Юлий стоеше пред отворения прозорец и рееше поглед над испанските хълмове. Залязващото слънце разливаше злато по далечните възвишения и те изглеждаха така, сякаш висяха във въздуха без опора — като далечна артерия от светлина. Ромонът на разговорите зад него се засилваше и затихваше, без да прекъсва мислите му. Усети ухание на пчелен мед във ветреца — ароматът му подсили остротата на миризмата на собствената му пот. После нежното ухание се разпръсна във въздуха и изчезна.

Беше наистина дълъг ден. Той притисна очите си с ръка и усети как изтощението се надига в него като черна вълна. Гласовете в заседателната зала се смесваха със скърцането на столовете и шумоленето на картите. Колко ли вечери беше прекарал на горния етаж на крепостта с тези мъже? Навикът се бе превърнал в някакво успокоение за всеки от тях в края на деня. Дори когато нямаше какво да обсъждат, пак се събираха тук на питие и разговор. Това запазваше спомена за Рим жив в паметта им и понякога дори успяваха да забравят, че не са виждали домовете си от повече от четири години.

Отначало Юлий бе така погълнат от проблемите на провинцията, че понякога с месеци не се сещаше за Рим. Времето летеше, той се събуждаше и заспиваше заедно със слънцето, а Десети създаваше градове в пустошта. Валенция беше преобразена с вар, дърво и боя — един почти нов град изникна върху стария. Построиха пътища, които опасваха земята, и мостове, които откриваха хълмовете за заселниците. През тези първи години Юлий работеше с неспирна и всепоглъщаща енергия. Използваше изтощението като опиат, за да прогони спомените. После щеше да спи и тогава Корнелия можеше да дойде при него. Нощем ставаше от подгизналото от пот легло и обикаляше на кон постовете — появяваше се неочаквано от тъмнината. Мъжете от Десети бяха нервни и уморени също като него.

Сякаш за да залъжат безразличието му, хората му откриха злато в два потока. Находищата бяха по-богати от всички известни досега. Жълтият метал носеше особени асоциации и когато Юлий го видя за първи път да се изсипва от платнената торбичка на масата пред него, го погледна с омраза заради това, което символизираше. Беше пристигнал в Испания без нищо, но земята му разкри тайните си. С богатството дойде и носталгията по стария град и живота, който почти беше забравил.

Въздъхна. Испания беше такава съкровищница, че щеше да му е трудно да я напусне. Все пак част от него знаеше, че не може да се мотае дълго тук. Животът беше прекалено ценен, за да бъде пропиляван — и прекалено кратък.

В стаята беше топло — бяха се събрали много хора. Картите на новите мини бяха разпънати на ниските маси и притиснати с тежести. Юлий чуваше как Рений спори с Брут и тихия кикот на Домиций. Само гигантът Кир беше мълчалив. Но дори и тези, които говореха, просто убиваха времето: чакаха го да заговори. Бяха добри мъже. Всеки бе стоял до него срещу враговете и в моменти на скръб. Понякога си представяше какво ще е да стигне с тях до края на света. Бяха мъже, на които беше писано да тръгнат по по-добри пътища, а не да бъдат забравени в Испания, и той не можеше да понесе съчувствието, което четеше в очите им. Знаеше, че заслужава само упрек, че ги е довел тук да се занимават с дреболии.

Ако Корнелия беше жива, щеше да я доведе в Испания. Това можеше да е ново начало, далече от интригите на града. Наведе глава. Вечерният ветрец облъхваше лицето му. Това беше стара болка. Бе минал цял ден, откакто не беше мислил за съпругата си. После щеше да се надигне вината и сънищата му щяха да са кошмарни: наказание за тази грешка.

— Юлий? Дойдоха — каза Брут и го докосна по рамото. Юлий кимна и се обърна към вратата.

Легионерът изнервено поглеждаше към покритите с карти маси и каните с вино, предназначени за хората край тях.

— Е? — каза само Юлий.

Войникът преглътна и се взря в тъмните му очи. Нямаше никаква благост в това сурово, изпито лице и легионерът потръпна.

— Един испанец дойде, господарю. Каза, че бил онзи, когото търсим.

Разговорите в стаята секнаха и на легионера му се прииска да е някъде другаде, а не пред изпитателните погледи на тези мъже.

— Провери ли го за оръжие? — попита Юлий.

— Да, господарю.

— Тогава го доведи. Искам да говоря с човека, който ми причини толкова неприятности.

Доведоха испанеца. Дрехите му бяха прекалено тесни за едрото му тяло, лицето му изразяваше прехода между момче и мъж, макар че в грубата му челюст нямаше мекота. Когато погледите им се срещнаха, испанецът се поколеба.

— Как се казваш, момче? — попита Юлий, докато слизаше по стъпалата.

— Адан — прегракнало отвърна младежът.

— Ти ли уби моя офицер? — студено попита римлянинът.

Младежът замръзна, после кимна. Изражението му се колебаеше между страх и решителност. Виждаше как го гледат мъжете в стаята и смелостта му сякаш го напускаше при мисълта да влезе при тях. Сигурно щеше да отстъпи назад, ако пазачът не го беше бутнал през прага.

— Чакай долу — изръмжа Юлий на легионера с внезапно раздразнение.

Адан отказа да сведе глава пред враждебните погледи на римляните, макар никога през живота си да не бе изпитвал такъв страх. Юлий затвори вратата зад него и младежът трепна и прокле нервността си. Обзе го паника, когато римлянинът отново мина пред него и седна. Дали да отпусне небрежно ръце? Внезапно това му се стори прекалено нелепо, също както и да ги кръстоса или да сплете пръсти зад гърба си. Тишината беше болезнена — той чакаше, а римляните не откъсваха очи от него. Преглътна с мъка, решил да не показва страха си.

— Знаеш достатъчно езика ни, за да разбереш, че те питам как се казваш. Разбираш ли всичко, което ти говоря? — попита Юлий.

Младежът облиза пресъхналите си устни.

— Да. — Поне гласът му не беше писклив като на момче. Поотпусна се и огледа останалите. Почти се отврати от животинската голота на един от тях — еднорък мъж-планина, чиито гърди буквално се издуваха от ярост.

— Казал си на пазачите, че си онзи, когото търсим. Че ти си убил войника — продължи Юлий.

Адан рязко извърна глава към него и отвърна на един дъх:

— Така е. Убих го.

— Измъчвал си го — добави Юлий.

Младежът преглътна. Беше си представял тази сцена, докато вървеше през тъмното поле към крепостта, но сега не можеше да си спомни оправданията, които беше измислил. Чувстваше се така, сякаш признава някоя беля пред баща си. Едва се сдържа да не запристъпва засрамено от крак на крак.

— Той искаше да насили майка ми. Завлякох го в гората. Тя се опита да ме спре, но не я послушах — сковано изрече Адан; опитваше се да си спомни думите, които беше намислил да каже.

Някой в стаята изруга. Младежът не откъсваше поглед от Юлий. Изпитваше дори облекчение, че му е разказал всичко. Сега римляните можеха да го убият и родителите му щяха да бъдат освободени.

Беше грешка да се сеща за майка си. Неизвестно откъде в очите му избликнаха сълзи и той замига бързо, за да ги прогони. Майка му би искала да е силен пред тези мъже.

Юлий го гледаше. Младият испанец трепереше — и имаше защо. Само трябваше да заповяда, и Адан щеше да бъде отведен в двора и екзекутиран пред събралите се войници. Това щеше да е краят… но някакъв спомен го спря и той попита:

— Защо се предаде?

— Защото прибрахте семейството ми, римлянино. Те са невинни. Аз съм човекът, който ви трябва.

— Мислиш, че смъртта ти ще ги спаси?

Младежът се поколеба. Как можеше да обясни, че само тази крехка надежда го е накарала да дойде?

— Те не са направили нищо лошо.

Юлий вдигна ръка, потърка челото си, после опря лакът на страничната облегалка на стола и каза замислено:

— Когато бях по-млад от теб, се изправих пред един римлянин, Корнелий Сула. Той уби вуйчо ми и унищожи всичко, което ценях в този свят. Каза ми, че мога да си тръгна, ако оставя жена си и я посрамя пред баща й. Сула харесваше такива злобни гаври.

За момент Юлий се взря в неясната далечина на миналото. По челото на Адан се стичаше пот. Защо този мъж му разказваше това? Вече беше признал, какво още? Но въпреки страха си усети прилив на любопитство. В Испания римляните бяха като железен юмрук. Зарадва се, като чу, че имат съперници и врагове и в собствените си земи.

— Мразех този мъж, Адан — продължи Юлий. — Ако имах оръжие, щях да го нападна, дори това да ми струваше живота. Изпитвал ли си такава омраза?

— Нали не си се отрекъл от жена си? — попита Адан.

Цезар премигна от неочаквания въпрос, после се усмихна горчиво:

— Не. Отказах и той ме остави жив. Ръцете му бяха в кръв до лактите — кръвта на онези, които беше измъчвал и убил — и все пак ме остави жив. Често се чудя защо.

— Не те е смятал за заплаха — отвърна Адан, изненадан от смелостта си да разговаря с римлянина толкова свободно. Юлий поклати глава, потънал в спомени.

— Съмнявам се. Казах му, че ще посветя живота си на това да го убия, а той ме освободи. — За момент се изкуши да разкаже как приятелят му е отровил диктатора, но тази част от историята трябваше да остане завинаги в тайна, дори от мъжете в тази стая. Сви рамене. — В крайна сметка умря от чужда ръка. Това е едно от нещата, за които съжалявам в живота си — че не можах да го направя лично и да видя как животът в очите му изгасва.

Адан отклони очи от пламъка в погледа на римлянина. Повярва му и мисълта как този мъж със същата злоба ще заповяда да го убият го накара да потрепери.

Юлий дълго мълча. Младежът се изпоти от напрежение и се стресна, когато римлянинът най-после наруши тишината:

— В килиите тук и във Валенция има много убийци. Един от тях ще бъде обесен и за твоето престъпление, освен за собствените си. Теб смятам да помилвам. Ще се прибереш при семейството си — никога повече не се появявай пред очите ми.

— Може ли да поговорим насаме, Юлий — изсумтя Рений. Гледаше Адан с омраза. Младежът бе зяпнал от изненада.

— Не, Рений. Казах думата си и това ще бъде — отвърна Юлий, без да го поглежда: гледаше момчето и усети как тежестта пада от раменете му. Беше сигурен, че е взел правилното решение. Бе видял себе си в очите на испанеца и това беше като вдигане на воал от спомените му. Колко страшен му се струваше Сула. За Адан Юлий беше също толкова жесток тиранин, в метална броня, с още по-твърди мисли. Колко близо бе до заповедта да го разпънат на кръст, да го изгорят или да го приковат на портата, както бе правил Сула с толкова от враговете си. Каква ирония, че някогашната приумица на Сула беше спасила Адан. Юлий се зачуди в какво се превръща. Не искаше да стане като мъжете, които мразеше. Ако имаше силата да се противопостави, годините нямаше да го вкарат в техния коловоз. Стана и се обърна към младежа:

— Не пропилявай тази възможност, Адан. От мен няма да получиш втора.

Испанецът почти избухна в сълзи. Беше се подготвил за смъртта и това, че тя го заобиколи и му беше обещана свобода, го сломи. Той импулсивно пристъпи напред и падна на колене.

Юлий стоеше мълчаливо, гледаше младия мъж пред себе си.

— Ти не си враг, Адан. Помни това. Ще наредя на писаря да изготви документа ти за помилване. Изчакай ме долу.

Младежът се изправи и за момент, преди да напусне стаята, се взря в тъмните очи на римлянина. Щом излезе, се облегна на стената и попи потта от лицето си. Всеки дъх, който поемаше, беше чист и студен. Не можеше да разбере защо го бяха пощадили.

— Тръгвай де! — сопна му се пазачът. — Какво чакаш? Да те заколят ли?

— Не и днес — отвърна Адан и му се ухили.

Сервилия стоеше до парапета на малкия търговски кораб и гледаше хората на кея и рибарите. Във водите край пристанището на Валенция имаше стотици малки лодки и капитанът на два пъти беше заповядал на прекалено приближилите риболовци да се отдалечат от кораба му, но без успех. Сервилия се усмихна, когато поредният млад испанец вдигна една риба и й изкрещя някаква цена. Отбеляза колко ловко пази равновесие в лодчицата си. Носеше само тясна платнена препаска и широк колан, от който се подаваше нож. Реши, че е хубав.

Капитанът му махна да се отдалечи, но рибарят не му обърна внимание, а продължи да предлага улова си на жената, която му се усмихваше толкова мило.

— Ще купя улова му, капитане — рече Сервилия.

Той се намръщи и гъстите му вежди се събраха.

— Парите са си твои, но на пристанището цените ще са по-ниски.

Тя го потупа по рамото и лицето му веднага се разведри.

— Няма значение. Горещо е, а и след толкова време на кораба ми се иска нещо прясно.

Капитанът не възрази — хвана тежкото въже, навито на купчина, и го хвърли през борда. Рибарят го върза за мрежата в краката си, пъргаво се изкатери до палубата и с лекота прехвърли крак през парапета. Беше мургав и заякнал от работа, с бели петна от сол по кожата. Поклони се ниско на усмихнатата жена и почна да издърпва мрежата. Сервилия наблюдаваше играта на мускулите на ръцете и раменете му с око на познавач. После попита:

— Лодчицата ти няма ли да отплува, оставена на вълните?

Младият испанец понечи да отговори, но капитанът промърмори:

— Той не знае латински. Те изобщо нямаха училища, преди да им построим.

Сервилия улови гневни искри в погледа на младежа. Едно тънко въже се провесваше от мрежата до лодката му и с едно завъртане на китката испанецът го преметна през перилото, върза го и потупа с пръст възела в отговор на въпроса й.

В мрежата се мятаха тъмносини риби. Сервилия трепна и отстъпи, когато младежът ги изсипа на палубата и те започнаха да подскачат по дъските. Рибарят се разсмя и вдигна една от най-големите за опашката. Беше дълга до лакътя му. Сервилия видя как окото на рибата мърда ужасено, докато тялото й се извива в хватката на младежа. Синята кожа беше лъскава и съвършена, с по-тъмна линия, която минаваше от опашката до главата. Римлянката кимна и вдигна пет пръста. В отговор получи усмивка.

— Дали пет ще са достатъчни за екипажа, капитане?

Той изръмжа одобрително и свирна на двама моряци да вземат рибата. После каза:

— Няколко медни монети ще са достатъчни, господарке.

Сервилия разкопча широката лента на китката си, под която държеше парите, взе един сребърен денарий и го подаде на младежа. Той вдигна вежди, добави още една голяма риба, после хвърли мрежата си във водата, погледна победно капитана, развърза въжето, което придържаше лодката му, и скочи в сините води долу. Сервилия се наведе, за да види как ще изплува, и се засмя от удоволствие, когато младежът се появи: блестеше на слънчевата светлина като риба. Извади мрежата си и й помаха.

— Какво чудесно начало — въздъхна тя.

Капитанът промърмори нещо неразбрано.

Моряците донесоха дървени чукове и преди Сервилия да осъзнае какво правят, ги стовариха с хрущене върху блестящите глави на рибите. Лъскавите очи изчезнаха, забити навътре в главите, по палубата пръсна кръв. Сервилия се намръщи, когато една капка се лепна на ръката й. Моряците очевидно се забавляваха — не ги беше виждала толкова оживени, откакто тръгнаха от Остия. Кикотеха се и се шегуваха, докато довършваха зловещата си задача.

Палубата се покри с кръв и сребристи люспи. Моряците пуснаха едно ведро в морето и я изплакнаха.

— Пристанището е препълнено с кораби, господарке — каза капитанът зад рамото й; примижаваше срещу слънцето. — Ще се приближа възможно най-много, но ще трябва да остана на котва, докато се освободи място. — Сервилия се обърна да погледне Валенция; внезапно закопня отново да стъпи на твърда земя.

— Както кажеш, капитане.

Планините отвъд пристанището сякаш изпълваха хоризонта, обагрени в червено и зелено на фона на тъмносиньото небе. Синът й беше някъде зад тях. Щеше да е чудесно да го види отново след толкова време. За нейно учудване стомахът й се сви почти болезнено при мисълта за младия мъж, който му беше приятел. Зачуди се как ли са го променили годините. Несъзнателно приглади къдриците си; косата й бе влажна от морския въздух.

Сервилия вече обичаше Валенция. Улиците бяха чисти и пълни с народ. Градът създаваше усещане за изобилие, от което я засърбяха ръцете. Но въпреки признаците на благополучие, имаше и свежест, която нейният древен град беше загубил преди векове. Валенция беше много по-невинна. Дори намирането на подходяща сграда се оказа много по-лесно, отколкото бе очаквала. Нямаше чиновници, които да искат да им плати на ръка, преди да се подпишат документите. Само трябваше да намери най-подходящото място и да плати в злато на собственика. След бюрокрацията в Рим ситуацията тук й се стори освежаваща. Войниците, които Брут бе изпратил да я придружават, незабавно се отзоваха на молбата й и й показаха три сгради, между които да избира. Първите две бяха близо до морето и вероятно щяха да привлекат повече докери, отколкото й се искаше. Третата беше идеална.

Беше разположена на тиха уличка, близо до пазара и далече от брега. Представляваше просторна сграда с впечатляваща фасада с варосани стени. Сервилия отдавна беше осъзнала необходимостта от това да показваш пред света приятно лице. Несъмнено имаше и мрачни малки къщички, скрити из града, където вдовици и курви изкарваха по малко пари, но мястото, което търсеше тя, трябваше да привлича благородниците и офицерите от легиона и съответно да бъде доста по-скъпо.

Тъй като Десети беше построил доста нови сгради, тя усети, че може да притисне собственика, и окончателната цена беше изгодна, макар че трябваше да помисли и за обзавеждане. Някои от нещата трябваше да бъдат докарани с кораб от Рим, въпреки че една бърза обиколка из местните работилници доведе до поредица дребни покупки и сделки.

След като вече притежаваше къща, тя плати на един пътуващ търговец да отнесе поръчките й в Рим. Щяха да й трябват поне още четири момичета и Сервилия положи сериозни усилия, за да определи качествата им. Важно беше още от самото начало да си създаде висока репутация.

След три дни основното, което оставаше да направи, беше да даде име на дома. Това й създаде много повече главоболия, отколкото беше очаквала. Макар в закона да нямаше точен текст, тя инстинктивно знаеше, че трябва да е нещо дискретно и същевременно многозначително. „Дом на биковете“ или нещо подобно изобщо нямаше да й свърши работа.

В крайна сметка Анжелина я изненада с предложение. „Златната ръка“ беше достатъчно еротично, без да е вулгарно, и Сервилия се зачуди дали тъкмо светлият тен на момичето не е повод за идеята й. Когато тя прие, Анжелина подскочи и я целуна по двете страни. Нямаше съмнение, че когато имаше полза, момичето можеше да е и много мило.

На третата сутрин след пристигането си в града Сервилия наблюдаваше как издигат изящно изрисувания знак на метални куки и се засмя, когато легионерите от охраната приветстваха събитието. Те щяха да разпространят новината, че домът е отворил врати, и тя очакваше още първата нощ да е доста натоварена. След това бъдещето щеше да е осигурено и тя възнамеряваше след няколко месеца да е в състояние да предаде контрола на някой друг. Беше изкушаващо да мисли за подобно местенце във всеки град на Испания. Най-хубавите момичета — и усещане за Рим. Пазарът беше тук и парите щяха да потекат към сандъците й.

Сервилия се обърна към пазачите на сина си и им се усмихна.

— Надявам се, че ще получите градска отпуска тази нощ.

Мъжете се спогледаха; разбираха, че смяната на пристанището внезапно е станала важна разменна монета.

— Може би синът ти ще се застъпи за нас — отвърна офицерът.

Сервилия се намръщи. Макар да не бяха го обсъждали направо, предполагаше, че Брут изпитва известно неудобство от заниманията й. Поради тази причина се чудеше дали Юлий знае за новия дом и какво мисли по въпроса. Може и да не беше чул за плановете й, тъй като беше далече на юг в мините… но пък не виждаше как би могъл да възрази.

Докато мислеше за него, небрежно прокара ръка по шията си. Днес той трябваше да се прибере. В този момент може би ядеше в бараките и ако тя тръгнеше незабавно, щеше да е в крепостта преди свечеряване.

— Ще ми трябва постоянна охрана на дома — каза тя първото, което се сети. — Ако искате, ще помоля Юлий да ви възложи пост тук. Все пак съм римска гражданка.

Легионерите се спогледаха със съмнение. Макар че идеята изглеждаше чудесна, мисълта, че Цезар ще чуе имената им като кандидати за пазачи на публичен дом, беше достатъчна, за да смрази сърцата им. С нежелание поклатиха глави.

— Мисля, че той ще предпочете тук да пазят местни мъже — каза офицерът.

Сервилия взе юздите на коня си от един от войниците и скочи на седлото. Гамашите, които носеше, й бяха широки, но пола или стола^[1] щяха да са още по-неподходящи.

— Хайде, момчета. Да отидем да го питам и ще видим — каза тя. После обърна коня и го пришпори. Копитата зачаткаха по улицата и местните жени вдигнаха вежди при вида на странната римлянка, която яздеше като войник.

Помпей и Крас се изправиха от столовете си в сянката, за да поздравят тълпата. Събралите се на Големия цирк поздравиха консулите с вълна от викове и възгласи, които отекнаха над препълнените пейки. Помпей вдигна ръка към тях, а Крас само се усмихна, наслаждавайки се на вниманието. Помисли си, че го заслужава, след цялото злато, което му бе струвало. Всеки глинен жетон за вход беше подпечатан с имената на двамата консули и въпреки че жетоните се раздаваха безплатно, Крас беше чул, че били равносилни на пари през седмиците преди събитието. Мнозина от онези, които седяха в очакване на първото надбягване, бяха платили добре за тази привилегия. Никога не преставаше да се възхищава как хората му превръщаха дори подаръците във възможност за извличане на печалба.

Времето беше чудесно и само светли облаци преминаваха на дълги линии по небето. Тълпата се настаняваше и крещеше залозите си. Над пейките цареше възбуда и Крас отбеляза колко малко семейства присъстват. Тъжно беше, че състезанията обикновено се съпровождаха със сбивания по по-евтините места, тъй като мъжете спореха, когато губеха. Само преди месец циркът трябваше да бъде разчистен от легионери, извикани да възстановят реда. Във възникналото дребно сбиване петима мъже бяха убити, след като фаворитът беше загубил при последната надпревара за деня.

Крас се намръщи. Надяваше се, че днес това няма да се повтори. Надигна се да огледа разположението на войниците на Помпей на портите и основните пътеки. Надяваше се, че са достатъчно, за да укротят всички, освен най-вироглавите. Не искаше годината му като консул да бъде запомнена с граждански безредици. Както вървяха нещата, подкрепата му за кандидатите на предстоящите избори пак щеше да му струва цяло състояние. Още преди средата на мандата му фракциите в сената започнаха да се раздвижват и онези, които се надяваха на по-високи постове, започнаха да полагат усилия да се проявят. Това беше най-великата игра в Рим и Крас знаеше, че благоразположението, което можеше да получи, ще е разменната монета за силата му през следващата година, ако не и за по-дълго време.

Погледна Помпей и се замисли дали и той прави планове за бъдещето. Всеки път, когато се изкушаваше да прокълне закона, който ги ограничаваше, намираше утеха във факта, че Помпей страда от същите спънки. Рим нямаше да позволи да се появи още един Марий, който да бъде избиран за консул отново и отново. Онези бурни години бяха отминали заедно със сянката на Сула и гражданската война. Въпреки това нищо не пречеше на Помпей да отглежда свои фаворити, които да го наследят.

Крас искаше да може да се отърси от усещането за неадекватност, което го притискаше всеки път, когато двамата с Помпей бяха заедно. За разлика от собствените му груби черти, Помпей изглеждаше така, както се очаква от един консул — широко, силно лице и деликатно посребряваща коса. Понякога Крас се чудеше дали този достопочтен образ не се подсилва с малко бял прах на слепоочията. Дори и когато седеше съвсем до него, пак не беше напълно сигурен.

Сякаш боговете и без това не го бяха благословили достатъчно, та Помпей имаше късмет и във военните начинания. Беше обещал на хората да разчисти моретата от пирати и само след няколко месеца римският флот беше измел Вътрешното море от тия боклуци. Търговията беше разцъфтяла, точно както беше обещал Помпей. Никой в града не благодари на Крас, че финансира начинанието или че понесе загубата на корабите, които не оцеляха. Вместо това се налагаше да хвърли още повече злато на хората, в случай че го бяха забравили, докато Помпей просто трябваше да се наслаждава на обожанието им.

Докато размишляваше, Крас барабанеше по едната си ръка с пръстите на другата. Гражданите на Рим уважаваха само онова, което можеха да видят. Ако обучеше свой легион, който да патрулира по улиците, щяха да го благославят всеки път, когато мъжете му заловяха крадец или прекъснеха някое сбиване. Знаеше, че без легион Помпей никога няма да се отнася с него като с равен. Идеята не беше нова за него, но той се въздържаше от налагането на нови стандарти на Марсово поле. Винаги имаше таен страх, че Помпей може да е прав в оценката си за него. За какви победи можеше да претендира Крас пред Рим? Независимо в колко блестящи брони го облечеше, легионът трябваше да бъде добре ръководен и докато това сякаш се удаваше с лекота на Помпей, самата мисъл да рискува още едно унижение беше непоносима за Крас.

Със съжаление си мислеше, че кампанията срещу Спартак беше достатъчен провал. Беше сигурен, че все още тайно, му се подиграват, че е издигнал стена през пръстите на италианския ботуш. Никой в Сената не го споменаваше публично, но мълвата беше преминала през войниците и неговите шпиони му бяха донесли, че това все още е тема на закачки сред клюкарите в града. Помпей му беше казал, че това не е сериозен проблем, но пък той можеше да си позволи да бъде великодушен. Без значение кой щеше да бъде избран в края на годината, Помпей щеше да продължи да е сила в сената. Крас искаше и той да може да е така уверен в позициите си.

На централната писта изнесоха седем дървени яйца. В началото на всяка обиколка едно от тях щеше да бъде вдигано и преместването на последното щеше да бъде знак за най-напрегнатата част в края на състезанието.

Когато ритуалът преди състезанието наближи края си, Крас направи знак зад гърба си и един добре облечен роб пристъпи, за да вземе залога му. Въпреки че Помпей презираше хазарта, Крас беше прекарал цял час с екипажите и конете в тъмните обори, изградени под седалките. Смяташе, че умее да преценява, и реши, че белите испански коне на Павел са недостижими. Поколеба се. Робът чакаше. Долината между хълмовете обикновено беше чудесна за конете, които предпочитаха по-мекия терен, но в последно време беше валяло малко и Крас виждаше вихрушките прах пред консулската ложа. Устата му беше също толкова суха, докато вземаше решение. Можеше да се довери на Павел — пък и боговете обичаха комарджиите. Все пак това беше неговият ден.

— Три сестерции на екипажа на Павел — каза той след дълго мълчание. Робът кимна, но когато се обърна, Крас го сграбчи за ръката с костеливите си пръсти. — Не, само две. Теренът е прекалено сух.

Когато робът се отдалечи, Крас усети усмивката на Помпей.

— Наистина не разбирам защо залагаш — каза Помпей. — Ти несъмнено си най-богатият човек в Рим, но се обзалагаш по-плахо от половината хора тук. Какво са за теб две сестерции? Чаша вино.

Крас изсумтя. Помпей се забавляваше да го подкача, но това не му пречеше да идва да го моли за злато, когато трябваше да се финансират драгоценните му легиони. Това беше тайното удоволствие за по-възрастния мъж, макар че се чудеше дали Помпей някога се е замислял за тия неща. Ако Крас беше в подобна позиция, за него тя щеше да е като бавно действаща отрова, но Помпей винаги се държеше еднакво жизнерадостно. Този мъж изобщо не разбираше достойнството на богатството.

— Някой кон може да си изкълчи крак или пък кочияшът да падне по време на състезанието. Очакваш да пръскам злато само заради чистата случайност?

Робът, който събираше залозите, се върна, подаде на Крас жетон и той го стисна здраво. Помпей подбели очи с шеговито отвращение, но Крас се направи, че не забелязва.

— Освен Павел кой още ще се състезава сред първите? — попита Помпей роба.

— Още трима, господарю. Един нов екипаж от Тракия, Даций от Мутина и нов екипаж, пристигнал с кораб от Испания. Твърдят, че конете от Испания са преживели буря, заради която не са добре. Към момента повечето от залозите са за Даций.

Крас изгледа роба и му се сопна:

— Не спомена за това преди. Павел докара конете си от Испания. И те ли са били на същия кораб?

— Не знам, господарю — отвърна робът и наведе глава.

Крас почервеня. Чудеше се дали не трябва да изтегли залога си, преди надбягването да е започнало. Не, не и пред Помпей, освен ако не успееше да намери извинителна причина да се отдалечи от него за малко.

Помпей се усмихна на неудобството на колегата си.

— Ще се доверя на хората. Сто в злато за Даций.

Робът дори не премигна, когато чу сума, по-висока и от собствената му стойност при продажба.

— Разбира се, господарю. Ще ти донеса жетон. — Постоя за момент в мълчалив въпрос, но Крас само го гледаше втренчено.

— Побързай. Надбягването скоро ще започне — добави Помпей и робът се затича. Помпей беше видял двамата мъже със знамената да приближават към дългия бронзов рог в края на трасето. Тълпата се оживи, когато звукът от рога отекна и портите на конюшните се отвориха.

Първи излезе римлянинът, Даций, с лека колесница, теглена от черни жребци. Крас се притесни, като видя арогантната му стойка и колко умело кара колесницата напред в равен ход, за да заеме мястото си на старта. Тълпата бурно го приветства. Даций, нисък и набит, отдаде чест към консулската ложа и Помпей се изправи, за да отговори на жеста му. Крас повтори действието му, но Даций вече се бе обърнал, за да довърши подготовката си.

— Днес изглежда нервен, Крас. Конете му се борят с юздите — весело отбеляза Помпей.

Крас не му обърна внимание — наблюдаваше излизането на следващата колесница — тракийската, белязана със зелено. Брадатият колесничар нямаше опит и съвсем малко зрители бяха заложили на него. Въпреки това го приветстваха, макар че мнозина вече нямаха търпение да видят и останалите състезатели да излязат от мрака на конюшните.

Павел изплющя с дългите юзди над испанските коне и те изтрополиха навън. Крас удари перилата с юмрук и възкликна:

— Даций ще трябва доста да се потруди, за да ги победи. Виж ги, Помпей! Превъзходни са.

Павел уверено поздрави консулите. Дори от разстояние Крас видя блясъка на белите зъби на фона на мургавата му кожа и забрави част от притесненията си. Колесницата зае мястото си до първите две и излезе и последната.

При посещението си Крас не беше забелязал никакви проблеми с конете, но сега ги заоглежда за признаци на слабост. Въпреки увереността, която бе изразил пред Помпей, внезапно осъзна, че изглеждат болни в сравнение с останалите. С нежелание седна, когато рогът зазвуча отново и залозите бяха прекратени. Робът се върна, даде на Помпей жетона му и консулът започна да си играе лениво с него, докато чакаха. — Над тълпите се възцари тишина. Конете на Даций се подплашиха от нещо и налетяха на тракийската колесница, което принуди двамата мъже да изплющят с камшици над главите им. Един добър кочияш можеше да прицели удара си така, че камшикът да мине на сантиметри над главите на животните, докато те галопират с пълна скорост, така че скоро редът беше възстановен. Крас отбеляза, че тракийските коне са спокойни, и се зачуди дали не е пропуснал наистина добра възможност. Дребният мъж съвсем не изглеждаше неуместно сред най-опитните кочияши.

Конете пристъпваха на място и пръхтяха. После рогът прозвуча за трети път и звукът му се загуби в грохота на устремилите се напред колесници. Надбягването започна.

— Мисля, че постъпи добре, Крас — отбеляза Помпей, докато гледаше над главите на тълпата. — Съмнявам се, че има и един човек в Рим, който да не познава щедростта ти.

Крас го погледна остро — това явно беше подигравка. Помпей обаче беше спокоен и сякаш не усещаше погледа му.

Галопиращите коне стигнаха първия завой и леките колесници очертаха дълги дъги в пясъка. Състезателите се наведоха напред — пазеха равновесие с уменията и силата си. Беше наистина впечатляващо. Даций се промъкна безпроблемно между две от колесниците и излезе напред. Крас се намръщи и попита:

— Реши ли кого ще подкрепиш за консул в края на годината? — Опита се да го каже небрежно.

Помпей се усмихна.

— Малко е рано да се мисли за това, приятелю. За момента се наслаждавам на това самият аз да бъда консул.

Крас изсумтя при тази явна лъжа. Прекалено добре познаваше Помпей, за да повярва на думите му. Другият консул потрепери под тежестта на погледа му.

— Вярвам, че сенатор Пранд може да бъде убеден да се включи — каза той.

Крас замислено гледаше надпреварващите се колесници. Мислеше всъщност за този мъж.

— Има и по-лоши варианти — каза накрая. — Дали ще приеме твоите… насоки?

Очите на Помпей блестяха от въодушевление, тъй като Даций продължаваше да води. Крас се чудеше дали не имитира интерес, само за да го ядоса.

— Помпей?

— Няма да създава проблеми — отвърна другият консул.

Крас прикри задоволството си. Нито Пранд, нито синът му Светоний имаха влияние в сената. Но пък ако консулът беше слаб, това означаваше, че той и Помпей можеха да продължат да ръководят града, просто като сменят публичното си влияние с по-прикрито. И за двамата не беше приятна перспективата да се върнат в анонимността на задните пейки, след като са ръководили Рим. Крас се чудеше дали Помпей знае, че той държи дълговете на семейството и ще има своя собствена форма на контрол, ако Пранд бъде избран.

— Бих приел Пранд, ако си сигурен в него — каза той над шума на тълпата. Помпей се обърна и го изгледа развеселено.

— Чудесно. Знаеш ли дали Цина ще се кандидатира?

Крас поклати глава.

— Той се оттегли след смъртта на дъщеря си. Да не си чул нещо?

И развълнуван, се пресегна и хвана Помпей за ръката. Другият консул се намръщи и Крас усети прилив на омраза — какво право имаше Помпей да реагира така, след като тъкмо той плащаше всичките сметки на впечатляващите му къщи?

— Все още не съм чувал нищо, Крас. Ако не е Цина обаче, трябва да намерим някой друг за втория пост. Може би не е прекалено късно да започнем да възпитаваме някого.

Започна четвъртата обиколка. Даций водеше с цяла дължина, а тракиецът беше след него. Павел беше трети, а боледуващите от пътуването испански коне бяха на опашката. Тълпата крещеше. Всички погледи бяха вперени в колесниците, докато те заобикаляха в далечния край и галопираха през старта за началото на петата обиколка. Поредното дървено яйце беше преместено и крясъците се усилиха още повече.

— Мислил ли си за Юлий? Престоят му в Испания е към края си — каза Крас.

Помпей го погледна, внезапно напрегнат. Все още подозираше Крас във вярност към младия Цезар, която той самият не споделяше. Нима не се бе отказал от дълговете на Десети малко след като Юлий пое контрола? Помпей поклати глава.

— Не и той, Крас. Това куче има зъби. Сигурен съм, че също като мен, и ти не искаш… разцепление.

Даций беше увеличил преднината си. Доволен, че може да развълнува спокойната безизразност на Помпей, Крас подметна:

— Казват, че се справя добре в Испания. Нови земи под наш контрол, нови градове. Вярвам, че дори вече се говори за триумф.

Помпей го погледна остро и сбърчи чело.

— Не съм чувал нищо за триумф и мисля, че бях ясен. Когато задачата му приключи, ще го изпратя другаде. Може би в Гърция. Каквото и да планираш, трябва да го забравиш, Крас. Виждал съм как собствените ми мъже стоят под дъжда само след един негов знак. Моите собствени мъже да почитат някого другиго! Помниш Марий достатъчно добре. Не искаме друг като него в града, още по-малко като консул, нали?

Крас дълго не отговори и Помпей предпочете да изтълкува мълчанието му като знак на съгласие.

На пистата пред тях Даций застигна испанската колесница и се опита да я изпревари с цяла обиколка. Изоставащият кочияш зави бясно, докато Даций го изпреварваше, и за част от секундата изгуби контрол. С трясък, който можеше да се чуе дори над рева на ужасената тълпа, двете колесници се сблъскаха и конете за миг се изправиха на задните си крака, преди да изпопадат.

Тракиецът дръпна юздите, за да избегне сблъскалите се колесници, и изплющя с камшика. Рязкото завиване едва не го събори. Тълпата, затаила дъх, гледаше как дребосъкът преведе колесницата си покрай другите две, после всички наскачаха и закрещяха одобрително.

Помпей изруга през зъби — Даций лежеше на пясъка и единият му крак беше неестествено извит. Коляното му несъмнено беше счупено и въпреки че беше жив, никога повече нямаше да се състезава.

— Дай знак на пазачите, Крас. Ще има сбивания.

Крас ядосано стисна зъби, обърна се към близкия центурион и вдигна стиснат юмрук. Мъжете тръгнаха надолу сред пейките, но не беше достатъчно бързо: след стъписването от сблъсъка на колесниците тълпата беше осъзнала загубата при облозите и започна да крещи от дива ярост. Последните обиколки преминаха без инциденти и тракиецът мина първи линията, посрещнат от всеобщо безразличие. Вече бяха започнали сбивания и легионерите действаха ловко — използваха дръжките на мечовете си, за да разтърват биещите се.

Помпей направи знак на личната си охрана, че вече е време да си ходи, и веднага му разчистиха път. На тръгване кимна на Крас и забеляза неприкритата му неприязън. Излезе на улицата, потънал в мисли, без да обръща внимание на нарастващия шум от размириците зад себе си.

През следващите дни времето сякаш течеше много по-бавно, особено защото Сервилия не можеше да намери повод да пояздят пак. „Златната ръка“ вървеше добре и тя доведе от Рим двама мъже, достатъчно яки, за да укротят и най-бурния скандалджия. Вместо да се наслаждава на успеха си обаче, усети, че мислите й непрекъснато се връщат при странния млад мъж, който можеше да е толкова уязвим и едновременно плашещ. Реши да не го търси, а да изчака неговата покана. Когато тя дойде, Сервилия се засмя високо, развеселена на себе си, но и неспособна да устои на вълнението, което й носеше.

Спря, за да добави още едно цвете към венчето, което плетеше, докато вървяха през полето от залюлени жита. Юлий спря с нея. Чувстваше се отпочинал, което не му се бе случвало напоследък. Тъгата, която го потискаше, сякаш изчезваше в нейно присъствие и му се струваше странно, като си помислеше, че двамата бяха яздили за първи път заедно само преди няколко седмици. Тя беше видяла моментите от живота му, които имаха най-голямо значение за него, и той се чувстваше така, сякаш я беше познавал винаги.

С нея кошмарите, които се бе опитал да удави като кученца в тежко вино, бяха изчезнали, макар да усещаше, че още витаят наоколо. Тя беше благословията на Александър за него, закрила срещу сенките, които го подтикваха към отчаяние. Можеше да забрави това, в което се бе превърнал, да захвърли мантията на властта. Час или два дневно на слънце… което сгряваше не само кожата му.

Погледна я, замислен за силата на чувствата, които предизвикваше у него. В един момент можеше да го върне към спомена за града и сенаторите, което го оставяше без дъх, а в следващия да бъде почти като дете, докато се смее или избира поредното цвете, което да вплете във венеца.

Брут не беше възразил срещу приятелството им след онази първа разходка до селото със счупената статуя. Видя, че Сервилия е като балсам за ранения дух на приятеля му. Беше започнала да лекува раните, които бяха останали отворени прекалено дълго.

— Помпей сгреши, като заповяда да разпънат робите на кръст — каза Юлий, като си спомни редицата кръстове и стенещите, измъчени хора, които чакаха смъртта си. Картините от голямото въстание на робите все още бяха болезнено живи в съзнанието му, дори и след четири години. Гарваните ги кълваха, докато преядоха толкова, че не можеха да летят, и крещяха гневно на хората му, които ги ритаха. Юлий потрепери. — Не предложихме на робите нищо друго освен смърт. Знаеха, че никога няма да ги оставим да избягат. Отнесохме се с тях зле и Помпей нареди да ги разпънат на юг по главния път. Не беше достойно от негова страна да отговори на въстанието с терор.

— Ти не би ли го направил? — попита тя.

— Спартак и неговите гладиатори трябваше да умрат, но имаше и други — смели мъже, които се изправиха срещу легионите и ги победиха. Аз щях да сформирам нов легион от тях, щях да ги смеся с най-опитните бойци от други легиони. Шест хиляди смели мъже, Сервилия, и всичките погубени заради неговата амбиция. Това щеше да е много по-добре, отколкото да ги разпъне, но Помпей не може да види по-далече от дребнавите си закони и традиции. Придържа се към тях, докато целият останал свят профучава покрай него.

— Всички римляни го приветстваха, Юлий. Помпей беше единственият, когото наистина искаха за консул. Крас пое второто място в сянката му.

— По-добре да бяха дали на робите свобода — промърмори Юлий.

— Тогава щяха да изправят глави, вместо да се втурнат да целуват краката на Помпей. По-добре е да отглеждаш своя собствена реколта, отколкото да се молиш на хора като Помпей да ти дадат храна. Това при нас е болест, знаеш ли. Винаги издигаме недостойни мъже да ни управляват.

Опитваше се да намери най-точните думи. Сервилия го погледна. В този горещ ден беше избрала стола от тънък памук. Беше вързала косата си на тила със сребърна нишка, за да се вижда шията й. Всеки ден, който прекарваше с него, тя разкриваше на вниманието му нещо ново. Прииска му се да я целуне по шията.

— Той унищожи пиратите, Юлий. Всички бяха доволни от това.

— Разбира се — горчиво отвърна той. — Макар че аз самият исках тази задача. Той не е мечтател, Сервилия. Пред нас има цял нов свят, богат с перли и злато, а Помпей си нехае и организира игри за народа. Хората по полето гладуват, докато той строи нови храмове, за да могат те да се молят за реколта.

— А ти би могъл да направиш повече, така ли? — попита тя и го хвана за ръката. Дланта й беше топла и мислите му отлетяха далече под напора на внезапна страст, която го изненада. Зачуди се дали мислите му са съвсем прозрачни и промърмори:

— И ще направя. Има достатъчно злато да въздигнем порутения Рим и имаме възможността да го вземем. Нищо на света не може да се равнява с нашия град. Казват, че Египет бил по-богат, но ние все още сме достатъчно млади, за да напълним шепите си. Помпей се заблуждава, ако си мисли, че границите ни ще останат сигурни с легионите, които имаме. Трябва да обучим още и още и да платим за тях с нови земи и злато.

Тя отпусна ръка; усети как настръхва от тръпката на желанието. В него имаше такава сила, когато не беше затворен в тъгата и отчаянието си! Видя как мракът се отдръпва, изпълнена едновременно със страхопочитание и задоволство. Мъжът, който я беше развълнувал с докосването си, не беше онзи, когото бе срещнала първия ден на портите на крепостта, и тя се зачуди какво ли ще излезе от това ново пробуждане.

Това, че изпитва желание към него, я стресна и почти я изплаши. Нещата не трябваше да се развият по този начин. Мъжете, които я обичаха, никога не се докосваха до нещо повече от кожата й, за която копнееха. Можеха да се разтопят в нея без дори трепване на истински отговор. Но този необикновен млад мъж я объркваше всеки път, когато очите му срещнеха нейните. Толкова странни очи — зениците им се присвиваха болезнено на ярка светлина. Сякаш я виждаше отвъд всичките й маски и преструвки, сякаш преодоляваше нейната неуловимост, за да достигне до истинската й същност.

Сервилия въздъхна. Беше глупава. Сега не беше моментът в живота й, когато да се заплесне по мъж на възрастта на сина си. Несъзнателно прокара ръка по вързаната си коса. Годините й изобщо не си личаха, никак даже. Бяха й казвали, че мъжете могат да я вземат за трийсетгодишна, а не на четирийсетте, за които срамежливо претендираше. Четирийсет и две. Понякога се чувстваше по-стара, особено в града, когато я посещаваше Крас. Понякога се разплакваше без причина, после тъгата изчезваше толкова внезапно, колкото се беше появила. Знаеше, че младият мъж до нея може да има всяко младо момиче в града. Нямаше да поиска жена, която носи по себе си толкова много белези — белези, които никой не можеше да види.

Стисна ръце и едва не смачка венеца. Не се съмняваше, че ако пожелае, може да предизвика страст у него. В сравнение с нея той беше млад и невинен. Щеше да е лесно — и тя осъзна, че част от нея го иска и ще прикани ръцете му върху себе си сред високите треви. Тръсна глава. Глупаво момиче. Изобщо не трябваше да го целува.

Заговори бързо, за да прикрие паузата. Чудеше се дали е забелязал разсейването й и червенината, която беше избила по страните й.

— Не си виждал Рим наскоро, Юлий. Сега има безброй бедни. Армията на робите не остави никого да работи на полето и просяците са буквално като мухи. Помпей поне им придава усещане за слава, макар стомасите им да са празни. Сенатът не се осмелява да го спре за нищо, за да не би тълпата да се надигне и да ги помете всичките. Когато тръгнах, мирът беше доста крехък и се съмнявам нещо да се е подобрило оттогава. Нямаш представа колко са близо до хаоса. Сенатът живее в страх от ново въстание, което да отмъсти за победата над Спартак. Всеки, който може да си позволи, има охрана. Бедните се избиват по улиците и нищо не се прави срещу това. Времената никак не са лесни, Юлий.

— Тогава може би трябва да се върна. От четири години не съм виждал дъщеря си, а и Помпей ми е длъжник. Може би е време да си потърся някои от дълговете и да се уверя, че отново съм в играта.

За момент лицето му се озари от страст и сърцето й прескочи един удар — тя си спомни как този мъж омайваше сената и дори враговете в него. После, също толкова бързо, всичко отмина и той въздъхна отчаяно.

— Преди имах съпруга, с която да споделям всичко. Имах Тубрук, който беше за мен повече баща, отколкото приятел, имах и дом. Животът преминаваше през мен с някаква… радост. Сега нямам нищо освен няколко нови меча и рудници… и всичко ми се струва безсмислено. Бих дал всичко да можеше Тубрук да е до мен поне за час, за да пием заедно, или да видя Корнелия поне за миг, за да й кажа колко съжалявам, че не удържах на обещанията си към нея.

Той изтри очи и тръгна през тревата. Сервилия почти го докосна — знаеше, че ласката й ще му донесе облекчение. Едва удържа огромната сила на желанието си. Докосването щеше да доведе до много повече и макар да й бе много трудно да се сдържи, намери сили да се спре и да не започне играта, която познаваше толкова добре — нали я играеше, откакто се помнеше. По-млада жена би го сграбчила, без да се притесни, в момента на неговата слабост, но Сервилия беше прекалено опитна, за да го направи. Щеше да има и други дни.

Той се обърна и я притисна толкова силно, че я заболя, устните му се впиха в нейните, напираха да ги разтворят. Тя се поддаде, неспособна да спре.

Рений стоеше в пресъхналото речно корито и гледаше нагоре към моста, който гъмжеше от римляни и местни мъже. Гредите и дъските се люлееха и скърцаха под тежестта им. Двеста стъпки от сухото речно корито до каменния път горе. Когато приключеха, бентът щеше да бъде разрушен, водата щеше да покрие масивните основи на моста и да заглажда острите ръбове дълго след като строителите му се превърнат в прах. Застанал в сянката на конструкцията, старият гладиатор изпитваше някакво странно чувство. Когато пуснеха водата, никой повече нямаше да може да стои на това място.

Той тръсна глава в мълчалива гордост, заслушан в заповедите и виковете — групата при лебедките вдигаше следващия блок, който трябваше да оформи арката. Гласовете им отекваха под моста и Рений усети, че и те споделят същото задоволство. Този мост никога нямаше да падне и всички го знаеха.

Пътят по моста щеше да осигури достъп по права линия до плодородната равнина. Щяха да се издигнат градове и да се построят нови пътища, които да посрещнат нуждите на новите обитатели. Те щяха да дойдат заради хубавата земя, заради търговията, но най-вече заради чистата сладка вода, която минаваше през подземните акведукти, чието построяване бе отнело три години.

Рений гледаше как мъжете с всичка сила опъват дебелите въжета, така че главният камък на арката да се залюлее над мястото си. Докато макарите скърцаха, забеляза как Кир се е навел над перилата, за да направлява поставянето на камъка на мястото му. Мъжете до него изсипаха кафяв хоросан по другите камъни, после Кир обви ръце около ключовия камък — сумтеше в унасящия ритъм на групата долу. Рений затаи дъх. Макар че силата на гиганта нямаше равна, едно подхлъзване като нищо можеше да доведе до злополука. А блокът беше достатъчно тежък, за да счупи скелето и да паднат всички, ако се изхлузеше.

Дори и от мястото си под моста чуваше как Кир ръмжи, докато намества камъка. Излишният хоросан тежко падаше в подножието.

Старият гладиатор засенчи очи, за да вижда по-добре. Никой не се осмеляваше да му викне да се махне оттук.

Рений харесваше якия Кир. Той не говореше много, но не пестеше сили, когато ставаше дума за тежка работа. Би го харесвал дори само заради това. Отначало се изненада, като откри колко му е приятно да му преподава уменията, които опитните легионери приемаха за даденост. Един легион не можеше да бъде спрян от долини или планини. Всеки мъж на скелето знаеше, че на света няма река, над която не могат да прехвърлят мост, или път, който да не могат да прокарат. Легионерите изграждаха Рим навсякъде, където отидеха.

Кир беше впечатлен от водата и дългите много мили тунели, които бяха прокопали, за да я доведат от изворите високо в планината. Сега хората, които се заселваха в долината, нямаше всяко лято да страдат от болести, когато кладенците им се заблатят. И може би щяха да се сещат за мъжете от Рим, които бяха построили акведукта.

Спокойните мисли на Рений бяха прекъснати от самотен конник в лека броня, който слизаше по брега към него. Мъжът беше потен от жегата и инстинктивно погледна притеснено, докато минаваше под арката. Рений се усмихна на предпазливостта му, после попита:

— Мен ли търсиш?

Мъжът спря коня в сянката на арката и слезе от седлото.

— Да, господарю. Генералът те вика. Каза да доведа с теб и легионера Кир.

— Последната арка е почти готова, момче.

— Каза да дойдете незабавно, господарю.

Рений се намръщи, после хвърли кос поглед към Кир, който беше високо горе. Само глупак би крещял заповеди на мъж, който носи камък, почти толкова тежък, колкото него самия. За щастие, Кир вече бе свършил и попиваше потта от челото си с кърпа. Старият гладиатор напълни дробовете си с въздух и изкрещя:

— Слез, Кир. Викат ни.

Брут безпомощно повърна през перилата в люлеещото се море и каза нещастно:

— Бях забравил колко е гадно.

Кир можа само да простене в отговор, защото последните чаши вино, които бяха изпили във Валенция, напираха в гърлото му — и бликнаха. Поривът на вятъра хвърли част от повърнатото върху двамата. Брут замръзна от отвращение и кресна, за да надвика бурята:

— Махни се от мен, говедо! — Въпреки че стомахът му беше празен, болезнените спазми започнаха отново и той се присви от горчилката в устата си.

Малко след като испанските планини бяха изчезнали зад гърба им, от изток се появиха облаци. Корабите се разпиляха от бурята. Онези, които имаха весла, запазваха някакво привидно равновесие, въпреки че люшкането ги изкарваше от водата ту от едната, ту от другата страна. Търговците, загрижени за корабите си, хвърляха плаващи котви, за да създадат някакво съпротивление, но това почти не помагаше. Заради бурята се стъмни рано и корабите се загубиха един друг от поглед. Всеки се оказа сам в битката с огромните вълни.

Когато поредното рязко накланяне хвърли огромна бяла вълна, Брут потрепери на кърмата, сграбчи здраво перилата, щом водата го заля до коленете, после се надигна. Веслата бяха безсилни пред планините черна вода и той се зачуди дали няма да се изпочупят.

В тъмнината едва виждаше огромния Кир, който беше само на няколко крачки от него. Чуваше как едрият мъжага скимти и затвори очи; искаше всичко това да свърши. Чувстваше се чудесно, преди да изгубят брега от поглед и огромните вълни да започнат да ги подмятат. Тогава започна морската болест със силно оригване и внезапно желание да се наведе през перилата. Имаше достатъчно опит и веднага се качи на палубата. Мъжете долу в трюма нямаха този късмет. Там гледката вероятно беше кошмарна.

Някаква малка част от съзнанието му, която беше в състояние да мисли за нещо различно от морската болест, осъзна, че вероятно ще трябва да останат ден-два на котва край Остия, преди да влязат в пристанището, пък дори и само за да почистят корабите и да възвърнат блясъка на Десети. Ако стигнеха пристанището в този момент, щяха да ги сметнат за бегълци от някоя ужасна битка.

Чу стъпки зад себе си и успя да изхърка:

— Кой си?

— Юлий — чу се весел глас. — Нося ти вода. Поне да имаш какво да повръщаш.

Брут се усмихна криво, взе меха и притисна бронзовата тръбичка до устните си. Изплакна си устата и два пъти изплю, преди да отпие малко. Кир взе меха от ръцете му и започна шумно да гълта.

Брут знаеше, че трябва да попита как са хората или как точно ще преминат между Сардиния и Корсика, но просто не можеше да се насили да го направи. От морската болест главата му беше натежала и той едва успя да махне с ръка на Юлий, преди отново да се прегъне над перилата. Чувстваше се още по-зле, когато не повръщаше. Тогава не му оставаше нищо освен да се опитва да го прави насила.

Тримата залитнаха, защото корабът се наклони под ужасяващ ъгъл. Нещо с трясък падна в трюма. Юлий се подхлъзна и сграбчи ръката на Кир. Изправи се и възкликна:

— Липсваше ми това. Тъмнината в открито море. — Стисна по-силно ръката на Кир и продължи: — Утре си на късна вахта с мен. Когато бурята спре, звездите ще ти вземат дъха. Морската болест никога не трае повече от ден, в най-лошия случай два.

— Дано — успя да каже Кир. Що се отнасяше до него, Юлий беше стигнал до границата на приятелството със своята веселост, докато чакаха смъртта да ги отнесе. Би дал месечната си заплата само за миг спокойствие, така че стомахът му да спре да се бунтува. После — не се и съмняваше — би могъл да се справи с всичко.

Хванат за перилата, Юлий тръгна към кърмата, за да говори с капитана. Търговецът кисело беше приел новата си роля, дори стигна дотам, че да говори с войниците, докато те се товареха на кораба. Беше ги предупредил много да внимават и да пазят както кораба, така и себе си.

— Ако паднете от палубата — беше казал, — с вас е свършено. Дори да се върна, а аз не мога да го направя, една човешка глава трудно може да се забележи дори когато морето е спокойно. А ако има и лек ветрец, направо ще се нагълтате с вода и ще потънете. Тогава ще е дори по-бързо.

— Държим ли курса, капитане? — попита Юлий.

— Ще знаем, когато стигнем Сардиния, но съм минавал по този маршрут достатъчно пъти — отвърна капитанът. Беше облечен с тежка промазана дреха. — Вятърът идва от югоизток и го пресичаме косо.

В пълната тъмнина Юлий не можеше да види ясно лицето му, но гласът не звучеше притеснено. Когато първите вълни заляха кораба, капитанът свали руля малко по-ниско, зае мястото си и закрещя заповеди на екипажа, който се движеше мълчаливо по палубата. Сега, облегнат на перилата, Юлий се полюляваше от клатенето на съда и се забавляваше неописуемо. Времето му на „Акципитер“ с капитан Гадитик му се струваше преди цяла вечност, но ако оставеше ума си да се рее, можеше да се почувства отново там, в едно различно тъмно море. Чудеше се дали Кир се сеща за онези времена. Стотици пъти бяха рискували живота си в гонене на пиратите.

Затвори очи и се замисли за хората, които бяха загинали в онова преследване. Пелитас например — много добър човек. Тогава всичко му се струваше толкова просто, сякаш пътят му го чакаше напред. Сега пред себе си имаше много повече възможности за избор, отколкото му се искаше. Ако получеше поста на консул, можеше да остане в Рим или да поведе легиона си към всяка точка на света, която пожелаеше. Александър го беше направил преди него. Момчето-цар беше завело армиите си на изток към изгрева на слънцето, към земи, толкова далечни, че чак превърнати в легенда. Част от Юлий мечтаеше за дивата свобода, която беше имал в Африка и Гърция. Да не трябва да убеждава никого, да не отговаря пред никого, просто да проправя нови пътища.

Усмихна се в тъмното. Испания беше зад тях и всичките му притеснения бяха паднали от раменете му с тази буря.

Чу стъпки — още някой идваше да се освободи от вечерята си. Беше Адан: изсумтя, като видя, че пътят му е препречен от Кир, и ядосано изруга.

— Какво е това? Слон ли? Направи малко място бе, слон такъв!

Кир се разсмя, доволен от възможността да сподели съдбата си с още някого.

Крас дишаше тежко сред парата на басейна. Влезе във водата до кръста и седна. Мраморният перваз студенееше на раменете му, но водата беше идеална. Почувства възли от напрежение във врата си и махна на един млад роб да ги разтрие.

Другите мъже в басейна бяха все негови клиенти^[3] и бяха верни в рамките на месечната сума, която получаваха. Крас затвори очи, когато твърдите палци на роба започнаха да отпускат напрегнатите му мускули, въздъхна от удоволствие и заговори.

— Моят мандат като консул остави малка следа в града, приятели. — Усмихна се напрегнато, когато мъжете объркано се размърдаха, и преди да успеят да възразят, продължи: — Мислех, че ще мога да свърша повече за това време. Има съвсем малко неща, които да мога да посоча и да кажа: „Това е само мое дело“. Не мисля, че предоговорените търговски споразумения са нещо, което би разпалило кръвта на моите съграждани.

На лицето му се изписа горчивина. Той ги погледна и леко завихри водата с пръст.

— Е, дадох им хляб, когато казаха, че нямат. Но когато самуните бяха изядени, нищо не се промени. Имаше няколко състезания, платени от моята кесия, възстанових и храма във форума. Чудя се обаче дали изобщо ще си спомнят тази година и дали ще мислят за мен и за времето, когато съм бил консул.

— Ние сме зад теб — каза един от мъжете и репликата бързо отекна и през останалите.

Крас кимна и издиша цинизма си през парата.

— Знаете, че не спечелих за тях никакви войни. Вместо това те се умилкват на Помпей. Крас е забравен.

Клиентите не се осмеляваха да се погледнат един друг и да видят в лицата на останалите отражението на тази истина. Консулът вдигна поглед и видя притеснението им. Гласът му нарочно стана по-твърд.

— Не искам моята година да бъде забравена, приятели. Като начало съм откупил за тях още един ден състезания. Искам онези, които са ми длъжници, да имат правото първи да получат билети: и се постарайте да доведат семействата си. — Замълча, за да вземе иззад главата си чаша студена вода. Робът прекъсна масажа, за да му я подаде с кокалестите си пръсти. Крас се усмихна на момчето, преди да продължи:

— Новите сестерции с моята глава върху тях са готови. Искам всички вие да се заемете с разпространението им, приятели. Трябва да стигнат само до най-бедните домове и не повече от една монета на мъж или жена. Ще трябва да наемете охрана и да носите само малки суми.

— Може ли да предложа нещо, консуле? — попита един от мъжете.

— Разбира се, Парий — отвърна Крас и вдигна въпросително вежди.

— Наеми мъже да разчистят улиците — отвърна мъжът. Думите му излизаха прекалено бързо под погледа на консула. — Градът вони и хората ще са благодарни.

Крас се разсмя.

— Дали ако направя това, което казваш, ще престанат да изхвърлят мръсотията си на улиците? Не, ще кажат те, карай да върви, Крас пак ще дойде с казаните и пак ще изчисти. Не, приятелю, ако хората искат чисти улици, трябва да вземат вода и да си ги измият сами. Ако вонята стане прекалено силна през лятото, може да се принудят да го направят, а това ще ги научи да пазят чистота. — Крас забеляза объркването на мъжа и заговори по-мило: — Възхищавам се на всеки, който мисли за нашия народ, но има прекалено много хора, на които им липсва усетът да не объркват собствените си стъпки. Няма никакъв смисъл да се стараеш за благото на такива като тях. — Замислено цъкна с език, после се умълча. — От друга страна, ако това е популярно… но не. Няма да остана известен като Крас чистача на боклуци. Не.

— Ами уличните банди? — продължи неотстъпчиво Парий. — В някои райони са направо неконтролируеми. Ако пуснеш хора, които да имат разрешението да се борят с бандите, това ще направи за града много повече, отколкото…

— Искаш още една банда, която да контролира останалите? А кой ще контролира тях? Може би ще поискаш още по-голяма група, която да управлява първата? — Крас изпръхтя, развеселен от настоятелността на Парий.

— Един легион би… — успя да изрече клиентът.

Крас се поизправи и в басейна плъзнаха вълнички. Вдигна ръка за тишина и всички нервно се размърдаха.

— Да, Парий, един легион би могъл да свърши много неща, но нямам легион на разположение, както може би си спомняш. Да не би да ми предлагаш да измоля повече войници от Помпей, за да обикалят бедните квартали? Той иска цяло състояние дори за да има пазачи на състезанията, а вече направих достатъчно, за да повишавам репутацията му със собственото си злато. — Крас махна с ръка и удари металната купа, която висеше от тавана.

— Достатъчно, приятели. Засега имате задачи, а утре ще има още. Сега ме оставете.

Без да кажат и дума, мъжете се изкатериха по ръба на басейна, бързаха да се отдалечат от сприхавия си господар.

Брут потупа Александрия по бедрото. Наслаждаваше се на това да я докосва, докато яздеха в здрача. След като прекара деня в леглото с нея, се чувстваше отпочинал и в хармония със света. Щеше му се цялото му завръщане у дома да беше такова.

Тъй като не беше свикнала да язди, тя се притискаше здраво в него и той чувстваше как косата й гали голия му тил. Това му се струваше невероятно възбуждащо. Докато той беше отсъствал, тя беше наедряла, тялото й беше жилаво от здраве и сила. Лицето й също се беше променило, а на челото й имаше белег от пръска горещ метал, почти с формата на сълза.

Черното й наметало за момент се уви около него и той хвана краищата му и я привлече по-близо. Тя обви ръце около гърдите му и издиша дълбоко. Въздухът беше топъл, тъй като земята излъчваше жегата, която беше поела от слънцето, и на Брут му се прииска някой да ги види, за да отбележи колко невероятно изглеждат, докато яздят към имението.

Видя го отдалече. Светлината от фенерите, събран в сгъстяващия се мрак ореол над стените. Забави и за момент си помисли, че Тубрук го чака при отворената порта.

Юлий стоеше мълчалив и наблюдаваше как забавят ход. Разбираше мислите на Брут. Остави настрана нетърпението си и мълчаливо благодари на приятеля си, че идва: беше редно да е тук. И двамата се усмихнаха със скрито съжаление, когато Брут се обърна на седлото, за да помогне на Александрия да слезе, а после скочи на земята до нея.

Юлий целуна младата жена по бузата.

— За мен е чест да те посрещна в дома си. Слугите ще те въведат вътре, докато аз поговоря с Брут — каза той. Очите й блестяха и той се зачуди дали младата жена се връща в спомените си към една определена вечер, както правеше той.

Когато Александрия влезе, Юлий пое дълбоко дъх и с обич тупна приятеля си по рамото. После, зареял поглед в полята, каза:

— Не мога да повярвам, че Тубрук не е тук.

За момент Брут мълчаливо се взря в него, после се наведе и взе шепа пръст.

— Помниш ли как те накара да я държиш?

Юлий кимна и също загреба шепа пръст. Брут се зарадва, като го видя да се усмихва. И двамата оставиха пръстта да се разпилее от вятъра.

— Напоена с кръвта на тези, които са си отишли преди нас — тихо каза Юлий.

— И с нашата кръв. Беше добър човек — отвърна Брут, пусна пръстта да се доизсипе от шепата му и рязко плесна с ръце. — Ще трябва да намериш някой, който да разоре нивите. Никога не съм виждал имението толкова запуснато. Все пак вече си у дома.

Юлий се намръщи.

— Щях да питам къде изчезна, но виждам, че си намерил нещо по-добро от наглеждането на лагера в Остия.

Не можеше да се ядоса на приятеля си, макар че имаше намерение съвсем ясно да му покаже грешката му.

— Рений се грижи за всичко, а това, което направих, е за добро — отвърна Брут. — Александрия ми каза, че утре във форума ще има публичен дебат, и препуснах право насам, за да ти кажа.

— Знам. Сервилия ми каза веднага, щом чу. Въпреки това се радвам, че дойде. Щях да пратя да те потърсят дори и ако не беше отказал да се подчиниш на заповедите ми.

Брут погледна приятеля си; опитваше се да прецени доколко сериозно го кори. Напрежението и изтощението от времето, когато бяха в Испания, бяха изчезнали от лицето на Юлий и той сякаш изглеждаше по-млад.

— И получих ли прошка? — попита Брут.

— Да — отвърна Юлий. — Ела да влезем и да се запознаеш с дъщеря ми. Имаш приготвена стая и имам нужда от теб, за да планирам кампанията. Ти си последният, когото чаках.

Минаха заедно през двора. Единственият звук беше от съскането и пърхането на пламъчетата в лампите по стената. За момент, при затварянето на портата, ги лъхна ветрец и Брут настръхна и потрепери. Юлий го въведе в стая, изпълнена с живот и глъчка, и той наведе глава, за да влезе, усетил вече първите признаци на въодушевлението.

Цезар ги беше събрал всички, забеляза Брут, като огледа стаята и поздрави приятелите си. След като и Александрия беше тук, в стаята бяха всички, на които държеше, и очите им светеха от щастие: планираха как ще управляват града. Сервилия, Кабера, Домиций, Кир, Октавиан, всички, които Юлий беше събрал край себе си. Единственият външен човек беше младият испанец, който беше дошъл с тях като писар. Също като Брут, Адан оглеждаше всички поред и когато погледите им се срещнаха, Брут му кимна — призна го за равен, както би искал Юлий.

Забеляза, че Александрия стои сковано сред останалите, и инстинктивно пристъпи към нея. Юлий видя движението му и го разбра.

— Имаме нужда от теб, Александрия. Никой освен теб не е живял в града през последните години, а това знание ми е нужно.

Тя се изчерви, после се отпусна. Брут — според него незабелязано за никого — я стисна за дупето. Майка му го погледна строго, когато Александрия го плесна по ръката, но Брут само й се усмихна и пак се обърна към Юлий.

— Къде е дъщеря ти? — Беше любопитен да види детето.

— Сигурно е в конюшните — отвърна Юлий. — Знаеш ли, язди като кентавър. Ще я извикам, преди да се приготви за сън. — За момент лицето му се озари от гордост при мисълта за дъщеря му и Брут му се усмихна. После Юлий се изкашля и погледна към тях.

— Сега трябва да реша какво ще направя утре сутрин, когато вляза във форума и декларирам, че се кандидатирам за консул.

Всички заговориха едновременно и тропането по вратата първоначално остана нечуто. Клавдия отвори и каза притеснено:

— Не… не можах да го спра…

Юлий я хвана за ръката.

— Кой е?

Замръзна, щом видя човека зад нея, и отстъпи назад, без да пуска ръката на Клавдия.

На прага стоеше Крас, облечен в искрящо бяла тога. На рамото му блестеше златна фибула и Александрия премигна, като видя, че е нейна изработка. Зачуди се дали това е съвпадение, или доказателство, че той разбира за отношенията в стаята.

— Добър вечер, Цезар. Доколкото знам, постът ти на трибун не е бил отменен. Мога ли да се обърна към теб с тази титла сега, след като си се отказал от управлението като претор на Испания?

Юлий наведе глава, опитваше се да скрие гнева, който го бе обзел заради безцеремонното нахлуване в дома му. В съзнанието му се завихриха изненадващи мисли. Дали пък войниците не бяха навън? Ако беше така, тогава на Крас щеше да му е по-трудно да излезе, отколкото бе влязъл. Изруга наум, пусна ръката на Клавдия и тя бързо се измъкна от стаята, без да поглежда назад. Не я обвиняваше, че е пуснала Крас в дома. Въпреки че бе управлявала къщата като нейна господарка, Клавдия беше прекарала толкова години като робиня, че нямаше как да не се изплаши от един от най-могъщите мъже в сената. Никоя врата не можеше да бъде залостена пред консула на Рим.

Крас забеляза напрежението му и продължи:

— Успокой се, Юлий. Аз съм приятел на този дом, както бях и на Марий преди теб. Да не мислиш, че можеш да разположиш легион на бреговете ми, без тази новина да стигне до мен? Дори рехавият кръг шпиони на Помпей сигурно вече е чул, че си се върнал. — Крас погледна към Сервилия и леко наклони глава за поздрав.

— Добре си дошъл — каза Юлий колкото можеше по-спокойно. Знаеше, че се е поколебал прекалено дълго, и подозираше, че възрастният мъж се е наслаждавал на всяка секунда от объркването, което беше предизвикал.

— Благодаря — отвърна Крас. — Е, ако някой донесе още един стол, мога да се присъединя към вас, с твое разрешение. Утре ще имаш нужда от силна реч, ако имаш намерение следващата година да носиш робата на консул. Помпей няма да се зарадва да чуе това, но точно то е подправката на ястието.

— Нищо ли не е тайна за теб? — попита Юлий. Вече беше започнал да се овладява.

Крас му се усмихна.

— Потвърдено от твоята собствена уста! Сметнах, че едва ли има друга причина да напуснеш поста си като претор. Вярвам, че си определил заместник, преди да отплаваш за Рим?

— Разбира се — отвърна Юлий. За своя изненада откри, че се наслаждава на размяната на реплики.

Крас седна на стола, който му освободи Октавиан, и оправи тогата си с дългите си пръсти. Напрежението в стаята започна да се разсейва — бяха го приели като един от тях.

— Чудя се дали си решил просто да минеш през форума и да се качиш на трибуната? — каза Крас.

Юлий го погледна изненадано.

— Защо не? Сервилия ми каза, че Пранд ще е там и ще говори. Имам също толкова право, колкото и той.

Крас се усмихна и поклати глава.

— Ако го направиш, си свършен. По-добре ела по моя покана, Юлий. Все пак Помпей не би те поканил да се присъединиш към нас. Нямам търпение да видя лицето му, когато впишеш името си. — Той прие чаша вино, отпи и леко потрепна. — Разбираш, че Помпей може да те обвини, че си изоставил задълженията си, напускайки Испания, преди да е изтекъл мандатът ти, нали?

— Като трибун имам имунитет — бързо отвърна Юлий.

— Освен ако не си извършил насилие, приятелю, макар че предполагам, че при напускането на поста си не си направил такова нещо. Помпей знае за имунитета ти, но как ще погледнат хората на това? От утре до изборите, Юлий, ти не само трябва да се държиш добре, но и да виждат, че се държиш добре, или гласовете, които са ти необходими, ще отидат при друг кандидат.

Крас огледа присъстващите и се усмихна, когато погледът му срещна очите на Александрия. За момент пръстите му погалиха златната фибула на рамото му и младата жена разбра, че я е познал, и изпита усещане за опасност. За първи път, откакто Брут я откри в работилницата, тя осъзна, че Юлий е събрал доста врагове, освен приятели, а не беше сигурна каква е позицията на Крас.

— Какво печелиш, като ми помагаш? — попита Юлий.

— Имаш легион, който помогнах да се възстанови, Юлий. Още докато се наричаше легионът на Първородните. Бях… убеден в необходимостта от силни мъже в града. Мъже, които не могат да бъдат подкупени или изкушени от бандите насилници.

— Искаш да ти върна дълга? — отвърна Юлий. Изпитваше огромно желание да откаже.

Крас се обърна към Сервилия и двамата си размениха разбиращи погледи, които Юлий не успя да проумее.

— Не, отказал съм се от всякакви дългове толкова отдавна, че вече не си спомням. Искам твоята помощ, а в замяна моите клиенти ще помогнат името ти да се разпространи из града. Имаш само сто дни, приятелю. Дори и с моята помощ времето пак е твърде кратко.

Видя, че Юлий се колебае, и продължи:

— Бях приятел на баща ти и на Марий. Прекалено много ли е да искам доверие от сина и племенника?

Сервилия настоятелно гледаше Юлий с желание той да й обърне внимание. Познаваше Крас по-добре от всички в стаята и се надяваше Цезар да не направи глупостта да му откаже. Гледаше с някаква особена болка мъжа, когото обичаше, докато очакваше отговора му.

— Благодаря ти, консуле — официално каза Юлий. — Не забравям приятелите си.

Крас се усмихна с неприкрито удоволствие.

— С моето богатство… — започна той.

Юлий поклати глава.

— Имам достатъчно злато, Крас, но все пак ти благодаря.

За първи път консулът погледна младия военачалник с наченки на истинско уважение. „Бях прав в преценката си“, помисли си. Можеше да работи с него и едновременно с това да вбеси Помпей.

— Тогава значи можем да вдигнем тост за кандидатурата ти? — попита Крас и вдигна чашата си.

Юлий кимна и всички хванаха чашите си и зачакаха. За миг Юлий съжали, че е свършил фалернското вино, но му беше намерил по-добра употреба. Тубрук можеше да вдигне чаша заедно с тях, където и да се намираше.

Рим никога не беше тих и когато се зазори, огромната площ на форума беше изпълнена с движещи се тълпи граждани, които непрекъснато се люшкаха, сякаш през тях преминаваха течения. Бащите държаха децата си на раменете, за да могат да зърнат консулите и да могат да казват, че са виждали мъжете, победили Спартак и спасили града.

За Юлий тълпата беше безлична и притесняваща. Дали трябваше да гледа в нищото, докато говори, или да спре поглед върху някой нещастен гражданин? Чудеше се дали те изобщо щяха да го чуят. Мълчаха, докато слушаха Помпей, но Юлий не се съмняваше, че консулът е разпръснал из тълпата свои клиенти. Ако се развикаха и почнеха да се присмиват, когато той заговореше след него, това щеше да е много лошо начало на кандидатирането му. Отново и отново прехвърляше речта си през ума си, молеше се да не се запъне и да не загуби самообладание. Когато приключеше, щеше да има въпроси, може би от мъже, на които консулите са платили. Можеше да го унижат. Внимателно постави изпотените си длани върху коленете си и платът попи влагата, която се стичаше по тях.

Седеше на издигнатата платформа с Крас и бащата на Светоний, без да ги поглежда. Всички слушаха внимателно, докато Помпей остроумничеше, а после вдигаше ръка, за да спре смеха на тълпата. Юлий забеляза, че в него няма колебание. Уменията му като оратор можеше да се определят по реакцията на тълпата. Хората бяха вдигнали лица към консула почти в благоговение и младият военачалник почувства отвратителна тежест в стомаха при мисълта, че трябва да говори след него.

Гласът на Помпей стана сериозен, докато разказваше за службата си през едногодишния си мандат, и тълпата избухна в ръкопляскания. Военните успехи бяха изпъстрени с обещания за безплатно зърно и хляб, игри и възпоменателни монети. Крас се намръщи, като чу последното. Чудеше се откъде Помпей ще намери пари, за да изсече лицето си от сребро. Най-лошото от всичко беше, че знаеше, че подкупите са безсмислени. Помпей владееше тълпата, караше я на моменти да се смее или да изпитва гордост. Изпълнението му беше виртуозно и когато той приключи, Юлий се изправи и трябваше да се насили да се усмихне, щом Помпей отстъпи назад и му направи жест да заеме мястото му. Стисна зъби от гняв към протегнатата ръка — да не би да беше доведен тук от бащински настроен спонсор?

Докато се разминаваха, Помпей му прошепна:

— Няма щитове под плащовете, а, Юлий? Мислех, че си подготвил нещо.

Насили се да се усмихне, сякаш думите бяха закачлив коментар, а не обида. И двамата много добре си спомняха делото, което Юлий беше спечелил във форума, когато на тълпата бяха показани щитове, изобразяващи сцени от живота на Марий.

Помпей зае мястото си, без да каже нищо повече. Изглеждаше спокоен и заинтригуван. Юлий се приближи до трибуната и спря за момент, огледа морето от лица. Колко хора се бяха събрали, за да чуят годишното обръщение на консулите? Осем хиляди? Десет хиляди? Изгряващото слънце все още беше скрито зад храмовете, които ограждаха площада. Светлината беше сива и студена. Той пое дълбоко дъх: искаше още от самото начало гласът му да е уверен и силен. Беше важно да чуят всяка негова дума.

— Аз съм Гай Юлий Цезар, племенник на Марий, който беше седем пъти консул на Рим. Вписах името си в сената за същия пост. Не го правя в памет на този велик мъж, а за да продължа делото му. Искате ли да ви обещавам да ви раздават хляб и монети? Не сте деца, че да ви предлагам красиви неща в замяна на вашата вярност. Един добър баща не глези децата си с подаръци.

Юлий замълча. Започваше да се отпуска. Всички очи във форума бяха вперени в него и за първи път от качването си на платформата той усети някакво доверие.

— Познавам онези, които се прегърбват, за да отгледат житото за вашия хляб. От храненето на другите не се трупа състояние, но те са горди мъже. Познавах много, които се биха за този град, без да се оплакват. Понякога ще ги видите по улиците, с липсващи очи или крайници. Тълпата ги отминава, отвърнала глава. Забравяме, че всички ние можем да се смеем и да обичаме само защото тези войници са ни дали толкова много от себе си.

— Изградили сме този град върху кръвта и потта на онези, които са си отишли преди нас, но все още има много, което трябва да се направи — продължи той. — Чухте ли консул Крас, който говореше за войници, които да направят улиците по-сигурни? Аз дадох моите хора без съжаление, но когато ги отведа, за да търсим нови земи и богатства за Рим, кой ще пази улиците спокойни, ако не самите вие?

Тълпата не спираше да се движи и Юлий за момент замълча. Можеше да види идеята в съзнанието си, но търсеше начин, по който да я направи разбираема за хората.

— Аристотел твърди, че държавникът копнее да създаде у съгражданите си някакъв морален характер, някакво отражение на добродетелта. Търся го у вас и виждам, че го има, готово да се прояви. Вие сте онези, които излязоха на стените, за да защитят Рим от въстанието на робите. Тогава не се скрихте от дълга си, няма да го направите и сега, когато го поискам от вас. — И продължи, по-високо отпреди: — Ще заделя средства за всеки безработен мъж, ако чисти улиците и държи бандите настрана, за да не тормозят по-слабите сред нас. Къде е славата на Рим, ако живеем в страх през нощта? Колко от вас залостват вратите си и чакат зад тях да чуят първото драскане на убиец или крадец?

Мълчаливо благодари на Александрия за това, което му беше разказала, и от кимащите глави разбра, че е докоснал струна в душите на много от присъстващите.

— Консул Крас ме избра за едил^[4], което означава, че аз съм човекът, на когото трябва да се оплаквате, ако има престъпление или нередности в града. Елате при мен, ако сте несправедливо обвинени. Аз ще ви изслушам и лично ще ви защитавам, ако не мога да ви намеря защитник. Времето и силата ми сега са ваши, ако ги искате. Моите клиенти и моите войници ще направят улиците спокойни, а аз ще направя закона справедлив за всички. Ако стана консул, ще има храна за онези, които чистят улиците на Рим от столетната мръсотия, но не само за тях. Няма да ви дам по-добър град. Ще го направим заедно.

Отговорът накара кръвта му да закипи от радост. Гърдите му се надигнаха и гласът му се разля над тълпата. Всички го гледаха внимателно.

— Къде са богатствата, които нашите легиони донесоха в града? Само в този форум? Мисля, че това не е достатъчно. Ако ме изберете за консул, няма да се срамувам от по-малките неща. Улиците са задръстени от движение и това затруднява търговията. Ще ги накарам да се движат нощем и постоянните викове на воловарите ще секнат. — При тези думи хората се засмяха и Юлий им отвърна с усмивка. Това бе неговият народ.

— Мислите ли, че не трябва да го правя? Трябва ли да използвам времето си, за да издигна още някоя красива сграда, която няма да използвате?

Някой извика: „Не!“ и Цезар се засмя на самотния глас, наслаждаваше се на вълната смях, която премина през тълпата.

— На мъжа, който извика, ще кажа: „Да!“ Ние трябва да строим велики извисяващи се храмове, мостове и акведукти за чиста вода. Ако някой чужд владетел дойде в Рим, искам да знае, че сме благословени с всичко. Искам да вдигне поглед — но не отвратен от някое неприятно нещо.

Изчака смехът да спре, преди да продължи. Знаеше, че го слушат, просто защото гласът му беше изпълнен с убеждение — и с убедителност. Той вярваше в това, което говореше, и те го слушаха и бяха въодушевени.

— Ние сме практични хора, и вие, и аз. За да живеем, имаме нужда от канали и сигурност, от честна търговия и ниски цени на храната. Но също сме и мечтатели, практични мечтатели, които ще пресътворят този свят, така че да просъществува хиляда години. Строим, за да просъществува. Ние сме наследниците на Елада. Имаме силата, но не само силата на тялото. Ние изобретяваме и подобряваме, докато не направим така, че всичко най-добро да е в Рим. По една улица, ако трябва.

Пое си дъх бавно и дълбоко и очите му се изпълниха с обич към хората, които го слушаха.

— Гледам ви и се чувствам горд. Моята кръв е помогнала за издигането на Рим и не мисля, че е пролята напразно, като гледам хората, които е създала. Това е нашата земя. И въпреки това отвъд има свят, който трябва да знае какво сме открили. Това, което сме направили, е достатъчно велико, за да го отнесем по мрачните краища, за да разпространяваме властта на закона, да прославяме нашия град, така че навсякъде по света, щом някой каже: „Аз съм гражданин на Рим“, това да му осигурява добро отношение. Ако ме изберете за консул, аз ще работя за този ден.

Беше приключил, но те не го разбраха отведнъж. Чакаха търпеливо, за да чуят какво още ще каже. Беше почти изкушен да продължи, но един вътрешен глас го предупреди, че трябва просто да им благодари и да слезе от трибуната.

Тишината се взриви от въодушевени крясъци и Юлий се изчерви от вълнение. Не мислеше за хората на платформата зад себе си. Виждаше само народа, който го беше слушал — всички го бяха слушали и бяха попивали думите му. Усещането беше по-хубаво и от вино.

Зад гърба му Помпей се наведе към Крас и прошепна, докато ръкопляскаше:

— Направил си го едил? Той не ти е приятел, Крас, повярвай ми.

Възрастният мъж му се усмихна в отговор само заради тълпата, но очите му блестяха гневно.

— Знам как да преценявам приятелите си, Помпей.

Помпей се изправи и тупна Юлий по рамото, когато той се приближи към него. Когато тълпата видя как двамата мъже си се усмихват, отново се зарадва и консулът вдигна другата си ръка, за да ги поздрави, сякаш Юлий беше негов ученик и се беше постарал да им достави удоволствие.

— Чудесна реч, Цезар — каза Помпей. — Ако успееш, ще си като свеж повей за сената. Практични мечтатели! Чудесна концепция!

Юлий хвана ръката му и се обърна, за да покани Крас да излезе напред. Другият консул вече беше станал — беше твърде хитър, за да пропусне тази чудесна възможност.

Тримата стояха заедно, докато тълпата ги приветстваше, и отдалече усмивките им изглеждаха искрени. Сенатор Пранд също се изправи, но никой не му обърна внимание.

Къщата, която Сервилия намери за кампанията, беше на три етажа и пълна с хора. По-важното, намираше се на централно място в долината под хълма Есквилин^[5]. Това помагаше на Юлий да поддържа връзка с хората, които искаха да го видят. Когато започна да организира стратегията си, още отпреди изгрев-слънце, та чак до залез клиентите му търчаха през отворените врати, натоварени със задачи и заповеди. Десети се появяваше на групи през нощта и след три кървави схватки с бандите легионерите разчистиха единайсет улици в най-бедния район. Юлий знаеше, че само глупак би повярвал, че бандитите са победени, но поне не се осмеляваха да се събират в районите, които беше набелязал. Така с времето хората осъзнаха, че са под закрилата на легиона и могат да се движат спокойно.

Беше приел три дела в съда на форума и беше спечелил първото, а второто предстоеше след няколко дни. Тълпите бяха дошли да видят младия оратор и приветстваха решението в негова полза, въпреки че престъплението не беше особено тежко. Юлий все още се надяваше, макар и без причина, че ще му дадат да се занимае с убийство или някое друго обвинение, което ще накара хиляди хора да дойдат да го слушат.

Не беше виждал Александрия от почти две седмици, когато тя прие поръчката да изработи брони за бойците в голямото състезание с мечове, което щеше да се проведе край града. Когато съвсем се изтощаваше от работа, Юлий яздеше до Марсово поле, за да види как се строи арената. Брут и Домиций бяха разпратили вестта до всяко римско селище и град в радиус от петстотин мили, за да осигурят най-високо качество на битката. Въпреки това двамата очакваха да са на финала, като Брут беше убеден, че ще победи, и дори стигна дотам, че заложи по-голямата част от годишната си заплата за това.

Юлий беше решил да се движи без охрана, та хората да видят доверието му в тях. Отначало Брут оспори това решение, после го остави да прави каквото иска. Цезар предполагаше, че все пак е изпратил хора, които тайно да го следят, когато се движи из града, готови да го защитят. Нямаше нищо против подобна тактика, поне докато беше скрита. Показността беше много по-важна от реалността.

Както беше обещал, защити в сената предложението си търговците да влизат и излизат от града само нощем, така че улиците да остават свободни за движението на гражданите. Войниците му бяха на всеки ъгъл, за да осигурят спокойствието след мръкване, и след няколко скандала с ядосани търговци промяната мина доста леко. Той беше едил, отговорността за реда в града беше негова и с подкрепата на Крас имаше съвсем малко пречки от страна на останалите членове на сената.

Клиентите и войниците му работеха здраво. Кампанията вървеше добре и щеше да е доволен, ако не беше проблемът, който Крас беше стоварил на плещите му.

Консулът всекидневно го притискаше да предприеме нещо срещу онези, които беше посочил като предатели. Юлий все отлагаше, но го измъчваше мисълта, че те могат да се разбунтуват и градът да потъне в хаос, който е могъл да предотврати. Изпратил беше шпиони, които да наблюдават домовете им, и му беше достатъчно ясно, че се срещат тайно на места, където никой не може да ги подслуша. Въпреки това не предприемаше нищо. Беше му невъзможно да повярва, че съществува заговор от мащаба, за който говореше Крас, когато виждаше спокойните улици. И все пак беше виждал как се отразява войната на Рим и това му беше достатъчно, за да изпрати Брут да проучи мястото, което беше посочил Крас.

Това беше товарът на отговорността, който го смазваше, признаваше си с горчивина Юлий. Въпреки че му се искаше някой друг да рискува кариерата и живота си, решението беше оставено в неговите ръце. Не подценяваше рисковете. Тъй като имаше само няколко имена, не можеше да си позволи да обвини сенатори в предателство, без да постави главата си на дръвника. Ако се провалеше, сенатът щеше да се обърне срещу него без капка милост. По-лошото беше, че хората можеше да се изплашат да не би да се върнат дните на управлението на Сула, когато никой не знаеше кой ще е следващият, когото ще изведат от дома му по обвинение в предателство.

Една грешка можеше да навреди на Рим повече, отколкото ако не направеше нищо — но напрежението беше огромно.

Останал сам за няколко скъпоценни минути, той тресна с юмрук по масата. Как можеше да вярва на Крас след подобно разкритие? Като консул Крас бе трябвало да изобличи заговора на Катилина в момента, в който научи за него. От всички мъже на Рим той се беше провалил в най-основния си дълг и въпреки възраженията му Юлий осъзнаваше, че трудно може да му прости тази слабост. Не и откакто Сула бе заплашил града с въоръжените си сили — споменът за онази нощ все още го разтреперваше. Нощта, когато загина Марий, нападнат като от африкански мравки. Крас трябваше да действа, а не да слуша мъже като Катилина, без значение какво му обещават.

Силен шум долу го откъсна от мислите му. Веднага хвана меча, оставен на масата, но в следващия миг позна гласа на Брут и се отпусна. Ето какво беше донесъл Крас. Връщането на страха, който изпитваше, когато Катон го бе заплашил и се беше наложило да разглежда всеки като неприятел. Обзе го гняв, като осъзна как консулът го е манипулирал. Заговорниците трябваше да бъдат спрени, преди да се задействат. Дали щяха да вдигнат бунт? Беше изпратил един центурион от Десети да провери по домовете им. Ако заговорниците осъзнаеха, че плановете им са известни, бунтът можеше да бъде убит още нероден.

Брут потропа на вратата и влезе. По изражението му Юлий разбра, че има новини.

— Хората ми огледаха селищата, за които ни предупреди Крас. Мисля, че казва истината — каза Брут направо. Обичайната лекота в поведението му бе изчезнала.

— Колко меча имат?

— Единайсет хиляди, може и повече, но са пръснати. Всяко градче е пълно с мъже, прекалено много, за да са подкрепа. Нямат знаци или знамена на някой легион, просто ужасно много оръжие твърде близо до Рим, за да сме спокойни. Ако момчетата ми не знаеха какво търсят, можеше и да ги пропуснат. Мисля, че заплахата е реална, Юлий.

— Значи трябва да действам — каза Цезар. — Трябва да ги изпреварим и да ги изненадаме. Прати хора в къщите, които наблюдаваме. Ти самият отиди в дома на Катилина. Арестувай заговорниците и ги доведи в сената следобед. Аз ще подготвя почвата там и ще кажа на сенаторите колко близо сме били до разрушението. — Изправи се и затъкна меча си в колана. — И внимавай, Брут. Може да имат подкрепа в града. Крас каза, че като начален сигнал ще подпалят пожари в бедните райони, така че трябва да имаме на улиците хора, готови да ги изгасят. Никой не знае колко души са замесени.

— Десети ще се разпръсне доста, ако се опитаме да покрием целия град, Юлий. Не мога едновременно да поддържам реда и да започна битка срещу бунтовниците.

— Ще убедя Помпей да използва своите хора по улиците. Ще разбере, че трябва да го направи. След като ги доведеш в сената, ми дай един час да представя случая и тръгвай. Ако не дойда да ги поведа, тръгни срещу тях сам.

Брут се спря за момент; разбираше каква е молбата към него.

— Ако започна кампания без одобрение на сената, това ще е моят край, независимо дали ще победя, или не — тихо каза той. — Сигурен ли си, че можеш да вярваш на Крас, че няма да ни предаде?

Юлий се поколеба. Ако Крас не повтореше обвиненията си пред сената, това щеше да е достатъчно, за да ги довърши. Старецът беше достатъчно хитър, за да измисли заговора, само за да отстрани някои от противниците си. Така щеше да се освободи от съперници, без това да го опетни ни най-малко.

И все пак какъв избор имаха? Не можеше да позволи да избухне въстание, ако имаше начин да го спре.

— Не, не мога да му вярвам, но без значение кой е отговорен за струпването на тези войници, не мога да позволя такава заплаха срещу Рим. Арестувай заподозрените, преди да стане още по-лошо. Аз ще поема отговорността, ако успея да дойда. Ако ли не, решението е твое. Чакай колкото прецениш.

Брут яздеше със своите извънредни начело на Десети, като подсигуряваше и фланговете на колоната. Намираха се на северозапад от града, тъй като по-голямата част от легиона трябваше да бъде взета от лагера край брега и да бъде доведена, за да се срещне с центурията, която Брут беше довел от старите казарми на Първородните.

След като се събраха, част от притесненията, които глождеха Брут, изчезнаха при въодушевлението, че за първи път води легиона срещу врагове. Въпреки че се надяваше Юлий да ги настигне, част от него искаше да бъде оставен сам да поведе хората в битката. Извънредните завиваха по негова заповед, сякаш от години се биеха заедно. Брут се изпълваше с гордост от тази гледка и не изпитваше ни най-малко желание да ги остави под нечие чуждо ръководство.

Рений беше останал край брега с пет центурии, за да пази екипировката и златото от Испания. Така трябваше да бъде, но Брут страдаше от липсата на всеки мъж — все пак броят на враговете беше неизвестен. Хвърли опитно око назад по колоната и изпита тръпка на гордост от мъжете, които бяха тръгнали с него. Бяха започнали само с един златен орел и спомена за Марий, но сега отново бяха легион и бяха негови.

Вдигна поглед, за да определи мястото на слънцето, и си спомни картите, които бяха нарисували съгледвачите му. Силите на Катилина бяха на повече от ден ход от града и щеше да му се наложи да реши дали да издигне укрепен лагер, или да се движи и през нощта. Десети несъмнено беше толкова отпочинал, колкото можеха да се надяват. Мъжете отдавна се бяха възстановили от пътуването по море. Освен това му мина бунтовническата мисъл, че ако спрат на лагер, Юлий ще може да ги настигне и тогава ще му се наложи да предаде командването. Неравният терен щеше да е изпълнен с опасности през нощта, но в крайна сметка Брут реши да води мъжете си, докато не стигнат врага.

Етурния, в чийто най-южен край се намираше Рим, беше осеяна с върхове и клисури, трудни за преминаване. Десети беше принуден да се разгърне в широка линия, за да си проправя път край възвишенията и долините, и Брут се радваше на бързината и дисциплината на престрояването.

Октавиан се появи отнякъде, спря рязко коня си до него и попита:

— Колко остава?

— Още трийсет мили до селата, които огледахме — отвърна усмихнато Брут. Можеше да види собственото си въодушевление, отразено в лицето на Октавиан. Момчето никога не беше влизало в битка и за него походът не беше помрачен от мисли за смърт и болка. Брут трябваше да е претръпнал, но броните на Десети искряха на слънцето и някогашното момче се завръщаше в командира.

— Вземи една центурия и огледайте задните редици — заповяда Брут и се направи, че не забелязва разочарованието, което премина по лицето на младежа. Трудно щеше да го преглътне, но Брут добре разбираше, че не трябва да го оставя на предна линия, преди да е научил малко повече за истинските битки.

Гледаше как Октавиан събира ездачите и се придвижва в идеална формация към задния край на колоната. Кимна доволно и изпита наслаждение от възможността да мисли като пълководец.

Спомни си как преди години беше предал Първородните на Юлий и го обхвана горчиво съжаление, но бързо го прогони. Командваше само като заместник до пристигането на Юлий, но знаеше, че моментите от този поход ще останат задълго в съзнанието му.

Един от съгледвачите пристигна забързан — изпод копитата на коня се разхвърча трева, когато ездачът дръпна юздите. Лицето му беше пребледняло от вълнение.

— Врагът е срещу нас, господарю. Маршируват към Рим.

— Колко са? — сопна се Брут. Сърцето му се разтупка.

— Два легиона, господарю, в карета. Няма кавалерия, доколкото видях.

Някъде зад тях се чуха викове и Брут се обърна — и почти изпита страх. Зад колоната се приближаваха двама конници. Разбра, че Домиций е изпълнил задачата си и води Юлий при Десети. Стисна зъби, за да овладее гнева, който заплашваше да го залее.

Обърна се към съгледвача и се поколеба. Трябваше ли да изчака Юлий да пристигне и да поеме командването? Не, не би трябвало. Той самият трябваше да издаде заповедта. Пое дълбоко дъх.

— Манипулите да тръгват. Велитите в средата, извънредните да поемат фланговете. Ще разбием тези мръсници с първия удар.

Съгледвачът отдаде чест и препусна да предаде заповедите. Брут почувства празнота, докато наблюдаваше облака прах, който обещаваше кръв и битка. Е, Юлий вече можеше да поеме нещата.

Юлий вървеше през пустия град. Започна леко да ръми. Вече се зазоряваше и улиците трябваше да са пълни с работници, слуги и роби, натоварени със стотици задачи. Трябваше да се чуват виковете на търговците и крясъците на майсторите от дюкяните. Но беше призрачно тихо.

Вървеше, привел рамене заради дъжда, и чуваше как стъпките му отекват в стените на къщите от двете страни на улицата. От прозорците надничаха смълчани хора. Юлий забърза към форума.

Легионерите на Помпей стояха по ъглите на малки групи, готови да спрат всеки, нарушил вечерния час. Един от тях хвана дръжката на меча си, когато зърна Юлий, но той отметна плаща си, за да се види бронята отдолу, и го пуснаха да мине. Целият град беше напрегнат. Юлий кипеше от яд заради ролята, която беше играл Крас във всичко това.

Мина бързо по Алта Семита, а после и покрай хълма Квиринал надолу към форума. Наредените плоски камъни го предпазваха от нечистотията на улиците под краката му. Дъждът беше започнал да мие града, но щеше да е необходимо доста повече от кратко преваляване, за да стане наистина чисто.

През целия си живот не беше виждал огромното пространство на форума толкова пусто. Вятърът развя наметалото му и то заплющя зад гърба му. Имаше войници на входовете на храмовете и пред самата сграда на сената, но отвътре не се виждаше никаква светлина. Свещенослужителите в храмовете бяха оставили мъждукащи факли за хората, които се молеха вътре, но Юлий нямаше работа при тях. Докато минаваше покрай храма на Минерва, се помоли наум да го дари с мъдростта да види пътя си през заплетената ситуация, създадена от Крас.

Металните гвоздеи на сандалите му тракаха по камъните, докато се приближаваше към сградата на сената. Двама легионери стояха на пост, съвсем неподвижни въпреки дъжда и вятъра, които ги брулеха. Щом Юлий постави крак на първото стъпало, и двамата извадиха мечовете си и той се намръщи. Бяха млади. По-опитни бойци едва ли щяха да извадят оръжие за такава дреболия.

— По заповед на консул Крас никой не може да влезе, преди сенатът да се събере — каза единият, изпълнен с гордост от важността на задължението си.

— Трябва да видя консулите преди срещата — отвърна Юлий. — Къде са?

Двамата се спогледаха за момент, за да решат дали ще е правилно да му дадат тази информация. Юлий, вече мокър до кости, се ядоса.

— Заповядано ми е да докладвам веднага щом се върна в Рим. Е, върнах се. Къде е командирът ви?

— В сградата на затвора, господарю — отвърна единият легионер, понечи да добави нещо, но спря и прибра меча си. Двамата отново заприличаха на статуи близнаци в дъжда.

Над града вече се бяха събрали черни облаци и вятърът се усилваше и фучеше над празния форум. Юлий устоя на желанието си да изтича на завет и тръгна към затвора, който беше свързан със сената. Беше малка сграда, само с две килии под земята. Осъдените на смърт прекарваха там нощта преди екзекуцията. В града нямаше други затвори — екзекуциите и бичуването предотвратяваха нуждата от построяването им. Самият факт, че Помпей беше в затвора, подсказваше на Юлий какво го очаква и той се подготви да го посрещне, без да трепне.

Други двама от мъжете на Помпей пазеха пред входа на затвора. Когато Юлий се приближи, те му кимнаха, все едно го бяха очаквали, и вдигнаха резетата.

Бронята му беше със знаците на Десети и не му задаваха въпроси, преди да стигне до стъпалата, които водеха надолу към килиите. Тримата мъже там се размърдаха неспокойно, когато им каза кой е, и го заобиколиха, четвърти тръгна надолу по стълбите. Юлий зачака търпеливо. Чу името си някъде отдолу, чу и дрезгавия глас на Помпей. Тримата, които го наблюдаваха, бяха сковани от напрежение. Той се облегна възможно най-спокойно на стената, избърса капките по бронята си и изтръска косата си. Дори успя да се усмихне на Помпей, когато той се качи при тях.

— Да, това е Цезар — потвърди консулът. Погледът му беше твърд.

Тримата мъже пуснаха дръжките на мечовете си и се дръпнаха от пътя на Юлий.

— Има ли все още заплаха за града? — попита Помпей.

— Вече не — отвърна Юлий. — Катилина загина в битката.

Помпей тихо прокле и изръмжа:

— Лошо. Ела долу. Трябва да видиш всичко.

Избърса потта от челото си и Юлий видя по ръката му следа от кръв. Последва го надолу по стълбите; сърцето му биеше от неприятно предчувствие.

Крас беше в килията. Кръвта се беше отцедила от лицето му и под светлината на лампите той изглеждаше като восъчна фигура. Вдигна поглед, когато Юлий влезе, и очите му заблестяха трескаво. Въздухът миришеше на болест. Юлий се опита да не гледа окованите с вериги хора в средата. Бяха четирима и миришеха на прясна кръв — миризма, която познаваше много добре.

— Къде е Катилина? — попита Крас и го стисна за ръка.

— Падна още при първата атака, консуле — отвърна Юлий. Гледаше го в очите. Както и очакваше, видя как страхът изчезва от тях. Тайните на Катилина бяха умрели заедно с него.

Помпей изръмжа и пристъпи към палачите, изправени над сгърчените тела на заговорниците.

— Жалко. Тези предатели го назоваха като свой водач, но не знаят никакви подробности. Иначе досега да са ни ги казали.

Юлий погледна към мъжете и потисна треперенето си от това какво бяха направили с тях. Помпей явно беше проявил предостатъчно старание и четиримата едва ли бяха скрили нещо. Трима от заговорниците лежаха неподвижно като мъртви, но последният с рязко движение завъртя глава към тях. Едно от очите му беше избодено и изтекло по бузата с блестяща диря, но другото се въртеше безцелно и светна, когато забеляза Юлий.

— Ти! Ти си виновен! — изхърка мъжът, после се изкикоти и по брадичката му пръсна кръв.

Юлий едва се сдържа да не повърне, когато видя на каменния под бели зъби — избити и извадени с корените.

— Загубил си е ума — каза тихо той и за негово облекчение Помпей кимна.

— Да, въпреки че издържа най-дълго. Ще живеят достатъчно, за да ги екзекутират, и това ще е краят на заговора. Благодаря и на двама ви, че съобщихте на сената навреме. Това беше благородна постъпка, подобаваща на постовете ви. — Помпей погледна твърдо Юлий, който щеше да се яви на изборите за консул само след два месеца. — Когато отменя извънредното положение, хората ще празнуват, че са били спасени от кървав метеж. Ще те изберат, не мислиш ли? И как биха могли да не го направят?

Очите му обаче казваха друго и Юлий се почувства засрамен.

— Вероятно — допълни тихо Крас. — Тримата ще трябва да работим заедно за Рим. Един триумвират обаче би създал проблеми, сигурен съм. Може би трябва…

— Друг път, Крас — сопна се Помпей. — Не сега, в тази воняща килия. В зори трябва да съберем сената, а преди това искам да се изкъпя.

— Вече се съмва — каза Юлий.

Помпей тихо прокле и избърса ръцете си с парцал.

— Тук долу винаги е нощ. Приключих с тези.

Нареди на палачите да почистят заговорниците и да ги приведат в приличен вид. Юлий загледа как мъжете натопиха тъмни гъби във ведрата и започнаха да свалят най-големите съсиреци — кървавата вода изтичаше в улея на каменния под.

— Ще насроча екзекуцията по пладне — каза Помпей и поведе Юлий и Крас нагоре по стълбите.

Небето вече изсветляваше. Дъждът биеше по камъните като хиляди тънки остриета. Помпей тръгна нанякъде, Крас също забърза, въпреки че Юлий му подвикна да спре. Младият едил настигна консула и каза високо:

— Хрумна ми нещо, докато разбивах бунтовниците, събрани в твое име. Гласът му отекна над форума.

Консулът замръзна и се огледа. Наблизо нямаше никого.

— В мое име ли, Юлий? Катилина ги водеше. Нима последователите му не убиха твои войници на улицата?

— Може би. Но къщата, която ти ми показа, беше скромна, Крас. Откъде Катилина е имал достатъчно злато, за да плаща на десет хиляди души? Много малко хора в този град могат да си позволят да плащат на такава армия, не мислиш ли? Какво ли ще се случи, ако пратя хора да проверят сметките му? Дали няма да намеря предател с огромни резерви от тайно богатство, или трябва да потърся някой друг, който е плащал?

Крас нямаше как да знае за изгорелите книжа, които Брут бе открил в къщата, и проблясъкът на притеснение беше всичко, от което Юлий се нуждаеше, за да потвърди подозрението си.

— Стигнах до извода, че подобна огромна сила от наемници, подсилена от размирици и палежи в града, можеше много лесно да проработи, ако единствено легионът на Помпей пазеше Рим. Те не са ти направили предложение просто ей така, Крас, нали ме разбираш? Градът много лесно можеше да стане твой. Изненадан съм, че не си се изкушил. Щеше да се изправиш над камари от трупове и Рим можеше да е готов за диктатура.

Крас понечи да отговори, но изражението на Юлий се промени и подигравателният му тон стана по-твърд.

— Но ето че без предупреждение още един легион се завръща от Испания — и тогава какво? Озоваваш се в много трудно положение. Силите на заговорниците са готови, но Рим вече се пази от десет хиляди и победата не е гарантирана. Ти си човек, който знае кога играта е приключила. Чудя се кога си решил, че е по-добре да предадеш Катилина, отколкото да го оставиш да довърши плана. Дали беше когато дойде в дома ми, за да планираш с мен кампанията ми?

Крас постави ръка на рамото му.

— Казах, че съм приятел на твоя дом, Юлий, затова все едно не съм чул думите ти. Правя го за твое собствено добро. — Замълча за момент. — Заговорниците са мъртви и Рим е в безопасност. Всъщност чудесна развръзка. Това ти е достатъчно. Нищо друго не трябва да безпокои мислите ти. Е, хайде…

Наведе глава и тръгна под дъжда. Юлий стоеше и гледаше след него.

Студени сиви облаци висяха ниско в небето над огромната тълпа, чакаща на Марсово поле. Земята беше подгизнала, но хиляди бяха оставили къщите си и работата си, за да присъстват на екзекуциите. Войниците на Помпей чакаха в идеални редици, без да им личи, че са капнали от работа, докато издигнат платформата за затворниците и подредят дървените пейки за сената. Дори земята под тях беше покрита със сух пласт чакъл, който хрущеше под краката.

Родителите бяха вдигнали децата си, за да виждат четиримата мъже, които чакаха унило на дървената платформа. Хората в тълпата разговаряха тихо — усещаха значимостта на момента.

Когато наближи пладне, сенатът спря дебатите и всички тръгнаха към Марсово поле. Войниците от Десети се присъединиха към хората на Помпей при затварянето на града, запечатиха портите с восъчни печати и издигнаха знаме на хълма Яницуд. Докато сенатът отсъстваше, градът се водеше в състояние на въоръжена обсада. Много от сенаторите хвърляха лениви погледи към далечното знаме на запад. То щеше да остане на мястото си, докато градът отново не бъдеше в безопасност, и дори екзекуцията на предателите щеше да бъде спряна, ако флагът бъдеше свален като предупреждение за приближаването на враг.

Най-добрият плащ на Юлий беше подгизнал и дори и с туниката и тежката тога отдолу той трепереше, докато гледаше жалките мъже, които беше довел на мястото на смъртта им със собствените си действия.

Нищо не предпазваше осъдените от брулещия вятър. Само двама можеха да се изправят, но бяха превити от болка, а окованите им ръце бяха притиснати в мълчаливо страдание към раните от предната нощ. Вероятно защото смъртта беше толкова близо, те жадно вдишваха студения въздух, без да обръщат внимание на вонята на собствените си полуголи тела.

По-високият от двамата имаше дълга тъмна коса, паднала пред лицето му. Очите му бяха подпухнали, но Юлий виждаше блясъка им, почти скрит от разранената плът, като трескавите искри в погледа на хванат в капан звяр.

Онзи, който бълнуваше срещу Юлий в затвора, сега хлипаше; главата му беше превързана и на превръзката беше избило тъмно петно кръв, точно на мястото на избоденото му око. Цезар потръпна и се загърна по-плътно в плаща си; усети на врата си студения допир на направената от Александрия фибула. Погледна към Помпей и Крас, които стояха на сухия чакъл, разстлан върху калта. Двамата консули тихо разговаряха, докато тълпата чакаше с блеснали от нетърпение очи.

Най-после Помпей махна на един градски магистрат и тълпата се раздвижи и зашумя, когато той се качи на платформата и се обърна към събралото се множество.

— Тези четирима бяха признати за виновни в предателство срещу града. По заповед на консулите Крас и Помпей и по заповед на сената те ще бъдат екзекутирани. Телата им ще бъдат насечени на парчета и плътта им ще бъде хвърлена на птиците. Главите им ще бъдат забучени на четири порти като предупреждение за онези, които заплашват Рим. Това е волята на нашите консули, които говорят от името на Рим.

Палачът беше професионален касапин, едър и як мъж с късо подстригана сива коса. Носеше тога от груба кафява вълна, препасана с колан на огромния му корем. Не бързаше — наслаждаваше се на втренчените погледи на тълпата. Сребърните монети, които щеше да получи за работата си, бяха нищо в сравнение с удоволствието, което изпитваше.

Юлий наблюдаваше спектакъла, който правеше палачът, докато проверяваше ножа си и за последно прокарваше бруса по дължината му. Оръжието изглеждаше ужасно — дълго цял лакът, със здрава дървена дръжка. Някакво дете нервно се разсмя и родителите му му изшъткаха да замълчи. Дългокосият затворник започна да се моли на глас, погледът му беше стъклен. Дали заради гласа му, или от желание за по-силно въздействие, касапинът пристъпи първо към него и опря ножа под брадичката му.

Мъжът се сепна и заговори високо; въздухът влизаше и излизаше със свистене от дробовете му. Ръцете му трепереха, бледата му кожа беше станала като восък. Тълпата гледаше като омагьосана.

Касапинът хвана косата му с ръка, бавно наведе главата му на една страна и оголи врата.

Гласът на мъжа беше дълбок и тих.

— Не, не… не — промърмори той и тълпата притихна, за да чуе последните му думи.

Касапинът хвана по-удобно косата на мъжа и започна да реже. Шурна кръв и оплиска и двамата. Осъденият едва-едва вдигна ръка, за да хване острието, което бавно и с ужасяваща прецизност режеше гърлото му. Издаде грозен стон, който трая само миг. Краката му се отпуснаха, но касапинът беше силен и го държеше, докато ножът не опря в прешлените. После дръпна главата му назад и с два бързи удара го довърши. Главата беше отрязана и тялото падна безжизнено. Мускулите на бузите още играеха, очите бяха отворени в пародия на жизненост.

Тълпата тръпнеше от ужас и удоволствие. Тялото се свлече омекнало от платформата върху насипаната пръст. Хората се вдигаха на пръсти и се бутаха, за да видят как палачът вдига главата и как кръвта се стича и мокри тогата му с почти черна следа. Челюстта се отвори и се видяха зъбите и езикът.

Един от останалите затворници повърна и се разрева. Сякаш по даден сигнал и другите го последваха, виеха и се молеха. Тълпата се въодушеви от тези звуци, присмиваше се на осъдените и се хилеше лудо, за да разпръсне напрежението. Касапинът пусна главата на заклания в една торба и бавно се наведе към следващия осъден. Стисна със силните си пръсти ухото му и го вдигна да стане.

Юлий гледа настрана, докато всичко не приключи. Забеляза, че Крас също се е извърнал. Тълпата приветстваше всяка глава, която вдигаше палачът. Юлий наблюдаваше множеството с любопитство. Чудеше се дали състезанията, за които беше платил Крас, са развълнували хората поне наполовина колкото днешното зрелище.

Това беше неговият народ. Тази тълпа, струпала се на подгизналото Марсово поле. Истинските господари на града, заситени от чуждия ужас и пречистени от него. Когато всичко свърши, видя лицата да се отпускат, сякаш освободени от някакъв огромен товар. Съпрузи и съпруги се шегуваха безгрижно. Юлий знаеше много добре, че този ден хората едва ли ще работят кой знае колко. Щяха да минат през огромните порти, да се отправят към винарните и странноприемниците, за да обсъдят видяното. Проблемите в собствения им живот щяха да изглеждат по-маловажни за няколко часа. Градът щеше да премине към вечерта без обичайното бързане и бутане по улиците. Всички щяха да спят добре и да се събудят отпочинали.

Редиците на хората на Помпей се отместиха, за да пропуснат сенаторите. Юлий също тръгна към портите. Видя как чупят печатите и как между крилата на портите се появява светла линия. Трябваше да подготви две дела за съда във форума и състезанието с мечове, което беше само след няколко дни, но също като тълпата, усещаше необичайно спокойствие при мисълта за предстоящата работа. Този ден нямаше да има никакви трудности. Влажният въздух беше чист и свеж.

Гледката на двайсет хиляди граждани на Рим, насядали по местата си, беше спомен, който си струва да се запази, мислеше Юлий, докато погледът му минаваше по трибуните. Всички места бяха заети за всичките дни на състезанието и глинените печати, които служеха за пропуск за финалните кръгове с трийсет и двама участници, все още преминаваха от ръка на ръка срещу все по-високи суми. Юлий се изненада, като видя на четирите порти около арената хора, които предлагаха да купят печатите на влизащите. След първите кръгове обаче малцина се съгласяваха на продажба.

Консулската ложа беше хладна под сянката на кремавите ленени завеси, спуснати между тънките колони. Оттук гледката към арената беше най-добра и никой от хората, поканени от Юлий, не беше отхвърлил предложението му. Всички бяха дошли със семействата си. Юлий развеселено бе наблюдавал конфликта между Светоний и баща му, когато приемаха поканата.

Още сутринта беше жега и по пладне пясъкът щеше да е толкова горещ, че да пари. Мнозина от тълпата си бяха донесли вода, но въпреки това Юлий очакваше добра печалба от напитките и храната, които продаваха неговите хора. Наемът на възглавничките беше само няколко медни монети на ден и целите запаси бързо бяха раздадени.

Помпей с благодарност се беше съгласил да дойде и когато двамата с Крас заеха местата си, тълпата се изправи, за да изрази уважението си.

Рений също беше тук. Юлий беше оставил на пост край него вестоносци, в случай че в казармата стане нещо. Нямаше начин да остави стария гладиатор с легиона, след като Брут беше в последните трийсет и двама с Октавиан и Домиций. Надяваше се наемниците да се държат както трябва. Все пак се наложи да лиши повечето от Десети от възможността да видят битките, въпреки че сменяше охраната три пъти на ден, така че повече хора да могат да присъстват на зрелището. За да използва новата си власт, Брут беше добавил десет от най-обещаващите от новите в списъка на охраната. Юлий смяташе, че е прекалено рано, но не беше наложил волята си, защото знаеше колко е важно за тях да видят как техният началник побеждава. Въпреки че мъжете не се чувстваха особено удобно в униформите си на легионери, изглеждаха достатъчно благонадеждни.

Залозите както винаги бяха разгорещени. Римляните обичаха да залагат и Юлий предполагаше, че когато накрая залозите се изплатят, ще бъдат спечелени или загубени цели състояния. Дори Крас беше заложил цяла шепа сребърни монети на Брут по препоръка на Юлий. Доколкото Цезар знаеше, самият Брут беше заложил всичко, което притежаваше, че ще победи на финала. Ако спечелеше, щеше да е по-малко зависим от Юлий и кредиторите си. Приятелят му беше стигнал до фазата на трийсет и двамата без затруднения, но нивото беше високо, а лошият късмет можеше да провали и най-добрата възможност.

Бойците започнаха да излизат под изгарящото слънце. Посребрените брони блестяха почти в бяло и тълпата ахна и започна да приветства любимците си. Александрия беше надминала себе си в блясъка на метала. Юлий знаеше, че качеството на участниците се дължи отчасти и на обещанието, че ще могат да задържат доспехите след схватките. За тях можеше да се купи малко стопанство. А със славата, която щеше да се разнесе за спечелените победи, можеше да се постигне и повече. Цял Рим говореше за щедростта му. Състезателите наистина изглеждаха чудесно под блясъка на слънцето.

Няколко от участниците показаха раните си от предишните схватки в почти спокойните първи дни. Имаше само четирима убити, и то от случайни удари в разгара на боя. Всеки тур се прекратяваше при първа кръв, а единственото друго ограничение беше изтощението. Най-дългият двубой преди финалите беше продължил около час. Двамата мъже едва бяха в състояние да се държат на краката си, но всичко приключи с безобидно порязване на крака на единия. Тълпата приветства загубилия така възторжено, както и другия, който беше стигнал до финала.

Първите схватки бяха хаос от сила и умения, с повече от сто двойки едновременно на арената. Гледката на толкова много блестящи мечове беше също толкова вълнуваща, колкото и на единичните двубои, макар че истинските познавачи предпочитаха самостоятелните схватки, където да могат да се съсредоточат върху стила и уменията.

Разнообразието беше впечатляващо и Юлий си беше набелязал доста мъже, които да вземе за новия легион. Вече беше купил услугите на трима добри бойци. По необходимост беше принуден да наема онези, които се биеха в римски стил, но се възхищаваше, като гледаше някои от другите. Вестта за състезанието беше стигнала много по-далече от вестоносците му. Имаше мъже от цялата римска империя, че и отвъд нея. Африканците се смесваха с мъже с махагонов тен от Индия и Египет. Един от бойците, Сун, имаше присвитите очи на расата, която живееше толкова далече на изток, че бе почти митична, и Юлий трябваше да му даде охрана, която да го пази по улиците от хората, които искаха да го пипнат. Само боговете знаеха какво правеше Сун толкова далече от дома си, но размахваше дългия си меч с такова умение, че стигна до финалните кръгове с най-кратките схватки в турнира. Юлий го наблюдаваше как приветства консулите заедно с останалите и реши да му направи предложение, ако стигне до финалната осмица, без значение, че стилът му не беше римски.

Преди последните кръгове имената на мъжете на арената се съобщаваха на публиката и всеки пристъпваше напред, за да бъде приветстван от народа на Рим. Брут и Октавиан стояха заедно с Домиций, броните им блестяха на слънцето. Юлий се усмихна, като забеляза удоволствието, изписано на лицата им. Без значение кой щеше да спечели меча на победителя, те никога нямаше да забравят това преживяване.

Тримата римляни вдигнаха оръжията си към тълпата, после към консулите. Публиката изрева — стена от звуци, впечатляваща и почти болезнена. Говорителят пристъпи към месинговите тръби, които усилваха гласа му, и изкрещя имената за първата схватка.

Домиций щеше да се бие с един северняк, който след разрешението на командира на легиона си беше пристигнал, за да участва в турнира. Беше едър мъж със силни ръце и тесен кръст. Също като останалите на арената, той измери с поглед Домиций, докато младежът се разкършваше. Дори и от това разстояние Юлий не забеляза и следа от напрежение по лицето на своя приятел. Помпей го тупна по рамото и каза:

— Да заложа ли на твоя човек, Юлий? Ще премине ли в шестнайсетте?

Юлий се обърна и видя блясъка в очите на консула. Струйка пот се стичаше по челото на Помпей, а очите му светеха в очакване. Юлий кимна.

— Виждал съм само един майстор на меча, по-добър от Домиций. Извикай робите, които приемат залозите, и ще заложа цяло състояние. — Двамата се засмяха като момчета. В този момент му беше трудно да си спомни, че консулът не му е приятел.

Робът, който чакаше заповедите им, се отзова веднага на повикването. Помпей ядосано вдигна очи, когато Крас отброи три сребърни монети и ги подаде на момчето.

— Само веднъж, Крас! Само веднъж искам да те видя да залагаш достатъчно, за да те заболи. В дребните монети няма никаква радост. Нужна е и малко тръпка.

Крас се намръщи и погледна Юлий. Тъмна червенина изби по страните му, докато прибираше сребърниците.

— Е, добре. Момче, дай плочката.

Робът извади дъсчица, покрита с восък. Крас притисна пръстена си, написа името си и няколко цифри, без да показва плочката на другите. Докато я подаваше на роба, Помпей я дръпна, погледна я и тихо подсвирна. Робът чакаше търпеливо.

— Това наистина си е цяло състояние, Крас. Изненада ме. Виждал съм те да залагаш най-много една златна монета.

Крас изсумтя и погледна двамата съперници, които тъкмо заставаха на местата си да чакат звука на рога.

— Ще заложа сто на твоя човек, Юлий. Ти ще дадеш ли толкова? — попита Помпей.

— Давам хиляда. Познавам си човека — отвърна Цезар.

Помпей смръщи вежди от предизвикателството.

— Тогава и аз ще заложа толкова, Юлий.

Двамата написаха на плочката сумите и имената си.

Рений се изкашля и каза прегракнало:

— Пет златни монети за Домиций от мен.

И от всички само той наистина извади монети: държеше ги сковано, докато робът не ги взе от ръката му. Старият гладиатор гледаше как парите потъват в торбичката, после се облегна назад, целият облян в пот.

Светоний също беше решил да заложи, но поиска пари от баща си. Двамата заложиха десет златни монети. Дъсчицата обиколи всички още веднъж и дори Бибул рискува няколко сребърни монети от кесията си.

Робът се втурна да заяви залозите, а Юлий стана, за да даде знак на тръбачите. Публиката се смълча, когато го видя да се надига, и той се запита колко ли от тези хора ще си спомнят името му на изборите. За момент се наслаждава на тишината, после рязко разсече въздуха с ръка и острият звук на роговете проехтя над арената.

Сервилия се присъедини към тях в ложата за последния ден. Носеше широка права дреха от бяла коприна, отворена на врата. Юлий беше развеселен от начина, по който останалите мъже сякаш бяха хипнотизирани от дългата цепка, която се разкри, когато тя се изправи да поздрави мъжете от Десети, стигнали до последните шестнайсет.

Октавиан получи порязване по бузата — загуби от Саломин, който триумфално премина в осмицата с Домиций, Брут и още петима, които Юлий познаваше само от бележките си. Когато на арената имаше непознати, диктуваше писма на Адан, като замълчаваше само когато двубоят достигнеше кулминацията си и младежът не можеше да откъсне очи от мъжете, които се биеха. Адан беше омаян от зрелището и изумен от огромната публика. Нарастващите суми, които залагаха Юлий и Помпей, го хвърляха в мълчаливо объркване, въпреки че полагаше огромни усилия да се държи естествено като всички в ложата.

Безкрайното сякаш утро беше горещо, а и ходът на битките се забавяше. Всеки от мъжете, които все още бяха в списъка, беше майстор и нямаше бързи победи. Настроението на тълпата също се беше променило: докато гледаха, хората обсъждаха техниката и стила и приветстваха най-добрите удари.

Саломин се оказа сериозно притиснат, докато се бореше, за да стигне до последната четворка. Юлий прекъсна диктовката, за да го гледа, след като Адан на два пъти загуби нишката на мислите му. Това, че Саломин беше избрал да се бие без сребърна броня, го отличаваше и той вече беше любимец на тълпата. Стилът му потвърждаваше мъдростта на решението му. Дребният мъж се биеше като акробат и никога не спираше на едно място. Подскачаше и се въртеше в плавна серия от удари, които караха опонента му да изглежда тромав.

Въпреки това мъжът, с когото Саломин се биеше, за да стане един от четиримата, не беше новак, за да се впечатли и да се остави да бъде надхитрен. Рений кимна одобрително на движението на краката му — беше достатъчно добро, за да не може въртящият се Саломин да намери пропуск в отбраната му.

— Саломин ще се изтощи — отбеляза Крас.

Никой не му отговори. Всички бяха погълнати от двубоя. Мечът на Саломин беше няколко пръста по-дълъг от оръжията на другите и досегът му в края на нападението беше ужасяващ.

Точно допълнителната дължина доведе до края на двубоя, когато слънцето беше изминало половината си път в следобедната жега. И от двамата мъже течеше пот. Саломин вложи малко повече усилие в правия си удар и противникът му така и не забеляза как мечът влезе в гърлото му — и се строполи, обливайки пясъка с кръв.

Юлий разбираше, че Саломин не е искал да нанесе смъртоносен удар: дребният мъж стоеше объркан над падналия си противник. Коленичи до тялото и наведе глава.

Тълпата наскача да го приветства и виковете й стигнаха до него през унеса му. Саломин изгледа гневно крещящите граждани и без да вдигне меча си в обичайния поздрав, прокара палец и показалец по острието, за да го избърше, и се прибра под тентата.

— Не е от нашите — весело отбеляза Помпей. Беше спечелил още един от огромните си залози и нищо не можеше да помрачи чудесното му настроение, въпреки че част от публиката започна да недоволства, разбрала, че няма да има приветствия към консулите. Тялото беше извлечено настрана и бързо беше обявено началото на нов двубой, преди тълпата да стане още по-неспокойна.

— Въпреки това си спечели мястото сред четиримата последни — отвърна Юлий.

Домиций се беше преборил с усилие в осмицата и също щеше да е един от последните две двойки. Оставаше само още едно свободно място и Брут щеше да се сражава за него. До този момент тълпата беше наблюдавала състезателите от дни и целият Рим следеше напредъка им, а вестоносци разказваха новините на онези, които не бяха успели да си осигурят места. Макар че изборите предстояха след по-малко от месец, отношението към Юлий беше все едно вече си е спечелил консулското място. Помпей също се държеше много по-дружелюбно, но Юлий беше отказал среща с него и с Крас, за да обсъдят бъдещето му. Не искаше да изкушава съдбата, преди хората да гласуват, въпреки че в моменти на мечти се обръщаше към сената като един от водачите на Рим.

Бибул се беше кандидатирал в последния ден и сега Юлий го погледна. Чудеше се на мотивите му да участва в надпреварата за консул. Много от първоначалните кандидати бяха отпаднали с наближаването на изборите, след като бяха спечелили временно предимство пред колегите си. Но Бибул явно възнамеряваше да остане. Въпреки очевидната си упоритост Бибул нямаше дар слово и опитът му да защити някакъв мъж, обвинен в кражба, приключи с фарс. И все пак клиентите му обикаляха града и младите в Рим явно го бяха приели за свой избраник. Старите богаташи на Рим можеше да предпочетат един от своите пред Юлий и затова той не биваше да пренебрегва Бибул.

Докато чакаше да извикат Брут за двубой, Юлий изчисляваше стойността на кампанията. Всяка сутрин повече от хиляда души получаваха пари от къщата под хълма Есквилин. Юлий не беше сигурен каква полза може да има от тях при един таен вот, но беше приел доводите на Сервилия, че трябва да го виждат с поддръжници. Това беше опасна игра, тъй като прекалено голямата подкрепа можеше да накара много от римляните да си останат вкъщи за вота, доволни от мисълта, че техният фаворит няма да загуби. Грешката на системата в Рим беше, че свободните граждани гласуваха на центурии. Дори от дадена група да се появяха само неколцина, можеха да решат вота за всички. Бибул можеше да има полза от подобна неуместна увереност, както и сенатор Пранд, който, изглежда, имаше също толкова наемници, колкото и Юлий.

Въпреки това неговото участие в разбиването на Катилина беше станало известно и дори и враговете му трябваше да признаят, че състезанията са голям успех. Юлий пък бе спечелил достатъчно от своите хора, за да покрие част от дълговете на кампанията. И все пак испанското злато намаляваше, направо се топеше. Понякога сумите, които дължеше, го притесняваха, но ако станеше консул, нито една от тях нямаше да има значение.

— Моят син! — възкликна Сервилия, когато Брут излезе на арената с Авъл, жилав боец от склоновете на Везувий.

И двамата изглеждаха чудесно в сребърните си брони. Юлий се усмихна на Брут, който поздрави консулите и намигна на майка си, преди да се обърне и да вдигне меча си към тълпата. Публиката изрева одобрително и двамата противници тръгнаха към местата си в центъра. Рений изсумтя неодобрително, но Юлий забеляза напрежението му, въпреки че старият гладиатор се мъчеше да го прикрие.

Юлий се надяваше приятелят му да може да понася загубите така леко, както приема победите си. Дори да влезе в осмицата беше постижение, с което човек можеше да се хвали на внуците си, но Брут беше казал още от самото начало, че ще стигне на финала. Вече не се кълнеше, че ще победи, но увереността му беше очевидна.

— Заложи всичко на него, Помпей. Ще приема залога ти — каза възбудено Юлий.

Консулът се поколеба само миг.

— Мъжете, които приемат залозите, споделят увереността ти, Юлий. Ако ми дадеш добро съотношение, може и да приема предложението ти.

— Една монета за твои петдесет на Брут. Пет монети за една твоя на Авъл — бързо отвърна Юлий. Помпей се засмя.

— Толкова ли си сигурен, че Марк Брут ще победи? Изкушаваш ме за Авъл при подобна възвръщаемост. Пет хиляди златни монети срещу твоя човек, при всякакво съотношение. Приемаш ли?

Юлий погледна към арената; доброто му настроение внезапно се беше изпарило. Това беше последната битка от осмицата и Саломин и Домиций вече бяха победили. Със сигурност нямаше друг боец с достатъчно умения, за да победи най-стария му приятел.

— Приемам, Помпей. Залагам думата си — каза той и усети как по кожата му избива пот. Адан очевидно се стъписа, но Юлий не го погледна. Помъчи се да запази спокойствие, макар да знаеше колко са намалели средствата му след новите доспехи за наемниците и парите за клиентите, които плащаше всяка седмица. Ако Брут не спечелеше, загубата на двайсет и пет хиляди в злато щеше да го съсипе, но все още му оставаше успокоението, че, като консул, кредитът му няма да е лош. Лихварите щяха да се редят на опашка, за да му дадат пари.

— А този Авъл? Бива ли го? — попита Сервилия и наруши надвисналата над ложата тишина.

Бибул, сменил мястото си, за да е по-близо до нея, отговори с нещо, което смяташе за обезоръжаваща усмивка:

— Всичките ги бива. Въпреки че и двамата са победили в седем двубоя, за да стигнат дотук, смятам, че синът ти има превъзходство. Той е любимецът на публиката, а казват, че това окрилява.

— Благодаря — отвърна Сервилия и го дари с усмивка.

Бибул се изчерви и преплете пръсти. Юлий го гледаше намръщено: чудеше се дали поведението му прикрива по-остър ум, или Бибул наистина е най-безпомощният глупак, когото е срещал.

Рогът прозвуча и при първия сблъсък на оръжията всички се наведоха над парапета. Задъханата Сервилия бе толкова нервна, че Юлий я докосна по ръката. Тя обаче явно не усети.

На арената мечовете звънтяха и двамата мъже се въртяха в кръг със скорост, която разцепваше въздуха. Авъл имаше същата набита фигура като Брут. Адан броеше ударите тихо и почти несъзнателно, стиснал юмруци от напрежение. Бележките и писмата лежаха забравени на стола зад него.

Брут удари бронята на противника си три пъти в бърза последователност. Авъл позволи на ударите да преминат през защитата му, за да има възможност за контраатака, и само бързината на Брут го спасяваше всеки път при звъна на метала. И двамата се обливаха в пот, косите им бяха почернели и сплъстени от пот. Разделиха се за момент и Юлий чу гласа на Брут. Никой не можеше да различи думите, но Юлий знаеше, че това са обиди, които би трябвало да разконцентрират и разгневят Авъл.

Авъл обаче само се засмя на този опит и двамата отново пристъпиха един към друг и мечовете им засвистяха във вихър, прекалено яростен, за да може Адан да брои: младият испанец зяпна от удивление. Публиката затаи дъх. Напрежението беше непоносимо. Всички очакваха първата пръска кръв, която да избликне от биещата се двойка.

— Вижте! — изкрещя Сервилия и посочи дясното бедро на Авъл.

— Не виждате ли? — Тя сочеше бясно, макар че битката на арената беше достигнала маниакална интензивност. Независимо дали Брут знаеше, че е успял, Авъл явно нямаше никаква представа, че е ранен, а Брут не можеше да се отдръпне при такава близост, без да рискува фатално порязване.

По знак на Юлий тръбачите изсвириха. Беше опасно при такова напрежение да се нарушава концентрацията на състезателите, но и двамата отстъпиха едновременно назад. Дишаха тежко. Авъл докосна бедрото си, после протегна почервенялата си ръка към Брут. Нито един от двамата не можеше да говори. Брут опря ръце в коленете си и си пое дълбоко дъх, за да успокои лудото биене на сърцето си. Изплю горчива слюнка, после още веднъж: дълга лига се проточи чак до земята. Когато пулсовете им престанаха да барабанят, двамата можаха да чуят приветствията на тълпата и за миг се здрависаха, преди да вдигнат оръжията си за поздрав.

Сервилия стисна раменете си с ръце и се разсмя от напрежение.

— Значи стигна до последната четворка, а? Скъпият ми син! Чудесен е, нали?

— Сега има шанса да победи и да донесе слава на Рим — отвърна Помпей и горчиво погледна към Юлий. — Двама римляни в последните две двойки. Само боговете знаят откъде идват другите двама. Този Саломин е черен като печка, а другият, с дръпнатите очи… кой знае? Да се надяваме, че все пак римлянин ще спечели меча ти, Юлий. След всичко това ще е срам да го спечели езичник.

Юлий сви рамене.

— Всичко е в ръцете на боговете.

И зачака консула да спомене за залога. Помпей се намръщи.

— Ще кажа на хората си да ти донесат парите. Не е нужно да киснеш тук.

Юлий кимна. Въпреки уж приятелското поведение всеки разговор в ложата беше като безкръвен дуел, в който всеки се опитваше да вземе връх. С нетърпение очакваше последния кръг тази вечер, само за да приключи всичко това.

— Разбира се, консуле. Ще съм в щаба до двубоите тази вечер.

Помпей се намръщи. Не беше очаквал, че ще му се наложи да намери такава огромна сума толкова бързо, но сега всички в консулската ложа го наблюдаваха внимателно. По устните на Крас играеше гадна усмивчица. Помпей се ядоса. Щеше да му се наложи да събере предишните си печалби, за да плати облога, и целият му досегашен успех щеше да се стопи. Само Крас можеше да има толкова злато подръка. Несъмнено този лешояд мислеше самодоволно за единствената монета, която беше спечелил, залагайки на Брут.

— Чудесно — каза Помпей, без обаче да дава категорично обещание. Дори и след печалбите това щеше да го остави без пари, но той предпочиташе да види Рим в пламъци, преди да се обърне към Крас за още един заем.

— Е, до скоро, приятели, Сервилия — каза Помпей, усмихна се сковано, направи знак на охраната си и напусна ложата.

Юлий го изчака да излезе, после се усмихна доволно. Пет хиляди! Един-единствен залог и кампанията му беше спасена.

— Обичам този град! — каза той високо.

Светоний се изправи, за да си тръгне с баща си, и въпреки че възпитанието го задължаваше да се сбогува учтиво, в навъсеното му лице нямаше удоволствие. Бибул също стана — гледаше нервно приятеля си, — измърмори обичайните любезности и последва Светоний и баща му.

Сервилия се изправи. В очите й светеше въодушевлението, което беше обхванало и Юлий. Тълпата вече се изнизваше от трибуните. Тя бързо го целуна и каза:

— Ако наредиш на хората си да оправят завесите и да останат отвън, можем да останем насаме и да се държим невъздържано като деца, Юлий.

— Прекалено си зряла, за да си невъздържана, красива любима — отвърна Юлий и посегна да я прегърне. Тя обаче замръзна и страните й пламнаха от гневна червенина.

Очите й горяха. Юлий се стъписа от внезапната промяна в настроението й.

— Тогава друг път — сопна се тя и се изниза покрай него.

— Сервилия! — извика той, но тя не се обърна.

Юлий остана сам в празната ложа, ядосан на себе си.

В прохладата на вечерта Юлий крачеше в ложата и очакваше пристигането на Сервилия. Хората на Помпей му бяха донесли сандък с монети само минути преди да тръгне за последните двубои и той беше принуден да се забави, докато събере достатъчно войници от Десети, за да пазят подобно съкровище. Дори и с мъжете, на които вярваше, пак се тревожеше за огромната сума.

Всички останали бяха дошли много преди него и Помпей се смееше безмилостно на загриженото му изражение, когато Юлий пристигна забързан да заеме мястото си. Къде беше Сервилия? Не дойде при него в щаба, но сигурно нямаше да пропусне финалните двубои на сина си, нали? Юлий просто не можеше да си намери място и крачеше нервно в ложата.

Арената беше осветена от припламващи факли. Вечерта беше донесла ветрец, който да облекчи жегата от деня. Местата бяха препълнени с граждани, присъстваха и всички членове на сената. В града никой не работеше до приключването на състезанията и напрежението сякаш беше достигнало дори и до най-мрачните улички. Хората се събираха на огромна тълпа на Марсово поле, както щяха да направят и в деня на изборите.

Пристигането на Сервилия съвпадна с първия звук на роговете, които приканваха последната четворка на арената. Юлий я погледна въпросително, когато седнаха, но тя не отвърна на погледа му. Изглеждаше по-хладна от когато и да било.

— Съжалявам — прошепна той в ухото й. Тя не показа с нищо, че го е чула, и той се облегна на мястото си раздразнен. Закле се, че няма да се извинява пак.

Тълпата се изправи да приветства любимците си и робите, които събираха залозите, се втурнаха между хората. Помпей не им обърна внимание, забеляза Юлий; изпитваше злобно удоволствие от това, че беше спечелил облога. Погледна Сервилия, за да види дали е забелязала, и задоволството му се изпари при хладното изражение, с което тя се обърна към него. Отново се наведе към нея.

— Толкова ли малко знача за теб? — прошепна той толкова високо, че Бибул и Адан се размърдаха на местата си, макар да се направиха, че не са чули. Тя не отговори и Юлий гневно стисна зъби и се загледа в тъмната арена.

Последните състезатели бавно тръгнаха под светлината на факлите. Ревът на тълпата беше оглушителен — двайсет хиляди гърла изреваха едновременно. Брут вървеше до Домиций и му говореше нещо — опитваше се да надвика шума. Саломин ги следваше, а след него крачеше последният боец, когото тълпата най-малко приветстваше. По някаква причина стилът и победите на Сун не се харесваха на публиката. Самият той не показваше никакви емоции. Беше по-висок и по-едър от Саломин и плоското му лице и избръснатата глава му придаваха някак обиден вид, докато вървеше след другите, сякаш ги следеше. Оръжието му беше най-дългото и несъмнено му даваше предимство, въпреки че всеки от участниците можеше да използва също толкова дълго оръжие, ако беше пожелал. Юлий знаеше, че Брут бе обмислял тази възможност, още повече че имаше известен опит с дълги мечове, но в крайна сметка беше предпочел познатия му къс римски меч.

Юлий наблюдаваше внимателно четиримата. Саломин определено страдаше и ходеше с приведена глава. И четиримата носеха раните и изтощението от предишните дни. До някаква степен крайният победител можеше да се реши не от уменията, а от издръжливостта. Юлий се зачуди по какъв начин ще бъдат определени двойките. Надяваше се Брут да срещне Домиций, за да е сигурно, че на финала ще има римлянин. От политическа гледна точка беше наясно, че тълпата ще загуби интерес, ако последният кръг е между Саломин и Сун. Това щеше да е ужасен спад вместо да е кулминация на седмицата и сърцето му прескочи, когато чу двойките. Брут щеше да се бие със Саломин, Домиций — със Сун. Залозите отново захвърчаха в какофония от викове и нервен смях. Напрежението надвисна над всички. Юлий усети как въпреки ветреца, който преминаваше над арената, под мишниците му потича пот.

Четиримата мъже наблюдаваха внимателно как един от организаторите хвърля монета във въздуха. Сун кимна и Домиций му каза нещо, което не можа да се чуе от рева на тълпата. Между четиримата имаше професионално уважение, което си личеше много добре. Бяха гледали как всеки от тях побеждава отново и отново и не хранеха никакви илюзии, че предстоящата битка ще е лека.

Брут подвикна нещо окуражително на Домиций през рамо и тръгна заедно със Саломин към тентата. Беше забелязал сковаността в движенията на противника си и се чудеше дали не е от скъсан мускул. Подобно дребно нещо можеше да създаде разликата между това да достигнеш финала и да си тръгнеш с нищо. Заизучава го по-внимателно. Дали пък дребният мъж не се преструваше, за да извади полза? Това нямаше да го изненада. На този етап всеки от тях би опитал всичко, което би му дало предимство.

Тълпата се умълча толкова бързо, че тишината беше нарушена от нечий нервен смях. Тръбачите бяха готови на местата си и чакаха Юлий да даде знак.

Цезар също чакаше. Домиций започна да се разтяга. Сун не обръщаше внимание на противника си, а се бе втренчил в тълпата. От публиката започнаха да го сочат и да му подвикват. Всички бяха развълнувани от предстоящия край на състезанията. Стотиците деца, доведени от родителите си, бяха изнервени, че будуват до толкова късно.

Домиций приключи бавните си движения с пад на дясното коляно и Юлий забеляза как лицето му се озари от усмивка, когато кракът издържа без болка. Благодари на боговете за Кабера, но изпита и вина, че го бе помолил да помогне. Старият лечител беше паднал на земята след процедурата и беше съвсем блед, направо болен. Юлий се закле, когато всичко приключи, да го награди с каквото си пожелае. Мисълта, че може да му се наложи да остане без него, беше нещо, за което не искаше да мисли, но пък си даваше сметка, че никой не знае колко стар е Кабера.

Рязко свали ръка и роговете отекнаха над арената. Още от първия момент беше ясно, че Сун смята да се възползва от предимството, което му даваше дългият му меч. Китките му сигурно бяха от желязо, след като можеше да го държи толкова далече от тялото си и да удържа на тежките удари на Домиций. Въпреки това силните му крака стояха като закотвени в пясъка, а дългата сребърна линия на метала държеше Домиций настрана. След толкова много изучаване всеки от двамата познаваше стила на другия почти като своя собствен и резултатът беше впечатляващ. Домиций не се осмеляваше да навлезе в обсега на дългия меч на Сун, но пък в защитата му нямаше пропуск.

При един добър удар на Домиций Рений тупна с юмрук по парапета и извика одобрително, когато младежът за момент притисна Сун и наруши равновесието му. Дългото оръжие се завъртя настрана и римлянинът се мушна под него, най-сетне получил възможност да се хвърли напред. Нападението му беше идеално, но Сун се измести плавно настрана — мечът мина покрай облечените му в доспехи гърди, — а после удари бузата на противника си с дръжката.

Повечето зрители не разбраха какво стана. Юлий поклати глава, учуден от уменията на състезателите, макар че за неопитното око това изглеждаше повече като хаотична битка. Нямаше нищо общо с брилянтните атаки и контраатаки, които бяха гледали, докато по-добрите майстори се биеха със слабаци в първите кръгове. Тук всеки бърз удар се спираше още в началото и резултатът беше буря от страшни удари без нито капка кръв.

Домиций се дръпна настрани. Челюстта му беше ожулена от удара с дръжката и той вдигна ръка и я опипа. Сун чакаше търпеливо, с готово оръжие. Домиций му показа чистата си ръка — кожата не беше разкъсана. Двамата скочиха един към друг с удвоена ярост.

Само лудото биене на пулса накара Юлий да осъзнае, че е затаил дъх. Беше сигурен, че няма да могат дълго да поддържат такава скорост, и във всеки момент очакваше някой от тях да пореже другия.

Двамата на арената отново се разделиха и закръжиха почти тичешком един около друг; променяха ритъма си почти толкова бързо, колкото другият успяваше да го забележи. На два пъти Домиций почти излъга Сун с измамна стъпка, докато променяше посоката си, и вторият път доведе до удар, който можеше да отсече ръката на Сун, ако той не я беше дръпнал и не се беше предпазил с бронята си.

Изтощението от предишните дни започна да се проявява и у двамата, но вероятно повече при Домиций, който беше видимо задъхан. Юлий знаеше, че схватката се води не по-малко в умовете, отколкото с оръжията, и не беше сигурен дали това не е поредната хитрост, или Домиций наистина е уморен. Силата му сякаш идваше на приливи и скоростта на ударите му се променяше.

Сун също беше неуверен и на два пъти пропусна възможности, при които можеше да получи предимство от закъсняло париране. Наклони глава на една страна, сякаш преценяваше, и отново задържа римлянина настрана с впечатляваща поредица размахвания на меча.

Светкавично бърз отговор едва не спечели двубоя, когато Домиций удари с ръка плоската страна на меча си и промени посоката толкова бързо, че Сун се хвърли по гръб. Рений извика от въодушевление. Малцина сред публиката знаеха достатъчно, за да разберат, че падането е обмислено и контролирано. Нямаше по-бърз начин за избягване на удар, но тълпата приветства своя любимец, сякаш беше победил, и възропта, като видя Сун да се измъква като рак далече от досега на Домиций. След миг, като по чудо, отново беше на крака.

Може би заради яда, че е бил толкова близо до победата, Домиций за миг се разсея и ударът на Сун го бръсна под долния край на бронята. И двамата замръзнаха, а тълпата изрева от яд.

Кръв рукна по крака на Домиций и той почна да ругае, но след миг се овладя и отпусна меча си. Лицето на Сун не се промени, но когато двамата се изправиха един срещу друг, той се поклони за първи път в турнира. За удоволствие на тълпата Домиций върна жеста и се усмихна широко, макар и уморено. Двамата заедно приветстваха тълпата.

Рений се обърна към Юлий със светнали очи.

— Ако Домиций беше мой, тренирането на новаците щеше да върви много по-лесно. Той е мислещ боец и всички ще се стараят да са като него.

Юлий усети как всички в консулската ложа наостриха уши при това споменаване на новия му легион.

— Ако двамата с Брут се съгласят, ще ти го изпратя. Обещах най-добрите си центуриони и опции, нали? И той ще отиде с тях.

— Освен това имаме нужда от ковачи и сарачи, както и от… — започна Рений, но спря, когато Юлий поклати глава.

На арената излязоха Брут и Саломин и Сервилия се изправи на седалката. Потръпна несъзнателно, докато гледаше сина си, свила ръката си в юмрук. В осветената от факли арена имаше нещо ужасно обидно.

Юлий понечи да я докосне, но спря. Усещаше всяко нейно движение до рамото си. Можеше да помирише аромата й в нощния въздух и това го измъчваше. Гневът и объркването му почти развалиха момента, в който притисна пръстена си с печат за залог от пет хиляди в злато за победа на Брут. На лицето на Помпей беше изписано задоволство. Въпреки студенината на Сервилия настроението на Юлий се подобри. Адан му хвърли изплашен поглед и Юлий му намигна. Заедно бяха проверили резервите и простата истина беше, че донесеното от Испания злато беше почти свършило. Ако загубеха тези пет хиляди, щяха да са принудени да разчитат на заеми до края на кампанията. Юлий предпочете да не казва на младия испанец за черната перла, която беше купил за Сервилия. Чувстваше тежестта й в торбичката до гърдите си и беше толкова възхитен, че искаше дай я подаде, без значение какво е настроението й. Цената го накара да потръпне при мисълта за доспехите и оборудването, които можеше да купи за тези пари. Шейсет хиляди златни монети. Наистина беше луд. Със сигурност беше прекалено екстравагантно да го добави към сметките си. Търговецът се закле в кръвта на майка си да не споменава за сумата, което означаваше, че щяха да минат поне няколко дни, преди огромната сделка да стане известна във всяка кръчма и публичен дом в Рим. Юлий усещаше тежестта на перлата под тогата си и често я докосваше несъзнателно, за да усети издутината й под плата.

Светоний крачеше из дългата стая, в която посрещаха посетителите. Бибул гледаше мълчаливо. Както и всяка друга част от къщата, стаята беше подредена по вкуса на Бибул и дори докато гледаше приятеля си, той изпитваше задоволство от простите цветове на кушетките и златните капители на колоните. По някакъв начин студената чистота винаги успяваше да го успокои и само при влизането в някоя от стаите на вилата от пръв поглед разбираше дали нещо не си е на мястото. Черният мраморен под беше толкова добре полиран, че при всяка стъпка на Светоний под краката му се появяваше цветна сянка, сякаш ходеше по вода. Бяха сами. Дори робите бяха отпратени. Огънят отдавна беше угаснал и въздухът беше достатъчно студен, за да се вижда горещият им дъх. Бибул предпочиташе да извика да донесат затоплено вино или някаква храна, но не се осмеляваше да прекъсне приятеля си.

Започна да брой колко пъти Светоний се обръща при обиколките си из стаята. Напрежението му си личеше в стегнатите рамене и в побелелите кокалчета на стиснатите зад гърба ръце. Бибул трудно понасяше нощни гости в дома си, но Светоний имаше власт над него и той бе принуден да го слуша, дори и след като вече беше започнал да го мрази.

Грубият глас на Светоний разсече тишината без предупреждение, сякаш не можеше повече да таи гнева в себе си.

— Кълна се, че ако можех да се добера до него, щях да съм го убил, Биби. Кълна се в главата на Юпитер!

— Не говори така — стъписа се Бибул. Макар да бяха в неговата къща, имаше думи, които не трябваше да бъдат изричани.

Светоний спря обиколката си, сякаш се беше изправил пред препятствие, и Бибул се сви назад в отрупаната си с възглавнички кушетка. В ъглите на устата на Светоний се бяха събрали капки побеляла слюнка и Бибул се втренчи в тях, неспособен да отклони поглед.

— Не го познаваш, Бибул. Не си виждал как играе ролята на благороден римлянин, също като вуйчо му преди. Сякаш семейството му не са прости търговци! Ласкае онези, от които има нужда, и ги кара да се надуват като петли. О, ще му дам аз да разбере! Той е майстор да си намира обожатели. Всичко е изградено на лъжи, Бибул. Виждал съм го. — Погледна остро приятеля си, сякаш очакваше той да му възрази.

— Суетата му така е заблестяла, че не мога да повярвам, че съм единственият, който забелязва, докато всички останали са паднали в краката му и го наричат Младия лъв на Рим.

Светоний плю на полирания под и Бибул с ужас погледна лъскавото петно. Светоний подсмъркна. Горчивината превръщаше лицето му в грозна маска.

— Това е игра на онези — Помпей и Крас. Забелязах го, когато заедно се върнахме от Гърция. Градът беше беден, робите бяха на ръба на най-голямото въстание в нашата история и те издигнаха Цезар за трибун. Тогава трябваше да разбера, че никога няма да видя справедливост. И какво в крайна сметка е направил той, че да заслужи всичко това? Бях там, когато победи Митридат, Биби. Цезар не е по-голям водач от мен, но се правеше на такъв. Митридат буквално ни даде победата, не съм видял Юлий да се бие. Споменах ли това? Не го видях дори да извади меча си, за да ни помогне, когато навсякъде се разхвърча кръв.

Бибул въздъхна. Беше чувал тази история толкова пъти, че вече не ги броеше. Някога този гняв му се струваше справедлив, но с всеки следващ път, когато слушаше тези оплаквания, Цезар ставаше все повече и повече подлецът, който искаше да го изкара Светоний.

— Ами Испания? О, Биби, знам и за Испания. Отива там без нищо, а се връща с достатъчно злато, за да започне надпреварата за консул. И някой обвинява ли го за нещо? Да не би да е защитен от съд? Писах на мъжа, който го наследи на поста там, и реших да проверя цифрите, които той представи пред сената. Свърших работата вместо онези стари глупаци.

— И какво отговори той? — попита Бибул и вдигна поглед от ръцете си. Това беше нова част от оплакването и го заинтригува. Гледаше с любопитство как Светоний търси подходящите думи и се надяваше, че няма да се изплюе пак.

— Нищо! Писах отново и отново и най-накрая той ми изпрати груба кратка бележка с предупреждение да не се намесвам в държавните дела на Рим. Заплаха, Бибул, гадна заплаха. Тогава разбрах, че е от хората на Цезар. Несъмнено и неговите ръце са толкова омърсени, колкото и на предшественика му. Юлий се прикрива добре, но ще го пипна.

Бибул беше уморен и гладен и не можа да устои на изкушението от малко заяждане.

— Ако стане консул, той ще има имунитет срещу преследване дори и за углавни престъпления, Светоний. Тогава няма да можеш да го докоснеш.

Светоний изсумтя и се поколеба. Спомни си тъмните сенки, които вървяха към имението на Цезар, за да убият Корнелия и слугите. Понякога си мислеше, че единствено този спомен му помага да не полудее. Този ден боговете не пазеха Юлий. Той беше изпратен в Испания със слухове, че е в немилост, а гърлото на красивата му жена беше прерязано. Тогава Светоний се помисли, че най-после е победил гнева си. Смъртта на Корнелия беше като врящо гърне, което клокочеше в него и цялата отрова излиташе.

Въздъхна за загубата на онова спокойствие. Юлий беше пренебрегнал мандата си в Испания и бе обрал златото на страната. Трябваше да бъде убит с камъни на улицата, но се бе върнал, говореше лъжите си на простите тълпи и ги печелеше. Състезанието беше прославило името му из целия град.

— Изненада ли беше, че приятелят му спечели състезанието, Биби? Не, те просто го приветстваха по празноглавия си начин, макар че всеки, който имаше очи, можеше да види, че Саломин едва ходеше. Това е истинският Цезар, онзи, когото познавам. Точно там, пред хилядите, и никой не го забеляза. Къде беше в онзи момент прославената му чест? — Светоний отново започна да крачи и при всяка стъпка краката му плясваха огледалния си образ. — Той не трябва да стане консул, Бибул. Ще направя каквото трябва, но това не бива да се случва. Ти не си ми единствената надежда, приятелю. Все още можеш да вземеш достатъчно от гласовете на центуриите, за да го разбиеш, но аз ще намеря и друг начин, ако това не е достатъчно.

— Ако те заловят да правиш нещо… — започна Бибул.

Светоний му махна да замълчи.

— Върши си работата, Бибул, а аз ще върша своята. Махай на тълпите, ходи в съда, подготвяй си речите.

— Ами ако това не е достатъчно? — попита Бибул, изпълнен със страх от отговора.

— Не ме разочаровай. Ще стигнеш до края, освен ако оттеглянето ти не бъде необходимо за избора на баща ми. Много ли е това, което искам от теб? Не е нищо.

— Но ако…

— Омръзнаха ми възраженията ти, приятелю — тихо каза Светоний. — Ако искаш, още сега мога да отида при Помпей и да му покажа защо не си годен да представляваш Рим. Това ли искаш, Биби? Искаш ли той да узнае тайните ти?

— Недей — промълви Бибул и очите му се напълниха със сълзи. В моменти като този не чувстваше нищо друго към мъжа пред себе си освен омраза. Светоний правеше така, че всичко да звучи гнусно.

Светоний отиде до него и сложи шепата си под меката плът на брадичката му.

— Дори и малките кучета могат да хапят, нали, Бибул? Чудя се дали би ме предал, а? Да, разбира се, че би, ако ти дам възможност. Но ще паднеш заедно с мен, а дори и по-лошо. Знаеш го, нали?

Светоний сграбчи гръкляна му с два пръста и стисна. Бибул потрепери от болка.

— Ти наистина си мръсник, Бибул. Аз обаче имам нужда от теб и това ни свързва по-здраво от приятелството или кръвта. Не го забравяй, Биби. Ти не би могъл да понесеш мъченията, а знаеш, че Помпей е доста грубичък.

Бибул се извъртя и се отскубна от хватката; меките му бели ръце стиснаха зачервената му шия.

— Извикай сладките си дечица и ги накарай да запалят огъня. Стана студено — каза Светоний с блеснали очи.

Имаше нещо особено тържествено в голямата тълпа, която беше излязла от града, за да гласува. Юлий гледаше с гордост как хората се разделят на избирателни центурии и дават восъчните си плочици на събирачите, за да ги пуснат в кошниците за броене. Градът блестеше на хоризонта. На запад далечното знаме на хълма Яникулум беше вдигнато в знак, че Рим е в безопасност и затворен, докато трае гласуването.

Цяла нощ не бе могъл да мигне и когато авгурите излязоха да осветят земята, отиде с тях при портата, нервен и странно замаян. Гледаше ги как приготвят ножовете си и извеждат един огромен бял бик от града. Сега разсеченото тяло на животното лежеше близо до мястото, където той стоеше мълчаливо и се опитваше да прецени настроението на тълпата. Много хора му се усмихваха и кимваха, докато пускаха гласовете си в плетените кошници, но Юлий не изпитваше удоволствие. Само гласовете на центуриите им се брояха и тъй като богатите гласуваха първи, Пранд вече си беше осигурил седем срещу четири за Бибул. Нито една от първите единайсет центурии не беше подкрепила Юлий и той почувства как със засилването на дневната жега под мишниците му започва да се стича пот.

Знаеше, че най-богатите свободни мъже са най-трудните за спечелване гласоподаватели, но да вижда загубените гласове беше наистина тежко. Консулите и кандидатите стояха край него във високомерна групичка, но Помпей не можеше да прикрие задоволството си и бърбореше с роба, който му подаваше разхладителни напитки.

Юлий полагаше сериозни усилия да запази ведро изражение. Въпреки всичките му приготовления ранните гласоподаватели можеха да повлияят на следващите центурии и резултатът можеше да е огромна изборна победа без място за него. За първи път от завръщането си в града си помисли какво ще се случи, ако загуби.

Беше сигурен, че оставането в град, управляван от Бибул и Пранд, ще го довърши. Помпей щеше да намери начин да го унищожи, ако не го направеше Светоний. Щеше да му се наложи да моли за пост в някоя забравена от боговете дупка на границите на римското влияние, само за да преживее годината. Юлий несъзнателно тръсна глава, докато мислите му разиграваха от лоши по-лоши варианти. Гражданите продължаваха да гласуват. Поддръжниците на Пранд и Бибул приветстваха всеки успех, а Юлий бе принуден да се усмихва, въпреки че радостта им бе като отрова за него.

Каза си, че не може да направи нищо, и намери моментно успокоение в това. Мъжете на Рим предаваха дъсчиците си обърнати, за да не се виждат знаците, които са направили. На този етап не можеше да има никакво въздействие и всички подкупи и игри нямаха никакво значение в момента, когато избирателите оставаха сами и притискаха два пъти восъка срещу името, което бяха избрали. Въпреки това тълпата, която чакаше, чуваше резултатите и скоро щеше да гласува с масата преди себе си. При много избори Юлий беше виждал как бедните класи биват отпращани в града, след като бъде постигнато мнозинство. Надяваше се този ден да не се случи така.

— Цезар — извика магистратът и Юлий наклони глава, за да чуе. Това беше краят на богаташите и накрая и той беше получил глас. Сега беше ред на онези с по-малко собственост и благосъстояние. Дори когато се усмихваше, се изяждаше вътрешно, но се стараеше да не го показва. Най-голямата му подкрепа беше сред най-бедните, които виждаха в него мъж, който сам се е издигнал до позицията си. Въпреки това без много гласове от по-богатите неговите хора дори нямаше да имат възможността да отбележат името му върху восъка.

След гласуването на втората класа резултатите бяха почти изравнени и Юлий се поизправи. Пранд имаше седемнайсет срещу четиринайсет на Бибул, а пет се бяха обявили за Юлий, което повишаваше надеждите му. Видя, че не е единственият, който страда. Бащата на Светоний беше пребледнял от напрежение и Юлий осъзна, че той иска поста също толкова силно като него. Бибул също беше нервен, а очите му често-често се спираха на Светоний, все едно му се молеше.

През следващия час водачът се смени три пъти и накрая цялостният вот за бащата на Светоний го правеше трети — и продължаваше да изостава. Юлий видя как Светоний се приближава до Бибул. Дебелият римлянин се дръпна настрана, но Светоний го сграбчи за ръката и му прошепна грубо в ухото. Гневът му беше очевиден за всички и Бибул стана пурпурночервен.

— Откажи се, Биби. Трябва да се откажеш сега! — изръмжа Светоний, като пренебрегна погледа на Помпей.

Бибул кимна нервно, като спазъм, но Помпей постави огромната си ръка върху рамото на Бибул, сякаш Светоний не беше там, и принуди младия римлянин бързо да отстъпи.

— Надявам се, че нямаш намерение да напуснеш надпреварата, Бибул — каза Помпей.

Бибул издаде някакъв звук, който трябваше да е отговор, но консулът продължи:

— Ти постигна добри резултати сред първите класи и може да получиш още подкрепа до края. Изчакай, пък кой знае? Дори и да не успееш, за представителите на старите семейства винаги има място в сената.

Лицето на Бибул се разкриви в болезнена усмивка и Помпей го потупа по рамото и го пусна. Светоний гледаше гневно как Бибул получи още три гласа.

Към пладне всеки резултат се приветстваше с викове, тъй като продавачите на вино продаваха товара си на тълпите. Юлий почувства, че би могъл да си наложи да изпие една чаша, но не можеше да понесе вкуса й. Размени си някакви празни думи с Бибул, но сенатор Пранд стоеше като вкаменен и само кимна на Юлий, когато той заговори. Светоний не притежаваше и грам от способностите на баща си да прикрива чувствата си и Юлий непрекъснато усещаше погледа му върху себе си, което изпъваше нервите му.

Когато слънцето премина зенита, Помпей поръча тента, която да им направи сянка. Сто центурии бяха гласували и Юлий беше втори, на седемнайсет гласа пред Пранд. Както вървяха нещата, постовете щяха да бъдат заети от Бибул и Юлий. Тълпата започна по открито да проявява интереса си, да крещи възторжено и да се блъска да види кандидатите. Юлий видя как Светоний извади от тогата си голям червен парцал, размаха го и попи челото си. Жестът беше странен и се набиваше на очи. Юлий се усмихна и погледна на запад, където се вееше знамето на Яникулум.

В отсъствието на гласуващите центурии градът беше странно празен. Докато тримата яздеха по улиците, Юлий си спомни за нощта на бурята, когато беше слязъл в подземията на затвора и беше видял измъчваните хора на Катилина. Погледна Крас, докато слизаха от конете пред сградата на сената, и възрастният мъж вдигна вежди, усетил причината за вниманието му.

Юлий никога не беше влизал в сградата на сената, когато тя не е пълна с насядали по пейките мъже. Кънтеше странно и всяка стъпка отекваше, докато не седнаха заедно близо до трибуната. Вратата беше отворена и слънцето светеше като ивичка злато. От отражението му мраморните стени изглеждаха светли и изпълнени с простор. Юлий се облегна на твърдата дървена пейка. Изпитваше всеобхватно удовлетворение. Мандатът му тъкмо започваше и той едва устояваше на желанието да се усмихне.

— Двамата с Крас решихме, че всички можем да имаме полза от един разговор насаме, преди сенаторите да заемат местата си — започна Помпей. Стоеше прав. — Като оставим за публиката високопарните думи, между нас тримата едва ли може да се каже, че има приятелство. Надявам се да има уважение, но едва ли се харесваме особено. — Крас сви рамене. Юлий не каза нищо.

— Ако не стигнем до никакво споразумение за започващата година — продължи Помпей, — очаквам това да е загубено време за града. Забеляза какво влияние има Светоний над Бибул. Целият сенат от години слуша неспирните му оплаквания от теб. Двамата ще отлагат или ще провалят всичко, което предлагаш. А това няма да е добре за Рим.

Юлий го погледна и си спомни как го беше срещнал за първи път в същата тази зала. Помпей беше превъзходен тактик и на бойното поле, и в сената, но и двамата с Крас бяха изправени пред загубата на властта и уважението, на които толкова се бяха наслаждавали. Това беше истинската причина за срещата им насаме, а не каквато и да било загриженост за оползотворяването на консулската му година. Със сигурност беше възможно да сключат сделка, ако той можеше да намери условия, които да задоволяват и тримата.

— Вече съм мислил по този въпрос — каза Цезар.

Лятото беше дошло и си беше отишло с дългите си напрегнати дни, но зимата все още беше далече. Юлий яхна коня си при портата Квиринал, готов да се присъедини към легиона си на Марсово поле. Огледа се — искаше да запази града в съзнанието си. Колко ли време щеше да го поддържа тази картина в далечна Галия? Пътешествениците и търговците, които бяха посещавали малкия римски лагер в подножието на Алпите, твърдяха, че природата била сурова и било по-студено от всяко известно място. Юлий беше стигнал до границата на кредитите си за кожи и провизии за десет хиляди войници. Знаеше, че впоследствие ще се наложат преизчисления, но не си позволи мисълта за дълговете да развали последните му моменти в неговия град.

Войниците го чакаха в блестящи карета на Марсово поле. Съмняваше се по света да има легион, равен на Десети — Брут беше работил здраво, за да направи от мъжете, които беше събрал, истински бойци. На нито един от тях не беше разрешено да напуска преди края на първата година и те добре бяха оползотворили времето си. Беше доволен от името, което им беше избрал Брут. Трети Галски щеше да се кали в земите, на които беше кръстен.

Брут и Октавиан се качиха на конете си и застанаха до него. Домиций за последен път проверяваше каишите на седлото. Юлий се усмихна на сребърните им брони. И тримата си бяха спечелили правото да ги носят, но изглеждаха необичайно на улицата при портата и вече се беше събрала група хлапета — сочеха ги и ги зяпаха. И съвсем уместно. Всяка част от броните им блестеше толкова ярко, колкото можеше да постигне лъскането с политура и парцал; Юлий беше горд, че язди за Рим с тези мъже.

Ако Саломин беше дошъл с тях, щеше да е идеално. Още едно разяждащо съжаление сред цяло море, понеже не беше успял да убеди дребния боец да дойде с тях в Галия. Саломин беше говорил дълго за римската чест и Юлий беше слушал. Това беше всичко, което можеше да му предложи след срамното отношение на Помпей, но не го беше притискал след първия отказ.

Месеците в сената бяха увеличили надеждите на Юлий — триумвиратът се държеше по-добре, отколкото се беше надявал. Крас господстваше над търговията и огромната му флота вече съперничеше на древните флоти на Картаген. Новоизлюпеният му легион беше изкован в някаква прилична форма от най-добрите офицери на Десети и Помпей можеше да продължи работата и след тяхното заминаване. Тримата с усилие си бяха изградили уважение един към друг през месеците заедно и Юлий не съжаляваше за уговорката помежду им.

След нощта на изборите Бибул изобщо не се появи в сената. В града се ширнаха слухове за тежка болест, но Юлий не наруши мълчанието си за това какво се е случило. Беше удържал обещанието си към децата — изпрати ги в любвеобилни семейства далече на север, където да ги отгледат. Личният му срам, че се е възползвал от мъките им, го накара да им купи свободата, въпреки че това, като капак на всичко останало, доста пресуши финансовите му запаси. За негово учудване тази постъпка му донесе повече удовлетворение, отколкото почти всичко друго в месеците му на консул.

— Брут! — извика някой и го сепна.

Юлий завъртя коня си в кръг, а Брут се разсмя — идваше Александрия. Когато стигна до него, се надигна на пръсти, за да го целуне, но Брут се наведе и я вдигна на седлото при себе си. Юлий отклони поглед. Беше му трудно да не мисли за Сервилия, като гледаше щастието им.

Брут свали Александрия от коня и тя пристъпи към Юлий. Носеше някакъв вързоп. Той вдигна вежди, когато му го подаде, изчервен от притеснение, че е присъствал на нежностите им. Взе вързопа и бавно го развърза. Очите му се разшириха, когато видя шлем, изработен с изключително умение. Беше от полирано желязо и блестеше от масло, но най-странна беше лицевата му част — бе направена така, че да прилича на неговите собствени черти.

С благоговение го вдигна над главата си и после си го сложи, притисна го надолу, докато пасна на мястото си. Прилягаше му като втора кожа. Дупките за очите бяха достатъчно широки, за да вижда добре, а от реакцията на приятелите си разбра, че шлемът е постигнал търсения от Александрия ефект.

— Доста студено гледа — промърмори Октавиан.

Брут кимна, а Александрия се надигна към Юлий и му прошепна:

— Сметнах, че ще пази главата ти по-добре от онзи, който носиш обикновено. Отгоре има и процеп за перо, ако искаш да сложиш. В Рим няма втори като него.

Юлий я погледна през желязната маска; за един болезнен момент пожела Александрия да е негова, а не на приятеля му.

— Чудесен е — каза той. — Благодаря ти. — После се наведе и я прегърна, вдъхна тежкия парфюм, който тя използваше винаги. Внезапно го обзе някакъв импулс и той свали шлема. Лицето му беше зачервено. Легионът можеше да почака. Все още имаше време да посети Сервилия, преди да тръгне.

— Александрия, моля те да ме извиниш — каза Юлий. — Приятели! Имам да свърша нещо в града, преди да се присъединим към войниците.

Домиций веднага скочи на седлото, а двамата други обърнаха конете. Докато Юлий забиваше пети в хълбоците на жребеца си, Александрия изпрати въздушна целувка на Брут. Четиримата пришпориха конете. Тълпата се пръскаше пред тях.

Докато се приближаваха към къщата на Сервилия, Брут се мръщеше — усмивката му, предизвикана от идването на Александрия, изчезна. До тази сутрин беше доволен, че връзката между Юлий и майка му е приключила. Но сега, като виждаше нетърпеливото изражение на приятеля си, ръмжеше вътрешно. Трябваше да се сети, че Юлий не би се отказал толкова лесно.

— Сигурен ли си? — попита го Брут, докато слизаха от конете пред вратата и подаваха юздите на робите.

— Да — отвърна Юлий и влезе.

Като консул можеше да отиде навсякъде в града, но и четиримата бяха известни по различни причини в тази къща и Октавиан и Домиций останаха в една от предните стаи, за да се сбогуват с любимките си още веднъж, доволни от тази възможност. Брут се тръшна на една дълга кушетка и зачака. Само той никога не беше влизал в къщата за друго, освен за да види майка си — насилваше се да пренебрегва момичетата, които работеха тук. Все пак си имаше Александрия, нали.

Юлий мина по коридорите към покоите на Сервилия. Какво щеше да й каже? Не бяха разговаряли от месеци, но в заминаването му имаше някаква магия, която можеше да им помогне да открият поне някакво приятелство.

Видя я и сърцето му подскочи. Тя носеше тъмносиня дреха, която оставяше раменете й голи. Юлий се усмихна, като забеляза черната перла в златен обков да проблясва в нежните гънки на гръдта й.

— Заминавам, Сервилия — каза той и тръгна към нея. — За Галия. Бях вече при портата, но реших да дойда при теб.

Помисли си, че е видял усмивка да докосва устните й, и се осмели да посегне към нея. Никога не бе изглеждала толкова красива, колкото в този момент, и той знаеше, че няма да му е трудно да си спомня лицето й в дългия поход. Хвана ръцете й и ги стисна; гледаше я в очите.

— Защо не дойдеш? — попита я. — Ще изпратя най-хубавата карета в Рим да те докара при колонията. Има римско селище на юг в Галия и можеш да си с мен.

— За да не се налага да си търсиш курви ли, Юлий? — тихо попита тя. — Притесняваш се какво ще правиш без жена толкова далече от дома?

Той я зяпна и видя в очите й студена твърдост, която смрази сърцето му.

— Не те разбирам.

Тя издърпа ръцете си от неговите и той се олюля. Беше достатъчно близо, за да усети парфюма й, и това беше влудяващо. Почувства как го залива гняв.

— Много си жестока, Сервилия — промълви той.

Тя се разсмя.

— Знаеш ли колко отхвърлени любовници съм виждала да крещят в тази къща? Също и консули, Юлий. Да не би да мислиш, че те са прекалено могъщи за подобно нещо? Каквото и да търсиш от мен, то не е тук. Разбираш ли?

Някъде иззад нея Юлий чу мъжки глас да вика и се скова.

— Крас? Той ли е тук?

Сервилия направи крачка напред и го бутна в гърдите. Усмихна се студено. Гласът й беше изгубил мекотата, която той толкова обичаше.

— Изобщо не е твоя работа с кого се виждам, Юлий.

Младият мъж стисна ръце в безсилен гняв. Посегна към нея, все едно искаше да откъсне перлата от шията й, и Сервилия се отдръпна.

— Сега негова курва ли си? Е, поне е близо до твоята възраст — каза Юлий.

Тя го зашлеви и той инстинктивно разтърси главата й с ответен удар. Плесниците проехтяха почти едновременно.

Сервилия замахна и одра бузата му с нокти. Юлий изръмжа и пристъпи към нея. Беше заслепен от ярост. Сервилия го изгледа твърдо и гневът му го остави — опустошен, задъхан и изпълнен с горчивина. По брадичката му се стече кръв.

— Такъв си бил значи — каза тя.

Юлий видя, че устата й вече се подува, и го изпълни срам.

Тя се изсмя.

— Чудя се какво ли ще каже синът ми, когато се видите. — Очите й проблеснаха със злоба и Юлий тръсна глава.

— Щях да ти дам всичко, Сервилия. Всичко, каквото поискаш — каза тихо той.

Но тя му обърна гръб и излезе.

— Е, защо още си с него? — попита Кабера. Облеченият в сребърна броня воин до рамото му само бегло приличаше на някогашното момче и малцина в лагера биха се осмелили да зададат на Брут подобен въпрос.

Наблюдаваха как Юлий изкачва дъбовите стъпала до стената на стрелците на върха на укреплението, което бяха изградили. Беше прекалено далече, за да се вижда ясно, но въпреки това Брут забелязваше как слънцето се отразява в нагръдника му. Брут погледна настрана, после отправи остър поглед към Кабера, сякаш току-що се беше сетил за присъствието му.

— Погледни го — отвърна той. — Преди по-малко от две години напусна Испания с нищо, а сега е консул с безсрочен мандат от сената. Кой друг би ме довел до това място със собствен легион, който да командвам? Кого другиго бих последвал?

Гласът му беше изпълнен с горчивина. Кабера се боеше за двамата мъже, които познаваше от момчета. Беше чул подробности за раздялата на Юлий със Сервилия, макар че синът й никога не беше споменал за това. Копнееше да попита Брут, дори и само за да прецени щетите, които беше нанесла.

— Той е най-старият ти приятел — отвърна лечителят и Брут сякаш се сви при тези думи.

— А аз съм неговият меч. Когато гледам спокойно това, което е направил, то ме изумява, Кабера. Глупаци ли са онези в Рим, та не виждат амбициите му? Юлий ми каза за договора, който е сключил с тях, но още не мога да повярвам. Чудя се дали Помпей смята, че е спечелил. Той може и да управлява града, но стои като наемател и чака собственика да се завърне вкъщи. Хората го знаят. Видя тълпата, която излезе на Марсово поле, за да ни изпрати. Помпей е глупак, ако мисли, че Юлий може да е доволен с нещо по-малко от корона.

Млъкна и се огледа да не би някой да го е чул. Двамата се бяха облегнали на стената на укреплението — издигането му им беше отнело месеци. Двайсет мили насипи и стена, навсякъде не по-ниска от три човешки боя. Граничеше с река Рона и се извисяваше над пътя и по северните граници на римската провинция. Беше солидна преграда, също както Алпите на изток.

На стената беше събран достатъчно камък и желязо, за да потопят всяка армия, решила да пресече реката. Легионите бяха уверени, че могат да удържат крепостта срещу всеки враг, но никой не вярваше, че Юлий ще се задоволи със защита, не и с документа, който имаше.

Цезар го беше показал на претора на малката римска провинция, свита в подножието на Алпите. Мъжът пребледня, докато го четеше, докосваше печата на сената със страхопочитание. Никога не беше виждал толкова неясно формулирана заповед и само наведе глава, докато обмисляше последиците от нея. Помпей и Крас не се бяха занимавали с подробностите. Всъщност Брут знаеше, че Юлий беше издиктувал на Адан писмото, а после им го беше изпратил за подпечатване и гласуване от сената. Беше кратко и даваше на Цезар пълна власт в Галия. И всеки от легионерите го знаеше.

Кабера потърка отпуснатите си бузи и Брут го погледна със съчувствие. След като бе изцерил Домиций, старецът страдаше от слабост, която бе оставила лицето му неподвижно от едната страна, а половината от тялото му беше напълно непотребна. Никога вече нямаше да изстреля стрела, а по време на похода през Алпите няколко мъже от Десети го носеха на носилка. Но той просто не можеше да умре, докато имаше още неща за гледане, а Галия беше дива и странна за него, също както и за останалите.

— Боли ли? — попита Брут.

Кабера сви рамене, доколкото можа, и отпусна ръка. Единият от клепачите му падна, докато отвръщаше на погледа; често му се налагаше да потрива левия ъгъл на устатата си, за да го избърше, преди да е капнала слюнка. Това движение беше станало част от живота му.

— Никога не съм бил по-добре, любими пълководецо, когото познавам още от голобрадо момче. Никога, въпреки че бих искал да видя гледката от върха и може да имам нужда някой да ме отнесе до горе. Слаб съм, а катеренето изисква силни крака.

Брут се изправи.

— Смятах да се кача, а и сега хелветите^[8] се събират на отсрещния бряг. Когато чуят, че Юлий няма да ги пусне да минат през малката ни провинция, може да има интересни сцени. Хайде, старче. Богове, ти изобщо не тежиш.

Силните ръце на Брут държаха краката му, а самият Кабера се държеше с дясната ръка. Лявата висеше безпомощно.

— Трябва да мислиш за качеството на товара си, момче, не за тежестта му — каза старецът и въпреки че го изфъфли поради болестта си, Брут го разбра и се засмя.

Юлий лежеше по корем и наблюдаваше как хелветите се придвижват през равнината. Въпреки че се бе съсредоточил върху врага, някаква част от съзнанието му забелязваше избуялата зеленина. Почвата в Рим изглеждаше бедна в сравнение с тази. Вместо безплодните планини на юга, който познаваше, където земеделците се бореха за оцеляването си, сега виждаше обширни равнини с хубава земя и жадуваше за нея с примитивното желание на мъж, който обработва собствената си нива. Галия можеше да храни империя.

Светлината започваше да помръква. Той стисна юмруци от нетърпение, когато чу звуците на рогове, довени от ветреца. Голямата колона спираше за през нощта. Един от съгледвачите се примъкна пълзешком до него и каза задъхано:

— Явно са всички, господарю. Не можах да видя никакви флангове или резерви. Движат се бързо, но трябва да починат през нощта, иначе ще започнат да изпокапват в равнината.

— Сега спират — отвърна Юлий. — Видя ли как войниците се разполагат на групи около центъра? Приличат на гръцките фаланги. Чудя се дали сами са достигнали до подобно развитие, или предшествениците им са минали през онези земи. Ако имам възможност, ще питам някой от тях.

Огледа равнината: обмисляше възможностите. На миля зад него в гората имаше трийсет хиляди легионери, готови да нападнат хелветите. Но след като бяха извървели почти четирийсет мили, за да пресекат пътя на племето, хората му бяха изтощени. Юлий се ядосваше, че не беше могъл да докара и големите катапулти за камъни и по-малките за стрели — те бяха сериозна част от силата на един легион. Равнината беше идеална за тях, но докато пресичаше пътищата през страната, те си стояха разглобени в сандъците, докарани от Рим.

— Никога не съм виждал толкова много воини — прошепна съгледвачът, впечатлен от армията, пред която бяха изправени. Хелветите бяха прекалено далече, за да ги чуят, но самият размер на преселението беше потискащ и Юлий също понижи гласа си, когато отговори.

— Предполагам, че са осемдесет хиляди, но не мога да съм сигурен колко ги следват.

Бяха прекалено много, за да може да прати легиона в директна атака, дори бойците да не бяха уморени от похода.

— Доведи ми Брут — заповяда той.

Скоро чу шум от тичащи, крака и Брут вече беше до него — приклекна сред влажните листа.

Хелветите бяха преминали през обширната равнина, която водеше в земите на едуените. Бяха вървели бързо, за да заобиколят реката, и Юлий беше впечатлен от хъса и организацията им, когато започнаха да оформят нощния си лагер в равнината. Ако навлезеха по-навътре в земите на едуените, щяха да стигнат до гората и предимствата на легиона щяха да са загубени. Това не бяха просторните гори, които познаваше в Рим. Бяха плътни шубраци, които щяха да хванат конете в капан и да направят невъзможна всяка организация на битката. Битката можеше да продължи цял ден, а хелветите имаха десетки хиляди бойци, които нямаше накъде да вървят, освен напред. Племето беше подпалило първото село, до което беше стигнало на границата на едуените, и съгледвачите бяха докладвали, че не са оставили никого жив. Жените и животните бяха взети в колоната, а останалите бяха убити. Село след село щяха да прекосят земята като скакалци, освен ако Юлий не успееше да ги улови в равнината. Благодари на боговете, че не бяха решили да продължат и през нощта. Несъмнено броят им ги правеше прекалено самоуверени, въпреки че дори легионите му да бяха готови, пак не виждаше как би могъл да нападне подобно множество и да победи.

Обърна се към Брут.

— Виждаш ли онзи хълм на запад? — Посочи възвишението от редове зеленина и сиви скали в далечината. Брут кимна. — Това е силна позиция. Отведи Десети и Трети до билото, да са готови на зазоряване. Хелветите ще видят заплахата и не могат да ви оставят там да ги тормозите. Вземи стрелците с лъкове от Ариминум, но ги дръж далеч назад от първата редица. Ще са по-полезни на хълма, отколкото в равнината.

Усмихна се криво и тупна Брут по рамото.

— Тези племена никога не са се били с легиони, Брут. Когато се вдигне слънцето, ще видят просто десет хиляди, изправени срещу тях. Ще се наложи да ги научим.

Брут го погледна. Слънцето вече залязваше и светлината му се отразяваше в свирепия поглед на Юлий.

— Ще се стъмни, преди да стигна там — отвърна Брут. Това беше най-близкото възможно до оспорване на заповед, при условие че имаше съгледвачи, които ги слушаха.

Юлий сякаш не забеляза това, а бързо продължи:

— Трябва да си тих, докато се придвижваш. Щом те видят и те нападнат, аз ще ги ударя отстрани. Хайде, бързо.

Брут се измъкна пълзешком назад, после се изправи и затича към хората си.

— Ставайте, момчета — каза той, когато стигна първите редици на Десети. — Тази нощ не ни е писано да спим.

Юлий седеше на сгъваем стол в палатката на царя на хелветите и пиеше от златна чаша. Настроението на мъжете, които беше събрал, беше чудесно. Военачалниците от Ариминум пиеха на воля от запасите на царя и Юлий не ги спираше. Бяха си спечелили правото на почивка, но все още ги чакаше работа. Отначало той дори не беше подозирал колко трудна ще се окаже простата задача да опишат плячката — сега нощта се огласяваше от войниците, които брояха и трупаха собствеността на хелветите. Беше изпратил Публий Крас с четири кохорти да събира копия и други оръжия от бойното поле. Това не беше приятна задача, но синът на бившия консул бързо и без мърморене беше събрал хората си — имаше организаторските способности на баща си.

Докато слънцето се скриваше далече на запад, Десети и Трети си получиха копията. Много от тежките железни остриета бяха изкривени и неизползваеми, но Крас беше напълнил каруците на хелветите с тях, та ковачите на легиона да ги поправят или претопят. По ирония на съдбата командир на една от кохортите беше Герминий Катои, повишен след Испания. Юлий се чудеше дали двамата се замислят за враждата между бащите си, вражда, прикрита зад учтиви поздрави.

— Има достатъчно зърно и сушено месо, за да се изхраним месеци — каза доволно Домиций. — Само оръжията струват цяло състояние, Юлий. Някои от мечовете са от добро желязо и дори бронзовите имат дръжки, които си заслужава да се запазят.

— Някакви монети? — попита Юлий. Гледаше чашата в ръката си.

Рений отвори една торба в краката си и извади няколко грубо изсечени диска.

— Ако това тук минава за монети — каза той. — Сребро, примесено с мед. Едва ли струват нещо, но пък има цели сандъци.

Юлий взе една монета и я вдигна към лампата. В кръгчето потъмнял метал имаше изрязано парче, което стигаше до средата.

— Странно. Изглежда като птица на лицето, но с тази липсваща част не мога да съм сигурен.

Нощният вятър влезе в палатката с Брут и Марк Антоний.

— Съвета ли свикваш, Юлий? — попита Брут. Цезар кимна и приятелят му подаде глава навън, за да повика Кир и Октавиан.

— Пленниците добре ли се охраняват? — попита го Рений.

Вместо него отговори Марк Антоний:

— Мъжете са вързани, но нямаме достатъчно войници, за да спрем останалите да побягнат нощес. — Погледна торбата с монети и взе една.

— Доста груби са, нали? — обади се Юлий.

Марк Антоний кимна.

— Да. Макар че по-големите селища секат монети, които не са по-лоши от тези в Рим. — Пусна монетата в подложената шепа на Рений. — Но не и тези. Ужасни са.

Юлий им посочи столове и двамата седнаха и се заеха с тъмното вино от царските запаси.

Марк Антоний изпи чашата си на един дъх и изсумтя от удоволствие.

— Виното обаче съвсем не е лошо. Мислил ли си какво ще правиш с пленените хелвети? Имам две предложения, ако ми позволиш.

Рений се изкашля.

— Дали ти харесва, или не, сега ние сме отговорни за тях. Едуените ще ги избият, ако тръгнат на юг без воините си.

— Това е проблемът — отвърна Юлий и потърка уморените си очи. — Или по-скоро това. — Той вдигна един пергамент и им показа началото, изписано с дребни букви.

— Адан твърди, че това е списъкът на народа им. Отне му часове само да пресметне.

— Колко са? — попита Марк Антоний.

Всички загледаха Цезар в очакване.

— Деветдесет хиляди мъже на възраст да се бият и още три пъти по толкова жени, деца и старци.

Броят впечатли всички. Октавиан заговори първи.

— И колко мъже сме заловили?

— Около двайсет хиляди — отвърна Юлий. Постара се да запази изражението си спокойно, докато останалите се разсмяха и се затупаха по гърба. Октавиан подсвирна.

— Седемдесет хиляди убити. Унищожили сме цял град!

Думите му отрезвиха останалите — всички се замислиха за хилядите трупове в долината и на хълма.

— Ами нашите жертви? — попита Рений.

— Осемстотин легионери, от които двайсет и четирима офицери — каза Юлий. — Може би също толкова ранени. Много от тях ще се бият отново, след като ги превържат.

Рений поклати учудено глава.

— Това е добра цена.

— Дано винаги да е така — отвърна Цезар и вдигна чашата си. Всички пиха с него.

— Обаче имаме още четвърт милион пленници — посочи Марк Антоний. — И все още сме незащитени на тази равнина, с едуените, които идват, за да получат дял от плячката. Не се съмнявайте в това. До утре на обед ще има друга армия, която ще претендира за богатствата на хелветите.

— Които са наши по право, независимо какви са — отвърна Рений.

— Аз самият досега не видях кой знае какви богатства, като изключим тези чаши.

— Не, трябва все пак да им отделим някаква част — замислено каза Юлий. — Те изгубиха едно село, а и битката беше на тяхна земя. Имаме нужда от съюзници сред тези хора, а и Морбен има влияние. — Обърна се към Берик, който все още беше с оплисканата си с кръв броня.

— Берик, хората ти да отделят една десета от всичко намерено. Пазете го под охрана за едуените.

Берик стана и отдаде чест. Като всички, и той беше пребледнял от умора, но бързо излезе от палатката и след миг чуха гърмящия му глас, докато крещеше заповеди в тъмнината.

— Но какво ще правиш с пленниците? — попита Брут.

— Рим има нужда от роби — отвърна Юлий. — Въпреки че цената ще падне, ни трябват средства за тази кампания. За момента монетите като тези са единственото богатство, което имаме. Нямаме сребро, за да плащаме на Десети и Трети и шестте легиона изяждат цяло състояние на месец. Но войниците знаят, че цената на продадените в робство пленници се връща при тях, и вече обсъждат новото си богатство.

Марк Антоний изглеждаше малко нервен, докато слушаше всичко това. Неговият собствен легион получаваше заплатата си направо от Рим и той беше приел, че така е и с останалите.

— Не мислех, че… — започна той. — Може ли?

Юлий кимна. Марк Антоний подаде чашата си на Брут, който не му обърна внимание.

— Ако продадете племето в Рим, земите на хелветите ще останат пусти чак до Рейн. Има германски племена, които ще бъдат изкушени да завземат незащитените земи. Галите почитат силните бойци, но няма да кажат нищо добро за мъжете от другата страна на реката. А и вие едва ли ги искате на границите на римската провинция.

— Самите ние можем да завземем тези земи — намеси се Брут.

Марк Антоний поклати глава.

— Ако оставим няколко легиона, за да пазят бреговете на Рейн, ще загубим половината си сили, без да постигнем кой знае какъв резултат. В момента тази земя е ненужна пепел. Ще трябва да им се кара храна, докато полетата не се изчистят и засеят отново, а и тогава кой ще ги обработва? Нашите легионери? Не, много по-добре е да върнем хелветите в страната им. Нека пазят севера заради нас. Все пак те имат много повече за губене.

— А няма ли да бъдат победени от дивите племена, които спомена преди малко? — попита Юлий.

— Останали са им двайсет хиляди войници. Това не е малък брой. А и, по-важното, ще се бият до смърт, за да отблъснат всеки нашественик. Вече видяха какво могат да направят легионите и щом не могат да се преселят на юг, ще стоят и ще се бият за полетата и домовете си. Дай вино, Брут.

Римлянинът го погледна с неприязън — Марк Антоний отново очевидно не бе забелязал отказа му.

— Добре — каза Юлий. — Въпреки че на нашите хора няма да им хареса, ще оставим на хелветите достатъчно храна, за да се приберат у дома, а останалото ще вземем ние. Ще въоръжа един на десет, така че да могат да пазят хората си. Всичко друго остава при нас, с изключение на дела на едуените. Благодаря, Марк Антоний. Това беше полезен съвет.

Цезар огледа мъжете в палатката.

— Ще съобщя на Рим какво сме направили тук. Писарят ми ще подготви доклада. Сега, надявам се да не сте уморени, защото искам хелветите да тръгнат още в зори. — Чу се едва доловим ропот и Юлий се усмихна. — Ние ще останем, колкото да предадем дела на едуените, и после ще се върнем в провинцията. Трябва да пристигнем вдругиден. — Той се прозя. — Тогава ще можем да поспим. — Изправи се и всички станаха с него. — Хайде, и без това нощите през лятото са къси.

Въздухът в залата беше натежал от топлината на телата на събралите се. Дългата маса беше покрита с памучна покривка, но Юлий не можа да устои на желанието да прокара ръка отдолу по грубото ново дърво. Масата не беше тук сутринта, когато бяха пристигнали. Той се усмихна при мисълта за енергията на Марк Антоний и на дърводелците на легиона.

Покани Морбен да седне от дясната му страна и галът зае мястото си с очевидно удоволствие. Юлий харесваше този мъж. Зачуди се с колко ли от останалите ще бъдат врагове или приятели през следващите години.

Гостите бяха смесена група, въпреки че всички имаха общи черти, сякаш предците им произхождаха от едно и също племе. Имаха груби лица, сякаш изсечени от бор. Мнозина бяха с бради, въпреки че нямаше стил, който да преобладава. Имаше толкова мустаци и обръснати глави, колкото и бради и дълги плитки с боядисани в червено краища. По същия начин нямаше общи елементи в облеклото или въоръжението. Някои носеха сребърни или златни брошки, които по негово мнение щяха да впечатлят Александрия, докато други бяха без никакви украшения. Юлий забеляза как Брут оглежда щипката на плаща на Морбен и реши да договори няколко красиви бижута, които да занесе на Александрия в Рим. Въздъхна при мисълта кога ли отново ще може да седне на маса с хора от своя народ и да слуша хубавия си роден език вместо гърленото ломотене на галите.

Когато всички насядаха, Цезар направи жест на Адан да седне до него и се изправи, за да се обърне към вождовете. За това важно събиране беше изгонил стария преводач при племето му.

— Добре сте дошли в моята земя — каза Юлий и изчака Адан да преведе думите му. — Вярвам, че знаете, че предотвратих преминаването на хелветите през моята провинция и земята на едуените. Направих това по молба на Морбен и използвам този повод, за да покажа доброто си отношение към вас.

Докато Адан превеждаше, Юлий наблюдаваше реакцията на вождовете. Имаше предимството да ги изпреварва с една стъпка — паузите му даваха възможност да обмисля аргументите си и да види как те се приемат, докато погледите на галите са съсредоточени върху Адан.

— Хората на Рим не живеят в постоянен страх от вражеско нападение — продължи той. — Те имат пътища, търговия, театри, бани, евтина храна за семействата си. Имат чиста вода и закони, които да ги пазят.

По израженията на хората около масата разбра, че е на погрешен път в описанието си. Това не бяха мъже, които се интересуваха от добруването на хората, които управляват.

— И по-важното — продължи бързо Юлий, докато Адан се мъчеше с превода, — водачите на Рим имат огромни земи и домове, които са десет пъти по-големи от това малко укрепление. Имат роби, които се грижат за нуждите им, и най-хубавите вина и коне на света.

По-добра реакция.

— Тези от вас, които станат мои съюзници, ще могат да видят това. И да го постигнат. Имам намерение да прокарам пътищата на Рим по-навътре в Галия и да търгувам и в най-отдалечените краища на тази земя. Ще ви доведа най-големия пазар на света за ваша изгода.

Някои се усмихнаха и закимаха, но когато един млад боец се изправи, всички го погледнаха и замълчаха. Юлий усещаше как от лявата му страна Брут се пръска от напрежение. Нямаше нищо необичайно в изправилия се гал. Беше с къса брада, русата му коса беше вързана на опашка на тила му. Както повечето други, и той беше нисък и набит, облечен във вълна и кожа. Въпреки младостта си, галът огледа с пренебрежение събралите се представители на племената. Лицето му беше цялото в белези, студените му сини очи гледаха подигравателно.

— И какво ако отхвърлим празните ти обещания? — попита той.

Докато Адан превеждаше, Морбен се изправи.

— Седни, Сингето. Още един враг ли искаш да прибавиш към списъка си? Откога бащиният ти народ не е виждал мир?

Морбен говореше на своя език и младият гал отговори прекалено бързо, за да може Адан да го разбере. Двамата гали си ръмжаха през масата и Юлий се закле, че ще научи езика им. Знаеше, че Брут вече го изучава, и реши, че ще се присъедини към уроците му.

Без предупреждение русокосият боец изхвърча от масата и тресна вратата на излизане. Морбен присви очи и каза:

— Хората на Сингето предпочитат да се бият, а не да ядат. Арверните винаги са били такива, но нека това не те притеснява. Неговият по-голям брат, Мадок, не е толкова буен, а точно той наследи короната на баща си.

Спорът несъмнено беше притеснил Морбен, но той се опита да го прикрие с усмивка и продължи:

— Не трябва да обръщаш внимание на грубостта на момчето. Не всички тук са като Сингето.

Юлий нареди да донесат платата телешко и овнешко. Месото лъщеше от мазнина и подправки. Юлий едва прикри изненадата си, когато последваха подноси с хляб, нарязани плодове и печени птици. Марк Антоний беше свършил наистина доста работа.

Неловкото мълчание след напускането на Сингето потъна в тракането на ножовете по чиниите — вождовете на племената нападнаха храната с апетит. Използваха купичките с вода за миене на пръстите, за да разредят виното си. Това предизвика огромната изненада на слугите, които веднага ги напълниха отново, но Юлий разбра, че вождовете не искат да губят остротата на ума си заради виното, и също доля чашата си от купичката. Брут и Октавиан последваха примера му, като си намигнаха съучастнически.

Внезапен трясък навън накара двама от гостите да скочат. Юлий също скочи, но Морбен остана на мястото си — само се намръщи.

— Това трябва да е Арторат, телохранителят ми. Сигурно вече си е намерил противници, с които да се бори. — Още един трясък и дълбоко ръмжене прекъснаха думите му и той въздъхна.

— Онзи едрият ли? — попита весело Юлий.

Морбен кимна.

— Твърде лесно се отегчава, но човек не си избира роднините, нали? Баща ми открадна майка му от арверните, когато наистина беше прекалено стар за подобни работи. Хората на Сингето не прощават, въпреки че и те крадат жените си по същия начин, когато могат.

— Жените сигурно са твърде нещастни при подобен годеж — каза Юлий.

Морбен се разсмя.

— Така е, ако ги объркаме в тъмното. Тогава никога няма да чуеш края на историята. Не, Юлий, когато племената се срещнат на празника на Белтейн за размяна и търговия, се правят много годежи. Някой път може дори да се насладиш на това удоволствие. Жените ясно показват предпочитанията си пред младите бойци и краденето им от племето е невероятно приключение. Жена ми се би като вълчица,… но не извика за помощ.

— И защо не? — попита Юлий.

— Защото можеше да я спасят! Мисля, че беше наистина запленена от брадата ми. Имай предвид, че отскубна цял кичур, докато се опитвах да я метна на рамо. За известно време точно на средата на брадичката имах голо петно.

Юлий му допълни чашата. Галът я доля с вода и се засмя:

— Никога не съм виждал паничката за пръсти да се използва по този начин. Но идеята е добра, особено когато виното е прекалено силно.

Помпей стоеше на белия мраморен балкон на храма на Юпитер. Огромното пространство на форума се простираше далече долу под него. От върха на Капитолия се откриваше гледка към сърцето на града и това, което виждаше, му доставяше огромно неудоволствие.

Крас, който също гледаше люшкащите се тълпи, не показа в никаква степен колко се забавлява. Запази мълчание, докато Помпей мърмореше и от време на време сочеше нещо, което предизвикваше нов изблик на ярост.

— Там, Крас. Виждаш ли ги? Мръсници! — извика Помпей и посочи.

Крас проследи накъде сочи изкривения му пръст. Дълга редица мъже в черни тоги се точеше от другия край на форума към сградата на сената — от време на време спираха, за да запалят благовонна. Крас чуваше погребалната песен, довявана от вятъра, и това също му пречеше да се разсмее.

— Защо си мислят, че могат да ме измамят с това? — изкрещя Помпей, почервенял от гняв. — Целият град да ги види в траурни дрехи. Богове, всички ще се радват да видят това. И какъв ще е резултатът? Кълна се, Крас, хората ще използват неподчинението на сената за извинение за размирици тази нощ. Ще се наложи пак да обявя вечерен час и отново ще ме обвинят, че управлявам без тях.

Крас тихо се изкашля — внимателно подбираше думите си. Под тях дългата редица сенатори също замълча. Ветрецът довя аромата на благовонията от златните кадилници.

— Знаеше, че могат да въстанат срещу нашето споразумение, Помпей. Ти самият ми каза, че недоволството расте — припомни му той.

— Да, така е, но не очаквах подобна публична проява на хаос след всичките проблеми, които ми създадоха в курията. Знам, че онзи глупак Светоний е зад част от това. Мазни се на търговеца Клодий, сякаш е нещо повече от предводител на банда, какъвто всъщност е. Ще ми се да ги беше разбил наистина, Крас. Трябваше да видиш как обсъждат и критикуват законите ми. Все едно някой от тях е бил сенатор по-дълго от едно мигване. Това е непоносимо. Има моменти, когато ми се иска наистина да взема властта, а не само да ме обвиняват. Тогава ще видят те. Ако ме направят диктатор, дори само за половин година, мога да изтръгна от корен недружелюбните и да премахна това… това… — Не намери думи и махна с ръка към форума под тях. Сенаторите вече се приближаваха към курията и тълпата приветстваше опълчването им на Помпей.

Крас не изпитваше съчувствие към него. На Помпей му липсваше тънкият усет да котка противниците си — предпочиташе да използва властта си да притиска сената да му се подчинява. Крас беше съгласен с много от сенаторите, че Помпей вече действа като диктатор — пък и градът бързо губеше търпение от автократичния му стил на управление.

Процесията стигна стъпалата за курията и спря. Играеха гибелна игра, като се опитваха да ядосат по такъв начин Помпей. Това подигравателно погребение на републиката беше замислено като публично предупреждение, но на практика и последните останки от демокрацията можеха да бъдат унищожени, ако Помпей загубеше всякакви задръжки в резултат на поведението им. Със сигурност, ако размириците продължаха, Помпей щеше да е в правото си да затегне мерките в града, а стигнеше ли дотам, до диктатурата нямаше да бъде кой знае каква голяма крачка. Ако се обявеше за диктатор, само война можеше да измъкне властта от ръцете му.

— Ако за момент можеш да прогледнеш през гнева си — започна внимателно Крас, — ще разбереш, че те не искат да те принудят да стигнеш по-далече от там, където вече си стигнал. Твърде много ли е да възстановиш изборите, които спря? Вече имах свои хора за народни трибуни. Няма ли да позволиш отново да се гласува за бъдещите постове? Това ще отнеме част от злобата на демонстрациите срещу теб и поне ще ти спечели време.

Помпей не отговори. Сенаторите влязоха в курията и бронзовите врати се затвориха. Развълнуваните тълпи останаха отвън — мърмореха и крещяха под мрачните погледи на войниците на Помпей.

Въпреки че погребалната процесия беше приключила, по-младите граждани определено бяха впечатлени от представлението и не желаеха да си тръгнат. Помпей се надяваше, че центурионите му ще са достатъчно разумни, за да не действат особено грубо спрямо тях. Когато Рим беше в такова настроение, безредиците можеше да избухнат и от най-малката искра.

Помпей най-после заговори; гласът му беше изпълнен с горчивина:

— Те ме блокират на всеки ход, Крас. Дори когато имах целия сенат на моя страна, онези кучи синове трибуните се изправяха и налагаха вето върху законите ми. Настроиха се срещу мен. Защо да не поставя мои хора на местата им? Не мога да си позволя да се проваля заради нечии капризи.

Крас го погледна и забеляза промените у него от последната година. Под очите на Помпей тъмнееха сенки, изглеждаше изтощен. Това не беше лесен период — а когато гражданите проверяваха силата на водачите си, Крас изпитваше удоволствие, че не е подложен на това изпитание. Помпей се беше състарил от отговорностите и Крас се чудеше дали тайно не съжалява за споразумението, в което участваше. Юлий имаше Галия, Крас флотата си и безценния си легион. Помпей водеше битката на живота си — беше започнала още в първия ден в сената, когато беше опитал да прокара пълномощията на Юлий.

Отначало Сенатът беше понесъл твърде леко промяната във властта, но след това бяха започнали да се оформят течения и с новите сенатори като търговците Клодий и Милон, играта стана опасна. Бяха тръгнали слухове, че Бибул е убит или осакатен, и на два пъти сенатът изиска да им бъде показан жив и да бъде принуден да даде обяснение за поведението си. Помпей им разреши да изпратят писма на консула, но думата на Юлий имаше власт. Бибул не дойде, а пратениците до дома му намериха къщата тъмна и залостена.

След като два дебата бяха стигнали почти до насилие, Помпей беше принуден да заповяда на войниците си да пазят сесиите, без да обръща внимание на протестите на сенаторите. Сега те публично проявяваха недоволството си пред народа, което правеше и спора публичен. Въпреки че Крас смяташе гнева на Помпей за забавен, беше притеснен какъв ли ще е резултатът.

— Никой не може да управлява Рим сам, приятелю — промърмори Крас.

Помпей го погледна остро.

— Покажи ми закона, който съм нарушил. Моите трибуни са посочени, а не избрани. Никога не са имали за цел да спрат работата на сената и не го правят и сега.

— Равновесието на системата е нарушено, Помпей. Промяната, която направи, не е незначителна. Трибуните са гласът на тълпата. Рискуваш много, като променяш обичаите. И сенатът открива нови сили в това, че всички могат да работят заедно срещу теб.

Раменете на Помпей бяха увиснали от умора, но Крас не изпитваше съчувствие. Помпей действаше в политиката, все едно всеки проблем може да бъде решен, ако тръгнеш с рогата напред. Беше чудесен генерал, но лош управник на града и последният, който проумяваше тази истина, очевидно беше самият той. Самият факт, че беше поискал да се види с Крас насаме, беше доказателство за проблемите, пред които беше изправен… макар че нямаше директно да поиска съвет.

— Те имат за цел да ограничат властта на сената, Помпей. Може би не бяха прави да те блокират напълно. Но като ги сменяш, това няма да ти донесе нищо освен гнева на града.

Помпей отново почервеня и Крас продължи бързо; опитваше се да говори така, че колегата му да може да го разбере.

— Ако възстановиш постовете им преди гласуването, ще спечелиш голяма част от позициите, които си загубил. Фракциите ще повярват, че са спечелили победа, и ще се разпаднат. Не можеш да им позволиш да станат по-силни. В името на Юпитер, не бива да го позволяваш. Ти си заявил позицията си. Сега нека стане ясно, че ти не по-малко от тях милееш за традициите на Рим. Все пак законите, които си прокарал, не могат да бъдат върнати.

— Да позволя на тези джавкащи кучета отново да ми налагат вето? — сопна се Помпей.

Крас сви рамене.

— Тези или които изберат гражданите. Ако са същите хора, може да имаш трудности за известно време, но градът не е лесен за управление. Гражданите познават демокрацията от деца. Понякога си мисля, че имат опасно високи очаквания. Не им харесва, когато им отнемат представителите.

— Ще помисля върху това — каза Помпей с нежелание.

Крас се съмняваше, че той напълно разбира опасността. Според Помпей съпротивата в сената беше нещо преходно и не можеше да доведе до открито въстание.

— Знам, че ще вземеш правилното решение — каза Крас.

След бързането да срещнат хелветите и да ги спрат спокойният поход по новия път беше почти като почивка за ветераните. Въпреки че дните все още бяха непоносимо горещи, дърветата вече бяха изпъстрени с хиляди оттенъци на червеното и кафявото. При приближаването им над гората се вдигаха врани — граченето им звучеше като прокоба. В тези пусти земи на легионерите им беше лесно да си представят, че са единствените хора на хиляди мили.

Юлий беше поставил Десети и извънредните в челото. Конниците на едуените бяха под разпореждане на Домиций и Октавиан и бяха започнали да се учат на дисциплината, която Юлий изискваше от съюзниците си. Въпреки че беше благодарен на Морбен за допълнителната сила, беше показал ясно, че едуените трябва да се научат да изпълняват заповеди и да се строяват по римски модел. Извънредните бяха доста заети с галските конници, които не бяха свикнали с организирани атаки.

Огромните бойни машини се клатушкаха тежко по пътя. Всеки от тежките катапулти си имаше име, гравирано в огромните греди, и всеки легион предпочиташе да използва своите машини, напълно убеден, че те могат да хвърлят камъни по-далече и по-точно от всички други. Малките катапулти за копия приличаха на каруци, натоварени с греди и железа — още не ги бяха сглобили. След всеки изстрел бяха необходими трима мъже, за да заредят отново огромните им лъкове, но пък копията можеха да пронижат кон и да убият втори зад него. Това бяха ценни оръжия и легионерите, които се приближаваха до тях, често ги докосваха за късмет.

Шестте легиона се бяха разтегнали на десет мили по пътя в долината на хелветите — дължината на колоната намаля наполовина, когато Юлий заповяда по-плътна формация при излизането на открито. Тъй като все още беше близо до земите на едуените, не очакваше нападения, но беше напрегнат, защото колоната се виждаше отдалече, а и караха много оборудване и багаж. Във веригата, която идваше от провинцията, имаше и слаби брънки, но при първия знак за опасност легионите можеха да се преподредят в широки защитни карета, които бяха доказали силата си срещу всичко, което беше виждал до този момент в Галия. Юлий знаеше, че хората му са храбри и че вече имат опит. Ако се провалеше, унижението щеше да е само негово.

Морбен устоя на изкушението да се присъедини към тях срещу врага, въпреки че имаше огромно желание да тръгне. Но никой вожд на едуените не можеше да отсъства толкова дълго от земите си, без узурпатори да започнат да се домогват до мястото му. Юлий се сбогува с него на границата на римската провинция. Строените легиони чакаха, изпълнени с напрежението на хрътки преди лов.

Морбен огледа смълчаните редици, очакващи заповедта на пълководеца си, и поклати глава, впечатлен от дисциплината им. Неговите собствени войници обикновено се мотаеха безцелно насам-натам, щом спираха за почивка. В сравнение с тях римляните бяха едновременно потискащи и ужасяващи. Морбен се поколеба, после зададе въпроса, който се въртеше в ума му, откакто видя силата на армията, тръгваща срещу Ариовистус.

— Кой ще пази земите ти, докато те няма?

Тъмните очи на Юлий пронизаха гала.

— Ти, Морбен. Но те едва ли ще имат нужда от охрана.

Морбен го погледна подозрително.

— Има много племена, които може да поискат да се възползват от предимството на отсъствието ти, приятелю. Хелветите може да се върнат, а алоброгите биха откраднали всичко, което могат да вдигнат.

Юлий нахлузи шлема си — желязното лице му придаваше вид на внезапно оживяла статуя. Нагръдникът му блестеше от масло, почернелите му ръце бяха яки, целите в бели линии от белезите, които се открояваха на по-тъмната кожа.

— Те знаят, че ще се върнем, Морбен — отвърна Цезар и се усмихна под желязната маска.

След първата миля Юлий свали шлема си. От горещината в очите му се стичаше лютива пот и замъгляваше погледа му. Въпреки най-добрите си намерения, Александрия никога не беше вървяла сто мили в броня, независимо колко добре изработена е тя.

Брут разбираше желанието на Юлий ветераните от Десети да са с него, но те не можеха да яздят. Изобщо. Въпреки че се движеха бавно, конете се блъскаха един в друг и във всичко, особено когато не вървяха по равно, а войниците падаха и страдаха от унижението, че им се налага да тичат след животните, за да могат отново да се покатерят на седлата.

А и не беше само това. Брут беше бесен, че Марк Антоний бе останал да командва легионите. Можеше да приеме факта, че Юлий иска двамата с Октавиан да са с него, за да командват извънредните, но пък Марк Антоний все още не беше заслужил правото да бъде заместник на Юлий. Така че Брут беше наистина бесен. Пришпори коня си, за да се справи с безредиците назад.

— Дръпнете юздите, в името на Марс, или ще заповядам да ви набият с пръчки! — изкрещя той на една нещастна объркана група триарии. С тежкото си въоръжение те седяха на конете си като клатушкащи се торби със зърно и Брут завъртя очи, когато още един се наведе прекалено много напред и с трясък се изтърси от седлото под краката на коня.

Това не беше начинът да се представят пред противника и да влязат в евентуална битка. Но пък мъжете от Десети си бяха пешаци и не биваше да се ядосва, че са изнервени и сипят проклятия.

Октавиан прелетя край него на мощния си жребец, за да въведе някакво подобие на ред. Двамата се спогледаха, докато се разминаваха, и Октавиан се усмихна, очевидно развеселен от ситуацията. Брут не му отговори с усмивка, а прокле през зъби Десети, когато два коня някак си се сблъскаха пред него; ездачите им дръпнаха юздите и измъчените коне се объркаха още повече. Брут бързо пришпори коня си натам и ги задържа, докато легионерите се закрепят на седлата. Не можеше да иска да имат опита на извънредните — опита на хилядите часове тренировки, но се надяваше поне Юлий да има достатъчно разум да ги накара да се спешат, преди Ариовистус да види безпомощността им на конете. При мъжете, родени на седло, не можеше да има грешка в преценката.

Преди да потеглят, Юлий беше дошъл при него. Видя студенината в очите му и каза доверително:

— Трябва да си до мен, Брут. Извънредните са единствените умели ездачи, които имам, а те са свикнали на твоите заповеди.

След това застана съвсем близо до него, за да не може да го чуе никой друг.

— А ако ме принудят да се бия, не искам Марк Антоний до мен. Той мисли прекалено много за този Ариовистус и приятелството му с Рим.

Брут кимна, въпреки че думите не успяха да уталожат усещането, че е предаден. Дължеше му мястото на заместник.

Малко преди пладне първите ездачи се върнаха да докладват, че са видели Ръката. Когато Десети я приближи, Брут забеляза напред хиляди конници в идеални редици. Бяха избрали за срещата такова място, където конницата щеше да е затруднена от дълбоките дерета от двете страни. Скалата, която наричаха Ръката, оформяше най-високата точка на изток, а от запад имаше гъста гора. Брут се зачуди дали Ариовистус има скрити хора в тъмнината под дъбовете. Самият той би поставил бойци там и сега се надяваше легионите да не се насочват към капан. Поне едно беше сигурно — ако се наложеше отстъпление пред германските конници, Десети трябваше да го направи пеша. Или да бъде разбит.

Тръбачите свириха за слизане от конете. Сигналът беше от два тона, за които се бяха разбрали, преди да напуснат лагера. Брут с облекчение забеляза, че легионерите не изглеждат толкова объркани, след като стъпиха на земята.

Само извънредните останаха на конете си, за да пазят фланговете — пешаците сърдито поведоха конете си напред. Брут продължи да ги тормози — викаше на центурионите да поддържат реда, докато напредваха към мястото на срещата с царя на германските суеби. Напрежението нарастваше.

Ариовистус излезе напред с трима мъже и спря на двеста стъпки от предната линия. Юлий тръгна напред с Домиций и Октавиан, за да се срещне с него. Напрежението им ясно личеше по скованите им гърбове.

Брут хвърли последен поглед към редиците на Десети и викна:

— Бъдете готови!

След това препусна, за да настигне Юлий.

Юлий си бе сложил шлема и когато се обърна, Брут трепна от студените черти на металното лице, което се взря в него.

— Да видим какво има да ми казва това царче — прозвуча гласът на Юлий иззад желязната уста.

Четиримата сритаха конете си и препуснаха в идеална формация по пресечения терен.

Изграждането на укрепени лагери под носа на врага беше ново преживяване за шестте легиона. Всички копаеха рововете и трупаха пръстта на огромни валове — тонове земя на височина три човешки боя. Извънредните охраняваха периметъра. На два пъти малки групи суеби се втурваха към тях, запращаха копия и се връщаха на позиции си. Бяха само млади мъже, които демонстрираха смелостта си. Юлий така и не проумяваше плановете на Ариовистус. Суебите като че ли горяха от желание да влязат в бой, но въпреки това се държаха на разстояние и само наблюдаваха как римляните копаят и секат дървета. Вятърът донесе миризма на готвено — суебите приготвяха храна, също както и легионерите.

На свечеряване огромните лагери бяха завършени и легионите влязоха зад здравите порти. Опитните дърводелци бяха превърнали тежките дънери в оформени греди. По валовете стърчаха колове, за да спрат и най-решителното нападение. Юлий усещаше оптимистичното настроение на хората си. Гледката на оттеглящия се враг беше повишила самочувствието им невероятно много и той се надяваше това да продължи.

Събра съвета, след като всички бяха вечеряли. Конете на едуените бяха изяли сериозна част от зърнените му запаси, но нямаше как да пасат навън, след като враговете бяха толкова близо. Лампите бяха запалени и първата нощна смяна излезе на пост без щитове — изкачиха се по дървените стъпала на валовете, за да оглеждат тъмнината за възможна атака.

Юлий огледа съвета си с тихо задоволство. Октавиан беше израснал в прекрасен водач на хората си, Кир също беше заслужил повишението си в центурион. Публий Крас беше безстрашен командир и Юлий щеше да съжалява, когато го изпрати обратно у дома да поведе бащиния си легион. Рений продължаваше да обучава хората в техниката на бой с меч и Юлий никога не се колебаеше да повиши онези, които му посочваше. Ако Рений кажеше, че са способни да водят, значи са. Домиций беше в състояние да командва цял легион; мъжете обожаваха сребърната му броня и той я носеше непрекъснато. Всички даваха всичко от себе си и Юлий се гордееше с тях.

Когато дойде и Брут, Кабера извади топка глина, която беше увил във влажна кърпа. Глината блестеше на светлината на лампите, докато той я извайваше в подобие на лице — издърпа носа и изрисува очи с ноктите си.

— Ако поставиш въжето по този начин, можеш да промениш формата на черепа — каза той, като уви парче връв около малката глава и я пристегна с пръчка — въртеше я, докато глината не започна да се издува. След като създаде тежката издатина над очите, Кабера повтори процеса под друг ъгъл — и пред тях се появи копие на странните черти на суебите.

— Но черепът няма ли да се счупи? — попита Октавиан намръщено.

Кабера поклати глава.

— При мъж да, но при новородено, когато черепът е все още мек, подобно връзване може да създаде издатините. Това не са демони, а мъже, въпреки всичките клюки в лагера. Вярно е, че са жестоки. Никога не съм чувал за народ, който да се отнася по подобен жесток начин към децата си. През първата, а може би и втората година от живота си те вероятно изпитват непоносима болка, след като притискат костите им по такъв начин. Съмнявам се, че някога изобщо тя преминава напълно. Ако съм прав, това би означавало че още по рождение бележат военната си каста.

— Трябва да го покажеш в лагера, щом са плъзнали слухове, Кабера — каза Юлий, впечатлен от изваяната чудовищна глава. — Суебите не бива да имат никакви предимства освен броя си, а пък нашите мъже са суеверни.

Някакъв шум пред палатката накара всички да скочат на крака. Пазачите изкрещяха нещо, после се чу непогрешимият шум от схватка. Брут изхвърча навън.

Двама галски роби се гърчеха на земята.

— Съжалявам, господарю — бързо каза единият пазач и отдаде чест. — Консул Цезар каза да не го безпокоят, а тези двамата не се подчиниха.

— Добре си направил — отвърна Брут. После се наведе, помогна на единия от галите да се изправи и го попита: — Какво е толкова важно?

Мъжът заговори забързано, но Брут не разбра и дума. Вдигна вежди към войника и каза:

— Не съм сигурен, че е разбрал предупреждението ти. — И подвикна: — Адан! Ела да превеждаш?

Щом Адан излезе, мъжът заговори още по-бързо. Приятелят му също вече се беше изправил и нещастно търкаше корема си.

— Цяла нощ ли ще стоите навън? — попита Юлий и излезе при тях.

— Мисля, че ще искаш да чуеш това, господарю — отвърна Адан.

Табик и Александрия се увиха по-плътно в наметалата, за да се предпазят от студа. Вече се приближаваха към заключената работилница. Улиците бяха покрити с лед и всяка крачка бе опасна. Александрия се държеше за ръката на Табик, за да се крепят взаимно. Двамата й охранители както обикновено оглеждаха района.

Спряха, Табик пъхна ключа и изруга, когато той не се превъртя. Навсякъде около тях ранобудни занаятчии бързаха към работилниците си, увити в наметалата си, за да се предпазят от хапещия студ.

— Ключалката е замръзнала — каза Табик, извади ключа и удари с юмрук гравираната брава.

Александрия потърка ръце да ги стопли, но не каза нищо — беше наясно, че не бива да предлага съвети. Табик беше доста раздразнителен, пък и сам беше направил ключалката и ако някой можеше да я отвори, това беше само той. Докато Александрия се мъчеше да не обръща внимание на вятъра, той извади една тънка пинсета, за да почисти леда. Когато не успя, опита с няколко капки масло и притисна бравата с ръце в опит да затопли механизма, като духаше на пръстите си, които залепваха за студения метал.

— Ето че стана — отбеляза той, когато ключалката най-после щракна, отвори вратата и влязоха в тъмната работилница.

Зъбите на Александрия тракаха и ръцете й трепереха. Щеше да мине време, преди да се стопли достатъчно, за да започне някаква прецизна работа. Както обикновено й се прииска Табик да беше наел някой роб, който да идва по-рано и да запалва пещта. Но той не искаше да чуе за това. Никога не беше държал роби и се дразнеше от предложението на Александрия: казваше, че тя най-добре би трябвало да знае защо не е съгласен.

Освен това беше възможно робът да е изпратен от някоя от бандите и всичките им ценни стоки да изчезнат в сандъците на Клодий и Милон. Същата причина ги спираше да наемат нощна охрана и Александрия беше благодарна всяка сутрин, когато откриваха работилницата недокосната. Въпреки всичките ключалки и резета на Табик това все пак си беше късмет. Поне нямаше да мине много време, преди да приключат търсенето на по-просторна нова работилница в район, който не е така заплашен от насилници. Табик се беше съгласил най-после на това, но първо държеше да приключи с големите поръчки, които всъщност ги хранеха.

Табик се зае да запали пещта, а Александрия затвори вратата и размърда измръзналите си пръсти.

— Ние ще тръгваме, господарке — каза Тед.

Както обикновено след сутрешното идване до работилницата, кракът му едва го държеше и Александрия поклати глава. Тед никога не променяше навиците си и въпреки че тя никога не го отпращаше незабавно навън на студа, той все пак й даваше тази възможност.

— Не и докато не пийнете нещо топло — отвърна твърдо тя.

Той беше добър човек, макар че синът му като нищо можеше да е и ням — никакъв интерес не проявяваше към онези, които пазеше заедно с баща си. А сутрин беше особено мълчалив.

Треските и талашът в пещта запукаха. Александрия счупи ледената коричка на ведрото с вода и наля стария чайник, и той направен от Табик. Рутината беше успокояваща и тримата мъже започнаха да се отпускат, още повече че работилницата се постопли.

Входната врата се отвори и Александрия се стресна.

— Елате по-късно — почна тя, но се обърна и млъкна. Трима яки мъже влязоха в тясната работилница и затвориха вратата.

— Надявам се да не се налага — каза първият.

Беше типична рожба на крайните квартали на Рим. Прекалено хитър, за да се интересува от легионите, и прекалено зъл за всяка нормална работа. Александрия усети, че го подушва — мръсна смрад, която я накара да поиска да отстъпи. Мъжът се усмихна и зад напуканите му устни се видяха тъмножълти зъби. Не трябваше да казва нищо повече — ясно бе, че е един от насилниците, събрани под крилото на Клодий или Милон. Собствениците на работилници от района разказваха ужасяващи неща за техните насилия и Александрия се надяваше Тед да не ги предизвика. Пренебрежителните погледи я накараха да приеме истината, че охранителят й просто е прекалено стар за тази работа.

— Затворено е — каза Табик зад нея.

Александрия чу тихо тропване — той взе някакъв инструмент. Не погледна назад, но видя, че очите на натрапниците се спряха върху него. Водачът им изсумтя недоволно:

— Не и за нас, старче. Освен ако не искаш да затвориш за всички и завинаги.

Александрия го намрази заради явната му наглост. Той не строеше и не произвеждаше нищо и все пак смяташе, че има правото да влиза в работилниците и домовете на усърдно работещите хора и да ги плаши.

— Какво искате? — попита Табик.

Водачът на тримата се почеса по врата и заразглежда какво е открил там, преди да спука нещо черно между ноктите си.

— Искам си десятъка, старче. Тези улици не са спокойни, освен ако не си плащаш десятъка. Осемдесет сестерции на месец и нищо няма да се случи. Никой няма да бъде пребит, докато се прибира вкъщи. Нищо ценно няма да бъде изгорено. — Замълча и намигна на Александрия. — Никой няма да бъде замъкнат в глухите улички и изнасилен. Ще ви пазим.

— Боклук! — изкрещя Табик. — Как се осмеляваш да влизаш в работилницата ми и да заплашваш? Махай се веднага или ще повикам войниците. И вземи със себе си и ухилените си приятели.

Тримата мъже изглеждаха отегчени от избухването му.

— Хайде, старче — каза първият и разкърши огромните си рамене. — Ще си изпатиш, ако не пуснеш тоя чук. Или може би момчето? Ще го пребием тук, пред тебе, ако искаш. Но няма да си тръгна, преди да си получа първата месечна вноска. Клодий не харесва онези, които вдигат врява, а сега тази улица е негова. По-добре си плати и да те оставим на спокойствие. — Той цъкна с език и Александрия потрепери. — Номерът е да не мислиш за това като за свои пари. Просто още един от градските данъци.

— Аз си плащам данъците! — изръмжа Табик, вдигна тежкия чук и мъжът отстъпи. Двамата зад него обаче се приближиха и Александрия видя в поясите им ножове.

Тед изтегли късия си меч с плавно движение и атмосферата в работилницата се промени. Тримата мъже извадиха ножовете си, но Тед държеше меча си по-здраво, отколкото го държеше куцият му крак. Александрия видя раздразнението по лицето на водача им. Никой от тях не погледна към сина на Тед, когато той извади оръжието си. Младежът не беше нищо в сравнение със заплахата от баща му и водачът на насилниците знаеше това. А по-важното — знаеше, че или трябва да убие Тед, или да си тръгне.

— Няма да те предупреждавам, кучи сине. Вън — бавно каза Тед. Гледаше водача в очите.

Водачът на насилниците рязко тръсна глава, сякаш щеше да го удари с чело, и я дръпна. Тед помръдна, а мъжът избухна в смях, дрезгавият му глас изпълни работилницата.

— Малко бавно, нали? Мога да ти видя сметката още тук, но защо да си правя труда, когато е много по-лесно да те причакам в тъмното? — След това престана да гледа Тед и се обърна към Табик, който все още стоеше с вдигнат над рамото чук.

— Осемдесет сестерции на първо число всеки месец. Първото плащане до края на деня. Това е само бизнес, стари глупако. Сега ли ще си ги получа, или да намина по-късно?

Намигна на Александрия и тя потрепери.

— Ще ти платя сега. Но когато си тръгнеш, ще се обадя на войниците и ще ти отрежат главата.

Табик бръкна в плаща си и звънът на монети накара тримата натрапници да се усмихнат. Водачът им се изсмя високо.

— Няма да стане. И аз имам приятели. Много приятели, които ще се ядосат, ако ме отведат на Марсово поле при палача. Съпругата ти и децата ти много ще съжаляват, ако приятелите ми се ядосат, повярвай ми.

Ловко хвана подхвърлената му кесия и бързо преброи монетите в нея, преди да ги прибере в мърлявата си туника. Пак цъкна с език, после се изхрачи на покрития с плочи под.

— Това е значи. Надявам се да ти върви в работата, старче. Ще се видим следващия месец.

Тримата отвориха вратата и се наведоха от вятъра, който връхлетя в работилницата. Оставиха отворено и изчезнаха в тъмната улица. Тед отиде и затвори, после спусна резето. Табик наистина изглеждаше като старец, когато се отдалечи от Александрия, неспособен да срещне погледа й. Беше бледен и трепереше. Остави чука, взе дългата метла и бавно започна да премита пода.

— Какво ще правим? — попита Александрия.

Табик мълчеше и на нея й се прииска да изкрещи отново въпроса си и да наруши тишината.

— Какво можем да направим? — попита той. — За нищо на света няма да застраша семейството си.

— Можем да затворим работилницата, преди да сме подготвили новото място. То е на другия край на града, Табик. В по-добър район. Там ще е различно.

На лицето му се бяха изписали отчаяние и умора.

— Не. Този мръсник не се интересува дали работилницата е отворена, или не. Ще иска парите дори и да не продадем нищо.

— Това ще е само за месец. Докато не затворим и не се махнем — каза тя. Искаше да види в очите му някаква искрица живот, която да разчупи сковаващото нещастие.

Табик мразеше крадците. От това, че им бе дал монетите, за които беше работил дни наред, го болеше много повече, отколкото ако го бяха пребили. Ръцете му трепереха на дръжката на метлата.

— Няма друго място, момиче. Не знаеш ли? Просто съм изненадан, че не дойдоха по-рано. Нали познаваш Герана?

Александрия кимна. Герана беше бижутер дори по-дълго от Табик и правеше чудесни неща от злато.

— Не им платил и му счупили дясната ръка с чук. Можеш ли да повярваш? Вече не може да си изкарва прехраната, но на тях не им пука. Просто искат историята да се разчуе, за да може хора като мен по-лесно да им дадат парите, за които са работили честно… — Той спря, стисна метлата и тя се счупи с трясък.

— По-добре извади инструментите си, Александрия. Имаме да довършваме три неща.

Гласът му беше спокоен, но Табик само стоеше и гледаше: все едно изобщо не мислеше да започва работа.

— Имам приятели, Табик — каза Александрия. — Юлий и Брут може да са далече, но Крас ме познава. Може да се опитам да окажа натиск върху тях. Все ще е по-добре, отколкото да не правим нищо.

Мрачното изражение на Табик не се промени.

— Направи го. Няма да навреди.

Тед въздъхна и най-сетне прибра меча си и промърмори:

— Съжалявам.

— Недей — каза Табик. — Оня мръсник се уплаши, въпреки всичките му думи.

— Тогава защо им плати? — попита Александрия.

— Защото той щеше да ги убие и после приятелите им щяха да се върнат и да ни запалят — изсумтя бижутерът. — Няма да позволят на никой от нас да се отърве, момиче, иначе и другите ще престанат да плащат.

Обърна се към Тед и го тупна с ръка по огромното рамо, без да обръща внимание на притеснението му.

— Добре направи все пак, макар че ще потърся човек, който да смени сина ти. Разбираш ме, нали? Имаме нужда от убиец от твоя калибър. Сега пийте чай и хапнете, преди да си тръгнете, но ще те искам цялата нощ тук, разбра ли ме?

— Да — обеща Тед и погледна изчервеното лице на сина си.

Бижутерът го погледна в очите и доволно кимна.

— Ти си добър човек — каза той. — Ще ми се само смелостта да вършеше работа в случая.

Когато пролетта дойде, седем хиляди семейства задръстиха пътищата на север от Рим. Искаха новите земи, които им беше обещал Юлий. Тези, които се страхуваха от силата на Клодий и Милон, поеха по широките пътища, за да започнат нов живот далече от престъпността и мръсотията на града, продаваха всичко, което притежават, за да си купят сечива, зърно и волове, които да теглят каруците им. Това беше опасно пътуване: повече от триста мили до подножието на Алпите и неизвестни трудности отвъд.

Легионите, които Юлий беше взел от Ариминум, бяха оголили севера от патрулиращи войници и въпреки че крайпътните странноприемници и крепости бяха безопасни, дългите пътища между тях бяха пълни с крадци и много семейства бяха обградени. Някои успяваха да се качат на каруците на преминаващи, които проявяваха милост към тях, но други просеха и гладуваха. Онези, които можеха да си позволят да наемат охрана, бяха по-добре и минаваха с наведени глави край жалните плачещи хора, които бяха тръгнали преди тях и сега стояха под пролетния дъжд с протегнати ръце.

На специално заседание на сената Помпей прочете докладите за победите на Юлий веднага щом ги получи. Това беше и сладка, и горчива роля, откри той, и само поклати глава от иронията да подкрепя Цезар като начин за контрол над новите хора в сената. Крас го беше накарал да види, че тъкмо победите в Галия са това, което предпазва града от избухването заради паниката, докато Клодий и Милон се бореха за превъзходство в тайните си кървави битки. Въпреки истинската сила, която бяха спечелили, и влиянието, което бяха постигнали с бруталността на оръжието, те не бяха направили нищо за Рим, а се хранеха от него. Нито Клодий, нито Милон пропуснаха докладите. Бяха отраснали сред измета в крайните улички на града, но се вълнуваха от подробностите на битките в тяхно име, също както и останалите граждани.

Отначало Помпей беше готов да обяви диктатура, за да ги озапти. Освободен от ограниченията на закона, можеше да накара да екзекутират и двамата без съд. Крас го беше посъветвал да не предприема такава крайна стъпка. Други щели да заемат местата им и Помпей, а може би и самият Рим, нямало да оцелее. Хидрата на римската тълпа щяла да се сдобие с нови глави и които и да били те, щели да намерят по-добър начин, отколкото да се появят открито и да се кандидатират за сената. Крас му беше говорил с часове и Помпей беше видял мъдрост в предложенията му. Вместо съпротива беше предприел друг път — започна да ласкае и да награждава. Подпомогна финансово Клодий за поста на главен магистрат и даде голям обяд в негова чест. Двамата заедно подбраха кандидатите за консулските избори — по-незначителни мъже, които нямаше да направят нищо, за да променят ситуацията. Помпей разбираше, че положението е деликатно — знаеше, че Клодий го беше избрал отчасти за да му помогне срещу Милон, тъй като битката между двамата продължаваше.

Като беше подкрепил единия, си беше спечелил другия за враг — и сега, когато срещна очите на Милон, не видя в тях нищо друго освен омраза. Въпреки че Клодий вече изричаше името му с гордостта на връзката помежду им и когато пролетта премина в лято Помпей дори посети градската му къща и на свой ред беше ласкан и ухажван. Това беше опасна игра, но по-добра, отколкото да разбие всичко на парчета и да се обяви за диктатор. Така, както стояха нещата, това щеше да означава гражданска война и той не беше сигурен дали ще победи в нея.

Помпей се изкашля, преди да заговори, наклони глава към Клодий и забеляза удоволствието му дори при този незначителен знак на уважение. Ето това беше видял Крас в нововлезлите в сената. Въпреки че бяха простаци, те копнееха за уважението, дължимо на постовете им, и откакто Помпей беше предприел този нов модел на поведение, нито един от клиентите му не беше пострадал от ръцете на биячите на Клодий. Когато беше обявил желанието си да разчисти състезателните писти, Клодий беше дошъл при него, за да му предложи неограничено финансиране. В отговор Помпей му издигна статуя и възхвали щедростта му в сената. Милон отговори на това с предложение да възстанови Виа Апия и Помпей прикри задоволството си от предвидимостта на търговеца и му разреши да изпише името си на Порта Калена, където пътят влизаше в града от юг. За първи път от повече от година почувства, че управлението на града отново е в ръцете му, когато двамата мъже започнаха да действат по-деликатно, и двамата жадни за признание и приемане. Новите консули бяха информирани за зависимата си позиция и не правеха нищо, преди първо да се посъветват с господарите си. Това беше патова ситуация и битките продължаваха.

Помпей прочете списъка на племената, които Юлий беше разбил при първите си битки през пролетта. Изпитваше удоволствие от пълната тишина в сената. Слушаха с възхищение за броя на робите, които бяха изпратени през Алпите. Ремите бяха станали васали. Нервните бяха разбити почти до последния човек. Белгите бяха принудени да предадат оръжията си. Атуатуките бяха свити до един-единствен укрепен град и после бяха унищожени. Петдесет и три хиляди бяха продадени на пазарите за роби в Рим само от това последно племе.

Помпей четеше доклада на Юлий и дори самият той едва разбираше скритото съперничество, което лежеше зад простите редове. Юлий не правеше нищо, за да популяризира победите си пред сената, но сухият му тон беше още по-впечатляващ заради това, което не казваше. Помпей го прочете до заключителните бележки, където Цезар поверяваше доклада си на сената и настояваше за част от годишната такса от земите, които беше завзел. Докато Помпей стигна до последния ред, в курията не се чу и звук.

— Заявявам, че Галия е умиротворена и занапред ще се подчинява на законното управление на Рим.

Сенаторите се изправиха спонтанно и се развикаха одобрително. Помпей вдигна ръце, за да ги укроти.

После заговори и гласът му изпълни залата.

— Боговете ни осигуриха нови земи, сенатори. Трябва да докажем, че заслужаваме да ги управляваме. Както донесохме мир на Испания, така ще направим и в тези диви земи. Нашите граждани ще построят пътища и ще отглеждат зърно, за да хранят нашите градове. Ще бъдат изслушвани в далечни съдилища и ще се позовават на властта, дадена им от нас. Ще закараме Рим при тях не заради силата на нашите легиони, но защото сме прави и защото сме справедливи, и защото сме обичани от боговете.

Беше първият есенен ден от четвъртата година на Юлий в Галия. Помпей и Крас вървяха през форума, потънали в разговор. Широкото открито пространство в центъра на града беше изпълнено с хиляди свободни граждани и роби. Ораторите се обръщаха към онези, които можеха да бъдат убедени да слушат, и гласовете им се носеха над главите на тълпата — говореха по стотици различни теми. Робите от богатите домове се промъкваха между хората с пакети и писма за господарите си. Беше станало модерно да обличат домашните прислужници в ярки цветове и мнозина носеха яркосини или златисти туники, хиляди нюанси на фона на по-тъмните червени и кафяви облекла на работниците и търговците. Въоръжени охранители методично крачеха около работодателите си. Това беше биещото забързано сърце на града и нито Помпей, нито Крас забелязваха едва доловимата разлика в настроението на тълпата около тях.

Първото, което Помпей усети от предстоящите проблеми, беше груб удар, когато блъснаха един от легионерите му в него. Чистото учудване накара Помпей да забрави инстинктите си за оцеляване и той спря. Тълпата се сгъстяваше, докато той се колебаеше; лицата бяха погрознели от напрежение. Крас се съвзе по-бързо и повлече Помпей към сградата на сената. Ако започваха поредните безредици, трябваше да се измъкнат възможно най-бързо и да изпратят мъже, които да възстановят реда.

Пространството около сенаторите се изпълни с блъскащи се заядливи мъже. Един камък прелетя над главите им и удари някого в тълпата. Помпей видя как събарят един от ликторите му с тояга и изпита моментна паника, но събра смелост, извади ножа си и когато един от тълпата се приближи прекалено, без колебание разпра бузата му. Мъжът изкрещя и се дръпна.

— Охрана! При мен! — извика Помпей.

Тълпата изрева и той видя как трима едри мъжаги повалиха един от легионерите му и започнаха да го мушкат с ножове. Изпищя жена и викът й се поде от скованите от ужас граждани зад мъжете, които го нападаха. Помпей трябваше да го очаква след изолацията на техния водач в сената, но водеше само шепа легионери и ликтори и те нямаше да са достатъчно. Замахна пак с ножа и видя как Крас разбива с юмрук носа на друг нападател.

Ликторите бяха въоръжени с церемониални секири и пръчки за биене. Когато им развържеха каишките, брадвичките се превръщаха в опасни оръжия и сега буквално разсякоха пътека за Помпей и Крас към сградата на сената. Въпреки това намушкаха неколцина с ножове и кръгът на охраната около двамата сенатори се сви: едва им оставаше място за движение в блъсканицата.

В един и същи момент Помпей усети и надежда, и отчаяние — чу сигнал на рогове. Неговият легион идваше… но щеше да е прекалено късно. Нечии пръсти се вкопчиха яростно в тогата му и той ги поряза с ножа, закълца яростно, докато не го пуснаха. Крас беше повален на земята от камък и Помпей го дръпна да стане и го повлече напред, притиснал го към себе си. По устата на Крас имаше кръв.

Крясъците се промениха. Появиха се нови лица, дори по-голям брой, и Помпей видя как посякоха онези, които се опитваха да го достигнат. От групата се отделиха биещи се мъже — не се сражаваха като легионери, а със сатъри, куки за месо и камъни. Помпей видя как лицето на един от мъжете беше размазано от няколко последователни удара, преди той да падне.

Всякакво движение напред замря и въпреки че Помпей вече можеше да види стъпалата на сената, те пак бяха прекалено далече. Той забиваше ножа си във всичко, което можеше да достигне в яростта си, и не осъзнаваше, че крещи в безумния си гняв.

А после натискът намаля без предупреждение и Помпей видя кървавите ножове на насилниците вдигнати почти триумфално, докато те се отдръпваха. Навсякъде около него лежаха трупове, крещяха мъже — но не нападаха. Помпей се огледа, стиснал ножа. Беше мокър от пот. Гледаше с учудване как мъжете се отдръпват, за да му направят пътека към стъпалата на сената. Замисли се колко ли далече може да стигне, ако се затича натам, после се отказа. Нямаше да им обърне гръб.

В този момент видя своите легионери — пробиваха си път през блъсканицата, и Клодий, който идваше задъхан. Водачът на тълпите изглеждаше ужасяващо солиден. Въпреки че не беше висок, беше изключително силен и тълпата инстинктивно му правеше път, както вълците отстъпват пред най-свирепия в глутницата. Обръснатата му глава блестеше от пот на сутрешното слънце. Помпей го изгледа изумено.

— Разбягаха се, Помпей. Онези, които оживяха — каза Клодий. — Спри войниците си. — Дясната му ръка беше мокра от кръв, а ножът, който носеше, беше счупен почти до дръжката.

Един офицер от легиона вдигна меча си да посече Клодий и Помпей изкрещя:

— Стой! — Най-после бе разбрал. — Това са съюзници.

При думите му Клодий кимна и Помпей чу как заповедта се повтаря. Легионерите се събраха около него в бойно каре и започнаха да изблъскват Клодий настрана, но Помпей го хвана за ръката и попита:

— Трябва ли да налучквам кой стои зад нападението?

Търговецът сви огромните си рамене.

— Той вече е в сградата на сената. Няма да има връзка, която да стигне до него, но можеш да си сигурен. Достатъчно е хитър, за да си пази ръцете чисти. — И като по ирония, Клодий хвърли счупения нож и избърса кървавите си ръце в робата си.

— Имал си подготвени мъже? — попита Помпей, като прикри постоянното си подозрение, че това е част от живота му.

Клодий присви очи.

— Не. Никога не влизам във форума без петдесет от моите момчета. Бяха достатъчно, за да стигнат до теб навреме. Не знаех нищо, преди да започне.

— Тогава дължим живота си на бързата ти мисъл — каза Помпей. Чу наблизо предсмъртен стон и бързо се огледа. — Има ли останали живи, за да бъдат разпитани?

Клодий го погледна.

— Не. При подобна работа не се казват имена. Повярвай ми, знам това.

Помпей кимна и се опита да пренебрегне вътрешния си глас, който му казваше, че Клодий е инсценирал цялата ситуация. Това беше неприятна мисъл, защото сега беше длъжник на мъж, който би могъл да си иска отплатата с години. За много от мъжете в сената подобен дълг би струвал смъртта на мнозина техни слуги, Клодий беше известен с безжалостността си във всяко отношение. Помпей срещна погледа на Крас. Знаеше, че по-възрастният мъж си мисли същото. Крас леко вдигна рамене и после ги отпусна, а Помпей отново погледна мъжа, който им беше спасил живота. Нямаше как да знаят и сигурно никога нямаше да разберат.

Осъзна, че все още стиска ножа, и с болка отпусна пръстите си. Чувстваше се стар до волската сила на Клодий. Част от него искаше да измие кръвта от кожата си и да се потопи в гореща баня на някое уединено и преди всичко сигурно място, но той знаеше, че от него се очаква повече. Хиляди мъже стояха достатъчно близо, за да го чуят, и преди падането на нощта историята за нападението щеше да се разказва във всяка работилница и кръчма в града.

— Закъснявам за сената, приятели — каза той и гласът му се изпълни с нарастваща сила. — Почистете кръвта, преди да се върна. Данъците за зърното няма да бъдат отложени заради никого.

Това не беше много по силата на логиката, но Клодий цъкна с език.

С Крас до рамото си, Помпей мина през шпалира от мъже на Клодий. Мнозина наведоха с уважение глави.

Легионерите, които пазеха стените на Ариминум, бяха добре защитени от студа. С падането на нощта намятаха върху броните си дебели плащове и увиваха лицата си с шалове.

По цялата каменна стена се палеха мангали и на легионерите се разрешаваше да се скупчват около тях, за да се топлят. Повечето бяха новобранци, събрани от градовете на юг, за да заместят мъжете, които се биеха за Цезар в Галия, и младостта им се проявяваше в подхвърляните шегички и забраненото вино, което си носеха на пост.

Самият град беше работническо селище и след падането на нощта се виждаха малко светещи лампи. Преди зазоряване улиците отново се изпълваха с каруци и продукция от корабите. Търговците хапваха топла храна срещу някоя и друга бронзова монета по пътя си към още един ден, а легионерите по стените биваха освобождавани.

Обърнат с гръб към смълчания град, един от пазачите погледна в далечината и се втренчи в тъмното.

— Май чух конски тропот.

Другите двама се изправиха и застанаха до него. Заслушаха се в пълната тишина — и наистина чуха нещо. Шумът сякаш идваше от по-далече в странната тишина над замръзналата земя.

Най-младият пазач присви очи, размърда глава и се вслуша. Отвъд стените нямаше нищо освен мрак и въпреки това той можеше да се закълне, че нещо в тъмнината се движи.

Сенките се очертаха по-ясно и младият легионер вдигна ръка и посочи:

— Там! Ездачи… Не мога да кажа колко са.

Останалите нямаха толкова остро зрение и само зяпаха натам, накъдето им сочеше.

— Наши ли са? — попита един малко поуплашено. Съзнанието му беше изпълнено с представи как варварски племена нападат стените на града и студът му се стори толкова силен, че потрепери.

— Не мога да кажа. Да извикаме ли Старата костенурка?

Въпросът накара тримата млади войници да замълчат. Възможността да се приближават ездачи беше едно, но ако събудеха центуриона заради фалшива тревога, направо си търсеха белята.

Терас беше най-възрастният от тримата. Нямаше по-голям опит от останалите, защото се беше присъединил към легиона на по-зряла възраст, след като не беше успял да си намери късмета като търговец. Въпреки това те го погледнаха с очакване, както бяха свикнали да правят при въпроси, свързани с пари и млади жени. Той не знаеше много и по двата въпроса, но излъчваше някаква мъдрост, която впечатляваше по-младите новобранци.

Докато тримата се колебаеха, ездачите се приближиха. Нощният вятър караше дългите знамена да плющят.

— Добре. Върви го доведи — каза Терас и притеснено захапа долната си устна.

— Отворете! — извика някакъв глас под тях. Пазачите застанаха мирно, както бяха научени.

— Затворено е. Елате сутринта, по светло, да ви видим що за типове сте — отвърна един от часовите, а другарят му едва потисна смеха си.

— Ще те намеря аз, шегобиецо, и ще те ритам в задника, докато се насереш — отвърна същият глас, в който се усещаше и раздразнение, и веселост. — Отваряйте портата!

Терас се обърна към мъжете, които бяха долу при резето. Имаше моменти, когато му се искаше да си беше останал търговец, въпреки че бе изгубил наистина много пари.

— Отворете — каза той. Младите мъже долу се размърдаха притеснено.

— Не трябва ли да изчакаме да…

— О, отваряйте. Студено е, а те са римляни. Ако бяха варвари, щяха ли да ни чакат да приключим спора си?

Към края гласът му се извиси в крясък, а ядът явно им влияеше повече от всичко, така че те бързо отвориха.

Брут влезе пръв, слезе от коня си и подаде юздите на най-близкия пазач.

— Добре. Къде е оня веселяк? Още ли е горе на стената?

Още един ездач мина през портата — също толкова увит, колкото и пазачите по стените. Терас видя как мъжете зад него го изчакваха търпеливо да мине през портите. Явно беше важна особа — Терас усещаше важните особи отдалече.

— Нямаме време — каза високо мъжът. — И без това закъснях.

Брут се метна на седлото. Офицерът не го изчака, а заби пети в хълбоците на коня и пое по тъмните улици. Останалите го последваха без дума.

Докато Костенурката се изкатери на стената, Терас вече беше преброил пълна центурия. Портата отново беше здраво залостена и младите пазачи отново заеха позициите си, без да се осмеляват да срещнат погледа на центуриона.

Костенурката беше ветеран и ако се вярваше на всички истории, които се разказваха за него, беше участвал във всички по-големи битки след Картаген. Въпреки факта, че това би го направило поне на няколко века, той говореше за тези времена, сякаш лично беше участвал в тях, с ясното подразбиране, че само неговото участие е спасило републиката от нашественици, лоша дисциплина и дори чума. Каквато и да беше истината, той беше вечно в лошо настроение, че са му дали зелени новобранци, които да превърне в нещо подобно на легионери.

— Ти, ти и… ти — каза мрачно старият войник и посочи накрая Терас. — Не знам какво си мислите че направихте тази нощ, но утре ще копаете нужници по пътя Фамена. Това го знам.

И без повече думи се смъкна надолу по хлъзгавите стълби, като ругаеше през зъби. Терас усещаше сладкия мирис на виното в дъха му още доста време, след като Костенурката си беше отишъл.

Младият легионер, който беше отговорил на Брут, отвори уста да каже нещо.

— Мълчи, че ей сега ще те удуша! — изръмжа Терас.

Юлий се събуди много преди зазоряване до топлото тяло на Сервилия. Беше я оставил само веднъж през нощта, за да помоли Крас да вкара войниците в къщата. Докато сенаторът отваряше стаи и събираше храна и одеяла за центурията, Юлий тихо се върна при любимата си и забрави за тях.

Сега, в тъмнината, чуваше хъркането на войниците, натъпкани къде ли не из къщата. Несъмнено щяха да им приготвят закуска, но и той трябваше да стане и да планира деня си. В тази топла тъмнина обаче имаше някаква приятна отмала и той се протегна и погали Сервилия по рамото. Тя измърка и промърмори нещо неразбираемо. Той се надигна на лакът и погледна лицето й.

Някои жени изглеждаха най-добре на ярката светлина на слънцето, но Сервилия беше най-красива вечер или на лунна светлина. В лицето й нямаше нищо от острата твърдост, която бе видял по време на последната им среща. Все още виждаше убийственото й презрение, когато беше отишъл притеснен в дома й при последната им среща. За него беше загадка как бе могъл да предизвика такава очевидна омраза и въпреки това сега да е в леглото му, мъркаща като спяща котка. Той самият можеше да се отдръпне след първата им прегръдка на светлината на камината, но очите й бяха пълни с някаква странна тъга, а той никога не бе в състояние да устои на сълзите на красива жена. Това го разнежваше повече, отколкото всяка усмивка или кокетничене.

Прозя се и челюстта му изпука. Ех, ако животът беше толкова прост, колкото му се искаше. Ако можеше да се облече и да си тръгне само с един последен поглед към спящото й лице, щеше да има идеален спомен за жената, която беше обичал толкова дълго. Това щеше да е достатъчно да заличи част от болката, която му беше причинила. Гледаше я как се усмихва в съня си и неговото лице засия в отговор. Чудеше се дали присъства в сънищата й и се замисли за някои от изключително еротичните сцени, които изпълваха съня му през първите няколко месеца в Галия. Наведе се към ухото й и прошепна името си в него, отново и отново, усмихваше се на себе си. Може би това щеше да я накара да го сънува.

Замръзна, когато тя вдигна ръка, за да почеше ухото си, без да се събуди. Меката завивка разкри лявата й гърда. За Юлий гледката беше едновременно разнежваща и възбуждаща. Въпреки че възрастта беше оставила своите следи по тялото й, гърдите й бяха съвършени. Юлий гледаше впечатлено как оголеното зърно се втвърди и потъмня и се замисли дали да не я събуди с топлината на устата си върху него.

Въздъхна и се отпусна в леглото. Когато тя се събудеше, външният свят отново щеше да нахлуе при тях. Крас щеше да запази тайната, но Брут трябваше да научи, че майка му е идвала тук. Юлий се намръщи — обмисляше реакцията на приятеля си при новината, че Сервилия отново е била в леглото му. Беше забелязал облекчението на Брут при края на тяхната връзка, завършила с два шамара в Рим. Щеше да му е тежко да разбере, че е подновена. Юлий сплете пръсти под тила си и се замисли.

Не можеше да се върнат в Галия преди пролетта. Знаеше го още преди да тръгнат. След като проходите се затвореха, нищо живо не можеше да премине. В един момент Юлий беше обмислял пътуване до Рим, но се бе отказал. Ако не успееше да осъществи пътуването, без да го познаят, щеше да е прекалено голямо изкушение за враговете му да се появи там само със сто души защита. Рим беше толкова недостижим, както и проходите през Алпите, и Юлий се притесни, като се замисли, че трябва да прекара месеци по мрачните улици на Ариминум.

Поне писмата му щяха да пристигат. А и можеше да отиде до корабостроителниците, за да нагледа флотата, която беше поръчал. Струваше му се напразна надежда да очаква, че ще му ги дадат, без да плати, независимо какво обещаваше. Без корабите обаче плановете му за прекосяване на морето щяха да се отложат вероятно с година.

Въздъхна. В Галия винаги имаше битки, които трябваше да води. Дори когато някое племе си беше плащало данъка две лета, можеше на третото да забие знамена в твърдата земя и да обяви война. Юлий беше принуден да приеме факта, че без пълно унищожение на врага подобни въстания могат да продължат през целия му престой там. Галите бяха твърди хора и не се огъваха лесно.

Докато размишляваше за племената, погледът му стана студен. Те не бяха като хората, които беше опознал като момче в Рим. Например по-лесно пееха и се смееха, въпреки че животът им беше по-кратък и по-труден. Юлий все още си спомняше изненадата си, когато за първи път седна с Морбен да слушат един разказвач, който им разказа древна легенда. Може би нещо беше изгубено при превода на Адан, но Юлий видя сълзи в очите на слушателите, а в края на историята Морбен плака като дете, без да се притеснява от сълзите си.

— За какво мислиш? — попита Сервилия. — Изглеждаш толкова жесток…

Юлий се взря в тъмните й очи и се опита да се усмихне.

— За песните на галите.

Тя се нацупи, надигна се и се облегна на възглавницата. Огънят отдавна беше изгаснал и Сервилия потрепери, издърпа завивката и се уви като в пашкул, от който го наблюдаваше.

— Пропътувах толкова мили и се хвърлих в нощ на сладострастно удоволствие с теб, а ти все още мислиш за някакви си мърляви племена? Изненадваш ме.

Той се усмихна, прегърна я и я придърпа с целия й пашкул до гърдите си.

— Не ме интересува защо си дошла. Просто се радвам, че дойде.

Това явно й достави удоволствие и тя надигна устни, за да получи целувка. Юлий я целуна и ароматът на парфюма й му припомни страстта и невинността на миналото. Беше прекалено болезнено.

— Липсваше ми — каза тя. — Много. Исках да те видя.

Юлий я погледна. Бореше се с чувствата си. Искаше му се да й се ядоса. Тя му беше причинила толкова много тъга, че дълго я мразеше — или поне така си казваше. Въпреки това, с изключение на първия момент, нощес не се бе поколебал. Всичките му вътрешни спорове и рани бяха забравени и той отново се почувства уязвим като млад глупак.

— Значи съм за теб вечерно забавление? — попита той. — Не изглеждаше да имаш съмнения, когато ме изгони от дома си в Рим.

— Имах, дори тогава. Ако не те бях отпратила, една стара жена в леглото ти щеше да ти омръзне. Не ме прекъсвай, Юлий. Ако не го кажа, може да не мога…

Той зачака. Тя се загледа в полумрака. Едната й ръка стисна здраво тежката завивка, която ги покриваше.

— Когато поискаш син, той не може да е от мен, Юлий. Вече не.

Цезар се поколеба, после попита:

— Сигурна ли си?

Тя въздъхна и вдигна очи.

— Разбира се, че съм сигурна. Бях сигурна още когато замина от Рим. Може би вече мислиш за деца, които да продължат рода ти. Ще се обърнеш към някое младо момиче с широки бедра, за да ти ги роди, а аз ще бъда захвърлена.

— Имам дъщеря — напомни й той.

— Син, Юлий! Не искаш ли да имаш свои синове, които да те последват? Често си ми говорил за баща си. Никога няма да си доволен само с дъщеря, която не може да стъпи в сградата на сената. Дъщеря, която не може да води легионите ти след теб.

— Затова ли ме изгони? — попита той, най-после разбрал. — Мога да намеря жена от всяко семейство в Рим, която да продължи моята кръв. Нищо между нас няма да се промени.

Сервилия поклати тъжно глава.

— Ще се промени, Юлий. Повярвай ми. Ще ме гледаш виновно заради всеки час, който ще прекарваме заедно. Няма да го понеса.

— Тогава защо си тук? — попита той внезапно разгневен. — Какво се промени, та дойде при мен и отново обърна всичко с главата надолу?

— Нищо не се е променило. Има дни, когато изобщо не мисля за теб, и други, когато си непрекъснато в главата ми. Когато Крас ми каза, че идваш да се срещнете, го придружих. Може би не трябваше. До теб бъдещето ми е ужасно.

— Изобщо не те разбирам, знаеш ли — тихо каза Юлий и докосна лицето й. — Не ме интересуват синовете, Сервилия. Ако дойде време, когато ме заинтересуват, ще се оженя за някоя дъщеря на сенатор. Ако си моя, няма да обичам никоя друга.

Тя затвори очи и при първата светлина на зората той видя сълзи да се стичат по страните й.

— Не трябваше да идвам — прошепна тя. — Трябваше да те оставя сам.

— Бях сам — отвърна той и я прегърна по-силно. — Но вече не съм.

Брут беше сменил плаща си за последния етап от пътя на юг към Рим. Въпреки че въздухът все още беше студен, това не беше нищо в сравнение със студа на Галия, а и ездата го топлеше. Конят, с който бе тръгнал, беше останал далече назад, още на първия пост на легионите по Виа Фламиния. Беше платил да се грижат за него и щеше да си го вземе при последната смяна на връщане. Системата му позволяваше да сменя конете на всеки трийсет мили и той взе разстоянието само за седем дни.

След първата радост от преминаването през градските порти всичко се вгорчи. Рим в много отношения изглеждаше същият, но инстинктът му на воин веднага го накара да застане нащрек. Писмата на Александрия би трябвало да го подготвят за промяната, но тя не беше успяла да предаде усещането за паника, надвиснало във въздуха. Половината мъже, покрай които минаваше, бяха въоръжени по един или друг начин — нещо, което тренираното му око забелязваше веднага. Усещаше непознато преди напрежение по улиците на родния си град. Никой не висеше по ъглите да разговаря. Рим беше почти като град под обсада и Брут несъзнателно започна да подражава на останалите, докато бързаше към работилницата на Александрия.

Стресна се, когато я намери залостена и празна. Минувачите го чуваха да вика, но никой не се осмели да го погледне в очите. Дори просяците липсваха от улиците и Брут за момент спря да тропа по вратата и се замисли. Градът беше изплашен. Беше виждал това и преди — когато се знаеше, че наближава война.

Собствениците на останалите работилници на улицата бяха доста нервни: трима го погледнаха безизразно, когато ги попита къде е Табик; четвъртият беше месар и през цялото време, докато Брут беше в магазина му, стискаше един тежък сатър. Това очевидно му даваше увереността, която липсваше на останалите, така че той упъти Брут към един район на много улици оттам. Без да пуска сатъра обаче.

Когато Брут беше в Гърция, ветераните му разказваха за „сърбеж“, който им подсказвал, че наближава беда. Сега усети как го обзема нещо подобно, докато вървеше през тълпите. Беше почти сигурен, че ще отведе Александрия извън града. Каквото и да приближаваше, не искаше тя да пострада.

Новата работилница беше много по-голяма, заемаше цели два етажа от добре поддържана сграда. Вратата беше отворена. Брут присви очи и извади меча си. Щеше да е глупак, ако влезеше неподготвен в опасна ситуация, а в този случай ситуацията май беше точно такава.

Вътрешността беше пет пъти по-огромна от малкото магазинче на Табик. Брут спря на прага. Александрия и Табик стояха с още двама мъже. Срещу тях имаше четирима други, от онези, които се мотаеха навсякъде по улиците. Никой от тях не го видя. Брут бавно тръгна напред покрай огромната нова пещ. Пращенето на огъня в нея заглушаваше леките стъпки на сандалите му по каменния под.

Внезапно единият от двамата мъже пристъпи напред и бутна Александрия на пода.

Брут изкрещя и се втурна напред. Четиримата се извъртяха към него. Двамата имаха ножове, а другите двама — мечове, но това не спря устрема му. Александрия изкрещя диво и единствено отчаянието в гласа й го накара да не нанесе първия удар.

— Не, Брут! Недей!

Мъжете, които я заплашваха, бяха професионалисти, разбра го веднага. Пристъпваха на една страна, готови за нападение. Брут отпусна меча си и пристъпи в обхвата на остриетата им, все едно нямаше от какво да се бои.

— Какво става тук? — попита той, втренчен в мъжа, който беше бутнал Александрия.

— Нищо, което да те засяга, момче — каза един от мъжете и насочи меча си към него, за да го накара да отстъпи. Брут го погледна невъзмутимо.

— Ти наистина нямаш представа с кого говориш, нали? — попита той и се ухили грозно. Върхът на меча му очертаваше малки кръгчета във въздуха, макар наглед да го държеше лениво. Лекото движение сякаш прикова погледите на непознатите. Имаше нещо ужасяващо в начина, по който Брут стоеше съвсем спокойно пред оръжията им, и увереността му ги обезпокои.

— Кои са тези? — попита Брут, без да поглежда Александрия.

— Бирници на Клодий — отвърна тя, докато се изправяше. — Искат повече пари, отколкото имаме. Повече, отколкото печелим. Но не бива да ги убиваш.

Брут се намръщи.

— И защо не? На никого няма да липсват.

Един от насилниците се обади:

— Защото това хубаво момиче няма да хареса какво ще й направят нашите приятели, момче. Така че пусни меча и…

Брут му преряза гърлото и изобщо не го погледна как падна. Гледаше останалите. Въпреки че беше само на сантиметри от оръжията им, те не се осмеляваха да помръднат.

— Друг някой да иска да каже нещо? — попита той.

Те го гледаха ококорени — всички чуваха гъргоренето, което идваше от пода. Никой не погледна надолу.

— О, богове, не! — чу Брут шепота на Александрия.

Не й обърна внимание — изчакваше някой от мъжете да наруши тишината. Беше виждал как Рений плаши цели тълпи, но пък винаги имаше и глупаци. Мъжете сковано се отдръпнаха извън обсега на меча му и Брут направи твърда крачка към тях.

— Без никакви подигравки повече, момчета. Никакви викове, след като си тръгнете. Просто си вървете. Ще ви намеря, ако се наложи.

Мъжете се заспоглеждаха, но нито един от тях не се обади. Изнизаха се покрай пещта и се измъкнаха през вратата. Последният я затвори внимателно.

Александрия беше пребледняла от гняв и страх.

— Така значи — каза тя. — Нямаш представа какво направи. Те ще се върнат с много други и ще изгорят работилницата до основи. Богове, Брут, не чу ли какво ти казах?

— Чух, но сега съм тук — отвърна той и обърса меча си в дрехите на трупа на пода.

— За колко време? Ние ще трябва да живеем с тях, когато ти се върнеш при легионите си, не осъзнаваш ли това?

Брут усети как в него се разпалва гняв. Беше му предостатъчно, че Юлий го критикуваше.

— Значи трябваше просто да гледам? Така ли? Не съм такъв, за какъвто ме мислиш, щом очакваш просто да стоя и да кротувам, когато те заплашват.

— Той е прав, Александрия — намеси се Табик. — Вече няма връщане назад, но и Клодий няма просто да забрави за нас. Ще трябва да спим в работилницата следващите няколко нощи. Ти ще останеш ли с нас, Брут?

Брут погледна Александрия. Това не беше точно посрещането, което си беше представял по пътя на юг, но само сви рамене.

— Разбира се. Поне ще си спестя наема. А сега дали ще получа целувка за добре дошъл, или не? Естествено не от теб, Табик.

— Първо се отърви от тоя труп — изсумтя Александрия.

Брут въздъхна, хвана убития за глезените и го повлече по каменните плочи.

— Никога не съм виждал някой толкова бърз — каза Тед.

— Той спечели турнира на Цезар — каза Александрия. — Не помниш ли?

Тед подсвирна.

— Сребърните доспехи? Не мога да повярвам. Аз също спечелих малко, — като заложих на него. Искаш ли да остана тази нощ? Може да се окаже дълга, когато Клодий открие какво е станало с неговия човек.

— Можеш ли да останеш?

Старият войник погледна притеснено настрана, после каза сърдито:

— Естествено, че мога. Ще извикам и сина ми, с твое позволение. — Изкашля се, за да прикрие неудобството си. — Ако тази нощ пратят хора срещу нас, ще е добре да имаме някой да наблюдава на покрива. Там няма да създава проблеми.

— Ще заведа жена ми и децата при сестра й за няколко дни — каза Табик. — После ще мина през старата улица и ще видя дали не мога да доведа две жилави момчета за тази нощ. Залостете вратата и ме чакайте.

Цяла седмица Брут спа на пода в магазина. В нощта след проваленото нападение отиде до къщата на Клодий в центъра на града, но видя, че е по-добре защитена и от крепост и пълна с въоръжени мъже. С дните усещането му за беда само се засилваше. Все едно градът бе затаил дъх.

Въпреки че Табик прие съвета му и бе преместил семейството си, Александрия ставаше все по-раздразнителна с всеки ден, в който й се налагаше да спи на твърдия под. Цялата й собственост беше в новата къща — от стените и пода до запасите ценни метали и огромните пещи. Тя нямаше да ги изостави и Брут не можеше да се върне на север, докато усещаше опасността.

Четиримата младежи също останаха с тях. Табик им беше предложил заплата като постоянна охрана, но те отказаха пари — за тях Брут бе станал полубог, който ги беше извикал на помощ. В замяна Брут прекарваше по няколко часа всеки ден, за да ги обучава как да използват мечовете си.

Напрегнатите тълпи оредяваха към пладне, когато хората си даваха почивка за обяд. Тогава Брут излизаше с един-двама от младежите — за храна и информация. Винаги можеха да приготвят топла храна в пещите, но обичайните клюки по пазарите сякаш бяха на свършване. В най-добрия случай Брут можеше да улови само откъслечна информация тук-там. Липсваше му присъствието на майка му в града — без нея нямаше как да разбере подробности за срещите в сената. Усещаше увеличаващата се ярост и напрежение, които обвиваха все по-плътно града с всяка изминала нощ.

Въпреки че Помпей се беше върнал в Рим, по улиците нямаше никакъв ред, особено след мръкване. Нощем Брут и останалите се будеха по няколко пъти от врявата на сбивания. От покрива можеха да видят далечния блясък на огньове в лабиринта на уличките. Бандитите не направиха втори опит да нападнат работилницата, но Брут се притесняваше, че господарите им са им възложили някоя доста по-сериозна задача.

В средата на втората седмица по пазарите плъзна новината, че насилниците на Клодий нападнали къщата на оратора Цицерон — опитали се да го приклещят вътре и я подпалили, но той успял да избяга. Но нямаше настроения срещу Клодий, което за Брут беше още един знак, че в града вече няма закон. Споровете му с Александрия станаха по-разгорещени и най-после тя се съгласи да тръгне и да изчака края на кризата в имението на Юлий. Рим бързо се превръщаше в бойно поле през нощта, а работилницата не беше по-ценна от живота им. Но за бившата робиня Александрия работилницата беше символ на всичко, което беше постигнала, и тя плака горчиво, че се налага да я изостави заради бандите.

Брут отиде до къщата й, за да вземе дрехите й, и се върна с майката на Октавиан Атия.

Всеки ден се превръщаше в агония от ярост за младия военачалник. Ако беше сам, щеше да е лесно да се присъедини към легиона на Помпей. Но ситуацията беше такава, че хората, които очакваха от него сигурност, сякаш се увеличаваха с всеки ден. Сестрата на Табик доведе съпруга си и децата си на сигурно в работилницата, дойдоха и трите малки дъщери на Табик. Семействата на младежите увеличиха броя им още повече и Брут се ужасяваше от мисълта, че трябва да преведе двайсет и седем души през града, дори и през деня. Но когато сенатът обяви вечерен час след залез-слънце, Брут реши, че не може да чака повече. Явно само миролюбивите хора се подчиняваха на разпореждането. Вечерният час нямаше никакъв ефект върху обикалящите банди и същата нощ улиците до магазина бяха подпалени и тъмнината се изпълни с жалостни писъци, които скоро заглъхнаха.

Когато на следващата сутрин вцепененият град се събуди, Брут въоръжи групата с всичко, което Табик можа да намери — от мечове и ножове до метални пръти.

— Сега по улиците е относително спокойно, но сигурно ще видите неща, които ще ви накарат да спрете — каза Брут. Знаеше, че те очакват от него сигурност, и се насили да остане весел, за да отговори на доверието им. — Без значение какво се случва обаче, няма да спираме. Разбрахте ли всички? Ако ни нападнат, бием се и продължаваме. Просто трябва да минем през портите — имението е само на няколко часа от града. Там ще сме на сигурно място, докато градът се успокои.

Носеше сребърната си броня, вече беше потъмняла от мръсотия и сажди. Всички го гледаха и кимаха.

— Всичко ще се оправи до няколко дни — продължи той. — Повярвайте ми, виждал съм и по-лоши неща.

Замисли се какво му беше разказвал Юлий за гражданската война между Марий и Сула и му се прииска приятелят му да е тук. Въпреки че имаше моменти, когато го мразеше, Юлий бе един от малцината, които би искал да са до него в криза. Е, на първо място беше Рений.

— Готови ли сте всички? — попита Брут, пое си дълбоко дъх, отвори вратата към улицата и надзърна навън.

По ъглите се бяха натрупали боклуци и нечистотии и подивелите кучета — приличаха на скелети — ръмжаха и лаеха. Миришеше на дим. Брут видя група въоръжени мъже, които се мотаеха на кръстовището, все едно бяха собственици на града.

— Добре. Значи вървите бързо и ме следвате — каза той. Гласът му издаваше напрежението му.

Излязоха на улицата и групата на кръстовището се размърда. Брут изруга през зъби. Едно от малките момиченца започна да плаче и сестрата на Табик го вдигна и започна да го успокоява.

— Ще ни пуснат ли да минем? — прошепна Табик до рамото на Брут.

— Не знам — отвърна Брут. Гледаше групата. Бяха десетина, целите в сажди и със зачервени очи. Брут разбра, че ще нападнат и при най-малката проява на слабост.

Мъжете извадиха оръжия и тръгнаха да им пресекат пътя. Брут пак изруга.

— Табик? Ако падна, не спирай. Александрия също е от имението. Няма да ви върнат.

Брут забърза напред и извади меча си с едно плавно движение. Беше изпълнен с гняв, че мъже като тези заплашват невинността на неговия град. Това накърняваше нещата, в които вярваше, и той продължи напред, пришпорен от хленченето на децата зад себе си.

Мъжете се пръснаха, когато Брут отряза главата на първия — тялото се свлече на земята — и в следващия миг уби още двама. Останалите се развикаха ужасено. Брут им обърна гръб и се върна при групата. Табик и Александрия се опитваха да попречат на децата да поглеждат към кървавите трупове.

— Чакали — каза кратко той, когато се присъедини към тях. Децата го погледнаха ужасени и той осъзна, че сребърната му броня е оплискана в кръв. Едно от по-малките започна да плаче и да го сочи.

— Продължавайте към портата! — сопна се той, внезапно ядосан на всички. Мястото му беше с легиона в Рим, а не да се прави на пастир на изплашени момиченца. Погледна назад и видя, че мъжете отново са се събрали и гледат ядосано след тях. Но не направиха и крачка да ги последват и Брут изръмжа и плю от отвращение.

Улиците на практика бяха пусти. Доколкото беше възможно, Брут следваше главните, но дори и тук нямаше и следа от нормалния живот на града. Огромният пазар за месо, собственост на Милон, беше празен и изоставен, само вятърът гонеше листа и боклуци в краката им. Минаха покрай цяла редица опожарени къщи и магазини и едно от децата изпищя при вида на овъглено тяло на една от вратите. Александрия затисна очите на детето с ръка, докато не отминаха, ръцете й трепереха.

— Стигнахме портата — каза Табик, за да ги разведри, но още докато говореше, иззад ъгъла се появиха пияни смеещи се мъже — и замръзнаха, щом видяха Брут. Както и онези одеве, бяха изцапани със сажди и мръсотия от пожарите, които бяха запалили. Само очите и зъбите им блестяха. Заизваждаха оръжията си.

— Пуснете ни да минем — изрева им Брут така, че дори изплаши децата.

Мъжете само се разхилиха, като погледнаха парцаливата група след него. Веселието им рязко пресекна, когато Брут се втурна към тях и почна да сече в дива ярост. Мечът му беше закален от най-прочутия испански майстор на оръжия и всеки от ударите му минаваше през дрехи и плът, а край него се плискаше кръв. Но и техните оръжия го улучваха.

Един тежък удар го повали на коляно и Брут изръмжа като животно, скочи напред с подновена сила и заби меча си изотдолу в гърдите на противника си. Острието мина през ребрата — и изведнъж Брут беше разтърсен от удара на секира. Беше прицелен във врата му, но удари сребърната му броня и острието се заклещи. Той не чувстваше болка от раните си, само смътно осъзнаваше, че Табик е до него с по-младите мъже. Беше изцяло погълнат от битката и обзет от желание да убива. Гласът на Табик най-после достигна до него през яростта му и Брут спря, за да огледа касапницата около себе си.

Нито един от насилниците не беше оживял. Камъните на пътя бяха покрити с тела, заобиколени от разрастващи се тъмни локви.

— Добре, момче, свърши — чу гласа на Табик като от огромно разстояние. Почувства как силните пръсти на мъжа го хващат за врата, където беше заклещена брадвата, и умът му започна да се прояснява. По бронята му течеше кръв. Той погледна надолу и видя и дълбока рана на бедрото си. Мушна пръст в дупката, учуден от липсата на болка.

Посочи портата с меча си. Бяха толкова близо, че мисълта да спрат беше непоносима. Александрия разкъса дрехата си, за да превърже крака му; той дишаше задъхано като куче и чакаше дишането му да се успокои, за да им каже да продължат.

— Не се осмелявам да изтегля тази брадва, преди да разбера колко дълбока е раната — каза Табик. — Преметни ръка през рамото ми, момче. Аз ще ти нося меча.

Брут кимна и преглътна червена слюнка. После успя да каже:

— Не спирайте.

Един от младите мъже го подхвана от другата страна и заедно преминаха под сянката на портата. Беше безлюдно. Когато излязоха на пътя, заваля лек сняг, а вятърът отнесе мириса на дим и кръв.

Брут седна на пъна на стария дъб, който беше отсякъл заедно с Тубрук, и подпря тоягата си до коленете си. В зелената гора беше лесно да си спомни усмивката на стария гладиатор, когато го бе посрещнал преди толкова години.

Смръщи се, протегна крака си и почеса пурпурната линия, която минаваше от коляното му почти до слабините. Подобна линия като шев минаваше през ключицата му и показваше колко близо е бил до смъртта. И двете рани се бяха възпалили и той не си спомняше много от първата седмица в имението. Клавдия каза, че бил щастливец, че не е загубил крака си, но раната най-после се беше затворила, въпреки че го сърбеше непоносимо. В съзнанието му се върна неясният образ на това как го почистват с мокър парцал и той се намръщи от притеснение. Юлия се беше превърнала в млада жена с много от красотата на майка си. Помисли, че Александрия вероятно я е извикала за разговор насаме относно грижите за него. Естествено имаше само няколко дни, в които тя не беше идвала при него, и когато я видя, очите й проблясваха като на Корнелия, когато беше ядосана. След този момент само Александрия го почистваше от потта и мръсотията.

Брут се усмихна криво. Александрия се отнасяше към него като към болен кон и го търкаше с груба безпристрастност, след което той засияваше от чистота. Беше истинско облекчение, когато най-накрая беше достатъчно силен, за да може сам да слезе до банята и да се измие. Тя със сигурност щеше да му смъкне кожата, ако се беше залежал по-дълго.

В гората беше спокойно. Птица запя в някакво дърво наблизо и той погледна криволичещата пътека. Спомни си двете момчета, които тичаха през храстите по своя път към това да се превърнат в мъже. Тогава приятелството беше просто нещо и двамата с Юлий го приемаха за даденост. Брут си спомни как бяха притиснали кървавите си ръце — сякаш целият живот можеше да бъде сведен до прости клетви и действия. Беше странно да погледне назад към онези дни, толкова много неща се бяха случили. Имаше времена, когато беше горд от мъжа, в който се беше превърнал, и други, в които би дал всичко отново да е момче и всички избори все още да са пред него. Имаше толкова много неща, които би променил, ако можеше.

През онези дълги лета двамата сякаш бяха безсмъртни. Знаеха, че Тубрук винаги ще е до тях да ги пази, и бъдещето беше просто възможност да продължат приятелството си през годините и в други земи. Нищо не можеше да застане между тях, дори и самият Рим да се сринеше.

Извади ножа от колана си, пъхна върха под първия шев и дръпна конеца. Внимателно измъкна скъсания край през кожата и продължи така до последния възел. Беше мълчалив и съсредоточен, но докато приключи, беше мокър от пот. Хвърли лепкавия конец в храстите. Тънка капка кръв се спусна през светлите косъмчета на бедрото му и той я попи с палец.

Изправи се бавно и почувства световъртеж и слабост. Реши да остави шевовете на врата си за цял живот, въпреки че и те го сърбяха непоносимо.

— Знаех си, че ще те намеря тук — чу гласа на Юлия.

Обърна се към нея и се усмихна на безгрижната й стойка. От колко ли време го наблюдаваше. На колко години беше, на шестнайсет? Дългокрака и красива. Александрия нямаше да се зарадва, ако разбереше, че са говорили в гората, но пък той нямаше да й каже.

— Реших, че мога да опитам да походя. Кракът ми става по-силен, въпреки че ще мине известно време, преди да мога да разчитам на него.

— Когато оздравееш, ще се върнеш при баща ми — каза тя.

Това не беше въпрос, но той кимна.

— Най-много след няколко седмици. Сега, след като Помпей е диктатор, градът е достатъчно спокоен. Тогава всички ще ви оставим на спокойствие. И тук пак ще стане спокойно.

— Харесва ми да има хора тук — бързо отвърна тя. — Дори децата.

Брут се усмихна. Въпреки усилията на Табик и сестра му още на третия ден най-малките започнаха да тичат лудо, привлечени от гората и реката. Клавдия на три пъти беше спасила едно от удавяне в езерото. Беше странно колко бързо се възстановиха от ужасните събития и пътуването извън града. Брут предполагаше, че когато поглеждат назад към тази странна година от живота си, няма да си спомнят избитите мъже, или пък ако си ги спомнеха, това нямаше да е нищо в сравнение с първото яздене на кон в двора и как Табик ги придържа на седлото. Децата бяха странни същества.

Юлия беше наследила част от грацията на майка си. Косата й беше дълга и вързана на тила. Когато говореха, винаги се взираше в лицето му, все едно всяка негова дума беше ценна. Той се зачуди какво ли е било детството й в имението. Той винаги беше имал Юлий, но въпреки учителите и Клавдия детството на Юлия явно бе доста самотно.

— Разкажи ми за баща ми — каза тя и се приближи.

Болката в крака му ставаше непоносима и преди мускулите му да се свият, той взе тоягата и отново седна на пъна. Върна се към спомените си и се усмихна.

— Когато бяхме малки, обичахме да се катерим по това дърво. — И плесна пъна с ръка. — Юлий беше убеден, че може да се изкатери по всичко, и прекарваше часове по ниските клони, опитваше се да измисли начин как да се качи нагоре. Стъпваше на сплетените ми ръце, но дори и тогава следващият клон беше прекалено далече, за да го стигне, без да подскочи. Знаеше, че ако не успее, може да си счупи врата, а вероятно да събори и мен. — Той се разсмя на спомена.

Юлия се приближи и седна до него и той усети цветното масло, което използваше при къпане. Не знаеше от какво цвете е, но му напомняше за лятото. Вдиша дълбоко и само за момент си позволи да си представи как целува хладната кожа на шията й.

— И падна ли? — попита тя.

— Два пъти — изсумтя Брут. — Втория път ме повлече със себе си и си изкълчих китката. Той пък си насини бузата, все едно го бяха зашлевили яко, но въпреки това опита още веднъж и този път стигна клона. — Въздъхна. — После май спря да се катери. Нали беше успял — какво повече?

— Ще ми се да съм ви познавала тогава — каза замислено тя и той я погледна и поклати глава.

— Едва ли. Бяхме големи калпазани. Изненадващо е, че изобщо оживяхме.

— Той е щастливец, че си му приятел — каза момичето и леко се изчерви.

Брут внезапно се замисли как ли би възприела тази ситуация Александрия, ако случайно се разхождаше из гората и ги видеше. Момичето беше наистина привлекателно. Можеше да я помоли да се подпре на ръката й, докато вървяха през гората, и да си открадне някоя целувка. Ароматът на цветя изпълваше дробовете му. Той озапти непокорните си мисли.

— Трябва да се прибирам, Юлия. Сигурно и на теб ти е студено.

Напълно несъзнателно погледът му мина по шията й и към извивката на гърдите й. Знаеше, че тя е забелязала, и се ядоса на себе си. Погледна към гората и се изправи.

— Идваш ли? Скоро ще се стъмни.

— Кракът ти кърви — отвърна тя. — Беше прекалено рано да си вадиш конците.

— Не беше. Виждал съм достатъчно рани и мога да преценя. Отсега ще ходя и ще яздя всеки ден, за да си възвърна силата.

— Ще ти правя компания, ако искаш — каза тя. Очите й бяха огромни и тъмни и той се изкашля, за да прикрие колебанието си.

— Не мисля, че едно хубаво момиче трябва… — О, чудесно! Запъна се и спря. — Ще се върна сам, благодаря ти. — Тръгна сковано по пътеката, като се ругаеше тихо, но свирепо.

Факлите хвърляха отблясъци по златната корона на арверните. Жрецът я вдигна високо. В другата си ръка държеше златна огърлица.

Беше намазал тялото си с кръв и пръст в дълги линии и поради това почти се сливаше със сенките в храма. Гърдите му бяха голи, а брадата му беше намазана с глина и разделена на груби бели шипове, които трепкаха, докато говореше.

— Старият цар е мъртъв, арверни. Тялото му ще бъде изгорено, но името и делата му ще продължат да живеят. Той беше истински мъж, арверни. Стадата му наброяваха хиляди глави и десницата му беше силна чак до края. Той разпръсна семето си навред, за да даде живот на синове, и сега жените му скубят косите си и дерат лицата си от мъка. Няма да го видим повече.

Огледа племето, което се беше събрало в храма. За него самия това беше тежка нощ. Двайсет години беше приятел и съветник на стария цар и споделяше страховете му от бъдещето, когато възрастта и слабостта бяха започнали да отнемат дъха му. Кой от синовете му имаше силата да поведе племето в толкова трудни времена? Най-младият, Брай, беше още момче, а най-големият беше надут самохвалко, прекалено слаб там, където един цар трябва да бъде силен. Мадок нямаше да стане цар.

Свещеникът погледна Сингето, който стоеше на тъмния мрамор до братята си. Той беше достатъчно добър боец, за да ги поведе, но нравът му вече беше добил лоша слава сред арверните. Беше убил трима мъже в двубой, преди да стигне възрастта за посвещаване в мъжество, и старият жрец би дал всичко да има още няколко години живот, за да види как ще се развие.

Думите трябваше да бъдат казани, въпреки че жрецът усети студенина в сърцето си, когато си пое дъх да ги каже.

— Кой от вас ще вземе короната от ръката ми? Кой е заслужил правото да поведе арверните?

Тримата братя се спогледаха и Брай се усмихна и поклати глава.

— Това не е за мен. — И отстъпи крачка назад.

Сингето и Мадок се гледаха. Тишината стана потискаща.

— Аз съм най-големият — най-после каза Мадок. По страните му бе избила червенина от гняв.

— Да, но не ти си човекът, от когото имаме нужда сега — тихо промърмори Сингето. — Който и да вземе короната, трябва да се приготви за война… или да види племето ни унищожено.

Мадок изсумтя. Беше по-висок от брат си и се наведе заплашително над него.

— Виждаш ли армии в нашите земи? Покажи ми къде са. Посочи ми ги.

Сингето беше чувал това и преди.

— Те идват. Заминаха на север, но ще се върнат съвсем скоро. Срещнах се с водача им и той няма да ни остави да си живеем живота. Неговите хора вече обраха сеноните и продадоха хиляди в робство. Те не можаха да го спрат и сега техните жени плачат в полята. Той трябва да бъде победен, братко. Ти не си човекът, който може да го направи.

— Те бяха сенони, братко — изръмжа Мадок. — Арверните са мъже. Ако дойдат да ни притесняват, ще ги отблъснем.

— Не можеш ли да погледнеш по-далече? — сопна се Сингето. — Ти си сляп, както бяха слепи и сеноните. Ще направя от арверните факла в тъмнината, факла, която да събере останалите племена. Ще ги поведа срещу римляните, преди да са помели цяла Галия. Не можем да стоим повече сами.

— Ти си прекалено уплашен от тях, за да бъдеш цар, малкият — озъби се Мадок.

Сингето натисна устата му с ръка и го отблъсна.

— Няма да гледам как унищожаваш народа ни. Нека се изправим пред съда на небесата.

Мадок прекара език по зъбите си и усети вкуса на кръв. Погледът му стана по-твърд.

— Както искаш, малко братче. Огънят и боговете ни гледат. Такъв е законът.

Двамата се обърнаха към жреца и кимнаха.

— Донесете железата — каза той. — Решението ще бъде взето от огъня.

И помоли боговете да дадат смелост на по-достойния да поведе арверните през тъмните дни, които им предстояха.

Юлий стоеше, увил ръка около високия нос на галерата и изпълнен с нетърпение. Белият бряг нарастваше пред очите му. Беше си взел урок от ужасното преживяване на първата експедиция и този път пресичаше морето в началото на годината. Флотата, която разбиваше морето на пяна с дългите си гребла, беше много по-голяма от първата и му струваше наистина много скъпо. Беше оголил защитата си за този поход, но белите скали на Британия бяха първият му провал и той не можеше да си позволи втори.

Беше трудно да не си спомня почервенялата от кръв морска пяна, когато галерите му бяха полетели към брега и се бяха разбили. Онази нощ, когато племената със синя кожа ги бяха нападнали във водата, изгаряше мислите му.

Хвана по-здраво дървото, докато си спомняше как Десети се беше опитал да пристане сред ревящата морска тъмнина. Прекалено много бойци останаха да плават с лицата надолу, а морските птици кацаха по телата им, докато те се люшкаха във вълните. Независимо откъде ги гледаше, тези три седмици бяха кошмарни. Валеше всеки ден — силен студен дъжд. Хората му бяха отчаяни. Никой не знаеше дали някоя от галерите е оцеляла. Въпреки че Юлий беше скрил това от хората си, никога не се беше чувствал толкова благодарен, както когато видя обрулените си галери да се появяват.

Легионите му се биеха смело срещу племената със синя кожа, но Юлий още тогава знаеше, че не може да остане на острова, ако няма флота, която да ги осигурява с провизии. Беше приел капитулацията на Комий, но мислите му вече бяха насочени към следващата пролет.

Сега уроците на този труден бряг бяха научени добре. От всички страни Юлий чуваше виковете на кърмчиите, които командваха гребците. Пръски морска вода го посипваха, когато греблата се вдигаха и падаха. Той огледа брега за боядисаните бойци. Този път нямаше да има връщане.

Във всяка посока, докъдето стигаше погледът му, галерите пореха вълните. Стотици кораби — беше ги изпросил, купил и наел, за да докарат пет пълни легиона до острова. Под палубите имаше две хиляди коня, които трябваше да пометат боядисаните племена.

С потреперване, свързано по-скоро със спомена, отколкото със студа, Юлий видя редиците на бойците да се появяват на скалите — но този път той ги презираше. Нека гледат как най-голямата флота, която е виждал светът, се приближава до бреговете им. Нека видят.

Вълните не бяха толкова силни и яростни като миналата година. В средата на лятото приливът едва разлюляваше тежките галери. Тръбачите засвириха, лодките бяха спуснати и Десети поведе…

Юлий скочи в прибоя. Не можеше да повярва, че това е същият бряг. Мъжете вече изтегляха лодките по-далече от вълните. Навсякъде около него кипеше енергията, която познаваше от години. Крещяха се заповеди, първите слезли на брега оформяха защитен периметър и викаха следващата единица с дългите бронзови рогове. Юлий потрепери, когато мокрият му плащ се уви около тялото му. Качи се нагоре по брега, обърна се, погледна морето и се усмихна. Надяваше се, че боядисаните брити наблюдават армията, която навлизаше в земята им.

След като сваляше на брега толкова хора, можеха да се очакват злополуки. Една лодка се обърна, затисна един опций и му счупи крака. Тъй като имаше само една ръка, Рений падна във водата. Измъкнаха го веднага, но той все пак ръмжеше от унижение. Все пак въпреки трудностите дебаркирането на толкова хора, без нито един живот да бъде изгубен, си беше повод за празнуване. Докато слънцето се скрие зад хоризонта, Десети беше очертал терена за първия отбранителен лагер и охраняваше възвишенията над брега, откъдето все още бяха уязвими.

Не видяха повече никаква следа от племената, които предишната година толкова яростно бяха защитавали земята си — след първоначалната си поява на скалите бритите се бяха оттеглили. Юлий се усмихна при мисълта за ужаса в техните лагери и селища и се зачуди какво ли е станало с Комий, царя на южните хълмове. Представяше си какво е било за Комий да види легионите му и да изпрати на брега бойците си, за да ги отблъснат. Потрепери, като си спомни за огромните кучета, които се биеха редом с бритите — трябваше буквално да ги насекат на парчета, преди да паднат. Но дори и те не можеха да спрат ветераните от Галия.

Комий се беше предал, когато легионите навлязоха сред дюните и в равнината отвъд тях. Беше дошъл във временния лагер на брега, за да предаде меча си в знак на подчинение. Пазачите го бяха спрели, но Юлий им направи жест да го пуснат, макар сърцето му да туптеше от напрежение.

Спомни си страхопочитанието, което изпита, когато най-накрая заговори с мъже, които в Рим бяха почти легенда. Въпреки дивия им вид откри, че племената разбират простата галска реч, която отдавна беше научил.

— Рибарите отвъд морето ви наричат „претани“, боядисаните — каза Цезар, докато претегляше меча на Комий в ръката си. — Как ги наричате вие?

Синият цар погледна придружителя си, сви рамене и отвърна:

— Не мислим много за тях.

Юлий се усмихна на спомена. Надяваше се Комий да е жив.

Брут доведе Трети Галски, за да подкрепи Десети, а Марк Антоний навлезе навътре в сушата, като всяка кохорта пазеше следващата — напредваха стадий по стадий. Вечерта галерите се върнаха навътре в морето, където нямаше опасност да ги изненадат, а легионите вече изграждаха укрепления.

След годините в Галия бойците работеха със спокойна ефективност. Извънредните обикаляха позицията, готови да предупредят легионерите и да задържат атаката, докато каретата се формират. Валовете се издигаха с лекотата на дълга практика и когато звездите и луната показаха, че наближава полунощ, лагерът бе готов.

Юлий нареди да свикат съвета и загледа как раздават топла храна на легионерите — те бяха работили здраво, за да я заслужат. Взе блюдо задушени зеленчуци и с наслада го помириса за удоволствие на бойците. После тръгна сред тях, като често спираше, за да си поговори с някой.

Берик беше останал в Галия само със своя легион и нередовни войници. Беше опитен и нямаше да рискува живота на хората под свое командване, но Брут беше ужасен от опасността да оставят толкова малко хора да пазят Галия, докато те са далече. Юлий беше изслушал протестите му и после продължи според плановете си: Брут не беше участвал в първата експедиция, когато бурята блъсна корабите му в брега, и не можеше да разбере необходимостта от втори, съкрушителен удар. Не беше виждал как морето почервенява и как легионерите падат под ударите на бойците със синя кожа и от зъбите на ужасните им кучета.

Юлий се молеше тази година бритите да преклонят глава пред него — или да бъдат разбити. Имаше и хора, и кораби. Имаше благоприятно време и воля. Когато влезе в осветената от факли командна палатка, остави купата храна на масата: беше толкова напрегнат, че не можеше да яде. Рим беше далечен като мечта и имаше моменти, когато Юлий само клатеше учудено глава, че е толкова далече. Ех, ако Марий или баща му можеха да са тук и да споделят това с него. Марий щеше да разбере задоволството му. Беше навлязъл достатъчно навътре в Африка все пак.

Съветът се събра и Юлий нареди да донесат храна. Изчака всички да се нахранят — стоеше на входа на палатката и гледаше нощното небе.

Юлий заповяда на легионите си да нападнат. Приликата с галите беше стряскаща. Племената от вътрешността не боядисваха кожата си синя, но носеха някои от древните имена, които беше чул за първи път в Галия. Съгледвачите му бяха докладвали за племе на запад, което се нарича белги, вероятно от същия произход като онези, които беше разбил отвъд морето.

Легионите изкачиха дълга верига хълмове под обстрел с копия и стрели. Римските щитове обаче се бяха доказали срещу тях и напредването беше безжалостно. Трудно беше да качат тежките катапулти на хълмовете, но те доказаха необходимостта си, когато бритите се опитаха да задържат платото и бързо се научиха да уважават огромните машини. Нищо не можеше да се сравни със силата на стрелите на скорпионите и атаката на бритите беше разбита. Юлий знаеше, че част от предимството им се състои в скоростта през откритото пространство, и племената, събрани от Касивелан, се оттеглиха. Римските легиони продължиха напред.

Въпреки съпротивата Юлий не можеше да се отърве от подозрението, че племената ги увличат към избрано от тях място. Всичко, което можеше да направи, беше да поддържа скоростта, но винаги готов да спре. Извънредните тормозеха оттеглящия се враг със стремглави нападения под ръководството на Октавиан и Брут.

Два пъти на следващата сутрин ги атакуваха бойци, изостанали от основните британски сили. Манипулите не се изплашиха, когато ги удариха в гръб, а извънредните нападнаха точно както бяха обучени.

Нощите бяха трудни, защото племената непрекъснато вдигаха врява, което правеше съня невъзможен. Извънредните обикаляха лагера на смени, за да отблъскват нападенията, и гинеха в тъмнината от незнайно откъде пуснати стрели. Но дори и на вражеска територия навиците продължаваха да са в сила. Ковачите поправяха оръжията и щитовете, а лекарите лекуваха ранените. Юлий беше доволен, че разполага с хора, обучени от Кабера, макар че старият приятел му липсваше. Болестта, която го беше поразила, след като изцери Домиций, беше ужасна — крадец, който постепенно отнемаше разума му.

Отначало Цезар мислеше, че ще притисне бритите и ще ги разбие край реката, както беше направил преди години със суебите край Рейн. Но царят на катувеланите беше подпалил мостовете и на легионите им трябваха няколко дни да минат през реката.

Под непрекъснатия дъжд от стрели от отсрещния бряг Юлий беше принуден да изпрати съгледвачи да търсят брод, но само едно място изглеждаше подходящо.

Юлий подреди огромните катапулти покрай брега, за да покриват атакуващите. А после си помислиха, че дори и най-добрата тактика може да бъде провалена от трудностите на терена. Легионите му бяха оформили широка колона между флаговете, които съгледвачите бяха забили в меката кал на Темза, за да отбележат по-дълбоките места. На такова място не можеше да има капани. Катапултите щяха да осигурят на легионите чист район от почти сто крачки. След това хората му щяха да се сблъскат с бритите, които имаха всички възможни предимства. Това можеше да е повратната точка на битката. Ако неговите хора се скупчеха на отсрещния бряг, останалата част от легионите нямаше да може да прекоси. Всичко, което бяха спечелили от брега, щеше да бъде загубено.

Имаше нещо странно в това да се подготвят за битка, когато врагът беше толкова близо, макар и неспособен да направи друго, освен да гледа. Юлий чуваше как офицерите крещят команди. В далечината също отекваха подобни команди. Погледна през тъмната Темза и изпрати вестоносци при военачалниците, след като огледа терена и подреждането на бритите. Изглеждаха достатъчно самоуверени, една група дори оголи задниците си към римляните, с което предизвиква всеобща веселба сред другите брити.

Юлий разбираше увереността им. Легионите щяха да са уязвими за стрели и копия, докато пресичаха реката, жертвите щяха да са много. Изпрати съгледвачи нагоре и надолу по реката да търсят други бродове, които можеше да използва, за да пресече с част от силите си, но дори да имаше такива места, те бяха прекалено далече, за да му вършат работа. Дори и най-добрите пълководци понякога бяха принудени от случая да се уповават само на уменията и яростта на хората, които водеха.

Юлий нямаше да е сред първите, които щяха да прекосят реката. Октавиан беше проявил желание да поведе извънредните напред, а Десети да е плътно зад него. Младият римлянин щеше да е късметлия, ако оживееше в схватката, но Юлий му беше дал тази възможност, защото изборът си беше негов. Десети щеше да си проправи с бой път зад кавалерията и да прочисти пространството за останалите, които щяха да ги последват по петите. Цезар щеше да премине с Трети Галски и Брут, а Домиций щеше да ги следва.

Слънцето грееше. Юлий си сложи шлема и обърна студеното си метално лице към катувеланите. Вдигна меча си и мнозина от тях видяха жеста му и му замахаха приканващо.

Погледна към Октавиан, който го наблюдаваше в очакване на знак. Извънредните бяха навъсени, готови за свирепа битка.

Цезар мълчаливо спусна ръка и тръбачите изсвириха сигнала по цялата широка колона. Октавиан изрева и извънредните се понесоха в плитката вода като едно цяло, все по-бързо и по-бързо. Конете разпениха реката, а римската кавалерия извади мечовете си, готова да вземе първите жертви. Към тях полетяха стрели и копия, западаха мъже и коне и водата стана червена. Бритите изреваха и тръгнаха напред.

Трябваше да са прецизни, но всеки мъж край тежките катапулти беше опитен. Щом бритите се спуснаха напред, за да пресрещнат извънредните, Юлий даде знак и камъни и стрели полетяха над главите на препускащите римляни и разбиха първите стремителни редици на бритите.

Сред врага се оформиха огромни пробойни и Октавиан насочи коня си към една от тях. Конят дишаше тежко, а ездачът беше целият подгизнал от ледената вода. Чу виковете на Десети, докато легионерите пресичаха брода зад тях. Знаеше, че римските богове гледат синовете на своя град дори и на това далечно място.

При първия сблъсък нямаше време за мислене. Октавиан и Брут бяха избрали извънредните заради техните умения с коня и меча и без да бъде произнесена и една заповед, те оформиха острие, което удари бритите и проби пътека дълбоко в редиците им.

Десети не можеше да използва копията си, след като римската кавалерия беше пред него, но легионерите бяха ветерани от Галия и Германия и който и да се изправеше пред тях, биваше посечен. Бритите отстъпиха. Основното им предимство беше загубено с невероятна бързина, когато Десети разшири линията си с точността на танц, за да освободи място за следващите легиони. По фланговете се оформиха карета и извънредните препускаха между тях — скоростта и гъвкавостта им ги предпазваха от копията и мечовете на катувеланите.

Юлий чу роговете на враговете. Бритите се разделиха и отвориха широко пространство по средата. В него се видя облак прах, после стена от коне и колесници, които препускаха с убийствена скорост. Римските тръбачи изсвириха заповед за сгъстяване и спиране на каретата — мъжете трябваше да вдигнат щитовете и да спрат, за да удържат позицията.

Колесниците бяха с по двама бойци и Юлий се впечатли от умението им: копиеносците стояха прави, без да се държат за нищо, въпреки високата скорост, а партньорите им майсторски управляваха конете. Хвърлените в последния момент копия имаха достатъчно сила, за да пробият дори римски щит. Десетки легионери паднаха.

Октавиан изкрещя нови заповеди и извънредните се отделиха от фланговете и пресякоха пътя на колесниците, преди кочияшите да могат да обърнат. Десети и Трети тръгнаха напред и затвориха центъра, навлязоха сред мъжете на колесниците и зареваха от ярост.

Верцингеторикс заби копието си в земята пред портите на Аварикум и набучи на него една римска глава. Загърби зловещия си трофей и подкара коня си през портите навътре, където по негова покана се бяха събрали вождовете на племената.

Укрепеният град в центъра на Галия имаше население от четирийсет хиляди и повечето от хората се бяха стекли по улиците, за да видят върховния цар. Верцингеторикс минаваше през тълпите, без да поглежда наляво или надясно — мислите му бяха заети с предстоящата кампания.

Слезе от коня в централния двор, влезе в залата й студено огледа лицата на галските вождове. Кимна отсечено и зачака да млъкнат. После заговори високо:

— Само пет хиляди мъже стоят между нас и земята ни. Цезар замина да нападне боядисаните хора, както преди години дойде в Галия. Дойде времето, което толкова чакахме. — Изчака разразилата се буря от възклицания да стихне. — Ще видят те каква е галската зима, обещавам ви. Ще ги изненадаме и ще ги разбиваме по десетки, по стотици хиляди наведнъж! Конницата ни ще напада частите им, които им осигуряват храна. Ще ги прогоним с глад!

Всички изреваха одобрително, точно както беше очаквал, но той тайно се усмихна. Трябваше да им каже цената, която щяха да платят.

— Легионите имат само една слабост, приятели, и това са доставките им. Кой от вас не е загубил приятел или брат в битките с тях? На открито обаче няма да се справим по-добре, отколкото хелветите преди години. Всичките ни армии заедно не могат да ги разбият в равнината.

Тишината беше потискаща. Вождовете чакаха върховния цар да продължи.

— Но те не могат да се бият без храна, а за да ги оставим без храна, трябва да изгорим цялата реколта и всички селища в Галия. Трябва да изтеглим хората си от пътя на Цезар и да му оставим само димяща пустош, за да няма с какво да храни римските усти. И когато римляните отслабнат от глад, ще събера хората си в крепост като онази в Герговия и те няма да могат да преодолеят стените й.

Огледа мъжете около себе си. Надяваше се, че ще имат смелостта да го последват по този опасен път.

— Можем да победим. По този начин можем да ги разбием — но ще е трудно. Хората ни ще се изплашат, че ще трябва да изоставят земята си; ще им припомните, че дедите им са яздили три хиляди мили, за да стигнат дотук. Ние все още сме един народ. Галия трябва да се вдигне срещу врага. Келтите трябва да се вдигнат като един и да чуят зова на кръвта си!

След миг мълчание всички извадиха мечовете и ножовете си и ги заудряха толкова силно, че чак стените се разтресоха. Верцингеторикс вдигна ръце, за да въдвори тишина.

— Утре ще започнете да придвижвате племената на юг. Ще оставите само тези, които жадуват за битка. Вземете запасите си от жито, защото моите конници ще изгорят всичко. Галия отново ще бъде наша. Не говоря като арверн, а като наследник на старите царе. Те ни гледат и ще ни донесат победа.

Трясъкът на метал отново започна и стана оглушителен, когато Верцингеторикс излезе при армията си. Мина в тръс обратно по улиците и несъзнателно наведе глава, докато преминаваше през портите на Аварикум.

Когато стигна до конниците си, огледа гордо знамената на Галия. Над десет племена бяха представени сред десетте хиляди ездачи и той наистина почувства в себе си старата кръв.

— Днес е добър ден за езда — каза той на брат си Мадок.

— Така е, царю — отвърна Мадок.

Двамата пришпориха конете си в галоп през равнината.

Нередовните войници от Галия бяха от почти всички племена. Много от тях от пет и повече години се биеха за легиона и действаха и мислеха като римляни. Плащаха им със същото сребро и оръжията и броните им идваха от същите ковачи, както и на редовния легион.

Когато Берик изпрати три хиляди от тях да пазят изпращането на зърното, малцина можеха да забележат леката разлика между техните редици и тези на римляните. Дори офицерите им бяха от племената след толкова време на бойното поле. Въпреки че в началото Юлий ги беше размесил с най-добрите си мъже, войната и повишенията бяха променили структурата. Но това почти не се забелязваше.

Конвоят със зърното беше пристигнал от Испания по заповед на Берик и трябваше да бъде охраняван по пътя от северните пристанища. Зърното беше достатъчно да нахрани градовете и селата, които им бяха останали верни. Достатъчно, за да ги запази живи през зимата — нали Верцингеторикс изгаряше всичко, което откриеше.

Нередовните вървяха на север в идеален ред със скоростта на най-бавната каруца. Съгледвачите им бяха на няколко мили наоколо, за да предупредят при нападение. Всеки мъж знаеше, че зърното ще е заплаха за въстанието, и ръцете рядко се отпускаха от дръжките на мечовете. Ядяха студена храна в движение от намалените си дажби и спираха само колкото да построят временни лагери за нощта.

Но когато дойде, нападението не приличаше на нищо, което бяха очаквали. Тъмна редица конници се появи с грохот в широката равнина. Съгледвачите препускаха бясно, а колоната вече подреждаше тежките каруци в защитен кръг и подготвяше копията и стрелите. Всички бяха изплашени от огромната конница. През калта и тревата към каруците препускаха хиляди ездачи. Слабото слънце пречупваше лъчите си в оръжията им. Много от галите започнаха да се молят на старите си богове, които бяха забравили от години.

Марвен беше войник за Рим, откакто преди четири години беше заменил глада за сребърни монети. Когато видя препускащите към тях сили, осъзна, че няма да оцелее, и усети горчивата ирония на това да бъде убит от собствения си народ. Не се интересуваше от политика. Когато римляните дойдоха в селото му и му предложиха място при тях, прие парите им, даде ги на жена си и децата си и тръгна да се бие за Рим. Беше по-добре, отколкото да ги гледа как гладуват.

Когато дойде, повишението беше истинско чудо. Беше участвал в битките срещу сеноните и беше яздил с Брут да отвлекат царя им. Това беше велик ден.

Потънал в горчиви спомени, отначало не забеляза лицата на мъжете, които се бяха обърнали към него за заповеди. Когато ги видя, сви рамене и каза тихо:

— Ето в тези моменти си изкарваме прехраната, момчета.

Усещаше как земята под краката му трепери — конниците летяха към тях. Защитните редици около каруците бяха достатъчно здрави. Копията бяха забити в калта, за да отблъснат нападението, и нямаше какво друго да направят, освен да изчакат първото кръвопролитие. Марвен мразеше чакането и още повече страха, който свиваше стомаха му.

Засвириха рогове и редицата нападащи спря точно извън обхвата им. Марвен се намръщи, когато видя един от мъжете да слиза и да тръгва към тях по меката земя. Знаеше кой е още преди да е видял русата коса и златната огърлица, която носеше в боя. Верцингеторикс.

Изпълнен с недоверие, Марвен гледаше как царят се приближава.

— Мирно — заповяда той на хората си, внезапно притеснен, че някой от тях може да хвърли стрела. Кръвта бушуваше в него и той дишаше все по-ускорено, докато царят се приближаваше. Това беше акт на самоубийствена смелост и много от мъжете замърмориха с възхищение, макар да стискаха мечовете, готови да насекат царя на парчета.

Верцингеторикс застана точно пред тях и погледна право в очите на Марвен — бе забелязал чина му по шлема и плаща. Може и да беше само игра на въображение, но да видиш царя тук, толкова близо, с великия си меч в ножницата на бедрото, беше нещо славно.

— Какво искаш? — попита Марвен.

Очите на царя проблеснаха — видя как ръката на Марвен хвана по-здраво дръжката на меча.

— Ще убиеш ли своя цар? — попита Верцингеторикс.

Марвен объркано отпусна ръка. Погледна спокойните очи на мъжа, който се беше изправил толкова смело пред него, и потрепери.

— Няма.

— Тогава ме последвай — каза Верцингеторикс.

Марвен погледна наляво и надясно хората, които командваше, и ги видя да кимат. Погледна отново Верцингеторикс и без да откъсва поглед, бавно падна на едно коляно в калта. Като в някакъв сън усети ръката на царя на рамото си.

— Кой си ти?

Марвен се поколеба. Думите за ранга и единицата му заседнаха на гърлото.

— Аз съм Марвен Ридерин, от нервните — най-после каза той.

— Нервните са с мен. Цяла Галия е с мен. Стани.

Войникът стана. Ръцете му трепереха. През грохота на мислите си чу, че Верцингеторикс отново говори.

— Сега изгорете зърното в каруците.

— Между нас има римляни. Не всички сме от Галия — внезапно каза Марвен.

Светлите очи на царя се обърнаха към него.

— Искаш ли да ги оставим да живеят?

Лицето на войника стана сурово.

— Така ще е справедливо — отвърна той и непочтително вдигна глава.

Верцингеторикс се усмихна и го потупа по рамото.

— Тогава ги пусни, нервий. Вземи мечовете и щитовете им и ги пусни да си ходят.

Когато нередовните галски войници тръгнаха след царя си, конниците вдигнаха мечовете си за поздрав и ги приветстваха. Безценните каруци с жито вече горяха.

В палатката цареше полумрак — гореше само една лоена свещ, за да може Адан да пише. Но той не пишеше, а гледаше Цезар, който лежеше на една пейка да му превържат ръката. По старата превръзка имаше кръв и платът беше мръсен — превръзката беше взета от мъртвец. Юлий изръмжа, когато лекарят дръпна да стегне възела. За момент очите му се разшириха от болка и Адан видя, че са помътнели от изтощение.

Лекарят събра инструментите си и излезе — откъм вратата полъхна свеж въздух и свещта потрепна. Адан погледна думите, които беше записал, и му се прииска Юлий да поспи. Всички бяха гладни и зимата беше изтощила и Цезар. Кожата му беше пожълтяла, а под очите му имаше тъмни кръгове, което му придаваше вид на смъртник.

Реши, че Юлий е заспал, и започна да събира нещата си, за да се измъкне, без да го буди. И замръзна, когато Юлий вдигна ръце и избърса потното си лице.

— Къде спрях? — попита Юлий, без да отваря очи. Гласът му беше прегракнал и немощен и накара Адан да потрепери.

— Аварикум. Лечителят дойде, когато пишех за последния ден.

— А, да. Готов ли си да продължим?

— Ако искаш, господарю. Но може би ще е по-добре да те оставя да си починеш.

Юлий почеса небръснатата си брадичка.

— Аварикум дойде скоро след избиването на трите кохорти под командването на Берик. Пишеш ли това?

— Да — прошепна Адан. За своя изненада усети как на очите му лютят сълзи — не можеше да си ги обясни.

— Нападнахме. Не можех да задържа мъжете след това, което бяха видели. Но не се и опитах. — Юлий спря. Дъхът му излизаше като грубо съскане.

— Само осемстотин оцеляха, Адан. Запиши истината. От четирийсет хиляди мъже, жени и деца само осемстотин оцеляха, когато приключихме. Изгорихме града и взехме всичкото зърно от хамбарите. Но пак на всичките ми войници им се брояха ребрата. Верцингеторикс се беше придвижил напред естествено и всеки град, до който стигахме, беше унищожен. Подкарваше стадата пред себе си и не оставяше нищо освен птици и зайци, ако можехме да ги уловим. За да храня четирийсет хиляди мъже, Адан. Без запасите на Аварикум щяхме да сме свършени.

— Разбивахме ги отново и отново всеки път, когато ги настигнехме в равнината, но всички племена на Галия се бяха присъединили към него и той всеки път беше с по-голяма армия от нашата — продължи Цезар. — Берик беше убит през третия месец — или четвъртия, не мога да си спомня. Собствените му нередовни войници го хванаха в засада. Не открихме тялото му.

Юлий замълча: спомняше си как Берик беше отказал да повярва, че мъжете, които е обучавал, ще го убият. Беше честен човек и беше платил с живота си за честността си.

— Верцингеторикс се придвижи на север към Герговия и когато дойде пролетта, видях как моите войници ядяха зелени кълнове, докато не повърнеха. Въпреки това унищожавахме армиите, които се осмеляваха да се изправят срещу нас. Брут и Октавиан се справиха добре, но броят, Адан… Всяко племе, което бяхме нарекли приятели, се беше вдигнало срещу нас и имаше моменти, когато… Не. Изтрий това, съмненията ми не трябва да бъдат записвани… Не можехме да го уморим от глад в Герговия, а бойците ми ставаха все по-слаби. Бях принуден да се придвижа на запад, за да събера провизии, и въпреки това едва успяхме да намерим достатъчно, за да не умрем от глад. Верцингеторикс изпрати войска срещу нас и тя ни нападаше нощем. Изминах хиляда мили през последната година, Адан. И видях смъртта да върви с мен.

— Но сега го хвана в капан в Алезия — тихо каза писарят.

Юлий с усилие седна, главата му увисна.

— Най-голямото укрепление, което съм виждал в Галия. Град на четири хълма, Адан. Да, улових го в капан. И гладуваме навън, докато той ни чака да измрем.

— От юг вече карат зърно и месо. Най-лошото свърши.

Юлий потрепери — толкова леко, че можеше да се приеме и за дишане.

— Може би. Запиши сега. Построихме около Алезия осемнайсет мили окопи и укрепления. Издигнахме три огромни могили, толкова високи, че да можем да построим наблюдателници. Верцингеторикс не може да избяга, поне докато ние сме тук — а ние ще останем тук. Нашите пленници говорят за него като за цар на всички гали и докато той не умре или не го заловим, галите ще продължат да се бунтуват. Посичаме ги с хиляди, но те ще се вдигат на бунт всяка пролет, докато царят им не умре. Нека в Рим знаят, Адан. Нека разберат какво правим тук.

Платнището на палатката се отметна и влезе Брут. Погледна Адан и попита:

— Как е Юлий?

— Жив съм — чу се гласът на Цезар, почти като шепот.

— Трябва да излезеш навън. Съгледвачите се върнаха. Идва армия гали.

Юлий го погледна със зачервените си очи — изглеждаха повече мъртви, отколкото живи. Изправи се и се олюля от изтощение. Брут му помогна да си сложи бронята и червения плащ — мъжете трябваше да го видят с тях.

— Значи онези, които избягаха от крепостта, са имали за задача да доведат армия — промърмори Цезар, докато Брут връзваше нагръдника за металните ленти около врата. И двамата бяха мръсни и воняха на пот. Адан беше впечатлен от нежността, с която Брут обърса бронята с един парцал, а после подаде на Юлий меча му. Без да каже и дума, Адан взе червения плащ от закачалката и помогна на Брут да го сложи на раменете на генерала. Може и да си въобразяваше, но в бронята си Юлий сякаш стоеше по-изправен.

— Събери съвета, Брут, и доведи съгледвачите. Ще се бием и в двете посоки, ако трябва, за да довършим този цар.

— И после ще се приберем вкъщи? — попита Брут.

— Ако оцелеем, приятелю. После най-накрая ще се приберем вкъщи.

С падането на нощта онези от галите, които бяха оцелели на бойното поле, тръгнаха към домовете и земите си, за да отнесат новината за разгрома. Римските легиони прекараха по-голямата част от нощта на полето — събличаха труповете и прибираха конете. Стигнаха на мили от Алезия, като избиваха ранените и събираха брони и мечове. Когато зората дойде, се върнаха в укрепленията си и загледаха смълчаната крепост.

Юлий не се будеше. Силата на пристъпа беше разтърсила изтощеното му тяло и когато го отпусна, той потъна в сън, който беше на границата на смъртта. Октавиан стоеше при него в палатката и го миеше с парцал и вода.

Брут се върна, опръскан с кръв и мръсотия, и дълго остана загледан в бледото тяло на приятеля си. Без бронята и отличителните белези на ранга му беше толкова уязвимо…

Коленичи до Юлий, свали шлема с желязното лице и прошепна:

— Бях твоят меч, приятелю.

С безкрайна нежност двамата с Октавиан го облякоха. Юлий не се събуди, макар че за момент замъглените му очи се отвориха.

Когато свършиха, Юлий отново беше римският пълководец, когото всички познаваха. Устните му бяха изпохапани и косата му беше разчорлена, но Октавиан я намаза с масло и я върза.

— Ще се оправи ли? — прошепна младият мъж.

— Да — отвърна Брут. — Сега да го оставим сам. — Гледаше лекото повдигане и отпускане на гърдите на Юлий и беше доволен.

— Ще остана на пост. Нали някой ще иска да го види — каза Октавиан.

Брут го погледна и поклати глава.

— Не, момче. Върви нагледай хората си. Тази чест е моя.

Октавиан тръгна, а Брут застана пред палатката — неподвижен силует в тъмнината.

Когато зимата отново дойде, Юлий поведе четири легиона през Алпите, за да ги разположи край Ариминум. Беше взел със себе си в каруците петстотин сандъка със злато — достатъчно, за да плати десетократно данъка на сената. Мъжете му крачеха с монети в кесиите, а хубавата храна и почивка бяха възстановили блясъка и силата им. Галия най-после беше спокойна и нови пътища се простираха през плодородната земя от единия бряг до другия. Въпреки че Верцингеторикс беше подпалил хиляди римски стопанства, земята беше поета от нови семейства още преди края на лятото. Прииждаха и още при обещанието за реколта и спокойствие.

Цели три хиляди от Десети бяха оцелели в битките в Галия и Юлий беше възнаградил всеки от мъжете под свое командване със земя и роби. Беше им дал злато и земя и знаеше, че те са негови завинаги, както някога му беше обяснил Марий. Те не се бяха били за Рим или за сената. Бяха се били за своя пълководец.

Не искаше и да чуе, че някой от тях ще прекара нощта на открито, и всяка къща в Ариминум се превърна в дом за по двама-трима войници. Градът се изпълни с живот. Цените се вдигнаха буквално за една нощ и към края на първия месец и последната от винарните в пристанищния град пресъхна.

Брут пристигна с Трети Галски и започна да пие до пълна забрава още в момента, в който се оказа сам и свободен. Загубата на Рений беше огромен удар за него и Юлий получаваше непрекъснати доклади за приятеля си, който всяка нощ участваше в какви ли не свади. Цезар изслушваше оплакванията на съдържателите и плащаше сметките, без да протестира. Накрая изпрати Регул, за да спре Брут да не убие някого в пиянска ярост. Но на следващия ден му докладваха, че двамата вилнеят из града заедно и причиняват още по-големи поразии, отколкото Брут, докато беше сам.

За първи път след Испания Юлий не знаеше какво ще му донесе следващата година. Милион мъже бяха загинали в Галия, за да утолят амбициите му, а още милион бяха продадени в римските кариери и стопанства от Африка до Гърция. Имаше повече злато, отколкото някога беше виждал, и беше прекосил морето, за да победи Британия. Беше очаквал да изпита радост от триумфа си. Беше равен на Александър и беше открил нов свят отвъд географските карти. За десетилетие беше завзел повече земи, отколкото Рим беше успял за цял век. Когато беше момче, ако можеше да види как Верцингеторикс коленичи, щеше да се зарадва и да види в това само постижение. Но нямаше да знае колко много ще му липсват мъртвите. Беше мечтал за статуи и за това името му да бъде споменавано в сената. Сега, когато всички тези неща бяха реалност, ги презираше. Дори победата беше празна, защото означаваше, че битката е приключила.

Настани се в къщата на Крас в центъра на града и нощем си мислеше, че все още може да усети парфюма на Сервилия. Не изпрати да я повикат, макар че беше самотен. По някакъв начин мисълта, че тя може да го измъкне от депресията му, беше трудно поносима. Наслаждаваше се на мрачните зимни дни и приемаше и лошото настроение на приятелите си. Не искаше да взема в ръце юздите на живота си и да продължава напред. В уединението на дома на Крас можеше да пилее дните си в бездействие, да прекарва следобедите си в наблюдение на мрачното небе и писане на книгите си.

Докладите, които беше писал за родния си град, за него бяха станали нещо повече. Всеки спомен беше по някакъв начин обуздан, след като го запишеше. Мастилото не можеше да изрази страха, болката, отчаянието — и така трябваше да бъде. Съзнанието му се облекчаваше, докато записваше всичко от годините си в Галия — после даваше на Адан да го препише.

Марк Антоний се присъедини към него в къщата още в края на първата седмица. Намери си работа — гледаше дали е чисто и проверяваше дали Юлий яде добре поне по един път на ден. Юлий приемаше вниманието му с разумна благосклонност. Кир и Октавиан пристигнаха няколко дни по-късно и се захванаха да направят къщата подредена като римска галера. Разчистиха струпаните книжа в стаите и придадоха на къщата живот, който Юлий все по-трудно успяваше да не хареса. Въпреки че отначало се наслаждаваше на уединението си, беше свикнал офицерите му да са около него и само повдигна вежди в престорено раздразнение, когато Домиций се настани в една от стаите, а на следващата вечер Регул донесе Брут на рамото си. В цялата къща лампите светеха и когато Юлий слезе до кухнята, откри три местни жени да месят хляб. Прие присъствието им без коментар.

Пратката вино от Галия пристигна с кораб и изчезна в гърлата на жадните граждани. Марк Антоний осигури едно буре и през нощта успяха да забравят за преградите на чинопочитанието и се напиха до безсъзнание. На сутринта Юлий се смя на глас за първи път от седмици, като видя как приятелите му се препъват в мебелите и ругаят.

След като проходите бяха затворени, Галия беше далечна като луната и престана да тормози сънищата му. Мислите му се върнаха към Рим и той написа писма на всеки, когото познаваше в града. Беше му странно да мисли за хора, които не беше виждал от години. Сервилия беше там, новата сграда на сената трябваше вече да е завършена. Рим щеше да има свежо лице, което да прикрие белезите.

Всяка сутрин пишеше на дъщеря си — опитваше се да изгради мост към една жена, която не познаваше. Беше й позволил да се омъжи в негово отсъствие преди две години и оттогава не беше чувал нищо за нея. Независимо дали тя четеше писмата, или не, те бяха балсам за съвестта му, пък и Брут го беше окуражил да опита.

Беше изкусително да отиде до града, но се притесняваше от промените, които сигурно бяха възникнали в негово отсъствие. А и без имунитета на консул можеше да е уязвим за враговете си. Дори ако сенатът му беше оставил поста на трибун, това нямаше да го спаси от обвинението за убийството на Ариовистус или за превишаването на правомощията при Рейн. Юлий заслужаваше от сената дори повече от триумф, но се съмняваше, че Помпей ще се радва да види как гражданите го аплодират. Женитбата за дъщерята на Юлий може би щеше да обуздае нрава му, но Юлий го познаваше прекалено добре, за да му се довери.

Зимата премина в приятен уют. Рядко говореха за битките, въпреки че когато Брут се напиеше, редеше парчета хляб на масата и показваше на Кир какво е трябвало да направят хелветите.

Когато дойде зимното слънцестоене, легионите празнуваха заедно с града. Във всички къщи светеха лампи — обещанието за пролет. Ариминум заблестя в тъмнината като бижу, а публичните домове работиха усилено цялата нощ. От този момент атмосферата леко се промени. След като най-дългата нощ отмина, на писалището на Юлий все по-често започнаха да се появяват доклади за скандали и побоища и той вече замисляше да изпрати половината от хората да лагеруват в голите поля извън града. Полека-лека започна да прекарва по-голямата част от деня зает с доставки и плащания и се върна към навиците, които бяха част от целия му зрял живот.

Кабера и Рений му липсваха повече, отколкото можеше да повярва. Изненада се, когато осъзна, че е най-възрастният сред мъжете, заселили се в къщата на Крас. Те сякаш очакваха от него да въдворява ред в живота им, но той си нямаше никого, а и навиците на войната бяха прекалено силни, за да ги забрави. Въпреки че от години познаваше тези хора, той все пак им беше командир и в отношението им към него винаги имаше лека резервираност. Понякога Юлий усещаше пълната къща странно пуста, но наближаването на пролетта по някакъв начин започна да възвръща доброто му настроение. Започна да язди из околността на града с Брут и Октавиан. Кир го наблюдаваше внимателно, когато бяха заедно, и се усмихваше, когато видимо се проявяваше предишният Юлий, макар че това беше само за кратко. Времето обаче лекуваше скритите рани и въпреки че дните все още бяха мрачни, всички все повече усещаха прилива на енергия.

Помпей се облегна на една колона на храма на Юпитер и погледна към обления в лунна светлина град. Диктатор. Поклати глава и се усмихна в тъмнината на тази мисъл.

Градът беше тих и спокоен и вече беше трудно да си представи бандите и безредиците, които някога му изглеждаха като края на света. Погледна към новата сграда на сената и си спомни за пламъците и писъците онази нощ. За няколко години Клодий и Милон щяха да бъдат забравени, а Рим щеше да продължи да съществува — и беше само негов.

Сенатът беше удължил диктатурата му без ни най-малък натиск от негова страна. Беше сигурен, че ще го направят пак, толкова пъти, колкото поиска. Бяха видели нуждата от силна ръка, която да пресече всички закони, в които се бяха овързали. Понякога беше необходимо, просто за да може градът да заработи.

Част от Помпей искаше Крас да беше доживял, за да види какво е направил от хаоса. Силата на мъката, която изпита, когато научи за смъртта му, изненада и него самия. Познаваха се от близо трийсет години, във война и в мир, и възрастният мъж му липсваше.

През живота си беше видял толкова много хора да пропадат. Имаше моменти, когато не можеше да повярва, че е оцелял през бурните години, докато мъже като Марий и Сула, Катон и Крас бяха преминали през реката на забравата. Но той беше още тук и в живота му имаше повече от една надпревара. Понякога единственият триумф беше да оцелееш, когато другите умират. Това също можеше да се нарече умение.

Повей на вятъра го накара да потрепери и Помпей се замисли дали да не се прибере вкъщи да си почине. Мислите му се върнаха към Юлий и писмата, които беше изпратил на север. Дали Регул щеше да изпълни заповедта? Искаше му се да го направи. Доблестната част в него се срамуваше от заповедта, която беше дал, но пък така трябваше. Помисли за дъщерята на Юлий, натежала от новия живот, който носеше в себе си. Тя беше преживяла труден период — не беше леко да си съпруга на най-силния мъж в Рим. Въпреки това не можеше да сподели плановете си с нея: в жилите й все пак течеше кръвта на Цезар. Беше изпълнила дълга си добре и беше осъществила старото споразумение, което той беше подписал с баща й. Той не искаше нищо повече от нея.

По начина, по който сега разбираше нещата, не можеше да има никакво споделяне на властта. Юлий или щеше да бъде убит там, на север, или щеше да се подчини на заповедите му и резултатът щеше да е същият.

Помпей въздъхна и поклати глава с искрено съжаление. Не можеше да позволи на Цезар да живее — иначе един ден той щеше да дойде в сената и годините на кръвопролития щяха да започнат отново.

— Няма да го позволя — прошепна Помпей на вятъра и нямаше никой, който да го чуе.