Планината обгръщаше града като майка дете в скута си. Преди да изкачи стъпалата до просторното плато, Кир реши да поведе личната си гвардия до реката. Спартанците оставиха доспехите и оръжията си на брега, хвърлиха се във водата и радостно започнаха да отмиват прахта и потта от дългия четиристотин мили поход.

Яхнал бойния си кон, Кир се усмихна, докато ги гледаше как се плискат и прокарват пръсти през косите и брадите си. Походът на изток ги беше направил мършави като псета, бе потъмнил кожата им и бе опънал жилите на мускулите им. Не се бяха огънали, макар че някои от тях бяха оставили кървави дири по пътя.

— Господарю, няма ли да размислиш? — тихо попита Тисаферн.

Кир погледна стария си приятел и наставник. Тисаферн беше възседнал породист дорест кон, който пръхтеше и тръскаше глава. И гледаше с кисела физиономия към спартанците.

— Нима трябва сам да изкача стълбите? — отвърна Кир. — Да се прибера у дома като просяк? Кой съм аз, ако не син на баща си, царя? Те са моите гвардейци. Те са най-добрите.

Тисаферн сви устни, сякаш го мъчеше зъб. Синът на царя беше вече на двайсет и вече не бе млад и вятърничав. Наставникът ясно беше изразил резервите си, но ето че се намираха на брега на река Пулвар с мъже от Спарта, които се къпеха и лудуваха като коне във водата. Царският син беше довел стария враг в самото сърце на Персия. Тази мисъл накара Тисаферн да се намръщи. Беше виждал гръцки карти на света, от които личеше, че елините не знаят почти нищо за огромната империя на изток. Нямаше желание да помага на спартанците да научат местоположението на Персеполис и още по-малко на царските гробници покрай реката, само на половин ден поход от мястото, на което се намираха.

— Господарю, някои могат да възприемат като оскърбление довеждането на същите онези мъже, които се опълчиха на предците ти и отказаха да им отстъпят земя и море. Спартанци! В името на боговете! Тук, в сърцето на света! Ако баща ти беше по-млад и здрав…

— Щеше да ме поздрави, Тисаферне — рязко го прекъсна Кир с досада в гласа. — Тези мъже тичаха редом с мен. Не се огънаха и нито веднъж не поискаха почивка. Те са ми верни.

— Верни са на златото и среброто — промърмори под нос Тисаферн.

Кир стисна зъби и мускулите на челюстта му изпъкнаха.

— Те не притежават нищо. Дори оръжията им са дошли от техните бащи или чичовци, или са им били дарени за проява на доблест. Достатъчно. Повече няма да говорим за това, мой стари лъве.

Тисаферн прие укора и сведе глава.

Гърците приключиха с къпането и излязоха на брега, за да се изсушат на залязващото слънце. Местни перачки подвикваха при вида на толкова много голи мъже. Един-двама от воините им се усмихнаха в отговор, докато други се заеха да се упражняват. Спартанците не обичаха смеха и вятърничавите приказки.

Раздразнен от спътника си, Кир скочи от коня и с бързи движения свали шлема, бронираната дреха, туниката, гамашите, наметалото и сандалите си. Без да се смущава от голотата си, влезе във водата, като кимна на спартанския офицер Анаксис, който го гледаше от брега.

Като видяха младия мъж, който имаше накъдрена по персийски брада и беше оставил окичения си с пера шлем върху обшитото си със злато наметало, перачките спряха да подвикват. Може и да не знаеха кой е, но не посмяха да подвикват и на него.

Кир се изми с бавни движения, сякаш извършваше пречистващ ритуал, който отмива нещо повече от потта и миризмата на коне. Спартанците на брега се смълчаха в израз на уважение. Все пак принцът се прибираше у дома да оплаче баща си.

Вестта беше стигнала до Кир преди четиринайсет дни и той наложи на спартанците почти непоносимо темпо, за да пристигне навреме. Сменяше коне в държавните странноприемници по големия Царски път или пресичаше напряко през засетите с пшеница и ечемик поля, но те не изостанаха, тичаха до него ден след ден, сякаш това не им струваше никакви усилия. Бяха невероятни мъже и Кир се гордееше с червените им наметала и реакцията на хората, когато разбираха кои са те. Репутацията им беше заслужена многократно.

Кир се чувстваше ободрен на това място, в приближаващата прохладна вечер. Персеполис изглеждаше притихнал, но не от публичните изблици на скръб. По улиците не бяха строени войници, нямаше траурни знамена и горящо сандалово дърво. Но въпреки това, докато минаваше през портата на платото над града, той не беше сигурен дали старецът още е жив. Мисълта го накара да се обърне и да погледне нагоре към планината, преобразена от баща му и дядо му, към величавата равнина, която се виждаше като ивица зелено и сиво в далечината. Соколи кръжаха лениво в топлия въздух и дебнеха за гълъби в овошките. На царската тераса бяха разположени дворци, казарми, театри и библиотеки. Павилионът на баща му се намираше в центъра на тучна градина, която наричаха „рай“, тайното зелено сърце на империята.

По бреговете на реката растяха ниски храсти, чиито корени бяха изгладени като скулптури. Цъфтеше бял жасмин, изпълващ въздуха с аромата си. Кир пое дълбоко дъх и затвори очи, както стоеше до кръста във водата. Беше си у дома.

Спартанците се подсушаваха бързо с наметалата си и прокарваха пръсти през косите си, които им държаха хладно въпреки слънцето. Кир също бе освежен и отново се облече грижливо. Стегна ремъците на бронята над туниката, но също и бронзовите спартански наколенници, които бяха идеално оформени по краката му така, че полираният метал маркираше мускулите и извивките на коленете му. Те бяха по-полезни на воините, които стояха на земята с щитове, отколкото на конници, но Кир обичаше да почита хората си по този начин. Разбира се, Тисаферн смяташе това за чуждопоклонничество, което беше под достойнството му.

Ако не идваше на смъртното легло на баща си, на младия Кир щеше да му стане весело от начина, по който жителите на града се събираха да зяпат чужденците. Бяха дошли търговци от пазара за плодове, а платените им охранители гледаха навъсено. Носещите червени наметала гърци бяха прочути дори тук, макар че цели страни и обширно море лежаха между Персеполис и долината на река Евротас — на три месеца път и на цял свят оттук. Освен легендарните наметала спартанците носеха и характерните си бронзови наколенници, които покриваха краката им от глезена до коляното. Бяха дошли тук готови за война, макар че само ескортираха Кир до дома му.

Преди да се хвърлят във водата, бяха струпали щитовете си на неохранявани купчини, сякаш не можеше и да им мине през ума, че някой би се опитал да ги открадне. От вътрешната страна на всеки щит беше изписано името на собственика му, а единствената буква от външната страна показваше на врага къде в Гърция се намира родината им — ламбдата беше първата буква на областта Лакония, чийто главен град бе Лакедемон, или Спарта. Всеки щит беше полиран до блясък и за него се полагаха грижи като за любим.

Докато възсядаше коня си, Кир се запита дали някой от зяпачите има представа за Спарта като неговата. За майките, сочещи чужденците на децата си, тези воини бяха същите, които неведнъж бяха посрамвали Безсмъртните и се бяха превърнали в легенда. Тези мъже на Гърция бяха смазали войската на Дарий Велики при Маратон. Именно спартанците бяха повели гръцките воини срещу персийския цар Ксеркс при Термопилите, Платея и Микале. Персия беше покорила почти трийсет държави, но беше отблъсната от Гърция — и воините с червени наметала.

Онези мрачни дни бяха далеч в миналото, макар че спомените оставаха. Кир извърна поглед, докато хората му се строяваха в две съвършени редици в очакване на командата му. Крайната цел на спартанците беше да победят Атина и да завладеят цяла Гърция, но те се биеха за него, защото им беше платил — и защото разбираше честта им. Среброто и златото, които им беше дал, бяха отишли в родината им за построяване на храмове, казарми и оръжейни. Те не бяха спечелили нищо за себе си и той им се възхищаваше повече, отколкото на когото и да било друг — с изключение на баща си и брат си.

— Хайде, мой стари лъве — каза той на Тисаферн. — Достатъчно се забавих. Не бива да оклюмвам, макар че и сега не мога да повярвам, че не е някаква грешка. Баща ми е твърде силен, за да умре, нали?

Усмихна се, макар че болката му си личеше ясно. В отговор Тисаферн сграбчи рамото на младия мъж, за да го утеши.

— Бях слуга на баща ти преди трийсет години, преди още да се родиш. Тогава той държеше света в ръцете си. Но дори на царете им е отредено само кратко време под слънцето. Краят настъпва за всички ни, макар че твоите приятели философи се съмняват дори и в това, сигурен съм.

— Иска ми се да знаеше достатъчно гръцки, за да ги разбираш.

Тисаферн изсумтя презрително.

— Това е език на овчари. Какво ме е грижа за приказките на роби? Аз съм персиец.

Изрече го в непосредствена близост до спартанците, макар че те с нищо не показаха, че са го чули. Кир погледна водача им, Анаксис. Анаксис знаеше и двата езика и не пропускаше нищо, но пък отдавна беше отписал Тисаферн като безполезен персиец. За миг погледите им се срещнаха и Анаксис му намигна.

Тисаферн забеляза развеселеното изражение на Кир и рязко се обърна в седлото да види какво е причинило тази промяна в настроението, кой се е осмелил да се подиграе на достойнството му. Видя единствено, че спартанците отново са готови да продължат напред, поклати глава и замърмори нещо за селяни и чужденци.

При дългите преходи спартанците носеха щитовете си на гръб. Сега, макар да не се намираха в опасност. Кир нареди да се подредят като за парад. Докато маршируваха през някоя от трите столици на Персийската империя, те държаха дисковете златист бронз в левите си ръце и дългите копия в десните. На кръста си носеха къси мечове, а до тях — прословутите си мечове копие. Тези тежки извити оръжия бяха страховити и противниците им ги смятаха за нечестни. Спартанците се надсмиваха на подобни оплаквания.

Бронзовите им шлемове покриваха брадите им и дебелите плитки, които се спускаха до раменете им. Скриваха и умората и слабостта, оставяйки единствено студеното впечатление за статуи. Прикриването на чертите беше само едно от нещата, които ги правеха толкова страшни. Репутацията означаваше повече. А носенето на оръжията и щита на баща или дядо означаваше още повече.

Кир и Тисаферн подкараха конете си по улиците. Множеството се разпръскваше пред тях, за да им направи път. Възцари се зловеща тишина — както сред жителите на града, така и сред мъжете, които крачеха през него.

— И все пак си мисля, че трябваше да оставиш наемниците — промърмори Тисаферн. — Какво ще каже брат ти, когато види, че си избрал гърци пред перси?

— Аз съм царски син и командващ войските на баща си. Ако брат ми каже нещо, то ще е, че достойнството ми е чест за дома ни. Спартанците са най-добрите на света. Кой друг би могъл да поддържа темпото ни през последните седмици? Да виждаш тук Безсмъртни? Или слугите ми? Един от робите ми умря по пътя, докато се опитваше да остане до мен. Другите изостанаха. Не, тези мъже си спечелиха мястото до мен, като останаха до мен.

Тисаферн сведе глава, сякаш се съгласява, макар че вътрешно кипеше от гняв. Кир се отнасяше към спартанците като към истински хора, а не като към бесни псета, каквито бяха. И без да се обръща, персийският военачалник знаеше, че някои от тях го наблюдават внимателно. Отнасяха се с недоверие към всеки, който се приближеше до господаря им, досущ като ръмжащи предупредително кучета. Е, това нямаше да продължи още дълго.

Двамата конници водеха спартанците нагоре по склона, към големите стъпала, които щяха да ги отведат още по-високо, до платото на персийския цар.

Кир спря на широката пътека между лимоновите дръвчета. Тисаферн продължи няколко крачки, преди да спре и да се върне при него.

— Какво има? — попита възрастният мъж.

— Стори ми се… А, от много време не съм бил у дома. Било е крясък на птици или плач на роби. Империята скърби, стари ми лъве. Сърцето ми плаче и ми се стори, че чувам гласа й. Баща ми сътвори света около себе си. Виж това място! Истинско чудо е да стоиш така високо над равнината, да усещаш вятъра и да познаваш сянката на дърветата, като в същото време знаеш, че цялото плато е изсечено от планинския склон. Царете постигат повече от обикновените хора, ако имат въображение.

— Баща ти винаги е бил човек на волята — каза Тисаферн. — Макар че невинаги беше прав, той вземаше решение и действаше според него. Повечето хора намират подобно нещо за изтощително, но баща ти ставаше по-силен и по-уверен с всяка изминала година.

— И с все по-малко съмнения.

— Съмненията са за децата и старците. Тогава виждаме твърде много възможности и затова е по-трудно те да бъдат сведени до едно действие. А когато сме в разцвета на силите си, орязваме слабите избори и посягаме към меча, лопатата или жената.

Кир погледна мъжа, когото беше познавал през целия си живот, и го видя изгубен в спомени.

— Познаваш го отпреди да стане цар, разбира се — иронично подхвърли той.

Тисаферн вдигна очи към вечерното небе.

— Подиграваш ми се. Да, казвал съм ти го неведнъж, но още тогава видях величие в него. Брат му беше цар — и твоят баща прие това и му се закле във вярност. Просна се на пода и всички разбраха, че ще следва царя си.

— Знам историята — каза Кир, който изведнъж се почувства уморен. Тисаферн обаче продължи, сякаш не го е чул:

— Другият брат обаче не беше така велик духовно. Не, принц Согдиан не беше в състояние да постави честта пред собственото си желание да управлява. Само шест седмици след коронацията Согдиан се промъкна в царската спалня с меден нож. По изгрев-слънце застана пред двора, макар че ръцете му бяха червени и омазани с царска кръв, макар че беше оставил след себе си диря, сякаш се перчеше с нея. Каза на всички, че той е царят, и нито един не надигна глас да възрази. Тогава баща ти пристъпи напред от тълпата.

— Знам, стари лъве. Бил е верен на първия си брат, но отмъстил на втория. Дворът приветствал бурно храбростта и правото му. Той спечелил трона за себе си.

— Обичаше и двамата, но беше мъж с желязна вярност — каза Тисаферн и кимна.

— Както и аз.

— Както и ти — незабавно се съгласи Тисаферн. — Мисля, че имаш бащиното си сърце. Макар че той никога не беше толкова търпим към гърците като теб.

Сега беше ред на Кир да вдигне очи към небето и да измърмори неодобрително.

— Аз спечелих верността им.

— Купи верността им — изсумтя Тисаферн.

— Не. Не ги познаваш. На целия свят няма достатъчно злато, което да купи службата на спартанците, ако те не са решили да я дадат.

— Кир, скъпо мое момче, на целия свят няма достатъчно злато да купиш каквото и да било.

Младият мъж поклати глава, но в същия миг и двамата видяха между дърветата огромния павилион. Гвардейци ги наблюдаваха от пътя и те се смълчаха в очакване да видят умиращия цар.

Кир усети как стегнатият възел в него отчасти се отпуска, когато брат му Артаксеркс излезе да го посрещне. Една година по-голям от него, той беше толкова различен от брат си, колкото беше възможно, и в същото време във вените на двамата течеше една кръв. Артаксеркс открай време беше ученият. Двамата се обучаваха заедно под строгото око на баща си, но Артаксеркс бе онзи, който се препъваше в собственото си копие. Кир пък се упражняваше с майсторите на оръжията и подскачаше като мряна, надавайки радостни викове. По-малкият брат отначало не разбираше лошото настроение и мрачните погледи, които му се отправяха. Дори когато порасна достатъчно, за да си обясни неприязънта на брат си, тя не го безпокоеше. Кир знаеше, че е роден верен; знаеше също, че никога няма да бъде цар. Всички умения, които бе придобил, просто отразяваха славата на бащиния им трон. Дори когато царят го избра да командва войските и го изпрати да се учи при най-великите пълководци, младежът си бе мислил единствено че това ще го направи само по-полезен и по-ценен за баща му.

Артаксеркс беше подбуждан от успеха на брат си и от собствените си амбиции. Бе продължил упражненията с меча и това си личеше ясно от широките му рамене и силната хватка, когато прегърна брат си и го целуна по двете бузи и по устните. Задържа главата на Кир в ръцете си и проблясващите сълзи в очите му извикаха сълзите и на по-малкия брат. Страхът завладя Кир и когато се опита да заговори, от устата му излезе само сух шепот.

— Той…? — Не успя да продължи. Да попита дали баща му е жив означаваше да предположи, че не е. Все едно да пита дали планините са рухнали, дали реките са пресъхнали.

— Не, макар че не му остава много. Зовеше те, братко. Мислех си, че никога няма да дойдеш.

— Искам да го видя — каза Кир, поглеждайки над рамото на брат си.

— В този вид? Дрехите ти са пропити с пот. Няма ли да го оскърбиш така?

— Нареди да ми донесат нови дрехи, ако това те притеснява! Изкъпах се в реката и съм чист. А сега, братко, пусни ме да вляза. Не ме карай да те моля отново.

В гласа на по-младия брат се долови желязна нотка. Артаксеркс се поколеба, но после отстъпи назад и посочи отворената врата. Кир прекрачи прага, без да се обръща да види как ще постъпи Тисаферн.

Павилионът беше огромен и се простираше на стотици крачки във всички посоки от входа. Вътре имаше езерца и градини, помещения за пиршества и десетки лични роби на баща му, които се грижеха за него. Безмълвни младежи със спретнати туники се завтекоха да поемат наметалото на Кир, преди той да е направил и една крачка. Той обаче не спря. Отново беше момче, тичащо при татко си.

Зад него, застанал на входа на огромния павилион, Артаксеркс вдигна ръка към приближаващия Тисаферн. Възрастният мъж падна на колене и се просна пред него. Наследникът на империята се наведе да го изправи и прошепна в ухото му.

— Той говореше ли нещо против трона и против мен?

Тисаферн поклати глава.

— Нито дума, господарю. Кълна се в честта на рода си.

Артаксеркс замръзна, потънал в мисли.

— Ти беше приятел на баща ми. Верен на царя още от младостта си. Ще бъдеш ли верен и на мен?

Тисаферн се просна отново в краката му и притисна чело и устни към земята. Остана така, докато Артаксеркс го докосна леко по бузата, с което му даваше разрешение да се изправи. По кожата на Тисаферн имаше камъчета и песъчинки, залепнали от потта му.

— Верността ми е към твоето семейство, господарю — каза Тисаферн. — Към трона на Персия, към рода на Дарий Велики, през Ксеркс, през баща ти — и до теб. Аз съм верен до смърт и отвъд нея. Призови ме от отвъдното и ще дойда при теб.

Артаксеркс кимна доволен. Ласкателствата никога не му омръзваха. Те бяха нещо напълно естествено и очаквано за него.

— А брат ми? Познаваш го добре, откакто се е родил.

За първи път Тисаферн се поколеба.

— Кир е достоен за възхищение, господарю. Обичам го, както обичам собствените си синове. Но не той ще наследи империята, която ни прави велики. Това е по-важно и от моя живот, и от неговия.

Артаксеркс леко се отпусна, разчувстван от думите му.

— Влез тогава, стари приятелю. Изкъпи се и се преоблечи в чиста коприна. Баща ми проспива по-голямата част от деня, но ще иска да разбере, че най-сетне си дошъл. Мислех си, че ще закъснеете. Благодарен съм, че не се оказах прав.

— Брат ти… доведе отряд от триста души — каза Тисаферн. — Мъже от Спарта, изключителни воини.

Артаксеркс се намръщи и погледна назад към пътеката, по която бе дошъл Тисаферн.

— Знам, че им се възхищава.

— Чух да се говори, че легендата за тях е силно преувеличена, господарю. Аз… не смятам, че е така. Те са умели воини. Брат ти настоя да ги доведе въпреки бедите, които може да причини това. — Замълча, за да подбере внимателно думите си, и ги изрече с известно наблягане върху колебанието си. — Господарю, лично аз не бих позволил да бродят свободно из земите ни.

Артаксеркс го тупна по рамото.

— Няма да бродят. Погрижих се за това.

Кир седеше на войнишко походно легло. Вратата беше заключена. Все пак се намираше в малката стая на офицер от гвардията на баща си, а не в затворническа килия. Където и да се намираше в момента предишният й обитател, очевидно се беше радвал на различни масла и пудри, египетски ножици — при това две, пили за нокти и гребен за брада, както и на фино украсени пръчици от слонова кост за почистване на носа и ушите. Всички тези принадлежности още бяха подредени грижливо до умивалника в ъгъла.

Навсякъде около него се чуваха звуците на казарма, резки заповеди и груб смях. Кир седеше и чакаше, без да откъсва поглед от вратата. Все още не разбираше какво става, но познаваше добре Артаксеркс и не мислеше, че ще бъде замъкнат на дръвника, без да му се даде възможност да говори. Брат му щеше да иска да злорадства, да го обвинява или нещо подобно. Кир го знаеше със сигурност — все пак бяха израснали заедно. Познаваше Артаксеркс. Или поне се надяваше, че го познава. Много дълго беше отсъствал от дома.

С напредването на нощта лунният сърп изгря в безоблачното небе и засия ярко над платото. Кир си мислеше, че няма да може да мигне, но въпреки това се обърна към стената и затвори очи. Мислите бушуваха в главата му като водовъртеж.

Внезапно се събуди, изгубил напълно представа за времето. Скочи от леглото и за момент остана неподвижен, примигваше объркано към утринната светлина. Беше изтощен от дългото пътуване, от напрежението от ареста и мъката за баща си. За свой срам беше заспал като дете и се беше събудил свеж и много по-бдителен. И животът му висеше на косъм! Прокара ръка по лицето си и се намръщи от гъстите къдрици. Предпочиташе да бъде гладко избръснат, но това изискваше труд и най-добрите бръсначи. При умивалника на офицера нямаше бръснач. Очевидно той подкъсяваше брадата си с ножиците или я сплиташе с помощта на конци.

Резето изстърга и влезе Тисаферн. Застана неловко пред Кир. Малкото помещение се изпълни почти изцяло. Стражите надничаха отвън, но нямаше начин да влязат след Тисаферн, за да го пазят. Оставаше им само да гледат свирепо, докато Кир чакаше възрастният мъж му каже какво всъщност се случва.

Тисаферн седна на леглото и то изскърца под тежестта му. Кир остана прав до стената. Един от стражите стоеше на вратата и ги гледаше бдително.

Кир само повдигна вежди.

Мина сякаш цяла вечност преди Тисаферн да въздъхне.

— Съжалявам, че се стигна дотук. Бих могъл да отклоня меча от всяка друга ръка, естествено. Но не и от ръката на баща ти. — Старият му наставник изглеждаше измъчен, сякаш беше прекарал безсънна нощ. — Тук съм, за да ти кажа, че смъртната страна на царя умря през нощта. Съжалявам. От тази сутрин брат ти е Великият цар, богът господар на Персия, благословен да бъде от Митра, Ахура Мазда и всички добри духове. Да бъде приет радушно сред предците си.

Въпреки шокиращата новина Кир усети как внезапно го изпълва надежда.

— Ако съм тук по заповед на баща ми, както и да се е стигнало до нея, Артаксеркс ще ме освободи — каза той с облекчение. — Мислех, че дух или демон е обладал баща ми в края на живота му, промъкнал се може би в момент на слабост или когато го е измъчвала болка. Поне сега той е неподвластен на влиянието им. Мога да…

Тисаферн поклати глава.

— Господарю, брат ти потвърди заповедта. Разбира се, това ме изпълва с печал, но още тази сутрин ще бъдеш екзекутиран. — Мъжът, който беше неговият наставник от детството му, прокара длан по брадата си и докосна конуса на края й. Кир виждаше, че е нервен. — Аз… трябва да те отведа още сега на плаца. Няма да има церемония или свидетели, освен неколцина стражи. Събери достойнството си, момчето ми. Предай душата си на бога и се приготви за съда му.

Кир го зяпна. Не попита за спартанците, които беше довел тук. Нямаше полза да научава съдбата им, а и не можеше да я промени по никакъв начин. От тях обаче се беше научил как да запазва спокойствие в моментите, които са наистина от значение. Остави лицето си да се отпусне, докато мислеше. Нямаше оръжия, макар че можеше да изтръгне оръжие от някой страж. Това означаваше, че животът му щеше да приключи няколко крачки по-рано, отколкото ако отиде при дръвника и коленичи в очакване на брадвата на палача. Не виждаше никакъв знак за подкрепа от страна на Тисаферн, но старият учител не беше единственият му съюзник.

— Искам преди края да видя майка си — каза Кир. — Да се сбогувам с нея. — Наблюдаваше внимателно Тисаферн и скри усмивката си от начина, по който той се намръщи. — Тя не знае ли? Аз съм неин син в края на краищата.

— Мисля, че подобно решение следва да се вземе от Великия цар — сдържано рече Тисаферн.

Отвън се надигна врява и двамата вдигнаха глави. На лицата им се изписаха различни чувства, когато чуха женския глас, който рязко даваше заповеди с абсолютната увереност, че те ще бъдат изпълнени.

Очите на Кир блеснаха.

— Няма да забравя ролята ти в това, Тисаферне.

Тисаферн скочи на крака като кукла на конци.

— Господарю, аз просто се подчиних на баща ти и брат ти — каза той и се огледа нервно в очакване да зърне царица Парисатида.

— Махайте се от пътя ми! — разнесе се познатият на всички глас като буря, връхлитаща изневиделица. Тисаферн трепна, когато гласът прогърмя отново. — Изведете сина ми, където и да сте го скрили! Кир? Къде е синът ми?

Стражът на прага се обърна да я пресрещне. Кир си помисли дали да не го удуши изотзад или може би да счупи врата на Тисаферн, докато той се опитваше да се поклони в тясното помещение.

Царица Парисатида беше облечена в траурно тъмносиньо, макар че не беше нахълтала в казармата, преди да си сложи златни гривни, които дрънчаха при всяко нейно движение. Косата й бе прибрана назад и се поддържаше от златна мрежа на тила. Макар и над четирийсет, тя беше все още красива и се движеше с гъвкавостта на младо момиче. Миризмата й я изпревари — лъх на розово масло към мъжете, които стояха като зашеметени телета.

— Кир? Тук ли си? Този с теб Тисаферн ли е? Елате и двамата при мен. Няма да вляза в стаята на някакъв потен войник. Веднага, Кир!

Принцът установи, че се смее от облекчение след преживяния ужас. Тисаферн приличаше на буреносен облак, докато следваше стража през тясната врата в коридора.

— Господарке, синът ти цар Артаксеркс заповяда… — започна той.

Царица Парисатида се обърна към стража и сложи длан върху голата кожа на ръката му.

— Ако този човек ме заговори отново, без да ми се е поклонил преди това, му отрежи главата.

Стражът не показа с нищо, че е чул, но Тисаферн все пак предпочете предпазливостта пред внезапната смърт. Отпусна се сковано на едно коляно, после и на другото, и се поклони, докато челото му не докосна пода. Кир със задоволство забеляза, че той не е особено чист. Когато старецът се изправи, по челото му имаше полепнали миши изпражнения.

— Дадох ли ти разрешение да се изправяш? — попита царица Парисатида.

Лицето на Тисаферн потъмня още повече от унижението, но той отново избра да не подлага на изпитание авторитета на господарката на двореца. Беше живял достатъчно години в царския двор и знаеше, че някои проблеми се решават с кръв — и едва по-късно с извинения. Притисна отново чело в пода и остана така.

— Кир — каза царицата.

Младият мъж хвана ръката й и също коленичи.

— Майко — отвърна той. — Благодарен съм ти. Тисаферн като че ли смята, че смъртта ми е наредена.

Царицата махна с ръка, сякаш пропъждаше досадна муха.

— Ще разбера цялата истина, бъди сигурен. Но не тук, сред простите хора. Няма да обсъждаме лични въпроси пред слуги и войници. Ела с мен. Дрехите ти са пропити с пот. Държали са те затворен като животно.

Преди Кир да успее да отговори, майка му вдигна крак и го заби в гърба на Тисаферн, който изпъшка от болка.

— Тези хора прекалиха с наглостта си — заяви царицата. — Но аз ще оправя нещата. Да, ще ги оправя. Ела.

Тя се обърна и Кир погледна към началника на стражата. Физиономията му беше добра преструвка на безпрекословно подчинение, но в очите му се четеше страх. Той знаеше, че животът му е изложен на риск, ако новият цар дойде и попита защо затворникът е бил пуснат да излезе. Не можеше обаче да се противопостави на царицата, която се държеше така, сякаш изобщо не й хрумва, че някой може да не й се подчини. През кратките мигове, в които началникът би могъл да възрази, царица Парисатида мина покрай него. Кир я последва; усещаше, че волята на капитана ще се разколебае. Въпреки това, докато вървеше по коридора на казармата и виждаше Безсмъртните изумени, се боеше, че всеки момент ще чуе зад себе си вик и ще ги спрат.

Майка му вървеше енергично, макар че дрехата й пречеше да прави големи крачки — тя всъщност ситнеше пред сина си, олюлявайки бедра. Много от войниците, които бяха излезли да видят какво става, не можеха да откъснат поглед от царицата. Кир мислено се усмихна на ефекта, който тя все още оказваше върху мъжете.

— Няма да позволя да се държат със сина ми като с долен престъпник — заяви майка му високо, та да я чуят всички. В гласа й звънеше възмущение и някои от излезлите зяпачи забиха поглед в краката си, сякаш са ги хванали да правят нещо срамно.

Кир си помисли, че ако Парисатида се бе поколебала или бе поискала разрешение, това щеше да развали магията и някои от войниците, може би старши офицер, би им попречил да се измъкнат. Авторитетът й обаче се задържа неизвестно как до самия изход.

Казармата бе недалеч от ръба на платото. Дори с царицата до себе си Кир беше напрегнат и очакваше всеки момент да чуе вик или нечия ръка да падне на рамото му. Заслуша се в дрънчането на брони и усети как по ребрата му се стича студена пот. Беше дошъл като агне при вълци и знаеше, че още не се е измъкнал. Докато беше затворен, бе имал време да премисли всичко, което беше видял и чул. Заключението бе колкото неизбежно, толкова и болезнено. Нямаше грешка в издадената заповед.

С наведена глава той последва майка си до робите, които тя беше оставила да чакат отвън. Те лежаха проснати на земята и Кир предположи, че изобщо не са помръднали. Скочиха на крака веднага щом тя се качи в откритата си носилка и потупа възглавниците до себе си. Кир също се качи и прътите на носачите изскърцаха под тежестта му.

— Майко… — започна той.

Тя поклати глава.

— Не сега, Кир. Баща ти беше инат и ще трябва да поговоря с брат ти, преди тази нелепа история да остане зад гърба ни. Да не би да сме египтяни, че да убиваме своите? Още преди Артаксеркс да се сдобие с наследник? В това отношение баща ти прояви неразумност.

Кир бавно примигна.

— Аз… не ми беше хрумвало, че ще заповяда да ме убият.

Майка му вдигна глава и докосна коляното му. Робите вече вдигаха носилката.

— Баща ти беше цар, Кир. Слагаше царството пред всички нас. Не очаквам да му простиш сега, докато всичко това е прясно, но след време ще видиш, че той беше човек с огромна чест. Той виждаше кой си — какъв си станал. И взе решение да те премахне. От негова гледна точка това е голямо признание.

— Направил е грешка — възрази Кир. — Винаги съм бил верен. Ценя високо верността у хората си, както и моята. Аз съм царски син, който няма да бъде цар. Винаги съм го знаел. Никога не съм бил заплаха за Артаксеркс!

— Скъпо момче, цар е онзи, който премахва заплахата, преди тя да е осъзнала, че е заплаха. Царството носи мир и благоденствие на милиони хора. Какво е животът на един човек в сравнение с уверената ръка, която управлява царството? С това не оневинявам баща ти, Кир. Той няма да ми отнеме любимото ми момче в предсмъртните си спазми. Забранявам го. След време ще му простиш.

От думите й Кир се почувства като намусено момче. Потисна желанието си да спори с майка си, която го беше спасила от сигурна смърт. Докато носачите вървяха през платото покрай овощни градини, поливани от роби и пазени с мрежи от слънцето, осъзна, че в този момент щеше да е мъртъв, ако майка му не беше дошла в казармата. Кръвта му щеше вече да се просмуква в пясъка на двора. Мисълта за това беше смразяваща. В известен смисъл тази сутрин беше първата от един нов живот, нов направен избор.

— Къде са хората ми, майко? — попита след малко.

— Всички са мъртви. Брат ти заповяда да ги убият.

Майка му го наблюдаваше внимателно и видя проблясъка на гнева, който Кир не успя да скрие.

— Можеш ли да го виниш за това, Кир? Ти доведе спартанци в сърцето на бащината си столица. Нима трябваше просто да ги пусне да се върнат у дома? Кой знае какво са си мислели онези диваци? Не, в това отношение той беше прав, въпреки ужасяващата цена. Брат ти нямаше да се справи дори с това без… е, вече няма значение. Артаксеркс е цар, макар че царуването му започна зле. Дава заповед да бъдеш убит и се проваля. Праща стрелци да избият хората ти и половин полк намира смъртта си, включително един царски братовчед и двама висши благородници.

Кир се усмихна мрачно. Знаеше, че спартанците биха искали да се разчуе как са загинали. За тях начинът, по който умира човек, бе точно толкова важен, колкото начина, по който е живял. Прошепна кратка молитва на гръцките им богове за тях, за да бъдат посрещнати добре в Хадес. Майка му се обърна и го погледна.

— Доколкото познавам брат ти, той ще е склонен да забрави за вчера. Беше лош ден — и сега кой може да каже, че се е случил? Живи сме и това е важното. Вярвам, че мога да го убедя да отмени заповедта за екзекуцията ти и да те върне като командващ на войските. Артаксеркс се нуждае от теб, Кир! Кой друг е бил толкова верен като теб? Кой друг разбира войската и наполовина колкото теб? Враговете ни бягат, защото се страхуват от теб. Би бил глупак да те изгуби — и ще му го кажа.

Кир се откъсна от мислите си и видя, че вече са при външната казарма, където бе стигнал с коня си предишния ден. Обърна се към майка си и повдигна вежда, а тя въздъхна.

— Остави ме да се застъпя за теб. Не искам да карам брат ти да отстъпва през първия си ден като цар. Ако го принудя да преглътне гордостта си, ще негодува и ще се гневи месеци наред. Не се съмнявам, че Тисаферн вече шепне в ухото му.

— Тисаферн ще му каже, че съм верен — отвърна Кир, макар ясно да осъзнаваше, че не вярва в собствените си думи.

Майка му поклати глава.

— Тисаферн е негов човек. Винаги е бил. Той не ти е приятел.

Кир се намръщи. Предателството го болеше като скъсан мускул. Той беше царски син. Нелепо бе да си мисли, че има приятели в двора, а не хора, които кроят интриги, за да спечелят влияние и власт. Отново закопня за спартанците. Анаксис му беше приятел, както и Кинис. Трудно беше да повярва, че някой може да победи тях двамата, както и останалите. Изпита жестока радост при мисълта, че са си отишли на такава висока цена. Неговите спартанци носеха легенда на раменете си. И биха искали да направят своя принос към нея. Нещо повече, те разбираха верността. А понякога изглеждаше, че никой друг не я разбира.

Слезе от носилката и протегна ръка на майка си. Парисатида я пое и тръгна заедно със сина си към портата. Кир знаеше, че бе оставил Анаксис и спартанците в двора зад нея. Когато портата се открехна и светлината нахлу през отвора, не знаеше какво да очаква. Пусна ръката на майка си и огледа окървавените стени.

Телата ги нямаше, но въздухът бе пълен с мухи и воня на смърт запари очите му. Като момче Кир бе ходил в кланици с баща си, за да гледа как убиват говеда и им източват кръвта. Догади му се, когато вдиша същата миризма, смес от кръв и воня на черва.

— Няма да продължа нататък с теб, синко — каза майка му. — Нека поговоря с Артаксеркс.

Бе пребледняла от вонята. Кир видя как погледът й скача от едно кафяво петно към друго, без да се задържа никъде; личеше си, че се опитва да не си представя насилието, вилняло тук само преди часове.

— Кажи му, че съм верен, майко. Че винаги съм бил верен. Никога не съм му давал повод да се съмнява в мен. Кажи го и на Тисаферн.

— Разбира се, че ще му кажа. — Майка му вдигна ръце и го привлече в прегръдка. — Той знае колко си ценен, сине. Ще му напомня всичко, което направи. А сега се връщай към работата си и не се бой от убийци. Ще ти пиша, когато съм сигурна.

Кир кимна, целуна я по устните и закрачи по пясъка, който вече бе нагорещен под сандалите му. Беше влязъл тук с гвардия от триста души, с Тисаферн до себе си и яхнал любимия си кон. А щеше да си тръгне единствено с живота си.

Не погледна назад към майка си или към мъжете, които затваряха портата след него, и онези, които отваряха другата отпред. Можеше само да се надява, че авторитетът й ще го защити, макар че на всяка крачка, която правеше в този вонящ на кръв двор, се страхуваше от стрела в гърба. Върхове на стрели проблясваха в пясъка редом с трески от копия и люспи бронз, приличащи на златни монети. Кир скърбеше за онези, които се бяха доверили на думата му. Беше сигурен в едно, когато портата се отвори и той погледна към изсеченото в скалата огромно стълбище, водещо към равнините. Той беше верен — на баща си, на брат си. А в замяна те му бяха посегнали. И бяха пропуснали. В крайна сметка нещо в него може би беше умряло.

Заслиза по стъпалата, които бе изкачил с такава лекота на гърба на коня. Град Персеполис се простираше в равнината, но отвъд него се намираше цял свят. Кир беше известен в империята като командващ всички войски на баща си. Затова за известно време щеше да напусне бащината си столица, за да посети далечни полкове и офицерите, които ги командваха — офицери, които бяха коленичили пред него, за да му се закълнат.

Озъби се и се заспуска все по-бързо и по-бързо, за да остави зад себе си погледите на стражите, вонята на кръв и предателството. Щеше да се върне. Закле се, че ще види отново Тисаферн и скъпия си брат. Щеше да събере войска, ако се наложеше. Царският пратеник го беше застигнал в Суза, където започваше Царският път до Сарди. Онова, което изглеждаше край, като нищо можеше и да е начало. В края на краищата това беше едно ново утро.

Кир залиташе към крепостта, издигаща се встрани от пътя, водещ на запад. Целият беше покрит с прах и очите му бяха зачервени от пясъка и стичащата се от челото му пот. Пътуваше вече два дни, без храна и само с малък мях вода. Беше се научил на издръжливост от спартанците, които му бяха показали докъде може да стигне човек само със силата на волята си, стига да е достатъчно твърдо решен — или просто да легне и да умре, ако не го знае.

В този район на кафяви хълмове и суха земя нямаше реки. Самата крепост бе построена от кирпич около кладенец, сякаш беше пораснала от земята като стара кост. Кир си помисли, че може да е едно от местата, на които бе почивал със спартанците, но не можеше да е сигурен. Боеше се, че ще я намери изоставена, че кладенецът е пресъхнал, а войниците са избягали при своите племена по хълмовете. Едва не се разплака, когато видя движение на високата стена при портата.

— Отворете — каза той. Гласът му излезе като дрезгав шепот и той си спомни, че е запазил глътка вода, за да разкваси устата си за този момент. Вдигна меха, но той бе празен. Беше изпил и последните капки някъде по пътя.

Войникът го гледаше свирепо отгоре.

— Махай се, просяко — каза мъжът. — Че ще сляза и ще те пребия. Не ме карай да се моря в тази жега. Махай се!

— Вода… — изграчи Кир.

Войникът се намръщи. Всички по тези места знаеха що е жажда — и колко е скъпоценна водата тук. Реките бяха вените на живота и всички живееха покрай тях. Ако пресъхнеха в горещия сезон, загиваха реколти, цели села се превръщаха в кости и прашна кожа, потънали в мъртвешка тишина. Без да каже нито дума повече, той изчезна от поглед.

След малко в портата се отвори малка врата. Стражът излезе с меч в ръка и подозрителни очи. Подхвърли на Кир наполовина пълен мях вода, топла като кръв, и огледа околните хълмове.

Кир загълта жадно. Благословената течност го изпълни с живот и целенасоченост. Усещаше как волята му се завръща и си помисли за цветята, които бе видял да поливат пред очите му. Водата беше живот и той бе отчаяно благодарен на войника.

— Благодаря — каза той. — Ще те наградя за добрината ти към един непознат.

— Няма нужда — отвърна мъжът и протегна ръка за меха. На Кир му бе трудно да му го върне, но не показа с нищо вътрешната си борба.

— Аз съм Кир Ахменидски, синът на цар Дарий. И казвам, че има нужда. Ти спаси живота ми. Как се казваш?

Човекът замръзна смаян. По лицето му си личеше, че е повярвал на думите му.

— Аз… виждал съм те — с почуда рече той. — Когато мина оттук с онези мъже, които тичаха като хрътки. Виждал съм те! — Падна на колене и опря чело в прашната земя. — Господарю. Прости ми. Не те познах.

— Стани, дарителю на вода — рече Кир. — Още не си ми казал името си.

— Парвиз, господарю. Но що за злощастие те е сполетяло, че идваш сам? Дори без меч? Разбойници ли са те нападнали? Тук сме само четирийсет души и командирът често е в града. Господарю, да не си дошъл да го освободиш от поста му? Той е мързелив глупак и подобно решение няма да е лошо.

Кир се засмя на бързината, с която човекът беше започнал да прокарва интересите си.

— Щом знаеш кой съм, значи знаеш и че се намираш под мое командване, Парвиз.

Мъжът понечи да падне отново на колене, но Кир го хвана за ръката и той остана прав. Трепереше.

— Разбира се, господарю.

— Имате ли коне?

— Шест великолепни коня, господарю, макар че единият е куц. Съжалявам. Ако знаехме, че…

— Ще взема петте, които стават за яздене. Трябва да стигна до Суза, откъдето започва Царският път. Твой дълг е да ми помагаш, нали? Чувал ли си за Суза?

Човекът поклати глава и Кир потисна въздишката си. Самият той беше свикнал да препуска през нощта на бързи коне, но почти всички поданици на баща му живееха и умираха на не повече от един ден път от мястото, на което са се родили. За тях далечните земи като Индия, Египет и Тракия бяха само имена, ако изобщо им говореха нещо.

— Намира се на запад, на повече от десет дни път с кон. Така че събери и въоръжи трима от най-добрите ти хора. Ти ще си четвъртият и ще яздиш до мен. Намери ми меч и копие, Парвиз.

— Господарю, тук нямаме нищо, което би носил един царски син.

— Не ми трябват скъпоценни камъни — отвърна Кир. — Донеси ми ловджийско копие и войнишки меч. Искам да ловувам, да препускам бързо и да оставя този прахоляк зад себе си. Искам да видя отново реки и зелени гори.

— Слушам, господарю.

Парвиз отвори малката врата и се втурна през нея да изпълни заповедта. Кир затвори очи и вдигна лице към слънцето.

Ксенофонт прекрачи прага, затръшна вратата и опря гръб в нея. Бе зачервен и гневен, по хитона и наметалото му имаше тъмни петна. Докато дишаше тежко, нещо мокро и гадно се плъзна от подгъва и падна на каменния под.

Атинянинът, който бе собственик на малката къща, вдигна очи от масата, на която имаше десетки зелени стебла и листа, както и няколко скумрии, които обезкостяваше с нож. Беше дребен и набит, с бяла коса и плешиво теме, кафяво и покрито с лунички като стара обработена кожа. Въпреки възрастта си създаваше впечатление за сила — имаше яки ръце и гърди, а под масата се виждаха леко кривите му голи крака.

— Ксенофонте! — радостно извика Сократ, докато заобикаляше масата и бършеше ръце в престилката си, преди да ги протегне за поздрав. — Да ни гостуваш на вечеря ли си дошъл? Имам една критска рецепта с дафинов лист. И зрели смокини за десерт.

Преди младият мъж да успее да отговори, Сократ го прегърна с огромен ентусиазъм и едва не го повдигна от земята. Въпреки яда си Ксенофонт откри, че настроението му започва да се подобрява.

— Ксантипо! — изрева Сократ през рамо. — Имаме гост за вечеря! — Замръзна за момент, като се вслушваше. — Къде се е дянало това момиче? Толкова ли не може да дойде да поздрави госта ми? Заровил съм се до лакти в риба. Наметалото ти е мокро. Да не би да вали? Не, щях да чуя. Щях да го усетя — покривът протече отново, заради което аз съм виновен, естествено. Така че не е от дъжд. А, вече виждам усмивката ти, докато се мъча да разбера тайните ти, но преди малко не се усмихваше. Значи са били онези деца, шайките политикани.

— Те не са деца, Сократе. Стават все по-дръзки и жестоки всеки път, когато ме видят на улицата. Живеят и се плодят като плъхове.

— По-добре да те замерят с плодове, отколкото с камъни, приятелю.

— Замеряха ме както с плодове, така и с камъни — отвърна Ксенофонт и отметна изцапаното си наметало, за да покаже спартанския копис на кръста си.

Сократ подсвирна.

— Това не е оръжие за атинските улици. Изтеглиш ли спартански меч в сянката на Акропола, какво ще правиш с него?

— Те са бясна тълпа! Следят ме, пращат вест и се събират навсякъде, където отида. Чувам сандалите им по алеите, а после се появяват, крещят ми, плюят ме! Да не би да искаш да вървя през дъжд от камъни и крещящи младоци невъоръжен? — остро попита Ксенофонт. После наведе глава, отново намусен и раздразнен. — Когато бях в съвета, имах право да нося оръжие. То не ми беше отнето, както ми отнеха много други неща. Нима искаш да ходя беззащитен?

Без да каже нито дума, Сократ го хвана под ръка и го поведе навътре в къщата. До спалнята горе се стигаше по паянтова стълба. Ксенофонт приклекна и се размина на косъм с една греда, в която си беше удрял главата неведнъж. Намръщи се и приятелят му се засмя.

— Виждаш ли колко по-добре е да си нисък?

— Нямах този проблем в старата ти къща — отвърна Ксенофонт. — Там поне можех да стоя изправен.

— Ама какъв беше наемът! Онази старица ме изстискваше като смокиня.

Сократ взе две смокини от масата и демонстрира, от което Ксенофонт трепна. Домакинът въздъхна.

— Когато бях зидар, се хранех и спях като цар. Дори когато бях войник. Не ме познаваш от онова време, когато силата и уменията с меча бяха единствените неща, които познавах. Участвал съм в три кампании, Ксенофонте. Три пъти излизах на арената на Арес за господарите си — и спасих живота на Алкивиад!

— Наистина ли? Никога не си ми го споменавал — иронично подхвърли Ксенофонт.

Сократ го тупна по рамото, от което младежът се олюля.

— Знам, че съм ти го казвал много пъти, но добрата история е произведение на изкуството, също като една статуя. Полировката е толкова важна, колкото и камъкът.

— Тоест лъжите.

— Не, не е същото. Полировката. Но да се върнем на твоите беди, приятелю. Всеки ден търпиш тези подигравки и обиди към честта ти. Казваш, че става по-лошо. Показваш ми спартански копис, сякаш може да ти се наложи да го използваш, макар че враговете ти са прекалено млади, за да ги нападнеш с чест. Нима ще се нахвърлиш да убиваш деца?

— Те не са деца — отвърна Ксенофонт.

— Значи са мъже, така ли? Брадати и обучени? Въоръжени за война?

Ксенофонт поклати глава и си спомни парцаливата шайка, която се бе втурнала да го преследва. Видя, че Сократ чака отговора му, и въздъхна.

— Не, не бяха мъже.

Сократ кимна и вдигна пръст, за да подчертае тезата си.

— Да заплашваш с меч, който няма да използваш, е постъпка на слаб човек. А ти, приятелю, не си слаб. Нима това е намерението ти? Да им размахаш парче остро желязо и да ги накараш да се разтреперят от страх и да ти се поклонят?

— Не — с неохота отвърна Ксенофонт. — Макар че си помислих, че може и да ми се наложи да го направя.

— Винаги съм смятал, че не е зле да обмислиш нещата, преди да те арестуват за нараняване или убийство. Ето, нарежи това колкото се може по-ситно. Не дафиновите листа, те са само подправка. Ах, зеленината — тя е пълнежът на живота! Жизнеността на киселеца и копривата, на амаранта и секирчето, на цикорията и черното кучешко грозде.

— Това последното не е ли отрова? — попита Ксенофонт, докато вземаше ножа и започваше да реже.

— Кучешкото грозде ли? Не и ако си го набрал зряло и си го сварил, както направих аз. Нима бих застрашил живота на момчетата ми? Или на благородния си гост? Не. Целият свят е килер с провизии за човек, който има очи да вижда и добри ръце, които да намерят добрите листа сред обикновената трева. Питай ме колко струва тази вечеря, Ксенофонте, тази храна, която ще засити жена ми, синовете ми, госта ми и ще уталожи собствения ми апетит, който прекалено често ми е господар и никога роб?

Ксенофонт погледна скумриите. На масата бяха подредени повече от десет. Познаваше обаче добре философа, така че каза:

— Нито една монета.

— Нито една монета! — като ехо повтори Сократ. — Ах, ти си същински оракул! Старият Анатолий на пристанището ми даде рибата в замяна на това, че му помогнах да си закърпи мрежата. Възлите са много интереси и си тръгнах с ново умение, което струва повече от няколко риби. А той си мислеше, че ми плаща за труда. — Сократ се наведе към него и продължи със заговорнически тон: — Честно казано, аз трябваше да му платя. Нали? — И тупна доволно по масата със силната си ръка, от което цялата стая се разтресе.

Ксенофонт чу тропане над тях и погледна натам. Искаше му се старият му учител да приеме дар или дори заем, за да се настани в по-добро жилище в Атина, но Сократ не искаше и да чуе подобно предложение. У съседите от другата страна на стената избухна спор, който се чуваше ясно, а Сократ продължи:

— Но ти ме разсея, Ксенофонте. С всичките ти приказки за треви и рибари. Да се върнем на твоя проблем. Не обичам да те виждам гневен. И тъй… щом няма да нападнеш голобрадите младоци, щом няма да ги заплашваш като старица, би ли ги събрал, за да им обясниш, че не бива да се подиграват и да хвърлят камъни?

— Не мисля, че бих го направил. Достойнството ми не би го понесло.

— Така е. Момчетата често са груби, все още си го спомням. Все се подиграват на добрия. И все пак… не бива да си суров. Би ли използвал пръчка? Или ритници? По-добре от копие, ако питаш мен.

— Бих — със задоволство отвърна Ксенофонт, като си представи сцената. Режеше дивите растения с бързи и уверени движения и ги сипваше в огромната купа.

— Донесе ли вино? — попита Сократ. Ксенофонт поклати засрамено глава. Философът сви рамене, бръкна под масата, извади стар мях и го отпуши. — Няма значение, тук има малко. Мъжете на словото не могат да говорят със суха уста. Да не би да съм диво магаре или козел, че да пия вода? Не, човекът пие вино, за да стопли кръвта си, за да излезе извън себе си и да погледне назад безпристрастно. Този „екстаз“, който излиза, е тайната на добрия живот, приятелю. Не можем винаги да бъдем себе си. Прекалено е уморително.

Ксенофонт усети, че се усмихва, докато по-възрастният мъж слагаше две чаши на масата и ги пълнеше с вино.

— Скъпата ми Ксантипа не вижда достойнствата на виното така, както ги виждам аз. Тя… — Сократ реши да замълчи, когато жена му се появи на стълбата. — Моето скъпоценно цвете Ксантипа благоволи да се присъедини към нас на вечеря. Не ме ли чу, че те викам?

— Чух — отсечено отвърна Ксантипа. Изглеждаше раздразнена и Ксенофонт се извърна, все едно не ги чува. — Момчетата пак са се покатерили на покрива на съседа!

— Любима, имаме гост. А момчетата се катерят. В природата им е.

— Хм. Когато ги окуражават, може би. Добре дошъл си в дома ни, съветнико. Доколкото това тук може да се нарече дом — каза Ксантипа.

Ксенофонт й се поклони и докосна бузите й, макар че ръцете му бяха покрити с парченца нарязани треви.

— Благодаря — каза той. — Макар че за съжаление вече няма съвет. Съпругът ти ми помага с един проблем.

— О, да, много го бива да решава проблемите на другите — изсумтя тя.

— Моя скъпа сладка смокиньо, отворих последното вино — каза Сократ. — Би ли отишла до магазинчето на Делиос за още?

— Бих, ако имаше с какво да го платиш — отвърна тя.

— Той е приятел, любов моя. Кажи му, че ще му платя другата седмица.

— Той каза, че трябва да му платиш за миналия месец, иначе няма да ти дава още.

— И все пак — настоя Сократ. — Кажи му, че ми е дошъл стар приятел на вечеря. Ще разбере.

Ксенофонт посегна за кесията си, но ръката му бе сграбчена от пръсти, които бяха работили от най-ранна възраст с чук и длето.

— Ти си мой гост — каза Сократ. — Не вади парите си в тази къща.

— Трябваше да се сетя да донеса вино.

— Положението е такова, каквото е. — Сократ сви рамене.

— Остави ми гордостта, глупавата ми суета. От миналата седмица имам трима нови ученици.

— По-добре ги учи как да дялат камък — каза Ксантипа. — Или как да боравят с копие и щит. Поне за това биха ти плащали. А не за всичките ти въпроси. Не плащат за нещо, което им даваш просто така.

— Ще донесеш ли виното, нар мой? — попита Сократ и този път в гласа му се доловиха твърди нотки.

Ксантипа реши, че е на път да прекали, и излезе на улицата, като все пак затръшна вратата.

— Тя е… огнена жена — каза Сократ и погледна вратата с обожание. — Наистина не я заслужавам.

— Наистина ли философията ти носи толкова малко пари? — попита Ксенофонт. — Мога да ти плащам като твой ученик, стига да ми позволиш. Казах ти го още когато напусна предишния си дом.

— Аз съм горд човек — отвърна Сократ. — Всички атиняни сме горди. Не обичам да вървя с протегнати ръце и да хленча „нахранете ме“, „облечете ме“. Не. Аз проправям собствен път. Разчитам на съобразителността си. Изхранвам момчетата и жена си и ако има дългове и трудни дни, какво от това? Отреденото ни време е толкова малко, Ксенофонте! Нима трябва да пропилявам цял ден в тревоги? Какво ми гарантира, че като си легна довечера, няма да си отида в съня си? Скъпата ми Ксантипа може да ме намери изстинал утре сутринта. Жена ми ще е съкрушена, синовете ми ще са принудени да станат роби или да умрат от глад. Но бих могъл да умра в съня си и като зидар, и резултатът ще е същият. Бих могъл да умра на бойното поле и те пак ще страдат не по-малко. Вместо това задавам въпросите си и понякога хората съзират истини, които не са виждали дотогава. Това може да е само по себе си награда, Ксенофонте…

— Питай тогава — мрачно рече Ксенофонт.

— Ти вече знаеш истината. Моето желание е само да я извадя наяве, да те накарам да я задържиш пред очите си и наистина да я видиш. Някои не могат да понесат тази светлина и стават странно гневни, когато я видят. Критий беше един от тях — и гневът накрая го погуби. Дано душата му намери покой.

Ксенофонт сведе глава в памет на споменатия. Сократ кимна, сякаш се съгласяваше със самия себе си.

— Мисля, че ти си замесен от по-добро тесто. Добре.

Двамата се гледаха един друг през масата, напълно забравили за рибата и нарязаните зеленчуци.

— Защо младежите на улицата те замерят с камъни и развалени плодове?

— Защото им се позволява да подивяват. Защото това е бедна част на града. Тук няма никакъв ред.

— По всеки минаващ ли хвърлят камъни?

Последва мълчание. Накрая Ксенофонт поклати глава.

— Тогава защо по теб, приятелю?

— Много добре знаеш защо.

— И въпреки това искам да чуя.

— Виждали са ме много пъти на това място. Знаят името ми.

— Значи мразят името ти, така ли? Явно хвърлят камъните по него.

— Виждат в мен предател — измърмори Ксенофонт и се изчерви.

— Значи не мразят името ти, а онова, което си направил?

— Не съм направил нищо лошо. Нищо!

— Тогава какво основание имат да смятат, че си предател?

Ксенофонт вдигна ръце.

— Дойдох при теб като приятел, не като ученик. Тази вечер не съм в настроение за това. Я налей последното вино или ми позволи да купя още. Можем да говорим за всичко друго. Нека оставя това на улицата, в канавката.

Сократ сложи нарязаните зеленчуци и рибата в купата и добави парчета бяло сирене. Сипа зехтин, докато всичко не заблестя, след което стри между пръстите си бучка сол.

— По-добре да го направя, докато любимата ми не е вкъщи. Твърди, че слагам прекалено много сол, и е вярно, но какво е животът без нея? И, приятелю, не си идвал при мен от цял месец, макар че целият град кипи. Днес дойде тук за отговори, може би за съвет. И тъй, да потърсим сърцевината, както правят продавачите на охлюви с техните малки костени пръчици.

Вратата се отвори и жената на философа се появи на прага. Изгледа свирепо огромната купа и двамата мъже и сложи на масата помежду им две амфори вино.

— Делиос каза, че трябва да му се плати, или няма да има повече. Каза, че не бил лихвар. Че можеш да го докараш до просешка тояга, ако ти позволи.

— Делиос е скъп приятел и герой сред хората — със задоволство рече Сократ. Махна капачките от глина и кожа и подуши с наслада. — Нови, сурови и млади, любов моя. Като първите седмици на брак, нови приятели, нова любов, нови триумфи!

Жена му изсумтя, но не се задърпа, когато той я прегърна. Ксенофонт никога не беше харесвал начина, по който тя се държи със Сократ. Ксантипа сякаш не можеше да понася мъжа си, но двамата бяха отгледали трима синове. Макар че в поведението й се долавяше истинска горчивина, тя почти се потушаваше от любовта й към якия мъж, който я целуваше така звучно в момента.

— Извикай момчетата, прескъпа моя — рече Сократ. — Съветникът ми обясняваше гнева си.

— Съветът беше разпуснат — предпазливо каза Ксенофонт. — Вече нямам пост. — Знаеше, че ще бъде засипан с въпроси, и все още не беше склонен да задълбава повече, но Сократ като че ли беше забравил възражението му.

— А градът нуждае ли се от Съвет? Нима в Атина не са останали добри мъже, които да поемат обществените работи?

Сократ му даде чаша от новото вино и Ксенофонт отпи, докато се настаняваше на масата. Ксантипа изкрещя на синовете си да идват и сложи чинии, лъжици и ножове за всички. После запали маслена лампа и стаята се окъпа в златиста светлина.

— Защо трябва да казвам нещо, което вече ти е известно? — попита Ксенофонт.

— Защо трябва да се съпротивляваш? Не виждаш ли, че го правиш?

Ксенофонт стисна зъби. Настроението му помръкна толкова, колкото стаята се беше изпълнила със светлина.

— Добре. Съветът беше разпуснат, когато властта на спартанците беше съборена. Това ли искаше да чуеш? Трийсетте бяха заловени и повечето от тях бяха избити на улицата от тълпата. Собственият ти спартански ученик Критий беше обесен. Затова няма Съвет.

— А ти, приятелю? — меко попита Сократ. Докато говореше, тримата му синове слязоха шумно по стълбата, като се бутаха и се смееха, но заеха местата си мълчаливо, когато видяха баща си и госта му.

— Какво аз?

— Как така си жив? Как оцеля в бунта, който свали спартанските знамена?

— Беше ми простено, както и на други три хиляди.

Ксенофонт стисна юмрук, докато говореше, и Сократ се пресегна и потупа треперещата му ръка. Храната беше сервирана и Ксантипа благодари на богиня Деметра и морските нимфи за нея. Две от момчетата бяха високи и слаби като клечки, а третото спокойно можеше да мине за по-млада версия на баща си, макар и с гъста черна коса. И тримата се нахвърлиха върху храната като прегладнели кучета, като отопиха и последните капки зехтин с корички сух хляб.

— Щом си бил опростен, защо се държат така с теб на улицата? — попита Сократ. — Защо те замерят с камъни и плодове?

Ксенофонт наведе глава.

— Бащите на някои от тях умряха по заповед на Трийсетте. И те обвиняват онези, които им помагаха, макар че ние искахме единствено ред и добри условия за живот. Какво ни донесе демокрацията, освен унищожение? Колко атиняни изгубихме при Сиракуза? На три пъти спартанците се обръщаха към нас и казваха: „Всички сме гърци. Да сложим край на войната помежду ни“. И на три пъти демократичният глас на Атина отхвърли благородния жест. Дори когато губехме, те дойдоха и предложиха мир. И ние отказахме.

— И ти им се разгневи? Защото смяташе, че спартанците се по-благородни?

— Да, защото са. Това не е лично мнение. Атина даде глас на тълпата. А какво друго иска тълпата, освен да живее, без да работи, да се излежава на слънце и да получава онова, което не е заслужила! Разбира се, че се присъединих към Трийсетте в делото им. И бях прав.

— А сега? Атиняните простиха ли ти?

— Не. Измъчват ме. След всичко, което направих за тях, те ме възприемат като враг! Държахме властта само за една година в дългата история на Атина, Сократе. И през това време имаше хляб и се организираха чудесни игри. Месеци наред в града нямаше бунтове. На никой престъпник не му се разрешаваше да избира как да умре! Онези, които застрашаваха реда, бяха убити — и в резултат имаше мир.

— Значи насилието е спряло? — почти шепнешком попита Сократ. — След като престъпниците били екзекутирани?

Ксенофонт издиша и наведе глава. Дори момчетата бяха спрели да се хранят, за да чуят отговора му.

— Ставаше все по-лошо. Ден след ден, месец след месец. Мислехме си, че ако убием водачите, останалите ще се укротят и ще се подчинят на закона, но те продължаваха да се появяват. Първо бяха синовете и чичовците на подстрекателите, после започнаха да растат като главите на Хидра. На всяка улица хора, за които не знаехме нищо, се изправяха да говорят на тълпите. Казвахме им да се разпръснат — и не пипахме меко. Наложихме вечерен час за целия град и обесихме още смутители на реда.

— И накрая настана ли мир? — попита Сократ.

— Не. Надигнаха се с факли и оръжия. Изпълниха всички улици, избиваха Трийсетте в леглата им, мародерстваха, грабеха и… — Ксенофонт тръсна глава, за да пропъди спомените.

— Но после са ти простили? Колко мина оттогава, близо година? Трябва да са оставили онези мрачни дни в миналото, нали? И сигурно са възстановили стените, съборени от спартанците, за да покажат на цяла Гърция, че сме покорени?

Ксенофонт ги огледа — жената със суровото лице, тримата сина, които го гледаха като омагьосани, докато обираха с пръсти почти празната купа, без да пропускат нито едно парче риба. Поклати глава.

— Стените си останаха в развалини, камъните отидоха за строежа на нови къщи. И не, не са ми простили. Сега има оратори, които призовават за нови наказания на онези, които са помагали на Трийсетте, и за отмяна на всички опрощения. Твърдят, че са постъпили прекалено снизходително.

Никой не прекъсна последвалото мълчание, докато Ксенофонт не заговори отново.

— Не знам какво да правя. Не мога да избягам, но ако остана, нещата едва ли ще свършат добре.

— Нямаш нито жена, нито деца, Ксенофонте. Животът ти е единствено твой. На колко си, на трийсет?

— На двайсет и шест! — отвърна той.

Сократ се засмя.

— Някой ден трябва да поговорим за суетата, приятелю. Дотогава гледай живота си такъв, какъвто е. Какво ще правиш? Ще продължаваш по същия начин ли? Какви промени можеш да направиш?

Ксенофонт изправи гръб и взе поредната чаша вино, макар че то вече леко го беше опиянило. Опита се да се отдръпне от самия себе си и да погледне живота си, сякаш наблюдава непознат. Силата на виното постигаше точно онова, което се опитваше да направи Сократ — довеждаше до откровения онези, на които не им стигаше смелост да отговорят честно.

— Трябва да напусна Атина — каза той. — Макар да ми е дом, трябва да се махна.

Изрече думите почти замаяно. Сократ му се усмихна и стисна ръката му през масата.

— Не завинаги. Дори атиняните накрая забравят и прощават. Ти си млад, Ксенофонте, а тъпчеш на място, понесъл тревоги и страхове на раменете си. Захвърли ги! Виж света. След време ще се върнеш. Те ще са забравили всички смутни времена, гарантирам ти. Просто хората са такива. Замини някъде далеч и живей. Върни се с истории, с които да забавляваш любимата ми жена.

Ксенофонт стана и го прегърна.

— Единственото, което съм искал, е да се науча как да живея най-добре — рече той. — Ти винаги си знаел онова, което аз мога само да зърна. Ти би трябвало да ги поведеш, Сократе. Така Атина би станала отново велика.

— Ах, момко, та тя е велика сега! Иска ми се да можеше да го видиш. Ако вярваш на преценката ми дотук, трябва да цениш гласа на хората мъничко повече. Критий беше същият. Утре ще дойде един младеж, който твърди, че човек трябва да си има пазител, както овцата трябва да си има пастир. Как така всичките ми най-добри ученици не виждат стойността в атинските спорове, в непрестанните ни въпроси? Останалият свят е пълен с тирани и пазители на хора. Царете са многобройни като пчели! Единствено в Атина даваме глас на младите, на бедните, на умните. На грозници като мен, които нямат нито богатство, нито покровители. Момчето ми, това, което имаме тук, е цвете под обедното слънце, по-крехко и от стъкло.

— Боговете ни съветват и управляват — сериозно рече Ксенофонт. — По същия начин, по който бащата обучава синовете си. Царете и водачите са просто природата на човека, която повтаря този ред. Или предпочиташ да видиш властта у онези, които крещят най-силно? Би ли позволил на най-гласовитите да заглушат с воя си мъдрите и святите?

— Предизвиквал съм боговете да ме поразят — каза Сократ. — Те…

Жена му се пресегна през масата да събере чиниите и закри Сократ от погледа на Ксенофонт. Той чу как двамата си изсъскаха нещо, но се направи, че не е забелязал. Някои неща не бяха за ушите на деца или за арбитрите на обществения морал. Не всеки в Атина би оценил страстта на Сократ да спори и да подлага на съмнение всичко дори с цената на собственото си унищожение. Тази мисъл беше странна и Ксенофонт се зачуди върху нея, докато чашите се пълнеха с още вино и на масата се появи дъска със сирене, хляб и грозде. Момчетата поискаха разрешение да излязат и се втурнаха навън веднага щом го получиха.

— Знаеш ли, Сократе — ти обучаваше спартанеца Критий, който беше един от Трийсетте и управляваше Атина преди тълпата да се разправи с него. Как така мен ме преследват по улиците и ме заплашват заради ролята ми, а теб никой не те закача?

— Мен ме обичат — отвърна Сократ. Жена му, която миеше чиниите, изсумтя и той й се ухили. — Всъщност знаят, че аз ги обичам. Не ме виждат да се държа така, сякаш съм нещо повече от обикновените хора. Що за безумие би било да го правя! Аз съм атинянин. Аз съм грък. Аз съм зидар, войник и човек, който пита. Вървя бос сред тях и те виждат как младежите се събират да ме слушат. Не съм заплаха за тях.

— Наричат те най-мъдрият човек в Атина — иронично подхвърли Ксенофонт.

— Направил ли съм нещо, което да струва колкото чаша хубаво вино? Когато дялах камъка, него го имаше — ново нещо на този свят. Когато стоях с другарите си в строя, познавах болката и виждах кръвта, от мен се страхуваха. А сега единственото, което правя, е да задавам въпроси на пазара.

— Алкивиад каза, че си го накарал да разбере, че целият му живот е бил живот на роб — тихо каза Ксенофонт. — Има хора, които оценяват проникновения като това.

— Алкивиад е велик човек. Радвам се, че спасих живота му, макар че след това той никога повече не отиде на война. Колкото до останалото, аз съм почти на седемдесет. Вървя през пазара, облечен в кърпена дреха и понесъл пастирска тояга. Никой не се бои от мен. Но ти, Ксенофонте. Когато повдигнеш вежда към тях, когато започваш да се държиш като баща си, като онези, които си мислят, че разбират най-добре, може би не правиш най-умното.

Известно време Ксенофонт не каза нищо, макар че се бяха справили с първата амфора и започваха втората. Накрая кимна.

— Ще помисля върху думите ти. Ще ида на пазара, при набиращите наемници. Докато виното е още в кръвта ми. И ще оставя боговете да начертаят пътя ми.

— Ти си чудесен човек, син на Атина — каза Сократ. — Ако можех да върна годините назад, щях да дойда с теб. — Погледна назад към жена си. — Но тъй като младостта ми отмина и съм женен, вече невинаги съм господар на времето си. Желая ти успех.

Прегърнаха се още веднъж и Ксенофонт излезе с малко несигурна стъпка, но с вперен някъде в далечината поглед. Когато се върна на масата, Сократ намери кесията сребърни монети, която Ксенофонт бе скрил под една обърната купа. Погледа ги малко, после сви рамене и прати Ксантипа за още вино, за да отпразнуват неочаквания късмет.

Град Сарди се намираше в западния край на царството, южно от Византион. В Сарди хората смятаха, че столицата на Персия е Суза. Персеполис, където планината бе превърната в плато, не беше дори място от легенда.

Богати гърци обикаляха с телохранителите си пазарите на Сарди и избираха стоки и подправки за пазарите в родината си или за самите себе си. В града за огромни суми можеха да се намерят руси роби от Галия и коприна от Китай, но истинското богатство не беше изложено пред погледа на простолюдието. Високи стени скриваха именията на благородниците, така че никой от минувачите нямаше представа, че от другата им страна има огромни градини, невиждани по тези места.

Царският дворец в сърцето на града беше поддържан в пълна готовност, макар че повече от десет години в него не беше стъпвал представител на царското семейство. Цяла армия слуги и роби неуморно почистваха, боядисваха и подрязваха храсти. Те се държаха на разстояние от Кир, така че той и тримата му спътници сякаш се разхождаха в пуста градина. Подобно на много други неща, уединението беше само илюзия.

Кир беше облякъл лека роба заради жегата и на кръста си носеше извит меч, чиято дръжка бе обсипана с рубини. Златен пръстен украсяваше лявата му ръка — единственият друг признак на богатство и власт. Спартанецът Клеарх вървеше до него с голи крака и червено наметало, което се развяваше на лекия ветрец.

— Мислех си, че познаваш тази част от Анатолия, господарю — каза един от мъжете.

Проксен не можеше да си позволи да нарече царския син лъжец особено на това място, но на изсеченото му лице беше изписано съмнение. Всички гръцки бойци бяха стегнати и почернели от слънцето — резултат от професията им. Беотиецът Проксен пък изглеждаше като изваян от кост. Челото засенчваше очите му, а огромният му нос пореше въздуха пред него като носа на кораб. Клеарх го харесваше, но разбираше, че присъства на игра на царе, в която честността може да убие човек още преди да се е превърнал в заплаха.

— Не можеш да познаваш всяко племе от хълмовете, Проксене — отвърна Кир и го тупна по гърба. — Цяла Анатолия е част от империята на брат ми, дори бунтовният юг — а аз командвам войските му. Да не би да искаш да поведа няколко хиляди перси от Изтока към онези хълмове? Мъже, които никога не са стъпвали по онези земи? Не, според мен за тази работа ще ми трябват гръцки войници. Клеарх препоръча теб — а и аз съм чувал да те споменават като отличен водач.

— Ласкаеш ме, господарю — отвърна Проксен и коленичи, след което се изправи.

— Не повече, отколкото заслужаваш. Съгласен ли си? Можеш ли да ми намериш две хиляди добри хоплити? Обучени и опитни мъже, които няма да побягнат от диви племена?

— Мисля, че мога. Познавам хора, които със сигурност имат списъци на мъжете, които са обучавали. Разбира се, някои от тях сигурно са на поход или пък вече не ходят на походи. Две хиляди не е кой знае колко много.

И погледна принца, а после Клеарх. Имаше нещо странно, макар че Проксен не можеше да каже какво точно. Гръцките войници се ценяха по целия свят заради уменията си. Продаваха услугите си като наемници на висока цена. Въпреки това Проксен усещаше, че нещо не е наред. Инстинктът му подсказваше да откаже предложението, но от друга страна, Кир му беше предложил цяло състояние.

— Само за една година ли искаш хората ми? Колкото да разчистят хълмовете от племената?

— Така, сякаш никога не ги е имало — отвърна Кир.

Клеарх забеляза, че очите му са широко отворени. Кир като че ли желаеше Проксен да приеме.

Той потърка четината по изсечената си брадичка и каза:

— Разбира се, ще трябва да им платя предварително като израз на добра воля.

— Както желаеш — отвърна Кир. — Ще те запозная с помощника ми Парвиз. Той ще уреди първото плащане и всичко друго, което трябва. Подготви добре хората си. Направи ги като бръснач, способен да обръсне космите на ръката ми, и ще съм ти благодарен.

— И после ще потеглим срещу онези писиди? На юг?

— И после ще ми докладваш, че сте готови! Може да поискам да видя хората ти строени пред мен, преди да потеглят на поход, дълъг хиляда мили.

— Разбирам. За мен е чест, че ми се доверяваш. И че Клеарх ме е препоръчал, макар да не сме се виждали от десет години. Няма да ви разочаровам. От този момент нататък служа на трона на Персия.

— Служиш на Кир — каза Клеарх.

Гръцкият генерал — тъкмо коленичеше — попита:

— Не е ли едно и също?

Кир се разсмя, макар че в момента му идеше да удуши спартанеца.

— Брат ми е царят! — каза той. — От осем години командвам всеки негов войник от Сарди до Индия. Разбира се, че е едно и също.

Коленичилият мъж се изправи преди да е получил разрешение и Кир се намръщи. Гърците никога не показваха подобаващо покорството си и не се просваха пред него на земята. Разбираше, че са си просто такива, но като човек, израснал в дворците на Персия, поведението им го дразнеше.

След като Проксен си отиде, Кир се обърна към другия мъж, който не бе казал нито дума досега, а само гледаше.

— Малко съм уморен — каза Кир, без да се обръща към никого.

На мига се появи колона слуги: донесоха маса и столове и наредиха чаши. Поднесоха и храна. Кир посегна към маслините и печения чесън, докато сядаше, без изобщо да обръща внимание на слугата, който слагаше стола под него.

Софенет от Стимфал не се сдържа и се обърна, за да се увери, че зад него също чака слуга. Поднесоха му чаша и той отпи от разхлаждащия сок.

— Господарю, не съм свикнал с подобни неща — каза Софенет.

— Може би ще свикнеш, ако служиш добре — каза Клеарх, преди принцът да успее да отговори.

— Софенет, така ли? — каза Кир.

В отговор мъжът сведе глава.

— Чу какво казах на Проксен — продължи Кир. — Предполагам знаеш, че съм се срещал с много като него през последните няколко седмици.

— Явно мразиш с рядка страст писидите — отбеляза Софенет.

Наслаждаваше се на ветреца в градината. Предполагаше, че Клеарх не одобрява подобна демонстрация на лукс. Несъмнено спартанецът поддържаше обичайното си намръщено настроение с коприва или тръни. Софенет така и не можеше да разбере подобен мироглед — та светът беше място на нежни ветрове и полегати хълмове, на красива плът и проблясващи очи. Следеше внимателно и двамата, но най-вече царския син. В града се говореше, че Кир почти не спял напоследък, че събирал всеки войник в радиус от хиляда стадия. Златото определено течеше от него като река.

Софенет чакаше отговор, но и двамата мълчаха. Забеляза, че изражението на спартанеца е станало сковано, а погледът му — отсъстващ. Въздъхна.

— Господарю, двайсет години служих редом със спартанци, коринтяни, тиванци и атиняни. Изградих си авторитет и спечелих доверието на хората си и те изпълняват заповедите ми безпрекословно, каквото и да им струва това. Участвал съм в три големи кампании и десетина по-малки, като излязох от всички тях без нито една драскотина или сериозна рана. На четирийсетия ми рожден ден един кон ме настъпи по крака и ми потроши костите. Половин година не можех да работя и…ами, средствата привършват. Така че не мога да кажа, че парите не ме интересуват, особено тези, които предлагаш. Можеш да купиш услугите ми — и подчинението ми. Ако кажеш „Софенет, не искам да обсъждам истинските ми цели“, ще те разбера. Познавам поне хиляда и двеста мъже от Коринт, готови да скочат от брачните си ложета, за да потеглят на поход срещу добро заплащане. Твоето име буди уважение и хората говорят добре за теб. Мога да събера хиляда и двеста души, които не отстъпват по нищо на спартанците.

Клеарх изсумтя и Софенет го изгледа иронично.

— Познавам Клеарх от много години. Достатъчно добре, за да кажа, че е честен и държи на думата си. Мисля, че и ти си такъв. Предполагам, че и двамата имате някаква причина да премълчавате някои неща, и нямам нищо против. Но все пак не сме вчерашни, нали? Така че нека зарежем приказките за опасни племена по хълмовете, когато сме само тримата. — Засмя се и отпи от плодовия сок. — Доколкото чух, Клеарх командва две хиляди спартанци. Макар че не може да направи разлика между доброто вино и оцета, на света едва ли има диво племе, което би могло да му създаде неприятности, независимо колко много се плоди и на колко високи чукари живее.

Погледна Кир, за да види как приема думите му, и се учуди, като видя, че Кир се смее.

— Смешен ли ти се виждам? — попита Софенет.

— В никакъв случай — отвърна Кир. — Клеарх ми каза, че няма да се хванеш на историята, която избрахме. Както сам каза, имам други причини да събирам войска. Ако тези причини започнат да се обсъждат на пазара, това няма да е добре за мен. — Отпи от чашата си и изгледа преценяващо Софенет.

— Разбирам, естествено. Както казах, златото ти купува услугите ми. Аз съм просто скромен инструмент. Брадвата на дърваря не пита кое дърво ще отсече.

Клеарх се изсмя, което накара и двамата да се обърнат към него.

— Софенет изобщо не е скромен. Досега обаче не съм го чувал да клюкарства.

Софенет се усмихна сдържано.

— Може пък скромната брадва да се запита дали ще се изправи срещу конници, или срещу стрелци с прашки. Или дали ще се бие по вода, или по суша. Разбира се, господарю, изборът е твой.

Лицето на Кир изведнъж стана сериозно и той се огледа да не би слугите да ги подслушват. Направи знак на стимфалеца и той се наведе напред, докато не усети дъха на Кир в ухото си. Клеарх гледаше дали изражението на Софенет ще се промени.

Но Софенет се справи добре — лицето му не изразяваше почти нищо.

— Разбирам. Значи писидите — каза той, когато принцът се дръпна. — Възхищавам се на хората, които не издават намеренията си.

Изправиха се заедно и Клеарх тупна стимфалския военачалник по гърба като стар приятел. Дойдоха слуги, които да изпратят гърка до портата, и Кир и Клеарх останаха сами.

— Каза ли му? — попита Клеарх.

— Да — отвърна Кир. — Ако искам да имам някаква надежда, трябва да разполагам с най-добрите хора. А ако имам някакъв талант, той е в намирането на такива хора.

— Оказваш ми чест и в същото време хвалиш и себе си — каза Клеарх.

— Точно така.

Тисаферн се просна на черния мраморен под в Царската зала в Персеполис. Беше се научил да не се изправя, преди да му бъде казано — пресните ивици по гърба му бяха свидетелство за това. Артаксеркс не прощаваше нито една простъпка, нито една обида.

Младият цар седеше на трона си и приемаше данъците на владетели и васали, сякаш всички хора му бяха роби. Тисаферн беше забелязал мрачните лица на благородниците, докато излизаха, принудени да се откажат от достойнството си. Всички двайсет и осем народа на империята бяха пратили свои синове и големци за погребението на Дарий. Четирийсет дни империята бе оплаквала загубата му, хиляди роби припяваха молитви към Ахура Мазда на всеки час, за да помогнат на душата му да стигне до небето. Пищната гробница беше покрита със злато, а стражите бяха избрани колкото заради уменията си да боравят с оръжие, толкова и заради красотата си. Всеки се беше изправил с готовност, за да бъде убит с един-единствен удар в гърдите. Телата им бяха поставени на златни тронове, обърнати към входа на гробницата, за да охраняват царството на мъртвия. Имената им щяха да бъдат записани до това на царя, а семействата им щяха да бъдат обсипани с почести.

През онзи последен ден в гробницата Тисаферн бе изпитал чувството, че планината е рухнала около него и го е оставила в пълен мрак, ако не се броеше трептящата светлина на факлите от двете му страни. Артаксеркс беше влязъл в гробната камера да се прости с баща си, като плачеше и шепнеше някакви тайни в ухото на трупа. След като излязоха, дървената стълба, използвана от каменоделците и работниците, беше махната. Гробницата остана недостъпна, високо в отвесната стена на царските скали, подобно на изсечен в камъка прозорец.

Тисаферн усети как някакъв мускул на гърба му се опъва от напрежение, докато чакаше бившия си ученик да забележи присъствието му. Беше вече над шейсетте и позата му създаваше неудобства, но той разбираше нуждата на младия мъж да наложи авторитета си в двора. Говореше се, че всички слуги в двореца ходят по вълнени терлици, защото знаят, че и най-малкото неодобрение от страна на царя заплашва главите им да се търкулнат по полирания под. Всеки нов цар се вглеждаше за мързел у онези, които му служеха — и наказваше бързо и безмилостно и най-малката простъпка.

Тисаферн погледна нагоре към една факла. Хвана ръката на слугата, който му помогна да се изправи, и го последва през тронната зала. Стражи бяха подредени покрай широката колкото улица пътека с полирани гранитни колони, докарани с кораби от Египет преди повече от век. Капителите и постаментите им бяха покрити със злато — богатството на империята, стекло се в дворците и храмовете на нейните владетели.

В другия край на залата Артаксеркс се беше разположил удобно и отпиваше от златна купа нещо, от което очите му се бяха изцъклили. Вдигна купата с рязко движение и течността остави червени петна по ъгълчетата на устата му. Когато Тисаферн приближи и понечи да падне отново на колене, царят подхвърли купата на един роб и се изправи. Две млади робини бързо се дръпнаха, за да му направят път. Тисаферн видя как едната гневно ощипа другата, макар че Артаксеркс не забеляза. Огледа ги тайно с окото на ценител. Когато две млади жени се избират от множество кандидатки и бъдат обучени да доставят удоволствие на цар, красотата им е очаквано поразителна. Онази, която ощипа другата, беше с късо подстригана черна коса, разкриваща шията й. Точно тя привлече вниманието му, тъй като лицето й бе живо и изразително. Другата приличаше по-скоро на съвършена кукла.

— Приятелю — топло рече Артаксеркс. — Мисля, че можеш само да се поклониш. Може би трябва да ти дам правото да се кланяш всеки път, когато те извикам. Като знак на моето уважение към годините и опита ти.

Тази идея много допадаше на Тисаферн, но отговорът му се диктуваше от обичая.

— Стига да мога да ти отдавам почит, велики царю, възрастта ми няма никакво значение.

Артаксеркс се намръщи замислено, отстъпи назад и свали протегнатата си ръка.

— Добре тогава, стари приятелю. Можеш да останеш проснат. Традицията оковава всички ни, като се замисля. Дори аз съм зависим от нея.

— Разбира се, велики царю — отвърна Тисаферн и се просна на пода. Поне беше чист.

Изправи се и откри, че намусената робиня го гледа. Забеляза, че устните й са тъмни и пълни. Знаеше, че ако бъде хванат да я зяпа, ще плати не само с живота си, затова отмести поглед. Когато се изправи, видя, че вниманието й се е насочило към медальона му. Махна я от мислите си. Артаксеркс си беше седнал на мястото и отново се опитваше да копира строгия поглед на баща си, но с далеч по-малко авторитет.

— Велики царю, получих доклади за брат ти Кир. Не мога да ги обясня.

Тисаферн направи пауза. Познаваше царя достатъчно добре, за да хвърли стръвта и да го чака да я лапне цялата. И наистина, при споменаването на името на Кир вялата атмосфера се изпари. Артаксеркс не беше говорил за брат си от унижението от намесата на майка им. За известно време Кир сякаш изобщо не се бе появявал тук. Империята продължаваше напред и от всичките й двайсет и осем провинции пристигаха вести. Действията на Кир на запад, на границата с Гърция, се докладваха винаги, но без особено наблягане върху тях. Повърхността на езерото изглеждаше напълно неподвижна, но Тисаферн познаваше прекалено добре синовете на Дарий, за да повярва на това.

— Какво те тревожи? — попита Артаксеркс. Погледна нервно към множеството роби и слуги, които можеха да чуят личните семейни проблеми, но пък, от друга страна, беше цар и бе в тронната зала на столицата си. Махна с ръка, за да пропъди тези дребнави мисли.

— Царю, знаеш, че обучавах Кир, когато беше момче. Ето тези ръце го напляскаха, когато остави черна кобра в стаята ми.

— И един щраус — отвърна Артаксеркс и се засмя. — Да, помня.

Тисаферн определено не споделяше веселбата на царя от спомена.

— Познавам го добре, царю. Достатъчно добре, за да подозирам, че не би простил с лекота загубата на спартанските си гвардейци, нито как за малко щеше да изгуби главата си. Ако не беше намесата на майка ти…

— Да — отвърна царят. — Макар че смъртта му щеше да ни остави слаби. Народите се надяват на нас за стабилно управление, Тисаферне. Кир познава войските ни по-добре от всеки друг човек на тази земя. Може би след време ще го заместя с друг, но както каза майка ми, да се направи това толкова скоро след смъртта на баща ни ще означава пълен хаос. — Признанието като че ли стегна гърлото му. — Пощадяването на живота на брат ми беше мъдро решение.

Артаксеркс се наведе напред. Робинята беше опряла бедро в голия му крак. На Тисаферн му се стори, че чува шепота на кожата й, докато се плъзгаше по царската. Не смееше да сведе поглед, не и докато Артаксеркс го гледаше така напрегнато като кобрата, която момчетата бяха сложили в стаята му преди толкова много години. Тисаферн открай време изпитваше ужас от змии. Тогава беше пищял като жена, след което чу как двамата царски синове едва не се задушават от смях.

— Освен ако нямаш някакви нови сведения, Тисаферне…? Какво съобщават шпионите ти? Брат ми верен ли е?

— Кой може да каже какви са тайните на сърцето, велики царю? Научих обаче, че от хазната се теглят огромни суми. Шейсет, осемдесет хиляди дарика, че и повече.

— Какво от това? Може би строи нови казарми или обучава повече мъже. Войската е силната ръка на империята, Тисаферне. Не си даваш сметка каква е цената за поддържането й. Мисля, че всяка година за изхранването на войниците отиват половината пари от хазната, ако не и повече. Ами конете, доспехите, стрелите! Помня гордостта на баща ми от огромния брой мъже, който можем да изкараме на бойното поле. Разбираш ли? Баща ми не се оплакваше от цената, а й се наслаждаваше! Кой друг би могъл да си позволи подобно множество на множествата? Кой друг, ако не моето семейство? Тисаферне, ако това е всичко, с което разполагаш, разочарова ме.

Тисаферн кимна. Царят го слушаше внимателно, напълно забравил за робините си. Време беше да дръпне въдицата.

— Може би си прав, велики царю, макар че сумите, изисквани от принца, са два пъти по-високи, отколкото миналата година. Загрижен съм обаче от броя гръцки войници, които е наел.

— Като помощни войски ли? Знаем, че харесва онези наемници, и най-вече спартанците. Какво от това? Няколко хиляди тук-там, които да тренират и вдъхновяват нашите Безсмъртни. Тисаферне, брат ми командва войските от години. Каквито и… разногласия да имаме по някои въпроси, той не би изложил на опасност империята, дори ако му се дадат милион спартанци.

— Царю, имам сведения за много хиляди. Изпраща ги на север и на изток. Тренира някои в Тракия, други на Крит. И в същото време всичките са му подръка. Някой по-подозрителен би казал, че прилича на завоевателна войска, царю. Не зная колко гърци е привлякъл, но е свикал под прякото си командване трийсет или четирийсет хиляди персийски войници, всичките от западните градове. Може би вече са дори повече.

Артаксеркс понечи да отговори, но се спря и се замисли. Тисаферн не го прекъсна, но зачака с повдигнати вежди. Имаше още един последен камък, който да сложи на дъската.

— Велики царю, знаеш, че не бих отправил просто така празни обвинения. От години поддържам из цялата империя по няколко зорки очи и писари. Някои от тях са в близост до Кир. Никога не са споменавали нито дума, че се съмняват в мотивите му. Никога.

— И сега това се е променило ли? — попита Артаксеркс, а чертите на лицето му сякаш се втвърдиха.

— Не, царю. Сега те не казват нищо. Птичките вече не ми пеят. И се питам какво ли може да се случва на западната ни граница.

Артаксеркс погали косата на седящата до коляното му робиня, сякаш беше любимата му хрътка. Тисаферн рискува да я погледне крадешком и откри, че тя го гледа сърдито, с почти презрително изражение. Той се изчерви и отмести поглед.

— Добре, Тисаферне. Познавам достатъчно брат си, за да уважа предчувствията ти. Щом казваш, че във въздуха витае нещо, трябва да съм глупак, за да не ти обърна внимание. Иди на запад лично. Вземи само неколцина души, но се срещни с брат ми. Прецени дали ми е все още верен.

Тисаферн се размърда притеснено; мислеше си за месеците, които трябваше да прекара по пътищата.

— Царю, последния път, когато видях брат ти, беше когато трябваше да го изведа за екзекуция. Той няма да ме погледне с добро око, независимо на кого е верен. Може би…

— Изпълнявай каквото ти казах — прекъсна го Артаксеркс. — Позволих на брат ми да си върне старите титли и власт. Отмених заповедите, които дадох в момент на мъка от смъртта на баща ми. Ако те убие, ще разбера, че е все още ядосан. Виждаш ли? — Артаксеркс се усмихна и белите му зъби лъснаха. — Дори със смъртта си можеш да ми бъдеш полезен.

Тисаферн благоразумно реши да не възразява повече и се просна в краката на царя.

— Оказваш ми огромна чест, велики царю. Ще замина и ще се върна при теб с истината. Или ще умра. Така или иначе, ще служа на империята.

Вятърът духаше постоянно, но Кир почти не го усещаше, докато яздеше в тръс великолепния си жребец по края на равнината, която се простираше чак до сините планини в далечината. От изгрев-слънце бе наблюдавал тренировките с Парвиз, който го следваше неотлъчно. Мъжът, който пръв бе дал вода на принца, се беше превърнал в негов верен слуга и направо не можеше да повярва на късмета си и на високото положение, на което се беше издигнал. Парвиз рядко не беше около Кир и той откри, че харесва енергичността и пренебрежителното му отношение към проблемите. Всяка стена може да бъде изкатерена, беше казал Парвиз, което бе странно мото за един крепостен страж.

Шестстотин коринтски хоплити маршируваха по равнината на Сарди, спираха и се разделяха по линии, които Кир не можеше да види, след което се атакуваха в едва ли не ритуален хаос. Това беше война като театър, може би. Кир беше чувал, че гърците обичат зрелища, показващи големи трагедии, на които плачат или се смеят и накрая излизат освежени. Самият той не проявяваше интерес към такива неща, макар да се питаше дали войниците не играят роли в тренировките. При отсъствието на враг той почти не виждаше разлика между силите от гръцките градове и родните войски. Персите също можеха да маршируват, да се въртят и да се строяват в различни формации.

И все пак, когато прозвучаваха тръбите, когато мечовете се вадеха от ножниците за кръв и зверства, гърците минаваха през персийските редици като огромен железен сърп и ги помитаха. Това беше загадка. Дори полковете на Безсмъртните не се справяха добре, особено срещу спартанците. Кир знаеше, че за гърците е важно, че носят щитовете на бащите си, мечовете на братята си или шлемовете на чичовците си. Понякога ги носеха, за да почетат целия си род в битката. Въпреки че можеха да бъдат убити, те не можеха да бъдат накарани да побягнат, когато ги гледаха душите на по-храбри от тях мъже.

Софенет Стимфалеца беше удържал на думата си. Беше обучил нови войници и бе разположил сред тях по-стари, създавайки отличен отряд от хиляда и двеста души. Заедно със спартанците те ставаха един час преди зазоряване и тичаха по хълмовете около планината часове наред, преди да се върнат да закусят и да започнат тренировката с оръжията си. Трудно беше да не ги сравнява човек с персийските офицери. Те живееха като благородници, каквито и бяха — ставаха късно, оставяха се на грижите на роби и рядко се изпотяваха. Софенет — Нет, както вече му казваха, Клеарх, Проксен и другите тичаха заедно с хората си, без да виждат в това никакъв срам. В това имаше уроци за научаване.

Кир забеляза двама конници да галопират с главоломна скорост през равнината и се намръщи. Не беше необходимо да рискуват живота си и дори от това разстояние виждаше, че конете им са чудесни. Макар че земята бе равна, винаги можеше да се намери някой камък или дупка, в която да стъпи копито. Мъжете бяха метнали леопардови кожи върху гърбовете на конете и яздеха, стиснали с колене хълбоците на конете. Единият яздеше великолепно и поддържаше равновесие като акробат. Другият се бе вкопчил в гривата на коня, сякаш всеки момент щеше да падне.

Кир обичаше конете и гледката беше рядка, макар и безумна. Видя, че препускащите животни се носят право към маршируващите редици на хоплитите. Те също бяха забелязали конниците и спряха, когато им бе дадена заповед. Мъжете застанаха в плътни редици, вдигнали щитовете си като стена, която блестеше като златна на слънцето. Копията стърчаха като черни прътове. Маневрата беше направена добре, но двамата конници не забавиха ход, а продължиха да се носят към редиците като пуснати стрели.

Пред очите на изумените хоплити единият конник шибна коня си и рязко зави, след което се наклони под такъв ъгъл, че насмалко да падне, посегна надолу и хвана изпуснатия повод на другия кон, чийто ездач беше абсолютно безпомощен.

Увил ремъка около ръката си, младият мъж умело обърна конете и ги спря. Кир подкара собствения си кон, за да изрази изумлението си от онова, което беше видял. Появата му обаче не остана незабелязана и Нет моментално заповяда на своите шестстотин да застанат мирно като за преглед. Войниците изтропаха едновременно с крак и замръзнаха рамо до рамо.

Младият ездач беше скочил на земята да огледа краката на конете. Вдигна глава, когато Нет даде команда на хората си, но когато другарят му се опита да сложи ръка на рамото му, гневно я махна. Двамата се обърнаха, когато Кир се приближи и скочи на земята. Израженията им се смениха от гняв и срам в ококорена изненада, когато го познаха. Онзи, който не се беше справил с коня си, само се поклони. Другият се отпусна на коляно. Това събуди интереса на принца и той попита коленичилия:

— Как се казваш?

— Ксенофонт, господарю.

— Постъпи много храбро, Ксенофонте. Рискува живота си, за да спасиш другаря си.

— За да спася коня, принце. Той е един от най-добрите. Хефест не биваше да се опитва да го язди, преди да е станал по-опитен.

— Разбирам. Изправи се. Срещал съм мнозина гърци, които само ми се покланят или коленичат съвсем за кратко, сякаш земята под тях е нагорещена. Значи нямаш нищо против да покажеш уважение?

Ксенофонт се изправи в целия си ръст. Беше потен, със зачервено от ездата лице. Сви рамене.

— Не се чувствам унизен да почета друг мъж, господарю. Когато ти отдавам чест, не губя своята собствена. В края на краищата аз очаквам подчинение от Хефест например. Очаквам да уважава опита и положението ми. Той не го прави, естествено, но въпреки това го изисквам от него.

Кир примигна изненадано, когато видя как другият поклати леко глава в знак на несъгласие.

— Вие гърците ме изумявате. Сякаш мислите за всичко. Не ви ли се случва просто да действате, без да гледате на действието като на главоблъсканица?

— Дойдох да се бия с писидите — отвърна Ксенофонт. — Представях си другарство и изпитания за смелостта. Исках да изпитам себе си, ако ме разбираш. А вместо това стоя тук месец след месец, обучавам другите и мен също ме обучават. Може би трябваше да обмисля решението си по-добре.

Кир откри, че се забавлява от видимо лошото му настроение, съчетано с мрачния хумор, който се долавяше в подигравателния му тон.

— Предполагам, че с начина ти на говорене си си спечелил доста приятели, Ксенофонте — рече той.

Гъркът инатливо издаде челюст напред. Вдигна глава, сякаш отправя предизвикателство, и Кир се разсмя и вдигна ръце.

— Моля те. Не искам да те обидя, а да разбера. В градовете на баща ми… — Той се поколеба и по лицето му премина сянка. — В градовете на брат ми хората знаят точно своето място. Знаят го било от семейства и произход, от опит, от издигане, от близките и роднините си — но го знаят съвсем точно, до последното зрънце на везната. Ние не прекарваме живота си в такива трескави мисли за възможности, в тази несигурност. Човек знае, че трябва да се просне на земята пред господар и да изисква раболепие от онези, които са по-долу от него.

— Това изглежда… подредено и спокойно — рече Ксенофонт, но честността му го накара да продължи: — Но честно казано, струва ми се… — Гласът му замря неуверено.

Кир вдигна ръка с дланта напред.

— Кълна се, че докато си на служба при мен, нищо казано от теб няма да ме оскърби. Искам да чувам единствено истината.

Ксенофонт си позволи леко да се усмихне. Харесваше персийския военачалник, който беше събрал половината свят в Сарди да тренира.

— Господарю, когато описваш система от господари и слуги, аз й се възхищавам — защото моментално си се представям като господар. А един господар би се възхищавал на система, от която има полза, естествено. Но ако се видя като някой, принуден да се трепе на слънцето, може би за човек, който според мен не заслужава да стои по-високо от мен… тогава бих изпитал негодувание. Ако коленича пред теб, това е защото отдавам почит на традицията и защото смятам, че човек трябва да знае мястото си в живота. Ти обаче се обърна любезно към мен. Ако беше проявил високомерие или ме беше обидил, нямаше да бъда толкова склонен да подгъна коляно. Така или иначе, аз съм свободен грък, атинянин. Заклел съм се да ти служа срещу среброто ти. Клетвата ме обвързва, но когато се изправя пред боговете, пак ще мога да кажа, че изборът е бил мой.

Кир се засмя, развеселен от сериозния млад мъж, който изобщо не се колебаеше да диспутира с него по такъв начин. Не изпитваше раздразнение, както не би се раздразнил и на кутре, опитващо се да го ухапе по пръста. Това бе предизвикателство без истински зъби, което не го нараняваше. Запита се обаче дали не прекарва твърде много време сред гърци.

Вместо да спори, Кир погали крака на чудесния жребец, който бе яздил Ксенофонт.

— Великолепно животно. Мисля, че може да се сравнява и със собствения ми Пасакас.

Ксенофонт хвърли професионален поглед към коня на принца и кимна в знак на съгласие.

— Твоят Пасакас е мъничко по-висок, но да. Баща ми четирийсет години отглеждаше коне. Плащаше цели състояния за персийските.

— Най-добрите на света — каза Кир, знаейки, че това е самата истина.

Ксенофонт се усмихна в отговор. Червенината на лицето му беше изчезнала и Кир осъзна, че би следвало да освободи двамата млади мъже да продължат със задълженията си. Затърси начин да продължи разговора — щеше да го повтори на спартанския генерал по-късно, когато седнат да вечерят.

— Ти си атинянин, който мисли като персиец, Ксенофонте. Понякога си мисля, че аз съм персиец, който мисли като атинянин.

Ксенофонт се засмя и хвана поводите на двата коня. Не обърна внимание на унилия Хефест, който чакаше, без дори да сведе глава, и местеше поглед от единия към другия. Ксенофонт още се чудеше дали Сократ не стои зад това, че двамата са постъпили в един и същи ден във войската. Мисълта повдигна духа му още повече.

— Иска ми се приятелят ми Сократ да можеше да те чуе, господарю — рече той. — Ако някога ти се удаде възможност, потърси го в Атина и му кажи тези неща. Страшно ще му харесат.

Кир поклати глава.

— Не мисля, че ще посетя отново Гърция в близкото бъдеще. Делата ми ще ме отведат на изток, навътре в пустините.

— Съжалявам да го чуя. За мен беше чест, господарю — каза Ксенофонт и отново се отпусна на коляно, макар че го направи с усмивка. Съвсем импулсивно Кир му се поклони, което накара и двамата да се ухилят, докато яхваха конете си. Ксенофонт поведе двата коня на дълъг повод, докато изпадналият в немилост Хефест подтичваше в прахта след тях.

Кир ги гледаше как се отдалечават и усмивката му се стопи. Беше минала почти година от смъртта на баща му. Той се бе върнал към живота си като командващ персийските войски, нищо не се беше променило, докато действителността беше точно обратната. Беше свикал под знамената си гърци и сега ги тренираше до съвършенство под командването на най-добрите военачалници. Разполагаше с може би дванайсет хиляди хоплити, но това не беше достатъчно. Брат му можеше да изкара на бойното поле шестстотин хиляди мъже — Кир знаеше числата по-добре от всеки друг на този свят. Разбираше, че му трябват повече персийски полкове. Не можеше да победи само с дванайсет хиляди гърци, не и срещу толкова многоброен противник! И в същото време колкото повече персийски сили привличаше около Сарди, толкова повече се увеличаваше опасността. Някои от гръцките военачалници вече виждаха недостатъка. На света имаше малко врагове, които да изискват такава голяма войска. И докато тя нарастваше месец след месец, ставаше очевидно, че врагът всъщност е само един.

Кир прехапа устна и задъвка парченце откъсната кожичка. Беше събрал войска, но персийската част от нея беше дошла, защото той бе царски син и брат и командир на войниците на държавата. Беше подбрал внимателно офицерите — хора, които беше издигнал лично и които му вярваха и му се възхищаваха. Можеше обаче да се стигне до момент, когато полковете да разберат накъде са тръгнали. И ако се разбунтуваха, той щеше да бъде унищожен.

Би било немислимо да тръгне срещу баща си — подобно начинание щеше да бъде обречено още в зародиша си. Срещу брат си Артаксеркс обаче се надяваше, че има шанс. За персийските полкове Кир беше принцът, когото познаваха, дясната ръка на новия цар. Може би щяха да останат с него. Той бе заложил на живота си, че ще го направят, когато моментът настъпи.

Помисли си за младите атиняни, които бяха препускали като вятър. Двамата очевидно не бяха приятели, но въпреки това единият, онзи Ксенофонт, беше рискувал живота си, за да спаси другия. Трудно беше да не се възхищаваш на такива хора. Кир открай време знаеше къде му е мястото в семейството и в двора на Персия. И в същото време разбираше, че това може и да е един вид смърт, неизживян живот. Е, беше решил да захвърли всичко. Щеше да успее или да се провали, но никой нямаше да може да каже, че е знаел мястото си. Усмихна се. Мисълта беше ободряваща.

Кир стоеше с якия беотиец Проксен, който изглеждаше мизерно в дъжда. Клеарх бе скръстил ръце на гърдите си и се беше увил в спартанското си наметало, макар че беше вир-вода. Кир беше чул Проксен да подсмърча и да кашля през нощта в шатрата си. Както можеше да се очаква, не беше споменал нито думичка за състоянието си. Кир беше забелязал как другите гърци внимават да не се оплакват, когато наоколо има спартанци. Отнасяха се към тях с рядко уважение. Разбира се, Клеарх като че ли не го забелязваше, макар че Кир си мислеше, че вътрешно е доволен.

Планините в северната част на Фригия бяха покрити с гъсти гори и цели армии можеха да тренират по тези места далеч от зорки очи или врагове. Шестдневният поход на север от Сарди осигуряваше достатъчно уединение, за да събере за първи път персийски и гръцки полкове. Клеарх беше настоял за това. Една от ироничните страни в положението на Кир беше, че персийските му офицери още не знаеха каква огромна войска е събрал, докато спартанецът беше наясно — както и че поне някои от останалите гръцки командири подозират, че не са тръгнали да преследват племена по хълмовете.

Клеарх беше пожелал да види качеството на персийските полкове, които ще командва в битка. Съгласяването с това искане беше нещо съвсем разумно, но сега, след почти два месеца тренировъчни битки и упражнения, Кир съжаляваше за решението си. Тази сутрин беше видял как коринтяни, въоръжени само с пръчки и сопи, бяха попилели цял персийски полк и го бяха гонили сред дърветата. Персийският полемарх чакаше до коня си на десетина крачки от тях и се взираше за някакъв знак, че Кир ще го повика.

Кир вътрешно кипеше. Достатъчно лошо беше, че гръцките войници отново и отново пробиваха персийския строй. Хора като Проксен и Клеарх сякаш бяха в състояние да измислят нови планове от нищото и после да накарат хоплитите си да ги изпълнят — при това бързо и с лекота. Това караше персийските полкове да изглеждат тромави и бавни. Те неведнъж се оказваха в положение да продължат да настъпват по дадена заповед, докато гръцките „врагове“ вече се бяха изтеглили настрани и ги гледаха, подхвърляйки подигравки. Кир се надяваше, че тези недостатъци ще бъдат изгладени с времето и с подходящите офицери. Погледна наляво и въздъхна при вида на полемарха. Реши да не протака и му направи знак. Мъжът моментално мина между стражите, изпъчил гърди като петел.

Клеарх и Проксен гледаха как персиецът се просна по очи в калта. Поне в това отношение маниерите му бяха съвършени. Кир сигурно щеше да оцени жеста още повече, ако полемарх Ераз Тиразис не беше позволил хората му на три пъти да претърпят пълно поражение тази сутрин.

— Господарю, оказваш ми огромна чест — сковано рече офицерът. — Не съм достоен да се явя пред теб. Отдели ми само миг от деня си и ще бъде хиляди пъти повече, отколкото заслужавам.

Кир си помисли, че на полемарха му липсва откровената прямота на гърците.

— Искаше да говориш с мен. Ако времето ми е толкова ценно, може би ще е по-добре да пестиш думите си или да говориш по-бързо.

— Да, господарю. Исках само да кажа колко съм разочарован от хората си тази сутрин.

— От хората? — повтори Кир и повдигна вежда.

— Полковете, които ми бяха дадени, са съставени от селяци, повечето мидийци. Не са от най-опитните. Влачат се като говеда. Когато им се каже да спрат, спират, но си остават на място без никаква мисъл. Наказах стотици от тях с бичуване за нахалството им, но от това с всеки ден те сякаш стават все по-намусени и тъпи.

— Какво искаш, полемарх Ераз? Да се върнеш у дома ли? Това може да се уреди.

— Не, господарю, не! — Персиецът изглеждаше истински засегнат. — Моля само да ми бъде дадена някоя от персийските бойни части. Може би мидийците ми ще са по-щастливи, ако са с хора, които говорят езика им по-добре.

— Мидийците не те разбират ли? — подметна Кир.

Персиецът поклати гневно глава.

— Те са глупаци и селяни, господарю. Селяци. Обучен съм в Персеполис заедно с най-добрите офицери. Родът ми може да се проследи назад четирийсет и три поколения. Да не би да съм овчар, че да се грижа за подобни хора? — И се засмя на собственото си остроумие. — Мисля, че ме разбираш, господарю.

— Да — рече Кир. — Макар че разбирането на проблем не е същото като да знаеш как да го решиш. Теб бих могъл да заповядам да те бият. Да ти отрежат ушите или да дамгосат дясната ти ръка заради провалите ти. Бих могъл да те пратя у дома или просто да ти дам въже и да ти заповядам да се обесиш. Имам обаче стотици офицери като теб, които не виждат вината в себе си, когато хората им биват разбивани и обръщани в бягство отново, отново и отново!

Кир изрева последната дума и пристъпи към Ераз Тиразис.

В отговор мъжът се просна отново на земята и покри главата си с ръце.

— Стражи! Отведете този глупак и го съблечете. Ударете му четирийсет камшика пред хората му.

Полемархът изплака от ужас, когато разбра какво го очаква.

— Господарю, с какво съм заслужил това наказание? Моля те! Позволи ми да се обеся, преди да бъда подложен на такова обезчестяване. Какво съм направил? Моля те, не разбирам…

Помъкнаха го, а той продължаваше да се оплаква и да умолява.

Зад него Кир вдигна глава към дъжда, който сякаш галеше със студени пръсти врата му. Проксен кихна и Кир рязко се извъртя към него, все още бесен от собствената си безпомощност. Гъркът вдигна ръце, сякаш се предава, прекалено окаян, за да направи каквото и да било освен да издуха носа си в кърпа.

Спартанецът също се прокашля и Кир го погледна.

— Имаш да добавиш нещо ли, Клеарх?

— Ако мога да го направя, без да наредиш да бъда бичуван, може би да.

Кир се овладя и бавно кимна. Едното ъгълче на устните му потрепваше.

— Не бих бичувал грък, дори да ми дадеш причина. Знаеш не по-зле от мен, че твоята служба не е робство. Трябва да разбереш, че персийските ми офицери очакват подобни неща от мен. Другите ще видят как бичуват Ераз Тиразис пред хората му и ще разберат, че той е бил поне отчасти виновен за лошото представяне тази сутрин. Ще прекара няколко дни под грижите на лекарите. Ако има достатъчно разум да понесе бича мъжки, хората му могат дори да започнат да го уважават повече, отколкото в момента. Може да му пратя учител, който да го научи да дава заповеди на мидийски, докато се възстановява. Да, това си заслужава да се направи.

Клеарх кимна, макар че забеляза, че Кир свива и отпуска юмрук, докато говори.

— Радвам се, че не би дал подобна заповед. Рядкост е владетел да знае какви са границите, още по-рядко — да ги спазва.

Кир стрелна с поглед човека, който му казваше, че не би търпял да го наказват — човек, който му служеше. Усети как гневът му се надига и лицето му се зачервява. Клеарх пък гледаше опитите на принца да овладее гнева си с известен интерес.

— Съжалявам за поведението си — каза Кир. — Днес виждам единствено проблеми. Твоите хора са… превъзходни. Мислех си, че зная легендата за спартанците, но да ви видя как тренирате в условия, близки до бойни… истината е невероятна. Всеки спартанец сякаш мисли като военачалник и в същото време изпълнява заповеди като войник. Как го правите, Клеарх? Ако имах десет хиляди мъже като твоите, останалите изобщо нямаше да ми трябват. Бих могъл да завоювам целия свят само с тях.

— Те са възпитани да мислят самостоятелно — каза Клеарх, — но в свободата няма особен смисъл, ако не можеш да преценяваш. Господарю, всичките ми хора са тренирали и са се били рамо до рамо години наред, още от момчешките казарми у дома. Те следват заповеди, разбира се, но ако видят пробив или слабост, могат да решат да развалят строя и да атакуват. Никой офицер не вижда цялата битка, войниците също не я виждат. Затова ти седиш на висок кон и затова ние пращаме съгледвачи напред и по фланговете. Но независимо колко добре се подготвяме, идва момент, когато някой хоплит прегазва двама по-слаби противници и се оказва пред останалите, може би на един хвърлей от дупка в стената или от вражески генерал. Ако чака заповеди, този момент може да бъде изгубен. Ако се втурне напред без мисъл, собствените му редици могат да се нарушат и да бъдат разбити. Това е въпрос на наистина много добра преценка. Когато такива хора вземат правилното решение, ние ги повишаваме. Правим ги офицери. Дори ги награждаваме с венци и къщи. Но ако докара унищожение на редиците си, всички плюят, когато чуят за онзи ден, и вече никое дете не се кръщава с името му. — Клеарх сви рамене. — Както казвам, всичко е въпрос на равновесие.

Клеарх се загледа за момент в далечината, обмисляйки думите си. Кир го разбра и му даде знак да продължи.

— Мисля, че офицерът, когото прати да бичуват, е прекалено глупав за водач. Той не обича хората си, не оценява техните умения и храброст. Видях неговите мидийци. Те са яки мъже, които не се дават лесно. Разбира се, че не искат да маршируват нагоре-надолу по склона, докато спартанците и коринтяните вият като вълци покрай фланговете им! И на всичкото отгоре да бъдат тормозени от подобен човек… честно казано, изненадан съм, че не са го убили. Бойният им дух трябва да е наистина много нисък.

— И какво биха направили спартанците с такъв човек? — отчаяно попита Кир. — Имам няколко десетки, които не са по-добри от него. И неколцина значително по-лоши.

— Като начало бихме си поговорили насаме с него — отвърна Клеарх. — Петима-шестима от нас ще му обяснят къде е сгрешил, ако случайно не знае. Ще се погрижим да разбере. Когато излезе отново, ще следим дали се е поучил. Някои хора се пречупват от преживяното. Други гледат на него като на изпитание и стават по-силни. Ако не се справи, ще бъде хвърлен на вълците. Ние не позволяваме слабост, но… нашият начин не е за всички. Всъщност нашият начин би пречупил някой от полковете ти. Също както ежедневното биене на кон или куче ще го направи кротко или свирепо, но не и по-добро отпреди.

Кир изруга и удари юмрук в бронята си с такава сила, че кокалчетата на пръстите му се разкървавиха. Клеарх го гледаше спокойно.

— Ако мога да кажа, понякога ми приличаш на човек, погълнат от ярост. За обучаването на всяка войска е нужно време. Виждал съм как тълпи и отрепки се превръщат в отлични полкове. Вие, персийците, не сте в по-лоша форма или по-недисциплинирани от някои, които съм срещал. И въпреки това ти се навиваш все повече и повече, като тетива от конски косъм. Това ли е всичко на този свят за теб?

— Значи тронът на баща ми е просто дрънкулка? — горчиво отвърна Кир. — Значи според теб той не си заслужава борбата?

— В никакъв случай! Не мога да си представя по-голяма награда на света от тази, към която се стремиш. — Спартанският генерал пристъпи смутено от крак на крак и хвърли поглед към Проксен, който беше приближил, за да слуша. — Но… живот, изпълнен единствено с воюване, не е щастлив. Когато не мисли за нищо друго месеци или години наред, човек губи нещо жизненоважно. Мисля, че с отмъщението е същото, ако му се позволи да се превърне в пещ, която поглъща всичко. Човек може да бъде унищожен от собствената си ярост. Виждал съм го. Преценката му може да бъде замъглена, ако преди това сърцето му не се пръсне или лицето му не се отпусне като стопен восък. Мисля, че ако у дома нямах жена, синове и дъщери, нямаше да работя толкова здраво. Когато съм у дома, аз се грижа в мир за малко парче земя. Отглеждам маслини и лук. Мисля за онова малко място и съм напълно глух и сляп за звъна на метал и миризмата на смърт.

Клеарх забеляза, че Проксен го гледа изненадано, и се изчерви. Не беше от хората, които си падат по дълги речи, но въпреки това се беше разприказвал пред Кир. Изглежда, Кир беше от хората, които лесно се харесват. Клеарх пропъди тази мисъл. Макар да водеше полкове и войски, той не беше неподвластен на желанието, което се таеше и шепнеше у всички тях — да следват достоен човек. Знаеше, че за такъв хората му ще са готови да влязат и в огъня. Самият той би го направил.

— Господарю, понякога… ми е трудно да пазя в сърцето си Спарта. Отдал съм й живота си, кръвта си, потта си и цялата си младост, но е трудно да мисля за нея в дъжда, когато ремъците ме жулят и съм уморен. По-лесно ми е да мисля за моята Каландра.

— Познавам голямата любов — призна Кир. — Само една. Но тя се омъжи за друг.

— Може би ще размисли, ако успееш с това начинание — каза Клеарх.

Проксен изпръхтя и двамата се обърнаха и го видяха да се хили, докато бърше зачервения си нос.

— Бих се вслушал в съвета на спартанец по въпросите на войната, господарю. Но не и в съветите му за любовта. Те избират жените си от онези, които печелят състезания.

— Не е вярно — каза Клеарх. Кир го погледна изумено и той сви рамене. — Добре де, понякога е вярно. Бързите жени раждат силни синове.

— Бързи жени с чудни копринени мустаци — обади се Проксен.

Клеарх го изгледа спокойно и Проксен заби поглед в краката си, явно съжалявайки за думите си. После спартанецът рязко се изсмя и тупна подсмърчащия Проксен по рамото с такава сила, че той залитна.

— Събрал си добри мъже, господарю — каза Клеарх. — Ако ми дадеш една година, ще ги превърна във войска, която ще може да разтресе света. Не мога да направя от персийските ти полкове спартанци. Мога обаче да ги направя коринтяни или атиняни. Може би дори беотийци. Това ще е достатъчно.

Проксен замахна към него и Клеарх се приведе със смях. Дъждът се засили, но настроението им се беше подобрило под пороя. Тримата — вече в по-добро разположение на духа — се обърнаха и видяха някакъв вестоносец да се подхлъзва в калта, докато тича нагоре по склона. Беше персиец, още момче. Постла на земята килимче, просна се на него и подаде на Кир кутия за свитъци от полиран камък. Той се намръщи, докато чупеше печата и вадеше пергамента. Дъждът забарабани по него и размаза мастилото. Устните на Кир се свиха.

— Не мисля, че разполагаме с нужната ти година, Клеарх — каза Кир. — Брат ми изпраща стар приятел да прегледа войските на запад. Тисаферн е пристигнал в Сарди и моли незабавно да се срещнем.

Кир нави съобщението, макар че пергаментът беше прекалено подгизнал, за да го върне в кутията. Прекърши свитъка на коляно и нареди да доведат коня му. Скочи и го възседна, без да използва подставка, на която да стъпи. Докато хващаше юздите, Проксен и Клеарх докоснаха левите си рамене и сведоха глави.

— Клеарх, Проксен, мнението ви е важно за мен в Сарди. Ще ми е интересно да чуя какви са ви впечатленията от този персийски велможа. Да наредя ли да ви оседлаят коне?

— Ако заповядаш, разбира се — каза Проксен, преди Клеарх да е успял да откаже. — В края на краищата сме се заклели да ти служим.

Клеарх изгледа кръвнишки беотиеца — вече не можеше да каже, че би предпочел да измине разстоянието пеша. Кир изобщо не се поколеба — вече мислеше за срещата с човека, когото по-скоро би убил, отколкото пуснал да си тръгне свободен.

— Така ще е по-бързо, Клеарх.

— Можеш да се качиш зад мен, ако искаш — предложи Проксен.

— Без тия — отвърна Клеарх, сведе глава и отново чукна с юмрук лявото си рамо. — Разбира се, господарю, както заповядаш.

Тисаферн беше прекарал в двореца в Сарди цяла седмица, когато Кир най-сетне пристигна, следван само от четирийсет души. Персийският велможа беше дошъл с лична гвардия от шестстотин души. Кир предполагаше, че въпреки това му е била нужна немалко смелост да дойде тук след онова, което се беше случило между двамата на платото. Когато влезе в открития двор и скочи от коня, се озова пред безмълвните редици на Безсмъртните, облечени в черни униформи без нито едно петънце по тях. Нямаше как да не се запита колко ли от тях са били в Персеполис, когато животът му беше висял на косъм.

Спътниците на Кир вдигнаха облак прах, докато скачаха от конете и хвърляха поводите на конярчетата роби. Прахта се понесе към войниците на Тисаферн като петно във въздуха.

Кир усети как сърцето му се разтуптява. Не беше сигурен дали брат му не е заповядал да го убият. Беше мислил дали да не дойде с няколко хиляди, но подобна демонстрация щеше да издаде намеренията му. Трябваше да се държи така, сякаш всичко помежду им е простено, сякаш Тисаферн и Артаксеркс не са негови врагове. Трябваше да изиграе ролята, та дори това да костваше живота му.

Затова тръгна напред, без да дава признак, че долавя как напрежението в редиците на Безсмъртните нараства. Усмихна се и протегна ръце, прегърна възрастния мъж и го целуна официално по бузите и устата. Докато го правеше, си спомни една стара гръцка история за човек, който намерил замръзнала в снега усойница. Съжалил умиращото създание и го сложил в пазвата си, за да го стопли. Когато се съживила, усойницата забила зъби в него и отнела живота му. Кир беше държал усойница в пазвата си, когато бе гледал на Тисаферн като на приятел. Нямаше да направи същата грешка отново.

Освен Проксен и Клеарх с принца беше дошъл и Нет Стимфалеца. Той също пристъпи да поздрави персиеца, макар че Тисаферн сбърчи нос от миризмата на пот и коне, която лъхаше от мъжете като горещ полъх, когато те се събраха, за да се представят. Личната му охрана вдигна ръка да попречи на гръцкия военачалник да приближава твърде много и Нет изви пръстите му така рязко, че онзи изкрещя от изненада. Тисаферн се обърна към офицера си, погледна го отровно и нареди:

— По-добре иди да провериш дали кухните са готови.

Офицерът се изчерви от гняв и изгледа стимфалеца кръвнишки. Нет се направи, че изобщо не го забелязва, а Кир изпита задоволство, че намисленото от Тисаферн представление беше развалено. Достатъчно лошо беше, че се среща с враг — а да бъде посрещнат сякаш той е гостът, а Тисаферн — домакинът, беше направо нагло.

Така че се усмихна и прегърна Тисаферн през раменете. Знаеше, че той никак не обича физическата близост, и затова го притисна към себе си, докато влизаха вътре.

— Толкова се радвам да видя познато лице в този дворец, стари лъве. Липсваше ми. Мислех си, че още си ми ядосан за… — махна неопределено с ръка, — за всичко, което се случи в Персеполис. Може и да си въобразявам, но реших, че е най-добре да остана за няколко години настрана, далече на запад, докато брат ми свикне с ролята си на Велик цар и бог-император.

— Разбирам — каза Тисаферн, хвърли изпълнен със съмнение поглед към тримата гръцки военачалници, които вървяха след тях, и се запита дали някой от тях разбира царския език. — Макар че виждам, че продължаваш да се обграждаш с гърци.

За негова изненада Кир му размаха пръст, сякаш гълчеше нахално дете.

— Е, заради теб изгубих спартанската си гвардия. Трябваше да поднеса извиненията си, когато се върнах по тези места. И парите, които трябваше да изплатя на семействата им! Ти ми струваше толкова злато, че с него бих могъл да екипирам цял полк — и за какво? Винаги съм бил верен, както сам го каза. Цял живот съм служил на трона и на баща си — и съм готов да прекарам живота си в служба и на скъпия си брат. Познаваш ме, стари приятелю. Обърнах гръб на всички неприятности. Мога само да се извиня и да оставя случилото се в миналото. Как иначе?

Тисаферн откри, че се отпуска под пороя думи, съпроводени с притискането на ръката на някогашния му ученик върху раменете му. Все още не можеше да се сдържи да играе ролята на домакин, докато навлизаха навътре в коридорите на двореца, оставяйки след себе си жегата и слънцето.

Освен гвардията си Тисаферн беше довел цяло домакинство слуги, сред които убийци, готвачи, отровители, коняри и всякакви други, които бе сметнал, че могат да му потрябват. Всеки от спътниците на Кир беше хванат за ръка и отведен да бъде изкъпан и масажиран преди угощението, което им беше подготвил Тисаферн. Той не видя и намек за недоволство у Кир.

— Вечерята ще бъде поднесена по залез-слънце, господарю — каза Тисаферн. — Главният ми готвач се приготвя за нея от дни.

Макар да не му се искаше да го признае, като че ли щеше да му се наложи да докладва добри новини на цар Артаксеркс. Тисаферн не беше пропилял седмицата в града. Беше пуснал тримата си най-добри шпиони да съберат всяка налична информация. Всеки град имаше мрежа царски шпиони, които докладваха на господарите си. Беше само въпрос на време Тисаферн да научи за всяка стъпка на Кир през последните шест месеца, за всеки разговор, всяко действие и решение. Шпионите записваха всичко и съставяха картина, която можеше да разгледа. Нещо по-важно, щеше да вечеря с Кир и да го наблюдава дни наред. Познаваше го от най-ранното му детство и ако той криеше нещо, Тисаферн със сигурност щеше да го разбере. Старият наставник изправи рамене и гърдите му се изпъчиха гордо от доверието, което му се оказваше. Неговата преценка беше в буквалния смисъл въпрос на живот и смърт — цели войски очакваха думата му.

Тисаферн даде знак на две млади робини да го последват. Обичаше да го къпят и след това беше в отлично настроение.

В края на краищата той беше дясната ръка на Великия цар, кинжалът в царския дом. Това му доставяше удоволствие.

Точният статут на Тисаферн като гост не можеше да се определи. Във вените му не течеше нито капка благородническа кръв, но той носеше държавните печати, които му даваха властта да действа от името на царя — и очевидно вярваше, че е дошъл да инспектира западната част на империята. Нищо в държането му не говореше за подчинено положение, докато стоеше на коня си на полето за паради в Сарди. Местният управител също се беше самопоканил на събитието, както и всяко богато семейство, способно да уреди присъствието си на парада с подкупи, ласкателства или заплахи.

Слънцето напичаше свирепо огромното зелено тренировъчно поле. Тисаферн гледаше как полковете маршируват и маневрират. Двамата с Кир бяха защитени от жегата от големи ветрила от бамбук и бял лен, размахвани от роби. Кир се опита да се отпусне и да се наслади на зрелището, но мисълта, че то ще бъде докладвано на брат му, му вгорчаваше деня.

В по-невинни времена Кир щеше да се радва да покаже, най-добрите си мъже и най-сложните маневри на стария си учител. Тогава щеше да се надява, че новините за успеха му ще стигнат до ушите на баща му в Персеполис. Този следобед не можеше да покаже по-малко, след като беше събрал огромен брой мъже и ги бе обучавал месеци наред. Хиляди гърци и още повече перси маршируваха през полето в сложни формации и демонстрираха показни сблъсъци. Кир беше планирал за кулминация показна атака, с която да впечатли Тисаферн. В миналото би го направил с лекота, но сега му се виждаше прекалено. Беше плувнал в пот, въпреки че им носеха разхлаждащи напитки.

Кир и Тисаферн бяха единствените на огромното поле, които бяха яхнали коне; всички останали гости и зрители се бяха наредили на белите извити пейки около тях, сякаш гледаха пиеса в гръцки театър. Настроението беше приповдигнато, търговците и благородниците се наслаждаваха на хубавото време. Не един и двама бяха довели неомъжените си дъщери и те се опитваха да привлекат вниманието на Кир, който, изглежда, отбягваше с презрение пиршествата и игрите и рядко се появяваше сред обществото.

Кир се запита дали има някакъв слух, който да не е достигнал до ушите на Тисаферн и през него до брат му. Съмняваше се. Докато Артаксеркс не се сдобиеше със син, Кир беше единственият пряк наследник на трона. Любовните му връзки или липсата на такива бяха сериозна грижа за короната. Наруга се, че не се беше явявал по-често в обществото през последните месеци. Беше хвърлил цялата си енергия и време да събира полк по полк огромната си войска. Не му беше хрумнало, че брат му може да прати човек, който да попита съвсем невинно дали той ухажва жени от знатни семейства. Двете му гръцки любовници не влизаха в сметките.

Усети как капка пот се стича по бузата му и осъзна, че е много напрегнат. Мразеше да лъже и напрежението от преструвките го изморяваше. Помнеше разказа на майка си за един свят мъж, който бил прочут със самоконтрола си и никой никога не го бил виждал ядосан. След като си отишъл плъзнали подозрения, че е бил отровен, и разрязали тялото му, за да разберат причината за смъртта. Открили, че мускулите му са целите на възли след дългите години сдържане на гнева.

Кир се чувстваше като онзи свят човек всеки път, когато Тисаферн се обърнеше към него и коментираше един или друг аспект от парада, който му беше харесал. Можеше единствено да свежда глава и да се усмихва — а страховете му само растяха. Всички знаеха, че баща му беше държал шпиони из цялата империя — дори самите шпиони не бяха наясно с размерите на мрежата му. Кир се беше опитвал да се държи така, сякаш го наблюдават, сякаш всяка изречена от него дума може да бъде подслушана от най-големия му враг. Това трябваше да е най-безопасният курс, след като не знаеше на кого да се довери. Лесно беше обаче да забрави за предпазливостта през топлите вечери с хубава храна, хубаво вино и приятели. Можеше да пропилее целия си живот само с няколко думи.

Когато четиристотин спартанци излязоха на полето през една порта и се насочиха на бегом в пресечен курс към персийския полк, строен в другия край, тълпата се надигна. Жените си вееха с ветрила, докато гледаха как воините тичат в съвършени редици и червените им наметала се развяват зад тях. Когато ставаше дума за наметалата, сред самите спартанци имаше различни мнения. Някои командири нареждаха на хората си да ги свалят преди битка, тъй като ги смятаха за по-подходящи за зимните нощи или за паради, но твърде неподходящи на бойното поле, където врагът лесно можеше да ги сграбчи и да извади воина от равновесие. Други като Клеарх ги използваха, за да уловят оръжието на противника или да го заслепят с рязкото развяване на плата, след което да забият меч през него. Всичко беше въпрос на личен избор за мъжете, чийто живот зависеше от бойните им умения, но Кир трябваше да признае, че воините наистина изглеждаха добре. Бутафорната битка, която бяха замислили с Клеарх, щеше да остави доволни персийските зрители, макар не и гърците. Самите спартанци просто бяха свили рамене, докато репетираха маневрите. Те знаеха, че са най-добрите, независимо какво иска някакъв си персийски царски син да покаже на стария си наставник.

На няма и четирийсет крачки от Тисаферн и Кир спартанците свалиха щитовете от гърбовете си и промушиха ръце през ремъците им. В същото време бавно наведоха дългите си копия напред. Бяха готови за нападение за мигове и Кир преглътна при мисълта, че може да се изправи срещу такива мъже на бойното поле. Всички други части бяха спрели, за да наблюдават представлението. Дори птиците и зрителите замлъкнаха.

Кир се замоли наум персийският полк да не побегне. Беше добавил към него осемстотин стрелци, които носеха стрели без върхове. Не можеше да направи същото със спартанските копия, без те да станат безполезни. Клеарх беше отказал да унищожи оръжията на бащите им заради някаква си демонстрация. Спартанците щяха да изтърпят дъжда от стрели и да внимават в отговор да не разкъсат персите.

Двете войски заподтичваха една към друга. Кир откри, че е стиснал юмрук, когато персийските редици спряха на двеста крачки от противника. Стрелците опънаха лъкове и пуснаха стрелите. Първо се чу бръмченето на тетиви и виковете на стрелците, последвани от ревове от спартанската страна. Щитове се вдигнаха и се припокриха, създавайки огромна костенурка от блестящ бронз, дърво и кожа, върху които се изсипа същински порой от стрели. Всеки от осемстотинте стрелци носеше колчан с дванайсет стрели — почти десет хиляди, които се посипаха върху щитовете. От това разстояние представлението беше чудесно след дългите часове тренировки в точна стрелба на групи. Само отделни стрели не намериха целта си и Кир забеляза, че Тисаферн гледа с интерес. Старецът плесна гладката кожа на седлото си, аплодирайки атаката.

Спартанците на полето бавно се изправиха. Тълпата, която досега се смееше и коментираше доволно, отново се смълча. Зрителите усетиха убийствения поглед, който отправиха спартанците към персийския полк. Бронзовите шлемове се завъртяха бавно към смеещите се персийски стрелци. Кир видя, че спартанците се пресягат да отчупят стрелите от щитовете си, и преглътна, когато осъзна, че някои от тях не са били обезопасени. Не знаеше дали става въпрос за обикновена грешка, или това е резултат от яда на персийските офицери, надяващи се може би да оставят неколцина мъртви гърци на полето за тренировки. Видя, че спартанците обсъждат как да атакуват. Можеше само да гледа и да се надява, че не обмислят възмездие. Мъжете с червени наметала стояха в предизвикателни пози, крещяха оскърбления към противника си, навеждаха се напред като вързани кучета. Като че ли нямаше ранени. Мрачните им погледи обаче не се откъсваха от стрелците. Кир си спомни думите, които казал цар Леонид на Термопилите. Когато персите му казали, че ако не се предаде, ще затъмнят небето със стрелите си, той свил рамене и отговорил, че ще се бият на сянка.

Тисаферн се смееше на онова, което си мислеше, че вижда, когато спартанските офицери наредиха на навъсените си хора да застанат мирно. Дългите копия се вдигнаха и щитовете бяха метнати отново на гръб като за марш. Изправени срещу тях на полето, персийските стрелци още се тупаха един друг по гърбовете и стояха в разкъсан строй, сякаш бяха на сватба или някакъв друг празник. Кир ги гледаше и вътрешно кипеше. Щеше да се посрами пред Тисаферн, но много му се искаше да види как спартанците нападат, за да дадат урок на хората му никога да не свалят гарда си. Щяха да са като лисици, пуснати сред пилета. Дори като урок щеше да се лее кръв.

Тисаферн като че ли не забелязваше глупостта на персийските стрелци. Представлението беше свършило и двамата с Кир слязоха от конете и ги оставиха на грижите на слугите. Тисаферн се протегна и се прозя, като се усмихваше лукаво, и даде знак да му донесат още една ледена напитка — четвъртата му, макар че всяка струваше цял златен дарик, колкото месечна заплата. Ледът се доставяше на огромни блокове от планински езера и се съхраняваше дълбоко под земята за летните месеци. В чашата от синьо стъкло се събираше самата същност на богатството и цивилизацията. Тисаферн беше пристрастен към сладките сокове с фини ледени кубчета. Още повече беше пристрастен към богатството и властта, която му носеше то.

— Великолепно представление — каза той, отпи и въздъхна с наслада. — Хубаво е тези чужденци да познаят поражението, особено от персийски войници. Не бих искал да докладвам на брат ти, че гърците си въобразяват, че са нещо повече. — Погледна към стоящите редици и се намръщи. — Не виждам белези от бичове по гърбовете на спартанците. Питам се дали си достатъчно строг с тях.

Каза последното като въпрос и Кир едва потисна отговора, който му дойде най-напред. Все пак беше главнокомандващ на всички войски в Персия и Тисаферн със сигурност знаеше, че е много по-опитен от него по тези въпроси. Нещо повече, старецът изглеждаше твърдо решен да го предизвиква и да намеква, че статутът му е по-висок, отколкото при предишната им среща, сякаш се ползваше с одобрението и доверието на цар Артаксеркс. Кир нямаше откъде да разбере дали това е истина: не можеше да го попита направо или да прати пратеник при брат си. В резултат му се налагаше да търпи заядливи подигравки и забулени заплахи, без да показва никакво негодувание. Като нищо Тисаферн можеше да има заповед да го изпита — и той правеше точно това.

— Като цяло оставям спартанските офицери да се занимават с дисциплината им — каза Кир. — Например, ако някой от тях е мързелив или яде прекалено много, бива наказван с изумителна жестокост с довода, че застрашава живота на всички. Те приемат подобни въпроси много сериозно, като посегателство върху честта им — и върху честта и репутацията на родния им град.

— Ама че претенции — изпръхтя Тисаферн. — Сякаш такива като тях могат да имат истинска чест или дори да проумеят идеята за чест. Сигурен съм, че на брат ти не би му харесало да чуе, че им се възхищаваш. Или ще отречеш?

Кир усети как гневът му се надига отново и му беше трудно да отговори спокойно, а не разгорещено.

— Няма да го отрека. Както не бих отрекъл, че небето е синьо. Възхищавам се на добрите воини. Спартанците нямат равни на себе си.

— Значи смяташ, че са по-добри от нашите Безсмъртни? — продължи да го притиска Тисаферн.

— Термопилите казват, че са. Платея казва, че са. Ако искам да запазя границите на брат си силни, трябва да разполагам с най-добрите, които да обучават нашите полкове.

Тисаферн сякаш не знаеше какво да отговори и отдели известно време на питието си, преди да каже:

— Някои биха предпочели да не споменават Платея, принце, където спартанците попиляха пехотата ни и после изклаха онези, които бяха останали в лагера. Онова беше наистина черен ден. А ето, че сега ти възхваляваш синовете и внуците на същите онези диваци и негодници. Виж ги само как гледат! Ако беше добър господар, щеше да заповядаш някой от офицерите им да бъде бичуван заради безочието на хората му. Трябва да кажа, че се питам какво ще си помисли брат ти…

— Артаксеркс ще разбере, че империята е в мир — прекъсна го Кир — и че мирът се печели със силни братя и обучени войски, готови да потеглят по всяко време на поход. Събрах най-добрите, които да направят нашите персийски полкове по-добри. Да бъдат точилото, което ги наточва. Това е единственото, което е от значение за него. — Прехапа устни, за да спре да излива гнева си. Не можеше да каже дали Тисаферн е наистина възмутен от арогантността на спартанците, или се мъчи да го провокира към откровение, което да го унищожи. — Така или иначе, това е моя грижа.

Тисаферн се обърна към един от офицерите, които беше довел със себе си.

— Полемарх Бехкас, виждаш ли онзи спартански офицер? Дето е с леопардова кожа на раменете. Да, онзи там, с перата на шлема. Извикай го да дойде.

Ченето на Кир увисна от изненада. Той не се опита да отмени заповедта, тъй като знаеше, че собственото му достойнство няма да го понесе. Тисаферн беше довел офицера. Несъмнено мъжът беше верен само на един господар.

— Смяташ да раздаваш заповеди в моята казарма ли? — каза вместо това.

Тисаферн се обърна и го погледна. За свое изумление Кир видя, че ръката на стареца се намира много близо до дръжката на камата, затъкната в пояса му, сякаш си мисли дали да не я изтегли. Денят внезапно бе тръгнал към лошо. Кир откри, че е изгубил дар слово, докато генерал Клеарх приближаваше на бегом към двамата конници, спираше и сваляше с плавно движение шлема си. Спартанецът стоеше леко разкрачен и изглеждаше спокоен. Ако не друго, изглеждаше така, сякаш очаква похвала. Повдигна вежди, когато Тисаферн го посочи гневно.

— Арогантността на този човек не ми харесва — заяви Тисаферн. — Като представител и пълномощник на цар Артаксеркс, благословено да е името му и дълъг да е животът му, заповядвам той да бъде бичуван като пример за останалите. Полемарх Бехкас, избери някой по-силен от хората си да изпълни заповедта. Съблечете спартанеца до кръста и го задръжте за земята. Аз ще броя ударите.

— Няма да го направиш — рязко заяви Кир, чието изумление беше отстъпило пред гнева. — Нямаш подобна власт тук. — Обърна се към офицера, който вече посягаше да задържи Клеарх. — Стой назад от този човек. Проснете се незабавно!

Почти изрева последните думи и полемархът се подчини. За изненада на Кир Тисаферн остана прав, макар че бе пребледнял и трепереше.

— Твоят брат, царят — с напрегнат глас каза Тисаферн, — пожела да няма никакви недоразумения. Аз говоря с неговия глас, което означава с авторитета на самия висок трон, поне в тази дупка, така отдалечена от истинския свят. Ако наредиш да ми донесат нещата, имам неговия личен печат — неговата свещена дума, въплътена в злато. Сигурен съм, че не желаеш да не се подчиниш на пряка заповед от самия трон.

— Ти не си тронът и не даваш заповеди тук — отсече Кир. Презрението буквално капеше от гласа му. — Аз командвам войските на империята. Аз сам. Какво разбираш ти от военно дело? Виждаш ли онези спартанци на полето с техните копия, къси мечове и дългите ножове на кръста? Докоснеш ли водача им, те няма да стоят и да гледат. Тръгнеш ли да го бичуваш, няма да съм в състояние да спася от гнева им нито теб, нито хората ти.

— Разбирам — каза Тисаферн. Устните му бяха побелели от растящото напрежение и той престана да се преструва на развеселено търпелив. — Значи те плашат и теб с диващината си! Колко интересно. Чудя се кой ли е истинският господар тук, щом дивите псета могат така лесно да се освободят от каиша ти.

— Ако позволите — обади се Клеарх, с което изненада и двамата. — Негово височество Кир не е съвсем точен в изказването си. Моите спартанци няма да се намесят, ако им заповядам.

Говореше на отличен дворцов персийски с акцент, който можеше да се чуе в Суза. Тисаферн го погледна раздразнено, но спартанецът не му обърна внимание, а се поклони на Кир.

— Господарю, ако хората ми са подразнили представителя на брат ти, ще изтърпя камшика, разбира се. Това не подлежи на съмнение. Те няма да извадят оръжията си в отговор. Ние разбираме от дисциплина — и от справедливост. Мисля, че това ще е отличен урок за тях.

И Клеарх зачака. Гледаше Кир, без да мигне, докато той обмисляше думите му. В присъствието на Тисаферн и двамата трябваше да се досетят за намеренията на другия, без да показват и най-малък признак пред наблюдаващия ги, че си сътрудничат.

След дълго мълчание Кир кимна.

— Добре тогава. Вярно е, че Тисаферн намери в поведението на хората ти нещо, което не му хареса. Ако свалиш нагръдника и наметалото си, ще бъдеш бичуван като пример.

Спартанецът се отпусна на коляно и наведе глава, след което се изправи и свали дрехите си. Кир знаеше, че Клеарх предпочита да се покланя вместо да опира коляно в земята. Това беше знак, че е направил правилния избор. Опита се да скрие облекчението си. Бяха минали само няколко дни, откакто Клеарх му бе казал, че няма властта да заповяда да го бичуват, а ето докъде бяха стигнали.

Когато остана само по кожена поличка и сандали, Клеарх сякаш стана невъзможно по-едър. Сякаш беше издялан от огромни трупи тъмно дърво. Мускулите, изковани върху металния му нагръдник, бяха всъщност по-малко впечатляващи от онези под бронята.

На полето шлемовете на спартанците все още скриваха чертите им и те гледаха хладно, но не помръдваха. Всички бяха видели как Клеарх се съблича до кръста. Той с нищо не показа, че знае, че го наблюдават, докато отиваше до пейките за зрители и опря ръце в боядисаната в бяло ограда. Тисаферн изглеждаше вкиснат от демонстрацията на спартански мускули, но стисна устни и отново даде знак на човека си да донесе бич, твърдо решен да изпълни решението си докрай.

Усещаше, че е изгубил кулминацията, която бе възнамерявал да постигне, но все още искаше да чуе как гъркът вика. Идеята да накара един спартанец да крещи или плаче щеше да е компенсация за този иначе безрадостен ден.

Докато офицерът развиваше камшика, Кир гледаше как спартанците застават мирно. Клеарх погледна към небето и измърмори нещо, но принцът не беше достатъчно близо, за да го чуе. Чу обаче свистенето на ремъците, в чиито краища имаше оловни топчета.

Първият удар се стовари върху стари белези, оставяйки след себе си червени линии, от които потече светлочервена кръв, докато офицерът замахваше отново.

— Един — каза Тисаферн и ъгълчето на устата му се повдигна в лека усмивка. Собственият му гръб започна да го боли от това, че е принуден да стои прав. Докато камшикът изсвистяваше за втори път, Тисаферн прошепна нещо на един слуга и той му донесе стол.

— Две — каза Тисаферн и седна. — Или беше три? Да започнем ли отначало?

— Беше две — каза Кир. — Аз ще броя до четирийсет. Моля, почерпи се с още един сок с лед.

Успя да го каже така, че да прозвучи като обида, и Тисаферн се изчерви. Кир се зачуди как не е забелязвал досега злобата на този човек. Винаги ли я бе имало, или се беше появила със смяната на владетеля на трона? Дълги години Кир го беше наричал приятел, но може би това беше по времето, когато той беше вторият царски син, а Тисаферн — беден офицер от войската и учител. Издигането на единия и падането на другия сякаш беше извело на преден план у Тисаферн някаква горчивина или слабост, която дотогава бе оставала скрита.

Кир гледаше как Клеарх търпи удар след удар. Камшикът бе от десетина ремъка. Всеки удар разкъсваше кожата на линии, които се кръстосваха и образуваха белещи се ромбове, под които се показваше плът. Спартанецът продължаваше да държи ръце на оградата и Кир го видя как в един момент я стиска с все сили. След това издиша и отпусна хватката си; стоеше с леко подгънати крака.

Трудно беше да прецени ритъма на бичуването. Ако камшикът удареше, докато Клеарх поемаше дъх, ударът му изкарваше въздуха. Кир виждаше, че спартанецът се опитва да нагласи дишането си така, че ударите да попадат между вдишванията, но персиецът с камшика беше майстор в работата и ударите бяха неравномерни. Неведнъж той спираше сякаш за цяла вечност, за да прекара пръсти през ремъците и да ги разплете.

Когато преброи до трийсет, Кир видя, че спартанецът е плувнал в пот и мускулестото му тяло лъщи. Ремъците на камшика разпръскваха кръвта му и той беше заобиколен от ореол от червени петънца. Мнозина от околните зрители бяха опръскани с капки кръв. Една млада жена погледна една капка на пръста си с изражение на ужас — но и на удоволствие.

Още два пъти Клеарх трябваше да направи усилие да отпусне хватката си върху дървото, като всеки път го правеше видимо по-трудно от предишния. Не издаде нито звук, ако не се броеше пъшкането, когато камшикът му изкарваше въздуха. Когато четирийсетият удар се стовари върху разкъсаната му плът, тълпата вече гледаше с благоговение. Този ден присъстващите бяха научили нещо за Спарта и от намръщената физиономия на Тисаферн Кир разбираше, че наученото изобщо не се харесва на пратеника на брат му.

Клеарх се обърна към принца с лека усмивка.

— Надявам се кръвта ми да изплати безчестието, господарю. Благодаря за доверието ти в мен и в моите хора. Оказваш ни огромна чест.

— Забравено е — каза Кир, макар и двамата да знаеха, че не е. — Върни се при хората си. Кажи им, че смелостта ти ме е впечатлила.

Спартанският военачалник се отпусна на коляно. Движеше се сковано, докато вземаше дрехите и шлема си от опуления персиец, който ги държеше. Върна се при хората си и всички тръгнаха с маршова стъпка през полето, без да кажат нито дума.

Тисаферн гледаше с кисела физиономия как се отдалечават.

— Питам се дали си заслужават реката от злато, която похарчи за тях — каза той.

— Мисля, че да — отвърна Кир и поклати невярващо глава от онова, на което беше станал свидетел.

— Хм. Уморих се от толкова стоене на слънце. Имам нови търговски предприятия в града, дар от брат ти като награда за дългите години служба. Ще ги посетя утре, преди да се върна при него.

— Като старо семейно куче — отвърна Кир. — Беззъбо, сляпо и със скърцащи стави, но по някакво чудо все още живо.

— О, не е сляпо — каза Тисаферн и се изчерви. — Изобщо не е сляпо.

С голяма показност старецът се просна на земята и изчака неподвижно, докато Кир не му каза да стане. Никой от двамата не изглеждаше доволен от разменените думи, докато се разделяха.

Събралата се тълпа започна да се разпръсква, като си шепнеше.

Тисаферн и свитата му влязоха в центъра на града, когато слънцето се издигаше в безоблачното синьо небе. Имаше толкова много тръби, барабани и развети знамена, че сякаш беше дошъл самият цар. Цели квартали на Сарди спряха работа, за да видят големия господар, благоволил да дойде при тях.

Чул възгласите, Кир излезе на балкона на покоите си в двореца. Успя да зърне Тисаферн в далечината малко преди той да изчезне от поглед. Персиецът яздеше сив кон и бе заповядал на робите си да хвърлят сребърни монети на тълпата, а Безсмъртните маршируваха в униформи, по които нямаше никаква следа от битки. Кир стисна зъби и те изскърцаха, докато слагаше ръце на каменния парапет и вдишваше прохладния въздух. Вече не се съмняваше, че го следят шпиони, но въпреки това отиде със слугата си Парвиз до конюшните, където звуците на града и радостните викове на тълпата бяха по-приглушени. Яхна коня си, излезе през портите и с удоволствие зави наляво към казармите в другия край на града, по-далече от Тисаферн.

В тази част на Сарди настроението беше много по-различно. Стражите при портата му направиха път мълчаливо и Кир влезе в почти безмълвния лагер. Само неколцина млади воини се упражняваха на двора, но спряха и го загледаха как слиза от коня. Парвиз долавяше заплахата във въздуха, но се беше заклел да защитава Кир и започна да гледа войнствено като наперен петел, макар че никой от младоците не носеше меча си.

Кир посрещна враждебното им отношение с високо вдигната глава. Дори да го предизвикваха с позите и погледите си, той си припомни онова, което му беше казал Клеарх — че всички младежи са глупаци. Ако извадеха късмет, може би щяха да доживеят до четирийсет или петдесет и да им се иска да могат да разменят цялата си мъдрост и опит само за един ден от някогашната си славна и безразсъдна младост.

Влезе в сумрачното помещение и спря, докато очите му свикнат. Стените бяха варосани, така че казармата изглеждаше светла. Беше чиста и миришеше на слама и на онези мехлеми, с които гърците мажеха натъртвания и рани. Чу стон от стаята пред себе си и се обърна към двамата спартанци, които седяха на една каменна маса. Те държаха малки чаши и Кир видя на масата зарове и купчини медни монети. Никой от двамата не понечи да стане. Просто го гледаха. Кир усети как десният му юмрук се свива. Някакъв импулс го накара да спре и да се наведе над масата.

— Вече не отдавате ли чест? Какво би казал Клеарх, ако види подобно безочие?

Двамата се спогледаха и станаха, забравили играта. Кир мина покрай тях, докато те коленичеха.

Спря на прага на следващата стая, когато видя една млада жена да шие гърба на Клеарх. Кожата му изглеждаше намачкана като плат. Жената вече беше направила десетина спретнати черни шева, които пълзяха по плътта като червеи.

Клеарх се обърна да го погледне. Движението го накара да изсъска през зъби.

— Мислех си, че спартанците не изпитват болка — каза Кир, докато пристъпваше вътре.

Клеарх изстена и почеса четината по брадичката си.

— Кой ти е казал това? Да не би да сме направени от камък показваме? Разбира се, че изпитваме болка! Просто не го. Поне не пред враговете ни.

Кир откри, че е доволен, че не го възприемат като враг. Усмихна се и Клеарх се изкиска, макар че после затвори очи. Изглеждаше уморен.

— Паниеа работи цяла нощ по закърпването ми. Надявам се приятелят ти да е останал задоволен.

— Тисаферн не ми е приятел — сериозно каза Кир. — Съмнявам се, че изобщо ми е бил някога. Виж, дойдох да ти благодаря. Не знам дали просто искаше да ме оскърби, или да ми демонстрира новото си положение. Навремето ни беше просто учител, на мен и на брат ми. Сега е довереник на Великия цар. В същото време аз съм низвергнат и ми е позволено да запазя живота и работата си, но нищо друго. Тисаферн искаше да разбера, че везните са се наклонили не в моя полза. Ако ти беше отказал…

Кир погледна към младата жена и видя само мълчалива съсредоточеност. Клеарх забеляза погледа му и поклати глава.

— Паниеа е глуха. Не може да те чуе. Това обаче не й пречи да е много добра с иглата и конеца.

— Мисля, че въпреки това ще й прережа гърлото — каза Кир и извади ножа си.

Младата жена не реагира и Кир прибра ножа. Клеарх повдигна вежди и Кир въздъхна, отиде да затвори вратата и седна на един стол.

— Ти ми спечели няколко дни, Клеарх. Не мисля обаче, че разполагаме с годината, която искаше. Тисаферн заминава утре — и не знам какво ще докладва.

— Уреди да падне от балкона си — предложи Клеарх.

— Той вече е изпратил доклади по птици, донесени от Персеполис. При тези разстояния никой не може да каже дали ще стигнат до целта си. Не мога обаче и да съм сигурен, че няма да стигнат. Така или иначе, не знам как ще реагира брат ми, докато Тисаферн не се върне при него. Поради лични причини много ми се иска да видя как старият глупак пада от голяма височина, но се нуждая дори от трите месеца, които ще са му необходими да се върне в… — Усети се и млъкна. Сърцето на империята не беше познато на запад и трябваше да положи усилие да спомене столицата на брат си пред чужденец. — В Персеполис. Трябва да съм благодарен, че не е млад. Ще пътува бавно по Царския път.

Жената потупа Клеарх по рамото и му показа със знаци, че трябва да легне по корем. Кир я гледаше как излива червено вино върху шевовете и почиства засъхналата кръв. После взе парче плат и го наложи върху черните линии, след което потупа Клеарх като любимо куче. Той й се усмихна и Кир се запита дали двамата не са любовници. Знаеше, че спартанците са отворени за такива неща и познават поне няколко вида любов. В това отношение те силно се различаваха от персите с всички техни забрани, които Кир беше възприел заедно с майчиното си мляко.

Клеарх се надигна, провери доколко са свободни движенията му, после кимна на Паниеа и й даде един златен дарик.

— Добре — каза й високо, като я гледаше в очите.

Тя като че ли остана много доволна и се поклони дълбоко. И Кир, и Клеарх се възползваха от възможността да огледат гърдите й, които се разкриха от движението.

Когато останаха сами, Кир каза:

— Тисаферн е мой враг. Ако не бях сигурен преди, сега съм. Независимо какво си мисли, че правя тук, дори да не е заподозрял нищо за плана ми, сигурно пак ще шепне в ухото на брат ми, че трябва да бъда сменен. Може би от самия него или от някой от фаворитите му.

— В такъв случай изборът ти е прост — каза Клеарх. — Можеш да се откажеш от всичко това и да започнеш по-прост живот в Атина или на Крит например, или на друго място, отдалечено от персийско влияние. Или да поведеш по-рано полковете, които вече си събрал. Ако си прав за Тисаферн и ако искаш всичко да приключи, ще трябва да изстискаш здравата хората си. Брат ти командва огромни сили. Смятам, че можем да го победим, но бих предпочел да не разбират, че идваме. Изненадата струва колкото десет хиляди мъже.

Кир се умълча и потъна в размисъл. Когато вдигна очи, на Клеарх не му трябваше да го пита кое решение е взел.

— Казвал ли съм ти, че баща ми не е бил най-големият син?

— Мисля, че си го споменавал. Поне три пъти.

— Не е бил дори втори син. Вторият убил първия — и после баща ми излязъл от тълпата с бронзов меч в ръка и отмъстил. Точно това искам и аз, Клеарх. Справедливост и отмъщение.

И трона. Не мисля, че е прекалено много.

— Много добре, принце. Ще наредя на всеки стрелец и соколар около Сарди да свали всички птици, които Тисаферн може да е оставил за шпионите си. Ще претърся всяка стая в града и ще намеря кафезите им. И междувременно ще съберем войските, които свикахме в твое име. Гръцки и персийски, от всички градове на Гърция, от Лидия и Египет — всички ще се качат на кораби, за да се присъединят към теб.

Клеарх млъкна и по лицето му премина сянка.

— Какво има? — попита го Кир.

Клеарх поклати глава.

— Мисля, че когато казваш, че ти имат доверие, това означава, че те познават отпреди. Аз те познавам достатъчно, за да съм сигурен, че си прав. Те ще жертват живота си за теб, защото ти искаш това от тях, но и заради това, което си. Ти командваш отчасти защото си царски син, верен син на семейството си. — Замълча и пое дълбоко дъх. — Когато поискаш такива хора да се изправят срещу самия трон, някои от тях ще се разбунтуват. Бъди сигурен в това. Мога да се подготвя за този момент. Мога да поставя в полковете доверени ми офицери, които лично са положили клетва пред теб. Мога дори да разпространя историята как баща ти е взел трона от по-големия си брат. Ще дойде обаче ден, когато те ще разберат, че не става дума за писиди и други племена по хълмовете — а че врагът е тронът и самият Артаксеркс, командващ огромно множество свои хора. Можем да изгубим всичко преди да е изстреляна и една стрела, преди да е изтеглен и един меч. Такъв е залогът. Може би не е зле да се замислиш хубаво дали да не се оттеглиш в някое хубаво имение и да отглеждаш коне и синове. Това не е толкова лошо. Повечето мъже не биха се замислили, преди да поемат по този път, който ще им донесе спокойствие.

Кир се усмихна малко тъжно. Стаята с бели стени отначало му се беше сторила хладна, но сега, когато вратата беше затворена, в нея ставаше задушно.

— Аз не съм повечето мъже, Клеарх. Аз съм от рода на Ахеменидите. И нещо по-важно — брат ми ме предаде. Бях му верен през целия си живот. Но вече не. Ще го сваля. Аз съм царят по право. Това е решението ми.

— Добре — отвърна Клеарх. — В такъв случай ще събера войските ти.

Четирите дни здраво препускане се отразиха на всички, но най-вече на Клеарх. Въпреки легендарната издръжливост на спартанците шевовете му започнаха да сълзят само след няколко мили друсане върху животно, което той не харесваше и почти не знаеше как да контролира. Всеки ден завършваше със спиране привечер до крайпътен хан и чакане на Клеарх да ги настигне по малките часове. Честта и личната отговорност не позволяваше на Кир да тръгне, докато Клеарх не ги настигне. Закъсненията на спартанеца ставаха все по-дълги с всеки ден, а самият той ставаше все по-блед и гърбът му кървеше през превръзките. Обаче не се оплака нито веднъж, дори сутрин, когато болката беше най-лоша.

Най-после стигнаха Византион. Кир вече се ядосваше за всеки изгубен час и беше готов да се отправи направо към най-богатия лихвар в града. Всички останаха изненадани, когато зад стените Парвиз се пресегна, хвана повода на господаря си и спря коня му. Когато принцът го погледна слисано, Парвиз пусна повода и се поклони толкова дълбоко в седлото, че рискуваше да се озове на земята. Въпреки това се осмели да проговори.

— Господарю, целият си в прах и пот. Прости ми, но… отчаянието е изписано върху теб и всеки може да го види. Извинявай за грубостта ми, но стигна дотук и няма да видя как губиш всичко заради проява на безразсъдство. Моля те, господарю. Баща ти има… имаше чудесно имение в града. Там ще можеш да се изкъпеш и да се преоблечеш в дрехи, подобаващи на титлите и семейството ти.

— И ако новината от Сарди ме изпревари, докато се къпя? — изсумтя Кир. — Цялото това диво препускане ще се обезсмисли.

Слугата му можеше само да сведе глава и Кир взе повода, прокара палец по богатата му украса и каза:

— Извинявай, Парвиз. Прав си, разбира се. И все пак да побързаме.

Само два часа по-късно принцът скочи леко от коня си пред градската къща на търговеца Шастер, облечен в изящна бронирана горна дреха и копринена туника и измит от пътния прахоляк. Докато се привеждаше в приличен вид, беше изпратил Парвиз да оповести идването му и сега портите се отвориха пред него. Вътрешно принцът беше доволен, че е отделил време да се преоблече. Влезе изправен, с обсипана със скъпоценности ножница на кръста си, която сама по себе си можеше да се продаде за пет хиляди дарика. Подобна показност беше важна.

Досега не беше срещал Шастер, но бе чувал името му неведнъж през годините. От всички търговци и лихвари във Византион Шастер беше най-способният да оцелее след загубата, която щеше да понесе, когато короната не изплатеше заема. Говореше се, че бил богат като Крез, някогашния цар на Лидия.

Лицето на Кир грейна и той протегна ръце, когато видя господаря на къщата, пристъпи напред и спря опита му да се просне в краката му.

— Моля те, Шастер, идвам като гост. По спешна работа на царството. Благодарен съм, че те намирам в града, докато минавах оттук. Византион е перлата на Запада. Не ми се искаше да чакам да свърша делата си в Сарди.

Наблюдаваше внимателно домакина, докато изричаше името на града. С Клеарх се бяха разбрали да го използват, за да видят реакцията му. Търговецът само целуна ръката му, докосвайки с устни кокалчетата на пръстите. Кир се съмняваше, че е подстригвал брадата си, откакто му е пораснала. Тя покриваше изцяло лицето на Шастер с изключение на носа, челото и очите. В невероятно дългите й косми бяха вплетени амулети и скъпоценни камъни, които подрънкваха при всяко движение.

— За мен е чест, господарю. От толкова години се надявах да се срещна с теб. Жена ми ще е във възторг, когато й кажа, че си дошъл най-напред при мен, при нас.

Кир изпита вина, когато си спомни думите на Оронт. Трудно беше да гледаш човек в очите и да го съсипваш, но въпреки това той се насили да се усмихне още по-широко. Каузата му беше справедлива. Когато станеше цар, щеше да поправи нещата. Вкопчи се в тази мисъл, но въпреки това тихият гласец на вината продължи да стене в сърцето му.

— Много съжалявам, че не мога да остана да се срещна със семейството ти, но получих вест за голямо въстание в Тракия. Имам под свое командване дванайсет хиляди наемници, най-добрите в Гърция. На тези хора трябва да се плаща. Брат ми цар Артаксеркс ще изплати дълга, разбира се. Ще го гарантирам с пръстена си. Имаш ли деветдесет хиляди? Доведох хора, които да носят сандъците.

За негова тревога Шастер започна да навива косми от брадата си около пръста си, видимо разтревожен. Щеше да се просне отново на пода, ако Кир не беше протегнал ръка да го задържи.

— Господарю, съжалявам, но такава сума… Имам трийсет хиляди в злато. Ако ми дадеш само два дни, ще доставя останалото в дома ти или дори ще наредя да ти го донесат, докато пътуваш. Господарю, съжалявам. Ако ме беше предупредил мъничко по-рано, щях да съм подготвен.

Кир се опита да не показва раздразнението си и потупа Шастер по рамото.

— Няма значение. Трийсет хиляди ще свършат работа. Донеси ми восък и писец. Ще се подпиша в счетоводната ти книга.

— Да, господарю, разбира се. Толкова съжалявам…

— Не мога да се бавя. Бързам — напомни му Кир.

Търговецът се изнесе от стаята, сякаш бяха подпалили брадата му, без изобщо да осъзнава, че се е спасил от разорение.

Трийсетте хиляди монети се побраха в две каруци, които напуснаха града под изгряващата луна, охранявани от спартанци на коне. Останалите четири бяха ненужни и бяха изоставени на пътя. Кир вътрешно кипеше. Не беше сигурен дали причината е в това, че е бил принуден да излъже и да вземе заем, който няма да изплати, или защото се беше сдобил само с една трета от онова, което му трябваше.

По изгрев-слънце на следващия ден срещнаха по пътя ездач, който препускаше откъм Сарди. Тази част на империята беше мирна, но въпреки това човекът застана нащрек при вида на въоръжен отряд. Забеляза ги рано и предпочете да ги заобиколи отдалеч. Клеарх и спартанците хвърлиха погледи на кожената му чанта и се запитаха какво ли съобщение има в нея.

— Искаш ли да се погрижим за него? — попита Клеарх.

— Не. Оставете го да си върви по пътя — отвърна Кир. — Каквито и вести да носи, вече няма значение. Пътят ми е начертан и вече няма връщане.

Огромната колона стигна до река Меандър с добро темпо. Отначало походът беше малко хаотичен — хората, които не бяха свикнали да вървят в редици шест или седем часа без прекъсване, се препъваха и разваляха редиците зад тях. Но все пак в началото на дългия поход никой не беше пострадал сериозно и без причина. Всяка вечер имаше нови пришки за превързване, макар че повечето от получилите ги последваха съвета на спартанците, че е по-добре да оставят кожата им да загрубее на открит въздух, отколкото да я превързват и да рискуват да гнояса.

Пресякоха реката на импровизиран понтон от седем рибарски гемии, завързани една за друга, което стана причина за голяма веселба. Повечето перси не можеха да плуват и се вкопчваха в бордовете с побелели пръсти, като се пускаха само колкото да се хванат за следващия. Спартанците се чувстваха като у дома си във водата и някои от тях се къпеха, ловяха риба и се разхлаждаха, докато чакаха останалите.

След като продължиха още един дълъг ден, хората започнаха да показват някакви признаци на закаляване. Вярно беше, че имаше навяхвания и наранявания — беше невъзможно да прекараш толкова хора и оръжия през страната без изкълчени колене и изпуснати мечове, които причиняваха изумителни рани. И все пак преживяването беше споделено. Кир се надяваше да изгради войската си около тази обща история, така че когато видят врага, персийските му полкове да изберат своя главнокомандващ пред наблягащия на книгите цар. Да изберат човека, когото познаваха, който се бе сблъсквал с изпитания и бе яздил с тях месеци наред, а не някакъв непознат.

Началото едва ли можеше да е по-леко. Кир остави хората си да почиват седем дни при Колоса, докато самият той ловуваше в царските паркове. От Клеарх нямаше и следа, но пък тесалиецът Менон се появи с още четиристотин души и вест, че спартанецът щял да ги настигне при Келене и че нямало нужда да го чакат. Кир избра за себе си дузина расови коне от царските конюшни и ги предаде на грижите на Ксенофонт. Конниците му все още бяха прекалено малко, но принцът не можеше да призове кавалерия от нищото и нямаше средства, за да си позволи да наеме още. Като се изключеше собствената му конна гвардия от шестстотин души, той разбираше преимуществото от бързи вестители. Можеше да качи на коне всички съгледвачи, ако разполагаше с достатъчно животни. Без тях гледаше на огромната войска като на бавно тътреща се тълпа, уязвима за внезапен удар или засада.

Когато потеглиха от Колоса, пришките бяха заздравели и измъчените мускули бяха заякнали. Поеха отново с пружинираща стъпка, ревът на тръбите караше конете да цвилят, докато препускаха покрай колоната. Гвардейците му представляваха чудесна гледка, възседнали конете си върху метнати на гърбовете им кожи от леопард или газела.

Кир се наслаждаваше на ежедневната езда с хората си. Следваха пътищата и пътеките, но през повечето дни пътуваха през открити поля и долини към далечни ориентири на хоризонта, които не изпускаха независимо какво срещаха пред себе си.

Кир усещаше, че формата му се подобрява, макар да се разтревожи, когато огромната му колона заприлича на джудже в сравнение с планините, които приближаваха, и с боровата гора, която ги погълна. Изпрати хора обратно по пътя да следят за Клеарх, но от него още нямаше следа. Сарди беше останал далече зад тях и Кир осъзна до каква степен е започнал да се доверява на спартанеца. Без солидното му присъствие и увереност всичко изглеждаше кухо, сякаш беше само представление.

От всички тук Кир познаваше най-добре войските на брат си на изток — по-добре дори от Артаксеркс. Ако решеше, че Кир представлява истинска заплаха, и свикаше всеки намиращ се под командването му полк, брат му можеше да изкара на бойното поле половин милион души. Това беше число, което стряскаше Кир в съня му. Още по-лошото бе, че брат му разполагаше с богатството на двайсет и осем покорени държави и царската хазна. Великият цар нямаше да страда от недостиг на храна или дърва. Артаксеркс щеше да пие вино вместо вода всяка вечер, докато води войници, многобройни колкото звездите в небето.

Крепостта Келене се намираше само на три дни път от Колоса, на бреговете на река Марсий. Кир зачака там Клеарх с последните войници, като съжаляваше, че изобщо се е съгласил да го остави назад. Всяка вечер виждаше озадачените погледи на останалите и най-вече на персите. Те не намираха особена причина да чакат един спартанец, колкото и висок да бе постът му. Кир обаче продължаваше да чака и дните се проточиха въпреки цялото бързане досега. Вълнението от началото бавно започна да избледнява, когато хората свикнаха с лагера и започнаха да търсят забавления в града. Кир така и не научи за онези, които трябваше да бъдат обесени, нито за масовото сбиване между хората на Стимфалеца и отряд Безсмъртни. Подобни неща му бяха спестявани.

На четиринайсетия ден Клеарх се появи, спокоен като пролетен ветрец. Водеше осемстотин хоплити от различни градове, двеста пелтасти с техните копия и четирийсет критски стрелци. При вида им Кир тутакси прости забавянето му, макар че Клеарх се извини и коленичи пред него пред очите на новопристигналите.

— Тези са последните — и са изкарали късмет, че са оживели, когато корабът им бил застигнат от буря по пътя от Крит. Имат да разказват хиляди истории и не се съмнявам, че ще ги чуеш всичките, докато пътуваме. Отсега нататък сме само ние. Никой не е останал зад нас. — Спартанецът погледна в далечината като надушила дивеч хрътка и ноздрите му се разшириха.

— По едно време си помислих, че няма да дойдеш — каза Кир.

Клеарх го погледна спокойно.

— Дадох ти думата си. Ще трябва да ме убият, за да ме отделят от теб. — Докато Кир се усмихваше, Клеарх продължи: — Разбира се, това спокойно може да се случи.

След като върна царицата от дивото препускане през полето, Кир подкара колесницата с по-умерена скорост покрай чакащите полкове. Дори спираше от време на време, за да може младата царица да слезе и да говори със старшите му офицери. Епиакса, изглежда, се забавляваше от присъствието както на перси, така и на гърци. Кир видя как поведението на Клеарх стана почти бащинско — широките гърди на спартанеца се изпъчиха още повече, докато отговаряше на въпросите на царицата. Оронт се изчерви като младеж, когато тя хвана ръката му. Епиакса ги потупа и се усмихна, при което и двамата се отпуснаха. Кир стоеше до нея, сякаш я беше изобретил, изключително доволен, че денят, който бе започнал така зле, завършва толкова добре. Неволно се замисли колко ли различен щеше да е животът му, ако тя беше дошла при него онзи последен път, докато я чакаше в кипарисовата горичка. Това бе най-дългата нощ в живота му и когато се зазори, той беше яхнал коня си и си бе тръгнал.

Сякаш цяла вечност останаха на слънце без никаква сянка. Някои от войниците наистина припаднаха и бяха дискретно вдигнати и изнесени.

Кир и царицата се чувстваха странно уморени, когато се върнаха в павилиона, издигнат от Парвиз за вечерята. Полковете бяха разпуснати, за да изминат трите мили до лагера. Там щяха да се нахранят и да почиват след прекарания на слънце ден. Всички бяха изтощени и потни, но се усмихваха на принца, който очевидно обожаваше младата жена до себе си. Мнозина правеха мръсни знаци, докато минаваха, но не и когато ги наблюдаваше офицер, който можеше да ги накаже сурово.

Оронт, Арией и Клеарх седнаха с останалите началници на дългата маса, скована специално за вечерята. Кир и Епиакса се настаниха в противоположните краища, далече един от друг. Клеарх забеляза, че между ястията Кир слага дясната си ръка на покривката с дланта нагоре, сякаш умолява. Спартанецът не можеше да определи дали Епиакса отговаря нарочно, но тя отпусна лявата си ръка на масата, все едно я протягаше към него. Клеарх се усмихна.

Оронт проявяваше видим интерес към храната. Кир беше предложил най-доброто за гостенката си и персите въздишаха при вида на ястия, сготвени с шафран, кардамон и розови листенца — подправки, които бяха твърде скъпи, за да се добавят към обикновеното месо и хляб, давани на войниците.

На масата имаше и други гърци. Проксен ревниво пазеше една стомна вино, която определено бе обявил за своя собствена, макар че слугите се суетяха около масата като пчели. Нет Стимфалеца се разсмя гръмогласно с тесалиеца Менон, след което двамата погледнаха стреснато, когато откриха, че са станали център на вниманието. Виното се лееше, а болежките и изгарянията от деня отслабваха, макар че половината от събралите се още имаха чувството, че кожата им излъчва горещина, сякаш вътре в тях гори огън. Всички бяха опитни мъже и Клеарх не беше единственият, който забеляза небрежното поставяне на ръцете върху масата. Затова поведоха неангажиращ разговор, хранеха се бързо и отказаха допълнително. Един по един офицерите допиваха чашите си, както бе обичаят, избърсваха ножовете си в покривката и се изправяха да си тръгнат, като се покланяха на Кир и царицата.

Тази вечер Кир изобщо не пи вино: обясни, че стомахът му нямало да понесе второ подобно издевателство. Когато и последният гост се оттегли, в павилиона влязоха музиканти по терлици и го изпълниха с нежна песен под звуците на лира. Кир импулсивно стана, тръгна покрай масата и седна до Епиакса.

— Така е по-добре — каза той. — Не можех да те чуя от музиката. Благодаря, че дойде. Денят беше чудесен, истинска скъпоценност във време на несгоди. Видя войската, хората. Понякога са доста груба компания. Това обаче… ме кара да копнея за разговорите, които водехме навремето. Спомняш ли си?

— Разбира се — отвърна тя.

Той взе отпуснатата й на покривката ръка. Откри, че тя трепери. Внезапната близост му позволи да говори за други неща, които бяха по-важни.

— Чаках цялата нощ, преди да се уверя, че няма да дойдеш. Дълго време си казвах, че е все още тъмно, докато не започнах да виждам цялата горичка и зелените хълмове зад нея.

— Трябваше да ти пратя вест — тихо каза тя. — Съжалявам.

— Не, ти направи избора си. Беше по-добре да си тръгна и да продължа с живота си.

— Ти не се ожени — каза тя и се наведе към него.

Той сви рамене, макар че думите й го срязаха като нож. Засмя се малко насила.

— Не успях да намеря друга… която да може да се сравни с теб. Не е ли нелепо?

— Не — каза тя. — Много пъти съм се питала…

Той видя, че тя се колебае.

— Какво си се питала? Тук сме само двамата, Епиакса.

— Питах се какъв ли щеше да е животът ми, ако бях дошла при теб онази нощ. — Тя завъртя ръката си в дланта му като птица, която си прави гнездо, но не я дръпна. — Сиенезис е студен човек. Сигурно не би го познал. Дни, а понякога и седмици наред не ми проговаря нито дума. И в същото време ако не бях отишла при него, а при теб, нямаше да имам синовете си. Много е объркващо. Мисля, че ако не бяха те…

Тя поклати глава и затвори очи. Между гримираните й мигли се процеди сълза и се търкулна по бузата й, оставяйки след себе си черна следа. Кир бавно вдигна ръката й към устните си и я целуна. Усети как през нея премина тръпка.

— Мисля си за теб всяка вечер, когато слънцето залязва — каза той.

— Моля те. Стига толкова приказки. Отпрати слугите — прошепна тя.

На сутринта Клеарх извървя трите мили от лагера до павилиона и завари Кир и Епиакса да закусват на открито под изгряващото слънце. Денят беше прохладен и по тревата имаше роса, макар че тя щеше да се изпари скоро.

— Надявам се, че ще се присъединиш към нас — каза Кир.

Клеарх се поклони на двамата и поздрави любезно царицата, докато сядаше. Поднесоха му резени пъпеш, смокини и сирене. В тази компания Клеарх определено нямаше намерение да споменава за липсата на пари или за онова, което подозираше, че се случва между Кир и Епиакса. Просто се хранеше мълчаливо и наблюдаваше как двамата се гледат един друг.

— Кир, ако ме отведеш у дома, ще наредя да ти пратят колесницата и каруците по-късно сутринта — каза Епиакса. — Както… се разбрахме.

Той докосна ръката й, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Епиакса се изчерви заради присъствието на спартанеца, макар че Клеарх точно в този момент беше намерил чинията си за особено интересна.

Кир се изправи и й протегна ръка. Очите му бяха потъмнели от всички разговори през изминалата нощ, които Клеарх не беше чул.

— Ела, любов моя. Ще те върна при съпруга ти и синовете ти.

Очите й блестяха, докато се изправяше, може би от сълзи.

Клеарх ги гледаше как се отдалечават и дъвчеше замислено парче пъпеш. Надяваше се чутото да означава, че царицата ще осигури парите, които им бяха нужни. Харесваше Кир, но един водач трябва да плаща на наемниците си — или да се оправя без тях. Един-два месеца без заплащане бяха допустими, но след това всички договорки отпадаха и наемниците щяха да дезертират. Гърците знаеха цената си, а персите бяха свикнали да им се плаща редовно всеки месец. Кир отговаряше за всички тях. Клеарх се запита какво ли е трябвало да направи, за да си осигури парите, макар че Кир изглеждаше доста доволен. И определено по-спокоен и отпуснат от всеки друг път, откакто спартанецът го познаваше. Интересно беше да се замисли за двете метреси, които Кир беше взел със себе си и в похода на изток. Едната много приличаше на царицата на Киликия.

Клеарх си помисли за собствената си жена и синове. Бракът му не беше по любов, поне отначало, макар че изпитваше силна привързаност към своята Каландра. Всеки спартанец трябваше задължително да създаде деца, преди да поеме по пътя на наемника. Това беше напълно разумно, като се имаха предвид рисковете на войната. Въздъхна. Беше познавал любовта един-два пъти през годините си като наемник. Сега тя не му изглеждаше толкова важна, колкото навремето. Въпреки това си спомни чувството и завидя на младата двойка, макар че в очите им блестеше мъка от загубата.

Кир спря войската при Тапсак след дълъг усилен преход. Градът беше богат и древен и той копнееше за баня и за уединението, което можеха да осигурят богатството и властта. Над града се издигаше огромна бяла арка, а река Ефрат течеше до самите му стени. Тапсак беше изникнал върху огромната равнина на великата река, започвайки съществуването си като място за водопой на животни и размяна на стоки. В продължение на безброй поколения градът се бе утвърдил като един от големите центрове на региона. Пазари за подправки и роби си съперничеха за всяко свободно място и градът беше натрупал достатъчно богатство, за да поддържа в добра форма улиците, парковете и двореца на владетеля. Той беше крайната точка на Запада, последният вкус на цивилизацията преди безкрайните пустини и планини, които следваха.

Кир вкара войската си в града, като разквартирува там колкото се можеше повече хора. Търговците по пазарите продаваха не само шафран и захар, слонова кост и железни пирони, но и новини. След час Кир вече знаеше, че Тисаферн преди месец е пристигнал в Суза и е спрял да почива само един ден, след което отпътувал. Колоната настигаше персиеца и скъсяваше разстоянието. Това беше добра новина.

По свечеряване всяка конюшня в града, всяко мазе и склад, всеки дом беше пълен с войници. Кир напълни царския парк с тях, като им позволи да почиват в градините, създадени от дядо му. Въпреки това оставаха много други, за които нямаше място.

Извън стените лагерните работници вдигаха палатки и подреждаха каруци в кръгове, изграждаха пещи и работилници, кухни и нужници. Нямаше много нужда от покрив над главата през летните месеци. Макар че силните ветрове понякога вдигаха прах, по-голямата част от войниците спяха под открито небе, завити само с тънко одеяло или плащ.

Когато слънцето вече обагряше в червено и лилаво хоризонта, военачалниците пристъпиха в малкия царски дворец на Кир, смълчани от великолепието около тях. В златни купи гореше масло, във всяка ниша бяха поставени дебели лоени свещи. Самата светлина беше символ на богатство и власт и придаваше на вечерта усещане за пиршество в тесен кръг, за таен ритуал.

Кир стоеше настрана в залата, вместо да посреща идващите. На пръв поглед разговаряше с Клеарх, докато всъщност наблюдаваше и преценяваше всички дошли. Залата беше едно от малкото места в Тапсак, където можеше да събере всичките си военачалници. В градовете в Персия нямаше театри, макар че Кир възнамеряваше да построи, след като приключи с брат си. Щом един цар можеше да преобрази планина, синът му със сигурност беше в състояние да преобрази империя.

През шейсетте дни поход Кир беше научил имената на всеки офицер и на десетки други с по-ниски чинове. Двата месеца му приличаха на спокоен сън, когато погледнеше назад — пътуване без особено бързане, с малко неща, които да го разсейват или да представляват опасност. Нямаше как да попълва числеността на войската, след като започнаха дългия поход на изток. Не можеше и да поддържа темпото по-високо от разумното. Вече приличаха на изстреляна от лък стрела — можеха да продължат само напред и връщане нямаше.

Както бе обещал Клеарх, основното обучение беше продължило през почивните дни и през вечерите, но през по-голямата част от времето хората му просто вървяха. Трудно беше да останат непознати, след като са вървели рамо до рамо шейсет дни. Кир усещаше изградените нови връзки като железни обръчи. Беше научил с кои хора предпочита да има вземане-даване и кои да избягва. Когато виждаше да влизат мъже като Проксен и Нет Стимфалеца, ги посрещаше като приятели. Чувстваше по-слаба връзка със собствените си сънародници, въпреки че споделяха език и култура, която гърците никога нямаше да разберат. Хора като Оронт и Арией сякаш бяха част от миналото, от света, който той искаше да събори. Усети как неприязънта му се засили, когато ги видя да влизат. Въпреки това им се усмихна. Някои хора вярваха, че лоялността не може да бъде насилствена, но Клеарх имаше теория, която звучеше вярно на Кир. Че независимо какво е мнението на военачалника за хората му, не е трудно да им даде златен спомен, който те ще пазят до края на живота си. Че един владетел е толкова издигнат дори в сравнение с прочутите си военачалници, че дори една негова дума е по-важна от всичките им заповеди. И че ако я каже добре, те ще му служат до смърт. Това беше съветът на спартанеца и Кир не се посвени да го опита.

Кимна на Оронт и Арией и двамата се проснаха пред него като един под любопитните погледи на гърците. След като им беше позволено да станат, Арией поздрави някои от останалите, взе голяма чаша вино и приветства онези, които познаваше и харесваше. Оронт не беше дружелюбен като него, а и пиеше само плодов сок. Още от самото начало Кир виждаше в него само хладно подчинение. Между него и Оронт нямаше изградена желязна връзка, нямаше новооткрито братство. Като не се броеше Арией, в залата имаше петима-шестима персийски офицери, които гледаха Кир като заслепени от слънцето. Той въздъхна наум. Лошо: най-старшият му офицер беше като студена риба. Ако Оронт си счупеше врата при падане от градската стена, Кир нямаше да страда особено от загубата му. За съжаление Оронт не пиеше вино. Беше истинско въплъщение на сдържания персиец. След гощавката сигурно щеше да прекара вечерта в молитви в храма на Ахура Мазда. Кир поклати глава и отпи от чашата си. Простата истина беше, че някои хора се раждаха без чувство за величие. Оронт беше компетентен и разумен, но му липсваше златната нишка на риска и предаността. Или ако ги имаше, предпочиташе да не ги показва на принца.

Тесалиецът Менон седна при сиракузеца Созис, като зяпаше с благоговение сводестия таван. Кир се усмихна и на тези двамата, макар че реакцията му отчасти се дължеше на спомена за един млад спартанец, който имаше проблем с произнасянето на „с“. Клеарх го беше отстъпил за един ден като адютант на Созис и спартанецът беше принуден да обявява името му навсякъде, където отидеше той. Созис направо се разплакваше от смях — а младежът охладняваше с всеки изминал час.

Всеки гост сядаше, а слуга вземаше наметалото или връхната му дреха. Някои останаха прави и разговаряха на приятелски групички. Други сядаха и слагаха ножовете си до онези, които вече бяха поставени пред тях. Кир видя как един грък разглежда с подозрение и любопитство странно оформения нож за пъпеши и опипва острието му с палец. Бе развеселен от гледката, макар че възхищението му към гърците само се задълбочи. Те ценяха пиесите пред поезията, дисциплината пред подчинението, думите пред музиката. Беше научил за тях всичко, което можеше, през годините — и през месеците на пътя бе изградил с тях по-тесни връзки, отколкото бе имал преди. Беше открил, че животът рамо до рамо с войниците му дава рядката възможност да гледа и вижда с други очи. Вече знаеше, че успехите им на бойното поле до голяма степен се коренят в личната гордост, в абсолютната увереност, че са най-добрите на света — и че Гърция няма равна на себе си във военното дело и в изкуствата. Намръщи се, когато си спомни вечерта с персийска музика, която беше устроил за гръцките военачалници. Беше паднал голям смях и положението бе станало още по-конфузно, тъй като те се мъчеха да се сдържат.

Кир си мислеше, че Оронт е може би най-малко агресивният от хората му, но той направо се пръскаше от ярост от коментарите им. На Кир дори му се беше наложило да го убеждава да не предизвиква Проксен на двубой на честта, макар че гъркът сигурно щеше да го схруска жив.

Кир тайно си признаваше, че в някои отношения всичките му гърци са варвари. И все пак те се биеха като демони на Ариман^[7] — и никога не отстъпваха. Това беше ключът на успеха им. Независимо как се развиваше битката, каквито и катастрофи и ужаси да се изправяха срещу тях, те не побягваха. Всяка персийска войска, която Кир бе виждал, приемаше, че има моменти, когато битката е очевидно изгубена и че когато офицерите са мъртви и врагът напредва с рев, е напълно разумно да побегнеш. Това мислене беше вкоренено в културата на империята. Гордост в успеха, лоялност към офицерите — но ако те се проваляха, сценарият се променяше. Ако твоята страна е смазана и разбита, денят не може да бъде спасен. Провалът бе неминуем.

Кир прошепна благодарност към Ахура Мазда и тръгна към мястото си начело на масата. Всички млъкнаха, разговарящите застанаха мирно, а седналите се изправиха. Кир огледа залата и поклати глава, внезапно раздразнен от всички.

Заговори на гръцки, след което повтори речта си на персийски. Уроците по език също бяха част от дългия поход. Напредъкът тук обаче беше много по-бавен, отколкото се беше надявал.

— Виждате ли как сте се подредили на масата ми? Гърци от едната страна и перси от другата? Чуйте ме, вие не сте врагове. Виждал съм ви месеци наред да се храните и да тренирате заедно. Разменете си местата! Смесете се!

Падна голям смях, когато го направиха. Резултатът не беше точно очакваният, тъй като присъстващите просто се оказаха от другата страна на масата, но настроението се повиши и Кир беше доволен от това.

— Благодаря — каза той. Даде знак на дворцовия управител и всички слуги се изнесоха и оставиха гостите да си наливат сами виното от каните на масата. Някои от тях го направиха незабавно.

— Когато казвам, че сте приятели — продължи Кир, — това ми дава надежда за нашите хора и за бъдещето. Ние използваме различни монети, но всички ценят златото и среброто, където и да е било изсечено. Металът е най-важният. Седящите на тази маса може да говорят на различни езици, но всички сме воини. Ние разбираме несправедливостта. Разбираме безчестието.

Усмивките изчезнаха, когато гласът му стана по-твърд. Очите на всички бяха обърнати към принца. Кир говореше тихо, но никой друг в залата не издаваше звук и гостите чуваха всяка дума, изречена и на двата езика.

Кир погледна Клеарх и видя как спартанецът кима едва забележимо. Това беше моментът, който бяха планирали и подготвили. Макар да усещаше как сърцето му бие като сърце на птица, Кир се беше съгласил, че не могат да чакат, докато видят имперската армия на бойното поле. Трябваше да довери на хората си истинската си цел или да рискува да ги изгуби във възможно най-лошия момент.

— Яздих и вървях с вас през целия път от Сарди. Независимо какво ще се случи, вие вървяхте с мен през земите на Вавилон. Видяхте великия Ефрат, артерията на империята. Да ви имам до себе си изпълва сърцето ми с гордост. Но за някои от вас може би пътуването ще свърши тази вечер. — Той пое дълбоко дъх. Дори това просто действие беше нещо, изискващо мисъл и съзнателен контрол. Кир бавно се изправи, опря юмруци в масата и огледа присъстващите.

— Намерението ми не е и никога не е било да преследвам писидите в планините. Не можех да разкрия всичките си планове в Сарди, където слушаха и други уши. Надявам се да ми простите тези необходими заблуди. Дори тази нощ сред нас има шпиони, които подслушват и ще докладват. Въпреки това ви събрах тук.

Той млъкна, за да отпие глътка вино. Клеарх се взираше в масата пред себе си и се молеше Кир да намери подходящите думи.

— Баща ми цар Дарий не е бил най-големият син. Той взел трона от брат си, когато решил, че той е негоден за него. Взел короната, когато тя била покрита с кръв, и я сложил на собствената си глава. Аз…

Наведе се още напред и в този момент присъстващите спряха да дишат, сякаш се взираше в картина. Тази мисъл го накара да се усмихне.

— Аз смятам, че брат ми Артаксеркс е негоден за високия трон. Събрах ви, обучих хората ви и ви доведох тук не като край, а като начало на едно ново управление.

Персийските генерали си засъскаха помежду си. Шокът им беше очевиден. Гърците трябваше да се престорят на изненадани. Не го направиха особено убедително и Кир се зачуди дали сред тях е останал някой, който не знае каква е причината да поведе такава голяма войска на изток.

— Аз съм главнокомандващ войските на Персия — продължи Кир. — Аз съм син на баща си, пряк представител на рода на Ахеменидите. В този момент аз съм наследникът на трона. Ако Артаксеркс се разболее от треска в съня си и умре тази нощ, утре аз ще съм цар! Така че ме разберете. Не съм узурпатор, нито предател на трона. Аз съм тронът, престолонаследникът. Подобно на баща ми, аз предизвиквам брат си на бойното поле, каквото е изконното ми право.

Клеарх кимна и изръмжа одобрително, както направиха и мнозина други гръцки пълководци. Те зачукаха с юмруци по масата в израз на подкрепа и надигнаха гласове, подканвайки другите да последват примера им. Кир видя, че Арией прави същото и го приветства, докато пълнеше чашата си. Това не беше голяма изненада. Трудно беше да се устои на настроението в залата. Кир се замоли нещата да останат така.

Докато говореше, не смееше да погледне Оронт, макар че всяка жила в него се напрягаше да обърне главата му само колкото да зърне какво е въздействието на думите му върху него. Като най-старши Оронт можеше да повлече всички останали перси със себе си. Или ако не приемеше, можеше да посее зърно, от което да поникне лоза, която да задуши всички.

— Ще отречете ли правото ми на предизвикателство? — остро попита Кир.

Знаещите персийски гърци извикаха два пъти, че няма да го направят, и дружно застанаха в негова подкрепа. Някои перси се присъединиха към тях. Най-накрая Кир си позволи да хвърли поглед към Оронт и видя, че много други също го гледат и чакат реакцията му, преди да решат чия страна да вземат. Макар Оронт да беше със сравнително слабо телосложение и да не можеше да се нарече луда глава, в този момент ясно си личеше, че е истински лидер на офицерите. Те го гледаха по същия начин, по който гледаха Клеарх, и никой не можеше да каже какво общо има между тях двамата освен тази проста истина.

Оронт го гледаше с широко отворени очи и леко увиснало чене. Изглежда, изобщо не бе подозирал цялата истина за големия поход. Кир усети как възбудата му спада, когато видя, че не е спечелил масата и че няма да го направи, докато този човек оказва съпротива. Но все пак не беше страхливец и реагира с директна атака, като извика името му през шума в залата.

— Оронт! Баща ми лично те издигна на поста ти. Ти си положил клетва към него — и към мен като командир на войската.

— Както и към брат ти — отвърна Оронт.

Думите му почти се изгубиха в глъчката, но Кир ги чу. Веждите му се свъсиха и той усети как лицето му потъмнява и се изчервява. Клеарх и Проксен бяха обсъдили какво трябва да се направи с всеки, който откаже да се подчини.

Кир не искаше да види Оронт в локва от собствената му кръв, но стисна зъби и се зарече, че ще стигне и дотам, ако бъде принуден. Вече нямаше връщане назад. Щеше да поправи всичко, когато станеше цар. Ако се наложеше, щеше да плати кръвнина на семейството му. Това щеше да означава още един дълг на негово име, още едно нещо за поправяне.

— Ще отречеш ли правото ми на предизвикателство? — тихо попита Кир.

Шумът позатихна и Кир видя как Оронт преценява хората около себе си, преди да поклати глава. В очите му по-скоро се четеше мъка, отколкото ликуване.

— Не бих го направил — рече той.

Масата избухна в радостни възгласи и мъжете от двете страни на Кир скочиха на крака. Сред врявата принцът видя как Оронт избърса челото си, което лъщеше от пот. Седеше със забит в масата поглед, чашата му с вино бе все още недокосната. Не беше отказал на царския син. На Кир му се искаше да го беше направил — мечовете бяха остри и всичко щеше да приключи бързо. Вместо това персиецът щеше да напусне масата жив и все пак без да се ползва с пълното му доверие. Това добавяше горчив привкус към ликуването на останалите. С болезнена усмивка Кир вдигна чашата си и поздрави хората, които беше събрал тук тази нощ. Оронт взе чаша вода и всички вдигнаха наздравица за Ахеменидите и предизвикателството на Кир. Всички бяха на негова страна. С вино или с вода, бяха на негова страна!

На шейсет мили след Тапсак теренът само за един ден се превърна в пустиня — храстите и тревата оредяха и се смениха с все по-обширни площи пясък, докато накрая в далечината не се появиха първите дюни, трептящи в маранята. Не подминаваха нито една река, без да напълнят всяко буре и мях. Картите показваха реките като тъмни нишки, но не бяха толкова точни, колкото му се искаше на Кир, особено когато от тях зависеше оцеляването им. Във Вавилон беше късно лято и жегата бе като жива, огнен език, който се стрелкаше и облизваше маршируващите мъже.

Клеарх беше усетил как настроението сред редиците започва да се разваля. Личеше си по мърморенето на войниците и по начина, по който поглеждаха крадешком към Кир. Новината най-накрая се беше разчула. Никой от тези мъже, било то грък или персиец, не се бе съгласявал да му се плаща, за да се изправя срещу безбройните войски на Великия цар.

Чувството за братство, развито през месеците на тренировки и през дългия поход, сякаш се разкъсваше като гнил плат. Естествено, всяка вечер в лагерите избухваха сбивания. Комбинацията от мъже, пари, вино и оръжия беше опасна. Разприте по време на поход бяха много по-необичайно нещо, особено когато се стигна до масов сблъсък, завършил със смъртта на двама персийци и четирима гърци. Още по-лошото беше, че хората отказваха да кажат какво е причинило сбиването. Клеарх дори не беше сигурен, че знаят. Войниците бяха гневни и гневът им растеше с всеки ден, това беше в основата на всичко. Той предупреди отново офицерите си за жегата и как може да се отрази тя върху настроението. Обясняваше на навъсените полкове как трябва да измиват старата пот, за да не им излизат циреи. Раздаваше хиляди заповеди, за да насочва негодуванието им към себе си, вместо един към друг. Въпреки това настроението ставаше все по-мрачно.

Минаха още шест дни, през които вървяха на югоизток в пустините, оставяйки след себе си последните центрове на търговия и цивилизация. На седмия ден целият гръцки контингент спря в подножието на един хълм и остави персийските полкове да продължават сами. Офицерите им препускаха изумени пред редиците и крещяха заповеди. В отговор войниците продължаваха да стоят като мулета, запънали крака в пясъка и стиснали зъби. Персите ги поглеждаха през рамо и продължаваха напред, докато накрая и те спряха, докато офицерите им не решат какво да правят. Колоната стоеше на обедното слънце, което гореше кожата като удари на камшик. Гръцките полкове не обръщаха внимание на командите и заплахите на офицерите си. Вместо да ги изпълняват, те седнаха, въпреки че от нагорещения пясък им излизаха мехури.

Кир се върна от началото на колоната, пред която съгледвачите все още продължаваха напред, и извика Арией. Персийският генерал допадаше повече на войниците от Оронт. Арией обикновено се движеше в компанията на млади мъже, подбрани заради красотата си. Един от тях го съпровождаше и сега, като изтича да задържи коня му, когато Арией скочи на земята, за да се просне пред принца. Кир го спря с вдигане на ръка.

— Какво става, Арией? Защо спряхме? Не съм давал такава заповед.

Арией коленичи в пясъка, макар че той изгаряше кожата му. Кир откри, че търпението му се изчерпва.

— Отговори! Изправи се и говори.

Персиецът го погледна изумено, докато се изправяше.

— Господарю, не исках да те обидя. Полковете ни спряха, защото гърците спряха първи. Доколкото разбрах, не са посрещнали добре новината. За… крайната ни цел.

— Какво? Нима се бунтуват? — смаяно попита Кир.

Думата носеше със себе си обещание за сурови наказания. В миналото цели полкове били избивани, след като само един войник отказвал да изпълни заповед. В резултат думата „бунт“ рядко се изговаряше от страх до какво може да доведе.

Арией и спътникът му пребледняха. За щастие, точно тогава видяха, че през изгорената бяла равнина приближават други хора. Тримата се обърнаха и заслониха очи. Оронт препускаше към тях, следван от Клеарх, който се бе хванал за опашката на коня.

— Слез и ми се поклони — заповяда Кир преди персиецът да е успял да каже каквото и да било. — Това бунт ли е?

Забеляза гримасата, която направи спартанецът при тази дума, но Клеарх незабавно поклати глава.

— Нека поговоря с тях, преди да използваме такива думи. Имаше известно безпокойство, разбира се. Нищо повече от онова, което очаквахме… — Спартанецът усети погледите на двамата персийци върху себе си и побърза да се поправи: — Нищо повече от онова, което ти ни каза, че можем да очакваме. Чувстват се излъгани и се страхуват от онова, което предстои. От изправянето срещу войските на царя.

— Господарю — каза Арией. — Само кажи и ще наредя да бичуват всички, след което един на всеки десет ще бъде кастриран пред останалите. След това няма да има откази да се продължи напред, можеш да си сигурен. На онези чужденци просто трябва да им се напомни, че ти си престолонаследникът от рода на Ахеменидите. Имаш пълното право да предизвикаш брат си.

Говореше, сякаш от устата му капе зехтин. Макар че Арией беше изложил аргументите си толкова сбито, колкото можеше, те все пак звучаха противно.

— Ако Арией опита подобно нещо с моите спартанци, те ще унищожат войската около себе си — каза Клеарх.

— Ще я унищожат? — предизвикателно попита Кир.

Клеарх продължи да го гледа мълчаливо, все още вбесен от заплахата на персиеца. Кир беше онзи, който пръв извърна очи, и се обърна към Арией.

— Искам да продължат напред. А не да губя добри хора. Нека жегата да поработи върху тях. Изчакай няколко часа и им предложи възможността да продължат към долината, която е пред нас според картите. После ще им дам вода да се разхладят — и спокоен застъпник, когато са готови да ме изслушат.

Клеарх повдигна въпросително вежда и Кир му кимна и му обърна гръб. Арией беше първокласен конник, но не и спокоен застъпник. Кир си помисли, че ако им прати него, със сигурност ще се стигне до още безредици, та дори да няма заплахи за кастриране.

Тесалиецът Менон излезе в тръс от редиците. Неотдавна беше получил удар в лицето и дясното му око беше подуто и вече посиняваше. Проксен го следваше. Лицето на едрия кокалест грък беше червено като пещ, макар че бе трудно да се каже дали това се дължи на слънцето, или на срам. Двамата се поклониха и Менон заговори, когато Кир се обърна към него.

— Господарю, бих искал да се обърна към хората си, преди да се стигне до наказания. Знаехме, че може да има прояви на… несъгласие. В края на краищата те се отзоваха, за да се бият срещу планински племена. Но все пак повечето от тях са невинни. Подозирам, че спартанците ги подвеждат. Моят полк просто чака възможност да тръгне след теб, сигурен съм в това. Ако позволиш да говоря с офицерите си, момчетата ми ще се отделят от останалите.

— Лицето ти… какво се е случило? — попита Кир.

— А, ами… спречкване с един човек. При игра на зарове.

Лъжата беше толкова очевидна, че Кир не си направи труда да отговаря. Вместо това заговори Клеарх:

— Май някой те е фраснал в лицето, Менон. Мислиш ли, че аз не мога да отделя спартанците си? Те не са просто момчета, на които плащам и които обучавам, а мъже, които познавам от деца! Имам четирима братовчеди и двама племенници в редиците им!

— И какво от това? Ако беше толкова сигурен, вече да си го направил — рязко му отвърна Менон за изненада на всички. — Но любимите ти спартанци не са се отделили, нали? Отказват да продължат, също като останалите. Не ги виждам да продължават напред, а ти? Така че времето едва ли е подходящо да се фукаш със спартанците си, Клеарх. Поне този път, докато не оправим нещата.

Последвалото мълчание беше доста неловко.

— Сигурен съм, че и двамата можете да изведете хората си от колоната — каза Кир. — Но ако ви позволя да го направите, другите със сигурност ще ви избият, когато разберат какво сте намислили. Дори да сте прави, войниците няма да излязат по своя воля. Не искам наемници, които се чувстват като роби!

Тонът му се беше повишил и гневът му надделя над мълчаливата борба между двамата военачалници.

Клеарх погледна принца и се отпусна на коляно — жест, който накара Менон да завърти очи и който не остана незабелязан от останалите.

— Справял съм се с подобни ситуации и преди. Нека първо поговоря с тях. Ако се проваля, Менон може да се опита да изведе групата си. Може да се получи, а може и да се стигне до разправии и насилие. Така или иначе, дай ми първо шанс да опитам сам.

— Те изпитват страхопочитание към спартанците — каза Кир. — Всичките ми хора те познават. И всички гърци се обръщат към теб. Нима всичко е само мит? Или има нещо повече от дисциплината и умелото въртене на меча?

Клеарх се усмихна.

— В Спарта не издигаме паметници, статуи и градски стени. Ние сме стените. Ние сме паметниците. Аз съм спартанец и всички спартанци ме познават, защото съм един от тях. — Той сви рамене, когато останалите го изгледаха неразбиращо. — Някои са родени водачи. Други са просто родени. В Спарта тренираме както тялото, така и ума. — Той се усмихна, сякаш си припомняше нещо. — Може би защото умът е също толкова важен, колкото и тялото. Така че нека опитам. Позволи ми да обсъдя проблема с тях. Преди отделянето, преди кастрирането и бичуването. Моля те. Продължи напред с персите и обоза към мястото, където ще прекараме вечерта. Давам ти думата си и се кълна в Арес. Ще дойда, освен ако не ме убият.

— Добре — каза Кир.

Най-голямата чест, която можеше да отдаде на Клеарх в момента, беше да продължи напред, сякаш смята въпроса за решен. Хилядите мъже и жени от обоза ги бяха настигнали, докато водеха този разговор, и гледаха объркано седящите редици, които вече спореха и жестикулираха гневно. Докато минаваха покрай тях, някои жени подвикваха на мъжете, които познаваха, но те ги пренебрегваха или само свиваха рамене.

Няколко десетки ездачи препуснаха покрай редиците. Кир видя сред тях младия Ксенофонт и спътника му Хефест. Конниците спряха и водачите им казаха нещо на седящите гърци. Сцената беше съвсем обикновена и в същото време нова и ужасна. Неговите наемници отказваха да следват заповедите му. В гърдите му сякаш зейна кухина. Кир поклати глава, смуши коня си и потегли напред.

— По залез-слънце, Клеарх — извика той през рамо. — Виното е от мен.

Клеарх погледна хората си и каза:

— Чухте го. Хайде.

Менон понечи да каже нещо, но Проксен го бутна по рамото, докато минаваше покрай него, и моментът беше пропуснат. В различни настроения, от гняв до мрачно примирение, те оставиха Клеарх да се оправя сам.

На сутринта Кир се събуди с главоболие и обърна с отвращение глава от сложената до леглото му кофа. Беше прекарал по-голямата част от изминалата нощ в напиване до безпаметство с Клеарх. Спомни си, че беше декламирал някаква прочута поема, и изстена от ужас. Спартанецът беше отказал да пее. Бе казал, че хората му пеят само при издигането на нов цар или когато вярват, че смъртта им идва. Кир осъзна, че Клеарх не е бил пиян като него, и се намръщи, когато започна да си спомня откъслечни моменти. Наистина ли беше имитирал рева на магаре пред спартанеца и беше паднал на земята от смях? Замоли се тази сцена да е само трескав сън.

Отметна килима в ъгъла на палатката и се изпика на пясъка със затворени очи. Въздухът беше горещ и зловонен, наоколо лениво кръжаха мухи и кацаха по лицето му. За момент му се стори, че ще повърне отново, и се наруга заради глупавата си постъпка. Знаеше, че ще му е зле до вечерта. Цял ден, съсипан от ексцесиите от предишната нощ. Трябваше да хапне и да пийне вода, след което да поязди, за да успокои стомаха си. В пустинята нямаше скрити места и той не искаше да опъват палатката му всеки път, когато се наложи да изравя малка дупка в пясъка. Разстройството беше доста неприятен елемент от дългия преход, за който не се споменаваше често при обучението. Кир се замоли дано да не се унизи. Баща му веднъж беше казал, че хората могат да простят на водачите си всичко освен две неща. Второто беше страхливостта.

Слугите го изкъпаха, след което го увиха в прохладна кърпа, докато го бръснеха и сресваха косата му, преди да я завържат на опашка. Кир легна на една сгъваема маса да го масажират, след което седна гол на една пейка, докато донесат дрехите и доспехите му. Отпрати слугата, който му донесе фурми и сирене. Докато привършваше с приготовленията, бе чул викове, приканващи войниците да се размърдат. Врявата се засилваше и Кир забрави за момента за собствените си несгоди, излезе навън и примижа към далечината.

Пустинята се простираше докъдето стигаше поглед, но хълмовете и дюните криеха долини, скалисти върхове, реки със зелени брегове и дори села. Макар че изглеждаха сами, хоризонтът разказваше друга история.

В небето на изток се издигаха тънки черни нишки. Кир водеше хората си на изток, винаги на изток, към столицата на баща си. Знаеше, че никоя вражеска войска не може да приближи незабележимо Персеполис, и знаеше и че появата им рано или късно ще бъде докладвана на Артаксеркс. Имперските сили обаче бяха огромни, прекалено големи, за да се съберат само за един ден или дори месец. Кир прехапа замислено устна. Всяка четвърт от имперската войска беше по-голяма от силите, които водеше той. Планът му зависеше от това да не му се налага да се изправя срещу повече от едно елитно ядро около брат му.

Мислеше си, че знае какво означават пушеците, така че не се изненада, когато Оронт дойде при палатката му, докато я събираха за предстоящия преход. Оронт скочи от черния си жребец, предаде меча си на един слуга, легна по очи в пясъка и остана така, докато Кир не му заповяда да се изправи и да докладва.

— Господарю, имам вест от съгледвачите. Стигналите най-далече съобщават за изгорени посеви и изоставени села. Ако вървим през целия ден, привечер ще стигнем първото от тях.

Кир се загледа мълчаливо към бавно виещите се стълбове пушек, тънки като косми от това разстояние.

— Тисаферн — каза той след известно време. — Изглежда, че старият ми учител е видял повече, отколкото се надявах.

Погледна Оронт, но персиецът внимаваше да не показва чувствата си. Кир може и да знаеше какви са намеренията му още в Сарди, но това със сигурност не се отнасяше за персийските му офицери.

— Господарю, питам се… — започна Оронт и спря.

— Какво? Говори спокойно.

— Ако брат ти цар Артаксеркс е потеглил с войска, той още не е тук. Мисля, че щяхме да видим имперските редици, ако бяха наблизо.

— Продължавай — подкани го Кир.

Оронт като че ли събра увереност и думите му потекоха свободно.

— Селата и посевите се изгарят пред настъпваща войска. Това го пише в книгите за водене на война. Но целта на тази тактика е да накараш врага да гладува и да отслабне. Питам се дали това не означава, че брат ти няма крепостите, които са му нужни в този район. Поне за момента.

— Може би. Макар че ако си прав, не виждам как това ми е от полза. Ако не можем да попълваме запасите си по пътя, колко време можем да изкараме с наличната храна? Седмица? Девет-десет дни? Щом си чел книгите за войната, значи знаеш, че има две предложения за защита срещу тази тактика. Ако земята е изгорена по пътя ти…?

— Поемаш по друг път — довърши Оронт. — Макар че доводът ми остава, господарю. Ако цар Артаксеркс и войската му още не са тук, може да сме изправени пред много по-малка сила. Възможно е да има само няколкостотин подпалвачи пред съгледвачите ни, които се опитват да ни отслабят и да причинят колкото се може повече щети. Ако успеем да ги прегазим, ще сложим край на това или най-малкото ще ги забавим и ще ограничим пораженията от действията им.

— Съгледвачите ли? — отвърна Кир. — Ще бъдат избити, ако дам такава заповед. Повечето от тях са още момчета.

Оронт отново се просна на земята.

— Господарю, дай ми сто души от гвардията си, за да се разправя с подпалвачите. Само сто, като хвърлено копие. Ще препусна пред съгледвачите и ще ги изненадам, докато горят и грабят. Унищожаването на запаси отнема време, господарю. Мога да ги настигна, сигурен съм.

Кир никога не бе виждал у Оронт подобна трескава инициативност. Той направо трепереше, докато гледаше към хоризонта.

— Стани, Оронт — отвърна той с блеснали очи. Искаше му се Клеарх да беше тук, за да види това. — Добре. Препусни далече и бързо и ми донеси главите на онези, които горят села в земите на баща ми.

Оронт се изправи, поклони се и опря за момент ръката на Кир в челото си.

— Оказваш ми огромна чест, господарю.

Кир се обърна, когато му доведоха коня и подставката за качване. Още му се гадеше малко, така че преметна с пъшкане крак през гърба на коня и се настани на седлото.

— Казваш, че брат ми не може да е наблизо, Оронт, но не може и да е на много дни път. Ще поведа войската напред в най-доброто възможно темпо. Прати ми довечера съобщение какво си научил. Дотогава да се молим Ариман да бъде сляп за теб. Нека успехът те следва, приятелю.

Докато двамата разговаряха, колоната вече се беше построила и чакаше заповед да потегли. Кир поведе заедно с Клеарх, който изглеждаше отпочинал и в добра форма. Спартанецът, който беше наблюдавал разговора отдалече, загледа как Оронт се качва на коня си и препуска покрай колоната, давайки знак на офицерите от личната гвардия на Кир. Клеарх не беше точно отговорен за тях, макар че смяташе, че като цяло се намират под негово командване. Въпреки това присви очи, когато видя как Оронт събира отряд конници и се готви да препусне.

Спартанецът неволно се замисли за двамата млади атиняни, които беше опознал през последните дни. По-големият, Ксенофонт, беше по средата на някакъв гневен изблик — сипеше обиди и проклятия и жестикулираше след персийските конници. Клеарх не можеше да си спомни името на другия.

— Този персиец, Оронт… Виждам, че взема резервните ти коне — каза Клеарх. — За какво са му?

Ксенофонт едва не се задави, когато позна говорещия. Поклони се и прочисти гърлото си, после перна Хефест по тила, като видя, че младежът е зяпнал.

— За мен е огромна чест — каза Ксенофонт. — Репутацията ти те изпреварва.

— Във въпросната репутация споменава ли се, че съм търпелив с онези, които не отговарят на въпросите ми? — попита Клеарх.

Ксенофонт поклати глава.

— Не. Оронт иска да препусне пред основната колона, за да намери онези, които изгарят земята пред нас.

— Тогава защо си толкова ядосан?

— Той… не пожела да отида с него. Каза, че нямало да вземе грък, че на нас не може да се има доверие.

— Разбирам — каза Клеарх и се потърка замислено по брадичката. Оронт не беше от онези, които биха се втурнали безразсъдно напред. Ако питаха него, много по-вероятно бе така да постъпи Арией. В това имаше нещо нередно.

— Колко коне ни остават сега? — попита той.

Ксенофонт изпъшка и раздразнението му се разпали отново.

— Четирийсет и шест, ако се броят двата, които язди Кир. Затова се ядосвам. Аз съм началникът на конете — и какво ми остави той?

Клеарх само кимна. Реши да пита Кир, макар че имаше ужасното чувство, че вече е късно.

Тръби зазвучаха тревожно в мрака. Сънените войници наскачаха, грабнали мечове и щитове. Чуваше се тропот на препускащи коне, следван от виковете на полемарси и пентекости, които строяваха хората си. Въпреки че бързаха, на войниците им трябваше време да си сложат наколенниците и броните. Офицери вървяха между тях и ги подканваха да побързат, като им напомняха да завържат добре сандалите си и да нахлупят хубаво шлемовете. Сърдитите им гласове бяха почти успокояващи — войниците бяха чували тези думи хиляди пъти. Някъде несъмнено имаше хаос, но не и тук. Или може би това беше поредната тренировка, заповядана от спартанеца Клеарх, който сякаш изпитваше удоволствие от подобни упражнения по време, когато нормалните хора би трябвало да спят.

Полковете се подредиха в карета без паника под виковете в мрака.

„Строй се тук, по атинянина Дeмeтрий!“ или „Първите четирима под знамето!“ Офицерите викаха хората си по име и ранг да заемат позициите, които бяха научили през месеците.

Всичко отне много време, макар да изглеждаше, че е продължило само секунди. С пресипнали сбогувания и пожелания за успех онези от обоза се оттеглиха назад, оставяйки любовници, приятели и господари. Воините на Гърция и Персия зачакаха сами в дълга извита редица в пясъка. Тръбите утихнаха, след като си бяха свършили работата. Войниците стояха, без да говорят, но не и напълно притихнали. Скърцане на кожа, нервно потропване на ръкавица по щит, стон на несмазани доспехи, изсъхнали от пясъка и жегата — всичко това вдигаше шум, сякаш някакво огромно създание от люспи и бронз се е събудило и се готви за бой.

По-опитните войници не бяха извадили оръжия, макар че пръстите им се свиваха и отпускаха около дръжките. Ако в този ден престоеше да убиват, те се нуждаеха от всеки трик, за да запазят силите си, когато слънцето изгрееше. Страхуваха се от палещите му лъчи. Всички бяха почернели, откакто бяха напуснали Сарди или Гърция, макар че някои още се белеха на парцали и на места слънцето ги беше изгорило почти до кост. Останалите бяха измършавели от оскъдните дажби и кожата им бе загрубяла от пясъка и ухапванията на мухите и въшките.

Бяха изминали дълъг път, следвайки Кир. Макар че мнозина бяха нервни, всички черпеха увереност от хората около себе си и очакваха онова, което беше накарало тръбите да затръбят. Стотици търсеха мир с боговете, докосваха амулети или спомени от дома, вдигаха ги към устните си и мърмореха кратки молитви, след което прибираха предметите. Пикаеха направо в редиците, така че парата се вдигаше във въздуха около тях.

Високо над полковете се развяха знамена, носени с огромна гордост от момчета от обоза. Крилатият Пегас, бикът, совата и спартанската ламбда се издигаха над редиците на гърците, а персийските полкове стояха под изображенията на лъв, сокол, грифон и слънце. Момчета носеха вода на всеки, който поискаше, или тичаха да донесат някоя забравена вещ, чието отсъствие войниците бяха забелязали едва когато вече бяха в строя. Отначало момчетата викаха, но високите им гласове затихваха до шепот, когато минаваха между редиците мъже, изпълнени със страхопочитание от тъмната войска под звездите.

На източния хоризонт се появи бледа ивица, носеща със себе си първия полъх на вятъра на новия ден, който сякаш отвиваше нощта. Тя разкри очертанията на войската на Кир. Войниците бяха обърнати в посоката, в която вървяха, на изток, към източника на светлината, към изгряващото слънце, което изгаряше всичките им детински страхове. Те гледаха към сивата ивица и чакаха първите топли лъчи по лицата си, вместо ужаса да бъдат слепи и уплашени, всеки самотен сред другарите си.

Хоризонтът беше като тъмно острие, разделящо земята от небето. Когато бледата светлина се засили, онези с най-остри очи извикаха предупредително, докато останалите продължаваха да се взират и да питат какво става. Сред гърците и персите имаше хиляди, които виждаха размазано надалече, макар че можеха да се сражават добре в ръкопашен бой. Тези мъже хващаха момчета от обоза, обръщаха ги към светлината и ги питаха какво виждат на тъмните хълмове.

Момчетата напрягаха очи. По хоризонта пробягваха вълнички, сякаш самата земя се движеше. Те започнаха да сочат и да викат, когато първата светлина освети върховете на далечните знамена. Всички дошли с Кир чуха грохота, който приличаше на грохот на камъни, падащи в някаква далечна планина — дълго буботене, което продължаваше и продължаваше. В далечината видяха линия, която беше сякаш самата земя, превръщаща се в тъмни щитове и вдигнат от коне прахоляк. Войската на Персия беше излязла на бойното поле срещу тях. Тя напредваше — безчислена, покриваща цялата земя.

Някои полкове изреваха предизвикателно към имперските войски в предвкусване на битката. Ревът им отначало се засилваше, но после се задави и започна да затихва, докато войниците не млъкнаха потресени. Редиците пред тях продължаваха да растат, докато не изпълниха сякаш целия свят. Никой не беше виждал толкова много войници на едно място, същинско море от човешки тела.

Кир беше довел сто хиляди перси и дванайсет хиляди гърци. Хиляди други стояха с ужас зад полковете. Следовниците от обоза започнаха постепенно да отстъпват. Бяха вървели безгрижно през зелените хълмове на Вавилон и след това в пустинята, черпейки увереност от силата на числеността си. Всичко това изчезна пред лицето на безчетното множество, което идваше да ги унищожи без никакъв шанс за милост. Онези, които бяха следвали Кир от Сарди, усещаха как стомасите им се свиват, как мехурите напират да се изпразнят и как по ребрата им се стича студена пот. Обземаше ги отчаяние.

Кир хвърли шлема си на един гвардеец и смуши коня си с пети. Инстинктът на водач му казваше, че хората му трябвала го видят. Той препусна през пясъка с разпуснати коси и развети знамена, следван от Парвиз и шестстотин конници. Не завъртя глава към войската на брат си, а предпочете да гледа редиците на онези, които бяха стигнали чак дотук с него. Те бяха неговите хора по начин, който беше труден за описване. Бяха заложили живота си на неговата дума. Това беше връзка, силна като семейната, а залогът бе по-висок от всеки друг.

Клеарх и гърците се бяха строили в дясното крило до Ефрат, за да не могат да бъдат атакувани отстрани или обкръжени. Кир спря в центъра и вдигна личното си знаме, сокол върху огромен правоъгълник от коприна, обсипан със скъпоценни камъни. Погледна наляво и надясно, горд от стотиците символи на полковете, кръвта и традициите на войската му, издигнати високо на копия, за да ги виждат всички.

От лявата му страна бяха наредени персийските полкове под командването на Арией. Кир пое центъра, където го очакваха хората му. Но докато слънцето изгряваше и той гледаше как войската на брат му приближава все повече и повече, той се вглеждаше за царския орел на Ахеменидите в центъра — и не можеше да го види.

Един пратеник тичаше с всички сили към него, плувнал в пот. Мина сред конете, приближи и се поклони толкова ниско, че почти изчезна под копитата на коня на Кир.

— Клеарх пита за последни заповеди, господарю. Каза да ти кажа, че и всички листа в гората не могат да надделеят над един меч.

Устните на Кир потрепнаха. Спартанецът не можеше да се сдържи да не повдигне духа му. Понякога Клеарх беше като баща за всички.

Преди да успее да отговори, Кир видя, че гвардейците му сочат наляво и засланят очи срещу изгряващото слънце. Изведнъж те завикаха името на брат му. Кир погледна на изток и преглътна. Брат му все пак беше в центъра. Просто войската му беше толкова огромна, че центърът й попадаше отвъд края на силите на принца. За първи път Кир почувства, че трепери, и дъхът му секна. Брат му, или може би Тисаферн, го беше очаквал.

Погледна надясно покрай младия грък, който очакваше заповедите му, към крилото под командването на Клеарх, Проксен и Нет. Тесалиецът Менон също беше там, макар че хората му бяха застанали до персите и заемаха най-лявата част на гръцките части — и най-малко престижната, доколкото разбираше Кир. Когато се разполагаха на лагер, между гърците непрекъснато избухваха дрязги. Те обаче имаха едно предимство, което брат му не притежаваше. Единствената сила, на която Великият цар не можеше да отговори. Кир отправи молитва към Ахура Мазда и затвори очи, обърнат към изгряващото слънце.

— Стани, момче — каза той на пратеника. — Ето заповедта ми. Клеарх да поведе бързо цялото дясно крило пред войската, преди врагът да е доближил. След това да атакува центъра на царските редици, където са знамената с орела, отляво на мястото, на което се намирам. Повтори.

Пратеникът повтори думите на идеален персийски без нито една грешка, макар че се беше облещил. Накрая се поклони и коленичи за миг, преди да се отдалечи тичешком.

Кир гледаше как редиците на брат му приближават като човек, застанал на пътя на лавина и неспособен да помръдне от мястото си.

Кир усети как страхът го сграбчва и го подканва да препусне извън бойното поле. Никога не беше изпитвал подобно чувство — сякаш някой го е стиснал за гърлото и го разтърсва. Беше се задъхал, а сърцето му туптеше така, че бойците около него със сигурност го чуваха и разбираха, че го е страх. Виждаше собствената си смърт в огромните редици и металния отблясък на река Ефрат.

— Аз съм от рода на Ахеменидите — прошепна той на себе си. — Аз съм син на цар Дарий, внук на Ксеркс. Няма да избягам. Ще остана.

Отпред виждаше как Клеарх повежда гърците, които сякаш се втурваха срещу вълна, преди тя да се разбие отгоре им. Персите се изляха около тях и гърците бяха погълнати пред очите му — продължаваха напред във вражеското множество.

От лявата си страна Кир видя, че цели полкове на брат му заобикалят войските му. Не разполагаше с толкова много хора, че да им попречи да го обкръжат. Знаеше, че нищо не убива бойния дух по-бързо от осъзнаването, че пътят за отстъпление е отрязан, че не можеш да побегнеш, че враговете са както пред теб, така и зад гърба ти. Това беше най-простата тактика на Ахеменидите — да изкараш на бойното поле толкова много хора, че да погълнеш изправилия се срещу теб. Смисълът на войната бе да нанесе колкото се може по-бързо и по-брутално унищожение. Кир преглътна, гърлото му внезапно беше пресъхнало. Войската на брат му щеше да се извие около неговата като хищен нокът — и всичко щеше да приключи.

Почувства как страхът му отмина веднага щом се изправи пред най-лошото. Ако брат му паднеше, той щеше да бъде цар. Това беше единственото, което имаше значение. Дори Артаксеркс да беше довел целия свят на тази равнина до голямата река, крайният резултат пак щеше да се реши от два живота. Усети как спокойствието се спуска върху него подобно на слягаща се прах. Задиша по-дълбоко. Не беше толкова трудно. Нито толкова сложно. Един удар щеше да сложи край на всичко.

Шестстотин конници яздеха с Кир като негова лична гвардия, всичките верни до смърт. Онези, които бяха тръгнали с Оронт, още изпитваха срам и усещаха подозрението на другарите си. И отчаяно желаеха да се докажат.

Когато видя, че полковете на брат му ще го обкръжат, Кир разбра, че му остава само една възможност. Щеше да заложи живота си. Щеше да бъде върхът на копието — но веднъж хвърлено, то не можеше да се върне назад.

— Парвиз! — изрева той.

Парвиз го погледна, доволен, че е нужен за нещо. Яздеше доста добре старата си кобила, но като воин не можеше да се мери с гвардейците му.

— Отстъпи назад — извика му Кир. — Тук не е място за теб.

Видя как Парвиз пребледнява от ужас, но поне той щеше да остане жив. Кир вече викаше на друг:

— Хадид!

Хадид се приближи и сведе глава в очакване на заповеди, но време за заповеди нямаше. Разстоянието между войските се скъсяваше с бързината на изстреляна стрела. Когато се сблъскаха, нямаше да има място за маневри.

— Гвардейци, с мен! — Кир смуши коня си, уверен, че всички ще го последват.

И те го последваха с кръвожаден вой. Кир се носеше през бойното поле. Беше като лястовица, летяща към гнездото си под облаците, царски сокол в бурята.

Усмихна се, когато вятърът зарева в ушите му и ритъмът на галопа заби като барабан под него. Подпря коляно под лъка на седлото и се надигна, наведен над врата на коня. Двамата бяха едно. Кир държеше копие в едната си ръка и мечът беше разхлабен в ножницата, готов да бъде изтеглен.

Знамената на брат му го приканваха, зовяха го. Гвардейците зад него препускаха, оформяйки клин. Това беше чисто безумие, но въпреки това Кир извика предизвикателно към редиците пред себе си. Гласът му се изгуби в тропота на копита и рева на хора, но в него нямаше думи, само див вик и обещание за отмъщение. Очите му се напълниха с парещи сълзи.

Разбира се, врагът знаеше кой е той. Знаеше го от мига, когато Кир бе препуснал пред полковете си. Никой друг освен него не можеше да събере около себе си шестстотин конници. Кир препускаше презглава към вражеските редици и те се поколебаха, макар че не можеше да се каже дали реакцията им е резултат на страх от атаката. Бяха вече съвсем близо — и мигове по-късно той беше сред тях.

Някои войници отстъпиха, вместо да се изправят срещу летящите устремно копия и конници. Десетки се хвърлиха уплашено на земята. Онези, които бяха по-храбри или твърде бавни, за да отскочат, бяха пометени като от вихър. Кир усещаше ударите по краката си. Видя как хора отлитат от гърдите на коня му и попадат под копитата. Чуваше как писъците им заглъхват, докато гвардейците му се забиваха като шип в множеството около персийския цар.

Двамата братя се видяха едновременно и за миг сякаш всичко замря. Кир забрави, че галопира през движещи се хора: виждаше единствено изпълнените с изумление очи на Артаксеркс, когато главата с богато украсен шлем се обърна към него. Устата на брат му беше отворена и червена. Ръката му посягаше към меча, но Кир беше твърде бърз, твърде устремен, твърде изпълнен с желание за отмъщение. Беше изгубил копието си в гърдите на някакъв войник. Мечът беше в ръката му. Той го вдигна високо и замахна към врата на брат си. Царят размаха ръце и изкрещя от ужас. Острието удари метал и са завъртя в ръката на Кир, когато закачи ръба на нагръдника. И все пак по него имаше кръв.

Това беше момент на съвършена яснота, въздухът бе сладък и хладен. Кир издиша, изпълнен с нещо като радост.

Над равнината на Кунакса до Ефрат се стелеше фина прах, вдигната от краката на стотици хиляди, които маршируваха, ритаха и кървяха в песъчливата земя. Клеарх спря гръцкото каре, когато установи, че от известно време никой не им се опълчва. Отначало си помисли, че хората му са преминали през поредния персийски полк и са излезли зад вражеската войска, но после чу ликуващи викове някъде отляво — висок характерен звук, който можеше да идва и от двете враждуващи страни.

За първи път от началото на деня той изгуби представа за бойното поле. За първи път през живота му му се прииска да има кон, от който да вижда по-далече от хората си, които вече се обръщаха към него за заповеди. Сражението около тях продължаваше. Отдясно звучаха тръби, в което нямаше логика. Никой обаче не настъпваше към гърците. Имперските полкове минаваха отстрани, но не се насочваха към тях. Зад гърците имаше огромен облак прах и цареше пълно унищожение — всички мъртви и умиращи, които вече им се бяха изпречили на пътя. Те нямаше да ги предизвикат отново.

Клеарх потърка брадичка, като се оглеждаше във всички посоки и се надяваше нещо да се изясни, преди да му се наложи да каже на хората си, че няма представа какво става. Беше разбил лявото крило на персите, макар да не се съмняваше, че част от конницата все още ближе рани някъде наблизо. Беше обърнал карето насред имперската войска, за да атакува позицията на царя, но после той и хората му се изгубиха в океана от бойци и се наложи да се защитават от всички страни. Гърците бяха напредвали и се бяха сражавали часове наред — и бяха избили безброй противници. С бърз поглед Клеарх прецени, че все още разполага с десет хиляди души въпреки убитите. Спартанците му бяха останали най-дълго в първите редици, но техните загуби бяха най-малко. Това го изпълни с гордост. Познаваше ги всички и затова за него всеки паднал на бойното поле беше като изгубен брат или син. Те не се надценяваха, помисли си със задоволство той. Напомни си да спомене това на Менон. Тесалиецът все още ги настигаше и гледаше свирепо като вкиснат дърт пръч, какъвто си и беше.

— Заповеди, Клеарх? — извика намиращият се отдясно Проксен.

Клеарх едва не излая отговор, както би направил, ако все още бяха атакувани. Отпред и отстрани обаче огромните карета се отдръпваха от тях в момента, в който се озоваваха достатъчно близо, за да разпознаят знамената или червените наметала на първите редици. На места облаците прах бяха много гъсти и Клеарх едва не изпадна в паника. Да изгубиш представа за бойното поле беше нещо обичайно за мъже, които се биеха за живота си, и дори за пълководци, които се опитваха да ги задържат в строй. Но да изгубиш ориентация насред най-голямата войска на света беше грешка, която можеше да означава пълно унищожение.

Видя, че Менон сочи нещо отстрани, стисна зъби и примижа, но не видя нищо — прахта там беше най-гъста. Изведнъж изпита чувството, че около тях цари единствено хаос. Изсумтя, когато разбра, че трябва да спре и да се огледа по-добре.

— Арес да ни закриля! — изръмжа той и изкрещя като на парад, както очакваха войниците от него. — На три... крачки! Каре, стой! Елини…! Стой!

Спартанците спряха на лява крачка и прибраха рязко десния крак. Всички редици застанаха мирно насред виещия се около тях ситен пясък. От север задуха лек вятър и навя прахта в лицата им, принуждавайки ги да примигнат. Задъханите мъже усещаха пясък в устата си и ругаеха. Сякаш самата земя беше срещу тях в този момент.

Клеарх се напрегна, когато чу тропота на копита, но позна по звука кой приближава. Помъчи се да си спомни имената им, но не успя. Очевидно беше, че и двамата са участвали в сражението. Бяха целите в кръв, макар че не изглеждаше да е тяхната. Физиономията на аристократа бе мрачна — изражение, което спартанецът познаваше много добре. Другият клатеше глава и се усмихваше, неспособен да повярва какво е видял и направил през този ден. Клеарх познаваше и тази реакция и с мъка се овладя да не се ухили на младежа, който бе открил, че войната му харесва.

— Няма да стоя в краката ви, сякаш прося милостиня — извика той на двамата гърци на конете. — Спешете се. Кажете ми какво става. Простете, но не си спомням имената ви.

— Ксенофонт от Атина — каза първият, докато скачаше от коня и хващаше повода. — А моят усмихващ се спътник е Хефест.

— Какво става със сражението? С Кир? Покрай този прахоляк пратениците ми не са идвали от цяла вечност.

Клеарх погледна към слънцето, което беше станало червено и пълзеше към хоризонта. Бяха се сражавали цял ден и бяха изтощени. Единствено перспективата за нова атака ги държеше будни.

— Кир падна — каза Ксенофонт и се извърна, за да не гледа как надеждите на Клеарх рухват. — Брат му му взе главата. Видях го, преди да ви настигна. След това сражението… ами, знаеш.

Клеарх не показа с нищо мъката и съжалението, които го заляха. В този момент цялата гръцка войска се нуждаеше от силен водач. Новината вече се разпространяваше между войниците и затова той потисна собствената си реакция и се усмихна, макар че в този момент изглеждаше така, сякаш изведнъж е остарял с десет години.

— Да, синко, знам. Ти се справи добре днес. Това е важното.

— Наистина ли? — попита Ксенофонт. Тонът му бе горчив и в отговор Клеарх отново му се усмихна.

— Означава, че си жив, за да се биеш и утре. А това е важно за мен, тъй като имам съвсем малко коне.

Огледа се и отново видя маршируващите полкове в далечината, подобни на пулове в игра, чиито правила вече не разбираше. Тази мисъл накара стомаха му да се свие. Неговите гърци бяха далече от дома, заобиколени от най-голямата военна сила, която светът можеше да събере — и водена от едва ли не божествен цар, който имаше всички причини да ги накълца на парчета. Клеарх се изкиска.

— На боговете определено им харесва да ни подлагат на изпитания, а?

Ксенофонт го погледна предпазливо и очевидно се зачуди дали не е изгубил ума си.

— Качвайте се на конете, момци — продължи Клеарх. — Намираме се във вражеска земя и враговете са навсякъде около нас. Единственото, което можем да направим в този момент, е да се върнем в лагера. Имам едно малко сгъваемо писалище, което не искам да краси някоя персийска палатка утре. Така, залязващото слънце е точно зад нас, така че отново гледаме на изток. Заповедта е да се обърнем и да потеглим колкото се може по-бързо към лагера. Ако някой ни се изпречи на пътя, го нападате и го унищожавате.

Капитаните и пентекостите повториха заповедта на войниците и карето се обърна кръгом.

— Спартанци, отпред! — изрева Клеарх.

В отговор Менон гневно извика нещо, но това вече се беше превърнало почти в ритуал между тях. Клеарх си отбеляза да му фрасне един, ако и двамата оцелеят, или да го почерпи с вино — едното или другото. Някои от хората на Менон задюдюкаха, докато спартанците отново заемаха челните места. Не, реши Клеарх. Щеше да го фрасне тоя кучи син в зъбите.

Нощта не мина без премеждия. На два пъти тропотът на копита се приближаваше толкова, че се приготвяха да посрещнат атака, преди звукът да се отдалечи. Огромни сили или ги преследваха, или ги обкръжаваха в пустинята. Трудно беше да не си представят примка, която бавно се стяга около тях, докато луната пълзи през небето.

Докато оставяше стария лагер зад гърба си, Клеарх си припомни, че мъжете, жените и децата, които бяха дошли с войската, не могат да вървят като войници. Докато се опитваше да се отдалечи от мястото, където знаеше, че са ги видели, и да намери къде да прекарат остатъка от нощта, зад карето войници се проточи дълга опашка. Мнозина от следващите лагера още бяха зашеметени от резкия обрат на събитията, залитаха и се препъваха напред: жени с деца на ръце, мъже, натоварени с вещите, които бяха успели да грабнат — нямаше каруци, на които да натоварят нещата. За тях беше настъпил пълен хаос, който им бе отнел всичко, което познаваха.

През първия час Клеарх се задоволяваше да праща хора назад, за да накарат опашката да ускори крачка. Когато това доведе само до гневни реплики и писъците на някаква жена, която казваше на един от спартанците да носи сина й, Клеарх спря цялата група. Даде нови заповеди в мрака. Хората му разбираха залога и не възразиха. Менон беше онзи, който напомни на всички, които искаха да го слушат, че ги е съветвал да не взимат толкова много хора. Не им трябвали роби, каза той. Ако искали да имат някакъв шанс за спасение, трябвало да се отдалечат колкото се може повече от персийската войска.

Клеарх прати хиляда спартанци и хиляда коринтяни в тила. Така хората от лагера трябваше да ускорят крачка — гърците дишаха във вратовете им и бяха готови да ги принудят да продължат напред. Някои от войниците използваха с готовност копията си като тояги и удряха всеки, който проявяваше глупостта да се оплаква. Продължиха така часове наред, докато мъките не направиха хората от обоза дръзки и те не започнаха да викат, че трябва да си починат или да умрат и че децата не могат да продължат.

Клеарх даде заповед и всички тутакси насядаха там, където се намираха. Той прехапа устни, докато се бореше с умората и подбираше охрана от най-младите войници. Опита се да спести будуването на спартанците, тъй като щяха да са му по-полезни отпочинали, когато слънцето изгрее. Прозя се и се сепна, като видя, че Палакис е застанала до него и му подава наметалото.

— Господарке?

Тя сведе глава.

— Твое си е. Намерих едно одеяло в палатката си.

Той взе наметалото си. Наистина му бе липсвало.

— Надявам се да си взела само одеялото. Утре ще прочистя лагера. Половината хора са прекалено натоварени, за да могат да вървят цял ден. Видях някакъв да подтичва със седло на рамо! Колко далеч си мислиш, че ще стигнат, ако продължават да мъкнат вещите си?

— Ти остави половината каруци. Те са отчаяни и уплашени — каза тя. — Някои от тях са изгубили всичко. Можеш ли да ги виниш?

— Заради това, че ще си изпросят смъртта, като мъкнат любимия си стол в пустинята ли? Да, мога — отвърна той.

Тя застана зад него и той се извъртя и хвана китката й.

— Какво правиш?

— Помислих си… Кир често искаше да му разтривам врата. Уморен си, Клеарх. Трябваш ни буден повече от всеки друг.

Той се прокашля, засрамен, че й се е озъбил.

— Ясно. Да, това ще ми се отрази добре. Благодаря ти.

Постла наметалото на песъчливата земя и легна по корем, като се подпираше на лакти. Палакис коленичи до него и започна да разтрива мускулите на врата и раменете му. Клеарх се изненада колко болезнен е масажът. Беше предполагал, че една любовница на Кир би трябвало да е веща в тези неща — или може би просто мускулите му бяха толкова уморени, колкото и цялото му същество. Беше се сражавал през целия ден, а след това бе вървял часове наред… Заспа преди да се усети какво става и леко похъркваше, докато Палакис го гледаше и пръстите й леко проследяваха старите белези по гърба му. „Той е красив мъж“, помисли си тя. Трудно беше да определи възрастта му, макар да предполагаше, че е на петдесет или някъде там. Ако беше с двайсет години по-млад, сигурно щеше да се замисли дали да не разпали затихналите му пламъци.

Той захърка по-силно и тя се върна при одеялото си. Повечето хора лежаха на групички или се събираха около някоя каруца. Притискаха се един към друг в страха си и тя виждаше как очите им я следят, докато минава през лагера. Палакис нямаше близки тук, разбира се. Всичко, което познаваше, беше изгубено само за един ден. Тя се сви на земята и закри лицето си с ръка, за да не я чуят как плаче.

Клеарх се почеса по бузата — спусналата се струйка пот го сърбеше. Липсваха му ритуалите и ритъмът на истинския лагер. Когато персийските конници се бяха появили от сумрака, изглеждаше напълно логично да зарежат всичко, което не можеше веднага да потегли на колела или да побегне. Останалите волове обаче се мъкнеха толкова бавно, че можеха да бъдат настигнати от малко дете на муле, та какво оставаше за царските конници. Клеарх би предпочел да заповяда да ги заколят и нарежат, ако имаше лесен начин да носят месото. Все пак му липсваше простият ред на лагерното готвене. Липсваха му палатките и слугите, за които неговото удобство беше основен приоритет. Те бяха изчезнали, вероятно избити или поробени. Клеарх се надяваше да не е последното. Персите третираха зле робите и те рядко оставаха живи дълго. Лично той предпочиташе спартанския пример, при който робите бяха ценени и хранени добре. Клеарх имаше четирима илоти в редиците. Те гледаха на него почти като на баща. Подозираше, че го проклинат, когато ги караше да се упражняват или да тичат дълго по хълмовете, но те трябваше да са в добра форма. Носенето на екипировката му и пазенето на гърба му изискваха издръжливост и търпение.

Този ден не излезе да тича, тъй като се чувстваше натоварен с тежестта на решението. Някои от изоставилите лагера бяха взели храна със себе си. Други отидоха на лов за щрауси и дропли; трима се върнаха победоносно, помъкнали едър елен. По-трудно беше да се намерят достатъчно дърва за приготвянето на месото. Наложи се да задържат едно семейство, докато разбиваха каруцата им пред очите им, за да я изгорят. Клеарх погледна стареца, който продължаваше яростно да ругае и да прави неприлични жестове. Боговете бяха капризни, макар че едва ли точно сега беше времето да му се припомня това. Спартанецът се запита дали възмущението на човека не казва нещо особено за гърците, които можеха да вдигат юмруци към Съдбата и самите богове, или тези жестове просто означават, че някои от тях са глупаци.

Тази мисъл не му оправи настроението, макар че водачите, които щяха да се срещат с царя вечерта, получиха по едно хубаво парче еленско.

Новината за срещата бързо се разпространи из лагера и всички дванайсет най-старши се събраха да я обсъдят. Нямаше съмнение, че миризмата на печено месо също беше изиграла своята роля, но все пак Клеарх поздрави топло всички.

Менон пристигна последен — вкиснат и сприхав. Слънцето вече беше започнало да се спуска към хоризонта и Клеарх предположи, че тесалиецът не е хапвал нищо през целия ден. Менон го приближи с очевидна неохота и настроението му се потвърди още от първите думи, излезли от устата му.

— Още малко и ще ни накараш да коленичим пред теб. Виждам защо се погаждаше толкова добре с Кир, спартанецо. И ти си арогантен като него. Да се просна ли на земята пред теб? Ще достави ли това удоволствие на негово височество?

— Мисля, че е по-добре да останеш тук, Менон — отвърна Клеарх, без да обръща внимание на заяждането му. Намираше Менон за дребнав и свадлив, но хората му се бяха сражавали добре. Ако не се броеше неприязънта му към другите гърци, Менон всъщност си разбираше от работата.

Тесалиецът погледна Клеарх, после и останалите. Знаеше, че Проксен и Нет са първи дружки със спартанеца. Един-двама от останалите се бяха съгласили с него на четири очи, че смятат Клеарх за арогантен, но въпреки това сега го гледаха заедно с другите като външен човек.

— Аз съм пълководец от двайсет години — каза Менон. — Доколкото знам, собствените ти ефори в Спарта се отрекоха от теб. Ти намери човек, готов да излива злато в гърлото ти, но това не те прави водач тук, независимо какво мислят тези глупаци. Какво, защото Кир е казал, че си такъв ли? Може би трябва да го изслушаме и сега? Е, Кир, вдигни ръка ако смяташ, че Клеарх трябва да ни управлява. Не? Нищо? Тогава аз сам ще решавам съдбата си, спартанецо — и съдбата на хората ми, които разчитат на мен.

— Ама ти наистина си бил много гаден кучи син — рече Проксен. — Клеарх ти дава възможност да се спасиш, Меноне. Ако бъдем предадени довечера. Наистина ли не го разбираш?

— Приятелят ти бил голям мислител — отвърна Менон. — Доколкото си заслужава. Чудя се какво ли са му предложили персите сутринта, когато дойдоха да говорят от името на Великия цар. Питам се дали Клеарх е споделил всичко, което са казали. Мълчи си, Проксене. Нямам ти абсолютно никакво доверие.

— Добре тогава! — рязко рече Клеарх. — Ела с нас. Мислех си, че ще си спестя мърморенето ти. Проксене, ти остани.

— В никакъв случай — тутакси отвърна Проксен. — Ще бъда до теб. — Тонът му не търпеше възражения, но Менон въпреки това заговори.

— Каквото и да сте намислили двамата, ще го разбера. Е, какво е? Проксен ще премести лагера, докато сме заети ли? Не, аз също предпочитам той да е до мен.

Клеарх откри, че е свил юмрук и мислено преценява, че трябва да направи две бързи крачки, за да просне тесалиеца в безсъзнание на земята. Перспективата му харесваше, но той си заповяда да овладее гнева си, както правеше от седемгодишен. Уроците на Спарта бяха сурови, но бяха направили волята му желязна. Затова се усмихна на Менон и кимна.

— Както кажеш. Ще влезем заедно в леговището на лъва. И ако той ни погълне, ще ми правиш компания, Меноне.

— Хубава реч произнесе — отвърна Менон и сви рамене. — Но няма да ме надхитриш. Гарантирам ти го.

Когато чуха приближаващите конници, стражите вдигнаха лагера с тръбите си. Персийският цар беше само на няколко мили от тях и реакцията беше моментална. Спартанците и тесалийците наскачаха с голи мечове в ръце, готови да посрещнат заплахата.

В мрака блеснаха факли, та конниците да могат да виждат. Зад тях се строиха редици с копия и щитове. Не помръднаха от местата си, когато видяха, че само няколко десетки души приближават лагера. Клеарх и другите пълководци не бяха сред тях и нямаше кой да им нареди да си лягат. Не че биха изпълнили подобна заповед.

Двама от капитаните на Проксен застанаха нарочно пред останалите, докато конниците спираха. Покрай персийците тичаха роби, които държаха факлите си настрани, така че маслото да не капе по голата им кожа.

Палакис стоеше извън осветената площ и не смееше да приближи. Разпозна Тисаферн и Арией, който стоеше до него мрачен и посърнал. Не знаеше дали персийският пълководец е пленник, макар че Арией като че ли яздеше с развързани ръце. Тисаферн беше онзи, който се обърна към изпречилите му се капитани — и надигна глас, за да го чуят и всички други, които оставаха в тъмното.

— Идвам в този лагер като пратеник. Нося ви тежки новини и трябва да вземете решение преди зазоряване. Водачите ви са мъртви. Те подразниха цар Артаксеркс и бяха обезглавени. Заповядва ви се да се предадете. Ако го направите, можете да очаквате известна милост. Ще бъдете поробени, но повечето от вас ще бъдат оставени да живеят. Ако не предадете оръжията си по изгрев-слънце, ще бъдете преследвани като кучета и избити един по един като пример за всички онези, които избират среброто пред честта. Великият цар не одобрява наемничеството. Разполагате с време до зазоряване да вземете решение. Разбирате ли положението, в което се намирате?

Последните му думи бяха насочени към двамата капитани, които не знаеха нито дума персийски. Усетили по погледа и тона му, че им е зададен въпрос, те поклатиха отрицателно глави. Тисафсрн завъртя раздразнено очи и махна на Арией, който придвижи коня си крачка напред и преведе речта на гръцки за всички, които ги слушаха.

Палакис прехапа устна и усети как сълзите й отново напират. Клеарх беше отишъл доверчиво в онова гнездо на усойници, павилиона на царя. От загубата му, толкова скоро след Кир, й се искаше да се свие като малко дете и да обгърне колене с ръцете си. Не можеше да продължи напред. Помисли си, че може да стане робиня на някой персийски войник или благородник, и се отчая. Никога нямаше да види отново Гърция. Заплака беззвучно. Гледаше как Арией повтаря отново съобщението и видя как той трепна, когато Тисаферн вдигна ръка. Арией може и да не беше пленник, но вече не беше и властния пълководец, когото беше познавала.

Палакис ги загледа как обръщат конете си и потеглят. Светлините на факлите се смалиха на точици, докато се отдалечаваха. Тя избърса горещите си сълзи с ръка. Гримът й със сигурност се беше размазал. Нощта беше студена и макар да знаеше, че трепери, тъмнината й помагаше да остане скрита. Хиляди хора си зашепнаха около нея, но тя не взе участие в никой от разговорите. И все пак малко по малко лагерът отново притихна. Всички бяха понесли прекалено много шок и обрати за съвсем малко време. Последният удар бе зашеметил всички — да видят как водачите им заминават така пълни с увереност и надежда — само за да умрат. Това бе твърде много, за да се понесе. Звездите изпълваха небесния купол над Палакис и тя реши, че няма да заспива. В края на краищата това беше последната й нощ като свободна. Опитваше се да не мисли за онова, което щеше да дойде със слънцето.

— Изгорете останалите каруци. Трябва да се научим да вървим като войници, а каруците ни забавят.

Ксенофонт даде заповедта и със задоволство видя, че протестите на тълпата бяха само мърморене, въздишка вместо открито противопоставяне. Всички бяха чули за участта на Клеарх, Проксен и останалите. И за разлика отпреди разбираха, че животът им е в опасност, че лъчите на изгряващото слънце могат да осветят труповете им. Гръцките войници нарочно тръгнаха сред тях, като търсеха обемисти неща, които хората от обоза се мъчеха да скрият. Всичко отиде в огньовете, на които вече бяха опечени последните овни, та всички да се нахранят колкото се може по-добре.

Когато слънцето се издигна над хълмовете на изток, всички бяха готови. Малцина бяха познавали Ксенофонт предишния ден, но той беше приет от спартанците и от хората на Проксен. Заповедите му бяха ясни и повечето хора нямаха нищо против да гледат как вещите им изгарят, макар че някои от тях бършеха сълзи, докато пламъците поглъщаха имуществото им.

Преди да успеят да потеглят, се появи отряд от трийсет конници, водени от непознат офицер. Ксенофонт и Хрисоф излязоха да ги посрещнат.

— Аз съм Митридат, господа. Господарят Тисаферн ме изпрати да приема капитулацията ви.

— Ако се съди по говора ти, май си грък — каза Хрисоф. — Един от нас. Имаме обща кръв и богове, но въпреки това си с персите? Служиш на цар, който уби водачите ни. Това ми се вижда доста странно, Митридате.

По бузите на мъжа плъзна руменина, но въпреки непринудения си тон спартанецът го гледаше с немигащи очи и стоеше неподвижно като змия, която се готви да атакува.

— Ще се предадете ли, спартанецо? — отвърна Митридат и погледна нервно неразбиращите перси около себе си. Тисаферн беше коварен човек. Несъмнено някои от тях знаеха достатъчно добре гръцки, за да му докладват всяка негова дума.

— Обмислихме предложението ви и решихме, че отговорът ни е не — каза Хрисоф. — Вместо това ние имаме предложение за вас. Ще се махнем от земите на царя, като ще гледаме да нанесем колкото се може по-малко щети. Ако ни нападнат, ще се бием. Разбираш ли ме, предателю? Можеш ли да отнесеш тези думи на господарите си зад хълма? Предполагам, че не са много далече.

Макар че се изчерви още повече, Митридат се опита да свие рамене и да изглежда по-непринуден, отколкото се чувстваше.

— Говориш ми, но това са приказки на мъртвец. Ти…

— Върви, Митридате — намеси се Ксенофонт. — Чака ни дълъг път. Няма да си губя времето с теб.

Двамата с Хрисоф обърнаха гръб на зяпналия грък. Митридат изруга, обърна коня си и препусна обратно в посоката, от която беше дошъл. Едва тогава Ксенофонт и Хрисоф се обърнаха и го загледаха как се отдалечава.

— Трябва да потегляме бързо — каза Ксенофонт. — Дай заповедта.

— Аз не съм от избраните водачи — отвърна Хрисоф.

— Е, имаше шанса да бъдеш. Тогава кажи от мое име на хората да тръгват.

Хрисоф му кимна и се отдалечи. Огньовете още пращяха из лагера и изпращаха стълбове мазен черен пушек в ясното небе. Карето хоплити се строи около наредените в нестройни редици цивилни. Някои от тях носеха децата си на гръб. Приличаха на пародия на войници с редиците си, но изглеждаха достатъчно решителни. Ксенофонт обърна гръб на всичко, което лежеше зад тях. Видя, че Хефест е довел коня му, и кимна.

— Благодаря, Хефесте.

Младежа, който беше ръководил десетки обири по пазарите на Атина, вече го нямаше. Хефест се беше научил да язди, да марширува и да остава в строя, докато светът около него полудява. Беше оставил голяма част от младостта си на бойното поле при Кунакса. Наведе се към Ксенофонт и каза съвсем сериозно:

— Можеш ли да водиш? Наистина да водиш? Кажи ми, че знаеш какво правиш, Ксенофонте. Кажи ми, че това не е някаква игра за теб.

Ксенофонт се замисли. Беше познавал Сократ, Клеарх и Кир, беше се учил от всички тях. Стъпи в подложените ръце на Хефест и яхна коня. Беше видял отчаянието през изминалата нощ. Пред лицето на пълното поражение Ксенофонт просто се беше обърнал към хората. Беше им задал въпросите, които разкриваха онова, което те вече знаеха — и те го бяха приели. Знаеше, че трябва да ги накара да не спират, за да нямат възможност да се замислят за шансовете си за оцеляване. В този момент разбра, че не може да споделя собствените си страхове с никого.

— Познаваш ме, Хефесте — каза той. — Разбира се, че мога да водя.

Хефест погледна преценяващо с кафявите си очи човека, от когото беше научил толкова много. Отчаяно му се искаше да му повярва. Ксенофонт отвърна спокойно на погледа му. Сякаш след цяла вечност Хефест потупа коня и се отдръпна.

Ксенофонт видя, че Хрисоф наблюдава разговора им, вдигна ръка почти като за поздрав и я спусна, давайки знак да потеглят. Зад тях Тисаферн и персийският цар в момента научаваха, че са отказали да се предадат. Ксенофонт си припомни войската, която му се беше сторила като безкрайно черно море. Не се съмняваше, че реакцията ще е свирепа, но все пак се гордееше, че не се бяха предали смирено в плен. Намираха се много далече от дома, но поне нямаше да изчезнат без бой от тази земя.

Бяха вървели цялата сутрин и част от следобеда, когато четиримата съгледвачи се върнаха да съобщят, че са видели село на осем мили напред — просто оградено селище до поток, с няколко ниви с ечемик и пшеница, няколко дървета и няколко кльощави говеда. Подобни места се вкопчваха с нокти в земята и едва оцеляваха. Селото обаче означаваше храна, от която се нуждаеха отчаяно. Ксенофонт напомни на офицерите си да не поробват и да не избиват хората, които срещнат. Искаха само да бъдат оставени на мира от персийската войска и да не разпалват вражди с местните. Храната беше жизненоважна, разбира се — всички говеда и овце щяха да бъдат откарани заедно с малкото животни, които все още им оставаха.

Продължиха напред, решени да стигнат до селото преди залез-слънце, когато се заговори, че врагът ги настига. Ксенофонт обърна коня си и препусна назад с Хрисоф, който тичаше до него. Двамата се загледаха на юг, заслонили очи от слънцето.

— Не са толкова много, колкото очаквах — рече Хрисоф. — Колко виждам, двеста конници може би? Пешаците няма как да носят много доспехи и да се движат с такова темпо. Очите ми не са толкова зорки, колкото бяха навремето. Копия ли носят?

— Лъкове — мрачно отвърна Ксенофонт. — Митридат се връща със стрелци и конници, за да ни удари от разстояние. Двеста конници… и не повече от четиристотин стрелци.

— Сигурно има и други, които се опитват да ни пресекат пътя — каза Хрисоф. — Такъв малък отряд може само да се опита да ни забави.

— Ние вече сме бавни — отвърна Ксенофонт и поклати глава. — Трябва да стигнем до селото. Кажи на хората да ускорят крачка. Премести щитовете отзад. Твоите спартанци, Хрисофе. Не можем да избягаме на толкова конници, нито на онези, които могат да се хванат за опашките на конете и да тичат бързо като тях. Можем обаче да ги накараме да се изпотят, за да стигнат до нас. Това поне ще направи стрелбата им по-неточна.

Хрисоф изтича да даде заповедите и върна една редица щитоносци отзад. Те заеха позициите си почти в последния момент — персийските конници препуснаха веднага щом забелязаха гръцките редици. Някои преминаха в лек галоп, теглейки пехотинците след себе си. Други галопираха сами и метнаха копия във високи дъги. Копията се стовариха с огромна сила върху щитовете, но те издържаха.

Ксенофонт остана отзад, гледаше и мислеше. Изруга тихо, когато един от войниците беше улучен и трябваше да бъде отнесен напред от другарите си, замаян и окървавен. Полетяха още копия. Някои от падналите на земята бяха грабнати от гръцките воини и хвърлени обратно с убийствена точност.

Много по-лош беше ударът на стрелците, когато доближиха достатъчно. Персите сякаш знаеха, че след битката са останали съвсем малко критски стрелци. Враговете вървяха в широка редица, сякаш се разхождаха, нагласяха тетивите си, слагаха стрели и стреляха в движение. Можеха да напредват със скоростта на отстъпващите и нямаше как да пропуснат тежко движещото се каре, което се опитваше да им избяга.

Ксенофонт усети как Хефест до него трепна и се обърна рязко.

— Би ли престанал? Излагаш ме пред мъжете.

— Ясно. Извинявай — отвърна Хефест.

Остана скован, докато четиристотинте стрелци тичаха в тръс след тях като вълци и пускаха стрела след стрела във въздуха. Обхватът беше почти максималният им и Ксенофонт беше благодарен за това. Ако той беше на мястото на персийския командир, щеше да им заповяда да приближат на сто крачки и да подбират мишените си. От разстояние повече от двеста крачки гърците имаха достатъчно време да видят стрелите. Щитоносците отзад на практика се забавляваха и вдигаха бронзовите си щитове да отбиват стрелите, сякаш участваха в някакво състезание. Подвикваха си весело, докато един от тях не беше улучен във врата. Нямаше начин да спрат и да приберат тялото. Войниците се смълчаха, докато гледаха как той остава зад тях. Персийските войници нададоха ликуващи викове и се хвърлиха върху трупа. Гърците гледаха как насякоха убития на парчета.

— Предай на последните три редици да атакуват по мой сигнал — каза Ксенофонт на Хефест. Имаше нужда от специален вестоносец, който да предава инструкциите му, но разполагаше единствено с Хефест. Беше направил от атинския бандит конник. Сега се зачуди дали може да го направи и войник.

Хефест го зяпна.

— Да предам…? Как?

— Отиваш при някой офицер или при спартанеца Хрисоф, който води, но не прие титли, и повтаряш заповедта ми. Те я предават на капитаните и пентакостите, които пък организират войниците.

— Ами ако откажат? — попита Хефест и видя как на лицето на Ксенофонт се изписва изненада.

— Ние сме във война, Хефесте. Изправени сме пред враг. Ако откажат да изпълнят моя заповед в такъв момент, животът им е обречен. Само че няма да откажат. Те ме избраха с разбирането, че дисциплината е ключът за оцеляването ни. Трябва да бъдем десет хиляди спартанци, Хефесте, разбираш ли? В противен случай никога няма да се върнем у дома.

— Разбирам — каза Хефест.

— Тогава иди да предадеш заповедта ми! И препусни бързо. Селото вече би трябвало да е наблизо.

Ксенофонт спря коня си и се загледа назад. Стрелците явно бяха добре запасени, помисли си кисело. Отначало се беше надявал, че стрелите им ще свършат бързо, но конниците явно носеха резервни колчани. Скоростта на стрелбата им дори се увеличи, вместо да намалее.

Видя, че последните три редици го гледат в очакване на заповедта му. Те бяха от спартанския контингент и той бе благодарен за това, тъй като знаеше, че ще изпълнят нарежданията без никакво мрънкане и възражения.

Някои от хоплитите вървяха заднешком с вдигнати пред себе си щитове, докато други ги бяха метнали на гръб, сякаш не ги преследваха врагове. Всички спартанци носеха бронзови шлемове и стояха изправени и изпълнени с презрение към заплахата зад тях. Изглеждаха достатъчно отпочинали. Ксенофонт се надяваше да е така. Въпреки това изчака, докато един съгледвач не дойде да го предупреди, че до селото остава само една миля.

Ксенофонт посочи два пъти с отсечени движения към вражеските стрелци. В отговор най-задните редици внезапно се раздвижиха — деветстотин души, които се отделиха от карето и се понесоха към врага със смайваща скорост. Персийските стрелци бяха само на двеста крачки и бързо си дадоха сметка, че нямат абсолютно никакви шансове срещу бронирани хоплити в ръкопашен бой. Побягнаха като зайци веднага щом видяха какво ще последва.

Ксенофонт гледаше с растящ гняв как стрелците, които ги бяха тормозили часове наред, се изнасят. Видя как разстоянието между атакуващите редици и основното каре се увеличава от сто крачки на триста, после на четиристотин… Поклати глава.

— Тръби — нареди той и изруга под нос. Беше се надявал на бързо клане. — Свирете им да се върнат.

Гледаше мрачно как спартанците спират атаката си с видима неохота. Предполагаше, че все пак биха могли да настигнат бягащите, но не можеше да остави задната част на карето оголена. Бойците се върнаха в строй, но преди да се присъединят към основната част, стрелите отново заваляха и раниха трима, които трябваше да бъдат отнесени напред от другарите им. Ксенофонт изръмжа раздразнено. Много добре виждаше къде да насочи конна атака, за да разбие стършелите, които ги жилеха — само че нямаха коне.

Кирпичената стена на селото беше висока само един човешки бой, но все пак можеше да осигури прикритие и сянка. Най-важното беше, че не позволяваше на персийските стрелци и конници да продължат атаката си. Ако се осмеляха да приближат достатъчно, за да представляват някаква заплаха, щяха да се озоват в обхвата на метателните копия или на внезапна атака. Персите спряха мълчаливо в прахта край селото и насядаха, за да си починат. Останаха там сякаш цяла вечност, но при първите признаци на настъпващата вечер офицерите им дадоха нови заповеди и ги поведоха обратно.

Гръцките войници седяха задъхани на селския площад. Бяха готови да посрещнат пряко нападение, но то така и не беше дошло. Слънцето започна да се спуска към хоризонта и в далечината се виждаха сенките на селяните, които се спасяваха с бягство през нивите си.

С малцината, които бяха останали, се отнасяха добре по заповед на Ксенофонт, макар че това донякъде се дължеше и на факта, че бяха само няколко старици и едно недъгаво момче, което не можеше да тича. От гледна точка на Ксенофонт атаката им даваше право да вземат роби и да ограбят каквото си поискат, макар че селото беше съвсем бедно. Имаше храна и вино, както и достатъчно ечемик за конете, така че поставиха стража и се приготвиха да почиват.

Когато залязващото слънце обагри небето в оттенъци на лилаво и розово, Ксенофонт свика командирите. Познаваше Хрисоф, но нито един от останалите. Докато те се настаняваха на площада, той осъзна, че ще трябва да научи силните и слабите страни на всеки от тях, за да може да ги използва добре. Те му кимаха, докато се събираха, и беше ясно, че не го винят за безсмислената атака по-рано през деня. Тя не беше постигнала нищо, но бе демонстрирала приоритета им, ако искаха да продължат напред. Ксенофонт пое дълбоко дъх и леко се наведе напред — искаше всички да го чуят и разберат.

— Най-голямата ни слабост е липсата на конница и стрелци. Днес пратих хоплитите в атака, но те не могат да настигнат лека пехота, поддържана от конници. Намерихме подслон за тази нощ, но всеки ден ще ни атакуват — и нямаме защита, докато се движим.

— Тогава какво предлагаш? — попита Хрисоф.

Ксенофонт го погледна, но спартанецът се усмихваше. Този човек можеше да е наистина вбесяващ. Беше толкова очевидно, че е роден водач, че Ксенофонт се запита защо е избрал да следва него. Надяваше се, че е защото е видял и у него същите качества, но когато се хилеше като сега, Ксенофонт имаше чувството, че спартанецът просто се забавлява.

— Преди казах, че са ни нужни прашкари. Сега тази нужда е спешна. Видях, че сред нас има родосци. Те са прочути с умелото си боравене с прашката. Някои от тях имат опит и могат да обучат други. Искам преди да потеглим утре да бъдат направени кожени прашки за четиристотин души и те да тренират толкова часове, колкото е възможно. Прашките имат обхвата горе-долу колкото персийски лък, но не е необходимо да са точни. В края на краищата няма да атакуваме. Задачата им е да накарат врага да се замисли дали е разумно да ни дебне и да ни избива един по един. Можем да смесим добрите прашкари с останалите.

На площада растеше голяма стара маслина, чийто ствол бе толкова изкривен и чепат, че сякаш беше на хиляда години. Един мъж, когото Ксенофонт не познаваше, се беше облегнал на нея с протегната ръка. Беше висок и слаб, в добра форма, с гъста кафява брада, която определено се нуждаеше от подкъсяване. Мъжът излезе пред останалите. Едва тогава Ксенофонт се сети, че е един от избраните на мястото на убитите водачи.

— Аз съм Филезий от Тесалия — каза мъжът. — Племенник на Менон. Избран съм вместо него.

Ксенофонт се напрегна. Не се беше съгласявал да ръководи съвет. Врагът буквално ги дебнеше на две крачки и не можеха да си позволят да спорят. Подобно нещо би означавало унищожението им.

— Някои от вас знаят, че чичо ми беше труден човек понякога, макар лично аз да си мисля, че повечето пъти бе прав, за разлика от останалите. Въпреки това снощи при мен дойдоха един-двама, за да ми кажат, че аз трябва да ви поведа. Говоря сега, защото нямам намерение да мълча. Можем да оцелеем, ако правим по-малко грешки от персите, които искат да ни превърнат в храна за лешоядите. Ксенофонт беше избран първо от капитаните на Проксен, но аз го приемам. Дори да не го приемах, щях да си замълча — ако не за друго, то защото така няма да се стигне до дребнави спорове и боричкания между отделни групи. Ние сме една кръв, един народ. Затова казвам на онези, които шепнат и се оплакват, че съм глух за тях. Това е всичко, което имам да кажа.

Мъжът се върна при дървото и се облегна отново на него. Гърдите му се издигаха и спускаха, сякаш е задъхан, но иначе не показваше други признаци на напрежение. Ксенофонт му кимна с изумление и облекчение.

— Благодаря, Филезий. Ъ-ъ-ъ… — Замълча за момент, за да си събере мислите. — Стариците от селото казват, че на половин ден оттук имало широка река. Би трябвало да е на осем мили, около шейсет-седемдесет стадия. Имало плитък брод до горичка стари маслини. Ще пратя сега двама конници да разучат. Утре няма да имаме време да се скитаме покрай бреговете. Прашкарите ни може и да успеят да задържат персите за известно време, но трябва да намерим начин да пресечем реката. Засега ви съветвам да се нахраните с каквото има и да се наспите. Тук сме в относителна безопасност и персите, които видяхме днес, ще се страхуват да не ги нападнем през нощта. Оттеглили са се като страхливци, но утре ще се събудим преди тях и ще поемем към реката.

— А след това? — чу се глас.

Питаше един от офицерите на Проксен; те, изглежда, проявяваха особен собственически интерес към Ксенофонт, тъй като той беше издигнат с тяхна помощ. Ксенофонт не отговори веднага, а загледа офицера и го видя как се изчервява.

— След това ще видим какво лежи пред нас — отвърна накрая. — И ще направя онова, което трябва да се направи.

Обърна се, за да предотврати евентуална дискусия. Видя Хефест и за момент изпита чувството, че вижда приятелско лице. Тръгна към него, само за да има накъде да върви, и едва когато приближи, видя зад него жената, която бе забелязал по-рано.

— Господарке — каза Ксенофонт и сведе глава.

В отговор Палакис се отпусна на коляно и се поклони, показвайки оголения си врат — беше вдигнала високо косата си.

— Господарю — отвърна тя. — Исках да помоля…

Тя сви юмрук и Ксенофонт повдигна вежди. Беше заинтригуван. Разбира се, отчасти това се дължеше на поразителната й красота. Отдавна знаеше, че красивите жени интересуват мъжете по много начини. Истината беше, че една красавица винаги може да помоли за помощ и да е сигурна в отговора. За един кратък момент на облекчение той си помисли колко е добре, че мъжете съдят за другите мъже по различни критерии. В края на краищата насилието, уменията и тактиката могат да бъдат научени. Красотата беше нещо рядко и по-трудно за постигане.

— Исках да помоля… Някои от мъжете виждат, че нямам закрила. И настояват да ги посетя. Мнозина са. Аз не съм блудница. И нямам желание да бъда насилвана. Щом ти си отговорен за нас, обръщам молбата си към теб.

Ксенофонт хвърли поглед към Хефест и видя, че младежът е доста увлечен по нея. Бързият отговор дойде сам. Самият Ксенофонт имаше по-трудни проблеми, с които да се занимава.

— Кажи им, че атинянинът Хефест е твой закрилник. Сигурен съм, че ще извива ръце и ще чупи глави заради теб — и няма да настоява за нищо в замяна.

Ксенофонт наблегна на края на изречението заради Хефест, който се изчерви. Палакис отново коленичи. На Ксенофонт му се стори, че зърна на лицето й разочарование, макар че можеше и да му се е сторило.

— Благодаря — каза тя, докато той минаваше покрай тях.

Когато персийските стрелци приближиха достатъчно, за да пуснат стрелите си, реката вече се виждаше. Щитовете и нагръдниците спасиха повечето гърци, но някои стрели улучиха мишените си. Ранените биваха изнасяни напред над главите на онези, които продължаваха да вървят, след което ги слагаха на носилки. Някои крещяха от болка, докато други само се мръщеха.

Бродът беше широк само двайсетина крачки — стар кирпич и керемиди, които се превърнаха на кафява кал още под краката на първите редици. Зад тях персите започнаха да стават все по-дръзки. Стрелците се втурнаха напред и стрелите им засвистяха във въздуха около Ксенофонт. Той видя как Филезий дава заповед и прашкарите най-сетне отвърнаха с всичко, с което разполагаха. За разлика от персите, те се нуждаеха само от гладки камъни. Такива имаше с хиляди покрай реката и гърците завъртаха прашките си със зашеметяваща скорост, преди да стрелят, и моментално се навеждаха за нов камък.

Стрелците се пръснаха панически. Само десетина бяха повалени от първия залп, но се бяха сблъсквали с прашкари и преди и затова приклякаха и се просваха на земята. Камъните продължаваха да валят отгоре им и тогава, но в паниката си персите останаха с впечатление, че са изправени срещу много по-многоброен противник, отколкото беше в действителност. Офицерите им крещяха да стават и да стрелят, но те не бързаха да изпълняват заповедите им. Един по един стрелците се изправиха и видяха колко малко са нападалите около тях камъни и колко малко са повалените им другари. И отново вдигнаха лъковете си.

В тези скъпоценни моменти гърците успяха да прекосят реката. Когато и последните стигнаха отсрещния бряг, уморените прашкари влязоха в строя. Хоплитите от последните редици свалиха щитовете си, обърнаха се и побягнаха в тръс. Стотици погледнаха уплашено назад, когато персийските конници видяха как врагът бяга. Те си закрещяха пронизително един на друг, като сочеха с мечове и размахваха копия във въздуха. Стрелците може и да не бяха успели, но конниците виждаха враг, който им е обърнал гръб и бяга. Бродът беше неохраняван. По-добър момент от този не можеше да има.

Конниците моментално смушиха конете и препуснаха в галоп, като вдигаха пръски. Пред тях отстъпващите редици внезапно спряха и се обърнаха. Персийските конници крещяха ликуващо, но изведнъж се озоваха срещу плътна редица воини с червени наметала, които не показваха никаква следа от паниката, която се долавяше допреди малко. Персите продължаваха да се носят към спартанците, които вдигнаха щитовете си и се превърнаха в непреодолима бронзова стена от елитни воини. Конниците задърпаха поводите, за да спрат конете, макар че онези отзад ги приканваха да продължават с дивите си викове.

Три редици спартанци атакуваха врага, вдигнали щитове и копия. Бродът беше идеалната тясна точка и Ксенофонт беше преценил добре положението. Най-добрите му хора заградиха персийската конница, докато тя нямаше място за маневриране. Персийските стрелци не можеха да окажат поддръжка, без да рискуват да улучат собствените си хора. Стрели все пак свистяха във въздуха, но половината персийска конница трябваше да отстъпи, като изоставяше конете си в почервенялата от кръв река и стотици другари, които бяха съсечени от спартанците.

След малко гърците се оттеглиха наистина, като поддържаха добро темпо. Бяха изгубили хора, но бяха нанесли сериозни щети на преследвачите си. Земята зад тях беше покрита с вражески трупове. Мнозина бяха избити с преднамерена жестокост, за да изплашат онези зад тях.

В замяна на този рискован ход вече разполагаха с коне. Ксенофонт остана доволен, когато огледа всички коне и ги разпредели на доброволците, които твърдяха, че могат да яздят. Назначи Хефест за техен началник и си взе кон от един атинянин въпреки протестите му.

— Това беше триумф, а не малка победа — извика той на всички. — Вече никога няма да бъдем толкова уязвими. — Погледна назад към труповете край реката, после към хълмовете пред тях, които се издигаха в далечината. Персия обхващаше половината свят, но той се закле, че ще излязат от нея.

Даде заповед на карето да продължи напред пред погледа на вбесения враг, който продължаваше да се тълпи на другия бряг. Нямаха време да напълнят меховете с вода, тъй като противниковите стрелци само чакаха подобен опит. Затова поеха напред с пресъхнали уста през земя, на която тук-там се виждаше зеленина. Вървяха цял ден и когато останалите персийски конници най-сетне ги застигнаха, успяха да ги задържат на разстояние с помощта на новите си коне и метателни копия.

Когато слънцето отново увисна над хоризонта, бяха изгубили усещането за възбуда от сутринта. Гладът и жаждата бяха най-големите им проблеми, макар че изглеждаше, че ще намерят подслон за нощта. Съгледвачите бяха съобщили за изоставен град, до който можеха да се доберат. От часове гледаха как стените растат пред тях, докато най-сетне стигнаха до тях и влязоха през една отдавна разрушена част, превърнала се в купчина камъни.

Улиците тънеха в прах и никъде не се виждаха признаци на живот. Градът беше огромен и неестествено притихнал; по стените лазеха дългоопашати гущери, които се разбягваха уплашени. Всички, които можеха да ловуват, се пръснаха на групи из града, за да уловят всичко, което намерят. Една група попадна на леопард и един човек пострада сериозно, преди да успеят да прободат животното. Други уловиха гълъби и тракането на камъните отекваше по улиците — прашкарите продължаваха да се упражняват, твърдо решени да се превърнат в заплахата, на която само се бяха престрували досега.

Ксенофонт откри на един площад голяма пирамида, извисяваща се на почти шейсет крачки. Не видя вход и не можеше да си обясни съществуването й на това място. Един капитан му даде нещо като стъклена леща във формата на рибешко око, което бе намерил в прахта на улицата. В някои сгради имаше запазени кости и парчета от бронзови доспехи, защитавали някой древен воин. Всичко показваше, че някъде в миналото, преди незнайно колко столетия, градът е бил сполетян от катастрофа.

Гърците бяха заловили пленници при реката и бяха запазили няколко десетки живи, за да ги разпитат. Ксенофонт заповяда да убият първия като пример за останалите, след което ги разпитва цялата вечер, докато войниците му предаваха намерената храна на жените от лагера. Запалиха огньове от старо дърво, което беше толкова изсъхнало, че се разгаряше само от една искра от огнивото. Миризмата на печено изпълни устите им със слюнка и макар че не откриха вино, намериха глинени стомни, в които някога бе имало вино, както и кладенец с чиста вода. При смесването на утайката с водата се получи напитка, която беше горе-долу поносима и съдържаше някакъв намек за грозде.

Един от пленниците каза, че градът се наричал Лариса, докато друг твърдеше, че бил Нимруд, някогашна столица на мидийците. Всичко трябваше да се превежда от знаещите двата езика и разпитите се проточваха. Ксенофонт се разходи по градските стени, докато пленниците долу дрънкаха за царската войска. Беше обещал да пощади живота им в замяна на всичко, което знаеха. Залогът беше оцеляването им и той не изпитваше вина, когато трябваше да взема решение дали някой трябва да живее, или да умре. Каза им го съвсем спокойно и ясно. И тъй като един от тях вече лежеше мъртъв върху прашните камъни, останалите му повярваха и запяха като птички.

Чу изсвирване и когато се обърна, видя Хефест и Палакис да се качват на стената по тесните стъпала. Ксенофонт им се усмихна, макар че вътрешно въздъхна. Клеарх никога не беше споменавал, че воденето на хора означава почти пълна липса на възможност за уединение, но явно беше така. Ксенофонт знаеше, че Сократ обича компанията на други — старецът буквално грейваше и се оживяваше, когато беше заобиколен от хора. За самия Ксенофонт и простите разговори бяха досада. Предпочиташе сериозните проблеми, които да решава един по един с ума и силата си. Запита се за момент дали да не ги отпрати, но и този път красотата на жената го накара да размисли. Този град беше място на смърт и зловеща тишина, царували тук векове наред. Черните къдрици на Палакис бяха като ореол около лицето й и й придаваха вид едва ли не на горгоната Медуза.

— Помолих да те видя, Ксенофонте — рече Палакис.

— Така ли? — Ксенофонт хвърли поглед към Хефест. Младият атинянин изглеждаше увлечен по жената като кутре. Ксенофонт остана изненадан от завистта, която изпита, когато Палакис докосна ръката на младежа. Помисли си, че на лицето му не се е изписало нищо, но подозираше, че Палакис е доста добра в разчитането на мъжките реакции.

Въздъхна.

— Палакис, трябва да… — Млъкна преди да е казал нещо обидно, като си припомни дисциплината, която беше видял у спартанците. Той трябваше да води тези хора. Ако това означаваше край на уединението, налагаше се да го приеме. — Какво желаеш от мен?

— Просто компанията ти — отвърна тя. — Хората се страхуват, а уплашените мъже и жени не стават за компания. Исках да поговорим за шансовете ни.

Ксенофонт се засмя и поклати глава.

— Бих се показал като лош водач, ако кажа, че са нищожни, нали? Не мога да предсказвам бъдещето. Дори и най-посредствените оракули сигурно са по-добри от мен.

Усмивката й изчезна и той долови напрежението й. Заговори по-сериозно.

— Няма да се проваля поради недостатъчно усилия. Кълна се, ще отговарям за всеки мъж, жена и дете, тръгнали с мен. Те са мои хора, Палакис. Клеарх не би ги изоставил в чужда земя, за да бъдат изклани или поробени. Аз също не бих го направил, докато дишам. — Той млъкна и тя кимна, приемайки клетвата му. — Ще искам от тях всичко, което могат да дадат. Искам същото и от себе си. Отвъд това… — Ксенофонт погледна към хоризонта и се вцепени, така че Хефест и Палакис също се обърнаха да погледнат.

В далечината се виждаше персийска пехота. Явно цар Артаксеркс се беше отказал да ги чака да се предадат и да разчита на малък отряд стрелци да се разправят с тях. Огромни пълчища напредваха към изоставения град като петно върху земята, като наближаваща лятна буря.

— Колко са? — с треперещ глас попита Палакис?

— Кой може да каже? Осемдесет, деветдесет хиляди? Но дори и толкова, не са всичките. А това е странно.

— Може царят да се е върнал в дворците си — предположи Хефест. — В края на краищата той спечели битката. И ще се прибере, за да пирува и да устройва паради.

Ксенофонт се изненада, че се съгласява с преценката му.

— Надявам се да е така. Ако го е направил, това е в наша полза. — Хрумна му нещо, което го накара да се намръщи. — Освен ако не води втора толкова голяма войска от другата страна на града. Хефесте, би ли изтичал да погледнеш?

Младежът, който навремето му се беше подигравал на атинския пазар, тутакси се втурна презглава надолу по стълбите и изчезна от поглед. Ксенофонт се усмихна. Нищо не оформяше човек по-добре от войната, за добро или за лошо.

— Женен ли си? — попита Палакис.

Ксенофонт се закашля и се изчерви.

— А, не. Не съм женен. Отдадох живота си на политиката, в подкрепа на Спарта. Това не беше… популярно решение в Атина. И така всички възможности за женитба минаха покрай мен. — Той отново присви очи към противника, като се мъчеше да увери сам себе си, че той няма да достигне града преди падането на нощта. — Опитах… да намеря най-добрия начин на живот, как най-добре да изживея малкото години, отредени ни от боговете. Затова се посветих на велики учители и на занятия като конете и управлението на имение. Четири години бях ученик на Сократ.

— Не съм чувала за него — рече тя, с което го накара да посърне. — Но това търсене как да живееш най-добре… не виждаш ли една съпруга като част от това?

Изглеждаше искрено изненадана. Ксенофонт се изчерви още повече и се прокашля в юмрука си.

— Не. Но ще си помисля и за това. — Отърси се от странното си настроение и заговори по-уверено: — Засега трябва да се приготвим или да тръгваме, или да защитаваме един мъртъв град.

Хвана я за ръка и тя се остави да я поведе надолу по стъпалата. Палакис се усмихваше, когато той я погледна — беше заинтригувана от мъжа, който се бе оказал много по-интересен, отколкото бе очаквала. Беше решила да окуражи очевидния му интерес към нея, за да я пази с положението си. Не беше очаквала да изпита тръпка, когато той я хвана за ръка. Това беше странно. Палакис се възхищаваше на мъже като Кир и Клеарх. Те сякаш изобщо не се съмняваха в силата си. И в същото време тя се влюбваше в мъже, които изпитват трудности. Палакис се познаваше много добре и докато стъпваше на площада си каза, че трябва да е предпазлива. Истината беше, че й се искаше да изпитват нужда от нея. Усещаше, че Ксенофонт е отчаяно самотен и че много се нуждае от нея. Идеята беше опияняваща.

Ксенофонт изруга, когато по бузата му се спусна пареща струйка пот. Стрелата едва го беше забърсала, но одрасканото не спираше да кърви. Всеки път, когато бършеше потта си, раната се отваряше отново.

Тисаферн беше хвърлил цялата си войска срещу гръцкото каре с надеждата да го смаже с един удар. За малко да успее. Ксенофонт се опитваше да не мисли за първите моменти на дивашкия сблъсък. Беше видял една жена да тича след пищящата си дъщеря точно пред атакуващите перси, които ги застигнаха и двете изчезнаха под краката на войниците.

Може би стотина души бяха останали, когато карето се подреди и пое напред, все още открито за удари. Персийските конници се хвърляха като вълци и сечаха старите и болните. Хващаха жени, мъже, всеки, до когото можеха да се доберат. Някои прекалено увлечени перси бяха повалени от хоплитите, които бързо се мъчеха да затворят редиците си, но това не носеше особено утешение за уловените. Мнозина от тях бяха убити на място, а други бяха оставени живи, за да крещят и да протягат безпомощно ръце, притиснати в седлата на смеещи се мъже.

Редиците се затвориха и гърците продължиха напред, ужилени от свирепата атака. Ксенофонт усети гневни погледи върху себе си и му се прииска да удуши Хефест с голи ръце, задето не го е предупредил навреме. Извика атинянина и видя, че се е намусил както навремето по улиците на града.

— Къде беше? — попита го Ксенофонт. Говореше тихо, отчасти защото отговорността беше негова, независимо как гледаше Хефест на нещата. Не можеше да вини неопитния водач на банда за това, че не може да поддържа подходяща охрана.

— Оставих съгледвачите на един час път от лагера — каза Хефест.

Наведе глава и за момент изглеждаше така, сякаш ще избухне в сълзи. Накрая се овладя с усилие на волята, което впечатли Ксенофонт.

— Излязох с тях, но после… препуснах обратно. Съжалявам.

Ксенофонт погледна младежа. Хефест не можеше да прочете, камо ли да напише дори името си. Беше се научил да язди по време на похода на изток. Ако имаше някаква вина, тя беше у онзи, който го беше оставил сам, без да има кой да го съветва.

— Кажи ми какво стана — рече той.

Хефест се извърна. Не можеше да го погледне в очите.

— Явно ни дебнеха в засада. Конници и стрелци. — Рязко разсече въздуха с ръка. — Някои момчета се измъкнаха, но изгубихме много хора. Атакуваха ни много бързо, Ксенофонте. И продължиха да ни преследват, докато препусках обратно. Когато извиках тревога, почти ни бяха настигнали. Съжалявам.

Млъкна, готов да посрещне наказанието, което ще го сполети.

— Не биваше да те оставям без по-опитни хора — каза Ксенофонт. — Грешката е моя, разбираш ли? Няма да виня теб заради собственото ми недоглеждане. — После заговори енергично, сякаш въпросът вече е забравен. — Така, за утре вечер ще трябва да пратиш съгледвачите по двойки, така че винаги да се виждат едни други. Ако някой съгледвач или двойка бъде нападната, останалите да обръщат веднага към лагера. Винаги да се виждат, Хефесте. Това е урокът от станалото.

— Съжалявам — отново каза Хефест.

Ксенофонт го погледна неразбиращо.

— Не трябва да съжаляваш. А да се учиш. Те са спечелили малък сблъсък, който е повдигнал духа им. Това не променя нищо! Колко далече стигнахме дотук? Достатъчно е само да оставаме пред тях.

Докато говореше, се чуха нови викове от онези, които гледаха следващите ги перси. От открития център на карето се надигнаха уплашени стонове, каквито Ксенофонт не беше чувал досега. Той стисна зъби, ядосан на себе си, но и на врага, който просто не искаше да ги остави на мира.

Докато се връщаше покрай карето, Ксенофонт видя конници да яздят в лек галоп, сякаш бяха на парад. Минаваха покрай гърците на достатъчно разстояние, за да са извън обсега на стрелите и копията. Разбира се, после се обръщаха да гледат противника си, но продължаваха напред, използвайки предимството на скоростта и подвижността си.

Хрисоф дойде при него. Изглеждаше добре и почти не беше задъхан въпреки нагръдника от бронз и кожа, който носеше.

— Някакви нови заповеди? — подвикна Хрисоф.

Ксенофонт вече започваше да разбира какво си мисли спартанецът. По го биваше в тънките намеци, отколкото Клеарх.

— Засега не — отвърна Ксенофонт. — Нещо да споделиш за онези конници?

— Предполагам, че ще ни направят засада — каза Хрисоф. Беше дошъл, за да е сигурен, че Ксенофонт ще разбере точно какво има предвид. — Ще намерят място, където пътят се стеснява, може би някъде сред хълмовете. Ще хвърлят по нас дървета, камъни и всичко, което им попадне подръка. В същото време онези отзад ще ни атакуват. Аз самият бих направил точно така.

— Не мога да им попреча да ни изпреварят — каза Ксенофонт. — Не можем да пръснем и онези, които ни следват. Ако спрем за битка, те ще се изтеглят. Или ако приемат предизвикателството, хората от лагера ще останат уязвими. В общи линии, това е положението ни.

Примигна от собствените си думи и изведнъж се почувства безнадежден. Даваше си сметка, че хората около него го гледат, и затова поклати глава и загърби тези страхове. Един командир трябваше да изглежда уверен дори пред опитни мъже като Хрисоф. Да е отвъд съмнението и слабостта.

— И все пак по-добре да не влизаме в бой с персите. Показахме им, че не могат да се сравняват с нас на бойното поле. Няма слава в това да ги тормозим повече. Не, задачата ни е да излезем от територията им. И аз възнамерявам да направя това, Хрисофе. Ако заемат по-високи позиции, ще продължим напред с вдигнати над главите си щитове. Ако ни атакуват с пехота, ще ги посичаме, докато не се откажат. Ще се бием, ако се налага, но победата ни ще бъде, когато стигнем Черно море. По брега на север има гръцки градове. Стигнем ли до тях, ще сме си все едно у дома.

Хрисоф кимна, без да забавя крачка.

— Да продължаваме напред в строй. Разбрано.

После се ухили като момче и Ксенофонт усети как собствената му маска се напуква и той също се усмихва. Беше изказал на глас проблемите, които ги очакваха, и сега виждаше, че те не са непреодолими. За първи път през този ден настроението му се приповдигна.

— Действай — каза той.

Равнините от другата страна на планината бяха плодородни. Широка река блещукаше в далечината зад пръснати тук-там села. Виждаха се стада добитък. Гърците завикаха с облекчение при вида на тази земя, която можеше да им осигури храна и вода, без да има враг, който да се опитва да ги настигне и да ги обкръжи.

Ксенофонт нареди на Хефест да организира съгледвачите. Младият атинянин беше намръщен, но препусна да изпълни заповедите. Ксенофонт го гледаше как се отдалечава, ядосан малко на себе си, но щом се налагаше положението да е такова, можеше да го приеме. Двамата не бяха приятели в Атина, а и той имаше по-сериозни грижи. Щом Хефест тръгна, дойде Хрисоф заедно с Филезий.

— Благодаря, че дойдохте — каза Ксенофонт, докато се спускаха към долината. — Мислех да организирам отряд от по-добрите ни воини. Ако ще ни тормозят в проходи и при мостове, трябва да имаме ариергард, въоръжен с дълги копия и допълнен от най-добрите прашкари и също и с критски стрелци.

— Умно — каза Хрисоф. — Ще подбера шестстотин бойци. Съмнявам се, че ще има много доброволци за такава неблагодарна задача. Може ли да предложа…

— Не можеш да предлагаш спартанци, ако това се канеше да кажеш — прекъсна го Ксенофонт. — Те ще свършат по-добра работа в първите редици, както си ми повтарял неведнъж.

— Добре, прав си — каза Хрисоф и сведе глава. — Макар че дойдохме, защото Филезий иска да поговори с теб.

Ксенофонт погледна спътника му и кимна с неохота. Беше чувал Филезий да говори публично само веднъж, когато бе изразил подкрепата си към него. Въпреки това го погледна с недоверие.

— Разбирам. Докато говорим, ти се заеми със селата. Вземете каквато храна намерите и всички товарни животни, стада и каруци, които могат да свършат работа. Трябват ни котли и нови мехове. И най-вече ни трябват обувки — нека селяните изкарат сезона боси. На тях не им се налага да прекосяват пеша цяла империя, докато персийската войска им диша във врата. Ясно?

Хрисоф се поклони и Ксенофонт го остави и продължи да язди бавно напред. Погледна назад към спартанеца, но Хрисоф вече се отдалечаваше и привикваше капитаните и пентакостите, от които щеше да има нужда.

Филезий известно време остана да гледа след спартанеца, след което прочисти гърло. Не му допадаше да се обръща към Ксенофонт, докато е на нивото на прасците му, но атинянинът с нищо не показваше, че ще слезе от коня.

— Искаше да говориш с мен ли? — подкани го Ксенофонт.

— Да… Исках да посоча, че прекосихме планината и няма никаква следа от Тисаферн и персите, още по-малко от царя им. Хрумна ми, че макар да не ми е работа да се меся, може би сега е времето да обсъдим как най-добре да изведем войниците от тази страна.

— И хората от обоза — добави Ксенофонт.

— Да, разбира се, тях също. Исках да кажа, че непосредствената заплаха я няма, поне засега. Знаеш, че с Менон бяхме роднини. Четиринайсет години служех в сянката му, а доколкото разбирам, ти… — той стисна зъби за момент — си по-неопитен.

— О, и то много — отвърна Ксенофонт. — Макар да забелязвам, че Менон не те е направил свой заместник. Ти обаче се възползва от изникналия шанс и хората му те приеха. Това беше дързък ход. И нямах възможност да ти благодаря за подкрепата ти. Благодарен съм ти, Филезий. Без хора като теб нямаше да оцелеем, за да стигнем до тази равнина. Без твоята храброст и дисциплина няма да видим родината си. Сигурен съм в това. Без абсолютното подчинение по всяко време на хората, които командваш, и на онези, които командват командирите, ние ще загинем в Персия и никога няма да вкусим отново виното и маслините на Гърция. Няма да се наслаждаваме на пиесите на Еврипид, нито да слушаме разговорите на агората в Атина. Нещо по-лошо, ако се провалим тук, ще бъдем забравени от сънародниците си.

Каза го почти като насън, от устата му се изляха думи, които изненадаха и двамата със своята емоционалност.

— Гледах неговата „Медея“ в Атина. Самият Еврипид също присъстваше и тълпата стана, за да му отдаде почит. Беше… зашеметяващо. Докато излизах, имах чувството, че от раменете ми е паднал огромен товар, който съм мъкнел години наред.

Филезий си помисли дали да не върне разговора към по-практични теми, но се отказа. Истината беше, че никога не бе искал да води.

— Разбирам. Моля се да ни отведеш живи и здрави у дома.

— Това е единственото, което искам — отвърна Ксенофонт.

Слънцето залязваше зад възвишенията и хвърляше дълги сенки по нивите. Реколтата вече беше прибрана. Още по-добре, тъй като щяха да приберат безценното жито направо от зърнохранилищата. В същото време това означаваше, че годината напредва и сезоните са на път да се сменят. Каквото и да се случеше, каквото и да ги сполетеше, трябваше да продължат напред. Дължеше го на Клеарх.

— Когато се срещнем отново, спартанецо — тихо каза Ксенофонт, — и когато ме попиташ какво сме направили след смъртта ти, няма да се срамувам. Обещавам ти. Ще ги върна обратно.

Знаеше, че Филезий се опитва да се домогне до повече власт и думата му да се чува. Поклати глава. Те бяха негови хора. Той бе атински аристократ, намерил истинската си цел. И нямаше намерение да я отстъпва на никого.

Студът се засилваше с всяка крачка, а пътеката се стесняваше и се изкачваше все по-нагоре. Хоплитите вървяха в редици с щитове в готовност и използваха копията си като тояги, докато се катереха по изпопадали камъни. Отвесните скали се извисяваха високо над тях, а върховете на планината бяха скрити в мъгли. Ксенофонт прати Хефест отзад да се оглежда за евентуален последен удар от страна на Тисаферн, но в начина, по който персиецът вдигна ръка, преди да изчезне от поглед, имаше нещо окончателно.

Не след дълго равнините останаха спомен. Помагаха си един на друг да преодоляват канарите, като непрекъснато трепереха — студът ги пронизваше до кости. Ксенофонт бързо разбра, че няма да може да продължи с коня си в планините на кардухите, въздъхна и слезе от седлото. Животното му беше служило добре и му беше трудно да поиска да му донесат чук. Убиването на кон беше трудно нещо, но нуждата им беше огромна. Един коринтянин каза, че навремето бил касапин. Ксенофонт хвана повода и отказа да се извърне, когато коринтянинът замахна и стовари чука върху главата на коня, който подгъна крака и рухна на земята с изплезен език. Мъже и жени се скупчиха, сякаш можеха да вземат парче месо за себе си, като положат ръце върху коня.

— Всички назад — озъби им се Ксенофонт. — Гладът ви превръща в глупаци. Имаме още десет коня. Ще спрем тук да ядем… — Той се огледа, но наоколо нямаше почти никакви дървета и нямаше с какво да се изпече месо за гладуващото множество. — Ще носим месото, докато не намерим дърва и място, което се защитава лесно.

Обещанието му като че ли ги задоволи, макар че хората гледаха като вълци как касапинът нарязва коня.

Пътят, доколкото го имаше, се изкачваше все по-нагоре, докато не ги отведе до разклонение. В едната посока продължаваше козя пътека, която беше просто тънка бяла линия, изчезваща зад завоя. В другата имаше по-скоро свлачище, отколкото път — сивите камъни бяха покрити с мъх и сякаш нищо не беше минавало оттам през последните хиляда години. Ксенофонт излезе напред, макар че преценката му накъде да тръгнат не беше по-добра от тази на мърлявото хлапе, което от известно време вървеше до него. Въпреки това гърците очакваха решението му, затова той даде заповед без колебание. Щяха да се изкачат по свлачището, за да излязат на по-високо. След като млъкна, момчето му се усмихна с широко отворени очи.

— Как се казваш, момче?

— Адрий.

— Значи одобряваш, а, Адрий?

Детето кимна и реакцията му накара Ксенофонт да се усмихне и да разроши косата му. След известно време дойде майка му, взе го на ръце и каза:

— Извинявай. Баща му падна в битката. Продължава да го търси сред мъжете. Все се запилява нанякъде, дърпа хората за ръкавите и пита дали са го виждали. Дано не ти е досадил.

— Ни най-малко. Адрий се съгласи с мен за пътя, по който да тръгнем. Нали? Той е добро момче. — Жената примигна изненадано от отговора му, а Ксенофонт откри, че настроението му се е подобрило.

Последва час уморително катерене. Мъже и жени лазеха нагоре, като си помагаха един на друг. Някои се тътреха едва-едва, докато други скачаха от камък на камък като планински кози. През цялото време се опитваха да се оглеждат за евентуална атака, но беше просто невъзможно да държиш копието готово за действие и да се изкачваш по камъни, които се хлъзгат под краката ти. Ксенофонт погледна Хефест, когато той приближи. По измъчената му физиономия се виждаше колко му е било трудно да се раздели с конете.

— Ти ли даде заповед да убият коня ми? — попита Хефест. Въпросът му прозвуча като предизвикателство, но Ксенофонт отговори спокойно:

— Да. Конете не могат да се катерят.

Хефест го изгледа кръвнишки, но после лицето му омекна. Младежът вече нямаше нищо общо с улиците на големия град и живота там. Беше видял достатъчно, за да разбере, че Ксенофонт е взел единственото възможно решение.

— Спартанците ги колят като овце — горчиво каза той. — Тези хора нямат души.

— Спартанците не са сантиментални — отвърна Ксенофонт. — Различно е.

— Откъде знаеш по кой път да тръгнем?

— Избрах онзи, който води нагоре. Ще трябва да се изкатерим високо, за да преодолеем планините, Хефесте. Ако има проход, той ще е горе, близо до върховете.

Хефест спря задъхан и погледна надолу по склона. Всеки път, когато го правеха, се изумяваха колко път са изминали. Бързо се бяха научили да правят чести, но кратки почивки, за да не рухнат от изтощение.

Цялата пътека зад тях беше пълна с хора, които се катереха с мъка. Бяха уморени, но нямаха намерение да се предават. Ксенофонт ги погледна с гордост и Хефест видя изражението му.

— Няма да ти благодарят, нали знаеш — рече той. — Виждам как ги гледаш, все едно си им баща. Мисля, че накрая ще ти разбият сърцето.

Беше изненадващо да чуе тези думи от човек, който навремето обираше посещаващите театъра. Ксенофонт се дръпна назад и присви очи, сякаш за да огледа по-добре атинянина.

— Ти си доста свестен човек, Хефесте, макар че го прикриваш добре. Истината е, че ще сме големи късметлии, ако видим отново дома. Ако оцелеем, едва ли някой от нас ще остане същият. А и ти не очакваш достатъчно от сънародниците си. Те тепърва ще те изненадат, помни ми думата. Както изненадаха мен.

Хефест се изчерви от удоволствие от похвалата и двамата продължиха нагоре.

Високо над тях в мъглите зазвучаха странни крясъци, подобни по-скоро на крясъците на чайки или маймуни, отколкото на нещо, способно да излезе от гърлото на човек. Звукът отекна от скали и дерета и всички гърци замръзнаха по местата си. Хиляди стояха и гледаха напрегнато нагоре като уплашени от неизвестното деца.

Хефест и Ксенофонт се спогледаха мрачно.

— Знаят, че сме тук — каза Ксенофонт.

Ксенофонт призова за доброволци сред най-силните и най-бързите. Избра четирима капитани и две хиляди войници и им обясни задачата и скоростта, с която трябва да я изпълнят. Те се ухилиха — предпочитаха да тичат нагоре по чукарите, отколкото да се мъкнат в редиците с останалите.

— Проходът явно е важен, в противен случай нямаше да съберат такава сила, за да го пазят — каза Ксенофонт. — Не можете да се провалите, войници. А сега тръгвайте…

В същия миг от мъглите над тях заваля проливен дъжд, който се спусна като завеса в долината. Всички моментално станаха вир-вода и наведоха глави. Ксенофонт изруга. Дъждът щеше да усложни всичко. Мъглите сякаш пълзяха неуморно надолу и вече не се виждаха никакви върхове; дори проходът беше едва различима линия на фона на по-светлото небе.

— Следвайте водача. Ние ще сме готови — каза Ксенофонт.

Загледа как две хиляди от най-младите му и най-добри хора се отдалечават тичешком. Те излязоха от долината след водача кардух, който тичаше с вързани отзад ръце. Младият мъж ги поведе през едно дере към пътека, която се губеше в гъсти папрати. На пръв поглед изглеждаше, че не води наникъде, а просто свършва при скалите. Оказа се обаче, че е скрита, и Ксенофонт разбра, че нямаше да я намерят без водача. Изпита известно задоволство, че са научили за пътеката от негов пленник — онези на Хрисоф не бяха казали нищо съществено.

Известно време не можеше да направи нищо. Дъждът продължаваше да се лее и хората му стояха треперещи и окаяни. Трудно можеше да се каже кое време от деня е, макар че вечерта сигурно наближаваше. Ксенофонт взе бързо решение и заповяда колоната да продължи напред под строй — само колкото чакащите в прохода да разберат, че приближават. След това нареди на хората си да почиват. От чукарите не валяха камъни и стрели. Ксенофонт се запита дали това не се дължи на факта, че и противникът е вир-вода. Стрелците винаги се оплакваха, когато им се налагаше да използват мокри тетиви. Възможно беше и да са чули стъпките на двете хиляди гърци и да са се усетили, че ги преследват. Така или иначе, това помогна за повишаване на настроението въпреки дъжда. Определено започваше да се стъмва. Хората му щяха да прекарат студена нощ. Ксенофонт се надяваше мъглите да се разпръснат на сутринта, за да види изненаданите кардухи.

Из цялата долина се виеха потоци и нямаше нито едно сухо място. Ксенофонт видя, че мнозина се настаняват по двойки или групи, опрели гръб в гръб. Но дори така нощта се очертаваше мизерна.

Палакис дойде, избърса с ръка един широк плосък камък и кацна на него, като кръстоса глезени и сви колене към гърдите си, за да запази донякъде топлината на тялото си. Имаше одеяло, което вече беше потъмняло от дъжда. Зъбите й тракаха и на Ксенофонт му се прииска да имаше някакъв подслон за нея. Гърците и студът не се спогаждаха.

— Приличаш на мокро птиче — каза той и се усмихна. Косата, която преди се виеше на гъсти къдрици, сега полепваше по лицето й на дълги мокри кичури.

— И се чувствам точно така — отвърна тя. — Тук ли ще прекараме нощта?

— Налага се, докато не разчистим прохода.

— Ами ако не успеем?

— Тогава ще се наложи да се катерим по по-трудна пътека. Така или иначе, утре продължаваме напред.

В този момент му се стори, че нощта пред тях няма да има край. Осъзна, че и самият той трепери. Чуваше тракането на зъбите си, а ръцете му бяха побелели и се тресяха.

— Замръзваш — каза тя. — Седни до мен. Одеялото ми е мокро, но е по-добре от нищо.

— Къде е Хефест? — попита Ксенофонт, без да помръдне от мястото си.

Тя се вцепени и на гладката кожа между веждите й се появиха две дълбоки бръчки.

— Аз не съм негова, Ксенофонте.

— Знам, че не си и моя — отвърна тутакси той, без изобщо да се замисля за думите си.

Дълго време тя не каза нищо, само се взираше в него.

— Аз… помислих си, че го искаше. Но видях, че си претоварен с грижи, за да ни опазиш живи. И те разбрах, Ксенофонте. Да не би сега да казваш, че искаш да дойда при теб? Че ме искаш в леглото си? Не си играй с мен. Говори или мълчи. Искай или си остани така.

Той преглътна, вперил поглед в нея. Изглежда, трябваше да го каже. И в същото време това беше лудост. Намираха се във враждебна планина със съвсем малко храна, заобиколени от врагове. Осъзна, че иска подобие на любов, но може би не истинска. Искаше да разменя любовни ласки с прекрасна жена — нещо, което не отнемаше твърде много време. В живота му нямаше място за дълги разговори, смях и песни. Искаше само неща, които можеше да получи на мига — и макар болезнено да копнееше за нея, разбра, че това няма да е достатъчно.

Нейните дни не бяха изпълнени със събития и вземане на решения. Той не можеше да бъде забавление за Палакис. А ако тя разсейваше него, всички щяха да загинат. Опита се да си спомни доводите, които се въртяха в мислите му. Тишината около тях сякаш се разрасна и той осъзна, че прекалено дълго не отговаря.

— Тук сте значи! — каза Хефест, докато прекрачваше камъните. Младежът държеше топло одеяло и го наметна на раменете на Палакис, без да каже нищо друго. От начина, по който ръката му остана на рамото й, на Ксенофонт отново му се стори, че той сякаш предявява претенции към нея.

Знаеше, че Хефест много добре осъзнава, че е прекъснал нещо. Палакис се беше изчервила. Хефест също се изчерви и движенията му станаха неловки.

— Намерих храна — каза той. — Месо, сварено с някакви билки. Малко вино. Кисело е, но е по-добре от нищо. Ще дойдеш ли, преди да е свършило?

Въпросът беше насочен към Палакис и тя се изправи с лекота, сгъна мокрото одеяло и се уви със сухото. Погледна отново Ксенофонт, преди да се извърне. Той се беше вторачил в земята между краката си. На лицето й се появи нещо като раздразнение, почти ярост. Устните й се превърнаха в тънка черта. Тя хвана Хефест за ръка, с което го изненада.

Мракът се спусна над възвишенията и гърците задрямаха треперещи под одеялата.

Гръцката колона мълчаливо се заспуска по склоновете. На хората от обоза им беше трудно, но хоплитите напредваха в строй, като внимаваха къде стъпват.

Опиянението обхвана всички. Бяха излезли от планините. Бяха живи. Тук дори въздухът сякаш беше по-сладък след влажните мъгли на планината.

Отново разполагаха с място да се строят по обичайния си начин — каре в карето. За хората беше почти успокояващо да видят старите редици около себе си, макар че много познати лица липсваха. Стотици бяха изгубили живота си в планините, десетки жени бяха отвлечени по време на сраженията. Онези, които стояха тук, бяха оцелели, но белязани със спомени, които щяха да ги преследват до края на живота им.

Ксенофонт имаше чувството, че е остарял с десет години. Погледна с глуха ярост към войската от другата страна на реката, когато видя появяването им. Не знаеше кои са те, нито защо са тук. Изпитваше гняв към тях, защото му препречваха пътя — а му беше писнало от онези, които се осмеляваха да се изправят срещу него.

Хрисоф чакаше търпеливо заповеди при строените спартанци, които изглеждаха малко размъкнати след всичко преживяно. Ксенофонт осъзна, че впечатлението не се дължи само на брадите и плитките, но и на усещането, че са изхабени, сякаш дори те не могат да продължават вечно напред. Беше разчитал на невероятната им издръжливост и ги беше използвал първи и в най-тежките ситуации. Но те бяха просто хора. Дългите червени наметала бяха прокъсани и протъркани, краищата на много бяха грубо накъсани за превръзки. Мнозина спартанци имаха червени превръзки по бедрата и раменете — вече всъщност кафяви, потъмнели от кръв. Робите илоти стояха мълчаливо между тях с щитове и копия. Заедно те бяха елитът и Ксенофонт знаеше, че не би могъл да стигне дотук без кръвта, която бяха пролели.

Те го гледаха без гняв и очакваха заповедите му. На свой ред той посрещна погледите им, без да трепне. Те бяха изиграли своята роля, но и той също. Ксенофонт погледна към отсрещния бряг на реката, където полковете пехотинци все още се строяваха, изпаднали в дива възбуда от появяването на врага. Бяха може би три или четири пъти повече от гръцките хоплити, около трийсетина хиляди души. Щяха да се сторят огромна войска на всеки, който не бе виждал Кунакса. Ксенофонт обаче само махна с ръка към отсрещния бряг и сви рамене.

— Кои са онези, че застават срещу нас? — високо попита той с глас, в който ясно се долавяше гневът му. — Срещу нас, които минахме през войската на персийския цар, без никой да успее да ни се изпречи. Срещу нас, които прекосихме планините на кардухите и сме все още живи! Явно Тисаферн е имал много пощенски гълъбчета. Онези от другата страна на реката никога не са виждали гърци. Те нямат представа срещу какво се изправят. — Ухили се. — Само си помислете какви физиономии ще направят, когато разберат!

Дори мрачните спартанци реагираха на това с усмивки, когато си представиха смутените врагове.

Голямото гръцко каре чакаше зад редиците на Хрисоф. Те също изглеждаха очукани и мършави, само сухожилия и воля. Дълго бяха карали почти без храна — и твърде много дни се бяха сражавали за живота си. Мечовете им бяха нащърбени и затъпени и никой от тях не се беше къпал от повече от седмица. Въпреки това Ксенофонт така се гордееше с тях, че имаше чувството, че гърдите му ще се пръснат.

Пак погледна към отсрещния бряг. Той ги беше довел дотук. Отговорността му тежеше, но нямаше да я захвърли, ако тя щеше да му гарантира, че някоя вечер ще може да пие в Атина и да заспи в собственото си легло.

— Ела с мен при реката — каза той на Хрисоф. — Вземи копиеносци с най-дългите копия и щитоносци, които да ги пазят. Ще намерим брод и ще покажем на тези слуги на персийския цар кои сме.

Малкият отряд тръгна с него към брега. От другата страна се виждаха развети знамена, непознати на Ксенофонт. Войниците носеха бронирани горни дрехи като персите, но бяха по-дребни, а знамената им бяха украсени със странни символи. Трудно беше да не се отчае човек при вида на такова множество, но Ксенофонт въпреки това закрачи към водата, сякаш не виждаше никаква заплаха.

Реката се оказа много по-широка, отколкото си мислеше — до отсрещния бряг имаше поне сто крачки. Освен това течението бе бързо и образуваше вълни, наподобяващи летящи на ято гъски. Ксенофонт гледаше как нахалните вражески стрелци решиха да изпробват обхвата на лъковете си, като приближиха брега и опънаха тетиви. Бяха трийсетина и Ксенофонт трябваше да застане зад два бронзови щита, като се мъчеше да не трепва от съскането и ударите на железните остриета.

Между залповете спартанците изпробваха дълбочината с копията си, но не успяха да открият брод. Дори и най-дългите копия потъваха до ръцете, които ги държаха. Когато един войник беше улучен от стрела и го отнесоха назад, гърците се дръпнаха извън обсега на стрелите. Ксенофонт усети погледа на Хрисоф, докато се отдалечаваха. Той повдигна въпросително вежди, неуверен как да постъпи. Беше предположил, че врагът познава реката. Вместо това изглеждаше, че противниците им са изминали дълъг път в отговор на призива на персийските си господари и също нямат представа къде се намират бродовете. Така или иначе, без подходящо място за прекосяване той нямаше как да отговори на предизвикателството им.

Беше малко умърлушен, докато се връщаше при чакащите гърци. Налагаше се да продължат да търсят. От високото беше видял, че над реката няма никакви мостове. Трябваше да намерят място, където водата е по-плитка, където някой стар нанос от камъни или чакъл е устоял на течението. Най-лоша бе мисълта, че ще трябва да пренощуват в голата равнина. Вятърът се беше засилил и развяваше дрехите и косите им. Нещо по-важно, нуждаеха се от храна.

— Можем да пратим ловци назад да потърсят дивеч — предложи Хрисоф, който сякаш повтаряше мислите му на глас.

Ксенофонт вече гледаше зад карето към сивите и зелени чукари, от които бяха слезли. Някакво движение при високия проход привлече вниманието му и той заслони очи и се загледа, след което поклати глава.

— Не мисля, че ще позволят — каза и посочи.

При прохода, от който бяха дошли, се бяха събрали безчет кардухи — повече, отколкото Ксенофонт беше предполагал, че могат да съберат. Хиляди размахваха копия и лъкове и дюдюкаха, макар че звукът едва достигаше до тях заради разстоянието и вятъра.

— Аха. Значи не можем нито да се върнем назад, нито да продължим напред — каза Хрисоф. — Мисля, че е добре да си починем един ден. Да изядем и изпием последните си запаси храна и вино. Да превържем и зашием раните. Някои страдат от треска и имаме мнозина на носилки. Нека кардухите си вият по върховете. — Спартанецът потръпна, когато в съзнанието му изникна някакъв спомен. — А ние междувременно ще почиваме и ще си възвърнем силите.

— Ще помоля Атина да ни покаже пътя напред — каза Ксенофонт.

Хрисоф сведе глава, когато чу името на богинята.

— Почитаме я. Девата щитоноска, господарката на войната и мъдростта. Как може да не я почитаме? Тя е много спартанска богиня. Може би тя ти е пратила съня с разбиването на оковите.

Ксенофонт се усмихна.

— И аз мисля така. Даде ми надежда в момент, когато бях на крачка от отчаянието.

Хрисоф го погледна изненадано.

— На крачка от отчаянието ли? Изобщо не ти личеше.

Ксенофонт извърна поглед.

— Да кажем, че се радвам, че излязохме от планините. Имам чувството, сякаш сме прекосили царството на мъртвите и отново сме се върнали на белия свят. Разбираш ли ме?

— Разбира се — отвърна Хрисоф. — Но все пак преминахме.

Наоколо нямаше никой, който да ги чуе. Другите ги бяха изпреварили и двамата водачи крачеха сами, наслаждавайки се на момента покой.

— Аз… За мен беше чест да водя спартанци в битка — неловко рече Ксенофонт.

— Да. Винаги е чест — отвърна Хрисоф. След малко се намръщи и продължи: — Видях онзи твой млад приятел, Хефест. Главата му се е завъртяла по любовницата на Кир… как й беше името?

— Палакис — тихо каза Ксенофонт. Произнесе го едва чуто и Хрисоф го забеляза.

— Искаш ли да пратя двама момци да го сплашат? Тя е твоя, ако изобщо може да е нечия.

Ксенофонт поклати глава и заби поглед в земята.

— Не. Няма да я насилвам. Тя или ще дойде при мен по своя воля, или изобщо няма да дойде. — Отвори отново уста да заспори със самия себе си, но размисли.

— Двамата изглеждат много близки — каза Хрисоф.

Ксенофонт рязко се обърна към спартанеца, с което предизвика смеха му.

— Извинявай. Просто те дразнех.

— Мислех си, че спартанците не се смеят — отвърна Ксенофонт: отказваше да види смешното в думите му.

— Кой ти е наговорил тези глупости? Ако не се смеехме, поне на любовта и войната, светът щеше да е много тъжен. Веднъж видях как един леопард скочи върху човек. Десет години минаха оттогава и още се разсмивам, когато си спомня физиономията му.

За два дни се отдалечиха на трийсет мили от планините. Не бързаха. Починаха си при изворите на Тигър, след което изминаха още шейсет мили до бреговете на Телебоас. Нямаше и следа от Тирибаз. Отново започнаха да вземат каруци, мулета и роби всеки път, когато попадаха на тях. Каруците скоро се претовариха. Ксенофонт не се опита да ограничава хората си. Минаха покрай храмове на странни чуждоземни богове, където поклонници бяха оставяли дарове в продължение на столетия. Тези дарове също преминаха в ръцете на гърците.

Зимата ставаше все по-осезаема, докато пътуваха на север. Ден след ден вървяха през земи, вариращи от тъмни, подобни на кръпки ниви до гори или лозя в спретнати редици по склоновете на хълмовете. По време на дългия поход се създаваха и разваляха приятелства, отпразнуваха се сватби. Лично Ксенофонт се съмняваше, че много от тях ще се запазят, но онези, които казваха клетвите си, изглеждаха достатъчно доволни и събитието им даваше кратък момент на щастие.

По време на един от преходите Ксенофонт се озова до Палакис и Хефест. Двамата вървяха един до друг и изглеждаха като любовници. Трудно беше да се прецени със сигурност. Ксенофонт бе усещал хиляди пъти върху себе си изгарящия й поглед. Беше искал тя да го чака, да е готова за деня, когато той няма да е обременен с отговорността за толкова хора. Та нали самият той беше казал на Хефест да я пази! Тогава беше в известен смисъл по-силен, прекалено зает с всички, които имаха нужда от него. Сега, докато се изкачваше по полегатия склон, не можеше да се сдържи да не й хвърля скрити погледи, като си казваше, че го прави толкова често, колкото би заглеждал и всяка друга жена. Имаше обаче чувството, че тя знае какво прави. Жените май винаги знаеха кога мъжете са запленени от красотата им и се мъчат да не ги зяпат.

Отърси се от унеса си и си представи как ще се смее Сократ, когато го чуе. Щеше да каже, че любовта превръща всички мъже в глупаци. Досущ като виното.

Някаква суматоха отпред го откъсна от мислите му. Ксенофонт присви очи на слабото зимно слънце. Съгледвачите се бяха изкачили на едно било, за да огледат най-добрия възможен път напред. Бяха на около хиляда крачки и изглеждаха съвсем дребни, но когато ги видя, сякаш ледена ръка легна върху гърдите му. Фигурките подскачаха и размахваха ръце. Нападаха ли ги? Огледа се и видя с нови очи колко опърпани са станали хората му. Вървяха от толкова много време, че вече не приличаха на войска, а на преселение на някакви номади. Приготви се да дава заповеди, като се оглеждаше за Хрисоф, когато видя, че няколко души в началото са се отделили и тичат към съгледвачите. Те също започнаха да викат и да размахват ръце, но този път той чу виковете им: „Таласа! Таласа!“ — морето. Морето.

Свали торбата от раменете си и се затича към билото заедно със стотици други. Виковете пред него се засилваха. Морето. Бяха мечтали за него още в пустините. Някъде пред тях имаше гръцки селища. Гръцки градове и най-вече гръцки кораби, които можеха да ги откарат навсякъде, където поискат. Ксенофонт видя как мъже и жени падат на колене и плачат. Стоеше зашеметен, докато хората го прегръщаха и му благодаряха за всичко, което е направил за тях, за това, че ги е спасил. Усети как сълзите потичат и по неговото лице и избърса очи, като се опитваше да се овладее.

— Там! Заведете го при Ксенофонт! — разнесе се глас и когато се обърна, Ксенофонт видя да водят при него някакво пастирче. Момчето приличаше на грък и когато заговори на гръцки, Ксенофонт извика от радост, която зарази всички наоколо.

— Аз съм свободен грък — каза момчето. — Най-големият син на Лик. Не можете да ме вземете в плен.

Ксенофонт поклати глава.

— И ти, и козите ти сте в безопасност, обещавам ти. Кажи ми за Гърция. Има ли някакви новини за Атина? Нямаше ни повече от година, момче. Града има ли го още?

Момчето зяпна приличащите на диваци мъже и жени, които го гледаха с нещо като почуда.

— Има го. Ораторът Полиемид бил екзекутиран, както и Сократ. Съветът възстановил съборената от спартанците градска стена и ремонтирал храмовете на Акропола. Не си мислете, че сме някаква забутана дупка! Ние сме гърци не по-малко от вас, един от хилядата градове, също като онези в Аркадия или Тесалия.

Момчето беше грейнало, докато демонстрираше познанията си, но лицето му помръкна, когато видя широко отворените очи на пребледнелия Ксенофонт.

— Какво има? Обидих ли ви с нещо?

— Не, момче. Каза, че Сократ бил екзекутиран?

— О, не знаете ли? Бил страхотен процес. Обвинили го, че не вярва в боговете — и че атинските младежи предпочитали да го слушат, вместо да работят. Предложили му да го пратят в изгнание или да млъкне, но старият глупак избрал смъртта! Позволили му да изпие отрова. При Полиемид историята била съвсем друга, така каза баща ми. Той…

Ксенофонт обърна гръб на словоохотливото момче. Известно време се чувстваше напълно празен от мъка, сякаш никакви мисли не можеха да достигнат до съзнанието му. Беше изминал толкова дълъг път и бе научил толкова неща. Ако Сократ го нямаше, за да го изслуша… Разплака се и този път не се опита да скрие сълзите си. Седна сам, настрани от радостната тълпа, отделен от тях във всяко отношение.

След известно време чу стъпки. Отвори очи и вдигна глава. Очакваше да види Хрисоф, но вместо това пред него стоеше Палакис. Той я погледна със зачервени очи и пребледняло лице.

— Иска ми се да го познаваше — каза Ксенофонт. — Той беше наистина велик, рядък човек. И в същото време не мисля, че е написал нещо! Можеш ли да повярваш? Какво са думите. Само след век ще бъде забравен. Няма статуи на Сократ. Хората дори няма да знаят, че е живял.

— Ти можеш да запишеш онова, което си спомняш — отвърна тя. — Той сигурно би искал да го направиш. Личи си, че го обичаш.

Тя седна до него и Ксенофонт трябваше да положи усилия, за да устои на залялата го мъка и да не скрие лице в рамото й. Устоя и почувства как волята му се завръща. Палакис не беше негова, макар че, от друга страна, тя сама беше дошла при него. Може би каузата му не беше чак толкова безнадеждна.

— Какво ще правиш сега? — попита тя. — Имаме сребро и злато. Ще го поделиш ли с хората? Или…

Той примигна. За момент забрави мъката си — щеше да й се отдаде по-късно. Закле се, че ще почете Сократ с вдигната чаша вино и писано слово, но точно сега имаше възможност за нещо още по-голямо.

Разтърка лице с длани и се върна при групата. Видя, че на лицето на Хрисоф е изписано искрено съжаление, но го отхвърли и го привика при себе си.

— Офицерите при мен! — извика Ксенофонт. — Всички капитани и пентакости. Хефесте, ти също.

Мъжете се събраха бързо и той ги поведе по склона на хълма, докато не стигнаха до едно маслинено дърво в пясъка, израснало от костилка, пренесена от вятъра през половината свят. Ксенофонт потупа ствола и каза:

— Това дърво е дошло отдалеч и е пуснало корени тук. Подобно на гърците по брега на морето пред нас, тук имаме семето на град. Погледнете всички онези, които доведохме тук. Имаме войници и жени, деца и роби. Имаме злато, сребро, умели и опитни хора. Имаме всичко, което ни е нужно, за да основем гръцки град в тази страна. Тук. Бихте ли поискали да се пръснем по четирите посоки на света след всичко, през което преминахме? Казвам ви, изпитвам по-голяма близост към вас и към всички останали, отколкото към когото и да било досега. Има ли сред вас някой, който не се чувства по същия начин? Ако се приберем, ще се върнем при стария си живот и старите грижи. Защо вместо това не бъдем семето на един нов град? Нова държава. Децата ни могат да станат наследници на империя в зависимост от това, което ще решим тук. Защо не? Досега единствената ни грижа беше да оцелеем и да стигнем дотук. Ето че стигнахме, вече знаем как се прави. Защо да не започнем да строим? Достатъчно сме на брой, за да издигнем стени и домове.

Погледна настоятелно Хрисоф.

— Можем да станем нова Спарта, нова Тива. Ако изберем река, вливаща се в морето, можем да бъдем нова Атина. И да плаваме в морето с кораби, построени от самите нас.

— Ще ни водиш ли, ако решим да останем? — тихо попита Хрисоф.

Ксенофонт отвърна на погледа му, без да трепне.

— Ако го желаете, ако ме искате, да. За мен това би било чест и най-великата цел в живота ми. Мислех си, че целта ми е да ви доведа живи и здрави дотук, но може би това е само началото.

Хрисоф кимна, после каза:

— Ще трябва да питаме останалите. Разбираш, че подобно решение не може да се вземе без обсъждане.

— Да… разбира се…

Гласът му замря и той се загледа през пясъците към блещукащото море. Изпитваше болка, но кой щеше да бъде в Атина? Не човекът, който ги е спасил. Не, отново щеше да бъде неизвестен, какъвто бе преди. Без Сократ родният му град вече не беше негов дом.

— Моля те, Хрисофе, избирай внимателно. Това е единственият шанс, който ще имаме. Всички сме гърци, приятелю. Единствено ние можем да си помислим подобно нещо.

Останаха три дни на това място, при блещукащото море. Ксенофонт ги чакаше да стигнат до решение. Отговаряше на всички въпроси, които му задаваха, толкова честно, колкото можеше. Накрая те пратиха Хрисоф да каже решението им и Ксенофонт не знаеше дали то е добро, или лошо.

Стомахът му кипеше, докато ставаше да посрещне спартанеца. Хрисоф дойде и сложи ръка на рамото на атинския аристократ, който ги беше превел през цяла империя.

— Съжалявам, Ксенофонте. Искаме просто да се приберем у дома.

Думите му бяха като нож между ребрата, носещ внезапна болка, от която в очите на Ксенофонт избиха сълзи. Той наведе глава, прочисти гърлото си и осъзна, че трепери.

— Разбира се, аз… Добре, приятелю. Ти ще трябва да поделиш златото и среброто между тях. Би трябвало да е достатъчно, за да се устроят добре и да не гладуват, докато си намерят работа.

— Ти няма ли да дойдеш с нас? — попита Хрисоф.

Очите му бяха потъмнели от мъка и Ксенофонт разбра, че това е краят между тях. Поклати глава.

— Не. Наследих малко земя в Пелопонес, недалеч от Спарта. Управителят на имението развъжда коне. Сигурен съм, че след толкова много време си мисли, че притежава имота. Не, Хрисофе, няма да остана. Не ме бива в сбогуванията, приятелю. Ще продължа сам нататък. Може би някой път ще дойдеш да ме видиш и ще донесеш вино. Бих… бих се радвал.

Хрисоф хвана ръката му и я стисна.

— Давам ти думата си. И имаш моята благодарност. Ще се видим отново, обещавам. Ще вдигнем чаши за всичко, което направихме. И за липсващите приятели.

— Успяхме, спартанецо — каза Ксенофонт и се усмихна през сълзи.

Това беше достатъчно. Без нито дума повече той тупна Хрисоф по рамото и заслиза с лека стъпка към морето.