Светлината бе все още студена и сивкава, замъкът се пробуждаше. От конюшните извеждаха коне и ги разтриваха; кучета лаеха и се биеха едно с друго, изритвани от онези, на които се мотаеха в краката. Стотици млади мъже се занимаваха със събирането на конски принадлежности и оръжие, и, понесли товарите си, се щураха насам-натам из главния двор.

В Голямата кула Хенри Пърси, граф Нортъмбърланд, се взираше през прозореца в суматохата на моравата, заобикаляща крепостта му. Каменните стени на замъка бяха затоплени от августовската жега, но старецът носеше върху раменете си наметало и кожена пелерина, захванати стегнато на гърдите му. Той все още беше висок и широкоплещест, макар че възрастта го беше прегърбила. Шестото десетилетие му бе донесло болежки и пукащи стави, от което движенията му бяха станали болезнени, а нравът му — избухлив.

Графът гледаше начумерено през стъклените квадрати на прозорците. Градът се събуждаше. Светът се надигаше със слънцето и той беше готов да действа, след като толкова дълго бе изчаквал подходящия момент. Гледаше как се насъбират рицари в брони, а прислужниците им раздават щитове, боядисани в черно или пък покрити със зебло, захванато с върви. Гербът на Пърси в синьо и жълто не се виждаше никъде, скрит от погледите, тъй че войниците, които чакаха заповедите си, изглеждаха мрачни. За известно време те щяха да бъдат сиви бойци, наемници, без дом и семейство. Мъже без чест, след като честта беше верига, която ще ги обвърже.

Старецът подсмъркна и силно разтри носа си. Хитростта нямаше никого да заблуди, но щом се свършеше с убийствата, той би могъл все още да твърди, че ни един от рицарите или стрелците му не са били част от това. И най-важно от всичко, онези, дето биха могли да се надигнат срещу него, щяха да са заровени в земята.

Както стоеше там, замислен, чу, че синът му идва — токовете с шпори на младежа потракваха и дрънчаха по дървения под. Графът се огледа, старото му сърце заудря силно от нетърпение.

— Бог да ти даде хубав ден — рече Томас Пърси и се поклони. Той също зарея поглед през прозореца в оживената тълпа на моравата. Повдигна веждата си в неизказан въпрос и баща му изсумтя, раздразнен от стъпките на слугите наоколо.

— Ела с мен! — без да дочака отговор, графът се понесе по коридора и сякаш със силата на авторитета си притегли след себе си Томас. Стигна до вратата на личните си покои и почти завлече сина си вътре, като затръшна вратата след себе си. Томас стоеше и гледаше, докато старият Пърси обикаляше изнервено стаите и тряскаше врати наляво и надясно. От подозрението виолетовият оттенък на лицето му се засилваше все повече, кожата изглеждаше още по-тъмна от разкъсаните капиляри, които покриваха страните и стигаха чак до носа му. Графът никога не можеше да изглежда блед при тези шарки по кожата си. И ако те са били спечелени със силни спиртни напитки, идващи оттатък границата с Шотландия, то това много подхождаше на темперамента му. Възрастта не беше размекнала стареца, само го беше направила по-сух и по-корав.

Доволен, че са останали насаме, графът се върна при сина си, който все още чакаше търпеливо до вратата. Томас Пърси, барон Егремонт, не беше по-висок, отколкото бе баща му на неговата възраст, макар че и без старческото прегърбване погледът му минаваше над главата на стареца. На трийсет и две, той беше в разцвета на силите си, с черна коса, с мишци, изпъкнали от мускули и жили, придобити в течение на шест хиляди тренировъчни дни. Застанал там, той направо сияеше от добро здраве и сила, с румена кожа, неопетнена от белези и болести. Независимо от възрастовата разлика, и двамата имаха носа на фамилия Пърси, тази огромна издатина, която се забелязваше из десетки махали и села из цял Алнуик.

— Добре, най-после насаме — каза графът накрая. — Подслушвачите на майка ти са плъзнали навсякъде. Не мога да разговарям дори със сина си, без нейните шпиони да ѝ доложат всяка дума.

— Какви са новините? — отвърна синът му. — Видях, че хората трупат мечове и лъкове. Границата ли?

— Не и днес. Проклетите шотландци днес са кротки, макар да не се съмнявам, че Дъглас все слухти край земите ми. Ще дойдат през зимата, когато огладнеят, да се опитат да ми откраднат кравите. И тогава ще ги подгоним яко.

Синът му прикри нетърпението си, като знаеше, че баща му може да каканиже за „коварния Дъглас“ с часове, ако му се предостави възможност.

— А мъжете, татко? Прикрили са герба ни. Кой ни заплашва, че трябва да бъде нападан от наемници?

Баща му стоеше съвсем близо; пресегна се и сграбчи в костеливата си ръка края на нагръдника му, за да го притегли към себе си.

— Невилови, роднините на майка ти, момче, вечно и завинаги Невилови. Накъдето и да се обърна, когато имам проблеми, те все са на пътя ми! — граф Пърси вдигна другата си ръка и направи с пръстите си знак като човка. После нанесе с нея удар по въздуха, близо до лицето на сина си. — Толкова многочислени, че не можеш да ги преброиш. Свързани чрез брак с всяка от благородническите фамилии. С всеки род! От едната ми страна проклетите шотландци, дето отхапват от фланга ми, нападат Англия, горят селата в собствената ми земя. Ако не им се опълча, ако оставя дори само един сезон да мине, без да убия младежите, дето изпращат, за да ме тормозят, ще плъпнат на юг като прииждаща река. Къде ще бъде Англия тогава, без войниците на Пърси да я защитават? Но на Невилови не им пука от това. Не, те дават всичко от себе си на страната на Йорк, това пале. Той се издига, поддържан от ръцете на всички от рода Невил, докато на нас ни крадат имоти и титли.

— Пазител на западната граница — уморено промърмори синът му. Беше чувал оплакванията на баща си многократно.

Погледът на граф Пърси се настърви.

— Едно от многото неща. Титла, която трябваше да е на брат ти, с хиляда и петстотин паунда на година, но я дадоха на онзи Невил, Солсбъри. Е, преглътнах го, момче. Преглътнах и това, че го назначиха за канцлер, докато моят крал спеше и сънуваше, а Франция беше загубена. Толкова много съм преглътнал от тях, че ми дойде до гуша.

Старецът го беше притеглил толкова близо, че лицата им почти се допираха. Целуна набързо Томас по бузата и го пусна. По стар навик претърси отново стаята с поглед, макар да бяха сами.

— В теб тече добрата кръв на Пърси, Томас. С времето тя ще изтласка тази на майка ти, така както аз ще изтласкам Невилови от земите си. Нали разбираш, Томас, те са ми били дадени? По волята Божия, дадена ми е възможност да завзема всичко, което някога са ми ограбили. Да бях двайсет години по-млад, щях да взема Уиндстрайк и сам да ги поведа, но… тези дни отминаха за мен — очите на стареца горяха трескаво, когато се вгледа в сина си. — Ти трябва да си ми дясната ръка тук, Томас. Трябва да си моят меч и боздуган.

— Правиш ми чест — прошепна Томас и гласът му секна. Като просто втори син беше израснал с малко обич от страна на баща си. Сега по-големият му брат Хенри бе заминал оттатък в Шотландия с хиляда воини, за да напада и подпалва, и да отслабва силата на тези дивашки кланове. Томас мислеше за него и знаеше, че отсъствието на Хенри беше истинската причина, поради която баща му го бе привикал. Нямаше кого другиго да изпрати. Макар това да оставяше горчив вкус в устата, не можеше да устои на възможността да покаже колко струва пред единствения мъж, на когото позволяваше да го съди.

— Хенри е взел със себе си най-добрите ни воини — рече баща му, сякаш прочете мислите му. — А аз трябва да задържа няколко силни ръце в Алнуик, в случай че коварният Дъглас се промъкне край брат ти и слезе на юг, за да изнасилва и граби. Този дребосък не знае друго удоволствие, освен да взима с пълни шепи от мен. Заклевам се…

— Татко, няма да се проваля — прекъсна го Томас. — Колко ще изпратиш с мен?

Баща му спря, раздразнен, че е бил прекъснат, и го изгледа гневно. Накрая кимна и остави нещата така.

— Седемстотин или там някъде. Двеста са войници, останалите са тухлари и ковачи, и обикновени мъже с лъкове. Но ще ти дам Трънинг и ако имаш малко мозък, ще го оставиш да те съветва — и добре ще го слушаш. Той познава земята около Йорк, познава и хората. Може би, ако не беше прекарал толкова голяма част от младостта си в пиене и курви, нямаше да се съмнявам в теб. Шшт! Не го приемай навътре, момче. В това трябва да е намесен мой син, за да дава кураж на мъжете. Но те са си мои, а не твои. Затова следвай Трънинг. Той няма да те подведе.

Томас почервеня и собственият му гняв заклокочи. Мисълта за двамата старци, които заедно кроят разни заговори, накара тялото му да се напрегне и баща му забеляза това.

— Разбираш ме, нали? — сряза го той. — Слушай Трънинг. Такава е повелята ми към теб.

— Разбирам — рече Томас, полагайки всички усилия да скрие разочарованието си. За миг си бе помислил, че баща му може да му повери командването, вместо да поставя брат му или някой друг над него. Почувства, че губи нещо, което никога не беше имал.

— Добре, сега ще ми кажеш ли къде трябва да ида вместо теб, или и за това трябва да питам Трънинг?

Гласът му звучеше напрегнато и като реакция старецът леко сви устни, хем ядосан, хем развеселен.

— Казах да не го приемаш навътре, момче. Имаш добра дясна ръка и си мой син, но не си бил начело, не и в повече от една-две малки схватки. Мъжете не те уважават, както Трънинг. И на какво отгоре? Той се е бил двайсет години както във Франция, така и в Англия. Той ще те предпазва.

Графът зачака знак, че синът му приема доводите, но Томас продължаваше да го гледа начумерено, обиден и ядосан. Старецът поклати глава и продължи:

— Утре ще има сватба в рода Невил, Томас, долу в Татършел. Майчиният ти клан се е пресегнал да дръпне още един в хватката си. Туй нафукано петле Солсбъри ще бъде там, за да ожени сина си. Те ще са спокойни, доволни, че водят нова невеста обратно в дома си в Шериф Хътън. Моят шпионин ми разказа всичко, рискува си кожата, за да ми съобщи навреме. Добре му платих за това, признавам. Сега слушай. Ще бъдат на коне и пеша — весели сватбари, запътили се обратно към трапезата в чудесен летен ден. И ти ще бъдеш там, Томас. Ще ги размажеш, жив човек няма да оставиш. Това е повелята ми към теб. Разбираш ли ме?

Томас преглътна мъчително, докато баща му го гледаше. Граф Солсбъри беше брат на майка му, синовете му — негови братовчеди. Беше си мислил, че ще подгони някой от по-слабите клонове от родословното дърво на Невил, а не самите му корени и главата на клана. Ако стореше това, което му заръчваха, за един ден щеше да си създаде повече кръвни врагове, отколкото през целия си живот до този момент. Въпреки това кимна, не можейки да се довери на гласа си. Устните на баща му се изкривиха в кисела физиономия, когато за пореден път съзря слабостта и нерешителността на сина си.

— Солсбъри се жени за Мод Кромуел. Знаеш, че нейният чичо държи къщи на рода Пърси и отхвърля моите претенции към тях. Сякаш той си мисли, че може да даде от моето наследство за зестра на Невилови, че сега са толкова силни, та ще бъда принуден да се откажа от делата си срещу него. Пращам те да им покажеш що е справедливост. Да им покажеш авторитета, който Кромуел пренебрегва, като търси нечия по-голяма сянка, под която да се скрие. Изслушай ме сега. Вземи седемстотинте ми мъже и ги избийте всичките, Томас. Увери се, че и племенницата на Кромуел е сред мъртвите, че да мога да спомена името ѝ следващия път, когато срещна плачещия ѝ чичо в кралския двор. Разбираш ли ме?

— Естествено, че разбирам! — отсече Томас и гласът му звучеше по-твърдо. Усети как ръцете му треперят, докато гледаше свъсено баща си, но нямаше да се подложи на бащините си упреци, като му откаже. Стисна челюст и решението бе взето.

Зад гърба му някой почука на вратата и накара двамата мъже да подскочат като гузни конспиратори. Томас се отдръпна и тя се отвори с трясък. Сепна се, като видя, че майка му стои насреща.

Баща му се изпъна и изду гърди.

— Сега върви, Томас, защити семейството и собственото си име.

— Остани, Томас — бързо рече майка му с ледено изражение.

Томас се поколеба, после сведе глава и се измъкна покрай нея навън. Останала сама, графиня Елинор Пърси се обърна рязко към съпруга си.

— Виждам, че охраната и войниците ти се въоръжават и покриват герба на Пърси. Сега синът ми бяга от мен като бито куче. Трябва ли да питам? За какъв коварен план си му шепнал този път, Хенри? Какво си сторил?

Граф Пърси пое дълбоко въздух, триумфът му си личеше ясно.

— Значи не си подслушвала на вратата като някоя слугиня, а? Какво правя аз не е твоя работа — и докато говореше, тръгна да излиза покрай нея навън в коридора. Елинор препречи пътя му, за да го спре, и вдигна река към гърдите му. В отговор графът я хвана грубо, стискайки пръстите ѝ тъй, че тя извика. Той ги изви още повече, като я държеше за лакътя с другата ръка.

— Моля те, Хенри. Ръката ми… — едва отрони тя.

Той я изви още по-силно и я накара да изкрещи. В коридора зърна един прислужник, забързан към тях, и взе да рита вратата, за да я затвори.

Докато жена му хленчеше, старецът я наведе напред, сви я почти на две, без да пуска ръката ѝ.

— Направил съм това, което и вие, Невилови, бихте ми направили, ако бях оставен на вашата милост — прошепна той в ухото ѝ. — Нима си мислила, че ще позволя брат ти да се възкачи над името Пърси? Сега, като канцлер на херцога Йорк, той заплашва всичко, което представлявам, всичко, което трябва да браня. Разбираш ли ме? Взех те, за да ми родиш синове, плодовита невеста от рода Невил. Е, това си го свършила вече. Сега не смей да ме питаш за работите в моята къща!

— Причиняваш ми болка — рече тя и лицето ѝ се сви от мъка и гняв. — Виждаш врагове там, където ги няма. И ако търсиш брат ми, той ще те вкара в гроба, Хенри. Ричард ще те убие.

Мъжът ѝ изсумтя бясно и я хвърли през стаята, просна я възнак на леглото. Нахвърли се отгоре ѝ, преди тя да успее да стане на крака, разкъса дрехите ѝ, като крещеше диво, докато дърпаше плата и разкриваше гола плът. Тя ридаеше и се бореше, но той беше адски силен в яростта си, не обръщаше внимание на ноктите ѝ, които оставяха кървави дири по лицето и ръцете му. С една ръка я притискаше надолу, разкрил дългата бледа линия на голия ѝ гръб, а с другата измъкна колана от панталоните си и го сгъна на две, превръщайки го в къс бич.

— Няма да ми говориш по такъв начин в собствената ми къща — той сипеше удар след удар и плющенето отекваше редом с отчаяните ѝ викове. Никой не дойде, макар че той продължи дълго, докато накрая тя притихна, не се противеше вече. От дългите червени ивици се просмукваше кръв, която оставяше петна по финия плат, а той се задъхваше и давеше, от челото му и от носа му капеха едри капки пот по голата ѝ кожа. С мрачно задоволство графът върна колана на мястото му и остави жена си да ридае върху завивките.

Дери Бруър беше в лошо настроение. Дъждът се лееше като из ведро и барабанеше по голото му теме. Досега не беше осъзнавал доколко наличието на гъста коса пази от дъжда. От жестоката атака на пороя го болеше целият череп и ушите го сърбяха. И за да бъде пълно окаяното му състояние, подгизналата му кафява роба мокро шляпаше по голите му бедра и жулеше кожата. Главата му беше обръсната от сравнително умела ръка тъкмо тази сутрин, та все още усещането беше за нещо ново и болезнено, и ужасяващо беззащитно пред природните стихии. Монасите се влачеха наравно с него, всичките с обръснати темета и белите кръгове кожа просветваха с мокър блясък в сумрака. Доколкото Дери можеше да прецени, никой от тях не беше сложил залък в устата от зазоряване, макар че бяха вървели и припявали през целия ден.

Голямата стена на кралския замък се простираше пред тях на Пийскод Стрийт, те дрънчаха с хлопка за милостиня и се молеха на глас, единствените глупци, дето стояха навън под дъжда, когато наоколо имаше подслон. Уиндзор беше богат град; замъкът, заради чието обслужване той съществуваше, се намираше само на двайсет мили от Лондон, като още половин дузина други в периферията на столицата, всеки от които на разстояние един ден пеша от другите. Присъствието на кралското семейство беше привлякло най-добрите златари, бижутери, винопродавци и търговци от столичния град, амбицирани да продадат стоката си. Поради присъствието на самия крал и повече от осемстотин мъже и жени обслужващ персонал, тълпите бяха набъбнали, а цените на всичко — от хляба и виното до златните гривни — се бяха вдигнали.

Заради киселото си настроение Дери предположи, че францисканските монаси също ще бъдат привлечени от потока на златото. Все още не бе съвсем сигурен дали мърлявите му спътници не бяха просто едни доста хитри просяци. Вярно, брат Питър заливаше тълпите с тиради за неправдите и алчността, но всички останали монаси носеха освен купичките за милостиня и ножове за продан. Един широкоплещест несретник, изглежда, се бе примирил с ролята си да носи на гръб огромен воденичен камък. Мълчаливият Годуин вървеше с камъка, завързан с връв за гърба му, и тъй се беше привел, че едва можеше да вдигне очи, за да види къде стъпва. Другите казваха, че понасял тази тежест за изкупление на някакъв стар грях, но Дери не беше посмял да попита какъв е той.

В часовете, когато в абатствата служеха литургия, групата им спираше и се молеше, приемаше предложената вода или домашна бира, които хората им носеха, като в това време сглобяваха един педал и завъртаха камъка, точеха ножове и благославяха онези, дето им пускаха някоя монета, без значение колко дребна беше тя. Дери изпита угризение заради стегнатата кожена кесия, която носеше прилепнала към слабините си. В нея имаше сребро, достатъчно да храни всичките, докато им се пръснат стомасите, но ако го извадеше, подозираше, че брат Питър ще го раздаде на разни незаслужаващи негодяи и ще остави монасите да гладуват. Той изпухтя, изду бузи и избърса дъждовните капки от очите си. Водата се стичаше по лицето му в постоянен поток, та трябваше да мига на парцали.

Преди четири нощи идеята да се присъедини към тях му се видя добра. В резултат на скромната си търговия всичките четиринайсет монаси бяха въоръжени. Свикнали бяха да нощуват по пътищата, където крадци биха могли да се опитат да крадат дори от хора, които си нямат нищо. Дери се спотайваше в конюшнята на една евтина странноприемница, когато дочу как брат Питър споменава за Уиндзор, където щели да се помолят за възстановяването на краля. Никой от тях не се изненада, че още един пътник би желал да стори същото, не и когато душата на краля бе застрашена и в цялата страна върлуваха насилници.

Дери въздъхна, разтърквайки силно лицето си. Кихна с все сила и се улови, че отваря уста, за да изпсува. Тъкмо тази сутрин брат Питър бе ударил с пръчка един мелничар, дето изкрещя нещо богохулно навън на улицата. На Дери му достави удоволствие да види как благият водач на групата изригва в гняв, който би го превърнал в небезизвестно име из бойните рингове на Лондон. Оставиха мелничаря на пътя с уши, от които капеше кръв от юмручните удари, каруцата му преобърната, а чувалите с брашно — до един разкъсани. Дери се усмихна при този спомен и погледна към брат Питър, който разтърсваше хлопката на всеки тринайсет крачки, тъй че звукът отекваше в каменните стени горе на хълма.

Замъкът се извисяваше над главите им в дъжда, единствено така можеше да бъде описана гледката. Масивните стени и кръглите кули не бяха разрушавани никога, откакто първият им камък е бил положен преди векове. Крепостта на крал Хенри притискаше Уиндзор, почти цял град в пределите на града, където намираха дом стотици хора. Дери се загледа нагоре. Краката, стъпили на каменната настилка, го боляха.

Почти бе дошло време да напусне малката група от монаси и Дери се зачуди как най-добре да отвори дума. Брат Питър бе останал изумен от молбата му да го обръснат като останалите. Макар че те самите приеха това като жест за отхвърляне на светската суета, нямаше никаква нужда Дери да възприема прическата им. Наложи му се да употреби цялото си умение да убеждава, преди по-старият мъж да се съгласи, че може да прави каквото пожелае със собствената си глава.

Младият монах, дето развъртя бръснача по гъстата коса на главата му, на два пъти го поряза и остърга парче кожа с големината на монета от едно пени точно от върха на темето му. Дери изтрая всичко това почти без да гъкне или да се оплаче, като накрая си заслужи доволно потупване по гърба от страна на брат Питър.

Сега, под проливния дъжд, той се запита дали си е струвало. Вече се чувстваше отслабнал и изнемощял. В тази стара роба можеше да мине и без да си бръсне главата, но рискът беше огромен и преследвачите му вече бяха показали неведнъж, че няма да се откажат и ще бъдат безмилостни. Той въздъхна и пак си каза, че беше цена, която си струваше да плати, макар да не можеше да се сети за друг момент от живота си, когато да е бил по-посърнал от сега.

Не бе избрал за себе си да бъде най-отявленият враг на Ричард Плантагенет, херцог на Йорк. Като се обърнеше назад към действията си, предполагаше, че е могъл да бъде и по-отстъпчив. Мъжът, който го бе обучавал, би му размахал пръст с укор заради гордостта, която бе проявил. Старият Бъртъл би му чел конско с часове, изтъквайки, че враговете ти никога не бива да виждат силата ти, никога. Дери едва ли не чуваше раздразнения глас на стареца, докато се влачеше нагоре по склона. Ако смятат, че си слаб, няма да изпратят корави убийци от Лондон да вървят по петите ти. Не биха плащали в сребро на всеки клюкар в града за новини за твоето местонахождение. Няма да дават награда за главата ти, Дери!

Това, че за известно време стана францискански монах, може и да беше спасило главата му, или просто му бе загубило няколко дни — никога нямаше да узнае кое от двете. Но наистина беше вярно, че докато се движеше с монасите, подминаваха различни групи от враждебно настроени мъже, които се смееха и подиграваха или се извръщаха, щом брат Питър ги молеше за някоя монета. Всеки един от тях или пък цяла дузина биха могли да бъдат платени от Йорк, как можеше да знае. Беше държал погледа си сведен в земята, докато се мъкнеше с останалите.

Дъждът спря за малко, макар че някъде наблизо тътнеше буря и тъмните облаци все още пробягваха по небето. Брат Питър избра този притихнал момент, за да постави една ръка върху езичето на хлопката, а другата да вдигне високо, за да спре треперещата им група.

— Братя, слънцето залязва, а земята е твърде мокра, за да спим на открито тази вечер. Познавам едно семейство от другата страна на града, на около миля оттук, зад билото на Касъл Хил. Те ще ни позволят да използваме хамбара им, за да хапнем и да спим там, а ние в замяна ще благословим къщата им и ще ги включим в нашите молитви.

Монасите видимо се ободриха при тези думи. Дери откри, че бе развил поне мъничко уважение към странния им начин на живот. С изключение на масивната фигура на бикоборец на Мълчаливия Годуин, никой от тях не изглеждаше физически силен. Подозираше, че един-двама предпочитаха просяшкия живот пред трудовия, но пък те наистина приемаха своята бедност на сериозно във век, в който всеки друг работеше, за да избяга от това мизерно състояние. Дери прочисти гърло, като заглуши кашлицата, която беше придобил някъде по мокрия и студен път.

— Брат Питър, може ли да поговорим? — рече той.

Водачът на малката им група веднага се обърна; по лицето му не се четеше нищо.

— О, разбира се, Дери — съгласи се той.

Устните му бяха посинели. Дери отново се сети за препълнената кесия, пъхната на топло до тестисите му.

— Аз… ъъ… няма да продължа с вас — рече и погледна в краката си, за да не стане свидетел на разочарованието, което знаеше, че ще се изпише по лицето на монаха. — Трябва да се срещна с един човек в замъка. За известно време ще спра там.

— Аа, Дери — отвърна брат Питър, — добре. Поне ще идеш с Божията благословия.

И, за негова изненада, старият мъж протегна ръка, положи я върху наранената кожа на темето му и леко го натисна надолу. Изтрая това, странно развълнуван от вярата на монаха, докато той призоваваше Свети Христофор и Свети Франсис да го съпровождат в пътешествията му и изпитанията на живота пред него.

— Благодаря, брате. Чест е за мен.

Тогава възрастният мъж се усмихна и свали ръката си.

— Просто се надявам, че онези, от които бягаш, ще бъдат заслепени от слънцето, Дери. Ще се моля да са толкова слепи, колкото Саул от Тарс, когато минаваш край тях.

Дери премигна от изненада насреща му и той се позасмя.

— Не са много тези, дето, присъединявайки се към нас, настояват да си обръснат главата, след като са прекарали само ден или два на пътя, Дери. Но все пак, смея да твърдя, то с нищо не ти навреди, независимо колко неумело си служи с бръснача брат Джон.

Дери го гледаше като втрещен и въпреки неудобството си — развеселен.

— Чудех се наистина, брате, как стана така, че някои от вас имат обръснато петно на темето, не по-широко от три пръста, пък мен като че ли ме обръснахте чак до ушите.

В погледа на брат Питър проблесна игриво пламъче.

— Това беше мое решение, Дери. Сметнах, че щом някой е толкова настоятелен да му обръснат главата, ние трябва да удовлетворим максимално желанието му. Прости ми, чедо, ако можеш.

— Разбира се, брат Питър. Ти ме доведе тук жив и здрав.

Импулсивно, Дери запретна робата си бръкна надълбоко, като извади кесията. Притисна я в ръцете на монаха и стисна пръстите му върху мократа кожа.

— Това е за теб. Вътре има достатъчно, за да ви изхранва в продължение на месец, та и повече.

Брат Питър замислено претегли с ръка кесията, после я протегна обратно.

— Господ ни изхранва, Дери, винаги. Вземи си я обратно, макар че добрината ти ме трогва.

Дери поклати глава и отстъпи назад с протегнати ръце.

— Моля те, брате, за вас е.

— Добре, добре — рече възрастният мъж и я прибра. — Убеден съм, че ще ѝ намеря приложение или пък някой ще има по-голяма нужда от нас. Господ да те закриля, Дери. Кой знае, може да дойде време, когато ще пожелаеш да вървиш с нас по-дълго от няколко дни. Ще се моля за това. Хайде, братя, че дъждът заваля отново.

Всеки един от групата дойде да стисне ръката му и да му пожелае всичко добро, дори Мълчаливия Годуин, който смаза дланта му в огромния си юмрук и го потупа по рамото, все още приведен под тежестта на камъка на гърба си.

Дери стоеше сам на улицата на върха на хълма, която минаваше покрай замъка, и гледаше как групата монаси бавно се спуска надолу. Вярно беше, че пак вали, и той потръпна, докато се обръщаше към портала на кралската крепост. Имаше натрапчивото усещане, че го гледат, затова се затича, скри се под навеса на стената и приближи към тъмната фигура на дежурния пазач. Присви очи в сумрака. Мъжът беше подгизнал до кости, точно като него, стоеше там във всяко време с алебарда и звънец, с който вдигаше тревога.

— Добър вечер, сине — рече Дери и вдигна длан, за да изпише кръстния знак във въздуха.

Пазачът го погледна.

— Тук не е позволено да просиш, отче — рязко отвърна той, но добави и „съжалявам“, след като размисли за миг.

Дери се усмихна, зъбите блеснаха на загорялото му лице.

— Изпрати съобщение на капитана си. Той ще пожелае да дойде тук, за да ме види.

— Не и в този дъжд, отче, истина ти казвам — с неудобство отвърна мъжът.

Дери хвърли бърз поглед нагоре-надолу по пътя. Наоколо нямаше никой, а пък той беше изтощен и направо умираше от глад.

— Кажи му „лозе“ и ще дойде.

Известно време другият го гледаше с подозрение, докато той чакаше и се мъчеше да се покаже колкото може по-уверен. След малко мъжът отстъпи, сви рамене и подсвирна пронизително. Вратата в помещението на охраната зад него се отвори и Дери чу как някой напсува дъжда и студа, които нахлуха вътре.

Мъжът, който излезе имаше красиви мустаци, които веднага увиснаха на дъжда. Бършеше си ръцете с кърпа, а по устата му се виждаха пресни следи от яйце. Той не обърна внимание на монаха, застанал на вратата, а се обърна към пазача.

— Какво има?

— Този монах, сър. Помоли да ви доведа.

Дери усети как търпението му се изчерпва, след като капитанът продължаваше да не му обръща внимание. Заговори бързо, ала потракващите зъби му пречеха да говори ясно.

— Замръзнал съм, мокър съм и съм гладен, Хобс. Думата е „лозе“ и кралицата ще иска да ме види. Пусни ме вътре.

Капитан Хобс тъкмо бе отворил уста да реагира гневно, че се обръщат към него с такъв тон, когато се усети, че са използвали името му, както и думата, която му бяха казали да запомни преди няколко седмици. Тогава изведнъж застина и мигновено промени държанието си. Вгледа се по-внимателно в мръсния монах, който стоеше пред него.

— Мастър Бруър? За бога, човече, какво се е случило с главата ти?

— Ако искаш да знаеш, Хобс, дегизиран съм. Сега ще ме пуснеш ли вече? Болят ме краката и ми е толкова студено, че ей тук мога да си пукна.

— Да, сър, разбира се. Ще ви заведа при кралицата. Само преди няколко дни Нейно величество питаше за вас.

Дъждът се засили още, плющеше върху нещастния пазач, докато те се отдалечиха и влязоха на топло.

Настроението беше повишено, когато сватбарите започнаха да се разбуждат. Онези от тях, дето страдаха от махмурлук заради предната вечер, търпеливо чакаха на опашка за купа варено говеждо с кнедли, питателно и мазно ястие, което щеше да просмуче силната бира и да успокои стомаха. Тъй като не беше нито сряда, нито петък или събота, нямаше причина да не си хапнат месо, макар че обикновено малцина биха напълнили стомасите си толкова рано сутринта. Но пък сватбата предразполагаше към излишък — по-късно гостите и придворните щяха да могат да кажат, че са ги хранили и поили, докато изпаднат в несвяст и дрехите им се пропукат по шевовете.

Главата на фамилия Невил, Ричард, граф Солсбъри, беше в приповдигнато настроение, докато изпразваше мехура си в един храст и гледаше с известно задоволство как парата се издига. Сватбата бе преминала добре, синът му Джон изглеждаше прекрасно и се държа с достойнство. Солсбъри се усмихна, прибра члена си и завърза връзките си, прозявайки се тъй упорито, че чак челюстта му изщрака. Пил беше повече, отколкото е добре за мъж на неговата възраст, това беше ясно, затуй се и потеше дори на утринния хлад, но пък ако един баща не може да отпразнува сватбата на сина си, нещо не беше наред в света. Не беше за отхвърляне и това, че Мод бе рядко красива, с широки бедра и силна, а по дясната ѝ буза се виждаха онези кръгли набръчкани белези, дето показваха, че е преживяла страшната болест и няма да донесе дребна шарка в семейството му. С удоволствие бе опънал сватбената шатра върху мъхнатата земя, дюдюкаше и подхвърляше съвети заедно с останалите, докато новата двойка се червеше, а после шатрата се разклати от любовни усилия и женски нервен кикот. Накрая собствената му жена Алис го издърпа настрана, прогони и мъжете, за да даде на младите малко лично пространство.

Придворните на Невил продължиха да пият след това, изпразваха меховете с бира и бяло шери, дето бяха надонесли с каруците, за да пият по пътя. Малцина бяха будни на следващата сутрин, за да нададат ликуващи възгласи, когато младият Джон закачи отпред парчето плат, накапано с девствена кръв. Малко по-късно самият той излезе, за да се разходи сред тълпата, която го потупваше доволно по гърба. Майка му донякъде развали впечатлението, като го спря и избърса с кърпа едно петно от лицето му пред очите на всички.

Бяха прекарали хубав ден и времето се задържа чудесно. Може би по-малка група от гости би прекарала нощта в странноприемницата на пътя, но Солсбъри имаше повече от двеста войници и стрелци, които пътуваха с него на север. Твърде много хора бяха убити предходната година из цялата страна, за да рискува където и да е живота на жена си и децата си, без да вземе със себе си най-добрите си стражи.

Личният му прислужник донесе малко дървено столче и бръснарска масичка и ги постави върху тревата — на масата имаше бяла кърпа, бръснач, шише с олио и купичка с вряла, изпускаща пара вода. Солсбъри бавно разтри поникналите по брадичката си косми и се смръщи, като си представи колко работа предстои. Приятно му беше, че си даде няколко дни почивка от управлението, свързано с имотите и титлите му, и най-вече с това на лорд-канцлер на Пазителя. Само за кратко той беше просто горд баща като всеки друг, напътстваше една млада двойка как да си създаде дом. Убеден беше, че единственото прекъсване в задълженията му тази година ще бъде, когато е на път. Шериф Хътън бе една от любимите му къщи — там той и съпругата му бяха прекарали част от собствения си меден месец. Знаеше, че Алис ще е щастлива да види отново това място, макар и не за дълго. Синът му и Мод щяха да останат още седмица там и щяха да се занимаят с уреждането на имотите от зестрата, която тя бе донесла за семейството на Невил.

Солсбъри се усмихна при тази мисъл и се настани на столчето, като позволи на прислужника да обвие раменете му с кърпата и да втрие в кожата му топло олио, докато точеше бръснача. Графът знаеше, че на границата с Шотландия, място, което той винаги си представяше замръзнало или пък потопено в поройни дъждове, старият му колега граф Пърси ще бълва змии и гущери от гняв. Тази мисъл още повече допринесе за доброто му настроение в тази идеална лятна утрин.

Прислужникът вдигна бръснача, но Солсбъри го спря с ръка.

— Хайде да го направим по-интересно, Ранкин, какво ще кажеш? Удар с бич по гърба за всяко едно порязване или половин нобъл, ако завършиш без нито едно. Как ще прозвучи това за черната ти хазартна душа?

— Много добре, милорд — отвърна Ранкин.

Това беше стара игра между двамата мъже. Макар че с течение на годините прислужникът наистина бе налаган пет-шест пъти, той също бе спечелил достатъчно, за да осигури добра зестра за трите си дъщери — факт, за който графът със сигурност бе съвсем наясно. Ръката на Ранкин не потрепваше, докато бръснеше космите по гърлото на Солсбъри. Застанали край бръснаря и господаря, войниците на Невил се побутваха и хилеха, правеха собствените си безмълвни залагания, докато стягаха лагера и се приготвяха за пътуването си на север.

Алис, графиня Солсбъри, се измъкна от палатката си необута, тъпчейки тревата с боси крака, и вдиша дълбоко утринния въздух. Видя, че бръснат мъжа ѝ, и реши да не го вика. Знаеше, че Ранкин цени монетите, които печелеше по този начин, далеч повече от обичайната заплата. Застоя се дълго, за да наблюдава мъжа си с очевидна любов, доволна, че е останал тъй силен и здрав, независимо от годините. Петдесет и петият му рожден ден предстоеше само след няколко месеца, подсети се тя, вече обмисляйки какъв подарък би могла да поръча да му изработят.

Шум от тичащи стъпки накара някои от мъжете да се обърнат, макар че Ранкин продължаваше да стърже и изглажда, съсредоточен върху задачата си и наградата. Солсбъри вдигна бавно и внимателно поглед и видя едно от момчетата, дето беше придружавало сватбарите. Бегло си го спомняше от предната нощ — как смуче яко от един мях с вино, преди да започне да си повръща червата за забавление на останалите мъже.

— Милорд! — викна момчето, като влетя буйно сред тях и спря на място. Очите му се разшириха при гледката на мъжа, когото бръснеха на ливадата.

— Какво има? — спокойно го попита Солсбъри и вирна брадичка, за да опъне кожата си и да облекчи работата на Ранкин с бръснача.

— Идват мъже, милорд. Войници и стрелци, всичките тичат насам.

Солсбъри подскочи, после изпсува, когато бръсначът рязна бузата му. Изправи се внезапно, грабна кърпата от врата си, за да избърше олиото и петното от кръв по лицето си.

— На конете! — изрева към стреснатата тълпа наоколо.

Всички хукнаха към конете и оръжията.

— Конят ми, тук! Ранкин, недодялан глупако, поряза ме. Конят! Алис! За бога, няма ли да се обуеш?

Живата картина от недоспали мъже се разпадна, като всички се пръснаха в различни посоки, препъваха се и викаха капитаните, които ги водеха. Докато Солсбъри успее да се качи на коня си, вече имаше оформени редици между господаря и прииждащите нови хора. Мъжете с най-остър поглед викаха „Стрелци!“, подхвърляха на конниците щитове и стрелците излязоха на предна позиция, запасвайки пътьом оръжието си.

— Милорд, бронята ви! — извика Ранкин. Грабна купчина метал, пъхнал ръка през кръглото отверстие на металната яка, която висеше полуотворена на пантата си. Затича редом с господаря, който водеше коня си в тръс напред. Слугите, които би трябвало да облекат графа, ги нямаше никакви. Ранкин подаде нагоре един дълъг меч и едва не попадна под копитата, когато се препъна.

— Няма време, Ранкин. Но, виж, яката ще я взема. И ще ми донесеш ли щит, а? Ей там, на онуй дърво виси един, виждаш ли го? — той протегна ръка, щом бръснарят подхвърли нагоре яката, и я грабна във въздуха, после щракна закопчалката ѝ около врата си. Пред него сто и петдесет пехотинци и шейсет стрелци с лъкове го чакаха търпеливо да ги поведе. Солсбъри хвърли поглед назад и видя, че на жена му и сина му са намерили коне. Новата невеста също беше там, кършеше бели ръце пред себе си. По лицето на графа се изписа притеснение при вида на тази малка и уязвима група. Обърна се и синът му погледна нагоре, щом чу шум от копита.

— Какво има, сър? Кой идва?

— Още не знам — отвърна Солсбъри. — Ще трябва да оставя неколцина живи, та да ги разпитам, нали така? Твоята задача е да изведеш майка си и Мод на безопасно място. Това не е твой проблем, Джон, не и днес.

Не спомена на глас, че ако младата двойка бъде убита, имаше опасност тези ценни имоти от зестрата да се прехвърлят на лорд Кромуел или дори да попаднат отново в ръцете на Пърси. Точно от такива спорове се хранеха съдиите от Кралския съд в продължение на месеци, та и години. Но не бяха думи, дето се произнасят пред току-що омъжена невеста, макар че му достави удоволствие да види, че Мод веднага скача на коня, пъргава като фермерска дъщеря от добро семейство. Дългите ѝ поли се вдигнаха нависоко и, в присъствието на жена си, Солсбъри извърна поглед. Синът му почервеня, слезе от коня си и дръпна надолу слоевете плат.

— Остави, Джон. И преди съм виждал момичешки крака. Алис? Помогни на сина си в това. Искам ви в безопасност. Стойте далеч от всякакви битки, освен ако ни победят. Тогава бягате на юг, обратно в Татършел.

— Шериф Хътън е по-близо — и си е наш — рече жена му без повече обяснения, защото мъжът ѝ едва се сдържаше на едно място.

— Не знаем какво има пред нас, Алис, а само зад нас. Следвай Джон. Югът е чист и Кромуел със сигурност ще ви приюти на сигурно място, докато някой от семейството дойде, за да отмъсти. Това е, в случай че падна. Това са най-добрите ми мъже, Алис. Бих жертвал и последната си монета заради тях.

— Сега ли искаш да тръгнем? — попита жена му.

Колко я обичаше в този момент — заради сериозния ѝ вид и абсолютната липса на страх. Солсбъри виждаше как Мод наблюдава по-старата жена — този ден тя научи малко повече за това как да бъде една от Невилови.

— Не и преди да падна или пък загубим. Тук ще си в по-голяма безопасност, заобиколена от хората ми, отколкото ако тръгнеш на път — той се спря, като осъзна, че през нощта врагът съвсем спокойно може да ги е обградил, готов да залови всеки, който се опита да бяга на юг.

— Картър, би ли дошъл тук! — извика той на якия конник, който минаваше край тях.

Мъжът се обърна на седлото, проточи врат, за да види кой го призовава, после много умело обърна коня си кръгом.

— Страхотен е този Картър — каза графът, когато той приближи. — Нуждая се от неколцина да обходят терена на юг, да проверят имаме ли път за отстъпление. Вземи четирима мъже и докладвай тук на графинята.

— Да, милорд — отвърна мъжът, като вдигна забралото си и рязко изсвири, за да привлече вниманието на група конници, профучаващи край тях.

— Не е лошо — рече Солсбъри. Усмихна се на жена си и сина си. — Сега трябва да вървя. Бог да ви благослови всичките. Дами, Джон. Късмет.

Солсбъри спусна забралото и пришпори коня си. Липсваха му ботушите му с шпори, дето щяха да накарат животното да хукне напред, независимо кой или какво се изпречи на пътя му. Все пак имаше меч в дясната и щит в лявата ръка, и добро желязо около врата си. Това беше достатъчно.

Придвижи се до редиците от конници на рода Невил, после мина през тях, а те се отдръпнаха, за да го пропуснат отпред. Солсбъри видя, че голям брой войници приближават, без да бързат, към неговата позиция. Присви очи и се вгледа в далечината. Щеше му се и неговият поглед да е остър като на момчето, дето първо ги бе забелязало. Които и да бяха, не носеха герб и фамилни цветове, нито знамена пред себе си. Преглътна притеснено, като видя числеността им — над три пъти повече от собствените му сили.

— Съпругата ми твърдеше, че няма да имам нужда от толкава много от вас, не и за сватбена разходка — каза той на мъжа до себе си и с това го накара да се усмихне. — Ако някой от нас успее да оцелее днес, нека бъде така добър да ѝ каже, че е сгрешила. Сигурен съм, че ще е благодарна да узнае това.

Мъжете около него се засмяха и Солсбъри бе доволен от самочувствието им. Всеки присъстващ се беше бил с цели орди диви шотландци горе край границата, когато за последен път носеше титлата Кралски охранител. Те си знаеха занаята и бяха въоръжени в стоманени ризници от пръстени или плочки, а гърба им поддържаха шейсет стрелци, дето биха улучили с лекота летяща птица, ако с това щяха да спечелят малко бира.

— Жалки наемници! По тях! — изрева Солсбъри и стрелците му се впуснаха сред високите треви отпред. Виждаше, че приближаващите предни редици вече кървят, като стрелците им повториха действието и няколко тъмни ленти се отделиха от основната маса, за да предизвикват хаос и разруха. Щяха да се срещнат в изпепелените от слънцето ливади помежду им и той напрегна очи, за да прецени колцина са тръгнали срещу него. Жребецът му изпръхтя, неспокоен от забавянето, и той спусна ръка да потупа врата му.

— Спокойно, момче. Нека стрелците да поразчистят пътя.

Дотогава вече и двете страни бяха спрели на място, а стрелците се щураха между дърветата, вдигаха във въздуха прах и накацали пеперуди. Беше златна утрин и, макар противникът далеч да надвишаваше силите му, Солсбъри стисна меча и чу как коженото седло проскърца, когато се приведе напред. Имаше около дузина врагове, може би повече, но само един от тях можеше да рискува с толкова голяма армия и разполагаше с парите и хората, които да изпрати срещу него.

„Пърси“, прошепна той на себе си. Надяваше се само старецът да е тук лично, за да го види посечен. Твърде късно беше да се ругае, че не е предвидил това нападение. Беше довел по-голяма военна сила, отколкото всеки друг би сметнал за необходимо, но все пак срещу него идваше истинска армия. Каза си, че е трябвало да се досети как лорд Пърси няма да седи мирно и тихо в Алнуик и да губи имот след имот. Солсбъри познаваше всяка подробност от зестрата на Кромуел. Една от причините да е толкова щастлив, че ги получава, бе точно за да раздразни стареца, който управляваше севера.

Той разтърси глава, отхвърляйки съжаленията и съмненията си. Всичките му мъже бяха добре обучени и фанатично предани. Щяха да се справят.

Ричард Йоркски беше в чудесно разположение на духа. Денят бе горещ, във въздуха миришеше на гипс и камък. Рисуваната зала в двореца Уестминстър беше на няколко века, с тъмночервен таван, напукан по цялото си протежение и почти непрекъснато просмукван от влага. Сега за пръв път той бе успял да изсъхне и миризмата беше доста приятна.

Йорк се облегна назад, докато на дългата маса си подаваха един ръкопис с дължината на човешка ръка. Всеки от седналите мъже почтително поспираше, щом го получеше, и прочиташе отново думите, които щяха да обявят Едуард от Уестминстър за Уелски принц и наследник на английския трон. Не един от събраните тук лордове хвърляше изпод вежди скришни погледи към Йорк, мъчейки се да отгатне каква е подмолната му игра. Едмънд Бофорт, граф Съмърсет, накара всички да чакат, докато изчиташе повторно официалната декларация и се опитваше да открие какво изпуска.

Тишината стана напрегната, всички чакаха да вдигне перото и да се подпише. Уестминстърската камбана наблизо биеше за обяд и звуците ѝ бумтяха из коридорите. Йорк прочисти гърлото си, с което накара Съмърсет рязко да вдигне глава.

— Вие присъствахте, когато пишехме това, милорд — рече Йорк. — Не ви ли удовлетворява предназначението на документа? Или неговият ефект?

Съмърсет пъхна език между устната и горните си зъби и устата му се изкриви. Ясно се виждаше, нямаше двусмислени клаузи, нямаше хитро подредени думи, с които би могло да се отрекат кръвните и наследствени права на сина на крал Хенри. Въпреки това подозрението, че изпуска нещо, не му даваше мира. Йорк със сигурност не получаваше нищо, като позволяваше на рода Ланкастър да продължи да управлява за още едно поколение. Ако изобщо имаше подходящ момент Йорк да предяви претенции за трона, той беше сигурен, че е точно сега. Крал Хенри все още не беше на себе си, изпаднал в умопомрачение, потънал в мъгла. Йорк управляваше от негово име повече от година, в което време не се случиха нито бедствия, нито пък дойде нападение от Франция, без да броим обичайните набези в корабоплаването и в крайморските градове. Съмърсет ясно съзнаваше, че популярността на Йорк расте. Въпреки това ето ги документите, които парламентът беше приел и препратил към лордовете и, разбира се, към Йорк, за да ги подпишат, да ги подпечатат и превърнат в закон. Мъжете в тази зала щяха да потвърдят, че едно момченце, все още бебе, ще е бъдещият крал на Англия. Съмърсет раздразнено разтърси глава, когато още двама барони издадоха някакви гърлени звуци в знак за нетърпението им да обядват по-скоро и да се насладят на следобеда си.

— Това се подготвя цели четири месеца — рече Съмърсет, без да вдига глава, — ще почакате още минутка, докато отново го прочета.

Йорк въздъхна шумно, облегна се на стола си и се взря във високия таван над главата му. Видя в гредите едно гнездо от кал, което някоя смела или може би глупава малка лястовица бе свила, избирайки тази зала, за да отгледа поколението си. Стори му се, че зърва някакво движение през входната му дупка и съсредоточи поглед там, примирен да почака.

— Момчето Едуард ще бъде коронясано в Уиндзор — извиси глас Съмърсет, — но нищо не се споменава за регенти, докато расте.

Йорк се усмихна.

— Баща му е все още крал, Едмънд. Да назначим регент би било двойна грешка. Аз се съгласих да пазя и защитавам кралството за периода на болестта на крал Хенри. Нима би искал да назнача и трети човек, или пък четвърти? Може би накрая, докато приключиш, ще ни накараш всички да управляваме Англия.

Около масата реагираха със смях, а Съмърсет ги изгледа навъсено.

— Крал Хенри ще се отърси от онова, което го потиска — отвърна той. — Тогава къде ще бъдете вие, лорд Йорк?

— Моля се за това — рече Йорк, но в очите му личеше единствено забавление. — Накарал съм да четат молитви всеки ден, тъй че да мога да снема от себе си ужасния товар на властта. Родът на баща ми може и да произхожда от крал Едуард, но синовете на Джон Гонт идват преди моите. Не се домогвам до трона, Едмънд. Всичко, което правя, е да пазя Англия цяла и в безопасност само докато кралят ѝ сънува. Аз не съм бащата на детето му, само неговият Пазител.

Йорк леко натърти на последните си думи и макар Съмърсет да знаеше, че целта е да го жегнат, той пак се наежи и стисна дясната си ръка в юмрук. Чул беше слуховете, дето се носеха из Камарата на лордовете и на общините. Подобни клюки на ухо бяха достойни за презрение, породени от злостното желание да съсипят кралица Маргарет и да се отрекат рождените права на сина ѝ. Съмърсет изруга под нос, грабна перото и подписа името си с театрален жест, като позволи на служебните писари да вземат от него свитъка и да попият мастилото, преди накрая да подадат документа на Йорк.

Може би за да раздразни още повече стария мъж, Йорк на свой ред бавно огледа написаното. Не биваше да се прибързва, затова той се зачете и зачеса врата си, когато усети колко се забавляват другите мъже наоколо и как клокочи гневът у херцога срещу него. Всъщност той бе обмислял да забави дори още повече обсъжданията в парламента. Ако крал Хенри починеше, преди документът да бъде подписан, в този момент Йорк беше кралският наследник. Дадоха му този статут със закон преди четири години, когато изглеждаше, че кралицата е безплодна или че кралят не е в състояние да изпълнява съпружеските си задължения.

Дори тогава тази мисъл обсебваше съзнанието му — че собственият му подпис го отделяше от Короната. Но Солсбъри го беше убедил. Главата на фамилия Невил по-добре от всеки друг знаеше как да управлява властта и да я осигурява за хората от собствената му кръв. Удоволствие бе да види интелектът и лукавството на Невил, впрегнати в негова полза, мислеше си Йорк, докато четеше. Когато той се ожени за Сесили Невил, родът Йорк придоби силата на клан и толкова широка и разнообразна роднинска мрежа, че той със сигурност в един момент щеше да управлява, независимо от това какви имена носеха по мъж или пък какъв е родовият им герб. Можеше само да е благодарен, че се бяха спрели на Йорк за свой избраник. Явно човек, който стои рамо до рамо с Невилови, можеше да се издигне нависоко. А онзи, който е срещу тях, като бедния нещастник Съмърсет, изобщо нямаше да види власт.

Най-сетне той кимна със задоволство. Вдигна перото си, потопи го и добави собственото си име в края на списъка, като с удоволствие сложи отзад и декоративни завъртулки.

Твърде рано беше да заяви претенции за престола, Солсбъри го беше убедил в това. Мнозина от кралските благородници, без дори да се замислят, биха грабнали оръжието още в момента, в който узурпатор се домогнеше до трона. Стъпка по стъпка — пътят се простираше пред него, стига да реши да го измине. Животът на едно новородено е деликатно нещо, сам той бе загубил пет деца от разни болести и настинки.

Усмихна се на писаря, който поставяше оловни тежести по краищата на свитъка. Като Пазител, той трябваше да сложи големия печат на трона на Англия отгоре, последния етап. Четирима обикновени граждани бяха стояли там по време на цялата дискусия и чакаха да дойде време да изпълнят своята роля. Щом Йорк им кимна, те приближиха до масата, поставиха отгоре ѝ двете части на сребърния печат и доближиха купата с втечнен восък, която държаха подгрята на мъничък мангал. Всички присъстващи наблюдаваха, когато кралският печат щракна и се съедини, а връз излятия върху него син восък се очерта образа на крал Хенри, седнал на трона си. Един от мъжете използва малък нож, за да изчисти краищата на диска още докато се образуваше и изстиваше, а друг постави върху самия документ парчета лента. Беше работа на умели майстори и всички гледаха с интерес, когато топлият диск бе повдигнат и притиснат върху пергамента, оставяйки мазно петно на страницата. Отмахнаха двете половинки и остана само тънък медал, отлят върху лентите — той не можеше да бъде отстранен, без или хартията да се разкъса, или самият печат да се счупи.

Нямаше връщане назад. Носителите на печата се захванаха да прибират инструментите на занаята си, поставиха сребърните части обратно в копринените им торбички, а после в заключена кутия от същия полиран метал. След като се поклониха на Пазителя, те под строй и безмълвно напуснаха стаята. Ролята им бе приключила.

Йорк се изправи и плесна с ръце.

— Едно дете беше произведено в принц на Уелс и наследник на трона. Милорди, гордея се с Англия днес, както баща със сина си.

Погледна с блеснали очи към Съмърсет. Дори и тогава Съмърсет можеше да не обърне внимание, ако някой друг не се беше изсмял на глас. Обиден, графът веднага напипа дръжката на меча си и се обърна към Йорк лице в лице през масата.

— Обясни какво искаш да кажеш, Ричард. Ако имаш куража да обвиниш някого в непочтеност и държавна измяна, направи го ясно, без хитри френски игрички.

Усмивката на Йорк се разтегли и той поклати глава.

— В грешка си, Едмънд. Остави лошото си настроение да отмине. Днес е ден на радост — продължението на наследствената линия на крал Хенри е осигурено.

— Не — отвърна Съмърсет с плътен и леко дрезгав глас. Беше на четирийсет и осем години, но нито физиката му бе отслабнала, нито пък фигурата му се бе прегърбила, докато косата му започваше да сивее. Той бавно стана от стола си с изпънати рамене, едва сдържащ гнева си. — Вярвам, че ще получа удовлетворение, Ричард. Ако ти разпространяваш неверни слухове, трябва също да ги защитаваш. Господ и дясната ми ръка със сигурност ще решат изхода от това. Сега ми се извини и ме помоли за прошка, иначе ще се видим утре при изгрев-слънце, отвън на двора.

Ако помежду им не беше масата, той сигурно щеше там, на място да извади меча си и да го нападне. И други в стаята се хванаха нервно за оръжието, знаейки, че Съмърсет може с един скок да се хвърли, а той беше неуловимо бърз. Внимателно, Йорк също стана.

— Заплашваш Пазителя и Защитника на кралството — заяви той. Гласът му се беше снижил предупредително, макар че все още се усмихваше, без да може да прикрие удоволствието си от развитието на нещата. — Свали ръката си от меча.

— Казах, че искам удовлетворение — скръцна със зъби Съмърсет и лицето му почервеня.

Йорк се засмя, макар че поради напрежението, настъпило в залата, смехът му прозвуча фалшиво.

— Грешиш, но твоята заплаха е престъпление, което не мога да простя. Охрана! — той извиси глас и стресна всички около себе си. Двама яки мъже моментално влязоха вътре и още щом забелязаха застиналата сцена пред очите си, извадиха мечове. Йорк се обърна към войниците на парламента, без да сваля очи от Съмърсет.

— Арестувайте лорд Съмърсет. Той отправи заплаха към личността на Пазителя. Убеден съм, че разследването ще покаже някакъв по-дълбок заговор срещу трона и онези, които му служат.

Съмърсет най-сетне се задвижи, изтегли острието и със същото движение се хвърли през масата. Обсегът му се оказа невероятен и Йорк бързо отскочи назад, като се удари в стената. Изсъхнала мазилка се посипа на спирали от тавана. Почуден, той посегна нагоре към лицето си и загледа пръстите си, едва ли не очаквайки да види кръв. Но пазачите бяха скочили върху Съмърсет още в движение и хватката им попречи на удара му. Докато се бореше, те му отнеха меча и извиха ръката му зад гърба, при което той изръмжа от болка.

— Какъв си глупак, Едмънд — рече Йорк, вече доста разгневен. — Оттук по Темза ще те отведат директно в Тауър. Не мисля, че ще те видя пак, преди да подготвят обвинението. Ще изпратя новини за твоя арест до кралицата в Уиндзор. Не се съмнявам, че ще бъде съсипана от загубата на толкова близък човек.

Извлякоха Съмърсет извън залата, докато той продължаваше да крещи и да се бори.

Йорк изтри потта от челото си. Махна с ръка към свитъка върху масата.

— Занесете това в Уиндзор, за да го дадат и прочетат на крал Хенри. Един Господ знае, че той няма да чуе думите, но въпреки всичко туй трябва да се направи.

После Йорк се съвзе, вдигна глава и излезе на топлия въздух в Уестминстър. Останалите лордове тихо запристъпваха зад него, без да обелят и дума.

Томас гледаше как замъкът Алнуик израства бързо пред погледа му. Огромната светложълта крепост доминираше над околността. Гледката не го ободри. След три дни на път чувстваше единствено болката и мръсотията, смърдеше на стара пот и засъхнала кръв. Шлемът му най-сетне беше отлепен с мазнина и гореща вода, но по протежение на темето си имаше болезнено парещ ръб с дължината на човешки пръст и почти не можа да повярва, когато видя огънатия метал, който го беше причинил. С всяка крачка на Балиън под себе си той чувстваше как гемиите му потъват. Имаше хиляди детски спомени за тези бледозлатисти стени, но, на първо място, Алнуик за него означаваше стареца. Означаваше, че ще се срещне с баща си.

Отначало, когато се отдалечаваха от бойното поле, мъжете бяха обзети от почти радостно настроение. Наистина, Солсбъри им бе избягал, но това притеснение оставаше за сина на Пърси. А останалите, по волята Божия, те бяха оцелели и това ги замайваше от щастие. Преживяха ужаса от сблъсъка и всеки един от тях имаше поне дузина истории за личните си схватки и едва избегнати фатални наранявания. През първата вечер на път всички бяха оживени, огромните брадати войници се смееха и с жестове показваха какви удари са понесли или избегнали. Един имаше тръстикова свирка, чиито дупки сам бе издълбал. Успя да изкара от нея жива мелодия и неколцина наскачаха да танцуват, все едно бяха пияни. По залез-слънце на Томас вече му се искаше да им викне да спрат. Като нищо родът Невил можеше да е тръгнал по следите им. Струваше му се лудост да крещят и да издават местоположението си по този начин.

Трънинг май се досети за мислите му от мрачното му изражение. Дребният мъж приближи наперено и го отведе, за да разговарят на тишина.

— Ще се успокоят, милорд — тихо му каза той, загледан в залязващото слънце. В този момент дрезгавият му глас звучеше като котешко мъркане и накара кожата на Пърси да настръхне. — Пратил съм съгледвачи, за да следят някой да не ни излезе от засада. Няма да ни изненадат, обещавам ти. Момчетата са просто… щастливи, че са живи, милорд, и всичките им пръсти са налице. Нека си попеят, позволи им. Блясъкът на кръвта избледнява достатъчно бързо. Ще се събудят малко по-мрачни, може би начумерени, на сутринта всичко ще им е наред.

Томас само го гледаше втренчено. В онзи момент бе прочел в петнистото лице на Трънинг истинска нежност. Малко беше да се каже, че младият мъж се изненада от въпросното си наблюдение. Слънцето да бе изгряло отново на хоризонта, сигурно би останал със същото чувство, че светът е накриво. Въпреки това, наистина, прокрадваше се един лъч на привързаност към червендалестите войници, които ревяха някаква сълзлива песен, мъже, дето можеха да прекършат гръбнака на всеки, дръзнал да подхвърли, че в тях има само алнуикски камък, кръв, кокали и клетвите им за вярност. Томас кимна рязко към Трънинг и мечоносецът се отдалечи. Нито веднъж не го бе погледнал право в очите. Цялата реч бе произнесена към въздуха, сякаш двамата стояха редом, застанали пред коритото да уринират.

Ранените бяха встрани от огъня. Щом напуснаха полесражението, Трънинг „намери“ няколко каруци в първото село по пътя им, макар че те далеч не стигаха за шейсетимата и повече мъже, дето се нуждаеха от превоз. Мечоносецът на Пърси ги бе накарал да се строят за преглед, проверяваше всяка рана с грубите си ръце и отсичаше: „каруца“ или „пеша“, преди да се прехвърли на следващия. Един или двама бяха смъртници още там на място, раните ги изсмукваха, те все повече бледнееха и се смаляваха. Трънинг спря пред всеки от тях с потъмнели очи, като клатеше глава. Те го знаеха не по-зле от него. Остави ги на каруците, за да умрат спокойни.

Тази първа вечер лесно можеше да се превърне в тържество, ако имаха нещо друго за ядене в торбите си, освен изсушени ленти месо. Когато луната изгря, Трънинг реши, че е време да спрат брътвежа, появи се от тъмното и се сопна на смеещите се мъже, че е време да положат глава и да съберат малко сили за другия ден. Тогава Томас се зачуди дали дневната светлина няма да им докара на хоризонта съгледвачи на Невил. В тъмното всичките му най-страшни страхове изглеждаха възможни. Имаше вероятност Солсбъри да се въоръжи за война още щом достигне първото си убежище. Само времето щеше да покаже колко войници можеше да събере графът. Простата истина си беше, че Томас бе хвърлил копие по стария див глиган и не го беше улучил.

На следващата сутрин не завариха вражески войници по следите си, нито пък на по-следващата. Трънинг постави часови и проверяваше всяка смяна, сякаш самият той можеше да мине само с няколко придремвания, преди да стане и отново да действа, като обхождаше границите на малкия им лагер. Бяха тръгнали седемстотин преди седмица. Заедно с ранените оставаха само двеста и четирийсет, които ходеха или се возеха на каруците на път за Алнуик.

Мразовити дни налегнаха страната. Декември започна със студове, от които рибарниците на градовете и манастирите замръзнаха, повърхността им се покри с лед, под който едри шарани се виждаха полегнали в тъмните води и едва движеха перките си.

Уиндзор извади повече късмет от другите, защото много от домакинствата можеха да си позволят въглища или пък достатъчно дърва, наредени покрай стените, за да изкарат семействата зимата на топло. Работата продължаваше дори в най-студените месеци, макар че със засилването на студа на всяка улица се появиха гладуващи хора, които просеха коледна милостиня. Есенната реколта беше прибрана и складирана, но все още имаше дребни работи за вършене за онези, които притежаваха необходимия майсторлък да поправят капаците на прозорците или дървените покриви. Стотици надойдоха за кралските празненства, които щяха да отбележат раждането на Христос преди хиляда четиристотин петдесет и четири години. В замъка приготвяха банкети с по двайсетина и повече блюда, знаейки, че една част ще бъде раздадена на бедните. Такава беше традицията из кралските резиденции и най-добрите места на улиците около кралските кухни бяха вече заети, въпреки че след по-люти нощи често сутрин намираха по някой замръзнал труп.

Чистачите на помийни ями наемаха допълнително мъже, търсещи работа, защото предпочитаха да изгребват отходните ями на по-заможните семейства, докато съдържанието бе втвърдено от студа. На тях поне им беше топло, когато, с лица, увити в парцали, се спускаха в земните недра. На някои редовно им ставаше лошо от изпаренията и трябваше да ги издърпват с въже. Тежка работа беше, но един добър чистач можеше да спечели седмичната надница на обикновен работник само за един ден.

С приближаването на Коледа пътищата около замъка се изпълниха с онези, които кралското семейство бе поканило за дванайсетте дни на мир и празненства. Като че кралица Маргарет беше твърдо решена да не позволява болестта на съпруга ѝ да попречи на тържествата. Жонгльори, магове и певци се състезаваха за монетите по кръчмите, а всяка свободна стая в града беше ангажирана предварително, докато накрая дори конюшните се изпълниха с хъркащи гости. Театрални трупи пристигаха с шумни фанфари, възвестявани от собствените си слуги, и навлизаха в града натруфени и подредени в шествия — и всички те се надяваха да играят пред кралицата. Коледа беше най-големият празник в годината, който затъмняваше дори Великден и Света троица, и бе най-оживеният период в Уиндзор.

Тъй като кралят все още бе потънал в съновиденията си, тази Коледа нямаше запланувана процедура за народно лечение, когато позволяваха на болните да приближат до него и да докоснат ръката му. Дори и така най-тежко заболелите пристигаха, понеже нямаше към кого другиго да се обърнат. Прокажените и куците звъняха със звънци из улиците и се събираха заедно за защита, тъй като по един или двама местните хора можеха лесно да ги обградят и набият.

Хората с благородна кръв минаваха с конете си покрай магазините и уличните артисти, които се бореха за монети, и се отправяха към замъка и неговите удобства. Херцог Йорк управляваше страната от Лондон, но не можеше да привлече кралските графове, херцози и барони на коледните празненства. Изборът на гостите в Уиндзор беше изключителна привилегия на кралицата и съвсем не бе случайно, че поканите за четирийсет и четири благороднически рода изключваха присъствието на Йорк, Солсбъри и още пет-шест други, свързани със семейство Невил. Маргарет се чудеше дали да не прати едно до граф Уорик, по-младия Ричард Невил. Беше се запознала с него по време на обсадата на Лондон, когато Джак Кейд бе довел в града цяла армия. Тогава той я беше впечатлил, но неговият баща беше съветник на Йорк и тя, макар и със съжаление, реши, че лоялността му е извън нейното влияние.

Един или двама от гостите бяха изпратили извиненията си, защото бяха твърде стари или болни, за да пътуват. Ето че само за три дни трийсет и осем лордове заедно с придворните си пристигнаха в Уиндзор — една внушителна демонстрация на уважение, която достави на Маргарет огромно удоволствие. Тя нарочно излизаше, за да поздрави лично онези, на чиято подкрепа разчиташе най-много, давайки публично израз на уважението си към тях. Съвсем не беше маловажно, че не ги караше те да идват при нея, и задоволството им се виждаше ясно по зачервените бузи и гордите усмивки на съпругите им.

Дери Бруър се оказа незаменим при посрещането на всяко семейство. Носеше най-проста черна туника и клин, застанал незабележим сред кралската прислуга. Усмихваше се разсеяно на всичко, което наблюдаваше, но очите му се отваряха на четири и нищо не изпускаха.

Още от ранни зори слуги, облечени в цветовете на всички големи родове, идваха тичешком по пътя и обявяваха имената на господарите и господарките си дълго преди те да се появят. Някои изпращаха камериери, които да започнат същинската подготовка. Докато главите на благородническите родове преминаваха през огромния портал, Дери вече бе прошепнал цял поток от информация в ухото на кралицата. Не носеше папка, а просто почукваше по главата си, когато Маргарет изказваше изненада или дори се изчервяваше от онова, което той знаеше.

Барон Грей беше сред запомнящите се. Той не изпрати никого напред, а се появи на кон откъм града с доста слабичката си съпруга и две момчета със свежи лица и еднакви туники, които с мъка носеха тежка кутия. Маргарет инстинктивно почувства топлина към този човек, но изражението ѝ замръзна, щом чу как Дери ѝ прошепва: „Содомит и педераст като древните гърци. Обича жена си, но говорят, че дебне бедни момчета. Достатъчно дискретен. Горд като дявола и горе-долу толкова жесток“. Маргарет хвърли поглед към Дери, докато барон Грей приближаваше. Дери ѝ беше разказал за доста особености на благородните ѝ гости, от подозрения за отдавна извършена кражба до развалено обещание за женитба и съсипана репутация на момиче, на което са платили, за да мълчи. Не веднъж долови в гласа му присмех, но никога осъдителна нотка, просто сухо изброяване на стари грехове и слабости. Въпреки това откри нещо неприятно в погледа му, когато лорд Грей приближи. Тя го зърна, преди той да успее да го прикрие — безизразно, мрачно, убийствено.

Барон Грей ѝ се поклони дълбоко. Очите му подхождаха на името му, бяха сиви, мънички и остри, разположени в едно доста месесто, розово лице. Жена му направи дълбок реверанс, цялата ѝ глава скрита в някакво сложно ушито боне. Маргарет стоеше занемяла и ги зяпаше, протегнала ръка на мъжа. До този ден тя не можеше истински да каже, че е наясно какво значи педераст. Бързото описание на Дери бе напълнило съзнанието ѝ с неприятни образи, от които ѝ беше много трудно да не потръпне, когато Грей докосна горната част на ръката ѝ с влажните си устни. Моментът отмина и баронът продължи нататък, а жена му се оглеждаше с гордо присвити устни, докато ги отвеждаха напред. Маргарет си наложи да диша, да се съсредоточи върху онова, което Дери ѝ разказваше за някакви калаени мини и един стар барон, дето се поклони като учител по танци, макар да бе два пъти по-възрастен от нея.

На свечеряване Маргарет най-сетне се оттегли. Краката я боляха от стоенето права. Беше почивала съвсем за кратко през деня, когато я повикваха да хапне или присядаше за малко. Виждаше удоволствието на новопристигналите, че ги е посрещнала, и, макар и изнемощяла, не съжаляваше за отделеното време. През следващите дванайсет вечери тя щеше да опознае всеки мъж и всяка жена, дошли в замъка.

С помощта на Дери успя да настани някои стари врагове далеч един от друг. Дори се погрижи докачливата чувствителност на една възрастна графиня да не се възпламени при гледката на красивата ѝ млада братовчедка, когато става от сън сутринта. По предложение на Дери обърна специално внимание на барон Одли, белобрад стар войник, който се изчерви от суетнята около него. Но когато пристигна барон Клифорд, лицето на главния ѝ шпионин застина в гримаса, той се наведе към нея и остана с гръб към мъжа, който приближаваше.

— Ако му се подаде пръст, ще налапа цялата ръка, милейди — промърмори. — Лорд Клифорд вижда всичко в черно и бяло, или вълци, или сърнички — нищо друго. Не е нужно да споменавам, че не изпитва уважение към сърничките.

При тези думи Маргарет вдигна глава, решена да не проявява слабост. От изражението ѝ лъхаше хлад, когато поздрави барон Клифорд. Той се държа не по-малко сковано, докато следваше прислужника до стаите си, разположени далеч от главната зала.

Липсата на едно име обаче непрекъснато вгорчаваше настроението ѝ. Маргарет смяташе Съмърсет за приятел и не можеше да приеме мисълта, че е затворник. Рангът на графа му даваше известна свобода в Тауър, независимо че предстоеше да бъде съден. Но Йорк бе отказал да го пусне под гаранция за коледните празници и отговори на молбата на Маргарет с надуто писмо, в което изброяваше сериозни престъпления срещу държавни служители. Изпрати ѝ свитъка с паякообразния си почерк с личния печат на съпруга ѝ. Тя знаеше, че не бива да си представя какво удоволствие му е доставило да го стори. Ако се оставеше да мисли твърде много или твърде често за него, щеше да открие по пръстите си морави ивици там, където бе навивала до скъсване кичури коса от напрежение. Вече бе изживяла скръбта си по Съмърсет, загубата му беше поредният трънлив клон, хвърлен в огъня на душата ѝ — пожар, който тя се мъчеше да не показва открито.

Замъкът Уиндзор беше по-оживен от всякога през годината. Големи и сложно организирани ловни събития развличаха гостите през деня, както и пиеси, магове и музика вечер. Настроението сред тях беше безгрижно, независимо от присъствието на толкова много въоръжени придворни и прислуга, което беше симптом на епохата. Дори в кралския замък царяха страхове и съперничество.

В коледната утрин Маргарет се върна в покоите си навреме, за да гледа как дойката кърми сина ѝ, как лакомо суче той от розовото зърно, за да се оригне после и да го сложат да подремне. Малкият Едуард беше на годинка и току-що бе открил какво е да лазиш, та вече не можеха да го оставят сам и да очакват да го намерят на същото място или дори в същата стая. Дойката избърса малко повърнато мляко от устата му и сложи кърпа върху рамото на Маргарет, преди да ѝ подаде детето. Тя усети топлината му върху тялото си, докато момченцето се извиваше и издаваше звуци, по някаква причина смръщило малкото си личице. Тя се усмихна, дойката отвърна на спонтанната ѝ емоция, после направи дълбок реверанс и напусна стаята.

За малко остана сама. Започна да се прозява и развеселено поклати глава, мислейки за всички неща, които още имаше да свърши преди големия банкет. Трябваше да присъства на църковната служба в храма, а докато те всички се молеха за здравето на краля, в кухните щеше да кипи дейност, все едно бяха бойно поле. Прислугата сигурно вече декорираше изпечените цели животни, доизкусуряваше ястия, с които да впечатли благородниците на съпруга ѝ — всички имаха на служба собствени готвачи. Маргарет бе настояла специалитетите да бъдат подправени по френски, защото знаеше, че анжуйските ястия ще бъдат непознати за гостите ѝ. Имаше печени патици, естествено, цели дузини, но щеше да сервира също и бекаси, яребици и гълъби, торти и пастички с деликатен вкус, уханни желета, излети в огромни медни форми, и супи, пълнени сливи, кексове, змиорки в саламура — стотина различни ястия за коледното угощение.

Лекичко, тя започна да припява на детето върху рамото си — усети как то се раздвижи и завъртя глава да огледа наоколо, преди отново да положи бузка. След като се роди, гърдите ужасно я боляха за известно време, но с удоволствие спази традицията на англичаните да се взима дойка за бебето.

Вдигна очи от мърдащото дете, щом чу тропот на ботуши. Някой я викаше, питаше със силен глас къде може да я открие. Маргарет въздъхна безшумно и сведе поглед към Уелския принц, който смучеше палеца си и за момент отвори очи. Бяха наситено сини. Каквото и да беше видял, явно го задоволи, защото веднага ги затвори. Но викането не спираше.

Маргарет се намръщи. Минутите насаме със сина ѝ бяха много ценни и редки. Само се надяваше никой да не е пострадал в огромния им ловен парк. Предния ден един от слугите на херцог Бъкингам си беше счупил глезена и не ѝ се искаше благородниците да си спомнят злощастни случки от коледните празници.

Дойката се върна обратно със силно почервеняло лице. Инстинктивно младата жена се пресегна за спящото дете и Маргарет ѝ го подаде — стомахът ѝ се сви на топка, когато тежестта му напусна рамото ѝ.

— Милейди… — започна дойката, толкова нервна, че не можеше да говори. Движенията ѝ бяха неосъзнати, когато наместваше младия принц в свивката на ръката си. Естествено, той избра точно този момент, за да се разреве гръмогласно, размахвайки миниатюрните си юмручета към света, изпаднал в пристъп на ярост.

— Какво има, Кейти? Не ти ли казах да ме оставиш за час? Един-единствен час за целия ден, толкова ли много искам?

— М-мил-лейди, Ваше Величество… — гласовете и шумните стъпки приближаваха още повече. Изведнъж сърцето на Маргарет се сви от страх, представяйки си нападатели или убийство.

— Изплюй камъчето, хайде, Кейти! За какво е цялата тупурдия?

— Съпругът ви, кралят, милейди. Казват, че се е събудил.

Тя отстъпи крачка назад, тъй я зашлевиха думите на момичето. Очите ѝ се разшириха, сграбчи полите си и хукна към вратата. Докато стигне дотам, камериерите на краля вече влизаха вътре, задъхани от тичане.

— Кралят, Ваше Височество! — каза един от тях. Той бе застанал на пътя ѝ и цялото ѝ тяло и съзнание за миг застинаха.

— Чакай! — скастри го тя. Вдигна ръка, сякаш искаше да избута мъжа навън. Той заотстъпва бързо, докато накрая тя тресна вратата в изуменото му лице. Обърна се към дойката и към сина си, които се бяха втренчили в нея.

Маргарет бе започнала да гради достойнството в реакциите си още откакто беше дошла в английския двор на петнайсет години. Заради честта на Хенри се бе помъчила да придобие царствено държание, да стане като благороден лебед в поведението си, както и символ на рода си. Каквото можа, научи, но да бъдеш съпруга на краля, означаваше далеч повече от това да знаеш наизуст имената на родовете и именията. Трябваше да знае повече за английските закони и странните дребни традиции, които сякаш бяха преплетени в тях. Преди всичко, да бъде кралица на един безпомощен крал, означаваше, че трябва да мисли, преди да се втурне. Да вкуси, преди да яде, да опита глътка, преди да изпие всичко.

Повече от година здравето на Хенри беше разклатено и животът му беше в опасност. Копнееше да хукне при него, както беше прибрала полите си до тялото, да профучи по коридорите като някой продавач от пазара. Вместо това тя се замисли и мисли, и мисли, като най-накрая кимна с глава и отвори вратата. После тръгна със спокоен ход.

Новината беше всичко, за което си бе мечтала и бе пожелавала хиляди пъти, но сега действителността донесе собствените си страхове. Мнозина щяха да се зарадват на събуждането на Хенри, но някои щяха да се ядосат, да ругаят и да роптаят. Не се и съмняваше, че някои от лордовете му бяха очаквали той да умре — дори бяха кроили планове за това. Поспря пред вратата към покоите му. После с един замах я разтвори, като перна по пръстите онези, дето напираха да я изпреварят.

Слънцето изгряваше зад гърба на съпруга ѝ. Тя притисна с ръка сърцето си, не можеше да продума от изненада, като го видя изправен — прав, за бога, — с поглед, впит в очите ѝ. Крал Хенри беше слаб, кожата му бе опъната върху костите. Облечен беше в дълга до глезените бяла роба и с едната си ръка се подпираше на дървената колона на леглото. Двама мъже се суетяха край него, докосваха китките му с пръсти, препречваха полезрението му, докато той я гледаше. Докторите Джон Фосби и Уилям Хатклиф бяха кралските лекари с двама помощници и Майкъл Скрътън, личният хирург на краля. От поставените на масите край леглото купички с кръв и урина се издигаше пара, а двама от мъжете се взираха в тях и съобщаваха на глас наблюденията си за бистротата и утайката на записващите писари. Под погледа на Маргарет Хатклиф потопи пръст и вкуси урината, като отбеляза за записване, че е твърде сладка и е препоръчително към менюто на краля да се прибавят горчиви зелени растения. Колегата му подуши кръвта и също докосна течността, разтривайки двата си пръста, за да провери съдържанието ѝ на мазнини, преди розовият му език да се стрелне към тях. Гласовете им се сблъскваха и се надвикваха, като всеки се бореше да бъде чут и неговите думи да бъдат записани първи.

Сценката беше доста оживена, но в центъра ѝ бе кралят — буден, съвсем неподвижен и много блед. Погледът му беше ясен и Маргарет почувства как очите ѝ се пълнят със сълзи, пристъпяйки към него. За нейно изумление той вдигна ръка да я спре.

— Маргарет? Заобиколен съм от непознати. Тези мъже тук ми казват, че имам син. Вярно ли е? По дяволите, от колко време лежа тук?

Тя зяпна, стъписана, че чува за първи път съпруга си да проклина. Онзи, когото познаваше, беше човек, потънал под водата, притиснат от болежки и кошмари, докато накрая напълно бе загубил себе си. Мъжът, който се взираше в нея, не мигваше, не отместваше поглед. Тя преглътна нервно.

— Наистина имаш син. Едуард е на малко повече от година. Показах ти го, докато беше болен. Нямаш ли спомени за това?

— Нито за това, нито за нещо друго… не… нито моментни, нито проблясъци… нищо, което да мога… син, Маргарет! — изведнъж очите му се присвиха и лицето му потъмня от подозрение. — Кога се роди той? Този принц на рода Ланкастър?

Маргарет се изчерви, но после вдигна глава, изведнъж разгневена.

— На тринайсетия ден от октомври, 1453 година след раждането на Христа. Шест месеца след като се разболя.

За миг Хенри застина, потриваше пръстите на дясната си ръка, докато размишляваше. Не ѝ оставаше друго, освен да чака трепетно. Накрая той кимна, очевидно доволен.

— А пък ти стоиш тук и не помръдваш! Донеси ми го, Маргарет. Искам да видя наследника си. Не, за бога, изпрати някой друг! Трябва да ми разкажеш всичко, което се е случило. Не мога да повярвам, че съм загубил толкова много време. Сякаш са ми откраднали година, изтръгнали са я от живота ми.

Жена му изпрати с жест една от камериерките да тича и да доведе принца на Уелс при тях.

— По-дълго от това, Хенри. Нямаше те, не… беше болен повече от осемнайсет месеца. Молех се и поръчвах да отслужват литургии всеки ден. Аз… не можеш да си представиш какво значи за мен да те видя буден.

Устните ѝ изведнъж потрепнаха и по бузите ѝ потекоха сълзи, които тя бързо изтри. Видя как погледът на мъжа ѝ се обърна навътре и по челото му се появиха бръчки.

— В какво състояние е моята Англия, Маргарет? Последното, което помня е… не, няма значение. Всичко, което си спомням, е било много отдавна. Разкажи ми бързо. Толкова много съм загубил!

— Направиха Ричард Йоркски Пазител на кралството, Хенри, регент, който да управлява, докато ти беше… не можеше.

Тя наблюдаваше с почуда как съпругът ѝ сви юмруци, почти в спазъм. Той нито веднъж не отправи благодарност към Бога, че го е изцерил, този мъж, дето се молеше с часове всеки ден, откакто го познаваше.

— Йорк ли? Колко трябва да е бил доволен, че са пуснали короната ми в скута му — кралят злостно въртеше пръстена на ръката си, все едно искаше да го изтръгне. — Кои от лордовете ми забравиха честта си до такава степен? Не може да е Пърси, нали? Нито пък Бъкингам.

— Не, Хенри. Те не дойдоха на гласуването и още много други. Също и Съмърсет, макар че го затвориха в Тауър, защото отказа да приеме овластяването на Йорк.

Лицето на крал Хенри се помрачи, по страните му цъфнаха алени петна като знамена на фона на бледата му кожа.

— Толкова мога още днес да променя. Къде е печатът ми, та да подпиша веднага заповед за освобождаването му?

В този момент икономът на краля реши да се обади. Очите му все още бяха влажни от сцената на която стана свидетел — да види как кралят му се събужда.

— Ваша Светлост, кралският печат е у херцога на Йорк в Лондон.

Хенри залитна леко и протегна ръка да се хване за колоната. Ръката му бе твърде слаба, за да го удържи, и той се тръшна върху леглото. Лекарите му бяха притеснени, шепнеха си през цялото време, коментирайки цвета му и настроението му, като че цял рояк пчели жужаха около краля. Доктор Фосби отново попипа гърдите му, за да провери силата на сърдечните му удари, но Хенри просто го перна по ръката.

— Господи, по-слабосилен съм от малко дете — тросна се Хенри и лицето му поруменя от неудобство и гняв. — Много добре. Ще видя сина си и слугите ще ме облекат. След това ще яздя до Лондон, за да махна Йорк от моето място. Сега ми помогнете пак да стана, някой от вас. Искам да съм прав, когато за първи път се видя със сина си.

— Ваше Височество, това е кризата — рече колкото е възможно по-твърдо Хатклиф. — Трябва да ви препоръчам почивка.

Маргарет усети, че лекарят трепереше. Повече от година Хенри не представляваше повече от едно бледо тяло, което трябваше да бъде мито и обличано, преслушвано и измервано като някое сляпо теленце. Мъжете край краля познаваха интимно всяка част от тялото му, но изобщо не познаваха мъжа в него. Зачуди се дали тя самата го познава.

Видя как Фосби размени поглед с Хатклиф. И у двамата лекари имаше нещо маймунско, с тези тънки пръсти и хлътнали страни. Но Фосби бе по-старшият и когато заговори, гласът му беше твърд и плътен.

— Ваше Височество, колегата ми е прав. Бяхте много болен за дълго време. Потите се, признак, че черният ви дроб и червата ви са още слаби. Ако се развълнувате, рискувате да колабирате, да се върнете към болестта. Сега трябва да почивате, Ваше Височество, трябва ви нормален сън. Двамата с Хатклиф ще приготвим бульон от червено зеле, дива циклама и пелин, който да ви чака, като се събудите отново, с ваше позволение. Ще ви прочистя и ще възстановя флуидите ви, за да бъде по-дълготрайно възстановяването ви.

Хенри размисли, поглеждайки настрани, докато преценяваше собствените си сили. Беше ужасѐн от слабостта, която го бе сполетяла, но ако правилно бе изчислил загубеното време, сега трябваше да бъде на трийсет и три години. Осъзна, че е на Христовата възраст в самия ден на неговото разпятие, и това втвърди волята му. Беше се събудил на Коледа, на възрастта на Христос, когато е умрял. Това е знак, убеден беше. Няма да се огъне, нито ще прекара и една минута повече болен в леглото, все едно какво ще му струва.

— Не — рече твърдо. — Вие двамата там. Помогнете ми да стана.

Двамата помощници реагираха веднага. Подхванаха го под мишниците и отново го вдигнаха на крака, след това се оттеглиха със сведени глави, докато Хенри се задържа в равновесие върху треперещите си крака. Всички чуха приближаващите стъпки на дойката. Тя влезе, мъчейки се да направи реверанс, като същевременно протегна над главата си бебето принц. Не посмя да вдигне поглед към крал Хенри, защото той все още бе в спалното си бельо.

— Доведи го тук — рече кралят и лицето му се озари от непринудена усмивка. Пое детето и го вдигна високо, макар че ръцете му се тресяха от усилието.

Маргарет прикри с ръка уста. Мъчеше се да не се разридае от облекчение и радост.

— Ти — обърна се Хенри към малкото човече, като го гледаше отгоре. — Бог ми е свидетел, виждам те пред очите си, сине мой. Моят син!

Крал Хенри усети как трепери, когато стигнаха до големия завой на река Темза. Макар че дворецът Уестминстър вече се виждаше, все още беше на половин миля на запад от Лондон. Говореше се, че двете части пълзят една към друга с всяка изминала година, търговците строяха работилници и складове на евтината земя, която бе в обсега на лондонските пазари — и градът се разпростираше извън старите си римски стени.

Тъмнината само засилваше ужасния, хапещ студ. По залез-слънце вятърът докара порив от замръзнали топчета градушка, но изнемогата, от която страдаше кралят, си беше лично негова. Хенри се ужаси от степента, до която организмът му беше отслабнал. Крайниците му бяха тъй изтощени, че само след двайсетина мили на кон бе задъхан, пронизван от болки и целият в пот, която се стичаше под снаряжението му. Имаше моменти, в които се мислеше, че само желязото го държи изправен.

Не беше възнамерявал да язди до Уестминстърския дворец в процесия, но в Уиндзор на посещение в този момент имаше почти четирийсет негови верни лордове. Още щом мълвата, че кралят е станал от леглото и се готви да тръгне за Лондон, плъзна, те започнаха да надават ликуващи викове и да тропат с крака, у шумотевицата така отекваше и набъбваше из целия дворец, че накрая стигна до града отвън, като там се удвояваше и подемаше непрекъснато от хиляди гърла, докато не се превърна в неистов рев, който можеше да се сравни със зимните виелици.

Преди да тръгне, Хенри трябваше да издържи коледната литургия в църквата „Св. Джордж“, седнал бледен и неподвижен, докато всички присъстващи отдаваха благодарността си към Бога, че го е спасил. Мъжете разграбиха в движение голямата гощавка, която ги очакваше, докато възбудено привикваха слугите си с конете, за да придружат краля при тръгването му. Дотогава вече зимното слънце беше паднало ниско на пламналия ален небосклон. Хенри потегли с повече от стотина мъже, всичките въоръжени и в пълно снаряжение, а кралското знаме плющеше на ледения вятър.

Дворецът Уестминстър бе построен в посока нагоре по реката от центъра на града, далеч от смърдящите миазми, дето носеха болести всяко лято. Хенри пое по пътя, който следваше брега на реката, с Бъкингам от едната си страна и граф Пърси от другата, а Дери Бруър го следваше с останалите в сгъстени редици. По едно време кралят тръгна редом с коня си, за да изцеди последните си сили. Беше им отнело пет часа, дори повече, да изминат на кон разстоянието от Уиндзор и той се безпокоеше да не би волята му да е надценила възможностите на тялото му. Знаеше, че ако изгуби свяст и падне, това ще бъде удар върху репутацията му, от който вероятно никога няма да се възстанови. Но Съмърсет все още бе в затвора по заповед на Йорк. Наясно бе, че ако твърде много се забави, можеше да стане така, че графът да изчезне. Но дори и без тези грижи той искаше да си възвърне кралския печат от Йорк. Нямаше друг избор, освен да продължава напред, без да обръща внимание на разтуптяното в гърдите си сърце и болката във всяка става и жила от тялото си. Не можеше да си спомни някога да е бил тъй изтощен физически, но непрекъснато си припомняше, че Христос е падал на три пъти по пътя за Голгота. Той няма да падне, казваше си, или пък ако това се случи, веднага ще се надигне, ще се качи на коня и ще продължи.

Щом Уестминстър изникна пред очите им, Хенри усети очакванията на хората зад себе си, тежестта на вярата на всички онези, които бяха избутани от фаворитите на Йорк през последната година. Оплакванията им срещу рода Невил не бяха чути, делата, които бяха завели в съдилищата, прекратени от съдии, на които Пазителят плащаше. Въпреки това кралят се бе събудил и те ликуваха, опиянени от радостната вест. Помагаше също и това, че селата около Лондон се изпразниха от хора, тъй като те навлязоха по шосето да видят крал Хенри. Изоставяха коледните трапези и литургиите, за да застанат и да го приветстват, след като разпознаваха знамената и осъзнаваха, че кралят им най-сетне се е завърнал в света. Там, където имаше място, стотици тичаха покрай пътя, стремейки се да се движат със скоростта на краля и да го гледат, а на Хенри му се щеше единствено да си почине. Краката му в доспехите трепереха и неведнъж трябваше да вдигне ръка, за да бърше щипещата пот от очите си, но желязната ръкавица просто стържеше шумно по метала.

Отпърво си мислеше, че ще навлезе в града и ще пресече към Тауър, за да освободи Съмърсет от затвора. Пронизващите болки обаче го накараха да премисли и реши, че дворецът Уестминстър е единственото място, до което можеше да се добере тази вечер. Молеше се на Господ да му даде възможност да се възстанови там, поне за известно време.

Влезе вътре, между кралския дворец и Уестминстърското абатство, и завъртя коня си така, че да може да слезе. Бъкингам усети, че кралят е на път да колабира, скочи от собственото си седло и застана до него, за да го прикрие от втренчените в него очи, доколкото може. Хенри се наведе напред и с усилие се смъкна на земята, остана за миг с железните ръкавици все още върху ръба на седлото, за да се увери, че краката му ще го удържат. Кралските глашатаи надуха роговете дълго и пронизително из двора, макар че някои от мъжете вече тичаха и викаха по пътя си, за да възвестят пристигането на краля.

Хенри стоеше изправен, усещаше, че силите ще му стигнат. Пресегна се и за миг постави ръка върху рамото на Бъкингам.

— Благодаря ти, Хъмфри. Ако ме въведеш вътре, ще си взема обратно печата.

Бъкингам изпъчи гърди и бронята му проскърца. Импулсивно, той коленичи в краката му. Междувременно граф Пърси също слезе от коня си и подхвърли юздите на един от хората, които бе довел със себе си. Макар че вятърът жилеше и коленете на стареца протестираха, той бавно се свлече върху паветата, стиснал кожите около раменете си. Всички наоколо, благородници и рицари, сториха същото, докато Хенри единствен остана прав. Той пое дълбоко въздух, загледан над главите им към огромните порти на Уестминстърския дворец.

Твърде много време беше изминало.

— Станете, господа. Много е студено, за да стоим тук в тъмното. Въведи ме вътре, Бъкингам.

Херцогът се изправи и по лицето му се четеше радост. Тръгна напред. Останалите последваха Хенри по петите, като армия, готова на всичко за него.

Маргарет чу как камбаната на Уестминстър удари седем пъти, докато наближаваше двореца. Изгряващото слънце се беше скрило някъде зад огромния куп тъмни облаци, надвиснали над града, и едва-едва светеше. Беше стояла, докато нощта падна в Уиндзор — замъкът, който изведнъж се изпразни от оживената тълпа и коледната суетня. Полунощ дойде и си отиде, а тя чакаше новини, докато накрая реши, че няма да стои повече. Съпругът ѝ беше отишъл в Лондон с най-верните си лордове, но лесно беше да си представи как Хенри се изсилва твърде много, припада или пък отново потъва в мрака, докато тя си седи в безопасност край топлия огън и се мъчи да запълни по някакъв начин нощта. Макар да знаеше, че това е съвсем абсурдна мисъл, усещаше като предателство факта, че Дери Бруър бе тръгнал със съпруга ѝ. Мястото му беше до неговото рамо, знаеше го, въпреки това бе свикнала с присъствието му. Без него се въртеше сама като пумпал.

Събуди прислужниците и ги вдигна от леглата, за да я обслужат, и то не само онези, които оставаха будни през нощта или пък дежуреха по стените на крепостта. Дванайсетте дни по Коледа по традиция бяха дни на мир. Не изпита съжаление да оголи още повече замъка, като взе две дузини стражи, за да я охраняват от разбойници по пътя. Тримата мъже, които надзираваха грижите по Хенри, докато беше болен, побързаха мигом да ѝ предложат да я придружат. Без краля, за когото да се грижат, неговите лекарите нямаха друга работа и тя разбираше, че Хатклиф, Фосби и Скрътън с удоволствие ще прегърнат възможността да наблюдават възстановяването на Хенри по-отблизо.

Синът ѝ Едуард ще бъде достатъчно добре под закрилата на дойката си, останал на топло в замъка, каза си тя за пореден път. Двамата не бяха се разделяли дори за една нощ, откакто се беше родил, и я болеше, като си помисли как ще подсмърча, търсейки наоколо майка си, а после как ще плаче, като разбере, че я няма. Присви устни заради хапещия студ и решението, което беше взела, и се уви още по-плътно в огромната наметка с качулка. Гънките ѝ бяха достатъчно дълги да покрият хълбоците на коня ѝ.

Пътят беше прекалено тъмен, за да яздят бързо, но дори и със скоростта на човешки ход тя изяждаше милите, а лицето ѝ стана безчувствено от студа и по веждите ѝ проблясваха кристалчета сняг или лед. Яздеше в посока към изгряващото слънце и не чувстваше умора, не и при перспективата да се види пак с Хенри. Тази радост не бе избледняла. Тя изпълваше всеки дъх, който поемаше, даваше ѝ вътрешна топлина, с която да победи зимния студ.

Изпитваше и неудовлетворение, колкото и да не ѝ се искаше да го признае. През цялото време, докато мъжът ѝ беше в безпомощно състояние, тя бе полагала усилия да поддържа авторитета му непокътнат, но още в момента, в който се събуди, той веднага тръгна с мъже като Бъкингам и Пърси и я заряза. Това тормозеше съзнанието ѝ, болезнено местенце, което не спираше да я пробожда, връщаше се към него неуморно и то не спираше да я чопли.

Голямата зала в Уестминстърския дворец приличаше на казарма при пристигането ѝ, пълна с коне, доведени вътре да стоят и да цвилят там, където през деня ходеха единствено адвокати и парламентарни членове. Бяха запалили лампи, тъй че можеше да види светлината още отвън. Там Маргарет слезе от коня и последва пазачите си, докато те отвеждаха животното в сградата със сводовете, където високо над главите им врабци прелитаха в тъмното. Застанала на завет, разтърка бузите си, както си беше с ръкавиците, като така върна малко цвят и живот в замръзналата си плът. В помещението беше тихо, но освен конете — на свобода или вързани — дузини мъже спяха по пода там, където бяха успели да намерят местенце, сякаш беше без значение какъв е рангът им. Един от икономите на крал Хенри я видя, че идва, и притича, после тромаво падна на колене върху сламата пред нея.

— Къде е съпругът ми? — прошепна тя.

— Спи, Ваше Височество. В кралските спални. Моля, последвайте ме.

Безмълвно, двамата кралски лекари и хирургът тръгнаха по петите им с черните си кожени чанти. Маргарет имаше чувството, че е призрак, докато избираше къде да стъпи колкото може по-тихо край телата на заспалите мъже, усмихваше се, когато те промърморваха нещо или трепваха в съня си. Тези мъже бяха дошли тук заради крал Хенри и тя изпитваше топли чувства към всички тях.

Знаеше прекрасно пътя, но икономът на мъжа ѝ с явно удоволствие водеше малката ѝ група по коридорите и нагоре по двете стълбища към стаите на краля. Тук имаше повече будни мъже, включително и двамата стражи на вратата, застанали в готовност с извадени мечове при приближаващите стъпки, докато не разпознаха младата кралица.

Маргарет дочу приглушен разговор, щом влезе във външната дневна, който прекъсна, когато вратата се отвори. Бъкингам и граф Пърси станаха на крака, после ѝ се поклониха дълбоко. Тя забеляза, че лицето на Хенри Пърси е осеяно с пукнати капиляри и че очевидно е раздразнен от прекъсването, но не каза нищо, докато Бъкингам пристъпяше към нея.

— Ваше Височество, не очаквах да ви видя днес. Сигурно сте яздили цялата нощ, и то в този студ. Двамата с граф Пърси обмисляхме да се почерпим с малко топло пиво, за да си стоплим кокалите. Ще се присъедините ли към нас? — Бъкингам не обърна внимание на лекарите зад гърба ѝ. Те от своя страна стояха със сведени глави.

Маргарет поклати глава. Усещаше, че им се е натрапила в стаята. Неприятна ѝ беше мрачната физиономия на граф Пърси.

— Къде е съпругът ми, Хъмфри? — рече тя, докосвайки го по ръката.

— Спи зад тази врата, Ваше Височество. Само желязната му воля го държеше на седлото и сега е съвсем изнемощял — тонът му стана по-лек, по-нежен. — Ако настоявате, ще накарам да го събудят, но, Маргарет, мисля, че кралят има нужда от почивка. Не могат ли тези мъже да почакат, нека да го преглеждат и да му пускат кръв по-късно?

Тя се обърна към лекарите, все още стоящи зад нея, стиснали пред себе си чантите, със сведени глави като деца, които чакат наказание.

— Изчакайте отвън, господа. Ще бъдете извикани, щом кралят се събуди.

Те се изнизаха и затвориха безшумно вратата след себе си, оставяйки Маргарет сама с двамата по-възрастни мъже. Със заучено достойнство в маниера си тя седна на един мек стол и надипли поли, без да дава да се разбере колко я болят краката след дългата езда.

— Седнете, моля, и двамата. Щом Хенри спи, няма нищо спешно. Мастър Бруър легна ли си?

— Беше изчерпан, милейди — отвърна Бъкингам. — Откакто съпругът ви освободи Йорк и Солсбъри, той беше като куче с две опашки. Някъде наоколо ще е сигурно, ако искате да накарам да го доведат.

Маргарет отвори уста да се съгласи, но промени решението си — не желаеше да прояви каквато и да е следа от слабост пред двамата мъже.

— Не, не мисля. Нека да спи. Вие можеше да ми разкажете всичко, което се е случило — и после може би ще обсъдим какви варианти имаме.

Бъкингам се усмихна вътрешно, докато сядаше на украсената с резба дъбова пейка покрай стената. Граф Пърси остана на крака. Огромните му вежди и издаденият щръкнал нос сякаш му придаваха постоянно сърдито изражение. Под въпросителния поглед на Бъкингам графът произведе някакъв звук дълбоко в гърлото си и се настани на един стол срещу двамата — бяха като трите ъгъла на триъгълник, а пукащият огън остана зад гърба на Маргарет.

Бъкингам описа действията на краля, откакто бе пристигнал в Уестминстър предишната нощ, кратък списък на дадените заповеди, макар че тя го накара да повтори всяка подробност от освобождаването на Йорк, както и на Солсбъри. Граф Пърси шаваше на мястото си, докато Бъкингам говореше, и открито показваше нетърпението си. При подобна провокация Маргарет се изкушаваше да накара Хъмфри да започне пак отначало, дори само заради удоволствието да чуе колко твърди са били нарежданията на съпруга ѝ. Но позволи на херцога да приключи и да млъкне. Той се подпря на колене и с благ поглед се загледа в огъня, докато тя обмисляше думите му.

— Толкова дълго трябваше да чакам, докато чуя такива неща — тихо отрони тя. — Да знам, че Йорк и Солсбъри са били принудени да напуснат и да си ближат раните далеч оттук. Да знам, че духът на съпруга ми се е върнал в него. Ще се моля лорд Съмърсет да бъде отведен от Тауър успешно, да не са го прекършили в затвора. Неговата лоялност е пословична, някои не издържаха. Доверявам му се, Хъмфри. Не се съмнявам, че Съмърсет ще има роля в онова, което ни очаква.

— Онова, което ни очаква ли, Ваше Височество? — тихо попита Бъкингам.

— Не е достатъчно Хенри просто да си смени стаите! Какво знаят хората от страната за връщането му към нормално здраве освен малцината, които го видяха да пристига тук? Не, той трябва да се покаже. В Лондон, разбира се, но и в цялата страна. Те трябва да видят краля и неговите благородници, да разберат, че Йорк вече няма власт, че истинският Пазител и Защитник на кралството отново е крал Хенри от Ланкастър.

Тъкмо Бъкингам да отвърне и граф Пърси заговори първи. Гласът на стареца беше като пронизително просвирване, звук, който накара кожата на Маргарет да настръхне.

— Крал Хенри разполага с главите на благородническите родове, за да му дават съвети, като се събуди, Ваше Височество. Най-добре е да оставим за тогава да се решават начинът и подробностите по завръщането му в обществения живот. Не бива да се боите за съпруга си. Негово Височество е заобиколен отвсякъде с верни англичани, които недолюбват Йорк или пък онзи Невил, Солсбъри. Ще минем по пътя, който е нужно да минем. И ще отсечем от корен лошите издънки, щом трябва.

Маргарет усети как се изчервява. В продължение на година и половина тя беше изолирана, забравена в Уиндзор със сънуващия си съпруг. Граф Пърси не я беше посетил дори веднъж за това време. Значението на думите му бе пределно ясно и там, на светлината на пламтящия огън, тя изпита огромна неприязън към тази врана, сгушена в кожите си, дето беше пак готова да се върне на страната на съпруга ѝ, щом той се съвзе. Затвори уста, за да овладее първата си реакция, после заговори бавно, претегляйки всяка дума.

— Аз бях гласът на съпруга си, докато той беше без глас, милорд. Тази вярност, за която споменавате — тя е нещо любимо за мъжете, нали така? Чувала съм ги да използват думата много пъти, откакто Хенри бе повален от болестта. Може би те я предпочитат повече в абстрактен смисъл, отколкото в действителността, щом стане дума за тежка работа и болка.

Граф Пърси се почеса по носа и я погледна.

— Виждам, че съм ви обидил, Ваше Височество, но не съм го искал. Крал Хенри…

— Трябва да бъде видян — прекъсна го Маргарет. За награда тя забеляза как по страните и носа му под виолетовата паяжина от капиляри плъпва по-дълбока руменина. — Какъв късмет, че някои от нас са планирали какво трябва да се направи, когато Хенри се върне. Не съм се съмнявала в това, лорд Пърси. Имах вяра и молитвите ми бяха чути, всяка една от тях.

— Както кажете, Ваше Височество — отвърна граф Пърси и устата му се сбърчи.

Маргарет кимна рязко.

— Щом кралят се събуди, ще започна приготовления за една съдебна обиколка. Минах през Уестминстърската зала преди час, милорд. Видях, че половината от банките на юристите са покрити с прашни покривки, неизползвани от дълго време. Мина повече от година, откакто кралските съдии обиколиха страната да изслушват случаи за отсъждане и да произнасят присъди. Какъв по-добър начин да се покажеш на хората от това да раздаваш правосъдие в Англия? Една голяма кралска обиколка, с две дузини съдии, областните шерифи, хиляда професионални войници, всички благороднически родове, които да съпровождат краля. От най-високопоставения до най-нисшия — всички ще разберат, че Ланкастър се е върнал да управлява. Род, който има наследник и поддръжката на най-силните кралски лордове. Това е пътят, по който съпругът ми трябва да върви сега, и никой друг.

Граф Пърси се обърна и се загледа в светлината на настъпващата зора, проблясваща по прозорците. Бъкингам го наблюдаваше периферно, погледът му подсказваше, че определено се забавлява. През месеците, прекарани в Уиндзор, той беше свикнал с френския акцент на Маргарет, удоволствие за ушите, което контрастираше със силата на думите ѝ. Граф Пърси откриваше наведнъж цялата решимост на младата кралица, което едва ли бе лъжица за неговата уста.

— Ваше Височество смята да донесе мир с кралска заповед — рече най-сетне старецът. Кокалчетата на ръцете му побеляха, когато стисна по-силно кожите около себе си, независимо че в стаята беше топло. — Наистина ли Ваше Височество вярва, че мъж като Йорк кротко ще се подчини? Мъж като Солсбъри? Ще ги накара ли Ваше Височество чинно да следват краля? — старецът се поколеба, щом една мисъл му мина през ума. Погледна по-внимателно младата тъмнокоса жена, седнала прилежно в стола си с наклонена глава, готова да слуша. — Или пък Ваше Височество смята, че те не ще откликнат на призива, превръщайки се в клетвопрестъпници, които в такъв случай могат да бъдат задържани като предатели? Това… би било начинът, който аз бих избрал, милейди.

Маргарет на свой ред го изгледа, отново почувствала инстинктивна неприязън към стареца пред себе си. Очите му са жестоки, помисли си, но все пак беше на страната на мъжа ѝ, все едно какви са причините му. А това беше най-важното.

— Ако съпругът ми повика тези лордове и те не дойдат, това би означавало война, която ще разкъса Англия. Не, не мисля, че такива рани могат да се превържат и да се забравят. Ако направим една погрешна стъпка, те ще загният и ще заразят цялата здрава плът — тя говореше с хладнокръвна увереност, думите ѝ се лееха, приковавайки двамата мъже. — Милорди, нямах никакво намерение да каня Йорк, Солсбъри или Уорик да придружат съпруга ми. Нека тези мъже си гризат ноктите и се безпокоят, докато кралят на Англия събере своите най-пламенни поддръжници около себе си. Нека Йорк види силата, която ще застане срещу него, ако посмее да издигне дори едно знаме — тя се наклони напред с немигащи очи. — Не се съмнявам, че Йорк остава заплаха за нас, милорд. Мъже, които са вкусили от властта, винаги ще я искат пак. Видях това в собствения си баща и всичките корони, за които предяви претенции и не спечели. Все пак, мъжът ми е буден само от един ден. Той трябва да покаже силата си и да язди под трите лъва. Трябва да бъде видян в добро здраве и жизнен, преди да се обърнем към заплахата, която представляват Йорк и Солсбъри. Уорик може би може да бъде спасен, не знам. Разбирате ли ме? Следвате ли ме, милорд?

Двузначността на последната фраза не убягна на стария мъж. Устата му се раздвижи, сякаш се мъчеше да избута с език нещо от кътниците. Безмълвно, той сведе глава и я погледна изпод рунтавите си вежди.

— Разбира се, Ваше Височество. Вярвам, че се стремим към едни и същи неща. Кралят да е силен. Да се изкорени заразата, посята от Невил у всички онези, дето таят в гърдите си предателство. Крал Хенри има подкрепата ми. Заклевам се в честта си и честта на моя род.

Маргарет се изпъна. Възрастният мъж като че ли я сряза. Той щеше да следва Хенри, но не и желанията на френската му кралица. Тя склони глава в знак, че уж е приела думите му, макар че вътрешно кипеше.

Бъкингам се прозя продължително с широко отворена уста, докато накрая и тя едва успя да потисне прозявката си.

— Имам чувството, че кралят ще се събуди късно днес — рече той и стана. — Смятам да дремна, да си възстановя силите, преди да са ме напуснали.

Граф Пърси също на свой ред стана, двамата мъже се поклониха и с извинение се оттеглиха. Тя ги гледаше как тръгват и подозираше, че ще си довършат разговора на някое друго място в двореца, където не можеше да ги слуша и да им се меси. Стисна длани и се загледа в огъня. Нужен ѝ беше граф Съмърсет. Нужен ѝ беше Дери Бруър. И най-вече, нужно ѝ беше съпругът ѝ и неговите лордове да я слушат. Ясно беше, че те искат да се пазарят и да маневрират без нейния глас. Беснееше, но нямаше да отстъпи. Хенри беше неин съпруг. Тя беше негова съпруга. По който и път да поемеха, щеше да се окаже с тях.

Останала сама, Маргарет се изправи и влезе през вътрешните врати в спалнята на съпруга си. Откри го там, леко похъркващ под дебелите одеяла, дългата му тъмна коса развързана и разпиляна върху продълговатата възглавница. Изглеждаше спокоен, с добър цвят на страните си. Тя почувства как изтощението от безкрайната нощ я завладява. Разкопча наметката си и легна до него, като придърпа една-единствена завивка върху си и изви тялото си тъй, че да поема неговата топлина. Хенри промърмори нещо при допира, но не се събуди и тя скоро заспа до него.

Йорк стоеше подпрял ръце на дървените перила, докато наблюдаваше с видима гордост как момчето заема позиция. Най-големият му син Едуард, граф на Марч, беше тринайсетгодишен, макар да бе по-висок и значително по-силен от градските момчета, дето бяха с по три-четири години по-големи от него. Той вдигна меча към баща си и с дръжката му свали забралото на шлема си.

— Гледай това — рече под нос Йорк.

Солсбъри се усмихна, както бе подпрял рамо на един каменен стълб. Двамата с Йорк бяха прекарали почти месец в замъка Лъдлоу, крояха планове и се приспособяваха към изненадващия и неблагоприятен развой на събитията. От масивната каменна крепост те бяха изпратили ездачи до всичките си отделни имения със заповеди, които свикваха капитаните и най-добрите им воини, и сега селото и околностите му бяха заприличали на военен лагер. Малка беше опасността от набези откъм Уелс тази година, след като новините се бяха разпространили отвъд границата на запад. Лъдлоу се бе превърнал в най-голямото въоръжено сборище в страната, а те още прииждаха. Солсбъри изпита удоволствие да се отдели за малко от сложните си задачи по осигуряването на такова множество с храна, бира и екипировка, за да погледа как този негов любимец се бие.

Двама мъже се изправиха пред Едуард на тренировъчната площадка, оградена от всички страни с покрити колонади от сив камък. Облечени в хубави доспехи, те също вдигнаха мечовете си към Йорк и сведоха глави. Джеймсън беше ковач с масивна фигура. Извисяваше се с една глава над момчето и беше около два пъти по-широк в гръдния кош. Нарочно подбран за контраст, сър Робърт Далтън беше слаб, придвижваше се с грациозни, идеално балансирани движения, краката му винаги бяха твърдо стъпили на земята.

Йорк вдигна ръка, момчето барабанчик в ъгъла поде боен ритъм и сърцата на всички, които познаваха този звук от бойното поле, забиха ускорено.

И тримата носеха щитове, закачени за лявата ръка и стиснати в подлакътната извивка. Момчето се движеше леко със своя, макар Солсбъри да забеляза, че той е твърде голям за него. Граф Едуард бавно пристъпи надясно, като държеше щита си високо, пресичайки възможността на двамата мъже да го нападнат едновременно. Мечът му сочеше право напред като змийски език в очакване.

По-едрият мъж първи направи движение. Издаде неистов рев, който отекна навред. С него целеше да уплаши младия си противник. Замахна с меча отляво на Едуард, като с трясък блъсна щита, който момчето държеше далеч от тялото си, за да поеме удара. Мъжът и момчето се обсипваха с буря от бързи удари, трополящи един връз друг, вклиняваха се в най-малкия процеп на защитата. Това продължи не по-дълго от десетина удара на сърцето, за които двата боядисани щита успяха да се ожулят и набраздят. Накрая едрият мъж се отдръпна.

— Още, Джеймсън — подигравателно извика изпод шлема момчето, — нима ти свърши силата?

Преди мъжът да успее да отговори, другарят му се включи с бързи, настъпателни стъпки. Сър Робърт разчиташе на скоростта и умението далеч повече, отколкото ковачът. Той финтираше и се завърташе, краката му с непрестанно движение търсеха най-добрата нападателна позиция, после се шмугваше назад или отблъскваше противниковото острие със своето, когато приближеше твърде много. Тази схватка приличаше на танц, но наблюдаващите я лордове трепнаха, когато Едуард бе ударен с дръжката в корема и загуби равновесие. Сър Робърт веднага го последва, притисна го и го накара да отстъпва, като удряше все по-бързо, докато ръката, държаща щита, би трябвало да е отмаляла и вкочанена чак до рамото. Бащата на Едуард ги наблюдаваше хладнокръвно, докато сър Робърт налагаше момчето и го притискаше към земята, с очи вперени в щита и с десния крак изнесен пред тялото. Почти свито на кълбо, момчето замахна към крака му и го уцели малко над глезена. Сър Робърт изкрещя от болка. Беше достатъчно бърз да си върне баланса, преди да падне, но все още куцаше, докато се оттегляше.

Едуард от Марч се изправи в цял ръст, почти ослепял от стичащата се в очите му пот, но вече събрал гняв, какъвто само едно тринайсетгодишно момче може да изпита. С вик беше негов ред да скочи напред, принуждавайки стройния рицар да върне в играта щита си. Едуард вдигна меча, за да нанесе удар по него, но после внезапно отскочи настрани и плонжира към едрия ковач, който обикаляше около него. Тази тактика свари неподготвени и двамата мъже и мечът на Едуард се стовари върху металната яка от доспехите на Джеймсън, което го зашемети. Ако момчето беше достигнало пълните си размери, това щеше да е смъртоносен удар.

В този момент на шок все още куцукащият сър Робърт Далтън пристъпи напред, опря собствения си меч във врата на момчето и произнесе ясно и силно:

— Мъртъв.

И тримата вдигнаха забралата си, макар че младият граф беше огънал своето още в първия сблъсък и сега се бореше с него. Ковачът, който с неудобство въртеше врата си, приближи, сграбчи ръба му и с все сила го задърпа, докато накрая забралото притрака и се отвори.

— Какво беше това, а? — попита Джеймсън с дебелия си бас. — Нападаш ме във врата, при положение че точно пред теб има човек?

Младият граф сви рамене, доволен, че се е показал пред всички.

— Бях те хванал натясно, Джеймсън, и ти го знаеш. А когато влизам в бой, винаги ще имам зад себе си мъже, които да ми пазят гърба. Може и ти да бъдеш, ако не остарееш прекалено много дотогава. Щеше да счупиш главата на сър Робърт…

Ковачът се разкикоти и усмивката сбърчи широкото му квадратно лице.

— Така е, да. Достатъчно дълго съм те тренирал. Не бих позволил другиму да ме прави на глупак, не и след като цял живот съм ял бой.

Очевидно бе, че той не беше пострадал от показната схватка, макар че продължаваше демонстративно да разтяга ударения си врат.

— Браво! — подвикна Йорк отстрани. — Слушай учителите си, Едуард. Ставаш все по-силен и по-бърз всеки път, когато те гледам.

Двамата мечоносци се поклониха дълбоко, щом чуха гласа на Йорк, а Едуард се изчерви от удоволствие при похвалите на баща си, и вдигна гордо меч.

— Той мисли много точно — рече Солсбъри. Собственото му настроение се беше повишило, щом видя какво детско удоволствие изпита приятелят му. — Добро равновесие, първият признак на бързината. Добре са го обучили.

Йорк се опита да свие небрежно рамене, но радостта, че виждаше колко добре се бие най-големият му син, извираше на топли вълни от него.

— Да, Едуард има кураж и Джеймсън и сър Робърт знаят как да го изкарат на показ. Няма да срещне мнозина, дето ще са силни като ковача, а пък сър Робърт е обучаван първо във Франция и после в Англия. Рядко съм виждал някой толкова добър с острието. Само след няколко години мисля, че ще си струва да гледаш как момчето се бие.

Двамата мъже се обърнаха, когато чуха стъпки откъм далечния край на колонадата. Солсбъри видя, че идва сестра му, херцогиня Сесили, съпруга на Йорк и майка на развълнуваното момче, което сега цепеше въздуха и поваляше куп въображаеми съперници на тренировъчната площадка. Солсбъри се почувства стар, като гледаше един толкова млад живот, чиито истински битки тепърва предстояха.

— Гледахме тренировката на Едуард, Сесили — подвикна той на сестра си, когато тя приближи. — Много обещаващо е момчето — но пък с тази кръв може ли да не е? Чудя се дали съименникът му, крал Едуард, е бил толкова висок на неговата възраст? Расте като гъбка момчето, щом се обърна и вече е качил един инч. Ще стане по-висок от мъжа ти, не се съмнявам.

Солсбъри видя, че сестра му е притиснала към гърди най-малкото си дете, поставено в бродирана платнена люлка, която тя бе привързала през рамо. Малкият плачеше с изумителна сила, гневен, пронизителен рев, който дори от няколко крачки разстояние цепеше болезнено ушите. Той усети как настроението на Йорк се развали, щом тя приближи до него.

— И как е племенникът ми? — попита Солсбъри с насилена веселост в гласа.

— Все още страда. Открих при него един лекар, който се мъчеше да го разтяга, но той пищеше толкова ужасяващо, че не можех да му позволя да продължи. Това по твое нареждане ли беше? — острият ѝ взор тъй закова мъжа ѝ, че той извърна очи, вместо да я погледне.

— Предложих му да пробва, Сесили, това е всичко. Човекът всъщност мислеше, че някакъв вид дървена скоба може да помогне на растежа му — само за няколко години. Имам майстори, дето могат да конструират подобно нещо, ако ти се съгласиш — какофоничните звуци достигнаха нови висоти, Йорк се сепна и запуши с пръст ухото си. — Боже мили, чуй го сега! Това дете никога не спи, само реве! Мислех си, че ако гърбът му може да се изправи, това ще му донесе спокойствие.

— Или пък да бъде счупен, та да умре! — скастри го Сесили. — Не ща да чуя нищо повече за тези скоби. Ще ме оставиш аз да се грижа за Ричард оттук нататък. Няма да оставя разни глупаци да го измъчват, да го изцеждат като мокър парцал.

Изправен пред неудобството да бъде свидетел на такава гневна сцена между съпруг и съпруга, Солсбъри се отдалечи, за да наблюдава инструктажа на площадката, като нарочно се скри с няколко крачки зад един пилон, та да им даде някакъв вид лично пространство. Засмука вътрешността на устната си, когато Йорк проговори пак, раздразнен, че подслушва една женена двойка, на която не ѝ пукаше за околните.

— Сесили — рече Йорк със силен глас, за да надвика крясъците на детето, — ако искаш да проявим милосърдие, ще го изнесеш навън някоя зимна нощ и ще оставиш студът да си свърши работата. Той е на две години и продължава да пищи денонощно. Казвам ти, спартанците са имали това право. Лекарят ми казва, че гръбначният му стълб се изкривява и че ще става все по-зле. Няма да живее без болка и няма да ти благодари, че си го спасила, ако се превърне в инвалид. Нима ще донесеш позор в дома ми с този изкорубен син? Какво ще стане, дали ще полудее от това, ще бъде зарязан в някоя самотна къща да го гледат слугите — като някое бясно куче или идиот? Не е грях да го пуснеш да си върви, просто го остави на студа. Отец Самюъл ме увери, че е така.

Когато Сесили му отговори, гласът ѝ беше като съскане на змия и брат ѝ се стресна за приятеля си.

— Няма да докоснеш и косъм от главата му, Ричард Плантагенет! Чуваш ли ме? Загубила съм пет деца за твоя род и име. Родила съм и шест живи и пак съм бременна. Вярвам, че съм дала достатъчно за Йорк. Тъй че, ако реша да задържа това дете, дори той да не проходи, то това не е твой проблем. Достатъчно съм сторила, износила съм достатъчно деца. Това тук има повече нужда от мен от всички други накуп и аз ще се грижа за него, сама, ако трябва. Обещай, че няма да подшушваш на лекарите, Ричард. Кажи ми, че не е нужно да съм нащрек да не би някой да му поднесе някое отровно лекарство.

— Разбира се, че не — изръмжа той. — Но, заклевам се, това дете ти е повредило мозъка, Сесили. Деца умират, в реда на нещата е. Някои живеят и израстват силни, а някои бедни души страдат като това тук, уловени между живота и смъртта. Сега съжалявам, че му дадох името си. Само да знаех, че ще представлява това малко пищящо вързопче…

— Недей! — отвърна Сесили с очи, блеснали от сълзи.

— Когато носиш дете, ставаш друга жена, Сесили. Изобщо не те разбирам. Давай! Прави каквото искаш с него. Аз имам други синове — тогава той се извърна и обърна очи към тренировъчната площадка, където най-големият му син атакуваше един дървен стълб, обвит в плат и кожа, и го налагаше с все сила. Йорк усещаше гневния поглед на жена си върху себе си още дълго време. Но отказа да се обърне и след време тя си тръгна със скована стойка.

Солсбъри се върна и застана до рамото на Йорк, оставяйки му време да възвърне спокойствието си. После двамата мъже се загледаха в младия Едуард, който разцепи тренировъчния пилон на две и изкрещя триумфално, като падна на земята. Контрастът между двамата сина в този момент не можеше да бъде по-голям.

— Ще всява ужас на бойното поле — рече Солсбъри, като се надяваше да види поне малко от гордостта и удоволствието да се връщат върху лицето на Йорк.

Вместо това приятелят му се намръщи и съсредоточи поглед някъде в далечината.

— Може би няма да се наложи — рече той с дрезгав глас, — ако все още е възможно да се помиря с Хенри. Ти го видя, Ричард, застанал там, най-сетне с образа на човека, който трябваше да бъде. За първи път ми заприлича на баща си. Това бе може би най-странният момент в живота ми. Кралят ме отпрати, сякаш бях пребито куче, въпреки това сърцето ми се преизпълни с радост да видя у него такава сила — Йорк поклати глава, зашеметен от спомена. — Ако успея да накарам Хенри да разбере, че не съм заплаха за него, на сина ми може цял живот да не му се наложи да се бие. За нищо друго не ме е грижа, освен за рода и името ми — задълженията ми са свързани единствено с това да задържа титлите и земите си, за да може Едуард да ги наследи.

— Ще бъда щастлив, ако видя двама ви сдобрени — отвърна Солсбъри, като скри изумлението си. — Само че ти самият твърдеше, че край краля има твърде много мъже, които недолюбват името Йорк и му шептят в ушите, а и френската му кралица, тя също няма приятелски чувства към теб. Да разбирам ли, че все още не са те повикали за неговия велик Съвет, тази Обиколка.

— А тебе? — попита другият. — До мен нищо не е дошло. Редом с краля ще яздят херцози и графове, дори нисшестоящи барони, но не и ние двамата. Мъже, които познавам от години, вече не отговарят на писмата ми. Ами сина ти Уорик?

Солсбъри поклати глава.

— И той е изпаднал в немилост явно. Брат ми Уилям е бил извикан в Лондон. Граф Пърси е женен за една Невил, въпреки това стои до краля. Какво, мислиш, означава това?

Остатъци от гневния диалог със Сесили все още нюансираха тона на Йорк, когато му отговори.

— Означава, че ушите на крал Хенри са пълни с отрова, това означава. Всички тези приказки за „защита на кралството от онези, дето застрашават мира“ — кого другиго биха имали предвид, ако не Йорк и Солсбъри? Да, и Уорик също, ако застане до нас. Струва ми се дребнава злоба, дето опетнява името ми след всичко, което съм направил за трона на Ланкастър. Двамата с теб дадохме титлата Уелски принц на сина му, за бога! Докато кралят спеше, защитавахме Англия от всички, които ѝ бяха хвърлили око. Може би трябваше да оставя на французите контрола върху Ламанша, та да правят набези по бреговете ни, или пък да бях пренебрегнал подкупничеството и корупцията на користните лордове, когато ме викаха да осъдя поведението им. Господи, Боже, знам, че имам врагове, твърде много, за да ги броя. Един по един всички, които наричах приятели, се отдръпнаха и сега са под крилото на кралица Маргарет. Писах на Ексетър, Ричард. Независимо от различията ни този човек се ожени за най-голямата ми дъщеря. Мислех си, че ако се стигне до избор, той и аз… все едно, няма значение. Нямам отговор от него. Домът на собствената ми дъщеря за мен е затворен.

— Не можеш да очакваш повече. Принудиха го да живее в Понтефракт по твоя заповед, Ричард. Ексетър не би простил това с лекота. Не, Ексетър ще подкрепи Пърси, а те са в калта. Но все пак, имаш съюзници — отговори Солсбъри. — Обещал съм ти своята подкрепа. Моето име е свързано с твоето по всякакъв начин, тъй че двамата се издигаме или падаме заедно. Синът ми все пак идва в Лъдлоу с повече от хиляда войници от имотите си — дори в каменното сърце на крепостта Солсбъри сниши глас почти до шепот. — Ако те ни обявят за предатели, ще бъдем достатъчно силни да се хванем за оръжието.

— За бога, не това искам аз — възпротиви се Йорк. — В деня на сватбата ми със Сесили ти ми каза, че родът Невил е с мен, помниш ли? Спази думата си, когато трябваше, и съм ти благодарен — ръцете му стиснаха още по-силно перилата и кокалчетата му побеляха. — Баща ми бе екзекутиран за държавна измяна, Ричард. Разбираш ли, че лесно няма да потегля по този път? Ако тронът ми падне в ръцете, няма да го откажа, разбира се, че не! Но съм преживял абсолютно цялото си детство като храненик, с опетнена чест и име. Нима искаш името Йорк да се окаля до черно? — той сведе глава към него и заговори с рязък шепот: — Казвам ти, няма да се вдигна с оръжие срещу него. Не мога, не и както е сега. Когато Хенри беше болен и хората твърдяха, че ще умре, беше съвсем различно. Сега се е събудил — и не е същият човек. Ти беше там, видя го. Може би духът му е възмъжал, докато е спал, не знам. Може Господ да му е възвърнал мозъка в безграничната си милост. Всичко се е променило сега, след като агнето е напълно събудено, след като се е превърнало в мъж. Всичко е ново.

В двора Едуард Марч сбираше нещата си, за да си тръгва. Беше свалил шлема и косата му беше черна и мокра от пот. Солсбъри видя как момчето поглежда към колонадите за одобрението на баща си, но Йорк не забеляза.

— Ако можех да прекарам само час с краля — побърза да продължи той, докато ръцете му стискаха перилата, сякаш искаше да ги пречупи. — Ако можех да съм сигурен, че е прочел писмата ми, или да можех просто да изхвърля тези шепнещи мъже, щях да успея да спукам този цирей. Съмърсет! Чу ли, че вече е произведен в херцог? И капитан на Кале? Моята титла, край, няма я! Мъжът, когото пратих в затвора, е обявяван за „верен и лоялен поданик“ на всеки ъгъл в Лондон, като така аз ставам за смях. Съмърсет, Пърси, Ексетър, Бъкингам и Дери Бруър. Докато те са живи и процъфтяват, шансът на моя крал да живее му се отнема. Казвам ти, той пак ще потъне, с тези хора около себе си.

Солсбъри чувстваше единствено раздразнение, докато Йорк говореше. Преди този мъж беше като скала за амбициите на рода Невил. Една среща със събудения крал и камъкът Йорк сякаш се пропука до основи. Той не показа разочарованието си, когато отговори:

— Каквото и да плюят срещу нас, никой крал не може да управлява без тримата си най-силни лордове. С времето Хенри ще разбере това, сигурен съм. Но, приятелю, знаеш, че не можем да идем при него без въоръжени мъже, иначе ще ни завържат, ще ни уловят като рибки в рибарска мрежа. С твоите и моите войници, които ще гарантират безопасността ни, крал Хенри ще трябва да изслуша справедливите ни оплаквания. Няма да седя и да чакам мъже като граф Пърси да ме обявят за враг на Короната! Нито пък ти. Трябва да действаме решително и стремително, за да представим нашия случай. До лятото вече това ще е зад гърба ни и мирът ще бъде възстановен. Защо не? — Солсбъри усещаше, че говори на вятъра. Йорк не го слушаше, както бе застанал там застинал и вкаменен, все още бесен на жена си.

— Съжалявам за сина ти… че е… сакат — рече Солсбъри.

Йорк сви рамене и поклати глава.

— И преди съм погребвал деца. Сигурно и в бъдеще ще се случва. Няма значение какво се случва с едно болнаво момче, макар че се страхувам за напрежението върху майката. — Той погледна приятеля си право в очите и в тях се четеше болка. — Сесили се е вманиачила по това дете. Има моменти, в които просто ми се иска малкото човече да… Няма значение. Ела, сигурно си гладен. Нека готвачката ми ти приготви нещо специално. Направо прави чудеса с осолената риба.

Йорк потупа приятеля си по рамото и двамата се запътиха към банкетната зала. Известна част от напрежението им се изпари при мисълта за едно добро ядене.

След първите жестоки студове тази година зимата бе почти мека. В кралските апартаменти в Тауър все още горяха огньове във всяко огнище, понякога разположени и в двете части на една и съща стая, и всички те се бореха да стоплят древната крепост от студа и влагата на реката, която течеше край стените ѝ.

Дери Бруър си беше върнал част от килограмите, които свали. Косата му порасна и бе подстригана от личния бръснар на краля, а кожата му загуби онази восъчна, жълтеникава бледност, резултат от малкото храна и твърде многото притеснения. По съвет на лекарите Хатклиф и Фосби той всяка сутрин пълнеше стомаха си до пръсване с говежди бульон и цветно зеле, последвани от три пинта нискоалкохолна бира — почти същата диета бе наложена и на краля, за да възстанови кръвта си. На Дери вече му се повдигаше от зеле — зеленчук, който сякаш го следваше като призрак, макар след това той да прочистваше устата си с френско бренди. С удоволствие усещаше как силата му се възвръща, чувстваше се като Самсон, когато косата му никне.

Кралят също придобива малко цвят на лицето, мислеше си Дери. Хенри седеше кротко и тихо, но очите му бяха будни, лицето му вече не приличаше на отпусната маска. Тази проява на елементарен интерес изглеждаше изумителна за онези, които го познаваха преди да се срине. Седнал само на няколко фута от краля, Дери едва се въздържаше да не го зяпа. Мъжът, когото бе познавал, беше само сянката на този, който се бе върнал обратно, нямаше друг начин да го опише. Знаеше, че Маргарет все още усеща у него някаква нестабилност, сякаш Хенри беше купа, която можеше да се счупи при най-малкия удар. Въпреки това голямото спане по някакъв начин бе възстановило краля, изцерило бе пречупената му воля, независимо от това какви пукнатини бяха останали под повърхността.

Хенри усети безмълвно изучаващия го поглед и впери въпросително очи тъкмо когато той сведе глава към краката си. Дери бе виждал лудостта и преди под различни форми, събудена от гняв или скръб, или пиене, или пък просто дошла от никъде, сякаш донесена от летния вятър. Той знаеше, че съзнанието си има собствен свят, всички звезди и планети на небето, взети заедно, бяха по-малко сложно устроени от човешките мисли. Каквито и дяволи или болести да бяха прояждали волята на краля, та да го превърнат в дете, те го бяха напуснали сега. Най-сетне мъжът отдолу можеше да се прояви.

Дери издиша шумно и почувства как очите му, изненадващо, се пълнят със сълзи. Както бе със сведена глава, той ги избърса, без някой да го види, и се замисли за работата си и всичките ѝ дребни неприятности. Вече се бе видял принуден да потушава слуховете, че духът на краля е бил заразен на някое друго място. Лондончани имат талант да шептят тайно, мислеше си понякога. И при най-малка възможност те закриваха уста с ръка и просъскваха нещо за дяволи или копелета, или пък тайни евреи на високи постове. Самият той бе давал началото на подобни лъжи и много трудно беше те да се опровергаят. Понякога си мислеше, че хората имат нужда или от добър водач, или пък просто от един хубав ритник в задника.

Докато той седеше с увиснала глава, Съмърсет крачеше нагоре-надолу из стаята, като нервната му енергия бе дошла в резултат на затворничеството. Едмънд Бофорт бе прекарал много месеци като затворник в Тауър, макар че заради ранга си бе разполагал с две големи стаи, с меко легло, бюро и слуги на повикване.

— Ваше Височество — започна той, — събрал съм толкова много съдии с персонала им, че всяка стая в странноприемниците на града е изпълнена с тях. Самата крепост Тауър е претъпкана с войници, най-добрите стражи, които да придружат Ваше Височество на север. Вече чакаме само неколцина — като сред тях най-високопоставеният е Хенри Холанд, херцог на Ексетър.

— Братовчедът Ексетър имаше четиристотин мъже преди — тихо отбеляза кралят. „Преди“ беше станало символ за периода, преди той да изпадне в състояние на безтегловност. — Помня го избухлив като кибрит, младия Холанд. Получил ли е съобщението ми по вестоносец?

— Със сигурност, Ваше Височество — отвърна Съмърсет. — Свитъкът е попаднал лично в ръката му. Мисля, че доста е поотслабнал през затворничеството си в Уелс, но е дал клетва, че ще дойде. Не изпитва излишна любов към Йорк.

— Въпреки това е женен за една от дъщерите му — обади се Маргарет. Тя седеше до мъжа си, подчертавайки правата си на съпруга с близостта си. Дери вдигна очи, когато тя заговори.

— И този съюз може все още да го раздвоява.

— Не — отвърна Хенри, — Йорк го е наказал, защото е взел страната на Пърси. Неговата лоялност е ясна. Всичко, което има, е дошло от моята ръка. Не бих поставил под съмнение човека само заради това, че се е оженил за една Плантагенет, както не бих се съмнявал в граф Пърси заради съпругата му Невил. Но няма да го чакам. Какво друго?

Съмърсет се обърна, за да поеме отново маршрута си по килима пред камината. Дери, щом му се представи възможност, реши да отговори на въпроса сам.

— Ваше Височество, притеснява ме това, че все още не сме се свързали с Йорк и Солсбъри. Двамата със Съмърсет може да имаме своите оплаквания от тези хора, но ако не ги доведем в Лондон да положат клетва, страхувам се от техните армии. Заедно с младия Уорик те притежават повече земи и мъже от всяка друга фракция с изключение на кралския род. Йорк сам по себе си е най-богатият лорд в Англия, Ваше Височество. Можем ли да пренебрегнем такъв човек?

В предни години Дери знаеше, че кралят вече ще кима с глава, преди да е изказал думите си докрай, и ще промълви: „Както кажеш, Дери“. Странно притеснително му беше да види как сега той преценява и претегля, вместо да избълва одобрението си. Но първа заговори Маргарет, изпреварвайки съпруга си.

— Тук сме в затворен кръг, мастър Бруър, нали?

— Разбира се, Ваше Височество. Най-доверените ми хора са заобиколили стаята. Никой не може да ни подслушва.

— Тогава ще кажа на глас онова, което отдавна се върти в главата ми. Няма да има мир, докато е жив Йорк. Той ламти за трона на съпруга ми и ще го присвои, ако му дадем и най-малката възможност. Нарекохме това събиране тук Съдебна обиколка и точно тъй си е, но с нея също показваме и силата си. Лордовете, тръгнали на север с краля си, ще видят мнозина, които още поддържат рода Ланкастър. Ще видят, че кралят се е върнал да управлява, че по Божия милост е излекуван. А в случай че Йорк и Солсбъри ни предизвикат, ще бъдат посрещнати от армии, от хиляди, които ще застанат на пътя им. Тогава поне проблемът ще бъде уреден.

Дери се мръщеше, докато слушаше.

— Милейди, ако Йорк и Солсбъри се превърнат в предатели, ако вдигнат знамената си срещу краля на Англия, не мисля, че резултатът е гарантиран — много са големи рисковете да се провалим. Йорк и Солсбъри имат своите врагове, разбира се, но и твърде много хора шепнат тук и там, че са се отнесли неблагодарно към лоялността им. Не мога да знам какво таят в сърцата си всички лордове, Ваше Височество, но знам само, че някои от тях все още изпитват съчувствие към тези двамата. Със сигурност съм наясно, че има хора, дето смятат, че трябва да ги приласкаем, да ги върнем обратно, дори да ги наградим за добра служба.

Той пак сведе глава, когато Маргарет го изгледа остро, и обърна поглед към огъня.

— Милейди, бих бил доволен да чуя, че нашето намерение е да ударим Лъдлоу, да го обсадим и да уморим от глад Йорк, или пък да разбием стените му. Че другата работа, Кралската обиколка на север, е само за разсейка, без да има сигурни резултати от нея. Йорк е подмолен човек, Ваше Височество, подмолен, отмъстителен човек, който разполага и с богатство, и с войници на повикване. По̀ бих предпочел да го разбием, отколкото да го пренебрегваме.

— Познавам го доста по-добре от теб, мастър Бруър — рече крал Хенри, изплувал от размишленията си. — Макар че не мога да знам какво таи вътрешно, благоволението на Ричард Йорк няма как да бъде купено с подаръци и обещания — както казваш ти самият, едва ли може да се изкачи по-високо от това, с всичките си титли и богатства. Ако го повикам, би било равносилно на това да пусна змия в пазвата си и да я моля любезно да не ме ухапе с отровния си език. Не, съпругата ми е права тук, мастър Бруър. В Лондон е вярната ми армия и аз ще тръгна на север към Лестър с нея. Ако Йорк може да си почерни душата дотолкова, че да няма спасение, ако може да престъпи клетвата си и да приеме това проклятие, то аз ще му отвърна… — думите на краля секнаха и той се взря в нищото, докато другите чакаха, обзети от нарастващо безпокойство. Най-сетне Хенри поклати глава объркан, а по лицето му плъзна тъмна червенина. — Та какво казвах?

— Йорк, Ваше Височество — рече Съмърсет притеснено.

Херцогът бе пребледнял и изражението му се отразяваше по лицата на кралицата и на Дери Бруър, които се тревожеха за обременения дух на Хенри. Дери едва потисна тръпката си при мисълта, че болестта на краля може да се завърне, може все още да се таи някъде свита на кълбо у младия мъж, когото той следваше.

— Да… Йорк — продължи Хенри. — Ако той и неговите поддръжници ме нападнат, страната ще се вдигне срещу предателството му. Всеки един от придружаващите ме графове, всеки херцог, всеки барон, всеки рицар и професионален войник ще грабне меча, копието и лъка и ще се изправи срещу него. Всяко село, всеки малък и голям град! Кралят е недосегаем, Съмърсет! Кралят е неуязвим, богопомазан. Всеки мъж, който застане срещу мен, ще гори в ада. Това е отговорът към мъже като Йорк и Солсбъри. Ще тръгна на север в мир, но ще му отговоря с война, ако излезе дори на крачка извън своята крепост — кралят спря, за да разтрие с кокалчета слепоочията си, да отмахне болката, после затвори очи.

— Маргарет, ще бъдеш ли тъй добра да повикаш Хатклиф? Той прави прекрасна отвара срещу болка, а главата ми ще се пръсне.

— Разбира се — отвърна тя и се надигна. Дери стана с нея и тя избута мъжете от стаята, за да се погрижи за мъжа си, като извика през отворената врата да доведат лекаря. Един слуга хукна да го открие.

Щом вратата зад гърба му се затвори, Дери се озова в доста по-студения коридор, хвърли бърз поглед към Съмърсет и видя собствените си безпокойства, отразени в неговото лице. Никой от двамата нямаше да спомене за внезапната отнесеност на краля, убеден бе в това. Мисълта, че Хенри може да има само ограничено време, преди да потъне отново в онази мечтателна лудост, беше ужасяваща, необозрима и накара Дери да потръпне и да се почувства зле. Да облече в думи този страх, беше все едно да го материализира. Като мълчат, и двамата можеха да си кажат, че е било въображението им.

— Можем ли да избегнем война, Бруър? — изведнъж го попита Съмърсет.

— Разбира се, милорд. Въпросът е, трябва ли да я избегнем? Наполовина съм убеден, че нашата млада и гневна кралица има право. Може би трябва да разкъсаме фалшивите одежди на тази Съдебна обиколка и да изправим кралската армия срещу Йорк. Неделима част от всяка победа е да избереш в кой момент да нападнеш. Не искам да изпуснем най-добрия шанс, който може би ще имаме.

Съмърсет го наблюдаваше внимателно, докато говори.

— Но… — подсказа му той.

Устата на Дери потрепна.

— Но… ох, има стотина „но“, милорд. „Но“ кралица Маргарет е права, че кралят трябва да се покаже след толкова дълго отсъствие в кралството. „Но“ Йорк все още не е предател, колкото и да го ненавижда кралицата. Господ ми е свидетел, че не съм му приятел, но той направи сина на Маргарет Уелски принц и управляваше с дипломатичност и умение, докато това беше негово право. Не бих се доверил на Солсбъри на разстояние сто мили от граф Пърси, трябва да ви кажа. Двамата се мразят ожесточено. Но Йорк? Не мога да си представя да си присвои трона. Колкото да не ми е приятен, твърде много е изпълнен със собствената си докачлива гордост. И ако наистина се стигне до меч, лък и брадва, пак можем да загубим, милорд, без да имаме втори шанс да се върнем обратно на този ден и да изберем по-добро решение.

— Кралица Маргарет вижда в Йорк заплаха за съпруга и сина си — рече Съмърсет. — Не мисля, че ще се задоволи с решение, което не приключва с главата му, забучена на кол.

— А нейното мнение влияе на краля — добави Дери и отмести поглед замислен. — Хора като мен — хора като вас или граф Пърси — могат да крещят от сутрин до вечер, но същата нощ тя ще бъде там да му шепне на ухото — Дери въздъхна шумно. — Ако можем да настроим един срещу друг Йорк и Солсбъри, или пък Солсбъри и сина му, можем да загубим само един и да спечелим двама, възвърнали си благоволението на краля. Знам, че кралица Маргарет се възхищава на младия Уорик и няма да се радва да го види повален заедно с баща му. Бих могъл да му пиша, милорд, ако успея да намеря подходящите думи. Подходящите думи винаги ги има, стига човек да е достатъчно проницателен да ги види.

— Граф Пърси ми напомни, че трябва да имаме предвид сина на Йорк, Едуард Марч — рече тихо Съмърсет. — Той се чуди на глас дали смъртта на Йорк при болест или пък нещастен случай би донесла край на тази заплаха.

Дери го погледна в очите и видя напрежението в тях.

— И как му отговорихте, милорд?

— Ами, казах му да върви по дяволите, Бруър. Надявам се, че ти би казал същото, ако ти спомене подобно отвратително нещо.

Дери усети, че нещо в него се отпусна с облекчение. Харесваше лорд Съмърсет, човек, който не виждаше полусенки в присъдите си. Той наклони глава.

В този момент по коридора се зададе тичешком доктор Хатклиф, порозовял и изпотен от тичането от другия край на Тауър.

— Извинете ме, милорд, мастър Бруър — каза им. — Кралят ме е викал.

Двамата мъже се оттеглиха и докторът се втурна вътре, като затвори плътно вратата след себе си.

Дери насочи вниманието си обратно към Съмърсет, след като онзи изчезна.

— Йорк пише писма, милорд. Виждал съм някои от тях, преписани за мен от хора, дето му нямат доверие.

— Измяна ли? — попита херцогът със светнали очи.

— Съвсем не. С всяка своя дума той почита краля, но се оплаква много от вас и от Пърси, и от останалите лордове около краля. Той не познава сегашния Хенри. Смятам, че донякъде все още вижда краля такъв, какъвто бе едно време: агнето, голобрадото момче. Господ е свидетел, искам Йорк да падне, милорд. Нищо повече не искам от това да стоя над изстиналото му тяло върху студеното поле. Докато е жив, той е опасност за моя крал дори само със силата си и с подкрепата на рода Невил — независимо дали някога ще посмее да посегне към трона, или не.

От отчаяние и изтощение Дери подритна с крака си едно малко камъче на пода и го запрати надалеч.

— Смятам, че преди ви казах истината. Ако се извади оръжие, не мога да съм сигурен кой ще победи. Сигурно има друг начин, друго решение на проблема с Йорк. Двамата трябва да го открием. Докато не засвирят тръбите, милорд. Докато не дойде този момент, все още съществува възможност да подчиним Йорк. А ако засвирят, значи ще сме се провалили.

— И какво ако засвирят? — попита Съмърсет, макар че и двамата знаеха отговора.

— Тогава заедно с вас ще работим, за да унищожим Йорк и всеки, който застане до него. Ще жертваме живота си, за да вземем неговия, ако се наложи. Ако дипломацията не сполучи, милорд Съмърсет, трябва да последва война — и ако това стане, няма да позволя Йорк да триумфира, докато съм жив — той се усмихна горчиво. — В крайна сметка, и той не би оставил някой от нас да живее дълго.

Съмърсет кимна замислено.

— Знаеш ли, Дери, когато бях момче, избягах едно лято и тайничко отидох да видя селския панаир, да погоня местните момичета, да пия и да ми предскажат бъдещето. Баща ми така и не разбра, че съм излязъл от стаята си. Сигурно и ти си правил нещо подобно навремето.

Лицето на Дери се разтегли в усмивка, като чу това; той поклати глава.

— Опасявам се, че детството ми е било малко по-малко… благородническо, милорд, но продължете.

— Пих твърде много медовина и бира, разбира се, и си спомням как се натисках с една девойка, дето настояваше първо да ѝ платя, преди да ми позволи да я положа на земята. В по-голямата си част нощта ми се губи, но си спомням една циганка и шарената ѝ шатра. Тя ми гледа на ръка в тъмното, докато шатрата ѝ се люлееше наоколо ми и едвам се удържах да не повърна.

Погледът му се изцъкли, потънал в спомените, а Дери скръсти ръце.

— И ви окрадоха сигурно? Или пък това беше момичето във високата трева? — подсказа му той.

— Боже мой, не бях чак толкова пиян. Не, тя ми каза, че Съмърсет ще умре в двореца, не на бойното поле, не от настинка или болест. Аз не ѝ бях казал името на баща ми, Дери, макар че тя го знаеше.

Дери погледна към пръстена печат, който украсяваше ръката на херцога, и който носеше герба на семейството му.

— Такъв им е занаятът, да внимават за знаци, милорд. Убеден сам, че ви е взела парите заради хубави обещания и е казала почти същите неща и на следващия си клиент.

— Не вярваш в такива неща, тъй ли? Оттогава насам съм се бил в десетина военни акции и дори не сам бил раняван, Дери. Без драскотина. Дори не съм боледувал, а познавам поне дузина маже, дето умряха без време, не, две дузини, дето се потяха и предадоха Богу дух от някакъв бич, който им съсипа телата. Разбираш ли ме? Живял сам омагьосан живот, докато другите умираха около мен. И знаеш ли защо — Съмърсет се наведе към него с блеснали очи и му довери тайната си. — Никога не съм пътувал до Уиндзор, нито веднъж за трийсет години. Това е личната резиденция на краля, най-голямата в страната. Кой друг замък бе могъл да бъде „двореца“ от предсказанието, виждаш ли?

Дери изведнъж се изсмя и звукът излезе като лай, който стресна херцога и той трепна.

— Съжалявам, милорд — рече Дери, като почти се давеше от забавление. — Вие сте мъж, когото уважавам и аз не би трябвало да… — но прекъсна пак, защото не можеше да овладее смеха си.

Съмърсет изглеждаше обиден, а нараненото му изражение остави Дери без дъх и го накара да се подпре на стената за опора.

— Тъкмо щях да кажа, че Йорк няма да ме затрие, колкото и да не ме обича — продължи Съмърсет сковано. — Известно време се страхувах, докато бях в Тауър. Предсказанията са неясно нещо и се боях, че може това да е мястото, където ще умра, но после ме спасиха, пак бях изпратен да служа на краля си. И нищо повече не може да всее страх у мен, нито Йорк, нито Солсбъри или… каквото и да е друго.

— Съжалявам, милорд. Не биваше да се смея — повтори Дери, който се овладя, докато бършеше очите си. — Как бих искал да имам някой магически талисман или пък обещанието на циганка просякиня да ми помага свише, наистина би било хубаво. Бих искал да съм сигурен откъде идва заплахата — дали от Йорк, или от Солсбъри, или пък от някой друг дявол, който още не съм успял да забележа, дето се е скрил на тъмно местенце.

Съмърсет съвсем не се беше успокоил и продължаваше да стиска челюстта си.

— Има и такива, дето притежават действителна мощ, Дери, все едно дали идват от дяволи, или ангели, дали ще решиш да вярваш в тях, или не. Възнамерявах да ти внуша малко повече кураж, а не да се превърна в прицел на подигравки. Сега ще ти пожелая лека нощ — херцогът леко склони глава и си тръгна, оставяйки Дери загледан присмехулно в гърба му.

Ричард Уорик пристигна в замъка Лъдлоу към края на април, като доведе със себе си и брат си Джон, заедно с около хиляда и двеста мъже, които да присъедини към силите, разположени край замъка. Шестстотин от тях бяха опитни стрелци, които си знаеха цената и се разхождаха по улиците с наперена походка. За нула време те организираха в земите на замъка центрове за стрелба и упражняваха по цял ден уменията си. Останалите бяха въоръжени с брадви и алебарди, набрани и екипирани от приходите на Уорик в средните и северните графства, които беше свикал да му служат като техен феодален господар. Йорк и баща му се развеселиха от одеждите им — Уорик беше облякъл всеки един в яркочервена туника над ризницата, боядисана с корен от брош. Като техен командир, той носеше същия цвят, поръбен с бяла ивица.

Настроението на Йорк се повиши, като видя толкова много бойци да се включват към силите му в Лъдлоу. През последните седмици на бездействие не го свърташе, пишеше писма и изпращаше вестоносци, мъчеше се да си осигури още поддръжници, докато кралят си възвръщаше силата и се подготвяше за Голямата обиколка от Лондон. Йорк настоя още първата вечер да отпразнуват с пиршество пристигането на синовете на Солсбъри и изпразни избите на крепостта от старите френски бъчви, за да е сигурен, че за всеки ще има по пълна чаша, с която да пие за водачите си.

На следващата сутрин Йорк спа до късно в покоите си. Уорик и брат му не бяха толкова зле и станаха в ранни зори да ловуват с баща си. Яздеха през огромни пространства, населени с палатки и войници, които закусваха край малки огньове. Мъжете ставаха почтително в присъствието на благородниците, после пак се настаняваха, за да ядат, да лъскат, да поправят или острят. Независимо от махмурлука тази сутрин идването на Уорик бе усилило напрежението в лагера. Такива многобройни армии не се събираха, за да седят и да се припичат на пролетното слънце.

— Живописна група представляват твоите червени воини — подвикна Солсбъри на сина си, докато яздеха по една пътека. — Мисля, че враговете ти на бойното поле ще изпопадат дори само от славния им вид.

Уорик забели очи за пред брат си Джон. И двамата синове на Солсбъри се чувстваха отлично навън тази сутрин. Слънцето грееше, те бяха в добро здраве и разполагаха с армия, готова да ги последва.

— Искам да почувстват, че са едно цяло, един мъжки организъм, татко. Туниките означават, че ще се намират едни други лесно на бойното поле, с един поглед ще разпознават приятел от враг. Ще видиш, ако се стигне дотам.

Солсбъри подсмъркна подигравателно, макар и за двамата да беше очевидно, че се гордее със сина си.

— Представям си, че и стрелците сигурно ще се радват на такива очевадни мишени — добави той.

— Стрелците ми носят същото червено — отвърна Уорик. — Те ще отговорят на всяка подигравка със собствените си стрели. Цяло състояние платих за бои и платове, но така, както са в един цвят всичките, заклевам се, татко, вървят по-изправени.

Тримата Невил отминаха часовоите и съгледвачите около замъка, макар да не се отдалечиха толкова, че да не могат да се върнат в галоп, ако забележат или бъдат засечени от някой враг. По пътищата около Лъдлоу тази година не се навъртаха много крадци и разбойници. Те се бяха преместили към градове, където нямаше тълпи от въоръжени мъже, които да лагеруват на прага им. И все пак винаги имаше опасности. Лондон се намираше на повече от сто мили — едва ли не в друга страна, толкова далеч беше от Лъдлоу. Въпреки това двама от членовете на семейството бяха присъствали при нападението на Пърси по време на сватбата на Джон и само глупак би яздил, без да прояви грижа и предпазливост.

Солсбъри спря до едно дървено мостче над потока и направи знак на Ричард и Джон да приближат, за да говори тихо. Денят се затопляше, червени и зелени водни кончета се стрелкаха над водата и привличаха погледите, като лапваха по някое насекомо във въздуха.

— Тук сме сами — започна той и се огледа — и може повече да не ни се удаде възможност да си поговорим по семейно.

Двамата му синове се спогледаха, доволни, че са били включени в плановете на баща си.

— На нашия приятел Йорк вече му секна ентусиазмът. Мисля, че можем да приближим него и хората му до крал Хенри, но той все още се надява на някакво решение, при което да не се пролее и капка кръв.

— А ти, татко? — попита Джон. На двайсет и четири, той беше най-ниският от тримата, тъмнокос и с тънък кръст, но раменете му бяха широки. В дома им съпругата му Мод бе в напреднала бременност с първото им дете. Той беше дошъл в Лъдлоу само по една причина и студеният му тон ясно подсказа, че не му е приятно да чува за колебания в намеренията им.

— Спокойно, Джон. Нали не се съмняваш в мен? Нима аз не бях там? Знам какво дължим на фамилия Пърси. Старецът ще бъде до рамото на краля поне с един от синовете си. Очаквам, че е оставил по-големия в Алнуик. Егремонт със сигурност ще язди до баща си — човекът, който най-много ни трябва, макар да съм убеден, че Пърси е дал нареждането.

— Ами ако Йорк настоява за мир? — попита Джон. — Дълъг път бих от дома, татко. Оставих семейството си и имотите си заради това и съм се заклел, че ще видя тези кучета Пърси умрели. Няма да седя тихо и кротко и да гледам как Йорк и Ланкастър се сдобряват, как полагат нови клетви и вдигат тостове за свое здраве.

— Внимавай, Джон — тихо рече Уорик. Джон беше обикновен рицар и бе довел не повече от шестима наемници със себе си. Армиите на брат му и баща му му придаваха по-голям авторитет, отколкото сам заслужаваше, макар че наистина бе претърпял повече. Може би заради това Джон Невил стрелна брат си с гневен поглед, преди баща им да заговори пак.

— Ние имаме две хиляди войници, докато Йорк разполага с хиляда. Възнамерявам да дам назидателен пример на враговете на моя род и никой не може да ме отклони от пътя. Това достатъчно ясно ли е за теб, Джон? Ще оставя на Йорк да се притеснява какво шепне Съмърсет в ухото на краля. Нашата цел са лордовете Пърси. Ако те са тръгнали на север с краля, няма да преживеят срещата с нас. Заклевам се.

Солсбъри протегна ръка и двамата му синове я стиснаха, като по този начин запечатаха споразумението помежду си.

— Ние тримата сме от рода Невил — гордо рече Солсбъри. — Има хора, дето още не са научили какво означава да пресечеш пътя на това име, но ще го разберат, обещавам ви, дори самият крал Хенри да застане срещу нас.

Той потупа по рамото първо Ричард, после и Джон, а в това време конете им тропаха с копита и се хапеха.

— А сега се развъртете и намерете малко дивеч за стария си баща, та да го прониже с копието си. Трябва да занесем нещо обратно в Лъдлоу, пък и ще бъде добро упражнение за вас. Ако ще унищожаваме Пърси, трябва скоро да тръгнем, за да причакаме краля по пътя му на север.

Не една и две глави се цепеха от болка и много лица бяха пребледнели в кралската колона на следващата сутрин. Още от зори денят беше ясен и студен, а настроението из огромния лагер — приповдигнато. Половината от присъстващите бяха на коне, огромни стада коне цвилеха и пръхтяха, тръскайки глави при първия допир на звънтящите хомоти и юздите. Старшите съдии, дето не бяха успели да си намерят подслон в града, излизаха сковано от шатрите си, прозяваха се и се чешеха под робите си, докато слугите им ги обгрижваха.

Всеки лорд, който пътуваше с краля, беше избрал собствено местенце в Уотфорд, белязано със знамената на рода му, тъй че стотици ярки цветни знамена се вееха на утринния вятър. Това на пръв поглед хаотично сборище всъщност беше точно подредено по име, статут и лоялност в семейни групи. От огньовете за готвене се издигаше мъгла, която тегнеше над полята, сякаш ниски облаци ги бяха притиснали. До осем часа бяха приготвили обоза и бяха оседлали конете. Редиците на Пърси бяха най-близо до посоката на процесията, повече от шестстотин рицари и воини с брадви, далеч надхвърлящи всяка друга отделна единица. Никой не оспорваше правото на графа да води. По ранг Съмърсет и Бъкингам стояха по-високо, но те имаха общо едва двеста войници ветерани, масивна сила и инвестиция, която въпреки това се губеше сред огромната армия. Други благородници се боричкаха за позиция, като местата най-близко до краля често се разиграваха на зарове или пък се продаваха.

Колоната се оформи и съгледвачите хукнаха да проверяват всичко наоколо за някаква опасност, като движенията им можеше да се проследят по враните и гарваните из отдалечените дървета, които те стряскаха с появата си.

Крал Хенри облече пълно снаряжение, когато се събуди в господарската къща, още преди слънцето да изгрее, и посети местната черква. Целият блестеше, както яздеше по фланга, а огромният му жребец се движеше с лекота. Отпред на шлема му имаше вплетен златен венец с шипове, който беше толкова част от стоманените му одежди, колкото и от царствената осанка от мъжа. Заобиколен бе от рицари и вестители, държащи знамената с трите лъвчета, докато той напредваше по огромните каменни плочи, с които бе покрит пътят на север.

Хенри се чувстваше буден и жизнен, духът му повдигаха тълпите от хора, които проточваха врат по пътя, за да успеят да го зърнат. Щом видеха краля, те надаваха ликуващи възгласи, които се изтръгваха от гърлата им при спонтанния прилив на гордост и удоволствие. Тази спонтанност бе непредвидена и неконтролирана, но точно затова изпълваше Хенри с удовлетворение. Той стигна до началото на колоната и зае позицията си зад първите три редици, където яздеха лордовете Пърси и Бъкингам.

— Бог да ви благослови всички — рече Хенри.

Двамата мъже се усмихнаха и се поклониха, доколкото им позволяваха седлата, усещайки настроението на краля и как то повдига духа на всички около тях.

Хенри докосваше различни места от доспехите и дисагите си, като проверяваше какво има в наличност. Честно казано, това беше само външно представление и съзнанието му беше леко отплеснато, докато потупваше дебелия врат на коня си и разтриваше ушите му. Все още не се доверяваше на възстановяването си и му беше станало навик във всеки свободен момент да вдишва дълго и бавно, да проверява ставите и мозъка си, да търси счупвания по тялото си. Естествено, костите и мускулите го боляха, бяха все още слаби след толкова дълго залежаване. Но мислите му бяха ясни, когато стискаше здраво юздите. Доволен беше. Погледна назад по протежение на колоната, усети върху себе си погледите на чакащите войници, докато очите му преминаха по редиците им. За мнозина това щеше да бъде момент, за който да разказват на децата си — миг, в който кралят на Англия ги е погледнал в очите и им се е усмихнал. Хенри кимна към всички, после се обърна напред. Слънцето беше изгряло и той бе готов. Колко жалко, че Маргарет не беше тук, за да го види такъв, какъвто беше.

— Милорди, джентълмени — извиси глас, — напред!

Редиците от рицари и воини се задвижиха в синхрон, но тъй като бяха твърде широки за римския път, се простираха сред полята от двете му страни. Беше изненадваща мисъл, но Хенри се сети, че баща му сигурно е бил обграден от подобно множество, когато е разгромил французите при Аженкур. Душата му се преизпълни от въображаемия образ на мъжа, когото никога не беше познавал, и той се почувства близък с него повече от когато и да било. Затвори очи, мъчейки се да усети духовното присъствие на баща си. Бойният крал със сигурност би наблюдавал сина си сега, стига да можеше. Може и да беше една обикновена Съдебна обиколка със съдии, писари и адвокати с изострени лица, които завършваха колоната, но беше също и армия, строена на полето, и Хенри почувства с радост колко всичко е точно на мястото си. Без напрежението да напредват през вражеска територия мъжете в редиците си подвикваха и разговаряха помежду си, докато се придвижваха пеша или на кон, водейки разговори по най-различни въпроси — все едно бяха групичка от перачки на реката. Първите шест мили изминаха под изгряващото слънце. То придаваше пролетна топлина на деня, който се очертаваше ясен.

Зад стената от воините на Пърси крал Хенри не успя веднага да види съгледвача, дето тичаше обратно към колоната и размахваше едната си ръка, докато с другата водеше коня по неравната земя и рискуваше както своя, така и неговия врат. Той принадлежеше към обкръжението на краля и не обърна внимание на въпросите на другите мъже, пробивайки си гневно път през тях, докато те го дърпаха за дрехите и наметалото. Граф Пърси размени поглед със сина си и двамата дръпнаха юздите, спряха на място и оставиха другите да ги задминат, а те се приближиха до краля.

— Скуайър Джеймс! Ела по-близо! — извика му Хенри, щом разпозна младия мъж. Направи му знак и съгледвачът се поклони ниско на селото, едва поемайки си дъх, преди да заговори.

— Ваше Височество, край Сейнт Олбънс има армия. Видях бялата роза на Йорк, орела на Солсбъри и герба на Уорик — мечка и бял жезъл на червен фон. Лагерът им е на изток от града, но по самите улици нямаше следа от тях.

Граф Пърси бе довел коня си достатъчно близо, за да чуе всяка дума, и старецът сякаш се изду от възмущение заради своя крал.

— Може ли да го разпитам, Ваше Височество? — рече Пърси и наведе глава.

Хенри кимна. Искаше да ги остави да разговарят, докато той мисли.

— Колко са? — излая граф Пърси към съгледвача. — С каква численост разполагат? Вече си показал, че окото ти е набито.

— Нагъсто бяха, милорд. Плътно един до друг, като тръстики. Бих казал повече от тези, които имаме тук, но не мога да съм сигурен, защото ако е колона, тя се разпростира, а тези просто стояха.

— В каква формация? — рязко попита графът.

Младият мъж започна да заеква, съзнавайки, че думите му могат да бъдат причината да влязат в бой. Беше на не повече от шестнайсет години и нямаше опит, за да отговори както трябва.

— Аз… не, милорд… аз…

— Хайде, момче, изплюй камъчето. Да се бият ли са дошли, или не? Видя ли пики, изнесени напред, или пък още струпани на купчина и готови да ги грабнат? Бяха ли конете оседлани? Имаше ли запалени огньове, или пък бяха изгасени?

Младият съгледвач тъкмо да отвори уста и Томас, лорд Егремонт, добави и своите въпроси.

— Къде беше багажът им? Изпратен в тила? Кое от благородническите знамена беше най-близко до града?

— Мисля, че имаха подръка пики, милорд. Не си спомням за огньове или дали всички коне бяха оседлани. Не, чакайте, да, видях някои рицари в предните редици, които носеха доспехи и бяха на кон. Не всички, милорд.

— Достатъчно, милорд Пърси, Томас — каза крал Хенри на бащата и сина. — Оставете момчето на мира. Скоро ще видим достатъчно. Колко е — две или три мили до града? След около час ще знаем всичко.

Лорд Пърси се намръщи на реакцията на краля и прокара ръка по лицето си, преди да отговори.

— Ваше Височество, трябва да спрем и да помислим за собствената си формация. Ако ще влизаме в битка, бих подредил хората в по-широки редици, с коне във всеки фланг. Бих извел уелските стрелци на Тюдор на предна линия и…

— Казах „достатъчно“ — прекъсна го Хенри. Гласът му беше твърд и ясен, и графът замлъкна внезапно, все едно някой го удари. Хенри усещаше, че ушите на всеки мъж наоколо са се наострили, и започна да почуква с пръсти по рога, закачен на седлото му.

— Щом розата, орелът и мечката са излезли на полето за война, милорд Пърси, бъдете уверен, че няма да ги разочаровам. Ще разполагаме с достатъчно време да се подредим за бой, когато видим какво имаме насреща. Няма да изтощавам конете си излишно в калта, след като пред нас до града има чудесен път.

Погледът му попадна на съгледвача, който гледаше и слушаше със зяпнала като на идиот уста.

— Предай новината надолу по линията, скуайър Джеймс. Нека мъжете знаят за какво става дума, с какво може да се сблъскаме тази сутрин. И открий Дери Бруър, където и да се е спотаил. Ще искам да знам и той какво мисли. Доведи ми го и после пак излез с този твой орлов поглед на разузнаване. Имаш моята благодарност и благословия за службата ти.

Съгледвачът стана аленочервен в смесица от удоволствие и неудобство и едва не падна от седлото, когато се покланяше на краля. Не посмя да обели и дума, само изведе коня си от колоната, пришпори го и се отдалечи в галоп към тила.

Камбаните на Сейнт Олбънс биха десет пъти, когато кралската колона навлезе в града. За тамошния часовник се говореше като за чудото на века — той можеше да предсказва затъмненията, както и да бие на всеки час, като монасите трябваше само да повдигат на ръка бавно падащите му тежести и да навиват механизма.

Отекващите звуци се разнесоха над опразнените улици, макар че на всеки прозорец се тълпяха изнервени лица. Никой, който живееше в границите на града, не беше излизал от дома си през този ден да работи или да купува храна. Сергиите и магазините бяха или празни, или все още обвити в зебло, а собствениците им бяха избягали.

Като влизаха в града редица по редица, хората на крал Хенри притихваха, впечатлени от къщите от двете страни на улиците, дето ги водеха все по-навътре в града. Всички знаеха, че от дясната им страна, на Кий Фийлд, зад редовете високи къщи, е строена огромна армия и ги чака. Всеки бе обзет от страх, но също и от решителност. Те яздеха или вървяха по склона заедно с краля и той се виждаше ясно начело на колоната, знамената му златни, червени и бели. Цели богатства се печелеха или губеха в битка, когато присъстваше самият крал. Всеки мъж от по-нисък ранг си представяше, поне в някой кратък миг на размисъл, че може да е благословен в този ден, може да получи рицарско звание за проява на смелост или дори благородническа титла от ръката на краля. За някои такава възможност беше единственият шанс да се сдобият както с богатство, така и с влиятелно име.

В центъра на града се намираше лазарет, продълговат триъгълник, заобиколен от всички страни от домовете на богатите търговци, а в единия ъгъл беше църквата „Сейнт Питър“. Първите редици я достигнаха, преди манастирският часовник да бие отново. Кралят спря. Лордовете и хората им прииждаха все повече и повече и изпълваха пространството, докато най-сетне по-задните редици трябваше да бъдат спрени. Още щом слязоха от конете и стъпиха на каменната улична настилка, Съмърсет и Пърси изпратиха хора, за да огледат позициите на противника. Старшите капитани тръгнаха да отварят с ритници вратите на кръчмите по пътя си, за да предпазят бирата от вниманието на онези свои мъже, дето биха предпочели да изчезнат в избите за през деня. Други насилваха входовете на частни домове, посрещани от ужасените писъци на собствениците им, докато мнозина просто си избираха чисто място на открито на улицата, викаха каруците от обоза, за да си вземат сухо огниво и съдове и да приготвят обедното си ядене. Без присъствието на войската на Йорк отвъд града сутринта можеше да е весела, но поради заплахата от насилие всички бяха мрачни, докато вършеха обичайните си задължения.

Около позицията на краля на хълма мъжете носеха камъни и побиваха пръти в земята, за да закрепят огромен сенник за Хенри — да почива и да има лично пространство. Той слезе от коня и зачака търпеливо, докато донасяха пейки и маса от каруците по-нататък — провираха ги като костенурки сред морето от мъже. За съвсем кратко време той и лордовете му вече имаха място за сядане и зебло да ги пази от вятъра и погледа на околните.

Отведоха коня му, за да го изчеткат и нахранят, и Хенри повика Пърси, Съмърсет, Бъкингам и Дери Бруър. Свали ръкавиците си и кимна на прислужника, който постави пред него чаша и кана с вино, както и поднос със студени меса. Четиримата призовани влязоха и останаха прави и безмълвни, чакайки заповедите му.

Крал Хенри отпи голяма глътка вино и млясна с устни. Улови с поглед лекарите си, които се спотайваха зад първата редица стражи, и се намръщи, после отново си направи вътрешна проверка. Не, наред беше, вдъхна си увереност той. Знаеше, че има моменти на отнесеност, когато губеше мисълта си, но те бързо отминаваха. Нямаше нужда да вика тези стари паяци и да търпи опипването им и сладникавите им смески.

— Милорди, мастър Бруър, не мисля, че днес ще изслушваме жалби. Онази сбирщина от предатели извън града ще ни е главната грижа. Какви доклади имаме? Какво предлагате вие?

Съмърсет заговори пръв. Още преди кралят да доближи града, той бе изпратил свои съгледвачи. По неговите думи нищо, което бе чул, не му се понравило.

— Ваше Височество, от изток има три входа към града. Двата са тесни пътища, почти пътеки. Минахме през трънаци и храсти извън града и, с малко труд, те могат да бъдат блокирани дори за най-решителните атаки. Третият е по-широк и е по-трудно да се препречи. Ще трябва да изнесем маси от къщите, може би дори греди или пък корита — не му каза, че вече бе дал заповед и че десетки мъже работеха бясно, за да защитят тази част на града. Някои неща бяха просто твърде спешни, за да се отлагат, и Съмърсет само чакаше кимване от страна на краля.

— Какво, ще ме криеш зад трънаците, тъй ли? — тихо попита Хенри. — Аз… никак не ми е приятно това, милорд Съмърсет. На няма и трийсет мили от Лондон кралят на Англия… — той спря и барабанящите му по дървената маса пръсти притихнаха.

След миг на неловка тишина Дери преглътна нервно. Подозираше, че кралят минава през един от онези моменти на пустош, и реши да говори, за да попълни дупката, независимо дали кралят го чуваше, или не.

— Ваше Височество, все едно дали това ще навреди на честта ви, в полето имаме трима вълци. Никой не оставя вратата на къщата си отворена, когато такива гладни очи надничат вътре.

Той спря, щом Хенри премигна, разтърси глава, все едно имаше тик, и погледна към тях с нещо като объркване в очите.

— Докато не научим какво възнамеряват Йорк, Солсбъри и Уорик, Ваше Височество, най-простият разум ни диктува да залостим вратата пред тях.

— Да, да, разбира се, Дери — съгласи се Хенри. — Както кажеш. Доверявам се на преценката ти.

Очите на краля блеснаха и, когато вдигна глава, видя, че граф Пърси се е втренчил странно в него.

— Е, граф Пърси? Като стълб ли ще ми стоиш там? — попита го Хенри и му върна втренчения поглед. — Колко са се събрали там, на Кий Фийлд? Сега можеш да отговориш на собствените си въпроси към мен, както ги беше поставил на скуайър Джеймс преди малко.

Граф Пърси сви уста в тънка черта. Господ бе поставил най-опасния му враг в опозиция на краля, но увереността му тръпнеше като свещ на вятъра поради странното поведение на младия мъж пред него.

— Моите хора казват, че разполагат с три хиляди, Ваше Височество. Говорят за поне четиристотин стрелци сред хората на Уорик, всичките облечени в червено. Може би други две хиляди са с пики и брадви, а останалите са на кон. Не е малка сила, Ваше Височество — и са предатели, както сам казахте. Солсбъри е там със сина си, двама лукави мъже, които не са показали друго, освен неприязън към вашата кралска власт. На мен ми е пределно ясно, че падането им от власт ги е оставило наранени и гневни. Не може да има друга причина да застанат и да заплашват краля.

Хенри пийна още една глътка вино, като чашата му бе веднага допълнена от слугата зад него.

— Три хиляди, казваш? — повтори кралят. — Господи, значи е истина. Богатството на мъже като Йорк и Солсбъри е нараснало твърде много, щом могат да си позволят да въоръжат и да хранят толкова много — кралят закова поглед в главния си шпионин. — Бруър, без хората от свитата ми, съдиите, адвокатите, кухненските работници, вестителите и други подобни, колцина въоръжени мъже стоят с мен днес?

Това беше въпрос, който Дери бе обсъждал със Съмърсет, като двамата достигнаха до някаква закръглена бройка, преди още да влязат в града.

— Не повече от хиляда и петстотин, Ваше Височество, макар че можем да въоръжим и стотина от обслужващите момчета, ако се наложи.

— Нашите са войници от най-високо качество — добави Пърси. — Личната охрана на лордовете ви, Ваше Височество. Всеки от тях струва колкото двама или трима от хората на Невил, дето без съмнение сега се тресат при мисълта, че ще обсаждат краля си.

— Не забравяйте Йорк, лорд Пърси — раздразнено добави Съмърсет. — Вие сякаш мислите единствено за баща и син Невил, докато командите раздава Йорк, Йорк е Пазител и Защитник. Това, което трябва да ни интересува, е тяхната лоялност към Йорк, а не дребнавите ви пререкания.

Преди граф Пърси да успее да го среже с гневния си отговор, Съмърсет отново се обърна към краля.

— Ваше Височество, имам ли разрешението ви да блокирам трите пътя, които водят към града? Не можем да излезем на открито срещу такова множество, но можем да ги оставим да се борят с тръните, ако решат да атакуват.

— Да, дай нареждане — отвърна Хенри, все още мрачно замислен за многочислената армия пред тях.

Съмърсет демонстративно извика един от хората си и му даде наставления. Мъжът прекрасно знаеше, че барикадите вече се сглобяват, затова Съмърсет грубичко го избута навън, преди неговото объркване да бъде забелязано.

Докато херцогът успее да се върне при краля, той вече се беше надигнал от мястото си. Страните му бяха леко зачервени от виното, но изглеждаше решителен и в пълно съзнание.

— Поставете някой в онази църковна камбанария в края на площада. Нека да е готов да бие камбаната и да предава съобщения за нападение от която и да е посока. Няма да се огъна, след като веднъж съм стигнал дотук. Да се надяваме, джентълмени, че онези, дето са стояли в засада да ме чакат, още не са осъзнали истинските размери и резултати от своите действия. Няма да си тръгна оттук, докато тази заплаха не бъде разбита или отстранена. Щом трябва, нека дойдат. Ние ще превърнем този град в крепост, в чиито стени да си блъскат главите. Вършете си работата. Каквото и да възнамеряват Йорк и Солсбъри…

Кралят спря насред изречението заради оглушителната шумотевица пред шатрата му. Един вестител, облечен в черно и с бяла роза на рамото си, се мъчеше да пробие през тълпата от войници, макар че на всяка крачка го бутаха и ръгаха. От някаква рана на скалпа му вече се стичаше малко кръв, затова човекът имаше див поглед и ужасѐн вид, и настояваше да бъде приет от краля.

— Дайте му път насам! — Хенри сряза войниците достатъчно силно, за да се отдръпнат моментално. — Стойте настрана!

Сред развълнуваните маси се отвори пътека. Вестоносецът, задъхан и пребледнял, коленичи на камъните и протегна напред един свитък, запечатан с бял восък във формата на розата на Йорк. Със свободната си ръка той попипа раната на главата си и изумено се взря в червеното петно върху пръстите си.

Макар човекът да не изглеждаше опасен, Съмърсет пое свитъка и счупи печата, като така не позволи на потенциален враг да приближи достатъчно, та да удари краля. Зашеметеният вестоносец бе отведен настрана, за да не чува, докато херцогът четеше бързо, а изражението му ставаше все по-мрачно.

— Е? — запита Хенри нетърпеливо.

— Йорк иска мен, Ваше Височество — кисело отвърна Съмърсет. — Иска да му изпратите мен и граф Пърси. Той твърди, че двамата имаме лошо влияние върху Ваше Височество, че сме разпространили лъжи за неговата служба, вярност и клетва. Моли за милост и прошка за това, че присъства с войници тук, но… — той продължи да чете, като устните му се движеха, — моли само да бъде отбелязано, че не иска нищо друго за себе си освен справедливо осъждане на онези „злостни клюкари“, дето шептят из двора ви.

— А мен споменава ли? — веднага попита Дери Бруър. — От години съм като трън в очите на този човек, а той дори не ме включва в списъка си, тъй ли? По-лошо е да те пренебрегнат, милорд!

Възмущението на главния шпионин накара Съмърсет да се усмихне сдържано, докато продължаваше да чете. От своя страна, Дери наблюдаваше краля, надявайки се да е предотвратил гневен изблик. Хенри изведнъж притихна и застина, слушаше какво чете херцогът и кръвта се отдръпна от лицето му.

— Няма да позволя един от моите лордове да ми поставя такива условия — рече кралят с почти шепнещ глас. — Отговори му, Съмърсет. Накарай глашатая си да възвести пред всички, че Йорк, Солсбъри и Уорик ще бъдат предатели, прокълнати и низвергнати, ако не се оттеглят на мига оттук. Кажи им това и нищо повече. После ще видим.

Граф Пърси сияеше, забеляза Дери. Този бурен пролетен ден едва ли можеше да се развие по-добре за него — гневът на краля се изливаше като порой върху собствените му заклети врагове. Съмърсет се поклони и се оттегли. Дери спря единствено, за да вземе позволение от краля, преди да го последва, като сграбчи все още кървящия вестоносец на Йорк силно за ръката, докато малката групичка тръгна надолу към барикадите.

Джаспър Тюдор бе разделил стрелците си на групи по трите барикади, изпращайки по трийсетима, заедно с един опитен капитан начело на всяка от тях. Знаеше, че те ще са много ценни, още като ги доведе на Обиколката, но не и че ще са абсолютно незаменими за неговата защита. Къщите с изглед към Кий Фийлд имаха няколко по-високи прозорци по стените, дето бяха идеални за целта, тъй че неговите уелсци обсипваха с дъжд от стрели атакуващите. Тюдор изпитваше удовлетворение, но и страхопочитание при гледката на разлюлените, тресящи се барикади. Това не беше просто някакъв набег или спречкване, това му беше ясно. На неравната земя отвъд се бяха строили три армии, които ги нападаха с рев и пукот.

Бариерата стенеше, люшкаше се напред-назад. Тюдор чу как нещо в средата ѝ се скърши и пропукването тук имаше различен звук от почукването на лъковете, което се разнасяше от всички посоки. Войниците на Йорк използваха дълги пики, за да разкъсват въжетата и да ги издърпват назад. Други пък предпазваха групите си с щитове и така за нула време щяха да разбият на парчета барикадата, ако не бяха неговите момчета. От разстояние само десетина фута стрелците му пронизваха поголовно напъващите бойци, смееха им се и брояха на глас онези, които бяха покосили смъртоносно. Един от капитаните скандираше рими от бойната поема Y Gododdin и по този начин повдигаше духа на всички, които говореха неговия език, а останалите дразнеше.

Тюдор забеляза сина на Пърси, лорд Егремонт, който се спускаше в луд бяг надолу по хълма, следван по петите от няколко десетки войници с брадви. С един поглед той прецени положението на барикадата и се усмихна на Тюдор — знак, с който оценяваше усилията му, докато междувременно разполагаше собствените си хора да отблъскват всеки неочакван пробив. Без стрелците постът им щеше да е паднал преди той да пристигне, но въпреки това усилието им беше неимоверно, изпразваха колчаните си, докато раменете им затреперваха от повтарящото се усилие на ръката.

Тюдор се отдръпна, когато около него се посипаха парчета от кирпичени тухли. Неколцина от момчетата му бяха влезли в къща с изглед към улицата и бяха пробили дупка в стената на горния етаж. Един от тях се надвеси навън, търсейки най-добрата позиция, докато друг отвътре беше сграбчил ръката му. Тюдор го гледаше, когато откъм полето профуча стрела, проби кожения елек на стрелеца и го откъсна от хватката на приятеля му, тъй че той падна върху главата си на земята. Тюдор чу как Егремонт изруга, стъписан от гледката, но и отпреди това се знаеше, че Йорк разполага със стрелци. Те се бяха изнесли напред и сега работата по защитата на улицата ставаше много по-трудна — игра, която зависеше от бързия поглед и още по-бързата стрелба. Стрелците на Тюдор не смееха да се прицелват за по-дълго от миг, не и когато противниковите стрелци само чакаха главите им да се покажат. В резултат на това пострада точността им, та пиконосците на Йорк успяваха да изтеглят по-слабите части от барикадата, като своевременно ликуваха при всяко дори незначително намаляване на купчината от тръни, въжета и дърво, която преграждаше пътя им. Откъм страната на улицата Тюдор забеляза как хората на Егремонт носят още маси и влачат изкоренени трънливи храсти от една голяма купчина. Бариерата стана по-дълбока и се увеличаваше почти със същата скорост, с която я разтуряха.

Джаспър Тюдор се обърна към идващия насреща му Егремонт. Тюдор беше граф, а другият само барон, затова Егремонт се поклони ниско за огромно удоволствие на уелсеца. Той беше по-висок и имаше по-широки рамене от него, с масивен гръден кош и рамене на мечоносец, трениран още от ранното си детство. От друга страна обаче, Джаспър Тюдор беше доведен брат на краля. Той се усмихна за поздрав.

— Изпратих съобщение до баща си — рече Егремонт. — Мисля, че тук можем да ги задържим. Ще ни трябват още хора, за да поддържат бариерите — той се смръщи, докато говореше, и Джаспър Тюдор веднага се усети. Хора като Егремонт бяха обучени за маневри на бойното поле, а не да защитават маси и трънаци в някаква си уличка. Ако войниците на Йорк успееха да пробият, боят щеше да е жесток, но дотогава щяха да бъдат в изнурителна и кървава патова ситуация.

— Има ли заповед за нещо друго, освен да се държат пътищата? — попита Тюдор.

С мрачен вид Егремонт поклати глава.

— Още не. Сам Господ знае, че кралят не може да стои в един град завинаги. Мисля, че видях вестоносци да яздят на юг, макар че ако чакат подкрепления, ще седим тук цяла седмица да ги чакаме.

— А може в подкрепа на Йорк да дойдат още хора — рече Тюдор и потърка с ръка лицето си.

— Баща ми твърди, че вие, уелсците, сте лукави като шотландците — с лека усмивка подхвърли Егремонт. — Не можете ли сега да използвате таланта си, та да откриете начин да ги бием? Имам голямо желание да видя днес главата на Солсбъри забучена на кол, а също и тези на синовете му. Семейството му ще бъде напълно разорено след такова предателство. Това поне ще поддържа духа ми.

— Баща ти не обича сънародниците ми, забелязах — предпазливо подхвърли Тюдор.

— Не, нарича ви тролове — весело отвърна Егремонт, — макар че доста обича лъковете ви. Пък аз все още не съм си съставил мнение.

— За лъковете или за хората?

— За хората. Бих дал една голяма резиденция за повече от твоите стрелци тук. Толкова знам. Може и да крадат лъжиците, но, Боже мили, стрелят добре.

Граф Тюдор изгледа внимателно младия барон и веждите му скочиха от изненада. След малко разбра, че мъжът го бъзика за собствено удоволствие, и се захили.

— Ами, оплакаха се, че не могат да стигнат до лъжиците. Всеки път, щом влязат в къщата, някоя от вашите английски девици ги вкарва в най-близкия килер. Мисля, че догодина ще можете да използвате въпросните лъжици, за да храните поне няколко уелски копелета.

— Да, да, и така ви нарича също — потвърди Егремонт. После тупна Тюдор по рамото, двамата се засмяха дружно и напрежението спадна. Томас протегна ръка и Джаспър я стисна набързо, като и двамата употребиха такава сила, че едва не си строшиха костите.

Докато траеше ръкостискането, по хълма се спуснаха триста наемници с развети знамена, облечени в синьо-жълтите наметки на Пърси. Егремонт вдигна очи, доволен да види хората на баща си.

— Можем да задържим положението тук — цял ден или цяла седмица, ако трябва. Макар да се дразня, че не мога да отвърна на удара, все пак можем да ги затрудним с нашите бариери. И в двата случая поне кралят е в безопасност. При цялата им проклета арогантност, Йорк и Невил са избрали неподходящ град да ни нападнат, а също и грешния подход.

Всеки мъж в кралската шатра замръзна на мига, щом чу как отвън реват името „Уорик“. Този пронизителен звук дойде толкова отблизо, че вся ужас и уби всеки разговор. Кралят тъкмо беше влязъл вътре и рязко се обърна в посока на шумотевицата. Бъкингам пое въздух, за да изкрещи заповед, но тя остана нечута, защото в този момент през групата им профучаха стрели, които разкъсаха дрехи и повалиха кралския иконом на колене с прободени гърди.

Дери Бруър се хвърли по очи на земята. Бъкингам видя, че нещо проблясва, и вдигна ръка, но твърде бавно, за да успее да се защити. Стрела удари в раменника на един от рицарите и рикошира в лицето на Бъкингам. Той издаде нисък, жаловит звук, вдигна ръка към острието и откри, че е заседнало в кост, защото беше проникнало точно над зъбите му. В устата му нахлу кръв, та трябваше да плюе непрекъснато. Без да може да говори, Бъкингам залитна към краля. Знаеше, че е жив само защото стрелата бе загубила голяма част от силата си при първия удар.

Младият крал стоеше абсолютно неподвижно, с невероятно пребледняло лице. Макар че очите му се пълнеха със сълзи, Бъкингам видя, че Хенри също е улучен. Една стрела беше минала точно през металната сглобка на рамото и врата му. Тя още беше там и показваше окървавения си край от другата страна. Бъкингам се задъха от шока, лицето му се изду, когато за пореден път изплю черен кървав съсирек на земята. Със залитане успя да застане пред краля и на пътя на стрелите, които фучаха из шатрата като съскащи фурии. Той вдигна глава и зачака, макар че едва виждаше.

Граф Пърси беше вдигнал синьо-жълтия си щит в посока на атаката и също скочи да защити крал Хенри. Той стисна устни при вида на Бъкингам, чиято кръв се изливаше по земята, и извика, когато Хенри се залюля и падна. Дери Бруър също се втурна към него, като през цялото време се придвижваше снишен, и покри тялото на краля със своето.

— Доктор! — изрева Пърси. Кралският хирург Скрътън също се втурна натам, рискувайки живота си под стрелите, които продължаваха да пробиват дебелото зебло. Още щитове се вдигнаха над краля и образуваха около него обвивка.

— Дайте да видя — изръмжа Скрътън на Дери Бруър и онзи кимна и се отмести настрана. Защитен от щитовете, кралският шпионин приклекна задъхан и ги гледаше с подивели очи, докато лекарят преглеждаше раната.

Бъкингам наблюдаваше, обзет от отчаяние и ужас. Устата му сякаш вреше на огън и всяко движение водеше до стържене на кости. Усещаше как лицето му се подува около раната и устните му стават дебели, изпълнени с кръвта, която шуртеше отвътре. Той се мъчеше да изтегли нещото и това бе всичко, което го държеше да не изпадне в паника. С рязко завъртане успя да изтръгне разхлабения преден зъб и започна да освобождава стрелата, потънал в мрачно мълчание, без да обръща внимание на кръвта, която течеше като река по предницата на елека му. Накрая изпадна в безсъзнание и бавно се свлече на едно коляно, а после се претърколи по гръб.

Докато Скрътън се занимаваше с краля, доктор Хатклиф се появи безмълвно до рамото на херцога и отвори кожената си чанта с инструменти. Издърпа настрани ръцете на Бъкингам, преряза стрелата с малки клещи и постави длан върху челото му, за да го държи неподвижен, за да среже стрелата с бръснач и пинцети. Извърши задачата си с бързо движение, което изтегли още един разхлабен зъб и разцепи небцето чак до задната част на гърлото. Бъкингам започна да се дави. Наведе се напред и повърна на земята. Имаше твърде много кръв за плюене и единственото, което Хатклиф можеше да стори, бе да притисне платнен тампон към разкъсаните му устни, докато той отново изпадна в несвяст.

Само един мъж в шатрата бе убит моментално, невероятен късмет и благоволение на съдбата. Всички други се спогледаха боязливо, щом чуха тичащи стъпки да идват към тях. Извън навеса имаше още много ранени или притихнали тела. Рицари куцукаха към краля, за да го защитят, с все още стърчащи от доспехите им стрели, или пък лежаха присвити и издишваха последния си дъх. Стрелите бяха спрели, заменени от вика „Уорик“, който се разнесе отново и се чуваше по-силно.

— Към мен, войници на Пърси! Защитете своя крал! — изрева граф Пърси с все сила.

Знаменосци и рицари се изливаха от всички посоки и горе на хълма силите се раздвижваха. Блокадата на барикадите рухна в мига, в който Хенри беше ударен, и никой още не знаеше дали раните са смъртоносни, или не.

— Милорд Пърси, някой трябва да изпрати заповед да държат ниската част на града — изведнъж извика Дери Бруър. — След като кралят е ранен, всичките ни войници ще се струпат тук. А Йорк и Солсбъри ще ги последват. Моля ви, милорд, издайте заповед.

Граф Пърси го пренебрегна, сякаш изобщо не беше заговорил. Дери изръмжа под нос някаква ругатня и хукна да търси Съмърсет. Докато тичаше, разкъсаният навес се срути с трясък, след като някой от главните стълбове бе счупен или повален. Огромни парчета зебло покриха краля и неговия хирург, докато онзи се опитваше да среже стрелата и внимателно да я измъкне, без да разкъса фините вени тъй близко до гърлото на краля. Ръцете на лекаря бяха изпоцапани с кралска кръв и пръстите му се хлъзгаха, щом се опиташе да стисне разрязаното парче. Ръцете на Хенри непрекъснато се вдигаха към раната и Скрътън повика един от камериерите, и му заповяда да ги държи настрани. Мъжът стоеше замръзнал в шок при гледката на падналия си господар и Скрътън първо трябваше да го разтърси от вцепенението, преди той да посмее да ги стисне и да даде възможност на хирурга да работи. Около тях рицарите режеха или повдигаха тежкото зебло, за да може кралят да диша чист въздух.

Войници на Уорик тичаха по Сейнт Питър Стрийт с вдигнати нависоко мечове и щитове, крещейки с дивашка радост за хаоса, който бяха предизвикали. Личната охрана на краля излезе срещу тях, като оформи редица от щитове, за да поеме първия удар. Все повече и повече хора се стичаха към това място, където двата лагера влязоха в бой.

Дери Бруър се озова срещу цял поток от мъже насреща си, докато се спускаше по хълма и крещеше да държат позицията. За бога, животът на краля беше в опасност, но ако всички напуснеха барикадите, щяха да загубят битката. Отдалечавайки се от площада, той видя група войници, които се бутаха и тичаха нагоре. В подножието на града се разнесе гръмогласен, ръмжащ рев, щом Йорк и Солсбъри откриха, че барикадите нямат защита. Силите на краля се оттегляха пред тях и оставяха преградите да се рушат.

Шокиран, Дери спря насред улицата. Раменете му се блъскаха в мъже, които все още се мъчеха да преминат, докато накрая той се прилепи към една стена и бе оставен на спокойствие. Никой не мислеше трезво, когато монархът бе в опасност. Верните му войници бяха загубили ума си от гняв, решени да отблъснат всеки, който ще заплаши персоната на краля. Дери преглътна, усещаше устата си суха. Още преди си знаеше, че едва ли ще има полза от него в този поход на север. Главният шпионин на краля работеше потайно, разкриваше предатели или пък прерязваше гърла в тъмното. На яркото утринно слънце, на открито по улиците той беше просто още едно тяло, дори без доспехи, които да го предпазват.

Спусна се по хълма и видя, че редиците на Йорк вече пробиваха, блъскаха маси и трънаци настрани като обезумели. Някои от онези, дето бягаха от бариерата, вече започваха да се обръщат, осъзнали заплахата. Предпочетоха да продължат нагоре до билото, може би с надеждата да се опитат да минат обратно през града. Дери поклати огорчено глава. Йорк имаше далеч по-голяма армия, два пъти повече от войниците, наобиколили краля. Резултатът можеше да бъде само един, особено сега, след като раниха краля. Господ сигурно е замижал в момента, когато този точно стрелец е изпратил стрелата си, толкова голяма поразия бе направила тя.

С усилие той пое въздух в дробовете си и усети как сърцето му тупка, а ръцете му треперят. Можеше да се измъкне, почти сигурен беше. Обмислил беше път за бягство още щом навлязоха в града, както си му беше навикът. Манастирът се извисяваше над града и Дери знаеше, че може да тича до него. Нямаше да е трудно да намери някое расо и да го облече, да се скрие или сред монасите в техните покои, или пък да поеме по някоя пътека на запад от града, преди Йорк и Солсбъри да достигнат площада. Ако стореше така, знаеше, че ще оцелее, за да занесе новината на кралицата. Каза си, че някой трябва да се спаси оттук. Някой трябваше да остане жив след тази трагедия, която все още набираше сила, и това спокойно можеше да е той. Зърна една пресечка на главната, която водеше надолу. Можеше да пресече пътя на приливната вълна и просто да изчезне. И преди го беше правил. Йорк нямаше да го остави жив, това беше от сигурно по-сигурно. Наблюдаваше как редиците бодри воини на Йорк си проправят път нагоре към мястото, на което бе застанал. Пътят между двете армии се беше изчистил, като целият площад бе наблъскан с хората на краля. Йорк и Солсбъри идваха с кървясали за мъст очи, а Дери стоеше сам по средата.

— Просто тичай — прошепна си той. — Тичай, глупако! — Крал Хенри можеше вече да е умрял. Чуваше сблъсъка на оръжие на площада, а тътенът от тропащи върху каменната настилка крака приближаваше все повече, докато сякаш целият град се разтресе от него. Родовете Невил и Пърси хукнаха като развързани да се колят взаимно посред бял ден и Дери си призна, че изобщо няма избор. Той беше човек на краля. До това се свеждаше всичко и край. С провлачени стъпки се запъти обратно по пътя, откъдето беше дошъл.

След като Йорк напусна площада, Солсбъри пое командването и с рев заповяда на своите да атакуват войската на Пърси. Граф Пърси, както и лорд Егремонт бяха изтласкани по-надолу по главната улица, далеч от позицията, която бяха загубили на площада. Солсбъри забеляза знамето на Съмърсет близо до същата група, преди мъжът, който го държеше, да бъде убит и то да изчезне, стъпкано под краката им. Войници, облечени в червено, ги притискаха жестоко и с някаква прагматична част от мозъка си той отбеляза колко полезно е да са облечени така, когато всички други знамена и цветови обозначения са строшени или потъпкани.

Той въздъхна уморено и потупа Джон по рамото.

— Стой наблизо! — каза му.

Под строй войниците тръгнаха след двамата. Солсбъри чувстваше годините си с всяка крачка, но възможността да приключи с родовата вражда веднъж завинаги потискаше умората на плътта. Йорк и кралят се изнесоха от центъра на събитията. Сега вече войната се водеше между Невил и Пърси, като силите на Невил два до три пети превъзхождаха тези на врага.

Солсбъри и синът му се движеха след тях по главната улица, тъкмо навреме, за да видят как Съмърсет и охраната му нахлуват със сила в една кръчма. Стотина ярда по-нататък Уорик притискаше хората на Пърси и не им даваше нито въздух да си поемат, нито да планират. Въпреки това Съмърсет сам беше влязъл в капана и той видя възможността да направи Йорк свой длъжник. Внезапно спря и събра хора около разбитата врата на кръчмата, като своевременно изпрати други в задната част на сградата, за да препречи патя им за отстъпление. Вътре беше тъмно и тихо и никой не бързаше да се хване за меча или брадвата, и да се втурне срещу онези, които ги очакваха.

— Кесия със злато за рицаря, рицарско звание за простонародния човек — заяви Солсбъри пред войниците около себе си. — Онзи, който повали Съмърсет, ще си избере наградата.

Това бе достатъчно да убеди нерешителните и те се юрнаха към вратата, като четирима от тях влязоха вътре. Солсбъри зачака, а отвътре се чуваше тупурдия и сумтене, звън от удар на метал върху метал. Още от неговите мъже влязоха и тропотът и стенанията се засилиха. Той прехапа устни от раздразнение. Искаше да продължава, да види как посичат всички хора на Пърси.

— По-бързо, хайде! Повече влезте! — скастри ги той.

Докато говореше, от вратата се показа една фигура и по цялата улица настъпи мълчание. Доспехите на Съмърсет бяха почервенели от кръв и както бе застанал на прага, тя се стичаше свободно по излъсканата им повърхност и капеше по земята. Той дишаше учестено, но щом съзря Солсбъри, надигна тежката си брадва с две ръце, а очите му заблестяха. Нямаше и помен от онези, дето бяха влезли вътре, за да го убият, нито пък от собствената му охрана.

Съмърсет беше сам.

— Невил! — извика той и пристъпи напред към светлината. Сякаш изобщо не го беше грижа за въоръжените мъже, които го обграждаха отвсякъде. — Предателят Невил! — изрева с пълен глас.

Един от рицарите на Солсбъри затича към него и той се завъртя, за да го посрещне, като заби брадвата си във врата му с ужасяваща сила, преди мъжът да успее да го удари.

— Хайде, Невил, ела насреща ми! — изкрещя Съмърсет с прегракнал глас. — Ела, предателю!

Страшна гледка беше херцогът, целият облян в кръв, който стоеше там и ги подканваше да влязат. Тълпата от войници бе застинала в суеверно страхопочитание и само го измерваше с очи. Солсбъри се стегна, готов да бъде нападнат, щом Съмърсет се показа на улицата. Един як воин бързо пристъпи напред и с трясък удари херцога странично, като огъна огромна вдлъбнатина в плочките на доспехите му и го накара да стаи дъх. Ответният удар заби брадвата в гърдите на мъжа от долу нагоре, проряза ризницата му, като десетина пръстена се пръснаха по уличните камъни и прозвънтяха, сякаш се търкулнаха монети. Войникът се срути по лице, а Съмърсет отново вдигна оръжието си с огромно усилие. И докато го стоварваше върху гърба на падналия мъж, закачи провисналата отгоре табела с името на кръчмата. Солсбъри видя как Съмърсет поглежда натам, освобождавайки със сила острието от костта.

Името на кръчмата беше „Двореца“ и със сиво на черен фон бе изрисувана груба скица на крепост. Мигом цялата кръв се оттегли от лицето на херцога; щом видя това, той затвори очи и всичката му сила и бяс се изпариха за секунди и го оставиха като празна черупка.

Солсбъри направи рязък жест, двама рицари дотърчаха и с бързи удари прорязаха с мечовете си сглобките на коленете му. Съмърсет извика и се стовари на земята — протяжен звук, прекъснат от третия дошъл мъж, който удари с брадва по врата му, разкъсвайки метала и плътта под него.

За миг всички застинаха. Половината от тях очакваха, че Съмърсет пак ще се изправи. Бяха станали свидетели на убийството на кралски херцог и шокът от това все още ги държеше. Голяма част от тях се прекръстиха, поглеждайки към Солсбъри, за да видят реакцията му.

— Това беше заради Йорк — рече той. — Сега да вървим за Пърси. С него ще приключим.

Солсбъри и синът му оставиха мъртвото тяло зад себе си и тръгнаха по главната улица, за да се присъединят към Уорик. Хората им ги последваха мълчаливо, поглеждайки към окървавения труп на кралския съветник.

Намаляващата армия на Уорик бе преследвала стъпка по стъпка врага и го бе изтласкала от площада, биеше се с най-решителните войници на граф Пърси, докато те се изтегляха заедно с благородния си господар. Никоя от страните не отстъпваше, но хората на Уорик бяха по-малобройни и само тесните улички ги опазваха от това да бъдат обкръжени и разбити. Когато баща му успя да го достигне, Уорик вече бе притиснал граф Пърси и барон Егремонт до стените на друга кръчма — „Крос Кийс“. Малко по-нататък имаше пресечка и мъжете на Уорик бързаха да стигнат до Пърси, преди сражението да се разгърне и да му предложи шанс да избяга.

Уорик погледна със страх назад при шума от стъпки, после си отдъхна, като видя орлите и кръстовете, и червените диаманти по щитовете на бащините си рицари. Зърна брат си Джон и по-младият мъж му кимна — личен момент на споделено задоволство насред хаоса на целия ден. Изправиха се срещу мъжете, които бяха нападнали сватбарите на Джон, и Уорик сведе глава, за да покаже, че признава правата на брат си.

Солсбъри беше довел двеста или триста от най-добрите си воини на улицата, като остави останалите биещи се групи сами да подсигурят завземането на града. Някъде по-нататък изсвириха рогове, но Солсбъри не им обърна внимание и изкрещя нови заповеди, щом се присъединиха към червенодрешковците на Уорик и заедно с тях се насочиха към врага.

Изправен пред тази нова вълна напиращи войници, Хенри Пърси, граф на Нортъмбърланд, се почувства изнемощял. Беше принуден да отстъпва по главния път, атакуван отново и отново. Бяха избили шлема от главата му и бялата му коса се вееше на мокри от пот кичури. Лицето му беше посивяло и имаше вид на човек, дето едва ли ще има сили да вдигне меча, който държеше с две ръце. Двамата със сина му Томас стояха във втората редица воини на Пърси, пищно облечени в синьо и жълто. Главата на фамилия Пърси щеше отдавна да е посечен, ако не беше един дребен и жилав мъж в ризница, който се биеше с тънък като игла кинжал. Трънинг не допускаше никой близо до господаря си, преди да се е втурнал и да го е пробол в окото или в някоя става с ужасяваща точност. Той носеше отговорността за половин дузина от проснатите на улицата тела и какво ли не би дал Уорик сега само за един от стрелците, които беше оставил отзад, когато се юрна към площада.

Силите на Пърси отново отстъпиха и от лявата им страна вече се откри страничната улица. Уорик дочу как графът подвиква на войниците си, че се изправят пред онези, дето са убили краля. Стресна се, като чу това. Думите на стареца дадоха нови сили на хората му, те настъпиха срещу им и завоюваха обратно няколко ярда земя. Прясна кръв потече от рицарите в доспехи и капеше по студената улица.

Уорик гледаше как воините на баща му ръгаха с пиките си през щитовете, пронизваха и намушкваха, докато те не излязат обратно червени, после започваха отново. Видя как граф Пърси спори с Егремонт, старецът избутваше сина си и му сочеше открития път в ляво. Егремонт, целият зачервен, не искаше да тръгне. Баща му го прегърна и грубо го избута да върви.

Солсбъри приближи задъхан до сина си и сложи ръка на рамото му.

— Крал Хенри е само ранен, макар че не е изключено да умре — каза му. — Браво, добре се справи. Само благодарение на теб, че успя да пробиеш в града, имаме този завършек на деня. На теб и никой друг.

— Къде е Йорк? — попита Уорик, без да изпуска от очи Пърси и Егремонт. Двамата мъже сякаш не забелязваха битката около себе си. Пърси отново му посочи откритата за бягство улица. Някои от пазачите на Пърси сведоха глави, когато им заповядаха да придружат сина му. Най-смелият от тях хвана Томас, лорд Егремонт, за ръцете и го задърпа назад, макар че той се противеше и викаше баща си по име. Старецът обърна гръб на сина си и пак застана с лице към редиците на Невил. Уорик тихо изруга под носа си. Може и да си въобрази, но граф Пърси сякаш го погледна в очите и своевременно вдигна високо глава с изражение, в което се четеше горчивина и достойнство.

— Йорк се е оттеглил в манастира, несъмнено да плаче или да се моли за краля — отвърна Солсбъри. — Няма значение. Нашата работа е тук — той шумно пое въздух и напълни дробовете си, за да избълва заповедта.

— Смажете ги! Крещете „Солсбъри“! Крещете „Уорик“! Крещете „Невил“! И ги убийте всичките!

Битката стана по-напрегната, подпомогната също и от напускането на онези войници на Пърси, които тръгнаха с Егремонт. Уорик видя как дребният мъж с тънкия кинжал се шмугва между двама биещи се рицари, намирайки пролука, сякаш знаеше предварително как точно ще се обърнат. Мечоносецът на Пърси се пъхна между мъжете в схватка като сянка, финтира наляво, преминавайки през втората редица, когато един войник се завъртя в грешната посока. Само за миг той премина и вече се изправяше с лице към тях. Трънинг скочи към Солсбъри, но Уорик и Джон Невил видяха опасността. Те посрещнаха удара му с протегнати напред мечове и Трънинг падна пронизан. Дори и тогава, мъжът се захили през окървавените си зъби и се пресегна, за да набучи с тънкия си кинжал Джон по рамото. Той извика от болка, докато онзи въртеше острието и се смееше, а през това време струя кръв бликна и се разля по излъскания метал. Уорик изтегли меча си и с рязко движение го заби във врата на Трънинг, като го остави да падне.

Солсбъри изрева победоносно, щом видя как граф Пърси се срутва в един сблъсък. Някакъв мъж от охраната му застана над него, за да покрие падналото тяло, използваше щита и меча с голямо умение, за да отблъсне войниците на Невил. Безименният рицар се движеше добре, силата му изглеждаше неизчерпаема. Но не можеше да направи и крачка настрани от господаря си. Накъдето и да се обърнеше, за да убива, друг го удряше, докато накрая един войник замахна с брадва с все сила по коляното му и той също падна, за да бъде стъпкан от краката им.

Силите на Пърси бяха откъснати от стареца, затова Уорик и Солсбъри успяха до го достигнат. Граф Пърси беше все още жив, макар устните му вече да посиняваха. Старият мъж се надигна със стон до седнало положение, подпрян на лакти.

— Джон! Тук! — заповяда Солсбъри.

Ръката на сина му беше обездвижена, мускулът в рамото бе срязан от кинжала. Той го бе изтеглил от раната с лявата си ръка, но беше пребледнял от болка. Въпреки това очите му искряха гневно, когато застана пред врага си.

— Моята смърт няма да те направи по-малко предател — изхриптя граф Пърси. Както думите, така и втренченият поглед на стареца бяха отправени към Солсбъри.

Джон Невил само поклати глава. Той насочи кинжала, още мокър от собствената му кръв, и разряза плътта под брадичката на Пърси. Графът застина и издаде агонизиращ вик — нещо средно между съскане и ръмжене. Острието избута главата нагоре, когато прониза устата му. Избликна фонтан от водниста кръв, щом Джон го изтегли и после отново намушка гърлото. Тримата Невил гледаха как графът пада на една страна и очите му се замъгляват, докато устата му още се движеше в опит да говори, но без да издава звук.

— Къде е Егремонт? — попита Солсбъри синовете си.

Уорик посочи надолу към открития път, където се виждаше група от рицари, отдалечаващи се бързо. Някъде отново затръбиха рогове и Солсбъри стисна устата и челюстта си при този звук. Беше дал дума на Йорк и след цялото това насилие усещаше как го завладява изтощение. Обърна се към сина си Джон и постави длан върху рамото му.

— Победата е наша, Джон. Егремонт не може да избяга толкова надалеч, че да не го стигнем. Свърши се. За днес се свърши.

— Нека да взема стотина воини и да тръгна подире му — отвърна Джон Невил.

За миг си помисли, че баща му може да се съгласи, но главата на графа клюмаше не от липса на воля, а от умора.

— Не. Подчини ми се. Пак ще имаш възможност.

Той напълни дробовете си с въздух, без да отмества очи от трупа на най-стария му враг.

— Достатъчно — изрева. Отляво неколцина мъже все още се биеха и от двете страни, но той чуваше роговете на Йорк в далечината, които даваха отбой за трети път. Времето му беше свършило, беше постигнал отмъщение. — Надувайте рогове, който ги има! Достатъчно, Заповядах! Прибирайте мечовете. След този момент не бива да има повече жертви. Ако искате да живеете, приберете мечовете!

Задъхани и окървавени, мъжете го чуха и се отказаха от боя с отчаяната надежда, че всичко може да свърши дотук, че ще преживеят деня. Дотам, докъдето бе стигнал гласът на Солсбъри, воините се отделяха един от друг, после по-надалеч, когато капитаните на Невил повториха заповедта му и из целия град започнаха да звучат рогове, докато пронизителният им звук и виковете примирие се разнесоха из всяка улица и във всеки дом.

Лондон човек имаше чувството, че е в центъра на света. Умрелите бяха положени в земята, а раните на живите се бяха превърнали в белези. Страховете и черните спомени вече избледняваха, ревът от ликуващите гърла ги отвяваше надалеч.

Огромни тълпи се бяха насъбрали още далеч преди изгрев-слънце заради единствения в живота им шанс да видят краля и кралицата на Англия. Ни един от тях не се беше бил на хълма при Сейнт Олбънс. Макар че градчето бе само на двайсетина мили от големия град, месарите, кожарите и старейшините на Лондон не бяха там, за да видят как пада Хенри, нито пък сринатите барикади. Те знаеха единствено, че борбата между родовете е приключила, че мирът се е завърнал и крал Хенри е простил на лордовете си бунтари.

Сякаш целият град бе навлязъл по пътя на кралската процесия по големия, широк път на Чийпсайд в посока към „Сейнт Пол“. Тълпата напъваше срещу редиците от войници, облечени в ярки цветове, с напрегнати от задължението си и раздразнение лица. Тук-там имаше схватки — моменти, в които прерязваха нечия кесия или пък младоци с писък се втурваха през тълпата, но като общо настроението беше приповдигнато.

Предния ден бе валял дъжд и беше изчистил повече от обичайното голяма част от града. Юлската утрин беше ясна и топла, стотици каруци потракваха още от изгрев-слънце, за да подготвят маршрута на краля. От откритите им задни части жени разпръснаха чиста изсушена тръстика там, където по-късно щяха да минат Хенри и Маргарет. Мократа тиня отдолу щеше да се пропие отново, но за известно време поне пътят щеше да е чист и като нов.

Предателството и кръвопролитията при Сейнт Олбънс съзнателно бяха забравени и градът се подготвяше за идването на краля и кралицата си сред жителите на столицата. Повече нямаше да се говори за предатели и гражданска война, не и след този ден. Всичко, което хората виждаха, беше триумфалният парад в сърцето на града с прекрасни бойни коне, нагиздени и изчеткани, подредени в безупречни редици. Знамената на дузина благороднически родове, които поддържаха краля, бяха издигнати високо и плющяха на вятъра, а над тях знамената на Ланкастър и Йорк, избрали заедно мира.

Зад шестте дузини редици от рицари идваха стотици кралски придворни в най-пъстроцветното си облекло. Те хвърляха цветя или дори монети сред тълпата от кошниците, които носеха. Жадни ръце се протягаха към тях, а жените пращаха въздушни целувки на красивите мъже. Преминаването им създаде най-голямата шумотевица, а после, веднага след тях, множеството затаи дъх, дълъг миг в притихнало и шепнещо страхопочитание, преди отново да избухнат оглушителни аплодисменти и радостни възгласи, толкова силни, че къщите от двете страни на улиците сякаш се разлюляха.

Хенри, крал на Англия, вървеше сам по белите тръстики. Носеше наметка, туника и чорапи в тъмносиньо, почти черно, а на гърдите му бяха избродирани трите златни лъва — „passant guardant“, легнали неподвижно, но готови за скок. Наметката му бе прихваната със сребърна закопчалка.

Не поглеждаше нито наляво, нито надясно, както вървеше по пътя на стотици преди него, нито пък се опитваше да заобикаля все още изпускащите пара изпражнения от миналите преди него коне. На онези, дето можеха да провидят през сълзите на радост, кралят им се виждаше много бледен, но гърбът му бе изправен и главата — вдигната. Новината за битката при Сейнт Олбънс се бе разпространила из цялата страна. Носеха се слухове за раните на краля, дори за неговата смърт, и те се надграждаха и украсяваха с фантастични разкази. Трябваше да го видят жив и силен по заповед на Йорк. Същата сутрин кралят бе открил парламента и бе присъствал на новите клетви за вярност към Короната, които бяха положени под ръководството на Ричард Йорк като най-пламенния му поддръжник. Лордовете, висши духовници и благородници, бяха дошли да коленичат пред него, да го хванат за ръката и да се закълнат във вярност на краля с живота и честта си. Той се оглеждаше наоколо си с празен поглед и следваше тези пред себе си.

Зад Хенри вървеше кралица Маргарет и до нея бе херцогът на Йорк, издул гърди от удоволствие, докато стискаше ръката ѝ, без да я пуска. В мислите си Йорк се надяваше, че Хенри ще поздрави тълпите. Имаше нещо притеснително около този крал с пребледняло лице и скована походка, който следваше пътя, който му бяха начертали механично, сякаш без искрица живинка в него. Йорк и Маргарет го следваха на три крачки, твърде голямо разстояние, за да разменят дори и дума. Вместо това Йорк вдигна лявата си ръка към нижещите се редици от лица, наблъскани заедно и виснали от всеки по-висок прозорец. Видя как в тръстиката стъпкват цветя, докато тълпите натискат и прииждат срещу кордона от войници. Някои от хората му вдигаха тоягите си на нивото на кръста и така образуваха бариера срещу лондончани, които все повече изпадаха в истерия да видят краля и да запазят един спомен, който ще ги топли за цял живот.

— Вижте колко обичат краля — обърна се Йорк към Маргарет. Тя не реагира и той се приведе към нея още повече, тъй че устните му докосваха ухото ѝ. — Те обичат съпруга ви! — изкрещя той, надвиквайки шумотевицата.

Тогава Маргарет го изгледа с толкова студен поглед, че той извърна очи веднага и се взря обратно в тълпата. Голямата процесия през Лондон беше идея на Солсбъри, който сега вървеше на известно разстояние отзад с двамата си сина. Може би предложението беше компенсация за ядните думи, разменени между двамата на пазарището в Сейнт Олбънс, догаждаше се Йорк. Хората в Лондон щяха да видят, че родът на Йорк е възстановил позицията си в самото сърце на кралското благоволение. Нямаше повече да има подмятания за името и потеклото му. Йорк усети как ръката на кралицата се движи в неговата, като дланите и на двамата се хлъзгаха от пот след толкова дългото държане. Той стегна хватката си от страх тя да не изтегли ръката си. Не забеляза как лицето ѝ се сгърчи, нито как внимателно и с усилие постави обратно върху него маската на безразличие.

Това беше денят на Йорк, Маргарет не се съмняваше. Съпругът ѝ вървеше като затворник пред екзекуторите си и тя изпитваше болезнено желание да иде напред и да застане до него. Но нямаше избор освен да ходи отзад и да се взира в гърба му, сякаш можеше да се пресегне и да го успокои единствено с любовта и мислите си.

Древната катедрала „Сейнт Пол“ се издигаше пред тях и там, още далеч преди изгрев-слънце, се бе събрало дори по-голямо людско множество, което чакаше да види как кралят ще приеме короната си от ръцете на Йорк. Не съществуваше по-голям символ на властта и Йорк почувства как духът му литва към небето, щом масивната сграда се показа. Господ и добрият късмет бяха съпътствали него и рода му. Ако раната на Хенри беше само милиметри по-близо до гърлото му, принц Едуард щеше да стане крал. Но сега нещата стояха така, че крал Хенри беше жив, а Йорк щеше да управлява. Той благодари на Бога за това, спомни си, че бе поръчвал непрекъснато да отслужват литургии в знак на благодарност за късмета му.

На Уорик дадоха Капитанството на Кале, това богато пристанище, в замяна на участието му в акцията по спасяването на крал Хенри при Сейнт Олбънс. Солсбъри отново зае службата на лорд-канцлер на краля, макар че истинската му награда дойде със смъртта на лорд Пърси и победата му в междуродовата им война с Нортъмбърланд. Йорк беше поискал и му бяха дали титлата Констабъл на Англия, с власт да управлява от името на краля. И може би най-важното — Хенри хрисимо бе подписал амнистия за всички, участвали в битката, опрощавайки вината им и изчиствайки всяко петно от честта им. Родовете Йорк и Ланкастър се бяха преродили — заедно — в този летен ден със синьо небе.

Маргарет вдигна поглед към мъжа, когото мразеше с такава сила, с каквато би изстискала и от камъка вода. След като фарсът приключи с марионетните си игри, където короната се подава на краля от нечисти ръце, тя щеше да види кой стои зад нея и Хенри. Когато тълпите се приберат по домовете си и настъпи тишина, тогава щеше да разбере. Много неща бе научила, откакто като момиче дойде в Англия. Няма да бърза да пристъпва към действие, няма да прибързва. Но когато времето настъпи, ще предприеме своя ход.

Йорк усети взора ѝ върху себе си. И когато погледна надолу към кралицата, която вървеше редом с него, с облекчение видя, че тя се усмихва.

Дери Бруър стоеше на проливния дъжд и наблюдаваше как колоната от въоръжени войници язди по широкия път към замъка Кенилуърт. На открития терен те нямаха никаква защита от изливащите се с грохот струи, които плискаха върху тях. Яздеха с приведени глави, седем дузини мъже в доспехи от плочки и със знамена, толкова подгизнали от водата, че бяха залепнали по прътите. Дори и така всички бяха нащрек, готови за атака. Независимо от четирите години, прекарани в мир, цялата страна кипеше, бушуваше и се надигаше като капак на тенджера, поставена върху силен огън.

Дери излезе на пътя им и застана в средата. Беше си избрал шестима яки мъже да стоят около него, за да образуват солидна група. Два бели впрегатни коня блокираха пътя малко по-нататък, огромни животни, двойно по-мускулести и по-тежки дори от боен кон. Както стояха нещата, не му се струваше вероятно посетителите да спрат заради един-единствен човек. Лошото време не помагаше, нито пък фактът, че замъкът се виждаше, а с него и обещанието за топлина и безопасност. Той вдигна ръка с дланта навън, застанал на пътя им с цялата си височина и каквато самоувереност успя да събере под жилещите струи на дъжда. До него приятелят му Уилфред Танър издигна кралското знаме в червено и златно, което се виждаше отдалеч. Костеливият и дребен контрабандист целият се тресеше от гордост, че са му разрешили да носи кралския флаг.

Едва минаваше час след пладне, макар че облаците на небосвода бяха превърнали широкия път в тъмносив тунел. Дери се вглеждаше в приближаващите ездачи, следеше за момента, в който ще го забележат и ще обадят на херцога, когото защитават. Не виждаше по-далеч от първите им редици, но някъде сред масивната група се намираше мъжът, с когото трябваше да се свърже.

— В името на краля, спрете! — изрева Дери, надвиквайки вятъра. И изруга тихо, когато реакция не последва.

Колоната приближаваше в тръс, потракваше при движението си, без всякакви признаци за забавяне на хода. Ако този, който ги водеше, не издадеше заповед, той знаеше, че ще минат направо през него и ще разпръснат жалката му групичка. Всеки бе наясно, че в Англия тази година цареше недоверие. Всеки незначителен барон, всеки рицар и неговите съседи сякаш събираха мъже и купуваха оръжие. Имаше голяма вероятност казанът да прекипи при такъв силен огън под него.

Чак когато първата редица застана само на крачки пред него, той чу как някакъв глас рязко издаде заповед. Тя мина като вълна през редовете им, макар че нямаше начин да не са я очаквали, и войниците спряха, преди да са го стъпкали. Щом най-сетне заковаха на място, Дери вече можеше да докосне влажната муцуна на най-близкия кон, макар че реши да се въздържи. Няма ездач, който да не се подразни, ако някой се пресегне към поводите му.

Пороят се засили без гръмотевици, небесата просто се разтвориха и изсипаха в един ден дъжда, който им се полагаше за цял месец. По земята се стичаха хиляди ручеи и огромни пространства блестяща вода ги заобикаляха отвсякъде. Дъждът трополеше по доспехите им и издаваше метално барабанене, което ту се усилваше, ту заглъхваше при всеки нов порив.

— Кой си ти, че стоиш на пътя ни? — обади се един рицар от втората редица. — Препречваш пътя на херцог Съмърсет. Отдръпни се!

Дери усещаше, че рицарите насреща му са готови да приложат сила. Дошли въоръжени за война, те бяха нервни, напрегнати. Тъй като никой не бе вдигнал забралото си, трудно можеше да определи кой е проговорил. Те спокойно можеха да минат за сребърни статуи, както бяха полускрити под подгизналите почти до черно сини наметала.

— Ще разговарям с Хенри Бофорт, херцог Съмърсет — силно и ясно изрече Дери, — чийто баща познавах добре и когото преди наричах приятел. Говоря от името на крал Хенри и кралица Маргарет. Виждате, че нямам мъже, с които да ви заплашвам, но по заповед на краля трябва да говоря със Съмърсет, преди да влезете в замъка.

Мъжете от предните редици го зяпаха през процепите на забралата. Другите отзад обърнаха глави и Дери проточи врат, за да види онзи от тях, който носеше емблемата на Съмърсет под наметалото си — подгизнала от вода туника на сини и бели ленти със златна лилия, разделена на четири от английските лъвове. Дери спря поглед върху слабата фигура на мъжа и сърцето му се сви при спомена за неговия баща. Един рицар се наведе към него и му прошепна нещо, което той не чу. С облекчение видя как младият херцог поклати глава и пришпори коня си, за да излезе на предна линия. Огромното животно, подобно на господаря си, бе покрито по гърдите и главата с железни плочки — сегменти, които се движеха при хода му и можеха да удържат почти на всякакви удари. Срещу невъоръжен човек самите доспехи представляваха оръжие и Дери преглътна притеснено, знаейки, че само при една погрешна стъпка могат да го пронижат.

Докато Дери го наблюдаваше втренчено, новият херцог на Съмърсет повдигна забралото и откри очите си, присвивайки ги срещу силния дъжд.

— Ваша милост, казвам се Дери Бруър. Познавах баща ви.

— Говорил ми е за теб — с неудоволствие призна — Хенри Бофорт. — Казваше, че си мъж, на когото мога да имам доверие, макар че ще си съставя собствено мнение за това. Какво искаш от мен?

— Само няколко думи на четири очи, милорд, заклевам се в името си, в клетвата си за вярност и в поста си в служба на краля.

Дери чакаше под студения взор на младия мъж, но друг рицар се обади, преди Съмърсет да успее да отговори.

— Милорд, това не мирише на хубаво — така да ни спрат на пътя посред проливния дъжд. Нека продължим към замъка на кралицата. Там ще чуем каквото трябва.

— Спешно е, милорд — добави в отговор Дери и зачака. — Не съм въоръжен.

Предположението, че Съмърсет стои настрана поради страх или от предпазливост беше достатъчно, за да предизвика у него моментален гняв. Той слезе от коня и закрачи към Дери, приближи твърде близо и го загледа отгоре. Дери реагира, като се извърна и отведе младия мъж малко по-встрани, далеч от хората си. Те също се наежиха и при всяка крачка на господаря им, която го отдалечаваше от тях, имаха готовност да пришпорят конете, да атакуват със смъртоносни намерения, ако нещо тръгнеше накриво.

— Какво искаш? — просъска херцогът и се приведе към него. — Тук съм привикан единствено с кралския печат, който изисква присъствието ми. Какво толкова имаш да ми казваш, та да ме държиш навън на дъжда?

Дери въздъхна облекчен.

— Сред хората ви, милорд, има човек, който предаде преди по-малко от месец документи на граф Солсбъри. Моите хора го наблюдаваха при този акт и после проследиха онзи, с когото той се срещна.

— Предател? — с изненада продума Съмърсет. — Защо тогава не си ме уведомил по-рано?

Дери установи, че бузите му пламват независимо от ледения дъжд.

— Понякога е полезно да знам кой има фалшиво прикритие, милорд, без да го разобличавам. По този начин можем да го накараме да подаде грешна информация на господаря си, ако ме разбирате правилно.

— Въпреки това сега ме спираш — подхвърли херцогът, като изгледа свирепо дрипавия мъж пред себе си.

— В Кенилуърт ще чуете планове, които не са за неговите уши, милорд. Сметнах, че ще бъде най-лесно и тихо проблемът да изчезне по пътя, а не в присъствието на кралицата.

— Разбирам. Как се казва този човек, който е обречен единствено от твоите думи?

Дери трепна от подозрението в гласа на младия лорд.

— Сър Хю Сароу, милорд. И тук няма никакво съмнение, абсолютно никакво. Пратете го обратно, ако искате, макар че той ще разбере и ще изчезне при враговете ви, ако сторите тъй.

Съмърсет хвърли поглед назад към разярените си хора.

— Сър Хю ли? Но той беше от хората на баща ми! Познавам го от детинство!

— Въпреки това, милорд. Той не може да влезе в двореца и да чуе онова, което е предназначено единствено за вашите уши. Баща ви ми се доверяваше, милорд. Крал Хенри и кралица Маргарет също продължават да ми се доверяват. Това ми е работата — да откривам предателите и да ги използвам или пък пречупвам.

— Баща ми може да ви е познавал, мастър Бруър, но не и аз. Ако откажа?

— Съжалявам да ви съобщя, но ще бъдете върнат от портала на замъка — рече Дери, като едва дишаше, наясно, че мъже като Хенри Бофорт бяха свикнали на абсолютно подчинение и към най-дребните си прищевки. — Не можете да влезете, докато този човек е свободен, милорд. По ваша заповед той може да бъде задържан и завързан, оставен в килия, докато разговаряте с кралицата. С удоволствие бих го разпитал, но той е ваш човек. И изборът си е ваш.

Дери се стресна, когато Съмърсет се извърна и изрева към хората си:

— Сър Хю Сароу! Тук при мен!

Редиците се размърдаха и затропаха, докато един мъж си проби път напред и слезе от коня. Той тръгна сковано към господаря си и Дери Бруър.

— Свалете си шлема, сър Хю! — рече Съмърсет.

Рицарят се подчини и откри тясното си, притеснено лице, частично прикрито от мустаците, а кафявите му очи се местеха от единия на другия мъж.

Съмърсет се наведе достатъчно, та да може Дери да усети топлия му дъх.

— Аз съм верен на краля, мастър Бруър. Смъртта на баща ми все още вика за отмъщение и аз няма да престана да го търся. Ако това е тест за лоялността ми, ето моят отговор.

Без предупреждение той изтегли меча си, замахна и, като извъртя горната част на тялото си, с все сила удари оголения врат на рицаря.

Острието закачи ръба на металната яка, преди да се вреже в плътта, и пусна искра, която бързо бе отмита от кръвта и дъжда. Сър Хю залитна от силата на удара. Лицето му пребледня като платно, той вдигна ръка към гърлото си с разширени от шока очи, после се строполи шумно в калта.

Дери изгледа младия мъж пред себе си — у него бушуваше гняв, който до този момент бе останал напълно прикрит.

— Ето краят на всичко — промълви Съмърсет. — И ако това единствено бе посланието ви към мен, мастър Бруър, мокър съм и ми е студено, а и още не съм чул какво ме чака в Кенилуърт.

— Благодаря за доверието, милорд — рече Дери, разтърсен. Направи жест към другарите си и те освободиха пътя пред колоната, колкото и нещастна преграда да бяха представлявали. Херцогът се върна назад и отново яхна коня си. Колоната премина край Дери, като десетки глави в шлемове се обърнаха да го изгледат с подозрение и ненавист. Той внимателно се отдръпна от пътя им, след като си бе свършил задачата.

Щом се отдалечиха, Дери повика с ръка хората си. Те завързаха трупа в доспехи за впрегатните добичета и го потеглиха през калта назад към замъка.

Солсбъри разтърка току-що обръснатото си лице със студена мокра кърпа, която затвори порите и облекчи парещото усещане след острия бръснач на Ранкин. Не беше сключвал облози с бръснаря си тази сутрин, а просто изтрая стърженето в абсолютна тишина, докато накрая се изправи и го освободи. На шейсет години Ричард Невил усещаше възрастта си. Всяка сутрин прекарваше по един час да се поти в упражнения, да поддържа ръката, с която държи меча, в добро състояние и ставите си подвижни. Никога не бе натрупвал килограми и сега, когато кожата и бузите му бяха провиснали, в тях нямаше тлъстина, която да ги закръгли. Дори и така, колкото и да се стараеше, за да попречи на напредването ѝ, възрастта отслабваше силите му. Беше време, когато виждаше ясно всяко решение, знаеше съвсем точно какво иска и как най-добре да го постигне. Сега само поклащаше глава при спомена за тази младежка бистрота. Едно време животът бе по-прост — когато задачата му беше да поддържа фамилията си силна и да разпространява кръвта на Невил по всички благороднически родове в Англия.

Съпругата му Алис влетя в стаята точно когато Ранкин се оттегляше бързешком. Тя постави на една тоалетка купа с пресни ябълки и внимателно прецени настроението на съпруга си. Замъкът Мидълхам бе благословен с прекрасни овощни градини и сайдерът, който произвеждаха там, беше достатъчно добър за продан. Типично за съпруга ѝ не го продаваха, а позволяваха на слугите да държат цели варели от него да отлежават в избите на замъка и да го използват както желаят.

Алис го наблюдаваше, докато той спря да бърше лицето и врата си. Виждаше, че е разсеян, че се оглежда безцелно наоколо за място, на което да остави кърпата, докато накрая тя приближи и я пое.

— Изглеждаш ми притеснен — рече и се пресегна да го докосне по ръката. Бяха женени от почти четирийсет години и бяха остарели заедно в онова, което той наричаше „нежния хомот“. Беше фраза, използвана често от него, за да я забавлява, една от многото, които ѝ подхвърляше, за да види усмивка на лицето ѝ. Хуморът може и да се бе изтъркал с годините, но не и споменът или любовта им.

— Чудно ли е, когато толкова много неща ме тормозят? — промърмори той. Застанал така до прозореца, виждаше златните поля около Мидълхам, които се простираха до хоризонта, а из тях разпръснати се движеха малките фигурки на мъже, жени и коне, които режеха и събираха снопове златно жито из нивите на графа. В друг ден гледката би му доставила удоволствие, картина на света в действие, както би трябвало да бъде — мъже, които извличат от земята доброто и чакат с нетърпение да изпият халба бира по залез-слънце. Първото докосване на есента бе оцветило дърветата в бронз и той се вглеждаше през тях в далечината.

Нямаше нужда Алис да се чуди защо съпругът ѝ е напрегнат. Откакто преди два дни бе дошъл вестоносецът, целият замък бе обърнат наопаки, дузини мъже потегляха във всички посоки с бързоноги коне, за да свикват рицари и наемници където сварят.

— На Ричард Йорк съм се клел във вярност — рече Солсбъри. Говореше едва ли не на себе си, макар че се обърна и докосна бузата ѝ. — Издигнах го достатъчно близко, за да вземе престола. И накрая той не се пресегна да го придърпа. Ако беше го сторил, сега нямаше да сме заплашени, нямаше да шепнат тук-там за този Указ за отнемане на права, който може да ни съсипе. Проклет да е с неговата нерешителност, Алис! Колко пъти трябва да ти дават короната, преди да посегнеш към нея? Йорк можеше да се възкачи на престола след Сейнт Олбънс и това щеше да е краят. Но прояви мекушавост, може би страх дори, зад стените на манастира, дето го пазеха отвсякъде. А сега? Минаха четири мирни години и всичко, което постигнахме, бе да позволим на краля пак да стане силен или по-скоро на кралицата да се вземе в ръце. И сега това! Родът на Йорк разтърсен до основи със самия кралския печат — нямам избор, Алис! Никакъв избор. Пак трябва да се бием. Трябва да вземем оръжието и пак да рискуваме всичко, което постигнах, след като то трябваше отдавна да е уредено.

— Няма да се провалиш, Ричард — твърдо рече жена му. — Никога не си се провалял. Каквото и да са подхванали, хората от рода Невил са процъфтявали — с ръка или с ум. Ти си прекрасен пастир за всички тях — да, и за други, дето не носят името ти. Сам казваше, че си събрал повече войска от кой да е друг род. Не си мързелувал по време на мира. Бъди окрилен от това, че имаше прозорливостта да събереш толкова много войници под знамената си, докато другите са дремели.

Солсбъри изсумтя, доволен, че собствената му съпруга му говори подобни неща. Не беше от онези, дето се хвалят, но му бе приятно, че тя оценява уменията му, макар подобни неща да се казваха само на четири очи.

— Баща ми ме учеше никога да не водя една и съща битка два пъти, Алис. Предупреждаваше ме, че ако победя, трябва да стъпча враговете си докрай, за да не могат вече никога да се надигнат.

— А ако загубиш? — попита тя.

Солсбъри се усмихна при спомена.

— Същият въпрос зададох и аз навремето. Каза ми, че ако загубя, поставям съдбата си в ръцете на други хора. Отговорът беше никога да не губя — той въздъхна и поклати глава. — И ето ме сега, обвързан да поддържам Йорк в една война, където един-единствен удар или стрела могат да прекратят всичко. Твърде съм стар за това, Алис. Чувствам го в схванатите си стави, в бавните си мисли. Това е път, който по-млади хора трябва да извървят. Бих предпочел да си седя тук в мир и да гледам как узрява реколтата.

Алис познаваше съпруга си достатъчно добре, за да подбере внимателно следващите си думи, да поласкае самолюбието му тъй, че да го извади от мрачното настроение.

— Може би тогава трябва да оставиш сина ни да командва войските. Имаш ли новини дали Ричард се е върнал от Кале? Ако той беше тук, знаеш, че не би отказал, любов моя. Той би вдигнал знамената на Невил заедно с тези на Уорик.

Тя видя как съпругът ѝ стисна челюст, а погледът му се изостри.

— Той е добър командир, да. Сърцето ми се пълни, като си спомня как поведе хората си в Сейнт Олбънс.

— И твоите, скъпи. Те го последваха, когато наду роговете. Разказа ми колко добре е изглеждал в червената си униформа.

Солсбъри задъвка долната си устна при спомена и челюстта му едва забележимо се издаде напред, когато вдигна глава.

— Въпреки това, още е млад и може би недостатъчно лукав — заяви той.

Тя кимна, като прикри доволната си усмивка.

— И прекара три години във Франция, докато аз тук следях всеки слух, идващ от ланкастърските съдилища. Не, лично трябва да ги предвождам, Алис. Уорик ще има своя шанс в близкото бъдеще. Не той дойде да ми съобщи за тези Храбреци на кралицата, че тренират и се подготвят. За тези Храбреци на краля, дето яздят из Севера и събират лъкове и пики, и железни боздугани. Къде бихме били, ако ги нямаше хората, на които плащам, за да ми донасят тези неща? Загубени щяхме да сме, Алис. Един Господ знае дали оттук нататък кралят изобщо ще напусне леглото си. Вече цяла година нямам никого в Кенилуърт, та да ми съобщи в какво състояние е той. Двама яки мъже — и двамата умрели в злополуки? Младият Джон Донел открит обесен от собствената си ръка, при положение че го познавам като веселяк, изобщо не страдаше от черни мисли? Сър Хю Сароу пък открит мъртъв в един от домовете с лоша репутация? Изключително странно човек да е посечен така в леглото си, Алис. Още преди две години знаех, че трябва да събирам рицари и наемници, все едно колко разорително ще е. Опитаха се да ми замажат очите, но аз си знаех. Щом толкова им се щеше да съм сляп, явно е имало нещо, дето не са искали да видя. Не, зад тази опасност се крие кралицата, тази вълчица, а не Хенри. Този беден, съсипан човечец е изцяло на милостта ѝ, на нейната и на тази на съветниците и придворните ѝ. Не се и съмнявам, че синовете на Пърси още ги боли от загубата на баща им. Те са планирали това и аз трябва да им отвърна, иначе ще видя в огъня всичко, за което съм се борил през живота си.

— Много добре, Ричард — обади се Алис. — Доволна съм, че чувам от теб тези думи. Надявам се, ще пазиш сина ни жив и здрав?

— Доколкото е по силите ми — отвърна Солсбъри. — И, с Божия помощ, ще прекратим всичко това — той леко наведе глава и сенки заиграха по очите му. — Казвам ти, Алис, щом Хенри трябва да падне, няма да се дърпам като Йорк. Не и когато родът и титлите ми са застрашени. Ще нанеса удара, който ще прекрати тази война на тайно шушукане. Защото, ако Йорк е разгромен, следващият ще е Солсбъри, а после Уорик. Един Указ ще доведе до следващия и всички ще бъдем напъдени от Англия. Няма да позволя това даже през трупа ми.

— Стара ми лисицо — рече тя и се отпусна в прегръдките му, а той я обгърна с ръце и подпря брадичка върху главата ѝ. — Върни се жив и здрав при мен, когато това свърши. Туй е всичко, за което те моля.

— Ще се върна — зарече се той, дишайки тежко с устни, допрени в косата ѝ. Усети как тя трепери под пръстите му. — Шшт! Не се бой за мен, любов моя! Имам три хиляди мъже — и Йорк още две хиляди. Синът ни ще доведе две хиляди с неговата червена униформа, почти половината от гарнизона му в Кале. Седем хиляди, Алис! И то не разни селяни, свикнали да въртят косата и мотиката, а добри воини в броня. Един железен нож, моя любов, с който да ударим или да блокираме силите на кралицата. Нима не бяхме повикани на Големия съвет в Ковънтри? По заповед на самия крал аз имам разрешението му да придвижвам армията си из страната, горките глупци, дето го позволиха. Няма да се движим нощем, а през деня, събираме се по заповед на краля. Обещавам ти, преди да падне първата слана, ще разбия враговете. Ще ги изтръгна и разпръсна като слабо семе от слаби видове, каквито всъщност са. Честна дума, Алис, ще го сторя.

Дълбоко в себе си барон Одли смяташе, че Храбреците на кралицата са сбирщина от всевъзможни хора. Мнозина бяха израснали в собственото му графство Чешир, както и в Шропшир и околните графства, събрани от селата по двама, по трима и по дузина. Някои бяха просто скитащи рицари, без собствена емблема или ливрея освен сребърния лебед на кралицата, закачен на гърдите им. Тези мъже поне бяха обучени за битки, независимо колко бяха бедни и лошо оборудвани. Останалите бяха селскостопански работници и ковачи, строители и касапи, и дребни земевладелци. Идваха от най-различни прослойки и области на живота и единственото общо помежду им бе верността им към краля и гневът им срещу Йорк.

„Дери Бруър е свързващото звено между всички тях“, мислеше си Одли, докато наблюдаваше как шпионинът приближава към него върху кокалестия си кон. Бруър бе онзи, които яздеше от село на село, за да организира наборния си пункт, призовавайки лоялните мъже да защитят краля и кралицата. Той и Уилфред Танър стигаха и до най-отдалечените ферми, и приемаха документите на синове, братя и бащи, на всеки, който отговаряше на изискванията и приемаше в замяна сребърната значка. Задачата на Одли през последните месеци бе да превърне повече момчета и земевладелци във войници. Някои от тях бяха в ръцете му вече над половин година, докато най-скорошните набори все още се чудеха от кой край да захванат пиката. Това водеше до хаос и след като се бяха събрали през последните няколко седмици, Одли откри, че Бруър е много полезен помощник. За жалост, спомените му от широкомащабните битки бяха все лични и нямаше представа от това каква тактика е била приложена на бойното поле. Като млад Бруър бил оръженосец и имал добра видимост само към боевете от редицата пред и зад него, докато е вървял напред. Може би по тази причина той бе отказал официално пост сред Храбреците, твърдейки пред Одли, че и без това има твърде много роли, та да може да поеме още една. Баронът с усмивка си припомни дързостта на този мъж, а междувременно той спря коня си до него.

— Добре се развиват, милорд — рече Дери и слезе от коня. — Не съм виждал такава многобройна армия от Франция насам. Казаха ми, че оръжието и доспехите на кралицата са стигнали до вас. Доволен ли сте?

— Не. И няма да съм доволен, докато не видя главата на Солсбъри на земята — отвърна Одли. Наясно беше, че мнозина стояха достатъчно близко, за да го чуят, и повиши глас, за да стигне той до тях. — Но те ще удържат, тези Храбреци. Имаме три пъти повече войници от онези, които вървят със Солсбъри, и той изобщо не знае какво го очаква. Залагам живота си заради тези мъже.

Онези, които го чуха, се усмихнаха на командира ветеран с неговите бели мустаци и брада и повториха думите му пред хората около тях.

— Право да си кажа, бих предпочел да тръгна с тези мъже срещу Лъдлоу — и самия Йорк — продължи Одли с доста по-снишен глас и вдигна ръка, за да пресече възражението на Дери, преди още да е започнал. — Да, разбирам, каузата ни ще има повече полза, ако разбием Солсбъри, преди да се е събрал с Йорк и Уорик. Чисто и просто здрав разум. И въпреки това, боли ме. Йорк е истинската заплаха за моя крал. Той е човекът, дето всички искат да видят на трона вместо законния му притежател. Йорк е в сърцето на тази бунтовническа група и бих искал да го видя наказан и лишен от права. Всъщност от четири години чакам да видя това.

Ако беше друг командир, Дери би го потупал по рамото, но Одли бе стегнат старец, който не обичаше да показва лични чувства от какъвто и да е вид. Вместо това той сведе глава.

— Ще го видите, милорд, не се съмнявам в това. Веднага щом разбием Солсбъри, можем да обърнем на юг и да се присъединим към Храбреците на краля. Още преди да е свършила годината, ще изкореним този плевел.

— Доста прибързано, мастър Бруър — рече Одли и поклати глава укорително. — Това да не ни е бодра весела разходка сред горите. Хората на Солсбъри са много обучени и бронирани с добро желязо. Ако не ги превъзхождахме толкова по численост, не бих бил така уверен.

— Но ги превъзхождаме и вие сте уверен — каза Дери с весели искри в очите.

Старецът изсумтя.

— Ами, да. Ще видим. Солсбъри не може да стигне до Лъдлоу, без да мине покрай нас. Но пък той е хитър, Бруър. Видях какво е свършил в далечния север и, видно е, човекът не е глупак. Приел съм си за правило да не броя взетите знамена, докато битката не приключи. Това е всичко, което мога да ти кажа.

Докато двамата разговаряха, огромната армия от Храбреци на кралицата се беше строила в трите си основни групи, като капитаните и сержантите грубовато оправяха редиците. В очите на Одли строят изглеждаше доста неравен, твърде много мъже не бяха заели точно местата си. Но все пак огромната сила, която се оформи на Блоър Хийт, поне беше уверена и добре нахранена, девет хиляди силни млади мъже, положили клетва пред самата кралица. Техният плам стъписа Дери в началото. Значката със сребърен лебед първоначално бе влязла в употреба единствено за да се разграничат двете армии — като начин да се разпознават. Трудно бе да се разделят големи военни сили насред битка, а войната можеше да изисква бързо придвижване и реагиране. Но сребърните лебеди бяха приети с ентусиазъм и гордост. Младите мъже от английските села и градове бяха готови да се бият за обкръжената кралица, да приемат за своя нейната кауза. На Дери му се наложи да откаже на стотици, които пожелаха да носят сребърния лебед, като вместо това им даде антилопата на краля.

Хиляда и двеста от Храбреците бяха въоръжени с добри тикови лъкове, като всеки от тях бе съобразен с височината на притежателя си и струваше повече от половин годишна заплата в сребро. Дери може и да си мечтаеше за стрелци като Томас Удчърч, но не разполагаше с такива. Въпреки това във всяко населено място на Англия се намираше по някой стрелец от по-посредствена величина и всяка неделя там упражняващите се разцепваха на трески дървените мишени. Стрелците Храбреци можеха да изпълнят небето със стрели, когато моментът дойде, после пак и пак, по-бързо отколкото да си поемеш дъх. Още около седем хиляди носеха доспехи и брадви или железни боздугани: палки, с които да смачкват шлемовете, и големи ножове, с които да намушкват воините, след като ги свалят от конете. В тила гордо яздеха осемстотин рицари. На Дери му се искаше да са три или четири пъти повече, но бойните коне струваха цяло състояние и само най-богатите се биеха на коне. На краля и кралицата им бе струвало огромни суми да снабдят с коне скитащите рицари — мъже, които имаха уменията, но не можеха да си позволят играчките на войната. Последно той бе преглеждал квитанциите преди година и отказваше да го стори отново, докато порой от сребърни монети продължаваше да се излива от кралската хазна. Дори само ризниците и шлемовете бяха съсипващо скъпи. Пот го избиваше, като си помислеше за разходите, но не можеше да взима половинчати мерки. Богатството на Йорк беше легендарно и той със сигурност нямаше да се скъпи, когато ставаше дума да оборудва мъжете си.

Одли даде сигнал на слугите си, те му донесоха стъпенката и доведоха коня му, тъмнокафяв скопец, който пръхтеше и тропаше с крака. Докато с удоволствие се качваше върху седлото на собствения си кон Възмездие, Дери си мислеше, че е благодарен, дето животното е далеч по-младо от господаря си.

— Избрал съм това място внимателно, мастър Бруър подвикна му Одли. — Блоър Хийт се намира на пътя на Солсбъри към Лъдлоу. Виждате ли там в далечината? На около половин миля, онзи хълм с редицата от дъбови дървета и горичката? Ще чакаме на сянка при големия плет и когато излезем, ще обградим трите хиляди на Солсбъри и ще ги направим на пух и прах.

— Това ми звучи малко прибързано, милорд — отвърна Дери.

Одли вдигна поглед към бледото есенно небе.

— Дори и така да е. От дълго време чакам този момент. Честта на краля беше опетнена от предатели и той бе принуден да се оттегли в Кенилуърт, когато цяла Англия е негова. Доволен съм да служа за негов боздуган, мастър Бруър, за негов инструмент. Ако Бог пожелае, ще ги спрем още тук — баронът пришпори коня си, като предпочете да язди край Храбреците пешаци и да бъде в полезрението им.

Блоър Хийт беше огромен, открит терен, миля след миля ниски шубраци и кафеникави треви. Трите хиляди мъже на Солсбъри се придвижваха с добра скорост през последните шест дни, пресичаха напряко през полята и използваха основните пътища само когато съвпадаха с линията юг-запад към замъка Лъдлоу. Ако беше само с пешаци и кавалерия, той можеше да преодолее разстоянието с четири изтощителни прехода, но каруците превърнаха придвижването им в пълзене по блатистата земя. От самото начало бе подозирал, че това няма да е внезапна атака или еднократен сблъсък на войски. По всичко изглеждаше, че поне една година няма да намери пак нито дом, нито мир — затова се движеше със скоростта на най-бавните си каруци, дето носеха храната и оборудването, инструментите, с резервните коне и преносимите ковачници — всичко, което можеше да му дотрябва в една кампания. Алтернативата беше да влезе прибързано и неподготвен в битка или пък да разчита на Йорк за подкрепа и материали. Всяка сутрин Солсбъри се терзаеше за загубеното време, после пак вземаше същото решение, като се движеше с каруците в тила. Загубили бяха половината от предишния ден, за да слязат с тежките фургони до реката и да пресекат коритото ѝ, макар че при наличието на стотици мъже задачата бе сравнително лека.

Пустошта поне беше суха земя, с ниски кафеникави хълмове, простиращи се в далечината на юг. Солсбъри носеше точни карти. Беше избрал най-краткия път към Лъдлоу и натискаше за най-добрата скорост, която можеха да постигнат. Когато един от съгледвачите му се върна в галоп, редиците му вече бяха прекосили половината пустош, разпръсвайки пасящите овце, и приближаваха някакъв поток, по който нямаше означен мост. Солсбъри се бе замислил как да преодолеят това препятствие и смръщено вдигна поглед към ездача. Още двама галопираха след него и той усети как пулсът му се ускорява.

— Отпред има въоръжени мъже, милорд. Видях пики и знамена отвъд падината.

— Колко са? — попита го Солсбъри и се вгледа, сякаш можеше да види през нагънатия терен пред себе си.

— Не успях да разбера, милорд, макар че бяха много. Съзрях ги и веднага се върнах да ви докладвам.

Двамата се извърнаха към следващия, който пристигаше. Задъхан, той докосна челото си.

— Колко са? — рязко попита Солсбъри. В пълен галоп пристигаше и третият съгледвач и новината вече се носеше по ширналите се редици.

— Два или три пъти повече от хората тук, милорд.

Вторият съгледвач посочи с ръка и обясни:

— Прикрили са се зад онзи хълм и редицата от храсти и дръвчета ей там.

Тогава Солсбъри даде заповед да спрат и тя се предаде от капитан на капитан, докато цялото множество от хора застана неподвижно в тревите — всички наясно, че нямат никакво прикритие наоколо. Третият съгледвач потвърди числеността на врага и Солсбъри изруга. Надявал се бе, че грешат, че врагът срещу него не би могъл да събере накуп толкова многочислена армия.

— Добре. Иди пак и разгледай добре земята между нас. Открий брод през потока — а сетне се обърна към другите двама: — Вие двамата, приближете колкото е възможно, но ако ви подгонят, стойте извън обсега им. Очите ви ми трябват, за да ги наблюдавате. Тръгвайте!

Тримата ездачи пришпориха конете отново и Солсбъри остана сам, напрегнат и обзет от тревога. Ако не бяха съгледвачите, щеше да попадне в засада, достатъчно голяма, за да го убие. Щеше му се при подобна численост да се оттегли, но стисна зъби при тази мисъл, защото знаеше, че няма как. Ако не успееше да се добере до Йорк и да го подкрепи, кралските войски щяха да обсадят и разгромят най-близкия му съюзник. И тогава нямаше да мине много време, преди те да пристигнат в Мидълхам с техните Укази и документи за лишаване от права. Той стисна основата на носа си и смръщи лице. Досега синът му Уорик сигурно бе стигнал до Лъдлоу и всичките варианти на Солсбъри за избор изчезваха яко дим. Каквито и да бяха шансовете му, той трябваше да се бие. Прошепна под нос бърза молитва, нещо почти богохулствено, после повика капитаните при себе си.

Шейсетина мъже с обезпокоени и мрачни лица пришпориха конете в галоп към графа, водещ своята армия. Новината вече се бе разпространила и той видя, че някои от войниците се навеждат, за да докоснат земята. Смръщи се на суеверието на онези, дето предупреждаваха земята да се подготви да приеме кръвта им.

— Наредете да докарат каруците на десния ни фланг — заповяда той със заучена увереност. — Навреме видяхме капана.

Докато говореше, той си спомни сватбата на сина си и армията на Пърси, която се бе опитала да го унищожи. През онзи ден той спечели, защото се оттегли и така доведе до поражението им. Част от напрежението го напусна. Нямаше нужда да разбива войската, която бе насреща му. Трябваше само да оцелее след сблъсъка и да ги заобиколи. Можеше да изостави каруците и знаеше, че ще издържи да се бие и да отстъпва към замъка Лъдлоу, който беше на не повече от два дни път на юг. Ако изпратеше напред съгледвачите си, Йорк дори би могъл да го пресрещне с подкрепления. Сигурно имаше начин да се промъкне, ако успее да избере подходящия момент да се откъсне от противника и да продължи напред.

Каруците надойдоха с трясък откъм тила, четирийсет и два тежки фургона, натоварени с оръжие и снаряжение, храна и подкови, всичко, за което се беше сетил, че може да му дотрябва. Сега най-добрата им употреба щеше да е да изиграят ролята на блокада, за да му пазят фланга, ала той знаеше, че не може да се окопава. Трябваше да стигне до Лъдлоу. Трябваше да продължи. В миг видя как лицата на войниците му светнаха при вида на солидната бариера от коли и кимна доволен на себе си. В продължение на години не беше оставял шотландците покрай северните блата на мира. Беше се бил в една дузина акции през живота си — достатъчно, за да знае, че числеността не е единственият ключ към победата. Дисциплината и тактиката бяха не по-малко важни. Може би бе дошло време да изпита качествата на хората, които стояха зад краля.

— Стрелците отпред! — изрева той към хората си. — Бавно навлизане в обхват. Сега ще покажем на тези фермери как се сражава истинска войска.

Мъжете го приветстваха чинно, макар че, залитайки, отново влизаха в крачка, той пак видя как някои от тях докосваха сухата трева и се прекръстваха с молитва на уста. Каруците също потеглиха с тях, като пазеха фланга им с дърво, колела и желязо. Стрелците му опънаха лъковете и приготвиха колчаните на бедрата си, прокарвайки пръсти по белите им гъши пера, като раздвижиха ръце, за да отпуснат мускулите си. Солсбъри развърза щита си от мястото, където бе завързан на хълбоците на коня му, и го нахлузи върху бронята между лакътя и китката си, усещайки с доволство тежестта му. Не беше нужно да побеждава, напомни си той. Трябваше само да премине. След това копелетата можеха да вземат каруците му и да го преследват чак до Лъдлоу, все тая му беше. Потокът се разшири, когато го наближи. Накрая се принуди пак да заповяда да спрат, като тихичко ругаеше под нос. Водата беше разяждала брега един Бог знае колко дълго и сега край него имаше големи ями, които ги отвеждаха в бушуващите води, а след това трябваше да се изкачат по още един стръмен бряг. Това щеше да е трудно за преодоляване препятствие, дори и да бяха сами в пустошта. В този миг той погледна нагоре и видя цял облак от стрели, който се спусна към тях като ято врабчета иззад дърветата и хълма отпред.

Хората на Солсбъри докуцукаха до Лъдлоу с разранени крака и изтощени до крайност. Графът, когото следваха, не им беше дал мира в продължение на петдесет мили, подтикван от ужасния страх, че ще завари замъка на Йорк под обсада. Пристигнаха, като едва се държаха на краката си, за битка не ставаше и дума, но там нямаше помен от нападаща армия. Солсбъри предаде благодарности на капитаните си и им позволи да лагеруват до четирите хиляди, които вече се бяха настанили там.

Войниците на Йорк гледаха как озверелите от глад мъже на Солсбъри се трупат край казаните за храна или просто лягат на тревата, за да спят. Новопристигналите не водеха обоз със себе си след изтощителния поход. Щом луната висна ниско на небесата, стотици сержанти от армията на Йорк обиколиха наоколо и раздадоха одеяла и вода, бира и месо, всичко, което имаха, в замяна на вести от битката.

Пристигането на новата войска покачи градуса на напрежение из огромния лагер край Лъдлоу. Нови редове от заострени дървени прътове бяха побити в земята и мнозина благославяха реката, дето извиваше около замъка откъм запад и юг, като така принуждаваше всеки враг да навлиза от изток.

Каруците на Солсбъри пристигнаха на другия ден и това позволи на хората му да опънат палатки и да върнат малко от онова, което им бяха дали. Онези от ранените в битката, които можеха да ходят, пристигнаха, залитайки, ден след това и се строполясваха с облекчение при вида на опънатите навред палатки около крепостта на Йорк. Поименната проверка установи, че липсват цели осемстотин души, докато доста други бяха само в тежест на лечителите и на снабдителите с провизии.

Вечерта на третия ден съгледвачите на Йорк се върнаха с вестта, която всички тъй или иначе очакваха. Кралските Храбреци бяха забелязани на дванайсет мили оттам. Всеки един от шестте хиляди, присъстващи в Лъдлоу, се нахрани до насита, поправи всичко, което беше счупено, и наточи оръжията си. Онези, които имаха коне, се погрижиха за тях, а отрядът от стрелци зае позиция пред замъка. Фургоните на Солсбъри за пореден път влязоха в действие, като блокираха южния подстъп откъм Лъдфорд през моста.

При падането на нощта войниците на Йорк потънаха в неспокоен сън, прекъсван от викове и кошмари, докато пак не затвореха очи с надеждата някак да преминат тъмните часове. Крепостта беше Лъдлоу, но реката защитаваше гърба им не по-малко от каменните стени зад тях. Всеки войник знаеше, че най-сетне ще им бъде позволено да тичат вътре за защита — но ако се стигнеше дотам, битката щеше да е загубена и замъкът със сигурност щеше да падне. Те бяха щитът и мечът, а не бойните кули на Лъдлоу. Пазачите се смениха в полунощ и от падналата вече лека слана лагерът заблестя. Пазачите тропаха с крака и духаха в дланите си в очакване на зората.

Луната изчезна на юг и яркостта ѝ бързо избледня. Докато небето преливаше от звездна светлина и мрак към първите нюанси на сивото, Солсбъри и Уорик се изкачиха по стълбите на най-високата кула, за да се вгледат на изток. Йорк и Едуард Марч бяха вече там и разговаряха тихо, когато бащата и синът Невил стигнаха до най-горното стъпало.

— Елате тук и ще ги видите — махна им Йорк.

Солсбъри присви очи в сумрака и зърна миниатюрни точици светлина в далечината, които мигаха и се местеха напред-назад.

— Колко са? — попита Солсбъри, като въпросът беше отправен колкото към младите мъже със зорки очи, толкова и към Йорк.

— Колкото си оставил живи из пустошта, плюс силите на краля — отвърна Йорк.

Той бе крещял и беснял през първата вечер, като чу на колко много войници Солсбъри е позволил да избягат. Приятелят му бе изтърпял тирадата, знаейки, че тя е плод на страховете му. Вярно, че можеше да тръгне по дирите им и да посече потоците от Храбреци на кралицата, които се изнизваха покрай него. Но можеше също те, прегрупирайки се, да дадат отпор и да го победят. Вместо това бе предпочел да следва първоначалния си план и да подсили Лъдлоу. Сега нямаше смисъл да съжаляват, че не бе избрал друг път.

В далечината редицата от факли все повече растеше — чак до хоризонта, докато четиримата мъже само се вглеждаха в тях мрачно и безмълвно. Йорк познаваше земята на изток най-добре от всички, затова и беше най-силно впечатлен, разтриваше тила си и клатеше глава.

— Все пак, може и да е трик — рече. — Мъже с факли, на разстояние един от друг, така че да изглеждат повече, отколкото в действителност са.

Сам не го вярваше и никой от останалите не отговори.

Слънцето щеше да разкрие числеността на кралската армия, изправена пред Лъдлоу.

— Лъдлоу никога не е бил превземан — заяви Йорк след време. — Тези стени ще продължават да стоят дълго след като ние си отидем, все едно колко кожари или земевладелци са решили да го нападнат през тази година.

Небето зад приближаващата армия бавно просветляваше, чисто и бледо. Йорк застина, щом започна да различава тъмните форми на оръдията, които мъжете влачеха със себе си. След като вече знаеше как да ги разпознава, той ги затърси с очи и се приведе още повече над камъните, толкова, че на Солсбъри му се прииска да го хване за ръката, преди да е паднал. Дузина тежки оръдия бяха довлечени до Лъдлоу, всяко от които можеше да изстреля желязно гюле по въздуха на разстояние цяла миля. Поставени под стените, та били те и стените на Лъдлоу, те щяха да причинят ужасяващи разрушения.

— Дошли са да ни разбият — прошепна Солсбъри.

Той усети как Йорк се разгневи на думите му, но светлината преди изгрева бе достатъчно силна за да могат всички да видят с очите си размерите на кралската армия. Едва можеха да различат благородническите знамена в меката сивкава утрин, но числеността им беше плашеща, поне два пъти повече от онези, които се бяха събрали зад името на Йорк.

— Виждам емблемата на Пърси — рече Едуард и посочи с пръст. — Лорд Грей ей там. Ексетър. Бъкингам. Съмърсет отляво, виждате ли? Това там знамето на Клифорд ли е?

— Да — отвърна Йорк. — Огромна глутница песове и момчета без бащи, тъй ми изглежда. Трябваше да убия Бъкингам в Сейнт Олбънс, когато се беше проснал на пода с лице, разрязано на две. Търсете кралската емблема с лъвовете. Или пък лебеда на кралицата. Тази вълчица ще е сред тях, сигурен съм.

Кралската армия спря на половин миля в далечината, засвириха рогове, които и мъртвите щяха да събудят, или поне всеки йоркист, дето би могъл някак си да проспи трясъка и тътена от тяхното пристигане. Редовете от факли бяха загасени, тъй като слънцето изгря изцяло, и Йорк и Солсбъри само можеха да се блещят от изумление срещу дузините рицари в доспехи, яздещи нагоре-надолу по протежение на първите редове с разветите знамена на всички родове, които бяха представени там, начело с трите златни лъва върху червен фон. Това беше представление, предназначено да всее страх и шок — и доста добре си свърши работата.

В първия ред екипажите от топчии вдигнаха огромните дула от черно желязо и поставиха дървени блокове под тях. Йорк стисна дясната си ръка в юмрук, като видя, че палят мангали, и мъже припкат край тях с чували с черен прах. По целия фронт на кралската армия във въздуха се извиха тънки струйки дим. Мъжете по зъбчатите стени чуха заповедта, един-единствен глас, на който отговори гръмотевичен тътен и такава експлозия от дим, че половината кралска войска изчезна зад него.

Във въздуха помежду им не излетяха метални гюлета. Пламъкът и димът бяха само предупреждение и демонстрация на мощ. У никого, видял това, не остана и грам съмнение, че следващият изстрел вече ще разкъсва тела и ще разбива стените на замъка. Но такъв не дойде. Вместо това един-единствен вестител излезе на кон пред останалите, придружен от шестима мъже. Двама от тях надуха рогове, докато останалите развяваха кралските знамена и лъвовете заплющяха. Те стигнаха до силите на Йорк и вестителят занарежда с пълен глас. Малко от думите му достигнаха до кулите, макар че четиримата мъже отгоре проточиха вратове, за да чуят. Йорк наблюдаваше с кисел вид, докато глашатаят приключи речта си и изчезна от поглед, насочвайки се към вътрешността на замъка. Щяха да го пропуснат да мине, за да остави посланието си на господаря на Лъдлоу.

Йорк се обърна към графовете до себе си и накрая спря поглед върху сина си, който стърчеше над всички тях, облечен в доспехите си. Като останалите и Йорк бе пребледнял, разколебан. Знаеше, че кралският пратеник ще бъде доведен при него, затова заговори бързо, докато още бяха сами.

— Не съм си мислил, че самият Хенри ще излезе срещу мен — рече той. — Независимо как са го сторили, не знам дали мъжете няма да се огънат при това положение.

Терзанията, които изпитваше тази малка група, застанала на бойниците, щяха да обземат и всеки войник, който стоеше отдолу. Едно беше да вдигнеш оръжие срещу някой друг лорд, особено от онези, дето Йорк бе обвинил, че са изменници и манипулатори на кралското мнение, съвсем друго бе да застанеш срещу краля на Англия на бойното поле. Всички можеха да видят карето от издигнати флагове и знамена.

— Половината от тях са фермерски синове — наруши тишината Едуард. — Можем да ги прогоним, точно както са си плюли на петите на Блоър Хийт. Нека двамата с Уорик поведем нашите две хиляди срещу фланга им. Ще ги притиснем отстрани, докато останалите атакуват центъра. Нашите мъже са ветерани, сър. Всеки от тях струва колкото двама или трима от тези тук — още докато говореше, граф Марч усещаше отчаянието на Солсбъри и на баща си. Младокът погледна към Уорик за подкрепа, но дори и той поклати глава.

Солсбъри се взря нагоре към стълбите, преценявайки дали няма да го чуят.

— Баща ми е бил нападан много пъти в тази земя — изведнъж каза той. — И все от един и същи шотландски главатар. Ралф Невил беше предпазлив човек, но в един случай се оказало, че го превъзхождат по численост, а го били сгащили на открито място. Знаел, че ако остане да се бие, ще загуби всичко.

Тримата до него го слушаха внимателно, а Солсбъри отново погледна към стъпалата.

— Той изпратил напред трима свои слуги, трима мъжаги с два сандъка сребро, оставил ги сами на една ливада, докато шотландците от клана пълзели към тях като вълци, каквито всъщност си и били. Сигурно неочакваният им късмет ги направил мнителни, или пък просто вече били научили, че графът е хитър враг. Хората на главатаря очаквали някаква клопка и докато успеят да се уверят, че няма такава, баща ми вече се бил оттеглил и се скрил в една крепост, недосегаем за атаките им.

— А какво станало със среброто и с хората му? — попита Едуард.

Солсбъри сви рамене.

— Взели всичко. Мъжете убили, а среброто набързо потеглило към дома на главатаря. Напили се до забрава заради спечеленото богатство и все още спели, когато хората на баща ми ги нападнали в тъмното. Бил довел предостатъчно воини за тази работа, а после пък проследили дирите на онези със сандъците през полята и горите. Хората на баща ми убили главатаря в дома му и насекли сподвижниците му, преди да успеят да се надигнат, за да се защитят. На сутринта си взели обратно сандъците и се върнали през границата. Този спомен беше любимият на баща ми в късните му години. Сгрявал се в студовете, като си спомнял как онези зяпнали от изненада, твърдеше той.

Тропотът на стъпки го накара да вдигне предупредително ръка към всички и да замлъкне рязко, без да довърши онова, дето искаше да каже.

— Милорди, говоря от името на Негово Величество Хенри, крал на Англия, Ирландия и Франция, Пазител и Защитник на кралството, херцог на Ланкастър и Корнуол, Бог да благослови името му — вестителят направи пауза и преглътна от неудобство под студения поглед на мъжете, към които се обръщаше. — Милорди, имам мисията да заявя пред вас, че кралят ще помилва всички онези, които са вдигнали оръжие срещу него. Ще прояви милост към всеки, който приеме неговото опрощение без забавяне — тук той трябваше да събере кураж да продължи и по челото му изби пот, — с изключение единствено на херцог Йорк, граф Солсбъри и граф Уорик. Тези мъже са обявени за предатели и трябва да бъдат предадени на кралските сили и на кралските власти.

— Ами граф Марч? — попиша Едуард, искрено обиден, че не е бил споменат.

Вестителят погледна нервно към огромния мъж, който клатеше глава.

— Не са ми казали да спомена това име, милорд. Аз… не мога…

— Вървете, сър — рече Йорк внезапно. — Ще изпратя отговора си по обед със свой собствен вестоносец. Ще се върнете ли при кралската армия?

— Да, милорд. Негово Величество чака да чуе отговора ви.

— Тогава крал Хенри е сред войниците, тъй ли? Присъства на бойното поле?

— Видях го със собствените си очи, милорд. Заклевам се. Ще изчакам отговора ви, ако пожелаете.

— Не — отвърна Йорк и го освободи с рязък жест. — Върнете се при господаря си.

Вестителят отново се поклони и изчезна, придружен надолу от прислугата на Йорк.

Солсбъри видя, че Йорк се готви да раздаде бесни заповеди. Още щом вестителят се отдалечи, той побърза да заговори:

— Историята на баща ми е ключът към тази врата. Не можем да издържим днес. Нямаме нито достатъчно мъже, нито достатъчно силни стени да устоим на такава армия.

— Какво, ще ме накараш да бягам ли? — нахвърли се върху най-стария си приятел Йорк.

— Нима кралят не предложи опрощение? — веднага отвърна Солсбъри. Вестоносецът му беше помогнал неволно, но Солсбъри трябваше да открие точните думи, с които да успокои настръхналата чест на Йорк. — Кажи на капитаните си да чакат завръщането ти. Кажи им, че кралят е просто маша на Пърси или пък залог на френската си кралица — той вдигна ръка и повиши глас, когато Йорк започна да спори. — Кажи им, че ще се върнеш през пролетта и че един водач избира мястото, на което ще стои, а не оставя врага си да му го избира. И Господ сам знае, че кралят не е популярен. Той почти не е напускал Кенилуърт от колко време вече? Не е свиквал парламент от три години, няма ред в страната. Не го обичат много, в сравнение с теб. Нека твоите и моите мъже си получат опрощението, Ричард! Нека се върнат по домовете си, като знаят, че това е просто все едно си поемат дъх между два удара, преди да разбием тази кралска паплач, лордовете един по един, човек по човек!

Йорк го беше зяпнал с леко отворена уста. Изглеждаше така, сякаш се бореше с предателството, и синът на Солсбъри добави своя глас в спора.

— Не можем да победим тук — тихо рече Уорик. — Знаем, че това е истината. Можем да умрем тук, най-вероятно, но бих предпочел да им дадем този малък триумф — а после да се върнем и да ги нападнем, когато са задрямали, опиянени от успеха си. Последната победа е важната, милорд Йорк, а не пътят към нея.

Гневът у Йорк бавно се изпари, главата му клюмна, той се подпря на назобената каменна стена. Без да обръща внимание на Уорик, отправи умоляващ поглед към Солсбъри.

— Смяташ, че можем да се завърнем след такава загуба? — попита с глас, прегракнал от болка.

— Изненадаха ни тук. От наша страна и ние ще ги изненадаме. Няма нищо недостойно при подобни обстоятелства, Ричард. Ако не беше така, щях да надуя роговете заедно с теб и да приключа с това днес по един или друг начин. Нима искаш да се откажа от живота си на това място? — Солсбъри вдигна гордо брадичка. — Ако дадеш заповед, ще се бием до последния човек. Ще ударим силно кралските…

Тропот и звънтене на доспехи прекъснаха думите му и четиримата погледнаха над кулите към събраните армии долу. Уорик възкликна, като видя знамената на придвижващите се войници.

— Какво правят тези? — извика той шокиран. — Това е капитан Тролоп, който отвежда войниците ми. Какво…

Уорик замлъкна, когато редиците на шестстотин ветерани от Кале издигнаха бяло знаме и приближиха към кралските сили. Посрещнаха ги враждебно приготвени пики, както и рицари и лордове, които излязоха напред. Докато Уорик ги наблюдаваше отвратен, редиците се разделиха, за да пропуснат маршируващата колона.

— Господи, Боже мой! Това е краят! — възкликна Солсбъри. — Тези мъже ни бяха нужни — и се обърна към Йорк. — Не е лесна работа да застанеш срещу краля, приятелю. Ако напуснеш това място, можем да подготвим капитаните за връщането си. Няма да бездействам, заклевам се. Ще пратя на всеки писмо с клетва, че съм верен на краля, като моля единствено той да защитава Хенри от зли хора.

— Не мога да се махна! — викна Йорк и го заглуши. — Не разбираш ли? Ако си тръгнем тази нощ, ще бъдем лишени от права с Указа, всеки един от нас! Йорк и Солсбъри — няма ги! Уорик — няма го! Марч — изчезва. Делото на целия ми живот, родът ми, името ми, почернени от техните укази, разсипани и унищожени! Проклет да си. Проклет да си крал Хенри и френската ти кучка. Предпочитам да умра тук с тези стени зад гърба си.

— Аз пък предпочитам да живея — обади се с твърд глас Уорик, пресичайки скръбната му тирада. — Предпочитам да живея, за да мога да преча на всеки закон, който те направят. Да живея, за да мога да държа парламента в ръката си и да ги принудя да скъсат тези наредби и укази. Да живея, за да мога да си отмъстя на враговете, заедно с онези, дето разбират, че Йорк също е с кралско потекло. Това бих сторил, милорд. Но баща ми каза истината. Ако пожелаете, ще остана с вас и ще гледам как войниците разрушават дома ви и онези, които обичате. Ще стоя до вас, когато ги пуснат да изнасилват и изтезават, подпалват и разбиват всичко, което ви е мило и драго. Такава е клетвата ми и силата на думата ми. Съдбата ми е във вашите ръце.

Йорк огледа тримата мъже, които чакаха неговото решение. Беше в капан, раздвоен между два пътя, всеки от които толкова страшен, че можеше само да гледа в една точка и да се тресе. След дълга пауза той кимна.

— Все още имам приятели в Ирландия. Мъже, които нехаят за указите и които ще ме защитават на моя земя. Ще дойдете ли с мен?

— Аз не — рече Солсбъри. — Кале ще ме държи далеч от лапите на кралските служители, но пък е близко до Кент. Достатъчно близко, за да прескоча отсреща в някоя тъмна нощ следващата година.

— Уорик? — попита Йорк.

— Кале — твърдо отговори той.

— Едуард? — рече Йорк и се обърна, поглеждайки нагоре към сина си, който стърчеше като дърво над тях. Младежът се сгърчи, разкъсван между две крайности на лоялност.

— Ако позволиш, татко, бих предпочел да се върна във Франция. Няма по-добро място да събера армия и да се върна обратно.

Ако изборът на сина му бе удар за него, Йорк с нищо не го показа. Кимна и потупа Едуард по рамото.

— Към отсрещните ливади има пътека и мост на запад от Лъдлоу. Пътят е тих и ще ни отведе надалеч. Трябва да разговарям с жена си, преди да тръгна, както и с капитаните си. Трябва да им се каже какво да очакват. Какво ще речете за завръщане през април, след шест месеца?

— Дайте ми девет месеца, милорд — отвърна Уорик. — Девет месеца и ще събера достатъчно мъже, за да спечелим всичко, дето сме загубили.

Йорк кимна, преструвайки се на неподвластен на изтръпващото отчаяние, което скова крайниците му.

— Много добре. Ще очаквам да чуя, че сте прекосили в първия ден на юли, дай Боже, всеки един от вас. Дайте ми клетва, че ще стъпите на английска земя през юли следващата година, или ще се прочуете като мъже без вяра, клетвопрестъпници. С Божията благословия ще им го върнем тъпкано за този позор.

Тримата графове се заклеха пред Ричард Йорк, стиснаха му ръката и коленичиха край бойниците. После, в мрачно настроение, слязоха надолу, за да уредят бягството си.

Маргарет вдиша дълбоко и се наслади на миризмите, които изпълваха Уестминстърския дворец. Коледа бе отминала само преди три дни и макар че двайсет и осми декември бе денят на Ирод, в който старият тиранин беше заповядал да убият децата, той бе също така и денят, в който кралските кухни печаха всички остатъци от сърнешкото месо на пайове и ги изпращаха навън. Те взимаха вътрешностите — черния дроб и сърцето, мозъка, краката и ушите, варяха ги на слаб огън, докато се получеше питателен сос, който после затваряха в тестото. Накрая персоналът на кралските кухни го изнасяше навън, а от хората, струпани пред двореца се изтръгваше триумфален вик. Пайовете с вътрешности се режеха на дебели резени и, още пускащи пара, се раздаваха на семействата. Маргарет бе опитала парче и откри, че на гъстия сос му трябваше време да премине от устата и зъбите ѝ надолу.

Тя гледаше със задоволство тълпата от един висок прозорец, докато цяла редица от готвачи наизлязоха, всеки натоварен с поднос с тежък пай отгоре, с ножове, провиснали край бедрата, за да режат порциите. Забеляза, че сред тълпата няма деца. В деня на Ирод често ги биеха, за да им напомнят за жестокостта на този крал, затова момчетата и момичетата на Лондон се покриваха кой както може на този ден, свеждаха глави и си вършеха работата в мълчание, вместо да напомнят на майсторите за тази традиция. Мъже и жени бяха струпани там, усмихнати и развеселени, притискаха се в редицата от готвачи. Мнозина носеха собствени кърпи и кошници, за да отнесат по някое парче.

Маргарет прокара ръка над стомаха си, почувствала тежест от всичко изядено през последните няколко дни. Беше седяла по време на коледната служба в Уестминстърското абатство със съпруга си, клюмнал до нея. Коледари се бяха събрали навън, за да танцуват и пеят, възхвалявайки раждането на Христа, но им беше забранено да влизат по църквите, защото пречеха на паството. Спомни си, че бяха започнали някаква кавга, биеха се по улиците, докато охраната ѝ не излезе с тояги и грубо ги разпръсна с ритници и удари всеки по пътя му.

Дери Бруър се покашля зад нея, тя се обърна и се усмихна, като го видя облечен в най-хубавите му, почистени дрехи. Трудно беше да свърже образа на мъжа, който току-що влезе, с кльощавия и треперещ монах, дето дойде при нея в Уиндзор преди пет години. Дери беше понапълнял междувременно, кръстът и раменете му бяха натежали. Все още изглеждаше силен като глиган, който не е загубил хитрината си с възрастта. Леко докосна стомаха си при тази мисъл. Скръбта и притесненията ѝ бяха помогнали да избегне тази съдба, може би защото утробата ѝ оставаше празна след Едуард. Тази мисъл ѝ причиняваше болка и тя се усмихна насила, за да поздрави Дери.

— Какви са новините, Дери? Икономът ми каза, че ще има набити деца из Лондон днес. Мислех, че си играе с мен, като знае, че съм израснала във Франция. Вярно ли е?

— Случвало се е, милейди, ако чираците станат шумни, а майсторите им загубят търпение. Имало е на този ден размирици. Не всяка година. Ако желаете да видите подобно нещо, със сигурност мога да го уредя.

Маргарет се засмя и поклати глава.

— Ех, да можеха всичките ми желания да се удовлетворяват по същия начин, Дери. Така си представях аз, че ще бъде, щом стана кралица, когато бях малко момиче и прекосявах Ламанша за първи път — думите ѝ върнаха спомена за човека, който я беше довел в Англия — Уилям дьо ла Пул, херцог Съфолк. Очите ѝ се замъглиха от тъга при тази мисъл.

— Как върви работата, Дери? Флотът готов ли е?

— Впрегнал съм в денонощна работа всеки корабостроител на южния бряг. Нови съдове или старите поправени, все едно, флотът ще е готов, милейди, до пролетта. Ще имаме кораби, дето да поемат армията, каквито Франция не е виждала от 46-та година насам. Достатъчно, за да изтръгнем Солсбъри, Уорик и Марч от Кале, убеден съм. Но ако са навлезли по-навътре в страната, френският крал никога няма да позволи английски войници да пресичат или да лагеруват на негова земя. Ще осигурим Кале за Короната, милейди, не се съмнявайте. Ще отнемем на противниците на краля това убежище, каквото и да са решили да правят.

— И след това Йорк в Ирландия — напомни му Маргарет.

Изрече го почти като въпрос и Дери отговори така, както вече поне десетина пъти бе отговарял.

— Милейди, знаете, че ви казах — Ирландия е диво място и Йорк го обичат там от времето, когато е бил кралски наместник — той прочисти гърлото си от неудобство. — Той има приятели в Ирландия, които вярват, че родът Йорк… ами, че той е от кралско потекло. Те ще се опълчат, а и хората им заедно с тях. Милейди, да се придвижи флотът на двайсет мили по море до Кале, не е кой знае какво. Можем да блокираме това пристанище, да прехвърлим армия, оръдия, всичко, от което имаме нужда, макар че се надявам те да се предадат, преди да сме принудени да сринем стените. Не искам френският крал да си мисли, че му се отваря нова възможност, породена от неуредиците ни. Ирландия… тя е нещо по-различно, милейди. Да се отведе армия на онзи див източен бряг, си е истинска операция за година или повече далеч от Англия, а от тези мъже ще има много по-голяма полза у дома. Ирландците са мрачни хора. Лордовете им ще възненавидят такова предизвикателство спрямо авторитета им и само една искра може да подпали въстание. Вече казах, че не бих препоръчал подобен подход, поне не тази година. Моля ви, нека да мислим за Йорк пак, след като сме взели в ръцете си Кале. Господ обича онези, които вървят няколко стъпки напред, милейди. Той обича да им показва цената на тяхната амбиция.

Маргарет се нацупи и в разочарованието си направи муцунка.

— Не мога да оставя тази птица на спокойствие — рече тя. — Той избяга, когато го бяхме притиснали, и показа презрение към всичките ми Храбреци. Не разбираш ли, Дери? Видях как Солсбъри изколи храбрите мъже, излезли на бойното поле, закичени с моята значка от любов към мен. Къде е наказанието за този отвратителен ден? Къде е справедливостта, след като Солсбъри и синът му са в безопасност във Франция, а Йорк е в Ирландия? Искам да ги доведат у дома във вериги, Дери! Колкото и да са ми стрували, колкото и да са ме заплашвали.

— Ваше Височество, знам това. Пак ще бъде Коледа, ако видя Йорк и Солсбъри върнати, за да бъдат съдени. Аз бях на Сейнт Олбънс, милейди. Знам колко дългове натрупаха — които още не са изплатени. Ще си платят, заклевам се. С шейсет кораба, натъпкани с войници и оръдия, ще ги извадим от дупката им като лисици. Моля ви само за търпение.

Маргарет кимна сковано и махна с ръка, за да го освободи. Дери се поклони, усещайки как гърбът му изтръпва. Боже, колко беше остарял! Размисли за всички неща, които трябваше да свърши през този ден, и се зачуди дали не може да намери време за час упражнения с меч с един от кралските гвардейци. В крайна сметка се беше научил да язди като рицар. Затуй бе решил да овладее и меча като рицар, макар че гордостта му страдаше, като го удряха оттук-оттам сякаш беше някое непослушно дете. Взе решение да се поизпоти, все едно какво ще му струва.

Маргарет вече се бе извърнала към прозореца, когато той тръгна да излиза, и пак се усмихваше на лондонските тълпи. Новата година идваше само след няколко дни и надеждите ѝ за нея бяха големи, по-големи от всички досегашни. Първо Кале, после Йорк, където и да се е скрил. Враговете на съпруга ѝ щяха да бъдат преследвани и Хенри щеше да изживее живота си в мир. След всички страдания Англия щеше да е по-силна, Маргарет бе уверена в това. Точно както и тя беше калила силата си като нажежено желязо. Още си спомняше невинното създание, което представляваше — крехко момиче, което едва говореше английски, само бледа сянка на жената, в която се бе превърнала.

Пролетта дойде на френския бряг и донесе лек ветрец и синьо небе, из което кръжаха корморани и чайки. Откраднатият флот плаваше по крайбрежието на Англия и помогна да се съберат войниците и лордовете, верни на каузата на Йорк. През юни крепостта Кале едва побираше английските воини, разквартирувани из всяко свободно ъгълче и всяка конюшня. Две хиляди щяха да прекосят морето и да атакуват, а в крепостта щяха да останат осемстотин. Тъй като това беше последното парче английска земя във Франция, нито Солсбъри, нито Уорик искаха те да са хората, дето ще загубят крепостта, докато отсъстват. Стените на Кале трябваше да са добре защитени, независимо какво друго бе заложено на карта.

Уорик не беше стоял със скръстени ръце през месеците след нашествието му в Кент. Думите на пазача го бяха заинтригували и едва ли имаше нощ, в която по водата да не отплава някоя рибарска лодка, пълна с най-красноречивите му мъже. През пролетта хора на Уорик щъкаха из всички градове и села на Кент и свикваха под знамената всеки, който искаше да отмъсти за Джак Кейд и за диващината в Лъдфорд. Преди десет години Джак Кейд беше влязъл в Лондон с около хиляда и петстотин мъже. Макар че част от тях бяха от Есекс и други графства, кралят и служителите му далеч не бяха по-популярни в Кент сега, отколкото преди едно десетилетие. Ново поколение от момчета беше израснало под хомота на жестоки наказания и брутално данъчно облагане. След черната новина, че Указът срещу Йорк, Уорик и Солсбъри е влязъл в сила, всяка друга вест до някаква степен възвръщаше духа на Уорик.

В края на юни вече бяха готови. Само лошото време ги задържаше още в пристанището, морето беше твърде бурно, за да рискуват да прекосят. Клетвата му към Йорк не излизаше от главата на Уорик и той се ядосваше за всеки загубен ден, но ураганите трябваше да отминат. Флотът му от четирийсет и осем малки кораба можеше да превози всичките му две хиляди воини на един път, като половината от гарнизона на Кале беше натоварен да върне корабите обратно във Франция. След като капитан Тролоп дезертира на страната на краля, тези мъже се надпреварваха да помагат на графовете кой както може.

Докато войската се разпределяше по лодките, за да стигне до корабите, Уорик с любопитство се замисли за мъже като Цезар, който е бил принуден да построи флот, за да превози легионите си до Кент хиляда и петстотин години преди тях. И целта е била същата — Лондон. Освен кралския гарнизон, който не биха посмели да оставят зад гърба си, Лондон означаваше парламента и единствената група с достатъчно власт да отмени действието на Указа за лишаване от права. В Лондон беше разковничето, както винаги е било.

Вятърът духаше силно към английския бряг, докато флотът отплаваше. Сиви облаци се бяха надвесили и от постоянния ръмеж натъпканите в корабите мъже студуваха. Но пътуването беше съвсем кратко и само след час в морето мястото на акостиране вече се виждаше от корабите. Един по един те издуваха платната, доколкото смееха. Капитаните не можеха да извадят морските съдове на брега от страх да не заседнат. Трябваше доста време, за да пренесат хората с лодки, а през цялото това време се виждаше как местната милиция се щура по кейовете и доковете, събирайки хора, с които да отблъсне нападението. Твърде малко бяха, за да удържат толкова лодки с хора, акостиращи наведнъж. Последва кратка битка, след което милицията отстъпи, оставяйки тела по кея, като повечето им мъже се изпокриха.

Уорик акостира малко по-нататък на брега и зае отбранителна позиция на дълъг чакълест бряг, като разположи там стрелци. Без да срещнат съпротива, той и мъжете му се върнаха в пристанището на Сандуич и го изпълниха, наблюдавайки през цялото време как корабите се обръщат, вдигат платна и изчезват в бурното море и надигащия се вятър. Дори и така имаше стотици малки лодки, дето все още приближаваха с гребане към брега — толкова много, че приличаха на дънери, люшкани от вълните. Не всички имаха късмет и несигурният съд, подет от някоя вълна, се преобръщаше. Мъжете в ризници попадаха в разпенените вълни и повече не ги виждаха.

Близко до мястото, където Уорик докосна земята, на която се беше родил, два от търговските кораби излязоха направо върху чакъла. Наклониха се и останаха така, а капитаните им спуснаха дървени мостове от ниската част на палубата, за да могат да свалят дузина коне със завързани очи на сушата. Тези кораби щяха да изгният там, където бяха, но мъже като Солсбъри например бяха твърде стари да извървят шейсетте мили до Лондон.

Слънцето вече залязваше, когато и последният съд от флота изчезна в мъглата и облаците над Ламанша, оставяйки ги сами. Едва-едва ръмеше и мъжете се настаниха, като запалиха огньове по брега и доковете. Ядяха и пиеха, после се завиха кой как може, за да се помъчат да поспят няколко часа.

Щом слънцето изгря отново, колона от мъже прекоси града. Навсякъде около Уорик нервничеха войници, готови за атака. Въпреки това не местната милиция, нито пък части от кралските сили се върнаха да отблъснат хората му. Вестта за акостирането им вече се бе разпространила и стотици кентски мъже надойдоха с брадви, пики и сатъри. Те спряха край доковеше и Уорик само можеше да се усмихне, щом прие пазача Джим Уейнрайт на служба при себе се срещу заплащане от четири пенса на ден. Войската на графа започна да се придвижва на запад и тези първи няколкостотин станаха хиляди, като във всеки град по пътя им броят се увеличаваше.

Качени на коне, Уорик и баща му поздравяваха ликуващите тълпи в градовете и селата, където кентските семейства ги приветстваха като спасители, а не като врагове на Короната. Беше зашеметяващо изживяване и Уорик едва можеше да повярва на успеха си при набирането на войници. Хората на Кент се бяха разбунтували отново и този път той самият беше искрата. Не преставаше да се чуди колцина от тях бяха наясно, че той се беше бил срещу тях през последната тъмна нощ, в която бяха навлезли в столичния град.

Не му убягна иронията във всичко това. Вървейки по стъпките на самия Джак Кейд, той трябваше да ги събере в Саутуърк и да прекоси Лондонския мост, отправяйки се към Тауър и единствената сила, която можеше да спре настъплението му.

Лорд Скейлс беше почервенял като домат от сподавените емоции, докато обикаляше край стените на Лондонската кула и гледаше улиците под краката си. От такава голяма височина виждаше войската, дето се събираше на около миля отвъд реката. Усети как потръпва при звука на роговете им, които сигнализираха, че са навлезли в Лондон. В този момент би дал всичко да има още хиляда души.

Спомените от въстанието на Джак Кейд бяха още пресни, макар че събитията датираха отпреди десетина години. Той бе разсъждавал дълго време за несполуката да се защити града тогава и не само заради собствената си роля в това. Без никакво напъване можеше да си спомни как пред очите му убиха стотици, а въстаниците обърнаха града в костница. В онази ужасяваща нощ Лондон изпадна в пълен хаос. При мисълта, че може да види някога пак нещо подобно, сърцето му се свиваше болезнено и той стискаше юмруци до болка. Знаеше, че задълбава дотолкова, че ще стигне до апоплексия или до тотален срив. Лекарят му го беше предупредил за този морав цвят, за дисбаланса на емоциите му, когато старостта изпиваше силите му. Въпреки това гневът единствено можеше да притъпи страха, който го обливаше с пот.

Наградата му за онази нощ отпреди десет години беше пенсия от сто паунда на година и използването на кралски търговски кораб. От тази търговия Скейлс бе забогатял, купуваше и продаваше малки товари с плат и вълна. Командир на гарнизона на Тауър беше последният му пост, преди да се пенсионира, синекурна длъжност с щедра пенсия и цял куп прислужници, които се грижеха за него. На шейсет и три години Скейлс беше наясно, че вече не е в състояние да излезе и да посрещне с щит и меч вилнеещите бунтари. Чувстваше слабостта си във всяко болезнено сгъване на ставите, във всеки поет с хриптене дъх.

По стените екипажите на топовете чакаха заповедите му. Единственото му успокоение беше, че след въстанието на Кейд защитата им беше много подсилена. Ако вражеска сила се опиташе да разбие портала, имаше тежки оръдия, с които да прочисти улиците и да ги превърне в кървава баня. По бойните кули имаше също и торсионни катапулти с конструкция, която всеки римски легионер би разпознал веднага, и те бяха в готовност да хвърлят най-ужасяващото оръжие, над което той имаше контрол, много по-страшно от пушките от бронз и желязо. Скейлс се прекръсти и целуна пръстена със семейния герб, който носеше. Нямаше да позволи да превземат Тауър. Почти се усмихна при мисълта какво би могъл да хвърли този път в действие срещу мъжете от Кент.

— Нека да дойдат — прошепна той, загледан в мъглявината над отсрещния бряг на реката, където още много мъже очакваха да пресекат. На разстояние цяла миля, като петно на земята, се виждаше тълпата от Кент, която постепенно се свиваше, докато навлизаха в града. Лондончани не правят опит да ги спрат, помисли си разгневен. Човек би очаквал, че помнят ужаса и разрушенията от последния път, но не, вятърът донасяше ликуващи викове, глупаци, които развяваха шапки към мъжете, дето щяха да подпалят столицата. Е, няма да им дам Тауър, дори цял Лондон наоколо да изгори — закле се пред себе си той.

Това не беше голямо успокоение. Службата му беше да защитава добрите хора от народа, а той не можеше да им помогне. Освен няколкото градски съветници тук-там и личните им охранители знаеше, че командва единствените войници в Лондон. Стисна челюст със студен и спокоен поглед. Благородниците на краля всички бяха на север или в големите си имения, или около Ковънтри. Хората на Скейлс бяха твърде малко, за да рискува да излезе навън, независимо какви ужасии щеше да види от стените. Всичко, което можеше да стори, беше да изпълнява точно служебните си задължения и да държи Тауър, докато до града стигнат подкрепления. Скейлс още веднъж погледна към редицата оръдия, насочени на запад над улиците. Реката течеше покрай южната стена, там нямаше мост и той не се страхуваше, че могат да му дойдат отстрани. Тауър беше крепост и щеше да говори на езика на стрелбата с всеки, който я приближеше.

— Готови за моите заповеди — изрева той и чу как гласът му отеква в древните камъни. Осемстотин негови войници се изпънаха в очакване. Екипажите на топовете провериха мангалите и бикфордовите фитили за последен път, а железните гюлета и торбите с барут вече бяха приготвени. Бялата кула се извисяваше над всички тях и Скейлс си спомни кръвопролитията и обляната в кръв земя около нея предишния път. Поклати глава. Нямаше да се случи повторно.

Томас, лорд Егремонт, предпочете да се взира във върховете на обувките си, вместо да гледа разяреното лице на своята кралица. Стоеше под огромното платнище, където шестгодишният принц дърпаше майка си за полата и искаше тя да му обърне внимание, като ѝ задаваше въпрос след въпрос, но Маргарет се бе вторачила в Егремонт и не обръщаше внимание на сина си.

— Ваше Височество — опита пак Томас, — изпратих най-бързите си вестоносци до брат ми. Не мога да им сложа крила, но той сигурно вече е тръгнал с войските си насам, за да подкрепи съпруга ви. Освен това имам със себе си моите мъже и личната ми охрана.

— Не е достатъчно — отсече Маргарет и изведнъж се обърна към Едуард, и го сграбчи за ръката. После видя, че е стреснала сина си, и с видимо усилие смекчи гласа си. — Едуард, миличък, не можеш ли да намериш нещо друго да правиш, вместо да ми задаваш всичките тия въпроси? Иди и намери лорд Бъкингам. Той искаше да ти покаже новите си доспехи.

Малкото момче развълнувано изхвръкна от шатрата и остави Маргарет насаме с по-малкия син на семейство Пърси. На Томас детето вече му липсваше, след като досега тъй полезно отвличаше вниманието им.

— Милорд Егремонт, щом не можете да ми обещаете бройката, която събрахме при Лъдлоу, няма да имам избор. Ще трябва да отведа съпруга си обратно в Кенилуърт и да чакам да ни нападнат! Кралят на Англия, Томас! Принуден да бяга от една шайка предатели!

Егремонт поклати глава. Подозираше, че Маргарет говори подобни неща, за да го стресне или пък засрами, макар че не можеше да не се съгласи с преценката ѝ. Кралските съгледвачи бяха хукнали от Лондон на север с новината, че Невил идва с войската си, още щом ги бяха зърнали на южния бряг на Темза. Изтощени, ездачите бяха стигнали до кралския лагер в Нортхамптън два дни по-късно. Бог знае дали бяха спечелили време, като бяха сменяли конете си в странноприемниците и бяха пришпорвали животните до изнемога. Дори йоркистите да бяха загубили съвсем малко време в столицата, все пак щяха да се придвижват със скоростта на пехотинци в поход. Откакто бе пристигнала вестта, кралският лагер беше в паника и всеки свободен ездач хукваше обратно да търси войници и благородници из именията им.

— Милейди, разбирам гнева ви, но ако се оттеглите в Кенилуърт, ще ни дадете достатъчно време да доведем още Храбреци от фермите и от домовете им. Брат ми и лорд Съмърсет вече са на път. След два, може би три дни ще имаме двойно повече войници от тези, които са с нас сега. Тогава няма да има значение дали силите на Йорк ще обсадят замъка ви. Обсадата може да се разбие отвън.

— Тогава това е вашият съвет, тъй ли, лорд Егремонт? — невярващо попита Маргарет. — След като излезе Указ за лишаването от права на Йорк, Солсбъри и Уорик? След заличаването на тези благороднически родове и пръскането на титлите и земите им? След голямата кралска победа при Лъдлоу и след като видяхме как кралските врагове побягват в нощта, вие ме съветвате да отстъпя?

Томас извърна поглед.

— Милейди — рече той накрая, — не, не бих ви посъветвал това. Имаме време — и имаме пет хиляди мъже. Лорд Бъкингам, барон Грей и аз сме достатъчно добра защита за краля на бойното поле. Въпреки това, ако решите да заведете сина си и крал Хенри на безопасно място, ще бъда по-щастлив. Така както стоят нещата, не бих се наел да предсказвам резултатите от всичко това. Солсбъри и Уорик сигурно вече са тръгнали на север. Не знаем колко време са останали в Лондон и дали са отишли до старите си имения за нови попълнения във войските си. Не знаем колко са, нито какво е качеството на хората им, макар че очаквам да е ниско. Срам ме е да го предложа, но пък Кенилуърт е само на трийсет мили оттук. Не бих се притеснявал толкова, ако знаех, че кралското семейство е в безопасност.

Преди Маргарет да успее да отговори, барон Грей влезе в шатрата зад гърба на Егремонт и се поклони дълбоко на кралицата. Той беше по-възрастен от сина на Пърси и му кимна едва забележимо за поздрав. Маргарет не знаеше дали лорд Егремонт е наясно с домогванията на Грей. Каквато и да бе причината, нито един от двама им не беше открил нещо особено, което да хареса у другия.

— Ваше Височество, лорд Егремонт, съгледвачите ми рапортуват за силите на Уорик и Марч — той спря за секунда, изчислявайки мислено докъде може да са стигнали за времето, което бе отнело на вестоносците му да се върнат с новината. — Те са на около… десет мили на юг и се придвижват бързо. Ще ми даде ли крал Хенри своите заповеди?

Независимо от шока при тази вест тя хвърли през рамо поглед към Хенри, седнал зад нея на един диван в задната част на шатрата. Очите му бяха отворени, беше облечен с ризница, готов за бойното поле, но не помръдна и не им обърна внимание. По лицето на Грей бързо премина сянка на неудоволствие, а кралицата отмести поглед от него. Дошъл бе да служи на крал, който се беше възстановил от слабостта си. Наместо това завари едно замаяно дете, което въобще не разбираше какво става около него.

Маргарет усети раздразнението на барона и заговори по-остро, отколкото възнамеряваше.

— На десет мили ли? — погледна към Егремонт и видя, че той е изумен не по-малко от нея. — Колко са, лорд Грей? Имате ли някаква идея?

— Осем до дванайсет хиляди, Ваше Височество. Някои в пълно снаряжение, повечето без него. Момчетата ми говорят за тълпа, предвождана от горе-долу свестни войници.

— В такъв случай, милорд, няма промяна в заповедта ви. Защитавайте краля. Дръжте фронта. Това достатъчно ясно ли е?

Грей стисна мускулите на челюстта си и кимна сковано. Хвърли още един поглед към седналата фигура зад тях, чиито доспехи блестяха в сенките.

— Да, милейди. Съвсем ясно е. Благодаря ви — рече той, завъртя се кръгом и изчезна, погълнат от слънчевите лъчи.

— Гадно старо копеле — промърмори под нос Егремонт. Той все още размишляваше как може да устои на подобна многочисленост, докато със зареян поглед дъвчеше долната си устна.

— Е, Томас — попита Маргарет. — Какво да правим? Да накарам ли да доведат Бъкингам?

— Много по-близо са, отколкото очаквах, милейди — отвърна той. — Сигурно са форсирали по Големия северен път и почти не са губили време в града. Със сигурност ще са уморени и това е за добро. Но числеността им… — гласът му заглъхна и той пак поклати глава. — Тази войска е почти до нас. Сега няма да има време брат ми да доведе хората си, нито Ексетър или Съмърсет, или пък който и да е друг. Освен ако не пристигнат през следващия един час, ще имаме само тези, дето са тук в момента — и, милейди, те не са достатъчно — прииска му се да викне обратно Грей, за да чуе каква част от приближаващата армия е на кон. Направи отчаян жест с ръка във въздуха и размисли набързо. — Трябва веднага да се махнете, Ваше Величество. Вземете сина си и съпруга си и тръгвайте за Кенилуърт.

— Когато не е добре, Томас, съпругът ми не може да язди.

Напрежението на Егремонт се показа в отговора му и тя се стресна от гневния му изблик.

— Тогава спасете себе си и сина си, милейди. Спасете нещо! Вземете една от обозните каруци и сложете крал Хенри да легне в нея! Разбирате ли? Те ни превъзхождат числено на открита земя. Можем да поставим колове и, да, бихме могли да ги задържим за известно време, но ще бъде трудно и кръвопролитно, и никой няма да знае резултата, докато не свърши. Бихте ли искали принц Едуард да види подобно нещо? Аз съм на ваша страна, Ваше Височество, а и имам собствени сметки за уреждане с Невил. Оставете ме да се бия за вас и краля ни.

Маргарет пребледня, докато той говореше, несвикнала с подобен тон. Гледаше го с широко отворени очи, заради страха и напрежението, което той излъчваше.

— Много добре, Томас. Открий сина ми и нека ми го доведат обратно. Ще ни трябват три оседлани коня. Аз ще се погрижа за съпруга си.

Сякаш внезапно освободен от някакъв капан, лорд Егремонт хукна. Маргарет бързо отиде до мястото, откъдето Хенри сякаш я гледаше. Тя бавно се сниши до него и го погледна дълбоко в очите. Импулсивно хвана ръката му и усети как студеният метал се хлъзга под пръстите ѝ.

— Чу ли? Можеш ли да станеш, Хенри? Вече не сме в безопасност. Трябва да вървим.

— Както кажеш — прошепна той едва чуто, сякаш въздишка се отрони от устните му. Но не помръдна.

— Хенри! — сопна се тя и го разтърси. — Ставай веднага, яхвай коня! Хайде!

— Остави ме тук — промърмори той и се отдръпна. В очите му се върна искрица живот и Маргарет отново се зачуди доколко разбира той в действителност.

— Няма — отвърна тя. Изведнъж стресната вдигна глава, като чу в далечината рогове. Заля я вълна от паника и тя започна да трепери. Как можеше да са толкова близо? Лорд Грей каза десет мили! Тя остави съпруга си и излезе на слънце, загледана в далечната колона от мъже, които приближаваха кралския лагер. Или Грей по някакъв начин е сгрешил, или пък кентските мъже бяха изминали тичешком последните няколко мили. Стъписана и ужасена, Маргарет разтърси глава и се обърна назад към затъмнената шатра. Цялата се тресеше, разкъсвана от две противоположни потребности.

Шумът от копита и впрягове пред палатката обяви пристигането на прислужника с конете. Маргарет едва не се разплака от облекчение, когато синът ѝ Едуард влетя вътре с блеснали очи.

— Бъки казва, че идва войска! — изпухтя малчуганът, като скачаше от крак на крак. — Казва, че са абсолютни копелета! — нарочно изрече последната дума заваляно, имитирайки неясната реч на мъжа, чието небце бе разсечено при Сейнт Олбънс и вече не можеше да изрича ясно думите.

— Едуард! — моментално го сряза Маргарет. — Лорд Бъкингам не е трябвало да те учи на такива думи, освен това е твърде добър човек, за да му се присмиваш — тя говореше едва ли не без да мисли, заета с мисълта да изведе съпруга си на безопасно място. Затвори за миг очи и усети как се тресе. Навън шумът от крачещи мъже се усилваше все повече. Из полето подвикваха гласове, които предупреждаваха силите на краля да се приготвят. Тя изтича обратно при съпруга си и го целуна силно по бузата.

— Моля ти се, Хенри, стани! Идват войници и ще има бой. Моля те, ела с мен!

Очите му се затвориха, макар тя да смяташе, че все още я чува. Нямаше повече време. Трябваше да направи избор между сина си и мъжа си и сърцето ѝ се късаше.

— Не, така ли? — попита го. — Съжалявам. Аз трябва да отведа Едуард. Господ да е с теб, Хенри.

Йорк прокара длан по гладкия бял квадрат, изчистен и готов за пребоядисване. Таблата в тази стая някога представляваха преливащ пламък от цветове с гербовете на всеки благороднически род в Англия. Това бе едно от удоволствията на младостта му — да дойде в двореца Уестминстър и да види емблемата на своя род, разположена гордо сред всички останали. Вече не. Изрисуваните табла се простираха по четирите стени на стаята, гербове и история, изписани в символите на древните родове. Три бели квадрата разваляха хармонията. Три квадрата, изтръгнати и замазани в светло кремаво. Гербовете на Йорк, Солсбъри и Уорик бяха премахнати от вестителите на краля. Малко успокоение бе, че графство Марч все още стоеше там, разграфено на четири в синьо, жълто, червено и бяло. Изглежда, агентите на кралския съд не са били сигурни дали титлата трябва да се включи в Указа, като се има предвид, че вече беше дадена.

Солсбъри гледаше как херцогът прокарва замислено ръка по голата стена.

— Сега ще ги върнат обратно, Ричард — рече той. — Печатът на краля преобърна всички лъжи на кралицата му. Голямо удоволствие ми достави да видя как тия парламентарни дребосъци до един се надпреварваха да гласуват за нас.

Йорк въздъхна и устните му се свиха.

— Грозно нещо беше и не биваше да се случва. Нашите семейства са самата Англия, те са мозъка на костите ѝ. И въпреки това трябваше да видя как твоят герб и моят, изсечени от камък и дърво, са заличени с длето и пила. Проклетите му вестители добре са работили, докато аз бях в Ирландия. Замъкът Лъдлоу бил абсолютно опразнен, чу ли за това? В замъка Сандал имаше гоблени и статуи стари като Рим, но всичко е изчезнало, измъкнато, когато не съм бил в състояние да го защитя. Щетите, които този Указ ми причини, няма да могат да бъдат възстановени през целия ми живот.

— Толкова видях, да, макар че ми беше приятно да си прибера обратно имотите от онези, дето ги бяха купили. Някои от земите ми сега са в ръцете на Пърси, само си помисли! Ти поне успя да възстановиш всичко. Докато Хенри Пърси е жив и ме мрази заради смъртта на баща си и брат си, никога няма да мога да си взема земята, без да пролея кръв.

При тези думи Йорк се извърна към стената.

— Аз ти се доверих в Лъдлоу. И ти спази думата си. Няма да го забравя. Ти и синът ти ме извадихте от отчаянието, чувство, което не бих търпял повече заради никого. Винаги ще съм ти задължен — той протегна ръка и Солсбъри я пое, като я стисна над лакътя.

— Как е кралят? — попита Солсбъри, докато излизаха в коридора.

— Достатъчно добре — отвърна Йорк. — Епископ Кемп разправя, че е най-лесният гостенин, който някога е имал. Хенри прекарва времето си в църквата или пък чете, тъй говорят. И трябва да му напомнят да се храни.

— Обмислял ли си какво ще правиш с него сега, след като Указите са заличени от свитъците?

— Обмислял съм го много пъти — притеснено отвърна Йорк, — но не съм стигнал още до някакво решение.

Двамата мъже се изкачиха по стълбите, минаха през залата, където се събираше Долната камара, и влязоха в стаята в далечния ѝ край. Там вече жужеше от гласове и всички те секнаха, щом забелязаха Йорк.

Бялата зала беше нещо повече от помещение за дебати, много по-малка от онази долу, в която членовете на парламента се събираха. Покрай всяка от стените ѝ имаше пейки, а в средата — подиум, от който се правеха обръщенията към присъстващите. Отстрани, поставен така, че да има поглед над стаята, беше столът на краля, останал празен, прост трон от дъбово дърво, позлатен по краищата, върху който бяха резбовани три лъва.

Умът на Йорк все още броеше собствените му загуби и той едва поздрави събраните лордове. Бяха малко на брой и с нисък ранг. Никой от Пърси, Съмърсет или Клифорд не беше дошъл, нито пък от семействата, дето се бяха били за краля. Йорк разпозна дузина от маловажните барони, сред тях и Кромуел. Поспря на стъпалото и наклони глава към лорд Грей. Баронът беше наддал значително на тегло след битката край Нортхамптън, забеляза той, беше пуснал двойна гуша и гънки, дето повече отиваха на някой епископ. Знаеше всяка подробност за неговата роля за победата от сина си и Уорик. С удоволствие си представяше как казват на кралската армия, че врагът им е на мили от тях, а той се оказва вътре в средите им. И което е по-важното, Грей беше удържал на думата си и бе обърнал хората си срещу Бъкингам в подходящия момент. Да надебелее от богатството си и да стане ковчежник на Англия, беше малка награда за такова важно предателство.

Докато Йорк стоеше до катедрата, Солсбъри премина нататък и се присъедини към Уорик и Едуард от Марч, и двайсетина други. Всички вдигнаха поглед към херцога и Солсбъри ококори очи, когато онзи положи ръка върху кралското място, сякаш предявяваше претенции към него. Той му кимна рязко и Йорк се усмихна.

Изражението му се задържа само за миг, тъй като останалите мъже видяха къде е ръката му и какво означава това. Йорк се смръщи, щом някой от присъстващите просъска, а друг изръмжа нещо ядно. Погледът му се спря на скупчените недоволни лица и забеляза, че единствено Марч, Грей, Солсбъри и Уорик вдигат ръце в негова подкрепа. Четирима висши духовници бяха тук и, за свое неудоволствие, той видя как епископ Кемп клати бавно голямата си глава. Чудеше се дали да не седне на трона, да ги укори така за всичките им въздишки и отрицание. Канцлерът Уилям Олдхол влезе откъм страничната врата и също се смая, като зърна сцената пред себе си.

Йорк дръпна ръката си. Напрежението в стаята моментално се изпари и канцлерът приближи, за да говори — гласът му едва се чуваше на фона на тяхното бъбрене, напомнящо за птиче ято.

— Милорд Йорк, кралят е жив — прошепна Олдхол в ухото му, — а също и наследникът му. Мъжете тук не биха посмели да ви приемат при това положение на нещата, но искам да ви уверя, че работата ми даде плодове. Добрите парламентаристи обсъдиха как най-добре да продължим напред. Ако заемете мястото си, милорд, обещавам ви, ще бъдете доволен от резултата.

С голямо неудоволствие Йорк напусна катедрата и кралското място и слезе към банките. Солсбъри най-демонстративно го приветства, сякаш изобщо не бяха станали свидетели на нещо неприлично.

Олдхол ги преведе през встъпителната молитва, а после с най-цветисти изрази благодари на Господ за отмяната на Указите за лишаване от права на Йорк, Солсбъри и Уорик. Официалното ѝ обявяване предизвика ликуващи викове откъм събраните лордове и това до някаква степен пооправи помръкналото настроение на Йорк.

— Милорди, удоволствие е за мен да обявя волята на Камарата на общините по този въпрос. Членовете ѝ търсеха начин да изкажат благодарността си към Ричард Плантагенет, херцог на Йорк, за неговата служба в името на краля, затова че е осигурил безопасността на крал Хенри и е спасил Негово Височество от предатели. С акт на съгласие Йорк бе определен за наследник на трона на Англия. Гласуването ще се състои по залез-слънце тази вечер. Ако то бъде успешно, новият проектозакон за кралския печат ще бъде предложен утре.

Челото на Йорк се изглади от бръчки, той седеше изправен, почти не чуваше поздравленията на всички мъже, които само преди минути му се мръщеха. Страхливците и в двете камари нямаше да му позволят да претендира за трона, но пък нямаха нищо против да поставят съдбата на Хенри в ръцете му и да го оставят да действа. Можеше да изпитва само отвращение към тях в този момент, макар че те бяха осъществили най-голямата му амбиция. Погледна обратно към банките зад себе си и улови погледа на сина си. Едуард знаеше какво означава това и грееше от щастие, стиснал дървото с двете си големи ръце.

Йорк се облегна назад, почувствал прилив на нова енергия и сила. При Лъдлоу беше принуден да избяга. Гледал беше как раздават или продават замъците и земите му на мъже, дето нямаха право да ги притежават. Името му и гербът му бяха изтръгнати от гоблените и столовете, изсечени от дървото и изгорени от желязото и камъка из цялата страна. Въпреки това, ако накрая станеше крал, всичко щеше да бъде само един горчив спомен. Той си даваше сметка, че присъствието на армия, която можеше да опустоши Лондон, бе превърнало изведнъж парламентаристите в толкова благи и сговорчиви. Лорд Скейлс бе оцелял, след като разбиха стената на Тауър, беше я барикадирал отвътре и бе избегнал кървавата разправа с лондонските тълпи. Скейлс бе държал крепостта достатъчно дълго и се предаде на Уорик, когато доведоха обратно краля. Но това не го спаси от отмъщението, което заслужаваше. Бяха необходими само два дни, за да го открие някой в килията му в Тауър. Йорк видя тялото, макар че не изпитваше симпатия към него след заповедите, които беше дал. По улиците още имаше кръв. Но по-важното, имаше само една войска през този ден в Лондон и тя беше вярна на Йорк. В хватката му се намираха както кралят, така и градът, и парламентът бе наясно с това.

Той затвори за миг очи, почувствал стара болка. Беше посетил Хенри в двореца във Фулъм по-надолу по реката и се моли часове заедно с него, мъчейки се да разбере този млад човек и слабостта му. През всички години на спорове Йорк никога не бе прекарвал достатъчно време с Хенри, за да вникне в истинския му характер. Усети как очите му се присвиват при мисълта да го убие. То би било убийството на истински невинна душа, най-ужасният от греховете, независимо как щеше да реши да стигне дотам. Без съмнение щеше да бъде прокълнат, макар че това проклятие би го направило крал. Настройваше се да събере воля да го изпълни, като си спомняше за кой ли път как проявената милост едва не му бе струвала живота и титлата. Отново отвори очи, вече взел решение. За да спази приличие, нямаше да предприема нищо известно време. Парламентът ще го произведе в наследник и преди да е отминала годината, Хенри безшумно ще заспи вечен сън, никога да не се събуди. Йорк ще бъде крал, какъвто е бил и прадядо му Едуард. А синът му ще наследи трона.

Още една мисъл му дойде наум, докато си поемаше дъх, и го изпълни с щастие. Така синът му няма да е прокълнат заради убийството на невинен човек. Едуард ще управлява рода Йорк и цяла Англия — а кой баща ще откаже да направи такъв подарък, все едно какво би му струвало? Каза си, че ще пише още същия ден на Сесили, която беше заета с ремонтите на Лъдлоу и надзираваше стотици работници. Усмихна се, като си представи реакцията ѝ. Още един акт на парламента и ще имат всичко, което някога са искали. Всичко в света ще си дойде на мястото след толкова много години, в които на трона е седял слаб род. Може дори да възвърне загубените земи във Франция. Кой ще му откаже правото, като стане крал? Усети как мозъкът му се пълни със славни представи и трябваше Солсбъри да го смушка отстрани с острия си лакът, за да го върне обратно на земята и да го накара да слуша Уилям Олдхол и дискусията, която все още течеше.

— … все още няма вести за кралица Маргарет или пък сина ѝ, не, лорд Грей. Докладват ми, че са били видени да преминават в Уелс, но местонахождението им засега е неизвестно — Олдхол показа неудобството си, докато поглеждаше към Йорк. — Днес на тези банки има празни места, които са достатъчно красноречиви. Ако милорд Йорк бъде обявен за наследник, не се съмнявам, че ще чуем от благородните лордове, които не дойдоха днес в Лондон, в тази зала.

Йорк сведе поглед, не му се слушаше. Знаеше достатъчно добре имената на онези, дето щяха да подкрепят кралицата: Пърси, Съмърсет, Клифорд, Ексетър. Доставяше му повече удоволствие да мисли за имена като Бъкингам и Егремонт, дето повече не можеха да ги тормозят.

Новината за избирането на наследник на трона щеше да накара Маргарет да си скубе косата от ярост, когато я чуе. Като си го представи, устните му потрепнаха в усмивка след всичко, което трябваше да изтърпи с Указа за лишаване от права. Като лято от детството беше удоволствието да си мисли как онези, които го бяха мъчили, сега на свой ред ще се мъчат. Маргарет загуби съпруга си. След като мине гласуването, ще е загубила също и наследството на сина си. Засмя се на глас при тази мисъл, прекъсвайки един възрастен барон, тъй че той спря и го изгледа. Солсбъри също се засмя. Беше наблюдавал внимателно лицето на Йорк, докато размишляваше, и почти успяваше да следи меандрите на съзнанието му, наслаждавайки се на всеки миг.

Дери Бруър се чудеше дали графът на Нортъмбърланд няма да получи пристъп на апоплексия. Вятърът виеше и стенеше из замъка Алнуик, свиреше с тръбни звуци, като че ли беше рог, който даваше отбой. На почетното място на масата Хенри Пърси бе притъмнял като буреносен облак, лицето му бе като на дете, което е надуло бузи и сдържа дъха си до припадък.

— Лорд Пърси, каузата ни е обща — припомни му Дери. — Кралицата трябва да се възползва от всяка възможна войска, ако искаме мирът да се възстанови.

— Но пък шотландци! Все едно е влязла в сделка с дявола! — възрази Хенри Пърси. Ченето му бе увиснало, докато клатеше глава, и това му придаваше глупав вид, при което Дери се усмихна. Той просто изчакваше младият граф да се успокои. За негова изненада, тогава се обади Съмърсет, мъж, който трудно можеше да разбере вековната неприязън на хората, охраняващи границите.

— Милорди, мастър Бруър, бих приел всякакъв вид войска, дори съставена от французи, щом това ще ни даде възможност да поправим злините. Приемам своята част от вината за Нортхамптън. Ако знаех, че поддръжниците на Йорк ще дойдат на север, щях да съм там, за да ги разбия. Всички имаме вина за онзи ден, носим отговорност за залавянето на крал Хенри.

— Брат ми Томас загина там — скастри го Хенри Пърси. — Не смятате ли, че ме боли от това? Заради Йорк загубих баща си. Заради лишените от права предатели загубих и брат си — той спря. — Може би достатъчно съм страдал, за да трая и присъствието на шотландците в Англия, мастър Бруър. Единствено съм благодарен, че баща ми не доживя да го види — той поклати глава с горчива ирония. — Мисля, че това щеше да убие стареца.

— Аз дори не знам дали ще дойдат — заяви Дери. — Макар че действително бих сключил сделка и с дявола, ако смятах, че…

За негово раздразнение, барон Клифорд изстреля своя отговор, като го прекъсна, преди да е довършил изречението.

— Не казвай това, Бруър. Дори и на шега, или в глупави хвалби. Дяволът се вслушва в такива самомнителни обещания и предприема действия.

Дери стисна зъби.

— … ако мислех, че ще ни доведе до победа. Милорди, виждал съм как Йорк, Солсбъри и Уорик превръщат бедствена ситуация в триумф. Доживях да видя и крал Хенри заловен и превърнат в затворник — той обиколи с очи всички присъстващи, включително и барон Клифорд. — И тримата загубихте бащите си при Сейнт Олбънс, а от тогава насам и братя, и приятели. През цялото това време тези предатели събираха сили, като съдбата ги покровителстваше изцяло. Указите за лишаване от права бяха обявени за нищожни от парламента. Йорк се провъзгласи за наследник на трона — и колко още ще живее кралят сега, когато е препъникамък в краката на Йорк? Казвам ви, милорди, това е горчивата истина. Ще ни е нужен всеки верен мъж и ако не сполучим, родът Йорк ще управлява во веки веков. Няма да има Нортъмбърланд, нито Съмърсет или Клифорд. Те няма да простят за указите, издадени срещу тях, ако стигнете дотам да разчитате на милостта им. Опрощението не е типична черта за Невил, милорди, когато те са силни. Знаете, че е истина. Така че, аз бих приветствал шотландците и уелсците, дори французите… за бога, сигурно и ирландците на нашите брегове, ако те възстановят на трона легитимните крал и кралица. Бих рискувал душата си и последния си дъх, за да видя Йорк победен. Нищо друго няма да ни свърши работа.

Лордовете наблюдаваха с уважение силната емоция, която мъжът пред тях изпитваше. Дери Бруър смърдеше от прекараните на път седмици. Знаеха, че е ходил до Уелс и из цялата страна, агитирайки хората да се съберат. По време на целия разговор се бе държал вежливо, но и с лека насмешка и само за миг бе позволил на гнева и решителността си да излязат наяве.

— Знаеш ли вече къде държат краля? — попита Съмърсет.

— Не е в Тауър — отвърна Дери. — Още възстановяват крепостта, след като онзи глупак Скейлс е допуснал тълпата да срине едната стена. Единствено съм изненадан, че Солсбъри му е позволил да се предаде, след като цял Лондон е искал да пролее кръвта му. Ето това е човек, за чиято смърт не бих скърбял, макар че някога съм се бил редом с него. Да използва гръцки огън и оръдия срещу лондончани! Казаха ми, че са го открили с прерязано гърло в килията му. Бих почерпил с пинт бира онзи, дето го е сторил, ако някога го открия — той поклати глава, отвратен. — Не, милорд, те държат краля някъде наблизо. Моите момчета търсят, но става дума за хиляди къщи, няма начин да се знае в коя е.

Спомни си как тичаше през двореца Уестминстър и търсеше Уилям дьо ла Пул преди години. Не го сподели с останалите, защото знаеше, че няма да го разберат, нито ще ги е грижа.

— Милорди, понякога ми се струва, че целия си живот съм посветил на Агнето, да го пазя от враговете му. Все едно имам трън под ноктите, като знам, че е пленен и животът му виси на косъм — за миг той затвори очи и челото му се смръщи. — Може би сега не можем да го спасим. Но искам да видя Йорк мъртъв, дори ако трябва да се изкача в крепостта му и да го пронижа в съня му.

Граф Пърси се засмя, слушайки с наслада злостните думи на Дери Бруър. Те идеално отразяваха собствените му чувства по въпроса и той спонтанно стисна Дери за ръката, за да изрази подкрепата си.

— Разполагаме с дванайсет хиляди, мастър Бруър. Истински войска, с пиконосци, кавалерия и оръдия. Ако кралицата може да доведе още малко от онези огромни, космати шотландци, не мисля, че ще се стигне дотам да катерите стени и крепости. Предстои да забучим главата на Йорк пред градските стени.

— Моля се за това, милорд — отвърна Дери.

Зимата бе сковала земята, докато Йорк яздеше обратно към Уестминстърския дворец. Дъждът жулеше кожата му и накрая той започна да я усеща като маска. Нямаше луна и звезди под ниските облаци, виснали над града, тъй че бе принуден да води коня си за поводите в продължение на пет мили, стоплян единствено от надигащия се гняв. Но дори и той не можеше да противостои на хапещия студ. Пристигна в кралските апартаменти подгизнал и скован от дъжда, зъбите му тракаха и дори мислите му се бяха превърнали в хаотично движещи се ледени бучки в съзнанието му. Щом достигна запаления огън, застана пред него замаян, а върху килима в краката му се образуваха цели локви. Далеч беше от зазоряване, той се чувстваше изтощен до крайност, дотолкова, че се олюля, както бе застанал прав, със затворени очи и протегнати длани към топлината.

Солсбъри влезе в стаята в момента, когато наметалото на Йорк започна да изпуска пара. Очевидно бяха изкарали графа от леглото му, защото косата му стърчеше на сиви кичури и изглеждаше с десет години по-стар. Дори и така погледът му беше бистър, когато зърна високата, тъмна фигура, загледана в пламъците, докато дървото пукаше и съскаше. Солсбъри знаеше много добре къде е бил през нощта и направо го сърбеше да го разпита. Но щом онзи обърна към него зачервените си и подивели очи, въпросите замряха в гърлото му.

— Какви са новините? — попита Йорк. Ръцете му бяха станали яркочервени и подпухнали от близостта на огъня. Солсбъри се загледа в разперените му пръсти.

— Нищо повече за това колко са се събрали. В такова време твърде много от тях са скрити в палатки или зад градските стени.

Йорк го изгледа смръщено.

— Трябва да разберем.

— Не мога да правя чудеса, Ричард — отвърна Солсбъри и се изчерви. — Имам шестима добри шпиони в Ковънтри, трима в град Йорк, но само двама в цял Уелс — и от месец не съм получавал сведения от тях.

Нужни му бяха години, за да внедри информатори сред приближените на враговете им. След битката при Сейнт Олбънс Солсбъри се беше заел с тази задачи с огромна амбиция, решен да съперничи на Дери Бруър в обхвата и дълбочината на информацията. С времето той започна да схваща колко трудно се създават такива групи, а също и да осъзнава качествата на далеч по-опитния си противник. Твърде често бяха откривали хората му убити, почти винаги така, сякаш са претърпели ужасяващи инциденти. Въпреки това някои бяха оцелели, оставайки безмълвни и незабелязани, като накрая успяха да докладват, че на север се формира огромна армия.

Не беше много смислено. Никой не се биеше през зимата. Армията не можеше да се храни по пътя. Дъждът съсипваше лъковете, мъжете се хлъзгаха в лепкавата кал и изминаваха на ден половината от разстоянието, което преодоляваха в друг сезон. Замръзналите ръце изпускаха оръжието и цели армии можеха да се разминат в тъмните, ветровити нощи, без някога да разберат колко близко са били.

Независимо от всичко това, десетина влиятелни лордове водеха войници към едно и също място, забиваха знамена в калта и в хапещия студ. Още по-лошо, един от хората на Солсбъри докладва, че се набират войници в Уелс, че стотици се събират под подгизналите от дъжда знамена на Тюдорите. Никой никога не се биеше през зимата. Само фактът, че Хенри е затворен, можеше да ги изведе на поход към Лондон, готови на всичко да спасят своя крал.

— Имаш ли новини от сина си Уорик? — попита го Йорк.

Солсбъри поклати глава раздразнено.

— Още е твърде рано. Едно е да повикаш мъжете на Кент в средата на лятото. Съвсем друго е да ги изкараш от селата им точно преди Коледа.

— Лондон е твърде на юг — промърмори Йорк и се обърна към огъня. — Прекалено ми е далеч да следя какво правят. — Той видя как Солсбъри поруменява, сякаш го бяха скастрили, и кимна замислено на себе си.

Идея на Солсбъри беше да превърнат Лондон в своя крепост, докато чакат да се отменят Указите за лишаване от права. Известно време това му се струваше разумно при толкова много лондончани, които искаха да дойдат под знамената им, да бъдат обучени и въоръжени. След дивашката защита на Тауър от страна на лорд Скейлс хиляди лондонски момчета доброволно бяха поискали да се влеят в редиците им — от такива, дето принадлежаха към семейства от големите родове на Уич Стрийт, до момчета от бордеите. Те маршируваха цяла есен из полята на юг от реката, обучаваха се да използват пики и щитове.

Йорк сви юмруци, после пак разпери пръсти. Усещаше как топлината облекчава болката и кръвта се връща в тях. Докато двамата със Солсбъри бяха изграждали армия, кралицата, изглежда, също е била в движение, пускала е отрова в ушите на мъже като графовете Тюдор например. Дори би се възхитил от тази жена, ако тя от самото начало не беше толкова категорично настроена против него. Докато Маргарет е жива, докато синът ѝ живее, той знаеше, че няма да бъде в безопасност.

Зачуди се къде ли е в момента и дали е чула, че е обявен за наследник на трона. Туй беше малко успокоение насред обзелото го мрачно настроение. Мисълта му непрекъснато се връщаше към крал Хенри и стаята в епископския дворец и със страх очакваше момента, в който Солсбъри ще попита за него.

— Тръгваме на поход — изведнъж наруши тишината Йорк. — Няма да ги чакам да дойдат при мен. Ще оставим само три хиляди и с останалите ще тръгнем на север. Щом събират армия, искам да я видя. Искам да знам с колко хора разполагат. Като нищо може да чакат и пролетта и тогава ще ги хванем неподготвени. Да. По-добре е, отколкото да стоим тук и други да решават съдбата ни.

— Три хиляди могат достатъчно добре да поддържат реда — съгласи се Солсбъри. Вдигна още една цепеница и я сложи в камината, като разбутваше огъня с железния ръжен.

— Може и да могат, ама трудно ще се лиша от тях — рече Йорк. — Няма да оставим добри войници в Лондон. Имаме нужда от силна войска, за да се срещнем с Тюдорите, да ги стреснем и да ги принудим да си стоят в Уелс. Синът ми може да разположи три хиляди около Лъдлоу, за да защитават границата. Той познава земята там. Ще поддържаме група ездачи, за да си пращаме бързи съобщения. Ще създадем и свръзка с Уорик в Кент, докато води войските на север. Лондон сега не ни е нужен. Всички кръчми са останали на сухо вече — Йорк се усмихна иронично, доволен да види как лицето на по-стария мъж се разведрява.

— Бих искал да си ида у дома — тихо продължи той. — Твърде дълго прекарах на юг и вече се изтощих. След няколко месеца ще навърша петдесет и съм уморен вече. Чувстваш ли го? Ще си видя пак земите, па дори и армията на кралицата да ме чака там.

— Разбирам те. Същото изпитвам и аз, честно. Тази година загубих шест хиляди мъже. Твърде много реколти изгниха по нивите, защото няма момчета да ги ожънат. Сега хлябът е два пъти по-скъп, знаеш ли? А бирата е два пенса за пинт, толкова рядко се намира овес. Северът е потънал в беднотия. Има места, където хората гладуват заради битките, които са загубили. Смятам, че тези Храбреци са научили цената на бляскавите обещания и сребърните значки. Не могат да си позволят още една такава година.

През цялото време, докато говореха, един-единствен въпрос се въртеше в мозъка на Солсбъри. Подозираше, че вече се досеща за отговора от мрачното настроение на Йорк, но реши все пак да изговори на глас думите.

— В лицето на крал Хенри те имат талисман, за когото да събират поддръжници, име, дето им набира хора, които иначе биха прекарали зимата пред огнищата си. Ти… здрав ли го откри?

Йорк засмука предните си зъби, като езикът му обследваше една дупка там, която го болеше.

— Достатъчно добре беше, когато си тръгвах — той не отмести поглед от огъня, докато Солсбъри изпухтя раздразнено.

— Най-болният мъж в Англия бил „достатъчно добре“? Никой не би се изненадал, ако той си отиде по време на сън, но ти си някак сигурен, че бил добре? За бога, Ричард! Ти си наследникът на трона! Ще го чакаш да умре от старост ли?

— Не разбираш — сряза го Йорк. — Докато той е жив, имаме поне някакво подобие на извинение, че действаме в негова защита. Още има хора, немалко при това, дето ще се бият на наша страна, защото защитаваме краля. Ти беше в Лъдлоу. Видя как Тролоп изведе мъжете от Кале и ги прехвърли на страната на краля веднага щом съзря лъвските знамена. Ако Хенри умре, ще изхвърлим част от войската си. Жив, Хенри ни дава добра кауза.

Солсбъри изгледа по-младия мъж замислено, чуваше лъжата и не можеше да я разбере. Чудеше се дали самият Йорк я разбира.

— Ако Хенри по някакъв начин бе умрял тази нощ, както обсъждахме и се бояхме, че може да стане, ти щеше да си крал. Щеше да бъдеш коронясан утре в Лондон и да вдигнеш същото това лъвско знаме. Всички лордове и обикновени хора, дето изпитват такова страхопочитание към крал Хенри, щяха да коленичат пред теб — и да се бият за теб! Исусе Христе, още щом видях киселата ти физиономия, си знаех.

Независимо от гнева си, Солсбъри се огледа дали не е влязъл някой прислужник, който да ги дочуе. Сниши гласа си до дрезгав шепот.

— Ти беше този, дето настояваше да не е от чужда ръка. Ти каза, че няма да позволиш някой крадец да нахлуе в стаята му. Ти каза, че не бива да се пролее кръв. Пазиш ли още шишето, или го остави до него на масата, за да го подушат лекарите му и да познаят миризмата?

Оскърбен от гнева на приятеля си, Йорк рязко бръкна в торбата под наметалото си и хвърли малкото шише в пламъците, където то остана цяло и бавно започна да почернява. И двамата чуха как отвътре нещо започна да кипи, после зелени огнени езици заиграха около тапата.

— Той е като дете — рече Йорк, — невинен е. Мисля, че разбра какво смятам да правя и ми прости. Това щеше да е чудовищно деяние, да прокълна душата си заради това момче.

— Щеше да си крал тази вечер — ядно подхвърли приятелят му. — Двамата щяхме да сме подсигурили бъдещето си, семействата и родовете си за векове напред. За такова нещо бих прокълнал хиляда души, и моята сред тях, а после щях да заспя съня на праведните.

— Ох, задръж си упреците — сърдито отвърна Йорк. — Това не ти е игра на тронове, ами истински резултати с истинска кръв. Чудя се как ще ме правиш крал, пък продължаваш да искаш да ме контролираш. Толкова ли е ужасно, че не можах да убия едно дете? Изобщо ли не те познавам?

Под пронизващия поглед на Йорк Солсбъри сведе очи и издиша тежко, почувства се напълно изпразнен.

— Познаваш ме — рече накрая. — И не, не е толкова ужасно. И аз щях да почувствам загуба, ако ми беше казал, че е умрял, ако не за друго, то поне от любов към баща му — разпери двете си ръце с обърнати нагоре празни длани. — Добре, Ричард. Няма да те моля пак. Изпрати Едуард към Уелс, а аз ще тръгна с теб на север, макар че старите ми кокали само при мисълта за това започват да се жалват. Ще намерим друг начин, който не е свързан със смъртта на Хенри.

Коледа мина и замина в движение — една от най-странните коледи, която Йорк и Солсбъри бяха прекарали далеч от семействата си. Макар че вървяха на север, за да водят война, двамата не биха пропуснали деня, в който се е родил Христос, дори хората им да нямаха нищо против това и да не биха го сметнали за лоша поличба.

Присъствието на осемхилядната войска, която се стовари в енорията му, изуми епископа на Линкълн и макар катедралата на хълма да беше доста голяма, тя не можеше да побере всички. Огромни тълпи от мъже се бяха размесили без лоши помисли с местните енориаши, докато останалите, сгушени отвън, гледаха със страхопочитание нагоре към най-високата камбанария в Англия. Като никога, дъждът им даде почивка. Нямаше никакъв вятър и студът се засили. Градът заискри от скреж и хората отвън много бързо започнаха да треперят и да подухват в дланите си. В няколкото часа тишина и приглушено припяване на химни сякаш целият свят притаи дъх.

Бяха загубили почти два дни, за да стигнат до катедралата, но Йорк установи, че събитието е ободрило мъжете му. Сега те сякаш вървяха с по-лек товар върху плещите си. Несъмнено мнозина бяха изповядали греховете си насред това обширно и замръзнало затишие, молейки за прошка, за да имат поне шанс, ако умрат, да идат в рая. Самият той направи същото и в момента, когато коленичи, се почувства благодарен, че смъртта на краля не му тежи на съвестта. Щеше да е прекалено тежко бреме, твърде много за опрощение.

С изненада установи, че бавното придвижване на север му доставя удоволствие. Римските пътища бяха павирани със солидни каменни плочи, които прекосяваха пущинаци и гъсти дъбови, брезови и ясенови гори. Войниците изкачваха хълмове и пред тях се откриваше безкрайна гледка към тъмнозелените поля, преди да се спуснат пак към залесените долини и да продължат похода си.

Дъждът и пронизващият вятър им бяха постоянни спътници, процеждаха се през дърветата от двете страни на пътя, помрачаваха настроението на мъжете, а дрехите и наметалата натежаваха почти колкото доспехите им. Въпреки всичко Йорк вдишваше въздуха и той му беше познат, макар понякога да пронизваше дробовете му до болка. Политиката и проблемите от Лондон изчезнаха. Наслаждаваше се на компанията на Солсбъри, без да има друга грижа, освен да отхвърля достатъчно мили зад гърба си всеки ден. Храната не достигаше и след осем дни недояждане вече можеше да се потупа по корема и да усети със задоволство стегнатия мускул, загубил тлъстината, която бе натрупал през последните няколко години. Чувстваше се силен и бодър, макар да беше едва ли не срамно, че е повел войската си срещу вражеската армия. Независимо от цялото му доброжелателство този факт хвърляше сянка върху приповдигнатия му дух.

Двамата със Солсбъри събраха още четиристотин мъже от собствените си имоти, тъй като минаваха близо до тях — често единични фамилни къщи, които отдавна бяха притежание на семействата им и възвърнати след като Указите бяха анулирани. Вторият син на Йорк, Едмънд, граф на Рутланд, бе сред тях. Беше на седемнайсет и се пръскаше от гордост, че има възможност да върви до баща си и да се бие редом с него. Той нямаше височината и масивното телосложение на по-големия си брат, но приличаше на баща си — с черна коса и тъмни очи, и стърчеше видимо над него. Бащата приветства пристигането му с радостен вик, но, оставайки насаме със Солсбъри, сподели, че се чувства така, все едно Сесили го следи чрез момчето.

Йорк и Солсбъри използваха всеки излишен кон за съгледвачите, поставяха хора обратно по пътя за Лондон и на запад към границата с Уелс. Други пък яздеха на десет мили пред тях, групи от по трима ездачи, тъй че поне единият да оцелее при засада и да се върне обратно. Във враждебна територия най-разумно бе да имат пред себе си ездачи на голямо разстояние, които като морски кончета да щъкат напред-назад по всяко време, да приемат заповеди и да предават вести за обстановката пред тях. С всеки изминал ден разстоянието се увеличаваше, тъй че когато Уорик се върна на юг в Лондон, вестта за това беше остаряла с шест дни, докато стигне до Солсбъри. Съдейки по няколкото стегнати реда, които изпрати до баща си, Уорик идваше на север с мъжете от Кент, изтръгнати от семействата им и недоволстващи през целия път.

Едуард Марч беше още по-лаконичен, когато съобщението му ги достигна. Не даваше никакви сведения от замъка Лъдлоу, просто потвърждаваше, че е заел позиция и пращаше поздрави от майка си. Йорк се усмихна на себе си, щом прочете единствения ред, подписан „Е. Марч“, представяйки си Едуард разкъсван между отговорността да предвожда войска и тормозен през цялото време от наставленията на майка си. Все пак Йорк беше доволен. Всички бяха наизлезли.

Независимо от дъжда, тъмнината и студа, той имаше на бойното поле три войски, готови да разбият силите, които кралица Маргарет бе успяла да събере. Едва ли не беше готов да благославя враговете си, че са се събрали на едно място, макар и през зимата, където той можеше наведнъж да ги порази. Годината си отиваше и това му се стори в реда на нещата. Наближеше ли пролетта, цяла Англия вече щеше да е в ръцете му.

После се замисли за самотния млад мъж в епископския дворец, без съмнение в момента зачетен под лампата. Йорк разтърси глава, за да се освободи от този образ. Съдбата на Хенри беше завързан възел, той знаеше, че не е приключил с краля. Но за момента щеше да гледа единствено напред.

След като пращаха съгледвачи толкова далеч напред, нямаше начин Йорк и Солсбъри да бъдат изненадани. Нито един от двамата не видя нещо необичайно в галопиращия мъж, който пришпорваше към тях изнемощелия си кон. Когато минаха край град Шефилд, седалище на графа на Шрусбъри, Йорк вече навлизаше в земи, които познаваше особено добре още от детинство. Големият град Йорк бе разположен само на два дни път на север и той чувстваше, че е все едно у дома си. Хората му пропуснаха съгледвача, както толкова много пъти досега. Повечето нямаха нищо ново за докладване и Йорк го поздрави с усмивка, докато младият мъж слезе от коня и се поклони. Беше неестествено пребледнял и вир-вода от пот, но Йорк просто повдигна вежда, изчаквайки го да се успокои.

— Милорд, има огромна тълпа напред край град Йорк. Армия каквато не съм виждал през живота си.

Минаваха през една тъмна горичка, а пътят беше като разкъсан конец — половината от камъните му липсваха. От двете страни ги захлупваха дървета, които на места растяха направо между римските плочи. Йорк видя, че Солсбъри обърна коня си, и приближи, за да чуе.

— Изглежда, този младеж е открил обекта на отмъщението ни — рече Йорк, като говореше с насилено лековат тон. — А къде са другарите ти?

— Милорд, аз… аз… не знам. Видяхме, че те са пуснали собствени съгледвачи, и после пришпорих коня. Загубих ги от поглед — несъзнателно човекът потупа с трепереща ръка врата на коня си. От муцуната на животното се пенеше дълга лига, залепнала отгоре ѝ.

— Колко ги приближи, преди да обърнеш обратно? — попита Йорк. За негова изненада, младежът се изчерви, сякаш поставяха под въпрос смелостта му. — Просто ми разкажи какво видя.

Двамата със Солсбъри специално подбираха за съгледвачи само мъже, дето можеха да броят или поне да преценяват числеността на големи групи. Йорк гледаше нетърпеливо, докато онзи движеше пръстите си и си мърмореше под нос.

— Бяха разделени на три, милорд. Три големи квадрата, в които лагеруваха край града. Всеки от тях се състоеше от почти ш-шест хиляди, ако съм преценил точно. Може би малко по-малко, но бих казал, че разполагат с около осемнайсет хиляди.

Йорк преглътна и почувства как по гърба му премина тръпка. Беше се изправил пред почти толкова в Лъдлоу, но кралските благородници бяха загубили хиляди оттогава, а също и предводители като Бъкингам и Егремонт. За миг го налегна отчаяние при мисълта за такава многочислена армия. Където и да отидеха, кралицата и благородниците ѝ сякаш набираха войници все едно бяха ята от скакалци. Йорк обърна очи към Солсбъри, който го измери с намръщен поглед. Името на краля беше могъщо средство за привличане на мъже в негово отсъствие, или по-скоро поради отсъствието му. Йорк не срещна погледа му, размишляваше бързо, докато съгледвачът се взираше в него.

— Те знаят, че идваме, щом са се засекли с техните постови — изведнъж се обади Солсбъри. — Преди колко време беше това?

Младият мъж сякаш изпита облекчение, когато извърна поглед от болезнения израз върху лицето на Йорк.

— Видях ги вчера сутрин, милорд. Трябваше да завия в широка дъга, за да избегна ездачите, които ме преследваха, но надали са били повече от двайсет, може би трийсет мили. Не се отдалечавам повече.

— Те са имали един цял ден, за да дойдат на юг, ако са тръгнали веднага след като са забелязали съгледвачите ни.

— Не — каза Йорк. — Имаме още съгледвачи на шест и на дванайсет мили. И никой от тях не се е върнал да доложи, че ги е забелязал. Армията на кралицата не е помръднала, или поне не го прави бързо.

— Дори и така, Ричард, твърде много са — прошепна Солсбъри.

Йорк го изгледа кръвнишки, като на мига освободи задъхания войник и поръча да изпратят друг по същия път. Нуждаеше се от своите морски кончета повече от всякога сега, когато такава огромна армия беше тръгнала срещу него.

— Не, не са — твърдо възрази той. — Дори зимата да потисне духа на половината от кентските мъже, Уорик ще доведе шест хиляди или повече. Синът ми има три хиляди със себе си — говореше монотонно, като междувременно преценяваше шансовете им.

Ако извикаше обратно Едуард, на уелската граница нямаше да остане никой, който да се изправи срещу Тюдорите. Всичко зависеше от това колко са тръгнали с Уорик и на какво разстояние бяха от тях. Йорк тихичко изруга и Солсбъри кимна.

— Имаме нужда от крепост — обяви той. — Някъде, където да чакаме в безопасност. Мидълхам е твърде далеч и е прекалено малка за осем хиляди войници.

— Тогава Сандъл — предложи Йорк. — На не повече от четири левги от това място е.

— Може армията на кралицата вече да е минала оттам — възрази Солсбъри. — По̀ бих тръгнал на запад или на север, може би обратно към Лъдлоу дори.

— Ще ни покосят, преди да сме стигнали — Йорк силно разтри лицето си, сякаш да възвърне към живот плътта си. — Аз не бих предизвикал съдбата повторно. Не. Никой от другите съгледвачи не се върна. Можем да стигнем до замъка Сандъл. Той е почти като остров, крепост на хълма, и е лесен за защита. Ще ни свърши работа.

— Не ми харесва, че поемаме такъв риск — твърдо заяви Солсбъри. — Искаш от мен да се запътя право в ръцете на врага, който ни превъзхожда двукратно.

Той се стресна от изненада, като чу как Йорк се смее и рязко вдишва, пълнейки гърдите си с въздух.

— Аз съм си у дома. Накараха ме да вървя през бури и дъжд, но точно заради това се чувствам по-силен. Тази година си отива и този последен, голям лов с нея. Сандъл е само на няколко мили. Не се боя от твоя „риск“, нито от движението на враговете си, все едно колко от тях са ми довели — Йорк поклати глава с ехидна усмивка. — Няма да бягам. Нито днес, нито в някой друг ден. Това, че бях принуден да напусна Лъдлоу, ми стига за един живот. Казвам ти, повече няма да им обърна гръб.

Очите му гледаха студено в очакване на отговор и се чудеше дали Солсбъри ще продължи да спори, докато времето, което им беше толкова необходимо, се изнизваше.

— Четири левги до Сандъл? Сигурен ли си? Дванайсет мили? — отрони най-сетне другият. Йорк се усмихна на приятеля си.

— Не повече от това, заклевам се. Когато бях момче, яздех от Йорк до пазара в Шефилд с баща ти. Познавам тези земи. Ще сме в безопасност зад стените на Сандъл, преди слънцето да е започнало да залязва.

— Тогава засили темпото — отвърна Солсбъри. — Не можем да накараме слънцето да стои на едно място.

Замъкът Сандъл бе разположен в сърцето на територия от сто и двайсет хиляди акра, почти двеста квадратни мили земя. Ферми и гори, както и цели градове и дузина енории се намираха в границите ѝ, като всяка църква, ферма или търговия заплащаше десятък на васалния си лорд. Вярно е, че Йорк предпочиташе замъка Лъдлоу за свой семеен дом, но въпреки това усети как вътрешно се отпуска, щом двамата със Солсбъри достигнаха границата на владенията му и изминаха последните няколко мили по пътя към замъка.

Подобно на всички останали негови владения, когато Йорк отсъстваше, грижите за Сандъл бяха поверени на негов верен иконом — крепостта бе винаги в готовност да го приеме. Открай време Йорк имаше навика да посещава всяко от по-големите си имения два пъти годишно, като прекарваше достатъчно време там, за да изчисли приходите и всички разходи за персонала и доставките, всичко от новите конюшни до пресушаването на местната река, за да се избегне наводнение. Почти веднага щом войската на Йорк и Солсбъри прекоси външните граници, изпратиха бърз вестител напред. Сър Уилям Певерил, който бе обезпокоен в частните си покои, разположени в замъка, веднага излезе и пое нещата в свои ръце. Сър Уилям далеч не беше младеж, но рутинните дейности при завръщането на херцога бяха отдавна установени и не му причиняваха някакво особено безпокойство. Слугите, които си бяха отишли у дома за Коледа, бяха повикани обратно по най-бърз начин от близкото село Сандъл Магна и се юрнаха по пътя към замъка на големи, задъхани групи, за да се явят навреме и да приветстват Йорк с добре дошъл.

Преди херцогът да стигне до подножието на хълма, който водеше право до Сандъл, Певерил вече бе успял да промени изчисленията си за нужното количество месо три пъти, като с все по-невярващ глас крещеше въпроси към онези, които бяха донесли новината. Касапите и помощниците им бяха изпратени със сатърите си към ферми, разположени доста далеч от главните стени. Там имаше прибрани на топло за през зимата свине в свинарниците, застлани със слама, пилета и гъски. Както се говореше за хиляди войници, всичко трябваше да бъде заклано, за да се пече на шишовете. Дванайсетте коледни дни все още не бяха отминали и сър Уилям се досещаше, че Йорк ще очаква някакъв вид пиршество. Икономът на замъка нареди да заредят огнищата в главната кухня, както и две други в подземията, които се използваха единствено по време на тържества. Из цялата крепост момчета и камериерки тичаха във всички посоки, бършеха прах и чистеха, миеха прозорци и набързо се пременяха в празничните си одежди.

Йорк и Солсбъри яздеха един до друг начело на колоната, като бяха изпратили съгледвачите си на мили наоколо. Солсбъри никога не беше идвал в Сандъл и откри, че е впечатлен от тишината, обхванала имението, погледнато отвън. Той не можеше да види обаче истеричната подготовка, която се вихреше зад стените му. Пътеките и полята бяха добре поддържани и цели дузини производители на въглища навлязоха от зимните си колиби в гората, за да гледат как минава колоната, като сваляха шапки пред господаря си.

Редиците бавно се изкачваха по хълма, а вятърът сякаш се усилваше с всяка крачка, щипеше ръцете и лицата на мъжете, докато те се вкочаниха от студа и започнаха да треперят. Солсбъри забеляза миниатюрни фигури на най-високото ниво на кулата, далеч над останалата част от крепостта. Лицето му се сгърчи при мисълта как може някой да прекара там цяла нощ, за да следи за врагове. Земята на половин миля около Сандъл беше прочистена във всички посоки. И зад тези открити поля се простираха гъсти гори, които покриваха хълмовете в далечината във всички посоки.

Към самата крепост водеше само един вход, разположен над дълбок ров, предназначен да откаже всеки конник или пехотинец. Йорк с интерес надникна в него и видя, че се е събрала няколко фута вода от непрекъснатите дъждове. Подвижният мост бе спуснат за неговото идване под разветите знамена. Двамата със Солсбъри прекосиха тесния проход заедно, минаха през портала на охраната и през стени, дебели дванайсет фута в основата си.

Солсбъри отведе коня си и Йорк настрана и маршируващите редици започнаха да се изнизват през вратата, като че ли нямаха край. Пространството отзад имаше формата на подкова и надали бе по-голямо от два акра. То се спускаше надолу към градеж, който приличаше на юмрук — нещо като кула от тъмносив камък, разположена на около трийсет фута под основното ниво на двора. По време на война това би било второ препятствие, изпълнено с войници и свързано със собствен подвижен мост. Кулата пазеше единствената пътека към стената, издигаща се над всичко друго. Тя беше изградена на върха на свой собствен хълм, последната преграда, ако враг успееше да проникне в замъка. Дори само за да го достигне, всяка атакуваща сила трябваше да си пробие с бой път през двата рова, а после да се катери нагоре и да мине през третия подвижен мост. Когато той бе вдигнат, стената бе абсолютно изолирана от всичко останало.

Сандъл не притежаваше изяществото на Лъдлоу или пък на собствения му дом Мидълхам. Построен бе за война, макар и без очакванията да приеме зад стените си наблъскана осемхилядна войска. В далечния край на подковата имаше редица от дървени сгради в близост до външните стени. Вратите им бяха разтворени и отпред в редица стоеше прислугата, за да посрещне своя господар. Край тях се нижеха войници, които бързаха да се скрият от вятъра и студа, тъй че закъснелите намериха всяка стая и коридор натъпкани и трябваше с труд да си пробиват път до двора, за да открият там местенце за почивка. Те продължаваха да се вливат вътре, докато в крепостта не остана място, на което да не е седнал някой, оглеждащ се с нетърпение наоколо за храна. Високо над главите им знамената на рода Йорк вече се развяваха на кулата, за да покажат, че той отново е отседнал там. Йорк гледаше как издигат знамената и тихо изруга, после изпрати един от мъжете да се изкачи до най-високата точка на кулата и да нареди да ги свалят.

Нощта настъпи и покрай всяка вътрешна стена се запалиха лампи и свещи, извадиха мангали на двора, за да се греят треперещите мъже. Омазаните в кръв касапи влачеха бутове месо — всяка изба и всеки зимен склад бе претърсен за шунка, бира, огромни зелени късове бекон, както си беше на кокала, дори гърнета с мед и компот, всичко, което би могло да задоволи апетита на толкова много изгладнели войници.

Солсбъри беше сред онези, за които бяха отредени апартаменти. Едмънд, синът на Йорк, се нае да му покаже пътя, като водеше възпитан и малко притеснен разговор с него, докато минаваха през безкрайните коридори и преддверия. С тях вървяха двама слуги, спряха се от двете страни на една врата и застанаха неподвижно.

— Този е празен, милорд — рече Едмънд. — Тези двамата ще измият или поправят всичко, което бихте поискали.

— Исках само да знам къде ще спя — отвърна Солсбъри. — Дай ми само миг и ще се присъединя към баща ти — и той изчезна вътре, а Едмънд го изчака търпеливо, спазвайки правилата на гостоприемството дори и при тия необичайни обстоятелства.

Отвън все още разтоварваха каруците, та Солсбъри имаше много малко багаж със себе си. Той спази думата си и след минутка се върна. Беше оставил меча и ремъка му, както и връхната си дреха. Очевидно бе намерил време и да потопи ръце в купа с вода и да ги прокара през косата си, преди двамата с Едмънд да тръгнат обратно по същия път.

— Напомняш ми на баща си, когато беше млад — изведнъж се обади Солсбъри.

Едмънд се усмихна.

— Смятам, че аз съм по-висок, милорд.

В този момент и двамата се сетиха за Едуард и смръщената гримаса, която пробягна по лицето на младежа, заинтригува Солсбъри.

— Брат ти Едуард е вторият по височина мъж, когото съм виждал в живота си след сър Джон дьо Леон, когато служех във Франция. Но сър Джон нямаше толкова добро телосложение, не беше и… ъъ… красив.

— Красив ли, милорд? — възкликна Едмънд с лека усмивка на лицето.

Солсбъри сви рамене, твърде стар беше, за да се чувства неудобно.

— Да, тъй бих казал. Сър Джон беше както най-високият, така и най-грозният мъж, с когото съм се запознавал. Нещастен човек, като общо. Можеше да хвърли във въздуха варел със собственото си тегло на два пъти по-голяма височина от ръста си. Честно изпитание, което не съм видял някой да надмине. За жалост, независимо от огромната си сила, той не можеше да тича. Едва се тътреше, Едмънд, твърде бавно, както се оказа, поне що се отнася до френския обстрел с оръдия.

— Ах, милорд, съжалявам да го чуя. Щеше да ми е приятно да видя как брат ми среща човек, дето ще го накара да гледа нагоре — момчето имаше чувство за хумор и Солсбъри усети, че го харесва.

— Едмънд, баща ти, например, не е някакъв гигантски мъж, но не се отказва лесно, все едно какви са обстоятелствата. И хубаво е, че си има старци като мен наоколо да му дават добри съвети, а?

— Той ви се възхищава неизмерно, милорд. Зная го със сигурност.

Двамата бяха стигнали до главната зала и Едмънд отвори вратата. Вътре беше по-светло, отколкото в коридора, и той чу, че баща му повишава глас.

— Ще ви оставя тук, милорд. Трябва да се погрижа за кухненския персонал, ако искаме скоро да има нещо за ядене.

Солсбъри спря на прага.

— Ако случайно попаднеш на някое студено пиле например, та дори и на малко хляб и оризов пудинг, ще се сетиш къде съм, нали?

Едмънд се разкикоти и кимна.

— Ще видя какво мога да открия, милорд.

Солсбъри влезе и усети топлината на огромния огън, както и присъствието на множество мъже. Коминът не теглеше кой знае колко добре и помещението бе изпълнено с дим, като стоящите най-близко кашляха. Три малки кученца се щураха насам-натам в луда възбуда. Едното се спря да пишка върху крака на някакъв мъж и другарите му нададоха страшен вой, а той изрева и се опита да го срита. Солсбъри беше благодарен за топлината и направи завой към огъня, вървейки към Йорк.

— Синът ти е добро момче — каза му.

Йорк вдигна глава от масата, която бе отрупана с карти.

— Кой, Едмънд ли? Да, макар че предпочитах майка му да не го беше пращала при мен. Много ми се ще да го върна обратно в Лъдлоу, докато това тук не свърши.

— Ъъ, смятам, че туй няма да му се хареса. Той иска да те впечатли.

— Всички синове го искат — отвърна Йорк малко по-остро, отколкото възнамеряваше. — Извинявай, умът ми е в куп други неща. Дай да ти налея вино — и веднага щом му напълни чашата, пръстът му се плъзна по картата, за да му покаже. — Така. Изпратил съм ездач на бърз кон на юг към Уорик.

— А на запад? Каквото и да са намислили Тюдорите, трите хиляди на Едуард ще ни дойдат добре.

Йорк се заигра с чашите и каната, после поклати глава.

— Не, не още. Втората ни армия ще ни достигне след… три дни, най-много четири. Ако Уорик доведе шест хиляди, да, може би ще трябва да оголим Уелс. Но пък може да доведе и дванайсет или дори петнайсет хиляди. Туй момче е популярно в Кент, Ричард, а и Скейлс им даде нови поводи да си оправят сметките. Мисля, че те ще тръгнат срещу кралската армия. Дори през зимата.

Йорк го гледаше изпитателно и Солсбъри се зачуди дали херцогът не възнамерява да държи наследника си далеч от опасностите. Но при толкова много уши, наострили слух тук, не можеше да го попита. И докато се мъчеше да зададе деликатно въпроса си, вратата се отвори и изпотените слуги внесоха вътре огромни подноси с храна. Насъбраните мъже ги приветстваха шумно и радостни викове отекнаха из целия замък и земите му.

Бяха извървели двеста мили, хранейки се оскъдно, и сега се нахвърлиха на ястията като прегладнели зверове, опразваха чиниите, а после с пръсти ги обърсваха по краищата, като търсеха следи от мазнина. Солсбъри ги зяпаше изумен, докато не усети, че някой го докосва по рамото и видя, че Едмънд се е завърнал с един дървен поднос със студени меса и половин самун хляб.

— Няма ли оризов пудинг? — попита Солсбъри. — Шегувам се. Благословен да си, момко, че се сети. — Стомахът му къркореше.

Едмънд се усмихна и се поклони, после се запъти към кухните, за да се нахрани.

Йорк почти не обърна внимание на разговора им, наведен над картите. Солсбъри пристъпи към него и му предложи от храната си. Стояха прави, хапваха и пийваха. И двамата чуваха как дъждът барабани по покрива все по-силно, докато накрая шумът се превърна в оглушителен рев.

— Не завиждам на хората отвън — мрачно рече Йорк, — но Сандъл е твърде малък за толкова много войници. Уорик ще трябва да лагерува на прочистената земя, когато дойде. Не мисля, че бихме могли да вместим още дори и един мъж зад тези стени.

— Сега мъжете от Кент ще видят какво значи истинско време — бодро отвърна Солсбъри. — Само се надявам да си носят храна — той посочи към подносите и забеляза, че бяха празни. — Господи, Ричард. Надявам се, че имаш достатъчно зимнина. Тези лакомници ще ти изядат и ушите.

Той се обърна, очаквайки да види усмивка по лицето на приятеля си. Но, за негова изненада, Йорк изглеждаше притеснен.

— Казах на готвачите да нахранят колкото могат повече хора. Но чак осем хиляди! Едно ядене и килерите и складовете са празни. Утре ще изпратя ловни дружини, ако дъждът малко отслабне.

Солсбъри усети, че се прозява, и същевременно се усмихна, тъй че челюстта му изпука.

— И ти трябва да поспиш, Ричард! Гладен или сит, трябва да почиваш. И двамата не сме вече млади както едно време.

— А, ти си по-стар с няколко години, старче — отвърна Йорк. — Така или иначе, съмнявам се, че ще заспя, притеснен съм.

— Е, аз пък не мога да стоя буден — рече приятелят му и пак се прозя широко. И ръката, която вдигна към устата си, даде пример на околните, които изкопираха движението му и започнаха да се настаняват за сън кой където свари, бутаха се и ругаеха, за да се домогнат до най-добрите места край огнището. Кучетата вече се бяха свили на кълбо и замъкът бе притихнал, тъй че тишината на зимната нощ завладя всички.

— Отивам в леглото тогава — каза Солсбъри. — Ако не ме болят твърде много костите на сутринта, ще ти донеса един хубав елен. Ще го изпечем на двора за всички ония, дето не получиха пълна порция тази вечер.

Йорк за миг вдигна очи от картите и се усмихна, а по-старият мъж му намигна и тръгна да си пробива път през налягалите мъже.

Когато се събуди, Солсбъри се почувства стар. Тазът му и кръстът бяха като вкаменени, тъй че на зазоряване се наложи да седне и да разтегне крака, като тихичко простенваше. Отпърво болката се изостри, а после поутихна и той се отпусна. Багажът му беше разопакован предната вечер, но прислугата на Сандъл продължи да работи до много късно, след като всички останали в замъка заспаха. Не си спомняше някой да е влизал в стаята му, но намери приготвени купа с прясна вода, чисти чорапи и долно бельо. Избърса се целият с ленена кърпа и така премахна старата пот и миризмата на кон от кожата си. С ръце напипа под леглото глинено гърне и внимателно го постави върху тоалетката, като преди да се облече изпразни мехура си със затворени очи и въздъхна облекчено.

На вратата леко се почука, той подвикна „влез“ и двама прислужници се появиха в стаята.

Единият носеше кожено вързопче с принадлежности за бръснене, а другият — купа с вряла вода, подгрята в кухните на замъка. Той разтърка с ръка наболата бяла брада. Когато я оставяше да израсте, Алис все му казваше, че изглежда като старец. Мъжът, който наточваше бръснача в кожената лента, му изглеждаше доста стабилен в ръцете, но въпреки това съжали, че Ранкин го няма. Искаше се сериозно доверие да допуснеш мъж, който държи острие, толкова близо до гърлото ти. Изсумтя и вдигна очи, развеселен от собствената си предпазливост, докато се настаняваше на стола. Когато човекът започна да маже топло олио по кожата му, чу как стомахът му къркори и се разсмя. Осем хиляди щяха да се събудят със същите спазми на глад и за тях нямаше нищо.

Слънцето все още изгряваше, когато стигна до главния двор. Спря се на вратата и погледна огромното людско множество, прекарало нощта на земята, потънала в сянката на стените, тъй че навсякъде наоколо блестеше от скреж. Мнозина бяха станали и се движеха, въртяха ръце, духаха и потръпваха, правеха всичко възможно да върнат към живот безчувствените си крайници. Други лежаха свити на кравай, стенеха или хъркаха, легнали плътно един до друг като спящи кучета. Един инициативен капитан се опитваше всячески да накара група мъже, които бяха спали вътре, да излязат, за да изпрати на тяхно място вкочанените момчета да се постоплят, без да обръща внимание на псувните им. Солсбъри одобри действията му. Добрият офицер се грижи за хората си.

Графът потръпна при мисълта, че би могъл да прекара нощта навън. Те всички бяха млади, разбира се, но в края на декември студът беше направо брутален. Тази мисъл го накара да вдигне поглед към кулата, вече озарена в златисто. Трима мъже стояха на най-високото и оглеждаха прочистената земя около крепостта, брулени от вятъра, който сигурно ги пронизваше до мозъка на костите им. Преди да изгрее слънцето, не им позволяваха да ползват дори мангал от страх, че светлината му ще отслаби способността им да следят за врага. Мъжете се обърнаха бавно, докато той ги наблюдаваше, обгръщайки с поглед всички посоки, без следа от тревога на лицата им.

Графът спря един капитан и му прехвърли отговорността да организира ловна дружина. Една от привилегиите на ранга му беше, че трябваше просто да стои и да чака, издухвайки дълги облаци от пара през дланите си, докато мъжът изпраща разсилни до конюшните и търси доброволци, дето щяха първи да си изберат от месото, което успееха да осигурят. Трийсетина мъже вдигнаха ръка, а числото им се утрои, щом новината се разнесе.

Солсбъри прекоси откритото пространство, докато те се събираха при портала, и закопча наметалото си на врата, загръщайки се в дебелите му гънки. Когато беше млад, онези, дето се оплакваха от студа, му се струваха по-слабосилни от него. Тогава просто не го беше чувствал по начина, по който те сигурно са го усещали, но отминалите години бяха отнели голяма част от закалката му. Вятърът сякаш проникваше над стените, блъскаше и брулеше мъжете, тъй че те залитаха от неговата сила. Небето поне беше ясно, малко благоволение на съдбата. Преди още слънчевите лъчи да се разпрострат из двора, Солсбъри вече се бе качил на коня си заедно с трима рицари капитани и двеста мъже, които чакаха на крака, за да подгонят дивеча. Той със задоволство забеляза, че неколцина носеха лъкове и колчани. Щеше да им дотрябва всичко, което намерят, за изхранването на толкова хора в замъка, от птиците и зайците дори до лисиците или вълците, дето са имали нещастието да им пресекат пътя. Кухненските скари биха поели всяка живинка за печене, макар че той много се надяваше да донесе някоя сърна или елен.

Войниците при портала подсвирнаха на онези горе на кулата. Те се взряха за последен път, преди да им извикат: „Чисто е!“. Избутаха масивната дървена врата навън и малката портичка се вдигна. Шестима войници спуснаха навън подвижния мост на мястото му върху рова.

Солсбъри се загледа в подгизналото поле отвъд външния ров и локвите вода, които блестяха на утринното слънце. Метна се на коня още щом първите редици от стрелци излязоха, като си бъбреха и се смееха. Гората, на която никога не е било позволявано да приближи твърде близко до замъка, лежеше пред тях в края на половин миля открито пространство — изкуствена линия, маркирана от горските пазачи векове преди тях.

Щом вратата се отвори, всеки мъж вътре сякаш се стегна, изведнъж усетил се уязвим, и ръцете се плъзнаха към дръжките на мечовете, а стотиците, дето лежаха, се изправиха. Солсбъри излезе и почувства как сърцето му бие по-бързо от чиста радост и как раздвижването носи живот в крайниците му, а кръвта протича из цялото му тяло. Бедрените кости го боляха силно, но той не обръщаше внимание, загледан напред за най-доброто място, където да навлезе сред дърветата. Около него и зад него двеста мъже се затичаха, задъхани, дърпаха лъкове и подвикваха на приятели. Зад тях вдигнаха подвижния мост и под него зейна бездна. Малката порта бе завинтена обратно в леглото си в камъните и вратите на замъка бяха затворени и залостени отново. Той извърна поглед назад към крепостта и видя как един от стражите на кулата вдига ръка. Отвърна му със същия жест, докато ловната дружина пресичаше прочистената земя и приближаваше линията на дърветата, все още потънали в дълбока сянка.

Не беше лесна работа да обезоръжиш цяла войска. Мъжете, носили брадви и мечове с години, се бяха привързали към тях. Собствениците им не желаеха да се разделят с оръжието си само за да бъде то захвърлено на куп и оставено да ръждясва или пък дадено на някой незаслужаващ нехранимайко. Вятърът брулеше хората и се вихреше около тях, и те трепереха и обгръщаха с ръце раменете си сега, след като горещината на битката беше отминала.

Лорд Клифорд обиколи с група ездачи цялата крепост в търсене на въоръжени мъже от войската на Йорк — можеше някои все още да се крият в засада. Върху замръзналите полета задъхани войници и от двете страни проверяваха себе си и екипировката си, търсеха рани, които може да не са усетили. Мнозина ругаеха, откривайки прорези или дори дупки от стрели, и ги гледаха втрещено, късаха ленти от туниките си, за да ги превържат.

Всички хора на Йорк бяха проверявани за остри предмети. А когато нямаха оръжие, Съмърсет изпращаше войниците си обратно, за да им вземат ризниците. Естествено, те негодуваха и ругаеха, макар прекрасно да знаеха, че не могат да се противят. Под дърветата купчините със снаряжение растяха: шлемове и щитове, ризници, доспехи и брадви, всичко заедно. Мъртъвците бяха пребърквани за всичко ценно, дори ботушите им издърпваха и ги хвърляха в купчината. След време всички трупове вече бяха с боси крака и мрачните войници се върнаха отново, този път за да ги отнесат и да ги положат върху твърдата земя със скръстени върху гърдите ръце.

Тази работа отне часове и слънцето вече бе отвъд хоризонта, когато позволиха на първите оцелели да си тръгнат в групички от по десетина; на онези, дето можеха да ходят, им посочваха пътя на юг и им казваха да си вървят у дома. Лицата на някои приличаха на маски от замръзнала кръв или пък физиономията им бе неузнаваема, изкривена там, където плътта е била пронизана. Други притискаха ръцете си върху кървящи дупки или отсечени крайници и се клатеха, седнали на земята, пребледнели и повръщащи от болка. А онези, дето не можеха да ходят, бяха оставяни да седят и да умрат на вятъра, загледани в нищото.

Дери Бруър си направи труда да поговори с някои от капитаните на Йорк, преди да си тръгнат. Мнозина от съсипаните и треперещи мъже щяха да вървят пеша до дома си, да гладуват или да крадат, докато се отдалечаваха от Сандъл и всички спомени за тази загуба. Той не се съмняваше, че през следващия месец някои от оцелелите щяха да издъхнат по пътищата, докато други щяха да ги заловят, че крадат храна, и да ги обесят. Дери просто им спомена, че силните и невредимите сред тях биха могли да изчакат в района на Шефилд. Каза им, че може би ще имат възможност да се влеят в армията на кралицата, придвижвайки се на юг. Те му се изсмяха, но пътят до дома беше дълъг, а те нямаха храна. Той знаеше, че някои ще се сетят за предложението му и ще почакат. Не му харесваше да гледа как нахалост си отиват добри мъже, не и при положение, че не знаеха какво се случва с войските на Марч и на Уорик.

Слънцето залязваше над западните хълмове и оцветяваше небето. Отнеха меча на Йорк, макар че му оставиха доспехите. Конят му бе отведен, а ръцете му завързаха зад гърба. Двама войници застанаха до него и ръмжаха срещу онези, дето се опитваха да приближат, за да го заплюят или пък да му нанесат удар. Не му казваха нищо и той чакаше, оставен сам на себе си, докато враговете му разчистваха останките от битката.

Залезът догаряше в ярко златисто и той се загледа в него, докато очите го заболяха. Навсякъде наоколо последните остатъци от армията му се измъкваха към южния път, където вече се движеше огромен поток от приведени фигури, които му напомняха за бежанците във Франция преди десетилетие. Той държеше главата си изправена, стоеше бледен и изпънат, докато те се изнизваха край него. Някои го проклинаха под нос, но повечето шепнеха извинения. Той не реагираше на никое от двете, обърнал гръб на слънцето и застанал с лице към кралицата и нейните лордове.

Когато полето пред Сандъл беше почти изпразнено, Дери Бруър приближи към него.

— Има хора, които искат да разговарят с вас. Хайде!

Хвана Йорк за ръката и го задърпа към кралицата.

Йорк направи гримаса, когато го докосна.

— Аз съм с благородническа кръв, Бруър, внимавай!

Дери се позасмя, макар че не беше приятен звук. Издърпа Йорк до самия край на гората, където десетина благородници и самата кралица се обърнаха, за да ги наблюдават. Йорк вирна още повече брадичка, отказвайки да бъде сплашен. Очите му се спряха на една завързана фигура, паднала на колене и олюляваща се на земята. Той се усмихна от облекчение, като видя, че Солсбъри е жив, макар и с окървавена глава и потъмнели очи.

Дери го заведе право при него и го потупа по рамото, за да покаже, че трябва да коленичи. За миг Йорк остана изправен, но усети стягането на грубото въже върху китките си и нямаше друг избор, освен да трае.

Коленичи върху калната земя и студената вода започна да се пропива през доспехите му. Остана така, докато Маргарет приближи и застана до него, наклонила на една страна глава, като го наблюдаваше с неестествено вторачен поглед. От двете ѝ страни бяха Съмърсет и Хенри Пърси. Те имаха не по-малко издран и очукан вид от него самия.

— Трябва ли да ви поздравя, милейди? — попита я Йорк. — Като че ли съм ваш пленник сега?

— Не е нужно вие да ми казвате това — отвърна Маргарет. Очите ѝ блестяха злобно срещу мъжа, който бе заловил съпруга ѝ и лишил от наследство сина ѝ. — Къде е кралят, милорд? Това е всичко, което искам да науча от вас.

— Далеч оттук и на безопасно място — отвърна той. Размисли за миг и продължи: — Ако намерението ви е да искате откуп за нас, крал Хенри може да послужи като цена.

Маргарет затвори очи и ръката ѝ се сви в юмрук.

— Не, милорд Йорк. Не. През цялата година все говоря ли, говоря. Сега вече няма да правя сделки. Край! Ако не ми кажете къде е съпругът ми, не сте ми нужен вече — тя се обърна към Съмърсет, застанал в пълно снаряжение до нея с гол меч в ръка. — Вземете главата на Солсбъри, милорд, ще ѝ намеря място.

Йорк застина, изпаднал в шок и обзет от гняв.

— По какъв начин неговата смърт ще допринесе за каузата ви? Стой настрана, Съмърсет!

Отчаян, той се обърна към другаря си, който го наблюдаваше, жилите по врата му изпъкнали като въжета. Очите им се срещнаха и Солсбъри сви рамене. Лицето му беше подпухнало и разранено. Погледна нагоре към графа, който надигна меча си над главата му.

— Дано Господ да се смили над душата ми — прошепна. Затвори очи и проточи врат напред, целият разтреперан.

Съмърсет вдигна меча колкото можа по-високо, после с все сила заби острието и отсече главата му. Тя се търкулна в калта, а тялото се свлече и се килна настрани към зяпналия от ужас и потрес Йорк. Той се взря в Маргарет и видя в очите ѝ собствената си смърт.

Наблизо се чуха викове и благородниците около кралицата се хванаха за мечовете, после се отпуснаха, като видяха, че е просто барон Клифорд, който се връща при тях. Той се усмихна, щом видя тялото на Солсбъри и завързания, коленичил в калта Йорк. Приближи в тръс и слезе от коня си, измина последните няколко крачки пеша, за да погледне Йорк отблизо.

— Доставя ми удоволствие да те видя тъй унизен — рече Клифорд. — Благодаря на Бога, че дойдох навреме. Залових един младеж там до стената, с още неколцина младоци. Преди да го убия, ми каза, че е твой син — Йорк го гледаше втренчено, когато извади една кама, обляна в алена кръв.

Злостното удоволствие, което излъчваше Клифорд, сякаш помрачи момента за Маргарет.

— Погрижете се за хората си, бароне — сряза го тя.

Клифорд я погледна обидено, но се подчини и се обърна да върви.

Кралицата поклати глава, чувстваше умора, повдигаше ѝ се.

— Толкова много болка причинихте, Ричард — рече тя. — Толкова много бащи и синове умряха и всичко това, защото не приехте Хенри на трона.

— Този стол бе твърде голям за него — отвърна той. — Мислите, че сте спечелили победа ли? — гласът му ставаше все по-силен.

Смъртта на Солсбъри и убийството на бедния Едмънд го бяха зашеметили за известно време. Но нещо в дребнавата, злостна омраза на Клифорд му възвърна гордостта и като силно вино накара кръвта му да бушува. Той изправи гръб, щом херцогът на Съмърсет го приближи отстрани. Усети как онзи вдига кървавия меч и видя как Маргарет кимна с глава.

— Всичко, което сторихте, беше да освободите синовете ни! — извика Йорк. — Нека Бог да спаси душата ми!

Мечът се стовари и главата на Йорк се търколи. Маргарет изпусна въздуха си — бавно и пресекливо.

— Дойде краят на всичко това — прошепна. — Добрите мъже получиха възмездие — тя извиси глас за лордовете около нея. — Вземеше главите и ги забучете на кол пред стените на Йорк.

С болезнен интерес тя наблюдаваше как прибират двете отрязани глави и как от тях капе кръв по ръката на мъжа, дето ги държеше. Маргарет дойде съвсем близо и докосна отпуснатото лице на Йорк. Ръката ѝ се тресеше, все едно имаше тремор.

— На този му сложете хартиена корона, дето толкова искаше да носи истинската. Нека хората на Йорк да узнаят каква е цената на неговата амбиция.

Войникът кимна и отнесе главите.

Граф Пърси дойде до рамото ѝ, пребледнял от онова, на което бе станал свидетел.

— Сега, какво, милейди?

— Сега ли? — тя се обърна към него. — Сега обратно към Лондон, за да намерим съпруга ми.