[Kodirane UTF-8]

	Ерих Мария Ремарк
	Обратният път


	Въведение

	Останките от втори взвод лежат в разрушен от стрелбата окоп зад фронта и дремят.
	— Ама че чудни снаряди… — обади се ненадейно Юп.
	— Защо? — пита Фердинанд и се понадига.
	— Ами чуй! — отговаря Юп.
	Козоле слага ръка зад ухото си и се ослушва. Ние също наостряме слух в нощта. Ала не долавяме нищо освен глухия шум на артилерийския огън и острия писък на снарядите. Отдясно долита пукотът на картечниците, а от време на време и по някой вик. Но всичко това ни е познато от години, тъй че няма защо човек да си отваря специално устата.
	Козоле поглежда скептично Юп.
	— Точно сега престана — смутено се защитава Юп.
	Козоле още веднъж го поглежда изпитателно, но тъй като Юп не се трогва, извръща се и само промърморва:
	— Червата ти стържат в корема, туй са ти снарядите. По-добре да беше подремнал. — После отъпква пръстта, натъкмява си нещо като възглавница и внимателно се изтяга така, че ботушите му да не се хързулнат във водата. — Ех, братче, пък у дома си имам жена и двойно легло — избърборва Козоле със затворени очи.
	— Може някой друг да лежи до нея — отвръща Юп от ъгъла си.
	Козоле отваря едно око и го пронизва с поглед. Като че ли се наканва да стане, но само изръмжава:
	— Само да е посмяла, рейнски бухал такъв! — И в следващия момент захърква.
	Юп със знак ме повиква при себе си. Прескачам ботушите на Адолф Бетке и сядам до него. Той предпазливо поглежда към хъркащия и изрича язвително:
	— И понятие си няма тоя от образование, казвам ти.
	Преди войната Юп е бил писар при някакъв кьолнски адвокат. Макар вече три години да е войник, все още има чувствителна душа и странно нещо, тук на фронта държи да го имат за образован човек. Какво точно значи това, сам естествено не знае, ала от всичко, което е слушал навремето, в главата му се е набила тъкмо думата „образование“ и той се е вкопчил за нея като удавник за сламка. Тук всеки си има по нещо: един — жена си, друг — търговията, трети — ботушите, Валентин Лаер — ракията си, а Тяден — желанието още веднъж да се налапа с боб и сланина.
	А пък Козоле още като чуе думата „образование“ и се дразни. Някак си я свързва с представата за колосана яка и това му стига. Дори и сега тя му действува. Без да спре хъркането, казва лаконично:
	— Долна писарска душица.
	Юп с примирение и достойнство клати глава. Известно време мълчаливо седим плътно един до друг, за да се топлим. Нощта е влажна и студена, носят се облаци, а навремени превалява. Тогава вземаме платнищата, на които сме се настанили, и ги намятаме върху главите си.
	На хоризонта проблясват пламъчетата на оръдейните дула. Струва ни се, че там не е толкова студено, тъй уютно изглежда. Като пъстри и сребристи цветя излитат ракетите над артилерийската заря. Голяма и червена, луната плува в мъгливия въздух над развалините на чифлика.
	— Вярваш ли, че ще се върнем в къщи — прошепва Юп.
	Свивам рамене.
	— Е, така разправят…
	Юп шумно въздъхва.
	— Топла стая, канапе, а вечерта да поизлезеш на разходка… Можеш ли да си го представиш все още?
	— По време на последния отпуск си премерих цивилните дрехи — казвам замислено, — но много са ми отеснели, ще трябва да си купя нови. — Колко чудновато звучи тук всичко това: цивилни дрехи, канапе, вечер… Странни мисли се надигат в нас — също като черното кафе, когато мирише силно на ръждясали баки, задавя ни и го повръщаме още парещо.
	Юп унесено си чопли носа.
	— Божке, витрини… и кафенета… и жени…
	— Ех, човече, най-напред гледай да се измъкнеш от тая гадост — казвам и духам студените си ръце.
	— Прав си. — Юп придърпва платнището върху хилавите си прегърбени рамене. — Какво ще правиш, като се махнеш оттук?
	Засмивам се.
	— Аз ли? Май ще трябва пак да тръгна на училище. Аз, Вили и Алберт, дори и Лудвиг ей там. — Посочвам назад, където един от нашите лежи пред разрушен блиндаж, завит с два шинела.
	— По дяволите! Няма да го направите, нали? — казва Юп.
	— Знам ли. Май ще трябва — отговарям и се вбесявам, без да зная защо.

	* * *

	Човекът под шинелите се размърдва. Показва се бледо, слабо лице и от него долита лек стон. Там лежи моят съученик лейтенант Лудвиг Брайер, нашият взводен. От седмици има кървава диария, несъмнено дизентерия, обаче не иска да се върне в лазарета. Предпочита да стои тук при нас, тъй като всички чакаме да настъпи мирът, тогава ще можем да го вземем със себе си. Лазаретите са препълнени, не се грижат добре за болните, а сложат ли те в такова легло, веднага се усещаш по-близо до смъртта. Хората наоколо мрат, това действува заразително, когато си сам сред тях, и докато се обърнеш, си отиваш. Макс Вайл, нашият санитар, изнамери на Брайер нещо като течен гипс и той го плюска, та червата му да се циментират и да заякнат. Въпреки това по трийсетина пъти на ден си сваля гащите.
	Ето и сега му се ходи по нужда. Помагам му да свие зад ъгъла и той кляка.
	Юп ми маха.
	— Чуваш ли, ей ги пак!
	— Кое?
	— Снарядите отпреди.
	Козоле се размърдва и се прозява. Сетне става, многозначително поглежда тежкия си пестник, след това с крайчеца на окото си към Юп и заявява:
	— Човече, ако и сега ни разиграваш, ще ти строша кокалите от бой.
	Ослушваме се. Съскането и свистенето на снарядите, описващи невидими дъги, се прекъсва от особен, дрезгав и протяжен звук, който е тъй странен и непривичен, че тръпки ме побиват.
	— Газови снаряди! — виква Вили Хомайер и скача.
	Ето че всички се събуждат и напрегнато наострят слух.
	Веслинг сочи във въздуха:
	— Ей ги там! Диви гъски!
	На фона на мрачните сиви облаци се носи по-тъмна черта, клин. Върхът му се насочва към луната, прорязва червения й диск, ясно се виждат черните сенки — ъгъл, образуван от множество криле, цяло ято с кресливи, странни, диви викове, което чезне, в далечината.
	— Отиват си — изръмжава Вили. — По дяволите, да можехме и ние да духнем така! Две крила и фюуу!
	Хайнрих Веслинг гледа подир гъските.
	— Зима иде — отронва бавно той. Хайнрих е селянин, знае ги тия неща.
	Лудвиг Брайер, изнурен и тъжен, се обляга на насипа и промърморва:
	— За пръв път виждам диви гъски.
	Но най-много от всички из един път се оживява Козоле. Той кара Веслинг още веднъж да му обясни набързо всичко и най-вече разпитва дали дивите гъски са големи колкото домашните.
	— Горе-долу — отговаря Веслинг.
	— Майко мила! — Челюстите на Козоле се разтреперват от вълнение. — Значи сега във въздуха летят петнайсет-двайсет порции печено за чудо и приказ!
	Току над главите ни отново зашумяват криле, отново хрипливият гърлен вик се забива в черепите ни като клюн на ястреб, а плясъкът на крилете се слива с отлитащите крясъци и с поривите на усилващия се вятър в неудържима, устремна представа за свобода и живот.
	Изтрещява изстрел. Козоле сваля кримката и усърдно се взира в небето. Прицелил се е в центъра на клина. До него е застанал Тяден, готов да се спусне като ловджийско куче, ако някоя гъска падне. Ала орлякът си отлита цял-целеничък.
	— Жалко — обажда се Адолф Бетке, — това щеше да е първият разумен изстрел в тая въшлива война.
	Козоле разочаровано запокитва пушката.
	— Да имах някой друг патрон със сачми!
	После потъва в меланхолия и блянове какво би станало тогава и неволно дъвче.
	— Точно така — казва Юп, който го наблюдава. — С ябълково пюре и пържени картофи, а?
	Козоле го поглежда злобно.
	— Свивай си устата, писарска душице!
	— Трябваше да станеш летец — хили се Юп. — Сега щеше да ги изловиш с мрежа.
	— Гадняр! — заключава Козоле и отново се тръшва да спи.
	Пък и това е най-доброто. Дъждът се усилва. Сядаме гърбом един към друг и се намятаме с платнищата. Като тъмна купчина пръст клечим в нашия окоп. Пръст, униформи и частица живот под тях.

	* * *

	Събужда ме остър шепот.
	— Ставай! Ставай!
	— Какво има? — питам в просъница.
	— Пращат ни на предната линия — изръмжава Козоле и си събира нещата.
	— Но нали оттам идваме — казвам учуден.
	— Ама че глупости — чувам как ругае Веслинг. — Та нали войната свърши.
	— Хайде, ставай!
	Самият Хел, ротният командир, ни подканва да тръгваме. Хел нетърпеливо притичва през окопа. Лудвиг Брайер вече е на крака.
	— Няма как, трябва да вървим — казва той покорно и взема няколко ръчни гранати.
	Адолф Бетке го поглежда.
	— Да беше останал тук, Лудвиг. С твоята дизентерия не можеш да се придвижиш напред…
	Брайер клати глава.
	Поясоците скърцат, пушките потракват, внезапно блудкавата миризма на кръв отново напира от земята. Надявахме се, че завинаги сме се изплъзнали от нея, защото мисълта за мир се бе извисила пред нас като ракета и макар все още да не й вярвахме и да не я проумявахме, самата надежда вече ни бе достатъчна и броените минути, за които ни обходи слухът, ни промениха повече, отколкото двайсетте изминали месеца. Досега една година война се бе наслоявала върху предишната, една година безнадеждност се бе прибавяла към по-раншната и когато пресмятахме, удивлението, че е минало вече толкова време или че е минало само толкова време, бе почти еднакво. Сега обаче, откакто стана известно, че мирът може да настъпи всеки момент, всеки час тежи хилядократно повече, всяка минута ни се струва едва ли не по-мъчителна и дълга от цялата война.
	Вятърът мяучи около останките от брустверите, а облаците бързо се носят пред луната. Светлина и мрак се сменят непрекъснато. Крачим в плътна колона, група сенки, жалкият втори взвод, изтребен почти до крак с изключение на неколцина — та и цялата рота надали е колкото нормален взвод, — ала тези останки са минали през ситото. Имаме дори трима стари войници още от четиринайсета: Бетке, Веслинг и Козоле, които са наясно с всичко и сегиз-тогиз разправят за първите месеци на маневрената война, сякаш е било по времето на древните германци.
	На позицията всеки си търси свое ъгълче, своя дупка. Засега нищо особено. Сигнални ракети, картечница, плъхове. С добре прицелен ритник Вили вдига един и с удар на лопата го разполовява във въздуха.
	Раздават се откъслечни изстрели. Отдясно се долавя далечният шум от експлодиращи ръчни гранати.
	— Дано тук остане спокойно — обажда се Веслиш.
	— То остава и сега да те цапардосат по тиквата — клати глава Вили.
	— Който няма късмет, ще си счупи пръста и като си чопли носа — измърморва Валентин.
	Лудвиг лежи на платнище. Наистина можеше да остане отзад. Макс Вайл му дава няколко хапчета. Валентин го увещава да пийне ракия. Ледерхозе се опитва да разкаже някаква пиперлива мръсотия. Никой не го слуша. Налягали сме наоколо. Времето продължава своя ход.
	Отведнъж се стряскам и вдигам глава. Забелязвам, че и Бетке вече е скочил. Дори Тяден се оживява. Дългогодишният инстинкт сигнализира за нещо, никой още не знае какво, но положително има нещо необичайно. Предпазливо протягаме шии и се ослушваме, очите ни са станали на тесни цепки, за да проникнат през дрезгавината. Всички са будни, у всеки сетивата са напрегнати до краен предел, мускулите — готови да посрещнат неизвестното, приближаващото, което може да бъде само опасност. Тихо проскърцват ръчните гранати, с които Вили, най-добрият ни бомбохвъргач, се промъква напред. Останалите сме се прилепили о земята като котки. До себе си съзирам Лудвиг Брайер. В напрегнатото му изражение няма и следа от болестта. Същото хладно, убийствено лице както на всички тук — лицето на окопа. Безумното напрежение го е смразило, толкова неимоверно е внушението, получено от подсъзнанието, дълго преди сетивата ни да го възприемат.
	Мъглата се полюшва и се носи от вятъра. И внезапно усещам кое е вцепенило всички ни във върховна тревога. Настъпила е тишина. Пълна тишина.
	Няма вече картечници, няма стрелба, нито попадения; няма свистене на снаряди, нищо, абсолютно нищо, няма гърмежи, няма викове. Чисто и просто е тихо, съвсем тихо.
	Споглеждаме се, не можем да проумеем. За пръв път, откакто сме на война, е толкова тихо. Неспокойно душим, за да разберем какво означава това. Дали към нас не пълзи газ? Но вятърът е обратен, ще го отвее. Дали не се готви атака? Но нали тогава тишината ще я издаде предварително. Какво става? Гранатата в ръката ми е мокра, изпотил съм се от възбуда. Нервите ми ще се скъсат. Пет минути. Десет минути.
	— Ето вече четвърт час! — възкликва Валентин Лаер.
	Гласът му ехти глухо, като че идва от гроб. И все още нищо не се случва, няма атака, няма внезапно изскачащи тъмни сенки.
	Пръстите се отпускат и се свиват още по-силно. Това е нетърпимо! Дотолкова сме свикнали с шумотевицата на фронта, та сега, когато тя из един път вече не тегне над нас, имаме чувството, че ще се пръснем, ще литнем като балони.
	— Братлета, трайте си, та това е мирът — казва внезапно Вили и думите му ни действуват като бомбен взрив.
	Лицата се отпускат, движенията стават безцелни и несигурни. Мир ли? Споглеждаме се недоверчиво. Мир? Изтървавам гранатата.
	Лудвиг бавно ляга на платнището си. Мир? Очите на Бетке са такива, сякаш лицето му ей сега ще се разпадне. Мир? Веслинг стои неподвижно като дърво, а когато извръща лице към нас, изглежда, като че ли ей сега ще си тръгне за дома.
	Отведнъж — ние почти не сме забелязали това в шемета от възбудата си — тишината свършва, отново глухо тътнат оръдия и ето че отдалеч като кълвач затраква картечница. Успокояваме се, едва ли не се радваме, че пак чуваме добре познатите ни звуци на смъртта.

	* * *

	Целия ден ни оставят на спокойствие. През нощта трябва да се изтеглим малко назад както често досега. Обаче ония оттатък не само ни следват, ами и нападат. Докато се обърнем, настига ни масиран огън. Зад гърба ни в здрача бушуват червени фонтани. При нас все още е спокойно. Вили и Тяден случайно намират месна консерва и тутакси я излапват. Останалите лежат и чакат. Дългите месеци са ги изпепелили, те са почти равнодушни, щом като не трябва да се отбраняват. Ротният припълзява в нашата яма.
	— Имате ли всичко необходимо? — пита той през шума.
	— Няма достатъчно боеприпаси! — изкрещява Бетке.
	Хел свива рамене и му подава цигара през рамо.
	Бетке кимва, без да се обърне.
	— Ще трябва някак си да се справите! — провиква се Хел и прибягва към следващата яма.
	Знае, че ще се справим. Всеки от тези стари войници би могъл да бъде не по-лош ротен командир от него.
	Стъмва се. Попадаме под обстрела. Прикритието не е достатъчно. С ръце и лопати изравяме дупки за главите си. Така лежим плътно притиснати един до друг; Алберт Троске и Адолф Бетке са до мен. На двайсет метра от нас изпердашва снаряд. Щом дочуваме свистенето на тая гадина, широко отваряме уста, за да си запазим тъпанчетата, но и така сме полуоглушели, пръст и кал ни пръскат в очите, а проклетият барутен и сернист дим ни дере гърлата. Пада дъжд от осколки. Сигурно някой е улучен, тъй като в ямата ни заедно с нажежен къс от снаряд влетява и откъсната ръка, току покрай главата на Бетке.
	Хел скача при нас. Пламъците на взривовете осветяват тебеширенобялото му от ярост лице под каската.
	— Брант — задъхва се той. — Пряко попадение, нищо не остана от него.
	И отново пукот, грохот, рев, дъжд от кал и желязо, въздухът гърми, земята тътне. Сетне завесата се вдига, отдръпва се, в същия миг хората се изправят — обгорени, почернели от пръстта, с гранати в ръце, нащрек и готови за бой.
	— Бавно отстъпвай! — вика Хел.
	Атаката е вляво. Води се битка за наша огнева точка. Картечницата лае. Проблясват мълниите на ръчните гранати. Внезапно картечницата замлъква — засечка. Тутакси нападат огневата точка откъм фланга. Броени минути и ще я отрежат. Хел вижда това.
	— По дяволите! — вика той и прескача насипа. — Напред!
	Едновременно с думите му натам политат и боеприпаси. Вили, Бетке и Хел мигом залягат на един хвърлей и мятат гранати, ето че Хел отново скача, в такива моменти той полудява, превръща се в същински сатана. Но тримата успяват, онези в ямата се окуражават, картечницата пак залайва, връзката е осъществена и ние вкупом се спущаме назад към бетонния блок. Всичко се развива тъй бързо, че американците изобщо не забелязват кога се опразва огневата точка. Мълниите все още проблясват в изоставените ями.
	Огънят утихва. Страх ме е за Лудвиг. Ала той е тук. След малко допълзява до нас.
	— А Веслинг?
	— Какво е станало с Веслинг? Къде е Веслинг? — Викът внезапно се издига сред глухия екот на далекобойните оръдия: — Веслинг!… Веслинг…
	Изниква Хел.
	— Какво има?
	— Веслинг липсва.
	Тяден е лежал до него при отстъплението, но после го загубил от погледа си.
	— Къде? — пита Хел.
	Тяден посочва.
	— Дявол да го вземе!
	Козоле поглежда Бетке. Бетке — Козоле. И двамата знаят, че това може да е последното ни сражение. Обаче не се колебаят нито миг.
	— Все едно — изръмжава Бетке.
	— Хайде — изсумтява Козоле.
	И изчезват в мрака. Хел изскача от укритието и хуква подире им.
	Лудвиг подготвя всичко за незабавно настъпление, ако тримата бъдат нападнати. Засега е тихо. Но изведнъж светват мълнии на експлодиращи ръчни гранати. Сред тях изкънтяват револверни изстрели. Тутакси изскачаме от ямата, Лудвиг е пръв — но ето че изникват потните лица на Бетке и Козоле, които влачат някого на платнище.
	Хел? На платнището стене Веслинг. А Хел? Задържа ги, той е стрелял; в следващия миг Хел се връща.
	— Пречуках цялата банда в ямата — провиква се той. — А двама от тях с револвера. — После се вторачва във Веслинг. — Е, какво има?
	Веслинг не отговаря. Коремът му е разкашкан като месо в касапница. Не се вижда колко дълбока е раната. Криво-ляво я превързваме. Веслинг стене, иска вода, но не му даваме. Ранените в корема не бива да пият. Сетне поисква одеяла. Зъзне, загубил е много кръв.
	Куриерът донася заповед да продължим отстъплението. Вземаме Веслинг на платнище, през което сме проврели пушки, докато намерим носилка. Предпазливо, опипом вървим един зад друг. Полека-лека се развиделява. Сребриста мъгла в храсталака. Напускаме зоната на сражението. Вече си мислим, че всичко е отминало, когато с тихо жужене ни настига снаряд и се взривява с трясък. Лудвиг Брайер мълчаливо си навива ръкава. Ранен е в ръката. Вайл го превързва.
	Връщаме се обратно. Обратно.
	Въздухът е мек като вино. Сякаш не е ноември, а март. Небето е бледосиньо и ясно. В крайпътните локви се оглежда слънцето. Вървим по тополова алея. Дърветата са от двете страни на шосето, високи, и непокътнати, само тук-там липсва по някое. Тази местност е била в тила, затова не е тъй опустошена както километрите преди нея, които изоставяхме ден след ден, метър след метър. Слънцето озарява кафявото платнище, а докато крачим по жълтите алеи, капещите листа безспир се носят над него, някои падат вътре. Лазаретът е пълен. Доста от ранените лежат пред вратата. Засега оставяме и Веслинг вън.
	Група ранени в ръцете с бели превръзки се строяват за тръгване. Лазаретът вече се разтурва. Някакъв лекар тича нагоре-надолу и преглежда новопристигналите. Нарежда веднага да внесат вътре мъж, чийто крак виси изметнат в колянната става. Веслинг само го превързват и го оставят вън.
	Той се опомня от унеса си и поглежда подир лекаря.
	— Защо си отива?
	— Пак ще дойде — казвам.
	— Но мен трябва да ме внесат, нали трябва да ме оперират. — Отведнъж той е обзет от страшно вълнение и опипва превръзката. — Та това трябва веднага да се зашие.
	Опитваме се да го успокоим. Целият е позеленял и изпотен от страх.
	— Адолф, догони го, кажи му да дойде.
	Бетке се колебае миг. Ала не може да постъпи другояче под погледа на Веслинг, макар да знае, че е безполезно. Виждам, че говори с лекаря. Веслинг го изпраща с очи, докъдето може, ужасно е да го гледаш как се мъчи да извърне глава.
	Бетке се връща така, че Веслинг да не го зърне, клати глава, показва един пръст и устата му беззвучно изговаря:
	— Един час…
	Придаваме на лицата си бодро изражение. Но кой ти може да измами умиращ селянин! Още щом Бетке му казва, че щели да го оперират по-късно, че раната първо трябвало да позаздравее, на Веслинг всичко му е ясно. Помълчава миг, сетне изпъшква тихо:
	— Да, ето ви всички, здрави и читави… и ще се върнете у дома… пък аз… четири години и такова нещо… четири години и такова нещо…
	— Ей сега ще те приемат в лазарета, Хайнрих — утешава го Бетке.
	Веслинг махва с ръка.
	— Недей.
	От този момент нататък почти не проговаря. Дори не настоява да го внесат вътре, а иска да остане на двора. Лазаретът е кацнал на малък склон. Оттук се вижда алеята, по която дойдохме. Тя е пъстра и златиста. Земята тук лежи притихнала и мека, виждат се даже ниви — малки, кафяви, разкопани правоъгълници, досами лазарета. Когато вятърът отвява миризмата на кръв и гной, вдъхваме тръпчивия аромат на пръстта. Далнината е синя и всичко е тъй мирно, защото погледът не стига до фронта. Фронтът е отдясно.
	Веслинг е притихнал. Оглежда всичко много внимателно. Очите му са съсредоточени и ясни. Селянин е и на него природата му е по-близка и понятна, отколкото на нас. Знае, че след малко ще си отиде. Затова нищо не иска да пропусне и не сваля поглед от земята. С всяка изминала минута все повече пребледнява. Накрая помръдва и прошепва:
	— Ернст…
	Навеждам се към устните му.
	— Извади ми нещата — изрича той.
	— Има още време, Хайнрих…
	— Не, не. Хайде.
	Слагам всичко пред него. Протрития мушамен портфейл, ножа, часовника, парите — полека-лека човек опознава вещите на другите. В отделна преградка на портфейла е снимката на жена му.
	— Покажи ми я — казва той.
	Изваждам снимката и я държа така, че да я види. Чисто мургаво лице. Веслинг я разглежда.
	— И всичко туй вече няма да го видя — прошепва той след някое време и устните му се разтреперват. После извръща глава и казва: — Вземи. — Не зная какво иска да каже, но не ми се разпитва повече и пъхам снимката в джоба си. — Това й го занеси… — Веслинг поглежда към останалите вещи. Кимвам. — И й кажи… — Той се вторачва в мен със странно разширени очи, измърморва нещо, поклаща глава и простенва. Трескаво се мъча да доловя още някоя дума, но той само хъхри, изпъва тяло, диша все по-тежко и бавно, с паузи, на пресекулки, след това си поема много дълбоко дъх и изпъшква. Внезапно очите му сякаш ослепяват и Веслинг свършва.

	* * *

	На другата сутрин за последен път лежим на предната линия. Кажи-речи, вече няма стрелба. Войната е свършила. След час ще си тръгнем. Ето че никога повече няма да се върнем тук. Отидем ли си, отиваме си завинаги.
	Разрушаваме каквото може да се разруши. Не е много. Някой друг блиндаж. Сетне идва заповедта за отстъпление.
	Странен миг. Стоим един до друг и гледаме напред. Ефирни облачета мъгла се стелят над земята. Ясно се различават линиите на бомбените ями и окопите. Наистина това са последните линии, понеже тук е резервна позиция, но и тя е в огневия участък. Колко пъти сме тръгвали напред през този съобщителен ров, колко пъти сме се връщали по-малко на брой. Сив се простира отпреде ни еднообразният пейзаж — в далечината останките от горичката, няколко дънера, развалините на селото, сред тях висок самотен зид, кой знае как запазен.
	— Да — казва замислено Бетке, — четири години проседяхме тук…
	— Дявол да го вземе, така е — кимва Козоле. — А сега всичко чисто и просто свърши.
	— Ех, братлета! — Вили Хомайер се обляга на бруствера. — Чудна работа, нали…
	Стоим и се взираме напред. Чифликът, останките от гората, височините, линиите на хоризонта — всичко това бе страшен свят и тежък живот. А сега ей така ще остане зад гърба ни, поемем ли напред, с всяка измината крачка ще потъва зад нас и подир час ще се загуби, като че ли никога не е съществувало. Кой ли може да го проумее!
	Ето ни — стоим и би трябвало да се смеем, да ревем от радост, а пък ни се повдига, сякаш сме изплюскали метла и всеки момент ще повърнем.
	Никой не казва нещо смислено. Лудвиг Брайер уморено се е облегнал на окопната стена и вдига ръка, като че отсреща има човек, на който иска да махне.
	Появява се Хел.
	— Май не можете да се разделите, а? Да, сега започва мръсотията.
	Ледерхозе го поглежда озадачен.
	— Та нали настъпи мир.
	— Да де, тъкмо това е мръсотията — казва Хел и отминава с такава физиономия, все едно че майка му е умряла.
	— На тоя му липсва „Pour le mérite“* — обяснява Ледерхозе.
	[* „За заслуги“ (фр.) — пруски орден. — Б.пр.]
	— Я си затъкни устата — срязва го Алберт Троске.
	— Е, хайде — обажда се Бетке, но и той не помръдва.
	— Тук лежат доста от нашите — казва Лудвиг.
	— Да — Брант, Мюлер, Кат, Хайе, Боймер, Бертинк…
	— Зандкул, Майндерс, двамата Тербрюген, Хута, Бернхард…
	— Братле, престани…
	Мнозина от нашите лежат тук, ала досега не сме чувствували нещата така. Та нали бяхме заедно, те в земята, и ние в земята, разделени само от няколко шепи пръст. Те просто ни бяха поизпреварили, понеже с всеки изминал ден ние намалявахме, а те се увеличаваха и често пъти не знаехме дали вече не се числим към тях. А понякога снарядите отново ги вдигаха при нас — високо запратени разпадащи се кости, остатъци от униформи, разложени, мокри, вече землисти глави, които под барабанния огън пак се връщаха в боя от своите засипани блиндажи. Не изпитвахме ужас; бяхме твърде близо до тях. Но сега ние се връщаме в живота, а те трябва да останат тук.
	Лудвиг, чийто братовчед е паднал в този участък, се изсеква с ръка и се обръща. Бавно го следваме, ала се спираме още няколко пъти и поглеждаме назад. И пак стоим притихнали и внезапно усещаме, че онова отпред, този пъкъл на ужаса, това разкъсано парче земя, осеяно с ями, е проникнало в сърцата ни, че то — по дяволите, да не звучеше тъй глупаво и да не ни бе дошло до гуша от него — че то едва ли не ни е станало близко като някаква мъчителна, страшна родина и че мястото ни е тук.
	Замислено клатим глави — но дали онова, което остава тук, са погубените години, дали онези, които лежат там, са другарите, дали това е цялата злочестина, покриваща земята?… Такава мъка се е загнездила в душите ни, че ни иде да се разциврим.
	Сетне потегляме.




	Първа част

>>

	Шосетата минават през гори и поля, селата се гушат в пепелявата светлина, дърветата шумолят, листата капят ли, капят.
	А по шосетата, крачка след крачка, в избелели мръсни униформи се нижат сивите колони. Четинестите лица под стоманените каски са слаби и изпити от глад и лишения, измършавели и стопени до черти, белязани от ужас, храброст и смърт. Мълчаливо се нижат те, както вече са вървели по толкова шосета, седели в толкова товарни вагони, клечали в толкова блиндажи, лежали в толкова ями: без много приказки — така се нижат и сега по това шосе към родината и мира. Без много приказки.
	Брадати старци и слабички ненавършили двайсет години младежи, другари без никаква разлика. Редом с тях — лейтенантите, полудеца, ала техни водачи в многобройни нощни битки и атаки. А зад тях — армията на загиналите. Така се изнизват те, крачка по крачка, болни, полумъртви от глад, без боеприпаси, в оредели роти, с очи, които все още не проумяват, че са се спасили от преизподнята — по обратния път към живота.


	I

	Ротата крачи бавно; уморени сме, пък и сред нас има ранени. Ето защо групата ни полека-лека изостава. Местността е хълмиста и когато шосето възлиза, от едната страна се вижда остатъкът от нашите изтеглящи се войски, а от другата — плътните, безкрайни вериги, които ни следват. Това са американци. Като широка река колоните им се провират напред между редиците дървета, а над тях пробягва неспокойното блещукане на оръжията. Околовръст са притихналите поля, а върхарите в есенна премяна стърчат сериозни и безучастни над напиращата стихия.
	Пренощувахме в едно малко селце. Зад къщите, в които спахме, тече поток, обрасъл с върби. По брега му се точи тясна пътека. Вървим по нея един подир друг, в дълга колона. Козоле е пръв. Волф, ротното куче, подтичва редом с него и души торбата му с хляб.
	Ненадейно на кръстопътя, където пътеката излиза на главното шосе, Фердинанд отскача назад.
	— Внимание!
	В следващия миг вдигаме пушки и се разпръсваме. Козоле е залегнал в канавката, готов за стрелба, Юп и Троске се озъртат, снишени зад бъзов храст, Вили Хомайер издърпва гранатите от поясока си, дори ранените са готови за бой.
	По шосето се задават американци. Те се смеят и бъбрят помежду си. Това е челният отряд, който ни е настигнал.
	Единствен Адолф Бетке е останал на крака. Той спокойно напуска прикритието и излиза на шосето. Козоле се изправя. Ние, останалите, също се опомняме и объркани и смутени си оправяме поясоците и ремъците на пушките — та нали от няколко дни вече няма война.
	Американците се стъписват, като ни виждат. Разговорът им секва. Приближават се бавно. Ние се оттегляме към някакъв хамбар, за да си прикрием тила, и изчакваме. Ранените вземаме в средата. След минута мълчание върлинест американец се отделя от групата и ни махва.
	— Здравей, камарад!
	Адолф Бетке също вдига ръка.
	— Камарад!
	Напрежението отслабва. Американците идват до нас. Миг по-късно ни обкръжават. Досега сме ги виждали тъй отблизо само пленени или мъртви.
	Странен момент. Мълчаливо ги оглеждаме. Оградили са ни в полукръг, само високи, яки мъже, веднага им личи, че са се хранили до насита. Всичките са млади — нито един от тях не е горе-долу на годините на Адолф Бетке или на Фердинанд Козоле, а те далеч не са най-възрастните сред нас. Но и нито един не е на годините на Алберт Троске или Карл Брьогер, а те пък не са най-младите сред нас.
	Носят нови униформи и нови шинели; обущата им са непромокаеми и по мярка; оръжието им е добро, а джобовете — пълни с боеприпаси. Всички са свежи и непохабени.
	В сравнение с тия хора сме същинска банда разбойници. Униформите ни са избелели от калта на годините, от дъждовете на Аргоните, от варовика на Шампан, от блатата на Фландрия; шинелите — прокъсани от осколки и шрапнели, закърпени с груби бодове, вкоравени от глина, а тук-там и от кръв; ботушите — разкривени, оръжието — очукано, боеприпасите — почти на привършване; всички сме еднакво кални, еднакво подивели, еднакво уморени. Войната е преминала през нас като парен валяк.

	* * *

	Пристигат нови и нови части. Наоколо е пълно с любопитни. Ние все още стоим в ъгъла, скупчени около нашите ранени — не защото се боим, а защото сме едно цяло. Американците се побутват и сочат старите ни овехтели вещи. Един предлага на Брайер парче бял хляб, но той не го взема, макар в очите му да се чете глад.
	Внезапно някой със сподавено възклицание показва превръзките на нашите ранени. Те са от крепова хартия, омотани с канап. Всички поглеждат натам, после се отдръпват и си зашепнат. На приветливите им лица се изписва съчувствие, тъй като виждат, че нямаме дори марля.
	Мъжът, който одеве ни подвикна, слага ръка на рамото на Бетке.
	— Германци добри войник — казва той. — Смели войник…
	Останалите усърдно кимат.
	Не отговаряме, понеже в момента нямаме сили да отговорим. Последните седмици здравата ни съсипаха. Безспирно ни хвърляха в огъня и нахалост губехме хора; но ние не разпитвахме много-много, а вършехме всичко, както го бяхме вършили през цялото време, и накрая от двеста души ротата ни се стопи на трийсет и двама. Така се и измъкнахме, без да се замисляме и без да чувствуваме друго, освен че сме изпълнили онова, което ни е било възложено.
	Сега обаче, под съчувствените погледи на американците, проумяваме колко безсмислено е било накрая всичко. Видът на техните безкрайни, прекрасно въоръжени колони ни показва срещу какво отчайващо надмощие от хора и техника сме устояли.
	Прехапваме устни и се споглеждаме. Бетке си издърпва рамото изпод ръката на американеца, Козоле се взира пред себе си, Лудвиг Брайер вдига глава — стисваме по-здраво пушките, мускулите ни се изопват, погледите стават по-сурови и не се свеждат, отново виждаме местността, от която идем, лицата ни се сковават от вълнение и като гореща вълна през нас още веднъж преминава всичко, което сме извършили, което сме изстрадали, всичко, което сме оставили зад гърба си.
	Не знаем какво става с нас, но ако в този миг се изплъзне една остра дума, тя ще ни стегне, щем не щем ще се втурнем напред и ще изригнем диви и задъхани, полудели и погубени и ще се бием — въпреки всичко ще се бием…

	* * *

	Набит сержант със сгорещено лице се провира към нас. Той залива Козоле, който е най-близо до него, с порой немски думи. Фердинанд се стряска изненадан.
	— Ама тоя говори досущ като нас — обръща се той удивен към Бетке. — Какво ще речеш, а?
	Мъжът говори дори по-добре и по-гладко от Козоле. Разправя, че преди войната бил в Дрезден и там имал много приятели.
	— В Дрезден ли? — пита Козоле още по-стъписан. — И аз съм бил две години там…
	Сержантът се усмихва, сякаш това е някакво отличие. Назовава улицата, където е живял.
	— Няма и пет минути път от нас — заявява вече развълнуван Козоле. — Че как тъй не сме се срещнали? Случайно да познавате вдовицата Пол, на ъгъла на Йоханисгасе? Една такава дебелана с черни коси? Хазяйката ми.
	Сержантът не познава вдовицата, затова пък е близък с финансовия инспектор Цандер, за когото на свой ред Козоле не може да се сети. Обаче и двамата си спомнят за Елба и за двореца и се гледат със сияещи очи, все едно са стари приятели. Фердинанд тупва сержанта по рамото.
	— Ех, братле, пердаши немски като нищо, пък бил и в Дрезден! Кажи, човече, за какво я водихме тая война двамата?
	Сержантът се смее, и той не знае. Изважда пакетче цигари и го подава на Козоле. Той бързо го грабва, защото за хубава цигара всеки от нас и душа ще даде. Нашите са само от букова шума и сено, и то в най-добрия случай. Валентин Лаер твърди, че обикновено ги правели от морска трева и изсушен конски тор, а Валентин е познавач.
	Козоле с наслада изпуска дима. Ние жадно душим. Лаер пребледнява. Ноздрите му потръпват.
	— Дай да дръпна веднъж — примолва се той на Фердинанд.
	Ала докато вземе цигарата, друг американец му протяга пакет тютюн „Вирджиния“. Валентин го поглежда недоверчиво. Сетне взема пакета и го помирисва. Лицето му се озарява от блаженство. Колебливо връща тютюна. Обаче американецът махва с ръка и настойчиво сочи кокардата на Валентиновата фуражка, която се подава от торбата му.
	Валентин не го разбира.
	— Иска да замени тютюна за кокардата — обяснява сержантът от Дрезден.
	Това Лаер съвсем не го разбира. Първокачествен тютюн за тенекиена кокарда, тоя трябва да е чалнат. Валентин не би отстъпил пакетчето, дори на часа да го направеха подофицер или лейтенант. Предлага на американеца цялата фуражка и с треперещи ръце жадно си натъпква първата лула.
	Сега вече проумяваме каква е работата: американците искат да разменят. Личи си, че воюват отскоро, все още събират сувенири: пагони, кокарди, токи, ордени, войнишки копчета. А ние пък се сдобиваме със сапун, цигари, шоколад и консерви. За кучето искат да ни дадат и шепа пари отгоре, но каквото и да ни предлагат, Волф си остава при нас.
	И на ранените им провървя. Някакъв американец с толкова злато в устата, че ченето му лъщи като калайджийница, поисква парчета от кървави превръзки, за да докаже в къщи, че действително са били хартиени. За тях предлага първокачествени бисквити, а най-важното — и куп превръзки. Грижливо и предоволно намества парцалчетата в портфейла си, най-вече това на Лудвиг Брайер, нали е с лейтенантска кръв! Накара Лудвиг да напише върху него с молив селото, името и частта си, та да може всеки в Америка да види, че няма шашма. Отначало Лудвиг се опъваше, но Вайл го предума, понеже имаме крещяща нужда от хубави превръзки. А и бисквитите направо са спасение за неговата дизентерия.
	Най-големия удар обаче прави Артур Ледерхозе. Той домъква сандък с ордени, който е намерил в изоставена канцелария. Един американец, досущ смачкан като него, със същото лимоненожълто лице, иска да получи целия сандък наведнъж. Но Ледерхозе, присвил очи, само го измерва с дълъг, пренебрежителен поглед. Американецът, също така несмутим и привидно безобиден, издържа на погледа. Отведнъж двамата си заприличват като братя. Над войната и смъртта тук неочаквано изниква нещо, устояло на всичко: търговският дух.
	Противникът на Ледерхозе скоро разбира, че нищо няма да постигне, защото Артур не можеш го изигра: за него търговията на дребно е къде по-изгодна. Ледерхозе разменя, докато сандъкът се изпразни. До него лека-полека се натрупва камара от разни неща, даже масло, коприна, яйца и бельо, тъй че накрая Ледерхозе заприличва на дюкян за колониални стоки, стъпил на два криви крака.

	* * *

	Потегляме. Американците подвикват подире ни и ни махат. Най-неуморен е сержантът. Дори Козоле се трогва, доколкото това е възможно за стар войник. Изсумтява няколко звука за сбогом и махва; обаче жестът му изглежда по-скоро заканителен. После се обръща към Бетке.
	— Напълно свестни момчета, а?
	Адолф кимва. Мълчаливо продължаваме пътя си. Фердинанд се оклюмва. Размишлява. Не му се случва често, но пипне ли го, заинатява се и дълго си блъска главата. Сержантът от Дрезден не му излиза от ума. Хората по селата ни изпращат с втренчени погледи. В един кантон на прозореца има цветя. Жена с налети гърди кърми дете. Облечена е в синя рокля. Кучета лаят по нас. Волф им отвръща. На пътя петел покрива кокошка. Пушим, без да мислим.

	* * *

	Крачим, крачим. Зоната на полевите лазарети. Зоната на интендантските служби. Голям парк с чинари. Под дърветата — носилки и ранени. Листата капят и ги покриват с пурпур и злато.
	Лазарет за обгазени. Тежки случаи, които не могат да се евакуират. Сини, восъчни, зелени лица, безжизнени очи, разядени от киселината, хъркащи, задушаващи се смъртници. Всички искат да се махнат оттук, боят се да не попаднат в плен. Сякаш не е все едно къде ще умрат.
	Опитваме се да ги утешим, като им казваме, че и американците ще ги хранят по-добре. Ала те не ни изслушват, а неспирно викат да ги вземем с нас.
	Виковете им са ужасяващи. Бледите лица изглеждат тъй нереални в кристалния въздух тук на открито. Но най-страшни са брадите. Те като че ли са отделени от лицата, твърди, своенравни, избуяли около челюстите като чер гъбен налеп, който се разраства, колкото по` отпадат болните.
	Някои от тежко ранените като деца протягат мършавите си посивели ръце.
	— Вземете ме с вас, другари — умоляват ни те. — Вземете ме с вас, другари!
	В очните им кухини вече се спотайват дълбоки, чужди сенки, от които зениците се мъчат да изплуват като удавници. Други са притихнали, следват ни само с погледи, докъдето могат.
	Полека-лека виковете заглъхват. Шосетата бавно остават зад гърба ни. Мъкнем сума багаж, понеже все пак трябва да занесем нещо у дома. От небето са надвиснали облаци. Следобед слънцето се показва и брезите, останали почти без листа, се оглеждат в дъждовните локви на пътя. Лека синкава омара се е вплела в клоните.
	Крача с раница на рамо, навел глава и гледам в бистрите дъждовни локви край шосето отражението на светлите копринени дървета; и в това случайно огледало то е по-ярко отколкото в действителност. Обрамчено от кафява земя, там лежат късче небе, дървета, дълбочина и ведрина, и аз внезапно изтръпвам. За пръв път от доста време отново чувствувам, че нещо е красиво, че ей това тук просто е красиво, красиво и чисто, това отражение в локвата пред мен — и от този трепет сърцето ми ще изскочи, за миг всичко изчезва и за пръв път усещам мира, виждам мира, изцяло възприемам мира. Отслабва натискът, който досега не ме е пускал от клещите си, нещо непознато, ново литва; гайка, бяла чайка, мир, трепетен хоризонт, трепетно очакване, първи поглед, предчувствие, надежда, нещо набъбва, иде: мир.
	Стряскам се и се озъртам; отзад на носилки лежат мои другари и все още викат. Мирът е настъпил, а те въпреки това трябва да умрат. А аз треперя от радост и не се срамувам. Колко е странно…
	Може би и затова постоянно избухват войни, защото човек никога не може да почувствува изцяло колко страда другият.


	II

	Следобеда сме насядали в двора на една пивоварна. Ротният старши лейтенант Хел излиза от канцеларията на фабриката и ни свиква. Пристигнала е заповед да се изберат доверени лица измежду войниците. Това ни учудва. Досега не е имало такова нещо.
	В същия миг на двора се появява Макс Вайл. Размахва вестник и се провиква:
	— В Берлин има революция!
	Хел се обръща.
	— Врели-некипели! — казва рязко той. — В Берлин има размирици.
	Но Вайл още не е свършил.
	Кайзерът е избягал в Холандия.
	Думите му ни разсънват. Вайл трябва да е полудял. Хел почервенява като рак и крясва:
	„Проклет лъжец!“
	Вайл му подава вестника. Хел го смачква и вперва разярен поглед във Вайл. Не може да го понася, защото Вайл е евреин, спокоен младеж, който все си кротува и си чете книги. А Хел е луда глава.
	— Пълни глупости! — изръмжава той и изяжда Вайл с очи.
	Макс разкопчава куртката си и изважда още едно извънредно издание. Хел му хвърля поглед, накъсва го на парченца и се прибира в квартирата си.
	Макс съединява листчетата и ни прочита новините. Ние седим като пияни кокошки. Никой нищо не разбира.
	— Уж искал да избегне гражданска война — казва Вайл.
	— Идиотщина! — възкликва Козоле. — Ами ако и ние бяхме рекли така навремето? По дяволите, затуй ли издеянихме всичко.
	— Юп, я ме ощипи да не би да сънувам — обажда се Бетке и клати глава.
	Юп потвърждава, че Бетке не сънува.
	— Е, тогава сигурно е вярно — продължава Бетке — и все пак главата ми не го побира. Да го беше сторил някой от нас, щяха да го изправят до стената.
	— По-добре да не мисля за Веслинг и Шрьодер — казва Козоле и свива юмруци, — че ще се пръсна. Хлапето Шрьодер, вчерашно дете, лежеше размазан, а оня, за когото загина, е офейкал… Трижди проклет да бъде! — Той ритва с токове една бирена бъчва.
	Вили Хомайер махва с ръка.
	— Дайте да говорим за нещо друго — предаде той. — За мен тоя човек вече не съществува.
	Вайл разяснява, че в различни полкове били създадени войнишки съвети. Офицерите вече не били началници. На мнозина им откъснали пагоните.
	Той предлага и ние да образуваме войнишки съвет. Ала почти не намира отклик. Вече нищо не искаме да образуваме. Искаме да си идем у дома. А дотам ще стигнем и така.
	Накрая избираме три доверени лица: Адолф Бетке, Макс Вайл и Лудвиг Брайер.
	Вайл настоява Лудвиг да си свали пагоните.
	— Ти да не си нещо… — казва Лудвиг уморен и се почуква по челото.
	Бетке изтиква Вайл и казва лаконично:
	— Лудвиг е наш.
	Брайер дойде в ротата като доброволец и там стана лейтенант. Говори на ти не само с нас, с Троске, Хомайер, Брьогер и с мен — което е напълно естествено, тъй като сме му съученици, — а и с по-старите войници, ако наблизо няма друг офицер. Това се оценява високо от всички.
	— Ами Хел? — упорствува Вайл.
	Това е по-разбираемо. Хел често е предизвиквал Вайл, нищо чудно, че сега той иска да си изживее триумфа. На нас ни е все едно. Е, истина е, че Хел си беше лют, но пък се хвърляше в атака като Блюхер* и винаги бе най-отпред. А войникът ги забелязва тия неща.
	[* Гебхарт Леберехт фон Блюхер (1742–1819) — пруски генерал-фелдмаршал. — Б.пр.]
	— Щом искаш, питай го — казва Бетке.
	— Ама си вземи и превързочно пакетче! — подвиква подире му Тяден.
	Само че всичко се развива другояче. Хел излиза от канцеларията тъкмо когато Вайл понечва да влезе. В ръката си държи някакви книжа и ги показва на Вайл.
	— Вярно е — обръща се той към Макс.
	Вайл заговорва. Щом стига до пагоните, Хел прави рязко движение. Вече си мислим, че патърдията ей сега ще започне, но за наша изненада ротният казва само:
	— Имате право.
	Сетне се обръща към Лудвиг и слага ръка на рамото му.
	— Вие, Брайер, май няма да ме разберете, а? Редническа униформа, ето кое е важно сега. Останалото свърши.
	Никой от нас не продумва. Това вече не е Хел, когото познаваме, който нощем патрулираше само с бастун и когото куршум не го ловеше: човекът пред нас едва се държи на краката си и едва говори.
	Късно вечерта, когато вече спя, ме буди шепот:
	— Ти бълнуваш — чувам гласа на Козоле.
	— Факт — заявява Вили. — Ела и ти да видиш.
	Двамата се надигат и излизат на двора. Тръгвам подире им. В канцеларията свети, вижда се какво става вътре. Хел седи на масата. Куртката му лежи пред него. Пагоните ги няма. Облякъл е редническа униформа. Подпрял е глава с ръце и — но това е просто невероятно… Правя още една крачка — Хел, Хел плаче!
	— Ама че работа — прошепва Тяден.
	— Да се махаме! — казва Козоле и сритва Тяден. Поразени се промъкваме обратно.
	На заранта дочуваме, че някакъв майор от съседния полк се застрелял, като научил за бягството на кайзера.
	Задава се Хел. Лицето му е сиво и недоспало. С тих глас дава необходимите нареждания. После си тръгва. Всички се чувствуваме отвратително. Последното, което имахме, ни е отнето. Ето че загубихме почва под нозете си.
	— Направо все едно са ме предали — казва навъсен Козоле.
	Взводът, който се строява и потегля на път, е съвсем различен от вчерашния. Погубена рота, изоставена армия. Шанцовите инструменти потракват на всяка крачка — монотонна мелодия: напразно… напразно…
	Единствен Ледерхозе е весел като дрозд. Продава консерви и захар от американските си запаси.
	На следващата вечер достигаме Германия. Сега, когато край нас вече не се говори на френски, полека-лека започваме наистина да вярваме, че е настъпил мир. През цялото време тайно в себе си очаквахме заповед: „Кръгом, връщай се в окопите!“, тъй като войникът е недоверчив към доброто и е по-хубаво от самото начало да очаква противното. Ала сега постепенно ни обзема лека треска.
	Влизаме в голямо село. Над улицата висят няколко увехнали гирлянда. Навярно оттук са минавали толкова войски, че вече не си струва да се подготви нещо по-специално за последните. Затова ще трябва да се задоволим с избелялото „Добре дошли!“ на наквасените от дъжда плакати, небрежно обрамчени с хартиени дъбови листа. Хората едва вдигат очи, когато минаваме покрай тях, дотолкова са свикнали. За нас обаче пристигането тук е нещо ново и сме зажаднели за някоя друга любезна дума или поглед, макар да твърдим, че не ни е еня. Поне момичетата да се бяха наредили да ни махат. Тяден и Юп току се опитват да повикат някоя, но без успех. По всяка вероятност сме твърде мръсни. Най-накрая и двамата се отказват.
	Само децата ни съпровождат. Улавят ни за ръка и подтичват редом с нас. Раздаваме им шоколад — колкото можем да заделим, понеже една част естествено ще трябва да занесем в къщи.
	Адолф Бетке е взел на ръце малко момиченце. То подръпва мустаците му като юзди и се смее колкото му глас държи, защото Адолф прави гримаси. Ръчиците го пляскат по лицето. Той улавя едната и ми показва колко е мъничка. Детето се разплаква, когато Адолф спира да си криви лицето. Той се опитва да го успокои, но то се разплаква още по-силно и Адолф се принуждава да го пусне на земята.
	— Както личи, станали сме същи плашила за децата — измърморва Козоле.
	— Страх ги е от истинската окопна муцуна, вижда им се зловеща — обяснява Вили.
	— Миришем на кръв, от това е — казва Лудвиг Брайер.
	— Е, май ще трябва да се изкъпем — обажда се Юп. — Тогава на момичетата може и да им се прииска.
	— Да, ако зависеше само от къпането — отговаря замислено Лудвиг.
	Начумерени продължаваме пътя си. Другояче си представяхме завръщането в родината. След годините на фронта си мислехме, че ще ни очакват, а сега виждаме, че тук всеки е зает със себе си както преди. Животът не е спирал и продължава своя ход така, сякаш ние вече сме излишни. Разбира се, това село не е цялата Германия, но все пак ни задавя гняв, докосват ни сянка и странно предчувствие.
	Талиги трополят покрай нас, каруцари подвикват, някои хора вдигат за миг очи и пак хукват подир своите мисли и грижи. Часовникът бие от камбанарията, а влажният вятър като куче сумти над главите ни. Само една старица с дълги панделки на бонето си неуморно обхожда редиците ни и с плах глас разпитва за някой си Ерхард Шмит.
	Разквартируват ни в голям хамбар. Но въпреки дългия преход на никого не му се спи. Тръгваме по пивниците.
	Там е доста оживено. Има мътно вино, тазгодишно, и чудесно на вкус. Здравата ни удря в краката. Толкова по-приятно ни е да си седим. Кълба тютюнев дим се носят из ниското помещение, а виното ухае на земя и слънце. Изваждаме си консервите, режем месото и го слагаме върху дебели филии, забучваме ножовете до нас в широките дървени маси и ядем. Петролната лампа сияе като майка над всички ни.
	Вечер светът е по-красив. Не в окопите естествено, а в мирна обстановка. Днес следобед влязохме в селото гневни, но сега се развеселяваме. Малкият оркестър, който свири в ъгъла, мигом се попълва от наши хора. Сред нас има не само пианисти и виртуози на устна хармоника, а дори и един баварец с басова цитра. Към тях се присъединява и Вили Хомайер, който см измайсторява някакъв дяволски инструмент и с гръм и трясък блъска два капака от казани вместо чинели, тимпани и бончук.
	Ала най-непривичното, което ни замайва главите по-силно от виното, са момичетата. Те са по-различни отколкото следобед, засмени и достъпни. Или тия са други? Момичета не сме виждали отдавна.
	Отначало сме настървени, но и свити, много-много не се престрашаваме, защото на фронта сме забравили как да се държим с тях. Но ето че Фердинанд Козоле се завърта във валс с една снажна дяволица с мощна гръд — същински бруствер, който му служи за опора, и останалите го следват.
	Сладкото тежко вино приятно звъни в главата, момичетата вихрено прелитат покрай нас, музиката свири, а в ъгъла сме насядали около Адолф Бетке.
	— Ех, момчета — казва той, — утре или вдругиден сме си у дома. Момчета, момчета, жена ми… Десет месеца минаха…
	Надвесвам се над масата и заговарям с Валентин Лаер, който следи момичетата с хладен и пренебрежителен поглед. До него седи някаква блондинка, обаче той почти не й обръща внимание. Докато се навеждам, нещо в куртката ми опира в ръба на масата. Попипвам го. Часовникът на Хайнрих Веслинг. Колко отдавна бе това…
	Юп е докопал най-дебелата дама. Танцува с нея превит като питанка. Грамадната му лапа се е разположила върху мощния задник на момичето и свири на пиано по него. Влажната й уста се смее в лицето му и той все повече се разпалва. Накрая заситня към вратата за двора и изчезва.
	Подир няколко минути излизам да си потърся закътано ъгълче, но в най-близкото вече стои потен подофицер с някакво момиче. Разтакавам се из градината и тъкмо се каня да почна, когато зад гърба ми нещо здравата изтрещява. Обръщам се и съглеждам Юп и дебеланата търкулнати на земята. Срутили са се заедно с градинската маса. Щом ме съзира, дебеланата изпръхтява и ми се изплезва. Юп фучи. На бърза ръка изчезвам зад храстите и настъпвам нечия ръка. Дяволска нощ…
	— Сляп ли си бе, говедо? — изревава басов глас.
	— Откъде да зная, че лежиш тук, теле такова? — отвръщам ядосано и най-сетне откривам спокойно кътче.
	Хладен ветрец, приятен след пушека вътре, тъмни стрехи, беседки, тишина и кроткото шуртене, докато пикая. Алберт се появява и застава до мен. Луната лети. Изпущаме сребърни струйки.
	— Ернст, братче, хубаво, а? — продумва Алберт.
	Кимвам. Известно време гледаме луната.
	— Свърши тая дивотия, а, Алберт?
	— По дяволите, да, Ернст…
	Зад нас нещо скърца и пука. От храсталака момичета надават високи, а после внезапно сподавени възклицания. Нощта е като буря, заредена с наелектризирани частици изригващ живот, които диво и трескаво се възпламеняват една от друга.
	Някой простенва в градината. Отвръща му кикот. От тавана на плевнята слизат сенки. Двамина са застанали на стълбата. Сякаш побеснял, мъжът е заровил глава в полите на момичето и мънка нещо. Тя се смее с хриплив глас, който ни дращи по нервите като четка. Тръпки полазват по гърба ми. Колко близки са едното и другото: вчера и днес, смъртта и животът.
	От тъмната градина се задава Тяден. Облян е в пот, но лицето му сияе.
	— Момчета, сега отново разбирам, че съм жив — казва той и си закопчава куртката.
	Заобикаляме къщата и се натъкваме на Вили Хомайер. Наклал е голям огън на нивата и е хвърлил в него няколко шепи плячкосани картофи. Кротко и мечтателно си седи сам-самичък пред огъня и чака картофите да се изпекат. До себе си е сложил американски консерви с котлети. Кучето клечи до него и го гледа в ръцете.
	Треперливият пламък хвърля бакърени отблясъци върху червената му коса. От долните ливади се вдига мъгла. Звездите искрят. Присядаме до Вили и вадим картофите от огъня. Кожицата им е овъглена, но вътрешността е златистожълта и уханна. С две ръце грабим котлети, впиваме зъби в тях и въртим глави, сякаш свирим на устна хармоника. Пийваме и ракия от алуминиевите си канчета.
	Колко ни се услаждат картофите! Не се ли завърта светът? Къде сме? Не седим ли пак на нивата край Торлокстен, след като цял ден сме изравяли картофи от миризливата пръст, няма ли зад нас червенобузи момичета в избелели сини поли и с кошници в ръце? О, огньове на юношеството! Белезникави талази се носеха над полето, огньовете пращяха, но иначе бе тихо, картофите бяха последното нещо, всичко друго бе вече събрано — останали са само земята, ясният въздух, лютивият бял и любим дим, последната есен. Лютивият дим, лютивата миризма на есента, огънят на юношеството… Талазите плуват, плуват и отплуват лицата на другарите, ние сме на път, войната е свършила, всичко удивително се прелива — огньовете се появяват отново, а с тях и есента, и животът.
	— Ех, Вили, Вили…
	— Страхотно, а? — вдига той очи, а шепите му са пълни с месо и картофи.
	Ех ти, овньо, та аз си мислех за съвсем друго нещо.
	Огънят е изгорял. Вили си обърсва ръцете в панталона и си сгъва ножа. В селото лаят кучета. Иначе е тихо. Няма вече снаряди. Няма го дрънченето на муниционните колони. Няма го дори и предпазливото поскърцване на санитарните коли. Нощ, в която умират много по-малко хора, отколкото когато да е през последните години.
	Връщаме се в кръчмата. Но там вече не е толкова весело. Валентин си е съблякъл куртката и прави стойки на ръце. Момичетата ръкопляскат, обаче Валентин не се радва. Начумерен казва на Козоле:
	— Някога бях добър артист, Фердинанд. А това тук не го бива даже за панаир. Цялото умение ми се изпари от костите. Изпълнението ми на висилка, какъв номер беше навремето! Пък сега имам ревматизъм…
	— Е, ти се благодари, че кокалите ти са цели-целенички! — възкликва Козоле и тропва с юмрук по мазата. — Музика! Вили!
	Хомайер с готовност почва да удря тимпаните и бончука. Отново настъпва оживление. Питам Юп как е било с дебеланата. Той надменно махва с ръка, все едно я отблъсква от себе си.
	— Я виж ти! — казвам слисан. — Много бързо ти мина.
	Юп прави гримаса.
	— Мислех си, че ме обича, разбираш ли? Пък тя никаквицата след това ми поиска пари. А и така си ударих коляното в тая дяволска маса, че едва ходя.
	Лудвиг Брайер седи притихнал и блед на масата. Всъщност той отдавна трябваше да си легне, но не иска. Ръката му заздравява, а и дизентерията му поотминава. Ала той е все така затворен и мрачен.
	— Лудвиг — казва Тяден с натежал език, — що не идеш и ти в градината, туй е лек за всичко…
	Лудвиг клати глава и внезапно пребледнява. Присядам до него.
	— Нима изобщо не се радваш, че се прибираш у дома? — питам го.
	Той става и излиза. Не го разбирам вече. По-късно откривам сам-самичък вън. Не го разпитвам. Мълчаливо се връщаме в кръчмата.
	На вратата се натъкваме на Ледерхозе, който тъкмо се кани да изчезне с дебеланата. Юп се захилва злорадо:
	— Тоя ще има да се чуди.
	— Ами, тя ще се чуди — отвръща Вили. — Да не мислиш, че Артур ще й даде и грош?
	Виното се лее по масата, лампата пуши, а полите на момичетата се развяват. Топла умора полъхва зад челото ми, всичко придобива меки очертания както понякога сигналните ракети в мъглата, главата ми бавно се обронва на плота… Нощта, мека и чудесна, бучи като бърз влак, поел към родината: скоро ще си бъдем у дома.


	III

	За последен път сме строени в казармения двор. Някои от ротата живеят наблизо, тях ги уволняват. Останалите, ще трябва да се придвижват поотделно. Железопътният транспорт е толкова нередовен, че е невъзможно да ни превозят в пакет. Налага се да се разделим.
	Просторният сив двор е твърде голям за нас. Поне го мете ноемврийският вятър с блудкава миризма на сбогуване и смърт. Стоим между лавката и караулното, повече място не ни е необходимо. Голямото пусто пространство околовръст събужда печални спомени. Невидими там са застанали многобройните колони на мъртвите.
	Хел обхожда ротата. Ала с него безшумно се движи призрачната върволица на неговите предшественици. Най-близо, с шуртяща от гърлото кръв, с откъсната брадичка и тъжни очи, е Бертинк, година и половина ротен командир, учител, женен, с четири деца; до него с почерняло лице е Мьолер, деветнайсетгодишен, отровен с газ три дни след като пое ротата, следва Редекер, току-що дипломиран лесовъд, две седмици по-късно набит в земята от пряко попадение; после — вече поизбледнял, по-далечен — Бютнер, капитан, при атака покосен от картечен куршум в сърцето; а за тях като сенки, почти безименни, тъй далечни, останалите — седмина ротни командири за две години. И повече от петстотин войници. Трийсет и двама стоят в казармения двор.
	Хел се опитва да каже няколко думи за сбогом. Ала нищо не се получава и той се принуждава да спре. Никакви думи на този свят не биха могли да надделеят над този самотен пуст казармен двор с малобройните редици на оцелелите, които, занемели и зъзнещи в своите шинели и ботуши, стоят тук и мислят за другарите си.
	Хел минава от човек на човек и подава ръка всекиму. Щом стига до Макс Вайл, процежда през стиснати устни:
	— Ето че започва вашето време, Вайл…
	— То няма да е толкова кърваво — отговаря спокойно Макс.
	— Нито толкова героично — възразява Хел.
	— Това не е най-важното в живота — казва Вайл.
	— Но най-хубавото — отвръща Хел. — А кое тогава?
	Вайл се колебае миг. Сетне изрича:
	— Нещо, което днес звучи не на място, господин старши лейтенант: доброта и обич. И в тях има героизъм.
	— Не — отговаря припряно Хел, сякаш дълго е размишлявал над това, и смръщва чело, — в тях има само мъчение, а това е съвсем различно. Героизмът започва в мига, в който разумът се възбуни: щом презрем живота. Той е свързан с безразсъдството, с опиянението, с риска, запомнете. Но не и с търсенето на смисъл. Смисълът, това е вашият свят. „Защо, за какво, поради какво?“ — който задава такива въпроси, нищо не знае за героизма…
	Хел говори така разпалено, все едно иска да убеди сам себе си. Хлътналото му лице се оживява. За ден-два се е озлобил и е остарял с няколко години. Но също тъй бързо се е променил и Вайл. Всякога е бил незабележим човек, когото никой така и не разбираше. А сега внезапно изпъкна и се държи все по-уверено. Никой не би предположил, че може да говори така. Колкото повече нервничи Хел, толкова по-спокоен е Вайл. Тихо, но твърдо той заявява:
	— За героизма на малцината злочестината на милиони е твърде висока цена.
	Хел свива рамене.
	— Твърде висока цена… смисъл… плащам… Такива са вашите думи. Ще видим докъде ще стигнете с тях.
	Вайл поглежда редническата униформа, която Хел все още носи.
	— А вие докъде стигнахте с вашите?
	Хел се изчервява.
	— До един спомен — казва рязко той. — Поне до един спомен за неща, които не се купуват с пари.
	Известно време Вайл мълчи.
	— До един спомен — повтаря той и се заглежда в пустия казармен двор и нашите къси редици. — Да, но и до страшна отговорност.
	Почти нищо не разбираме от разговора. Ние зъзнем и приказките според нас са излишни. С приказки няма да промениш света.

	* * *

	Редиците се раздвижват. Започва сбогуването. Съседът ми Мюлер си намества раницата на раменете и стисва пакета с храна под мишница. Сетне ми подава ръка.
	— Е, всичко хубаво, Ернст…
	— Всичко хубаво, Феликс…
	Мюлер се спира при Вили, при Алберт, при Козоле…
	Приближава се Герхард Пол, ротният певец, който по време на поход пееше най-високите тенорови партии, щом мелодията се извиеше нагоре. През останалото време си почиваше, за да събере достатъчно за двугласните пасажи. Мургавото му лице с брада е разчувствувано; току-що се е сбогувал с Карл Брьогер, с когото е изиграл безброй партии скат, и му е тежко.
	— Довиждане, Ернст…
	— Довиждане, Герхард…
	И той си тръгва.
	Ведекампф ми подава ръка. Той сковаваше кръстовете за загиналите.
	— Жалко, Ернст — казва Ведекампф, — тъй и успях да стегна един и за теб. Твоят щеше да е да е от махагон. Бях запазил един хубав капак от пиано.
	— Което не е станало, може да стане — отвръщам. — Допра ли дотам, ще ти пиша картичка.
	Той се засмива.
	— Дръж се, момче, войната още не е свършила.
	После закретва с кривото си рамо.
	Първата група вече изчезва зад портала на казармата. Шефлер, Фасбендер, дребният Луке и Август Бекман са сред тях. Следват ги и други. Обзема ни вълнение. Най-напред ще трябва да свикнем с мисълта, че си отиват завинаги. Досега ротата я напускаха само по три причини: смърт, раняване и откомандироване. А ето че се прибавя и четвърта: мирът.
	Странно нещо: дотолкова сме свикнали с ямите и окопите, че внезапно ни изпълва недоверие към тишината на местността, в която ей сега ще навлезем — като че ли тишината е само претекст да ни примамят в тайно миниран район…
	И ето натам отиват те, нашите другари, непредпазливи, сами, без пушки, без ръчни гранати. Иска ни се да хукнем подире им, да ги върнем и да им подвикнем: „Къде сте тръгнали, какво ще правите там тъй сами, та вашето място е тук, сред нас, ние трябва да станем заедно, как ще живеем иначе…“
	В главата ми сякаш се върти воденично колело: твърде дълго съм бил войник.
	Ноемврийският вятър свири над пустия казармен двор. Все повече наши другари си отиват. Още малко и всеки от нас пак ще бъде сам.

	* * *

	Остатъкът от ротата има един и същ път за дома. Разполагаме се на перона, за да хванем някой влак. Перонът е същински военен лагер — сандъци, кутии, раници и платнища. За седем часа минават два влака. Орляци хора са увиснали като гроздове по вратите. Следобед завземаме място близо до релсите. Вечерта сме най-отпред, на най-добрата позиция. Спим прави.
	Първият влак идва по пладне на другия ден. Товарна композиция със слепи коне. Извъртените им очни ябълки са целите в синкави кървясали жилки. Конете стоят съвсем кротко, с източени шии и само в потръпващите им ноздри се таи живот.
	Следобед съобщават, че днес няма да има повече влакове. Никой не си тръгва. Войникът не вярва на съобщенията. И наистина идва още един. От пръв поглед си личи, че е подходящ за нас. Да е пълен най-много до половина.
	Перонът прокънтява от тътренето на партакешите и мощния щурм на колоните, които изскачат от чакалните и се сплитат в диво кълбо с чакащите на перона.
	Влакът бавно се приближава. Един прозорец е отворен. Подхвърляме Алберт Троске, най-лекия от нас, и той като маймуна се покатерва вътре. В следващия миг на вратите увисват хора. Повечето прозорци са затворени. Ето че някои вече се трошат под прикладите на ония, които искат да пътуват на всяка цена, макар с издрани ръце и крака. Одеяла политат над строшените стъкла и хората вземат влака на абордаж.
	Композицията спира. Алберт е притичал по коридорите и смъква прозореца пред нас. Тяден и кучето влитат първи, Бетке и Козоле с помощта на Вили — подире им. Тримата тутакси се спущат към вратите в коридора, за да блокират купето от двете страни. Следват партакешите едновременно с Лудвиг и Ледерхозе, после Валентин, аз и Карл Брьогер, а накрая, след като усилено е пуснал в ход лакти и юмруци, Вили.
	— Всички ли са вътре? — крясва Козоле от коридора, където хората яко напират.
	— Всички! — изревава Вили.
	Бетке, Козоле и Тяден като куршуми се стрелват към местата си и потокът от войници се излива в купетата, покатерва се по багажните мрежи и запълва всеки сантиметър.
	Превземат и локомотива. По буферите вече са сядали хора. Покривите на вагоните са претъпкани. Машинистът крещи:
	— Слизайте, ще си счупите главите!
	— Затъкни си устата, ще внимаваме! — прозвучава в отговор.
	В нужника седят петима. Задникът на едного виси от прозореца.
	Влакът потегля. Неколцина не са се хванали както трябва и падат. Двама биват прегазени. Измъкват ги изпод колелата и тозчас други скачат във влака. Стъпалата са пълни с народ. Блъсканицата продължава и в движение.
	Един се държи за вратата. Тя се отваря и той увисва във въздуха. Вили се надвесва, сграбчва го за яката и го изтегля вътре.
	През нощта нашият вагон претърпява първите загуби. Влакът е минал през нисък тунел. Неколцина от покрива са смазани и пометени долу. Другите са забелязали опасността, но отгоре е нямало как да спрат влака. Оня на прозореца в нужника също е заспал и е паднал.
	И останалите вагони са претърпели загуби. Ето защо снабдяват покривите с опорни трупчета, въжета и забучени щикове. Освен това се поставя пост, който да предупреждава при опасност.
	Ние спим, спим прави, легнали, седнали, клекнали, свити върху раници и пакети, спим. Влакът потраква. Къщи, дървета, градини, махащи хора; демонстрации, червени знамена, патрули по гарите, врява, извънредни издания, революция… Първо ще си отспим, другото — после. Едва сега усещаме колко сме се уморили през всичкото това време.

	* * *

	Свечерява се. Мъждука газениче. Влакът се движи едва-едва. Често спира заради повреди в локомотива.
	Раниците се полюшват. Лулите димят. Кучето кротко спи на коленете ми. Адолф Бетке се премества до мен и го гали по козината.
	— Да, Ернст, ето че скоро и ние ще се разделим — казва той след известно време.
	Кимвам. Странно е, но изобщо не мога да си представя как ще живея без него — без будните очи и спокойния му глас. Адолф ни обучи двамата с Алберт, когато дойдохме на фронта като неопитни новобранци, и мисля, че ако не беше той, надали щях да остана жив.
	— Трябва да се срещаме — казвам. — Често, Адолф.
	Ток от ботуш ме цапва по лицето. Над нас в багажната мрежа седи Тяден и усърдно си брои парите — направо от гарата се гласи да иде в публичен дом. За да се настрои отсега, обменя опит с неколцина пешаци. Никой не възприема разговора като свинщина — в него и дума не се споменава за войната, дори само заради това се заслушваме.
	Някакъв пионер без два пръста на ръката гордо разправя, че жена му родила седмаче, което въпреки това тежало три кила. Ледерхозе го взема на подбив — такова нещо било невъзможно. Пионерът не разбира. На пръсти брои месеците между отпуска си и раждането.
	— Седем — казва той. — Няма грешка.
	Ледерхозе хлъцва и присмехулно изкривява лимоненожълтото си лице.
	— Ами тогава някой друг ти е свършил работата.
	Пионерът се вторачва в него.
	— Какви… какви ги говориш? — заеква той.
	— Е, че то си е ясно — гъгне Артур и се протяга.
	Пионера го избива пот. Пак започва да брои. Устните му треперят. Брадат дебелак, водачът на обоза, се превива от смях до прозореца.
	— Ех, говедо, тъпоумно говедо такова…
	Бетке се изправя.
	— Свивай си устата, дебелак!
	— Че защо? — пита брадатият.
	— Защото ти казвам да си свиваш устата — отвръща Бетке. — И ти също, Артур.
	Пионерът е пребледнял.
	— Ами сега какво да правя? — пита той безпомощно и се държи за рамката на прозореца.
	— Абе човек трябва да се ожени чак когато децата му вземат да печелят — казва замислено Юп. — Тогава не може да му се случи такова нещо.
	Навън се плъзга вечерта. Горите като тъмни стада крави лежат на хоризонта, полята се белеят в бледата светлина, която пада от прозорците на влака. Ето че ни остават само два часа до дома. Бетке се надига и си стяга раницата. Той живее в едно село на няколко спирки от града и трябва да слезе по-рано.
	Влакът спира. Адолф ни подава ръка. Слиза като спънат на малкия перон и се озърта с поглед, който за секунда попива цялата околност както изсъхнало поле — дъжда. Сетне отново се обръща към нас. Но вече нищо не чува. Лудвиг Брайер е застанал на прозореца, макар че има болки.
	— Е, хайде, бягай, Адолф — казва той. — Жена ти чака…
	Бетке вдига очи към нас и клати глава.
	— Не е толкоз спешно, Лудвиг.
	Личи си, че силно го тегли към полето, обаче Адолф си е Адолф — до последния миг остава с нас. Ала щом влакът потегля, рязко се обръща и тръгва с широки крачки.
	— Скоро ще те навестим! — бързо извиквам подире му.
	Виждаме го как върви през полята. Още дълго ни маха. Покрай прозореца се носят кълбета пушек от локомотива. В далечината се забелязват червеникави светлини.
	Влакът прави широк завой. Ето че Адолф съвсем се смалява, превръща се в точка, дребен човечец, сам-самичък в голямата тъмна равнина, над която могъщ, буреносно светъл, на хоризонта преливащ в сернистожълто се е надвесил нощният небосвод. Не зная, защото няма нищо общо с Адолф, — но тази картина ме покъртва: как на фона на огромното небе един човек върви през ширналите се поля, сам в нощта.
	После дърветата напират напред със сгъстяващия е мрак и скоро не остава нищо друго освен движението, небето и горите.

	* * *

	В купето става шумно. Тук вътре има ъгли, ръбове, миризма, топлина, пространство и граници — тук има загорели, обветрени лица със светещи петна на очите, тук вони на пръст, пот, кръв и униформи — а навън с трополенето на влака светът препуска покрай нас към неизвестното и се губи от погледа все по-далеч, светът на окопите и ямите, на тъмнината и ужаса, ето че от него остава само вихрушката зад прозорците, която никога вече не ще ни сграбчи.
	Някой запява. Други подхващат песента. Скоро запяват всички, цялото купе, и съседното купе, целият вагон, целият влак. Пеем все по-силно, по-мощно, челата се зачервяват, жилите набъбват, пеем всички войнишки песни, които знаем, прави и загледани един в друг, очите блестят, колелата отбиват ритъма, а ние пеем ли, пеем…
	Притиснат съм между Лудвиг и Козоле и усещам топлината им през куртката си. Раздвижвам ръце, завъртам глава, мускулите се напрягат, някакъв трепет се надига от коленете към стомаха ми, потръпва в кожите ми като газирана лимонада, прескача в белите гробове, в очите, и купето се замъглява пред погледа ми, всичко в мен бучи като телеграфен стълб в буря, хиляди жици звънят, хиляди пътища се откриват; бавно слагам ръка върху десницата на Лудвиг и ми се струва, че ще я изгоря със своята — ала когато той вдига очи, уморен и блед както винаги, нямам сили да изтръгна от гърлото си нито звук за онова, което става в мен, и само питам, запъвайки се:
	— Намира ли ти се една цигара, Лудвиг?
	Той ми дава. Влакът лети, а ние все така пеем. Полека-лека обаче в песните ни се намесва тътнеж, по-дълбок от тракането на колелата, а в една от паузите се разнася мощен трясък, който дълго отеква над равнината. Облаците са се сгъстили и бурята се спуща към нас. Мълниите припламват като близък оръдеен огън. Козоле гледа през прозореца и клати глава.
	— Момчета, буря по това време — измърморва той и се навежда навън. Внезапно се провиква трескаво: — Бързо! Бързо! Ето го!
	Скупчваме се около него. В сиянието на мълниите тънките остри кули на града пронизват небето на хоризонта. При всеки гръм те потъват в мрак, но при всяка светкавица се приближават все повече.
	Очите ни горят от възбуда. Като гигантско дърво отведнъж между нас, над нас, в нас израства очакването.
	Козоле посяга към багажа си.
	— Ех, братлета, къде ли ще седим след година? — казва той и се разкършва.
	— На задниците си — нервно заявява Юп.
	Ала никой не се засмива. Градът ни е връхлетял и ни привлича към себе си. Ето го там, едва ли не дишащ в светлината на стихията, наближава като необятна вълна, а ние пътуваме към него, цял влак войници, връщащи се от небитието, цял влак неимоверно очакване, все по-близо и по-близо, носим се право към него, зидовете се устремяват срещу ни, още миг и ще се сблъскаме, мълниите летят, гръмотевиците ехтят — но ето че от двете страни на вагона с шум и викове се разпенва гарата, пороен дъжд се излива от небета рампата блести от водата и ние безпаметни се гмурваме в суматохата.
	С мен от вагона скача и кучето. То се притиска в мен и двамата притичваме под дъжда надолу по стълбите.



	Втора част

	I

	Като кофа вода, плисната на паважа, се разпръсваме пред гарата. С бойна крачка Козоле заедно с Брьогер и Троске поемат надолу по Хайнрихщрасе. Със същата бързина аз и Лудвиг свиваме към Банхофсалее. Ледерхозе, без да се сбогува, като стрела профучава покрай нас с подвижния си вехтошарски дюкян. Тяден припряно кара Вили още веднъж да му опише най-прекия път за публичния дом. Само Юп и Валентин не бързат. Никой не ги очаква, затова на първо време се помъкват към чакалнята да се поогледат за храна. По-късно ще идат в казармата.
	От дърветата на Банхофсалее се отронват капки; облаците се носят ниско и бързо. Насреща ни се задават неколцина войници от най-младия набор. На ръкавите си носят червени ленти.
	— Долу пагоните! — изкрещява единият и се спуска към Лудвиг.
	— Я си затъкни устата, новобранец такъв! — казвам и го избутвам встрани.
	Другите напират зад гърба му и ни обкръжават. Лудвиг спокойно поглежда първия и отминава. Оня се отдръпва. Но в следващия миг изникват двама моряци и се нахвърлят върху Лудвиг.
	— Свине, не виждате ли, че е ранен? — изревавам и захвърлям раницата, за да си освободя ръцете. Обаче Лудвиг вече лежи на земята и е, кажи-речи, беззащитен с простреляната си ръка. Моряците дърпат униформата му и го тъпчат.
	— Това е лейтенант! — врясва женски глас. — Претрепете го тоя кръволок!
	Докато му помогна, удар в лицето едва не ме поваля.
	— Сатанинско изчадие! — изпъшквам аз и с все сила забивам ботуш в корема на нападателя. Той изохква и рухва. Тутакси други трима налитат върху мен. Кучето скача на врата на единия, обаче останалите ме събарят на земята.
	— Светлината гаси, ножовете вади! — крещи жената.
	Между газещите ме нозе съзирам как Лудвиг със здравата си ръка души единия от моряците, когото е успял да повали с удар под коленете.
	Лудвиг не го пуска, въпреки че другите здравата са го награбили. В този момент някой ме халосва по главата с поясок, а друг ме ритва в зъбите. Наистина Волф тозчас го захапва за коляното, но ние не можем да се вдигнем, те непрекъснато ни свалят с удари искат да ни смажат на пихтия. Разярен се мъча да докопам револвера, обаче в същия миг единият от нападателите се строполява възнак на паважа. Втори трясък — втори в несвяст, веднага след него трети: това е работа само на Вили.
	Втурнал се е насам в галоп, раницата е захвърлил по пътя и ето че сега вилнее край нас. Двама по двама ги сграбчва за вратовете и им чука главите една в друга. Те тутакси припадат, защото освирепее ли, Вили се превръща в жив ковашки чук. Освобождаваме се и аз скачам, но останалите офейкват. Успявам само да фрасна с раницата едного в кръста и се погрижвам за Лудвиг.
	Вили вече ги е подгонил. Видял е, че моряците удряха Лудвиг. Единият, посинял и стенещ, лежи в канавката, ръмжащото куче се е надвесило над него, а подир втория тича Вили с развяна коса — същинска огненочервен ураган.
	Превръзката на Лудвиг е стъпкана. От раната блика кръв. Лицето му е изплескано, челото — натъртено от ритник. Той се избърсва и бавно става.
	— Много ли си изпати? — питам го.
	Мъртвешки блед, Лудвиг клати глава.
	През това време Вили е пипнал моряка и го домъква като чувал.
	— Мръсни свине — процежда той, — цялата война си седяхте на чист въздух по корабите и не чухте нито един изстрел, а сега сте седнали да си отварят ченетата и да нападате фронтоваци! Ще ви науча аз вас! На колене, тилов рогач такъв! Помоли го за прошка!
	После блъсва моряка на земята пред Лудвиг с толкова свиреп вид, че направо да те дострашее.
	— Ще те заколя! — фучи Вили. — На парченца ще те накъсам! На колене!
	Морякът хленчи.
	— Остави, Вили — казва Лудвиг и си вдига багажа.
	— Какво? — пита Вили изумен. — Да не си мръднал? След като ти тъпкаха ранената ръка?
	Но Лудвиг вече отминава.
	— Пусни го да си върви…
	За миг Вили се вторачва смаян в Лудвиг, сетне поклаща глава и пуска моряка.
	— Е добре, върви си! — Ала не може да се стърпи и в секундата, в която морякът хуква, му забива такъв ритник, че оня два пъти се премята във въздуха.

	* * *

	Продължаваме пътя си. Вили ругае, защото така си излива яда, когато е разярен. Лудвиг обаче мълчи.
	Внезапно виждаме, че иззад ъгъла на Бирщрасе срещу нас отново настъпва отрядът на избягалите. Довели са подкрепление. Вили си сваля кримката.
	— Зареди и сложи предпазителя — казва той и присвива очи.
	Лудвиг си изважда револвера, аз също се подготвям за стрелба. Дотук цялата история беше обикновено сбиване, но сега става сериозно. Второ нападение няма да допуснем.
	Разпределяме се на три крачки разстояние, за да не сме удобна мишена, и минаваме в настъпление. Кучето тутакси разбира какво става. С ръмжене се снишава в канавката, от фронта е научено да се промъква напред под прикритие.
	— Наближим ли на двайсет метра, стреляме! — виква заплашително Вили.
	Тълпата пред нас е обзета от безпокойство. Ние продължаваме напред. Срещу нас се насочват пушки. Вили щраква предпазителя и сваля от поясока ръчна граната, неприкосновения си запас.
	— Броя до три…
	В същия миг от отряда се отделя възрастен мъж в подофицерска униформа, но без нашивки! Той излиза напред и се провиква:
	— Другари ли сме, или не?
	Вили първо си поема дъх, толкова е слисан.
	— Дявол да го вземе, това вас трябва да ви питаме, пъзльовци такива! — отвръща той възмутен. — Кой пръв нападна ранени?
	Подофицерът се стъписва.
	— Вие ли направихте това? — пита той хората си.
	— Не искаше да си свали пагоните — обажда се един от тълпата.
	Подофицерът ядосано махва с ръка. После пак се обръща към нас.
	— Не е трябвало да го вършат, другари. Но вие, изглежда, дори не знаете какво става тук. Всъщност откъде идвате?
	— От фронта, откъде другаде — изпръхтява Вили.
	— А къде отивате?
	— Там, където сте си седели през цялата война: в къщи.
	— Другарю! — Мъжът вдига празния си ръкав. — Това не съм го загубил в къщи.
	— Още по-зле — заявява невъзмутимо Вили. — Тогава би трябвало да се засрамиш, че си в компанията на такива набедени войници.
	Подофицерът се приближава.
	— Има революция — казва той спокойно. — И който не е с нас, е против нас.
	Вили се засмива.
	— Хубава революция, с твоята дружинка за късане на пагони! Ако само това желаете… — И той презрително се изплюва.
	— Не! — казва едноръкият и бързо се приближава към Вили. — Желаем нещо повече! Край на войната, край на подстрекателствата! Край на убийствата! Искаме отново да станем хора, а не военни машини!
	Вили отпуска гранатата.
	— Няма що, екстра начало — казва той и посочва стъпканата превръзка. После с няколко скока се озовава до отряда. — Беж да ви няма по домовете ви, сукалчета такива! — изревава той на отстъпващата тълпа. — Хора искате да ставате, а? Та вие дори не сте войници! Като ви гледа човек как държите пушките, да го дострашее, че ще си счупите ръцете!
	Шайката се разотива. Вили се връща и се изтъпанчва пред подофицера.
	— Тъй, а сега ще ти кажа нещо! И на нас цялата тая мръсотия ни е дошла до гуша. Че трябва да се сложи край, това е ясно! Но не по този начин! Ако ще правим нещо, ще го вършим по собствена воля, но да ни командуват, няма да позволим! А сега си отвори очите, ама по-широчко! — С два замаха Вили си откъсва пагоните. — Правя го, защото аз искам, а не защото на вас ви се иска! Това си е моя работа. Но този тук — той посочва Лудвиг — е нашият лейтенант и пагоните му ще си останат на мястото, и тежко на оня, който гъкне.
	Едноръкият кимва. По лицето му се чете вълнение.
	— Нали и аз съм бил на фронта, братко — изговаря той с усилие, — та зная какво е. Ето — и възбудено си показва чукана, — двайсета пехотна дивизия, Вердюн!
	— И ние бяхме там — отговаря лаконично Вили. — Е, със здраве…
	После нарамва раницата и кримката. Поемаме нататък. А когато Лудвиг минава покрай подофицера с червената лента, онзи неочаквано вдига ръка към фуражката си и ние разбираме какво иска да ни каже: козирува не на униформата и на войната, а на другаря фронтовак.

	* * *

	Вили живее най-близо. Трогнат, той маха на малката къщурка.
	— Здрасти, стара колибке! Дойде време запаснякът да си отдъхне.
	Искаме да се сбогуваме, но Вили не дава.
	— Първо ще изпратим Лудвиг — заявява той войнствено. — Картофената салата и опяванията на майка ми няма да избягат.
	По пътя спираме и се поизчистваме, та родителите ни да не забележат, че току-що сме се били. Избърсвам лицето на Лудвиг и така омотаваме бинта, че да прикрием изцапаните с кръв места, инак майка му като нищо може да се изплаши. И без друго после ще трябва да иде до лазарета за нова превръзка.
	Стигаме до тях без произшествие. Лудвиг изглежда все така съкрушен.
	— Не го вземай присърце — казвам и му подавам ръка.
	Вили слага лапата си на рамото му.
	— На всеки може да се случи, старче. Да не беше ранен, да си ги направил на кайма.
	Лудвиг ни кимва и влиза в двора. Следим дали ще успее да изкачи стълбите. Вече е почти горе, когато на Вили внезапно му хрумва нещо.
	— Другия път ритай, Лудвиг! — провиква се той заканително подире му. — Само ги ритай! За нищо на света не позволявай да те доближат! — И удовлетворен хлопва пътната врата.
	— Ще ми се да разбера какво му е от няколко седмици насам — казвам.
	— Всичко ще е от дизентерията — отвръща Вили, — защото Лудвиг иначе… Помниш ли как видя сметката на танка при Биксхоте? Сам-самичък! Не беше толкова просто, драги мой. — После нарамва раницата. — Е, всичко хубаво, Ернст. А сега да видим как е живяло семейство Хомайер през последната половин година. Един час умиление, толкова слагам, и ще почнат да ме възпитават. Майка ми — ех, какъв фелдфебел щеше да излезе от нея! Златно сърце има старата, ама в гранитна броня!
	Продължавам сам и светът отведнъж се променя. Ушите ми шумят, сякаш под паважа тече река, и аз нищо не виждам и не чувам, докато не стигам до нашата къща. Бавно изкачвам стълбите. Над вратата е закрепен надпис: „Добре дошъл“, отстрани е затъкнат букет цветя. Видели са ме да идвам и ето ги всички: майка ми най-отпред на площадката, баща ми, сестрите… Зад тях се вижда дневната, подредената трапеза. Всичко е празнично.
	— Защо са тия щуротии? — казвам. — Цветята и всичко останало… За какво? Не е толкова важно… Защо плачеш, майко? Нали се върнах, а и войната свърши… Няма защо да плачеш…
	И едва тогава усещам, че сам гълтам солени сълзи…


	II

	Хапнахме картофени тиганици с яйца и салам — каква чудесна вечеря! Кажи-речи, две години минаха откак за последен път съм виждал яйце, да не говорим за картофени тиганици!
	Сити и доволни сме насядали около голямата маса в дневната и пием кафе от жълъди със захарин. Лампата гори, канарчето чурулика, дори печката е топла, а Волф се е излегнал под масата и спи. Толкова е хубаво, че няма накъде повече.
	— Е, разкажи ни къде ходи, какво преживя, Ернст — казва баща ми.
	— Какво съм преживял ли? — отвръщам и се замислям. — Всъщност нищо не съм преживял. Нали все воювахме, какво да преживея.
	Колкото и да си блъскам главата, нищо свястно не ми идва наум. За фронтовите неща с цивилни не можеш да разговаряш, а аз нищо друго не познавам.
	— Сигурно вие сте преживели много повече — казвам извинително.
	Да, така е. Сестрите ми разправят как са набавили на черна борса продуктите за днешната вечеря. На два пъти стражарите им прибрали всичко на гарата. На третия път зашили яйцата в палтата си, салама пъхнали в блузите, а картофите скрили в джобове под полите. Така се промъкнали през проверката.
	Слушам ги някак разсеяно. Пораснали са, откакто се видяхме за последен път. А може би тогава не обръщах толкова внимание, ето защо сега това още повече ми се набива в очите. Илзе сигурно е прехвърлила седемнайсетте. Как минава времето…
	— Знаеш ли, че областният съветник Плайстер умря? — пита баща ми.
	Клатя глава.
	— И кога?
	— През юли, около двайсети…
	Чайникът върху печката запява. Играя си с ресните на покривката. Значи през юли, мисля си, през юли… Тогава през последните дни от месеца загубихме трийсет и шест души, но надали мога да назова и три имена, толкова хора си отидоха след това.
	— А от какво умря? — питам позамаян от непривичната топлина в стаята. — От снаряд или от куршум?
	— Но, Ернст — отвръща баща ми озадачен, — а той изобщо не е бил войник. Умря от пневмония.
	— А, вярно — казвам и се намествам на стола. — И такива неща стават.
	Те продължават да разправят новините от последния ми отпуск насам. Гладни жени едва не претрепали от бой месаря на ъгъла. Веднъж, в края на август, раздали на всяко семейство по цял фунт риба. Откраднали кучето на доктор Кнот и вероятно го сварили на сапун. Госпожица Ментруп родила. Картофите пак поскъпнали. Говорело се, че другата седмица в кланицата щели да пуснат кокали. Втората дъщеря на леля Грете се омъжила миналия месец, и то за ротмистър…
	Навън дъждът почуква по стъклата. Сгушвам глава в раменете си. Колко е странно, че отново седя тук. Странно е, че съм у дома…
	Сестра ми млъква.
	— Но ти изобщо не слушаш, Ернст — казва учудено тя.
	— А не, слушам — уверявам я и мигом се съвземам. — За ротмистър, разбира се, за ротмистър се е омъжила.
	— Да, представи си какъв късмет — продължава разпалено сестра ми. — А пък цялото й лице е в лунички. Е, какво ще кажеш?
	Какво да кажа: ако шрапнел улучи ротмистъра в главата, и той ще свърши също като другите.
	Те говорят, но аз не мога да си събера мислите все ми се изплъзват.
	Ставам и поглеждам през прозореца. На въжето висят няколко чифта долни гащи. Сивкави, те се поклащат лениво в здрача. Мъглявината блещука в неясния сумрак и внезапно, призрачна и далечна, зад нея се възправя друга картина: поклащащо се бельо, самотна устна хармоника привечер, поход в дрезгавината… И трупове на негри в бледосини шинели, с разпукани устни и кървясали очи: газ. За миг картината е съвсем ясна, ала след това се разлюлява и изчезва, гащите се поклащат, мъглявината пак се появява и аз отново усещам зад гърба си стаята с моите родители, топлината закрилата на стените. Всичко това е минало, мисля си облекчен, и бързо се извръщам.
	— Но защо си тъй напрегнат, Ернст? — пита баща ми. — И четвърт час не си се заседял на едно място.
	— Може да е преуморен — обажда се майка ми.
	— Не — отговарям пообъркан и се замислям, — не е това. Но ми се струва, че вече не мога да седя дълго на стол. На фронта нямахме столове, търкаляхме се където ни падне. Просто съм отвикнал.
	— Чудна работа — казва баща ми. Свивам рамене. Майка ми се усмихва.
	— Ходи ли вече в стаята си? — пита тя.
	— Още не — отвръщам и се запътвам за там.
	Сърцето ми се разтуптява, когато отварям вратата и в мрака вдъхвам миризмата на книгите. Трескаво светвам лампата. Сетне се озъртам.
	— Всичко е както си беше — казва сестра ми зад мен.
	— Да, да — отговарям, за да се отърва от нея, понеже ми се иска да остана сам.
	Но ето че и другите вече идват. Застават на прага ме гледат насърчително. Сядам в креслото и слагам ръце на писалището. Колко е гладко и прохладно. Да, всичко е както си беше. Ето дори и преспапието от кафяв мрамор, което ми подари Карл Фогт. Стои си на мястото до компаса и мастилницата. А Карл Фогт падна при Кемел.
	— Не ти ли харесва вече стаята? — пита сестра ми.
	— Харесва ми — изричам колебливо, — обаче е толкова малка…
	Баща ми се смее.
	— И по-рано си беше същата.
	— Така е — признавам, — но ми изглеждаше много по-просторна…
	— Дълго време не си бил тук, Ернст — казва майка ми.
	Кимвам.
	— Още не съм застлала леглото — продължава тя, — тъй че не гледай насам.
	Посягам към джоба на куртката си. На раздяла Адолф Бетке ми подари пакетче пури. Изпитвам нужда да изпуша една. Всичко около мен е толкова неустойчиво, сякаш ми се вие свят. Дълго вдишвам дима и чувствувам, че ми става по-добре.
	— Пури ли пушиш? — пита баща ми с изненада и едва ли не с укор.
	Удивен го поглеждам.
	— Разбира се — отвръщам, — на фронта те влизаха в дажбата. Всеки ден ни се полагаха по три-четири. Искаш ли една?
	Баща ми си взема, клатейки глава.
	— По-рано изобщо не пушеше.
	— Да, по-рано… — казвам и неволно се усмихвам, загдето прави такъв въпрос от това. По-рано естествено не бих го сторил. Но страхът от по-възрастните изчезна в окопите. Там всички бяхме равни.
	Крадешком си поглеждам часовника. Едва от няколко часа съм тук, а сякаш са минали седмици, откакто не съм виждал Вили и Лудвиг. Иде ми веднага да изтичам при тях, понеже все още не мога да си представя, че завинаги ще остана в семейството си, все още имам чувството, че утре, вдругиден, все някога пак ще маршируваме рамо до рамо, ругаещи, покорни, ала неотлъчно заедно…
	Накрая ставам и си вземам шинела от коридора.
	— Няма ли да останеш тази вечер с нас? — пита майка ми.
	— Трябва да се представя в комендантството — отвръщам, защото другото тя няма да го разбере.
	Майка ме изпраща до стълбите.
	— Почакай — казва тя, — тъмно е. Да ти светна…
	Спирам се изненадан. Да ми светне? За няколко стъпала? Боже господи, през колко тинести ями, през колко разровени военни пътища трябваше да се промъквам години наред, нощем, без светлина и под масиран огън, а сега — да ми светнат за някакво си стълбище? Ех, майко! Ала изчаквам търпеливо, докато тя дойде с лампата и ми светне, а ми се струва, че ме погалва в тъмнината.
	— Бъди предпазлив, Ернст, да не ти се случи нещо навън — подвиква майка подире ми.
	— Но какво ще ми се случи тук, майко, нали съм в родината, нали настъпи мир? — казвам с усмивка и вдигам поглед към нея.
	Тя се надвесва над перилата. Абажурът хвърля златист отблясък върху дребното й набраздено от бръчки лице. Зад нея в коридора нереални се мяркат светлина и сенки. И внезапно нещо в мен се залюлява, обхваща ме странно умиление, едва ли не болка — сякаш на света няма нищо друго освен това лице, сякаш отново съм дете, на което трябва да светят на стълбището, хлапе, на което може да му се случи нещо на улицата, а всичко останало между вчера и днес са само видения и сън…
	По ето че токата на поясока ми улавя яркия отблясък на светлината от лампата. Секундата отлита, не съм вече дете, нося униформа. Бързо се затичвам надолу, вземам по три стъпала наведнъж и блъсвам входната врата, зажаднял да ида при другарите си.

	* * *

	Първо отивам у Алберт Троске. Майка му е с разплакани очи, обаче днес това си е в реда на нещата и не означава нищо лошо. Но и Алберт не прилича на себе си, свил се е на масата като бито куче. До него седи по-големият му брат. Отдавна не съм го виждал и знам само, че е лежал в лазарета. Напълнял е, бузите му са червени.
	— Здравей, Ханс, ето те отново здрав — казвам весело. — Как е? На два крака си е най-добре, а?
	Той измърморва нещо неразбираемо. Госпожа Троске преглъща и излиза от стаята. Алберт ми прави знак с очи. Недоумявам и се озъртам. Едва сега забелязвам до стола на Ханс патерици.
	— Още ли не си се оправил? — питам.
	— А, не — отговаря той, — миналата седмица ме изписаха от лазарета.
	Сетне посяга към патериците, подпира се и с два маха се прехвърля до печката. И двете му ходила липсват. На дясното има желязна протеза, а на лявото — изкуствено стъпало с обувка.
	Досрамява ме от глупавите ми приказки.
	— Не знаех, Ханс.
	Той кимва. Ходилата му измръзнали в Карпатите, после получил гангрена и в края на краищата се наложило да ги ампутират.
	— Слава богу, че са само ходилата! — Госпожа Троске е донесла възглавница и я пъха под протезите. — Не се бой, Ханс, ще се оправим, пак ще се научиш да вървиш. — Тя присяда до него и му погали ръцете.
	— Да — обаждам се, за да кажа нещо. — Поне краката ти нагоре са цели.
	— И това ми стига — отговаря той.
	Подавам му цигара. Какво да направиш в такива моменти — всичко излиза грубо, колкото и да са добри намеренията ти. Наистина подхващам разговор за едно-друго, с усилие и паузи, ала щом един от двама ни, Алберт или аз, стане и се разтъпче нагоре-надолу, забелязваме как Ханс ни гледа в краката с потъмнял, измъчен поглед и как очите на майка му също се насочват натам — все към краката ни… нагоре-надолу… вие имате крака, а аз не…
	Засега той надали е в състояние да мисли за друго, а майка му изцяло е погълната от грижите по него. Не вижда, че Алберт страда от това. За тия няколко часа съвсем се е умърлушил.
	— Ей, трябва да се представим в комендантството — обръщам се към него и му подсказвам предлог да излезе.
	— Да — казва той припряно.
	Навън въздъхваме с облекчение. Вечерните светлини меко се оглеждат в мокрия асфалт. Фенерите примигват от вятъра. Алберт се взира пред себе си.
	— Та аз с нищо не мога да помогна, Ернст — казва той на пресекулки, — но като седна с тях и ги гледам, него и майка ми, все ми се струва, че съм виновен, и ме досрамява, че краката ми са цели. Направо се чувствувам подлец, задето съм здрав и читав. Поне да ме бяха простреляли в ръката както Лудвиг, нямаше да ги дразня толкова…
	Опитвам се да го утеша. Ала той гледа встрани. Думите ми не го убеждават, но поне на мен ми олеква. Но нали така е винаги, когато утешаваш.

	* * *

	Отиваме у Вили. В стаята му е пълен хаос. Леглото е разглобено и изправено на стената. Налага се да го удължат, понеже през войната Вили толкова е израсъл, че не се побира в него. Наоколо се търкалят дъски, чукове и триони. На един стол лъщи грамадна купа с картофена салата. Него самия го няма. Майка му разправя, че от един час бил в пералнята да изтърка от себе си цялата мръсотия. Чакаме го.
	Госпожа Хомайер е коленичила пред раницата на Вили и рови в нея. Клати глава и изважда някакви мръсни парцали, които навремето са били чифт чорапи.
	— Дупка до дупка — мърмори тя и укорително поглежда мен и Алберт.
	— Военна стока — казвам и свивам рамене.
	— Военна стока значи, а? — отвръща ядосано тя. — Всезнайковци такива! От най-хубавата вълна бяха! Осем дни съм тичала, докато ги изнамеря. А сега са за боклука. Пък нови никъде няма. — И кахърно оглежда остатъците. — Война, не война, все сте имали време веднъж седмично да си сменяте чорапите. Четири чифта взе със себе си последния път. Само два връща. И то в такъв вид! — Тя пъха пръсти в дупките.
	Тъкмо се каня да защитя Вили, ето че той с тържествуващ и мощен рев нахълтва в стаята.
	— Това се казва късмет! Кандидат за тенджерата! Ще вечеряме пиле фрикасе!
	В ръката си като знаме държи тлъст петел. Златистозелените пера на опашката му проблясват, гребенът сияе пурпурен, на клюна висят няколко капки кръв, въпреки че съм ял, устата ми се напълва със слюнка.
	Вили блажено размахва петела. Госпожа Хомайер се изправя и надава вой:
	— Вили! Откъде си го взел?
	Вили гордо разправя, че току-що го съгледал зад хамбара, уловил го и го заклал, всичко това за две минути. После потупва майка си по гърба.
	— На фронта се научихме. Вили неслучайно беше заместник кашавар.
	Тя го поглежда тъй, сякаш е глътнал бомба. Сетне повиква мъжа си и сломена изстенва:
	— Оскар, виж, заклал е петела за разплод на Биндинг!
	— От къде на къде пък на Биндинг? — пита Вили.
	— Та петелът е на съседа ни Биндинг! На млекаря! О, боже, как можа да го направиш!
	Госпожа Хомайер се отпуска на един стол.
	— Че няма да изпусна такова печено, я — казва учуден Вили. — Ами то си е в кръвта ми.
	Госпожа Хомайер не може да се успокои.
	— Ще става каквото ще става! Тоя Биндинг е такъв кибритлия!
	— Ама ти за какъв ме имаш? — пита Вили, обиден не на шега. — Да не мислиш, че ме е видяла и една жива душа? Да не съм новак! Този е точно десетият петел, който докопвам. Юбилеен! Ще си го изядем преспокойно, Биндинг и хабер си няма. — И разнежен подрусва петела. — Само гледай да си вкусен! Да го сварим или да го опечем?
	— Да не си въобразяваш, че ще хапна и парченце от него? — вика госпожа Хомайер вън от себе си. — Веднага да му го върнеш!
	— Да не съм луд — заявява Вили.
	— Но ти си го откраднал — проплаква тя отчаяна.
	— Откраднал ли? — Вили избухва в смях. — И таз добра! Аз го реквизирах! Набавих си го! Намерих го! Бил съм го откраднал! Като прибереш пари, тогава можеш да говориш за кражба, но не и като пипнеш нещо за лапане. В такъв случай ние с теб, Ернст, доста сме крали, а?
	— Така си е — казвам. — Петелът сам ти е паднал в ръцете, Вили. Също като оня, на командира на втора батарея в Стадън. Помниш ли как тогава приготви от него пиле фрикасе за цялата рота? Едно към едно — една кокошка на един кон.
	Вили се захилва поласкан и попипва плочата на готварската печка.
	— Студена — казва той разочарован и се обръща към майка си. — Да не би да нямате и въглища?
	Госпожа Хомайер е онемяла от притеснение. Успява само да поклати глава. Вили я успокоява с жест.
	— Утре ще набавим и въглища. Засега може да използуваме този стар стол, и без друго е разклатен и за нищо не става.
	Госпожа Хомайер отново поглежда изумена сина си. После му изтръгва от ръцете първо стола, сетне петела и се запътва към млекаря Биндинг.
	Вили е искрено възмутен.
	— „И ето тръгва той и песента замлъква“ — унило рецитира той. — Разбираш ли нещо, Ернст?
	Това, че не можем да използуваме стола, макар на фронта веднъж да изгорихме цяло пиано, за да сварим един шарен кон, от немай-къде го разбирам. И че тук, у дома вече не бива да се поддаваме на неволния трепет на ръцете, въпреки че на фронта лапачката беше въпрос на късмет, а не на морал, това, да речем, също го проумявам. Но да се върне петелът, който и без друго си е мъртъв, когато дори новобранец знае, че това ще доведе до излишни разправии, според мен си е чиста идиотщина.
	— Ако това стане мода, ще си умрем от глад, трай си — заявява съкрушен Вили. — Да си бяхме само свои, след половин час щяхме да имаме най-хубавото фрикасе. Щях да направя и бял сос.
	Погледът му блуждае между печката и вратата.
	— Най-добре да изчезваме — предлагам аз, — че тук става напечено.
	Но ето че госпожа Хомайер се връща.
	— Нямаше го в къщи — казва тя запъхтяна и появява да продължи развълнувано, обаче вижда, че Вили се е облякъл. Това я кара да забрави всичко останало. — Ще излизаш ли?
	— Малко на патрул, мамо — казва той през смях.
	Тя се разплаква. Вили смутено я потупва по рамото.
	— Нали ще се върна. Занапред винаги ще се връщаме. Твърде често, трай си…

	* * *

	Рамо до рамо, пъхнали ръце в джобовете, вървим с широки крачки по Шлосщрасе.
	— Няма ли да вземем Лудвиг? — питам аз.
	Вили клати глава.
	— Нека по-добре да си поспи. По-полезно е за него.
	В града е неспокойно. По улиците профучават камиони с моряци. Развяват се червени знамена.
	Пред кметството стоварват и раздават купища позиви. Хората ги грабят от ръцете на моряците и жадно ги четат. Очите им блестят. Порив на вятъра подхваща една пачка и прокламациите се извиват нагоре като ято бели гълъби. После се закачат в голите клони на дърветата, увисват по тях и шумолят.
	— Другари — обажда се до нас старец във войнишки шинел, — другари, сега ще настъпят по-добри времена. — Устните му треперят.
	— Дявол да го вземе, тук май става нещо — казвам.
	Ускоряваме крачка. Колкото по` наближаваме катедралата, толкова по-голяма е навалицата. Площадът е пълен с народ. На стълбището пред театъра е застанал войник и държи реч. Тебеширенобялата светлина на карбидна лампа играе по лицето му. Не можем да разберем какво точно говори, тъй като поривистият вятър от време на време профучава над площада и всеки път довява от катедралата талази от музика от орган, в които тънкият отсечен глас, кажи-речи, потъва.
	Тревожно, пълно с неизвестност напрежение тегне над площада. Тълпата е образувала стена. Почти всички са войници. Мнозина са с жените си. На мълчаливите затворени лица е изписано същото изражение както на бойното поле, когато изпод стоманените каски са наблюдавали врага. Ала сега в погледите им внезапно прочитам и друго: предчувствие за бъдещето, неуловимо очакване на нов живот.
	От театъра долитат викове. Отговаря им глухо бучене.
	— Момчета, ей сега ще се започне! — въодушевено възкликва Вили.
	Вдигат се ръце. През тълпата преминава трепет. Редиците се раздвижват. Оформят се колони. Чуват се възгласи:
	— Напред, другари!
	Като мощно дихание маршовата стъпка отеква по паважа. Без колебание се вливаме в редиците.
	Вдясно от нас крачи артилерист. Пред нас — пионер. Групи се присъединяват към други. Познаваме малцина. Въпреки това тутакси се сближаваме. На войниците не им е нужно да знаят нещо един за друг. Те са другари, това стига.
	— Ото, хайде с нас! — подвиква пионерът отпред на едного, който е застанал отстрани. Оня се колебае. Жена му е с него. Тя пъха ръка под мишницата му и го поглежда. Той се усмихва смутено.
	— По-късно, Франц.
	Вили прави гримаса.
	— Намесят ли се фустите, истинското другарство скоро отива по дяволите, само си трайте!
	— Глупости! — отвръща пионерът и му подава цигара. — Жените са половината живот. Само че всичко с времето си.
	Неволно тръгваме в крак. Но тук маршируваме по-различно отпреди. Паважът тътне и над колоните като мълния литва дива, задъхана надежда: сякаш пътят ни води право към света на свободата и справедливостта.

	* * *

	Ала само след няколкостотин метра шествието се заковава на място. Спираме пред къщата на кмета. Неколцина работници заблъскват по пътната врата. Никой не се обажда, но зад затворените прозорци за миг се мярва бледо женско лице. Блъскането се усилва и към прозореца полита камък. Подир него втори. Строшените стъкла със звън падат в градината пред къщата.
	Ето че кметът се появява на балкона на първия етаж. Насреща му се понасят подвиквания. Той се опитва да ни уверява в нещо, никой обаче не го слуша.
	— Хайде! Тръгвай с нас! — изкрещява някой.
	Кметът свива рамене и кимва. Минути по-късно закрачва начело на шествието.
	Следващият, когото измъкваме от къщи, е началникът на службата по прехраната. После идва ред на един паникьосан плешивец, за когото разправят, че въртял черна борса с масло. Някакъв си търговец на жито не успяваме да докопаме — своевременно си е плюл на петите, като ни чул, че идваме.
	Шествието поема към дворцовия площад и се струпва пред входа на околийското комендантство. Един войник изтичва нагоре по стълбите и влиза. Ние чакаме. Всички прозорци са осветени.
	Най-сетне вратата отново се отваря. Протягаме шии. Излиза мъж с папка в ръка. Изважда някакви листове и с отмерен глас зачита написаното. Напрегнато се вслушваме. Вили е сложил ръце зад големите си уши. Тъй като с една глава стърчи над останалите, по-ясно чува фразите и ги повтаря. Ала думите ромонят покрай ушите ни. Звучат и отзвучават, но не ни засягат, не ни увличат, нито разтърсват, а просто си ромонят ли, ромонят.
	Обзема ни безпокойство. Това не го разбираме. Свикнали сме да действуваме. Та нали има революция! Нали нещо трябва да се случи! А мъжът там горе говори ли, говори. Приканва ни към спокойствие и благоразумие. Пък никой още не е проявил неблагоразумие.
	Най-после мъжът се оттегля.
	— Кой беше тоя? — питам разочарован.
	Артилеристът до нас е осведомен за всичко.
	— Председателят на работническо-войнишкия съвет. По-рано май е бил зъболекар.
	— Аха — измърморва Вили и недоволно върти рижата си глава. — Ама че глупости! Мислех, че отиваме веднага на гарата и оттам — направо в Берлин.
	Сред тълпата се разнасят възгласи, които се предават от уста на уста. Кметът да говори! Изтикват го нагоре по стълбите.
	Със спокоен глас той заявява, че внимателно щял да проучи всичко. До него сковани са застанали черноборсаджиите. И двамата се обливат в пот от страх. А абсолютно нищо не им се случва. Е, навикват ги, но всеки се пази да вдигне ръка срещу тях.
	— Какво пък — казва Вили, — поне кметът е куражлия.
	— А, той си е свикнал — обажда се артилеристът. — През ден-два го измъкват от къщи…
	Поглеждаме го учудени.
	— Често ли стават такива неща? — пита Алберт.
	Артилеристът кимва.
	— От фронта непрекъснато се връщат нови части, които си въобразяват, че трябва да сложат всичко в ред. Е, с това си и остава…
	— Братче, това не го разбирам — казва Алберт.
	— И аз — заявява артилеристът и яко се прозява. — Е, сбогом, отивам си в бълхарника. Това е по-разумно.
	И други го следват. Площадът видимо се опразва. В момента говори втори делегат. Той също приканва към спокойствие. Ръководителите щели да се погрижат за всичко. Вече се били заловили за работа. Сетне посочва осветените прозорци. Най-добре да сме се приберели в къщи.
	— По дяволите, това ли е всичко? — питам ядосано.
	Струва ни се, че едва ли не сме станали за смях, задето сме тръгнали с другите. Какво толкова очаквахме?
	— Гадост — казва разочарован Вили.
	Свиваме рамене и се помъкваме по улицата.

	* * *

	Известно време се шляем нагоре-надолу, после се разделяме. Изпращам Алберт до дома му и поемам към къщи. Ала ме обзема странно чувство: сега, когато другарите ми не са с мен, всичко наоколо леко се залюлява и започва да губи реалност. Допреди миг то бе естествено и стабилно, а сега внезапно се отделя и е тъй изумително, ново и непривично, че, кажи-речи, не зная дали не сънувам. Тук ли съм? Действително ли съм отново тук, у дома?
	Ето ги къщите, каменни и безопасни, с гладки белеещи се покриви, никъде не зеят дупки и пукнатини от снаряди, непокътнати стърчат зидовете в синята нощ, тъмни се врязват силуетите на балконите и фронтоните, нищо не е разядено от зъбите на войната, стъклата на прозорците са здрави, а зад светлите облаци на пердетата живее приглушен свят, по-различен от света на смъртта, в който дълго време бях като у дома си.
	Спирам се пред къща, чиито долни прозорци са осветени. Оттам звучи тиха музика. Завесите са наполовина спуснати. Мога да погледна вътре.
	Някаква жена седи зад пианото и свири. Сама е. Единствено светлината на висока лампа пада върху белите нотни листове. Останалата част на стаята чезне в пъстър полумрак. Канапе и няколко кресла водят мирно съществуване. В едното се е из легнало куче и спи.
	Взирам се като омагьосан в тази картина. Едва когато жената става и с безшумна, плавна походка се запътва към масата, мигом се отдръпвам. Сърцето ми се разтуптява. В дивата светлина на сигналните ракети и под развалините на разрушените от стрелбата фронтови селища бях почти забравил, че всичко това съществува: този отделен от улицата, затворен зад стените мир на килимите, на топлината и жените. Иска ми се да отворя входната врата и да вляза в стаята, иска ми се да се сгуша в креслото, да протегна ръце към топлината и тя да ме облее, иска ми се да говоря и кротките очи на жената да стопят цялото мое сурово, бурно минало и да го оставят зад гърба ми, иска ми се да го отхвърля от себе си като мръсна дреха…
	Светлината в стаята угасва. Отминавам. Ала нощта отведнъж се изпълва с глухи викове и неясни гласове, изпълва се с картини от миналото, с въпроси и отговори.
	Излизам далеч извън града. Спирам се на върха на Клостерберг. Сребрист лежи долу градът. Луната се оглежда в реката. Кулите се реят в мрака, цари непостижима тишина.
	Известно време постоявам там, после поемам обратно, отново към улиците и домовете. Опипом изкачвам стълбите в къщи. Родителите ми вече спят. Чувам дишането им — лекото на майка ми и по-хрипливото на баща ми — и ме досрамява, че се връщам толкова късно. Паля лампата в стаята си. В ъгъла е леглото, застлано с бели чаршафи, в единия край завивката е отметната. Сядам на него и още няколко минути оставам така замислен. Сетне усещам умора. Механично се изтягам и понечвам да дръпна завивката отгоре си. Но внезапно пак сядам, защото съвсем забравих да се съблека. Нали на фронта все спяхме с дрехи. Бавно свличам униформата и слагам ботушите в ъгъла. В долния край на леглото забелязвам мъжка нощница. Едва се сещам какво е това. Слагам я. И отведнъж, докато гол и треперещ от студ я навличам, ме овладява някакво чувство, опипвам завивките и се заравям в тях, притискам ги о себе си и потъвам във възглавниците, в съня, отново в живота, и усещам само това и нищо друго: аз съм тук — да, аз съм тук!


	III

	Алберт и аз седим до прозореца в кафене „Майер“. Пред нас на кръглата мраморна маса стоят две чаши изстинало кафе. От три часа сме тук, но още не сме се решили да изпием горчивата мътилка. Пък от фронта сме свикнали на всичко. Обаче това кафе не може да е нищо друго освен отвара от въглища.
	Заети са само три маси. На едната черноборсаджии водят преговори за вагон хранителни продукти; на другата седи съпружеска двойка и чете вестници; на третата ние сме разположили хъшлашките си задници върху червените плюшени канапета.
	Пердетата са мръсни, келнерката се прозява, въздухът е спарен и изобщо тук май не е кой знае колко интересно, за нас обаче е пълно с интересни неща. Наместили сме се удобно, имаме безкрайно много време, оркестърът свири, а ние зяпаме през прозореца. Отдавна не сме имали тази възможност.
	Затова се и заседяваме доста дълго, докато тримата музиканти най-сетне си прибират инструментите, а келнерката ядосано почва да кръжи все по-близо около масата. Тогава плащаме и излизаме в мрака. Прекрасно е да се скиташ от витрина на витрина, да нямаш грижа за нищо и да си свободен човек.
	На Щубенщрасе се спираме.
	— Хайде да наминем към Бекер — казвам.
	— Действително — съгласява се Алберт. — Да наминем. Има да се чуди.
	В магазина на Бекер прекарахме част от юношеските си години. Там можеше да се купи всичко, каквото човек пожелае: тетрадки, принадлежности за рисуване, мрежи за пеперуди, аквариуми, колекции от пощенски марки, антикварни книги и брошури с решенията на алгебрични задачи. При Бекер седяхме с часове, там пушехме скришом и уреждахме първите си тайни срещи с девойчетата от прогимназията. Той ни беше най-довереният приятел.
	Влизаме. Неколцина ученици в ъглите мигом потулват цигарите в шепи. Усмихваме се и се поизпъчваме. Идва продавачката и запитва какво желаем.
	— Искаме да говорим лично с господин Бекер — казвам аз.
	Продавачката се колебае.
	— А не мога ли аз да ви услужа?
	— Не, госпожице — отвръщам, — не можете. Съобщете на господин Бекер за нас.
	Тя излиза. Споглеждаме се и доволни от идеята си, пъхаме ръце в джобовете. Ех, че глъчка ще се вдигне след малко!
	Дочува се познатото ни звънче на вратата за кантората. Влиза Бекер, дребен, побелял и сбръчкан — какъвто си беше. За момент примигва, после ни познава.
	— Я виж ти, Биркхолц и Троске — казва той. — И вие ли се върнахте?
	— Да — отговаряме припряно и си мислим, че ей сега ще се започне.
	— Е, чудесно! Какво да бъде? — пита Бекер. — Цигари ли?
	Сащисваме се. Всъщност нямахме намерение да купуваме нищо, това и през ум не ни беше минало.
	— Да, десет цигари — казвам най-накрая.
	Бекер ни ги подава.
	— Е, хайде, до скоро! — И с тези думи се потътря обратно. За миг оставаме неподвижни. — Да не забравихте нещо? — провиква се той от тясното стълбище.
	— Не, не — отговаряме ние и си тръгваме.
	— Е, Алберт — казвам вън, — тоя, изглежда, си помисли, че просто се разхождаме, а?
	Алберт отегчено махва с ръка.
	— Цивилна камила…

	* * *

	Продължаваме да се шляем. Късно вечерта Вили се присъединява към нас и заедно отиваме в казармата.
	По пътя Вили внезапно отскача встрани. Аз също се изплашвам. Добре познатият писък на снаряд прорязва въздуха над нас. Но подир миг се споглеждаме сконфузено и се разсмиваме. Просто е изскърцал трамвай.
	Юп и Валентин киснат някак самотно в голямо пусто помещение. Тяден изобщо не се е прибирал. Още е в публичния дом. Двамата ни посрещат с радост, защото ще можем да му ударим един скат.
	Откакто не сме се виждали, Юп е успял да стане член на войнишкия съвет. Чисто и просто се е самоиздигнал на тая длъжност и ще остане в съвета, понеже в казармата цари такава бъркотия, че никой нищо не знае. Така поне засега се е подсигурил, защото цивилната му служба е хвръкнала. Кьолнският адвокат му писал, че новата помощничка превъзходно усвоила работата и му излизала по-евтино, а на фронта Юп положително бил поизостанал от изискванията в канцеларията. Искрено съжалявал, времената били сурови. Най-добри пожелания за бъдещето.
	— Хубавичко се насадих — казва меланхолично Юп. — През всичките години имах само едно желание: да се махна от прусаците, пък сега се радвам, че мога да остана при тях. Е, тъй или иначе, все зле. Обявявам осемнайсет.
	Вили има бомба карти.
	— Двайсет — отговарям вместо него. — А ти, Валентин?
	Той свива рамене.
	— Двайсет и четири.
	На четирийсет Юп е пас. В същия миг се появява Карл Брьогер.
	— Прииска ми се да хвърля едно око как сте — казва той.
	— И ни потърси тук, а? — подхилва се Вили и се разполага по-удобно. — Да, както и да го въртиш, казармата си остава истинската родина на войника. Четирийсет и едно!
	— Четирийсет и шест — изпръхтява предизвикателно Валентин.
	— Четирийсет и осем — отвръща гръмогласно Вили.
	По дяволите, голям анонс стана. Примъкваме се по-близо. Вили блажено се обляга на стената на шкафа и ни показва бомбастичен „гранд“. Обаче Валентин се захилва застрашително, в лапата си държи карти за още по-силен „нул“.
	Колко уютно е тук в помещението. На масата примигва остатък от свещ. Смътно се белеят леглата в полумрака. Лапаме големи парчета сирене, което е изнамерил Юп. Той набучва порциите на щика си и ни ги раздава.
	— Петдесет! — вилнее Валентин.
	В същия миг вратата зейва и нахълтва Тяден.
	— Зе… Зе… — заеква той и от вълнение ужасно се разхълцва.
	Развеждаме го с вдигнати ръце из стаята.
	— Да не би курвите да са ти обрали парите? — пита съчувствено Вили.
	Тяден клати глава.
	— Зе… Зе…
	— Мирно! — командува Вили.
	Тяден се сепва. Хълцането му минава.
	— Зелих, открих Зелих! — ликува той.
	— Братче! — изревава Вили. — Ако лъжеш, ще те хвърля от прозореца!
	Зелих ни беше ротен фелдфебел, гадина първа степен. Два месеца преди революцията за съжаление го преместиха, тъй че досега не успяхме да му хванем следите. Тяден ни разправя, че Зелих бил съдържател на кръчмата „Крал Вилхелм“ и имал превъзходна бира.
	— Напред! — виквам аз и всички се втурваме навън.
	— Без Фердинанд не тръгваме — обажда се Вили. — Той трябва да си разчисти сметките със Зелих заради Шрьодер.

	* * *

	Свирим и вдигаме шум пред къщата на Козоле дотогава, докато той с кисела физиономия не се показва на прозореца по риза.
	— Какво ви прихваща посред нощ? — изръмжава Козоле. — Да не сте забравили, че съм женен?
	— Има време за това! — крещи Вили. — Слез бързо, открихме Зелих!
	Фердинанд се оживява.
	— Наистина ли? — пита той.
	— Наистина! — изграква Тяден.
	— Добре, идвам — отговаря Фердинанд. — Ама тежко ви, ако сте ме изментили…
	Пет минути по-късно вече е долу и слуша разказа ни. После се понасяме като хали.
	Когато свиваме по Хакенщрасе, Вили във вълнението си събаря някакъв мъж на земята.
	— Носорог! — изревава падналият подире му.
	Вили мигом се връща и заплашително се изтъпанчва пред него.
	— Пардон, казахте ли нещо? — пита той и козирува.
	Мъжът се привдига и поглежда нагоре към Вили.
	— А не, нищо — отговаря той навъсен.
	— За ваш късмет — казва Вили, — защото за ругатни ви липсва нужното телосложение.
	Пресичаме градинка и спираме пред кръчмата „Крал Вилхелм“. Фирмата й току-що е пребоядисана. Сега тя се казва „Еделвайс“. Вили улавя дръжката на вратата.
	— Момент! — Козоле му дръпва лапата. — Вили — казва той заклинателно, — стигне ли се до пердах, ще го пердаша аз! Мъжка дума?
	— Дадено! — потвърждава Вили и с тласък отваря вратата.

	* * *

	Връхлитат ни шум, пушек и светлина. Звънят чаши. От музикалния автомат гърми маршът от „Веселата вдовица“. Крановете на тезгяха блестят. Вихрушка от мехове се носи над умивалника, където две момичета плакнат пенестите чаши. Около тях се навъртат куп мъжаги. Ехтят вицове. Водата се лее. Лицата се отразяват разкривени. Артилерист поръчва ракия за всички и улавя едното момиче за задника.
	— Ей, Лина, това се казва стока отпреди войната! — изревава възхитено той.
	Пробиваме си път.
	— Действително, ето го там — обажда се Вили. Със запретнати ръкави и разкопчана риза, потен, мокър червен врат, съдържателят точи бира зад тезгяха. Кафяви и златисти струи се стичат изпод дебелите му ръце в чашите. В този миг той вдига поглед. Широка усмивка плъзва по лицето му.
	— Добър вечер! И вие ли сте тук? Каква да бъде, светла или тъмна?
	— Светла, господин фелдфебел! — отвръща нахакано Тяден.
	Съдържателят ни преброява с поглед.
	— Седем — казва Вили.
	— Седем — повтаря Зелих, а очите му са приковани във Фердинанд. — Шестима и Козоле, ей богу.
	Фердинанд се промъква до тезгяха и опира юмрука си в ръба му.
	— Я кажи, Зелих, имаш ли и ром?
	Съдържателят се суети зад никелираните си кранове.
	— Разбира се, че имам.
	Козоле го поглежда изпод вежди.
	— Ти май обичаш да го къркаш, а? Съдържателят пълни с коняк цяла редица чаши.
	— Разбира се, че обичам.
	— А да помниш кога за последен път си къркал ром?
	— Не…
	— Аз пък помня! — изревава Козоле, застанал пред тезгяха като бик пред жив плет. — Познато ли ти е името Шрьодер?
	— Шрьодеровци много — отговаря небрежно съдържателят.
	Търпението на Козоле се изчерпва. Вече се готви да скочи върху Зелих, когато Вили го сграбчва и го бута на един стол.
	— Първо да пийнем! Седем светли — обръща се той към тезгяха.
	Козоле мълчи. Сядаме около една маса. Съдържателят лично ни поднася халбите.
	— Наздраве — казва той.
	— Наздраве — отговаря Тяден и всички отпиваме. После Тяден се обляга назад. — Е, какво ви казах?
	Фердинанд гледа подир съдържателя, който отново се запътва към тезгяха.
	— Ех, братлета, само като се сетя — скръцва той със зъби — как тоя пръч вонеше на ром, когато погребвахме Шрьодер… — И млъква.
	— Само да не се размекнем — казва Тяден.

	* * *

	Ала думите на Козоле сякаш дръпнаха завеса, което през цялото време тихо се бе развявала и полюлявала; внезапно пивницата като че ли се изпълва със сива призрачна пустота. Очертанията на прозорците се разливат, сенки се възправят от цепнатините на дюшемето и споменът на талази се понася през опушено помещение.
	Козоле и Зелих не се понасяха открай време. Но смъртни врагове станаха едва през август осемнайсета. Тогава лежахме в разрушен от стрелбата окоп зад фронта и цяла нощ трябваше да копаем общ гроб. Не можехме да ровим много дълбоко, защото скоро изби подпочвена вода. Накрая вече работехме в гъста кал.
	Бетке, Веслинг и Козоле подравняваха стените. Останалите събирахме труповете в предлежащата местност и ги полагахме в дълга редица, докато гробът бъде готов. Алберт Троске, подофицерът на нашата група, им прибираше знаците за самоличност и войнишките билети, доколкото имаха такива.
	Някои от труповете бяха вече с почернели, нагнили лица, защото през влажните месеци се разлагаха бързо. Затова пък не воняха толкова силно както лете. Някои бяха мокри и набъбнали от водата като сюнгери. Едного открихме проснат на земята с протегнати ръце. Щом го вдигнахме, видяхме, че под парцалите от униформата няма почти нищо, толкова беше разкъсан. Знака за самоличност също го нямаше. Най-накрая по една от кръпките на панталона познахме ефрейтор Глазер. Беше много лек, тъй като липсваше едва ли не половината от тялото му. Откъснатите ръце, крака или глави, които намирахме, събирахме на отделно платнище. Когато донесохме Глазер, Бетке каза:
	— Стига толкоз. Няма място за повече. Домъкнахме няколко чувала с вар. Юп я разсипа с плоска лопата по дъното на трапа. Скоро след това се появи Макс Вайл, който бе донесъл кръстове от тила. За всеобщо учудване от мрака изникна и Зелих. Разбрахме, че имал поръчение да прочете молитва, понеже в момента наблизо нямаше свещеник, а двамата ни офицери бяха болни. Зелих беше в лошо настроение, тъй като не можеше да гледа кръв, макар да бе дебелокож. Пък и страдаше от кокоша слепота и нощем почти нищо не виждаше. Всичко туй толкова го изнервяше, че не забеляза ръба на трапа и падна вътре. Тяден избухна в смях и подвикна с приглушен глас:
	— Засипвай, засипвай!
	Случи се така, че тъкмо Козоле работеше на това място в трапа. Зелих се стовари право върху главата му — близо сто кила живо тегло. Фердинанд забълва убийствени ругатни. Сетне позна фелдфебела, ама като стара пушка не си затвори устата, понеже все пак вече бе 1918-а. Фатмакът се привдигна, съзря отпреде си своя стар противник Козоле, избухна и му се разкрещя. И Фердинанд му се разкрещя. Бетке, който също бе долу, се опита да ги разтърве. Но фелдфебелът направо плюеше от ярост, а Козоле — с чувството, че с него постъпват крайно несправедливо — не му оставаше длъжен. Ето че и Вили скочи долу, за да подкрепи Козоле. От трапа се разнасяше як рев.
	— Млъкнете — внезапно каза някой.
	При все че гласът бе тих, шумът тутакси престана. Запъхтян, Зелих се изкатери от трапа. Униформата му беше побеляла от варта и той приличаше на херувимче със захарна глазура. Козоле и Бетке също се качиха горе.
	До трапа, подпрян на бастуна си, стоеше Лудвиг Брайер. Досега, покрит с два шинела, той бе лежал пред блиндажа, тъй като бе получил първия си тежък пристъп на дизентерия.
	— Какво става? — попита той. Тримата едновременно понечиха да дадат някакво обяснение. Лудвиг уморено махна с ръка. — И без друго е все едно…
	Фатмакът твърдеше, че Козоле го бил блъснал в гърдите. Козоле наново кипна от обвинението.
	— Млъкнете — повтори Лудвиг. Всички притихнаха. — Алберт, събра ли всички знаци за самоличност? — попита той след това.
	— Да — отговори Троске и додаде полугласно, та Козоле да не го чуе: — И Шрьодер е сред тях.
	Двамата се погледнаха за миг, сетне Лудвиг каза:
	— Значи, все пак не са го пленили. Къде е?
	Алберт го поведе покрай редицата. Брьогер и аз ги последвахме, понеже Шрьодер ни беше съученик. Троске се спря пред труп, чиято глава бе покрита с чувал. Брайер се наведе, но Алберт го дръпна.
	— Не го откривай, Лудвиг — помоли той.
	Брайер се извърна.
	— Трябва, Алберт — каза той спокойно. — Трябва.
	Горната половина на тялото бе неузнаваема. Беше сплескано като писия. Лицето бе плоско като дъска, в която черна разкривена дупка с венец от зъби загатваше за устата. Брайер мълчаливо го зави.
	— Той знае ли? — попита Лудвиг и погледна към работещия Козоле.
	Алберт поклати глава.
	— Ще трябва някак си да отпратим фатмака — каза той, — инак ще стане беля.
	Шрьодер беше приятел на Фердинанд. Вярно, ние не я разбирахме тази дружба, защото той бе крехък и болнав, същинско дете, и пълна противоположност на Фердинанд, но Козоле го бе закрилял като родна майка.
	Зад нас някой изсумтя. Зелих беше тръгнал подире ни и сега стоеше опулил очи.
	— Такова нещо досега не бях виждал — запелтечи той. — Как ли се е случило?
	Никой не отговори — всъщност Шрьодер още преди осем дни трябваше да замине в отпуск, обаче Зелих му попречи, тъй като не можеше да ги понася с Козоле. А ето че сега Шрьодер бе мъртъв.
	Тръгнахме си, защото в този момент не можехме да гледаме фатмака. Лудвиг отново се пъхна под шинелите. Само Алберт остана. Зелих се взираше в трупа. Луната се подаде иззад облак и го освети. Надвесил над трапа дебелото си туловище, фелдфебелът гледане землистите лица долу, в които бе застинал неуловимият израз на ужас и се бе превърнал в едва ли не крещящо безмълвие.
	Алберт каза студено:
	— Най-добре ще е да прочетете една молитва и да си идете.
	Фелдфебелът си избърса челото.
	— Не мога — измънка той.
	Беше го обзел фронтовият ужас. Познавахме това състояние: седмици наред не изпитваш нищо и внезапно при някой непредвиден случай, ужасът те сразява. С позеленяло лице Зелих се заклати обратно.
	— Тоя си е мислил, че тук ще ни черпят с бонбони — каза сухо Тяден.
	Дъждът се усили и ние загубихме търпение. Фатмакът не се връщаше. Най-накрая измъкнахме Лудвиг Брайер изпод шинелите му. С тих глас той прочете „Отче наш“.
	Започнахме да спускаме труповете в гроба. Вайл ми помагаше да ги подхващам. Забелязах, че целият се тресе. Почти беззвучно шепнеше:
	— Вие ще бъдете отмъстени.
	Погледнах го удивен.
	— Ама какво ти е? — попитах. — Нали не ти е за пръв път. Ще има доста да отмъщаваш.
	Вайл млъкна.
	След като положихме първите редове, дойдоха Валентин и Юп, помъкнали платнище.
	— Тоя още е жив — каза Юп и разгърна платнището.
	Козоле хвърли поглед върху ранения.
	— Но не му остава много — рече той. — Можем да го изчакаме.
	Мъжът на платнището хъркаше на пресекулки. При всяко вдишване по брадичката му се стичаше кръв.
	— Да го отнесем ли? — попита Юп.
	— В такъв случай ще умре веднага — каза Алберт и посочи кръвта.
	Наместихме ранения на една страна. Макс Вайл остана да се грижи за него, а ние продължихме работа. Сега ми помагаше Валентин. Спуснахме Главер в гроба.
	— Ех, братче, горката му жена… — измърмори Валентин.
	— Внимавай, следващият е Шрьодер! — подвикна Юп на ония в трапа и плъзна платнището надолу.
	— Затъкни си устата! — изсъска Брьогер.
	Козоле още държеше трупа в ръцете си.
	— Кой? — попита той недоумяващ.
	— Шрьодер — отвърна Юп, който мислеше, че Фердинанд вече знае.
	— Какви ги дрънкаш, тъпоглавецо, та той е в плен! — кресна разярен Козоле.
	— Вярно е, Фердинанд — рече Алберт Троске, който бе застанал до него.
	Затаихме дъх. Без нито една дума Козоле отново ни подаде трупа и се изкатери горе. После го освети с джобното си фенерче. Наведе се съвсем ниско над останките от лицето и затърси познатите черти.
	— Слава богу, че фатмакът си отиде — прошепва Карл.
	Вцепенени чакахме следващата секунда. Козоле се изправи.
	— Дайте лопатата — каза той лаконично.
	Подадох му я. Очаквахме, че кръв ще се лее. Ала Козоле започна да копае. Направи на Шрьодер отделен гроб и никого не допусна до себе си. Сам го положи в гроба. За Зелих не се сещаше, толкова бе смазан.
	На разсъмване двата гроба бяха готови. Междувременно раненият беше умрял и го сложихме при другите. Отъпкахме земята и забихме кръстовете. Козоле написа с химически молив името на Шрьодер върху един все още свободен кръст и окачи на него стоманена каска.
	Лудвиг дойде още веднъж. Свалихме каски. Той прочете за втори път „Отче наш“. Алберт стоеше блед зад него. Беше седял на един чин с Шрьодер. Най-зле обаче изглеждаше Козоле — лицето му беше цялото посивяло и посърнало. Не проронваше нито дума.
	Постояхме така още известно време. Дъждът си валеше. После дойдоха носачите. Седнахме да ядем.
	На заранта фатмакът неочаквано се изкатери от близкия блиндаж. Мислехме, че отдавна си е тръгнал. От километри вонеше на ром и едва сега се накани да се върне в тила. Щом го съгледа, Козоле изрева. За щастие Вили беше наблизо. Тутакси се хвърли върху Фердинанд и го задържа. Но се наложи четирима души да напрегнем все сили, за да не се отскубне и да не души фелдфебела. Чак след час Фердинанд се вразуми и разбра, че ще се погуби, ако хукне подир фатмака. Ала пред гроба на Шрьодер той се закле, че ще си разчисти сметките със Зелих.

	* * *

	А сега Зелих стои зад тезгяха, Козоле седи на пет метра от него и двамата вече не са войници.
	От автомата за трети път прогърмява маршът от „Веселата вдовица“.
	— Кръчмарю, още по една ракия! — провиква се Тяден с искрящи свински очички.
	— Веднага — отговаря Зелих и донася чашите. — Наздраве, другари!
	Козоле го поглежда изпод свъсените си вежди.
	— Ти не си ни другар — изсумтява той. Зелих пъха бутилката под мишницата си.
	— Е, добре, не съм — отговаря той и се връща на тезгяха.
	Валентин гаврътва ракията.
	— Пийни, Фердинанд, само тук е истината — каза той.
	Вили поръчва още по една. Тяден вече се е понакъркал.
	— Е, Зелих, стари ротни паяко — дере се той, — няма вече арест, а? Пийни едно с нас! — И така прасна по рамото бившия си фелдфебел, че оня се задавя. За такова нещо преди година щяха да го изпратят на военен съд или в лудница.
	Козоле мести поглед от тезгяха към чашата си и обратно към тезгяха, а оттам — към угодливия дебелак до крановете за бира. После клати глава.
	— Та това е съвсем друг човек, Ернст — казва ми той.
	И аз си мисля същото. Не мога да позная Зелих. Дотолкова се бе сраснал с униформата и тефтера си, че надали можех да си го представя по риза, камо ли като кръчмар. А ето че сега си взема чаша и позволява на Тяден, който по-рано бе за него въшка, да му говори на ти и да го тупа по рамото. Дявол да го вземе, как се е преобърнал светът!
	Вили насърчително сръгва Козоле в ребрата.
	— Е?
	— Не зная, Вили — казва смутено Фердинанд. — Да му разбия ли мутрата, или не? Другояче си ги мислех нещата. Погледни само какви метани ни прави тоя мазник. Чак ти се отщява да се занимаваш с него.
	Тяден поръчва ли, поръчва. Доставя му адско удоволствие да наблюдава как фелдфебелът търчи насам-натам заради него.
	Зелих също е вързал кънките. Главата му на булдог пламти, отчасти от алкохола, отчасти от радост заради оборота.
	— Хайде да се сдобрим — предлага той. — Черпя всички с ром и сключваме мир.
	— Какво? — изрича Козоле и се изправя.
	— Ром. Останало ми е едно шише в долапа — казва простодушно Зелих и тръгва за бутилката.
	Козоле седи като треснат в главата и се вторачва подире му.
	— Той вече нищо не си спомня, Фердинанд — допуска Вили. — Инак нямаше да рискува.
	Зелих се връща и налива. Козоле му изсъсква в лицето:
	— Мигар не помниш как се накърка с ром от страх? Що не станеш нощен пазач в моргата, а?
	Зелих примирително махва с ръка.
	— Толкова отдавна беше — казва той, — че все едно никога не е било.
	Фердинанд отново млъква. Веднъж Зелих да отговореше остро, тутакси щеше да стане патърдия. Ала тази непривична отстъпчивост слисва Козоле и го прави нерешителен.
	Тяден души, пък и ние вирваме носове. Ромът е хубав.
	Козоле лисва чашата си.
	— Не искам да ме черпят.
	— Братче! — възкликва Тяден. — Че защо не го даде на мен! — И с пръсти се опитва да спаси каквото може. Не е много.
	Пивницата полека-лека се опразва.
	— За днес приключихме! — провиква се Зелих и спуща ролетките.
	Ние ставаме.
	— Е, Фердинанд? — питам го.
	Той клати глава. Все още се бори със себе си. Това вече не е истинският Зелих, тоя келнер там.
	Съдържателят ни отваря вратата.
	— Довиждане, господа, приятна почивка.
	— „Господа“ — киска се Тяден, — „господа“! Преди казваше „свине“…
	Козоле е прекрачил прага, но случайно хвърля поглед към пода и вижда краката на Зелих, пъхнати в познатите ни гамаши. А и панталонът му е с кантове и военна кройка. Отгоре — кръчмар, отдолу обаче — все още фелдфебел. Това решава нещата.
	Из един път Козоле се обръща. Зелих отстъпва назад. Козоле тръгва към него.
	— Я си отвори ушите! — изръмжава той. — Шрьодер! Шрьодер! Нали го познаваш, куче проклето? На ти заради Шрьодер! Поздрав от общия гроб!
	И Фердинанд го удря. Кръчмарят се олюлява, скача зад тезгяха и грабва дървен чук. Улучва Козоле в рамото и в лицето. Но Фердинанд изобщо не се пази, толкова е освирепял. Спипва Зелих, така му блъсва главата в тезгяха, че всичко издрънчава, и пуска крановете.
	— Хайде, къркай, буре с ром такова! Да ти приседне, да се удавиш дано в гнусната си помпя! — скърца Козоле със зъби.
	Бирата шурва във врата на Зелих и през ризата потича в панталона му, който скоро се издува като балон. Той реве от ярост, понеже в днешно време трудно се намира такава хубава бира. Ето че успява да се метне нагоре, хваща една чаша и отдолу я забива в брадичката на Козоле.
	— Грешка — обажда се Вили, който с интерес следи боя от прага. — Трябваше да го блъсне с глава, а после да му подсече коленете.
	Никой от нас не се намесва. Това си е работа на Козоле. Дори да го пребият, не бива да му помагаме. Ние сме тук само за да възпрем другите, ако решат да подкрепят Зелих. Но желаещи няма, тъй като Тяден с три думи им обясни цялата история.
	Лицето на Фердинанд се облива в кръв, сега той наистина се разярява и набързо вижда сметката на Зелих. С удар в гръкляна го поваля, претъркулва се през тялото му и няколко пъти му прасва главата в пода, докато оня примре.
	Сетне си тръгваме. Бяла като платно, Лина стои пред хъхрещия си господар.
	— Най-добре ще е да го откарате в болница — подвиква Вили през рамо. — Ще полежи две-три седмици. Нищо страшно няма!
	Навън Козоле се усмихва волно като дете, защото Шрьодер вече е отмъстен.
	— Хубав пердах падна — казва той и си избърсва кръвта. После ни подава ръка. — Тъй, а сега да бягам по-скоро при жена си, инак ще вземе да си помисли, че съм се забъркал в истински тупаник.

	* * *

	Разделяме се на пазарния площад. Юп и Валентин поемат към казармата. Ботушите им тропат по осветения от луната паваж.
	— Иде ми да тръгна с тях — ненадейно казва Алберт.
	— Разбирам те — потвърждава Вили, но умът му май още е в петела. — Някак дребнави са хората тук, а?
	Кимвам.
	— Май скоро пак ще трябва да тръгнем на училище…
	Спираме и се захилваме. Тяден направо не може да се освести от удоволствие при тази мисъл. След малко през смях хуква подир Валентин и Юп.
	Вили се чеше по главата.
	— Да не мислите, че ония ще ни се зарадват? Вече не сме от най-удобните…
	— Като герои, по възможност по-далеч оттук, сигурно щяхме да сме им по-приятни — казва Карл.
	— С нетърпение го очаквам тоя театър — заявява Вили. — Такива, каквито сме сега: закалени в стоманена баня… — После приповдига крак и пуска мощна, свистяща пръдня. — Трийсет и половина сантиметрово оръдие — констатира той удовлетворен.


	IV

	При разпускането на ротата оръжието задържахме у себе си. Наредиха ни да го предадем по местожителство. И ето ни сега в казармата, където предаваме пушките си. Същевременно получаваме уволнителното си възнаграждение: по петдесет марки и по петнайсет марки за пътни. Освен това ни се полагат по един шинел, чифт обуща, бельо и по една униформа.
	Изкатерваме се до таванския етаж да си получим партакешите. Фатмакът от вещевия склад небрежно махва с ръка:
	— Изберете си там по нещо.
	Вили извършва бегъл обход и души окачените дрехи.
	— Виж какво — казва той бащински, — тия номера ги пробутвай на новобранците. Че тия партакеши са от времето на Ноевия ковчег. Я ни покажи нови!
	— Нямам — отвръща навъсено склададжията.
	— Тъй — казва Вили и го разглежда известно време. Сетне тържествуващо вади алуминиева табакера. — Пушиш ли?
	Оня клати плешивата си глава.
	— Е, тогава дъвчеш тютюн, а? — Вили бърка в джоба на куртката си.
	— Не…
	— Добре, тогава поне къркаш, нали? — Вили е помислил за всичко и попипва издутината на гърдите си.
	— И това не — флегматично провлачва фантето от склада.
	— Тогава не ми остава нищо друго, освен да ти ударя един-два в мутрата — заявява приветливо Вили. — Няма да мръднем оттук без нови-новенички форми.
	За късмет в същия момент влиза Юп. Като войнишки депутат той сега е голяма клечка. Юп намига на склададжията.
	— Тия са ми земляци, Хайнрих. Стари пехотинки. Я им покажи салона!
	Фатмакът се развеселява.
	— Що не казахте веднага!
	Влизаме с него в задната стая. Там са окачени новите дрехи. Мигом захвърляме старите си дрипи и се преобличаме. Вили заявява, че му трябвали два шинела, при прусаците бил развил анемия. Фантето се колебае. Юп го прихваща под мишница, дръпва го в ъгъла и подхваща разговор за продоволствени пари. Когато се връщат при нас, фатмакът се е успокоил. С половин око оглежда Тяден и Вили, които чувствително са надебелели.
	— Е, какво пък — измърморва той, — все ми е тая. Някои изобщо не си прибират дрипите. Имат си бол кинти. Важното е да ми излезе ведомостта.
	Разписваме се, че сме получили всичко.
	— Преди малко не спомена ли нещо за пушене? — обръща се фатмакът към Вили.
	Слисан, Вили се захилва и изважда табакерата.
	— И за тютюн за дъвчене? — продължава оня.
	Вили бърка в джоба на куртката си.
	— Ама поне не къркаш, нали? — осведомява се той.
	— Къркам — казва спокойно фатмакът. — Даже лекарят ми го е предписал. Щото и аз съм анемичен. Остави тук бутилчето.
	— Момент! — Вили му дръпва яка глътка, за да спаси поне малко. После подава на смаяния бълхар от склада шишето, което допреди секунда беше пълно. Сега е останало до половината.

	* * *

	Юп ни изпраща до портала.
	— Знаете ли кой дойде тук? — пита той. — Макс Вайл! Във войнишкия съвет е!
	— Там му е мястото — заявява Козоле. — Топло местенце за чудо и приказ, а?
	— Донейде — отговаря Юп. — Засега с Валентин ще се задържим на служба. Ако имате нужда от нещо, безплатни билети или друго, аз съм при гювеча.
	— Я дай един — казвам. — Така тия дни ще мога да навестя Адолф.
	Юп изважда кочан и откъсва билета.
	— Попълни си го сам. Естествено ще пътуваш втора класа.
	— Готово.
	Навън Вили си разкопчава шинела. Отдолу има втори.
	— По-добре аз да го прибера, отколкото после да го продадат на черно — казва той непринудено. — Прусаците спокойно могат да ми го отпуснат заради половин дузината осколки, дето са в мен.
	Вървим по главната улица. Козоле разправя, че следобед щял да си поправи гълъбарника. Преди войната е развъждал пощенски гълъби и черно-бели преметачи. Отново иска да се заеме с това. На фронта все си мечтаеше за гълъбите.
	— А иначе, Фердинанд? — питам го.
	— Ще потърся работа — казва той лаконично. — Нали съм женен, братче. Ще запретна ръкави!
	Откъм църквата „Св. Мария“ внезапно изтрещяват няколко изстрела. Надаваме ухо.
	— Армейски револвери и пушка 98 — заявява компетентно Вили. — Според мен два револвера.
	— Е, и какво от това — засмива се Тяден и си размахва обущата. — Все пак е дяволски спокойно в сравнение с Фландрия.
	Вили се спира пред магазин за мъжка мода. На витрината е изложен костюм от хартия и копривни влакна. Но костюмът малко го интересува. Очарован, той съзерцава серията избелели модни плакати, които са накачени отзад. Развълнуван посочва портрета на елегантен господин с козя брадичка, потънал във вечен разговор с някакъв ловец.
	— Знаете ли какво е това?
	— Кремъклийка — казва Козоле, като има предвид Вили явно се влюбва в идеята си. Ала Карл му охлажда ентусиазма.
	— А раиран панталон имаш ли? — пита той пренебрежително.
	Вили се стъписва за миг.
	— Ще тафя от гардероба на стария — решава той. — Че и бялата му сватбена жилетка, ще видите как ще изглежда тогава Вили! — Сияещ от щастие той спира очи върху всеки от нас. — По дяволите, момчета, сега ще си поживеем, а?

	* * *

	Прибирам се у дома и давам половината пари на майка си.
	— Лудвиг Брайер е тук — казва тя. — Чака в стаята ти.
	— Та той бил лейтенант — добавя баща ми.
	— Да — отвръщам. — Ти не знаеше ли?
	Лудвиг има по-свеж вид. Дизентерията му минава.
	Посреща ме с усмивка.
	— Исках да взема някои книги от теб, Ернст.
	— Избери си, които желаеш, Лудвиг.
	— Нима не ти трябват? — пита той.
	Клатя глава.
	— Засега не. Вчера се опитах да почета. Чудна работа, не мога да си събера мислите. След някоя друга страница се отплесвам към нещо друго. Все едно съм ударен в главата. Искаш ли романи?
	— Не — отговаря той и си избира няколко книги.
	Поглеждам заглавията.
	— Толкова трудни неща? За какво ти са, Лудвиг?
	Той се усмихва смутено. Сетне изрича колебливо:
	— На фронта през главата ми минаваха толкова мисли, Ернст, и все не можех да ги свържа. Сега обаче, когато всичко мина, ми се иска да узная куп неща: какво става с хората, разбираш ли, как можа да се случи това и как се стига дотам. Има много въпроси. Също и у нас самите. Та по-рано другояче си представяхме живота. Иска ми се да узная много, неща, Ернст…
	Посочвам книгите.
	— Смяташ ли, че ще откриеш отговора в тях?
	— Във всеки случай ще се опитам. Сега чета от сутрин до вечер.
	Скоро Лудвиг си тръгва. Замислен оставам на мястото си. А какво съм свършил аз през това време? Засрамен посягам към една книга. Но не след дълго я отпускам и се заглеждам през прозореца. Така мога да седя с часове и да се взирам в пустотата. По-рано бе друго, тогава винаги знаех какво да върша.
	Майка ми влиза в стаята.
	— Ернст, нали довечера ще идеш у чичо си Карл?
	— Да, от мен да мине — отвръщам недоволен.
	— Той често ни изпращаше продукти — изрича предпазливо тя.
	Кимвам. Навън зад прозореца се здрачава. В клоните на кестена са увиснали сини сенки. Извръщам се.
	— Майко, през лятото често ли ходехте край канала с тополите? — питам припряно. — Сигурно е било красиво…
	— Не, Ернст, цяла година не сме ходили.
	— Но защо, майко? — питам учуден. — Та по-рано всяка неделя бяхте там.
	— Спряхме разходките — отвръща тихо тя, — толкова огладнявахме от тях. А нали нямахме нищо за ядене.
	— А, така ли… — провлачвам аз. — Но чичо Карл е имал достатъчно, нали?
	— Той често ни изпращаше по нещо, Ернст.
	Внезапно ме обзема лека тъга.
	— За какво всъщност беше всичко това, майко? — продумвам.
	Тя ме погалва по ръката.
	— Все за нещо е било, Ернст. Господ Бог навярно знае.

	* * *

	Чичо Карл е най-знатният ни роднина. Има вила и през войната е бил главен ковчежник.
	Волф ме съпровожда дотам, ала трябва да остане вън, понеже леля ми не обича кучета. Звъня.
	Отваря мъж във фрак. Сащисан поздравявам. После ми идва наум, че това сигурно е лакеят. През войниклъка съвсем съм ги забравил тия неща.
	Мъжът ме оглежда, все едно е цивилен подполковник. Усмихвам се, но усмивката ми остава без отговор. Когато си събличам шинела, вдига ръка, сякаш за да ми помогне.
	— Е — казвам, за да спечеля благоразположението му, — като стар редник все някак ще се справя и сам. — С тези думи провесвам дрипелите си на една закачалка.
	Той обаче мълчаливо сваля дрехите и с високомерно изражение ги окачва на съседната закачалка. Ахмак, мисля си и продължавам по коридора. Чичо Карл ме пресреща с дрънчащи шпори. Поздравява ме снизходително, тъй като съм от редническото съсловие.
	Учуден оглеждам бляскавата му парадна униформа.
	— Днес да нямате конско печено? — питам в желанието си да се пошегувам.
	— От къде на къде? — пита той озадачен.
	— Защото си сложил шпори за вечеря — отвръщам през смях.
	Той ми мята сърдит поглед. Изглежда, без да искам, съм го засегнал по болното място. Тия канцеларски плъхове в армията често си умират за саби и шпори.
	Додето му обясня, че не съм искал да го обидя, наперена пристига леля ми. Тя е все така плоска като дъска за гладене, а черните й очички блестят както навремето, досущ лъснати медни копчета. Докато ме залива с водопад от думи, острият й поглед непрекъснато шари във всички посоки.
	Малко съм зашеметен. Премного хора, мисля ся, премного дами, а най-вече премного светлина. На фронта в най-добрия случай имахме по една петролна лампа. А тези полилеи тук са неумолими като съдия-изпълнител. Не можеш се скри от тях. Притеснено се почесвам по гърба.
	— Но какво правиш? — пита леля ми и спира насред изречението.
	— Май ще е някоя въшка, която ми се е изплъзнала — казвам. — Толкова много ги имахме, че ще трябва поне седмица, докато се отървем от всички…
	Изплашена, леля ми отстъпва назад.
	— Не се бой — успокоявам я, — тя не скача. Въшките не са бълхи.
	— За бога!
	Тя слага пръст на устата си и прави такава физиономия, сякаш съм изтърсил кой знае каква мръсотия. Но такива са те: изискват от нас да бъдем герои, ама за въшките не щат и да знаят.
	Трябва да се ръкувам с куп народ, от което почвам да се потя. Хората тук са съвсем различни от нас, фронтоваците. Струва ми се, че в сравнение с тях съм тромав като танк. Държат се така, все едно са изложени на витрина, и разговарят, все едно са в театъра. Предпазливо се опитвам да си скрия ръцете, защото окопната кал се е вгнездила в тях като отрова. Крадешком ги бърша в панталона си, въпреки това те все се оказват влажни тъкмо когато трябва да ги подам на дама.
	Мотая се насам-натам и попадам в група, където думата е взел някакъв финансов съветник.
	— Помислете си — горещи се той, — седлар! Седлар — президент на републиката! Само си представете картинката: галаприем в двореца и седлар, който дава аудиенции. Да си умреш от смях! — От вълнение го напушва кашлица. — А какво ще кажете вие, млади боецо? — възкликва съветникът и ме шляпва по рамото.
	Досега не съм се замислял за това. Смутено свивам рамене.
	— Може и да разбира нещо…
	За миг съветникът се вторачва в мен. После се разтърсва от смях.
	— Много добре! — изграква той. — Може и да разбира нещо! Не, драги мой, това си е вродено! Седлар! А защо не и шивач или обущар?
	И отново се обръща към другите. Брътвежите му ме ядосват, неприятно ми става, че говори така отвисоко за обущарите. Те бяха не по-лоши войници от издигнатите хора. И Адолф Бетке е обущар, пък разбираше от война повече от някои майори. При нас се ценеше човекът, а не професията. Недоверчиво оглеждам съветника. Сега се разсипва от цитати и навярно е черпил образованието с лъжици, но стане ли нужда някой да ме измъкне от огъня, по-скоро бих разчитал на Адолф Бетке.
	Доволен съм, когато най-сетне сядаме на масата. До мен е момиче с боа от лебедови пера около врата! Харесва ми, ала не зная как да я заговоря. Като войници приказвахме малко, още по-малко пък с дами. Другите си бъбрят оживено. Мъча се да следя разговора, та да имам и аз някаква полза.
	Начело на масата е седнал финансовият съветник, който тъкмо заявява, че ако бяхме издържали още два месеца, щяхме да спечелим войната. Едва не ми прилошава от тия глупости, защото всеки войник знае, че просто нямахме повече боеприпаси и хора. Някаква дама срещу него разказва за загиналия си мъж и тъй се надува, като че тя е загинала, а не той. По-надолу говорят за акции и за условията на мирния договор и естествено всички те познават нещата по-добре от хората, дето това им е работата. Мъж с гърбав нос с такова лицемерно съчувствие разправя някаква историйка за жената на свой приятел, че ми иде да му запратя чаша в човката заради зле прикритото злорадство.
	Главата ми съвсем се замайва от брътвежите и скоро вече нямам сили да следя разговора. Момичето с боата подигравателно ме пита дали не съм онемял за фронта.
	— Не — отговарям и си мисля: да бяха тук Козоле и Тяден, хубавичко щяха да се посмеят на тирадите, които дрънкате и с които дори се гордеете. Но все пак малко ме гложди, че с уместна забележка не мога да изкажа мнението си за тях.
	Слава богу, в същия момент на масата се появяват хрупкави котлети. Подушвам ги. Истински свински котлети, изпържени в истинска мазнина. Видът им не кара да преглътна всичко. Докопвам си солидно парче и започвам да дъвча с наслада. Месото е превъзходно на вкус. От безкрайно много време насам не съм ял пресни котлети. За последен път беше във Фландрия — бяхме уловили две прасенца и една чудесна лятна вечер ги оглозгахме до костите. Тогава Катчински още беше жив, ех, Кат, и Хайе Вестхус, това бяха юначаги, а не като тия тук… Подпирам се с ръце на масата и забравям за всичко наоколо, толкова близо ги виждам пред себе си. Животинките бяха много крехки, бяхме изпържили и картофени тиганици… И Лер бе там, и Паул Боймер, да, Паул… Не чувам и не виждам вече нищо, изцяло се унасям в спомени…
	Сепва ме нечие кискане. На масата е настъпила тишина. Леля Лина изглежда като бутилка сярна киселина. Момичето до мен сподавя смеха си. Всички се взират в мен.
	Отведнъж ме избива пот. Седя си аз както навремето във Фландрия, облакътен в захлас, с кокал в лапата, с омазнени пръсти и гриза остатъка от котлетата другите се хранят прилично с нож и вилица.
	Червен като божур се вторачвам пред себе си и оставям кокала. Как можах да се унеса тъй? Но чисто и просто съм отвикнал да ям другояче, на фронта ядяхме все така, най-многото да имахме лъжица или вилица, но никога чиния.
	Внезапно срамът ми се примесва с ярост. Ярост към чичо Карл, който с подчертано висок глас подема разговор за военния заем; ярост към всичките тия господа, които толкова се перчат с умните си приказки; ярост към целия този свят, който тъй естествено си живурка със своите дреболии, сякаш никога не ги е имало чудовищните години, през които знаехме само едно: смърт или живот, и нищо друго.
	Мълчаливо и заинатено се тъпча колкото мога, та поне да се наям до насита. При първия удобен случай се измъквам.
	На гардероба стои лакеят във фрак. Грабвам си нещата и изсъсквам:
	— Теб трябваше да те пъхнат в окопите, лъскава маймуно! Теб и цялата банда тук!
	После затръшвам вратата.
	Волф ме е чакал пред къщата и се хвърля към мен.
	— Хайде, Волф — казвам и внезапно осъзнавам, че ме е озлобил не инцидентът с котлета, а този застоял, самодоволен дух отпреди войната, който все още се пъчи тук и си придава важности. — Хайде, Волф — повтарям, — това не са хора за нас! С всеки английски Томи, с всеки французин в окопите ще се разберем по-добре. Хайде да идем при нашите другари! Там е по-хубаво, макар да лапат с ръце и да се оригват! Хайде!
	И ние хукваме, кучето и аз, тичаме с все сила, по-бързо и по-бързо, аз се задъхвам, Волф лае, тичаме като полудели, с искрящи очи… Ако ще всичко да иде по дяволите, ние сме живи, нали, Волф, живи сме!


	V

	Лудвиг Брайер, Алберт Троске и аз сме се запътили за училище. Занятията ще се подновят. Ние учехме в педагогическото и не сме държали изпит. Участниците във войната от гимназията бяха по-добре. Мнозина от тях са държали изпит, преди да идат войници или през отпуските си. А пък останалите, които не са го сторили, също като нас трябва да се върнат в клас. Карл Брьогер е от тях.
	Минаваме покрай катедралата. Зелените медни плоски на камбанариите са свалени и заменени със сива покривна мушама. Камбанариите изглеждат мухлясали и проядени, затова и църквата, кажи-речи, наподобява фабрика. Медните плочки са били претопени за гранати.
	— Дядо господ това не го е и сънувал — казва Алберт.
	От западната страна на катедралата, в една крива уличка се намира двуетажното педагогическо училище. Косо насреща му е гимназията. Зад нея — реката и насипът с липите. Преди да идем войници, тези сгради ограждаха нашия свят. По-късно ги заместеха окопите. Сега сме отново тук. Ала това вече не е нашият свят. Окопите излязоха по-силни.
	Пред гимназията срещаме другаря си от детските игри Георг Рае. Той беше лейтенант и ротен командир, но през отпуските е къркал и е безделничел и не е помислял за матурата. Ето защо сега ще трябва да се върне в седми гимназиален, който вече е повтарял две години.
	— Георг — питам го, — вярно ли е, че на фронта си станал цар на латинския?
	Георг се смее и крачи с щъркеловите си крака към гимназията.
	— Гледай да не докачиш някоя двойка по поведение — подвиква ми той.
	През последната половин година той беше летец. Свалил е четирима англичани, но не ми се вярва, че още може да докаже Питагоровата теорема.
	Продължаваме към педагогическото. Уличката гъмжи от униформи. Изникват лица, които почти сме забравили, имена, които от години не сме чували. Към нас куцука Ханс Валдорф, когото през ноември седемнайсета измъкнахме от фронтовата линия с раздробено коляно. Ампутираха му крака до бедрото, сега носи тежка протеза с шарнири, която здравата тропа на всяка крачка. Появява се Курт Лайполд и засмян се представя:
	— Гьоц фон Берлихинген с желязната ръка.
	Дясната му ръка е изкуствена. После от ъгъла на вратата се задава един и изгъргорва:
	— Мен май не можете да ме познаете, а?
	Вглеждам се в лицето му, доколкото то изобщо е лице. Челото се пресича от широк червен белег, който стига до лявото око. Месото така е зараснало, че окото е хлътнало и едва се вижда. Но то поне е невредимо. Дясното око е неподвижно, стъклено. Носа го няма, мястото му покрива черна превръзка. Белегът, който излиза изпод нея, на два пъти разцепва устата. Тя е безформено удебелена и зараснала накриво, оттам и неясният говор. Зъбите са изкуствени. Вижда се скобата. Нерешително гледам това лице. Гъргорещият глас изрича:
	— Паул Радемахер.
	Сега го познавам. Та това е неговият сив раиран костюм.
	— Здрасти, Паул, как е?
	— Нали виждаш — мъчи се да изкриви устни в усмивка той. — Два удара с лопата. Че и това в добавка — и вдига ръката си, на която липсват три пръста. Тъжно примигва единственото му око. Другото, неподвижно и безучастно, гледа напред. — Поне да знаех дали ще мога да стана даскал. Говора ми хич го няма. Ти как ме разбираш?
	— Добре — отговарям. — Всичко ще се оправи. Сигурно ще те оперират още веднъж.
	Той вдига рамене и замълчава. Не личи да се навива кой знае колко. Ако бе възможно, досега да са го сторили вече.
	Вили се присъединява към нас и ни разказва последните новини. Узнаваме, че Боркман все пак е починал от раната в белия дроб. Прихванал и скоротечна туберкулоза. Хенце се застрелял, като разбрал, че раната в гръбнака ще го прикове към инвалиден стол. Понятно е: той бе най-добрият ни футболист. Майер паднал убит през септември, Лихтенфелд — през юни. Лихтенфелд бе само два дни на фронта.
	Внезапно се втрещяваме. Пред нас се изпречва дребна хилава фигурка.
	— Вестерхолт, ти ли си? — невярващ пита Вили.
	— Аз я, мухоморка такава! — отговаря оня.
	Вили е слисан.
	— Мислех те за убит.
	— Още не съм — преспокойно отвръща Вестерхолт.
	— Но нали прочетох във вестника.
	— Ами сгрешили са — подхилва се дребосъкът.
	— На нищо вече не можеш да вярваш — клати глава Вили. — Мислех, че червеите отдавна са те изяли.
	— След теб, Вили — самодоволно отговаря Вестерхолт. — Първо ще дойде твоят ред. Рижите не живеят дълго.

	* * *

	Влизаме. Дворът, където в десет часа си ядяхме филиите, класните стаи с черните дъски и чиновете, коридорите с редиците закачалки за шапките — всичко това си е точно както преди, ала на нас ни изглежда сякаш от друг свят. Позната ни е само миризмата на сумрачните помещения, тя ни напомня за казармите, макар да не е толкова силна.
	Огромен, със стотици тръби, проблясва в аулата органът. Вдясно от него е групата на учителите. На директорската катедра са поставени две декоративни растения с листа сякаш от кожа. Отпред е окачен лавров венец с лента. Директорът е в редингот. Значи, ще има тържество.
	Скупчваме се един до друг. Никой няма желание да застане в първата редица. Единствен Вили непринудено се строява там. Главата му свети в полумрака на залата като червен фенер на публичен дом.
	Разглеждам групата на учителите. По-рано за нас те означаваха нещо повече от другите хора; не само защото ни бяха наставници, а и защото дълбоко в себе си вярвахме в тях, макар и да им се присмивахме. Днес за нас те са като куп старци, които добродушно презираме.
	Ето ги, стоят пред нас и отново се канят да ни поучават. На лицата им е изписана готовност да пожертвуват частица от достойнството си. Но на какво ли мотат да ни научат? Сега познаваме живота по-добре от тях, придобили сме други знания, сурови, кървави, жестоки и неумолими. Днес ние бихме могли да ги учим, ала кой ти иска това! Ако сега последва ненадейна атака върху аулата, те ще се разскачат като зайци, страхливо и безпомощно, докато никой от нас няма да загуби самообладание. Спокойно и решително веднага ще сторим най-уместното, тоест ще ги затворим, за да не ни пречат, и ще пристъпим към отбрана.

	* * *

	Директорът се покашля и започва словото си. Думите изскачат от устата му обли и гладки, той е превъзходен оратор, няма как да не го признаем. Говори за героичната борба на войските ни, за битки, за победи, за храброст. Но въпреки всички красиви фрази, а може би тъкмо заради тях усещам как нещо ме пробожда. Нещата не бяха толкова гладки и обли. Споглеждаме се с Лудвиг, после с Алберт, Валдорф, Вестерхолт, Вайнерсман; на никого речта не му е по вкуса.
	Директорът се вдъхновява от собствените си приказки. В момента възхвалява героизма не само на фронта, а и по-незабележимия героизъм в тила.
	— И ние тук, в родината, изпълнявахме всецяло дълга си, подлагахме се на лишения и гладувахме за нашите войници, страхувахме се и треперехме, тежки времена бяха, и често ни бе едва ли не по-трудно да издържим отколкото на нашите смели фронтоваци…
	— Ха така! — обажда се Вестерхолт.
	Надига се ропот. Старият ни поглежда накриво и продължава:
	— И все пак тези две неща естествено не могат да се съпоставят. Вие безстрашно гледахте челичения лик на смъртта и изпълнихте великия си дълг и макар крайната победа да не бе отредена на нашето оръжие, нека сега още по-силно се сплотим с гореща обич около страдалото ни отечество, нека възстановим разрушеното, напук на всички враждебни сили, в духа на нашия първоучител Гьоте, който от глъбините на столетията строго призовава смутното ни време: „Напук на враг неумолим ний трябва да се съхраним!“
	Гласът на стария спада с една терца. Сега той звучи, сякаш е обгърнат в траурен креп и миросан. Трепет минава през черната дружинка на учителите. На лицата им се четат вглъбеност и сериозност.
	— Специално ще възпоменем падналите във войната възпитаници на нашето учебно заведение, които доблестно побързаха към фронта, за да защитят родината, и останаха на полето на честта. Двадесет и един от другарите ви не са вече между нас, двадесет и един воини загинаха със смъртта на славните, двадесет и един герои почиват в чужда земя, далеч от звъна на оръжията, и спят вечния си сън под зелената морава…
	В този миг се разнася отривист, гръмлив смях. Не приятно изненадан, директорът млъква. Смее се Вили, който е застанал отпред досущ масивен гардероб. Лицето му е червено като пуяк, толкова е разярен.
	— Зелена морава… зелена морава — заеква той. — Вечен сън, а? В калта на ямите лежат те, простреляни, разкъсани, затънали в блатата. Зелена морава! Тук да не сме в час по пеене! — Вили размахва ръце като вятърна мелница в буря. — Геройска смърт! Как си я представяте вие! Искате ли да узнаете как умря малкият Хойер? Цял ден лежа на телената мрежа и крещя, а червата му висяха от корема като макарони. След това парче от снаряд му откъсна пръстите на едната ръка, два часа по-късно и част от крака, а той все още бе жив и с другата ръка се мъчеше да си натъпче червата в корема и свърши чак вечерта. Когато през нощта се добрахме до него, беше надупчен като решето. Разкажете на майка му как е умрял, ако ви стиска!
	Директорът е пребледнял. Двоуми се дали да въдвори дисциплина, или да ни умири с добро. Обаче не успява да стори нито едното, нито другото.
	— Господин директор — подхваща Алберт троснато. — Тук сме не за да чуем от вас, че добре сме си свършили работата, но въпреки това за жалост не сме победили. Майната му на това!
	Директорът трепва, а с него и цялото преподавателско тяло, аулата се разлюлява, органът се тресе.
	— Принуден съм да помоля поне изразите… — подема той възмутен.
	— Майната му, майната му и още веднъж майната му! — повтаря Алберт. — Години наред това ни беше всяка трета дума, разберете го най-сетне! Когато на фронта положението ни беше толкова окаяно, че отдавна бяхме забравили всичките ви глупости, стисвахме зъби, казвахме „майната му“ и всичко си идваше на мястото. Изглежда, вие дори и не подозирате какво е станало! Тук са дошли не послушни възпитаници, нито добрички момченца, тук са дошли войници!
	— Но, господа! — възкликва едва ли не умолително старият. — Недоразумение, неприятно недоразумение…
	Не успява да довърши. Прекъсва го Хелмут Райнерсман, който на Изер измъкна ранения си брат изпод ураганен огън, но докато го довлече до превързочния пункт, брат му умря.
	— Те загинаха — диво се провикна той, — загинаха не за да се държат речи за тях! Те са наши другари и точка! Не желаем да се дрънка за тях!
	Настава невъобразима бъркотия. Директорът стърчи ужасен и напълно безпомощен. Учителското тяло прилича на ято подплашени кокошки. Само двама учители запазват спокойствие. Те са били на фронта.
	Старият се опитва да ни укроти на всяка цена. Твърде много сме, а застаналият пред него Вили реве като слон. Пък и кой знае какво още може да се очаква от тия подивели типове, току-виж в следващата минута извадили и ръчни гранати от джобовете си. Той размахва ръце както архангел крилата си, обаче никой не го слуша. Но отведнъж данданията стихва. Отпред е излязъл Лудвиг Брайер. Настъпва тишина.
	— Господин директор — казва Лудвиг със звънливия си глас, — вие сте видели войната през вашия поглед. С развети знамена, с въодушевление и маршова музика. Но сте я видели само до гарата, от която тръгнахме. Не желаем да ви упрекваме за това. Всички ние мислехме също като вас. Ала през това време опознахме и другата страна. Пред нея патосът от 1914-а скоро се разпадна на прах. Въпреки това издържахме, понеже ни сплотяваше нещо по-силно, нещо, възникнало на фронта, една отговорност, за която вие не знаете и за която не може да се говори.
	Лудвиг поглежда за миг пред себе си. Сетне си потърква челото и продължава:
	— Ние не ви искаме сметка, това би било безразсъдно. Обаче искаме да не ни налагате как да мислим за тези неща. Потеглихме въодушевени, с думата „отечество“ на уста, а се върнахме без шум, но с понятието „отечество“ в сърцата си. Ето защо сега ви молим да замълчите. Оставете големите думи. Те не ни прилягат вече. Не прилягат и на убитите ни другари. Ние ги гледахме как умират. Споменът за това е толкова близък, че ни е непоносимо, когато за тях се говори така, както го вършите вие. Те загинаха за нещо по-голямо от такива речи.
	Настъпила е пълна тишина. Директорът кърши ръце.
	— Но, Брайер — продумва той едва-едва, — та аз… аз не исках да кажа това.
	Лудвиг мълчи.
	Подир някое време директорът продължава:
	— Тогава сами кажете какво желаете.
	Споглеждаме се. Какво желаем ли? Да, ако беше толкова просто да се предаде с едно изречение. Силно, но неясно чувство клокочи в нас… но как да го изразим с думи? Може би по-късно ще дойдат и думите!

	* * *

	Но ето че след миг мълчание Вестерхолт си пробива път и се изтъпанчва пред директора.
	— Да поговорим за практическата страна — казва той. — Това сега е най-належащото. Как си я представяте тая работа? Тук стоят седемдесет войници, които отново трябва да се върнат на ученическата скамейка. Отсега ви казвам: Почти нищо не си спомняме от вашия учебен материал, пък нямаме и желание да останем задълго тук.
	Директорът се овладява. Обяснява, че за тези неща все още нямал указания отгоре. Ето защо временно трябвало да се върнем в класовете, от които сме излезли. А по-нататък щял да види какво може да се направи.
	Отговарят му ропот и смях.
	— Та вие сам не вярвате — казва ядосано Вили, — че ще седнем на един чин с децата, които не са били войници, и послушно ще вдигаме ръка, когато знаем нещо. Ще си останем заедно.
	Едва сега истински осъзнаваме колко смешно е всичко тук. Години наред ни позволяваха да стреляме, да пронизваме с щикове и да убиваме, а сега се оказва важно дали сме тръгнали на война от втори или от трети клас. Едни от нас можеха да решават задачи с две неизвестни, а други — само с едно. Това са разликите, които са решаващи тук. Директорът обещава да подаде молба за издействуване на извънредни курсова за войниците.
	— Няма за кога да чакаме — казва лаконично Алберт Троске. — По-добре сами да се заемем с това.
	Директорът не отговаря; мълчаливо се запътва към вратата. Учителите го следват. Ние също затрополяваме към изхода. Ала преди това Вили, за когото всичко приключи твърде мирно и кротко, взема двете саксии от катедрата и ги джасва в пода.
	— И без друго никога не съм понасял този зарзават — казва сърдито той. Лавровия венец нахлузва на главата на Вестерхолт. — Свари си супа от него.

	* * *

	Пурите и цигарите димят. Събрали сме се заедно с фронтоваците от гимназията и се съвещаваме. Над сто войници, осемнайсет лейтенанти, трийсет фелдфебели и подофицери.
	Вестерхолт е донесъл стария училищен правилник и чете извадки от него. Четенето върви бавно, защото след всеки пасаж избухва смях. Не можем да си представим, че навремето сме му се подчинявали.
	Вестерхолт се майтапи най-вече с това, че преди войната без разрешение на класния не ни позволяваха да излизаме след седем вечерта. Обаче Вили го обуздава.
	— Я мирувай, Алвин! — подвиква му той. — Че ти изложи класния си повече от нас. Обявяват те за загинал, трогнатият директор ти дръпва възпоменателно слово, величае те като герой и образцов ученик, а след всичко имаш наглостта да се върнеш жив! Старият хубавичко се притесни. Сега ще трябва да си взема назад всичките похвали, с които те е удостоил като покойник — защото по алгебра и свободно съчинение положително не си по-добър отпреди.

	* * *

	Избираме ученически съвет, понеже учителите може и да ги бива да ни налеят в главите едно-друго за изпита, но да ни управляват няма да позволим. От нашите избираме Лудвиг Брайер, Хелмут Райнерсман и Алберт Троске, а от гимназистите — Георг Рае и Карл Брьогер. После определяме трима представители, които утре ще трябва да идат в местния отдел и в министерството, за да прокарат исканията ни за срока на обучение и за изпита. За тая работа подбираме Вили, Вестерхолт и Алберт. Лудвиг не може да пътува, тъй като не е напълно оздравял. Тримата получават войнишки удостоверения и безплатни билети, от които имаме в запас цели кочани. Лейтенанти и войнишки депутати, за да ги подпишат, също има достатъчно.
	Хелмут Райнерсман придава на цялата история и подходящ външен вид. Той кара Вили да остави в къщи новата куртка, която докопа в склада, и за пътуването да облече закърпена, надупчена от снаряди куртка.
	— От къде на къде? — пита поразеният Вили.
	— На канцеларските плъхове това им въздействува по-силно от сто довода — обяснява Хелмут.
	Вили се дърпа, понеже се гордее с куртката си и иска да се поперчи с нея из кафенетата на големия град.
	— Като му тресна на инспектора с юмрук по масата, пак така ще му подействува — възразява той.
	Обаче Хелмут не ще и да чуе.
	— Не можем да правим всичко на пух и прах, Вили — казва той. — Тия хора са ни необходими, няма как. Ако с кърпена куртка треснеш с юмрук по масата, ще постигнеш много повече отколкото с новата. Такива са тия типове, повярвай ми.
	Вили отстъпва. Хелмут се обръща към Алвин Вестерхолт и го оглежда. Вижда му се не дотам представителен, затова му забожда ордена на Лудвиг Брайер.
	— Така ще си по-убедителен пред тайния съветник — додава Хелмут.
	Алберт няма нужда от това. На гърдите му висят достатъчно дрънкулки. Ето че и тримата са екипирани както се полага. Хелмут оглежда творението си.
	— Блестящо — казва той. — А сега напред! Покажете на тия оядени свине какво значи истинският фронтовак.
	— Можеш да разчиташ на нас — заявява Вили, който междувременно се е окопитил.

	* * *

	Пурите и лулите димят. В нас клокочат хаотични желания, мисли и страсти. Бог знае какво ще излезе от тях. Сто млади войници, осемнайсет лейтенанти, трийсет фелдфебели и подофицери седят тук и искат да започнат нов живот. Всеки от тях може да преведе под огъня цяла рота през най-тежкия терен и с най-малки загуби; всеки от тях без миг колебание ще действува правилно, ако през нощта в неговата траншея се разнесе ревът: „Идат!“; всеки от тях е закален в безчет безжалостни дни; всеки от тях е съвършен войник, ни повече, ни по-малко.
	Но за мирното време? Годни ли сме за него? Дали изобщо ни бива за нещо друго, освен да бъдем войници?



	Трета част

	I

	Идвам от гарата, дошъл съм да навестя Адолф Бетке. Къщата разпознавам веднага; толкова пъти ми я е описвал на фронта. Градина с овошки. Не всички ябълки са обрани. Доста плодове се търкалят в тревата под дърветата. На полянката пред вратата се издига огромен кестен. Цялата земя под него, а също каменната маса и пейката са осеяни с ръждивокафяви листа. Сред тях червеникавобели се открояват разпуканите бодливи кори и блестящо кафявите кестени, изпаднали от тях. Вдигам няколко и разглеждам лъскавата, прорязана от жилки махагонова черупка с по-светлото петно на ядката. Колко е чудно, че съществуват такива неща — мисля си и се озъртам, — че всичко това още го има: тези пъстроцветни дървета, забулените в синкава омара гори — гори, а не раздробени от снаряди пънове; този ветрец над полята без барутен дим и воня на газ, тази разорана, тучно проблясваща земя с нейната силна миризма, конете, впрегнати в плугове, не в муниционни колони, а подире им — без пушки, върнали се у дома орачи, орачи във войнишки униформи.
	Слънцето оттатък горичката е притулено зад облаци, но сноповете сребристи лъчи се стрелкат през тях, шарените хвърчила на децата се реят високо в небето, дробовете се пълнят с прохлада, въздухът трепти при всяко вдишване и издишване, няма вече оръдия, няма мини, раницата не стяга гърдите, поясокът не притиска стомаха — изчезнало е мъчителното чувство за бдителност и дебнене в тила, няма ги прибежките, които всеки момент могат да се превърнат в залягане, чакане, в ужас и смърт — крача волен и изправен, с безгрижно разкършени плещи и усещам силата на този миг: жив съм и отивам да навестя моя другар Адолф.

	* * *

	Входната врата е полуотворена. Вдясно е кухнята. Почуквам. Никой не отговаря. Високо казвам „добър ден“. Нищо не помръдва. Продължавам по пруста и отварям друга врата. Някой седи сам на масата, ето че вдига очи, занемарен, в стара униформа, с вял поглед: Бетке.
	— Адолф! — възкликвам зарадван. — Не ме ли чу? Май беше заспал, а? — Без да промени положението си, той ми подава ръка. — Прииска ми се да те навестя, Адолф.
	— Хубаво си направил, Ернст — казва мрачно Бетке.
	— Случило ли се е нещо, Адолф? — питам озадачен.
	— Ех, остави, Ернст…
	Присядам до него.
	— Адолф, братче, но какво ти е?
	Той махва с ръка.
	— Нищо, Ернст, остави. Знаеш ли, добре, че дойде. — Адолф става. — Инак направо да полудееш, все сам…
	Озъртам се. Жена му никъде не се вижда. Той мълчи известно време, сетне повтаря:
	— Добре, че дойде.
	После измъква ракия и цигари. Пием житна ракия от дебели чаши, оцветени отдолу в розово. Зад прозореца се виждат градината и пътеката с овошките. Духа вятър. Градинската врата се хлопа. От ъгъла бие стоящ часовник с топузи, боядисан с тъмен байц.
	— Наздраве, Адолф.
	— Наздраве, Ернст.
	През стаята се прокрадва котка. Скача на шевната машина и замърква. След някое време Адолф подема:
	— Идват тук и приказват родителите ми, тъстът и тъщата, пък нито те ме разбират, нито аз тях. Все едно вече не сме същите хора. — Той си подпира главата с ръце. — Ти ме разбираш, Ернст, и аз — теб, а с ония сякаш ме разделя стена.
	Накрая узнавам всичко.
	Бетке се връща у дома. С раницата на гърба, с торба първокачествени продукти, кафе, шоколад, дори коприна за цяла рокля.
	Иска да влезе съвсем тихо, за да изненада жена си, но кучето заджавка като лудо и едва не събаря колибата. И тогава не го сдържа повече, хуква по пътеката между ябълките — ето ги неговата пътека, неговите дървета, неговата къща, неговата жена, сърцето му бие като ковашки чук, стигнало е чак до гърлото, той разтваря вратата, дълбоко си поема дъх, влиза…
	— Мари…
	Съзира я, погледът му мигом я обгръща, залива го вълна — полумракът, родният дом, тиктакащият часовник, жена му — понечва да се спусне към нея. Но тя отстъпва назад и се вторачва в него като в сянка. Той все още нищо не проумява.
	— Толкоз ли се изплаши? — пита той засмян.
	— Да — продумва тя боязливо.
	— Ще ти мине, Мари — отговаря той разтреперан от вълнение. Сега, когато е вече в стаята, целият се тресе. Толкова време е изтекло.
	— Не знаех, че ще си дойдеш тъй скоро, Адолф — казва жена му. Тя се е отдръпнала до долапа и го гледа с широко отворени очи.
	Нещо студено го връхлита за миг и му изтръгва въздуха от гърдите.
	— Мигар изобщо не се радваш? — пита той безпомощно.
	— А не, Адолф, радвам се…
	— Да не се е случило нещо? — продължава той, все още с багажа в ръце.
	И ето че тя се разплаква захлупила глава на масата: защо да не научи веднага, нали хората ще му кажат, имала нещо с друг, и тя не знае как станало, изобщо не искала и през цялото време си мислела само за него, а сега, ако ще, да я претрепе.
	Адолф стои, стои и най-накрая забелязва, че още е с раница на гърба. Сваля я, вади нещата, трепери, в главата му се върти една-едничка мисъл: Не може да бъде, не може да бъде! — и продължава да вади, само и само да върши нещо, коприната шумоли в ръката му, протяга и я: „Ето, донесох ти това…“, а в главата му все се върти: Не може да бъде, не може…
	Безпомощно протяга червената коприна, още нищо не е стигнало до съзнанието му.
	А тя плаче и нищо не иска да чуе. Той сяда и се замисля, и изведнъж страшно огладнява. На масата има ябълки от градината, есенни ябълки, взема си и яде, защото трябва да върши нещо. Ала после ръцете му се отпускат и той проумява всичко. Бясна ярост закипява в него, иде му да строши нещо и хуква навън да потърси оня тип.

	* * *

	Не го открива. Тогава отива в кръчмата. Хората го поздравяват, но седят като на тръни, гледат встрани и внимават какво ще кажат, значи вече знаят. Наистина той си дава вид, че нищо не се е случило, но кой ще издържи така? Гаврътва ракията и си тръгва, когато някой го пита: „Беше ли си вече в къщи?“… И мълчание го изпраща на излизане от пивницата. Броди из селото, става късно. И отново застава пред къщата си. Какво да направи, влиза вътре. Лампата свети, на масата има кафе, на огнището — тиган с пържени картофи. Поваля го болезнено чувство: колко хубаво би било, ако всичко беше наред. На масата има дори бяла покривка. А така му е още по-тежко.
	Жена му е там и вече не плаче. Щом той сяда, налива му кафе и оставя картофите и салама на масата. Ала за себе си не слага чиния.
	Той я поглежда. Колко е бледа и слаба. И в гърдите му отново се надига безпаметна тъга. Повече нищо не иска да знае, иска да се заключи и да легне, да се превърне в камък. Кафето вдига пара, той го отмества, тигана също. Жена му се изплашва. Знае какво ще последва.
	Адолф не става, не, не може да й стори лошо, само поклаща глава и казва:
	— Иди си, Мари.
	Тя не отвръща нито дума, намята си шала, още веднъж премества тигана пред него, изрича с плах глас: „Поне хапни, Адолф…“ и си тръгва. Отива си, отива си с леки стъпки, безшумно, вратата се затваря, навън изджавква кучето, вятърът фучи зад прозорците. Бетке остава сам.
	А сетне идва нощта.
	Няколко дни в самота у дома могат да подлудят човек, дошъл от окопите.
	Адолф се опитва да спипа оня тип, за да го смаже от бой, но той навреме се е усетил и е офейкал. Адолф го дебне и го търси навред, обаче не може да му открие следите и това съвсем го съкрушава.
	После се появяват тъстът и тъщата и го увещават да размисли, жена му отдавна се била вразумила, четири години в самота също не било дреболия, оня тип бил виновен, а през войната ставали какви ли не неща…
	— Какво да правя, Ернст? — Адолф вдига поглед.
	— Дявол да го вземе — казвам. — Ама че гадост!
	— Затова ли се върнахме в къщи, Ернст!
	Наливам и пием. Пурите на Адолф са се свършили и тъй като той не иска да иде в кръчмата, отивам аз. Адолф е страстен пушач, по-леко ще му е, ако има пури. Затова вземам цяла кутия „Валдфриден“ — дебели кафяви пури, които си отговарят на името*. Направени са от чиста букова шума, но по-добре това, отколкото нищо.
	[* „Валдфриден“ означава на немски „горски покой“. — Б.р.]
	Когато се връщам, при Адолф има някого и веднага се досещам, че е жена му. Стои изправена, ала раменете й се огъват. Има нещо трогателно в тила на жените, нещо детинско и човек не може да им се разсърди сериозно. Естествено изключвам дебеланите с тлъсти вратове.
	Поздравявам я и свалям фуражка. Жената не отговаря. Пурите слагам пред Адолф, обаче той не си взема. Часовникът тиктака. Зад прозореца кръжат кестеновите листа, навремени някое прошумолява в стъклото и вятърът го залепя о него. Тогава петте му кафеникави землисти зъбци, събрани на едно стебло, сякаш ни заплашват отвън, досущ разперени пръсти на протегната граблива ръка — кафявата мъртва ръка на есента.
	Най-сетне Адолф помръдва и изрича с непознат за мен глас:
	— Е, хайде, иди си, Мари.
	Тя се надига послушно като ученичка, вперва очи пред себе си и си тръгва. Крехкият тил, слабичките рамене, как е възможно всичко това?
	— Ей тъй идва всеки ден и седи тук, нищо не казва, чака и все ме гледа — казва горестно Адолф.
	Жал ми е за него, но сега вече ми е жал и за жената.
	— Ела с мен в града, Адолф, няма смисъл да киснеш тук — предлагам му.
	Той не иска. Навън излайва кучето. Сега жената излиза през градинската врата, връща се при родителите си.
	— Иска ли да си дойде тук? — питам.
	Той кимва. Не разпитвам повече. Ще трябва да се справи сам.
	— Но защо не дойдеш с мен? — пробвам още веднъж.
	— Друг път, Ернст.
	— Поне си запали пура. — Тикам му кутията и изчаквам, докато си вземе една. После му подавам ръка. — Пак ще намина, Адолф.
	Той ме изпраща до вратнята. След няколко крачки се обръщам и му махам. Адолф все още стои до оградата, а зад него отново пада вечерният мрак, както преди време, когато слезе от влака и се раздели с нас. Трябваше да си остане с нас. Сега е сам и нещастен, ние не можем да му помогнем, колкото и да искаме. Ех, в окопите беше по-просто — само това, че сме живи, ни стигаше.



	II

	Лежа на канапето изтегнал крака, с глава на облегалката и със затворени очи. В просъница мислите ми странно се оплитат. Съзнанието се разлива между реалност и сън и умората като сянка пробягва през мозъка ми. Подире й от далечината долита неясна оръдейна пукотевица, тихо свистят снаряди и се приближава металното дрънчене на гонга, известяващ за газова атака. Ала додето напипам маската си, мракът беззвучно се отдръпва, а земята, о която съм се прилепил, се стапя от топло, светло чувство и отново се превръща в плюшената тапицерия на канапето, притискам бузата си към нея и смътно, но дълбоко усещам: у дома съм — а сигналът за приближаващия газ се разтваря в приглушеното тракане на съдовете, които майка ми предпазливо слага на масата.
	Но ето че мракът наново се стрелва към мен, а с него и тътнежът на артилерията. Отдалеко, сякаш през гори и морета, дочувам думи, които капят в съзнанието ми, едва постепенно придобиват смисъл и проникват в него.
	— Саламът е от чичо Карл — казва майка ми сред едва доловимия грохот на оръдията.
	Думите ме застигат точно на ръба на ямата, в която се хлъзвам. Заедно с тях покрай мен се стрелва сито, самоуверено лице.
	— А, той ли — казвам ядосано, а гласът ми звучи така, сякаш устата ми е пълна с памук, и умората все така бушува край мен. — Тоя… тъп гадняр…
	После падам, падам, падам, а сенките нахлуват и ме заливат с безкрайните си талази, все по-тъмни и по-тъмни…
	Обаче не заспивам. Липсва нещо, което по-рано го имаше — равномерният тих металически звън. Полека-лека се опомням и отварям очи. До канапето стои майка ми с пребледняло, ужасено лице и се взира в мен.
	— Но какво ти е? — възкликвам уплашено и скачам. — Да не си болна?
	Тя махва с ръка.
	— Не, не… Но как можеш да говориш такива неща…
	Замислям се. Какво ли толкова съм казал? А да, нещо за чичо Карл…
	— Е, майко, не бъди толкова чувствителна — засмивам се облекчен. — Чичо Карл си е черноборсаджия, сама знаеш.
	— Но аз изобщо нямах предвид това — отговаря тихо тя. — Как можеш да употребяваш такива изрази…
	Отведнъж се сещам какво съм казал в просъница. Досрамява ме, че се случи тъкмо пред майка ми.
	— Просто ми се изплъзна от устата — оправдавам се аз. — Първо наистина ще трябва да свикна, че не съм на фронта. Там цареше груб тон; майко. Груб, обаче сърдечен.
	Приглаждам си косата и закопчавам куртката. Сетне потърсвам цигари. Забелязвам, че майка не откъсва очи от мен и ръцете й треперят.
	Изненадан се спирам.
	— Но майко — казвам учуден и я прегръщам през рамо, — ей богу, това не е чак толкова лошо. Войниците са си такива.
	— Да, да, зная — отвръща тя. — Но ти… И ти…
	Засмивам се. Естествено, че и аз, иде ми да извикам, ала внезапно замлъквам и свалям ръка от рамото й, тъй като ме поразява неочаквана мисъл. Сядам на канапето, за да се съвзема.
	Пред мен стои старица с тревожно, угрижено лице. Скръстила е ръце, уморени, похабени ръце с омекнала, сбръчкана кожа, по която изпъкват синкавите вени; ръце, които са станали такива заради мен. Преди не забелязвах това, изобщо преди много неща не забелязвах, понеже бях твърде млад. Ала сега проумявам защо за тази слабичка изнурена жена съм по-различен от всички войници по света: аз съм нейното дете.
	За нея винаги съм бил такъв, дори като войник. Във войната тя е виждала само глутница опасни зверове, които искат да погубят живота на застрашената й рожба. Но нито за миг не й е хрумвало, че тази застрашена рожба е била не по-малко опасен звяр за рожбите на други майки.
	Свеждам очи от нейните към моите ръце. С тях през май 1917-а пронизах един французин. Кръвта му, противно гореща, се стичаше по пръстите ми, а аз, обезумял от страх и ярост, нанасях удар след удар. След това повърнах и цялата нощ плаках. Едва призори Адолф Бетке успя да ме утеши; тъкмо бях навършил осемнайсет и това бе първата атака, в която участвувах.
	Бавно обръщам ръцете си с дланите нагоре. При големия опит за пробив в началото на юли с тях застрелях трима. Цял ден висяха на теленото заграждение. Отпуснатите им ръце се люшкаха от взривната вълна на избухващите снаряди и сякаш ту се заканваха, ту умоляваха за помощ. А веднъж хвърлих ръчна граната на двайсет метра, която откъсна краката на английски капитан. Изкрещя ужасно, протегна нагоре главата си със зинала уста, подпря се на ръце, изправил торса си като тюлен, но после кръвта му бързо изтече и той свърши.
	А сега седя пред майка си и тя едва не плаче, защото умът й не побира, че съм загрубял дотолкова, та употребявам неприлични изрази.
	— Ернст — продумва тихо тя, — отдавна се канех да ти кажа: много си се променил. Станал си тъй неспокоен.
	Да, мисля си горчиво, променил съм се. Но какво знаеш за мен, майко? Останал е само спомен, нищо друго освен спомен за мечтателното тихо момче отпреди. Никога, никога не бива да научиш нищо за последните години, никога не бива да подразбереш каква е била действителността и в какво съм се превърнал. И стотна част от него би ти разбила сърцето, на теб, дето се разтреперваш и се засрамваш от една-едничка дума, понеже тя вече разклаща представата ти за мен.
	— Всичко ще се оправи — изричам доста безпомощно и се мъча да се самоуспокоя.
	Майка присяда до мен и погалва ръцете ми. Аз ги отдръпвам и тя ме поглежда кахърно.
	— Понякога си ми съвсем чужд, Ернст, тогава лицето ти ми е съвършено непознато.
	— Първо ще трябва да свикна — казвам. — Все още се чувствувам тук като на гости…
	В стаята пада здрач. Кучето влиза от коридора и ляга на пода пред краката ми. Очите му проблясват, когато вдига поглед към мен. И то е неспокойно, все още не е свикнало.
	Майка ми се обляга назад.
	— Нали се върна, Ернст…
	— Да, това е главното — казвам и се изправям.
	Тя остава в ъгъла си, дребна фигурка в здрача, а аз странно разнежен усещам, че ролите внезапно са се сменили. Сега тя е детето.
	Обичам я, ах, не съм я обичал по-силно от този миг, в който осъзнавам: никога не ще мога да се върна при нея и да бъда с нея, да й кажа всичко и може би да се успокоя. Не я ли загубих? Отведнъж чувствувам колко чужд съм тук и самотен.
	Тя е притворила очи.
	— Ще се облека и ще поизляза — прошепвам, за да не наруша покоя й.
	Майка ми кимва.
	— Да, момчето ми — казва тя и след малко тихо добавя: — Доброто ми момче.
	Сякаш нещо ме пробожда. Внимателно затварям вратата.


	III

	Ливадите са мокри, а от пътеките изтичат бълбукащи вади. В джоба на шинела си нося стъклено бурканче и вървя покрай канала с тополите. Като малък ловях тук риба и пеперуди, лежах под дърветата и си мечтаех.
	Напролет бреговете на канала натежаваха от жабешки яйца и водорасли. Светлозелени храсталаци от водна чума се полюшваха в малките бистри вълни, дългокраки водомерки криволичеха между стеблата на тръсната, а в слънчеви дни ята от риби бодливки хвърляха бързите си тесни сенки върху изпъстрения със златисти петна пясък на дъното.
	Студено и влажно е. В дълга редица покрай канала са строени тополите. Клоните им са голи, ала в тях се е вплела лека синкава мъглявина. Един ден те пак ще се раззеленят и ще зашумят, а слънцето, топло и блажено, пак ще се издигне над това кътче земя, побрало в себе си толкова юношески спомени.
	Вървя по крайбрежния насип. Долу се стрелват няколко рибки. Сега вече не мога да се сдържа. Там, където каналът се стеснява дотолкова, че да застана над него разкрачен, се навеждам и дебна, докато загреба в шепата си две бодливки. Изсипвам ги в буркана и ги разглеждам.
	Те се мятат насам-натам, изящни и съвършени с трите си бодилчета на гърба, с грациозните кафяви телца и трепкащите гръдни перки. Водата е прозрачна като кристал. Отблясъците на стъклото се оглеждат в нея. И отведнъж дъхът ми секва, тъй силно чувствувам красотата на тази вода в буркана със светлините и отблясъците.
	Внимателно го вземам в ръка и продължавам пътя си, държа го предпазливо и от време на време с разтуптяно сърце поглеждам вътре, сякаш в него съм уловил юношеството си и сега го нося у дома. Клякам край вировете, в които плуват дебели пластове жабуняк, и наблюдавам как мраморносините дъждовници, досущ малки фугаси, се поклащат и вдигат главички, за да си поемат въздух. Личинки на ручейници едва-едва пъплят по тинята, бръмбар-плавач лениво гребе току над дъното, а изпод загнил коренак ме поглеждат учудените очи на неподвижна блатна жаба. Наблюдавам този свят със съзнанието, че в него се съдържа повече, отколкото може да се види — в него са споменът, копнежът и щастието на миналото.
	Предпазливо вдигам буркана и продължавам, диря нещо, надявам се на нещо. Вятърът духа, а планините на хоризонта се синеят.
	Ала внезапно ме пронизва див ужас. Залегни, залегни, прикрий се, виждаш се от всички страни!… Сгърчвам се от безумен страх, разпервам ръце, втурвам се напред, за да се спотая зад едно дърво, треперя, пъхтя, сетне си поемам дъх… Мина ми… Плахо се озъртам: никой не ме е видял. Минава време, докато се успокоя. После се навеждам за буркана, който съм изпуснал. Водата се е разляла, но рибките още шават. Надвесвам се над канала и наливам прясна вода.
	Бавно продължавам пътя си, унесен в мисли. Гората наближава. Котка прекосява пътеката. Железопътният насип прорязва полята чак до дъбравата. Тук могат да се построят блиндажи, мисля си, достатъчно дълбоки и с бетонни покрития, а отляво да се прекара линията на окопите със сапи и секретни постове, пък отсреща — няколко картечници, не, само две, останалите — при дъбравата, така почти целият терен ще е под кръстосан огън… Тополите ще трябва да се отсекат, за да не маркират целта за вражеската артилерия… А отзад на хълма някоя друга минохвъргачка — и ела, че ми трябваш…
	Изсвирва влак. Вдигам поглед. Но какво правя аз? Дойдох тук да се срещна отново с природата на моето юношество, а ето че прекарвам през нея окопи. Навик, мисля си, ние вече не виждаме природа, а само терен — терен за атака и отбрана… Старата мелница на възвишението не е мелница, а опорен пункт… Гората не е гора, а артилерийско прикритие… Все това ми се върти в главата.
	Отърсвам се от тия мисли и се опитвам да си припомня миналото. Но не ми се удава. Пък и радостта ми се е изпарила заедно с желанието за разходка. Поемам обратно.
	Отдалеч зървам самотна фигура, която идва насреща ми. Георг Рае.
	— Ти какво правиш тук? — пита той удивен.
	— А ти?
	— Нищо — казва Георг.
	— И аз нищо — отговарям.
	— А тоя буркан? — пита той и ме поглежда с лек присмех. Изчервявам се. — Няма защо да се срамуваш — продължава Георг. — Май ти се е приискало да половиш риба, а?
	Кимвам.
	— Е, и? — пита той.
	Клатя глава.
	— Да, тия неща не стават с униформа — казва замислено Георг.
	Присядаме на камара трупи и запушваме. Рае си сваля фуражката.
	— Помниш ли как тук си разменяхме пощенски марки?
	— Да, помня. — От слънцето трупите на сечището силно миришеха на смола и катран, листата на тополите трепкаха, ветрецът довяваше прохлада от водата… — Всичко помня… Как търсехме дървесни жаби, как четяхме книги, как разговаряхме за бъдещето и за живота, който ни очакваше отвъд синия хоризонт, примамлив като приглушена музика.
	— Пък се получи друго, а, Ернст? — казва Рае и по лицето му плъзва усмивката, присъща на всички ни: някак горчива и уморена. — На фронта и рибите ги ловяхме другояче. Ръчна граната във водата и веднага изплуват на повърхността с пръснати хриле и бели кореми. По-практично беше.
	— Георг, защо се получава така, че се мотаем и не знаем с какво да се захванем?
	— Нещо липсва, нали, Ернст?
	Кимвам. Той ме почуква с пръст по гърдите.
	— Ето какво ще ти кажа. И аз съм размишлявал за това. Всичко тук — Георг посочва ливадите пред вас — означаваше живот, — той разцъфтяваше, а ние растяхме заедно с него. А онова зад нас — той показва с глава далечината — означаваше смърт, то умря и донякъде унищожи и нас. — Георг отново се усмихва. — Имаме нужда от малък ремонт, момчето ми.
	— Може би щеше да е по-добре, ако беше лято — продумвам. — Лете всичко е по-лесно.
	— Не е там работата — отговаря той и издухва дима. — Според мен причината е друга.
	— Но каква? — питам аз.
	Той свива рамене и става.
	— Да си вървим, Ернст. Да ти кажа ли какво съм намислил? — Георг се навежда към мен. — По всяка вероятност ще се върна в армията.
	— Ти си мръднал — казвам поразен.
	— Съвсем не — отвръща той и за миг става много сериозен. — Може би съм само последователен.
	Спирам се.
	— Но, Георг, братче…
	Той продължава напред.
	— Нали се върнах няколко седмици преди теб — казва той и заговорва за друго.
	Щом се показват първите къщи, изливам водата с бодливките в канала. Рибките мигом изчезват размахали опашки. Буркана оставям на брега.

	* * *

	Сбогувам се с Георг. Той бавно поема по улицата. Спирам пред нашата къща и се заглеждам подире му. Думите му странно ме разтревожиха. Нещо неопределено се прокрадва от всички страни към мен, посегнех ли да го уловя, се отдръпва, тръгна ли към него, се разпада, ала после наново пропълзява след мен и ме дебне.
	Небето тегне като оловно над ниския шубрак на Луизенплац, дърветата са голи, отворен прозорец се блъска от вятъра, а в обрулените бъзови храсти на градинките, влажен и безутешен, се спотайва здрачът.
	Погледът ми плъзва по всичко това и отведнъж ми се струва, че днес го виждам за пръв път. Внезапно то ми става толкова далечно, че почти не мога да го позная. Нима тази мокра, мръсна трева пред мен наистина е побрала в себе си годините на моето детство, споменът за които е тъй крилат и лъчезарен? Нима този пуст делничен площад с фабриката отсреща действително е тихото кътче земя, което наричахме родина и което единствено сред морето от ужаси на фронта означаваше за нас надежда и спасение от удавяне? Не бе ли по-различна сивата улица с грозни къщи, чийто образ в оскъдните паузи между смърт и смърт се въздигаше над ямите като необуздан и печален блян? Не беше ли тя много по-широка и оживена в мислите ми? Нима всичко вече не е същото, нима кръвта ме е лъгала, споменът ме е мамил?
	Тръпки ме побиват. Всичко е различно, без да се е променило. Все още върви часовникът върху фабричната кула на Нойбауер и отброява часовете както навремето, когато се взирахме в циферблата, за да уловим движението на стрелките. Все още си седи арапът с гипсовата лула в съседния дюкян за тютюн, от който Георг Рае ни купи първите цигари. Все още в отсрещния колониал висят фотографиите, рекламиращи сапун на прах, чиито очи в слънчево време двамата с Карл Фогт изгаряхме със стъкла от часовници. Крадешком надниквам във витрината, обгорените места още личат. Но между онези дни и сега се е настанила войната, а Карл Фогт отдавна загина при Кемел.
	Недоумявам защо стоя тук и не усещам същото както навремето в ямите и бараките. Къде са изчезнали изобилието, трепетът, светлината, блясъкът, неизразимото? Нима споменът ми е бил по-жив от действителността? Дали той не се е превърнал в действителност, а тя се е отдръпвала и спаружвала, докато от нея не е останало нищо друго освен гол скелет, на който някога са се развявали пъстроцветни знамена? Нима споменът се е откъснал от действителността и сега витае над нея като печален облак? Нима годините на фронта са изгорили моста към миналото?
	Въпроси, въпроси… А отговор няма.


	IV

	Училищната наредба за фронтоваците пристигна. Нашите представители постигнаха желаното: съкратено обучение, специални курсове за войниците и облекчение при изпита.
	Не беше лесно да наложим исканията си, въпреки че има революция; понеже целият този преврат е само леко вълнение на повърхността. Той не стига до глъбините. Каква полза, че някой друг висок пост се заема от друг човек? Всеки войник знае, че ротният командир може да има най-добри намерения, но ако подофицерите не го поддържат, е безсилен. Също така и най-напредничавият министър ще се провали, ако против него е реакционен блок от тайни съветници. А тайните съветници в Германия си останаха на постовете. Тия канцеларски наполеоновци са неизтребими.

	* * *

	Първият учебен час. Насядали сме по чиновете. Почти всички в униформи. Трима с дълги бради. Един семеен.
	На мястото си откривам драскулка с моето име, грижливо издълбана с джобно ножче и запълнена с мастило. Още си спомням как създадох това произведение в час по история, а ми се струва, че е било преди сто години — толкова странно е чувството, че отново съм тук. Така войната се превръща в минало и кръгът пак се затваря. Обаче ние вече сме извън него.
	Учителят ни по немски Холерман влиза и първо свършва най-необходимото: раздава ни вещите, останали тук. Види се, това отдавна е тежало на акуратната му даскалска душица. Отключва шкафа и изважда нещата: стативи за рисуване, чертожни дъски, но най-напред дебелите връзки от сини тетрадки — за съчинения, диктовки, класни работи. На катедрата, вляво от него, израства висока купчина. Извиква ни по име, ние се обаждаме и си получаваме тетрадките. Вили ни ги прехвърля така, че попивателните хвърчат.
	— Брайер!
	— Тук.
	— Бюкер!
	— Тук.
	— Детлефс!
	Мълчание.
	— Убит! — провиква се Вили.
	Детлефс, дребен, русокос, кривокрак, веднъж повтарял класа. Ефрейтор, паднал през 1917-а при Кемелберг. Тетрадката се премества от дясната страна на катедрата.
	— Диркер!
	— Тук.
	— Дирксман!
	— Убит.
	Дирксман, син на селянин, добър играч на скат, лош певец, паднал при Ипър. Тетрадката отива вдясно.
	— Егерс!
	— Още го няма! — вика Вили.
	Лудвиг допълва:
	— Прострелян в белия дроб, лежи в тиловия лазарет в Дортмунд, оттам ще го изпратят за три месеца в Липшпринге.
	— Фридрихс!
	— Тук.
	— Гизекке!
	— Безследно изчезнал.
	— Не е вярно — заявява Вестерхолт.
	— Но нали е обявен за безследно изчезнал — казва Рейнерсман.
	— Така е — отвръща Вестерхолт, — но от три седмици е в тукашната лудница. Лично го видях.
	— Геринг първи!
	— Убит.
	Геринг първи, отличникът на класа, пишеше стихове, даваше частни уроци, с парите от тях си купуваше книги. Паднал при Суасон заедно с брат си.
	— Геринг втори — само измърморва учителят и без да чака отговор, слага тетрадката при другите вдясно. — Пишеше наистина хубави съчинения — добавя той замислено и още веднъж прелиства тетрадката на Геринг първи.
	Доста тетрадки минават вдясно и след като всички са извикани по име, там се оказва дебела връзка нераздадени тетрадки. Гимназиалният учител Холерман я гледа нерешително. Чувството му за ред, изглежда, се бунтува, понеже не знае какво да ги прави. Най-накрая намира изход. Тетрадките могат да се изпратят на родителите на убитите.
	Обаче Вили не е съгласен с това.
	— Да, но какво да ги правя?
	— Оставете ги тук — казва Алберт.
	Холермаи е едва ли не възмутен.
	— В никакъв случай, това е недопустимо, Троске. Та тези тетрадки не са собственост на училището, не може току-така да ги оставя тук.
	— О, боже, ама че формалности! — простенва Вили и заравя ръка в косата си. — Дайте ни тетрадките, ние ще се погрижим за тях.
	Холерман още се колебае дали да ни ги даде.
	— Но… — подема боязливо той, защото това все пак е чужда собственост.
	— Да, да — казва Вили, — както желаете, най-акуратно облепени, с препоръчана поща, само се успокойте! Трябва да има ред, ако ще да боли. — После ни намига и с пръст си потупва челото.

	* * *

	След часа прелистваме тетрадките си: Последната тема, която сме разработили като съчинение, гласи: „Защо Германия трябва да спечели войната?“ Това е било в началото на 1916-а. Увод, шест аргумента, заключение. Точка четвърта: „По религиозни причини“ не съм я развил добре. С червено мастило в полето пише: „Несвързано и неубедително“. Но цялата работа от седем страници е оценена с пет минус, добър резултат, като се съпостави с фактите днес.
	Вили чете на глас съчинението си по естествена история: „Анемонията и нейният главен корен“. Захилен ни оглежда поред.
	— Това май го приключихме, а?
	— Ликвидирахме го! — провиква се Вестерхолт.
	Да, ликвидирахме го, ей богу! Всичко сме забравили, в тези думи се крие присъдата. Но онова, на което ни научиха Бетке и Козоле, няма да забравим.

	* * *

	Следобед Алберт и Лудвиг ме вземат от къщи. Ще идем да видим как е нашият другар Гизекке. По пъти срещаме Георг Рае. Присъединява се към нас, тъй като също познава Гизекке.
	Денят е ясен. От хълма, където е сградата, се открива просторен изглед към полята. Там, под надзора на униформени болногледачи работят на групи лудите, облечени в сини куртки на бели райета. От прозорец в дясното крило долита песен: „По слънчевия бряг на Зале…“ Сигурно е някой болен. Странно звучи текстът през железните решетки: „А облаците носят се натам…“
	Гизекке е настанен в голямо помещение с още неколцина болни. Като влизаме, един от тях крясва пронизително: „Прикрий се! Прикрий се!“ и се пъха под масата. Останалите не му обръщат внимание. Гизекке тутакси става да ни посрещне. Лицето му е слабо и жълто, а острата брадичка и щръкналите уши го правят много по-млад, отколкото изглеждаше по-рано. Само очите му са неспокойни и остарели. Докато се здрависваме с него, друг болен ни дърпа настрана.
	— Нещо ново навън? — пита той.
	— Не, нищо — отвръщам.
	— А фронтът? Превзехме ли най-сетне Вердюн?
	Споглеждаме се.
	— Но мирът отдавна настъпи — казва успокоително Алберт.
	Болният се закиска с неприятен вреслив смях.
	— Не давайте да ви изиграят! Ония чисто и просто искат да ви направят на будали и само ни дебнат да излезем! А после хоп, и хайде на фронта! — Сетне тайнствено добавя: — Мен няма да ме пипнат повече!
	Гизекке ни подава ръка. Ние сме смутени, понеже си мислехме, че той ще се премята като маймуна и ще беснее, ще прави гримаси или поне непрекъснато ще трепери както получилите тремор по уличните ъгли. Наместо това той изкривява уста в жалка усмивка и казва:
	— Май не очаквахте, а?
	— Та ти си напълно здрав — отвръщам. — Оплакваш ли се от нещо?
	Гизекке си поглажда челото с ръка.
	— От главоболие. Все едно имам обръч на тила. А и Фльори…
	По време на боевете при Фльори бил засипан, часове наред лежал с някакъв войник и една греда притискала лицето му о разпрания чак до хълбоците корем на другия. Главата на оня не била засипана, през цялото време крещял и всеки път вълна от кръв заливала лицето на Гизекке. Полека-лека червата взели да напират от корема на ранения и имало опасност да задушат Гизекке. Трябвало да ги тъпче обратно, за да си поема дъх, и колчем бръкнел в корема на другия чувал глухия му рев.
	Той разказва всичко съвсем гладко и последователно.
	— И всяка нощ това се повтаря, задушавам се, стаята се изпълва с хлъзгави бели змии и кръв.
	— Но след като знаеш, че само си внушаваш, не можеш ли да се пребориш със себе си? — пита Алберт.
	Гизекке клати глава.
	— Нищо не помага, дори да съм буден. Щом мръкне, се появяват. — Той потреперва. — У дома скочих през прозореца и си счупих крака. Тогава ме докараха тук.
	Гизекке помълчава известно време, после пита:
	— А вие какво правите? Държахте ли изпита?
	— Скоро — отговаря Лудвиг.
	— С мен май нищо няма да се получи — казва мрачно Гизекке. — Такъв като мен няма да го пуснат при децата.
	Болният, който преди малко извика: „Прикрий се!“, се промъква зад Алберт и го тупва по тила. Алберт се сепва, обаче тозчас се окопитва.
	— Годен за военна служба! — киска се мъжът. — Годен! — Той направо врещи от удоволствие, но изведнъж става сериозен и мълком се оттегля в един от ъглите.
	— Не може ли да пишете на майора? — обажда се Гизекке.
	— На кой майор? — питам удивен. Лудвиг ме сръгва. — И какво да му пишем? — добавям припряно.
	— Да ми разреши да се върна във Фльори — отговаря възбудено Гизекке. — Сега там сигурно е съвсем тихо, пък аз помня мястото, когато всичко хвърчеше във въздуха. През Мъртвешката клисура, покрай Студената земя ще стигна във Фльори, няма да чуя нито един изстрел и всичко ще ми мине. Тогава навярно ще се успокоя, нали? Вие как мислите?
	— И така ще ти мине — казва Лудвиг и слага ръка на рамото му. — Само трябва да си дадеш ясна сметка за всичко.
	Гизекке тъжно гледа пред себе си.
	— Все пак напишете на майора. Герхард Гизекке се казвам, с двойно „к“. — Очите му са втренчени и слепи. — Не може ли да ми донесете малко ябълково пюре? Тъй ми се е прияло ябълково пюре.
	Обещаваме му всичко, ала той вече нищо не чува, такова безразличие го е обзело отведнъж. Щом си тръгваме, става и отдава чест на Лудвиг. После с блуждаещи очи се свива на един стол.
	На прага още веднъж поглеждаме към него. Гизекке скача, сякаш се е събудил, и хуква подире ни.
	— Вземете ме с вас — моли се той със странен тънък глас. — Ето ги, пак се появиха… — И страхливо се притиска към нас.
	Не знаем какво да сторим. В същия миг влиза лекарят, вижда ни и внимателно прегръща Гизекке.
	— Хайде да идем в градината — казва му той и Гизекке безропотно се оставя да го отведат.
	Навън залязващото слънце се е спуснало над полята. От прозореца с решетките все още звучи песента: „… но срутени са крепостите вече… Облаците носят се натам…“

	* * *

	Мълчаливо крачим един до друг. Браздите на нивите проблясват. Тесен и блед, лунният сърп е увиснал между клоните на дърветата.
	— Според мен — казва Лудвиг след малко — на всички ни има по нещо.
	Поглеждам го. Огряното му от вечерната заря лице е сериозно и замислено. Искам да му отговоря, ала внезапно ме полазват леки тръпки — сам не зная от какво и защо.
	— Изобщо не бива да говорим повече за това — обажда се Алберт.
	Продължаваме пътя си. Зарята избледнява, спуска се здрач. Лунният сърп засиява по-силно. От полята се вдига нощният вятър, а в къщите светват първите прозорци. Стигаме града.
	Георг Рае е мълчал през цялото време. Едва когато спираме, за да се сбогуваме, като че ли се пробужда от мислите си.
	— Чухте ли какво иска? — пита той. — Във Фльори, да се върне във Фльори…
	Не ми се прибира още в къщи. На Алберт — също. Бавно бродим по насипите. Долу шуми реката. До мелницата спираме и се надвесваме над перилата на моста.
	— Чудна работа, на никого не му се стои сам, а, Ернст? — казва Алберт.
	— Да — отговарям. — Направо не знаем къде ни е мястото.
	Той кимва.
	— Така е. Но нали и за нас трябва да има място.
	— Едва като придобием професия — казвам.
	Той махва с ръка.
	— И това не е. Би трябвало да си имаш някакво живо същество, Ернст. Някой човек, разбираш ли…
	— О, човек! — възразявам. — Че той е най-несигурното нещо на света. Колко лесно може да хвърли топа, на това поне сме се нагледали. Трябва да имаш десетина-двайсет под ръка, та все някой да ти остане, ако другите ги цапардосат по кратуната.
	Алберт внимателно разглежда силуета на катедралата.
	— Не това исках да кажа — продумва той. — Говоря за човек, който наистина да ти принадлежи. Понякога си мисля, че една жена…
	— Велики боже! — възкликвам, понеже неволно се сещам за Бетке.
	— Не дрънкай глупости! — внезапно ми се сопва Алберт. — Трябва да имаш опора, нима не разбираш! Искам някой да ме обича, тогава той ще ми бъде опора и аз на него! Инак по-добре да се обесиш! — Той потреперва и ми обръща гръб.
	— Но, Алберт — казвам тихо, — нали имаш нас.
	— Е да, обаче то е съвсем различно… — А след известно време прошепва: — Трябва да имаме деца. Деца, които нищо не знаят…
	Не разбирам напълно смисъла на думите му. Ала не ми се разпитва повече.


	Четвърта част

>>

	Представяхме си всичко другояче. Мислехме, че с мощен акорд ще започне бурно и интензивно съществуване, изпълнено с радост от възвърнатия живот. Но сега дните и нощите се разпиляват под ръцете ни, прахосваме ги с маловажни, повърхности неща, а озърнем ли се, оказва се, че нищо не е сторено. Бяхме свикнали да мислим и да действуваме на минутата — миг закъснение и всичко можеше да свърши. Ето защо сега животът ни тече твърде бавно. Ние се втурваме към него, ала докато той откликне и зазвучи, вече сме се отказали. Твърде дълго смъртта бе наш другар, а тя бе бърз играч и всяка секунда се залагаше на карта най-високата миза. На това дължим тази стремителност, трескавост на духа, мисълта само за настоящия миг, затова сега се чувствуваме изпразнени, понеже сме непригодни за тукашния свят. Тази празнота ни лишава от покой, защото усещаме, че не ни разбират, че дори любовта не е в състояние да ни помогне. Непреодолима бездна зее между войници и невойници. Сами трябва да си помогнем.
	Ала в неспокойните ни дни често се промъква странен грохот — сякаш далечен тътен на оръдия, сякаш пух призив иззад хоризонта, — който не можем да изтълкуваме, нито искаме да слушаме, от който се отвръщаме, като че ли се боим да не пропуснем нещо, като че ли нещо ще ни убегне. Твърде често нещо ни е убягвало, а на мнозина — самият живот.


	I

	В бърлогата на Карл Брьогер цари безпорядък. Всички етажерки са опразнени. Цели купища са разхвърляни по масите и пода.
	Навремето Карл беше луд за книги. Колекционираше ги както ние пеперуди и пощенски марки. Особено обичаше Айхендорф и имаше три различни издания на съчиненията му. Много от стиховете му знаеше наизуст. А сега се кани да разпродаде библиотеката и с капитала да започне търговия с алкохол. Твърди, че с тая работа се печелели сума пари. Доскоро беше само посредник на Ледерхозе, а сега иска да открие самостоятелно предприятие.
	Прелиствам първия том на едно от изданията на Айхендорф, подвързан в мека синя кожа. Вечерна заря, лесове и мечти… Летни нощи, копнеж и носталгия… Какви времена са били тогава!…
	Вили държи втория том и замислено го разглежда.
	— Що не ги предложим на някой обущар? — препоръчва той.
	— От къде на къде? — с усмивка пита Карл.
	— Ами кожата — отговаря Вили. — Та обущарите нямат вече никаква кожа. Ето — той вдига произведенията на Гьоте, — двайсет тома, от тях ще излязат най-малко шест чифта обувки за чудо и приказ. Обущарите положително ще ти дадат за тях повече от всеки книжар. Направо са пощурели за истинска кожа!
	— Искате ли да вземете нещо? — пита Карл. — За вас с отстъпка.
	Но никой нищо не иска.
	— Размисли още веднъж — казва Лудвиг. — После ще е трудно да си ги откупиш.
	— Много важно — смее се Карл. — Първо ще си поживея, по-интересно е от четенето. А за изпита не ме е еня. Всичко това са глупости! От утре започвам ракиените проби. Десет марки печалба на бутилка контрабанден коняк, съблазнително нали, драги мой? Единствено ако имаш пари, можеш да получиш всичко.
	Той свързва книгите. Сещам се, че навремето предпочиташе да гладува, отколкото да продаде и една книга.
	— Какви са тия слисани физиономии? — подиграва ни се Карл. — Човек трябва да е практичен! Старият баласт — зад борда и започваме нов живот!
	— Вярно е — съгласява се Вили. — Да имах книги, и аз щях да ги косна.
	Карл го потупва по рамото.
	— От сантиметър търговия има повече файда, отколкото от километър образование, Вили. Достатъчно съм се търкалял в окопната кал, сега искам да разбера и аз нещо от живота!
	— Всъщност той е прав — казвам. — А ние какво вършим? Ходим на училище, че това не е нищо…
	— Момчета, духнете и вие — съветва ни Карл. — За какво ви е школото?
	— Абе, че е глупост, глупост е — отвръща Вили, — но така поне сме заедно. Пък и до изпита остава някой друг месец, жалко ще е да не се възползуваме от тая възможност. А след това има време, ще видим…
	Карл отрязва хартия от едно руло.
	— Трай си, така винаги ще имаш и по някой друг месец, за който да съжаляваш, и докато се усетиш, ще остарееш…
	Вили се захилва.
	— Спокойствие и силна храна…
	Лудвиг става.
	— А баща ти какво казва?
	Карл се смее.
	— Каквото казват всички възрастни страхливци. Не бива да го вземаш на сериозно. Родителите все забравят, че сме били войници.
	— А какъв щеше да станеш, ако не бе ходил войник? — питам го.
	— По всяка вероятност книжар, каквото говедо бях… — отговаря Карл.

	* * *

	Вили е силно впечатлен от решението на Карл. Предлага да зарежем всички дреболии и да се заловим яко с по-съществени неща.
	Най-леснодостъпното житейско удоволствие обаче си остава лапането. Затова решаваме да тръгнем на лов за продукти. С купоните всяка седмица ни дават по двеста и петдесет грама месо, двайсет грама масло, петдесет грама маргарин, сто грама булгур и малко хляб. С това никой не може да се засити. Ловците на продукти се събират на гарата още от вечерта, за да потеглят призори към селата. Ето защо се налага да тръгнем с първия влак, че да не ни изпреварят.
	В купето ни се е притаила сива, начумерена немотия. Избираме си отдалечено от линията селце и там се разпределяме по двойки, за да го претърсим къща по къща. Нали сме научени да патрулираме!
	Аз съм заедно с Алберт. Стигаме до голямо стопанство. От торището се вдига пара. Кравите в дълга редица стоят на хармана. Посреща ни топлата миризма на обор и мляко. Кудкудякат кокошки. Жадно ги заглеждаме, но се сдържаме, тъй като на хармана им хора. Поздравяваме. Никой не ни обръща внимание. Стоим и чакаме. Най-накрая някаква жена крясва:
	— Омитайте се оттук, проклети просяци такива!
	Следващото стопанство. Селянинът тъкмо е излязъл на двора. Облечен е в дълъг шинел, размахва камшик и казва:
	— Знаете ли колцина минаха преди вас? Цяла дузина.
	Смайваме се: нали тръгнахме с първия влак. Значи ония сигурно са дошли още вечерта и са пренощували в някой хамбар или под открито небе.
	— А знаете ли по колко се случва да дойдат на ден? — продължава селянинът. — По стотина. Кажете какво да правя?
	Проявяваме разбиране. Погледът му се спира върху униформата на Алберт.
	— Фландрия? — пита той.
	— Фландрия — отговаря Алберт.
	— И аз бях там — казва селянинът, влиза в къщата и ни донася по две яйца. Ровим в портфейлите си. Той махва с ръка. — Недейте. И така ще се оправя.
	— Е, благодарим, друже.
	— Няма защо. Ама не разправяйте на други. Иначе утре ще се изсипе половин Германия.
	Следващата къща. На оградата е закрепена табелка: „Купуването на продукти на черно — забранено. Зли кучета.“ Практично.
	Продължаваме. Дъбова горичка и голям чифлик. Проникваме чак до кухнята. Насред нея — готварска печка най-нов модел, която би стигнала за цял хотел. Вдясно — пиано, вляво — пиано. Срещу печката — великолепен библиотечен шкаф със струговани колони и томове с позлатени подвързии. Отпред — все още старата маса с дървени табуретки. Всичко това изглежда смешно. Пък и не едно, а две пиана накуп.
	Появява се стопанката.
	— Конци имате ли? Ама да са естествени.
	Споглеждаме се.
	— Конци ли? Не.
	— А коприна? Или чорапи?
	Спирам очи върху яките прасци на жената. Полека-лека разбираме: тя иска да разменя, не да продава.
	— Не, коприна нямаме — казвам. — Но ще ви платим добре.
	Тя махва с ръка.
	— О, какво са парите! Мръсни парцали. Всеки божи ден стойността им пада. — После се потътря към другата стая. На гърба на яркочервената й копринена блуза липсват две копчета.
	— А вода поне може ли да пийнем? — подвиква подире й Алберт.
	Тя неохотно се връща и слага пред нас пълно канче.
	— Хайде, бързо, нямам време за размотаване! — изръмжава селянката. — Да бяхте поработили, а не да губите хорското време.
	Алберт взема канчето и го запокитва на земята. От ярост е загубил дар слово. Затова пък аз не съм.
	— Рак да те пипне дано, дърта повлекано! — изревавам.
	Обаче в следващия миг жената се обръща и отваря една уста — досущ тенекеджийница под пълна пара. Плюем си на петите. Такова чудо и най-силният мъж не го изтрайва.
	Продължаваме. По пътя срещаме рояци хора. Като изгладнели оси около сливов сладкиш — така кръжат около стопанствата. Сега проумяваме защо селяните пощуряват и се държат грубо. Но въпреки това продължаваме лова, ту ни изхвърлят, ту докопваме по нещо, ту другите хора ни ругаят, ту ние тях.
	Следобед всички се събираме в кръчмата. Плячката не е голяма. Някое друго кило картофи, малко брашно, няколко яйца, ябълки, малко зеле и месо. Само Вили се е изпотил. Пристига последен и мъкне половин свинска глава под мишница. От джобовете му стърчат и други пакети. Е, затова пък вече няма шинел. Разменил го е, понеже в къщи има още един от Карл и нали все някога ще се за пролети.
	Имаме още два часа до тръгването на влака. Сега щастието ми се усмихва. В пивницата има пиано и аз вдъхновено и с все сила изпълнявам „Молитвата на едва девица“. Появява се кръчмарката, известно време слуша, сетне ми намига да изляза. Измъквам се в коридора и тя ми обяснява, че била любителка на музиката, но за жалост тук се свирело рядко. Дали съм нямал желание да дойда пак. При тези думи ми връчва четвъртинка масло и казва, че и занапред щяла да ми дава продукти. Естествено, съгласявам се и поемам задължението всеки път да свиря по два часа. А след това показвам изкуството си в изпълнението на „Гроб сред полето“ и „Замъкът на Рейн“.
	После поемаме към гарата. По пътя срещаме доста народ с пакети като нас. И те се канят да пътуват със същия влак. Всички се боят от стражарите. Накрая се събират хора колкото цял отряд, които чакат встрани от гарата, притаени във ветровития мрак, че да не ги видят, преди да е дошъл влакът. Така е по-безопасно.
	Обаче нямаме късмет. Изневиделица се появяват двама стражари с велосипеди. Безшумно са минали изотзад.
	— Стой, остани по местата!
	Страхотна паника. Молби и плачове.
	— Пуснете ни! Трябва да хванем влака!
	— Влакът ще дойде чак подир четвърт час — невъзмутимо заявява по-дебелият от двамата. — Всички насам! — Той посочва фенер, под който ще виждат по-добре. Единият следи някой да не изфиряса, другият проверява. Чакащите са едва ли не само жени, деца й старци; болшинството стоят мълчаливо и покорно — свикнали са да се отнасят така с тях, пък и нито за миг не са дръзнали да повярват напълно, че ще успеят да прекарат контрабанда четвъртинка масло. Поглеждам стражарите; изтъпанчили са се със зелени униформи и червендалести лица, със саби и кобури, също тъй дебелоноси и надути както събратята им на фронта. Властта, мисля си, властта и пак тя, та била тя и един грам, ето кое ги прави толкова коравосърдечни.
	На една жена й прибират няколко яйца. Тя тъкмо вече се изсулва, когато дебелакът я привиква обратно.
	— Стой, какво криете там? — И посочва полата й. Вадете! — Жената се вкаменява, краката й се подкосяват. — Още ли да чакам!
	Тя измъква изпод полата парче сланина и му го подава. Стражарят го оставя настрана.
	— Щеше ви се да се изплъзнете, а?
	Жената все още нищо не проумява и се пресяга към сланината.
	— Ама аз съм я платила! Всичките си пари дадох!
	Той и блъсва ръката и в следващия миг вече вади парче салам от блузата на друга жена.
	— Забранено е да се купуват продукти на черно, това ви е известно.
	Жената е готова да се лиши от яйцата, но се примолва за сланината.
	— Поне сланината! Какво ще кажа, като се прибера у дома? За децата ми е.
	— Обърнете се към службата по прехраната за допълнителни купони — отрязва я стражарят. — Това не е наша работа. Следващият!
	Жената залита, повръща и изкрещява:
	— Затуй ли загина мъжът ми, децата ми да гладуват!
	Момичето, което е на ред, лапа, тъпче, гълта маслото си, устата й е оплескана с мазнина, погледът й е зъл, но продължава да гълта, да нагъва, така ще разбере поне нещо от маслото, преди да й го приберат. Няма да е много — след това ще и призлее и ще я хване разстройство.
	— Следващият!
	Никой не помръдва.
	Стражарят, който се е привел, виква още веднъж:
	— Следващият! — Ядосан, той се изправя и среща очите на Вили. Значително по-спокойно пита: — Вие ли сте следващият?
	— Аз не съм никакъв — отговаря остро Вили.
	— Какво има в пакета?
	— Половин свинска глава — заявява откровено Вили.
	— Ще трябва да я предадете.
	Вили не помръдва. Стражарят се колебае и хвърля поглед към колегата си. Оня застава до него. Това е груба грешка. Изглежда, двамата имат малко опит в такива неща и не са свикнали на съпротива. Вторият отдавна следваше да забележи, че сме заедно, въпреки че не разговаряме помежду си. Ето защо трябваше да стои отстрани, за да ни държи в шах с оръжието си. Вярно, това нямаше да ни притесни кой знае колко — та какво е един револвер! Наместо това той застава плътно до колегата си за в случай, че Вили се разбеснее.
	Последиците веднага си проличават. Вили предава главата. Учуденият стражар я поема и остава, кажи-речи, беззащитен, защото и двете му ръце са заети. В същия миг Вили преспокойно го удря в мутрата и той пада. Докато вторият се помръдне, Козоле го фрасва с твърдата си глава в челюстите, пък Валентин го напада откъм гърба и така го стисва за гърлото, че оня широко си отваря човката, а Козоле мигом я натъпква с вестник. Двамата стражари гъргорят, преглъщат, плюят, обаче нищо не помага, гърлата им са пълни с хартия, ръцете извити назад и завързани със собствените им каиши. На бърза ръка се справихме с тях — ами сега къде да ги денем?
	Алберт се сеща, че на петдесет крачки оттук е забелязал самотна барачка, с изрязано на вратата сърце: нужникът. В галоп се понасяме натам. Пъхаме двамата вътре. Вратата е дъбова, запънките — широки и здрави, ще мине не по-малко от час, докато се измъкнат. Козоле проявява благородство: дори им оставя велосипедите пред вратата.
	Останалите хора наблюдават сцената загубили ума и дума от страх.
	— Грабвайте си нещата — захилва се Фердинанд.
	В далечината вече изсвирва влакът. Хората ни поглеждат плахо и не чакат втора подкана. Само една старица е направо спаплачосана.
	— Божке — вайка се тя, — набиха стражарите… Ама че беда… Ама че беда!
	Види се, смята това за престъпление, заслужаващо смъртно наказание. Останалите също са се постреснали от случката. Страхът от униформи и полиция се е вкоренил дълбоко в тях.
	Вили се захилва.
	— Не реви, майчице, ако ще цялото правителство да беше тук, пак нямаше да позволим да ни приберат нещата! Стари войскари, пък да си дадат кльопачката, и таз добра!
	Имаме късмет, че доста селски гари са разположени далеч от къщите. Никой нищо не забеляза. Началникът на гарата едва сега излиза от стаичката си, прозява се и се почесва по темето. Поемаме към бариерата. Вили носи свинската глава под мишница.
	— Да те предам ли, как не! — мърмори той и нежно я гали.
	Влакът потегля. Махаме от прозореца. Началникът на гарата си мисли, че е за него, и вдига ръка към фуражката си. А ние махаме на нужника. Вили цял се е надвесил от прозореца и наблюдава червената фуражка на началника на движението.
	— Връща се в бърлогата си — оповестява победоносно той. — Е, стражарите ще има да се потрудят.
	Напрежението изчезва от лицата на останалите. Чак сега се осмеляват да заговорят. Жената със сланината се смее през сълзи, толкова ни е благодарна. Само момичето, което излапа маслото, жално реве. Тя избърза, пък и вече й призлява. Но Козоле се проявява и й дава половината от своя салам. Тя го пъха в чорапа си.
	За всеки случай слизаме една спирка преди града и прекосяваме полята, за да стигнем до шосето. Остатъка от пътя смятаме да извървим пеш. Обаче ни застяга камион с гюмове. Шофьорът е с военен шинел. Качва ни. И ето че се понасяме във вечерния мрак. Звездите блещукат. Ние седим един до друг, а от пакетите ни се разнася приятната миризма на свинско.


	II

	Главната улица чезне в дъжделива и сребриста вечерна мъгла. Около фенерите има големи жълти кръгове. Хората сякаш стъпват върху памук. Витрините отляво и отдясно са като тайнствени огньове. Волф току изплува до мен и отново потъва нейде. Дърветата, черни и влажни, блестят край фенерите.
	С мен е Валентин Лаер. Не че се оплаква, но не може да забрави своя номер на висилка, който е изтънявал в Париж и Будапеща.
	— Свърши се тя, Ернст — казва той. — Костите ми чукат, пък и ревматизъм имам. Пробвах ли, пробвах, до припадък. Няма смисъл да започвам отначало.
	— А какво смяташ да правиш, Валентин? — питам. — Всъщност държавата би трябвало да ти отпусне пенсия както на офицерите в оставка.
	— Ех, държавата, държавата! — отговаря пренебрежително Валентин. — Тя дава само на ония, които умеят да си дерат гърлата. В момента заедно с една танцьорка разучавам кабаретен номер, нали разбираш. За пред публика го бива, инак не е нищо особено и истинския артист направо е срамно да се занимава с такива неща. Но какво да правя, трябва да се живее.
	Валентин отива на репетиция и аз решавам да го придружа. На ъгъла на Хамкенщрасе покрай нас в мъглата се мярва черно бомбе, а под него — яркожълта мушама и чанта за документи.
	— Артур! — възкликвам.
	Ледерхозе се спира.
	— Гръм да те удари — казва Валентин, — как си се замогнал само! — С веща ръка той опипва вратовръзката на Артур, разкошотия от изкуствена коприна с лилави орнаменти.
	— Ядва се, ядва се — бързо изрича поласканият Ледерхозе.
	— Пък и каква красива капела имаш — пак се удивлява Валентин и оглежда бомбето.
	Ледерхозе иска да си тръгне и потупва чантата.
	— Много работа, много работа…
	— Отказа ли се от магазина за пури? — питам го.
	— А не — отвръща той, — но сега търгувам само на едро. Да знаете някъде помещение за кантора? Плащам всякаква цена.
	— Помещение за кантора не знаем — казва Валентин, — дотам не сме я докарали. А как е жена ти?
	— От къде на къде жена ми? — пита сдържано Ледерхозе.
	— Нали в окопите все се вайкаше, че съвсем била измършавяла, пък ти си по снажните.
	Артур клати глава.
	— Вече не помня.
	И изчезва.
	Валентин се смее.
	— Как се променят хората, а, Ернст? В окопа беше жалък червей, а сега — търговец и половина. Какви ли не мръсотии плямпаше на фронта! А сега не иска да знае за това.
	— Но изглежда, нещата му вървят дяволски добре — казвам замислено.

	* * *

	Шляем се из улиците. Мъглата се стеле. Волф си играе с нея. Различни лица се приближават и отминават. В белезникавата светлина внезапно съзирам лъскава шапка от червена лачена кожа и едно лице, леко замъглено от влагата, от което очите блестят още по-силно.
	Спирам се. Сърцето ми лудо бие. Това беше Аделе. У мен изригва споменът за отминали вечери, в които ние, шестнайсетгодишни хлапаци, се криехме в сумрака пред гимнастическия салон и чакахме да излязат момичетата в бели пуловери, а после хуквахме подире им по улиците, настигахме ги, задъхани им се изпречвахме под някой фенер и мълчаливо се взирахме в тях — докато те се отскубнеха и гоненицата се подновеше; спомени за следобеди, в които плахо и упорито ги следвахме, видехме ли ги някъде — неизменно на няколко крачки зад тях, твърде смутени, за да ги заговорим, и щом влезеха в някоя къща, мигом събирахме целия си кураж да им подвикнем „Довиждане“ и да побегнем…
	Валентин се озърта.
	— Трябва да се върна за малко — казвам припряно. — Трябва да поговоря с някого. Ей сега идвам.
	И се затичвам обратно, за да подиря червената шапка, червената светлина сред мъглата, юношеските дни преди униформата и окопите.
	— Аделе…
	Тя се озърта.
	— Ернст… Върна ли се вече?
	Тръгваме заедно. Мъглата струи помежду ни, Волф подскача край нас и лае, трамваите звънят, а светът е топъл и мек. Чувството се появява отново, ненакърнено, трепетно, смътно, годините са заличени, дъга се извива към миналото, небесна дъга, светъл мост през мъглата.
	Не зная за какво разговаряме, ала то е без значение, важното е, че вървим един до друг и че отново се явява тази нежна, недоловима музика, тези водопади от предчувствие и копнежи, отвъд които копринена блести зеленината на ливадите, шумоли сребристата песен на тополите и дрезгавее мекият хоризонт на юношеството.
	Колко време сме вървели? Не зная. Затичвам се обратно сам, Аделе си е тръгнала, но като голямо пъстроцветно знаме в мен плющи радост, надежда и благодат, моята малка детска стая, зелените кули и необятната шир.

	* * *

	На връщане се натъквам на Вили и заедно тръгваме да потърсим Валентин. Застигаме го тъкмо когато с всички признаци на радост връхлита върху някакъв мъж и яко го тупва по рамото.
	— Ей, Кукхоф, старче, откъде се взе? — Той подава ръка на другия. — Това се казва случайност, а? Ето че се срещнахме.
	Оня го измерва с пренебрежителен поглед.
	— А, Лаер, нали?
	— Разбира се, човече, нали бяхме заедно при Сома. Помниш ли как сред цялата дивотия лапахме пържениците, които ми беше изпратила Лили? Георг ни ги беше донесъл на фронтовата линия заедно с писмата. Дяволски рисковано от негова страна, а?
	— Да, несъмнено — казва другият.
	Валентин е силно развълнуван от спомените.
	— Е, по-късно Георг доста си изпати — продължава той, — но тогава тебе вече те нямаше. Дясната му ръка отиде. Никак не му е леко, нали е файтонджия. Май ще трябва да се залови с нещо друго. Ами ти къде се загуби после?
	Другият дава неопределен отговор. Сетне добавя:
	— Приятно ми е, че се срещнахме. А вие как сте, Лаер?
	— Какво? — отвръща слисан Валентин.
	— Как сте? С какво се занимавате?
	— Вие ли? — Валентин още не се е съвзел момент се вторачва в мъжа, застанал пред него в елегантно пардесю. После плъзва поглед по своето облекло, изчервява се и подхвърля: — Маймуна! — След това отминава.
	Става ми чоглаво заради Валентин. Навярно за пръв път го поразява мисълта за различията между хората. Доскоро всички бяхме войници. А сега някакъв самонадеян хубостник с една-едничка дума разпердушинва цялата му непринуденост.
	— Остави го, Валентин — казвам. — Такива се гордеят с богатството на бащите си. И това е професия.
	Вили също притуря няколко пиперливи ругатни.
	— Хубави другари, няма що — казва най-сетне Валентин озлобено, но това не го избавя от горчивия привкус. Той все още го дави.

	* * *

	За щастие срещаме Тяден. Изглежда мръсен като пачавра.
	— Я слушай — казва Вили, — войната свърши, вече можеш да се измиеш като хората.
	— Днес не, а в събота — заявява важно-важно Тяден. — Тогава даже ще се изкъпя.
	Шашардисваме се. Тяден да се изкъпе? Да не му е станало нещо, откакто през август го засипа мина? Вили скептично вдига ръка до ухото си.
	— Май одеве не те разбрах правилно. Какво ще правиш в събота?
	— Ще се изкъпя — казва гордо Тяден. — Тъй като в събота вечер ще се сгодявам.
	Вили го разглежда като рядък папагал. Сетне нежно слага лапа на рамото му и бащински пита:
	— Я кажи, Тяден, нямаш ли от време на време бодежи в тила? Или странно пищене в ушите?
	— Само като ми стържат червата — признава Тяден. — Тогава имам и барабанен огън в стомаха. Гадно чувство. Но да ви кажа за годеницата си: не е хубава, има два леви крака и е малко кривогледа, затова пък е душа човек, а баща й е касапин.
	Касапин. Нещо ни проблясва. Тяден с готовност дава по-подробна информация.
	— Направо е пощуряла по мен. Е, а днес главното е да действуваш на минутата. Времената са тежки, налага се да правиш жертви. Един касапин последен ще умре от глад. Пък и сгоден още не значи женен…
	Вили слуша с нарастващ интерес.
	— Тяден — подема той, — знаеш, че винаги сме били приятели…
	— Готово, Вили — прекъсва го Тяден. — Ще получиш някое друго парче салам. Хайде, от мен да мине, и малко пържоли отгоре. Ела в понеделник. Тогава започва бялата седмица.
	— От къде на къде бяла? — питам учуден. — Да нямате и магазин за бельо?
	— Не, но тогава ще заколим един бял кон.
	Твърдо обещаваме да се появим на хоризонта и продължаваме пътя си.

	* * *

	Валентин свива към хотел „Алтщетер Хоф“. Там отсядат артистите. Когато влизаме, група лилипути тъкмо вечерят. На масата има супа от ряпа и парче хляб пред всеки.
	— Дано поне те се заситят от купонната лапачка — изръмжава Вили. — Нали имат по-малки кореми.
	Стените са облепени с афиши и фотографии. Шарени хартии, полуразкъсани, с портрети на атлети, укротителки на лъвове и клоуни. Всички са стари и пожълтели, тъй като през последните години окопите замениха манежа на щангистите, майсторите на обездката и акробатите. А там те нямаха нужда от реклама.
	Валентин ни показва един афиш.
	— Ето какъв бях едно време.
	Виждаме мъж с изпъчени гърди, който изпълнява салто на висилка под цирковия купол. Но и при най-добро желание не можем да познаем Валентин.
	Танцьорката, с която ще репетира, вече го чака. Отиваме в малката зала на ресторанта. В ъгъла са облегнати театрални декори. Те са от „Лети, малка гълъбице“, остроумен фарс из живота на нашите фронтоваци с рефрен, който цели две години имаше голям успех.
	Валентин слага грамофона на един стол и измъква отнякъде плочи. От фунията изграква дрезгава мелодия, изтъркана, но все още с останки от плам, като изхабения глас на опустошена жена, която някога е била красива.
	— Танго — прошепва Вили с физиономия на познавач, която не издава, че току-що е прочел заглавието на плочата.
	Валентин е по син панталон и риза, жената — по трико. Разучават танц на апахите и някакъв фантасмагоричен номер, в чийто край момичето увисва с нозе около врата на Валентин, а той се върти с все сила.
	Двамата се упражняват мълчаливо, със сериозни лица. Само сегиз-тогиз се чува по някоя полугласно изречена дума. Бледото пламъче на лампата примигва. Газта тихо съска. Огромните сенки на танцуващите се полюшват по оперетните декори. Вили току отива до грамофона, за да го навие.
	Валентин свършва и Вили изръкоплясква. Валентин недоволно махва с ръка. Момичето се преоблича, без да ни обръща внимание. Бавно си развързва пантофките под газеничето. Гъвкаво се навежда гърбът й с избелялото от пране трико. После тя се изправя и вдига ръце, за да си навлече дрехите. Светлина и сенки играят по раменете й. Има красиви, дълги крака.
	Вили тършува из залата и открива либретото на „Гълъбицата“. Най-отзад са прикачени обяви. В тях лодкар препоръчва шоколадови бомби и гранати в опаковка, подходяща за изпращане в окопите. Саксонска фирма рекламира ножове за отваряне на писма, изработени от гранатни осколки, тоалетна хартия със сентенции на велики личности за войната и две серии пощенски картички: „Войнишка разлъка“ и „Стоя аз в мрачен полунощен час“.
	Танцьорката се е облякла. С палто и шапка ни се вижда съвсем различна. Преди малко бе като гъвкаво животно, а сега отново е като другите. Направо не е за вярване, че бе достатъчно да се покрие с няколко късчета плат, за да се преобрази така. Странно е как дрехите променят човека. Да не говорим за униформите.


	III

	Вили ходи всяка вечер във „Валдман“, локал извън града, където следобед и вечер има танци. Отивам и аз, понеже Карл Брьогер ми каза, че понякога идвала Аделе. А ми се иска пак да я видя.
	Всички прозорци на градинската зала във „Валдман“ са осветени. Сенките на танцуващите се плъзгат по спуснатите завеси. Заставам на бара и се оглеждам за Вили. Масите са заети, няма нито един свободен стол. В тези следвоенни месеци хората са обладани от същински бяс за забавления.
	Изведнъж съглеждам бляскав бял корем и величествено развени пешове на жакет „лястовича опашка“ Вили. Заслепен се вторачвам в него. Жакетът е черен, жилетката бяла, косата червена — жив германски флаг на пилон*.
	[* Цветовете на германското знаме от времето на Първата световна война са черно, бяло и червено. — Б.р.]
	Вили снизходително приема възхищението ми:
	— Чудиш се, а? — казва той и се завърта като паун. — Този жакет го уших в памет на кайзер Вилхелм! Какво ли не става от един войнишки шинел, нали? — После ме потупва по рамото. — Между другото, добре, че дойде, днес има конкурс за танци, всички ще участвуваме. Има първокласни награди. След половин час започва.
	Значи дотогава може да се потренира. Дамата на Вили прилича на боркиня, мощно създание, яко като кираджийска кранта. Двамата се упражняват в уанстеп, където главното е бързината. Карл пък танцува с чиновничка от службата по прехраната, заюздена с гердани и пръстени, досущ празнично нагиздена кобилка. Така без усилие съчетава полезното с приятното. Ами Алберт? Алберт не е на нашата маса. Смутено ни поздравява от отсрещния ъгъл, където е седнал с някакво русокосо момиче.
	— Тоя го изтървахме — пророчески изрича Вили.
	Отварям си очите да пипна някоя добра танцьорка.
	Това никак не е просто, защото някои изглеждат по масите като изящни кошути, а сетне танцуват като бременни слоници. Пък и леките танцьорки са много търсени. Все пак успявам да се уговоря с една дребна шивачка.
	Прозвучава туш. Мъж с хризантема на петлицата излиза отпред и обявява, че танцова двойка от Берлин ще представи последната новост: фокстрот. Това чудо още не го знаем, само сме чували за него.
	Любопитно се струпваме около тях. Оркестърът засвирва отривиста мелодия. Двамата танцьори подскачат един около друг като агнета. От време на време се разделят, после наново се прихващат под ръка и накуцвайки, се въртят в кръг. Вили проточва врат и опулва очи. Ето му танц по сърце.
	Внасят масата с наградите. Втурваме се към нея. Има по три награди за уанстеп, бостон и фокстрот. Фокстротът отпада, не го умеем, но в другите два танца ще щурмуваме като Блюхер.
	И трите първи награди са десет яйца от чайка или бутилка ракия. Вили недоволно разпитва дали яйцата могат да се ядат. Успокоен се връща при нас. Втората награда е шест яйца или шапка от чиста вълна, третата — четири яйца или две кутии цигари марка „Славата на Германия“.
	— Цигарите за нищо на света няма да ги вземем — казва Карл, който е наясно с тия работи.
	Конкурсът започва. За бостона сме предвидили Карл и Алберт, за уанстепа Вили и мен. Което си е право, на Вили залагаме малки надежди. Може да спечели само ако журито има чувство за хумор.
	В бостона Карл и Алберт заедно с други три двойки стигат до решаващия тур. Карл бие останалите по точки: високата яка на парадната му униформа, лачените ботуши, герданите и пръстените на нагиздената му кобилка създават картина на умопомрачителна елегантност, на която никой не може да устои. По стойка и стил той е безподобен, но по ритмичност Алберт най-малкото не пада по-долу. Съдиите си водят бележки, сякаш във „Валдман“ се води решаваща битка пред страшния съд. Карл печели и взема десетте яйца, понеже марката на ракията му е до болка позната, сам той я е продал на заведението. Великодушно ни подава плячката си, в къщи има по-хубави неща за ядене. Алберт взема втора награда. Поглежда ни смутено и отнася шестте яйца на русокосата. Вили подсвирва от изненада.
	В уанстепа се понасям като хала с дребната шивачка и също стигам до финалния тур. За мое учудване Вили чисто и просто си е останал на мястото и изобщо не се е записал. Аз блясвам с необичаен вариант на присядане и ситнене назад, които досега не съм демонстрирал. Малката танцува като перушинка и двамата пипваме втората награда, която си поделяме. Гордо, със сребърната почетна значка на германския съюз по танцов спорт, се връщам на масата.
	— Вили, овча главо — казвам, — защо поне не опита, можеше да докачиш бронзов медал.
	— Да, наистина, защо не го направи? — подкрепя ме Карл.
	Вили става, протяга се, подръпва си жакета, поглежда ни господарски и отговаря само с две думи:
	— Ей така!
	В следващия миг мъжът с хризантемата обявява конкурса за фокстрот. Явяват се само няколко двойки Вили се запътва, не, направо марширува към дансинга.
	— Ама той и хабер си няма от фокстрот — изпръхтява Карл.
	Любопитно се надвесваме от столовете си, за да видим какво ще се получи. Укротителката на лъвове излиза срещу Вили. С широк жест той й подава ръка. Музиката засвирва.
	В този момент Вили се преобразява в пощръкляла камила. Скача и прикляква, подрипва, върти се като пумпал, мята крака и подхвърля дамата си насам-натам, после в ситен свински тръс профучава през залата, като държи цирковата ездачка не пред себе си, а до себе си, така че тя изпълнява акробатически номера на протегнатата му десница, а той има пълна свобода на действие от другата страна, без да се тревожи, че ще я настъпи. Веднага подир това имитира въртележка и пешовете на жакета му се вирват хоризонтално, в следващия миг с грациозни подскоци се устремява по паркета като козел, на който са сложили пипер под опашката, трополи, кръжи и лудее, а най-накрая приключва със страховит пирует, при който завърта дамата си високо във въздуха.
	Никой в залата не се съмнява, че вижда пред себе си неизвестен досега майстор на свръхфокстрота. Вили надуши шанса си и го използува. Печели толкова убедително, че след изпълнението му ръкоплясканията дълго не стихват, чак тогава обявяват втората награда. Той победоносно ни протяга бутилката ракия. Е, вярно, толкова е изпотен, че жакетът му се е пообезцветил; ризата и жилетката са почернели, а пък жакетът май е изсветлял.

	* * *

	Конкурсът привърши, но танците продължават. Седим на масата и пийваме от наградата на Вили. Само Алберт липсва — не можем да го откъснем от русокосата.
	Вили ме сръгва.
	— Ей, ето я Аделе.
	— Къде? — питам припряно.
	Той посочва с палец навалицата на дансинга. Действително, тя е. Танцува валс с дълъг тъмнокос тип.
	— Отдавна ли е тук? — продължавам аз, понеже много ми се иска да е видяла нашия триумф.
	— Преди пет минути дойде — отговаря Вили.
	— С дангалака ли?
	— С дангалака.
	Аделе танцува с леко отметната назад глава. Едната й ръка лежи на рамото на тъмнокосия тип. Като гледам лицето й в профил, дъхът ми навремени секва, на притулената светлина на лампите то толкова прилича на образа от спомена ми за вечерите преди войната. Ала гледано отпред, лицето й е по-пълно, а засмее ли се, става съвсем чуждо. Сръбвам солидна глътка от бутилката на Вили. В същия миг покрай нас, танцувайки, минава дребната шивачка. Тя е по-слабичка и по-изящна от Аделе. Тогава в мъглата на главната улица не го забелязах, но Аделе е станала истинска жена пълни гърди и яки бедра. Не мога да си спомня дали и по-рано е изглеждала така, вероятно не съм обърнал внимание на тия неща.
	— Снажно моме, а? — казва Вили, сякаш отгатнал мислите ми.
	— Я си свивай устата! — отвръщам ядосан. Валсът свършва. Аделе се обляга на вратата. Отивам при нея. Тя ме поздравява, като продължава да си бъбри и да се смее със своя тъмнокос тип. Спирам и се заглеждам в нея. Сърцето ми бие като пред важно решение.
	— Ама какво си ме зяпнал? — пита тя.
	— А, нищо — казвам. — Ще танцуваме ли?
	— Този не, следващия — отговаря тя и се запътва с кавалера си към дансинга.
	Изчаквам я и танцуваме заедно бостон. Давам си доста труд и тя се усмихва одобрително.
	— На фронта ли се научи да танцуваш?
	— Точно там не — казвам. — Обаче преди малко получихме награда.
	Тя мигом вдига поглед.
	— Жалко, можехме да я вземем двамата. И каква беше?
	— Шест яйца от чайка и медал — отвръщам и лицето ми пламва. Цигулките свирят тъй тихо, че се чу тътренето на множество нозе. — Ето че танцуваме заедно. Помниш ли как се гонехме вечер след гимнастиката?
	Тя кимва.
	— Да, тогава постъпвахме доста детински. Я погледни насреща, момичето в червено. Тези блузи лежер са най-модерното сега. Шик, нали?
	Цигулките отстъпват мелодията на челото. Тръпнещи като сподавено ридание вибрират златистокафяви звуци.
	— Когато те заговорих за пръв път, и двамата побягнахме — казвам. — Беше през юни на градския насип, помня и до днес…
	Аделе махва на някого. Едва тогава отново се връща към мен.
	— Ами да, щуротии разни. А ти можеш ли да танцуваш танго? Тъмнокосият отсреща е знаменит на тангото.
	Не отговарям. Музиката замлъква.
	— Ще дойдеш ли за малко на нашата маса? — питам Аделе.
	Тя извива лице натам.
	— Кой е стройният младеж с лачените обуща?
	— Карл Брьогер.
	Аделе сяда при нас. Вили й предлага чаша ракия и пуска някаква шега. Тя се усмихва и поглежда към Карл. Сегиз-тогиз плъзга очи по нагиздената кобилка на Карл — това е момичето с модерната рокля. Наблюдавам я учуден: колко се е променила. Нима споменът ме е заблудил и тук? Нима той е избуявал, докато засенчил действителността? Та тук на масата седи някакво чуждо, доста шумно момиче, което говори много, прекалено много. Дали под външността й се крие друго същество, което познавам по-добре? Нима нещо може да се промени дотолкова само защото вече сме по-възрастни? Може би причината е във времето, мисля си, та нали са изминали повече от три години, тогава тя е била шестнайсетгодишна и още дете, сега е на деветнайсет и е жена. И внезапно ме обзема неизразимата печал на отлитащото време — то тече ли, тече и променя всичко, а когато се върнеш, не заварваш нищо от предишното. Ех, сбогуването е тежко, ала завръщането понякога е още по-тежко.
	— Каква е тая физиономия, Ернст? — пита Вили. — Да не ти стържат червата?
	— Той е скучен — казва Аделе през смях. — И по-рано си беше такъв. Я по-весело! На момичетата това повече им харесва, отколкото да седиш като надгробен паметник!
	Свърши, мисля си, и това свърши. Не защото тя флиртува с тъмнокосия тип и с Карл Брьогер, не защото ме намира скучен, не защото е станала друга — не. Сега виждам, че всичко е безполезно. Обикалях ли, обикалях, чуках по всички врати на своето юношество и исках да се върна там, мислех, че то ще ме приеме отново, та нали все още съм млад и толкова силно желаех да забравя… Ала то ми се изплъзваше като мираж, безшумно се разпадаше като прахан, щом го докоснех; нищо не проумявах, поне тук навярно бе останало нещо, пробвах отново и отново и ставах смешен, и се натъжавах. Но сега съзнавам, че и в света на спомените е бушувала тиха, мълчалива война и че е безсмислено да диря повече. Времето като широка пропаст е зейнало помежду ни, аз не мога да се върна, не ми остава нищо друго, освен да вървя, да крача навред, все едно накъде, понеже все още нямам цел.
	Ръката ми стисва чашата, вдигам очи. До мен седи Аделе и още разпитва Карл откъде да си купи контрабандни копринени чорапи; наоколо танцуват както преди, а оркестърът свири все същия валс от оперетата „Къщата на трите момичета“ — аз самият още седя на стола и дишам, и живея както преди… Но дали не е паднал гръм и не ме е поразил, дали светът около мен внезапно не е потънал, а аз съм останал сам-самичък и току-що съм загубил всичко безвъзвратно?

	* * *

	Аделе става и се сбогува с Карл.
	— Значи в „Майер и Никел“ — казва весело тя. — Вярно, те търгуват с всевъзможни контрабандни стоки. Утре ще се отбия. Довиждане, Ернст.
	— Ще те поизпратя — казвам.
	Навън тя ми подава ръка.
	— По-нататък недей, чакат ме.
	Намирам, че е безразсъдно и сантиментално, ала нищо не мога да сторя: свалям фуражка и дълбоко й се покланям, сякаш се сбогувам завинаги с нещо — не с нея — с цялото си минало. За секунда Аделе ме поглежда изпитателно.
	— Понякога наистина ти се чудя.
	После си затананиква и изтичва надолу по пътя.
	Облаците са се разсеяли, ясна нощ се е надвесила над града. Дълго гледам натам. Сетне се запътвам обратно.


	IV

	В голямата зала на ресторант „Конерсман“ ще се състои първата полкова среща след завръщането ни от войната. Поканени са всичките ни бойни другари. Предстои голямо празненство.
	Карл, Алберт, Юп и аз сме подранили с един час. С едва сдържано нетърпение очакваме да зърнем от ново познатите лица.
	Засега киснем в приемната до голямата зала и чакаме Вили и останалите. Тъкмо се каним да хвърлим зарове кой да почерпи по една хвойнова, когато вратата се отваря и влиза Фердинанд Козоле. Изпущаме заровете, толкова ни слисва видът му. Козоле е с цивилни дрехи.
	Досега и той както почти всички носеше старата си униформа; днес обаче, за събитието на деня, за пръв път се появява с цивилни дрехи и сега стои пред нас в синьо пардесю с кадифена яка, със зелена шапка на главата и колосана якичка с вратовръзка около врата. Направо друг човек.
	Още не сме се опомнили от смайването си, а ето че се появява Тяден. И той е за пръв път цивилен — с раирано сако, жълти половинки и бастун с посребрена дръжка. С високо вдигната глава важно-важно прекосява залата. Когато се сблъсква с Козоле, Тяден се стъписва. Козоле също се стъписва. И двамата са се виждали само униформени. Секунда се гледат изпитателно. После избухват в смях. Всеки намира другия идиотски смешен с цивилно облекло.
	— Фердинанд, братче, все те мислех за изискан човек! — хили се Тяден.
	— Как така? — пита Козоле и спира да се смее.
	— Ами я се виж — Тяден посочва пардесюто му. — Отдалеч си личи, че си го купил от вехтошар.
	— Говедо! — изръмжава Фердинанд разярен и се извръща, но аз забелязвам как полека-лека се изчервява.
	Не вярвам на очите си: той действително е смутен и крадешком оглежда взетото на подбив палто. Ако бе в униформа, изобщо нямаше да го е грижа за тези думи, но сега, ей богу, позачиства с протрития си ръкав някое друго петно и дълго гледа към Карл Брьогер, който е облечен с превъзходен нов костюм. Не забелязва, че го наблюдавам. След малко ме пита:
	— Абе какъв е баща му на Карл?
	— Околийски съдия — отговарям.
	— А, съдия — повтаря замислено той. — Ами на Лудвиг?
	— Данъчен инспектор.
	Козоле мълчи известно време. Сетне казва:
	— Е, скоро май вече няма и да ни познавате…
	— Ти си мръднал, Фердинанд! — отвръщам.
	Той скептично свива рамене. Удивлението ми расте. Не само външно изглежда променен от тия проклети цивилни дрипели, а наистина се е променил. Преди пет пари не даваше за такива неща, а сега дори съблича палтото и го окачва в най-тъмното ъгълче на заведението.
	— Голяма жега е тук — казва той ядосано, като улавя погледа ми. Кимвам му. След известно време ме пита: — Ами твоят баща?
	— Книговезец — отвръщам.
	— Истина ли? — Козоле се оживява. — Ами на Алберт?
	— Починал е. Беше шлосер.
	— Шлосер — повтаря той зарадвано, все едно е не по-малко от папа. — Шлосер, та това е екстра. Аз съм стругар. Значи щяхме да сме колеги.
	— Така е — казвам.
	Виждам как кръвта на Козоле войника се влива обратно в Козоле цивилния. Той отново се освежава и добива сили.
	— Е, не само затуй е жалко, че е умрял — уверява ме той настойчиво, а когато Тяден минава покрай нас и пак прави гримаса, мълчешком, без дори да стане, му забива чудесно прицелен ритник. Това е отново старият Козоле.

	* * *

	Вратата за голямата зала хлопа все по-често. Пристигат първите ни другари. Влизаме. Пустото помещение с книжни гирлянди и незаети маси все още ни изглежда неуютно. В ъглите са застанали няколко групички. Съглеждам Юлиус Ведекамп в простреляната му военна куртка и на бърза ръка разбутвам няколко стола, за да го поздравя.
	— Как е, Юлиус? — питам го. — Помниш ли, че ми дължиш махагонов кръст? Навремето искаше да го сковеш от капак на пиано! Засега ми го скътай някъде, старче!
	— На мен самия можеше да ми послужи, Ернст отговаря мрачно той. — Жена ми умря.
	— Дявол да го вземе, Юлиус, от какво?
	Той свива рамене.
	— Види се, постоянното висене на опашки зиме й е взело здравето. После дойде детето и тя не издържа.
	— А детето? — питам.
	— И то умря. — Юлиус повдига кривите си рамене, сякаш зъзне. — Да, Ернст, Шефлер също умря. Знаеш, нали?
	Клатя глава.
	— Но как се случи?
	Ведекамп си запалва лулата.
	— В седемнайсета го раниха в главата, нали? После раната заздравя идеално. Преди месец и половина отведнъж получава такива идиотски болки, че му иде да си разбие главата в стената. Четирима души едва смогнахме да го откараме в болницата. Възпаление или нещо от сорта. На другия ден свърши. — Юлиус взема друга кибритена клечка. — Да, а сега на жена му дори пенсия не искат да й отпуснат.
	— Ами Герхард Пол? — продължавам да разпитвам.
	— Няма как да дойде, Фасбендер и Фрич също. Безработни са. Нямат пари даже за лапачка. А много им се идваше на момчетата.

	* * *

	Междувременно залата се е запълнила наполовина. Срещаме мнозина от ротните си другари, но странно защо настроението ни въпреки това не се вдига. Пък от седмици насам очаквахме с радост тази среща и се надявахме, че тя ще ни избави от чувството на угнетеност и неувереност, от недоразуменията. Може би причината е в цивилните парцали, които са пръснати тук-там сред военните дрипели, може би професиите, семейството, социалното положение са се вклинили помежду ни: ала истинската другарска атмосфера отпреди я няма вече. Ролите са се сменили. Ето го Босе, ротния заплес, с когото все се майтапехме, понеже вечно се правеше на улав; на фронта ходеше мърляв и изпокъсан и неведнъж сме го пъхали под помпата. Пък сега седи издокаран в камгарен костюм, с бисер на вратовръзката и гамаши на нозете, заможен човек, който не дава думата на друг. А Адолф Бетке, който на фронта го слагаше в малкия си джоб, тъй че Босе се радваше, ако Адолф изобщо го заговореше, сега е само дребен обущар с парче земя. Лудвиг Брайер вместо лейтенантска униформа носи отеснелия си протрит ученически костюм с изкривена встрани плетена вратовръзка; бившият му ординарец обаче тежкарски го потупва по рамото и отново е водопроводчик с ателие на оживената търговска улица. Валентин под окъсаната си разкопчана куртка носи вехта фланела на сини и бели райета и има вид на пройдоха. А какъв войник беше само! Пък Ледерхозе, тоя кучи син, се фука с бляскавата си капела и с яркожълтата си мушама и пуши английски цигари. Всичко се е обърнало наопаки.
	Дотук иди-дойди. Но и тонът се е променил и причината също е в костюмите. Хора, които навремето не смееха да гъкнат, сега се изхвърлят, та пушек се вдига. Тия със скъпите костюми са усвоили някакъв покровителствен маниер, а по-бедно облечените си мълчат. Един гимназиален учител, който бе подофицер, при това некадърен, пренебрежително разпитва Карл и Лудвиг за матурата. За това Лудвиг би трябвало да му излее бирата във врата. Слава богу, Карл крайно надменно му казва мнението си за образованието, изпити, те и тем подобни, затова пък превъзнася сделките и търговията.
	Направо ще се поболея от тия дрънканици. По-добре да не се бяхме срещали, така поне щяхме да запазим спомените. Напразно се мъча да си представя, че всички тези хора пак са с мръсни униформи, а кръчмата на Конерсман е лавка в тилова квартира. Не ми се удава. Действителността е по-силна. Чуждото надвива. Общото не доминира вече. То се е разпаднало на частни интереси. Навремени като че ли проблясва по нещо от миналото, когато носехме едни и същи парцали, но то вече е неясно, мъгляво. Пред мен са нашите бойни другари, ала те не са ни вече другари, ето кое ме натъжава. Войната съсипа всичко останало, но в другарството вярвахме. А сега виждаме: което войната не успя, животът го довърши — той ни разделя.

	* * *

	Ала на нас не ни се иска да повярваме. Сядаме на една маса: Лудвиг, Алберт, Карл, Адолф, Вили, Валентин. Настроението е потиснато.
	— Хайде поне ние да държим един на друг — казва Алберт и поглежда към голямата зала.
	Съгласяваме се и си подаваме десници, а отвъд вече започва групирането на скъпите костюми. Тия нови порядки не ги приемаме. Ще изхождаме от онова, което другите отхвърлят.
	— Дай си ръката, Адолф, хайде! — казвам на Бетке. Той се усмихва за пръв път от доста време насам и слага лапата си върху нашите десници.

	* * *

	Още известно време седим заедно. Само Адолф Бетке не се застоя дълго. Изглеждаше зле. Решавам да го навестя в близките дни.
	Появява се някакъв келнер и прошепва нещо на Тяден. Той махва с ръка.
	— Дами нямат работа тук.
	Изненадани вдигаме очи. Тяден се усмихва поласкан. Келнерът се връща. Зад него с бързи крачки върви снажна девойка. Тяден е слисан. Ние се хилим. Но той излиза от положение и прави широк жест.
	— Моята годеница.
	С това приключва нещата. Вили поема грижата за по-нататъшното запознаване. Започва с Лудвиг и завършва със себе си. После кани девойката на масата. Тя сяда. Вили се настанява до нея и слага ръка върху облегалката на стола й.
	— Значи, баща ви е собственик на прочутата конска касапница на новия канал? — завързва той разговор.
	Девойката кимва. Вили се премества по-близо до нея. Тяден изобщо не го е грижа. Доволно си пие бирата. Скоро девойката се отпуска от духовитите и нахакани приказки на Вили.
	— Така ми се искаше да се запозная с господата — разказва тя. — Моят сладур толкова ми е говорил за вас, ама колкото пъти кажех да ви доведе, все не щеше.
	— Какво? — Вили унищожава Тяден с погледи. — Да ни доведе ли? Че ние ще дойдем със страхотно удоволствие, наистина с изключително удоволствие. Нито една дума не ни е споменал тоя негодник.
	Тяден проявява признаци на безпокойство. Сега пън Козоле се навежда напред.
	— Значи, често ви е говорил за нас вашият сладур, тъй ли? Е, и какво ви е разправял?
	— Време е да си вървим, Марихен — подхвърля Тяден и се надига. Козоле го натиска обратно на стола му.
	— Остани си на мястото, сладур. И какво ви е разправял, госпожице?
	Марихен е самата доверчивост. Тя кокетно поглежда Вили.
	— Вие ли сте господин Хомайер? — Вили се покланя на касапската щерка. — Значи, вас е спасил — бъбри тя, а Тяден се размърдва на стола си, сякаш е седнал върху мравуняк. — Нима не си спомняте?
	Вили се хваща за главата.
	— По-късно ме засипа мина, това страшно се отразява на паметта. За жалост много неща са ми изскочили от ума.
	— Да го е спасил? — пита Козоле, затаил дъх.
	— Марихен, аз тръгвам. Идваш ли, или не? — заинатява Тяден.
	Козоле го задържа.
	— Той е толкова скромен — киска се Марихен засияла. — А пък е убил тримата негри, които се канели да заколят господин Хомайер с брадви. Единия с юмрук…
	— С юмрук — глухо повтаря Козоле.
	— А другите двама — със собствените им брадви. И после ви е отнесъл в тила. — Марихен оглежда сто и деветдесет сантиметровия Вили и енергично кимва на годеника си. — Защо пък да не се припомни какво си извършил, сладурче!
	— Ей богу — съгласява се Козоле. — Защо пък да не се припомни.
	За миг Вили умислено се вглежда в очите на Марихен.
	— Да, Тяден е прекрасен човек — отвръща той. След това му кимва. — Я да излезем за момент.
	Тяден се надига нерешително. Но Вили не крои нищо лошо. Под ръка двамата се връщат подир няколко минути. Вили се навежда към Марихен.
	— И тъй, уговорено, утре вечер идвам на гости. Нали трябва да се отблагодаря, задето ме спаси от негрите. Но и аз веднъж спасих вашия годеник.
	— Така ли? — учудва се Марихен.
	— Някой път може би ще ви разкаже — захилва се Вили.
	С облекчение Тяден се изнася заедно с годеницата си.
	— Работата е там, че утре ще колят добитък — казва ни Вили.
	Но никой не го слуша. Твърде дълго бяхме принудени да се сдържаме и сега се разцвилваме като стадо гладни коне. Козоле насмалко не повръща, така са тресе от смях. Едва след време Вили успява да ни съобщи какви изгодни условия за доставка на конски салам е сключил с Тяден.
	— Малкият е в ръцете ми — подсмихва се той.


	V

	Следобед седях в къщи и се опитвах да свърша вещо. Но нищо не излезе и ето вече час кръстосвам безцелно улиците. Минавам покрай „Холандски салон“. Това е третото питейно заведение, открито през последните три седмици. Тия чудесии с техните шарени фирми никнат като мухоморки навред между фасадите на къщите. „Холандски салон“ е най-голямото и най-изисканото.
	Пред осветената стъклена врата е застанал портиер, донякъде прилича на хусарски полковник, донякъде — на епископ, мощен тип с позлатен жезъл в ръка. Вглеждам се по-внимателно в него — и ето че цялото му достолепие се изпарява, той ми забива тоягата в стомаха и се подхилва.
	— Здрасти, Ернст, старо бостанско плашило! Коман са ва, както казват французинът.
	Това е подофицерът Антон Демут, бившият ни кашавар. Стегнато отдавам чест, защото по време на войниклъка ни втълпяваха, че чест се отдава на униформата, а не на човека в нея. Пък и тази униформа-фантазе е голяма работа и заслужава поне едно „за почест“.
	— Добър ден, Антон — смея се аз. — Дай да почнем с нещо съществено. Я кажи, имаш ли лапачка?
	— Има, малчуганче — отговаря той. — И Франц Елстерман работи в това кръчме. Като готвач!
	— Кога да намина? — питам, защото този факт ми стига, за да си изясня положението.
	Елстерман и Демут бяха царете на реквизициите в цяла Франция.
	— Тая нощ след един — намига ми Антон. — Един инспектор от интендантството ни снабди с дузина контрабандни гъски. Бъди сигурен, че преди да ги предложи на клиентите, Франц ще ампутира някоя друга! Кой смее да твърди, че при гъските нямало война, в която могат да загубят кълките си?
	— Никой — отвръщам и питам: — Има ли наплив?
	— Всяка вечер е претъпкано. Ще надникнеш ли?
	Антон едва-едва открехва завесата. Надзъртам през процепа. Мека топла светлина се стеле над масите, синкави ивици цигарен дим се извиват нагоре, килимите светлеят, порцеланът блести, среброто сияе. По масите са насядали жени, заобиколени от келнери, а до тях мъже, които ни най-малко не се потят или смущават и с възхитителна непринуденост дават поръчките си.
	— Е, братче, да вземеш една такава и хоп в кревата, а? — казва Антон и ме смушква в ребрата.
	Не отговарям, понеже този многоцветен, забулен в дим откъслек живот странно ме възбужда. В него има нещо нереално, сякаш само сънувам, че стоя тук, на тъмната улица, сред кишата и наблюдавам тази картина през процепа на завесата. Тя ме омайва, без да забравям, че там вероятно харчат парите си просто шепа спекуланти; ала ние толкова време сме лежали в калните дупки, че понякога ни обзема силна и безумна жажда за лукс и елегантност — защото луксът значи да си защитен и изискан, а нали точно това ни е абсолютно непознато.
	— Е, човече, как ти се вижда? — пита ме Антон повторно. — Какви пухкави котенца, а?
	Чувствувам, че е глупаво, но в този момент не мога да намеря отговор. Целият този тон, с който, без да се замислям, говоря от години, отведнъж ми се струва груб и противен. За щастие в същия миг Антон застива в достолепна поза, понеже отпред спира автомобил. Слиза стройно създание и минава през вратата, едва-едва приведено напред, прихванало с ръка коженото палто на гърдите си, с блестящи коси под прилепналата златиста шапчица, със събрани колене, тесни ходила и слабо лице. С леко огъващи се стави създанието ме отминава, обгърнато в дискретно тръпчиво ухание. И внезапно ме обхваща бясно желание заедно с тази жена-дете да вляза през въртящата се врата в приятната, защитена атмосфера на багри и светлина, безгрижно да се разхождам сред този изящен свят, ограден от келнери, лакеи и непристъпната стена на парите, далеч от лишенията и калта, които от години са наш хляб насъщен.
	Навярно имам вид на хлапак, защото Антон Демут му дръпва един смях, поглежда ме изкосо и ме сръчква в хълбока.
	— Ако ще да са облечени в кадифе и коприна, в леглото всички са еднакви.
	— Разбира се — казвам и изтърсвам някакъв мръсен виц, за да не забележи състоянието ми. — И тъй, до един часа, Антон!
	— Да, малчуганче — достолепно отговаря той. — Или бон соар, както казва французинът.

	* * *

	Продължавам пътя си пъхнал ръце дълбоко в джобовете. Снегът жвака под обущата ми. Гневно го подритвам встрани. И какво ли щях да направя, ако действително седях на една маса с такава жена? Само щях да я зяпам, нищо повече. Дори нямаше да мога да хапна от смущение. Колко ли е трудно, мисля си, да си по цял ден с такова същество. Винаги да си нащрек, винаги. А нощем — там пък съм съвсем бос. Е, в аз съм имал вземане-даване с жени, но всичко съм научил от Юп и Валентин, а то сто на сто не е уместно за такива дами…

	* * *

	През юни 1917-а бях за пръв път с жена. Тогава ротата ни бе разквартирувана в бараки, беше пладне и ние се боричкахме на поляната с две млади кучета, появили се незнайно откъде. С развети уши и лъскава козина животните лудуваха във високата лятна трева, небето бе синьо, а войната — далеч.
	Но ето че от канцеларията дотърча Юп. Кучетата се спуснаха насреща му и заподскачаха около него. Той ги отблъсна и извика?
	— Дойде заповед, довечера тръгваме!
	Знаехме какво означава това. Дни наред от запад долиташе грохотът на барабанния огън от голямата офанзива, дни наред гледахме завръщащите се грохнали полкове и запитахме ли някого, как е там, той само махваше с ръка в отговор, втренчил поглед напред, дни наред се търкаляха покрай нас колите с ранените, дни наред копаехме дълги редици гробове…
	Скочихме на крака. Бетке и Веслинг се запътиха към раниците си да извадят хартия за писма, Вили и Тяден тръгнаха към походната кухня, а Франц Вагнер и Юп ме заувещаваха да ида с тях в публичния дом.
	— Ернст, братче — каза Вагнер, — и ти трябва да разбереш какво е жена! Кой знае дали утре няма да хвърлим топа, говорят, че ония имали цял куп нова артилерия. Направо ще е идиотщина да опънеш петалата като целомъдрен девственик.
	Полевият бордей се намираше в малък град на близо час път. Получихме разрешителни и чакахме доста време, тъй като за фронтовата линия потегляха и други полкове и мнозина искаха набързо да вземат от живота каквото могат. В малка стаичка предадохме разрешителните. Ефрейтор от санитарната част ни прегледа дали сме здрави, после ни инжектира по няколко капки протаргол, а фелдфебелът ни съобщи, че цялото удоволствие струвало по три марки и заради наплива не бивало да оставаме повече от десет минути. След това се наредихме на стълбището.
	Опашката се придвижваше бавно. Горе хлопаха врати. Щом излезеше някой, чуваше се: „Следващият!“
	— Колко крави има? — попита Франц Вагнер някакъв пионер.
	— Три — отвърна оня, — ама не дават да избираш. Като лотария: ако си късметлия, ще ти се падне баба.
	Едва не ми прилоша от спареното стълбище, където клокочеше жегата и изпаренията от настървените войници. На драго сърце бих се измъкнал, защото цялото любопитство ми мина. Но се боях, че другите ще ми се присмеят, затова продължих да чакам.
	Най-накрая редът ми дойде. Моят предшественик заплете крака покрай мен и аз влязох в стаята. Беше ниска и тъмна и толкова силно миришеше на карбол в пот, че ми се видя странно, когато зад прозорците съзрях клоните на липа, в чийто свеж листак си играеха вятърът и слънцето: тъй изхабено бе всичко вътре. На стола имаше леген с розова вода, а в ъгъла нещо като походно легло, покрито с оръфано одеяло. Жената беше дебела, в къса прозрачна нощница. Дори не ме погледна, а направо легна. Едва след като усети, че не идвам, нетърпеливо вдигна очи и на подпухналото й лице се появи сянка на разбиране. Видя, че съм още съвсем млад.
	Просто не можех, побиха ме тръпки и ме задави погнуса. Жената направи няколко жеста, за да ме размърда — просташки, противни жестове, понечи да ме притегли към себе си и даже се усмихна сладникаво и превзето, човек можеше да я съжали, защото в края на краищата тя бе само жалка войнишка подлога, която всеки ден трябваше да изтрайва по двайсет-трийсет души, че и повече. Оставих й парите и бързо слязох по стълбите.
	Юп ми намигна.
	— Как беше?
	— Чудо и половина — отговорих като стар специалист.
	Искахме да си тръгнем, но първо трябваше пак да минем през ефрейтора от санитарната част, който ни направи по още една инжекция с протаргол.
	Значи това е любовта, мислех отчаян и отмалял, докато си стягахме нещата, значи това е любовта, с която бяха пълни книгите ми в къщи и от която бях очаквал толкова много в неопределените си юношески мечти. Скатах шинела и сгънах платнището, получих боеприпаси, след това потеглихме, а аз бях мълчалив и тъжен и си мислех, че от всичките зареяни в облаците мечти за живота и любовта не бе останало нищо друго освен една пушка, една тлъста курва и глухият грохот на хоризонта, към който бавно крачехме. После небето притъмня, наближихме окопите, с тях — и смъртта, Франц Вагнер падна същата нощ, а освен него загубихме още двайсет и трима души.
	От дърветата се ръсят дъждовни капки и аз си вдигам яката. Сега често ме обзема копнеж по нежност, по плахи слова, трепетни безбрежни чувства; иска ми се да се изтръгна от ужасяващото еднообразие на последните години. Но какво ще стане, ако действително успея — ако те се появят отново, мекотата и безбрежието на миналото, ако действително някой пожелае да ме обикне, някоя стройна, нежна жена, както онази със златистата шапчица и гъвкавите стави — какво ще стане дори ако над нас действително се спусне омаята на синкавосребристата вечер, необятна и стигаща до самозабрава? Дали образът на тлъстата курва няма в последния миг да се провре помежду ни, дали гласовете на моите подофицери няма внезапно да зацвилят мръсотиите си, дали спомените, откъслечните разговори, войнишките грубости няма да разкъсат и надупчат всяко чисто чувство? Все още сме едва ли не девствени, ала фантазията ни е развратена, без дори да забележим. Преди да сме узнали нещо за любовта, вече са ни преглеждали поред за венерически болести. Задъханото, импулсивното, вятърът, мракът, въпросите — всичко, което бе у нас, когато шестнайсетгодишни тичахме подир Аделе и другите момичета в примигващата светлина на фенерите, повече не се върна, даже и когато не бях при курва и си мислех, че е по-различно, а жената се вкопчваше в мен и желанието ме разтърсваше. След това винаги се натъжавах.
	Неволно крача по-бързо и дишам тежко. Искам да си възвърна загубеното, трябва да си го възвърна. То трябва да се върне, иначе няма смисъл да се живее.

	* * *

	Запътвам се към дома на Лудвиг Брайер. В стаята му още свети. Хвърлям камъчета по прозореца. Лудвиг слиза и ми отваря вратата.
	Горе в стаята Георг Рае е застанал пред сандъчетата с Лудвиговата колекция от минерали. В ръката си държи голям планински кристал и се любува на искрящите му отблясъци.
	— Добре, че те срещам, Ернст — усмихва се той. — Вече ходих у вас. Утре заминавам.
	Георг е в униформа.
	— Георг — запъвам се аз, — да не си решил да…
	— Да! — Той кимва. — Ще се върна в казармата. Така е. Всичко е уредено. Утре тръгвам.
	— Ти разбираш ли нещо? — питам Лудвиг.
	— Да — отговаря той, — разбирам. Обаче това няма да му помогне. — После се обръща към Рае. — Георг, ти си разочарован, но помисли, то е естествено. На фронта нервите ни постоянно бяха обтегнати до краен предел, понеже всичко винаги опираше до живот и смърт. А сега те пърхат като платноходки в безветрие, понеже тук всичко опира само до дребни успехи…
	— Правилно — намесва се Рае, — само до дребнаво блъскане за храна, до службогонство и до някой друг скалъпен идеал, тъкмо затова ми се повдига и ще се махна.
	— Ако на всяка цена искаш да се заемеш с нещо, защо не се включиш в революцията? — казвам. — Току-виж си станал министър на войната.
	— О, революцията! — отговаря пренебрежително Георг. — Та тя се извършва с ръце по шевовете, от партийни функционери, които вече се изплашиха от собствения си кураж. Погледни как са се хванали за косите — социалдемократи, независими, спартакисти, комунисти. През това време техните противници преспокойно опушкват неколцината им действително умни глави, които имат, а те даже не забелязват.
	— Не, Георг — казва Лудвиг, — не е така. Извършихме революцията с твърде малко омраза, вярно е, но от самото начало искахме да бъдем справедливи, ето защо всичко се получи толкова вяло. Революцията трябва да се разрази като горски пожар и едва по-късно може да започне сеитбата; ала ние не искахме да унищожаваме, а само да обновяваме. Нямахме сили дори да мразим, толкова уморени и изпепелени бяхме от войната. От умора можеш да заспиш даже при барабанен огън, това ти е известно. Но може би все пак не е прекалено късно с труд да постигнем онова, което пропуснахме при атаката.
	— С труд! — отговаря пренебрежително Георг и разглежда под лампата искрящия кристал. — Ние умеем да се бием, а не да се трудим.
	— Длъжни сме да се научим — казва спокойно Лудвиг от ъгъла на канапето.
	— Вече сме похабени за това — отвръща Георг.
	За миг настъпва тишина. Вятърът шуми зад прозорците. Рае снове с големи крачки из тясната стая на Лудвиг — сякаш наистина за него вече няма място между тия стени и книги, сред тишината и труда, сякаш изсеченото му ясно лице над сивата униформа подхожда само на окопите, битките и войната. Георг се облакътява на масата и се навежда към Лудвиг. Светлината на лампата пада върху пагоните му, а зад него блещукат минералите от колекцията.
	— Лудвиг — изрича той предпазливо, — та какво вършим тук? Огледай се наоколо: колко вяло и безутешно е всичко! В тежест сме на себе си и на другите. Идеалите ни претърпяха крах, мечтите пропаднаха и ние се лутаме из този свят на порядъчни сметкаджии и спекуланти като донкихотовци, озовали се в чужда страна.
	Лудвиг дълго го гледа.
	— Мисля, че сме болни, Георг. Войната се е вкоренила дълбоко в нас.
	Рае кимва.
	— Никога няма да се отърсим от нея.
	— Ще се отърсим — отвръща Лудвиг, — инак всичко е било напразно.
	Рае скача и удря с юмрук по масата.
	— Но то е било напразно, Лудвиг, ето кое ме подлудява! Какви хора бяхме, когато тръгнахме за фронта, в тази буря от въодушевление! Струваше ни се, че настъпила нова ера, че всичко старо, гнило, половинчато и едностранчиво е пометено, ние бяхме младеж каквато дотогава не бе съществувала!
	Георг грабва кристала като ръчна граната. Юмруците му треперят.
	— Лудвиг — продължава, той, — лежал съм в много блиндажи и всички там бяхме младежи, които клечаха около някаква си жалка свещица и чакаха, а над нас преградният огън бушуваше като земетресение… Не бяхме вече новобранци и знаехме какво ни очаква, какво ще последва. Но, Лудвиг, по тези лица в подземния полумрак се четеше нещо повече от самообладание, от смелост, от жертвоготовност — воля за по-различно бъдеще се четеше по тези застинали, сурови лица и тя бе там, когато щурмувахме и дори когато умирахме! От година на година притихвахме, много неща ни разочароваха, ала тя оставаше. А сега, Лудвиг къде е тя сега? Нима проумяваш как всичко е могло да затъне в тая каша от порядък, дълг, жени, приличие и дявол знае какво още, което те тук наричат живот? Не, истински живеехме тогава, ако ще сто път да ми повториш, че мразиш войната, но истински живеехме тогава, защото бяхме заедно и защото в нас гореше нещо много по-голямо от цялата мръсотия тук.
	Георг диша тежко.
	— Трябва да е било заради нещо, Лудвиг! Щом заговориха за революция, веднъж, за миг си помислих сега ще настъпи освобождението, сега реката ще потече в обратна посока и ще разруши старите, ще си изрови нови брегове и — кълна се! — нямаше да остана настрана! Но реката бе разбита на хиляди ручейчета, революцията се превърна в ябълка на раздора за постове и постчета, тя е погълната, омърсена, всмукана от професии, интриги, семейства и партии. Само че аз не желая да участвувам във всичко това. Отивам таи, където отново ще намеря другарството.
	Лудвиг става. Челото му е зачервено. Очите му горят. Приближава се плътно до Рае и се вглежда в лицето му.
	— А защо, Георг, защо? Защото ни измамиха, измамиха ни така, както дори още не подозираме! Защото страшно злоупотребиха с нас! Казваха ни „отечество“, а имаха предвид окупационните планове на една хищна индустрия, казваха „чест“, а имаха предвид раздорите и властоманията на шепа честолюбиви дипломати и князе, казваха „нация“, а имаха предвид активността на някои останали без работа генерали! — Лудвиг разтърсва Рае. — Нима не разбираш! Думата „патриотизъм“ натъпкаха със свои кухи фрази, с тщеславие, властолюбие, лъжлива романтика, глупост, търгашески ламтежи и ни я поднесоха като лъчезарен идеал! И ние повярвахме, че тя протръбява ново, силно, могъщо съществуване! Нима не проумяваш! Водихме война срещу самите себе си, без да го знаем! И всеки точен изстрел улучваше по някого от нас! Чуй ме, ще ти го изкрещя в ушите: Младежта на света тръгна на бой и във всяка страна вярваше, че се бори за свобода! И във всяка страна я излъгаха и злоупотребиха с нея, във всяка страна тя се сражаваше за интереси вместо за идеали, във всяка страна я покосяваха куршуми и тя се самоизтребваше! Нима не проумяваш? Съществува една-единствена борба: борбата срещу лъжата, половинчатостта, компромиса, срещу отживялото! Ние обаче попаднахме в мрежите на техните фрази и вместо срещу тях се борихме за тях. Вярвахме, че воюваме за бъдещето, а воювахме срещу него. Нашето бъдеще е мъртво, защото мъртва е младежта, която го носеше. Ние сме само оцелели останки! Но затова пък живеят другите: ситите, доволните, те живеят по-сито и по-доволно откогато и да било! Тъй като недоволните, устремните, напористите загинаха за тях! Помисли за това! Цяло едно поколение е унищожено! Цяло едно поколение надежда, вяра, воля, сила, умения бе хипнотизирано дотам, че покоси с куршуми самото себе си, въпреки че навред по света имаше едни и същи цели!
	Гласът му секва. Очите му са пълни с ридание и ярост. И тримата сме скочили на крака.
	— Лудвиг — продумвам и го прегръщам през врата.
	Рае взема фуражката си и хвърля кристала обратно в сандъчето.
	— Довиждане, Лудвиг, стари друже!
	Лудвиг стои срещу него. Устните му са стиснати. Скулите му изпъкват.
	— Ти си отиваш, Георг — изрича той с вълнение, но аз оставам! Все още няма да се предам!
	Рае дълго го гледа. Сетне казва спокойно:
	— Безнадеждно е — и си оправя поясока.

	* * *

	Изпращам Георг по стълбите. Долу оловното утро вече се процежда през пролуките на вратата. Каменните стъпала кънтят. Излизаме сякаш от блиндаж. Пред нас, пустинна и сива, се е проточила улицата. Рае посочва къщите.
	— Всичко това са окопи, Ернст, блиндажи, а не жилища… Войната продължава, но война подла… всеки срещу всеки…
	Подаваме си ръце. Не съм в състояние дума да продумам. Рае се усмихва.
	— Но какво ти е, Ернст? Че какъв фронт е вече там горе, на изток, нищо и половина! Горе главата, нали сме войници. Не за пръв път се сбогуваме…
	— Напротив, Георг — изговарям припряно, — струва ми се, че сега за пръв път се сбогуваме истински.
	Той остава още миг пред мен. Сетне бавно кимва поема надолу по улицата, без да се обърне, строен, спокоен и известно време още чувам крачките му, докато той вече се е скрил от погледа ми.



	Пета част

	I

	Малко преди матурата пристигна разпореждане: към фронтоваците да се прояви голяма снизходителност. Така и става. В резултат на това целокупно изкарваме. За другия курс, в който са Лудвиг и Алберт, изпитът ще бъде след три месеца. Двамата ще трябва да изчакат дотогава, въпреки че развиха писмените теми на четирима от нашите.
	Няколко дни след изпита получаваме назначения по околните села, където ще заместваме учители. Радвам се, защото безцелното лентяйство ми омръзна. То ме доведе само до безплодни размишления, тъга и до безсмислена, шумна разхайтеност. А сега ще работя.
	Стягам си куфарите и заминавам заедно с Вили. Имаме късмет, че сме съседи. Селата ни са на по-малко от час път едно от друго.
	Настаняват ме в стар чифлик. Зад прозорците ми се издигат дъбове, а от оборите долита кроткото блеене на овцете. Стопанката ме натиква в кресло с висока облегалка и като начало слага трапезата. Убедена е, че всички граждани едва не умират от глад, а то горе-долу си е така. С тихо умиление наблюдавам появата на позабравени неща: огромен бут шунка, почти еднометрови наденици, снежнобял пшеничен хляб и тъй превъзнасяните от Тяден пърженици от елдово брашно с огромни късове сланина по средата. Пържениците ще заситят цяла рота, толкова висока е купчината отпреде ми.
	Почвам да набивам, а стопанката, опряла ръце на хълбоците, ме гледа с широка усмивка и ми се радва. След час вече охкам и се принуждавам да спра, колкото и да настоява майка Шомакер.
	Тъкмо в тоя момент идва да ме навести Вили.
	— Гледайте сега какво ще стане — казвам на стопанката. — Има да се чудите. В сравнение с него съм кръгла нула.
	Вили е войник и знае какво следва да направи. Не се мае дълго, а действува. След кратка подкана от страна на майка Шомакер се заема с пържениците. Щом стига до сиренето, стопанката облещва очи, обляга се на скрина и гледа Вили така, все едно е осмото чудо на света. Възхитена, тя домъква и едно голямо блюдо с пудинг. Вили се справя и с него.
	— Така — изпръхтява той и оставя лъжицата. — А сега наистина огладнях. Какво ще кажете да похапнем както трябва?
	С тази фраза Вили завинаги спечелва сърцето на майка Шомакер.

	* * *

	Смутен и някак неуверен съм се курдисал на катедрата. Отпреде ми седят четирийсет деца. Най-малките в училището. Сякаш подравнени с линия, те седят на осем чина, наредени един зад друг, стиснали калемите и кутиите за моливи в малките си дебели ръчички, а пред тях лежат плочите за писане и тетрадките им. Най-малките са седемгодишни, най-големите — на десет. В училището има само три класа, затова във всеки са събрани деца на различна възраст.
	Дървените обуща се тътрузят по пода. В печката пращи торф. Доста деца са били два часа път дотук, увити във вълнени шалове и с кожени раници на гръб. Дрехите им са подгизнали и вече вдигат пара в сухия, горещ въздух на стаята.
	Кръглите като ябълки лица на най-малките се взират в мен. Няколко момиченца се кискат крадешком. Русокос хлапак захласнато си чопли носа. Друг пък, скрит зад гърба на другаря си, нагъва дебела филия с масло. Но всички внимателно следят всяко мое движение. Притеснено се въртя на стола си. Само преди седмица и аз като тях седях на чин и наблюдавах плавните, банални жестове на Холерман, докато той говореше за поетите от епохата на освободителните войни. А днес аз самият съм се превърнал в Холерман. Поне за тия отпред.
	— Деца, сега ще напишем голямо „Л“ — казвам и пристъпям до дъската. — Десет реда „Л“, после пет реда „Лина“ и пет реда „Лебед“.
	Бавно записвам думите с тебешир. Зад гърба ми се дочува шумолене и шушукане. Очаквам да ми се присмеят и се обръщам. Но те само са отворили тетрадки и са наместили плочите. Четирийсет главици безропотно се свеждат над работата си. Това едва ли не ме изненадва.
	Скърцат калеми, дращят пера. Разхождам се между чиновете.
	На стената са окачени разпятия, препарирана сова и географска карта на Германия. Навън зад прозорците непрестанно се носят бързи ниски облаци.
	Картата на Германия е оцветена със зелена и кафява боя. Спирам се пред нея. Границите са обозначени с червени щрихи и в причудлив зигзаг пробягват от горе на долу. Кьолн-Аахен, ето ги тънките черни нишки на железопътните линии… Хербестал, Лиеж, Брюксел, Лил… Повдигам се на пръсти… Рубе — Арас, Остенде. А къде е Кемелберг? Изобщо не е отбелязан, но ето ги Лангемарк, Ипър, Биксхоте, Стадън… Колко мънички са на картата, само дребни точици… А небето гърмеше и земята се тресеше там на трийсет и първи юли, когато започна опитът за големия пробив и до здрач вече бяхме загубили всичките си офицери…
	Обръщам се и поглеждам към русите и тъмнокоси главици, усърдно надвесени над думите „Лина“ и „Лебед“. Странно, за тях тези микроскопични точици на картата няма да означават нищо повече от учебен материал; няколко нови имена на населени места и дати, които ще трябва да наизустят за часовете по история на света — също като Седемгодишната война и битката при Тевтобургската гора.
	На втория чин скача дребосъче, вдигнало тетрадка над главата си. Написало е двайсетте реда. Отивам при него и му показвам, че е поизкривило кукичката на „Л“. Насочените му към мен влажни сини очи така сияят, че за миг свеждам поглед. Бързо се връщам на дъската и написвам две думи с нова буква: „Карл“ и… За секунда спирам, но не мога иначе, сякаш невидима ръка направлява тебешира… „Кемелберг“.
	— Какво е това „Карл“? — питам.
	Всички ръце се вдигат.
	— Човек! — изкрещява същото дребосъче.
	— А „Кемелберг“? — питам след малко със свито сърце.
	Мълчание. Най-накрая се обажда едно момиченце.
	— От Библията — колебливо изрича то.
	Известно време го гледам.
	— Не — отговарям после, — не е така. Ти си мислиш за Калвариенберг или за Ливан, нали?
	Момиченцето боязливо кимва. Погалвам го по косата.
	— Хайде тогава да го напишем. „Ливан“ е много хубава дума.
	Замислено се разхождам между чиновете. От време на време улавям нечий изпитателен поглед иззад крайчеца на тетрадка. Спирам се до печката и се заглеждам в детските лица. Повечето са послушни и посредствени, някои дяволити, други глупави — но тук-там припламва по някоя светлинка. На тия не всичко в живота ще им се вижда естествено и не всичко ще им върви гладко…
	Внезапно ме обхваща малодушие. Ето утре ще минем предлозите, мисля си, а идната седмица ще пишем диктовка. След година ще знаете наизуст петдесет въпроса по вероучение, след четири ще започнете таблицата за умножение; ще пораснете и животът ще ви стисне в клещите си, за едни — по-приглушен, за други — по-бурен, по-умерен или съсипващ — всеки от вас ще си има орис и тя ще ви сполети, така или иначе… С какво мога да ви помогна? Със спреженията или с изброяването на немските реки?… Четирийсет сте тук, четирийсет различни съдби стоят пред вас и ви чакат. Да можех да ви помогна, на драго сърце бих го сторил! Но кой ли у нас действително може да подкрепи другия? Нима аз успях да помогна поне на Адолф Бетке?
	Звънецът бие. Първият час свършва.
	На другия ден с Вили си обличаме жакетите — моя го ушиха току преди тръгването — и правим посещение на пастора. Това влиза в задълженията ни.
	Той ни посреща любезно, но доста сдържано, тъй като след размириците в училището ни е излязло лошо име в солидните кръгове. Довечера ще посетим и кмета, което също влиза в задълженията ни. Но ето че още следобед го намираме в кръчмата, която е и поща.
	Кметът се оказва хитър селянин със сбръчкано лице; като начало ни предлага да пийнем по няколко големи ракии. Ние приемаме. Подмигвайки, пристигат още двама-трима селяни и също ни предлагат по чашка. Учтиво се чукаме с тях. Те си смигат и крадешком се споглеждат. Горките! — ние естествено веднага забелязваме, че искат да ни накъркат, за да се позабавляват. Види се, честичко са го пробвали, тъй като ухилени разправят за други млади учители, дето са били тук. По три причини предполагат, че скоро ще паднем под масата: първо — според тях гражданите носят по-малко от селяните; второ — даскалите са образовани, а оттук — поначало по-слаби пиячи; трето — на младоци като нас все още им липсва необходимият опит. Това може и да е важало за предишните им учители, но в дадения случай те изпускат едно: че няколко години сме били войници и ракията сме я пили с котелки. Приемаме предизвикателството. Селяните просто искат да ни направят за смях; ние обаче защитаваме трояка чест и това повишава ударната ни сила.
	Кметът, общинският писар и още няколко жилести селяни седят срещу нас. По всяка вероятност те са най-държеливите пиячи. С тънки, по селяшки хитри усмивчици те се чукат с нас. Вили си дава вид, че вече е на градус. Усмивките наоколо стават още по-широки.
	Ние също черпим по една бира с ракия. След това като град заваляват седем нови почерпки. Селяните си мислят, че с тях ще ни довършат. Донякъде слисани гледат как обръщаме чашите, без да ни мигне окото. В погледите, които не се откъсват от нас, проблясва известна доза признание. С нехаен жест Вили поръчва още по едно.
	— Ама без бира, само големи! — подвиква той на кръчмаря.
	— Гръм и мълния, само ракия ли? — пита кметът.
	— Разбира се, инак ще седим до зори — казва спокойно Вили. — Та след всяка бира човек изтрезнява!
	Смайването в очите на кмета расте. С несигурен глас един от селяните ни уверява, че сме можели да смучем дяволски много. Други двама мълчаливо стават и изчезват. Някои от противниците ни вече се опитват скришом да излеят чашите си под масата. Обаче Вили следи никой да не клинчи. Кара ги да сложат ръце на масата, а ракията да излеят в гърлата. Хиленето е престанало. Ние печелим терен.
	След час повечето са с прежълтели лица и се търкалят из съборетината или с подвита опашка се клатушкат към вратата. Групата на масата се е стопила, останали са само кметът и писарят. Започва дуел между двамата и нас. Е, и ние вече виждаме двойно, ама и двамата отдавна вече плетат език, а това ни дава нови сили. След половин час, през който всички сме зачервили главите, Вили нанася главния удар.
	— Четири водни чаши коняк! — изревава той по посока на тезгяха.
	Кметът се дръпва като опарен. Чашите пристигат. Вили втъква две от тях между пръстите на селяните.
	— Наздраве!
	Ония се пулят насреща ни.
	— До дъно! — виква Вили с искряща глава. — Хайде, на един път!
	Писарят понечва да се откаже, но Вили не отстъпва.
	— Нека на четири глътки! — примолва се кметът, вече с доста смачкан фасон.
	— На една! — настоява Вили, става и блъсва чаша в тази на писаря. Аз също скачам. — Хайде! Наздраве! Екс! За ваше лично здраве! — изреваваме ние на сащисаните селяни.
	Те ни поглеждат като телета, тръгнали на заколение, и отпиват глътка.
	— Продължавай! Ще манкирате, а? — надава вой Вили. — Ставай!
	Те се надигат, клатушкайки се, и пият. На няколко пъти се опитват да поспрат, но ние ги вардим, сочим им празните си чаши.
	— Наздраве! До последна капка! Давай!
	И те поглъщат всичко. После с изцъклени очи се свличат бавно, но сигурно на пода. Победихме; ако пиехме по-бавно, може би щяха да ни надвият, обаче в бързото обръщане на чашите сме тренирани и шансът ни бе в това, че им наложихме нашето темпо.
	Залитаме, но гордо оглеждаме полесражението. Никой освен нас не е на крака. Пощаджията, който е и кръчмар, е опрял глава в тезгяха и плаче за жена си, починала при раждане, докато бил на фронта.
	— Марта! Марта! — хлипа той с неестествено тънък гласец.
	Все така правел по това време, разказва ни слугинята. Плачът ни пробива ушите. Пък е и време да си ходим.
	Вили грабва кмета, аз — по-лекия писар, и ги помъкваме към домовете им. Това е последният ни триумф. Писаря го оставяме пред пътната врата и чукаме, докато вътре се светне. Кмета обаче вече го очакват. Жена му е застанала на прага.
	— Господи Исусе! — врясва тя. — Новите учители! Толкоз млади, пък такива пияници! Ще стане тя мътна и кървава!
	Вили се помъчва да й обясни, че всичко е било въпрос на чест, но си преплита езика.
	— Къде да го занесем? — питам най-накрая.
	— Ей тук го оставете тоя сархош — нарежда тя.
	Стоварваме го на едно канапе. След това Вили с детинска усмивка поисква кафе. Жената така го поглежда, все едно е хотентот.
	— Ама нали ви донесохме мъжа — заявява сияещ Вили.
	Пред такова неосъзнато нахалство капитулира дори коравата старица. Поклаща глава, налива ни по няколко големи чаши кафе и ни дава полезни съвети, съгласяваме се с всичко, това е най-правилното за момента.
	От този ден нататък в селото ни имат за мъже и ни поздравяват с уважение.


	II

	Еднообразни и равномерни отминават дните. Четири часа занятия сутрин, два следобед — а помежду им безкрайният низ от часове, в които безделнича и обикалям селото, сам със себе си и мислите си.
	Най-лошо е в неделя. Ако не ти се кисне по кръчмите, направо не се издържа. Главният учител живее тук от трийсет години и за това време се е превърнал в първокласен свиневъд с много награди. Но за нещо друго надали можеш да разговаряш с него. Като го погледна, иде ми тутакси да офейкам оттук; толкова отблъскваща е мисълта, че някога и аз може да стана същият. Има още една учителка, порядъчно въздърто създание, което се стряска, кажа ли: „Мътните го взели!“ И това не е кой знае колко весело.
	Вили се приспособява по-лесно. На всички сватби и кръщенета го канят като почетен гост. Щом конете получат колики или кравите не могат да се отелят, помага на селяните с думи и дела. А вечер седи с тях в пивниците и им съдира кожата на скат.
	Аз обаче не искам да вися по кръчмите, предпочитам да си стоя в стаята. Но часовете там са дълги и често от ъглите изпълзяват странни мисли — като бледи, безжизнени ръце, които ми махат и се заканват, сенки от призрачното минало, необичайно преобразена, спомени, които отново се възправят, сиви, безплътни лица, вопъл и обвинение…

	* * *

	Един мрачен неделен ден ставам рано, обличам се и тръгвам за гарата. Решил съм да навестя Адолф Бетке. Добра идея — отново ще поседя с човек, който наистина ми е близък, и скучната неделя ще мине.
	Пристигам следобед. Портичката скръцва. Кучето в колибата излайва. Бързо преминавам алеята с овошките. Адолф си е в къщи. И жена му е тук. Когато се появявам на прага и му подавам ръка, тя излиза. Сядам. След известно време Адолф пита:
	— Сигурно се чудиш, а, Ернст?
	— Защо, Адолф?
	— Че тя пак е в къщи.
	— Не, ти си знаеш най-добре.
	Той подбутва към мен купа с плодове.
	— Искаш ли ябълки?
	Вземам една и му поднасям пура. Адолф й отхапва върха и продължава:
	— Виж, Ернст, седях тук, седях и насмалко да се побъркам. Като си сам, една такава къща е нещо ужасно. Ходиш из стаите — тук още виси нейна блуза, там е кошничката с иглите и конците, столът, на който шиеше… А вечер другото легло стои толкоз бяло и самотно до теб, очите ти все в него, въртиш се и не можеш да заспиш… Какво ли не ти минава през ума, Ернст…
	— Вярвам ти, Адолф…
	— И тогава хукваш навън и се накъркваш, и вършиш щуротии…
	Кимвам. Часовникът тиктака. Цепениците в печката пращят. Жената тихо се появява и слага на масата хляб и масло. После пак излиза. Бетке поглажда покривката.
	— Да, Ернст, в края на краищата така й е било и на нея, и тя е седяла тъй през всичките тия години, лежала е и се е бояла, била е в неведение, умувала е и се е ослушвала… И в края на краищата онова се е случило, сигурно отначало изобщо не е искала, а след като се е случило, не е знаела как да постъпи и тъй е продължило.
	Жената влиза и донася кафе. Искам да й кажа добър ден, ала тя не ме поглежда.
	— Няма ли да вземеш чаша и за себе си? — пита Адолф.
	— Имам още работа в кухнята — казва тя.
	Гласът й е тих, дълбок.
	— Седях тук и си виках: ето, защити си честта и изпъди жена си. Но за какво ти е тази чест, та това са празни приказки, сега си сам и със или без чест няма да ти стане по-добре. Тогава й рекох да остане тук, за какво е всичко това, уморени сме вече и я поживеем още някоя друга годинка, я не, а нали ако не бях научил, всичко щеше да си остане постарому. Кой знае какво щяхме да правим, ако винаги знаехме всичко.
	Адолф нервно потропва по облегалката на стола.
	— Налей си кафе, Ернст, ето ти и масло.
	Наливам кафе и двамата отпиваме.
	— Виж, Ернст — казва тихо той, — на вас ви е по-леко, вие си имате книгите и образованието, а и разни други неща. Пък аз… та аз си нямам нищо друго освен жената…
	Не му отговарям, защото не бих могъл да му го обясня — той вече не е същият както на фронта, а и аз не съм. След известно време питам:
	— А тя какво казва?
	Адолф отпуска ръката си.
	— Тя поначало малко говори, та не можеш изкопчи кой знае колко от нея, само седи и ме гледа. Най-многото да заплаче. — Той оставя чашата си. — Веднъж вика: направила го само и само да има някого в къщи. Друг път: нищо не проумявала, не знаела, че ще ми причини болка, струвало й се, че е с мен, а не с оня. Но това не го разбирам, та тия неща трябва да се разграничават. Пък иначе е толкоз разумна.
	Замислям се.
	— Може би иска да каже, че изобщо не е била на себе си през това време, а като че ли просто е сънувала, Адолф.
	— Може — отговаря той, — но аз не го разбирам. Май не е продължило дълго.
	— За другия вече не ще и да знае, тъй ли? — питам.
	— Казва, че мястото й било тук.
	Замислям се над думите му. Но за какво да ги разпитвам повече.
	— А ти по-добре ли си сега, Адолф?
	Той ме поглежда.
	— Не съвсем, Ернст, то е близко до ума. Още не. Но нещата ще се оправят. Ти как мислиш?
	Сам той няма вид на човек, който си вярва.
	— Сигурно ще се оправят, Адолф — казвам и слагам на масата няколко пури, които съм заделил за него.
	Приказваме си още малко, сетне си тръгвам. На пруста срещам жената, която припряно понечва да се изниже покрай мен.
	— Довиждане, госпожо Бетке — казвам и й подавам ръка.
	— Довиждане — отговаря тя и се ръкува с мен извърнала лице.
	Адолф ме изпраща до гарата. Вятърът фучи. Гледам го отстрани и си спомням как се усмихваше крадешком, щом в окопите заговорехме за мира. А сега какво излезе от всичко?
	Влакът потегля.
	— Адолф — изричам бързо от прозореца, — толкова добре те разбирам… Не можеш да си представиш колко добре те разбирам.
	Той поема сам през полето към къщата си.

	* * *

	Десет часът. Звънецът бие за голямото междучасие. Имах занятие в горния клас и сега четиринайсетгодишните се втурват покрай мен навън. Наблюдавам ги от прозореца. За секунди те напълно се променят, отхвърлят задръжките на училището и си възвръщат свежестта и непосредствеността на своята възраст.
	Когато седят на чиновете пред мен, не са искрени, в тях се таи някакво притворно послушание и бележкарство или пък лицемерие и бунтарство. Седемте години в училище са успели да ги направят такива. Недеформирани, прями и невинни като млади зверчета са дошли тук от своите ливади, игри и мечти; за тях още е важал простият закон на живота — най-жизненият, най-силният е бил главатарят, когото всички са следвали. Ала седмичните порции образование полека-лека са им насадили друг, изкуствен закон за стойностите: който най-послушно си изсърбвал порциите, бил отличаван и смятан за най-добър. Другите трябвало да му подражават. Нищо чудно, че най-жизнените се противели. Но те били принудени да се покорят; понеже добрият ученик, както се знае, е идеалът на училището. Но какъв е този идеал!… И какво излиза от добрите ученици по света! В училищния парник те се наслаждават на кратко илюзорно съществуване и толкова по-сигурно затъват после в посредственост и ограничена незначителност. Светът се тласка напред единствено от лошите ученици.
	Наблюдавам играещите. Със силни, гъвкави движения ги оглавява къдрокосият Дамхолт, който с енергията си владее целия двор. Очите му искрят от войнственост и смелост, мускулите и жилите са изопнати и останалите му се подчиняват без колебание. След десет минути обаче, като седне на чина, същият този юнак ще се превърне в заинатен, опърничав хлапак, който никога не си знае уроците и напролет вероятно ще повтори класа. Щом го погледна, на лицето му ще се изпише хрисимо изражение, а зад гърба ми тутакси ще направи гримаса; без да се запъне, ще излъже, щом го попитам дали е преписал съчинението, и при първия удобен случай ще се изплюе върху панталона ми или ще ми сложи кабарче на стола. А първенецът, който вън представлява жалка картинка, тук в стаята ще израсне, самоуверено ще вдига ръка, когато Дамхолт не знае отговора и — покорен и разярен — очаква двойката си. Първенецът знае всичко и дори това знае. Ала Дамхолт, когото всъщност би трябвало да накажа, ми е хиляда пъти по-симпатичен от бледоликото образцово момче.
	Свивам рамене. Нима на полковата среща в ресторант „Конерсман“ не беше горе-долу така? Нима тогава човекът внезапно не загуби значението си, а професията не се издигна над всичко, въпреки че навремето нещата бяха коренно различни? Клатя глава. Що за свят е това, в който отново се озовахме…

	* * *

	Гласът на Дамхолт кънти из двора. Замислям се дали другарското държане на учителя към ученика не би довело до нещо по-добро. Възможно е да се подобрят отношенията и да се избегне едно-друго, но в основата си това ще е само заблуда. Та нали от собствен опит зная: младежта е проницателна и неподкупна. Тя е сплотена и образува непробиваем фронт срещу възрастните. Не е сантиментална, можеш да я доближиш, но не и да проникнеш в нея. Изгоненият веднъж от рая никога не ще се върне там. Има закон на възрастта. Със зоркия си поглед Дамхолт хладнокръвно би използувал другарското държане за лична изгода. Може би дори би проявил известна привързаност, обаче тя не би му попречила да си гледа изгодата. Възпитателите, които си въобразяват, че разбират младежта, са фантазьори. Младежта изобщо не желае да бъде разбрана, тя просто желае да остане каквато е. Възрастният, който твърде натрапливо се домогва до близост с нея, изглежда в очите й точно толкова смешен, както ако облече детски дрешки. Ние можем да чувствуваме нещата както младежта, ала тя като нас — не. И в това е спасението й.
	Чува се звънецът. Междучасието свършва. Дамхолт колебливо застава в редицата пред вратата.

	* * *

	Мъкна се през селото, запътен към полето. Волф подтичва пред мен. Внезапно от един двор се стрелва дог и се нахвърля върху му. Волф не го е забелязал, затова догът успява да го повали при първата атака. В следващия миг двете кучета се превръщат в заплетено кълбо от прах, мятащи се тела и бясно ръмжене. Стопанинът изтичва от къщата с тояга в ръка.
	— За бога, учителю, викнете си кучето! — крещи той отдалеч. — Плутон ще го разкъса на парчета!
	Махвам с ръка.
	— Плутон! Плутон! Тук, мърша проклета! — изревава ядосан селянинът и задъхан се добира до тях, за да ги разтърве с тоягата.
	Но вихрушката прах с невъобразимо джавкане профучава на стотина метра от него и там наново се търкулва на кълбо.
	— Затри се — пъхти селянинът и отпуска тоягата. — Ама отсега да сме наясно, не го плащам! Можехте да го викнете.
	— Кой се е затрил? — питам го.
	— Кучето ви — отвръща примирено селянинът. — Тоя обесник е утрепал вече дузина.
	— Е, колкото до Волф, най-добре ще е да изчакате — казвам. — Той не е обикновена овчарка, драги, това е фронтово куче, стар войник, ясно ли е!
	Облаците прах се разнасят. Двете кучета са стигали до ливадата. Виждам как догът се мъчи да притисне Волф и да го захапе за гърба. Успее ли, Волф е загубен, защото догът като нищо ще му строши гръбнака. Но досущ змиорка овчарката се изплъзва на сантиметър от челюстите, премята се и моментално пак напада. Догът ръмжи и джавка, Волф обаче се бори, без да издава звук.
	— Дявол да го вземе — обажда се селянинът. Догът се отърсва, скача, щраква с челюсти във въздуха, яростно се извива, пак скача и отново не успява да захапе Волф — но всичко изглежда, сякаш е сам, овчарката почти не се вижда. Волф като котка прелита плътно над земята — свикнал е като куче за свръзка, — промушва се между краката на дога и го напада отдолу, кръжи около него, подгонва го, внезапно впива зъби в корема му и вече не го пуска.
	Догът изквичава като полудял и се хвърля на земята, за да скопчи Волф. Ала отведнъж, по-бърз от сянка, Волф го пуща и използува случая да го стисне за гръкляна. И сега за пръв път го чувам да ръмжи; глухо и застрашително, сега, когато е пипнал и държи противника си, които се мята и се търкаля по земята.
	— За бога, учителю! — възкликва селянинът. — Викнете си кучето! Ще разкъса Плутон на парчета!
	— Колкото и да го викам, сега няма да дойде — казвам аз. — И правилно. Нека първо довърши тоя гаден Плутон.
	Догът скимти и квичи. Селянинът вдига тоягата, да му помогне. Изтръгвам дървото от ръката му, сграбчвам го за дрехата и изревавам:
	— По дяволите, нали вашият помияр пръв започна!
	Още малко и ще се нахвърля върху селянина.
	За щастие съм застанал така, че забелязвам как Волф внезапно пуща дога и се устремява към мен, защото мисли, че са ме нападнали. Успявам да го уловя, иначе селянинът щеше да има нужда поне от ново сетре.
	През това време Плутон се е измъкнал. Потупвайки Волф по врата и го успокоявам.
	— Че туй си е същински сатана — заеква селянинът, загубил ума и дума.
	— Точно така — казвам гордо. — Ей това се казва стар войскар. По-добре да не го закачаш.

	* * *

	Продължаваме пътя си. Оттатък селото са се ширнали ливади, след тях започва полето с хвойни и долмени. Край брезовата горичка пасе стадо овце. Рунтавите им гърбове блестят като матово злато в светлината на залязващото слънце.
	Отведнъж забелязвам как Волф с дълги скокове се спуща към стадото. Решавам, че случката с дога го е настървила я хуквам подире му, за да предотвратя кървавата баня.
	— Внимавай! Пази ги от кучето! — подвиквам на овчаря.
	— Нали е овчарско куче. Нищо няма да им стори.
	— Не, не! — викам аз. — Тия неща са му непознати! Това е фронтово куче!
	— Ами! — казва овчарят. — Фронтово или не, нищо няма да им направи. Ето, вижте, погледнете само! Добре, кучето ми, давай! Докарай ги!
	Не вярвам на очите си. Волф, Волф, който никога през живота си не е виждал овца, подгонва и събира стадото, все едно досега не е вършил нищо друго. С лай и с дълги скокове се понася подир две отдалечили се агнета и ги погва обратно. Щом понечат да се отбият или спрат, той им препречва пътя и ги хапе по краката, за да вървят направо.
	— Тъй, тъй — казва овчарят. — Само ги пощипва, без грешка е.
	Кучето е като преобразено. Очите му искрят, простреляното ухо се развява. Бдително кръжи около стадото. Забелязвам неимоверната му възбуда.
	— Веднага го купувам — заявява овчарят. — Мойто не се справя толкоз добре. Я вижте как кара стадото към село! Няма нужда да го обучавам.
	Не зная какво става с мен.
	— Волф! — виквам. — Волф!
	И ми иде да се разрева, като го гледам такъв. Та той е израсъл под трясъка на снарядите, а сега, без някой да му е показал, си знае задължението.
	— Сто марки в брой и една заклана овца — казва овчарят.
	Клатя глава.
	— Не, не го давам и за милион, братче — отвръщам.
	Сега пък овчарят клати глава.

	* * *

	Твърдите метлици на пирена драскат лицето ми. Извивам ги и отпускам глава на ръцете си. Кучето диша спокойно до мен, а отдалеко долита слабото подрънкване на хлопатари. Иначе е тихо.
	Облаците бавно плуват по вечерното небе. Сочната зеленина на хвойновите храсти преминава в наситено кафяво и аз усещам как от далечните гори излеко се вдига нощният вятър. След час ще задуха в брезите. Войниците са свързани с природата също като селяните и лесничеите; те не са живели в стаи и знаят кога настъпва времето на вятъра и кога пада прибулената вечер с канелен аромат, познават сенките, люшнали се над земята, щом облаците уловят светлината, познават и пътищата на луната…
	Във Фландрия след ожесточен артилерийски обстрел дълго чакахме помощ за един ранен. Бяхме го омотали и бинтовали с всичките си превръзки, доколкото можахме, но кръвта си течеше, чисто и просто изтичаше.
	А зад него, във вечерното небе, през цялото време се издигаше облак, един-единствен облак, ала цяла планина от белота, злато и червеникав блясък. Нереален и прекрасен се издигаше той отвъд изровения от снаряди кафяв пейзаж, бе напълно неподвижен и сияеше, а умиращият лежеше напълно неподвижен и кървеше; между тях имаше нещо сродно и аз недоумявах, че облакът, тъй красив и безучастен, се извисява в небето, докато умира човек…
	Последният слънчев лъч обагря полето в зловещо червено. Калугерици литват с жален писък. Воден бик се обажда откъм езерата. Взирам се в ширналата се пурпурнокафява равнина… При Хоутхълст имаше едно място, където цъфтеше толкова мак, че целите ливади бяха червени. Наричахме ги „кървавите ливади“, понеже в буря придобиваха пепелявия оттенък на току-що изтекла, още прясна кръв… Там полудя Кьолер, когато в една безоблачна нощ, съсипани и уморени, минавахме покрай тях. В неясната лунна светлина той ги помисли за езера от кръв и все напираше да скочи в тях…
	Потрепервам и вдигам поглед. Какво значи това? Защо тези спомени взеха да ме спохождат тъй често и защо са тъй странни, съвсем различни от онова, което беше на фронта? Дали не съм прекалено често сам?
	Волф помръдва и излайва тъничко и тихо насън. Дали сънува стадото. Дълго го гледам. Сетне го събуждам и поемаме обратно.
	Събота е. Отивам при Вили и го питам дали в неделя ще дойде с мен в града. Но той отхвърля тази идея.
	— Утре тук ще има пълнена гъска — казва той. — В никакъв случай не мога да я зарежа. И защо ще ходиш там?
	— В неделя не издържам тук — отвръщам.
	— Не те разбирам. При тая прехрана!
	Заминавам сам. Вечерта с някаква неопределена надежда отивам във „Валдман“. Там цари голямо веселие. Известно време се мотая из залата и зяпам. На дансинга се подвизават сума хлапаци, които в последния момент са се изплъзнали от войната. Те са самоуверени и знаят какво искат, техният свят има ясно начало и ясна цел: успеха. Много по-отракани са от нас, макар и по-млади.
	Сред танцуващите откривам изящната дребна шивачка, с която спечелих в уанстепа. Каня я на валс и до края на вечерта оставаме заедно. Наскоро съм получил заплата и сега поръчвам няколко бутилки сладко червено вино. Пием го бавно и колкото повече изпивам, толкова по-силно ме овладява странна печал. Как го каза Алберт преди време? Да имаш човек, който да ти принадлежи — май така беше.
	Замислено слушам бъбренето на момичето, което досущ лястовичка чурулика за другите шивачки, за възнаграждението, което получавала за парче ушито бельо, за нови танци и хиляди незначителни нещица. Ако й повишели възнаграждението с двайсет пфенига на парче, би могла да обядва в ресторант, тогава щяла да е доволна. Завиждам й за ясното, простичко съществуване и продължавам да я разпитвам. Иска ми се да попитам всеки, който се смее и весели тук, дали е щастлив. Може би поне един ще ми каже нещо, което да ми помогне.
	После изпращам лястовичката до дома й. Тя живее под самия покрив на голям сив блок. Спираме пред входа. Усещам топлината на ръката й в моята. Смътно се белее лицето й в мрака. Човешко лице, ръка, в коя го има топлина и живот.
	— Нека дойда с теб — изричам припряно. — Нека дойда с теб…
	Предпазливо се промъкваме по скърцащите стълби. Запалвам кибритена клечка, но тя тозчас я духва, улавя ме за ръка и ме повлича подире си. Тясна стаичка. Маса, кафяво канапе, легло, някоя друга картина на стената, в ъгъла — шевна машина, кукла-манекен от тръстика и кош с ушито бельо. Малката чевръсто изважда спиртник и приготвя чай от ябълкови обелки и десет пъти запарвани и отново сушени чаени листа. Две чаши, засмяно, някак дяволито личице, трогателна синя рокличка, приветливата бедност на една стая, лястовичка, чиято младост е единственото й богатство… Сядам на канапето. Дали така започва любовта? Толкова леко и несериозно? Изглежда, човек трябва да превъзмогне себе си.
	Лястовичката е мила, навярно и това е част от нейния мъничък живот: някой идва, взема я в прегръдките си и пак си отива, шевната машина бръмчи, идва друг, лястовичката се смее, лястовичката плаче и все шие… Тя мята малка шарена покривка върху машината и работното животно от никелирана стомана се превръща в хълм от червени и сини копринени цветя. Момичето не иска повече да му се припомня за деня, свира се под мишницата ми и бъбри, тананика си, шушне и пее, толкова е слабичка и бледа в леката си рокля, и малко недохранена, и толкова лека, че на ръце мога да я отнеса до леглото, до желязното походно легло; лицето й е толкова сладко, когато се отдава, как ме стиска за врата, въздиша и се усмихва, дете със затворени очи, което въздиша и потръпва, и мълви нещо, диша дълбоко и издава слаби викове; гледам я, непрестанно я гледам, искам да бъда като нея и мълком се питам: Това ли е? Това ли е?… А после лястовичката ме нарича с всевъзможни живописни имена и е засрамена и нежна, и се гуши в мен, а кога го си тръгвам и я питам: „Щастлива ли си, лястовичке?“, много пъти ме целува и прави муцунки, и маха, и кима, и кима…
	А аз слизам по стълбите изпълнен с удивление. Тя е щастлива — колко малко й трябва. Не го проумявам. Дали и сега тя не е съвършено различен човек, дали не води някакъв свой живот, в който никога не ще провикна? Дали няма да си остане такава, дори да пламна с всички пожари на любовта? Ах, любовта… Факел, който пада в бездна и едва тогава показва колко дълбока е тя.
	Вървя по улиците към гарата. Не, не е това, и това не е. Така се чувствуваш още по-самотен от друг път…


	III

	Яркият кръг на лампата осветява стаята. Пред мен лежат куп сини тетрадки. До тях — шишенце червено мастило. Преглеждам работите, отбелязвам грешките, слагам попивателните вътре и затварям тетрадките.
	После ставам. Е, това ли е животът? Тази монотонна равномерност на дните и часовете? Колко малко изпълва съзнанието ми тя! Все още ми остава твърде много време за размисъл. Надявах се, че еднообразието ще ме успокои. Но от него съм още по-неспокоен. Колко дълги са вечерите тук!
	Прекосявам хармана. Кравите пръхтят и тъпчат с копита в здрача. До тях на ниски столчета са се свили ратайкините и ги доят. Като че ли всяка седи в отделна стаичка, чиито две стени са образувани от тъмнопетнистите тела на животните. Слаби светлинки примигват над тях сред топлите изпарения на краварника, тънки струйки мляко пръскат в кофите, а гърдите на момичетата се полюшват в сините престилки. Те вдигат глави и се усмихват, поемат си дъх и откриват здравите си бели зъби. Очите им искрят в мрака. Мирише на сено и добитък.
	Известно време стоя на прага, сетне се връщам в стаята си. Сините тетрадки лежат под лампата — и ще си лежат все така, — но нима и аз ще седя все така, докато полека-лека остарея и накрая умра? Решавам да си легна.
	Червената луна бавно се плъзга над покрива на плевника и хвърля на пода очертанията на прозореца — полегат правоъгълник с кръст по средата, който непрекъснато се мести, колкото по се издига. След час той се покатерва на кревата и кръстът пропълзява върху гърдите ми.
	Лежа в големия селски креват под юргана на сини и червени карета и не мога да заспя. Навремени очите ми се затварят и стремително пропадам в пространство без граници, ала в последния момент някакъв внезапно възникнал страх ме повлича обратно в действителността и пак дочувам ударите на църковния часовник, ослушвам се и чакам, и се въртя в леглото.
	Най-накрая ставам и се обличам. После излизам през прозореца, вдигам кучето и изтичвам в полето. Луната свети, въздухът бучи в ушите ми и надалеко се простира равнината. Тъмно я прорязва железопътното платно.
	Присядам под хвойнов храст. След малко виждам как пламва веригата сигнални лампички по линията. Задава се нощният влак. С тих металически звън тътнат релсите. Фаровете на локомотива блясват на хоризонта и подгонват пред себе си талази от светлина. Влакът профучава с осветени прозорци, за миг купетата с техните куфари и съдби са съвсем близо до мен, сетне се понасят напред, релсите пак заблестяват в мократа светлина, а от далечината като огнено око заканително се взира в мен само червената лампичка на последния вагон.
	Виждам как луната изсветлява и пожълтява, тичам през синкавата дрезгавина на брезовите гори, от клоните в тила ми се ръсят дъждовни капки, препъвам се в коренища и камъни, а когато се връщам, зората вече се сипва оловносива. Лампата още гори — отчаян оглеждам стаята, — не, няма да издържа, трябва да съм с двайсет години по-възрастен, за да се задоволя с това…
	Уморен и изнемощял опитвам да се съблека, но не успявам. Ала заспивайки, стисвам юмруци — няма да отстъпя, все още няма да се предам…
	И отново стремително пропадам в пространството без граници…

	* * *

	… и предпазливо се провирам напред. Бавно, сантиметър по сантиметър. Слънцето жари златистите склонове, жълтугата цъфти, въздухът е зноен и притихнал, наблюдателните балони и белите облачета на зенитната артилерия са увиснали на хоризонта. Пред стоманената ми каска се полюшват червените листенца на маков цвят.
	Съвсем слабо, едва доловимо драскане се дочува иззад отсрещния храсталак. И пак настъпва тишина. Изчаквам. Бръмбар със златистозелени крилца пъпли по стеблото на лайкучка. Пипалата му се залавят за назъбените листенца. И обедната тишина отново се нарушава от лек шум. Ето иззад храсталака се подава краят на каска. Под нея чело, светли очи, енергична уста; очите изпитателно оглеждат местността и се свеждат над бял бележник. Нищо неподозиращ, мъжът скицира отвъдния чифлик.
	Притеглям ръчната граната към себе си. Бавно, много бавно. Най-сетне тя е до мен. С лявата ръка издърпвам капсулата и беззвучно броя. После я мятам в къпиновия гъсталак. Гранатата описва плоска дъга, а аз мигом се свличам в дупката си, прилепям тялото о земята, заравям лице в тревата и отварям уста.
	Трясъкът на експлозията раздира въздуха, разхвърчават се осколки, извисява се вик, протяжен, обезумял от ужас. С втора граната в ръка надниквам от прикритието. Англичанинът лежи на земята, двата му пищяла са откъснати, кръвта направо шурти. Размотани, дългите партенки са увиснали зад него като развързани ленти; той лежи ничком, сякаш гребе с ръце в тревата и крещи с широко зинала уста.
	Англичанинът се гърчи и изведнъж ме съзира. Подпира се на ръце и се изправя като тюлен, крещи ми нещо, а кръвта му тече, тече… После зачервеното лице посивява и хлътва, погледът угасва, а очите и устата се превръщат в черни кухини на издъхващ човек, главата бавно се свежда към земята, клюмва и пада в лайкучката. Край.
	Отдръпвам се, искам да се промъкна назад към нашите окопи. Но се обръщам още веднъж… Мъртвецът е оживял, изправя се, сякаш за да се спусне подире ми. Изтеглям капсулата на втората граната и я мятам насреща му. Тя пада на метър от него, търкулва се встрани, спира се… Аз броя, броя… Но защо не се взривява?… Мъртвецът стои, оголил зъби, мятам друга граната… И тя не избухва… Ето че той прави крачка, втора, затичва се на чуканите си, ухилен, протяга към мен ръце… Мятам последната граната… Тя го улучва в гърдите, но той я отхвърля… Тогава скачам, за да побягна, ала коленете ми се подкосяват, омекват като масло, безкрайно бавно влача нозе напред, вече чувам пъхтенето на преследвача, обхващам огъващите се крака с ръце и ги дърпам… Но отзад две длани се сключват на врата ми, натискат ме към земята, мъртвецът коленичи върху гърдите ми, от тревата грабва проточените партенки и ги омотава около шията ми. Въртя глава, напрягам всички мускули, мятам се надясно, за да избягна клупа… Тласък, задушаваща болка в гърлото, мъртвецът ме тътри напред, към варната яма, бутва ме в нея, аз губя равновесие и се мъча да се задържа, подхлъзвам се, падам, крещя, безкрайно дълго падам, крещя, удрям се, крещя…
	Мракът се разбива на буци под драпащите ми ръце, нещо с трясък се строполясва покрай мен, блъскам се в камъни, ръбове, железа, необуздан се изтръгва от гърдите ми вик, неудържим, пронизителен, не мога да се спра, викът ми се смесва с възклицания, някой ми улавя ръцете, аз го оттласквам, някой се препъва в тялото ми, докопвам пушка, напипвам прикритие, вдигам пушката, натискам спусъка, продължавам да крещя… И сякаш нож разсича кълбото… Биркхолц! И отново: Биркхолц!… Скачам, иде помощ, трябва да си пробия път, отскубвам се, хуквам, някой ме удря в коляното, сгромолясвам се в мека яма, обгръща ме светлина, ярка, треперлива светлина… Биркхолц!… Биркхолц!… Само викът ми пронизва пространството… И внезапно секва…
	Отпреде ми са застанали стопанинът и жена му. Лежа полусвлечен от кревата, до мен се надига ратаят, конвулсивно стискам бастун вместо пушка, сигурно някъде кървя, но после усещам, че кучето ми ближе ръката.
	— Учителю — разтреперана казва стопанката, — какво ви е?
	Нищо не проумявам.
	— Как съм се озовал тук? — питам с хриплив глас.
	— Ама, учителю, събудете се де. Присънило ви се е.
	— Присънило ли? — казвам. — Какво да ми се е присънило? — И отведнъж се разсмивам, треса се от смях, всичко ме заболява, смея се…
	Ала внезапно смехът ми се срива.
	— Това беше английският капитан — прошепвам, — който тогава…
	Ратаят търка ожулената си ръка.
	— Нещо ви се е присънило, учителю, и паднахте от кревата — обажда се той. — Хич нищо не чувахте и насмалко да ме претрепете…
	Не го разбирам, чувствувам се безкрайно отпаднал и ми е зле. После съглеждам бастуна в ръката си. Оставям го и сядам на леглото. Кучето се промушва между коленете ми.
	— Дайте ми чаша вода, майко Шомакер, и си легнете…

	* * *

	Но аз не си лягам, а се завивам с одеяло и сядам до масата. Не гася лампата.
	Дълго оставам така, неподвижно и с блуждаещ поглед, както само войниците могат да седят, когато са сами. След време ме обзема безпокойство и чувство, че има още някого в стаята. Усещам как бавно, без да помръдвам, в очите ми се възвръща способността да гледам и да виждам. Леко повдигам клепачи и забелязвам, че съм седнал точно срещу огледалото, окачено над малкия умивалник. От неравното му стъкло ме гледа лице със сенки и черни очни кухини. Моето лице… Ставам, свалям огледалото и го поставям в ъгъла със стъклото към стената.

	* * *

	Развиделява се. Влизам в клас. Малчуганите седят със скръстени ръце. В големите им очи все още е събрано цялото плахо удивление на детските години. Гледат ме тъй доверчиво и с такова упование, че нещо сякаш внезапно ме удря в сърцето.
	Ето ме, стоя пред вас, един от стотиците хиляди пропаднали младежи, чиято вяра и сили сломи войната… Ето ме, стоя пред вас и чувствувам колко повече живот носите и колко повече нишки ви свързват с него… Ето ме, стоя пред вас и трябва да ви бъда учител и наставник. Но на какво да ви уча? Да ви кажа, че след двайсет години ще сте изсушени и осакатени, че ще затрият най-волните ви пориви и безжалостно ще ви тласнат към посредственост? Да ви разкажа, че образованието, културата, науката не са нищо друго освен ужасяваща гавра, докато хората воюват един срещу друг с газ, желязо, барут и огън в името на бога и човечността? На какво да ви уча малки същества, вас, които единствени сте запазили чистотата си в тези страшни години?
	На какво мога да ви науча? Да ви кажа как се издърпва капсулата на ръчна граната и как се мята срещу хора? Да ви покажа как се пробожда човек с щик, как се пребива с приклад или заколва с лопата? Да ви демонстрирам как дулото се насочва срещу такова необяснимо чудо като дишаща гръд, пулсиращи бели дробове, живо сърце? Да ви разкажа какво е тетанусен паралич, разкъсан гръбначен мозък, отнесен череп? Да ви опиша как изглеждат пръснат мозък, раздробени кости, изсипващи се от корема черва? Да ви демонстрирам как стене раненият в корема, как хърка раненият в дробовете, как свисти гърлото на ранения в главата? Нищо повече не зная! Нищо повече не съм научил!
	Или да ви заведа до сиво-зелената карта отсреща, да прекарам пръст по нея и да ви кажа, че тук е била убита любовта? Да ви обясня, че книгите в ръцете ви са уловки, с които примамват безхитростните ви души в гъсталака от фрази и в телените мрежи на фалшифицираните понятия?
	Ето ме, стоя пред вас опетнен, виновен и би трябвало да ви помоля: останете каквито сте и не позволявайте да злоупотребят с топлата светлина на детството, да я превърнат в парещ пламък на омразата! Челата ви все още са облъхнати от повея на невинността — как да ви уча! Мен все още ме преследват кървавите сенки на миналото — как да дръзна да ви доближа! Нима първо не трябва отново да стана човек?
	Усещам как полека-лека се сгърчвам, сякаш се превръщам в камък, и накрая ще се разпадна на пясък. Бавно се свличам на стола и осъзнавам, че не мога повече да остана тук. Опитвам се да събера мислите си, ала не успявам. Едва след няколко минути, които ми се струват безкрайни, вцепенението ме отпуска. Ставам.
	— Деца — изричам с усилие, — можете да си вървите. Днес няма да има занятия.
	Малчуганите ме гледат: дали не се шегувам? Кимвам още веднъж.
	— Да, вярно е… Идете да играете… целия ден…
	Идете да си поиграете в гората или с вашите кучета и котки… На училище ще дойдете чак утре…
	И децата шумно хвърлят кутиите в раниците и се втурват навън — чуруликащи и задъхани.
	Стягам си багажа и отивам в съседното село да се сбогувам с Вили. Той стои по риза до прозореца и разучава на цигулка „Всичко обновява месец май“. На масата има обилна закуска.
	— Третата за днес — заявява той със задоволство. — Забелязах, че мога да трупам запаси като камила.
	Казвам му, че довечера си заминавам. Вили не е от тия, дето много разпитват.
	— Едно ще ти кажа, Ернст — изрича той замислено. — Че е скучно тук, скучно е, но докато ме хранят така — и посочва масата, — и десет коня няма да ме измъкнат от тази конюшня на Песталоци*.
	[* Йохан Хайнрих Петалоци (1746–1827) — швейцарски педагог-хуманист. — Б.пр.]
	Сетне изважда изпод канапето каса бира.
	— Ток с високо напрежение — подхилва се Вили и вдига една бутилка с етикета към лампата.
	Дълго го гледам.
	— Вили, братче, как ми се иска да съм като теб!
	— Вярвам ти — подхилва се той и с трясък отваря бутилката.
	Когато се запътвам към гарата, от съседната къща изтичват няколко момиченца с оплескани муцунки и подскачащи кордели в косите. Току-що са погребали в градината мъртва къртица и са й прочели молитва. А сега приклякат и ми подават ръчици.
	— Довиждане, господин учителю.



	Шеста част

	I

	— Ернст, трябва да поговоря с теб — казва баща ми.
	Мога да си представя какво ще последва. От няколко дни обикаля с угрижена физиономия и правя разни намеци. Но досега все му се изплъзвах, понеже рядко се заседявам у дома.
	Влизаме в стаята ми. Той сяда на канапето и ме поглежда кахърно:
	— Безпокоим се за бъдещето ти, Ернст.
	От рафта за книги вземам кутия пури и му я поднасям. Лицето му леко се прояснява, тъй като пурите са хубави — даде ми ги Карл, а той не пуши букова шума.
	— Наистина ли се отказа от учителското място? — пита баща ми.
	Кимвам.
	— Но защо го направи?
	Свивам рамене. Как да му обясня? Ние с него сме коренно различни хора и досега сме се разбирали само защото изобщо не сме се разбирали.
	— И какво ще стане сега? — продължава той.
	— Все нещо — отговарям. — Какво значение има.
	Той ме поглежда уплашено и заговорва за хубава, уважавана професия, за издигане и за място в живота. Слушам го с умиление и досада и си мисля колко е странно, че този човек на канапето е моят баща, който навремето се е разпореждал с живота ми. Но той не можа да ме защити в годините на фронта, не можа да ми помогне дори в казармата, всеки подофицер там бе по-силен от него. Принуден бях сам да се справям с всичко и ми бе безразлично дали той съществува, или не.
	След като свършва, наливам му коняк.
	— Виж какво, татко — казвам и присядам до него, — може и да си прав. Но аз се научих да преживявам в землянки, с кора хляб и рядка чорба. Достатъчно бе в момента да не стрелят и вече бях доволен. Всяка стара барака ми се виждаше като палат, а сламеникът в тиловата квартира — райско ложе. Трябва да проумееш: фактът, че съм жив и вече не се стреля, засега ми стига. За малкото ядене и пиене, които са ми необходими, все някак ще изкарам, а за останалото — целият живот е пред мен.
	— Да — отвръща той, — но това не е живот, ей така безцелно…
	— Зависи — възразявам. — Според мен не е живот да кажеш след време, че цели трийсет години всеки ден си ходил в една и съща класна стая или в една и съща канцелария.
	Удивен от думите ми, той отговаря:
	— Ето, аз от двайсет години ходя в картонажната фабрика и все пак успях да стана самостоятелен майстор.
	— Та аз нищо не искам да стана, татко, просто искам да живея.
	— И аз съм живял честно — изрича той със сянка от гордост. — Неслучайно ме избраха за занаятчийската камара.
	— Радвай се, че животът ти се е подредил тъй гладко — отвръщам.
	— Но нали все нещо трябва да работиш — вайка се той.
	— На първо време може да поработя в предприятието на един другар от фронта, той ми предложи — казвам, за да го успокоя. — Ще печеля колкото ми е необходимо.
	Баща ми клати глава.
	— И заради това се отказа от хубавото чиновническо място?
	— Често ми се е налагало да се отказвам от нещо, татко.
	Той кахърно подръпва от пурата си.
	— Даже щеше да получиш право на пенсия.
	— Ех, та кой от нас войниците ще доживее до шейсетте? В костите ни са се утаили толкова боклуци и това ще ни се отрази с времето. Положително ще се гътнем по-рано.
	И при най-добро желание не мога да си представя, че ще доживея до шейсетте. Твърде много хора съм виждал да умират на двайсет.
	Замислено пуша и разглеждам баща си. Все още го чувствувам като свой баща, но той е и мил възрастен човек, предпазлив и педантичен, чиито възгледи вече нищо не значат за мен. Мога да си го представя на фронта; някой непрекъснато би трябвало да го наглежда, а подофицер сигурно никога нямаше да стане.

	* * *

	Следобед отивам у Лудвиг. Заварвам го пред купчина брошури и книги. Толкова ми се иска да поговоря с него за много неща, които ми тежат на сърцето; имам чувството, че той може да ми посочи път. Но днес Лудвиг е неспокоен и възбуден. Известно време бъбрим за едно-друго, после той казва:
	— След малко трябва да ида на лекар…
	— Още ли продължава дизентерията?
	— Не… друго е.
	— Но какво ти е, Лудвиг? — питам озадачен.
	Той мълчи. Устните му треперят. Сетне продумва:
	— Не зная.
	— Да дойда ли с теб? И без друго нямам какво да правя…
	Лудвиг си търси фуражката.
	— Добре, ела.
	По пътя от време на време ме поглежда крадешком и е необичайно потиснат и мълчалив. Свиваме по Линденщрасе и влизаме в къща, пред която има невзрачна градинка с храсти. Прочитам бялата емайлирана табелка на вратата: „Д-р Фридрих Шулц, специалист по кожни, венерически болести и урология“ и се спирам.
	— Но какво има, Лудвиг?
	Той ме поглежда пребледнял.
	— Засега нищо, Ернст. Преди време имах някаква гнойна пъпка. И ето че пак се появи.
	— Че това е дреболия, Лудвиг — изричам с облекчение. — Какви ли не циреи съм имал само! Колкото детски главички! Всичко идва от сурогатите.
	Звъним. Отваря ни медицинска сестра в бяло. И двамата сме страшно смутени; изчервени до ушите, влизаме в чакалнята. Слава богу, тук сме сами. На масата има куп списания — „Ди Вохе“. Прелистваме ги. Сравнително стари броеве. Още от Брест-Литовския мир. Влиза лекарят. Очилата му проблясват. Вратата за кабинета си оставя полуотворена. Вижда се стол от никелирани тръби и кожа, угнетително практичен и безупречен.
	Чудна работа: защо толкова лекари обичат да се отнасят към пациентите си като към малки деца. При зъбарите това направо си влиза в обучението им, но и тоя тип, изглежда, е от същия сорт.
	— Е, господин Брайер — превзема се очиларката, — занапред ще се наложи да се посприятелим.
	Лудвиг стои ни жив, ни умрял и се мъчи да преглътне.
	— Да не е…
	Лекарят кимва окуражително.
	— Да, кръвната проба се върна. Положителна е. А сега здравата ще я погнем тая пасмина.
	— Положителна — промълвява Лудвиг. — Значи…
	— Да — отговаря лекарят. — Ще се наложи да проведем едно малко лечение.
	— Значи имам сифилис?
	— Да.
	Една муха бръмчи из стаята и се блъска в прозореца. Времето спира. Пихтиест лепне въздухът между стените. Светът се е променил. Страшното опасение се е превърнало в страшна действителност.
	— А не може ли да е станала грешка? — пита Лудвиг. — Не може ли да се направи друга кръвна проба?
	Лекарят клати глава.
	— По-добре ще е в най-скоро време да започнем лечението. Намирате се във втори стадий.
	Лудвиг преглъща.
	— Излечимо ли е?
	Лекарят се оживява. Лицето му направо цъфва от вяра.
	— Напълно. Като начало половин година ще инжектираме от ей тези ампулки, а после ще видим. Може и да не се наложи друго лечение. Днес луесът е излечим.
	Луес — каква отвратителна дума. Звучи като име на тънка черна змия.
	— На фронта ли го прихванахте? — пита лекарят.
	Лудвиг кимва.
	— Защо не се лекувахте веднага?
	— Не знаех какво е. Никой не ни беше говорил за тия неща. Пък и се появи доста по-късно и изглеждаше безобидно. После мина от само себе си.
	Лекарят клати глава.
	— Да, това е обратната страна на медала — казва той нехайно.
	Иде ми да го халосам със стола по главата. Много има понятие той какво значи да получиш тридневен отпуск за Брюксел и от ямите, бълвоча, калта и кръвта да пристигнеш с вечерния влак в град с улици, фенери, светлини, магазини и жени, с истински хотелски стаи и бели вани, в които можеш да се плискаш и да изтъркаш мръсотията от себе си; в град с тиха музика, тераси и изстудено тежко вино; много има понятие той от магията, стаена в синкавата омара на здрача, в беглия миг между ужас и ужас, като лазур прорязал облаците е тя, като дивия вик на живота в краткотрайната пауза между смърт и смърт. Кой знае дали след няколко дни няма да увиснеш с раздробени кости на телените мрежи и няма да ревеш от болка, да умреш от жажда, да пукнеш… Да отпиеш още една глътка от тежкото вино, още веднъж да вдъхнеш този въздух и още веднъж да погледнеш този нереален свят на преливащи се багри, на мечти, на жени и на възбуждащите прошепнати слова, от които кръвта ти бликва като черен фонтан, от които годините сред кал, ярост и безнадеждност се стапят и се превръщат в сладостно пееща вихрушка от спомени и надежди. Утре смъртта пак ще препусне към нас с оръдия, гранати, огнехвъргачки, с кръв и унищожение — ала днес тази нежна кожа все още е тук, тя ухае и те зове като самия живот, примамва те неуловимо… омайващи сенки на тила, меки ръце, всичко пращи и святка, а се сгромолясва, и се лее, небето гори… Та кой ти мисли, че в този примамлив шепот, в това ухание, в тази кожа може да се таи и друго — нещо коварно, скрита дебнещо, изчакващо — луес; кой ти знае и нека да знае, кой изобщо се замисля за по-далеч от днешния ден… Утре всичко може да свърши… Проклета война, която ни научи да виждаме и изживяваме само настоящия миг!
	— А сега какво? — пита Лудвиг.
	— Колкото се може по-скоро да започнем.
	— Тогава още сега — казва спокойно Лудвиг и влиза с лекаря в кабинета.
	Оставам в чакалнята и накъсвам на парченца няколко броя от „Ди Вохе“, в които направо свят да ти се завие от паради, победи и бойки фрази на въодушевени от войната пастори.
	Лудвиг се връща. Прошепвам му:
	— Иди и при друг лекар, тоя тук положително нищо не разбира. И хабер си няма.
	Той уморено махва с ръка и двамата мълчаливо слизаме по стълбите. Долу внезапно казва, извърнал лице:
	— Е, тогава довиждане…
	Вдигам поглед. Лудвиг стои облегнат на перилата и конвулсивно стиска ръце в джобовете си.
	— Но какво има? — питам уплашено.
	— Ще си вървя — отговаря той.
	— Тогава поне ми подай лапа — казвам озадачен.
	С потръпващи устни Лудвиг отвръща:
	— Може би вече не ти е приятно да ме докосваш сега…
	Плах и слабичък стои той до перилата в същата лоза, в която все се облягаше на окопната стена, с тъжно лице и сведени очи.
	— Ех, Лудвиг, Лудвиг, какво правят с нас! Да не съм те докосвал, ахмак, глупчо такъв… Ето, докосвам те, сто пъти ще те докосна… — Нещо сякаш просто ме тласка, по дяволите, ето че дори се разплаквам, аз магарето, и го прегръщам през рамо, и го притискам към себе си и усещам как трепери. — Ех, Лудвиг, та всичко това са глупости, може и аз да имам същото, само се успокой, оная очиларка горе все някак ще оправи работата.
	А той трепери ли, трепери, а аз го притискам към себе си.


	II

	За днес следобед в града е обявена демонстрация. От месеци насам цените се покачват и нищетата е по-голяма отколкото през войната. Надниците не достигат за най-необходимото, а дори и да имаш пари, често нищо не можеш да си купиш с тях. Затова пък изникват все повече питейни заведения и танцови локали, все повече се засилват спекулата и измамата.
	По улиците минават единични групи стачкуващи работници. Тук-там се събира народ. Говори се, че в казармите се струпвала войска. Но засега нищо не се забелязва.
	Разнасят се възгласи „Да живее!“ и „Долу!“. На един ъгъл някой държи реч. Ала изведнъж всички се смълчават.
	Бавно се задава шествие от мъже в избелели фронтови униформи. Крачат по четирима в редица. Отпред — големи бели плакати: „Къде е благодарността на отечеството?“ и „Военните инвалиди гладуват“.
	Плакатите носят едноръки. Често се обръщат да видят дали демонстрантите зад тях не изостават — защото те вървят най-бързо.
	Следват слепци с овчарски кучета на къси кожени поводи. На нашийниците им има червен кръст. Внимателно вървят те редом с господарите си. Спре ли шествието, тутакси присядат и слепците също спират. От време на време улични кучета джавкат и с размахани опашки се втурват към овчарките, за да си поиграят и полудуват с тях. Но те само обръщат глави и не реагират на подушванията и лая. И макар да са с будно наострени уши и в очите им да свети живец, те се движат така, сякаш никога повече не ще тичат и скачат, сякаш осъзнават предназначението си. Отличават се от събратята си както милосърдните сестри от веселите продавачки. Другите кучета не се задържат дълго, след две-три минути се отказват и се изнизват с такава бързина, сякаш бягат от нещо. Само един як пес стои с широко разкрачени предни крака и лае протяжно, дълбоко и жаловито, докато шествието го отмине.
	Странно — всички тези хора са ослепели във войната и затова се движат по-различно от слепите по рождение — по-стремително и същевременно по-предпазливо, тъй като все още не притежават увереността на дългите години мрак. У тях още живее споменът за багри, небе, земя и здрач. Все още се движат като зрящи, неволно вдигат или извръщат глава, за да видят кой разговаря с тях. Някои са с черни превръзки на очите, ала повечето не ги носят, сякаш така се доближават малко повече до багрите и светлината. Вечерната заря бледнее зад сведените им глави. По витрините пламват първите лампи. Те обаче надали чувствуват по челата си мекия нежен полъх на вечерта, а бавно крачат с грубите си ботуши през вечния мрак, обгърнал ги като облак, упорито и мрачно мислите им пъплят по нищожните цифри, които трябва, а не могат да им стигнат за хляб, покрив и живот. Лениво помръдват в угасналите им мозъчни клетки сенките на глада и нищетата. Безпомощни и изпълнени с глух страх, те усещат тяхната близост, но не могат да ги видят, нито да им се противопоставят, а само бавно крачат по улиците, сплотени, вдигнали безжизнени лица от мрака към светлината, с няма молба към другите, които виждат: вижте!
	Зад слепците идат еднооките, обезобразените лица на ранените в главата, криви, безформено удебелени уста, глави без носове и долни челюсти, лица, целите в червени белези, с дупки там, където по-рано са били устата и носът. А над това опустошение — тихи, питащи, тъжни човешки очи.
	Следват ги дългите редици на инвалидите с ампутирани крака. Мнозина имат вече протези, които при всяка стъпка се отмятат встрани и с дрънчене се удрят в паважа, като че ли целият човек е изкуствен, от желязо и шарнири.
	После минават получилите тремор. Ръце, глави, дрехи, целите им тела се тресат, сякаш все още треперят от ужас. Те нямат вече власт над себе си, волята ми е угаснала, мускулите и нервите им са се опълчили срещу мозъка, очите им са мътни и безсилни.
	Еднооки и едноръки тикат в детски колички с мушамени завивки тежко ранените, които могат да живеят само в инвалиден стол. Неколцина теглят ръчна количка, каквато дърводелците използуват за превоз на кревати и ковчези. На нея седи жив труп. Краката му липсват изцяло. Останала е горната половина от тялото на едър мъж, нищо друго. Мъжът има як врат и широко смело лице с гъсти мустаци. Може да е бил товарач на мебели. До него е изправен плакат с разкривени букви, които вероятно е изписал сам: „И на мен ми се иска да ходя, другарю!“ Със сериозно лице седи той, само от време на време се подпира на ръце, залюлява се и така се мести, за да смени позата си.
	Шествието бавно се ниже по улиците. Там, откъдето минава, настъпва тишина. На ъгъла на Хакенщрасе то спира задълго. Тук се строи голям танцов локал и улицата е задръстена от купчини пясък, колички за цимент и скелета. Между скелетата, над входа вече пламти червен неонов надпис „Астория“. Количката с безногия спира точно под него и чака да вдигнат няколко железни пръта. Тъмната жар на фирмата залива мъжа и обагря в зловещо червено мълчаливото му лице; то като че ли набъбва от чудовищна страст и всеки миг ще се пръсне от ужасяващ вик.
	Но ето че шествието продължава и то отново се превръща в лице на товарач — бледо от престоя в лазарета и от бледата вечерна заря — и благодарно се усмихва, когато някакъв фронтови другар му пъха цигара между устните. Групите тихо се нижат по улиците, без възгласи, без възмущение, сдържани, притаили в себе си само вопъл, а не обвинение — те знаят: който вече не може да стреля, не бива да очаква кой знае каква помощ. Ще стигнат до кметството и ще постоят там, някой секретар ще им каже няколко думи, сетне ще се разпилеят и един по един ще се приберат в стаите си, в тесните си жилища, при бледите си деца и сивата нищета, без надежда — пленници на съдбата, към която други са ги тласнали.

	* * *

	С напредването на вечерта в града става все по-неспокойно. С Алберт се разхождаме из улиците. На всеки ъгъл се тълпят хора. Носят се слухове. Някъде вече имало стълкновение между войската и работническата демонстрация.
	Внезапно откъм църквата „Св. Мария“ долитат пушечни изстрели; отначало единични, после цял залп. С Алберт се споглеждаме и без да разменим дума, се отправяме по посока на изстрелите.
	Насреща ни тичат все повече и повече хора.
	— Вземете оръжие, тия мерзавци стрелят! — крещят те.
	Ускоряваме крачка. Промушваме се през тълпата, провираме се напред, ето че се затичваме — сурова, опасна възбуда ни тласка натам. Запъхтяваме се. Пукотевицата се усилва.
	— Лудвиг! — провиквам се аз.
	Той бяга редом с нас. Устните му са стиснати, скулите изпъкват, очите са студени и напрегнати — на лицето му отново е изписано изражението от окопите. На Албертовото — също. И на моето. Тичаме към пушечните изстрели сякаш теглени от злокобен сигнал.
	С крясъци множеството пред нас се отдръпва назад. Пропъхваме се напред. Жени закриват очи с престилки и се втурват да бягат. Надига се яростен рев. Отнасят ранен.
	Стигаме пазарния площад. Пред кметството е разположена войска. Матово блещукат стоманените каски. До външното стълбище е изправена готова за стрелба картечница. Площадът е пуст — хората са се скупчили в улиците, които излизат на него. Безумие би било да се излезе по-напред. Картечницата владее площада.
	Но ето че един излиза напред сам-самичък. Народът зад него извира от търбусите на улиците, клокочи покрай сградите и се струпва в черна маса.
	Мъжът обаче е много по-напред от нея. В центъра на площада той излиза от сянката, хвърляна от църквата, и луната го осветява. Звънлив рязък глас извиква:
	— Назад!
	Мъжът вдига ръце. Луната е толкова силна, че когато той заговорва, в тъмната дупка на устата му проблясват белите зъби.
	— Другари…
	Всичко утихва. Гласът му се издига самотен между църквата, сградата на кметството и сенките, досущ самотно пърхащ над площада гълъб.
	— Другари, хвърлете оръжието! Нима ще стреляте по вашите братя? Хвърлете оръжието и елате при нас!
	Никога досега луната не е била тъй ярка. Тебеширенобели са униформите пред кметството. Прозорците светлеят. Осияната половина на църковната камбанария е огледало от зелена коприна. Каменните рицари на входа с блещукащите си шлемове и наличници се открояват от засенената стена.
	— Назад или ще стреляме! — студен прозвучава заповедният глас отпреди малко.
	Озъртам се за Лудвиг и Алберт. Това бе нашият ротен! Това бе гласът на Хел. Задавя ме напрежение, все едно са ме накарали да присъствувам на екзекуция. Зная: Хел ще нареди да стрелят.
	Тъмната човешка маса се раздвижва в сянката на сградите, разлюлява се, надига се ропот. Минава цяла вечност. После двама войници с пушки се отделят от стълбището и се насочват към самотника в центъра на площада. Сякаш се изнизва безкрайно дълго време, докато стигнат до него, сякаш тъпчат на място в сиво тресавище — лъскави платнени кукли с готови за стрелба пушки. Мъжът ги очаква спокойно. Щом стигат до него, повтаря:
	— Другари…
	Двамата го хващат под мишниците и го повличат напред. Мъжът не се съпротивлява. Влекат го толкова бързо, че той се препъва. Отзад се чуват пронизителни викове, масата се раздвижва, цяла една улица тръгва бавно, неравномерно напред. Ясният глас командува:
	— Бързо го отведете! Откривам огън!
	Предупредителен залп изтрещява във въздуха. Внезапно мъжът се отскубва, но не се спасява с бягство, а хуква право към картечницата.
	— Не стреляйте, другари!
	Още нищо не се е случило, ала като съзира бягащия невъоръжен човек, множеството също се придвижва напред и се люшва в тесния проход покрай църквата. В следващия миг над площада полита команда, гръмотевичното тракане на картечницата се разбива в многократното ехо от сградите и куршумите със свистене и звън се удрят в паважа.
	Светкавично се хвърляме зад една издатина на сграда. В първия момент ме обзема парализиращ, долнопробен страх, съвсем различен от оня на фронта, но той тозчас преминава в ярост. Успях да видя как самотният мъж се обърна и падна ничком. Предпазливо надничам иззад ъгъла. Точно в този миг мъжът се мъчи да стане, ала не успява. Ръцете му бавно се подгъват, главата клюмва и тялото, сякаш е безкрайно уморено, се свлича на паважа… Топката в гърлото ми се стапя:
	— Не! — крещя аз. — Не!
	Викът ми проехтява между стените на сградите. Чувствувам как някой ме изтиква встрани. Лудвиг Брайер става и тръгва през площада, към тъмните купчини смърт.
	— Лудвиг! — виквам.
	Но той върви напред, напред. Ужасен се взирам подире му.
	— Назад! — отново се чува команда от стълбището.
	За секунда Лудвиг спира.
	— Хайде, наредете да стрелят, старши лейтенант Хел! — провиква се той по посока на кметството. Сетне продължава напред и се навежда над лежащия на паважа.
	Виждаме как някакъв офицер слиза по стълбите. Без да се усетим, внезапно се озоваваме до Лудвиг и очакваме офицера, който е въоръжен само с бастун. Той не се колебае нито миг, въпреки че сега сме трима и при желание бихме могли да го отмъкнем оттук — войниците не ще посмеят да стрелят от страх да не го улучат.
	Лудвиг се изправя.
	— Поздравявам ви, старши лейтенант Хел. Този човек е мъртъв.
	През куртката на убития се процежда струйка кръв и се стича в браздите между камъните на паважа. До дясната му ръка, която, тънка и жълта, се подава от ръкава, кръвта се събира в локва — черно огледало в лунната светлина.
	— Брайер — продумва Хел.
	— Знаете ли кой е той? — пита Лудвиг.
	Хел го поглежда и поклаща глава.
	— Макс Вайл.
	— Исках да го пусна да си върви — след време казва Хел почти замислено.
	— Той е мъртъв — отвръща Лудвиг.
	Хел свива рамене.
	— Той беше наш другар — продължава Лудвиг.
	Хел не отговаря. Лудвиг го поглежда студено.
	— Чудесен занаят!
	В този миг Хел помръдва.
	— Нещата не се свеждат до това — казва той сдържано, — а до целта, спокойствието и порядъка.
	— Цел! — отвръща презрително Лудвиг. — Откога си търсите оправдание? Цел! Вие просто трябва да работите нещо, това е всичко. Изтеглете хората си, за да се прекрати стрелбата!
	Хел прави жест на нетърпение.
	— Хората ми ще останат. Ако отстъпят, утре ще ги нападне десеторно по-голям отряд. Но това сам го знаете. След пет минути ще заема изходите на всичка улици. Дотогава ви давам време да отнесете убития.
	— Подхванете го — казва ни Лудвиг. После пак се обръща към Хел: — Ако сега се оттеглите, никой няма да ви нападне. Останете ли, ще има нови жертви. По ваша вина! Това известно ли ви е?
	— Известно ми е — студено отговаря Хел.
	Секунда стоим един срещу друг. Хел ни оглежда поред. Странен миг. Нещо се пречупва.
	Сетне вдигаме отпуснатото тяло на Макс Вайл и го изнасяме от площада. Улиците отново са се изпълнили с хора. Щом ги наближаваме, тълпата ни образува широк шпалир. Политат възгласи:
	— Кучета на Носке*! Кървава полиция! Убийци!
	[* Густав Носке (1868–1946); през 1919–1920 г. като министър на въоръжените сили застава начело на контрареволюцията — Б.пр.]
	От гърба на Макс Вайл капе кръв.
	Внасяме го в най-близката сграда — „Холандски салон“. Неколцина санитари вече превързват двама души, които лежат на дансинга. Жена с окървавена престилка стене и все напира да си върви в къщи. Санитарите с усилие я задържат, докато дойдат носилки и лекар. Жената е ранена в корема. До нея лежи мъж, облечен в старата си военна куртка. Двете му колене, са простреляни. Жена му е коленичила край него и се вайка:
	— Но той нищо не е направил! Просто минаваше оттук! Нали току-що му донесох вечерята! — Жената сочи сивото емайлирано канче. — Само вечерята…
	Танцьорките от „Холандски салон“ са се сгушили в един от ъглите. Управителят развълнуван тича насам-натам и разпитва дали не може да пренесат ранените другаде. Заведението му щяло да се опропасти, ако се разчуело. Нито един гост нямало да иска повече да танцува тук. Антон Демут в позлатената си портиерска униформа е донесъл бутилка коняк и я поднася до устата на ранения. Управителят го поглежда ужасен и му прави знак. Обаче Антон не се смущава.
	— Как мислиш, ще ми спасят ли краката? — пита раненият. — Шофьор съм.
	Носилките идват. Вън отново затрещяват изстрели. Ние скачаме. След това се чуват викове, крясъци и звън на стъкла. Изтичваме на улицата.
	— Разкъртете паважа! — вика някой и забива мотика в камъните.
	От къщите хвърлят дюшеци, столове, детска количка. Откъм площада проблясват пламъчета на изстрели. Но ето че от покривите се раздават ответни гърмежи.
	— Гаси фенера!
	Някакъв мъж изскача напред и хвърля паве във фенера. Тутакси става тъмно.
	— Козоле! — възкликва Алберт.
	Да, той е. Валентин е с него. Като водовъртеж изстрелите са притеглили всички насам.
	— Давайте, Ернст, Лудвиг, Алберт! — реве Козоле. — Тия свине стрелят в жени!
	Залегнали сме във входовете на къщи; плющят изстрели, крещят хора, ние сме залети, повлечени, опустошени, бесни от омраза, паважът се опръсква с кръв, отново сме войници, отново сме обладани от миналото, с трясък и грохот войната вилнее над нас, между нас, в нас, всичко свърши, другарството е нарешетено от картечници, войници стрелят във войници, бойни другари в бойни другари, всичко е свършено, свършено…


	III

	Адолф Бетке е продал къщата си и се е преселил в града.
	След като пак приел жена си, известно време всичко вървяло добре. Той си вършел работата, тя своята и изглеждало тъй, сякаш нещата отново ще потръгнат.
	Но из селото започнали да шушукат. Вечер, щом жена му минела по улицата, подвиквали зад гърба й; като я срещнели, хлапаци нахално и се смеели в лицето; жените с изразителен жест си отдръпвали полите от нея. Тя нищо не казвала на Адолф, ала чезнела и с всеки изминал ден все повече бледнеела.
	И с Адолф било горе-долу същото. Влезел ли в кръчма, разговорът замирал; идел ли на гости, посрещало го смутено мълчание; полека-лека другите взели да се престрашават и да задават двусмислени въпроси; на пияна глава се подхвърляли дебелашки намеци, зад гърба му често избухвал язвителен смях. Не знаел как да постъпи — от къде на къде ще дава обяснения на цялото село за нещо, което било само негова работа и което дори пасторът не проумявал, а недоволно го поглеждал изпод златните рамки на очилата си, щом минел покрай него. Адолф се измъчвал, но и той не разговарял с жена си за това.
	Така поживели известно време един до друг, докато една неделна вечер шайката добила още по-голям кураж и подвикнала нещо на жена му в присъствието на Адолф. Адолф кипнал. Ала тя сложила ръка на рамото му.
	— Недей, толкова често го правят, че даже вече не ги чувам.
	— Често ли?
	Отведнъж Адолф проумял защо жена му е тъй тиха. Разярен се спуснал да улови някого от гамените, но те изчезнали зад стената от гърбове на другарите си.
	Двамата се прибрали и мълчаливо си легнали. Адолф се взирал пред себе си. Внезапно дочул тих, сподавен звук. Жена му плачела под завивката. Навярно често лежала така, докато той спял.
	— Успокой се, Мари — тихо казал той, — ако ще всички да приказват.
	Ала тя продължила да плаче. Адолф се чувствувал безпомощен и самотен. Мракът враждебно се спотайвал зад прозорците, а дърветата шумолели като стари клюкарки. Предпазливо сложил ръка на рамото на жена си. Тя извърнала към него обляно в сълзи лице.
	— Адолф, по-добре да си ида, тогава ще престанат…
	После станала, свещта все още горяла, огромна, сянката й се залюляла из стаята, плъзнала се по стените, а в сравнение с нея жената изглеждала дребна и слаба на мъждукащата светлина. Приседнала на крайчеца на леглото и посегнала към чорапите и блузата си. Неестествена и огромна, сянката посегнала заедно с нея. Като безмълвна орис, която, гротескна и разкривена, с язвителен кикот се е вмъкнала през прозорците от дебнещата тъма, сянката повтаряла всичките й движения — сякаш всеки миг щяла да се нахвърли върху плячката си и да я отмъкне във фучащия мрак.
	Адолф скочил и дръпнал белите муселинени завеси, като че ли така можел да отдели ниската стая от нощта, която със стръвни очи на кукумявка се взирала през черните правоъгълни дупки.
	Жена му си била надянала чорапите и тъкмо посегнала към корсажа, когато Адолф застанал до нея.
	— Но, Мар…
	Тя вдигнала поглед и отпуснала ръце. Корсажът паднал на пода. Адолф видял мъката в очите й, мъката на клета твар, на бито животно, цялата безутешна мъка на онези, които не могат да се съпротивляват. Прегърнал жена си. Колко мека и топла била, как само са могли да я замерят с камъни, мигар двамата нямали добро желание да забравят всичко? Защо я гонели и преследвали тъй безмилостно? Притеглил я към себе си, тя не устояла, обвила с ръце врата му и сложила глава на гърдите му. Така стояли двамата, зъзнели в нощниците си, всеки чувствувал близостта на другия и искал да намери избавление в неговата топлина, после се свили на крайчеца на леглото и почти не продумвали, а когато сенките отново затрептели на отсрещната стена, понеже фитилът на свещта се изкривил и пламъкът вече угасвал, Адолф нежно притеглил жена си да си легнат, което означавало: ще останем заедно, ще се опитаме да започнем отначало, и казал:
	— Ще се махнем оттук, Мари.
	Това бил единственият изход.
	— Да, Адолф, да се махнем!
	Тя се хвърлила на врата му и едва сега заплакала с глас. Той я притискал и все повтарял:
	— Утре ще потърсим купувач… Още утре.
	И във вихъра на намерения, надежда, ярост и тъга Адолф я обладал, отчаянието се превърнало в жар и жена му занемяла, плачът й стихнал както при децата, докато най-сетне замрял в отмала и кротко дишане.
	Свещта угаснала, сенките изчезнали, жена му спяла, а Адолф още дълго лежал буден и размишлявал. Късно през нощта жена му се събудила и усетила, че все още е с чорапите, които обула, когато искала да си иде. Тя ги свалила, изпънала ги и ги сложила на стола до леглото.
	Два дни по-късно Адолф Бетке продал къщата и работилницата. Скоро след това намерил жилище в града. Натоварили мебелите. Наложило се кучето да оставят на село. Най-тежка обаче била раздялата с градината. Не му било лесно да тръгне ей така, пък и не знаел какво ще излезе от всичко. А жена му била смирена и тиха.

	* * *

	Къщата в града е влажна и тъмна, перилата на стълбището — мръсни и пропити с миризмата на пералня, въздухът — спарен от съседска омраза и непроветрени стаи. Работа има малко, затова пък много време за размисъл. И на двамата не им е радостно на душата. Като че ли всичко ги е сподирило и тук.
	Адолф кисне в кухнята и не проумява, че нещата няма да се променят. Вечер, когато седят един срещу друг, когато вестникът е прочетен и яденето вдигнато от масата, печалната празнота отново витае из стаята и на Адолф свят му се завива от постоянното ослушване и умуване. Жена му си намира работа, почиства печката и щом той каже: „Ела, Мари“, оставя парцала и шмиргела и отива при него, а щом той я притегли към себе си и окаяно самотен прошепне: „Всичко ще се оправи“, тя кима, но е все така притихнала, не е весела, както му се иска. Той не знае, че причината е както у нея, така и у него, че двамата са се отчуждили през четирите години, в които не са живели заедно, и че сега единият потиска другия. Той й се сопва: „Че кажи нещо де…“ Тя се плаши и смирено казва нещо; та какво ли да каже, какво толкова се случва в тази къща, в нейната кухня — а щом отношенията между двама души са такива, че се насилват да разговарят, те никога не ще се разберат с приказки. Разговорите са нещо хубаво, ако зад тях се крие щастие, ако текат леко и живо, но какво ще помогнат тъй изменчивите и двузначни думи, ако човек е нещастен. Те още повече влошават всичко.
	Адолф следи движенията на жена си и вижда зад тях друга жена, млада, весела, жената от спомена си, която не може да забрави. Подозрението пламва наново и той подхвърля раздразнено: „Май още си мислиш за оня тип, а?“ А когато тя го поглежда с недоумение и той усеща, че е несправедлив, тъкмо затова продължава да рови: „Сигурно е така, по-рано беше друга! Защо се върна тогава? Да беше останала при него!“
	Всяка дума му причинява болка, но кой да ти мълчи. Той продължава, докато жена му не застане до умивалника в ъгъла, където не пада светлина, и отново не се разплаче като дете, което се е изгубило. Ех, деца сме всички ние, изгубени, безразсъдни деца и нощта непрестанно витае около дома ни. Той не издържа, излиза и безцелно върви по улиците, застоява се пред витрините, без да вижда нещо, върви натам, където е светло. Трамваи звънят, автомобили свистят покрай него, хора го блъскат, а под жълтия кръг на фенерите стоят курви. Полюшват стегнати задници, усмихват се в го улавят под ръка, а той пита: „Ти весела ли си?“ и тръгва с тях зарадван, че ще види и чуе нещо различно. Ала после отново се мотае насам-натам, не му се прибира, а би искал да се прибере, обикаля кръчмите и се напива до козирката.
	В такова състояние го заварвам и го изслушвам, наблюдавам го как седи с мътни очи, говори на пресекулки и пие: Адолф Бетке, най-находчивият, най-добрият войник, най-верният другар, помогнал на мнозина и спасил толкова народ. Моя закрила и утеха, майка и брат, когато над нас трепкаха светлинни ракети с парашутчета и нервите се късаха от атаки и смърт. Един до друг спяхме в мокрите ходници и той ме завиваше, когато бях болен, всичко умееше, винаги намираше изход… А сега е увиснал на телената мрежа и си раздира ръцете и лицето и очите му вече са помътнели.
	— Ернст, братче — изрича той с безутешен глас, — да бяхме останали на фронта, там поне бяхме заедно.
	Не отговарям. Само поглеждам ръкава си, където има размити червеникави петна. Кръвта на Вайл, който бе застрелян по команда на Хел. Ето докъде стигнахме. Отново е война, ала другарството вече го няма.


	IV

	Тяден празнува сватбата си с конската касапница. Магазинът е прераснал в същинска златна мина и чувствата на Тяден към Марихен са се усилили в същата степен.
	Сутринта младоженците се отправят на венчавка с черен лакиран файтон, тапициран с бяла коприна, естествено с впряг от четири коня — както подобава на предприятие, преживяващо от коне. Вили и Козоле са определени за свидетели. За този тържествен случай Вили си купи чифт бели ръкавици от естествен памук. Това му струва доста усилия. Най-напред Карл трябваше да набави половин дузина купони, а после се започна търсенето, продължило два дни, тъй като в нито един магазин нямаше размера на Вили. Обаче усилията не отидоха на вятъра. Белите като вар торби, които в крайна сметка докопа, поразително подхождат на отново боядисания жакет. Тяден е с фрак, Марихен — с булчинска рокля с шлейф и миртов венец.
	Току пред тръгването за общината става инцидент. Пристига Козоле, съзира Тяден във фрак и си припада от смях. Едва що-годе се е освестил, пак хвърля поглед встрани, където щръкналите уши на Тяден блестят над високата яка, и започва наново. Нищо не помага, той и насред църквата ще прихне и ще провали цялата венчавка, ето защо в последния момент се налага да го заместя като свидетел.
	Конската касапница е празнично украсена. На входа има цветя и брезички, дори в кланицата има гирлянда от елхови клонки, на която Вили под бурни овации прикрепя надписа „Добре дошли!“
	Иска ли питане — на трапезата няма нито къс конско месо. В чиниите вдига пара първокачествено свинско, а отпреде ни е сложено блюдо с огромно парче телешко печено, нарязано на филии.
	След телешкото Тяден сваля фрака и маха якичката. Това дава възможност на Козоле да набива по-стабилно — досега не смееше да погледне встрани, защото бе изложен на опасността да се задави от смях. Всички следваме примера на Тяден и ето че става по-уютно.
	Следобед тъстът прочита документ, който прави Тяден съсобственик на касапницата. Поздравяваме го, а Вили внимателно внася с белите си ръкавици нашия сватбен подарък: месингова табличка с комплект от дванайсет ракиени чаши от шлифован кристал. Освен тях — три бутилки коняк от запасите на Карл.
	Вечерта за малко идва Лудвиг. По настоятелна молба на Тяден той се появява униформен, понеже Тяден държи да покаже на близките си, че има за приятел истински лейтенант. Но Лудвиг скоро си тръгва. Ние седим, докато на масата останат само кокали и празни бутилки.

	* * *

	Когато най-сетне излизаме на улицата, вече е полунощ. Алберт предлага да идем в кафене „Грегер“.
	— Та то отдавна е затворено — казва Вили.
	— Може да влезем през задния вход — упорствува Алберт. — Карл знае откъде.
	Никой от нас няма кой знае какво желание да ходи там, но Алберт толкова настоява, че най-накрая отстъпваме. Това ме озадачава, понеже друг път все той пръв иска да се прибере.
	Макар че отвън кафенето е тъмно и тихо, когато влизаме откъм двора, озоваваме се сред страхотно веселие. „Грегер“ е заведението на черноборсаджиите; тук гуляите почти всяка нощ продължават до зори. Част от залата е разделена на малки сепарета с червени плюшени завеси. Това е винарната. Повечето завеси са спуснати. Отвътре се дочуват врясъци и смях. Вили се ухилва до уши.
	— Частният бардак на Грегер!
	Сядаме доста напред. Кафенето е пълно. Вдясно са масите на курвите. Където вирее търговията, там процъфтява и радостта от живота. Ето защо тук и дванайсет жени не са в излишък. Обаче те си имат конкуренция. Карл ни показва госпожа Никел, пищно чернокосо женище. Мъжът й е дребен черноборсаджия, който без нея би умрял от глад. Затова тя му помага, като обикновено предварително преговаря с търговските му партньори — по един час насаме в жилището си.
	По всички маси цари възбудена суетня, шушукане, шепот, съскане и врява. Мъже с английски костюми и нови шапки биват придърпвани по ъглите от други с куртки без яки, от джобовете тайнствено се вадят пакетчета с мостри, проверяват се, връщат се, пак се предлагат. Изникват тефтери, движат се моливи, сегиз-тогиз някой се втурва към телефона или навън, а въздухът направо жужи: вагони, килограми, масло, херинга, сланина, долари, гулдени, имена и цифри.
	Досами нас се водят изключително разпалени дебати за вагон въглища. Но Карл пренебрежително махва с ръка.
	— Всичко това е въздух под налягане. Единият подочул нещичко, вторият го разгласява на друг, третия заинтригува четвърти, търчат насам-натам и се правят на важни, а от цялата работа надали ще изскочи заек. Тия са само дребни риби, на които им се ще да пипнат някоя комисиона. Истинските царе на черната борса си вършат сделките най-много с един-двама посредници, които познават. Ей оня дебелак отсреща вчера купи два вагона яйца в Полша. Уж заминават за Холандия, а по пътя ще ги декларират иначе и ще се върнат като пресни холандски яйца на тройна цена. Онези отпред търгуват с кокаин и, разбира се, печелят колосални суми. Вляво е Дидерихс, той търгува само със сланина. И то е много доходно.
	— Заради тия свине ни стържат червата — ръмжи Вили.
	— И без тях ще е така — отвръща Карл. — Миналата седмица държавата продаде десет качета масло, защото беше напълно развалено от дългото стоене. И с житото е тъй. Наскоро Барчер успя да купи на безценица няколко коли държавно жито, понеже било подгизнало и гъбясало в някакъв порутен склад.
	— Как се казва той? — пита Алберт.
	— Барчер. Юлиус Барчер.
	— Често ли идва тук?
	— Така мисля — казва Карл. — Да не се каниш да търгуваш с него?
	Алберт клати глава.
	— Има ли пари?
	— С лопата да ги ринеш — отвръща Карл с известна доза уважение.
	— Я вижте, пристига Артур! — възкликва Вили през смях.
	На задния вход изниква яркожълтата мушама. Неколцина стават и се втурват към Ледерхозе. Той ги разбутва, снизходително поздравява тоя-оня и се разхожда между масите като генерал. С учудване забелязвам колко сурово, неприятно изражение е придобило лицето му, изражение, което се запазва дори като се усмихва.
	Поздравява ни доста отвисоко.
	— Седни, Артур — подхилва се Вили.
	Ледерхозе се колебае, ала не може да устои на изкушението да ни покаже каква важна клечка е тук в своето царство.
	— Само за миг — казва той и сяда на стола на Алберт, който в момента кръстосва заведението, сякаш търси някого.
	Понечвам да тръгна подире му, но се отказвам, защото решавам, че просто му се ходи по нужда. Ледерхозе поръчва ракия и започва преговори за десет хиляди чифта войнишки ботуши и двайсет вагона вторични суровини с някакъв мъж, чиито пръсти целите блестят от диаманти. От време на време Артур с по едно око проверява дали и ние слушаме разговора.
	А Алберт върви покрай сепаретата. Някой му е разказал нещо, което не може да повярва и което все пак не му дава мира целия ден. Когато надниква през процепа на предпоследното сепаре, сякаш огромна брадва се стоварва върху му. За секунда се олюлява, сетне отдръпва завесата.
	На масата има чаши с шампанско, до тях — букет рози, покривката е изкривена и полусвлечена на пода. В креслото зад масата се е сгушила русокоса особа. Роклята й е смъкната, косата разчорлена, гърдите й все още разголени. Момичето седи гърбом към Алберт, тананика си някакъв шлагер и се реше пред малко огледало.
	— Люси — дрезгаво изрича Алберт.
	Тя се обръща стреснато и се вторачва в него като в призрак. Прави отчаян опит да се усмихне, но гримасата замира на лицето й, щом забелязва, че Алберт е приковал поглед в голите й гърди. Вече няма как да излъже. Страхливо се скрива зад креслото.
	— Алберт… не съм виновна… — мънка тя. — Той… той беше… — И изведнъж се разбъбря като кречетало: — Той ме напи, Алберт, аз изобщо не исках, наливаше ми все повече и повече, нищо не си спомням кълна ти се…
	Алберт не отговаря.
	— Но какво става тук? — пита някой зад гърба му.
	Барчер се е върнал от клозета и се полюлява на пети пред Алберт. После издухва дима от пурата си в лицето му.
	— Малко муфта, а? Марш, да те няма!
	За миг Алберт стои пред него като зашеметен. С неимоверна яснота в мозъка му се запечатват закръгленият корем, каретата на кафявия костюм, златният ланец и широкото червендалесто лице на другия.
	В същия момент Вили случайно вдига поглед, тутакси скача, поваля неколцина и тичешком прекосява заведението. Но е твърде късно. Докато стигне, Алберт вече е извадил револвера си и стреля. Хукваме натам.
	Барчер е опитал да се прикрие със стола, ала е успял да го вдигне само до очите си. А куршумът на Алберт се е забил на два сантиметра по-горе, в челото. Алберт почти не се е прицелил; винаги е бил най-добрият стрелец на ротата, а и с този револвер си служи от години.
	Барчер се строполява на пода. Нозете му потреперват. Изстрелът е бил смъртоносен. Момичето врещи.
	— Бягайте! — крясва Вили, докато държи в шах напиращите посетители.
	Повличаме Алберт, който стои неподвижно и се взира в момичето; през двора, през улицата, зад ъгъл, втори, на някакъв тъмен площад, където има два мебелни фургона. Вили ни догонва.
	— Моментално трябва да изчезнеш, още тази нощ! — казва той запъхтян.
	Алберт го поглежда така, сякаш едва сега се събужда. После ни отблъсква.
	— Остави, Вили — отговаря той мудно. — Зная как да постъпя.
	— Да не си мръднал? — озъбва се Козоле.
	Алберт се олюлява. Подхващаме го, но той пак ни отблъсква.
	— Не, Фердинанд — тихо казва той, сякаш е много уморен. — Кажеш ли „а“, трябва да кажеш и „бе“. — И бавно се запътва към улицата.
	Вили хуква подире му и го увещава. Алберт само клати глава и свива по Мюленщрасе. Вили го следва.
	— Трябва да го възпрем насила! — вика Козоле. — Ще вземе да иде в полицията!
	— Според мен е безполезно — изрича съкрушен Карл. — Познавам Алберт.
	— Но от това оня няма да се съживи! — крясва Фердинанд. — Каква полза има? Алберт трябва да се махне оттук!
	Насядали сме мълчаливо и чакаме Вили.
	— Как можа да го направи? — пита Козоле след някое време.
	— Много беше хлътнал по момичето — казвам аз.
	Вили се връща сам. Козоле скача.
	— Избяга ли?
	Вили извръща глава.
	— Отиде в полицията. Нищо не успях да направя. Насмалко да стреля и в мен, като се опитах да го отведа.
	— По дяволите! — Козоле захлупва глава върху ока на фургона.
	Вили се отпуска в тревата. Карл и аз се облягаме на колата.
	Козоле, Фердинанд Козоле хлипа като малко дете.


	V

	Раздал се е изстрел, откъртил се е камък, нечия тъмна ръка е посегнала към нас. Бягахме от сянка, ала сме се въртели в кръг и сянката ни настигна.
	Вдигахме шум и дирехме, закоравявахме и се отдавахме, снишавахме се и нападахме, лутахме се и вървяхме напред; но непрестанно усещахме сянката в тила си и искахме да й се изплъзнем. Мислехме, че ни преследва, а не знаехме, че сме я мъкнели със себе си, че там, където сме били, безмълвно е била и тя, че е била не зад нас, а в нас — в нас самите.
	Искахме да строим къщи, копнеехме за градини в тераси, защото искахме да зърнем морето и да почувствуваме вятъра, но не помислихме, че къщите имат нужда от основи. Бяхме като изоставените бомбени ями в полята на Франция; те са също тъй тиха както нивите околовръст, ала в тях все още има засипани муниции и разораването им ще крие опасности, докато те не се изровят и премахнат.

	* * *

	Все още сме войници, без да го съзнаваме. Ако юношеството на Алберт бе протекло мирно и без срив, той щеше да притежава много неща, които, топли и близки, да израснат заедно с него, да го поддържат и пазят. А така всичко бе разбито, той нямаше нищо, когато се завърна — цялото му неизживяно юношество, задушеният му копнеж и потребността му от родина и нежност сляпо се устремиха изцяло към това същество, което вярваше, че обича. И когато всичко рухна, не му оставаше нищо друго, освен да стреля, защото на нищо друго не бе научен. Ако не бе войник, щеше да намери много други пътища. А така ръката му дори не трепна — години наред бе свикнал да улучва.
	У Алберт — мечтателния младеж, у Алберт — плахия влюбен, все още се е спотайвал Алберт — войникът.

	* * *

	Сбръчканата старица недоумява.
	— Но как е могъл да го стори? Винаги е бил толкова тихо дете. — Панделките на старешкото й боне треперят, носната кърпичка трепери, черната наметка трепери: тресящата се жена е олицетворение на страданието. — Може би стигна дотам, защото няма баща. Едва четиригодишен беше, когато баща му се спомина. Но нали винаги е бил толкова тихо, добро дете…
	— И сега е такъв, госпожо Троске — казвам.
	Тя се вкопчва в думите ми и почва да разправя за детството на Алберт. Трябва да говори, иначе няма да издържи, съседите идвали, познати, двама учители, ни кой нищо не разбирал.
	— По-добре да си затъкнат човките — обаждам се. — И те имат вина.
	Тя вдига към мен неразбиращи очи и продължава да разправя как Алберт проходил, че никога не ревял като другите деца, че бил едва ли не прекалено кротък за момче — а сега такова нещо. Как е могъл да го стори?
	Учуден я поглеждам. Тя нищо не знае за Алберт. Навярно както и майка ми за мен. Изглежда, майките могат само да обичат, това е единствената им проява на разбиране към децата.
	— Госпожо Троске — изричам предпазливо, — не забравяйте, че Алберт беше на война.
	— Да — отговаря тя. — Да… да… — Обаче не схваща връзката. След това тихо пита: — Този Барчер е бил лош човек, нали?
	— Беше негодник — потвърждавам, без да се замисля, защото за мен това е без значение.
	Тя кимва през сълзи.
	— Инак и аз не мога да си го представя. Той и муха не е убил. Ханс им късаше крилцата, но Алберт — никога. Какво ли ще му направят сега?
	— Нищо особено няма да му се случи — успокоявам я. — Беше силно възбуден, пък това е почти като самоотбрана.
	— Слава богу — въздъхва тя, — шивачът над вас рече, че щели да го екзекутират.
	— Шивачът е мръднал — отвръщам.
	— А още каза, че Алберт бил убиец. — Старицата избухва в плач. — Не е убиец той, нивга няма да повярвам, нивга!
	— Ще му дам да се разбере аз на тоя шивач! — заявявам разярен.
	— Вече не смея да се покажа от къщи — хлипа тя. — Все стои там.
	— Аз ще ви изпратя, майко Троске — казвам.
	Стигаме до къщата й.
	— Ей го пак — боязливо прошепва старицата и посочва към входната врата.
	Стягам се. Само да гъкне, ще го смажа на пихтия, ако ще за десет години да вляза в кафеза. Но той се отдръпва, също и двете жени, които се навъртат около него.
	В жилището госпожа Троске ми показва детска снимка на Алберт и Ханс. И отново се разплаква, но тутакси спира като посрамена. В това отношение стариците са като децата; сълзите им бързо рукват, ала и бързо пресъхват. В коридора ме пита:
	— Дават ли му достатъчно храна?
	— Сигурно — отговарям. — Карл Брьогер ще се погрижи за това. Той може да намери достатъчно продукти.
	— Останали са ми малко пърженици, той толкова ги обича. Дали ще ми разрешат да му ги занеса?
	— Опитайте — отвръщам, — ако пък ви разрешат, просто му кажете: Алберт, зная, че не си виновен. Нищо повече.
	Тя кимва.
	— Може би не се грижех достатъчно за него. Но нали Ханс е сакат.
	Утешавам я.
	— Горкото момче — казва тя, — седи там сам-самичко…
	Подавам й ръка.
	— Ей сега ще поприказвам с шивача и той вече ще ви остави на мира.
	Шивачът все още стои пред входната врата. Плоско, тъпо лице на еснаф. Пули ми се ехидно, плювалникът му е готов да заплещи подире ми. Улавям го за ревера.
	— Проклет пръч, само да кажеш и една-единствена дума на старицата горе, ще те накълцам на парченца! Запомни го, парцалена кукло такава, клюкарко недна! — Раздрусвам го като чувал с картофи и така го блъсвам, че той си удря кръста в дръжката на вратата. — Пак ще дойда й кокалите ще ти строша, въшлив шивашки посерко, проклет кърпач! — С тия думи му зашлевявам по една порядъчно силна плесница отляво и отдясно.
	Вече съм се отдалечил, когато зад гърба ми се чува:
	— Ще ви дам под съд! Това ще ви струва поне сто марки!
	Обръщам се и тръгвам обратно. Шивачът изчезва.

	* * *

	Георг Рае, мръсен и недоспал, седи в стаята на Лудвиг. Прочел във вестника за историята с Алберт и веднага пристигнал.
	— Трябва да го измъкнем — казва той.
	Лудвиг вдига поглед.
	— Да имахме пет-шест свестни момчета и автомобил — продължава Рае, — ще успеем. Най-подходящият момент е, когато го карат в съда. Ще им налетим, ще вдигнем дандания, а двамина ще хукнат с Алберт към колата.
	Лудвиг се заслушва за миг. После клати глава.
	— Не става, Георг. Само ще навредим на Алберт, ако не сполучим. Така поне се надява да се отърве по-леко. Но това е най-малкото зло, иначе тутакси ще се включа… Обаче Алберт, Алберт няма да го склоним. Той не иска да избяга.
	— Тогава и него ще го накараме насила — заявява Рае след известно време. — Трябва да се измъкне, ако ще да се затрия…
	Лудвиг не отвръща.
	— И според мен няма никаква полза, Георг — казвам. — Дори да го измъкнем, веднага ще се върне. Нали насмалко да стреля във Вили, когато искаше да го отведе.
	Рае си подпира главата с ръце. Лицето на Лудвиг е сиво и изнурено.
	— Мисля, че всички ние сме погубени — изрича той отчаяно.
	Никой не отговаря. Безжизнени тегнат над стаята мълчание и тревога.

	* * *

	Георг си тръгва, а аз оставам до късно при Лудвиг. Той седи подпрял главата си с ръце.
	— Всичко е напразно, Ернст. Ние сме свършени, а животът продължава, все едно не е имало война. Не ще мине много време и нашата смяна на чиновете с жадни очи ще слуша разказите за войната и в желанието си да избягат от училищната скука момчетата ще съжаляват, че не са участвували в нея. Още отсега търчат в доброволческия корпус… И едва седемнайсетгодишни извършват политически убийства. Толкова съм уморен, Ернст…
	— Лудвиг…
	Присядам до него и го прегръщам през слабичките рамене.
	По лицето му плъзва безутешна усмивка. Сетне тихо продумва:
	— Навремето, преди войната, имах нещо като ученическа любов, Ернст. Преди няколко седмици срещнах момичето. Стори ми се още по-красиво. Сякаш миналото отново оживя в нейния образ. След това взехме да се срещаме и внезапно усетих… — Той захлупва глава на масата. Когато пак я вдига, очите му са безжизнени от мъка. — Това вече не е за мен, Ернст… Нали съм болен…
	После става и отваря прозореца. Навън е топла нощ с много звезди. Потиснат се взирам пред себе си. Лудвиг дълго гледа навън. Сетне се обръща.
	— Помниш ли как нощем се скитахме из горите с томче на Айхендорф?
	— Да, Лудвиг — изричам припряно, зарадван, че е разсеял мислите си. — Беше късно лято. Веднъж уловихме таралеж.
	Лицето му се отпуска.
	— И си въобразявахме, че изживяваме приключение с пощенски коли, ловджийски рогове и звезди. Помниш ли как искахме да забегнем в Италия?
	— Да, обаче пощенската кола, която щеше да ни вземе, не дойде. А за влака нямахме пари.
	Лицето на Лудвиг се прояснява, изглежда едва ли не загадъчно, толкова е ведро.
	— А после четяхме „Вертер“… — казва той.
	— И пиехме вино… — подсещам го аз.
	Той се усмихва.
	— И „Зеленият Хайнрих“. Помниш ли как шепнешком си приказвахме за Юдит?
	Кимвам.
	— А по-късно ти обикна Хьолдерлин повече от всичко…
	Странен покой е обзел Лудвиг. Говори тихо и меко.
	— Какви планове крояхме тогава и колко благородни и добри искахме да станем! А пък станахме просто жалки клетници, Ернст…
	— Да — отговарям замислено, — къде се дяна всичко това?
	Облягаме се един до друг на прозореца. Вятърът се е вплел в черешовите дървета и те тихо шумолят. Пада звезда. Часовникът бие полунощ.
	— Хайде да си лягаме. — Лудвиг ми подава ръка. — Лека нощ, Ернст…
	— Спи спокойно, Лудвиг.

	* * *

	Късно през нощта някой барабани по вратата ми. Сепвам се уплашен.
	— Кой е?
	— Аз, Карл! Отвори!
	Скачам от леглото. Карл се втурва в стаята.
	— Лудвиг…
	Дръпвам го към себе си.
	— Какво е станало с Лудвиг?
	— Мъртъв е…
	Стаята се завърта. Падам на леглото.
	— Доведи лекар!
	Карл удря един стол в пода и го прави на трески.
	— Мъртъв е, Ернст… Прерязал си е вените…
	Не зная как съм се облякъл. Не зная как съм стигнал дотам. Внезапно се озовавам в стая, виждам ярка светлина, кръв, непоносимо искрящите и святкащи кварцове и минерали, а пред мен в креслото — безкрайно уморена, слабичка, грохнала фигура, страшно бледо, изострено лице с полупритворени угаснали очи.
	Не зная какво става наоколо. Тук е майка му, Карл, вдига се шум, някой ме увещава, разбирам, да остана тук, проумявам, искат да доведат някого, кимвам, сгушвам се на канапето, скърцат врати, не мога да помръдна, не мога да говоря, изведнъж се оказвам сам с Лудвиг и го поглеждам.
	Карл последен е бил при него. Заварил го тих и едва ли не весел. След като той си тръгнал, Лудвиг си е подредил нещата и известно време е писал. После е преместил креслото до прозореца и е сложил на масата до себе си леген с топла вода. Заключва вратата, сяда в креслото и си прерязва вените във водата. Болката е слаба. Наблюдава как тече кръвта, картина, която често си е представял: как от тялото му изтича тази омразна, отровена кръв.
	Стаята му придобива много ясни очертания. Той оглежда всяка книга, всеки гвоздей, всеки отблясък на колекцията, пъстротата, багрите, усеща, че това е неговата стая. Тя се приближава, прониква в дъха му и се сраства с него. Сетне отново се отдалечава. Забулва се в мъгла. Пред очите му се мяркат картини от юношеството. Айхендорф, горите, носталгията. Примирено, без болка. Отвъд горите изниква бодливата тел, белите облачета на шрапнелите, взривовете на тежки снаряди. Ала те не го плашат вече. Тътнат приглушено, почти като камбани. Екотът на камбаните се усилва, но горите остават. Звънтят в главата му толкова мощно, че тя всеки миг ще се пръсне. А и наоколо притъмнява. После звънът стихва и вечерта нахлува през прозореца, облаците се носят към него, наслояват се под нозете му. Толкова му се е искало веднъж в живота си да види фламинги, сега разбира: това са фламинги, о широки сивкаворозови криле, много, цял клин… Не летяха ли някога така в клин диви гъски към алената луна, алена като мака във Фландрия?… Пейзажът се разстила все по-безбрежен, горите потъват все по-дълбоко, сребристи блестят реки и островчета, сивкаворозовите криле се извисяват все по-нагоре и все повече изсветлява хоризонтът… Морето… Ала внезапно в гърдите му се надига парлив черен вик, мозъкът изтласква в чезнещото съзнание сетна мисъл: страх, спасение, превръзка… Опитва се да стане, олюлява се, понечва да вдигне ръка… Тялото трепва, но вече е твърде слабо. Всичко пред очите му се върти, върти, сетне изчезва, а огромната тъмна птица долита много тихо, полека размахвайки криле, и безшумно ги сключва над него.
	Нечия ръка ме изтиква настрана. Отново са се появили хора, те подхващат Лудвиг, блъсвам първия, никой не бива да го докосва; но отведнъж съзирам лицето му — прояснено и студено, неузнаваемо, строго, чуждо… Не мога да го позная и залитам назад, навън.

	* * *

	Не зная как съм се озовал в стаята си. Главата ми е празна, ръцете ми са безсилно отпуснати върху облегалките на стола.
	Лудвиг, не мога повече. И аз не мога повече. Какво да правя тук? Тук вече няма място за нас. Лишени от корени, изпепелени, уморени… Защо си отиде сам?
	Ставам. Ръцете ми пламтят. Очите ми парят. Чувствувам, че ме тресе. Мислите ми се объркват. Не зная какво върша.
	— Вземете ме — прошепвам, — вземете и мен!
	Зъбите ми тракат от студ. Ръцете ми са влажни.
	Залитам напред. Големи черни кръгове ми се мержелеят пред очите.
	Внезапно застивам. Не се ли открехна врата? Не се ли затвори прозорец? Тръпки ме побиват. През зеещата врата към коридора, на осветената от луната стена, до цигулката съглеждам старата си куртка. Предпазливо се насочвам към нея, на пръсти, за да не ме забележи, прокрадвам се към тази сива куртка, разбила всичко — младостта и живота ни, и я смъквам, искам да я захвърля, ала неочаквано я надявам, обличам я, усещам през кожата си как ме завладява, зъзна, сърцето ми бие лудо, сякаш ще се пръсне… В този миг някакъв звук раздира тишината, сепвам се и се обръщам, изплашен се прилепям о стената…
	В слабата светлина, идеща през отворената врата, е застанала сянка. Тя се олюлява и се носи към мен, приближава се и ми маха, очертава се фигура, лице с тъмни очни кухини, между които зее широк прорез, уста, която мълви беззвучно… Не е ли това…?
	— Валтер — прошепвам.
	Валтер Виленброк, паднал убит през август седемнайсета при Пасъндале… Нима съм полудял? Сънувам ли? Или съм болен? Ала ето че зад него се провира друг — блед, сгърчен, превит: Фридрих Томберге, комуто при Суасон гранатна осколка раздроби гръбнака, както си седеше на стъпалата на блиндажа… И ето ги, нахлуват вътре с безжизнени очи, сиви и призрачни, цял рояк сенки; върнали са се и изпълват стаята… Франц Кемерих, осемнайсетгодишен, починал три дни след ампутацията. Станислав Катчински, с влачещи се нозе и сведена глава, от която се процежда тъмна струйка… Герхард Фелдкамп, разкъсан от мина при Ипър, Паул Боймер, паднал през октомври 1918-а, Хайнрих Веслинг, Антон Хайнцман, Хайе Вестхус, Ото Матес, Франц Вагнер… Сенки, сенки, дълго шествие, безкрайни редици… Понасят се към мен, сядат върху книгите, покатерват се на прозореца, изпълват стаята…
	Ала внезапно ужасът и изумлението ми замират, защото бавно се надига нечия по-мощна сянка, тя пропълзява през вратата, подпряна на ръце, оживява, порастват й кости, подире й се тътри тяло, тебеширенобели святкат зъбите на черното лице, ето че в кухините блясват и очи… Изправен като тюлен, той се прокрадва в стаята към мен… Английският капитан… Зад него шумолят и се влачат партенките. С лек тласък той се мята нагоре и протяга сгърчени пръсти към мен…
	— Лудвиг! Лудвиг? — изкрещявам. — Помогни ми, Лудвиг!
	Грабвам куп книги и ги хвърлям срещу тези ръце.
	— Граната, Лудвиг! — изстенвам, дръпвам аквариума от поставката и го запращам към вратата, той се строшава с трясък…
	Но капитанът само се хили и се приближава, запокитвам и кутията с пеперудите, цигулката, хващам стол и го стоварвам върху ухиленото лице, крещя: „Лудвиг! Лудвиг!“, втурвам се към него, хуквам през вратата, столът изтрещява, изхвръквам навън, подире ми се носят викове, изплашени викове, ала пъхтенето се чува все по-силно, по-близо, преследва ме, понасям се по стълбите, той трополи зад мен, изскачам на улицата, в тила си усещам стръвния му дъх, тичам, къщите се люлеят. „Помощ! Помощ!“ Площади, дървета, усещам нокти на рамото си, той ме настига, аз рева, пищя, препъвам се, край мен униформи, юмруци, вилнееща стихия, мълнии и глухият трясък на меките брадви, чиито удари ме повалят на земята…



	Седма част

	I

	Години ли минаха! Или само седмици? Като мъгла, като далечна буря миналото тегне на хоризонта. Дълго боледувах и когато температурата ми спадаше, неизменно виждах угриженото лице на майка ми. А после настъпи голяма умора и изглади всичко, превърна го в сън наяве, който разсея мислите ми, и аз отмалял се отдадох на тихата песен на кръвта и на слънчевата топлина.
	Ливадите сияят от блясъка на късното лято. Лежа на една поляна — стръкчетата са по-високи от лицето ми, огъват се, те са светът, не съществува нищо друго освен лекото полюшване в ритъма на вятъра. По местата, където расте само трева, вятърът тихо звънти досущ коса в далечината; там, където има киселец, звукът му е по-нисък и дълбок. Дълго трябва да лежа неподвижно и да се вслушвам, за да го чуя.
	Но ето че тишината оживява. Дребни мушици с черни крилца на червени точки, струпани по метлиците на киселеца, се полюшват заедно със стеблата. Пчели като малки самолети бръмчат над детелината, а една калинка самотно и упорито се катери към най-високото връхче на овчарска торбичка.
	Мравка стига до китката ми и изчезва в тунела на ръкава. Мъкне суха тревичка, много по-дълга от нея. Усещам лек гъдел по кожата си и не зная дали мравката или тревичката тегли по ръката ми тази крехка нишка живот и предизвиква тия леки тръпки. А после в ръкава ми полъхва ветрец и аз чувствувам: и най-нежните ласки на любовта сигурно са груби в сравнение с този повей по кожата.
	Прехвърчат пеперуди, дотолкова подвластни на вятъра, че сякаш плуват по него, бели и златисти платноходки в нежния въздух. Спират се по цветята и когато пак вдигам очи, внезапно съзирам две от тях кацнали на гърдите ми — едната като жълто листо с червени точици, другата разперила тъмнокафяви кадифени крилца с виолетови паунови очи. Ордените на лятото. Дишам много леко и бавно и все пак дъхът ми повдига техните крилца, ала пеперудите остават при мен. Светлото небе се рее зад тревите, водно конче трепка над обущата ми.
	Бели паяжини, блестящи нишки на циганското лято се носят из въздуха. Те увисват по стебълцата и листата, вятърът ги довява към мен, паяжините се заплитат в ръцете и дрехите ми, спускат се на лицето ми, на очите, покриват ме. Тялото ми, само допреди миг мое тяло, се слива с ливадата. Границите му се губят, то вече не е отделено, светлината разсейва контурите му, а краищата му полека-лека се заличават.
	През кожата на обущата се изкачва диханието на тревите, във вълнените пори на дрехите прониква ароматът на земята, в косата ми повява разлюляно небе: вятърът — а кръвта ми пулсира под кожата, надига се срещу пришълците, нервните окончания се изправят и затреперват, вече усещам крачката на пеперудите по гърдите си и стъпките на мравката отекват в каналите на вените ми… После вълната става по-мощна, последната съпротива се стапя и аз съм само хълм без име, ливада, земя…
	Безшумните сокове на земята извършват своя кръговрат, заедно с тях и кръвта ми; те я носят, тя е станала частица от тях. През топлия мрак на земята тече кръвта ми заедно с гласовете на кристали и кварцове, тя е събрана в тайнствения звук на тежестта, с която капките се отронват между корените и се събират в тънки вадички, дирещи своя път към изворите. Заедно с тях тя отново избликва от почвата, тя прониква в ручеи и реки, в блясъка на бреговете, в безбрежността на морето и в сребристовлажната омара, която слънцето притегля към облаците… Тя кръжи, кръжи, отнася все повече от плътта ми и я изхвърля в земята и в подземните потоци, бавно и без болка тялото изчезва, него вече го няма, останали са само вещества и обвивки, то се е превърнало в ромон на подземни извори, в разговор на треви, в подухващ вятър, в шумолящ листак, в безмълвно звънтящо небе. Ливадата настъпва към мен, тялото ми обраства с цветя, венчетата се полюшват над него, аз съм затънал, забравен, залят под маковете и жълтите блатничета, над които се реят пеперуди и водни кончета…
	Почти неусетно движение, едва доловима тръпка… Дали това е сетното трепване преди края? Дали са маковете и тревите? Или само ромонът между корените на дърветата?
	Ала движението се усилва. Става по-равномерно, преминава в дишане и удари на пулс, вълна подир вълна прииждат и се плискат — връщат се от реките, дърветата, от листака и земята… Кръговратът започва отново, но вече не отнема, а донася нещо и то остава в мен, превръща се в трепет, усещане, чувство, в ръце, тяло… Обвивките вече не са празни; безпрепятствено, леко и окрилено земята отново изхвърля тялото ми… Отварям очи…
	Къде съм? Къде бях? Нима съм спал? Загадъчната свързаност все още съществува, ослушвам се и не смея да помръдна. Ала тя остава и все повече се засилват щастието и лекотата, реещото се, сияйното чувство, лежа на ливадата, пеперудите са литнали нависоко, блатничето се поклаща, а калинката е достигнала своето връхче, паяжините висят по дрехите ми, окрилеността остава, надига се в гърдите, в очите ми, раздвижвам ръце — какво щастие! Свивам колене, сядам, лицето ми е влажно и едва сега усещам, че плача, неудържимо плача, сякаш много неща са си отишли завинаги…

	* * *

	Известно време си почивам. После ставам и поемам към гробището. Досега не съм ходил там. След смъртта на Лудвиг днес за пръв път ми разрешиха да изляза сам.
	Някаква старица тръгва с мен, за да ми покаже гроба на Лудвиг. Гробът е зад жив плет от бук и е засаден със зеленика. Пръстта е още рохкава и образува хълмче, на което са облегнати няколко увехнали венци. Бронзовите надписи по лентите са избелели, вече не могат да се прочетат.
	Малко се боях да дойда тук. Ала тази тишина не крие ужас. Вятърът подухва над гробовете, златисто се издига над кръстовете септемврийското небе, а в листака на алеята с чинарите пее кос.
	Ех, Лудвиг, днес за пръв път усетих смътно какво е родина и мир, а теб вече те няма. Още не смея да повярвам в това чувство, още го смятам за слабост и умора. Но може би някога то ще се превърне във всеотдайност, може би просто трябва да чакаме мълчаливо, а то само ще дойде при нас, може би единственото, което не ни е изоставило, е нашето тяло и земята, може би не бива да вършим нищо друго, а само да се вслушваме в тях и да ги изследваме.
	Ех, Лудвиг, а ние все дирехме, лутахме се и се сгромолясвахме, преследвахме цели и се препъвахме в нас самите, не открихме търсеното и ти рухна… А сега, нима повеят на вятъра над тревите, чуруликането на коса в мрака ще ни затрогне и ще ни отведе у дома! Нима облакът на хоризонта, дървото лете са по-силни от толкова много желание?
	Не зная, Лудвиг. Още не мога да повярвам, защото бях загубил всякаква надежда. Но нали ние не знаем що е всеотдайност и не познаваме мощта й. Ние познаваме единствено насилието.
	Ала дори това да е пътят, Лудвиг — за какво ми е без теб…
	Вечерта полека се възправя зад дърветата и отново донася със себе си безпокойство и тъга. Взирам се в гроба.

	* * *

	По чакъла изскърцват стъпки. Вдигам очи. Георг Рае. Гледа ме угрижено и ме увещава да се прибера в къщи.
	— Отдавна не съм те виждал, Георг — казвам. — Къде беше?
	Той махва неопределено с ръка.
	— Опитах доста професии…
	— Нима вече не си в армията?
	— Не — рязко отговаря той.
	По алеята с чинарите се задават две жени в траур. В ръцете носят малки зелени лейки, спират пред стар гроб и започват да поливат цветята. До нас долита сладникавият мирис на жълт шибой и резеда.
	Рае става.
	— Мислех, че там ще намеря останки от другарство, Ернст. Но заварих само подивяло стадно чувство, призрачна карикатура на войната. Хора, които си въобразяват, че като скрият някоя друга пушка, ще спасят отечеството… Офицери без препитание, които не знаят с какво друго да се захванат, освен да потушават всички безредици; вечни наемници, които са изгубили всякаква връзка с действителността и чисто и просто се боят да се върнат в цивилния живот — последната, най-тежката утайка на войната. А сред тях неколцина идеалисти и куп любопитни, жадни за приключения хлапаци. И всички те — насъскани, озлобени, отчаяни и недоверчиви един към друг. Да, а после…
	Георг млъква и известно време се взира пред себе си. Отстрани наблюдавам лицето му. То е нервно и изтерзано, очите са потънали в дълбоки сенки. Сетне се овладява.
	— Защо да не ти кажа, Ернст… Достатъчно време си блъсках главата. Един ден имахме престрелка. Казаха: срещу комунисти. Но като видях убитите — работници, някои още със старите си куртки и военни ботуши, наши фронтови другари, — нещо в мен се скъса. Веднъж със самолета си покосих половин рота англичани и нищо не почувствувах, войната си беше война. Но убитите наши другари, тук в Германия — застреляни от свои бивши другари… Това е краят, Ернст!
	Неволно се сещам за Вайл и Хел и кимвам.
	Над нас запява сипка. Слънцето залязва и се обагря в златисто. Рае захапва цигара.
	— Да, а после… Наскоро след това внезапно изчезнаха двама от нашите. Уж били замислили да издадат местонахождението на оръжеен склад. През нощта другарите им без разследване ги пребили с приклади в гората. Наричаха го „таен съд“. Единият от убитите ми беше подофицер на фронта. Душа човек! Тогава зарязах всичко. — Георг ме поглежда. — Какво се получи, Ернст… А навремето, като тръгвахме на фронта, каква воля и какъв устрем имахме! — Той захвърля цигарата. — По дяволите, къде се дяна всичко!
	А след време тихо добавя:
	— Ето кое ми се иска да узная, Ернст, как можа да се получи това…
	Ставаме и поемаме по алеята с чинарите към изхода. Слънцето си играе в листака и пробягва по лицата ни. Всичко е тъй нереално — това, че разговаряме, и мекият топъл въздух на късното лято, косовете и студеният повей на спомена.
	— А какво правиш сега, Георг?
	Пътьом Георг сече с бастуна си власатите главички на тръните.
	— Всичко огледах, Ернст… Професии, идеали, политика. Но тия неща не са за мен. Та какво е това? Навсякъде черноборсаджийство, недоверие, равнодушие и безграничен егоизъм…
	Ходенето малко ме уморява, затова сядаме на пейка в подножието на Клостерберг.
	Зелени проблясват градските кули, покривите димят, сребрист се точи пушекът от комините. Георг посочва натам.
	Като паяци дебнат в канцелариите, магазините, професиите си, всеки готов да изсмуче другия. И какво ли не тегне отгоре им: семейства, дружества, учреждения, закони, държава! Паяжина върху паяжина! Сигурно и това може да се нарече живот и да се гордееш, че четирийсет години си пълзял нейде долу. Но фронтът ме научи, че времето не е мерило за живота. Защо да слизам в продължение на четирийсет години? Години наред залагах всичко на една карта и мизата винаги бе животът ми. Не мога сега да играя на грошове и дребни придобивки.
	— Последната година теб вече те нямаше в окопите, Георг — казвам. — При летците може и да е било по-различно. Но ние често месеци наред не виждахме нито един враг, а бяхме само пушечно месо. Там нямаше какво да залагаме, просто чакахме, докато всекиго застигне куршумът.
	— Та аз не говоря за войната, Ернст, а за младостта и другарството.
	— Да, те свършиха — отговарям.
	— По-рано живеехме като в парник — продумва замислено Георг. — Днес всички сме старци. И все пак добре е, когато си наясно. За нищо не съжалявам. Просто слагам точка. Всички пътища са затворени за мен. Остава ми само да вегетирам. А пък аз не искам. Искам да остана свободен.
	— Ех, Георг! — възкликвам. — Та това, което казваш, е край! Но нали и за нас трябва да има начало. Днес го усетих. Лудвиг също знаеше къде е то, ала бе много болен…
	Той ме прегръща през рамо.
	— Да, да, постарай се да бъдеш полезен, Ернст…
	Облягам се на него.
	— В устата ти това звучи грозно и лицемерно. Но нали все някъде трябва да има другарство, за което още нищо не знаем.
	Така ми се иска да му разкажа за онова, което преди малко изпитах на ливадата. Ала не мога да го изразя с думи.
	Мълчаливо седим един до друг.
	— И все пак какво смяташ да правиш занапред Георг? — повтарям след известно време въпроса си.
	Той се усмихва замислено.
	— Аз ли, Ернст? Аз не загинах само по недоглеждане… Това ме прави някак смешен.
	Отмахвам ръката му и се вторачвам в него. Но той ме успокоява.
	— На първо време ще попътувам малко.
	Георг си играе с бастуна и дълго се взира пред себе си.
	— Помниш ли какво каза Гизекке? Там горе, в лудницата? Искаше да иде във Фльори… Да се върне разбираш ли? Вярваше, че това ще му помогне…
	Кимвам.
	— Той още е там. Карл наскоро беше при него…
	Излиза лек ветрец. Гледаме града и дългата редица тополи, под които някога си строяхме вигвами и играехме на индианци. Георг винаги бе главатарят и аз го обичах така, както могат да обичат само момчетата, които нямат представа за обичта.
	Очите ни се срещат.
	— Поразяващата ръка — тихо казва Георг и се усмихва.
	— Винету — отвръщам също тъй тихо.


	II

	Колкото по` наближава денят на делото, толкова по-често се замислям за Алберт. И един ден внезапно пред очите ми ясно и отчетливо изплава глинена стена, амбразура, пушка с визирна тръба, а зад нея хладнокръвно дебнещо, напрегнато лице: Бруно Мюкенхаупт, най-добрият снайперист на батальона, който винаги улучваше целта.
	Скачам. Трябва да видя как е той, как е превъзмогнал миналото.
	Висока сграда с много жилища. На стълбището капе от влагата. Събота е, навсякъде — кофи, четки и жени със запретнати поли.
	Пронизителен звънец, прекалено силен за вратата. Отварят ми след колебание. Питам за Бруно. Жената ме пуска да вляза. Мюкенхаупт по жилетка седи на пода й играе с дъщеря си, около петгодишно момиченце, сламенорусо, с голяма синя кордела в косите. От сребрист станиол е направил река и върху нея е разположил хартиени корабчета. В някои са пъхнати фъндъчета памук — това са параходи, а в тях пътуват малки целулоидни кукли. Бруно доволно пуши средно голяма лула. На порцелановата й главичка са изрисувани коленичил стрелец — войник, и призив: „За отечеството ти с око и длан готов бъди!“
	— Виж ти, Ернст! — казва Бруно, плесва момиченцето по дупето и го оставя да си играе само.
	Отиваме в гостната. Канапето и креслата са от червен плюш, на облегалките са метнати плетени покривчици, а подът е така лъснат, че се подхлъзвам. Всичко е чисто и си е на мястото; на скрина са наредени миди, порцеланови джунджурийки и снимки, а по средата — на червено кадифе, под стъклен похлупак е орденът на Бруно.
	Разговаряме за отминалите времена.
	— Пазиш ли си списъка с точните попадения? — питам го.
	— Има си хас, братче! — отвръща укорително Бруно. — Че той си има почетно място!
	После изважда от скрина тетрадка и с наслада я прелиства.
	— Лятото естествено беше най-успешният сезон, понеже имаше видимост до късно вечер. Ето… я почакай… 18-и юни — четири попадения в главата, 19-и — три, 20-и — едно, 21-ви — две, 22-ри — едно, 23-и — нямаше ни един противник. Ония кучи синове бяха подушили нещичко и се пазеха. Обаче виж тук: 26-и тъкмо беше пристигнала нова смяна, която и хабер си нямаше от Бруно — девет попадения в главата! Какво ще кажеш, а? — Той засиява насреща ми. — За два часа! Смехория, не знам дали защото ги святках отдолу, в брадичката, във всеки случай изхвърчаха от окопа като пръчове, чак до гърдите. А я погледни тук — 29-и юни, двайсет и два часът и две минути, попадение в главата! Няма шега, Ернст, имат свидетели, ето пише: „Потвърждавам, вицефелдфебел Шли.“ В десет вечерта, почти на тъмно, това се казва постижение, а? Ех, човече, какви времена бяха!
	— Я кажи, Бруно — питам го, — постижението е великолепно, но сега… Искам да кажа, понякога не ти ли е малко жал за горките хора?
	— Какво? — отговаря той слисан.
	Повтарям въпроса си.
	— Тогава бяхме вътре в нещата, Бруно, но нали сега всичко е по-различно.
	Той си отдръпва стола назад.
	— Братче, ти май си болшевик, а? Та това беше дълг! Заповед! Ама че работа…
	Обиден, Бруно пак си загръща тетрадката в тънка хартия и я прибира в чекмеджето на скрина.
	Успокоявам го с хубава пура. Омилостивен, той подръпва няколко пъти и разправя за стрелковото дружество, което се събирало всяка събота.
	— Наскоро имахме бал. Екстра беше, казвам ти. А сега ще организираме турнир по кегли с награди някой път трябва да дойдеш, Ернст. Пък каква бира има в заведението, рядко съм пил такава. Файнска работа! И каната с десет пфенига по-евтина от другаде. За една вечер прави доста нещо. Обстановката е шикозна и уютна. Ето — той показва позлатена верижка, — станах крал на стрелците! Бруно Първи! Бива си го, а?
	Влиза дъщеря му. Едно от корабчетата се е развалило. Бруно старателно го поправя и погалва момиченцето по косата. Синята кордела шумоли.
	После ме отвежда до бюфета, претрупан с всевъзможни нещица. Спечелил ги по стрелбищата на панаира. Три изстрела стрували няколко гроша и който улучел определен брой пръстени, имал право да си избере печалбата. Целия ден не могли да го помръднат оттам. Спечелил цял куп плюшени мечета, кристални фруктиери, купи, бирени халби, кани за кафе, пепелници, топки и дори две плетени кресла.
	— Накрая никъде не ме пускаха — смее се самодоволно той. — Щях да опушкам всичко до дупка и да разоря цялата банда. Да, ученото си е учено!
	Вървя по тъмната улица. Изпод входните врати се изливат светлина и сапунена вода. Бруно навярно пак играе с дъщеричката си. После жена му ще влезе с вечерята. Сетне той ще иде да пийне бира. В неделя ще направи излет със семейството си. Той е приятен човек, добър баща, уважаван гражданин. Две мнения няма. Да, две мнения няма.
	Ами Алберт? Ами ние?

	* * *

	Цял час преди започването на делото срещу Алберт сме се събрали в коридора на съда. Най-сетне призовават свидетелите. Влизаме с разтуптени сърца. Блед, Алберт се е облегнал на подсъдимата скамейка и гледа пред себе си. Иска ни се да му извикаме с очи: Кураж, Алберт! Няма да те изоставим! Но той не вдига глава.
	След като ни извикват по имена, пак трябва да напуснем залата. На излизане на първия ред за публиката зърваме Тяден и Валентин. Те ни намигат.
	Един подир друг пускат свидетелите в залата. С Вили работата доста се проточва. След него е мой ред. Мигновен поглед към Валентин — незабележимо поклащане на глава. Значи Алберт и досега отказва да даде показания. Така си и мислех. С блуждаещ вид седи до защитника си. А Вили се е изчервил до уши. Зорко като касапски пес наблюдава прокурора. Изглежда, двамата вече са се спречкали.
	Полагам клетва. После председателят задава първия си въпрос. Иска да знае дали Алберт и преди това е споменавал, че се кани да свие сармите на Барчер. След като отговарям отрицателно, казва, че на различни свидетели им направило впечатление необичайното спокойствие и непоколебимост на Алберт.
	— Той си е такъв — отвръщам.
	— Непоколебим? — вметва прокурорът.
	— Спокоен — отговарям.
	Председателят се навежда напред.
	— Дори в подобни ситуации?
	— Естествено — казвам. — При какви ли не обстоятелства е запазвал спокойствие.
	— При какви обстоятелства? — пита прокурорът и бързо вдига пръст.
	— При барабанен огън.
	Пръстът се прибира. Вили изсумтява от задоволство. Прокурорът му мята разярен поглед.
	— И така, той беше спокоен? — повтаря председателят.
	— Спокоен както и сега — отговарям ядосан. — Нима не виждате, че външно е спокоен, но всичко в него кипи и бушува? Та той е бил войник! От фронта е научен в критични моменти да не подскача насам-натам и да не вири отчаяно ръце към небето! Иначе да ги е загубил!
	Защитникът си води бележки. Председателят ме поглежда за миг.
	— И защо тогава е трябвало веднага да стреля? — пита той. — Толкова ли е трагично, че момичето е било в кафенето с друг?
	— За него това бе по-страшно от куршум в стомаха — казвам.
	— Защо?
	— Защото имаше единствено момичето.
	— Та нали има и майка — подхвърля прокурорът.
	— За нея не може да се ожени — отвръщам.
	— Защо пък е трябвало непременно да се жени? — пита председателят. — Не е ли твърде млад за това?
	— Но да иде на фронта не беше твърде млад, нали? — възразявам. — А да се ожени искаше, тъй като не можеше да се пригоди към живота след войната, тъй като се боеше от себе си и спомените си и диреше опора. Тази опора за него бе момичето.
	Председателят се обръща към Алберт.
	— Обвиняеми, няма ли най-сетне да отговорите? Вярно ли е това, което казва свидетелят?
	Алберт се колебае известно време. Вили и аз се взираме в него.
	— Да — изрича той неохотно.
	— А ще ни кажете ли и защо сте носили револвера у себе си?
	Алберт мълчи.
	— Той винаги е у него — обаждам се аз.
	— Винаги? — пита председателят.
	— Разбира се — отвръщам. — Също както носната кърпа и часовникът.
	Председателят ме поглежда учудено.
	— Но револверът не е носна кърпа.
	— Правилно — казвам. — Носната кърпа не му беше крайно необходима. Тъй че понякога не я носеше.
	— А револверът…
	— На няколко пъти му спаси живота. От три години го носи у себе си. Това му е навик от фронта.
	— Но нали сега вече не му е необходим. Нали настъпи мир.
	Свивам рамене.
	— Много-много не сме се замисляли за това.
	Председателят пак се обръща към Алберт.
	— Обвиняеми, няма ли най-сетне да облекчите съвестта си? Не се ли разкайвате за деянието си?
	— Не — изрича апатично Алберт.
	Настъпва тишина. Съдебните заседатели надават ухо. Прокурорът се навежда напред. Вили прави такава физиономия, сякаш всеки миг ще се нахвърли върху Алберт. Аз го поглеждам отчаяно.
	— Но вие сте убили човек! — казва председателят натъртено.
	— Убил съм мнозина — отговаря равнодушно Алберт.
	Прокурорът скача. Заседателят до вратата спира да си гризе ноктите.
	— Какво сте вършили? — пита задъхан председателят.
	— През войната — мигом вметвам аз.
	— Та това е съвсем различно — заявява разочаровано прокурорът.
	Тогава Алберт вдига глава.
	— А защо да е различно?
	Прокурорът се изправя.
	— Да не искате да сравните защитата на отечеството с вашето деяние?
	— Не — отвръща Алберт, — хората, в които стрелях тогава, нищо не ми бяха сторили…
	— Нечувано! — възкликва отвратен прокурорът и се обръща към председателя. — Най-настоятелно ви моля…
	Обаче оня е по-сдържан.
	— Докъде ще стигнем, ако всички войници разсъждаваха като вас! — казва той.
	— Вярно е — обаждам се аз, — но ние не сме отговорни за това. Ако него — посочвам Алберт — не го бяха научили да стреля в хора, нямаше да го извърши и сега.
	Прокурорът почервенява като пуяк.
	— Но това наистина е недопустимо, как така свидетелите, без да ги питат, сами…
	Председателят го успокоява.
	— Според мен в дадения случай е позволено да се отклоним от правилото.
	Засега ми дават пътя и призовават момичето. Алберт трепва и стисва устни. Момичето е в черна копринена рокля и с току-що ондулирана коса. Самоуверено излиза отпред. Личи й, че се чувствува като важна персона.
	Съдията я пита за отношенията й с Алберт и Барчер. Тя описва Алберт като непоносим, а пък Барчер като мил човек. Не била и помисляла за брак с Алберт, напротив, кажи-речи, била сгодена за Барчер.
	— Та господин Троске е твърде млад за брак — заявява тя и поклаща бедра.
	Пот се стича по челото на Алберт, но той не помръдва. Вили мачка ръце. Едва се сдържаме.
	Председателят пита за отношенията й с Алберт.
	— Съвсем невинни — казва тя. — Бяхме обикновени познати.
	— Въпросната вечер обвиняемият беше ли в състояние на възбуда?
	— Естествено — отговаря усърдно тя.
	Изглежда, това я ласкае.
	— А защо?
	— Ами, виждате ли… — Тя се усмихва и се врътва. — Той беше много влюбен в мен.
	Вили глухо изстенва. Прокурорът го фиксира през пенснето си.
	— Мръсница на квадрат! — внезапно отеква в залата.
	Всички се сепват.
	— Кой извика? — пита председателят.
	Тяден гордо се надига.
	Глобяват го петдесет марки за нарушаване на реда.
	— Евтиния — казва той и си вади портфейла. — Веднага ли да платя?
	За това му трясват още петдесет марки и го изгонват от залата.
	На момичето явно му се е посмачкал фасонът.
	— Какво се случи между вас и Барчер въпросната вечер? — продължава разпита председателят.
	— Нищо — неуверено отговаря тя, — просто си седяхме.
	Съдията се обръща към Алберт.
	— Имате ли да възразите нещо?
	Пронизвам го с поглед. Ала той тихо изрича:
	— Не.
	— Следователно показанията отговарят на истината, така ли?
	Алберт горчиво се усмихва, лицето му е посивяло. Момичето е приковало очи в разпятието, окачено на стената зад председателя.
	— Възможно е да отговарят — казва Алберт. — Днес ги чувам за пръв път. Значи съм се заблудил.
	Момичето си отдъхва. Твърде рано, защото Вили скача.
	— Лъжа! — виква той. — Долнопробна лъжа! Мърсувала е била с оня тип! Че тя е била полугола, когато е излязла!
	Настава дандания. Прокурорът се дере. Председателят прави забележка на Вили. Но него вече не можеш го спря въпреки отчаяните погледи на Алберт.
	— И на колене да ми паднеш, трябва да кажа истината! — вика му той. — Мърсувала е била, а когато Алберт застанал насреща й, взела да му разправя, че Барчер я бил напил, тогава той побеснял и стрелял! Сам ми го каза, като тръгна за полицията!
	Защитникът припряно бодака в бележника си, а момичето объркано врещи:
	— Напи ме, наистина ме напи!
	Прокурорът размахва ръце.
	— Престижът на съда налага…
	Досущ разярен бик, Вили се извръща към него:
	— Я не се надувайте толкова, параграфен глист такъв! Или си въобразявате, че ще си свиваме устата заради панаирджийската ви тога! Само се опитайте да ни изхвърлите! Та какво знаете вие за нас? Ей това момче беше тихо и кротко, питайте майка му! А днес стреля така, както вчера е хвърлял камъчета. Да се бил разкаял! Как да се разкае, като пречука човека, който разби живота му на пух и прах? Единствената му грешка е, че стреля не в когото трябваше! Жената, ето кого трябваше да пречука! Да не си въобразявате, че с нелепата дума „мир“ като с мокра гъба могат да се изтрият от мозъка четири години кръвопролития? Сами знаем, че не бива да стреляме в личните си врагове, когато ни скимне, но ако се случи да кипнем, всичко в нас да се обърне и да загубим самообладание, длъжни сте да се замислите откъде идва това!
	Настава луда бъркотия. Председателят напразно се мъчи да въдвори тишина.
	Ние сме застанали плътно един до друг. Вили има страшен вид, Козоле е стиснал юмруци, в момента са безсилни срещу нас, защото сме твърде опасни. Единственият полицай в залата не смее да ни доближи. С един скок се озовавам пред скамейката на съдебните заседатели.
	— Става дума за наш другар! — възкликвам. — Не го осъждайте! И той не искаше да стане тъй равнодушен към живота и смъртта, нито един от нас не искаше, обаче на фронта загубихме всяко мерило и никой не ни помогна! Патриотизъм, дълг, родина, нали сами непрекъснато си повтаряхме тия думи, за да издържим и да оправдаем войната! Но това бяха само понятия, на фронта се проливаше толкова кръв и тя ги отнесе като порой!
	Внезапно Вили застава до мен.
	— Преди година ей това момче — той посочва Алберт — заедно с двама наши другари лежаха в картечно гнездо, единственото в целия участък. Започна атака, но тримата запазиха пълно спокойствие, бяха се прицелили и чакаха, мереха се точно на височината на корема и когато фалангите срещу тях си помислиха, че всичко е чисто, и щурмуваха, едва тогава откриха огън, стреляха чак докато им дойде подкрепление. Атаката беше отбита. След това прибрахме ония, които бе опушкала картечницата, само попаденията в корема бяха двайсет и седем, до едно смъртоносни, да не говорим за другите истории като попадения в крак, тестикули, стомах, бели дробове, глава. Ей това момче — Вили повторно сочи Алберт — заедно с двамата си другари бе настреляло хора за цял лазарет, макар че повечето ранени в корема изобщо не стигнаха дотам. За това получи железен кръст първа степен и похвала от полковника. Е, сега разбирате ли защо не бива да го изправяте пред вашите параграфи и граждански съдилища? Та вие нямате никакво право да го съдите! Той е войник, наш другар. И ние му произнасяме оправдателна присъда!
	Ето че прокурорът най-сетне успява да вземе думата.
	— Това гибелно подивяване… — пъхти той и крясва на полицая да арестува Вили.
	Отново врява. Вили държи всички в шах. Аз пак почвам:
	— Подивяване ли? А благодарение на кого? Всички вие трябва да застанете пред нашия съд! Вие ни направихте такива с вашата война! Тогава ни затворете накуп, тъй ще е най-добре! Та какво сторихте за нас, когато се върнахме? Нищо! Нищо! Спорехте за победите, откривахте паметници на незнайния воин, говорехте за героизъм и се измъквахте от отговорността! Длъжни бяхте да ни помогнете! А вие ни оставихте сами в най-тежкия момент, когато трябваше да търсим път към живота! От всички амвони трябваше да проповядвате една фраза, да ни я дадете при уволнението, постоянно да ни я повтаряте: „Всички допуснахме ужасна грешка! Хайде заедно да търсим път към живота! Имайте кураж! На вас ви е най-трудно, защото не сте оставили нищо, при което бихте могли да се върнете! Имайте търпение!“ Длъжни бяхте да ни покажете отново живота! Да ни научите да живеем! А вие ни зарязахте на произвола на съдбата! Оставихте ни да пропаднем! Длъжни бяхте да ни научите отново да повярваме в добротата, реда, в съзиданието и любовта! Вместо това вие отново започнахте да лицемерите, да ни насъсквате и да пускате в ход вашите параграфи. Едного от нас вече погубихте. Ето го втория!
	Всички сме извън себе си. Цялата ярост, ожесточение, разочарование изригват от нас. В залата цари луда бъркотия. Доста време минава, докато що-годе се въдвори тишина. Вкупом получаваме по един арест за непристойно държане пред съда и веднага ни отвеждат. И сега с лекота бихме могли да се справим с полицая, но не искаме. Искаме да идем с Алберт в затвора. Минаваме плътно покрай него, за да му покажем, че всички го поддържаме.
	По-късно узнаваме, че е осъден на три години затвор и е приел наказанието безмълвно.

	* * *

	Георг Рае е успял да си набави паспорт на чужденец и с него да премине границата. В главата му е заседнала една мисъл: още веднъж да застане очи в очи с миналото си. Пътува през градове и села, мотае се по големи и малки гари и вечерта най-сетне пристига там, закъдето е тръгнал.
	Без да се бави, поема по улиците към края на града, към височините. Насреща му вървят работници, които се прибират от работа. Деца играят в локвите светлина, хвърляни от фенерите. Някой друг автомобил изпъпорва покрай него. После настъпва тишина.
	Пада здрач, но все още е достатъчно светло. А и очите на Георг са свикнали с мрака. Той отбива от шосето и тръгва през полето. След време се препъва. Ръждясала тел се е закачила за панталона му й е откъснала парченце плат. Навежда се, за да я откачи. Бодливата тел е от заграждение, опасващо разрушен от стрелбата окоп. Рае се изправя. Пред него се разстилат голите бойни полета.
	В неясната дрезгавина те изглеждат като разровено и застинало море, като вкаменена буря, Рае долавя блудкавата смрад на кръв, барут, пръст, дивата миризма на смъртта, която все още витае и властвува над тази местност.
	Неволно свива глава, раменете му се повдигат, ръцете увисват напред, ставите на китките са готови за залягане; това вече не е походката от града, а снишеното предпазливо прокрадване на звяра, дебнещата бдителност на войника.
	Рае се спира и оглежда терена. Само преди час той му е бил чужд, ала сега си го спомня, всяко възвишение, всяка гънка, всяка долинка. Никога не го е напускал, от пламъка на спомена месеците се сгърчват като хартия, изгарят и отлитат като дим — ето че лейтенант Георг Рае отново се промъква на нощен патрул и нищо не отделя вчера от днес. Обгръща го само безмълвието на вечерта и ветрецът в тревите; но в ушите му отново реве битката, пред очите му бушуват експлозии, светлинните ракети с парашутчетата като огромни дъгови лампи висят над унищожението, като черна жарава кипи небето, а земята боботи и се мята от хоризонт до хоризонт с фонтани пръст и сернисти кратери.
	Рае стисва зъби. Не е мечтател, ала няма сили да се съпротивлява: споменът го връхлита като фъртуна, тук все още няма мир, няма го измамливия мир на останалия свят, тук още се води битка, война, тук продължава да бушува призрачната разруха и вихрите й се губят в облаците.
	Земята посяга, сякаш го сграбчва с ръце, гъстата жълта глина се залепва за обущата, крачките му натежават, като че ли мъртвите със сподавен глух ропот теглят оцелелия към себе си.
	Той се затичва през черните осеяни с ями полета. Вятърът се усилва, по небето се носят облаци, навремени луната разлива бледото си сияние над местността. При всяко просветване Рае се спира със свито сърце, хвърля се на земята и неподвижно се прилепя о нея. Знае, че няма нищо, но следващия път пак скача уплашено в яма. Вижда всичко, ала съзнателно се подчинява на закона на тази земя, по която не можеш да ходиш изправен. Луната се е превърнала в огромна светлинна ракета с парашут. Пъновете на горичката се чернеят в жълтеникавата светлина. Оттатък развалините от чифлика се е проточила клисурата, която не престъпи нито един враг. Рае прикляка в окоп. Там се въргалят парчета от поясок, някоя друга котелка, лъжица, ръждясали ръчни гранати, паласки, а до тях мокро сиво-зелено сукно, разнищено, наполовина превърнато в глина — останките на войник. Рае се просва в окопа с лице към земята и безмълвието проговаря. Глухо, чудовищно бучи нещо в земята, диша на пресекулки, тътне и отново бучи, трака и дрънчи. Той забива нокти в пръстта и притиска глава в нея, счуват му се гласове и викове, иска да пита, да говори, да крещи, ослушва се и чака отговор, отговор на своя живот.
	Ала само вятърът се усилва, облаците се носят по-бързо и по-ниско и сянка след сянка се гонят из полята. Рае се изправя и тръгва без посока, върви дълго, докато застане пред черните кръстове, строени в дълги редици един подир друг, като рота, батальон, полк, армия.
	И внезапно разбира всичко. Пред тези кръстове рухва цялото здание на големите фрази и понятия. Единствено тук още има война, а не в мозъците и затлачените спомени на избавилите се! Тук погубените години, останали несбъднати, като призрачна мъгла витаят над гробовете; тук неизживеният живот, който не намира покой; издига безмълвно тътнещ вик към небесата; тук силата и волята на младежта, която загина неуспяла да заживее, като чудовищен вопъл приижда в нощта.
	Полазват го тръпки. Отведнъж ясно осъзнава героичната си заблуда, ето я бездънната паст, погълнала верността, храбростта и живота на цяло поколение. Той се задавя потресен.
	— Другари! — крещи Рае сред нощта и вятъра. — Другари! Ние сме предадени! Трябва още веднъж да потеглим на поход! Срещу тях! Срещу тях, другари!
	Той стои пред кръстовете, луната пробива облака и Георг ги вижда как блестят, как се надигат от земята с разперени ръце, ето стъпките им вече отекват, той стои пред тях и марширува на място, протяга ръка нагоре.
	— Другари, ходом марш!
	И бърка в джоба си, и отново вдига ръка… Уморен, самотен гърмеж, който се подема и отнася от поривите на вятъра, след това коленете му се огъват, той се подпира на ръце и със сетно усилие се извръща към кръстовете… Те крачат, стъпват тежко, но вървят, крачат бавно, пътят им е далечен, много време ще мине, ала те вървят напред, те ще стигнат до целта си и ще поведат последната си битка, битката за живота, крачат мълчаливо — тъмна армия, по най-дългия път, пътя към сърцата, ще минат много години, но какво е за тях времето? Те са потеглили, те крачат, те идат.
	Главата му клюмва, наоколо притъмнява, Рае пада ничком, крачи с шествието. Като блуден син, върнал се след дълго отсъствие, лежи той на земята, разперил ръце, с вече безизразни очи, със свито коляно. Тялото трепва още веднъж, сетне всичко се превръща в сън и единствен вятърът остава над пустинния тъмен простор, вее ли, вее над облаците и небето, над полята и безкрайните равнини с окопи, ями и кръстове.



	Заключение

	I

	Земята мирише на март и теменужки. Изпод влажната шума се подават иглики. Виолетови проблясва браздите на нивите.
	Вървим по горска пътека. Вили и Козоле отпред Валентин и аз — зад тях. За пръв път от доста време насам сме пак заедно. Сега се виждаме рядко.
	Карл ни даде новата си кола за целия ден. Но сам той не дойде с нас, твърде е зает. От няколко месеца печели страшно много, защото марката пада, а това е изгодно за сделките му. Шофьорът му ни докара дотук.
	— А ти с какво се занимаваш, Валентин? — питам аз.
	— Обикалям панаирите — отговаря той. — Имам люлка с гондоли.
	Поглеждам го учудено.
	— Че откога?
	— От сума ти време. Бившата ми партньорка отдавна ме заряза. Сега танцува фокстроти и танга в някакъв бар. Днес танците се търсят повече. Е, а стар спънат в краката войскар като мен не е достатъчно изискан за това.
	— А с люлката поне изкарваш ли нещо?
	Той махва с ръка.
	— Я престани! Парите не ми стигат, за да живея, но са предостатъчно, за да умра! Пък и това вечно скитане! Ето, утре пак поемам. За Крефелд. Съвсем я закъсахме, Ернст! Къде се дяна Юп?
	Свивам рамене.
	— Изсели се. Както и Адолф. След това никакви не се обадиха.
	— Ами Артур?
	— Скоро ще стане милионер — отвръщам.
	— Тоя си разбира от занаята — унило кимва Валентин.
	Козоле поспира и се разкършва.
	— Ех, момчета, хубаво нещо си е разходката. Само да не бях безработен.
	— Не се ли надяваш скоро да си намериш работа? — пита Вили.
	Фердинанд скептично клати глава.
	— Няма да е лесно. Нали съм в черния списък. Не съм достатъчно кротък. Е, поне съм здрав. А засега цокам от Тяден. Той си живее като бъбрек в лой.
	На една полянка се спираме. Вили изважда кутия цигари, която му е дал Карл. Лицето на Валентин се прояснява. Сядаме и запушваме.
	Короните на дърветата тихо проскърцват. Чуруликат синигери. Слънцето вече е силно и грее. Вили здравата се прозява и се изтяга на шинела си. Козоле си стъкмява от мъх нещо като възглавница и също се изляга. Валентин седи замислено до буков дънер и съзерцава зелен бръмбар бегач.
	Разглеждам близките ми лица и за миг всичко странно се залюлява… Ето ни отново заедно, както често преди… Малцина останахме… Но дали дори ние сме наистина заедно?

	* * *

	Внезапно Козоле наостря слух. От далечината долитат гласове. Младежки гласове. Навярно членове на туристическата организация „Прелетни птици“, които в този забулен в сребриста омара ден с лютни и ленти правят първия си излет. Нали преди войната и ние правехме такива излети — Лудвиг Брайер, Георг Рае и аз.
	Облягам се назад и се замислям за тогавашното време; за вечерите край лагерния огън, за народните песни, китарите и тържествените нощи пред палатките. Това бе нашето юношество. През ония предвоенни години в романтиката на организацията живееше въодушевлението от ново, свободно бъдеще; то пламтя още известно време в окопите, а през 1917-а рухна в ужаса на битките с мощна техника.
	Гласовете приближават. Подпирам се на ръце и вдигам глава, за да погледам върволицата на туристите. Странно — преди няколко години и ние бяхме като тях, а сега те изглеждат като съвсем ново поколение, поколение след нас, което може да подеме онова, от което ние бяхме принудени да се откажем.
	Дочуват се възгласи. Цял порой гласове, едва ли не хор. А после един отделен глас, неясен, все още неразбираем. Чупят се съчки, земята глухо ехти от множество стъпки. Отново възглас. И отново стъпки, чупене на съчки, тишина. А сетне ясна и отчетлива заповед:
	— Отдясно настъпваща кавалерия! По отделения, лявото рамо напред, ходом марш!
	Козоле скача. Аз също. Споглеждаме се. Да не ни поднася някое привидение? Какво значи това?
	Но ето че те вече притичват иззад отсрещните храсти, хукват към края на гората, залягат.
	— Прицел: четиристотин! — извиква заповедният глас отпреди. — Огън!
	Разнася се пукот и трясък. Дълга верига от петнайсет-седемнайсетгодишни юноши са залегнали накрай гората. Всички са с винтяги и препасани с кожени колани вместо поясоци. Облечени са еднакво: сиви куртки, партенки и кепета със значки — униформеността е подчертана умишлено. Всеки си има тояжка с железен връх, с която удря по дърветата, за да имитира стрелба с пушка.
	Под военните кепета обаче се подават червенобузи детски лица. Съсредоточено и възбудено следят настъпващата отдясно кавалерия. Не забелязват нежната магия на теменужките под кафявата шума, нито виолетовата омара на възраждането над нивята, нито пухкавата козина на зайчето, което подрипва през браздите. Не, заека го забелязват — но само се прицелват с тоягите си в него и тракането по дърветата още повече се засилва. Зад тях е застанал як мъж с малко коремче, също с винтяга и партенки, и им дава енергични заповеди.
	— Стреляй по-спокойно! Прицел: двеста!
	Мъжът държи бинокъл и наблюдава врага.
	— Господи боже мой! — изричам потресен.
	Козоле, се е съвзел от смайването.
	— Дявол да го вземе, що за идиотщина! — изругава той разярен.
	Но думите му се посрещат зле. Командирът, към когото се присъединяват още двама, мята гръм и мълнии. Мекият пролетен въздух направо бучи от цветисти възклицания:
	— Я си свивайте устата, кръшкачи! Врагове на отечеството! Мухльовци, предателска сган!
	Момчетата усърдно пригласят. Един от тях размахва слабо юмруче и крещи с ясен глас:
	— Май ще се наложи да ви подберем, а?
	— Страхливци! — намесва се втори.
	— Пацифисти! — крясва трети.
	— Докато не пречукаме всички болшевики, Германия няма да види свобода! — извиква на един дъх заучената фраза четвърти.
	— Браво! — Командирът го потупва по рамото и пристъпя напред. — Прогонете ги, момчета!
	В този миг Вили се събужда. Досега е спал. В това отношение все още си е стар войскар, изтегне ли се, на часа заспива.
	Той се изправя. Командирът тутакси се спира. Вили се оглежда наоколо с ококорени очи и избухва в смях.
	— Тук да няма маскарад? — пита той. После схваща ситуацията. — Точно така — изръмжава Вили на командира, — ей богу, само вие ни липсвахте! И то отдавна! Да, да, отечеството, то да не ви е бащиния, а? Всички останали са предатели, а? Чудна работа, че тогава три четвърти от германската армия са били предатели! Беж да ви няма, таласъми такива! Не може ли да оставите момчетата да поживеят някоя друга година без тия неща!
	Командирът оттегля армията си. Но разходката ни в гората е отровена. Тръгваме към селото. Зад нас звучи ритмично и отривисто:
	— Фронт, ура! Фронт, ура!
	— Фронт, ура… — Вили се хваща за главата. — Само да го бяхме казали на някой редник в окопите!
	— Да — казва ядосан Козоле. — Ей така всичко започва отначало.
	Преди селото откриваме малка пивница с градина, в която са изкарали няколко маси. Макар че след час Валентин трябва да бъде при люлките си, сядаме набързо, за да използуваме времето — кой знае кога пак ще се съберем.
	Бледа вечерна заря обагря небето. Мислите ми неволно се връщат към сцената в гората.
	— Боже мой, Вили — казвам му, — та всички ние още сме живи и едва сме се измъкнали… А вече има хора, които се занимават с такива неща! Как е възможно?
	— Всякога ще ги има — отвръща Вили необичайно сериозно и замислено. — Но нали има и такива като нас. А като нас разсъждават сума ти хора. Повечето, повярвайте. Откакто… Е, нали знаете, откакто Лудвиг и Алберт… Какви ли не мисли ми минаха през главата и според мен всеки може да върши нещо, дори да има тиква вместо глава. Другата седмица ваканцията ми свършва и пак ще трябва да се върна в селското училище. Направо се радвам. Ще науча момчетата кое е истинското им отечество: родината, а не някаква политическа партия. Тяхната родина са дърветата, нивите, земята, а не високопарните лозунги. Дълго умувах и реших, че сме достатъчно възрастни, за да си поставим някаква задача. Ето я моята. Не е голяма, признавам. Но на мен ми стига. Пък и аз не съм Гьоте.
	Кимвам и дълго го гледам. Сетне си тръгваме.
	Шофьорът ни чака. Автомобилът тихо се плъзга през спускащия се полека здрач.
	Наближаваме града и първите светлини вече пламват, когато към скърцането и виенето на гумите се примесва протяжен дрезгав, гърлен звук — във вечерното небе към изток се носи клин — ято диви гъски.
	Споглеждаме се. Козоле понечва да каже нещо, ала замълчава. Всички си мислим за едно и също.
	Градът ни пресреща с улици и шум. Валентин слиза пръв. После Вили. После Козоле.

	II

	Целия ден бях в гората. Уморен се отбих в малка странноприемница и си взех стая за нощувка. Леглото вече е оправено, но още не ми се спи. Сядам до прозореца и се заслушвам в шумовете на пролетната нощ.
	Между дърветата струят сенки, а от гората долитат викове, сякаш там лежат ранени. Спокойно и хладнокръвно се взирам в мрака — вече не се боя от миналото. Гледам го право в угасналите очи, без да се извръщам. Дори крача насреща му, отпращам мислите си назад, в блиндажите и бомбените ями, ала когато се връщат, те вече не ми носят страх и ужас, а сила и воля.
	Очаквах буря, която да ме спаси и повлече, а избавлението дойде полека, без да усетя. Но сега то е тук. Докато се отчайвах и смятах всичко за погубено, то тихо е съзрявало в мен. Мислех, че раздялата винаги е край. Днес зная: и растежът е раздяла. И растежът значи изоставяне. А край не съществува.
	Част от дните ми бяха в служба на разрухата; бяха отдадени на омразата, враждата, убийствата. Ала ми остана животът. Даже само това вече е задача и път. Искам да поработя над себе си и да се подготвя; искам да си размърдам ръцете и мислите, да не си придавам важност и да вървя напред дори ако понякога ми се прииска да спра. Много има да се възстанови и едва ли не всичко да се поправи, да се работи и да се изрови засипаното през годините на снарядите и картечниците. Не е нужно всеки да е пионер, ще потрябват и по-слаби ръце и по-ограничени сили. Там искам да подиря мястото си. Тогава мъртвите ще замлъкнат и миналото не ще ме преследва повече, а ще ми помага.
	Колко просто е всичко, но колко време ми бе необходимо, за да стигна до него. И може би щях да се заблудя още в предлежащия терен и да стана жертва на примки от бодлива тел и на взривни капсули, ако смъртта на Лудвиг като изстреляна ракета не ни посочи пътя. Отчаяхме се, като видяхме, че потокът на нашата общност, волята на нашия крайно непретенциозен, възвърнат от прага на смъртта живот не помете оцелелите форми на полуистините и себелюбието и не подири нови брегове, а затъна в мочурищата на забравата, бе отбит в блатата на фразите, изтече във вадите на условности, грижи, професии. Днес зная, че всичко в живота вероятно е подготовка и труд на всеки поотделно, в множество клетки, в множество жилки — и както клетките и жилките на дървото трябва само да приемат и предадат по-нагоре напиращия сок, така и от този труд навярно ще се роди шумолене на окъпан в слънце листак, върхар и свобода. Искам да започна.
	Това не ще бъде осъществяването, за което мечтаехме в юношеството си и което очаквахме след годините на фронта. Ще бъде път като другите, с каменисти и гладки отсечки, с изровени местности, села и поля; път на труда. Ще бъда сам. Може би ще си намеря спътник за някоя отсечка, ала едва ли завинаги.
	И навярно често ще ми се налага да свалям раницата, когато плещите ми се изморят, а навярно и често ще се колебая на кръстопътища и граници, ще се налага да напускам нещо и ще се препъвам, и ще падам, но отново ще се изправям и няма да оставам на земята, ще вървя напред и няма да се обръщам. Може би никога не ще бъда напълно щастлив, може би войната е унищожила тази възможност и всякога ще бъда малко чужд човек и никъде не ще се чувствувам у дома, но навярно и никога не ще бъда напълно нещастен, защото винаги ще има по нещо, на което да се опра, било то само ръцете ми, или дърво, или дишащата земя.

	* * *

	Сокът се изкачва в стволовете, с лек пукот се разтварят пъпките и мракът е изпълнен с шумовете на съзряването. Нощта е в стаята ми, и луната. Животът е в стаята ми. Мебелите пращят, масата трещи, шкафът скърца. Преди години човешка ръка ги е отсякла и нарязала, рендосала и залепила, превърнала ги е във вещи, служещи на хората, в столове и легла; ала всяка пролет в нощите на жизнения сок нещо в тях затрополява отново, те се събуждат, протягат се, вече не са оръдие, стол и полза, а пак се превръщат в част от струящия и течащ живот. Под нозете ми скърцат и се движат дъските на пода, под ръцете ми пращи первазът на прозореца, а на пътеката пред вратата дори разцепеното прогнило стъбло на липата е пуснало едри кафяви пъпки — след няколко седмици то ще има същите малки свиленозелени листа както и широко разперените клони на чинара, които го засенчват.



	Erich Maria Remarque
	Der Weg zurück, 1931

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/22668)
	Последна редакция: 2011-11-02 09:10:57