Всяка дума на Помпей беше удар на чук:

— Затова, заради своите действия, от днес Цезар се обявява за враг на Рим. Званията и почестите му са отменени. Правото му да командва легиони е заличено от регистрите. Той е лишен от права. Това означава война.

Залата на сената най-после беше притихнала след бурните дебати. По всички лица се четеше напрежение. Вестоносците, които бяха убили конете си от бързане, за да пристигнат, нямаше как да знаят каква е скоростта на онези, които ги следват. Рубикон беше пресечен и легионите от Галия препускаха на юг.

Помпей се беше състарил видимо през тези два напрегнати дни, но въпреки това стоеше пред тях с изправен гръб. Опитът му даваше силата да овладее събралите се. Видя как замръзналите изражения на сенаторите бавно се отпускат и как десетина от тях мълчаливо се споглеждат. Имаше мнозина, които все още обвиняваха него за хаоса в града преди три години. Тогава неговият легион не успя да опази реда и конфликтът роди диктатурата му. Знаеше, че мнозина мърморят, че трябва да се раздели с поста и отново да се изберат консули. Самата сграда, в която се намираха, беше постоянно напомняне за онези дни с мириса си на прясна вар и дърво. Пепелта от старото здание беше разчистена, но основите останаха като безмълвно свидетелство за разрушението и разбунтувалия се град.

В настъпилата тишина Помпей се замисли на кого би могъл да се довери в битката. Кой от тях имаше силата, която му трябваше? Нямаше илюзии. Юлий идваше на юг с четири легиона ветерани и нищо в Рим не можеше да се изправи срещу тях. Само след няколко дни пълководецът на Галия щеше да тропа на портите на града и част от мъжете, които сега седяха пред него, щяха да настояват да го пуснат да влезе.

— Трябва да направим труден избор, приятели.

Те го наблюдаваха внимателно, преценяваха и силата, и слабостите му. Знаеше, че само леко да се подхлъзне и ще го разкъсат на парчета. Нямаше да им даде тази възможност.

— Имам легиони в Гърция, които не бяха заразени от лудостта на тълпата в Рим. Въпреки че в града може да има предатели, властта на закона не е загубила силата си по нашите територии.

Колкото и внимателно да ги наблюдаваше, за да види кой ще погледне настрана, всички очи бяха приковани в него.

— Приятели, няма друга възможност, освен да напуснем Рим и да отидем в Гърция, за да съберем армиите си там. Към момента основните сили на Цезар още са в Галия. Когато се присъединят към него, цялата страна може да падне, преди да сме си осигурили достатъчно присъствие на бойното поле. Не искам да губя време в очакване на подкрепления. По-добре да съм сигурен и да отида при армиите ни. В Гърция има десет легиона, които чакат призив да ни защитят срещу предателя. Не бива да ги разочароваме.

— Ако остане в нашия град — продължи той, — ще се върнем, за да го изхвърлим, както Корнелий Сула направи с вуйчо му. Битката срещу него трябва да е обща. Той го показа ясно, като пренебрегна законните заповеди на сената. Докато е жив, не може да има никакви споразумения и никакъв мир. Рим не може да има двама господари и аз няма да позволя някакъв военачалник изменник да разруши онова, което сме изградили всички ние.

Гласът на Помпей леко омекна и той се наведе напред на трибуната. Усети в ноздрите си силния мирис на восък и масло.

— Ако заради нашата слабост му позволим да живее и да триумфира, всеки военачалник, когото изпращаме от Рим, ще се замисли дали да не се завърне и да не постъпи по същия начин. Ако Цезар не бъде разбит, този град никога повече няма да види мир. Това, което сме построили, ще бъде разрушено от неспирни войни, поколение след поколение, докато не остане нищо, което да напомня, че някога сме били тук, пред очите на боговете, и че сме защитавали реда. Предизвиквам мъжа, който иска да ни го открадне. Предизвиквам го — и ще го видя мъртъв.

Много от мъжете бяха станали на крака, очите им блестяха. Помпей хвърли бегъл поглед на онези, които презираше: мъже, пълни повече с въздух, отколкото смелост. В сената никога не бяха липсвали оратори, но трибуната беше негова.

— Моите легиони не притежават такава сила и само глупак би отрекъл значението на битките в Галия за неговите мъже. Дори с пазачите от пътните укрепления пак нямаме достатъчно войници, че да ни гарантират победа. Недейте да смятате, че подхождам към това лекомислено. Посрещнах новините с болка и гняв, но няма да го гълча от портите и после да видя как градът ми се изплъзва.

Замълча и леко махна на онези, които се бяха изправили. Те седнаха, притеснени и намръщени.

— Когато дойде, ще намери сградата на сената празна, с врати, откачени от пантите.

Изчака утихването на ропота, когато най-после разбраха, че няма намерение да тръгне сам.

— Ако останете тук, колко от вас ще се изправят срещу него, когато легионите му започнат да изнасилват жените и дъщерите ви? Ще дойде да търси кръв, но няма да намери нищо! Ние сме правителството и сърцето на града. Рим е там, където сме ние. Той ще е само един нашественик без род, ако не сте тук, за да потвърдите закона в думите и действията му. Трябва да го лишим от легитимност.

— Хората ще помислят… — започна някой отзад.

Помпей го надвика:

— Хората ще го изтърпят така, както са изтърпели цялата си история! Мислите ли, че ще е по-добре да ви оставя тук и да събирам армия сам? Колко ще издържиш на мъчения, Марцел? Или всеки един от вас? Сенатът ще стане негов и последното препятствие ще бъде преодоляно.

С крайчеца на окото си видя оратора Цицерон да се изправя и едва потисна раздразнението си. Сенаторите погледнаха дребничкия Марк Тулий, после пак Помпей — видяха колебанието му. Цицерон заговори, преди диктаторът да успее да го спре с жест.

— Не каза за съобщенията, които изпратихме на Цезар. Защо не обсъдихме предложенията му?

Помпей се намръщи, понеже мнозина закимаха. Усещаше, че няма да се задоволят с гневен отговор.

— Условията му са неприемливи, Цицероне, и той го знае. Опитва се да вбие клин между нас с обещанията си. Наистина ли вярвате, че би спрял похода си на юг само защото аз съм напуснал града? Не го познавате.

Цицерон скръсти ръце пред слабите си гърди, после се почеса по врата.

— Вероятно, макар че тук е мястото да го обсъдим. По-добре да го направим открито, отколкото да го разискваме помежду си. Отговори ли на предложението му, Помпее? Помня, каза, че ще отговориш.

Двамата приковаха погледите си един в друг. Помпей стисна трибуната още по-здраво, мъчеше се да не загуби търпение. Цицерон беше особен човек, но Помпей се бе надявал, че може да разчита на него.

— Направих всичко, което казах, че ще направя. Написах писмо с печат на сената и го приканих да се върне в Галия. Няма да преговарям, докато легионите му са в застрашителна близост до града ми, и той го знае. Думите му целят само да ни объркат и да ни забавят. Те не означават нищо.

Цицерон вдигна глава.

— Съгласен съм, макар да вярвам, че всички тук трябва да получим достъп до тази информация. — И като пренебрегна изненадата на диктатора, се обърна към сенаторите по пейките край себе си. — Чудя се дали обсъждаме римски военачалник, или още един Ханибал, който няма да се насити, докато не изтръгне властта от ръцете ни. Какво право има Цезар да изисква Помпей да напусне града? Сега с нашественик ли преговаряме? Ние сме правителството на Рим и сме заплашени от бясно куче, водещо армии, които сме обучили и създали ние. Не подценявайте тази заплаха. Съгласен съм с Помпей. Макар че това ще ни нарани повече от всичко, преживяно досега, трябва да се оттеглим, за да съберем верни армии в Гърция. Властта на закона не бива да се огъва заради прищевките на нашите военачалници. В противен случай няма да сме нищо повече от племе диваци.

Цицерон хвърли поглед на Помпей, забеляза развеселения блясък в очите му и седна. Подкрепата му щеше да склони част от по-слабите в залата. Диктаторът наклони глава в мълчалива благодарност и каза:

— Приятели, нямаме време за продължителни дебати. Още един ден няма да промени нищо, само ще приближи Цезар. Предлагам да гласуваме сега и да планираме действията си занапред.

Под строгия му поглед — точно според очакванията му — нямаше голяма възможност за съпротива. Един по един сенаторите се изправиха в израз на подкрепа. Никой не се осмели да се въздържи. Най-сетне диктаторът доволно кимна.

— Предупредете домашните си и се подгответе за пътуване. Извиках в града всички войници по пътя на Цезар. Те ще са тук, за да ни помогнат да попълним флотата и да подготвим отпътуването си.

Ахенобарб отново прочете заповедите си. Колкото и да преглеждаше няколкото думи от Помпей, не намираше нищо, което да му позволи да нападне легионите изменници от Галия. Въпреки това сведенията от съгледвачите му му даваха възможност най-после да прослави името си и той се разкъсваше жестоко между подчинението и прилива на въодушевление, каквото не беше усещал от години. Помпей със сигурност щеше да му прости всичко, ако успееше да му докара предателя окован.

Мъжете, които бяха извикани от всеки пътен пост и крепост, бяха събрани под сянката на стените на Корфиний в очакване на заповед да тръгнат към дома. В редиците им нямаше напрежение. Съгледвачите все още не бяха успели да разпространят новините, макар че нямаше да мине много, преди всички да разберат, че врагът е по-близо, отколкото някой би могъл да предположи.

Ахенобарб разтърка кокалестата си челюст. Хората му надвишаваха по брой мъжете, забелязани от съгледвачите, но докладите споменаваха за четири легиона, които идват от север, значи и останалите сигурно бяха наблизо. В най-лошия случай това можеше да е капан за хората му.

Войниците му не му вдъхваха увереност. Повечето не бяха срещали по-сериозно предизвикателство от по няколко пияни земеделци. Годините на мир, докато Цезар завладяваше Галия, не бяха създали сила, която Ахенобарб би избрал за път към славата, но понякога се налага да приемеш онова, което ти дават боговете.

За момент се изкуши да забрави за заповедите и да се измъкне на сигурно място, както беше правил през по-голямата част от двайсетте си години като войник. Можеше да излезе от града и да стигне до Рим само за три дни — и да остави последната си възможност зад гърба си. Болезнено беше да си представя хихикането на по-младите офицери, когато чуят, че е избягал от армия, наполовина на неговата. Другите галски легиони можеше да са на мили разстояние, а той се беше заклел да защитава Рим. Бягството към портите на града при първия знак за враг не беше това, което си представяше, когато влезе в армията.

— Шест хиляди мъже — прошепна си той, загледан назад към редиците, готови да тръгнат в поход. — Най-после имам легион.

Не беше споменал за идеята си на никого, но когато мъжете пристигнаха, ги преброи и сега вървеше малко по-изпъчено, изпълнен с вътрешно задоволство. През цялата си кариера не бе командвал повече от центурия. Сега, за няколко прекрасни дни, щеше да е равен на военачалниците в Рим.

Но изпитваше и страх, който подкопаваше гордостта му. Ако попаднеше в капан, щеше да загуби всичко. Въпреки това, ако се откажеше от идеалната възможност да унищожи мъжа, от когото се страхуваше Помпей, мълвата щеше да се разпространи и до края на живота си щеше да бъде преследван от подигравателен шепот. Не понасяше нерешителността — а сега много хиляди мъже го наблюдаваха, объркани от липсата на заповеди.

— Господарю? Да отворя ли портите? — попита заместникът му иззад рамото му.

Ахенобарб го погледна и го заля ново раздразнение, заради младостта му. Според слуховете Сенека имаше добро положение в Рим и Ахенобарб нямаше как да не забележи колко богати са дрехите му. Като го гледаше, се чувстваше стар и от сравнението ставите отново започваха да го болят. Точно сега просто не можеше да издържи това развеселено снизхождение. Несъмнено младият мъж смяташе, че си е извоювал правото да е наперен, но през годините Ахенобарб беше видял десетки като него. В очите им винаги блестеше плам и винаги бяха старателни, но той знаеше, че не може да им се довери, ако интересите им се пресекат с неговите.

Пое дълбоко дъх. Знаеше, че не бива да потъва в самодоволство, но вземането на решението беше истинско удоволствие.

— Бил ли си се някога, Сенека? — Наблюдаваше как лицето на младия мъж стана предпазливо безизразно, преди уверената усмивка да се върне.

— Не още, господарю, въпреки цялото ми желание.

Ахенобарб се усмихна, по-точно се озъби.

— Знаех, че ще кажеш точно това. Наистина. Е, днес получаваш възможност да си изпълниш желанието.

Помпей стоеше на доковете на Остия и гледаше назад, към Рим. Пристанищният град беше спокоен и той се чудеше дали жителите му разбират това, което виждат. Възможно беше, но от работата си в сената беше осъзнал, че има хиляди граждани, които почти не забелязват управниците си. Животът им течеше по един и същи начин. Все пак, независимо кой беше консул, хлябът трябваше да бъде опечен, а рибата — уловена.

Последният търговски кораб избухна в пламъци зад него и той се обърна и погледна към морето. „Там има хора, чийто живот ще е опропастен“, помисли си. Собствениците щяха да бъдат разорени, до един, за да е сигурно, че Цезар няма да има флота, с която да ги последва, преди Помпей да е готов. Грохотът на огъня беше впечатляващ дори от разстояние. Диктаторът наблюдаваше как пламъците достигат мачтата и за миг поглъщат насмоленото платно. Малкият кораб започна да се накланя. Помпей се надяваше, че хората му ще са достатъчно разумни, за да го напуснат, преди да потъне.

Трите здрави триреми изчакваха последните членове на сената и самия Помпей. Вятърът духаше навътре в морето. Нормално беше Помпей да се качи последен. Знаеше, че е време, но не можеше да устои на настроението, което го задържаше на брега.

Дали изобщо беше имал избор? Мислеше се за умен, когато изпрати на Цезар заповед да се върне. Всеки друг военачалник би дошъл само с няколко души охрана и Помпей би го довършил чисто и бързо. Дори и сега не беше сигурен защо Юлий рискува всичко с похода си на юг. Регул очевидно се беше провалил — Помпей предполагаше, че е загинал, докато се е опитвал да изпълни последните му заповеди. Може би несръчният му опит бе показал на Юлий кой е истинският му господар. Не можеше да си представи, че Регул се е пречупил след мъчения, вероятно е било от глупост. Опитът го бе научил, че всеки може да се пречупи след време. Достатъчно е да откриеш лостовете в душата му. Но въпреки това не смяташе, че съществуват лостове, които могат да повлияят на Регул.

Последната лодка от горящия кораб се блъсна в кея и Светоний скочи на брега. Тръгна към него, преизпълнен със самонадеяност. Помпей обърна гръб на града — усещаше го дори от това разстояние. Ахенобарб не беше дошъл — сигурно бе загинал. Беше сериозен удар да загуби толкова хора, но ако това беше забавило Юлий, със сигурност си струваше. Все още не можеше да повярва колко трудно се оказа да откъсне сенаторите от домовете им. Изкушаваше се да остави безбройните кошове с вещи на кея на разположение на търгуващите мореплаватели. Жените и децата му създаваха достатъчно главоболия. Беше поставил ограничение за не повече от трима роби на семейство и стотици слуги бяха върнати в града. Всеки кораб и трирема на стотици мили нагоре и надолу по брега беше извикан и само няколко бяха оставени празни и изгоряха.

Помпей се усмихна студено. Дори Юлий не можеше да събере флота от нищото. Армията на Помпей щеше да има година, за да се подготви за нашествие, и тогава — нека дойдат.

Светоний се приближаваше. Помпей с одобрение отбеляза излъсканата му броня. През последните седмици сенаторът се бе оказал незаменим. Освен това омразата му към Цезар бе абсолютна. Добре беше да има подръка човек, на когото може да разчита. Беше сигурен, че Светоний никога няма да постави заповедите му под съмнение.

— Лодката ти, господарю — каза Светоний.

Помпей кимна сковано и каза:

— Погледнах за последно страната си. Ще мине доста време, преди отново да стъпя тук.

— Но този момент ще дойде, господарю. Гърция е като втори дом за мнозина от нас. Там ще сложим край на предателството на Цезар.

— Да, така е — каза Помпей.

Кълбо дим от горящия кораб стигна до тях и диктаторът леко потрепери. Имаше времена, когато смяташе, че никога няма да напусне града — преди легионите на Цезар да се появят на хоризонта. Дори не беше принесъл дарове в храмовете, както би трябвало да направи, убеден, че всяка минута е от значение. Сега обаче, дори ако видеше как врагът му препуска към него, можеше да се спусне надолу и в лодката и да отплува към кораба, да остави всичко зад себе си. Това беше първият момент през последните две седмици, когато не се налагаше да бърза, и се чувстваше спокоен.

— Светоний, чудя се дали той вече е в града — тихо каза Помпей.

— Възможно е, господарю. Но дори да е така, едва ли ще остане дълго.

И двамата стояха, загледани на изток, сякаш можеха да видят родното си място. Помпей се намръщи, като си спомни смълчаните тълпи, които бяха наизлезли по улиците, докато легионът вървеше към брега. Хиляди и хиляди римляни бяха дошли да видят напускането им. Никой не се беше осмелил да извика, дори и от най-задните редици. Познаваха го прекалено добре, за да дръзнат. Въпреки това беше видял израженията им и се чувстваше обиден. Какво право имаха да го гледат така — него, Помпей? Беше им посветил най-добрите си години. Беше сенатор, консул и диктатор. Беше потушил въстанието на Спартак. Беше разбил повече дребни владетели и бунтовници, отколкото можеше да запомни. Дори римляни като Тит Милон бяха унищожени, когато дръзнаха да заплашат народа му. През целия си живот беше баща на града, а те, неговите деца, стояха в глупаво мълчание, сякаш не му дължаха нищо.

Черни парцали пепел плуваха във въздуха, понесени от невидими течения. Помпей потрепери от бриза; чувстваше се стар. Не беше готов да се оттегли от обществения живот… ако Цезар изобщо му позволеше да го направи. Беше принуден да дойде тук от човек, на когото не му пукаше за града. Цезар щеше да разбере, че трябва да плати цената, за да управлява Рим. Градът беше жесток и хората, които те приветстват и хвърлят цветя в краката ти, могат да те забравят на мига.

— Не бих променил и една година от живота си, Светоний. Ако можех да върна времето, бих ги изживял бързо, дори ако те пак ме доведат тук, за да отплавам неизвестно към какво.

Видя объркването му и се усмихна.

— Но още нищо не е свършило. Хайде, трябва да сме на кораба, преди да дойде приливът.

Извънредните отваряха огромните крила на портата Квиринал — северната порта на града. Беше оставена незалостена, а наблюдателните постове по стените бяха пусти. Сега, след като моментът беше дошъл, новината се беше разпространила из града и улиците към портата бяха безлюдни. Все пак галските ездачи усещаха върху себе си стотици очи.

Тропотът на четирите легиона беше като приглушен тътен. Извънредните усещаха треперенето под краката си, прахта в пукнатините между камъните се вдигаше във въздуха. Петнайсет хиляди мъже вървяха към града, който ги беше обявил за предатели. Идваха в редици от по шестима и краят на колоната се простираше по-далече, отколкото можеше да стигне поглед.

Начело беше Юлий, яхнал наперен черен жребец от най-добрата испанска порода. Марк Антоний и Брут яздеха на крачка зад него, с готови щитове в ръка. Домиций, Кир и Октавиан дооформяха върха на стрелата. Всички усещаха напрежението на момента с някакво особено страхопочитание. Бяха мислили за града като за свой дом, като за далечна майка и като за мечта. Беше им странно да видят портите отворени, а стените неохранявани. Не можеха нито да говорят, нито да се шегуват, докато влизаха. Вървящите в строя мъже запазваха същото мълчание. Градът ги чакаше.

Юлий влезе под арката на портата и се усмихна, когато сянката премина през лицето му като тъмна диря. Беше виждал градовете в Гърция, Испания и Галия, но те можеха да бъдат само отражение на това място. Простият ред на къщите и чистата линия на паважа му говореха нещо и го караха да седи по-изправено на седлото. Подръпна юздите и зави надясно, където го очакваше форумът. Въпреки тържествения момент беше принуден да запази достойнството си. Искаше му се да се усмихне, да изкрещи приветствие на своя народ и дом, недостъпен за него от толкова години.

Улиците по-нататък вече не бяха пусти. Любопитството беше разтворило вратите на домовете и дюкяните, за да разкрие тъмната вътрешност. Хората на Рим надничаха навън към галските легиони, привлечени от блясъка на историите, които бяха чували. В Рим нямаше мъж или жена, които да не бяха слушали писмата от Галия. Изкушението да видят тези мъже в плът и кръв беше неустоимо.

— Хвърляй монетите, Кир. Накарайте ги да излязат — подвикна Юлий през рамо и се усмихна на напрежението на едрия мъж.

Също като Октавиан, който яздеше до него, Кир носеше дълбока торба, вързана на седлото, и сега бръкна в нея и загреба шепа сребърни монети, всяка с лика на мъжа, когото следваха. Монетите звъннаха по паважа и Юлий видя как децата изтичват от скривалищата си, за да ги съберат, как ги сграбчват още преди да са паднали. Спомни си как стоеше до Марий по време на триумфа преди толкова време, спомни си и тълпата, подредена в няколко редици, за да приеме даровете. Гражданите искаха нещо повече от сребро и само най-бедните щяха да изхарчат монетите. Много повече щяха да ги запазят за късмет или да ги използват като накити за съпруги или любими. Монетите носеха лика на мъжа, който се беше прославил с битките си в Галия, и само малцина не оценяваха това.

Невъздържаното въодушевление на децата привлече навън и родителите им. Още и още излизаха, за да събират монети, и се смееха от облекчение. Войниците не идваха в града, за да го разрушат или плячкосат, не и след такова начало.

Кир и Октавиан бързо изпразниха торбите и им подадоха други. Тълпата започна да се сгъстява, сякаш половината Рим беше чакал някакъв незабелязан сигнал. Не всички се усмихваха при вида на толкова много въоръжени мъже по улиците.

Много от лицата бяха гневни или навъсени, но с преминаването на строя през града ставаха все по-малко и се губеха сред останалите.

Юлий мина покрай някогашния дом на Марий и погледна през портите към двора, който бе видял за първи път като дете. Погледна назад към Брут, сигурен, че и той споделя същите спомени. Старата къща беше със спуснати кепенци и оголяла, но отново щеше да бъде отворена и да оживее. Юлий изпита удоволствие от метафората и се опита да си я представи по начин, подходящ за речта, която щеше да произнесе, избираше и отхвърляше думи, докато яздеше. Предпочиташе да го възприемат като спонтанен оратор, но всяка фраза беше предварително оформена заедно с Адан сред житните поля.

Беше странно да преминава отново по стъпките, които беше извървял някога с Първородните, преди те да бъдат разпръснати от враговете на семейството му. Вуйчо му беше преминал право напред по стълбите в сградата на сената и беше настоял за триумфа, който му се полага. Юлий тръсна глава, развеселен от спомена какъв твърдоглав мъж беше Марий. Законите не значеха нищо за него и градът благоговееше пред това пренебрежение — и го избираха за консул повече пъти от всеки друг мъж в историята. Но онова бяха други, по-луди дни и светът беше по-малък.

Едно дете изтича на улицата след търкулнала се монета и Юлий дръпна юздите, за да не го стъпче. Видя как момчето стиска съкровището си в момент на искрено щастие, преди майка му да го дръпне безопасно настрана, заби пети в хълбоците на коня, преди редиците зад него да се приближат прекалено, и се зачуди как ли ще разтълкуват това ясновидците. Сети се за Кабера и му се прииска старецът да беше доживял да се върне с тях. Беше го погребал в Галия — гробът му гледаше към морето.

Тълпата се разлюля и по някакъв начин онези, които прииждаха, добавиха настроение към празненството, сякаш мълвата вече беше преминала по улиците. Галските легиони не бяха заплаха. Те идваха с чест, с дарове от сребро и с прибрани оръжия. С увеличаването на хората шумът нарастваше. Юлий вече чуваше виковете на амбулантните търговци, които предлагаха стоката си. Чудеше се колко ли от монетите му ще бъдат разменени за разхладителни напитки под силното слънце или за парче пита с месо.

Погледна назад и със задоволство забеляза как хората му отговарят на подредените по улиците граждани. Онези, които имаха роднини, ги търсеха с очи и на лицата им бе изписано напрегнатото и заинтригувано изражение на хора, които след миг ще се усмихнат.

Пътят продължаваше към форума и Юлий видя светлината на откритото пространство много преди да влезе в него. Центърът на града носеше една представа, която беше запомнил най-ясно през годините си далече от дома. Беше му трудно да сдържа чувствата си. Пътят свършваше при богатите домове и храмовете, но той не ги виждаше — бе вперил поглед напред. Слънцето сякаш засили топлината си, докато той яздеше в сърцето на Рим. Почувства прилив на въодушевление, което едва можеше да осъзнае.

Там го чакаха хиляди хора. Някои от тях го приветстваха, но въпреки че настроението им беше жизнерадостно, Юлий знаеше, че те ще искат зрелище и ценни спомени, с които да впечатляват децата си.

Бяха му оставили свободна пътека към новата сграда на сената и Юлий погледна първо към старото място… преди да забрави напълно за него. Рим беше много повече от сгради, повече от своята история. Той ставаше нов с невинността на всяко ново поколение и това беше част от прераждането му.

Гледаше право напред и се усмихна, когато гражданите извисиха гласове. Знаеше, че легионите вървят зад гърба му, но в тези няколко мига все едно вървеше сам под ярката слънчева светлина.

Не можеше повече да устои на въодушевлението и заби пети в хълбоците на коня си — копитата му зачаткаха по паважа. Стъпалата пред сградата на сената се издигнаха пред него и той накара жребеца да ги вземе на три огромни скока, после се обърна да види морето от лица. Бяха минали повече от десет години. Беше познал страх, болка и загуба. Но Рим беше негов и той си беше у дома.

Легионите продължаваха да прииждат във форума, оформяха огромни блестящи карета — като острови в пъстрата тълпа. Робите и гражданите се смесиха и се приближиха към сградата на сената, нетърпеливи да чуят, да бъдат част от случващото се. Най-бедните римляни бяха тук, неспокойни, бутаха се и се блъскаха, за да стигнат до стъпалата. Юлий видя как строят най-после спира — военачалниците му се колебаеха дали да изкарат всички на площада. Това беше хаотично и опасно и Юлий се засмя от удоволствие.

— Прибрах се вкъщи! — извика той над главите на хората.

Те го приветстваха и Юлий се отпусна на седлото и вдигна ръце за тишина. Погледна надолу към Брут и Марк Антоний — те бяха спрели под стъпалата. И двамата се усмихваха. Брут се наведе, прошепна нещо на Марк Антоний и той се разсмя.

Постепенно шумната тълпа утихна и зачака.

— Народе мой, събран тук — каза Юлий, докато рееше поглед над тълпата. — Чаках десет години, преди да се изправя пред вас. — Гласът му отекна към храмовете. — Показах силата, която имаме, в Галия. Нали така? Победих владетели и донесох тяхното злато у дома, за да го харчим тук.

Хората изреваха от въодушевление. Той знаеше, че е преценил добре думите, с които да ги зарадва. По-сложните доводи щяха да дойдат по-късно, когато този ден приключеше.

— Построих пътища в новите земи и направих имения за нашите граждани. Ако сте мечтали да имате своя земя, тя чака вас и вашите деца. Прекосих моретата заради вас и начертах нови карти. — Замълча и изчака шума да утихне. — Носих Рим със себе си през годините и никога не забравих своя град.

Тълпата се разкрещя одобрително и той отново вдигна ръце.

— Но дори и този момент е нарушен. Докато стоя пред вас и дишам въздуха, който обичам, знам, че има хора, които говорят срещу мен. — Лицето му стана строго и се възцари тишина.

— Тук съм, за да отговоря на всички обвинения срещу мен. Но къде са онези, които обвиняват Цезар? Няма ли да излязат напред, когато ги призовавам? Нека дойдат! Нямам какво да крия.

Някой изкрещя отговор, който Юлий не чу, тъй като хората около говорещия се смееха и бърбореха.

— Истина ли е, че Помпей е напуснал моя град? Че сенатът, на който сте разчитали да ви защитава, е изоставил Рим? Ще ви кажа едно — преценявайте ги по делата им. Рим заслужава по-добри мъже от тях. Вие заслужавате по-добри мъже от онези, които се измъкват през нощта, когато оспорят лъжите им! Тук съм, за да се кандидатирам за консул, не да заплашвам и руша. Кой ми отрича това право? Кой от вас ще оспори този закон?

Обходи с поглед тълпата — тя се люлееше във форума като вода. Обичаше ги с цялата им простолюдна, корумпирана, яростна слава. Обичаше ги заради отказа им да сведат глави и да бъдат покорни. Обичаше и опиянението, което получаваше, когато овладяваше емоциите им. Това бе проваляло много мъже преди него, но нямаше друг риск, който толкова да си заслужава.

— За онези от вас, които се страхуват от бъдещето, ще кажа това. Наситих се на войни. Ще се опитам да постигна мир с Помпей и сената и ако откажат, ще опитам още по-усърдно. Няма да отнема римски живот, освен ако не ме принудят. Това е моят обет.

Някъде от задните редици проехтя писък и Юлий видя десетина от Десети заедно с Регул да тръгват натам, за да видят какво става. Форумът беше дотолкова изпълнен с народ, че всяко движение бе затруднено. Юлий се зачуди що ли за хора са тези, които биха използвали дори ден като днешния за грабеж или насилие. Надяваше се Регул да счупи главите на виновниците.

— Ако се наложи да прекратя диктатурата на Помпей на бойното поле, ще го направя далече оттук. Докато в мен има и искрица живот, ще пазя Рим. Това е моята клетва и се кълна пред всички богове тук, на това място. Ще се изправя пред законен избор и ако ме направите консул, ще последвам Помпей до края на света, за да го победя. Той няма да се върне, докато съм жив.

Юлий ловко прехвърли крак през седлото, пусна юздите и коленичи на белия мрамор. Тълпата се занадига на пръсти, за да го види как се навежда и целува камъка. Бронята му проблесна на слънцето, докато той се изправяше на крака.

— Аз съм ви верен. Моят живот ви принадлежи.

Вероятно легионите му бяха започнали да реват от възторг, но не можеше да е сигурен. От всички радости, които беше познал, нямаше нищо, което да се сравни с непозволеното удоволствие от това неговият народ да крещи името му.

Отново хвана юздите и внимателно успокои коня си.

— Дадох ви Галия. Там, където са именията за вас, земята е черна и богата. Нейното злато ще изгради нов Рим, по-велик от всичко, което сте виждали. Нов форум, съд, амфитеатри, хиподруми, театри и бани. Всичко това е моят дар към вас. За отплата искам да вдигнете глави и да знаете, че вървите по улиците на центъра на света. Всички пътища водят насам, към нас. Всички съдилища са получили властта си от нас. Претегляйте всяко действие с това наум и се уверете, че действате благородно, тъй като ние сме благородниците на всички градове. Ние държим факела за Гърция, Испания, Галия и Британия, които да ни следват. На най-последния и най-бедния от вас казвам да работи и ще има храна на масата му. Борете се за справедливост и ще има справедливост и за вас.

Видя, че хората под ръководството на Регул са заловили виновните за престъплението отпреди минути. Бяха трима — мъкнеха ги през навалицата — и Юлий мълчаливо се закле, че ще съжалят, че са прекъснали речта му. Погледна към тежките бронзови врати на сената, които висяха на пантите си. Неволно настроението му се вгорчи и той си пое дълбоко дъх, преди да заговори отново:

— Ще изберете нов сенат, сенат достатъчно смел да се изправи пред вас и да поеме отговорност за резултатите от своите действия. Онези, които избягаха, не заслужават уважение и ще им го покажем, когато ги заловим. — Кимна, над форума проехтяха смехове.

— Ако Помпей откаже мира, който му предлагам, няма да ви оставя без защита. Ще ви пазя с най-добрите си войници, така че след мен да има ред и законност. Моят град не заслужава да бъде изоставен. Сигурността ви няма да бъде изложена на риск.

Те попиваха думите му и Юлий усети как настроението му се подобрява.

— Но това е далече в бъдещето. Тази вечер, и утре, моите момчета ще имат нужда от добро вино и от компанията на хубави момичета. Ще купя всяка амфора в Рим и ще празнуваме. Галия е наша и аз се прибрах у дома.

Кир и Октавиан почнаха да хвърлят монети в тълпата, а Юлий се обърна и махна на военачалниците си да го последват в празната зала на сената.

При портите Брут се обърна, хвърли поглед назад към тълпата и попита:

— Ами ако Помпей беше останал?

Юлий сви рамене и усмивката му избледня.

— Щях да го убия. Рим е мой и винаги е бил мой. — После влезе в хладния сенат и остави Брут на стълбите.

Щом видя Брут, Регул се намръщи. Мъжът със сребърна броня стоеше като статуя до бялата колона и Регул потрепери, изненадан от себе си. Имаше нещо свръхестествено в неподвижността на военачалника, който гледаше движещата се тълпа. Дори от това разстояние личеше, че Брут е пребледнял, и Регул забърза към него, убеден, че нещо не е наред. Не обръщаше внимание на виковете на онези, които изблъскваше, беше вперил поглед в Брут. Видя го как хваща юздите на коня си и се мята на седлото, без да погледне никого, без да каже нищо. И се уплаши. Извика, когато Брут смуши жребеца и повали на земята момчето, което беше застанало прекалено близо до копитата на животното.

Брут не спря при вика му, дори не се обърна. Яздеше стиснал устни, а лицето му беше безкръвно и мрачно. Мина на педя покрай Регул, но не усети ръката му, която безуспешно се протегна към юздите, нито чу името си.

Регул прокле през зъби, погледна към сградата на сената и се поколеба дали да заповяда на хората си да спрат Брут, или първо да разбере какво се е случило. Нямаше никакво доказателство, с което да подкрепи предчувствието за беда, помрачило спокойното му настроение. Моментът на нерешителност премина мъчително бавно и Регул откри, че се качва по стълбите на сената.

Чу спокойните гласове още преди да види военачалниците. Тръсна объркано глава. Съзнанието му беше изпълнено с картини на насилие… а пред него стоеше Адан с табличните си и Кир, който бавно се изправяше и го гледаше въпросително.

— Какво има? — попита Юлий.

Регул се поколеба, не искаше да изрече на глас онова, което му се струваше детински страхове. Откъде накъде ще му се привиждат такива неща?

— Ами… видях Брут да си тръгва, господарю. Помислих, че може да имаш още заповеди.

Едва доловимото напрежение изчезна от лицата на мъжете. Патрицианските черти на Марк Антоний също се отпуснаха.

— Остани с нас, Регул — каза Юлий. — Нека някой от твоите хора поддържа реда във форума. Познаваш Помпей така добре, както и ние, и искам да участваш в планирането.

Регул усети как някаква тежест пада от него. Беше сбъркал и предпочете да не споменава за момента на свръхестествен страх. Въпреки това, докато сядаше, си спомни лудостта в очите на Брут и реши да го потърси, преди да се мръкне. Не обичаше загадките и не беше от доверчивите. След като взе това решение, вече можеше да се посвети на срещата и случката се изплъзна от съзнанието му.

Лятното утро беше сумрачно и хладно.

Брут се изми със студена вода до кръста и се почувства малко по-добре. Беше поел риск, като остана в града през нощта. Юлий можеше да използва това време, за да стегне хватката си над Рим. Вероятно хората му пазеха портите и можеше да му се наложи да излъже нещо, за да излезе. Замисли се дали да не свали бронята, но конят носеше клеймото на легиона, а войниците много повече щяха да се заинтересуват от крадец на коне, отколкото от военачалник, излязъл да поязди рано сутринта.

Разговорът с Табик бе подействал като балсам за отворената му рана, но щеше да е по-добре, ако бе поел направо към брега.

Навъсено подхвърли една монета на конярчето и пое по улицата.

Най-близката порта беше Квиринал, но вместо това Брут се насочи към Есквилин на изток. Това беше търговска порта и въпреки ранния час щеше да има много хора. С малко помощ от боговете щеше да мине през нея без никакви проблеми.

Потеше се от отровите на изминалата нощ. Дори самата мисъл за оптимизма, с който бе пристигнал в града заедно с останалите, го ядосваше, той се мръщеше, погледът му се изостряше и хората, които забележеха изражението му, свеждаха очи, докато не отминеше.

Имаше само едно място на света, където щеше да е добре дошъл, макар че го каза на майка си в пристъп на горчивина. Защо трябваше да слага на едното блюдо на везните старото приятелство, а на другото — собствения си живот? В крайна сметка за Юлий приятелството не означаваше нищо. Най-сетне това се беше изяснило. Нямаше да настъпи денят, в който Юлий да се обърне и да каже: „Ти от самото начало ми беше дясната ръка“, и да му даде страна или трон, или нещо друго, което да си струва.

Мина през Есквилин със смешна лекота — не бе имало за какво да се притеснява. Юлий не беше предупредил пазачите и Брут небрежно отвърна на поздрава им. Щеше да отиде в Гърция. Щеше да отиде при Помпей и да покаже на Юлий какво е загубил поради пренебрежението си.

Липса на обичайната суматоха от търговски и легионерски галери беше странна за такова ключово южно пристанище като Брундизий. Когато изкачи последния хълм с изтощените кохорти, Брут се разочарова, че не видя на кея нищо по-голямо от лодки за ловене на омари. Опита се да си спомни дали познава квестора на пристанището, после сви рамене. Който и малък контингент от римски войници да бе разположен тук, нямаше да може да им попречи. Освен самия Рим, нищо на юг не можеше да им създаде неприятности.

Кохортите го последваха надолу към пристанището, без да обръщат внимание на погледите и сочещите пръсти на местните жители. За повечето бойци това беше странно чувство, но Брут беше свикнал с враждебните територии и без да се замисля, се върна към навиците си от Галия. Доскоро гледката на войници би донесла мир и ред, но при надвисналата гражданска война всички естествено бяха изплашени. Не беше приятно да гледат лицата на хората, които отстъпваха при вида на двете кохорти. Въпреки опита си Брут не можеше да пренебрегне ясно доловимото неудобство и усети, че става все по-раздразнителен, докато водеше колоната към пристанището.

Писарят на квестора беше прав и спореше с двама широкоплещести мъже. Когато Брут застана на прага, тримата се обърнаха към него. Брут поздрави небрежно — знаеше, че са обсъждали пристигането му — и каза рязко:

— Трябва ми храна и вода за хората ми. Това първо. Успокойте се, няма да ви притесняваме дълго. Търся кораб за Гърция.

Видя как очите на чиновника за миг се насочиха към един пергамент на масата и после отново се вдигнаха виновно. Брут се усмихна и влезе. Докерите направиха крачка, за да го спрат, и той отпусна спокойно ръка върху меча си.

— Невъоръжени сте. Сигурни ли сте, че искате да ми попречите?

Единият нервно облиза долната си устна и понечи да каже нещо, но другият го потупа по ръката и двамата се отдръпнаха.

— Така е по-добре — отбеляза Брут и отпусна ръката си. — А сега — храна, вода и… кораб.

Посегна към масата, сграбчи кокалестата ръка на писаря и я отмести от документите. Взе ги и бързо ги прегледа — пускаше ги на пода. Някъде към средата на купчината видя документ за легионерска галера, която беше акостирала в пристанището предишния ден, за да напълни бъчвите си с прясна вода. Подробностите не бяха много. Според написаното капитанът беше пристигнал от север и беше отплавал само след няколко часа престой.

— Накъде се движи? — попита Брут.

Чиновникът отвори уста, после я затвори и поклати глава.

Брут въздъхна.

— Имам хиляда мъже, чакат на кея. Единственото, което искаме, е да заминем без проблеми, но днес не съм от търпеливите. Мога да заповядам да подпалят тази сграда и всичко друго ценно за теб. Или просто ще ми кажеш. Къде е галерата?

Писарят тръгна към задната стая и Брут чу тракането на сандалите му, докато тичаше по стълбите. Зачака в нервната тишина с двамата докери, без да им обръща внимание.

Един мъж в тога, която беше виждала и по-добри дни, слезе по стълбите заедно с писаря — беше квесторът.

— Провинциалисти — измърмори Брут през зъби, но така, че квесторът да го чуе.

Той зяпна и после попита:

— Къде са ти писмата?

Брут го огледа критично — изследва лекетата от храна по дрехата му, докато квесторът не се изчерви.

— Нямаш никакво право да ни заплашваш — избухна квесторът. — Ние сме верни.

— Сериозно? И на кого? — попита Брут. Мъжът се поколеба и Брут се наслади на неудобството му, преди да продължи: — Имам две кохорти, готови да се присъединят към Помпей и сената в Гърция. Това са ми препоръките. Твоят писар беше достатъчно мил да ми покаже документите, че една галера е минала вчера оттук. Кажи ми накъде се е насочила.

Квесторът хвърли смразяващ поглед към безпомощния си служител, преди да вземе решение.

— Говорих лично с капитана — каза с нежелание. — Патрулирал Ариминиум и получил писмо да дойде тук. Замина в Остия. — После се поколеба.

— Но ти си му казал, че Помпей вече е тръгнал — каза Брут. — Предполагам, че ще иска да се присъедини към флотата, като заобиколи южния бряг и ги пресрещне насред път. Това звучи ли ти познато?

Квесторът заговори по-твърдо:

— Нямах нови заповеди за него. Вярвам, че може да остане в морето, за да не могат с кораба му да се разпореждат… бунтовнически сили.

— Разумен мъж си ти — каза Брут. — Но ние сме верни на Помпей. Имаме нужда от тази галера. Очаквам такъв досетлив капитан да ти е казал следващото си пристанище, в случай че му пратят нов вестоносец. Някъде на юг, нали?

Докато говореше, наблюдаваше очите на писаря. Видя как виновно шават. Квесторът беше по-добър комарджия от служителя си, но и той забеляза погледа и челюстта му се стегна, докато обмисляше какво да прави.

— Откъде да знам, че не сте с Цезар? — попита той.

Въпросът имаше много по-силно въздействие, отколкото би могъл да очаква. Брут сякаш наедря, а пространството стана по-малко и потискащо горещо. Пръстите на дясната му ръка за момент забарабаниха по сребърната броня на гърдите му. Звукът беше стряскащо силен в настаналата тишина.

— Да не мислиш, че имам тайна парола, която да ти кажа? — сопна се той. — Специален знак, с който да ти докажа, че съм верен? Времената са трудни. Не мога да ти кажа нищо повече. Ако не ми кажеш, ще изпепеля това пристанище до основи и ти ще си вътре. Ще накарам мъжете ми да запречат вратите и ще те слушам как драскаш по тях. Това е единственото, което предлагам. — Изгледа квестора кръвнишки.

— Тарентум. Каза, че ще спре в Тарентум — обади се писарят.

Квесторът изглеждаше видимо облекчен, че някой друг е взел решението, но въпреки това се намръщи, което накара писаря да се свие. Брут погледна за някакъв знак за лъжа в очите му, но със задоволство не откри и пренебрегна и двамата, и започна бързо да пресмята. Тарентум беше пристанище, което би могъл да достигне само с няколко часа бърза езда през провлака, който галерата трябваше да заобиколи.

— Благодаря ви. Верността ви ще бъде възнаградена — каза той. Наблюдаваше страха и объркването им, докато предъвкваха думите му. Знаеше, че същото скоро ще започне да се случва по всички римски земи, защото въпросът за съюзничеството щеше да става още по-значим. Гражданската война пораждаше недоверие и то вече беше започнало да разяжда основите на техния свят.

Излезе. Кохортите пълнеха меховете си с вода от един извор в приемлив ред. За миг се изкуши да заповяда да подпалят пристанището, както беше заплашил. Все пак щеше да е едно от местата, които Юлий щеше да използва, за да изпрати флота към Гърция. Но реши да не го прави, за да не изпраща стълб дим като знак къде се намира. В решението му имаше и малко гордост — искаше Юлий да пресече морето възможно най-скоро. Трябваха му само няколко месеца, за да се утвърди сред силите на Помпей, и после Юлий можеше да дойде, а той щеше да го посрещне както заслужава.

— Сенека, една легионерска галера се е насочила към Тарентум. Аз ще препусна натам. Последвай ме, след като вземеш провизии.

Сенека погледна хората си и стисна устни.

— Нямам сребро да платя.

— Това е пристанище без кораби — изсумтя Брут. — Складовете са пълни с всичко, от което имаш нужда. Вземи каквото искаш и тръгни след мен възможно най-бързо. Разбрано?

— Да, но…

— Да, господарю — сопна се Брут. — И трябва да отдадеш чест, сякаш знаеш какво правиш, разбра ли?

— Да, господарю — отвърна младият мъж и стегнато отдаде чест.

Брут подкара жребеца си покрай извора. Сенека с раздразнение го наблюдаваше как се движи сред бойците с лекота, на която можеше само да завижда. Видя го как казва нещо и чу как мъжете се смеят. Военачалникът беше герой за тези хора, които не бяха правили нищо повече от това да пазят пътните крепости. Сенека също усети част от това възхищение и му се прииска да намери начин да започне отначало.

Докато наблюдаваше как жребецът на Брут се понася в тръс по южния път, усети, че мъжете отново го поглеждат за заповеди. Осъзна, че малко войници от поколението му са имали възможността да учат занаята от ветеран от Галия. Приближи се към групата край извора, както беше видял да прави Брут. Нямаше навика да се смесва с тях и мъжете се спогледаха, но после един от тях му подаде мях и Сенека пи.

— Мислиш ли, че ще ни намери галера, господарю? — попита някой.

Сенека избърса уста.

— Ако не успее, ще преплува и ще ни влачи след себе си — отвърна той и се усмихна, като ги видя, че се отпускат. Съвсем малко — но в този момент той изпита много по-голямо удовлетворение, отколкото при всичките си тактически учения.

По време на гласуването градът беше затворен, а портите запечатани. Тълпата на Марсово поле беше шумна и весела, все едно изборът на консул беше официален празник, а не отхвърляне на Помпей и неговия сенат. Слънцето печеше и мнозина предприемчиви граждани даваха срещу бронзова монета малко сянка под тентите, които предвидливо бяха разпънали на полето. Миризмата на цвъртящо месо, разговорите, смехът, виковете на търговците се смесваха в какофония, която носеше усещането за живот и дом.

Юлий и Марк Антоний се качиха по стъпалата на платформата, вдигната от дърводелците на легиона. Стояха заедно в бели тоги, поръбени с пурпур. Юлий носеше лавров венец — тъмните листа бяха завързани със златна тел. Рядко излизаше пред хора без него и някои разправяха, че така искал да прикрие олисяващата си глава.

Десети беше излъскал до блясък броните си и стоеше в охрана на новите консули. Държаха копията и щитовете си готови за сигнал за тишина, но Юлий беше доволен просто да стои и да гледа над главите на огромната тълпа.

— Последния път, когато бях избран тук за консул, ми предстоеше Галия — каза той на Марк Антоний. — Бях съюзник с Помпей и Крас. Сега това ми се струва като в някакъв друг живот.

— Не си си губил времето — отвърна Марк Антоний и двамата се усмихнаха, като си спомниха изминалите години. Както винаги, Марк Антоний изглеждаше така, сякаш е издялан от най-добрия римски камък. Понякога Юлий се дразнеше, че от всички, които познава, Марк Антоний е най-близо до начина, по който би трябвало да изглежда един консул на Рим.

Имаше силно лице и властна стойка, в съчетание с естествено достойнство. Юлий беше чул, че жените в Рим започват да кокетничат и да се изчервяват, щом го видят.

Знаеше, че е направил правилния избор, като го беше избрал да оглави сената. Марк Антоний беше верен, не както Регул, при когото една небрежна дума би могла да изпрати бърза смърт на враговете му. Марк Антоний беше дълбоко загрижен за републиката и щеше да й даде живот, докато Юлий е в Гърция. Беше показал безразличие към богатството, каквото можеха да имат само родените в разкош. Можеше да му се има доверие и Юлий нямаше нужда да се притеснява, че безценният му град ще страда, докато е той далече. Той най-добре от всички познаваше крехката природа на мира и уроците на Клодий и Милон не бяха изтрити в съзнанието му дори и след престоя в далечна Галия. Рим имаше нужда от силна ръка, за да може мирът да разцъфти. Помпей никога не би му дал тази възможност.

Юлий се усмихна малко криво — знаеше, че той също не е човек, който може да управлява един мирен град. Беше изпитал прекалено голямо удоволствие от завоюването на Галия и Британия, за да прекара оставащите му години в успиващи дебати. Беше достатъчно загрижен за закона, когато можеше да го промени, за да отговаря на вижданията му, но досадното управление, което идваше след това, беше като бавна смърт. Също като Помпей, той предпочиташе да разкъса кожата на удобството и да търси нови места и нови битки. Имаше нещо закономерно в това, че последните лъвове на Рим трябваше накрая да се изправят един срещу друг. Помисли си, че дори да го нямаше проблема с Помпей, пак би дал властта на Марк Антоний, дори и за кратко. Вероятно щеше да тръгне да завоюва Африка или да тръгне по стъпките на Александър на изток, към далечните странни земи.

— Дали не трябва да се обърнем към народа, консуле? — каза той и направи знак на един центурион от Десети.

Войниците около платформата удариха три пъти с копията по щитовете си и настана такава тишина, че можеха да чуят шепота на вятъра по Марсово поле. Тълпата стоеше, изпълнена с уважение, после някои подеха радостни възгласи и останалите ги последваха, преди Юлий да може да заговори. Ревът се понесе над цялото поле — рев от хиляди гърла. Слънцето печеше.

Юлий погледна Марк Антоний и се изненада, като видя в очите му сълзи. Той самият не изпитваше толкова силно вълнение, вероятно защото умът му беше вече устремен към предстоящата битка — или защото веднъж вече го бяха избирали за консул. Завиждаше на Марк Антоний и го разбираше, макар да не споделяше чувствата му.

— Ще говориш ли пръв? — попита тихо.

Марк Антоний наклони глава с благодарност за предложението.

— След теб. Те са твои.

Юлий сложи ръце на дървеното перило, направено на точната височина, която искаше. Пое дълбоко дъх и заговори високо:

— Центуриите гласуваха днес и техният знак остана върху земите на бащите ни. С Марк Антоний стоим пред вас като консули и Помпей ще чуе гласовете ви дори в Гърция. Той ще знае, че неговият липсващ сенат е бил заменен. Това е нашето послание към него. Никой мъж не струва повече от Рим, нито един човек не е повече от тези, които днес виждам пред себе си.

Тълпата зарева одобрително.

— Показахме, че Рим може да надживее загубата на онези, които не ги е грижа за него. Показахме, че може да има закон без корупция. Не изпълних ли обещанието си към вас?

Тълпата изрева в съгласие.

— Да, изпълних го — твърдо изрече Юлий. — Съдилищата бяха прочистени и подкупите бяха открито наказани. В моя град няма да има тайни сделки между управляващите. Работата на сената ще се оповестява всеки ден по залез-слънце. Вашите гласове са залогът за властта, но власт да работим във ваш интерес, а не да ви потискаме. Не съм забравил това, както го забравиха други. Гласовете ви отекват в мен всеки ден и аз ще отнеса това ехо в Гърция, за да ги предам на армиите там.

Тълпата се люшкаше — хората, които бяха назад, се натискаха да минат напред. Запита се колко ли са дошли на полето, за да гласуват. Стояха от зазоряване и вероятно бяха гладни и жадни, защото новите им монети отдавна бяха отишли при продавачите. Реши да е кратък.

— Легионите в Гърция би трябвало да са ни чули днес. Ще се запитат защо подкрепят човек, който е загубил вярата на онези, които имат най-голямо значение. Без вашите гласове никой не може да има авторитет. Вие направихте част от вас магистрати и квестори, а дори и консули! — Изчака приветствените викове да спрат, усмихваше се. — Свършихме много за тези няколко месеца. Достатъчно, за да знам, че когато тръгна, градът ми ще е сигурно и спокойно място. Ще отнеса гласовете ви до Помпей и ще му кажа, че е бил отхвърлен от гражданите, които са го издигнали. Ще служа вярно на своя град. Марк Антоний ще е вашите ръце, вашите очи и вашата воля в сената.

И докато тълпата го приветстваше, Юлий избута Марк Антоний напред и му прошепна:

— А сега са твои.

И без да погледне повече тълпата, слезе по стълбите и остави Марк Антоний да се изправи сам пред хората. Беше важно да се види новият консул в самостоятелно действие. Юлий яхна коня си и реши да изчака началото на речта му.

Марк Антоний заговори и Юлий поклати глава леко развеселен. Дори гласът му беше идеален. Звънеше над тълпата и макар Юлий да знаеше, че думите бяха набивани в главата му до късно през нощта, това изобщо не личеше.

— Братя мои, да стоя тук, пред вас, с града зад гърба ми, е самата причина да се родя… — чу Юлий, преди гласът да се изгуби във вятъра. Извънредните се подредиха около него и заедно поеха в тръс към портите на Рим…

Юлий гледаше мълчаливо как двама от най-силните мъже слизат от конете си и се отправят към пластините от бронз и восък, запечатали града. Носеха тежки чукове. Чуваше виковете на гражданите да се носят като плясъка на далечни вълни. Плочите паднаха с трясък и портите се отвориха пред него, за да може да се върне към работата си. Изборите му бяха дали легитимност, но все още му предстоеше да преведе легионите през неприветливото море до Гърция. За момент му се зави свят от мисълта, че там трябва да се изправи срещу Брут. Това беше болка, която винаги изтласкваше, когато и да се появеше. Боговете или щяха да му гарантират още една среща с най-стария му приятел, или не. Щеше да отведе армията си към триумф или щеше да бъде убит и пътят му щеше да приключи. Не можеше да си позволи слабост, след като беше стигнал толкова далече.

„Просто само една крачка“ — каза си, докато влизаше в Рим.

Помпей чакаше и се наслаждаваше на топлината на слънцето върху бронята си. Конят му тихо процвилваше. Парадният плац в Дирахий беше изграден след пристигането му в Гърция — стените и сградите ограждаха огромен двор от твърда червена глина. Вятърът вдигаше кървавочервени вихри от прах, над главата му чайките тъжно крещяха. Три блестящи легиона стояха мирно в негова чест, редиците им се простираха в далечината. Беше приключил проверката си и му се искаше Цезар да може да види отбраните мъже, които щяха да сложат край на претенциите му към Рим.

Сутринта мина с приятна лекота, докато наблюдаваше как се подреждат в различни конфигурации. Конницата беше особено впечатляваща. Знаеше, че Цезар едва ли би могъл да събере повече от четвърт от броя й. Усети тръпка, като видя конниците да галопират през огромния двор в перфектна формация, да се завъртат по сигнал и да запращат копията си по мишените. Това бяха мъжете, които щяха да отвоюват Рим от узурпатора. За тях Цезар беше предател и Помпей дори се разчувства от искрената подкрепа на командирите им, докато му даваха клетвите си за вярност.

Десет легиона бяха прекосили Гърция, за да се присъединят към евакуирания сенат на западния бряг. Откри, че са добре водени, дисциплинирани, с висок боен дух. Изпита задоволство от възмущението им, че е бил принуден да напусне Рим. Нямаше политическа слабост в това, че беше сред легионите в Гърция: беше им дал заповед и те се бяха отзовали. Нямаха търпение да се сблъскат с врага и Помпей със задоволство откри, че докладите от Галия са породили у тези професионални войници други чувства. Блазнеше ги мисълта да разбият суетата на ветераните на Цезар, смятаха, че те са най-обикновени фукльовци. Добри бойци, с които човек да тръгне на война.

Качеството на гръцките сили му помагаше да поуспокои постоянното си раздразнение от отношенията със сенаторите и семействата им. Често съжаляваше, че ги е довел, въпреки законността, която придаваха на действията му. Те се оплакваха от водата — твърдяха, че им действала разслабително; от жегата, от настаняването си в Дирахий и от хиляди други дреболии. Само неколцина осъзнаваха колко малка полза има от тях сега, когато беше на бойното поле. Вместо да му дадат юздите, се опитваха да повлияят на решенията му и да се бъркат в неща, от които не разбираха нищо. Много му се искаше да ги изпрати на някой от гръцките острови до края на престоя си. Само мисълта, че подобно действие ще подкопае властта му, го спираше да издаде такава заповед.

Всички погледи бяха вперени в него и той пришпори испанския си жребец в галоп и се насочи към целта. Топлият въздух свистеше покрай ушите му. Тропотът на копитата се сливаше с барабаненето и усилваше съсредоточаването му. Сламената торба, ушита във формата на мъж, сякаш растеше и той си помисли, че може да види всеки бод.

Трябваше да е безпогрешен пред погледите на войниците — и естествено не сбърка. Когато копието излетя от ръката му, знаеше, че ще улучи. Очите на легионерите проследиха пътя на острието и мнозина знаеха, че ударът е добър, още преди сламената фигура да се завърти, улучена в рамото. Приветстваха го и Помпей вдигна ръка за поздрав; дишаше тежко. Пот се стичаше по лицето му и дясното рамо ужасно го болеше, да не говорим за пулсиращата болка в корема. Беше усетил спазмата при хвърлянето на копието, но това нямаше значение. Римляните уважаваха силата и демонстрацията на сила щеше да ги накара да се гордеят с командира си.

Обърна се и тръгна покрай редиците, доволен от яростните им лица и от дисциплината им. Командващият, Лабиен, отдаде чест, когато Помпей дръпна юздите.

— Доволен съм, Лабиен — каза той достатъчно високо, за да го чуят и легионерите. — Освободи ги да се нахранят, но да не преяждат. Искам ги слаби и гладни. — И добави по-тихо: — Ела с мен в храма. Имаме да обсъждаме много неща.

— Да, господарю — отвърна Лабиен. Острият му поглед забеляза, че Помпей щади дясната си ръка, но щеше да е проява на неуважение, ако го споменеше, след като Помпей бе предпочел да го премълчи. Изпита задоволство, като забеляза, че по зачервеното лице на Помпей няма и следа от притеснение. Диктаторът беше твърд, горд мъж и изглеждаше чудесно на коня дори и на тази възраст. — Те винаги са гладни, господарю — допълни Лабиен. — Няма да те разочароват.

— Да, няма — навъсено каза Помпей. — Ще попилеят бандитите на Цезар като плява.

Лабиен кимна и сведе очи. Нямаше начин да не уважаваш такъв мъж. Всичко у Помпей го впечатляваше. Диктаторът носеше властта си с лекотата и достойнството на човек, когото не можеш да не уважаваш. Лабиен знаеше, че на легионерите може да се разчита — много от тях се радваха на възможността да се бият срещу предателя. За мнозина Гърция беше прекалено дълго мирна, особено за онези, които се надяваха на бляскава кариера. Както добре знаеха и най-нисшите носачи на копия, войната носеше повишение много по-бързо от мира.

И най-последният от тях би се надявал да си създаде име срещу Цезар, да стане центурион и всички да го уважават.

Помпей изчака Лабиен да яхне коня си. Беше доволен от този мъж — у него нямаше грешка. Беше най-обикновен, с избръсната коса, тъмни очи и груби черти. Биографията му обаче беше чудесна и Помпей изобщо не изпита колебание да го включи в съвета си. У Лабиен имаше солидност, която той оценяваше, почти като противоотрова на убийствените интриги в сената. Офицери като него можеха да бъдат открити във всеки град и пристанище, които се подчиняваха на римския закон. Не приемаха подкупи и не се перчеха с верността си. Желязната дисциплина им запазваше постовете с години, а когато тръгнеха на война, нямаха равни на бойното поле. Те бяха твърдият скелет на Рим. Помпей кимна на Лабиен в знак на задоволство.

Зарадван от този благосклонен поглед, Лабиен освободи легионерите и те тръгнаха към помещенията си. Мирисът на топла храна вече се носеше във въздуха и Помпей помисли, че Лабиен вероятно е гладен като всички след тази дълга напрегната сутрин. Щеше да нареди да донесат най-добрите ястия. Лабиен щеше да разбере похвалата, без да се налагат повече обяснения.

Докато яздеха към храма, който Помпей беше избрал за щаб, Лабиен се изкашля. Помпей знаеше, че няма да заговори без разрешение. Беше чудесен пример за хората си.

— Говори. Кажи ми каквото мислиш — каза Помпей.

— С твое позволение бих искал да изпратя галера, която да наблюдава Остия. Ако знаем кога ще отплават, ще сме подготвени да ги посрещнем. Флотата ни може да потопи корабите им, преди дори да видят Гърция.

— Не би ли съжалявал за това, Лабиен? То ще лиши и двама ни от възможността да го победим тук — отвърна Помпей.

По-младият мъж вдигна рамене.

— Малко, господарю. Но не бих пренебрегнал възможността да приключа всичко по-бързо — дори и по този начин.

— Добре. Използвай печата ми за заповедта. Но кажи на капитана да стои далече от брега. Имам съгледвач на пристанището: ще ни съобщи, когато Цезар събере легионите си. Няма да ни изненадат.

— Надявам се, господарю — отвърна Лабиен. Двамата се спогледаха и се усмихнаха.

Храмът на Юпитер в Дирахий не притежаваше разточителството на тези около форума в Рим. Беше изграден за гръцките богове преди настоящото си предназначение и Помпей го избра повече защото беше просторен и заради разположението му, отколкото заради някакво религиозно значение. Въпреки това беше от полза най-висшият бог в пантеона да наблюдава приготовленията му. Откри, че слугите и войниците изпитват страхопочитание от обстановката. Между тези стени не се чуваха ругатни, а гласовете им съвсем рядко се повишаваха до нещо повече от шепот. Помпей беше направил голямо дарение на жреците и не беше изненада, че одобриха избора му. Все пак Юпитер Победител беше военен бог.

Слязоха от конете и минаха между високите бели колони. Помпей спря за миг на прага и се огледа да се увери, че всички в храма си вършат работата съвестно.

Тихата суетня беше точно такава, каквато я бе оставил сутринта. Над двеста офицери, чиновници и роби подпомагаха управлението на новите легиони и из въздуха ехтеше тракането на бързащи сандали. Помпей беше наредил да донесат тежки маси за картите и всичките старши офицери бяха свели глави над тях, правеха отметки и обсъждаха позициите. Всичко изведнъж утихна, когато станаха и му отдадоха чест. Той отговори на поздрава и работата продължи без повече официалности.

Лабиен подаде меча и шлема си на един роб. Докато вървяха по централната пътека, Помпей нареди да донесат храна. Основната карта висеше на стената и Помпей тръгна право към нея. Висока и широка човешки бой, картата беше изрисувана върху квадратни парчета телешка кожа, изгладени с пемза. Цяла Италия и цяла Гърция бяха очертани с идеални цветове и безчет подробности.

Помпей погледна дали ръцете му са чисти и докосна ключовите пристанища на западния бряг на Гърция.

— Ще оценя гледната ти точка, Лабиен. Ако флотата не спре Цезар, той ще има стотици мили бряг на север и юг, за да избере къде да акостира. Ако събера армията си на едно място, той може да избегне контролирания район и да си направи защитен лагер. Дори и с петнайсет хиляди мъже не мога да пазя всяка миля от Гърция.

Лабиен погледна картата. Изражението му бе строго, все едно се молеше.

— Трябва да приемем, че всичките му седем легиона ще оцелеят при нападението на нашите кораби — каза Лабиен. — Не е много вероятно, но трябва да планираме и тази възможност. За всеки ден ще им трябват огромни запаси храна. Той няма да седи и да ни чака, освен ако не е решил да ги остави да гладуват. Храната и водата печелят битките толкова често, колкото и силата на оръжията.

— Аз съм се подготвил — отвърна Помпей. — Дирахий ще е основният ни склад. Градът пращи от зърно. — Очакваше поздравления и се изненада, че Лабиен се намръщи.

— Вероятно ще е по-добре да не оставяш толкова припаси в един-единствен град. Не казвам, че е възможно, но какво ще правим, ако той успее да отреже достъпа ни дотук? Единайсет легиона имат нужда от повече храна от седем.

Помпей извика един писар и му издиктува заповед. През месеците от първата им среща беше открил, че Лабиен има усет за такива подробности и бърз поглед за проблемите в една дълга кампания. Самото събиране на единайсет легиона на едно място предизвикваше огромни трудности с доставките. Лабиен първоначално привлече вниманието му с организирането на доставки от градовете и стопанствата в цяла Гърция. Доколкото Помпей знаеше, нито един от легионерите не беше останал гладен още от първия месец. Това беше впечатляващо постижение.

— Ако избегне флотата ни и акостира на изток — продължи замислено Лабиен, — ще е прекарал в морето повече от месец и ще има недостиг на прясна вода. Хората му ще трябва да вървят стотици мили, за да стигнат до нас. Ако не притежава онези нововъведения, за които ти спомена, бих изключил източното крайбрежие напълно. По-лесно ще му е да избере някое от главните пристанища на западното, въпреки че нашите галери ще ги охраняват. Очакванията ми са Дирахий на север, Аполония или Орикон. Бих заложил на тези три или някъде по брега помежду им. Той няма да чака в морето по-дълго, отколкото му се налага, при положение че нашите галери са готови за нападение.

— И кое от тези пристанища би избрал ти? — попита Помпей.

Лабиен се разсмя. Смехът му беше като от сечене на дърво и спря толкова бързо, колкото се появи.

— Мога само да предполагам избора му, господарю. Ако аз провеждах тази кампания, бих избрал Орикон, като зная, че твоите легиони ще са разпрострени около пристанищата по на север. Тогава поне няма да ми се налага да се бия на два фронта.

Прекъснаха ги гръмки стъпки. Помпей погледна към другия край на залата и доброто му настроение изчезна. Беше Брут.

Знаеше, че преминаването на един от най-доверените хора на Цезар на негова страна би трябвало да е повод за радост. Когато Брут стъпи на брега с кохортите си, гръцките легиони зажужаха като пчели от новината и от вълнение. Беше спасил лоялната пътна стража от гнева на Цезар и по-младите войници изпитваха страхопочитание към ветерана от Галия. Брут се беше отказал от много, за да рискува живота си с Помпей, и заслужаваше уважение. Но нещата не бяха толкова прости.

Помпей гледаше студено как Брут върви по централната пътека към него. Сребърната броня беше полирана до блясък. Видя, че е оставил меча си според заповедта, и си пое дълбоко дъх, когато Брут се приближи. Усещаше погледа на Лабиен върху себе си, забелязваше реакцията му, макар той да се опитваше да я прикрие.

Брут отдаде чест.

— На твоите заповеди, господарю.

Помпей се намръщи. Не можеше да си спомни кога беше поискал срещата, но не искаше да го признае пред никой от двамата. Имаше времена, когато умът му беше толкова остър, колкото и на всеки друг в Рим, дори по-остър, но възрастта беше отнела остротата на паметта му така, както и физическата сила. Рамото сякаш го заболя още по-силно, като напомняне. Част от раздразнението му се усещаше в тона му, когато отговори.

— Реших да не утвърждавам командването ти на Пети легион. Кохортите ти ще допълнят бройката там и си подчинен на заповедите на легат Селатис. Ще те наблюдавам внимателно и ако се справиш добре… ако докажеш, че си верен, бързо ще бъдеш възнаграден. Свободен си.

По лицето на Брут не пролича и следа от притеснение. Сякаш почти беше очаквал такъв отговор.

— Благодаря, господарю. — Той отдаде чест, обърна се и си тръгна.

Помпей видя как всички очи в храма изпращат сребърния воин и въздъхна вътрешно. Този човек беше като трън в петата, но беше и легенда.

— Как би постъпил с този, Лабиен? — попита той. — Би ли му повярвал?

Лабиен се поколеба. Чувстваше се по-малко в свои води да говори за други военачалници, отколкото за тактиката или за трудностите с доставките. Но след като Помпей го питаше направо, нямаше начин да не отговори:

— Не повече от теб, господарю, въпреки че бих му дал легион веднага щом се уверя в него. Той е… много интересен военачалник. Никога не съм виждал по-добър в боя с меч. Легионерите направо го обожават, а опитът му подсказва, че е способен да води хората. Ако се е разделил с Цезар, както твърди, ще направи всичко, за да оправдае доверието ти.

— Точно това е сърцевината на проблема, Лабиен. Ако е изпратен при мен в изпълнение на някаква стратегия на Цезар, може да нанесе толкова вреда, колкото цял противников легион. Спиране по време на ключов сблъсък, преднамерено изтегляне в критичен момент, внезапно преместване, така че да блокира резервите ми. Всяко едно от тези неща би довело до загуба на войната.

Въздъхна и продължи:

— Ако можех да съм сигурен във верността му, щях да го приема и да го издигна. Не съм се и надявал да командвам един от военачалниците на Цезар. Бих могъл да го използвам, Лабиен. Но както стоят нещата, не се осмелявам дори да повярвам на информацията, която ми носи. По-добре да тъна в незнание, отколкото да бъда въвлечен в кошмар.

— В такъв момент наистина е по-добре да си предпазлив, господарю. Когато убие първите войници на Цезар, ще знаем, че ни е верен. Ако не — ще наредя да го заловят.

Спогледаха се и Помпей кимна — прие предложението.

Храната пристигна на сребърни подноси. Помпей държеше да се увери, че Лабиен си взема най-доброто. Ядоха изправени до картата, като продължаваха да обсъждат проблемите на кампанията. Дълго след като блюдата бяха изпразнени, все още говореха. Слънцето вече клонеше към заник, когато Помпей тръгна да се срещне със сърдитите старчета от сената.

Празникът Бона Деа^[1] беше в разгара си и улиците на Рим бяха пълни с жени. На този единствен ден в годината мъжете затваряха вратите и си лягаха рано, а жените пиеха, пееха и танцуваха. Някои дори излизаха с разголени гърди.

Много от мъжете се изкатерваха на покривите на къщите, за да наблюдават шествията. Ако случайно ги зърнеха, жените ги обсипваха с камъни, което ги принуждаваше да се приберат. Още по-неприятно беше да заловят някого сам на улицата. Всяка година се разказваха истории за млади мъже, хванати, понеже любопитството им ги задържало твърде дълго навън. На сутринта ги намирали голи и с вързани ръце — и изобщо не искали да говорят за случилото се.

Белас наблюдаваше къщата на Марий от високия прозорец на отсрещната сграда и се чудеше как да се приближи. Беше видял как Цезар със смях се сбогува със съпругата си, преди да тръгне за нощна среща с военачалниците си. Консулът тръгна твърде късно, за да мине с достойнство през града, и мъжете му бяха освиркани, докато вървяха надолу по хълма Квиринал към форума. Обичайните правила не важаха в деня на Бона Деа и Белас се наслаждаваше на очевидното неудобство на консула. Нямаше никакво достойнство в това да се опитваш да устоиш на женския празник, дори и когато ставаше дума за членове на сената.

От удобната си позиция Белас наблюдаваше с интерес как група весталки пое с викове нагоре по хълма — биеха тъпани и свиреха на флейти. Двете предводителки бяха голи до кръста и гърдите им подскачаха привлекателно. Дългите им намазани с масло крака блестяха на светлината на факлите. Той не се осмели да се наведе по-напред, защото можеше да вдигнат глави и да го видят. Весталките можеха да са много зли, ако зърнат мъж точно тази нощ. Равносилно на смърт беше дори да докоснеш някоя от тях и присъдата винаги се изпълняваше. Белас нервно си повтори, че е заключил вратата към двора, след като нае стаята за тази вечер.

Къщата на Марий бързо се изпълваше с гостите на Помпея. Като съпруга на консул, тя мигновено беше спечелила социален престиж и беше очевидно, че се наслаждава на новото си положение. Белас наблюдаваше как жените от знатните семейства пристигат от целия град и потропваше по перваза на прозореца от яд, че не може да види какво става вътре. Повечето мъже в града бяха склонни да поразкрасяват слуховете за празненството, но Белас знаеше, че клюката се основава на твърде малко истина. Тайните на Бона Деа се пазеха добре.

Къщата беше огромна и Белас си представяше, че е пълна с благородни дъщери. Жените пееха и се кикотеха, напълно наясно, че мъжете ще чуят и ще се чудят каква ли поквара цари вътре.

Белас не искаше да е тук. Беше го казал на Сервилия с мотива, че Помпея едва ли би посрамила Цезар точно тази нощ. Но Сервилия беше непоколебима и той зае мястото си във високата стая с изглед към улицата в единствената компания на хляб и малко сирене. Щеше да е дълга нощ на самотно бдение.

Когато луната се вдигна, улицата долу предлагаше изкушаващи проблясъци на плът — всички задръжки бяха паднали. Белас нервничеше, измъчван от собственото си въображение. Чуваше как някаква жена хърка наблизо, вероятно почти до вратата на скривалището му. По кожата му изби пот, докато се взираше на светлината на факлите и се опитваше да не си представя виното, с което щяха да поливат телата си — тъмночервено върху злато.

Потънал в блянове, отначало не забеляза нищо необичайно в олюляващата се жена, която се изкачи по хълма. Косата й беше дълга и пристегната на тила. Носеше плащ, който се ветрееше от лекия полъх и разкриваше отдолу стола, черна като нощта. Белас чу стъпките по паважа… спряха, когато жената стигна до къщата, която наблюдаваше.

Сърцето му се разтуптя, когато надникна надолу. В пристъп на внезапно напрежение ръцете му стиснаха перваза, устните му се разтвориха, за да изругае шепнешком. Това, което виждаше, със сигурност беше невъзможно.

Жената носеше увиснал като скротума на възрастен мъж мях. Белас я видя как наклони главата си и светлината от факлата разкри линията на шията й. Не беше жена. Изрисуваното лице беше гримирано умело, дори походката беше женска… Но Белас беше играл жени в театъра и всичко му беше ясно. Скрит в сянката, той се възхити на дързостта на мъжа и се зачуди колко ли време ще мине, преди да го разкрият. Жените нямаше да са мили с него. Беше минало полунощ и никой мъж нямаше правото да се разхожда из града в тези часове. Ако весталките заловяха нарушителя, щеше да е късметлия, ако не го кастрират. При самата мисъл за това потръпна и се зачуди дали да не предложи на непознатия убежище до зазоряване. Тъкмо си поемаше дъх, за да му извика, когато движенията на мъжа станаха малко по-резки и той се взря в градината.

Белас осъзна, че и пиянството е само роля. Непознатият не беше млад глупак, обзаложил се с приятелите си. Дали не беше убиец? Прокле се, че няма как да се свърже със Сервилия по време на Бона Деа. Въпреки това, което се случваше, не се осмеляваше да напусне убежището на малката стаичка.

Мъжът поглъщаше гледките и звуците в ароматната градина, после се вмъкна олюлявайки се през портата. Белас остана сам, разяждан от любопитство. Дори в най-лудите си младежки години не би рискувал да излезе навън по време на празненствата.

Зачака нетърпеливо: предусещаше внезапното избухване на унизителни писъци, когато измамата на мъжа бъдеше разкрита. Но това не се случи и той напрегнато запристъпва от крак на крак.

Отне му доста време да осъзнае, че мъжът няма да излезе нито насила, нито по друг начин. Беше толкова загрижен за опасността, че когато подозрението блесна, замръзна почти засрамен. Не вярваше, че непознатият би могъл да излъже толкова много жени за дълго, да не говорим изобщо, така че дали не го очакваха? Застанал в тъмнината, Белас обмисляше възможностите. Може би мъжът беше специално нает за вечерта. Това определено беше за предпочитане пред хладнокръвен авантюрист, който може във всеки момент да хвърли Помпея на някое легло. Белас затананика със затворена уста, както правеше в моменти на притеснение. Знаеше, че трябва да види какво става.

Промъкна се надолу по стълбището. Отвори предпазливо вратата към улицата и надникна. Хъркащата жена падна, щом загуби опората си, и се стовари в краката му. Белас замръзна. Жената не се събуди, когато я повдигна за мишниците и я обърна на една страна. Сърцето му заблъска в гърдите, докато я наблюдаваше дали ще се раздвижи. Заслужаваше по-добро заплащане за такава нощ.

Помоли се на всички мъжки римски богове да го опазят и притича през улицата, като остави вратата открехната. Предпазливо надникна през портата на бившата къща на Марий. Притеснението му се превръщаше в паника.

Една гола жена се беше изтегнала точно от другата страна на портата, до нея беше захвърлен мях. Дори и в страха си Белас осъзна, че е красавица, но не е Помпея. Внезапно избухнал смях от къщата го накара да се отдръпне и той огледа улицата, ужасен, че някой може да го види и да го изненада в гръб. Потрепери, като си представи как ще му се зарадват. Вмъкна се в градината и се скри при приближаването на две жени, които насмалко да го видят. Усещаше острия мирис на потта си — миришеше на страх.

Беше почти готов да си тръгне, когато отново забеляза непознатия. Маскировката беше развалена от небрежната сила в походката на мъжа, който се разхождаше през градината с гола жена в ръце. Жената беше свила крака като коте и мъркаше, докато той явно я носеше към някое уединено място. Белас можеше само да поклати глава при такава наглост. Непознатият още носеше столата, но ръцете му бяха прекалено мускулести, за да са женски. Жената явно се опитваше да пее, но предимно хълцаше. Когато обърна глава, Белас видя, че е Помпея, и се изненада, когато тя обви ръка около врата на непознатия и привлече главата му към устните си. Рядко бе изглеждала по-красива. Тъмната й коса се стелеше по раменете й и се разлюля, когато тя целуна непознатия. Страните й бяха зачервени от вино и страст и Белас почти завидя на мъжа, който рискуваше всичко, за да е в тази градина.

Помисли си, че ако си тръгне и не каже нищо, няма да навреди на никого. Част от него искаше да направи точно това, но пък беше приел златото на Сервилия и всичко, което следваше от това.

— Тя струва ли колкото живота ти? — каза внезапно и високо.

Непознатият едва не изпусна Помпея и бързо се обърна към него. Белас побягна и пресече улицата, преди някой да може да вдигне тревога.

Беше си свършил работата и младият мъж знаеше, че е видян. Белас въздъхна, докато наблюдаваше от прозореца хаоса, който последва. Непознатият беше изчезнал. Вероятно за по-сигурно беше прескочил стената на градината. Жени претърсваха района, крещяха проклятия и заплахи. Една дори блъсна вратата на къщата, в която се криеше Белас, но той беше пуснал резето и само се усмихна. Зачуди се дали пък непознатият вече не си беше свършил работата — все пак заслужаваше нещо за усилията си. Но така или иначе, на сутринта със сигурност щеше да има неприятности.

Фенерът на кърмата на галерата пред тях блещукаше над вълните като светулка.

— Кажи на капитана да се приближи още малко — каза Юлий на Адан. Чу как младият испанец се затича да отнесе съобщението, но в тъмнината не можа да го види, сякаш беше ослепял. Усмихна се. Беше избрал безлунна нощ точно поради тази причина и боговете му бяха пратили облаци, за да прикрият дори мъждивата светлина на зимните звезди.

Скупчени по палубата и на всяко свободно местенце на галерата, войниците на Десети или спяха, или смазваха оръжията и броните си, за да ги предпазят от морския въздух. Бяха тръгнали със съзнанието, че има един-единствен начин да изненадат гръцките пристанища. Ако се проваляха и изгревът на слънцето ги завареше далече от вражеския бряг, наблюдателните галери на Помпей щяха да ги нападнат и да ги унищожат.

— Никакъв знак за зора, нали? — попита ненадейно Октавиан, доста напрегнато.

Юлий се усмихна в тъмнината.

— Още не. Нощта ще ни пази още малко.

Потрепери от ледения вятър и придърпа плаща си по-плътно около раменете. Вятърът беше силен и се променяше ненадейно. На три пъти от тръгването им от Брундизий гребците се опитваха с всички сили да надмогнат тъмните вълни. При тази скорост вероятно бяха на ръба на изтощението, но нямаше какво да се направи. И те щяха да се удавят, ако не успееха до зазоряване да стигнат брега.

Тъй като само фенерът на първата галера им показваше посоката, не беше трудно да си представят, че са сами в морето, въпреки че наоколо имаше трийсет галери, построени в Остия от най-добрите римски майстори. Те носеха съкровището на Юлий — хората и живота му. С горчивина признаваше факта, че ако умре в Гърция, няма да има син и наследник. Кошмарно краткият му брак беше на устата на целия град и той все още страдаше от това унижение. Бе открил една млада жена, Калпурния, и се ожени за нея изненадващо бързо. Името му беше тема на подигравателни песни от враговете му, които се надсмиваха над отчаянието му да се сдобие със син.

У Калпурния нямаше дори капка от невероятната красота на Помпея. Баща й беше приел брака без миг колебание, сякаш изпитваше облекчение да се отърве от нея. Юлий гледаше грубите й черти без нежност, дори с някаква замъгленост на съзнанието. Тя предизвикваше у него малко страст, но пък произхождаше от благородно семейство, макар и изпаднало в затруднение. Никой в Рим не можеше да постави под съмнение произхода й и Юлий се съмняваше, че би могла да има изкушенията, провалили втората му съпруга.

Намръщи се при мисълта за последната им среща и за сълзите, които Калпурния бе проляла на рамото му. Плачеше повече от всяка жена, която познаваше, въпреки че бяха заедно съвсем отскоро. Плачеше от радост, от възхищение, а също и при най-малката мисъл за неговото заминаване. Месечното й кървене беше започнало в деня преди отплаването му и тя плака и за това. Ако той се провалеше в битката срещу Помпей, нямаше да има възможност да остави след себе си нещо друго, освен спомена за името си. Но това беше неговият път, неговото последно хвърляне на заровете. Това беше истинската игра.

Вдиша дълбоко и остави ледения въздух да нахлуе и в най-дълбоките кътчета на гърдите му. Но напрежението не изчезна. Трябваше да поспи. Наблизо някой похъркваше и Юлий се усмихна. Неговият Десети не можеше да се изплаши от някакво си пътуване от седемдесет мили в тъмнината. Последните три дни бяха тежки за всички. Когато Юлий най-после даде заповедта, всичките седем легиона бяха пристигнали от Рим в Брундизий — бяха изминали разстоянието със завидна скорост. Той изпрати две бързи галери да гонят наблюдателните кораби на Помпей далече от брега и флотата потегли, за да прекара легионите през морето. Дори и в този последен момент Юлий се изкушаваше да отложи сблъсъка, докато събере флота, равна на тази на Помпей. Но всеки ден, с който отлагаше, даваше още време на Помпей да се укрепи. Всеки час. Ако боговете бяха благосклонни, бившият консул нямаше да го очаква до пролетта.

Отправи мълчалива молитва да се окаже прав. Ако съгледвачите на Помпей стигнеха първи до гръцкия бряг, зората щеше да донесе последните слънчеви лъчи, които щяха да видят през живота си. Залозите на играта едновременно го плашеха и възбуждаха, но вече нямаше връщане. В момента, в който галерите му бяха напуснали Брундизий, натоварени с легионерите, пътят на всички беше определен.

Хъркащият войник почна да вика насън и някой от другарите му го сбута да се събуди и приглушено изруга. Юлий беше издал заповед за тишина, но нощта беше като жива от шума на вълните, скърцането на въжетата и пукането на гредите. Настроението му се подобри — припомни си други пътувания, някои толкова отдавна, сякаш в предишен живот. Донякъде съжаляваше за свободата на младежките си години. Изборът тогава сякаш беше по-прост. Учудено тръсна глава при мисълта колко ли наивен е изглеждал на мъже като Марий и Сула.

Адан се върна по люшкащата се палуба.

— Пясъчният часовник е обърнат вече три пъти, господарю. Зората не е далече.

— Значи най-после ще разберем дали ни чакат — отвърна Юлий.

Отначало нощта изглеждаше безкрайна и все пак някак си беше отлетяла. Военачалниците на седемте легиона бяха по корабите около него, чакаха нетърпеливо зората. На всяка галера имаше съгледвач, разположен на най-високата точка, та при първите сивкави проблясъци на зората да оглежда морето за врагове. Юлий почувства странна свобода, като осъзна, че нищо не може да промени. Беше като пролука в напрежението, на която можеше почти да се наслади, и в тъмнината си спомни за Рений. Искаше му се той да е тук и да може да ги види. Щеше да изпита удоволствие от риска, който беше поел ученикът му, и да разбере смисъла му. Юлий погледна напред, сякаш можеше да види Гърция чрез силата на въображението си. Зад гърба му имаше толкова много духове — а някъде пред него беше Брут.

След като Цецилий беше успял да се внедри в легионите на Помпей, Юлий изпрати още петима мъже, които да проникнат в гръцките градове. Цецилий докладваше редовно всеки месец, превърна се само в глас, който информираше за действията на Помпей. Беше изнервящо да се разчита само на един-единствен шпионин и Юлий непрекъснато се притесняваше, че Цецилий се е обърнал срещу него.

Отхвърли тази мисъл, също както и другите колебания. И това нямаше власт да промени. Ако докладите бяха точни, Помпей беше на север, край Дирахий. Легионите му бяха разположени така, че да охраняват западния бряг, но нямаше как да знаят къде точно ще акостира Юлий, преди да е станало прекалено късно. Освен ако някой не го беше предал. Усмихна се. Знаеше, че моментът на успокоение е илюзия. Не можеше да престане с безкрайните анализи на плановете, така както не можеше да спре вятъра.

Тупкането на боси крака по палубата го накара да се обърне.

— Господарю! Зората — каза един моряк. Сочеше на изток.

Юлий се взря в непрогледната тъмнина. И точно когато понечи да се тросне, видя сивкава линия, а под нея черната, която разделяше света от небесата. Виждал беше как слънцето изгрява в морето — и все пак дъхът му спря, когато първият златен лъч си проправи път и облаците се озариха в пурпурно.

— Вражеско платно! — извика съгледвачът от мачтата и наруши величието на момента.

Юлий стисна дървените перила — прииска му се светлината да дойде по-бързо. Някъде наблизо някой от капитаните на Помпей вероятно панически крещеше заповеди, докато гледаше как флотата му изниква сякаш от нищото. Юлий нямаше да промени курса. Помисли си, че усеща мириса на земя в морския въздух, но знаеше, че това е мирисът на отчаяната надежда.

Наоколо се появиха мъглявите силуети на трийсетте галери. По палубите щъкаха забързани хора. Сърцето му заби по-силно, почти болезнено, докато чакаше съобщението, че Гърция се вижда.

Вече се виждаха три от галерите на Помпей. Едната беше толкова близо, че можеше да види белите пръски на греблата.

— Земя! — чу Юлий, изрева от въодушевление и вдигна юмрук към небето.

Войниците му също се развикаха радостно, като видяха кафявата линия отпред — това означаваше, че няма да ги заловят в морето.

Барабаните, мълчали цяла нощ, внезапно се оживиха и започнаха да отмерват по-бърз, почти убийствен ритъм. Сърцата на гребците можеше да се пръснат, но барабаните биеха като за атака и галерите запориха вълните.

Юлий вече виждаше къщите на събуждащия се град и като бръмчене на насекомо чу тръбите, които свикваха войниците на Гърция да защитят жителите. Дали беше Орикон? Мислеше, че е той, въпреки че бяха минали почти двайсет години, откакто се бе качил на кораб в това пристанище.

Звукът на барабаните разпали кръвта му още повече. Брегът се приближаваше. Трите галери на Помпей вече бяха в пристанището и по палубите им тичаха и крещяха мъже. Той се усмихна — нека ги е страх. Нека само го оставят да стъпи на брега и ще им докаже, че Рим още може да ражда военачалници.

Стиснал ръце зад гърба си, Помпей крачеше в храма, който беше превърнал в свой щаб. Всички мълчаха, беше тихо и стъпките на подкованите му с желязо сандали отекваха самотно между стените, сякаш отнякъде идваше могъщ, невидим враг.

— Значи той е тук — каза Помпей. — Въпреки уверенията на капитаните ми се е промъкнал през тях и ми е отнел Орикон. Удря по брега и среща само вяла съпротива! Как е възможно? Как?!

Спря пред Лабиен, който стоеше на входа на храма. Както винаги, лицето му беше безизразно, но все пак той търсеше начин как да успокои командира си.

— Имаше достатъчно причини да не го очакваме през зимата, господарю. Спечелил е преднина в тъмнината и е останал незабелязан от флотата, но земята е пуста.

Помпей му направи знак да продължи, а в очите му пламна интерес.

— Рискувал е много, за да стъпи на брега, господарю. Но до пролетта хората и животните му ще трябва да оцеляват само с онова, което е докарал. В най-добрия случай може би имат храна и зоб за две седмици. След това ще започнат да слабеят. Това решение вероятно е взето от отчаяние, господарю. И той ще съжалява за него.

Очите на Помпей потъмняха — отново го обзе ярост.

— Сто пъти съм чувал, че надценява силите си! И въпреки това той продължава напред, макар съветниците ми да твърдят, че отдавна трябва да е мъртъв. Късметът му не е за подценяване, Лабиен.

— Господарю, вече сме взели мерки. Заповядах на флотата ни да блокира брега зад него. Не може да бъде снабдяван от морето. Независимо какъв късметлия е, не може да храни седем легиона с несъществуващо зърно. Вероятно, ако остане незаплашен, ще нападне градовете за храна, но ако го нападаме по фланговете, лека-полека ще изтощим хората му от глад.

— О, разбира се, че ще го нападаме, Лабиен. Събери легионите. Няма да го оставя да се разпорежда из Гърция, както си ще.

— Да, господарю — отвърна Лабиен, доволен, че заповедта е дадена, след като цял час му се бе налагало да понася гнева на Помпей. Отдаде чест и се обърна да си тръгне, но гласът на Помпей го спря.

— Брут да е най-отпред и да го видят всички последователи на Цезар — каза Помпей уморено. — Или ще докаже верността си, или ще бъде посечен.

— Моят легион ще е близо до него, господарю. Имам доверени хора, които да го заловят, ако се окаже, че ни мами. — Щеше да тръгне веднага, но не можа да се сдържи да не изрази на глас съображенията, които го разяждаха: — Ще е по-лесно, ако е само с кохортите, с които пристигна. Допълнителните хиляда, които му даде, ще са препятствие, ако се обърне срещу твоята власт.

Помпей отбягна студените му съсредоточени очи.

— Ако цени клетвата, която ми е дал, те ще играят ключова роля в предстоящия сблъсък. Ще съм глупак, ако отрежа възможностите на човек, който познава най-добре тактиката на Цезар, като му дам само две кохорти. Решението е окончателно, Лабиен.

Лабиен си тръгна. Чудеше се кой ли може да оказва влияние на Помпей. Вероятно някой от избягалия в Гърция сенат, който му отнемаше толкова много от времето. Въпреки че се притесняваше от подобни нелоялни мисли, Лабиен нямаше причини да не уважава препиращите се старци, които Помпей беше довел от Рим. Успокояваше се с мисълта, че трябва да ги уважава заради положението им, без значение колко малко ги харесва като хора.

Седем от единайсетте легиона, които командваше Помпей, бяха разположени около Дирахий. Основните сили щяха да се срещнат и да привлекат и останалите, докато се движат на юг, за да се изправят срещу нашествениците. Лабиен беше сигурен, че е дал на Помпей правилния съвет. Имаха петдесет хиляди мъже — най-голямата армия, която беше виждал на едно място. Според всички донесения Цезар имаше най-много двайсет и две. Според Лабиен Помпей прекалено много се плашеше от парвенюто, узурпирало римския сенат. В това, че галските легиони са ветерани, нямаше съмнение, но като всички хора, и ветераните падаха от копията.

Чу мученето на белия бик — гадателите тъкмо го колеха. Щеше да види предсказанията преди Помпей и да ги промени, ако е необходимо. Изобщо не си беше представял колко ще се стресне Помпей от слизането в Орикон. Но нямаше да има повече лоши новини, за да подкопаят увереността му.

Обърна се към вестоносците, които щяха да разнесат съобщението до чакащите легиони, и каза кратко:

— Тръгваме. — Съзнанието му вече беше насочено към предстоящата кампания. — Брут ще е на предната линия, моят Четвърти легион ще е зад него.

Вестоносците препуснаха. Лабиен си пое дълбоко дъх и се зачуди дали ще има възможността да види лицето на врага, който така беше разклатил увереността на Помпей. Сви рамене. Цезар щеше да съжалява за амбицията си да дойде в Гърция. Тук не бяха забравили силата на закона.

Въпреки тежкото зимно наметало, което го пазеше от лютия студ, Помпей чувстваше, че замръзва в бронята си. Сякаш единствената топлина беше в горчивата течност, която се въртеше и се издигаше на вълни от стомаха към гърлото му — и го правеше слаб. Незасетите поля бяха покрити с напукани от студа буци пръст и напредването беше мъчително бавно. Спомни си, че на младини беше в състояние да пренебрегне и най-ужасните трудности на кампанията, но сега единственото, което можеше да направи, бе да стисне челюсти, за да не се чува тракането на зъбите му. От ноздрите на коня му излизаха облаци пара. Помпей разсеяно го потупа по шията. Мислите му бяха съсредоточени върху армията, която виждаше в далечината.

Не можеше и да иска по-добра наблюдателна позиция. Легионите на Цезар се бяха разположили на четирийсет мили източно от Орикон, в края на равнина, заобиколена от гора. Съгледвачите на Помпей бяха стигнали до билото на последния хълм и веднага бяха изпратили доклад до основните сили — вестоносците бяха минали покрай Брут и Сенека, без дори да ги погледнат. Помпей беше дошъл напред, за да се увери във видяното от тях, и сега наблюдаваше в подозрително мълчание.

Хапещият студен въздух поне беше ясен, нямаше мъгла. Въпреки че силите на Цезар сигурно бяха на поне две мили, се виждаха ясно сред хилавата трева на равнината. От това разстояние изглеждаха жалка заплаха, като малки метални брошки, забодени в твърдата земя. Бяха неподвижни като дърветата, които покриваха хълмовете, и Помпей се намръщи.

— Какво ли е замислил?

Част от него изпитваше удоволствие от факта, че врагът е толкова близо, но естествената му предпазливост бе взела надмощие. Юлий никога не би заложил оцеляването си на простия сблъсък на оръжия. Равнината, където беше събрал силите си, беше добро място за схватка и Помпей знаеше, че конницата му лесно може да разбие малцината извънредни, които Юлий бе довел в Гърция. Беше прекалено примамливо да нападне веднага и Помпей поклати глава и попита:

— Колко легиона можеш да преброиш, Лабиен?

— Само шест, господарю — отвърна незабавно военачалникът. От киселото му изражение Помпей разбра, че и той изпитва същите съмнения.

— Тогава къде е седмият? С какво се занимават, докато ние седим тук и наблюдаваме останалите? Изпрати съгледвачите в по-широк периметър. Искам да ги открият, преди да действаме.

Лабиен даде заповедта и най-бързите конници препуснаха.

— Видяха ли ни? — попита Помпей.

В отговор Лабиен посочи далечен конник — яздеше в тръс из камънака пред дърветата, които опасваха равнината. Докато го наблюдаваха, мъжът вдигна флаг и даде сигнал на силите на Юлий.

— Това не ми харесва — продължи Помпей. — Тези дървета могат да скрият всичко. И въпреки че ми прилича твърде много на капан, се чудя дали точно това не е изводът, който иска да си направим.

— Имаш хора, които можеш да пожертваш, господарю. С твое разрешение бих изпратил един легион да провери — може би кохортите на Брут.

— Не. Ако са прекалено малко, няма да затворят капана — ако има капан. Ще ги пусне да се приближат и ще ги унищожи. Не ми се иска да изпращам повече, преди да съм напълно осведомен. Ще чакаме завръщането на съгледвачите. Дай на хората топла храна и да са готови.

С превалянето на деня вятърът се засилваше. Дирахий беше далече зад тях и Помпей знаеше, че хората му са уморени.

Вероятно беше по-добре да направи лагер за нощта и да продължат на зазоряване. Подозираше, че Лабиен не е впечатлен от предпазливостта му, но Помпей все още си спомняше как Юлий бе събрал около себе си останките от Първородните и ги бе направил сърцето на прочутия Десети. Дори онези, които мразеха Цезар, признаваха способността му да постига успех въпреки трудностите. Уменията му бяха неоспорими и Помпей знаеше, че Юлий е от онези малцина, които запазват разума си дори когато битката се вихри около тях. Галия не беше паднала сама, нито бреговете на Британия. Хората на Цезар бяха верни преди всичко на него и чак после на сената и Рим. Когато поискаше от тях да умрат, те тръгваха, защото той го беше поискал. Вероятно заради тази вяра побеждаваха. Лабиен никога не бе срещал Юлий, но Помпей беше твърдо решен да не се превърне в още едно име в списъка на разбитите от него. Стомахът му се сви от спазъм и той се размърда на седлото.

— Господарю! Те тръгват на изток! — извика един от съгледвачите точно когато Помпей забеляза същото. Десет удара на сърцето, след като легионите бяха започнали да се придвижват, до тях достигна далечният шепот на роговете им, почти изгубен във вятъра.

— Какво мислиш за това? — промърмори Помпей.

— Може да се опитват да ни подмамят — отвърна Лабиен, изпълнен със съмнения.

— Такова е и моето усещане — каза Помпей. — Нека съгледвачите се подредят в най-широка верига, докато заобиколим. Но да могат да се виждат един друг.

Лабиен хвърли притеснен поглед към гористата местност. Вярно, че беше зима и дърветата бяха голи, но клоните пак щяха да пречат на войниците да се виждат.

— Скоро ще се стъмни, господарю.

— Значи ще използваме оставащата ни дневна светлина — сопна се Помпей. — Искам да усетят, че им дишаме във врата. Нека се страхуват какво ще направим, когато се стъмни и не могат да ни виждат. Утрешният ден ще е достатъчно дълъг, за да ги избием.

Лабиен отдаде чест и тръгна да предаде заповедите. Легионерите вече бяха започнали да се подбутват в очакване на храната, но той не слушаше приглушените им оплаквания: войниците винаги недоволстваха от трудния си живот, но тези тук бяха опитни бойци и мърморенето беше повече по навик. Всички много добре знаеха, че зимната кампания ще е изпитание за подготовката и издръжливостта им, и нямаше да се провалят.

Щом когато огромната колона се раздвижи, Брут пое назад. Сребърната му броня привличаше погледите на всички. Яздеше като роден на коня. Помпей го видя да се приближава и свъси вежди, устата му се превърна в бледа линия на потъмнялото му лице.

Брут спря пред него и бързо отдаде чест.

— Господарю, хората ми са готови. Ако разрешиш, ще им заповядам да нападнат.

— Върни се на позицията си — отвърна Помпей и се намръщи при поредния спазъм на стомаха си. — Няма да заповядам схватка на терен, който Цезар е имал време да подготви.

Брут сякаш не чу заповедта да се върне при хората си.

— Той се придвижва, господарю, и това е грешка. Не е имал време да постави засади и капани из целия район. — Изражението на Помпей не се промени и Брут заговори по-напрегнато: — Той познава и двама ни, господарю. Ще очаква да се бавим и да преценяваме плановете му, преди да атакуваме. Ако тръгнем сега, можем да ги ударим, преди да се е стъмнило. И когато се оттеглим, ще сме повишили бойния дух с победа и ще сме нанесли удар на самоувереността му.

Когато Брут свърши, Помпей направи лек жест с ръка на юздите. Лабиен разбра знака и се приближи от дясната страна на Брут.

— Чу какво ти заповядаха.

Брут го погледна — за момент Лабиен се вцепени от това, което видя в очите му — после отново отдаде чест и се върна на предната линия.

Помпей забарабани с пръсти по високия лък на седлото — признак за раздразнение от идването на Брут. Лабиен мълчеше — остави на Помпей възможността да се усамоти с мислите си.

Съгледвачите докладваха на всеки час. Зимната нощ падаше бързо и Помпей с нарастващо нетърпение чакаше сигнала за спиране на вражеските легиони.

— Ако не спрат скоро, ще прекарат нощта на открито — каза раздразнено. — Половината от тях ще премръзнат до смърт.

Взря се в далечината през дърветата, въпреки че не се виждаше нищо. Врагът беше изчезнал в сумрака, но най-далечните съгледвачи продължаваха да докладват за напредването му. Помпей стисна зъби от студ и се зачуди дали и това е проверка. Вероятно Юлий се надяваше да им се измъкне — или пък искаше да ги изтощи.

— Може вече да са си подготвили лагер, господарю — каза Лабиен.

Беше премръзнал. Знаеше, че Помпей трябва да даде възможност на бойците да си починат — иначе щяха да започнат да падат от умора. Помпей обаче продължаваше да язди, сякаш не забелязваше страданията на хората около себе си. Лабиен не искаше да подценява командира си, но ако не направеха скоро лагер, рискуваха да изгубят предимствата, които бяха постигнали с толкова тежък труд.

— Спряха, господарю! — докладва поредният съгледвач. — И пратиха хора към нас.

Помпей вдигна глава като куче, надушило миризма.

— Колко са?

Дори на светлината на последните сивкави лъчи Лабиен виждаше, че съгледвачът е замръзнал дотолкова, че едва се крепи на седлото. Приближи коня си и взе юздите от скованите пръсти на младежа.

— Твоят военачалник те попита колко души идват.

Младежът примигна.

— Трима, господарю. С флаг за временно примирие.

— Заповядай построяването на временен лагер, Лабиен — най-после каза Помпей. — Искам, докато пристигнат, да сме издигнали високи стени. Несъмнено при завръщането си ще докладват на Цезар за всяка подробност. Нека всичко си е на мястото. — Замълча и стисна зъби: болеше го. — И повикайте лекаря ми. Боли ме корем.

Лабиен изпрати хора, които да изпълнят заповедите. Макар и уморена и премръзнала, петдесетхилядната армия бързо щеше да вдигне лагера. Това беше почти като втора природа след толкова упражнения и той изпита истинско удоволствие, когато каретата започнаха да се оформят. „Помпей обаче закъсня“, помисли си. Работата щеше да приключи чак по тъмно.

Тримата, които Цезар беше пратил да говорят с Помпей, го притесняваха. Какво имаха да му кажат на този късен етап? Не можеше да е да се предаде, преди да е хвърлено и едно копие. Намръщи се и се зачуди дали да не прати хора да ги убият. Не се притесняваше от последствията — Помпей можеше да реши, че това е просто тактическо забавяне. А после случаят щеше да е само поредната загадка и бързо щеше да се забрави.

Алтернативата беше да подхрани видимия страх на Помпей от врага. Увереността, която беше привлякла Лабиен при първата им среща, изглежда, беше изчезнала при новината за слизането на Цезар в Орикон. Лабиен виждаше как Помпей притиска корема си с ръка и се боеше, че болестта му може да е по-критична от нрава му. Помпей остаряваше направо пред очите им и той беше изправен пред ролята на втори в командването, роля, която надминаваше всичките му очаквания.

Беше почти готов да нареди да ликвидират пратениците, когато един от съгледвачите докладва, че вече ги водели към лагера. Лабиен се подразни, че собственото му колебание беше пропиляло появилата се възможност. „Вероятно това е тайната на гения на Цезар“, помисли си. На устните му заигра напрегната усмивка. Тези, които се изправяха срещу него, се оплитаха в предположения какво ще предприеме. Лабиен се зачуди дали ще се окаже уязвим, какъвто, изглежда, беше Помпей, и дали смелостта му идва от войниците, които беше довел от север. Без значение колко знания беше натрупал Цезар на бойното поле, той никога не се беше изправял срещу римски легиони в пълната им сила. Галия не го беше подготвила за това.

Лагерът вече добиваше форма. Хиляди легионери копаеха окопи и трупаха пръстта на височина два човешки боя. Всяко дърво на мили наоколо беше отсечено, заострено и забито в земята. Валовете от пръст и чимове подсилваха оградата и пазеха от огън и вражески оръжия. Само за часове буквално от нищото изникнаха укрепления, царства на реда и сигурността в тази пустош. Из целия лагер имаше факли на железни прътове — осветяваха нощта в трептящо жълто. Лабиен усети във вятъра аромата на готвено месо и празният му стомах закъркори. Но неговите собствени нужди трябваше да почакат още малко, така че той се насили да преодолее слабостта на тялото си.

Тримата ездачи бяха центуриони от Десети легион — Юлий беше изпратил старши офицери да говорят с Помпей, отбеляза Лабиен. Доведоха ги хора с извадени зад гърбовете им оръжия. Лабиен ги наблюдаваше с присвити очи. По негова заповед отведоха конете им.

— Дойдохме по заповед на Гай Юлий Цезар, консул на Рим — каза единият центурион. Стоеше уверено, сякаш не беше заобиколен от мъже, готови да го убият при първото по-рязко движение.

— Изглеждаш малко неук в дипломацията — отвърна Лабиен. — Предавай съобщението си. Чака ме вечеря.

Центурионът поклати глава.

— Не на теб, Лабиен. Съобщението е за Помпей.

Лицето на Лабиен не изразяваше и следа от раздразнението му. Не пропусна факта, че знаят името му, и се зачуди колко ли шпиони има Цезар в Гърция. Със сигурност бе трябвало да заповяда да ги убият, преди да стигнат до лагера. За жалост се беше поколебал и сега беше вече късно.

— Не можете да отидете при военачалника въоръжени — каза Лабиен.

Те кимнаха, свалиха мечовете и ножовете си и ги пуснаха в краката си. Вятърът фучеше, пламъците на факлите се люшкаха неудържимо.

— Свалете и дрехите си. Ще ви донесат други.

Тримата изглеждаха ядосани, но не възразиха и скоро трепереха голи. Личеше, че воюват от години — бяха целите в белези. Мъжът, който беше говорил, имаше особено впечатляваща колекция и Лабиен си помисли, че Цезар вероятно има отлични лекари, щом този центурион още е жив. Стояха голи без притеснение и Лабиен дори се възхити, че не се свиват от студ. Но пък наистина бяха нагли и той се замисли дали да не заповяда още по-старателно претърсване, но се отказа. Помпей и без това щеше да се зачуди на закъснението. Робите донесоха груби вълнени дрехи и вече посинелите от студ центуриони ги облякоха.

Лабиен огледа сандалите им за нещо необичайно, после сви рамене и нареди:

— Заведете ги в първи лагер, в командирската палатка.

Наблюдаваше лицата им внимателно — бяха безразлични като на войниците наоколо. Да, вечерята му трябваше да почака още малко. Беше прекалено любопитен защо Цезар е изпратил толкова ценни мъже на такава среща.

Юлий не си спомняше някога да му е било толкова студено. Знаеше, че ще трябва да пресече Гърция през зимата, и беше снабдил хората си с най-добрите наметала и вълнени дрехи. След нощния поход само с няколко хапки жилаво месо, за да поддържа силата му, мислите му сякаш се движеха по-бавно, все едно умът му беше замръзнал.

Нощта беше минала без инциденти — легионите му заобиколиха отдалече лагера на Помпей. Почти пълната луна им даваше достатъчно светлина за добро напредване и ветераните крачеха, без да се оплакват.

Срещна легиона на Домиций на десет мили западно от лагера на Помпей и остана два часа там, докато впрегнат и подкарат обозните животни. Те също бяха покрити с чулове и одеяла от запасите — и бяха нахранени по-добре от хората.

С настъпването на зората Юлий можеше само да предполага колко далече на север са стигнали. Армията на Помпей щеше да тръгне към изоставена позиция и нямаше да мине много време, преди да открие отсъствието им. А после щяха да ги преследват отпочинали и добре нахранени мъже. Помпей бързо щеше да разбере накъде са поели: все пак седем легиона оставяха следа, която трудно можеше да бъде прикрита — подкованите им сандали утъпкваха в пръстта път, който можеше да забележи и дете.

— Не си спомням в Гърция да е било толкова студено — каза на Октавиан, който крачеше прегърбен до него. Лицето на младия мъж беше увито в толкова парцали, че само бялото облаче пара на дъха му доказваше, че е някъде в тази купчина.

— Нали казваш, че легионерът трябва да се издигне над неудобствата на тялото — отвърна Октавиан присмехулно.

Юлий го погледна, развеселен от това, че младежът явно си спомня всеки разговор, който са водили.

— Рений ми го каза преди много време — отвърна той. — Каза ми, че бил виждал умиращи мъже, вървели цял ден, преди да паднат. Каза, че истинската сила се състои в това доколко можем да пренебрегнем плътта. Понякога си мисля, че беше спартанец по сърце, като изключим сериозното пиене. — Погледна назад към колоната, която вървеше в мрачно мълчание. — Надявам се да можем да изпреварим преследвачите си.

Октавиан извъртя сковано глава и го погледна изпод гънките на дрехите и парцалите. После каза:

— Войниците разбират. Няма да те изоставим.

Гърлото на Юлий се сви и това нямаше нищо общо със студа.

— Знам, момче. Знам — тихо отвърна той.

Вятърът го блъскаше като предупреждаваща длан, но той продължаваше напред. Задъха се от гордост. Помисли си, че едва ли заслужава искрената вяра, която тези хора имаха в него като водач. Само негова беше отговорността да се погрижи да оцелеят в Гърция… и знаеше от какво се отказва заради доверието им.

— Помпей би трябвало вече да е стигнал лагера ни — обади се Октавиан, когато слънцето се показа над хълмовете. — Ще ни настигне бързо, като види накъде отиваме.

— Ще го изпреварим — каза Юлий. Не беше сигурен обаче.

Беше планирал и подготвил много неща, преди да тръгне от Рим, но простата истина беше, че се налагаше да намери храна за хората си. Цецилий беше казал, че основните запаси са в Дирахий, и Юлий трябваше да пришпорва хората си до изтощение, за да стигнат там. Имаше и други причини да превземе града, но без храна кампанията му щеше да се провали с гръм и трясък и всичко, за което се беше борил, щеше да бъде изгубено.

Страхуваше се от преследването. Въпреки че хората му си бяха починали добре, докато подготвяха маневрата на изток, не можеха вечно да вървят в това състояние. Без значение какво твърдеше Рений за духа на бойците, силата на телата им беше по-важна в момента. Юлий потръпна и погледна назад. Знаеше, че ако види армията на Помпей, ще се наложи да ускори ход. Без почивка обаче хората му щяха да започнат да изпокапват, а Дирахий беше далече на север.

Всеки етап от кампанията бе на ръба на кошмара. Вероятно след като се сдобиеше със запасите на Дирахий, щеше да има време да си поеме дъх, без армията на Помпей да му диша във врата. Единственото му предимство беше, че познава Помпей. Беше се надявал Помпей да не атакува, докато не е в състояние да види всичките легиони. Домиций беше готов сам да нападне Дирахий, ако беше необходимо, докато Юлий подмамва врага на изток, но Помпей бе постъпил точно според очакванията, му.

Казваше си отново и отново, че трябва да е предпазлив. Но пък никога не бе мислил, че Помпей ще напусне Рим. Подозираше, че диктаторът вече не иска да воюва. Ако това беше вярно, той трябваше да направи всичко възможно, за да поддържа страха му.

Погледна към слънцето и каза неизбежното:

— Четири часа почивка. После продължаваме.

Роговете прозвучаха три пъти и Юлий слезе от коня. Коленете и бедрата го боляха. Навсякъде около него легионерите насядаха и извадиха храна от торбите си. Сушеното месо беше като камък — щеше да му се наложи доста да дъвче, преди да може да преглътне дори хапка. Разтреперан като старец, той лапна едно парче и отпи глътка вода от меха, за да го сдъвче по-лесно. Извади връзка сушен кресон — разправяха, че помагал при оплешивяване. Докато дъвчеше, съзнанието му се изпълни с мечти за топлия хляб и плодовете в Дирахий.

Помпей беше на десетина часа зад тях и щеше да се възползва от светлината на краткия зимен ден. Юлий подаде юздите на коня си на един войник от първата смяна и легна на твърдата земя. След секунди вече спеше.

Октавиан погледна спокойното му бледо лице и се усмихна нежно. После свали още едно одеяло от седлото си и внимателно зави Цезар.

Изтощеният Юлий яздеше бавно по тъмните улици. Водеше ги един местен мъж, с меч, опрян в гърба — никой от тях не познаваше града.

Само Десети беше допуснат да влезе в Дирахий. Останалите шест легиона нямаше да видят нищо повече от стените, които трябваше да охраняват — Юлий беше решил да не им дава много свобода в завладения град. Все още трепереше от спомена за Галия, където беше загубил контрол над хората си, и всеки път, когато сърцето му се разтуптяваше от грохота на битка или от плющенето на знамената, си спомняше за Аварикум и как изглеждаха улиците на следващия ден. Нямаше да позволи това да се повтори под негово командване.

Ако някой друг ръководеше гръцките легиони, Юлий би очаквал нападение през нощта — военачалниците на Помпей познаваха града добре и сигурно имаше входове, за които Юлий не подозираше. Но не мислеше, че Помпей ще рискува: дните на безразсъдната младост бяха отминали и за двамата.

Водачът им промърмори нещо на гръцки и посочи една широка порта. Само една лампа на месингова верига осветяваше входа и Юлий иронично се замисли, че е поставена, за да го приветства. Направи знак и двама мъже с чукове пристъпиха, за да счупят ключалката. Звукът отекна като камбана над смълчаната улица и Юлий усети върху себе си очи от всички околни къщи. В главата му се завъртяха всякакви възможности и той пое дълбоко дъх; мислеше за врага отвъд стените на Дирахий.

Да водиш война с хитрост и пропаганда беше опасно опияняващо. Юлий анализираше всяка малка подробност от силата и слабостта на Помпей, всичко, което можеше да му е от полза. Беше изпратил хора, които да подкопаят авторитета на диктатора в собствения му лагер, хора, които знаеха, че може да бъдат убити. Войната, която водеха в Гърция, беше коварна, но той беше стигнал прекалено далече и беше загубил прекалено много, за да си позволи да загуби всичко.

Портата падна с трясък. Откъм къщата вече тичаха двайсетина войници.

Юлий не помръдна и не каза нищо: наблюдаваше с професионално любопитство как се подреждат и вдигат щитовете си, за да предотвратят внезапното нападение.

— Закъсняхте — каза накрая и слезе от коня. — Вече можех да съм вътре, ако не бях решил да ви изчакам.

Петстотин от неговия Десети бяха зад него и той усещаше напрежението им в ледения въздух. Само една дума и щяха да посекат защитниците. Погледна в очите центуриона, който пазеше портата, и с интерес забеляза, че в тях няма и следа от страх. Офицерът не си направи труда да отговори, гледаше го твърдо. Помпей беше направил добър избор.

— Аз съм консул на Рим — каза Юлий и направи стъпка напред. — Не се осмелявай да препречваш пътя ми.

Мъжете на портата се размърдаха. Думите му ги смутиха заради всичко, на което бяха учени от деца.

— Заповедите ми са от Помпей, консуле — каза центурионът. — Да пазя тази къща с цената на всичко.

Юлий се намръщи. Това не беше добро начало на новата му политика. Не можеше да убие достойни хора, които изпълняват дълга си. Беше в безизходица заради ограниченията, които сам си беше поставил.

— Ще ми позволиш ли да вляза сам и невъоръжен? — попита той и пристъпи в обхвата на насочените срещу него оръжия.

Центурионът присви очи и Юлий чу ропота на войниците от Десети. Легионът му нямаше да е доволен, ако той влезе сам на опасно място, но Цезар не виждаше друг избор.

Откъм градината се чу:

— Пуснете ме да мина.

Юлий позна гласа и се усмихна.

— Мъжът, когото карате да чака, е баща ми — продължи гласът. — Не ме интересува какви заповеди сте получили, трябва да ме пуснете при него!

Войниците при портата се заспоглеждаха объркано и Юлий се разсмя.

— Не мисля, че можете да я спрете да дойде при мен. Ще спрете ли съпругата на Помпей? Не смятам. Дъщеря ми ходи където си пожелае.

Въпреки че говореше на всички, погледът му не се отклоняваше от очите на центуриона. Знаеше, че решението ще е негово. Най-после центурионът нареди на хората си да се отдръпнат и те отпуснаха щитовете си.

Юлия стоеше зад тях, със сина си на ръце. Юлий пое дълбоко дъх и чак сега усети аромата на градината, сякаш дъщеря му беше донесла уханието със себе си.

— Ще ме поканиш ли да вляза, Юлия? — попита с усмивка.

Дъщеря му притеснено погледна стражите — те все още стояха нащрек. Лицето й беше зачервено и Юлий си помисли, че никога не е изглеждала толкова красива, колкото на светлината на тази единствена лампа.

— Успокой се, центурионе — каза тя. — Баща ми е уморен и гладен. Поръчайте да донесат храна.

Центурионът отвори уста, но тя заговори отново, преди той да може да възрази:

— Значи наденички, пресен хляб, греяно вино, сирене и плодове.

Обърканият центурион като че ли понечи да възрази, но само кимна и се оттегли със сковано достойнство.

— Домът ми е твой, консуле — каза Юлия и от начина, по който проблясваха очите й, Юлий разбра, че се забавлява. — Посещението ти е голяма чест.

— Много си мила, дъще — отвърна той; наслаждаваше се на фалшивата официалност. — Кажи ми, семействата на сенаторите още ли са в града?

— Да.

Юлий се обърна към хората си и привика разтреперания грък, който ги бе довел тук от стената.

— Ще заведеш хората ми при семействата на сенаторите — каза Юлий. — Кълна се, че няма да ги наранят. — Гъркът сведе глава. — Съберете ги… — Спря и погледна дъщеря си. — Не познавам този град. Има ли сграда на сената, заседателна зала?

— Храмът на Юпитер е подходящ — отвърна Юлия.

— Значи съберете ги там — каза Юлий. — Запомнете, че моята чест ги защитава. Ще ви обеся всичките дори за една синина. Ясен ли съм?

— Да, господарю.

— Изпратете хора при Домиций и му кажете да започне да товари продукти на каруците ни. До сутринта да е готов.

Войниците на Десети тръгнаха. Стъпките им ехтяха по улиците.

— Значи това е внук ми — каза Юлий. Момчето спеше и дори не помръдна, когато Юлий нежно постави ръка на главата му. — Наистина ли съм добре дошъл тук, Юлия? — тихо попита той.

— Как инак? Нали си ми баща? — отвърна тя.

— Но съм във война със съпруга ти и ти се разкъсваш между нас.

Тя го докосна — мъжа, който отсъстваше през цялото й детство и по-голямата част от живота й. Беше пропуснал да й покаже обичайните грешки на бащите. Никога не го бе виждала да бие куче или да пада пиян, или да проявява дребнава злоба. Познаваше го само като военачалник на Галия, консул на Рим. Вярно беше, че го беше мразила с цялата страст на младо момиче, когато я предложи за съпруга на Помпей, но възхищението й от него беше прекалено голямо, за да може омразата да продължи. Брут й беше разказал за конспирацията на баща й и тя изпитваше рискованата радост да му е полезна. Това беше прекалено много, за да може да го изрази с думи, и вместо това реши да му даде единственото доказателство за верността си към него.

— Ако кръвта ти не течеше в жилите ми, щях да предам Брут — прошепна в ухото му.

За Юлий времето спря, а мислите му препуснаха. Насили се да остане спокоен.

— Какво ти е казал?

Тя се изчерви и той не можа да спре подозрението, което му мина през ума.

— Че предателството му е част от твоя план. — Видя го как затвори очи за момент и погрешно разчете действието му. — Не съм казала на никого. Дори му помогнах да получи още две кохорти от съпруга ми.

Вдигна брадичка от гордост и това го нарани. Почувства изтощението от дългия преход на север — сякаш бе изчакало точно този момент, за да се прояви. Олюля се и се подпря на стената.

— Добре… добре — каза разсеяно. — Не мислех, че ще ти каже това.

— Той ми вярва — отвърна Юлия. — А аз ти имам доверие, че ще оставиш съпруга ми жив, ако попадне в ръцете ти. Това е изборът, който направих, татко. Ако спечелиш, и двамата ще оцелеете. — Тя го погледна с умоляващи очи и той не можеше да понесе да й каже, че между него и Брут няма тайна уговорка. — Прошката в Корфиний тук беше новина с месеци — продължи тя. — Ще го направиш за него, нали?

С безкрайна нежност Юлий хвана ръката й.

— Добре. Ако зависи от мен, ще живее.

Юлий преглътна последната хапка и въздъхна удовлетворено. Всяка каруца в легионите му скърцаше от тежестта на запасите, които бяха взели от града. За първи път от пристигането в Гърция хората му се хранеха добре. Новата им увереност се забелязваше във вървежа им и дори студът сякаш не хапеше толкова яростно.

Събраните в командната палатка военачалници бяха във ведро настроение — пиеха чудесно вино и лакомо нагъваха мръвки и топъл хляб, омесен от гръцко жито. Фактът, че всичко това беше от запасите на Помпей, сякаш го правеше още по-вкусно.

Юлий огледа седмината мъже, които беше събрал. Гордееше се с тях. Знаеше, че им предстоят по-трудни дни, но защо сега да не се посмеят и да се повеселят?! Бяха измамили Помпей на бойното поле и го бяха принудили да приеме примирието в замяна на града. Това беше ход, който военачалниците приветстваха повече от легионерите, които се чувстваха ограбени заради липсата на обичайната плячка. Но дори и при това положение имаха такова доверие в Юлий, че почти не мърмореха.

— Ако мога да ви откъсна от мислите ви, приятели — каза Юлий и потропа по масата, за да им привлече вниманието. — Съгледвачите донесоха новини. — Вдигна ръка пред устата си, оригна се и се усмихна, като си припомни дългия поход към града. Боговете бяха благосклонни към начинанието му и въпреки че си напомняше да не бъде прекалено самоуверен, последните доклади потвърждаваха това, в което беше започнал да вярва.

— Помпей не е тръгнал от Дирахий. Продължава да изгражда укрепления и стени, след като му показахме, че му трябват.

При тези думи Октавиан тупна Домиций по гърба и Юлий се усмихна на ентусиазма му.

— Имаме само един човек в самия град, Цецилий, но той не успя да стигне до нас. Докладите на съгледвачите са всичко, с което разполагаме. Вероятно Помпей възнамерява да заобиколи града с линия от солидни укрепления, преди отново да излезе на полето. Или пък изобщо не му се воюва. Не е мъжът, който беше някога. Като си помисля как победи Спартак, явно се е променил напълно.

— Остарял е — каза Регул.

Юлий го погледна. Знаеше, че Регул познава Помпей може би най-добре от всички тук.

— Все още няма шейсет, въпреки че не виждам друга причина да минава в защита. Има два пъти повече хора от мен, но все пак седи в Дирахий и не прави нищо друго, освен да гради стени, които да ни държат настрана.

— Вероятно е ужасен от нас — каза Октавиан между две хапки телешко. — Дадохме му причина, след като го водихме за носа из Гърция. Сенаторите получиха жените и дъщерите си заради твоята щедрост. А и всички знаят, че можехме да изгорим Дирахий.

Юлий кимна замислено.

— Надявах се някои от легионите му досега да са се присъединили към нас. Направих всичко, освен да отида и да ги поканя лично, но въпреки това само малцина се осмелиха да се откажат от Помпей и сената. Съгледвачите докладват, че повече от осемдесет глави красят новите му стени — достойни мъже, които са отговорили на нашия призив и са били заловени. Още приблизително толкова успяха да стигнат до лагера ни.

— Но това няма да му помогне — каза Домиций. — Колкото повече избива заради дезертьорство, толкова повече ще губят уважение към него. Ние им дадохме Дирахий, без да падне и косъм от главите на гражданите. Избиването на собствените му хора ще ни помогне.

— Надявам се, макар че ми се иска повече хора да се бяха опитали да се присъединят към нас — каза Юлий. — Верността им се оказва трудно препятствие. — Той се изправи и закрачи из палатката. — Ако не можем да намалим броя им, не сме спечелили друго, освен почивка. Колко време ще изкараме с месото и зърното, които взехме? Помпей може да се снабдява по море, докато ние трябва да караме всичко със себе си. — Той тръсна глава. — Не трябва да се радваме толкова. Опитах се да го победя без кръвопролитие, но мисля, че е време да рискуваме малко повече.

Вдигна пергамента и отново прегледа доклада.

— Легионите строят стените. Само шест кохорти са разположени в най-източната точка на линията му. С един легион можем да ги разбием и да намалим силата му. Нуждаем се от солидна победа, за да накараме повече от хората му да дойдат при нас. Това може да ни я даде.

Настроението в палатката се промени — всички осъзнаха, че дните на планиране и стратегии са приключили, и ги обзе въодушевление.

— Не искам да бъда въвлечен в голям сблъсък — продължи Юлий. — Това трябва да е бърз удар — атака и изтегляне. Кир, ти може би си спомняш как победихме Митридат на същата тази земя. Точно това имам предвид. Ще разбием кохортите и ще се оттеглим, преди Помпей да може да събере основната си армия.

Спря и огледа лицата на мъжете, на които вярваше.

— Домиций, ти ще командваш четири кохорти и ще ги удариш от едната страна, докато аз нападам от другата. Имаме предимството на изненадата и тъмнината и трябва да приключим бързо.

— Да, господарю — отговори Домиций. — Но дали четири кохорти ще са достатъчно?

— Да, с още четири под мое командване. Една малка армия може да се придвижи бързо и тихо. Ако сме повече, Помпей може да има възможност да подготви контраатака. Всичко е въпрос на скорост. Ще се движим в тъмнината, ще ги разбием и ще изчезнем. — Потърка челото си, докато мислеше. — Това може да накара Помпей да излезе на полето. Ако го направи, всички легиони трябва да се изтеглят на юг, докато не стигнем до място, подходящо за отбрана.

— Ами ако не направи нищо? — попита Кир.

— Значи напълно е загубил хъса си. И вероятно сенатът ще се опита да го смени с човек от гръцките легиони. Тогава ще подновя преговорите. Без Помпей всяко действие, което предприемат, ще е незаконно и трябва да накараме повече от тях да дойдат при нас. — Взе чашата вино и я вдигна в наздравица към всички.

— Тази нощ няма луна. Щом те няма да дойдат при нас, битката ще отиде при тях.

Юлий знаеше, че е загазил. Легионът срещу него беше загубил съвсем малко време, за да оформи силна защитна линия, а после започна контраатаката. Накъдето и да погледнеше, виждаше войници, които тичаха към неговите. Който и да ги командваше, си знаеше работата много добре и Юлий усети внезапното колебание на хората си.

— Напред, Трети!

Първоначалният план за бързо нападение и оттегляне беше провален. Не можеше да се оттегли и да остави кохортите на Домиций да бъдат изклани. Въпреки че изненадата не успя, Юлий знаеше, че ако може да удържи достатъчно дълго, Домиций ще изплаши защитата и той все пак ще може да спаси атаката. Трябваше да изтласка врага, за да даде на Трети време да се изтегли, но в линиите нямаше слабо място и Юлий можеше само да гледа как хората му падат. Беше истинско клане.

Виждаше как войниците се обръщат назад — искаха да заповяда оттегляне.

Започна да се отчайва. Домиций трябваше да се появи всеки момент или щяха да изгубят.

— Стрелците! Нов сигнал! Всички! — изрева той, въпреки че много от тях вече бяха мъртви.

Като го чуха, хората му се поокуражиха. Без щитове обаче бяха ужасно уязвими и бойците на Помпей се възползваха от предимството си, като ги удряха с щитовете по лицата или чупеха пръстите на краката им. Запалените стрели отново полетяха над главите им, но Юлий усети, че нещо у хората му се пречупва. Не можа да види началото, но докато допреди малко удържаха фронта, сега всички внезапно се обърнаха и побягнаха.

Юлий стоеше вцепенен от изненада и гледаше как мъжете, които беше обучавал, минават покрай него. Центурионите крещяха яростни заповеди, но те някак си не стигаха до Трети — ужасът ги бе превърнал в страхливци.

В далечината чу тропот на конница и сърцето му спря. Помпей идваше, а хората му бяха разбити. Видя знаменосеца на Трети да тича покрай него и изтръгна знамето от ръцете му.

— Трети при мен! — изрева и размаха пръта в големи кръгове.

Тълпата тичащи мъже не спря. Юлий видя огромната тъмна маса ездачи и осъзна, че ще умре. В ужасяващия хаос на бягството усети как го обзема неестествено спокойствие. Не можеше да разчита на Трети и скоро щеше да остане съвсем сам. Ръцете го боляха. Зачуди се как ли ще възприеме новината Брут. Усети как земята се тресе под копитата на хиляди коне.

Някои бойци от Трети все пак отговориха на призива му и се събраха около него. Нови сигнали на рог разцепиха въздуха и Юлий видя как конницата спира. Това нямаше значение. Не можеше да направи нищо. Чакаше края и се чудеше на липсата на чувства. Всичко бе станало толкова бързо, че той трудно можеше да осъзнае промяната на съдбата. Помпей нямаше друг противник в Рим. Марк Антоний щеше да бъде пометен, тихо изпратен в изгнание или убит.

Подпря се задъхано на знамето. Не каза нищо на мъжете около себе си. Изпитваше само съжаление за тях. Прекалено отдавна беше забравил що е страх. Вероятно се дължеше на примера на Рений или уроците на собствения му баща, или на куража на Тубрук, но у него не беше останал страх. Нямаше значение какво е направил човек, всичко ще е безполезно, ако се остави да го управлява страхът. Човек трябваше да се изправи и срещу ужаса на болката и да победи и него. Какво беше болката в крайна сметка? Раните заздравяваха, а дори и онези, които не заздравяваха, бяха по-добри от това да живееш в срам. Юлий беше виждал мъже с неизцерими рани, които въпреки това се държаха гордо. Носеха си раните със същата смелост, която бяха проявили, когато ги бяха получавали.

Стоеше, вдигнал високо глава, а вражеските конници спряха и зачакаха заповеди. Нямаше да вика. Нямаше да бяга.

— Здравето ми не е тема на обсъждане тук — изкрещя Помпей с почервеняло от гняв лице. — Да не би да се осмелявате да твърдите, че съм неспособен да управлявам? — Стискаше трибуната, изправен пред сената, жилите на ръцете му бяха издути като въжета. Заседателната зала беше препълнена, мнозина се бяха изправили, за да искат думата. Цареше хаос, нямаше го реда, който традиционно съпътстваше дискусиите в курията, и Помпей вече беше прекъснат на два пъти и дори обмисляше дали да не слезе от трибуната и да си тръгне. Би го направил, ако му оставаше поне месец до подновяването на диктатурата му. Сенаторите обаче знаеха властта си над него и, изглежда, бяха решени да я използват.

Цицерон наведе очи към пергамента в ръцете си. Помпей би дал много, за да научи кой го е написал. Цицерон отново вдигна очи и останалите се смълчаха — проявиха дисциплина, каквато не бяха показали пред Помпей.

— Твоето здраве е тема за обсъждане, ако болестта ти пречи да действаш в интересите на Рим — каза Цицерон и пак изнервящо погледна към пергамента. — Трябва да лежиш, докато не се оправиш. Ако ставаше дума за някой друг, щеше да си сред първите, които да му го препоръчат.

Помпей се взря в него; усещаше как погледите на всички барабанят по защитата му. Болката в стомаха му беше като нещо диво и червено и му струваше всяка капка от силите да не я показва.

— Не бяхте толкова дръзки, когато Рим гореше и получих диктатурата — каза Помпей. — Поддържах реда тогава, когато никой друг не можеше. Разбих Спартак, когато армията му заплаши всички нас. Помните ли това? И сега се осмелявате да твърдите, че не съм годен да управлявам? Защо не прочетеш писмото в ръцете си, Цицерон, вместо само да намекваш за съдържанието му? Не се страхувам от критика нито от теб, нито от някой друг. Моите постижения говорят вместо мен.

Разнесе се одобрително мърморене и Помпей се зарадва, че Цицерон няма пълната подкрепа на залата. Мнозина от събралите се нямаше да одобрят приключване на диктатурата на такова основание. Ако бяха в Рим, това можеше и да не бъде обсъждано, но Помпей знаеше, че кампанията не върви добре. В сената имаше прекалено много хора, които не разбираха нищо от война и страдаха без удобствата и уважението, на които се радваха в Рим. Знаеше, че трябва да намери думи, с които да ги разчувства.

— Твоите постижения нямат равни — каза Цицерон, — но сега се потиш и те измъчват непосилни болки. Почини си месец, ще ти доведем най-добрите лекари. Когато се почувстваш по-добре, ще продължим войната.

— А ако не го направя? Кажи заплахите си на глас, така че всички да ги чуем. Нека разберем какво предателство обмисляш — каза дрезгаво Помпей и се наведе напред на трибуната. Думите му бяха посрещнати с още повече мърморене и видя, че Цицерон се притеснява.

— Диктатурата ти приключва след два дни, знаеш го. По-добре да отложим гласуването, докато оздравееш.

Цицерон го гледаше право в очите и Помпей разбра, че няма да се осмели да намекне, че болестта му е откраднала и смелостта. Беше чул слуховете за това и им се беше надсмял. Понечи да отговори, но в този момент Светоний се изправи и поиска думата.

— Този въпрос изобщо не би трябвало да бъде повдиган — започна Светоний. Цицерон веднага се изправи да възрази, но Светоний го прикова с поглед и каза твърдо: — Аз говоря сега. — Огледа присъстващите и продължи: — Във всяка кампания има и трудни периоди и всеки, който има опит, знае това. Думата на Помпей събра гръцките легиони. Помпей принуди Цезар да напусне сигурността на Рим и да потърси по-неизгодно поле за битка. Искахме да дойде тук и това беше постигнато само чрез уменията на Помпей. Кой от нас беше достатъчно предвидлив, за да прецени, че войната трябва да се води в Гърция? Помпей взе трудни решения в наша полза. Неговата диктатура бе създадена, за да устои на заплахи, прекалено големи за обикновения закон. Той изпълни задълженията си и да обмисляме да му отнемем властта на този етап е прекалено опасно и рисковано.

Спря и пак огледа събралите се мъже.

— Не знам друг военачалник, който да е способен да победи Цезар. Но знам, че Помпей е повече от способен. Ще гласувам за продължаването на диктатурата му. Няма друг, достоен за това уважение.

Той седна. Разнесоха се одобрителни възгласи и това донесе на Помпей известно облекчение. Той усети как в стомаха му се заражда спазъм и извади кърпичка, за да попие устните си. Не се осмели да я погледне и я прибра.

Цицерон се поколеба, преди да стане. Знаеше, че болестта на Помпей е по-лоша, отколкото той я представяше. Ако го оставеха начело, като нищо можеше да подари победата на Цезар. Вероятно това в крайна сметка беше по-добрият вариант. Ако Лабиен поемеше ръководството на войната, двете армии щяха да се изтощят взаимно и какво щеше да стане тогава с Рим? Надяваше се, че след отстраняването на Помпей може да се постигне някакво ново споразумение с Цезар, но сега мислите му бяха объркани и не знаеше как би могъл да убеди сената. Това беше труден път. Мнозина очакваха Помпей да предприеме яростна война, без спиране и милост. Все пак нали затова бяха дошли в Гърция. Цицерон само можеше да клати глава пред слепотата им. Не го беше грижа за Помпей, а още по-малко за Цезар. Бъдещето на Рим беше много по-важно.

Видя, че забавянето му не е останало незабелязано, и заговори бързо, за да прикрие паузата.

— Говоря за доброто на Рим, Помпей — нима ще го отречеш? Чаках да спечелиш тази война, но ти все още не си успял дори да срещнеш врага. Това не са „трудните моменти“ на кампанията, за които говори Светоний. Ти изби повече наши хора за неподчинение, отколкото успя да избие Цезар. Бойният дух спада, а ти отхвърли единствената възможност, която имаше за атака. — Пое дъх: знаеше, че поема опасен риск. — От колко ли още ще се откажеш?

— Така значи — каза Помпей.

И внезапно се намръщи и погледна ръцете си. Цицерон изпита прилив на надежда, че болката най-после ще се разкрие пред останалите. Ако Помпей се строполеше или дори изохкаше, всичко щеше да приключи.

Помпей бавно вдигна глава. Очите му блестяха.

— Осмеляваш се да твърдиш, че съм изгубил смелостта си. Така ли? Това ли е причината за тази лична атака? Изградих стени, за да предпазя града, който веднъж вече беше завзет от Цезар. Да, гоних го на бойното поле и той ми избяга. — За момент болката му попречи да говори и той я зачака да премине.

— Ти имаш два пъти повече пешаци и четири пъти по-голяма конница — прекъсна го Цицерон. — В по-добри времена досега да си започнал. Само болестта ти…

— Моята болест, както я наричаш, не е нищо повече от стомашни спазми — сопна се Помпей. — Не позволявам да ми говориш така!

— Твоята диктатура… — започна отново Цицерон.

— Стига! — изръмжа Помпей. — Добре. Ако искате война, ще ви я дам! Ще изведа армията и ще сложа край на това. Това ли искаше да чуеш? Ще разбия Цезар и ще му донеса главата, или ще умра. Това е моята дума. Можете да гласувате както искате — или да продължите диктатурата ми, или не. Но докато това стане, аз вече ще съм на бойното поле.

Мнозинството в сената приветства това изявление, но Цицерон пребледня. Не искаше да притисне Помпей да се забърза толкова много. Последното, което искаше, беше яростен сблъсък.

— В името на боговете на Рим… — извика той, но не му обърнаха внимание.

Сенаторите се изправиха. Помпей прие одобрението им и с последен отровен поглед към Цицерон слезе от трибуната и тръгна навън. Светоний и другите трибуни го последваха. Цицерон остана сам, вгледан в нищото.

На десет мили южно от Дирахий Юлий наблюдаваше далечната колона. Плащът му плющеше и се вееше като жив, дърпаше закопчалката, която го придържаше на врата му. Октавиан стоеше до него, хванал юздите на коня му с една ръка, а с другата — глезена на Юлий. И двамата бяха прашни и уморени от целодневния преход.

— Идва право към нас — каза Юлий. — Има ли съобщение от Цецилий?

— Няма. Освен ако не е с Помпей, няма как да се свърже с нас — отвърна Октавиан. Пристъпваше нетърпеливо от крак на крак. — Какво виждаш?

От това разстояние колоната на Помпей приличаше на черно петно на хоризонта; фигурките на мъжете, избързващи напред, напомняха за пъплещи насекоми.

— Не мога да преценя дали е извел цялата си армия. Богове, много са! — каза Юлий. — Дали нашият любим диктатор не е изгубил търпение? Как мислиш?

— Можем да му се изплъзнем след смрачаване.

Юлий го погледна и въздъхна.

— Не за това дойдох в Гърция, момче. Няма да заповядам на хората ми да бягат от Помпей. Не и след като онези, които сега са под твое командване, ме посрамиха. Имаме достатъчно храна и отново сме силни. Ще изправя ветераните си пред армия, която е двойно по-голяма от нашата, и се надявам да спечеля.

Юлий млъкна; гледаше войската, която се подреждаше срещу него. Винаги бе смятал, че някой ден Помпей ще напусне сигурността на Дирахий. И ето, този ден беше дошъл. Юлий бе направил всичко възможно да понижи бойния дух на гръцките легиони. Всеки боец в тях беше чул предложенията му към Помпей, а и онези, които бяха избити заради опита си да дезертират, сигурно имаха приятели. Всички бяха видели как връща Дирахий непокътнат, заедно със семействата на сенаторите. Това щеше да намери отзвук в сърцата на гръцките легионери. Те бяха достойни мъже и не се интересуваха от интригите и заговорите на Рим. Ако можеше да се изправи пред тях, за да защити каузата си! Всичко, което бе направил, целеше да посее съмнение сред редиците им и той се надяваше, че жестоките мерки на Помпей още повече са поставили на изпитание верността им.

Да види толкова много хора, тръгнали да го унищожат, беше ужасяващо, но вместо ужас у Юлий бавно се надигаше гняв. Помпей беше прекалено самоуверен с толкова голяма армия, но всъщност хората, които предвождаше, не бяха негови. Те бяха войници на Рим и изпълняваха дълга си по начина, по който го разбираха. Легионите ветерани обаче бяха само на Юлий.

Той погледна през рамо към своята армия — беше заповядал на легионите да се оттеглят на юг. Можеше да ги настигне с коня си достатъчно лесно, но изостана, за да направи лична преценка на армията, срещу която щеше да се изправи. Беше впечатлен от гледката на толкова много легионери, от знамената и от бронзовите орли, които блестяха в лъчите на залязващото слънце. Ако това не бяха врагове, гледката щеше да го възхити — никога не беше виждал толкова римски войници накуп. Армията на хелветите беше доста по-голяма, но това тук бяха легионери, със същата кръв и същите брони като неговите бойци. Със същата история. Беше все едно да се бие срещу кръвни братя и знаеше, че като приключи, това ще му носи горчивина с години. Неговият Десети никога нямаше да прости на римляните, които се бяха изправили срещу тях.

— Можем да ги победим — каза Юлий. Октавиан вдигна поглед и видя усмивката в ъгълчетата на устата му. — Те видяха унижението на Помпей в Дирахий. Видяха го как пропилява възможността си с Лабиен. Няма да искат да умрат за него и това ще ги направи по-слаби.

Гледаше как колоната се приближава; знаеше, че скоро трябва да се махне оттук, за да не попадне в обсега на авангарда.

— Ела — каза толкова тихо, че Октавиан едва го чу.

— Трябва да тръгваме — каза Октавиан.

Юлий не помръдна. Октавиан нервно наблюдаваше как съгледвачите пришпорват конете си в галоп към тях.

— Трябва да тръгваме — повтори Октавиан.

— Те са многобройни — спокойно каза Юлий. — С еднаква дължина на предната линия ще сме с по-малко редици, но нали затова дойдохме. Затова пресякохме Рубикон. Няма къде другаде да отидем, момче. Намери ми подходящо място и ще ги разбием.

После, за облекчение на Октавиан, Юлий се наведе и взе юздите от ръцете му. Октавиан скочи на коня си и препуснаха далече от приближаващите съгледвачи; дългите им сенки препускаха зад тях. Неколцина от ездачите на Помпей ги преследваха около миля, после се отказаха и роговете им засвириха със съжаление.

Светлината на зората се разля над Фарсал, облаците препускаха в небето. Армиите на Рим се бяха събудили много по-рано, още по тъмно. На светлината на факлите се приготвиха за предстоящия ден. Раниците бяха подредени с рутина, кожените палатки бяха сгънати и вързани в тишина. Хапнаха горещ бульон и топъл хляб от глинените фурни. Закуската щеше да им даде сили за това, което предстоеше. Хората, които се движеха с войската — занаятчии и търговци, — стояха с уважително наведени глави. Дори проститутките бяха мълчаливи, струпани заедно, докато гледаха как легионите тръгват през равнината. От двата края на Фарсал се чуха рогове и тропането на краката заотеква като сърцебиене.

Ветераните от Галия нямаха търпение да влязат в бой. Напредваха като расови жребци и командирите трябваше да крещят, за да изправят строя. Въпреки виковете на центурионите и опциите мъжете, които се бяха били заедно повече години, отколкото можеха да преброят, непрекъснато си подмятаха весели шеги. Но армията на Помпей нарастваше пред тях и виковете и шегите намаляха, докато не настана мрачно мълчание — всеки се подготвяше за това, което трябваше да прави.

С приближаването на армиите разположението на хората и конницата се променяше. Отначало Юлий постави Десети в средата на бойната линия, но после го изпрати на десния фланг, за да подсили линията си там. Помпей видя раздвижването и собствените му редици се разместиха като блестяща течност — маневрираха, за да получат всяко възможно предимство. Това беше игра на блъф и контраблъф — двамата командири променяха формациите като пулове върху дъска за латрункули^[3].

Когато видя, че легионите на Цезар ще направят завой и най-после ще се изправят срещу него, Помпей усети едновременно страх и възбуда. Беше акт на колосална самоувереност от страна на Юлий да избере открита равнина. Друг би опитал в пресечена местност, по-подходяща за стратегии и умения. Посланието на Цезар беше ясно разбираемо за войниците на Помпей — той изобщо не се страхуваше от тях. Вероятно точно заради това Помпей разгърна легионите си в три широки редици, всяка по десет реда в дълбочина, разпростираха се на повече от миля през Фарсал. С реката, която да защитава десния фланг, можеше да използва левия като чук.

Щом Юлий видя тромавата формация, усети прилив на нова увереност. Командирът смяташе, че хората му могат да се огънат, и точно затова ги бе разположил в такива впечатляващи блокове. От друга страна, гръцките легиони щяха да усетят липсата на увереност у Помпей и това още повече щеше да понижи бойния им дух. Юлий планира подходящите действия и изпрати нови заповеди на военачалниците си. Армиите се приближиха още повече.

Юлий яздеше съвсем бавно на гърба на най-добрия си испански жребец. Беше се обградил с вестоносци, за да разнасят заповедите му, но при такава широка линия командната структура беше опасно бавна. Беше принуден да се довери на инициативата на военачалниците си. Помисли си, че ги познава от достатъчно време. Знаеше силните и слабите им места така, както и своите. Помпей едва ли имаше и това предимство.

Помпей беше съсредоточил конниците си на левия фланг. Дори самият им брой беше притеснителен и Юлий бързо нареди хиляда души да оформят мобилна четвърта линия. Ако позволеше войската му да бъде ударена във фланг от толкова много хора, нямаше да могат да се спасят. Застана вдясно с Десети, така че да е лице в лице с Помпей. Оглеждаше редиците си отново и отново и търсеше слаби места. Беше участвал в достатъчно битки и знаеше, че илюзията, че има много време, ще изчезне като утринна мъглица през лятото. Беше виждал дори опитни командири да отлагат до прекалено късно придвижването на хората си до най-добрата позиция. Нямаше да направи тази грешка и предпочете да ги изпрати рано и да види какво ще направи Помпей.

Вятърът беше отслабнал и облаците прах се стелеха ниско. Двете армии вървяха неумолимо една към друга. Юлий погледна с присвити очи формациите на Помпей. С още само хиляда извънредни би могъл да заплаши далечния край на армията на Помпей и да го принуди да раздели конницата си. При сегашното положение обаче Помпей беше свободен да я движи в огромна маса. Зад нея земята беше черна от стрелци с лъкове, които защитаваха позицията на Помпей. Щеше да започне там.

— Съобщи на военачалник Октавиан. Четвърти да се придвижи обратно към центъра — каза Юлий на най-близкия вестоносец. — Когато започнем, трябва да тръгне напред с пълна скорост. — Огледа се към друг вестоносец, почти момче. — Извънредните да не напредват по фланга, а да държат позиция.

Пратеникът се отдалечи. Юлий продължи да се тормози; потеше се въпреки вятъра. Дали беше помислил за всичко? Катапултите бяха разположени на позиция. Помпей също имаше тежки оръжия и Юлий потрепери от мисълта на какво са способни — Помпей имаше много повече, отколкото той би могъл да докара на бойното поле. Несъмнено катапултите щяха да играят важна роля в развръзката на битката.

На две хиляди стъпки един от друг Юлий и Помпей престанаха да търсят предимствата на формациите си. Бойните линии бяха подредени и това, което щеше да последва, щеше да е изпитание на смелостта и уменията, през каквото не беше минавал нито един от тях. Във всичките словесни престрелки и малки битки помежду им не бяха изправяли най-добрите римски легиони едни срещу други върху равна суха земя. Изходът беше неизвестен.

Юлий продължи да дава заповеди. Знаеше, че същото прави и Помпей. Част от него беше почти хипнотизирана от ритуалните движения на танца, докато армиите се приближаваха една към друга. Това беше формално, но и ужасяващо и Юлий се зачуди дали Помпей ще се приближи на точното разстояние, записано в учебниците, преди да започнат битката. Спомените му се върнаха назад към сухите гласове на преподавателите му, които му казваха, че шестстотин стъпки е идеалното разстояние на добър терен. Малко повече — и мъжете щяха да се изтощят, преди да достигнат врага. По-малко — и рискуваха да изгубят предимството да нападнат първи. Юлий свали забралото на шлема, закопча го и вятърът се превърна в глухо туптене. Потта потече по лицето му.

Армиите вече бяха на хиляда стъпки една от друга и Юлий чувстваше напрежението у легионите. Конят му изпръхтя и се опита да се пребори със стегнатите юзди — Юлий бе издърпал главата му силно назад. Конете и хората бяха добре нахранени, водоносците вървяха зад тях. Точилата бяха работили цяла нощ, за да наточат мечовете. Беше направил всичко, което можеше, за да отслаби врага, срещу когото се изправяше.

Но не знаеше дали ще е достатъчно и почувства някогашните признаци на страха от битките в младостта си. Пикочният му мехур се напрегна, въпреки че го беше изпразнил, преди да яхне коня. Устата му беше суха от прахта, която се издигаше в студения въздух. Зрението му стана по-остро, всяко от сетивата му изследваше земята и мъжете наоколо. Знаеше, че може да умре в тази равнина, и се намръщи при мисълта за това. Беше избран два пъти за консул, беше завладял Галия и Британия. Беше получил и самия Рим. Беше написал завещанието си чрез законите на града и нямаше да бъде забравен лесно.

Потърси сребърната броня някъде сред врага. Брут беше някъде там. Юлий го познаваше достатъчно добре, за да си представи мислите и изражението му, докато армиите се приближаваха една към друга. Болката от предателството беше непрекъснато с него, заедно с нуждата да види Брут още веднъж, та дори това да станеше на разстояние един меч.

— Нека оцелее, ако падна — прошепна той на затворения си шлем. — Марсе, нека и двамата оцелеят.

Лагерът на Помпей беше на един хълм над равнината. Голите сиви скали се подаваха от зелените лишеи като кости, Юлий се изкачваше към портите. Горе вече бяха запалили огромните факли и стълбове черен пушек се носеха над равнината.

Юлий спря и погледна надолу към Фарсал. Военачалниците му вече въвеждаха ред на бойното поле, но от тази наблюдателна позиция той виждаше ясно редицата трупове, която отбелязваше мястото на сражението. Мъртвите лежаха там, където бяха паднали. От това разстояние изглеждаха като криволичещ белег върху земята, повече като част от равнината, отколкото като територия на смъртта. Той придърпа плаща си по-плътно и пристегна закопчалката, която го придържаше.

Помпей беше избрал добре мястото за укреплението. Пътят до върха беше тесен и на места така обрасъл, че сигурно дори дивите кози биха се затруднили по най-стръмните участъци. Конят му стъпваше внимателно. Юлий не го караше да бърза. Все още беше стъписан от новата реалност и обичайно гладката му мисъл сякаш беше погребана под тежестта на спомените. През целия си живот се беше бил срещу врагове. Беше се самоопределял в тяхната сянка. Казваше, че не е Сула, не е Катон, не е Помпей. Светът без тях беше нов и свободата предизвикваше страх.

Искаше му се Кабера да е тук, при укреплението на хълма. Старецът щеше да разбере защо не може да се зарадва на момента. Може би беше заради пищящия вятър, но му беше лесно да си представи духовете на всички паднали. В смъртта нямаше смисъл. В смъртта нямаше смисъл. Хора като Рений и Тубрук запълваха същите по размер гробове като Катон и Сула. В крайна сметка плътта се превръщаше в прах.

По-късно щеше да предложи дарове на боговете и да им благодари, но сега се изкачваше нагоре; чувстваше се вцепенен. Само преди часове бе изправен пред огромна армия и победата беше прекалено млада и сурова, за да е реална.

Огромното укрепление, което беше изградил Помпей, изникна пред него. Съзнанието, че всичко това е качено тук от равнината, беше доказателство за римската изобретателност и сила. Юлий си бе мислил да го изгори, но когато стигна до върха, осъзна, че трябва да го остави като паметник на онези, които бяха загинали. Беше подходящо да им остави нещо на голата земя, когато дори кървавата прах скоро щеше да изчезне, отнесена от бушуващите ветрове. След няколко дни, след като легионите си тръгнеха, крепостта щеше да стане убежище на дивите животни, докато времето и упадъкът не я разрушаха.

Портите бяха отворени. Хиляда от Десети се бяха изкачили заедно с него и той чуваше запъхтяното им дишане, докато влизаше зад стените и оглеждаше последния лагер на Помпей.

Кухните и палатките бяха празни и изоставени. Лагерът беше пуст и Юлий потрепери при мисълта колко много от мъжете, които бяха тръгнали оттук призори, сега лежат изстинали в равнината. Вероятно бяха знаели, че ще се предадат, но дългът ги бе спирал, докато Помпей не бе избягал.

Старият сенат на Рим го чакаше — мълчаливи редици с наведени глави покрай централния път на лагера. Юлий не погледна сенаторите. Очите му бяха съсредоточени върху командната палатка, в която сутринта се беше събудил Помпей. Слезе от коня пред нея и развърза платнището, което спираше вятъра. Двама души от Десети дръпнаха тежката кожа и той влезе в полумрака.

Огледа се, изнервен от тъмнината и от усещането, че е натрапник. Изчака, докато запалят лампите и мангалите и трептящата златиста светлина огрее палатката. Беше смразяващо студено и той потрепери.

— Излезте — каза Юлий и след миг остана сам. Мина зад преградата и видя, че леглото на Помпей е оправено за завръщането му: несъмнено работа на робите, след като армията беше тръгнала. Взе от масата една паничка с остатъци от някаква бяла каша и я помириса. Отвори една ракла и бързо прегледа съдържанието й. Беше нервен, сякаш Помпей всеки момент щеше да влезе и да го попита какво прави тук.

Продължи огледа на личните вещи на диктатора и накрая тръсна глава. Беше се надявал, противно на всякаква логика, че пръстенът с печата на сената може да е останал сред вещите на Помпей, но нямаше и следа от него — също както и някаква причина да остава повече тук.

Погледът му попадна на писалището на Помпей и купчината лични документи. Импулсивно посегна към червената панделка, с която бяха вързани, и пръстите му замислено хванаха възела. Знаеше, че трябва да ги прочете. Дневникът и писмата щяха да допълнят образа на човека, когото беше победил. Щяха да му разкрият грешките му, както и неговите собствени, а също и най-съкровените мисли на Помпей. Някъде във вързопа би трябвало да има и писмо от Брут с подробности, които копнееше да разбере.

Пукането на мангала нахлу в мислите му и той реагира още преди съзнанието му да започне да спори с него. Вдигна пакета и го пусна в пламъците. И тутакси посегна да го извади, но размисли и загледа как червената панделка почернява и се извива и как пламъците танцуват по краищата на документите и писмата.

Димът не беше много, но му залютя на очите и Юлий излезе на бледата слънчева светлина. Десети бе строен пред палатката и той изпита гордост от поведението на войниците си. Те очакваха да ги върне в Дирахий, да преговаря със сената на Помпей в града, а не на бойното поле. Да, трябваше да довърши тази работа. Имаше хиляди неща, които трябваше да направи. Трябваше да се плати на легионите… и в този момент осъзна, че е поел отговорността и за легионите, изоставени от Помпей. Те също очакваха заплатата си, както и храна, екипировка и подслон. Трябваше да се вдигнат и погребални клади за мъртвите.

Отиде до ръба на склона и погледна в далечината. Помпей беше разбит и нямаше смисъл да го преследва. Вярно, че беше взел пръстена на сената, но Юлий можеше да изпрати в Рим кораби и писма, с които отхвърля властта му. Диктаторът щеше да бъде принуден да отведе конниците си далече от римските земи и да изчезне.

Издиша бавно. Легионите му се бяха били с години, за да се стигне до този момент. Искаха да се оттеглят в именията, които им беше обещал, със злато и сребро, с които да си построят хубави къщи в колониите. Беше им дал част от това, което бяха спечелили в Галия, но те заслужаваха многократно повече. Бяха му дали всичко.

Видя Октавиан — водеше коня си по виещата се пътека. Изглеждаше напрегнат, въпреки че се опитваше да го скрие от изпитателния поглед на Юлий. Стигна до върха потен, лицето му бе покрито с прахта на Фарсал.

— Какво ще заповядаш, господарю? — И отдаде чест.

Юлий погледна към хоризонта. Виждаше мили надалече.

Гърция никога не му беше изглеждала толкова просторна и празна, както от тази височина.

— Ще остана за изгарянето на мъртвите тази вечер. — Пое си дълбоко дъх, усещаше колко е изтощен. — Утре ще тръгна след Помпей. Трябват ми извънредните на Десети и Четвърти. Ще говоря пред другите и ще ги изпратя у дома.

— Те… не могат да си тръгнат — каза след кратко колебание Октавиан.

Юлий се обърна към него.

— Ще напиша писма до Марк Антоний. Ще им бъде платено и онези, които искат, ще получат земята, която съм им обещал. Ще изпълня обета си към всички тях.

— Не, господарю, не е това. Няма да искат да си тръгнат, докато ти продължаваш. Кир дори дойде, за да ме помоли да ти го предам. Искат да са с теб до края.

Юлий се замисли за обещанието, което беше дал на дъщеря си. Щеше ли да го мрази, ако убиеше Помпей? За момент си представи как сваля пръстена на сената от мъртвата ръка на Помпей. Вероятно това щеше да е достатъчно, за да му донесе успокоение. Не знаеше, но преди да получи възможността да се изправи пред диктатора, нещата нямаше да свършат. Сула беше оставил Митридат жив на същата тази земя и цената беше римска кръв.

Потърка лицето си. Трябваше да се изкъпе, да облече чисти дрехи и да хапне. Плътта беше слаба.

— Ще говоря на хората. Верността им… — Спря, не можеше да намери подходящите думи. — Рим трябва да е стабилен, а с идването си тук го оголихме. Ще взема Четвърти, Десети и извънредните, никой друг. Кажи на Кир да назначи друг старши трибун на свое място, защото ще взема и него. Добре ще е хората, които бяха на Рубикон, да видят как всичко приключва.

Усмихна се при тази мисъл, но видя, че изражението на Октавиан става по-сурово.

— И Брут ли, господарю? Какво искаш да направя с него?

Усмивката на Юлий се стопи.

— И него. Качи го на някоя каруца в обоза. Ще го лекуваме по пътя.

— Господарю… — започна Октавиан, но погледът на Юлий го накара да млъкне.

— Той е с мен от самото начало — тихо каза Цезар; думите му почти се изгубиха във вятъра. — Нека дойде.

След толкова дни поход Десети и Четвърти бяха изтощени. Обозните каруци вече бяха празни, а пролетното жито беше още на тъмнозелени кълнове. Бяха гладни. Дори ребрата на конете на извънредните вече се брояха, но легионите не спираха. Щом Юлий помислеше, че са стигнали до края на силите си, следващото селище им съобщаваше новини за Помпей и те тръгваха още по-далече на изток. Знаеха, че се приближават до Помпей, който бързаше да стигне до морето…

Юлий потърка уморените си очи и пак загледа сивите вълни. В тях се люшкаха шест галери, леки и смъртоносни като хищни птици. Охраняваха протока между Гърция и Мала Азия и го чакаха.

Помпей беше стигнал брега предишната нощ и Юлий се надяваше да го улови в капан, но бе закъснял — диктаторът беше отплавал веднага и вече беше в безопасност далече от долините на Гърция.

— Да стигнем толкова далече… — каза високо Юлий.

Ако пътят беше чист, нямаше да се колебае. На източния бряг на Гърция имаше много търговски кораби, с които да преплува морето. Присви очи и загледа как корабите на Помпей маневрират, носовете им бяха побелели от пръските. Вероятно на тях нямаше много войници, но това не го успокояваше. В открито море галерите лесно можеха да победят търговските кораби. Дори нощно преминаване беше невъзможно сега, когато вече бяха видели легионите му. Не можеше да се надява да изненада вражеските галери и отговорът щеше да е жесток.

А и колко ли още галери се криеха покрай скалистия бряг, без да може да ги види? Стена от дърво и желязо, която не можеше да премине.

Мъжете му чакаха търпеливо. Въпреки че Помпей беше опразнил пристанището почти от всичко, имаше достатъчно вода, за да измият прахта от лицата си и да напълнят меховете. Сега седяха на мълчаливи групички и ядяха каквото бяха успели да намерят. Проблемът с преминаването не беше техен все пак. Бяха си свършили работата.

Юлий стисна юмрук и заудря тежката дървена колона, на която се беше облегнал. Не можеше да остави Помпей да се измъкне след такова преследване. Беше стигнал прекалено далече. Погледът му падна на една рибарска лодка — собствениците й тъкмо вдигаха платното.

— Спрете тези мъже — заповяда той и трима от Десети овладяха малката лодка, преди рибарите да могат да избягат. Платното зашляпа шумно на вятъра.

— Ще ме откарате до онези кораби — заяви Юлий на рибарите на лош гръцки. Те го гледаха неразбиращо и той извика Адан.

— Кажи им, че ще платя за превозване до галерите.

Адан извади две сребърни монети и ги подаде на мъжете.

После с отработени жестове посочи към корабите и Юлий. Мъжете престанаха да се мръщят.

Юлий недоверчиво погледна преводача си.

— Нали каза, че знаеш гръцки?

— Гръцкият е труден език — отвърна притеснено Адан.

Октавиан се приближи и погледна малката лодка.

— Господарю, не може да тръгнеш сам. Ще те убият.

— Какъв избор имам? Ако отида с войници, ще ни атакуват. Така поне може да чуят какво ще им кажа.

Октавиан подаде меча си на един от войниците и започна да сваля бронята си.

— Какво правиш? — попита Цезар.

— Идвам с теб, но не мога да плувам с това, ако ни потопят. — Погледна многозначително гръдните плочки на Юлий, но той не му обърна внимание, а само каза:

— Ами добре. — И махна към лодката. — Един повече няма да има значение.

Октавиан внимателно се намести върху хлъзгавите мрежи, намръщен от миризмата на риба. Юлий го последва и лодката се разлюля и тръгна.

— Страдаш ли от морска болест, Октавиане? — попита Юлий.

— Никога. Стомахът ми е като от желязо — излъга младият мъж.

Рибарската лодка излезе от закътания залив и Юлий пое дълбоко дъх, наслаждаваше се на люлеенето на морето.

— Видяха ни.

Две галери завиваха, за да поемат срещу лодката. Когато се приближиха, почнаха да викат на рибарите да спрат — вероятно двамата войници на борда бяха достатъчни, за да ги обезпокоят. Вдигнаха знамена на мачтите и предните галери спряха.

Доброто настроение на Юлий изчезна толкова бързо, колкото се беше появило. Той седна и мълчаливо зачака. Галерата се приближаваше бързо. Рибарите свалиха платното и без плющенето му единственият шум, който се чуваше, идваше откъм галерата: римляните, които крещяха заповеди. На Юлий му домъчня за дните, когато самият той пътуваше с бързи кораби до непознати земи.

Юлий огледа войниците, подредени по перилата. Притесняваше се, но беше взел решение и трябваше да го изпълни. Не можеше да избяга, дори и да искаше — галерите можеха да надбягат малката лодка дори и само с греблата. С усилие преглътна нервността си.

Галерата беше позеленяла и хлъзгава, значи бе в морето от месеци, докато Юлий се бореше срещу Помпей. Гребците вдигнаха греблата и Юлий потрепери, когато студената вода опръска лицето му, докато лодката минаваше под тях. Сред войниците се появи един центурион и викна:

— Кой си ти?

— Консул Гай Юлий Цезар. Хвърли ми въже.

Движението на двата съда правеше почти невъзможно да се гледат в очите, въпреки че Цезар опита. Разбираше затруднението на центуриона — Помпей без съмнение беше дал строги заповеди да потопят и изгорят всеки, който ги последва.

Юлий не се усмихна, когато дългата въжена стълба падна с тракане покрай борда на галерата и тежестите в края й изчезнаха под повърхността. Посегна и я хвана, без да обръща внимание на предупредителните викове на рибарите, уплашени, че лодката им ще се преобърне.

Внимателно се изкатери. Това, че екипажите на вече три галери го наблюдаваха, не му помагаше особено, нито пък мисълта, че ако падне, бронята ще го потопи. Стигна перилото задъхан. Хвана ръката на капитана, който му помогна да го прескочи. Октавиан го последва.

— Как се казваш, капитане? — попита Юлий веднага щом стъпи на палубата.

Капитанът не отговори. Гледаше го намръщено.

— Тогава отново ще ти кажа кой съм аз. Аз съм Юлий Цезар. Аз съм консул на Рим и единствената избрана власт, на която си длъжен да служиш. Всички заповеди, дадени от Помпей, са отменени. От този момент си под мое командване.

Капитанът отвори уста, на Юлий продължи. Не искаше да губи моментното си предимство. Заговори така, сякаш не съществуваше и минимална възможност за неподчинение.

— Ще предадеш на другите галери да съберат тук капитаните, за да получат заповеди. Имам шест хиляди мъже и коне, които чакат на пристанището. Вие сте моят транспорт до Мала Азия, капитане.

После спокойно се обърна към перилото, за да помогне на Октавиан да го прескочи. Когато отново се обърна към капитана, видя, че е готов да кипне.

— Не разбираш ли, капитане? Като консул, аз представлявам сената. Заповедите, които давам, имат приоритет над всички останали, които си получил. Или го осъзнай сега, или ще се наложи да те освободя.

Капитанът се колебаеше. Беше изпаднал във възможно най-неудобната ситуация: трябваше да избере между двама командири.

— Е? — изръмжа Юлий и пристъпи застрашително към него.

Капитанът премигна отчаяно.

— Да, господарю. Подчинявам се на заповедите. Ти имаш властта. Ще изпратя сигнал на другите галери.

Юлий кимна и екипажът се разтича, за да вдигне знамената, които щяха да доведат и останалите капитани на борда.

Юлий усети, че Октавиан го гледа втренчено, но не се осмели да рискува да се усмихне. Вместо това му нареди:

— Върни се на пристанището и подготви войниците за тръгване. Отплаваме.

След четири дни усилен поход видяха ездачите на Помпей. Бяха стигнали далече на юг и когато съгледвачите се върнаха с новината, мъжете на Юлий нададоха радостен възглас. Беше дълго преследване, но когато роговете прозвучаха, мъжете оформиха строй за атака, готови да разбият врага за последен път.

Войниците на Помпей чуха роговете и Юлий само можеше да си представи страха и ужаса в редиците им. Това бяха същите извънредни, които бяха побягнали край Фарсал. Да открият, че са преследвани в друга страна, беше смразяващ удар. Веднъж вече бяха победени и Юлий не се съмняваше, че хората му могат да го направят отново. Изпитваше удоволствие, че превъзхожда по брой малката армия на Помпей, както той го превъзхождаше край Фарсал. Нека разберат какво е да се изправиш пред толкова войници, решени да те унищожат.

В далечината видя как редиците на римските конници се обръщат с лице към заплахата. Беше безнадежден ход, но се възхити на смелостта им. Вероятно искаха да изтрият спомена за предишното поражение. Видя ги как пришпорват конете си в тръс към Десети, усмихна се в очакване и затърси червения плащ на Помпей сред тях.

В Десети и Четвърти подготвяха копията си. Когато тропотът на копитата приближи, вдигнаха глави, обзети от ярост, наподобяваща радостта.

Вратата на залата се отвори и дъхът на Юлий спря от това, което видя вътре. Беше очаквал лична среща, но огромната зала беше пълна със стотици богато облечени хора. Само централната алея, която водеше към трона, беше свободна. Всички се обърнаха да го погледнат и той беше впечатлен от гамата от цветове, която трептеше пред очите му. Това беше царският двор, изобилно гримиран и накичен с бижута.

Лампите висяха на тежки вериги и пламъчетата се люлееха от невидимо течение над главата му. Той се опитва да не покаже възхищението си. Не беше лесно. Накъдето и да погледнеше, виждаше черните базалтови статуи на египетските богове, извисяваха се над придворните. Сред тях разпозна фигури от гръцкия пантеон и само можа да тръсне учудено глава, когато видя чертите на самия Александър. Наследството на Гърция беше навсякъде, от архитектурата до начина на обличане, леко примесено с египетския стил. В крайна сметка нямаше друг град като Александрия.

Благовонията бяха толкова силни, че направо успиваха, така че Юлий трябваше да се съсредоточи, за да запази съзнанието си ясно. Беше облечен в най-добрата си броня и плащ, но пред премените на царедворците се чувстваше като дрипльо. Вдигна раздразнено глава, когато усети натиска на хиляди очи върху себе си. Беше видял краищата на света. Не можеше да бъде смаян от злато и камък.

Тронът на царете бе в отсрещния край на залата и Юлий тръгна към него. Сандалите му тракаха високо. Като хищни насекоми, царедворците улавяха всяко негово движение. Порфирий го следваше безшумно. Юлий беше чувал за евнуси, които прислужвали в източните царства, и се чудеше дали Порфирий е едно от тези странни същества.

Пътят към трона продължи сякаш цяла вечност. За свое притеснение Юлий откри, че престолът е издигнат върху каменен подиум, така че трябваше да вдигне поглед пред царя като молител. Спря, когато двама от стражите на Птолемей му препречиха пътя с орнаментираните си златни жезли. Юлий се намръщи — не искаше да покаже, че е впечатлен. Помисли, че Птолемей го гледа с интерес, макар че не можеше да е сигурен. Царят носеше златна покривка на главата и маска, която прикриваше всичко освен очите му. — Робите му също блестяха от злато и въпреки че вееха на царя, Юлий само можеше да предполага колко му е горещо под тези дрехи в претъпканата зала. Порфирий пристъпи напред и заяви с отекващ глас:

— Гай Юлий Цезар, консул на римските земи, на Италия, Гърция, на Кипър и Крит, Сардиния и Сицилия, на Галия, на Испания и на Африканските провинции.

— Добре дошъл — отвърна Птолемей и Юлий се изненада от тънкия му глас — глас на младо момче, който трудно можеше да се свърже с изобилието и силата, които беше видял, или с царицата, прочута със своята красота и ум. Юлий се поколеба какво да каже. Благовонията почти го задушаваха и му се искаше да се изкашля.

— Благодаря, че прие мен и хората ми, велики царю — каза след малко.

Един мъж застана от едната страна на облечения в злато Птолемей, наведе се и прошепна нещо в ухото му, после се изправи. Юлий си отбеляза лисичите му черти — черти на истински египтянин. Клепачите му бяха намазани с някаква черна смес, което му придаваше странна и почти женствена красота. „В този няма никаква римска кръв“, помисли си Юлий.

— Говоря с гласа на Птолемей — каза мъжът, втренчен в очите на Юлий. — Ние почитаме великия Рим, който от поколения търгува с нас. Гледахме го как се издига от няколко прости пастири до прославената сила, която има днес.

Юлий се подразни. Не знаеше как е прието в Египет — да говори с този мъж или на самия Птолемей. Очите на царя светеха от любопитство, но не му даваха никакъв отговор.

— Ако ще ми говориш, кажи ми името си — сопна се Юлий на царедвореца.

През залата премина вълна на изненада и Птолемей се наведе напред на мястото си с очевиден интерес. Египтянинът остана спокоен.

— Името ми е Панек, консуле. Говоря с гласа на царя.

— Тогава замълчи, Панек. Не съм тук, за да говоря с теб — каза Юлий. Зад него се надигна ропот и той чу как Порфирий си поема рязко дъх. Юлий пренебрегна това и се обърна към Птолемей.

— Моят народ наистина е млад, както е бил млад и народът на Александър, когато е дошъл тук — започна Юлий. За негова изненада всички в залата за миг сведоха глави при споменаването на Александър Велики.

Панек заговори отново, преди Юлий да може да продължи.

— Ние почитаме бога, основал този велик град. Неговата смъртна плът лежи тук като знак за нашата любов към него.

Юлий мълчеше и го гледаше. Александър да е бог? Панек му отвръщаше със спокойна безизразност.

— Един римски консул пристигна преди мен — каза Юлий. — С какво право беше отнет животът му?

Настана тишина. Златната фигура на царя беше неподвижна като статуя. Погледът на Панек сякаш стана по-остър и Юлий си помисли, че най-после го е ядосал.

— Дребните проблеми на Рим не бива да бъдат прехвърляни в Александрия. Това е думата на царя — каза Панек. Гласът му отекваше в залата. — Твоите армии и твоите битки нямат място тук. Получи главата на своя враг като подарък от Птолемей.

Юлий гледаше твърдо царя и видя, че премигва. Нервен ли беше? Трудно можеше да прецени под тежкото злато.

— Осмеляваш се да наричаш главата на консул на Рим подарък, така ли, Панек? Ще отговориш ли на мен, царю, или ще оставиш това боядисано нищожество да говори вместо теб?

Царят се размърда нервно. Панек сложи ръка на рамото му, сякаш за да го успокои. Спокойствието бе изчезнало от намасленото му лице. Заговори така, сякаш думите прогаряха устата му.

— Гостоприемството, което ти е предложено, ще трае само седем дни, консуле. След това ще се качиш на корабите си и ще напуснеш Александрия.

Юлий не му обърна внимание. Очите му не се откъсваха от златната маска. Птолемей не помръдна и след миг Юлий наистина се вбеси. Усещаше гнева на пазачите около себе си, но това нямаше значение.

— Тогава нямаме какво повече да си кажем. Царю, за мен беше чест да се видя с теб.

Рязко се обърна и си тръгна. Порфирий трябваше да подтичва, за да го настигне.

Щом излязоха от залата, Порфирий препречи пътя му и каза:

— Консуле, имаш талант да си създаваш врагове.

Юлий само го изгледа и Порфирий се сви под погледа му.

— Ако царят реши, че си го обидил, хората ти няма да бъдат оставени живи. Ще ги разкъсат. И теб също.

Юлий погледна тъмните му очи.

— Ти евнух ли си? Цял ден се чудя.

Порфирий се смая.

— Какво? Не чу ли какво ти казах?

— Чух те. Чувал съм и заплахите на доста царе през живота си. Какво значение има още една?

Порфирий зяпна.

— Цар Птолемей е бог, консуле. Ако поиска смъртта ти, нищо на света не може да те спаси.

Юлий сякаш обмисли това.

— Ще го имам предвид. Сега ме върни при хората ми в онзи чудесен дворец, който ми даде твоят бог. Благовонията тук са прекалено силни за мен.

Порфирий се поклони объркано.

— Да, консуле.

Легионите чакаха в мрака. Юлий лично беше отишъл на пристанището да посрещне Четвърти. Бяха дошли да преследват Помпей, но вместо това се оказаха част от заговор за отвличане на момчето цар. Може би беше заради топлата нощ или от обикновения факт, че Помпей е мъртъв, но ги бе обзело жизнерадостно въодушевление. Побутваха се и се смееха в тъмнината. Цезар бе триумфирал над враговете си и те бяха тук, за да видят още една победа.

Въпреки напрежението Юлий не можеше да скрие факта, че е доволен. Кир, Брут и Регул бяха дошли в Египет. Военачалниците му отново бяха край него и той се чувстваше невероятно жизнен.

Брут не можеше да сподели радостното вълнение на останалите. Счупената му ръка се беше оправила, но мускулите все още бяха прекалено слаби, за да рискува в подобно начинание. Копнееше да тръгне с тях и нещата да са такива, каквито бяха някога. Имаше моменти, в които можеше да забрави всичко случило се и да си представи, че са отново в Галия или Испания и че пак ги свързват доверие и приятелство. Не можеше да пропусне обаче омразата в погледите им — тя му напомняше за новото му положение. Октавиан винаги го наблюдаваше нащрек, но Брут се правеше, че не забелязва. Това можеше да се промени с възвръщането на силата му. Той щеше да го промени. Засега щеше да остане в двореца и да го охранява, докато се върнат.

Клеопатра влезе мълчаливо, без предупреждение в претъпканото преддверие и тръгна между изненаданите войници. Юлий я видя как се усмихна, когато един от войниците тихо подсвирна и сред мъжете премина вълна от смях. Не можеше да каже как е успяла, но беше намерила ново облекло, малко по-подходящо за пред хора от онова, което носеше на първата им среща. Гъвкавата й походка беше момичешка, но очите й изглеждаха възрастни. Косата й беше прибрана със златна лента. Краката й и голият й корем привличаха всички погледи.

Юлий се изчерви — знаеше, че войниците му с радост ще си извадят заключение за внезапно възникналия му интерес към Египет. Военачалниците му вече я бяха виждали, но въпреки това стояха като заковани, когато тя спря пред тях и ги огледа.

— Чувала съм за римската смелост — каза тихо Клеопатра. — И оценявам доблестта ви, след като пристигнахте, за да ми помогнете. Ще разберете каква е благодарността на една царица, когато си върна трона.

И се поклони на грубите убийци от Рим. В този момент те биха тръгнали навсякъде заради нея. Бяха достатъчно разумни, за да не приветстват красотата, която идваше така скромно сред тях, но през двореца все пак премина тихо одобрително мърморене, почти като стон.

— Време е — каза Юлий; гледаше странно царицата.

Кожата й блестеше в сенките, очите й блестяха на луната, когато се обърна към него. Преди да може да направи нещо, тя пристъпи и го целуна по устата. Знаеше, че отново се изчервява от притеснение. Беше на половината на възрастта му и той усети усмивките на мъжете.

Изкашля се и се помъчи да изглежда достойно.

— Получихте заповедите си, приятели. Помнете: не убивайте никого, освен ако не се налага. Отвличаме царя и се връщаме право тук, преди да съберат достатъчно хора, за да ни забавят. Ще чуете сигнал за отстъпление, когато заловим Птолемей. Тогава изчезнете толкова бързо, колкото можете. Разбрано?

Отвърна му одобрително мърморене и той кимна и отвори вратата към осветената от луната градина.

— Е, тогава след мен. — И най-после отвърна на светналите им очи с усмивка.

Легионерите извадиха мечовете си и се заизнизваха в тъмнината. В двореца остана само една кохорта. Брут затвори вратата и се обърна към бойците, но се поколеба да заговори пред царицата, която стоеше като ароматна статуя и го наблюдаваше.

— Запречете всички прозорци и входове — заповяда най-после в отекващата тишина. — Използвайте всичко. Колкото по-тежко, толкова по-добре.

Кохортата веднага се раздвижи — шестимата центуриони си знаеха работата. Преддверието се изпразни и Брут остана сам с египетската царица.

Гласът й дойде от сенките.

— Военачалникът в сребърна броня…

Луната очертаваше голите й рамене с лек отблясък. Брут потрепери.

— Да, господарке? Или би трябвало да те наричам богиньо? — Усещаше погледа й като тежък товар.

— Царица е една от титлите ми, въпреки че нося богинята в себе си. Това обижда ли те, римлянино?

Брут вдигна рамене.

— Виждал съм много чужди земи. Виждал съм хора, които боядисват кожата си в синьо. Няма много неща, които могат да ме изненадат.

— Бил си много години с Цезар — каза тя.

Той погледна настрана, внезапно изнервен. Дали Юлий й беше говорил за него?

— Повече, отколкото си спомням.

— Как беше ранен? В негова служба?

Той изсумтя. Трябваше да го очаква. Тя се приближи, протегна ръка и въпреки самообладанието си той потрепери от студеното й докосване. Клеопатра носеше тежък златен пръстен с рубин — в мрака камъкът беше черен като нощното небе.

— Ти си онзи, който го е предал — каза тя. — Защо те остави жив?

Той примигна от тази директност. Клеопатра беше свикнала да получава отговор на всеки въпрос и да се изпълняват всичките й прищевки. Изглежда, нямаше представа за болката, която му причинява.

— Не би могъл да намери по-добър военачалник. Аз съм най-добрият бич на бойното поле, макар и не в момента, както виждаш.

Каза го със сардоничен присмех, но когато тя не отговори, чертите му постепенно станаха безизразни.

— От малки сме заедно — каза той. — Направих грешка и той ми прости. — Беше изненадан от собствената си искреност. Беше по-малко болезнено да разказва измислици.

— Аз щях да те убия — прошепна тя и прехапа долната си устна.

Брут усещаше, че му казва истината. Помисли си, че е имала абсолютна власт още от най-ранна възраст. Всяко нейно ухапване беше смъртоносно като на змия.

— Никога не бих простила предателство, военачалнико. Твоят Цезар или е велик мъж, или е глупак. Кое е според теб?

— Мисля, че двамата с него имате много общо. Не ти отговарям, нито пък ще продължа да ти обяснявам действията си.

— Тази нощ той отиде да отвлече моя съпруг, моя брат и мой цар. Виждал е само част от армията, която Египет може да свика на бойното поле. Цезар може да умре, докато опитва, или пък брат ми може да умре. Това е голяма игра. Това са залозите. Оставил те е жив, защото е сляп за теб. Не знае какво става в сърцето ти.

Тя докосна врата му с длан, натисна. Той си помисли, че сигурно се къпе с лотосово масло, за да излъчва такова ухание. Усети леко одраскване, като от трънче. Би се дръпнал, но сетивата му бяха като блокирани. Закопня за глътка свеж въздух. Чу я да говори сякаш през многобройни воали.

— Познавам те. Знам всеки твой дребен грях — и всеки голям. Познавам сърцето ти така, както Цезар никога няма да може. Знам омразата. Знам ревността. Познавам те.

Ръката й се отпусна и той се олюля. Все още усещаше мястото, където бе притиснала ноктите си.

— Бъди верен, военачалнико, или се прости с живота си веднага. Неговата съдба е свързана с Египет, с мен. А моята ръка е дълга. Няма да позволя още едно предателство, дори намек за предателство.

Той зяпна от силата й, скован и объркан.

— Какво ми направи, египетска кучко? — попита замаяно.

— Спасих живота ти, римлянино.

Устните й се усмихнаха, но очите й бяха студени и внимателни. Без повече думи тя излезе и го остави сам, подпрян на една колона, да тръска глава като ранено животно.

Призори Юлий мина по ниските коридори и кимна на пазачите на царя на Египет. Момчето беше заключено в стая, която някога бяха държали делви с масло. Стаята нямаше прозорци, които да го изкушават да избяга, а вратата беше здрава.

— Кротък ли беше? — попита Юлий.

Преди легионерите да отговорят, тънък глас отвътре забълва ругатни и проклятия.

— Крещи от часове, господарю — каза войникът.

— Отвори — отвърна Юлий и замислено размърда устни. — Ще говоря с него.

Когато влезе, видя, че Брут е оголил и тази стая, като всички останали. Не беше оставено легло, имаше само малка пейка и ведро. Една-единствена лампа гореше на стената и на светлината й Юлий видя белите следи от прах по кожата на момчето. Очевидно царят на Египет беше прекарал нощта върху голия под.

Птолемей стоеше изправен гордо и гледаше похитителя си; беше скръстил ръце върху тесните си гърди. Ребрата му бяха още момчешки, изпъкнали, прахта беше зацапала страните му, сякаш се бе опитал да скрие факта, че е плакал.

— Добро утро — каза Юлий и седна на пейката. — Ще наредя да ти намерят някакви дрехи, когато донесат закуската. Няма да изпитваш неудобства, докато си тук.

Птолемей го гледаше, без да отговори. Беше по-дребен, отколкото Юлий беше преценил през нощта. Лицето му беше бледо и деликатно, сякаш никога не беше виждал слънце. Чертите му се смръщиха от гняв. Тъмните очи и дългите мигли бяха същите като на Клеопатра и Юлий потрепери вътрешно от отвращение при мисълта за връзката им.

Тишината се проточи, така че Юлий стана и каза спокойно:

— Ако няма друго, ще се върна към работата си.

И се обърна да си ходи, но Птолемей изсъска зад гърба му:

— Веднага ме освободи, веднага, чу ли! — Латинският му беше безупречен.

Юлий се обърна към него и този път не можа да сдържи усмивката си.

— Няма да стане, царю. Ти ми трябваш.

— Какво искаш? Злато? — Устните на момчето се извиха в презрителна усмивка.

— Искам да видя, че Клеопатра е възстановена като царица — отвърна Юлий. Внимателно наблюдаваше момчето. Зачуди се дали наистина иска точно това. Преди да легне с Клеопатра предишната нощ, целта му беше ясна. Сега да я върне в кръвосмесителната прегръдка на брат й не му се струваше чак толкова привлекателно.

— Знаех си, че не може тя да не стои зад това! — викна Птолемей. — Знаех си! Да не мислиш, че я искам? Тя се отнася с мен като с дете.

— Ти си си дете — сопна се Юлий и внезапно съжали. Въздъхна и отново седна. — Царедворците угаждат на всичките ти желания, нали?

Птолемей се поколеба.

— Когато действам с чест и съгласно традициите, да. Уважават поста и кръвта ми въпреки моята младост. — Не погледна Юлий, докато говореше, но изведнъж го обзе нов прилив на гняв. — Твоите хора ме нападнаха, нахлуха в покоите ми. Ще бъдеш изгорен и разкъсан, когато…

— От това, което видях, Панек почти не те слуша — каза Юлий.

Очите на Птолемей проблеснаха.

— Ти не знаеш нищо за живота ми, римлянино. Аз съм дете, но и цар. Нося божествения пламък в себе си. Панек е…

Отново се поколеба и Юлий заговори бързо, опитваше се да използва слабостта му.

— Панек е силата в сянка. Да не би да очакваш да отстъпи, когато пораснеш? Това никога няма да стане. Ще има нещастен случай — трагично падане или болест — и Панек ще управлява поне още едно десетилетие, докато не порасне следващото дете. Познал съм изкушенията на властта, момче. Ако не друго, приеми поне това предупреждение от мен.

Гледаше как царят обмисля думите му. Беше изненадан от поведението му. Отчасти очакваше да плаче, когато влезе, но вместо това откри, че момчето се отнася към него като към равен или като към слуга. Царят може и да беше дете, но имаше остър ум и Юлий виждаше как мисли и планира.

— Панек ще побеснее, като разбере, че съм отвлечен — замислено каза Птолемей.

Юлий видя, че това като че ли му е смешно, и зачака продължението.

— Ще трябва да се увери, че съм жив и здрав, или ще срине този дворец със земята.

— Мога да го направя — каза Юлий. — Ако го искаш. — Птолемей го погледна въпросително и Юлий продължи: — Може и да не поискаш да се върнеш при него. Мислил ли си за това? Мога да поискам да отстранят царедворците ти и ти би могъл отново да управляваш с Клеопатра без тяхното влияние.

Очите на момчето бяха тъмни и неразгадаеми.

— Защо правиш това? — най-после каза Птолемей. — Да не би да си падаш по сестра ми? Или предпочиташ моята по-млада плът?

Юлий едва овладя гнева си.

— Ако ми беше син, щях да заповядам да те набият за тези думи. И все още мога да го направя.

— Няма да посмееш — отвърна Птолемей с такава увереност, че Юлий чак се стъписа. Зачуди се дали да не нареди да донесат камшик, но се отказа и отпусна ръце на коленете си.

— Беше много груб с Панек — каза царят: очевидно се забавляваше от случилото се. — След това се наложи да си легне с охлаждащи напитки и роби, които да го освободят чрез масажи от гнева му. Мисля, че вие сте груб народ.

— Мисля, че той е гаден лешояд — отвърна Юлий. Птолемей като че ли се усмихна и Цезар усети, че може би най-после е напипал вярната струна.

— Може ли да видя меча ти? — попита внезапно Птолемей. Без да каже и дума, Юлий извади късия си гладий и му го подаде. Момчето изглеждаше изненадано, но го грабна и веднага го насочи към него.

— Не се ли страхуваш, че ще те убия?

Юлий бавно поклати глава; наблюдаваше го и за най-малкото опасно движение.

— Не. Острието не струва нищо, ако няма мъж, който да го държи. Ако ме нападнеш, просто ще ти го взема.

Птолемей го погледна в очите и видя там само честност. Обърна се настрана и се опита да замахне с меча, но китката му се огъна под тежестта му.

— Искаш ли да се научиш да се биеш с меч? — попита Юлий. За момент забеляза как лицето на Птолемей светва, после облаците на подозрението го засенчиха. Момчето му подаде меча с дръжката напред.

— Не се прави на мой приятел, римлянино. За теб не съм нищо повече от плячка, нали? Нещо, което можеш да използваш, когато поискаш. Ти си мой враг и няма да го забравя. — Млъкна и стисна юмруци. — Когато стана мъж, ще те накарам да си спомниш как си ме държал като затворник, римлянино. Ще дойда при теб с армия като пълчища скакалци. Ще гледам как смазват ставите ти с чукове и как те изгарят жив. Тогава ще разбереш какъв съм.

Юлий втренчено гледаше ядосаното момче. После каза:

— Първо ще трябва да попораснеш. — И се изправи. За момент си помисли, че Птолемей ще го нападне, но момчето се разтрепери от безсилна ярост.

Юлий го остави само в малката стая.

Египетската армия изби конете на извънредните. В двореца римляните ги слушаха как цвилят.

Повече от сто души от Четвърти легион се покатериха на покрива и почнаха да хвърлят копия по бойците, които нападаха палата. Трудно можеха да пропуснат в огромното множество.

В хаоса на първите няколко минути нападателите хвърляха нагоре въжета с куки. Легионерите ги прерязваха още преди нападателите да почнат да се катерят, но египтяните също имаха лъкове и десетки римляни падаха. Атаката беше яростна, но дворецът не беше лесен за превземане. Само най-високите прозорци бяха оставени отворени, всичко надолу беше здраво барикадирано. Дори войниците, които успяваха да се покатерят на первазите, не можеха да влязат вътре — през пролуките ги пронизваха с мечове и те падаха с писъци върху главите на другарите си.

Чуха се глухи удари — войниците на Птолемей заудряха вратата с една дебела греда. Надолу към тях валяха стрели, но нови бойци прииждаха със скоростта, с която предишните умираха. Юлий нареди да опразнят и стаите на Клеопатра и да струпат всичко пред вратата. Не беше имал време да обмисли стратегия срещу армията. Знаеше, че не може да остане вътре завинаги, и съжаляваше, че бе казал на Птолемей, че храната им свършва. Дори на половин порцион щяха да гладуват още преди края на седмицата.

Самият Птолемей стоеше извън обсега на копията и дори не можеше да го достигне. Внезапната промяна в поведението му беше неразбираема за римляните. Клеопатра обаче сякаш разбра, когато Юлий й описа как бяха сложили златното покривало върху момчето. Той си спомни предупреждението на Птолемей, че навън ще е цар.

Първата атака не постигна никакъв резултат. Тези, които удряха вратата, бяха принудени да се изтеглят след порой от тежки керемиди от покрива. Юлий обаче беше сигурен, че ще се върнат с още хора и ще вдигнат щитове над главите си. Той поне би постъпил точно така.

— Брут! Отиди при Клеопатра и й кажи, че трябва да ни каже изход навън. Не можем да останем тук и да ги оставим да съборят сградата. Ако ни подпалят, ще трябва да ги нападнем.

Точно тогава Клеопатра дойде и каза:

— Няма да се осмелят да запалят сградата, докато съм вътре.

На Юлий му се искаше да й повярва, но не можеше да поеме този риск.

— Те са ни обкръжили. Няма ли тунели и тайни пътища? — И се намръщи, когато таранът удари отново. Несъмнено този път мъжете бяха по-добре подсигурени.

Клеопатра поклати глава.

— Точно сега не бих използвала тунел, дори и да има.

Юлий изруга и надникна през процепа към войниците отвън. Затвореността на двореца го потискаше. Мразеше да е в пасивна роля. Освен мъжете на покрива нямаше друг начин за нападение — да изпрати легионите срещу египтяните си беше чисто самоубийство.

— Имат ли тежки оръжия? Катапулти и скорпиони? — попита той. Катапултите можеха да превърнат двореца в руини.

— Не и наблизо — отвърна Клеопатра, облиза устните си и се намръщи. — Ела на покрива и ще ти покажа.

Юлий се поколеба — не искаше да се отделя от хората си. Брут пристъпи напред секунда преди Домиций и Октавиан и каза:

— Върви, ще се справим.

Юлий кимна и забърза след царицата към покрива.

Лятото беше дошло в Александрия и Юлий усети жегата като удар. Пое дъх, огледа керемидения покрив и бойците, които беше пратил тук, и видя Кир — той тъкмо хвърляше поредното смъртоносно копие. Огромният мъж се усмихна, като видя, че е улучил. Другарите му се развикаха одобрително, но нова вълна от стрели ги накара да отскочат.

Клеопатра стоеше до Юлий. Косата й се вееше на вятъра.

— В Канон, на два дни път на изток по брега, има войска — каза тя и посочи в мъглявата далечина. — Там имат катапулти и кораби, които да ги докарат.

Юлий оглеждаше пристанището. Видя малките галери на пристанищната стража и пристигащи и заминаващи търговски кораби. Десетина бяха на котва, защитени от вятъра. Александър бе направил добър избор, когато бе построил града.

— Трябва да изведа хората си тази нощ — каза Юлий. — Мога да блокирам входа на пристанището, като потопя няколко кораба, и няма да могат да ни настигнат.

— Брегът е скалист и опасен навсякъде другаде. Ще ги забавиш с дни.

— Но все пак ще могат ли да докарат катапултите?

— Сигурно. Ние сме изобретателен народ, Юлий.

Погледът му обхождаше брега.

— Мога да спусна хората си по въжета.

Отиде до стряхата, погледна надолу и преглътна сухо, като видя от колко високо трябва да се спуснат хората му. Една стрела прелетя край него почти без сила. Той не й обърна внимание.

Клеопатра дойде до него и погледна към армията на брат си.

— Само един човек може да занесе съобщението до хората ми — каза тя. — Моят роб Ахмос. Това ще изравни силите и ще ти даде възможност да се измъкнеш от обсадата.

— Не е достатъчно — отвърна Юлий. — Изпрати го, ако искаш, но не мога да стоя тук, без да знам дали е стигнал до тях, или са го убили. Имаме храна само за няколко дни.

Тръгна да огледа сградите около двореца и отзад видя по-ниските постройки за робите и слугите. Усмихна се и каза:

— Виж.

Юлий коленичи, после легна по корем. Другият покрив изглеждаше достатъчно близо, за да се скочи върху него или да се спусне човек с въже. Оттам нататък неравната редица домове и храмове водеше през града.

— Това е — каза Юлий. — Ако преведа хората си надолу до този покрив, ще минат над главите на войниците на Птолемей. Те изобщо няма да ни забележат. Виждаш ли прозореца отдолу? На същата височина е.

Клеопатра също легна по корем и погледна. Кимна и двамата едновременно осъзнаха колко са близо един до друг. Юлий знаеше, че хората му сигурно ги наблюдават, но беше омагьосан от нея. Тръсна глава и каза:

— Трябва да сляза да намеря стаята, която гледа към тези покриви.

— Изида те е избрала, Юлий, щом ти показа пътя — каза Клеопатра.

Той се намръщи.

— И моите очи също не са за изхвърляне.

Тя се разсмя и се изправи пъргаво, с цялата грация на младостта. До нея той се почувства стар, но после тя го целуна и езикът му усети вкуса на мраморен прах.

Войниците на Александрия не носеха брони и шлемове — силното египетско слънце направо нажежаваше метала.

Юлий беше доволен, че е най-хладният момент от деня — слънцето тъкмо беше проблеснало на хоризонта и римските легиони можеха да се възползват от предимството си. Вратите на двореца се отвориха и Десети и Четвърти изхвръкнаха навън с вдигнати щитове, мечове и копия.

Втурнаха се през градините. Извънредните изреваха от гняв, като видяха труповете на конете си: вече бяха почернели от мухи.

Центурионите едва успяваха да удържат хората си. Римляните хвърлиха копията, а после редицата щитове достигна врага и започна ужасна сеч.

Римската броня беше жизненоважна. Където и да удареше армията на Птолемей, срещаше звъна на метал. Легионерите използваха шлемовете си, за да чупят с тях глави, наколенниците, за да трошат пищяли, и мечовете си, за да секат крайниците на врага. Докато бяха стояли в двореца, бе трябвало да понасят подигравките на хората на Птолемей. Сега беше дошло време да си върнат за обидите.

— Регул! Разшири фронта! — извика Юлий.

Четвърти легион забави главоломния си напредък сред египтяните и атаката разшири фронта си, все повече и повече мечове излизаха на предна линия. Юлий погледна назад към двореца и видя, че оттам продължават да излизат войници. Тръгна напред и когато силите на Птолемей се опитаха да контраатакуват, вдигна щита си срещу стрелите, твърдо решен да върви с легиона си.

До Регул един легионер падна със стрела в бедрото, но веднага се изправи и се опита да продължи. Раната му обаче бе тежка и опцият му го изпрати назад.

Слънцето се вдигаше и сякаш прицелваше лъчите си право в броните на римляните. Те започнаха да се задъхват. Линията им беше ограничена от тесните улици, но въпреки това те продължаваха да посичат и убиват, и да вървят през трупове.

За учудване на Юлий, гражданите също бяха наизлезли по улиците. Хиляди египтяни крещяха и виеха, много от тях размахваха оръжия и Юлий започна да обмисля дали да не отстъпи към двореца. Вярно, Десети и Четвърти размазваха войниците на Птолемей, но противникът все още ги превъзхождаше по брой.

Чу отдясно, откъм пристанището, предупредителния сигнал на роговете. Един вестоносец дотича толкова опръскан с кръв, че очите и зъбите му изглеждаха неестествено бели.

— Кохортата от пристанището се върна, господарю.

Юлий избърса смъдящата пот от очите си.

— А египтяните, които отидоха да ги спрат?

— Нито следа от тях, господарю.

За момент Юлий се замисли какво ли е станало с бойците, които Птолемей беше изпратил след римската кохорта на пристанището. Ако царят беше разбрал кой ги предвожда, вероятно щеше да изпрати много повече хора.

— Кажи на Брут да удари във фланг — заповяда Юлий. — Ако видят Птолемей, да го убият.

Съгледвачът отдаде чест и хукна.

Юлий се задъхваше. Колко време беше минало, откакто бяха започнали атаката? Не можеше да каже със сигурност. Стъпка по стъпка легионите му се придвижваха напред и сред бронзовите трупове на египтяните той виждаше мъже, които познаваше и с които се беше бил рамо до рамо от години. Скръцна със зъби и продължи напред.

Александрийската библиотека изгоря с изгрева на слънцето. Хилядите ръкописи хвърляха такива пламъци, че римските войници дори не можеха да се приближат. Мраморните колони, издигнати от Александър, се напукаха и се сринаха в пещта на милиони мисли и думи. Мъжете от Четвърти легион бяха оформили верига и заливаха огъня с ведра, бореха се със слънцето и изтощението, бяха целите черни от сажди, но не можеха да спрат пожара.

Юлий и Брут гледаха как огромният покрив се срутва върху труда на безчет поколения. И двамата бяха изтощени, лицата им бяха изцапани със сажди.

— Ужасно — въздъхна Юлий.

Брут го погледна и се зачуди дали вината ще падне на неговите рамене.

— Някои от ръкописите са били донесени от самия Александър — продължи Юлий и избърса челото си. — Платон, Аристотел, Сократ, стотици други. Учените са идвали от края на света, за да ги прочетат. Това беше най-голямата библиотека на света.

„И ние я изгорихме“ — помисли си Брут, но не се осмели да произнесе и дума на глас.

— Работите им сигурно са оцелели другаде — успя все пак да каже.

Юлий поклати глава.

— Не. Вече никъде няма пълна сбирка.

Брут го погледна — не го разбираше. Лично той беше впечатлен от самия размер на разрушението. Беше стъписан от пожара и беше прекарал част от сутринта просто да наблюдава яростта му. Не се интересуваше от смаяните лица на тълпата.

— Е, няма какво повече да направиш тук — каза накрая.

Юлий намръщено кимна и тръгна през смълчаното множество, което беше дошло да види опустошението. Хората бяха странно безмълвни и беше необичайно как виновникът за всичко това мина между тях неразпознат.

Гробът на Александър беше храм от бели каменни стълбове в центъра на град, посветен на бога-основател. Гледката на суровите римски легионери спираше любопитните зяпачи.

Юлий стоеше на прага и гледаше саркофага от стъкло и злато. Беше издигнат над човешки ръст, с бели стъпала от всички страни, за да могат да се качват поклонниците. Дори отстрани се виждаше фигурата вътре. Юлий преглътна. Като момче беше рисувал гроба по описанието на гръцкия си учител. Беше целунал Сервилия в нозете на статуята на Александър в Испания. Беше чел описание на всяка негова битка и го беше превърнал в свой идол.

Качи се по стъпалата и вдиша дълбоко. Постави ръце върху ковчега, впечатлен от майсторската изработка на стъклените плочи и на бронзовите пречки, които ги крепяха. После погледна надолу, затаил дъх.

Целият Александър беше покрит със златен лист. Докато Юлий го оглеждаше, облаците се разнесоха и слънцето огря ковчега — и само сянката на Юлий остана тъмна върху него. Той сведе глава, изпълнен с почит.

— Образът ми е върху теб, Александре — прошепна; запечатваше всяка подробност от този момент в съзнанието си. Очите бяха хлътнали, на мястото на носа имаше вдлъбнатина, но Юлий сякаш виждаше костите и плътта под златото и си представяше как е изглеждал гъркът. Представи си почти младежко лице.

Беше си мислил, че не е правилно да се отнасят към Александър като към един от боговете на Египет. Но тук, в храма му, това изглеждаше подобаваща почит. Юлий се огледа. Входовете бяха блокирани от яките гърбове на войниците му. Беше сам.

— Какво ли би ми казал, ако можеше да говориш — прошепна той на гръцки. — Дали би одобрил оставането на римляни в твоя град?

Замисли се за децата на Александър и за факта, че никое от тях не е доживяло до зрялост. Първородният син на гръцкия цар бил удушен на четиринайсет. Юлий се замисли за тленността. На такова място беше невъзможно да не помисли за собствената си смърт. Дали някой щеше да стои така над него хиляда години след смъртта му? По-добре да се превърне в пепел. Без синове всичко, което беше постигнал, щеше да се разпилее. Дъщеря му не можеше да изисква уважение от сената, а и също като на сина на Александър, можеше да не позволят на нейния син да оживее. Беше нарекъл Октавиан свой наследник, но не беше сигурен дали младият мъж е способен да се справи с коварствата на Рим. Всъщност не вярваше, че някой друг има дарбата да дострои постиженията му. Беше постигнал много, но без да има мъжки наследници, това не бе достатъчно.

В тишината на храма годините му му натежаха още повече.

Тялото на Птолемей беше положено в облицована със злато стая. Навсякъде имаше образи на Хор и на Озирис.

Царят поемаше по пътя на смъртта. Студената му плът беше измита, после го бяха разрязали отляво и бяха извадили органите му. Когато ритуалите приключеха, Птолемей щеше да заеме мястото си при боговете като равен.

Валма сладникав дим се издигаха лениво от червените сърцевини на мангалите. Тялото на Птолемей беше наръсено с карбонат, който да изсуши плътта, и острата му миризма се смесваше с пушека и замайваше Юлий. В сравнение с това място гробът на Александър беше прохладен и някак по-подходящ за реалността на смъртта.

Клеопатра коленичи пред тялото на брат си и започна да се моли. Юлий стоеше и гледаше: не можеше да се насили да почита враг, който беше причината за смъртта на мнозина от най-верните му мъже. Очите на момчето бяха зашити, кожата му блестеше от лепкави масла. На Юлий му се искаше да си запуши носа и устата — знаеше какво съдържат четирите кани около трупа. Не можеше да разбере процедурата, нито уважението, което проявяваше Клеопатра. Тя също беше заплашена от армията на брат си, но го почиташе в смъртта му с ритуали, които щяха да продължат поне два месеца, преди той най-после да бъде положен в гроба.

Клеопатра се молеше на езика на своя народ. Очите й бяха чисти и спокойни. Юлий не я беше виждал да плаче от деня, в който умря Птолемей, и наистина не можеше да я разбере. Армията й се беше върнала от Сирия и бе поела охраната на царския дворец; вече имаше спречквания между римляните и закалените в пустинята войници. Юлий беше наредил да нашибат трима от войниците му с камшик за започването на пиянски свади, при които бяха убити двама мъже. Още двама чакаха наказание заради използването на подправени зарове в игра с хората на Клеопатра — бяха ги оставили не само без среброто в кесиите им, но и без оръжие.

Чакането ги изяждаше, погребалните обреди разяждаха съзнанието. Юлий беше смятал, че момчето бързо ще бъде заровено в земята: знаеше какво прави лятната жега дори с царската плът. Вместо това дните се нижеха с наркотична мудност, неумолими като легионерите му.

Октавиан беше показал ясно чувствата си. Искаше да се върне в Рим и всички да получат наградата, която са си спечелили. Юлий също усещаше как градът го примамва през морета и земи. Искаше пак да препусне с коня през портите и във форума. Беше постигнал всичките си момчешки мечти. Враговете му се бяха превърнали в прах и пепел… но той все още чакаше.

Клеопатра започна нов ритуал — запали благовония в едно глинено гърне. В Александрия смъртта беше прекалено близо до живота. Хората сякаш се подготвяха за нея през целия си живот и живееха със сигурността за друго съществуване. Това ги правеше фаталисти, но им даваше и увереност, която беше толкова чужда на Юлий по своята същност, колкото и всичко в тази страна.

Клеопатра се изправи, сведе глава над смалените останки на Птолемей, направи две стъпки назад и коленичи отново, после стана.

— Ти си търпелив мъж, Юлий. Разбирам, че твоят народ приключва с мъртвите по-бързо, отколкото го правим ние.

— Вие… вие почитате смъртта — отвърна той, след като потърси точните думи.

Тя вдигна вежда, внезапно развеселена.

— Колко си тактичен! Ще се разходиш ли с мен в градината? След тези благовония искам да подишам чист въздух.

Облекчен, Юлий излезе с нея навън. Тя сякаш не забелязваше как робите се просват по очи, щом я видят: не се осмеляваха да погледнат царицата, която жалееше брат си.

Свежият въздух помогна на Юлий да проясни мислите си и той си пое дълбоко дъх. Трудно му беше да гледа тялото на момчето цар. Сега, докато вдишваше аромата на цъфтящите градини, се усещаше така, сякаш се е освободил от огромен товар. Дори това удоволствие обаче се помрачаваше, като си спомнеше как бе тичал през същите тези градини, за да залови Птолемей в леглото му. Резултатите от действията му бяха трупът на царя и пепелта на пристанището.

— Хората ти ми разказаха много за теб — каза Клеопатра.

Юлий й хвърли остър поглед.

— Благословен си, щом си преживял битките, които описват — продължи тя.

Юлий не отговори. Спря на настланата с калдъръм пътека и докосна някакви червени цветове, които се издигаха от зелените листа.

— Казват, че си богът на войната, знаеш ли го?

— Чувал съм да го казват — отвърна Юлий. — Перчат се за моя сметка.

— Значи не си победил хиляди мъже в Галия, така ли?

Юлий я гледаше. Тя посегна към същото цвете и го погали.

— Да, победих ги. Но това ми струваше десет години от живота ми — отговори той.

Тя проби с нокти стъблото на цветето, откъсна го и го прокара по устните си, вдъхна аромата му. Юлий отново се зачуди как ли би реагирал Рим, ако я отведе там. Гражданите вероятно щяха да я обожават, но сенатът щеше да отхвърли настояванията й за божественост. Рим имаше достатъчно богове. Нямаше да се осмелят да се противопоставят на чуждестранна любовница, но ако я вземеше за съпруга, това щеше да предизвика недоволство. А и не беше сигурен дали тя ще поиска да тръгне с него.

— Ти си помилвал Брут, когато те е предал — каза тя и продължи по пътеката. — Това е странно. И въпреки това хората ти те уважават. Нещо повече, боготворят те. Знаеш ли това? Ще те последват навсякъде и не заради някакво рождено право, а заради това какъв си самият ти.

Юлий тропаше с пръстите на едната си ръка по китката на другата зад гърба си; не знаеше как да отговори.

— Който и да е говорил с теб, е оставил устата си да го води — каза след малко.

Тя се разсмя и хвърли цветето на пътеката зад тях.

— Ти си странен мъж. Виждала съм те с войниците ти и как се държиш с тях. Можеш да си властен като цар, толкова властен, колкото съм и аз. Ние двамата много добре си подхождаме, въпреки че мисля, че не ти харесва спокойният ход на съществуването тук. Моята страна е видяла пет хиляди години живот и смърт. Ние сме остарели и сме се уморили под това слънце и твоите хора са млади в сравнение с нас. Те имат енергията на младостта и като нищо ще преминат през земите ни като лятна буря. Това е страшно на фона на моята заспала Александрия, но въпреки това те обичам.

Обърна се към него. Близостта й беше опияняваща. Без да се замисли, той я хвана през тънкия кръст и я дръпна към себе си.

— Съветниците ми всеки ден ме предупреждават, че си твърде опасен, за да останеш в Египет — каза тя. — Виждат в хората ти похот, сила и нищо друго. Припомнят ми как изгори прекрасната ми библиотека и как войниците ти се смееха и играеха на зарове в пепелта.

— Те са войници — отвърна Юлий. — Не можеш да очакваш от тях да…

Смехът й го накара да млъкне и по страните и шията му бавно изби руменина.

— Толкова бързо се хвърли да ги защитаваш! — Тя го целуна по шията, после положи глава на гърдите му.

— Моите съветници обаче не управляват — продължи Клеопатра — и мълчат, когато им припомням, че ни върна Кипър. Това не е действие на разрушител. Това ти спечели много добронамереност от хората ми. Приеха го като знак, че старата ни слава се възражда. Наблюдават ни и чакат да видят какво ще направим заедно.

Юлий не искаше да разваля настроението й, но трябваше да го каже.

— Ще дойде момент, когато ще трябва да се върна в моя град. Ще изчакам, докато приключи погребалната церемония за брат ти, но трябва да се върна.

Тя вдигна глава и го погледна разтревожено. Той я усети как се отдалечава от него — вътрешно.

— Това ли искаш? — Тонът й не разкриваше нищо от мислите й.

Юлий тръсна глава.

— Не. Искам да остана тук и да забравя за битките. Искам да си до мен.

Напрежението й изчезна, сякаш изобщо не се беше появявало. Тя притегли главата му към ароматните си устни.

Когато се разделиха, лицето й беше зачервено като неговото, а очите й блестяха.

— Скоро ще съм свободна — каза тя. — Ако останеш, ще ти покажа великия Нил. Най-красивите момичета на Египет ще ти дават в устата грозде и плодове. Всяка вечер ще ни свирят музиканти, докато се плъзгаме по водите. Ще съм твоя всяка нощ, всеки час. Ще останеш ли заради това?

— Не ми трябват най-красивите момичета на Египет — отвърна той. — А и от твоите музиканти ме заболяват ушите. Но ако си до мен и си само моя, ще оставя Рим още малко да се грижи сам за себе си. Все пак достатъчно дълго е оцелял и без мен, нали.

Още докато го казваше, знаеше, че е вярно, но това все още го учудваше. Винаги беше мечтал да се върне с триумф в родния си град, с всички почести и награди, които е спечелил през годините. Но само една дума от Клеопатра — и нищо от това нямаше значение. Дали поне за малко можеше да се почувства освободен от грижите и притесненията, които бяха сърцевината на целия му живот? Вероятно можеше да захвърли всичко това настрана и да почувства слънцето върху лицето си с това красиво омагьосващо момиче, царицата на Египет.

— Прекалено съм стар за теб — тихо каза той; искаше тя да го отрече.

Тя се разсмя и отново го целуна.

— Показвал си ми, че не е така! — Сложи ръката си на бедрото му. Той усещаше топлината на дланта й върху голата си кожа и както винаги, това безжалостно го възбуди.

— Ако имаме дете — каза тя, — то може да наследи заедно Египет и Рим. Ще е следващият Александър.

Юлий погледна в далечината, съзнанието му беше изпълнено с мечти.

— Бих дал всичко, за да видя това. Нямам синове. — Усмихна се.

Ръката й бавно се плъзна по бедрото му и дъхът му спря.

— Тогава да молим боговете детето, което нося, да е момче — каза сериозно тя. Той посегна към нея, но тя се отдръпна. — Когато траурът приключи, ще ти покажа мистериите на Египет, в мен — подвикна тя през рамо.

Юлий я гледаше смаяно как си отива, завладян от думите й. Направо не можеше да проумее това, което беше чул. Понечи да я повика, но тя с леки стъпки изчезна в двореца.

Плуваха по Нил на юг през земи, раззеленени от водите му. Хиляди птици се извисяваха с крясъци, вдигаха се във въздуха при преминаването на царския кораб. Бели чапли се отместваха от пътя на стадата, които отиваха на водопой в спокойната вечер. Отпуснат, Юлий си позволи да се освободи от грижите на годините. От много месеци не беше получавал пристъп и се чувстваше силен. Рим беше далече и той се отдаваше на Клеопатра.

Любеха се всеки път, когато им хрумнеше, денем и нощем. Отначало му беше трудно да пренебрегва робите — все пак само балдахин от тънка коприна прикриваше царицата от погледите им. Свикнала да й прислужват още от раждането й, тя се смееше на притеснението му, докато той смъкваше робата от раменете й и целуваше кожата й. После смехът й преминаваше в задъхани стенания.

Корабът беше с шестнайсет големи гребла. Лопатите им бяха посребрени и блестяха като монети. Нил се виеше през долини и широки равнини, които сякаш нямаха край, и имаше моменти, в които Юлий с лекота си представяше, че това пътуване може да продължи вечно.

Вечер говореше с часове с астролога, Сосиген, който беше предрекъл раждането на син. Отначало Сосиген се притесняваше, но после се отпусна. Юлий нямаше търпение да получи потвърждение на предзнаменованията на Сосиген и макар че отначало се съмняваше в ясновидството му, надеждата му бавно се превърна във вяра. Гъркът имаше остър ум и Юлий прекара много часове да обсъжда с него пътя на планетите, сезоните и дори календара. Сосиген полагаше сериозни усилия, за да не показва презрението си към римската система, и каза, че дори египетските години имат известни недостатъци. Според неговите изчисления триста шейсет и пет дни били почти идеални, но беше нужен още един ден във всяка четвърта пролет, за да бъде всичко перфектно. Юлий поиска доказателство за твърденията му и гъркът прие предизвикателството и покри палубата с листи от папирус, изписани с въглен. Юлий се смая, като видя движението на планетите и звездите изчислено. В Рим най-висшият жрец отнемаше или прибавяше дни всяка година, но любовта на Сосиген към простотата и реда беше изкусителна. Юлий се зачуди как ли ще реагира сенатът, ако предложи такава система на гражданите на Рим.

С напредването на бременността Клеопатра се чувстваше все по-зле от жегата и по цял следобед спеше под тентата, а Юлий с часове гледаше как ужасяващите крокодили чакат търпеливо приближаването на някоя птица или теле. Гледката как захапват плячката беше единственото докосване до страстта, което прекъсваше дългия сън на Нил. Сребърните гребла се издигаха и спускаха, спираха само когато вятърът издуваше пурпурното платно. Юлий си говореше със Сосиген — гъркът му разказваше безброй истории в непоносимо жарките следобеди, истории и легенди, които го заливаха, докато не се усетеше част от този свят, част от неговото бъдеще.

В прохладата преди утрото робините на Клеопатра я къпеха и обличаха, боядисваха клепачите й в черно. Юлий, гол, лежеше на един лакът и наблюдаваше ритуала. Вече не изпитваше неудобство от робините, въпреки че беше отказал предложението на Клеопатра да го забавляват по-интимно. Не мислеше, че те нямат желание. Всъщност момичето, което обличаше царицата, беше показало ясно интереса си, докато го къпеше с дрехите на палубата: повечето вода беше излята по пълните й гърди, отколкото по неговото тяло, и тя се разсмя на реакцията му. Вероятно беше от жегата или от полуголото присъствие на робините, но Юлий се чувстваше еротично зареден от дните по Нил, освежен от плуването, където водата беше чиста, натрит с масла от умели ръце и нахранен като бик за разплод. Прокара леко ръка по стегнатия си корем.

Мечтаният живот беше като вода за изсъхнала почва след толкова години битки. Но дори тук и сега, докато слънцето изгряваше, знаеше, че не може да си почива завинаги. Желанието за действие винаги беше някъде в дъното на съзнанието му, нарастваше с всеки ден. Рим го чакаше и той полагаше все по-големи и по-големи усилия, за да пренебрегва зова му.

Бременността вече започваше да й личи. Юлий лежеше омагьосан и я гледаше — дрехата й беше от толкова тънък плат, че виждаше краката й през него. Тя го погледна и вдигна вежди, забелязала усмивката му.

— Какво има?

Юлий се засмя.

— Гледах те и си мислех, че внезапно ще се събудя и ще съм в някоя палатка, бойните рогове ще свирят и офицерите ще крещят за атака.

Тя не се усмихна. Беше го чувала да вика безброй пъти насън и се будеше, и виждаше лицето му, разкривено от болка и гняв. Той не си спомняше сънищата си — или поне не го тревожеха през деня. Очите й минаха по белезите по тялото му и тя поклати глава.

— Облечи се и ела да ти покажа нещо.

Той отвори уста, за да попита какво, но тя постави ръка на устните му, излезе и го остави на огненооките си робини. Той се надигна с въздишка и им нареди да донесат най-леката му роба.

Когато излезе на палубата, видя, че корабът се е насочил към брега. А на брега имаше град и над кафявите води се издаваше дървен пристан. Гъски летяха и крещяха над главите им. Пристанът бе покрит със свежа тръстика, а по брега се бяха подредили стотици хора в пъстроцветни роби и всички очи бяха втренчени в него.

Клеопатра стъпи на пристана и тълпата коленичи. Забиха барабани. Клеопатра погледна назад и Юлий видя в очите й царствеността, която бе укротила армията в Александрия. Несъзнателно посегна към кръста си, но по време на пътуването им се беше отказал от навика си да носи меч и пръстите му напипаха празно място. Последва я; сандалите му скърцаха по тръстиката. Тя му се усмихна.

— Искам да видиш това.

Десетимата й стражи се подредиха около тях. Юлий се огледа и видя, че редицата коленичили мъже и жени продължава през града.

— Откъде са знаели, че ще дойдеш? — прошепна той.

— Днес е годишнината от деня, в който станах царица — отвърна тя. — Знаят кога е настъпил моментът.

Градът беше чист и добре поддържан, но изглеждаше като изоставен: всички мъже, жени и деца бяха коленичили на пътя. Клеопатра от време на време се навеждаше да докосне някого и когато се изправяше, в очите й блестяха сълзи.

Пътеката от тръстика свършваше на старателно пометен малък площад. А насред площада на сутрешното слънце блестеше храм от червен мрамор. Тишината беше странна и Юлий си спомни изоставеното село в Испания, в което беше отишъл със Сервилия и където беше видял статуята на Александър. Беше изнервящо да изпита подобно усещане в самата земя на царя.

Обзе го тъга за всичко изгубено след онзи момент на онова място в онова време. Последните следи от невинност бяха изтръгнати от него в Галия и Гърция. Вероятно това беше причината да заплаче, когато му бяха донесли главата на Помпей. Спомни си момчето, което беше някога, но това беше твърде отдавна, за да си го спомни добре. Баща му, Марий, Тубрук — те всички бяха сенки. Имаше прекалено много трагедии, прекалено много спомени, затворени и заровени някъде дълбоко. Беше изкопал вълчи капан за Светоний и го беше оставил жив. Ако тази египетска сутрин му дадеше нова възможност, щеше да го убие, без да се замисли.

Вероятно възрастта му беше донесла твърдост или жестокият избор на кампанията. Беше изтеглил хората си, макар да знаеше, че това ще доведе до смъртта на други верни войници. Беше спасил много, жертвайки малцина. Беше изпратил лекари при онези, които имаха шанса да оживеят. Беше изпратил хора дори в лагера на Помпей, въпреки че знаеше, че не могат да предадат съобщението му и да оживеят. Помисли, че тъкмо подобни хладни решения с времето се просмукват в костите му и притъпяват радостта от живота. Дори слънцето на Египет не можеше да го сгрее… но Клеопатра можеше. Примигна. Необяснимо как и защо очите му се бяха напълнили със сълзи.

Влязоха бавно в полумрака. Стъпките им отекваха под купола. Това очевидно беше място за почит и Юлий се зачуди защо Клеопатра го е довела тук. Стените бяха украсени с релефни рисунки от жълт ахат, по-тъмните линии преминаваха през камъка като вени. Стори му се, че чува мяукане на котки — и после ги видя: бяха десетина и пристъпваха към Клеопатра.

Тя зашепна молитви на египетски, наведе се и ги остави да се отъркат в ръцете й.

— Красиви са, нали? — И коленичи сред котките.

Юлий можеше само да кимне; чудеше се кой ли нещастник има задачата да чисти мраморния под след тях. Тя видя изражението му и смехът й отекна под купола.

— Те са пазачите на храма, Юлий. Виждаш ли какви нокти имат? Кой би се осмелил да влезе при такива ловци?

Котките мъркаха доволно и се отъркваха в нея. Тя бавно се изправи и те я наобиколиха, като лениво размахваха вирнатите си опашки.

В дъното на храма се извисяваше огромна статуя — главата на Клеопатра стигаше едва до коляното от бял мрамор.

Юлий смаяно зяпаше ту статуята, ту Клеопатра. В млечния мрамор видя чертите на царицата. Статуята носеше момченце на ръце и гледаше гордо напред — изражение, което той добре познаваше.

Клеопатра забеляза погледа му и се засмя.

— Това е Изида, Цезар, майката на Хор.

— С твоето лице — каза учудено той.

— Храмът е на хиляда години, много отпреди Александър да дойде тук. Но въпреки това тя живее в мен.

Той я погледна; котките все така се отъркваха в краката й.

— Синът ми ще е бог, Юлий. Твоят син. Сега разбираш ли?

Лицето на статуята всъщност беше малко различно: жената от камък беше по-възрастна от Клеопатра и след като първоначалната му изненада избледня, Юлий забеляза, че линията на челюстта също е по-различна. Очите й бяха по-широко разположени и въпреки това… беше впечатляващо. Клеопатра кимна, доволна от реакцията му, и каза:

— Ще се помолиш ли с мен?

Юлий се намръщи.

— Ако тя е в теб, как може да й се молиш?

Тя се усмихна широко.

— Как може да си толкова глупав, римлянино! Всъщност трябваше да го очаквам. Загадка е, нали? Нося пламъка, скрит в плътта ми, това е в мен. Когато поема по пътеката на смъртта, това ще е завръщане, а не начало. Разбери това и ще ме разбереш. Ще ми е приятно да й се молиш. Тя ще благослови сина ни и ще го пази.

Юлий не можеше да откаже. Коленичи и сведе глава, доволен, че няма кой да го види.

В последния ден на лятото роговете в цяла Александрия свиреха — идваше царският кораб. Брут изпрати дванайсет нагиздени римски галери да го посрещнат и нареди да изкарат от складовете достатъчно храна за пиршествата. Пурпурното платно се виждаше отдалече и хиляди лодки се присъединиха към процесията през входа на пристанището като ято пъстропери птици.

Въпреки че дните вече ставаха по-къси, въздухът все още беше натежал от жега. Робите на Клеопатра й вееха, докато тя стоеше на палубата и наблюдаваше приближаването на флотата. Напредналата й бременност беше сложила край на спокойните дни по Нил и тя вече не можеше нито да стои, нито да седи удобно. Юлий се беше научил да се измъква внимателно, когато яростта й се разбушуваше. Сега, като видя римските галери, очите й се присвиха и замятаха яростни искри.

— Довел си армията си тук?

— Малка част от нея — отвърна той. — Не можеш да дойдеш в Рим без охрана.

— Моите войници винаги са ме охранявали — гордо отвърна тя.

Юлий внимателно подбираше думите си.

— Не бих поел и минимален риск с Египет. Галерите пазят наследството на нашия син. Вярвай ми за това. Дадох ти думата си.

Тя усети как детето в нея се раздвижи и потрепери. Дали не беше изгубила трона заради римлянина? Египет се беше уморил през тези пет хиляди години и тя знаеше, че враговете му търсят слабостите му. Младата сила на Рим щеше да държи вълците далече от страната й, също както факли, тикнати в муцуните им. Кръвта й пламваше, когато Юлий говореше за столици-близнаци, но гледката на легионерите, които се тълпяха по пристанището, я плашеше. Можеше да е нежен като мъж, като любовник, но като военачалник приличаше на разрушителна буря и градът й беше привлякъл вниманието му.

Юлий я видя, че потреперва, и взе шал от една от робините. Уви го около раменете на Клеопатра и нежността му изкара сълзи в очите й.

— Трябва да ми вярваш — каза нежно той. — Това е само началото.

Центуриите — стояха в идеален ред на пристанището — приветстваха завръщането на консула и царицата. Клеопатра се качи в носилка, която я скри от погледите на простолюдието. Юлий вървеше от дясната й страна и оглеждаше промените, станали в негово отсъствие.

Изпълненото с хора пристанище носеше усещането за ред, който преди липсваше. Навсякъде патрулираха легионери. Бяха изградени нови митнически сгради или преустроени, за да контролират търговията, която минаваше през Александрия. Брут очевидно беше свършил много работа.

Докато процесията преминаваше през града към царския дворец, присъствието на легионите ставаше дори по-очевидно. Войниците стояха на пост на всеки ъгъл и поздравяваха Юлий. Гражданите на Александрия, излезли да зърнат царицата си, бяха държани назад от солидни бариери на всяка пряка, което оставяше основния път чист.

Юлий се намръщи и се зачуди как ли изглежда обичайната му ефективност на Клеопатра. Преди да тръгне, беше изпратил заповеди до Гърция, но да види още двайсет хиляди свои сънародници да се разхождат из града, беше странно и дори притеснително. Александрия беше чужд град, когато бе пристигнал тук. Сега хората му бяха заети да го превърнат в граничен пост на Рим.

При двореца Клеопатра слезе от носилката си и робите се събраха около нея в шумно въодушевление. Краката я боляха и беше напрегната, но тя се обърна към Юлий, преди да влезе в хладните стаи вътре.

— И как бих могла да ти вярвам?

— Ти носиш сина ми, Клеопатра. Но дори да не беше така, ти си по-ценна за мен от всичко на този свят. Позволи ми да те защитавам.

Тя отвори уста да каже нещо, после размисли и присви неодобрително устни.

Юлий въздъхна. Около тях имаше хиляди негови войници.

— Добре, царице моя. Нека поне го покажа на хората си.

И без повече думи коленичи на стъпалата пред нея.

Клеопатра погледна изчервеното му лице и напрежението й се изпари. Усмивка изви ъгълчетата на устата й.

— Никога не съм виждала мъж да коленичи с такава гордост — прошепна тя в ухото му и това го накара да се разсмее.

Рим беше буден. Галопиращите пратеници бяха донесли новината, че Цезар е слязъл на брега и се прибира вкъщи. Марк Антоний не беше бездействал и всички подготовки бяха направени. Почти милион граждани бяха запалили факли и лампи на градската стена, подготвяха се за празненствата, чистеха и търкаха улиците. Рим приличаше почти на нов. На всички граждани бяха раздадени зърно, хляб и месо и денят беше обявен за общ празник. Градът блестеше, сандъците в храмовете бяха пълни с монети — приношения на боговете от благодарност, че Цезар е невредим. Сега, макар и изморени, римляните седяха с децата си и чакаха роговете да оповестят пристигането му.

Брут яздеше бавно до Юлий — вече наближаваха Рим. Самите му размери правеха Александрия да изглежда провинциално градче. Гражданите го бяха излъскали заради Цезар.

Можеха ли да направят повече, за да приветстват цар? Брут трудно понасяше възхищението на Октавиан при вида на прекрасния Рим на хоризонта. Но това беше изражение, което сякаш споделяха всички в колоната, от войниците от Десети до самия Юлий. Пристигаха като победители и вървяха с гордост, която си бяха извоювали. Брут не можеше да изпита дори частица от тяхната надежда и слава.

Каква слава можеше да намери той между тези стени? Той щеше да е човекът, на когото Юлий е простил предателството, одумван и сочен, докато минава през града. Щеше отново да види майка си. Вероятно като видеше Клеопатра, тя щеше да разбере какво го е отдалечило от Юлий. Очите му лютяха и той пое дълбоко дъх, засрамен от себе си. Беше влизал в много градове. Какво беше за него Рим освен един от многото? Щеше да го преживее. Щеше да го понесе.

Усещаше се така, сякаш от години язди в тази процесия на легионите. Юлий беше приветстван като цар в Сирия, дадоха му роби и дарове — скъпоценни камъни и оръжия. Клеопатра беше доволна да е в сянката му: вероятно най-после разбираше как възприемат царете Юлий. Не можеше да прикрие удоволствието, с което показваше мъничкия Птолемей Цезарион. Владетелят на Сирия имаше много деца, но почете двойката, като доведе първородния, Ирод, и го накара да се поклони пред водача на Рим. Детето бе толкова изнервено, че чак трепереше.

Брут погледна назад към каруцата на царицата — всъщност си беше удобна стая, теглена от волове. Дразнещият плач на детето раздираше въздуха.

По свой начин завръщането им в Рим си беше триумф. Преторът на Крит целуна ръка на Юлий и му отстъпи собствения си дом за престоя му. Войниците ядоха и пиха от личните запаси на претора, но нямаше сбивания и скандали: дисциплината беше желязна. Явно легионерите разбираха високата си отговорност като ескорт на Цезар и неговия син. Почитанието им озлобяваше Брут.

Отначало бе смаян да види как властни мъже коленичат пред Юлий. Беше виждал стария си приятел да кълне, да се кара с Кабера или Рений като ядосана бабичка. Познаваше го от дете и сегашното раболепие на управниците му се струваше светотатство. Те не познаваха Цезар. Те виждаха само плаща и войниците му. Бяха чели докладите и бяха слушали за победите му, бяха му сложили маска, която скриваше един наистина доста по-незначителен мъж. Брут беше видял удоволствието на Юлий от отношението им към него и това го разяждаше като червей.

По-лошо беше в Гърция, където го познаваха. Вероятно му прощаваха заради годината добро управление в Александрия. Беше забравил колко болезнено е да гледа как старите му приятели му обръщат гръб и как се хилят, като го видят до Юлий. Лабиен също — тъмните му очи показваха колко се забавлява да види Брут отново по петите на военачалника.

Ако Помпей беше спечелил, Брут щеше да бъде възнаграден. Вероятно можеше да се кандидатира за консул и гражданите щяха да гласуват за човека, поставил Рим над приятелството, за човека, който ги е спасил от тирана. Само с една битка, на Фарсал, можеше да промени пътя на живота си. Всъщност тъкмо от това го болеше най-силно. Не заради помилването, а заради това, че бе стигнал толкова близо до получаването на всичко. Имаше моменти, когато почти беше убеден в това.

Марк Антоний беше изпратил градския легион под командването на Ахенобарб да се подреди покрай пътя и всички легионери отдаваха чест на Цезар. Когато Юлий стигаше до всяка двойка войници, те заставаха в стегнат поздрав. Те също си бяха свършили работата, гневно призна Брут. Рим беше в безопасност, докато Юлий беше далече. Щеше да е някакъв вид справедливост, ако градът беше нападнат, докато Юлий пренебрегваше задълженията си по Нил, но не, боговете бяха осигурили мир на Рим, сякаш те също искаха да си починат, докато Цезар отново поеме юздите.

Гърците бяха опитали да вдигнат още едно въстание — бяха избрали най-лошия момент, така че битката да започне с пристигането на Юлий. Брут почти съжали мъжете, които бяха въстанали срещу римските си господари. Лабиен би могъл да потуши въстанието и сам, но Юлий се бе намесил. Говореше се, че това показвало, че разбира отговорностите си като първи в Рим и че всички земи били негови, така че можел да контролира всичко. Брут почти подозираше, че го прави, за да покаже на Клеопатра на какво са способни легионите му.

Битката беше незначителна в сравнение с много други, които беше виждал. Юлий отиде с военачалниците си и дори с царицата до мястото, където се беше разбунтувала гръцката армия. Брут все още потреперваше, като си спомнеше крещящите войници, които се втурнаха нагоре по склона към римските позиции. И естествено бяха капнали, когато стигнаха до тях. Въстанието беше потушено само за четири часа, а римляните покриха хълма с трупове.

Флотата спря в Остия, западно от града. Юлий коленичи и целуна земята. Легионите го приветстваха. Въодушевление бе обхванало и Рим, и селцата и градчетата на запад. Хората се бутаха и блъскаха, за да го зърнат. Носеха най-хубавите си дрехи, а жените бяха сплели косите си с такова усърдие, сякаш са празненствата за Бона Деа. Вдигаха децата над главите си, както той щеше да вдигне сина си във форума.

Конете усещаха въодушевлението и вдигаха глави и пръхтяха. Приветствията станаха по-шумни, когато легионите се приближиха към Рим — тежките му порти бяха отворени. Стените бяха отрупани с ръкомахащи граждани, но легионите не нарушиха дисциплината, за да им отвърнат. Войниците се усмихваха, забравили за умората. Гледаха факлите и стените, сякаш никога преди не бяха виждали града.

Брут видя белите тоги на сенаторите зад портите. Как ли щяха да се почувстват, когато научеха за плановете на Юлий за бъдещето? Имаха ли представа за силата, която приветстваха толкова доверчиво? Ако очакваха възрастта да е потушила огъня у Юлий, щяха да се разочароват. Той беше подмладен, сякаш Клеопатра и синът му бяха новата магия на живота му. Рим щеше да се разтресе, помисли си Брут, но пък Цицерон не беше глупак. Без значение какви бяха страховете на сенатора, нямаше човек на света, който в този момент да издигне предупредителен глас. Понякога е по-добре просто да оставиш вълната да се разбие над теб и да събереш парчетата, след като отмине.

Зазвучаха рогове — първо при портите, а после се разпространиха из целия град. Юлий пришпори коня си и излезе пред първите редици на Десети. Не наведе глава, докато минаваше под арката. Вдигна ръка, за да поздрави хората, които се тълпяха от всички страни. Беше си дошъл у дома.

Юлий седеше до фонтана в градината, която някога принадлежеше на Марий, и потъркваше с палец една златна монета. Брут глозгаше една пилешка кълка и се наслаждаваше на спокойствието.

В Рим беше настанала необяснима жега. Пролетта още не беше дошла и късите дни би трябвало да са влажни и студени, но вместо това Тибър беше пресъхнал и градът страдаше от жега и задух. Хладните вечери все пак донасяха приятна отпуснатост и в момента Юлий и Брут бяха доволни да се излежават на слънце, всеки потънал в собствените си мисли.

Брут взе монетата, вдигна я към слънцето и каза:

— Изглеждаш по-слаб. А и имаш повече коса.

Юлий опипа главата си. Брут му подхвърли монетата.

— Знаеш ли, това продължава да ме изумява — каза Юлий.

— Тази монета ще пропътува хиляди мили през ръцете на непознати. Вероятно дълго след мен някой ще подаде копие на лицето ми в замяна на седло или плуг.

Брут вдигна вежди.

— Лицето вероятно ще придаде стойност, не златото.

Юлий се усмихна.

— Добре, но е странно да си мисля, че хората, които никога няма да срещна — и които дори никога няма да видят Рим, — ще носят лицето ми в кесиите си. Надявам се да го погледнат, преди да дадат монетата.

— Очакваш прекалено много от хората. Винаги е било така — каза сериозно Брут. — Ще вземат монетите и земята, които им даваш, и на следващата година ще дойдат да искат още.

Юлий затвори уморено очи.

— Пак ли говориш за колониите? Чух тази реч от Светоний. Той го нарече корупция — да дадеш на бедните в Рим достойнство. Казваш ми колко вреди на човек да му дадеш малко земя и пари, за да засее първата реколта в земята, така ли? От собствените си пари давам на осемдесет хиляди нова възможност в живота и единственото възражение идва от разглезените мъже от сената — Той изсумтя от отвращение. — Мина година, Брут. Да си видял някой от тях да се връща? Някой от тях да се е присъединил към просяците във форума? Аз не съм. — Намръщи се и зачака Брут да оспори думите му.

Брут сви рамене и хвърли пилешката кост във фонтана.

— Лично аз никога не съм се притеснявал дали някой земеделец ще живее, или не. Някои ще гладуват или ще пропилеят на комар това, което си им дал. Други ще бъдат обрани. Вероятно хиляди ще преживеят поне първата година. В Рим обаче има по-малко просяци и това е добре. По този въпрос не мога да споря с теб.

— Светоний го описа като „смело и погрешно“, сякаш е някаква детинска идея.

— Но не се опитаха да те спрат — отбеляза Брут.

— Не биха се осмелили! — сопна се Юлий. — Мога да преброя полезните умове в сената на пръстите на едната си ръка. Останалите са перчещи се идиоти, които не могат да видят по-далече от суетата си.

Брут погледна рязко мъжа, когото познаваше от толкова години.

— А могат ли да са нещо друго? Те са сенатът, който искаше. Издигат ти статуи из целия Рим и измислят нови почести само за да им кимнеш одобрително. Да не би да очакваш разгорещени спорове, след като само с една дума можеш да накараш пазачите ти да ги отведат? Ти ги направи такива, каквито са, Юлий. — Той пак взе монетата и прочете надписа на нея. — Те те направиха пожизнен диктатор и сега се опитват да намерят по-хубави думи, за да разкрасят името ти. Не ти ли се гади от това?

— Спечелил съм си всичко, за което могат да се сетят — каза Юлий.

Отвори очи и Брут не можа да издържи студения му поглед.

— Е, не съм ли? — попита Юлий. — Кажи ми къде съм прекалил след завръщането си. Нима обещанията ми не донесоха добро? Попитай Десети или Четвърти, който командваше някога. Те не виждат вреда в идеите ми.

Брут усети гнева му и се помъчи да го успокои — и да успокои и самия себе си. Юлий му позволяваше по-голяма свобода, отколкото на всеки друг, дори повече, отколкото на Марк Антоний — но той не му беше равен.

— Да, ти направи това, което обеща — отвърна той сухо.

Юлий присви очи, сякаш търсеше в думите му някакво скрито значение, после лицето му се проясни и Брут облекчено си пое дъх.

— Беше добра година — каза Юлий и кимна. — Синът ми расте, а и мисля, че с времето хората ще приемат Клеопатра.

Брут мълчеше, знаеше, че темата е деликатна. Гражданите бяха приветствали новия храм на Венера. В деня на освещаването му бяха дошли на цели тълпи, за да принесат дарове. И бяха видели, че богинята е с лицето на египетската царица. За гняв на Юлий, някой беше осквернил статуята, като й беше нарисувал златни зърна на гърдите, и той постави постоянна охрана и обяви награда за имената на злосторниците. Въпреки това престъплението остана ненаказано.

Брут не поглеждаше Юлий, да не би мрачното му изражение да го накара да се разсмее. Това можеше да го накара да избухне, а Брут знаеше, че играта със суетата на Юлий е опасно удоволствие, и й се наслаждаваше само в моментите, когато повече не можеше да понася постоянния поток от празненства и триумфи.

Чудеше се дали гражданите вече не жадуват за скуката на обикновения живот. Градът вече нямаше рутина, след като диктаторът можеше да обяви поредната голяма игра или внезапно да реши, че поредният му триумф ще продължи още една седмица. Гражданите се веселяха, ядяха и пиеха, но Брут усещаше в гласовете им някаква острота, която подхождаше на собствената му неудовлетвореност.

Беше се наслаждавал на триумфалните сцени в Галия, с имитация на Верцингеторикс, влачен във вериги за публична екзекуция. Беше получил най-доброто място, за да присъства на смъртта на вълците и глигана. Дори Тибър беше преграден, за да се разиграе битката на корабите. Едно чудо следваше предишното и сенатът отговори с отчаян екстаз — нарече Юлий „император“ и „пожизнен диктатор“. Последната му статуя носеше простата табелка „Непобедимият бог“ и когато Брут я видя, се напи до безсъзнание и изчезна за цели два дни.

Имаше моменти, когато мислеше, че просто трябва да яхне коня си и да се махне от Рим. Юлий го беше обсипал с достатъчно богатство, за да си купи къща и да живее в охолство. Мечтаеше и да се качи на някой кораб, да замине далече от обсега на Юлий и да намери най-после спокойствие. Не знаеше обаче дали все още има такова място. Стоеше при Юлий и човъркаше душата си, както дете човърка рана, достигаше до нови и нови дълбини на болката с ужасяващо удоволствие.

— Ще отидеш ли в сената? — попита Брут просто за да наруши тишината.

Юлий изсумтя презрително.

— Да се върна в говорилнята, където мога да си купя хиляда думи за бронзова монета? Не. Имам да пиша писма на царя на Партия. Не съм забравил виновниците за смъртта на Крас и сина му. Това е стар дълг, но ще го потърся заради онези, които вече не могат да говорят.

— Мислех, че все още си пиян от удоволствията на Рим — каза тихо Брут. — Да не би отново да надушваш пролетния вятър?

Юлий се усмихна.

— Вероятно. Може да съм стар боен кон, приятелю, но империята не се изгражда от удобното място в сената. Трябва да ме виждат.

— Мъжете на Десети вече са стари — отвърна Брут. — Никога не бих го повярвал, но те заминаха за именията и къщите, които им даде, без да поглеждат назад.

— Има нови мъже, които да ги заместят — изсумтя Юлий. — Нови легиони, които никога не са чували бойните рогове и не са вървели до изнемога като нас. Какво ми предлагаш да правя, когато приключи последният ми триумф — да седя и да се усмихвам, докато синът ми порасне? Знаеш, че не обичам спокойствието. Никога не съм го обичал. — Усмихна се. — Но все още предстои египетският триумф. Само след няколко часа ще пристигнат писарите и архитектите, за да го планираме. Той ще е най-великият в историята на града, гарантирам ти го.

— Как би могъл да е по-велик от последния? Все още говорят за морската битка на Марсово поле — каза Брут, като едва прикри отвращението си.

Облицованият с камък басейн беше твърде плитък и на дъното му се виждаха мъртъвците — като тъмни корали. В галерите пленници се биеха срещу престъпници и мъже, осъдени на смърт. Прозрачната вода бе станала мътна, а след като я източиха в Тибър, самата река потече червена. Дни наред над Рим се носеше миризмата на разлагаща се плът.

Юлий го тупна по рамото, изправи се и се протегна.

— Наумил съм нещо ново за последния си триумф. — Понечи да разкрие плановете си, после се усмихна. — Ще ти осигуря място във форума за кулминацията. Доведи и младата си съпруга.

Брут кимна. Знаеше, че няма да го направи. Чудеше се дали майка му ще прояви интерес да види как Юлий за пореден път показва царицата си и надутото си его.

— Ще чакам с нетърпение — каза Брут.

Листенцата на червените рози се сипеха от покривите с милиони върху процесията на диктатора и гражданите на Рим се протягаха към тях очаровани като деца, привлечени от обаянието на славата. Юлий беше отпуснал на всяко семейство кесия сребро, делва зехтин и торба зърно тази сутрин и градът беше изпълнен с аромата на прясно опечен хляб. Хиляди се бяха събрали да гледат как Юлий принася в жертва бял бик в храма на Юпитер. Знаците бяха добри — той знаеше, че ще са.

Беше наел хиляди за подготовката на триумфа, от бившите си легионери, натоварени със залавянето на животни в Африка, до каменоделците, на които беше поръчано да пресътворят Александрия в Рим. Статуи на египетските богове се издигаха покрай пътя през града и по тях се катереха деца.

Ярки знамена весело плющяха над града.

Дългата колона се виеше по главните улици. Войниците от Десети и Четвърти вървяха първи — вървяха като герои и всички граждани ги посрещаха с одобрителни викове: тези мъже бяха завзели Галия и бяха разбили Помпей при Фарсал.

След тях вървяха гладиаторите и водеха вързани леопарди, които ръмжаха и се дърпаха.

А в средата на процесията трополеше огромна карета, висока повече от двайсет стъпки, със сфинксове отпред и отзад. Осемдесет бели коня я теглеха и тръскаха глави. Юлий и Клеопатра седяха един до друг на високата платформа, зачервени от гордост. Клеопатра бе с кървавочервена дреха, разкриваща корема й, който вече си бе върнал формата отпреди раждането. Клепачите й бяха почернени, косата й беше вързана със злато. Рубини блестяха на ушите и на шията й. Розовите листенца летяха над двамата и Юлий й показваше чудесата на Рим. Жълтиците падаха като дъжд в протегнатите ръце под тях.

Клеопатра беше наредила да доведат най-добрите храмови танцьорки на Египет и сега хиляди красиви момичета се гънеха и подскачаха на странната музика от родната й страна, гладките им голи крака предизвикваха възхитени усмивки сред тълпата. Беше чувствено и диво и Клеопатра се смееше високо от удоволствие. Беше направила правилния избор с Цезар. Римляните бяха и весели, и енергични — харесваше ги! Това бяха хората, които строяха галери и мостове и полагаха водопроводи на стотици мили. Вярно, че развълнуваната тълпа не знаеше нищо за прекосяването на пустини и морета, но от утробата й излизаха войници, мъже от желязо, които не отстъпваха пред нищо.

Синът й щеше да е на сигурно място под грижите на тези хора, тя беше убедена в това. Египет щеше да е в безопасност.

Отне им часове, за да минат през целия Рим. Тълпата бушуваше. Египетските ловци бяха хванали огромна мъжка горила — дори Клеопатра не беше виждала такъв звяр. Горилата ревеше и всички я гледаха със страх и се отдръпваха от ужас, и се смееха, когато удряше с огромните си лапи здравите решетки. Юлий искаше чудовището да се бие с мъже с мечове на арената и нямаше по-добра реклама от яростта му. Хората обичаха новите неща и той им беше докарал най-странното животно на Африка за тяхно развлечение.

Когато наближиха форума, Клеопатра влезе зад завесите, в стаята от коприна и злато, за да се преоблече. Рубините бяха свалени и робите сложиха на китките и глезените й огромни смарагди в сребърен обков и добавиха още мазило върху очите й. „Нека гледат зяпнали царицата на Юлий — помисли си. — Нека завиждат“.

Излезе и гордо застана до Юлий на стъпалата на сената.

Марк Антоний пристъпи към тях, държеше корона — най-обикновен златен обръч. И я сложи на главата на Юлий.

Тълпата внезапно се смълча.

Юлий изчака, после с горчива усмивка свали короната и пребледнял от напрежение я върна на Марк Антоний.

Тълпата ревна одобрително.

Марк Антоний явно не разбра реакцията на гражданите и отново пристъпи напред и пак постави короната на челото на Юлий. Той вдигна ръка и докосна мекия метал: знаеше, че римляните искат отново да се откаже. Надеждите му бяха разбити, но представлението трябваше да продължи.

Отново свали короната и я върна на Марк Антоний.

— Стига толкова — изсъска през зъби.

Марк Антоний сякаш не го чу. Беше се страхувал от най-лошото, когато Юлий го помоли да го увенчае на форума. Сега реши, че това е демонстрация на републиканска гордост, и направо се задъха от въодушевление. Със смях вдигна короната за трети път — Юлий изгуби търпение.

— Ако още веднъж сложиш това нещо на главата ми, никога вече няма да видиш Рим — изръмжа той и Марк Антоний се отдръпна объркано.

Лицето на Юлий беше почервеняло от гняв. Какво трябваше да каже? Речта, която беше подготвил, бе за след като го увенчаят. Не можеше да разбере в какво се е провалил, но знаеше, че не може да приеме короната. Погледна Клеопатра и въздъхна разочаровано. Тя знаеше за надеждите му — и тъкмо тя да види как се разбиват, беше ужасно.

— Може би ще дойде ден, в който Рим отново ще има цар — каза най-после той, — но няма да е днес.

Тълпата се развика одобрително и Юлий прикри гнева и разочарованието си, и слезе от стъпалата. Всички му правеха път и викаха одобрително — всъщност заради това, че не беше приел короната.

А той изгаряше от унижение. Триумфът още не беше приключил. Конете и клетките, танцьорките и колесниците трябваше да стигнат до новия форум и да спрат при храма на Венера. Юлий мълчаливо се закле, че ако тълпата и там не покаже нужното одобрение, преди края на деня ще се пролее кръв.

Един мъж със сребърна броня гледаше към стъпалата на сената, където се бяха подредили сенаторите с белите си тоги. Разбираше много по-добре от тях какво се бе опитал да направи Юлий и това му помогна да затвърди решимостта си. Рим щеше да бъде изчистен от покварата и той, Брут, щеше да тръгне по пътя си, без да е засенчен от Цезар.

Юлий вървеше сам през събуждащия се град към сградата на сената — синът му беше прекъсвал съня му с плача си.

Обичаше Рим в тези моменти след дъжд, когато въздухът ухаеше на свежест и чистота, а денят тепърва идваше, изпълнен с обещания.

Нямаше пазачи, които да развалят спокойствието на утринта. Нямаше нужда от ликтори, които да се мръщят на хората и те да свеждат очи. Рим може и да не беше одобрил короната, която му беше предложил Марк Антоний, но пък самият той беше недосегаем. Не се страхуваше от римляните, както се бяха страхували Сула и Помпей. Те се бяха отнасяли с гражданите като с непослушни деца, изплашени от силата, която ги беше довела на власт. Той нямаше нужда от подобна защита. Крачеше по каменния път, потънал в мисли.

Без Клеопатра сигурно щеше да напусне Рим преди месеци. Когато беше далече, можеше да обича града си като някаква абстракция. Можеше да говори за родината си и да я споменава в едно и също изречение с Александрия, Картаген и Атина, центровете на древни и все още издигащи се империи. Разстоянието някак придаваше романтика на извисяващия се мравуняк на реалността. Когато Рим беше на стотици мили на запад, можеше да види славата на неговите учени, на неговите изобретения и търговия. Беше му трудно да си спомни, че тези неща съществуват, докато се задушаваше от дребнавите съперничества и суетата на сената. Между двете имаше огромна пропаст. Когато се отчаеше, виждаше само най-ужасното лице на града. Животът гъмжеше в мръсните му улици, само с няколко монети човек можеше да си купи жена, мъж или дете. Когато беше горещо, градът вонеше като гноясала рана, а в студ хиляди гладуваха и мръзнеха. В тези моменти едва успяваше да си поеме дъх. Вътрешното му зрение се бореше с грубата истина и той изпитваше болезнено желание да се махне, да остави всичко това зад гърба си.

Отначало беше опиянен от мисълта, че има властта да промени нещата. Каквото и да намислеше, каквото и да си представеше, раждаше нещо ново. Беше временна радост, като всичко друго. Копнееше за нещо, което не можеше да назове, и когато военачалниците му дойдоха с новината за размирната Партия, дори се зарадва. Марк Антоний можеше пак да управлява Рим, или може би Октавиан — той си беше извоювал правото да остави своя белег върху града, а и докато стане мъж, синът на Юлий щеше да се нуждае от силен защитник. Това щеше да е Октавиан, реши Юлий — представи си лицето му, когато чуе новината.

Нови легиони се бяха събрали, за да тръгнат срещу Партия. Той беше доволен от толкова много млади хора. Те все още не бяха станали цинични. Носеха всъщност повече от мечове и щитове. Носеха в себе си най-пречистената форма на града, най-чистата му същност. И тя щеше да ги води през болка и изтощение. Щеше да поддържа дисциплината им, когато видеха идващата смърт и внезапно осъзнаеха, че тя няма да ги отмине. И всеки от тях щеше да придаде стойност на това, което е оставил зад гърба си. Щяха да казват: „Това си струва живота ми“. И щяха да го жертват. Град без такива млади мъже, които да се изправят на Марсово поле, не можеше да има никаква стойност.

Спомни си какво му беше казал Брут за пролетния вятър и се усмихна. Вярно беше, че мисълта за нова кампания беше накарала кръвта му да закипи. Времето му в Рим беше точно такова, каквото беше искал да бъде. Триумфите му щяха да се помнят с поколения, а сенатът го беше почел като никой друг в историята. Сципион би дал дясната си ръка за титлите, с които бе удостоен той. Марий би се наслаждавал на всеки момент.

Видя напред самотна фигура с толкова бяла тога, че изглеждаше като зимен скреж. Мъж. Намръщи се, когато тръгна към него. Не можеха ли да изчакат? Какво беше толкова важно, че трябва да прекъснат мислите му, преди дори да е започнал денят? Мъжът се приближи — беше Касий.

— Цезаре, сенатът се събира в театъра на Помпей. Дойдох да ти съобщя.

— Защо, какво се е случило? — попита Юлий. Спокойствието му се беше изпарило.

— На идите на март е годишнината от провъзгласяването на Помпей за консул — каза Касий. — Подходящо е да почетем семейството му по този начин. Решението беше взето в твое отсъствие. Бях притеснен, че може да не е стигнало до теб, и…

— Добре, достатъчно — сопна се Юлий. — Нямам време да чета всички писма.

Касий само наклони глава.

Завиха надясно към Капитолийския хълм.

Юлий внезапно спря.

— Какво ти стана? — попита Касий.

— Нищо. Просто се сетих за един старец, когото познавах преди много време.

— Разбирам — отвърна машинално Касий.

— Потиш се, Касий — отбеляза Юлий. — Трябва да се упражняваш повече, за да поддържаш форма.

— Прав си — отвърна Касий; гледаше напред.

Театърът на Помпей понякога — още от завършването си — се използваше като втора сграда на сената. Юлий дори изпитваше удоволствие да спори със сенаторите в нозете на статуята на Помпей. Тя се извисяваше над всички, несравнимо произведение, уловило строгите черти на покойния.

Изненада се, като видя пред вратата само няколко сенатори. Щом го видяха, двама от тях влязоха вътре. Юлий се намръщи при мисълта за работата, която го чакаше. Когато беше млад, беше наблюдавал дискусиите в сената с нещо, което се доближаваше до страхопочитание. Беше се възхищавал на великите мъже, които променяха Рим със силата на мислите и думите си. Беше вдъхновен от риториката им.

Трагедията на опита и годините беше в това, че героите губеха блясъка, който бяха имали. Вероятно новите мъже, които беше довел в редиците на сенаторите, все още стъпваха на пръсти при приемането на законите. Вероятно бе видял последните велики мъже на Рим. Мъже с достатъчно сила, за да се противопоставят на ограниченията на републиката. Беше се учил от тях, но тези битки бяха минало, независимо дали носеше корона, или не.

Мина през входа, като леко кимна на хората, които стояха в сивкавата светлина, и зае мястото си до трибуната. Щеше да им говори днес. Отново щеше да се опита да ги убеди в необходимостта да разширят земите и властта на Рим. Щеше да говори, та дори да бяха глухи за думите му и слепи за идеите му. Рим не биваше да лежи на старите си лаври. Десетки пъти беше виждал малки въстания да разпалват пожари в цялата страна и силата на сената да бъде предизвиквана отвън. От Митилена до Сирия той беше свидетел как лешоядите чакат Рим да потъне поне веднъж в дрямка.

Десетки дребни царчета по света коленичеха пред Рим и въпреки това търсеха момент на слабост. Само глупак би им го дал. Ако римските военачалници някога спряха и кажеха: „Рим е дотук“, това щеше да е краят на милиони животи, дадени, за да се стигне до тази граница. Това щеше да е пукнатината, която да пръсне стъклото.

Беше дотолкова потънал в мислите си, че не забеляза как Тулий Кимвер се приближава по пътеката между пейките. Младият мъж стигна до него и като че ли се препъна… и внезапно го сграбчи за тогата.

— Какво правиш? — извика Юлий и се опита да се откопчи от ръцете му. Всички ги гледаха. Няколко души се втурнаха да му помогнат. Просто трябваше да ги остави да дръпнат Кимвер настрана. Наказанието, че се е осмелил да му посегне, беше смърт и той нямаше да прояви милост.

Кимвер беше млад и силен, но Юлий беше закален като дъб от хилядите мили походи. И все пак не можеше да се освободи от вкопчените в гърлото му пръсти.

Тичащите към тях закрещяха. Юлий видя как Светоний вади кама, видя и разкривеното му от злоба лице. Ужас изпълни сърцето му — той най-сетне разбра какво става. Кимвер се усмихна, когато видя, че диктаторът е осъзнал какво ще се случи, и го стисна още по-силно, за да може Светоний да нанесе удара.

Юлий се огледа отчаяно. Къде беше Кир? Брут? Къде бяха Октавиан и Марк Антоний? Изрева, когато Светоний замахна и ножът му остави кървава резка на рамото му. Хватката на Кимвер се отпусна, други се скупчиха, за да го убият, Юлий се дърпаше, викаше за помощ. Изпъшка, когато един нож се заби в ребрата му и се вдигна за нов удар.

Един от мъжете падна върху него и с това попречи на останалите. Юлий успя да се надигне и опита да спре с ръка камата, която се беше насочила към шията му. Острието прободе дланта му и той извика от болка. В следващия миг падна на пейката, затиснат от нападателите.

Навсякъде имаше кръв — цапаше белите им тоги, впръскваше лицата им. Юлий си помисли за сина си и се ужаси какво може да му се случи.

Юлий викаше за помощ: знаеше, че все още може да оживее, да излекуват и най-тежките му рани. Ако дойдеше Октавиан, щеше да прогони тези зверове, които крещяха в екстаз около него.

Двама го хванаха за раменете, ръцете им бяха хлъзгави от кръв. Кръв блъвна и от устата му, силата му се стопи. Можа само да вдигне очи в отчаяние, докато те пъхтяха в лицето му, бяха толкова близо, че усещаше дъха им.

— Чакайте — чу глас наблизо.

Кървавите ръце блъснаха Юлий към облегалката и той вдигна глава в агония и надежда, за да види кой ги е спрял.

Брут идваше по централната пътека на театъра, с ръце зад гърба. Юлий го погледна с надежда… но после видя, че и най-старият му приятел вдига кама, и изстена отчаяно. От раните му се лееше кръв, но зрението му сякаш се беше изострило, като че ли всяко сетиво се бореше за живот. Усети как ръцете на враговете му го пускат, но вече не можеше да помръдне, вече не искаше да се бие с тях. Само попита:

— И ти ли, Бруте?

Брут пристъпи към него и вдигна ножа пред лицето му. Очите му излъчваха огромна тъга — и триумф, който Юлий не можеше да понесе.

— Да — отвърна тихо Брут.

— Тогава ме убий бързо. Не мога да живея, след като знам това — каза Юлий. Гласът му беше шепот.

Останалите се отдръпнаха в страхопочитание, взрени в кръвта, която бяха пролели. Юлий дори не ги погледна. Бавно, без да откъсва поглед от Брут, хвана усуканата си тога и я вдигна нагоре.

Брут мълчаливо гледаше как Юлий им показва презрението си. Цезар наведе глава и я уви в тогата си с треперещите си ръце. И неподвижно зачака смъртта.

Зъбите на Брут лъснаха, после той заби ножа през плата, право в сърцето.

И тишината изчезна: останалите скочиха върху Цезар и ръгаха и мушкаха, докато той не се свлече на пода безжизнен, целият в кръв.

Храмът сякаш кънтеше от дишането на мъжете — единствения звук на света. Брут ги огледа. Всички се бяха втренчили в тялото, което лежеше между пейките, сгърчено, лепкаво от кръв. Кръв беше изпръскала лицата им, ръцете им, косите им.

— Най-после е мъртъв — промърмори Светоний. Трепереше, изглеждаше слаб и объркан. — Какво ще стане сега?

Всички погледнаха Брут за отговор.

— Сега ще излезем — отвърна той. Гласът му потрепна. — Ще отидем в сената и ще кажем какво сме направили. Освободихме Рим от един тиранин. Няма от какво да ни е срам.

Светоний понечи да избърше ножа си и Брут вдигна ръка, за да го спре.

— Не. Нека кръвта покаже честта на хората, които имаха смелостта да се изправят срещу тиранина. Така спасихме републиката. Нека се види. Сега, след като него го няма, Рим може да започне да се изцерява.

Очите му блестяха. Той погледна трупа на мъжа, когото беше познавал и когото бе обичал.

— И ще го почитаме като бог — каза съвсем тихо, едва чуто.

Заговорниците започнаха да излизат; хвърляха погледи назад, за да се уверят, че е истина.

Тръгнаха с окървавени ръце по древните улици на Рим. Вървяха гордо.