В Англия беше студено през този месец. От студа пътеките блестяха белезникави в тъмното, увиснали паяжини от лед сковаваха дърветата. Пазачите се свиваха и трепереха, докато наблюдаваха от бойниците. В най-високите стаи вятърът стенеше и свиреше, вършеейки около каменните стени. Огънят в помещението със същия успех можеше и да е нарисуван, толкова топлина даваше.

— Спомням си принц Хал, Уилям! Помня лъва! Още само десет години и останалата част от Франция щеше да е в краката му. Хенри Монмът беше моят крал и никой друг. Господ е свидетел, че ще следвам сина му, но туй момче не е като баща си. Знаеш това. Вместо лъв на Англия имаме си миличко бяло агънце да ни води към молитва. Исусе, доплаква ми се чак.

— Дери, моля ти се! Говориш високо. И няма да слушам това сквернословие. Не го разрешавам на моите хора и очаквам по-добри неща от теб.

По-младият мъж спря да крачи и вдигна очи, в погледа му се четеше решителност. Направи две бързи крачки и застана съвсем близо. Той беше с половин глава по-нисък от лорд Съфолк, но с набито телосложение и силна физика. Гняв и сила кипяха у него, готови всеки миг да избухнат.

— Кълна се, никога не съм бил толкова близо до решението тъй да те нокаутирам, та да изпаднеш в несвяст, Уилям — рече той. — Слушателите ни са мои хора. Смяташ, че ти правя капан ли? Така ли мислиш? Нека да чуят. Те знаят какво ще направя аз, ако повторят и дума от казаното. — С тежкия си юмрук той тупна Съфолк дружески по рамото, заменяйки смръщеното изражение на другаря си със смях. — Сквернословие ли? Ти цял живот си бил войник, Уилям, ама говориш като хрисим свещеник. Все още съм в състояние да те просна по гръб. Ето това е разликата между нас. Ти ще се биеш достатъчно добре, когато ти заръчат, но аз се бия, защото ми харесва. Затова туй е моя работа, Уилям. Затова аз ще бъда този, дето ще намери точното място за ножа и ще го забие. Нямаме нужда от набожни джентълмени, Уилям, не и за това. Имаме нужда от някого като мен, който съзира слабостта и не се бои да ѝ избоде очите.

Лорд Съфолк го пронизваше с поглед и дишаше тежко. Когато главният кралски шпионин се развихряше, той смесваше обиди и комплименти в зашеметяващ поток от злостни словоизлияния. Ако човек се обижда, каза си Съфолк, никога нищо няма да свърши. Той подозираше обаче, че Дерихю Бруър прекрасно знае точните граници на избухливия си нрав.

— Може и да не ни трябва джентълмен, Дери, но задължително ни трябва някой лорд, за да се оправи с французите. Ти ми писа на мен, помниш ли? Прекосих морето и изоставих всичките си задължения в Орлеан, за да дойда да те чуя. Така че благодарен ще ти бъда, ако споделиш плановете си, иначе се връщам обратно на крайбрежието.

— Това е то, тъй ли? Аз намирам отговорите и ги споделям с изискания си благороден приятел, тъй че той да пожъне цялата слава? За да могат да кажат: „Този Уилям Пул, този граф Съфолк, голяма работа е той, а Дери да върви по дяволите“.

— Уилям дьо ла Пул, Дери, както много добре знаеш.

Другият отвърна през зъби с почти ръмжащ глас:

— О, да? Смяташ, че сега му е времето да имаш чудно, звучащо по френски име, така ли? Мислех, че имаш повече мозък, наистина. Работата е там, Уилям, че така или иначе ще го направя, защото ме е грижа какво се случва с това малко агънце, дето ни управлява. И не искам да видя страната си разкъсвана от глупаци и арогантни копелета. Наистина имам идея, макар че на теб няма да ти се хареса. Искам само да знам какъв е залогът.

— Разбирам това добре — каза Съфолк, а сивите му очи гледаха навъсено и студено.

Дери се захили без следа от хумор, разкривайки най-белите зъби, които Съфолк беше виждал някога у голям човек.

— Не, не разбираш — възпротиви се с присмех Дери. — Цялата страна чака младият Хенри да стане поне наполовина мъжът, който беше баща му, да довърши славните завоевания, които ни спечелиха половин Франция и накараха скъпоценния им дофин принц да бяга като малко момиченце. Те чакат, Уилям. Кралят е на двайсет и две — баща му на тази възраст беше истински боец. Помниш ли? Старият Хенри щеше да им изтръгне дробовете и да си ги надене като ръкавици само и само да си стопли ръцете. Не и агънцето обаче. Не и това момче. Агънцето не може да е водач и не може да се бие. Той дори не може да си пусне брада, Уилям! Когато всички разберат, че той никога няма да дойде, всичко е свършено, разбираш ли? Когато французите спрат да треперят от ужас, че крал Хари, лъвът на проклетата Англия, може да се върне, всичко ще е свършено. Може би след година или две ще има френска армия, скупчена като оси на гроздове, дето ще си направи еднодневна екскурзия до Лондон. Изнасилвания и кланета тук-там и скоро ще започнем да сваляме шапка и да превиваме гръб всеки път, когато чуем глас на френски. Това ли искаш за дъщерите си, Уилям? За синовете си? Това е залогът ти, Уилям Англичанин Пул.

— Тогава кажи ми как да стигнем до примирие — бавно и насилено рече Съфолк.

На четирийсет и шест години, той беше едър мъж с гъста стоманеносива коса, която покриваше голямата му глава и стигаше почти до раменете. През последните няколко години беше натежал и до Дери се чувстваше направо стар. Повечето дни дясното рамо го болеше, а мускулът на единия му крак никога не заздравя както трябва след дълбоката порезна рана, получена преди години. През зимата куцаше и усещаше как по крака му пролазваха лъчи от болка, докато стоеше в студената стая. Започваше да се гневи.

— Това ми каза момчето — отвърна Дери. — „Да стигнем до примирие, Дери. Донеси ми мир. Мир, когато можем да вземем всичко само с няколко добри битки.“ Направо ми се повдигна — а горкичкият му баща сигурно се обръща в гроба си. Прекарах повече време в архивите, отколкото е редно да очакваш от нормален човек, у когото тече червена кръв. Но го открих, Уилям Пул. Открих нещо, което французите няма да откажат. Ти ще им го занесеш, те ще се тръшкат и притесняват, но няма да могат да му устоят. Той ще си получи примирието.

— И ще споделиш ли своето откритие? — попита Съфолк, едва сдържайки гнева си. Какъв дразнител беше Дери, но не биваше да го насилва, а и все още изпитваше подозрението, че главният шпионин с наслада кара един граф да чака всяка негова дума. Съфолк реши да не предоставя на Дери удоволствието да усети нетърпението му. Прекоси стаята, наля си чаша вода от каната и я изпразни с бързи глътки.

— Нашият Хенри иска съпруга — отвърна Дери. — Те по-скоро ще дочакат адът да замръзне, преди да му дадат принцеса с кралска кръв, както сториха с баща му. Не, френският крал ще държи дъщерите си наблизо за французите, тъй че дори няма да му доставя удоволствието да ни откаже. Но има още един род, Уилям — Анжу. Тамошният херцог по документи има претенции над Неапол, Сицилия и Ерусалим. Старият Рене нарича себе си крал и вече е разорил семейството си, мъчейки се да предявява претенции за правата си през последните десет години. Плашил е откупи за суми, които двамата с теб едва ли някога ще видим, Уилям. И има две дъщери, едната от които не е обещана на никого и е на тринайсет.

Съфолк поклати глава и пак напълни чашата си. Беше дал обет да не пие вино или бира, но това бе един от редките моменти, когато алкохолът му липсваше.

— Познавам херцог Рене Анжуйски — промълви той. — Той мрази англичаните. Майка му е била голяма приятелка с онова момиче, Жана от Арк, а ако си спомняш, Дери, ние я изгорихме на кладата.

— Абсолютно вярно е — сряза го Дери. — Ти си бил там, видял си я. Малката кучка си имаше съучастник, макар да не е бил той самият дявол. Не, Уилям, не виждаш нещата правилно. Думата на Рене се чува при краля. Този френски паун дължи на Рене Анжуйски короната си, всичко му дължи. Нима майката на Рене не му даде убежище, когато той си запретна полите и търти да бяга? Нима не изпрати тя малката Жана от Арк в Орлеан, за да ги засрами и да ги накара да нападнат? Това семейство задържа Франция във френски ръце или поне задните ѝ части. Анжу е ключът на нашата ключалка, Уилям. Френският крал се ожени за сестрата на Рене, за бога! — и те са тези, дето имат неомъжена дъщеря. Те са нашият пропуск навътре, казвам ти го. Всичките добре съм ги огледал, Уилям, всеки френски „лорд“ с три свине и двама прислужници. Маргарет Анжуйска е истинска принцеса; баща ѝ се превърна в просяк, за да го докаже.

Съфолк въздъхна. Късно беше и се чувстваше изтощен.

— Дери, няма смисъл, дори да си прав. Срещал съм се с херцога неведнъж. Спомням си как ми се оплакваше, че английските войници се смеели на рицарския му орден. Много беше обиден, добре го помня.

— В такъв случай не биваше да го нарича „Орден на кроасана“, нали така?

— Не звучи по-странно от Ордена на жартиерата. Все едно, Дери, няма да ни даде дъщеря си и със сигурност не в замяна на мирно споразумение. По-скоро би прибрал някое голямо богатство, ако нещата наистина са толкова зле, колкото ги описваш, но примирие? Те не всичките са глупци, Дери. Повече от десет години не сме предприемали военни действия и всяка година става все по-трудно да задържим земята, която имаме. Те си имат посланик тук и съм убеден, че той им разказва всичко, което вижда.

— Разказва им онова, което му позволявам да види; ти за това не се притеснявай. Добре съм го стегнал, това парфюмирано момченце. Но още не съм ти казал какво ще им предложим, за да накараме стария Рене да се изпоти и да задърпа отчаяно кралския ръкав, молейки монарха да приеме условията ни. Той е беден като църковна мишка, ако ги няма рентите от наследствените му земи. И защо е така? Защото ние ги притежаваме. Притежава няколко изоставени стари замъци, които имат изглед към най-плодородната земя във Франция, а вместо него на нея ѝ се наслаждават добрите англичани и войници. Целите провинции Мен и Анжу, Уилям. Това достатъчно бързо ще го подкара към масата за преговори. Ето това ще ни спечели примирието. Десет години ли? Ще искаме двайсет, а и проклетата им принцеса. А думата на Рене Анжуйски тежи пред краля. Тези любители на охлюви ще се изпопребият от бързане да кажат „да“.

Съфолк затърка очи от отчаяние. Усещаше вкуса на вино в устата си, макар да не беше близвал повече от година.

— Това е лудост. Ще ме принудиш да им дам четвърт от земята ни във Франция.

— Мислиш ли, че ми харесва, Уилям? — попита го Дери ядно. — Като че ли не се потя от месеци върху това как да открия по-добър начин? Кралят каза: „Донеси ми мир, Дери“ — е, това е. Това е единственото, дето ще го спечели — повярвай, ако имаше друг начин, досега щях да съм го открил. Ако той можеше да използва меча на баща си — божичко, дори само да можеше да го повдигне, — нямаше да водя този разговор с теб. Двамата щяхме пак да сме там навън, роговете да тръбят, а французите да си плюят на петите. Щом не може да го направи — а той не може, Уилям, виждал си го, — то тогава това е единственият път към мира. Ще му намерим и съпруга, за да скрием останалото.

— Казал ли си го на краля? — попита Съфолк, макар вече да знаеше отговора.

— Ако бях, той би се съгласил, нали? — с горчивина рече Дери. — „Ти знаеш най-добре, Дери“, „Щом смяташ така, Дери“. Знаеш как говори. Мога да го накарам да каже „да“ на всичко. Проблемът е, че всеки може. Толкова е слабохарактерен, Уилям. Можем само да му намерим жена, да бъдем търпеливи и да се надяваме на син със силен характер — той видя скептичното изражение на Съфолк и изсумтя. — При Едуард сработи, нали така? Чукът на проклетите му шотландци пръкна слабоволев син, но пък внукът му? Де да бях познавал друг такъв крал. Всъщност познавах такъв крал, да. Познавах Хари. Познавах лъва на Аженкур и сигурно това е всичко, на което човек може да се надява за един човешки живот. Но докато чакаме истински монарх, трябва да постигнем примирие. Голобрадото момче не ще да приеме нищо друго.

— Виждал ли си някога портрет на тази принцеса? — попита Съфолк, вперил поглед в далечината.

Дери се изсмя укорително.

— На Маргарет ли? Харесват ти младичките, нали? Пък си женен мъж, Уилям Пул! Какво значение има как изглежда тя? Почти на четиринайсет е и е девица; това е всичко, което има значение. Дори да беше цялата обсипана с брадавици и бенки, нашият Хенри би казал само: „Щом смяташ, че трябва, Дери“, и това си е самата истина.

Дери застана до рамото на Съфолк и забеляза как по-старият мъж се бе превил повече, отколкото беше при влизането си.

— Във Франция те познават, Уилям. Познават баща ти и брат ти — и знаят, че семейството ти има голям принос. Ще се вслушат в думите ти, ако ти им направиш предложението. Ще си запазим все пак севера и цялата брегова ивица. Все още ще имаме Кале и Нормандия, Пикардия и Бретан — целия път до Париж. Ако можехме да задържим всичко това, а също и Мен и Анжу, бих вдигнал знамената и бих тръгнал на поход с теб.

— Трябва да чуя това от устата на краля, преди да се върна обратно — рече Съфолк и го изгледа с посърнал поглед.

Дери извърна очи от неудобство.

— Хубаво де, Уилям. Разбирам те. Но знаеш ли… Не, добре. Ще го откриеш в параклиса. Може би можеш да прекъснеш молитвите му, не знам. Той ще се съгласи с мен, Уилям. По дяволите, той винаги се съгласява.

Маргарет изохка, когато една забързана фигура се блъсна в нея и двете паднаха на земята. Зърна за миг стегнато вързана кестенява коса и усети мириса на здравословна пот, после с вик се стовари долу. Меден съд издрънча върху камъните на вътрешния двор с такъв трясък, че чак ушите я заболяха. Докато Маргарет падаше, прислужницата размаха ръце да хване съда, но само го завъртя във въздуха.

Прислужницата вдигна гневен поглед, отвори уста и за малко да изругае. Но като видя изисканата червена рокля на момичето и бухналите ѝ бели ръкави, кръвта се оттече от лицето ѝ и зачервените ѝ от кухненската работа бузи пребледняха. Прислужницата премига с очи и се втренчи в пътеката, чудейки се дали не може да избяга. С толкова много непознати лица в замъка имаше някакъв шанс момичето да не я разпознае повторно.

С въздишка прислужницата избърса ръце в престилката. Главната готвачка я бе предупредила за братята и за бащата, но за най-малката сестра ѝ беше казала, че е сладко същество. Тя подаде ръка на Маргарет да стане.

— Съжалявам за това, миличка. Не биваше да тичам, ама днес всичко е в хаос. Удари ли се?

— Не, не мисля — колебливо отвърна Маргарет. Болеше я страната и май си беше ожулила лакътя, но жената вече пристъпяше от крак на крак, искаше да се измъкне. Вече изправена, Маргарет се усмихна, като видя как лицето на младата жена лъсва от пот.

— Казвам се Маргарет — рече тя, спомняйки си уроците. — Би ли ми казала името си?

— Симон, господарке. Но трябва да се връщам в кухнята. Има още хиляда неща да се вършат за идването на краля.

Маргарет видя дръжката на съда, която стърчеше от подкастрения храст, и го вдигна. За нейно удоволствие жената се поклони, когато го поемаше. Размениха си усмивки, преди прислужницата да изчезне със скорост почти равна на тази, с която пристигна. Момичето остана само да се взира след нея. Замъкът Сомюр не беше виждал такива приготовления от години. Тя дочуваше плътния тембър на баща си — говореше на висок глас някъде наблизо. Ако я видеше, щеше веднага да ѝ намери работа, убедена беше, затова тръгна в обратната посока.

Внезапното завръщане на баща ѝ в Сомюр беше докарвало Маргарет неведнъж до горчиви, гневни сълзи. Тя го ненавиждаше така, както би ненавиждала всеки непознат, който би дошъл тук с такива претенции, присвояващ си веднага всички права на господар и властелин на дома ѝ. През десетилетното му отсъствие майка ѝ често бе говорила за голямата му смелост и достойнство, но самата Маргарет виждаше празните места по пожълтелия гипс, останали от тихомълком измъкнатите и продадени картини и статуи. Последно си отиде колекцията от бижута и тя бе свидетел на майчината си болка, когато от Париж дойдоха мъже да оценяват най-ценните украшения, взираха се през малките си тръбички и отброяваха монети. С всяка изминала година имаха все по-малко лукс и удобства, докато накрая обраха Сомюр от всичко красиво и останаха само студените камъни. Маргарет отдавна бе намразила баща си, без изобщо да го познава. Дори прислужниците биваха освобождавани един по един, затваряха се цели секции от замъка и ги оставяха да позеленеят от мухъл.

Зачуди се дали може да стигне до източното крило, без да я забележат, и се зае с изпълнението на тази задача. Това я ободри. В една от стаите на кулата свободно щъкаха мишки, които правеха малките си гнезда в старите дивани и столове. Целият ѝ джоб беше пълен с трохи, с които да ги примами навън, така можеше да прекара следобеда си там. Тази стая се бе превърнала в убежището ѝ, скривалище, за което никой не знаеше, дори сестра ѝ Йоланда.

Когато бе видяла как мъжете от Париж броят и книгите в прекрасната библиотека на баща ѝ, Маргарет се прокрадна през нощта и отнесе всичко, което можеше да носи в ръце, скривайки ги в стаята на кулата, преди да изчезнат и те. Не се чувстваше виновна дори и когато баща ѝ се завърна и боботещият му глас отекваше в дома ѝ. Маргарет не разбираше точно какво означава думата „откуп“ и защо е трябвало да го платят, за да се върне той у дома, но книгите, които спаси, ѝ бяха ценни, дори и онази, дето мишките бяха нагризали.

Сомюр представляваше плетеница от стълбища и коридори, наследство от четиривековни строежи и достроявания, което означаваше, че някои коридори внезапно свършваха безпричинно, докато до други стаи имаше достъп само ако прекосиш още пет-шест преди тях. Все пак това беше светът ѝ, откак се помнеше. Тя знаеше всяка пътека и след като потърка лакътя си, тръгна бързешком, пресече един коридор и после една широка, празна стая, облицована в дъбово дърво. Ако майка ѝ я видеше да тича, щеше да има разправия. Усети, че се страхува също и от стъпките на гувернантката си, преди да си спомни, че жената, която всяваше ужас в детството ѝ, бе освободена от служба заедно с всички останали.

Два етажа дървени стълби я изведоха на площадка, която водеше право до източната кула. Там старите подови дъски се бяха изкривили и изметнали от напречните греди отдолу. Колко следобеди беше загубила, стъпвайки по тях по определени сложни схеми, за да ги накара да говорят със скърцащи гласове. Наричаше я Стаята на враните заради звуците, дето произвеждаха.

Леко задъхана, тя поспря под стрехите, за да погледне към горния салон, по навик. Имаше нещо много специално в това да може да се наведе над огромното пространство отгоре, на нивото на полилеите с техните дебели жълти свещи. Чудеше се кой ли ще ги запали за визитата на краля сега, когато свещарите вече не идваха, но предполагаше, че баща ѝ е помислил за това. Отнякъде беше намерил златото, необходимо да наеме всички нови прислужници. В замъка бъкаше от тях така, както бъкаше от мишки в кулата, и те се щураха нагоре-надолу по неизвестни за нея задачи. Всичките ѝ бяха непознати.

Тръгна през библиотеката, потрепервайки — сега беше опразнена и студена. Йоланда твърдеше, че някои големи родове имат библиотеки на приземния етаж, но дори когато бяха богати, баща ѝ много не го беше грижа за книгите. Докато минаваше, видя, че рафтовете са покрити с дебел слой прах, небрежно изрисува личице с пръст, после забърза напред. Погледна надолу към вътрешния двор през прозореца на библиотеката и се смръщи при вида на братята си, които се упражняваха с мечове. Поставил малкия Луи на колене, Джон го налагаше и същевременно се смееше. Николас стоеше отстрани, върхът на меча му се влачеше в прахта, а той подвикваше на двамата окуражаващо. След като обходи с поглед наоколо, за да се увери, че никой не я вижда, тя насочи пръста си към най-големия си брат и го прокле, помоли Господ да го накаже с обрив в интимните части. Това сякаш не се отразяваше на веселото му настроение, докато нанасяше ударите, но го заслужаваше, защото я ощипа тази сутрин.

За неин ужас Джон изведнъж погледна нагоре и впери очи в нейните. Нададе силен вик, който тя чу дори през розетните прозорци. Маргарет замръзна. Братята ѝ обичаха да я гонят, имитираха ловни рогове с уста и ръце, като същевременно я преследваха из стаите и по коридорите на замъка. Сигурно бяха твърде заети поради идването на краля? Прималя ѝ, като видя как Джон спира да се бие и я посочва, после и тримата хукнаха и изчезнаха от полезрението ѝ. Тя се отказа от идеята да ходи в тайната си стая. Те още не я бяха открили, но ако дойдеха до библиотеката, щяха да претършуват всичко в тази част на замъка. По-добре да ги отведе надалеч.

Тя хукна, хванала с ръка полите си, като взе да проклина всичките с обриви и петна. Последния път я бяха вкарали в един от огромните кухненски казани и бяха заплашили, че ще запалят огън.

— Маман! — закрещя Маргарет. — Мааамаан!

Полетя с пълна скорост, сякаш едва докосваше стъпалата, и използваше ръцете си да я водят, докато, засилена един етаж по-надолу, се втурна в коридора, който водеше към апартамента на майка ѝ. Една стресната прислужница отскочи, както държеше парцала и кофата, а Маргарет профуча край нея. Чуваше как братята ѝ крещят някъде един етаж по-надолу, но не спря, прескочи трите стъпала, които изникнаха пред нея, после още три нагоре — странни старовремски конструкции в замъка, които нямаха предназначение. Задъхана, тя се втурна в гардеробната на майка си и с див поглед затърси убежище. Видя огромен, тежък гардероб и бърза като стрела, отвори вратата и се напъха в задната му част, успокоена от уханието на майчиния си парфюм и дебелите кожи.

Настана тишина, макар все още да чуваше гласа на Джон, който някъде в далечината я викаше по име. Тя се помъчи да потуши кашлицата, предизвикана от праха, който беше вдигнала. Чу стъпки да влизат в стаята и застина като статуя. Нямаше да се изненада, ако Джон бе изпратил Николас или дори малкия Луи в друга посока, докато той самият пристъпяше тихомълком, за да я заблуди, че е в безопасност. Маргарет сдържа дъха си и затвори очи. Поне в гардероба беше топло, а те със сигурност нямаше да я търсят в помещенията на майка им.

Стъпките приближиха и — без предупреждение — вратата на гардероба се отвори със скърцане. Момичето премига срещу баща си, застанал на светлината.

— Какво правиш тук, момиче? — попита той. — Не знаеш ли, че кралят идва? За бога, щом имаш време за игри, значи прекалено много ти е свободното време.

— Да, сър, съжалявам. Джон ме преследваше и…

— Ръцете ти са отвратително мръсни! Само виж какви отпечатъци остави! Погледни се, Маргарет! Тичаш нагоре-надолу като някоя уличница, а в това време кралят идва!

Маргарет сведе глава, измъкна се от гардероба и затвори внимателно вратата му. Вярно беше, че дланите ѝ са черни от мръсотия, която бе обърсала при лудото си тичане из горните етажи. Обхвана я негодувание. Лорд Рене може да ѝ беше баща, но тя нямаше абсолютно никакви спомени от него. Той просто беше един голям човешки плужек, който идваше в дома ѝ и започваше да нарежда на майка ѝ като на слугиня. Лицето му бе неестествено бледо, може би от годините, докато е чезнел в затвора. Очите му бяха сиви и студени, наполовина скрити от тежки, ненабръчкани долни клепачи, тъй че винаги изглеждаше така, сякаш наднича над тях. Очевидно не е гладувал в затвора, помисли си тя. Поне това бе очевидно. Беше се оплакал на съпругата си от сметките на шивача за отпускането на дрехите му, при което тя се разрида.

— Само да имах един свободен миг, Маргарет, и щях да те нашибам с камшика! Тия рокли ще трябва да се чистят.

Той крещя и жестикулира гневно още известно време, докато Маргарет стоеше с наведена глава, мъчейки се да изглежда подходящо засрамена. Преди имаше камериерки и слугини, за да стържат и лъскат целия този хубав френски дъб. А сега чия беше вината, че прахът се бе насложил на дебел слой, ако не на мъжа, който бе разорил Сомюр заради суетата си? Тя го беше слушала да се оплаква на майка ѝ за състоянието на замъка, но без армия от прислуга Сомюр просто беше твърде огромен, за да бъде поддържан чист.

Маргарет не забрави да кима с глава, докато баща ѝ беснееше. Той наричаше себе си краля на Ерусалим, Неапол и Сицилия, места, които тя никога не беше виждала. Предполагаше, че това я прави принцеса, но не беше съвсем сигурна. В крайна сметка нали не беше успял да се сдобие с нито едно от тези места, а претенциите единствено на хартия нямаха стойност, след като можеше само да се ядосва и хвали, и да пише гневни писма. Мразеше го. Докато стоеше там се изчерви при спомена за един разговор с майка ѝ. Беше я попитала защо просто не може той пак да си тръгне. В отговор устата на майка ѝ се беше свила в гримаса, като торбичка със стегната връзка, и Маргарет за първи път я чу да използва такъв остър тон.

Почувства, че плужекът е към края на тирадата си.

— Да, сър — продума тя скромно.

— Какво? — разкрещя се той. — Какво значи това „да, сър“? — На бледите му бузи цъфнаха червени петна, а гневът му се разрази още повече. — Просто изчезвай оттук! — изсъска той. — Не искам да виждам лицето ти, освен ако не те повикам, ясно ли е? Имам по-важни неща да върша днес от това да те уча на обноските, които очевидно ти липсват. Подивяла си! Когато кралят си тръгне, ще помисля за наказание, което няма да е лесно да забравиш. Върви! Махай се!

Маргарет избяга, поруменяла и разтреперана. Мина край брат си Луи в коридора отпред и за пръв път той прояви съчувствие.

— Джон те чака в банкетната зала — промърмори той. — Ако искаш да го избегнеш, заобиколи през кухнята.

Маргарет сви рамене. Луи се мислеше за хитър, но тя го познаваше прекрасно. Джон ще бъде в кухнята или някъде наблизо, това поне беше ясно. Няма да успеят да я напъхат в някой казан, не и когато има толкова прислужници, дето приготвят пиршеството за краля, но без съмнение брат ѝ ще да е измислил нещо също толкова неприятно. Изпълнена с достойнство, тя по-скоро вървеше, отколкото тичаше, докато се бореше със сълзите, чиято поява не можеше да си обясни.

За нея нямаше значение, че плужекът се е ядосал, и защо да има? Реши да намери майка си някъде в центъра на цялата суетня и шумотевица, а само допреди няколко дни навред цареше тишина. Откъде дойде цялата тая прислуга? Нали нямаха пари, а и нищо не бе останало за продан.

В стаята на враните беше тихо. Маргарет я прекоси боса. Беше прекарала част от предишното лято да скицира пода с въглен на обратната страна на една стара карта и бе отбелязала всяка скърцаща напречна греда или дъска с миниатюрно кръстче. Светлината от огъня в горния салон се прокрадваше и на балкона — тя го прекоси като някоя танцьорка, чиито премерени стъпки съвпадаха с картината, която виждаше в паметта си. Враните останаха безмълвни и тя стигна до балкона триумфираща, после се обърна и направи знак на Йоланда.

Осветена от припламваща светлина на злато и сенки, сестра ѝ направи отчаян жест, но и тя беше прихванала от потайното вълнение и се промъкна по полираните дъски, като трепваше заедно с Маргарет, докато подът пъшкаше под краката ѝ. Двете момичета замръзваха при всеки звук, но баща им и кралят не обръщаха внимание. Огънят пращеше и пукаше, а и всяка стара къща винаги се движеше и наместваше през нощта. Рене Анжуйски не погледна нагоре, когато Йоланда се настани до сестра си и впери поглед в сцената отдолу през изправените дървени балюстради.

Горният салон почти не беше пострадал от оглозгването на Сомюр. Може би защото той си оставаше сърцето и центърът на фамилния дом, гоблените и дъбовите му мебели бяха защитени от набезите на мъжете от Париж. Камината беше достатъчно голяма, за да може възрастен човек да влезе в нея, без дори да си наведе главата. Една цепеница с размерите на малко канапе весело гореше вътре и нажежаваше черните железни маши, поставени пред нея, докато краищата им не започнаха да проблясват като злато. Крал Шарл седеше на огромен тапициран стол, придърпан близо до пламъците, а баща ѝ стоеше прав и се суетеше с чашите и шишетата. Маргарет гледаше като зашеметена, когато баща ѝ пъхна един от ръжените в чашата с вино за краля, което изпрати със съскане във въздуха пара с дъх на сладост. Усети мириса на детелина и канела и устата ѝ потръпна, като си представи вкуса. Топлината, за жалост, не стигаше чак до скривалището ѝ. Камъните, с които бе изграден замъкът, изсмукваха топлината, особено през нощта. Тя трепереше там, седнала с подвити настрани крака, готова да хукне извън обсега на светлината, ако случайно баща ѝ погледнеше нагоре.

И двамата мъже се бяха преоблекли, забеляза тя. Баща ѝ носеше ватирана спална роба над широки панталони и филцови обувки. На припламващата светлина ѝ се стори, че прилича на магьосник, който прави с ръце магия с пара и огън над чашите им. Кралят бе облякъл тежка дреха от блестящ плат, прихваната с колан на кръста. С доволство си представи, че става свидетел на потаен ритуал между двама магьосници. Но мазният тон на Рене разби тази илюзия.

— Вие ги доведохте до това положение, Ваше Величество, Вие и никой друг. Ако не бяхте запазили Орлеан и подсилили армията, за да стигне до сегашната си сила, сега те нямаше да молят за мир. Това е знак, че ние сме силни, а те са слаби. Дошли са при нас, Ваше Величество, като просители. И всичко това за Ваша прослава и прославата на Франция.

— Може би, Рене, може би е така. Въпреки това те са хитри и умни, почти като евреи. Ако умирам от жажда и англичанин ми предложи чаша вода, ще се поколебая дали да я изпия и ще се попитам каква изгода има той от това. Баща ми беше по-доверчив и те отвърнаха на добронамереността му с измама.

— Ваше Величество, съгласен съм с Вас. Надявам се никога да не бъда така наивен, че да стисна ръката на англичанин, без след това да си проверя джобовете. Но все пак имаме доклада на Вашия посланик. Той твърди, че кралят им едва говори с него и че го въвеждат и извеждат в помещенията, където се намира кралят, с такава скорост, сякаш има пожар. Този Хенри не е мъж като баща си, иначе отдавна да е подновил разбойническото разрушение. Вярвам, че това предложение е предизвикано от слабост — и с помощта на тази слабост можем да си възстановим земи, които сме загубили. За Анжу, Ваше Величество, както и за Франция. Нима можем да си позволим да пренебрегнем такава възможност?

— Точно по тази причина подозирам уловка — рече крал Шарл с горчивина, докато отпиваше от подгрятото вино и вдишваше парата му. — О, да, мога да повярвам, че искат френска принцеса, за да подобри развалената кръвна линия, да ги благослови с по-добра кръв. Свидетел съм как две мои сестри бяха предадени в английски ръце, Рене. Баща ми беше… непостоянен в последните си години. Убеден съм, че не е разбирал напълно опасността от това да даде Изабел на техния крал Ричард или пък любимата ми Катерин на онзи английски касапин. Нима е толкова изненадващо сега, че претендират за собствения ми трон, за собственото ми наследство? Какво нахалство, Рене! Момчето Хенри е мъж с две лица: едното на ангел, а другото на дявол. Само като си помисля, че един английски крал е мой племенник! Светиите сигурно ни се надсмиват или пък плачат — не знам.

Кралят изпразни чашата си и дългият му нос се забучи в съда. Намръщи се, като стигна до утайката, и избърса с ръкава си виолетовата линия от устните си. Направи неопределен жест с ръка, отнесен в мислите си, когато бащата на Маргарет напълни отново чашата му и донесе друг ръжен от поставката в огъня.

— Не искам да подсилвам претенциите им с още една капка френска кръв, лорд Анжу. Нима ще трябва да оставя без наследство собствените си деца заради някой чуждоземен крал? И то за какво? Малката Анжу? Мен? Примирие? Бих предпочел да събера армията си и да ги ритам, докато посинеят и изпокапят в морето. Това е отговорът, който искам да им дам, а не мир. Къде е тук достойнството? Къде е гордостта, докато те продават жито и солен грах в Кале и си лъскат ботушите върху френските маси? Това не може да се трае, Рене.

Отгоре Маргарет видя как изражението на баща ѝ се промени, незабелязано за посърналия владетел. Рене мислеше усилено, подбираше думите си с голямо внимание. Момичето знаеше, че майка ѝ му дава масла и шушулки от сено заради запека, едно наследство от затворничеството му, което май си беше донесъл обратно у дома. Тежкото бяло лице бе порозовяло от виното или пък от топлината и той наистина имаше вид на задръстен, мъж, натъпкан с нещо неприятно. Неприязънта ѝ само се засили и — обратно на всякаква логика — тя се надяваше, че ще се разочарова, независимо какво точно беше искането му.

— Ваше Величество, на Вашите заповеди съм за всичко. Ако кажете, че ще е война, ще накарам армията си да тръгне напролет срещу англичаните. Може пък да имаме късмета на Орлеан още един път.

— А може би късмета на Аженкур — отвърна кралят с кисел глас. За миг ръката му се стегна, сякаш се чудеше дали да не запрати чашата си в огъня. Овладя се с видимо усилие. — Ако можех да съм сигурен в победата, щях още утре да вдигна знамената, кълна се — той замълча замислено, загледан в играещите и припламващи пламъци. — Но съм ги виждал да се бият англичаните. Помня онези червендалести крещящи животни, които реват триумфално. Те нямат култура, мъжете им са диваци. Знаеш това, Рене. Виждал си ги, тези свински бутове, с мечовете и стрелите им, тези огромни дебелаци, които не знаят друго, освен да колят — той махна с ръка, за да отпъди мрачните спомени, но баща ѝ дръзна да го прекъсне, преди кралят да успее да съсипе всичките му надежди и планове.

— Какъв триумф би било да се вземе обратно четвърт от тяхната земя във Франция без дори една битка, Ваше Величество! Единствено с обещанието за мир и една сватба ние ще спечелим повече от всеки друг, който се е бил с тях в продължение на цяло десетилетие или по-дълго. Те вече си нямат английски лъв и ние щяхме да им откажем сърцето на Франция.

Крал Шарл изсумтя.

— Много си прозрачен, Рене. Добре виждам, че искаш да си възвърнеш семейните земи. За твоето семейство ползата е ясна. По-малко за моето обаче.

— Ваше Величество, не мога да го отрека. Вие виждате по-ясно и по-далеч, отколкото изобщо е възможно някога за мен. Въпреки това мога по-добре да Ви служа, ако имам в ръцете си богатствата на Анжу и Мен. Бих могъл да си изплатя дълговете към короната с тези ренти, Ваше Величество. Спечеленото от нас е тяхна загуба и дори един акър от Франция си струва риска, убеден съм — той загря за темата, като видя по лицето на краля одобрение, макар и против волята му. — Един акър върната френска земя е много нещо, Ваше Величество, и значи още повече, ако е върната от стария ни враг. Това е победа, все едно дали е спечелена с френски преговори или с френска кръв. Вашите лордове ще видят само факта, че сте спечелили обратно френска земя от англичаните.

Кралят въздъхна и постави чашата си на каменния под, за да разтърка очи.

— Разбира се, вашата дъщеря ще стане английска кралица, ако аз се съглася на това. Да се надявам, че е изградена личност.

— Ваше Величество, тя е самият образ на скромното благородство. Само би подсилило позицията Ви, ако имате един лоялен член на моето семейство в английския двор.

— Да… има го и това — съгласи се Шарл, — но е близо до кръвосмешение, Рене, не е ли така? Крал Хенри вече веднъж е мой племенник. Твоите дъщери също са мои племенници. Ще трябва да моля папата за специално разрешение — а и това си има цена, поне ако искаме да го имаме през следващите десет години.

Рене се усмихна на постигнатия напредък. Той знаеше, че англичаните ще изпратят молба до Рим за разрешението, ако той го поиска. Наясно бе също, че кралят му се пазареше за десятък в замяна на своето съгласие. Фактът, че съкровищниците на Сомюр бяха пълни с празни чували и паяци, изобщо не го притесняваше. Можеше да заеме още — от евреите.

— Господарю, за мен ще бъде чест да посрещна тези разходи, разбира се. Чувствам, че сме много близко до решение.

Шарл бавно сведе глава, а устата му се движеше, сякаш беше открил останала в задните си зъби храна.

— Много добре, ти ще ме водиш в това, Рене. Ще станеш пак господар на Анжу и Мен. Надявам се, че ще бъдеш благодарен по подходящ начин.

Рене коленичи, като грабна ръката на краля и я докосна до устните си.

— Ваш съм, Ваше Величество. Можете да разчитате на мен за всяка задача, дори ако трябва да пролея собствената си кръв.

Високо над главите им Маргарет се обърна към сестра си с широко ококорени очи. Йоланда я зяпаше с отворена уста. Маргарет протегна ръка и внимателно я затвори.

— Аз вече съм обещана — прошепна Йоланда, — татко надали ще развали годежа ми.

В безмълвен синхрон те припълзяха назад от светлината и Маргарет се смръщваше всеки път, когато дъските проплакваха под тях. Далеч от балкона, двете сестри застанаха в тъмнината. Йоланда трепереше от вълнение, сграбчи ръката на сестра си, като едва не скачаше на едно място, все едно искаше да затанцува.

— Ще се омъжиш за крал, Маргарет. За теб говорят.

— Английски крал — колебливо отвърна Маргарет. Винаги бе знаела, че съпругът ѝ ще бъде избран от други, но все предполагаше, че майка ѝ ще вземе решението, или че поне ще участва в него. Погледна с раздразнение към Йоланда, която подскачаше като червеношийка в сенките.

— Спазариха ме като дойна крава, Йоланда. Ти ги чу. Това… минава всички граници.

Сестра ѝ я привлече още по-назад, в друга стая, която бе дори по-тъмна без разпръснатата светлина от балкона. Тя прегърна сестра си на бледата лунна светлина.

— Ще бъдеш кралица, Маргарет. Това е важното. Техният Хенри поне е млад. Не си ли развълнувана? Когато пораснем, ще трябва да ти се кланям, щом те видя. Братята ни също ще трябва да ти се кланят.

По лицето на Маргарет бавно се разля усмивка; представи си как брат ѝ Джон е принуден да признае по-високия ѝ ранг. Приятна картинка беше.

— Бих могла да накарам някой от английските ми пазачи да го натъпче в казан може би — закикоти се тя.

— Да, би могла и никой няма да те спре, защото ще бъдеш кралица.

Част от невинното удоволствие на Йоланда се предаде и на нея и двете момичета се хванаха за ръце в тъмното.

Рубен усети вкуса на кръв в устата си, докато залиташе и пресичаше пътя. Заливаше го мирисът на нечистоплътната тълпа, която ревеше и плюеше по него, наричаше го исусоубиец и богохулник, а лицата бяха почервенели от праведно възмущение. Някои хвърляха камъни и студена, мокра кал, която лепнеше по гърдите му и се плъзгаше под разкопчаната му риза.

Рубен не обръщаше внимание на разгневените граждани. Те едва ли можеха да му сторят повече, отколкото бе пострадал досега. Всяка частичка от тялото му беше разранена или смазана, а едното му око представляваше лепкава сляпа маса, от която по страната му се процеждаше тънка струйка течност. Той куцукаше, докато го бутаха напред по улицата на Нант и викаше — краката му кървяха през увития плат и оставяха след него кървави следи по камъните.

Беше загубил нещо през месеците на изтезания и затворничество. Не вярата си. Дори за миг не се беше съмнявал, че враговете му ще получат същото наказание. Господ ще ги издири и ще наведе главите им с нажежено желязо. Но вярата му в някакво елементарно чувство за приличие у хората беше разбита наедно с краката му. Никой не беше дошъл да го защити или пък да го освободи от съдебния процес. Познаваше поне дузина мъже, които разполагаха с властта и богатството да осигурят освобождението му, но всички те останаха безмълвни, докато новината за ужасяващите му престъпления се разнасяше наоколо. Той поклати уморено глава, целият обзет от фатализъм. В нищо от това не намираше логика. Като че човек с неговото положение в обществото би прекарвал вечерите си да пие кръвта на християнски дечица! Когато в избата му е пълно с прекрасно червено вино.

Обвиненията бяха чудовищни и в началото беше убеден, че ще бъдат разобличени като лъжи. Никой разумен човек не би повярвал в тях. Въпреки това градските съдии бяха свили устни, докато се взираха строго в скършената, превита фигура пред тях, която бяха довлекли от килиите. Гледаха го с отвращение, като че ли по някакъв начин той бе избрал да се превърне в тромавото, смърдящо нещо, в което го бяха превърнали техните инквизитори. Нагиздени с черни шапчици, съдиите бяха произнесли смъртна присъда чрез одиране, а по лицата им личаха всички признаци на задоволство от добре свършена работа.

Рубен се бе научил на някакъв кураж в килията си, когато го караха да слага ботуша, дето можеше да се затяга, докато костите му пропукваха и се чупеха. През целия си живот никога не бе имал сила или въздух, за да се бие. С това, което Господ му беше дал, бе направил от себе си богат човек: с интелект, тайно присмивайки се на онези, които парадираха със способността си да вдигат парчета желязо във въздуха и да ги размахват. Но когато болката ставаше непоносима, когато бе раздрал гърлото си до сурово месо от писъци, пак не беше признал. Това бе упорство, което не познаваше в себе си, може би останалият му единствен начин да покаже презрението си. Искаше да посрещне екзекуцията си с това късче гордост непокътнато, все едно беше последната нишка злато от износено наметало.

Старшият съдия на Нант дойде в килията му след много дни. Жан Марис приличаше на труп, държеше в ръката си ароматна топчица от сухи цветове и я притискаше в носа си против вонята. Покрит със засъхнала кръв и собствената си мръсотия, Рубен го прониза с единственото си виждащо око, надявайки се да го засрами с някакво подобие на достойнство. По това време вече не можеше да говори. Всичките му зъби бяха избити и едва успяваше да преглътне подобната на помия каша, която му носеха всеки ден, за да го поддържат жив.

— Виждам, че гордостта на дявола още не го е напуснала — каза Жан Марис на пазачите му.

Рубен го изгледа с тъпа омраза. Познаваше Жан Марис, както и всички официални лица в района. Едно време му се струваше, че има полза да изучи навиците им, макар това да не го беше спасило. Мъжът имаше репутацията сред курвите в града, че предпочита да шиба, вместо да целува. Говореше се дори за едно момиче, което умряло след една вечер с него. Жената на Марис би била скандализирана, знаеше това със сигурност. В съзнанието му се въртяха собствените му обвинения, но нямаше кой да слуша, пък и езикът му бе изтеглен докрай и смачкан с клещи, специално изобретени за тази цел.

— Следователите ми казват, че не признавате греховете си — заяви Жан Марис — Чувате ли ме, мосю Мозел? Казват, че не подписвате нищо, макар да са оставили дясната ви ръка непокътната за целта. Не разбирате ли, че това трябва да спре? Съдбата ви вече е написана, сигурна като слънцето на небосклона. За вас не е останало нищо. Признайте и се молете за опрощение. Нашият Господ е милостив, макар че не очаквам такъв като вас, авраамовец, да го разбере. Написано е, че трябва да изгорите за вашата ерес, но кой всъщност може да каже? Ако се разкаете, ако признаете, Той може да ви спаси от огньовете на ада.

Рубен го изгледа право в очите. Чувстваше се така, сякаш може да насочи цялата си болка в този поглед, докато изличи с него всичките му лъжи и плът и стигне чак до кокала. Марис вече приличаше на труп със слабото си лице и кожа като смачкан жълт пергамент. Господ обаче не го покоси. Жан Марис издаде напред челюстта си, като че самата тишина бе предизвикателство към неговата власт.

— Имуществото ви е конфискувано, нали разбирате? Никой не бива да извлича печалба от съдружието си с дявола. Съпругата ви и децата ще трябва сами да се оправят в света. Достатъчно трудности им създадохте с ритуалите си и скритите си магии. Имаме свидетел, мосю Мозел, християнин с добро обществено положение и безупречна чест. Разбирате ли? Няма надежда за вас на този свят. Кой ще приеме сега семейството ви, след като вие си отидете? Да продължават ли да страдат заради онова, което сте сторили? Небесата се бунтуват, мосю Мозел. Бунтуват се срещу болката на невинните. Признай си, човече — и това ще свърши!

На улицата Рубен залитна към един от крещящите селяни, счупеният му крак поддаде. Якият чирак веднага го цапардоса, юмрукът разби главата му и я килна назад, а от носа му бликна нова струя кръв. Видя ярки капки от нея да блестят по сламата, примесена с пръст, която застилаше улицата към градския площад. Един от пазачите изръмжа срещу чирака и го бутна обратно в тълпата с пиката, която държеше пред гърдите си. Рубен чу мъжът да се смее въпреки това, доволен, че ще може да разкаже на приятелите си как е нанесъл удар по главата на евреина.

Рубен продължи да куцука, съзнанието му ту се избистряше, ту се губеше. Пътят сякаш продължаваше безкрайно и на всяка крачка се бяха струпали граждани, дошли да го видят как умира. Един млад сополанко подложи крак и Рубен падна със стенание, коленете му удариха камъните тъй, че болката го прободе чак до бедрата. Народът се изсмя, беше доволен, че част от сценката се разиграва току пред очите му. Онези, които бяха притиснати в шестте реда хора край пътя, на този етап вече не можеха дори и с подкуп да стигнат до централния площад.

Почувства как една силна ръка го повдига, придружена от вонята на чесън и лук, която добре познаваше от затвора. Опита се да благодари на пазача за помощта, но думите му бяха нечленоразделни.

— Ставай! — изръмжа мъжът. — Вече не е далеч.

Рубен си спомни как Жан Марис се навеждаше над него в килията като врана, която оглежда тяло, за да види дали не е останало още нещо за ядене по него.

— Има хора, дето се чудят как един евреин е могъл да изпълнява такива мръсни магии и ритуали, без жена му и децата му да знаят. Разбирате ли ме, мосю Мозел? Има други, които прошепват, че жената е със сигурност не по-малко виновна от съпруга, че децата са заразени от баща си. Те твърдят, че е престъпление да ги оставят на свобода. Ако не признаете, мое задължение ще бъде да ги докарам в тези килии тук, да ги разпитам. Можете ли да си представите какво би било това за една жена, мосю Мозел? Или пък дете? Можете ли да си представите ужаса им? Все пак не можем да оставим злото да пусне корени. Плевелите трябва да се изкореняват и да се хвърлят в огъня, преди да са пръснали семето си с вятъра. Разбирате ли, мосю? Подпишете признанието и това ще свърши. Всичко това ще свърши.

Само преди година Рубен би се изсмял на такава заплаха. Той имаше приятели и богатства тогава, дори влияние. Светът беше подредено място, където не поваляха на пода невинните и писъците им не кънтяха, докато разни непознати ги обработваха, без някой да им идва на помощ и без да чуят успокоителна дума. Научи, че злото наистина обитава килиите под затворническия двор в Нант. Надеждата умря в него, след като плътта му бе изгорена и костите изпочупени.

Въздъхна. Споменът бе ясен в паметта му — как гледаше собствената си разтреперана ръка отгоре, докато тя подписваше името му под някакви лъжи, които не си направи труд да прочете. Жан Марис се усмихна, устните му се отдръпнаха от изгнилите му зъби и тялото му се доближи до него. Помнеше топлия му дъх и факта, че гласът на съдията беше почти благ.

— Добре сторихте, мосю Мозел — рече Марис. — Няма нищо срамно най-сетне да признаете истината. Извлечете успокоение от това.

Градският площад бе претъпкан от зяпачи, оставена бе само тясна пътечка между двете редици на стражата. Рубен се разтресе като казаните с бълбукаща вряла вода от двете страни на издигнатата платформа. Неговите мъчители му бяха описали с наслада начина, по който ще умре. Обясненията за това, което го чакаше, ги забавляваха. Вряла вода щеше да се излее върху кожата му, за да я отдели от костите и да я направи по-лесна за одиране на дълги ленти попарено месо от ръцете и гърдите му. Щеше да представлява часове непоносимо мъчение за удоволствието на тълпата. Рубен потрепери — знаеше, че не би могъл да го понесе. Виждаше се как се превръща в пищящо животно пред всички тях, цялото му достойнство стопено и изтръгнато. Не смееше да си помисли за съпругата и дъщерите си. Няма да бъдат изоставени, каза си разтресен. Брат му със сигурност ще ги приеме.

Дори мисълта за враговете му трябваше да се изтласка в някой малък ъгъл на съзнанието му. Беше почти убеден, че знае кой е архитектът на неговото падение, макар че с нищо не му помагаше.

Херцог Рене Анжуйски беше взел цяло богатство в заеми в месеците преди ареста му, като бе заложил за целта замъка Сомюр. Първият транш от заема трябваше да дойде около времето, когато войниците дойдоха да го арестуват. Съпругата му беше против да му дава заеми, припомни му всеизвестния факт, че семейство Анжу нямат никакви пари, но пък господар като Рене Анжуйски с лекота можеше да съсипе човек и заради подобен отказ.

Докато го връзваха за пилоните с лице към тълпата, опита да преодолее надигащия се ужас, който пищеше в него. Тежко ще е, възможно най-тежко. Можеше само да си мечтае, че сърцето му няма да издържи, уплашеното, подскачащо нещо, което биеше в гърдите му.

Мъжете на платформата всичките бяха местни, получили няколко сребърника за днешната работа. Не познаваше никое от лицата, за което беше благодарен. Достатъчно тежко беше да е обграден от непознати, които вият и беснеят срещу него. Не мислеше, че може да изтърпи лицата на хора, дето познава. Докато привързваха крайниците му с грубо придърпване, тълпата натисна напред, за да огледа раните му, като ги сочеше възбудено.

Погледът му се плъзна по бездушните, разкривени от викове лица, после изведнъж спря на място, мъглата се вдигна пред виждащото му око. Един балкон се надвесваше над площада и малка групичка мъже и жени стояха там, наблюдаваха случващото се и разговаряха помежду си. Рубен позна лорд Йорк, преди дори онзи да го види, че гледа, и срещна погледа му с любопитство. Евреинът го видя как привлече вниманието на жена си и тя също погледна през перилата, притиснала ръка към устата си едновременно с доволство и уплах, когато го разгърдиха.

Рубен сведе поглед, унизен докрай. Мъжете от платформата свалиха ризата му, разкривайки многоцветни рани във всеки нюанс от жълтото до виолетовото, та почти до черно, там, където ребрата му бяха ритани и пукнати.

— Барух дайан емет — прошепна Рубен, като с усилие произнесе думите. Тълпата не го чу, когато благослови единствения истински съдия, който имаше значение. Помъчи се да ги избута надалеч и затвори очи, когато потопиха първите глинени стомни в кипналата вода и показаха на тълпата дългите ножове. Знаеше, че не може да го понесе, но пък не можеше и да умре, докато не го оставят.

Лятното слънце се издигна над ясния хоризонт в Уиндзор и освети големите стени в златисточервено, докато градът наоколо започваше да се оживява. Ричард от Йорк беше прашен и уморен след дългото яздене от брега, но кипналият в него гняв му даваше енергия да преодолее изтощението. Тримата войници с него бяха ветерани от войните във Франция, сурови мъже, облечени в изтъркана кожа и ризници, избрани заради големината си и способността си да плашат околните. Не беше трудно да се досетиш защо херцогът бе извикал трима от най-жестоките си войници за нощното прекосяване на Ламанша и тежката езда. Някой някъде трябваше да бъде убит или поне заплашен с убийство. Мъжете се наслаждаваха на чувството за власт, което съпровождаше присъствието им в близост до херцога. Те си размениха развеселени погледи, когато господарят им със сила премина през двата външни кръга от пазачи на замъка. Йорк нямаше търпимост към глупците и нищо не можеше да го възпре в желанието му да види краля тази сутрин.

Някъде наблизо се чуваха гръмогласни команди, тропот и звън от маршируващи войници. Въоръжена стража щеше да пресрещне Йорк по пътя му към покоите на краля. Тримата войници охлабиха мечовете в ножниците, пукаха пръсти и вратове в нетърпеливо очакване. Те не бяха прекарали години в лека служба в Англия като стражата на краля. С наслада очакваха да срещнат мъже, за които усещаха, че само до някаква степен са от тяхната страна.

Херцогът се втурна напред с дълги и сигурни стъпки. Видя двама здравеняци с пики пред появилата се врата и се закова току пред тях.

— Отдръпнете си. Аз съм Йорк и имам спешна работа при краля.

Пазачите се вкамениха с втренчени очи. Единият погледна към другаря си и онзи неловко премести хватката си върху пиката. Дежурството му щеше да свърши веднага щом слънцето премине над бойниците и той погледна с раздразнение златната нишка, която се показваше на хоризонта. Още само няколко минути и той щеше да е в стаичката на пазачите, да си хапва закуската и да се чуди за какво е цялата шумотевица.

— Милорд, нямам нареждане да ви пусна — рече той. Преглътна нервно, когато Йорк втренчи гневния си поглед с пълна сила в него.

— Такъв е характерът на спешните обстоятелства. Махни се от пътя ми или ще заповядам да те набият с камшици.

Пазачът преглътна и отвори уста да му отговори, поклащайки глава. Още щом понечи да повтори думите си, гневът на Йорк изригна. Той направи рязък жест и един от хората му сграбчи пазача за гърлото с ръка, облечена в метална ръкавица, вдигна го във въздуха и го размаза върху вратата. Звукът беше силен, отекна във външните стени. Някой, който вървеше наблизо, изрева и вдигна тревога.

Пазачът се бореше бясно и другарят му свали пиката. Друг мъж от хората на Йорк пристъпи и нанесе удар в брадичката му, от което пиката и притежателят ѝ се строполиха шумно на земята. Първият пазач бе довършен с две бързи крошета, които размазаха носа му по цялото лице.

Неколцина пазачи притичаха иззад ъгъла на петдесетина ярда, водени от червенобузест сержант и с изваден меч. Йорк хвърли студен поглед в тяхна посока, после отвори вратата и влезе.

Вътре той спря и се обърна.

— Франсис, дръж вратата. Вие, двамата, елате с мен — заповяда им.

Най-едрият от тримата притисна вратата с тялото си, пусна резето и го задържа с две ръце. То веднага се разтресе, когато някой отвън се хвърли с все сила към вратата. Без да каже и дума, херцогът се затича през стаите. Личните покои на краля бяха отпред, а той познаваше достатъчно добре Уиндзор, за да не се колебае. С пълна скорост прелетя през празния салон с високи тавани и нагоре по стълбите, сетне поспря, а неговите хора едва не се блъснаха в него. И тримата стояха и дишаха тежко, докато Йорк впи поглед в застаналия насреща Дерихю Бруър, облегнат на ниския каменен прозорец, който гледаше към огромния ловен парк на Уиндзор.

— Добро утро, милорд. Боя се, че кралят не се чувства достатъчно добре за посетители, ако него искате да видите.

— Изправи се, когато говориш с мен, Бруър — скастри го херцогът, който влезе по-навътре в стаята, после спря. Погледът му зашари подозрително наоколо, като търсеше някакво обяснение за увереността на оглавяващия шпионите. С въздишка Дери се отблъсна от прозоречния перваз и се прозя. Един етаж по-долу се чуваше ритмичното блъскане, с което пазачите отвън се мъчеха да разбият вратата.

Дери погледна през прозореца към колоните войници, които тичаха във всички посоки.

— Някаква малка свада има днес отвън, милорд. Ваше деяние ли е?

Йорк погледна вратата, за която знаеше, че води право към покоите на краля. Бе плътно затворена срещу него и в преддверието Дери беше сам. Въпреки това нещо в нахалната усмивка на този мъж му действаше на нервите.

— Дошъл съм да се видя с краля — заяви херцогът. — Влез вътре и обяви за пристигането ми, иначе аз ще го направя сам.

— Не, не мисля, че точно така ще постъпя, Ричард, синко. И не мисля, че ти ще го сториш. Кралят те вика, иначе не идваш. Той викал ли те е? Не? Тогава знаеш какво да направиш със себе си, нали?

Слънцето вече залязваше, когато Дери отпусна глава, докато каруцата се тътрузеше все така по пътя. От време на време ругаеше, щом колелата ѝ попаднеха в дупка, при което политаше напред или пак на отсрещната страна. Пътуваше вече осемнайсети ден; когато можеше, използваше всякакъв превоз, а чуеше ли конски тропот, нервите му се опъваха докрай. След сблъсъка с херцога на Йорк не беше се отпускал дори за миг, защото ни най-малко не пренебрегваше заплахата му. Собствената му мрежа от информатори и шпиони край крепостта Кале бяха донесли неприятни вести. Хората на херцога не криеха, че искат да се срещнат с Дери Бруър. От професионална гледна точка беше интересно да следи опитите да го открият, вместо да е онзи, който дърпа конците. Туй обаче едва ли му доставяше успокоение, докато разчесваше десетината ухапвания от бълхи в задната част на скрибуцащия фургон.

Коларят, който в момента се взираше в пътя, не беше от неговите хора. Като стотици други пътници, които се придвижваха на юг от Нормандия, за да видят двамата крале, Дери бе платил няколко монети за място в каруцата и се беше отказал от идеята да направи преход до Анжу на кон. На пристанището доста лесно се бе промъкнал край хората на Йорк, но Кале винаги бе претъпкан от оживени тълпи. Пътеките и пътищата, които водеха на юг към Анжу, бяха по-подходящо място да засечеш самотен пътник без много шум и свидетели. Поне сватбата щеше да е минала, преди да види следващия залез. Не беше посмял изобщо да спира в странноприемници, откакто бе на път. Твърде лесно бе да си представи как го грабват изневиделица, докато кротко си хърка там. Вместо това бе спал в канавки и конюшни в продължение на две седмици — и точно на това миришеше. Не беше мислил да пристига в последния момент, но всичките му начини на придвижване бяха много бавни, всъщност само малко по-бързи от човешки ход. Броеше сутрините и знаеше, че сватбата ще се състои на следващия ден. Агония беше мисълта, че почти е стигнал. Усещаше как мрежите на Йорк се затягат около него с всяка измината миля.

Дери потърка с мръсна ръка лицето си и пак си каза, че сега прилича повече на селянин, отколкото самите селяни. Опърпана сламена шапка се спускаше над очите му, а дрехите му не бяха прани, откакто платът бе слязъл от стана. Това бе дегизировка, която бе използвал неведнъж, и разчиташе на вонята и мръсотията да го пазят жив и здрав.

Пътувайки на юг, поне няколко пъти бе видял препускащи ездачи в ливреята на херцога. Той едва подаваше глава навън, за да ги зърне, както би направил всеки селянин. Студените погледи на мъжете се спираха върху всички, които срещаха, търсейки сред тях главния кралски шпионин.

Беше решил, че ако го познаят, ще използва бръснача си. Изработен бе от най-висококачествена стомана, широка колкото човешки пръст, с дръжка от черупка на костенурка. Ако го хванеха, зарекъл се бе да ги принуди да го убият на пътя, вместо да изстрада мъченията на херцога или пък още по-лошо — да види ехидното му удоволствие, че е хванал такава риба. Но хората на херцога не бяха спрели погледа си върху поредния дрипав селянин, който ги зяпаше от волската каруца.

Би могло да се приеме за унизително, че е принуден да иде на юг по този начин, но всъщност той се наслаждаваше на играта. Смяташе, че точно тази черта у него бе привлякла вниманието на Бъртъл, когато беше само бивш войник и един от многото информатори с раздрани на коленете панталони. Дери стопанисваше малък ринг за борба в лондонските бордеи, успявайки да сложи ръка в джобовете на всички замесени. Печелеше немалко, тъй като насочваше залаганията и манипулираше резултатите от мачовете, като даваше строги напътствия кой борец да победи или загуби.

Беше се срещал с Бъртъл само веднъж преди вечерта, в която старецът се озова на един от мачовете му. Облечен в прашните си черни дрехи, плати едно пени за място и изгледа всичко докрай: от сигналите с пръсти, които Дери подаваше на борците, до черните дъски, където записваха с тебешир залозите и как те се движеха. Когато народът си тръгна, старецът остана и дойде при него с блеснали очи, докато Дери изплащаше на петима или шестима понатъртени и разранени състезатели техния дял от печалбата. Той го разпозна и отпрати с ръка момчетата, които с лекота можеха да го избутат навън в нощта и да оставят Бъртъл да седи и да гледа. Чак след полунощ всички следи, че складът е бил използван, бяха заличени. Който и да беше неговият собственик, той нямаше представа, че е бил домакин на битки тази вечер. И никога нямаше да узнае, освен ако не откриеше кръв под сменените трици, но все едно, те никога не използваха два пъти едно и също място.

Още тогава Дери си даде сметка колко забавно и интересно беше за Бъртъл да се смеси с грубоватото съсловие на борците. Изчака всички да си тръгнат, докато остане насаме със стария мъж.

— Е, какво сега, старче? — най-сетне продума Дери. Помнеше как Бъртъл бавно се усмихна — беше сурово дребно човече, което се бе сблъсквало с всякакви видове зло и бе преминало през тях, без да се впечатлява много.

— Истински малък крал на крадците, а, синко? — рече Бъртъл.

— Справям се. Не се пречкам на бандите, или поне не е често. Свързвам двата края.

— Тогава за пари го правиш, тъй ли? Да си вадиш честно хляба, а?

— Човек трябва да яде — скастри го Дери.

Другият просто зачака с вдигнати вежди. Още си спомняше как лицето му се сбръчка от удоволствие, когато му даде откровен отговор. И досега не знаеше защо го стори.

— Правя го, защото ми е забавно, ясно ли ти е, стари дяволе? Защото който и да победи, аз винаги печеля. Сега доволен ли си?

— Може би. Ела да ме видиш утре, Дери Бруър. Може да имам една-две задачи за теб, нещо, дето си струва труда.

Старият човек се затътрузи навън, а Дери остана с втренчен поглед след него. Разбира се, сигурен беше, че няма да отиде. Въпреки това бе отишъл само за да види.

Дери разтърси глава, за да прогони спомените — знаеше, че не бива да се отплесва, волът крачеше все така бавно напред. Беше намислил доста реплики, които да каже на херцог Йорк на сватбата. Естествено, стига да намереше място, където да се измие и преоблече. Мръсната торба, върху която си почиваше, беше пълна с внимателно сгънати дрехи, достатъчно добри да го преобразят, ако само успееше да се добере дотам, без да му прережат гърлото. Чудеше се какво си мисли селянинът пред него за странния пътник, който изглеждаше така, сякаш нямаше пари за храна, но можеше да плати с истинско сребро, за да пътува през нощта. Ухили се при тази мисъл и се взря в широкия гръб на мъжа. Пътят се изчисти, когато слънцето залезе, но те продължиха, защото Дери трябваше да стигне там. Дори бе подремнал, унесен от клатенето на каруцата, като се събуди само веднъж, когато волът изпусна гръмогласна пръдня като Божията тръба при второто пришествие. Това го накара да се изсмее на безумно глупавото си положение, прикривайки уста с торбата.

Източното небе просветля в сиви нюанси много преди да види изгарящата линия на слънцето. Дери беше ходил в Анжу няколко пъти по време на пътуванията си, като оставяше или получаваше съобщения от хора, които работеха за него. Знаеше, че е имало процес и екзекуция на някакъв евреин лихвар месец или повече преди това и имаше бегла идея за дълговете, в които е затъвал Рене Анжуйски. Онзи си беше осигурил положението с известна доза безпощадност, която Дери бе приел, но се зачуди дали не бива да разследва имуществото му малко по-обстойно. Преди да потекат рентите от Анжу и Мен, той беше в уязвима позиция. Няколко подпалени магазина, може би насаждения, поръсени със сол, та да изгният на полето — възможностите бяха безкрайни.

С малко помощ отстрани Рене Анжуйски би могъл да иде да плаче при съпруга на дъщеря си за заем — а после щяха да имат лостове във френския съд. Това беше, при положение че Дери преживееше сватбения ден, естествено. Лордовете Съфолк и Съмърсет имаха своите инструкции, ако той не пристигнеше, но това едва ли можеше да го успокои.

На зазоряване коларят настоя да почине, да нахрани и напои грамадния черен вол, който бавно си проправяше път на юг през последните два дни. Дери вече виждаше двойната кула на катедралата в Тур, която се извисяваше над полята в далечината. Надали имаше повече от няколко мили дотам. Той въздъхна и скочи от колата, за да раздвижи краката и гърба си. Слава богу, пътят и в двете посоки беше празен. Предположи, че онези, които са пътували за сватбата, вече са пристигнали. Той единствен беше още на пътя, може би само с изключение на ездачите на херцога, които все още го издирваха из района. Още щом си помисли това, зърна в далечината облак прах и се пъхна в канавката сред гора от диви треви, които достигаха почти неговия ръст.

— Три сребърни дениера, ако не кажеш нищо — извика той на френски и се зарови колкото може по-дълбоко. Лорд Съфолк щеше доста да се изненада, ако беше чул Дери колко свободно и гладко говореше този език.

— Единайсет — отвърна коларят, докато закачаше торбата със зоб около разлигавената муцуна на вола.

Дери почти се изправи от възмущение.

— Единайсет ли! С толкова можеш да си купиш още един вол, копеле такова!

— Цената е единайсет — настоя мъжът, без да се оглежда. — Приближават, благородни ми английски лорде.

— Не съм лорд — просъска Дери иззад високата трева. — Добре, единайсет. Давам ти дума.

Слънцето се бе издигнало и го беше яд за всеки изгубен миг. Не можеше да направи и крачка към катедралата с ездачите на хоризонта. Зачуди се дали няма как да пролази на четири крака, но ако видеха, че тревата се движи от височината на седлата си, всичко щеше да свърши и дотук с Дери Бруър. Остана на мястото си, като се мъчеше да не обръща внимание на мухите и яркозелените скакалци, които пълзяха и бръмчаха около него.

Наведе глава, щом чу конския тропот и дрънченето на ездачите, които доближиха до каруцата. Бяха толкова наблизо, че би могъл да се протегне и да ги хване. Дочу лаещ английски глас, който говореше отвратителен френски и обстрелваше коларя с въпроси. Дери си пое въздух, когато мъжът отрече да е виждал някого наоколо. Ездачите не губиха повече време за поредния мръсен селянин и неговия вол. Отдалечиха се в тръс и тишината се върна отново на пътя; Дери пак долавяше песента на птиците и жуженето на пчелите.

— Единайсет дениера — повтори кочияшът и протегна огромна като лопата длан.

Дери бръкна в торбата си и отброи монетите. Подаде му ги и каза:

— Някои биха нарекли това обир.

Мъжът само сви рамене и се усмихна на надницата, която си изработи през този ден. Докато се обръщаше към каруцата, не видя как Дери измъкна от торбата тояга. Един удар в основата на врата на коларя го олюля. Дери го цапардоса отново по темето и със задоволство видя как се преви.

— Не е редно да е така — каза той на изпадналия в несвяст мъж. — Това бяха форсмажорни преговори. Направо си е обир.

Взе обратно монетите и погледна по пътя към Тур и изгрялото вече слънце. Волът дъвчеше с доволство и го гледаше през дългите си мигли, които биха отивали на някоя красавица. Каруцата бе твърде бавна, реши Дери. Просто ще трябва да пробяга последните няколко мили.

Той остави коларя да се съвземе, когато му дойде времето, и закрачи надолу по пътя за Тур. Само след метри изруга и се върна. Онзи вече стенеше и започваше да се съвзема.

— Сигурно имаш много кокали в тая голяма глава — каза му. Отброи три сребърни дениера и ги сложи в ръката му, като затвори пръстите. — Това е, защото ми напомняш на стария ми баща, а не защото съм омекнал — промърмори. — Ясно ли е?

Кочияшът отвори едно око и го погледна премрежено.

— Добре тогава — кимна Дери. Пое си дълбоко въздух и започна да тича.

Каретата на Маргарет спря пред катедралата, след като направи широк завой. Тълпата ликуваше и тя се изчерви, докато помагаха на нея и на Йоланда да слязат. Прозрачното було покриваше лицето ѝ, но тя виждаше всичко ясно през него. Те бяха дошли тук заради нея. Стана още по-нервна, когато видя от едната си страна крал Шарл, със сияйна усмивка, застанал до леля ѝ Мари.

Собствената ѝ усмивка изглеждаше измъчена под булото, когато видя баща си до рамото на краля, облечен в кървавочервено палто над кремави бричове и излъскани черни ботуши. Платът беше на пластове в шарки със златен конец и той се издуваше както под, така и над твърдата тъкан. Въпреки това Рене Анжуйски изглеждаше изключително доволен от присъствието на толкова много изискани благородници на сватбата на дъщеря му. Маргарет направи реверанс пред двамата и се зачуди дали баща ѝ изобщо го беше грижа за церемонията или мислеше само за земите, които бе възвърнал към семейните имоти.

Надигайки се, видя, че още един мъж идва към нея през тълпата. Той ѝ се поклони дълбоко. Беше висок и с широки рамене и коса с цвят на стомана. Облеклото му не беше толкова ярко като това на баща ѝ или пък на краля и някак си тя усети, че е англичанин, дори преди да ѝ целуне ръка и да заговори.

— Принцеса Маргарет, голяма чест е — рече той. — Аз съм Съфолк, но ще е удоволствие, ако ме наричате Уилям — за нейна изненада той се поклони отново и тя разбра, че важният английски лорд не беше по-малко нервен от самата нея.

Щом лордът понечи да заговори пак, сестра ѝ Йоланда протегна ръка с дланта надолу, после се закиска, когато Съфолк се опита да я целуне и за трети път да се поклони.

— Вие сигурно сте принцеса Йоланда, скъпа моя. Аз съм на ваше разположение, естествено — продължи той. Очите му се върнаха върху Маргарет и захапал долната си устна, Съфолк добави:

— Чудя си дали бихте ми отделили минутка насаме, милейди? Имам някои новини, които трябва да чуете преди церемонията.

Маргарет вдигна очи и видя как баща ѝ и крал Шарл размениха объркани погледи.

— Какво е това, лорд Съфолк? — попита Рене и се втурна напред. — Не е прилично да се забавя церемонията. Къде е младоженецът? Наблизо ли е?

Сърцето на Маргарет потъна, когато баща ѝ се обади. Нима английският крал не беше тук? Представи си как се връща неомъжена в замъка Сомюр, обект на присмех и злостни подмятания до края на живота си. Изведнъж ѝ се приплака, но почувства ръката на Йоланда, която безмълвно стисна нейната за подкрепа.

— Ваше Величество, милорд Анжу, имам неприятни новини. Бихте ли завели дъщеря си на сянка в църквата. Това не е за хорските уши.

Лицето на Съфолк почервеня, докато говореше, сякаш щеше да се пръсне при цялото обществено внимание, съсредоточено върху него. Той първи вдигна очи, когато откъм катедралната врата се чу шумотевица, а после трясък. Маргарет забеляза огромното облекчение, което се изписа върху лицето му, щом видя как Дери Бруър излезе от мрачината и едва закова на място. През тълпата минаваха слуги, натоварени с кани и скъпи чаши с бяло вино. Дери грабна една пътьом и тръгна към каретите, спрели в полукръг.

— Мастър Бруър! — рече Съфолк, бършейки с кърпа потта от челото си.

Маргарет улови с погледа си друг висок лорд, който рязко се обърна при това име и тръгна през тълпата към тях.

— Какъв прекрасен ден за сватба — каза Дери на английски, изпразвайки чашата си на един дъх. Той се поклони на френските благородници, които го гледаха с подозрение. — Ваши Височества, лорд Съфолк. А тези цветя на Франция трябва да са принцесите Маргарет и Йоланда.

Дери им се поклони дори по-дълбоко и целуна ръцете им с усмивка, която не напускаше лицето му. Обливаше се в пот и Маргарет усети, че се опитваше да контролира дишането си. Наистина ли беше толкова развълнуван, че ги вижда? Като че ли току-що беше спрял да тича. Благородниците, които се въртяха около тях, вече шепнешком си разменяха въпроси.

Съфолк се протегна и хвана Дери за ръката, като все повече почервеняваше от напрежението и горещината.

— Тъкмо обяснявах, мастър Бруър, че трябва да се отделим за момент някъде сами преди церемонията.

— Прекрасно — отвърна Дери и смени празната си чаша с пълна, щом видя един слуга да минава. Изпи и тази на три глътки. — Твърде е горещо тук вън. А, лорд Йорк! Какво удоволствие е да ви видя тъй бодър и жизнен в този прекрасен ден.

В очите на Маргарет лорд Йорк отговаряше много повече на представата ѝ за това как изглежда един английски лорд. Беше висок и строен, със строго, квадратно лице и черна, късо подстригана коса. Тъмните му очи пускаха искри, докато наближаваше, и всички наоколо замлъкнаха, усещайки като гореща вълна заплахата, която се излъчваше от английския благородник. Баща ѝ и кралят се спогледаха още веднъж, като безпокойството им все повече нарастваше.

— Ваше Височество, лорд Рене, лорд Съфолк — отрони Йорк, като се поклони. — Много съм щастлив да ви видя тук, Бруър. Ще се радвам на възможността по-късно да продължа нашия последен разговор.

— О, както желаете, милорд. Но днес не е време за нашите досадни малки притеснения, нали така? Днес е празник за две велики нации, които се съединяват с обещанието на младостта.

С лице все още лъснало от пот Дери сияеше с усмивката си към всички, очевидно много доволен от нещо. Маргарет следеше трудно английските думи, затова следеше с погледа ту единия, ту другия. Съфолк ѝ бе говорил доста мило и тя усети, че го харесва. Лорд Йорк дори не ѝ беше обърнал внимание.

— Насам, милорди, дами. Нека се скрием от слънцето в катедралата.

Дери поведе групичката към отворените врати и вдигна чаша към неколцина запъхтени английски войници по пътя. Те го изгледаха втренчено и проследиха всяка негова стъпка със студен поглед.

Вътрешността на църквата беше като хладен бриз след напичащото слънце. Маргарет вдиша дълбоко, страхувайки се да не припадне. Облегна се на Йоланда, докато странната им малка група се обърна и зачака да я осветлят. Преди да заговори, Дери попи с фина кърпичка челото си, съвсем наясно с вниманието, съсредоточено върху него. Знаеше, че ако изпорти тази си реч, всичките му месеци на подготовка ще имат нулев резултат. Вдигна глава, прибирайки кърпата.

— Боя се, че имаме малко затруднение, милорди. Крал Хенри се разболя снощи. Не е смъртоносна болест, но дори след прочистването неразположението не можа да премине навреме. Против волята му беше принуден да се върне в Кале и оттам в Англия. Не е в състояние да присъства сега и може само да изпрати най-смирените си извинения на принцеса Маргарет и нейния баща.

— Малко затруднение ли? — възкликна крал Шарл изумен. Английският му е превъзходен, каза си Дери, макар акцентът му да бе толкова плътен, че с нож да го режеш. — Имате ли някаква идея за усилията, които положихме за този ден? И сега ми казвате, че кралят ви е болен? Това е катастрофа!

— Ваше Величество, не всичко е загубено — отвърна Дери. — Имам специални инструкции от крал Хенри. Това е проблем, който е по силите ни да разрешим.

— Вие нямате младоженец! Как ще решите това? — намеси се лорд Рене.

— Стигате направо до същността на нещата, лорд Анжу — съгласи си Дери, все така усмихнат. — Кралете не са като другите хора и слава богу. Лорд Съфолк тук има разрешението на крал Хенри да се врече във вярност от негово име. Сватбата ще се извърши под тази форма, с още една церемония в Англия на по-късна дата. Така мирът и размяната на земи ще са осигурени.

— Размяна на земи ли? — изведнъж се обади Йорк.

Дери се обърна към него и вдигна вежди в израз на изненада.

— Милорд Йорк, виждам, че кралят не е споделил с вас всяка част от своите планове и това е негово право. Може би трябва да излезете навън, вместо да слушате подробности, които не ви засягат.

Йорк скръцна със зъби, а мускулите на челюстта му изпъкнаха като плочки.

— Ще остана, за да чуя останалото, Бруър. Като главнокомандващ на английските войски в Нормандия вярвам, че наистина ме засяга.

Дери остави мигът на мълчание да продължи по-дълго, сякаш обмисляше дали да не заповяда да изхвърлят навън въпросния мъж. Йорк още повече почервеня под погледите на френския крал и лорд Анжу.

— Много добре, лорд Йорк, останете, щом желаете, но, моля, позволете да обсъдя плановете на крал Хенри без повече прекъсване.

На Маргарет ѝ се стори, че слабият английски лорд може да избухне от гняв, но Йорк се овладя с видимо усилие. Тя усети, че се отнася, зрението ѝ се замъгли от сълзи. Хенри нямаше да дойде! Английският ѝ не беше достатъчно добър, за да следи бързия разговор. Макар че се мъчеше да разбере за какво е разправията, те сякаш предлагаха някакво друго решение.

— Извинете ме, милорди, Ваше Величество — прошепна тя, докато Дери говореше. Изглежда, никой не я чу. — Прощавай, татко — продължи Маргарет, като се отказа от английския; сърцето ѝ беше разбито. — Няма ли да има сватба днес?

Тогава именно Съфолк се обърна към нея, прочете по лицето ѝ тъга и тревога. Отговорът му дойде съвсем гладко на френски:

— Скъпа моя, много съжалявам. Вярно е, че крал Хенри не може да бъде тук. Имам разрешението му обаче да разменя клетви от негово име. Подобни неща стават и това ще задоволи някои други страни от споразумението. Днес поне ще се сгодите, а официалната сватба ще се състои в Англия. Не бих искал да съм вестителят на подобни новини, скъпа моя, но вече сме на етап, когато не можем да загубим всичко. Ако ми позволите, ще застана на мястото на крал Хенри днес.

Маргарет се вторачи в него с леко отворена уста. Изведнъж булото започна да я задушава и тя го махна от лицето си.

— Милорд, дайте ми честната си дума, че това наистина се случва. Ще се омъжа ли днес, или не?

Съфолк се поколеба и Дери се намеси.

— Ще се състои официална размяна на клетви, принцесо. Без младоженец не можем да твърдим, че ще е истинска женитба, но и това е достатъчно.

— Но аз виждам пръстен на пръста на лорд Съфолк! — рече Маргарет и поклати глава. — Как може да застане в църквата и да се врече във вярност, когато вече е женен?

— Кралете правят собствените си закони, принцесо. Щом Хенри го иска така… и ако крал Шарл се съгласи, че това е достатъчно… тогава то ще бъде достатъчно.

Всички погледи се насочиха към френския крал, който слушаше прехласнат и объркан.

— Ваше Величество — тихо рече лорд Рене, — дошли сме от толкова далече. Това е стъпка напред.

Кралят се почеса по носа и се замисли.

— Имам някои потвърдени споразумения с вашия крал Хенри — каза той. — Споразумения, които ще са в сила още щом принцеса Маргарет се омъжи. И вие казвате, че ще зачетете този… годеж като действителна сватба по отношение на тях, така ли?

— Да — потвърдиха лорд Съфолк и Дери почти едновременно.

Френският крал сви рамене.

— Тогава това ме задоволява — и мина на бърз френски, за да поговори пак с Маргарет. — Англичаните са тежкотоварни, миличка, тромави, но щом кралят им е болен, такъв е бил Божият план и обикновените хора могат само да преклонят глава. Ще приемеш ли тези условия? Ще бъде чест за баща ти.

Маргарет направи реверанс.

— Щом е такава волята Ви, Ваше Величество.

Напрежението сред малката група хора видимо отслабна, като чуха думите ѝ. Лорд Съфолк я потупа неловко по ръката.

— В такъв случай смятам, че трябва да заема мястото си пред олтара, скъпа моя. Виждам, че епископът чака младоженецът да приближи към олтара. Той със сигурност ще си помисли, че съм водил ужасен живот, за да изглеждам толкова стар.

Съфолк ѝ се усмихна и очите на Маргарет се напълниха със сълзи заради опита му да прояви добрина. Видя как той с мъка изхлузи от пръста си златната халка и внимателно я сложи в джоба си. На нейно място, там, където бе стояла много години, се виждаше бяла ивица.

Преди да се запъти нататък, тя видя как лорд Йорк се навежда към Съфолк. И макар слабият лорд да се усмихваше, онова, което му каза, накара другия да пребледнее на приглушената светлина.

Йоланда се пресегна да попие сълзите ѝ, преди да са размазали въглена върху клепките, после спусна пак воала ѝ едва ли не със страхопочитание. Маргарет с мъка си пое въздух. Беше на четиринайсет години и реши твърдо в себе си, че няма да се огъне или припадне на сватбения си ден или в какъвто там се беше превърнал… Наум се зарече да поговори със своя английски крал, когато най-сетне го види. Да я остави сама навръх сватбения им ден сигурно струваше поне един замък.

Тази мисъл я накара да се изкикоти и Йоланда я погледна изненадана. Останалите мъже се бяха пръснали по седалките в църквата, а тълпата отвън най-после започна да приижда, хората я оглеждаха нервно и шепнешком си задаваха въпроси, на които нямаха отговори. В края на църковния кораб Уилям дьо ла Пул беше влязъл през вратата в изработения от черен дъб олтар, който криеше тайни и хора от погледа на паството. През процепа тя виждаше широкия гръб на англичанина, докато стоеше и чакаше една френска принцеса. Маргарет поклати глава невярващо.

— Странен ден — промърмори към сестра си. — Аз съм само някаква дрънкулка, а всички наоколо си играят на сила и власт.

Стисна зъби и отказа да погледне баща си, който дойде и я хвана за ръката. Йоланда и братовчедките ѝ тръгнаха в крачка след нея и църквата се изпълни с музика, щом трите арфистки започнаха да свирят. Тя вървеше бавно, хванала подръка баща си и с високо вдигната глава. Минаха покрай паравана на олтара заедно и зад тях вратата се затвори. Лорд Съфолк се обърна и се усмихна при вида на такава смелост у едно толкова малко момиче. Дали беше късмет или Божия благословия, или може би поради най-обикновеното мошеничество на Дери Бруър, но Съфолк смяташе, че крал Хенри си е намерил рядко съкровище за съпруга.

В продължение на три дни френската армия и войниците на Йорк вървяха по петите си, придвижвайки се на север през Анжу. После мъжете на херцог Ричард дръпнаха далеч напред отчасти защото френският крал спираше и разговаряше с населението във всеки град. Кралската свита направи триумфална обиколка по долината на Лоара и се настаняваше на лагер навсякъде, където крал Шарл видеше нещо интересно или пък искаше да посети някоя църква с мощите на определен светия. Реките и лозята, които се простираха на много мили разстояние му доставяха особено удоволствие.

Стотици семейства в Анжу бяха изселени от агресивните френски войници, които се движеха пред основната армия. Изпаднали в шок и обзети от отчаяние, хората тръгваха по пътищата с каруци или пеша, огромен поток от внезапно обеднели поданици, чийто брой растеше с всеки изминал ден. Йорк изтегли хората си до новите граници на английските земи във Франция и ги разположи на пост по периферията на Нормандия, а потокът от евакуирани граждани прииждаше и изпълваше всяко село и всеки град със своето нещастие и своите оплаквания. Някои от тях гневно изискваха справедливост за загубеното от краля си, но повечето бяха твърде зашеметени и безпомощни, за да правят нещо друго, освен да плачат и да ругаят.

Изселването продължи и когато семействата пристигаха, бързо плъзнаха приказки за изнасилвания и убийства в допълнение към хаоса и недоволството. Минаха седмици и по-дребните земевладелци изпращаха гневни писма и вестоносци, които настояваха английските сили да защитят своите, но Йорк ги слагаше настрана непрочетени. Макар изселването да не се случваше с постановление на английски крал, той искаше те да се върнат у дома с историите и униженията си. Това щеше да подпали пожар в Англия, да избуи в огън, който със сигурност щеше да изпепели Дери Бруър и лорд Съфолк. Не знаеше дали недоволството ще стигне чак до самия крал, но онези двамата бяха замислили това помежду си и заслужаваха да бъдат засрамени и сатанизирани заради извършеното.

Всяка вечер Йорк отиваше в църковната кула на Жублен и гледаше на юг над полята. При залез-слънце виждаше стотици английски мъже, жени и деца, които се влачеха с мъка към безопасната граница, всеки със собствената си история за насилие и жестокост. Как му се щеше Дери Бруър, Съфолк или дори самият крал Хенри да можеха да видят какво са причинили.

Застанал там, дочу стъпки по каменните стъпала — беше залезът на четирийсет и третия ден след сватбата. Йорк се обърна и с изненада видя, че жена му се качва по стълбите.

— Какво става? Би трябвало да си почиваш, а не да изкачваш студените стълби. Къде е Пърсивал? Ще му дърпам ушите за това.

— Спокойно, Ричард — отвърна Сесили, леко задъхана. — Познавам силите си, а Пърсивал изпратих да ми донесе студен изцеден сок. Просто исках да видя гледката, която те задържа тук всяка вечер.

Йорк махна към отворения прозорец. При други обстоятелства може би щеше да оцени френския залез в розово и тъмно злато, но сега не забелязваше неговата красота.

Сесили се облегна на широкия перваз, след като заобиколи огромната бронзова камбана.

— Аха, виждам — рече тя. — Тези хорица. Те са англичаните, за които споменаваше.

— Да, всички те идват на север в Нормандия със скърбите и с дребнавите си ядове, като че ли аз си нямам достатъчно неприятности. Не идвам да ги гледам. Идвам, защото очаквам да видя френската армия на поход тук преди края на годината.

— Тук ли ще спрат? — попита жена му и се ококори.

— Разбира се, че ще спрат! Изселването на семейства им е повече по вкуса, отколкото английските стрелци. Ще ги обърнем и ще ги изпратим отново на юг, ако стъпят дори само с един крак на английска земя.

Жена му видимо се успокои.

— Жената на лорд Дерби разправяше, че е страхотна бъркотия. Мъжът ѝ смята, че трябва да скъсаме каквото там споразумение е било направено и да започнем отначало. Според него кралят сигурно не е бил с всичкия си…

— Тихо, скъпа моя. Каквато и да е истината, нямаме друг избор, освен да защитаваме новата граница. След година-две може би ще ми дадат възможност да я превзема обратно в бой. И преди сме губили Мен и Анжу, при крал Джон. Кой знае какво ни вещае бъдещето?

— Но нали имаме мирно споразумение, Ричард? Лорд Дерби твърди, че ще има двайсетгодишен мир.

— Лорд Дерби доста неща разправя на жена си, изглежда.

Кулата беше едно много закътано място във Франция, но дори и така лорд Йорк приближи до жена си и погали с ръка издутия ѝ корем, където растеше тяхното дете.

— Настроението сред мъжете е мрачно, скъпа моя. Докладват ми за размирици и те тъкмо са започнали да се разрастват. Бих предпочел да знам, че си на сигурно място у дома. Крал Хенри загуби доверието на своите лордове. Нещата няма да свършат добре, когато повече от тях научат, че неговата ръка стои зад това — а името на Съфолк е върху договора. Заклевам се, ще доведа нещата до там, че да осъдят Съфолк за държавна измяна. За бога, като си помисля, че от трона ме дели само един брат. Ако моят дядо Едмънд се беше родил преди Джон Гонт, аз щях да нося короната, която никак не приляга на главата на Хенри. Казвам ти, Сесили, ако бях крал, нямаше да върна нито стъпка земя на французите, не и докато не засвири последният рог. Това е нашата земя и аз трябва да гледам как я раздават разни глупаци и мошеници. Господ плаче. Крал Хенри е глупак. Знаех го още когато той беше дете. Прекарваше твърде много време с монаси и кардинали и недостатъчно, за да върти меча като баща си. Съсипаха го, Сесили. Съсипаха сина на моя крал с техните молитви и поезия.

— Ами остави ги да паднат, Ричард — каза Сесили и като сложи длан върху гърдите на съпруга си, почувства колко силно бие сърцето му. — Нека те жънат бурите, докато ти събираш сила. Кой знае пък, може да достигнеш до короната навреме? Ако Хенри е толкова слаб, колкото го описваш.

Йорк пребледня и запуши с ръка устата на жена си.

— Не дори тук, съкровище. Не на глас, не дори шепнешком. Не е нужно да се изрича, нали ме разбираш?

Очите ѝ блестяха, когато той свали ръката си. Последните лъчи на слънцето позлатяваха кулата и цялото небе притъмня в червено и нежно люляково.

— Скъпа, все едно какво ще се случи идната година, първо това лято трябва да приключи. Докато крал Хенри се моли, френските курви си възвръщат прекрасни реки и долини… Извинявай, Сесили. Гневът ми изригва, като си помисля за това.

— Забравено е вече, но няма да учиш детето ни на такива думи, надявам се.

— Никога. Ти си плодородна като лозница, прекрасна ми невесто Невил — рече той и протегна ръка, за да докосне корема ѝ за късмет. — А как е кланът Невил?

Сесили се засмя с лек, звънлив глас.

— Племенникът ми Ричард е онзи, който се справя добре, или поне така чувам. Той се ожени за момичето на Бошамп, ако си спомняш? Едно умничко малко създание, но, изглежда, го обожава. Брат ѝ е граф Уорик и ми казаха, че той гасне по-бързо, отколкото лекарите му пускат кръв.

— Онзи, дето няма син ли? Знам го. Надявам се, че племенникът ти все пак ще ни дойде на гости, Сесили. На колко е сега — осемнайсет, деветнайсет? Два пъти по-млад от мен и почти граф!

— О, той те боготвори, знаеш това. Дори да наследи графството, винаги ще идва при теб за съвет. Баща ми винаги е казвал, че Ричард е човекът с острия ум в нашето семейство.

— Убеден съм, че е имал предвид мен — рече съпругът ѝ усмихнат.

Тя го потупа по ръката.

— Не, изобщо нямаше теб предвид, Ричард Йорк. Синът на брат ми е умникът.

Херцогът погледна през прозореца. На трийсет и четири той беше силен и здрав, но отново изпита прокрадващото се чувство на отчаяние при мисълта, че френската армия марширува пред погледа му в далечината.

— Може и да си прав, скъпи. Този Ричард едва ли може да мисли за повече от предстоящото на следващия ден, поне на този етап.

— Ти ще ги биеш всичките, сигурен съм. Ако изобщо те познавам, знам, че не губиш лесно — и не се отказваш. Това също е черта на рода Невил. Нашите деца ще бъдат истински ужас, убеден съм.

Той погали с хладна длан брадичката ѝ и почувства как го обзема обич. Навън вечерта беше дошла в нюанси на виолетовото и сивото. Той я загърна по-плътно в наметалото.

— Ще сляза с теб. Не ми се ще да паднеш по тези стълби.

— Благодаря ти, Ричард. Винаги съм се чувствала в безопасност с теб.

Пътят водеше до малък хълм, който се издигаше насред горичка от чепати дъбове. От идеалното си за бракониер място, изкачен до половината на близкото възвишение, в храсталаците, Томас Удчърч виждаше къде дърветата хвърлят сянка по сивите камъни, разпръснати наоколо. Беше перфектно място за засада, резултат от нареждането, което мрачните английски войници бяха получили — да полагат павета между градовете. Местните пътища се бяха оформяли естествено с течение на вековете. Те криволичеха покрай препятствията и заобикаляха старите хълмове и древните дъбове. Не и английските. Подобно на римляните преди тях, забравените вече безчет работници бяха строили пътищата си в права линия, изравяйки или пък изгаряйки всичко, което им е пречело.

Томас хлътна още по-надолу, както се бе присвил, и знаеше, че е практически невидим на склона в тъмнокафявите си вълнени дрехи и ловджийски кожи, а същевременно имаше чудесна видимост на мили наоколо. Билото на пътя може и да беше съвсем празно, но той бе забелязал пресни следи от копита до една порта тази сутрин и половин ден вече ги следваше. Следите от метални подкови предполагаха, че ездачите не са местни хора, малцина от които притежаваха дори и пони.

Томас имаше своите си подозрения за групата, която пресичаше земите му. Имаше и голям лък, обвит в омаслена кожа. Нямаше представа дали хората на барона знаеха, че е бил войник, преди да стане търговец на вълна. Все едно, ако се покажеха, някой щеше да умре. При тази мисъл пусна ръката си по протежение на лъка и го потупа. Още от детството му бяха внушавали, че на света има само три типа хора. Тези, които се бият: самите графове и рицарите им и армиите. Тези, които се молят: група, с която той не беше запознат добре, но към които според него спадаха най-малките братя от силните родове. И накрая — онези, които работят. Усмихна се на мисълта си. Той вече се бе причислявал към две от трите категории. Беше воювал и бе работил. Ако пък се случеше да изненада неколцина ездачи, дошли да нападат стадата му, можеше и да опита някоя друга отчаяна молитва, за да изпълни всички роли.

Легнал абсолютно неподвижен в шубраците, той беше нащрек за всяко движение. Но когато го видя, не си обърна рязко главата. Такава прибързаност можеше да му струва живота. Щом нещо отдясно помръдна, той плавно премести поглед. Сърцето му се сви, а очите му скочиха обратно към билото на хълма и тъмния тунел под дъбовете, който сега му се виждаше злокобен.

Синът му Роуан идваше пеша, подтичваше и въртеше глава, докато търсеше баща си. Въпросният баща изохка тихо, като видя, че момчето сляпо следва пътя към горичката.

Томас се изправи рязко и вдигна покрития лък над главата си, за да се покаже. Ниско долу Роуан го зърна и дори от разстояние виждаше, че се усмихва и сменя посоката, за да се изкачи на хълма.

Томас видя как в горичката се раздвижиха сенки. Стомахът му се сви от страх, когато из мрачината с пълен ход изскочи ездач. Още двама го следваха по петите и Томас за един мъчителен миг прецени разстоянието.

— Бягай! — изкрещя на сина си, сочейки обратно към хълма.

За негов ужас момчето спря и се втренчи в конниците, които с все сила се спускаха откъм горичката. Той видя, бяха с извадени мечове и ги държаха ниско, точно над ушите на конете си, насочени към сина му. За негово облекчение Роуан хукна с всичка сила, сякаш направо политна над неравната земя. Томас откри, че диша трудно. Момчето поне умееше да тича. То беше пораснало полудиво в имота и прекарваше повече време по хълмовете дори от баща си.

— Исусе, закриляй го — прошепна Томас.

Докато говореше, извади лъка от сърцевина и беловина на тисово дърво от кожения калъф и постави наконечници от кравешки рог на всеки край. Движенията бяха станали втора природа за него и същевременно наблюдаваше как Роуан се изкачва по стръмнината, а конниците ускоряват в галоп.

Шестима ездачи бяха излезли от горичката. Томас познаваше всички войници на барона и сигурно можеше да назове всеки мъж. В безмълвна концентрация нагласи тетивата и провери как се опъва, после разви меката кожа, която разкри колчан, пълен със стрели. Сам беше издялал всяка една от тях вкъщи вечер, като нарязваше перата, преди да ги залепи и завърже. Върховете им бяха изработени в собствената му ковачница в селото, остри като бръснач и с такава желязна кукичка, че да не могат да се извадят от плътта, без да разпорят човека.

Под него ездачите позабавиха ход, за да минат напряко през шубрака. Бяха забелязали самотния мъж, застанал високо на склона, но изпитваха сигурност от числеността и снаряжението си, затова се съсредоточиха само върху изкачващото се момче. Томас се озъби — не беше приятна гледка. От седемгодишна възраст насам той стреляше с лък в продължение на два часа всяка неделя след църковна служба. Местният им футболен отбор дори беше забранен, за да не изостават момчетата с упражненията по стрелба. Раменете на Томас бяха маса от твърд мускул и ако хората на барона го възприемаха като търговец на вълна, той нямаше нищо против това. Но преди всичко той беше английски стрелец. Пусна дългата каишка през едното си рамо, така че колчанът падна ниско, почти до коленете му. Стрелите се наклониха на една страна, за да може с минимално движение да ги вади. Два различни цвята конец му показваха какви видове има. Имаше механични върхове за дивеч, но половината от наличните бяха с фиксирани върхове. Томас прекрасно знаеше какво могат да причинят те със силата на един тисов лък зад тях. Избра една стрела с фиксиран връх и я нагласи на тетивата.

— Стръмна местност — прошепна си той, — пориви на вятъра от изток.

Изтеглянето беше тъй естествено движение за него, че нямаше нужда да гледа към стрелата. Вместо това наблюдаваше целта, ездачите, които се катереха нагоре по хълма и се опитваха да хванат сина му.

Първата стрела мина над главата на Роуан, плющейки във въздуха. Удари водача им право в гърдите, а Томас вече бе заредил следващата. Като много по-млад бе стоял сред редици от стрелци, изригващи хиляди стрели по лавината от френски войници, докато тя се сринеше. Днес беше сам, но тялото му още помнеше. Пращаше стрела след стрела с безмилостна точност, изстрелваше ги във въздуха със злост.

Ездачите отзад може да са помислили, че първият просто е паднал, когато конят му се препъна, Томас не знаеше със сигурност. Един след друг идваха. Роуан най-сетне се сети да свърне настрани от пътя на стрелите и Томас им позволи да приближат. Следващата му стрела се заби високо във врата на един от конете, което го накара да се изправи на задни крака и да изцвили от болка.

Чуваше тежкото дишане на Роуан, докато се приближаваше към него, и застана с ръце върху коленете, загледан в приближаващите ездачи. Младежът бе ококорил очи. Беше виждал преди как Томас убива животни, но онези бяха премерени изстрели в тишината на лова. Никога не бе виждал баща си да пуска стрела след стрела, сякаш това не представлява нищо за него.

Стрелите се забиваха в мъжете със звук, все едно някой тупаше дебел килим. Двама се бяха свлекли. Ездачите се задавяха и крещяха, а през това време Томас едва дишаше, почувствал старата пареща болка в гърба. Доста години минаха, откакто последно беше стрелял с гняв, но навикът все още действаше при нужда. Нагласяше и дърпаше само за няколко мига, безупречен и безмилостен. Четирима от конниците бяха паднали, два коня се лутаха с охлабени поводи, след като бяха загубили ездачите си. Последните двама най-сетне разбраха, че е глупаво да продължават, и крещяха уплашени към онези, които умираха на земята.

Изведнъж Томас се впусна напред. Двайсет скоростни крачки го приближиха на разстояние, откъдето не би могъл да пропусне. Пръстите му уловиха още три останали стрели в колчана. Бърз поглед към конците му показа, че са с два фиксирани върха и един механичен. Изстреля две и държеше последната готова.

И шестимата мъже на барона бяха повалени от конете. Четирима лежаха, без да мърдат или мигат, с пера, стърчащи от гърдите. Последните двама стенеха в агония и се мъчеха да се надигнат. Беше пуснал всичко на всичко единайсет стрели. Изпълни го гордост, като погледна към свлечената маса от мъже и оръжие, която беше свалил на земята, макар че започваше да се замисля над последствията.

— Не гледай — подвикна той през рамо, — това е грозна работа.

И се обърна, за да е сигурен, че синът му гледа към долината.

— Отправи взор към хълмовете, момче, нали така?

Роуан кимна, макар че погледна веднага щом баща му тръгна сред мъжете. На шестнайсет, беше дълбоко впечатлен от проявата на сила, която наблюдаваше досега. За първи път разбра защо баща му го караше да се упражнява, докато пръстите му се подуеха и придобиеха виолетов оттенък, а мускулите на гърба и раменете му се превърнеха в ленти от горещи въжета. Роуан потрепери, щом баща му извади тежък нож и предпазливо се отправи към двамата все още живи. И двамата бяха поразени от стрели с механични върхове. Единият бе свалил шлема си и се виждаше медночервената му брада, цялата подгизнала от кръвта, която се стичаше от отворената му уста.

— Ще увиснеш заради това — едва прошепна мъжът.

Томас го изгледа кръвнишки.

— Намираш се на моя земя, Едуин Бенет. И това беше моят син, дето го преследвахте като диво животно.

Мъжът се опита да отвърне, но Томас се пресегна и го сграбчи за дългата, мазна коса. Не обръщаше внимание на облечената в желязна ръкавица ръка, която го стискаше, и преряза гърлото на мъжа, като го побутна настрани, преди да тръгне към другия.

От всички тях последният беше най-леко ранен. Една от стрелите на Томас стърчеше гордо от доспехите му, но високо, на място, където раната обезвреждаше само рамото.

— Мир, Удчърч! Милост, човече. Мир!

— Никаква милост за теб — мрачно рече Томас и приближи.

Мъжът тромаво скочи на крака и вдигна нож в лявата си ръка, разсичайки въздуха с него, докато се мъчеше да се задържи на крака.

Томас го последва, вървеше по петите, докато онзи падаше и ставаше в последен опит да се отдалечи. Някъде около кръста от доспехите му се стичаше кръв, а лицето му беше пребледняло, отчаяно. Страхът му даваше бързина, а Томас беше изтощен. Той изруга тихо и посегна към последната си стрела. Мъжът видя движението му и хукна.

Стрелата го улучи под размаханата ръка, от такава близост иглата на фиксирания връх проби през сегментите на ризницата, като че ли бяха от мека вълна. Мъжът падна и Томас го гледа, докато той спря да мърда.

Чу зад себе си пращенето на клонки. Синът му приближаваше, за да застане до рамото му.

— Какво ще правиш сега? — попита Роуан.

През целия си живот той бе познавал баща си като приветлив мъж, търпелив и честен търговец, който купуваше и продаваше бали вълна в града и направи цяло състояние от това. Сега, облечен в кафявите дрехи, с лявата му китка, овързана в кожа, и с голям лък в ръката, баща му представляваше застрашителна гледка. Вятърът се усили и под погледа на сина си Томас затвори очи и пое дълбоко въздух. Когато ги отвори, гневът почти го беше напуснал.

— Ще си освободя стрелите, ако мога. И ще погреба телата. Тичай обратно вкъщи и ми доведи Джеймисън и Уилбър… а също и Крисчън. Кажи им да донесат лопати.

Той погледна замислено към конете. Беше улучил единия и трепна, като видя как животното стоеше и хрупаше трева със забита високо във врата му стрела. Бялото на очите му се показваше. Конят знаеше, че е ранен, и огромните му хълбоци се тресяха от болка, от която кафявата му плът се гърчеше на вълнички. Томас поклати глава. Можеше да скрие телата на мъжете, но съвсем различно нещо бяха конете. За миг го поблазни идеята да доведе на място някой касапин, но щяха да са нужни пет-шест момчета и три-четири каруци, за да отнесат месото. Нямаше начин баронът да не чуе за това в някой момент. Конете бяха ценна стока и не вярваше да има пазар във Франция, който да вземе шест тренирани животни, без това да стигне до неприятелски уши.

— Господи, наистина не знам какво да правя, Роуан. Мога да ги скрия в конюшните, но ако баронът тръгне да ги търси, ще излезе, че аз съм виновен. Ще ме изправи пред магистрата, а пък онзи му е твърде добър приятел, за да чуе аз какво му казвам.

Той дълго остана замислен, а през това време вятърът се засили и сиви облаци се надвесиха над главите им.

— Хвани ми го този, момчето ми. Не искам да тръгне обратно за конюшнята си, за да търси храна. Внимателно, да не го уплашиш. Тази нощ ще ги скрием в старата плевня. Познавам един човек, който би могъл да намери изход от това положение, ако успея да се свържа с него. Дери Бруър може би ще успее да ме отърве от въжето.

Той видя как по лицето на Роуан се изписа облекчение, после момчето хукна надолу по хълма, като тихо подвикваше на отделилия се кон. Животното вдигна глава и го изгледа с наострени уши, после пак се захвана да пасе, без да му обръща внимание.

— Как се забърках във всичко това? — промърмори Томас.

Той подозираше, че барон Стрейндж дори не е истински благородник, или поне такъв слух се носеше. Говореше се нещо за някаква титла, останала неизползвана, и за женската страна от семейството, но той никога не бе успял да подреди подробностите от това твърдение. Все едно, Стрейндж нямаше да загърби преднамереното убийство на шестима от войниците си, независимо на чия земя са били или пък какви пакости са замисляли. Пререканията между съседните имоти тлееха от месеци, още от момента, в който хората на барона заградиха едно пасище, което по право принадлежеше на Томас. Поне той така виждаше нещата. Мъжете на барона разправяха различна история.

В началото всичко беше на дребно, като неговите слуги и тези на барона си разменяха по някой удар, когато се засичаха в града. Преди месец нещата тръгнаха на зле, след като извадиха едното око на един от хората на Томас. Неколцина приятели на пострадалия тръгнаха да търсят възмездие още същата нощ и подпалиха плевнята на барона, като убиха и няколко уелски овце на полето. Томас ги нашиба с камшик заради това, но от тази нощ нататък конфликтът прерасна в необявена война. Беше предупредил хората си никога да не пътуват сами — и после видя тези следи, дето минаваха през земите му, и стори точно онова, което ги предупреждаваше да не правят. Наруга се, какъв глупак.

Роуан се върна с два коня, като ги потупваше по вратовете.

— Какви големи, силни момчета. Може би да задържим един?

— Абсурд. Не бива да ги намират при нас. Една или две нощи представляват достатъчен риск. Ще те чакам да се върнеш с момчетата. Може да свършим, преди да се стъмни, ако дъждът не се усили.

Осени го една мисъл и той вдигна очи.

— А ти защо излезе? Нали знаеше, че ще съм навън до вечерта.

— О, довечера в града има събрание. Нещо, свързано с французите. Мама ме изпрати да ти съобщя, за да не го изпуснеш. Каза, че е важно.

— Господи! — възкликна Томас с горчивина. — Как да се върна навреме за това и същевременно да изчистя тая мърша тук? Исусе, някои дни, кълна се…

— Можеш да спънеш конете или да им завържеш заедно юздите. Аз ще доведе Джеймисън и Уилбър, и Крисчън. Мога да заровя телата с момчетата, докато ти си на събранието.

Томас се вгледа в сина си и забеляза колко голям мъж е станал той през последната година. Усмихна се въпреки раздразнението, изпита гордост, която разпръсна черните облаци над главата му.

— Добре, ти свърши това. Ако видиш още някого на кон, бягай, все едно дяволът те гони, ясно ли е? Ако хората на барона дойдат да търсят загубените си другари, не искам да те хванат. Достатъчно ли съм ясен?

— Разбира се. — Роуан още изглеждаше малко пребледнял след всичко, на което стана свидетел, но беше решен да не се огъва пред погледа на баща си. Наблюдаваше как Томас прибра кожения калъф на лъка си и с големи крачки се запъти към града.

Дъждът се усили, обливаше Роуан, както бе застанал на открития хълм. Капките сякаш бучаха по разстлалата се отпред земя и той се огледа нещастно, осъзнавайки, че е сам с шестима мъртъвци. Започна да прибира конете, като се мъчеше да не поглежда към бледите, изцъклени лица, които бавно потъваха в шубрака, сякаш под собствената си тежест.

Дери Бруър седеше в непрогледната тъма и чакаше, трябваше да се увери, че не е капан. Досега, убеден беше, само бухал можеше да го е видял да се движи, въпреки това устоя на желанието да избърше дъжда от очите си. Макар да виждаше размазано, не помръдваше, а само бавно премигваше, докато небесата се разтваряха над него и го заливаха. Носеше тъмно наметало от насмолен лен, но бе открил, че пропуска, и вадичките, които пъплеха по тялото му, бяха леденостудени. Беше стоял на това място с часове и болката в гърба и коленете му постепенно се засилваше.

Имаше някаква лунна светлина до момента, в който буреносните облаци се скупчиха гневно над главата му и първите капки заудряха по листата. Видя, че земята около фермата е била изчистена и подготвена от внимателна ръка. На пръв поглед къщата му се стори съвсем нормална, но имаше храсти и други насаждения и към вратата водеше само една чиста пътека — такава, че двойка стрелци спокойно можеха да я отбраняват от цяла армия. Дери се усмихна, спомняйки си други времена, други места. Забелязал бе купчина дърва, оставени на открито. Беше прекрасно място да се барикадираш, а после да отстъпиш към къщата. Томас Удчърч беше предпазлив мъж, както и Дери. Предпазливостта и бавните действия неведнъж бяха спасявали живота на двамата.

Дъждът поотслабна, но вятърът още фучеше в дърветата, изпълваше въздуха с листа, които се въртяха и танцуваха като мокри монети. Но той продължаваше да чака, сякаш беше сведен само до ярка точка на концентрация в треперещо тяло. Отбеляза в кои стаи на къщата се движеха сенки и се помъчи да отгатне колко души можеше да очаква ветре.

Без предупреждение изведнъж го прободе болежка, стомахът му се стегна, а тестисите му се свиха. Нищо не беше чул, нищо не беше видял, но се усети, че в тъмното бе заел единственото място, което му даваше добра видимост към входа и основните стаи в къщата. Сърцето му задумка силно, зачуди се дали би могъл изобщо да бяга, след като толкова дълго бе клечал. Наруга се и мислите му се завъртяха със страхотна бързина. Бавно промъкна ръка към тежкия ловджийски нож на кръста си, дръжката беше хлъзгава под пръстите му. Знаеше, че никой не може да го чуе как поема бавно и дълго въздух в този дъжд и вятър. От гордост накара гласа си да звучи с нормален тон, когато се довери на инстинктите си.

— Колко дълго ще чакаш тук навън с мен? — каза той силно.

Убеден бе, че се е досетил правилно, въпреки това едва не подскочи, когато някой се засмя тихо зад него. Дери се напрегна, готов или да побегне, или да се хвърли в онази посока.

— И аз се чудех същото, Дери — рече Томас. — Дяволски студено е, а в къщата има храна и бира. Ако вече си свършил с твоите игри, защо не влезеш?

Дери проклинаше наум.

— Във Франция има няколко души, които биха дали мило и драго да знаят къде съм тази вечер — добави той. Изправи се, а коленете и бедрата му се съпротивляваха. — Трябваше да се уверя, че не си тръгнал с тях.

— Ако бях, досега да си ми изял стрелите. Аз пък трябваше да знам, че си сам по същите причини. И имам неколцина неприятели, Дери.

— С добрите хора като нас винаги е така — отвърна Дери. Макар че вече знаеше къде е застанал Томас, трудно му беше да го различи в тъмнината.

— Аз не съм добър човек, Бруър. А знам, че и ти не си. Мир, стари друже. Слез и подели хляба ми. Ще ти кажа какво ми трябва.

Томас тръгна по сухите листа и потупа Дери по рамото, като продължи надолу към къщата.

— Откъде знаеше, че съм там? — попита го през рамо той.

— Спомних си как обичаше да ловуваш — рече Дери и го последва. — Как дойде толкова наблизо, без да те чуя?

Старият му приятел се засмя в тъмното.

— Както вече отбеляза, Дери, аз съм ловец. Елени или хора, все същото е.

— Не, сериозно. Как го направи?

Двамата мъже прекосиха заедно открития двор, подминавайки купчината с дърва, и приближиха към къщата.

— Използвах вятъра за прикритие, но има и още нещо. Ако имаш свободни двайсетина години, ще те науча.

Стигнаха до вратата и светлината от прозорците позволи на Дери да види лицето на приятеля си за първи път.

— Това е моята земя, Дери — и неговата. Тук не можеш да ми се явиш изневиделица, без да усетя.

— Сигурно не спиш много в такъв случай? — промърмори Дери.

Докато говореха, от дъжда и вятъра изникна висок млад мъж, който носеше наметало, подобно на това на Дери. Без да каже дума, Роуан пое лъка и стрелите на баща си. Оръжията бяха по-добре защитени от мъжете, които ги притежаваха.

— Хубаво ги натрий със смола и провери дали стрелите не са се изкривили — извика Томас, когато синът му се обърна и се отдалечи. В отговор получи сумтене, което го накара да се усмихне.

— Добре изглеждаш — каза Дери съвсем искрено. — Като си фермер, успял си да сложиш малко месо върху кокалите.

— Не се оплаквам. Хайде, дай да се скрием от дъжда. Имам предложение към теб.

С топли кожи на ръцете и плътно загърната около врата Маргарет излезе в скованите от мраз градини. Уедърби Хаус беше първият ѝ дом в Англия, където прекара почти три месеца. Дърветата бяха все още голи, но около корените им вече растяха кокичета и пролетта бе на път. Почти като че ли беше във Франция, та разходката по пътеките разсея малко носталгията ѝ.

Всички местни ферми колеха прасета и осоляваха месо. Маргарет усещаше пушека и знаеше, че покриват мъртвите животни със слама, която палеха, за да ги опърлят. Горчивата миризма изневиделица ѝ докара спомен, толкова зрим, че спря и се загледа. Устата ѝ си спомняше вкуса, когато майка ѝ накара момчетата от конюшнята да смесят прясна кръв със захар, за да се образува паста, почти като мус. Сестра ѝ Йоланда и братята ѝ си поделиха купичка с редкия деликатес и се бореха за лъжицата, сетне някой я изпусна в прахта и те започнаха да топят вътре пръсти, докато кожата и зъбите им се оцветиха в червено.

Почувства как в очите ѝ напират сълзи. Сомюр щеше да е по-тих без нея това лято. Трудно беше да не ѝ липсват пълнените сардини или пилето с резене на майка ѝ, или огромното парче свинско месо, което поставяха пред нея, и се извисяваше като скала насред море от грах, залято обилно със сметана. Англичаните, изглежда, обичаха да варят храната. Още едно нещо, с което трябва да свикне.

Лорд Уилям ѝ вдъхваше успокоение — почти единственото познато лице, откакто напусна дома си. Беше ѝ помогнал да подобри английския си, макар че прекрасно можеше да бъбри на добър френски, ако пожелаеше или пък когато трябваше да ѝ обясни някоя дума. Въпреки това той често отсъстваше, пристигайки на всеки няколко дни с новини за сватбата.

В живота ѝ имаше странна празнина, докато разни високопоставени мъже и жени уреждаха повторната ѝ сватба. Когато корабът акостира на южния бряг на замъка Порчестър, тя се бе надявала самият Хенри да я посрещне. Беше си представяла красив млад крал, който язди до грандиозните руини от Лондон, пристига може би още същата вечер и я взема в обятията си. Вместо това я бяха отвели в Уедърби и очевидно я бяха забравили. Дните и седмиците се изнизваха без никакъв знак от краля, само Съфолк или приятелят му граф Съмърсет, нисък, жилест мъж, който ѝ се беше поклонил толкова ниско, че се бе притеснила дали изобщо някога ще може да се изправи. Усмихна се, като си спомни, че преди да дойде Съмърсет, Дери Бруър ѝ го беше описал като „истинско благородно петле“. Беше научила фразата с удоволствие, а ѝ стана още по-забавно, когато се запозна с графа и видя, че е облечен в яркосиньо и жълто. Харесваше и тримата мъже по различни причини. Дери беше и чаровен, и любезен, и тайно ѝ беше дал торбичка с бонбончета, когато Уилям не гледаше. Беше се раздвоила дали да реагира ядно, че я възприемат като дете, или да се отдаде на удоволствието да смуче лимоново драже, при което стискаше устни от киселината.

Коледа дойде и отмина, като на нейно име пристигнаха странни и пищни подаръци от стотина непознати благородници, използващи случая да ѝ се представят. С Уилям като придружител и закрилник тя бе отишла на бал, за който още си спомняше като за вихрушка от танци и уханен ябълков сайдер. Надяваше се там да види съпруга си, въображението ѝ беше изпълнено с романтични истории, в които кралят се явява и пируващите изведнъж млъкват. Но Хенри не дойде. Започна да се чуди дали изобщо ще се появи.

Вдигна глава, като чу шума от трополенето на пристигаща карета по чакълестата алея от другата страна на къщата. През този ден Уилям го нямаше и я налегнаха притеснения, че ще да е още някоя английска благородница, дошла да я огледа или пък да се уговаря за услуги, за които очевидно си мислеха, че може да им осигури. Беше седяла в неловки срещи със съпругите на разни графове и барони, хапваше кейк със семена, потопени в подправено вино, и се напрягаше да намери нещо, което да каже в отговор на техните въпроси. Най-ужасна от всички беше Сесили, херцогинята на Йорк, жена, толкова висока и самоуверена, че караше Маргарет да се чувства като болнаво дете. Английският ѝ все още беше далеч от гладък, а херцогинята твърдеше, че не знае френски, затова прекара един от най-тежките следобеди в живота си, с далеч повече мълчание, отколкото разговор.

— Пак ще съм болна — промърмори тя на себе си при мисълта за друга такава среща. — Ще бъда… неразположена.

Всъщност, след като пристигна, наистина беше болна известно време. Странната тежка храна може би или пък просто смяната на въздуха я бяха заставили да повръща безпомощно, а учените доктори ѝ забраниха да напуска леглото почти две седмици. Тогава си мислеше, че тази изключителна скука ще я убие, но тихите дни я бяха върнали към странно щастливи спомени, вече полузабравени.

Имаше неясната идея, че една кралица трябва да поддържа краля си, като ласкае и ухажва поддръжниците му, но ако Сесили Йорк беше етикет, нямаше да е лесно да се научи да го следва. Маргарет си спомни сухия, възкисел мирис на жената и потрепери.

Вдигна очи, когато един висок глас извика името ѝ в далечината. Мили боже, пак я търсеха! Виждаше как слугите се движат из къщата и побягна малко по-навътре в градината, за да се скрие от прозорците. Уилям каза, че сватбата ще бъде само след няколко дни. Дошъл бе да ѝ го съобщи със зачервено лице и засмян, гъстата му грива от тъмносива коса бе сресана и блестяща. След връщането му Маргарет щеше да пътува до абатството в Тичфийлд, само на десет мили оттук. Хенри най-сетне щеше да е там и да я чака. Как ѝ се искаше да може да си представи лицето на младия крал при тази среща. В мислите си тя се беше омъжвала за него хиляда пъти и всяка друга подробност ѝ беше ясна без тази.

— Маргарет! — извика някой.

Тя погледна и изведнъж се съживи. Когато гласът се обади отново, почувства как сърцето ѝ развълнувано заби в гърдите ѝ. Прибра полите си и затича обратно към къщата.

Сестра ѝ Йоланда стоеше до градинската врата и я търсеше. Щом я зърна, лицето ѝ просветна и тя хукна срещу нея. Двете се прегърнаха в замръзналата градина с побеляла трева около тях. Йоланда изля цял поток от бърза френска реч, подскачайки на място, докато държеше по-малката си сестра.

— Каква радост да те видя пак! По-висока си станала, заклевам се, а на бузките ти са цъфнали рози. Май че добре ти понася да си в Англия, така мисля.

След като видя, че няма признаци бъбренето ѝ скоро да спре, Маргарет притисна устните ѝ с ръка и това накара и двете да се засмеят.

— Как така си тук, Йоланда? Толкова се радвам, че те виждам. Едва мога да си поема дъх. Но как пристигна? Трябва да ми разкажеш всичко.

— За твоята сватба, Маргарет, естествено! По едно време си мислех, че ще я изпуснем, но тъй или иначе пристигнах. Твоят лорд Уилям изпрати за мен в Сомюр най-красивата покана, която съм виждала. Баща ми се възпротиви, разбира се, но го разсея някакво ново пътуване, което планираше. Нашата мила майка каза, че семейството трябва да е представено, и надделя, благословено да е сърцето ѝ свято. Твоят английски приятел изпрати кораб за мен, така както ти или аз бихме пратили карета. О, и не съм сама! Фредерик е с мен. Той си пуска едни абсурдни бакенбарди. Трябва да му кажеш, че изглеждат ужасно. Стържат ме непрекъснато, не го искам с тях.

Маргарет погледна настрани, изведнъж осъзнавайки колко странно е положението ѝ. Тя се омъжи месеци преди сестра си, но досега още не беше виждала съпруга си. С въпросително изражение се вгледа по-внимателно в Йоланда.

— Ти самата, сестро… цъфтиш. Бременна ли си?

Топлина обля Йоланда и тя се изчерви.

— Надявам се! Правим опити и о, Маргарет, прекрасно е! Първият път беше малко неприятно, но не по-лошо от, да речем, ужилване от пчела. Но после…

— Йоланда! — възкликна сестра ѝ, като почервеня не по-малко от нея. — Не искам да слушам — после спря, замисли се и осъзна, че всъщност иска да чуе, и то много. — Добре, сигурна съм, че Фредерик ей сега ще дойде да те търси. Разказвай всичко, за да знам какво да очаквам. Какво искаш да кажеш с „малко неприятно“?

Йоланда се засмя гърлено, хвана по-малката си сестра под ръка и я поведе по пътеката надалеч от къщата.

Маргарет издиша въздуха, който дори не знаеше, че е стаила. Две малки момченца бяха застанали пред нея, докато влизаше в църквата, синове на някоя благородническа фамилия. Едното все се обръщаше, докато крачеха в ритъм със звуците на органа през тълпата към дъбовия параван и скрития зад него олтар. Момчетата бяха облечени в червено и около ръцете им имаше увити и привързани клонки от сушен розмарин. Тя усещаше миризмата на билката във въздуха. Изглежда, всички правостоящи носеха сухи цветя или пък златни снопове жито, останали от жътвата. Шумоляха, като минаваше край тях, обръщаха се да се усмихнат или да прошепнат някоя дума.

Момчетата и свитата ѝ спряха пред паравана и единствено Йоланда мина заедно с нея, като стисна ръката ѝ, после и тя се отдели и намери мястото си. Маргарет видя Хенри за първи пет. От облекчението направо ѝ се зави свят. Даже през мъглявината на булото виждаше, че не е недъгав, дори нямаше белези. Напротив, Хенри беше красив, с овална глава, тъмни очи и черна коса, която се виеше над ушите му. Носеше проста златна корона и сватбените му одежди почти не бяха украсени — червена туника, завързана на кръста с колан, която стигаше до прасците, а краката му бяха обути в кремави вълнени чорапи. Над всичко това имаше бродирана наметка с шарки, обшити със златни конци, закопчана с тежка брошка на рамото. Видя, че край дясното му бедро виси меч — полирано сребро, гравирано със злато. Ефектът беше на дискретна простота. А после го видя да се усмихва. Изчерви се, защото разбра, че го е зяпала. Хенри се обърна с лице към олтара, а тя продължи да върви, като се насилваше да не бърза.

Звуците на органа се издигаха нагоре и хората бъбреха помежду си; чу се обща въздишка, когато грамадните врати на църквата зад тях се затвориха. Малцина виждаха олтара, но пък бяха свидетели на идването ѝ и се чувстваха доволни.

Зад паравана мястото беше много по-малко. За разлика от основната част на църквата тук имаше столове и Маргарет премина през редове от богато облечени лордове и съпругите им. Един-двама си вееха по навик, макар че беше студено.

Тя почувства как трепери, когато застана до рамото му. По-висок беше от нея, отбеляза със задоволство. Всички страхове, които не бе в състояние да признае дори пред себе си, се изпариха, щом възрастният абат започна да говори нещо на звучен латински.

Едва не подскочи, когато Хенри посегна да вдигне булото ѝ и го заметна назад върху косата ѝ. Тя вдигна очи и той на свой ред я зяпна, изведнъж осъзнавайки, че също не е виждал на живо лицето ѝ преди този ден. Сърцето ѝ заби лудо. Треперенето се засили, но въпреки това сякаш излъчваше толкова топлина, че би могла да сгрее цялата църква. Кралят се усмихна пак и някакъв скрит възел в гърдите и стомаха ѝ се развърза. В очите ѝ заблестяха сълзи и едва виждаше.

Абатът беше строг човек, или поне на нея така ѝ изглеждаше. Гласът му изпълни църквата, когато попита дали има пречки за женитбата им, предишни бракове или кръвно родство. Маргарет видя как Уилям му подаде папското разрешително, завързано със златна панделка. Абатът го взе с поклон, макар да го беше прочел дълго преди това и само формално го погледна, преди да го подаде на един от монасите. Макар да бяха братовчеди, той знаеше, че двамата нямат обща кръв.

Маргарет коленичи след Хенри и стана, като видя, че той се изправи. Службата на латински беше спокоен, монотонен напев, който сякаш се търкаляше над нея и през нея. Вдигна очи и видя как през стъклописите на прозорците нахлуваше цветна светлина и хвърляше шарки по пода край олтара, оцветени в зелено, червено и синьо. Разтвори широко очи, като чу собственото си име. Хенри се бе обърнал към нея и когато тя го погледна озадачено, взе ръката ѝ в своята и с топъл и спокоен глас изрече:

— Взимам те, Маргарет Анжуйска, да те имам и да те подкрепям от този ден нататък, в добро и зло, в богатство и бедност, в болест и здраве, докато смъртта ни раздели, щом Светата църква така е предопределила. Затова ти давам думата си.

С нещо близко до паника тя усети как погледите на английските благородници се спряха върху ѝ, докато се мъчеше да си спомни думите, които трябваше да произнесе. Хенри пое ръката ѝ и я целуна.

— Твой ред е сега, Маргарет — прошепна ѝ.

Нервността я напусна и думите дойдоха.

— Взимам те, Хенри Английски, да те имам и да те подкрепям от този ден нататък, в добро и зло, в богатство и бедност, в болест и здраве, да бъда кротка и покорна, в леглото и в кухнята, докато смъртта ни раздели, щом Светата църква така е предопределила. Затова ти давам думата си. — Тя изрече на един дъх последните думи и изпита огромна радост, че се е справила без грешка. Чу как Уилям се засмива и дори киселият абат се поусмихна.

Маргарет стоеше неподвижна, когато нейният нов съпруг взе лявата ѝ ръка и постави на четвъртия ѝ пръст пръстен с рубин. Пак ѝ се зави свят, все още ѝ беше трудно да поема въздух в стегнатата рокля. И когато абатът ги накара да коленичат и да се смирят, за малко да падне, ако не беше ръката на Хенри да я подкрепи. Върху главите им поставиха чисто бял плат, който се стелеше по гърба ѝ, и за миг тя се почувства сама със съпруга си. Литургията започна и усети как той се обръща към нея, а тя отвърна на погледа му, накланяйки глава въпросително.

— Много си красива — прошепна той. — Уилям ми поръча да ти кажа така, но все едно, това е вярно.

Маргарет започна да му отговаря, но когото той се пресегна и отново взе ръката ѝ в своята, откри, че в отговор плаче неутешимо. Хенри скришом я погледна с недоумение, докато абатът довършваше последната част от службата над сведените им глави.

Изненадата е странно нещо, помисли си Томас. Усещаше я като куп монети в дланта си: тежка и ценна, но нещо, което можеше само веднъж да изразходва. И преди беше виждал френски армии, но те нямаха общо със стройните редове, които маршируваха сега по един главен път в Южен Мен. Войниците, които познаваше от младостта си, бяха нещастни просяци, полумъртви от глад и облечени в парцалите, които са успели да откраднат. В притихналия въздух долавяше френски гласове, които пееха, затова тръсна глава раздразнено. Този звук обиждаше нещо дълбоко в душата му.

Англичаните набираха войниците си от най-бедните части на градове като Нюкасъл, Йорк, Ливърпул и Лондон, от мини и полета, сред чираците, скарали се с майсторите си, които нямаха къде другаде да отидат. Той самият беше доброволец, но имаше много, които са били твърде пияни, за да устоят, когато наборната комисия ги е потупала по главата, минавайки през техните села. Без значение беше как е станало. След като веднъж влезеш вътре, оставаш завинаги, все едно какво си бил планирал за живота си. Разбира се, за мнозина войниклъкът се оказваше голяма хапка и ужасяващи наказания застигаха онези, които се опитваха да избягат. Дори ако дезертьорът успееше да се измъкне в някоя безлунна нощ, у дома всичките му роднини се отказваха от него, мъчейки се да докопат наградата, която им се полагаше, ако предадат войник от кралската армия.

Тъмни мисли налегнаха Томас, когато си спомни първите си месеци на обучение. Беше станал доброволец, когато тегли един заслужен пердах на баща си, след като се бе сдържал от години. Тогава трябваше или да влезе в армията, или го заплашваше явяване пред магистрата, щом като старият глупак се събудеше без предните си зъби. И толкова години след това той единствено съжаляваше, че не го е убил. Баща му беше умрял вече и в наследство от него не получи друго освен неговия буен темперамент, който тлееше под повърхността.

Още в първия ден се запозна с Дери Бруър, когато обучаваха четиристотин млади мъже да маршируват в крак. През този месец дори не видяха оръжие, само безкрайни упражнения за обща подготовка и дишане. Дери беше в състояние да ги надбяга всичките до един и пак да има сили да повали с юмруци някого накрая. Томас поклати глава, разстроен от спомени, които за него се бяха вгорчили. Двамата с Дери едно време бяха приятели, но точно той бе причината да отнемат земята на Удчърч, бе отговорен за дяволската сделка с Анжу и Мен. Каквото и да се случеше оттук нататък, те вече нямаше да са приятели.

Томас погледна към хората си, които чакаха при дърветата. Беше се смял на боядисаната в зелено вълна, дето използваха, като им каза, че тя не е помогнала на стария Робин Худ. Бяха отделили време от упражненията по стрелба, за да комбинират синя сърпица с жълта боя, за да постигнат този наситен цвят. Въпреки това трябваше да признае, че Стрейндж бе прав поне за това. Дори когато се знаеше точно къде са, стрелците се откриваха дяволски трудно, ако се бяха снишили в очакване. Опита се да намери Роуан сред тях. Не беше забелязал признаци на семейно унаследения гняв у него, сигурно бе резултат от майчиното му мляко, а не от оцета и плюнката на собствения му род. А може би щеше да бъде свидетел на тази ярост, когато той започне да убива, както бе станало при него. Още едно нещо, което имаха общо с Дери. И у двамата имаше гняв, който се разрастваше при прояви на насилие. Колкото и силно да удряха, той пак се таеше там, зад очите, сграбчваше с нокти стените на една червена стая, драскаше, за да го пуснат навън. Просто трябваше да го събудиш.

Томас се обърна бавно към редиците от въоръжени мъже, които крачеха или яздеха по пътя, сякаш бяха тръгнали за тържеството на някой светия или пък на пиршество. Французите не пускаха напред съгледвачи, бяха облечени с топли, прилични дрехи и бяха въоръжени с добри пики и мечове. Имаше дори група стрелци с арбалети, които крачеха с готово оръжие, подпряно на раменете им. Томас стисна зъби, отвратен от всички тях.

По-назад различи и френската кралска свита, на прекрасни сиви коне, движещи се в тръс, с ярки украси на главите в червено и синьо. Беше пролет и Анжу бе останал зад гърба им. Всеки мъж там бе прекарал месеци в пиянство, наливайки се с крадено вино. Той се озъби — знаеше, че не могат да го видят. Двете му дузини стрели бяха готови и бе похарчил част от златото, спечелено от вълната и овнешкото, за да постави пера на възможно най-много стрели през дългата зима. Едно беше сигурно — мъжете му нямаше да могат после да си вземат обратно стрелите.

За миг се замисли дали да не остави френския крал да се изравни с него, преди да атакува. Само щеше да помогне на каузата им, ако успееха да прободат със стрела кралското гърло — това би прозвучало из цяла Франция като звън от камбана, щеше да разпространи навсякъде, че Мен ще се бие. Но личната стража на краля можеше да си позволи гръдни плочки от по-дебело желязо. Мнозина носеха и допълнителни пластове кожа и подплатен плат под доспехите. Това тежеше безумно, но пък всички те бяха едри и силни мъже, дето с лекота можеха да се бият въпреки допълнителното тегло.

Томас се поколеба, почувствал още веднъж отговорността и предимството на изненадата. Когато тя отшуми, той ѝ хората му ще са изправени пред една побесняла армия, на която са нарушили удобството и леснината. Армия от стотици конници, които да ги подгонят като лисици из храсталаците и по полята. Беше виждал това да се случва и знаеше каква е горчивата реалност стрелци да бъдат хванати натясно на открито, да не могат да се защитят, преди да ги посекат. Не можеше да допусне това да се случи с Роуан или Стрейндж, или пък Хайбъри, нито с някого от другите, които зависеха от него. Не беше съвсем сигурен кога се превърна във водач на тяхната разностранна група, но дори Хайбъри призна това за негово право, особено след като двамата със Стрейндж почти стигнаха до бой в спор за общите им предци.

Томас се усмихна вътрешно. Хубава вечер прекараха тогава, мъжете му пееха и се смееха край огромния огън в гората. Може би Робин Худ е познавал подобни вечери, когато хората му са се обличали в светлозелени дрехи.

Той взе решение. Кралят трябваше да бъде една от целите им. Ако имаха късмет, само с една стрела всичко можеше да приключи така, както бе започнало, затова не биваше да изпуска шанса. Френската армия си вървеше спокойно, само на двеста ярда от него зад храстите и шубраците, преди дърветата да се отворят и да преминат в обширна гора. При Аженкур Англия пусна в действие шест хиляди мъже, които можеха да улучат цел с размерите на човешка глава от такова разстояние и после да го повторят десет или даже дванайсет пъти в минута. Той караше стрелците на Хайбъри и собствените си ветерани да се упражняват всеки ден, докато могат да преминат неговия личен тест: да стане дясната им ръка толкова силна и голяма, че да успеят да счупят два ореха, поставени в свивката на лакътя.

Томас се изправи бавно в шарената сянка, вдишваше дълго и бавно. В продължение на четвърт миля заедно с него се изправиха още мъже, които почукваха с нервни пръсти по лъковете и стрелите си за късмет. Той вдигна ловджийски рог към устните си и изсвири с дрезгав звук, после го пусна да виси на каишката около врата му и се прицели в първата мишена.

Най-близките френски войници се озърнаха изненадани, щом чуха звука. Томас се вглеждаше в стрелата си, когато един рицар в броня премина през групата с наведени пики, за да види какво става. Някои от тях сочеха в посока дърветата и мъжът обърна коня си, вдигна козирката си и се загледа в зеленината.

Томас не можеше да чете, макар че знаеше как. Отблизо книгите се размазваха пред очите му, но надалеч все още беше запазил зрението на стрелец. Видя как рицарят спира, щом съзря или пък усети нещо.

— Изненада — прошепна Томас. Пусна стрелата и онзи я пое в средата на лицето си, докато се мъчеше да извика. Тя го запрати назад върху задницата на коня и после върху пиките на онези около него.

По цялата линия откъм дърветата полетяха стрели, после пак — в ритъм, който Томас познаваше като собственото си дишане. Затова ги беше упражнявал и упражнявал, докато върховете на пръстите им се подуеха като гроздови зърна. Стрелците му се пресягаха за стрелите, които бяха забучили в черната земя, изваждаха ги, нагласяваха ги и плавно дръпваха тетивата. Плющенето на лъка бе звук, който той обожаваше. Четвърт миля с двеста мъже разположени по нея, които стреляха, без да спират, в гъстите редици отсреща.

Френските войници се скупчиха в паниката си, крещяха безпомощно, докато в тях се забиваше дъжд от стрели. Стотици паднаха или бяха повалени и Томас изкрещя предизвикателно, като видя, че дори хора от собствената стража на краля се поклащат и падат улучени.

Рицарите около краля търпяха удари, както бяха вдигнали щитовете си над крал Шарл, и крещяха команди. Из долината звучаха рогове и Томас видя как хиляда или повече тръгнаха в атака. Френски рицари и въоръжени ездачи пришпориха и силно сритаха конете си, изтеглиха мечове и се впуснаха в галоп към мястото, където редиците на армията им бяха разкъсани — кървава рана, която изглеждаше така, сякаш някой великан бе стъпил сред тях с гигантския си крак.

Томас прати три от ценните си стрели с фиксиран връх към краля, преди да се съсредоточи отново върху мъжете пред него. Пораженията бяха по-големи от това, което дори той бе очаквал, но пък означаваше по-малко мишени, и той видя как десетки стрели минаваха покрай тичащите мъже и пропускаха изцяло целта си.

— Целете се по рицарите и конете! — изрева той към редицата.

Видя как стотина стрелци се обърнаха почти едновременно, търсейки една и съща мишена. Не един рицар, галопиращ на помощ, бе улучван от десетки стрели и падаше тежко ранен или мъртъв още преди да докосне земята. Томас изруга, като видя как кралят размахва ръце на седлото, очевидно жив, макар че благородниците край него имаха кървави петна по доспехите. Започнаха да изтеглят краля назад, притиснат в преса от мъже, но стрелците стреляха ли, стреляха, докато не посегнаха към земята и не напипаха празен въздух.

Томас провери собствения си колчан, както беше свикнал, макар да знаеше, че е изпразнен. Двайсет и четири стрели бяха отишли, както му се струваше, за секунди, а дотогава френската армия приличаше на глупак, който е паднал върху пчелен кошер.

Време беше да бягат. Томас с удоволствие бе наблюдавал хаоса, запаметяваше сцената в главата си. Но време беше, затова с мъка пренасочи вниманието си далеч от врага. Един последен поглед потвърди, че френският крал беше още жив, след като хората му го покриха. Томас усети, че се задъхва, и с мъка пое достатъчно дълбоко въздух, та да може да изсвири с рога.

При този сигнал редицата му от стрелци моментално се разкъса, те загърбиха французите и хукнаха през гората. Още рогове зазвучаха зад тях и Томас отново усети болезнения ужас от това да бъдеш преследван.

Дишаше тежко и шумно, докато се бореше с храсталаците и заобикаляше дърветата, удари рамото си в един клон, когато се опита да се сниши под него, падна, но веднага пак скочи на крака и побягна с пълна скорост. Чуваше пръхтенето на конете, тропота им; после въоръжените рицари достигнаха редицата от дървета и се запровираха през тях.

Отляво видя как един от хората му пада и сякаш от нищото изникна френски рицар, който насочи копие в гърба на мъжа, докато онзи се мъчеше да стане. Томас се стрелна напред, ужасѐн от бързината, с която французите се окопитваха. Отчаяно се надяваше, че рицарят е единственият, дръпнал пред останалите. Ако толкова бързо отвръщаха на атаката, щеше да загуби половината си мъже, преди да стигнат оттатък до ливадите.

Зад себе си чу копита и звънтенето на поводи. Отскочи по инстинкт, като чу глас, който изруга на френски, когато рицарят улучи. Върхът на копието му се наклони надолу и се вряза в земята. Томас не смееше да погледне назад, макар да чу изваждането на меча въпреки шума от собствените си тичащи крака. Сви се в очакване на удара. Пред него гората просветля и той разбра, че е изминал половин миля с бързина, която не бе развивал през живота си.

Излезе на открито, на пролетното слънце и се изправи с лице към цял ред стрелци с вдигнати срещу него лъкове. Бързо се хвърли на земята, а стрелите профучаваха над главата му. После чу как някакъв кон изцвили и както бе залегнал, се обърна за първи път. Видя как преследвачът му с грохот и при пълна скорост се срутва на земята, след като конят под него се строполи с пронизани дробове.

Насили се да стане и да продължи, почервенял и задъхан, и се запрепъва към втората редица стрелци, която бяха подготвили. Благодареше на Бога, че младите мъже бяха по-бързи от него по неравната земя. Падналият рицар започваше да се надига, но Томас извади нова стрела и я пусна във врата му.

Ливадата беше широка, открито пространство с папрат и гъсти трънливи храсти, с няколко дъба около едно езерце. Това бе логичното място, където да се оттеглят хората му, плод на познанията на местните момчета за терена, където като малки бяха играли и ловили риба.

Огледа добре редицата за Роуан и въздъхна облекчено, като го видя сред другите. Бяха загубили няколко човека в лудия бяг през гората, но преди да успее да извика на сина си, дърветата изригнаха, рицари на коне разпиляха клонки и листа във вихрената си атака напред.

Умряха в устрема си, обрулени и смазани още с излизането си на открито. Последният стрелец на Томас се залута сред тях, сред ранените и умиращите. Един или двама бяха убити от свои хора, защото те стреляха по всичко, което се движи.

Томас зачака, мъчейки се да овладее препускащото си сърце. Чуваше трясък и рогове в горичката, но онези, които успяваха да стигнат до тях, ставаха все по-малко и накрая секнаха. Той стоеше там и чакаше. Изненада. Беше я използвал докрай. Французите вече знаеха, че се бият за Мен. Изруга на глас при мисълта, че френският крал бе все още жив. Само една стрела на точното място и щяха всичко да спечелят за един ден, може би дори да спасят фермата и семейството му.

Изчака още, но вече не идваха рицари. Посегна към рога си само за да открие, че го няма — единственото на врата му беше болезнена резка там, където той беше висял. Не си спомняше да се е откъсвал; объркан, разтри червения белег, после пъхна пръсти в устата си и изсвири пронизително.

— Бягайте! — извика и с болка размаха дясната си ръка.

Те се обърнаха веднага, изтърчаха възможно най-бързо към близките дървета. Томас видя как неколцина носеха на ръце другаря си, но други лежаха на земята, кръвта им течеше и крещяха напразно. Затвори очи, макар да чуваше, че го викат.

Джак Кейд се запрепъва, опитвайки се да танцува джига на прекрасната морава. Нямаше луна и единствената светлина на мили наоколо идваше от къщата, която беше подпалил. Както размахваше ръце, изпусна каната, която носеше, и едва не се разплака, когато тя се сцепи точно на две половини, а ценното ѝ съдържание попи в земята. В едната част от счупения глинен съд все още имаше глътка от огнената течност. Той я надигна, изпи последните капки, без дори да забележи, че е разранил устната си на острите ръбове.

Отметна глава и изрева с червендалесто лице към прозорците, които вече отразяваха пламъците, плъпнали към покрива.

— Аз съм един пияница от Кент, да, уелски непрокопсанико! Аз съм всичко, което ти каза, когато за последен път ми нашари гърба. Да, аз съм насилник и син на блудница. И сега съм подпалил къщата ти. Излез и виж какво съм ти приготвил. Вътре ли си, магистрате? Виждаш ли ме тук, навън, дето те чакам? Горещо ли ти става, гаден страхливецо?

Джак захвърли в огъня глинените парчетии и се залюля от усилието. По лицето му обилно се стичаха сълзи и когато зад него притичаха двама мъже, той се обърна с ръмжене, юмруците му — стиснати, а главата — сведена с инстинкта на боксьор.

Първият, дето го хвана, беше с подобна на неговата яка фигура, с бледа, луничава кожа и буйна червена грива и брада.

— Спокойно, Джак! — каза и се опиша да го хване за ръката, когато онзи замаха силно, но напосоки край главата му. — Аз съм Патрик — Пади. Аз съм ти приятел, помниш, нали? За бога, хайде, измъквай се сега. Ако не го сториш, ще те обесят.

Джак изрева диво и се отърси от ръцете му, обърна се пак към къщата.

— Искам да съм тук, когато страхливецът се види принуден да излезе навън — гласът му се извиси в почти неразбираем рев. — Чуваш ли ме, мъничко уелско лайно? Тук съм, навън, и те чакам.

Третият мъж беше слаб, само кокали, с потънали страни и дълги голи ръце. Робърт Екълстоун беше също опърпан и бледен като другите двама, с черни петна от химикали по кожата на ръцете, които изглеждаха като движещи се сенки на светлината на пламъците.

— Вече му даде да разбере, Джак — рече той. — За бога, показа му го достатъчно добре. Това ще гори цяла нощ. Но Пади е прав. Трябва да се махнеш, преди да дойде приставът.

Джак се вкопчи в Екълстоун, преди онзи да е довършил изречението, хвана го за елека и го вдигна във въздуха. В отговор ръката на Екълстоун се шмугна и в миг пред гръкляна на Джак се появи острието на бръснач. Макар и пиян, студеният допир бе достатъчен, за да го накара да застине.

— Вадиш ми нож, а, Роб Екълстоун? На собствения си приятел?

— Ти първи ми посегна, Джак. Пусни ме бавно и ще го накарам да изчезне. Ние сме приятели, Джак. Приятелите не се бият помежду си.

Джак разтвори юмрука, който го държеше, и както бе обещал, Екълстоун сгъна острието и го пъхна отзад под колана си. Тъкмо другият отвори пак уста и всички чуха един и същи звук откъм къщата. Обърнаха се натам като един. Над пукота и свистенето на пламъците се извисиха детски гласове и писъци.

— По дяволите, Джак. Момчетата му са вътре — рече Пади и потърка брадата си. Огледа по-обстойно къщата и забеляза, че целият долен етаж е в пламъци. Прозорците отгоре все още бяха цели, но нямаше как някой да оцелее, ако влезе вътре.

— И аз имах син вчера — изръмжа Джак с блеснали очи. — Преди да го обеси проклетият му Алуин Джъджмънт. Преди този уелски магистрат, дето дори не е от Кент, да го обеси на практика заради едното нищо. Ако аз си бях тук, щях да го освободя.

Пади поклати глава към Роберт Екълстоун.

— Време е да вървим, Роб. Грабвай едната му ръка. Вече ще трябва да тичаме. Утре ще дойдат да ни търсят, ако вече не са тръгнали.

Екълстоун се поглади по брадичката.

— Ако това вътре бяха моите деца, отдавна щях да съм счупил прозорците, за да ги хвърля навън. Защо не го направи досега?

— Може би защото ние тримата стоим тук с ножовете, Роб — отвърна Пади. — Може би магистратът предпочита те да умрат в огъня, отколкото да види малките разпорени, не знам. Хващай го за ръката сега, иначе няма да дойде.

Пади за пореден път сграбчи Джак за ръката и едва не падна, когато онзи се отскубна. Нови сълзи се лееха по саждите и калта, които покриваха кожата му.

Един прозорец избухна над главите им и ги принуди всички да отскочат и да се пазят от хвърчащите стекла. И тримата виждаха ясно магистрата, облечен в мръсна спална роба и с коса, разхвърчала се във всички страни.

— Тук имам три момчета — Алуин Джъджмънт им извика. — Те са невинни. Ще ги поемете ли, ако ги накарам да скочат при вас?

Никой не отговори. Пади погледна настрани към пътя; как му се щеше вече да е стъпил на него и да тича в обратна посока. Екълстоун наблюдаваше Джак, който дишаше тежко, огромен мъж като бик с мозък, замъглен от пиене. Той гледаше побеснял врага над главата си.

— Защо не слезеш тук долу, уелски негоднико? — избълва, люлеейки се на краката си.

— Защото стълбите ми изгоряха, човече! Сега бъди милостив и вземи момчетата ми.

— Те ще кажат на пристава, Джак — промърмори Пади полугласно. — Ако тези момчета оцелеят, те ще ни отведат на бесилото.

Джак направо се задъхваше, застанал там с гневно стиснати юмруци.

— Хвърляй ги долу! — изрева. — Ще получат повече милост, отколкото ти показа на сина ми, проклет да си, Алуин Джъджмънт.

— Даваш ли честната си дума?

— Май ще трябва просто да се довериш на мъжа от Кент, нали, уелски пикльо такъв!

Каквито и съмнения да изпитваше магистратът, те се стопиха при вида на потока черен дим, който вече се изливаше от прозореца над главата му. Той се пъхна обратно в стаята и го чуха как кашля.

— Убеден ли си, Джак? — тихо рече Екълстоун. — Те са достатъчно големи да ни разпознаят. Може би трябва двамата с Пади да изчезнем.

— Не знаех, че вътре има деца, по дяволите. Казаха ми, че магистратът живее сам, че се щура самотен в тая огромна къща, докато по-добри от него трябва да бракониерстват само за да могат да се прехранват някак. Мъже като сина ми Стивън, Господи, моето момче!

Джак направо се сви на две, когато скръбта изригна и го удари. Стенеше, присвит към ботушите си, а от устата му се процеждаше дълга лига, която като нишка се проточи по тревата. Погледна нагоре само когато първото уплашено дете бе избутано със сила над главата му. То отчаяно се държеше за счупеното черчеве и плачеше.

— Скачай, хлапе — Джак изкрещя. — Джак Кейд ще те улови.

— За бога, Джак! — изруга Пади. — Името, човече. Престани да използваш проклетото си име!

Над главите им малкото момче скочи колкото можеше по-надалеч, прелетя по въздуха като движеща се сянка, както бе огрято отзад от пожара. Макар да беше пиян, Джак Кейд го улови с лекота и го постави на тревата.

— Чакай там — мрачно рече той. — Не мърдай оттук или ще ти откъсна проклетите уши.

Пади хвана второто момче, по-малко на възраст от първото. Сложи го още ревящо до първото и двете заедно се втренчиха нагоре.

Най-големият брат закрещя отчаяно, когато насила го избутаха през счупените стъкла. Прозорецът едва го побираше и баща му го тикаше отвътре, кожа и кръв оставаха по ръбовете, докато той с мъка се промуши. Момчето тупна надолу със стон. Джак го грабна във въздуха като че не беше по-тежък от перце.

Още веднъж тримата видяха как главата на магистрата се появи, той погледна надолу със смесица от надежда и гняв.

— Благодаря ти, Джак Кейд, макар че ще гориш в ада за туй, което стори тази вечер, пиян задник такъв.

— Какво? Какво ми говориш ти, сипаничав уелски…

С рев на умиращ бизон Джак се юрна към къщата. Пади и Робърт Екълстоун и двамата протегнаха ръце да го задържат, но той им се изплъзна и с все сила блъсна вратата, падайки вътре върху нея. Над главата му изригнаха пламъци, което принуди другарите му да се оттеглят. Двамината се спогледаха, после погледнаха децата, седнали отчаяни и облещени на тревата.

— Аз не влизам там — рече Пади. — Дори да ми предложат пропуск за рая или несметно богатство.

Двамата с Роб се отдръпнаха на по-хладно и загледаха в ада пред тях.

— Оттам нищо вече няма да излезе — обади се Пади. — Боже милостиви, той все казваше, че иска да умре геройски и ето, намери си го, нали? Спаси момчетата и се върна вътре, за да убие магистрата.

Чуваха как Джак вдига шум и трясък вътре в къщата, макар да не го виждаха сред пламъците. След малко шумовете заглъхнаха и Екълстоун поклати глава.

— Говори се, че търсят работници горе в Линкълн, да строят някакъв мост. Сега за нас тук ще стане твърде горещо — той спря, защото усети, че не е време за такива приказки в момент, когато приятелят му умираше вътре в горящата къща.

— Ами, то и аз може да тръгна с теб на север — отвърна Пади и се обърна към трите момчета, загледани в пожара, който изгори дома им. — Вие тримата сигурно ще разкажете на пристава за нас, а? Без значение, че ви спасихме живота, а, момчета?

По-малките двама поклатиха глави напълно объркани, но най-голямото момче го изгледа свирепо и скочи на крака.

— Ще им кажа — заяви то. Очите му блестяха от сълзи и някаква лудост прозираше в тях. Над главите им баща им закрещя от ужас. — Искам да ви видя на бесилото заради това, което направихте.

— О, Господи, така значи? — възкликна Пади и поклати глава. — Ако бях по-жесток човек, щях да ти прережа гръкляна заради тази глупава заплаха. Повярвай ми, и по-лоши неща съм правил. О, сядай, синко. Няма да те убивам, поне не тази вечер. Не и когато приятелят ми умира, изпълнен със скръб. Знаеш ли защо той дойде тук тази вечер, сине? Защото баща ти обеси сина му тази сутрин. Знаеше ли го? Защото откраднал няколко овце от стадо, наброяващо шестстотин. Това как ще се отрази на праведния ти гняв, а? Неговото момче е мъртво, въпреки това той ви улови, когато падахте.

Най-голямото момче погледна настрани, не можеше повече да издържи на ожесточения поглед на ирландеца. Над тях се чу трясък от падащи предмети и когато вдигнаха очи, една цяла горяща стена се срина. Пади се втурна да защити децата, като в скока си се сблъска с най-големия и го бутна на земята. Екълстоун само отстъпи и остави тухлите, варта и старата слама да се сринат накуп, без да го затрупат. После погледна към мястото, където едрото тяло на ирландеца прислоняваше синовете на магистрата.

— Мек си ти, Пади, това ти е проблемът. Господи, не можеше ли…

Той млъкна със зяпнала с уста, виждайки как Джак се хвърля от една дупка над тях, стиснал в ръцете си нечие тяло.

Двамата се приземиха с грохот и вик, който се изтръгна от гърдите на Джак. Още щом удари земята, той се претърколи и на светлината на огъня всички видяха как от косата и дрехите му се издига пушек. Магистратът се бе проснал като счупена кукла, абсолютно безчувствен, докато Джак се преобърна по гръб и изрева към звездите.

Робърт Екълстоун отиде при него и го загледа стъписано. Забеляза, че ръцете на приятеля му са страшно обгорели и изцапани със сажди. Всяка оголена част от тялото му като че ли бе избила в мехури или бе раздрана. Кейд кашляше и свистеше и едва-едва плюеше, както се бе проснал там.

— Божичко, как боли! — простена той. — Гърлото ми…

Опита се да стане и дъхът му секна от болката на обгорялата му кожа. Извърна очи, сещайки се за езерцето зад градината, с мъка се изправи и се затътри натам.

Пади стана и погледна трите деца, макар че те се бяха втренчили единствено в баща си.

— Той…? — прошепна най-голямото.

— Виждаш как диша, макар че може и да не се събуди след целия този пушек. Виждал съм хора, дето така си отидоха.

В далечината всички чуха цамбурването, когато Джак Кейд или падна, или пък се хвърли в студените води на езерото.

Момчетата се струпаха около баща си, щипеха бузите му и го пляскаха по ръцете. Двамата по-малки пак се разплакаха, а той простена и отвори очи.

— Какво има? — рече.

И преди да успее да продължи, започна да кашля с такава сила, на спазми, които не можеше да спре, че едва ли не пак го доведоха до безсъзнание, а на лицето му докараха виолетов оттенък. Можеше само да шепне на децата си, като потриваше гърлото си с мехуреста ръка, от която върху саждите се процеждаше кръв.

— Как…?

Осъзна, че още двама мъже стояха над синовете му. С огромно усилие Алуин Джъджмънт се надигна на крака. Не можеше съвсем да се изправи и се облегна с длани върху коленете си.

— Къде е Джак Кейд? — задъхано продума той.

— В езерото — отговори Екълстоун. — Той ви спаси, Ваша чест. И улови синовете ви, като така спази обещанието си. Но няма да има никакво значение, нали? Вие ще изпратите вашите пристави и всички ще ни затворят и ще набучат главите ни на кол.

Горящата къща все още пуфтеше, но всички чуха шум от чаткащи копита на пътя, които нощният въздух носеше към тях. Алуин Джъджмънт ги чу в момента, в който Джак Кейд с мъка и стонове се измъкна от езерото.

— Отведи момчетата, Пади — внезапно рече Роб Екълстоун. — Заведи ги край пътя и ги остави там, за да ги намерят неговите хора.

— Сега трябва да бягаме, Роб. Единственият ни шанс е да бягаме като зайци.

Екълстоун поклати глава към стария си приятел.

— Просто ги отведи.

Едрият ирландец предпочете да не спори, като видя изражението му. Подбра ги всичките, а най-големия хвана за врата, когато той започна да се бори и да вика. Пади яко го цапардоса, за да го укроти, и поведе децата през градината, като едновременно ги носеше и ги влачеше.

Магистратът го наблюдаваше зорко.

— Мога да ви обещая да ви оставя на свобода — рече.

Екълстоун поклати глава; очите му блестяха на светлината на пламъците.

— Не бих повярвал и дума, Ваша чест. Срещал съм мнозина като вас, нали разбирате? Така или иначе аз и моите приятели ще виснем на бесилото, ами по-добре първо да свърша едно добро дело.

Алуин Джъджмънт тъкмо да отвори уста, за да отвърне, и Екълстоун приближи с бръснач в дясната си ръка. С един замах разразя напречно гърлото му и почака само миг, за да се увери, преди да се отдалечи.

Джак Кейд се тътрузеше през градината, когато видя как приятелят му закла магистрата. Опита се да вика, но гърлото му беше толкова раздразнено и подуто, че изкара само съскащ въздух. Екълстоун стигна до него и Джак успя само да отпусне подгизналото си тяло върху него. После двамата се отдалечиха от горящата къща.

— Пади? — изсумтя Джак и потрепери.

— Той ще си намери пътя, Джак; не се притеснявай за това огромно копеле. Да го убиеш е точно толкова трудно, колкото и теб. Господи, Джак! Ама наистина си помислих, че си си отишъл.

— И… аз… тъй помислих — простена Джак. — Хубаво, че го уби. Добър човек.

— Не съм добър, Джак, ти го знаеш. Но съм гневен. Не биваше да осъжда момчето ти, затова си плати. А сега накъде?

Джак Кейд задиша тежко и учестено и с мъка му отговори.

— Къщата… на… палача. Ще я… подпалим.

Двамата мъже се запрепъваха в тъмното, оставяйки след себе си горящата къща и мъртвия магистрат.

Томас Удчърч излезе на зеления склон, готов за стрелба с лъка. Имаше дузина стрели в колчана и една на тетивата, докато се промъкваше към рицарите, заклещени в битката. С всяка негова стъпка шумът се удвояваше и накрая трясъкът и стърженето на метал в метал проглушиха ушите му. За него това беше стара музика, песен, която познаваше от най-ранните си спомени, като полузабравения напев на приспивна песен. Той се усмихна при тази мисъл, стана му забавно от собствените му фантазии, докато крачеше надолу по хълма. Странно нещо беше съзнанието.

Френските рицари се биеха с все сила с малката, обградена от всички страни групичка на Хайбъри. Ожесточение, каквото те познаваха най-добре, срещу хора, които държаха на честта. Всеки, който се юрнеше иззад дърветата с предизвикателен рев напред, виждаше мелето на битката и насилваше уморения си кон в последен галоп срещу въоръжените английски конници. Хвърляха и чупеха копията си във войниците на Хайбъри, стига да ги достигнеха, после надигаха брадви или изтегляха мечове с широки остриета за първия поразяващ удар.

На двеста ярда от тях, сред зеленината, Томас стоеше сам и гледаше свирепата битка, докато забучваше стрелите си в меката земя на еднакво разстояние една от друга. Остана така още миг, разкърши рамене, почувствал умората в мускулите си.

— Добре, вижте сега какво имам за вас — промърмори той.

Хората на Хайбъри бяха пръснати сред французите и, както доспехите на всички бяха опръскани с кръв и кал, трудно бе човек да е сигурен кой кой е.

Томас пое бавно и дълбоко въздух и издърпа тетивата, опиянен от силата на ръката и на рамото си, щом опря с юмрук в скулата си. Някои предпочитаха да държат стрелата между двата пръста. Но на него винаги му се бе струвало, че ниското хващане е по-естествено, тъй че оперената стрела да докосва най-горния пръст. После само трябваше да разтвори ръката си леко, все едно дишаше. От двеста ярда разстояние можеше достатъчно добре да се прицели.

Лъкът проскърца, когато пусна стрелата и тя със свистене се заби в гърба на рицаря, който се нахвърляше върху Хайбъри. Задните плочки никога не бяха толкова дебели колкото бронята на гърдите. Томас знаеше, че е почти въпрос на чест, тъй че ако един рицар се обърнеше да бяга, той щеше да е по-уязвим в това положение, а не по-малко. Втвърденият връх проби право навътре, като изтръгна перата така, че те избухнаха в малко бяло облаче.

Рицарят изпищя и падна възнак; остави пролука, тъй че Хайбъри успя да види къде е застанал Томас. Брадатият лорд се разсмя. Томас ясно чуваше звука, когато пак наведе лъка си и започна онзи смъртоносен ритъм, който бе познавал през целия си живот.

Имаше само дванайсет стрели, като броим и онези, които му даде Роуан. Трябваше да се насили да кара по-бавно, да бъде внимателен с всеки изстрел. С първите четири уби хората, които притискаха Хайбъри, и така спечели на благородника малко място за дишане. Томас дочуваше разгневени крясъци откъм редиците на френските рицари отзад; те се въртяха на седлата и се оглеждаха през процепите на шлемовете, за да разберат откъде идват стрелите. Усети как устата му пресъхна; засмука зъбите си и запрати още две стрели. Видя как те удариха като с чук онези от рицарите, които не бяха видели заплахата, нито пък мъжа, който ги уби.

С крайчеца на окото си Томас мерна сребристите брони, които летяха към него. Знаеше, че бързо ще дойдат със спуснати копия да го повалят. Той стъпи разкрачен, за да пази равновесие, прицелваше се и пускаше стрелите си. Още мъже паднаха и Хайбъри реагира, използвайки божия дар, който имаше — ревеше с пълен глас заповеди на малкото си останали войници. Един френски рицар се спусна в галоп към него, вдигнал високо боздуган с метални пъпки, готов да разбие главата му, както беше незащитена. Томас го повали с един изстрел, дори без много да се прицелва. Стрелата потъна под вдигнатата му ръка и боздуганът изпадна от станалите в миг бездейни пръсти. Хайбъри вдигна меча си и го удари по врата със свирепо злорадство.

От височината на седлото Хайбъри виждаше самотната фигура, застанала на зелената трева само с още няколко стрели в запас. Макар отдалеч Томас да изглеждаше дребен, Хайбъри за миг си представи какво би било да е сам срещу този мрачен стрелец. Преглътна с пресъхнало гърло. Един-единствен мъж беше поел ужасна отговорност, но сега благородникът виждаше как цяла редица от рицари галопираше с все сила към него. Те мразеха английските стрелци, мразеха ги като дявола. Ненавиждаха факта, че обикновени мъже могат да владеят такова мощно оръжие и смеят да го използват без чест на бойното поле. Повече от всички други французите отдавна познаваха звука от тези лъкове, дето ги избиваха из бойните полета. Някои дори се отдръпнаха от бойците на Хайбъри, яростно обхванати от желанието първо да убият стрелеца.

Хайбъри обърна коня си с едно рязко дръпване на юздите, изведнъж почувствал рани и травми, които досега не бе забелязал. Дърветата бяха чак нагоре по хълма и той заби шпори, от което прясна кръв потече по хълбоците на коня му.

— Назад, момчета! Назад към дърветата сега — извика той.

Пришпори нагоре по хълма, като се опита да погледне назад, за да види края. Мъжете му идваха зад него, задъхани, побеснели, натежали в доспехите си. Някои бяха твърде уморени, твърде бавни. Бяха обградени от французите и не можеха да се защитават от такава многочислена армия. Боздуганите удряха по броните им и правеха огромни пробойни, като чупеха костите отдолу. Брадвите оставяха назъбени отвърстия в метала, откъдето изтичаше кръв, хората издъхваха над пускащите пара коне.

Далеч отвъд зеленото поле, Томас се пресегна за стрела и пръстите му напипаха празен въздух. Вдигна очи и видя двама френски рицари да препускат към него с копия, насочени към гърдите му. Не знаеше дали е направил достатъчно. Вдигна глава. Обзет от мрачен гняв, мъчейки се да преглътне страха, когато шумът от техния гръм ги заля и изпълни света.

Слънцето сякаш засия по-силно, докато стоеше така, че можеше да различи всяка подробност по конете и мъжете, които идваха устремно, за да го убият. Зачуди се дали да не захвърли в лицето на първия, който го достигне, лъка си и евентуално така да накара коня му да се вдигне на задни крака или да се завърти. Но ръката му отказваше да се раздели с оръжието и той стоеше там на открито, като беше съвсем наясно, че няма никакво значение дали ще остане, или ще бяга.

Уилям дьо ла Пул се изкачваше по спираловидните дървени стълби към стаята над тях. Помещението беше спартанско за човек, който властваше над целия престижен гарнизон на Кале. Малка масичка гледаше над оловносивото море през тесните пролуки в каменните стени. Той виждаше белите зайчета на вълните в далечината и чуваше неизменните крясъци на чайките, които кръжаха и се рееха на вятъра, дето бръснеше брега. В стаята беше много студено, независимо от огъня, запален в камината.

Херцогът на Йорк стана от мястото си, щом Уилям влезе, и двамата се здрависаха набързо, преди Йорк да му посочи с ръка къде да седне, след което сам се настани. На лицето му се четеше саркастично изражение, докато отпускаше ръце върху колана си и се облягаше назад.

— Как да се обръщам сега към теб, Уилям? Толкова много нови титли ти даде кралят. Адмирал на флота, нали? Секретар на краля? Граф на Пембрук? Или може би херцог на Съфолк, а, равен на моя ранг вече? Как бързо се издигна! Като пресен хляб във фурна. Трудно мога да си представя каква услуга за Короната може да е била толкова ценна, че да ти спечели всички тия награди.

Уилям го гледаше втренчено и хладнокръвно, без да обръща внимание на присмехулния тон.

— Предполагам, знаеш, че съм изпратен тук, за да поема поста ти, Ричард? Искаш ли да видиш кралската заповед?

Йорк махна пренебрежително с ръка.

— Още нещо, което Дери Бруър измайстори, нали? Убеден съм, не всичко е изрядно. Остави я на слугата ми, когато излизаш, Уилям, ако това е всичко, което имаш да кажеш.

Замислено и много внимателно Уилям извади свитъка от една олющена кожена торба и го побутна през масата. Без да ще, Ричард Йорк погледна масивния печат с кисел вид.

— Крал Хенри го запечата със собствената си ръка в мое присъствие, милорд. Влиза в действие при пристигането ми в Кале. Дали ще решиш да го прочетеш сега или не, с това си освободен от длъжността си тук.

Уилям се смръщи на собствения си тон. Херцогът на Йорк губеше най-ценното си притежание. Със сигурност в такъв момент той трябваше да прояви благосклонност. Погледна през прозореца към чайките и морето, към вълните от метално сиво и бяло и към Англия, само на двайсет мили оттук. В ясен ден знаеше, че брегът се вижда от Кале, постоянно напомняне за дома на онзи, който стоеше в кулата и управляваше от името на краля.

— Съжалявам… че трябва да съм преносителят на такава новина, Ричард — добави той.

За негова изненада Йорк изведнъж се разсмя буйно и започна да бие с длани по масата, докато се тресеше и давеше от смях.

— О, Уилям, съжалявам, но това твое сериозно изражение, погребалната ти физиономия! Нима смяташ, че това ме е довършило?

— Не знам какво да мисля, Ричард — сопна се Уилям. — Армията си седи в Кале и не помръдва, докато поданиците на краля биват изхвърляни по пътищата на Анжу и Мен. Ти какво си очаквал, ако не да те уволнят от поста ти? Господ ми е свидетел, че бих предпочел да не те видя посрамен по този начин, но кралят е този, който заповядва, и ето ме тук. Не разбирам защо си толкова развеселен. И все още се смееш! Да не би да си полудял?

Йорк с мъка се овладя.

— О, Уилям, ти винаги ще бъдеш играчка в ръцете на другите, знаеш ли това? Ако изобщо някога е имало чаша с отрова, ето я. Какво ще направиш с войниците ми в Кале? Ще ги изпратиш да се бият ли? Ще им дадеш ролята на бавачка на всички английски отрепки, които се връщат у дома? Те няма да ти благодарят за това. Поне чул ли си за бунтовете в Англия, или ушите ти са заглъхнали от всичките нови титли? Казвам ти само едно — този свитък не ти прави услуга, независимо какво пише вътре. Пожелавам ти късмет в Кале, Уилям. Ще имаш нужда от него, и от повече дори.

С рязък жест Йорк счупи восъчния печат и разви свитъка. Прегледа го набързо и сви рамене, докато четеше.

— Лорд-лейтенантът на Ирландия, човекът на краля там? Не по-лошо от кое да е друго място, за да гледаш как всичко това рухва, Уилям, не мислиш ли? Може би бих предпочел някъде на по-топло, но пък нали имам един малък имот там на север. Да, никак не е зле.

Той стана, пъхна свитъка в туниката си и протегна дясната си ръка.

— Чух, че в Мен се бият, Уилям. Ще откриеш, че в лицето на Дженкинс там имам добър служител. Той раздава пари, за да съм добре информиран. Ще му кажа, че ти си новият му господар във Франция. Е, добре. Поздрави на съпругата ти. Пожелавам ти късмет.

Уилям се надигна бавно, взе предложената десница в своята и я разтърси. Дланта на Йорк беше твърда и суха. Уилям поклати глава, смаян от избухливите му настроения.

— Моите почитания на херцогиня Сесили, Ричард. Тя май ще ражда?

Ричард се усмихна.

— Съвсем скоро. Започнала е да смуче парченца въглен, не е ли изумително? Може би детето ще се роди в Ламанша, след като си тръгваме веднага. Или пък в Ирландско море, кой знае? Сол и сажди в жилите му и с кръвта на Плантагенетите. Ще бъде добро знамение, Уилям. Ако Господ отреди и двамата да оцелеят.

Уилям сведе глава и пред кратката молитва, но Йорк го стресна със силно пляскане по рамото.

— Сигурно ще искаш сега да се захванеш с работата си, Уилям? Винаги поддържам готов кораб и екипаж на разположение на главнокомандващия гарнизона. Надявам се, че няма да възразиш, ако го заведа обратно вкъщи? — той почака, а Уилям дьо ла Пол поклати глава. — Добър човек. Е, повече няма да те притеснявам.

Херцогът се запъти към стълбите, които водеха надолу, и остави Уилям сам във високата кула с чайките, крещящи над главата му.

Уилям дьо ла Пул крачеше нагоре-надолу и ръцете му трепереха, както бяха сключени зад гърба му. Чайките кряскаха около крепостта, шумотевица, която бе започнала да му звучи присмехулно. Цялата сутрин бе крещял заповеди към безобидните си подчинени, но с напредването на следобеда гласът му стана по-тих и го обзе някакво опасно спокойствие.

Последният вестоносец, който стигна до него, бе коленичил на дървения под със сведена глава, очевидно воден от инстинкта му за самосъхранение.

— Милорд, не ми бе предадено устно съобщение, което да придружава пакета.

— Тогава използвай ума си — изръмжа Уилям. — Кажи ми защо няма подкрепления, готови да пресекат до Кале, когато силите ми са недостатъчни и френската армия нахлува в английска Нормандия.

— Бихте искали да ви представя моите догадки ли, милорд? — отвърна слугата объркан. Уилям само го изгледа сърдито, а младият мъж преглътна и продължи да пелтечи. — Вярвам, че в момента ги сформират, милорд, готвят ги да тръгнат на юг. Видях цяла флотилия кораби в пристанището, когато напусках Дувър. Дочух, че някои от войниците на Короната са били изпратени да потушат бунтовете, милорд. Имало е убийства и размирици в Мейдстоун. Може би…

— Достатъчно, достатъчно — рече Уилям и разтри слепоочията си с разперени пръсти. — Не ми каза нищо повече от това, което мога да чуя във всяка кръчма. Имам писма, които веднага трябва да се отнесат у дома. Взимай ги и тръгвай, Господ да те пази.

Младият вестоносец изпита облекчение, че го освобождават, и възможно най-бързо напусна херцога. Уилям седеше на масата на Йорк и кипеше от гняв. След едва няколко седмици като командващ вече разбираше думите на предшественика си малко по-добре. Франция се разпадаше и не беше чудно, че Ричард Йорк бе приел новината за уволнението си с такава радост и тайнственост.

Как му се искаше Дери да е там. Независимо от сарказма и горчивината му, той сигурно щеше да даде някакви предложения или пък поне по-точна информация от слугите. Без неговите съвети Уилям се чувстваше в безтегловност, смазан под бремето на очакванията, които бяха съсредоточени върху него. Като командващ на английските сили във Франция от него се изискваше да отблъсква всякаква намеса от страна на френския двор. Погледът му се отплесна към географските карти на масата, обсипани с малки оловни фигурки. Картината беше непълна, наясно бе с това. Войниците и кавалерията се движеха по-бързо, отколкото вестите, които го застигаха, затова късите метални парчета винаги бяха не където трябва. Въпреки това, ако дори само половината от съобщенията бяха верни, френският крал бе навлязъл в Нормандия, крехкият и трудно спечелен мир бе прекъснат насилствено, сякаш никога не се бяха споразумявали.

Уилям стисна юмруци и продължи да крачи. В Нормандия той имаше не повече от три хиляди въоръжени мъже и може би хиляда стрелци. За мирно време това беше голяма и скъпа за поддръжка сила, но за война? Да имаха някой войнствен крал да ги предвожда, може би пак биха били достатъчни. С Едуард от Креси или Хенри от Аженкур начело той беше почти убеден, че можеха да обърнат французите в бягство, унижени и разгромени. Вгледа се жадно в картите, като че те съдържаха самата тайна на живота. Трябваше да иде на бойното поле, няма как. Трябваше да се бие. Единственият му шанс беше да спре французите в настъпление, преди да почукат на вратите на Руан или, Господ да му прости, на самия Кале.

Започна да се колебае и прехапа устни. Би могъл да евакуира Руан и да спаси живота на стотици английски поданици, преди французите да го нападнат. Ако изобщо приемеше невероятния вариант, в който да се бие срещу такава многочислена армия, би могъл да се посвети на защитата на Кале. Поне можеше да спечели достатъчно време и пространство, за да позволи на поданиците на краля да избегнат затварящия се капан. Преглътна нервно при тази мисъл. Всичките му възможности бяха ужасяващи. Всяка една от тях водеше до бедствие.

— Дяволите да го вземат — промърмори той, — нужни са ми шест хиляди воини.

Излая нещо като кратък смях и наду бузи. Ако седнеше да си мечтае за армия, която нямаше как да има, по-добре направо да си бе поискал шейсет хиляди. Изпрати молба както до Дери Бруър, така и до крал Хенри, но, изглежда, бежанците, които се връщаха у дома от Анжу и Мен, бяха донесли със себе си и заразния си страх. Силите на краля бяха впрегнати да пазят мира у дома. Във Франция оставиха Уилям с твърде малко хора. Това го вбесяваше. Докато английският двор успее да схване величината на тази опасност, смяташе, че ще изгубят Нормандия.

Уилям избърса потта от челото си. Кале беше прекрасна брегова крепост, с двоен ров и масивни стени, които в основата си бяха дебели осемнайсет фута. Както бе построена на морския бряг и снабдявана по море, никога не можеха да я заставят да се предаде заради глад. Въпреки това преди един век крал Едуард я беше губил. Пак можеше да бъде завладяна, с много войници и масивни обсадни оръжия, с които да я атакуват.

— Как мога да ги спра? — попиша той на глас.

Щом чуха гласа му, двама прислужници дотърчаха, за да видят дали командирът има нови заповеди. Тръгна да ги отпраща с ръка, после реши друго.

— Изпратете нареждания до барон Олтън. Да приготвя гарнизона за поход.

Слугите изчезнаха на бегом и Уилям се втренчи в морето.

— Дано Исус ни спаси — прошепна той. — И преди е ставало. Значи пак може да стане.

Числеността не е всичко, добре знаеше това. Английските крале почти винаги са предвождали по-малки армии от французите, когато са влизали в битка с тях. Той разтърси глава и гъстата му коса се замята напред-назад. Това бе затруднението пред него. Хората в Англия очакваха тяхната армия да победи французите, без значение колко е голяма и къде се бие. Ако не успееше да защити Нормандия след хаоса в Мен и Анжу… Той потрепери. Имаше само още една английска територия във Франция — Гаскония на югозапад. Щяха да я погълнат само за един сезон, ако френската кампания се окажеше успешна. Уилям стисна юмрук и удари с него по масата, тъй че оловните парчета се пръснаха и изпопадаха. Беше загубил собствените си баща и брат в битки с французите. Всеки благороднически род бе дал жертви, въпреки това бяха запазили и разширили френските територии. Всички ще презират мъж, който не може да задържи онова, което са спечелили с кръв.

Сега разбра смисъла на „отровната чаша“, която Йорк му описа в кратката им среща. Макар да не вярваше, че дори той е предвиждал внезапното нахлуване на френските войски в Нормандия. Уилям въздъхна нещастно и разтри с две ръце лицето си. Нямаше друг избор, освен да се изправи срещу френския крал в бой и да се надява на помощ свише за изхода. Не можеше да избере бедствието, а само да се остави да му го докарат насилствено.

Извика личната си прислуга, трима предани млади мъже.

— Донесете ми доспехите, момчета — каза им, без да вдига поглед от картите. — Изглежда, ще влизаме във война.

Те нададоха радостни възгласи, изхвръкнаха от помещението и се отправиха към оръжейната за личното му снаряжение. То щеше да е добре смазано и поддържано, готово да обгърне тялото му с желязо. Уилям се загледа подире им и усети, че се усмихва, докато те крещяха новината на другите — така един неравен възглас започна да се разнася из крепостта Кале. Независимо от мрачното му настроение беше доволен от техния ентусиазъм и вярата им в него. Не го споделяше, но пък и не можеше да откаже чашата, която му бяха поднесли.

Град Руан бе разположен на около стотина мили южно и западно от Кале. В нормални времена Уилям би го сметнал за крепост. Като столица на английска Нормандия градът бе свидетел на редица английски победи, включително и на екзекуцията на Жана д’Арк след нейното въстание. Уилям бе яздил на юг към града с армията си през земи, които с лекота можеха да бъдат английски ферми в Кент или Съсекс, толкова му бяха познати. Бе пресякъл Сена, като стигна до Руан в една студена сутрин преди три дни. Утринният скреж хрущеше под копитата на жребеца му.

Градът стана безмълвен свидетел на пристигането му, огромните порти бяха плътно затворени. Уилям се загледа в десетките тела с примки на вратовете, които се поклащаха на вятъра, овесени по стените. Почти сто тела се люлееха и скрибуцаха, много от тях все още носеха видими белези от насилие или пък бяха покрити с тъмнокафяви петна от засъхнала кръв. Уилям се прекръсти при тази гледка и каза кратка молитва за душите на добродетелните хора, които нямаха вина за друго престъпление, освен че са били родени тук.

Хората в Руан знаеха, че френският крал е тръгнал на поход и черпеха кураж от тази вест. Уилям се разтресе от гняв само като си помисли за изнасилванията и убийствата, които трябва да са ставали между стените на този град. В Руан бяха живели стотици английски семейства. И преди беше виждал да падат градове и спомените от това бяха сред най-грозните неща, на които бе ставал свидетел. Помисли си, че всъщност обесените са извадили късмет.

След като нямаше достъп до ресурсите на града, се наложи да разчита на доставки от Кале, като охраняваше пътищата и губеше страшно ценни мъже, за да гарантира сигурността на каруците с товари. Поне вода имаше. Руан бе заобиколен от Сена, почти изцяло опасан от огромен завой на реката, която се врязваше в богатата почва на провинцията. Армията му я прекоси върху каменни мостове, после построи лагера си в откритите поля на юг от града. Обърнаха гръб на Руан и започнаха да забиват в земята остри дървени пръти, за да защитават позицията си от кавалерийска атака. Повечето от хората му използваха защитата на тежки дървени щитове, за да доближат до притихналия град и да удрят по вратите с масивни греди и железни гвоздеи, дълги колкото човешка ръка. Уилям просто се надяваше да може да отмъсти на онези вътре за нещата, които бяха сторили.

Шпионите идваха с донесения всеки ден, едно от друго по-лоши. Уилям беше убеден, че френският крал няма как да скрие присъствието на толкова много обучени войници. Половината от армията, пред която щяха да се изправят, щяха да са селяни, свикани за тази задача, а такива мъже не се бяха представяли добре в миналото срещу английската армия. Това беше малка искра надежда, но нямаше какво друго да поддържа духа му с Руан зад гърба му.

На фона на открития пейзаж дори и армиите изглеждаха като джуджета, тъй че мина почти месец след пристигането му, когато Уилям за пръв път видя войници в далечината. С десетина от старшите му барони яхнаха конете, за да ги приближат и да разгледат врага. Онова, което видяха, не беше приятно никому.

Явно шпионите не бяха преувеличили. Хиляди и хиляди вървяха към града и реката. Уилям забеляза цели блокове кавалерия и въоръжени рицари, както и очакваните формирования от пиконосци, особено предпочитани от френския крал. От височината на малкия хълм той ги гледаше как прииждат, като през цялото време броеше и смяташе, наблюдаваше как се движат. Скоро видя и втора група от многоцветни щитове и знамена, които се вееха на вятъра. Кралската свита от благородници бе дошла на фронта. От разстояние повече от миля Уилям видя как един млад глупак накара коня си да се изправи на задни крака, като предните ритаха във въздуха. После Уилям направи равносметка на позициите си и с нежелание взе решението да задържи мостовете над Сена отворени, иначе хората му можеха да попаднат в капан, с града от другата страна, сами между двете сили.

Той се обърна на седлото и забеляза как барон Алтън се взира в далечината.

— Какво мислиш, Дейвид? — попита го.

Старшият му командир красноречиво сви рамене.

— Мисля, че са много — отвърна той. — Може да ни свършат стрелите, преди да ги убием всичките.

Уилям се засмя, както се очакваше от него, макар че шегата изобщо не го трогна. Не беше виждал толкова много френски бойници накуп още от битката за Пате преди двайсет години. Почувства се стар, като осъзна колко време е минало, но все още помнеше трагедията — как колеха английските стрелци след това. Каза си, че няма да прави същите грешки, и не се сдържа да погледне назад през рамо към мястото, където стрелците му с лък бяха подготвили площадката си за убиване. Докато пехотинците му държаха центъра, нищо живо не би могло да ги достигне. Тръсна глава; как му се искаше да е по-самоуверен! Щеше да се бие срещу силна защита, защото знаеше как да го стори. Поне за това можеше да благодари на френския крал — че не спря и не го принуди да нападне. Крал Шарл сигурно е изпълнен с увереност, но пък при такава численост имаше всички основания за това.

— Достатъчно видях тук — отсече Уилям. — Смятам да се прибираме при хората си. Милорди, джентълмени, след мен.

Още докато говореше, обърна коня си и всички се запътиха в тръс обратно към английските позиции. Уилям се насили да язди, без да се обръща, макар да усещаше, че врагът идва зад него.

Щом пресякоха мястото със заострените колове, той направи знак с ръка на двама херцози и петима барони да се върнат на позициите си. Всеки от тях командваше стотици въоръжени мъже, корави воини, стегнати в яка броня под туниките си. Бяха оставили конете си зад реката, макар че Уилям все още се терзаеше за онова, което наричаше път за бягство. Знаеше, че подобна мисъл не действаше благоприятно на стрелците. Те нямаха коне. Отново си спомни как при Пате конниците бяха отстъпили, оставяйки беззащитните стрелци на заколение. Закле се това да не се случва отново, но все пак конете бяха там — многохилядно стадо, готово да отлети в отстъпление, ако нещата тръгнат на зле.

Докато френската армия настъпваше, Уилям още веднъж мина на кон по редиците, размени по няколко думи със старейшините, обсъждайки позициите. Що се отнасяше до защитата на речната долина, нямаше какво друго да правят, освен да чакат, затова той пиеше по глътка вода от манерката си, докато французите приближаваха все повече. След време зае мястото си в центъра, един от малкото на кон насред пешаците с мечове и щитове. Кавалерията му държеше десния фланг, но нямаше да напада, освен ако самият френски крал не се появеше или пък французите не обърнеха в бяг. Той преглътна с пресъхнало гърло при вида на многолюдната армия, която идеше да го унищожи, съмняваше се, че ще доживее да види подобно нещо, не и днес.

Разстоянието се скъсяваше и вече можеше да види полевите укрития, които кралските арбалетни стрелци носеха. На всяко от тежките дървени съоръжения му трябваха поне трима души, за да го придвижват на колелата му, но то би осигурило заслон дори срещу дъжда от стрели, с който англичаните можеха да ги посрещнат. Смръщи се при вида на колоните, които се влачеха напред с укритията пред тях като брониран шлем. Виждаше и френски барони, които яздеха редом с тях и бълваха заповеди. Движат се с неотклонна целенасоченост, помисли си, макар че пак би заложил на своите стрелци с дълъг лък срещу тях. Неговите стрелци също имаха дървени укрития, които можеха да вдигат или спускат, за да се предпазват от лавината от стрели или пък камъни, изстреляни с прашка. Той благодареше на Бога, че няма обсадни машини или топове във френската армия. Всичко, което беше чувал, говореше, че това е малко вероятно, но все пак чувстваше облекчение. Французите се придвижваха бързо, настървени да превземат Нормандия, преди да е свършило лятото. Тежките военни машини щяха да пристигнат след тях, готови за предстоящите обсади. Дотогава най-мощното оръжие на бойното поле бяха английските дълги лъкове.

В центъра на французите яздеше кавалерията в компактна маса. Уилям почти се усмихна, като я видя — като човек, влизал в битка повече пъти, отколкото можеше да си спомни. Лесно можеше да си представи подхвърлените реплики и твърде силния им, нервен смях, докато наближаваха английските позиции. Отправи кратка молитва към своя светия покровител и към Девата, после спусна забралото на шлема, като така ограничи полезрението си само до една пролука от светлина.

— Стрелци, готови! — изрева над цялото поле.

Видя как френските стрелци с арбалет подредиха дървените укрития в една линия, създавайки възможно най-добра защита. Ако искаха да стигнат до английските позиции, вражеските рицари трябваше да изоставят прикритията си. Оголи зъби и чу собственото си дишане, което отекваше в шлема. Щеше да спре френския крал преди Руан. Просто трябваше.

Долавяше заповедите, които се крещяха в далечината, тънки звуци, носени от вятъра. Вражеските пиконосци спряха и централната кавалерия дръпна юздите. Двете армии се изправиха една срещу друга, френската почти пет пъти по-голяма от неговата, същинско море от желязо и щитове. Уилям се прекръсти, когато редовете от стрелци на арбалет тръгнаха напред. Каква благословия, че нямаха обхвата на собствените му стрелци. За да приближат достатъчно, че да могат да убиват, те трябваше да влязат в обсега на тиковите лъкове. Неговите стрелци, в свободни туники и клинове, бяха в приповдигнато настроение, докато ги чакаха да сторят точно това.

Последните двеста ярда бяха известни сред французите под името „дяволската ръка“. Уилям бе чул този термин преди години и сега пак се сети за него, докато стрелците с арбалети вървяха напред с оръжието на рамо, все още твърде далеч, за да достигнат позициите на англичаните. Не можеха да тичат, защото заедно със себе си бутаха и полевите укрития на колела. Онези, които се втурваха напред, бяха плащали за това в миналите битки. Затова трябваше да ходят последната една осма миля, съзнавайки твърде добре, че са в обхвата на английските стрелци.

Уилям вдигна ръка и рязко я свали. В отговор хиляди стрели литнаха във въздуха като една, после отново и отново. Нито за миг не беше загубил страхопочитанието си към точността на тези мъже, които бяха тренирали своя занаят в продължение на двайсет години. Знаеше, че бронираните му рицари ги презираха и гледаха на тях като на мъже, които убиват като страхливци. Въпреки това тези стрелци отдаваха точно толкова от живота си, за да изградят уменията и силата си, колкото всеки друг професионален войник. Предимно уелсци и англичани, тук-там някой друг шотландец и ирландец, те можеха да се прицелят и да повалят врага от четиристотин ярда. Нямаше други като тях на света и Уилям почувства прилив на радост, когато стрелците с арбалети започнаха да падат.

Дървените укрития защитиха мнозина от враговете и колоните им все повече приближаваха. Дългите лъкове стреляха над дървените укрития, а после стрелите падаха върху скупчените мъже зад тях, стотина стрели наведнъж, които пробиваха претъпканите редици. Уилям чуваше писъци и видя, че по френската кавалерия минава трепетна вълна. Там бяха горди маже, рицари и благородници, които с ненавист гледаха как омразните английски стрелци създават хаос в редовете им.

— Нека да стрелят — прошепна под носа си Уилям. И преди беше виждал това — как обзети от безумие рицари се мъчат да се изправят срещу дъжда от стрели. Те познаваха страха от летящите и съскащи остриета — и бяха маже, които реагират на страха с гняв.

— Моля ви се, Исусе и свети Себастиян — прошепна отново той, — нека да стрелят.

Дяволската ръка бе премината и стрелците с арбалети бяха успели да придвижат дървените укрития достатъчно близо, за да се групират и отвърнат на удара. За първи пат въздухът се изпълни с черни болтове, не по-дълги от човешки пръст, но сеещи смърт. В английските редици щитовете се вдигнаха и се доближиха един до друг. Звукът на удрящото желязо наподобяваше градушка, бучащо дрънчене, болтовете попадаха в пролуките и мъжете падаха с викове.

Уилям вдигна и собствения си щит, макар да знаеше, че металните болтове няма да пробият бронята му, освен ако някой не извади страхотен късмет. Беше виждал битки, където размяната на болтове и стрели продължаваше цели дни, преди армиите да се срещнат, но се надяваше на високото самочувствие на французите заради далеч по-голямата им численост. Убеден беше, че вече се чуват гласове за внезапна атака, умоляващи френския крал да ги пусне да хванат изненадващо неговите стрелци. Точно това беше планирал той.

Бели стрели с гъши пера стърчаха като постелка от някакъв странен плевел по френските дървени укрития. Стрелците с арбалети бяха пострадали, защото им липсваха точност и мощ. Стотици бяха повалени или пък куцукаха обратно през собствените си редици с ужасни рани по телата. Уилям видя как нова вълна от нетърпение мина през редиците на френските рицари, готови за атака, а конете им удряха с копита и пръхтяха.

Той изрече заповедта, която бяха обсъдили с барон Алтън. Предадоха я на стрелците, които, предвидимо, не я харесаха. Неколцина се изплюха на земята в негова посока, но той не обръщаше внимание на реакцията спрямо тактиката му, стига да се подчиняваха.

И когато следващата серия железни болтове полетяха към тях, стотици стрелци паднаха на земята, все едно са били улучени. Ликуващ вик до небесата се изтръгна от стрелците с арбалети и центърът им отговори със същото. Сърцето на Уилям щеше да изскочи, като видя как рицарите пришпорват конете си и тръгват напред, пренебрегвайки всички заповеди да спрат на място, в радостта си да видят английските стрелци разбити. Те имаха огромно числено преимущество и се биеха с краля си на бойното поле, решени да го впечатлят и да си извоюват име.

Уилям чакаше, докато те прииждаха, чакаше, а сърцето му биеше лудо, докато накрая те съвсем се забравиха и влязоха в обсега на стрелците му. Независимо от скептичното си отношение английските стрелци се наслаждаваха на заблудата, като изпратиха тук-там по някоя случайна стрела, сякаш голямата буря е стихнала до почти тих ветрец.

— Чакай! Задръж! — изрева Уилям.

Легналите на земята мъже се хилеха като идиоти, виждаше ги. Лицето на барон Алтън имаше диво изражение с изцъклени очи, докато следеше с четири очи Уилям за следващата команда.

— Горе! Стрелци горе! — изкрещя Уилям.

Гледаше как „мъртвите“ наскачаха и заредиха нови стрели в лъковете. Вече беше късно французите да се връщат обратно. Не можеха да спрат. Рицарите бяха подминали дървените укрития, профучаваха край тях в желанието си да приближат и да убият врага. Бяха погълнали собствената си позиция за стрелба с арбалет точно както се бе случило едно време в Креси. Уилям стисна юмрук в желязната ръкавица и металът и кожата проскърцаха.

Нападащите рицари се бяха втренчили напред в масата войници току пред лицата им. Въоръжените до зъби мъже вдигнаха оръжието и присмехулно ги подканяха с жестове да дойдат. С пронизителен пукот стотици стрели литнаха от фалангата и сразиха французите с ужасяващото си бучене.

Първите няколко реда паднаха, сринаха се заедно с най-близките воини и коне, които получаваха стрела след стрела. Като че ли някой бе прокарал черно въже по протежение на пустеещ път, като френските рицари бяха онези, чието гърло първо се прерязваше в него. Умираха на купчини, докато надигащите се маси от ранени мъже и труповете принудиха атаката да спре в безизходица.

Уилям даде команда и целият център на армията му тръгна срещу враговете. Той яздеше редом с пешаците с мечове и брадви, вдигнали оръжия, за да убиват, докато тичаха с все сили напред. Стигнаха до редиците на мъртъвците за сто удара на сърцето, прескачаха все още ритащите коне и се врязваха в рицарите на кон зад тях. И през цялото време стрелите съскаха над главите им, убиваха хора, които дори не успяваха да видят какво ги е ударило.

Уилям наблюдаваше как група яки английски воини с брадви си пробиваха път с размах през дузина французи, като ги сваляха с удари от седлата. Голямото преимущество на коня е скоростта и подвижността му, но редовете се бяха сгъстили и френските рицари едва можеха да се движат, за да отвърнат.

Той видя как захвърлят с яд копия и вадят мечове да посичат, докато ревящите английски касапи убиваха наляво и надясно, проправяйки си път все по-дълбоко във френските редици. Ликуваше, като гледаше какви поражения причиняват, но от височината на собственото си седло той виждаше по-надалеч от мъжете на земята. И като се загледа, сърцето му потъна. Бруталната атака не беше докоснала сърцето на френската армия. Тя се придвижваше и прегрупираше под нова команда, за да ги обгърне и да ги удари отстрани. Бяха толкова много! Триумфалният му замисъл и внезапната атака вече изглеждаха не по-опасни от дребно сбиване.

Обърна се към вестоносците до себе си.

— Открийте барон Алтън и му предайте поздравленията ми. Кажете му, че ще бъда благодарен, ако рицарската ни конница попречи на вражеските коне да ни ударят по фланга.

Един от тях се затича и времето сякаш застина за Уилям, докато хората му сечаха и убиваха вместо него. Зачака Алтън да реагира. Френската кавалерия най-сетне се отдръпваше от невъзможното стълкновение в центъра. Уилям вече виждаше как нови дружини от пиконосци се отправят с твърда стъпка към мястото, където бушуваше битката. Беше впечатляваща маневра, извършена по спешност, и предполагаше, че командата за нея е дошла направо от краля, единствения човек на бойното поле, който имаше власт да заповяда на рицарите си да се оттеглят.

Английските мечоносци се втурнаха напред, убивайки всеки, до когото успяваха да стигнат. Вече бяха навлезли твърде навътре, за да имат подкрепа от стрелците, и единствено това накара Уилям да се разколебае. Въоръжените му войници бяха пробили навътре в дълга собствена колона, преследвайки врага. Те бяха не само изложени по фланговете, но имаше и реална опасност да ги откъснат. Погледна пак в далечината и поклати глава при вида на многочислената част от армията им, която все още не беше влязла в бой. Таил бе безпочвената надежда, че ще се стигне до хаотично отстъпление, че френската армия ще се свие сама в себе си в ужас от внезапната атака. Не се беше случило така и му беше ясно, че трябва да отстъпят. Но тежката кавалерия на Алтън напираше по фланговете, а щом погледна назад, видя как стотици стрелци се промъкват напред, където все още можеха да причинят разруха, мъчейки се да не изостават от менящите се позиции на фронта.

Уилям започна да се поти. Все още го превъзхождаха значително по численост, но армията му се движеше напред с добра скорост срещу дружините на вражеските пиконосци. Бе почти невъзможно да нападаш с кавалерия тези жестоки оръжия, но пък въоръжените с брадви и мечове части щяха буквално да ги покосят, като се примъкнат покрай външните точки и после всеят хаос у необучените мъже, които държаха дългите оръжия. Знаеше, че скоро ще трябва да се отдръпне, но не още, още не…

Редиците от пиконосци насочиха надолу тежките железни глави и тръгнаха в самостоятелна атака, редица от остър метал и топуркащи нозе, срещу която беше ужасяващо да застанеш. Английските войници приготвиха щитовете си — знаеха, че трябва да отблъснат най-близкия връх на пика с острието, а после да намушкат със силен прав удар онзи, който го държеше. Беше трудна задача за изпълнение с разтуптяно сърце и ръце, хлъзгави от пот и кръв. Мнозина губеха сръчността си и ги пронизваха както тичащите зад тях мъже, така и онези, които ги задържаха. Стотици други промушваха копията и ги забучваха, но те също биваха погълнати, загубили равновесие под напора на атаката. Уилям изруга на глас, извика на воините си да се прикрият и да престроят редовете си. После обърна коня си и измина стотина крачки навътре, преди пак да се обърне с лице към врага. Те все прииждаха, ревяха превъзбудено независимо от загубите.

— Стрелци! — изкрещя Уилям, като се молеше на Бога да успеят да го чуят над шумотевицата на битката.

Чу зад гърба си съскането на летящи стрели и в редиците на пиконосците започнаха да се появяват дупки. Тези воини имаха нужда от двете си ръце, за да балансират тежките пръти. Селяните не носеха щитове, а връхните им дрехи от варена кожа не бяха никаква защита срещу стрелите, които ги пронизваха. Атаката на пехотинците замря, щом тиковите лъкове започнаха да изстрелват залп след залп.

Независимо от кръвопролитното нападение видът на омразните им стрелци подтикваше френските пиконосци да продължават напред. Застанали в редица на разстояние един от друг и облечени в просто кафяво платно като фермери, стрелците бяха чудовищата от множество приказки и трагедии. Редиците на пиките настъпваха в отчаяно усилие да достигнат онези, дето хладнокръвно убиваха приятелите им. Само това знаеха те — единствената слабост на стрелеца. Щом можеш да се втурнеш към него, значи можеш и да го убиеш.

Уилям отново бе принуден да отстъпи. Мечоносците му се върнаха с него, докато воините с пиките преобразуваха редиците си и изоставиха назад мъртъвците си. Стъпка по стъпка английските сили загубиха земята, която бяха спечелили в първата атака, докато накрая се озоваха в първоначалната си позиция. Там се застопориха, застанаха с вдигнати мечове и щитове, задъхани и чакащи.

Някои от стрелците не бяха достатъчно бързи, за да се оттеглят с тях, и изчезнаха в движещата се вълна от хора и бесове. Все пак около осемстотин се върнаха до собствените си дървени щикове и колове. И пак се обърнаха с кървясали очи срещу пиконосците.

Тази серия от стрели обаче не се издигна в небето. Пиконосците продължаваха да нападат, стрелите пробождаха с къси, раздиращи удари, пресичаха бойните викове и покосяваха мъжете на колене. В редиците зееха огромни празнини, пиките падаха или се насочваха хаотично към небето. Целият фронт на французите се опита да забави темпото, вместо да се хвърли в тази убийствена сеч. Задните редици се сгъстиха, пиките заприличаха на гъстите игли на таралеж, гора от дърво и метал.

Пиконосците постепенно спираха окървавени, а стрелците с лъковете грабваха нови стрели от колчаните и стреляха, докато кръв потичаше от ръцете им, а раменете и гърбовете им се късаха от болка при всеки опън на тетивата. Насочено срещу правостоящия враг, това бе дивашка касапница срещу правостоящия враг, която им носеше огромна наслада.

Френските дружини най-сетне отстъпиха, след като не успяха да се придвижат по-близо. Хукнаха назад, обърнаха гръб и се понесоха, сякаш на краката им пораснаха криле, подтиквани от обзелия ги ужас. Зад тях стрелците ликуваха радостно и виеха като вълци.

Уилям изпита огромно задоволство, което продължи само докато направи преглед на силите си. Беше загубил огромен брой хора още при първите сблъсъци, може би шестстотин или малко повече. Изведнъж му прилоша и затвори очи. Пред него френските рицари отново масово нападаха и кралят им дори беше изпратил малки групички напред, за да нагласят полевите укрития в по-добра позиция. Стрелците му отвърнаха с десетина момчета, които хукнаха да събират стрели, изтръгвайки ги от земята на големи купчини. Докато Уилям ги наблюдаваше, един самотен стрелец с арбалет внимателно се прицели и повали едно от момчетата, когато се връщаше обратно. То падна и стрелите му се разпиляха като бяло крило на земята. Английските стрелци гневно се разкрещяха.

Французите пак се готвеха да нападат, сигурен беше. Виждаше над осемхилядна вражеска армия, която досега не се беше включила в днешната битка. Неговите войници бяха причинили кървави опустошения, но платиха висока цена, а враговете просто бяха твърде много, все още бодри и готови да нападат.

— Започва втора атака, Алтън! — изрева Уилям през полето.

В това време конят му изпухтя и падна на колене, като почти го катурна през главата си. В тежкото си снаряжение той слезе бавно и тромаво. Откри две кървави дупки в гърдите на коня си, улучен от арбалетни болтове. Забеляза капчици кръв около муцуната му и разстроен потупа мощния му врат, вече търсейки с очи друг жребец, който да възседне.

— Един кон тук! — извика и търпеливо зачака, докато вестоносците му намерят някое от резервните животни и му го доведат. Така за първи път тази сутрин той съзря бойното поле от височината на войниците си и лицето му посърна, като видя колко широк е все още флангът на врага пред него. Французите имаха стряскащи загуби, може би две хиляди срещу само стотици от негова страна. При всякакви други обстоятелства победата щеше да е негова. Въпреки това кралят им си беше жив и здрав и сигурно още повече бе побеснял и се бе наточил.

— Още една атака — промърмори Уилям, докато му помагаха да се качи на коня. Насаме със собствените си мисли знаеше, че след това със сигурност трябва да се оттегли. Ще каже на оцелелите стрелци да тичат към мостовете, докато рицарите и въоръжените мъже се бият в тила. Толкова можеше да стори, каза си, за да запази малко от честта си. Дотогава трябваше да оцелее в още една масирана атака на врага, който бе усетил слабостта им.

— Готови, стрелци! — изрева.

Малцина от арбалетните стрелци бяха оцелели в сражението около дървените укрития. Ако французите искаха победа в този ден, нека, по дяволите, се изправят с лице срещу стрелците с тикови лъкове, които така ненавиждаха. Уилям свали шлема си с усилие — искаше да диша и да вижда ясно. Те настъпваха и стрелците вече държаха лъковете си в очакване. Заради тези хора той пазеше искрица надежда, единствено заради тях.

— Не разбирам какво ми казвате! — сопна се Маргарет, побесняла от гняв. — Какви са тези приказки за градуси и арки, и сенки? Болест ли е това, или не? Чуйте ме добре. Има моменти, в които Хенри говори ясно, все едно всичко си е нормално. Но друг път говори безсмислици като малко дете. После нещо се променя и очите му посърват. Разбирате ли? Продължава минути или часове, дори дни, после се съживява и в очите ме поглежда пак моят съпруг. Това са симптомите, мастър Олуърди! Каква билка имате в чантата си за това? Тези приказки за потоци и… планети не ви прилягат изобщо. Трябва ли да преместя съпруга си извън Лондон, ако тук въздухът носи толкова мръсотия? Поне на това можете ли да ми отговорите, щом не можете да лекувате болестта му?

Кралският лекар беше станал прав, а лицето му почервеняваше все повече и повече с всяка нейна дума.

— Ваше Кралско Величество — сковано започна мастър Олуърди, — упоявах краля и го прочиствах. Приложих сяра и тинктура от опиум в алкохол, която намирам за най-ефективна. Пусках му кръв периодично и му сложих най-хубавите си пиявици по езика. Въпреки това телесните му течности си остават небалансирани. Опитвах се да ви обясня, че се страхувам от връзката на Марс с Юпитер от много дни насам и това, което тя може да ни донесе. Зловредно време е, милейди. Негова Светлост страда като представител на народа си, следите ли мисълта ми? — лекарят потърка малката брадичка, която си позволяваше да носи, преплитайки пръстите си във възлите от косми, докато размишляваше. — Може дори да е благородната му кръв, светостта му, дето ще го загробят. Кралската кръв не е като тази на другите хора, милейди. Тя е фар в тъмнината, клада на върха на хълм, която привиква тъмните сили. В тия неспокойни времена и хаос в небесата, ами… ако Господ е готов да вземе Негово Кралско Величество в Своята прегръдка, никой простосмъртен не може да попречи на тази Божествена воля.

— О, стойте настрана тогава, мастър Олуърди — рече Маргарет, — ако това е всичко, което имате да кажете. Няма да слушам повече сладкодумните ви приказки за планети, докато съпругът ми е в такова окаяно състояние. Стойте и си мислете за вашите безценни Марс и Юпитер. Пожелавам ви да им се наслаждавате.

Лекарят отвори уста, почервенявайки дори повече. Но каквото и да беше онова, което искаше да каже, се изгуби, защото Маргарет го избута настрана и мина край него, за да влезе в спалнята на краля.

Хенри седеше в леглото си, когато тя влезе. Стаята бе мрачна и когато приближаваше към него, кракът ѝ се спъна в някаква част от съоръжението на учения доктор. То падна с трясък и тя загуби равновесие, после побесняла я изрита с крак. Сложното приспособление, направено от месинг, желязо и стъкло, се плъзна с въртене по пода. Както бе ядосана на лекаря, прищя ѝ се да тръгне след него и като бягащ плъх да го размаже с крак.

Съпругът ѝ завъртя бавно глава при този трясък и премигна. Вдигна бинтованите си ръце и Маргарет преглътна, зървайки кръвта по завивките. Тя ги беше промивала и превързвала много пъти, но знаеше, че той хапе раните, когато го оставят сам, плашейки се от тях като малко дете.

Внимателно тя седна на леглото и се загледа дълбоко в очите на Хенри. Видя отразени в тях само тъга и болка. На голите му ръце имаше струпеи, където тънките ножове на лекаря бяха отваряли вени. Изглеждаше слаб, с тъмни кръгове под очите и сини линии по бледата кожа.

— Добре ли си, Хенри? — попита тя. — Можеш ли да се изправиш? Мисля, че това място носи болест дори само с въздуха си. Би ли искал да те преместим нагоре по реката, например в Уиндзор? Там въздухът е по-сладък, далеч от вонята на Лондон. Можеш да яздиш и да ловуваш, да ядеш хубаво червено месо и да заякнеш.

За нейно изумление мъжът ѝ започна да плаче, макар да се мъчеше да спре сълзите, а лицето му се сгърчи. Тя приближи да го прегърне, но той вдигна ръце помежду им и я отблъсна. Пръстите му трепереха, сякаш имаше треска, макар че в стаята беше горещо и по лицето му блестеше пот.

— Разните му варива и упойки карат сетивата ми да плуват, Маргарет, и въпреки това не мога да спя! Буден съм вече от… по-дълго, отколкото мога да си спомня. Не бива да почивам, докато не се уверя, че кралството е в безопасност.

— Но то е в безопасност! — извика Маргарет, която отчаяно се стремеше да го успокои.

Хенри поклати глава с тъжен упрек.

— Народът ми се надига размирно, не знае какво правя за него. Вдигнаха оръжие срещу богопомазани хора и ги убиха! Останала ли е армията? Поне това ми кажи или ще ми съобщиш вести, които няма да понеса да чуя? Всички ли са ме изоставили, Маргарет?

— Никой не те е изоставил! Никой, разбираш ли? Войниците ти ще стоят зад теб и в деня на Страшния съд, стига да ги помолиш. Лондон е в безопасност, Хенри, кълна ти се. Англия е в безопасност. Успокой се и моля ти се, моля ти се, опитай се да спиш.

— Не мога, Маргарет. Дори да исках — стоя и чакам, и чакам, изгарям като свещ, докато дойдат да ме изгасят — той се огледа отнесено из затъмнената стая. — Къде са ми дрехите? Трябва да се облека и да се заема със задълженията си.

Той започна да се надига и Маргарет притисна гърдите му с ръка. Едва не се отдръпна от горещината, която кожата му излъчваше, когато голата ѝ длан го допря. Тогава почувства друг вид болка към мъжа, за когото се бе омъжила, но който все още не я беше обладал. Той не се възпротиви на допира и тя погали лицето му, успокоявайки го, макар това да запали огньове в тялото ѝ. Той затвори очи и се отпусна върху подпорките и възглавниците. Маргарет събра смелост, без да я е грижа, че лекарят му все още стои отвън.

Наведе се и целуна мъжа си по врата, там, където нощната риза откриваше гърлото. Гърдите му бяха бели и без косми, като на момче, а ръцете тънки. Миришеше на задушливите пари на прахове — на сяра и горчив лайм. Кожата му сякаш пареше устните ѝ, едва ли не сякаш се беше изгорила.

Тя сдържа дъха си и остави ръката си да падне в скута му, като се приближи до него на леглото. Отпусна се върху му, за да може да го целува по-добре по устата. Усети как устните му потрепват и очите му се отварят, втренчени в нея удивено. Задиша тежко в устата ѝ, докато тя го галеше. Видя как мускулите му потръпват и ги поглади с ръка.

— Лежи спокойно и се остави на грижите ми — прошепна Маргарет в ухото му. — Нека ти дам спокойствие, доколкото мога.

Усети как гласът ѝ стана дрезгав и гърлото ѝ се сви, докато червенината пълзеше нагоре по лицето и врата ѝ. Допирът ѝ сякаш му носеше спокойствие, затова не смееше да се отдели, за да се съблече. Вместо това не отлепяше устни от неговите, докато ръцете ѝ се бореха с връзки и закопчалки, дърпаха плата от раменете, за да ги оголят. Невъзможна ситуация. Ужасяваше се, че той ще ѝ каже да спре или ще се изправи и ще я отхвърли. И пак — роклята ѝ отказваше да се смъкне! Тя притисна глава във врата му, докато се бореше с плата и косата ѝ се разстла върху лицето му.

— Аз… — започна Хенри, но тя мигом заглуши думите му с целувка. Вкусваше кръвта от пиявиците, която обрамчваше устните му, като желязо в устата ѝ.

С една ръка метна роклята нагоре, докато с другата дърпаше фустата под нея, за да успее да открие бедрата си. Представи си нелепата картинка как в този момент ученият доктор отваря вратата и едва потуши кикота си, докато прехвърляше единия си оголен крак върху тялото на мъжа си и се мъчеше да постигне съвкупление под купчината от дрехи. Когато посмя да го погледне, той пак беше затворил очи, но тя усещаше доказателството, че поне тялото му я иска. За бога, през годините беше виждала достатъчно животни да правят това незначително нещо! От абсурдността на положението я напушваше смях, докато мърдаше и се притискаше, мъчейки се да намери удобна поза.

Стана тъй внезапно и неочаквано, че и двамата зяпнаха, а Хенри изведнъж отвори очи. Дори в този момент ѝ изглеждаше отнесен, сякаш си мислеше, че е сън. Маргарет откри, че се задъхва. Държеше главата му в ръцете си и усети как ръката му потърси и стисна голото ѝ бедро. Почувства как грубите превръзки допират кожата ѝ и потрепери. Тя затвори очи и се изчерви, когато образът на Уилям нахлу в съзнанието ѝ. Уилям, който беше толкова стар! Помъчи се да отмахне тази картина, но виждаше го в двора на Сомюр, силен и засмян, с груби и силни ръце.

Със здраво стиснати очи, тя започна да се движи върху съпруга си така, както ѝ бе описала Йоланда в градината на Уедърби Хаус — споделяше дъх и топлина, и пот с него, забравяйки за нетърпението на лекаря зад вратата. Когато Хенри извика, тя усети, че тялото ѝ потреперва в отговор, лек трепет на удоволствие насред неудобната поза, който сякаш ѝ обещаваше много повече. Съпругът ѝ се изправи на възглавниците, ръцете и гърбът му се втвърдиха, както я беше прегърнал, после изведнъж се отпусна и се тръшна назад като умрял. Дишаше леко, легнал до нея, докато пламналите ѝ слабини се заливаха в горещи вълни.

Тя стоя така, опряла глава в гърдите му, докато дишането ѝ се успокои, после се усети разранена, но болката не беше по-силна от очакваното. Безумните образи на Уилям в мозъка ѝ избледняха, като оставиха леко чувство за вина.

Маргарет се усмихна, щом чу как Хенри похърква леко, и когато вратата се отвори и лекарят надникна вътре, тя не отвори очи, дори само за да види ужасеното му изражение, докато накрая той се махна от вратата.

Дери погледна през прозореца на Кулата на скъпоценностите, за да не вижда намръщеното изражение по лицето на председателя Уилям Трешъм. Оттук имаше гледка към огромния Уестминстърски дворец отсреща, с кулата с часовника и известната камбана, дело на Едуард Дент. Четирима от парламентарната стража го държаха да виси цяла сутрин, без да може да си тръгне, преди великият мъж да благоволи да го удостои с присъствието си.

Дери въздъхна тихо, загледан през дебелото стъкло със зеленикав оттенък, от което светът отвъд сякаш плуваше размазан. Знаеше, че Уестминстърската зала ще е в най-оживения си час и всички магазини вътре ще въртят бясна търговия с перуки, писалки и хартия: абсолютно всичко, което би могло да се изисква от Камарата на общините или пък съда, за да се администрират земите на краля. Като цяло Дери би предпочел да е там отвън. Кулата на скъпоценностите беше заградена от собствените си стени и ров — първоначално, за да предпазва личните скъпоценности на крал Едуард. Само с неколцина души стража, тя служеше прекрасно и като затвор.

Трешъм се беше настанил удобно на огромното дъбово бюро и прочисти гърлото си многозначително. Дери се отлепи неохотно от прозореца, за да се обърне към него, и двамата мъже се втренчиха един в друг с взаимно подозрение. Председателят на камарата още нямаше петдесет, макар да бе служил в няколко парламента, откакто го бяха избрали за първи път на деветнайсет. Сега, на четирийсет и шест, говореха, че той е на върха на силите си, с репутацията на много интелигентен човек, което даваше основание на Дери да бъде доста предпазлив с него. Трешъм го изгледа мълчаливо, като студеният му поглед попи всяка малка подробност — от окаляните ботуши до овехтелия хастар на наметалото му. Трудно беше да стоиш неподвижен под взора на тези очи, които забелязваха всичко.

— Мастър Бруър — рече той след малко, — чувствам за нужно да ви се извиня, че ви държа да чакате толкова дълго. Парламентът е строг господар, както казват хората. Все пак няма да ви задържам още дълго, след като вече сме заедно. Ще ви припомня, че присъствието ви е чест за мен, за което ви благодаря. Мога само да се надявам да внуша сериозността на моята кауза, за да не останете с впечатлението, че съм загубил времето на един кралски служител напразно.

Трешъм се усмихваше, докато говореше, като прекрасно знаеше, че Дери е бил доведен при него от същите въоръжени войници, които сега охраняваха вратата към кулата два етажа по-долу. Най-висшият шпионин на краля не бе имал избор, нито пък бе получил предупреждение, може би защото Трешъм много добре знаеше, че той би изчезнал тихомълком при първото пошушване, че го призовават.

Дери продължаваше да гледа гневно мъжа, който седеше пред него. Преди да направи кариера в политиката, знаеше, че сър Уилям Трешъм бе изучавал правото. Сам със собствените си мисли, шпионинът си казваше, че трябва да стъпва внимателно около този дявол с длъгнесто конско лице и малки квадратни зъби.

— Нямате ли отговор за мен, мастър Бруър? — Трешъм продължи: — От абсолютно достоверен източник знам, че не сте ням, въпреки това не се съм чул и дума от вас, откакто сте дошли. Няма ли нещо да ми кажете?

Дери се усмихна, но предпочете да запази мълчание, вместо да рискува да даде на този мъж нещо, което може да използва срещу него. Разправяха, че той може да оплете мрежа, достатъчно дебела, за да обеси човек само заради един нож и една изпусната ръкавица. Наблюдаваше го само докато онзи мърмореше и прехвърляше купчина документи, които бе разстлал по бюрото си.

— Вашето име не се появява на никоя от тези хартийки, мастър Бруър. Това тук не е инквизиция, поне що се отнася до вас. Но се надявах, че ще пожелаете да подпомогнете председателя на камарата в неговите запитвания. В крайна сметка обвиненията, които ще се предявят, ще са в сферата на държавната измяна. Вярвам, че ще се образува дело, в което ще бъде ваше задължение, сър, да ми помагате по всякакъв начин, който сметна за уместен.

Трешъм спря, повдигайки огромните си вежди с надеждата, че ще чуе някакъв коментар. Дери скръцна със зъби, но продължи да мълчи, като изчакваше Трешъм да разкрие онова, което знае. Но когато по-старият мъж просто се втренчи в него, усети, че търпението му се изплъзва по най-дразнещ начин.

— Ако това е всичко, сър Уилям, трябва да се захващам вече с работите на краля. Както и вие казвате, аз съм негов човек. Не бива да се бавя тук, не и при положение че по-важни неща ме зоват.

— Мастър Бруър! Разбира се, вие можете да си тръгнете, когато пожелаете…

Дери моментално се обърна към вратата, а Трешъм вдигна костеливия си пръст за предупреждение.

— Но… да, мастър Бруър, винаги има едно „но“, нали? Повиках ви тук, за да подпомогнете законните ми разпити. Ако предпочетете да си тръгнете, ще бъда принуден да приема, че сте точно един от хората, които издирвам. Никой невинен човек не би бягал от мен, мастър Бруър. Не и когато търся справедливост в името на краля.

Независимо от усилията му гневът на Дери се надигна и той заговори, може би получавайки успокоение от факта, че вратата бе тъй близо. Беше просто илюзия за бягство, защото долу стояха пазачи, които биха го спрели. Но така или иначе тя освободи езика му против волята му.

— Търсите плашило, сър Уилям. Сам Бог знае, че не можете да въвлечете краля в тези фалшиви обвинения в измяна, затова искате да намерите някой по-нискостоящ, когото да обесите и изкормите, за да доставите удоволствие на лондонските тълпи. Не можете да ме заблудите, сър Уилям. Знам какви са целите ви.

По-старият мъж се облегна назад, уверен, че Дери няма или по-скоро не може да си тръгне. Той положи сключените си ръце върху копчетата на дрехата си и погледна към тавана.

— Виждам, че мога да съм искрен с вас. Не съм изненадан, като се има предвид какво ми бе обяснено за вашето влияние в двора. Вярно е, че името ви не фигурира в документите, макар да е в устата на мнозина. Не ви излъгах, като ви казах, че не сте в опасност, мастър Бруър. Вие сте просто служител на краля, макар че службата ви е с широки правомощия и, мисля, изумително разнообразна. Нека обаче бъда прям, като мъж с мъж. Бедствията във Франция трябва да се струпат в краката на онези, които са отговорни за това. Мен, Анжу, а сега и Нормандия са загубени за нас, не, направо откъснати от законните си собственици с убийства, огън и кръв! Странно ли ви се вижда, че трябва да се плати цена за подобен хаос и лоша управа?

Със сърце, свито пред неизбежното, Дери усети накъде бие другият. Той заговори бързо, за да го изпревари.

— Бракът във Франция бе уреден по молба на краля, условията бяха одобрени до последната капка мастило от Негово Кралско Величество. Кралският печат е сложен върху всичко това, сър Уилям. Вие ли ще бъдеше човекът, който ще струпа в краката на краля своите обвинения? Пожелавам ви успех. Кралското одобрение е достатъчен имунитет, смятам, за бедствията, които споменавате. Не оспорвам загубата на територии и съжалявам за всяка напусната ферма или нива там, но това тършуване наоколо за виновник, за плашило е под достойнството на парламента или на неговия председател. Сър Уилям, има моменти, в които Англия триумфира, и други, когато… търпи провали. Устояваме и продължаваме напред. Не ни приляга да се обръщаме назад, да сочим с пръст и да казваме: „А, това не биваше да се случи. Това не биваше да се позволява“. Подобна гледна точка е типична само за хора, които се вторачват в миналото, сър Уилям. За онези от нас, които имаме воля да вървим напред, това е сякаш влизане в тъмна стая със затворени очи. Не всяка стъпка накриво или всяко препъване може да се прецени точно, преди моментът да е отминал, нито пък трябва да е така.

Сър Уилям изглеждаше развеселен, докато Дери ораторстваше. Старият юрист свали поглед отвисоко и Дери се почувства пронизан от очи, които виждаха и разбираха твърде много.

— По вашата логика, мастър Бруър, никога не би имало наказание за простъпките! Вие искате просто да свиваме рамене и да отдаваме всяка несполука единствено на късмета или съдбата. Интригуваща гледна точка и, трябва да призная, интересно разкритие за начина, по който работи умът ви. Едва ли не бих предпочел светът да работеше по този начин, мастър Бруър. За жалост, не е така. Онези, които са довели до разорението и смъртта на хиляди хора, трябва на свой ред да отговарят пред закона! Трябва да има справедливост и хората трябва да видят с очите си как тя се прилага.

Дери усети, че диша тежко, юмруците му се свиваха и се отпускаха отчаяно край тялото му.

— А защитата на краля? — попита той.

— Ами, тя се простира само дотук, мастър Бруър! Щом из страната се вихрят бунтове и жестоки убийства, подозирам, че дори защитата на краля има граница. Нима бихте предпочели хората, отговорни за подобна разруха, да останат ненаказани? Загубата на земи на Короната във Франция? Клането на мъже от висш ранг? Ако е така, двамата с вас определено се различаваме.

Дери присви очи, като още веднъж се зачуди на странно избраното време за това призоваване, което го беше сграбчило и го бе отвело отвъд цял Лондон, та чак в Уестминстър.

— Щом името ми не е споменато никъде, защо съм тук? — попита той.

За негово раздразнение Трешъм се разсмя с искрено удоволствие.

— Изненадан съм, че не ме попитахте в началото, мастър Бруър. Някой по-мнителен би се усъмнил в това, че толкова дълго ви трябваше да стигнете до този въпрос.

Трешъм се изправи и също погледна през прозореца. Край реката огромната камбана биеше в момента — удари два пъти, за да уведоми хората, че е два часът след пладне. Трешъм сключи ръце зад гърба си, сякаш изнасяше лекция на студенти по право, и сърцето на Дери се сви, усещайки вбесяващата самоувереност на този човек.

— Вие сте интригуваща личност, мастър Бруър. Били сте се в името на краля във Франция преди шестнайсетина години, при това, казват, че сте били отличен. След това сте намерили работа като свръзка и информатор за стария Сол Бъртълман. Две доста рисковани занимания, мастър Бруър! Дори съм чувал да говорят, че сте се били в наддавания, като че опасностите и насилието са неща, за които си мечтаете. Имах дългогодишно познанство със Сол Бъртълман, знаете ли това? Не бих казал, че сме били точно приятели, но просто, че започнах да се възхищавам на качествената информация, която той събираше. И все пак чертата, с която най-вече е останал в съзнанието ми, беше може би най-голямата му добродетел — предпазливостта. Предшественикът ви беше предпазлив човек, мастър Бруър. Не разбирам защо подобна личност ще избере точно вас за свой наследник.

Трешъм спря, за да види ефекта от думите си. Удовлетворението му, че е хванал натясно Дери, бе доста дразнещо, но той нямаше друг избор, освен да го търпи.

— Предполагам, че е видял неща, които вие не забелязвате — отбеляза Дери. — Или може би не сте го познавали толкова добре, колкото сте си мислили.

— Да, предполагам, че е възможно — рече другият с очевидно съмнение в гласа. — Още от момента, в който започнах да разплитам тази бъркотия, тази невъобразима каша от суета, мирни споразумения и арогантност, вашето име все стига по ушите ми. Честните хора го шепнат, закрили с длан уста, мастър Бруър, сякаш се боят, че ще научите за техните думи пред мен или моите хора. Каквато и да е истината за вашето участие тук, най-обикновена проява на здрав разум е да ви държа под око, докато изпращам хората си да арестуват един ваш приятел.

Дери почувства как ледена ръка стисна вътрешностите му. Устата му се отвори, но думи не излязоха. Трешъм едва сдържаше задоволството си, усмихвайки се в посока на часовниковата кула.

— Лорд Съфолк ще пристигне в Портсмут днес, мастър Бруър, докато окаяните останки от армията му си ближат раните в Кале. Вестите не са добри, макар че, смея да кажа, не е нужно аз да ви съобщавам това.

Трешъм махна с ръка към документите и ъглите на устата му увиснаха във физиономия на нещо като съжаление.

— Вашето име може и да не се споменава тук, мастър Бруър, но това на Уилям, лорд Съфолк, е почти на всяка страница. Та питате защо сте тук ли? Поради твърдението, изказвано от тези шепнещи гласове. Те ме предупредиха, че ако поставям мрежи, трябва първо да се уверя, че няма да сте наоколо да ги срежете. Смятам, че тази задача сега е изпълнена. Можете да си тръгнете, освен ако, разбира се, нямате още въпроси. Не? Тогава кажете паролата „Рибар“ на стражата долу — Трешъм се засмя. — Знам, глупаво хрумване, но ако я произнесете, ще ви пуснат да излезете.

Последните му думи отидоха на вятъра, защото Дери вече топуркаше по стълбите. Беше пропилял по-голямата част от деня задържан, за да достави удоволствие на Трешъм. Мислите в главата му бушуваха, докато пресичаше тичешком пътя и бягаше по външния периметър на двореца, по посока на лодките по реката. Лондонската кула беше на три мили оттам, веднага зад завоя на реката. Там той имаше свои хора, които можеше да изпрати към брега с бързи коне. Докато тичаше, се усмихваше нервно на себе си с блеснали очи. Проклетият сър Уилям Трешъм беше опасен враг, нямаше съмнение в това. Въпреки това при целия си интелект той грешеше в едно. Уилям дьо ла Пул не пътуваше към Портсмут, на два дни път с кон югозападно от Лондон. Той щеше да се появи във Фолкстоун, Кент, и Дери единствен знаеше това.

Вече нямаше дъх, когато стигна дока, където лодки чакаха членовете на парламента по всяко време на деня и нощта. Дери се провря покрай един възрастен джентълмен, докато му помагаха да слезе долу, и скочи в тясната лодка, при което собственикът ѝ изруга, тъй като съдът се разклати и едва не се преобърна.

— Към Тауър — извика той, заглушавайки протестите на лодкаря. — Златен нобъл, ако гребеш все едно къщата ти гори.

Мъжът веднага млъкна. Изостави стареца, на когото помагаше, и набързо козирува, преди да скочи долу и да плъзне лодката по тъмните води.

Дери изведнъж се събуди в стаята си в Бялата кула, като същевременно сграбчи ръката, която бе докоснала рамото му. Преди още да се е разсънил напълно, той притисна острието в шокираното лице на слугата си и проряза тънка линия по скулата му под окото. Едновременно с това успя да схване, че не го нападат, затова отдръпна ножа, като промърмори някакво извинение. Ръцете на прислужника му трепереха, когато запали свещ и я постави под стъклената фуния, за да разсее светлината.

— Съжалявам, Халъртън, аз… не съм съвсем на себе си в момента. Навсякъде ми се привиждат убийци.

— Разбирам, сър — отвърна Халъртън, все още пребледнял от страх. — Не бих ви събудил, но нали поръчахте да дойда, ако получим новини от лорд Съфолк.

Възрастният човек млъкна, щом Дери преметна крака на пода и се изправи. Беше напълно облечен, след като направо се срути върху одеялото само преди няколко часа.

— Е? Изплюй камъчето, човече! Какви са новините?

— Задържали са го, сър. Арестуван е от хората на кардинал Бофорт, докато се е опитвал да представи отчета си пред парламента.

Дери премигна. Съзнанието му още беше замъглено от съня.

— О, боже мили, та нали му пратих предупреждение, Халъртън! Какво, за бога, си е мислил да идва в Лондон сега? — той потърка лицето си, загледан в нищото, докато размишляваше. — Знаем ли къде са го отвели?

Прислужникът му поклати глава и Дери се смръщи. Мислеше усилено.

— Донеси ми купа с вода и гърнето, моля.

— Да, сър. Ще искате ли да ви обръсна тази сутрин?

— С тези треперещи ръце ли? Не, не днес. Сам ще се обръсна, ще се издокарам за председателя Трешъм. Изпрати бърз вестоносец до канцеларията му в Уестминстър, за да обяви пристигането ми. Сигурен съм, че старият паяк вече е станал и движи по задачи. Още е сутрин, тъй ли?

— Да, сър — отвърна Халъртън, докато търсеше под леглото порцелановото гърне, което чакаше там, вече до една четвърт пълно с тъмна урина. Дери простена. Беше си легнал при първите лъчи на изгряващото на небето слънце. Почти нямаше усещането да е спал, но трябваше да е нащрек, иначе Трешъм и Бофорт щяха да си намерят своето плашило. Какво си е мислил Уилям, та да се остави така смирено в ръцете им? Проблемът бе, че Дери доста добре познаваше чувството му за достойнство. Съфолк нямаше да избяга дори при обвинение в държавна измяна. По свой начин и Уилям бе невинно агънце като краля, но сега беше обграден от вълци. Дери нямаше никакви илюзии за сериозността на обвиненията. Приятелят му щеше да бъде разкъсан, ако той не успее да го спаси.

— Престани да се мотаеш с това гърне, Халъртън! И забрави за Трешъм. А къде е кралят тази сутрин?

— Тук в покоите си, сър — отвърна слугата, притеснен от мрачното настроение на господаря. — Пази леглото и прислугата му твърди, че още има треска. Мисля, че жена му е с него или поне е наблизо.

— Добре. Тогава обяви там за пристигането ми. Ще ми е нужен изворът, ако искам да намеря изход за Уилям. Тръгвай, човече! Не е нужно да седиш и да ме гледаш как пикая.

Дери постави гърнето върху одеялото, въздъхна с облекчение и уринира вътре. Халъртън тръгна бързо, като пътьом повика други слуги да се погрижат за господаря му. Хукна надолу по стълбите на Бялата кула, излезе навън и пресече откритата морава отпред, като леко намали ход, когато мина край маршируващите колони от тежко въоръжени войници. Лондонската кула представляваше лабиринт от сгради и пътеки и Халъртън вече се потеше, докато успее да стигне до личните покои на краля и да обяви пристигането на господаря си пред прислугата там. Все още спореше с иконома на кралската спалня, когато Дери пристигна задъхан след него.

— Мастър Бруър! — на висок глас извика той. — Тъкмо обяснявах на слугата ви, че Негово Кралско Величество крал Хенри не е добре и не може да бъде обезпокоен.

Дери подмина и двамата, като просто положи ръка върху гърдите на иконома и така го задържа притиснат до стената. Двама войници със строг вид гледаха как Дери приближава и нарочно му препречиха пътя. Изведнъж му проблесна споменът за лорд Йорк, който се опитваше да стигне до краля в Уиндзор, и едва не се разсмя.

— Отместете се, момчета. Имам постоянно разрешение да влизам при краля денем и нощем. Познавате ме и знаете, че това е истина.

Войниците се размърдаха от неудобство. Очите им минаха покрай Дери и се спряха на кралския иконом, който скръсти ръце в категоричен отказ. Бяха в задънена улица и той с облекчение се обърна, когато чу женски глас от горния етаж.

— Какво става? Това мастър Бруър ли е? — извика Маргарет, като вече наполовина бе слязла по дъбовите стълби и се взираше в групата мъже, събрани там. Беше боса, облечена в дълга бяла нощница, а косата ѝ беше разчорлена. След мигновения шок всички мъже сведоха поглед към ботушите си, за да не гледат кралицата в толкова неизискан вид.

— Ваше Величество, аз не… — започна кралският иконом, все още загледан надолу.

Дери заговори и го надвика, изведнъж почувствал как времето ги притиска всички.

— Съфолк е бил арестуван, милейди. Трябва да говоря с краля.

Маргарет зяпна от изненада, а икономът спря насред изречението. Кралицата забеляза колко е притеснен Дери и бързо взе решение.

— Благодаря ви, джентълмени — рече тя и с тона си ги прати да си вървят. — Елате, мастър Бруър. Ще събудя съпруга си.

Дери беше толкова обезпокоен, че дори забрави да се наслади на тази малка победа над иконома, и затопурка по стълбите след Маргарет. Вървяха по дългия коридор и минаваха край стаи, откъдето смърдеше на разни горчиви химикали. Той потрепери, въздухът сякаш се сгъсти. Спалнята на краля миришеше на болест и той дишаше плитко и накъсано, за да ограничи твърде големия прием на тази болестна атмосфера.

— Почакайте тук, мастър Бруър — каза му Маргарет. — Ще видя дали е буден.

Тя влезе в покоите на краля, а Дери остана да чака в коридора. Забеляза още двама войници в единия му край, които го гледаха подозрително, но разрешението на Маргарет го правеше недостижим за тях по всички възможни начини. Не им обръщаше внимание, докато я чакаше.

Когато вратата пак се отвори, Дери вече бе приготвил аргументите си. Но те заседнаха в гърлото му, щом видя бледата фигура на краля, седнал в леглото си, слабите му бели гърди, загърнати в наметало. Още помнеше яката фигура на баща му и гърдите му се изпълниха с печал. Той затвори вратата и се изправи с лице към крал Хенри.

Дери коленичи с наведена глава. Маргарет стоеше и го гледаше, чупейки пръсти, докато чакаше съпругът ѝ да поздрави шпионина. Когато тишината продължи твърде дълго, самата тя наруши мълчанието:

— Моля, станете, мастър Бруър. Казахте, че лорд Уилям е бил арестуван. По какво обвинение?

Дери се изправи бавно и дръзна да приближи още една стъпка. Без да сваля поглед от краля, той отговори, търсейки искрица живот, която би му показала, че Хенри е в съзнание и че разбира.

— За държавна измяна, милейди. Хората на кардинал Бофорт са го арестували, когато се върна снощи от Кент. Убеден съм, че Трешъм стои зад това. Толкова поне ми каза самият той преди няколко дни. Още тогава го предупредих, че подобно обвинение би могло да доведе единствено до трагични последствия — той приближи още, застана на една ръка разстояние от краля. — Ваше Величество? Не можем да оставим Уилям дьо ла Пул да стигне до процес. Усещам реката на Йорк в тази работа. Трешъм и Бофорт ще подложат лорд Съфолк на разпит. За такива обвинения няма протекции. Те ще искат да докажат истината с нажежено желязо.

Той почака миг, но очите на Хенри останаха празни и невинни. За момент му се стори, че съзира нещо като съчувствие в тях, макар че със същия успех би могъл да си го въобрази.

— Ваше Величество — повтори той. — Боя се, че това е заговор, който се е прицелил в самото кралско семейство. Ако принудят лорд Съфолк да разкрие подробностите около мирното споразумение във Франция, той ще им каже истината — че е било кралска заповед. След загубите там подобно признание ще подпомогне каузата им, Ваше Величество. — Дери пое бавно въздух и събра сили да зададе въпрос, от който го беше срам. — Разбирате ли, Ваше Величество?

Известно време му се струваше, че кралят няма да даде отговор, но после Хенри въздъхна и заговори с неясен глас:

— Уилям няма да ме предаде, мастър Бруър. Ако обвинението е фалшиво, трябва да го пуснат. Нали е така?

— Така е, Ваше Величество! Те искат да обвинят и да убият лорд Съфолк, за да успокоят тълпите в Лондон. Моля ви, Вие знаете, че Уилям не бива да бъде изправян пред съда.

— Няма съд? Много добре, мастър Бруър. Знам, че…

Гласът на краля заглъхна и той го изгледа с празен поглед. Дери прочисти гърлото си, но лицето на краля остана абсолютно застинало и отпуснато, сякаш живецът му беше изтръгнат.

— Ваше Величество? — рече Дери и погледна объркан към Маргарет.

Тя тръсна глава и очите ѝ заблестяха, плувнали в сълзи.

Моментът отмина и Хенри сякаш се върна, премигна и се усмихна, сякаш нищо не е било.

— Изтощен съм вече, мастър Бруър. Бих искал да поспя. Ученият доктор казва, че трябва да спя, ако искам пак да съм добре.

Дери се взря в Маргарет, видя страданието в очите ѝ, докато гледаше съпруга си. Беше момент на поразяваща интимност и се изненада, че видя също и нещо подобно на любов в тях. За миг очите им се срещнаха.

— Какво искате от краля, мастър Бруър? — попита тя тихо. — Може ли той да заповяда да освободят Уилям?

— Би могъл, но дали ще зачетат тази заповед? — отвърна Дери и потърка очи. — Не се съмнявам, че ще потулят заповедта, а през това време ще заведат Уилям в някое тъмно място, до което няма да мога да стигна. В Уестминстър Трешъм и Бофорт имат голяма власт дори само защото парламентът им плаща стражата. Моля ви, милейди, нека помисля за момент. Не е достатъчно да се изпрати писмена заповед да го освободят.

Беше му страшно неприятно да говори за Хенри, докато той самият седеше там и го гледаше като доверчиво дете, но нямаше какво да се направи.

— Достатъчно добре ли е Негово Кралско Величество, за да пътува? Ако кралят вземеше баржа до Уестминстър, би могъл да влезе в килиите и никой не би се осмелил да го спре. Бихме могли да освободим Уилям днес, преди те да сторят по-голяма злина.

За жалост, Маргарет поклати отрицателно глава. Пресегна се да го докосне по рамото, придърпвайки го настрани. Главата на Хенри се обърна, за да ги наблюдава, невинно усмихнат.

— Страда от тази… отнесеност… вече дни наред. В този момент го виждам във възможно най-добра форма — прошепна Маргарет. — Трябва да има и друг начин да изтръгнем Уилям от ноктите им. Какво ще кажете за лорд Съмърсет? Не е ли той в Лондон? Двамата с Уилям са приятели. Съмърсет не би позволил да изтезават Уилям, независимо какви обвинения са му предявили.

— Как ми се иска да беше тъй просто. Той е в ръцете им, Ваше Величество! Трудно ми е да повярвам, че е бил такъв глупак да се предаде, но познавате Уилям. Знаете какво чувство за достойнство има, каква гордост. Дадох му възможност да бяга, вместо това той се явява хрисимо, смятайки, че враговете му са мъже на честта. Но не са, милейди. Те или ще смажат един силен лорд, който поддържа краля, или пък… самия крал. Още не знам със сигурност какво възнамеряват, но Уилям… — гласът му заглъхна, щом го осени друга мисъл. — Всъщност има начин да се избегне процес, мисля! Чакайте… да. Те не могат да го разпитват, ако той веднага се признае за виновен във всички обвинения.

Лицето на Маргарет се смръщи, като го слушаше.

— Но нима това не им го доставя като на тепсия, мастър Бруър? То със сигурност е всичко, което този Трешъм и кардинал Бофорт искат!

За нейно изумление Дери се усмихна, а очите му заблестяха. Изражението му не ѝ хареса.

— Засега ще свърши работа. Ще ми даде малко повече време, а то ми липсва най-много. Трябва да разбера къде са го завели. Трябва да се свържа с него. Ваше Величество, благодаря Ви. Ще доведа от дома му лорд Съмърсет. Знам, че ще ми помогне, а той има и собствени войници. Само се молете вече да не са изтезавали Уилям заради честта му и заради проклетата му гордост.

Той коленичи отново край леглото на суверена си и наведе глава, за да се обърне пак към него:

— Ваша Величество? Вашият дворец в Уестминстър е на съвсем кратко разстояние с лодка. Би помогнало на Уилям, ако отидете там. На мен също.

Хенри премигна към него.

— Никаква бира от теб, Бруър! А? Доктор Олуърди каза, че трябва да спя.

Дери затвори очи отчаяно.

— Както кажете, Ваше Величество. Ако това Ви удовлетворява, ще си тръгна веднага.

Крал Хенри махна с ръка и Маргарет видя, че лицето на Дери е пребледняло и напрегнато, докато ѝ се покланяше бавно, после хукна с шумни стъпки навън.

Над трийсет от петдесет и петимата лордове на Англия имаха имоти в центъра на Лондон, Дери беше наясно с това. Ако разполагаше с час или два, би могъл да изброи всяка къща, както и мъжете и жените, които работеха за него там. Но Съмърсет беше личен приятел на Уилям. И което беше по-важно, той знаеше, че е в Лондон във въпросния ден, а не някъде из имотите си на югозапад. Накара още един лодкар да напъне дробовете си до пръсване, за да стигне до градската къща на Съмърсет край реката, като изтегли баржата на широката площадка отпред. За малко стражата на Съмърсет да го убие, докато успее да се легитимира, и заедно с тях хукна през градините. Съмърсет пишеше писма и стоеше заслушан с перо в ръката. Макар че всеки изминал миг представляваше агония за него, Дери се насили да обясни ясно от какво се нуждае. Още по средата миниатюрният граф го шляпна по гърба и изкрещя на прислугата си.

— Ще ми разкажеш останалото по пътя, Бруър — набързо го прекъсна той и тръгна към реката.

Графът беше на четирийсет и четири години без нито грам тлъстина по тялото си и с енергията на мъж, с двайсет години по-млад. Дери трябваше да подтичва, за да върви редом с него, и макар да му липсваха височина и приятен вид, забеляза как пазачите на графа все още подскачат, когато той раздаваше заповеди. Личната баржа на Съмърсет вече плаваше по реката само час след като Дери пристигна.

Акостираха на Уестминстърския док и Дери откри, че се задъхва, докато преброи колко хора беше събрал графът. Изглежда, беше цялата му лична гвардия. С тях на баржата имаше шест човека, докато на дузина други бе наредено възможно най-бързо да тръгнат към Уестминстър по суша. Те бяха пробягали цели две мили покрай завоя на реката, която течеше през Лондон, минавайки по мръсните улички, и пристигнаха окаляни и задъхани само няколко минути след като баржата на господаря им бе издърпана на брега.

Пряко сили, Дери беше впечатлен. Съмърсет се пенявеше от възмущение само при мисълта, че приятелят му е в опасност, въпреки това се обърна към Дери с въпросителен поглед, докато крачеха към входа на двореца откъм реката.

— Стойте близо, милорд, моля ви — рече Дери. — Ще имам нужда от авторитета ви тук.

Осемнайсетте въоръжени мъже зад гърба им внушаваха успокоение, но и притеснение. Не беше изключено от парламента да реагират лошо на такова въоръжено нахлуване в тяхната неприкосновена територия. Дери усещаше как сърцето му задумка, щом приближиха първите пазачи, които вече крещяха на по-висшестоящите от тях и наместваха пиките и мечовете си. Графът изпука врата си с едно рязко движение. На лицето му бяха изписани самоувереност и нетърпение. Двамата мъже принадлежаха към различни светове, но с Уилям дьо ла Пул в опасност и двамата бяха готови да се бият.

Дери стоеше загледан през тесния прозорец в манастира, който беше в пределите на Уестминстърския дворец. Навън зад стъклата бе студено и тъмно. Виждаше съвсем малко — само издутото си отражение, което се взираше обратно в него, оцветено в златисто. Той подсмъркна и потърка нос, предполагайки, че е пипнал настинка. След като раздаде заповеди от името на краля, нужни му бяха два дни да доведе всеки лорд в близост до града в кралските покои. Зад гърба му дори най-голямата от личните стаи на краля беше претъпкана и твърде отоплена. Дебели бели свещи осветяваха помещението откъм стените и добавяха мазен дим към мъглата от топлина и пот. Всичко на всичко двайсет и четирима мъже измежду най-заможните благородници бяха пристигнали, за да станат свидетели на кралското решение за един техен събрат. Дери беше спал само няколко часа, докато те пристигаха, и тялото го болеше от умора. Бе направил всичко по силите си. Когато накрая видя счупената ръка на Уилям, закле се да не се отказва, докато не му се пръсне сърцето.

Лорд Йорк присъстваше, естествено, застанал заедно с още шестима други благородници, свързани със семейство Невил. Ричард, граф на Солсбъри, стоеше до дясното му рамо, облечен в дебела шотландска вълна на рибена кост, която сигурно беше подходяща за далечния север, но тук, затворен в тази стая, той се потеше обилно. Дери откри, че може да наблюдава групичката в отражението на стъклата, и изучаваше сина му, Ричард Уорикски. Младият граф сякаш усети погледа му и изведнъж впи очи в него, като го посочи и промърмори нещо на Йорк. Дери не помръдна, нито с нещо показа, че отчита присъствието им. Тези шестимата продължиха да разговарят тихо помежду си, а той продължи да ги наблюдава. Заедно представляваха фракция, разполагаща с не по-малко власт от самия крал. Трима носеха името Ричард, иронично си каза той: Йорк, Солсбъри, Уорик. Първият женен за една Невил, другите — синът и внукът на стария Ралф Невил. Представляваха мощен триумвират, макар че родът Невил бе омъжил дъщерите и оженил синовете си във всеки род, произхождащ от крал Едуард III. Дери се усмихна при мисълта, че Йорк е дал на най-малкия си син същото име — потресаваща липса на въображение според него.

Срещу тях — а вече нямаше съмнение, че той стои срещу тях — Дери имаше Съмърсет от съюзниците на краля заедно с лордовете Скейлс, Грей, Оксфорд, Дъдли и още дузина други, които имаха власт и влияние. Всички, които успя да повика навреме, бяха събрани тук тази вечер, някои все още мръсни от пътя и уморени от лудешката езда, довела ги навреме до Лондон. Дошли бяха не само заради съдбата на един херцог. Властта на самия крал беше поставена под въпрос, а и страната продължаваше да гори в пожари по места, по-отдалечени от лондонските улици.

Дери разтърка очи и се сети за съобщенията, които се струпваха върху бюрото му и чакаха да ги прочете. Спомни си и обещанието на Маргарет, че ще хвърля поглед на всеки по-важен документ. Мисълта го накара да се усмихне уморено. Бяха твърде много за него, но той знаеше как да отделя плявата от зърното.

Погледна обратно към събраните хора в стаята и му се прищя всичко да е свършило. Животът на приятеля му висеше на косъм, но докато изисканите лордове си играеха на справедливост и отмъщение, страната, която управляваха, ставаше жертва на бандитите и на хаоса. Дери се тормозеше при мисълта, че е познавал Джак Кейд по време на службата си в армията. Ако можеше да се върне в онова време и да наръга този мъж в гърдите, душевното му състояние щеше значително да се подобри.

— Проклетият Джак Кейд — прошепна на себе си той.

Мъжът, когото си спомняше, беше сълзлив пияница, който всяваше ужас с брадвата си и притежаваше природен талант да малтретира околните, макар да нямаше някакъв воински чин. Склонността му да ступва хората си го бе лишила от всички шансове да се издигне отвътре. Доколкото Дери си спомняше, той бе изслужил времето си и се бе завърнал вкъщи, като единственото, което напомняше за войската, бяха нашивките му. Направо не беше за вярване, че Кейд бе събрал собствена армия и бушуваше из близките махали и селца около Лондон, изпаднал в еуфория от успеха си. Бяха обезглавили дори самия кралски шериф и това трябваше да получи бърз и твърд отговор. Представляваше едва ли не истински грях да разсейват краля и лордовете му в такъв момент. Дери положи лична клетва да отмъсти на всички замесени и така внесе ред в безпорядъка от мисли в главата си. Кейд, Йорк, Бофорт, рода Невил и проклетия Трешъм. На всички ще им отмъсти, че са посмели да нападнат агнето.

В стаята се възцари тишина, когато Уилям, лорд Съфолк, бе въведен вътре. Той вървеше изправен, макар че ръцете му бяха завързани зад гърба. Дери успя да го види само веднъж в Кулата на скъпоценностите и още беснееше заради жестоките увреждания и унижения, които приятелят му е трябвало да изтърпи. В много отношения Съфолк беше невинен. Не заслужаваше злобата, с която го нападаха. Голяма част от отговорността се падаше на самия Дери и вината му дотежа страшно, когато видя как лордовете от рода Невил оглеждат Уилям като под лупа. Лявата му ръка приличаше на свински бут, подута и розова, с превързани пръсти. Трябвало е да намерят достатъчно големи окови, за да успеят да пристегнат подпухналата му плът. Знаеше, че ръкавът му е сцепен само за да може да облече връхната си дреха.

Лорд-канцлерът влезе след затворника, нисък мъж с широко чело, уголемило се още повече от окапалата отпред коса. Той огледа стаята и сви доволно устни, като видя как са разположени лордовете.

Малко празно място бе оставено за Уилям в центъра на стаята, за да застане с лице към събратята си. Той зае мястото си и те зашепнаха помежду си, втренчени от вълнение. Съфолк чакаше идването на краля с достойнство, макар очите му за кратко да се спряха на Дери, докато обхождаха стаята. Някоя незнайна слугиня бе изчеткала косата му. Този малък жест на доброта по някаква причина сви от болка сърцето на Дери. Насред врагове и заговори, някакво слугинче се беше сетило да донесе парцал за дрехите на херцога и четка за косата му.

Нямаше фанфари, които да възвестят пристигането на краля, не и в личните му покои. Не зазвучаха рогове. Дери видя как един прислужник влезе като мишка в клетката на лъвовете и прошепна на канцлера нещо, после бързо се оттегли. Онзи прочисти гърло, за да обяви присъствието на краля, и Дери за миг затвори очи, като изпрати към небето молитва. През последните два дни често се бе виждал с краля и го намираше все така отнесен и отсъстващ, както беше и сутринта, в която се бе втурнал да търси Уилям. Изненадата дойде от Маргарет, която се държа великолепно, когато бе притисната от обстоятелствата. Заради Уилям, за да го спаси, тя се отърси от страховете си. Даде нареждания от името на съпруга си, както Дери я беше инструктирал, доверявайки му се. Задачата да спасят живота на Уилям ги съюзяваше докрай. Съжаляваше само, че тя не можеше да присъства на съвещанието. При положение че родовете Невил и Йорк бяха там, за да ги наблюдават, щеше да е проява на слабост да доведат кралицата, която да ръководи мъжа си. Макар че алтернативата не беше по-добра, дори бе по-лоша. Той прехапа долната си устна при мисълта дали Хенри ще говори. Сам беше рискувал да го обвинят в държавна измяна, като заяви на краля, че не бива да говори, не и тази вечер. Хенри, разбира се, се съгласи — усмихнат и очевидно без да схваща думите му. И все пак през последните дни имаше мигове, в които очите на краля се избистряха, като че някаква част от душата му още се бореше да се издигне над водите, които го поглъщаха. Дери стисна палци и нова пот изби върху старата, щом кралят влезе при тях.

На няколко крачки, от дясната страна на Уилям, лорд Съфолк, беше поставен тапициран стол, тъй че Хенри да вижда по дължината на стаята всички, които се бяха сбрали по волята на кралската му заповед. Дери го гледаше със свито сърце как се настанява на стола и как ги поглежда с добродушен интерес. Мърморещите и шепнещите лордове затихнаха най-после и канцлерът на краля обяви със звънлив глас:

— Негово Величество — крал Хенри; по произход, титла и Божие благоволение крал на Англия и Франция, крал на Ирландия, херцог на Корнуол и херцог на Ланкастър.

Хенри кротко кимна към него и канцлерът се изду като балон, когато с живописен жест разви един свитък и започна да чете:

— Милорди, събрали сте се по заповед на краля, за да чуете обвиненията в държавна измяна срещу Уилям дьо ла Пул, херцог на Съфолк.

Той поспря, когато Уилям със затруднение коленичи на каменния под и наведе глава. Дери видя как Йорк потисна усмивката си и му се прииска да можеше да остане с него само за час насаме.

Канцлерът прочете списъка. Половината от обвиненията се отнасяха за проваления мир и отговорността за загубените владения във Франция. Дери се бе опитал да махне някои от абсурдните обвинения от списъка, но точно в тази област той почти нямаше влияние. Свитъкът бе изготвен от Трешъм и Бофорт, без съмнение с Йорк, който ги е напътствал над рамото и е правел предложения. Проклет списък, реши Дери, дори преди канцлерът да приключи с цитирането на обвиненията за тайни срещи с френския крал и лордовете, целящи да се узурпира английският трон.

Само лекото порозовяване по лицето на Уилям показа, че, паднал на колене пред краля си, той слуша напрегнато всяка дума. Дери стисна челюст, докато онзи цитираше разни количества злато, за които се твърдеше, че Уилям е приел като подкупи в замяна на подкрепата си. Всеки, който дори малко го познаваше, би отхвърлил варианта, че може да е взел какъвто и да било подкуп. Дори самата идея, че подобни суми са станали част от обвинението, беше абсурдна. Но когато той се огледа наоколо, сериозни мъже клатеха глави при всяка изброена точка, всяко отвратително злословие, което биваше прочетено.

— Да се знае от всички, че на двайсети юли, в година Господна хиляда четиристотин четирийсет и седма, обвиняемият е заговорничел в енория Сейнт Сепълкър, във Фарингтън, за да улесни френската инвазия при онези брегове с цел да узурпира законния престол на Англия. Да се знае също, че…

Това не беше съд. Единственият лъч светлина в тъмата, що се отнасяше до Дери. Беше прекарал часове в спорове с юристи на парламента и на Короната, но кралят имаше правото да се произнесе за човек, принадлежащ към благородническата класа, стига той да се е оставил на неговата милост. Въпреки това признанието на Уилям щеше да е валидно, макар че всеки мъж в залата знаеше как е било получено то. Обвиненията нямаше да бъдат напълно снети — такава беше сделката, до която стигнаха в ранните часове на нощта. До някаква степен Дери трябваше да приеме твърдението на Трешъм, че в страната ще избухне въстание, ако не намерят изкупителна жертва за загубата на Франция.

Селската армия на Кейд се беше насочила към Лондон, без съмнение чакаше да чуе каква ще е съдбата на Съфолк с такъв интерес, какъвто изпитваха всички в кралството. Мнозина от вербуваните в армията на Кейд познаваха Съфолк във Франция. Дери се дразнеше от факта, все едно имаше пясък в устата, че никой не обвиняваше Йорк, че е загубил Мен и Анжу, макар че командващ там по това време беше той. Ричард Йоркски бе побързал да обвини поддръжниците на краля и така бе избегнал критиките.

— Лорд Съфолк се признава за виновен във всички обвинения — приключи канцлерът, очевидно наслаждавайки се на позицията си в центъра на драмата тази вечер, и вдигна свитъка с черна панделка в другата си ръка. Дери само се изненада, че той не беше опръскан с кръв след това, което бяха причинили на Уилям.

— Отричам всички обвинения, всякаква измяна — внезапно изръмжа Уилям.

Настъпи абсолютна тишина и всички очи се спряха върху коленичилия мъж. Устата на Дери пресъхна. Беше обсъдил всичко с него. Да се отрече от показанията си не беше част от плана.

— Вие… ъъ… отхвърляте обвиненията? — канцлерът едва продума, разтревожен.

Дори коленичил, дори в окови, Уилям представляваше впечатляваща фигура, когато вдигна глава да отговори.

— Обвиненията са нелепи, продукт на злостни умове. Тотално ги отричам. Не съм извършил държавна измяна. Но съм повален от негодници, които действат срещу краля и страната ни.

Как му се искаше да му изкрещи да си затваря устата, преди да е развалил всичко. Видя, че Йорк се усмихва на неговото избухване, а очите му блестяха.

— Милорд Съфолк — рече канцлерът, — нима сега предявяваше правото си на съд?

Дери видя как Йорк се наведе напред от нетърпение. Искаше да извика, но Дери всъщност дори нямаше право да бъде в тази стая. Не смееше да се обади и само затвори очи в очакване Уилям да отговори.

Съфолк огледа стаята с гневен поглед, после масивната му глава увисна и той въздъхна.

— Не. Оставям се на волята на краля и на неговата преценка. Уповавам се на Божията милост и честта на крал Хенри.

Канцлерът попи потта от челото си с голяма зелена кърпа.

— Много добре, милорд. Тогава мое задължение е да прочета присъдата на краля.

Мнозина от лордовете с изненада се обърнаха към краля, след като разбраха, че той няма да говори и че присъдата му е била подготвена предварително. Йорк се смръщи и Дери стаи дъх в ужас Хенри да не усети тежкия му поглед и да реагира.

Кралят се огледа из залата и лека усмивка плъзна по ъглите на устата му. После наклони глава на една страна, което канцлерът прие като сигнал да започва. Той извади третия свитък и го разви с показен жест.

— Слушайте кралската присъда срещу Уилям дьо ла Пул, херцог на Съфолк, в годината Господна хиляда четиристотин и петдесета — той спря, за да си поеме въздух и още веднъж да избърше челото си. — Заради стари заслуги осемте основни обвинения отпадат по кралска заповед и по волята на краля.

Изведнъж откъм събраните лордове се разнесоха гневни възгласи, подклаждани от Йорк и кардинал Бофорт, които буквално викаха. Канцлерът се сви, но продължи да чете, надвиквайки шума, като ръцете му видимо трепереха.

— Останалите единайсет обвинения, простъпки, а не престъпления, се смятат за доказани, както и самият арестант е признал.

Разнесе се още един, по-силен рев откъм лордовете и канцлерът ги погледна безпомощно, без да може да продължи. Той нямаше властта да се разпореди за тишина и макар да погледна към краля, Хенри не продума.

Като видя безизходицата, Съмърсет се провикна. Жилавият, дребничък граф се изправи, изпъчил гръд, с агресивно вдигната глава.

— Милорди, това не е съд. И това със сигурност не е обикновена съдебна зала! Нима ще крещите на краля в собствените му покои? Престанете да вдигате шум!

Подстрекавани от яростния шепот на Йорк, някои от тях продължиха да се провикват и да спорят, макар че повечето приеха упрека и млъкнаха. Канцлерът хвърли благодарствен поглед към лорд Съмърсет, после пак посегна към кърпата, за да избърше лъсналото си лице.

— Присъдата за простъпките е изгнание от тези земи за период от пет години, считано от днес. Приемете благословията ни за вашето търпение. Тези документи са подписани и запечатани в годината Господна хиляда четиристотин и петдесета, крал Хенри.

Негодуванието замря със скоростта, с която се изгася свещ, след като лордовете осъзнаха, че са слушали думите и заповедите на самия крал. В този момент на изненада Дери пристъпи напред и с един тежък ключ отключи белезниците около китките на Уилям. Приятелят му изглеждаше до болка облекчен. Той стана бавно и започна да разтрива подутата си ръка, като с вида си припомни на стоящите най-близко до него, че все още е изключително силен мъж. Дясната ръка, с която държеше меча, беше невредима и той я стисна пред тялото си в юмрук, докато гледаше свирепо Йорк, Трешъм и Бофорт.

Дери се пресегна, за да го хване за ръката. Без предупреждение приятелят му се обърна с лице към крал Хенри и изведнъж в стаята се усети известно напрежение. Дори Йорк вдигна очи. За такива престъпления и обвинения в миналото не бе имало друго наказание освен екзекуция. Въпреки това човек, признал се за виновен в държавна измяна, стоеше съвсем близо до краля. Уилям не беше въоръжен, но те пак усетиха колко физически силен бе той и колко кралят беше крехък до него. Преди някой да успее да мръдне, Уилям пристъпи, падна на колене и сведе глава чак до гърдите си.

— Съжалявам, че Ви донесох неприятности, Ваше Кралско Величество. Ако такава е Божията воля, пак ще се върна да Ви служа.

Хенри леко се смръщи. За миг ръката му сякаш се вдигна, но после падна надолу. Всички лордове коленичиха, когато кралят стана прав и тръгна да излиза, поведен от канцлера и личната си прислуга. Не беше изрекъл нито дума.

Уилям остана на колене, докато вратата се затвори след краля. Когато пак се изправи, в очите му имаше сълзи. Той прие ръката на Дери върху рамото си, за да го изведе от залата. Двамата тръгнаха по коридорите, край тях минаваха тичащи вестоносци, отправени към всички, които бяха платили по няколко монети за услугата. Уилям имаше вид на човек, ударен от гръм, блед и замаян от присъдата, която му бяха дали.

— Имам готови коне, които да те преведат през Лондон до брега, Уилям — рече Дери, който оглеждаше с изпитателен поглед лицето на приятеля си, докато вървяха. — В Дувър чака корабче, „Бърнис“, за да те отведе в Бургундия, където херцог Филип предложи да те приюти за периода на изгнанието ти. Разбираш ли, Уилям? Там ще имаш собствена къща и след като се настаниш, можеш да вземеш Алис при себе си. Синът ти може да идва да те вижда, а аз ще ти пиша всеки месец, за да те информирам какво става тук. Само пет години.

Дери бе поразен от отчаянието, което прочете в погледа на Уилям. Той изглеждаше замаян и Дери остави ръката си на рамото му, за да го държи изправен, макар че внимаваше да не докосва подутата длан и самата ръка.

— Съжалявам, Уилям. Ако кралят беше отхвърлил всичките обвинения, щяха да се надигнат бунтове, разбираш ли? Това беше най-добрата сделка, която успях да изкопча за теб. Точно вчера обесиха един винопроизводител защото заплашваше с бунт, ако те освободят.

— Разбирам, Дери. Благодаря ти за всичко, което направи. Може би трябваше да избягам, когато ме предупреди. Но не смятах, че ще стигнат толкова далеч.

Дери почувства мъката на приятеля си като своя собствена.

— Ще си платят за всичко, Уилям, заклевам се. След пет години ти ще се върнеш в Англия и ще ги подгоним като зайци, ако аз не съм приключил с тях дотогава. Ще видиш.

Заедно бяха прекосили огромното пространство на Уестминстърската зала, без да обръщат внимание на втренчените погледи на разни търговци и членове на парламента. Новината се разпространяваше бързо и неколцина посмяха да процедят през зъби подигравки към осъдения предател, който се движеше сред тях. Уилям вдигна високо глава и нещо като гняв замени празния поглед в очите му.

— Както кажеш, Дери. Само пет години — промърмори той, като изправи гръб и се огледа с яден поглед наоколо.

Излязоха от залата и отидоха при двамата мъже, които чакаха с конете. Дери преглътна нервно, когато тълпата започна да се сгъстява и с всеки изминал миг усещането, че във въздуха витае насилие, се засилваше.

— Бог да те пази, приятелю — тихо му каза Дери.

За Уилям не беше лесно сам да се качи на коня с увредената си ръка, затова Дери се напъна да го повдигне върху седлото, после му подаде меч и колан с ножница. При вида на дългото острие по-гръмогласните сред тълпата попритихнаха, но все повече хора прииждаха, съскаха и крещяха обиди. Уилям ги погледна отгоре, стиснал устни в тънка линия. Кимна на Дери, цъкна с език и забучи пети, преминавайки на косъм покрай един развикал се въглекопач, който залитна назад и падна в прегръдките на другарите си. Дери бе заел двама добри войници от лорд Съмърсет, които да го придружат. Те подкараха конете си и извадиха мечове. Заканата им беше съвсем явна.

Дери остана за момент да ги гледа как се отдалечават, после усети, че злобата на събралите се търси следващата си жертва. С няколко бързи крачки той изчезна обратно в огромната зала и сумрака вътре. Там, в сенките, далеч от погледите им, подпря глава на хладната мазилка. Искаше само да спи.

Уилям лорд Съфолк, стоеше на белите скали над пристанище Дувър. Хората на Съмърсет чакаха малко отстрани, проявявайки уважение, като може би съзнаваха, че той има нужда от няколко мига в мълчаливо размишление, преди да напусне дома си за петгодишно изгнание.

Тук въздухът беше чист след ужасната воня на Лондон. Усещаше се и топъл пролетен полъх, дори на такава височина. Уилям бе доволен, че се спря. Виждаше търговския кораб, който чакаше в пристанището, но просто стоеше, вглеждаше се в безбрежното море и дишаше. От дясната му страна се извисяваха масивните укрепления на замъка Дувър. Знаеше, че Уилям Завоевателя го е изгорил, а после е платил за неговото възстановяване, смесица от ужас и щедрост, типична за него. Французите бяха изгорили целия град само преди един век. Точно на това място от брега спомените се простираха далеч в миналото. Уилям се усмихна при тази мисъл и почерпи успокоение от нея. Местните жители бяха вдигали града отново и след далеч по-големи трагедии от тази, която го бе сполетяла. Заобиколени от пепел, пак бяха започвали да строят домовете си. Може би и той щеше да стори същото.

С изненада установи, че настроението му се оправя, като диша мекия въздух. Толкова много години на отговорности сякаш не му бяха дотежали. Въпреки това сега, когато се отърва от тях, се чувстваше свободен за първи път от много време. Вече не можеше да промени нищо. Крал Хенри имаше и други поддръжници, които да го напътстват. Докато Дери Бруър беше жив и правеше комбинации, винаги щеше да има надежда.

Той знаеше, че извлича максималното от злощастната си съдба — черта, която споделяше с флегматичните хора от града в подножието. Животът не беше разходка из райските градини. Но дори да беше, Уилям знаеше, че е от типа хора, които ще се огледат и ще си построят прокълната къща. Никога не беше оставал без работа и мисълта как ще си попълва годините в Бургундия го тормозеше. Херцог Филип беше добър човек, щом е отправил тази покана, и поне не беше приятел на френския крал. Иронията да бъде обвинен в държавна измяна се състоеше в това, че Уилям имаше далеч повече приятели във Франция, отколкото в Англия, поне в момента. Щеше да пътува с документи, които му осигуряваха личната защита на херцог Филип. Смяташе да прекоси цяла Средна Франция и да спре за малко в Париж, преди да се отправи към новия си дом.

Той взе да търка с върха на ботуша си зеления мъх, докато стигна до варовика под него. Корените му бяха тук, душата му бе във варовика. Грубо избърса очите си, надявайки се, че мъжете не бяха забелязали силната емоция, която го връхлетя.

Уилям въздъхна и прочисти дробовете си.

Беше намерил начин да възсяда коня, без много да използва ръката си, та с мъка се настани на седлото и взе юздите в здравата си ръка.

Заслизаха надолу по пътеки, а после поеха по отъпкания път към пристанището. За пореден път усети върху себе си враждебни погледи, чуваше как шепнат името му, макар да смяташе, че е изпреварил с един ден новината. Държеше главата си изправена, когато го представиха на търговския капитан, и проследи товаренето на провизиите, които Дери бе осигурил. Не бяха повече от необходимото за един мъж от неговия ранг в продължение на няколко седмици, не повече. Знаеше, че ще трябва да изпрати куриер до жена си, за да му изпрати както средства, така и дрехи. Бургундия беше част от английската земя — макар и на голямо разстояние, все пак близко до дома. Освободи хората на Съмърсет, раздаде им малко сребърни монети, благодари им за защитата и вниманието. Те поне се отнасяха с него с уважението, дължимо на един лорд, факт, който не убягна на вниманието на корабния капитан.

Уилям беше свикнал с морските съдове и търговският кораб му се стори небрежно поддържан. Въжетата не бяха навити на хубави намотки, а палубата се нуждаеше от добро лъскане с грапави камъни. Въздъхна и се облегна на перилата, като същевременно оглеждаше местните хора, щъкащи нагоре-надолу. Дери бе раздал доста пари под масата, за да може да организира това пътуване, като постигна чудеса за нула време. Освен съпругата и сина си той знаеше, че оставя у дома добри приятели. Стоеше на палубата, когато корабът отплава, а първият и вторият капитан си викаха един на друг от носа до кърмата. Екипажът вдигна главното платно на мачтата, като моряците мелодично подвикваха с всяко дръпване. Уилям вдигна поглед, когато платното над главата му се изду и корабът набра скорост.

Той гледаше как земята остава надалеч и попиваше с поглед гледката, искаше да улови всяка най-дребна подробност, за да го поддържа. Знаеше, че ще бъде почти на шейсет, когато види пак тези бели скали. Баща му беше умрял на четирийсет и осем, убит в битка. Тази мисъл го тормозеше. Зачуди се дали това няма да е последният път, в който зърва родината си, и потрепери от усилващия се вятър, от който огромното платно скрибуцаше.

Извън заслона на пристанището морето съскаше под носа на кораба, носещ се по вълните. Уилям си спомни пътуването през Ламанша с Маргарет, когато тя беше малко по-голяма от момиче. Радостта ѝ беше заразителна и споменът го накара да се усмихне.

Потъна в мисли за по-добри времена и отначало не схвана какво означават внезапно затопуркалите боси нозе на моряците, които спринтираха от единия край на палубата до другия. Първият помощник-капитан ревеше нови команди и корабът се завъртя, като пое по нов курс, въжета и рейки се местеха от мъжки ръце, които си знаеха занаята. Объркан, той погледна първо към екипажа, после натам, накъдето всички се бяха втренчили.

Вкопчи се с все сила в перилата, когато видя как друг кораб изскача от едно заливче малко по-нататък по брега. Беше боен кораб, построен с висока кърма и нос и ниска средна палуба за качване — не беше търговски кораб. Прилоша му, всичките му планове, цялото спокойствие, което бе събирал като песъчинки, внезапно изчезнаха. Тежко натоварените търговски кораби като „Бърнис“ бяха чудесна плячка за пиратите. Протокът между Англия и Франция беше оживен търговски път по всяко време на годината и пиратите нападаха кораби и крайбрежни селца, като се промъкваха от Франция или дори от Корнуол, за да обират собствените си съотечественици. Ако ги хванеха, наказанията бяха брутални и беше рядко явление да видиш празни килии в затворите на големите пристанища.

Усещането му за болезнено изумление само се засили, когато другият кораб тръгна срещу тях с единственото си огромно платно, опънато до скъсване. Независимо от тромавата си предница и задни структури той беше по-тесен от „Бърнис“ и очевидно по-бърз. Спусна се към тях като ястреб, който връхлита върху жертвата си и се мъчи да я сграбчи.

Франция беше толкова близо, че човек можеше да изтича до брега. Уилям я виждаше, макар че вятърът се надигаше още и континентът тънеше в мъгла в далечината. От всички на борда той най-добре знаеше, че във Франция са останали малко безопасни убежища. Сграбчи един притичал край него моряк за ръката и едва не бутна човека.

— Отправете се към Кале — заповяда Уилям. — Кажи на капитана. Това е единственото пристанище с английски кораби.

Човекът зяпна, после докосна чело в знак на подчинение и пак хукна да си върши задълженията.

Небето отпред потъмня, времето започна да се разваля. През мъглата и мокротата Уилям все още улавяше с поглед френската земя отпред и Англия отзад, белите скали на Дувър чертаеха само една размита линия. „Бърнис“ се наклони под тежестта на платното и вятъра, но той видя, че това няма да е достатъчно. Търговските кораби се строяха широки, за да носят товари, огромни, тромави съдове, които даваха живот на търговията. Преследващият кораб на практика беше като хрътка в сравнение с „Бърнис“, приближаваше все повече и повече, докато вълнението се усилваше и пръски удряха по палубите и на двата кораба. Уилям усети вкуса на сол върху устните си, докато корабът скрибуцаше, а капитанът ревеше заповеди за курс към Кале.

Десетина моряци вдигаха тежките въжета, за да обърнат рейките, докато други с все сили натискаха дългата греда на румпела, за да завият наляво по новия курс. Платното плющеше до скъсване, въжетата бяха спуснати и корабът зад тях сякаш се оказа по-близо. Ако можеха да продължат напред, преследването щеше да отнеме много по-дълго, но то означаваше „Бърнис“ да се разбие на френския бряг. Трябваше да се насочат към Кале, макар че завоят отне почти цялата им скорост.

Сърцето на Уилям удряше в гърдите му; „Бърнис“ забави ход и проскърца. Вече виждаше всеки детайл на кораба по петите им, който беше на половин миля и приближаваше през оловносивите вълни. Той присви очи и прочете име, изписано с огромни златни букви — „Тауър“. Това беше изключително добре екипиран съд, за да бъде под командата на един пират.

Платното още веднъж се изпъна на вятъра и моряците от търговския кораб викнаха нестройно ура, след като отвързаха въжетата и задъхани, спряха да си починат. По-възрастните мъже сигурно всичките притежаваха дял от кораба и товара му. Поминъкът им, както и животът им, зависеше от това дали „Бърнис“ ще избяга. Вълните продължаваха да кипят под носа, докато пореха тъмните води. Франция беше само на няколко мили и Уилям затаи надежда. Другият кораб беше все още отстрани, а и сигурно щеше да има английски кораби по-близо до Франция, готови да се притекат на помощ, като видят, че преследват един ценен търговски съд.

Измина час, после друг, вятърът се засилваше през цялото време, а облаците се спуснаха ниско над бурното море. По върха на вълните излязоха бели зайчета и ледена солена вода се носеше из въздуха подобно на мъгла. Уилям знаеше, че Ламаншът е капризен, можеше от нищото да изпрати някоя буря. Но „Бърнис“ беше сигурен кораб и той смяташе, че ще може да удържи голямото си платно опънато по-дълго, отколкото „Тауър“. Започна да се моли за буря и наблюдаваше капитана внимателно, застанал под главната мачта в очакване на първите признаци на скъсване. Вятърът бе вече ураганен, над тях се насъбраха буреносни облаци, а отдолу двата кораба се бореха с него. Слънцето се скри бързо и Уилям усети първите капки дъжд, чу ги как барабанят по палубата. Потръпна, като видя как преследвачът им се гмурна дълбоко, а после излезе нагоре с нос, от който се стичаше бяла и зелена морска вода.

Преследвачите се намираха на не повече от няколкостотин ярда от кърмата. Уилям различи мъже, облечени в брони и с наметала, които стояха на палубата. Може би наброяваха към две дузини, не повече, но носеха мечове и брадви, достатъчни, за да вземат на абордаж екипажа на търговски кораб. Преглътна, като видя, че стрелци с лъкове се изкачват към високата дървена конструкция, издигната зад носа. Уилям гледаше как двата кораба се носеха нагоре-надолу по вълните, подпомагани от усилващите се пориви на вятъра, пожела им късмет, сетне с изумление забеляза, че трима стрелци се привеждат и пускат стрели, които се издигнаха и паднаха с удари като чук върху палубата на „Бърнис“.

Уилям сграбчи с все сила със здравата си ръка перилата и се намръщи. Пиратите намираха екипажите си из крайбрежните градове, но едва ли някога бе имало френски стрелец, който да е толкова точен. Убеден беше, че вижда английски стрелци, предатели и негодяи, които предпочитаха да изживеят живота си в кражби и убийства вместо в по-честни занимания. Капитанът мина край него тичешком, запътен към кърмата, за да види развитието на нещата. Уилям се помъчи да тръгне с него, но тъй като използваше само едната си ръка, залитна и едва не падна в морето, щом изпусна парапета. По инстинкт капитанът го хвана, преди да изчезне надолу. Но за жалост, сграбчи го за болната ръка, та Уилям изкрещя от неочакваната болка.

Капитанът му крещеше извинения срещу вятъра, когато една стрела го улучи, заби се дълбоко в гърба му и мина през него, тъй че Уилям виждаше как върхът ѝ се подава между ребрата. Двамата зяпнаха един срещу друг и онзи се опита да проговори, преди очите му да се замъглят и да издъхне. Уилям размаха ръце, за да го хване, но тежестта беше твърде голяма за него и капитанът изчезна зад борда в пяната, потъвайки моментално.

Още стрели заваляха наоколо с трясък и Уилям чу как един моряк извика от болка и изненада, когато друга стрела попадна в целта. Огромното платно над главата му започна да плющи. Виждаше, че мъжете край румпела залягат и изоставят задълженията си, изправени пред този дъжд от стрели. „Бърнис“ се замята, след като ги нямаше техните ръце, за да го направляват, и се отклони от курса. Наведен колкото се може по-ниско, Уилям се разкрещя да вземат управлението в ръце, но вече беше късно. Внезапно преследвачът им се заби странично в тях със стържещ тътен, докато дъждът заливаше палубата и хората.

Уилям загуби равновесие и падна. Опита се да стане, но върху него наскачаха въоръжени мъже, които с крясъци освобождаваха собствения си страх от това, че прекосяват бушуващата морска вода, която ги делеше. Той видя, че един от тях не успя да се хване, хлъзна се и изчезна, за да бъде смазан или удавен, но в миг се появи друг на мястото му и прескочи пролуката, хванал оголената си сабя с протегната и сигурна ръка.

— Мир! — рече Уилям, задъхан от усилието да се изправи. — Аз съм лорд Съфолк! Мога да ви дам откуп.

Мъжът, чиято фигура надвисна над него, с все сила стъпи с крак върху счупената ръка на Уилям и за секунда светът около него се потопи в бяла светлина. Той изстена и се отказа от всякакъв опит за ставане, проснат върху палубата, подгизнал и измръзнал под плющящия по дървото дъжд.

Нападателите разчитаха на шока и насилието, за да завземат „Бърнис“. Безобидният екипаж или беше изхвърлен зад борда или посечен още в първото дивашко нападение, тъй като повечето мъже не бяха въоръжени. Уилям се втренчи в нападателя си, изненадан, че още не са го убили. Знаеше, че сигурно ще освободят „Бърнис“ от товара му и след това ще го потопят, запращайки на дъното и всички свидетели. Неведнъж беше виждал тела, изхвърлени от морето на сушата, за да знае как процедират те — дори изгледите за откуп може би не ги привличаха достатъчно, за да не поемат допълнителен риск. Той зачака удара, целият претръпнал от агонията, която го заливаше от премазаната ръка.

Вятърът продължаваше да вие край въжетата и странното животно, което представляваха двата кораба, вплетени един в друг и люшкани от бурното море.

— Портите на Лондон са затворени нощем, Джак — рече Томас и посочи към пода. Двамата мъже бяха сами на втория етаж на една странноприемница в град Саутуърк, който се намираше точно срещу града, оттатък реката. Томас бе отметнал килима и върху старите дървени дъски бе начертал груба карта, означавайки на нея Темза и римската стена, която ограждаше сърцето на древния град.

— Какво, всичките ли? — попита Джак. Той никога не беше ходил в столицата и все още беше убеден, че Удчърч преувеличава. Приказките за шейсет или осемдесет хиляди души му се струваха невъзможни, а сега трябваше да повярва, че навсякъде около града са разположени огромни порти.

— Нали това е предназначението на градските порти, Джак, тъй че, да. Все едно, ако се стремим да стигнем до Тауър, той е зад стените. Крипългейт и Мургейт ги изключваме — ще трябва да заобиколим целия град и селяните там веднага ще хукнат да викат кралските войници, докато се придвижваме. Олдгейт на изток — виждаш ли я там? Тази си има собствен гарнизон. Там съм се разхождал навремето, когато ухажвах Джоун. Може би ще можем да прекосим река Флийт на запад, та да влезем откъм катедралата, но независимо откъде ще влезем, трябва да преминем през Темза, а мостът е само един.

Джак се смръщи, като гледаше драсканиците по пода все едно от пилешки крака и се мъчеше да ги разбере.

— Не ми харесва много идеята да нападаме по път, за който те знаят предварително, че ще изберем, Том. Преди спомена за фериботи. Какво ще кажеш да използваме тях по-нататък, където е по-спокойно?

— За дузина мъже това би било решение. Но колко си събрал от Блекхийт насам?

Кейд сви рамене.

— Те прииждат, Том! Но мъжете са от Есекс, та дори от Лондон. Осем или девет хиляди са може би. Никой не ги брои.

— Все едно, твърде много, за да се прехвърлят с лодки. Няма толкова много и ще отнеме твърде дълго. Трябва да влезем и да излезем от града преди изгрев-слънце. Това е, ако искаш да доживееш до зряла старост. Разбира се, все още има шанс кралят и неговите лордове да отговорят на петицията ни, не мислиш ли?

Двамата се спогледаха и се разсмяха цинично, вдигнаха чашите, които държаха в ръце, в безмълвен тост за своите врагове. По настояване на Томас Джак беше позволил да занесат в лондонския Градски съвет списък с искания от страна на „Капитана на Великото събрание на Кент“. Някои от мъжете, разбира се, бяха предложили да им предоставят девици и корони за лична употреба, но обсъждането в крайна сметка се сведе до истинските им проблеми. На всички им бе дошло до гуша от високите данъци и жестоките закони, които се прилагаха само за онези, които не можеха да се откупят с пари. Петицията, изпратена до лондонския кмет и съветниците му, би променила страната, ако кралят я удовлетвореше. Но нито Джак, нито Томас очакваха крал Хенри дори да я види.

— Няма да ни отговорят — рече Томас. — Не става, без да накърнят интересите на хората, които взимат подкупи и държат обикновените семейства, притиснати под ботуша си. Те нямат интерес да се отнасят справедливо към нас, затуй ще трябва просто със сила да ги вразумим. Погледни тук — Тауър е близко до лондонския мост, най-много половин миля. Какъвто и друг път изберем, ще трябва да се оправяме през лабиринт от улички, които дори местните хора не познават добре. Ти ме помоли за съвет и ето ти го. Влизаме откъм Саутуърк, пресичаме моста някъде по залез-слънце, после тръгваме на изток към Тауър, преди кралските хора дори да са усетили, че сме сред тях. По пътя ще трябва да разбием някоя и друга глава, но няма да спираме да се движим, в Лондон няма достатъчно войници, за да ни спрат. Стига да не ни притиснат на някое тясно място, Джак.

— Но има повече хора, отколкото някога съм виждал — промърмори Джак притеснено. Все още не можеше да си представи такова огромно мнозинство мъже, жени и деца, всичките натъпкани в мръсните улички. — Струва ми се, че биха могли да ни спрат, дори ако само се хванат за ръце и застанат неподвижно.

Томас Удчърч се разсмя при тази картинка.

— Може и да могат, но няма да го сторят. Чу какво казаха шпионите. Дори да е наполовина вярно, лондончани са точно толкова ядосани на краля и лордовете му, колкото и ние. Те не могат дори да мръднат или да пръднат, без някой дебел глупак да им поиска такса, която отива директно в неговия джоб или в джоба на лорда, който го е наел на служба. Ако можеш да възпреш хората си да не мародерстват, Джак, те ще ни посрещнат с отворени обятия и ще ни приветстват по целия път.

Той видя как огромният мъж от Кент се вгледа в картата му с кървясали очи. Кейд пиеше много всяка вечер и Томас подозираше, че би останал в Блекхийт или в периферията на Кент вовеки веков. Кейд го биваше за бунтарски битки срещу бирници и шерифи, но направо загуби устои, когато стана дума да се превземе Лондон. Разчиташе изцяло на Удчърч, държеше се за него като удавник за сламка и го слушаше. След всички нещастия, които преживя, Томас смяташе, че му се полага и малко по-хубав живот. За първи път усещаше, не е попаднал на правилното място в точния момент.

— Мислиш, че можем да го направим ли? — промърмори завалено Джак. — Много хора очакват от мен да ги пазя живи, Том. Не искам да ги видя всичките посечени. Не съм се захванал с това, за да се провалям.

— Няма да се провалим — тихо го успокои Удчърч. — Страната не се е вдигнала на оръжие безпричинно. Този наш крал е глупак и страхливец. Достатъчно загубих заради него, ти също — пък и всички наши хора. Те ще стоят, където трябва; това си го доказал. Ще устоят и ще навлязат право в Лондонската кула.

Джак поклати глава.

— Това е крепост, Том — рече, без да вдига глава. — Не можем да сме извън нея, когато кралските войници ни застигнат.

— Там има порти, а ние имаме мъже с брадви и чукове. Не казвам, че ще е лесно, но ти имаш осем или девет хиляди англичани и при такава многочисленост нищо няма да ни се опре достатъчно дълго.

— Повечето от тях са от Кент, Том Удчърч — поправи го Кейд и очите му заблестяха.

— Още по-добре, Джак. Още по-добре — захили се Том, а онзи го тупна по гърба и той се залюля.

Слънцето изгряваше, когато двамата мъже излязоха с нестабилни крачки от странноприемницата и застанаха на вратата, като премигваха с очи на светлината. Бандата на свободолюбците беше нахлувала във всяка ферма и всяко село в радиус от пет мили и мнозина лежаха в ступор по земята, загубили свяст от откраднатите бъчви алкохол и вино. Джак сбута един с крака си и го гледаше как се свива и стене, без да се събужда. Онзи държеше в ръце огромен свински бут, увил ръце около него като любовник. Предишните няколко дни бяха направили тежък преход и Джак не искаше да им отнема шанса да си починат.

— Добре, Том — рече той. — Мъжете днес ще изтрезняват. Аз самият може да поспя. Довечера ще пресечем моста.

Томас Удчърч погледна на север и си представи как палят сутрешните огньове в Лондон, като така създават онази лепкава мъгла и миризма, които тъй ясно помнеше от детството си. Жена му се беше върнала в бащиния си дом с дъщерите му и той се зачуди дали изобщо знаят, че двамата с Роуан са живи. При мисълта за жените веждите му веднага се свъсиха в размисъл.

— Ще трябва да предупредиш мъжете, че не бива да има никакви изнасилвания и кражби, Джак. Никакво пиене също, не и преди всичко да е свършило и да сме се върнали в безопасност тук. Ако обърнем хората срещу нас, никога няма да излезем от града.

— Ще им кажа — потвърди Джак кисело и го погледна недоволно.

Томас осъзна, че едва ли не е дал заповед на гиганта и заговори отново, за да заглади този напрегнат момент.

— Те ще се вслушат в думите ти, Джак. Ти си този, който ги доведе тук всички, до последния. Ще те следват.

— Лягай да спиш, Удчърч — отвърна Джак. — Нощта ще е тежка и за двама ни.

Дери се сдържаше с огромно усилие. Наближаваше полунощ; беше изтощен до крайност и му беше писнало.

— Милорд Уорик, ако оттеглите наемниците си от северната част на града, там няма да остане никой, който да озаптява бунтовниците.

Ричард Невил беше висок и слаб мъж, все още твърде млад, за да му порасне брада. Въпреки това беше истински граф и син, и внук на хора с властови позиции. Той го гледаше втренчено с онази арогантност, която се придобива след поколения, прекарани във висшето общество.

— Кой сте вие, та да ми кажете къде да поставям собствените си хора, мастър Бруър? Виждам, че имате на разположение войниците на лорд Съмърсет, които тичат напред-назад при всяка ваша дума, но как ще ме накарате да стоя далеч от армията, която приближава към Лондон? Да не сте си загубили ума? Нека сме наясно. Не вие давате заповедите тук, Бруър. Не го забравяйте.

Дери усети как инстинктивно се наежва, но за никого нямаше да е от полза да предизвиква конфронтация с един Невил, докато Лондон бе поставен пред реална опасност.

— Милорд, съгласен съм, че тълпите на Кейд са най-лошата заплаха, пред която е изправен градът. Но когато той дойде, ще трябва да имаме контрол и върху улиците на града. Присъствието на армия на прага на столицата възбужда и наостря всеки нехранимайко в Лондон. Тази вечер има брожения край Сейнт Пол с призиви кралят да бъде изведен навън и изправен пред съда. В Смитфийлд до Тауър са се събрали стотици и някакъв проклет оратор от Съсекс им вдига градусите. Тези места имат нужда от въоръжено присъствие, милорд. Трябват ни войници, които да се виждат на всяка улица — от кланицата до пазарището, от Олдгейт до Крипългейт. Само ви моля…

— Смятам, че ви отговорих, Бруър — студено отвърна Ричард Невил, като го прекъсна. — Аз и хората ми ще защитаваме Лондонския мост и Тауър. Това е позицията, която съм избрал да заемем. Или може би ще ми кажете, че кралят има други заповеди? Писмени заповеди, които сам мога да прочета? Няма ли? Така си и мислех, тъй като Негово Величество напусна града. Надвишавате правата си, Бруър. Убеден съм, че бихте предпочели Невил да охранява уличните ъгли, докато истинските битки стават без мен. Но нямате власт тук! Предлагам ви да се оттеглите или поне да замълчите, докато по-висшестоящите планират как да предотвратят най-лошото.

Нещо в опасното мълчание на Дери Бруър накара Уорик да спре насред тирадата. В новопостроения Градски съвет, седалището на гражданската власт в Лондон, имаше петима мъже. Лорд Съмърсет беше слушал внимателно разговора им и си правеше собствена преценка за присъстващите. Като видя, че Дери Бруър се готви да отвърне гневно, той прочисти гърлото си и заговори:

— Не е време за спорове, господа — заяви той сухо. — Лорд Скейлс? Вие споменахте, че ще отбранявате другите врати?

Скейлс беше мъж над петдесетте, ветеран от конфликта с Франция, който беше останал в Лондон след процеса на Уилям, лорд Съфолк. Той пое маслиновата клонка, подадена от Съмърсет, и заговори с мелодичен баритон, който целеше да разсее напрежението в стаята.

— Знаем, че този приятел Кейд има огромен брой последователи. Проява на най-елементарен разум е да подсилим вратите на Лондон.

— Седем портала, лорд Скейлс! — обади се Дери, отчаян, че си е позволил да покаже раздразнение. — Ако сложим дори само по четирийсет допълнителни мъже на всяка, ще сме изгубили сериозно число бойци, които могат да поддържат реда по улиците. Милорд, пратил съм хора по селата край Лондон да следят за нападение. Кейд не е мръднал от Саутуърк. Ако изобщо дойде, ще го направи като бик — с рогата напред. Ако той беше единственият фактор, бих се съгласил с младия граф тук, че трябва да се съберем всички за отпор край Лондонския мост. Но в града има десетки хиляди, дето ще се възползват от тези брожения, за да подпалват, убиват, изнасилват и да си уреждат стари сметки. И както сме сега, може би пак нямаме достатъчно хора. Но Кейд е само една част от това. Нападението на Кейд ще бъде ни повече, ни по-малко сигналът, който ще даде началото на разрушаването на града.

Дери спря и огледа мъжете, които щяха да защитават Лондон, щом дойдеше Кейд, при положение че изобщо го стореше. Той поне имаше доверие на Съмърсет, макар че старият мъж беше не по-малко докачлив от Ричард Невил, станеше ли дума да му отнемат честта да заеме важна позиция. Скейлс замлъкна почервенял по абсолютно същата причина. А барон Ривърс не знаеше друго освен факта, че е довел двеста войници в Лондон съгласно заповедта, която Дери бе написал и запечатал вместо краля. В сравнение с него младият граф на Уорик не беше по-малко враждебен от който и да било бунтовник, той бе лицето, което кланът Невил бе избрал да представлява тяхната власт. Дери го изгледа кисело, знаейки, че зад него стои Йорк, макар че, разбира се, той не се показваше. Привържениците на Невил можеха само да спечелят от едно нападение срещу Лондон и Дери изпадаше в отчаяние при мисълта, че подобни хора ще се възползват от хаоса, който ще последва. Нужни му бяха още войници!

Маргарет беше на достатъчно сигурно място в Тауър, помисли си Дери. Би предпочел да не трябваше да оставя четиристотин мъже да я пазят, но когато тя отказа да напусне града, не бе имал друг избор. Той познаваше достатъчно добре греховете на хората, по-добре от всеки друг. Ако спасяха Лондон, но загубеха Маргарет, беше ясно, че каузата на Йорк ще се подсили неимоверно. След това, в рамките на една година, херцог Йорк щеше да стане крал, сигурен беше. За първи път би предпочел да има срещу себе си един-единствен враг, както в миналото. Вместо това имаше чувството, че пристъпва в стая със змии и никога не знае коя ще го ухапе първа.

Един служител на кмета пристигна запъхтян по стълбите, огромен и дебел съветник, облечен в коприна и кадифе. Когато влезе при тях, лицето му беше порозовяло и се потеше, макар че стълбите не бяха много. Четиримата лордове и Дери се обърнаха към него с потъмнели лица и го принудиха да се вторачи в тях.

— Милорди — започна той задъхано, — хората на Кейд идват. Сега, милорди, тази вечер.

Уорик изруга под нос.

— Аз съм на моста — повтори. — Останалите се оправяйте сами.

Съветникът отстъпи назад, за да го пусне да мине, като същевременно се мъчеше да се поклони и да поеме дъх. Уорик изчезна тичешком надолу по стълбите. Дери се загледа ядно след него, после бързо се обърна към лорд Скейлс:

— Милорд, кралят ме е упълномощил за това. Моля, отстъпете ми част от хората си, за да охраняват града отвътре.

Лорд Скейлс погледна надолу към по-ниския мъж, претегляйки думите му.

— Не, мастър Бруър. Отговорът ми е не. Аз също ще защитавам моста.

— Господи, Скейлс — обади се Съмърсет. — Двамата сме от една и съща страна. Аз ще ти пратя шейсетима войници по улиците, Дери. Ще ги накарам да се явят пред Градския съвет, а ти ги прати там, където са необходими, разбрано? Това е всичко, което мога да отделя.

— Не е достатъчно — отвърна Дери. — Ако хората на Кейд навлязат в града, ще са ни нужни стотици, които да ги пресрещнат, накъдето и да се обърнат.

Той стоеше със стиснати юмруци и Съмърсет със съжаление сви рамене.

— Тогава се моли да не влязат в града — каза му. Той посочи стъпалата, които водеха надолу. Навън се чуваше как бурята свисти и реве, и започва да бушува над Лондон.

— Май ще е мокра нощ. Да вървим, господа!

Ричард Невил започваше да осъзнава правотата на предупрежденията, които Бруър му беше отправил. Неговите хора се втурнаха презглава из града, но бяха затруднени от тълпите пияни, буйстващи мъже и дори жени, които крещяха и се подиграваха на войниците. Цели улици бяха задръстени от самоделни барикади, та трябваше непрекъснато да заобикалят, водени от местните капитани към свободолюбците от Кент.

Не можеше да разбере настроенията по улицата, освен че изпитваше хладно презрение към опортюнистите и плиткоумните глупаци. Армията на Кейд беше заплаха за Лондон и ето — Уорик беше готов да ги защитава, а те го заливаха със студена помия, мятаха камъни и плочи всеки път, когато на пътя му се изпречваше тълпа. Беше вбесяващо, но все още не се бяха събрали достатъчно хора, за да попречат изцяло на придвижването му. Беше готов да даде заповед да извадят оръжие срещу всеки негодяй, който буйстваше, но за момента капитаните му го водеха по един заобиколен път през сърцето на града, на юг, с шестстотинте си въоръжени мъже.

Рицарите и наемниците, дето бе довел в Лондон, не бяха достатъчни за пряк сблъсък с Кейд, това поне му беше ясно. Все пак капитаните го уверяваха, че тълпата на Кейд ще се разпръсне на мили по улиците и пътеките. Младият граф знаеше, че най-добрият вариант е да пресече редиците им на което и да било от десетината удобни места, а после бързо да се оттегли, за да ги удари някъде другаде. Знаеше, че трябва да избягва фронтален сблъсък — армията, която нападаше Лондон, просто беше твърде многочислена за това.

Първият му шанс излезе, както си го беше представял, когато зави зад един ъгъл и погледна надолу от лекото възвишение към пряката. Той спря внезапно при вида на въоръжени мъже, които се нижеха забързано край него. Бе застанал под пороя на сравнително безопасно място, на не повече от двайсетина ярда от главното ядро на Кейд, докато те пресичаха пътя му, без изобщо да го забелязват. Неколцина дори погледнаха наляво и зърнаха войниците на Уорик в тъмната пресечка, докато онези ги наблюдаваха. Понесени от виещата се като змия колона разгневени мъже, те бяха пометени нататък, преди да могат да спрат.

— Осигурете линия за отстъпление — изкомандва Уорик. Отврати се, като чу, че гласът му потрепва, затова шумно прочисти гърло, преди да продължи с командите. — Всичките са предатели. Вклиняваме се, убиваме колкото можем, като се възползваме от изненадата им, после се оттегляме… — огледа се и като видя малка дървена табела, приведе се по-близо, за да я прочете, и за миг вдигна очи към небето… — обратно в Шайтбърн Лейн.

Сега си даде сметка в какво са потънали до глезените краката му. За миг му се прииска да се снабди с дървени налъми, за да не гази в тази мръсотия, макар че едва ли би могъл да се бие с тях. Просто щеше да изгори ботушите си след това.

Изтегли меча си — дръжката бе още нова и с герба на Уорик, изработен от емайл върху среброто. По нея се стичаше дъждовна вода и се изливаше в кишавата мръсотия в краката му. Нагласи щита пред лявата си страна и вдигна забралото си нагоре. Разтърси глава и едва не потрепери при мисълта, че може да изчезне в това гъмжило от въоръжени мъже, което едва щеше да различава през процепа на шлема. Остави забралото вдигнато и се обърна към войниците:

— Да ги разцепим, господа. Да видим дали можем да задържим една-единствена улица. Напред с мен!

Той вдигна меча си и тръгна към кръстовището, а хората му се престроиха около него за първия си удар.

Джак Кейд излезе от Градския съвет, като навиваше в ръце парче грубо конопено въже. Беше ликувал заедно с Екълстоун и останалите, когато закачиха личния ковчежник на краля да танцува на бесилката. Лицето на лорда ставаше мораво пред очите им, докато те се смееха. Лорд Сей бе един от хората, отговорни за кралските данъци, и Джак изобщо нямаше гузна съвест. Всъщност беше срязал парчето въже като сувенир и сега само съжаляваше, че не можа да открие още някои от тези, които командваха приставите и шерифите из страната.

Но щом вдигна поглед, очите му се ококориха. На открития площад около Градския съвет все още прииждаха хора. Онези, които бяха прекарали там известно време, бяха намерили бъчви с бира или алкохол. Вече опиянени от насилието и успехите, те бяха използвали времето, което той прекара вътре, да разграбят всяка къща в околността. Някои пееха, други лежаха в абсолютно безпомощно състояние или пък подремваха с ръце, обвити около глинени бутилки с коркови тапи. Но мнозина си изкарваха злобата върху оцелелите от последната група и ги атакуваха. Неколцината останали кралски войници бяха обезоръжени, бутани, удряни и подритвани насам-натам от мъжете, които ги бяха заобиколили.

Джак погледна към Екълстоун с невярващи очи, когато видя край тях да преплитат крака мъже, натоварени с купчини откраднати вещи. Двама се бореха за парче лъскав плат, раздаваха си удари и се поваляха взаимно на земята. Джак се смръщи, щом някаква жена наблизо започна да пищи, а звукът се превърна в грачене, когато някой я задуши и я накара да замлъкне.

Томас Удчърч застана зад Кейд и изражението му се втвърди, като видя хаоса и опръсканите с кръв камъни.

— Содом и Гомор, Джак — промърмори той. — Ако продължи така, всички ще заспят, докато съмне, и ще им прережат гърлата. Можеш ли да ги върнеш в правия път? Тук сме уязвими, а и пияните глупаци не могат да се бият.

Кейд се чувстваше малко уморен от тази увереност на Удчърч, че знае най-добре от всички. Замълча си замислен. Собственото му гърло го стягаше за едно питие, но ще чака, каза си. Бурята беше отминала, ала в Лондон все още цареше хаос. Усещаше как има опасност единственият му шанс да се изплъзне. Беше скланял глава пред хората на краля цял живот, принуден да отвръща очи от злия поглед на съдиите, докато те си надяваха червената или зелената роба и произнасяха присъдите си. Веднъж поне можеше да им избие зъбите, но знаеше, че това няма да продължи.

— Още утре ще назначат нови войници да ни подгонят — изсумтя той. — Но какво от това? Тази нощ яко ги стреснах, та ще ме помнят.

Удчърч погледна капитана на кентските мъже и раздразнението му бе очевидно. Беше се надявал за нещо повече от една нощ на кръвопролития и мародерство. С голяма част от мъжете се бяха надявали да променят града, дори може би да изтръгнат някаква свобода от ръцете на кралските хора. Дотогава всички вече бяха научили, че кралят отдавна е заминал, но пък не биваше да свършват в пиянска лудост, не и ако Кейд продължаваше да върви. Неколцина мъртви благородници, няколко парцалки и торбички със злато — беше далеч недостатъчно, за да се изплати онова, които им бе отнето.

— Изгревът сигурно е много близо вече — каза Удчърч. — Аз тръгвам за Тауър. Щом кралят е заминал, както твърдят, то поне мога да напусна Лондон като богат човек. Навит ли си, Джак.

Кейд се усмихна и погледна към луната на небето.

— Още преди първата атака изпратих там Пади. Той или е мъртъв, или вече е влязъл. Тръгвам с теб, Том Удчърч, ако ти вървиш с мен.

После се разсмяха като момчета, докато Екълстоун наблюдаваше кисело тази проява на другарство. След миг Джак даде заповед на хората си да се върнат на улиците. Гласът му беше басов рев, който отекваше от къщите на съветниците наоколо.

Ричард Невил усещаше как кръвта жвака при всяка крачка в защитените му с броня ботуши. Не смяташе, че порезната рана под плочката на бедрото му е много тежка, но тъй като беше принуден да върви, кръвта продължаваше да прокапва, напояваше клина му и оцветяваше мазния метал в червено и черно. Раниха го, когато хората му щурмуваха открития площад пред Градския съвет и колеха пияните нападатели. Уорик забеляза липсата на съпротива и се ругаеше, че се бе отпуснал дотолкова, че да може една от падналите на земята фигури да пъхне ножа си между плочките, докато той стоеше отгоре ѝ. Кейд, разбира се, се беше изнизал. Той видя резултатите от неговия „съд“ в моравото лице на лорд Сей, оставен проснат под гредата, където го бяха обесили.

Имаше чувството, че от векове се бие в тъмното и в дъжда, и с изгрева на слънцето се изкушаваше от мисълта да си намери местенце и да поспи. Мъжете му залитаха от изтощение, не си спомняше да се е чувствал толкова уморен през целия си млад живот. Просто не можеше да бърза, дори да следва хората на Кейд, докато те използваха сивкавата светлина преди истинския изгрев, за да прекосят още веднъж града.

Той изруга под нос, щом стигна до началото на още един смълчан път. След дъжда влагата, която се вдигаше от реката, бе изпълнила улиците с гъста мъгла. Разчиташе само на слуха си, за да разбере, че улицата е празна, но ако там имаше мъже, чакащи в поредната тиха засада, знаеше, че направо им влиза в капана.

Войниците му все още бяха сред най-многобройните от кралските сили в града. Доспехите и ризниците бяха спасили мнозина от тях. Дори и така Уорик потръпна при черните спомени за лудите мъжаги от Кент, които ги нападаха от три или четири посоки наведнъж. Беше загубил сто и осемдесет човека, убити на място, и още дузина, ранени твърде тежко, че да продължат с него. Беше позволил най-сериозно пострадалите да се приютят из къщите наоколо — съобщаваха високо неговия ранг и името на краля, а после сритваха вратата, когато никой не посмяваше да отговори.

Лондон беше ужасѐн; усещаше го, както усещаше мъглата, която проникваше под доспехите му и се смесваше с кръвта и потта от нощта, прекарана на крак. Беше видял толкова много мъртви тела, че му се струваше едва ли не странно да мине през улица, по която не се виждаше обичайно стелещите се трупове. Прекалено много бяха униформените войници, които носеха на щитовете си или на залепналите за кървавите ризници туники знамето на своя лорд. Нощната роса бе замръзнала върху някои от тях и те блестяха и светеха, сякаш поставени в леден обков.

Докато се тътреше напред, Уорик бе обладан от смразяващ гняв — към себе си и към крал Хенри, че не е останал да организира защитата. Господи, като че ли Йорк в крайна сметка ще излезе прав! Войнственият баща на краля щеше отрано да се покаже и да ги удари яко. Хенри Аженкур щеше да е обесил Кейд още преди да пукне зората, ако бунтовниците изобщо бяха посмели да влязат в града. Старият крал щеше да превърне Лондон в крепост.

Тази мисъл накара Уорик да спре насред улицата на касапите. Гадостта в краката му беше предимно червена на цвят, сгъстена от опърлената свинска козина, както и парчета разлагащо се месо и кости. Носът му вече привикна да минава през подобна воня, но тази точно уличка излъчваше онази остра смрад, която едва ли не помогна главата му да се избистри.

Хората на Кейд се изливаха на изток и на юг. Вярно, че мостът беше в тази посока, но там бяха и Тауър, и младата кралица, прислонена зад стените ѝ. Уорик затвори за миг очи, до болка му се щеше да седне някъде. Лесно бе да си представи как по китките и коленете ще плъзне облекчение само да си позволи да поспре. При тази мисъл краката му се подкосиха и трябваше да стисне насила коленете си.

— Кралицата е в Тауър, господа. Трябва да знам, че е в безопасност, преди да си позволим почивка. Денят настъпи. Тази сутрин ще дойдат подкрепления, които ще донесат огън и меч за онези, които участваха в това. Тогава ще възтържествува справедливостта.

Войниците сведоха глави, когато разбраха, че младият им господар няма да им позволи да спрат. Никой не смееше да надигне глас и да се оплаче, затова продължиха да пробиват мъглата, взирайки се с кървясали очи напред, докато тя се вихреше около тях.

Следобедното слънце напичаше безмилостно тълпата, събрана в Саутуърк, на юг от столичния град. За онези, които бяха останали невредими през изминалата нощ, то беше благословия, топлинка, която отпускаше напрегнатите мускули и изкарваше принудително чрез потта им отровите, натрупани от алкохола и насилието. За ранените слънцето беше мъчение. Армията на Кейд нямаше палатки, в които да скрият лицата си от блесналите му лъчи, и потта се лееше от тях, докато малцината лечители се опитваха да помогнат на най-тежките случаи. Повечето нямаха какво да им предложат освен глътка вода и превръзки, овързани около раменете им в огромни топузи, с които изглеждаха гърбави на фона на ярката светлина. Една-две от стариците носеха съдинки с мазила, карамфилово масло или пък торбичка с листа от мирта, които можеха да стрият на зеленикава паста за болката. Тези запаси бързо свършиха и мъжете единствено можеха да се обръщат на другата си страна, както лежаха на открито, и да чакат хладината на вечерта.

Джак знаеше, че е един от щастливците. Беше прегледал тялото си в помещението над кръчмата, свали си ризата и добре се поогледа, за да разбере доколко са тежки нараняванията. Кожата му представляваше мрежа от набръчкани белези и линии, но няколкото порезни рани, които бе получил, бяха плитки и кръвта вече бе съсирена. Макар и с гримаса, успя да задвижи дясната си ръка.

Щом обаче чу стъпки по стълбите, за да не допусне друг човек да го види разсъблечен, той веднага се напъха обратно в смърдящата риза и приглади назад косата си с вода от кофата. Застана с лице, за да посрещне идващия. Въздухът в малката стая беше задушлив и неподвижен и усети как нова пот избива върху старата. С копнеж се сети за конската поилка в двора на кръчмата, но водата там се използваше да пълнят кани за ранените и тя най-вероятно вече бе изпразнена. Изпратил бе хора обратно до Темза, за да напълнят мехове, макар че никога не биха стигнали за такава многобройна тълпа, не и в юлските жеги.

Щом вратата с трясък се отвори, Джак хвърли виновен поглед към каната с бира, която стоеше на шкафчето, вече полупразна. Имаше си достойнства да бъдеш водач и той нямаше намерение да споделя страхотия си късмет.

Удчърч застана на вратата, бледен и с тъмни кръгове под очите от липса на сън. Повечето от мъжете, които успяха да се завърнат от Лондон, стигнаха лагера и просто се проснаха на земята веднага щом си намериха удобно местенце. Удчърч и синът му продължиха да действат, организираха билкарите и лекарите на селото, изпратиха да донесат вода и раздадоха пари, за да им доставят храна. Мъжете умираха от глад след нощ като тази, но в това поне щяха да бъдат задоволени. Със златото на краля той беше купил дузина млади волове от един местен фермер. Имаше немалко касапи сред кентските и есекските мъже и те се заловиха със задачата с желание и апетит, почистиха животните и приготвиха огромни ями с огньове за месото. Джак усещаше миризмата на пушек по стрелеца, който застана на прага му. Усмихна се при тази мисъл. Злато в джобовете и перспективата за месо, от което се стича кървав сок. Един господ знаеше, че бе имал и по-лоши дни.

— Какво има, Том? — попита го. — Уморен съм и нямам сили да говоря повече, докато не се нахраня.

— Трябва да видиш това, Джак — рече Томас. Гласът му още беше дрезгав от крещене, едва доловимо стържещо ръмжене. Вдигна свитъка, който държеше в ръка и Джак се загледа в него. Чист кожен лист за писане и кървавочервен печат. Очите му се присвиха, зачуди се дали Удчърч знае, че не може да чете.

— Е, какво пък е това? — изръмжа с неудобство.

Писменото слово винаги му бе враг. Всеки път, когато го налагаха или глобяваха, или пък го затваряха в килиите на селото, винаги в центъра на всичко бе имало някой бледолик писар, който дращеше с гъшето си перо и мастилото. Том се задъхваше, а Джак вече бе разбрал, че той не е от хората, които ще се развълнуват от нищото.

— Предлагат ни опрощение, Джак! Да му се не види! Всички престъпления и нарушения на закона забравени, при условие че се разпръснем — той видя, че Кейд започва да се смръщва и бързо продължи, преди този упорит човек да започне да спори. — Това е победа, Джак! Направо ги съсипахме и сега се мъчат да се измъкнат! Господи, Джак! Успяхме!

— А казват ли дали ще освободят съдиите? — тихо попита Джак. — Ще премахнат ли закона за бракониерството и ще намалят ли данъците върху работниците? Там, в твоето малко свитъче, има ли ги написани тия думи, Том?

Том поклати глава невярващо.

— Вестоносецът ми го прочете долу — и, моля те, Джак, не започвай това, не и сега. Това е опрощение — за всички престъпления до днешна дата. Мъжете могат да си идат у дома със златото и със свободата си. И после никой няма да дойде да ни преследва. Ти ще бъдеш героят, който навлезе в Лондон и победи. Не е ли това, което искаше? Хайде, Джак! Това е добро нещо. Мастилото още не е изсъхнало, а отгоре му стои подписът на кралицата. Скалъпили са го за една сутрин.

Кейд вдигна ръка към врата си и го раздвижи наляво и надясно с пропукване, отпусна сковаността му. Една част от него искаше да ликува и да крещи от радост, да реагира със същото дивашко удоволствие, което виждаше у Удчърч. Той изсумтя и заглуши тази част от себе си, накара я да мълчи, докато размишляваше.

— Уплашили сме ги снощи — рече след малко, — за това става дума.

— Точно така, Джак — отвърна Томас веднага. — Показахме им какво се случва, ако са твърде груби с мъже като нас. Внушихме им страх от Бога и Джак Кейд и ето ти резултата.

Кейд отиде до вратата и изкрещя на Екълстоун и Пади да отидат при него. И двамата спяха непробудно в приземния етаж на кръчмата. Трябваше време, за да се разбудят, но накрая те се зададоха нагоре по стълбите с изцъклени погледи и мигащи на парцали. Пади бе открил една стомна с алкохол и я гушкаше като любимо детенце.

— Разкажи им, Том — рече Джак и се обърна, за да седне на ниското легло. — Разкажи на момчетата това, което каза на мен.

Той изчака, докато Том повтори всичко отначало, и наблюдаваше внимателно лицата на приятелите си, докато те започваха да разбират. Не че на Екълстоун нещо му личеше. Изражението му ни най-малко не се промени, дори когато усети мълчаливия му поглед и се обърна към него. Пади клатеше глава от изумление.

— През целия си живот не съм мислил, че ще доживея да видя подобно нещо — рече той. — Приставите и шерифите, и тези копелета земевладелците, всички тъй да се тресат от страх от нас. Откак съм бил момче, все ми висят на гърба.

— Ама те са си същите — отвърна Джак. — Ние убихме войниците им и обесихме неколцина кралски служители. Дори взехме главата на кентския шериф. Но те ще си намерят нови хора. Ако приемем това опрощение, те ще продължат точно по същия начин и нищо няма да сме променили.

Томас разбираше чувството на страх, примесен с копнеж и доволство у този грамаден мъж, седнал там с мощните си ръце, отпуснати на бедрата. Той изпитваше същата предпазливост, а и бе видял също така лондонските тълпи, изпълващи улиците, докато те се изнасяха от града. Никой в кръчмата не би си го признал, но дълбоко в сърцата си кентските мъже нямаха мерак за нова атака, не бяха сигурни дори дали могат отново да прекосят моста в лицето на тази силна съпротива. Народът на Лондон изпитваше гняв, а там имаше хора, повече от достатъчно на брой. Въпреки това, когато Екълстоун и Пади се спогледаха, Томас разбра, че двамата биха последвали Джак отново, дори той да ги върнеше обратно в града.

— Ние си свършихме работата, Джак — продължи Томас, преди другите да успеят да заговорят. — Никой не може да иска повече. А и те няма да са същите вече, не след всичко това. Ще стъпват внимателно поне още няколко години. Знаят, че ще правят законите си само когато хората им кажат, че може. Наистина все още управляват, но, по дяволите, само с нашето разрешение. Ето това научиха сега. Това е, което знаят днес, а не знаеха вчера. И ако много ни препират, знаят, че пак ще се съберем. Знаят, че ще стоим там, в сенките на нощта, готови да им го припомним.

Джак се усмихна на тези думи, наслаждаваше се на пламъка и убедеността в гласа на Удчърч. Той също бе видял как тълпите се събираха, докато минаваше по моста тази сутрин. Мисълта да се върне не го радваше особено, макар че по-скоро би умрял, отколкото да го признае в тази компания. Искаше да го убеждават и Томас точно това беше сторил. Вдигна бавно поглед.

— Вие съгласни ли сте, Пади? Роб?

И двамата кимнаха, а Екълстоун дори се усмихна и бледното му лице се нагъна в непривични гънки.

Джак се изправи и с двете си ръце обгърна групата от трима мъже, стисна ги силно.

— Там ли е още вестоносецът, Том? — попита.

— Чака отвън — отвърна той с нарастващо чувство на облекчение.

— Кажи му тогава, че приемаме. Изпрати го обратно и след това уведоми хората. Довечера ще се изкефим с малко бира и говеждо, а утре си отивам вкъщи. Смятам да купя къщата на онзи магистрат и да вдигна тост в собствената му кухня.

— Ти я изпепели, Джак — промърмори Екълстоун.

Кейд премига и си припомни.

— О, да, вярно. Е, мога да построя нова. Ще събера другарите си и с тях ще си седим на слънце и ще пием от бъчонката — и ще вдигаме тостове за добрия стар крал на Англия, който плати за всичко това.

Джак отстъпи крачка и присви очи към ивицата хоросан, която беше намазал между тухлите. С твърда ръка прокара мистрията отгоре, доволен от начина, по който растяха стените. Тъй като дългите летни дни започваха да се скъсяват, той убеди Пади и Екълстоун да се включат в работата. Нито един от двамата нямаше нужда да работи, но се зарадва, че въпреки това дойдоха. Пади беше горе на покрива и ковеше пирони с повече ентусиазъм, отколкото умение. Джак знаеше, че приятелят му е изпратил част от монетите си обратно в Ирландия на семейството си, което не беше виждал от много години. Освен това беше изпил голяма част от останалото — във всяка кръчма и странноприемница на мили разстояние оттук. Слава богу, че ирландецът беше разумен пияница, избиваше го на песни, а понякога на плач, но не налиташе да чупи маси. Според Джак старият му приятел не се чувстваше удобно, че е забогатял. По причини, които не можеше изцяло да обясни, Пади сякаш бе решен да разпилее имането си и пак да остане без пукнат грош. То си личеше по теглото му и в увисналата кожа под кървясалите му очи. Джак тъжно поклати глава при тази мисъл. Някои хора не могат да бъдат щастливи и това си е. Щеше да дойде ден, когато Пади ще е загубил всичко и ще се превърне в просяк, убеден беше в това. Нищо не му беше казал, но тогава за него щеше да има легло в къщата, дето я строяха сега, или пък топла плевня в земите ѝ, където грамадният мъж да можеше да спи. Най-добре беше да го планира отсега, вместо да види как приятелят му замръзва в някоя канавка.

Екълстоун забъркваше още от сместа вар, конски косми, пясък и вода, завързал през лицето си парцал, за да се предпази от отровните изпарения. Беше купил един свещарски магазин в града и се учеше да лее свещи и да вари сапун с малък персонал от две местни момичета и един старец. И както и да го погледнеш, Екълстоун се справяше добре. Джак знаеше, че сега използва всеизвестния си бръснач, за да разрязва блокчетата от бял сапун, докато момичетата го наблюдаваха с ужасѐн вид. Понякога пред прага на магазина се събираше тълпа, мъже и жени, дето познаваха геройствата му, и просто идваха да гледат колко ужасно прецизни са разрезите му.

Работата можеше и по-бързо да върви, ако не отиваше толкова време в смях и бъбрене заедно, но Джак нямаше нищо против. Беше наел трима местни да издигнат дървената структура и те работеха с умение и бързина, плод на дългогодишен опит. Друг местен мъж ги беше снабдил с тухли, всяка една обозначена с палеца на майстора, притиснат върху ѝ, преди глината да се втвърди. Джак смяташе, че с другарите му ще свършат останалата работа, преди да настъпи зимата, и къщата ще ги чака спретната и готова.

Новата сграда далеч не беше с размерите на онази, която беше изгорил. Земята на магистрата се продаваше евтино с тия черни изгорели греди насред градината, но не му се струваше подходящо да гради пак голяма къща. Вместо това положи основите на малък еднофамилен дом с две големи стаи на приземния етаж и три спални горе. Не беше споделял с другите двама да не му се смеят, но вестта за подвизите му в Лондон бе привлякла вниманието на не една мома. По-специално беше хвърлил око на дъщерята на един хлебар от близкото село. Струваше му се, че не е лошо да имаш цял живот пресен хляб на трапезата. Джак си представяше как няколко момченца тичат наоколо, плуват в езерцето и никой няма да ги гони от земята. Хубави мисли. Кент беше прекрасно място, точно за него. Дори му се искаше да наеме няколко ниви, за да отглежда хмел. Някои кръчми в града бяха започнали да продават различни видове бира с неговото име. Какво по-разумно от това да ги снабдява с истинския продукт.

Джак се захили, взе още една тухла и лепна върху нея мокър цимент. Тогава ще стане истински търговец, с изискани дрехи и кон, който ще язди до града. Не беше лоша съдба за момче, израсло в бордеите, и за неговите приятели.

Той чу тропота на войниците, преди още да ги види по дългата пътека в двора. Пади изсвири отгоре предупредително и вече слизаше. В отговор Джак почувства едно отколешно свиване в стомаха, но после се сети, че вече няма от какво да се бои. Цял живот беше живял с мисълта, че бирниците ще го погнат някой ден. Някак си му бе трудно да запомни, че е получил опрощение за всичките си престъпления — и внимаваше повече да не престъпва закона. Напоследък Джак поздравяваше уважително кралските войници, когато минаваха край него в града, и разбираше от вкиснатите им физиономии, че знаят кой е той. Но те не можеха нищичко да му сторят.

Сложи мистрията върху тухлите и потупа ножа под колана си по стар навик, за да се увери, че е там. Намираше се върху собствената си, законно закупена земя. Които и да бяха тези, той бе свободен човек и притежаваше писмено опрощение като доказателство. Недалеч от него имаше дърварска брадва, забучена в един пън, за да не ръждясва. Джак я погледна — дори и така знаеше, че ще е по-щастлив, ако имаше в ръката си прилично оръжие. Това беше мисъл на човека, който беше преди. Не на земевладелеца, на уважавания гражданин Джак Кейд, почти сгоден или поне обмислящ подобна стъпка.

Пади стигна до него леко задъхан от слизането си от покрива. В ръка държеше чук с къса дръжка и желязно острие. Посочи към войниците.

— Май са към двайсетина или повече, Джак. Искаш ли да бягаш?

— Не — сряза го той. Пристъпи към брадвата и я изтръгна от дървото. Постави дясната си ръка върху дървената дръжка. — Нали чу, че новият шериф е дошъл от Лондон. Не се съмнявам, че му се иска да ни види как се изпокриваме из полето, но сега сме свободни мъже, Пади. А свободните мъже не бягат.

Екълстоун дойде и застана до тях, като бършеше от бузата си петно от жълтеникавобяла вар. Джак видя, че в ръката си скришом стискаше бръснача, стар навик, който не си бе позволил да изостави през последните няколко месеца.

— Не правете глупости, момчета — промърмори Джак. Групата войници приближаваше. Виждаше знамето на шерифа, което плющеше, издигнато на прът насред тях. Не успя да потисне усмивката си, като си спомни за предишното.

Тримата приятели стояха, високи и навъсени, докато войниците се наредиха ветрилообразно и ги обградиха в полукръг. Мъжът, който слезе от коня насред тях, носеше къса черна брада и на ръст бе почти колкото Джак или Пади.

— Добър ден — рече той усмихнат. — Казвам се Александър Идън. Имам честта да бъда шериф на това графство.

— Знаем те — рече Джак, — то и предишния го помним.

По лицето на Идън плъзна сянка, като чу този отговор.

— Да, горкият човек. В такъв случай ти трябва да си Джак Кейд?

— Да, аз съм. Също намираш се в моя земя, тъй че ще ти бъда благодарен да кажеш по каква работа си тук, а след това да си вървиш. Както сам виждаш, имам работа за довършване.

— Не мисля така — отвърна Идън. Джак го наблюдаваше как вади от ножницата на кръста си дълъг меч. — Арестуван си, Джак Кейд, по заповед на Короната. По обвинения за незаконни събирания, държавна измяна и убийство на кралски служители. Сега ще дойдеш ли кротко в Лондон, или ще правиш проблеми? Просто ми кажи; на мен ми е все едно.

Джак почувства как го завладя огромно спокойствие, една студенина се плъзна от вътрешността му и заля крайниците му така, че станаха безчувствени. Обзе го гняв, защото се бе доверил на лондонските лордове и благородници, че ще си спазят обещанието. Та те бяха написали черно на бяло опрощението и го бяха запечатали с печат! Писмени слова, думи с тежест! Поне пет-шест пъти беше карал един местен служител да му го чете, по-сигурно и истинско нещо едва ли ще се намери на света. След завръщането си в Кент Джак го беше оставил при един лихвар в града и оттогава насам бе искал да го види на два пъти, просто да прокара пръсти по тъмните букви и да знае, че е истина. Сърцето му тупкаше лудо, а лицето му почервеня, но той продължаваше да се държи за тази сламка.

— Получил съм опрощение, Идън. Документ с подписа на самата кралица върху него стои в един сейф в града. На него е името ми, а това означава, че не можеш и косъм от косата ми да пипнеш.

Докато говореше, Джак вдигна брадвата, стиснал с две ръце дръжката. Насочи острието ѝ към шерифа.

— Получил съм заповеди — рече Идън и сви рамене. Изглеждаше че едва ли не се забавлява от избухването на този бунтар. — В такъв случай няма да дойдеш доброволно, тъй ли?

Джак почувства напрежението у двамата си другари. Погледна към Пади и видя, че гигантът се поти обилно. Екълстоун стоеше все едно изсечен от скала и се взираше злостно в гърлото на шерифа.

— Вие двамата се махнете — прошепна Джак. — Каквото и да иска този клетвопрестъпник, то не ви засяга. Вървете.

Пади погледна приятеля си все едно го беше ударил с мокър парцал. Очите му се разшириха.

— Омръзна ми да бягам, Джак — рече той тихо.

И тримата бяха вкусили от друг вид живот през последните месеци, живот, в който не беше нужно да се свиват при вида на кралските служители и да се прехранват с просия. Бяха воювали в Лондон и това ги беше променило. Екълстоун и Пади се спогледаха и поклатиха глави.

— Добре тогава, момчета — рече Джак. Усмихна се на двамата, без да обръща внимание на загледаните в тях войници.

Шерифът наблюдаваше внимателно случващото се. Тъй като тримата не даваха признаци, че ще се предадат, той махна рязко с ръка. Войниците му се втурнаха напред с извадени мечове и щитове. Нямаше предупреждение, но Джак бе очаквал атака, затова с все сила вдигна брадвата, разби щита и през него ребрата на първия мъж, който му посегна. Мъжът изкрещя — внезапен и шокиращ вик в градината.

Екълстоун мина бързо между двама войници в ризници и се опита да достигне шерифа. Джак простена, като видя как посякоха приятеля му — с един зашеметяващ удар мечът на шерифа се заби дълбоко във врата му. Пади започна да вие. С огромната си лява ръка Джак стисна нечия дреха и взе да удря с чука главата и лицето на някакъв войник. Продължи да замахва и да удря, макар вече да знаеше, че е безнадеждно, че винаги е било безнадеждно. Дишаше учестено. Усети как войниците около него се мъчат да не го довършат, но един го улучи с нож в гърба и мушкаше напосоки. Чу как Пади изсумтя, когато го бутнаха и го повалиха. Още един нож влезе между ребрата на Джак и заседна там, докато той се дърпаше назад от болка. С изумление и шок установи, че непобедимата му сила е изчезнала. Срути се и в миг го заритаха и налагаха, докато главата му се замая, изпочупиха пръстите на ръцете му и му изтръгнаха брадвата.

Джак не беше съвсем на себе си, когато го завлякоха до шериф Идън. По лицето му имаше кръв, както и в устата му. Той се изплю, докато непознатите го държаха в желязна хватка. Другарите му бяха посечени, оставени в собствената си кръв там, където бяха паднали. Джак изруга, като видя телата им, псувайки всички кралски войници около себе си.

— Кой от вас, глупаци такива, го намушка? — чу как Идън им се сопва. Шерифът беше бесен и войниците забиха очи в краката си, задъхани и с почервенели лица. — По дяволите! Той няма да оцелее до Лондон с тези рани.

Джак се усмихна, като чу тези думи, макар че го болеше. Усещаше как животът му изтича към прашната земя и само съжаляваше, че Екълстоун не успя да пререже гърлото на новия шериф.

— Вържете този предател на коня — продължи да беснее Идън. — За бога, нали ви казах, че ми трябва жив?

Джак поклати глава и почувства странен студ въпреки топлото слънце. За миг му се стори, че чува тънките гласчета на деца, но после те затихнаха и той рухна в ръцете на мъжете, които го държаха.

Призори над ловния парк Уиндзор валеше дъжд, но студените априлски порои съвсем не охлаждаха ентусиазма на лордовете, събрали се по кралска заповед. Толкова със сигурност бе познал Дери, Маргарет трябваше да му го признае. Тя потръпна, прозявайки се след малкото сън, който бе успяла да си осигури, и се загледа в безбрежните поля и тъмното петно на горите зад тях. По време на управлението на бащата на съпруга ѝ кралски лов бил организиран всяка година, стотици благородници и слугите им се стичали в кралските земи, за да убиват дивеч или да покажат умението си със соколи и кучета. За празненствата след това все още се говореше и когато тя попита Дери какво би докарало дори лордовете Невил в Уиндзор, отговорът му дойде на мига, без дори да се замисли. Подозираше, че даже най-обикновен лов би ги довел тук, след като видя толкова много зачервени от удоволствие лица и гордите изражения на мъже като лорд Солсбъри, който се върна с прислуга, натоварена със зайци и фазани, или пък лорд Оксфорд с убития елен. Съпругът ѝ не бе ходил на лов от десетина години и кралските гори бяха пълни с дивеч. Първите две вечери прекараха в разточителни празненства с музиканти и танци, за да доставят удоволствие на съпругите, докато мъжете дъвчеха сочното месо, което сами бяха донесли, смееха се и се хвалеха със събитията от деня. Начинанието се оказа успешно от всяка гледна точка, а най-голямата изненада все още предстоеше.

Днес тя бе ходила до конюшните на двореца, за да види двата глигана, които щяха да пуснат по-късно сутринта. Херцог Филип Бургундски им бе прашил животните като подарък, може би донякъде, за да даде израз на скръбта си по смъртта на Уилям дьо ла Пул. Дори само заради това тя благославяше името му, макар че предложението му да предостави на херцога убежище беше достатъчно, за да го смята за приятел през целия си живот. Мъжките глигани бяха монарсите на гъстите гори, единствените животни в Англия, които бяха в състояние да убият онзи, който ги преследва. Тя изтръпна при спомена за масивните вонящи тела и ожесточения гняв в малките им очички. През детството си в Сомюр веднъж беше гледала танцуващи мечки, когато един пътуващ панаир посети Анжу. Прасетата в загражденията бяха два пъти по-едри от тези животни, четината им гъста, колкото кафявата козина на мечка, а гърбовете им имаха размерите на кухненска маса. Логично беше да се предположи, че като кралски подарък въпросните екземпляри щяха да са специално подбрани, но все пак се оказа неподготвена за огромните размери на тези сумтящи животни, които ритаха и бутаха дървената ограда и посипваха пода с прах, падащ от покрива. На Маргарет ѝ се струваше, че те приличат на вкусните прасета от касапина толкова, колкото един лъв може да прилича на домашна котка. Главният ловджия говореше за тях със страхопочитание, каза, че всеки тежи вероятно около четиристотин фунта и има предни зъби колкото човешка ръка от лакътя до китката. Тя бе забелязала дивата заплаха, която се излъчваше от тях, докато нападаха загражденията с въпросните бивници, стържеха и дъвчеха, бесни, че не могат да достигнат онези, които са ги пленили.

Разбра, че граф Уорик е започнал да ги нарича Кастор и Полидевк, воините близнаци от старогръцките митове. Всички знаеха, че младият Ричард Невил има намерение да занесе у дома си една от главите, макар че още много други гледаха огромните бивници с възхищение и копнеж. Истинските глигани бяха почти на изчезване в Англия поради ловните страсти и малцина от присъстващите можеха да се похвалят с такъв трофей. Маргарет едва сдържаше смеха си, като слушаше безкрайните съвети, които мъжете разменяха по темата: дали бе по-добре да се използват ловни кучета, за да оградят животното, докато се търси сърцето му със стрела, или пък е по-ефективно да бъде пронизано между ребрата с копие.

Тя прокара ръка по издутината на корема си и пак изпита изключителното задоволство да знае, че е бременна. Изтърпяла бе горчивината от обявяването на Йорк за кралски наследник, не каза нищо през цялото време, в което парламентът сякаш се подготвяше за най-лошото. После почувства първите признаци и започна да спира и да се върти пред огледалото, убедена, че така ѝ се струва. Всяка седмица издутината нарастваше, чудо за самата нея и отговор на хилядите ѝ пламенни молитви. Дори повръщането ѝ доставяше удоволствие, когато бебето растеше. Сега искаше само лордовете да разтълкуват признаците, да видят извивката на корема ѝ, която показваше, че игрите на Йорк са били напразни.

— Бъди момче — прошепна тя на себе си, както правеше по десетина пъти на ден. Мечтаеше за дъщери, но един син щеше да осигури трона за съпруга ѝ и за нейните наследници. Синът ѝ щеше да запрати Ричард и Сесили Йорк в забрава и всичките им заговори щяха да се сринат. Тази мисъл ѝ достави по-голямо удоволствие, отколкото можеше да изрази с думи, и тя видя, че е стиснала чашата си толкова силно, че скъпоценните камъни по края ѝ оставяха отпечатък върху дланта ѝ.

Ричард Йоркски не беше поканен на лова в Уиндзор. Макар че бе наследил титлата граф на Марч, той единствен от дванайсетте английски графове и „компаньони на краля“ не бе извикан за лова в двореца Уиндзор. Несъмнено поддръжниците му щяха да го разтълкуват като поредната обида към древния род, но независимо от това тя реши така. Нека мислят и говорят каквото си искат. Не ги желаеше — този мъж и студенокръвната му съпруга — близко до себе си и до съпруга си. Маргарет продължаваше да вини лорд Йорк за смъртта на лорд Съфолк и макар никога да не се доказа, подозираше го за някакво участие във въстанието на Кейд и цялата разруха и болка, които то причини. Главата на Кейд стоеше издигната на висок прът на същия мост, по който бе преминал с битки. Тя беше отишла да я види.

Един от пърхащите наоколо ѝ прислужници приближи, за да долее чашата ѝ, но тя го отпрати с ръка. От месеци вече стомахът ѝ се беше свил и протестираше, ако приема повече от минималното количество. Дори разреденото с вода вино трябваше да се пие с мярка и повечето ѝ храна бе под формата на редки супи, половината от които организмът ѝ изхвърляше. Беше без значение. Важното бе, че лордовете Невил бяха видели състоянието ѝ, доказателството, че потомствената линия на крал Хенри ще продължи и няма да се загуби. Моментът, в който граф Уорик замръзна от изненада, вторачен в нея при първата им среща в двореца, беше един от най-щастливите в живота ѝ. Знаеше, че сега ще известят на Йорк. Съпругът ѝ може да беше загубил Франция, но бе оцелял. Крал Хенри не се огъна пред въстаниците, бунтовете и заговорите — не дори при нападението срещу самия Лондон. Той бе жив и всички планове и маневри на Йорк, всичките му подкупи и ласкателства бяха останали без резултат, когато тя забременя.

Стресна се, щом отвън се чуха оглушителни викове. Разбра, че лордовете вкупом са излезли, за да видят квичащите глигани, пуснати на свобода в кралските гори. Кралските ловци щяха да подгонят животните навътре в гората, а после да ги държат под око, докато ловците се качват на конете си и подготвят кучетата и оръжията. Вече долавяше топуркането на ботушите с шпори из долния етаж. Лесно бе да си представи сцената — как развеселените благородници се шегуват един с друг и грабват по някой резен студено месо от масите, за да задоволят глада си.

Заради шумотевицата долу тя не чу, че съпругът ѝ влиза. Отърси се от мечтите си, щом икономът обяви влизането му, и стана на крака, като леко въздъхна от усилието. Хенри беше блед както винаги, макар да ѝ се струваше понапълнял. Изпита удоволствие, че не вижда превръзки на лявата му ръка, където раната най-сетне се беше затворила. Беше останал розов белег като от изгорено, с твърди ръбове, който контрастираше с гладката му кожа навсякъде по тялото. Още носеше превръзка на дясната си длан, стегната лента от бяло платно, която сменяха и почистваха всяка сутрин. Независимо от това, тя се радваше дори и на най-малката положителна промяна в него.

Крал Хенри ѝ се усмихна на жена си. Целуна я по чело, а после и по устата със сухи и топли устни.

— Добро утро, Маргарет — рече той. — Спа ли? Такива сънища имах! Мастър Олуърди ми даде нова отвара, от която ми се присъниха странни образи.

— Всичките ще ми ги разкажеш, съпруже мой — отвърна Маргарет, — но големият лов започва. Хората ти пуснаха глиганите и лордовете се събират, за да излязат.

— Вече? Но аз току-що ставам, Маргарет. Нищо не съм ял. Ще наредя да ми доведат коня. Къде е главният коняр?

Тя видя, че той се вълнува прекомерно, и го погали по челото с хладните си пръсти, жест, който сякаш винаги успяваше да го успокои. Той се поотпусна и очите му помътняха.

— Не си достатъчно добре, за да яздиш с тях, Хенри. Рискуваш да паднеш или да се нараниш, ако внезапно ти прималее. Разбираш ме, нали, Хенри? Глиганите са твоят подарък за тях и те са благодарни за удоволствието.

— Добре… добре, Маргарет. Надявах се, че ще мога да се помоля днес в параклиса, та не виждах как ще ми стигне времето.

Той се остави да го заведе до един стол край дългата маса и седна, а един слуга постави пред него купичка със супа, от която се издигаше пара. Вдигна лъжицата, като гледаше колебливо блюдото. През това време прислужникът на Маргарет ѝ помогна да се настани до него.

От долните етажи все още се разнасяха силните гласове на лордовете, които топуркаха напред-назад, докато се приготвяха. Навън, на дъжда, лаят на хрътките се засилваше, защото животните усещаха, че скоро ще ги пуснат, за да преследват глиганите. През нощта половината лордове, които беше поканила, бяха завели най-добрите си кучета, за да подушат миризмата на Кастор и Полидевк. Вдигналата се врява бе довела кучетата почти до лудост от близостта на огромните зверове. Тя бе спала малко при този шум, все пак усмихвайки се в дрямката.

Наблюдаваше съпруга си как загребва с лъжицата и пъха супа в устата си — с напълно безизразно лице, сякаш виждаше някакъв друг пейзаж сред приборите и квадратните дървени чинии. Страховете, които за малко не го съсипаха, бяха понамалели след въстанието на Кейд. Тя бе положила специални усилия той да види и да разбере, че Лондон е в безопасност и че там отново цари мир, поне за известно време.

Хенри изведнъж пусна лъжицата и стана от мястото си.

— Трябва да отида при тях, Маргарет. Като домакин трябва да им пожелая късмет и приятно прекарване. Вече пуснаха ли глиганите?

— Да, съпруже мой. Седни, всичко е под контрол.

Той седна отново, макар че строгостта ѝ се стопи, като видя как пръстите му играят с приборите — приличаше на момче, което не са пуснали да тича навън. Тя вдигна поглед развеселена и умилена.

— Върви тогава, съпруже, щом мислиш, че трябва. Прислуга! Кралят се нуждае от наметало. Увери се, че го е облякъл, преди да излезе на дъжда.

Хенри се изправи набързо, наведе се да я целуне и напусна стаята почти тичешком. Тя се усмихна, после се зае със супата си, преди да е изстинала.