосредствено ръководени от волята на божеството, новата история изтъкна или герои, надарени с необикновени, нечовешки способности, или просто хора с най-различни качества, от монарси до журналисти, които ръководят масите. Вместо предишните, угодни на божеството, цели на народите — юдейския, гръцкия, римския, които цели древните историци смятаха като цели на движението на човечеството, новата история постави свои — доброто на френския, германския, английския и съвсем отвлечено — доброто за цивилизоването на цялото човечество, като за човечество обикновено се смятат народите, които заемат малкото северозападно кътче от големия материк.
	Новата история отрече вярванията на древните историци, без да постави на тяхно място ново схващане, и логиката на положението принуди историците, които уж отричаха божествената власт на царете и фатума на древните, да стигнат по друг път до същото да признаят, че, първо, народите се ръководят от отделни хора и, второ, че съществува известна цел, към която се движат народите, и човечеството.
	В основата на всички съчинения на най-новите историци от Гибън до Бокъл, въпреки привидните им разногласия и привидните им нови схващания, лежат тия две стари неизбежни положения.
	Първо, историкът описва дейността на отделни лица, които по негово мнение са ръководили човечеството (един смята за такива само монарсите, пълководците и министрите; друг — освен монарсите и ораторите, учените реформатори, философи и поети). Второ, целта, към която се води човечеството, е известна на историка (за един тая цел е величието на римската, испанската, френската държава; за друг — това е свободата, равенството и известен род цивилизация на един малък кът от света, наречен Европа).
	В 1789 година почва вълнение в Париж; то расте, разлива се и се проявява с движение на народите от запад към изток. На няколко пъти това движение се насочва на изток, дохожда до сблъскване с насрещното движение от изток към запад, в 12-та година то стига до крайния си предел — Москва, и със забележителна симетрия се извършва насрещното движение от изток на запад, което също като първото движение увлича след себе си срединните народи. Обратното движение стига до изходната точка на движението от запад — до Париж — и затихва.
	През тоя двайсетгодишен период грамаден брой ниви не са орани; къщи — изгорени; търговията променя насоката си; милиони хора обедняват, забогатяват, преселват се и милиони хора християни, които изповядват закона на любовта към ближния, се убиват един друг.
	Какво значи всичко това? Защо е станало то? Кое накара тия хора да горят къщи и да убиват себеподобните си? Кои бяха причините на тия събития? Каква сила принуди тия хора да постъпват по тоя начин? Ето неволните, простодушни и най-законни въпроси, които си задава човек, когато се натъкне на паметниците и легендите за миналия период на движението.
	За разрешаването на тия въпроси човечеството със здравия си смисъл се обръща към науката история, която има за цел опознаването на народите и на човечеството.
	Ако историята би запазила древното си схващане, тя би казала: божеството, за награда или за наказание на своя народ, даде власт на Наполеон и ръководи волята му за постигане на своите божествени цели. И отговорът би бил пълен и ясен. Би могло да се вярва или не се вярва в божественото значение на Наполеон, но за оня, който вярва в него, всичко в цялата история на това време би било разбрано и не би имало никакво противоречие.
	Но новата история не може да отговаря по такъв начин. Науката не признава схващането на древните за непосредното участие на божеството в работите на човечеството и затова тя трябва да даде други отговори.
	Отговаряйки на тия въпроси, новата история казва: искате да знаете какво означава това движение, защо е произлязло и каква сила е предизвикала тия събития? Слушайте:
	„Людовик XIV беше твърде горд и самонадеян човек; той имаше такива и такива любовници, такива и такива министри и лошо управляваше Франция. Наследниците на Людовик също бяха слаби хора и също лошо управляваха Франция. И те имаха такива и такива любимци и любовници. Освен това в същото време някои хора пишеха книги. В края на XVIII век в Париж се събраха двайсетина души, които почнаха да разправят, че всички хора са равни и свободни. Като последица от това в цяла Франция хората почнаха да се колят и давят един друг. Тия хора убиха краля и мнозина други. Но в това време във Франция имаше един гениален човек — Наполеон. Той навсякъде побеждаваше всички, тоест убиваше много хора, защото беше много гениален. И той тръгна да убива неизвестно защо африканците и тъй хубаво ги убиваше, и беше такъв хитър и умен, че когато пристигна във Франция, заповяда на всички да му се подчиняват. И всички му се подчиняваха. Като стана император, той пак тръгна да убива хората — в Италия, Австрия и Прусия. И там уби много хора. А в Русия беше император Александър, който реши да възстанови реда в Европа и затуй воюва с Наполеон. Но в 7-а година той неочаквано се сприятели с него, а в 11-а пак се скара и те пак почнаха да убиват много хора. И Наполеон доведе шестстотин хиляди души в Русия и завоюва Москва; а след туй изведнъж избяга от Москва и тогава император Александър, подпомогнат от съветите на Щайн и другите, обедини Европа да я опълчи срещу нарушителя на нейното спокойствие. Всички съюзници на Наполеон изведнъж му станаха врагове; и това опълчение тръгна срещу събралия нови сили Наполеон. Съюзниците победиха Наполеон, влязоха в Париж, принудиха Наполеон да се отрече от престола и го изпратиха на остров Елба, без да го лишават от императорския му сан и като му оказаха всевъзможно уважение, макар че пет години преди и една година след това всички го смятаха за разбойник извън закона. И почна да царува Людовик XVIII, комуто дотогава и французите, и съюзниците само се смееха. А Наполеон се отрече от престола, като проля сълзи пред старата гвардия, и замина в изгнание. След това изкусните държавни мъже и дипломати (особено Талейран, който успя преди друг някой да седне на известно кресло и с това разшири границите на Франция) разговаряха във Виена и чрез тоя разговор направиха народите щастливи или нещастни. Изведнъж дипломатите и монарсите едва не се скараха; те бяха готови отново да заповядат на войските си да се убиват едни други; но в това време Наполеон пристигна във Франция с един батальон и французите, които го мразеха, тутакси всички му се подчиниха. Но съюзените монарси се ядосаха от това и отново тръгнаха да се бият с французите. И гениалният Наполеон бе победен и изпратен на остров Света Елена, като изведнъж го признаха за разбойник. И там изгнаникът, разделен от скъпите на сърцето му хора и от милата Франция, умираше на тая скала от бавна смърт и предаде великите си деяния на потомството. А в Европа настъпи реакция и всички монарси отново почнаха да онеправдават народите си.“
	Напразно някой би помислил, че това е подигравка, карикатура на историческите описания. Напротив, това е най-мекият израз на ония противоречиви и неотговарящи на въпросите отговори, които дава _цялата_ история от съставителите на мемоари и истории на отделни държави до общите истории и новия род истории на _културата_ от онова време.
	Чудноватостта и комизмът на тия отговори произлиза от това, че новата история прилича на глух човек, отговарящ на въпроси, които никой не му задава.
	Ако целта на историята е да опише движението на човечеството и на народите, първият въпрос, без отговора на който всичко останало не може да се разбере, е следният: каква сила движи народите? По тоя въпрос новата история грижливо разказва или че Наполеон бил много гениален, или че Людовик XIV бил много горд, или още — че еди-кои писатели написали еди-какви книжки.
	Всичко това е твърде възможно и човечеството е готово да го приеме; но то пита не за това. Всичко туй би могло да бъде интересно, ако ние признавахме божествената власт, основана сама на себе си, която е винаги еднаква и управлява народите си чрез наполеоновците, людовиковците и писателите; но ние не признаваме тая власт и затова, преди да се говори за наполеоновци, людовиковци и за писателите, трябва да се посочи съществуващата връзка между тия лица и движението на народите.
	Ако вместо божествената власт се е появила друга сила, трябва да се обясни в какво се състои тая нова сила, защото тъкмо в тая сила е съсредоточен целият интерес на историята.
	Историята сякаш предполага, че тая сила се разбира от само себе си и е известна на всички. Но въпреки всичкото си желание да признае, че тая нова сила му е известна, оня, който прочете твърде много исторически съчинения, неволно ще се усъмни, че тая нова сила, разбирана различно от самите историци, е била съвсем известна на всички.



	II

	Каква сила движи народите?
	Историците-биографи и историците на отделните народи разбират тая сила като власт, присъща на героите и на властниците. Според техните описания събитията стават, изключително по волята на наполеоновци, александровци или изобщо на ония лица, които такъв историк описва. Отговорите, давани от тоя род историци на въпроса за силата, която движи събитията, са задоволителни, но само докато има един историк за всяко събитие. Ала щом историци от различни народности и гледища почнат да описват едно и също събитие, отговорите, давани от тях, тутакси загубват всякакъв смисъл, защото всеки от тях разбира тая сила не само различно, но често и съвсем противоположно. Един историк твърди, че събитието е произлязло от властта на Наполеон; друг твърди, че е от властта на Александър; трети — че е от властта на някое трето лице. Освен това историците от тоя род си противоречат един друг дори в обясненията на силата, върху която се основава властта на едно и също лице. Тиер, който е бонапартист, казва, че властта на Наполеон се е основавала на неговите добродетели и гениалност; Lanfrey, който е републиканец, казва, че тя се е основавала на неговото мошеничество и на измамата на народа. Тъй че историците от тоя род, като унищожават взаимно своите становища, унищожават тъкмо с това понятието за силата, която поражда събитията, и не дават никакъв отговор на съществения въпрос на историята.
	Общите историци, които се занимават с всички народи, като че признават неправилните схващания на историците-биографи за силата, която поражда събитията. Те не признават тая сила за власт, присъща на героите и властниците, а я смятат за резултат на разнообразно насочените много сили. Като описва война или покоряване на някой народ, общият историк издирва причината на събитието не във властта на едно лице, но във взаимодействието едно върху друго на много лица, свързани със събитието.
	Според това схващане, като се приеме, че властта на историческите лица е произведение на много сили, би казал човек, че тя не може да се вземе за сила, която сама по себе си поражда събития. А пък общите историци в повечето случаи употребяват понятието власт пак като сила, която сама по себе си поражда събития и се смята като тяхна причина. Според техните, изложения ту историческото лице е продукт на своето време и неговата власт е само продукт на различни сили; ту неговата власт е сила, която поражда събитията. Например Хервинус, Шлосер и другите ту доказват, че Наполеон е продукт на революцията, на идеите от 1789 година и т.н., ту направо казват, че походът през 1812 година и другите събития, които не им се харесват, са само резултат от неправилно насочената воля на Наполеон и че самите идеи на 1789 година са били спрени в развитието си поради произвола на Наполеон. Идеите на революцията, общото настроение е създало властта на Наполеон. Властта пък на Наполеон задушила идеите на революцията и общото настроение.
	Това странно противоречие не е случайно. То се среща не само на всяка стъпка, но всички описания на общите историци са съставени от последователна редица такива противоречия. Противоречието произлиза от това, че като стъпят на почвата на анализа, общите историци спират насред път.
	За да могат съставящите сили да дадат известна съставна или равнодействуваща, необходимо е сборът на съставящите да е равен на съставната. Тъкмо това условие никога не се спазва от общите историци и затуй, за да се обясни равнодействуващата сила, те без друго трябва да допускат освен своите недостатъчни съставящи и още една необяснена сила, която действува върху съставната.
	Историкът-биограф, когато описва похода в 13-а година или възстановяването на Бурбоните, направо казва, че тия събития са произлезли от волята на Александър. Но общият историк Хервинус, като опровергава това гледище на историка-биограф, се стреми да покаже, че за похода в 13-а година и за възстановяването на Бурбоните освен волята на Александър причина е още и дейността на Щайн, Метерних, m те Stael, Талейран, Фихте, Шатобриан и други. Историкът очевидно е разложил властта на Александър на съставни: Талейран, Шатобриан и т.н.; сборът на тия съставни, тоест действието на Шатобриан, Талейран, m-me Stael и другите, очевидно не се равнява на цялата равнодействуваща, тоест на явлението, че милиони французи се подчиниха на Бурбоните. От това, че Шатобриан, m-me Stael и другите са си казали такива и такива думи, е произлязло само тяхното отношение помежду им, но не и подчиняването на милиони. И затова, за да се обясни по какъв начин от това тяхно отношение е произлязло подчиняването на милиони, тоест как от съставните, равни на едно А, е произлязла равнодействуваща, равна на хиляда А, историкът без друго трябва да допусне пак същата сила на властта, която отрича, като я признава за резултат на сили, тоест трябва да допусне необяснена сила, която действува върху съставната. Тъкмо това правят общите историци. И затуй противоречат не само на историците-биографи, но и на себе си.
	Селските жители, които нямат ясна представа за причините на дъжда, казват съобразно с това дали им се иска дъжд или сухо време: вятърът разгони облаците и вятърът докара облаците. Тъкмо тъй правят общите историци: понякога, когато им се иска, когато то подхожда на теорията им, казват, че властта е резултат на събитията; а понякога, когато трябва да се докаже друго — казват, че властта поражда събитията.
	Трети историци, които се наричат историци на _културата_, следвайки пътя, прокаран от общите историци, които признават понякога писателите и дамите за сили, предизвикващи събитията, съвсем иначе разбират тая сила. Те я виждат в тъй наречената култура, в умствената дейност.
	Историците на културата са съвсем последователни по отношение на своите родоначалници — общите историци, защото, ако историческите събития могат да се обясняват с това, че някои хора по еди-какъв си начин са се отнасяли помежду си, защо да не бъдат обяснени те с това, че еди-кои хора са написали еди-какви книжки? От целия грамаден брой белези, които придружават всяко живо явление, тия историци избират белега на умствената дейност и казват, че тоя белег е причината. Ала въпреки всичките им старания да покажат, че причината на събитието се крие в умствената дейност, само с голяма отстъпчивост можем да се съгласим, че между умствената дейност и движението на народите има нещо общо, но в никакъв случай не може да се допусне, че умствената дейност е ръководила действията на хората, защото такива явления, каквито са най-жестоките убийства на Френската революция, които да произлизат от проповедите за равенството на хората, и най-лютите войни и смъртни наказания, които да произлизат от проповедта за обич, противоречат на това предположение.
	Но дори да допуснем, че всичките хитро натъкмени разсъждения, с които са изпълнени тия истории, са верни; да допуснем, че народите се управляват от някаква непреодолима сила, наричана _идея_, все пак същественият въпрос на историята или остава без отговор, или към предишната власт на монарсите и към вмъкнатото от общите историци влияние на съветниците и на други лица се присъединява нова сила — идеята, връзката на която с масите се нуждае от обяснение. Може да се разбере, че Наполеон е имал власт и затуй събитието е станало; с известна отстъпчивост все още може да се разбере, че Наполеон, заедно с други влияния, е бил причина на събитието; но по какъв начин книгата „Contrat Social“* е подействувала така, че французите почнаха да се давят един друг — това не може да се разбере без обяснение на причинната връзка на тая нова сила със събитието.
	[* „Обществен договор“.]
	Несъмнено между всичко, което живее в едно и също време, има връзка и затова има възможност да се намери някаква връзка между умствената дейност на хората и тяхното историческо движение, също тъй както може да се намери тая връзка между движението на човечеството и търговията, занаятите, градинарството и каквото искате. Но защо умствената дейност на хората се струва на историците на културата причина или израз на цялото историческо движение — това мъчно може да се разбере. Такова заключение на историците може да се обясни само със следното: 1. Историята се пише от учени и затуй на тях им е естествено и приятно да мислят, че дейността на тяхното съсловие е основа на движението на цялото човечество, също тъй както е естествено и приятно на търговците, земеделците и войниците да мислят това (то не се изказва само защото търговците и войниците не пишат история) и 2. Духовна дейност, просвета, цивилизация, култура, идея — всички те са понятия неясни, неопределени, под знамето на които е твърде удобно да се употребяват думи, които имат още по-неясно значение и затуй леко се нагаждат към всякакви теории.
	Но без да става дума за вътрешните достойнства на тоя род истории (може би за някого или за нещо те са потребни), историите на културата, към които все повече и повече се свеждат всичките общи истории, са интересни с това, че като разглеждат подробно и сериозно различните религиозни, философски и политически учения като причини на събитията, всеки път, щом трябва да опишат истинско историческо събитие като например похода през 12-а година, неволно го описват като извършено от властта или направо казват, че тоя поход е извършен по волята на Наполеон. Говорейки по тоя начин, историците на културата неволно противоречат сами на себе си и доказват, че новата сила, измислена от тях, не изразява историческите събития и че единственото средство да се проумее историята е оная власт, която те уж не признават.



	III

	Върви локомотив. Пита се от какво се движи той? Селянинът дума: дяволът го движи. Друг казва, че локомотивът върви, защото колелата му се движат. Трети твърди, че причината на движението е в дима, отвяван от вятъра.
	Селянинът е неопровержим. За да бъде опроверган, трябва някой да му докаже, че няма дявол, или друг селянин да му обясни, че не дяволът, а немецът движи локомотива. Само тогава от противоречията те ще видят, че и двамата нямат право. Но оня, който казва, че движението на колелата е причина, сам себе си опровергава, защото, ако е стъпил на почвата на анализа, трябва да върви все по-нататък и по-нататък: трябва да обясни причината за движението на колелата. И дотогава, докато не стигне до последната причина за движението на локомотива — до сгъстената в парния котел пара, той не ще има право да спре да търси причината. А онзи, който обясняваше движението на локомотива с отвявания назад дим, е постъпил очевидно, така: като е видял, че обяснението с колелата не дава причината, той е взел първия попаднал му белег и от своя страна го е посочил за причина.
	Единственото понятие, което може да обясни движението на локомотива, е понятието за сила, равна на видимото движение.
	Единственото понятие, чрез което може да бъде обяснено движението на народите, е понятието за сила, равна на цялото движение на народите.
	А пък под това понятие различните историци разбират съвсем различни и съвсем не равни на видимото движение сили. Едни виждат в него сила, непосредно присъща на героите, както селянинът — дявола в локомотива; други — сила, производна от някои други сили, каквото е движението на колелата; трети — влиянието на ума, каквото е отвяваният дим.
	Докато се пишат истории на отделни лица — цезаровци или александровци, или лутеровци и волтеровци, а не история на _всички_, без нито едно изключение на _всички хора_, взели участие в събитието, никак не е възможно да се описва движението на човечеството без понятието за силата, която принуждава хората да насочват дейността си към една цел. И единствено известното на историците такова понятие е — властта.
	Това понятие е единственият инструмент, чрез който може да, се владее материалът на историята при днешното й излагане, и оня, който счупи този инструмент, както стори Бокъл, без да научи друг начин на отнасяне с историческия материал, само би лишил себе си от последната възможност да манипулира с него. Неизбежността на понятието власт за обясняване на историческите явления най-добре се доказва от самите общи историци и от историците на културата, които уж се отричат от понятието за властта, а на всяка стъпка неизбежно го употребяват.
	Досега историческата наука по отношение въпросите на човечеството прилича на пуснатите в обращение пари — книжните и звонковата монета. Биографичните истории, както и тия на отделните народи, приличат на банкнотите. Те могат да са в обращение, като изпълняват предназначението си без вреда за когото и да е, и дори с полза, докато не изпъкне въпросът с какво са обезпечени те. Достатъчно е само да се забрави въпросът по какъв начин волята на героите произвежда събитията и историите на тиеровци ще бъдат интересни, поучителни и освен това ще имат поетична отсянка. Но също както изниква съмнение в истинската стойност на книжните пари или поради това, че тъй като те се правят лесно, ще почнат много да ги правят, или пък, че ще поискат да получат срещу тях злато, също тъй изниква съмнение в истинското значение на историите от тоя род или поради това, че те са твърде много, или защото някой в наивността си ще попита: но чрез каква сила е направил Наполеон това? — тоест ще поиска да размени пусната в обращение банкнота с чистото злато на истинското понятие.
	А общите историци и историците на културата приличат на хора, които, съзнали неудобството на банкнотите, биха решили да си направят звонкова монета от метал, който няма плътността на златото. И монетата наистина би излязла _звонка_, но само _ звонка_. Банкнотата все пак би могла да излъже незнаещите; а звънката, но не ценна монета не може да излъже никого. Тъй както златото само тогава е злато, когато може да се употреби не единствено за замяна, ами и за работа, също тъй общите историци само тогава ще бъдат злато, когато ще могат да отговарят на съществения въпрос на историята какво нещо е властта.
	Общите историци отговарят на тоя въпрос противоречиво, а историците на културата съвсем го отстраняват, като отговарят на нещо съвсем друго. И както жетоните, прилични на злато, могат да бъдат употребявани само между хора, които са се съгласили да ги признават за злато, както и между ония, които не знаят качествата на златото, така и общите историци и историците на културата, без да отговорят на съществените въпроси на човечеството, служат за някакви техни цели, като пусната в обращение монета, на университетите и на тълпа читатели — любители на сериозни книги, както те сами казват.



	IV

	Като се е отказала от гледището на древните за божественото подчинение волята на народа на един избраник и за подчинението на тая воля на божеството, историята не може да направи и една крачка без противоречие, ако не избере едно от двете: или да се върне към предишното вярване за непосредното участие на божеството в работите на човечеството, или определено да обясни значението на оная сила, която произвежда историческите събития и която се нарича власт.
	Да се върне към първото — е невъзможно; вярването е разрушено и затуй трябва да се обясни значението на властта.
	Наполеон заповядал да се събере войска и да се тръгне на война. Тая представа до такава степен ни е привична, ние до такава степен сме се сживели с това гледище, че въпросът как така шестстотин хиляди души отиват на война, защото Наполеон бил казал такива и такива думи — ни се струва безсмислен. Той имал власт и затуй онова, което е заповядал, било изпълнено.
	Тоя отговор е съвсем задоволителен, ако вярваме, че властта му е била дадена от Бога. Но щом не признаваме това, необходимо е да се определи какво нещо е тая власт на един човек върху другите.
	Тая власт не може да бъде непосредствената власт от физическо превъзходство на силното същество над слабото, превъзходство, основано на прилагане или на заплаха от прилагане на физическа сила — каквато е била властта на Херкулес; също така тя не може да бъде основана върху превъзходството на нравствената сила, както мислят в своята душевна простота някои историци, когато казват, че историческите дейци са герои, тоест хора, надарени с особена сила на душата и ума, която се нарича гениалност. Тая власт не може да се основава върху превъзходството на нравствената сила; защото, без да говорим за хората-герои като наполеоновците, за нравствените качества на които мненията са твърде различни, историята ни показва, че нито людовиковците XI, нито метерниховците, които управляваха милиони хора, имаха някакви особени качества на душевна сила, а, напротив, в по-голямата си част бяха нравствено по-слаби от всеки един измежду милионите хора, които те управляваха.
	Ако източникът на властта не е нито във физическите, нито в нравствените качества на лицата, които я притежават, очевидно е, че източникът на тая власт трябва да се намира извън лицето — в ония отношения към масите, в които се намира лицето, притежаващо властта.
	Тъкмо тъй разбира властта науката за правото, тая разменна каса на историята, която обещава да размени историческото разбиране на властта срещу чисто злато.
	Властта е съвкупност от волите на масите, прехвърлена чрез изразеното или мълчаливо съгласие върху избраните от масите управници.
	В областта на правната наука, съставена от разсъждения как трябва да се създаде държава и власт, ако всичко това би могло да се създава, всичко това е много ясно; но приложено към историята, това определение на властта изисква разяснения.
	Правната наука смята държавата и властта, както древните смятаха огъня, като нещо, което съществува абсолютно. Но за историята държавата и властта са само явления, също както за сегашната физика огънят не е стихия, а явление.
	Тъкмо от тая основна разлика в гледищата на историята и на правната наука произлиза, че правната наука може да разкаже подробно как според нея трябва да се уреди властта и какво нещо е властта, която съществува неподвижно извън времето; но тя не може да отговори нищо на историческите въпроси за значението на властта, която се видоизменя с времето.
	Ако властта е прехвърлената върху управника съвкупност от воли, Пугачов представител на волите на масите ли е? Ако не, защо пък Наполеон I е представител? Защо Наполеон III, когато го заловиха в Булон, беше престъпник, а след това престъпници бяха ония, които той залови?
	При дворцовите революции, в които понякога участвуват двама-трима души, прехвърля ли се също така волята на масите върху новото лице? При международните отношения прехвърля ли се волята на народните маси върху техния завоевател? В 1808 година волята на Рейнския съюз беше ли прехвърлена върху Наполеон? Волята на руските народни маси беше ли прехвърлена върху Наполеон през 1809 година, когато нашите войски отиваха в съюз с французите да воюват срещу Австрия?
	На тия въпроси може да се отговори трояко.
	Или, първо, да се признае, че волята на масите винаги безусловно се прехвърля на оня или на ония управници, които те са избрали, и затова всяко възникване на нова власт, всяка борба срещу веднъж прехвърлената власт трябва да се разглежда само като нарушение на истинската власт.
	Или, второ, да се признае, че волята на масите се прехвърля върху управниците при определени и известни условия и да се покаже, че всички ограничения, сблъсквания и дори премахване на властта произлизат поради неспазване от управниците на условията, при които им е прехвърлена властта.
	Или, трето, да се признае, че волята на масите се прехвърля върху управниците условно, но при неизвестни, неопределени условия и че възникването на много власти, тяхната борба и падане произлиза само от по-голямото или по-малкото изпълняване от страна на управниците на ония неизвестни условия, при които волята на масите се прехвърля от едни лица на други.
	Тъкмо тъй трояко обясняват историците отношението на масите към управниците.
	Едни историци, не разбирайки поради своята душевна простота въпроса за значението на властта, същите тия историци на отделни народи и историци-биографи, за които се спомена по-горе, сякаш признават, че съвкупността от воли на масите се прехвърля върху историческите лица безусловно и затова, като описват някаква отделна власт, тия историци смятат, че същата тая власт е единствена, абсолютна и истинска и че всяка друга сила, която противодействува на тая истинска власт — не е власт, а нарушение на властта — насилие.
	Тяхната теория, годна за първобитните и мирни периоди на историята, приложена за сложните и бурни периоди от живота на народите, през които възникват едновременно и се борят помежду си различни власти, има това неудобство, че историкът-легитимист ще доказва, че Конвентът, Директорията и Бонапарт са били само нарушение на властта, а републиканецът и бонапартистът ще доказват — единият, че Конвентът, а другият, че Империята са били истинската власт и че всичко останало е било нарушение на властта. Очевидно е, че като се опровергават по тоя начин взаимно, обясненията за властта на тия историци са годни само за деца в най-ранна възраст.
	Признавайки, че това гледище за историята е невярно, друг род историци казват, че властта се основава на условно прехвърляне съвкупността от воли на масите върху управниците и че историческите лица имат власт само при условие, че изпълняват оная програма, която им е предписана чрез мълчаливо съгласие от волята на народа. Но историците не ни казват какви са тия условия или ако казват, постоянно си противоречат един на друг.
	Всеки историк, съобразно гледището си за целта на движението на народа, вижда тия условия във величието, богатството, свободата и просветата на гражданите на Франция или на друга държава. Но без да се споменава за противоречието на историците по отношение на тия условия, дори като се допусне, че има обща за всички програма за тия условия, ще видим, че почти винаги историческите факти противоречат на тая теория. Ако условията, при които се прехвърля властта, се заключават в богатството, свободата и просветата на народа, защо людовиковците XIV и йоановците IV спокойно доживяват края на царуването си, а людовиковците XVI и карловците I се наказват със смърт от народите? На тоя въпрос историците отговарят, че дейността на Людовик XIV, която е противна на програмата, се е отразила на Людовик XVI. Но защо тя не се е отразила на Людовик XIV и XV, защо тъкмо тя трябваше да се отрази на Людовик XVI? И какъв е срокът на това отражение? На тия въпроси няма и не може да има отговори. Също тъй слабо се обяснява при това гледище причината на обстоятелството, че няколко столетия съвкупността на волите остава в ръцете на управниците и на техните наследници, а след това изведнъж, за период от петдесет години, се прехвърля върху Конвента, върху Директорията, върху Наполеон, върху Александър, върху Людовик XVIII, отново върху Наполеон, върху Карл X, върху Людовик-Филип, върху републиканското правителство и върху Наполеон III. При обясняването на тия бързи прехвърляния на волите от едно лице върху друго и особено при международните отношения, завоевания и съюзи, тия историци неволно трябва да признаят, че една част от тия явления вече не са правилни прехвърляния на волите, а случайности, които зависят ту от хитрост, ту от грешка или от коварството, или от слабостта на някой дипломат или на монарх, или на партиен ръководител. Тъй че повечето от историческите явления — междуособици, революции и завоевания — се представят от тия историци вече не като резултат от прехвърляне на свободните воли, а като резултат от невярно насочена воля на един или няколко души, тоест пак от нарушения на властта. И затова историческите събития и за тоя род историци са отстъпление от теорията.
	Тия историци приличат на оня ботаник, който, разбрал, че някои растения произхождат от семе с по два семедела, би твърдял, че всичко, което расте, расте само като се раздвоява на две листчета; и че палмата и гъбата, и дори дъбът, когато се разклоняват в пълния си растеж и не приличат вече на две листчета, отстъпват от теорията.
	Трети историци признават, че волята на масите се прехвърля върху историческите лица условно, но че тия условия са неизвестни за нас. Те казват, че историческите лица имат власт само защото изпълняват прехвърлената им от масите воля.
	Но в такъв случай, ако силата, която движи народите, не се крие в историческите лица, а в самите народи, какво е пък значението на тия исторически лица?
	Историческите лица, казват тия историци, изразяват чрез себе си волята на масите; дейността на историческите лица представлява дейността на масите.
	Но в такъв случай явява се въпросът: цялата дейност ли на историческите, лица е израз на волята на масите или само една страна от нея? Ако цялата дейност на историческите лица е израз на волята на масите, както мислят някои, тогава биографиите на наполеоновци и на екатерини с всичките подробности на придворните интриги ще бъдат израз на живота на народите, което е очевидна безсмислица; ако пък само една страна от дейността на историческите лица е израз на живота на народите, както смятат други мними философи-историци, тогава, за да се определи коя страна от дейността на историческото лице изразява живота на народа, трябва предварително да се знае какво е животът на народа.
	Срещу тия мъчнотии историците от тоя род измислят най-неясната, неосезаема и обща абстракция, под която може да се подведе най-голям брой събития, и казват, че целта на движението на човечеството е в тая абстракция. Най-обикновените, приети почти от всички историци, общи абстракции са: свобода, равенство, просвета, прогрес, цивилизация, култура. Поставяйки като цел на движението на човечеството някоя абстракция, историците изучават хората, които са оставили най-много паметници след себе си — царе, министри, пълководци, писатели, реформатори, папи, журналисти, — според това как по тяхно мнение тия лица са съдействували или противодействували на известна абстракция. Но тъй като с нищо не е доказано, че целта на човечеството е свободата, равенството, просветата или цивилизацията и тъй като връзката с управниците и с просветителите на човечеството се основава само на произволното предположение, че съвкупността от волята на масите винаги се прехвърля върху хората, които са по-лични, то и дейността на милионите хора, които се преселват, горят къщи, изоставят земеделието и се избиват едни други, никога не се изразява в описание дейността на десетина лица, които не горят къщи, не се занимават със земеделие и не убиват подобните на себе си.
	Историята доказва това на всяка стъпка. Вълнението на западните народи в края на миналия век и стремежът им към изток може ли да се обясни с дейността на людовиковците XIV, XV и XVI, на любовниците им, на министрите им, с живота на Наполеон, Русо, Дидро, Бомарше и другите?
	Движението на руския народ на изток, към Казан и Сибир, изразява ли се в подробностите на болезнения характер на Йоан IV и на кореспонденцията му с Курбски?
	Движението на народите през време на кръстоносните походи може ли да се обясни с изучаването живота на готфридовците и людовиковците и на техните дами? За нас остава неразбрано движението на народите от запад към изток, без всякаква цел, без предводителство, с тълпа скитници с Петър Пустинника. И още по-неразбрано остава прекратяването на това движение тогава, когато от историческите дейци явно е била поставена разумната и свята цел на походите — освобождението на Ерусалим. Папите, кралете и рицарите подбуждаха народа за освобождаване на светата земя; но народът не отиваше, защото неизвестната причина, която по-рано го подбуждаше към движение, вече не съществуваше. Историята на готфридовците и на минезингерите не може очевидно да включи в себе си живота на народите. И историята на готфридовците и на минезингерите си остана история на готфридовците и на минезингерите, а историята на живота на народите и на техните подбуди си остана непозната.
	Историята на писателите и на реформаторите още по-малко може да ни обясни живота на народите.
	Историята на културата ще ни обясни подбудите, условията на живот и мислите на писателя или реформатора. Ние ще научим, че Лутер е имал избухлив характер и е държал еди-какви си речи; ще научим, че Русо е бил недоверчив и е писал еди-какви си книги; но няма да научим защо след реформацията народите са се клали и защо през времето на Френската революция хората са се наказвали един друг със смърт.
	Ако се съберат заедно двете тия истории, както правят най-новите историци, това ще бъде история на монарсите и на писателите, но не история на живота на народите.



	V

	Животът на народите не може да се вмести в живота на няколко души, защото връзката между тия няколко души и народите не е открита. Теорията, че тая връзка се основава на прехвърлянето на съвкупността на волите върху историческите лица, е хипотеза, която не се потвърждава от опита на историята.
	Теорията за прехвърляне съвкупността на волите на масите върху историческите лица обяснява може би много неща в областта на правната наука и може би е необходима за своите цели; но приложена към историята, щом се явят революции, завоевания, междуособици, щом почне историята — тая теория не обяснява нищо.
	Тая теория изглежда неопровержима тъкмо защото действието на прехвърляне волите на народа не може да бъде проверено, тъй като то никога не е съществувало.
	Каквото и събитие да се случи, който и да бъде начело на събитието, теорията винаги може да каже, че това лице е начело на събитието, защото съвкупността на волите е била прехвърлена върху него.
	Отговорите, давани от тая теория на историческите въпроси, приличат на отговорите на човек, който, гледайки движещо се стадо и без да взема пред вид нито по-добрите или по-лоши места в пасището, нито подкарването на пастира, би търсил причините за една или друга посока на стадото в това, какво животно върви начело на стадото.
	„Стадото върви в тая посока, защото животното, което е начело, го води и съвкупността на волите на всички останали животни е прехвърлена върху тоя водач на стадото.“ Тъй отговарят първият разред историци, които приемат безусловното прехвърляне на властта.
	„Ако животните, вървящи начело на стадото, се сменят, това става, защото съвкупността на волите на всички животни се прехвърля от един водач на друг според това дали това животно води другите в тая посока, която е избрана от цялото стадо.“ Тъй отговарят историците, които приемат, че съвкупността на волите на масите се прехвърля върху управниците при условия, които те смятат за известни. (При тоя начин на наблюдение много често се случва, че наблюдателят, съобразявайки се с избраната от него посока, смята за водачи ония, които поради, промяната на посоката на масите не са вече челни, а странични, понякога и задни.)
	„Ако ония, които са начело на животните, непрекъснато се сменят и непрекъснато се сменя посоката на цялото стадо, това става, защото, за да вземат тая посока, която ни е известна, животните прехвърлят своята воля на ония животни, които са по-лични, и затова, за да се проучва движението на стадото, трябва да се наблюдават всички по-лични животни, които вървят от всички страни на стадото.“ Тъй казват историците от третия разред, които приемат, че всички исторически лица, от монарсите до журналистите, са изразители на своето време.
	Теорията за прехвърляне волите на масите върху исторически лица е само перифраза — само изразяване на въпроса с други думи.
	Каква е причината на историческите събития? — Властта. Какво е властта? — Властта е съвкупност на волите, прехвърлена върху едно лице. При какви условия се прехвърлят волите на масите върху едно лице? — При условия това лице да изразява волята на всички хора. Тоест властта е власт. Тоест властта е дума, значението на която не разбираме.


	Ако областта на човешкото знание се ограничаваше само с отвлеченото мислене, то, като подложим на критика обяснението за властта, което _науката_ дава, човечеството би дошло до заключение, че властта е само дума и не съществува в действителност. Но за опознаване на явленията човекът освен отвлеченото мислене има и средството на опита, чрез който той проверява резултатите от мисленето. И опитът казва, че властта не е дума, но действително съществуващо явление.
	Без да споменаваме, че нито едно описание на съвкупната човешка дейност не може да мине без понятието власт, съществуването на властта се доказва както от историята, така и от наблюдението над съвременните събития.
	Винаги, когато става някое събитие, се явява човек или хора, по волята на които изглежда, че е станало събитието. Наполеон III предписва и французите тръгват за Мексико. Пруският крал и Бисмарк предписват и войските отиват в Бохемия. Наполеон I заповядва и войските тръгват за Русия. Александър I заповядва и французите се подчиняват на Бурбоните. Опитът ни показва, че каквото и събитие да се случи, то винаги е свързано с волята на един или няколко души, които са го заповядали.
	По стария си навик — да признават божественото участие в човешките работи, историците искат да видят причината на събитието в изразената воля на облеченото във власт лице; ала това заключение не се потвърждава нито от разсъждението, нито от опита.
	От една страна, разсъждението показва, че изразяването волята на човека — неговите думи — са само част от общата дейност, изразена в събитието, например във войната или в революцията; и затуй без признаване на неразбираема, свръхестествена сила — чудо, не може да се допусне, че думите биха могли да бъдат непосредна причина на движението на милионите; от друга страна, дори ако се допусне, че думите могат да бъдат причина на събитията, историята показва, че изразената воля на историческите лица в повечето случаи не предизвиква никакво действие, тоест техните заповеди често пъти не само не се изпълняват, но понякога става дори обратното на онова, което те са заповядали.
	Като не допускаме божествено участие в човешките работи, ние не можем да приемем властта за причина на събитията.
	Властта, от гледището на опита, е само зависимост, която съществува между изразената воля на лицето и изпълнението на тая воля от други лица.
	За да си обясним условията на тая зависимост, ние трябва преди всичко да възстановим понятието за изразяване на волята, прилагано към човека, а не към божеството.
	Ако божеството дава заповед, изразява волята си, както ни разказва историята на древните, изразяването на тая воля не зависи от времето и не е предизвикано от нищо, тъй като божеството с нищо не е свързано със събитието. Но като говорим за заповеди — изразяване волята на хора, действуващи във времето и свързани помежду си, за да си обясним връзката между заповедите и събитията, ние трябва да възстановим, първо, условието, при което се извършва всичко: непрекъснатостта на движението във времето — както на събитията, така и на лицето, което заповядва, и, второ, условието на необходимата връзка, в която се намира заповядващото лице с хората, които изпълняват неговата заповед.



	VI

	Само изразяването на волята на божеството, което не зависи от времето, може да се отнася до цяла редица събития, които ще станат след няколко години или столетия, и само божеството, непредизвикано от нищо, може да определи единствено по собствената си воля посоката на движението на човечеството; човекът, действува във времето и сам участвува в събитията.
	Като възстановим първото изпуснато условие — условието за времето, ще видим, че ни една заповед не може да бъде изпълнена, без да има предходна заповед, която прави възможно изпълнението на следващата.
	Нито една заповед никога не се явява самопроизволно и не включва в себе си цяла редица събития; но всяка заповед произлиза от друга и никога не се отнася за цяла редица събития, а винаги само за един момент от събитието.
	Когато казваме например, че Наполеон заповядал на войските да тръгнат на война, ние събираме в една еднократно изразена заповед редица последователни заповеди, които зависят една от друга. Наполеон не можеше да заповяда похода в Русия и никога не го е заповядвал. Той заповядваше да се напишат днес еди-какви си писма за Виена, Берлин и Петербург; утре — еди-какви си декрети и заповеди по армията, флотата и интендантството и т.н., и т.н. — милиони заповеди, от които бе съставена редица заповеди, съответствуващи на редицата събития, които пък доведоха френските войски в Русия.
	Ако през цялото си царуване Наполеон издава заповеди за експедиция в Англия, ако ни за едно от своите начинания не изразходва толкова усилия и време и въпреки това през цялото си царуване ни веднъж дори не се опитва да изпълни намерението си, а прави експедиция в Русия, с която, според нееднократно изразяваното от него убеждение, той смята, че е по-изгодно да бъде в съюз, това става, защото първите заповеди не съответствуваха, а вторите съответствуваха на редица събития.
	За да бъде заповедта сигурно изпълнена, трябва човек да даде такава заповед, която може да бъде изпълнена. А пък да се знае кое може и кое не може да бъде изпълнено, не е възможно не само за Наполеоновия поход в Русия, дето участвуват милиони, а и за най-простото събитие, защото за изпълнението и на едното, и на другото винаги могат да се срещнат милиони пречки. На всяка изпълнена заповед винаги се падат много неизпълнени. Всички невъзможни заповеди не се свързват със събитието и не биват изпълнени. Само ония, които са възможни, се свързват в последователни редици заповеди, които съответствуват на редици събития и биват изпълнени.
	Нашата невярна представа, че заповедта, която е предхождала събитието, е причина на събитието, произлиза от това, че когато събитието е станало и от хилядите заповеди са се изпълнили само ония, които са се свързали със събитието, ние забравяме за ония, които не са се изпълнили, защото не са могли да бъдат изпълнени. Освен туй главният източник на нашата заблуда в това отношение е, че в историческото изложение цяла редица безброй различни най-дребни събития като например всичко, което е закарало френските войски в Русия, се обобщава в едно събитие според резултата, който е добит от тая редица събития, и съответно на това обобщение и цялата редица заповеди се обобщава в един израз на волята.
	Ние казваме: Наполеон поиска и извърши похода в Русия. Всъщност в цялата дейност на Наполеон ние никога няма да намерим нищо подобно на така изразена воля, а ще видим редица заповеди или изрази на волята му, насочени по най-разнообразни и неопределени, начини. От безбройните неизпълнени Наполеонови заповеди бе съставена една определена редица от изпълнени заповеди за похода в 12-та година не защото тия заповеди се различават с каквото и да е от другите неизпълнени заповеди, а защото тая редица заповеди съвпадна с редицата събития, които доведоха френските войски в Русия; също както с шаблона се рисува една или друга фигура не в зависимост от това в коя посока й как е мазано с боя по него, а като се маже с боя върху изрязаната в шаблона фигура по всички посоки.
	Така че, разглеждайки във времето отношението на заповедите към събитията, ще открием, че заповедта в никой случай не може да бъде причина на събитието, но че между тях съществува известна определена зависимост.
	За да се разбере каква е тая зависимост, необходимо е да се възстанови другото изпуснато условие при всяка заповед, която излиза не от божество, а от човек и която се състои в това, че самият човек, който заповядва, участвува в събитието.
	Тъкмо това отношение на заповядващия към ония, на които заповядва, е онова; което се нарича власт.
	Това отношение се състои в следното:
	За обща дейност хората винаги се подреждат в известни съединения, в които, въпреки разликата в целта, поставена за съвкупно действие, отношението между хората, участвуващи в действието, винаги е еднакво.
	Като се подреждат в тия съединения, хората винаги се поставят помежду си в такова отношение, че най-големият брой хора приема най-голямо пряко участие и най-малкият брой хора — най-малко пряко участие в онова съвкупно действие, за което те се подреждат.
	Измежду всички тия съединения; в които се подреждат хората, за да извършат съвкупни действия; едно от най-резките и най-определените е войската.
	Всяка войска се съставя от низши по военното си звание членове: редници, които винаги са най-голям брой; от следващите, според военното звание чинове — капрали и унтерофицери, броят на които е по-малък от първите; от още по-висши; броят на които е още немалък, и т.н. — до най-висшата военна власт, която се съсредоточава в едно лице.
	Военното устройство може съвсем точно да бъде изразено с фигура на конус, основата на който, с най-голям диаметър, ще бъдат редниците; сеченията над основата са все петорните чинове на армията и т.н. до върха на конуса, точката на който ще бъде пълководецът.
	Войниците, които са най-много на брой, съставят низшите точки на конуса и основата му. Войникът сам непосредно муши, коли, пали, граби и за тия си действия винаги получава заповед от по-горестоящите лица; сам той никога не заповядва. Унтерофицерът (броят на унтерофицерите вече е по-малък) по-рядко от войника извършва самото действие, но вече заповядва. Офицерът още по-рядко извършва самото действие и още по-често заповядва. Генералът само заповядва на войските да вървят, посочва целта й почти никога не употребява оръжие. Пълководецът пък никога не може да вземе пряко участие в самото действие и дава само общи нареждания за движението на масите. Същото съотношение на лицата помежду им се очертава във всяко съединение на хората за обща дейност — в земеделието, в търговията и във всяко управление.
	И така, без да разделяме изкуствено всички сливащи се точки на конуса — всичките чинове от армията или званията и положенията на което и да е управление, или обща работа, от низшите до висшите, ние виждаме един закон, според който хората, за да извършат съвкупни действия, винаги се подреждат в такова съотношение помежду си, че колкото по-непосредно участвуват в извършването на действието, толкова по-малко могат да заповядват и толкова по-голям е броят им; и колкото по-малко е прякото участие, което вземат в самото действие, толкова повече те заповядват и толкова по-малък е броят им; докато по тоя начин стигнем, възлизайки от низшите слоеве, до единия, до последния човек, който взема най-малко пряко участие в събитието, но повече от всички насочва дейността си към заповядване.
	Тъкмо това отношение на лицата, които заповядват, към ония, на които заповядват, е същината на понятието, наричано власт.
	Като възстановихме условията на времето, в което се извършват всички събития, ние виждаме, че заповедта се изпълнява само когато се отнася до съответната редица събития. А като възстановихме необходимото условие на връзката между оня, който заповядва, и другият, който изпълнява, видяхме, че по самото си качество ония, които заповядват, вземат най-малко участие в самото събитие и че тяхната дейност е насочена изключително към заповядване.



	VII

	Когато става някакво събитие, хората изразяват мненията и желанията си за събитието и тъй като събитието произлиза от съвкупните действия на много хора, едно от изразените мнения или желания без друго се изпълнява макар и приблизително. Когато едно от изразените мнения е изпълнено, това мнение се свързва в ума ни със събитието като заповед, която го предхожда.
	Хора мъкнат отсечено дърво. Всеки изказва мнението си как и къде да го мъкнат. Хората замъкват дървото и излиза, че са направили тъй, както е казал един от тях. Той е заповядал. Ето заповедта и властта в своя първобитен вид.
	Оня, който повече е работил с ръце, по-малко е могъл да обмисля онова, което върши, да съобразява какво може да излезе от общата дейност и да заповядва. Оня, който повече е заповядвал, поради словесната си дейност очевидно по-малко е могъл да действува с ръце. При голямо множество хора, насочили дейността си към една цел, още по-рязко се отделя разредът от хора, които толкова по-малко участвуват в общата дейност, колкото повече дейността им е насочена към заповядване.
	Когато действува сам, човек винаги носи в себе си известна редица мисли, които са ръководили, както му се струва, неговата предходна дейност, които му служат за оправдание на неговата сегашна дейност и за ръководство в предполаганите му бъдещи постъпки.
	Тъкмо същото правят множествата от хора, като предоставят на ония, които не участвуват в действието, да измислят съображения, оправдания и предположения за бъдещата им съвкупна дейност.
	По известни или неизвестни нам причини французите почват да се давят и колят един друг. И на това събитие съответствува и съпътствува неговото оправдание — в изразената воля на хората, че то е необходимо за доброто на Франция, за свободата и равенството. Хората престават да се колят един друг и на това събитие съпътствува оправданието му, че е необходимо единство на властта, отпор на Европа и т.н. Хората вървят от запад към изток, като убиват подобните си, и това събитие е придружавано от думите за славата на Франция, низостта на Англия и т.н. Историята ни показва, че тия оправдания на събитията нямат никакъв общ смисъл, че противоречат сами на себе си — както убийството на човек, като последица от признанието на правата му, и убийството на милиони в Русия за унижението на Англия. Но тия оправдания в днешен смисъл имат необходимо значение.
	Тия оправдания снемат нравствената отговорност от хората, които извършват събитията. Тия временни цели приличат на четки, които се движат пред влака, за да изчистят пътя му по релсите: те изчистват пътя на нравствената отговорност на хората. Без тия оправдания не би могъл да бъде обяснен най-простият въпрос, който изпъква при разглеждането на всяко събитие: по какъв начин милиони хора извършват съвкупни престъпления, войни, убийства и т.н.
	Възможно ли е при сегашните усложнени форми на държавния и обществен живот в Европа да се измисли каквото и да било събитие, което да не е било предписано, посочено или заповядано от монарси, министри, парламенти или вестници? Има ли някакво съвкупно действие, което не би си намерило оправдание в държавното единство, в националността, в равновесието на Европа, в цивилизацията? Тъй че всяко станало събитие неизбежно съвпада с някое изразено желание и когато получи оправданието си, изглежда като резултат от волята на един или на няколко души.
	Накъдето и да се насочи движещият се кораб, напреде му винаги ще се вижда струята на разцепените от него вълни. За намиращите се на кораба хора движението на тая струя ще бъде единственото забележимо движение.
	Само когато движението на тая струя се следи отблизо, миг след миг, и като се сравнява това движение с движението на кораба, ще се убедим, че всеки миг от движението на струята се определя от движението на кораба и че ние сме били заблудени, защото сами незабелязано се движим.
	Същото нещо ще видим, ако следим миг след миг движението на историческите лица (тоест като възстановим необходимото условие на всичко, което става — условието за непрекъснато движение във времето) и без да изпускаме необходимата връзка за историческите лица с масите.
	Когато корабът върви по една посока, пред него се намира една и съща струя; когато често сменя посоката — и тичащите пред него струи често се менят. Но накъдето и да се обърне той, навсякъде ще има струя, която предхожда неговото движение.
	Каквото и да стане, всякога ще излезе, че тъкмо това е било предвидено и заповядано. Накъдето и да се насочи корабът, струята, без да ръководи, без да усилва движението му, ще кипи пред него и отдалеч ще ни се вижда, че не само се движи произволно, но че и ръководи движението на кораба.
	Разглеждайки само ония прояви на волята на историческите лица, които могат да бъдат отнесени към събитията като заповеди, историците смятаха, че събитията са в зависимост от заповедите. Разглеждайки самите събития и връзката с масите, в която са историческите лица, ние пък намерихме, че историческите лица и техните заповеди са в зависимост от събитията. Като несъмнено доказателство за тоя извод служи това, че колкото и заповеди да има, събитието няма да стане, ако за това няма други причини; но щом събитието стане — каквото и да е то, — измежду броя на всички непрекъснато изразявани воли на различни лица ще се намерят някои, които по смисъл и по време могат да бъдат отнесени към събитието като заповеди.
	Стигнали до това заключение, ние можем направо и положително да отговорим на тия два съществени въпроса на историята:
	1. Какво е власт?
	2. Каква сила поражда движението на народите?
	1. Властта е такова отношение на известно лице към други лица, при което това лице взема толкова по-малко участие в действието, колкото повече мнения, предположения и оправдания на извършващото се съвкупно действие изразява.
	2. Движението на народите се извършва не от властта, не от умствената дейност, дори не и от съчетанието на едното и другото, както мислеха историците, но от дейността на _всички_ хора, които участвуват в събитието и се събират винаги така, че ония, които вземат най-голямо пряко участие в събитието, поемат върху си най-малка отговорност и обратно.
	В нравствено отношение причината на събитието е властта; във физическо отношение — ония, които се подчиняват на властта. Но тъй като нравствената дейност, е немислима без физическата, причината на събитието не е нито в едното, нито в другото, а само в тяхното съчетание.
	Или, с други думи, за явлението, което разглеждаме, понятието причина е неприложимо.
	В последен анализ идваме до кръга на вечността, до оная крайна граница, до която идва човешкият ум, във всяка област на мисълта, стига само да не си играе с въпроса. Електричеството произвежда топлина, топлината произвежда електричество. Атомите се привличат и атомите се отблъскват.
	Когато говорим за взаимодействието между топлината и електричеството и за атомите, ние не можем да кажем защо става това и казваме, че това е така, че е немислимо да бъде другояче, защото така трябва да бъде, че това е закон. Същото е и с историческите явления. Защо става война или революция? Ние не знаем; знаем само, че за извършване на едно или друго действие хората се подреждат в известно съединение и всички участвуват в него; и ние казваме, че това е така, защото е немислимо да бъде другояче, че това е закон.



	VIII

	Ако историята имаше работа с външни явления, постановлението на тоя прост и очевиден закон би било достатъчно и ние бихме завършили нашето разсъждение. Но законът на историята засяга човека. Една частица материя не може да ни каже, че тя съвсем не чувствува потребност от привличане и отблъскване и че то е лъжа; но човекът, който е предмет на историята, направо казва: аз съм свободен и затова законите не ме засягат.
	Присъствието на макар, и недоизказания въпрос за свободата на волята в човека се чувствува на всяка крачка в историята.
	Всички сериозно мислещи историци са стигнали, без да щат, до тоя въпрос. Всички противоречия и неясноти в историята, неверният път, по който върви тая наука — всички, се основават само на неразрешеността на тоя въпрос.
	Ако волята на всеки човек беше свободна, тоест ако всеки можеше да постъпи тъй, както му се прииска, цялата история щеше да е редица случайности без връзка.
	Ако дори един човек измежду милионите в хилядагодишния период време е могъл да постъпи свободно, тоест тъй, както му се е приискало, очевидно е, че една свободна постъпка на тоя човек, противна на законите, унищожава възможността за съществуване на каквито и да било закони за цялото човечество.
	Ако пък има макар един закон, който управлява действията на хората, не може да има свободна воля, защото тогава волята на хората трябва да се подчинява на тоя закон.
	В това противоречие се крие въпросът, за свободата на волята, който от най-древни времена е занимавал най-добрите умове на човечеството и от най-древни времена е поставен в цялото му грамадно значение.
	Въпросът е в това, че гледайки на човека като на предмет за наблюдение от каквото и да било гледище — богословско, историческо, етическо или философско, — намираме общия закон на необходимостта, на който той е подвластен както всичко съществуващо. А гледайки на него от себе си като на нещо, което съзнаваме, ние се чувствуваме свободни.
	Това съзнание е съвсем отделен и независим от разума източник на самопознанието. Човек наблюдава себе си чрез разума; но опознава себе си само чрез съзнанието.
	Без съзнаване на себе си е немислимо и каквото и да е наблюдение и прилагане на разума.
	За да разбира, наблюдава, умозаключава — човек преди всичко трябва да съзнава, че живее. Човекът, който живее, съзнава себе си не по друг начин, а като човек, който иска, тоест, който съзнава волята си. А своята воля, която е същината на живота му, човек я съзнава — и не може да я съзнава иначе освен като свободна.
	Ако човек види, като се подложи на наблюдение, че волята му се насочва винаги по един и същ закон (когато наблюдава необходимостта да приема храна или дейността на мозъка си, или каквото и да е), той не може да схваща тая винаги еднаква посока на волята си иначе освен като нейно ограничение. Онова, което не би било свободно, не би могло да бъде и ограничено. Човешката воля му се струва ограничена тъкмо защото той я съзнава само като свободна.
	Вие казвате: аз не съм свободен. А пък аз дигнах и пуснах ръката си. Всеки разбира, че тоя нелогичен отговор е неопровержимо доказателство за свобода.
	Тоя отговор е израз на съзнание, което не е подчинено на разума.
	Ако съзнанието за свобода не беше отделен и независим от разума източник на самопознание, то би се подчинявало на разсъждението и на опита; но в действителност никога няма такова подчинение и то е немислимо.
	Редица опити и разсъждения показват на всеки човек, че като обект за наблюдение той е под действието на известни закони и човек им се подчинява и никога не се бори — щом веднъж е узнал, че съществуват — срещу законите на земното привличане или на непроницаемостта. Но същата редица опити и разсъждения му показват, че пълната свобода, която той съзнава в себе си, е невъзможна, че всяко негово действие зависи от устройството му, от характера му и от действуващите върху него мотиви; но човек никога не се подчинява на изводите на тия опити и разсъждения.
	Научил от опита и разсъждението, че камъкът пада надолу, човекът вярва на това безспорно и във всички случаи очаква изпълнението на закона, който е научил.
	Но научил, също тъй безспорно, че неговата воля е подвластна на закони, той не вярва и не може да вярва на това.
	Колкото и пъти опитът и разсъжденията да са показвали на човека, че при същите условия, със същия характер той ще направи същото, което и по-рано, когато за хиляден път, в същите условия и със същия характер, пристъпва да върши нещо, което винаги свършва еднакво, той безспорно се чувствува все така уверен, че може да постъпва, както той си иска — както и преди опита. Всеки човек, и дивакът, и мислителят, колкото опитът и разсъждението неотразимо да му доказват, че не е възможно да си представим две различни постъпки при едни и същи условия, чувствува, че без тая безсмислена представа (която е същността на свободата) той не може да си представи живота. Той чувствува, че колкото и да е невъзможно, то е така, защото без тая представа за свобода той не само не би разбирал живота, но не би могъл да живее и един миг. Той не би могъл да живее, защото всички стремежи на хората, всички подбуди за живот са само стремежи за увеличаване на свободата. Богатството — бедността, славата — неизвестността, властта — подчинението, силата — слабостта, здравето — болестта, образованието — невежеството, трудът — безделието, ситостта — гладът, добродетелта — порокът са само по-високи или по-ниски степени на свобода.
	Невъзможно е да си представим човек, който няма свобода, освен ако не е жив.
	Ако за разума понятието свобода изглежда безсмислено противоречие, каквото е възможността да се извършат две различни постъпки при едни и същи условия, или като действие без причина, това само доказва, че съзнанието не е подвластно на разума.
	Тъкмо това непоколебимо, неопровержимо, неподвластно на опита и разсъждението съзнание за свобода, признато от всички мислители и усещано от всички хора без изключение, съзнание, без което е немислима никаква представа за човека — е другата страна на въпроса.
	Човекът е творение на всемогъщия, всеблагия и всезнаещия Бог. Какво тогава е грехът, понятието за който произлиза от съзнанието за свободата на човека? Това е въпрос на богословието.
	Действията на хората са подчинени на общите неизменни закони, изразявани от статистиката. Каква е тогава отговорността на човека пред обществото, понятието за което произлиза от съзнанието за свобода? Това е въпрос на правото.
	Постъпките на човека са плод на неговия вроден, характер и на мотивите, действуващи върху него. Какво е съвестта и съзнанието за добро и зло в постъпките, които са плод на съзнанието за свобода? Това е въпрос на етиката.
	Във връзка с общия живот на човечеството човекът изглежда подчинен на законите, които определят тоя живот. Но същият тоя човек, независимо от тая връзка, изглежда свободен. Как трябва да се разглежда миналият живот на народите и на човечеството — като плод на свободната или на не свободната дейност на хората? Това е въпрос на историята.
	Само в нашето самоуверено време на популяризиране на знанията, благодарение на най-силното средство на невежеството — разпространението на книгопечатането, въпросът за свободата на волята е сведен на такава почва, дето не може и да съществува такъв въпрос. В наше време мнозинството от тъй наречените най-напредничави хора, тоест тълпа невежи, прие трудовете на естествоизпитателите, които се занимават само с една страна на въпроса, за разрешение на целия въпрос.
	Душа и свобода няма, защото животът на човека се изразява в мускулни движения; а мускулните движения се обуславят от нервната дейност; душа и свобода няма, защото през един неизвестен период от време ние сме произлезли от маймуните — говорят, пишат и печатат те, без съвсем да подозират, че преди хилядолетия не само е бил признат, но и никога не е бил отричан от всички религии и от всички мислители същият този закон за необходимостта, който с такова усърдие те се стремят да докажат сега с физиологията и със сравнителната зоология. Те не виждат, че ролята на естествените науки в тоя въпрос е само да служи като средство за осветление на една негова страна. Защото това, че от гледището на наблюдението разумът и волята са само сокове (secretion) на мозъка, и това, че следвайки общия закон, човек е могъл да се развие от низшите животни през неизвестен период време, уяснява само от една нова страна признатата от преди хиляди години от всички религии и философски теории истина, че от гледището на разума човек е подвластен на закона за необходимостта, но то ни на косъм не придвижва напред разрешението на въпроса, който има друга, противоположна страна, основана върху съзнанието за свобода.
	Ако хората, в неизвестен период време, са произлезли от маймуните, това толкова може да се разбере, колкото и това, че в известен период време хората са произлезли от шепа пръст (в първия случай _x_ е времето, във втория — произходът) и въпросът, по какъв начин съзнанието за свободата на човека се съгласува със закона за необходимостта, на който човек е подвластен, не може да бъде разрешен със сравнителна физиология и зоология, защото в жабата, зайчето и маймуната ние можем да наблюдаваме само мускулно-нервна дейност, а в човека и мускулно-нервна дейност, и съзнание.
	Естествоизпитателите и техните поклонници, които мислят да разрешат тоя въпрос, приличат на мазачи, натоварени да измажат едната страна от стената на някоя църква и които, използувайки отсъствието на главния разпоредител на работата, в порив на усърдие биха замазали и прозорците, и иконите, и скелите, и незавършените още стени и които биха се радвали, че от тяхно, на мазачите, гледище всичко излиза равно и гладко.



	IX

	При разрешаването на въпроса за свободата и необходимостта историята има това предимство пред другите отрасли на знанието, в които се разрешаваше тоя въпрос, че за нея тоя въпрос се отнася не до самата същина на човешката воля, а до представата за проявата на тая воля — в миналото и при известни условия.
	При разрешаването на тоя въпрос историята, по отношение на другите науки, застава в положението на опитна наука към умозрителни науки.
	Историята има за свой обект не самата човешка воля, а нашата представа за нея.
	И затова за историята не съществува, както за богословието, етиката и философията, неразрешима тайна за съчетаването на двете противоречия — свободата и необходимостта. Историята разглежда представата за живота на човека, в която съчетанието на тия две противоречия е вече станало.
	В действителния живот всяко историческо събитие, всяко действие на човека се разбира твърде ясно и определено, без да се усеща ни най-малкото противоречие, макар че всяко събитие изглежда отчасти свободно, отчасти — необходимо.
	За разрешаването на въпроса, как се съчетават свободата и необходимостта и кое е същината на тия две понятия, философията на историята може и трябва да върви по път, противен на оня, по който са вървели другите науки. Вместо, след като е определила сами за себе си понятията свобода и необходимост, да подвежда жизнените явления под съчинени определения, историята трябва от грамадния брой свързани с нея явления, които винаги ни се представят зависими от свободата и необходимостта, да извлече определението на самите понятия свобода и необходимост.
	Каквато и представа за дейността на много хора или на един човек да разглеждаме, ние я разбираме само като резултат отчасти на свободата на човека, отчасти — на законите на необходимостта.
	Говорим ли за преселението на народите и набезите на варварите или за разпоредбите на Наполеон II, или за постъпката на човек, която е извършена преди час и която се състои в това, че от няколко посоки за разходка той е избрал една, ние не виждаме ни най-малко противоречие. Мерилото за свободата и необходимостта, което е ръководило постъпките на тия хора, е ясно определено за нас.
	Твърде често представата за по-голямата или по-малка свобода е различна според различните гледища, с които ние разглеждаме явлението; но — винаги еднакво — ние виждаме всяко действие на човека само като известно съчетание между свободата и необходимостта. Във всяко разглеждано действие виждаме известна част свобода и известна част необходимост. И винаги колкото повече свобода виждаме в каквото и да е действие, толкова по-малка е необходимостта; и колкото повече е необходимостта, толкова по-малка е свободата.
	Отношението на свободата към необходимостта се намалява или увеличава съобразно гледището, от което се преценява постъпката; но това съотношение остава винаги обратно пропорционално.
	Един давещ се човек, който се хваща за другиго и го удавя, или изтощена от кърмене на детето си гладна майка, която открадва храна, или приучен на дисциплина човек, който по команда в строя убива беззащитен, човек — изглеждат по-малко виновни, тоест по-малко свободни и повече подвластни на закона на необходимостта за оня, който знае условията, в които са били тия хора, и по-свободни за оня, който не знае, че човекът сам е щял да се удави, че майката е била гладна, че войникът е бил в строй и т.н. Също така човек, който преди двайсет години е извършил убийство и след това спокойно и безвредно е живял в обществото, изглежда по-малко виновен; за оня, който я разглежда след двайсет години, неговата постъпка е повече подвластна на закона на необходимостта и по-свободна — за оня, който е разглеждал тая постъпка един ден след като е била извършена. И също тъй за оня, който знае душевното състояние на извършилия постъпката, всяка постъпка на луд, пиян или силно възбуден човек изглежда по-малко свободна и повече необходима и повече свободна, и по-малко необходима за оня, който не знае това. Във всички тия случаи понятието за свобода се увеличава или намалява и съответно намалява или се увеличава понятието за необходимостта — съобразно гледището, от което се преценява постъпката. Тъй че колкото по-голяма изглежда необходимостта, толкова по-малка изглежда свободата. И обратно.
	Религията, здравият смисъл на човечеството, правната наука и самата история еднакво разбират това съотношение между необходимостта и свободата.
	Всички случаи без изключение, в които се увеличава или намалява представата ни за свободата и за необходимостта, имат само три основания:
	1. Отношението на човека, извършил постъпката, към външния свят,
	2. Към времето и
	3. Към причините, които са предизвикали постъпката.
	Първото основание е видимото в по-голяма или по-малка степен от нас отношение на човека към външния свят, по-ясното или по-малко ясното понятие за определеното място, заемано от всеки човек по отношение на всичко, което живее едновременно с него. То е тъкмо това основание, поради което е очевидно, че давещият се е по-малко свободен и повече подчинен на необходимостта, отколкото оня, който стои на сушата; тъкмо това основание, поради което действията на човек, който живее в тясна връзка с други хора в гъсто населено място, действията на човек, свързан със семейство, със служба, с предприятия, изглеждат безспорно, по-малко свободни и повече подчинени на необходимостта, отколкото действията на самотен и уединен човек.
	Ако разглеждаме човека сам, без отношението му към всичко, което го обкръжава, всяко негово действие ни изглежда свободно. Но ако съзрем каквото и да е отношение към всичко, което го обкръжава, ако видим връзка с каквото и да е — с човек, който говори с него, с книгата, която чете, с труда, с който се занимава, дори с въздуха, който го обкръжава, дори със светлината, която пада върху околните предмети, — виждаме, че всяко от тия условия му влияе и ръководи макар и една страна от дейността му. И дотолкова, доколкото виждаме тия влияния, нашата представа за неговата свобода се намалява и се увеличава представата ни за необходимостта, на която той е подвластен.
	Второто основание е по-голямото или по-малко видимо временно отношение на човека към света; по-ясно или по-слабо понятие за мястото, което действието на човека заема във времето. Тъкмо то е основанието, поради което падението на първия човек, последицата от което е произходът на човешкия род, ни изглежда очевидно по-малко свободно от встъпване в брак на съвременния човек. Тъкмо то е основанието, поради което животът и дейността на хора, живели векове преди нас, и дейността на които е свързана с мене във времето, не може да ми се вижда толкова свободна, колкото съвременният живот, последиците от който още не зная.
	Постепенността на представата за по-голяма или по-малка свобода и необходимост зависи от по-големия или по-малък промеждутък време от извършването на постъпката до преценката й.
	Ако разглеждам една постъпка, извършена от мене преди един миг, при приблизително същите условия, в които се намирам сега, моята постъпка ми се струва несъмнено свободна. Но ако преценявам постъпка, извършена преди месец, намирайки се сега в други условия, аз, без да ща, признавам, че ако тая постъпка не бе извършена, много неща, полезни, приятни и дори необходими, които са произлезли от тая постъпка, не биха станали. Ако се пренеса чрез спомена си в някоя още по-далечна постъпка, преди десет години и повече, последиците от моята постъпка ще ми бъдат още по-очевидни; и мъчно бих могъл да си представя какво би било, ако нямаше тая постъпка. Колкото по-назад се пренасям чрез спомените си или, което е същото, в бъдещето — чрез преценка, толкова повече моето разсъждение за свободата на постъпката ще става все по-съмнително.
	Също такава прогресия в убедителността за участието на свободната воля в общите работи на човечеството намираме и в историята. Едно извършено съвременно събитие ни се струва, че е извършено несъмнено от всички известни хора; но за по-далечните събития ние виждаме вече неговите неизбежни последици, извън които не можем да си представим нищо друго. И колкото по-назад отиваме в разглежданите събития, толкова по-малко произволни ни изглеждат те.
	Австро-пруската война ни се струва безспорна последица на действията на хитрия Бисмарк и т.н.
	Наполеоновите войни ни се струват, макар вече съмнително, все още станали по волята на героите; но в кръстоносните походи виждаме вече едно събитие, което заема определено своето място и без което новата история на Европа е немислима, макар че точно тъй за летописеца на кръстоносните походи това събитие е било резултат от волята на няколко лица. Когато става дума за преселението на народите, никому вече в наше време не минава през ума, че от своеволието на Атила е зависело да се обнови европейският свят. Колкото по-назад в историята пренасяме обекта за наблюдение, толкова по-съмнителна става свободата на хората, които са извършили събитието, и толкова по-очевиден законът на необходимостта.
	Третото основание е по-голямата или по-малка достъпност за нас на оная връзка между причините, която е неизбежното изискване на разума и в която всяко разбираемо явление — и затова всяко действие на човека — трябва да си има определено място като последица за предходните и като причина за следващите.
	То е онова основание, поради което нашите действия и действията на другите хора ни изглеждат, от една страна, толкова по-свободни и по-малко подчинени на необходимостта, колкото повече ни са познати ония извлечени от наблюдението физиологически, психологически и исторически закони, на които е подчинен човек, и колкото по-сигурно е съзряна от нас физиологическата, психологическата или историческата причина на действието; от друга страна, колкото по-просто е наблюдаваното действие и колкото с по-малко сложен характер и ум е човекът, действието на когото разглеждаме.
	Когато ние съвсем не разбираме причината на постъпката — все едно дали в случая имаме злодеяние, добро дело или дори безразлична към доброто и злото постъпка, — в такава постъпка ние признаваме най-голям дял свобода. В случай че е злодеяние, повече от всичко искаме наказание за такава постъпка, в случай че е добро дело, най-много ценим тая постъпка. В безразличния случай признаваме най-голяма индивидуалност, оригиналност и свобода. Но ако дори една от безбройните причини ни е известна, ние вече признаваме известна част необходимост и по-малко искаме възмездие за престъплението, признаваме по-малка заслуга в добродетелната постъпка и по-малка свобода в постъпката, която ни изглежда оригинална. Това, че престъпникът е бил възпитан в среда на злодейци, вече намалява вината му. Самоотвержеността на бащата и майката, самоотверженост с възможност за награда е повече разбираема, отколкото безпричинна самоотверженост, и затова изглежда, че по-малко заслужава съчувствие, че е по-малко свободна. Основателят на секта, на партия, изобретателят — по-малко ни учудва, когато знаем как и с какво е била подготвена неговата дейност. Ако имаме голяма редица опити, ако нашата наблюдателност е постоянно насочена към търсене съотношения в деянията на хората между причините и последиците, действията на хората ни изглеждат толкова по-необходими и толкова по-малко свободни, колкото по-вярно свързваме последиците с причините. Ако разглежданите действия са прости и ние сме имали за наблюдение грамаден брой такива действия, представата ни за тяхната необходимост ще бъде още по-пълна. Една безчестна постъпка, извършена, от син на безчестен баща, лошото поведение на жена, попаднала в известна среда, възвръщането на пияницата към пиянство и т.н. са постъпки, които ни се струват толкова по-малко свободни, колкото по-ясна ни е причината им. А ако самият човек, чието деяние разглеждаме, е на най-ниска степен от развитие на ума — дете, побъркан, малоумен, — ние, знаейки причината на деянието и простия му характер и ум, виждаме вече толкова голяма част необходимост и толкова малка — свобода, че щом ни стане известна причината, която е трябвало да породи действието, можем да предскажем постъпката.
	Само на тия три основания се установяват съществуващата във всички законодателства невменяемост на престъпленията и намаляващите вината обстоятелства. Вменяемостта изглежда по-голяма или по-малка според по-голямото или по-малко познаване на условията, в които се е намирал човекът, чиято постъпка се преценява, както и от по-големия или по-малък промеждутък време от извършването на постъпката до нейното преценяване, а така също и според по-голямото или по-малко разбиране причините на постъпката.



	X

	И тъй нашата представа за свободата и необходимостта постепенно се намалява или увеличава според по-голямата или по-малка връзка с външния свят, според по-голямото или по-малко отдалечаване по време и според по-голямата или по-малка зависимост от причините, в която ние разглеждаме явленията от живота, на човека.
	Тъй че ако разглеждаме такова положение на човека, в което неговата връзка с външния свят е най-много позната, периодът от времето на преценката до времето на извършването на постъпката — най-голям и причините на постъпката — най-достъпни, получаваме представа за най-голяма необходимост и за най-малка свобода. Ако пък разглеждаме човек с най-малка зависимост от външните условия; ако неговото деяние е извършено в най-близък до сегашния момент и причините му са недостъпни за нас, ще получим представа за най-малка необходимост и най-голяма свобода.
	Ала нито в единия, нито в другия случай, колкото и да изменяме гледището си, колкото и да си уясняваме връзката, в която се намира човекът с външния свят, или колкото и достъпна да би ни се виждала тя, колкото и да удължаваме или да съкращаваме периода време, колкото и да са ясни. Или пък неразбираеми за нас причините — ние никога не можем да си представим нито пълна свобода, нито пълна необходимост.
	1. Колкото и да си представяме човек, изключен от влиянията на външния свят, никога няма да получим понятие за свобода в пространството. Всяко действие на човека, е неизбежно обусловено от самото тяло на човека и от онова, което го заобикаля. Аз дигам ръка и я спускам. Моето действие ми се струва свободно; но като се попитам мога ли да дигна ръка по всички посоки, виждам, че съм дигнал ръка по посоката, по която за това действие е имало най-малко пречки, намиращи се както в телата около мене, тъй и в устройството на моето тяло. Ако от всички възможни посоки съм, избрал една, избрал съм я, защото по тая посока е имало най-малко пречки. А за да бъде действието ми свободно, необходимо е да не среща никакви пречки. За да си представим човека свободен, трябва да си го представим извън пространството, което очевидно е невъзможно.
	2. Колкото и да приближаваме времето на преценката на постъпката до времето на постъпката, никога не ще получим понятие за свобода във времето. Защото, ако разглеждам постъпка, извършена преди секунда, аз все пак трябва да призная, че постъпката не е свободна, тъй като постъпката е закована в оня момент от време, когато е извършена. Мога ли да си дигна ръката? Дигам я, но се питам: можех ли да не дигна ръка в оня — вече изминал — миг от времето? За да се убедя в това, в следния миг не дигам ръка. Но аз не дигнах ръката си не в оня първи миг, когато се попитах за свободата. Измина време, което аз не можех да задържа, и ръката, която дигнах тогава, и въздухът, сред който направих тогава това движение, вече не е същият, който сега ме обкръжава, и ръката, с която сега не правя движение, не е същата. Оня миг, в който е станало първото движение, е невъзвратим и в оня миг аз можех да направя само едно движение, и каквото и движение да направех, то можеше да бъде само едно. Това, че в следната минута не дигнах ръка, не доказа, че можех да не я дигна. И тъй като моето движение можеше — в един миг от времето — да бъде само едно, то и не може да бъде друго. За да може човек да си го представи свободно, трябва да си, го представи в сегашно време, на границата между миналото и бъдещето, тоест извън времето, което е невъзможно, и
	3. Колкото и по-голяма да е трудността да се намери причината, ние никога няма да стигнем до представата за пълна свобода, тоест до отсъствието на причина. Колкото и непостижима да бъде за нас причината за изразяване на волята в която и да е наша или чужда постъпка, първото изискване на ума е предположението и издирването на причината, без която не е мислимо никакво явление. Аз дигам ръка да извърша постъпка, независима от всякаква причина, но това, че искам да извърша постъпка, която да няма причина, е причината на моята постъпка.
	Но дори ако бихме си представили човек, напълно незасегнат от всички влияния, като разглеждаме само мигновената му постъпка в настоящето и като предполагаме, че тя не е предизвикана от никаква причина и бихме допуснали безкрайно малък остатък от необходимост, равен на нула — и тогава не бихме стигнали до понятието за пълна свобода на човека; защото същество, което не възприема влиянията на външния свят, което е извън времето и не зависи от причини, не е вече човек.
	Точно тъй никога не можем да си представим действие на човек, което би се извършвало без участието на свобода и би било подчинено само на закона на необходимостта.
	1. Колкото и да се увеличава знанието ни за пространствените условия, в които се намира човек, това знание никога не може да бъде пълно, тъй като броят на тия условия е безкрайно голям, както е безкрайно пространството. И затова, щом са определени не _всички_ условия и влияния върху човека, няма и пълна необходимост, а има известна част свобода.
	2. Колкото и да удължаваме периода време от явлението, което разглеждаме, до времето на преценката му, тоя период ще има край, а времето е безкрайно й затуй и в това отношение никога не може да има пълна необходимост.
	3. Колкото и да ни е достъпна веригата от причини на която и да е постъпка, ние никога няма да знаем цялата верига, тъй като тя е безкрайна, и пак никога няма да имаме пълна необходимост.
	Но освен това, дори ако бихме допуснали остатък от най-малка свобода, равен на нула, бихме признали в някои случаи, като например в умиращ човек, в зародиша, в идиота, пълно отсъствие на свобода и тъкмо по тоя начин, бихме унищожили самото понятие за човека, когото разглеждаме, защото, щом няма свобода, няма и човек. И затуй представата за действие на човек, подвластно само на закона на необходимостта без най-малък остатък от свобода, е също тъй невъзможно, както и представата за напълно свободно действие на човека.
	И тъй, за да си представим действие на човек, подвластно само на закона на необходимостта, без свобода, трябва да допуснем, че знаем _безкраен_ брой пространствени условия, _безкрайно_ дълъг период време и_ безкрайна_ редица причини.
	За да можем да си представим съвсем свободен човек, не подвластен на закона на необходимостта, трябва да си го представим сам, _извън пространството_, _извън времето_ и _извън зависимостта от причините_.
	В първия случай, ако би била възможна необходимост без свобода, бихме стигнали до определението на закона на необходимостта чрез същата необходимост, тоест само до форма без съдържание.
	Във втория случай, ако беше възможна свобода без необходимост, бихме стигнали до безусловна свобода извън пространството, времето и причините, която само поради това, че е безусловна и от нищо неограничена, би била нищо или само съдържание без форма.
	Ние изобщо бихме стигнали до двете основания, от които се образува целият мироглед на човека — до непостижимата същина на живота и до законите, които определят тая същина.
	Разумът казва: 1. Пространството с всичките форми, които му дава неговата видимост — материята, — е безкрайно и е немислимо иначе. 2. Времето е безкрайно движение без ни един миг покой и е немислимо иначе. 3. Връзката между причини и последици няма начало и не може да има край.
	Съзнанието казва: 1. Аз съм единствен и всичко, което съществува, е само — аз; следователно аз включвам пространството. 2. Аз измервам летящото време с неподвижния миг на настоящето, единственото, в което съзнавам, че живея; следователно съм извън времето. 3. Аз съм извън: причините, защото се усещам причина на всяка проява на своя живот.
	Разумът изразява законите на необходимостта. Съзнанието изразява същината на свободата.
	Свободата, неограничена с нищо, е същината на живота в съзнанието на човека. Необходимостта без съдържание е разумът на човека с неговите три форми.
	Свободата е онова, което се разглежда. Необходимостта е онова, което разглежда. Свободата е съдържание. Необходимостта е форма.
	Само при разделянето на двата източника на познанието, които се отнасят един към друг както формата към съдържанието, се получават отделно, изключващите се взаимно и непостижимите понятия за свободата и за необходимостта.
	Само при тяхното съединяване се получава ясна представа за живота на човека.
	Извън тия две понятия, взаимно определящи се в своето съединение като форма със съдържание, е невъзможна никаква представа за живота.
	Всичко, което знаем за живота на хората, е само известно отношение на свободата към необходимостта, тоест — на съзнанието към законите на разума.
	Всичко, което знаем за външния свят на природата, е само известно отношение на природните сили към необходимостта или на същината на живота към законите на разума.
	Силите на живота на природата са извън нас и не се съзнават от нас и ние наричаме тия сили земно привличане, инерция, електричество, жизнена сила и т.н.; но силата на човешкия живот се съзнава от нас и ние я наричаме свобода.
	Но също както можем да разберем непостижимата сама по себе си сила на земното привличане, усещана от всеки човек само дотолкова, доколкото знаем законите на необходимостта, на които тя се подчинява (от първото знание — че всички тела са тежки, до Нютоновия закон), също тъй можем да разберем и непостижимата сама по себе си сила на свободата, съзнавана от всекиго само дотолкова, доколкото знаем законите на необходимостта, на които тя се подчинява (като се почне от това, че всеки човек умира, до знанието на най-сложните икономически или исторически закони).
	Всяко знание е само подставяне същината на живота под законите на разума.
	Свободата на човека се различава от всяка друга сила по това, че тая сила се съзнава от човека; но за разума тя с нищо не се различава от всяка друга сила. Силата на земното привличане, на електричеството или на химическото средство се различават една от друга само по това, че са различно определени от разума. Също тъй за разума силата на свободата на човека се различава от другите сили на природата само по определението, което й дава тоя разум. А свободата без необходимостта, тоест без законите на разума, които я определят, не се различава по нищо от земното привличане, от топлината или от силите не растежа — за разума тя е само мигновено, неопределимо усещане на живота.
	И както неопределимата същина на силата, която движи небесните тела, неопределимата същина на силата на топлината, на електричеството или на химическото средство, или жизнената сила са съдържанието на астрономията, физиката, химията, ботаниката, зоологията и т.н., също тъй същината на силата на свободата е съдържанието на историята. Но също както предметът на всяка наука е проява на тая непозната същина на живота, а самата същина може да бъде само предмет на метафизиката, също тъй проявата на силата на свободата на хората в пространството, във времето и в зависимостта от причините е предметът на историята; а самата свобода е предмет на метафизиката.
	В науката за живите тела онова, което знаем, наричаме го закони на необходимостта; онова, което не знаем, наричаме жизнена сила. Жизнената сила е само израз на непознатия остатък от онова, което знаем за същината на живот.
	Точно същото е и в историята: онова, което знаем, наричаме го закони на необходимостта, онова, което не знаем — свобода. За историята свободата е само израз на непознатия остатък от онова, което знаем за законите на човешкия живот.



	XI

	Историята разглежда свободните прояви на човека във връзка с външния свят във времето и в зависимост от причините, тоест определя тая свобода със законите на разума; и затова историята само дотолкова е наука, доколкото тая свобода е определена от тия закони.
	За историята признаването на свободата на хората като сила, която може да влияе на историческите събития, тоест неподчинена на закони, е същото, което за астрономията е признаване, че силата на движението на небесните тела е свободно.
	Това признаване унищожава възможността за съществуване на закони, тоест на каквото и да било знание. Ако съществува поне едно свободно движещо се тяло, тогава вече не съществуват законите на Кеплер и Нютон и не съществува вече никаква представа за движението на небесните тела. Ако има поне една свободна постъпка на човека, не съществува ни един исторически закон и никаква представа за исторически събития.
	За историята съществуват линии на движението на човешките воли, единият край на които се крие в незнайното, а на другия техен край се движи в пространството, във времето и в зависимостта от причините съзнанието за свободата на хората в настоящето.
	Колкото повече тая област на движението се разтваря пред очите ни, толкова по-очевидни са законите на това движение. Задача на историята е да схване и определи тия закони.
	От гледището, с което се отнася сега науката към своя предмет, по тоя път, по който тя върви, търсейки причините на явленията в свободната воля на хората, невъзможно е извличане на закони за науката, тъй като колкото и да сме ограничили свободата на хората, щом сме я признали за сила, която не се подчинява на законите, съществуването на закон е невъзможно.
	Само като се ограничи тая свобода до безкрайност, тоест разглеждайки я като безкрайно малка величина, ще се убедим в пълната недостъпност на причините и тогава вместо търсене на причините историята ще постави като своя задача търсене на законите.
	Търсенето на тия закони е почнато отдавна и новите начини на мислене, които историята трябва да усвои, се изработват едновременно със самоунищожението, към което — раздробявайки непрекъснато причините на явленията — върви старата история.
	Всички човешки науки са минали по тоя път. Математиката, най-точната измежду науките, като стига до безкрайно малкото, оставя процеса на раздробяване и пристъпва към нов процес на сумиране на неизвестните, на безкрайно малките. Отстъпвайки от понятието за причината, математиката търси закони, тоест свойства, общи за всички неизвестни безкрайно малки елементи.
	Макар и в друга форма, но по същия път на мислене са вървели и другите науки. Когато Нютон изрази закона за земното привличане, той не каза, че слънцето или земята имат свойство да привличат; той каза, че всички тела от най-голямото до най-малкото имат като че ли свойството да се привличат едно друго, тоест като остави настрана въпроса за причината на движенията на телата, той изрази едно свойство, общо за всички тела, от безкрайно големите до безкрайно малките. Същото правят естествените науки: като оставят въпроса за причината, те търсят да открият закони. На същия път е и историята. И ако предметът на историята е изучаването на движенията на народите и на човечеството, а не описание на епизоди от живота на хората, тя трябва, като отмахне понятието за причините, да търси закони, общи за всички равни и неразделно свързани помежду си безкрайно малки елементи на свобода.



	XII

	Откак законът на Коперник е открит и доказан, само установяването, че не слънцето, а земята се движи, унищожи цялата космография на древните народи. Можеше, като се опровергае законът, да се запази старото гледище за движението на телата, но без да се опровергае то, не можеше сякаш да продължи изучаването на Птоломеевите светове. Но и след откриването закона на Коперник Птоломеевите светове дълго още се изучаваха.
	Откак първият човек е казал и доказал, че броят на ражданията или на престъпленията се подчинява на математически закони и че известни географски и политико-икономически условия определят един или друг начин на управление, че известни отношения на населението към земята пораждат движенията на народите, оттогава бяха унищожени в същината си основите, върху които се градеше историята.
	Можеше, като се опровергаят новите закони, да се запази старото гледище за историята, но без да се опровергаят, не можеше сякаш да продължи изучаването на историческите събития като дело на свободната воля на хората. Защото, ако се е установил еди-какъв начин на управление или е станало еди-какво движение на народа поради еди-какви си географски, етнографски или икономически условия, волята на хората, които ние смятаме, че са установили начина на управлението или възбудили движението на народа, вече не може да се разглежда като причина.
	А всъщност изучаването на предишната история продължава заедно със законите на статистиката, географията, политическата икономия, сравнителната филология и геологията, които направо противоречат на нейните положения.
	Във физическата философия дълго и упорито се води борба между старото и новото гледище. Богословието бе на стража в защита на старото гледище и обвиняваше новото в разрушаване на откровението. Но когато истината победи, богословието се изгради също тъй здраво и на новата почва.
	Също тъй дълго и упорито се води в сегашно време борба между старото и новото гледище за историята и също тъй богословието стои на стража в защита на старото гледище и обвинява новото в разрушаване на откровението.
	Както в единия, така и в другия случай борбата предизвиква и в двете страни страсти и заглушава истината. От една страна се явява борбата на страха и жалостта за цялото издигнато от вековете здание; от друга — борбата на страстта към разрушение.
	На хората, които се бореха с раждащата се истина на физическата философия, им се струваше, че признаят ли тая истина — разрушава се вярата в Бога, в сътворението на твърдта, в чудото на Исус Навин. На защитниците на Коперниковите и Нютоновите закони, като например на Волтер, им се струваше, че законите на астрономията разрушават религията; и като средство срещу религията Волтер употребяваше законите за земното привличане.
	Точно същото изглежда и сега: достатъчно е само да се признае законът на необходимостта и ще се разруши понятието за душа, за добро и зло и всичките издигнати върху това понятие държавни и църковни учреждения.
	Точно така и сега, както на времето си Волтер, неканените защитници на закона на необходимостта употребяват закона на необходимостта като средство срещу религията; а пък също както законът на Коперник в астрономията законът на необходимостта в историята не само не унищожава, но дори затвърдява почвата, върху която се градят държавните и църковни учреждения.


	Както тогава във въпроса за астрономията, така и сега във въпроса за историята цялата разлика в гледищата се основава върху признаването или непризнаването на абсолютната единица, която служи за мерило на видимите явления. В астрономията това беше неподвижността на земята; в историята — независимостта на личността — свободата.
	Както за астрономията мъчнотията да се признае движението на земята се състоеше в отказване от непосредното чувство за неподвижност на земята и също такова чувство за движението на планетите, така и за историята мъчнотията да се признае подчинението на личността на законите на пространството, времето и причините е в отказване от непосредното чувство за независимостта на своята личност. Но както в астрономията новото гледище казваше: „Наистина ние не усещаме движението на земята, но като допуснем, че е неподвижна, стигаме до безсмислица; а като допуснем движението, което не усещаме, стигаме до закони“, така и в историята новото гледище казва: „Наистина ние не усещаме нашата зависимост, но като допуснем, че сме свободни, стигаме до безсмислица; а като допуснем зависимостта си от външния свят, от времето и причините, стигаме до закони.“
	В първия случай трябваше да се откажем от съзнанието за несъществуващата неподвижност в пространството и да признаем неусещаното от нас движение; в настоящия случай — също тъй е необходимо да се откажем от несъществуващата свобода и да признаем неусещаната от нас зависимост.




	Лев Толстой
	Война и мир, 1865–1869

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/24967)
	Последна редакция: 2012-07-21 19:50:05