— Прекаляваш, Бруър! — сряза го Съмърсет и вдигна лице срещу вятъра, яхнал коня си. — „А Господ вървеше пред тях дене в облачен стълб“, нали така? Columna nubis?, ако си знаеше урока от „Изход“. Черни нишки във въздуха, Бруър! Така Всемогъщият всява ужас сред онези, които биха могли все още да ни се опълчат. И в това няма нищо лошо. — Младият херцог се обърна и погледна през рамо към мръсните коловози, които изникваха зад тях. — Мъжете трябва да са нахранени: в това се състои цялата работа. Какво представляват няколко села сега, след всичко, което сме постигнали? Бих опърлил в черно цялото небе, ако това означаваше, че момчетата ще са добре нахранени. Е? Все едно, в този студ човек би си помислил, че с удоволствие ще приемат един хубав огън.

— И все пак новината ще ни предхожда, милорд — каза Дери Бруър, без да обръща внимание на грубата закачка.

Стараеше се да е любезен, макар че стомахът му сякаш се беше залепил за гръбнака и стържеше от глад. В подобни моменти му липсваше бащата на Съмърсет заради деликатността и разбирането му. Синът беше достатъчно бърз и умен. Но я нямаше дълбочината. На двайсет и пет години Хенри Бофорт притежаваше някаква войнишка самоувереност, която другите обичаха да следват. От него би излязъл чудесен капитан. За жалост, той беше единственият главнокомандващ на армията на кралицата. Имайки това предвид, Дери още веднъж се опита да го убеди.

— Милорд, достатъчно лошо е, че съгледвачите ни тичат на юг с вестта за смъртта на Йорк, докато ние спираме за провизии във всеки град. Влизаме в схватки, за да грабим и убиваме, и мъжете изразходват целия си ден, за да ги догонват — докато местните момчета тичат да предупредят следващото село по пътя ни. Все по-трудно намираме храна, милорд, след като онези, които предпочитат да си пазят провизиите, ги крият. И съм убеден, че знаете защо мъжете правят палежи. Ако така прикриват престъпленията си във всяко село, което сме отминали, ще вдигнем цялата страна на оръжие, преди дори да сме видели Лондон. Не мисля, че такива са ви намеренията, нали, милорд?

— Сигурен съм, че можеш да убедиш човек да продаде и собствените си деца. Не се съмнявам, Бруър — отвърна Съмърсет. — Като че ли винаги имаш приготвени добри аргументи. Но си бил твърде дълго човек на кралицата — Съмърсет бе толкова уверен в собствения си ранг и сила, че дори не се замисли, преди да добави към думите си някакъв обиден подтекст. — Да, в това е проблемът, мисля. Има време за дългосрочните ти планове, Бруър, със сигурност, за твоя… френски шепот. Може би щом стигнем в Лондон. Не се съмнявам, че ще ни накараш да чакаме търпеливо на всички местни тържища, да се пазарим и да просим за купичка яхния или пък за някое петле. И ще ни гледаш как гладуваме — гласът му се засили, за да го чуят и яздещите редици около тях. — Днес е ден на тези мъже, разбираш ли? Виждаш нашите момчета как маршируват на юг — цели километри широки са редиците от стрелци и наемници, току-що победили в битка. С приготвено за бой оръжие. Виж, погледни ги, страхотно сражение преживяха. Виж колко са горди!

Гласът му, извисяващ се в кресчендо, изискваше отговор и мъжете около тях подкрепиха с викове думите му. Съмърсет имаше доволен вид, когато отново се обърна към Дери Бруър.

— Пуснаха им кръв, Бруър. Те победиха враговете си. Сега ще ги храним с червено говеждо и агнешко, и ще ги пуснем на воля из Лондон, разбираш ли ме? Ще накараме граф Уорик да доведе крал Хенри и най-смирено да иска прошка за всички неприятности, които ни е причинил.

Съмърсет се изсмя при тази мисъл, завладян от собствените се фантазии.

— Казвам ти, ще поставим света на място. Разбираш ли, Бруър? И ако момчетата полудуват в Грантам и Стамфорд или Питърбъроу, или пък Лутън, какво значение има? Ако, когато видят, вземат и отнесат пушените зимни бутове, какво пък, може би собствениците им трябваше да са с нас, да се борят с Йорк? — Той се сети да сниши гласа си до шепот и продължи: — Ако прережат някое друго гърло или отнемат девствеността на няколко селски моми, сигурно кръвта им ще се подпали още повече. Ние сме победителите, Бруър, и ти също си сред нас. Веднъж поне оставѝ кръвта си да закипи, без да помрачаваш всичко със страховете и плановете си.

Дери изгледа младия херцог, като едва прикриваше гнева си. Хенри Бофорт беше очарователен и красив — и можеше да говори с разпалени тиради, само и само да подчини някого на волята си. Въпреки това беше толкова млад! Съмърсет почиваше и се хранеше доволно, докато градовете, принадлежали на йоркския херцог, биваха изгаряни до основи. Грантам и Стамфорд бяха напълно сринати и Дери бе станал свидетел на ужаси из улиците им, не по-малко жестоки от онези, които бе видял във Франция. Чувстваше се разгневен, че този млад благороден фукльо го убеждаваше, че мъжете заслужават наградата си.

Дери погледна напред към мястото, където яздеше кралица Маргарет, загърната в тъмносиня наметка, със сведена към граф Пърси, с когото разговаряше, глава. Седемгодишният ѝ син Едуард яздеше понито си от другата ѝ страна. Светлите му къдрици висяха, сякаш посърнали от умора.

Съмърсет улови погледа му и се усмихна с вълча усмивка, уверен в младостта си в сравнение с по-възрастния мъж.

— Кралица Маргарет иска да си върне съпруга, мастър Бруър, а не да слуша твоите мекушави страхове за поведението на мъжете. Може би трябва да я оставиш да бъде кралица, а? Един-единствен път поне?

Съмърсет си пое дъх дълбоко, за да отметне глава назад и да се изсмее гръмко на собствената си шега. През това време Дери протегна ръка, обгърната с ръкавица, към ботуша му и сграбчи шпората, после я издърпа. Херцогът с вик изчезна от другата страна на коня, което пък накара животното да заприпка напред-назад с отпуснати юзди. Единият крак на херцога сочеше почти директно към небето, докато самият той се бореше неистово да се върне обратно на седлото си. В няколко шеметни мига главата му се тресеше отпусната между краката на коня и се радваше на прекрасна гледка към разлюлените отдолу конски гениталии с вид на кожена торба.

— Внимавайте там, милорд — извика Дери, като пришпори собствения си кон, тъй че да стопи малкото разстояние помежду им. — Пътят е много неравен.

Най-много се ядосваше на себе си, че си е изпуснал нервите, но все пак беше бесен и на херцога. Източникът на сила за Маргарет, на голяма част от нейния авторитет, беше в това, че правото е на нейна страна. Цялата страна знаеше, че крал Хенри е в плен на Йоркистката фракция, до един предатели. Хората изпитваха съчувствие към кралицата и малкия ѝ син, принудени да се скитат из страната и да търсят подкрепа за каузата си. Може да беше романтична гледна точка, но тя беше убедила прекрасни мъже като Оуен Тюдор и бе довела армии на бойното поле, които иначе щяха да си останат у дома. И накрая тя им беше донесла победата, а родът Ланкастър започна да се издига след толкова години, прекарани с лице, притиснато в калта.

Да се остави една армия от шотландци и северняци да убива, изнасилва и плячкосва по пътя си към Лондон, не би помогнало на каузата на Маргарет, нито пък би довел и един нов войник в нейната войска. Да, всички бяха прясно опиянени от триумфа си, полупияни от успеха. Бяха видели как Ричард Плантагенет, херцог на Йорк, е принуден да падне на колене, как го посичат. Бяха видели как отнасят главите на най-могъщите им врагове, за да ги набучат на шиповете по стените на град Йорк. Петнайсет хиляди мъже, които, след като бесовете и дивата паника на битката се бяха уталожили, все още си кътаха победата като монети в кесия. Десетгодишната борба бе приключила и Йорк бе загинал на бойното поле с провалени амбиции. Победата беше всичко, извоювана много трудно. Мъжете, които бяха оголили врата на Йорк за острието, очакваха награда — храна, вино и златни олтарни чаши, всичко, което им изпаднеше по пътя.

Зад Бруър колоната се размиваше в мъгла, стигаше по-далеч, отколкото окото можеше да види в този зимен ден. Шотландци с голи крака вървяха редом с дребни уелски стрелци и високи английски мечоносци, всичките изпосталели, с изпокъсани наметки, но въпреки това в движение, горди.

На четирийсетина метра назад младият херцог Съмърсет, поруменял, бе възвърнал равновесието си върху седлото с помощта на един от мъжете си. И двамата се облещиха гневно на Дери Бруър, когато той докосна челото си в знак на фалшиво уважение. Бронираните рицари винаги вдигаха забралото, когато господарят им минаваше край тях, за да покажат лицата си. И този жест бе станал нещо като поздрав. Дери виждаше обаче, че той не намали гнева на възгорделия се млад мъж, когото бе изхвърлил от седлото. Още веднъж прокле невъздържаността си, такъв неконтролируем изблик на гняв, който го заливаше изцяло и внезапно и го принуждаваше да избухне, без дори за миг да се замисли. Това винаги му е бил недостатъкът, макар че, наистина, да пренебрегнеш всяка предпазливост, можеше да ти донесе огромно удовлетворение. Но беше твърде стар за това, помисли си. Ако не внимава, някое по-младо петле ще вземе да го погуби.

Дери почти очакваше другия да го нападне и да иска удовлетворение, но видя как другарят му настоятелно шепне в ухото му. В дребнавите схватки нямаше нищо достойно, не и за човек с положението на Съмърсет. Дери въздъхна. Знаеше, че следващите няколко нощи ще трябва да си избира много внимателно мястото за спане — и да избягва да ходи където и да е било сам. Цял живот се бе справял с арогантността на лордовете и беше твърде наясно с това как смятат, че е тяхно право, едва ли не най-основното им занимание, да търсят възмездие за някоя обида — открито или прикрито. По някакъв начин онези, които те обиждаха, трябваше да не се впечатляват, да се снишават и гърчат, доколкото могат, докато естественият ред на нещата се възвърне и някой ден ги откриеха пребити до безсъзнание или пък с отрязани пръсти и уши.

По някакъв начин търпението на Дери към подобни игри се бе изчерпало с възрастта. Той знаеше, че ако Съмърсет изпрати две яки момчета да го поотупат, в отговор някоя нощ сигурно щеше да му пререже гърлото. Ако Дери Бруър беше научил нещо в годините на война, то беше, че херцози и графове умираха със същата лекота като обикновените хора.

Тази мисъл му припомни образа на Съмърсет-баща, посечен на улицата в Сейнт Олбънс. Старият херцог беше истински лъв. Трябваше да го пречупят, защото не им се даваше.

— Господ да ти даде мир — промърмори Дери. — По дяволите. Добре де, заради теб няма да го закачам. Само дръж напереното копеле далеч от мен, може ли? — той вдигна поглед към небесата и пое дълбоко въздух, надявайки се душата на приятеля му да може да го чуе.

Усещаше миризмата на пепел и изгоряло във въздуха, която засядаше в гърлото му все едно го притискаше насмолен пръст. Пред тях съгледвачите им правеха нови и нови линии от дим и болка, измъкваха насила бутове и осолени глави от хамбарите или пък подкарваха пред себе си живи бикове, които колеха край пътя. В края на всеки ден колоните на кралицата достигаха най-далечните точки от очертаните през деня граници. Дотогава вече бяха изминали около трийсет километра и заради гледката на някое пърхащо петле, което сготвяха и после оглозгваха до кокалче, бяха готови да си затворят очите за още няколкото изгорени къщи или села, като всички грехове бяха прикривани от пламъците и саждите. Петнайсет хиляди мъже трябваше да ядат, Дери бе наясно с това, иначе армията на кралицата щеше да се стопи по пътя, да дезертира или пък да умира из зелените окопи. Въпреки това го тормозеше.

Той яздеше и гледаше навъсено по пътя, пресягаше се да потупа по врата Възмездие, първия и единствен кон, който някога бе притежавал. Поостарялото животно извърна глава и го загледа, очевидно търсеше морков. Дери му показа празните си ръце и конят загуби интерес. Отпред кралицата и синът ѝ яздеха с още дузина лордове, все още вкаменени от гордост, макар че бяха изминали седмици от поражението на Йорк в Уейкфийлд. Походът на юг не беше някакъв устрем за отмъщение, а планирано придвижване на войски, като всяка сутрин се изпращаха писма до техни поддръжници и врагове. Лондон се намираше пред тях и Маргарет не искаше тихомълком да убият съпруга ѝ, докато тя приближаваше.

Да си върнат краля жив, нямаше да е лесна задача, Дери беше повече от сигурен. Граф Уорик бе загубил баща си при замъка Сандъл. Земята все още бе замръзнала и нощите бяха дълги, тъй че скръбта на Уорик със сигурност беше още голяма, както и на Едуард, сина на Йорк. Двама гневни млади мъже бяха загубили бащите си в една и съща битка — а съдбата на крал Хенри се намираше в техните ръце.

Дери потръпна, като си спомни какво извика Йорк в момента на екзекуцията си: че са развързали ръцете на синовете им. Той поклати глава и избърса ледените сополи, които бяха прокапали върху горната му устна. Старата гвардия си отиваше от този свят, един по един. Онези, които останаха по местата си, не бяха със същото качество, поне доколкото Дери можеше да прецени. Най-добрите мъже вече бяха под земята.

Маргарет стоеше на входа на палатката си и наблюдаваше как синът ѝ се бие с едно местно момче. Никой нямаше представа откъде бе дошъл този черноок хлапак; беше се залепил за Едуард и сега двамата се въргаляха, хванали пръчки като мечове, ръмжаха и сумтяха върху влажната земя. Блъснаха се в купчина оръжия и щитове, които блестяха многоцветно на падащия мрак. Ветрецът развяваше знамената на една дузина лордове.

Маргарет видя, че Дери приближава — нейният шпионин изглеждаше в добра форма, както тичаше през високата трева. За днешния лагер бяха избрали една ливада в близост до река, а край нея се виждаха хълмове. Петнайсет хиляди мъже наподобяваха цял придвижващ се град, с всичките им коне, каруци и съоръжения, и заемаха огромно място. През лятото щяха да обират овощните градини и заградените насаждения, но малко неща имаше за крадене в началото на февруари. Полето беше тъмно, животът се беше скрил надълбоко в почвата. Мъжете започнаха да приличат на просяци, дрехите им станаха на дрипи, а коремите и мускулите им се стопиха. Никой не се биеше през зимата, освен ако не беше тръгнал да спасява краля. Причината беше навсякъде около нея в замръзналата земя.

Дери Бруър достигна входа на палатката на кралицата и се поклони. Маргарет вдигна ръка, за да го накара да почака, и той се обърна, за да наблюдава как уелският принц налага противника си, бутайки по-слабото момче по гръб. Другият изпищя като котка, която душат.

Нито Дери, нито кралицата казаха нещо, за да ги прекъснат, и принц Едуард подхвана по друг начин тоягата си и проби с нея защитата на момчето, като го мушна в гърдите с нея. То се сгърчи и загуби интерес към играта, а принцът вдигна пръчката като копие, сви ръка и изимитира вълк. Дери му се захили — беше забавно и изненадващо. Бащата на момчето, кралят, не беше показал и грам военен ентусиазъм през целия си живот, но въпреки това, ето, синът му преливаше от възбуда, която идваше единствено от факта, че е застанал над един победен противник. Дери прекрасно си спомняше това чувство. Видя как Едуард протяга ръка, за да помогне на другия да стане, и заговори бързо.

— Принце, може би трябва да го оставите да се изправи сам. — Дери си мислеше за площадките за боеве в Лондон и проговори, без да се замисли.

— Мастър Бруър? — попита Маргарет. Очите ѝ бяха изпълнени с гордост.

— О, милейди, мъжете имат различна гледна точка. Някои го наричат достойнство — да покажеш милост към онези, които си победил. Аз самият мисля, че е просто още едно проявление на гордост.

— Разбирам — така, значи те биха позволили на сина ми да вдигне това момче на крака? А ти — ти стой там, където си!

Последното бе отправено с насочен пръст към въпросното хлапе, което се мъчеше да се изправи, с пламнало лице заради вниманието, което беше привлякло. Едва не му призля, че такава благородна дама го заговаря, затова се отпусна обратно в калта.

Дери ѝ се усмихна.

— Така е, милейди. Те биха стиснали ръцете на врага, за да покажат своето величие, като прощават извършените срещу тях грехове. Бащата на съпруга ви обичаше да прави така, милейди. И истината е, че хората му обожаваха това. В подобен акт има величие, нещо по-извисено от нас самите.

— Ами ти, Дери? Ти какво би сторил? — тихо попита Маргарет.

— О, аз не съм толкова велик, милейди. Може би ще му счупя някоя кост или пък ще го погъделичкам с ножа — има места, които, ако бъдат засегнати, няма да убият човека, ама ще му съсипят следващата година — усмихна се на собственото си остроумие, като изражението му бавно се промени под втренчения поглед на кралицата. Той сви рамене. — Ако съм победил, милейди, не бих искал врагът да се изправи сигурно още по-гневен отпреди. Все ми се струва, че е най-добре той да си остане на земята.

Маргарет наклони глава, доволна, че е бил честен с нея.

— Мисля, че за това ти имам доверие, мастър Бруър. Ти разбираш от тези неща. Аз никога не бих загубила от враговете си, като запазя честта си, ако честта е нужната цена. Бих избрала победата — и бих си платила за нея.

Дери затвори очи за миг, главата му клюмна надолу, разбирайки смисъла на думите ѝ. Познаваше Маргарет като момиче, но впоследствие тя се обигра в заговори, битки и преговори и стана прикрита и отмъстителна жена.

— Разговаряли ли сте с лорд Съмърсет, милейди?

— Да, Дери, разговарях. Аз го избрах да води армията ми — и не съм избрала глупак. О, знам, че не обича да иска мнението ми, но би го направил, ако му го наложат. Младият Съмърсет е настървена личност, така мисля, силен както в ръцете, така и в духа. Мъжете го обожават заради това как реве. Но нима баща му би отгледал глупак? Не. Той смята, че ти ще ни забавиш на север, за да събираме храна, вместо просто да си я вземем, някакви подобни притеснения. Милорд Съмърсет мисли само как да стигнем до Лондон и как да поддържаме мъжете силни. Нищо лошо няма в подобни грижи за армията ми, Дери.

Докато кралицата говореше, Дери успя да прикрие изненадата си. Не беше очаквал младокът Съмърсет да преглътне гордостта си и да помоли Маргарет да отсъди кой е прав. Това подсказваше лоялност и зрелост, които, колкото и да бе странно, вдъхнаха надежда на Дери.

— Милейди, Уорик е най-силен на юг. Последователите му са най-вече от Кент и Съсекс, тези забравени от Бога размирни графства. Трябва да ги преодолеем и или да си вземем обратно краля, или…

Очите му се спряха върху двете момчета, щом пръчките изведнъж пак защракаха. Ако крал Хенри не оцелееше, почти целият род Ланкастър щеше да се състои от един седемгодишен принц с подутина над едното око, който в този момент много упорито се мъчеше да удуши противника си.

Маргарет проследи погледа му, после го погледна с въпросително вдигнати вежди.

— Както и да се развият нещата — добави Дери, — от този ден нататък кралят ще трябва да управлява в мир. С правилната история в правилните уши крал Хенри би могъл да бъде… завърналият се от Авалон Артур, Ричард от Кръстоносните походи. Би могъл да бъде богопомазаният и възстановен на трона крал — или пък още един крал Джон Лакланд, милейди, с разни тъмни истории, които го следват като сенки на всяка крачка. След себе си сме оставили следа от опустошения по протежението на половин Англия. Стотици километри смърт и плячкосване и всички онези, които ни проклеха, сега ще гладуват. Деца като тези две момчета ще умрат, защото нашите войници им откраднаха добитъка и изядоха семената за следващата реколта, и не им оставиха какво да садят през пролетта.

Обладан от възмущение, той се сепна, като усети върху ръката си пръстите на кралицата. Докато говореше, бе наблюдавал момчетата, които се валяха в калта, вместо да отправи директно молбата си към Маргарет. Сега се обърна към нея и видя в очите ѝ увереност и сдържаност.

— Не мога… да платя на мъжете, Дери. И това е валидно, докато не стигнем в Лондон, а може би дори и тогава няма да мога. Те със сигурност ще трябва пак да се бият, преди да успея да се добера до достатъчно монети, с които да им напълня кесиите, а кой знае как ще се развият нещата? Знаеш, че след като не им плащат, те очакват да бъдат оставени като хрътки да ловуват на воля. Очакват да съберат плячка по пътя наместо заплащане.

— Това ли ви каза Съмърсет? — отвърна Дери с леден глас. — След като е такъв страхотен господар, защо не ги хване тия хрътки за врата и…

— Не, Дери. Ти си най-довереният ми съветник, знаеш го. Специално в този случай искаш твърде много. Като заслепена съм, Дери, виждам само Лондон и нищо друго пред себе си.

— И не подушвате мириса на дим във въздуха, нито пък чувате как пищят жените? — попита Дери.

Безумно смело беше да я предизвиква по този начин, независимо че отношенията им датираха отдавна. Видя, че високо на скулите ѝ избиха розови петна, които плъзнаха по кожата ѝ чак до врата. И през цялото време тя не го изпускаше от очи, сякаш той пазеше всичките тайни на света.

— Това е една много тежка зима, мастър Бруър — и продължава така. Щом трябва да извръщам очи от злините, за да получа обратно съпруга си и трона му, ще бъда сляпа и глуха. И ти ще бъдеш ням.

Дери си пое дълбоко въздух.

— Милейди, аз остарявам. Понякога си мисля, че работата ми е подходяща за по-млад мъж.

— Дери, моля те. Не исках да те обиждам.

Бруър вдигна ръка.

— И не съм се обидил; нито пък ще ви оставя без мрежата, която съм изграждал в продължение на толкова години. Милейди, понякога службата ме поставя в големи опасности. Не го казвам, за да се хваля, а просто за да призная истината. Срещам се с коравосърдечни мъже по тъмни места и това се случва всеки ден. Ако настъпи момент, в който не се завърна, вие трябва да знаете всичко, което съм изградил, за да го следвате.

Маргарет го гледаше с огромни, тъмни очи, изумена от неговото неудобство. Стоеше пред нея като някое нервно момче и кършеше ръце пред себе си.

— Има вероятност и вие самата да попаднете в опасност, милейди, ако мен ме заловят. Някой друг тогава ще дойде със съобщение при вас и вие ще го познаете.

— Как ще изглежда този твой вестоносец? — прошепна Маргарет.

— Не мога да кажа това, милейди. Трима са всичко на всичко. Млади и умни, и абсолютно верни. Един от тях ще надделее над другите двама и ще поеме юздите, ако аз ги изпусна.

— Ще ги принудиш да се избият взаимно, за да стоиш до рамото ми? — попита Маргарет.

— Разбира се, милейди. Няма ценно нещо, което да не е спечелено с много усилия.

— Много добре. И как ще знам аз, за да се доверя на твоя човек?

Дери се усмихна на бързата ѝ мисъл.

— Няколко думи, милейди, които значат нещо за мен.

Той замълча и се загледа през нея към миналото — и напред, както си представяше, към собствената си смърт. Тръсна притеснено глава.

— Съпругата на Уилям де ла Пул е още жива, милейди. Нейният дядо е бил може би първият учен мъж в цяла Англия, макар че никога не съм имал шанса да се запозная със стария Чосър. Веднъж тя използва един негов цитат по мой адрес. Когато я попитах какво има предвид, тя отвърна, че било просто случайна мисъл и не искала да ме обиди. Въпреки това остана в съзнанието ми. Тя каза, че аз съм „усмихнатият мъж с нож под наметката“. Всъщност го намирам за доста точно описание на заниманието ми, милейди.

Маргарет на свой ред потръпна и потърка ръце.

— Направо ме побиват тръпки от думите ти, Дери, но ще бъде както ти кажеш. Ако някой дойде при мен и произнесе тези думи, ще се вслушам в него — очите ѝ заблестяха, а лицето ѝ доби студен израз. — На честната ти дума, Дери Бруър. Ти спечели моето доверие, макар че не се доверявам лесно.

Дери сведе глава и си спомни за младата французойка, която прекоси Ламанша, за да се омъжи за крал Хенри. На трийсет години Маргарет все още беше слаба и с безупречна кожа, с дълга кестенява коса, завързана на опашка с червена панделка. Тъй като имаше само една бременност, рядко срещано явление, съвсем не приличаше на повечето си връстнички — с превит на две гръбнак като стара впрегатна кобила. Не беше загубила тънката си стегната талия, от което изглеждаше стройна като фиданка. За човек, който е преживял толкова болка и загуби, Маргарет бе понесла възрастта добре. Но все пак Дери я гледаше с очите на човек, който бе прекарал до рамото ѝ шестнайсет години. Имаше твърдост у нея и той не знаеше дали да се радва, или да съжалява. Страшно нещо е загубата на невинността, особено за една жена. Независимо че онова, което следва, винаги е по-добър материал, без значение, че тук-там има червени петна. Той знаеше, че жените крият подобно нещо всеки месец. Може би в това се състоеше женската тайна и вътрешният им живот. Те трябваше да прикриват кръв — и го разбираха.

Дери Бруър усети как подправеното вино загря стомаха и гърдите му, като облекчи някои от болките му. Седналият насреща му рицар кимна бавно и се облегна на стола си, съвсем наясно с важността на новината. Бяха настанени в ъгъла на една претъпкана странноприемница и от всички страни ги притискаха изправени войници. Беше останала само нискокачествена и помътняла бира, но въпреки това разни мъже с надежда поглеждаха вътре откъм пътя.

Дери нарочно избра публично място за срещата си, защото знаеше, че благородните му господари малко разбираха от работата му. Не им минаваше през ума дори, че някой мъж може да язди от едната армия при другата и така да предаде съществена информация. Облегна се на поставените под ъгъл дъбови дъски, взря се в сър Артър Лавлейс, със сигурност бе доносникът, който го правеше най-горд от всички. Под погледа на Дери дребничкият мъж приглади буйния си мустак, който висеше над устните му и сигурно правеше всяка хапка храна поне наполовина в косми. Двамата се бяха срещнали след битката при Сандъл, където Лавлейс бе един от стотиците посърнали рицари и капитани, които Дери придърпа настрани. Раздаде по няколко монети на онези, които нямаха нищо, и отправи по някой съвет към всеки един, който бе готов да го слуша. Хубавото беше, че главният шпионин всъщност бе един от придворните на крал Хенри. Никой не можеше да се съмнява в почтеността му — нито пък да поставя под въпрос правотата на каузата му, не и след победата.

В резултат от насърчителната му работа доста на брой бойци от Йорк бяха убедени да се забавят из Шефилд, изчаквайки армията на кралицата, като така се присъединиха точно към онези мъже, срещу които се бяха сражавали. Това би изглеждало като лудост, ако не трябваше да се хранят и да им плащат. Когато се разбра, че няма да им платят, може би тогава, в крайна сметка, бе счетено за лудост. Стотици войници в армията бяха спомогнали да се опустошат преданите на Йорк градове само за да напълнят търбусите и кесиите си.

Лавлейс не носеше отличителни знаци, нямаше връхна дреха с герб или изрисувано снаряжение, което да определи произхода му и евентуално да доложат за него, докато минаваше през лагера. Бяха му дали парола и знаеше как да пита за Дери Бруър. Това би било достатъчно, за да мине през разпита на пазачите, но истината бе, че успя да дойде до сърцето на кралската армия, без дори веднъж да му зададат въпрос. Във всеки друг ден това би раздразнило Дери Бруър и би го накарало да извика армейските капитани, за да им обясни за пореден път колко важно е да държат шпионите и убийците далеч от местата, на които биха причинили невъобразими вреди.

Лавлейс се наведе напред и заговори с развълнуван шепот. Дери усещаше миризмата на потта, която се излъчваше от тялото му и почти блестеше. Рицарят бе яздил неуморно, за да може да докладва на кралския главен шпионин онова, което знаеше.

— Това, което ви казвам, е жизненоважно, мастър Бруър, разбирате ли? Поднасям ви Уорик на тепсия — оскубан, завързан и намазан с мас — направо готов да го пекат на шиш.

— Моряка — рече Дери отнесено, замислен за нещо си. Уорик в продължение на години бе работил като капитан на Кале и казваха, че обожава морето и корабите. Лавлейс се беше съгласил да не използва имената на важни личности, но, естествено, все забравяше. В подобни моменти Дери предпочиташе да действа така, сякаш най-големият му враг стои зад гърба му, готов да предаде всичко, което е могъл да научи.

Атмосферата в кръчмата ставаше все по-размирна, докато войниците изпиваха запасите ѝ. В суматохата един червенокос непознат внезапно се просна върху малката им маса, залитна към Дери и се предпази, като протегна двете си ръце напред. После избухна в гръмогласен смях. Тъкмо се обръщаше да се оплаче на онзи, който го беше бутнал, когато усети студеното метално острие, което Дери бе опрял в гърлото му, и гласът му секна.

— Синко, внимавай да не загазиш — прошепна Дери в ухото му. — Беж да те няма!

Побутна войника и внимателно го гледаше, докато онзи се претопи в тълпата, ококорил очи. Значи, просто съвпадение. Не и от онези „съвпадения“, които се оказват трагични, но в крайна сметка, какво, Божия воля, и какъв лош късмет да падне върху острието, та сега Бруър да е в леденостудената земя; но пък животът е за живите, дайте да живеем щастливо и да си спомняме за него с любов…

— Бруър? — обади се Лавлейс и щракна с пръсти във въздуха.

Дери премигна раздразнено насреща му.

— Какво има? Предаде ми новините… и ако казваш истината, те ще ми бъдат от полза.

Лавлейс се приведе по-ниско, тъй че той усети миризмата на лук в дъха му.

— Не предадох „Моряка“ за нищо, мастър Бруър. Когато двамата с теб се срещнахме в онзи хан в Шефилд, ти щедро раздаваше сребърниците и обещанията — Лавлейс пое дълбоко въздух и гласът му потрепери с надежда. — Спомням се как спомена, че титлата „граф на Кент“ е все още незаета, че няма верен мъж там, който да предава на краля данъците. Тогава ми каза, че такава сладка хапка би могла да бъде наградата за човека, който предаде Уорик.

— Разбирам — отвърна Дери. От чист дяволък почака още малко, сякаш не беше разбрал за какво става дума. Може би защото глупавият рицар отново бе споменал името на Уорик, въпреки че около тях беше тъй претъпкано с хора, че някои дори висяха над тях, а един за малко да падне в скута му.

— А аз точно това сторих! — продължи Лавлейс и лицето му почервеня, а заедно с врата леко се поду. — В такъв случай обещанията ти са въздух под налягане, тъй ли?

— Предупредих те да дойдеш в лагера без знамена, без туника или оцветен щит, който да се запомня. Ти премина през десет хиляди души, за да стигнеш до този хан. Хвана ли те за ръката макар и един човек да те пита кой си?

Лавлейс поклати глава, разколебан от настойчивия тон на Бруър.

— Тогава, добри ми рицарю, не ти ли мина през ум, че щом ти можеш да дойдеш при мен, може би аз имам мъже, които обикалят из лагера, който ти напусна? Че може да имам доста хора на юг, като всички носят вода и лъскат снаряжение — като просто наблюдават и броят, и през цялото време запаметяват? Какво, нима си помисли, че без твоите очи съм сляп?

Дери видя как надеждите помръкнаха в очите на рицаря пред него, а тялото му видимо рухна върху стола. Да бъде произведен в граф, в придружител на краля, това би било неосъществима фантазия за един войник, та дори и за рицар със собствена къща и няколко имения, дадени под аренда. Но по време на война и по-странни неща се бяха случвали. Дери предполагаше, че Лавлейс има някъде жена и деца и всички те зависят от неговото възнаграждение, от ума и късмета му.

Бедността е жесток господар. Той разгледа по-внимателно покрусения рицар, видя колко е износена връхната му дреха. Зачуди се дали заплетената му брада не беше резултат единствено на липсата на пари. Въздъхна. Ако беше млад, сигурно сега щеше да се изправи, да потупа Лавлейс по рамото и да го остави там — на излизане да го пребият и ограбят, или да го сполети каквато съдба го очакваше.

Вместо това, колкото и да се ядосваше, възрастта бе смекчила нравите му и беше започнал да вижда и чува болките на околните — или поне да не им се присмива вече. Може би беше време да се оттегли. И тримата му млади мъже бяха готови да се бият, ако някоя нощ не се прибереше у дома. По принцип никой от тях не знаеше името на другите, но беше готов да заложи и последната си монета, че всички са открили истината. Един от добрите начини да избегнеш удар е, като убиеш онзи, който държи острието. Хората от неговия занаят знаеха, че е най-добре да убиеш врага си, преди още той да е разбрал, че ти е враг.

Нищо от тези размисли не пролича по изражението му, докато се взираше в Лавлейс, който бавно осъзнаваше, че е продал Уорик само за пинта тъмен ейл. Дери не смееше да сложи върху масата сребърна или златна монета при толкова много войници наоколо. Ако го стореше, знаеше, че по-добре сам да пребие Лавлейс, за да си спести парите. Затова протегна рака и хвана дланта на другия, като същевременно притисна монета от половин златен нобъл в нея. Забеляза как очите на бедния рицар се присвиват от неудобство и облекчение, щом погледна в дланта си. Монетата беше малка, но щеше да му купи десетина вечери или пък ново наметало.

— Господ да те пази, синко — рече Дери и се надигна да върви. — Уповавай се на краля и няма да сбъркаш.

Нощта донесе леден вятър, по-студен, отколкото беше през деня. Присвити срещу мразовития напор, хората на кралицата свърнаха настрани от пътя за Лондон. По заповед на Съмърсет те оставиха широките плоски каменни плочи и завиха на запад, а снегът под ботушите им хрущеше на студа. Съгледвачите ги чакаха на коне, размахваха факли, за да им помогнат да не се отклоняват от пътеката, която минаваше край град Дънстъбъл. Такова беше и предложението на Дери — петнайсет хиляди войници да изчезнат през нощта, докато шпионите на Уорик напразно чакат да ги зърнат по пътя в посока на юг.

В дните след като лорд Клифорд бе принизен с пламнало от разочарование лице никой не беше приближавал до главния шпионин, нито пък го беше заплашвал. Той не бе отслабил бдителността си, тъй като добре познаваше хората като Клифорд и тяхната злоба. От Съмърсет също не бе получил знак, сякаш младият херцог предпочиташе да пренебрегне и да забрави обидата, на която беше станал свидетел. Дери знаеше, че ако Съмърсет промени мнението си, резултатът щеше да е нещо като публично бичуване — осъществено без неудобство, пред погледа на всички наоколо. Клифорд не притежаваше нито властта, нито пък мъжеството да приложи подобно нещо. От него Дери очакваше подмолно нападение, когато е разсеян. Все пак дори за главния шпионин на краля не беше лека задача да отстрани един барон.

Редиците на войската в поход събудиха ужасеното население на Дънстъбъл с процесията си от факли и вече умореното настояване да „изнесат провизии и добитък“. Макар че хората от града нямаха много останало в края на зимата. По-голямата част от запасите им беше изконсумирана през тежките месеци.

За първи път кралица Маргарет и синът ѝ се появиха на кон и предвождаха преминаващите през града войски. В нейно присъствие нямаше да има разрушения, поне не под светлината на факлите. Дери не се съмняваше, че придобивките щяха да са много по-оскъдни в резултат на това. Дочу как някой започва да пищи в съседната уличка и щеше да изпрати няколко момчета с тояги, но Съмърсет реагира първи и издаде същата заповед. Доведоха обратно на главния път десетина скимтящи мъже, налагани и бичувани. Неколцина надигнаха глас да се оплачат, но капитанът ядно ги скастри, че ако пожелае, може да ги сметне за дезертьори. И това им затвори устата, все едно бяха нахокани млади булки. Наказанията за дезертьорство целяха да разубедят онези, които имаха подобни намерения — може би ги осеняваха, докато са на пост в студените и тъмни зимни часове. По повод на тази традиция често се говореше за желязо и огън — бе наизустена и цитирана от мъже, които не можеха да четат и пишат.

Нощите през февруари бяха достатъчно дълги, за да скрият доста грехове. Докато армията залее улиците на Дънстъбъл, всички сергии и къщи по главната улица вече бяха изпразнени от храна. Хленчещи гласове изпълваха въздуха и последните войници трамбоваха с приведени глави срещу вятъра, стиснали в изтръпналите си ръце оръжието.

Извън града тъмнината се просветли. Там се простираше древна и гъста дъбова гора, примесена с бяла бреза и бодлива зеленика, която можеше да погълне дори подобна маса от хора. В сумрака под клоните ѝ на армията бе позволено да почине и да хапне, а тя добре знаеше, че просто събира сили да се бие. Точеха се остриета, кожата се омасляваше. Ковачите вадеха изгнилите зъби с машите си от черно желязо. Войници и лагерни слуги варяха котли с лук и твърди ивици еленско месо. За мнозинството от тях порцията не бе повече от водниста супа. Въпреки това те пълнеха канчетата си внимателно, да не би да изпуснат и капка, и примлясваха с устни.

Онези, които можеха да ловуват, се разтичаха да намерят диви патици или пък зайци, лисици или все още хиберниращи таралежи, каквото и да е. В началото плащаха на ловците за усилията. Когато монетите свършиха, те продължиха да работят, като взимаха по-големия дял от месото за себе си. Един от тях се опита да задържи всичко, което бе успял да улови, след като вече нямаше пари да му се плаща. Цялата нощ той прекара пред очите на събратята си, като печеше на малък огън и ядеше хубав заек. На другата сутрин откриха тялото му да виси от близкото дърво, без някой наоколо да е чул вик. При дълъг поход умираха мъже — толкова по въпроса. Те падаха или пък се запиляваха някъде, с празни от глад и изтощение физиономии. Някои със сила ги връщаха в редиците. Други ги оставяха там, където са паднали, да предадат сетния си дъх, докато останалите минаваха край тях и най-безсрамно зяпаха интересната гледка край пътя.

След като армията на кралицата напълни стомасите си със супа, тръгна на път на светлината на сивата зора и се отправи към хоризонта, докато слънцето бавно се издигаше. Все още бяха достатъчно силни, достатъчно твърди. През нощта бяха завили точно покрай Сейнт Олбънс, така че сега идваха откъм югозапад. Някои се хилеха зъбато, като си представяха изненадата и страха, които ще изпитат хората на Уорик, щом видят как зад гърба им се разхожда една цяла парцалива армия.

Огромните редици на кралската армия се втурнаха нагоре към абатството. Дери не забеляза никакво колебание у Съмърсет или Пърси, щом ставаше дума да се използва преимуществото, което им даваше информацията на неговите съгледвачи. Мъжете живнаха от вълнение, отърсиха се от умората при тази възможност за атака иззад гърба на врага — да се стоварят върху му като ястреб, който се спуска стремглаво, за да притисне някое по-малко животно към земята. Мнозина бяха нанасяли неочакван удар на някого в даден момент от живота си, когато измамник или търговец не бе очаквал да му се нахвърлят. Може и да не беше много достоен ход, но изненадата бе един от основните фактори по време на война и имаше не по-малко значение от силата на оръжието. Дери откри, че и неговото сърце бушува, докато яздеше Възмездие по една улица. Огледа се на светлината на изгряващото слънце и видя огромния лагер на Уорик под себе си, разделен на три грамадни карета по протежение на северния път.

Мъжете около него не се спряха, за да възприемат гледката. Задачата им беше да отскубнат задните части на тила им, които бяха под знамето на лорд Монтагю. Тези войници щяха да са най-лошо въоръжените, всеки го знаеше. Такава битка често беше и последната, ако изобщо влезеха в бой. За мъжете, спускащи от високото през шокираните и запустели улици на Сейнт Олбънс, това войнишко формирование приличаше на окуцял елен, който изостава от стадото.

Дери нямаше особено желание да ги следва. Що се отнася до него, работата му свършваше, щом боевете започнеха. Беше довел Съмърсет и граф Пърси на точното място. Сега оставяше на тях да прободат врага. Зачуди се дали да не скицира разположението на огромните карета от мъже, които се разстилаха отвъд града, поне траншеите и основните групи, но се отказа, щом дочу рева на паникьосани гласове някъде наблизо, които отекваха в стените на абатството.

— Внимавай там, нескопосано копеле! Ето! — чу Дери и обърна коня си внимателно, за да слуша и да открие източника. Не познаваше гласа.

— Стрелци! Пазете се, стрелци! — изкрещя друг, по-писклив, по-уплашен глас.

Дери преглътна нервно, изведнъж осъзнал, че е прекрасна мишена за всеки стрелец с лък, на който ще се натъкне. Присви се върху седлото, готов да ритне с крака и да рискува да се изскубне.

Една странична врата на абатството се отвори със скърцане и от нея се подаде перчем от тъмна коса и смъртнобледа кожа, изскочи навън и се огледа. Застаналият и вторачен насреща му Дери Бруър сякаш не го обезпокои и той подсвирна тихо. Още дузина мъже навлязоха, някои куцаха и подскачаха, но държаха оголени ножове и опънати тикови лъкове. И всеки от тях имаше на някоя част от тялото си шев или превръзка от напоено в кръв платно. Видът им беше трескав: със зачервени лица и толкова блеснали очи, че определено не беше от силните емоции. Когато вдигнаха поглед към Дери, той се стъписа. Твърде късно беше да бяга. Човек, който бяга от стрели, трябваше да започне от дистанция осемстотин метра, а не от двайсетина.

Досети се, че абат Уедъмстед бе позволил да настанят ранените в абатството, за да бъдат лекувани от монасите. Винаги имаше произшествия, когато се събираха накуп мъже и огън или оръжия. Свят му се зави, а в мозъка му изплуваха думите на стария му приятел Уилям де ла Пул, който твърдеше, че Глупостта е петият конник на Апокалипсиса от Откровение на Свети Йоан Богослов. Като не знаеше латински или гръцки, Дери никога не успя да прочете този пасаж, да се увери дали е казвал истината. Под взора на вражеските войници сега имаше чувството, че може да е срещнал този конник и лаещия му смях. Потръпна.

Колоната от ранени се изниза. Само тринайсет на брой, сред тях осмина стрелци, макар че единият бе загубил окото си и със сигурност до голяма степен точността на изстрела си. Когато го налегнеше страх, Дери имаше навика да се концентрира върху дребните детайли. Простата истина беше, че ако тези мъже знаеха на чия страна е, щяха моментално да го убият.

— Вие, момчета, няма да се биете — изведнъж продума той. — Казали са ви да почивате и да оздравеете. С какво ще помогнете, като сте ранени?

— С повече, отколкото мъртви в леглото — сряза го един от тях, обладан от подозрения. — Ти пък кой си?

— Мастър Питър Амброуз. Помощник на милорд Норфолк — обясни Дери възмутен. — Имам познания по медицина и ме пратиха да наблюдавам работата на Добрите братя, евентуално да науча как се прави някой мехлем или мазило.

Той се спря, защото знаеше, че лъжците говорят твърде много. Сърцето му се мъчеше да се свие в гърдите, щом разбра, че се е представил като полезен за тези мъже. Те не биха искали да го убият, ако можеше да им помогне за раните и превръзките.

— Тогава ще дойдете с нас долу — рече същият мъж и го изгледа свирепо.

Носеше с лекота лъка си в дясната ръка и леко го полюшваше. Палецът му потриваше дървото и Дери забеляза на това място по-светло петно, получено от повторението на същото движение години наред. Изведнъж беше убеден, че стрелецът очаква той да побегне. А да побегне, означаваше стрела в гърба. Двамата се гледаха студено.

— Долу, Бруър! — чу глас от дясната си страна. Дери се хвърли от седлото, рискувайки да си счупи врата, като просто се отпусна и се плъзна надолу като мъртъв. Чу как Възмездие изпръхтя и използва тялото му за прикритие, докато бързо се измъкваше на четири крака, целият настръхнал в очакване на някоя стрела, която ще го забоде на земята. Трополенето и виковете зад него заглъхнаха, прекъснати от дива ярост. Дери продължи напред със сведена глава, докато не чу тичащи стъпки, които идваха към него изотзад, извършени с лекото равновесие на млад човек.

Незабележимо, той измъкна от връхната си дреха нож, присви крака под себе си в позиция за отскок. Бавен беше, чувстваше го. Движения, които в младостта му бяха бързи и ловки като на котка, бяха станали тромави, непохватни и бавни. За мъж, който някога се гордееше със силата и подвижността си, осъзнаването на този факт беше силно депресиращо.

Войникът, надвесен над него, протегна двете си ръце — едната стиснала окървавена брадвичка. Беше ужасно млад и видимо развеселен от необуздания му, задъхан гняв.

— Спокойно, мастър Бруър. В комбина сме, или каквото там казвате. От една и съща страна.

Погледът на Дери премина край него и се спря на купчината струпани тела, осеяни с украса от прекрасни нови бели пера. Един или двама все още мърдаха, краката им подритваха по калдъръма, сякаш се опитваха да станат. Стрелците на Съмърсет вече бяха сред тях и вадеха стрелите с безпощадна бързина. Всяка една от тях бе изработена от ръката на познавач и беше прекалено ценна, за да бъде изоставена. Сърцето на Дери се сви от съжаление към тези ранени мъже. Понякога дали ще оживееш, или ще умреш, беше въпрос на късмет. Не знаеше дали фактът, че го осъзнава, го караше да цени собствения си живот повече или по-малко. Щом смъртта можеше да дойде само защото си избрал неправилната врата, която водеше навън към слънцето, може би във всичко това нямаше никакъв смисъл — просто петият конник. Той повдигна рамене, за да отпъди подобни мисли. Едно нещо в живота му, което му харесваше, беше, че винаги се намираше някой, който искаше да умре преди него. Независимо какво друго се е случило, Дери Бруър искаше да умре последен. Това беше пътят към щастието точно сега — да надживее всеки един от подлеците.

Конят му Възмездие се прости с малко от кожата си. Стрела бе откъснала част от бута му, която още висеше на ивица кожа и от нея капеше кръв. Дери стисна очи и я освободи, и с потупване я върна обратно на мястото ѝ, успокоявайки животното с гласа си. През зимата поне нямаше мухи, които да се нароят по раните.

Още редици от стрелци и бойци се изнизаха край него и се присъединиха към тълпите, стичащи се към подножието на хълма и каретата от мъже долу. Чуваше сблъсъка на оръжия и изкрещените заповеди в ниското, точно там, където преди време се беше взирал в значително по-малката армия на Ричард от Йорк. Чуваше и барабанчиците на Уорик, които с палките си предвещаваха смърт за мъжете на кралицата, сега, както преди шест години, и спомените му се смесиха, докато вятърът се мъчеше да замрази очите му, както си бяха отворени.

Барабанчиците не успяха да удържат атаката. Дери наблюдаваше как в най-предното каре отляво се появява дупка като от отхапване, след като го нападнаха и притиснаха. Една по-подвижна войска може би щеше да успее да се обърне с лице към кралската армия — някои може и да го бяха сторили. Въпреки това половината от мъжете на Уорик стояха в окопите и рововете, обърнати на север, без да са в състояние да заемат бързо нова позиция.

Херцог Съмърсет, граф Пърси на Нортъмбърланд, дори лорд Клифорд и останалите барони вкараха хората си сред тях с мълниеносна бързина, виждайки златната възможност. Каретата на Уорик наистина щяха да се обърнат; стрелците му щяха да отстъпят, за да забавят армията на кралицата. Резултатът от битката зависеше от това доколко може да се увреди и разруши това най-задно каре, преди силите на Уорик да се преформироват, за да посрещнат в лице мъчителите си.

Дери допря буза о меката муцуна на Възмездие и се загледа в километрите обработваема земя пред себе си, доволен, че се е измъкнал от схватката. Моментът би могъл да е дори красив, ако не беше сблъсъкът между двете армии на откритото поле. От такова разстояние едва виждаше знамената. Със сигурност беше твърде далеч, за да разпознае отделни хора или пък нещо повече от основните движения и атаки — като стада, придвижващи се по земята.

Когато беше млад, бе участвал в подобни бойни редици. Той отметна глава, усещайки как тръпка минава по целия му гръбнак, сякаш кожата му искаше да се отдели. Знаеше, че там долу е ужасна касапница, като в последните шеметни моменти от нея всичко се свеждаше до това двама мъже да се втурнат един срещу друг с боздуган или острие в ръка, и с волята да стоят изправени, докато другият падне на земята. А после отново и отново, докато едва можеха да вдигнат меча си, когато поредният противник приближи, бодър и усмихнат, и замахне с оръжие.

Крал Хенри скочи на крака, когато край него минаха цели потоци от войници. Коленете го боляха, но искаше да се изповяда на абат Уедъмстед. Старецът изслушваше греховете му всяка сутрин, изключително тържествена и пищна церемония, която по същество беше съвсем тиха, тъй като Хенри шепнешком му разказваше за своите вини и неуспехи. Знаеше, че е загубил добри мъже заради слабостта си и лошото си здраве, мъже като Уилям де ла Пул, херцог Съфолк; мъже като Ричард, херцог на Йорк, и граф Солсбъри. Хенри усещаше всяка смърт като още едно бреме върху плещите си, което усукваше костите му, притискаше го надолу. Беше харесвал Ричард Йорк, много. Беше се наслаждавал на разговорите си с него. Този добър човек не знаеше колко е опасно да застава срещу краля. Небесата крещяха срещу такова богохулство и той знаеше, че гордостта погуби Йорк; въпреки това беше и грях на краля, защото не принуди Йорк да го разбере. Може би, ако той бе накарал тази истина да зазвучи в ушите му, човекът още щеше да е жив.

Кралят чуваше какво говореха в лагера, чу за съдбата на Йорк и Солсбъри, и на сина на Йорк, Едмънд. Стана свидетел на болката и омразата, причинени от тези смъртни случаи, неутолимата жажда за мъст, която водеше всички в тъмните земи, как започваха да падат, завъртени във вихъра ѝ, все по-надолу и по-надолу. Под тежестта на тази вина Хенри не беше много повече от едно ярко петънце в бездната, слабо и едва мъждукащо.

Край неговия дъб хиляди войници от армията на кралицата бягаха, клатеха се, яздеха, изливаха се откъм града с лица, зачервени от бясното спускане по хълма. Двама рицари останаха край краля, миниатюрен застинал остров, останал неподвижен след хаотичното отстъпление на Невиловите редици. По-старият, сър Томас Кайриъл, беше огромен мъж, сивокос ветеран от две-три десетилетия воини. Мустаците и брадата му бяха омаслени и увиснали не по-малко от угрижената му физиономия.

Хенри се чудеше дали да не повика някого от преминаващите пехотинци, да каже, че иска да го заведат горе при абата. Вдишваше дълбоко студения въздух, защото знаеше, че така мисълта му се изостря. Наблюдаваше мъжете и някои от тях се обръщаха към самотната фигура, застанала с една ръка, облегната върху ствола на старото дърво, която им се усмихваше, докато те препускаха напред към смъртоносната схватка. Един или двама му отвърнаха с агресивни жестове, по някакъв начин раздразнени от миролюбивото и добронамерено лице, толкова не на място на бойното поле. Те прекарваха палци през гърлата си, надигаха юмруци, докосваха зъбите си или бодяха с два пръста въздуха в посока малката им групичка. Движенията им напомниха на Хенри за учителя му по музика в Уиндзор, който разсичаше въздуха с ръце, за да наложи тишина преди всяко изпълнение. Това беше един по-щастлив спомен и той отпърво затананика, а после и запя с глас народни песни, почти в такт с ритъма на преминаващите мъже.

Сър Кайриъл прочисти гърлото си, а лицето му стана аленочервено.

— Ваше Височество, макар че това е една чудесна, силна песен, може би тя не е подходяща за момента. Смятам, че е твърде сладникава за ушите на войници. Поне със сигурност е такава за мен.

Рицарят се обля в пот, а кралят се засмя и продължи да пее. Идваше ред на припева, а как да откажеш на песента собствения ѝ припев — старият Кайриъл ще го разбере, щом го чуе.

„И когато отново видим зеленина, чучулигите пеят за пролетта…“

Един от преминаващите рицари в доспехи обърна глава при звука на весел глас на такова място. Боят се водеше не много далеч, с писъци, със свистящи стрели и тътен от сблъсък на метал, които се смесваха с ръмжащия вой на хората. Те всичките познаваха добре тази музика. Високият тенор, който лееше песен за пролетта, беше достатъчен, за да накара рицаря да спре и да вдигне шлема си.

Сър Едуин де Лайз усети как сърцето му тупти под ризницата, докато се взираше през оголелите дъбови клони. Огромното дърво изглеждаше мъртво, въпреки това простираше изкривените си издънки в диаметър от петдесет крачки, чакайки зеленината да се възроди. В подножието на масивния дънер двама рицари стояха на стража край друг мъж с извадени и опрени в земята мечове. Приличаха на каменни статуи, неподвижни и изпълнени с достойнство.

Сър Едуин беше виждал крал Хенри още веднъж преди това, в Кенилуърт, макар и от разстояние. Внимателно, той слезе от коня и метна поводите през главата му, за да го води. Мушна се под най-външните клони и свали изцяло шлема си — показа се младо и зачервено от страхопочитание лице. Сър Едуин бе рус и имаше рошава брада и мустаци, от векове неподстригвани поради похода и дългото нападение. Пъхна шлема си под мишница и приближи до тримата мъже. Видя как двамата, оградили невъоръжения в средата, се напрягат. Забеляза и изцапаните им, по-овехтели, но качествени дрехи.

— Крал Хенри…? — прошепна зачудено. — Ваше Височество?

При тези думи Хенри спря да пее. Погледна нагоре с празни като на дете очи.

— Да? Дошъл си да ме заведеш на изповед ли?

— Ваше Височество, ако ми позволите, ще ви заведа при съпругата ви, кралица Маргарет — и при сина ви.

Ако рицарят бе очаквал бурна благодарност, остана разочарован. Хенри наклони глава и се смръщи.

— Ами игуменът Уедъмстед? За изповедта ми?

— Разбира се, Ваше Височество, каквото заповядате — отвърна сър Едуин. Погледна нагоре и усети лека промяна в позата на по-възрастния рицар.

Сър Кайриъл поклати бавно глава.

— Не мога да ви позволя да го отведете.

— Не ставайте глупак, сър. Огледайте се — рече младият. — Аз съм сър Едуин де Лайз от Бристол. Вашето име?

— Сър Томас Кайриъл. Другарят ми тук е сър Уилям Бонвил.

— Вие сте хора на честа, нали така?

Този въпрос докара гневна искра в очите на сър Кайриъл, но все пак той се усмихна.

— Тъй са ми казвали, момче, да.

— Разбирам. Въпреки това държите законния крал на Англия затворник тук. Предайте в ръцете ми Негово Височество и аз ще се погрижа да се върне при семейството си и верните си лордове. Иначе ще трябва да ви убия.

Сър Кайриъл въздъхна, почувствал възрастта си, изправен пред простичката вяра на този младок.

— Дал съм дума, че няма да го оставя. Не мога да сторя това, което искате.

Знаеше, че ударът идва, преди още да е започнал. Някой по-опитен боец би извикал подкрепление от другарите си, може би дори неколцина стрелци, които да му гарантират преимущество. Но в своята младост и сила сър Едуин де Лайз не си бе представял бъдеще, в което да може да се провали.

И в момента, в който той тръгна да изтегля меча си, Кайриъл бързо пристъпи и с пълна сила заби тясно острие в гърлото му, после се дръпна със скръбно изражение, изписано по дълбоките бразди на лицето му. Мечът на младия рицар тракна обратно в канията си. Двамата кръстосаха поглед — очите на сър Едуин бяха разширени от изненада, когато почувства как кръвта му избликва, а дъхът му разпръсква капки от гърлото.

— Истински съжалявам, сър Едуин де Лайз от Бристол — тихо промълви Кайриъл. — Иди при Бог сега. Ще се моля за душата ти.

Тази сцена не остана незабелязана. Когато тялото на младия воин се строполи с трясък, наоколо се разнесоха гневни, предупредителни крясъци. Преминаващите бяха готови да се бият, с ускорен пулс и зачервени лица. Приличаха на диви кучета, които са уловили мириса на кръв във въздуха, но въпреки това не скочиха веднага върху сивокосата фигура в сребристи доспехи, която ги предизвикваше с поглед. Мнозина от тях предпочетоха да извърнат поглед, оставяйки тази задача за другите. Но имаше достатъчно. Някакви мъже, въоръжени с овощарски секири, приближиха до дървото и нападнаха рицаря, който бе убил един от техните хора. От небето се изсипа дъжд, чиито ледени струи в миг ги заляха и охладиха.

Сър Томас Кайриъл не повдигна повторно меча си. Скръбен и засрамен, той само извърна глава така, че да открие врата си, като още първият удар го свали мъртъв на земята. Другарят му се бореше и крещеше, докато не повалиха и него и не набиха навътре с дръжката на брадва металната пластина, която пазеше гърлото му, и той се задуши в доспехите си.

Облегнал рамо на дървото, крал Хенри леко потръпна, макар че причината беше в студа и дъжда, които караха кожата му да настръхне като на коледна пуйка. Той наблюдаваше смъртта на похитителите си с не повече ужас или интерес, отколкото би гледал как оскубват същата такава птица за трапезата. Когато схватката приключи и присъстващите се обърнаха към него, кралят отново тихичко настоя да го отведат при абата за изповед. Тогава пристигнаха по-старши войници, които го поеха, изпълнени със страхопочитание при този неочакван късмет. Те бяха дошли да освободят краля и той попадна в ръцете им още в първите минути на битката. Ако някога бе имало знак свише, че Бог стои на страната на Ланкастър, то това бе именно този момент.

Изправен върху стремената, Уорик с ужас наблюдаваше как войската на брат му бива погълната. Най-далечното крило бе превзето, но той го видя, останал сам. Не беше за повече от няколко мига, но те му се сториха векове, докато битката вилнееше около тази неподвижна точка.

Всичките му пазачи бяха избягали или бяха паднали убити, а знамената на Монтагю лежаха стъпкани в калта. Уорик усети, че диша със затруднение, не можеше да откъсне поглед от тази сцена и, стиснал здраво юздите, чакаше по-малкият му брат да бъде убит. Настана тишина, целият шум, който вестоносците и капитаните му вдигаха наоколо, остана без отговор. Уорик изведнъж пое дълбоко ледения въздух и почти простена, щом видя как ред войници с брадви пометоха с крясъци Джон на земята. На разстояние половин километър един от друг те бяха разделени от хиляди войници, окопи, каруци и оръдия. Но той не виждаше нищо друго.

Затвори очи и ги стисна силно. После ги отвори, кървясали, свил устни до кръв. Дъждът се усили, направи от наметката му скулптура от подгизнали гънки и накара коня му да запръхти и да пръска капки из въздуха.

Обърна се към капитаните и видя, че чичо му Фокънбърг е приближил. На почервенялото му лице бе изписан праведен гняв. Уорик изстреля серия от заповеди, след като ясно видя в главата си картината на бойното поле; раздаде команди за отделните части, които щяха да задържат позициите. Половината от армията на кралицата все още се спускаше по хълма. Ако успееше да заздрави разредените редици на Джон, не беше късно някак да укрепи фланга. Северните диваци на Маргарет щяха да са като овце, тичащи към наредените пред тях касапи. Тогава нямаше да има значение колко е успяла тя да събере за бой. Щеше да ги смели ред по ред — и имаше оръжието да го направи.

— Чичо, това е за теб. Докарай оръдието — извика той на Фокънбърг. — Нека стрелците ми с лъкове и войниците с пушки да стоят там за поддръжка. Избери позиция и ги подготви. Разбираш ли ме? Оръдия, бомбарди и кулверини. Щом дам заповед, не искам стрелбата да намалява, докато не ги отблъснем и разгромим.

— Ще ги спрем тук, Ричард — отвърна чичо му, — заклевам се.

Уорик се взря в него с леден поглед, докато онзи обърна коня си демонстративно и препусна, събирайки след себе си куп сержанти и наемни войници, които да изпълнят заповедта.

Боевете продължаваха от лявата страна на Уорик, а едва крепящите се войници на Джон бяха избутани назад върху труповете на убитите. Не беше никак поучително. Тези мъже знаеха, че са най-слабото звено в армията на Йорк — старците и момчетата, еднооките и престъпниците. Наистина те не бяха страхливци, но никой командир не би рискувал защитата си да разчита на това дали подобни мъже биха удържали. Те нямаха особено гордост — а тук гордостта имаше значение.

Уорик вдигна очи, като чу тракането на лъковете, и въздъхна облекчено, щом видя на хоризонта дългите редици на собствените си стрелци в червени покривала. Знаеше, че сигурно ругаят и псуват дъжда, защото мразеха влагата, която изкривяваше лъковете им и разтягаше ленената тетива. У тези мъже пък гордостта беше в излишък. Те биха стояли до безкрай, обзети от праведен гняв, срещу онези, които им причиняваха това. Той кимна доволно, обнадежден от несекващото дрънчене на стрелите.

Нападението се забавяше, затлачваше се и това даваше нужното време на капитаните му да образуват цяла редица от органови оръдия. Все едно дали бяха направени от желязо, или бронз, огромните топове тежаха тонове. Някои бяха качени на лафети, докато други трябваше да бъдат влачени на дървена шейна, приличаща на лодка, теглена от пъшкащи впрегатни волове. Тези оръдия изискваха огромен брой войници, понякога до двайсет, за да бъдат придвижени, заредени и да стрелят — мъже, които в друг случай биха били в редовете с останалата войска. Въпреки това те бяха неговата радост, неговата гордост.

Уорик избърса от челото си потта и дъжда. При цялата му външна самоувереност положението му все още беше близко до отчайващо. Не можеше да си позволи да мисли, че Джон ще падне. Толкова скоро след загубата на баща им това щеше да му дойде твърде много.

Помисли си, че направо му се доплаква, като гледа как влачат оръдията му. Те бяха поставени в специални легла, в структури от торф и тухли, нагласени и прицелени, заобиколени от навеси, които да пазят ценния барут. И всичко това сега беше изровено и разрушено. Черно-бронзовите тръби блестяха на дъжда, едва покрити с платно, което по-скоро се подмяташе под колелата и им пречеше, та трябваше да се издърпва, отколкото предпазваше отвора, който водеше до огневата камера. Все пак десетина от най-големите оръдия бяха страховита гледка, наредени едно до друго и с по-малките кулверини помежду им. Мангалите бяха докарвани на групи от по четирима, които мъкнеха греди като гребла, а желязната клетка, пълна с въглища, се вместваше между тях. Уорик чуваше как пламъците съскат и пращят с усилването на дъжда. В бързината някои се изсипаха и по мократа земя припълзя огромна вълна от пара.

Зад топчиите идваха стотици, въоръжени с ръчно оръжие. Те тичаха с почернени лица и пушки, увити в платно, които носеха на рамо. Някои вече бяха заредили дългите цеви, бяха насипали вътре черните зрънца и запалили бавния фитил, който се виеше като змия, готов да бъде поставен. Огнестрелното оръжие беше доста по-евтино от арбалетите и хората имаха нужда само от един ден, за да се научат да боравят с него. Уорик поклати глава с изумление. Дъждът все повече се усилваше, облаците на небето над главите им се сгъстяваха. Щеше да е чудо да се види как действа новото оръжие, ако изобщо сработеше.

Редица след редица армията на Уорик се обръщаше към звука от метален сблъсък. Бойците в червено облекло им осигуриха време със стрелите си по крилата, докато левият фланг на Монтагю отстъпваше без командира си, мъжете спираха само за да си поемат въздух и да изругаят, окървавени, след като веднъж преминеха линията на топовете.

Тогава навлязоха редиците с огнестрелно оръжие в ръце, за да посрещнат врага прави, с приведени в дъжда глави. Земята беше хлъзгава и те залитаха и псуваха, докато успеят да вдигнат пушките на раменете си и да погледнат в цевта с едно затворено око.

— Стреляйте! — прошепна Уорик.

Сержантите му изреваха заповедта и надолу по редицата изникнаха облачета дим, щом мъжете допряха фитилите към влажния барут. Авангардът на кралицата не се стресна и продължи напред в изряден ред. Те не виждаха заплаха сред онези, които стояха пред тях.

Пукотът, който разцепи въздуха, приличаше повече на съскане, отколкото на гръм. Щипещ пушек изненада кралската армия и спря устрема ѝ. Тук-там се появиха празнини на местата, където мъжете падаха — улучени или умрели. Преди останалите да могат да реагират, артилеристите на Уорик им обърнаха гръб и хукнаха зад линията на тежката артилерия, за да презаредят. Сред силите на кралицата се надигна вой от объркване и гняв — и топовете им отговориха. От толкова близко дори най-слабият изстрел разкъсваше редиците им и наоколо се разхвърчаха крайници и кости. Тъй като врагът беше в непосредствена близост, въоръжените с пушки веднага приближиха горещия фитил към барута в огневата камера, после само побягваха, докато целият свят се разтрисаше.

Уорик усети, че сърцето му бие лудо. Насред пушека и пръстта сред кралските войници проблесна злато, след това всичко се скри зад сиви облаци. Мъжете се хвърлиха на земята в паника, запушвайки си ушите от тътена, който притискаше телата им и ги оглушаваше. Неколцина от тях, които бяха близко до пушките, но се бяха спасили, се втурнаха напред, обзети от някаква лудост, с вдигнато оръжие, пищящи, а смърт бе изписана в подивелия им поглед.

След като топовете изстреляха залп, фронтът им бе преодолян. Изпука един последен изстрел, зад линията на кралските редици, може би от по-дълъг фитил или пък заради влажния барут. Каменното топче се вряза в тичащите мъже. Всичко останало беше затихнало. Уорик стисна юмруци, когато започнаха да разсичат войниците му, след като пушките им бяха станали по-непотребни и от пръчки. Трийсетина от тях се помъчиха да спрат отстъплението и той наблюдаваше с отчаяние как останаха в редица и вдигнаха оръжие да се прицелят. Духът му спадна, като видя как се вглеждат в цевта, издърпват на място фитилите и се образува единствено малко, влажно облаче или пък съвсем нищо.

Дъждът се беше намесил и развалил момента, и в армията на кралицата знаеха едно: стрелците с лък и арбалет трябваше да се втурнат. Стигаше се до старата равносметка между силата на копието или стрелата за лък, или пък болта за арбалет — и най-древното познание, че ако се добереш достатъчно близо, един замах с градинска секира би бил най-добрият отговор.

Откъм войската на кралицата се надигна неистов вой, ужасяващ звук за артилеристите, които още се бореха с овлажнения барут, изстъргваха го с пръсти и се бавеха да намерят сух в торбата си или пък в рога. Мъжете, които им се нахвърлиха, носеха брадви и войнишки ножове, които нямаше да се повредят от дъжда. Още няколко пушки изпукаха и повалиха неколцина войници, но останалите им другари падаха разсечени или намушкани.

Целият батальон на Монтагю бе прегазен, нещастните му останки хукнаха назад, за да се смесят с по-силния център. Това бяха най-добре въоръжените рицари на Уорик, кентските му ветерани и капитани.

Уорик бе заобиколен от знаменосци и дузина пазачи, чиято единствена задача бе да го предпазват. Той се огледа, щом чу от дясната си страна гневни викове, после нареди на хората си да пропуснат херцога на Норфолк.

Норфолк приближи със собствената си група ездачи, всичките облечени в неговите цветове. Господарят им отново не носеше шлем. Той изгледа кръвнишки Уорик изпод гъстите си вежди, а главата му приличаше на куб върху якия му врат.

С жест Уорик го покани по-близо. Норфолк беше на около четирийсет, в разцвета на силите си, макар и странно блед. Той пак съжали, че не смее да се довери напълно на този човек. И преди бе имало предателства между родовете на Йорк и Ланкастър. Но не можеше да си позволи още една грешка, след като всички звезди се бяха скупчили в полза кралицата.

— Милорд Норфолк — рече Уорик, щом онзи приближи, като по този начин призна по-нисшия си ранг, заговаряйки го първи. — Независимо от лошото начало, смятам, че ще успеем да ги удържим.

За негово раздразнение, Норфолк не отговори веднага. Сякаш си правеше собствени преценки, оглеждайки внимателно разбития им тил, изоставените топове и масите, които все още се стичаха надолу към града. Поклати глава и погледна нагоре към дъжда, който се изля върху оголените му теме и лице.

— Бих се съгласил с вас, ако дъждът не беше повредил цялото огнестрелно оръжие. Милорд, нима са отвели краля?

Сега беше ред на Уорик да хвърли поглед назад през рамо към огромния дъб, вече останал далеч зад редиците на кралицата.

— Сякаш дяволът ни донесе такъв късмет, че Хенри да попадне точно на пътя им — отвърна. — Смятах, че е в безопасност в тила, където никой не може да го достигне.

Норфолк сви рамене и се изкашля в шепата си.

— Тогава те са взели онова, за което са дошли. Тази битка приключи. Сега ще е най-добре да се оттеглим. Загубите ни са малки — със сигурност по-малко от шестстотин души.

— И сред тях е брат ми Джон — добави Уорик.

Собствената му преценка за загиналите беше далеч по-висока, но Норфолк се мъчеше да смекчи новината за поражението. Уорик не успя да си наложи да почувства нужното възмущение, което иначе би трябвало да изпита при такъв съвет. Дъждът се лееше и всички бяха мокри, беше им студено, трепереха, както седяха на седлата си, и се гледаха в очите. Херцогът казваше истината — залавянето на крал Хенри още в първите минути означаваше, че битката е загубена, преди да е започнала истински. Уорик прокле дъжда и Норфолк се усмихна.

— Ако решите да се оттеглите, милорд Уорик, тогава армията ще остане почти непокътната и без видима загуба на достойнство. Едуард Йоркски скоро ще пристигне и тогава… е, тогава ще видим.

Норфолк звучеше убедително, но в тъжното си настроение Уорик почувства как го жегна раздразнение. Едуард щеше да внесе в похода пълен хаос, крясъци и инатливост, сигурен беше. Въпреки това, както и при баща му преди това, в рода Йорк течеше кралска кръв и той имаше по-големи претенции за трона от всеки друг освен самия крал Хенри. Кръвната връзка излъчваше мощ, това беше простата истина. Уорик прикри раздразнението си. Ако победяха Ланкастър, единствено Йорк можеше да заеме престола, все едно дали го заслужаваше.

В този момент Уорик имаше по-неотложни тревоги. Хвърли продължителен поглед към бойното поле и лицето му се сви при мисълта, че отстъплението на север щеше да го преведе през всяка една от безполезните защити, които беше подготвил.

Погледът му се спря на мястото, където бе видял брат си да пада. Ако още беше жив, щяха да го задържат за откуп. Само можеше да се надява на това. Уорик напълни дробовете си с мразовит въздух и усети, по внезапно залялата го вълна на облекчение, че това е правилното решение.

— Отстъпление в пълен порядък! — изкрещя той, изчаквайки капитаните му да подемат вика. Простена на глас при мисълта, че изоставя прекрасните си топове, но тази част от полето вече беше завзета. Нямаше връщане назад дори само за да зачукат шиповете и да ги повредят тъй, че никой да не може да ги използва. Той знаеше, че ще трябва да отлее нови, по-големи оръдия с водоустойчиви покривала над зарядните камери в северните леярни.

Заповедта му бе повторена стотици пъти из бойното поле. В друг някой ден врагът може би щеше да отговори с натиск, омаян от миризмата на победата. Но в проливния дъжд и в лепнещата кал редиците им спряха още щом се появи първата свободна зона, останаха на място и бършеха дъжда от очите и косите си, докато армията на Уорик им обръщаше гръб, за да се оттегли.

Едуард Йоркски слезе от коня си възможно най-тихо, като завърза юздите на един нисък клон. Не можеше да направи нищо срещу поскърцването на доспехите, нито срещу развяващото се, плющящо от вятъра наметало от вълча кожа, което напоследък бе свикнал да носи. Някои звуци вятърът щеше да прикрие, а гората и падините наоколо щяха да ги погълнат. Не се замисляше много над това, но знаеше, че няма да заблуди глутницата вълци. Самите те бяха хищници, които също ловуваха за прехраната си, и щяха да узнаят, че той е там.

Долови ръмженето им, докато се прокрадваше през гранитните скали. Природата край Нортхамптън беше дива, с огромни скални късове, съществуващи там от векове, покрити с тъмнозелен мъх. През последните два дни от лова си не беше виждал жива душа и не се боеше, че ще попадне в засада, макар че пътеката ставаше все по-тясна, докато накрая небето се превърна в тънка сива ивица над главата му. В това тясно пространство раменете му търкаха стените; пред него лаят и ръмженето се усилваха — праисторическа комбинация от гняв и страх, типична за глутницата. Мина му през ума, че може би не е разумно да навлезе дръзко в периметъра на толкова много диви вълци, поне не преди да е сигурен, че има пътека, която да го изведе навън. Ако блокираше бягството им, те със сигурност щяха да го нападнат яростно както всяка друга плячка.

Усмихна се при тази мисъл, защото беше убеден в силата и бързината си. Откри, че рискът е нещо чисто — част от света, който все още можеше да му достави радост; свят, където всичко друго беше болести и скръб. Наред с опасността той беше целият бели кости, лишен от тегобата на плътта. Посрещна я с удоволствие.

Между каменните стени беше тъмно, та светлината отпред му се струваше болезнено ярка. Крачеше колкото се може по-бързо, а шумът от боричкане и квичене прерасна почти в шумотевица от битка. Започна да тича, щом пътеката се разшири, после рязко спря, когато тя го изведе над една падинка, не повече от четирийсет метра в диаметър. Престраши се да погледне нагоре, но не видя място, където би могъл да се покатери. Само на няколко крачки пред себе си видя огромна глутница вълци, които виеха и тракаха със зъби срещу хрътката, която бяха обградили. На свой ред тя лаеше насреща им, но лаят ѝ се губеше в цялата какофония. Зверовете бяха притиснали кучето към далечната стена и не му оставяха пролука да се спаси.

Те усетиха, че зад тях стои човек. Видя го в погледите, които му хвърляха. По-малодушните страхливо наведоха глави при миризмата на потта му. Три млади мъжкаря се обърнаха към него, подивели от бяс, лаещи и потръпващи, ту напъваха напред, ту се отдръпваха, изцъклили очи и изпружили крака.

Едуард усети как нова пот руква по лицето му. Беше очаквал малка глутница, шест-седем, дори дузина. Но наоколо се бяха струпали повече от трийсетина вълка, всичките изпосталели жълтозъби убийци. Те все още реагираха на присъствието му; беше стоял там само няколко мига.

Кучето, което бяха приклещили, беше огромен черно-бял звяр, толкова успя да види; някакъв вид ловен мастиф, който имаше достатъчно разум да стои близо до стената. Не можеше да мърда оттам и глутницата със сигурност щеше да го убие, ако не се беше появил той. Знаеше, че това все още не е изключено.

Той вдигна поглед, усетил, че нещо проблясва над главата му по ръба на каньона. Ямата в земята не му се виждаше по-дълбока от шест метра и широка също толкова. Имаше симетрична форма и това го наведе на мисълта по-скоро за човешка ръка, отколкото за руслото на древна река например. Из горите все още се намираха оставени римски пръстени и камъни; беше ги виждал. Такова чувство му навяваше това образувание.

Мислеше, че ще види някое овчарче; боеше се да не се окаже войник. Но не очакваше иззад бодливите храсти и бръшляна да изникне млада жена. Остана със зяпнала уста, щом я видя да се взира в дупката, стиснала коренищата на един храст. Тя вдигна дясната си ръка и той видя, че в нея има камък колкото ябълка. Изглежда, жената усети погледа му и сведе очи, очевидно сащисана, че вижда там брадат и въоръжен воин, наметнат с вълчи кожи.

— Бягай оттам! — извика му тя и хвърли камъка с все сила насред глутницата. Той удари една от по-дребните вълчици, която подскочи и изквича, като в объркването си се ухапа.

Сърцето на Едуард се сви, като видя, че тя пак вдига ръка. Виждаше, че е решена да спаси кучето си, но резултатът… Почувства как в гърлото му се надига киселината на гнева. Беше с доспехи, имаше наметката си и меча, който баща му му беше дал. Изтегли дългото острие, докато край него валяха камъни и удряха по вълците. Те скимтяха и се дърпаха под това нападение, забравяйки за жертвата си. В миг им се прииска единствено да бягат.

Сред тях имаше човек. Едуард усети как настроението им се променя, най-едрите екземпляри се обърнаха и го загледаха втренчено. Той преглътна. Но беше на осемнайсет и лесно избухваше. Мечът бе изработен специално за него, с тънък стоманен гръбнак по цялата дължина на острието. Беше прекалено тежък за повечето мъже, но понасяше с лекота неговите удари. Той го държеше, все едно беше лек като перце.

— Е, хайде, тогава, момчета — изръмжа им през зъби. — Вижте какво съм ви приготвил.

Беше ходил на лов за вълци много пъти, но никога не бе виждал как цяла глутница реагира, изправено през недвусмислен избор. Без дори за миг да се поколебае, всяко животно му скочи, разпенено от ярост. Независимо от ръста си, той бе изблъскан срещу скалната стена, свалиха го почти на колене с тежестта си. Доспехите го спасиха тогава, издраният метал стана защитата му от техните зъби и нокти. Вълците докопаха наметката и я разкъсаха, дърпаха я наляво и надясно, захапали я, теглеха и него, тъй че да загуби равновесие. Тогава Едуард нададе бойния си вик. Размаха меча, сякаш косеше наоколо си, макар че нанесе големи поражения и с металните си ръкавици.

За секунди всичко свърши — още щом водачите на глутницата успяха да се изтеглят по единствения си път за отстъпление. Едуард едва поемаше дъх, наведен, поставил длани върху коленете. Четири вълка лежаха на земята до него, два все още живи, другите — определено мъртви.

Останалата част от глутницата вече бе изчезнала, а от жената, която ги беше раздразнила, нямаше и следа. Бавно, смръщил лице заради раздраните и наранени места по себе си, Едуард клекна и протегна ръка към едно от ранените животни. Виждаше се, че гръбнакът му е счупен, затова то влачеше таза си в опит да се надигне. Когато ръката му приближи, то му се озъби с разширени очи и той го зашлеви силно през муцуната. Вълкът изръмжа веднъж, после се отдръпна, пълзейки, като скимтеше през цялото време.

Едуард се изправи внимателно и огромният мастиф тръгна към него, издавайки ръмжащи звуци дълбоко от гърлото си, щом някой от вълците помръднеше. Те не представляваха опасност сега и черно-бялото животно не се страхуваше. Поодрано и прашно, то отиде, куцукайки, право при Едуард. Едната му лапа беше обляна в кръв. Едуард погледна надолу и то го забута с глава, търкайки муцуна в гънките на наметката му. Надали беше виждал някога по-голямо куче.

— Ама наистина си голям, а, момче? — рече той. — Като мен. Онази горе господарката ти ли беше? Която насъска цялата глутница срещу мен? Да, явно. Господарката ли беше, момче?

Кучето замаха с опашка като кожен бич. Силно развеселен, той забеляза, че животното като че ли се усмихва, докато го галеше между плешките. Независимо от всички прорези и драскотини, които беше получило, явно бе доволно, че някой го потупва приятелски.

Едуард погледна нагоре, щом усети, че около него валят камъчета и листа. Жената, която бе видял, слизаше по камънаците и шубраците, държейки се за коренища и скали. Роклята ѝ се закачаше за тях и показваше краката ѝ чак до бедрата. Той беше натъртен и раздразнен, беше му горещо, затова се подпря на коляно и още по-усърдно започна да гали кучето, докато в един момент то неочаквано се търколи и му даде гладкия си корем с изплезен от удоволствие език.

Той чуваше дишането на жената — по-силно в тази падина, отколкото би звучало горе на открито. Чакаше я, задоволявайки се само да потупва и глези кучето, докато собственото му дишане се върне към нормалното. Ранените вълци около него скимтяха и се зачуди дали да не прекрати агонията им с нож, но после се отказа. Те го бяха нападнали и от преживяното го беше дострашало, макар да не би го признал пред никого. Какво като имаше доспехи и нагръдник — вълците в зряла възраст бяха тежки и бързи като светкавица. Ако се беше повалил по гръб, знаеше, че веднага щяха да му прегризат гръкляна. Още пазеше спомена за жълтите зъби, които тракнаха тъй близо до окото му, че очакваше да го прониже болка.

Сякаш векове минаха, докато чакаше — присъствието на жената отгоре беше осезаемо, но той не реагираше. Беше се спуснала до средата, после спря на едно по-стръмно място, гранитна плоча, покрита с мъх, на около десетина метра над земята. Беше твърде високо, за да скочи, и я чуваше как се движи напред-назад отчаяна, търсейки друго стъпало или нещо, за което да се хване, но очевидно не намираше.

После я чу как се подхлъзва и погледна нагоре, когато тя изруга. Онова, за което се бе хванала с две ръце, неочаквано се изтръгна от земята. Жената полетя с размахани ръце, като в последния момент се изрита далеч от каменната стена и сега летеше към него — тъмна фигура на фона на бледото небе. Трябваше само да се надигне и да направи крачка, за да я хване.

Едуард я наблюдаваше и небрежно чешеше кучето, когато тя се строполи до него и остана да лежи, загледана към небето. Не знаеше дали се е наранила тежко. Кучето се претърколи на крака и изприпка до нея. Опашката му се мяташе неудържимо, докато скимтеше и квичеше, ближеше я по лицето и завираше нос в разтворените ѝ длани. Едуард изниза парче връв от примката около кръста си и започна да прави нашийник за кучето.

— Ще ти трябва име, синко — рече той. Озари го една мисъл и погледна към нея. Тя още не можеше да си поеме дъх и лежеше там, където беше паднала, независимо от всички ласки и цялата слюнка от кучето. — Как му викаш?

Жената изведнъж простена, опитвайки се да стане. Лицето и ръцете ѝ бяха страшно изподрани, боядисани в кафяво и зелено. В дългата ѝ коса имаше листа. В обикновен ден може би, когато не беше падала и не се беше драла по скалата, би могла да се нарече красива. Дори сега, както го гледаше втренчено, очите ѝ бяха впечатляващи, огромни и блеснали от гняв.

— Той е мой, който и да си ти — рече. — А братята ми идват по пътеката след мен, ако си решил да ме нападаш.

Едуард махна небрежно с ръка към пътеката.

— Аз имам цяла армия някъде тук наоколо — и ловна дружина от четирийсетина другари. Не се боя от братята ти, нито от баща ти. Нито пък от теб. Но кучето е мое, затова ми кажи как се казва.

— Смяташ да ми го откраднеш? — тя поклати невярващо глава. — Не ме улови, а сега пък ми крадеш кучето? Защо не ме улови?

Той я погледна. Косата ѝ беше медночервена, опъната назад в кок. Половината се беше раздърпала и стърчеше като четка. Нещо в притворените ѝ очи го караше да съжалява, че не я е хванал, но сега не можеше да отстъпва от позицията, която бе заел. Сви рамене.

— Ти ми причини болка, ти с твоите вълци.

— Не са мои! Мъчех се да спася Бийд от тях.

Мастифът наостри уши, като чу името си. Все още до нея, той се облегна тежко в тялото ѝ, а тя продължаваше да го чеше по гърба. Кучето стенеше и пуфтеше от удоволствие. Едуард почувства пронизваща болка, сякаш бе загубил нещо.

— Бийд ученият ли? Това не е име за куче. Мисля, че ще го нарека Брут.

— Що за мъж си ти, все едно колко си голям? Не ме хвана, когато падах, и не можеш да измислиш по-добро име за куче от едно дете. Брут, за бога!

Едуард се изчерви, бузите му пламнаха, а устата му се сви.

— Или може би Мойсей. А може и Тигър, заради шарката. Това ли ти е името, момче? Тиг? Това ли е? Мисля, че ще е подходящо.

Тя усети как, говорейки на кучето, някаква студенина го завладява отвътре. Очите му сякаш потъмняха и той се приведе леко — излъчваше заплаха, докато преди малко беше просто благ. Жената затвори уста без да протестира повече. Огромното му тяло първоначално я заблуди. Осъзна, че е с години по-млад от първоначалното ѝ впечатление; по-голямата част от лицето му бе покрита с мека черна брада. Наметката му беше разкъсана от вълците, но все още обгръщаше тялото му, като подсилваше още повече впечатлението за снажност в това малко пространство. Тя се изправи, без да е сигурна дали мъжът представлява опасност. Повече от ясно беше, че кучето ѝ няма да ѝ помогне. Смръщи се и усети как болката от раните ѝ започва да пулсира.

— Първо на първо, не бива да крадеш кучето. Щом си го харесал, би трябвало да го купиш от мен — и да платиш добра цена.

Едуард се изправи заедно с нея и сякаш закри небето с гърба си. Не беше само височината, а и широките му рамене, мускулите, оформени от годините битки с меча и щита. Брадата му бе рошава, а косата му — дълга и сплъстена от прах, но очите му гледаха твърдо. Тя почувства как пеперуди затрептяха в стомаха и в утробата ѝ. Той поклати глава.

— Определено си много убедителна, жено. Но няма да захапя стръвта. Хайде, Тиг, при мен.

Огромният мастиф се върна до краката му и застана задъхан там, с толкова широка зъбата паст, че сякаш разцепваше главата му на две. Едуард метна клупа на врата му, като нави остатъка от връвта около лявата си длан.

— Препоръчвам ти да се качиш горе, ако можеш — каза ѝ той през рамо. — Момчетата ми ще дойдат да ме търсят, а не ти трябва да те намерят тук. Кучето ще ми е отплата за раните, милейди. Пожелавам ти хубав ден.

Елизабет Грей го наблюдаваше как си тръгва. Усещаше освен физическата сила на този гигант и някаква застиналост, тъмни дълбини у него. И тази комбинация ѝ беше достатъчна, за да почувства странна слабост, след като той си тръгна. Напомни си, че е омъжена жена с двама силни синове и съпруг в армията на лорд Съмърсет. Реши, че няма да споменава за тази странна среща пред сър Джон Грей. Понякога съпругът ѝ ставаше много мнителен. Въздъхна. Просто ще трябва да го излъже, че кучето е умряло.

Армията, която напредваше по издигнатия път към Лондон, почти се превърна в парад, в кралска процесия. Търговци и пътници бяха принудени да отбиват каруците си настрани от пътя из блатистата местност наоколо, докато край тях в редици от по четирима яздеха рицари в доспехи, а над главите им, закачени за пики, се вееха и плющяха знамена. Земеделците и търговците застанаха със сведени глави, с шапки, притиснати към гърдите, когато чуха, че кралят и кралицата най-сетне се завръщат. Някои дори ги приветстваха с викове на силния вятър и студа, като изпиваха с поглед Хенри и Маргарет, сякаш искаха да ги вклинят в паметта си завинаги.

Вярно, че кралските знамена бяха поизносени и окаляни. Бяха ги държали в сандъци през по-голямата част от изминалата година. Самите войници, които ги носеха, бяха достатъчно опърпани след толкова дълъг период на преходи, но вдигнаха гордо глава, щом видяха пред себе си масивните стени на Лондон, а над града засвириха рогове, които предизвестяваха за тяхното приближаване. Лондон бе видял бунтове и нашествия през изминалата година, Лондонската кула бе поломена, а по улиците на града гърмяха топовни изстрели срещу жителите му.

Но всичко това бе останало в миналото. Маргарет го чувстваше в чистия зимен въздух. В топлите месеца градът наистина вонеше на помийни води и гнилоч, но вятърът, който сега духаше в лицето ѝ, дъхаше на дърво и гипс, тухли, дим и осолено месо. Не можеше да не си спомни за първия път, когато видя града, току-що пристигнала от Франция. Тогава я бяха внесли на парадна носилка, която спря на Лондонския мост, а тълпите ликуваха и ревяха, а старейшините в цветни роби ѝ се поклониха. Тогава се чувстваше зашеметена, момиче на петнайсет години, което не знаеше, че на света може да има толкова много хора накуп.

Усети как пулсът ѝ се ускорява, щом конят на Съмърсет приближи до нея, за да яздят заедно. Двамата не бяха разговаряли, откакто Хенри се върна, макар че младият херцог беше винаги наблизо, готов да я съветва или пък да получи заповеди. Хенри Пърси, граф Нортъмбърланд, яздеше точно зад кралицата, заедно с Едуард, принц на Уелс. Тя се зачуди дали лорд Пърси си мисли за баща си и брат си, погубени в годините на битки и кръвопролития. Може би това беше шанс за всички тях да оставят зад себе си подобни семейни трагедии. В крайна сметка тя победи. Въпреки всички трудности и премеждия съпругът ѝ все още бе ръкоположеният крал на Англия, истински, жив и отново в преградките ѝ. Маргарет беше научила много от времето, когато за първи път съзря Лондон.

Пътят от Сейнт Олбънс водеше директно при Епископската врата, паралелно на един друг път към Мургейт, само на няколкостотин метра покрай стената. Това се оказа и единственото участие на крал Хенри по време на прехода. Когато Съмърсет попита кралицата от коя порта би желала да влезе в града, някакъв мимолетен спомен просветна в паметта на краля и той вдигна очи, само за миг.

— Бих искал да вляза през портата на баща ми — срамежливо продума той.

Говореше за Мургейт, врязана в масивната римска стена още преди крал Хенри да се роди, тъй като пътищата на север се задръстваха от каруците и тълпите, и ставаше все по-зле с всяка измината година. Без да продума, Съмърсет изпрати напред нова заповед и първите редици се прехвърлиха на пътя към Мургейт, който беше издигнат на почти два метра над земята, толкова мек на места, че можеше да се превърне в капан за някой кон или ездач. Този път бе построен със средства от лондонските данъци и беше добре поддържан и сух дори през зимата. Придвижваха се бързо и портата се виждаше все по-голяма на хоризонта.

Лондонската стена се защитаваше от войници от градския гарнизон. Маргарет долавяше тъмните очертания на фигурите им още от половин километър разстояние. През годините бе напускала и се бе връщала в града много пъти, към и от замъка Кенилуърт, личното ѝ убежище в най-тежки времена. Не можеше да се сети дори за един случай, в който вратите да са били затворени преди залез-слънце, както очевидно бяха днес. Челото ѝ се смръщи и тя погледна настрани към придружаващите я лордове, изчаквайки някой от тях да реагира или да коментира.

Съмърсет беше онзи, който пое отговорността и изпрати напред мъже, като същевременно забави крачка за останалите. В ушите им още звучеше хапливата му заповед, бесен заради това, че някой глупак е затворил вратите на града за краля. Маргарет източи врат, както яздеше, и наблюдаваше как вестоносците жестикулират в сянката на стената. Мъжете отгоре се наведоха, но огромната маса желязо и дъбово дърво си остана неподвижна и тя запримигва объркано. Кралската армия не можеше да се движи по-бавно. Гледаше как пратениците на Съмърсет се връщат и изразяват припряно изненадата си. Лицата им бяха аленочервени, толкова добре кралицата виждаше. Подобен цвят обагри и лицето на Съмърсет, докато ги слушаше, поел с коня си към нея. Преди да успее да достигне Маргарет, херцогът нареди на цялата армия да спре.

Няма и стотина метра деляха първата им редица от Лондонската стена, но огромните порти останаха затворени.

В лагера на кралицата нямаше храна, нито хапка месо дори от змиорка или куче, за да се нахранят петнайсетте хиляди войници, само едва процеждаща се, замърсена вода за наквасване на гърлата. Последните запаси от годни провизии бяха изконсумирани или преди сблъсъка при Сейнт Олбънс, или пък с появата на Лондон на хоризонта. Загледани в стените на града с къркорещи от глад стомаси, войниците стенеха при мисълта за гъсти зимни яхнии, супи, пудинги и печени на шиш бутове, които бавно се въртят в хановете, в собствения си прозрачен сос.

Мъжете, които Маргарет бе довела на юг, стояха с часове неподвижни, объркани и шепнещи, занемели от мисълта, че могат да държат краля да чака като някой просяк. Маргарет не им беше дала заповед да почиват или пък да се настаняват, затова от обоза в тила не бяха извадени палатки, нито пък бе позволено на хората да седнат. На онези, които решаваха да го сторят по собствена воля, зачервени сержанти им се развикваха веднага и ги изтегляха насила прави.

Щом слънцето легна на хоризонта и обагри стените в златно, Маргарет удовлетвори молбата на капитаните си да позволи да изпратят ловни дружини или дори да вземат храна от селата край града на разстояние до един ден път с кон. Тя внимаваше да изпраща само малки групички, по пет-шест ездачи наведнъж, но истината беше, че положението бе съвсем отчайващо. Ако вратите останеха затворени, в армията ѝ щеше да настъпи глад и това да я принуди да се придвижи. Не знаеше какво би се случило след това, ако откажеха всичките богатства и власт на Лондон на краля и армията му. Такова нещо не се беше случвало никога дотогава.

Още от пристигането им пред града Дери Бруър действаше тясно в съдружие със Съмърсет, като двамата потушиха взаимната си неприязън, изправени пред по-важните проблеми. Заедно проводиха официални пратеници пред вратите, за да изискат влизането на краля. Не откриха кралския печат, но Съмърсет написа дузина писма, използвайки своя собствен, и отчаянието му бе очевидно. Дери разпращаше съобщения от друг характер, пускаше ги по млади момчета покрай стената, където стражите нямаше да са чак толкова надменни.

Не че Лондон не знаеше за армията, разположена пред стените му. Нито Маргарет, нито пък лордовете ѝ можеха да го разберат. Те бяха победителите срещу Йорк. Те бяха възстановените на власт Ланкастър. Въпреки това не можеха да прекрачат прага на Лондон, следени от нервни стрелци с арбалети на рамото, сякаш бяха някаква чуждоземна сила от нашественици или пък бунтовници от армията на Джак Кейд.

Официалното искане за влизане беше вдигнато с въжета и изчезна навътре в града. Съмърсет се качи отново на коня си, за да чака в първата редица, все още убеден, че портите ще се отворят. Откъм дясното му рамо слънцето започваше да потъва. Конят му стържеше с копита настилката на пътя, но въпреки това остана на едно място. Столичният град на владенията на крал Хенри не можеше просто да остави краля и кралицата да мръзнат на открито. Младият херцог чакаше, знаменосците му стояха ясно видими до него на пътя, готови да навлязат в града като авангард на колоната веднага щом портите се разтворят. Светлината бързо избледня, студът ги захапа с падането на здрача и луната бавно изплува на небето.

Съмърсет осъзна, че трепери в доспехите си. Раздвижи се, разтърси глава със скърцане на метал и едва забележимо се прегърби, отпускайки мускулите си.

— Намерете място да спите — остро подхвърли на хората си. — Няма да отворят вратите нощем. Това значи чакане до утре, мътните да ги вземат.

Обърна коня си и в тръс се запъти обратно към импровизирания лагер, който беше изникнал на самия път. Изобщо не помагаше и фактът, че земята наоколо им беше мека и мокра. Мъж, застанал там прав, щеше само за няколко минути да установи, че ботушите му са залети от зеленикава вода. Със сигурност не можеха да спят върху подобно блато, затова се видяха принудени да се наблъскат върху всяко сухо местенце на пътя, разпростирайки се на километри назад. Беше страшно неудобство и мъчение, но никой не си бе представял, че може да ги държат извън града.

Както и очакваше, Дери беше привикан при краля веднага щом Съмърсет се отказа от гневното си бдение край портите на града. Изобщо не беше сигурен, че кралят знае защо са спрели, но Маргарет трепереше от бяс, крачеше напред-назад между двете каруци, докарани, за да я приютят. Между тях на два пилона бяха разпънали навес, в случай че започне да вали. Довлачиха и факли с мангалите от оръдията, та наоколо мъждукаше златиста светлина. Дери се приведе под чергилото и почака, преди да продължи, докато един пазач го разпозна. Всички бяха нащрек тази вечер и нямаше смисъл да рискува нож между ребрата си само защото се е опитал да подмине стражата. Зърна едно момче, което познаваше, и зацъка с език, за да привлече вниманието му. Един от стражите бе достатъчно бърз, за да сграбчи момчето, докато то се втурваше към Дери. Шпионинът бързо се намеси.

— Мой е — промърмори, — един от моите. Долу ръцете.

— А, значи момчета обичаш, а? — отвърна стражът наперено.

Преди двайсет години Дери щеше да го пребие и да го просне на земята. Беше изтощен и на повече от петдесет години, с дълга служба зад гърба си и насъбран гняв, че е бил възпрепятстван в последния етап, от което направо кипеше вътрешно. И изведнъж му причерня, не се интересуваше от нищо. Сграбчи стража и го запрати с буря от къси юмручни удари пред очите на шокираната публика пред палатката на кралицата. За кратко не осъзнаваше присъствието им, докато обсипваше с удари клюмналата глава на противника си, ту го душеше, ту забиваше юмрук в носа му. Никой не го спря и когато най-сетне го пусна и го остави да се строполи на земята, обърна се и забеляза как Клифорд и Съмърсет го измерват с поглед. Лорд Клифорд определено бе притеснен, докато Съмърсет се кикотеше и клатеше глава, развеселен.

Пратеникът тъкмо си поемаше въздух, за да се сниши, когато видя, че кралица Маргарет го наблюдава безмълвно. Съпругът ѝ седеше в импровизираната палатка между двете каруци с наведена глава — или спеше, или се молеше. Лондончанчето затвори зяпналата си уста, застана занемяло и втренчило очи в камъните в краката си.

— Навън, момчето ми — рече Дери задъхан и побутна подчинения си с пламнала от болка ръка. Кокалчетата му щяха да са подути и посинели на сутринта, сигурен беше. Но, за бога, какво удоволствие бе изпитал! Не погледна стража, само го прескочи, като придърпа момчето на по-тъмно място.

— След този инцидент надявам се, че имаш важни новини — каза му Дери и се наведе по-ниско. — Е, какво научи?

Момчето бе все още под впечатлението на зрелищния побой и се усмихваше с възхищение на кралския шпионин.

— Говорих с Джеми, той ми помогна да вляза.

Дери се пресегна и перна момчето по тила с едно бързо движение. Нямаше настроение за приказки и достатъчно добре знаеше, че има поне стотина места в стената, през които един сръчно провиращ се млад човек може да влезе в града. Едно-две от тези места сам бе използвал, когато беше юноша, и коленете му не се бяха оплаквали особено.

— Защо са затворени портите?

Момчето потри главата си отзад, изведнъж загубило доброто си настроение.

— Всички се страхуват от северни кучета и диваци, които ядат деца.

— Диваци — повтори Дери.

— Туй е то. Кметът и „старите му хора“.

— Старейшините — прошепна Дери, а момчето продължи:

— Тъкмо тия, да. Имаше тълпа там, събиране, пълно беше с търговци и богаташи. Рекоха на кмета, че ще го кастрират, ако само си помисли да отвори портите. Затова той не помръдва, нищо не смее да стори.

— Ти видя ли кмета? — попита Дери. — Мога ли да го ударя по рамото?

Момчето знаеше жаргонния израз за убийство, извършено от наемници, но с рязко движение сви кльощавите си рамене.

— Сигурно, ама целият град се бои от настървените ти кучета. С месеци не са чули нищо друго освен разкази за убийства и изнасилване. Виж сега… — то знаеше, че Дери няма да иска да чуе онова, което имаше да му каже. Мъжът видя как момчето потрива носа си и подсмърча, събирайки кураж да продължи. — Виж сега, всички се боят. Всеки, който се приближи до някоя порта, за да я отвори, ще получи нож в гърба.

— Кралят на Англия… — рече Дери и вдигна невярващо ръка.

— Няма значение, дори Господ и всичките му светии да са там отпред. Никой няма да влезе. Ни-кой. Не и преди пролетта.

Момчето видя, че шпионинът се взира в празното пространство и протегна ръка. Дери бръкна в джоба си и отброи няколко сребърни фартинга и дребни монети. Прехвърли ги в ръката му, без да забележи как усмивката му цъфва от свръхдоброто заплащане.

— Тази ми е странна на вид — рече вестоносецът и я вдигна. — Има странна картинка на нея.

Дери върна вниманието си върху него, като видя шотландската монета. Добри инстинкти имаше то, след като монетата сдържаше само две трети сребро. Зачуди се кой ли от придружителите на Маргарет я бе пъхнал сред печалбата на някой от войниците.

— Ето ти тази, по-добра е — рече и му подаде английско пени. — Хайде сега, измитай се. Надявам се да можеш да я похарчиш в града.

— Ако искам, ще го сторя. Но не и твоите изискани лордове тук. Те няма да помръднат от това място.

— Хайде, бягай — повтори Дери и се върна в гъстия дим и потта от многото тела, притиснати едно в друго на твърде малко пространство.

Стражът бе заменен с друг, който го гледаше със студен поглед. Шепотът и разговорите стихнаха, щом тези вътре вдигнаха очи и се усетиха, че Дери Бруър може да има важна информация. Съмърсет повдигна вежди и дори Клифорд не се обади за нищо.

— Е, Бруър? — попита херцогът. — Какви са новините? Нима всички там зад портите са изменници? Да накарам ли да докарат оръдието, което взехме от Уорик, за да разрушим стените?

В отговор на киселия му тон Дери му се усмихна също толкова безрадостно и поклати глава. Беше разговарял с пет-шест момчета и бе прочел две писма, прекарани тайно за него. Всички казваха едно и също. Не се радваше, че се е оказал прав, не и ако това означаваше, че Лондон е затворен за тях.

— Ваше Величество, кралице, милорди, смятам, че тук виждаме по-скоро страх, отколкото действията на предатели или пък съюзници на Йорк. Лондончани се боят от тази армия, пусната на свобода по улиците им. Чули са всякакви разкази и са видели columna nubis, стълбовете дим, милорд Съмърсет — Дери направи пауза за ефект и за миг Съмърсет сведе очи. — Кметът вижда в нас просто още една армия, която реве да я пуснат вътре — а е изслушал твърде много одрипавели семейства да разказват за лаещите северняци и босоноги шотландци. Ясно, че не е куражлия, но не мисля, че е предател, който се съюзява с Уорик.

— Този кмет, той може да бъде успокоен тогава — изведнъж се намеси Маргарет. Съмърсет наведе глава, заради онова, което щеше да каже, като предостави на кралицата сцената. — Вие какво предлагате, мастър Бруър?

— Градът се страхува от нашите войници, милейди. Бих отдръпнал армията на няколко километра, като оставя само малка групичка стражи и лордове с крал Хенри. Има шанс кметът да се съгласи да отвори вратите за тях…

— Този дебел бакалин ли? — прекъсна го лорд Клифорд. — Кметът вече е имал наглостта да отхвърли заповедите и властта на крал Хенри. Той е видял кралските знамена! Аз лично бих докарал оръдията на предна линия. Нека да види какви ще са последствията от предателството му.

Сред нагъсто събраните хора се чу одобрително хъмкане. Простият факт, че не допускат краля в града, все още ги изненадваше. Поне имаше нещо удовлетворяващо в идеята да сринат Мургейт със земята. Разполагаха с нужното оръжие, изоставено от Уорик на бойното поле. Би било едва ли не поетично.

Дери прочисти гърлото си, за да заговори отново. За миг погледът му се спря на крал Хенри, с цел да се увери, че кралят няма да вземе страна в обсъждането. Но той си оставаше неподвижен и безмълвен, макар че пръстите му нервно играеха върху бедрото.

— Милейди, възможно е лорд Клифорд да не е обмислил по-задълбочено как ще се погледне в страната ни на факта, че използваме оръдия срещу стените на Лондон — рече той с напрегнато лице и вторачен в кралицата поглед. — Ако помисли още малко, милорд Клифорд може би ще осъзнае, че това би отслабило властта на крал Хенри повече от каквото и да е друго. Би могло евентуално да е последната ни възможност, но тези стени са дебели почти четири метра, а самите порти са подсилени с желязо.

Клифорд изсумтя и Дери побърза да продължи, преди другият да го изпревари.

— Не твърдя, че няма да паднат. Само че ще отнеме време. Ако докараме железен топ, дружината му ще е уязвима за стрелците по стената — а и за всеки вид огнестрелно оръжие, което успеят да изтеглят до амбразурите горе. Всичките тези дълги оръжия идват от лондонските леярни в крайна сметка. При тази височина те ще имат не по-лош обхват от нашия, та и доста по-далечен.

Той почака, за да схванат логиката му и околните. Това сякаш отне малко от насъбрания гняв.

— Тъй че, преди да застанем там и да блъскаме по вратите като някой пияница, трябва да се замислим за други начини да влезем. Кметът сигурно се бои, че ще използваме някаква измама — номер или капан, или пък просто някое ужасно наказание, след като веднъж ни отвори вратите и ни позволи да преминем. Той ще бави, ще обсъжда, ще разпраща писма напред-назад — Дери склони глава, загледан в кралицата. — Предполагам, че ще приеме вашите уверения за своята безопасност, милейди. Доколкото си спомням този човек, милорд Клифорд е прав за него. Кметът Ричард Лий не е боец. Със сигурност в момента се поти от ужас. Трябва просто да му покажем пътя, който да го изведе от гората — и той ще поеме по него.

Не беше нужно да им напомня за надвисналите над тях сенки. Бяха победили Уорик в една битка, но армията му не беше разбита, а просто ѝ бяха пуснали малко кръв, та се оттегли на бегом. А Уорик се спотайваше някъде там из горите и долините, ближеше си раните като всяко диво куче. Дери потърка мястото между очите си — мечтаеше си да заспи. Уорик сигурно е очаквал те да идат право в Лондон. Колко време ще му дотрябва да разбере, че още са на пътя и цялото кралско семейство е уязвимо срещу нападение?

А отвъд тази отрезвяваща перспектива имаше още една армия и още един гневен син някъде там в тъмнината. Дери се беше надявал, че ще може да прибере краля и кралицата на безопасно място зад стените на града, преди Едуард Йорк да съедини сили с Уорик. Не си беше позволил да изпита каквото и да е фалшиво чувство за победа, не и докато двама могъщи синове като тях все още бяха на свобода. На стената на град Йорк Микългейт имаше още една-две празни куки. Подозираше, че докато те не се запълнят, няма да изпита истинска почивка.

Уорик трудно успя да свърже образа на Едуард от спомените си с брадатия гигант, който се изправи пред него, облечен в туника с медна украса, дебел вълнен клин и бронирани ботуши. Грубичко, но със задоволство, младежът се пресегна и тупна Уорик по рамото с масивните си метални ръкавици. Всеки сантиметър от тялото му беше втвърден от мръсотия и смърдеше на коне и нощи, прекарани на открито.

Едва ли имаше някакъв признак на цивилизованост у младия херцог, който спря и слезе от коня леко и грациозно, като по този начин накара Уорик да се почувства стар на трийсет и две. Двамата се прегърнаха набързо, предпочитайки да са сдържани, за да не се отвори място за скръбта им. И двамата обаче я усещаха. Последният път, когато се бяха срещнали, бащите им бяха живи.

Около тях по-малката армия на Йорк разпъваше лагер за благородния си капитан, роля, на която, изглежда, Едуард се радваше, както подсвиркваше и раздаваше нареждания. Уорик виждаше, че черната брада и потъналите очи биха подхождали добре на някой разбойник или пък водач на войнствена банда. Не се и съмняваше, че младият херцог може да бъде свиреп. Историите за това, какъв воин е синът на Йорк, вече се бяха разпространили, разказвани безброй пъти край селските огнища. Без съмнение междувременно биваха украсявани, но Уорик усещаше как очите на Едуард не изпускат меча, който държеше до бедрото си. Мълвата твърдеше, че той се бил счупил наполовина само от силата на удара му. Някои от историите дори твърдяха, че се е прекършил със звук, наподобяващ камбанен звън в момента, когато младежът чул вестта за смъртта на баща си.

— Хубаво ми става, като те видя — с мрачно задоволство отбеляза Уорик. — Благодарен съм, че си се отървал от Тюдорите.

Налагаше се да гледа нагоре, както бяха застанали заедно. Това го дразнеше по странен начин, макар че не излъга. Ужасните му преживявания при Сейнт Олбънс го бяха лишили от част от самоувереността му. Изведнъж армията му от осем хиляди войници му се бе сторила недостатъчна за предстоящите задачи, не и с тази предистория. Знаеше, че са го победили, но и още по-зле — че са го надминали в маневрите и са го накарали да изглежда като глупак. Отвътре още го гризеше и малко му олекна, като видя как трите хиляди на Едуард се съюзяват с него.

В този момент Уорик реши да не набляга на достойнството. Вярно, Едуард бе по-млад и по-малко опитен от него, въпреки че имаше по-висок ранг. Младият херцог не би очаквал да води общите им сили. По право Едуард се нареждаше по ранг веднага след херцога на Норфолк за подобна чест, но Уорик се зарече да не го унижава. Съществуваха хиляди начини да го стори, но той бе решен да включи сина на Йорк във всичките си предстоящи планове, за да почете баща му, пък и за да обучи младия мъж.

Фактът, че хората на Едуард бяха спечелили своята битка, изигра роля за това решение. То проличаваше в поведението им и критичните погледи, които стрелкаха към кентските мъже. Не една схватка бе започнала заради това, че се подхвърляха обиди, а гласовете се повишаваха от възмущение и изненада. Той не показа реакция, когато капитаните му притичаха с тояги, за да въведат пак мир и тишина сред редиците на войската. Уорик усети, че го гледат, и се обърна — Едуард Йоркски се взираше в него.

— Не те обвинявам за нищо от случилото се в Сандъл — рече той. Гласът му звучеше странно силно и Уорик примигна. — Не можеше да дадеш на хората си криле, за да пристигнеш да ни подкрепиш — а и знам, че споделяш загубата ми. Знам, че твоят баща е загинал заедно с моя, за същата кауза и на същото бойно поле. Предадоха ли ти думите на баща ми?

— Казал на кралицата, че не е спечелила победа — отвърна Уорик почти шепнешком. Познаваше Едуард още от тринайсетгодишен, когато се учеше да пие и да се бие в английския гарнизон в Кале. У този свръхмускулест боец, изправен пред него с тези сини очи, имаше нещо много притеснително. — Казал, че тя така само развързва ръцете на синовете им да действат.

— Точно така — потвърди Йорк, — наистина така е казал, тъй като го чух от поне десетина души, които дойдоха да ми разкажат за последните му моменти. Той е знаел, че аз ще ги чуя много след смъртта му. Знаел е, че ще чуя онова, което ми е предал — Едуард пое дълбоко въздух и напълни дробовете си, после издиша през носа. — Тогава нека развържем ръцете си за действие, Ричард. Пред тези мъже, които ни следват. Нека не се поддаваме на ничии юзди и поводи, на никакво ограничение от нечия ръка — докато не вземем всичко, което ни дължат, от всички наши длъжници.

Докато говореше, Едуард се разкъсваше между ликуваща увереност и гняв. Яростта му поне беше чиста и до самите си граници беше напълно разбираема. В тихите часове обаче той не знаеше какво да каже, какво да нареди. В подобни моменти мислеше, че хората му сигурно усещат как следват измислен герой, мъж, който се чувства като дете, облечен по-скоро като скитник, отколкото като херцог. Загубен в собствените си страхове, той не виждаше как го гледат те, как блестят от гордост очите им при вида на техния гигант.

Под този пронизващ поглед Уорик кимна бавно. Едуард въздъхна облекчено.

— Заедно имаме колко, може би дванайсетина хиляди? — рече Уорик и потри с ръка наболата си брада. — Кралицата, Съмърсет и Пърси сигурно разполагат с повече, но може би не са твърде много.

— Аз съм херцогът на Йорк — заяви Едуард, като смръщи леко вежди, защото титлата все още му звучеше странно. — А ти си графът на Солсбъри сега. Провинциалните градчета гъмжат от яки ковачи и бакалски момчета, които искат да вдигнат гордо глава. Те ще се влеят при нас, Ричард, ако ги поканя от името на баща си. Или пък ти от името на твоя. Те ще дойдат да отмъстят за тях. Ще дойдат заради проклетите пръти по стените на град Йорк.

Уорик забеляза, че младежът потръпна и затвори очи, представяйки си неприятната гледка, после ги отвори, дори по-разгорещен и ожесточен.

— Кралицата сигурно е в Лондон — рече Уорик.

Вратът му почервеня, докато се мъчеше да заобиколи темата за загубената битка. Едуард не го забеляза; сечеше с ръка въздуха като с брадва.

— Е, тогава там искам да ида. Нали виждаш, всичко е много просто. Все едно къде са враговете ни, там ще бъдем и ние. Колко е пътят до Лондон?

— Не повече от шейсет и пет километра. Два дни нормален ход, ако мъжете са в добра форма и нахранени.

Едуард се разсмя.

— Моите няма да изостанат. Те дойдоха или дори тичаха с мен чак от Уелс и водят с нас стада овце, които, като тръгвахме, наброяваха стотици. Изядохме толкова много овче месо, че надали някога пак ще имам вкус към него. Хората ти да си вземат от това, което ни е останало, макар че животните изпосталяха, докато ние дебелеехме.

— Мъжете ще са благодарни за този дар. Повече, отколкото си представяш дори — отвърна Уорик и усети как устата му се пълни с топла слюнка при тази мисъл.

Едуард поклати глава нехайно. Гласът му звучеше студено, когато продължи:

— Трябва да са силни, Ричард. Бях свидетел как баща ми се отнася с уважение към крал Хенри и неговите съюзници. А резултатът е главата му, нанизана на острие. Помниш ли как ти ми задържа ръката миналата година, когато се натъкнахме на краля в шатрата му, неохраняван и безпомощен? Ако можех пак да се върна към тази сутрин, бих му прерязал гръкляна и може би… — гласът му изтъня, гърлото му се стегна от скръбта, която го задушаваше. Уорик чакаше, докато Едуард стискаше очи, а от тях се процеждаха сълзи, които изчезваха в черната брада по бузите му. — Може би тогава съм можел да го спася, баща ми. Може би щеше да е жив сега, ако бях прерязал гърлото на онова мяукащо дете, когато имах… О, по дяволите да върви всичко! Няма връщане назад, Ричард. Не си спомням и един-единствен ден, нито пък грешките, които съм допуснал. Видях как изгряват три слънца на небосклона, казах ли ти това? Заклевам се, истински бяха, не по-малко от теб както си сега и стоиш пред мен. В Уелс. И не можах да накарам нито едно от тях да се върне по курса си. Дори в името на баща ми. Бог да пази душата му. Христос да го спаси.

Уорик стаи дъх при тази необуздана ярост. Йорк просто се тресеше от нея и тя преливаше, сякаш напираше изпод недозатворен капак на гърне.

— Може би ще намериш малко успокоение, ако поговориш с брат ми Джордж — предложи Уорик.

Разбираше, че в Уелс Едуард не е имал никого от семейството си наоколо, само хората под негово нареждане, груби и буйни мъже, които биха презрели всяка проява на слабост, ако им бе позволил да станат свидетели на такава. Едуард Йоркски бе загубил по-малкия си брат, когото обичаше, както и баща си, когото бе смятал за абсолютно неуязвим. Той виждаше все още признаците на шок у него.

— Не, нямам нужда да говоря — отвърна по-младият мъж. — Имам нужда да видя кралица Маргарет мъртва. Няма да подложа и другата си буза на тази белолика харпия, Ричард. Това сигурно означава, че не съм добър човек, не знам. Но ще бъда добър син — и ще отприщя силите си на воля.

— Аз съм наследникът на трона — заяви Едуард, обръщайки се към всички. — Със закон на същия този лондонски парламент баща ми бе обявен за наследник на Хенри преди не повече от година — леко потрепване и стягане в гласа издаде нервността му, после той прочисти гърлото си и продължи: — Аз съм първородният син на Йорк. Тази чест се пада на мен.

Залата беше препълнена и то не само с онези, които Уорик и Едуард бяха довели в града. С напредването на вечерта Уорик забеляза, че някои благородници се промъкват вътре, за да чуят речта на Едуард. Огромната глава на кмета се мяркаше встрани, както и трима от неговите придружители. Бяха пристигнали и членове на парламента — за да отсъдят и да докладват обратно на другарите си. А може би още по-важно — Уорик разпозна и лицата на двама водачи от търговската гилдия, както и абата на манастира „Светата Троица“. Тези хора можеха да осигурят изключително важни заеми, ако харесат онова, което ще чуят.

Освен гласа на Едуард се чуваше единствено огънят. Огромната зала в Бейнардс Касъл като нищо бе най-топлото място в Лондон тази вечер. С дузини малки пънове непрекъснато бяха добавяни в огъня, носени от червенолики слуги, които набързо се оттегляха да донесат следващия наръч. Кухненски прислужници пък досипваха въглища от железните кофи. Пламъците се разрастваха и пращяха от дървесния сок, а изпаренията накараха мъжете да разтворят връхните си дрехи и да бършат потта от лицата си. Не им беше непосилно топло, не и след толкова дълги зимни месеци и премръзнали крака. Колкото и силно да гореше, огънят бе добре дошъл, като благословия, и мъжете се скупчваха край него, като малцина оставаха далеч от светлината и топлината му.

Уорик не се включи в скупчването около огъня и мълчеше. Не беше малко да имаш до себе си най-големите богатства и власт в Лондон. Властимащите в града нямаха друг избор, освен да поддържат Йорк, след като бяха отказали на краля и кралицата си. Нямаше трета страна, нямаше средна позиция. Той присви устни — усещаше ги изтънели, а челюстта си — стисната. Наистина Хенри Ланкастър и дузина мощни лордове все още се изпречваха на пътя на неговата амбиция. Но тази реалност, изглежда, не притесняваше Едуард. Младият мъж не криеше намеренията си, нито пък се мъчеше да бъде дискретен. Желанието му беше да се срещне с Ланкастър на бойното поле и веднъж завинаги да разрешат там чие е надмощието.

Синът на Йорк се облегна на една масивна подпора, част от комина, който се простираше до стрехите над главата му. Зад него огънят пукаше и припламваше, хвърляше сенки и го осветяваше в златисто, улавяше проблясъци светлина, когато той се обръщаше. Уорик наблюдаваше мъжете точно толкова внимателно, колкото и младият херцог: гледаше как са застанали, как реагират. Кръвта имаше власт. Родът Йорк произхождаше по мъжка линия директно от кралете. Този прост факт придаваше авторитет на Едуард пред всички, които му го позволяваха. Мъже като тази планина от кокали и месо Норфолк, два пъти по-стар от Йорк и двойно по-опитен, но въпреки това застанал с леко сведена глава и гледащ изпод вежди. Той беше сред добрите. Имаха нужда от неговите войници и силата на войската му.

Не пречеше на каузата и фактът, че Едуард имаше такава масивна фигура. Не беше само височината; макар че Уорик бе познавал само двамина през живота си с подобен ръст. И двамата изкривени и странни на вид, нескопосани имитации на истинския воин. В сравнение с тях Едуард имаше масивни крайници и широки гърди и рамене, заради които изглеждаше като исполин във всяко помещение. В доспехи сигурно беше ужасяваща фигура. Уорик потръпна при мисълта. И освен доброто обучение и страшната му сила важна беше младостта му, с цялата ѝ бързина и безкрайна издръжливост. Все едно да се изправиш пред бик с доспехи. Ако се беше родил в семейството на ковач или например на зидар, размерите му биха го направили рицар или по-вероятно капитан с огромна слава. С името и кръвта, които притежаваше, нямаше граници за това, което би могъл да стане.

— Гледах как баща ми се бори с ужасни сили — продължи Едуард със звънтящ глас. — Гледах го как се бори с уважението, което изпитваше към краля на Англия — и с отчаянието, което изпитваше заради мъжа, който беше крал. От друга страна, баща ми почиташе трона и подвиваше крак пред него. Както се и полагаше. Както го задължаваше дадената клетва.

Утвърдителен шепот плъзна сред мъжете, потрепващи от напрежение. Едуард ги обходи с поглед, а накрая го спря върху Уорик и му кимна.

— От друга страна, той откри, че на този трон седи едно голобрадо невинно момче, което срами Англия с недостойното си управление. Изгуби Франция. Разцепи благородническите родове. Видя Лондон нападнат от тълпи, а Лондонската кула разрушена. Позволи размирици, въоръжени сили да обикалят из страната без надзор. В своята слабост крал Хенри докара Англия и Уелс до ръба на беззаконието и хаоса. Не мисля, че някога е имало по-недостойна глава от неговата да носи короната.

Едуард поспря, за да пийне от чашата с греяно вино, и така позволи на хората от тълпата да си поемат набързо въздух. Вече нямаше съмнение, че слушаха реч за държавна измяна, и това ги разтърси.

Уорик си спомняше времето, когато младият мъж обръщаше дузина големи халби ейл и пак викаше за още. Сега, както пламтящият огън го загряваше от едната страна, а другата оставаше тъмна и студена, той отпи глътка и остави халбата върху тухлите, за да се топли. Не изглеждаше да е нервен, поне на Уорик му се стори така. Младият херцог, застанал пред огнището, говореше на тези мъже все едно организираше деня за лов. Те чакаха, застинали от паузата, която направи, и от важността на думите му.

— Родът Ланкастър стоеше над рода Йорк — продължи той. — Делеше ги един син — Джон Гонт, онзи велик съветник, който се нареждаше преди Едмънд Йоркски, моя предшественик. Родът Ланкастър ни даде двама велики крале, а после — един слаб, като по този начин силната линия се наруши. Колко често сме виждали серия от добро вино, последвана от години на лоша реколта? Същото се случва и с кръвта и затова мъжете от парламента сметнаха за правилно да обявят баща ми за наследник на трона. Като всеки внимателен градинар, те протегнаха ръце към добрия зелен клон преди мястото, където лозата е изсъхнала — а лошите издънки подкастриха.

Неколцина наоколо му се засмяха, други промърмориха „да“ под носа си или сведоха глави, или пък удариха халбите си, тъй из залата зазвуча звън на метал и камбанни звуци се издигнаха към подпорните греди над главите им.

— Аз съм тази лоза — рече Едуард.

Уорик бе сред онези, които извикаха в отговор: „Да, така е!“.

— Аз съм херцогът на Йорк! Аз съм наследникът на трона!

— Да! — проехтя отново и пак насред смях и глъчка.

— Аз ще бъда крал! — продължи Едуард и гласът му се извиси по-силен и по-мощен. — И ще бъда крал още довечера.

Смехът и шумът заглъхнаха, сякаш някой затвори врата. Тълпата застина, макар че някои помръдваха нервно от потта, която се стичаше, или пък от тръпките по гърба им. Уорик знаеше отпреди какво ще каже Едуард, но беше един от малцината посветени. В резултат на това бе в състояние да наблюдава останалите и да види къде може да има съпротивление. Очите му се спряха на най-важните представители на властта, но, обхождайки събраното множество, той с изненада установи, че никой не извърна поглед от гиганта, застанал пред огнището. Гледаха го така, сякаш сам той беше източник на светлина.

Моментът на зашеметеност и изненада отмина. Те започнаха да тропат с крака и да ликуват все по-силно и по-силно, а Едуард се оттласна от стената и застана изправен сред тях. С едно движение вдигна чашата си за тост. Уорик забеляза, че топлината пари ръката му, но той не обърна внимание на болката и отпи голяма глътка. Мъжете около него сториха същото, а после повикаха прислугата да им долее.

— Чаша или две, не повече, милорди и господа! — каза Едуард през смях.

Брадата му се опърли до кафяво от горещата чаша, вдигната към устните му. Устата му се усмихваше, но очите му имаха напрегнат израз. Те потърсиха Уорик сред множеството, чакаха го. Бяха се споразумели, че сега е негов ред да говори, но Уорик не отваряше уста. Усещаше, че моментът го притиска, но го възпираше чувството, че веднъж като заговори, бъдещето ще се втурне невъзвратимо и ще ги погълне всичките като огнена стихия. Той пое дълбоко въздух и хладната струя се разпростря във вътрешността му, охлаждайки кръвта.

— Господарю Йорк — извика той, обърнат към всички присъстващи. — Ако ще ставаш крал тази вечер, имаш нужда от корона и от клетва — и епископ, който да представлява Светата църква. Дали имаме сред нас тук такъв Божи слуга?

До рамото му застана брат му, облечен в роба и притиснал длани, сякаш се молеше. Епископ Джордж Невил знаеше какво се очаква от него; вдигна глава и заговори веднага със силен глас точно както се бяха упражнявали. В това огромно пространство, с пращящия огън пред тях, гласът му отекна по-силно, отколкото бе очаквал.

— Милорд Йорк, вие сте от кралска родствена линия. По закон вие сте наследникът на трона; никой не може да отрече това. Въпреки това има друг, който седи на него. Какво ще кажете, милорд?

Повече от стотина глави се обърнаха, доволни от зададения въпрос и напрежението, което се таеше в него. Обърнаха се да видят дали Едуард ще се смути, все едно ставаха свидетели на кулминацията в представлението на някой мим. Но Едуард бе подготвен, стоеше уверен, извисяваше се в цял ръст. Беше задал същия страховит въпрос предната вечер. Как би могъл да е крал, щом Хенри е жив? Беше готов да се срещне с него в битка, но едва ли можеше да отрече собствения му трон, докато все още седеше на него.

— За известно време ще трябва да има двама крале в Англия — беше казал Уорик по тъмния път. — Като крал, Едуард, ти ще си в състояние да събереш армията, от която се нуждаем. Рицари и лордове ще се пребиват да се тълпят край краля Плантагенет заедно със своите наемници. Независимо какво друго се случва, не бива да напускаш Лондон без корона на главата си. С нея наистина ще започнеш да управляваш. Без нея, Едуард, амбициите и отмъщението ти ще бъдат стъпкани заедно със знамената ти. Трябва да заявиш това и да го осъществиш. Или можеш да си замълчиш поради липса на кураж.

— Нямам подобно желание — отвърна Едуард. — Готов съм да рискувам всичко. Намери ми корона. Нека брат ти да я постави на главата ми. И ще ти покажа как трябва да се носи.

В голямата зала на замъка Бейнардс в Лондон, над Темза, която лееше буйните си води покрай него, Едуард отново държа реч, а гласът му режеше без следа от мекушавост.

— Моето мнение, Ваша Светлост, е, че тронът на Англия седи празен дори и с Хенри Ланкастър на него — из залата се разнесе смях. — Претендирам за него по закон, по кръвна връзка, с меча си и с правото си да отмъстя на рода Ланкастър. Претендирам за него тази вечер и ще бъда коронясан веднага в Уестминстър, като толкова много други крале преди мен. Преди изгрев-слънце ще съм вече сред братството на кралете, господа. Кои от вас ще тръгнат с мен нататък, за да станат свидетели на клетвата ми за престола? Няма да се мотая тук, в Лондон. Имам работа за вършене и церемонията няма да е от най-изисканите. Кои от вас ще станат мои свидетели? Няма да приканвам отново.

Уорик се прекръсти и забеляза, че не е единствен. Всички до един бяха на ръба на богохулството и непочтеността, но ако не се взираха в най-малките подробности, Едуард наистина имаше право да претендира. Действително беше наследникът и имаше подкрепата на армията, разположена извън града. Уорик не си представяше, че претенциите на Вилхелм Нормандски са били по-валидни от неговите — а той е бил коронясан в Уестминстърското абатство на Коледа на година господна 1066. И преди това е било правено. Та можеше да се направи отново. Всички закони можеха да бъдат изменени със силата на оръжието, ако нуждата бе наистина голяма.

Някои от мъжете припяваха молитви; други редяха фамилни клетви за васална вярност или пък спомени на честта от детството си. Когато Едуард тръгна, те го последваха.

Вечерта беше тъмна и бял скреж покриваше всяка повърхност. Те се втурнаха, оживени и шумни, на двора, а в самия център беше Едуард. Но това не продължи повече от няколкото ентусиазирани крясъка. Вледеняващият мраз, който вдишаха, помогна да се отрезвят не по-малко от пустите улици. Слуги се разбързаха и доведоха коне, но настроението бе спаднало и истинският смисъл на онова, което смятаха да извършат, се проясни в съзнанието им. В настъпилата тишина дотърчаха още слуги със знамената на Йорк, огромни тъмни платнища с бяла роза на тях, други със сокол и конски букаи. Когато ги разтвориха, те заплющяха и довяха прах под луната като пътека от светлина. Едуард се обърна и видя десетки — увиснали и бледи. Те бяха символите на благородническия му род, затова сниши глава и прошепна молитва за душата на баща си, преди отново да извиси глас.

— Някои от вас бяха с мен в Уелс — рече той. — Преди битката при Мортимърс Крос видяхме как слънцето изгрява на три места и хвърля такива странни сенки, каквито не бяхме виждали дотогава. Три слънца, които светеха върху рода на Йорк. Ще благославям бялата роза до деня, в който умра, но ще сложа слънце на собствения си щит. То топли тези, които обича, но също и изгаря. Живот и разрушение, едно от двете ще избера.

Тогава той се усмихна, наслаждаваше се на авторитета си, макар че Уорик преглътна, като видя колко гняв бликаше у този млад човек.

Не можеше да има двама крале в Англия. Ако през тази нощ коронясаха още един крал в Уестминстър, това означаваше война без спиране и почивка, докато отново се възкачи на трона само един от кралете. Като пчели от различни кошери, техните последователи не можеха да оставят другите да живеят. Това бе техният курс, ориентирът им. И това беше пътят, който той им предложи и който Йорк избра да следва. Знамената с белите рози и бели соколи плющяха и се вееха надвиснали над тъмната река, докато мъжете яздеха от замъка Бейнардс към двореца Уестминстър.

Имаше още часове, докато зимното слънце изгрее. Прибягващите насам-натам прислужници бяха запалили свещите, до които достигаха с дълги пръти. Събраните в залата на Уестминстър хора можеха да видят дъха си в мразовития въздух.

Едуард Йорк стоеше, облечен над доспехите си в ливрея с колан в тъмносиньо и златно, дългият меч на бедрото му висеше в канията си, прикачен към отделна широка препаска. Уорик го наблюдаваше как енергично разчесва брадата си, очевидно нещо го хапеше. По ботушите му все още имаше кал. Зачуди се дали Едуард е видял каменния параклис на Хенри Пети в манастира отсреща. Войнственият крал, „Унищожителят на галите“, както бе написано на гробницата му, беше изобразен върху камъка в роба — в образа на светец, а не като предводител на войски.

Едуард се извисяваше значително над Джордж Невил, с щръкнала безразборно коса, без шлем, който да я приглади надолу. Младият херцог на Йорк виждаше чак до дъното на огромната зала, осветена със стотици свещи, тъй че цялото това отекващо пространство блестеше като златно.

Кралската пейка беше обикновена мраморна седалка, изтеглена край високата маса, която на ширина беше колкото две легнали едно до друго тела. Той седеше зад масивната дървена повърхност, леко наклонен напред, тъй че ръкавиците му опираха в черния дъб, а раменете му бяха приведени като крилете на граблива птица.

Новината се разнасяше бързо. Членове на парламента вече бяха заели обичайните си места покрай стените, през големите врати настъпателно прииждаха също представители на закона, шерифи и търговци, и всеки по-авторитетен мъж, който се бе събудил в малките часове на нощта. Зад тях се виждаше тълпа от разтреперани граждани и всички те се боричкаха за по-добра видимост. Залата в Уестминстър можеше да побере хиляди, преди да се напълни, и мъжете и жените на града влизаха с провлачени крачки, търсейки местенце, където да застанат тихо и да наблюдават ставащото. Мълвата плъзна шепнешком из цял Лондон, носеше се на тичащи крака и от гърлата на пекари и деца, монаси и всички други, които бяха будни в този час.

Едуард се отпусна на пейката и подпря ръце на масата. Епископ Джордж Невил му подаде златен скиптър, взет от съкровищницата на Тауър. Въздишка премина през събраната на студа тълпа. Не е било лъжа. Родът Йорк претендираше за короната, докато крал Хенри Ланкастър беше още жив.

Масата бе направена за човек с размерите на Едуард, осъзна Уорик. Това беше високата маса, използвана в продължение на векове, втора по важност единствено след стола за коронации в абатството. Това щеше да дойде по-късно. Уестминстърската зала беше за клетвата. По усмивката на Едуард беше ясно, че е доволен. Уорик не можеше да отрече, че напълно се покрива с ролята, както бе настанен върху подиума над всички тях, целият облян в златна светлина под губещия се във висините купол.

Застанал изцяло пременен отпред и носейки епископския жезъл, Невил постави лявата си ръка върху рамото на Едуард. Посланието му беше ясно: Църквата застава зад Йорк. Младият херцог и наследник сведе глава и той започна благословията си, призовавайки светците да напътстват всички тях в мъдрост. Когато свърши, присъстващите се прекръстиха и вдигнаха поглед.

Предната вечер епископът му беше обяснил клетвата, която трябваше да каже. Едуард прояви нетърпение за подробностите, макар да разбираше добре всичко. Имаше нужда от огромен брой мъже, които да се бият за него. Само един крал на Англия можеше да призове цялата страна. Само кралят можеше да опразни селцата във всяко графство от техните стрелци и млади мъже.

— Милорди, господа — започна Едуард. — Аз съм Едуард Плантагенет, граф на Марч и херцог на Йорк. По божия милост аз съм истинският и справедлив наследник на Англия, Уелс, Франция и Ирландия, на всички тях. Предявявам правото си, тук, на това място, на тази висока маса. Претендирам с кръвта от моя баща, Ричард, херцог на Йорк, който е потомък на крал Едуард Първи и чрез него чак до Вилхелм Нормандски. От страна на майка ми, чийто род произлиза от Лайънъл, херцог на Кларънс, втори син на крал Едуард Трети и по-старши в йерархията от Джон Гонт. Мисля, че тези два рода са златни и заедно от по-висш ранг от всяка друга претенция за това място и този трон, и тази земя. Отказвам правото на Хенри Ланкастър върху моето наследство. Следователно, по божия милост, претендирам за трона. Аз съм крал Едуард, Четвъртият с това име. Няма по-високопоставена родствена връзка и не признавам никой друг преди себе си.

Той спря и Уорик видя как по лицето му се стича пот. При неговия ръст и с тази огромна тъмна брада беше наистина съвсем лесно да забравиш, че е загубил баща си едва преди два месеца и че все още е само на осемнайсет. Въпреки това гласът му отекна твърдо и уверено, изумително силен в празното пространство на Уестминстър.

Уорик погледна през рамо, за да види откъде идват шепотът и трополенето, които чуваше и игнорираше през цялото време, докато Едуард говори. Тогава замръзна, усети как цяло море от лица се взираше в тях, хиляди, запълващи всеки ред и ъгъл, застанали в нишите на прозорците, върху всеки перваз. Мъже и жени, които държаха деца нависоко, за да виждаш, или пък придържаха сънени момчета и момичета върху раменете си. Повечето от тях се усмихваха и в очите им се отразяваха пламъците на свещите. Те се напрягаха да чуят всяка дума, да видят всичко.

До него застана с крехката си фигура икономът на Едуард Хю Паучър. Смешно му стана, като видя как устата му увисва от изумление пред онова, което вижда. Приведе съм към него и каза:

— Виждам, че господарят не е споделил плановете си с теб, Паучър.

Мъжът от Линкълншир бавно поклати глава и, съвземайки се, затвори устата си. С изненада Уорик видя как той избърса с ръка една сълза и подсмъркна, заклатил глава.

— Но аз няма да го предам, милорд.

Уорик премига, повече от всякога усетил бремето на отговорността, която беше поел, като помогна на Едуард да се възкачи на престола. Разбира се, трябваше да има и официална коронация в Уестминстърското абатство, твърде важно събитие, за да бъде отхвърлено в малките часове на една зимна нощ. Когато този ден дойде, градът ще замре, а тостове за Едуард ще се вдигат във всяка стая, на всяка улица, на палубата на всеки кораб, преминаващ по Темза на път към морето. Камбаните на всяка църква из страната ще забият.

— Аз съм крал Едуард Плантагенет — чу Уорик отново и рязко забели очи. Изведнъж се побоя, че този снажен глупак, който не можеше да си държи езика зад зъбите, ще развали всичко, което бяха планирали.

— Ще попитате как така Англия може да има двама крале — продължи младежът, а тълпата отново замлъкна и думите му увиснаха. — Отговарям ви — не може. Трябва да е само един. Призовавам всички мъже на честта, като ваш крал, да разкъсат знамената на узурпатора Ланкастър. Да застанат зад мен, докато водя война с врага си.

Очите на Уорик се разшириха, щом Едуард стана и захвърли наметката си. Протегна ръка и един от хората му му подаде звънтящ метален шлем, украсен със забрало с халки за ризница и златно кръгче, изобразено на челото. Уорик вдигна ръка и пое дълбоко въздух. Изведнъж се побоя, че Едуард ще се самокороняса и така ще направи църквата за смях. Подобно нещо можеше да низвергне всички и да предизвика проклятие.

Каквото и да възнамеряваше младежът, епископ Невил реагира по-бързо. Грабна шлема изпод пръстите му и другият едва намери време да го погледне, когато усети как със сила го нахлузват върху главата му.

Публиката наддаде одобрителен рев, а той пак се обърна с лице към хората, разбирайки, че те стават свидетели на събитие, което винаги ще помнят. Те щяха да бъдат с него до момента, когато смъртта го повали, както и при раждането на дете и в деня на сватбата. Бяха станали свидетели как един мъж става крал и как започва война.

Ликуващите викове на тълпата стигнаха чак до подпорните греди на купола и гласовете им отекнаха и се умножиха, като че бяха цял легион. В отговор древната бронзова камбана на Уестминстър заби, а звънът ѝ бе подет от тази на абатството, после и другите църкви, докато целият град заехтя в преливаща се мелодия, отново и отново, хората се събудиха за новия ден и слънцето най-сетне се показа на хоризонта.

Уорик гледаше как десетина от най-влиятелните мъже поздравяват крал Едуард; собственият му скъп чичо Фокънбърг бе сред тях. Това го подсети за една история, свързана с коронацията на Вилхелм Завоевателя. Хората му били викинги по родствена линия, затова говорели френски и норвежки и не знаели английски. Англичаните пък не отбирали и дума френски. И двете страни с рев изразили поздравленията си и ставали все по-кресливи и по-яростни, мъчейки се да надминат отсрещната страна. Кралската стража извън абатството помислила, че са се сбили, и подпалила къщите наоколо. Очевидно смятала, че облакът дим ще пресече какъвто и да е замислен план. От ужас и объркване из цял Лондон избухнали бунтове.

Той подуши въздуха. Нямаше следа от дим, но добре знаеше, че скоро ще има кръвопролития. Едуард повече от всеки друг искаше това. Имаше само нужда от достатъчно мъже край себе си.

Уорик видя брат си Джордж, който си пробиваше път през смеещата се, ликуваща тълпа.

— Браво, братко — извика му силно, за да го чуят над шума.

Епископът кимна, аплодирайки заедно с останалите.

— Надявам се, че сме имали добра преценка за това, Ричард. Опасявам се, че наруших клетвата си, като благослових друг човек за крал.

Уорик погледна лицето на по-малкия си брат и видя по него истинска болка. Като епископ на Църквата, за него това не беше малка грижа. И да я изкаже гласно, подсказваше за цял океан от скръб, скрит под насилената усмивка и погледа в далечината.

— Джордж, аз те принудих да го направиш — рече Уорик и се приведе тъй близо до него, че устните му докоснаха ухото на другия мъж. — Отговорността, грешката, е изцяло моя, не е твоя.

Брат му се отдръпна и поклати глава.

— Не можеш да поемеш греховете ми върху плещите си. Аз съм нарушил думата си и ще се изповядам, като изтърпя наказанието си — той забеляза безпокойството у Уорик и се опита да го разсее с насилена усмивка. — Вярно, че съм епископ, но нали знаеш, преди това бях Невил — Уорик се засмя, но лицето на брат му стана сериозно. — И, братко, аз съм син на баща ни, точно като теб. Искам да видя как убийците му се запътват по най-бързия начин към смъртта си и към вечното проклятие.

Едуард вдигна половината от кръглия сребърен печат, който тежеше върху дланта му. С нокътя на палеца си изстърга останало петънце от червен восък и го запрати във въздуха. Около него бяха подредени дузина продълговати маси, целите затрупани от призовки за военна повинност, адресирани до рицари и лордове. Трийсет и две графства и десетина града щяха да получат тези свитъци пергамент, които изискваха от най-добре въоръжените мъже в страната да отговорят на призива на новия крал.

Едуард се усмихна, щом четиримата носители на Големия печат се пръснаха да изпълняват задачите си. Мангалите даваха достатъчно топлина, за да накарат всички да се изпотят. Един от мъжете разбъркваше голям казан с восък с цвета на кръв, докато други двама се грижеха за по-малки съдинки с гореща вода, която вреше около глинени делви. Щом восъкът се разтопи, те вдигнаха делвите с парцали, навити около дръжките им, и склониха глави, за да покажат, че са готови.

Едуард ги подкани с жест, като разсече въздуха с ръка.

— Продължавайте.

— Ваше Величество, няма нужда да… Ние имаме, ъъ… — единият се изчерви и се вторачи в краката си.

— Не, ще го сторя. Първият ми кралски печат заслужава да го поставя лично.

Слугата преглътна и заедно с другарите си приближи към обръча от маси. Едуард постави върху тях печата и двамата мъже бързо пристъпиха напред. Единият отля точно необходимото количество восък в сребърния калъп, докато другият сложи златна панделка и разля диск от восък върху свитъка, за да подготви повърхността. Това беше дело на експертни ръце и очи и Едуард ги наблюдаваше впечатлен, после обърна втвърдяващия се печат, преди восъкът да стане прекалено твърд. Чака, както му се стори, векове, докато носещите печата се суетяха около веществото, което управляваше живота им.

Един от тях отстрани сребърните половинки, оставяйки идеален отпечатък на Едуард, седнал върху трона с кралския скиптър. Майсторът ювелир в съкровищницата на Тауър му го беше отлял предната вечер и той само можеше да му се чуди и мае, докато служителят чистеше печата и го пусна в съд с ледена вода, за да подпомогне процеса.

— Хайде пак — рече Едуард и погледна към пръстена от бял плат.

— Ще взема готовия, Ваше Величество, ако ми разрешите — каза Уорик зад гърба му.

Едуард се обърна с усмивка на уста и направи знак на другия да му го предаде.

— Странно е да видя лицето си от восък — каза му Едуард. — Все още ми е трудно да повярвам. Толкова бързо се разви всичко.

— И още се развива — добави Уорик. — Осемдесет конници чакат, готови да отнесат призива ти докъдето трябва. Норфолк е навън и събира рицари, прокламира новия крал и рода Йорк на трона.

Едуард кимна. Движеше се с носещите на печата и още веднъж обърна сребърния калъп. Загледа се в образа, оставен във восъка, и заклати невярващо глава.

— Добре. Засега това е достатъчно, господа. Можете да продължите без мен, докато всичко е подпечатано. Милорд Уорик ще ги отнесе.

Четиримата подчинени се поклониха ниско, притиснали съдовете и сребърните пособия към гърдите си. Едуард избута една от масите, за да излезе от обръча, като придвижи масивната дъбова мебел само с една ръка.

— Преди една нощ бях обявен за крал — рече той. — Резултатът от това май е, че всички други имат да вършат хиляди неща, докато аз седя тук и си играя с восък. Нима можеш да го отречеш?

Уорик се засмя, макар че гласът му заглъхна веднага щом видя как в очите на Едуард проблясват опасни искри. Далеч от факлите и масите новият крал сякаш се бе извисил на ръст.

— Май трябва да се заемеш с осигуряването на пирони и сатъри, а също и на осолена риба — отвърна Уорик. — Мъжете идват непрекъснато, но имаме нужда от оръжия, храна — един куп неща, за да могат те да излязат на бойното поле. Днес от твое име взех назаем четири хиляди паунда и чакам да дойдат още от Светите места.

Едуард подсвирна тихо, после сви рамене.

— Дали и това ще бъде достатъчно? Естествено, искам най-добрите стрелци, но трябва да взема и хора от града. Онези, които не могат да използват лък, ще имат нужда от добри брадви, щитове, ризници и ками.

— Имаме и кралската съкровищница — добави Уорик. — Мислех да взема каквото ни е необходимо, но ако се стигне дотам и последствията нямат значение, бихме могли да отмъкнем кюлчетата.

Едуард вдигна ръка, вече уморен от подробностите.

— Не и до самия край. Не искам да ставам крадец. Прави всичко друго, милорд Уорик. Сложи името ми под доживотните спестявания на всички евреи в Лондон, ако искаш. Ако зависеше от мен и имах нужните мъже, още днес бих тръгнал на север. Но ти все искаш да отлагаме. Задържаш ни.

В раздразнението си Уорик затвори очи и младият крал се смръщи, разбрал реакцията му, преди да отговори.

— Да, да. Трябва да изчакам — защото баща ми заедно с твоя са се втурнали необмислено на север. Тези двама приятели били прекалено нетърпеливи да сразят враговете си. Да, разбирам.

Само за миг той вдигна глава, борейки се със скръбта, която накара дъхът му да трепери в гърдите. Неспособен да се довери на гласа си, тупна Уорик по рамото, като го накара да залитне.

— Тези военни призовки са искрата, Едуард — тихо промълви Уорик. — Ние ги разпращаме, за да дадем началото на огромен пожар из цялата страна — клада на всеки хълм, която ги призовава. Трийсет и две графства, от южното крайбрежие до река Трент.

— Не е ли и по-далеч?

— Отвъд Линкълншир ли? Не си направих труда. Кралицата си има нейните северни лордове. Цялата ѝ подкрепа е там. Те вече са избрали нейната страна.

Едуард се замисли и поклати глава.

— Изпрати само още едно приканване. На Нортъмбърланд, същото като на всички останали. Изпрати го до шерифите там, все едно семейство Пърси не е предпочело да защитава един безумен, слабосилен крал и неговата жена французойка.

— Семейство Пърси никога няма да се присъединят към нас — рече Уорик.

— Не, но ще са получили предупреждението си. Те започнаха тази война. Аз ще я спечеля в директен сблъсък, заклевам се върху Светия кръст. Нека да знаят, че идвам и че не се боя от тях — Едуард сключи ръце зад гърба си и се приведе до височината на Уорик. — Имаш още седмица, за да събереш армия. След това потеглям. Ако трябва и сам. Но по-добре ще е с трийсет или четирийсет хиляди, нали? Да. По-добре да имаме достатъчно мъже, за да довършим вълчицата веднъж и завинаги. Ще си взема обратно тези глави, Уорик, от Микългейт в Йорк. Ще ги снема и, да, ще намеря други, с които да ги заменя.

Четиринайсет дни след като се провъзгласи за крал в Уестминстър, Едуард тръгна на север с огромна армия. Идите на март, или дните в средата на месеца, бяха отминали съвсем скоро. Докато вървеше редом с коня си и се отдалечаваше от града по лондонския път, той си мислеше за Цезар. Зимата все още сковаваше земята и по пътя, по който Маргарет преди него бе повела своите северняци и шотландци, нямаше да има прехрана. Едуард и капитаните му минаваха край десетки изгорели къщи, а селяните тичаха в гората още щом видеха приближаващите редици.

За такава армия не можеше да става и дума да използва павирания път, което беше много жалко. Той бе изтраял дълги съвещания с Уорик и Фокънбърг, които му бяха обяснили, че ако остане на пътя, колоната ще продължава с дни, тъй че ако авангардът се срещне с войските на кралицата, то той ще бъде откъснат от своята подкрепа. Трябваше да се формират широки флангове, а не да се стои в тънка нишка. Напредваха в редица с ширина от над километър и половина в три карета. Катереха се по хълмове и гори, пресичаха ручеи, газеха през гъста глина и толкова лепкава кал, че изглеждаше като жива. Град Йорк се намираше на триста километра в студения север и Едуард се беше примирил, че ще загуби девет или десет дни в поход. Хората му поне бяха добре снабдени благодарение на подкрепата и богатствата на Лондон. Търговски кораби докараха необходимата храна нагоре по Темза, а лихварите на града, изглежда, разбираха, че бъдещето им зависи от това на града.

Едуард яздеше гордо пред редиците на централната формация, заобиколен от знамена с пламнало слънце, бащиния му сокол и бялата роза на Йорк. Предостави командването на дясното крило на херцога на Норфолк като най-старши от присъстващите лордове. На Уорик и Фокънбърг даде лявото и ако двамата Невил приемаха това като обида, не го бяха показали. В действителност Едуард не бе възнамерявал това да служи като критика заради претърпяното поражение и впоследствие отстъплението им при Сейнт Олбънс, макар че точно тези сили бяха най-много в карето. Ако дори само половината от новините, които идваха на юг, бяха верни, армията на кралицата им беше най-малкото равностойна. Шпионите и търговците обичаха да преувеличават, но Едуард имаше чувството, че не бива да се бави. Отделни битки можеше да са загубени, но войната все пак да бъде спечелена. Всеки ден, прекаран на път, представляваше още една възможност за кралицата и глуповатия ѝ съпруг да съберат повече войници и лордове.

Поставянето на лордовете в командна позиция при каретата от собствените им хора означаваше също, че не е нужно да разговаря с тях, което го устройваше прекрасно. Дори не виждаше техните части от армията, затова прекарваше времето си с уелските капитани и стрелци и за пореден път усещаше, че е много по-подходящ за главнокомандващ на някой клан, отколкото за крал. Но имаше още месец до деветнайсетия му рожден ден и той се къпеше в опиянението от собствената си сила и целеустременост. Армията около него беше маса от цветни дрехи, метнати над доспехите и ризниците, хиляди различни фамилни гербове, изтъкани или нарисувани върху плата или щита. Освен бойци на служба при рицарите и бароните, на негова страна бяха надошли обикновени хора, отвратени от провалите на Ланкастър и в чиято памет напираха спомени за лорд Скейлс, който използва гръцки огън срещу населението на Лондон в името на крал Хенри. Те носеха брадви и секири, все едно бяха бодлите на таралеж. Брезовите дръжки почиваха на раменете им или се използваха за тояги — и всички те имаха за накрайник желязна глава. Бойните брадви бяха отчасти брадва, отчасти шип и чук, докато секирите обикновено имаха по-тежко острие. Дори в неопитни ръце те бяха стабилен инструмент за рязане. Но в хватката на хора, които ги познаваха добре, можеха да пробият доспехите и да позволят на един обикновен мъж да застане срещу рицар в броня.

Едуард бе изумен колко много от мрачните момчета, които крачеха с него, питаеха ненавист към рода Ланкастър. Половината от кентския и съсекския му контингент произнасяха името на Джак Кейд като благословия — и бяха готови да разкажат на всеки желаещ да ги слуша как кралицата е нарушила старото си обещание за амнистия. Те се бяха заклели във вярност към Йорк заради стаения гняв и чувството, че са били предадени. От своя страна, Едуард можеше само да се радва на всяка грешка, допусната от Маргарет.

Студът ги притискаше все повече, докато вървяха на север. В началото той донесе облекчение на мъжете, уморени от газенето в лепкавата кал. Те трепереха и духаха в изтръпналите си ръце, а твърдата земя не им прощаваше, ако се подхлъзнеха и паднеха, но въпреки това се придвижваха по-бързо в студа. Каруците с храна и снаряжение не изоставаха от мъжете на лондонския път, а вечер Едуард изчиташе цели списъци, за ботуши или за ранени, след като слугите му опънеха палатка и му сервираха ядене. Преди лягане отделяше часове за проверка на оръжието с рицарите си. Отначало обикновените войници се сбираха около изпразненото пространство, огрято от трептящи факли, за да наблюдават гиганта, който ги предвождаше. Но нещо във вторачените им погледи раздразни Едуард и той ги отпрати да се упражняват отделно. Всяка следваща вечер бе огласяна от виковете на капитаните и сблъсъка на метал.

Едуард усещаше кралската си мощ по погледите на останалите. Виждаше го у рицарите, толкова напористи да му партнират, да докажат качествата си. Не беше само до услугите или дори до титлите, които можеше да им даде. Младите рицари съзираха в него една нова Англия след годините на разруха и хаос.

Понякога му се струваше, че е магия. Беше питал Уорик за това само веднъж, след едно объркващо запознанство с някакъв земевладелец, който, почервенял като домат, се задъхваше, като говореше в негово присъствие. Лицето му се смръщваше всеки път, щом се сетеше за този случай. Той чувстваше същото страхопочитание, но съвсем не толкова силно, че да го остави безмълвен. Може би беше роден така или може би баща му му бе показал твърде отрано истината за властта.

— Те ще разчитат на всяка твоя дума — му бе казал Уорик в Лондон. — Ще те ласкаят, но и ще се бият за теб много след като е трябвало да бягат — защото ти си кралят. Ще съхраняват спомена дори само за няколкото думи, разменени с теб, като най-ценния миг в живота им. Ако си мъж, когото могат да следват, короната все повече ще те краси и ще те превърне… ъъъ, в истински исполин, крал Артур в сребърни доспехи. От друга страна, ако изнасилиш или удариш жена например, ако се покажеш страхливец, дори ако убиеш някое лаещо псе или се покажеш дребнаво избухлив, то ще те застигне ответ все едно да се счупи огледало.

Тези думи го бяха засегнали дълбоко. Тогава той само сви рамене, макар че ги съхрани в паметта си и реши твърдо, все едно бяха достигнали чак до костите му, че ще ръководи живота си, като ги следва. Дори отказваше да пие всяка вечер, за да го видят хората му трезвен и облян в пот, докато се упражнява. Пиеше вода и ядеше овнешко и осолена риба, наслаждаваше се на доброто си здраве и младостта си, спеше като пън и ставаше още преди зазоряване.

На четири дни път от Лондон срещнаха Джон Невил, който идваше на юг. Беше пътувал по пътя към столицата, следвайки доколкото може римските обозначителни камъни, макар че все още страдаше от треска. Уорик посрещна брат си с бурна радост, но видя избледняващите рани и загноилите разрези върху ръката му. Тогава сякаш го заля леден душ и той върна брат си обратно в посока север.

От своя страна, Джон Невил изпита радост и страхопочитание при гледката на такава многохилядна армия. Яхнал бодър кон и нахранен с месо за първи път от седмици насам, през следващите няколко дни той се възстанови достатъчно, за да я обходи цялата, изминавайки в езда доста километри от изток на запад. Той им предаде всичко, което бе научил, но Дери Бруър го беше държал с превръзка на очите всеки път, когато имаше нещо за гледане. Дори и така Уорик благодари на Бога за спасението на брат си. Колкото и да имаше обща кауза с Едуард, чувстваше нещо обезпокоително в поведението на новия крал, като че ли беше пуснат на свобода див вълк, който се задушаваше от гняв и при най-малката провокация. Едуард не беше лесна компания и на Уорик му липсваше лекотата и доверието, което споделяше с по-малкия си брат, с когото не беше нужно да се съобразява за всяка дума.

Огромната войнишка маса на крал Едуард беше прекарала девет дни в път, когато най-далечните съгледвачи се натъкнаха на първите следи от вражеска армия. Лондонският път минаваше през селото Ферибридж, където над реката Айър винаги се бе простирала конструкция от дъбови и борови греди. Сега водите там се изливаха бурно покрай счупените парчета на моста, който беше съборен. Редиците на Едуард бяха на километър и половина на изток оттам и той даде нареждане на каретата на Фокънбърг и Уорик да се придвижат и да го поправят, както и да построят нов от отсечени трупи, тъй че армията да може да се прехвърли в тънка нишка и да продължи пътя си на север. Град Йорк се намираше на не повече от трийсетина километра и Едуард бе твърдо решен да премине през стените му и да свали останките на баща си и брат си оттам. Всеки изгубен ден представляваше още едно унижение за него, затова той не търпеше възражения.

Четиримата капитани на лорд Клифорд яздеха от двете му страни, като всеки от тях носеше герба му с червен двукрил дракон върху белите туники над доспехите си. Независимо от гордия символ, на Клифорд някак си му се струваше, че представляваха жалка гледка в сравнение с фалшивия крал и рицарите му на отсрещния бряг. Различаваше знамената на Йорк, както и тези на Уорик. Нямаше следа от Фокънбърг, нито пък от знамената на херцог Норфолк. Усещаше, че далеч по-малобройната му сила също е обект на наблюдение, затова седеше на седлото си възможно най-изправен.

Най-старият от капитаните му замислено прочисти гърло и се наведе, за да се изплюе върху калната земя. Корбен беше мрачен, тъмнолик мъж с дълбоки резки по бузите и около устата, която мнозина биха нарекли кисела. Той беше ветеран с двайсетгодишна служба в семейството на Клифорд и бе познавал бащата на барона.

— Господарю, можем да опитаме с една последна серия стрели, намазани с олио, за да подпалим пожар. Сега, като слънцето е изгряло, това може да ги забави още повече.

Клифорд го изгледа презрително, припомняйки си защо никога не беше обмислял да го предложи за титлата рицар.

— Ние не искаме да ги забавяме повече, капитан Корбен. Убеден съм, че Негово Величество крал Хенри не е събрал тази огромна армия, за да чака пролетта. Не, аз постигнах целта си — дори повече. Вярвам, че съм нанесъл най-първия удар в тази „война на двамата крале“, както може би ще стане известна след време.

Клифорд се усмихна прехласнато, представяйки си какви похвали заслужава. И както се бе загледал покрай реката, с поглед в собственото си бъдеще, той се оказа сред първите, които съзряха какво идва насреща им. Капитан Корбен го изгледа объркано, като видя как господарят му пребледнява като платно.

— Милорд? — попита го, но после погледна през рамо и изруга.

На бледата утринна светлина полето покрай реката сякаш беше оживяло от войници — тичащи или на кон.

— Стрелци! — извика веднага Клифорд. — Тук отпред, стрелци!

— Те нямат стрели, милорд — мигом отвърна Корбен, макар Клифорд вече да го бе осъзнал и да поемаше дъх, за да оттегли командата. Баронът хвърли гневен поглед към капитана си, после изкрещя към редиците от мъже: — Не изпълнявай последната заповед! Оттегли се на север в пълен боен ред! Оттегли се!

Капитаните и сержантите повториха последната заповед, като сграбчваха хукналите напред стрелци и ги обръщаха грубо обратно, далеч от втурналите се напред войници. Сякаш отне цял век под непрекъснатия натиск на приближаващия враг. Гласът на Клифорд секна, после се извиси отново над всички тях.

— Капитани, няма ли как да придвижите хората по-бързо? Отстъпете към основната армия!

Сякаш за да подчертаят думите му, най-предните стрелци, които тичаха покрай реката, спряха на ръба на обхвата си, за да опънат лъковете. Стрели наизскачаха оттам; те не достигаха до целта, но бяха ясно видими за онези, които бяха обърнали гърбове и бягаха назад. И макар че нямаше ранени, това причини паника сред отстъпващите редици — всички започнаха да се бутат и блъскат, забравяйки за всякаква дисциплина. Стрелците на Клифорд бяха най-бързи, защото нямаха доспехи и ризници, които да ги забавят. Те започнаха да се промъкват през другите редици, отдръпвайки се от преследвачите си. Около барона имаше не повече от дузина мъже на кон, а и те бяха будували цялата нощ. Представляваха нещастна дружина, тичаща и подрънкваща покрай реката и рухналия мост. Зад тях се разнасяше зловещо дюдюкане, три хиляди гърла, които ги преследваха, виеха, като имитираха бухали или вълци, докато скъсяваха разстоянието помежду им.

Лорд Клифорд се принуди да потисне надигащия се страх и повика при себе си Корбен.

— Прати един ездач да съобщи, че ни трябва помощ, някой по-бърз. Трябваше да си изпратил съгледвачи, за да ни предупредят от по-рано, Корбен.

— Да, милорд — рече капитанът и прие упрека без промяна в изражението, с обичайния си орлов поглед. — Вече изпратих младия Ансън, милорд. Той е дребен и конят му е най-бързият, който имаме.

За миг Клифорд се замисли дали да не вземе Корбен със себе си. Човекът бе служил на семейството му в продължение на двайсет години. Но пък не се беше проявил с нищо особено.

Погледна покрай капитана отново и заклати глава, като видя колко близко са враговете.

— Аз може… — устата му се отваряше напразно, търсейки точните думи. — Аз може би ще се придвижа по-бързо и по-далеч от пешаците тук, Корбен. Може да…

— Разбирам, милорд. Моята клетва е към вас… и към баща ви. Не ги приемам лековато тези неща. Ако вие тръгнете на север след Ансън, ние можем за известно време да ги задържим тук.

— Разбираш ме — рече Клифорд и кимна рязко. — Добре. Аз съм… ценен… за краля — и усещайки, че думите май не са напълно достатъчни, когато оставяш един човек да умре, той задъвка още известно време вътрешната страна на долната си устна.

Корбен се размърда на седлото, конят му подскочи настрани.

— Милорд, почти са ни стигнали, трябва да ида при мъжете.

— Да, да, разбира се. Просто да ти кажа… че… не бих могъл да искам нищо повече от свой слуга, Корбен.

— В това сте прав, милорд — скастри го Корбен.

Клифорд се вгледа объркано в мрачното лице на капитана, после обърна коня си и потегли, като от копитата му във въздуха захвърчаха мокри буци пръст. Баронът изчака достатъчно, за да види първите стрели, с които започнаха сериозно да ги обстрелват. Те захапаха най-задните отстъпващи редици, все едно нокти разкъсваха жива плът. Не можеха да се защитават, докато бягаха в гръб и той осъзна, че малцина щяха да се спасят. Клифорд погледна към ездачите, които с лекота се придвижваха по двата фланга. Преглътна, изведнъж почувствал как стомахът и мехурът му се свиват от страх и сърцето му заби лудо. Виещите редици бяха тези, които предната нощ бяха гледали как убиват приятелите и капитаните им, изтръгнати от живота насред тъмния водовъртеж от сипещи се стрели. Не можеше да се очаква милост от тях и всеки от отстъпващите войници го знаеше добре.

Клифорд погледна нагоре, усетил как нещо студено докосна лицето му. Сипеше се сняг, тихо, а след първите снежинки се посипаха още и още. Сякаш бяла пелена ги обгърна, докато накрая едва можеше да различи тъмните ездачи край реката или пък редиците, които препускаха към него отстрани. Избърса очите си и пришпори коня, като принуди стреснатото животно да побегне в галоп.

Клифорд спря внезапно и се заслуша. Невероятно как падащият сняг попиваше звука. Чуваше единствено собствения си дъх в шлема, докато не реши да го свали и да размърда глава наляво и надясно, напрегнат да долови някакъв шум. Снегът носеше преувеличена тишина и дори най-минималните звуци, издавани от коня му или доспехите, се усилваха. Все едно яздеше през обезлюдена равнина, огромна и празна долина, без признаци на човешки живот. Знаеше, че наоколо има армии, тръгнали напред с намерението да се сблъскат и да умрат, но не можеше да усети дори бегъл признак, че ги има. Завладя го ужасното чувство, че може да се е движил в кръг; отдавна беше напуснал главния път, а следите на коня му се заличаваха веднага щом отминеше. Вече се бяха натрупали почти десет сантиметра сняг, а може да бяха и повече, нямаше как да прецени и не го интересуваше. Представи си, че се движи в омагьосан кръг, докато накрая се изправя в лицето на противника си, или пък замръзва от студ. Беше разярен, но можеше единствено да върви напред, търсейки следи от кралския лагер. Петнайсетина километра никога досега не му се бяха виждали толкова дълги както тази сутрин. Самият въздух сякаш потъваше в тишина.

От лявата му страна се появи тъмно петно, което привлече вниманието му. Нищо повече от размазана точка, но изпъкваше в този свят на белота. Дори дърветата бяха загубили тъмните си силуети в такъв силен снеговалеж. Клифорд проточи врат, като избърса снежинките от лицето си с рязко движение, за да присвие очи към далечината.

Ето, вече видя движение и повече от една фигура. Чуваше ударите на сърцето си и усети, че гърлото му пресъхва. Ако тези мъже бяха стражи от кралския лагер, значи се е прибрал у дома и е в безопасност. Ако ли не — намираше се в смъртна опасност. Изнервен, стисна силно юздите. След моментно размишление, изтегли меча и го положи пред гърдите си, за да скрие червения дракон. По-добре да се приготви за бой, макар че инстинктът му подсказваше да бяга.

— Хей, там, вие в редицата! — извика. — Какво ви е знамето?

Които и да бяха, мъжете едва се мъкнеха през снега. Значи наборници, обикновени селяни с брадви от желязо и брезово дърво, като горски ловци. В снега те нямаше да посмеят да нападнат благороден лорд на кон, да не би да е някой от техните. Клифорд почувства облекчение, че червеният двукрил дракон беше изрисуван върху бял плат. Можеше да приближи доста, преди да го разпознаят, и ако бяха от силите на Йорк, моментално щеше да хукне да се спасява. Сложи шлема си върху рога до седлото и бавно започна да се придвижва към тях, приближаваше внимателно, като едва си поемаше дъх.

Чу как те извикаха в отговор, макар да не разбра какво казват. Изруга, че в идващите насреща му редици няма обозначително знаме. Линията им вече се оформяше сред бялата пелена; тъмни редове, които изникнаха в периферията на зрението му. Дочу тропот на копита недалеч и започна да изпада в паника, изведнъж осъзнал, че конят му, както и самият той, беше страшно уморен и лесно можеше да го настигнат. Въпреки това би било лудост да бяга от безопасността на кралската армия, затова продължи с тракащи от студа зъби.

— Ей, вие! Какво ви е знамето? — извика отново и пак стисна юздите и меча си. Пред очите му се появи прът и той застина, щом се оформиха същите четвъртини от червен диамант и сини лъвове, изправени на задните си крака, които го бяха накарали да бяга от реката Айър. Фокънбърг. Устата му зяпна от ужас, разбра, че се е върнал обратно, че се е придвижил към мъжете, които го преследваха по собствените му дири. В миг съзря, че настъпващите пешаци са стрелци с лъкове, стотици. Бяха го видели, бяха го чули, че вика с приглушен от снега глас.

Той обърна коня си, но твърде късно, твърде бавно. Няколко десетки мъже бяха чули този самотен глас и го издирваха сега. Щом съзряха ездач, облечен в доспехи, веднага реагираха като истински стрелци — извадиха стрели от дългите колчани, които се удряха в бедрата им, заредиха и ги изстреляха с такава лекота, с каквато и дишаха, пуснаха ниски изстрели, насочени по инстинкт, които се загубиха в белотата, изчезнаха от поглед още щом пуснаха тетивата.

Клифорд бе улучен сериозно отстрани и в гърба и се олюля на коня, който цвилеше и от ужас се вдигна на задните си крака. Друга стрела уцели барона в гърлото, докато той слепешката размахваше ръце и крака в паника, мъчейки се да се освободи от животното, за да не го притисне, когато падне. Умря още преди да докосне земята, доспехите му се удариха в повърхността с нещо като металически протестен звън, след което и конят се стовари отгоре му с още ритащи крака.

Мъжете, които бяха стреляли, не можеха да напуснат мястото си в маршируващите редици, макар че извикаха „ура“ и вдигнаха във въздуха лъкове, като така привлякоха вниманието на останалите войници с умението си. Друга част от редицата достигнаха до разкъсаното тяло на Клифорд и със задоволство разпознаха червения двукрил дракон върху бял фон. Един войник задържа трима от мъжете около трупа, докато други хукнаха, за да съобщят новината на Едуард. Втори вестоносец тръгна към Уорик и Фокънбърг, така че и те пристигнаха в тръс, за да го видят.

Не отне много време на водачите от армията на Йорк да достигнат мястото. Фокънбърг пристигна пръв и разгледа с мрачно изражение поваленото тяло на Клифорд. Заповедта на Едуард да не се взима откуп вече се бе разпространила и бе посрещната с възмущение от някои. Един обикновен воин можеше да се сдобие с богатство на бойното поле, ако вземе за заложник правилния пленник. Въпреки това мъжете с брадви чакаха със страхопочитание пристигането на Едуард и паднаха на коляно, щом той застана пред тях. Уорик и Фокънбърг сториха същото, отдавайки му чест, докато хиляди очи се взираха в тях.

Погледът на краля се спря върху трупа. Той се наведе и сграбчи косата на Клифорд, като обърна главата му така, че да огледа добре вече застиващите му черти, изкривени от досега със земята.

— Нима това е страхливецът, който уби Едмънд?

Уорик кимна и Едуард въздъхна, пусна рязко главата, която тупна на земята.

— Предпочитах да е от моята ръка, но по-важното е, че е мъртъв. Брат ми може да почива в мир, а този вече няма да кукурига като петел на стобор. Много добре. Продължаваме, милорди, макар че не виждам по-далеч от един хвърлей разстояние. Някой да е срещал Норфолк? От сума време не съм забелязал знамената му. Не? В този сняг хич не е време за битка. Извикайте, щом стигнете до врага, или пък ако забележите липсващото ни крило — той дишаше тежко през носа, като така контролираше раздразнението и нервността си. — Заловените пленници твърдят, че Тадкастър е главният им лагер. Вече не ще да е много далеч. Давайте напред и надувайте рогове, когато ги видите да се тресат и да хвърлят оръжие от ужас пред вас.

Събраните мъже се изсмяха и тръгнаха.

— Ваше Величество — обади се Фокънбърг. — Все още съм по-напред от вашето централно каре. Знам, че крилото на херцог Норфолк трябва първо да се сблъска с тях, но дойде ми… една идея за снега. Имам при мен стотина стрелци, Ваше Величество. Ще ги използвам, за да изненадам и да поваля онези, които ни очакват, с ваше разрешение. Освен ако херцог Норфолк не се обиди от това.

Едуард се обърна и скри притеснението си с усмивка. Доволен остана, че чичото на Уорик използва кралската му титла с такава лекота, сякаш винаги е било така.

— Може би, ако милорд Норфолк беше тук, би възразил, но струва ми се, че най-силното ми крило се е отдалечило от мен повече, отколкото бих искал. Да, имаш моето разрешение, лорд Фокънбърг. Ще успея да ти пратя още хиляда стрелци, ако се придвижваш бавно през следващия километър-два.

Като видя, че Уорик остава, Едуард му се усмихна.

— Ще държиш ли центъра с мен, Ричард? — попита го.

— Разбира се, Ваше Величество — отвърна доволен Уорик. В такъв момент можеше само да клати глава и да се възхищава на младия крал, който сякаш изникна от нищото.

Едуард се обърна към войниците, без да сваля напрегнатия си поглед от него. От очите на двамата струеше вълнение. Усети го и забрави за страховете си относно Норфолк и това, че осем хиляди воини бяха изчезнали в снега в момент, когато най-много имаше нужда от тях.

— Напред, момчета! Днес ще свалим един крал. Това тук беше само неговото куче.

Те го поздравиха с викове и продължиха марша си, набиваха крак, за да възвърнат кръвообращението в замръзналите си крайници. Необятната неподвижност около тях се стопи, заменена от порив на вятъра, който обрули лицата и ръцете им. Зловещата тишина я нямаше вече, но студът стана още по-хаплив. Вихрушката сякаш ги подгони напред, като запращаше късчета лед срещу вече безчувствената им кожа. Мнозина се оглеждаха наляво и надясно по редицата си, но винаги оставаха разочаровани колко малко от редовете им се виждаха. Въздухът бе изпълнен със снежинки, които ги жулеха по лицата и се напъхваха във всеки шев и всяка гънка на дрехите им. Заслепени от снега, целите треперещи, те можеха единствено да вървят напред със сведени срещу виелицата глави.

Едуард Йорк изръмжа доволно, щом видя, че към него приближава армия, строена в боен ред. Едва се различаваше в снега от това разстояние, беше като размазано тъмно петно с вдигнати пики. Роговете засвириха и от двете страни, докато силите на крал Хенри се отправиха надолу по склона, за да ги посрещнат. Когато погледна към бледото небе, му се стори, че видимостта се подобрява. Сега виждаше малко по-надалеч, макар че във въздуха продължаваха да танцуват едри снежинки и всяка стъпка издаваше хрущящ звук по блестящата снежна повърхност, която зад тях оставаше разровена и кафеникава. Все пак не беше довел двайсет хиляди мъже на разстояние над триста километра, за да играят ролята на срамежливия ухажор. Целта му беше да доведе всичко докрай.

— Изповядах си греховете и предложих душата си на Бог. Смятам, че съм готов, милорд Уорик — извика той. — Сега ще застанеш ли до мен?

— Да, да, разбира се — отвърна другарят му.

Едуард се захили и двамата слязоха от конете. Пред себе си виждаха знамената на Съмърсет и Пърси, а тежко стъпващите им редици приближаваха все повече, съпроводени от барабанен ритъм, гайди и виещи рогове, които раздвижваха кръвта.

Щом те стъпиха на земята, главнокомандващите наблизо спряха централното каре с впечатляваща дисциплина. Хиляди очи се прехвърляха от младия крал към приближаващите редици на врага, решени да ги погубят. Те сякаш нямаха край.

Уорик потупа коня си по шията, после грабна брадвата от ръцете на един изненадан войник, завъртя във въздуха онзи край, който завършваше с чук, и с ужасяващ трясък го стовари върху широкото чело на животното. То се срути на мига, умря моментално. Околните мъже наддадоха ликуващи възгласи, а Едуард изруга от изненада, после се засмя.

— Прекрасен жест, Ричард — извика той, за да го чуят всички. — В такъв случай не възнамеряваш да бягаш. Но ако аз сторя същото, рискувам повече да не намеря друг кон, достатъчно голям, за да ме носи.

Със задоволство забеляза, че мъжете около него се разсмяха, повтаряйки думите му пред онези, които не бяха го чули. Няколко горди момчета отведоха масивния жребец на Едуард обратно през редиците. Други притичаха до фронта, за да раздадат вода на всички, които пожелаят. И през цялото време тъмните войски приближаваха, като все повече и повече мъже в крилата се появяваха иззад вихрушката от снежинки.

Пеша, Едуард и Уорик заеха позиция в третия ред. Около тях знамената бяха издигнати високо, обявяваха присъствието им на бойното поле както за съюзници, така и за врагове. И двамата прикриваха нервността си, като разкършваха рамене и подсвиркваха на капитаните си. Цялото централно каре отново се раздвижи напред, този път с краля в центъра му. Мъртвият кон изчезна между маршируващите редици.

Шлемът на Едуард оставяше очите и носа му непокрити, макар че брадичката и челюстта бяха обгърнати с метал. Той отказваше онзи вид шлем, който свеждаше света до процеп, въпреки опасността от стрелите, които можеха да пронижат лицето му. По-добре да виждам, казваше. Светлите му очи блестяха с жесток пламък, докато се вглеждаше в редиците отсреща. В тях не се четеше никакво съмнение.

— Да им видим сметката на тези слабаци! — извика той. — Няма мир! Няма „предавам се“! Няма откупи! — гласът му шибаше като камшик тези около него.

— За крал Едуард! — изрева Уорик.

Хиляди войници изкрещяха думите още по-силно, раздираха гърлата си и същевременно удряха едни в други брадви и ножове. Едуард се смееше с детинско удовлетворение и издигна меча си за поздрав. Звукът проряза въздуха, тъй че някои от приближаващите се сепнаха или пък объркаха крачка. Войниците на Едуард не оставиха вика да заглъхне, макар че известно време той се долавяше просто като нечленоразделното ръмжене на ядосани мъже, насилени да стоят на това студено място с железа в ръцете.

Уорик усети как мехурът му се свива, а дъхът му олеква в гърдите, сякаш дробовете му не теглеха добре. Върху туниката над доспехите носеше фамилния герб, а мечът и щитът му бяха също в цветовете на Невил. Беше изиграл ролята си, за да стане Едуард крал, бяха посмели да извършат това богохулство в лицето на крал Хенри и трона на Ланкастър.

— Преди малко чичо ти извърши невероятни неща, Ричард — каза Едуард в ухото му и наруши мислите му. — Той разбира снега по-добре от нас, тъй мисля. По-добре от всички.

— Добър човек е той — извика в отговор Уорик и сви рамене.

Шумът край тях беше достигнал нивото на гръмотевична буря, разразяваща се над главите им, или пък на рева на лъвове. Земята сякаш се тресеше и все едно огромна вълна го помете, така го притисна, че не можеше да ѝ устои. Вниманието му бе погълнато от онези, които Едуард се правеше, че не забелязва, яки мъже с пики и брадви, насочени към тях, с лица, изгарящи от удоволствието да влязат в схватка с краля узурпатор. Те виждаха знамената с бялата роза и щяха да се отправят директно към тази точка.

— Имаш ли новини от Норфолк? От изгрев-слънце не съм чул нищо от него — Едуард го сграбчи за рамото и шлемовете им иззвъняха. — Опасявам се от най-лошото там.

Уорик рискува един страничен поглед и осъзна отново колко млад беше всъщност Едуард. Кралят току-що бе предявил претенции към трона, тръгнал бе на поход срещу огромна армия едва три месеца след смъртта на баща си и брат си. Въпреки това му изглеждаше повече от просто нервното желание да говориш. С всяка крачка пред погледа им изникваха все повече и повече от редиците на Ланкастър. Без Норфолк Едуард добре знаеше, че не могат да се сравняват по численост с врага. Погледът му бе изпълнен с безпокойство.

— Можеш да се довериш на Норфолк, Ваше Величество — изкрещя Уорик над страшната какофония от звуци. Нарочно се обърна към него с титлата, за да може той да я чуе и да си я припомни. Армията, която бяха събрали, имаше нужда той да е смел и необуздан, а не да страда от съмнения. — Убеден съм, че е загубил ориентир в снега снощи по тъмно. Но Норфолк е родом от този район. Надали е далеч назад. Ще пристигне бесен, че толкова е изостанал.

Едуард сведе глава, макар Уорик да забеляза, че сенките в очите му потъмняха още, а изражението му стана по-студено. Вече бяха навлезли в обхвата на стрелите и Уорик разбра колко много животи е спасил Фокънбърг, след като бе извадил зъбите на ланкастърските стрелци по-рано същата сутрин. Като човек, който е преживял особения ужас да е обект на стрелбата с лък, Уорик отправяше благодарности към Бога за това. Няма по-страховит звук на света от свистенето на стрели, изпратени към теб в бръснещ полет.

До този момент вече разстоянието между двете армии се беше стеснило до по-малко от стотина метра. В началото мнозина се смееха и се шегуваха, или пък разправяха спомени за стари дългове. Постепенно, глас по глас, гърлата им пресъхнаха. Барабаните продължаваха да бият и капитаните увещаваха своите да ударят първи, да ударят силно, но смехът и лековатите приказки секнаха. Огромните карета се простираха извън полезрението им, а снегът още валеше.

Уорик се приготви за най-тежката физическа задача, пред която се бе изправял досега. През целия си живот се бе обучавал за нея, от детството, когато удряше по колове, до дузината турнири по-късно. Беше във възможно най-добра физическа форма. Дишаше задъхано в шлема си. Как му се искаше вятърът и снегът да престанат. Никой не се биеше през зимата, защото беше цяло нещастие дори само да стигнеш до бойното поле, преди стрелците и армейските редици да се срещнат.

Капитаните и от двете страни дишаха дълбоко в ледения въздух и подвикваха на момчетата си да нападат. Рогове свиреха надолу по линията, рязко металическо гракане, което стряскаше воините и ги караше да тичат, залитайки. Редиците се втурнаха едни срещу други с оголени остриета, готови за първия силен сблъсък, с който предател да застанеше насреща им.

Удариха се на недокоснатия, съвършен сняг, който само след миг щеше да бъде стъпкан до кафява каша, а после да се оцвети в тъмночервено, когато първите кървави струи се пръснеха, излееха и процедяха от телата на посечените умиращи мъже.

Снегът продължаваше да вали, а поривите на вятъра блъскаха в лицата биещите се мъже, тъй че те трябваше да присвиват очи срещу ледените частици. Снежинките се бяха впили в кожата и косата им, в гънките на дрехите им, хрущяха и се изсипваха при всяка стъпка или замах с меча. Денят напредваше, а двете огромни армии се бяха приклещили и никоя не отстъпваше, освен ако това не станеше върху собствените им мъртви тела. Пиките пробождаха напред, щом някой от капитаните съзреше пролука и се втурваше да я запълни, като разкъсваше празнини из редиците. През цялото време секирите и брадвите не спираха да се надигат.

Зад фронтовата линия редиците се сгъстяваха, за да се стоплят и да се прикрият от вятъра, който свиреше и ги пронизваше, като отнемаше от силата им. Те потропваха с крака и духаха в дланите си, но неизменно биваха привличани напред. Не можеха да се оттеглят, едва можеха да маневрират дори когато бледата светлина започна да изчезва и над десетките хиляди, застанали върху замръзналата земя, стиснали дърво или желязо в ръцете, започнаха да падат сенки.

Имаше моменти, когато вятърът издухваше снега и бойното поле се откриваше. Гледката не беше особено вдъхновяваща за онези лордове и наемници, които бяха дошли на север с Едуард. Армията на Ланкастър продължаваше да е огромна — тъмна маса, струпана като ята скорци върху побелялата земя. Изтощените мъже от юг се споглеждаха и клатеха глави. В избледняващата светлина беше трудно да видиш подобна гледка и да не се разколебаеш, да не почувстваш отчаяние, когато тялото те боли и е сковано от студ.

Момчета не спираха да кръстосват редиците, понесли вода в кожени мехове с тръба, от която хората можеха да смучат като от майчина гърда. Хлапаците даваха на прежаднелите бойци да се освежат с някоя глътка, но ги смушваха, ако пиеха твърде много или разливаха ценната течност по брадите си. И през цялото време боят продължаваше, редиците сякаш дишаха заедно и тук-там се чуваше как някой вика заради приятел или близък, щом разбереше, че той ще умре в тъмното, викайки за последно или пък смъквайки се на земята между краката на оцелелите, които продължаваха да се влачат напред.

Когато слънцето залезе, с него си тръгна и нещо жизненоважно. Ветераните прегърбиха рамене и сведоха глави, нагласяйки се с мрачно търпение да изтраят тъмнината. Никой не спря редиците, нито лордовете, нито техните капитани. Те, изглежда, разбираха, че са дошли на това място в служба на двама крале; а ще го напуснат, когато остане само един от тях. Рогове и барабани се смълчаха, вече не заглушаваха рева на мъжете, който се надигаше и стенеше все едно вълни се разбиваха във вълнолом, нито пък гласовете на умиращите, които звучаха като крясъка на гларуси.

Наемни войници, воювали с часове, бяха покосени от тежка като олово умора и объркване, което само се засилваше в тъмнината. Те преплитаха крака редом с другарите си и ако ги застигнеха по-бодри врагове, биваха покосявани като житни снопове. Броят на загиналите растеше все повече и повече, по-силните се нахвърляха дивашки върху по-слабите, после на свой ред отслабваха, за да бъдат повалени.

Сред редовете на Йорк настъпи мрачно отчаяние. Дори в центъра, където се биеше самият Едуард, който сякаш не страдаше от умора, мъжете най-сетне бяха осъзнали с каква огромна армия разполага Ланкастър. Младият крал отправи поздрав към Фокънбърг и след това се насочи към Уорик, като приемаше приветствията на центъра, с които хората там го посрещнаха. След като на бойното поле нямаше оръдие, Едуард бе недосегаем, стига силите да не му изневеряха. Рицарите, налегнати от тотална умора, можеха да бъдат повалени или намушкани между плочките на бронята, шлемът им можеше да се смачка навътре. Но ако мъж с размерите на Едуард успееше да продължи да се бие, трудно е да намериш начин да го спреш. Искаше се едва ли не идеален удар, за да пробиеш доспехите му — и както някой се прицелваше, въоръжен, той гледаше нападателя си с безумна усмивка и отвръщаше на удара преди още другият да го е застигнал. Накрая вече не помнеше броя на жертвите, които паднаха под меча му.

Тъмнината ги бе погълнала, когато Едуард забеляза раздвижване вдясно. Ако нямаше сняг, не би го видял, но на фона на побелялата земя лесно установи, че някаква тъмна маса напада — беше се появила, докато снегът още се вихреше във въздуха. От височината на коня си той първи получи предупреждение, макар че само се вглеждаше в тях. Съгледвачите вече тичаха към него, момчета, които се състезаваха да поемат неговите нареждания, каквито и да са те. Едуард вдигна ръка с разперени пръсти. Каза им да почакат, докато и той самият чакаше с разтуптяно сърце, чувстваше се замаян, прилошаваше му. Ако към кралската армия идваха нови подкрепления, той гледаше в лицето на смъртта и последното обезчестяване на рода Йорк. Още от самото начало числеността на неговите бойци отстъпваше на тази на врага. Онези, които прииждаха сега, щяха да го разбият.

Ударът повали левия фланг на Ланкастър. Норфолк ги беше открил в снега и тъмнината и сега поведе цялото дясно крило на Едуард срещу най-слабото място на Ланкастър. Хукнаха в атака и наддадоха страховит рев, който отекна по цялото бойно поле. Знамената на Норфолк полетяха напред, за да ги предвождат, и при вида им Едуард и Уорик се спогледаха облекчено и започнаха да вият заедно с останалите. По-точно премерено не можеше и да бъде — и ако по-рано през деня двестате вражески конници почти бяха разсипали крилото на Фокънбърг, девет хиляди свежи бойци сега напълно разбиха фланга на Ланкастър, пометоха армията и оставиха хиляди мъртъвци. Хората на Норфолк със сигурност бяха уморени, цял ден бяха газили в снега, търсейки бойното поле. Въпреки това бяха бодри и енергични в сравнение с нещастните, полумъртви воини, които през цялото това време се бяха сражавали.

Заради тъмнината в редиците на Ланкастър настъпи пълно объркване. Беше дошло голямо нападение и мъжете тръгнаха назад в тих ужас, като се надяваха тъмнината да прикрие безчестието им. И както Норфолк ги притискаше, Едуард, Уорик и Фокънбърг също усетиха, че вражеската линия внезапно поддава пред тях.

Мъже, които на дневна светлина биха удържали наплива до безкрай, се пречупиха в тъмнината. Обръщаха се и бягаха, нападани от всички страни от войници, които ги атакуваха с писъци и трясък на желязо. Те се хлъзгаха и падаха, ставаха пак и разпростираха паниката, като се бутаха сред редиците от бойци, които още не бяха разбрали какво се случва; сграбчваха ги, крещяха въпроси, а те се отскубваха и се препъваха нататък. Стотици бяха разбити, после хиляди, оставяйки страха да свие гърлата им и да ги потопи в дива паника. Носеха се надолу по склоновете към реката, падаха с доспехите си и се блъскаха непрекъснато.

Зад тях редиците на Едуард и Уорик се бяха срещнали с Норфолк и настъпваха по фронта. Заедно те надаваха ревове на дивашка радост, преследваха тичащите мъже. Само мигове преди това пред тях бе стояла армия поне равностойна на тяхната. С тази представа войската на Йорк натискаше по фронтовата линия. Двама или трима ще хванат някой нещастен рицар, ще го повалят, като му подкосят краката, или ще го бутнат с брадвата в гърба, тъй че да падне. Веднъж свален на земята, някой друг ще замахне в кръг с дръжката на брадвата и ще го цапардоса по главата или врата. Но не спираха дори тогава, подивели от собствения си страх. Удар след удар се редяха, докато костите се разтрошаха на парчета, а тялото бе намушкано стотина пъти.

Рицари и благородници викаха „Мир! Откуп!“, щом ги поваляха в тъмното, крещяха с пълен глас на хора, които не можеха да ги видят добре в снега. Но за тях нямаше милост и секирите започваха да блъскат.

С дългите знамена, които се вееха от двете му страни, Едуард навлезе в лагера на Ланкастър. Настроението на краля преустанови всички разговори, макар да не беше неблагоприятно, а просто повлияно от объркването, което внесоха в ума му шеметно развилите се, твърде многобройни събития от деня.

Яздейки към центъра на лагера, те не срещнаха въоръжена съпротива. Малкото останали пазачи избягаха още щом видяха как знамената на Йорк се задават по пътя. Привлечен от миризмата на готвено, Едуард слезе от коня си, за да приеме купичка изпускаща пара овнешка яхния, славна подкрепа за свития му от глад стомах.

Осемнайсетгодишният крал сърбаше гозбата, а от отсрещния край на лагера като втрещени го зяпаха Уорик и Монтагю, Норфолк и Фокънбърг. Единственият звук дойде от Норфолк, който се изкашля в платнена кърпа с влажна кашлица, която не спря, докато с изкривено лице не изплю в нея кръв, а после и още кръв, която пък изхрачи на земята.

След малко капитаните му донесоха някакви сметки, разграфени с тънки линии, но той ги отпрати с жест. Нямаше интерес към писарска работа, нито дори към задачите на управлението. Не се съмняваше, че човекът на баща му, Паучър, ще го издири в някакъв момент, но първо имаше да се свършат далеч по-важни неща.

Слугите на Ланкастър притичваха, за да донесат храна и вода, ужасени и изпаднали в шок, но вече усетили, че от кървавите полета зад гърба им се оформя един нов свят. Все пак те трябваше да ядат и да получат заплащане за труда си, макар господарите им да бяха убити. Някои плачеха, докато работеха, осъзнавайки, че главата на техния род няма никога вече да се завърне. В един хамбар войниците откриха бутове и опушена шунка и ги нарязаха с ножовете си, с които до не много отдавна бяха мушкали жива плът.

Изтощените мъже се настаниха да се хранят и да починат, а Едуард се качи отново на коня, като трепна от болка заради нараняванията по тялото си — прободе го от дясната ръка и рамо, та чак до двата крака. Доспехите му бяха поели десетки удари и пораженията се бяха разнесли така, че в продължение на седмици щеше да е целият нашарен със синини. Железните пластини бяха надупчени там, където бяха прониквали остриета. Едуард преброи четири триъгълни пробива от секира. Всички бяха на гърдите му и това го правеше горд. И всеки един бе обрамчен с кръв, макар че раните отдолу се бяха съсирили и залепили за пластовете от кожа и плътен лен. Той изпъшка, щом се протегна, за да яхне коня, и обърна това в гневен вик, след като всяка става на тялото му го заболя. Остави шлема си в ръцете на един слуга и затвори очи. Потта му започна да изсъхва на вятъра, който духаше насреща му. Едуард не се нуждаеше от златния пръстен, закрепен в желязото, за да покаже, че е крал. Истината се криеше в битката, която бе спечелил. Никакви развети знамена или фамилни гербове не значеха толкова, колкото нея.

Малко преди обед от стените на град Йорк забелязаха неговите шестстотин конници. Беше се чудил дали ще завари вратите на града затворени, така както в Лондон бяха попречили на Маргарет и Хенри да влязат. Вече беше решил, че ако не го пуснат вътре, ще събере оръдия и ще срине града до основи. Намръщеният му поглед се проясни, щом видя, че портата Микългейт се отваря пред него. Не се виждаха пазачи, нито пък някой друг по пътя, който влизаше в града. Той стисна юздите, като забави хода на коня си. Изведнъж го обзе страх какво ще види там.

Уорик изгледа любопитно краля, после ускори ход и подвикна на рицари и капитани да следват темпото му. Те реагираха бързо, зачаткаха копита, докато преминаваха под каменната кула с помещението на пазачите и стените, които се извисяваха от двете им страни.

Едуард ги следваше бавно, стиснал в юмруците си ръкавиците. Той дръпна юздите и спря, хвърляйки поглед над калните улици, които се разстилаха из града от тази точка нататък, към лабиринта от препълнени къщи и камбанарии на църкви. Домакинските огнища бяха мърсили този въздух в продължение на десет хиляди години, дори повече. Стар беше градът, със стари камъни.

Щом се почувства готов, той обърна коня си, за да се изправи с лице към Микългейт, и вдигна глава нагоре. Очите му се присвиха и в гърдите му се разрази буря от нещо твърде близко до стенания, щом се взря в главите на баща си и брат си Едмънд. Третата глава се беше изкривила на шипа и странно се бе наклонила настрани. Едуард се озърна и видя как Уорик слиза от коня си и крачи към железните стълби, поставени от двете страни на кулата при портата на града.

Той също скочи долу и тръгна на крачка-две зад графа, после двамата заедно се заизкачваха. Снежната буря беше изразходвала силата си още предния ден, така че на тази височина не се усещаше нищо повече от приятен ветрец. Кралят на Англия се подпря на една издатина и протегна ръка към главата на брат си Едмънд, като изкрещя от ужас при вида на черната смола, покрила кожата. Едва разпознаваше чертите, които добре познаваше, и беше благодарен за това.

Главите бяха изгнили през месеците след битката при замъка Сандъл. Железният прът ги крепеше едва-едва над стената и почти без да погледне, Едуард откачи и пусна първата надолу към Фокънбърг, за да я вземе и увие. Щеше да последва християнско погребение; агонията от унижението на брат му беше отмъстена по възможно най-добрия начин. Видя, че Уорик е вдигнал главата на баща си и, бавно изпускайки въздуха през стиснатите си устни, той стори същото. Зашепна молитви, както беше хванал насмолената челюст, и потрепна, щом усети, че косата докосва ръката му.

Фокънбърг и Монтагю стояха отдолу с протегнати ръце. Те поеха главите тържествено и ги предадоха, за да бъдат увити в плат. Над тях Едуард Плантагенет и Ричард Невил поспряха за миг с гръб, подпрян на студения камък.

— Ти изигра ролята си, Ричард — рече Едуард. — Ти и твоите роднини от рода Невил. Мога да направя чичо ти новия граф на Кент, хубава титла с очарователна земя и огромно богатство. Той свърши добра работа, че и повече. Видя ли колко много бяха ударените от стрели, когато минавахме? Хиляди, Ричард. Нищо чудно той да ни спечели победата.

После изражението му стана строго и замислено, докато оглеждаше по-стария граф.

— Ами ти, Уорик? Ти имаш не по-малко замъци и градове от мен, може би дори повече. Какво мога да ти предложа на теб, който направи толкова много, за да стана крал?

— Нищо не искам — отвърна Уорик с нисък и прегракнал глас. — А пък и ти задържа лявото крило, докато някой друг щеше да го отпише. Вдъхнови хората така, че и досега те виждам като пример в съзнанието си. Няма да го забравя. Без теб нямаше да мога да взема главата на баща ми, за да я погреба в свята земя. Това не е малко, не и за мен.

— Трябва да вземеш нещо за награда, Уорик. Не можеш да ми откажеш това, нито пък ще ти позволя да се оттеглиш във владенията си. Имам нужда от теб, да си до мен, докато възстановяваме мира в кралството.

— Тогава ме издигни в кралски съветник или кралски придружител. За такава чест бих стоял до теб завинаги. Като последния крал Едуард, ти ще управляваш петдесет години и — тук Уорик се насили да се усмихне, макар че очите му плувнаха — може би ще ни спечелиш обратно Франция.

Видя как веждите на Едуард се повдигнаха с интерес при тази мисъл и той се засмя.

— Ще измислиш ли някаква награда за Норфолк? — изведнъж попита Уорик.

Самият Норфолк не беше на повече от стотина метра, виждаха го как чака по-младите мъже да слязат долу. Изглеждаше смален от студа. Докато Уорик го гледаше, той се преви на две, за да се изкашля и да се помъчи да поеме въздух.

Настроението на Едуард се помрачи и той сви рамене.

— Знам, че Норфолк донесе завършека, с Божията помощ. Може би след време ще се почувствам готов да го похваля. Въпреки това не съм спал и една нощ, откакто ругая Норфолк и го пращам по дяволите заради празнината, която остави в армията ми. Брат ти Джон се би добре, мисля. Имам намерение да почета Невилови, Ричард. Мястото на баща ти в Ордена на жартиерата е все още празно.

Уорик се замисли какво би казал баща му на подобно предложение. Започна да потърква топче леплива смола между двата си пръста.

— Граф Пърси беше сред мъртвите, Ваше Величество. Ако желаете да почетете семейството на баща ми и моето също…

Нортъмбърланд беше огромно графство, милиони девствени хектари земя и титла с реална власт. Но Едуард не искаше повече бунтарство от бастиона на Севера. Уорик видя как той задъвка вътрешната страна на бузата си.

— Брат ми винаги ще ти е верен, Едуард.

Кралят сведе глава и лицето му се проясни, след като вече бе взел решение.

— Много добре. Ще му дам писмено удостоверение с моя печат, да видим колко бързо ще успее да възцари мир на север. Доволен съм да имам един Невил в Нортъмбърланд. В крайна сметка, Ричард, сега ще се нуждая от верни хора около себе си. Такива с ум и кураж едновременно. Имам да управлявам цяло кралство.

Двамата мъже слязоха от крепостта и почтително загледаха как увиват трите глави в плат и кожа, как ги завързват за седлата. Норфолк приближи до Едуард, падна на коляно върху камъните и зачака с наведена глава.

— Станете, милорд — тихо каза Едуард.

— Питали са момчетата ми в гостилницата, Ваше Величество. Хората от града се боят, че ще им наложите някакво наказание, защото са приютили крал Хенри и кралица Маргарет.

— Да, все още е възможно да го сторя — отвърна Едуард, макар че сам не вярваше на думите си. Изправен пред армия с числеността на тази, която бе издигнала лагер в Тадкастър, град Йорк е бил заложник. Още на мига реши да ги обяви за невинни и че няма да им налага наказание — нито в злато, нито с кървави екзекуции. Баща му все казваше, че един човек се разкрива по начина си на поведение, когато е на власт. Това имаше значение за младия крал.

Норфолк още повече наведе глава, съвсем наясно, че кралят продължава да го обвинява за късното му пристигане, че е едновременно мразен и хвален. Реши да не се извинява, макар че загубените часове на отчаяние в снега сигурно бяха най-тежките, които бе преживял в живота си. Тогава му се струваше, че ще се влачи из бялата пустош завинаги и в резултат на това ще загубят кралството. Мислеше, че може да се задуши и да умре от кръвта, която напираше в гърлото му.

— Ваше Величество, казват също, че кралица Маргарет и съпругът ѝ са напуснали града призори.

— С каруци или с карети? — рязко попита Едуард и погледът му се изостри. Беше само час или два след пладне. Ако Маргарет е тръгнала с каруци, все още би могъл да ги настигне.

— Оставили са ги, Ваше Величество. Взели са само коне със самари за товара и парите. Дори и така мога да изпратя десетина мъже след тях, милорд. Отправили са се на изток, може би към крайбрежието. Всички в странноприемницата са на това мнение.

— Изпрати своите десетина души — рече Едуард, доволен, че е взел бързо решение. — Нека ги доведат обратно.

— Да, Ваше Величество — отвърна херцогът и се поклони ниско.

Едуард наблюдаваше как Норфолк се отдалечава по улицата, тръгнал към чакащите го конници. На младия крал му беше приятно, че хората идват при него да искат услуги и решения. Главозамайващо беше, а най-хубаво бе усещането, че духът на баща му направо ще крещи от удоволствие. Родът на Йорк бе взел в ръцете си управлението на цяла Англия. Където и да избягаше Маргарет, то нямаше да промени онова, което двамата със съпруга ѝ бяха загубили на бойното поле между Сакстън и Тоутън — или пък онова, което той бе спечелил. Все едно са изпуснали короната и тя се е търкулнала насред цялата кръв и е спряла в ръката му.

Маргарет прикриваше горчивината си, като държеше главата си изправена и едва-едва се усмихваше. Вече бе разбрала какво означава да видиш как един ценен съюз се разкъсва и е захвърлен в пламъците. Останала ѝ бе едната гордост и това ѝ беше утехата.

В началото преходът до Шотландия сякаш премахна товара от раменете ѝ. Тежката езда на север изведе семейството ѝ извън обсега на крал Едуард и това ѝ донесе такъв прилив на облекчение, че се почувства зашеметена, едва не падна от седлото. Но още в първата им среща кралица Мери Гелдерс не скри гнева и разочарованието си. Беше видно и от намръщените и укорителни погледи на шотландските лордове, в самия тон на гласа им, ако изобщо благоволяха да ѝ проговорят.

Преди тя беше обект на ласкателства. След кървавата баня при Тоутън не ѝ остана нищо за предлагане. Още по-лошо, чувстваше се преследвана и преуморена, държаха я единствено последните зрънца гордост, които ѝ бяха останали, нищо друго. Тя премина през портата в полунощ и се мъчеше да не показва колко лошо са я уязвили.

Изруга, когато усети как кракът ѝ се изкриви върху калдъръма, сякаш дори камъните я отпращаха. Прехапа устни и протегна ръка към Съмърсет, който я подкрепи, докато възвърне равновесието си. Имаше още часове до изгрев-слънце и лорд Дъглас реши да използва тъмнината, за да качи малката групичка на кораба, който ги очакваше.

В центъра ѝ вървяха крал Хенри и синът му; момчето като никога бе замлъкнало насред дружината от бойци, готови да защитават или нападат. Маргарет не виждаше лицето на съпруга си, но стискаше зъби, като го слушаше как си тананика, в абсолютно неведение за опасностите. Не беше изключено да срещнат въоръжени мъже по доковете или преследвачи, изпратени от Едуард, или просто местни побойници, на които не са платили достатъчно.

Маргарет чу какви заповеди даде Мери Гелдерс на лорд Андрю Дъглас и войниците му. Ако бъдат спрени или провокирани, те трябваше да пролеят кръв. По един или друг начин корабът щеше да отплава преди зазоряване. Тя подозираше, че шотландската кралица-майка искаше час по-скоро да се отърве от малобройното ѝ семейство. Не беше казано гласно, но бе пределно ясно, че няма как Беруик да бъде прехвърлен на шотландския двор заради армията, с която тя тръгна на юг. Нито пък се очакваше синът ѝ да се ожени за шотландска принцеса. Маргарет бе загубила всичко, което бе в нейна власт да обещае, а Мери Гелдерс трябваше да сключи мир с новия крал на Англия.

В тъмното Маргарет се молеше да не я предадат. Знаеше, че зависи от съжалението на една жена — и тази мисъл не ѝ беше приятна. Много лесно бе да си представи как отплават по крайбрежието и нагоре по Темза само за да бъдат посрещнати от радостните лица на всички лордове на Едуард. Потрепери при тази мисъл.

Различаваше в тъмното силуета на търговското корабче. Съдът се клатеше край каменния док, опъвайки въжетата, които го привързваха към брега. По такелажа и рейките пробягваха тъмни фигури, охлабваха въжетата на платната, тъй че те плющяха и се белееха в тъмното.

Щом пристигнаха до самия край на кея, Маргарет видя, че мостикът води до по-тясната средна част на кораба, широк колкото за един кон. Лорд Дъглас прочисти гърлото си и спря малката им група, докато шестима от неговите хора се качиха на борда и претърсиха каютите и трюма. Успокои се чак след като те се върнаха и изсвириха тихичко. Гърдите му хриптяха, задъхваше се и Маргарет осъзна, че човекът не е добре, въпреки че бе изпълнил задължението, което му бяха възложили. Той не беше сред тия, които ѝ се мръщеха демонстративно заради всичко, което бе загубила, и тя бе благодарна. Всичко представляваше част от света, който тя оставяше зад себе си — свят, изпълнен с почтени мъже. Със себе си водеше петима слуги, двама пазачи и три прислужнички, които да ѝ помагат със съпруга ѝ. Едната беше силно шотландско момиче, дадено ѝ от Мери Гелдерс. Мишците и краката на Бесами бяха като свински бутове и макар да говореше малко английски, тя ѝ беше полезна да забавлява уелския принц.

Усети как усмивката ѝ се напряга и застива при тази мисъл. Синът ѝ щеше да бъде просто Едуард Уестминстър или пък Едуард Ланкастър, когато напуснеха този бряг. Откраднаха му както титлата, така и наследството, макар че той не можеше напълно да разбере загубата си, не и в този момент.

Шотландската стража зае позиции покрай доковете. Слугите се бяха качили на борда с торбите и сандъците, а Бесами улови Едуард за ръката и му каза, че е едно истинско сладкишче. Маргарет остана с лорд Дъглас, Съмърсет и съпруга си, който беше спрял да тананика, за да огледа кораба и морето зад него.

— Лорд Дъглас, имате моята благодарност за всичко, което направихте за нас — рече Маргарет. — Ще ми дадете ли сега минутка, за да разговарям насаме с лорд Съмърсет? Има неща, които трябва да му кажа.

— Разбира се, милейди — отвърна шотландецът и се поклони ниско, макар че така дробовете му пак започнаха да свирят. Той се отдалечи и привлече най-близко стоящите си подчинени със себе си по дока, като истински баща, излязъл на разходка с войнствените си синове.

Маргарет се обърна към Съмърсет, взе ръката му между двете си длани, без да я е грижа кой ги наблюдава. Седмици бяха изминали след Тоутън. Пролетта беше достигнала дори до този отдалечен северен край на източния бряг на Шотландия. Ако не беше дошла, те нямаше да могат да отплават, но дори през пролетта малкото търговско корабче щеше да се движи покрай брега, докато пресече към Франция. Бяха ѝ казали, че с попътен вятър плаването може да отнеме само три или четири дни. Тя беше написала писма до хора и места във Франция с очакване да я предшестват, за които не се беше сещала през половината от живота си.

Насили се да диша бавно, защото осъзна, че съзнанието ѝ се вкопчва в безумни дреболии, само и само да не изрече гласно решението, което бе взела. Не искаше да разочарова Съмърсет.

— Маргарет, какво има? — попита той. — Забравили ли сте нещо? След като веднъж пристигнете във Франция, мога да ви пратя всичко, което поискате.

— Искам да оставя съпруга си при вас — отвърна тя. Гласът ѝ се пречупи от нервното напрежение и побърза да продължи, преди той да отговори. — Все още има приятели и поддръжници, хора, които ще скрият истинския крал на Англия. Аз имам само неколцина слуги и не мога да се грижа за Хенри там, където отивам. Моля ви. Той не би могъл да разбере нищо от Франция в състоянието, в което е сега. Ще страда, ако е далеч от познатото.

Тя хвърли скришом поглед към Хенри, но той все още бе вперил поглед в морето, потънал в блясъка на лунните лъчи върху дълбоките води.

Съмърсет внимателно отдръпна ръката си.

— Маргарет, той със сигурност ще е в по-голяма безопасност във Франция, където може да се укрие. Крал Едуард няма да я нападне, за да го търси, поне аз не мисля така. Но ако го оставите тук, винаги съществува опасността да бъде открит и предаден. Не мисля, че добре сте обмислили всичко това, милейди.

Маргарет стисна челюсти толкова силно, че зъбите ѝ проскърцаха. Беше изтърпяла много през тези петнайсет години. Англия ѝ беше дала много, но ѝ беше отнела повече, отколкото се осмели да си признае. Мислеше си за щастливия брак на сестра си и за не толкова щастливото съжителство на майка си. Баща ѝ беше още жив, знаеше го. Щеше да посети стареца в замъка Сомюр. Тази мисъл ѝ донесе болезнен пристъп на носталгия, нещо, неизпитвано с години. Погледна пак към съпруга си, повече дете, отколкото мъж, по-скоро глупак, отколкото крал. Баща ѝ щеше да му се подиграва и унижава. Ако вземеше Хенри със себе си във Франция, най-вероятно щяха да го използват и да го продадат на френския двор. Щяха да си чистят ножовете в него, да си закачат наметките по раменете му. Съмърсет очевидно бе твърде достоен човек, за да може да си представи колко лошо ще се отнасят с Хенри във Франция. Тя вдигна глава, като излъчваше пълно самообладание.

— Това е моята заповед към вас, милорд Съмърсет. Дръжте съпруга ми в безопасност, в къщи, разположени далеч от пътищата. Нека му дадат всички книги, които поиска. И намерете верен свещеник, който всеки ден да изповядва греховете му. Така той ще бъде щастлив. Това е всичко, което искам.

— Много добре, милейди — отвърна Съмърсет.

Изглеждаше скован и наранен, но тя знаеше, че ще изпълни желанието ѝ. Младият мъж придоби същото страдалческо изражение, както когато му съобщи, че няма да я придружава. Макар че херцогът със сигурност щеше да е преследван и задържан, той имаше добра репутация и високо обществено положение. Може би щеше да има хора, които ще застанат зад него. При всички положения нямаше да е подходящ за новия ѝ живот във Франция.

Една по една тя извади монетите, които тежаха в подгъва на наметката ѝ. Вземаше сина си със себе си и ако беше загубила останалото, поне то бе загубено за добро. Беше отдала половината си живот на Англия. Достатъчно.

— Новости тук! Новости! — дочу се глас откъм сградите на кея, където търговците складираха стоките си.

Лордът и хората му моментално настръхнаха, изтеглиха мечове и кинжали и тръгнаха назад по каменната настилка, за да застанат между Маргарет и някоя възможна заплаха. Докато корабът не отплава, тя беше тяхна отговорност.

Вестоносецът беше млад мъж с хубава наметка над дрехи, които на по-добра светлина сигурно щяха да минат за ярки. Дъглас накара да донесат маслени лампи от кораба, докато непознатият остана безмълвен и под стража. На блясъка им Маргарет видя, че той свива рамене и се подчинява на грубо подвикнатата заповед да се съблече до кръста. Разкри се силно мускулеста физика, която би била гордост за всеки борец от армията на Лондон. Макар че войниците отстраниха една-единствена и поставена на видно място кама в кания, неговият вид и множеството белези по тялото му разтревожиха еднакво и Дъглас, и Съмърсет.

— Не ми харесва това, милейди — прошепна Съмърсет. — Облечен е като вестоносец, но не бих му се доверил да приближи на една ръка разстояние.

Маргарет кимна. Добре знаеше, че крал Едуард може да е пратил дузина убийци след нея. Такива мъже се срещаха по-често във Франция и Италия, но съществуваха и тук в Шотландия и прекарваха целия си живот да се обучават в убийства. Тя потръпна.

— Изкажете посланието си на глас, сър — извика му тя. — Тук около мен са само доверени хора и те ще ви убият, ако сте решили да ми навредите.

Младият мъж направи сложен поклон, макар че лицето му остана строго.

— Милейди, наредено ми е да ви кажа следното: „Аз съм усмихнатият мъж с нож под наметката.“ Макар че нямам бира, ще ви служа с чест. Името ми е Гарик Дайър.

Маргарет усети как пребледнява, докато Съмърсет и Дъглас избухнаха, гневни и объркани.

— Мисля, че наистина познавам мастър Дайър, господа — отрони тя. — Просто съжалявам, че не… го разпознах преди това.

Моментът за нея бе изпълнен с горчива сладост и идеално съответстваше на настроението ѝ при напускане на страната, която беше заобичала, но и намразила. Маргарет се извърна, събра полите и наметката си, за да се качи на чакащия кораб. Всякакво движение там беше замряло и моряците стояха на такелажа.

Тя чу как зад нея издрънча лък, но не видя, че стрелата улучва Дерек Дайър, който вдигна изумен ръката си към парчето метал, показващо се измежду ребрата му. Падна върху калдъръма. Тя все още се обръщаше, когато Дъглас изрева заповед и Съмърсет я сграбчи и я бутна към мостика.

— Качи се на кораба, Маргарет! — изкрещя младият херцог в ухото ѝ.

Лампите се разхвърчаха наоколо, мъжете ги пуснаха, за да извадят мечовете. Но и лунните лъчи бяха достатъчни. На бледата белезникава светлина иззад хамбарите излезе една приведена куцукаща фигура със странно изкривена походка. Съмърсет сигурно би я накарал бързо да пресече палубата и да се скрие в трюма, но Маргарет се дърпаше в ръцете му, чакаше да види.

— Само един мъж е — рече задъхано. — Един убиец, който изстреля стрелата си и няма да остане жив, за да ме достигне.

Гледаше как шотландците наобикалят фигурата в сянка. Той им говореше нещо, виждаше го, и махаше с ръце. Беше готова да се извърне в момента, в който понечат да го убият. Беше видяла толкова много смърт за своите трийсет и една години живот. Но те се бавеха. Един от тях се провикна към лорд Дъглас и лицето на Маргарет се смръщи, когато той тръгна, гневно трополейки с крака, за да чуе какво има да му каже онзи. За нейна изненада старият шотландец хвана другия здраво за ръката и го поведе по кея в нейна посока. Някои от хората му събраха разпръснатите лампи, запалиха ги една от друга и така имаше достатъчно светлина, с която да осветят убиеца.

Маргарет занемя, вдигнала длан към устата си. Лицето на Дери Бруър беше покрито с мръсни платнени ленти, тъй напоени със засъхнала кръв, че променяха изцяло формата на главата му. Той я изгледа с едно блеснало око, макар тя да забеляза, че се е привел заради някаква по-дълбока рана, не можеше да стои изправен. Куцаше при всяка крачка. Въпреки това Маргарет знаеше, че го е оставила в лагера Тадкастър, на около триста километра на юг оттук. В този момент усети неговата решителност и се почувства засрамена за това, че тя бе получила толкова гостоприемен прием и помощ, докато през цялото време този ранен мъж я е следвал.

— Добър вечер, милейди — рече Дери Бруър. — Аз съм усмихнатият мъж с ножа под наметалото. Не знам кое беше това копеле.

— Дери! — извика тя, шокирана както от появата, така и от думите му.

— Съжалявам, милейди — Дери се взря в тялото върху камъните и поклати глава. — Беше един от моите хора, ще го припозная в смъртта му, милейди. Толкова мога да сторя за него.

— Щом е бил от твоите, защо го…? — тя спря, щом вестоносецът надигна глава и я изгледа изпод кафеникавия плат, притиснал с ръка стомаха си. Всеки сантиметър от тялото му беше зацапан с мръсотия или кръв.

— Да, точно така, той щеше да е доволен от завръщането ми. Щеше да ме довърши — дали с отрова, или с нож, или пък с бутване в морето. Иначе не съм го преценил правилно. Все едно, научих се да не съжалявам за онова, което не мога да променя вече. Върнах се при вас, милейди.

Дери се залюля леко и щеше да се свлече на едно коляно, ако Дъглас не го беше издърпал нагоре.

— И вие ще позволите на този да се качи на борда, така ли, милейди? — попита я шотландецът със скептично изражение.

— Разбира се, милорд Дъглас. Каквото и друго да е сторил, Дери Бруър продължава да е мой верен слуга. Наредете да го отведат долу, моля, за да го изкъпят и нахранят, и да го превържат на топло — тя виждаше, че главата на Дери клюма и той е на края на силите си заради изтощението и неизлекуваните рани.

Маргарет изчака, докато шотландците предадат Дери на грижите на слугите ѝ, и слезе на кея. Застана с лице към Дъглас и Съмърсет и прие поклона им, преди да се обърне към съпруга си. Застана между него и морето.

— Лорд Съмърсет ще те пази в безопасност, Хенри — рече му.

Кралят я погледна и се усмихна кротко.

— Както кажеш, Маргарет — прошепна той.

В очите на Хенри не се четеше нищо освен абсолютно спокойствие. Маргарет се беше чудила дали ще усети сълзи в своите, но това не се случи. Всички битки бяха загубени. Ръката бе написала Mene, Mene, Tekel, Upharsin на стената, тези думи на древен език, който никой не знаеше. Ни буква не можеше да се премахне и тя бе взела всичките си решения.

Без да продума повече, се качи на кораба, стиснала перилата, докато моряците захвърлиха въжетата и скочиха след нея, подвижни като маймуни. Вятърът и течението отнесоха Маргарет към Франция, към замъка Сомюр от детството ѝ, към баща ѝ. Не се съмняваше, че старият негодник ще я разкритикува за несполуките, но все пак толкова близо беше стигнала до целта. Стана кралица на Англия и десетки хиляди се биха и умряха в нейна чест. Тя вдигна гордо глава при тази мисъл и прогони отчаянието.

Щом почувства, че се движат, синът ѝ Едуард затрополи нагоре към палубата и се наведе над водата, за да наблюдава как корабът я пори и вдига пяна. После извика майка си развълнувано да дойде и тя да гледа. Пролетта се задаваше и Маргарет черпеше надежда от това. Не се обърна назад към мъжете, застанали на брега и изостанали в далечината.

— Коя е тази жена? — попита Луи, крал на Франция, като си вееше, за да раздвижи загрятия, неподвижен въздух в двореца. — Да ми пише толкова често, да ме обсажда по този начин.

— Маргарет Анжуйска е ваша първа братовчедка, Ваше Величество — прошепна съветникът, наведен напред, за да говори директно в ухото му.

Луи се обърна към него презрително:

— Прекрасно знам коя е тя, Лалонд! Възкликнах гласно с теоретичен или, ако щеш, реторичен въпрос, след като никой от вас не може да ми обясни как най-добре да постъпя.

Мълвата в двореца се носеше, че съветникът Албер Лалонд е на поне осемдесет години, ако не и деветдесет; никой не знаеше със сигурност. Той се движеше и говореше бавно, но кожата му бе изненадващо гладка, с толкова фини бръчки, че оставаха невидими, докато не се смръщеше или изпиташе болка от последните си два останали кътника. Признаваше единствено, че се намира в шестото си десетилетие, макар че другарите от детските му години отдавна бяха мъртви. Имаше хора в двора, които твърдяха, че най-ранните спомени на съветника били още от Ноевия ковчег. Крал Луи го търпеше, защото Лалонд разказваше истории от времето, когато баща му е бил дете и подрастващ младеж. Със сигурност не беше заради интелекта му.

Френският крал гледаше впечатлен как старецът дъвче отпуснатата си уста, която от жегата се движеше непрестанно. Горната и долната му устна се припокриваха и бяха необикновено увиснали. Леко отвратен, Луи отмести поглед. Пет-шест благородници го чакаха — помежду си те притежаваха огромни богатства и въоръжени сили, в случай че се нуждаеше от тях. Той разтри крайчеца на дългия си нос, после се замисли, потърквайки връхчетата на показалеца и палеца си.

— Баща ѝ, херцог Рене, не е глупав, независимо от всички несполучливи претенции, които е предявил за Йерусалим и Неапол. Въпреки това не бих критикувал някого заради амбицията му. Съответно това означава, че не бива да приемам дъщеря му за глупачка. Тя знае, че бих предпочел да не търся на сина ѝ подходяща партия за женитба — момче без земи, без титла, без нищо! Не, притесненията ми са свързани повече с крал Едуард в Англия. Защо да подкрепям един принц бедняк? Защо да се конфронтирам с Едуард Плантагенет в началото на неговото управление? Той е бъдещето, Лалонд. Той изпраща приятеля си Уорик в двора ми, за да моли за ръката на някоя принцеса, предлага дарове и острови и ме ласкае с приказки за сто години мир, които да последват стоте години на война. Всичко това са лъжи, разбира се, но толкова красиви, красиви лъжи.

Кралят се надигна от трона и започна да крачи, а ветрилото му отново се размърда. Благородниците и слугите му бързо се отдръпнаха, за да не го докоснат случайно и евентуално да загубят ръката си.

— Да изпратя ли такъв крал в ръцете на враговете си, Лалонд? Не се съмнявам, че херцогът на Бургундия ще е доволен от неговия интерес, или пък владетелят на Бретан. Всичките ми херцози бунтари имат неомъжени дъщери или сестри. И ето го Едуард, крал на Англия, без наследници.

Ветрилото му едва-едва раздвижваше въздуха и той попиваше новопоявилата се пот по челото си с копринена кърпичка.

— Братовчедка ми Маргарет не може да не знае това, но въпреки всичко, Лалонд… въпреки всичко ме моли! Все едно… — той докосна с пръст устните си и ги притисна в средата. — Все едно знае, че Едуард никога няма да е приятел на моя двор. Все едно аз непременно трябва да я поддържам, защото ще разбера, че нямам друг избор. Много е странно всичко това. Тя не умолява, макар че не ѝ дължа никакви услуги, нито пък пари освен едни дребни ренти от баща ѝ. Тя единствено може да предложи сина си — изведнъж лицето на Луи засия, усмихна се широко. — Моят малък Едуард е синът на крал Хенри Английски. Намери му съпруга, Луи — и може би един ден ще ти се отблагодаря. Малко вероятно, а, Лалонд?

Възрастният съветник го изгледа с полузатворени очи. Преди да успее да отговори, кралят махна с ръка, за да изрази отчаянието си.

— Тя рискува бъдещето си, като залага на това, че недолюбвам английските крале. Да, ако имах още дузина неомъжени сестри, можеше да се замисля дали да не дам една от тях на сина ѝ, но толкова много умряха, Лалонд. Ти поне знаеш. Близначките, бедната Изабела. И три от собствените си деца погребах, Лалонд! Пресягал съм се да разтърся раменете на повече малки телца, отколкото се полага на един баща.

Кралят замлъкна и се загледа в огромната празна зала на двореца си. Всеки присъстващ, все едно мъж или жена, стоеше застинал, тъй че да не наруши хода на мислите му. След сякаш безкрайно дълга пауза той прочисти гърлото си и потрепери.

— Стига толкова за това. В съзнанието ми пробождат стари скърби. Прекалено е горещо. Не, лейди Маргарет ще бъде разочарована, Лалонд. Напиши отговор, с който изразяваш безкрайното ми съжаление. Предложи ѝ малка издръжка. Може би тогава ще спре да ме безпокои.

В отговор съветникът му се поклони над бастуна си.

— А що се отнася до крал Едуард Плантагенет, който открадна короната от друг мой братовчед… mon Dieu, боже мой, Лалонд! Дали да дам дъщеря си Ан на такъв вълк, когато порасне? Да хвърля ли милото ми агънце на грубоватия английски гигант? Когато баща ми даде една от сестрите си на англичаните, техният крал Хенри реши, че е станал крал на Франция. Спомням си как англичаните още се перчеха из френските градове, Лалонд — и претендираха за тях. Ако уважа крал Едуард с малкото си момиче, след колко време, мислиш, пак ще засвирят роговете? Ако пък не, колко ще мине, преди Бретан и Бургундия да надуят своите бойни тръби? Колко объркано, нали?

За негова изненада съветникът реагира.

— Англичаните проляха цялата си кръв в битката, която наричат полето на Йорк, или Тоутън, Ваше Величество. Те няма отново да заплашват Франция, поне не и докато аз съм жив.

Луи му хвърли скептичен поглед.

— Да, макар че ще имаме късмет, ако преживееш още една зима, Лалонд. А този Едуард е син на Йорк. Помня баща му от времето преди това огромно пале да се роди. Херцог Ричард беше… впечатляващ — жесток и умен. Баща ми го харесваше, ако изобщо може да се каже, че харесваше някого. Не мога да си позволя да превърна в свой враг този негов гигантски син, който победи армия от трийсет хиляди на бойното поле. Не, взех решението си. Никоя от дъщерите ми няма да остане неомъжена. Имам дъщеря на три годинки и, разбира се, новороденото, дано Бог да го съхрани живо! Мога да сгодя Ан и да я омъжа за него, след като навърши четиринайсет, след единайсет години. Нека си охлади страстите през следващото десетилетие. Нека първо се докаже като крал, преди да изпратя още една дъщеря на Франция отвъд морето.

— Ваше Величество… — започна Лалонд. Луи вдигна ръка и го спря.

— Да, наясно съм, че няма да чака. Не схващаш ли кога човек проявява въображение, съветнико Лалонд? Изобщо ли нямаш чувство за хумор? Или пък е от глухотата? Ще изпратя делегация от благородници и красиви птички да се срещнат с крал Едуард, с шпиони и писари, и гълъби, готови да донесат обратно новините. Те може би ще предложат дъщеря ми, но той ще се отдръпне, ще откаже. Невъзможно е да чака толкова дълго без наследници. Тогава ще му предложим овдовялата ми снаха, Бона, или една от племенничките, които тъй пърхат около мен по Коледа и се молят за подаръци от ръката ми. Той ще приеме и може би така ще сме предотвратили опасността гигантът да докара армия през онзи ръкав на сълзите, който англичаните наричат Английския канал. Сега разбираш ли, Лалонд? Трябва ли отново да ти обяснявам?

— Веднъж… е достатъчно в тази жега — рече старецът и го изгледа студено.

Крал Луи се изсмя.

— Висок дух! У човек на такава възраст! Incroyable, monsieur. Браво! Може би ти трябва да участваш в делегацията, а? Да се срещнеш с краля в Лондон. Не, недей да ми благодариш, Лалонд. Просто тръгни оттук и се приготви. Веднага.

Уорик се намръщи и поклати глава към двамата прислужници, които се мъчеха да привлекат вниманието му. Всеки от тях би могъл да го злепостави, затова им беше дал толкова строги инструкции, преди да ги доведе в Лондон. И двамата носеха ливреи в тъмночервено и бяло, цветовете на неговия род. По-големият беше Хенри Пърси, последният син от рода на графовете Нортъмбърланд. Момчето бе загубило баща си, дядо си и чичо си във войните, преди цялото му семейство да бъде лишено от имущество, а титлата, която би трябвало да наследи — беше дадена на друг. Истината бе, че при завръщането си от Тоутън Ричард Невил не намери сили да изостави ридаещото четиринайсетгодишно момче в Лондонската кула. Хлапето прояви патетична благодарност и оттогава му служеше като момче на повикване.

Съвсем естествено му се струваше, че то трябва да обучава Ричард, херцог на Глостър, който бе все още твърде млад за титлата си. Откри, че се поти, и се мъчеше да не забелязва как по-малкото момче се привежда, за да привлече погледа му. И двамата едва потискаха смеха си, с блеснали очи. Уорик се люшкаше между раздразнението и снизходителното благоволение към всичките им изпълнения. Двамата шумни младежи създаваха необичаен хаос в замъка Мидълхам. Редовно събуждаха всички с крясъците си. Веднъж трябваше търпеливо да ги увещават да слязат от най-високата част на покрива, където се бяха опитали да изиграят един дуел с мечове и едва не бяха паднали. Ядяха огромни количества храна и тормозеха прислужниците, като тайно внасяха в къщата заловени в гората лисици или пък бръмбари. Въпреки това Уорик не съжали за хрумването си да вземе двамата за обучение. Нямаше си собствени синове. Когато беше у дома и спокойствието в замъка се нарушаваше от разрушителните им игри, налягаше го тъга. В такива моменти майка му или съпругата му улавяха погледа му и го привличаха в прегръдките си със смях. После разпитваха момчетата и се залавяха да налагат с пръчка онзи, който бе причинил пораженията за деня.

Заобиколен от пратениците на френския двор, Уорик не обърна внимание на двете глави, които клюмаха като врабчета в покрайнините. Каквото и да беше, със сигурност можеше да почака, и беше време да се научат на малко търпение. Обърна им гръб.

Почувствал други очи върху себе си, той се наведе над чашата с вино и се обърна към водача на групата, пратеник Лалонд. Мъжът беше стар като света и се подпираше на сребърен бастун с приведени рамене, макар че не това приковаваше замаяния му от потрес поглед. От време на време старецът подаваше виното на личния си прислужник, после вадеше кутийка с някаква помада от кесията, завързана на кръста му, пъхваше пръст вътре и намазваше с нея редицата бледи жълтеникави зъби, твърде изпъкнали за устата му. Уорик не можеше да реши дали са направени от истинските зъби на умрели мъже, както веднъж беше чувал да му описват, или бяха изработени от слонова кост с подставка от тъмно дърво, оформена и продупчена така, че да могат да се сложат там, прикрепени с тел. Резултатът беше необикновен — едно хлъзгане и клокочене, което придружаваше речта му, тъй че и без това вече старомодният му френски ставаше напълно неразбираем.

Уорик можеше само да чака и да се взира как старецът смазва изкуствените си зъби, докато се почувства напълно доволен, тъй че устните му пак да се плъзгат плавно по тяхната повърхност. Когато личният слуга му подаде обратно питието, Уорик изумен почувства как някой докосва рамото му. Обърна се и видя, че до него стои Хенри Пърси с порозовяло лице. След като цялото френско пратеничество следеше всяко негово движение, Уорик само можеше да се усмихне, сякаш беше помолил да го прекъснат.

— Това е важно? Нали?

Младежът сведе глава, очевидно нервен в компанията на тези непознати. Уорик се поотпусна. Съобрази, че френските му гости едва ли очакват от един обикновен слуга да говори техния език. Но наследникът на фамилия Пърси бе отгледан с учител французин и говореше езика съвсем гладко. Зачуди се дали да не постави момчето близо до пратеника, та да подслуша разговорите помежду им. Но за момента виждаше ясно, че младежът напира да сподели нещо. Хвана го за ръката и го поведе към единия ъгъл на стаята. Докато вървеше, забеляза как двама от пратениците се наведоха да разговарят със собствените си задъхани слуги, а трети пък се втурна вътре, за да се поклони на господаря си.

Нещо ставаше. Уорик не се и съмняваше, че някои от френските слуги са шпиони и информатори, заедно с онези, които можеха да скицират лица или пак разположението на някоя река. Всяка делегация от Франция беше една и съща, точно както и когато Англия изпращаше мъже отвъд морето да присъстват на официални събития.

Лалонд се обърна, за да наблюдава придвижването на френската прислуга. Уорик стисна още по-здраво момчето за ръката и го насочи към мястото, където Ричард Глостър чакаше край отворените врати на салона, далеч от най-близките френски уши.

— Какво има? — просъска Уорик. — Хайде, един от двама ви, бързо!

— Брат ви, милорд — рече Хенри Пърси. — Той е взел в плен краля до Сейнт Пол, край Лъдгейт.

— Каква е тая лудост? Защо брат ми ще…? Какво… крал Хенри ли?

— Да, като пленник — потвърди Глостър и гласът му се извиси пискливо. — Човек на брат ви пристигна, останал без дъх от тичане, и каза да ви предадем. Чака отвън.

— Разбирам. И двамата свършихте добра работа — каза Уорик.

Наложи се да се насили и да задържи безизразно лицето си под впитите в него погледи на онези, които се преструваха, че изобщо не го гледат. Той премести очи към френския пратеник и трийсет и шестте души, които бяха пристигнали само преди два дни. Очакваше се крал Едуард да бъде сред тях по обед, да приветства всички и да им покаже какъв прекрасен, здрав и млад мъж е, неустрашим, необременен от нищо, в очакване да управлява Англия поне за половин век напред. Всичко това щеше да си проправи път до розовите като мидени черупки уши на френския крал.

— Кажете на пратеника на брат ми, че идвам веднага — рече Уорик, като отпрати по-малкия брат на Едуард с едно побутване. Пърси го последва, след като той и него отпъди разсеяно. Наблюдаваше как новината се разпространява сред групата. Нищо друго не можеше да стори, освен да ги задържи вътре.

— Милорди, господа — заяви той, използвайки най-тържествения си тон. Настана тишина и всички се извърнаха към него, някои с подозрение, други с предпазлив интерес. — За мое съжаление, привикват ме. Трябва да бъда в присъствието на Негово Величество крал Едуард поне около час, може би по-малко.

Уорик щракна с пръсти на трима слуги и прошепна набързо нарежданията си, преди отново да заговори.

— Моля, не спирайте да се наслаждавате на червеното ми вино и студените меса. Ще ви донесат още. За моята прислуга ще бъде чест да ви покажат залата, където заседава парламентът, и може би реката…

Вдъхновението му секна дотук, затова просто се поклони дълбоко на Лалонд и се обърна да върви. Поспря още веднъж на вратата, за да предупреди въоръжената стража да не допуска никой да излезе. После се затича и чу как френските слуги спорят бурно, щом разбраха, че не им позволяват да го последват.

Музикантите се изнесоха с високо вдигнати инструменти, поруменели от гордост при одобрителните възгласи на събраната компания. Немалка роля за добрата оценка на изпълнението им изиграха виното и ейла, които се лееха като река през цялата вечер, без нито една чаша да остане празна и за миг дори. Отвъд свещите по масите се движеха десетки тъмни фигури, влизаха и излизаха, допълваха съдовете и подменяха изпразнените плата с нови. Четирийсетте гости на голямата трапеза на крал Едуард се намираха в прекрасно и шумно настроение. Слушаха с удоволствие, докато всеки присъстващ разправяше история за момент от живота си, когато е проявил смелост, и за друг, в който е избягал от опасността. Първите си спечелиха тържествени тостове и прошепната благодарност за изключителни добродетели; вторите бяха просто забавни. Повечето от събраните мъже бяха участвали в битки или двубои. Общо те имаха да разказват поне хиляда подобни истории, чак докато пияните гости започнаха да реват и да трият очите си.

Крал Едуард отстрани от устните си капка чиста пилешка мас с парче плат, усмихна се доволно на всички от мястото си начело на масата. Жена му седеше от дясната му страна и се пресегна да докосне ръката му, интимен жест, с който показваше, че мисли за него насред цялото това пиянство и смях.

— Какво? Дойде ли моят ред? — обърна се към масата баща ѝ и размаха чашата с вино, така че от нея плиснаха червени капки. — Ами, какво ли да се сетя? Досега не съм бягал от никой мъж, кълна се! — Барон Ривърс се изправи, докато заявяваше това с близък до рев тон, а народът му отговори с отекващо ликуване.

Елизабет скри глава в ръката си колкото от смях, толкова и от неудобство. Издръжливостта му да пие очевидно бе достигнала предела си. Той залитна и запремига, забравил какво точно смяташе да каже.

— О, да! О, никой мъж! Но веднъж се случи да бягам от жената на един рибар, мома, чиито ръце не бяха по-тънки от моите. Изненада ме с дъщеря си, чукахме се като зайци, казвам ви, под една лодка на плажа. О, млад да си на този свят! Казвам ви, миризмата на риба беше такава…

— Татко! — прекъсна го Елизабет.

Барон Ривърс млъкна и я загледа с подпухнало лице и плувнали очи.

— Прекалих ли? Дъщеря ми е твърде деликатна, макар че е майка на двама чудесни синове. Наздраве за внуците ми! Нека познават само жени трънки… тънки като змиорки.

Избухна оглушителен смях и Елизабет отново скри глава в сгъвката на ръкава си. Двете ѝ момчета се почувстваха поласкани, че дядо им ги споменава, и приеха халбите ейл, които им пъхнаха в ръцете. После се спогледаха тъжно, защото вече веднъж бяха излизали навън да повръщат в градината. Но пък седяха до краля на Англия и не можеха да откажат, когато той вдигна халба в тяхна чест.

Уорик полагаше усилия да се усмихва заедно с останалите, макар че донякъде му помагаха редките моменти на безмълвно общуване с брат му Джон. Новата кралица бе довела почти изцяло нов двор от свои родственици в Лондон още щом новината за брака им стана обществено достояние. За един месец само не по-малко от четиринайсет членове на фамилия Удвил се бяха настанили из стаите и големите домове на столицата, от замъка Бейнардс до Лондонската кула и дори самия дворец Уестминстър. Пристигнаха като прегладнели плъхове, открили умряло куче, така ги виждаше Уорик, макар никога да не би казал на глас подобно нещо дори пред собствения си брат.

Уорик плъзна поглед през братята и сестрите на новата кралица. Половината от тях вече бяха заели служби в кралския двор, всичките с доста сносно възнаграждение. Собствената сестра на Елизабет ѝ беше станала лична прислуга срещу четирийсет паунда на година.

Според точната му преценка те бяха селски хора с груби обноски и без особен такт или финес. Тъй както лятото бе изобилствало на реколта — плодове и други насаждения, така то бе огряло и рода Удвил, нещо като бледо отражение на самия Едуард. Кралят не скриваше нищо от жена си, удовлетворяваше всяка нейна прищявка, независимо колко видно бе тя в услуга на семейството ѝ. Не беше навредил и фактът, че забременя толкова бързо. Издатината се очертаваше ясно под новите рокли, които ѝ шиеха. Едуард, разбира се, се държеше като гордо петле, прехласваше се по нея. Уорик можеше само да се усмихва и да мълчи, докато се раздаваха ценни титли, една по една, на мъже и жени, които досега са били прости наемници на земя, без особени притежания.

Едуард подпря едрата си глава на ръцете си и се разсмя на нещо, което Елизабет му прошепна. Косата ѝ се разстла по масата — червена със златни нишки, изключително необикновен цвят. Младият крал се пресегна и пръстите му заиграха с един кичур, а през това време той ѝ шепнеше мили неща, които накараха кралицата да поруменее и да го удари през ръката. Уорик си мислеше, че те не забелязват погледа му, но Елизабет долови вниманието му. Щом Едуард се обърна към един слуга, за да поръча още вино, Уорик усети, че е станал обект на нейния хладен взор.

Изчерви се, все едно го бяха хванали да прави нещо нередно, а не просто да гледа. Бавно, той надигна чаша към нея. Стори му се, че изражението ѝ стана по-студено тогава, но после тя се усмихна и това му припомни каква невероятна красавица е. Кожата ѝ беше бледа и леко белязана — по бузите ѝ се виждаха миниатюрните белези от шарка. Устата ѝ бе малко тънка, макар че устните ѝ бяха толкова червени, че сякаш ги беше хапала. Но очите ѝ привличаха вниманието, с тежки надвиснали клепачи и сякаш сънливи, все едно всеки момент щеше да се прозее. Имаше нещо дяволско в подобни очи и без да иска, наведе Уорик на мисли за спалнята им. Тя вдигна чашата си към него и вирна глава в отговор, сякаш гледаше противник преди двубой. Той отпи голяма глътка и видя, че тя прави същото, а от червеното вино устните ѝ станаха още по-кървави.

Уорик погледна към Едуард доста нервно — толкова интимна му се стори размяната на погледи с Елизабет. Кралят бе отметнал назад глава и се мъчеше да подхвърли някаква храна така, че да попадне в отворената му уста. Уорик се засмя на тази глупост. Независимо от всичките си пиянски шумни игри той си бе избрал съпруга, която не му даваше никакви преимущества. Да беше по-стар, да, човек можеше да му се възхищава, премерен избор на любовта пред съюзничеството или богатството. Но Уорик не се доверяваше на младостта на Едуард.

Точно както той се беше втурнал да се бие при Тоутън — и, да, спечели триумф там, — по същия начин се беше хвърлил в брак с жена, която почти не познаваше. Самата численост на членовете на семейство Удвил, които превзеха кралските дворци, сякаш изненада Едуард не по-малко от другите, макар че той само клатеше глава благоразположено и се оттегляше в личните си покои при по-опитната си съпруга, която да го забавлява.

Уорик залитна и разля виното си, когато един младеж размаха ръце, пеейки или крещейки с необуздани движения, които обърнаха един бут и го запратиха във въздуха заедно с трясъка на счупени чинии. Той изруга под нос, усещайки, че Елизабет все още го гледа. Тя изрази изумление от неговата роля в живота на мъжа ѝ, не виждаше никаква причина Едуард да си прави лични срещи с Уорик и още неколцина мъже. Личният съвет не беше разтурен, но през последните три месеца под нейно влияние Едуард го бе посетил само веднъж. Ако някой въпрос от сферата на закона или обичаите се нуждаеше от вниманието му, той трябваше да му се представи лично, като често и Елизабет присъстваше там, хвърляше поглед към книжата и караше съпруга си да ѝ ги обяснява.

Уорик се нагласи да измъкне едно тъмно късче карамфил, което се беше загнездило между два зъба. Естествено, Едуард не разбираше истински от парламент, укази и закони, затова задачата да бъдат сведени до кралицата се падаше на писари и лордове, докато тя ги слушаше с широко отворени очи и изкусно поднесени на показ гърди. И доста по-възрастните мъже се разтреперваха и изчервяваха при това цялостно и безупречно внимание.

Уорик изпи виното си и се загледа как отново пълнят чашата му. Осъзна, че направо ненавижда тази жена — и, за жалост, в същото време страстно я желаеше. Намираше се в отчайващо положение, съзнаваше, че в никакъв случай няма да получи удовлетворение. Коронясаха Елизабет за кралица. Очевидно тя беше на мнение, че огромният ѝ съпруг няма нужда от ничии други съвети освен нейните, поне що се отнася до рода Удвил.

— Разбира се, че трябва да ни попееш, Ричард! — чу Уорик гласа на Елизабет. Той се задави с глътката вино и се закашля бурно, докато цялата маса ликуваше и тропаше с крака. Но този, който се изправи и се поклони, бе братът на Едуард, усмихваше се срамежливо на снаха си и пийваше от чашата с вино, за да прочисти гърлото си.

Уорик само се надяваше да не направят Ричард Глостър на глупак на това място. Вече го познаваше достатъчно добре, за да се гордее с качествата му. Още по-странното беше, че си спомняше какво щастие изпита баща му, когато той се роди. Беше само преди дванайсет години и сигурно половин дузина животи, когато светът беше по-добър, когато собственият му баща все още беше жив и бе искал някак си да принуди Хенри да бъде добър крал… Усети погледа на брат си върху себе си и повдигна вежда в горчива самоирония. Никога нямаше път назад. Никога нямаше шанс да се поправят направените грешки. Човек просто трябваше или да върви напред, или да се остави да пропадне.

Братът на краля имаше доста сладък глас, чист и спокоен, и пееше за селската любов. Уорик се остави мелодията да го погълне, спомни си за един градинар в имението Мидълхам, когото познаваше. Мъжът бе работил за баща му в продължение на трийсет години, кожата му беше кафява като подметка от живота, прекаран навън. Сега, като поглеждаше назад, осъзнаваше, че Чарли вероятно е бил с малко забавено развитие. Жената, с която живееше в къщата на имението им, беше майка му, а не съпруга, както Уорик като момче смяташе. Чарли със сигурност никога не запомни името му и го поздравяваше с „Къдрокоско“ всеки път, когато се срещнеха, макар че косата му беше права. Той се загледа втренчено в чашата си и се зачуди защо ли споменът за този човек го споходи сега изневиделица. Сети се за крака му, смазан от каруца, когато бил момче, останал по тази причина изкривен и винаги, винаги да го боли.

— И аз съм имал порязвания и трески — рече младият Уорик в младежката си невинност. — И един изгнил зъб, който ме караше да плача като бебе, докато не ми го извадиха. Как така можеш да понасяш твоя хапещ с непоносима болка крак, както ми го описваш, да ходиш и да спиш, и болката никога да не минава? Чарли, как не те разбива на парчета?

— Нима мислиш, че не е така? — прошепна Чарли и се загледа в тъмнината напред. — Ами аз бих казал, че хиляди пъти са ме разбивали на парчета, сломен съм бил като безпомощно, разридано момченце. Въпреки това не умирам, Къдрокоско! Слънцето изгрява и аз трябва да стана и пак да се захвана с работата си. Но не казвай, че не съм бил сломен, слънчице. Случва ми се всеки ден.

Уорик поклати глава и разтри с юмруци очните си ябълки. Проклетото вино го разнежваше до сълзи — пък беше и в компания на бегли погледи и жестоки усмивки, които го караха да се чувства все едно е попаднал сред вълци.

Песента свърши и младият певец се изчерви, щом започнаха да го хвалят от единия край на масата до другия. Като херцог на Глостър, на Ричард Плантагенет бяха дадени огромни имоти, всичките управлявани от феодали и чакащи го да ги поеме. Щедра беше ръката на крал Едуард, от нея се изливаха благини без мисъл за последствията.

Може би Едуард усети колко напрегнат е погледът на Уорик, спрял се върху него. Той срещна очите му и се изправи, леко се олюля, наклони се напред и се подпря на една ръка. Брат му Ричард седна и смехът и разговорите секнаха, всички зачакаха кралят да заговори.

— Тази вечер има за цел да почете всички ви, но искам да вдигна тост за онзи, който ме видя като крал, преди дори аз да го сторя. Граф Уорик, Ричард Невил, чийто баща стоеше плътно до моя — и умря заедно с него. Чиито чичо и брат се биха с мен при Тоутън, когато снегът се сипеше като пелена и не виждахме нищо… Казвам ви, не бих стоял тук днес без неговата помощ. Затова вдигам този тост, Уорик, за теб.

Останалите се изправиха с много стъргане и скърцане на столове и бързо подеха думите му. Останал единствен седнал, Уорик се помъчи да не обръща внимание на роднините на Елизабет, които си шепнеха и се кикотеха. Те бяха ниски мъже и жени, от евтин, вулгарен произход. Той сведе глава в знак на благодарност към Едуард.

След като пияният крал се срути обратно върху стола си, Уорик чу какъв въпрос му зададе Елизабет. Тя бе прикрила с ръка устата си, но моментът и силата на гласа ѝ бяха подбрани съвсем точно, така че да може той да я чуе.

— И все пак той не можеше да спечели без теб, любими. Нима не каза точно това?

Едуард, изглежда, не разбра, че думите са достигнали до чужди уши. Той просто се захили и поклати глава. Един слуга постави на масата до него плато с цвъртящи бъбречета и очите му се разшириха с подновен интерес, той се пресегна с ножа, за да прободе няколко, преди още да му ги поднесат. Младият крал беше твърде пиян, за да осъзнае, че разговорите и смехът около масата бяха сведени почти до шепот. Половината от членовете на семейство Удвил стояха и тръпнеха от удоволствие в очакване да чуят как ще отговори. С Елизабет зад гърба си те се чувстваха уверени, прикриваха усти с парче плат и си хвърляха взаимно бързи погледи.

— При Сейнт Олбънс, Едуард? — продължи тя да го притиска. — Каза, че не би могъл да победи там, ако не си бил ти. Трябваше ти да водиш в Тоутън. Брат ми Антъни се би на отсрещната страна — о, ти вече му прости, любов моя! Антъни твърди, че ти си истински колос, лъв, Херкулес на бойното поле.

Елизабет потърси брат си, хвърляйки поглед по протежението на масата. Той беше огромен мъж, истински вол с космати ръце, които, без да забележат околните, бе потопил в някаква бълвоч от мазнина и ейл.

— Ти видя ли милорд Уорик на бойното поле при Тоутън, Антъни? Казват, че се е бил в центъра?

— Не съм го видял — отвърна брат ѝ и се захили на Уорик.

Преди мъжът изглеждаше достатъчно умен. Може би смяташе, че сестра му се шегува, наслаждавайки се на малко груби шеги или подигравки за сметка на Уорик. Но за себе си Уорик беше решил, че малката кралица е абсолютно сериозна, че само търси да му намери слабост. Усмихна ѝ се, вдигна чаша и сведе глава надолу, за да ѝ окаже почит.

За негово удоволствие, Ричард Глостър реагира от другата страна на масата, вдигна и той чашата си и му се усмихна приветливо. Уорик видя, че истински се забавлява, и се зачуди дали момчето разбира, че е бил обиден и е преживял неприятен момент, или дали просто не е било късмет и грешка, сторена от добронамереност. Момчето не беше глупаво, всичките му учители го твърдяха, но все още беше много младо. За негова изненада, в този момент Ричард му намигна без предупреждение и това накара по-стария мъж да се взира с удоволствие в пространството. Как да не обичаш този малък дявол?

Трийсет коня трябваше да бъдат изведени един по един от яслите в смрадливия трюм. Това отне доста време и докато чакаше, Уорик стоеше и гледаше смръщено доковете на Кале. Самите кейове бяха застлани с дялани камъни и железни блокове, но пътеките бяха от дъски, които се простираха чак до складовете и кръчмите покрай брега, всичките наблъскани едни в други поради липса на място. Той имаше и добри, и лоши спомени от пристанищната крепост. Някога тя беше входът към английска Нормандия, място, където човек можеше да продаде и да купи абсолютно всичко — от маймуни и слонова кост до лавандула, рубини и вълна. Слабостта на крал Хенри бе сложила край на всичко това.

Пристанището беше пак толкова шумно и смърдеше не по-малко от преди. Дузина кораби се люшкаха на котва извън заградените води. Всички те чакаха скифът на управляващия пристанището да дойде при тях, като междувременно капитаните си подвикваха разни обиди. Никой не можеше да навлезе в Кале без неговото разрешение, не и с оръдието, насочено към открито море, което за миг щеше да ги превърне в отломки. Над главата му пронизително крякаха чайки и се спускаха изневиделица, за да клъвнат всеки остатък от рибешки люспи или вътрешности наоколо.

По дългите кейове екипажите на осем търговски кораба изнасяха колкото могат по-бързо бали и бурета от трюмовете, мъчейки се да разсеят и объркат английските пристанищни чиновници, които се опитваха да изчисляват каква такса им дължат насред изумителното разнообразие от печати, истински или пък фалшифицирани. Насред тях и около тях се поклащаха рибарски лодки, а френските рибари показваха екземпляри от улова си. Уорик си спомни оживеността и какофонията на това място, макар че от младежките му години насам то се бе превърнало в още по-трескаво гъмжило. Тогава Кале бе просто едно от трийсетте им пристанища, като цялото крайбрежие и две трети от Франция процъфтяваха под контрола на англичаните. Той поклати тъжно глава.

Пристанището все още носеше на Короната хиляди на година, както от данъци, така и от печалби, и нито един пирон дори, който преминаваше, не беше законен, не и когато двете страни никога не бяха обявявали официално мир помежду си. Хората и от двете страни бяха забогатели в тази несигурност, използвайки Кале като входна точка за цяла Франция и Бургундия, та дори за Сицилия и Северна Африка, ако се плати достатъчно подкуп.

Той наблюдаваше как отварят сандък с портокали; погледът му бе привлечен от яркоцветното петно върху избелелите дъски на дока. Английският търговец се вгледа в тях и ненадейно заби палец в сърцевината на един плод, после облиза сока от пръстите си и кимна с глава. Плодове през зимата от страни далеч на юг, където лимоните и портокалите вирееха. Захар от Кипър или Левант, дори снаряжение от Италия, където един майстор ковач искаше цяло състояние за уменията си. Самият той притежаваше такъв комплект, направен по мярка — прилепваше идеално към фигурата му и неведнъж бе спасявал живота му.

Уорик подсвирна и търговецът вдигна очи; подозрителността го напусна, като съзря по дрехата герба на херцога. Уорик зачака, докато слугата на търговеца изприпка с три големи портокала, за които той му подхвърли едно сребърно пени. Кале все още беше място, на което тези, които имаха нюх, можеха да направят богатство. Въпреки това не беше Кале от миналото му.

Разтовариха и последните коне и ги оседлаха, като мъжете му направиха спретната фаланга от доспехи и конска тяга, за да преминат през пристанището. Уорик махна с ръка и обърна коня си със задница към морето, тръгна надолу по главната улица към стените, които обграждаха всичко в пристанищния град. Те се издигаха над всяка живинка вътре — едно постоянно напомняне, че това е град, разположен във вражеска земя, със стени дебели три-четири метра, които да устояват на обсада. Крал Едуард плащаше на стотици мъже, за да поддържат тези стени. Те често бяха със съпругите и децата си, които никога не бяха виждали Англия. Кале представляваше един собствен малък свят, с улички и магазини, с ковачи и джебчии, и пропаднали жени, чиито съпрузи бяха умрели от болест или удавяне.

Уорик приближи до вътрешната врата и представи на капитана там документите си с печата на крал Едуард. Зад гърба му трийсет мъже в доспехи бъбреха тихичко, усетили, че графът е в мрачно настроение. Единственият, който не можеше да спре да се оглежда удивено, беше Джордж, херцогът на Кларънс. За младежа доковете, пропити от екзотични ухания и вкусове на подправки, изпълваха с екстаз всичките му сетива. Щом вратите се разтвориха, Уорик му подхвърли един портокал и той го улови с усмивка, като притисна странния плод до носа си и вдиша аромата му.

Да гледа Джордж Кларънс така изпълнен с живот, донякъде ободри посърналия дух на Уорик. Кале беше междинната спирка отвъд Ламанша за цял един континент, знаеше добре това. Също така не беше най-доброто място за акостиране, ако си тръгнал за Париж, както беше в неговия случай. Много по-добре би било да се вземе кораб до Онфльор, макар градът вече да не беше владение на англичаните.

Уорик усети как конят му разтяга крачка в галоп и освободи главата на животното, след като бе прекарало с наочници толкова време, затворено във вонящата ясла. Конете не повръщаха и един морски преход понякога означаваше да страдат ужасно, да им прилошава все повече и повече, без да могат да си изпразнят стомаха. Добре им действаше да потичат на воля и пътят пред тях се разчистваше бързо, щом хората видеха, че се задават галопиращи конници.

Той чу как Кларънс наддава вик, когато се изравни с него. Уорик се наведе над врата на коня си и препусна в галоп, въодушевен от удоволствието на скоростта и риска. Едно падане можеше да ги убие, но въздухът беше студен и сладък, изпълнен с обещанията на пролетта и със зеленината наоколо.

Усети, че се смее, едва си поемаше въздух. И той бе прекарал затворен твърде дълго, като в продължение на две, почти три години трябваше да наблюдава как издигат разни Удвил до всякакви постове и позиции, които носят заплата в Англия и Уелс. Приятно бе да остави това зад гърба си във всяко отношение.

Беше достатъчно възрастен, за да помни времето, когато един английски лорд можеше да отплава до Онфльор и нагоре по реката до Руан, после взимаше малка лодка по Сена чак до сърцето на Париж. Но прекрасните им бойни коне сега не можеха да се превозят в някакви нестабилни речни лодки. Вярно, щеше да пристигне прашен и изпотен, целият с лепкава мръсотия по себе си. Той и хората му щяха да се нуждаят от още един ден, за да си намерят стаи и да се изкъпят. Но дори и така, сигурно щеше да се чувства освежен. Чу как Кларънс се смее, докато копитата им трополят по хубавия път с главозамайваща бързина.

Уорик се обърна да види младия мъж. Кларънс приличаше на по-големия си брат в някои отношения, макар да не беше пораснал толкова висок и да беше безкрайно по-дружелюбен. Като човек, наблюдавал как Едуард възмъжава, в началото той изпитваше предпазливост към този пореден син на Йорк, затова прие присъствието му с неохота. Предполагаше, че братът на Едуард винаги щеше да докладва за по-интересните събития на краля и кралицата. С младия Ричард в Мидълхам никога не успя съвсем да се отърси от усещането, че те го наблюдават. Въпреки това Джордж Кларънс имаше открито лице и не хвърляше мнителни погледи наоколо си. С тъга установи, че всъщност харесва всички синове на Йорк. Ако не беше Елизабет Удвил, смяташе, че Плантагенетите и Невилови щяха да изковат неразрушима връзка.

Ако яздеха по-обикновени коне, можеха да ги обменят на пощенските станции по пътя за Париж, който беше на около двеста и петдесет километра от брега. Както и най-старите пътища в Англия, това беше чиста, широка повърхност, покрита с добър римски камък. Пътят се простираше по периферията на едновремешна Цезарова Галия. По него беше пълно с търговци, но те дърпаха настрани каруците и семействата си, щом видеха летящите рицари на Уорик.

Преди още да бе свършила първата утрин, на два пъти ги спираха френски капитани. Всеки път ги пускаха още щом им покажеха документите си, всички подпечатани и от майордома на крал Луи в Париж. Войниците ставаха забележително учтиви и услужливи след това, препоръчваха им най-добрите места за почивка по пътя към столицата. Преди залез-слънце Уорик и хората му намериха странноприемници и ако повечето от тях трябваше да спят заедно с конете си в конюшните или пък напъхани под стрехите на някой таван, то това не беше кой знае какво затруднение.

На четвъртата нощ Уорик и Кларънс си взеха маса със сервирани маслини, хляб и вино, достатъчно силно, та да им замае главите. Собствениците изглеждаха доволни, че в къщата им има английски лордове, макар че Уорик все пак изпрати един от хората си да наблюдава как приготвят храната им. Извинението му бе, че се бои от отрова, но всъщност мъжът беше опитен готвач и с удоволствие разпитваше за новите вкусове, за всяка подправка и прахче, настояваше да ги опитва. Докато се върнат в Англия, Уорик знаеше, че ще е научил десетина нови ястия от френската провинция, на които той да се наслаждава.

Седяха край огнището с желязна решетка, отпуснати за една вечер без дрънченето на доспехи — и двамата бяха слезли от стаите си, облечени в обикновени туники. След като приключиха с първото ястие и избърсаха пръстите си, Уорик вдигна чашата си към младия мъж и му пожела късмет във всичко, което подхване. С изненада откри, че Кларънс е приятна компания, изобщо не беше бъбрив като повечето младежи; обратно, между тях често се възцаряваше дружелюбна тишина. Тостът на Уорик доведе до следващ и Кларънс, с вече порозовяло от алкохола лице, заяви:

— Да пием и за теб, Уорик, най-добрия приятел на брат ми. И за брат ми Едуард, първия човек в Англия!

Силното вино опияни младежа и той заваляше думите. Уорик се позасмя и изгълта съдържанието на чашата си, после пак я напълни от съда, преди прислужницата в кръчмата дори да успее да направи крачка в негова посока. Тя се отдръпна изчервена, с ръце, скръстени на кръста. Не беше свикнала с апетита и маниерите на англичаните. Първото плато с две малки пиленца, сготвени с копър и гъби, бе изгризано до кокал за нула време, без дори това да прекъсне разговора на мъжете.

— Едуард си намери добра жена, разбира се — неочаквано заяви Джордж. Той се взираше в огъня и не забеляза как изражението на другаря му се стегна. — С две вече родени дъщери, макар да не се съмнявам, че ще последват едно-две момчета. Елизабет е бременна за трети път, тъй че ще се моля да е син и наследник. Макар че, аз… ами… аз…

Уорик го изгледа рязко и младежът хвърли набързо поглед в негова посока. Страните му станаха толкова тъмночервени, че сякаш щеше да се задуши. Младият херцог бе очевидно нервен и се изпотяваше повече, отколкото предполагаше топлината от малкия огън в огнището.

— Аз… ъъ… Аз помолих да те придружа до Париж отчасти защото не бях виждал града и смятах, че това ще е хубаво пътуване, с нови впечатления, но и защото може би ще открия някоя друга книга, която да п-подаря…

Уорик го погледна загрижено. Умиротворената тишина от последните няколко дни изчезна. Зачуди се дали Джордж Кларънс няма да получи удар, тъй се тресеше и заекваше.

— Пийни малко, Джордж. Ето, месото дойде! Нека да ти го нарежа. Може би ще споделиш с мен онова, което те докара до такова трескаво състояние.

Уорик се зае да реже свинския бут, който донесоха на масата, като поставяше резени върху дървените чинии пред тях. Със собствения си нож раздроби месото на парченца, които можеше да набучи, после за пореден път доля вино в чашите. Без съмнение щяха да тръгнат по-късно на следващия ден, но тази мисъл не го притесни особено. Нямаше по-добър начин да прекараш някои вечери в приятна компания и с вино на масата.

Джордж, херцог Кларънс, се хранеше с нещастна физиономия и твърде пълна уста, за да се опита да говори. Дъвчеше лентичка вкусна препечена кожа, каквато надали бе опитвал досега, като я дърпаше наляво и надясно. Струваше му се, че тя никога няма да се скъса, но накрая мъжки се пребори и я преглътна. Месото сякаш успокои достатъчно превъзбудените му сетива, тъй че да заговори спокойно, насилвайки се да навързва бързо думите, преди сърцето му да се пръсне в гърдите.

— Исках да ви помоля, сър, милорд, за ръката на дъщеря ви Изабел, за да се оженим.

Най-сетне го каза. Младежът се сви в стола и пресуши до дъно чашата си, докато Уорик го гледаше със зяпнала уста, а в мозъка му всичко вреше и кипеше. Момчето беше по-добра партия, отколкото можеше да се надява — особено в момент, когато мъжете и жените от семейство Удвил си присвояваха всяка титла в страната още щом някоя се освободеше.

— Споменал ли си това свое желание пред дъщеря ми? — попита той.

Джордж запелтечи през виното и едва успя да отговори от заекване.

— Не съм споделял, че я желая, сър! Не бих посмял, преди да съм говорил с баща ѝ. До първата ни брачна нощ, милорд, сър!

— Поеми си въздух — рече Уорик. — Сега пак, хайде! Исках да кажа, желанието ти да се ожените, нищо повече. Някога… Не знам, говорили ли сте за любов с Изабел? Ако е тъй, бих бил доста учуден, ако си успял да кажеш повече от една ясна дума насред този клокочещ поток.

— Разговарял съм три пъти с нея, милорд, в непорочна компания. Два пъти в Лондон и веднъж във вашето имение в Мидълхам миналото лято.

— О, да, сещам се — каза Уорик, смътно припомняйки си, че е видял тогава шестнайсетгодишната си дъщеря да разговаря с едно потящо се момче. Зачуди се дали Джордж, херцог Кларънс, се интересуваше от дъщеря му заради красотата ѝ, или заради земите, които щеше да наследи. Уорик нямаше синове и онзи, който се оженеше за Изабел, щеше в един момент да стане най-богатият мъж в Англия, наследявайки огромните имоти както на Уорик, така и на Солсбъри. Изабел можеше да е вече омъжена, ако не беше необичайната доминантна позиция на Удвилови, когато тя достигна възраст за женене.

Уорик се намръщи, като погледна с нови очи на осемнайсетгодишния херцог, който можеше да му стане зет. Едно бе да гледа на него като на свястното момче и по-малък брат на краля, съвсем друго — като на бащата на бъдещите си внуци. Когато младежът срещна погледа му и го задържа, инстинктивно разбирайки защо е изпитателен, Уорик съзря там нервност, но също и някакъв вид кураж.

— Знам, че ще искате да обмислите моето предложение, сър. След като веднъж съм споменал, повече няма да говоря за това. Ще кажа единствено — обичам я, милорд, честна дума. Изабел е прекрасно момиче. Когато я накарам да се усмихва, ще ми се да се смея и да плача от радост.

Уорик вдигна ръка.

— Нека да смеля новината заедно с това хубаво ядене. Мисля, че искам още една бутилка от това червено вино, за да си успокоя стомаха — той видя, че младият мъж преглъща и пребледнява, затова реши да не го притиска. Прозя се. — Или пък по-добре да заспивам и да стана рано сутринта. Чака ни дълъг път утре — и Париж на следващия ден. Трябва да сме бодри.

— Ще имам ли отговора ви дотогава, сър? — попита Джордж с отчаян поглед.

— Да, определено — отвърна Уорик. Нямаше желание да измъчва младежа. Всичките му инстинкти го одобряваха, не на последно място защото жена му не беше и мечтала дори дъщеря им да се омъжи за херцог. А не биваше да се пренебрегва фактът, че женитбата щеше да вбеси Елизабет Удвил, макар че това щеше да остане за негово лично удоволствие.

Докато ставаше от масата, тази мисъл го спря.

— Нали знаеш, дори аз да искам да одобря избора ти, кралят ще трябва също да даде съгласието си, както е прието за всички бракове между благородническите семейства.

— Каква щастлива случайност тогава, че крал Едуард ми е брат — рече Джордж усмихнат, — а той ще ми позволи всичко, което е по силите му.

Ентусиазмът на младия мъж бе заразителен и Уорик се усмихна заедно с него. Джордж Кларънс все още не беше оформена личност, все още на път към човека, който щеше да бъде един ден. Но дори и така Уорик се надяваше, че братът на краля ще има успех.

Дворецът Лувър беше точно толкова впечатляващ, колкото бе предвидено да бъде, три пъти по-голям от Лондонската кула, дори без да се вземат предвид обширните градини. Когато Париж беше под английска окупация, Лувърът остана почти празен, като само малка част се използваше за конюшни и като резиденция на кралския лейтенант и губернатор.

Всичко това остана в миналото, помисли си Уорик скръбно — и със сигурност той нямаше да доживее, за да види връщането на тези дни. Докато прекосяваха провинцията, дъхът му секваше при мисълта, че тези места с лекота можеха да бъдат Кент, Съсекс или Корнуол. Нормандия и Пикардия толкова много приличаха на Южна Англия, че съвсем не беше изненадващо един-два пъти да са били завземани от английските крале. Уорик се усмихна на собственото си отражение в прозореца, загледан в декоративните живи плетове, които се простираха като че ли на цели километри по протежението на реката Сена. Такива мисли не бяха на място сега, когато толкова много се очакваше от него.

Присъствието на младия херцог Кларънс съвсем не навреди на каузата му, трябваше да си признае. Още от момента, в който официално обявиха тяхното пристигане в столицата, крал Луи и най-висшите му придворни не пестяха нито разходи, нито ласкателства за представителите на крал Едуард. Самото присъствие на собствения му брат бе посрещнато със стаено удоволствие, все едно фактът, че са изпратили Кларънс, беше доказателство за възобновеното желание на английската страна да търси мир и законна търговия. Помогна също и това, че младият херцог говореше прекрасен френски, макар че Уорик го помоли да се ограничи единствено до комплименти за двореца и града.

Крал Луи беше ранобуден. За да бъде куртоазен и да чака идването на Негово кралско височество, Уорик трябваше да става далеч преди зазоряване и да язди в тръс из мъгливите улици на Париж тъкмо когато този древен град се съживяваше. Стана му навик да спира пред една пекарна в близост до квартирата си, та докато се придвижваше, късаше парчета горещ хляб от самуна. Повечето от рицарите му бяха разквартирувани из града и Уорик бе оставен само с двама слуги, които го придружаваха до кралския дворец всяка сутрин. В други години той знаеше, че може да го принудят да чака с дни, но сега като по чудо свикна със само малко закъснение — докато кралят закусеше и го изкъпеха и парфюмираха, така че той се появяваше с прясно напомадена коса и изчеткани кадифени одежди. Уорик се чувстваше поласкан от благосклонното му внимание, от начина, по който го поздравяваше всяка сутрин, все едно бяха приятели.

Вратите в далечния край на залата се разтвориха с трясък — сигнал, че всички стражи и слуги трябва да застанат мирно. Вестителят започна рецитацията на множеството титли и почести на крал Луи и Уорик и Кларънс паднаха на коляно, перфектната двойка английски придворни в целия им блясък.

Френският крал премина през шпалира от придворни, цяла група мънички момченца в синьо-бели униформи носеха краищата на огромната му официална червена мантия. Около него се събраха дузина теснолики писари, които записваха всяка негова дума, дращеха с перата си на свой собствен език, за да не изостават от изговореното. Уорик присъстваше, когато един от тях припадна два дни по-рано. Сега този човек не се виждаше никъде, несъмнено заменен от някой, който можеше да следва по-добре словесния поток. Крал Луи обожаваше да говори, макар че никога не се отдаваше на безсмислено бъбрене. На Уорик му се струваше, че той разпръсва думите както рибар пуска стръвта си, и през цялото време следеше дали нещо няма да изплува от дълбините.

— Изправете се, скъпи ми английски лордове, които сте станали преди слънцето, за да ме поздравите тази сутрин. Апетитът ви задоволен ли е, господа? Жаждата ви утолена ли е?

На това не се очакваше истински отговор и Уорик и Кларънс само кимаха с глави и се покланяха, а кралят минаваше край тях. Те стояха абсолютно безмълвни, докато дворът се събираше около своето ядро, изникваше от разни странични врати, а през това време Луи се настаняваше начело на масата от черен мрамор. Тя беше някакъв символ, така беше разбрал, макар да не знаеше точно какъв. Забеляза, че рядко някой минаваше, без да докосне камъка с ръка — дали за късмет, или защото бе реликва.

Донасяха плодове и още столове, като осмина или деветима непознати се появяваха и започваха да шепнат в ухото на краля. Вероятно беше бутафория, с която да впечатлят гостите, макар че той усещаше, че пред очите му се обсъждаха сериозни неща, че донасяха информация на краля и че неговият отговор излизаше иззад прикритието на дланта му.

Минаваше цял час, може би два, без Уорик и Кларънс да покажат и следа от умора или отегчение. Веднъж Уорик го обърна на шега помежду им и оттогава то бе станало игра, при която очите на двамата се срещаха, а от тях струеше слаб интерес и скрит хумор, все едно колко дълго продължаваше забавянето.

— Господа, приближете се, моля! Тук, тук. Елате, елате! Съсипан съм, че ви държах толкова дълго да чакате. Канцлерът Лалонд ще присъства като мой съветник, разбира се — кралят погледна към стареца, сякаш го предизвикваше да реагира. Възрастният човек го изгледа от упор, превит върху бастуна си. — Знаете ли, господа, всяка сутрин ставам с увереността, че един ден Лалонд няма да го има, че ще изчезне от списъка. Предварително скърбя, ако следите мисълта ми, представяйки си тъгата, която със сигурност ще изпитам, като че така бих могъл по някакъв начин да намаля болката, като я изживея предварително.

— Предполагам, че дори и така пак ще скърбите за него, Ваше Величество — обади се Уорик. — С опита се научих, че времето може да притъпи болката от повърхността, но почти нищо не може да се направи за по-дълбоката рана.

Крал Луи прехвърляше погледа си от Уорик към Кларънс и обратно дълго време, за първи път странно безмълвен. Той повдигна палец и го размаха, после го прилепи към устните си.

— А, баща ти, да. Граф Солсбъри. И, разбира се, милорд, този голям мъж и приятел на моя род, херцогът на Йорк. И двамата сте били сломявани с болка и загуба. Нали това е английската фраза? Придали са ви още сила, така както се калява метал? Знаете ли, когато баща ми напусна този свят, двамата с него не бяхме… помирени, нали ме разбирате. Той сякаш виждаше в мен заплаха, такава грешна преценка, която съвсем не бе типична за него. Смяташе, че погубвам таланта си. Въпреки това сега ми липсва.

Без предупреждение в очите на краля бликнаха сълзи и той се задави. Слугите веднага се притекоха на помощ, донесоха вода, копринени кърпи и вино. В следващия миг признаците на скръб изчезнаха, а погледът му стана студен и остър като бръснач.

В отговор на това Уорик можеше само да сведе глава, за пореден път обзет от странното усещане, че е наблюдаван от човека, който в действителност го гледаше, сякаш очите му бяха от непрозрачно цветно стъкло и целият поток от мисли и думи целеше единствено да прикрие истинския крал отвътре, който надничаше иззад фасадата.

— Аз видях в теб, милорд Уорик, още в първия момент, един чувствителен човек. Човек, който, ако ми простиш ласкателството, заслужава вниманието ми и евентуално ще оправдае доверието ми. Ти дойде при мен без притворство и игрички, за да заявиш своето желание за мир и търговия по този прекрасно прям английски начин, изложен честно на показ, като на сергия, за да можем ние да приемем или откажем. Моят баща презираше всички вас и съм сигурен, че ще го разберете, след като английски бродяги и земеделци се разхождаха из улиците му, все едно им бяха собственост.

Уорик се усмихна, изчаквайки въпроса или пък кулминационната точка, която бе убеден, че ще последва.

— И сега аз съм изправен пред избор, милорд Уорик, да взема решение за твоя характер; решение, от което ме боли. Трябва да реша, преди да си тръгнеш оттук днес, дали си просто глупак или наивник, или пък си част от машинациите и стратегиите на собствения си двор у дома.

Уорик с изумление видя как кралят стана от мястото си и вдигна пръст, насочен към него, а лицето му потъмня, както личеше по всичко, от гняв. Мъжът в копринени одежди и философски размишления се бе изпарил зад клокочещата ярост.

Това стана толкова ужасяващо внезапно, че той трябваше да се пребори с всеки свой нерв и мускул, за да не се разсмее. Имаше нещо великолепно комично в този раздут кралски мехур пред него, макар че в случая животът му висеше на косъм.

Дивият подтик да се самоунищожи отмина и го остави слаб и разтреперан.

— Ваше Височество, не разбирам…

— Глупак, тогава? Нали знаеш, не е такава репутацията ти, Ричард Невил — мъжът, който отведе провалилия се крал до килията му в Лондонската кула. Нима твоят крал Едуард смята, че ще ме заплаши с теб? Дали смята, че аз ще видя в твоето присъствие някакъв вид заплаха?

Уорик преглътна от неудобство.

— Заклевам се, не е такова намерението му. Ако се бяхте срещали лично с крал Едуард, Ваше Височество, сами щяхте да се уверите, че той не е човек, който играе такива игри, такъв лабиринт от интриги. Кълна се в името и честта си…

Крал Луи вдигна ръка, чиста и бяла.

— Изпратих ти подаръци — златни и сребърни чаши, милорд. Поисках от парижките търговци да не взимат пари от никого от вашата делегация, нито от един! Дори блудниците се предоставят на мъжете ви без монета заплащане. Накарах най-умелите си шивачки, тъкачи и бояджии във Франция да вземат мерките на всеки мъж, който дойде с теб от крайбрежието. И защо не, милорд? Те ще се върнат у дома с по-хубави дрехи от онези, които са купили в Англия. Моите майстори шивачи ще покажат по този начин изделията си на английските семейства, които са достатъчно богати да си поръчат още. Виждаш ли? Търговията е нишката, която ни свързва, а не войната. Англичаните негодуват за по-висококачествено вино от онова, което вашите бедни лозови масиви раждат, за по-хубави платове, по-добро сирене. В замяна, кой знае, може вие пък да имате нещо, което ние да поискаме?

— Стрелци ли? — подхвърли Джордж, херцог Кларънс.

Дали намерението му беше да защити Уорик от тази тирада, или бе просто нахална и свръхчувствителна реакция към обидата, Уорик нямаше представа. Той стисна набързо, инстинктивно, ръката на младежа, за да млъкне.

— Ваше Височество, не разбирам какъв е източникът на този гняв — побърза да вмъкне Уорик. — Подозирам, че е настъпило някакво объркване, може би неправилно разбрано съобщение, или пък някой враг, който ни мисли злото…

Крал Луи присви очи, погледна го и въздъхна.

— Наистина не вярвам, че ти е било казано, Ричард. Ето затова съм ядосан — донякъде и заради теб самия. Какво ще правиш сега? След като кралят ти те направи на глупак за втори път? Накара те да преговаряш за френска принцеса и, тряс, всичко се сгромоляса с едно признание — „женен съм вече“. И сега, милорд, пак те праща при мен, за да постигнеш споразумение, което струва… е, няма значение. А докато си във Франция, той си сключва свой собствен договор с херцога на Бургундия за търговия и повече, милорд. Много повече! По моя информация се е договорил за пакт с онзи милорд, херцогът на Бургундия, скъпия ми Филип! Пакт за взаимна защита срещу Франция. Какво предателство… и все пак, все пак, безпокоя се за теб, милорд. Да бъдеш тъй предаден от своя крал! Нечувано! Сега какво, как мислиш, война ли ще водим? Такова ли е намерението на крал Едуард?

Уорик стоеше абсолютно застинал, без дори да съзнава присъствието на неспокойния, зяпнал от изумление младеж до себе си. Нямаше причини да подозира в лъжа френския крал. Всичко това беше прекалено изумително, ужасяващо, за да бъде друго освен истината. Това просветление бе ясно изразено върху лицето му.

— Ах, както се досещах, глупакът — продължи Луи едва ли не с тъга. — Тъй си и мислех, независимо от репутацията ти. Твоят крал Едуард рискува с мен много, като ме обижда за втори път, може би с теб не толкова.

— Брат ми сигурно има причини… — започна Кларънс.

Уорик рязко се завъртя към него и излая нареждане да мълчи, тъй че младият мъж преглътна думите си.

— Милорд Кларънс — заговори Луи и очите му се изпълниха с жалост. — Разбира се, че брат ти си има причини, всички хора ги имат. В Бургундия знаят, че вие сте в Париж и преговаряте с мен. Не се съмнявам, че шпиони ще доложат дори за този наш разговор точно както постъпиха вчера и деня преди това. Гълъби летят навсякъде над Париж, над цяла Франция. Брат ти сигурно е договорил прекрасни условия за търговия и защита на страната си, убеден съм в това. Факт е, че ние с Бургундия не сме се радвали на мирно приятелство през последните години. Може би аз предадох краля им в ръцете на англичаните. Не знам. Вашият крал Едуард си получи търговски път към целия континент — но в замяна рискува да направи Франция свой враг, а може би също и Уорик и Кларънс, а? Кой да знае? Кралете обичат да се пресегнат и да грабят, и после пак, като деца, докато не открият, че вече нямат сила. Така стоят нещата в живота.

Погледът на Луи се плъзна по Уорик, преценявайки тоталното опустошение, което се четеше по изражението му, сломените черти, очите, потънали замислено във вътрешен взор. Кимна, след като всичките му изводи се потвърждаваха. Уорик не бе уведомен.

— Можете да задържите даровете си, милорд. Нима не сме все още приятели? Отчаян съм, заради вас и заради доверието, което усещах, че започва помежду ни. Виждах бъдеща слава, а сега е само пустош. Наистина съжалявам.

Уорик разбра, че го отпращат, но не можеше да намери думи, никакви аргументи, за да продължи. Издиша бавно със стиснати устни. Докато двамата с Кларънс се покланяха, крал Луи пак им се закани с пръст.

— Мислех си… не. Милорди, имах намерението да направя на този млад мъж тук един последен подарък, снаряжение, изработено от най-добрия парижки майстор. Майстор Огюст е донесъл най-хубавите си модели. Той иска само да вземе мерки, а после… е, добре. Не, наистина, чисто прахосничество е! Все едно, може би все пак може да му го изпратя в знак на уважение и приятелство.

Мрачното настроение, което бе надвиснало над челото на Кларънс, се избистри изцяло, щом чу това. Той погледна към Уорик въпросително, питайки се дали смее да го приеме.

— С разрешението на милорд Уорик ще бъда много щастлив да видя това нещо. Всъщност тъкмо вчера му описвах доспехите, които видях на тренировъчната ви площадка. Завидях им… Ваше Височество, това е щедър дар. Свят ми се завива!

Луи засия, като видя какво удоволствие се изписва по лицето на младежа.

— Върви, върви тогава, преди да съм се отказал или да съм сметнал колко ще ми струва. Последвай този човек тук и той ще те заведе при майстор Огюст. Няма да останеш разочарован.

Уорик кимна леко, когато Кларънс се обърна въпросително към него.

— Не се притеснявай — успокои го. — Ще разбера откъде идва проблемът в тази работа — и усети, че се усмихва. Ентусиазмът му беше заразителен, а и подаръкът наистина бе разкошен.

Щом вратата зад Херцога на Кларънс се затвори, Луи се настани отново на стола си с права облегалка. Уорик се обърна към него с въпросително повдигната вежда и той се позасмя.

— Да, милорд, сметнах, че ще е по-добре да разсеем младото момче през следващия час. О, той ще си получи доспехите — а майстор Огюст е гений, — но това няма да е защото вашият крал тъй ловко ви е използвал само за да получи по-добри условия. Има и друг въпрос, нещо, на което исках да бъда свидетел.

Англичанинът се смръщи объркано, а крал Луи направи знак на канцлера Лалонд, който от своя страна направи жест към други врати в отсрещния край на залата. Уорик имаше чувството, че е застанал в сърцето на някакъв кошер, като всяка врата се отваряше нататък към онова, което крал Луи искаше да му покаже, или се затваряше за друго, което искаше да прикрие. Независимо от добрата воля на краля, той вече бе станал свидетел на яростта и изострения интелект на този мъж. И нямаше да се отнесе с лека ръка към него…

Замръзна на място и ръката му се спусна към бедрото, където обикновено висеше мечът му. Бяха му го отнели още на входа, разбира се, въпрос на най-обикновена учтивост в един чуждестранен кралски двор. Пръстите го сърбяха за оръжието и той се сети за тънкия кинжал, който криеше под препаската си. Можеше да стигне до него за миг, ако се наложеше.

Дери Бруър премина през вратата. Ходеше с помощта на тежък бастун, който завършваше с топка там, където ръката му го захващаше, и приличаше повече на боздуган, отколкото на подпора за куцащ крак. Уорик усети, че част от напрежението му се изпарява, като забеляза, че той влачи крака си и е загубил едното си око. Опита се да не показва неудобството си, докато тази залитаща фигура прекосяваше излъскания под, а накрая застана до него. Шпионинът бе облечен в кафява кожена връхна дреха над туниката си и кремав клин от качествена, плътна вълна, която да пази старите му кости.

Уорик се изпъна несъзнателно, решен да не показва страх, да не се чувства заплашен. Осъзна, че се страхува, макар да се бореше да го прикрие. Този мъж беше негов враг. Усещаше парещия поглед на френския крал, който наблюдаваше тази среща с безсрамно вълнение.

— Добро утро, милорд Уорик — рече Дери. — Ще ме извиниш, че не се покланям с този мой старчески крак. Доста бой отнесе. Вече минаха няколко години, но белезите все още стягат.

— Какво искаш, Бруър? Чудя се какво си мислиш, че имаш да ми казваш?

— Крал Луи беше много мил, Ричард. Помолих го първо аз де се срещна с теб, да не би да решиш да извадиш онзи малък кинжал до гърдите си и да го размахаш. Преди да рискувам да въведа своята господарка в твое присъствие, нали разбираш?

Уорик се сепна поразен и остана застинал. Усещаше ножа, притиснат към кожата под ръката му; кожената му кания бе овлажнена от пот.

— Кралица Маргарет ли? — попита той, давайки ѝ титлата от миналото, макар че с това накара Дери да се усмихне.

— Не мисля, че ще пощурееш сега, нали, Ричард? Всичко, което тя иска, е да попита за съпруга си. Толкова ли е много? Говори се, че ти си отвел Хенри в килията му и че си го посещавал там. Ще позволиш ли на съпругата на един мъж да разпита за него, милорд?

Уорик знаеше, че Дери разбира тази много изкривена логика. Маргарет бе отговорна за смъртта на баща му. Тя бе наблюдавала екзекуцията на Йорк и Солсбъри, как прибират главите им, за да ги закачат на градските стени. Ако се съгласеше да говори с нея, той щеше да погледне същите очи, които бяха наблюдавали как главата на баща му се търкулва отсечена по земята. Трудно беше да се съгласи с подобно нещо.

— Ще ми окажете чест, милорд Уорик — продума зад гърба му крал Луи. Уорик се обърна наполовина, като държеше под око Дери Бруър. — Маргарет е моя братовчедка — продължи френският крал — и, ето, ти си тук в Париж. Тя, естествено, е под моя закрила. Изглежда ми грубо да не изпълня молбата ѝ, нали разбираш?

Уорик се зачуди. Да го информират за поредното унижение, на което го подлага крал Едуард — а после да се срещне с врага си, всичко това в рамките на минути. Зачуди се колко ли часа планировка е изпуснал, че да го доведат на това място в точно този отрязък от време. Той сви рамене в отговор към Дери Бруър.

— Нека да влезе тогава. Можеш да ми вземеш кинжала, ако желаеш. Аз не търся отмъщение от жени, мастър Бруър, макар че ми се ще да ти отнема този бастун и да те насиня с него.

— С удоволствие, милорд Уорик, ако пожелаеш да опиташ — захили се Дери, с което показа, че половината му зъби ги няма. Очевидно е бил пребит с необичайна жестокост. Въпреки това изглеждаше силен, ръката му върху топката на бастуна бе изпъстрена с изпъкнали вени. Само изкривеният крак и празното му око показваха, че е страдал.

Маргарет влезе без почести и слуги, прекосявайки помещението енергично, облечена в тъмносиня рокля, чийто шлейф се влачеше по пода зад нея. Не беше онази съсипана фигура, която той си бе представял; стоеше с изправен гръб и блестящи очи. Голямата изненада представляваше младежът до нея, тъмнокос и строен в талията, с широки рамене. Едуард Уестминстър вдигна глава за поздрав и Уорик реши, че синът ѝ е около четиринайсет, може би петнайсетгодишен. Той вече беше по-висок от майка си и нещо във вида му подсказваше, че е добър с меча. Осъзна, че е силно впечатлен.

— Благодаря, че се съгласи, Ричард — рече Маргарет.

— То е от възпитание към домакина ми, нищо повече — отвърна Уорик. Но без да иска, леко сведе глава и това я накара да се усмихне.

— Съжалявам, че загуби баща си, Ричард. Честна дума. Аз стоях срещу Йорк, а той остана с приятеля си, но никога не съм била враг на вашия род.

— Не мога да ви повярвам, милейди.

За негова изненада Маргарет обърна глава настрани, сякаш я беше зашлевил.

— Все още си спомням, когато ти и аз бяхме на една и съща страна, Ричард, срещу Джак Кейд и бунтовниците му. Помниш ли? Вярно е, че сме служили на врагове, но не вярвам самите ние винаги да сме се мразили.

— Ах, господа, милейди — обади се крал Луи и стана, — прислужникът ми, който сега ми прави странни знаци като малко дете, е приготвил за нас малък обед — и кралят тръгна преди тях надолу. — Ако имате достатъчно смелост, подозирам, че ще открием някое ястие, което да удовлетвори дори това чудо на природата — прословутия английски вкус. Последвайте ме!

— Какво очакваш да сторя, братко? — попита Уорик. — Да настоявам крал Едуард да спре да дава разрешения за женитба на рода Удвил ли? Да ни възвърне загубените почести ли? Да не е оглупял, та да предпочете моите съвети пред тези на съпругата си?

Лятото бе преминало в есен след завръщането на Уорик от Франция преди два месеца. От прозорците на замъка Мидълхам двамата с Джон виждаха златистите житни полета, които в момента стотици местни мъже и жени, замах след замах на сърпа, жънеха и скупчваха на бали. Цели села бяха надошли да съберат реколтата, а после да отпразнуват с пиене, музика, празнични клади и откраднати целувки из стърнищата.

Джон Невил отново бе станал лорд Монтагю, направиха го маркиз и му казаха, че това е нещо между граф и херцог. Известно време той тайно бесня пред братята си, но, слава богу, това не достигна до ушите на хора, които биха искали да му навредят. Уорик, естествено, разбираше гнева на брат си. Бяха го дарили с най-ценната до сърцето му награда и после му я бяха отнели. В Нортъмбърланд отново управляваше потомък на Пърси, както беше от много поколения насам. Малко странно беше да връща Хенри Пърси в Лондонската кула само за да го изкарат оттам отново, но крал Едуард с удоволствие откри, че младежът е в добро здраве — нещо, което никак не беше сигурно след годините, прекарани в килия. Уорик знаеше, че Хенри Пърси му е верен заради проявеното добро отношение към него. Раздялата им много приличаше на прощаване между баща и син. Сега, когато в дома му бе останал за отглеждане единствено братът на краля, Мидълхам беше доста по-тих. Ричард Глостър още изпитваше болки от изкривения си гръбначен стълб, но бе преминал през толкова часове упражнения с меч и брадва, че вече трябваше да му изработят съвсем нови доспехи заради усъвършенстваната му стройна и силна фигура. Уорик вече не го срещаше, поне не в дворовете за обучения. Той бе станал твърде бавен, а младият Ричард бе бърз и уверен.

Джон Невил, маркиз Монтагю, не отговори на въпросите му; предпочиташе да си отчупи едно пилешко бутче от ястието на масата и да приеме чаша с вино. Щом почувства, че погледът на Уорик не се отмества от него, махна раздразнено с ръка. Джон Невил лично бе екзекутирал десетина мъже за крал Едуард. Неговата лоялност беше абсолютна, безпрекословна. А се оказа, че за награда му отнемат титлата и я дават на сина на Пърси. Щом умът му потънеше твърде дълго в мисли за тази несправедливост, той не смееше да проговори на глас дори пред Уорик. Брат му Ричард по-скоро бе готов да понесе всякакво унижение, отколкото да стори онова, което всички знаеха, че ще дойде след време.

Едуард и съпругата му щяха да изкарат всички им с прасетата и гъските, преди да са приключили, сигурен беше в това. Изяждаше го ярост и заради братята му, беше ужасѐн колко несправедливо се бяха отнесли с тях. Уорик бе изпратен във Франция само за да бъде унизен и използван за залог. Отнеха от Джордж Големия печат под заплахата на мечовете, а свидната титла на Джон откраднаха и я предадоха на едно момче. Това приличаше на цял заговор, не само да им имаха зъб. И инициаторът на всичко се казваше Елизабет Удвил, дълбоко в сърцето си бе убеден в това. Срамно наистина, че Уорик познаваше две жени, които бяха готови да идат накрай света само и само да навредят на рода му. Ако някога техните интереси бяха съвпадали, то Джон подозираше, че са можели да поставят и Невил на трона на Англия.

Джордж Невил влезе и приближи до братята си, за да им стисне ръцете.

— Чичо Фокънбърг пристигна — каза им. — Да поръчам ли да го доведат?

— Не ни е предупредил, че ще идва — отвърна намръщен Уорик. Погледът му се прехвърли от единия върху другия му брат. — А, какво има?

— Майка — отвърна Джордж. — Тя мисли, че може би ще е разумно да се съберем всички Невил на едно място. Бог е свидетел, че не сме това, което бяхме някога. Шестима братовчеди чакат благоволението ти, Ричард. Жалка бройка, макар че наистина притежават хубава земя. Съсипали са ни. Приличаме на парцали, преправени от красиви знамена, но ти все още си главата на рода ни.

— Майка предложи, че поне трябва да обсъдим годините, които предстоят — обади се Джон Невил и добави: — Може би преди крал Едуард да стане баща на син и наследник. Три дъщери досега, но пък тази плодовита кобила и преди е имала момчета. Със сигурност ще се пръкне още едно. Как смятате, дали мъжете Невил ще бъдат изцяло изтласкани настрани? Не си представям как ще оцелеем още един сезон с тази нейна злоба към нас.

Нямаше нужда да се споменава кого имаха предвид, не и в тази компания.

— Няма да обсъждам с вас неща, които означават държавна измяна — просъска яростно Уорик към братята си. — С удоволствие ще се видя с братовчедите и с чичо Фокънбърг, но няма да обсъждам заговори или каквото и да е, което би дало на крал Едуард повод да постави под въпрос нашата лоялност. Искате да подпалим този дом ли? Точно това рискувате. За бога, та братът на краля живее тук!

— Не съм глупак, Ричард — заговори Джон Невил. — Още преди часове го изпратихме на пазара да купи бренди. Ако възнамерява да шпионира за краля, няма да има такава възможност преди тази вечер или утре сутринта. Така или иначе, той вече не е момче. Аз бих го изпратил у дома, обратно при майка му. Изпълнил си си задълженията към него, та и повече — той поклати глава, докато отвътре гневът му напираше. — Не разбирам защо се въздържаш сега, след всичко, което изстрадахме.

— Чака петицията си — намеси се Джордж Невил.

— О, да, разбира се — кисело продължи Джон. — Имаш право на нея. Нашият брат все още се надява, че ще я уважат, та да омъжи своята Изабел за един Плантагенет. Казвам ти го, тя никога няма да го позволи. А крал Едуард вече показа, че нейната дума е по-тежка от тази на Съвета на лордовете, които досега му служиха толкова добре. Истината е съвсем проста — тя го превърна в играчка в леглото си.

— Действително се надявам, че дъщеря ми ще открие своя съпруг в лицето на Джордж, херцог на Кларънс — ядно отвърна Уорик. — Изабел е доволна от този избор. Той е само с една година по-голям от нея и те са… подходяща двойка. Тя ще стане херцогиня, а той ще придобие имотите ѝ след време.

— Колко време мина, откакто попита краля? — промърмори Джон.

Уорик поклати глава.

— Не, няма да ме накараш да се безпокоя. Да, минаха няколко месеца, какво от това? Подобно свързване на родовете не може да се реши ей така, на момента, то става бавно, задълбочено, внимателно, като се преценява всяка посока, в която може да задуха вятърът.

Джон погледна по-големия си брат. Знаеше, че Уорик е сляп или просто бе предпочел да си затвори очите. Сви рамене.

— Ти си главата на рода ни, Ричард. Чакай до зимата тогава или ако искаш, до следващата пролет. Нищо няма да се промени, не и докато Елизабет Удвил направлява ръката на краля. Тя ще поиска имотите ти за своите синове.

Зимата беше време на тъмнина и смърт. Във всяка една къща мразовитата утрин можеше да разкрие изстиналото тяло на някой старец или пък дете, твърде малко, за да преживее треската. Този хапещ и мразовит сезон означаваше задушени ястия с овес или стари зеленчуци с вкус на пръст, месеци или дори години след като са били откъснати. Моркови, лук и стари картофи — всичко това отиваше в супата заедно с твърдо синьо сирене и парчета сланина, която помагаше да се пребориш със студа. С хляб, яйца и бира преживяваха поданиците на краля, събуждайки се посред нощ, за да разговарят или да се възстановяват, после пак заспиваха, докато слънцето не донесеше новия ден.

Пролетта означаваше далеч повече от зелени кълнове и кокичета из плетищата. Прераждането се проявяваше и в едно ново чувство за посока, в пробуждането от тежък сън към нов живот, който кипи във вените. Чуваше се смях и сега вече и последната запазена храна можеше да бъде погълната, след като бяха стигнали до края на още една зима. По градските пазари отново се появяваха прясно месо и зеленчуци. В омекналата пръст се копаеха гробове, малки или пък дълги, като телата се изваждаха оттам, където бяха държани — в плевни или хладни мазета. Мъжете и жените, които искаха да си намерят жених или невеста, посрещаха сезона с чисти дрехи и изкъпани. Хвърляха първата си за годината пот, като посвещаваха деня си на труд — да направят нещо за продан или пък да подготвят земята за първата сеитба.

Едуард Плантагенет усещаше как жизнените му сили се увеличават със светлината на зората. Пролетта означаваше и първия лов след новогодишната езда, с гореща кръв и пиянско опиянение, далеч от градове и села. Ловът изкарваше на показ гнева и страха, изявяваше същността на човека. Едуард се усмихна на себе си, докато наблюдаваше как оседлават коня му в кралските конюшни на Уиндзор. Козината му беше изчеткана, но все още бе рошава от дългите зимни косми. Той го потупа по хълбока и се усмихна, щом във въздуха се надигна облак от косми и прах.

Около него конюшните бяха оживени и шумни, земевладелци забързано подготвяха господарите си за кралския лов. Трийсет рицари и същият брой слуги щяха да излязат на коне, за да преследват дивеч и птици с кучета. Едуард се усмихна само като си представи каква енергия е това, почеса шията на коня си, с което накара огромния жребец да изпръхти и да махне с опашка.

През годините на управлението си той бе насъбрал около себе си дружина от яки смелчаци, които го придружаваха в дни като този, когато слънцето грееше, но не топлеше, а небето беше чисто. Мъже като Антъни и Джон Удвил, които можеха да му съперничат по безумна смелост и по умението да пускат соколи.

Огромната птица на Едуард стоеше на красива декоративна стойка и обръщаше глава при всеки звук. Той чу как писука и се пресегна, за да погали тъмните ѝ криле, по-скоро за свое собствено удоволствие, отколкото със съзнанието, че птицата се радва на допира му. Ирландският сокол беше жесток убиец, той изпитваше нещо, което на пръв поглед много наподобяваше удоволствие от способността си да доминира и да плаши гъските, дивите патици и зайците, стрелкайки се от височина над хиляда метра, за да се вреже с все сила в бягащата си жертва, а после да разкъса плътта ѝ с острия си като бръснач клюн. Едуард прошепна приветствие към птицата. Тя бе ловувала с него в продължение на шест години и щом чу гласа му, го разпозна и веднага се обърна. Беше му забавно, че тя може да се обърне към него, независимо къде се намираше, дори както си беше в клетката. Междувременно соколът изтрака с човка и издаде въпросителен звук. Беше гладен и Едуард усети как сърдечният му ритъм ускорява само при мисълта да го изпрати във въздуха.

Щом чу тропота на копита, вдигна очи. Покрай конюшните минаваше някакъв кон, държан на къс повод, който въпреки това се дърпаше настрани с изцъклени очи. Животното се бе стреснало от нещо и сега предаваше на останалите нервността си с цвилене и тропане, напомняше им за хищници, които нападат стадото.

Едуард изгледа с раздразнение жилестия мъж, който докара жребеца сред другите и ги разтревожи. Не го познаваше, макар че бе невъзможно външен човек да стигне до конюшните и личността на краля, без да го спрат. Едуард обичаше да се преструва, че не го интересува какви мерки за сигурността му взима стражата му, но, оглеждайки го, с удоволствие установи, че е бил претърсен. Той го наблюдаваше намръщено. Непознатият слезе от коня си и падна на коляно. Носеше ризница и наметало от кожа и вълна, доста износено и почти толкова прашно, колкото конете. Предположи, че идва отдалеч, и не се изненада, когато мъжът заговори със заваления говор на Севера.

— Ваше Кралско Височество, моят господар Джеймс Стрейнджуейз, шериф на Йорк, ме изпрати при вас. Трябва да ви докладвам за въстание на тъкачите в селата край града, с безредици и тревоги, милорд, твърде големи, за да могат хората на шерифа да ги потушат. Сър Джеймс моли за няколко десетки мъже, шейсетина или осемдесетина, не повече, които да идат на север. В името на краля той ще припомни на тъкачите, че те не могат да решават какви данъци ще плащат и на какви закони ще се подчиняват.

Кралят повдигна вежди и потърка четината по челюстта си. Вече нямаше брада, обръсна се заради настъпващата пролет. Беше стоял затворен в Уиндзор и Уестминстър в продължение на месеци, студени и тъмни, ядеше и пиеше твърде много, та бе затлъстял като прасе. Потупваше се леко по корема и размишляваше, докато вестоносецът чакаше.

— Иди в кухните и кажи, че съм наредил да те нахранят — каза той на мъжа.

Онзи се поклони, а Едуард впери поглед в слънчевата далечина покрай конете, хората и шумотевицата. Засмя се на себе си и взе решение. В страната цареше мир. Зимата бе дала път на пролетта с всичките надежди, които носеше.

— Мисля, че ще ида в Йорк — промърмори сам на себе си и се усмихна. Представи си лицата на тъкачите бунтари, щом видят, че самият крал на Англия и хората му галопират към тях. Може би ще трябва да обеси водачите им или да наложи с камшик неколцина; най-често такъв се оказваше случаят. Щеше да пусне сокола си срещу новия ястреб, който братята Удвил бяха отгледали от малко пиленце. Знаеше, че ще се радва да покаже на братята на жена си колко бързо може да лети кралският ястреб, след като тъкачите веднъж завинаги са се прибрали по домовете си.

— Антъни! — извика той.

Рицарят вдигна очи от мястото наблизо, откъдето беше наблюдавал как вестителят влиза и си отива. Мъжете Удвил винаги реагираха бързо, когато Едуард ги повикаше.

— Да, Ваше Височество — той спря и му се поклони. От дясната китка нагоре ръката му бе поставена в шина и пристегната толкова силно, че пръстите му се показваха дебели и червени.

— Как ти е ръката?

— Все още счупена, Ваше Височество. Надявам се да заздравее достатъчно добре. Тогава може би ще ми дадете възможност да защитя честта си.

— Щом така искаш — усмихна му се Едуард. Тъй като той самият бе счупил ръката му по време на турнирните обучения, честно беше да се съгласи. — Макар че, съжалявам, но не може да ни придружаваш днес, брат ти ще пуска вашия сокол. Накрая няма да има никакво значение — захили се, щом другият го погледна с присмехулно отчаяние в погледа. — Смятам да отведа лова малко по-далеч, отколкото бях планирал. Сега със сигурност ще имам нужда от тези прекрасни момчета тук, но и още четирийсетина рицари на кон… и стотина от най-добрите стрелци с лък.

— Има само неколцина майстори на лъка в казармите тук, милорд — отвърна Антъни. — Мога да намеря още дузина в Бейнардс и още от училището за стрелци… — той спря, щом Едуард направи нетърпелив жест с ръка. — Да, Ваше Височество, ще ги събера веднага.

Отдалечи се с шумни стъпки и остави Едуард на опитите му да подмами ирландския сокол от стойката върху ръката си. Той усещаше как ноктите на птицата се свиват дори през дебелия слой кожа на ръкавицата.

Какво удоволствие е да усещаш как всичко расте и се раззеленява около теб! Едуард щеше да остави Уиндзор и целия студ и влага от зимата зад себе си, за да иде на лов, да търси, да наказва както му е угодно. При тези мисли адреналинът му се покачи и соколът, почувствал това, разпери криле и наддаде крясък в готовност за лов.

Времето се задържа добро, без дъждове и с малко слънце, така че кралската ловна дружина имаше над главите си почти идеално за лов на птици небе. И което е още по-важно, соколът на крал Едуард направи така, че ястребът на Удвилови да изглежда бавен. Сър Джон Удвил достатъчно добре се справяше с птицата на брат си, но грешката бе в природата, а не в уменията му. Ястребът кокошар надаваше писък на ярост, когато не можеше да преследва, емоция, която беше толкова явна, колкото и тази на мъжете наоколо. От своя страна, кралският сокол сякаш изпитваше удоволствие да показва превъзходството си, правеше плътни кръгове и се спускаше току пред лицето на рицаря Удвил, тъй че ястребът се залюляваше във вихъра, който сам предизвикваше.

И за двете птици имаше достатъчно плячка, която кучетата разгонваха от прикритието ѝ. Зайците се спускаха да бягат и гъските лудо махаха с криле във въздуха, докато слугите крещяха и им сочеха посоката. Стрелците също се състезаваха помежду си да свалят някоя летяща птица или, в един случай, дори пъстърва от реката, като тези, които твърдяха, че това е невъзможно, бяха заложили в облога сребро. Заедно цялата група доставяше достатъчно храна всяка вечер, за да се изхранва, а слугите изравяха ями и разпалваха огньове. Онези, които не успяваха да улучат, стояха гладни с дни, докато някой приятел не ги съжалеше. Помагаше също, че бяха надонесли върху конете си само гарафи и манерки с вино. Вечер пиенето се лееше и мъжете се боричкаха и състезаваха, за да забавляват младия крал.

Едуард беше доволен. Би предпочел някой по-предизвикателен улов, но нямаше следа от вълци, и или елени толкова близо до пътя. Животните бяха твърде привикнали към звуците на хората и знаеха кога да бягат и да не спират. С какво умиление си спомняше той ловните си приключения в дълбоките гори на Уелс, където дивечът не беше свикнал с миризмата на човека.

Съвсем не се бяха втурнали на север, за да въздават справедливост за краля върху бунтуващите се тъкачи. Едуард и рицарите му се наслаждаваха на гостоприемството и пиршествата, уредени в тяхна чест в толкова много имения и пазарни градове. Имаше дни, в които страдаха от такъв махмурлук и тъй стенеха непрекъснато, че успяваха да извървят не повече от осем километра от пътя си. В продължение на цели два дни граф Ривърс бе налегнат от толкова силно разстройство, че накрая Едуард предложи да го оставят зад себе си или да му намерят нов кон.

Младият мъж се смееше при спомена за ужасеното изражение на стареца. Тъст му яздеше наблизо и го погледна с подозрение, като съвсем не виждаше къде е смешното, заради което някои рицари се превиваха от смях до сълзи.

Пред тях се намираше град Йорк и при вида на тези стени и извиващата се река Оус Едуард загуби желание да се усмихва. Твърде много жестоки спомени, свързани с камъните тук, за да може да го нарече дом. Най-ужасен беше Микългейт. Помисли си, че може да разруши тези кули и стени или пък да ги построи отново, тъй че да не го изваждат от равновесие всеки път, щом ги видеше.

Той се взираше напред, когато съзря тъмна линия на хоризонта, която опасваше града. Присви очи и се наведе напред, като ги засенчи с длан. Нямаше пуснати съгледвачи пред себе си и за миг почувства как стомахът му се свива, преди отново да си възвърне естествената за него войнственост. Нямаше да се бои от бунтовници.

— Сър Джон, тръгни напред и разузнай кои са тези мъже — подвикна той.

По-малкият брат на жена му пришпори коня си и се втурна в галоп, чудесна проява за мъж, чийто ястреб беше твърде бавен. Едуард го гледаше как се отдалечава и за първи път огледа мъжете около себе си като въоръжена единица, а не като огромна ловна дружина. Това, което видя, не му се понрави като човек, който е познал дисциплинираните редици при Тоутън. Рицарите и наемниците, които придружаваха краля на север, бяха малко опърпани за такива преживелици. Но пък стрелците му бяха доста енергични.

— Благодаря на Бога за това — прошепна той. Подсвирна и повика при себе си един капитан, като му даде низ от заповеди, с които да придаде нещо като структура на тази разнородна група.

Сър Джон Удвил се върна след известно време и с интерес разгледа стегнатите редици от рицари и крила от стрелци, оформили се край краля в центъра. Въпреки всичките му недостатъци от Едуард Плантагенет би излязъл чудесен капитан, никога не се беше съмнявал в това.

Сър Джон слезе от коня си и Едуард протегна ръка с видимо раздразнение.

— Стой върху седлото, момче. Какво успя да видиш?

Сега вече ясно се виждаше, че далечната тъмна линия се състои от фигури. Те не приличаха на никои бунтовници, които кралят бе виждал дотогава, нито на работници, нито на тъкачи.

— Две хиляди, може би три, Ваше Височество. Видях може би стотина на кон, осемстотин стрелци. Останалите тръгнаха срещу нас, след като вече ни видяха.

— Знамена? Кой ги командва?

— Не видях знамена, макар че са формирани като войници. Може да са поддръжници на Ланкастър.

— Кои? Те не останаха вече — тогава му дойде една ужасна мисъл — че граф Пърси, когото бе възстановил, може да се е обърнал срещу него. Призля му от това предположение, до голяма степен и заради туй как щеше да го погледне Уорик, щом го чуе.

— Който и да ги води, далеч повече са от нас, милорд — обади се граф Ривърс, който дойде до рамото му.

Бащата Удвил размени разтревожен поглед с най-малкия си син, виждайки колко е напрегнат. И двамата забелязаха как младият гигант почуква по дръжката на меча си, докато се взираше в хоризонта. Ако имаше човек в Англия, който би могъл да обърне капана в победа, то това бе Едуард, но граф Ривърс знаеше, че животът им — животът на сина му — зависи от това решение.

— Мисля, че баща ви веднъж избегна ланкастърската войска, Ваше Височество — прошепна граф Ривърс. — Вие имате армия, която ще се бие за вас.

— Аз имам двеста стрелци тук и сега — отвърна Едуард. — Виждал съм какво могат. Като нищо онези стрелци там са фалшиви, имат за цел единствено да ни накарат да бягаме. Мъже с бойни брадви и въженца, милорд. Моите двеста мъже могат да ги накълцат на парчета заради проявеното нахалство и хитрост.

— Да, Ваше Височество. Или пък е заговор да ви убият и да върнат Ланкастър обратно на английския трон. Вие спечелихте при Тоутън, милорд, но тогава армията ви беше с вас. Моля ви.

Едуард погледна въпросително бащата на съпругата си, после онези, които бе довел на север. Те бяха прекрасна ловна дружина, но съвсем не бяха армия. На лицето им се бе изписал страх, докато линията пред тях се разширяваше.

— Много добре, Ривърс. Макар че ми се къса сърцето, ще предпочета разума и предпазливостта пред прибързаните действия и желанието да отвърна на удара. Да се връщаме на юг, господа! След мен, колкото е възможно по-бързо!

Не убягна на вниманието на Едуард и фактът, че се намираха безкрайно далеч от подкрепленията, които му бяха нужни, за да отговори на заплахата, нито пък че ловуващите се превърнаха в плячка. Той чу роговете зад себе си и потрепери, почувствал хладина.

— Сега си вървете у дома — рече Джон Невил. — Моите хора ще въздадат справедливост тук — той изгледа лежащите останки от кралската ловна дружина, като ги предизвикваше да откажат, ако смеят. След като крал Едуард бе пленен и отведен, наемниците на рода Невил навлязоха сред тях и използваха дръжките на брадвите си, за да наложат волята на господарите си. Лъкове, мечове и всяко ценно парче метал бяха обрани. Не една или две кесии и дрънкулки също бяха иззети, като действията бяха предприети с внезапни удари. Не ставаше и въпрос за съпротива, след като веднъж ги обградиха. Кралските рицари понесоха грубото отношение до голяма степен със стоическо безразличие. Стрелците нямаха много ценни неща у себе си освен лъковете, тъй че демонстративно захвърлиха оръжието си на купчина, сякаш не означаваше нищо за тях. Жестът беше красноречив и само очите, които проследяваха отвързването и подхвърлянето на лъковете, ги издаваха.

Най-смелите измежду ловците на краля протестираха с викове, когато отделиха от останалите членовете на семейство Удвил. Принудиха граф Ривърс и сина му да слязат от конете и им завързаха ръцете, после ги отведоха, отделени от всички други рицари и придружители на Едуард. Виковете и жалбите не секнаха и това вбеси Джон Невил. С рязък жест той изпрати хората си да ги укротят с тояги. Боят не отне дълго, но остави двама мъртви и четирима в безсъзнание и окървавени.

Останалите ловци след ритници и блъскане бяха оставени на пътя да влачат мъртъвците и ранените си другари. Джон Невил ги гледаше с убийствен поглед как се отдалечават и рядко някой от тях се обръщаше назад.

Когато и последните участници в ловната дружина изчезнаха зад дърветата и из полята, той заповяда да се устрои лагер недалеч от пътя. Изпрати някои от останалите конници в близкия град, за да попитат дали може да използват тяхното съдилище и бесилки.

— Нямате тази власт — извика граф Ривърс. Белокосият старец вече бе станал абсолютно сериозен, осъзнал, че е попаднал сред врагове. — Ние се предадохме, господине, и очакваме добро отношение. Нека да няма повече погубен живот. Поискайте какъвто откуп сте решили, както си му е редът открай време. И не споменавайте съдилища и бесилки, за да ни заплашвате. Нима не сте мъж на честта?

— Аз съм много неща, милорд — отвърна Джон Невил с крива усмивка. — И съм бил повече, отколкото съм днес. Преди ми викаха „кучето на Едуард“, когато убивах лордове заради него. Един от тях беше Съмърсет, херцог, който разпънах на кръст и му отсякох главата — той кимна доволно, смучейки един развален зъб, докато граф Ривърс видимо пребледня. — Бях и граф Нортъмбърланд за известно време. На вашата дъщеря това не ѝ хареса обаче, нали така? Та накара съпруга си да ми отнеме земите и дома.

— И в замяна вие нарушихте клетвата си за вярност. Измяна, заради която ще горите във вечен огън.

Джон Невил се изсмя на тази заплаха, мрачно бухане, което почти звучеше като плач.

— Трябваше на брат ми да кажете тези думи, милорд. Това ужасно тормози неговата съвест. А аз? Аз ще се изповядам и ще остана чист като новороден. Но първо ще въздам справедливост за вас. Мъжете ми ще бъдат свидетели.

Тогава към тях приближи синът Удвил, който бе свободен да върви, макар и със завързани ръце.

— За вас няма връщане назад, сър, не и ако убиете членовете на собственото семейство на краля. Разбирате ли? Няма да има изкупление, мир, никога вече. Ако сега ни освободите, можем да отнесем исканията ви на сестра ми. Нортъмбърланд ли желаете? Може пак да го получите — и то с такива документи и печати, че никога няма да могат да ви го отнемат.

— О, боже Господи, как си служиш със закона, момчето ми! — отвърна Джон Невил с блеснали очи. — Дори не знаех, че можеш да ми отправиш такова примамливо предложение. Естествено, аз ще се доверя на думата ти, след като вече веднъж не си я спазил към мен.

Той изръмжа и срита краката на младия рицар, а после го изгледа как се просна на земята.

— Сега съм маркиз Монтагю. Макар да се опасявам, че ми оставиха трохите, това е всичко, което имам — той погледна стреснатите лица около себе си. — Донесете ми брадва тук — и доведете още неколцина свидетели.

Бащата и синът изглеждаха поразени, докато Джон Невил повиши тон, тъй че всички да го чуят.

— Какъв по-добър съд от Божията зелена трева? Върху английска земя. Нима има повече справедливост в дъбовите греди? Или пък в железните решетки? Не, момчета. Ние тук сме честни мъже. Нямам нужда от друг съдник освен Бог отгоре и собствената ми съвест — обявявам този съд за открит.

Хората му се събраха в кръг и Джон Невил свали граф Ривърс да коленичи на земята до сина си, притискайки го към мократа пръст.

— Вие, двамата Удвил, които сте без особено потекло, сте обвинени, че сте били лоши съветници на краля на Англия, че сте свили гнездо в лукса от фино кадифе и кожи, като в същото време сте принизили семейство от по-благородно потекло и кръв.

Навсякъде наоколо се тълпяха мъже, стояха и гледаха безмълвно. Джон Невил приближи до граф Ривърс и каза:

— Ти лично си участвал в присвояването на титлите на един свестен човек, като по този начин си се издигнал и си заел неговото място. Ковчежник и граф!

В неговата уста тези титли прозвучаха като обвинение и обида. Джон Невил бутна с все сила стареца по гръб на земята. Синът му извика от страх, когато тиранинът на свой ред застана над него. Младият мъж огледа студените лица около себе си, все още надявайки се, че всичко е просто жестока шега.

— Ами ти, който се ожени за една стара херцогиня, само и само да ѝ откраднеш титлата! По мое време рицарят беше човек на честта. Засрами се, момче!

Той също бе повален по гръб на земята.

Джон Невил направи знак на един от хората си и онзи приближи бързо със секира на рамо. Двамата Удвил мъчително се обърнаха в коленичеща поза, без да смеят да се изправят. Баща и син се вторачиха в тежкото острие със страх, но и с презрение, изписано по лицата.

— Обявявам ви за виновни, че сте компрометирали титлите и живота си — продължи Джон Невил. — И ви осъждам на смърт. Предполагам, че не е подходящо съдията да изпълни присъдите, затова ще бъда само свидетел. Ще уведомя близките ви, не се безпокойте. Много ме бива да пиша писма до семействата.

Той кимна на събралата се тълпа.

— Някой от вас да изтича в града след предишното момче. Няма да имаме нужда от съда, вече не. И ми донесете малко топъл хляб и месо. Усетих, че апетитът ми се изостря.

После с жест подкани набития мъж, който бе приближил.

— Свърши си работата, сине. Да въздадем справедливост. А вие двамата — дано Бог се смили над черните ви Удвилови души.

Идваха след залез-слънце, вървейки по пустите селски коловози в колона по един. Появяваха се из кръчмите, за да отмият праха от изминатите по пътя километри, и се представяха само на онези, на които имаха доверие. Щом паднеше нощта, завързваха на лицата си кърпи и понасяха масло и фенери, покрити с капаци срещу вятъра.

Понякога слугите бягаха и ги оставяха, без да ги преследват. Други избираха да останат, за да предупредят домакинството след години вярна служба. Тогава не им прощаваха, на семействата или на онези, които им служеха. Огънят ги изгаряше всичките.

Наричаха себе си „подпалвачи“ и жестокото им занимание си личеше по кожата им. Лицата им винаги бяха зачервени и изпоцапани със сажди, възпалените им очи ги правеха да изглеждат страховити на външен вид. Те палеха факлите си и пускаха конете да тичат на воля, после подпалваха конюшните. Когато обитателите изтичваха навън, биваха обграждани от мъже, въоръжени с тояги и секири, с прикрити лица, за да не ги разпознаят. Налагаха всеки, който излезете навън, понякога чупеха глави, които нямаше да заздравеят. После пожарите продължаваха — сграда след сграда, хамбар след хамбар, докато цялата провинция не заблестеше в златисточервено и студеният въздух не се превърнеше в топъл бриз, който носеше миризмата на въглен и опустошение. Докато местните фермери и бирникът дойдат с конете си, пожарите вече се бяха разпрострели твърде много, за да бъдат потушени. Старинни къщи биваха превърнати в черни угарки, които тлееха с дни и нощи. После, на седемдесет или на сто и трийсет километра оттам, Подпалваните изникваха отново от нощта и заставаха в обичайния си кръг с пращящите си факли.

И преди беше имало въстания, малки и големи, срещу жестокостите и по стотина други причини. Хората в Англия винаги се бяха надигали бавно, отчасти от страх заради това, което чувстваха отвътре. Те бяха понасяли жестокостите и бедността с мрачен гняв, като пиеха безпаметно и изразходваха неприязънта си в кървави съревнования. Търпяха заради данъци да ги обират до последното пени, макар че, един бог знаеше, че бяха най-нисшите от всички грешници. Бяха усещали върху гърба си бича на законите, които ги оставяха да се люлеят на вятъра — а онези, които ги бяха обичали, излизаха и започваха да палят и да колят за отмъщение. Винаги някои биваха залавяни и обесвани, във всяко поколение, като предупреждение за всеки, който може да реши да грабне пръчката, която го е ударила. Такъв беше древният, нормалният път на нещата и дълбоката провинция винаги по някакъв начин беше по-тъмна от градските улици. Имаше села на тишина и грях, а насред мира и добитъка клокочеше гневът. Тежкият живот раждаше грубовати мъже и жени, които при нужда можеха да носят факла или пък острие. В крайна сметка нали те сечаха и убиваха, и работеха до изнемога просто за да живеят.

Тази година беше различна. Подпалвачите дойдоха на места, които никога не бяха чували за тях. Станаха и по-жестоки през месеците, в които крал Едуард бе задържан от предателите. Огромни къщи избухваха в пламъци въпреки че бяха с врати, заковани с огромни нитове. Никой не обръщаше внимание на писъците. Каменни замъци бяха подпалвани от собствените им слуги, а благородническите семейства — убивани от арендаторите си, верни им през целия си живот, докато накрая не пренебрегнаха лоялността си.

Имаше изключения — села, по-стари от света, се възползваха, за да уредят отколешните си сметки. На всяка улица, на всеки площад имаше нови тела, като някои от тях бяха убити заради вражда или от пиянство, а хората на закона трепереха по домовете си и чакаха многозначителното почукване. Останалите обаче, най-голямата част от погубените, бяха членове на един клан, на едно семейство — по-точно от имуществото на един човек. Стадата на Невилови бяха изтребени. Въглищните мини в Уорикшир избухнаха в пламъци. Корабите на рода Невил горяха както бяха на пристан, а огромните имения на Ричард Невил станаха на пепел, телата в тях бяха овъглени до черни кости.

След като месеците минаваха, без да има известие за освобождението на крал Едуард, нападенията и пожарите станаха дори по-открити. Разни мъже сриваха с ритник вратите на уорикширските странноприемници и кресливо задаваха въпроси. Когато отговорите не бяха каквито трябва, те хвърляха вътре гърнета с масло и палеха факли, а отвън стояха с вили, за да държат посетителите затворени. Подпалвачите си имаха водачи, трима различни убийци, всичките познати под името Робин от Рийдсдейл. Обобщеният образ на тримата беше гласът на войниците от битката при Тоутън. Те бяха и гласът на заточения крал, надаваха вик от негово име.

Лятото отминаваше, а реколтата не беше прибрана докрай, защото хората се бояха, че пълните хамбари ще привлекат Подпалвачите, а и защото работниците страняха от имотите на Невил, за да не ги нападнат на път за къщи. Насажденията гниеха по полето и цели стада изчезваха, или още по-лошо, намираха ги с прерязани гърла. Въглищните мини не можеха да бъдат изгасени и от тях във въздуха се издигаше колона от дим като от погребална клада, която се виждаше из цялото графство и можеше да гори до края на света, а пламъците се криеха дълбоко в недрата на земята и тлееха скрити вътре.

Фокънбърг притисна силно два пръста в стомаха си и това го накара да изръмжи от болка. Седеше в кухните на замъка Мидълхам, като цялата му прислуга бе освободена, за да не става свидетел на унижението му. Столът, който Уорик бе наредил да свалят за него, беше тапициран и мек, но възрастният граф не можеше да си намери удобно положение на него.

— Все по-зле става, Ричард — рече той и остави на пода една купа, в която плуваха облаци от млечнобяло повръщано. — Вече почти не се храня, а когато го правя, всичко се връща обратно. Не мисля, че ми остава много време.

Уорик са облегна на огромната дървена маса с крака, по-дебели от неговите. Помъчи се да не показва изненадата си от това колко много е отслабнал чичо му. Фокънбърг никога не е бил едър мъж, но сега костите му се виждаха ясно в тъмните страни на лицето, а краката и ръцете му изглеждаха съвсем крехки. Дори косата му бе изтъняла и падаше на масури по раменете. Нещо го ядеше отвътре и Уорик бе съгласен с неговата преценка, макар че не го каза на глас.

— А кой ще ме съветва, когато те няма, а, чичо? Хайде, старче, имам нужда от теб. Като че напоследък не проявявам много мъдрост или пък хитрост в избора си.

Фокънбърг опита да се засмее, но усилието му причини болка и въздухът му секна. Той сложи на земята купата с противното ѝ съдържание и притисна ръка върху стомаха си, сякаш така изпитваше някакво облекчение.

— Ще намериш разрешение, Ричард, за семейството ни. За бога, та нали и преди сме се преборвали с трудности — макар и обзет от болка, Фокънбърг погледна племенника си, зачуден как да го убеди. — Подозирам, че дори в този момент си наясно с най-точния избор, само гордостта ти да можеше да ти позволи да го изречеш на глас.

— Ти би ме посъветвал да освободя Едуард, така ли? — мрачно го попита Уорик. — Ако можех да се върна назад и да взема различно решение, казвам ти, бих го сторил. Тогава не разбирах какво ще се случи, когато поставя краля зад решетки — Уорик направи гримаса, спомняйки си с горчивина. — Знам, чичо, той дори ми го каза. Едуард, когато го посетих. Каза, че съм видял как залавят Хенри, но не съм разбрал, че него не го обичат, че той е слаб крал. И беше прав, колкото и да ме жегва това. Мислех си, че мога да ги движа като пионки върху дъската. Но ни за миг не успях да видя, че цялата игра може да се обърне, ако пипна грешния крал.

Фокънбърг не реагира. Собствените му имоти бяха на север от град Йорк и дори на него му бяха опожарили хамбарите и бяха убили местния съдник, макар да бе далеч от градовете и бунтовете. С всеки изминал месец новините ставаха все по-лоши, а огънят сякаш продължаваше да се разпростира. Смяташе, че племенникът му има само един верен ход, но знаеше, че няма да доживее да го види. В стомаха си усещаше твърда топка, нещо режещо и гадно, като че ли живо същество, което му изсмукваше силите. Беше виждал подобни израстъци в миналото, когато колеха добитъка и му ги носеха като чудатости. Каквото и да беше, то бе смразило кръвта му. Големите му вени бяха почернели от отровите на това нещо и той знаеше, че няма да живее дълго. Можеше само да се надява, че Уорик ще успее да предпази рода им. Трудно бе да не му каже какво трябва да стори.

— Какви всъщност бяха истинските ти надежди, Ричард? И аз присъствах, когато го планирахме, но тогава говорехме само за това как можем да хванем Едуард само с неколцина мъже на север или пък как ти ще идеш във Франция с брат му и дъщеря си. Ти беше обзет от вълнението на хиляди дребни подробности, но не обсъждахме много какво ще стане след това.

— Да, трябваше да сме по-задълбочени — призна Уорик. — Но бях толкова разгневен, исках просто да покажа на Едуард колко зле се е отнесъл с най-верните си хора. Все още виждах в него момчето, което обучавах в Кале. А не краля, чичо, наистина. Аз единствен в цялата страна очевидно не забелязвах какъв е станал. Моя беше грешката.

Фокънбърг сви рамене.

— Не си бил единствен. Братята ти мислеха същото, доколкото си спомням.

— Всички виждахме капризното момче, макар че аз лично се бих рамо до рамо с него при Тоутън. Ние виждахме мъжа, а не краля. Все едно, решението беше мое. Можех да накарам Джон и Джордж да траят и да стоят мирно.

— Джон ли? В него има толкова ярост и мисля, че тя така или иначе щеше да се излее. Досега можеше да са го обесили или да са му отрязали главата заради някое прибързано действие.

Уорик въздъхна и посегна към каната с вино, за да напълни двете чаши.

— Стомахът ти ще задържи ли виното? — попита го.

— Ако ми донесеш купата наблизо, ще опитам — отвърна чичо му.

Уорик прикри отвращението си, изпразни повръщаното в кофата за помия и я избърса с чиста кърпа, преди да му я подаде заедно с чашата вино. С иронично изражение Фокънбърг вдигна тост.

— Дано нещата не се повторят — рече и отпи, като млясна с уста. — И смятам, че семейството на жена му има голяма роля за разбунването на страната. Част от неприятностите ни се дължат на нейните пари, Ричард. Онези, които се наричат Подпалвачи. Бих се обзаложил, че нейните монети подрънкват зад всеки хамбар и изгоряла къща.

— Чудех се дали да не предложа трона на Кларънс. Казвам ти го, защото знам, че ще отнесеш тези думи в гроба, чичо. Но за да го сторя, трябва да заповядам да убият Едуард, а не просто да го държат затворен. А не съм убеден, че дори мога и затворник да го оставя още дълго време. Твърде много хора искат освобождението му и ако той избяга… — гласът му секна само като си представи този огромен вълк, разбеснял се на свобода. Потръпна. — Той наистина е кралят, чичо. Това е най-странното. Сега го виждам ясно и ме изпълва страх от това, че направих грешката да го заловя. Искам само да намеря някакъв начин да го върна на трона му, без с това да причиня унищожението и изземването на всяка къща на семейство Невил.

— Това щеше да е прекрасна идея, преди Джон да екзекутира бащата и брата на кралицата — рече прегракнало Фокънбърг.

Цялото му гърло пулсираше и под погледа на Уорик той приближи купата до устата си и изплю една млечночервеникава струйка в нея. Уорик извърна очи, за да не става свидетел на неудобството му. Почака, докато звуците утихнат, после го погледна и видя, че съвсем е пребледнял и бърше потта от челото си.

— Не е особено приятно — прошепна чичо му. — Но след като тъй или иначе умирам, може би трябва за последно да грабна една брадва и да отсека главата на краля. Можеш да ми припишеш целия заговор и да възвърнеш малко от достойнството на Кларънс.

— И да видиш името си запратено в калта ли? — отвърна Уорик. — Не, чичо. Той ми каза, че няма да прибягна до убийства, и беше прав. Неговото убийство ще докара и друго, а после още десетки. Няма да потъна тъй дълбоко в кръв. Не. Все едно, както стоят нещата, няма да оцелеем и часове в огньовете, които ще пламнат след смъртта на Едуард.

— Няма кой друг — отвърна Фокънбърг с позакрепнал глас. — Ни един от братята на Едуард няма да се довери на онзи, който го е убил. Ако издигнеш Кларънс или Глостър, сам си слагаш главата на дръвника. Не, трябва да се сдобриш с краля. Единствено това ти остава.

— Мислил съм си го, нима допускаш, че не е така? Но ти не си отишъл да го видиш. Той е полудял от гняв. Три месеца в килия и вече два пъти е пробивал през вратата и е убил един от пазачите си. Трябваше да поправям вратите, докато той се нахвърляше срещу оголените мечове, като ме предизвикваше да го убия. В други дни пък седи и яде и най-спокойно ми говори какво трябва да направя в кралството. Отегчен е, гневен и отмъстителен, а ти ме караш да го освобождавам. Как ми се щеше да можех!

— Ако не беше убийството на двамата Удвил, бих потвърдил с „да“, можеш да го освободиш. Той спазва определени правила, дали наследени от баща му, или може би от теб — не знам. Все повтаряш, че вече не е момчето, което си познавал, че е крал. Ами на това се довери тогава. Накарай го да подпише опрощение за всичките ти престъпления, защита от законно преследване и възмездие, да се закълне в честта и живота си, в живота на своите деца, каквото го накараш.

— И мислиш, че мога да се доверя на думата му? Наистина ли? — попита го Уорик и по лицето му ясно пролича колко е отчаян.

— Мисля, че дори останалата част от света да потъне в пламъци, да, пак ще можеш да вярваш на думата му.

— Е, останалата част от света наистина е в пламъци! Ами титлата на Джон?

— Фокънбърг поклати глава.

— Не бих искал твърде много, Ричард. Тя беше подарък от Едуард и сега той си го взема обратно. Ако виждаш някакъв друг начин, с удоволствие ще те изслушам, може би преди болката ми да стане твърде нетърпима.

— Съжалявам, чичо — рече Уорик и се отпусна пораженчески. — Добре, Едуард е крал. Ще го накарам да подпише опрощение. Той не е гневното момче, което познавам, вече не. Мразя се, че трябва да вярвам на клетвата му, но изобщо нямам друг избор.

Ричард Невил спря пред масивната порта на замъка Уорик. Над главата си държеше копие, от което се вееше гербът му — избродирани върху платно мечка и жезъл. Лекият ръмеж помрачи още повече настроението му; беше му студено, чувстваше се уморен. Намираше се на три дни път от Лондон, но все едно бе в друга страна. Беше един тъжен ден някъде насред Англия и мястото изглеждаше точно толкова пусто и мрачно, колкото бе очаквал.

Подпалвачите поне не бяха разпрострели пипалата си дотук. След като нападенията се увеличиха по брой и диващина и плъпнаха из цялата страна, той заповяда да затворят плътно най-важната му крепост, като наблюдението бе на смени и имаше обсаден режим. Никой не влизаше или излизаше и тези вътре нямаха никакъв контакт с местното население. Беше дал ясни заповеди да се показва арбалет на всеки мъж или жена, които приближаваха стените, и да се стреля срещу всеки, който не се оттегля.

Това означаваше, естествено, че местните ловци изпразваха горите му от елени и гъски, но нямаше как да се противопостави. С графството тъй близко до въстание и хаос не можеше да си позволи навън да плъзне мълвата, че крал Едуард е държан в плен там.

Стражите от високите пътеки по стените се взряха надолу с безизразни физиономии, когато им показа сигнала. Едно наметало, развято от копието, беше достатъчно ясен знак и той спря да го размахва, щом го заболяха ръцете, изчаквайки стрелците да повикат някой сержант. Да се вземе решение да отворят главната порта по време на обсада, беше сериозно нещо. Уорик чакаше, а дъждът се засили и започна да го брули. Конят му потрепери, по якия му врат и слабините му мина вълнообразна тръпка от студения въздух. Докато отвътре се покаже първият лъч светлина, устните му вече бяха посинели и едва успя да кимне на пазачите, когато го разпознаха и отстъпиха назад. Зад него веднага затвориха и залостиха вратите, железните решетки с потракване се спуснаха надолу. Той разтърси глава, за да отмахне дъжда от лицето и косата си, после поведе коня си с отпуснати юзди по „убийствената пътека“. Тя не беше по-дълга от четирийсетина крачки, но от всички страни бе открита за проходи и ниши, където най-вероятно стрелци бяха заели позиция. Стигна до края ѝ и за миг затвори очи, вдишвайки миризмата на мокрия камък и студа. Замъкът още веднъж бе изолиран от света. Тъй като край него минаваше река, вътре имаха безкрайни запаси от чиста вода и достатъчно осолено месо и зърно, за да могат с години напред да пекат хляб. Светът, с всичките му проблеми и скърби, се превърна в място извън тези стени.

Уорик усети как се отпуска. Предаде коня си на едно момче и мина през вътрешната врата към огромния двор. Не можа да се сдържи да не вдигне поглед към кулата, където се намираше килията на Едуард. Долавяше, че икономът на замъка му недоволства за имотите и рентите, но не си направи труда да го слуша, като вместо това подбираше пътя си. Икономът спря и той му благодари, но очевидно бе, че вниманието му е другаде. Мъжът изостана, докато Уорик пресичаше огромния вътрешен двор, заобиколен от прозорците на голямото имение, които проблеснаха в златисто, щом започнаха да палят светлини, за да приветстват господаря на дома. Вървейки, той потупваше торбата на рамото си и опипваше купчината книжа в нея.

Едуард не се беше променил видимо през лятото на своето пленничество. Уорик беше чул, че прекарва часове всеки ден да повдига столовете и леглото си, да заема странни пози с тялото си. Бяха му отказали меч, дори и такъв за упражнения — с изтъпено острие, страхуваха се какво би могъл да извърши с него. Отказаха да му дадат и бръснач и в резултат на това той беше пуснал огромна черна брада, с която видът му беше като на подивял отшелник.

Но тъй като все още бе по средата на двайсетте си години, общото му физическо състояние надали бе пострадало много, помисли си със завист Уорик. Щом влезе при него, долови миризмата на пот, пронизваща мускусна миризма, която не беше съвсем неприятна, като урината по лапите на някое куче.

Беше облечен в същата риза, с която го бяха заловили, макар да се виждаше, че е била прана и дори един от шевовете беше поправян. Икономът и прислугата нямаха причина да се отнасят грубо с него, а и биха били истински глупаци да го сторят.

Безмълвно, Уорик посочи към един широк, тапициран стол, усещайки, че тази трудна среща би протекла малко по-добре, ако Едуард няма възможността да го гледа отвисоко. Кралят с удоволствие демонстрираше превъзходството на ръста си над другите. Винаги го беше правил.

С изкривена усмивка Едуард се отпусна на стола. Не излъчваше и грам спокойствие. Всеки мускул беше стегнат и изглеждаше така, сякаш би скочил и при най-малката провокация.

— За какво ли си дошъл сега, а? — попита го. Уорик отвори уста, но кралят продължи, преди да успее да заговори. — Могат да ти съобщят, че съм добре, с бележка по гълъб или с вестоносец. Не, сега си тук, за да избереш едно от две определени неща.

Наведе се напред, докато говореше, и ръцете му стиснаха облегалките на стола. Уорик усещаше заплахата у по-младия мъж. Изправи се на крака, като остави собствения си стол помежду им. Нищо в движенията му не беше неосъзнато. Очите на Едуард го преценяваха хладно, мъж, който е на ръба на търпението си. Може да беше и от задушливата миризма на пот, но на Уорик му се стори, че той е онзи, когото заплашват. Погледна назад към двамата пазачи, които чакаха, наблюдавайки затворника за признаци, че може да атакува. Те носеха солидни железни боздугани, с които да ударят Едуард по главата и раменете. Уорик демонстративно се протегна, после пак седна с лице към младия гигант, чиито размери караха стола да изглежда малък.

Усещайки, че е нервен, Едуард му се усмихна, за да го вбеси.

— Значи не си дошъл да ме убиеш, иначе щеше да си дал заповед на стражите.

После очите му попаднаха върху торбата на рамото на Уорик — от кафява кожа, ожулена и лъснала от дълга употреба. Той повдигна въпросително вежди.

— Какво има там вътре, Ричард?

— Откакто те познавам, не съм бил свидетел да нарушиш клетвата си. Помниш ли, когато говорихме за това? Преди Уестминстър, когато ме попита какво искат хората от един крал? Тогава ти отговорих, че това ще е мъж, който държи на обещанията си.

— Не си ти, значи — прошепна Едуард. — Ти престъпи клетвата си към мен. Може да си проклел душата си, Ричард, и за какво?

— Ако можех да върна обратно онова, което сторих, бих го направил. Заклевам се, ако изобщо клетвата ми има стойност.

Едуард се изуми от напрежението, което струеше от мъжа пред него. Той го загледа и кимна.

— Вярвам, че думите ти са искрени. Помоли ме за прошка, граф Уорик! Кой знае, може да ти бъде дадена.

— Ще те помоля — отвърна Уорик.

Чувстваше се като просяк, а не като човек, който поставя условията. С присъствието си кралят излъчваше такава мощ, все едно беше роден да носи короната. Тази аура обгърна Уорик до такава степен, че му се прииска да коленичи. Но мисълта за съдбата на братята му го държеше, даваше му сили.

— Ще те помоля за опрощение за всички престъпления, всички грехове, всички нарушени клетви. За мен и семейството ми. Доверявам се на думата ти, Едуард. Познавам те от тринайсетгодишно момче, когато се бореше с войниците в Кале. Никога не съм те видял да прекрачиш думата си, тъй че ще приема печата ти върху документите, които писарите ми подготвиха.

Без да отделя очи от Едуард, Уорик бръкна в торбата и потърси с пръсти двете сребърни половини на Големия кралски печат. Едуард сведе поглед, щом чу щракването, когато те се съединиха в едно цяло.

— Опрощение, че си ме държал в плен — рече той. — Че си нарушил клетвата си пред мен. За братята ти Джордж и Джон Невил — че са престъпили клетвата си.

Уорик се изчерви. Раната щеше да се прочисти, ако вкараха до дъно нажеженото острие, за да изкара цялата отрова.

— За всички, Ваше Височество. За всички минали прегрешения от всякакъв вид — Уорик пое дъх шумно през носа си. — За всички погубени верни мъже. За екзекуцията на граф Ривърс и сър Джон Удвил. За бракосъчетанието на брат ти Джордж, херцог Кларънс, с дъщеря ми Изабел. Опрощение за всичко извършено, милорд. Ако можех, почти всичко от това бих върнал назад, но не мога. Вместо това то трябва да стане цената на твоята свобода.

Едуард присви очи и изведнъж от него като топлинна вълна изригна усещането за опасност.

— Караш ме да опростя греховете на мъжете, които убиха бащата на съпругата ми ли?

— Ти си кралят, Едуард. Казах ти каквото трябва. Не мога да взема ни думичка от това обратно. Ако можех да се върна в сутринта на битката при Тоутън, когато открихме, че мостът е разрушен, преди да започне да вали снегът, бих го сторил. Сега моля за прошката ти — за мен и за семейството ми.

— И ако не се съглася, ще ме оставиш тук ли? — попита Едуард.

Уорик почервеня под зоркия му поглед.

— Трябва да сложиш печата и името си върху опрощението и амнистията, Ваше Височество. Няма друг начин. Защото, виждаш ли, аз знам, че ще ги зачетеш, макар те да са цената за свободата ти. Въпреки че съпругата ти ще се разбеснее, щом чуе, че си опростил мъжете, които тя е мразела още от момента, в който е дошла в двора.

— Не говори за съпругата ми! — изведнъж кресна Едуард с подрезгавял, дълбок глас.

Уорик наклони глава настрани.

— Много добре. Имам мастило и восък. Имам перо, както и печата. Моля да бъда помилван.

Уорик му подаде торбата със съдържанието ѝ и се почувства малко засрамен, като видя как треперят ръцете на Едуард, който все още не смееше да повярва, че ще го пуснат на свобода и няма да го убият. Уорик се приготви да кротува и почти не дишаше. Видя как Едуард разопакова купчината документи, как бърка в торбата, търсейки перото и металната съдинка с мастило от черен калмар. Без да ги прочете, той надраска върху всяка страница „Едуард Плантагенет, крал“, после захвърли перото през рамо.

— Печатът ми е при теб, довърши останалото сам — той стана заедно с Уорик и пъхна документите в ръцете му. — Ето, имаш, каквото искаше. Сега да видим дали си в състояние да изкупиш поне някаква част от достойнството си, от клетвата си? Ще ми позволиш ли да напусна този замък?

Уорик преглътна. Гонеше го отчаян страх, че е предизвикал собственото си унищожение. Ужасно го притесняваше фактът, че Едуард не прочете страниците, които подписа. Кралят настоя за този тест на честта, като инстинктивно откри същината на нещата. Нима имаше значение колко внимателно Уорик е съставил документите, които трябваше да подпише и подпечата? Най-важно от всичко бе думата на Едуард. Уорик успя единствено да направи знак на стражите, а те се оттеглиха от вратата. За първи път от седем месеца тя се отвори.

Едуард прекоси помещението с три бързи крачки, с такава скорост, че накара пазачите да се спогледат напрегнато. На прага се поколеба, съзирайки тъмните стъпала, които се спускаха надолу.

— Мисля, че трябва да слезеш с мен долу, Ричард. Не ми се ще стражите ти неволно да ме пронижат в гърдите с някоя стрела. Бих предпочел кон, макар че, ако се налага, ще вървя.

— Разбира се — рече Уорик, изведнъж почувствал такова изтощение, че едва можеше да мисли. Сам Бог знаеше, че и преди бе допускал грешки. Едуард го бе принудил да разбере, че всичко опира до доверието. Той тръгна към стълбите и кралят се обърна към него:

— Смятам, че след всичко това няма да те повикам в двора, Ричард. Макар че ще съм обвързан с опрощението и помилването, не бих могъл да кажа, че сме приятели, вече не. И мисля също, че най-безопасно за теб ще е да не пресичаш пътя на жена ми още известно време. Къде е отседнала сега тя? Скоро ще видя нея и децата.

Уорик сведе глава, обзет от чувство за срам и загуба.

— В Бялата кула е, заклевам се, по свой собствен избор. Никой не се е отнесъл зле с нея. Нито съм я виждал, нито съм чувал нещо за нея от месеци.

Едуард кимна и смръщи вежди.

Уорик го придружи до конюшните, където главният коняр избра за краля един хубав широкоплещест кастрат. Уорик му предложи наметало, но той в нетърпението си да напусне килията си отказа.

В тъмното огромните порти на замъка се отвориха отново и крал Едуард, гордо изправен на коня, изчезна в нощта.

Едуард гледаше как децата си играят — по-голямата му дъщеря размахваше парче ябълка пред сестра си на малко повече от ръка разстояние. Двете момчета на Елизабет от първия брак се състезаваха да носят момичетата през цяла върволица от зали в замъка Уиндзор и препускаха през вратите с крясъци като бойни викове. Едуард не изпитваше кой знае каква привързаност към синовете ѝ. Естествено, беше им назначил учители, за да се упражняват с меча и да се учат, така че да не го излагат. Оттук нататък не се интересуваше от тях повече от кой да е непознат.

Но за трите си дъщери откри, че ги обожава, когато не са наоколо му, сякаш идеята за тях му доставяше някак си повече радост, отколкото истинското им присъствие с писъците им и непрекъснатото изискване за внимание. Обичаше ги най-много, когато ги нямаше.

Елизабет хвърли поглед към съпруга си и се усмихна, прочитайки без проблеми мислите му, все едно бяха нейни. Още щом започна да се смръщва, тя отпрати всичките ревящи и вдигащи глъчка деца навън и затвори вратата, за да не ги чуват.

След като шумът утихна, Едуард облекчено премигна, вдигна очи и я разбра, улавяйки усмивката ѝ. Елизабет бе много грижовна към него, макар и не по начин, който да го направи слаб, или поне се надяваше да не е така. Той ѝ се усмихна в отговор, макар че нейното изражение вече бе станало сериозно. Докато я гледаше, тя прехапа долната си устна.

— Не съм те безпокоила с това, точно както ти пожела, вече цял месец — заговори тя.

Той изпъшка, веднага разбрал за какво става дума. Макар жена му да твърдеше, че е останала безмълвна, беше виждал всеки ден в очите ѝ този тих упрек.

— И съм ти благодарен — отвърна той. — Подчини се на това, Елизабет. Иначе то ще посее горчивина помежду ни, ако не успееш да се отърсиш. Подписал съм помилване за всички престъпления. Амнистия за държавната измяна. Няма да има изземване на имущество и лишаване от права, няма да има екзекуции, нито пък наказания и преследване.

— Значи — рече тя с уста като тънка бледа линия — отново ще оставиш плевелите да поникнат. Няма да сториш нищо, докато техните пипала се разрастват, за да задушат собствените ни деца.

Докато говореше, прекара ръка през корема си, сякаш да се защити. Там все още не се забелязваше истинска заобленост, макар че знаеше признаците. Сутрешното повръщане вече бе започнало, този път толкова силно, че по бузите ѝ се появиха спукани капиляри. Това ѝ даваше надежда за момче.

Едуард поклати глава. Недоловил мислите ѝ, той просто проявяваше упорит гняв, докато тя го притискаше.

— Казах си волята, Елизабет. Бях ясен. Сега, разбери от дума. Ако не се откажеш, това ще застане между нас. Не мога да променя миналото. Брат ми е женен за Изабел Невил и двамата чакат първото си дете. Нима мога да изкореня това семе? Баща ти и брат ти Джон са мъртви — той нацупи устни. — Не мога да ги съживя, Елизабет! Сега брат ти Антъни е граф Ривърс. Нима искаш да му отнема титлата? Този път води до лудост. Нека е достатъчно, че забраних на мъжете Невил да стъпват в двора. Не е нужно да ги виждаш в скръбта си. Останалото… останалото е минало и аз отказвам да се връщам към него ден и нощ, да го чопля, докато прокърви отново.

Той чу колко бе повишил глас в гнева си и извърна очи, почервенял и засрамен.

— Мисля, че си прекарал твърде много време да въздишаш и да мечтаеш за Лондон, Едуард — каза жена му, като смекчи гласа си и го докосна по ръката. — Трябва да излезеш да пояздиш, може би да занесеш правосъдие на местата, където шерифите и бирниците все още не са сменени. Сега има много села, които се нуждаят от това. Брат ми Антъни ми разправяше за някакво място на не повече от трийсет и пет километра на север. Трима мъже са обвинени в убийство, хванали са ги с окървавените ножове в ръце и със скъпоценностите, които са откраднали от една голяма къща. Оставили са зад себе си мъртви баща и дъщеря. Въпреки това имат добър сън в килиите си и се присмиват на местната войска. Хората там нямат кралски служители. Преди няколко месеца имало кървави бунтове и се страхуват. Не смеят да съдят престъпниците, без да присъства съдия.

— Мен какво ме засяга това — сопна ѝ се той. — Ти какво искаш, да раздавам правосъдие на всеки крадец и бандит в тази земя ли? Защо тогава имам съдии и шерифи, и бирници? Това някакъв вид коментар върху отношението ми към Невилови ли е, Елизабет? Ако е тъй, твърде ми е неясен смисълът. Не разбирам намека ти.

Жена му го погледна в очите, изпънала като струна тялото си, и притисна длани в гърдите му. Говореше бавно, с толкова напрегнат глас, че направо го побиваха тръпки.

— Може би имаш нужда да изпуснеш парата от цялото това мрънкане, да пояздиш буйно и да разкъсаш паяжината, която те е обвила и те прави толкова бавен и умозрителен. Ще прозреш нещата, Едуард, когато поговориш с хората и им дадеш правосъдие като техен феодален владетел. Ще го прозреш в начина, по който тези селяни те гледат, като крал. Антъни знае къде е това място. Той ще ти го покаже.

— Не — отвърна Едуард, — не те разбирам, но и няма да хукна изведнъж само защото ти си планирала нещо с брат си. До гуша ми дойде от заговори и слухове, Елизабет. Кажи ми за какво става дума, иначе няма да помръдна от това място, а онези хора там могат да си гният в килията, докато назначим нови съдии и ги изправим пред съда.

Елизабет се поколеба, очите ѝ се разшириха. Дори през ризата си усети как треперят ръцете ѝ.

— Убийствата са станали само преди две седмици рече тя. — Тези мъже твърдят, че Ричард Невил е техният господар: граф Уорик, с предателски действия спрямо короната.

— За бога, Бет! Нима не ме чу? Аз ги помилвах.

— Те обвиняват Уорик — а също и Кларънс, Едуард! Брат ми Антъни ги е разпитвал с огън и желязо. Няма съмнение. Назовават Уорик като участник в конспирация: да те убие и да сложи на твое място Кларънс на трона. Това са нови престъпления, Едуард, които амнистията не покрива, нито пък оневинява. Разбираш ли ме? Баща ми няма мира в гроба си, няма отмъщение за него. Не ме ли разбираш, Едуард?

Кралят погледна жена си и видя как омразата и скръбта бяха добавили бръчки по лицето ѝ, как бяха откраднали и последните следи от младежкия ѝ разцвет. Преди никога не му се беше струвала твърде стара, но сега я видя точно такава.

— О, Елизабет, какво си сторила? — тихо продума той.

— Абсолютно нищо. Тези мъже назоваха двама от най-изтъкнатите ти лордове като предатели и заговорници срещу теб. Антъни ги е разпитвал и с желязо и огън истината е излязла наяве. Те не лъжат.

— И няма да ми кажеш истината, дори сега?

Елизабет скръцна с челюст и погледът ѝ замръзна.

— Това са нови престъпления, Едуард — повтори тя. — Тук не си давал клетва. Скъпоценната ти амнистия е за всичко, което е ставало преди. Не я нарушаваш.

Едуард извърна поглед, налегна го тъга.

— Много добре. Ще отида там, наистина. Ще чуя обвиненията им срещу Уорик и собствения ми брат — той пое бавно въздух и тя се отдръпна, щом видя как гневът напира в него. — Но нищо повече от това не обещавам.

— Това е достатъчно — рече тя, изведнъж отчаяно търсеща да запълни бездната, която се разкри помежду им. Притисна устните си към неговите със сълзи и целувки. — След като чуеш какво разправят те, можеш да арестуваш предателите. Може би тогава ще ги видим да свършват така, както заслужават.

Едуард изтрая целувките, но чувстваше студенина помежду им. Тя не му се беше доверила и той не можеше съвсем да си спомни как я беше гледал преди пленничеството си. Сети се за един момент от живота си — беше оставил едно куче, а после, месеци по-късно, се беше завърнал. Животното си изглеждаше както преди, но някак си бе различно — в миризмата му, в усещането за козината му при пипане. Отне време, докато си възвърнат лекотата на старите им отношения и докато това не се случи, все му се струваше, че е друго куче. Може би това не бе нещо, което да обсъжда с Елизабет, макар че се чувстваше почти по същия начин. Смъртта на баща ѝ я беше направила по-корава или пък бе унищожила някаква мекота, която преди смяташе за даденост.

Остави я със сълзи в очите, макар да не знаеше дали са от облекчение, или пък от тъга. Отиде до конюшните и се смръщи, щом видя, че брат ѝ Антъни го чака с приготвен за езда кон. Счупената му китка беше зараснала още преди месеци. Както с Елизабет, така и с него Едуард не успя да възвърне лекотата в отношенията им, макар да подозираше, че причината е същата. Той също за известно време бе загубил ума си, след като убиха баща му. Сигурно не беше изненадващо, че Удвилови станаха по-коравосърдечни и изпълнени с горчивина заради смъртта на родствениците си.

Едуард стъпи върху блокчето и се метна на седлото, усещайки как старата му сила се събира и набъбва. Протегна ръка за меча и го закачи на колана на кръста си. Последният път, когато тръгна на кон от това място, беше, за да се запъти към собственото си затворничество. Разклати глава при този спомен, като че се отърсваше от оса, която налиташе на кожата му. Нямаше да се страхува. Нямаше да го позволи.

— Покажи ми това село — извика на Антъни Удвил, докато той прекосяваше двора, за да се качи на собствения си кон.

Братът на Елизабет сведе глава, после заедно с Едуард минаха през отворената врата и изчезнаха, обгърнати от слънчевата светлина наоколо.

На сутринта малкият кораб заобиколи най-източната точка на Англия и се отправи, лавирайки срещу западния вятър, надолу покрай брега към Саутхамптън към това, което беше може би най-доброто пристанище и речно устие за акостиране. Каналът се оживи още щом се появи достатъчно светлина, за да се вижда; търговски корабчета прекосяваха от континента и от далечни места като бреговете на Африка. За да получат достъп до дълбокото пристанище, те трябваше да преминат през страшни плитчини, които изискваха услугите на насочваща лоцманска лодка. Малки лодки идваха на платна до всеки търговски кораб, готови да ги направляват навътре към пазарите на Англия.

Уорик усети как духът му се повдига при гледката на гроздовете бели платна, изпънати триъгълници и квадрати върху хилядите най-разнообразни съдове. Собственият му кораб със сигурност щеше да мине незабелязан насред множеството и той зачака екипажът да го прекара покрай остров Уайт.

Най-старшият от хората му приближи до него, като се движеше без усилие върху клатещата се от засиления вятър палуба. Морякът имаше корнуолски акцент, място, където хората бяха такава порода, която се оправяше по-добре по море, отколкото на суша. Той повиши глас, за да го чуят, приведе се близко към Уорик и посочи към морската площ, която се намираше между острова и сушата.

— Онези кораби на котва там, сър, познавам ги. Черният е „Вангард“, а другият е „Норфолк“.

Сърцето на Уорик застина. Беше чувал имената и преди.

— Сигурен ли си? — попита.

Морякът кимна.

— Да, сър. Преди това бях на „Тринити“ в Саутхамптън в продължение на три месеца. Познавам всеки кораб на този бряг и тези двата са под командването на Антъни Удвил, кралския адмирал.

— Не можем ли да се промъкнем край тях? Този кораб лесно може да ги остави зад гърба си.

— Виждате ли онези лодки във водата, милорд? Блокирали са целия проток Солент. Имам чувството, че знаят, че може да се опитаме да влезем. Още не са ни забелязали от другите лодки и кораби, наистина. Мисля, че са поставили хора горе в пристанището да наблюдават, милорд.

Уорик преглътна с пресъхнало гърло. Не беше нужно кой знае какво въображение, за да си представи човек, че Антъни Удвил ще обърне света наопаки, за да може да ги залови. Сега вече разбираше защо толкова много малки лодки, гребни или с платна, се придвижваха по устието на Солент. Никой плавателен съд не би могъл да премине в пристанището на Саутхамптън, без да бъде спрян и разпитан, без да се качат на него.

Както си стоеше там, загледан в синьото пространство и подпрян с ръка на мачтата, чу как Изабел изкрещя. Уорик се завъртя инстинктивно, но жена му стигна до нея първа, допря до устните ѝ чаша с вода и постави длан върху корема ѝ под дрехата. Уорик ги гледаше изумен, а жена му дръпна ръката си рязко, сякаш нещо там я ухапа.

— Какво беше това? Бебето ли ритна? — попита той.

Съпругата му Ан, чието лице бе придобило цвят на пепел, поклати глава.

— Не, контракция беше — отвърна тя.

Изабел простена и отвори очи.

— Детето ли е? Да не би да се ражда? — попита жаловито.

Уорик се изсмя мъчително.

— О, не. Понякога се появяват болки много преди раждането. Помня, че и с майка ти беше същото. Нали, Ан? Седмици преди деня на раждането.

— Д-да, да, разбира се — промълви майка ѝ. Притисна длан към челото на Изабел и обърна поглед към мъжа си, без дъщеря ѝ да види, с разширени от тревога очи.

Уорик придърпа моряка възможно най-далеч от тях, чак при бушприта, където се виждаше как водата разпенена шурти край тях.

— Нужно е да се доберем до безопасно пристанище — прошепна той през зъби.

— Но не тук, сър. Хората на адмирала ще ни подгонят още щом разберат кои сме.

Уорик се обърна и погледна през рамо. Денят беше ясен, но френският бряг се намираше твърде далеч, за да се вижда.

— Вятърът е достатъчно силен. Можеш ли да стигнеш до Кале?

И сякаш за да ги пришпори, Изабел наддаде още един силен вик, гласът ѝ се извиси в писък като на чайките над главите им. Това сякаш накара моряка да вземе бързо решение.

— Ако западният вятър се задържи, ще ви откарам там, милорд. Дванайсет часа, не повече.

— Дванайсет! — Уорик възкликна толкова силно, че жена му и Кларънс го погледнаха въпросително. — Детето може да се роди дотогава.

Човекът поклати глава със съжаление.

— При най-висока скорост се движим не по-бавно от всеки друг съд, но не мога да ѝ сложа повече платна, отколкото може да носи. Дванайсет часа биха били добро постижение, милорд — и то при постоянен вятър. А ако мога да постигна нещо по-добро, ще го сторя.

— Връщаме ли се на сушата, Ричард? — извика съпругата му. — Трябва ни безопасно и топло място.

— Няма такова, не и в Англия, не и в този момент, не и когато кралят се е обърнал срещу нас — сряза я Уорик, изпускайки нервите си заради натиска върху него. — Ще отплаваме за Кале.

Завъртяха румпела докрай и с опънати до скъсване платна плавателният съд се завъртя и тръгна с пълен напред по новия си курс.