[Kodirane UTF-8] Вадим Кожевников Щит и меч 1. През лятото на 1940 година в Рига беше убит един съветски гражданин, по националност германец. Сътрудниците на латвийската криминална милиция установиха: убийството е извършено със специално огнестрелно оръжие, зареждано с цианкалиеви ампули, при избухването на които се образуват концентрирани пари, убиващи мигновено и безшумно жертвата. От загиналия бяха откраднати различни ценности: венчален пръстен, часовник, портфейл, но част от тия предмети бяха открити във вързопа, хвърлен в канала, което изключваше версията за убийството с цел грабеж. По-скоро можеше да се предполага организирана терористична акция. Беше убит голям специалист в областта на радиотехниката — инженер Рудолф Шварцкопф. Синът му, Хайнрих Шварцкопф, студент в Рижкия политехнически институт, потресен от смъртта на баща си, не можа да даде никакви показания. В криминалната милиция бе извикан Йохан Вайс, шлосер-механик от авторемонтната работилница на Фридрих Кунц. Според събраните сведения в деня на убийството Йохан Вайс бил дълго време в жилището на Шварцкопф, където монтирал някакви уреди, поръчани от инженера. Освен това бил в приятелски отношения със сина на Шварцкопф, който имал голяма слабост към мотоциклетните състезания, и Вайс, добър механик, направил полезни усъвършенствания в мотоциклета „Цундап“ на Хайнрих Шварцкопф, с което неотдавна му помогнал да спечели състезанията за купата. Беше известно, че Йохан Вайс посещава редовно събранията на Германо-балтийското народно обединение и ремонтирал безплатно автомобила на адвоката Себастиан Функ, крайслайтер* на това обединение, при когото работел като шофьор, когато не бил зает в работилницата. [* Крайслайтер (нем.) — районен ръководител. — Бел.прев.] При разпита Йохан Вайс беше крайно сдържан и отговаряше уклончиво на въпросите. А когато младият сътрудник на латвийската криминална милиция го укори раздразнено, че не желае да помогне на следствието, макар че е убит негов съотечественик, Йохан Вайс отговори, че не вижда нищо чудно в това, дето е убит именно негов съотечественик. Та сега латвийците се отнасят крайно неприязнено към германците. Тия думи възмутиха следователя. И той започна да укорява Вайс: как така той, млад работник, не се срамува да говори такива неща. Нима Вайс не разбира, че именно сега, като никога, чувството на пролетарска солидарност трябва да обединява всички работници независимо от тяхната националност? Вайс слушаше сериозно и внимателно, но по студеното му спокойно лице не можеше да се разбере как възприема онова, което му казва следователят — също млад работник, едва наскоро станал сътрудник на криминалната милиция. Тук бе изпратен от партийната организация на един стъкларски завод, макар че нямаше нито склонност, нито способности за новата професия. В разпалеността си сътрудникът каза и това на Вайс, но не събуди никакво съчувствие у него. От криминалната милиция Вайс отиде в кафе-ресторанта, където си поръча бира и кренвирши, и закуси бавно. И също тъй бавно тръгна към спирката, пропусна един трамвай, седна едва в следващия и по целия път гледаше меланхолично през прозореца; но без да дочака спирката до къщата, където живееше адвокатът Себастиан Функ, крайслайтер на Германо-балтийското народно обединение, слезе и тръгна бързо, почти затича напред. Себастиан Функ — охранен, широкоплещест, почти квадратен човек с плътен корем и тежко увиснали бузи — тъпчеше нетърпеливо пред входа на къщата си. Когато Вайс изкара пред главния вход старомодния „Адлер“, Функ едва се вмъкна на предната седалка и попита сърдито: — Защо трябва аз да чакам колата, а не тя мене? Вайс отговори кротко: — Извинете, господин Функ, но имам големи неприятности. — Какви неприятности можеш да имаш? — презрително измърмори Функ и се закани: — Ще видиш ти днес една неприятност от мене. — Но все пак се смили и запита: — Е, какво ти се е случило? Докато Вайс разказваше подробно за какво са го разпитвали в криминалната милиция, лицето на Функ добиваше все по-благодушен израз. Той потупа шофьора си по рамото. — Дребна работа е, ако те бутнат в затвора. Те имат нужда от престъпник — германец. Ти си германец. — Но нали вие ме познавате, господин Функ. И много бих ви молил, ако стане нужда, да ми бъдете адвокат. — Съвсем няма да стане нужда — небрежно каза Функ. — Ти си работник, а те няма да почнат да подозират един работник. — Какъв работник съм аз? — разпалено възрази Вайс. — Вие знаете, че се надявах да стана фермер. Не знаех, че фермата не принадлежи вече на леля ми. — Все още ли се колебаеш дали да вървиш в родината си или да останеш с болшевиките? — Господин Функ — каза Вайс, — сега реших: ще вървя, и то колкото се може по-скоро. — Защо сега, а не по-рано? — Днес в криминалната милиция разбрах колко лошо се отнасят към германците. Господин Кунц ми обеща да остави работилницата си, за да й бъда фиктивен собственик. Мислех, че тук ще имам повече перспективи, отколкото в родината. Но сега ми е ясно, работилницата я конфискуват. И ще бъда принуден да отида в завода като прост работник. А предпочитам да бъда войник в родината, отколкото работник тук. — Ето сега чувам гласа на германската кръв! — одобрително закима с глава Функ. И като сниши гласа си, каза твърдо, авторитетно: — А сега слушай. Може да си решил да заминеш за родината си, но това съвсем не значи, че ще заминеш за там, защото ние още не сме решили това. А ще го направим, ако замине Хайнрих Шварцкопф. Но за да замине обаче, той трябва да знае, че така се готвеше да постъпи и баща му. — А той не знае ли това? — До последния ден не знаеше. Не знаеше, че наскоро Рудолф ми изпрати писмо. Ще кажеш на Хайнрих, че имам такова писмо. — А може би е по-добре просто да се покаже писмото на Хайнрих, той вършеше винаги онова, което искаше баща му. Функ се намръщи, но веднага омекна и каза: — Доверявам ти се, Йохан, доверявам ти се като на свой син. Това писмо изчезна. И мисля, че го откраднаха агентите на НКВД*. Именно те убиха Рудолф Шварцкопф. Имаха нужда от него като голям инженер, който разбира от техниката на военно-свързочното дело. И когато научиха, че Шварцкопф се готви да замине, го убиха. — И прибави надуто: — Наш дълг е сега да върнем на родината ни сина на Шварцкопф, чичото на когото днес е голям човек в Германия. [* Народен комисариат на вътрешните работи. — Бел.прев.] Германците, които живееха в Рига, не обичаха много Шварцкопф заради надменността, която проявяваше към влиятелните си сънародници, и за твърде демонстративното уважение към професор Голдблат. Дружбата с евреин, дори той да е гений, е предизвикателство спрямо обществото! Носеха се слухове, че Шварцкопф накарал сина си да поиска ръката на дъщерята на професор Голдблат. Наистина, разправяха също, че ако се съедини работата на Голдблат — учен теоретик — с енергичната дейност на Шварцкопф в областта на техниката, това обещава в бъдеще такива патенти, от придобиването на които могат да се заинтересуват дори великите държави. Малко преди убийството на Рудолф Шварцкопф председателят на Латвийския совнарком посети инженера и го запита как ще се отнесе към поставянето на кандидатурата му за поста директор на научноизследователския институт. Шварцкопф каза, че ще си помисли. В същия ден при него дойде без предупреждение крайслайтерът Функ и заяви възмутено, че германските кръгове в Рига смятат поведението на Шварцкопф за предателско спрямо националните интереси на райха. Хайнрих не придаде особено значение на факта, че баща му се развълнува извънредно много след това посещение. Раздразненото самолюбие на инженера страдаше особено много, когато му напомняха за неговия брат — щурмбанфюрер в Германия, който показваше, че е добре осведомен за всичките му работи и за поведението му. Шварцкопф се успокои едва когато Йохан Вайс му донесе поръчаните от него уреди, изработени не само с особена грижливост, но и с допълнителни технически усъвършенствания, които не бяха предвидени в чертежите. Както с бащата, така и със сина му Хайнрих Шварцкопф, Вайс беше в най-приятелски отношения, но се държеше със скромното достойнство на човек, който съзнава отлично разделящото ги неравенство в положението. — Пред тебе ще се открият бляскави перспективи, ако се преселиш в райха! — му беше казал веднъж Хайнрих. — Не — каза Йохан, — не се надявам на особено бляскави перспективи. Зная, че в Германия ще ме вземат веднага войник. — И все пак искаш да заминеш. — Все още се колебая — тъжно си призна Йохан, — но аз съм германец и за мене дългът стои над всичко, макар и да разбирам, че не е най-завидна участта да бъдеш войник. — Не се отчайвай старче! — Хайнрих го потупа снизходително по рамото. — Чичо ми Вили има задочно роднински чувства към мене. Той е голям човек и дори ако аз и баща ми не отидем в Германия, ние ще ти дадем, или по-право аз ще ти дам писмо до чичо и той ще те настани някъде на по-топличко. Можеш да бъдеш уверен. — Ще бъда много признателен за това на тебе, на баща ти и на господин Вили Шварцкопф — каза учтиво Вайс. — Е, баща ми не го обича много, смята го за плебей, проявява ревност към семейната чест на рода ни. А чичо ме вика много, писа ми, че вече е поръчал в Прага специално за мене мотоциклет за надбягване — там той е близък с гаулайтера. Сега е пак в Берлин, но ми писа, че ще посрещне баща ми и мене на новата граница на нова Германия и че ние не подозираме дори колко е близко тя до нас. 2. Домоуправителката приемаше в салона посетителите, които идваха да поднесат съболезнованията си. Тя каза на Вайс, че младият господар го чака. Вайс предполагаше, че ще го намери смазан от отчаяние и беше учуден до известна степен, като го видя, че делово разглежда книжата на баща си и ги слага в два големи кожени куфара. Без да подава ръка на Йохан, Хайнрих каза: — Заминавам. Чичо ми съобщи с телеграма, че ще излезе да ме посрещне. — Лицето му беше бледо, но не тъжно, а по-скоро някак си ожесточено. Запита бегло: — Готов ли си да ме придружаваш? Вайс кимна. После добави: — Ако крайслайтерът господин Функ оформи заминаването ми. — Функ ще направи всичко, каквото му заповядам — властно заяви Хайнрих и прибави злобно: — Чичо ми писа, че Гестапо ще се занимава после с тоя тип. Функ трябваше да знае, че агентите на НКВД готвят покушение върху баща ми, за да му попречат да напусне Латвия. И не взе мерки за спасяването му. Уверен съм, че Функ е съветски агент. Той сам си призна, че се чувствува косвен виновник за смъртта на баща ми. Червените трябваше да сплашат германците, които са решили да напуснат съветската страна. Функ твърди, че уж не знаел кои са набелязани за жертви. — И отдавна ли е имал Функ такива подозрения? — Какво ме интересува дали е отдавна или неотдавна. Важното е, че сам ми призна. И ще заплати за това. В стаята влезе Берта Голдблат. Хайнрих я обгърна с поглед и забеляза: — О, черното ти отива! Девойката се престори, че не придава значение на тия думи, или наистина не им обърна внимание, предпазливо и нежно допря дългите си тънки пръсти до рамото на Хайнрих и каза: — Папа има сърдечна криза. Моли те да го извиниш, че не може да те посети. — И като свали черните си ръкавици, съобщи: — Предложиха ми да дам концерт в Москва, но аз отказах. — Струва ми се, че у вас в къщи има някои книжа, които засягат работата на баща ми — поде Хайнрих. — Моля да ми се върнат, бих искал да ги получа още днес. — Но баща ти работеше заедно с моя. Как мога да различа без помощта на папа кои именно книжа са на баща ти? — За това те посъветва Функ, нали? — обърна се Вайс към Хайнрих. Хайнрих се смути. Той никога не лъжеше. Рече уклончиво: — Нима не мога да настоявам да ми се върне като на наследник всичко, което е било на баща ми? — А струва ми се, че за това настоява Функ — каза Вайс. Хайнрих хвърли гневен поглед към Йохан, но той не се смути никак и обясни: — Господин крайслайтерът е длъжен до известна степен да се занимава с всички дела на тукашните германци, това е естествено. — И предложи: — Ако искаш, ще помогна на госпожица Берта да се справи с книжата. Познавам добре почерка на баща ти, освен това той ми възлагаше да изработя някои незначителни чертежи. — Да, моля ти се — съгласи се Хайнрих. Берта въздъхна облекчено: — Най-добре ще бъде, ако Йохан ми помогне. Телефонът иззвъня. Вайс вдигна слушалката, подаде я на Хайнрих и каза: — Професор Голдблат. — Да — рече Хайнрих, — слушам ви. Да, позволих на крайслайтера да се заеме с всички въпроси по наследството. Но чуйте… Изслушайте ме моля! — Той се обърна смутено към гостите си. Берта пребледня и стана от креслото. Вайс, който разглеждаше извънредно внимателно новите си обувки, промърмори: — А на мене ми се струваше, че покойният господин Шварцкопф не проявяваше никога нито приятелски чувства, нито особено доверие към Функ и би останал много учуден, ако узнае, че той се е загрижил толкова за работите му. Берта каза с разтреперан, прекъслечен глас: — Много съжалявам, Хайнрих. Много. Трябва да си вървя. — Кимна студено и излезе от стаята. — Изпрати я — помоли Хайнрих. Вайс излезе след Берта. Тя вървеше мълчаливо и бързо. — Какво става с него? — запита тя, без да обръща глава към Вайс. Той сви рамене. — Сега е заобиколен от ония, на които Рудолф Шварцкопф не гледаше с добро око. — Но невъзможно е така изведнъж да стане съвсем друг. — Обичате ли го? — Да, Хайнрих ми харесва. Но никога не съм била влюбена в него. — А той? — Вие го познавате по-добре от мене. Извинете, но ще взема такси. Уверена съм, че у баща ми има обиск. Там има някакви хора от германското обединение. Това може да го убие. — А защо не се обърнете веднага към властите? Ако не за друго, поне да има свидетели. — Ами вие ще бъдете свидетел. — Не мога — бързо каза Вайс, — господин крайслайтерът може да попречи на заминаването ми и… — Вие също ставате кафяв, Вайс. Неприятен сте ми. Моля ви да ме оставите. — Берта пресече улицата и тръгна по насрещната страна. Вайс се върна при Шварцкопф. Хайнрих запита: — Е? — Тя не очакваше това от тебе. — Питам те не какво тя мисли, а какво ти мислиш за мене. Вайс седна по-удобно в креслото и запуши. — Ти постъпи непрактично. Ако книжата на баща ти са ценни, би трябвало сам да ги вземеш от него. Занеси ги в Германия и там ще ги предложиш на някоя фирма. — О! Ти, виждам, почна да мислиш рационално. И не желаеш да забележиш, че се държах като подлец. — Казах вече, че следваш наставленията на Функ, а баща ти не го уважаваше. Нищо повече. Освен това още не си се проникнал от съзнанието за арийското си превъзходство, за да говориш така, както говори с Берта. — Значи ме съветваш да не заминавам от тука и да стана ако не зет, поне ученик на Голдблат? — А какво ти каза Функ? — Иска настойчиво да не отлагам заминаването. — Тогава няма що, но имам една молба към тебе: кажи на Функ, че ме вземаш със себе си. — Другояче и не мисля. Какви пречки може да има? — Но ще му кажеш така, нали? — Без тебе няма да замина — твърдо заяви Хайнрих, — сега ти си едничкият ми близък човек. — Усмихна се и рече: — Дори не мога да разбера: познаваме се едва от няколко месеца, а имам чувството, че си ми най-добрият приятел. — Благодаря ти, Хайнрих — каза Йохан. Хайнрих стисна протегнатата ръка и прегърна Вайс. Рано сутринта, както винаги точно в определената минута, Йохан Вайс изкара колата пред главния вход. Функ му нареди да го закара на пристанището. Последните преселници трябваше да заминат с влак. Въпреки това, като използваше по-рано дадения му пропуск, Функ посещаваше всеки ден рижкото пристанище, обикаляше кейовете и караше Вайс да го фотографира върху фона на пристанищните съоръжения. Функ се изтегна на седалката и забеляза одобрително: — Акуратността и точността са отличителните черти на германеца. Снощи ти беше у Хайнрих Шварцкопф, а? — Да, господин крайслайтер. — Кой друг беше там? — Дъщерята на професора. — Как прекарахте? — Берта и Хайнрих се скараха. — Причината? — Хайнрих й даде да почувствува расовото му превъзходство. — Момчето става вече мъж. Там ли беше, когато професорът се обади по телефона? — Да, господин крайслайтер. — Развали ли се настроението на Хайнрих след разговора с професора? — Не, господин крайслайтер, не забелязах такова нещо. Но той беше развълнуван. — От какво? — Ще позволите ли да изкажа предположение? Функ кимна. — Рудолф Шварцкопф работеше под ръководството на професора. И синът на Шварцкопф би желал навярно някои особено важни работи на баща му, извършени съвместно с професора, да не бъдат изгубени за райха. — Хайнрих расте в очите ми — одобри Функ. — Това безпокои не само него, а и нас. Но дъщерята на Голдблат доведе в къщи латвийци, представители на съветската власт, и те не позволиха да се вземат книжата — описаха ги и ги запечатаха. Ние се обърнахме с протест чрез нашия консул. — Консулът ще поиска навярно всички книжа на Шварцкопф да бъдат върнати на наследника. — Да, така и ще стане. Но ние се надявахме да върнем на Хайнрих и онова, което не принадлежеше напълно на баща му. — И сега нищо ли не може да се направи? — Мислим — с въздишка рече Функ, — че изгубихме тая възможност. — Той погледна шофьора си. — Ти ще ми разказваш за Хайнрих всичко, както сега, нали? — С удоволствие правя това, господин крайслайтер. — И ще го правиш в бъдеще, дори ако не ти се ще. — Той помълча. — Ти ще заминеш за Германия заедно с Хайнрих. Така решихме. Доволен ли си? — Да, господин крайслайтер. Разчитам на Хайнрих, чичо му може да ми помогне да остана в тила. Не бих искал да отида веднага на фронта. Функ се усмихна: — Откровен си с мене. Добре е това! Иначе не можех да разбера защо тъй безкористно дружиш с Хайнрих. Това е подозрително. 3. Когато пристигна в автомобилната работилница, където живееше в преградена с шперплат стаичка, Йохан Вайс завари у дома си нахбарнфюрера Папке, който беше дошъл за вещите му заедно с работника опаковач. Вайс се усмихна, здрависа се и поблагодари учтиво на Папке за любезността му. На пода се издигаше купчинка книги и между тях „Моята борба“ на Хитлер, от която на много места стърчаха листчета за отбелязване. Папке взе тази книга в дебелите си ръце с къси пръсти и каза: — Това е приятно доказателство, че на раменете ти лежи доброкачествена глава. Но има още една книга, която също така трябва да придружава германеца през целия път на живота му. Не я виждам. Вайс извади изпод дюшека библията и мълчаливо я подаде на Папке. Папке запрелиства страниците и забеляза: — Но не виждам да си чел също така усърдно тая свещена книга. Вайс сви рамене. — Извинете, господин нахбарнфюрер, но за нас, младите германци, учението на фюрера е също така свято, както и свещеното писание. Вие като че не одобрявате това, а? Папке се намръщи: — Струва ми се, че се готвиш да съобщиш това още на първия гестаповец, щом преминеш границата? И макар че на всички германци в Рига, а следователно и на Вайс, беше известно, че нахбарнфюрерът Папке е стар сътрудник на Гестапо, което той всъщност и не скриваше, Йохан му възрази обидено: — Господин Папке, напразно се опитвате да ми внушите странна представа за дейността на Гестапо. Но ако ми бъде предоставена честта да бъда полезен с нещо на райха, ще оправдая това високо доверие с всички достъпни за мене средства. Папке слушаше разсеяно. После, сякаш това не го интересуваше много, запита с безразличен глас: — Тъкмо се сетих, какво става с Хайнрих Шварцкопф? Успя ли да получи всички книжа на баща си? — Книжата, които принадлежат лично на Шварцкопф ли ви интересуват, или изобщо _всички_? Всички — повтори той подчертано, — които можеха да се вземат от професор Голдблат? — Да допуснем, че е така — каза Папке. Вайс въздъхна и разпери ръце: — За съжаление тук изникнали чисто юридически затруднения, така чух от Хайнрих. — И как мисли да постъпи по-нататък? — Струва ми се, че сега Хайнрих се интересува само от срещата с чичо си Вили Шварцкопф. На всичко друго не придава никакво значение. — Много жалко — недоволно поклати глава Папке. — Много! — Но веднага прибави: — Печално, но не можем да въздействаме активно на Хайнрих. Трябва да се съобразяваме с чичо му. Вайс забеляза не съвсем уверено: — Струва ми се, щурмбанфюрерът желаеше отначало Хайнрих да остане тук. — Защо? Вайс се усмихна. — Предполагам, за да бъде тук с нещо полезен на райха. — Е, за такава роля Хайнрих съвсем не е подходящ — сърдито измърмори Папке. — Зная, че за тази цел са подбрани по-подходящи хора. — Рече обидено: — Нима щурмбанфюрерът не е доволен от нашите кандидатури? — Не мога да зная това — каза Вайс и попита хитро: — А какво ще кажете, ако помоля Хайнрих да узнае от Вили Шварцкопф какво му е мнението за лицата, които сте подбрали? — Поясни бързо: — Предлагам това, защото зная какво е влиянието на господин Функ върху Хайнрих. А Функ, както ви е известно, не е много разположен към вас и ако ви се случи някоя неприятност, едва ли ще бъде особено огорчен. — Зная това — тъжно се съгласи Папке и като се усмихна внезапно, каза с предразполагаща откровеност: — Виждаш, момче, не сме дошли още в райха, не сме изпълнили дълга си пред райха, а вече започваме да си пречим един на друг да изпълним тоя дълг. И защо е всичко това? Всеки желае да отхапе малко по-голямо късче, макар че не всеки има достатъчно зъби за това. — Усмивката на Папке стана още по-доверителна. — Радвам се, че разговорът ни беше от полза. Но може би в деня на заминаването ще пожелая да поприказвам с тебе за още нещо. — На вашите услуги съм, господин нахбарнфюрер. — Вайс тракна токовете на обувките си. Папке замина, седнал в коша на мотоциклета, зад кормилото на който седеше опаковчикът. В настъпилия здрач Вайс тръгна към пристанището, но преди да стигне до него, зави в една уличка и по станалите плъзгави от ситния дъжд мръсни стъпала слезе в избата на пивница „Марина“. Седна край една масичка и поръча на келнера черна бира, картофена салата и свинско краче със зеле. Като излезе от пивницата, Вайс закрачи към пристанището. Дъждът се усили. Сякаш някой шляпаше бос по асфалта. Черната вода шибаше тежко бетонните пилони на кея. При светлината на бензиновите лампи рибари с жълти непромокаеми кръгли шапки разтоварваха уловената риба в големи плоски кошове. На кея се трупаха търговци, дошли тук с двуконни дормьози*. Вайс се скри от дъжда под един навес, където бяха сложени различни стоки. [* Дормьоз (фр.) — старинна пътническа кола с приспособление за спане през време на пътуването. — Бел.прев.] До него се приближи нисък човек със старичка тиролска шапка, понадигна я учтиво, като откри при това плешивата си глава, и попита колко е часът. Без да погледне часовника, Вайс отговори: — Без седем минути. Без да погледне също часовника си, човекът се учуди по неизвестни причини: — Представете си, и моят показва толкова. Каква точност! — Като улови Вайс под ръка и тръгна с него настрана от кея, започна да се оплаква: — Типично грипово време. В такива дни с профилактична цел вземам обикновено таблетки калцекс. Можете да ме наричате просто Бруно. — Погледна изпод вежди Вайс. — Цял съм на услугите ви. — Попита строго: — Очевидно няма нужда да ви напомням, че се познавахте с покойната ми дъщеря, ухажвахте я и че бях готов да ви смятам за свой зет, но след като ме уволниха от кметството за неблаговидно… — Вие се готвите да ме подложите тук на изпит? — недружелюбно попита Вайс. — Един вече май издържах. — Съвсем не! — запротестира Бруно. Но веднага сам си възрази: — А защо не? Обижда ли ви това? Мене ни най-малко. — Попита: — Искате ли бонбонче? Сладкото действа чудно благотворно на нервната система. Вайс попита намръщено: — Какво става с архива на Рудолф Шварцкопф? Бруно наведе очи и без да отговори на въпроса, запита: — Не смятате ле, че вашата активност е в противоречие с директивата? — Вдигна очи, неодобрително погледна ниско надвисналите облаци и каза отегчено: — На ваше място не бих проявил желание да се запозная толкова бързо с документите на Шварцкопф. Това можеше да не се хареса на господин Функ. Допуснахте нарушение. Принуден съм да констатирам официално това. — Аз пък исках… — опита да се оправдае Вайс. — Всичко, всичко е ясно, гълъбче, какво сте искали — добродушно го прекъсна Бруно — и вие бяхте почти на прав път, когато препоръчвахте на Папке да узнае чрез Хайнрих от Вили Шварцкопф списъка на резидентите. И вие имате право, Папке е тъп военен грубиян. Но недостатъците на интелекта му се изкупуват изцяло от необикновено развитата му подозрителност. Това е силната му страна, която вие не сте взели под внимание, както не сте взели под внимание и това, че Папке е дребен гестаповец, а само най-голямата фигура в Гестапо може да бъде осведомена за такъв важен списък. До това не могат да бъдат допуснати нито Папке, нито Функ. Има и други лица, съвсем други — Бруно се усмихна любезно на Вайс. — Но вие не се обиждайте. Та аз съм по-стар от вас не само по чин и опит, но и по възраст. — Помълча и добави: — Повярвайте, най-сложното в нашата сфера на дейност е дисциплинираната целенасоченост. И не забравяйте, че хората, които ви напътват, са осведомени достатъчно за много обстоятелства, неизвестни на вас. И винаги е по-добре да се откаже човек от нещо, което лежи на пътя към целта, дори необикновено ценно, за да постигне самата цел. Разбирате ли ме? — Да — съгласи се Вайс. — Имате право, увлякох се, наруших инструкцията, приемам мъмренето ви. — Е, какво говорите! — усмихна се Бруно. — Когато работата стигне до мъмрене, човек си отива и на негово място идва друг. Казвам ви това като обмяна на опит. — После, като подаде ръка, понадигна тиролската си шапка с увиснало перце и се сбогува церемониално: — Още веднъж ви поднасям уважението си. — И изчезна в мрака, като шляпаше тежко по локвите. 4. Утрото беше сухо, чисто. Парковете, градинките, булевардите и улиците на Рига сякаш се осветяваха от ярките листа по дърветата. Силуетите на къщите се очертаваха ясно в синьото просторно небе с пухкави облаци, които плаваха към залива. По перона на гарата се беше строила с багажа си последната група германци репатрианти. И по лицата на всички бе изписана загриженост, послушност, готовност за изпълнение на всякаква заповед, от когото и да е тя. По устните блуждаеха любезни усмивки, неизвестно за кого предназначени. Влакът се приближи. По вратите на вагоните се появиха кондукторите, отвориха мушамените си чанти с много отделения за билети. Никой от репатриантите не се решаваше да влезе в нито един от трите вагона, предназначени за тях. Всички очакваха някакво нареждане, но от кого трябваше да дойде то, никой не знаеше. Стоеше влакът, стояха кондукторите край вратите на вагоните, стояха пътниците. И само дългата като копие секундна стрелка на станционния часовник, приличен на буре, се местеше конвулсивно по циферблата. Но достатъчно беше минаващият наблизо железопътен работник да попита учудено: „Какво стоите, граждани, след петнадесет минути влакът тръгва“ и всички пътници, като по команда се спуснаха на тълпа към вагоните. Чуха се раздразнени викове, трясък на сблъскващи се пред вратите куфари. Началстващите ръководители на Обединението и обикновените му членове се бореха еднакво демократично за правото да проникнат първи във вагоните. И тук тържествуваше онзи, който имаше по-голяма сила и ловкост и който можеше да се блъска ожесточено. Щом висящият на чугунена конзола часовник показа с ажурните си, изкусно изковани железни стрелки времето на тръгването, влакът потегли. И за репатриантите започна обикновеният вагонен живот, който по нищо не се различаваше от вагонния живот на всички други пътници в тоя влак за далечно пътуване. Чудно изглеждаше само това, че те не се сбогуваха с никого. Пред тия три вагона нямаше обикновеното по гарите безредие, викове, пожелания и прегръдки. И когато влакът тръгна, пътниците не се подаваха от прозорците, не махаха с кърпички, не изпращаха въздушни целувки. Тия заминаващи не бяха изпращани от никого. Те напускаха завинаги Латвия. За мнозина тя беше отечеството и тук, на тая земя, беше протекъл животът на не едно поколение и всеки от тях бе получил в тоя живот място, положение, увереност в своето устойчиво бъдеще. В Латвия те бяха избягнали лишенията, които понасяше целият германски народ след Първата световна война. Дълго време за обикновените трудещи се германци Германо-балтийското народно обединение беше културна организация, в която те намираха задоволство, като отдаваха дан на душевната си привързаност към всичко, което в представите им беше истински германско. Но през последните години духът на хитлеристка Германия се затвърди и в Обединението. Неговите ръководители станаха фюрери, които осъществяваха диктаторската си власт в Латвия с не по-малка жестокост и коварство от земляците си в самата Германия. Духът на лицемерие, страх, робска покорност, бясна жажда за господство над хората не само тук, но и там, където фашистка Германия разпростираше властта си над поробените народи в завладените европейски държави, тоя дух влезе в плътта и кръвта на членовете на Обединението и навън избликна всичко долно, скрито, което на пръв поглед изглеждаше отдавна изживяно поне у ония, които подчертаваха своето благоприличие и се придържаха тук, в Латвия, в строгите рамки на еснафско-дребнобуржоазния морал. И макар че пътниците на тия три вагона се превърнаха отново в благовъзпитани граждани, от добродушно усмихващите им се лица не изчезваше изразът на напрегната тревога. Но страхът на всеки от всеки, опасяването да открият истинските си чувства и с това да си навредят в бъдещето и настоящето се криеха вече отдавна под маската на станалото обичайно лицемерие. Затова репатриантите се мъчеха да се държат тук с обикновена безгрижна независимост, която е присъща на всеки пътник във влака. Йохан Вайс не бързаше да заеме място във вагона без запазени места. Той стоеше на перона, поставил върху асфалта брезентовата пътна чанта, и търпеливо чакаше кога ще може да се качи на стъпалото, без да причини при това безпокойство на спътниците си. Неочаквано се приближи Папке и до брезентовата пътна чанта на Вайс постави фибърния си куфар; другия — кожен — продължаваше да държи в ръката си. Като не се ръкува с Вайс и подчертано се правеше, че не го познава, Папке наблюдаваше внимателно качването. И изведнъж, избрал момента, грабна пътната чанта на Вайс и се спусна към първокласния вагон. Вайс помисли, че Папке е взел по погрешка пътната му чанта, и затича с куфара след него. Но Папке му подвикна злобно: — Защо ми завирате вашия куфар? Потърсете си носач за това. И Вайс трябваше да отиде във вагона си, където зае горната спална пейка, като сложи за възглавница фибърния куфар на Папке. Цялата тая история поставяше Вайс в твърде затруднено положение, че Папке е разиграл комедията, за да се запознае със съдържанието на пътната чанта, и скоро ще му я върне, може би дори като се извини за „грешката“. Но след това по-мъчителни мисли започнаха да безпокоят Вайс. На границата куфарът ще бъде отворен от митничарите и в него те могат да открият нещо такова, което да попречи на собственика му да премине границата, а сега собственик на куфара беше Вайс. Да изхвърли куфара или, като се възползва от подходящ миг, да го мушне под пейката на някой от пътниците — това значи да лиши Папке от имуществото му. А пък за Вайс, след като Функ замина за райха и връзката с него бе изгубена, е важно да използва и занапред разположението на Папке и той няма право да се излага на риска да загуби това разположение. Като търсеше напрегнато начин да развърже метнатата му от Папке примка, Вайс спусна крак от пейката и, клатейки глава, засвири на устна хармоника една тиролска песничка, думите на която всички мъже знаеха отлично, но не бе прието да се казват в присъствието на дами. При все това, като слушаха мелодията на тая песничка, жените се усмихваха обещаващо на младия лудетина, който толкова откровено изразяваше своята радост, че отива в родината си. Когато надзърна в отделението на вагона, където се беше настанил Вайс, Бруно понадигна тиролската си шапка и пожела на всички добър апетит. Като видя между пътниците Вайс, той се спусна към него за прегръдка, светнал цял от тази неочаквана и толкова щастлива среща. И заразпитва с такова страстно нетърпение Вайс за общите им познати и така неудържимо се стремеше да му съобщи също такива сведения, че от учтивост Вайс беше принуден да помоли Бруно да излезе с него на платформата, тъй като не на всички пътници прави удоволствие да слушат високия му и креслив глас. Бруно се извини, отново понадигна над бялото си голо теме шапката с перо от петел, приближи двете си длани до ушите и обясни, че говори така силно, защото наскоро имал възпаление на средното ухо и чувал много лошо дори собствения си глас, а сега, когато го излекували, не може да свикне да говори нормално: ту вика като фелдфебел на плац, ту шепне така тихо, че му се сърдят дори най-близките хора. Като се кланяше прекалено учтиво, Бруно дълго се извинява за втурването си и излезе с Вайс, уловил го приятелски под ръка. От платформата те отидоха на площадката между вагоните, където дрънкаха железните плочи и през нагънатите като хармоника брезентови стени с вой духаше вятърът. Вайс се наведе до ухото на Бруно и му разказа за куфара на Папке. Бруно кимна и веднага отиде в съседния вагон с такъв вид, сякаш след всичко, което беше чул, е изгубил желание да има нещо общо с изпадналия в беда Йохан. Но след известно време Бруно се появи отново във вагона, в който пътуваше Вайс. Постави върху спалната пейка на Вайс малка плетена кошница до фибърния куфар на Папке и каза, че е напуснал мястото си, но нека никой не се безпокои: съвсем няма намерение да стеснява някого тук, просто е весел човек и иска да развлече уважаемите си сънародници с няколко забавни фокуса. Като извади от джоба си колода карти за игра, той започна да показва фокуси, и макар че фокусите бяха прости и не бяха правени много ловко, той настояваше присъстващите да затварят честно очите си, преди да си намислят карта, и с такова искрено отчаяние оставаше засрамен, когато не можеше да извади намислената карта, че разположи всички към себе си. А после подхвана небрежно фибърния куфар и си отиде, като каза, че ще си намери по-удобно място. Щом Бруно излезе, Вайс се качи на спалната си пейка, легна, сложи ръце под главата си и затвори очи, сякаш заспа. Наближаваше обед, когато Бруно се появи отново с куфара. С безкрайни извинения той го захвърли отново на спалната пейка на Вайс, извади от джоба си бутерброд, завит грижливо в парафинирана хартия, и каза, че сега ще се наслаждава на обеда. Но когато възрастният германец му подаде краче от кокошка, Бруно отказа учтиво — извини се, че не желае да пълнее, тъй като се надява твърдо, че родината няма да се откаже от него като войник. С това предизвика още по-голяма симпатия към себе си. И за да не пречи на пътниците да обядват, той се качи на горната пейка, седна до кошницата си и я прегърна. Но веднага с присъщата му природна живост се спусна на пода и се отдалечи с кошницата в ръце, като каза за раздяла, че ще се погрижи да си намери място до някоя дама, не по-стара от сто и не по-млада от тринадесет години. Поглади голото си теме и се похвали: — Ако аз като мъж съм изгубил красотата на собствената си прическа, то е само защото винаги съм се прекланял пред женската красота. Пътниците във вагона изпратиха шегобиеца със снизходителни погледи. Вайс също се усмихваше, а когато се качи на спалната пейка, силно удари коляното си в куфара на Папке, който стоеше отново на мястото на възглавницата. Той сложи главата си на твърдия му ръб с такава наслада, сякаш това беше не куфар, а пухена възглавница. След вече преминалата тревога Вайс се успокои — изглежда, че куфарът на Папке не съдържаше нищо, опасно за него. Едва сега Йохан разбра колко невероятно тежка е маската, която си бе сложил. В Белосток Вайс не излезе на гарата, където всички пътници се втурнаха да купуват кокошки, яйца, кифли и колбаси. В опустелия вагон той продължаваше шахматната партия с Бруно. Като гладеше замислено голото си теме, Бруно мърмореше: — Голям дявол се извъдил тоя твой Папке. Половин куфар кутии с черен хайвер, кожи и контрабандни дреболии. Добър стопанин! Ще му върнеш куфара, когато преминете границата, тебе няма да те проверяват. Ще се наложи да се забавя на границата. Всичко друго си остава така, както се разбрахме. Главното е — не проявявай прибързана инициатива. Ние имаме нужда от Йохан Вайс. И нямаме нужда, и още дълго няма да имаме нужда от Александър Белов. Ясно ли е? Във вагона се появи пътник, който едва придържаше с брадичката си куп пакети. Бруно обяви тържествуващо, като местеше една фигура на шахматната дъска: — Ето ви вечният шах. — И като потърка ръце, забелязва лукаво: — Това е любезност от моя страна, аз не дадох мат на вашия цар изключително от тактически съображения. — Снизходително погледна Йохан и го посъветва: — Учете се, млади човече, да печелите, без да засягате самолюбието на противника, тогава няма да загубите разположението на партньора си. — Погледна изпод вежди пътника с пакетите: — Вие, господине, се грижите тъй усърдно за стомаха си, че забравяте за престижа на райха. Нима не разбирате, че досега работихте за червените, като им навеяхте невярната мисъл, че в Германия народът изпитва трудности? Не е хубаво! — Той стана, сви презрително рамене и тръгна към вагона си. Пътникът започна смутено да убеждава Вайс, че е много добър германец, истински германец и член на националсоциалистическата партия, че е готов да приеме всички забележки и да изкупи с каквото и да е вината си, дори да изхвърли покупките, това е само грешка и нищо повече. Той така се вълнуваше, така силно преживяваше обвинението, хвърлено му от Бруно, че Йохан се съжали над този дебел човек и го посъветва да не придава особено значение на направената му забележка: та той не е изключение, всички пътници постъпваха по същия начин, но ако след това обърне вниманието на германските власти върху недостойното поведение на репатриантите, това ще снеме обвинението от самия него. Дебелият човек поблагодари горещо на Вайс за ценния съвет. И после през целия път поглеждаше предано, с благодарност към него. На граничната станция казаха на пътниците да отидат в митническата зала, за да се извършат необходимите формалности. Митничарите преглеждаха повърхностно вещите, понякога само питаха какво има в куфарите. И все пак пътниците нервничеха, а това проличаваше от извънредната им любезност, от ненужната им готовност да покажат всичко, което имаха, и дори от излишните им опити да обяснят, че заминават за Германия не по политически причини, а от желание да посетят роднини, с които отдавна не са се виждали. Въпреки възраженията на митничаря Папке изтърси всички вещи от пътната чанта на Вайс върху покритата с линолеум дълга маса и каза, че носи само най-необходимото, защото не е уверен, че Германия ще му стане родина: та истинската му родина е Латвия, където има много приятели — латвийци и евреи, които са мили на сърцето му. Без да се допира до вещите и като гледаше над главата на Папке, митничарят го помоли да сложи всичко обратно в пътната чанта. Папке сви устни, сякаш му нанесоха обида, но лицето му се удължи, когато митничарят го помоли да отвори кожения куфар. До Папке стоеше Бруно. Кошницата му бе изтърсена на масата и митничарят преглеждаше внимателно всяка вещ, като сложи настрана книжата и фотографската лента, сложена в аптекарски порцеланови бурканчета. Бруно видя в ръцете на граничаря книгата, върху подвързията на която пишеше „Учебник по история“, макар че всъщност под подвързията имаше нещо съвсем друго, и каза високо, предизвикателно: — Ако правех опит да внеса книгата на фюрера, но аз я отнасям, отнасям я там, където думите на фюрера живеят в сърцето на всеки. — И като се обърна към Папке, попита го с надежда за подкрепа: — Глупаво е да се мисли, че такава литература може да се смята за забранена! Папке се отдръпна от Бруно и каза враждебно: — Оставете ме на мира с вашия фюрер. — И посъветва митничаря: — Погледнете какво има в джобовете му. Тая публика обича оръжието. Няма да се учудя, ако на колана му виси нож с девиз на острието: „Кръв и чест“. Такива хулигани не трябва да се пускат в Германия. — А, така! — разярено извика Бруно. — Вас не трябва да ви пускат в Германия! И ако ви пуснат, трябва веднага да ви бутнат там зад решетките. — Граждани! — строго рече митничарят. — Моля да спазвате тишина и да не пречите на работата. Йохан постави куфара на масата, извади цигара, приближи се до Папке и запита учтиво: — Ще позволите ли? Папке доближи до него цигарата си. Като се наведе да запали, Вайс прошепна: — Ключа от куфара ви? Папке се отдръпна, лицето му се помрачи за миг. Но веднага доби приветлив израз. Той каза високо: — Млади човече, ще ви направя малък подарък, не може пушач да пътува без кибрит. — Бръкна в джоба си и постави в ръката на Вайс връзка ключове в кожена торбичка. — Благодаря ви — рече Йохан. — Много сте любезен. Йохан отключи куфара и наведе очи, като гледаше как ръцете на митничаря небрежно преравят лежащите там вещи. Митничарят го попита дали не носи нещо непозволено. Вайс поклати отрицателно глава. Митничарят премина към друг пътник, като каза на Вайс: — Можете да вземете куфара си. След прегледа репатриантите преминаха на друг перон, където ги чакаше влак от германски вагони. Граничарите раздаваха на пътниците документите им, взети по-рано за проверка. При връчването на документите офицерът граничар казваше механично учтиво по немски на всеки: — Приятно пътуване! — И козируваше. Офицерът граничар беше връстник на Йохан и дори по нещо приличаше на него — със сиви очи, прав нос, чисто високо чело и строга линия на устата, строен, спретнат, с малки китки на ръцете. Като погледна безразлично Йохан и по тоя начин свери с оригинала снимката върху документа на райха, граничарят сгъна грижливо книжата, подаде ги на Вайс, изкозирува, пожела му като на другите приятно пътуване и премина към следващия пътник. Лицето му запазваше все същия израз на служебна любезност, зад която се чувстваше обаче колко са му чужди на него, младия съветски момък във военна униформа, всички тия хора и едновременно се виждаше, че му са известни за тях такива неща, които се следва да знае само той. В първокласния вагон тоя офицер граничар се приближи до Папке. Като изговаряше грижливо, ясно немските думи, поиска извинение за безпокойството и каза, че е принуден да помоли Папке да отиде заедно с него в сградата на гарата за изясняване на някои формалности, които, види се поради канцеларска грешка, не са били спазени напълно в документите на Папке. Папке стана и тръгна покорно пред граничаря към перона. От другия вагон слезе Бруно, също като Папке придружен от военни. Той спореше възбудено и се опитваше да вземе кошницата си от ръцете на граничаря. Когато се изравни с Папке, Бруно се поклони учтиво, като повдигна тиролската си шапка с перцето, и извика патетично: — Това е насилие над личността! Аз ще протестирам! — Обърна се към офицера граничар и простря длани към Папке: — Уважаван обществен деец, известно лице! И изведнъж… — Той разпери отчаяно ръце. — Не вдигайте шум — сериозно го предупреди граничарят. — А аз ще вдигам шум, ще вдигам! — не спираше Бруно. Усмихна се на Папке и го помоли: — Надявам се, че няма да откажете да потвърдите на тукашните власти, че съм лоялен човек и че ако във вещите ми намериха предмети, които не могат да се пренасят през границата, то е само защото просто не бях осведомен. Не знаех какво може да се пренася и какво не може. След известно време Папке се върна с разстроено лице във вагона, в ръката си държеше кожения куфар. Ешелонът с репатриантите влезе в граничната зона и спря. От двете страни на железопътното платно се разстилаше, губейки се в хоризонта, черна ивица разорана земя. Тая тъмна безкрайна линия сякаш отделяше единия свят от другия. Граничарите с електрически фенерчета, прикрепени с кожени каишки за копчетата на шинелите, извършваха грижлив външен преглед на влака, спускаха се дори в крайпътния ров, за да изследват оттам долната част на вагоните. Щеше да бъде естествено, ако в тия последни минути преди преминаването на границата всеки пътник изпитваше вълнение. Но нямаше нищо подобно, почти никой от тях не изказваше с нищо чувствата си. По това Йохан схващаше, че повечето хора се преселват в Германия не под натиска на обстоятелствата, като се подчиняват на заповед, а като се ръководят от особени, далечни цели. Навярно мнозина имат сериозни причини да крият за известно време истинските си цели и надежди. Влакът потегли бавно. И колелетата започнаха да тракат по съединенията на релсите с ритмичността на часовников механизъм. Но колкото и да се опитваше Йохан да се владее, това стоманено ритмично тракане, което отчиташе страшното време неумолимо и невъзвратимо, го изпълни с усещането, че пада безкрайно в някакви незнайни дълбини. И за да се изтръгне от мъчителната скръбна загуба на всичко скъпо за него и за да се хвърли по-скоро срещу неизвестното, което пронизваше с непоносима болка цялото му същество, Йохан отметна нагоре глава, присви очи и каза бодро на спътниците си: — Господа, ще се осмеля да ви поздравя, струва ми се, че сме вече на земята на райха. — Той се изправи, застана по войнишки. Лицето му доби благоговейно възторжен израз. При общото почтително мълчание Вайс извади от джоба си завита в хартийка значка с пречупения кръст и я забоде на ревера си. Това бе като сигнал: всички започнаха да отварят куфарите си, да се преобличат и да се гиздят. След половин час пътниците изглеждаха така, като че се готвеха да отидат на гости или очакваха гости. Всеки предварително беше обмислил грижливо костюма си, така че външният му вид да показва солидност, представителност. А известна подчертана старомодност на дрехите трябваше да показва привързаността на собствениците им към стария германски консерватизъм, неизменността на вкусовете и убежденията. По масичките се появиха извадени от куфарите библии, черни, не съвсем нови бомбета и ръкавици. Замириса на парфюм. Внезапно влакът издрънка тревожно със спирачките, сякаш се спъна, и спря. По коридора изтопуркаха германски войници с каски и черни шмайзери на гърдите. Лицата им бяха груби, неподвижни, движенията — резки, механични. Влезе офицер — блед, сух, важен, с презрително свити очи. Пътниците скочиха от местата си като по команда. Офицерът вдигна пръст и каза тихо, като едва разтваряше тънките си устни: — Тишина, ред, документите! Протягаше ръката си в ръкавица, с погнуса вземаше книжата и, без да се обръща, ги подаваше през рамо на ефрейтора. От своя страна ефрейторът предаваше документите на един цивилен, който с точен и пронизващо внимателен поглед сравняване снимката на документа с личността на собственика му. И много пътници изпитваха усещането, че тоя поглед ги пронизва напълно и че в тия мигове върху стената на вагона, като на екран, се появява ако не силуетът им, най-малко трептящото очертание на мислите им. Офицерът взе документите от последния пътник и обяви със същите тежки, метални думи: — Ред, спокойствие, неподвижност! И излезе. Войниците останаха при вратите. Те гледаха пътниците така, сякаш не ги виждаха. Стояха с ниско спуснати към веждите стоманени каски, широко разкрачили крака и стиснали челюсти. Необикновено чувство обзе Вайс. Стори му се, че някъде вече е видял тоя офицер и тия войници, видял ги е такива, каквито са, каквито искаха да изглеждат. И от съвпадането на умозрителната представа с онова, което видя с очите си, почувства облекчение. Приятелски и с уважение, с отсянка на завист поглеждаше войниците — така, както според него трябваше да ги гледа един цивилен германски момък. Когато офицерът се върна във вагона, придружен от един подофицер и един цивилен, и започна да раздава документите на пътниците, Вайс се изправи, застана мирно, по войнишки, и загледа възторжено и весело офицера в очите. Офицерът се усмихна снизходително. — Седнете. Но Вайс продължаваше да стои в същото положение, сякаш не го чу. — Вие не сте още войник. Седнете — повтори офицерът. Вайс вирна брадичката си и рече твърдо: — Родината няма да ми откаже честта да ме приеме в славните редици на Вермахта. Офицерът го тупна добродушно с ръкавицата си по рамото. Цивилният отбеляза нещо в бележника си. И когато офицерът премина в другия вагон, спътниците на Йохан го поздравиха шумно: няма съмнение, че още с първата си крачка върху земята на райха той беше направил най-добро впечатление на представителя на германското окупационно командуване. Влакът се носеше по полска земя, която сега бе станала територия на Третата империя, нейна военна плячка. Но ето че започна да се движи по-бавно, спря. Малка станция. До перона се приближи товарен автомобил с войници. От него хвърлиха на земята някакви мокри тежки чували, но веднага Йохан видя с ужас, че това не са чували, а хора. Двамата, окървавени, с вързани на гърба ръце, станаха бавно и сега стояха опрени един о друг, за да не паднат, като гледаха с подпухналите си очи втренчилите се в тях пътници. На врата на всеки на чисти бели канапи висяха еднакви табелки: „Полски шпионин“. Надписите бяха направени изкусно: с калиграфски староготически шрифт по немски и с ясни, четливи букви по полски. — Дий! Дий! — подвикна оберлейтенантът. — Напред! — Конвоиращият блъсна с приклада си един от арестуваните. Блъснатият тръгна бавно по перона, като се клатеше на окървавените си стъпала. Другарят му се повлече след него. — По-бързо! — викна отново оберлейтенантът. — По-бързо! — И като се обърна към пътниците, които гледаха това с уплашени лица, заповяда раздразнено: — По вагоните, по местата, живо! И всички пътници се спуснаха към вагоните, като се блъскаха на вратите така, сякаш ги чакаше смърт, ако се забавят. Тълпата подхвана Вайс, заблъска го към вагона и той разбра колко много му се сърдят неговите спътници за бавността, с която изпълняваше командата на офицера. Хлопна се вратата на затворническия вагон. Влакът потегли без сигнал, понесе се по-нататък, на запад. И отново затракаха колелетата. Като се успокои малко, Йохан реши да се види с Хайнрих, който пътуваше в първокласния вагон, и да му напомни за себе си — преди заминаването между тях нямаше пълно съгласие. Имаше обстоятелства, неизвестни на Вайс. Когато Хайнрих Шварцкопф пристигна на гарата заедно с Папке, тук го чакаше Голдблат. Професорът изглеждаше зле. Лицето му беше подпухнало, отекло и той се подпираше тежко на бастун с черен гумен край. Хайнрих се смути, като видя Голдблат. Но професорът изтълкува смущението му посвоему, в полза на Хайнрих. — Разбирам те, Хайнрих — каза той. — Но Берта е избухлива. Уверен съм, че в тия минути тя тъгува поради раздялата с тебе. — Професорът беше прав: Берта тъгуваше наистина, но не защото заминаваше Хайнрих — с него, смяташе тя, всичко е вече свършено; мъчно й беше за баща й, който в памет на дружбата си със стария Шварцкопф въпреки всичко станало се реши на постъпка, нямаща никакво оправдание. Професорът дойде на гарата с дебела папка. В тая папка се намираха трудовете на Голдблат, които наскоро Функ се опитваше да вземе от жилището на професора. (Функ не успя да изкара тая тъмна работа докрай: своевременно са намеси криминалната милиция.) И ето професорът реши да подари няколко свои особено ценни трудове на сина на покойния си приятел. Професорът подаде на Хайнрих папката с чертежите, пристегната с обикновен ремък, и каза: — Вземи я, Хайнрих. Можеш да продадеш чертежите ми на някоя фирма. Ако там срещнеш трудности и поискаш да се върнеш тук… Хайнрих побледня и рече: — Нищо няма да взема от вас. — Напразно — каза професорът, погледна внимателно Хайнрих в очите и прибави: — Всъщност ти искаше да ги получиш. Но кой знае защо по друг начин, като ме заобиколиш. Папке пристъпи към Голдблат. — Позволете, професоре. — И като кимна към Хайнрих, добави, сякаш искаше да го извини: — Той просто не разбира какъв неоценим подарък му правите. — Не — каза професорът. — На вас не давам това. — И притисна папката към гърдите си. — Да вървим — заповяда Хайнрих и така блъсна Папке, че той едва се задържа на мястото си. — Горкият Хайнрих! — промълви професорът. И повтори: — Горкото момче! Берта завари само края на тая сцена — тя не се сдържа и пристигна на гарата след баща си. Без да погледне Хайнрих, тя взе папката от баща си, улови го под ръка и го изведе на площада пред гарата. В таксито на професора му стана лошо. След сърдечната криза не биваше да излиза от къщи. Но той се държеше и говореше на дъщеря си, като я утешаваше: — Повярвай, Берта. Ако Хайнрих бе взел папката ми, бих заличил безболезнено тоя човек от паметта си и бих се помъчил да направя всичко, за да постъпиш и ти така. Но той не я взе. Значи, у него е останала капка честност. И сега съжалявам това момче. — Папа — огорчено каза Берта, — в Берлин той ще сложи на ръкава си лентата с пречупения кръст и ще се гордее много повече с чичо си, щурмбанфюрера Вили Шварцкопф, отколкото с баща си, инженер Рудолф Шварцкопф, който те наричаше свой приятел. Професорът рече упорито: — Не, Берта, не. Все пак той не посмя да вземе папката от мене. Йохан Вайс не знаеше всичко това. Вайс премина през целия влак и почука внимателно на вратата на едно купе в първокласния вагон. Хайнрих се усмихна сдържано на Вайс, представи го небрежно на една възрастна жена с жълто, плувнало в тлъстини лице, предложи му кафе от термоса и попита: — Е, как е пътуването? — И без да дочака отговор, обърна се с почит към спътницата си: — Баронесо, ако имате нужда от добър шофьор… — посочи с очи Вайс — Баща ми беше доволен от него. Макар че Шварцкопфови нямаха собствена кола и следователно Вайс не можеше да бъде шофьор у тях, той стана и наведе глава пред жената в знак, че е на услугите й. Тя се обърна към Хайнрих и каза с въздишка. — За съжаление той е млад и трябва да отиде войник. А сред нацистите нямам достатъчно връзки, за да освободя нужния ми човек от армията. — А фелдмаршалът? — напомни Хайнрих. Баронесата отговори с достойнство: — Имам роднини сред благородните германски семейства, но не съм осведомена в какви отношения са те с тоя наш фюрер. — Усмихна се: — Кайзерът не се отличаваше с голям ум, но все пак му стигаше умът да цени високо аристокрацията. — Уверявам ви — живо каза Хайнрих, — че фюрерът се уповава постоянно на подкрепата от страна на благородните германски семейства. — Да, четох това — съгласи се баронесата. — Но той е особено благосклонен към индустриалците. — Както и те към него — забеляза Хайнрих. — Но тогава защо нарича партията си националсоциалистическа? Не би ли било по-благоразумно да се ограничи с формулата „национално единство“? „Социалистическа“ — това звучи тревожно. Вайс си позволи да се намеси деликатно: — Смея да ви уверя, госпожо баронесо, че нашият фюрер постъпи с комунистите по-решително от кайзера. Баронесата погледна недоверчиво Йохан и каза строго: — Ако ви взема за шофьор, то ще бъде само при условието, че няма да смеете да разсъждавате за политика. Дори с камериерките — прибави тя и повдигна гъстите си тъмни вежди. — Моля ви да го извините баронесо, — застъпи се Хайнрих за Йохан, — но той искаше да ви бъде само приятен. — И давайки да се разбере, че присъствието на Вайс не е необходимо тук, му обеща: — Ще се видим пак. Йохан се поклони на баронесата, излезе в коридора, намери купето на Папке и без да чука, отвори вратата. Папке лежеше съвсем сам на канапето. Вайс попита: — Да донеса ли куфара ви? — Да, разбира се. — Папке се понадигна на лакътя си и се осведоми: — Нищо ли не конфискуваха? — Всичко е непокътнато. — А мене ме изтърбушиха здравата — оплака се Папке. — Нещо ценно ли? — А ти какво мислеше! — изведнъж се разсърди и рече, като изпъшка: — Мисля, че те имат особено обоняние за скривалищата. — Каза тържествуващо: — Но все пак ги изиграх. Тоя с тиролската шапка излезе истински приятел. Преди да ме претърсят основно, помолих го да подържи джобния ми молитвеник. Казах, че не желая да се допират ръце на атеисти до свещената книга. — Каква чувствителност! Папке присви хитро очи и рече: — За мене тая книжка е по-скъпа от всяко свещено писание. — Извади малка черна книга с черна кожена подвързия и я погали нежно. — В такъв случай — осъдително каза Вайс — вие сте постъпили непредпазливо, като сте я оставили на непознато лице. — Вярно е — съгласи се Папке. — Какво да се прави, нямаше друг изход. Но версията ми беше извънредно убедителна и тоя с тиролската шапка сподели мигновено чувствата ми. „Не ще и дума! — помисли си Вайс. — Бруно те разбра отдавна. И можеш да бъдеш спокоен, не е оставил молитвеника ти без внимание.“ — Благодаря ти за услугата — прибави Папке. — Ей сега ще донеса куфара. — Вземи пътната си чанта. — Надявам се, че всичко е наред, а? — попита Вайс. — А в нея носиш ли нещо такова? — Може би — каза Вайс и обясни усмихнато: — Някои предмети за спомен за бъдещите приятели. Личеше си, че Папке е разтревожен от тоя въпрос, но Вайс разбра, че той не е изследвал пътната му чанта — следователно Вайс не буди никакви подозрения у него. И може би сега това беше най-приятното за Йохан. Като се върна във вагона си, Вайс се качи на горната пейка, настани се по-удобно, затвори очи и се престори, че спи. И в тия минути на душевна почивка беше също така приятно да се похвали, че вече свиква със сегашното си „аз“, с Йохан Вайс, и постепенно изчезна необходимостта да измисля как в един или друг случай трябва да постъпи Йохан Вайс. Той — Вайс, създаден от него — заповядва на всяко негово движение, на всяко намерение и той му се е доверил като на изпитан духовен учител. Но веднага Йохан си спомни за истинския си учител инструктор, за неговото любимо изречение, което по-рано му се струваше отегчителна догма: „Най-опасното е да свикнеш с опасността.“ Инструкторът учител подчертаваше дебело със син молив в информационните бюлетини описанието на случаи, когато извънредно опитни разузнавачи са се провалили, защото в известни моменти на наглед пълна безопасност, уморени от постоянното напрежение, са си позволявали да се отпуснат за малко. Той се спираше търпеливо и подробно на всяка грешка, но коментираше по особен начин успешните, талантливи операции, колкото и да са бележити. — Това е вече използвана пара — казваше учителят със съжаление. — Влязло вече в летописите. Действено е само онова, което е неповторимо. В нашата работа изобретателността е толкова задължителна, колкото и необходима. А какво е Папке на пътя му? Ако се постарае занапред да бъде полезен на Папке, за да заслужи разположението му, може би ще се открие някаква пролука към Гестапо? Да стане сътрудник на Гестапо — малко ли е това? Да прояви почин, да рискува. Какво? Себе си ли? Но по този начин той ще изложи на опасност задачата, крайната цел която не му е известна. Да попита? Но той няма позволение за това и още дълго време няма да има. Значи, трябва да чака, да свикне с живота, който ще стане негов живот, да бъде само Йохан Вайс, практичен и предпазлив, който предпочита пред всичко скромната си, добре платена работа по своята специалност, за да прилича на господин Фридрих Кунц, бившия му господар в Рига, да стане собственик на своя авторемонтна работилница. Като наблюдаваше мълчаливо спътниците си, Вайс направи откритието, че има някакъв психологичен възпламенител и че ако той бъде хвърлен навреме, може да се намери изход дори в много сложно положение, когато силата на ума е вече безполезна. Съчетание на дисциплинирано благоприличие и бясно изразявани душевни вълнения — ето съвременният духовен облик на обикновения прусак и това също трябва да се вземе за оръжие. За духовната мода трябва да се следи също тъй усърдно, както за външния вид на дрехата. 5. Призори пристигнаха в Лодз. Най-старите полски земи, люлката на полската държава — Познанското войводство, Силезия, Кучвия и част от Мазовия — бяха включени от хитлеристите в Третата империя. Лодз бе причислен от фашистите към германските градове. На останалите полски земи беше създадена временна резервация за поляци, тъй нареченото генералгубернаторство, което трябваше да доставя на Германия селскостопански продукти и работна сила. Лодз — Лицманщад — Фатерланд*. [* Фатерланд (нем.) — отечество, т.е. полският Лодз е вече германски Лицманщад, част от германското отечество. — Бел.прев.] Това трябваше да разбере всеки германски репатриант. Това е вече райх. И тук всичко славянско е осъдено на изгонване, на унищожение, на смърт. Във влажната сиво-синкава мъгла се движеха като сенки силуети на хора. На перона се строиха носачите. Зад всеки от тях стоеше един цивилен. Репатриантите бяха придружени до общежитието край площада на гарата и им бе заповядано да не излизат. На следния ден започнаха да ги викат подред в централния пункт за преселване на германците — Айнвандерерцентралщеле. От чиновниците на централния пункт за преселването зависеше съдбата на репатриантите: едни по фермите, други по заводите в промишлените райони на Германия. Тук представителите на тайните фашистки служби посрещаха старите си агенти като Папке и завербуваха нови — ония, които биха могли да бъдат подходящи за тая служба. Като се обличаше грижливо преди посещението в централния пункт, Вайс възпроизвеждаше почти механично в паметта си: „Чиршски Карл, оберщурмбанфюрер от SS, бивш сътрудник на дрезденското СД*, заместник-началник на преселническия отдел на Главното управление на имперската сигурност (РСХА). В Лодз ръководи преселването на германците от прибалтийските и другите държави. Отличителни белези: тридесет и шест години, висок, слаб.“ [* СД (Sicherheitsdienst) — Служба на сигурността, т.е. Държавна сигурност. — Бел.прев.] „Зандербергер, тридесет и осем години, щандартенфюрер на SS, началник на преселническия отдел на Главното управление на имперската сигурност, живее постоянно в Берлин, в Лодз идва понякога.“ „Редер Ролф, тридесет и пет години, щурмбанфюрер на SS. Среден ръст, рус, нормално телосложение, кръгло лице, сътрудник на СД по проверяване на германците, които се преселват в Германия от другите страни.“ От това мислено пътуване по досиетата едва ли имаше сега практическа нужда, но такава гимнастика на паметта се равняваше на утринна умствена „ведрина“, която освобождава главата от всякакви странични мисли, не само уморителни, но и безполезни в дадената обстановка. Като предполагаше, че разпитът може да се превърне в опасен двубой, Йохан се отдаде принудително, докато позволяваше времето, на пълна умствена почивка. Доктор Редер Ролф се беше отпуснал в креслото. Черната есесовска куртка бе разкопчана. Бялата колосана риза прилепваше плътно към изпъкналото му коремче. Той разглеждаше току-що полираните си от маникюристката нокти и, без да погледне Вайс, направи лениво движение с ръка. Йохан седна. — Е, какво ще кажете? — Дойдох да дам живота си за делото на моя фюрер. Редер вдигна ръка без желание: — Хайл! — Приближи купчината въпросници и заповяда: — Идете в другата стая и попълнете! Вайс взе един въпросник, стана и когато се обърна, почувства внезапно с гърба си, с темето си устремения в него остър поглед на Редер. Той страшно желаеше да се обърне, за да срещне тоя пронизващ поглед. Знаеше, че Хитлер вярваше в хипнотичната сила на погледа си. И съратниците на Хитлер възприемаха маниера на фюрера, като също така си внушаваха, че имат хипнотична сила. Йохан искаше да изпита дали може с голямото спокойствие на погледа си да потуши настойчивото намерение на Редер да чете чужди мисли. Но веднага потисна в себе си това безполезно желание, излезе полека и притвори тихо вратата след себе си. Въпросниците съдържаха въпроси, на които вече много пъти бе отговарял при заниманията: с какво се потвърждава германският произход, мотивите за заминаването в Германия — всичко това беше отдавна, точно подготвено. И сега той се стремеше само да попълни въпросника за толкова време, колкото е необходимо на човек, който не е подготвен за въпросите, който обмисля отговорите. След това предаде въпросника на чиновника и зачака в салона, като предполагаше, че сега Редер ще се залови по-сериозно с него. Трябваше да чака дълго. И когато най-после го извикаха, остана учуден от въпроса на Редер: — А, още ли сте тук? — Господин щурмбанфюрер — твърдо каза Вайс, — бих бил щастлив, ако ми отделите няколко минути. Редер се намръщи, лицето му доби подозрителен израз. — Бих искал да ви помоля за съвет — късо обясни Вайс. — За високото ви положение в райха ми говори господин крайслайтерът Функ, у когото работих като шофьор. Едрото лице на Редер се разля в самодоволна усмивка. Йохан продължи със скромно наведени очи: — Както ви е известно от въпросника ми… — Да, там всичко е наред — небрежно подхвърли Редер. — Господин Функ беше доволен от работата ми. Но аз съм ерген. И господин Функ казваше, че не е солидно да бъдеш ерген на моята възраст. Няма ли да попречи това да си намеря тук добро място? Редер се облегна назад в креслото и се разсмя високо. Опънатият му корем подскачаше. — Ама че си прост! — заповтаря Редер, като се задавяше от смях. — Я го виж, той има нужда от благословията на щурмбанфюрера. Влезе един чиновник. Редер кимна към Вайс. — Той ме моли да му намеря мома, за да почне веднага да плоди войници за фюрера, а самият той да изкръшка от военната служба. Ама че хитрец! — И махна с ръка към вратата. Вайс се поклони виновно и смутено и излезе. След няколко минути чиновникът му предаде засмяно документите и внушително забеляза: — Ти не си от умниците, но това не е толкова страшно, ако умееш да караш кола. Достатъчно е добра препоръка и може би ще се намери за тебе място в нашия гараж. Презимето ми е Шулц. — Слушам, господин Шулц! Много съм ви признателен. Като се върна в общежитието, Вайс узна с радост, че един разносвач му донесъл бележка от Хайнрих. След проверката репатриантите получиха разрешение да излизат из града. Вайс се упъти към адреса, посочен в бележката. Хайнрих заемаше стаи в един от най-хубавите хотели. Той не беше сам: оберщурмбанфюрерът Вили Шварцкопф, както бе обещал, посрещна племенника си и в същия ден се готвеше да замине заедно с него за Берлин с лека кола. Хайнрих представи Вайс на чичо си. Вили Шварцкопф не подаде ръка на Йохан и кимна небрежно глава с черна къдрица, сресана към веждата като на Хитлер. Над дебелите му устни стърчаха също хитлеровски мустаци. Беше дебел, с повехнало лице, с торбички под очите, едната му буза потрепваше нервно. На кръглата масичка, освен обикновения хотелски телефон, лежаха в кожени кутии два армейски телефонни апарата, дебелите шнурове на които се виеха по пода. Хайнрих съобщи на Вайс, че заминава за Берлин и че може би няма да се видят повече. После каза покровителствено: — Като помня как услужваше на баща ми… Ако имаш нужда от нещо… — и въпросително погледна чичо си. — Да — каза оберщурмбанфюрерът, като вадеше някакви книжа от чантата си, на чиято ключалка имаше верижка със стоманена гривна, — може да му се дадат пари. Йохан се засегна силно от пренебрежително снизходителния тон на Хайнрих, от лекотата, с която неотдавнашният му приятел се разделя с него. Той разбра, че безвъзвратно се рушат надеждите, възлагани на дружбата с Хайнрих, на възможността да използва Вили Шварцкопф, а пък той се надяваше на това, и не само той. Вайс засия и каза с искрена благодарност: — Много съм ви признателен, господин Шварцкопф, и на вас също, господин оберщурмбанфюрер. Но ако сте така добри, имам една малка молба — тракна токовете си и наведе глава пред Вили Шварцкопф. Прибави с умолителна усмивка: — Имам възможност да получа място в гаража на Айнвандерерцентралщеле-то. Една ваша доброжелателна дума би могла да има решително значение за кариерата ми. Вили Шварцкопф вдигна вежди и запита малко тъпо: — Искаш да служиш там като шофьор? Вайс още веднъж наведе почтително глава. Вили Шварцкопф вдигна телефонната слушалка, поиска номера и каза: — Говори оберщурмбанфюрерът Шварцкопф. — Погледна въпросително племенника си: — Как се казва? — Повтори в слушалката: — Йохан Вайс. Той ще работи у вас като шофьор. Да. Не. Само като шофьор. — Остави слушалката и погледна часовника. Вайс разбра, поблагодари и на чичото, и на племенника. При вратата Хайнрих мушна в джоба му плик с пари, стисна леко ръката му и му пожела успех. Вратата се хлопна. Ето че се свърши с Хайнрих и всичко излезе безплодно — всичко, за което се изразходваха толкова душевни сили, с което се свързваха толкова далечни планове. Има ли тук вина самият Вайс? И каква е тя? Не отгатна душевната закоравялост на Хайнрих, не беше достатъчно упорит, достатъчно настойчив, за да заеме място на негов любим довереник? Не оцени както трябва влиянието на Функ, после на Вили Шварцкопф? Мислеше, че събуждащите се симпатии към фашизма няма да потушат толкова бързо младежката буйност на Хайнрих, неговата наглед искрена привързаност към другаря си? Вайс разбираше, че допусна не само служебна грешка, която може би ще се отрази на цялата операция, но че човешки сгреши и тая грешка ще остави следа в душата му. Въпреки всичко Хайнрих му се харесваше със своята искреност, с доверчивото си отнасяне към хората, макар че тая доверчивост се подчиняваше лесно на всяка груба воля отвън. Повишаването на чувствата у него лесно се заменяше с потиснатост, кротостта се превръщаше в нахалство, той се разкайваше, мъчеше се, презираше се искрено за лошите постъпки, луташе се, като търсеше цел в живота. Ето именно тая буйност, обърканост, недоволството от себе си се струваха на Йохан човешки ценни у Хайнрих и той се радваше, когато виждаше, че предпазливото му влияние се проявява понякога в постъпките и мислите на Хайнрих. Това привързваше Йохан към младия Шварцкопф и от обект, на който Вайс залагаше, Хайнрих се превръщаше някак си постепенно в негов спътник. С него, разбира се, не можеше да споделя съкровени мисли, но можеше поне да не изпитва чувството на самота. И ето че рухна всичко, което Йохан подготвяше бавно и търпеливо, което беше главното в разработката на плана му. На следната сутрин Йохан отиде отново в централния преселнически пункт. Шулц го посрещна с одобрително подсмиване. — А ти не си бил такъв глупак, за какъвто те сметна господин щурмбанфюрерът — каза той, като потупа Йохан по рамото. — Излиза, че се познаваш с оберщурмбанфюрера Шварцкопф, а? — Какво говорите — учуди се Вайс, — откъде мога да се познавам с такова лице! Но аз работих у брат му, Рудолф Шварцкопф, и синът на господин Шварцкопф ме препоръча на господин оберщурмбанфюрера. — Добре — благосклонно каза Шулц. — Ще заповядам да те вземат в гаража ни. Но на кого дължиш това? Надявам се, че никога няма да забравиш, нали? — Изцяло съм на заповедите ви. — Вайс скочи, тракна токове и застана по войнишки. В тоя ден Вайс премина процедурата по постъпване на служба в Айнвандерерцентралщеле. Йохан получи стая в жилището на госпожа Дитмар, и то не скъпо. Навярно хазайката бе подкупена от кротостта, с която той прие задължителното правило: — Никакви жени! Йохан наведе очи и се смути така целомъдрено, че хазайката, госпожа Дитмар, се смили и обясни милостиво: — Във всеки случай не в къщата ми. Йохан промърмори смутено: — Аз съм млад, мадам, и не се готвя да се женя. — Трябва сам да разтребвате стаята си! — Госпожа Дитмар, покойната ми леля ми възлагаше да се грижа за къщата и настина… Вие ще се убедите… — Защо леля? — Аз съм сирак, мадам. — О! — съчувствено извика госпожа Дитмар. — Горкото момче! — И като се разчувства, предложи на Йохан кафе в малката кухня, която светеше от такава чистота, каквато има само в операционна зала. Ниска, пълна, с кръгло лице, повехнали сини облещени очи и скръбни бръчици в ъглите на устата, госпожа Дитмар беше запазила въпреки възрастта си черти на някогашна миловидност. Но по дрехите, по обноските и по израза на лицето й можеше да се заключи, че отдавна се е примирила с мисълта, че вече времето й е минало. През време на кафето в порив на внезапна симпатия, присъща на самотните хора, уморени от самотата си, тя стана откровена и започна да разказва за себе си. Госпожа Анел Дитмар била от стар германски род, потомците на който след време се разорили и били принудени да търсят щастие в чужбина. Покойните й родители прекарали целия си живот в Полша. На шестнадесет години Анел се омъжила за инженер Йоахим Дитмар, който бил с петнадесет години по-стар от нея. Инженерът не бил ловък и не му вървяло. Тия недостатъци се увеличавали от прекалено голямата му честност, за която много пъти трябвало да се излага на обвинения в нечестност от страна на собствениците на фирмата. Умрял от сърдечен удар след една от обидите, която му нанесъл инспекторът на фирмата — той го нарекъл тъпак и глупак. С една дума госпожа Дитмар останала вдовица. Синът й Фридрих, се записал в Берлинския университет, където се проявили блестящите му способности по математика. Но докато бащата се държал настрана от политиката, синът се отдавал страстно на нея. Той се прекланял пред Хитлер, влязъл в организацията на хитлеровата младеж и станал неин функционер. Госпожа Дитмар, която отдавна осъдила негодността на съпруга си, мечтаела, че нейният Фридрих ще подкрепи честта на семейството, ще заеме достойно място в обществото и ще се грижи предано за майка си на старини. Тя се отказвала от всичко, за да му даде възможност да получи образование. И ето. За цяла година Фридрих й изпратил само две поздравителни картички: едната за Великден, другата за Коледа. Почти всичко това госпожа Дитмар разказа на Йохан още първата вечер, защото се почувства разположена към самотния и скромен момък, който й напомняше с нещо сина й, когато той беше още момче, ходеше на училище, обичаше нежно майка си и предпочиташе нейното общество пред компанията на връстниците си. Йохан разбра: госпожа Дитмар жадува тайно да играе при него ролята на майка и по такъв начин да утоли до известна степен тъгата по сина си. Тя каза, че би била щастлива, ако Йохан се съгласи в неделните дни да я придружава на утринните богослужения в черквата, както едно време правел нейният Фридрих. По природа тя беше добра, мека и отзивчива жена. Ако би искал да избере предварително за Вайс най-удобно жилище, дори толкова изтъкнат и опитен специалист като Бруно едва ли би могъл да намери нещо по-добро от къщата на госпожа Дитмар. И така в лицето на госпожа Дитмар Йохан намери хазайка, каквато мъчно можеше да предвиди дори в най-далновидните си планове. Нейното душевно разположение към него ще го защити от самотата, а житейският опит и осведомеността й за живота в града ще му помогнат да не си съставя повърхностно мнение за заобикалящите го тук хора. В гаража, където на другия ден Йохан пристигна половин час преди започването на работния ден, го посрещнаха с явна враждебност. Скоро той се досети за причините й. Нахбарнфюрерът Папке изпълни обещанието си. Яви се в есесовски мундир при ефрейтора Келер, началник на гаража, и макар че имаше вече нареждане от Шулц да назначат Вайс на служба, той от своя страна даде същата заповед. Шофьорите, механиците, шлосерите и миячите на коли отбягваха Йохан, но се държаха при това с почтителна предпазливост — така, както според тях би трябвало да се държат с протежето на гестаповски сътрудник, което тук, в гаража, ще изпълнява навярно функциите на таен доносник. Вайс реши, че заблудата на колегите му е добре дошла за него: изолацията ще го отърве от излишни разпитвания и от натрапничава дружба — едва ли някой ще поиска да общува с такъв съмнителен тип, какъвто беше той в техните очи. Вайс получи новичка високоосна чехословашка „Татра“, която имаше мотор с въздушно охлаждане — кола, пригодена за армейските нужди, със специални приспособления в предната и задната част на тялото за поставяне на картечница. Макар че от колата вече беше махната фабричната смазка, Вайс почисти отново частите. Навремето той беше преминал курс на обучаване по всички марки коли, произвеждани в Германия, но тогава никой не предполагаше, че Германия ще завладее Чехословакия и че ще стане нужда да работи на чехословашки коли; ето защо Йохан трябваше да напрегне цялата си техническа съобразителност, за да овладее с чест татрата след пробното излизане. И, разбира се, в началото допусна някои грешки. Гаражът си имаше свои неписани правила. Никой германски шофьор не сядаше край кормилото със същото работно облекло, с което приготвяше колата за излизане. Никой, когато се намираше в гаража, не употребяваше своя комплект от инструменти — вземаше гаражния, макар че той беше много по-лош. В тоалетната стая на дървени ролки висеше кърпа за бърсане. Всички се изтриваха с нея през работния ден, но когато се стягаха да си отиват у дома, всеки изваждаше своя собствена кърпа от шкафчето си. Ако се обръщаш към някого за съвет или за помощ, трябва да го почерпиш с цигара, а ако си му отнел повече време — да му дадеш цялото пакетче. Някои шофьори не смятаха за срамно да крадат бензин, цената на който беше баснословна, и да го продават на „черната борса“, но ако забравиш в гаража запалка или нещо друго, на следния ден изгубеното ще лежи на масата в пропуска. Пръв трябва да поздравяваш само ефрейтора Келер и механика на гаража, шофьорите — по избор, но шлосерите и миячите на колите са длъжни първи да поздравяват шофьорите, особено ония, които возят началници. Вилхелм Брудер — шофьор на щурмбанфюрера Редер — беше по-значителна фигура от Келер и на него му се покланяха учтиво всички без изключение, а той невинаги намираше за нужно да отговаря. Макар че с това усили още повече враждебността на колегите към себе си, Йохан успяваше преди другите да щракне запалката си, докато Брудер още вадеше цигарите си от джоба. При все че Йохан не беше личен шофьор на някой от началниците и значи нямаше покровител, сянката на Папке му служеше за прикритие от възможни спречквания с колегите му. Засега пътуванията на Вайс се ограничаваха само в районите на града и той возеше главно незначителни служители в централния пункт по преселването на германците, на които Келер очевидно бе казал, че пред тоя шофьор не трябва да приказват много. И пред тия хора Йохан се стремеше да се покаже от най-добрата страна: отваряше учтиво вратичката, помагаше в носенето на куфарите и питаше пътника с каква бързина да кара. Но когато някой приказлив пътник се опитваше да влезе в разговор с него, дори на патриотични теми, той избягваше разговорите, като се извиняваше учтиво с уставните правила. Щом получи първата заплата, покани в ресторант Брудер, Келер и водача на полутоварния брониран автомобил Карл Цимерман, който заемаше особено положение в гаража, тъй като никой не знаеше в кое ведомство служи. Йохан забеляза, че куртката на Цимерман от двете страни на корема е издута от два пистолета, а в кабината на колата му е закрепена бомба на специална дръжка и виси кожен клуп с шмайзер в него. Никой в гаража нямаше право да се допира до колата на Цимерман — той я приготвяше сам и нареждането за тръгване му се донасяше обикновено от един мотоциклетист. Всеки път, щом получеше нареждане за пътуване, Цимерман се разписваше в заповедта и я връщаше на мотоциклетиста. Йохан реши: най-добре ще бъде да не поръчва нищо в ресторанта, а да предложи скромно на гостите да си избират, каквото желаят. За да подчертае, че тук се смята за най-главният, и за да даде на другите да почувстват това, Цимерман каза високо, като погледна самодоволно Келер: — Не се страхувай, дори ако се напиеш и те задържи патрулът, аз ще им кажа такова нещо, че те ще те поздравяват като генерал. — И намигна на Йохан. Цимерман, Келер и Брудер излязоха майстори в безплатното пиене. Бирата с ракия — това беше само аперитив. Йохан разбираше, че трима такива различни мъже, събрали се за първи път заедно, няма да бъдат откровени един с друг, колкото и да са пияни. Наивно би било да се мисли, че ракията ще развърже езиците им. И не на това се надяваше Вайс. Той знаеше: прието е новакът да почерпи другарите си — той просто следваше традициите. Йохан не се беше напивал никога досега, а когато трябваше да пие, умееше да се контролира. И сега сякаш отстрана следеше с любопитство всички стадии на собственото си опиване. Заедно с опиването у него настъпи някаква чудна лекота. Той каза толкова приятни неща на другарите си по пиене, че към края на вечерта те започнаха искрено да изпитват приятелски чувства към него. Госпожа Дитмар се огорчи много, когато отключи вратата на Йохан и надуши мирис на спиртни напитки. Каза, че се смята един вид майка на Йохан и не може да си прости, задето не му предложила да покани гостите си у дома: ами че в нейния дом тя никога не би му позволила да пие ракия. Беше толкова развълнувана, толкова огорчена от всичко станало, че цяла нощ държа на главата си студен компрес и вземаше капки за сърцето. На сутринта Йохан й поиска извинение с такава искреност и чистосърдечност, с каквито от много месеци насам не се беше обръщал към никого. 6. През един мрачен дъждовен ден, като минаваше случайно покрай бюрото за наемане на прислужници, Вайс срещна баронесата, която беше съседка на Хайнрих в купето. Тя бе дошла с двуконна каляска от замъка, по-рано собственост на прочут полски род и сега даден на нея от генералгубернаторството в замяна на оставеното в Латвия малко имение. Баронесата имаше разстроен вид, беше отслабнала, бръчките на лицето й бяха станали по-дълбоки, кожата висеше на дипли. Беше с кожено манто и стъпваше небрежно по локвите с чортовите си пантофки отгоре със седефени токи. Още от първите думи баронесата заговори откровено. Навярно се чувстваше самотна тук и се радваше, че вижда познато лице. Когато се разделяха, баронесата покани милостиво Йохан в замъка и обеща, че управителят й ще го нагости с добър обед. След угощението в ресторанта Вайс забеляза, че приятелските му отношения с Келер, Брудер и Цимерман затрудниха общуването с обикновените работници в гаража. И беше много огорчен от това. Отначало те страняха от Вайс и говореха само онова, което беше необходимо по време на работата. Но след това, както става винаги, трудът ги сближи с Вайс. Хората на труда започват да изпитват доверие към човека, ако видят истинско майсторство в работните му похвати. Вайс познаваше термичната и газовата заварка, умееше да определя марката на стоманата по лома, да шлифова частта с точността на матричар и тия универсални знания учудваха германските работници, възхищаваха ги, макар че в началото те не даваха да се разбере това. Белов се научи на много неща в завода, в който работеше и баща му, но по-голямата част от умението си придоби в лабораторията на института, където се занимаваше в студентския научен кръжок под ръководството на академик Линев. В началото Вайс узна от късите реплики, че най-старият от тях, Венер, участник в Първата световна война, бил ранен тежко на Източния фронт и някакъв руски войник, също ранен, го пленил лесно, повел го, а после, след като седнали в един сринат окоп и пушили, махнал с ръка, взел само пушката на Венер и си отишъл. Вайс каза: — Значи сред русите се срещат добри хора, но тоя навярно не е бил болшевик. Венер не отговори дълго време, сякаш беше увлечен от работата, а след това попита: — Ти не знаеш ли кое правителство ни предложи тогава мир? — Струва ми се, болшевиките. — Какъв е бил тогава тоя войник, който ме пусна? Волф Винц, нисък, широкоплещест, прегърбен, със счупен нос, не се отпущаше дълго да говори откровено. Но една вечер, когато останаха двамата в гаража, Винц запита Йохан: — Слушай, ти си млад и сръчен момък: защо работиш при нас, а не в SS или в Гестапо? Там такъв момък като тебе може да се изкачи по стълбата нагоре. — Да, здрави момчета има там — рече Йохан, като гледаше внимателно Винц, и прибави усмихнато: — Нали това искаше да кажеш? Винц се усмихна също и го похвали: — А ти наистина си сръчен момък, не си от ония, които правят черно на другаря си. — И ти не си от тях. — Да — съгласи се Винц. — Точно улучи. Вайс спечели уважението на работниците в гаража благодарение на умението си спокойно, без излишни приказки да извършва сложния технически ремонт на машините. Заедно с Винц и Венер той възстанови счупената подвижна електроуредба, монтирана на каросерията на товарен автомобил с мощен дизелов двигател. Когато предаде ремонтираната електроуредба на военния инженер, Вайс бе удостоен не само с похвали, но и с парична награда. Вечерта в същата пивница той раздели парите си със своите помощници. Венер и Винц си поръчаха традиционните големи чаши бира и както винаги пиеха прилично, бавно, на малки глътки, като гълтаха заедно с питието и горчивия дим на цигарите. Дълго време след това те вървяха мълчаливо по тъмната, с угаснали фенери улица. И изведнъж Винц удари силно Вайс по гърба и каза: — А ти, Йохан, си истински германски трудещ се момък, едно време такива у нас в Рур имаше доста много. — Също и в Хамбург — прибави Венер. И за първи път през цялото това време Йохан почувства искрена радост, задето го признаха за германец. Вайс се убеди постепенно, че колкото по-високо положение има едно или друго лице, толкова по-малко то е разположено към откровеност. Пропорционално на заеманата длъжност се увеличава тайният контрол над него. Колкото по-значителна е особата, толкова по-дълга е опашката на агентурата. И тая опашка може да задави в примката си Йохан, ако той се завира в нея, докато не е още достатъчно и всестранно защитен. Като наблюдаваше и размисляше, Вайс установи за себе си една любопитна и много полезна истина: колкото по-висока е заеманата длъжност, толкова по-високомерно се отнася притежателят й към подчинените и толкова по-строго иска да се спазва тайната на различните сведения. Но при дребните служители високомерието, проявявано към най-близките подчинени, придобива често пъти характер на пренебрежение към тях. И както един германски генерал не ще си позволи никога да излезе пред офицер без куртка, а пред войник не смята за неприлично да се разхожда по долни дрехи, така и най-горните чинове не спазват твърде строго правилата за запазване на служебната тайна в присъствието на най-нискостоящите служители. В служебната система, където по-старите прехвърлят често работата си на по-младите, имаше в грижливо обмислената и безукорна схема незначителни организми, които извършваха отговорната работа, макар да заемаха долни чинове. Тия „организми“ готвеха отчетите, донесенията, сведенията и докладите. Всички те повечето бяха образовани хора, готови да работят неспирно в тила, като смятаха за най-голямо щастие само това, че не ги изпращаха на фронта. Ето с какви служители войници се стремеше Вайс да се сближи. Но засега не знаеше как. И госпожа Дитмар помогна на Йохан да проникне в средата, където досега напразно се опитваше да влезе. Когато след богослужението той се приближи с колата си до черквата, прилична на гигантска ледена висулка или на сталагмит, от високите й дъговидни врати излезе госпожа Дитмар под ръка с една дама, облечена в манто от кожа на катерица. Госпожа Дитмар представи Йохан на дамата и каза, че тя е домоуправителка у полковник Фон Залц и че се познават с госпожа Мария Бюхер много отдавна — още от деца. Най-напред Йохан закара госпожа Дитмар в къщи, а след това потегли с Мария Бюхер към центъра на града, към самостоятелната къща на полковник Фон Залц. В отговор на учтивия, зададен с безразличен тон въпрос „Как прекарвате тук?“ Вайс изложи подробно житейското си верую. Познати няма никакви, другарите му по работа са лошо възпитани хора. Всяка вечер прекарва с госпожа Дитмар. Занимава се по малко, като използва книгите на сина й. След военната служба би искал да започне самостоятелна работа; има опит на механик и би могъл да печели добре, ако успее да намери малък гараж, за да уреди там авторемонтна работилница. Мария Бюхер го слушаше разсеяно, сякаш никак не се интересуваше от плановете на младия човек за живота. Но когато пристигнаха, госпожа Бюхер попита ненадейно с голям интерес: — Имате ли средства да купите такава работилница? — Имам глава — самохвално каза Вайс. — О, за съжаление това не е достатъчно — снизходително забеляза госпожа Бюхер. Но веднага прибави: — Но глава имате, и то много добра, щом съдържа такива солидни мисли. — Помълча и каза решително: — Сега ще изпиете с мене чашка кафе. — Слезе от колата, отключи желязната градинска вратичка и се изкачи по черния вход в стаята си, наредена с хубави мебели, но задръстена неприятно с куфари и сандъци, обковани грижливо с железни ленти. Като свали коженото си манто, госпожа Бюхер се яви пред Вайс в синя рокля от тънко жарсе, което показваше нагледно всички изпъкналости на мощната й фигура. Докато черпеше Вайс с кафе, домоуправителката кокетничеше така с него, приказваше на толкова игриви теми, че на Вайс му стана мъчно, тъй като за нищо на света не би се решил да си пробие път в недостъпната му среда с цената на такъв себеотрицателен подвиг. Но за щастие госпожа Бюхер премина също тъй стремително от лекомисленото бъбрене към работа. Вече със съвсем друг тон каза, че дъщеря й — много мило момиче, завършило гимназия — работи като преводачка у полковника и също като Вайс е военна служителка. Полковникът заема важен пост в Абвера и работата му налага да заминава за дълго време, затова дъщеря й има свободно време, което би могла да прекарва с приличен момък, разбира се, в обществото на майка си. В заключение госпожа Бюхер каза, че ще съобщи чрез госпожа Дитмар кога Вайс може да я посети отново. 7. В гаража имаше само двама-трима професионални шофьори. Останалите се бяха наредили в тила с помощта на различни машинации и попълваха липсата си на опит с унизително угодничество пред началството и с усърдно парадиране един пред друг с предаността си към фюрера. Бивши бакали, синчета на фермери, собственици на занаятчийски работилници, съдържатели на пивници и евтини гостилници, лакеи и келнери, комисионери и търговски посредници на неизвестни фирми — хора с подозрителни професии — всички те имаха сигурни социални, политически и битови предимства пред работниците шлосери и механици, които живееха на казармено положение в гаража. Веднъж Фогт, старшият писар в щаба на транспортната част, заповяда на Йохан да намери специалист по поправка на пишещи машини. Йохан предложи услугите си. И не само поправи и изчисти машината на Фогт, но и приятно го порази с грамотността и бързото писане, които показа при проверяването на машината. И Фогт реши да стовари върху редника част от работата, която тия дни му беше възложена. Експлоатирането на младшия от старшия тук се смяташе в реда на нещата и всички от горе до долу го вършеха. Той заповяда на Вайс да дойде вечерта в канцеларията, но го предупреди, че не иска никой да знае за това. Фогт се настани на канапето, като сложи под главата си сгънат шинел, и започна да диктува на Вайс списъци на войниците, отчислени от различните транспортни поделения за попълване на ударните части. Предупреди го сериозно, че всички тия материали са строго поверителни. Докато пишеше на машината, Йохан бързо усвояваше и запомняше най-важните сведения: помогна му преминатата продължителна тренировка да запомня почти автоматично от първо четене до десетина страници. И как в тия часове благодареше мислено на инструктора си, който твърдеше, че колкото повече най-неочаквани професионални познания има разузнавачът, толкова повече възможности се откриват пред него за маневриране и толкова по-малка е зависимостта му от посредници. Навремето, когато Йохан се научи да пише добре на пишеща машина, инструкторът му оцени това постижение по-високо от успехите му в усвояването на чуждестранните оръжия. През нощта Йохан направи записи, шифрова ги, пренесе шифровките върху страниците на една от книгите на сина на госпожа Дитмар, постави книгата на най-горния рафт в шкафа и легна да спи с леснообяснимото чувство на задоволство: работата беше започната успешно. За съжаление по-нататък на Йохан не му провървя много. Келер охладня към Вайс, тъй като не получаваше нови потвърждения за връзката на шофьора с гестаповеца Папке, и го премести на товарен автомобил. И Вайс беше принуден да превозва до гарата сандъци и денкове с различни предмети, задигнати от началстващите лица в града, който се ограбваше усърдно и редовно по предварително разработен план. Специални лица държаха сметка за всичко, което беше що-годе ценно. Вайс неотдавна се беше срещал с Папке. Неочаквано той се появи в гаража и с чудна, смутена усмивка каза, че сега в Лодз не е останал почти нито един от Рига, а на него му домъчняло за едноземците. Иска ли Йохан да прекара вечерта с него? Всяка вечер Вайс беше зает в канцеларията на щаба. Фогт го експлоатираше, както можеше. Но нима няма да се затвърди доверието на старшия писар към него, ако унтерщурмбанфюрерът на Гестапо му заповяда да освободи за късо време редника Вайс от възложената му работа? Йохан гледаше тъжно поробения град, слушаше разсеяно сърдитото мърморене на Папке и няколко пъти отговори неуместно. Като разбра това, с усилие се освободи от халюцинацията, отново стана Вайс и попита бодро: — Как вървят успехите ви, господин унтерщурмбанфюрер? Надявам се, че всичко е наред, а? Папке се усмихна загадъчно и изведнъж каза добродушно: — Когато сме насаме, можеш да ме наричаш Оскар. Имах двама-трима приятели, които ме наричаха така. — О, благодаря ви, господин унтерщурмбанфюрер! — Оскар! — напомни Папке и продължи умърлушено: — Единият от тях стана щурмшарфюрер и сега не благоволява да ме нарича Оскар, а аз не се осмелявам да го нарека Паул. Другият попадна в наказателна част и ако дори се срещна с него, не бих му позволил да се обръща към мене по име. — А третият? Папке каза навъсено: — Предупреждавах го: не говори пред мен повече, отколкото трябва? Папке се замисли, въздъхна и каза: — В края на краищата мога да преживея и без да ме нарича някой Оскар. Макар че много ми се ще да имам приятел, който да ме нарича така. Като се вглеждаше в лицето на Папке, Вайс забеляза върху него нов израз на печал и разочарование, който по-рано го нямаше. Малката набръчкана брадичка беше умърлушено подвита към обидено увисналата дебела долна устна, на ниското чело се бяха очертали по-силно гънките на бръчките, клепачите бяха подпухнали и в очите имаше червени, възпалени жилки. Папке ходеше, като си влачеше краката, и не поздравяваше срещнатите, дори ония, които бяха по-старши от него по чин — навярно знаеше, че никой няма желание да се свързва с гестаповци. Беше мушнал дълбоко в джобовете измръзналите си ръце, ниско нахлупената му фуражка с високо дъно разперваше силно големите му космати уши. Папке каза, че не му се иска да отиде във войнишката пивница, а в офицерското казино няма да пуснат Вайс и изобщо по-добре е да поседят в някое удобно местенце, за да си поприказват свободно за миналото — ами наистина в Рига не живееха тъй лошо. Без да мисли много, Вайс го покани у дома си. Папке хареса госпожа Дитмар, дори явната й враждебност към себе си сметна за признак на аристократизъм. В стаичката на Йохан той извади от джоба на брича си бутилка ракия, постави я на масата, долепи измръзналите си ръце до кахлените плочки на холандската печка, докато Йохан приготвяше закуската, и се заоплаква, че тук не са го оценили достатъчно. Надявал се на повече — и по чин и по длъжност. Каза, че Функ е мошеник. Папке предполагаше, че Функ е двоен агент: на Гестапо и на Абвера, но, както изглежда, залага на Абвера. И най-ценните сведения по неизвестни канали изпраща на Абвера, където Канарис е успял да събере всички стари агентурни кадри на Райхсвера — техници и специалисти с опит от Първата световна война. Канарис мечтае да стане главно доверено лице на фюрера и ламти да пипне в ръцете си всички разузнавателни органи на Гестапо, на партията, на министерството на външните работи. Но фюрерът никога няма да позволи да се съсредоточи такава сила в ръцете на един човек. Гестапо е партията и да се ограничи Гестапо е все едно да се посегне на всемогъществото на самата националсоциалистическа партия. И Папке сякаш между другото напомни, че е нацист от 1934 година, но парвенютата заели всички високи постове, докато той служил честно на райха в Латвия. Брадичката му се сви отново на бучка, а долната влажна устна увисна обидено. Папке изпи жадно няколко чашки ракия подред, разкисна се, отпусна се, загледа Вайс с изцъклени, замъглени от сълзи очи и разказа, че той, старият нацист, изпълнителният стар служител, бил унизен наскоро. Бившият му приятел, сега щурмшарфюрер, заповядал на Папке да арестува на улицата един човек и да го откара там, където заповядат двама цивилни, които Папке взел за агенти на Гестапо. Извън града цивилните започнали да бият този човек с гумени маркучи, натъпкани с пясък, за да бъдат по-тежки. Те искали този човек да подпише някакъв лист, а той не се съгласявал. Самият Папке никога никого не е мъчил. Но той видял как мъчили комунистите в избите на улманисовското Централно политическо управление. Запомнил квалифицираните начини на мъчения и предложил да се приложи един от тях към твърдоглавеца. Това помогнало и човекът подписал листа. Тогава цивилните заповядали на Папке да го откара там, където поиска, а сами си отишли пеша. Като дошъл на себе си след побоя и мъченията, пътникът, оставен под настойничеството на Папке, започнал да псува страшно. И Папке разбрал, че има работа не с политически престъпник, а с търговец — съдружник на ония двамата. И листът, който го принуждавали да подпише, бил просто търговски документ; сега, макар че тоя човек вложил по-голям капитал в иззетия от поляците кожарски завод, неговата част от печалбата ще бъде по-малка. И казвал, че ще съобщи за Папке в Гестапо за участие в изнудване. Но когато Папке казал на щурмшарфюрера, че ония двамата цивилни са авантюристи и са го измамили, щурмшарфюрерът се престорил, че дори не разбира за какво става дума. А след това дал вид, че уж разбрал, и казал, че Папке злоупотребил с положението си в Гестапо, съблазнен от подкупа, а за това се полага разстрелване. Като не е забравил миналата дружба, щурмшарфюрерът няма сам да направи донос за него, но ако търговецът успее да стигне до най-високите места, нека Папке се сърди на себе си. Докато разказваше, Папке ронеше без стеснение най-обикновени едри сълзи и устните му трепереха. Повтаряше крайно възбудено: — На мен, стария нацист, плюха в душата. И аз трябва да понасям мълчаливо това! — А защо не съобщите в партията за постъпката на щурмшарфюрера? Сълзите на Папке пресъхнаха мигновено. — Казах ти: Гестапо — това е партията. Партията е Гестапо. Нацистката чест няма да ми позволи да направя това. — Но щурмшарфюрерът е лош член на партията, щом взема подкупи. — Не, Вайс, не си прав — поклати глава Папке. — Той е просто по-умен, отколкото си мислех. В края на краищата това е една проява на нашата способност да се издигаме над морала на простодушните глупаци, за да затвърдим господството на силната личност. И ако искаш да знаеш, готов съм да се преклоня пред щурмшарфюрера и се гордея, че едно време беше мой приятел. Йохан следеше внимателно израза на лицето му, като искаше да види дали ще се появи по него поне сянка от лицемерие. Не, унтерщурмбанфюрерът беше искрен в преклонението си пред сполуката на бившия си приятел. „Какъв роб и подлец си!“ — помисли си Йохан и каза: — Вие господин унтерщурмбанфюрер, сте за мене образец на нацист и на преданост към идеите. — Оскар! Наричай ме, моля ти се, Оскар. Приятно ми е, когато ме наричат по име — тъжно помоли Папке. И призна чистосърдечно: — В Латвия се чувствах някак си по-уверено на земята. А тук с мъка правя всяка стъпка, ходя като по лед. — Въздъхна: — В Рига знаех не само какво има всеки германец в главата си, но и какво има в чинията му. А тук. — И съкрушено разпери ръце. — Поляците са коварен народ: подхвърлиха ми донос — излезе, че е наш агент. Такива мръсници! — Изправи се, кестенявите му очички светнаха. — Но ти не мисли, че старият Оскар се е разкиснал. Той пак ще се прояви. Имам надежда да изпъкна с евреите. С тях е по-просто. Предстои голяма операция. От уважение към партийния ми стаж обещаха да ме включат в групата. Но! — Папке заплашително вдигна пръст. — Бъдете спокоен — каза Вайс и направи такова движение, като че ли си отхапва езика. — Е, а ти как караш? Вайс сви рамене умърлушено. — Работя на товарен автомобил и нищо повече. — Возиш трофеи? — Да. — И нищо не можеш да изкараш? — Господин унтерщурмбанфюрер, аз съм честен човек. — Оскар, Оскар — сърдито напомни Папке. — Драги Оскар — плахо помоли Йохан, като изрече не много уверено името на Папке, — може би в групата ви ще се появи нужда от добър шофьор, тогава съм на ваше разположение. — Искаш да изкараш нещо? — намигна Папке в знак, че е разбрал. — Ще им бъде заповядано да се явят на сборния пункт само с ръчен багаж, няма да вземат парцалаци! — Естествено — съгласи се Вайс. — Но аз си правя устата не за това, целта ми е друга. Просто положението ми в гаража ще се подобри, ако ме отредят за специална операция. Знаете, на лека кола се работи по-лесно: всеки си има шеф. След като поработя в групата ви, Келер ще ме насърчи, може би ще ме повиши. Всъщност и той е нацист. — Добре — обеща Папке и му подаде ръка. Вайс я стисна признателно. След това Папке извади от портфейла си снимка на съпругата и децата си, облегна я на бутилката с вино и помоли Вайс да се приближи. Посочи снимката и каза: — Това е моят райх. И заради тях старият Оскар е готов на всичко, което му заповяда фюрерът. Хайде да пием за тия германци, за които целият свят ще бъде Германия. Тая вечер той препи много и Йохан го придума да остане тук да спи. Докато помагаше на Папке да се съблече, той слушаше несвързаното му бърборене, че младостта е отлетяла безвъзвратно и че сега на петдесет години е с чин, който днес имат всички младоци, че рано или късно ще се провали с нещо в службата и тогава фронт, смърт. И Папке плачеше отново. И вече съблечен, падна на колене, като се обърна с молитва към всевишния да не го напуска и да го напътва в минути на съмнения и злочестини. На сутринта дрехите на Папке бяха изгладени, почистени, куртката му бе окачена внимателно върху облегалото на един стол. Йохан каза, че хазайката му е направила всичко това. Както и предполагаше, на Папке му беше неловко да отиде да се сбогува и да поблагодари на госпожа Дитмар за тая любезност. Йохан му разказа усмихнато, че той не заспал веднага: опитал се да изпее една войнишка песен, не много прилична. Папке си отиде на пръсти. Когато беше вече на вратата, Йохан му напомни за вчерашното обещание. През нощта се беше наложило да поработи както трябва с ютията и четката, за да изчисти с женска грижливост костюма на госта си. Но струваше си труда: на среда от хляб той взе отпечатък от гестаповската значка с шифъра и личния номер на Папке. Бележникът и обработването на другите документи отнеха времето почти до зори. Нещо ще влезе в работа и Йохан беше искрено благодарен на Папке, задето си беше спомнил за него и го бе посетил. Добър човек е Оскар, ех, да имаше повече такива! А виж, госпожа Дитмар беше на друго мнение и твърдо заяви на Вайс да не води повече в къщата й такива невъзпитани господа, които си отиват, без да смятат за нужно дори да се сбогуват с домакинята. 8. В началото на зимата патрулите на военната полиция в Лодз се засилиха. Увеличиха се контролните пунктове. Пътищата се затваряха често за няколко денонощия и минаването по тях без специални пропуски беше забранено. Преди няколко месеца различните войскови части се състояха от по-възрастни хора, мобилизирани неотдавна, а сега не беше необходима особена наблюдателност, за да се забележи не само пълното подмладяване на войнишкия състав, но и това, че в Полша бяха пристигнали яки фронтоваци, които имаха зад гърба си победоносното шествие по Дания, Норвегия, Франция и разгромяването на английския експедиционен корпус — за това свидетелстваха значките, медалите и ордените им. Численото преобладаване на военнослужещите от моторизираните танкови и авиационни поделения също така не беше съвсем мъчно да се определи по нашивките върху яките и ръкавите и по значките на мундирите. Всекидневните разходки по една централна улица за преброяване на срещнатите военнослужещи и класифицирането им по рода на войските дадоха възможност на Йохан да извади безспорно заключение: германците съсредоточават мощна ударна групировка на полска територия. Разформирането на централния пункт по репатриране на германското население предизвика тревога и умърлушване в личния състав на автобазата. Мнозина вече бяха изпратени в строевите части, а същото заплашваше и Вайс. Прегрупирането на войските се пазеше в пълна тайна и тая система действаше неотклонно и навсякъде. Началстващите лица на специалните служби бяха в цивилни дрехи. Танковите части се придвижваха само нощем по забранените за всички видове транспорт пътища. Над тях прелитаха остарели типове четиримоторни транспортни самолети „Луфтханза“, за да заглушат с шума си шума на танковете. В много райони беше обявена уж карантина и есесовските патрули не пускаха никого в тях без пропуски, формата на които се сменяваше всеки три дни. След комендантския час долните чинове на военната полиция, контраразузнавачите на Абвера и агентите на Гестапо проверяваха безцеремонно документите на минувачите, дори на старшите офицери. Номерата на всички видове автотранспорт бяха заменени с нови. За всички извънслужебни разговори, дори които се отнасяха само до личните взаимни отношения, военнослужещите се наказваха безмилостно. При тия условия старшият писар на транспортната част се отказа решително от услугите на Вайс. А пък Келер толкова се страхуваше да не попадне във фронтовата част, че с омраза гледаше всеки още неотчислен от гаража шофьор. От Папке също така не можеше да се очаква нищо. След като беше назначен в специалната група на Гестапо по приемането на еврейското население, което пристигаше в специални ешелони от окупираните европейски държави, Папке допусна грешка още при първите крачки. Той мислеше простодушно, че щом изпращат евреите в концентрационни лагери, трябва веднага да им се даде да почувстват кои са и какво ги чака. Той не обърна внимание колко любезно на първо време се държаха гестаповците с евреите: не се гнусяха да улавят под ръка престарелите, за да им помогнат да се изкачат по стълбичката до платформата на товарния автомобил, потупваха гальовно малките деца по бузите и пожелаваха добър път на всички. А Папке се държеше грубо, като се стремеше да подчертае пред колегите страстната си привързаност към нацистката идеология. И какво? След заминаването на последния товарен автомобил с евреи хауптщурмфюрерът повика Папке, презрително изгледа със студени очи потното му лице и извика: — Глупак, тиква такава! — И заповяда: — Повтори! Папке бе отчислен от специалната група. И сега вече не в гестаповска униформа и не като унтерщурмбанфюрер, а в обикновена армейска, като подофицер скитосва по евтините пивници и завързва дружба с войниците. Но с това не се прави кариера. Папке беше дотолкова съсипан, че забрави да бъде предпазлив и каза на Вайс: — Да, аз съм груб човек. Но съм справедлив. И когато откарват хората на смърт, не мога да се преструвам, че вярвам, че ги водят на курорт. — И прибави сърдито: — Твоят глупак Цимерман докарва в лагера буркани с добра стока. — Какво именно? — попита Вайс, като че ли само да продължи разговора. — Изделия на „Фарбениндустри“ — газ „циклон Б“, разкошно средство за изтребване на мишки, хлебарки и хора — измърмори Папке. Вайс забеляза, като наблегна на думите си: — Съвсем нямаше нужда да ми казвате това. — Но ти си ми приятел. — Все едно, не трябваше да правите това. — И Вайс повтори ясно: — Вие ми казахте, че с газ „циклон Б“ ще умъртвяваме затворниците в концентрационните лагери. Така ли е? — О, какво говориш?! — уплашено прошепна Папке. — Защо пък така? — Не е хубаво — укорно каза Вайс. — Не е хубаво да се бъбри. — И се сбогува с Папке, макар че той искаше да обясни още нещо, да го помоли да забрави думите му. Но Вайс го напусна безмилостно, като знаеше, че сега той ще се стреми по-бързо да се срещнат отново. И ако днес положението на Папке е такова, че не ще може да помогне на Вайс да избегне службата във фронтовата част, във всеки случай сега той виси на куката и Вайс няма да го откачи от нея току-така. И в същото време не бива да плаши прекалено Папке: наплашен, той ще направи някакво донесение за Вайс или още по-просто — ще го застреля. В страха си страхливците могат да бъдат смели. А виж, ако дълго, предпазливо и постепенно измъчва Папке, може да се получи нещо полезно. Но откъде да вземе време за това? Веднага след като успя да се нареди тук като шофьор, Йохан изпрати в Лвов пощенска картичка, купена в армейската лавка: дунде седи на гърне и с пълничките си пръстенца си стиска носа. „Мила Лизхен — писа Йохан през нощта на тая картичка. — Радвам се, че мога да те поздравя с рождения ти ден. Да бъде божията благословия над семейството ви. Твой Михаел.“ А после в чаша с чиста вода изплакна грижливо и внимателно края на носната си кърпичка, потопи една подострена кибритена клечка в тая вода и меко, за да не издраска повърхността на хартията, съобщи шифровано между редовете за себе си и че е готов да приема радиопредавания. Госпожа Дитмар страдаше често от силно главоболие и по време на пристъпите не понасяше шум. Затова помоли Йохан да вземе в стаята си старичкото й двулампово радио и сутрин през време на закуската да й разказва политическите новини. Една седмица след изпращането на картичката Вайс въртеше неопределено копчето за избиране на чужди станции и чу пратените до него лично сигнали — тънички, едва различими и толкова родни! След това започна да получава системно съобщения от Центъра. Веднъж при поредната блокада в града Йохан видя, че в нишата на една врата стои момък с бледо като вар лице. Момъкът се озърташе, като държеше дясната си ръка в джоба. Вайс спря колата, свали запасното колело, изпусна въздуха и кимна на момъка да дойде. След това му подаде помпата и му заповяда със знак да напомпа гумата. Момъкът се подчини. Приближи се патрулът. Вайс му показа документите си. Патрулният попита, като кимна към момъка: — А тоя с тебе? Вайс избягна да отговори направо и каза неопределено: — Полковникът повика колата, а ето че закъсняваме. Патрулът си отиде. Като напомпа гумата, момъкът погледна въпросително Вайс и запита по немски: — Мога ли да си отида? — Ако искаш, да те закарам за труда ти? Момъкът се поколеба, а после сякаш се реши на нещо отчаяно и седна до Вайс. Дълго пътуваха мълчаливо. Най-после момъкът не издържа и попита: — Защо ми помогна? — Ти ми помогна — каза Йохан, — напомпа гумата. — Чуден германец. — Защо? — Ето, помогна ми — упорито повтори момъкът — и ме возиш. Аз съм поляк. — Виждам. — Какво, ти добър германец ли си? — Какво значи „добър“? — Ето от тия. — Момъкът вдигна ръка със свит юмрук. Вайс сви рамене. — Рот фронт! Не знаеш ли? — Не — каза Вайс. — Тогава за какъв дявол ми помогна? — разсърди се полякът. Вайс махна ръката си от кормилото, сви я в юмрук и попита: — А ти де си видял такива германци? Лицето на момъка побеля отново: — А ти, значи, си от гестаповците, да? Преструваше се, да? Улови ме, да? — И бързо мушна ръката си в десния джоб. Без да се обръща, Вайс го посъветва: — Не се разпалвай. Преброй до десет и помисли. След това отново пътуваха мълчаливо. — Ще сляза тук — рече момъкът. Отвори вратичката и слезе с гръб навън. Вайс се наведе. — А пари? — Какви пари? — учуди се момъкът. — За возенето. Момъкът извади смачкани злоти и каза: — Няма да ти стигнат дори за пакетче цигари. — Няма значение, дай ги — строго рече Вайс. И като прибираше парите, каза с усмивка: — А ти мислеше, че германецът ще те вози безплатно, а? Той обърна колата. Мярна се обърканото, учудено лице на момъка. Той помаха плахо с ръка. Вайс не отговори. И макар че Йохан измисли чудесно това, като взе пари за пътуването от момъка, все пак да му помогне беше волност, която нямаше право да извърши. „Лошо, другарю Белов“ — мислено си каза Йохан. Но веднага си помисли неволно: — „Добре стана това с гумата. Всички германски шофьори правят така: карат всеки полски минувач да помпа. Ето че и аз извърших същото.“ Но когато след няколко дни на улицата един пиян германски войник биеше по бузите някаква начервена жена и тя се спусна към Вайс, като го молеше да я защити, Йохан я отстрани мълчаливо и отмина. Вайс отмина така равнодушно, сякаш всичко това ставаше в някакъв друг свят. След случая с момъка той се отнасяше още дълго време към себе си критично, „обработваше“ се. Разбираше: отличителните белези на съветския човек, нравствените му особености са тук толкова опасни и вредни, колкото и съжалението за хирурга. И отмина равнодушно битата жена, като знаеше добре, че дългът му трябва да стои над тия чувства. Няколко дни Йохан возеше един местен германец, фермера Клуге — член на фрайкора, петата колона в Полша, функционерите на която извършваха диверсии в навечерието на хитлеристкото нахлуване, а после играеха ролята на гестаповски помощници. Тежък, с къси крака и месесто лице, страдащ от задух, Клуге каза с укор, когато узна, че Вайс е от Прибалтика: — Там трябваше да държат такива мъже до известно време, за да създадете после там по нашия опит хубава кланица за прасета. Вайс попита: — Смятате ли, че бихме имали такава възможност? — Мисля, че да. — Тогава защо заминахме оттам? — Точно така, защо? — навъсено каза Клуге. Сетне се усмихна и го утеши: — Нищо, момко, всичко ще дойде. Във фермата на Клуге работеха няколко десетки полски и френски военнопленници, но той се беше договорил да достави трошляка за строителството на пътищата и беше закарал всички пленници в кариерата за камъни, като за надзиратели беше поставил сина си и зет си. Сега правеше постъпки да получи нови военнопленници, като уверяваше, че всичките му предишни измирали от дизентерия. Вайс попита: — А какво ще правите през зимата с толкова военнопленници? Клуге каза: — Главен конкурент на човека в употребата на основните хранителни продукти е свинята. А само моите разплодници са над десетина, при това четири от тях са медалисти. — Запита: — Разбра ли? — Не — рече Йохан. — Ами разбери, тия, които са под мое настойничество, няма да издържат такава конкуренция. Ще дойде мор и туйто. — На свинете ли? — Добре де, не се преструвай — усмихна се Клуге и прибави делово: — Другите се нареждат по-добре — тия, стопанството на които е по-близо до лагерите. На работа ги карат при тях, а храненето е в лагера. Ще станеш стопанин синко, учи се. — Помълча и прибави: — През Първата световна война у баща ми работеха руски пленници. Слаби, сухи, но жилави — трябваше да се пази човек от тях: един просто отсече с лопатата си ухото на баща ми. — Само едното ли ухо? — попита Вайс. — Едното. — Значи, не е улучил — каза Вайс. — Така е — рече Клуге. — Не улучи. — Замисли се и прибави наежено: — Ако имам руси, не бива да се приближавам без пистолет дори до легнал. Може да ме улови за крака. Зная го това. — Какво, и на руски пленници ли се надявате? — Щом има война, значи ще има и пленници. — А ще има ли война? Клуге сви рамене и запита от своя страна. — А според тебе защо има толкова нови войски в генералгубернаторството? Келер каза на Вайс да прекрати обслужването на Клуге утре в два часа. На следната сутрин Йохан разкарва Клуге по различни учреждения. След това Клуге му заповяда да го откара в имението му. Преди два часа Йохан караше колата по разкиснал се от дъжда междуселски път. Точно в два часа той спря, отвори вратичката и обяви: — Господин Клуге, времето да използвате колата изтече. Вайс отвори багажника, извади от него куфара на Клуге и го сложи на земята. Същото направи и с вещите в кабината. Клуге каза: — Имам да пътувам още петдесет и два километра, ще платя. Не можете да оставите насред път един почтен човек. Вайс рече: — Слизайте. — Няма да сляза. Вайс обърна колата и я подкара в обратна посока. — Но там на пътя останаха вещите ми! Вайс мълчеше. — Спри! Вайс забави колата. Клуге ровеше в портфейла си и след това започна да мушка пари на Йохан. Йохан отблъсна ръката му. — Е, добре — каза Клуге, — добре! Това няма да ти се размине току-така. Той слезе от колата и като затъваше в калта, тръгна бавно назад към вещите си. Щом се върна в гаража, Вайс доложи на Келер, че Клуге е искал да задържи колата. Келер рече: — Заповедта си е заповед. Ти трябваше да го свалиш точно в два часа, дори ако това е било посред локва. — Така и направих — каза Вайс. Той изпитваше чувството, че е возил тия дни някакво мръсно животно в колата. Изтърси калъфките от седалките. Струваше му се, че в колата смърди. 9. Госпожа Дитмар съобщи тържествено на Йохан, че в неделя Мария Бюхер празнува рождения си ден и че ги е поканила двамата у дома си. — Това е много приятна новина — зарадва се Йохан. — Но вашата униформа… — Ще облека цивилен костюм. — Но той е светъл, той не е за вечерно посещение! — извика госпожа Дитмар и укори Вайс: — Не бива да бъдете тъй лекомислен. Още повече, че Мария има голяма дъщеря, какво ще си помисли тя за вас? — Но веднага го успокои: — Не се огорчавайте, Йохан — и донесе от стаята си увития в чаршаф костюм на сина си. — Премерете го! — заповяда тя. — Уверена съм, че в него ще изглеждате като принц. Наистина костюмът на Фридрих отиваше много на Йохан. Госпожа Дитмар го загледа замислено и каза тъжно: — Последния път, когато видях Фридрих, той беше в щурмовашка униформа. Това е ужасно облекло — сепна се и веднага се поправи: — За младеж… Поседнете — предложи госпожа Дитмар и рече много сериозно: — Трябва да ви предупредя, Йохан, че Мария е умна жена. Всички ние я уважаваме много, но има обстоятелства, които трябва да знаете. Нейната дъщеря Ангелика, ще видите, е прелестна личност, но работата е там, че когато беше още съвсем млада, бащата на полковник Йоахим фон Залц, генерал-лейтенант Фон Залц, вече в съвсем напреднала възраст… Е, с една дума, можеше да се стигне до голям скандал, до углавно дело. Момичето се опита да тури край на живота си. И ако не беше умът на майка му, можеше да се случи голямо нещастие. На семейния съвет на Фон Залцови, в който участваше и Мария, било решено тя — тогава само главна камериерка в имението на генерала — да стане домоуправителка, а на дъщеря й Фон Залцови да направят дарение от шест хектара земя и освен това до пълнолетието й всяка година да й изплащат известна сума. Мария настояла също генералът да й даде документ, в който да признава, че Ангелика е негова незаконна дъщеря. Тоя документ гарантираше на Мария, че когато всичко утихне, Фон Залцови няма да се откажат от задълженията си. А за генерала беше по-приемливо да смята Ангелика за своя незаконна дъщеря, отколкото да признае онова, което се бе случило. Когато синът на генерала, Йоахим фон Залц, се върна от военното училище, баща му му съобщи, че има сестра. Разбира се, всичко това беше извънредно неприятно на Йоахим, но такива истории се случват често и в по-известни семейства. Йоахим трябваше да се примири, но не желаеше да се среща със „сестра“ си. И тогава Мария прояви толкова женска мъдрост и такт, че скоро Йоахим се убеди: тя съвсем не посяга на семейната чест на Фон Залцови и не търси роднински връзки. Не много отдавна той се съгласи да се запознае със „сестра“ си и след това я взе за преводачка при себе си. Полковникът се отнася строго официално към Ангелика, но това съвсем не означава, че той не изпитва към нея нещо като симпатия. Йоахим фон Залц заема значителна длъжност в Абвера не само защото е от аристократичен род — той се прояви особено добре в дипломатическата служба в Англия и Франция. Госпожа Дитмар млъкна за малко и продължи доверително: — Мария Бюхер ми е приятелка и бих могла да не ви разказвам всичко това. Нещо повече, тук има още едно обстоятелство. На времето си Фридрих и Ангелика… Струва ми се, че е по-добре да знаете това и, разбира се, да го забравите, ако… — Госпожа Дитмар се усмихна, — ако у вас се появят някакви сериозни намерения. Вие сам ще се убедите. Аз обичам искрено Ангелика: тя е чудесно момиче, макар че си има някои чудатости. Откровеният разказ на госпожа Дитмар за тая малка семейна история представяше Мария Бюхер и дъщеря й не откъм най-добрата страна, а думите за „сериозните намерения“ разкриваха твърде цинично причината за поканването на семейния празник. Йохан не остана много зарадван и от откровения майчин егоизъм на госпожа Дитмар (нейният Фридрих нямаше нужда от _такава_ жена) и все пак му беше приятно, че изборът на госпожа Бюхер е паднал именно на него. Значи е успял да й внуши такава представа за себе си, каквато искаше, когато я водеше с колата си от черквата. У госпожа Мария Бюхер се бяха събрали, види се, най-близките й приятелки. Те се наричаха едни други само по име, но при това бяха подчертано учтиви и любезни. Двама мъже и три жени. По облеклото и по обноските им трудно можеше да се определи какво представляват. Възрастният човек на име Херберт беше в солидно двуредно сако. На плетената му жилетка висеше верижка. Той беше преизпълнен с чувство за собствено достойнство и месестото му лице изразяваше пълно равнодушие към всичко на света. Говореше на някакъв хилав господин в смокинг, че след Дюнкерк най-благоразумно е за англичаните да сключат мирен договор с фюрера, за да решат общо източния проблем. Дамата с брокатена рокля и с къси, дебели като бутове голи ръце прекъсна тия двама събеседници и заяви с много авторитетен тон, че макар и да мрази англичаните, фюрерът знае, че Чърчил смята Русия за враг номер едно, и господин Мосли е обещал на фюрера да съдейства за накланянето на английското обществено мнение в полза на историческите цели на фюрера. — Вилма е нашият Рибентроп — каза, кимайки към пълната дама, хубавичка блондинка със синя къса рокля, която откриваше коленете й. Вилма отговори с ласкателна усмивка: — Ти, Ева, както и нашата прародителка, имаш винаги съблазнителен вид. Навярно у господин бригаденфюрера се появява желанието да изяде ябълката, когато те вижда. Поласкана, Ева се усмихна загадъчно: — Не ще почна да отричам. Господинът в смокинга се обърна и заръкопляска лениво. — Браво, Ева! Госпожа Бюхер провъзгласи, като гледаше възхитена Ева. — О, Ева е най-прелъстителната валкирия! И макар че съм жена, разбирам бригаденфюрера. Никой от гостите не обърна внимание на Вайс, но госпожа Дитмар бе посрещната много учтиво. И искрено се зарадваха на идването й. А когато Ева, пред която всички се подмазваха, извика: „По дяволите политиката! Най-после ние сме жени!“, госпожа Дитмар я поправи строго: — Германски жени, мила. — И като седна до мъжете, попита: — Е какво, Херберт, с кого още ще воюваме? Паул не остави Херберт да отговори: — Вие искате да попитате, госпожо Дитмар, кои още страни ще станат част от велика Германия, нали? — Ах, оставете! — недоволно го прекъсна госпожа Дитмар. — Не сте тук с господаря си. Можем да не вършим дивотии. — Колко е жалко, че сред нас не е вашият Фридрих! — каза блондинката. — Той излезе толкова сериозен младеж! — Да, Фридрих — подзе Вилма, — той, разбира се, е сериозен младеж, но ако ти, Ева, скъсиш роклята си с още пет сантиметра… — Младият щурмовак не би издържал щурма — завърши Паул с висок смях. От разговорите след това Вайс разбра, че господин Херберт е експерт оценител във фирмата „Пакет-аукцион“, в складовете на която се закарва имуществото на репресираните жители от окупираните области. Като слушаше внимателно за какво приказват гостите на госпожа Бюхер, Вайс разбра твърде скоро, че те повтарят, навярно, разсъжденията на господарите си, на които се стремят да подражават по всякакъв начин и в думите, и в обноските. Йохан попита дали господин Херберт знае каква е съдбата на „Мадоната с хермелин“ от Рафаел. Тогава Херберт погледна с уважение Вайс и му обясни какво съкровище е тая картина. После каза, че ако такива образовани млади хора като Йохан служеха в органите на разузнаването, за германската империя нямаше да бъдат изгубени в окупираните земи много произведения на изкуството, макар че, разбира се, специалните поделения на SS имаха нареждане да вземат под своя защита музеите и частните сбирки, да намират предишните им пазители и като прилагат съответните методи за разпит, да се стремят нито една картина, скулптура или някаква друга вещ, представляваща художествена ценност, да не бъде изгубена за райха. Йохан попита госпожа Вилма как мисли, дали фюрерът няма да награди водача на английските фашисти Осуалд Мосли с рицарски кръст за дейността му в полза на Германия. На това Вилма отговори, че господин Мосли е достоен, без съмнение, за такава висока награда, но според нея трябва да бъде награден тогава, когато войските на Вермахта направят десант на английските брегове, или тогава, когато Мосли, както е обещал на Рибентроп, извърши фашистки преврат в Англия. В разговора се намеси Паул — запита Йохан в коя страна би искал да воюва. Йохан каза шеговито: — Там, където са амазонките. Всички се разсмяха. Паул предложи: — Не забравяйте тогава да ме повикате със себе си. Аз ще ги науча да правят коктейли. Херберт попита Ева: — Е, дебеланке, твоят генерал все още ли те ревнува от всеки срещнат войник? И не без основание, нали? — Ах, Херберт — въздъхна Ева, — какъв си все пак циник! — Но така победоносно се усмихна, като гледаше в мътните очи на Херберт, че не можеше да има никакво съмнение: Херберт беше улучил точно, където трябва. Госпожица Ангелика, момиче с болнаво бледо лице, все още не се бе развила — беше юношески висока и тънка. Слабите тънки крака и дългите лениви ръце сякаш й пречеха. Малкото личице с опъната, прозрачна, сякаш покрита с парафин кожа, беше замръзнало. Големите сини очи със слабо синкави белини и неизразителен поглед придаваха на лицето й такъв израз, сякаш говори не това, което мисли. На масата Йохан се намери до Ангелика. Тя му се усмихна равнодушно и каза, като провличаше лениво думите си: — Приятно ли ви е да седите до мене? Йохан, който разгръщаше загрижено салфетката си и я слагаше на коленете извика: — О, госпожице, във възторг съм! — Запита: — Какво мога да ви предложа? Със същия ленив тон тя продължи: — Аз не ям почти нищо. — Няколко листенца салата ще позволите ли? — Само за да ви направя удоволствие. Налейте ми, моля ви се, вино. — И за пръв път го погледна внимателно. Попита: — Вие фронтовак ли сте? Йохан поклати отрицателно глава. — Нищо, ще станете! — твърдо го увери Ангелика. Вдигна очи и каза многозначително: — Но имайте пред вид, че най-напред падат убити страхливите и неопитните. — Няма нужда от такива мрачни мисли на веселата маса — забеляза Йохан автоматично. — А на мене не ми е жал за такива. Никога! Не мога да съжалявам ония, които не искат или не знаят да се бият. Най-напред тая откровеност се стори подозрителна на Йохан и той каза мазно: — Всички сме смъртни, госпожице, но душите ни са безсмъртни. И там, горе — той вдигна очи към небето, — ни чака всевишният. — Глупости! — с погнуса подхвърли момичето. — Никой никъде не ни чака. — Ангелика! — нежно напомни госпожа Бюхер от другия край на масата. — Сложи, моля ти се, ей това късче на господин Вайс. — И погледна плахо дъщеря си. Ангелика дори не обърна глава към нея. Като разтваряше с усилие бледите си устни, попита: — О, аз още не мога да любезнича с мъж. Нали? — Помълча и каза сериозно: — Ние с вас принадлежим към едно поколение. Поражението в миналата война уби душата на нашите родители. Това е у едни. На други взе живота… — Прибави с подигравателна усмивка: — Аз имах късмет: мама разправяше, че през ония години се раждали деца без нокти и без коса — изроди. Майките нямали мляко, децата били хранени изкуствено. Едни такива вагнеровски хомункулуси. И ние имаме право да отмъщаваме за това. Да, да отмъщаваме — твърдо повтори тя. — И бих искала да служа в спомагателните женски части, за да отмъстя за всичко. — На кого? — попита Вайс. — На всички. На всички. — Членка ли сте на Съюза на германските девойки? — Да — решително отговори Ангелика и при това така тръсна глава, че бухналите коси с цвят на есенна трева се разсипаха по раменете й. Поправи прическата си и продължи: — Но не обичам да слушам радио. Не мога да понасям викащите говорители. Ние имаме право да говорим с целия свят дори шепнешката, но целият свят трябва да ни слуша със страхопочитание. — Извинете, госпожице, но аз съм бъдещ войник и смятам, че командата трябва да се дава с висок глас. — Значи, аз също трябва да викам — усмихна се Ангелика. — Ако поискате да ме командвате. — А вие обичате ли да ви заповядват? — попита момичето. Госпожа Бюхер се заинтересува гръмогласно: — За какво приказва младежта? Йохан се усмихна и също тъй високо запита: — Ще позволите ли, госпожо Бюхер, да вдигна тая чаша за здравето на вашата дъщеря? Гостите заръкопляскаха. Ангелика хвърли недоволен поглед на Йохан, наведе очи и прошепна: — Прекалено сте любезен. Момичето се обърна демонстративно към съседката си и престана вече да приказва с Вайс, не му обръщаше внимание. Госпожа Бюхер, която с остър поглед наблюдаваше всички, видя веднага, че между дъщеря й и Вайс се беше случило нещо: върху лицето на госта се появи виновен израз. Тя запита високо: — Господин Вайс, вие струва ми се искахте да купите гараж или авторемонтна работилница, нали? Йохан разбра, че госпожа Бюхер иска да го представи пред гостите като младеж със сериозни, делови намерения. И за да се покаже пред тия хора откъм най-добрата си страна и за да направи удоволствие на госпожа Бюхер, той започна да споделя въодушевено плановете си за живота. Но думите му направиха съвсем друго впечатление на гостите, обратно на онова, на което се надяваше. Трябваше да си признае, че беше сбъркал много в сметката си: беше подценил богатия опит в лицемерие на присъстващите. Та тия хора не само постоянно лицемереха сами, но всеки ден откриваха изпитателно най-малката проява на лицемерие у другите — у ония, с които бяха в постоянен допир. Като виждаха подлостите, хитрините и лъжата на господарите си, като знаеха доста мръсните им тайни и дребнавата им суетност, тия хора, с човешкото достойнство на които господарите не се съобразяваха никога, бяха придобили тънката способност към лицемерие и умението да го разкриват мълчаливо и с дълбоко скрито презрение у другите. Вайс долови бързо смисъла на ироничното мълчание, с което гостите слушаха разсъжденията му. Да, той сгреши и разбра това, като все още продължаваше да говори за плановете си в живота. За тия хора искреността е признак на глупост. И ако не го сметнат за глупак, с положителност ще го сметнат за лицемер, който крие истинските си намерения. А това е още по-лошо, отколкото да мине за простодушен глупак. Освен него, никой тук не се опитваше да привлече вниманието към особата си с разсъждения за нещо лично. А Вайс извърши това необмислено бързо и може би безцелно. Само за да провери дали ще го приемат за свой в тая среда. И сбърка. Прекали. Тоест, извърши грешката, за която неведнъж го предупреждаваше инструкторът ръководител: забрави самоконтрола, допусна разпуснатост на въображението, изгуби безмилостната, но единствено сигурна опора — разбирането на реалната обстановка. И като продължаваше да говори, Вайс търсеше усилено изход, за да излезе от опасното положение, създадено от самия него. Изведнъж се усмихна мило и попита: — Как ви се харесват мечтите на един такъв „Михаел“? — И прибави сериозно: — Що се отнася до мене, аз ще бъда там, където ми заповядват интересите на райха. — Браво — каза госпожа Бюхер, — ловко се пошегувахте с нас, господин Вайс! — Тоя момък знае за кой край трябва да се държи пушката — забеляза Паул одобрително. — Господин Вайс — извика госпожица Ева, — вие ще изглеждате отлично в офицерски мундир! Паул го предупреди: — Пазете се, тя ще поиска да ви го изглади сутринта! — Вие сте циник, Паул — нежно каза Ева. След това интересът към Вайс изчезна, никой вече не му обръщаше внимание. Оставен сам, Йохан седна край една масичка в ъгъла и запрелиства албум с цветни картички, изобразяващи изгледи. На една от тях видя толкова добре познатото му пристанище в Рига. Мислите му се пренесоха неволно в тоя град. 10. Седнал в тая стая и загледал Ангелика, без да чувства ни най-малко вълнение, той обмисляше спокойно и грижливо как трябва да се държи с нея, за да привлече вниманието й и да събуди у нея желанието да го покровителства. Това щеше да бъде толкова полезно сега! Разбира се, госпожа Дитмар беше описала тук всички възможни и невъзможни положителни качества на Вайс, като се грижеше за него — тя се гордееше искрено с наемателя си. Но какво именно може да предизвика симпатиите на това младо момиче? Вайс забеляза подчертаното уважение, което всички гости оказваха на Ангелика. Дори майка й, тая властна жена, угодничеше пред нея. И момичето приемаше всичко това като нещо естествено. Между това поднесоха десерта. Вайс се намери отново до младото момиче. — Как намирате Лицманщад? — небрежно попита Ангелика, сякаш едва сега забеляза съседа си. — Ако ви харесва, готов съм да се съглася, че е забележителен град. — А на мен не ми харесва. — В такъв случай и на мене също. Ангелика вдигна вежди: — Нямате ли свое мнение? Йохан загледа смело Ангелика в лицето и каза: — Струва ми се, госпожице, че вие сте навикнала всички у вас в къщи да споделят мнението ви. — Така ли мислите за мене? — Тъй ми се стори. — Вие сте навярно от ония, които смятат, че жената е длъжна само да акомпанира на гласа на мъжа. — Но вие не сте от тях. — Да, имате право. Дори пред себе си аз не обичам да признавам грешките си. — Бисмарк твърдеше: „Глупаците казват, че се учат от собствения си опит, аз предпочитам да се уча от опита на другите.“ — Но вие сте начетен! Вайс сви рамене: — Книгите са добри съветници. Но дори хиляда съвета не могат да заменят хиляда пфенига. — Здрава мисъл. Харесва ли ви у нас? — Бих могъл да кажа, че тук най-много ми харесвате вие. Но няма да кажа това. — Защо? — Вие проявихте гостоприемство към мене и за това трябва да бъда благодарен на госпожа Дитмар. Навярно тя ви е говорила и ви е молила нещо за мене. — Може би. — Значи, ако ви кажа, че вие тук сте ми по-мила от всички други, бихте сметнали това за лицемерие? — А вие, излиза, сте много откровен човек. — Радвам се, ако сте разбрала това. — Предполагахте, че мога да оценя такова нещо? — Именно на това се надявах. — Но вие ме виждате за първи път, откъде тая увереност? — Интуиция. — Ами ако се лъжете? Йохан разпери ръце: — В такъв случай, ако някога имам деца, баща им ще бъде шофьор. Нищо повече. — А вие бихте искали баща им да бъде генерал, нали? — Както заповядате, госпожице — пошегува се Вайс. — Добре — каза Ангелика, — пак ще обсъдим това. — Помълча няколко минути и каза сериозно: — Откровеност за откровеност. Аз уважавам много госпожа Дитмар. Има причини, поради които съм принудена да изпълня молбата й за вас. Знаете ли ги? Вайс се поколеба, след това се реши: всъщност госпожа Дитмар не криеше това. — Обича ви Фридрих, нали? — Сега? Не вярвам. Но обичам госпожа Дитмар като втора майка. — Извинете — рече Вайс, — но не бих искал да се възползвам… — Мълчете! — заповяда Ангелика. — С една дума, разбира се, изпълних молбата й. И ето, виждате, без дори да ви познавам, позволих й да ви покани у дома. Но сега не съжалявам за това. Толкова ми омръзнаха тия нахално катерещи се нагоре. — Но и аз бих искал да се наредя по-добре — каза Вайс. — Да се наредите — презрително употреби същата дума Ангелика. — Именно да се наредите. — Наведе се към Вайс, загледа го с широко отворени очи, гледците на които се свиха в черни като въглен пронизващи точки, и запита глухо: — Вие мислите, че Фридрих е човек, у когото е развита воля за власт? Глупости. Аз смятам, че той стана нацист само за да спаси своите учени старци, изхвърлени от университета. Според мене, Фридрих е роб на науката, човек, който си разби бъдещето. — А вие? — попита Вайс. Ангелика се облегна рязко на стола си и каза твърдо: — Макар и да не съм така хубава като Ева Браун, аз искам и ще ходя към целта си по главите на хората. — Още повече фюрерът каза, че ни освобождава от химерата на съвестта — напомни Йохан. — Да, разбира се — несъзнателно се съгласи Ангелика. И прибави присмехулно: — Но аз съм момиче и вие можете да ми въздействате по по-малко опасен начин — дайте ми ябълка! — Вие наистина ли сте тъй решителна, както говорите за себе си? Ангелика наведе клепачи. — Не, не винаги. Но винаги се убеждавам, че трябва да бъда решителна във всичко. Когато гостите станаха от масата и се настаниха в креслата с чашки кафе в ръце, Ангелика заведе Вайс в кухнята и започна да се грижи усърдно за него; сложи в чинията му няколко късчета щрудел и му сипа кафе в голяма порцеланова чаша, а не в малка порцеланова чашка, каквито бяха поднесени на гостите. Вайс заговори за другарите си по служба. Разправи за грубите нрави в тая среда. Оплака се, че от завист към него — нали той не е прост шофьор, а шофьор-механик — го махнали от леката кола и го поставили на товарна. И по-добре фронт, по-добре да загине с чест, отколкото такъв живот сред завистливи, невъзпитани хора, готови на всякаква подлост, само да не бъдат зачислени в строева част. Ангелика слушаше внимателно и по въпросите, които задаваше, можеше да се извади заключението, че Йохан се беше издигнал безспорно в очите на госпожица Бюхер, не току-тъй осведомяваща се с интерес за подробностите на биографията му. Трябва ли да се казва, че отговорите на Йохан съвпадаха напълно с въпросниците, които се наложи да попълни? Засега Йохан не можеше да изпълни задачата на Центъра да търси всякакви възможности за общуване със сътрудниците на Абвера и да си намери място в системата му. Нещо повече, имаше опасност да попадне в строева част, което всъщност граничеше с проваляне. И ако дори успее след време да избяга от строевата част, ще бъде търсен като дезертьор и ще стане негоден за работата, за която е предназначен. Значи, цялата му сложна подготовка ще излезе безпредметна, ще рухнат надеждите, които му се възлагаха. Но сега се откриваше примамлива възможност. Ангелика попита дали има приятели. Вайс каза тъжно: — Имах един истински приятел, Хайнрих Шварцкопф, но сега той живее в Берлин, у чичо си, щурмбанфюрера Вили Шварцкопф. — И прибави предпазливо: — Ако Хайнрих беше до мене, животът нямаше да ми бъде тъй труден. Впрочем, Вили Шварцкопф се погрижи веднъж за мене: по негова препоръка ме взеха в гаража. — И би ли ви дал отново препоръка? — заинтересува се Ангелика. — Не зная… Може би ще ми даде — със съмнение в гласа каза Йохан. — Ами аз съм малък човек. Но ако Хайнрих му напомни за мене, предполагам, че щурмбанфюрерът няма да му откаже. Гостите се разотиваха вече и госпожа Дитмар се отби в кухнята за Вайс. Като завари младите в приятелски разговор и разбра, че Ангелика е готова да участва в съдбата на Вайс, госпожа Дитмар сложи ръка на рамото му и каза гордо: — Йохан, днес вие направихте на всички много добро впечатление. — Обърна се към Ангелика и помоли: — Знаеш, че се отнасям с майчина нежност към тоя самотен момък. Помогни ми да го наредя някъде. Та ти имаш такива възможности! Свенлива усмивка блуждаеше по лицето на Вайс. Той наведе глава и сведе очи, за да скрие напрегнатия им изчаквателен израз. — Ще опитам. — Ангелика целуна госпожа Дитмар по челото и подаде на Вайс ръка — тънка, бяла, влажна. След няколко дни госпожа Дитмар съобщи радостно, че по молба на Ангелика полковник Залц говорил с Шварцкопфови по телефона и те дали благосклонен отзив за Вайс. Всичките му книжа са предадени от централния преселнически пункт в службата на Абвера. И ако няма възражения от страна на Гестапо, Вайс ще бъде назначен за шофьор в щаба на Абвера. Но трябва да мине още известно време, докато Гестапо даде това разрешение. Занизаха се седмици на тревожно очакване. Йохан съзнаваше ясно, че си беше мушнал доброволно главата в устата на Гестапо и най-малката неточност в документите или някаква грешка, допусната от него тук, може да се превърне в смъртна присъда, предшествана от усърдни разпити, мъчения. Той съобщи за всичко това в Центъра. Но всичко мина благополучно. Тоя ден, както винаги, Йохан дойде призори в гаража, за да подготви товарната кола за излизане. Келер се приближи до него и промърмори сърдито: — Ловък момък си ти! Добре се нареди! — Показа с очи новия, току-що излязъл от завода сив „БМВ“ с две запасни гуми над багажника и каза завистливо. — Господарят ти е навярно тилов чиновник. Но Келер сбърка. 11. Майор Аксел Щайнглиц започна кариерата си на разузнавач още преди Първата световна война. Син на беден селянин, той се срамуваше от долния си произход и затова особено упорито се стремеше да заеме достойно място в офицерския корпус, където тогава шпионският занаят още не минаваше за почетен, въпреки особеното благоволение на генералния щаб към представителите на тая служба. Веднъж Щайнглиц беше обиден в офицерския клуб и той извика оскърбителя на дуел. Но оскърбителят не прие дуела, като обясни, че е унизително за честта на пруския офицер да се бие с човек, който никога открито не е вадил оръжие. Войната и особено следвоенните години промениха положението. Шпионският занаят бе разкрасен с всички романтични багри на героизма. Писаха много за черните рицари, възхищаваха се от тях, създаваха за тях легенди, като се стремяха да увлекат представителите на „загубеното поколение“ с подвизите на тайната война. Щайнглиц не влезе в списъка на освободените от тайната си дейност шпиони, на които правителството на райха даде широка възможност за неудържима реклама. Той се прояви особено добре, като изпълняваше различни тайни задачи. Но тъй като се намираше в редиците на специалната служба, беше принуден да се раздели за много години с офицерския мундир. Едва сега, когато Хитлер започна похода в Европа, Щайнглиц облече отново мундира и бе повишен в чин и длъжност, която му даваше известна независимост, значителни средства и откриваше най-съблазнителни перспективи за бъдещето. Канарис, началник на Абвера, познаваше добре Щайнглиц, слабостите му и силните му страни. Слабост на Щайнглиц беше суетната жажда да получи признанието на висшия офицерски корпус. Силна страна — готовността му към всяка подлост, за да угаси тая жажда. Тук трябва да се прибави огромният опит и дръзкото умение да постига целите си с всички средства. Щом стана шофьор на майора, Йохан усвои още през първите дни едно нещо: тоя лустросан човек с рядко мигащи очи на кукумявка и сухо лице почти без уста, който не си позволяваше нито едно излишно движение, е за него сега най-голямата опасност и най-голямата надежда. Аксел Щайнглиц почиташе мрачната четириетажна сграда на „Тирпицуфер“ №74/76, където се помещаваше Абверът като храм на всевишния, като храм на господаря на имперския шпионаж, за какъвто не без основание смяташе Канарис, тайния покровител на убийците на Карл Либкнехт и Роза Люксембург. През Първата световна война, когато Канарис беше арестуван в Италия като германски шпионин, той удуши ловко свещеника на затвора и избяга, облечен в дрехите му. Беловлас румен здравеняк, демократично общителен, приказлив, с обноски на разглезен господар, който излага на показ чудатостите си и трогателната си любов към домашните животни, колекционер на произведения на изкуството, любител на музиката, нежен глава на семейството, той напътстваше бащински и с пълно познаване на работата агентите си в изкуството да убиват хора. Ценеше в агентите си професионалната школовка и не обичаше много ония, които бяха склонни към самостоятелни решения, от каквото и да се диктуваха те. Но освен Абвера, с чуждестранен шпионаж се занимаваха усилено и Гестапо, и Службата за сигурност, тъй наречената СД, и агентурата на Рибентроп. Хитлер насърчаваше конкуренцията между тях, но специално покровителстваше Гестапо. Канарис възложи на Аксел Щайнглиц да отиде в Англия и да открадне чантата с документи от куриера на английското министерство на външните работи. Това трябваше да се направи, когато куриерът слезе от колата с охраната и влезе в сградата на министерството. Чантата ще бъде прикрепена със стоманена гривна на лявата ръка на куриера. Като изучаваше обстановката, където трябваше да се извърши операцията, Щайнглиц забеляза, че с това се занимава един човек, лицето на когото му се стори познато. Малко усилие на паметта и той си спомни кой е тоя човек — беше виждал снимката му в картотеката на тайната криминална полиция: Шерман — дребен мошеник, прославил се шумно със зверското убийство на любовницата си. Щайнглиц се обиди силно от това недоверие на шефа, който бе изпратил това нищожество като негов дубльор. В Британската обществена библиотека той откъсна от едно старо течение на „Фолкишер беобахтер“ страницата с репортажа за съденето на Шерман и с неговия портрет. Сложи я в плик заедно с една бележка, от която можеше да се узнае, че тоя германски криминален престъпник се крие в Лондон, и я изпрати по пощата в Скотланд Ярд. Щайнглиц изпълни задачата. В хола на Министерството на външните работи той дочака куриера и скочи след него в служебния асансьор, като успя да хлопне вратата под носа на съпровождача. И тук, в кабината на асансьора, уби куриера, като го удари с бокс в сляпото око, разряза със специални клещи верижката, с която чантата бе закачена за стоманената гривна на китката на куриера, а след това излезе благополучно от министерството. Същия ден се върна в Берлин, на „Тирпицуфер“ №74/76. Аксел Щайнглиц се надяваше, че ще го повишат служебно, както и че ще получи голямо парично възнаграждение, но всичко се обърна другояче: победата излезе най-голямото му поражение. Още като беше начело на пруската тайна полиция, Райнхард Хайдрих завърза сигурни връзки с английската полиция. Щом стана началник на Службата за сигурност — СД, той не само не скъса тия връзки, но и ги разви на нова основа. Излиза, че Шерман бил доверен агент на Гестапо и получил задачата от самия Химлер. Англичаните съобщили на Хайдрих за провалянето на Шерман и той се досетил чия работа е това. Хайдрих тържествуваше: е, сега Канарис е в ръцете му! Та ако всесилният Химлер научи, че изпратеният от него в Англия агент е ликвидиран от агент на Канарис, началникът на Абвера няма да види добро. За мълчанието си Хайдрих можеше да поиска от Канарис каквато и да е, дори най-голямата услуга. Но това не е още всичко: сега Канарис не ще се реши да доложи на Хитлер за операцията, проведена успешно от Абвера в Лондон, и не ще получи награда за нея. Няма да я получи и Химлер, който, ако агентът му не бе се провалил, не щеше да пропусне случая да се похвали пред Хитлер с успеха на Гестапо. Ползата за Хайдрих е явна: конкурентите му бяха останали на сухо. Канарис и Хайдрих живееха един до друг — в предградие на Берлин, на „Доленщрасе“. В неделни дни Хайдрих ходеше често на гости у съседа си и играеше крокет със съпругата и двете му дъщери. А когато Хайдрих при следващото посещение съобщи на Канарис за постъпката на Щайнглиц, началникът на Абвера разбра веднага каква опасност го заплашва след тая постъпка. И реши да действа. Той можеше да си уреди сметките с Щайнглиц, да го ликвидира без излишен шум — за това имаше достатъчно възможности. Но запази живота на агента си. Съвсем не от съжаление към Щайнглиц и не от уважение към заслугите му. Канарис беше свързан с английската полиция още повече от Хайдрих. Като използва връзките си, той постигна следното: Шерман не издържа методите за разпит на английската криминална полиция и се съгласи да сътрудничи на Интелиджънс сървис. Интелиджънс сървис предостави любезно съответните доказателства на Канарис и той ги показа най-напред на Хайдрих, за да не бъде зависим от него по даденото дело, а после на Химлер, като го увери, че за предателството на агента на Гестапо знаят само двама души: Химлер и Канарис. Трети няма и няма да има. И по тоя начин Канарис дори предразположи малко Химлер към себе си. Що се отнася до Щайнглиц, Канарис го повиши в по-горен чин, подчертавайки пред Хайдрих безукорността на своя подчинен. Но отсега нататък Щайнглиц изгуби доверието на шефа си и като оставаше майор от Абвера, можеше да се надява само на по-груба работа. Мисията му в окупирана Полша беше крайно незначителна — нима се възлага сериозна работа на изпаднал в немилост сътрудник, съществуването на когото е продължено само защото Канарис имаше нужда да го запази като пионка в опасната игра с Химлер и Хайдрих? Но самият Аксел Щайнглиц не мислеше да се разделя така просто с онова, към което се стремеше цял живот. Вторият отдел на Абвера — диверсии и терористични актове — ще запише пак в летописите си името на Щайнглиц. Майорът се надяваше самоуверено на професионалния си опит, ценността на който беше навикнал да определя в долари — най-твърдата валута при покоряването на Европа от хитлеровия Вермахт. Безжизнен, привидно неизразителен поглед, лениво дъвкани думи къде да го карат, удряне с камшика по шията на шофьора, когато трябва да спре — всичко това предсказваше само малко трудностите, които стояха пред Йохан Вайс, и беше ясно, че ще му бъдат необходими не само самоотверженото търпение и изкуството на шофьор, но и най-голямото умение — умението на съветския разузнавач, за да се задържи благополучно на длъжността си при майора. Йохан бе уведомен от Центъра, щом съобщи за мястото на новата си работа, че Щайнглиц е опитен германски разузнавач. Щайнглиц се възползва от възможността да се забави за известно време в Лодз и започна нахално да прави посещения на различни високопоставени лица, като се надяваше да заеме чрез покровителство по-определено и по-устойчиво положение. Отиваше не с празни ръце и прибягваше за тая цел към услугите на експерта във фирмата „Пакет-аукцион“ господин Херберт, маргариновата афера на когото му беше известна още от картотеката на криминалната полиция. Но Херберт знаеше, че майорът не разбира нищо и че няма никакъв вкус, и се отърваваше с груби имитации на художествени произведения. На Йохан се беше случвало да вози в складовете на „Пакет-аукцион“ единствени по рода си картини, конфискувани от музеите и личните колекции. И той забеляза системата, по която се разпределят конфискуваните предмети в склада. Като придружаваше майора в склада, за да занесе в колата избраното, Йохан се досети веднага за машинациите на Херберт, който безсрамно пробутваше на майора евтини имитации. А очите на шефа му се разпалваха алчно, когато Херберт казваше тяхната уж баснословна цена. И ето Йохан направи първата решителна крачка, за да накара най-после Щайнглиц да му обърне внимание. Преди това безжизненият, заспал поглед на майора означаваше само, че той няма да забележи, ако вместо Вайс край кормилото седи друг войник. Вайс отиде решително в тъмния ъгъл на склада, освети с фенерчето си полиците, на които лежаха закрити с дрипи, умишлено натрупани небрежно картини на стари майстори, старинни купи и редки кожи и каза високо, многозначително: — Господин майор, ето предмет, достоен за вашето внимание! През тия няколко дни Щайнглиц чу за първи път гласа на тоя шофьор, който служеше у него. Впрочем, той смяташе това за съвсем естествено. Вайс знаеше, че такава смелост можеше да не му хареса. Майорът се приближи сам, за да направи бележка на Вайс, без да повишава гласа си, за неуместната намеса. Но войникът, като държеше в едната ръка някаква картина в масивна рамка, а с другата я осветяваше с фенерчето си, каза ясно: — Жан Етиен Лиотар, осемнадесети век, оригинал! Херберт побледня. — Господин майор! Това е невъзможно. Предвижда се за личната колекция на фелдмаршал… Като завиваше картината в хартия, Вайс подхвърли небрежно през рамо: — Само ако от нея се откаже господин групенфюрерът на SS — след което стисна картината под мишница и се изпъна по войнишки пред майора. Щайнглиц махна с ръкавицата си: — Да вървим! — И бавно, замислено тръгна към изхода. Йохан избута грубо с рамо Херберт и успя да отвори вратата пред майора. После изтича напред, отвори вратичката на колата, сложи картината на задната седалка и отново се изпъна, като с дясната ръка изкозирува, а с лявата придържаше вратичката. През следните два дни Щайнглиц плъзгаше като по-преди безжизнените си слепи очи по лицето на Вайс, сякаш не го виждаше. И Вайс изпълняваше мълчаливо всичките му заповеди. На третия ден сутринта Щайнглиц измънка сънливо: — Името ти? — Редник Йохан Вайс, господин майор! И нито дума повече. Едва през нощта, когато Вайс закарваше майора от извънградската резиденция на оберфюрера на SS в хотела, Щайнглиц запита все тъй отпуснато и сънливо: — Кой е началникът ти? — Господин майор Аксел Щайнглиц! — Добре, така да бъде. И пак няколко дни едва доловимо късо мънкане на майора, който заповядваше къде да го закара. И веднъж Вайс чу внезапно чудни мляскащи звуци. Той се обърна уплашено. Майорът го гледаше с неподвижни, сякаш стъклени като на препарирано животно очи, но устните му се кривяха от смях. — Ей ти, слушай! Ако главата ти работи винаги така, ще бъда доволен от тебе. Оберфюрерът на SS, на когото Щайнглиц, с голям страх да не се изложи, поднесе картината, изпадна във възторг от нея. И в знак на благодарност за толкова ценния подарък сметна за възможно не само да сподели с него едно извънредно тайно съобщение, но и обеща да го подкрепи в дейността му, която, според думите на оберфюрера, имаше особено голямо значение за бъдещето на Германия на Изток. — Ти добре ли печелеше, когато търгуваше с картини? — както винаги неочаквано изхриптя Щайнглиц. — Не — отговори Йохан, — аз не съм търгувал никога с картини. Инженер Рудолф Шварцкопф, брат на щурмбанфюрера Вили Шварцкопф, беше колекционер и по негова поръка правех плафониери за специално осветяване на картините, а когато ги поставях, господин Рудолф намираше време да ми обясни достойнствата на платната си. След продължително мълчание Щайнглиц каза, без да разтваря устните си: — Тази картина от „Пакет-аукцион“ излезе имитация. Стана нужда да се изхвърли! — Виноват, господин майор! — с облекчение се съгласи Вайс, като разбираше, че Щайнглиц е подготвил тази версия за в случай, че картината от Лиотар е била наистина предназначена за някое високопоставено лице. През всички тия дни един цивилен човек сядаше в колата заедно с майора. Той се държеше съвсем независимо от Щайнглиц. Два пъти те посетиха затвора в Лодз, а после взеха със себе си някакъв поляк — също цивилен, но с военна стойка — и заповядаха на Йохан да ги закара в Модлин. По пътя се спираха в градовете, където имаше затвори или стари крепостни сгради, превърнати в затвори. От малкото разговори Йохан разбра, че търсят офицер от полското разузнаване, който е откраднал много тайни документи от германското военно министерство и дори на времето си е спипал скицата на плана за нападение върху Полша. Но полският генерален щаб отказал да вярва на разузнавача си и след завръщането му в родината го хвърлили в затвора. А полякът, който пътуваше с тях, също беше агент от полското разузнаване в Германия, но ако се съди по всичко, провокатор, двоен агент, работеше за фашистите. И той убеждаваше Щайнглиц, че трябва да ликвидират веднага офицера, когото търсеха, ако, разбира се, успеят да го намерят в някой от затворите. Майорът мълчеше, мълчеше и цивилният германец. А когато полякът помоли да спрат колата в едно пусто място и се отби зад храстите, цивилният германец каза: — Ако оня се съгласи да работи за нас, нека да съобщи на някоя полска организация, че тоя е на наша служба, и те ще го пречукат. Глупак, знае само да съставят за него заблуждаващи сведения! А после ще помогнем на оня да премине Ламанш и англичаните сами ще го прехвърлят отново тук. Ще събира патриотите на куп. Няма да тичаме за всеки поотделно! Вайс стоя повече от денонощие при вратата на модлинския крепостен затвор. Той запомни ясно белезите на провокатора — поляк и дори мислено ги зашифрова. Призори до колата се приближиха майорът и цивилният германец. Вайс погледна въпросително Щайнглиц. — Лодз — заповяда майорът. Лицата и на двамата бяха сърдити, уморени. През целия път двамата пътници мълчаха навъсено. Когато наближиха Лодз, цивилният каза отсечено: — Ако оня оцелее след всичко, май че бихме могли да се съгласим на молбата му. — Да — съгласи се Щайнглиц. — Разстрелването е почетно нещо. Цивилният германец се усмихна, навярно си спомни нещо забавно, и попита самохвално: — Забеляза ли, че в началото му направи благоприятно впечатление, когато пред него… — и направи такова движение със свития показалец, като че ли натиска спусък — оня нехранимайко, който го предаде? — Въздъхна. — Беше обмислено добре. Но ние направихме всичко, каквото можахме. Майорът кимна в знак на съгласие. Най-напред Йохан увеличаваше несъзнателно скоростта, но после осъзна, че се стреми да забие колата заедно с пътниците в първата срещната товарна кола, и дори пресметна как да изскочи по-пъргаво от нея. Но това нямаше да бъде отплата. Това щеше да бъде престъпна слабост пред делото, на което служеше. С усилие над себе си той постепенно намали скоростта. Ръцете му овлажняха. Пред очите му заплува мъгла. Почувства как изведнъж изгуби сили от глада, от безсънната нощ в колата, от всичко, което му се случи да преживее сега. Но щом спря колата пред входа на хотела, разтвори вратичката, изпъна се по войнишки, придържайки я с лакът, изкозирува и запита, като гледаше предано в лицето на Щайнглиц: — Какви ще бъдат по-нататъшните ви заповеди, господин майор? Като не получи отговор, изтича също тъй бързо напред, бутна входната врата, взе ключа от портиера, изкачи се по стълбата на почтително разстояние зад Щайнглиц, отново изтича напред и отключи вратата на стаята. Вътре застана край закачалката и целият му вид изразяваше очакване. Майорът се отпусна уморено в креслото, събу единия си ботуш, после другия. Вайс му подаде чехлите, взе ботушите и се върна при колата. Извади боя за обуща и четка от багажника и с такава ярост изчисти ботушите, сякаш искаше да изкупи минутната си слабост в колата, сякаш тая работа беше доброволно наказание за слабоволното мигновено отстъпничество от чекисткия дълг, който повелително изискваше от него постоянна, неотстъпна мобилизация на всички душевни сили. Когато Вайс донесе лъснатите ботуши в стаята, пътниците му спяха: Щайнглиц на канапето, а цивилният — в леглото на майора. Той взе обущата и дрехите на цивилния, излезе в преддверието и дълго търси на закачалката четките за обуща и за дрехи, докато се запозна със съдържанието на джобовете на балтона, панталоните и сакото. След това остави дрехите така, както бяха хвърлени на стола. Слезе долу, закара колата в гаража, изми я, излъска я с еленова кожа и я зареди с бензин. Събуди се, както си беше заповядал, в 3 часа през нощта. В 4 часа и 27 минути завърши шифроването на телеграмата и я написа със симпатично мастило на обикновена пощенска картичка. „Полковник Курт Шнитке, Курт Шнитке“ — два пъти написа Йохан, за да бъде уверен, че името на единия ръководител на кьонигсбергското разузнавателно отделение на Абвера, специализирано за действия срещу Съветския съюз, ще бъде разшифровано правилно. Предаде също така, че Шнитке е получил тайна заповед да формира веднага щат от ръководители за диверсионните школи на полска територия, и съобщи шифър-адрес на разузнавателното отделение на Абвера в Кьонигсберг, както и че това отделение изискало двадесет комплекта лятно униформено облекло на командния състав на Червената армия. На сутринта, когато Йохан доведе колата пред входа на хотела, майорът заповяда да го закара на летището. На слизане от колата Щайнглиц, както винаги, небрежно и едва чуто процеди през зъби, без да изговаря края на думите: — Два дни. Тук. Един час по-рано — и си отиде, изперчен като статуя. Е, това е, значи, два дни свобода — хубав подарък от майор Аксел Щайнглиц на съветския разузнавач Александър Белов! От един сладкарски магазин Вайс купи голяма кутия понички с ябълчена плънка, каквито обичаше госпожа Дитмар, и тръгна към изхода. Но от съседната кафе-сладкарница го извика една хубавичка блондинка; той веднага я позна. Беше Ева, гостенката на госпожа Бюхер. Ева седеше сама край една масичка. Тя прибра пакетите с покупки и покани Йохан да седне до нея. Пълното й миловидно лице, окръжено с изкусно подредени къдрици, сияеше от добродушие. Тя носеше мъхнат норвежки жакет, широки меки панталони — Вайс не можа да определи произхода им — и френски обувки-танк. На ушите, шията и гърдите й блестяха чехословашки скъпоценности. — Чакате ли някого? — попита Йохан. — Аз — никога. Мене — винаги! — кокетно отговори Ева. Вайс се понадигна, като даваше да се разбере, че не иска да й пречи. Ева го спря с движение на пълната си ръчичка. — О, аз дойдох тук само да си похапна нещо вкусно. Обожавам сладкото! Това е най-голяма наслада за мене. — Укори го: — Господин Вайс, вие останахте с впечатлението, че съм лекомислена жена. Но всъщност не съм такава. Обичам… — Децата, кухнята, черквата — подсказа Йохан, като предполагаше, че Ева ще се обиди и той ще има повод да я напусне. Но Ева се съгласи простодушно: — Вярно е, такава съм. Доволен ли сте от новата си служба, господин Вайс? — внезапно попита тя. — Да, и много съм признателен на госпожица Ангелика, задето се погрижи за мене. — Но защо на Ангелика? — учуди се Ева. — Всъщност аз се погрижих за вас. — Помълча. — Наистина, по молба на Ангелика. Но ако не бях поискала… Нима нищо не ви е казала? И като бъбреше непринудено, сякаш между другото, Ева му разказа с женска злоба някои интересни за него неща. Госпожа Дитмар се вълнува много; страхува се, че ако Фридрих научи за връзката на Ангелика най-напред с генерал Фон Залц, а после със сина му, може да се реши на някоя необмислена постъпка. Впрочем, той е толкова буен и самолюбив! И ето двете дами отсъдили, че в лицето на Йохан са намерили изход от сложното положение, създадено в тия две видни семейства. Какво мисли Ангелика за всичко това, не знаят. Страхуват се да запитат. Но във всеки случай засега Ангелика сметнала, че е излишно да безпокои полковник Фон Залц, и помолила Ева да се заеме с нареждането на Вайс — нали тя обича да дразни генерала си с ревност. И Ева помолила генерала за Вайс — просто за да провери за сетен път женския си чар. Всичко това Ева разказа на Вайс, като не преставаше да яде сладкиши. — А ако дойде Фридрих и научи всичко? — запита Вайс. Ева заоблизва лепкавите си пръсти и каза уверено: — Няма да дойде. И нищо няма да узнае! — Защо? — Ах, не знаете ли? Той е в Пенемюнде: там изнамират някакво страшно оръжие. И работят не само наши учени, привлечени са дори неарийци. Всички те са там като в концентрационен лагер, разбира се, луксозен. Фридрих бе изпратен там, защото е почти инженер и при това нацист. Той е просто голяма придобивка за Гестапо: образован човек и техен таен агент. Това е рядкост. Уверена съм, че сега е най-малко хауптщурмфюрер. — Много се радвам за госпожа Дитмар — искрено извика Йохан. И наистина се зарадва много повече, отколкото можеше да предположи Ева. Пенемюнде… Пенемюнде — това е нещо ново! Да проявява по-нататък интерес към тая тема би било непредпазливо и Йохан промени веднага тона и темата на разговора. — Госпожице, вие приличате на цъфнало ябълково дърво! — каза той тихо и допря ръка до пълното лакътче на Ева. Но тя отдръпна ръката си и рече сериозно: — Оставете, Йохан. Омръзнаха ми страшно тия номера. Исках да поприказвам искрено с вас, като със свой човек — ами аз също съм от село. И щом спестя достатъчно, ще се върна при баща си, ще платя за източни работници и уверявам ви, зная пътя към щастието. Всъщност аз съм много почтено момиче. — Тя сви пълните си рамене. — Не съм някаква берлинска развратница от „Александерплац“. Виждате: не пуша, не обичам силните питиета, имам само една слабост — сладките неща. — Попита многозначително: — Разбрахте ли ме, господин Вайс? — Да — разсеяно се съгласи Йохан и загрижено попита: — Но кой ви каза, че съм работил във ферма? — Боже мой! — Ева дори плесна с ръце. — Нима си мислите, че шефът ми се е съгласил да посъветва майор Щайнглиц да ви вземе за шофьор, без да се запознае с всичките ви книжа? — Каза гордо: — Аз също не можех да заемам сегашната си длъжност при обергрупенфюрера, ако не бях препоръчана от Гестапо и, разбира се, от пастора, на когото изповядвам всичките си прегрешения. — Ева се усмихна на Вайс и сега сама му подаде ръка. Богатата частна къща, заемана от обергрупенфюрера, където Вайс закара Ева, се пазеше от есесовци с черни шмайзери на гърдите. И ако не беше острото им любопитство, Ева може би щеше да покани Йохан в стаята си на чашка кафе. А тя смяташе, че е под достойнството й да придумва войник пред охраната на обергрупенфюрера и затова се сбогува сдържано с Вайс. 12. Йохан се зарадва неописуемо, когато сияещата госпожа Дитмар го помоли веднъж да изпълни поръчка на Фридрих. Бележката от сина й, в която бяха изброени книгите и записките на университетските лекции, които искаше да получи от къщи, й бе донесъл един ротенфюрер на SS, по общовойсковата терминология — старши ефрейтор. Докато госпожа Дитмар черпеше ротенфюрера и го разпитваше за сина си, Йохан избра книгите и ръкописите на Фридрих по тоя списък, подреди ги, опакова ги грижливо и ги предаде на пратеника. Той разбираше, че на майката е скъпа всяка хартийка, получена от сина й, и бързо направи копие от списъка, а след това даде писмото от Фридрих на госпожа Дитмар и закара ротенфюрера на военното летище. Но колкото и да се опитваше да научи що-годе как е господин Дитмар, ротенфюрерът мълчеше. Успя да изтръгне ценно признание едва на сбогуване, когато му подаваше импрегнирания шлифер и забеляза: „Сега там имате дъждове, ветрове — в тоя сезон времето в Пенемюнде е винаги лошо“ — тогава ротенфюрерът кимна в знак на съгласие. Но и това беше достатъчно, за да се убеди, че получените от Ева сведения са напълно верни. Изучаването на списъка на книгите и тематиката на лекциите потвърди, че сега Фридрих съвсем неслучайно се интересува от електронната техника, от системите на радиорелейното управление от разстояние и от навигационната автоматика. Като размисляше над всичко това, което успя да научи от госпожица Ева, Йохан сметна, че е най-уместно да припише цялата грижа за нареждането си изключително на Ангелика Бюхер. И реши да поблагодари на благодетелката си, след като се посъветва предварително с госпожа Дитмар как най-добре да направи това. Госпожица Ангелика се съгласи да приеме Вайс сутринта, като го предупреди чрез госпожа Дитмар, че разполага с много ограничено време, защото полковник Фон Залц й възложил извънредно важна и бърза работа. Още първите дни на общуването с майор Щайнглиц донесоха на Вайс много поучителни и полезни неща. По външност майорът беше идеал на прусак — надут, чист гиздавец. И ето, като получи ново униформено облекло, Вайс почна да пъха щедро марки на когото трябва и се сдоби с всичко необходимо не само точно по фигурата си, но и от най-доброто качество. Освен това пак тук, във вещевия склад, купи за прилична сума кожен мундир на есесовски колоездач. В бръснарницата поиска да му направят също такава прическа като на майор Щайнглиц. И когато, преобразен, се яви пред шефа си, майорът се престори, че не забелязва нищо, но веднага му заповяда да го придружава в учрежденията, които посещаваше, сякаш Вайс му беше адютант, макар че не му се полагаше да има адютант. Видът и поведението на Йохан бяха напълно адютантски и това придаваше особена тежест на Щайнглиц. Като се кланяше и сипеше благодарности, Вайс поднесе на Ангелика кутия шоколад, купена в сладкарския магазин „Съюз на сърцата“ на „Хитлерщрасе“, и забеляза при това, че новата му външност и последицата от нея — нови, самоуверени обноски — направиха най-добро впечатление на младото момиче. Напоследък полковник Йоахим фон Залц имаше наистина нужда не само от лиричните, но и от чисто деловите услуги на секретарката си: представените му списъци на лицата, избрани за диверсионно-терористичните групи, които трябваше да се хвърлят в територията на СССР, не бяха задоволителни. Госпожица Ангелика остана приятно учудена от новата, по-привлекателна външност на Вайс. Тя не скри от Йохан а обратното, подчерта колко е зарадвана и дори възхитена от вида му. И с известна пресметливост реши да се възползва от това посещение, за да насочи Йохан към разговора, който сега й беше полезен. Впрочем, Вайс е прибалтийски германец, той е живял в Латвия при съветската власт и навярно ще може да й даде някакви препоръки, а Ангелика ще ги предложи от свое име на Фон Залц, на чието разположение държеше много напоследък, като свързваше с полковника далечните си планове за бъдещето. В отговор на небрежния въпрос на Ангелика, зададен като че ли само от учтиво любопитство към миналото на Вайс, за познатите и приятелите му в Рига, той започна да разказва с въодушевление как нощно време ловял риба в залива заедно с приятеля си Хайнрих Шварцкопф. — И с момичета — тъй нервно и присмехулно прибави Ангелика, че Йохан реши да премине на друга тема. Тя беше малко опасна, но в замяна на това даваше възможност да се разбере от какво е предизвикан интересът на Ангелика към него. Вайс въздъхна тъжно и каза: — Извинете, госпожице, но за всеки прибалтийски германец е тежка безвъзвратната загуба, каквото и да е там, на родината. — Защо казвате „безвъзвратна“? — запита строго Ангелика и прибави многозначително: — Аз си представям бъдещите граници на райха малко по-другояче от вас. Вайс възрази живо: — О, и аз мислех по-другояче. Но пактът, сключен с Москва, беше преценен от нас, германците, там, в Латвия, като пропадане на надеждите ни. — Прошепна смутено: — Надявам се, че тия думи ще останат между нас, нали? — О, разбира се — увери го Ангелика. И го посъветва: — Бъдете съвсем откровен с мене, също както и аз с вас. — Сложи ръка върху коляното му и рече съчувствено: — Разбирам преживяванията ви. — Помълча и изведнъж каза решително: — Йохан, мога да ви обещая: ако вие, и много скоро, ми предложите да се разходим с лодка по вашия Рижки залив, ще приема с удоволствие поканата ви. — Госпожице, вие ми предвещавате съблазнителни блянове. — Засега нищо повече не мога да ви кажа — прекъсна Ангелика тоя галантен израз. И сериозно погледна Вайс. Йохан помисли дали не много прибързано е дал на Ангелика да разбере как е схванал думите й и измънка: — Да, ако не беше тоя пакт. — И каза сякаш на себе си: — Но и с Полша имахме договор, нали? Ангелика се усмихна снизходително: — Най-после. Все пак колко бавно схващате. — Отпусна се върху гърба на креслото, поправи прическата си и запита с любопитство: — Е, а тия болшевики много ли ви притесняваха в Латвия? Вайс наведе очи. — Ако се държите предпазливо с тях… — Бързо вдигна очи, улови върху лицето на Ангелика израз на жадно внимание, наведе ги отново и промърмори без желание, — можете да избегнете неприятностите. — Стана. — Извинете, госпожице, време ми е. Ангелика скочи и сложи ръце на раменете му. — О, моля ви. — И обеща многозначително: — Останете, няма да съжалявате. Йохан се престори, че схвана това като подкана, и прегърна решително младото момиче. Както и мислеше, то се изтръгна сърдито от ръцете му. — Вие имате войнишки обноски! — Но аз към войник, госпожице. — Ако искате да ме спечелите, не трябва да действате така. — А как? — ухили се Вайс. — Бъдете умен, Йохан. Седнете и ми разкажете всичко, което знаете. — Прибави гальовно: — Моля ви се! — И сложи отново ръка на коляното му. Като прехвърляше един по един пръстите й — тънки, студени и малко влажни, — Йохан каза сякаш без желание: — Ако толкова настоявате, госпожице, няма що, готов съм. — О! — доволно въздъхна Ангелика и се приближи повече до него. Йохан разказа ясно, точно и подробно онова, което му беше препоръчано да предаде в случай на нужда на германското разузнаване като свой личен патриотичен дар. То бе много хитър сбор от наглед значителни факти: зад някои от тях се криеше клопка, а други толкова открито отговаряха на действителността, че не можеха да не въведат в изкушение. Ангелика, която слушаше внимателно и напрегнато, попита: — Откъде ви са известни тия подробности, Йохан? — Знаете ли, работех в автомобилна работилница и ми се налагаше да поправям колите им. А след поправката трябваше да ги придружавам в пробните излизания. Много недоверчиви хора са. — Това те наричат бдителност? — Бдителност е нещо по-друго. То е обичай да проверяват документите. И колкото повече документи имаш, толкова по-голямо доверие вдъхваш. Ангелика стана, явно беше, че разговорът с Йохан я интересуваше живо. — Една минутка! — И излезе от стаята. След малко се върна и обяви тържествено: — Йохан, полковник Йоахим фон Залц ви чака в кабинета си. Като прекрачи прага, Вайс видя бледен, прегърбен човек с хлътнали гърди и също тъй хлътнали слепоочия и бузи върху костеливо, дълго и умърлушено лице. Стъклата на пенснето силно увеличаваха изпъкналите му очи, които изразяваха умора и голямо равнодушие към всичко. Небрежно, със слабо кимване на плешивата си глава полковникът отговори едновременно на поздрава на Вайс и му посочи коженото кресло с пневматична възглавница на облегалото. Когато Вайс седна, той впи в него прозрачните си безцветни и немигащи очи с червени жилки. След това сложи пред себе си китките на ръцете така, че пръстите да се допират, впери поглед в ноктите си и ги заразглежда съсредоточено, като се отдаде изцяло на това занимание. Вайс също мълчеше. — Да? — изведнъж процеди полковникът, без да вдига очи и да мени положението си. — Хайде, повторете, повторете! — нетърпеливо настоя Ангелика. Вайс стана като за доклад и повтори сбито, но с още по-твърд глас онова, което разказа на Ангелика. Полковникът продължаваше да седи в същото положение, притворил очи с тънките си сиво-синкави клепачи. Нито веднъж не прекъсна Вайс, нито веднъж не му зададе въпрос. Като се вглеждаше изпитателно във Фон Залц, Йохан се мъчеше да определи какво впечатление му прави казаното, но лицето на полковника оставаше непроницаемо. И когато Вайс завърши, полковникът продължи да съзерцава съсредоточено ноктите си. Мълчанието ставаше мъчително. Дори Ангелика започна да се чувства неловко, като не знаеше как е възприета настойчивата й молба да изслуша Вайс. И изведнъж полковникът запита със силен, малко звънлив глас: — Кой от вашите съграждани, които се намират тук, може да изпълни дълга на чест пред райха и фюрера? — Господин полковник, всички ние като истински германци. — Седнете! — последва заповед. — Това е излишно. Кажете име. — Трябва ли да знае да борави с парашут? — решително попита Вайс. — Име! — Папке, господин полковник. — И като се изпъна отново по войнишки и загледа предано в очите на Фон Залц, Вайс рапортува: — Бивш нахбарнфюрер, средна възраст, отлично здраве, решителен, умен, познава великолепно обстановката, владее оръжие, често е излизал в гранични райони, има там връзки. Полковникът помълча, вдигна телефонната слушалка, каза един номер и след това продължи с крайно отегчен глас: — Дайте бърза справка за Папке, пристигнал от Рига. — Остави слушалката и потъна отново в мълчаливо съзерцание на грижливо гледаните си нокти. Напоследък Папке избягваше да се среща с Йохан, но питаше колегите му за него и дори се отбиваше у госпожа Дитмар, когато го нямаше, като се опитваше да научи как прекарва времето си квартирантът й. Ето защо не е чудно, че при първа възможност Йохан се помъчи да се отърве от Папке, още повече, че няма да бъде особено трудно да се обезвреди, ако изпратят именно него в Съветска Латвия. Затова е достатъчно да съобщи шифровано името му — отличителните белези са и така известни. Полковникът седеше както преди в позата на статуя и само от време на време повдигаше празните си очи. Йохан погледна Ангелика, сякаш я питаше какво да прави по-нататък. Ангелика отговори със строг поглед. Полковникът я беше дресирал здравата, щом тя се страхуваше дори дума да продума пред него. Интересно, и насаме ли са тъй мълчаливи? Телефонът иззвъня. Полковникът допря слушалката до бледото си широко и щръкнало ухо и като кимаше от време на време, каза, по-скоро изграчи няколко пъти: „Да, да“. Остави слушалката и въпросително погледна Вайс, сякаш се чудеше защо е тук. Ангелика стана бързо, погледна Вайс и тръгна към вратата. Той разбра, стана също, чукна токове, обърна се и като удряше бодро крак, излезе, придружен от Ангелика. Щом излязоха навън чу се звънец. — Една минутка — извини се Ангелика и изчезна зад вратата на кабинета. Не се върна скоро. Но когато излезе, усмихваше се и държеше в ръка незапалена цигара. Подаде я на Вайс. — Това е за вас от полковника. — Значи, всичко е наред? — попита Вайс. Ангелика го потупа снизходително по гърба и го изпрати до вътрешната стълба. По пътя към къщи Вайс мислеше непрекъснато само за едно: как да смести по-добре в минимум знаци всичко, което успя да научи днес, как да избегне думи, които изразяват преживяванията му, и как да намери едновременно такива, които да предадат цялото значение на всичко недоизказано. Когато посрещна на летището майор Щайнглиц, Вайс го поздрави така горещо, че въпреки цялата си коравосърдечност и надменност, майорът не можа да не изпита в душата си приятно чувство и прости великодушно на Йохан, когато той при тичането насам-натам с багажа от радост едва не изпусна термоса. Майорът сметна искрената радост на Вайс за потвърждение, че селянинът — който и да е той — изпитва вродено благоговение пред своя господар и това благоговение е свидетелство за расовата чистота на германските селяни. Пред входа на хотела, както винаги, Щайнглиц процеди небрежно през зъби, без да изговаря края на думите: — Точно в един часа. С пълен запас от бензин. И с багажа си. Йохан разбра, че напуска Лодз, и може би завинаги. 13. Горката госпожа Дитмар! Как се разшета, как не можеше да си намери място от скръб, когато научи, че Вайс заминава. Това известие сякаш я разстрои не по-малко от раздялата с Фридрих. Очите й бяха влажни от сълзи. През деня Йохан успя да прескочи във фирмата „Пакет-аукцион“ и, помнейки думите на майора за маргарина, които още тогава подействаха угнетително на Херберт, заяви безцеремонно, че не е дошъл за маргаринови изделия, а за хубава дамска плетена блуза. Но веднага започна да успокоява Херберт и му показа портфейла си. Вайс не знаеше сигурно дали при отчитането може да впише тая сума в графата „специални разходи“. Но той реши да направи това, като мислеше, че в краен случай, няма що, счетоводителят ще удържи от работната му заплата сумата в десеторен размер за неоправдан преразход на чужда валута. Но той не можеше да се отблагодари на госпожа Дитмар за всичките й грижи. Тя беше искрено внимателна към него. Освен това познанството с нея му принесе доста голяма полза и кой знае за какво още ще му служи по-късно. А когато госпожа Дитмар премерваше топлата плетена блуза и казваше, че не смее да приеме толкова ценен подарък, по руменината на страните й и по червените петна на шията й се виждаше колко е щастлива. Но колкото и да бяха трогателни тия минути на сбогуване, Йохан не забрави да поиска от госпожа Дитмар позволение да пише писмо на Фридрих и да му поблагодари за гостоприемството. Госпожа Дитмар му даде номера на военната поща на сина си, като го предупреди, че Фридрих не обича да пише много писма. И обеща, че пак ще пише на Фридрих колко добър човек е живял в стаята му. Точно в определеното време Вайс пристигна в хотела. Изнесе куфарите на майора и ги постави в багажника. Когато пристигнаха до една гориста местност, патрулът спря колата. Майорът подаде документите си, извади значката — не помогна. Подофицерът доложи учтиво, че минаването на отделни коли е забранено, защото в гората са се скрили полски терористи. — Позор! — измърмори Щайнглиц. Слезе от колата накрай гората, започна да се разкопчава и каза на подофицера: — Трябва да ги бесите по дърветата като кучета. Колкото дървета имат, толкова бесилки да има! — Имате право, господин майор. Трябва да се бесят. Но самият Щайнглиц разреши на патрулния офицер да вдигне бариерата едва тогава, когато се събраха над десетина армейски коли. И заповяда на Вайс да кара колата посред колоната, зад един бронетранспортьор, като сложи на коленете си пистолета. И изруга Вайс, задето не извади веднага бомбата от брезентовата чанта. Късно през нощта, когато до Варшава оставаха най-много тридесет километра, Щайнглиц заповяда на Йохан да завие от шосето. Приближиха до някакви сгради — очевидно това е било по-рано имение, — заобиколени с висока ограда и двоен ред бодлива тел. Прожекторите на наблюдателните кули по ъглите на оградата заливаха всичко наоколо с ослепителна мъртвешка светлина. При вратите ги спряха. Охраната провери много внимателно документите на майора и пусна колата едва след като караулният офицер получи по телефона разрешение за това. В двора Щайнглиц бе посрещнат от цивилни. Той изкозирува учтиво и всички заедно се отдалечиха. На Йохан дадоха легло в общежитието близо до гаража, където имаше много нови коли — най-добри германски марки. Тая част, загадъчна, усамотена, която по външност напомняше и затвор, и лагер, не беше нито затвор, нито концлагер. Но тук бяха съсредоточени най-усъвършенстваните охранителни технически средства: ток с високо напрежение, включен в оградата от бодлива тел, тръбни спирали „Бруно“, система от метални мачти с прожектори, която позволяваше да се залее във всеки миг с безмилостна светлина цялото бивше земевладелско имение или да се освети което и да е негово кътче, невидими лъчеви бариери, отбелязващи чрез светващи сигнални лампи всеки, който влизаше в сградата или излизаше от нея; всички събрани тук постижения на човешката мисъл служеха точно и съгласувано за една цел — да откъснат напълно това късче земя от външния свят. Само войниците от охранителното поделение носеха военна униформа. Ония, на които те се подчиняваха, които заповядваха тук, бяха в цивилно облекло и само по степента на уважението към тия цивилни можеше да се определи колко е висока длъжността, която заемат. Всяка сутрин в заградения с бодлива тел участък идваше един дресировач на кучета с помощника си. 14. До стопанските сгради беше долепена двуетажна каменна постройка, скрита добре от висока ограда с корниз, обвит с бодлива тел. Три пъти на ден се отваряше вратата на тая сграда, за да преминат термосите с гореща храна, която возеха от кухнята. Всяка събота към термосите се прибавяше сандък с бутилки бира и ракия. И само един-единствен път на ден в шест часа сутринта, когато беше още здрач — от тая врата излизаха в строй осем души по гащета и каквото и да беше времето, правеха гимнастически упражнения на плаца. След това се строяваха отново и се скриваха зад вратата. В стола идваше една глухоняма двойка. Той — набит, широкоплещест мъж с черна коса и едри черти на неподвижното лице. Очите му — напрегнато внимателни, с необщително враждебен, немигащ поглед. Тя — руса жена с пухкава коса, тънка, висока, нервна, чувствителна към най-малкото проявено към нея внимание или невнимание. На лицето й несъзнателно и мигновено се отразяваше онова, което я вълнуваше в момента. Това бе някаква необикновено изразителна мимика на оголена чувствителност, която отразяваше най-малката отсянка на преживяване. Тази двойка не беше от обслужващия персонал. Двамата заемаха особено положение тук, ако се съди по това, че глухонемият се държеше така, сякаш не забелязваше никого от седналите край масата, а пък те не се решаваха пред него да се възползват от глухотата им и да говорят нещо обидно за тях. Веднъж в стола обядваше новопристигнал подофицер — едър охранен баварец. Той погледна скришом глухонямата и каза на съседа си: — Интересна женичка, не бих имал нищо против да се пообясня с нея с пипане. Глухонемият стана, приближи се бавно до подофицера и го удари отсечено по шията с ръба на дланта си. Вдигна го, като го държеше под мишниците. Постави го отново на стола и се върна при жена си. Никой от присъстващите дори не направи движение на протест. Продължаваха да обядват, сякаш нищо не се беше случило. Йохан знаеше този начин на удряне, който предизвикваше кратък паралич от болезнения шок. С бяло, мокро от пот лице подофицерът се мъчеше с отворена уста да си поеме въздух. Беше му лошо, той се свлече от стола. Йохан го изкара навън, след това го заведе в стаята си и го сложи да легне на леглото. Като се почувства по-добре, подофицерът стана и обяви зловещо, че за това глухонемият ще има приятното удоволствие да се запознае с Гестапо. И отиде в щаба на частта. Но скоро се върна смутен и потиснат. Като се разяряваше постепенно, той разказа на Вайс защо донесението до началството за нанесената обида било отхвърлено решително. И самият Йохан започна да се досеща каква е тая чудна съпружеска двойка. Канарис се смяташе за новатор, като привличаше глухонеми за агентурна работа. Той ги използваше, за да има възможност в различни условия да узнае какво говорят интересуващите го лица. Когато бяха на известно разстояние от обектите на следенето, тия глухонеми агенти можеха по движението на устните им, когато разговаряха, да установят точно за какво говорят. Ако разстоянието беше много голямо, употребяваха бинокъл или специални очила с особени стъкла за хора с добро зрение. Но тия двама агенти изтърпяваха наказание. Те бяха скрили от шефа си, че очакват дете. И тъй като били отвъд границите на Германия, надявали се, че жената ще успее да се освободи благополучно от бременност. Но наложило се да се върнат преди раждането. В последния месец на бременността жената била уловена на улицата и макар че била агентка на Абвера, закарали я в болница, където й направили цезарово сечение. На жената казали, че детето е мъртво. А за живота й се борили най-добрите лекари. Абверът не би им простил загубата на нужен човек. И сега съпрузите били изпратени тук, както злорадо каза подофицерът, „под карантина“. В началото глухонемите страдали от „нерви“ и дори направили опит да се отровят с газ. Но Абверът поставил хора да ги следят. И всичките им по-нататъшни опити да прибегнат до други начини за самоубийство завършвали с неуспех и те ги прекратили, когато се убедили напълно, че който служи на Абвера, не може дори да умре тайно. Йохан купи от дресировача на кучета едно бракувано кученце и го подари на глухонямата. Отначало тя се колебаеше дали да го вземе и поглеждаше умолително, смутено мъжа си. Той кимна. Жената грабна страстно кученцето и го притисна към себе си. Мъжът извади портфейла си, като гледаше въпросително и строго Вайс. — Би ми било приятно, ако приемете подаръка ми. Глухонемият се поколеба, после прибра портфейла си и му подаде цигарите. Запушиха. Вайс каза: — Аз работя у майор Щайнглиц. Също от Абвера. Глухонемият кимна. Вайс обясни: — Бях принуден да помогна на подофицера, можехте да си имате неприятности. Глухонемият изду презрително устни. Жената държеше кученцето в едната си ръка. Тя подаде другата на Вайс и стисна ръката му. Лицето й беше нежно и неизразимо печално. Напоследък съпрузите започнаха да носят малки плочи, на които пишеха бързо с калем и изтриваха написаното с влажна гъба. Това улесняваше общуването. Когато Вайс написа, че е от Прибалтика, жената се спогледа многозначително с мъжа си и надраска бързо на плочата: — Досещахме се, че не сте от райха. — От какво? — Някои думи произнасяте другояче. — И много ли са тия думи? — Не, съвсем не. И може би ги произнасяте правилно, но движението на устните ви е друго, невинаги можем да го разберем. 15. Вайс неуморно търсеше възможност да се изскубне от заточението. Веднъж в седмицата изпращаше на госпожа Дитмар учтиво нежни писма. Нямаше отговор. Очевидно номерът на военната поща, който тук му бяха дали, е на някоя много отдалечена част. Най-после успя да научи, че куриерът отива за пощата само веднъж в месеца. И ето един хубав ден Йохан получи изведнъж цял куп писма от госпожа Дитмар. В последното тя споменаваше бегло, че при нея идвал старшият ефрейтор Бруно, питал за Вайс. Нима Бруно?!? От вълнение Йохан не можа дори да си поеме дъх, но в отговора си до госпожа Дитмар само като че ли между другото я помоли да съобщи на старшия ефрейтор, ако, разбира се, намине още веднъж, номера на военната му поща. Тук беше почти невъзможно да се усамоти, трябваше да се възползва от едничкото подходящо място за това. И там, сложил куката на дъсчената врата с отвор във вид на сърце, поразбърка в предварително приготвената кутия края на все същата носна кърпичка, напоена с химическо вещество, и написа с полученото симпатично мастило между редовете на писмото предполагаемите си координати, начерта схемата на пътищата, водещи към частта, и посочи възможното място за скривалище. На другия ден предаде писмото в незалепен плик през прозорчето на охранителната комендатура. Тук портиерската длъжност се изпълняваше от един възрастен навъсен войник, назначен на това място благодарение на постъпките на дъщеря си, която се намираше непрекъснато в щабната пристройка. Войникът не дочуваше и затова беше навъсен. Той се ласкаеше, че дъщеря му е старша в женското спомагателно поделение, но не харесваше, че тя изпълнява твърде дисциплинирано всяко желание на офицерите. И когато веднъж я нарече пачавра, дъщеря му го изпрати за пет денонощия в ареста, макар че можеше да го предаде на военнополевия съд: нали таткото беше само редник, а тя ефрейтор. Веднъж тая развита като атлет мома ефрейтор, след като Вайс поправи машината за мелене на месо в кухнята, му поръча да смени реотана на специалния котлон. На котлона се изгаряха ония книжа, които след прочитането трябваше да се унищожат. Вечерта Вайс се залови да поправя котлона в канцеларията под надзора на ефрейторката. Тя го запита: — Пие ли ти се нещо? — Не. — Женен ли си? — Годен съм. Йохан поднесе тая версия от чисто отбранителни съображения. Ефрейторката седеше на стола, метнала крак върху крак така, че се виждаше къде свършват чорапите й. С ръце на врата, изпъчила пълните си гърди, тя запита подигравателно: — И така ли си й верен, както и на райха? — Така. Ефрейторката сви иронично рамене. Той се раздели почти приятелски с нея. При сбогуването тя му каза съчувствено: — Аз познавах тук и други такива младежи като вас. Те не могат. Казват, че това е от силните нервни преживявания след специалните задачи. — Не — усмихна се Йохан, — колкото за мене, аз не съм нервен, не съм забелязал такова нещо у себе си. — То е — каза ефрейторката, — защото не сте бил агент. — Да — съгласи се Йохан, — не съм бил. Не всички могат да бъдат изключителни храбреци. Жалкото е само, че те губят нещо след това и после не могат да се сдобият с потомство. Както изглежда, темата на разговора занимаваше силно ефрейторката. Тя явно се оживи. — Един есесовски офицер ми разказа поверително, че Герда Борман, съпруга на райхслайтера Мартин Борман, се готви да се обърне към всички германски жени с призив да разрешат на мъжете си многоженството и дори сама написала законопроекта. И лично дала на мъжа си разрешително да има три жени със задължението да посещава всяко семейство веднъж в седмицата. — Хайде де, това е вече измислица — усъмни се Вайс. — Честна дума, вярно е — закле се ефрейторката и прибави сериозно: — И това би било много патриотично от страна на германките. Ние трябва да помогнем на фюрера да засели новите територии с германци. И ние трябва да бъдем на земята повече от всички други народи. Това е ясно. — Добре де, така да бъде — съгласи се Вайс, като прибираше инструментите си в брезентовата чанта. Щракна ключа. Реотанът на котлона се нажежи и започна да излъчва суха горещина, която миришеше на нагорещен метал. Понякога вечер Йохан помагаше на Паул Райс, който се занимаваше с акумулаторите, да подрежда, да мие и да почиства оловните плочи от окисляванията и тогава те си приказваха. Паул е роден в Бавария, баща му е собственик на малка бъчварска работилница, в която се правели не само бъчви, но и гравирани дървени нашарени чаши за бира. Паул е пълен, весел и добродушен. Той показа на Вайс значките, които получавал, като спечелвал неведнъж първенството на турнирите в бирариите. Обясни: — Макар че после това се отразяваше вредно на здравето, затова пък е най-добрата реклама за бъчварската работилница. — Спортист ли си? Паул напомни: — Аз ти показах значките. Нашето спортно дружество се издържаше от най-богатите фабриканти на бира. Още от началото те подкрепиха фюрера, когато той не беше още фюрер. А ти да не мислещ, че само круповци му откриваха кредит? — Е, а какво общо имаш ти с това? — Как какво общо? Аз съм изтъкнат спортист. Имам известно влияние. И ако съм нацист, значи, че печелят нацистите. — На турнирите в бирариите ли? — След това те добиха у нас характер на политически митинги. — Ах, тъй ли? — А ти какво си мислеше? Фюрерът има нужда от предани хора. Но според мен те трябва да се търсят не в бирариите за работници. — Искаш да кажеш, че работниците не поддържат фюрера? — Не съм казал това — обезпокои се Паул. — Ти сам разбираш, Германия е фюрерът. — Помълча и каза с хитро присвити очи: — Преди да дойде фюрерът на власт, в нашата работилница работеха по девет часа, а после започнаха да работят по дванайсет за същите пари. — Завърши поучително: — Народът е длъжен да се жертва в името на историческите цели на райха. — А на теб ти провървя — заключи Вайс. — Да — съгласи се Паул, — провървя ми, но това не ми се даде без нищо. Задължих се да се оженя. — За коя? — За ефрейторката ни от спомагателното женско поделение. Тя ме изтегли тук от маршовата рота. Много съм й задължен. — О, запознах се с нея. — Но аз не съм от ревнивите — побърза да го увери Паул. — Тя е жена с ум и характер, това е главното за семейния живот. Йохан се убеди, че за да получи по-обширни сведения, е по-полезно да се поставя в положението на човек, когото още трябва да убеждават в нещо. Наивната съпротива разпалва събеседника повече, отколкото насърчителното съгласяване с него. Освен това не бива да се загубва чисто човешкият интерес към събеседника. Всеки, който и да е той, се стреми инстинктивно да се харесва на другите. И ако другият има в очите му някакви достойнства, толкова повече гледа да го предразположи към себе си. Йохан чувстваше, че Паул и ефрейторката от спомагателното женско отделение, макар че той не се показваше техен съмишленик, а общуването с тях запазваше в самостоятелни позиции, започнаха да изпитват уважение към него. А при това в характера и на двамата не бе да уважават ония, които не стояха над тях. Веднъж възрастният войник — бащата на Пауловата годеница — не обърна внимание на завиващата в двора товарна кола и се намери под колелата й. Той бе настанен в санитарната част, която също се намираше тук, в стопанските сгради. Ефрейторката помоли Вайс, като лична любезност, да й помогне временно да запази длъжността на баща й, докато той е в болницата. — Паул е ленив и нечистоплътен — каза тя. — Човек не може да му се довери. Най-напред Вайс метеше двора, посипваше пътечките с пясък и белосваше с вар обграждащите го камъни. С комбинезон, облечен върху униформата, и с къса мушамена престилка, взети от шкафчето с работни дрехи, останали от стареца, с метла и лопата в ръце Вайс започна да чисти с умърлушено, обидено лице не само двора, но и вътрешните комендантски помещения, които пазеха проходите между отделните сектори на частта. И скоро охраната свикна с Вайс. А когато госпожица ефрейторката, с бедра като бричове и с къса навита коса, му даде пропуск, за да може да докарва пясък от кариерата, която се намираше далеч от частта, Вайс получи възможност да се движи не само между секторите. Вайс видя много голяма полза от почина си. Той можеше да маневрира свободно и да ходи в различни помещения. Когато отиде в пристройката, където живееха хората с разноцветни униформи, предположението му, че тия хора ги готвят за прехвърляне в Съветския съюз, се потвърди. Той установи това по откъсите чернови и по записките на топографските лекции. По бележките, които те използваха, преди да ги научат наизуст, той успя дори да определи районите на предполагаемите им действия. Йохан се чувстваше като човек, в ръцете на когото неочаквано е попаднало съкровище. Когато отиде за пясък с товарния автомобил, той избра подходящо място за скривалище и на връщане край телефонния стълб номер 74/0012 закопа първото си тук шифровано съобщение и няколко портрета на диверсанти, сложени в консервена кутия и завити в късче противоипритна обвивка, полагаща се на всяка противогазова маска. След това посочи шифровано стълба с тоя номер в бележката за Бруно, сложена в писмото до госпожа Дитмар. Така уреди връзката. Това беше щастие. Сега край на самотата и на мъчителното безкрайно безделие. Та каквото и да правеше досега, без сигурна връзка със своите, всичките му усилия отиваха на вятъра. Но не можеше да се отдава на чувството за щастие, още повече че сега това разслабващо волята чувство беше вредно за него. И все пак той допусна грешка. Вайс пазеше нарисуваните от него портрети на останалите терористи диверсанти в отдушника на тухления под на гаража, като ги беше обвил предварително с късче от същата противоипритна обвивка. Вечерта той ги прегледа за последен път, готвейки се на следния ден да ги сложи в скривалището при телеграфния стълб и откри, че образът на човека, когото диверсантите наричаха Хрущял, се бе изтъркал много на сгънатите места. Реши да възстанови повредената тук-таме рисунка. Седна в колата, запали светлината над главата си и се залови за работа. Вратичката на колата остави отворена, за да чуе, ако някой влезе в гаража. И го уловиха. Един човек с началнически обноски влезе в гаража, придружен от своя шофьор и телохранител, и веднага видя войника в осветената кола. Той дръпна хартията, на която войникът пишеше нещо. Вайс изскочи от колата, опъна се като струна и замръзна. Цивилният разглеждаше учудено рисунката. — Кой? Йохан доложи: — Йохан Вайс, шофьор на господин майор Аксел Щайнглиц. — Тоя кой е? Йохан погледна рисунката. — Не мога да зная. Човекът загледа навъсено, подозрително в очите на Вайс. — Кой? — повтори той. Изведнъж Йохан се усмихна, взе свободна, невойнишка поза и каза презрително: — Това, смея да ви доложа, е жалка цапаница. — Рече с надежда в гласа: — Бих бил много щастлив да ви покажа рисунките си. Цивилният погледна още веднъж внимателно рисунката, поколеба се, но все пак я върна на Вайс, седна мълчаливо в колата си и замина. Вайс познаваше и колата, и шофьора й. Тя обслужваше само един човек — тоя цивилен. След излизане всеки път й се сменяваше номера, за късо време я пребоядисваха два пъти. Той разбираше, че тоя човек има професионална памет и че няма да се отърве тъй просто от внимателния му, като че ли претърсващ душата поглед. И когато остана сам, Вайс знаеше, че и колата, и притежателят й ще се върнат. Може да бяга от опасността, а може да се хвърли смело срещу нея. Вайс предпочете последното. Намери плътна амбалажна хартия, постави пред себе си войнишкия календар с портретите на фюрера, фюрерите, фелдмаршалите, генералите, пруските пълководци и се залови яростно за работа, сега вече явно, без да се крие от никого. Силният страх за съдбата на делото си и за собствената си съдба, жаждата да изкупи непростимата си грешка — ето кои музи го вдъхновяваха за творчески подвиг. Той беше достатъчно осведомен за насоката в изкуството на хитлеристка Германия. Най-напред парадна пищност. Портретистът можеше да съперничи в майсторството само с гримьора от моргата, който рисува с уважение лицата на покойниците като живи, като им придава израз на величие — задължителна принадлежност на всеки високопоставен труп. Блясъкът на хромолитографиите по пазарите бледнееше пред крещящите грамадни платна, поставени в масивни бронзови рамки. И всички сили на художниците се насочваха към фотографски точното възпроизвеждане на униформите: затова дарбата на шивач беше необходима също така, както дарбата на живописец. Липсата на време, крайната развълнуваност и също така крайната погнуса към обекта — модел на изображението — тласнаха Вайс по този втори път. В условен, дързък маниер той прерисува от войнишкия календар портретите на имперските висши дейци и за да не губи време за униформите и ордените, задрапира телата с римски тоги, като помнеше добре стремежа на райхсканцлера и приближените му да подражават навиците на древните императори. Щом свърши първия комплект от рисунки, Вайс ги занесе в общежитието и ги мушна под дюшека на леглото си. Вторият комплект изпълни вече в друг маниер, напомнящ донякъде оня, с който бяха предадени всички външни черти на субекта с прякор „Хрущял“ — черти, които сами по себе си бяха вече улики. Скицира главите на дресировача на кучета, готвача, майор Щайнглиц, момата ефрейтор и всичко това сложи също така под дюшека, като посипа предварително всеки лист с прах. Вайс не се появи в общежитието чак до вечерта. А когато преди да си легне извади изпод дюшека рисунките си, убеди се радостно, че предвидливостта му в тоя етап е напълно оправдана. По листата нямаше и следи от прах. Значи, някой се беше интересувал от тях. Значи, предположението му, че цивилният господин няма да остави без внимание срещата си с „художника“, се потвърди. А тъй като за оня, който се занимава с разузнаване, художническата дарба е много полезна и дори необходима за скициране на отбранителни обекти и топографски снимки, у цивилния господин, който сигурно беше професионалист, нощната работа на Вайс събуди естествено подозрение, последица от което беше претърсването. Но портретите на висшите имперски лица, изпълнени в свободен маниер, който далеч не отговаряше на изискванията към майсторите на разузнаването, можеха да защитят Вайс от подозренията, че е способен да изпълни точно разузнавателните задачи на топографската снимка. А скиците, направени в другия маниер, предаваха зле портретната прилика и затова сочеха, че заниманията, на които войникът посвещаваше свободните си часове, са напълно безопасни за Вермахта. Вайс успя да обмисли и да прецени всичко това. Но колкото и да бяха логични разсъжденията му, той не можа да заспи през нощта. И макар че на следния ден успя да постави нарисуваните портрети на терористите диверсанти в скривалището край пътя, тревогата не го напускаше. На втория ден той бе извикан в щабната пристройка и там между цивилните за първи път от много дни насам видя господаря си — майор Щайнглиц. Заповядаха му да отиде за рисунките. Той донесе листовете и ги нареди грижливо на масата. Лицата, които бяха нарисувани на тях, изискваха уважение. И затова присъстващите разглеждаха с уважение рисунките на Йохан, не правеха никакви забележки. В замяна на това портретите на дресировача, готвача и момата ефрейтор бяха подложени пренебрежително на присмех. Самият Йохан смяташе, че портретите са лоши, но все пак в тях имаше нещо. И като се забрави за миг, той се огорчи искрено от пренебрежителното отнасяне към майсторството му. Неговата искреност беше прекрасно доказателство за безкористното увлечение на войника по рисуването и затвърди разклатилото се доверие към него. А когато майор Щайнглиц си спомни колко ловко Вайс намери картината от Лиотар в склада на „Пакет-аукцион“, подозренията се разпръснаха съвсем. И всички присъстващи решиха единодушно, че Вайс трябва да нарисува портрета на генерал Фон Браухич. Започнаха да се съветват. И Вайс узна, че генерал Фон Браухич е назначен за командващ на голяма групировка и може би в най-близките дни ще посети дадената част, от услугите на която сега има нужда. Наистина, тая част е подчинена пряко на Берлин, но и за Браухич трябва да се държи сметка, тъй като наскоро ще има придвижване на изток заедно с групировката му. Вайс попита на какъв фон е най-добре да нарисува Браухич и предложи силуета на Варшава. Един от цивилните се разсмя: — По-добре е московският Кремъл. Но другите го срязаха: ако фюрерът научи, че на Браухич е поднесен такъв портрет, това може да предизвика ревниво недоволство. Вайс разбра всичко и предложи да нарисува Браухич върху фон от знамена и оръжия. Съгласиха се с него. Тогава той напомни, че ще има нужда от различни материали — платно, бои, четки — и получи разрешение да отиде във Варшава, за да купи всичко необходимо. Всичко се нареждаше великолепно: всъщност наближаваше датата, когато по споразумение с Центъра Йохан трябваше да отиде на среща във Варшава. След два дни (именно към края на третия ден трябваше да се състои тая среща) Йохан намери велосипед и замина за Варшава. Не беше така просто да убеди началника на външната охрана, че е необходимо да пътува именно с велосипед. Старшият ефрейтор искаше Йохан да бъде закаран с мотоциклет. Но велосипедът беше единствената възможност да се избави от придружвач и Йохан настоя на своето, като изтъкваше, че трябва да се пести бензинът, предназначен за военни цели. И дори има смелостта да обвини старшия ефрейтор, че изразходва разточително средствата за по-нататъшните походи на Вермахта. Силите не бяха равни. Йохан беше сам сред враговете. И когато видя Бруно да се промъква по пътечката, разчистена сред варшавските развалини, когато видя познатата му хилава фигура, подвижното му лице с постоянна гримаса на ирония над телесните си недъзи, от които никога нямаше време да се лекува, Йохан почувства същото, което чувства освободеният затворник, когато пред вратата на затвора го посреща близък човек. И колкото и да се бе обучил през тия месеци, колкото и грижливо да се бе готвил за тази среща, той не можа да се овладее и се спусна бързо към Бруно. — Емоции! А не можеш ли без емоции? — недоволно каза Бруно. Като вървеше след Йохан по тясната пътечка в развалините, Бруно мърмореше делово с възглухия си глас: — И у нас там започнаха емоции, когато се прекъсна връзката с тебе. Ти си пилееше малко силите, но общо взето не е лошо, действаше грамотно. Портретите на терористите се получиха, преснеха се, раздадоха се на оперативните групи. Харесаха ги. Дарба! Вайс се спря. — Върви — заповяда Бруно. — Когато си разменим местата, аз ще слушам, а засега бъди тъй добър да ме слушаш. — Рече тихо: — Война. Всеки миг. — Повтори строго: — Върви! Върви, не се оглеждай. Сега, по най-трудното за тебе. Щом започне войната, не се бъркай. Намери сили да я изживееш спокойно, твърдо. През първите дни връзката ще се прекъсне. — Въздъхна: — Да, братко, мъчи се колкото щеш, но да няма никакви емоции, освен преданост към райха. И нищо — разбра ли? — нищо, само се пригаждай. Каквото и да се случи, пригаждай се. — След това Бруно съобщи на Вайс всичко, което трябваше да знае. С чудна паметливост, почти дума по дума предаде какво пишеха родителите му в писмата си. Каза, че ходил у тях. Предаде препоръките на ръководството, прибави своите съвети. Каза: — За връзка с тебе ще бъде изпратен друг другар. А сега говори сбито, слушам те. И като заобиколи Вайс, Бруно тръгна малко пред него. Йохан съобщи всичко, което не беше успял да предаде чрез скривалището. И когато свърши служебното и искаше да премине към това, което днес го вълнуваше най-много — към думите на Бруно за близката война, — пътечката ги изведе от развалините и те се намериха на площада. Тук двамата германски войници се разделиха — единият тръгна надясно, а другият — наляво. Те не знаеха, че ще се срещнат още един, последен път. Вайс купи всичко, което му беше необходимо, качи се на велосипеда и тръгна назад, към затвора си — да рисува портрета на Фон Браухич, по-право да го прерисува от цветната корица на армейското списание. Той се приближи бодро до желязната врата и показа на часовия билета за отпуска по служебна задача за три часа и четиридесет и пет минути. Нарисува портрета на Фон Браухич. Но Фон Браухич не дойде. Хитлеровите войски, съсредоточени на съветската граница, бяха напълно готови за нападение. И чакаха само командите на фюрера. 16. Йохан Вайс беше назначен при майор Щайнглиц в специалното поделение, което имаше задача да върви след настъпващите части на Вермахта и да събира в завзетата територия материали за разузнавателната и контраразузнавателната служба на Абвера. Такива задължения имаше и Гестапо и затова те трябваше да се изпълняват много сръчно, за да се надмине конкурента. Всички зачислени в поделението на майор Щайнглиц трябваше да минат специални подготвителни курсове. На курсовете Йохан Вайс заедно с другите служители на Абвера се запозна с истински съветски документи: партийни и комсомолски членски карти, паспорти, орденски книжки, командировъчни предписания, служебни удостоверения, пропуски и различни видове справки. Той прослуша и редица лекции за структурата на съветските държавни учреждения и на партийните организации, за системата на отчитането, формите за съставяне на отчети и документация. Една от лекциите беше прочетена на руски и се превеждаше на немски от един субект с неопределена възраст, със син костюм от шевиот и пъстър пуловер, прилепнал плътно на големия корем, незавърнал се в родината бивш сътрудник на Народното комисарство за външна търговия. Както научи после Вайс, след сключването на договор за доставки германската фирма не само му направила ценни подаръци, но и за своя сметка му уредила среща с някаква дама. Срещата станала в един ресторант извън града, където тоя тип бил фотографиран гол и при това в неприлична поза. И тъй като тоя тип бил глава на семейство и държал да го смятат за морално устойчив, най-напред, за да спаси семейната си чест, той пожертвал част от известните му служебни тайни, а после, за да спаси кожата си, пожертвал и родината си. И комунистът Александър Белов стоеше пред тоя изрод, опънат като струна, както се стои пред учител, и отговаряше на въпросите му, както отговаря ученик. И когато този тип забеляза на преводача с доволен вид: „Способен войник“, а преводачът каза на Вайс: „Гут“, Вайс се усмихна учтиво и благодарно, като се измъчваше в душата си, че не може да стисне с пръсти тлъстата къса шия на този свой учител. Йохан закара няколко пъти майор Щайнглиц в града и колкото и да е чудно, сега, след общуването с омразния му до погнуса предател, с който трябваше да се среща на заниманията, майорът му се струваше дори симпатичен. Той беше обикновен враг, шпионин по професия, който се перчеше с опита си на майстор в тайните дела, който бе овладял всички начини за разбиване на душите, толкова опиянен от себе си, че вече отдавна бе изгубил способността да различава тънките отсенки на човешкото поведение. И за Вайс никак не беше трудно да спечели още по-голямото му доверие. Веднъж той каза: — Господин майор, докато чаках пред резиденцията на райхскомисаря, в колата се качи и седна при мене един зондерфюрер от Гестапо — пълен русокос мъж на около трийсет години, без каквито и да е отличителни белези. Даде ми най-напред една пачка цигари, после две. Обеща да прибави следния път бутилка ракия. Позволете да попитам какво да му докладвам за вас? Вайс каза всичко това с делови, равнодушен тон, сякаш тук нямаше нищо особено: така си му е редът служебно — и нищо повече. Майорът премълча, не отговори нищо, като че ли не е чул, не е разбрал, не е обърнал никакво внимание, но по това как притвори очи, как сви устни, Йохан разбра ясно: думите му бяха попаднали в целта. Едва към края на седмицата при поредното пътуване Щайнглиц запита небрежно: — Какво стана, срещна ли оня човек? — и точно повтори белезите, изброени от Вайс. Йохан последва примера на майора и отговори небрежно: — Видях го, но избягвах да разговарям, защото не получих напътствия от вас какво трябва да му доложа. — Ти си длъжен да съобщаваш на службата на фюрера всичко, което я интересува — късо забеляза майорът. Вайс не отговори веднага, обмисляше какво се крие зад този ход, а след това изведнъж се ухили добродушно: — Господин майор, леля ми ме учеше: ако на господаря ти е добре, и ти си добре, а оня, който сменява господарите си, няма господар в главата си. — Имаш умна леля. — Тя не е жива — напомни Вайс. Майорът рече бързо: — Срещни се с него, обещай му, че ще научиш всичко, което го интересува. — Бръкна в джоба си, извади портфейла и му подаде марки. — Вземи това, за да се почерпите с бира. — Благодаря, господин майор. Но Вайс не можа да използва тоя измислен от него гестаповец, за да помъчи Щайнглиц и главно, за да научи нещо за него самия: на следната нощ специалното поделение беше вдигнато внезапно по тревога. Йохан напусна частта заедно с другите и замина за източната граница. Разквартируваха се в един чифлик в район, от който населението беше вече изгонено отдавна. Когато минаваха през забранената зона, Йохан видя войсковите пехотни и моторизирани части на втория ешелон: те стояха на изходни позиции. И това беше на шестнадесети юни 1941 година. Последните нареждания, дадени от старшия ефрейтор доктор Зупе, бивш чиновник в Министерството на просветата, се отнасяха главно до методите за подреждане на неприятелските документи. Те трябваше да се нареждат по определена система в брезентови чували и сандъци със защитен цвят: партийните — в едни, държавните в други, икономическите — в трети и т.н. Значките, медалите, ордените, печатите и щемпелите се слагаха в кофи с капаци. Всеки войник получи чанта, подобна на тия, които носят пощенските раздавачи. В навечерието на заминаването поделението се попълни от четирима войници, снабдени с комплект апашки инструменти и газови резачки за отваряне на огнеупорни каси. „Новаците“ бяха достатъчно опитни и нямаха нужда от специални наставления. Вайс се убеди в това, като откри внезапно крещяща празнота в езиковата си подготовка. Излезе, че учителите му, които знаеха отлично всички немски диалекти, нямаха представа за немския апашки жаргон и Вайс трябваше да попълни филологическото си образование тук, на място. Същият Зупе посочи на войниците как да се държат със съветските граждани, ако се наложи да получат от тях сведения за мястото, където се пазят документите, и за тяхното систематизиране. В заключение Зупе цитира фюрера: — Аз освобождавам човека от унизителната химера, която се нарича съвест. Съвестта, както и образованието, осакатяват човека. — И прибави от себе си: — Величието на нашата свобода се състои в това, че се освободихме от такива сковаващи личността понятия, като съжаление, великодушие и милосърдие към противника. Като наблюдаваше през тия дни другарите си, Вайс забеляза, че всички са необикновено жизнерадостно настроени и доволни от съдбата си. Не ще и дума! Те се бяха отървали от служенето във фронтовите армейски части и за тях войната е безопасна: придвижването след ударните части изисква само изпълнителност и канцеларско усърдие. Някои дори казваха, че изобщо обичат да пътуват и че войната им е дала възможност да видят безплатно много европейски страни, да донесат спомени оттам. Че мъжът да не воюва е все едно жената да не ражда. И с удоволствие си спомняха старата немска поговорка: „Кралят начело на Прусия, Прусия начело на Германия, Германия начело на целия свят.“ Майор Щайнглиц нае малка вила заедно с капитан Оскар фон Дитрих. Дитрих, типичен прусак, произхождаше от юнкерски род. Той беше получил не само военно, но и по-широко образование и рискуваше да попадне под формулата на фюрера, разгласена чрез речта му в райхстага на 30 януари 1933 година: „Интелигенцията — това са отпадъците на нацията…“ Но и от тази страна нищо не заплашваше капитан Оскар фон Дитрих, ръководещ сътрудник в трети „Ц“ отдел на Абвера — контраразузнаването. Аксел Щайнглиц служеше във втори „Ц“ отдел — диверсии, саботаж и терор. За него специалната служба беше работа, професия — нищо повече. Той смяташе като извънредно постижение за себе си това положение в отдела, при което би могъл да разполага с голяма безотчетна сума в чужда валута за възнаграждение на агентите, без да забравя, разбира се, и себе си. За Оскар фон Дитрих работата в трети „Ц“ отдел не беше просто служба, професия, дори не и кариера. Тя беше хармоничен комплекс, в който той намери въплъщение на своите надежди, убеждения, идеали на свръхличността, освободена от духовно свързващите обикновения човек наивни закони на нравствеността и морала. И най-значителното, което той получи, бе властта, властта над хората. Какво по-хубаво може да има от сладострастната игра с човешкия живот — най-увлекателната от всички игри? По житейския си път Аксел Щайнглиц беше преглътнал твърде много унижения от ония, които бяха над него по звание, по заеманата длъжност, но това не сложи мрачен отпечатък на мислите му. Оскар фон Дитрих не познаваше такива огорчения, но все пак бе преживял нещичко. В младежката си зрелост той чувстваше болезнена срамежливост към жената, а когато се опита да превъзмогне тази срамежливост, излезе безсилен. Момичето, с което има работа, раздрънка за недостатъка му и дълго време насмешливото съжаление на връстниците му го преследваше. Във военното училище той стана последовател на древните патрициански извратени нрави и придоби покровител в лицето на преподавателя по фехтовка, който накара кадетите да се отнасят с уважение към Оскар. Но това не беше много трудно, защото лошите наклонности намираха почва в германските закрити учебни заведения. Бащата на Оскар, заслужил офицер на Райхсвера и бивш адютант на кайзера, научи по някакъв начин за интимното приятелство с учителя по фехтовка. Между бащата и сина се състоя тежък разговор, в който синът се осмели да загатне, че самият кайзер имал същите наклонности, каквито притежавал обожаваният от него учител по фехтовка. В края на краищата бащата отказа да плаща месечния пансион на сина си. За да не се излага на лишения, Оскар открадна някакви семейни скъпоценности от майка си. И макар че семейство Дитрихови не даде гласност на постъпката му, Оскар, който обичаше майка си, се чувстваше, дълго време унизен, като и сега винаги виждаше уплашеното й тъжно лице. Имаше още един случай в живота на Оскар фон Дитрих, споменът за който и сега, след много години, го караше да се черви. Веднъж в открития лагерен полигон, където юнкерите се занимаваха, се вмъкна хубава бяла козичка. Зарадвани от развлечението, юнкерите откриха безредна стрелба по нея. В началото ранената козичка се мяташе от една страна на друга и блееше жално, а после запълзя, като влачеше счупените си задни крака. Юнкерите се струпаха около нея и следяха агонията й с любопитство. И тогава Оскар не издържа — разплака се. Това беше неприлично. На офицерския училищен съвет Оскар трябваше да изслуша справедливите укори, че е опозорил училището и че възмутителното му поведение, недостойно за бъдещ офицер, е направило най-мъчително впечатление на юнкерите. Казваха дори, че трябва да го изключат от училището. Извикаха баща му. И докато при обсъждането на не много приличното приятелство с учителя по фехтовка бащата само иронично се усмихваше, а после лиши Оскар от пансион, като каза, че юнкер, който не плаща на падналите момичета от „Александерплац“, може да живее по-икономично, сега полковник Фон Дитрих крещеше бясно на сина си, като го хващаше конвулсивно с венозните си хилави пръсти за реверите на мундира и дори се опитваше да му удари плесница. В края на краищата Оскар се покая и всичко се размина. След като свърши училището, Оскар фон Дитрих използва ловко покровителството на баща си за изкарване на службата в армията, постъпи в Абвера и в началото избра третия отдел, защото тук имаше неограничена възможност да унижава другите, за да отмъсти за някогашните си унижения. Но с годините дойде опитът. Като заемаше все по-важни длъжности, Фон Дитрих се убеди, че тая служба му дава много неща. Тя не само го спасява от комплекса на непълноценност, което с голямо задоволство прочете у Фройд, но и го въоръжава с философската теория за превъзходството на силната личност над другите. Той може да прилага тази теория на практика, без да злоупотребява ни най-малко със служебното си положение, дори обратното: като следва идеалите си, по тоя начин като че ли затвърдява мощта на райха. И постепенно от Оскар фон Дитрих се създаде оня специален тип контраразузнавач, който беше така почитан от ръководителя на Абвера. Мислител, интелектуалец, адмирал Канарис смяташе, че контраразузнаването не е вид специална служба, а система на светоглед, достъпна за избраници. Най-голяма власт над хората може да има само онзи, който знае всичките им тайни слабости, провинения и мръсотии, а ако някой не се е поддал на изкушенията, значи тия изкушения не са били достатъчни или не са ония, които могат да съблазнят човека. Според Канарис, истинският разузнавач не трябва да изобличава — трябва само да трупа улики срещу властниците, за да има възможност да ги пусне в действие, когато някой от тия хора прояви непокорност. И колкото повече такива сведения има той, контраразузнавачът, толкова по-къс ще бъде пътят му към личната власт. Светилата в генералния щаб на Вермахта и всички най-близки на Хитлер бяха представени в тайната картотека на Канарис с цяла енциклопедия от такива кървави деяния, мръсотии и гнусотии, каквито историята още не познаваше. И Канарис мечтаеше тайно да представи един ден на всеки от тези хора съответните бележки в картотеката си. При това се надяваше, че те ще се откупят от него, като му дадат възможност да заеме върха на пирамидата, която те съставяха. Но той внимаваше много, защото знаеше, че фюрерът, сам едно време ефрейтор, е бил армейски шпионин и още тогава е могъл да прецени безграничните възможности на тази дейност. И сега като се страхуваше да не би оня, който възглави обединените органи на шпионажа, да заграби властта в Третата империя, Хитлер не посмя да съсредоточи тази могъща сила в едни ръце и я раздели между много органи. Ето защо Канарис съвсем не се обиди, само започна да действа още по-предпазливо, когато му казаха, че фюрерът го нарекъл „хиена в сироп“ — това дори поласка разузнаваческото му самолюбие. Тайната война с европейските велики държави му даваше повече възможности да се сближи с Хитлер, отколкото явната война, и то с Русия. Трудът на помощник-доставчик на улики за произнасяне на смъртни присъди му се струваше недостатъчно изящен и слабо перспективен, ако се вземе пред вид предимството в тая дейност и на Гестапо, и на SS, и на СД, на които Хитлер оказваше особено доверие, покровителство и предпочитание. Капитан Оскар фон Дитрих знаеше някои работи за всичко това, тъй като баща му беше близък с Канарис. И самолюбието му страдаше често. Офицерите на Гестапо, SS и СД подчертаваха грубо и откровено превъзходството си над сътрудниците на Абвера, принудени да ограничават полето на дейността си само с интересите на Вермахта и на щабовете му. Извънредно слаб, но не лишен от грация, крайно сдържан в обръщенията си, той дори с по-горните по длъжност беше така високомерно, прекалено изискано и ледено учтив, че това му даваше възможност при всички обстоятелства да запазва достойнството си и неуловимо да унижава другите. Всъщност беше фантазьор: въобразяваше си, че е гений, потъпкал всичко човешко и стоящ високо над ония, за които имаше компрометиращ материал. И като гледаше с прозрачните си сини, почти женски очи старшия и по звание, и по длъжност армейски офицер, като приказваше с него за нещо отвлечено, той се наслаждаваше на невидимата си власт, тъй като притежаваше сведения, които всеки миг можеха да превърнат този офицер във войник или дори в мишена за упражнения на гестаповското дежурно поделение. Майор Щайнглиц имаше по-високо звание, но въпреки това се държеше пред него като подчинен. Това беше просто несъзнателно преклонение на плебея пред аристократа, на бедния пред богатия. И тайна надежда, че Дитрих ще го покровителства. Никаква нацистка пропаганда не можа да избие от трезвия му мозък убеждението, че истинските управници на хитлеристка Германия, както и на Германия от всички времена, са индустриалните магнати и висшият офицерски корпус — това беше вечното, неизменното. А нацистите — няма що, те очистиха Германия от комунистите, социалистите, профсъюзите, либералите, от страшната опасност на обединяващата се в обща сила работническа класа — извършиха касапската работа. И понеже фюрерът е водач на фашистите и глава на райха, а райхът е Третата империя, тогава Хитлер е император, също като кайзера. И както на кайзера, негова опора са магнатите, богаташите, едрите земевладелци и военният елит. Така мислеше със селския си ум Щайнглиц и предвидливо услужваше на капитан Оскар фон Дитрих, представител на военния елит. И когато Оскар счупи грамофонната плоча с любимата си песен „Една нощ в Монте Карло“, Щайнглиц веднага си предложи услугите да намери друга в пропагандния отдел. 17. Беше топла ясна юнска нощ. Гладката повърхност на вировете отразяваше и луната, и звездите, и небесната синева. Горчиво и сладостно миришеха тополите. А от засетите ниви, потънали в рапица, се носеше нежна миризма на мед. Йохан караше бавно колата по сивия сух път с дълбоко издълбани в асфалта следи от танкове. Изминаха дълга аристократична алея, изпъстрена със сенки от дървета. След това отново се проточиха неразораните пусти поля. А по-нататък започнаха гори и стана тъмно като в тунел. Йохан включи пълна светлина и веднага отпред се чуха безредна стрелба, викове и глух звук от удар, придружен от издрънкване на стъкло. Фаровете осветиха автомобил, забил счупения си радиатор в стъблото на едно кестеново дърво. Двама офицери от свързочните войски — единият с пистолет, а другият с шмайзер в ръце — бледи, окървавени, скочиха на стъпалото и казаха настойчиво на Вайс да кара по-бързо. Вайс посочи с глава Щайнглиц. Майорът заповяда небрежно: — Седнете. И документите ви. — Господин майор, всяка секунда… — Тръгвай — каза Щайнглиц на шофьора си, като връщаше документите на офицерите. Попита: — Е? Все тъй развълнувани и прекъсвайки се един друг, офицерите обясниха какво се е случило. Преди няколко часа някакъв войник се вмъкнал в колата с радиостанцията на полка, ударил по главите радиста и помощника му, изхвърлил ги от каросерията, а после заплашил шофьора с пистолет и откарал колата. Скоро дежурните станции засекли, че някъде в този район заработила нова радиостанция, която предавала открит текст на руски език: „До всички радиостанции на Съветския съюз — на двадесет и втори юни войските на фашистка Германия ще нападнат СССР.“ Пеленгационни уредби започнали да търсят станцията. На една от тях били тези офицери. Скоро на шосето видели отвлечената товарна кола и се спуснали да я преследват, като съобщили за откриването й по етера. Но на завоя шофьорът по зъл умисъл или поради неопитност ударил колата в дървото. Йохан беше принуден да увеличи скоростта. Офицерът, който седеше до него, поглеждаше ту скоростомера, ту пътя и навярно неслучайно бе опрял дулото на шмайзера си в слабината на Йохан. Щайнглиц също се увлече. И той буташе цевта на „валтера“ си в гърба на Йохан. След известно време пред тях се показа товарна кола-фургон, в каквито обикновено поставяха полковите радиоуредби, и макар че засега това беше безсмислено, свързочниците и Щайнглиц издигнаха оръжията си над борда на колата и започнаха да стрелят отчаяно след товарната кола. На нагорнището товарната кола намали малко скоростта. Колата на Вайс започна неумолимо да я настига. И тогава Йохан реши да извърши също авария и също на завой, но ще се помъчи да направи това по-изкусно от загиналия шофьор: ще вреже колата не в дърво, а в каменните пилони отстрани на пътя. Достатъчно е да смачка калника и ще трябва вече да спре или за да го свали, или за да изправи смачканото място над предното колело, а през тия секунди товарната кола ще се изкачи по нагорнището. Той вече се канеше да изпълни колкото може по-ловко замисленото, когато изведнъж ги задмина един бронетранспортьор. От наведения стоманен щит над предното стъкло излизаше син картечен пламък. Аварията вече няма да помогне. Йохан полетя с бясна скорост, но транспортьорът не позволи да го изпреварят: картечните редове пронизваха ветрилообразно пътя и Йохан не посмя да изложи колата си под куршумите. Картечната стрелба се сливаше с рева на мотора. След малко по асфалта заскърцаха металните дискове на колела с пробити гуми, чу се трясък и товарната кола падна от склона. Всичко се свърши. Йохан спря колата на онова място, където изгубилата управление товарна кола беше разбила дебелите каменни пилони отстрани на шосето и се бе сгромолясала в дола, обрасъл с храсти. Сега тя лежеше на дъното на дола с колелата нагоре. Вратичката се беше заклинила и шофьорът не можеше да се измъкне от кабината. Щайнглиц се възползва от радиостанцията на транспортьора, за да съобщи на капитан Дитрих за произшествието, което го засягаше като контраразузнавач. Йохан предложи да преобърнат товарната кола с помощта на транспортьора. Водачът възрази решително: каза, че това е невъзможно при такава стръмнина и че не иска да стане самоубиец. Вайс се обърна към Щайнглиц: — Ще позволите ли? Майорът наведе бавно клепачите си. Вайс взе това за съгласие, отстрани водача, качи се на транспортьора и хлопна тежката стоманена вратичка след себе си. Дали за да избави от страдания човека, сплескан в кабината на товарната кола, дали за да се намери сам в тая мощна, въоръжена с две картечници кола с тясна като мъртвешки ковчег каросерия — той сам не знаеше защо. Щом започна да се спуска, той почувства, че тая многотонна грамада не иска да се подчини. Цялата й стоманена тежест като че ли преливаше към единия борд, сякаш колата беше пълна с тонове живак, който сега бе прелял встрани, и с нищо не можеше да се спре смъртоносното наклоняване. И когато Йохан включи мотора и дръпна колата назад, тази течна стоманена тежест също преля назад. Още секунда — и колата ще почне да се търкаля презглава. А той трябва да я накара да се смъкне бавно и покорно, като едва плъзга зигзагообразно спрените колела в посока, обратна на спускането. Докато се бореше с колата, чувстваше все по-голямо и по-голямо презрение към себе си. Защо си предложи услугите? За да загине глупашки, нали? Или за да се осакати? Той нямаше право на това. Ако му се случи нещо, това ще бъде най-безсмисленото прахосване на сили, сякаш сам се беше откраднал от делото, на което е предназначен да служи. И колкото повече се презираше, толкова по-яростно, по-настървено и по-отчаяно се бореше за живота си. Йохан толкова изнемогна в тази борба, че когато сякаш с последно усилие все пак накара транспортьора да се спусне покорно в дъното на дола, едва можа да сложи цигара в треперещите си устни. През това време на местопроизшествието дойдоха Дитрих и двама полковници, придружени от охрана. И санитарна кола. Йохан не отстъпи и сега мястото си на водача на транспортьора. Когато товарната кола беше закачена със стоманени въжета и мощният транспортьор я преобърна, Йохан се приближи и започна да гледа какво става, без да слиза на земята. Войниците се бутаха един друг и се опитваха да отворят смазаната вратичка. Йохан слезе от транспортьора, скочи върху стъпалото на товарната кола от другата страна, покачи се на радиатора и оттам се вмъкна в кабината, тъй като страничното стъкло беше счупено. Човекът, който лежеше тук, не даваше признаци на живот. Йохан почувства, че дори тръпки го побиват, когато се допря до окървавеното свито тяло. Като се справиха най-после с вратичката, войниците помогнаха да се отмести кормилната стойка и да се освободи шофьорът. Сложиха смазаното лепкаво тяло на тревата. Късче одрана от челото кожа закриваше лицето на шофьора. Щайнглиц се приближи, наведе се и внимателно повдигна това късче върху челото на осакатения човек. И тогава Йохан видя лицето му. Това беше лицето на Бруно. Водачът на транспортьора насочи запалените фарове върху простряното тяло. Санитарите донесоха носилка, приближи се лекарят с чантата с лекарства. Но сега се разпореждаха не полковниците, а представителят на контраразузнаването капитан Дитрих. Той заповяда да се изследва раненият още тук, на мястото. Лекарят разряза мундира на Бруно. От гърдите стърчеше счупен къс от ребро, пробил кожата. Единият крак беше счупен. Китката на ръката бе смазана, сплескана и приличаше на червена ръкавица с един пръст. Лекарят стана и каза, че тоя човек умира. И не трябва да се привежда в съзнание, защото това няма да му помогне, ще му донесе само мъчения. — Той трябва да заговори — твърдо рече Дитрих. Усмихна се на лекаря и прибави: — Господин докторе, настойчиво ви съветвам да не губите време, ако разбира се, не искате да изгубите нещо по-важно. Лекарят, започна да чупи бързо шийките на ампулите, да пълни спринцовката и да инжектира Бруно. Дитрих събираше веднага хвърлените празни ампули. Лекарят се озърна. Дитрих обясни: — Господин докторе, вие ще ми позволите след това да свикам малък консилиум, за да установя доколко добросъвестно сте изпълнили молбата ми, нали? Лекарят побледня, но ръцете му не трепнаха, когато отново заби иглата в гърдите на Бруно. На Йохан се стори, че той мушка точно в сърцето. Бруно изхърка, въздъхна и отвори очи. — Отлично — одобрително каза Дитрих на лекаря. Заповяда на Щайнглиц: — Излишните вън. — Но помоли лекаря: — Останете. — Приседна на земята, като я попипа предварително с длан, и се оплака: — Влажничко. Щайнглиц съблече шинела си, сгъна го и го сложи под Дитрих. Капитанът кимна в знак на благодарност, наведе се към Бруно и каза с усмивка: — Чия задача и кратко съдържание на предаванията! — Погали Бруно по цялата ръка. — После докторът ще ви бодне и вие съвсем безболезнено ще изчезнете. И така, бъдете така добър. Вайс пристъпи към транспортьора, но единият от полковниците подхвърли пистолета в ръка, заповяда шепнешката: „Марш!“ и дори го придружи до пътния насип. Оттам викна на телохранителите: — Я позадръжте тоя момък в компанията си! Мотоциклетистите с кожени комбинезони се спуснаха към Вайс, закараха го на шосето, сложиха го да седне в мотоциклета и закопчаха брезентовия калъф, за да не може в случай на нещо да изскочи веднага от коша. В нощната тишина се чуваше добре раздразненият глас на Дитрих. — Кой крак извивате, докторе?! Казах ви — счупения! Сега на другата страна. По дяволите, откъснете тоя дрипел! Нека види! Моля ви се, още една инжекция. Великолепно. По-добре от коняк. Хайде, стъпете на ръчичката му. Но не се стеснявайте, докторе! Това тонизира по-добре от всякакви инжекции. Йохан се напрегна цял. Струваше му се, че всичко това става не там, в дъното на дола, а тук, горе. И като че ли точно в ушите му, чупейки черепа, влиза нетърпимо отвратителният глас на Дитрих. И това нямаше край. Изведнъж всичко замлъкна. Огън освети мрака, замириса на нещо ужасно. Йохан се дръпна и веднага в гърдите му се опря шмайзер. Той се опита да улови цевта, но го удариха отзад по главата. Когато дойде на себе си, попита: — Но какво има? — И обясни защо иска да излезе от коша. Един от телохранителите каза: — Ако не можеш да търпиш, карай в гащите! — И се засмя с глас. Но веднага млъкна, сякаш се задави. След известно време на шосето се изкачиха полковниците, Дитрих и Щайнглиц. Дитрих се сбогува: — Лека нощ, господа! — И тръгна към колата. Мотоциклетистите освободиха Вайс. — Да вървим! — заповяда Щайнглиц, щом Йохан седна край кормилото. Двамата офицери мълчаха. Дитрих наруши тишината, оплака се обидено: — Аз го убеждавах толкова логично. Щайнглиц попита: — Ще докладваш ли? Дитрих поклати отрицателно глава. — А ако ония доложат? Дитрих се засмя: — Тия армейски тъпаци бяха готови да ми лижат ботушите, когато им предложих версията си. Какво по-просто: пиян войник задига колата и катастрофира. — Защо е това? — учуди се Щайнглиц. — Защото — поучително обясни Дитрих — полковниците няма да избягнат следствие, ако например съветски разузнавач е откраднал дръзко полевата радиостанция и е предал на своите датата, когато ще започнат събитията. — Дявол да ги вземе, нека отговарят за нехайството си! Ясно е, че това е съветски разузнавач. — Да — сухо рече Дитрих. — Но нямам доказателства. И защо ми са всъщност? — Как защо? — учуди се Щайнглиц. — Ами той предаде всичко! — Няма значение! Сега вече нищо няма да се измени от това. Армията е готова за удара и самият фюрер не ще поиска да го отложи нито с минута. — Така е — съгласи се Щайнглиц. — А ако червените отвърнат с контраудар? — Няма да отвърнат. Ние разполагаме със специалната директива на Сталин. В случай на бойни действия по границата той е заповядал на войските си да изтласкат противника отвъд демаркационната линия и да не вървят по-нататък. — Ами ако… — Ако някой узнае тия твои идиотски разсъждения — строго го прекъсна Дитрих, — помни, че в касата ми ще се пази техният запис. — А ако направя донесение преди тебе? — Нищо няма да излезе от това, приятелю мой. — Гласът на Дитрих звучеше ласкаво. — Защо? — Сега твоето съобщение е вече прието от мене. Но не с днешна дата и за злоумишленото му забавяне ще те разстрелят. — Ловко! Но защо отдаваш такова значение на всичко това? Дитрих отговори меланхолично: — Скъпя честта на трети „Ц“ отдел. У нас никога не е имало никакви пропуски в работата и сега няма. Няма и да има. Щайнглиц извика разпалено, искрено: — Оскар, можеш да бъдеш спокоен: разбрах те! — Както твърди Винкелман, спокойствието е качеството, присъщо най-много на красотата. А аз харесвам да бъда винаги и при всички обстоятелства красив. — И Дитрих потупа снизходително Щайнглиц по бузата. Съмваше се. Небето от оная страна, където беше родината на Йохан, се осветяваше постепенно все повече и повече от изгряващото слънце. Топлият въздух искреше от блясък и чистота. През спуснатото стъкло в колата проникваше нежният сладък мирис на тревите. Йохан караше автоматично колата. Обзе го безчувствено вцепеняване. Всичките му душевни сили бяха изчерпани. Сега той ще се обърне и просто ще застреля пътниците си. След това ще иде в поделението и пак ще стреля, ще стреля, само ще стреля! Това е единственото, което сега е в състояние да извърши, единственото, което му остана. Йохан посегна към шмайзера и тогава като че ли чу гласа на Бруно, последният му завет: „Каквото и да се случи, пригаждай се. Пригаждай се — в името на победата и на живота на хората, пригаждай се.“ Йохан знаеше, че ако се представи възможност, ще съобщи кратко в Центъра: „Бруно загина, изпращайки радиограма за датата на нападението върху СССР. Противникът не разполага с данни за него.“ И нищо повече. Останалото е „белетристика“, която после сочат на разузнавача като прахосване на времето, предвидено за свръзка. — Ей, ти! — Дитрих мушна Вайс в гърба. — Какво ще кажеш за аварията? Йохан сви рамене и отговори, без да се обръща: — Натряскал се с ракия, пощурял. Случва се. — И веднага, превъзмогвайки мъката, прибави бавно, ясно: — Господин капитан, вие сте добър човек: така се мъчехте да спасите живота на тоя пияница. Да, именно тия думи излязоха от устата на Йохан. И това беше за него най-трудното през целия му засега кратък живот. — Добре — каза Дитрих. И Йохан видя в огледалцето как той бутна Щайнглиц с лакът. След това Дитрих повтори още веднъж: — Добре е. Отлично. Щайнглиц забеляза не без завист: — Ти имаш истински аналитичен ум, ти взе всичко пред вид. — Умът е хубаво нещо — каза Дитрих. — А добрият апетит е още по-хубаво. — Заяви: — Но аз огладнях. Пристигнаха в чифлика. Вайс спря колата пред вилата и по заповед на Дитрих отиде да търси готвача. Денят настъпи, слънцето светеше, служителите на специалното поделение чистеха зъбите си край кладенеца, миеха се, бръснеха се, наведени над легените. По долни дрехи, по гащета те съвсем не приличаха на войници. Мнозина бяха излезли по домашни топлинки от сукно на квадрати с плъстени подметки. Миришеше на тоалетен сапун, на ментова зъбна паста, на одеколон. И Йохан трябваше да живее, да се усмихва, да приказва. Като че ли нищо не се беше случило и не бе съществувала тая нощ, като че ли никога не бе съществувал Бруно. 18. Фашистка Германия точно пресметна и ловко избра момента за разбойническото нападение върху Съветския съюз. Мощният съсредоточен удар разтърси страната. И по всяка вероятност Хитлер не отстъпваше по хитрост на много ръководители на велики империалистически държави, щом можа да ги накара да дадат като аванс на фашистка Германия цели европейски страни срещу възнаграждението за бъдещото унищожаване на Съветската страна. Хитлеровите стратези се надяваха да проведат войната срещу СССР за шест-осем седмици и във всеки случай, при всички обстоятелства да я свършат към есента на 1941 година. По онова време германските военни сили, съсредоточени тайно по границите на Съветския съюз, бяха най-мощните, най-добре въоръжените и най-опитните от всички армии в света. На 8 юли 1941 година Хитлер даде заповед: „Да се изравнят със земята Москва и Ленинград, за да се избавим напълно от населението им и да не го храним през зимата. Що се отнася до Москва — обясняваше Хитлер, — ще унищожа това име, а там, дето е днес Москва, ще направя голямо бунище.“ Директивата му за населението беше също тъй кратка и ясна: „Славяните трябва да станат неизчерпаем запас от роби по подобие на древния Египет или Вавилон. Оттук трябва да идват евтини селскостопански и строителни работници за господстващия германски народ.“ На 22 юни 1941 година, около четири часа сутринта, на разсъмване, хитлеристките пълчища нападнаха СССР. Започна Великата отечествена война на съветския народ. Тя продължи 1 418 дни и нощи. Във втория ешелон заедно с щабовете, тиловите служби, домакинските взводове, пропагандната рота, медицинските батальони, кухните и трофейните команди се движеше и поделението на майор Щайнглиц. Горещо, задушно, прашно. От двете страни на шосето горяха села, гори, житата по нивите, самата земя. И сякаш горещината не беше от слънцето, а само от пламтящите пожари. И когато колоната се спираше по една или друга причина и шумът на моторите затихваше, веднага настъпваше глуха, като в дъното на пропаст тишина и се чуваше само сухото пращене на пламъка. Майор Щайнглиц погледна часовника си: — Време е за обяд. — И заповяда на Вайс да спре в най-близкото село, да научи къде е кметът, за да се измият, да се наобядват и да си починат у него. Това село гореше, както и всички други села, но никой от малкото, останали тук жители не се опитваше да угаси пламъка. Майорът слезе от колата, приближи до един старец, който копаеше яма в градинката пред къщичката си, и обясни с движения, че е жаден. Старецът разбра, заби лопатата в земята и така спокойно и бавно влезе в горящата къщичка, като че ли това не беше огън, а само ярка светлина с огнен цвят. Той се върна с черпалка в ръка и я подаде на Щайнглиц. Майорът я допря до устните си, пи с наслада и тогава видя лежащата в края на ямата мъртва млада жена. Старецът плю на дланите си и продължи да копае. Майорът се ужаси при мисълта, че водата е отровна. Но веднага с присъщото си логично мислене отхвърли тази мисъл като абсурдна: откъде старецът ще има отрова и после — той се държи тъй спокойно. Щайнглиц извади цигари и го покани. Старецът взе несъзнателно, опрял тежко гърди върху дръжката на лопатата, загледа с лъчезарни, някак си по детски тъжни очи и показа ямата: — Ето, погребвам внучката си. Вие я убихте, значи. Разбра ли? Вие! Щайнглиц реши, че той иска още цигари, извади отново пакетчето от джоба си, взе една цигара и я подаде на стареца. Той я сложи за запас на ухото си и със също такъв гукащ глас каза: — Ти, изглежда, си добър немец, но все пак аз ще ви коля. Сега не съм милостив човек, не прощавам. Майорът взе тия думи за израз на благодарност и потупа стареца по рамото, а после се обърна, за да иде при колата си. И тогава старецът издигна като брадва лопатата с острието нагоре над главата на Щайнглиц. Майорът се спаси само защото в тоя миг се подхлъзна на глината, изхвърлена от ямата. Лопатата разсече въздуха и се заби в дъските, приготвени за гроба. Като мушкаше с разтреперани ръце пистолета в джоба си, майорът се качи в колата и въпреки задуха повдигна от двете страни стъклата, сякаш искаше да се защити с тях. Дори не позволи на Вайс да изчисти глината от мундира му. Заповяда да кара по-бързо в щаба на най-близката част на SS, за да поиска да се накажат всички жители на селото заради покушението върху живота му. Но Вайс си позволи да изкаже предположението, че старецът навярно просто се е обидил: ами че майорът изля на земята водата, без да я изпие докрай, а тукашните жители смятат това за най-страшно оскърбление на дома си. — Тъй ли? — учуди се Щайнглиц. — Каква дивотия! Съжаляваше ли Йохан, че старецът не уби Щайнглиц? Не. Ако се беше случило това, той щеше да изгуби канала за проникване в службата на Абвера. И Вайс реши да задържа занапред майора от небезопасни пътувания. Сега Щайнглиц му беше особено необходим. Само като запази живота му, като го направи оръдие за поражението на тайната фашистка служба, Йохан ще може да му отмъсти за всичко — и за смъртта на този старец с детски очи. И каза съвсем искрено: — Господин майор, за това, дето ви оставих сам, смятам, че трябва да ме обесят. — О! — Можете да стреляте в мене, но сега няма да се отделя нито крачка от вас. Трогнат от тая преданост, Щайнглиц сметна, че може дори да се пошегува: — Добре. С изключение, разбира се, на ония случаи, когато дамата ми сметне, че присъствието ти е нежелателно. За първи път в живота си майорът си позволи такава волност в разговор с по-нискостоящ човек. Откакто видя родната си земя опожарена, окървавена и разкъсана от фашистите, Йохан бе обзет от спасителна, ледена ярост, от някакво отмъстително спокойствие. Той дори са зарадва: тук, в безопасност, той се мъкне във втория ешелон и зад гърба му се е изтегнал и се наслаждава на почивката един от най-големите германски разузнавачи. И ако сметне за необходимо, той просто ще го пречука — него или куп също такива фашисти — с шмайзера си. Може да вдигне във въздуха щаба. Да вземе живота на стотина врагове в замяна на своя живот. Може. Но не трябва. Няма право. От него, съветският разузнавач, сега се изисква много повече — спокойствие. Подвига на бездействието, подвига на изчакването, подвига на мълчанието, когато всичко в него, всеки негов нерв крещи. Как така, нали казвахме: нито педя няма да отстъпим! Кой е виновен, кой? Нали Бруно предаде, предаде по радиостанцията всичко! А нима и той, Йохан Вайс, не съобщаваше всяка седмица, че на границата се съсредоточават хитлеристки армии, събирани тук в юмрук от всички окупирани европейски страни? В последното си съобщение той предаде, че в много градове навътре в Полша са се появили митничари и граничари. Това означаваше, че Вермахтът е поел границата от пограничните части. Нима някога у съветския народ е стихвала омразата към фашистите, нима съветският народ не е живял в смело очакване да се сблъска с фашизма? Нима някой се е съмнявал, че войната е неизбежна? Тогава защо фашистите завариха страната му неподготвена? Защо? На шосето се появиха пътни знаци с надписи: „Внимание! Опасност! Заобиколи!“ Колоната, в която пътуваха, зави в един страничен път и сега колите се тръскаха по гредите на настилката, гмуркаха се в ямите, затъваха в ниските заблатени места и през цялото време отляво, оттам където остана шосето, долитаха чести, но пестеливо къси картечни редове, глухи избухвания на гранати и силни оръдейни залпове. Скоро Вайс узна причината за заобиколката. Излезе, че мъничкият гарнизон на един дот е покрил с картечен огън движението по шосето и се бие с германската артилерия и с германските танкове. Един щабен офицер каза на Щайнглиц, че червените прикрепват с вериги войниците си към картечниците и оръдията. Щайнглиц посъветва иронично офицера да излъчи специални поделения и да ги снабди с шлосерски инструменти, за да помогнат на червените да се освободят от веригите. Вайс забеляза, че ъглите на сухите устни на началника му увиснаха обидено, че той е раздразнен и че гледката на следите от победоносния пробив на германската армия не го възбужда, а някак си дори го потиска. И наистина, Щайнглиц се чувстваше силно обиден, пренебрегнат човек. Източният фронт беше за него един вид заточение. Неговата специалност е Западът. Но след лондонската история му отнеха обикновеното поле на дейност. Той не беше страхливец. През войната в Испания се промъкна в републиканските части, сражаваше се в тях и даваше сведения как ефикасно ръчните гранати с взриватели с мигновено действие избухват в ръцете на републиканските бойци, снарядите, без да се пръскат, падат в окопите на франкистите, как непоправимо престават да работят картечниците, как цевите на оръдията се пръскат още след първия изстрел. Цялото това въоръжение и боеприпасите бяха продадени от хитлеристите на републиканците чрез подставени лица. И Щайнглиц провери в бойни условия доколко сполучливо беше осъществил тази тайна операция вторият „Ц“ отдел. Щайнглиц се справи отлично с поръката, когато Камхубер, разработил плана за убийството на германския посланик в Прага и доверил му важна роля в тази операция, му предложи през 1940 година да отиде във Фрайбург, за да монтира веднага доказателства при нападението на хитлеристката ескадрила „Еделвайс“, че тоя германски град е бил разрушен от бомбите на френски самолети. Той замени дори късчетата от германските бомби, извадени от телата на хората, пострадали при нападението, с късчета от бомби френско производство. Откри кои германци — жители на Фрайбург — разбират добре от силуети на самолети и ги премахна като опасни свидетели. Това беше чиста, увлекателна работа, при това донесе награди и служебно повишение. А какво щеше да му даде Източният фронт? Армейските пълководци ще си припишат целия успех, а светкавичното придвижване на механизираните войскови части не дава възможност да се разгърне агентурната мрежа на разузнаването за сериозна диверсионно-терористична работа. Щайнглиц знаеше, че колегите му, специализирали се по източните райони, са подготвили отдавна диверсионни банди от буржоазно-националистични елементи, в задачата на които влизаше да прекъсват връзката, да сеят паника и да убиват нищо не подозиращи хора. Знаеше също, че тия бандити, преоблечени в червеноармейски униформи, са вече прехвърлени тук, на руска земя, с германски самолети. Знаеше и за сформирания още в края на 1940 година полк със специално предназначение „Бранденбург“. Този полк беше създаден да провежда диверсионни актове на Източния фронт. Той беше комплектуван от германци, които знаят добре руски език, а личният му състав бе облечен в съветска военна униформа и снабден със съветско оръжие. Но всички тия постижения са чужди, а не негови, на Аксел Щайнглиц. Груба, първобитна работа, може да я извърши всеки старши офицер от Вермахта. Фелдмаршал Браухич беше набутал в тоя „Бранденбург“ парвенюта от свитата си. Именно те ще получат рицарски кръстове за успешно изпълнение на специалната задача. Е, нека получат! Щайнглиц смяташе, че е под достойнството му да ръководи безопасни масови убийства на доверчиви съветски войници и офицери и съвсем не искаше да му възлагат да командва такава диверсионна част. Това е занимание за армейците. Професионалната му гордост на изпечен шпионин, на опитен диверсант беше засегната вече само от това, че на него като на боклукчия му възложиха да събира захвърлени съветски документи. И през тия дни Щайнглиц възприемаше победоносното придвижване на германските армии по съветската земя като свое поражение, като пропадане на надеждите си, като край на кариерата си. В началото Вайс не можа да разбере причините за потиснатото настроение на майора, за мрачната му умърлушена загриженост. Но постепенно от пренебрежителните иронични забележки на Щайнглиц стана ясно, че той не е доволен от сегашното си положение, че му тежи възложената задача и че завижда на успехите на армейците. И след като се наложи да се отклонят от шосето, той злорадстваше, дето нито артилерията, нито танковете могат да се справят толкова дълго време със самотния съветски гарнизон, заседнал в дота и нарушил придвижването на тиловите колони. Той се изказа дори одобрително за стареца, който едва не го уби. Каза, че русите, макар и непълноценни в расово отношение, все пак му напомнят испанците и напразно капитан Дитрих мисли, че пътят към Москва ще бъде също такава увеселителна разходка, каквато беше за германската армия пътят към Париж. И Вайс разбра, че Щайнглиц е разстроен от служебни неприятности, раздразнен е и от своя страна е готов да причини неприятности на всеки, само да му олекне от обидата, нанесена му от началството. Населеният пункт, който съгласно дислокацията се отреждаше за настаняване на редица специални служби, излезе всъщност място на бойни действия. Отстъпващият съветски гарнизон го беше заел и превърнал в отбранителен възел. Това неочаквано обстоятелство внесе смут и объркване в колоните на втория ешелон и офицерите не знаеха как да постъпят. Беше заповядано да се настанят в този населен пункт, а как ще се настаниш, когато той е зает от противника? Да се наруши заповедта е невъзможно. Да се изпълни е също невъзможно. След като се посъветваха, командирите на специалните служби дадоха нареждане на хората си да се отбият от пътя и да се разположат близо до населения пункт, но на такова място, където огънят на противника не можеше да нанесе щети. В оня, другия живот, в който Йохан беше не Йохан, а Саша, той се беше научил в туристическите студентски походи и при лов с баща си да се приспособява с най-малки неудобства към най-различни условия, независимо от природата, климата и годишното време. А и службата в армията го беше научила на някои работи. И сега в заблатената местност той избра малко по-сухо местенце, където твърдата земя имаше сиво-кафява суха отсянка, начерта с лопатата квадрат и изкопа ров от всичките му страни. Наряза върбови храсти, постла квадрата с клони, после с торф, след това пак с клони и на този пиедестал опъна палатката. Запали в нея димящ огън от гнилаци, изпъди комарите и едва тогава пристегна краищата. Недалеч Щайнглиц приказваше за нещо с Дитрих. При това те се удряха безмилостно по лицата с клончета, като се бранеха от комарите. Вайс доложи, че палатката е готова и че в нея ще бъдат напълно запазени от комарите. Щайнглиц покани Дитрих. Така или иначе двамата офицери не можеха да минат без Вайс, макар че приемаха услугите му като нещо естествено. Той приспособи куфара на Дитрих за маса, постла я с противоипритна покривка и дори успя да сервира прилично. Приготви бързо на огъня гореща вечеря и, застанал на колене — нали сводът на палатката е нисък, — започна да прислужва на офицерите. Безпокоеше се за здравето на господаря си и настояваше той да пие ракия, а не вино, като твърдеше, че комарите са разносители на малария и че най-доброто средство против заболяването е да се пие алкохол. Дитрих повече от Щайнглиц се грижеше за здравето си и затова пиеше непрекъснато. В палатката беше тъмно. Йохан се опита да запали отново огъня, но в гърлото им задраска от лютия дим и очите им започнаха да сълзят. Стана нужда да се загаси огънят. А Дитрих постоянно опипваше неспокойно лицето си, отекло от ухапванията на комарите, и непременно искаше да се види в огледалото. Йохан взе една празна тенекиена кутия, натъпка я с мазнина от консервирани кренвирши, отряза късчета от брезентови ширити, с които се съединяваха платнищата на палатката, мушна ги в мазнината, разчеса горния им край и ги запали като фитили. Получи се отличен светилник. Двамата офицери бяха пияни и всеки посвоему. Щайнглиц смяташе пиенето за турнир, двубой, в който трябваше да издържи, да запази паметта си, ясното си съзнание. Алкохолът е отлично средство да се разхлаби волята на партньора, да се притъпи бдителността му, за да се накара да бъбри неудържимо. И Щайнглиц използваше умело това средство, а себе си бе приучил да превъзмогва опиването и колкото повече пиеше, толкова по-силно го болеше главата, бледнееше лицето му, конвулсивно трепкаше лявата му вежда, но очите му оставаха както винаги внимателно мътни и не губеше контрол над себе си. Той не изпитваше никога удоволствие от опиването и сега пиеше с Дитрих само от учтивост. А Дитрих при опиването изпитваше сладостно чувство, че се освобождава от всички условности, и едновременно започваше да съзнава пълната си безнаказаност. Ето и сега той каза: — Слушай, Аксел, сега ще се съблека съвсем, ще оставя само фуражката и портупея с пистолета, ще изляза гол, ще вдигна хората си и ще проведа строеви занятия. И уверявам те, нито една свиня няма да посмее дори да се учуди. Ще изпълняват всичко, каквото им заповядам. — И започна да се съблича. Щайнглиц се опита да го спре: — Недей, Оскар, ще настинеш. Дитрих с голям труд си подаде главата навън и провери. — Да, влажничко е… Мъгла. — Замисли се за миг и каза зарадван, че е намерил изход: — Тогава ще заповядам на всички да се съблекат и ще командвам голите войници. Щайнглиц измърмори: — Ние с тебе имаме различни вкусове. Дитрих се обиди. Погледна презрително Щайнглиц и попита: — Как смяташ, ще спазим ли приличието в международните си задължения? — А защо? — Ето на! — зарадва се Дитрих. — Добре! Силата и моралът са несъвместими. Силата е свобода на духа. Освобождение от всичко. И затова искам да ходя гол. Искам да бъда като нашия див далечен прадядо. Щайнглиц пушеше мълчаливо, лицето му се гърчеше от главоболие. Вайс поднесе кафе. Дитрих помести пластмасовата чашка и каза: — Всъщност, всичко може да се направи съвсем просто. Ако се даде на всеки по един метър земя, човечеството ще се побере в територия, малко по-голяма от петдесет квадратни километра. Плацдарм от петдесет километра! Дай ми хартия и молив, ще пресметна колко цеви са необходими, за да се покрие с гранати тая площ, да речем, за един час. Един час — и фюйт, никой не остава! — Повдигна глава и запита: — Знаеш ли кой измисли версията, че Съветският съюз е позволил на частите на Вермахта да минат през територията му, за да завземат Индия? — И сам си отговори гордо: — Аз! Отлично прикритие, нали? Иначе как можеше да се обясни съсредоточаването на войските ни на Съветската граница? — Детско бъбрене, примитив, никой не повярва. — Неоснователно мислиш така. Дезинформацията трябва да бъде именно чудовищно примитивна, като рисунка на дивак. — Замисли се и попита: — Чете ли декларацията на ТАСС от 14 юни? — Порови в чантата си, извади бележник и прочете: — „Според данни на СССР Германия спазва също тъй неотклонно условията на съветско-германския пакт за ненападение, както и Съветският съюз, поради което според съветските среди слуховете за намерението на Германия да скъса пакта и да нападне СССР са напълно неоснователни.“ — Преводът звучеше механично точно. Щайнглиц подсвирна: — Първокласна дезинформация. Наша работа, нали? — Не. — Гласът на Дитрих звучеше сухо. — Това не е работа на нашата агентура. Вчера ние заловихме важни съветски документи. Представи си, в случай че нахлуем, Народният комисариат на отбраната заповядва на войските си да не се поддават на никакви провокации, за да не се предизвикат големи усложнения, и нищо повече. В това виждам у болшевиките израз на сляпа вяра в поетите задължения, в законите на международното право. — Глупости! — възрази Щайнглиц. Дитрих впери очи в неравното пламъче на светилника и каза убедено: — Трябва да ги съберем всички на куп. — И показа с ръце как да се направи това. — Колко им трябва отдолу, десет-двадесет квадратни километра, и всички… — Той вдигна пръст: — Всички! Иначе те нас. — И така рязко махна с ръка, че светилникът угасна от движението на вятъра. Вайс запали отново фитилчетата и въпросително погледна Дитрих. Капитанът навярно взе Вайс за Щайнглиц, улови го за раменете, наведе го към себе си и прошепна точно в ухото му: — Аксел, ти си магаре! Ние влязохме във война, в която ще донесат победа не спечелените сражения, а само пълното унищожаване на болшевиките. Пълното! За да не остане нито един свидетел на земята. И тогава всички ще ходим голи, всички! И никой няма да каже, че това е неприлично. — И отново се опита да се съблече, но веднага падна на пода и захърка. Вайс и Щайнглиц сложиха Дитрих да спи. Излязоха от палатката. От блатото се вдигаха изпарения, луната проблясваше на небето като мазно петно, жабите крякаха. Помълчаха. Щайнглиц запуши и сметна за необходимо да обясни поведението на Дитрих: — Вчера капитанът малко се нервира: разпитваше двама ранени съветски офицери, те се държаха като простаци — предизвикателно. Оскар мушна цигарата си в окото на единия от тях, а той се закани нахално да направи пепелница от Берлин. А един пленник го удари с главата си в корема. Всъщност нищо лошо не искаха от тях: да се върнат при своите и да предложат на окръжената част да капитулира. Биха могли в края на краищата и да излъжат. Чудно поведение! — Протегна се и се прозина. Но изведнъж залитна, успя да се улови за рамото на Вайс и си призна: — Ракията ме удари в краката. — И се вмъкна в палатката да спи. 19. На другия ден поделението на майор Щайнглиц пристъпи най-после към преките си задължения. В голямата болнична палатка четирима войници, включително и Вайс, сортираха документи край разтегателната маса. Често между тия книжа се срещаха повредени, залени с кръв. Войниците хвърляха тези документи в кошчетата за смет, направени от разноцветен тел. Те номерираха печатите и щемпелите, след като направеха от тях отпечатък върху лист хартия, и ги слагаха в един голям сандък. Изхвърляха картите, ако по тях нямаше никакви бележки, а ако имаше бележки или нанесени на ръка означения, предаваха ги на ефрейтора Волф. Той изучаваше грижливо всяка такава карта и някои от тях сгъваше внимателно и скриваше в чанта, обикновена гражданска чанта с ремъци и две плоски ключалки. Войниците канцеларисти работеха с чиновническо усърдие и приказваха обикновени неща: за здравето си, за писмата от къщи, за цените на продуктите, дрехите, обущата. И докато сортираха и преглеждаха книжата, те изтриваха периодично пръстите си с гумени гъби, напоени с дезинфекцираща течност, за да не се заразят. И ако не беше това обстоятелство, ако не бяха мундирите им и жълтата светлина в целулоидните прозорчета на палатката, всичко щеше да прилича на обикновено канцеларско заведение и на нищо друго. Като откриваше изцапани с кръв книжа, Волф казваше: — Господа, напомням ви: бъдете внимателни и изхвърляйте нечистите книжа, които не представляват особена ценност. През тия няколко денонощия лагерът край блатото се беше превърнал в гиздаво военно градче: навсякъде прокараха пътечки от греди, поставиха стълбове с показатели, щабните палатки бяха окопани с траншеи, помпите изсмукваха денонощно водата от траншеите. Дори комарите намаляха, след като бе разпръсната във въздуха някаква лютива течност, като приспособиха за това раничните огнехвъргачки. И не само офицерите, но и войниците имаха подчертано спретнат вид, като че ли под краката им нямаше зловонна кална шир, непроходим мочурляк, тресавище. Мостчета с перила от бели стъбла на брези, които се виждаха така ясно през нощта, настилки за транспорт, телефонни и телеграфни жици, поставени грижливо на торфени трупчета или издигнати на бамбукови пръти — всичко това и много други неща показваха опитността, майсторството, армейското умение, дисциплината на щабните команди, прекрасната им материална обзаведеност. И само едно беше глупаво — че тия тилови служби се бяха настанали в тресавището, а не на сухото възвишение на няколко километра от пункта, предназначен за дислокация. Мотомеханизираните съединения на германската армия се вмъкнаха стремително и дълбоко като клещи в тялото на страната, като оставиха смело в тила си заобиколените, изолирани и надробени в неравни сражения островчета от съветските гарнизони: оставяха ги да бъдат ликвидирани от специалните части, снабдени щедро с всички най-нови средства за унищожение. Според сведения на германското разузнаване в населения пункт Кулички отбраната бяха поели най-напред няколко танка и към половин рота граничари, но постепенно броят на съветските войници се увеличаваше. Всяка нощ до Кулички си пробиваха път с отчаяни боеве все нови бойци, макар че всеки път при пробива към гарнизона на Кулички почти половината от тях загиваха. Германското командване смяташе това изтребление на противника за икономично. За унищожаването на гарнизона пристигна една артилерийска част и всичко беше подготвено. Пресметнаха грижливо колко боеприпаси са необходими за съответната площ, от колко цеви трябва да бъдат изстреляни и оръдията вече стояха в съответен ред около плацдарма. И все пак, без да обръщат внимание дори на това, че съветският гарнизон не позволяваше с огъня си на германските части да се придвижват по шосето, германците забавяха щурма, като очакваха пристигането на танковете. Щайнглиц и Дитрих не седяха със скръстени ръце. Те излизаха често на огневи позиции, за да наблюдават държанието на противника, но тъй като специалностите им бяха различни, интересуваха ги и различни страни на това държание. Вайс трябваше да прекъсне работата си в канцеларската палатка, за да придружава Щайнглиц в пътуванията му. Знаеше се, че съветските танкисти в Кулички, когато им се свършило горивото, закопали бойните си коли в земята. И никой не се страхуваше от внезапен пробив на танкове от страна на заобиколения гарнизон. Но една нощ, когато Щайнглиц и Дитрих както винаги разглеждаха с рогатките* от наблюдателния пункт специално оставеното дефиле, към което бясно и отчаяно си пробиваха път през картечния огън разпокъсани групички съветски войници, изведнъж към шосето се понесе напред самотен съветски танк, като стреляше с оръдието и картечницата си. [* Рогатка — вид военен далекоглед за наблюдаване от закритие. — Бел.прев.] Веднага се разнесоха залпове и точно пристреляните по секторите батареи разрушиха танка. Щайнглиц и Дитрих заповядаха на войниците да вземат документите от загиналите танкисти. Те разсъдиха правилно, че за тази кола навярно са били събрани последните остатъци от гориво и че екипажът е получил задача да си пробие път към по-голямо съветско съединение не толкова за помощ, колкото за да получи заповед как да действа гарнизонът по-нататък: да отстъпи или да защищава тоя плацдарм докрай. Такива заповеди и запитвания относно тях вече неведнъж попадаха в ръцете на офицерите от Абвера. При това германските радисти улавяха много пъти в етера обръщения на обкръжен гарнизон до по-горните щабове. Войниците, изпратени при разрушения съветски танк, не можаха да изпълнят заповедта: обсаденият гарнизон откри такъв огън, че трима германци бяха убити веднага, а двама ранени едва допълзяха назад. От следващите пет войници не се върна нито един. Щом обсаденият гарнизон пази разрушения танк, без да жали дори скъпоценните боеприпаси, значи в него има документи, които в никакъв случай не трябва да попаднат в ръцете на неприятеля. Нова петорка войници бе накарана да пълзи към танка само като я заплашиха с разстрелване. И пак трима бяха убити веднага. Двама пропълзяха не повече от десетина метра, заровиха се в блатото и лежаха, като не смееха да си повдигнат главите. Слабо светещо звездно небе, заблатена равнина, в която блестят ямите с вода, храстите на върбалака издават сребрист блясък, тишина. А там, край възвишението, се издига тъмната маса на двукуполен съветски танк със стоманени дрипи около дупките от германските снаряди. На наблюдателния пункт в чистичкия и спретнат укрепен огнестрелен пункт, обкован със светли дялани дъски, седят на сгъваеми столове германски офицери. Електрическата лампа гори ярко, на масичката — съдинки-термоси с гореща вечеря, върху колената на офицерите — книжни салфетки, те ядат и приказват за ядене. Армейският офицер слуша с уважение Щайнглиц. Майорът разказва за особеностите на испанската, френската и италианската кухня. Разказва подробно, с пълно познаване на всички кулинарни тънкости. Познава добре тия страни. Бил е там ръководител на шпионажа. Армейският офицер каза, че след около два часа ще дойде извиканият от него танк и тогава ще могат да се приближат до разрушената съветска бойна кола, за да вземат документите от мъртвите танкисти. А засега остава само да чакат търпеливо. Как трябва да постъпи Йохан в даденото положение? Разбира се, той може да загине, ако се наеме да се добере до съветския танк. Но няма непременно да загине, по-скоро ще допълзи, ще се вмъкне в танка и ще унищожи пакета, който сигурно е предаден на един от танкистите. Ако гарнизонът е сметнал за необходимо да събере всичкото гориво, за да се опита танкът да си пробие път, ако с риск да останат без боеприпаси не позволява на никого да се приближи до него, значи, пакетът е много важен, а от него зависи животът на много, навярно на не по-малко от хиляда съветски войници и офицери. Значи, сега съотношението е такова: един към хиляда. И макар че на Йохан е забранено да рискува със себе си, при такова съотношение той може би има право на риск. Има още едно обстоятелство, с което не може да не се съобразява. Голямото му търпение не е безгранично. Колко може да съзерцава с безучастен вид окървавената, опожарена родна земя, да гледа как убиват съветските хора и да прислужва угоднически на убийците така, като че ли за нищо друго не мисли. Той трябва да си даде отдих, да се изскубне поне за няколко минути от това мъчително бездейно, бавно съществуване. Само няколко минути действие и той ще си възвърне силата на волята, спокойствието, способността да се преструва. Няколко минути — това е толкова малко — и после той пак като преди ще чака, че чака безкрайно. Е, може ли да си позволи това? И нищо няма да му се случи, той ще бъде много предпазлив и ще успее да допълзи до танка. И мисли не само за себе си: иска да унищожи пакета, за да спаси хората. Е, какво лошо има тук? Той ще унищожи пакета и веднага ще се върне. И отново всичко ще тръгне като преди. Не, дори не като преди: той ще стане още по-находчив, още по-хитър, още по-предпазлив и по-търпелив. Йохан сложи в чиниите грижливо нарязани късчета горещ шунков салам и вдигащи пара картофи, наля в пластмасовите чашки останалия кафяв ром, свали престилката и оправи кепето си. — Господин майор, ако засега нямате повече нужда от мене, позволете ми да взема документите от разрушения съветски танк. — Той каза всичко това с такъв тон, с какъвто питаше: „Ще позволите ли да ви сложа още сос?“ Щайнглиц по известни само на него съображения не пожела да покаже колко е важна тая молба за него. Няма що, един войник желае да извърши подвиг — това е естествено и дори задължително за германски войник. И без да вдига очи от чинията, майорът кимна мълчаливо с глава. Йохан откачи от стената брезентовата чанта, от която стърчаха дълги дървени дръжки на гранати, каските и шмайзерът на армейски офицер, сложи всичко това на себе си, изкозирува и излезе от блиндажа. 20. Небето потъмня, покри се с редки облачета, но бледата му светлина като преди осветяваше ясно всяко възвишение. Беше тихо, сънливо, мрачно и тъжно. Тревата се вледени в студената роса. Йохан разгледа внимателно блатото. По-безопасно е да се отиде до танка не по права линия, а на зигзаг: от една вдлъбнатина до друга, от купчина до купчина, от възвишение до възвишение. Отбеляза и запомни ориентирите, за да не изгуби посоката. Щом мина окопа на бойното охранение, той запълзя, и сякаш не към танка, а настрана от него. Принуждаваше се да почива често, да пълзи бавно, извивайки се като влечуго, да се забива в земята и да си трие лицето в тревата. Заповядваше си да се страхува от най-слабото пращене на клонче, от едва чутото звънтене на желязо, от всяко шумолене, да спира дъха си, както не прави дори най-последният страхливец, когато, страхът му вземе ума. Но именно умът повеляваше на Йохан да се държи така, както се държи човек, който се страхува страшно от смъртта. Йохан също се страхуваше, но се страхуваше не от смъртта: страхуваше се да не би да загуби живота, който не му принадлежи. Изпитваше чувството, като че ли излага на смъртна опасност не себе си, а най-скъп нему човек, животът на който е несравнимо по-значителен, по-важен от неговия. И ето тоя много необходим човек, чийто живот е предопределен за големи дела, той излага на опасност и за това отговаря пред всички, на които животът на този човек е по-скъп от техния. Те го бяха доверили на Йохан Вайс, а той не оправда това голямо доверие. И той трепереше за непокътнатостта на този човек и правеше всичко, за да го спаси, да го опази от огромната опасност, на която го излага Йохан Вайс. Той пълзеше много бавно, безсрамно страхливо, внимателно, като избираше предпазливо и най-малките прикрития. И навярно на офицерите омръзна да го следят в рогатката, а Щайнглиц почувства дори нещо като срам: какъв страхливец излезе прехваленият му шофьор! Разбира се, на тях им омръзна да следят в рогатката Вайс, който пълзеше като сива мокрица, тоя страхливец, който позореше мундира на германския войник. И добре стана, някак си е по-леко, когато не те наблюдават. Йохан погледна светещите стрелки на часовника си. Излиза, че само малко повече от два часа се влачи упорито и бавно по блатото, спира безкрайно дълго и отново пълзи в тишината, във влагата, в калта. И тогава се чу изстрел, първият изстрел и Йохан усети с цялото си тяло как в земята се удари куршумът на съветски снайпер. А след това започна ловът за Вайс. Засега стреляше един снайпер, германците мълчаха, но когато се разнесоха къси картечни редове, на тях сякаш без желание те отговориха с безприцелни дълги редове, а после решително се обади минохвъргачка — една, втора. Като събираше вече последните си сили, Йохан се промъкваше със зигзагообразни отскоци все по-близо и по-близо до танка. И колкото по-късо ставаше разстоянието до него, толкова по-дълги ставаха редовете на съветската картечница. Младият човек видя как точно до лицето му сякаш премина върволица от полски мишки — тоя ред се изсипа край главата му. Той замря, после започна да притичва, после пак запълзя: скок надясно, скок наляво, два скока наляво, един напред. Ако го ранят, само да не е в главата, да не е в сърцето. Тогава все пак ще допълзи и ще успее да извърши онова, което трябваше да извърши. И ето Йохан лежи под защитата на танка. Мирише на метал. На няколко места зеят оръфани дупки, които издават кисел и остър мирис на изгорял барут. Предният люк е открит и от него виси неподвижно тяло. С един скок Йохан се намери в люка, картечният ред удари напразно по бронята, сякаш хвърлиха шепа камъчета, но преди да успее да помисли за това, парна го болка: един куршум беше пробил крака му. Йохан не искаше да си губи времето — и после ще успее да си събуе ботуша, да си превърже раната. Вмъкна мъртвия танкист в люка, бързо, прегледа джобовете му. Няма пакет. Край управляващото рамо стоеше сгърчен още един танкист — мъртъв, облян в кръв. Като си светеше в мрака със запалката, Йохан изследва и неговите джобове. Нищо, никакви книжа. Може би в кончова? Той се наведе и изведнъж едно желязо се плъзна по главата му и се стовари върху рамото му. Йохан постъпи така, както го бяха учили да постъпва в такива случаи. Той не скочи, макар че инстинктът заповядва на човека да посреща опасността прав, а ловко падна по гръб, сви крака, притисна ги до тялото си, за да защити корема и гърдите, след това изведнъж ги изправи и с огромна сила нанесе удар с тях. Болката в ключицата и в ранения крак го хвърли за миг сякаш в черна яма. Той се съвзе от новата болка: някой, навярно останалият жив танкист, удряше главата му в стоманения под и се опитваше да го удуши с плъзгавите си от кръв ръце. Йохан блъсна от себе си ръката му, улови го под мишницата и рязко се обърна, като се мъчеше да извие ръката от ставата. Сега той лежеше върху танкиста, но се задъхваше, не можеше да промълви нито дума и почиваше, за да поеме дъх, за да каже нещо. След това извика настойчиво, заповеднически: — Разбери! Аз съм свой! — Въздъхна и каза: — А сега слушай! — И започна да изговаря ясно, сякаш диктуваше: — На двадесет километра от Кулички, на северозапад, е Виселки, база за гориво. — Каза повелително: — Повтори! Хайде, повтори ти казват. И запомни! Сега къде е пакетът? Нали има пакет? Танкистът посегна към пистолета си. Йохан каза бързо: — Недей. Ще дойде фашистки танк. Разбра ли? Танк. Трябва да се унищожи пакетът. Танкистът свали пистолета. — Кой си ти? Йохан подаде запалката си: — Изгори го. Танкистът се измъкна изпод Йохан. Без да изпуска пистолета, той извади пакета, щракна запалката, доближи пламъка до пакета и попита: — А кой ще съобщи за базата? — Ти! — Значи, ще се върна обратно, при своите? Йохан кимна. — А защо не с пакета? — Може да не стигнеш, да те убият, и пакетът ще остане при тебе. Разбра ли? Танкистът помълча, после промълви: — У мене има и карта с нашите огневи позиции и минното поле. Да я изгоря ли? — Дай я тук. Танкистът насочи пистолета. — А друга карта има ли? — запита Йохан. — Каква? — Също такава, само че чиста. — Да речем. Йохан изкриви устни, може би от болка, а може би се усмихваше, и попита: — Не се ли сещаш? Ща набележим лъжливи полета и огневи позиции там, където няма, и ще подхвърлим картата. — Но кой си ти? — Дай картите! — каза настойчиво Йохан. — Нали имаш пистолет! Танкистът подаде планшета. Йохан изтри ръцете си. — Свети! — заповяда той. След това разстла двете карти и започна да нанася бележки върху чистата. Танкистът спусна пистолета и заследи работата му. Одобри: — Чудесно става! — И попита отново: — Но кой си ти? Йохан изгори едната карта, а другата сложи на планшета и рече на танкиста, като показа с очи трупа: — Окачи планшета на него! Танкистът изпълни заповедта му. — А сега, другарю — гласът на Йохан трепна, — сбогом. Танкистът се приближи до люка. Йохан го спря. — Вземи го и него. — Но той е мъртъв. — Влачи го сто метра, а после го остави — германците ще го приберат. Така картата ще стигне по-убедително до тях. — А ти? — попита танкистът. — Какво аз? — А ти какво ще правиш? Йохан се понадигна, опипа се. — Нищо, все някак ще запълзя. — Сега слушай мене — каза танкистът. — Аз ще запълзя, ти след мене и стреляй подире ми с шмайзера. Картинката ще стане ясна. Може би ще се срещнем пак. — И танкистът повтори отново: — Значи, не искаш да ми кажеш кой си ти? — Не че не искам, а не мога. Разбра ли? — Е, няма що, другарю, дай си ръката тогава! — И танкистът подаде своята. Излезе от люка, изтегли тялото на загиналия си другар и запълзя, като го мъкнеше на гръб. След няколко минути Йохан го последва. Прицели се внимателно с шмайзера и започна да пуска малко по-надясно чести редове, успя дори да хвърли граната отстрани. А после германците откриха огън — силен, намесиха се минохвъргачните батареи, наблизо избухна мина, горещ и някак си тежък въздух подхвърли Йохан, запокити го и заедно с нетърпимата болка нахлу парлив, лепкав мрак. Очевидно, почти загуби съзнание, но все пак допълзя до танка и се укри под неговата защита. 21. Йохан Вайс бе закаран в болницата с номер на ръката. Ако нямаше ръце, щяха да закрепят номера на крака. Ако нямаше крака, щяха да го окачат на шията. Както и навсякъде, в болницата имаше сътрудник на Гестапо. Той наблюдаваше доколко точно се ръководят лекарите от директивата на нацистите: райхът няма нужда от инвалиди, райхът има нужда от войници. Главното е не да се спаси животът на ранения, а след раняването да се върне войникът на фронта. Раненият може да отслабне от загубата на кръв, от страданията, може да вика, да плаче и да охка. Но при все това той най-напред трябва, длъжен е да се излекува в сроковете, в които е предвидено да оздравее. Медицинският персонал се следеше от унтершарфюрера Фишер. Ранените се следяха от ротенфюрера Барч. В офицерската болнична стая грижата за ранените се определяше не от раната, а от чина, от наградите, от вида на службата, от връзките и парите. Там също си имаха и свой Фишер, и свой Барч. Временното загубване на съзнанието криеше смъртна опасност за Вайс. И когато дойде на себе си, той не успя дори да се зарадва, че е останал жив: обзе го тревога дали не е изгубил контрола над себе си в унеса, дали е мълчал? Но всичко като че ли беше наред. Хирургът прегледа Вайс в присъствието на Фишер, който запита механично как желае войникът да го лекуват: — Мъничко повече болка, но бързо излекуване, по-рано на фронта или повече обезболяване, но бавно оздравяване? Вайс трябваше да се върне колкото се може по-скоро в специалното си поделение и с подкупваща искреност заяви, че мечтае да се намери по-бързо на фронта. И Фишер направи първото вписване в историята на болестта му, като диагностицира политическото му здраве. Обичайната наблюдателност на Йохан му помогна да определи веднага истинските функции и на Фишер, и на Барч. И когато Барч започна да съветва Вайс с измъчено морен глас какво трябва да прави, за да продължи престоя си в болницата, Вайс му лисна остатъците от кафето в лицето. И поиска да повикат Фишер. Но нямаше нужда да докладва на Фишер. Като видя заляното с кафена утайка лице на Барч, Фишер и сам разбра всичко. Каза строго на Вайс: — Ти, войнико, не се сърди: Барч е предан на своя фюрер. Сега вече Йохан нямаше нужда от никакви улики: всичко беше ясно и с Фишер, и с Барч. Веднъж през нощта Йохан каза подпитващо: — Не мога да заспя: все мисля за руския танкист. Възрастен. Жена. Деца. Може би като мене е бил шофьор, преди да постъпи в армията, а аз го убих. Някой измърмори в тъмното: — Ако ти не беше го убил, той щеше да те убие. — Но той и така беше целият в рани. — Русите са жилави. — Но той ме молеше да не го убивам. — Лъжеш, те не се молят! — твърдо каза някой с пресипнал глас. Барч запита високо: — А ако някой се помоли? — А аз казвам, че те не се молят! — упорито повтори все същият глас. — Не се молят и туй то! — И прибави злобно: — Ти, краво, не се хващай за думите, за да ме използваш, видял съм ги такива! — Ах, значи така… — заплашително започна Барч. — Така — прекъсна го пресипналият и млъкна. На следния ден, когато след превръзката Вайс се върна в болничната стая, на леглото, което заемаше по-рано войникът с пресипналия глас, лежеше друг ранен и стенеше тъничко, жално. Вайс попита Барч: — Къде е оня? — и кимна към леглото. Барч намигна многозначително: — Германският войник трябва само да презира враговете. А ти как мислиш? Вайс отговори убедено: — Аз мразя враговете си. — Така е — одобри Барч. — Правилно говориш. Вайс го загледа в очите и каза: — Аз зная на кого служа и кого трябва да мразя. — И като почувства, че не трябваше да говори с такъв тон, попита загрижено: — Как се чувствуваш, Барч? Бих искал да се срещна с тебе след това някъде на фронта. Барч рече отпаднало: — Ами може, разбира се. — След това каза раздразнено: — Не разбирам русите. Какво искат? Армията им е разбита, а те продължават да воюват. Друг цивилизован народ би капитулирал вече отдавна и би се приспособявал към новите условия, за да продължи съществуването си. През време на операцията и на мъчителните превръзки Йохан се държеше може би не много разумно. Той мълчеше, стиснал зъби и обливайки се в пот от нетърпимата болка. И никога не се оплакваше на лекарите от слабост и неразположение, не искаше допълнителна, засилена храна и лекарства, както правеха всички ранени войници, за да изпратят тия неща в къщи или да ги продадат на черната борса. Той се различаваше много от другите и това можеше да събуди подозрение. Барч разказваше, че в Чехословакия разменял най-долнокачествени лекарства срещу часовници, брошки, венчални пръстени и дори купувал срещу тях жени, като използвал безизходното положение на ония, на които се разболявал някой от близките. Лекарствата заемат малко място, а срещу тях може да се получи много нещо. Той съобщи на Вайс под тайна, че съответните служби на Вермахта имат заповед да изземват веднага всички лекарства в завладените територии. И не защото в Германия липсват лекарства, а за да съдействат да се намали броят на населението в тия територии. И Барч завидя на шефа си Фишер, под чийто контрол са всички лекарства, постъпващи в болницата: голяма част от тях Фишер разпродава на черната борса. За него работят няколко войници с подозрителни рани — в китката на ръката. Те знаят, че Фишер може да ги предаде всеки миг на военната полиция, ако скрият дори един пфениг от получените за него пари. След това Барч каза основателно, че никой по-добре от Фишер не знае кога и къде се готви настъпление и какви загуби понася германската армия. — Откъде ще знае? — усъмни се Вайс. — Лъжеш от край до край! Барч дори не се обиди. — Не, не лъжа. Фишер е голям човек. Съобразно с установените норми той съставя списък на лекарствата, необходими за всяка войскова операция, и след това изпраща отчета за изразходваните лекарства, количеството на които расте съобразно със загубите. А също така съставя акт на невърнатата в болницата обмундировка. — Защо невърнатата? — учуди се Вайс. — Глупак — каза Барч. — Да не погребваме голи войниците? У нас тук не е концлагер. Това откровено бъбрене на Барч действаше лечително на Йохан. Раните му зарастваха не много благополучно. Около три седмици той имаше висока температура от сепсиса и беше принуден да изразходва всичките си душевни и физически сили, за да не изгуби в унеса си частицата от съзнание, която му помагаше и в бълнуването да бъде абверовския войник Вайс, а не оня, който беше всъщност. И когато температурата спадаше и той се изтръгваше от небитието, почти не му оставаха сили да се съпротивлява на страшната, всезавладяваща болка. През време на мъчителните превръзки ранените викаха, крещяха, ревяха, а някои дори се опитваха да ухапят лекаря и това се смяташе в реда на нещата, никой не намираше това за осъдително. Йохан търпеше, с невиждана упоритост той запазваше достойнството си и тук, в превързочната, когато нямаше нужда от това. Кой знае, може би тая борба със страданията имаше смисъл, защото иначе Йохан не би се чувствал човек. И той започна бавно да се връща към живот. Вече не губеше съзнание, температурата спадаше постепенно, от ден на ден болките все повече и повече намаляваха, прииждаха сили, дори се появи апетит. И същевременно Йохан бе обзет от изтощителна потиснатост, от тъга. Значи, напразно се беше изложил на смъртен риск? Той постъпи неправилно, няма къде да се дене от това, няма и не ще има оправдание за него. Но откъде можеше да знае Йохан, че танкистът, когато допълзя до своите, облян в кръв, не можа да доложи на гарнизонния началник това, което му се случи! Обезоръжен, без колан, той стоеше, като се клатушкаше, пред началника на специалния отдел и мълчеше. Началникът го караше да си признае, че е изменил на родината си: всичко, което му казваше танкистът, му се струваше невероятно, лъжа, измама. Имаше факти, които танкистът не отричаше и не можеше да отрича. Да, той се срещна с фашист. Да, и фашистът не го уби, а и той не уби фашиста. Да, той даде на фашиста картата. Не е важно коя, но я даде. Къде е поверителният пакет? Няма го. Само това е достатъчно. Изгубил поверителния пакет! Всичко е ясно. И на танкиста всичко беше ясно — той съзнаваше добре безизходността на положението си. И твърдо посрещна смъртната присъда, само помоли да не преместват огневите позиции и минното поле. А когато разбра, че все още се отнасят подозрително към думите му, започна така унизително да моли за това, както малодушните се молят за запазване на живота им. Тази последна молба на танкиста беше изпълнена, но съвсем не защото му повярваха: просто не остана време да променят огневите позиции. Германците започнаха артилерийската подготовка и още в първите минути системата на огъня им откри много неща на началника на специалния отдел: германците отминаваха упорито нашите огневи позиции и биеха по ония участъци, където нямаше нито една батарея. След артилерийската подготовка започна танковата атака и танковете атакуваха точно по минното поле. И чекистът разбра, че е осъдил на смърт невинен човек, герой. И германецът, за който войникът говореше, сигурно съвсем не е германец, а също такъв чекист като него, който при изпълнение на дълга си се е доверил на танкиста, за да заблуди врага и да спаси гарнизона. Когато фашистите нахлуха в разположението на гарнизона, началникът на специалния отдел, легнал край картечницата, отговаряше на стрелбата с къси, пестеливи редове. След това започна да стреля с пистолета. Последният патрон, който можеше да му донесе спасение, той изразходва по врага, след като се прицели внимателно. Когато бе завлечен в контраразузнаването, израненият началник на специалния отдел мислеше само за едно: да не изгуби съзнание при разпита и колкото може по-добре да извърши онова, което беше решил — да отклони опасността от героя разузнавач. Капитан Дитрих разпитваше чекиста, като прилагаше методите, които смяташе за най-ефикасни. Най-напред чекистът мълчеше предпазливо: иначе думите му щяха да се сторят недостатъчно вероятни. Признанието трябваше да бъде изтръгнато с мъки от него, само тогава ще му повярват. И те го мъчиха дълго и усърдно, като го караха да си признае. Най-после, когато чекистът почувства, че страданията му стават непоносими и той може да умре, без да каже онова, което смяташе за необходимо да каже, заради което се беше изложил на това двойно мъчение, той направи признанието, което искаха от него. Каза, че е насочил танка в неприятелския тил с цел за дезинформация: предал на командира карта с лъжливи означения на огневите позиции и на минното поле, за да я подхвърли на противника. Но когато танкът бил разрушен, командирът загинал. А планшета му, на който била картата, окачил единият танкист. Някакъв смел германски войник се вмъкнал в танка, влязъл в бой с екипажа, но бил убит. Единственият оцелял танкист нарамил ранения си другар, на когото бил планшетът с картата, и запълзял обратно, към своите. Но огънят бил много силен, танкистът се уплашил и захвърлил ранения, дори не свалил планшета от него, за което и бил разстрелян. На този разпит Дитрих покани и Щайнглиц. И Щайнглиц помагаше делово да се изтръгнат признания от чекиста. След това изпратиха един войник да провери показанията и войникът доложи, че на посоченото място наистина е закопан трупът на разстреляния танкист. И двамата офицери се убедиха, че пленникът им е казал истината. Докато проверяваха показанията му, чекистът успя да дойде малко на себе си. А когато пристъпиха отново към разпит, той се нахвърли върху Дитрих и впи зъби в бузата му, като пресметна предварително, че този женствен, изящен контраразузнавач сигурно държи на външността си. И защищавайки се яростно, Дитрих извади пистолета и застреля в упор чекиста, който се стремеше именно към това. Щайнглиц не искаше да се кара с Дитрих, макар че той унищожи прибързано толкова ценен пленник. Сега те трябваше да се държат един за друг. Нали те двамата бяха повярвали на противниковата дезинформация и двамата отговарят еднакво за това. При това положение няма смисъл да се карат, трябва да се измъкнат колкото може по-скоро от него. И може би е дори по-добре, че пленникът е мъртъв. Няма никаква нужда да записват показанията му. Без да се сговарят, те написаха съвсем друго: след като картата попаднала в ръцете на германците, противникът изменил разположението на огневите позиции и минирал другояче полето. Ето какви показания дал пленникът. И тези негови „показания“ двамата абверовци потвърдиха с подписите си, което същевременно затвърди задълго сега вече принудителното им приятелство. Що се отнася до Вайс, с него всичко беше ясно: за несъмнения си подвиг войникът заслужава медал и ефрейторски чин. А с общовойсковия командир, който ръководеше унищожаването на обкръжения неприятелски гарнизон, не е трудно да се споразумеят, с него могат да се разберат. Германското разузнаване знаеше от заловените радиосъобщения, че съветското главно командване бе заповядало на офицерите и генералите си да задържат на всяка цена заеманите от тях линии дори при дълбоки флангови обходи и обхвати. То разполагаше и с директивата на Народния комисариат на отбраната от 22 юни, в която той искаше от съветските войски само активни настъпателни действия, но едновременно заповядваше „до специално нареждане сухопътните войски да не преминават границата“. А фашистките армии вече бяха нахлули в територията на съветската страна и всеки ден напредваха все повече и повече. Ако армейският генерал би доложил, че абверовците Щайнглиц и Дитрих са повярвали на дезинформацията на противника и не са предотвратили плана му, те можеха за отмъщение да лишат генерала от лаврите на победител, като съобщят, където трябва, че разгромяването на неприятелския гарнизон трябва да се припише не на оперативния опит на генерала, а на липсата на такъв опит у противника. И ако генералът се готви да напредва и по-нататък по неприятелската територия с такива методи, тоест да бие по участъци, където няма нито една батарея, нито една картечница, той трябва да ръководи не войскова част, а погребална команда. Като оцени справедливо „полезната“ работа на Щайнглиц и Дитрих и изслуша в отговор тази тяхна контрааргументация, генералът сметна за най-благоразумно да представи двамата абверовци за награда. Щайнглиц се възползва от случая и възхвали пред генерала подвига на шофьора си. Всъщност в цялата тази съмнителна история само неговият подвиг беше несъмнен и насърчаването му сякаш озаряваше наградата на Щайнглиц с ореола на достоверността. След като Фишер прочете пред всички заповедта за награждаването на Вайс с медал и за произвеждането му в ефрейторски чин, отношенията между Йохан и Барч станаха по-доверителни. При събирането на необходимите сведения Фишер местеше постоянно Барч от легло на легло, от една болнична стая в друга, за да бъде винаги в течение на настроението на един или друг ранен. Но Барч затъпя от продължителното лежане и едва можеше да съставя писмените доклади. А когато стана ясно, че ефрейторът на Абвера Вайс има не само отличен почерк, но и добър стил, Барч сметна, че може да го използва като свой помощник в писмената работа. Нощно време санитарите слагаха Вайс и Барч на болнични носилки и ги занасяха в една празна стая, определена специално за разговори без свидетели. Като ставаше от носилката и се разтъпкваше с наслада, Барч казваше на Вайс за какво трябва да пише в докладите, при което всеки път подчертаваше, че изразите трябва да бъдат не само хубави, но и енергични. Той поръча дори специална дъска, за да може Вайс да пише по-удобно лежешката. И ето Йохан лежеше на носилката си и пишеше доклади вместо Барч, сложил хартията върху тази дъска. Постепенно ролите им започнаха да се сменят. Вайс казваше, че му са необходими по-разнообразни материали от тия, които му съобщаваше Барч, иначе не ще може да състави добре докладите за плодотворната работа на политическата администрация в болницата. Може би тези материали да не интересуваха началството на Фишер, но те бяха необходими на Александър Белов. Още по-полезни сведения Йохан събра в разговорите си с ранените. В болницата лежаха войниците от най-различни родове войски. Съседи на Йохан по стая бяха войниците от метеорологичната служба и един бордов механик на бомбардировач. И ето от разговорите с метеоролозите Йохан разбра, че германците педантично свързват с времето действията не само на авиацията, но и на мотомеханизираните части. По това, откъде се искаха бързо прогнози за времето в една или друга територия, можеше да се установи точно посоката на предполагаемите настъпателни операции. Германците спускат метеоролози разузнавачи в нашия тил — особено много в районите, към които са насочени ударите. Вайс узна всичко това, като разсърди войниците с подигравките си. Казваше, че метеоролозите нямат нужда от бойно оръжие. Те трябва да се въоръжават с чадъри вместо с шмайзери. Също така би трябвало да им вземат пистолетите, а да им оставят само кобура — нека пазят термометрите в него, и каските трябва да им вземат — успешно могат да се заменят на главите с кофи от водомери. И изобщо за какво е необходима тази метеорологична служба? Само за да знаят офицерите и генералите кога трябва да си вземат мушамите при излизане от къщи и кога не трябва. Ранените се чувствуваха обидени от всичко това и защищаваха съвсем подробно професионалната си военна чест. Те доказваха на Вайс колко много се лъже, като подценява ролята на метеорологичната служба в победите на Вермахта. И колкото по-убедително опровергаваха Вайс, толкова по-голяма представа добиваше той за германската система на метеорологичната служба. Вайс проявяваше внимание и към най-близкия си съсед по легло — бордовия механик. С постоянни грижи и услужливост той така предразположи към себе си този навъсен и затворен човек, от когото преди никой не чуваше нито дума, че постепенно му развърза устата — Йохан беше внимателен, търпелив и съчувстващ събеседник и можа да научи много неща от бордовия механик. При завръщането си след операция бомбардировачът „Ю-88“, на който летял бордовият механик, се разбил отсам линията на германските войски, защото в резервоарите нямало достатъчно бензин. Справочните данни на германските военновъздушни сили за далечината на полетите на бомбардировачите не отговарят на действителните възможности на самолетите. Но никой не се решава да внесе поправки в справочниците, защото шефът на авиацията Гьоринг е второто лице в империята. Бойните полети се планират по утвърдените от Гьоринг справочници и екипажите са принудени да вземат по-малък бомбов товар от определения или пък да хвърлят бомбите преди да стигнат до целта. Само отделни, крайно опитни екипажи, като пестят виртуозно бензина, могат да изпълнят задачата с определения бомбов товар. Всички знаят това и сега е решено летищата да бъдат разполагани по-близо до фронтовата линия, за да може да се насочват бомбовите удари в дълбоките тилове. Прицелното бомбохвърляне от пикиращи бомбардировачи осигурява добре успешните действия на сухопътните войски, но подготовката на щурманите и летците за пикировачите отнема много време. При това за стратегическо поражение на големи площи няма нужда от прицелно бомбохвърляне. И точно сега генералният щаб решава какво да се прави: да се произвеждат повече тежки бомбардировачи или пък да се създадат бомби с огромна разрушителна сила. Както изглежда, надделява становището, че е необходимо да се създаде адска бомба, която ще замести хиляди обикновени. Вайс узна всичко това не изведнъж, а постепенно, като всеки ден гъделичкаше внимателно самолюбието на бордовия механик. С една дума Вайс работеше, и то твърде успешно, като по всякакъв начин насочваше събеседника си към определени изказвания, също както щурманът насочва самолета към определена цел. Но дейността му не се ограничаваше само с това. Той се погрижи Фишер да узнае кой съчинява вместо Барч доклади с такъв отличен стил и ги преписва с не по-малко хубав почерк и скоро получи поръчката, към която се стремеше. Сега той помагаше на Фишер да съставя отчетите за изразходваните лекарства и исканията за превързочни средства и лекарства за полевите болници съобразно с мащабите на бойните операции, набелязвани от командването. Нищо не придава на човека толкова душевни и физически сили, както съзнанието, че живее и работи не напразно. Вайс премина постепенно в групата на оздравяващите, започна дори да става по малко от леглото, а после и да ходи. Тук, в болницата, докато лежеше на чистото си легло, Йохан получи интересни сведения. И ги получи без особени усилия. 22. В болничната стая, където лежеше Йохан, се появи отскоро ефрейторът Алоис Хаген. Разказваха, че е бил ранен с куршум не на фронта, а във Варшава. Заедно с есесовските момчета преследвал партизани в града. Един от червените все пак успял да се скрие. А на Хаген продупчил крака, когато бил вече почти настигнат от него. Йохан чу как есесовците, които докараха ефрейтора в болницата, превъзнасяха храбростта на Хаген, проявена от него при преследването на партизанина. Тоя Хаген беше идеален образец на северен ариец. Атлетическо телосложение, дълго лице, светли, студени очи. Държеше се предизвикателно нахално. Влюбен в себе си като Нарцис, той се гледаше неуморно в огледалцето, капризно искаше да го лекуват особено внимателно, успя да изтръгне повишена дажба и не позволяваше да се затваря вентилационното прозорче, за да приижда винаги чист въздух в стаята. Често край леглото на Хаген се разнасяше женски смях. Той любезничеше със сестрите, болногледачките, лаборантките — всички жени, независимо от възрастта им, наричаше силфиди. Смяташе това за „пруски комплимент“. Когато Фишер с широка усмивка се залови да разпитва Хаген, за да изясни някои моменти от биографията му, означени неясно във въпросника, попълнен небрежно от ефрейтора, Хаген не отговори, втренчи се във Фишер и го заразглежда внимателно. След това също така мълчаливо разтвори като пергел показалеца и средния си пръст и сякаш правеше някакво измерване, допря ги до носа, ушите, челото и брадичката му. Фишер попита учудено: — Температура ли имате? Хаген подхвърли презрително: — У тебе тече не кръв, а коктейл. — Присви очи и запита: — Как ти с такива уши и нос си се изхитрил да се промъкнеш през расовия отдел? — Потупа снизходително Фишер по коляното и го успокои: — Добре, живей! — Заповяда, сякаш пред него седеше подчинен: — Да има винаги одеколон, не мога да търпя вонята на нужник! — И се обърна към стената. Фишер се отдалечи на пръсти от леглото на Хаген. Възнисък, с къси ръце, увиснал корем и сплескана глава, излизаща сякаш направо от тлъстите рамене, с тъмна като на фюрера къдрица, спусната към астматично изпъкналото с тютюнев цвят око, Фишер знаеше, че не може да мине дори през най-снизходителната експертиза в расовата комисия. И той реши мъдро да не дразни тоя Хаген, да търпи нахалството му: ами и фюрерът е бил някога ефрейтор. Хаген е образец на ариец. Той може да обвини, когото си иска, в расова непълноценност. А това е не по-малко опасно от обвинението в измяна към райха. Но ако се отхвърлят биологичните фактори, Фишер се чувстваше истински ариец, арийският дух беше силен в него, той го проявяваше в обръщението с ранените. Ако войникът не можеше да отговаря на въпросите прав, Фишер го караше да отговаря седнал. Особено често Хаген правеше „пруски комплименти“ на старшата медицинска сестра госпожица Елфрида, която носеше гордо като шлем снопа от червеникавата си коса. Прилепналата болнична престилка подчертаваше толкова добре всичките женски прелести на старшата медицинска сестра, че някои войници не можеха да си поемат дъх, като я видеха. Хаген заяви високо на госпожица Елфрида, че се подчинява на волята на фюрера и е готов да изпълни дълга си: да увеличи с нейна помощ броя на истинските арийци. Примижа, огледа я й каза строго: — Да, може би си заслужава да се потрудим за отечеството. — И заповяда: — Ще ми напомните за това, когато бъда вече на крака. Той се обръщаше така заповеднически към Елфрида, че по негово искане въпреки правилника тя му донесе в стаята мундира и цялото снаряжение. Хаген окачи съвсем спокойно китела на облегалото на стола. Ботушите постави под леглото, бричовете сложи грижливо под дюшека, а парабела, след като го огледа небрежно, мушна под възглавницата. Като гледаше този пруски хубавец нахалник, Йохан чувстваше тръпки от омраза. Той се мъчеше да стои по-малко в стаята, макар че не му беше по силите да напуска задълго леглото. Излизаше в коридора и с часове оставаше там, само да не вижда отвратително хубавото лице на Хаген, да не чува гласа му и самохвалните му разсъждения. Както изглежда, Йохан също не вдъхваше симпатия у Хаген. Наистина, когато някакъв генерал, придружен от свита, посети болницата и му представиха новодошлия и генералът се любуваше на Хаген като на породист кон и Хаген като кон се демонстрираше самохвално, защото външността му беше напълно арийска, съгласно пропорциите в съответната таблица. Хаген доложи, че ефрейторът Вайс е също отличен екземпляр на ариец, макар и малко по-дребен. И Вайс също бе удостоен с благосклонно кимване на генерала. Йохан забеляза, че Хаген го наблюдава тайно и като влиза в разговор с него, не толкова се замисля над думите, които произнася Вайс, колкото внимателно се вслушва как тия думи се произнасят. От своя страна и Вайс наблюдаваше Хаген крадешката и също тъй напрегнато. Лицето на прусака оставаше винаги неподвижно, мраморно студено, а виж, зениците… Като следеше израза на очите му, Вайс забеляза, че зениците му ту се разширяват, ту се свиват, макар че осветлението в стаята не се изменяше. Значи, празното бърборене с Вайс възбужда, вълнува с нещо Хаген. С какво? Вайс се държеше крайно предпазливо. И скоро се убеди, че и Хаген се отнася също така предпазливо към него. Хаген се поправи съвсем, ходеше по стаята и коридорите. Очевидно не го изписваха от болницата, защото старшата медицинска сестра бе взела мерки да задържат тук повече тоя хубавеляк с фигура на Аполон и вълниста руса коса, която понякога той милостиво й разрешаваше да реши. Може би той беше изпълнил обещанието си: сега Елфрида, примряла от щастие, изпълняваше с робска покорност всичко, което шепнешката й заповядваше този нехранимайко. Йохан можеше да ходи отдавна, но беше много слаб и за да закрепне по-скоро, започна да се занимава тайно с гимнастика сутрин, когато всички още спяха. И го уловиха. Веднъж, както винаги, в предутринния здрач той правеше усърдно в леглото си гимнастически упражнения и изведнъж изпита сковаващото чувство за някаква незнайна опасност. Замря и веднага срещна погледа на Хаген: ефрейторът също не спеше, лежеше, опрян на лакът, и внимателно следеше Йохан. Лицето му беше сурово, но не презрително, не, по-скоро може би дружелюбно. Йохан почувства необяснимо смущение, обърна се към стената и затвори очи. Цял ден Хаген не обръщаше внимание на Йохан. А вечерта, когато пушеше край отвореното вентилационно прозорче, изведнъж му каза с многозначителен тон: — Вайс, вземи да запушиш офицерска цигара. Искам да те повиша в чин. — И подаде цигарите. Йохан се приближи, наведе се, за да извади цигара от пакетчето, но в същия миг Хаген, кой знае защо, вдигна рязко ръката, в която държеше цигарите, и я притисна към рамото. Вайс го загледа учудено и в отговор Хаген ясно и сърдито прошепна по руски: — Гимнастиката не е същата. Упражненията у немците са може би други… — Потупа Вайс по рамото и запита високо: — Е какво? Скоро ще се гощаваме в Москва със славянки, а? — Засмя се с глас: — Разправят че обувките им са изплетени от кора. Представям си какви са крачищата им! В стаята влезе старшата медицинска сестра. Хаген се приближи до нея и небрежно подложи избръснатата си буза. Елфрида допря благоговейно устните си до нея и ситото й млечнобяло лице засия. След този случай Хаген избягваше не само да говори с Вайс, но и да среща погледа му, дори не гледаше към неговата страна. Кой е той, този Хаген? Провокатор, на когото е възложено да изобличи Вайс и да го предаде на Гестапо? Значи, Хаген е или опитен шпионин, или… Колкото и да мислеше, колкото и да наблюдаваше Хаген, Йохан не можа да установи нищо и сега живееше в постоянно тревожно очакване. Хаген излизаше вечерта, връщаше се в стаята на разсъмване и спеше до обяд. И отхвърлила всякакъв срам, Елфрида искаше всички да пазят пълна тишина, когато спи ефрейторът Хаген. Така мина една седмица. И изведнъж Хаген каза на Йохан, че неговата Елфрида е намерила коняк и ги кани двамата на вечеря. Вечерта, без да чука, той отвори вратата в стаята на Елфрида — тя чакаше с нетърпение край наредената маса. Седнаха. Елфрида гледаше с молитвено благоговение повелителя си, който командваше тука, както ефрейторът командва войниците на плаца. Но след като пиха, Хаген се смекчи, сложи ръка върху коляното на Елфрида и с морна нежност й разреши да прехвърля един по един пръстите му. А сам се предаде на спомени, разчувствувано си спомняше училищните години. Разказваше за учителя си Клаус, осмиваше навиците му, начина да разговаря, да поучава, повтаряше любимите му изречения. И високо се смееше, но при това сериозно поглеждаше Вайс, сякаш чакаше от него нещо, сякаш Йохан трябва да разбере нещо. И изведнъж Йохан разбра. Хаген съвсем не говори за някакъв си Клаус, а за началника на отдела Баришев. Е да, за него! Та това са неговите маниери и навици. Той реже винаги цигарата на две, за да пуши по-малко. В миналото дробът му е бил пробит с куршум. И това е негов афоризъм: „Вечни са само автоматичните писалки, но и те престават да работят, когато трябва да се разпишеш при получаване на присъда.“ Той казва винаги: „Понятието за дълг е и сумата, която си заел и трябва да върнеш, и това, което си длъжен да направиш, за да бъдеш човек, а не просто фигура с пагони.“ А това е най-любимото му: „Ако посееш постъпка, ще пожънеш навик, ако посееш навик, ще пожънеш характер.“ Йохан прекъсна развълнувано, дори радостно Хаген и завърши: — Ако посееш характер, ще пожънеш съдба. Но Хаген не хареса прекалената прибързаност на Йохан. Погледна го изпод вежди и предложи: — Хайде да пием. — И укори Елфрида: — Би могла да поканиш някоя, макар и фолксдойче. А сега ефрейторът седи, гледа те и се облизва. Елфрида скочи бързо. Хаген я задържа. — Добре де, следния път… След известно време, като се почувства излишен, Йохан стана от масата. Хаген каза: — Почакай, ще се върнем заедно в стаята. След това те двамата ходиха по двора на болницата: войникът от вътрешната охрана, на когото Хаген даде недоизпития коняк, им разреши да се разходят. Алексей Зубов беше от ония щастливи натури, душевното здраве на които вече обагря само по себе си живота им в розови тонове. Призован в Червената армия, той постъпи като курсант в граничарската школа. След това служи като лейтенант в същия пограничен пункт, през който преминаваха ешелоните с германски репатрианти от Латвия. В последния ешелон беше и Йохан Вайс. Началникът на пограничния пункт и присъстващият при това Бруно дадоха на Зубов да разбере, че това е „особен германец“, и още тогава на граничния пост, като го погледна само бегло, Зубов запомни лицето му. Той позна Вайс в болницата, но дълго време не се издаваше, като прояви голямо самообладание и издръжливост. На разсъмване в деня, когато хитлеристите нападнаха нашата страна, Зубов, се намираше в секретен пост. Той се би до последния патрон и когато граничната полоса беше вече превзета от неприятеля, той се свести след контузията, причинена от ръчна германска граната. Беше нощ, но небето сякаш се гърчеше в пурпурните конвулсии на отблясъците от пожарите. Носеше се горчива миризма на изгоряло от взрив. Неприятелски моторизирани части се движеха по шосето и по страничните пътища и кънтяха като срутващи се железа. Оглушал, в полусъзнание, Зубов допълзя в горичката, където се криеха още няколко ранени граничари и едно момиченце санинструкторка. На разсъмване санинструкторката видя, че по шосето се движат две камионетки по тон и половина, в които седят наши пехотинци, облечени в чисти, нови мундири. Санинструкторката изтича на шосето и спря колите. Но това не бяха наши бойци. Беше поделение от бранденбургския полк, предназначено специално за провокационно-диверсионни акции в тила на нашата армия. Като се усмихваше любезно на санинструкторката, командирът на поделението взе със себе си няколко войници, отиде с тях в гората, където лежаха ранените, бавно поприказва с тях, като изпитваше явно удоволствие от безукорния си руски език. А после даде заповед да застрелят ранените, както обясни на санинструкторката от човеколюбиви съображения, за да ги избави от страдания. Зубов се спаси само защото лежеше на известно разстояние от общата група ранени, внезапно скован от шока, предизвикан от контузията. Командирът на поделението от бранденбургския полк не позволи на войниците си да безобразничат с момичето санинструкторка, а грижливо изпрати куршум в тила й, като отстъпи една крачка, за да не го изпръска кръвта й. Зубов лежа няколко дни в гората. След това намери сили да убие отбилия се в храстите по нужда германски военнослужещ полицай, който бе оставил велосипеда си край пътя. Преоблече се в мундира му, запозна се с документите, качи се на велосипеда и пое по пътя, но не на изток, а на запад. Всичко това му даде несъмненото право на самотен боец да действа на собствена отговорност и риск. Благодарение на дръзката си общителност и на самоувереността си той се движеше свободно в крайфронтовия тил. В началото само се заглеждаше, влизаше безцеремонно в разговор, за да разбере дали срещнатият германец изпитва що-годе горчивина от съучастието си в престъплението, и като не откриваше такова чувство, със студено самообладание, предпазливост и обмислено коварство съдеше и изпълняваше присъдата. Така че твърде много негови събеседници заминаха за оня свят със замръзнало учудване в очите пред внезапната смърт. Зубов изкусно използваше наръкавните ленти, които сваляше от убитите германци: на служител по пътищата, от контролно-пропускателен пункт или на регулировчик. Ако в леката кола имаше няколко пътници, той се ограничаваше с учтиво козируване и проверяване на документите. Във всички други случаи, преди още да потуши учтивата усмивка, мигновено натискаше спусъка на шмайзера. Веднъж откри съветски летец, спуснал се от горящ самолет. Наруга летеца, задето в средното училище е учил лошо немски език, накара го да научи наизуст изразите, необходими при обръщение на долен чин към по-горен, и го преоблече в германски войнишки мундир. И сега вече имаше подчинен. Двамата заедно спасиха от патрула един полски учител, неуспешно хвърлил саморъчно направена бомба: взривателят не бе задействал. След това се добраха до Белосток, където живееха роднини на учителя, като по пътя попълниха групата си със съветски железничар, който в навечерието на хитлеристкото нападение беше придружавал стоки за Германия според търговския договор. За да запази личния състав и поради културната му изостаналост — така шеговито Зубов се произнасяше за незнанието на немски език от съратниците му, — на първо време той извършваше самостоятелно рекогносцировките и отделните операции в Белосток. Отличен билярдист (в клуба на заставата имаше билярд), Зубов стана не само постоянен посетител на белостокското казино, но придоби славата на майстор от най-горна класа. Удостояван с партии от офицери, деликатно щадящ самолюбието на партньорите си, той им акомпанираше слабо, което свидетелстваше за доброто му възпитание и те го приемаха с признателност. Веднъж на билярден двубой го извика барон Фон Ханденщайн, офицер от пропагандната рота. Като печелеше всеки път контрата, Зубов възбуди до такава степен партньора си, че залогът в последната партия нарасна до баснословна сума. С ефектен удар, вкарвайки небрежно последната топка в дупката с мрежата, Зубов запита кога ще може да получи печалбата. Баронът разполагаше с много възможности, за да изпрати мигновено на фронта младшия полицейски офицер. Но паричната загуба! Това е дълг на чест. Тук се изискваше крайна добросъвестност. В каноните на офицерската каста неплащането на загуба се считаше за не по-малък позор от неотмъстена плесница. Зубов поиска от барона за сметка на печалбата, по-точно в замяна на нея, да му даде длъжността началник на складовете на пропагандната рота, длъжност, която по щатно разписание имаше право да заема само офицер, инвалид от войната. Баронът заповяда да оформят назначението на Зубов и пренебрегна това, че липсва досието му, тъй като Зубов обясни, че във военната полиция му е записан малък грях: присвояване на някои ценности от имуществото на жители в крайфронтовата зона. А тук, в пропагандната рота, той се готви да започне нов, чист живот. Като загуби изкусно срещу Фон Ханденщайн във втория турнир, с което ощастливи барона с титлата шампион на белостокския гарнизон и бе удостоен за това с дружбата му, Зубов излезе все пак неблагодарен човек. Когато баронът беше назначен за комендант на концлагера, Зубов му предложи да го придружи до новото служебно място, където Фон Ханденщайн просто не пристигна. Пети член на групата стана един германец, войник от склада с музикален инвентар на пропагандната рота. Именно той — Лудвиг Куперт — допринесе действията на тази самодейна партизанска група да добият по-организиран, планов и целенасочен характер. Вдигане във въздуха на два военни ешелона. Подпалвания на складове с провизии. Беше изсипана по половин чувал ситна захар в автомобилните цистерни с авиационен бензин, вследствие на което стана авария с пет транспортни четиримоторни „юнкерса“. Всички тези вредителски действия бяха плод на планирането, извършвано от Лудвиг Куперт. И най-после нападението върху една радиостанция, при което загинаха членовете на групата, с изключение на самия Зубов. Но тук Лудвиг нямаше вина. Случайност, която не можеше да се предвиди: монтьорът ремонтираше прожектора и след като го поправи, насочи светлинния лъч към външното заграждение, за което беше предназначен прожекторът, а вътре в двора и в белия дебел стълб студена проникваща светлина се видя ясно офицерът на охраната, лежащ по очи върху камъните, и двамата войници, стоящи с лице към стената, разперили ръце като разпънати на кръст. А зад тях — Лудвиг с автомат. Зубов беше леко ранен, но тъй като се преструваше, че преследва диверсантите, сметна за уместно да прибави към огнестрелната рана контузия със загуба на говора и на способността да движи краката си, още повече, че беше запознат с това състояние. Той се остави да го сложат на носилка, да му дадат първа помощ, а после не възрази, когато се усъмниха, че му е повреден гръбначният стълб, и решиха да го закарат във фронтовата болница, където му бяха предоставени големи удобства. След като загинаха съратниците му при нападението върху радиостанцията, Зубов остана сам. Като лежеше в болницата, той изпита най-напред съжаление, че носи ефрейторски, а не офицерски мундир. Тогава би се намирал в офицерската болнична стая, където очевидно се грижеха и лекуваха по-добре. Искаше да се изправи колкото се може по-бързо на крака, за да продължи двубоя си с неприятеля. Той позволи снизходително на старшата сестра да се влюби в него, обзет от единствената мисъл: като използва грижите й, по-скоро да оздравее, да стъпи на крака. Като позна Белов, той дочака търпеливо момента, за да му се открие, като при това прояви същото изключително самообладание, което го съпровождаше и в подвизите. Но като изслуша Зубов, Белов не одобри много работи от ония, които бяха извършени от него. — Извинявай — насмешливо каза Зубов, — аз съм справедлив човек. Те си получиха заслуженото. Белов погледна небето, по което блещукаха звездните кристали, погледна след това бледото лице на Зубов със сурови бръчки в ъглите на устата и запита замислено: — А когато войната свърши? Какъв ще бъдеш? Зубов наведе очи, порови земята с върха на обувката си и каза навъсено: — По всяка вероятност почва, на която ще расте нещо подходящо. — И веднага предупреди: — Но докато съм жив, временно съм обезсмъртен. Такава е позицията ми. От нея и стрелям. — Ти си сам. — Вярно е, солист съм — рече Зубов, — излизам без хор. — Не може така да се говори за това. — А как може? Как? — разсърди се Зубов. — Няма такива думи, за да се говори за това. Няма и нека се надяваме, че никога след това няма да съществуват. — Но ние ще съществуваме! — Ще съществуваме. Така е. Аз за себе си и за тебе не съм уверен. Върнаха се в стаята и легнаха мълчаливо на леглата си. И така Алексей Зубов беше научил за Вайс от Бруно. Баришев бе прочел цикъла лекции в школата на граничарите. Сега Зубов трябваше да си отиде. Гестаповците вече наминаваха в болницата, но Елфрида не искаше да го пусне. Той й каза да състави акт за смъртта му. Няма смисъл да оставя следи след себе си. Вайс даде паролата за среща със Зубов във Варшава. Попита: — Запомни ли? Зубов каза, обиден от такъв въпрос: — Може би — и протегна ръка. — Заминаваш ли? Зубов кимна. Отсъствието на Хаген беше открито едва надвечер. Фишер злорадстваше и делово разпитваше ранените. След това разпитва Елфрида. Елфрида каза, че Хаген бил изписан още предната вечер. А през нощта изпратили за него кола от Гестапо, но не да го арестуват: гестаповският офицер се ръкувал с Хаген и го прегърнал. Същото потвърди и ефрейторът Вайс, като знаеше, че Зубов е препоръчал тази версия на Елфрида. Старшата сестра беше готова на всичко заради Хаген и напоследък се обръщаше към него само с „О, мой бог!“. 23. В болницата започнаха да постъпват танкисти с изгаряния трета степен. Йохан беше слушал много пъти разсъжденията на Щайнглиц за предимствата на танковите съединения. Майорът говореше на Дитрих, че още в средата на тридесетте години Сталин извършил съдбоносна грешка, като разформирал мощните механизирани корпуси и ги заменил с по-дребни танкови бригади. Също така необмислено постъпила и Франция. Като разпръснала значителните си танкови сили, тя създала най-добри условия за придвижване на мощните моторизирани германски съединения. И Германия не закъсняла да се възползва от това: светкавично забила мощно съсредоточени танкови клинове в самото сърце на страната. Щайнглиц твърдеше също така, че Съветската армия не разполага не само със специална противотанкова артилерия, но дори с противотанкови пушки. И това, че по съветския полеви устав командирът трябва да бъде винаги напред, да води частта или поделението си в боя, е неоценима услуга за противника: командният състав може да се избива като на полигон. Щайнглиц говореше също, че Съветската армия не е достатъчно снабдена с радиоапаратура и повече се осланя на телефонната връзка. За германските диверсионни групи не ще бъде така трудно да разрушават жичната връзка и по този начин да лишават съветските щабове от възможността да управляват войските. Йохан информира Центъра за всичко това. Той не знаеше, разбира се, и не можеше да знае как беше посрещнато шифрованото съобщение, когато Баришев доложи на Берия за него. Берия бе казал: — Какво е това? Стои отвъд границата и безсрамно клевети нашите въоръжени сили! Трябва да се провери тоя тип на кого още служи там! И ако не беше Баришев, може би Александър Белов щеше да го постигне участта на ония съветски разузнавачи, които упорито настояваха, че нападението на фашистка Германия върху СССР е неизбежно в най-близко време. Като разбираха, че Берия няма да ги слуша — известно беше как той се отнасяше към онези, които се осмеляваха да не се съгласяват с него, — те се опитваха да го заобикалят, с невероятен труд си пробиваха път до Сталин. Но Сталин насочваше всички към същия Берия. И срещу разузнавачите се повдигаха обвинения „в лъжлива провокационна информация, имаща за цел да сблъска СССР с Германия“. И Бруно също очакваше да го постигне такава участ. Той подаде обширна докладна записка за наблюденията си, изводите от които противоречаха на твърденията на Берия. Бруно считаше, че репатрирането на германците от Прибалтика е проведено в Германия, за да попълни специалните части на Вермахта с контингент, запознат с местните условия. Те ще се върнат обратно в Прибалтика вече като завоеватели. Той получи сведения, че тези части преминават армейска бойна подготовка в местност, която напомня условията на Прибалтика. Бруно посети районите на демаркационната линия и видя как специални команди, които германското правителство беше отделило от разузнавателната служба на Абвера, пренасят останките на падналите в бой с поляците германски войници, за да ги погребат на полска земя, станала сега германска територия. И Бруно установи, че с този акт германците искат само да заблудят съветското правителство. С факта, че погребва труповете на германски войници на „своя“ земя, Германия сякаш потвърждаваше, че няма намерение да посяга на съветска територия. Но погребването на покойниците е само маскировка, необходима на германското разузнаване да изучи граничните райони. Бруно „засече“ един германски разузнавач от тази погребална команда през време на работата му, която нямаше почти нищо общо с печалната официална мисия. И всичко това, както и много други неща, Бруно изложи в докладната си записка. Но можеше ли Бруно да знае, че Берия докладваше на Сталин друго: пълното репатриране на германците от Прибалтика е неоспоримо свидетелство, че фашистка Германия е вярна на сключения пакт със Съветския съюз. И сведенията, че германски команди извозват труповете на войниците си от освободените земи в западните области на Белорусия и Украйна, се поднасяха от Берия също като свидетелство за мирните стремежи на Хитлер и политическата прозорливост на Сталин по този въпрос. Баришев разбираше какво заплашва Бруно и как ще бъде приета докладната му записка. И не скри това от него. И за да го запази, изпрати го с важна задача в неприятелския тил, като смяташе, че там ще бъде може би в по-голяма безопасност, отколкото в родината си. Берия имаше нужда само от онези, които с донесенията си ловко потвърждаваха мненията на Сталин. И той преследваше жестоко онези разузнавачи, верни на принципите на Дзержински, ония съветски чекисти, които смятаха за свой пръв дълг да казват истината, колкото жестока и горчива да е тя. Само истината. И за да постигнат тази необходима на партията, на народа истина, те се излагаха на всичко и ако беше нужно да заплатят с живота си за тази истина, те заплащаха, без да се замислят, както направи Бруно. Но колко често животът им не беше още най-скъпата цена!… И обстоятелството, че Йохан Вайс толкова дълго време не получаваше целенасочена задача и действаше всъщност на своя отговорност и риск, не беше случайно. Докато работеше в гаража на преселническия център в Лодз, Вайс успя да изясни как се шифрираха номерата на военните коли и дешифрира условните означения. Грижливият системен анализ го наведе на обобщения. Младият разузнавач остана смаян от изчисленията, които направи, и веднага съобщи в Центъра. Потвърждаваше се, че германските части са осигурени с транспортни средства значително по-добре от съответните съветски части. Германците имаха също и повече влекачи на една артилерийска батарея, а за щабния и тиловия автотранспорт да не говорим. Всичко това свидетелстваше за подвижността на германските съединения и следователно за тяхната маневреност. И където и да попаднеше Вайс, с каквито и явления да се сблъскваше, той се мъчеше да ги осмисли и да предаде съображенията си на Центъра. Информациите на Александър Белов разгневяваха постоянно Берия. И всеки път при оперативните съвещания у Берия ставаха спречквания със старите съветски разузнавачи. Те преценяваха съвсем другояче донесенията на Александър Белов и се радваха на упоритостта, на твърдата решителност на младия си другар, когато му се налагаше да съобщи най-горчивата истина. Нападението на фашистка Германия потвърди правотата на съветските разузнавачи, верни на своя дълг. Сега стана невъзможно да не се държи сметка за тях. Йохан Вайс и не подозираше колко пъти се бе излагал на опасност, и не тук, сред неприятелите, а в родината си, сред своите. Не знаеше и това, че от започването на войната много неща се бяха изменили за него, че е решено да му се възложи особено трудна задача и че Центърът е вече разработил всички подробности на тази задача. С всеки изминат ден броят на ранените танкисти се увеличаваше. Те се оплакваха, че когато се смятали в пълна безопасност и „се врязвали в мекия търбух“ на съветските пехотни части, войниците хвърляли върху машините им бутилки с леснозапалима течност. Всички войници носят на пояса си торби с такива бутилки и ходят на лов за танкове, като се подчиняват на някакво увлечение, а не на логиката на войната. А нали при съприкосновение с мотомеханизирана част пехотната част трябва да признае безусловно поражението си? Като слушаше това, Йохан се мъчеше да ги накара да кажат защо за месец и половина Германия е разгромила въоръжените сили на Холандия, Белгия, Франция, сразила е английските експедиционни войски, а тук, в една изостанала страна, изведнъж е срещнала такава съпротива. — Навярно — предположи той, — защото там, в Европа, пътищата са хубави, а в Русия са лоши. Танкистите посрещнаха с презрително мълчание това предположение на Вайс. Тогава той каза, че германската пехота трябва да се въоръжи с бутилки леснозапалима смес, щом тези бутилки са толкова ефикасни. Но и тия негови думи бяха посрещнати със същото презрително мълчание. Само един танкист, целият обгорен, бинтован като мумия, запита глухо: — А ти би ли легнал с мина под съветски танк? — Гласът му звучеше като из гроб. Вайс заяви гордо: — Ако фюрерът ми заповяда лично! — Лъжеш, няма да легнеш! А те се хвърлят върху танковете и под танковете без заповед, по своя воля. — Може би от отчаяние — каза Вайс. — От отчаяние човек се хвърля не върху танка, а от танка — изхриптя бинтованият. — Те се бият за земята си така, като че тая земя е собственото им тяло. Йохан имаше голямо желание да види лицето на танкиста, скрито сега в бинтовете. Какъв е той? Но дори ако се свалят бинтовете, лицето не може да се види: то е обгорено. А пък тоя танкист е разбрал нещо и навярно би могъл да каже повече за войната и за съветските войници. Йохан знаеше, че Гьоринг, назначен през 1936 година за генерален пълномощник по четиригодишния план, милитаризира напълно всички германски промишлени предприятия. Жестокото законодателство закрепости казармено работниците в заводите и фабриките. Фашистките специални служби наказваха безмилостно ония, които се опитваха да бранят дори минималните работнически права. Гьоринг заяви, че няма да се спре пред „прилагане на варварски методи“, и не се спираше: за неизпълнение на норма обвиняваха в саботаж и изпращаха в концлагери, щурмоваци и есесовци убиваха направо в цеховете профсъюзни дейци и работници активисти. Окървавената, измъчената, съсипаната от фашисткия терор германска работническа класа! Какво е тя сега? Йохан много искаше да знае това. Може би танкистът с обгореното лице е работник. Но Йохан не успя да поприказва повече с него. Някой от ранените издаде обгорения си другар и Фишер премести танкиста в постройката с решетки на прозорците. Очевидно, преценката на танкиста сметнаха за подценяване победоносната мощ на Вермахта. Но в този човек Йохан усети чертите на онази Германия, в чест на която съветската младеж носеше юнгщурмовките*. В тази Германия беше Баварската съветска република от 1919 година, Мюнхенската червена армия, която се сражаваше доблестно през април 1919 година. Нейните синове се биеха в редиците на испанските републиканци. Тя даде на света Карл Либкнехт, Роза Люксембург, Ернст Телман. Това беше Германия на революцията, Германия на любовта и надеждата на съветския народ. И може би танкистът в бинтове със запечена кръв беше от онази Германия, която Александър Белов почиташе? [* Юнгщурмовка — униформа на организацията на комунистическата младеж в Германия след Първата световна война. — Бел.прев.] Така и искаше да мисли Йохан и така мислеше за този танкист. Всеки ден Вайс можеше да бъде изписан от болницата и ако не беше Елфрида, сигурно още с първия маршови батальон щяха да го изпратят на Източния фронт. Елфрида установи по номера на полевата поща къде трябва да се търси поделението на майор Щайнглиц и успя да накара Фишер да изпрати Вайс обратно в частта му. За сбогом тя покани Вайс в стаята си, поднесе му закуска и му даде за из път обемист пакет с продукти. Йохан едва довлече тежката си торба до шосето, почина си накрай пътя и като заплащаше с цигари на возещите го шофьори, надвечер стигна с мъка до градчето, където се беше разположило поделението на майор Щайнглиц. 24. Майорът живееше в богата чиста къща, която в миналото принадлежала на прочут полски художник; старият художник бил разстрелян, задето поставил в костела* икона, на която била изобразена Полша, разпъната на пречупен кръст. [* Костел — полска католическа черква. — Бел.прев.] Часовият дори не пусна Вайс да се приближи до вратите. Но Вайс беше настойчив, каза, че има да съобщи нещо извънредно важно и ако не могат да го пуснат, нека майорът излезе при него. И когато майорът излезе и като му кимна леко, го загледа равнодушно, Вайс му подаде бутилката с трофеен френски коняк, който му беше дала Елфрида, тракна токовете, отдаде чест и доложи: — Господин майор, вие пращахте за този коняк. Моля да ме извините, задето се забавих малко. Щайнглиц се усмихна. Вайс сметна, че това е достатъчно, за да мине гордо покрай часовия. След това започна да действа така безцеремонно, както и беше решил. Като се престори, че не забелязва новия шофьор на Щайнглиц, той прегледа колата и почисти седалката. А когато шофьорът се опита да възрази, Вайс го заплаши, че и разстрел е малко за такова обслужване на колата. А сутринта поднесе на Щайнглиц закуска в леглото, приготвена от продуктите, които му беше дала Елфрида. Каза весело: — Господин майор, вие изглеждате отлично! Драго ми е да ви виждам! Като свърши закуската, майорът каза недоволно: — Ти наплаши моя човек. — Съжалявам, че не го убих! — извика Вайс. — Спирачките са в такова състояние, че просто изтръпнах, когато разбрах на каква опасност е бил изложен вашият живот. Вайс не можеше да се церемони с шофьора. Това е като ръкопашен бой. И оня, който победи, ще остане при Щайнглиц. Вайс трябваше да победи. И победи. Той изкара колата пред входа и зачака майора, като държеше на коленете си гаечния ключ. Шофьорът стоеше малко настрана. Щайнглиц излезе, седна до Вайс и сякаш не забелязал другия шофьор, направи познатото на Вайс нетърпеливо движение е брадичката си. Това означаваше, че майорът бърза. И когато колата тръгна, към нея се присъедини транспортьор с шмайзеристи. Да, работата на майора не върви зле, щом сега го придружава такъв ескорт. — Поздравявам ви, господин майор! — Йохан кимна към колата с охраната. Щайнглиц не отговори, само долната му устна увисна леко. Значи, одобри досетливостта на шофьора си, поздравлението му достави удоволствие. Не всички още разбираха, че той не беше вече в немилост, а Дитрих просто нарочно се преструваше, че не знае какво доверие е оказано на Щайнглиц, каква важна задача му беше възложена, не изменяше своя снизходително покровителствен тон. Но Щайнглиц се примиряваше с това. С контраразузнавач, дори ако той се нарича твой приятел, най-добре е да се държиш така, сякаш той ти прави чест с дружбата си, още повече, че Оскар Дитрих, макар и да имаше по-нисък чин, трябваше да изиграе една от главните роли при изпълнението на тази крайно отговорна задача. Ето и сега, когато би трябвало двамата заедно да търсят обект и заедно да решават кой е най-подходящ, Дитрих спи ли спи в леглото. И след безкрайни скитания из околностите на Варшава майор Щайнглиц ще бъде принуден да докладва на капитан Дитрих за резултатите от търсенията си, а той с прозявка може би ще му каже, както миналия път: — И все пак, Аксел, ти си глупак. Може би на времето, ти си умеел да работиш с пистолет. Но не и с главата. С главата никога не си умеел да работиш. Ако я сравним със задник, това значи да оскърбим задника. Разбира се, Щайнглиц би могъл да отговори на Дитрих в същия дух! Но той е разумен човек. Премълча. Нали за подобно загатване Дитрих ще успее да го прати така ловко в Гестапо, че дори самият адмирал Канарис не ще може да издейства да заменят смъртното му наказание с изпращане в наказателна рота. Като гледаше майора в огледалото, Вайс каза с гордост: — О, господин майор! Вие имате награда? — Отдавна е — небрежно забеляза Щайнглиц. — В такъв случай, господин майор, смятайте, че съм ви поздравил със следващата! Щайнглиц не отговори. Но това не му попречи да оцени внимателността на Вайс. Как този войник, не, вече ефрейтор, умее да отвлича човека от неприятни мисли! Трябва да се изпрати обратно в частта оня, новия шофьор. Той знае само да гледа с предани, кучешки очи и да трепери да не би да го пратят на фронта. А тоя Вайс е храбър войник. И едновременно как умее да чувства настроението на началника си! Ето Вайс забеляза, че Щайнглиц се загледа в една селска мома, която беше вдигнала високо полата си, за да премине през локва, и — ей на — забави колата. Не, той почти интуитивно разбира господаря си. Добре, че не го убиха. Трябва да му се достави някакво удоволствие. И Щайнглиц каза: — Тук вече има дом с леки момичета за долните чинове. Бележка за посещение се получава в отдела за обслужване. — Благодаря ви, господин майор! — широко се усмихна Вайс. Ако майорът знаеше колко се зарадва Йохан на тая неочаквана милост! Значи, когато настъпи съответният момент, той ще има предлог да излезе, за да изследва новото разположение на частта, което е заобиколено със също такава тайна, както и предишното, където Вайс прекара затворен толкова дълго време, докато не стана доброволно войник, поддържащ чистотата в двора. Тук ще трябва да се измисли нещо друго. Майор Щайнглиц обикаляше неуморно около Варшава, като изследваше грижливо земевладелските имения, замъците, вилите, малките чифлици и вършеше това толкова усърдно, с такава заинтересованост, сякаш избираше имение лично за себе си. По изискванията, които Щайнглиц изтъкваше постоянно при изследването на безкрайните имения, замъци и чифлици, Йохан установи, че той търси нещо като предишното секретно разположение, и не едно, а няколко подходящи места. Те са предназначени не за настаняване на щабовете и, както изглежда, не за концлагери, макар че хората в тях трябва да бъдат лишени от свободата да се придвижват и от възможността да общуват с външния свят. Нали ако беше необходимо подходящо място за концлагери, Щайнглиц не би търсил добре обзаведено имение и същевременно отдалечено от главните пътища. Едно беше безспорно: Щайнглиц възнамерява да настани главната база някъде тук, в околностите на Варшава, и през седмицата Вайс съобщи с пощенски картички на известни адреси в Ровно, Лвов и дори в Берлин къде се намира сега. В багажа му се беше запазила познатата ни носна кърпичка и като поразбърка крайчето й в чаша с чиста вода, Йохан написа координатите си между редовете на всяка картичка. 25. От Берлин пристигна някой си господин Лансдорф. Той бе в цивилни дрехи, но Щайнглиц и Дитрих го посрещнаха в парадни мундири. Беше възсухо беловласо човече със старчески хлътнали устни, мъничка глава, която стърчеше горделиво на тънка дълга шия, с властни движения и внимателен, като на змия, поглед на изпъкналите тъмни очи. Щайнглиц заповяда на Вайс да приготви вечерта вана за господин Лансдорф и да му услужи във всичко, което се наложи. Най-напред на Йохан се стори трудно да изпълни с чест тази почетна поръчка, защото младият човек не беше подготвен нито теоретически, нито практически за ролята на лакей. Но нямаше какво да прави и като обмисли грижливо държането си, той се залови да изпълни възложените му задължения. На улицата е прохладно и да стопли на калориферите бельото, което след ваната ще облече това почтено старче, значи, да му направи удоволствие. На Лансдорф, когато влезе в стаята си, не му стана много приятно, че куфарът му е отворен, но като видя приготовленията за ваната, той се успокои веднага. Вайс му помогна да се съблече толкова внимателно и усърдно, сякаш това беше ранен, току-що изнесен от бойното поле. Като легна във ваната, Лансдорф забеляза, че температурата на водата е именно такава, каквато предпочита, притвори очи с белите си като на кокошка клепачи и помоли Вайс да вземе книгата от масата и да му почете на глас. Това беше един френски роман, издаден през 1902 година на немски език в Мюнхен. Заглавието му беше „Изкуството да се наслаждаваме“. Но в него нямаше нищо неприлично. Авторът обширно и подробно, ден след ден описваше живота на възрастен неженен мъж, който се беше осъдил на доброволен затвор в стаята си. Едничкото живо същество, с което си позволяваше да общува, беше едно канарче. Разговорите с тази птичка бяха именно същността на романа. Вайс четеше книгата, седнал на кръгла табуретка малко настрана от ваната, и когато от време на време повдигаше очи, виждаше стърчащото над водата намръщено личице на Лансдорф, по което блуждаеше мечтателна усмивка. След това Вайс помогна на Лансдорф да излезе от ваната, изтри го хубаво с топла кърпа, зави го в предварително нагрят чаршаф и го заведе до леглото. Тук облече стареца с топла дълга нощница, зави го с пухения юрган и попита дали ще има някакви други заповеди. — Харесва ми как четеш — каза Лансдорф. — Продължавай! Но щом Вайс започна да чете, на вратата се почука плахо, а после също тъй плахо в стаята влязоха Щайнглиц и Дитрих. Със същия равномерен глас, с който одобри четенето на Вайс, Лансдорф каза на застаналите по войнишки край кревата офицери: — Господа! Сега ще ви прочета заповедта на фелдмаршал Кайтел. Тя гласи — и започна да чете документа, отпечатан на тънка цигарена хартия. — „Точка първа. Съветските военнопленници подлежат на маркиране със специален траен знак, клеймо. Точка втора. Клеймото има форма на остър ъгъл около четиридесет и пет градуса, с дължина на страната един сантиметър и се поставя на левия бут. Драскотините се нанасят с нажежен ланцет върху повърхността на опънатата кожа и се намазват с китайски туш.“ По този начин военнопленниците, които постъпват в транзитните лагери, където подбираме материал, годен за зачисляване в разузнавателните и диверсионните школи, биват белязани. Оттук следва, господа, че първият подбор на материала трябва да се извършва в сборните лагери. Тук Лансдорф млясна с устни. Вайс подскочи съобразително, мушна цигара в устата му и му поднесе запалена кибритена клечка. — Господа! — каза Лансдорф кресливо. — Смятам, че този ефрейтор е възпитан по-добре от някои офицери. — И със същия недоволен глас продължи: — Точка трета на тази заповед от дванадесети май тази година разяснява как трябва да се отнасяме с пленените съветски военнополитически работници. В нея се казва: „Политическите ръководители във войските не се смятат за пленници и трябва да се унищожават най-късно в транзитните лагери. Те не се евакуират в тила.“ Дитрих забеляза нетърпеливо: — Ние получихме тази заповед. Лансдорф го погледна насмешливо и продължи с предишния равномерен тон, сякаш не го чу: — Тая точка на заповедта породи естествено съперничество между службите на СД, SS, Гестапо и вашата служба. „Когато ръководна служба на транзитен лагер съобщава, че е ликвидирала някоя част от току-що пристигнали военнопленници, това се таксува като пропуск от ония служби, които ръководят сборните лагери. А когато службата на тиловите лагери ликвидира процентно повече военнопленници, отколкото са били ликвидирани в крайфронтовите, администрацията на крайфронтовите лагери бива обвинена в безгрижие.“ „Поради тези обстоятелства всяка служба от всичките степени на лагерната система е заинтересована да унищожава най-голям процент военнопленници, тъй като всяко сведение за намаляване на броя на унищожените може да стане повод за разследване и привличане към отговорност за неизпълнение на заповедта от дванадесети май хиляда деветстотин четиридесет и първа година.“ Лансдорф изтръска пепелта в услужливо подадената от Вайс голяма морска мидена черупка и погледна иронично офицерите. — Господа, не ви предлагам да седнете, защото бихте могли да сметнете това мое предложение като израз на неувереност в армейската ви издръжливост. Но на въпроса. Всичко гореизложено ще усложнява крайно много задачата ви. Вие трябва да подберете максимално количество лагерен материал, за да завербувате след специфично проучване определен брой лица и да ги обучите, да ги подготвите за разузнавателна и диверсионна дейност. — Помълча. И завърши: — На първо място, препоръчвам: когато по-късно сред материала, подбран от службата ви при консултация на Гестапо, се открият отделни непригодни субекти, не трябва да се обвинява изцяло Гестапо за този пропуск. Адмирал Канарис не би искал да изостря отношенията между страните и затова вие сами трябва да изправяте грешките на Гестапо и да вършите това без излишни формалности. И без официалните церемонии на публичните екзекуции. Господа, свободни сте. Без да им даде да отворят уста, той ги освободи с кимване на глава. На сутринта Лансдорф помоли да помасажират болния му крак. И Вайс се справи много майсторски с това. В областта на масажа той имаше солидна и теоретическа, и практическа подготовка. Треньорите твърдяха, че масажът е не само универсално средство срещу всички болести, но и лековит балсам за нервната система. На времето Вайс беше посещавал редовно лекциите на един масажист, а и след тренировките на стадион „Динамо“ спортистите често се масажираха един други. Така че Йохан имаше достатъчен опит. Много доволен, Лансдорф каза, че още древните римляни са прибягвали към масажа: пълководците — в навечерието на сраженията, а патрициите — преди да държат извънредно важни речи в сената. Вайс се осмели да забележи, че дори Тамерлан, макар и отличен кавалерист, не е пренебрегвал масажа. Лансдорф изгледа внимателно ефрейтора и го запита за какво е получил медал. Вайс отговори скромно: — Уви, само за храброст! — А какво имаш още? — Глава, господин генерал! — Аз не съм генерал — сухо го поправи Лансдорф. Усмихна се и прибави: — Но ако не бяхме ние, генералите биха воювали като слепи. Та какво си си наумил? — Бих искал да ви бъда полезен. — Как? — Смятам, че знаете за всеки повече, отколкото той самият знае за себе си. — Да, разбира се! — Струва ми се, че майор Щайнглиц и капитан Дитрих не ви разбраха съвсем точно. — Говори, слушам. — Лансдорф дори се понадигна на лакът. Вайс разбираше, че рискува много, но нямаше друг начин да привлече вниманието на Лансдорф към себе си. — Вие им дадохте да разберат, че колкото повече отсявания има още в самата школа, толкова повече основания ще се намерят по-късно, за да се упрекнат службите на Гестапо в недостатъчна бдителност. — И какво следва от това? — Все пак трябва известно количество такъв непригоден материал да попада в школите, иначе ако там не бъде открит, цялата по-нататъшна отговорност ще падне върху службата на Абвера. — О, че ти си мошеник! Къде си научил това? — Моят шеф, крайслайтерът Функ, прилагаше този метод към членовете на Германо-балтийското народно обединение. Там той приемаше всички желаещи. Но след това, в навечерието на репатрирането, състави огромен списък на ония, които смяташе, че не заслужават доверие. И Берлин оцени високо заслугите му и посочи, че агентите на Гестапо в Рига не са работили достатъчно добре. — Откъде знаеш това? — Ползвах се с изключителното доверие на господин Функ. — Защо? — Защото вие сте първият и последният човек, на когото сметнах, че може да се каже това. Функ ценеше способността ми да забравям онова, което не трябва да се забравя. — Излиза, че ти си суетен — одобрително забеляза Лансдорф. Вайс извика съвсем искрено: — Разбрах, че сте голям човек, и просто исках да ви обърна вниманието върху себе си. — И кога намисли всичко това? — Сега в момента — доверчиво си призна Вайс. — Почувствах вашата благосклонност и изведнъж се реших. — Прошепна: — Зная малко руски език. — Прибави бързо: — Писах това в анкетния лист. Научих го, когато работих у един руски емигрант в Латвия. — Обясни: — Това не е съвсем руския език, на който приказват съветските хора, но разбирам всичко. Лансдорф лежеше със затворени очи, лицето му беше неподвижно като на мумия. Вайс каза жално: — Господин майорът ме цени само като шофьор. Но аз бих бил щастлив, ако някой обърне внимание и на другите ми способности. Лансдорф отвори очи, изпъкнали като на хищна птица. Вайс издържа претърсващия му, проникващ дълбоко в душата поглед със същата свенлива, умолителна усмивка. Лансдорф каза: — Ти си човека, който трябва да се обучи съвсем малко и да се изпрати в тила при русите. — И като погледна под око медала на Вайс, прибави иронично: — Ти си храбрец. Вайс изстина, дори пръстите на краката му се свиха конвулсивно от чувството за провал. Ето докъде доведе този рискован разговор, който започна със съвсем друга цел. Излиза, че бе сбъркал сметките си, не можа да прецени този сибаритстващ старец. Не трябваше да му се натрапва. А как да не му се натрапва, когато той стои много по-близо, дори от Щайнглиц, до оня източник за сведения, към които толкова се стремеше Йохан? И как да разбере дали наистина Лансдорф е сметнал, че е подходящ за работа в тила на противника или само искаше да го изпита? Нямаше време за размисляне и по-скоро машинално, отколкото съзнателно, Вайс каза с доволен глас: — Благодаря ви, господин Лансдорф. Надявам се, че няма да съжалявате за решението си. — А защо бих могъл да съжалявам? — попита Лансдорф, като примижа. — Знаете — рече Вайс, — аз имам толкова типична външност, че в Рига всеки латвиец познаваше веднага, че съм германец, а русите — още повече. — Прибави бързо: — Но това няма никакво значение. Като истински германец, аз съм готов да дам живота си за фюрера и вярвайте, ако се наложи да загина, ще загина там с чест, като германец. Лансдорф дълго и внимателно разглежда Вайс. След това каза със съжаление: — Да, имаш право. Ти си типичен германец. Би могло да те изложат в расовия отдел на партията като жив образец на ариец. Но ще помисля за тебе — обеща той и с движение на ръката отпрати Йохан. В навечерието на този опасен разговор младият разузнавач дълго бе размишлявал как да се държи в новата обстановка, която, макар и да се създаваше благоприятно за него, все пак криеше заплаха от изолация. Той не искаше да бъде обречен отново на бездействие като миналия път, когато попадна в секретния обект на Абвера, където подготвяха група руски белоемигранти за изпращане в съветския тил. Съгласно всички данни службата на Абвера бе започнала да създава огромна мрежа от разузнавателно-диверсионни школи. Това потвърждаваше, че светкавичното настъпление на хитлеристите се беше осуетило, както и че се бяха провалили надеждите им да намерят подкрепа сред известна част от населението на съветската страна. И не „петата колона“, на която те разчитаха, ги очакваше на съветска земя, а мощните удари на партизанските съединения. Тогава решиха да поставят в действие всички средства за водене на тайна война. Да проведат гигантски диверсии и масови терористични акции на съветска територия. И това ставаше вече не тактика, а стратегия на военните операции. Германският генерален щаб и всички секретни служби на Третата империя се обединиха, за да изпълнят тази задача. И неслучайно Лансдорф излезе виден работник на СД. Като установи това, Вайс реши да използва съперничеството между Абвера и Гестапо. Да го използва така, че да повярват на абверовския му патриотизъм и на готовността му да извърши всякаква подлост заради този патриотизъм. Тъй като старата лисица Лансдорф не би повярвал в никакъв друг патриотизъм, освен в кариеристкото служебно усърдие. Йохан реши да рискува не веднага, а само след като се запозна с бележника на Лансдорф, по скоро с едно място в него, където бе написано с ясен, малко старомоден почерк: Съветските военнопленници в лагерите продължават да запазват автоматично нравите и обичаите, присъщи на политическата им система, и създават тайни комунистически организации, които именно управляват хората. За откриване на такива „ръководещи“ лица службите на Гестапо имат сред затворниците осведомители — най-ценен проверен материал за разузнавателно-диверсионните школи. Но за да запазят този контингент само за своята система, службите на Гестапо го крият по всякакъв начин и го вписват с цел да замаскират в списъците неблагонадеждните и дори подлежащите на ликвидиране. Необходимо е да се открива смело, интуитивно този контингент в лагерите на всички степени и въпреки съпротивата на Гестапо да се зачислява в школите. Очевидно, Лансдорф беше записал това в бележника си, за да инструктира сътрудниците на Абвера, изпращани във военнопленническите лагери за подбиране на курсисти. Вайс направи съответните изводи от това и реши да поговори с Лансдорф, като се надяваше, че това ще му открие възможност да участва в подбирането на „контингента“. Той, както се казва, рискува всичко, за да постигне всичко. Да разкрие мрежата на гестаповските осведомители — нима не заслужаваше да рискува живота си за това? И той рискува, макар че се досещаше и за проницателността, и за бдителната подозрителност на Лансдорф. Но нали поведението на Вайс беше убедително, напълно достоверно? Нима не е естествен наивният, нахален стремеж на младия германец да напредне в службата? И нима уплахата на Йохан не беше естествена? Какво чудно има в това? Шофьор хитрец, свикнал при господаря си, и изведнъж — на най-опасното място. Разбира се, че беше уплашен. Друго нещо е това, че Йохан се уплаши, когато разбра, че ще бъде спуснат с парашут при своите, докато сега мястото му е тук, сред враговете. Но Лансдорф, разбира се, приписа уплахата му на обикновена страхливост. Вайс можеше да събуди подозрение и с това, че се бъркаше в тайните дела на големите началници. Но всъщност и това е съвсем естествено. Нахалник? Разбира се. Той и не криеше това. Скромният би се задоволил с шофьорското кормило. Но той не можеше да постъпи другояче. Неговият дълг е да бъде сега там, където е най-опасно. И трябва да скрие дълбоко всичко човешко, да забрави, че е човек, съветски човек. Та нали колкото по-малко проявява нормални човешки чувства, толкова по-естествен ще изглежда пред съветските военнопленници. Те трябва да виждат в него фашист, само фашист, омразен враг. И какво мъчение е да бъде фашист в очите на тия, които остават истински хора дори там, където се прави всичко, за да се убие най-напред всичко човешко у човека и едва след това да се унищожи физически! Всичко това беше страшно и той не се зарадва дори когато след няколко дни Фон Дитрих каза сякаш между другото, че Вайс е повишен по служба и сега ще се числи преводач при втори „Ц“ отдел, но докато няма друг шофьор, трябва да се подготви за продължително пътуване. Не, Йохан не се зарадва на успеха си в рискованата операция с Лансдорф. Няма ли победата му да бъде поражение? Не се ли надцени, ще има ли достатъчно метал в душата си, за да издържи онези духовни инквизиторски мъчения, на които се беше обрекъл? Но всичко това бе в душата на Белов, а ефрейторът Вайс в отговор се поклони на Дитрих и наглед замаян от щастие, неясно промърмори, че е готов да му служи. Имаше голямо желание да постои сам, но веднага си каза, че трябва да се отбие при Лансдорф и да му поблагодари, без да забравя при това да се усмихва възторжено. Лансдорф го прие студено и делово. Мълчаливо изслуша възторжената благодарност на ефрейтора и с кимване на глава го отпрати. Но когато Вайс беше вече на вратата, изведнъж каза многозначително: — Ти имаш малко дълъг език. Заради него може, да пострада шията. — Господин Лансдорф — с достойнство отговори Вайс, — смятам, че шията ми ще пострада само ако лично не ви докладвам за всичко. — Именно това исках да кажа. 26. В канцеларията старшият писар предаде на Йохан кратка пощенска карта. Приятел на Вайс, някой си Фогел, унтерофицер от зондеркомандата, разквартирувана в Смоленск, канеше Вайс за Коледа в Москва. Като съобщи за тази покана на старшия писар и забеляза шеговито, че русите отстъпват градовете си толкова мързеливо, че се налага да ги подтикват, Йохан на свой ред му даде възможност да се посмее над бавността на русите и отиде в гаража. Тук с помощта на все същата московска носна кърпичка, напоена с химикали, прояви пощенската карта и дешифрира червеникавокафявите цифри, написани полегато и плътно с извънредно тънък писец: „Варшава, «Нов свят» 40. Вариете «Коломбина». Никол. Номерът на вашата квартира. Възрастта на баща ви…“ Йохан разбираше отлично, че сега е изцяло на разположението на Дитрих и затова е достатъчно само позволението на Дитрих за пътуването в града, но все пак сметна за необходимо да поиска разрешение и от Щайнглиц, с което още повече го предразположи към себе си. Не се задоволи с всичко това и се яви и при Лансдорф. Доложи, че отива във Варшава, и попита дали няма да има някакви заповеди, като демонстрира по този начин, че за главен свой господар смята Лансдорф, а не някой друг. Лансдорф поръча да му купи солно-хвойнови таблетки за баня. Слабо очистително. Да потърси в книжарницата книги, издадени не по-късно от деветдесетте години на миналия век. Обясни: — Обичам само онова, което е свързано с младостта ми. — Притвори очи с бледните си клепачи и прибави: — Тя беше чудно хубава. Дитрих поиска да му купи сладки от сладкарницата „Ян Гаевски“ на „Маршалковска“, а Щайнглиц — кървавица. Майорът не даде пари, но в замяна на това посъветва приятелски Вайс след посещението на Варшава да се отбие за профилактика в санитарната част. Ефрейторският чин и медалът откриха нови възможности пред Йохан. Той спря още първия попътен товарен автомобил, заповяда на войника да се премести от кабината в каросерията, даде пакетче цигари на шофьора и му заповяда да кара към Варшава „с бързината на дявол, който бяга от тамян“. Вайс слезе на „Маршалковска“. Александър Белов не бе могъл да наблюдава НЕП-а, тъй като тогава беше малък. Знаеше за този период само от книгите и филмите. Затова навярно представата му за „Маршалковска“ през германската окупация на Варшава като за непмановски вертеп не отговаряше съвсем точно на действителността. Но презрителният израз на лицето му и високомерното отнасяне към различните търгаши напълно отговаряха на държанието и обноските на германските окупатори. В полските, както и в германските армейски магазини той се държеше надменно и още от прага казваше с висок глас: — Господин щурмбанфюрерът ми поръча да купя именно от вашия магазин. Това правеше нужното впечатление. Когато Йохан избираше разхлабителното за Лансдорф в армейската аптека, влезе дежурният лекар с чин капитан и попита дали господин щурмбанфюрерът страда отдавна. Йохан прекъсна строго капитана: — Господин щурмбанфюрерът не може да страда от нищо. Това беше казано така внушително, че капитанът направи дори несъзнателно движение с ръка, като едва не я издигна бързо в партиен поздрав. И все пак Вайс закъсня за представлението във вариете „Коломбина“. Поради комендантския час представленията започваха в пет часа. Беше крайно неудобно да отиде във вариетето с покупките и още повече на среща със свръзката. Ето защо Йохан се отби в „Гранд хотел“ и каза на дежурния полицейски офицер, че е адютант на полковник Щайнглиц и моли да предадат този пакет на полковник Щайнглиц, ако, както е обещал, дойде тук с дама. Ако пък полковникът предпочете хотел „Палас“, тогава той сам ще се върне за покупките му. Номерата във вариетето не направиха впечатление на Йохан Вайс. Впрочем, нещо друго той и не очакваше, макар че по-рано не бе имал случай да ходи на такива представления. И когато обявиха номера: „Дуо Никол дуо — партерни акробати“, Вайс направи несъзнателно движение, наведе се напред. В салона е опушено, тясно, шумно. Военните пиеха бира, вадеха закуска в парафинирана хартия и я поставяха на свободния стол. Ако пред тях седеше цивилен, те слагаха краката си върху облегалото на стола му. Представителите на военната полиция движеха по задните редици електрическите си фенерчета и гонеха от салона войниците, щом те започваха да се държат много свободно и натрапчиво с уличните момичета. Вайс нямаше нужда да напряга особено зрението си, за да познае Зубов в този акробат с идеално тяло в черно трико. Това беше той. Само косата му е сресана на прав път, веждите му са направени тънки и устните му са слабо начервени. Той работеше здравата, тоя акробат Никол. Партньорката му, лицето на която Йохан още не бе успял да разгледа, защото не мислеше за нея, се мяташе като черно змийче в ръцете на Зубов, като ту го обвиваше, ту замираше в летяща поза на опънатата му ръка. Аплодираха им дълго. И когато излезе при аплодисментите, Зубов подхвърли високо партньорката си, а тя направи във въздуха салто и изведнъж разпери като крила платно с пречупен кръст, салонът зарева от възторг и направи истинска овация. Като отиде до гримьорната с кутия гликозени бонбони, купена от бюфета, Вайс бутна вратата, на която беше написано върху накриво окачена хартийка: „Дуо Никол дуо“. Той се поклони на силно гримираното женско лице, което видя в огледалото и промърмори: — Госпожице, възхитен съм от изкуството ви. — Йохан остави на тоалетната масичка кутията с бонбони и се обърна усмихнат към Зубов. Но той посрещна усмивката му невъзмутимо равнодушно. — Господин ефрейтор — каза Зубов, — вашите уважаеми родители навярно са ви казвали, че е неприлично да се влиза в стая при непознати хора, без да се почука предварително. — Извинете — рече Вайс. И продължи находчиво съгласно паролата: — Готов съм да почукам шестнадесет пъти. Той чакаше отзив, но Зубов мълчеше. След това Зубов попита: — Вие при кого сте дошъл всъщност, господин ефрейтор? — Бих желал да поднеса поздравленията си на Никол. — Те са двама — дуо Никол дуо — напомни Зубов без усмивка. — О, бих желал да се представя на главния от тях — каза Вайс, като започна да изпитва раздразнение. Той не разбираше защо Зубов с такава упоритост не отговаря на паролата. — Ето го главният Никол — каза Зубов и показа с очи момичето, което сваляше грима от лицето си. Вайс се приближи до артистката и се поклони още веднъж. Сиви внимателни очи се срещнаха със сърдитите очи на Йохан. — Значи вие, господин ефрейтор, седяхте на шестдесето място? Навярно желаете да ми кажете нещо? — Да — потвърди Йохан. — Тук ли? — Ако партньорът ви няма нищо против, бих желал да ви поканя някъде. Зубов каза на момичето: — Ще го заведа у Полонски. В малкия бирен бар край тезгяха те пиеха мълчаливо бира, силно разредена с вода. Зубов се обърна към съдържателя на бара: — Вчера, господин Полонски, водопроводът не работеше и бирата беше по-силна. — И днес водопроводът не работи — отвърна съдържателят на бара. — Откъде имате тогава толкова вода? — Това са сълзите ми, господине — рече съдържателят на бара, — това са сълзите ми за загиналата ми търговия. Влезе момичето с куфарче в ръка, главата му беше увита добре с кърпа. Жълт касторен жакет. Лицето му още лъщеше от вазелина. То улови Вайс под ръка, подаде куфарчето на Зубов и изкомандва: — Да вървим! Завиха в една уличка, където беше тъмно и стърчаха развалини от сграда. Притиснато до Йохан, момичето говореше отчетливо, строго: — Аз съм вашата свръзка. Той — тя кимна към Зубов, който вървеше отзад, — има сега своя специална задача. — Замисли се. — Смятам, че засега най-подходящият „параван“ за нас двамата ще бъде… — запъна се, — е, вие с една дума… ме ухажвате. — Попита: — Имате ли други варианти? — Не — чистосърдечно призна Йохан. — Утре ще доложите на началството си за нашето запознаване. А също и че сте пренощували при мене, нали? Така може би ще бъде по-правдоподобно. — Какво е по-правдоподобно? — попита Вайс. — Ах — сърдито каза момичето, — хайде, щом сте с артистка, няма нужда от много-много церемонии с нея! Така ли е? — Не, не, вие сгрешихте — запротестира Йохан. — Те ме смятат за много порядъчен млад човек. — Изобщо нищо не трябва да се подчертава много, и благовъзпитаността също — назидателно рече момичето. — Във всеки случай не у вас, един ефрейтор. — Добре — съгласи се Вайс. — Е, в това няма нищо добро. — Притисна се още повече. — Запомнете. Аз съм Елзе Волф. Фолксдойче. Майка — полякиня. Баща, разбира се, германец, офицер. Загинал. Аз съм незаконородено дете. Родена съм в Краков. Католичка. Ако попитат за партньора ми — мой любовник. Но скоро ще ме напусне. Какво друго? Това е всичко, струва ми се. — Напомни решително: — Значи, ще прекарате нощта при мен. Йохан се замоли: — Но аз не мога. Обещах на Дитрих, на Щайнглиц и най-после на Лансдорф да се върна навреме. Трябва. — Не, не трябва. Трябва да ми помогнете да намеря военен покровител във вашето лице: съседите започнаха да ме притесняват. Лека нощ — каза тя високо на немски, като се обърна към Зубов. — Добре, лека нощ — промърмори Зубов и се отдалечи. — Къде отива? — попита Йохан. Елзе сви рамене. — Но как така сам. — А вас не ви ли интересува как съм тук сама и винаги сама? — А Зубов? — Никол е добър момък, но много разчита на силовите похвати. Наскоро пак измисли атракцион със стрелба. — Извинете, но на колко сте години? — По години вие сте по-голям от мене, по чин — не зная — строго каза Елзе. — А вие отдавна ли сте… — Като се върнете, идете в кадри и поискайте досието ми. — Загледа го напрегнато в очите и прибави отсечено: — Докладвайте, слушам. Вайс започна сбито да й повтаря всичко онова, което беше приготвено за информация. Тя кимаше, като даваше да се разбере, че е запомнила. Попита: — Това ли е всичко? — Не, само главното. — Доста добро — похвали тя без усмивка. — Не сте си губили времето. Браво! — Благодаря ви — и Вайс прибави малко иронично: — другарю началник! — Не — каза тя. И напомни: — Аз съм само ваша свръзка. — Ще ми позволите ли да ви запитам нещо! — Слушайте — рече тя, — не трябва да ми се сърдите. Вие мислите, че съм от камък. А на мене ми се искаше просто да се хвърля на шията най-напред на Зубов, а после на вас. Толкова дълго не съм виждала свои. Та какво искахте да узнаете? — Вие ли открихте артистична дарба у Зубов? — Аз — кимна тя гордо. — Има специален „циркуляр на фюрера“ за поддържане на доброто настроение у народа и във връзка с това се освобождават от друга работа служителите на изкуството, „майсторите на бицепса“. Поставих Зубов под покровителството на тоя циркуляр. И представете си, Зубов, се харесва на публиката. Но той се държи много дръзко. — На сцената ли? — Не. — С вас? — Не, с германците. — Прибави тъжно: — Всеки път се учудвам, когато го виждам. — Защо? — Е, просто защото винаги отива като че ли срещу смъртта. Появи се някакъв минувач. Елзе забъбри по немски. Вайс се вслушваше в думите й: изговорът беше безукорен. При фенера още веднъж погледна внимателно в лицето й. Нищо особено — бледо, уморено. Големичко открито чело. Но огромните, сякаш светещи от само себе си очи, прикриваха белината на челото й. Устни меки, големи, но красиво очертани. Тежичка брадичка с белег. А гласът! Гласът й е много разнообразен: ту глух, ту дълбоко гръден, ту рязък, отсечен. Стигнаха до четириетажна неугледна къща с вход откъм двора. Миришеше на помия. Тъмна стълба. Елзе отключи вратата с ключа си. Дълъг коридор. Стаята до кухнята — мъничка, с маса, стол, дървен креват, дори няма гардероб. Тя хвърли върху облегалото на стола касторения жакет, развърза кърпата и изведнъж на раменете й се изсипа гъста блестяща ярко червеникава коса. Предупреди шепнешком: — Боядисана. Така е по-вулгарно. — Заповяда: — Легнете, спете. Ще ви събудя. Съблечете си китела, ще ида в кухнята да го изгладя. — Обясни: — Веществено доказателство за съседите. — Усмихна се иронично: — Иначе е подозрително, нито веднъж не съм довеждала мъже. Ще угася светлината. — Защо? — попита Вайс. — Защото все пак трябва да поспите. Елзе се върна не така скоро. Легна до Йохан, зави се с жакета, приближи се повече и запита: — Искате ли да ми кажете още нещо? Той й зашепна на ухото онова, което смяташе за необходимо да предаде допълнително в Центъра, от дишането му се замърда кичур от косата й. И изведнъж тя се засмя. Той помисли, че тя се смее на него: смята, че сведенията му са недостоверни или вече остарели. Но тя обясни: „Гъдел ме е“ — и той махна внимателно кичурчето от ухото й. И когато зашепна отново, няколко пъти допря неволно устните си до ухото й, но тя не каза нищо: или не забеляза, или не сметна за нужно да забележи. А после дойде нейният ред да говори, той се обърна с гръб към нея и сега тя зашепна точно в ухото му строго началнически. Днес, от нея да мине, ще приеме устна информация, но занапред той трябва сам да шифрира всичко. За „пощенските кутии“ той ще получи указание по-късно. Схемата на разположението на бензиновите бази нека нанесе още сега: тя може да потрябва на Зубов. — Това ли е всичко? — Да! — каза момичето. Йохан се изправи, загледа увисналите късове бяла хартия, с която беше облепен таванът, и попита: — А може ли да поговорим просто ей така? — Малко… нещо… — Задирят ли ви? — Разбира се. Но аз имам документ от райхскомендатурата: влизане в допир с представителите на армията ми е забранено. Носителка на инфекция. — Каква? — Туберкулоза. А вие какво мислехте? — Вярно ли е това? — попита Йохан. — Разбира се. Винаги съм била здрава, а тук се откри процес. — Но трябва да се лекувате. — След войната непременно. Но стига на тая тема. — Запита: — Медала заедно с „легенда“ ли получихте? — И таз добра! — обиди се Йохан. — За боен подвиг. Дадоха ми го. — А имате ли награда от нашите? — Не, само от германците. — Моите поздравления! — каза тя. — Герой! — Надявам се да получа подофицерски чин. — Кариерист! Още малко и ще станете генерал или щурмбанфюрер. — Но веднага сериозно предупреди: — Не бързайте да се издигате, познавам ги: завистливи са, доносничат един за друг. Най-голямата опасност е бързият успех. — Разсъдлива сте като баба. — Е, стига — прекъсна го тя. — Стига! — Наведе се и като се притисна неволно до Йохан, взе цигара от стола. Йохан промърмори: — Чудно, лежа в легло с момиче. По лицето й се плъзна усмивка. — На един ухажор едва не изкълчих ръката, за да не се завира повече. — А кой ви беше инструктор по джудо? — простодушно запита Йохан. — Стига! — в шепота й се долавяше негодувание. — Вие сте прекалено любопитен. — Каза огорчено: — А аз имах по-добро мнение за вас. — А изобщо какво мнение имахте за мен? — Никакво. Просто предполагах, че ще бъдете по-солиден другар. — Наведе се отново и угаси угарката. — Слушайте и запомнете: ние с вас не съществуваме. И нищо не съществува и няма да съществува за нас, докато е всичко това. — Бялата й ръка в мрака сякаш отмести стените на стаичката. — Разбрахте ли? — И рече по-ласкаво: — Моля ви се. Поприказваха още малко. — Време е да спим — каза Елзе и настъпи тишина. Той лежа дълго, притиснал се до стената, със затворени очи, но просто не можа да заспи. Скочи, щом Елзе се допря до него, за да го събуди. Лицето й беше по-бледо от вчера, под очите й имаше сини сенки. Тя подаде отпуснато ръка на Йохан. — Не зная как днес ще играя във вариетето. Толкова съм уморена! Навикнах да бъда сама, а сега изведнъж ту Зубов, ту вие. И след това пак да остана сама. — И на мене ще ми бъде след това… — Йохан се запъна — малко скучно. Елзе излезе да го изпрати. Край печката в кухнята се бяха натрупали жени. Като чуха стъпки, те всички веднага се обърнаха. Елзе сложи ръце върху раменете на Йохан, притисна нежно устните си до неговите, а след това го побутна лекичко по гърба. Йохан запомняше механично пътя към жилището на Елзе, отличителните знаци се набиваха от само себе си в съзнанието му. Мислеше за това момиче. В „Гранд хотел“ взе пакетите си от портиера, отиде до контролно-пропускателния пункт и показа документите си. Качиха го в един попътен автомобил и само с едно прекачване той стигна до поделението. 27. Щайнглиц се отнесе съчувствено към мотивите, с които Вайс обясни закъснението си. — Да имаш постоянна любовница е по-хигиенично, отколкото всеки път да тичаш при нова уличница. — Но аз съм влюбен истински, господин майор. — Сантименталността е наша национална ахилесова пета. Лансдорф остана доволен от покупките, но не призна причината на закъснението за уважителна. — Мъжете са измислили жената, за да оправдават глупостите си. Лансдорф рече наставнически: — Ние имаме нужда от мълчаливи и решителни хора, които в самота умеят да се задоволяват с незабележима дейност и да бъдат постоянни. Йохан живо се съгласи: — О, тия чудесни мисли на Фридрих Ницше отговарят най-много и на моя идеал. А сам си помисли: „Това хвана добре място! Браво, че го запомних! Не вярвах, че ще свърши работа, а ето на — свърши.“ Кокалестото лице на Лансдорф сякаш стана още по-твърдо. Той се приближи до Вайс и го огледа така, като че искаше да премери нещо на него. — Обичате ли го? — Той прибави пипер в нашата кръв! — Какво? Повторете! — Лансдорф вдигна сухия си пръст. — Отлично! Безгранична способност към властолюбие и също толкова безгранична способност към подчинение и послушание — в това е мощта на германския народ. Вайс тракна токове, вдигна брадичката си и попита угоднически: — Какви ще бъдат по-нататъшните ви заповеди, господин Лансдорф? Той не успя да доложи на Дитрих за причините на закъснението, защото през това време капитанът се беше скарал с шофьора си — миловиден момък с прищевно безволни устни, а сега се бе помирил с него и не му беше до Вайс. Курт, шофьорът на Дитрих, събираше багажа на капитана и капитанът му помагаше суетливо, очевидно много доволен, че са се помирили. На Вайс каза да се приготви за пътуване, с тях ще дойде и Курт: той, Дитрих, не може да понася самотата. Валеше дъжд, смесен със сняг. Щом стигнеше до земята, снегът се топеше. И всичко беше кално. И небето с кални ниски облаци, и земята с кални локви, и разкисналото се от кал шосе, и калната вода в рекичките, и стъклата на автомобила, изцапани с кал. Дитрих седна до шофьора, а Вайс се разположи свободно на задната седалка. Светлината едва проникваше в колата през напръсканите с кал стъкла. Мрачно, кара на сън. Вайс дремеше и мислеше за далечни спомени. Асфалтът свърши, те излязоха на междуселски път, колата започна да се мята от една страна на друга, на няколко пъти затъна в дълбоки локви. Йохан предложи на Курт да го смени на кормилото. И когато Курт се премести на задната седалка, заедно с него се прехвърли там и Дитрих. Ниска, гъста мъгла лежеше в долината. Йохан включи светлината, но по фаровете се полепи влажната пяна на мъглата и нищо не можеше да я пробие. Йохан караше колата сякаш с пипане, наложи се да отвори вратата, да се наведе навън и, хванал с една ръка вратата, с другата да върти кормилото. След това пътят пое нагоре, започнаха гори — черни, мокри, миришещи на изба. Под дърветата, като бяла плесен, лежеше тънък пласт сняг. Йохан си спомни как веднъж в също такова време ходи със своя курс от института на съботник* в един совхоз. Това се наричаше само така — „съботник“, всъщност той продължи две седмици. Студентите копаеха картофи на нивите в речното разливище, превърнато в блато от червеникава, дъждовна и студена есен. [* Съботник — доброволен трудов ден, бригада. — Бел.прев.] Алиса Босоногова, най-хубавото момиче в института, затова смело навлякла нашата кацавейка* и панталоните на баща си, каза веднъж: [* Кацавейка — къса до пояса женска горна дреха с ръкави, подплатена или обточена с кожа. — Бел.прев.] — Хайде, мерзавецо, изпрати прелестното момиче до къщи, направи си това удоволствие. И през целия път тя се шегуваше и подиграваше със Саша. А когато стигнаха входа на сградата, уплашено се озърна, вдигна лицето си и рече умолително: — Целуни ме, Саша. — И прибави жално: — Може по устните. И Саша се допря несръчно до несръчните й устни. А след това тя свали ръцете си от шията му, отпусна ги виновно и въздъхна: — Слушай, няма да правим вече това. — Никога ли? — попита Саша. Алиса го погледна ясно и твърдо, но гласът й затрепери, когато каза: — Изобщо, ако искаш, мога да се омъжа за тебе. — Вдигна очи, като пресмяташе нещо. — На втори септември хиляда деветстотин четиридесет и втора година. — И обясни: — Това е рожденият ми ден — първо. — А кое е второто? — Ами трябва ми време, за да се убедя в любовта си. — Добре, ще запиша датата, за да не забравя — пошегува се Саша, като се престори, че взема за шега думите на Алиса. Той не можеше да постъпи другояче, макар че разбра, почувства колко е сериозно всичко това за нея. Да, по-право казано, на него самият не му беше до шеги. Но по онова време той беше записан вече в специалната школа и учеше там, без да оставя засега института и без да знае каква участ го чака. И не знаеше дали има право да свързва някого, дори Алиса, с тая своя неизвестна му участ. Алиса извади бележника си от чантата си и заповяда: — Запиши! Саша разбра по гласа й, че тя няма да му прости никога тази шега. И макар че му беше много тежко, той продължи играта, с весел вид записа датата в бележника и се подписа под нея. Алиса откъсна със замах това листче, накъса го и хвърли късчетата в локвата. — Край! — каза тя гордо и разгневено. — Край! — И си отиде. И вече никога те не се видяха така, двамата. А след това за нея, както и за другите, той замина за север. 28. Пътят към експерименталния лагер „О-Х-247“ минаваше през борова гора. Тук беше селището на лагерния персонал — казармите на охраната и къщичките на началстващия състав. Самият лагер се намираше долу, в голата котловина: преди там е била пясъчна кариера. Низината е заблатена, от склоновете се стичат потоци, на дъното й лежи сива мъгла, миришеща на гнило. Селището на лагерния персонал прилича на летовище: тенисен корт под маскировъчна мрежа, пясъчните пътечки са оградени с керамични плочки, лехите с рози са закрити грижливо със сламени рогозки. Има и площадка за деца: дървена рамка с купчина пясък, люлки, приятни пъстри слънчобрани, плавателен басейн — сега тук е направена пързалка за кънки. Дежурният ротенфюрер от есесовската вътрешна охрана заведе Дитрих и Вайс в къщата за новодошли, обясни им любезно къде са тоалетните и отвори гардероба — в него имаше пижами и плъстени домашни пантофи. Високи кревати с дюшек и завивка от пух. На нощните шкафчета — библии в черни дерматинови подвързии, във всяко шкафче — фаянсово нощно гърне, приспособление за събуване на ботуши. Край креватите — мъхнати килимчета. Подът, намазан с восък, лъщи, едва-що не лепне за подметките. На прозорците — светлосини завески и тежки транспаранти с усукани шнурове. В тоалетната кани със студена и с гореща вода, фаянсови легени, хавлиени кърпи, сапун в неразпечатана опаковка, туби със зъбна паста, одеколон, тоалетен оцет. В аптечката — лекарства, на всяко е залепено етикетче на латински и освен това точно е означено на немски при какви случаи трябва да се употребява. Щом новодошлите се подредиха, влезе ординарец и доложи, че ги кани оберщурмбанфюрерът Франц Клайн. Оберщурмбанфюрер Клайн се отличаваше с изящни и непринудени обноски. Лицето му беше червено, с гърбав нос, бялата вълниста коса въпреки военната мода не беше остригана ниско, а падаше на къдрици върху шията, вързана небрежно с шалче от ярък кашмир. Той пушеше цигара с дълго цигаре от слонова кост. Експерименталният лагер „О-Х-247“, който Клайн има чест да командва, се различава малко от предшествениците си, а също така и от другите такива концентрационни лагери. Наред с решаването на общите задачи в задълженията на администрацията влизат откриването, обработването и подготвянето на отделни екземпляри, за да се използват с определена цел от службите на СД, Гестапо и, естествено на Абвера. Клайн съобщи, че професор Щрумпфел внесъл много ценни предложения относно психичната проверка на лицата, предлагани от специалните служби. Дитрих поблагодари на Клайн, но забеляза не без отсянка на високомерие в гласа, че е достатъчно осведомен за лагерната система. Всичко, което тук толкова любезно разказа господин оберщурмбанфюрерът, е известно на всеки есесовец. А той се интересуваше от броя на кандидатурите, които господин оберщурмбанфюрерът може да предложи на Абвера. — О — живо извика Клайн, — аз няма да ви предложа нито един екземпляр, моля ви се! Това е на ваша отговорност. — И забеляза ехидно: — Аз съм голям бюрократ. Картотеката е на ваше разположение. Но предупреждавам ви: всичко е на ваша отговорност. Тук си умивам ръцете. — И направи такова движение с изнежените си ръце, като че изтръсква капки вода от тях. 29. Клайн заповяда на Райс да придружава абверовците из лагера, но Дитрих се уплаши да не хване някоя зараза и отиде в канцеларията да изучава картотеката на затворниците. Когато след няколко часа Йохан отиде в канцеларията, Дитрих му заповяда да се залови с картотеката. Намигна хитро и продължи: — Аз прегледах личните досиета и направих списък. И ти направи такъв списък. Ако номерата съвпаднат, ще бъде добре: две глави са винаги за предпочитане. — След това се оплака: — Господин Клайн е голям мошеник, не пожела да дешифрира условните означения на личните досиета. Есесовците са навикнали да работят само за себе си. И ето че Йохан започна да прекарва всички вечери и дори нощи в канцеларията. Служебното му усърдие беше предизвикано не само от указанията на Лансдорф, макар че и тях не трябваше да пренебрегва. Йохан имаше свои, далечни съображения: реши най-напред да открие кои са слухарите доносчици. Той не се допираше до картотеката в полираните сандъчета, не го интересуваха засега и папките с личните досиета на затворниците. Ведомостите на продоволственото снабдяване и бележките на магазинера — ето какво му трябваше най-напред. Всички военнопленници са обречени тук на бавна смърт от изтощаване. И есесовците наказват с глад: на ония, които попадат в наказателния блок, не дават абсолютно нищо. Само яденето може да продължи живота на лагера. Затова есесовците насърчават нужните им хора с лапаница. Допълнителна дажба получават старейшините на блоковете — „капо“, както тук ги наричат. На предателите също се полага допълнителна дажба, а най-голямата награда за тях са тютюнът и ракията. Йохан грижливо изучаваше заплетените отметки в продоволствените ведомости; анализираше пришитите към тях разписки на блокфюрерите. Нервното напрежение на безсънните нощи започваше да се проявява, но той беше доволен. Откри методиката на търсенето, откри ония, които трябваше да открие, научи имената на затворниците, минали мъжествено през всички мъчения и посрещнали смъртта с достойнство, което Райс наричаше безсмислено, като свиваше рамене. Йохан зашифрира също имената им: искаше да изпълни дълга си пред наказаните със смърт, искаше в родината да узнаят за подвига им, за да се запази навеки споменът за тях. След няколко дни, макар че времето не беше особено хубаво, Дитрих покани Вайс да се разходят из гората. Очевидно, смяташе, че тук всички стени имат уши, а пък му се искаше да поприказва без свидетели. Щом навлязоха в гората, Дитрих раздразнено започна да се оплаква от Клайн. Той съвсем не е уверен, че Клайн му помага добросъвестно да подбира необходимите хора. Както изглежда, Гестапо не смята да се разделя с най-подходящите затворници. Йохан изслуша вежливо оплакванията на Дитрих, с кимане на глава се съгласи мълчаливо с него: да, паднала му се е мъчно изпълнима задача; почака, докато капитанът облекчи душата си, избра момент и му предложи да поседнат на пъновете, за да си починат. Додето Дитрих сядаше, Йохан извади от планшета направения от него списък на кандидатурите и извадките от личните досиета за обосноваването си. Тържествено му предаде книжата и сякаш движен от скромност и особена симпатия към Дитрих, го помоли да счита извършената от него работа за своя. Дитрих се запозна много внимателно с книжата и, както изглежда, остана доволен. Поразмисли и реши да представи списъка, съставен от Вайс, като резултат от необикновената си проницателност с надеждата, че това ще повиши значително авторитета му, а и изобщо авторитета на абверовците в очите на Клайн. И ето достатъчна беше тази дреболия, за да се подобри веднага и много явно настроението на Дитрих. Лицето му изрази самодоволство, като че наистина той сам е подбрал така сполучливо кандидатурите и цялата заслуга тук е именно негова и на никого другиго. И Дитрих закрачи по мокрия сняг на горската пътечка, като си подсвиркваше. Той беше толкова доволен, толкова бързаше да отиде при Клайн, че противно на навиците си дори не се страхуваше, че ще измокри краката си — стъпваше с тънките си ботуши, където се случи. Както и очакваше Йохан, Клайн и Флинк не се зарадваха много, когато се запознаха със списъка на затворниците, подбрани от Дитрих. Флинк измърмори сърдито: — Господин капитан, у вас няма милост. Вие искате да ни лишите от очите и ушите в лагера. Протестирам. Дитрих вдигна предупредително веждата си: — Доколкото ви разбрах, вие протестирате срещу решението на генералитета да воюва с всички средства, достъпни за нас, нали? Клайн не позволи разпрата да се разпали, намеси се и каза примирително: — Прекланям се, господин Дитрих, пред вашия блестящ талант на първокласен разузнавач. — С широка усмивка наля вино, подаде чашата и рече: — Надявам се, че ще споделите с нас, ще ни разкажете по какъв загадъчен начин успяхте да откриете целия контингент от осведомители и да ни оставите беззащитни. Макар че Клайн казваше всичко това сякаш с огорчение, очите му проблясваха тържествуващо. Той премълча, че най-ценните според него осведомители не бяха попаднали в списъка на Дитрих и освен това в списъка бяха влезли двама несъмнени комунисти, предвидени за унищожаване. Това не се изплъзна от Йохан, но Дитрих не забеляза нищо. Той почука по челото си и заяви дълбокомислено: — Уви, ключовете от тази каса са само у адмирал Канарис. — О, така си и мислех! — вежливо извика Клайн. — Абверът е забележителен инструмент за откриване на чужди тайни, но е същевременно и непроницаема скала, когато става дума за пазене на професионални тайни. Разбирам. — И очите му отново светнаха лукаво. На другия ден Йохан се оплака на Райс, че напразно се е трудил и не спал цели нощи: капитан Дитрих излязъл толкова опитен контраразузнавач, че се справил и без негова помощ. И уви, тази командировка на Вайс едва ли ще бъде оценена положително от началството. Райс изказа съчувствията си на Йохан, но за утешение можеше да му предложи само да го отведе с мотоциклета си в града, в оная къща с момичета, към която беше прикрепен началстващият състав на лагера. 30. И се занизаха безкрайни лагери: крайфронтови, сборни, транзитни, сортировъчни, подборни, наказателни. Безкрайни открити гробища, където бяха погребани живи мъртъвци в дъсчените гробници на бараките. Студ, глад, и епидемии влизаха тук в графата на най-икономичните средства за умъртвяване, и колкото по-голям беше процентът на загиналите хора, толкова по-плодотворна се смяташе работата на лагерната администрация. Вайс приказваше с комендантите, слушаше оплакванията, роптанията и разсъжденията им. Навсякъде оплакванията бяха приблизително едни и същи. Администрацията е принудена да предоставя лагерните площи не само за военнопленници, но и за отстраняване на излишните гърла в „освободените територии“. Разстрелванията са много разточителна мярка: те поглъщат твърде голямо количество боеприпаси, необходими за фронта, но за съжаление само големите концентрационни лагери са съоръжени с основна техника за унищожение. И всички коменданти изказваха съчувствие на абверовците: да, много трудно е да се намери тук сигурен материал! Йохан оставаше поразен, че зондерфюрерите не помнеха лицата дори на ония затворници, които работеха за германците — различаваха ги само по номерата. Това беше някакво неразбираемо тъпо равнодушие, понякога дори беззлобно, подобно на отношението към животните в кланица. В лагерните администрации се срещаха често зверове в човешки образ, които изобретателно и неуморно измисляха изтънчени мъчения — смятаха ги за увличащи се, но полезни чудаци. Обаче масовите акции изискваха организаторско-стопански способности. И ония, които имаха такива способности, бяха ценени повече от садистите, които не съдействаха достатъчно на главното — плановото умъртвяване на затворниците. А тази страна на лагерната дейност се контролираше най-строго. Постепенно Йохан се научи да открива предателите. Най-напред той обръщаше внимание на ония затворници, които и в наказателните блокове получаваха по-добра храна. След това, за да се увери, че е прав, изучаваше продоволствените ведомости. Потвърждение беше и това, че в канцелариите не можеше да се намери нито копие от рапорта до висшето командване за бягството, нито заповед за търсенето с отличителните белези на избягалия. Те не фигурираха също така и в списъка на бегълците и не влизаха в графата на отчета, която сумираше броя на бягствата през месеца. И никой от лагерните им приятели не се наказваше със смърт, а обикновено приятели им бяха капо. Понякога самата администрация включваше такива предатели в груповото бягство: та всички знаеха, че те попадат често в карцера — как другояче могат да си спечелят добро име! Но в книгата, където с германска старателност записваха всички затворници, подлагани на наказания, срещу номерата им никога не бяха посочени причините за наказанието. И макар че те попадаха често в наказателния блок, номерата им не фигурираха в списъците на ония, които подлежаха на унищожаване. Не беше лесно за Йохан да се ориентира във всичко това. Огромният, необикновено уморителен труд изискваше гигантско напрежение на силите, ум, съобразителност, логична ловкост, колосален капацитет на паметта. И Йохан съвсем не беше невъзмутимо спокоен, като се разправяше със стотици килограми хартия, като се отдаваше на прецизна следователска работа, фанатично търпелива и методична. Постоянна заплаха висеше над него. Той разбираше какво го чака, ако в ръцете на гестаповците попадне дори една негова бележка и той не успее да обясни разумно за каква цел е направена. Той разбра, че извършената от него „канцеларска“ работа е сега много пъти по-важна от така наречените „силови акции“. И когато Центърът получи събраните от него материали, след щабното им разработване оперативните групи на съветските разузнавачи ще бъдат насочени не само вярно и точно срещу предателите, проникнали зад фронтовата линия, но и тук, в неприятелския тил, ще направят онова, което трябва да направят. А от колко смели, честни съветски бойци, попаднали в плен, ще бъде отстранена опитващата се да ги очерни мръсна ръка на провокаторите! Нима това не е равносилно да се спаси животът на хората и дори нещо повече от живота — тяхната чест? Да се клевети чрез устата на предателите, да се очернят патриотите — това е също фашистка диверсия и нима тя може да причини по-малко жертви от един диверсант с взрив? И с предотвратяването на тези диверсии той изпълнява сега може би най-славния чекистки дълг: спасява хората. Спасява честта им, доброто им име. Командировката завърши. Автомобилът се движеше бавно назад, към Варшава. Дитрих дремеше, притиснал планшета към гърдите си. В него бяха списъците на пленниците, предлагани за вербуване, и докладната записка до Лансдорф, съставена енергично, самохвално, в духа на имперския стил от Вайс под диктовката на капитана. Дитрих беше много доволен от Вайс и обеща, че ще му издейства унтерофицерски чин. Той харесваше винаги еднаквата, услужлива скромност на Вайс, истински германското му трудолюбие й нахалната настойчивост, с която измъкваше материали от лагерния началник, за да извърши работа, която всъщност трябваше да извърши Дитрих. Вайс също беше доволен от Дитрих. И смяташе, че му е провървяло, тъй като тия мерзавци излязоха неактивни, мързеливи говеда. Капитанът възложи изцяло на Йохан задълженията си, само тук-там се намесваше, почти не се интересуваше от нищо и не пречеше. 31. От вчера райхсканцлерът Адолф Хитлер усещаше силни болки в корема. Но сутринта стомахът работеше нормално. Значи болките бяха не от разстройство на червата, а имаха чисто нервен произход. И сега райхсканцлерът полулежеше в приятна изнемощялост в креслото и си спомняше с наслада как вчера именно тук, в имперската канцелария, в огромния му тържествен кабинет, на съвещанието относно обстановката на Източния фронт, която неочаквано за всички се развиваше не много благоприятно, се оплака изведнъж от остри болки в корема. И всички тия прославени германски пълководци, цветът на Вермахта, сякаш забравили защо са дошли, заобсъждаха силно загрижени най-малките симптоми на неразположението на фюрера си и му дадоха много и полезни медицински съвети, проверени върху самите тях. И той всичките ги изслушваше внимателно, търпеливо и благосклонно. А когато с изтънчена учтивост, но с треперещи от злоба гласове Кайтел и Йодл спореха дали фюрерът трябва да прибягва до изкуствени мерки, за очистване на стомаха или не, той ги остави да се изкажат, като снизходително не се намесваше в горещата им и страстна полемика. И това, че маршалите и фелдмаршалите, представители на най-старите, най-прославените германски военни родове, обсъждат с такова увлечение този интимен момент от самочувствието на фюрера, като се състезават пред него по своята осведоменост за различните начини на лекуване, наведе Хитлер на известна иронична мисъл. Може би ако изведнъж си позволи в присъствието на тия пълководци да развали шумно въздуха — а за такова прищевно презрително отмъщение на буржоазната публика говореше един гениален французин, името на когото фюрерът беше забравил, — никой от тях нямаше да намери тук нищо осъдително. И това също му доставяше упоително съзнание за неговата власт над тях. Над всички тия тевтонски рицари, които се кичеха със своя знатен произход, със своята семейна чест, със своите военни заслуги пред райха. А той, едно време дребният австрийски шпионин Шиклгрубер, ефрейторът, злощастният живописец с лице на келнер, той е възнесен над тях по силата на обстоятелствата. На империята дотрябва вожд, заради всичко готов на всичко, но не изгубил при това практическата съобразителност и не забравящ, че истинският господар на положението съвсем не е той, а истинските владетели на Германия — круповци, стинесовци, тисеновци. И макар че стратегията на плана „Барбароса“ е връх на германската военна мисъл, все пак тя има нужда да се поправи от имперските магнати. Всъщност те бяха открили кредит на германския фашизъм и с тях трябва да се уреждат неотложно сметките с въглищата и метала на Донбас, с нефта на Баку, трябва да се внасят в обещаните срокове лихвите във вид на суровинни придатъци към индустриалните им владения. Но макар и сам да твърдеше, че Съветският съюз е „колос на глинени крака“, той започна да усеща постепенно в дълбочината на съзнанието си, че войната с Русия е пълна със стихийни изненади и че нито съратниците му, нито самият той са в състояние да ги отгатнат, да ги предотвратят. Още на 3 юли генерал-полковник Халдер, началник на генералния щаб на сухопътните войски, доложи по телефона в главното командване: — Няма да бъде преувеличение, ако кажа, че кампанията срещу Русия беше спечелена в продължение на четиринадесет дни. И самият той, фюрерът, беше принуден наскоро, на 7 октомври, да даде лъжовно изявление, че уж Червената армия е разбита напълно и войната с Русия е фактически завършена. Той лъжеше съзнателно, като преследваше благородна цел: искаше с това изявление да въвлече Япония във войната със Съветския съюз, като създаде у управниците й впечатление, че русите са пред поражение. Той е политик, а лъжата в политиката е оправдан метод за постигане на най-близката цел. Но сега го тревожеше друго. Той беше повикал адмирал Канарис, началника на Абвера, за да го ругае. И почиваше, преди да се самозабрави от ярост, което беше полезно за него: то възбуждаше ума му. Хитлер подозираше, че Канарис е скрил истинския текст от донесенията на английските агенти, а тоя текст е скалъпил сам или заедно с покойния Рьом, който също претендираше за ролята на фюрера и се стремеше да засегне Хитлер със загатването, че в тайните архиви на Абвера е натрупано и неговото мръсно бельо. Хитлер знаеше, че Канарис прави усърдно сбирка в касите си от всичката кал, която шпионите му можеха само да съберат за имперските управници. Такава сбирка с не по-малко усърдие правят Химлер, Хайдрих и Рибентроп. Тези картотеки са личният им златен резерв, който при нужда те могат да обменят с валутата на която и да е държава в света. Но Хитлер знае за тях повече, отколкото дори самите те знаят за себе си, защото всеки от тях му донася усърдно, с ентусиазъм за другия. Канарис знаеше чрез адютанта на фюрера, негов таен агент, защо са го повикали. И Хитлер знаеше чрез Хайдрих, че Канарис е осведомен защо ще бъде повикан. Знаеше и от кого е осведомен, защото един от най-близките сътрудници на Канарис, който му приготвяше материалите за представяне на фюрера, беше таен агент на Хайдрих. А дали Хайдрих е доложил правилно на фюрера за всичко, ще провери на свой ред Химлер, който има свои агенти в апарата на Хайдрих. И всичко това знаеше Канарис. И фюрерът знаеше също, че Канарис е осведомен за всичко това. И го приемаше като нещо естествено. Та страшно щеше да бъде, ако един от неговите помощници при създаването на тотално шпионажната система не разбираше нейната всеобхватност. И като знаеше, че Канарис е осведомен великолепно защо са го повикали, като знаеше, че в папката му са донесени всички материали и дори предварително е приготвена обяснителната записка, Хитлер все пак сметна за нужно да изпадне в ярост, за да се нахвърли внезапно върху Канарис и да го завари уж неподготвен. Не току-така Канарис казваше с любовно възхищение, че внезапността е универсален и редовен метод на фюрера и че това могат да потвърдят дори някои особи от нежния пол. Канарис гледаше благоговейно, молитвено фюрера. Предстоеше да се обсъди подготвената от него докладна записка за създаването на широка мрежа от диверсионно-разузнавателни школи за масово обучаване на агенти, предназначени да действат срещу Съветския съюз. И колкото и мъчително да беше да слуша надутите съждения на фюрера, Канарис беше напълно съгласен с него: във връзка с толкова неприятно забавилото се напредване на армиите на Вермахта на Изток трябва да се вземат извънредни мерки и да се проведат в огромен мащаб, за да се помогне за най-бързото успешно завършване на похода срещу Русия с други средства — средствата на тайната война, войната без фронтова линия, още по-жестока от обикновените военни действия. С тази именно цел Канарис предлагаше да се създаде под условното наименование „Вали“ специален разузнавателен щаб в едно от предградията на Варшава и да се разгърне при него мрежа от разузнавателно-диверсионни школи. Той беше наредил отдавна върху огромната маса на фюрера схемите за разположението на тия заведения с означение на всички обекти, а също така обяснителна записка, приблизителна сметка и списъци на командно-преподавателския състав. И всичко това беше успял вече да зарегистрира в райхсканцеларията като извънредно тайни обекти, равни по степен на секретност на щабовете в източните територии. Най-после фюрерът престана да пророкува и се залови с обяснителната записка. Докато я четеше, той чоплеше усърдно ухото си с края на молива, викаше одобрително „хм“, а от време на време цъкаше звънливо с език, както правеше винаги, когато работата му доставяше удоволствие. След това направи голям брой правилни и твърде полезни забележки, които свидетелстваха за сериозното познаване на предмета и дори способността за известно новаторство в тоя най-стар клон за водене на война и сложи върху проекта за създаване на нова мрежа от диверсионни заведения подписа си, който наподобяваше следа от удар с камшик. Адмирал Канарис въздъхна с облекчение. И тогава Хитлер се откъсна неочаквано от книжата и обяви тържествено: — Трябва да ви зарадвам, адмирале. Вчерашното ми неразположение не излезе сериозно. Днес ходих отлично по голяма нужда. — Безкрайно съм щастлив, мой фюрер! — искрено извика Канарис и лицето му светна със знаменитата си усмивка. Той беше наистина щастлив от това обстоятелство, защото ако не беше то, кой знае как щеше да завърши днешният му доклад. И за да предразположи още повече Хитлер към себе си, доложи му, че според сведенията на Лансдорф затворниците са удушили четирима агенти в експерименталния лагер. А някакъв унтерофицер от Абвера съобщил на Лансдорф, че тия агенти биха били особено ценни като диверсанти, и той искал да ги зачисли в школата, но лагерната администрация предпочела да ги предостави на затворниците, отколкото да ги предложи на службата на Абвера. И фюрерът се съгласи благосклонно да се подведе под отговорност ръководството на експерименталния лагер, каза, че ще заповяда на Гестапо да извърши това, та занапред никой да не спъва високата мисия на Абвера, да не пречи при подготвянето на тотална агентурна атака на Изток. — Хайл Хитлер! — извика Канарис. — Хайл! — отговори фюрерът, сякаш се поздравяваше сам. Той изрече поздрава несъзнателно, защото в тоя миг неизразителният му уморен поглед беше обърнат към собствения му, ярко изрисуван с най-хубавите бои на концерна „ИГ Фарбениндустри“ параден портрет, поднесен на 20 април — рождения му ден. Той дължеше също така величието си на собствениците на този концерн, както и концернът „ИГ Фарбениндустри“ дължеше на Хитлер огромните свръхдоходи, неизчерпаемата златна лавина на които растеше с всяка нова военна година. Фюрерът обеща твърдо на армиите на Вермахта, които действаха на Източния фронт, че ще посрещнат Коледа в Москва. И самият той нямаше нищо против да отпразнува Коледа в повалената руска столица. Във всеки случай генерал-интендантът на армията „Център“ приготви за този случай в обоза на втория ешелон сервиз с инициалите на фюрера. 32. Варшавската школа за германски разузнавачи, както и някои нейни клонове, беше организирана през октомври 1941 година. Тя беше непосредствено подчинена на действащия на Източния фронт разузнавателно-диверсионен орган, наричан условно „щаб Вали“. Той беше разположен на двадесет и един километра източно от Варшава близо до населения пункт Ромбертово и железопътната гара Милосна, в градчето Сулеюовек, на улица „Падеревски“. Именно там се настани един от клоновете на „щаба Вали“ и неговата мощна радиостанция. Клонът на щаба на разузнавателния орган и канцеларията на школата заемат бялата четириетажна сграда на бившия дом за престарели жени, а за общежитие на разузнавачите и за класни помещения са определени типовите дървени бараки в боровата гора. Улица „Падеревски“ дели територията на школата от клона на „щаба Вали“; общежитията на пешеходните разузнавачи и разузнавачите радисти са отделени с ограда. Германските офицери и войници от караулната команда са настанени недалеч оттук, във вила, която в миналото е принадлежала на Пилсудски, и в две бивши начални училища. Наоколо се издигат шест антени на мощна радиостанция. Ако целият комплекс се гледа отгоре, от самолет, само щабът на разузнавателния орган ще привлече вниманието: сградата му се отделя рязко с размерите и червения си керемиден покрив. Останалите постройки се сливат с местността. В бараката на тридесет метра северно от щаба живеят работещите военнопленници — шофьори, шивачи и обущари; също там се помещават складовете — продоволственият и вещевият. Дворът е преграден с дървена ограда. Сред оная част от него, която се допира до тая барака, се намира малкият едноетажен склад, където се пазят личните вещи на военнопленниците и дрехите за диверсантите, подготвени за спускане в съветския тил. На запад, където се намира и самата школа, има също няколко постройки. Трите зелени бараки, разположени във формата на буквата „П“ сред високите борове, са обърнати на изток. В трите стаи на южната барака, пригодена за петдесет души, е уредено общежитие за разузнавачите радисти. Двете стаи на северната барака, в които могат да се поместят до тридесет души, са определени за общежитие на пешеходните разузнавачи, а третата е предназначена за занимания. И трите стаи на средната барака са обзаведени за занимания на радистите: във всяка от тях могат да учат по десет души. Близо до бараките се намира сива двуетажна каменна сграда, където в специална работилница на втория етаж се фабрикуват фалшиви документи за агентите, спускани в съветския тил. Тук се изработва всичко необходимо за това: щемпели, печати, има и фотолаборатория. Сградата на щаба има три входа откъм южната улица — главен вход с бели колони, през който се отива в караулното помещение, а от него — в кухнята и в двора. В кухнята може да се отиде и през друг вход — откъм двора. Близо до тази врата има дървена пристройка за полевите кухни. Но тук почти винаги се използва третият вход — оня, който е в ъгъла откъм двора, той води в западното, пристроено от червени тухли крило. На първия етаж на пристройката са кухнята и казармата, на втория — складовете, на третия — жилищата на офицерите и унтерофицерите. Самият щаб на разузнавателния орган заема бялата сграда, където работят офицерите. Кабинетите, на чиито врати са посочени имената им, се намират в първите два етажа — по дванадесет на всеки. В крилото на третия етаж е радиовъзелът. Има и киносалон за сто и петдесет души. За да се снабдяват агентите, спускани в тила на съветските войски с фиктивни документи, при „Вали-1“ е създадена специална команда „1 Г“. В нея влизат четири-пет германци — гравьори и графици — и завербуван от Абвера руски военнопленник, който знае съветското гражданско и военно деловодство. На командата „1 Г“ са възложени също така събирането, изучаването и изработването на ордените, медалите и значките, щемпелите и печатите. Ордените и бланките на мъчноизпълнимите документи, като паспорти и партийни билети, командата получава от Берлин. На „щаба Вали“ е придаден специален авиационен отряд от четири-шест самолета за спускане на агенти в съветския тил. Варшавската школа при „щаба Вали“, която подготвя квалифицирани агенти от съветски военнопленници, се смята за централна, показна. Ето защо тя служи също да запознава работниците на германските разузнавателни органи с методите за организиране на разузнавателни школи и за обучаване на агенти. Номерът на полевата й поща е 57 219. Лансдорф се настани в една стая на „щаба Вали“ с възможните удобства за това казармено помещение. Подът и кушетката бяха постлани с пухкави килими, през стъклените врати на шкафа се виждаха пъстрите гърбове на английски и френски книги, в ъглите стояха два лампиона и всичко това, особено цветята навсякъде, правеше стаята приветлива. Докато докладваше, Вайс гледаше любезно сухото лице на Лансдорф, но не виждаше нито тънките свити устни, нито тънкия нос, нито хлътналите светломорави след бръсненето бузи, нито силно оголеното отстрани отвесно чело: само следеше внимателно как се менеше изразът на изпъкналите, старчески безцветни, но неизгубили живия блясък очи на началника си. Лансдорф лежеше на кушетката, облегнал глава на ръката си, и не промени позата си, когато влезе Вайс. Той беше по пижама и с английски топъл халат от камилска вълна. На краката — кожени шведски домашни пантофи. Горната светлина беше загасена и силната лампа на лампиона осветяваше само лицето на Вайс. И Вайс разбираше, че неслучайно столът, на който Лансдорф му предложи да седне, стоеше под лампиона и макар че рязката светлина дразнеше очите, той и не помисли да премести стола си. „Все пак доста тъп прием за такъв виден разузнавач като Лансдорф“ — си каза Вайс. Също така първобитни бяха изразът на отегчение и равнодушие, с който Лансдорф сякаш невнимателно слушаше Вайс, и ироничните забележки по доклада му: ефрейторът е излязъл прекалено наивен във възхищението си от дейността на капитан Дитрих, от ума и проектите му. Но той не го прекъсваше, когато Вайс приписваше на Дитрих някакви съображения, за да види как ще реагира Лансдорф на тях. И Вайс говореше, че капитан Дитрих е проявил остра и голяма наблюдателност и е съвсем прав, като смята, че руските военнопленници, съгласили се леко да станат предатели, могат да изменят също така леко и на Германия. И страхливостта и подлостта им не са много сигурна гаранция, едва ли могат да се формират от тия военнопленници агенти, готови на всичко. Да се ориентират само към такива хора, значи да се избере най-лекият път. Но лекият път невинаги води до целта. — А какво предлагаш ти? — прекъсна го Лансдорф с неизразителния си монотонен глас. — Аз ли? Нищо. Просто ви предавам онова, което имах случай да чуя. Докато казваше тия думи, Йохан мислеше напрегнато как по-сигурно да внуши на Лансдорф, че освен хората, препоръчвани от Гестапо, абверовците трябва сами да подбират най-подходящите военнопленници в разузнавателно-диверсионните школи. При това условие Йохан малко по-лесно ще намери и определи в школата хората, които му трябват, за да започне опасната, но така необходима сега за родината му работа: да предотвратява злодеянията на абверовите агенти и да спасява ония, които се окажат готови за борба, способни за подвиг. И като опипваше почвата, той забеляза малко неопределено: — Капитан Дитрих изказваше предположение, че някои се страхуват да не получат възмездие от другите затворници и само от чувство за самосъхранение избягват контактите с нас. И това е чисто и просто специфична форма на маскировка, а за такава маскировка са необходими ум, самообладание и издръжливост — именно ония качества, които се изискват от един агент. Лансдорф повдигна живо глава, погледна втренчено Вайс и процеди през зъби: — Май че това е оригинално. Във всеки случай не е шаблонно. — И се замисли. Но веднага, като не желаеше да покаже, че това съображение го е заинтересувало, притвори уморено белите си клепачи и се оплака: — Това непостоянно време, ту се застуди, ту се затопли, ми действа изтощително. На моята възраст хората стават чувствителни към каквито и да е промени. — Тук той размърда зиморничаво рамене и се отпусна с морен вид на възглавниците. Но на душата му беше тревожно, неспокойно. Вече няколко пъти фюрерът изказваше на Канарис неудоволствието си, че Съветският съюз е излязъл единствената страна, където не са се увенчали с успех всички опити да се формира „пета колона“. И когато чу това от Канарис, Лансдорф не посмя дори да му доложи, че в отбранителните боеве край Орша са участвали затворниците от оршинския затвор и само единици са преминали на германска страна. После, когато атаките на германците били отблъснати, затворниците били изпратени отново в затвора. Но командващият съветската дивизия настоял да му разрешат да формира отделно поделение от тях. Като узна това, Лансдорф заповяда да изпратят дезертиралите в това поделение за подривна дейност, но войниците, бившите затворници, ги удушили безшумно с металните си каски. Това беше изненада за Лансдорф, защото достоверните информационни източници твърдяха със сигурност, че в Русия след изземването на земите от заможните селяни и след различните репресии, засегнали много хора, се създала достатъчно благоприятна почва за образуване на специални поделения, способни да водят широки подривни действия. И макар че Берлин беше дал ясни указания какви именно анкетни данни на военнопленниците трябва да се вземат най-напред предвид при завербуването на агентите, често тия указания толкова не съвпадаха с поведението на русите при разпитите, че поставяха сътрудниците на Абвера в затруднено положение. Ето защо, като обмисли думите на съобразителния ефрейтор, Лансдорф реши, че като изключение може да се позволи на работниците от първия отдел на Абвера да подбират за завербуване в разузнавателните школи и онези военнопленници, които не са се проявили в лагерите с открито предателство, и да действат в такива случаи самостоятелно, без да прибягват до консултиране с Гестапо. Но, естествено, той не сметна за нужно да сподели тези свои съображения с Вайс. В същия ден Лансдорф нареди да се зачисли ефрейторът Йохан Вайс в поделението на „щаба Вали“ като преводач, макар и да беше осведомен, че познанията на ефрейтора по руски език са непълни, защото той не знае тънкостите на съветската терминология и не е запознат с много съвременни специфични руско-съветски езикови новообразувания. Йохан Вайс трябваше да работи с ония, които бяха станали жертва на изгубените сражения, но не бяха паднали на бойното поле. С хора, за които вече няма небе. Като размишляваше над видяното в многобройните лагери за военнопленници, Йохан изпитваше сложно и мъчително чувство. Той знаеше, че хиляди съветски хора водят невидима борба в тях, за да не изгубят човешкото си достойнство. Но в германската школа за разузнавачи диверсанти не влизаха хората с възвишен и чист дух и с непреклонна воля. В школата влизаха различни хора, повечето грижливо подбрани престъпни елементи, които с подлост и презряно малодушие си бяха спечелили добро име пред неприятеля. Йохан не можеше да ги съпостави дори мислено с онези военнопленници, които в също такива, убиващи всичко човешко в човека условия, оставаха съветски хора, запазваха достойнството си и проявяваха най-голям героизъм, оставащ неизвестен. Те се бореха героично да продължат съществуването си — не да спасят живота си, а да останат, без да се покоряват, съветски хора до последния си час и със смъртта си да затвърдят своето безсмъртие. А другите са мърша. И Йохан изгаряше от омраза към тия живи мъртъвци. 33. Майор Щайнглиц се раздели не без съжаление с Вайс като със свой шофьор, но беше готов да го поздрави като нов колега, сътрудник на Абвера. И все пак сметна за нужно да го предупреди: — Ние имаме нужда от факти, а съвсем не от вашите умозаключения. Ние сами ще вадим заключения. А щом Дитрих видя Вайс на новото място, той му съобщи делово, че в щаба има един руски преводач на име Маслов. Но макар че е полковник от царската армия, той трябва да се следи, защото сред известна част от емигриралите белогвардейци се забелязват националистични настроения и недоволство от победите на германското оръжие над Русия. Командният, преподавателският и инструкторският състав на школата още не беше попълнен, почти всички стаи за живеене бяха празни и Йохан имаше възможност да си избере най-хубавата от тях, но се спря на една от най-лошите, като смяташе, че скромността е сравнително добра препоръка. На избора му повлияха и други съображения. До тази стая, разположена в самия край на коридора, се намираха помощните помещения — склад и празна засега кухня. Таванската стълба също беше наблизо и в случай на нужда Йохан можеше да се възползва не само от допълнителна територия, но и от запасен изход — нищо, че той водеше на покрива. „За влизане във връзка с курсистите в извънслужебно време“, както се изрази Дитрих, той препоръча на Вайс да смени военната си униформа с цивилен костюм, като забеляза при това, че цивилен германец, който знае руски език, ще накара по-скоро другите да бъдат откровени, отколкото същият германец, облечен в мундира на победителя. Като обмисляше как да се държи с новите си колеги, Йохан реши да се постави още от началото ако не на равна нога с тях, най-малко така, че да почувстват в него сериозен човек, преизпълнен със съзнанието за собственото си достойнство. Също така трябва да им даде да разберат, че има известна представа за Русия и се стреми да попълни основно сведенията си, за да се специализира в тази насока не само като преводач, но и с надеждата да получи след време някоя солидна длъжност при гаулайтера, да речем, на московското генералгубернаторство. Реши също така да възприеме обноските и държането от пруския аристократ Фон Дитрих, да ги вземе за психологично оръжие. Студена, бездушна, отмерена учтивост, умение да се мине в разговора с комплект от банални, почти нищо не значещи празни изрази, които еднакво се употребяват и от лакеите, и от аристократите. Но при аристократите те са сякаш парола на добър тон, на добро възпитание и са необходими, за да държат събеседника на подходящо разстояние. По-право казано, Йохан се страхуваше повече от натрапчиво откровените и неудържимо бъбривите си колеги, отколкото от сухите, необщителни и подозрителни мълчаливци. Общуването с Лансдорф също беше от полза за Йохан. Тоя човек навярно, както и други видни професионалисти, големи дейци на германското разузнаване, бе разяждан от суетността. Той ламтеше да разработи невиждана досега операция, да надмине с изкуството на коварството най-знаменитите разузнавателни служби. За да се прослави на това поприще, да стане признат от всички ловец на души, да се увековечи, да впише завинаги името си в историята на тайните войни. Те бяха докарвани тук в сивия здрач по един, по двама, по-рядко на малки групи в закрити камиони-фургони с решетъчна врата и спуснат брезент на стъклата. Докарващите ги есесовци — мълчаливи, навъсени, с твърди като от камък лица — бяха уведомени, че могат да стрелят в тия хора само при явен опит за бягство. И щом камионът след много проверки влизаше в сектора и местната охрана се разписваше за приемането на дадено лице или на дадени лица, есесовците си тръгваха веднага. Те не знаеха къде и защо ги бяха довели. И от мъчителната неизвестност лицата почти на всички бяха еднакво тревожно изкривени. Тук подбираха предимно ония, предателството на които беше проверено на практика в лагерите и които бяха се отличили вече като капо, полицаи и провокатори. Вземаха се под внимание и сведенията, които военнопленниците съобщаваха сами, като се стремяха да се представят за непримирими врагове на съветската власт. Преди завербуването всеки от тях беше изучаван всестранно чрез вътрешните агенти и администрацията на лагера. А ако тоя човек бе роден в местност, окупирана от германците, Гестапо го проверяваше по заловените там документи и разпитваше местното население за него. На новопристигналите беше забранено да приказват. Един войник от охраната с шмайзер на шията и с палка в ръцете седеше посред бараката, в която ги затваряха, и следеше строго да се спазва карантината на мълчанието. За обработване ги водеха в канцеларията един по един. Йохан Вайс изпълняваше не само ролята на преводач. Дитрих му възложи да извършва първия бегъл контраразузнавателен разпит, за да може след анализирането на съобщаваните сведения или да се изобличат завербуваните в лъжа, или да се открие психологическата им негодност. От този миг се забраняваше на всеки, като го заплашваха с незабавно наказание, да казва на някого истинското си презиме. В замяна му даваха прякор. — Е! — заповядаше Вайс. — Бързо и кратко! При общуването с тази публика лицето му доби „арийски“ студено високомерен, презрителен израз, който би могъл да се сметне за връх на изкуството у един крайно даровит мимист. Наистина този път то може би предаваше несъзнателно искрените му чувства. Застаналият пред него човек беше отвикнал да мисли самостоятелно и затова мълчеше. На дебелата му и дълга устна изби пот, голото му теме също се изпоти. Вайс попита утвърдително: — Значи, „Плешивият“? Все така мълчаливо човекът закима утвърдително с глава. Вайс се обърна към писаря: — Запишете „Плешивият“ — и злорадо помисли: „Добър екземпляр, и то с изобличителен прякор!“ Още от самото начало Вайс реши с оглед на бъдещето да дава на курсистите прякори-белези и в много случаи успяваше. Накараха Плешивия да седне на табуретката пред висящия на стената бял чаршаф и един абверов войник от отдела „Г“ го фотографира с „Лайка“ в анфас, а после в профил — така, както снимат затворническите фотографи. Вайс наблюдаваше внимателно Плешивия. Когато го фотографираха, лицето му показа готовност да се запечата на снимката с усмивка. Вайс изкомандва: — Мирно! И лицето на Плешивия мигновено прие тъп и неподвижен израз. След като попълни анкетния лист, той се подписа грижливо, ясно и се залови с автобиографията си. Писа дълго, съсредоточено и често питаше: — Да пиша ли как винаги заличавах кандидатите за Върховния съвет? — Съобщи доверително: — Много пъти ме даваха под съд и само благодарение на личната ми находчивост се измъквах всеки път. Като свърши всички формалности, той се подписа също така четливо и ясно под подписката-задължение да работи в полза на германското разузнаване, притисна върху нея палеца си, намазан на специален тампон с печатарско мастило, изтри го и обяви с облекчение: — Е, това е, сега е чист. — Кой? — остро попита Вайс. — Ами пръста — уплашено се сви и измърмори Плешивият. — Това се отнасяше само за пръста. На такава оформителна процедура се подлагаха всички, които пристигаха в школата. И още от тоя миг, още от първоначалното запознаване с тях можеха да се доловят някои индивидуални особености. Един от „безцеремонните“, набит, широкоплещест, скулест, с жив, играещ поглед, не дочака и сам си подсказа бързо прякора: — „Цървул“. Като преглеждаше анкетния лист, Вайс прочете в графата „Заемана длъжност в армията“: „Боец от погребалната команда“. В началото на войната нямаше такива поделения. В отговор на въпроса за занятието беше написано: „Обущар“. Вайс предложи: — Ние имаме работилници, ще те зачисля в тях. Цървула се присви. След това, зарадван, че е намерил убедителен довод, се усмихна и обяви обидено: — Ами аз бях завербуван не за обущар, дадох писмено задължение за шпионин, нали? Защо ме понижавате така в длъжността? Автобиографията на Цървула беше написана абсолютно грамотно, макар и да твърдеше, че е завършил само трети клас в началното училище. Вайс запомни всичко, но счете, че засега не е уместно да спира вниманието си на някого поотделно. При разпита, при попълването на анкетните листове и при писането на автобиографии пленниците се държаха различно. Едни се стремяха да съобщят колкото се може повече за себе си, други, обратно, се ограничаваха с къси отговори на задължителните въпроси и упорито избягваха оскърбителните епитети, когато описваха съветския период на живота си. Вайс направи забележка на един от тия, а той му отговори навъсено: — Аз дадох писмено задължение за сътрудничество, какво друго искате от мене? Вайс каза: — Ти трябва да дадеш политическа оценка на съветската система. — Защо? — Затова, че ако намислиш да избягаш при противника и ако тая твоя биография попадне по някакъв начин в ръцете на съветските власти, ще те обесят без снизхождение. — Бъдете спокоен, и без това ще ме обесят. — Значи, ти предпочиташ да ти вземат живота там, а не тук? — Ясно е какво предпочитам. Иначе нямаше да бъда тук. — Какъв беше в лагера? — Човек. — Питам — строго рече Вайс — какви заслуги имаше пред нас? — А, заслуги ли? — повтори разпитваният, сякаш едва сега разбра въпроса. — Най-обикновени заслуги. Един тип ми показа подземен ход, а аз го удуших, за да не подмамва други да бягат. — А може би тоя тип е бил наш поставен „заек“ — попита Вайс, като гледаше изпитателно в очите на събеседника си — и ти си го убил? Човекът промени лице, но успя да се справи със себе си. — Гестапо се занима с мене — рече той през зъби. Вдигна ризата си и показа белези: — Вижте, ето щемпелите: проверен. Един от тия, които се държа солидно — плешив, възрастен, със спаднало коремче и командирски баритон, — обясни подробно на Вайс защо е тръгнал по този път. Да, той е кадрови командир, но от служебното му досие се вижда ясно колко години е седял на една и съща длъжност, без да получи повишение в чин и лични награди. Мислел, че войната ще му открие перспективи за напредване в службата, и действал решително: заповядал на поверената му част да се вдигне от отбранителната линия и в неподходящ за това момент да премине в атака на нож. Всички до един загинали под огъня на противника, а той останал жив и знаел, че го чака военен трибунал. Предпочел да се предаде. — Между другото — напомни този кадрови офицер — аз още през Първата световна война бях в плен и завинаги запазих най-благоприятни спомени за хуманността на германците. — Тогава бяхте ли офицер? — Само доброволец. Но книжата, с които ми даваха чин прапоршчик, бяха вече изпратени в полка. Някои от тези хора, решили се да предадат родината си, мислеха че предателството им ще бъде някак специално отбелязано от германците, и настоятелно се опитваха да узнаят от преводача на какви привилегии могат да се надяват. Най-много се интересуваха дали след като изпълнят задачата — ако, разбира се, останат живи, ще получат германско поданство или поне възможност да заемат изгодни длъжности в окупираната територия. Едни задаваха такива въпроси заинтересовано, делово, други, както смътно предполагаше Вайс, само за да внушат, че действително се надяват на награда, като се мъчат да прикрият с такива въпроси онова, което искаха да скрият тук от германците. Йохан трябваше да води разпит от сутрин до късно вечер. В бараката миришеше остро на дезинфекция и пот. Повърхностният медицински преглед на завербуваните се извършваше не за да се установи физическата им годност, а само за да се предпази германският персонал от възможни инфекции. Освен това, ако върху тялото имаше следи от много бойни рани, това будеше подозрения и завербуваният се подлагаше на допълнителен разпит, за да се установи при какви обстоятелства е бил ранен, не се ли дължи това на проявен в миналото героизъм, не са ли тия рани улики срещу него. И всички подозрителни улики се вписваха в картона на завербувания. Както и много млади хора от поколението му, Йохан беше навикнал да мисли, че има само класови врагове, със сбор от очевидни белези, много пъти разпознати в борбата — белези, също така ясно различими, както луничките. Да, тук имаше и такива, с тия ясно означени белези. И с тях всичко беше просто и очевидно и съзнаването на тая очевидност го освобождаваше от мъчителната необходимост да си обясни предателството им. Но имаше и други — ония, които не можеш да подведеш под облекчаващата съзнанието обикновена рубрика. Значи, има още нещо съкровено, образуващо се от сбора на нравствените черти, които се въплъщават в особеностите на характера. Желязото на убедеността не се съчетава с душевната угоеност на себелюбието. Покорността пред обстоятелствата лишава човека от воля, той не е в състояние да се опълчи срещу тях и да не извърши предателство. Решението на всички тия хора да станат предатели на родината си ги откъсваше от нея и самите те, заверили това решение със собственоръчния си подпис, сякаш подписваха неоспоримата си присъда. Като че ли всичко тук е ясно и на Йохан оставаше само да намери начини и средства, за да приведе в изпълнение смъртната присъда, която предателите сами си бяха подписали, и колкото по-скоро стане това, толкова по-добре ще осигури безопасността на съветските хора от престъпленията, на които тези отстъпници бяха станали оръдия в ръцете на враговете. Но нима му е дадено право — правото да прочете необоснована смъртна присъда на всички, които минават тук пред него? Не, необходимо е да извърши предварително „следствие“, изводите на което ще се опират върху изучаването на душите, защото той няма и няма да има други материали, по-достоверни в такива условия. И трябва да се реши на това, като се подчинява на своята убеденост: от каквато и вцепеняваща спазма да е сгърчена душата на тия хора, ако тя не е изгубила живата частица на татковината си, има още надежда, че тая малка частица ще успее да победи всичко черно, вцепенено в човека. И тук, сред заклетите врагове, Йохан трябва да си намери съюзници. Той знаеше, че за това ще бъде необходимо такова напрежение на всичките му духовни сили, каквото е необходимо за истинския подвиг. И той се вглеждаше изпитателно, проучвателно във всеки, който минаваше пред него, като упорито търсеше опорна точка. 34. За разлика от обикновените войскови части на германската армия, в държането на абверовските офицери във време на служба и извън нея нямаше особено несъответствие. Нямаше някаква подчертана дисциплинираност и официалност в службата, а още повече извън нея. Повечето войници се набираха всред интелигенцията и те знаеха да разграничават почтителността от полуфамилиарността. Ето защо появата на новака Йохан Вайс в тяхната среда предизвика скептично недоверие, породено не толкова от политическата подозрителност, колкото от въпросите на етиката. Освен кодекса на офицерското възпитание, тук съществуваше кодекс на професионална етика. Той се състоеше в избягване да се наричат нещата със собствените им имена. Най-подлите средства и методи, чудовищните и зверски цели се украсяваха с професорски елегантна терминология и се обсъждаха с академична безстрастност. Дори ония, които след практиката в криминалната полиция владееха до съвършенство жаргона на професионалните криминални престъпници и проститутки, тук не се решаваха да използват тоя богат фолклор и се стремяха да излагат изискано и научно мисълта си. Тази атмосфера на благовъзпитаност не усложни, а улесни задачата на Вайс. Още при първите срещи с новите си колеги Вайс им даде да разберат, че неговият „германски консерватизъм“ е само последица от живота му извън райха, в Прибалтика, където привързаността към отечеството би могла да намери израз само в привързаността към всичко, което германският народ е създал в течение на историята си. Това признание направи най-правдиво впечатление. Йохан сметна за необходимо да заяви също така, че Германия на новия ред, когато е бил далеч от нея, е била възприета от него особено възвишено и романтично. Той се чувства задължен пред райха и затова ще отдава всичките си сили на всяка работа, която му възложат тук, като се надява, че по-опитните и заслужили сътрудници няма да му откажат добрите съвети и помощта си, а в замяна на това той е готов да им се отблагодари с всякакви услуги. Тази скромност и непретенциозност спомогнаха доста много да се стопи предубедеността спрямо Йохан, а любезната му готовност да изпълнява чуждите задължения беше приета благосклонно. Същевременно медалът и споменаването, че се познава с отделни дейци в Гестапо и СД, послужиха като известно предупреждение; беше ясно, че макар и добродушен младеж, Вайс не е наивник, който търси подкрепа и покровителство от всеки. Той е от ония, които се стремят да постигнат успех в службата, но иска само онова, което може да постигне. Похватността, съобразителността и работоспособността на Вайс още през първите дни, когато се формираше школата, бяха забелязани и отбелязани. Той се посвети с особено усърдие на канцеларските работи. След като изучи досиетата, той състави по собствен почин специална конспективна картотека, в която с определени цветове се степенуваше благонадеждността на всеки завербуван. Това беше много удобно за командния състав, защото му даваше възможност да се ориентира мигновено в пъстрия контингент от новаци. А когато се изменяше характеристиката, съвсем не беше трудно да се сменяват цветните кодирани означения — достатъчно беше само да се прикрепи с кламер цветно квадратче към един или друг картон. Направената от Вайс картотека нямаше официален характер и беше предназначена само за вътрешно, служебно ползване. Официалната картотека, съставена по утвърдения образец, беше по-обемиста. Вайс поръча за своята картотека допълнителни комплекти от фотоснимки и тъй като тази поръчка не можеше да се впише в платежната ведомост, заплати на фотографа със свои пари. А това, че в ръцете му попадна втори комплект от фотопоръчката, можеше да се сметне като награда за предприемчивостта му, като трофей. Наистина, Йохан все пак сметна за необходимо да изгори пред фотографа втория комплект от снимки, като ги зави в стари вестници. Това беше твърде прост начин, защото в старите вестници зави не снимките на курсистите, а връзка гланцова хартия, която отговаряше по плътност на фотографската хартия. По този начин Йохан се избави от необходимостта да се прояви отново като художник, да се връща към онова, което веднъж и доста сполучливо успя да осъществи, за да снабди Центъра с материали за самоличност. Той реши да скрие снимките в стаята на оберлейтенанта Хаген, с който влезе в най-приятелски отношения, и без много да му мисли, залепи с лейкопласт пакета със снимките върху задната страна на голямото огледало, което висеше над умивалника. Всичко това беше твърде насърчително начало в новия път на Йохан Вайс като преводач-инструктор в разузнавателно-диверсионнния „щаб Вали“. Ернст Хаген се смяташе за теоретик на науката за разузнаването. Той мислеше, че стремежът към знание е вече своеобразна форма на разузнавателната дейност. Устойчивостта на държавната власт зависи само от размера на разклонението в агентурната система и опасността, за съществуващия строй може да дойде само оттам, където тая система не прониква. Тази концепция беше плагиатство от японската доктрина за тоталния шпионаж, системата на който Хес изучаваше в Япония и пренесе успешно върху почвата на Третата империя. Хаген, който страдаше от далекогледство, държеше листовете на един ръкопис в протегнатата си ръка и с висок глас четеше на Йохан избрани места. При това затлъстялото му бледо лице ставаше тържествено и заприличваше на Нероновия бюст, само че моделиран от мазен пластилин. С глас на декламатор Хаген изговаряше надуто: — Да бъдеш всезнаещ, значи да бъдеш всемогъщ. Да познаваш противника си е да бъдеш всемогъщ. Познаването на противника е наполовина спечелена победа. Тази истина е толкова безусловна и всеобща, както истината, че за да се подчинят низшите същества на висшето — човека, при потискане на инстинктите е неизбежно да се приложи такъв регулатор, като глада, неизбежни са динамичните методи, които причиняват болезнени усещания. Само сигурната система на тайните служби може да осигури за управляващите лица сведения за тайните слабости на управляваното от тях общество и да придаде династична устойчивост на тия лица. Вайс попита с привидна наивност: — Но фюрерът, уви, няма наследници, нали? — Да — съгласи се Хаген. — Фюрерът притежава извънредно силен политически темперамент и всички друго принася в жертва на него. Вайс забеляза с подчертана сериозност: — Вашият труд открива такива дълбочини в нашата дейност, показва я в такъв неочакван аспект, че просто съм смаян. — И прибави скромно: — За съжаление не притежавам достатъчно знания, за да оценя цялото значение на съобщенията ви. Трогнат от похвалата на простодушния си събеседник, Хаген обеща: — Аз ще ви помогна до известна степен, библиотеката ми е на ваше разположение. Разговорите за книгите, взети от Хаген, даваха възможност на Йохан да попълни знанията си за стиловете на работа, прилагани от фашистките разузнавачи. Като създаваше разузнавателни школи за подготвяне на агенти от съветски военнопленници, ръководството на хитлеристкото разузнаване издаде специална директива, в която се посочваше, че ръководителите на школите, преподавателският и инструкторският състав трябва да градят работата си с оглед да спечелят пълното доверие на курсистите. С тая цел се предписваше при общуването с тях да бъдат учтиви, взискателни, но справедливи, за да се създаде впечатление, че са човечни и с висока култура. Да убеждават курсистите, че германците играят само ролята на посредници, които съдействат на антисъветските задгранични центрове за освобождаване на СССР от болшевиките. Да им внушават мисълта, че курсистите са синове на своята страна, само че страна на новия ред, и действат доброволно, по собствено желание и германците не се намесват във вътрешните им работи, а само им помагат според силите си. Тази двулика тактика на „камшик и сладкиш“, смесицата на палач и сладкар, хибридът на хиена и лисица бяха достатъчно известни на Йохан. По писмените източници на специалния фонд, съставен от пълните с покаяние показания на провалили се шпиони, той изучаваше школата на подлостта на империалистическите разузнавания и се запозна добре с методическите уловки, които те прилагаха спрямо агентите си. И да вижда как ловците на измъчени души осъществяват тактиката си с изтънченото майсторство на коварното лицемерие беше за Йохан равносилно да наблюдава всеки ден, всеки час палачите, които преди извършване на смъртното наказание се състезават по любезност към жертвите си. Какви думи са необходими, за да предадат „сърдечния“ разговор между Хаген и човека с безжизнени, неподвижни очи на посинялото, подпухнало лице? В лагера този човек по прякор Страшилището отказа да ритне пейката под краката на един осъден на обесване. Заплашиха го със също такова смъртно наказание, но той отново отказа. Тогава оня, на когото въжето беше вече на шията, заповяда грубо: — Не се натискай да увиснеш и ти на бесилката! Доброволната смърт значи да работиш за тях! — И го подкани: — Не се смущавай, другарю! Страшилището извърши онова, което тоя човек смяташе, че е необходимо за борбата с фашистите и по тоя начин е оправдано. Но затворниците не простиха на Страшилището. Той отслабна, изпадна до длъжността на капо. И сега е тук, курсист. И на този човек с угаснал поглед Хаген разяснява любезно, че ако комунистите не създаваха нелегални организации сред военнопленниците и ако военнопленниците се подчиняваха на всички установени правила, нямаше да има никаква нужда нито от военна охрана в лагера, нито от система от наказания — всичко това е в противоречие с присъщата на германците чувствителност и предизвиква у изпълнителите душевни страдания, и то по-мъчителни от физическите страдания на тези, които нарушават реда. Що се отнася до ограничената дажба храна на затворниците, това се обяснява съвсем просто. Германия е поела мисията да издържа съветските военнопленници, но саботажът на съветските граждани в окупираните територии й отнема възможността да получава оттам такова количество хранителни припаси, което би могло да осигури и военнопленниците. По този начин излиза, че съветските хора в окупираните територии са виновни, че съветските военнопленници умират от глад в лагерите. Хаген говореше всичко това с гугукащ тон, като гледаше състрадателно в безжизнените очи на Страшилището. Страшилището седеше пред Хаген на табуретката, изпънат като по команда „мирно“. Ръцете му лежаха покорно на коленете, угарката от цигарата вече изгаряше устните му, но той не забелязваше това. Лицето му оставаше безстрастно и само десният крак — навярно с него бе ритнал пейката под краката на другаря, осъден на смърт — трепереше непрекъснато. Хаген се наведе към Страшилището и продължи със сладникава усмивка: — Руският народ е прекрасен народ, има добра, проста душа и много хубави песни. Той е добър, трудолюбив орач. Ние обичаме много руския народ. И ще помогнем на стремежите ви, за да стане отново Русия за вас приветлива като родна къща. — Напомни мазно: — Вие имате много добри императрици — Екатерина Първа, а също така Втора. Германки. О! Как се грижеха те за руския народ! А народът ги наричаше „матушка“, т.е. „мама“. Колко прекрасно е това! — Хаген вдигна очи нагоре и след това рече строго, осъдително: — Разбира се, ние, германците, сме виновни пред вас, че не можем да разобличим своевременно пред целия свят престъпните идеи на Маркс. Вие станахте жертва на тях и ние сме отговорни за това, че Маркс се е родил на наша земя, и сме принудени да спасяваме другите народи от зловредните му идеи. Нашите доблестни войници ни помагат в това. — Запита: — Разбра ли всичко? Страшилището скочи и се изпъна. — Тъй вярно! — Но безжизнените му очи (Йохан забеляза това) за миг светнаха злобно и насмешливо, а после потъмняха отново, замряха. Когато Страшилището излезе, Хаген помоли Йохан да отвори вентилационното прозорче в канцеларията и каза с погнуса: — Тия животни смърдят на кучета! Йохан имаше свой регистър. Той пазеше в паметта си прякорите на курсистите, в съчиненията на които можеше да се забележи уклончиво двусмислие или дори такава подробност, като писането на думата „родина“ с главна буква, и много други тънкости. Може би тук имаше някакъв таен умисъл, а може би и автоматизъм на още неизкоренен навик. Тъпата злоба не търси оригинална аргументация за доказване на своята готовност да изпълнява послушно волята на силния. Като докладваше на Лансдорф за такива съчинения, Йохан подчерта съвпаденията в аргументациите им и загатна предпазливо, че тия хора не му вдъхват доверие, съмнява се в искреността им: свидетелство за това е механичното повтаряне на едни и същи антисъветски изрази. Лансдорф го похвали за проницателността му. Хаген разработи тактиката за изпращане на диверсанти в съветска територия. Той предлагаше да се изпращат едновременно по две групи, като се разделят функциите им: едната група се предназначава непосредствено за изпълняване на задачата, а другата върши над нея успоредно контролно наблюдение и при неизпълнение на задачата унищожава тази група. Йохан написа също такава докладна записка, при което предложенията му съвпадаха с проекта на Хаген, но след известно време направи официално донесение до Лансдорф, в което излагаше подробно защо смята докладната си записка за погрешна. На първо място изтъкна съображения от икономическо естество: амортизирането на транспортните средства, разхода на бензин, екипни комплекти, оръжие, свързочни средства. На второ място — отчетността пред Берлин. Щом за всяка задача се изпращат двойно повече агенти, а резултатите се определят от дейността само на половината от тях, ефективността от работата на школата ще се намали наполовина. И трети аргумент. Принципът на фюрера е тоталният шпионаж и ръководейки се от него, трябва да се изпращат масово агенти. За това има големи запаси от материал и ако дори се появи известно отклонение, все пак те няма да се отклонят от главното — от нарежданията на фюрера. Лансдорф прие самокритиката на Йохан, а същевременно не даде ход и на докладната записка на Хаген, като заяви, че предлаганата от него тактика е приемлива само при особено важни задачи. Така Йохан подготви почвата да се парализират действията на изпращаните групи, ако в тях попадне човек, способен да контролира агентите и при необходимост да ги унищожи. Освен това той внуши на Лансдорф мисълта, че трябва предварително да се примирят с това, че отделни групи не ще успеят да изпълнят задачата. Провалите няма да имат особено значение, тъй като броят на изпращаните групи ще се увеличи след време. Като се стремеше към това, Йохан изхождаше от непоколебимата си дори тук убеденост, че пластът от предатели всред военнопленниците е всъщност незначителен и при вербуването на нужните им кадри абверовците ще загребат не само тоя пласт, но и ония пластове от съветски военнопленници, които все още са предани на родината си, а ако при това се съобщи на нелегалните лагерни организации, в школите ще попаднат хора, които самите нелегални ще изпратят за подвиг. Йохан прибегна дори до расовата теория, за да внуши на колегите си, че представителите на низшата раса не могат да изпълняват сложни агентурни задачи — интелектуалната непълноценност и първобитната психика издигат непреодолими прегради пред тях. А на Хаген каза за утешение, че ако дори известен брой групи се провалят или преминат на страната на противника, това ще притъпява бдителността на русите и същевременно ще създаде благоприятни условия за действието на другите групи. Хаген се съгласи с Йохан и нарече това тактика на разхвърляне на примамката. 35. Затворникът №740014 от експерименталния лагер „О-Х-247“, същият на когото Йохан откри истинското си лице, пристигна благополучно в школата и след оформяването получи прякора „Туз“. Но още в първия разговор с Йохан той изказа явно недоволство, че са го извлекли от лагера на смъртта. Съобщи сухо и малко високомерно на Йохан, че в лагера бил избран за един от ръководителите на нелегалната организация. Те успели да се свържат с други нелегални организации и да образуват комитет на Военнопленнически съюз, който по-късно се готвят да нарекат Върховен съвет на Военнопленническия съюз. С обединени усилия и при подкрепата на германските антифашистки организации те ще готвят едновременно въстание във всички лагери. Ето защо той смята, че престоят му в школата е неуместен. И макар че работата, извършена от комитета, засега не е толкова значителна, все пак мястото му е там, в лагера. Всичко това беше изненада за Йохан. И означаваше загуба на човека, на когото можеше да се опре тук изцяло. В същото време, върнал се в лагера, Туза би могъл да помогне на Йохан и в разузнавателно-диверсионните школи щяха да се изпратят онези военнопленници, които нелегалните лагерни организации ще подберат. Йохан обеща на Туза, че ще се помъчи да се позове на някое негово провинение или на неспособност за агентурна работа, за да го изпрати обратно в лагера, щом той си намери достоен и верен заместник сред тукашните курсисти. И от този миг започна да избягва каквито и да било срещи с Туза. Не можеше да не се обърне внимание на съвсем новите, самоуверени обноски на бившия №740014. Той слушаше Вайс с известна снизходителност, с нескривано превъзходство, като се усмихваше загадъчно, сякаш искаше да го накара да почувства, че той, Туза, сега не е същият като преди. Сега е персона с известни особено възвисяващи го права и още не се знае кой на кого трябва да съдейства — той ли на съветския разузнавач или разузнавачът на него. И макар че от костеливото му лице не бяха изчезнали следите от лишеи, побоища и глад, а полученият в школата френски мундир висеше на него като на закачалка и огромните китки на работните му ръце с изсъхнали мускули, изтощени от тежкия труд на каменоломната, приличаха на два сплескани грозда от сгърчени пръсти — въпреки всичко това от цялата му фигура лъхаше такава величавост, каквато не може да се изрази нито в бронз, нито в мрамор. Такъв важен, пълен с чувство за собствено достойнство човек, сигурно го беше направило доверието, което бяха проявили в лагера към него с избирането му в ръководството на нелегалната организация. Това беше избраник на народа, твърдо убеден, че е облечен с най-главната власт тук. Ето защо слушаше Йохан донякъде снизходително, като смяташе, че макар той да е съветски разузнавач — може би лейтенант или капитан, — все пак е служещ. А той, Туза, тъй да се каже, е представител на блока на партийните и безпартийните. И е избран не просто от експерименталния лагер „О-Х-247“, но и от междулагерния Военнопленнически съюз, който трябва да подготви въстание на затворниците в концлагера. И той влиза в ръководната група на този междулагерен съюз. Когато се обсъждаше работата на съюза, членовете на ръководния комитет се изказаха различно по тактиката на подготовката за въстанието. Трябваше да се води борба с левичарските, сектантските тенденции на ония, които твърдяха, че няма защо да се губи време за организаторска дейност, за пропагандистка работа, а трябва само да се формира сигурно ядро, което ще нанесе удар по охраната — и тогава масите сами ще се присъединят стихийно към въстанието. И дори ако загинат при това всички затворници, важното е да се извърши акцията. „Свобода или смърт“ — такъв беше лозунгът им. Имаше и такива, които бяха с опортюнистически възгледи; те смятаха, че задачата на съюза е само да гледа колкото е възможно повече затворници да оцелеят и тъй като победата на Червената армия е исторически неизбежна, трябва само да се издържи до този исторически момент, който ще разреши всичко. Ето защо, казваха те, в лагерите не трябва да се създават нелегални комунистически организации, а комунистите трябва да влязат в съюза не като представители на тази организация, а на общи основания. И съюзът би трябвало да се оформи в духа на организация, която служи само за взаимна помощ и общокултурна просвета. Тогава в случай на провал членовете на съюза няма да бъдат унищожени напълно, ще загинат само ръководителите. А може би администрацията в някои лагери дори ще се примири с такава безобидна форма на военнопленническа организация и тогава по-късно съюзът ще може да се използва за по-активни действия. Тия разпалени дискусии се водеха в един тесен забой. Членовете на комитета се бяха вмъкнали с мъка в каменната му пролука и, легнали глава до глава, се убеждаваха шепнешком един друг, докато другите, отделени за охрана и прикритие, сриваха зад тях късове от скали и образуваха купове, през които не можеше да се премине. Но тези купове почти пресичаха и достъпа на въздух и членовете на комитета, задъхани, облени в пот, с болка в гърдите и задуха, каквато изпитва, навярно, живо погребаният, спореха страстно, като търсеха решение, което можеше да стане общо, неоспоримо за всички. Съобщението на Туза за плановете да се създаде Военнопленнически съюз се отличаваше с крайна лаконичност. Може би той го сбиваше така, като имаше предвид късото време за срещата им, но не е изключено също, че искаше да даде на Вайс да почувства суровата деловитост в работата на лагерния комитет. Но и това беше достатъчно за Йохан да усети възвисяващото душата нестихващо непокорство, силната жизнеспособност на съветските хора, която също така, както и самият живот на земята, не може да се убие. В очите на Йохан, сякаш изчезна ореолът на известна изключителност, с който, както му се струваше по-рано, е озарена мисията му, защото хиляди хора като тоя затворник под №740014 извършват боен подвиг в неприятелския тил, подобен на неговия, използвайки методи, подобни на неговите. И всъщност за тях е безкрайно по-трудно да се борят в лагера, те се намират сякаш на дъното в гигантски гроб. А той, Йохан, беше наглед в по-привилегировано положение, макар че най-малката непредпазливост може да го обрече преди неизбежното смъртно наказание на продължителни страшни мъки, не по-малко жестоки от ония, на които се подлагат в лагерите. Майор Щайнглиц се отдаде изцяло на административна дейност, въодушевен от старопруския завет: „Човекът е нищо, организацията е всичко.“ Поточният метод за масово производство на разузнавачи, към който най-напред се отнасяше скептично, го увлече постепенно с възможността да блесне чрез канцеларския размах на официалните донесения, изпращани в Берлин. Заедно с Хаген те изготвяха статистични докладни записки, в които въз основа на бъдещите победи на Вермахта изчисляваха процентите от човешкия състав на победените армии за мрежата на своите школи. И тия прогностични изчисления имаха грандиозен, внушителен вид. Установеният в школата дневен режим не се нарушаваше никога. Ставане в 6 часа, утринна гимнастика от 6 часа и 10 минути до 6 часа и 40 минути, време за тоалет — 20 минути, закуска — от 7 до 8 часа, занимания — от 8 до 12 часа, обед — от 12 до 14 часа, занимания — от 14 до 18 часа, вечеря — до 19 часа, вечерна проверка — в 21 часа и 30 минути. Отбой — в 22 часа. В неделни дни нямаше занимания. Пощата се доставя на курсистите направо в бараките — това е всякаква антисъветска и белоемигрантска литература и вестници. От време на време къса лекция на тема „История на съветската държава“. Като размисляше върху непрекъснато действащата организационна и възпитателна система и за бързата й резултатност, Щайнглиц изказа опасение да не би в такива идеални условия, свикнали, тъй да се каже, с германския живот и ред, курсистите да забравят условията, в които ще се наложи да работят, и затова нареди да се окачат съветски трофейни плакати в бараките. Заповяда също така курсистите да се обръщат един към друг с думата „другарю“ и в неделни дни да пеят задължително в хор народните си песни. Дитрих се залови усърдно да създаде сигурна система на така нареченото „тайно оперативно обслужване на слушателския състав в школата“. Като наблюдаваше курсистите през учебните занимания, майор Щайнглиц се убеди колко тъпи, неспособни хора са те. Едва усвояват най-елементарни неща, паметта на всички е отслабнала, липсва им съобразителност и затова сроковете за обучение се проточват недопустимо. И с гордост Щайнглиц мислеше за бившия си шофьор, ефрейтора Йохан Вайс, който беше въплътил така бляскаво в себе си най-добрите черти на германския народ. Всъщност той успя за най-късо време да усвои напълно необходимите познания и да заеме достойно място сред най-опитните сътрудници на Абвера. След отбоя Йохан трябваше наред с другите преводачи да дежури със слушалки на ушите в канцеларията при проводника на микрофоните, инсталирани в общежитията. Чрез превключвател той можеше да слуша какво говорят помежду си курсистите в което и да е помещение на всяка барака. След дежурството той беше длъжен да предава на Дитрих записани най-съществените разговори. Между другото Йохан предполагаше, че също такива микрофони са инсталирани в стаите на щабните сътрудници, но по тая линия подслушват само работниците от трети „Ц“ отдел и самият Дитрих. Ето сега Вайс чува в слушалката треперливо звънтящо делово тенорче. Разсъждава, изтегнал се навярно в леглото: — Имам възможност да съществувам още. Ами на мене не ми трябва кой знае какъв живот. Стига ми само дървена къщичка и малко слънчице, е, и храна, разбира се. Не съм завистлив. Тука ме изпратиха само за поведението ми. Свикнах да живея и в лагера. Научих се на всичко. Хората се огорчават от несправедливо наказание. А пък аз, нищо, продължавам да живея, само попримижа и нищо — карам си живота. Има причини, зависими от нас, а има и независими. Има лагери, има школи за шпиони също. Все някой ще заеме мястото. А защо не аз? Ако не отида аз, друг ще отиде. Механиката е ясна. — Ти си акуратен и ще колиш акуратно. Груб глас, навярно на човека с прякор Гвоздея. Лицето му след изгаряне е с лъскава, опъната, тънка, полупрозрачна розова кожа. В анкетния лист е записано — „сапьор“. Вайс подозира: танкист или летец, обгорял в танк или самолет. — За мене това не е задължително — възрази Денисов по прякор Паток. — Подадох за радист. Тъй като съм грамотен, предполагам, ще уважат. В колхоза винаги бях на чиста, писмена работа. — Обичаш да се подмазваш ти. — А с тая грубост няма да жегнеш самолюбието ми. Не. — Един такъв в лагера ни го удушиха в нужника — замислено каза Гвоздея. — Но напразно — възрази Денисов. — Убили са, да речем, един провокатор. И за неговата гадна фигура ще застрелят след това трийсетина добри хора. Аз винаги съм бил против. И може да се каже, че съм спасил доста много добри хора, като съм предотвратил това. — Доносничеше, а? — Ами за един, за двама пакостници. А по тоя начин запазих живота на десетки. Размисли. И ще получиш благородна аритметика. — Каква гадинка си. — С думи ме засягай както искаш. Грубостта не ми прави впечатление. И няма да ти отвърна с грубост. За мене всеки човек е човек. А не говедо, не животно, макар че се отнасям с любов към тях. И при мене винаги живееше котарак. И ако искаш да знаеш, мъчно ми е, спомням си за него. А хората — какво. Хора има навсякъде и всички те са човеци, и всеки дърпа към себе си. — И дълго време ли живя при съветската власт? — Обикновено, както всички — от деня на раждането ми до седемнайсети юли тая година, когато си турихме шапките — словоохотливо съобщи Денисов. Гвоздея каза замислено: — Ако съм с тебе, бих приел да ни възложат задача: ти не си лекомислен, с тебе няма да пропадне човек. — Не-е — възрази Денисов, — срещу тебе лично имам възражения. — Че какво ми е лошото? — Ще ме пребиеш и туй то, а сам ще се застреляш от мъка. — Отде накъде? — Ами очите ти са диви. Немецът тук е тъп, не различава. А аз усещам — вълнуваш се много. Гвоздея запита: — За такава агитация цигари ли ти дават или мазнина? — Не-е, доброволно го правя. — Неспокойно попита: — А какво, дават ли добавка за правилно събеседване? — Дават — рече Гвоздея. — Но само не тук. — А ти не ме плаши. Други като тебе, ако ги пипнат, може би ще глътнат таблетка с отрова. Аз — не. Няма да се занимавам със самоубийство. — Ама че си гнида, Паток! — Информирах те вече — сърдито каза Денисов. — Няма да ме засегнеш! Зашумя сламеникът — навярно си легна. Тишина. Йохан премести дръжката на превключвателя на друга барака. Тук играеха карти на цигари и на порции маргарин. Записа: „Курсистът Гвоздей каза на курсиста Паток: ако Патока поиска да избяга при противника, Гвоздея ще го застреля. Гвоздея оказва правилно възпитателно влияние. Може би трябва да се съединят двамата при задача.“ Спомни си как веднъж в отговор на забележка Гвоздея му каза: „Господин инструктор, само очите ми са дръзки, а иначе съм тих като глупак, попитайте, когото искате.“ Не много отдавна Йохан стана свидетел на сбиването между Гвоздея и бившия криминален престъпник Вайкалото. При изясняването на причината узна: Вайкалото изказал мръсно предположение за жената на Гвоздея и той едва не го убил. Тогава той изпрати и двамата в карцера. Вайкалото се молеше да го затворят отделно, твърдеше, че Гвоздея е психопат и ще го удуши заради жена си. След дежурството Вайс научи от картотеката адреса на Гвоздея и състави шифрована записка: искаше да намерят жената на Гвоздея и да получат от нея писмо за мъжа й. Към картона на Денисов закрепи жълто квадратче: ненадежден, към картона на Гвоздея — зелено: проверен. Това направи не за себе си, а за да се ориентират колегите му, по-точно, за да се дезориентират. Преваля нетраен, слаб сняг. Въздухът беше мътен. На плаца курсистите правеха утринна гимнастика — клякаха, размахваха ръце. Днес има занимания по подготвяне на агентите чрез разпитване един други. На тези занимания се отделят много учебни часове. Един агент влиза в ролята на официален сътрудник на съветското контраразузнаване, друг — в ролята на подозрителен човек, задържан в тила на съветските войски. Първият е длъжен да изобличи „задържания“, че принадлежи към агентите на германското разузнаване, а вторият — да се оправдава и да отклонява по всякакъв начин обвинението от себе си. Тези „представления“, устройвани от турнирни двойки край всяка маса, даваха на Йохан нови, сигурно изобличителни улики срещу едните и закрепваха надеждите, възлагани на другите — на ония, на които беше обърнал внимание и към които бе започнал да храни дори нещо като скрита симпатия. Денисов играеше ролята си съвсем искрено. Неговите сиви като голи охлюви очи са мокри. Той моли унизено и скръбно „следователя“ си: — Вие се държите човешки към мене. Обкръжиха ме. Избягах. Унищожих документите… А тия? Откъде можех да зная, че са „фалшификат“? Преминах фронтовата линия с един друг обкръжен. Той падна при стрелба. Взех му документите да ги предам на властите, както си му е редът. Е, налетях на патрула. А те — дай документа! Бутнах им неговия документ. Гвоздея играеше с увлечение ролята на следовател, говореше яростно на възрастния, важен Зара, бивш петлюровец който се смяташе тук за нещо повече от другите и се кичеше със заслугите си пред германците в миналото. — Ти, гад, и по-рано продаваше Украйна на немците, и сега пак я продаваш с всички партакеши! — Гражданино следовател, вие нямате никакви улики — важно възразяваше Зара. — А оръжието? Нали намериха оръжие у тебе. Съветски хора убиваше, паразит такъв! — Оръжие носех за самоотбрана. Да се защищавам от ония, за които ме вземате. — Дезертира от армията, нали? — Аз съм баптист. Избягнах да служа в армията не по политически причини, а по религиозни убеждения. — Твоят бог не е с обикновен кръст, а с пречупен. Ти вдигна във въздуха ешелон с хора! — Откъде имате такива неверни сведения? — Ами ти сам се хвалеше! — На кого? — На мене. — Де? Кога? — Ами в бараката, наскоро. Какво примижаваш? Вайс намери за нужно да се намеси и каза строго: — Курсист Гвоздей, вие трябва да използвате само ония предполагаеми улики, които сте получили при задържането. — На Зара забеляза наставнически: — Между другото имайте пред вид, че при задържането съветските органи могат да поискат всички материали за миналото ви. Затова не изключвайте възможността от такива въпроси. За по-плодотворна тренировка изложете на курсиста Гвоздей поне главните факти, които говорят срещу вас, за да се опитате да намерите контрааргументация, когато той ги използва срещу вас. Като се свиваше и пъшкаше, Зара започна да изброява пред Гвоздея миналите си деяния. Лицето на Гвоздея посивя, стана напрегнато, очите му засвяткаха злобно. Застанал с гръб към Зара, уж зает изцяло с друга двойка, Вайс слушаше внимателно изброяването на някои негови злодеяния, които разпитваният сметна, че може да пусне в обръщение за тренировъчния разпит. След това Вайс премина на нова двойка. Изведнъж се чу звук на плесница, охкане, хъркане. Вайс се приближи до масата, край която седяха Гвоздея и Зара. Двамата скочиха, изпънаха се пред него. — Той започна да ме бие, да ме бие с всичка сила! — извика Зара, месестото лице на когото подпухваше с морави петна. Гвоздея обясни безцеремонно, като кривеше сухите си устни и гледаше безсрамно в очите на Вайс: — Какво от това? Аз съм следовател. Той се опъва и аз го светнах. Ами самите нас ни убеждаваха, че измъчват в НКВД. — Кимна към Зара и каза: — И на, аз го тренирах. Нека се калява. В зеленикавите тесни очи на Гвоздея играеше насмешливо пламъче. — Двамата в карцера! — заповяда Вайс. — А защо и аз? — учуди се Зара. — Не проявихте твърдост, издръжливост и хладнокръвие. Три денонощия. Като докладваше веднъж на Лансдорф за настроенията на курсистите, открити чрез подслушване по микрофона, Вайс отговори необикновено високо на въпроса дали Дитрих не трябва да поусложни методите на проверяването: — Господин капитан Дитрих е бележит контраразузнавач, аз се прекланям пред таланта му. Лансдорф вдигна учудено очи. Йохан направи гримаса, допря ръка до ухото си, след това показа стената и повтори също така ясно и високо: — Капитан Дитрих е подвижна енциклопедия на всички най-съвременни методи в техниката на разузнаването. Лансдорф не отговори нищо. Но след няколко дни, когато срещна Вайс в двора, каза: — Ефрейтор Вайс, аз заминавам заедно с капитан Дитрих за Варшава, ще се върнем чак на другата сутрин. През време на отсъствието ми ще дойде свързочник. Посочете му стаята ми и стаята на Дитрих. Телефоните ни не са нещо в ред. — Заповяда строго: — Помогнете му, от каквото има нужда. Но бъдете само вие и той, никой друг. — Слушам! — рече Вайс. Той даде много висококвалифицирана помощ на свързочника и не само му помогна да инсталира в стаята на Дитрих скривалище с микрофон, проводник от който беше прокаран в стаята на Лансдорф, но и успя да монтира също такъв микрофон в стаята на Лансдорф, а разклоненията от двата микрофона да спусне в помещението на канцеларията и да ги замаскира като електрическа инсталация. Сега Йохан доби възможност да подслушва през време на дежурствата си не само разговорите на курсистите. Когато Лансдорф се върна, Вайс му доложи, че не е могъл да подпомогне свързочника, защото за съжаление не притежава достатъчно опит и знания за това. Но свързочникът и сам се справил. Вайс проверил — телефонните апарати работят отлично. Свързочникът заминал за частта си. 36. За изпълнение на задачи при десант се формираха малки групи. За началник на групата се назначаваше обикновено радист, но понякога началник можеше да бъде и обикновен разузнавач пехотинец. Повечето слушатели на школата за разузнавачи радисти не бяха запознати с радиоделото. Когато попадаха в плен, съветските бойци радисти обикновено криеха упорито от неприятеля военната си професия. А ония от тях, които ставаха предатели на родината си, криеха също, макар и по други подбуди, че са радисти, и в школата като че ли за първи път изучаваха радиоделото, като се прикриваха повече или по-малко. Още в първия ден на заниманията се правеше контролна писмена работа по руски език. Поради ниската грамотност, привидна или действителна, част от курсистите веднага се пресяваше и се зачисляваше в школата за обикновени разузнавачи. Заниманията в класните стаи, съоръжени с предаващ зумер и телефонни слушалки, се водеха по седем часа на ден. Първите две седмици се определяха за изучаване на азбуката по слух. На ден се учеха средно по две букви. След едномесечно учение ония, които бяха неспособни или се преструваха на неспособни да усвоят морзовата азбука по слух, бяха отчислявани от школата за радисти и изпращани в бараката за обикновени разузнавачи. Йохан изучаваше внимателно тия отчислени, за да открие кой от тях наистина не притежава способности и кой е сметнал за необходимо да си спечели име на полуграмотен тъпак. Тренировъчният период в групата се смяташе за завършен, когато курсистът с най-ниска способност за приемане на скорост приемаше най-малко седемдесет буквени знаци в минута. След това групата изучаваше кода, правилата на шифрирането и дешифрирането. Разделени по двама, от съседните класове си разменяха радиограми. Инструкторът включваше слушалките си, контролираше двойките и когато предаването завършваше, правеше разбор на грешките. След това преминаваха към работа с радиостанциите. Отиваха в гората и влизаха в радиовръзка, при което разстоянието от една група до друга беше от три до пет километра. Горските участъци, където се водеха заниманията, се патрулираха от охрана с много полицейски кучета. За овладяване на късите вълни се отделяха десет дни. За овладяване на дългите вълни се отделяха също десет дни. Насрещен кореспондент беше една от кьонигсбергските радиостанции — клон от разузнавателния център на Абвера, специализирал се дълги години в изучаване на Изтока. Срокът за подготвяне на радисти слухари беше от три до четири месеца в зависимост от способността и усърдието на ученика. Групите радисти имаха четни номера, обикновените групи (пехотинците) — нечетни. Йохан изпитваше особена погнуса към радиста по прякор Фазата. Тоя около деветнадесетгодишен момък, доброволец от Московското опълчение, беше, както изглежда, радиолюбител преди войната, но изпъкваше тук не само със способностите си към радиоделото. Той успя с мазна любезност и гъвкаво ласкателство да спечели разположението на много ръководители в школата, още повече, че за късото време тук се научи да говори ловко немски. Той беше безочлив, разхайтен, по слабото му лице с остър нос постоянно блуждаеше иронична усмивка. С курсистите се държеше високомерно, не дружеше с никого. Съчинението му на задължителна тема се отличаваше не само със самохвална, предвзета литературност, но и с възторжени разсъждения, възхваляващи фашисткия кодекс за всевластието на силната личност. Повикан веднъж от Вайс на разговор, той се държеше без ни най-малко угодничество. Обясни пресметливо и умно защо споделя фашистките убеждения. И дори си позволи да укори Вайс в старомодни възгледи за нравствеността. Заяви, че не се готви да издига като висш морал такива отвлечени понятия като родина, военна чест и други такива. Каза, че действителността управлява разума на здравомислещия човек. И ако фашистка Германия е доказала на практика, че е по-силна от Съветския съюз, естествено право на всеки свободен индивид е да застане на страната на силния. Той процитира по памет съответстващи на изказванията му места от антисъветски брошури, с които изобилно снабдяваха курсистите. Но процитира с такава убеденост, че у Йохан не остана дори сянка от съмнение — пред него стои не само завербуван от германците предател, но и рядко подъл екземпляр, искрено и безвъзвратно предал съветските си вярвания. Неговата малко неврастенична възбуденост Йохан приписа на безочливата нетърпеливост, с която тоя тип искаше да заеме привилегировано положение, издигащо го над другите курсисти. При изучаването на постъпващите от различни източници сведения за благонадеждността на курсистите Дитрих отдели Фазата и след разговор с него реши, че той заслужава особено доверие, а способностите, с които тук несъмнено се отличаваше, дават всички основания да се назначи като инструктор по радиодело. Вайс разбираше какви допълнителни трудности в дейността му ще създаде зачисляването на Фазата в преподавателско-инструкторския състав на школата и се опитваше, но, уви, безуспешно, да възразява на Дитрих. За учудване на Йохан възраженията му срещу тая кандидатура бяха поддържани от оберлейтенанта Герлах, заместник-началник на школата, който бе изминал тежък път в живота. Той беше опасен за Вайс не само с непрекъснатата си подозрителност: беше тук може би единственият, който разглеждаше работата си в разузнавателно-диверсионната школа не просто като изпълняване на армейската служба, а като своеобразно служене на висшето същество и даваше себеотдайно, самоотвержено всичките си сили на делото, без да се интересува от нещо друго, освен от делото. Към съветските военнопленници чувстваше зверска омраза и не допускаше дори мисълта, че тия низши същества могат да служат на Германия, ръководени от някаква друга подбуда, освен от страха пред смъртта. Затова не вярваше, че курсистът Фаза е сигурен. И присъедини аргументите си към възраженията на Вайс. Но Дитрих държеше непреклонно на своето. Тая упоритост беше предизвикана очевидно от враждебността, която изпитваше към Герлах, към тоя безсрамен пришълец от низините. По-рано такива като Герлах бяха на мястото си, изпълниха отлично ролята си на палачи, разправиха се с представляващото доста голяма опасност германско социалистическо работническо движение, но сега те бяха свършили вече работата си. Началник на разузнавателно-диверсионната школа беше ротмистър Герд — зет на фабриканта Вентлинг. Герлах знаеше, че Герд не ще поиска да усложнява отношенията си с офицерите от трети „Ц“ отдел заради някакъв си курсист и затова се видял принуден да отстъпи пред настояванията на Дитрих. Но все пак посъветва Вайс да даде доклад за съображенията си относно курсиста по прякор „Фазата“. След заниманията, водени край обемистия макет на един съветски град, и гледането на документален филм за металургичния комбинат в този град — заводът трябваше да стане обект за диверсионен акт — до Йохан се приближи курсистът Хрущял и му пошепна, че разполага с тайна информация. Хрущяла се представяше за син на бивш собственик на конезавод от Салските степи, служил през гражданската война като адютант при генерал Гнилорибов. При съветската власт Хрущяла бил ветеринар в конезавод на Дон. Твърдеше, че е казак, макар че в действителност беше син на орловски пристав. Във военнопленническия лагер Хрущяла даде молба да му разрешат да формира казашки ескадрон, но при проверката се разбра, че не познава кавалерийската служба. Възбял, с меко женствено лице и светли овчи очи, страхлив, мързелив и глупав, Хрущяла, попаднал в разузнавателно-диверсионната школа, доносничеше, както можеше. Но курсистите го избягваха. Той ги дразнеше с натрапчивостта, с хленченето и с грубите си опити да разпитва за забранени неща и понякога дори тайно го понабиваха. Доносите на Хрущяла бяха толкова маловажни, че Дитрих заповяда да го задраскат от списъка на осведомителите. Обикновено преподавателите и инструкторите изслушваха доносите в специална за тази цел стая до канцеларията. Тя беше малък килер, нещо като склад за провизии, с отделен изход към двора. Хрущяла съобщи на Вайс, че чул как в разговор с курсиста Гвоздей курсистът Туз казал: „По-добре е красиво и гордо да умреш за делото, отколкото да си продължиш живота с подлост.“ И Гвоздея се съгласил. И казал, че ще помисли. Вайс рече убедено: — Смятам, че е имал пред вид делото на велика Германия. Хрущяла се присви, но набра храброст и възрази: — Неточност. Той мисли точно обратното. И с други си шушука. — Добре — прекъсна го Йохан. — Ясно. — Заповяда: — Ако узнаеш още нещо, донеси ми лично. Аз сам ще се заема с Туза. — Слушам! — Хрущяла се поколеба и прошепна: — А и тоя, от интелигентите, Фазата… Той разясняваше, че уж Хитлер дал напътствие да позволяват само четирикласно образование на всички жители в окупирана Русия. И да забранят всякакви ваксинирания, за да умират, значи, децата свободно. Ще регулират там броя на населението. С една дума тоя Фаза ни вдъхваше песимизъм. — Защо? — Ами за да се разтъжим, а той, подлецът, печелеше пред нас със своята бодрост. Вайс се замисли. Заповяда: — Напиши ми рапорт за него. Йохан подписа рапорта на Хрущяла с доноса за Фазата, постави дата и го сложи в папката за доклади до оберлейтенанта Герлах. Все пак той не беше изгубил надеждата, че вместо Фазата ще успее да подбере по-подходящ кандидат за длъжността инструктор по радиодело. А пък Туза трябва да бъде отчислен от школата, колкото може по-скоро. Йохан знаеше, че Хрущяла няма да се ограничи само с донос до него, а ще извърши донос до всички преподаватели и инструктори. Възползвал се от жалбата на администрацията на експерименталния лагер, че капитан Дитрих е взел в школата почти всички лагерни агенти и е поставил лагерното ръководство в трудно положение, Йохан посъветва Дитрих под тоя предлог да върне Туза обратно в лагера. На Дитриховия въпрос дали този курсист представлява някаква ценност, Вайс отговори пренебрежително: — Психично неуравновесен, изложен на носталгия. Крайно изтощен физически. Само в лагера му е мястото. Дитрих подписа заповедта и Вайс извика Туза, за да му даде наставления как трябва да изпълнява по-нататък функциите на лагерен агент. Туза получи от него важни препоръки относно работата на Военнопленническия съюз. Най-напред Вайс посъветва на всички хвърчащи позиви пуснати от Военнопленническия съюз, да се слага адрес: Берлин. Това ще придаде внушителен вид. И ще замаскира истинското местоположение на организацията. — Гений! — каза Туза. — О, просто гений! Йохан беше обърнал по-рано внимание на ония курсисти, които Туза предложи вместо себе си, и затова се зарадва, че наблюденията им съвпадаха. На раздяла Туза протегна ръка на Йохан и каза сърдечно: — Добър момък си ти. — Помълча и добави: — Аз не почитах много-много тия като вас. А сега виждам какви хора имате: партийна изработка. — Усмихна се: — Сега тук всички ние сме чекисти срещу фашистите. Щатни и нещатни, но сме чекисти. — Добре — рече Вайс. — Пази се. — Непременно — обеща Туза. — Нали сега аз съм държавна ценност. Оберлейтенантът Герлах реши все пак да провери Фазата и разработи твърде хитро плана за тази проверка. Той му даде билет за отпуск в града и пистолет с изпилено жило и с патрони, от които беше изваден барутът. Съобщи на унтершарфюрера Флинк да стегне съответното момиче. Освен това поръча на агента, който изпълняваше ролята на избягал лагерист, да се опита да събуди съчувствието на младия курсист към себе си. След като се подготви тъй основно, Герлах зачака с нетърпение резултатите. Но резултатите от проверителната комбинация излязоха катастрофални за цялото ръководство на школата. На шосето намериха обезоръжен мотоциклетист, главата на когото беше пробита с пистолет. Този мотоциклетист трябваше да откара Фазата във Варшава. Самият Фаза беше изчезнал. Но бяха изчезнали също и радиокодовете. Сигурно бяха откраднати от Фазата: навярно е мислел, че тия кодове се използват не само за заниманията. В школата пристигна следствена комисия от Берлин. Йохан Вайс не знаеше всичко това. В деня, когато Туза беше изпратен обратно в лагера, Вайс замина в командировка. Възложиха му да подбере от трофейния фонд съветски документални филми, които са подходящи за обучаване на агентите, подготвяни за прехвърляне в определени градове и райони. Това бяха три мъчителни денонощия за Йохан. Той се върна в „щаба Вали“ без сили, като след болест, когато температурата и бълнуването изтощават толкова физическите и нервните сили на човека, че той може да заплаче от най-дребни неща — от груба дума, от внезапен шум — и да изпадне в истерия, ако копчето на ризата не се закопчава. И веднага Вайс беше извикан на разпит в пристройката на щаба. Членовете на следствената комисия седяха край масата. Ръководителите на школата — на столове, малко по-далече. Вайс не можеше да не забележи колко е бледо, опънато лицето на Дитрих, как тържествува Герлах, колко е разтревожен Щайнглиц, колко е загрижен Лансдорф. Само Герд седеше равнодушно, спокойно, сякаш всичко тук не го засягаше. Колкото и невероятно да се стори на Йохан бягството на тоя Фаза, в измъчения му, уморен мозък се мярна само учудване. И лицето му отрази това учудване. Сега той нямаше дори сили да се накаже мислено за глухата, злобна омраза, която изпитваше към този момък. Той просто се учуди тъпо — и нищо повече. Навярно разкаянието, гневът за неговата непрозорливост, за липсата на остра наблюдателност ще дойдат по-късно, непременно ще дойдат и ще го гризат безмилостно, мъчително. Но сега той има сила само да се учуди. Сякаш всичко това става насън. Нямаше желание да мисли за нищо. Всъщност в цялата история с тоя момък той е абсолютно чист и нищо не го заплашва. И това чувство за безопасност като че ли приспиваше всичките му други чувства. „Е, какво има?“ — отпуснато мислеше Йохан. Та той възразяваше на Дитрих, заедно с Герлах смяташе, че тоя хлапак не трябва да се прави инструктор, предупреждаваше началника на школата. Заради тоя Фаза капитан Дитрих напоследък започна да се отнася към Вайс много по-студено. Е, сега нека си заплати за това. Да, Дитрих ще заплати. Но нима Дитрих не е потребен вече на Вайс? На негово място ще дойде друг. Кой? И как ще се отнася към Вайс? А Щайнглиц, все пак той се смята за приятел на Дитрих, има полза да дружи с Дитрих. Какво ще стане с Щайнглиц, ако Дитрих бъде отзован? Ами Лансдорф, той е разположен всъщност към Дитрих и не защото вижда способен работник в лицето му: той цени немския аристократ в него. И кой ще спечели от всичко това? Герлах. Фашист, фанатик, работлив човек, най-полезният тук за школата. Щом е най-полезният, значи е най-опасният за Вайс. Докато тия мисли минаваха най-напред мудно, а след това все по-бързо в главата на Йохан, постепенно се възстановяваше обикновената за него напрегната и остра яснота, бойната въоръженост на мисленето, която беше на път да изгуби, като смяташе, че сега няма нужда от такова оръжие. А има нужда. И ако мисълта му не беше стегната, той би могъл да изгуби безвъзвратно онова, което толкова дълго и търпеливо, с невероятна гъвкавост и отзивчивост търсеше в сближението с тия хора. Йохан вирна брадичка, очите му светнаха и той каза сдържано и равнодушно на ръководителя на следствената комисия: — Господин щандартенфюрер! Признавам, че най-напред не разполагах с отрицателни материали за бившия курсист по прякор Фазата, но капитан Дитрих заповяда настоятелно да бъде следен. След това получих донос за курсиста Фазата от курсиста Хрущял и го изпратих на господин оберлейтенанта Герлах, но той остави информацията без внимание. — Обърна се към Герлах. — В същност вие, оберлейтенант, бяхте на гледна точка, съвсем противоположна на възгледите на капитан Дитрих, и аз бях принуден да се съгласявам с вас като ваш непосредствен подчинен. — Загледа в очите на щандартенфюрера и съобщи: — Доносът с датата и моя параф се намира в папката с рапортите до оберлейтенанта Герлах. По заповед на щандартенфюрера един есесовец излезе от стаята и донесе папката. Доносът на Хрущяла започна да се предава от ръка на ръка между членовете на комисията. На Йохан казаха, че засега е свободен. И не го извикаха повече. Герлах напусна школата, охраняван от есесовци. Но само Щайнглиц сметна, че може да оцени откровено постъпката на Вайс. Като го срещна в коридора, той му намигна, потупа го по рамото, пипна с пръст челото му и каза приятелски: — Тук има нещичко! Ротмистърът Герд започна да се държи с Вайс с особена учтивост, зад която се криеше напрегнато внимание. Веднъж Лансдорф забеляза с подигравателна усмивка: — Низш чин спасява живота на офицер. Излиза, че ти си хитро прусаче. Аз мислех, че си простодушен. А пък Фон Дитрих започна да избягва Вайс и при срещи го поглеждаше със студени очи толкова изпитателно, внимателно и подозрително, сякаш искаше да накара Йохан да почувства: каквото и да е, той, капитан Оскар фон Дитрих, е контраразузнавач и не вярва в никакви благородни човешки подбуди. Йохан доста мисли с какво го заплашва тази неочаквана враждебност на Дитрих и се опитваше да установи причините й. Може би високомерният, гнуслив аристократ Дитрих се отвращава, че дължи спасението си на низш чин. Не е изключено и друго: прибягнал до лъжа, той смята за обременително, че Вайс, както Лансдорф и Щайнглиц, е станал свидетел на унижението му. Може да се допусне и друг вариант: веднъж свързал сега съдбата си с Вайс, Дитрих чака с погнуса, че той ще напомни за услугата си и дори нещо повече — нахално ще поиска награда. Но всъщност Вайс не извърши нищо такова, той каза само на членовете на следствената комисия, че Дитрих е заемал позиция, противоположна на Герлаховата. А пък че Дитрих при несъмнената подкрепа на Лансдорф и Щайнглиц беше успял след това да изскочи енергично през отворената за него вратичка, това вече не засяга Вайс, това е работа на самия Дитрих. Как да постъпи? Да даде на Дитрих да почувства, че той, Йохан, не придава никакво значение на постъпката си и дори не разбира колко бързо можеше да се провали кариерата на капитана? Не, сега спасителното простодушие е вече изключено от арсенала на Йохан. Той затвърди толкова доброто си име на съобразителен, доста умен човек, че в дадения случай престорената наивност може само да му навреди, да го издаде. Значи, най-добре е да чака търпеливо, да остава през цялото време нащрек и с хладнокръвно равнодушие да уталожи раздразнението на Дитрих. След няколко дни Йохан намери в скривалището, посочено от Елзе, дългоочакваното писмо, което беше поискал от Центъра — писмото от жената на курсиста Гвоздей до мъжа й. Препоръката на Туза и непосредствените наблюдения над Гвоздея затвърдиха увереността на Вайс, че може да започне работа с тоя човек. Извика Гвоздея на поредното политическо събеседване и започна отдалече: — Както заяви маршал Гьоринг, в интереса на бъдещата продължителна икономическа политика всички отново окупирани територии на Изток ще бъдат експлоатирани като колонии и с помощта на колониални методи. Ето защо отделни представители на източните народи, отдали се да служат на велика Германия, могат да разчитат на известни привилегии в сравнение със сънародниците си. — Ясно — каза Гвоздея. — Благодаря за разяснението, че инак някои глупаци мислят: немците са само срещу болшевизма. А излиза, че сте умни, мислите като стопани. Колония — и точка. — За освобождаването на източните народи от болшевишкото иго, за такава услуга Германия трябва да получи икономическа компенсация и това е справедливо — забеляза Йохан и внезапно попита сурово и рязко: — Вие доброволно ли се предадохте в плен? Гвоздея погледна изпитателно в очите на Йохан. От лицето му изчезна усмивката. — Тъй като бях в безсъзнание поради контузията, държах се много деликатно, напълно като жив мъртвец. Вайс каза пренебрежително: — Значи, се предадохте като страхливец. — Повтори злобно: — Като страхливец! Гвоздея направи движение, за да се понадигне. Опомни се и разслаби свилите се юмруци. — Така е. — Наведе се и попита: — А да не би да желаехте да бях храбрец? — Да! — В какъв смисъл го казвате? За да бия на фронта, значи, вашите, а после по същия начин своите, а? Няма го това. Оня, който на фронта бие старателно вашите, няма да пипне своите. Разкъсвай го на части — няма да ги пипне! — Значи вие смятате, че всички тук са само страхливци? — Не, защо пък? Герои! Че къде ще вървят по-нататък! Няма къде. — Няма къде? — Не, защо пък, има един адрес: на бесилката. — Къде? — И тук, и там. — И къде предпочитате вие? — Я не ме ловете, недейте — снизходително забеляза Гвоздея. — Комунист ли сте? — Добро утро. Пак ли искате да ме навивате? — А Туза комунист ли е? — Кой е той? — Член от комитета на Военнопленническия съюз. — Не познавам такъв и нищо не зная. — Добре, да поговорим другояче. — Желаете да ме биете ли? Дребна работа, може. След лагера поотвикнах, разбира се. Но излиза, че напразно съм отвикнал. Вайс продължи, сякаш не го чу: — Туза даде показания, че ще се съгласите да изпълните задачата му. Гвоздея начумерено погледна под краката си и рече: — Слушай, ефрейторе, стига си ме оплитал. До гуша ми е дошло от такива думи, пред мене не минават! — А, значи така! — Йохан разкопча кобура си. Гвоздея се усмихна. — Защо ще цапате пода на помещението? После вашето началство ще бъде недоволно. — Да вървим! — заповяда Йохан. Той заведе Гвоздея до оградата зад складовото помещение. Изправи го с лице към стената от греди, няколко пъти внимателно мушна цевта на пистолета в тила му и каза: — Е, питам те за последен път! — Карай — отговори Гвоздея. — Карай, фриц, не се разтакавай. — Наведи се — рече Вайс. — Какво, гад такава, желаеш за удобство и да ти се кланям? — Гвоздея се обърна рязко, погледна разярено в очите на Йохан и викна: — Стреляй в сурата! Е? Вайс сложи пистолета в кобура. — Аз бях принуден да прибягна към това. — Посочи гредата наблизо и предложи: — Да поседнем, а? — Извади навито като цигарена гилза писмо на папиросна хартия и го подаде на Гвоздея. — Това е от жена ви. — Обясни: — Надявам се, че сега няма да има никакви съмнения. Гвоздея взе недоверчиво книжното цилиндърче, разви го, зачете и постепенно лицето му започна да губи твърдостта си, да отслабва, а после започна да трепери. И изведнъж Йохан чу нещо средно между кашлица и прегракнал плач. Той стана и отиде настрана. По небето бавно се влачеха сиви, хилави, поради снега морави облаци. Между тях светеха звезди. Земята, покрита с воднист, нечист сняг, миришеше на кисела нечистотия. Високата тъмнична ограда с дъсчен навес, обвит с бодлива тел, хвърляше черна сянка, сякаш край оградите зееше безкраен ров. Беше тихо като в яма. Гвоздея се приближи. През тия няколко минути лицето му се беше смъкнало, но очите му светеха. Запита шепнешком: — Ще ми позволите ли да ви кажа „другарю“? Позволено ли е това? Или още не бива, докато не докажа с нещо? Йохан му подаде ръка. Обясни: — По причини, които ви са ясни, оставам за вас ефрейтор Вайс. Гвоздея стисна жадно ръката му. — Механик-водач, сержант Тихон Лукин. — Слушайте, сержант Лукин — каза Йохан делово. — Първа задача. — Ще се занимавате така, че да излезете отличник по всички предмети. По политическа подготовка също. Не пренебрегвайте цялата тая антисъветска пропаганда: ще бъде от полза за разговори с други курсисти. Ами забелязах, че я пренебрегвате. След пет дни се обърнете към мене след заниманията с някакъв въпрос. Ще ви повикам на събеседване. Няма друго. Вървете в бараката. — Другарю — изведнъж жално замоли Лукин, — разрешете ми да поседя малко тук. — Призна виновно: — Нещо краката не ме държат, все пак преживях последния си час от ръката ви. Когато насочихте пистолета, бях се стегнал целия. А сега отмина и аз се отпуснах. — Добре — съгласи се Вайс. — Починете си. — И прибави умолително: — Все пак прощавайте за вашите преживявания. — А писъмцето на жена ми не може ли да се запази? — със стенещ шепот попита Лукин. — Не — каза Йохан. — В никакъв случай. Той изгори цигарената хартия, стъпка пепелта и си отиде, без да се озърта. Струваше му се, че лицето му свети в тъмнината: такова щастие го обзе изведнъж. Всъщност това е щастие — да спасиш човек от най-страшно, от гибелно падение. Щастие от постъпката, постигнато благодарение на най-внимателни наблюдения върху най-леките отсенки на човешките чувства, макар понякога да изглеждаше, че оня, на когото Йохан обърна внимание, се бе свлякъл неизбежно в пропастта на предателството, че тук няма истински хора, има само отпадъци. Това беше двубой върху смъртоносно острие. Двубой за човек. Тоя човек бе заслужил наказание, но Йохан се бореше, за да го спаси от възмездието, като му даде възможност да изкупи вината си с подвиг. А колко е мъчно това — да проникнеш в душата на човека, смазан от тежестта на извършеното предателство… Тоя момък, по прякор Фазата… Уловиха го няколко дни след бягството. Преследвачите го бяха сгащили върху покрива на къщата, в тавана на която се криеше. Той се бранеше до последния патрон и скочи от покрива на земята така, както навярно скачаше от трамплина във водата — като лястовица. Бяха го домъкнали умиращ на разпит. Мълчеше. С последни сили сложи палец между показалеца и средния си пръст, но не можа да вдигне ръка, за да го приближи до наведеното лице на преводача. Така и умря, без да разтвори пръстите си. Йохан изпитваше чувство, като че сам е виновен за смъртта на момъка. На каква скрита в страшната самота маскировка се бе обрекло това момче, за да отмъсти дръзко, отчаяно на неприятелите си! А Йохан не долови дори далечно, призрачно полузагатване за това, което ставаше в душата му. На курсистите съобщиха, че курсистът Фазата е преместен в един от клоновете на школата. Йохан разправи истината на Гвоздея и му препоръча да разкаже предпазливо всичко на ония, които смята, че заслужават доверие. Той съобщи също така на Центъра за героичната постъпка на Фазата — доброволеца от опълчението Андрей Андреевич Басалига, роден в 1922 година, студент от МГУ*, както се изясни от досието на курсиста. [* МГУ — Московски държавен университет. — Бел.прев.] Бягството и „предателството“ на курсиста Фазата легнаха като петно върху Централната показна разузнаваческа школа при „щаба Вали“ и станаха причина да се усили наблюдението с всички достъпни средства не само над курсистите, но и над преподавателско-инструкторския състав. Дитрих заедно с подчинените му сътрудници от контраразузнавателния отдел разработи цяла система от съответни мерки и на проверителни изпитания трябваше да бъдат подложени дори твърде уважавани сътрудници на Абвера. Като следваше напътствията, получени от Вайс, Гвоздея започна да изпъква силно по успех между другите курсисти. Усърдното четене на антисъветска пропагандна литература му даде възможност да одобрява твърде смислено политиката на Хитлер. При това сега той беше пример на бодрост и жизнерадост и това правеше най-благоприятно впечатление. Всичко това стана причина да назначат Гвоздея за началник на групата, съставена за извънредно поверителна задача. Тази група беше преместена в отделно помещение. Тук един офицер от Абвера запозна курсистите с два най-нови германски снаряда за диверсионни действия и ги учеше търпеливо как да си служат с тях. Първият снаряд беше за вдигане на железопътна линия във въздуха. Той представляваше метална конусовидна тръбичка, напълнена в основата с леплива маса, която залепваше всеки предмет. На върха на тръбичката имаше отвинтващо се капаче, на което бе закрепен шнур от взривател. Снарядът трябваше да се прилепи към релсата, а след това да се отвинти капачето, да се дръпне шнурът и да се бяга презглава в закритието, защото взривът избухваше почти мигновено. Вторият снаряд, който служеше за разрушаване на телеграфни и електропроводни стълбове, приличаше на салам. Тестообразното вещество бе завито в непромокаема хартия. Преди взрива в „салама“ се пъхаше капсула, поставена в края на бикфордов шнур. Освен това офицерът демонстрира пред курсистите комплект запалителни средства, на които германците, както е известно, са големи майстори. От всичко това следваше, че групата ще изпълнява диверсионни задачи. Прочетоха последните лекции: разясниха как курсистите да избягват следенето, как да се държат при задържане и на разпити. За държането в затворите учеше солиден лектор, който поради прекалената си затлъстялост страдаше от задух. Той така цветисто и живописно, с такова великолепно познаване на въпроса разказваше за тъмничните обичаи и за начините за приспособяване към тях, така хвалеше собствената си ловкост и хитрост, щото неволно изникваше мисълта, че престояванията в затворите са най-хубавите страници в живота на тоя тип. Всеки курсист беше фотографиран три пъти: веднъж във военна униформа и два пъти в различни цивилни дрехи — за паспорт и удостоверение. Снимките се подлагаха на химично обработване, за да не изглеждат толкова нови върху документите. Йохан успя да си набави образци от шрифта на пишещата машина, на която се пишеше текстът на удостоверенията, и да открие, че обложката на подправените партийни билети е малко по-ярка и ако се погледне по дължината й, ясно се вижда искрист отблясък. Той забеляза също така, че когато Бабашкин отрязваше от платежните кочани на командния състав талони за получаване на заплата, малките ножички, с които си служеше, оставяха зигзагообразна следа върху гърба на кочаните. Всички тези сведения, а също и образци от лепилото, с което залепваха снимките върху документите, той препрати чрез скривалището в Центъра. Преди да дадат документите на курсистите, ротмистърът Герд събра групата за последни упътвания. Той каза строго, че чака чиста работа. Безсмислено е да се измислят разузнавателни данни: всички сведения ще се препроверяват. Всеки опит за обръщане към НКВД ще доведе само до загиването на самия разузнавач, а на германското командване ще нанесе само незначителна материална вреда. След това стана и каза с блага усмивка: — Който се колебае или се страхува, нека сега заяви това. Дава ви се последна възможност да решите дали да работите с нас или не. Ако някой се откаже, няма да му се направи нищо лошо. Ще бъде изпратен обратно в лагера или на друго място, където работата ще му бъде по силите. Герд почака. Наивни простаци, които доброволно да направят такива признания, не се намериха. За цялата тая процедура Гвоздея беше предупреден от Вайс и той подготви съответно двама души от групата си, заслужаващи най-голямо доверие. Няколко дни преди отпътуването започна екипировката на заминаващите. Те получиха топли долни дрехи. Бели бархетни и оранжеви трикотажни долни гащи. Сини ризи. Сиви пуловери със зелена обшивка на яката и ръкавите. Съветските партенки са топли, фланелени — разрязваха ги на две и те ставаха квадратни. В склада бяха останали само червеноармейски панталони — с диагонални черти, а шинели от командния състав на РККА* съвсем нямаше. [* РККА — Работническо-селска червена армия. — Бел.прев.] Цивилни костюми с чуждестранна кройка: два задни джоба на панталоните, едноредни сака със силно закръглени долни поли. Горните ризи обикновено без яки. Понякога ги пришиват в работилницата, като вземат за тая цел плат от долния край, и това се забелязва веднага, а ако платът е раиран, райетата на яката излизат не хоризонтални, а отвесни. Почти на всички дадоха сиви платнени половинки обувки с черни бомбета. Забранено беше да се носят в лагера получените дрехи и обувки — веднага след премерването всичко трябваше да бъде опаковано. Ако изпращането на групата се забави, екипировката трябваше да се предаде обратно в склада с етикетчета, на които е означено кое на кого принадлежи. Всички тия дребни и наглед съвсем незначителни подробности, открити от Вайс, имаха съществено значение: те ще послужат като улики за разпознаване на престъпниците. Дори това, че германците не дават на агентите си възможност да поизносят дрехите, може да стане отличителен знак за острата наблюдателност на съветските хора. Неизносеното облекло през войната и годините на лишенията е униформа най-малко на крадец или дезертьор. Щайнглиц наблюдаваше скептично изпробването на униформеното облекло. Преди нападението върху Съветския съюз, през войната с европейските държави, Хитлер даде широк размах на косвените военни действия и вложи особено съдържание в тях. Той разчиташе на доброволни и случайни агенти от управляващите класи на тия държави, на егоистичното им честолюбие, на авторитарните им наклонности. Най-големите финансисти и индустриалци сътрудничеха успешно с германските си партньори в международните концерни, като се обогатяваха за сметка на независимостта на своите страни. Досега германското командване насочваше главното си внимание не толкова към преките военни действия, колкото към нападението върху противника откъм тила в една или друга форма. Щайнглиц знаеше, че по-рано Хитлер започваше войната с деморализиране и дезорганизиране на противника. Да отрови, да сломи волята на противника за съпротива — това е висшата цел на тайната война. Щайнглиц гледаше мълчаливо и подигравателно как агентите си премерват екипировката. И дори тия евтини дрехи без европейски блясък и шик го караха да изпитва погнуса. Очевидно същите чувства изпитваше и Лансдорф. Случаят с курсиста Фазата му направи тежко впечатление. Сега той се ограничаваше с докладите на ротмистър Герд, като му искаше не устна, а само писмена информация, за да представи нещо, специално подбрани документи и да унищожи ония, които могат да свидетелстват не в негова полза. И сам Дитрих, разярен от случая с курсиста Фазата, с необикновена и може би присъща нему енергия следеше усърдно всички етапи от подготовката на специалната група. Така той забеляза, че един курсист премерва небрежно обувките, а когато магазинерът обърна внимание на тоя курсист, че подметката на едната обувка като че ли се отпаря, курсистът каза лекомислено: „Е, добре, ще мине…“ И това беше достатъчно за Дитрих, за да отстрани веднага курсиста от специалната група. Вайс извади заключение, че напрегнатото внимание на Дитрих сега става особено опасно и за самия него. Той се държеше с Дитрих с подчертана деловитост и избягваше разговори, които имаха пряка връзка със службата. Опитите на Дитрих да узнае какво впечатление му е направила смъртта на курсиста Фазата, Йохан пресече с небрежни реплики: — Истеричен хлапак. Страх го беше от агентурна работа, затова и избяга. — Но той се бранеше до последния патрон! — От страх пред наказанието за бягство. — И прибави насмешливо: — От отчаяние. Страх го беше от бой и нищо повече. Началникът на школния лагер беше военнопленник и носеше прякор Синигер — тежък, отпуснат, извънредно властен и безмилостно взискателен към курсистите. Той им казваше: — Русите са народ от селяци и войници, а генералите ни са били винаги само германци. Вярно е, германците нямат душа. Душа имаме ние, славяните. Но тя докарва само фантазии и глупости. Германецът какво обича? Редът. Чистотата. Акуратността. Онова, което го нямаме ние. Спазвай ги, и ще бъдеш здрав и читав. Груб, тъп военен, той се стремеше да подчертае още повече тия си качества, за да спечели доверието на началниците си. Ротмистърът Герд смяташе Синигера за образцов екземпляр на славянин. Станал мнителен, Дитрих подозираше, че Синигера е таен сподвижник на руските монархисти, привърженици на единна, неделима, велика Русия, на ония, които мислеха наивно, че щом Русия бъде освободена от болшевиките, на престола й ще се качи руският цар, а германците ще се оттеглят доброволно. Дитрих смяташе, че тоя начин на мислене поражда не само излишни, но и вредни илюзии. Русия, Украйна, Кавказ са безспорни колонии на великата германска империя. И никакви други форми на управление в тия територии не са приемливи. Мислещият другояче вдъхва подозрение. Дитрих нареди Синигера да бъде под наблюдение. Не вдъхваше доверие на Дитрих и радистът на щабната радиостанция, бившият щурмовак Хаке, когото подозираше, че съчувства на Рьом, екзекутиран от фюрера заедно с други главатари на щурмоваците на 30 юли 1934 година за угода на германския генералитет. Член на националсоциалистическата партия от 1930 година, Хаке беше също такъв предан нацист, както и оберлейтенантът Герлах, но беше малко по-умен от него. По-точно, имаше достатъчно ум да разбере, че след като щурмоваците извършиха най-черната, палаческата работа, тероризираха германския народ и Хитлер спечели признанието на германските магнати и получи от тях командата да готви войната под надзора на генералния щаб, вече на нацистките низини се отрежда заради всичките им мръсно кървави подвизи чисто и просто ролята на немислещи, бесни фанатици, на спомагателни ударни наказателни сили на Вермахта. И затова Хаке, както и Герлах, чувстваше мрачна враждебност към Дитрих, като виждаше в него един от представителите на вечно управляващата класа — пруската аристократична военщина. Също така се отнасяше към Герд, като разбираше, че за него сътрудничеството с нацистите е само форма на взаимодействие между нацистките управници и капиталистическите монополи. Но не повече. Тук животът на Вайс се състоеше не само да долавя различните отсенки в държането на околните към него и въз основа на тях да обмисля как да се държи с всеки. Не можеше да съсредоточи всичките си сили и само върху това, което общо взето представляваше трудът му на разузнавач: да събира, да обработва, да подрежда материалите и да ги пренася, а също така да изучава ония, които се намираха в зрителното му поле. За да има възможност да изпълнява пряката си задача, той трябваше да бъде смятан най-напред за примерен служител на Абвера. И тъй като не беше командващо лице, а само изпълняващ командата, подчинен на мнозина други, естествено е, че трябваше да извършва не само своята работа, но и част от работата на ония, на които беше подчинен. И не просто да я извършва, а да я извършва блестящо, с оная педантична точност, която — така мислеха абверовците — е в кръвта на истинските германци. Вайс знаеше: достатъчно е да допусне най-малката грешка в службата си, дори да се покаже на някого неизпълнителен, и неизбежно го чака изпращане на фронта. И през цялото време трябваше да проявява двойна бдителност: от една страна — служебна, като не забравя нито за миг, че е абверовец, от друга — бдителност на съветски разузнавач, чийто успех в работата зависи пряко от успешността на службата му в Абвера. С една дума, ако отхвърлят моментите на психологичния характер и не мислят за крайните високи цели, които ръководеха Вайс, ако вземат работата му, като се абстрахират от предназначението й, специалистите, които изучават хигиената на умствения и физическия труд, биха стигнали сигурно до заключението, че съчетаването на толкова интензивна и разнообразна дейност изисква от човека такава висока умствена и нервна възбудимост, каквато е присъща на хора само в порив на себеотдайно вдъхновение. Само за задълженията на преводач-инструктор всеки ден отиваха девет-десет изцяло запълнени часове и тая длъжност отнемаше не само времето, но и умствените му сили. За да се справя успешно с нея, беше необходима непрекъснато съобразителност. При това трябва да се прибавят канцеларските и стопанските задачи, които постоянно му възлагаха, и необходимостта при общуването си с колегите вече в неработно време да бъде бодър, свеж, съобразителен и приятен в обноските, като всеки добре възпитан човек. Ето защо той сякаш пресоваше трохите свободно време, които му падаха в ръцете, в концентрат, уплътнен обмислено до последна възможност. Колкото и къси да бяха пътуванията до Варшава, Йохан се мъчеше да ги използва с максимална полза. Така веднъж успя да се запознае с един дребен имперски чиновник от групата, която инспектираше доставката на вълна в генералгубернаторството. Йохан направи малка услуга на чиновника, като нареди колата му да бъде ремонтирана във военния гараж. В замяна на това, като се стремеше очевидно от своя страна да се издигне в очите му, чиновникът се похвали, че възложената му задача има особено важно значение. Доскоро се доставяли зимни дрехи само за окупационните части. Но сега е получена заповед да се снабдят с топли вещи всички армии на Източния фронт. Това показваше, че въпреки обещанието на Хитлер и генералитета му да свършат с Русия до края на 1941 година, генералният щаб се готви постепенно за продължителна война. Йохан проявяваше особено внимание към механика специалист по сметачни машини, изпратен от Берлин за поправка на криптографа — шифровъчен апарат, инсталиран в помещението на радиостанцията. Криптографите се произвеждаха от една шведска фирма, но преди няколко години хитлеристите успяха да купят контролния пакет акции и да станат нейни фактически господари. Фирмата снабдяваше с изделията си специалните служби на много страни в света. И ето тя отказа внезапно да замени бързо износващите се запасни части на криптографите, инсталирани в ония европейски страни, които готвеха нападение срещу хитлеристите. Апаратите излизаха от строя точно когато от специалните служби на тия страни се изискваше особено интензивна дейност. Механикът се държеше с професорска важност. Йохан го посрещна на Варшавската гара, заведе го в разположението на „щаба Вали“ и дори му отстъпи стаята си, като получи срещу това правото да разговаря вечер с него. Йохан имаше известна представа за конструкцията на такива машини. Академик Линев смяташе, че след време те могат да бъдат използвани като баснословен информационен склад на запаметявания и твърдеше, че тия машини имат голямо бъдеще. В разговора с механика Вайс подлагаше иронично и жлъчно на съмнение възможността за ясна и безукорна комбинационна работа на механизмите като криптографа, с което страшно дразнеше събеседника си. Но той подкрепяше консерватизма си с техническата си осведоменост. И за да го опровергае, механикът не само обширно и ясно го запозна с устройството на криптографа, но и в разгара на спора му обясни, като начерта на лист, как нагласява системата на кодирането, как се осигурява самоконтрол на шифровъчните знаци и какви именно части с неясната си работа могат да нарушат правилността на шифрирането и дешифрирането. И при разясняването показваше образците на брак, къде, на кое място ставаше преиначаването. Йохан предаде всички тия разпокъсани сведения в Центъра и там намериха ключа за разкриване на кода. Както е известно, тая тайна се пази в огнеупорна каса, отваряна едновременно с два ключа, пазени у различни лица, освен това съществува наборен шифър за специална трета ключалка, който се сменяваше почти всяка седмица. За открадването на такива тайни от други чуждестранни служби Абверът разработваше операции, като прилагаше подкупи, убийства и взривове, и в тях участваха цели групи най-изпечени разузнавачи. Йохан беше подпомогнат не само от изобретателността и находчивостта си, но главно от изключителните си математически способности, които бе принесъл в жертва на новото си трудно поприще. И макар че кодът се сменяваше периодично, за известно време, докато той действаше, Центърът успя да дешифрира кореспонденцията на радиостанцията в „щаба Вали“. Всичко това влизаше в обикновения труд на разузнавача Александър Белов, който бе неделим от труда на ефрейтора Йохан Вайс. Освен всекидневната преводаческа работа в школата, той беше натоварен да съставя канцеларски отчети и конспекти с различни сведения за съветските райони, където се предполагаше да се изпратят диверсионни групи. Също така много време отнемаха различни поръчки на командния състав, като се почне от изпращането на колети до семействата и се свърши с финансовите отчети, които Вайс пишеше вместо помощник-началника на школата по материално-стопанската част. При това трябваше неуморно да следи ония курсисти, които Йохан беше набелязал за целите си. И Гвоздея узнаваше предпазливо съкровените им мисли, като се научи твърде бързо да докладва кратко за тях на Вайс при срещите им в движение — от плаца до бараката. Въпреки извънредното натоварване, работите на Йохан вървяха добре. Толкова по-неочаквана за него беше внезапната заповед на ротмистъра Герд да се качи с него в автомобила, за да придружават специалната група до крайфронтовото летище. Ротмистърът му разреши да излезе само за една минута: да смени обувките си с ботуши и да вземе чифт топло бельо. Йохан забеляза, че до шофьора на камиона-фургон, в който се бяха настанили агентите, седи с навъсено лице радистът Хаке. А между агентите по неизвестни причини беше и лагерният началник Синигера, когото не смятаха да изпращат в тила. Ротмистърът придружаваше групите до летището в крайно редки случаи. Обикновено това се възлагаше на някои от офицерите. Почти през целия път той разговаряше благосклонно с Вайс и дори сметна, че може да сподели с него мисли на тема колко е полезна службата в разузнавателната школа. На него лично, например, тя дава много, защото тук той придобива ценен опит, който безспорно ще приложи в по-нататъшната си търговска дейност. Вайс очевидно знае, че съществува бюро „Н-В-7“ на икономическото разузнаване на „ИГ Фарбениндустри“, което дава възможност на този извънредно голям концерн да получава сведения от първа ръка. И опитът от агентурната работа на „щаба Вали“ ще обогати сигурно начините за търговско разузнаване, без което нито една солидна фирма не може да се развива успешно. И той посъветва доброжелателно Вайс да се специализира в областта на икономическото разузнаване, защото, макар и Германия да завладее световното пространство и да няма конкуриращи я държави, ще остане конкуренция между световните германски концерни, които ще имат нужда от опитни разузнавателни агенти. Йохан слушаше разсеяно ротмистъра, като пресмяташе какви дела останаха незавършени поради ненадейното заминаване и коя е причината на тая ненадейност. Мислеше също, че тази ненадейност не е случайност, а похват, целта на който не можеше да открие, колкото и да се опитваше да прехвърли разговора на тревожещата го тема. Щом Вайс засягаше тая тема, Герд започваше веднага да се мръщи загрижено и замлъкваше. Поведението му затвърдяваше все повече предположението на Йохан, че ненадейността на заминаването му е била предвидена от някого. Но от кого? Всичко наоколо бе покрито с чист, сух от студа сняг. Ротмистърът беше облякъл самолетен комбинезон с електрогрейка, шнурът от която включи в запасните акумулатори, поставени специално за тая цел върху пода на кабината. Освен това в държалките имаше два големи термоса с горещо кафе. Но като си наливаше кафе от термоса, ротмистърът забравяше всеки път да предложи на Вайс, както не раздели с него и закуската, наредена грижливо в пътния несесер със закрепени на капака пластмасови чинии, сгъваеми комплекти от лъжици, вилици, ножове и дори сокоизстисквачка. Започна виелица. През белия движещ се здрач Вайс виждаше как населението от околните села и градчета разгребва снега от пътя под надзора на войниците и че не всички държаха лопати — гребяха и с дъски. Ротмистърът спеше. В съня лицето му се отпусна, устните му увиснаха и сякаш това не беше живо човешко лице, а маска. Бяла, шумоляща в стъклата на автомобила, сипкава, снежна мъгла. Равномерно като метроном, скърцащо движение на чистачките, триещи предното стъкло. Приспивателното им движение напомняше люлеенията на махало, което отчита неизвестно за кого бавно влачещото се време. Едва сега, в това състояние на безделие, Йохан почувства — имаше най-после време да почувства — колко страшно е уморен, съсипан. Отрази се почти мигновеният преход към покой от невероятното напрежение, от необходимостта от постоянно остро комбинационно мислене, решаване на уравнения с много неизвестни, неуморно жестоко самонаблюдение и лесно възбудимо, напрегнато внимание към всички други. Всичко това напомняше непрекъснат двубой на един с всички, който се продължава безкрайно всеки ден, всяка минута. И сега из пътя той се отдаде доброволно на почивка без каквито и да е мисли, почти на вялост, оная тъжна вялост, която обзема човека след страшно напрежение на всички сили. И в съзнанието му без съпротива се понесоха спомени, на които преди не си позволяваше да се предава, смятайки това за слабост. Ротмистърът Герд полулежеше свободно на седалката, като изтика безцеремонно Вайс към бронираната студена стена на всъдехода. След приятния сън в електрически отоплявания самолетен комбинезон, след кафето със значителна порция коняк той изпадна в добродушно настроение и нямаше нищо против да побъбри с Вайс. Очевидно Герд пожела да разясни на спътника си, че макар чинът му да е нисък — той е само ротмистър, — положението му в германската индустрия е равно на генералско и дори нещо повече. И по същество хората, които като него имат голям капитал, са толкова независими, че могат да си позволяват да говорят такива неща, които дори и най-изпечените нацисти не ще посмеят да изкажат безнаказано с висок глас. Герд смяташе, че Гьоринг е най-прозорлив от всички нацисти. Слабостта му към ордени и чинове е извинителна, защото е тръгнал по солиден път и неговият концерн ще му позволи да влезе в средата на истинските германски управници като господата Стинес, Борзинг, Круп и Тисен. Именно те представляват германската империя. Политическата дарба на Хитлер е именно тази, че той е разбрал това преди другите ръководители на националсоциалистическата партия. Герд каза, че когато при разработването на плановете за бъдещата война висшите чинове на генералния щаб провеждали през 1936 година в Дрезден учения, на тях присъствали Бош, Фьоглер, Шпрингорум, Сименс, Тисен, Круп, Борзинг, а също и други големи индустриалци които подготвяли икономическото осигуряване на тази настъпателна война. Но докато германският генерален щаб и имперското правителство мислят в рамките на тяснонационалните интереси, големи индустриалци се отличават с широта на мисленето и техните международни икономически връзки не зависят от това дали държавите се намират в положение на война помежду си или не. Така например още преди Първата световна война Круп сключил сделка с английската военна фирма „Викерс Армстронг“ — продал й патента на взривател за ръчна граната. При сключване на сделката било уговорено, че за всяка използвана граната се заплаща по един шилинг и съгласно това условие англичаните изплащат дивиденти на Круп. Също такива доходи получават другите германски фирми за оптически прицели. От своя страна германските индустриалци изплащат дивиденти за такива сделки на чуждестранни фирми, включително на най-големите концерни в САЩ, както и те от своя страна им дават. — Ето защо — наставнически каза Герд — нашият поход срещу Русия е един вид свещена война, свързана не само с интересите на райха, но и с главната цел: да се унищожи комунизмът, който е опасен с това, че се опитва да подкопае у европейските народи доверието към цивилизацията, която почива на твърди основи. Йохан попита: — Ако съм ви разбрал правилно, колкото повече английските войници хвърлят върху нас гранати с наша система взриватели, толкова по-голям приток от английски фунтове ще имаме ние, така ли? — Съвсем вярно — съгласи се Герд. — Затова колкото и да е разрушителна войната между цивилизованите държави, в краен резултат тя закрепва икономическата и финансовата мощ на най-могъщите индустриални обединения, без да засяга политическите и икономическите устои. Именно благодарение на тези обстоятелства ние излязохме от огъня на Първата световна война като птицата феникс и с още по-голяма енергия и въоръженост влязохме в нова силова акция. — Вие сигурно ще бъдете министър! — възхитено извика Вайс. — Вие притежавате изключителен аналитичен дар. — Аз само наричам нещата с имената им — поскромничи Герд. Прибави добродушно: — Някои наши млади хора смятат, че представителите на деловия свят са безделници, които живеят в разкош и празнота. Както виждате, аз влагам всичките си сили в работата, изпитвам лишения наред с всички други офицери, не си позволявам никакви излишества. И служа на фюрера с преданост и благодарност за изключителната решителност, с която ни избави чрез широки насилствени мерки от опасността, заплашваща целостта на исторически създалата се система, управлявана от ония, които са достойни за това по правните принципи на собствеността. Отседнаха да нощуват в Гомел, в разположението на абвергрупата №315. Както обикновено, абверовците — офицери от тая група — бяха цивилни. Държаха се един към друг свободно, другарски. Повечето от тях бяха от интелигентни семейства, възпитани и тактични и на представителите на „щаба Вали“ те дадоха приятно, без сянка от подлизурство и едновременно подчертано вежливо гостоприемство. Разговорите с гостите имаха характер на светско бъбрене. Абверофицерите нямаха нищо против да покровителстват и осмиваха дружелюбно различни дребни произшествия, участниците в които се отнасяха твърде търпеливо към това, че бяха избрани като мишена за шеги край масата. Така през време на вечерята, уредена в чест на Герд и Вайс, обект на приятелско шегуване стана зондерфюрерът Вили Крахт. Загатваха за донжуанските му приключения, което несъмнено го ласкаеше. Вили Крахт предложи на Вайс да пренощува в стаята му. Крахт взе сдържаността на госта за един вид надутост, присъща на хората от дворянски произход, и в желанието си да го предразположи към себе си му разказа подробно историята на сближаването си с Рая Мокина. След виното той беше настроен сантиментално. Легнал на леглото и запушил цигара с дълго кокалено цигаре, говореше, мечтателно притворил очи: — Не можете да си представите колко занимателно същество беше тя! Колко свирепо ме мразеше в началото! Но за да я смекча и да я направя по-приятна, аз се възползвах от дружбата си с началника на местното отделение на СД Вили Шулц, помолих го да бъде временно малко по-снизходителен към затворниците, които, както твърдеше Рая, били абсолютно невинни. И дори й донесох писмо от тях. Е, и си позволих също така да бъда обект на пропагандата й. Унизих родителите си до степен на работници. Разказах й коледна приказка за себе си: бедно момче събира пфениги, за да се учи в училището. Представете си, това измъчено от разговорите в СД същество започна дори да ме съжалява, като заблудена овца в глутница вълци. Нейната наивност беше толкова трогателна и възхитителна, че, откровено казано между нас, аз просто се влюбих. За съжаление насаме тя ми говореше такива неща, че бях принуден да доложа официално на Шулц за нейната неблагонадеждност. — И какво стана след това? — Чухте вече: наказаха я със смърт. — Имаше ли основания? — Да, Шулц имаше някакви основания… Макар че той, тоя груб баварски простак, би могъл да почака; най-малко от уважение към чувствата ми. — Спомняте ли си за нея? — Да, разбира се. Тя е несъмнено Гретхен, макар и съветска, с присъщата й наивност, чистота и страшно упорита убеденост. Йохан гледаше Вили Крахт — такъв деликатен, благовъзпитан. Гледаше високата му чиста шия. Лицето му, малко бледо, тясно, с правилни черти. Изпъкналите му, със синкава отсянка очи. Безмускулните му, като на жена, ръце. Топлия пуловер, който беше облякъл, за да не настине през нощта под пухената завивка, донесена навярно от къщи. Той видя на тънката му шия златна верижка с връзка от медальони-иконки, които преди да си легне в леглото, целуна внимателно, след като прошепна молитвата си. Вили му показа портрета на сестра си. Каза, че са близнаци. Нежно се обичат. И единият от медальоните е талисман, който сестра му купила скъпо от известен в Мюнхен астролог, и тоя талисман трябва да го опази от насилствена смърт. И като гледаше тънката шия, на която висеше талисманът, Йохан не можеше да си позволи дори да помисли с каква наслада би стиснал тая шия с пръстите си. Полузатворил очи, той повтаряше мислено номерата на автомобилите, които, както успя да забележи, разнасят дажби с продукти по конспиративните квартири на Абвера в Гомел. Като знаят номерата на тия автомобили, оперативната или партизанските групи ще могат да открият местата, където германските агенти си правят конспиративни срещи. И докато той запечатваше цялата тая номерация в паметта си, Вили, удобно легнал на възглавниците, клюкарстваше с по-нисък глас. Говореше главно за началника си. За себе си Вили каза, че не понася викове. И не може да разбере, как ги понасят другите му колеги. И изобщо това е ужасно, че ние, германците, сме принудени да подронваме достойнството си с тия хора, който не желаят да разберат цялата безсмисленост да се съпротивляват на новия ред. Вайс попита: — Е, ами ако смекчим малко отношението си към местното население? — Какво говорите! — ужаси се Вили. — Това би се възприело от тях като проява на слабост и те биха започнали да ни нападат още по-често. Не, не, колкото и да е жестоко, това е единственото средство. Както знаете, смята се, че се намираме в тила. Но опасностите, на които се излагаме тук, съвсем не са по-малко, отколкото на фронта. — Оплака се: — А дават по-малко награди. Това не е справедливо. — Вие ще си получите своето — твърдо каза Вайс. — Аз ви обещавам това. — И тонът, с които изрече тия думи, му се стори на него самия непростимо откровен. Но Вили не забеляза нищо. — Разбира се, вие можете да кажете добра дума за мене в „щаба Вали“ — рече той. И пожела учтиво: — Лека нощ, друже! А какво оставаше на Вайс? Да отговори по същия начин. Сутринта, още преди закуската, Йохан напомни на Вили Крахт желанието му да бъде препоръчан на „щаба Вали“ откъм най-добрата му страна и във връзка с това го помоли да бъде любезен да го осведоми чисто по другарски за положителните черти и недостатъците на агентите, които работят в групата №315. Вайс обясни, че на ротмистър Герд е възложено да подбере кандидатите за разузнавателните школи, но по напълно обясними мотиви капитан Дрес ще предпочете да остави най-добрите агенти в своята група и затова може да ги характеризира необективно. Крахт се обърка и напомни правилата за служене с поверителната документация. Вайс сви учудено рамене. — Но нима моля да ми дадете списъците в ръцете? Съвсем не. И ще ги чета не аз, а вие. Просто ще погледна това, което четете, и ако агентът не заслужава доверие, е… ще се ограничите само с мимика. — Сложи ръка на рамото му и каза доверително приятелски: — Само между нас — вие знаете ли чий зет е господин Герд? — О! — извика Вили. — Не ще и питане! — Та така, ротмистър Герд не притежава някои качества, необходими за офицер от Абвера и, както изглежда, не се стреми да ги придобие. Капитан Дрес ще го изиграе лесно. Но ако Герд научи, че вие сте му направили тая мъничка услуга… — Вайс погледна нагоре и рече замислено: — В края на краищата след войната на мен и на вас, Вили, както и на много млади хора, благодарността на съпритежателя на такава голяма фирма, каквато представлява Герд, може да даде значително по-добро положение в обществото, отколкото железните кръстове от всички степени. Аз лично мисля именно така и постъпвам така. Крахт се заколеба. — Но как мога да бъда уверен в това… — той се забърка малко, лицето му порозовя, — е, в това, че няма да си припишете моята заслуга? — Ако ротмистърът не ви изкаже благодарността си, вие без всякакви церемонии можете да ме представите пред него в най-неблагоприятна светлина — решително заяви Вайс. И прибави с усмивка: — Но кълна ви се, Вили, не ще имате нужда да прибягвате към това. Вили Крахт изпълни молбата на Йохан Вайс. Тренираната памет помогна на младия разузнавач да запечата с автоматична точност почти зрително онова, което го интересуваше. Оставаше Герд. Тук беше въпрос на чисто въображение. Йохан попита Герд дали не смята за разумно да вземе като спомени няколко икони от старинен руски храм. Сега иконите се смятат за модно украшение в най-богатите германски къщи. Герд се зарадва. Тогава Йохан рече с тон на заговорник: — Капитан Дрес възнамерява да ги придобие за себе си, но зондерфюрерът Крахт желае да ви достави удоволствие и ми съобщи къде се намира този храм. — Отлично! Извънредно съм му признателен. Вайс каза настойчиво. — Аз мисля, господин ротмистър, че ще изкажете своята благодарност на Крахт, но само в най-общи изрази, за да не го поставите в затруднено положение пред капитана. — Можете да бъдете уверен в това — решително обеща Герд. И той изпълни обещанието си. Горещо стисна ръката на Крахт, даде му визитната си картичка. И заяви многозначително, че няма да забрави любезността му. Йохан узна за черквата, превърната в склад за боеприпаси, от един бивш дякон, който служеше в абвергрупата №315 като колар. Той беше приказвал много пъти с тоя типичен „брадат“ русин, който го интересуваше главно защото разнасяше продукти на агентите, които живееха из различни краища на града. По пътя към летището те се отбиха в склада и Герд получи безпрепятствено „модните украшения“ за вилата си. Първата и много неприятна изненада причакваше Вайс в секретното летище на абверчастта, където имаше само няколко транспортни самолета. Тук се намираше групата агенти, подготвени в школата „Зет“. Те не се отличаваха с толкова основна и грижлива техническа подготовка, както агентите от Варшавската централна школа при „щаба Вали“, но в замяна на това притежаваха други особености, характерни за стила на тая специална школа. Почти всички биваха принуждавани да изпълняват смъртни наказания и направените в тоя момент снимки заместваха в досиетата им писмените работи на курсистите от Варшавската школа, в които те обясняваха защо се смятат за врагове на съветската власт. Тренираха ги в техниката да извършват терористични актове. Те бяха съвършени мерзавци, изгубили човешки чувства, затъпели, готови на всичко. Групата на Варшавската школа беше включена в групата агенти на школата „Зет“ и началник беше вече не Гвоздея, на когото Вайс си градеше плановете, а един агент от школата „Зет“ по прякор Бич, извършил вече доста операции. Съгласно инструкцията един час преди излитането Вайс даде на курсистите си карта на обекта за разузнаване с мащаб 1:30 000, карта на пътя от мястото на слизането до обекта с мащаб 1:100 000, нагани с патрони, компас — един на двама души, джобно електрическо фенерче — едно на двама, съветски банкноти — по 10 хиляди рубли на всеки, ръчен часовник, сгъваеми ножчета. Като изключение накара радиоинструктора да опита заедно с Гвоздея неговите сигнали и сигналите на кореспондента му. Още веднъж провери буквата, означаваща подписа му, паролата в случай на преминаване обратно през фронтовата линия, личния номер за представяне в щаба на която и да е германска част. Даде му граната, с която при крайна нужда Гвоздея беше длъжен да унищожи радиостанцията. Вайс знаеше, че ръководството не смесваше никога в една операция училите в различни школи. Необикновената постъпка от страна на педантичното началство го накара да застане нащрек и да вижда нещо недобро и опасно във всичко, което ставаше. По израза на очите той разбра, че Гвоздея вече се беше досетил: планът се осуетява и Бича с хората си заема господстващо положение. Вайс го задържа под предлог, че уж иска да провери как е нагласил с ремъци на гърдите си увитата в дрехи радиостанция. — Лошо! — прошепна Гвоздея. Йохан кимна. — Поне да скоча пръв. — Защо? — Имам си съображение. — Погледна в очите на Йохан и прибави твърдо: — Трябва. Йохан знаеше, че съгласно инструкцията качването в самолета става в ред, обратен на реда на скачането (оня, който се качва последен, скача пръв), и каза това на Гвоздея. На всичко това отгоре изведнъж Гвоздея получи заповед да свали радиостанцията от себе си и да я предаде на радиста от школата „Зет“. По тоя начин се губеше възможността да се съобщи в Центъра с радиосигнали за мястото на групата след приземяването. Но като взе радиостанцията от Гвоздея, новият радист забрави да му поиска полагащата се към нея граната и тя остана у Гвоздея. Точно преди качването Гвоздея седна на земята и започна да се преобува. Поради това забавяне той се качи последен по стълбата. Обърна се, видя Йохан, който гледаше тъжно и смутено след него, и изведнъж се усмихна успокоено и тържествуващо. След като се върна от летателното поле, Вайс завари в щабната барака Хаке и Синигера. Отначало той се учуди на пътуването им заедно с курсистите, но след това се случи така, че не се замисли над тая особеност, и едва сега, като видя разтревожените им лица, разбра, че всичко това не е току-тъй и навярно има някаква връзка с него, защото двамата впериха явно неспокойно въпросителни погледи в него. Влезе ротмистърът Герд с коменданта на летището. Като държеше в ръце телеграфна лента, той прочете със запъване заповед на щаба. Нареждаше се веднага да се свали в тила на противника за изпълнение на специална задача група в следния състав: Вайс — началник, радист — Хаке и Синигера. На групата ще се съобщи за целта на задачата веднага след приземяването й. Щом Герд свърши да чете заповедта, комендантът поиска от членовете на групата да предадат личното си оръжие, за да бъде заменено със съветски пистолети „ТТ“. И веднага един войник внесе съветска обмундировка: долни дрехи, чорапи, ботуши и дори съветски цигари и кибрит. А комендантът нареди на масата военните документи, изработени в работилницата на Абвера. За Вайс беше приготвена орденска книжка. След като се преоблече, Йохан се помъчи да разбере защо веднага му взеха личното оръжие. Ако не му дадат друго, значи… Но какво значи? Къде е допуснал грешка, пропуск? И после той не е сам, с него са Хаке и Синигера. Не, тук явно се крие нещо друго. А ето и комендантът. Донесе пистолети, свери ги по номерата и ги сложи до документите. И тури на масата дори гранати-лимонки. Това е добре. Значи, тук има нещо друго. Вайс се приближи до масата и помоли усмихнато коменданта да му обясни дали има някакви особености в съветското оръжие, които трябва да вземе под внимание. Комендантът даде необходимите обяснения с вежлива готовност. Но Вайс забеляза, че при това ротмистърът го погледна въпросително и учудено. Той разбра, че е прекалил в играта си. Нали в школата изучаваха всички образци на съветското оръжие. И веднага каза на коменданта, че познава отлично конструктивните особености на съветското оръжие. Но е задал въпроса си, за да узнае дали е пристрелян пистолета му и какви особености са открити при това, защото всяко оръжие си има особености и те трябва да се вземат под внимание при стрелбата. Комендантът каза: — Не, не е пристрелян. — Напразно — укори го Вайс. — Значи, ако не улуча, ще отговаряте вие. — Така е — съгласи се Герд. — Това е сериозен пропуск. Комендантът погледна часовника. — Време е. Ще трябва да обядвате в самолета. Един войник им помогна да си сложат парашутите. Вайс се приближи до Герд и протегна ръка: — Довиждане, господин ротмистър. Но Герд сякаш не видя протегнатата ръка и с недостъпен израз на лицето рече сухо: — Желая ви да изпълните дълга си с чест. Йохан улови бегло мрачния, недоброжелателен поглед на Герд и извади заключение, в което наистина още не беше напълно уверен. Герд не гледа на спускането им в тила като на подвиг. Това е ясно. Той не успя да се престори, че уж го изпраща като герой за подвиг, и по този начин издаде нещичко на Вайс. Той е загрижен от нещо. Дали не е от това, че е приказвал така откровено с Вайс, и когато бяха в абвергрупата №315, твърде много подчертаваше разположението си към него пред офицерите? Но защо сега го безпокои това? Йохан реши да се качи пръв по стълбата в самолета, за да скочи последен. Защо? За да спечели няколко минути повече. Те могат да дотрябват. Прозорците в кабината на самолета бяха облепени с черна хартия, с каквато обикновено обвиват фотографните ленти. Самолетът потегли веднага, щом се хлопна вратичката след Хаке — на неговите гърди беше окачена радиостанцията, той влезе последен. Захранващите батерии се намираха у Синигера. Няколко минути летяха в пълен мрак, след това светна лампичката на тавана. Синигера заяви, че няма намерение да умира с празен стомах, и разви пакета си с ядене. За всеки имаше по бутилка ракия. Хаке почти не се допря до яденето, но държеше бутилката в ръка и често отсръбваше по малко от нея. Синигера ядеше и пиеше с апетит. Той се опи бързо, разбъбри се. Заподхвърля на дланта си ампула с отрова и каза, като я поглеждаше нежно: — Разправят, мигновено: глътваш — и готово. — Кой разправя? — попита Вайс. — Ония, които са опитали ли? — Добре го рече! — разсмя се високо Синигера. След това попита с надежда: — Все пак е химия, а вие, немците, сте големи майстори в нея, не сте като нас… некадърници. — Въздъхна: — Ех, Русия! — Духна на другата длан: — Беше и изчезна. — Оплака се: — А все пак аз съм обесник. Вайс попита: — Обесник? Какво е това на руски? — Ами… — печално каза Синигера. — Нещо като ония, които сами се мамят, а не умеят да мамят другите. Май че ония, който са по-умни, си седят в Берлин на заседания и съчиняват контрареволюции, а ония, които са по-прости, като мене на, ги хвърлят като боклук от балкона върху главите на минувачите. — Не ви ли харесва това? — Не, защо пък! — застана нащрек Синигера. — Всеки със съдбата си. Хаке презираше явно Синигера, очевидно недоволен от това, че тоя русин сякаш бе поставен в равно положение с него. Той каза поверително на Вайс: — Аз мисля, че тоя тип трябва да бъде само наш носач. Вайс кимна. Хаке отсръбна пак от бутилката и промърмори раздразнено: — Аз мисля, че господин ротмистърът ме избра за тая работа, защото съобщих на партията за някои негови извънредно свободни възгледи. — И какво от това? — попита Вайс. Хаке се изчерви силно и отговори озлобено: — Най-строго ми дадоха да разбера, че господата като Герд са недосегаеми. И ние, нацистите, сме им длъжни, а не те на нас. Как ви се харесва това? — Доколкото си спомням — строго каза Вайс, — всички най-големи индустриалци и финансисти подкрепиха фюрера още в началото на пътя му, което бих ви препоръчал да не забравяте. — Да — съгласи се Хаке, — вярно е това. Но аз проливах кръв за фюрера. — Да, но не на фронта и не своята. Хаке са замисли, след това каза обидено: — С гестаповците не се отнасят така, както с мене, не ги изпращат на такива задачи, те работят в тила. — Защо пък ви е сполетяло това? Хаке надигна отново бутилката, изчерви се още повече, изкашля се, изтри мократа си уста с длан и прошепна, при което дъх на ракия лъхна в лицето на Вайс: — Защото аз, както и много други ветерани на движението, зная за множко неща… Та затова — Хаке се потупа по гърба, където като гърбица се издигаше парашутът, — да има по-малко свидетели. Лудвиг Рьом ни предупреждаваше, че фюрерът ще направи компромис на наш гръб. Така и стана — той изкриви устни, — господин Герд е фигура. А аз, старият ветеран, нацистът, съм под чехъла на тоя фабрикант… И фюрерът също. — Господин Хаке — осъдително рече Вайс, — не желая да слушам разсъжденията ви. Хаке се отдръпна към стената на кабината, внимателно и дълго гледа Вайс, а след това каза със съвсем трезвен тон: — Това не са мои разсъждения. — А чии? — Ти как мислиш — грубо заяви Хаке, — безразлично ли ми е на мене с кого ще работя? Не, момко, не ми е безразлично. Аз те поопипах. Разбра ли? — Какво? И? — Нищо — рече Хаке. — Нищо. Ще минеш за ангелче. Само че, мисля, съветските ще те отгатнат веднага. — Защо? — Много си германец, от ония, на които още в „хитлеровата младеж“ втълпяваха какъв трябва да бъде германецът. — Да, такъв съм — гордо се съгласи Вайс. — Но никой не ще знае, че ти и с въже на шията ще ревеш: „Хайл Хитлер!“ Никой. — А ти къде ще бъдеш в това време? — попита Вайс. Предупреди: — Ветеране! Запомни: ако се уплашиш, веднага ще те изпратя при твоя Рьом. — Правилно — рече Хаке. — Правилно говориш, командире. Истински думи — и му протегна ръка. Но Вайс не подаде своята. Каза студено: — Добре, ще видим какъв ще бъдеш там. — Също правилно. — И Хаке заяви с доволна усмивка: — Як момък си ти, точно такъв, от каквито имаме нужда. И докато слушаше Хаке и говореше с него, Йохан мислеше упорито каква е причината за решението на „щаба Вали“ да го спусне в тила. Той засече времето на излитането, по негови пресмятания самолетът трябваше вече да минава фронтовата линия и да лети над съветска територия. Но кой знае защо моторите работят на един и същ режим и няма разслабващото усещане за височината. Вайс знаеше, че според инструкцията самолетът трябва да взема над противниковата територия таван от четири хиляди до шест хиляди метра и кабината да бъде снабдена с кислородни апарати. Чудно! След това той започна да мисли, че ще се наложи да завладее веднага радиостанцията на Хаке. Трябва да съобщи на Центъра за опасността, която сега представлява групата, където влиза Гвоздея, а също и за мястото на приземяването си. Но как да завладее радиостанцията? Да употреби оръжие? Може да застреля и Хаке, и Синигера още във въздуха, когато ще висят под него на парашутите: нали той скача последен. Но тогава безвъзвратно ще загине Йохан Вайс. Ще остане само Александър Белов, погубил всъщност ефрейтора на Абвера Вайс, безценен човек. А неговият дълг е да спаси Вайс, да запази Вайс и да върне Вайс там, където той трябва да се намира сега. А тогава как да предотврати злодеянията на групата, където Гвоздея беше блокиран от агентите на школата „Зет“? Заедно с него са само двама — той успя да обработи двамата и своевременно съобщи това на Йохан. В кабината влезе вторият пилот и заповяда да се готвят. Парашутите бяха с полуавтоматично действие: не парашутистът, а въжето, закрепено на самолета, дръпва щифта на капачката. Над люка за спускане е опънато стоманено въже, а върху капачката на парашута е навито като змия въже, дълго осем-десет метра, с карабинка накрая. Преди скока част от въжето се отпуска, карабинката се закача на въжето и разузнавачът се плъзва по жлебообразния люк с главата надолу. На курсистите не се дава никаква специална парашутна тренировка, дори обяснения, как трябва да се скача. Само съобщават, че при приземяването краката трябва да се държат събрани, а да се пада настрани. Същите препоръки получиха Вайс, Хаке и Синигера. Командването на „щаба Вали“, смяташе за неуместно да изразходва моторесурси и бензин за обучаване на курсистите в парашутни скокове. И тъй като обикновено при приземяването някой агент получаваше тежки наранявания, началникът на групата беше длъжен да се избави безшумно от него. Командването на „щаба Вали“ — както и ръководството на другите разузнавателни школи — се стремеше към максимална икономия на всички материални средства и загубите се намаляваха необикновено грижливо. На агентите се даваха нечифтно дори зимните униформени дрехи: към вълнената рубашка — памучни панталони или обратното. Ето защо никой не получаваше доброкачествени съветски офицерски шинели. Ако имаше такива шинели, разпаряха ги и ги изпращаха в колети на домашните си. Пръв се плъзна по улея Хаке, след него Синигера. Светещото звездно пространство увисна като океан над главата на Йохан, той потъна в белия мрак на облачността, а след това и в тъмния здрач на нощта. Той започна да прибира носещите върви от едната страна, за да се приземи малко встрани от другарите си, като се надяваше на случайна среща с някого от съветските хора, когато започне да се приближава. Гледайки надолу към изплуващата насреща земя, Йохан забеляза ясната изпъкнала мрежа от синори, които слабата снежна покривка не можеше да скрие, а настрани се мярна острието на католическа черква. Ето разгадката на онова, за което тъй безплодно търсеше обяснения? Йохан започна да прибира бързо носещите върви, сега вече за да се приближи при приземяването до другарите си. Късно. Той сви крака, посрещна удара и падна настрана върху издутото платнище на парашута. Откачи парашута, закопа го и закрачи бързо към мястото, където се бяха приземили другарите му. Но изведнъж се спря, извади пистолета, приклекна, свали ушанката си, мушна в нея ръката с пистолета и натисна спусъка. Щракане. Гърмеж не последва. Дръпна цевта на пистолета, повтори всичко отначало — пак не последва гърмеж. А когато извади от гранатата възпламенителя и го разгледа, месинговата тръбичка с взрива се оказа празна. „Хитро. Значи, ето какво са ми скроили. Добре.“ Йохан вече не вървеше, а тичаше през поляната към потъмняващия край на гората, където, както и предполагаше, го чакаха другарите му. Хаке, вече със слушалки на главата, седеше край радиостанцията. — Има заповед да вървим право по просеката, към къщичката на горския пазач, и там да чакаме по-нататъшни нареждания. Къщичката излезе необитаема, изоставена. Край печката Йохан видя полуобгорели късчета от полски буквар, а на една празна прашна консервена кутия, която стоеше на подпрозоречната дъска, имаше датски етикет. Докато Хаке преплиташе с антенна жица въжето за простиране, което висеше на двора, за да замаскира антената, Вайс мислено събираше в едно всичко забелязано, открито от него, и напълно се убеждаваше, че е станал обект на проверителна комбинация, замислена и уредена без подготовка от Дитрих. И съзнанието, че сега може да взема решения не слепешката, му вдъхваше бодрост и увереност в себе си. Вайс забрани да се пали огън. Вечеряха суха храна. Като заповяда на Синигера да дежури пръв, той предложи на Хаке да се наспи хубаво. И сам легна на дъсчения миндер. В къщичката миришеше на гнило, на влага. Беше кораво, студено върху голите дъски. Но Йохан си заповяда да заспи, да не мисли за нищо, защото трябва да си почине, да си върне свежата, ясна и отчетлива мисъл. И като мислеше, че не трябва да мисли за нищо, той заспа. Прибраха ги на разсъмване. Синигера седеше на земята, клатушкаше се, пъшкаше и притискаше с длан окървавената си глава. С него не се церемониха, с ритници го накараха да стане. Хаке, вързан, се превиваше и скърцаше със зъби. Но никой не го би, както не биха и Вайс, само го боляха ръцете, вързани на гърба с късче антенна жица. В къщичката внесоха като улики два изкаляни парашута. Един човек с две лентички в петлиците и звезда на политработник върху ръкава командваше заловилите ги бойци. Хаке и Вайс бяха заведени в избата с лед до къщичката на горския пазач и затворени там. Значи, разпитът щеше да започне със Синигера. Те проведоха добре операцията, тия мъжаги. Но ако те са чекисти, защо ги командва батальонен комисар? И защо веднага откриха двата парашута в точката на приземяването и не можаха да намерят третия, който Вайс беше заровил не на определеното място? Всичко подкрепяше предположенията на Вайс. Един от тия хора непрекъснато, като навит механизъм, псуваше усърдно на майка. Другите си разменяха тихи и къси изрази, като ги подкрепяха със сочещи движения, сякаш не бяха уверени, че думите им могат да се разберат. Батальонният комисар е с чортови ръкавици. Забавно. Бойна операция, а ръцете му с ръкавици. С ръкавици! Колко точна може да бъде стрелбата с ръкавици? Ясно, той не се е надявал, че ще се наложи да употреби оръжие. А защо не се е надявал? Нали той е така уверен, че е заловил германски парашутисти. И редно е да е уверен: нима съветски военни ще се спускат сами в тила си с парашути? Та парашутите са открити. През дървената тръба в покрива, която служеше за отдушник, долетяха виковете и мъченическият писък на Синигера. Вайс не виждаше Хаке в тъмнината, но чуваше, как той се върти на сламата, сложена върху леда. Хаке попита пресипнало: — Чуваш ли? — Прибави глухо: — Но аз няма да дам такъв концерт на русите. Дори кожата да ми одерат. — След това се осведоми: — А може би те искат да ни замразят живи тук? — Не вярвам — рече Вайс. Гласът му звучеше дрезгаво от студа. — Страх ли те е? — попита Хаке. — Засега не много. Синигера престана да вика. Извикаха Хаке. Той напипа в мрака ръката на Вайс, стисна я. Обеща: — От мене няма да чуеш нито звук, по-скоро ще си отхапя езика. Вратата се хлопна. Йохан остана сам. Ослуша се. Освен шум, падане на тяло и глухи удари — нищо. Виж ти Хаке! Як мъжага. Йохан не се съмняваше вече как ще трябва да се държи. Сега се грижеше само да не настине в избата: та само това е достатъчно, за да остане в най-добрия случай инвалид. Само да не седи неподвижно, иначе ще замръзне. И той започна да подскача, движеше пръстите на ръцете и краката, извиваше се, удряше се в каменните стени на избата. Най-после извикаха и него, заведоха го в къщичката. „Комисарят“ седеше зад масичката. Като по-напред той не си свали ръкавиците. На пода мълчаливо лежеше Синигера. Хаке стоеше с лице към стената, с вдигнати ръце и пъшкаше. Бричовете му бяха увиснали, на голото му тяло имаше подути следи от бой. В ъгъла стоеше войник със слушалки. Пред него на табуретката беше поставена радиостанция в брезентов калъф. Йохан погледна бегло, но внимателно скалата на регистъра. Стрелката показваше регистъра, на който работеше щабната радиостанция „Вали“. Радистът стана и подаде на човека с неподвижното студено лице, облечен в униформа на батальонен комисар, лист, на който беше записана приетата радиограма. Той го прочете и го скъса. Кимна към лежащия на пода Синигер и каза: — Той ви предаде. Вие сте спуснати в тила ни като диверсанти. — Посочи с пръст: — Ти си Йохан Вайс, той е Зигфрид Хаке. — Извади от разкопчания си кобур наган, прицели се в корема на Вайс и заповяда: — Е?! Бързо! — Изчака. Запита: — Размръзна ли ти се езикът? Добре. Ще те затоплим с налагане. Да бъде бит? О, не! Йохан се наведе и рече: — Добре. Съгласен съм. Но само — той посочи с очи Хаке и Синигера — развържете ръцете ми, ще дам писмени показания. Развързаха ръцете му. Той се улови за табуретката, бавно я повлече към масата и изведнъж я вдигна и я стовари върху офицера, като едновременно с лявата ръка изтръгна пистолета му. Спусна се към вратата. Гръмна и затича през двора, стреляйки в разбягалите се войници. Зад хамбара стоеше мотоциклет. В коша, закопчан в брезентовото чехло, седеше войник. Той не успя да стане — Йохан го удари по главата с дръжката на пистолета, засили мотоциклета от възвишението, скочи в него и полетя по просеката. Уловил с една ръка кормилото, разкопча с другата чехлото и, без да спира, изхвърли войника на земята. На шосето Йохан включи пълен газ. Беше запомнил в каква посока се издигаше островърхата черква. Голямо селище. Там навярно трябва да има германска комендатура. Преди да стигне до селището, Йохан смъкна рубашката: не беше твърде безопасно да се появява тук в пълна съветска униформа. Влезе в главната улица на селището. Без труд по многото автомобили пред една от най-хубавите сгради разбра — тук. Спря точно пред краката на смаяния часови. Каза заповеднически: — Господин комендантът! Извънредно важно съобщение! Заведоха го в сградата на комендатурата. Но преди да доложи за него на коменданта, дежурният офицер поиска обяснения. Вайс тупна с крак: — Ти, тилов плъх! Под носа ви са се спуснали съветски парашутисти, а ти още смееш пред един агент от Абвера да разиграваш тук ролята на щабен адютант! — И като ритна властно вратата, влезе в кабинета. Вайс се изплъзна да участва в операцията по унищожаване на съветските диверсанти, като се извини, че трябва да продиктува бързо на радиста информация за всичко случило се в „щаба Вали“. След като „щабът Вали“ се видя принуден да потвърди, че Вайс принадлежи към службата на Абвера, дежурният офицер стана извънредно любезен и дори даде на Йохан запасния си комплект униформено облекло, за да може да добие приличен вид. В тоя ден Йохан не успя да се види нито с другарите си, нито с ония, които им бяха устроили засада. Задържаха го, очевидно по заповед на „щаба Вали“, повече от две денонощия в изолация, обграден с уважение и големи удобства. И само след като тук пристигнаха Щайнглиц и Дитрих, и Вайс прекара насаме с тях известно време, необходимо, за да убеди с клетва двамата офицери, че за всичко станало ще докладва именно така, както те се бяха споразумели, го пуснаха на свобода. И не само получи свобода — Щайнглиц и Дитрих оцениха официално, че Вайс се е държал героично. Беше съставено официално донесение, послушно подписано и от коменданта на гарнизона, че в даден район на еди-коя си дата се спуснала група съветски диверсанти. При унищожаването й загинали… по-нататък се изброяваха имената на военнослужещите от поделението на SS, на което беше възложено да проведе операцията за проверяване сътрудниците на Абвера, а също така на войниците от германския гарнизон, паднали при престрелката с ония, които бяха взети за съветски диверсанти. Трите страни — сериозно нараненият от удара с табуретката офицер от поделението на SS, комендантът на гарнизона и майор Щайнглиц с капитан Дитрих — се договориха, за да спасят доброто си име, и не само своето, за броя на унищожените съветски парашутисти. За основа взеха съотношението 1:3 — обикновени загуби при всеки настъпателен бой. В същия ден Синигера беше разстрелян за предателство. Хаке издържа телесното наказание, но не издържа, когато при разпита след това наказание „комисарят“ каза, че не е никакъв съветски офицер, а гестаповец. Хаке пък си призна, че е сътрудник на Абвера, а с Гестапо няма нищо общо, и заяви, че гестаповците са палачи, а Абверът е военна разузнавателна служба и затова не бива, не трябва да го бесят, а трябва да го вземат в плен и да се отнасят с него като с военнопленник. 37. Престояването в ледената изба не мина безследно за Йохан — той се разболя от пневмония. Но отказа решително да постъпи в болницата. Лежеше в стаята си в разположението на „щаба Вали“. И се награждаваше с почивка. Лансдорф го посети няколко пъти през време на боледуването му. Първия път той само предпазливо се опита да разбере как Вайс преценява всичко станало. Мърмореше нещо за честта на мундира. Говореше, че печалната слабост на Хаке е петно за мундира на Абвера, че така добре отличилият се Синигер бил всъщност неспособен да издържи дори най-деликатния начин за проверяване. И всичко това е много неприятно, защото службите на SS и на Гестапо ще се помъчат да раздухат тоя случай, за да причинят неприятност на Канарис. Но Вайс няма защо да се безпокои: вече е подписана заповед да му се даде унтерофицерски чин и да се награди с железен кръст втора степен за участие в операция по унищожаване на съветски десант. И сякаш между другото Лансдорф разказа един поучителен епизод от практиката на Първата световна война, когато един сътрудник на разузнаването, ръководено тогава от полковник Валтер Николай, също както и Вайс, бил награден с железен кръст за изключителна смелост и преданост на райха. Тоя сътрудник продал на жените на няколко старши офицери от генералния щаб на противника бижутерски изделия от истински брилянти, като казал, че са фалшиви. След това помогнал на неприятелското контраразузнаване да го арестува и у него открили списъка на ония, на които продал скъпоценностите. Офицерите дали показания, че жените им купили евтини дрънкулки, че това е жалка имитация. А когато експертизата установила, че брилянтите са истински и имат огромна ценност, съдбата на тия офицери била решена. — Ето защо — многозначително рече Лансдорф — героизмът, доблестта е само фойерверк. Аз съм привърженик на изящни операции, безшумни, но с по-разрушително действие дори от прицелното хвърляне на бомби. Йохан не разбра дали Лансдорф иска да намали значението на „подвига“ му или се опитва да му вдъхне желанието да търси приложение на силите си в съвсем друг стил на работа. Щайнглиц се радваше искрено на Вайсовия успех. Но също като Лансдорф разсъждаваше скептично; че смелостта в професията им е нещо като войнишка доблест. Награждават низшите, а плащат на висшите. И разправи как за угода на германския генералитет Хайдрих компрометирал ловко фелдмаршал Бломберг, като подмушнал на фюрера неопровержими доказателства, че жената на Бломберг е бивша проститутка. — Ето за такава работа — каза Щайнглиц, — разбира се, не награждават. Но плащат. И плащат толкова, че една такава операция е достатъчна, за да ти осигури старините. Вайс каза с усмивка: — Но аз още не мисля за старини. — Напразно — укори го Щайнглиц. — Младостта е само средство, за да се осигурят старините. И нищо друго. С Дитрих Йохан се държеше студено, сдържано, подчертавайки по всякакъв начин, че не може да се примири с обидата, която той му е нанесъл, като го е подложил на изпитание с проверителна комбинация. Напомни му, че при историята с курсиста Фазата той всъщност е спасил Дитрих и сега изпитанието с проверката си обяснява само с желанието на капитана да се избави от свидетеля на служебния си позор. И заяви решително, че вече няма да пази всичко това в тайна. Тая настъпателна тактика даде резултат. Дитрих се уплаши. На всичко отгоре Вайс каза, че за него Дитрих, скроил глупавата проверителна комбинация, е пряк виновник за безславното загиване на доблестни сътрудници на SS и войници на комендатурата. Това може да се разглежда като предумишлено убийство и за такова служебно престъпление райхсфюрерът Химлер може би ще издаде заповед дори не за разстрелване, а за позорно обесване. И сега Вайс се чувства в положението на човек, който укрива престъпник. Като знаеше добре с кого има работа, Вайс предупреди Дитрих, че, изпитал вече веднъж върху себе си коварството му, сега той си е осигурил безопасността. Изложил е всичко това в писмо, което е изпратил на един приятел. В случай на някакво нещастие с Вайс той ще предаде веднага плика с писмото в СД. Вайс говореше всичко това шепнешката и Дитрих му отговаряше по същия начин. И двамата млъкваха, когато свършваше поредната плоча, сложена на грамофона. Дитрих беше жалък. Той започна дори да се съветва с Вайс дали не е по-добре да се застреля, за да спаси семейната си чест. Но скоро на Йохан омръзна да бъде безмилостен, а и противно му беше да гледа през цялото време това влажно, разтреперано лице, миришещо на пудра. Той каза властно: — Добре. Но помнете, Дитрих: вие сте ми задължен за всичко, а аз — за нищо. — И зловещо го предупреди: — И ако вие дори за минута забравите това, аз не ще забравя да извършва онова, за което ви говорих. Хаке беше задържан в карцера в разположението на „щаба Вали“ до пристигането на следствената комисия. Йохан провери допълнително чрез Центъра курсиста по прякор Фурмата, който пристигна в школата от експерименталния лагер по препоръка на затворника №740014. В групата радисти новакът изпъкна веднага със знанията и с отличната си подготовка. Йохан каза между другото на Дитрих, че, както изглежда, тоя Фурма е подходящ кандидат, и съвсем не се учуди, когато узна след няколко дни, че курсистът е назначен за инструктор. Но Йохан не можеше да не оцени дори с известна доза уважение прекаленото самообладание и надутата великогерманска офицерска амбициозност, с които неговите абверовски колеги възприеха мълчаливо катастрофалното поражение на армиите на Вермахта край Москва. Никой в разположението на „щаба Вали“ не пророни нито дума за това. Сякаш всички тук се състезаваха един пред друг в безукорното майсторство да се преструват. Но докато по-рано тук като че витаеше духът на приятелско снизхождение, породено от пренебрежението към противника и непоколебимата увереност в бързото и победоносно завършване на източната кампания, сега този дух беше сменен от жестока подозрителност, от безмилостна дисциплина и безукорно точна изпълнителност, всяко отклонение от която се наказваше незабавно. Да, ако в днешните условия би започнал придвижването си по служебната стълба на Абвера, Йохан едва ли би преуспял толкова. Сега курсистите в разузнавателно-диверсионните школи се подбираха на няколко етапа с особено усърдие. Кандидатите се подлагаха на такава коварна проверка, че само най-декласираните елементи я издържаха, и доста хора, подготвени от нелегалните лагерни организации, загиваха — само единици достигаха целта. Режимът в школите стана строг и за най-малкото отклонение от правилника за реда биеха, а понякога дори разстрелваха. Но положението на Йохан Вайс беше вече съвсем друго, не като в началото. Той имаше свои хора в школата. Беше ги подредил и те се ръководеха верижно един други. Само един от тях знаеше Вайс, получаваше от него нареждания, а за останалите той си оставаше враг, германец. При спохождането на Йохан през време на болестта му Щайнглиц изказа мрачното предположение, че сега Химлер и Хайдрих ще се опитат да стоварят причините за временните неуспехи на Източния фронт върху Абвера, който не е успял да разузнае истинските сили на противника. Канарис не разбирал надвисналата над него опасност и напълно се отдал на маневрите на тайната дипломация, свързал се с англичаните. Но сега е късно. Докато преди разгрома на Вермахта край Москва Чърчил още се колебаел дали да сключи сепаративен мир с Германия, за да продължи със съвместни усилия войната срещу болшевиките, сега всичко е свършено. — Глупости — каза Вайс, — просто ти (сега той беше в близки отношения с Щайнглиц) си обиден от това, че от Берлин пак пристигна отказ да те използват като специалист по западните страни, макар че вече много пъти изпращаш молба за това. — А как да не се обидя? — оживи се Щайнглиц. — Аз зная свои стари другари, които сега правят кариера и пари, като участват отдавна в тия шетни с англичаните. — Писали са се дипломати! — усмихна се Вайс. — Не, защо пък! Работят по специалността си. Следят ония, които тайно изпълняват дипломатически мисии или играят ролята на посредници в преговорите. — Попита: — Помниш ли оная двойка глухонеми? Йохан кимна. — Дори тия инвалиди спечелиха добре в Швейцария. — Прибави злорадо: — Но нямаха възможност да получат пари в брой. — Защо? — Хората на Химлер ги ликвидираха. — Въздъхна. — Очевидно, на райхсфюрера не се харесва, че Канарис се нагърбва много в преговорите с англичаните. — Но фюрерът знае ли? Това е предателство. — Глупак ли си или се преструваш? — разсърди се Щайнглиц. — Какво, да не мислиш, че Хес, пръв заместник на Фюрера, се е спуснал без негова благословия стремглаво с парашут при англичаните? Та всеки войник знае, че Фюрерът спря Гудериан пред Дюнкерк само за да не унищожи напълно английските експедиционни войски. Дадоха им възможност да отърват кожите и душите си, като минат през пролива, за да се убеди английското правителство чрез тоя приятелски акт от страна на фюрера, че има още възможност за съюзничество с нас срещу главния противник — Русия. В това се прояви геният на фюрера. А онова, което сега Химлер, Гьоринг, Рибентроп, нашият Канарис и още някои, всеки по отделно, въртят с англичаните, не е против политиката на фюрера, а в съответствие с надеждите му. Само че всеки от тях е заинтересован да научи колкото се може повече за какво приказват съперниците му с англичаните. И тук за истинския професионалист — такъв, да речем, като мене — има изключителни възможности да изскочи във висшата политика. И дават не награди, а чекове: всяка банка във всякаква валута… Вайс попита какво е станало с разузнавателно-диверсионната група, в която влизаше курсистът Гвоздей. Щайнглиц каза, че макар самолетът, който закарал групата в съветския тил, да не се върнал в базата и двама — началникът на групата й радистът — да загинали при неуспешното приземяване, ръководството на останалите трима поел радистът на Варшавската школа — Гвоздея. Той предава ценни сведения, а много наскоро групата му извършила диверсионен акт, като, вдигнала един военен ешелон във въздуха. Щайнглиц съобщи за успешната работа на групата без каквото и да е въодушевление. Или защото това беше за него най-обикновен, прост факт на агентурна дейност, или защото напоследък беше твърде загрижен. Не му даваше мира мисълта защо още през юни 1940 година адмирал Канарис заповяда да унищожат неговата, на Щайнглиц, докладна записка за изключителната слабост на английските въоръжени сили, което отговаряше напълно на действителността, и заповяда да съставят друго донесение, в което силите на англичаните се преувеличаваха лъжливо. А пък Канарис разполагаше с най-точни статистически данни за английските въоръжени сили: шифровачът на американското посолство в Лондон Тейлър Кент беше предал на Абвера над 1 500 кодирани съобщения, снети на микролента. Ако зад това се криеше някаква политическа комбинация, Канарис трябваше, както е прието, да заплати услугата на Щайнглиц. А може би Канарис го е принудил да напише лъжлива докладна записка, за да го „държи в ръцете си“ след това. Но защо? И без това над него виси постоянна опасност: Хайдрих знае, че той е тикнал гестаповски агент в лапите на Интелиджънс сървис. И никой не се интересува, че е постъпил така по незнание. Щайнглиц се измъчваше също така от един позорен спомен. Чрез агента си той получи сведения, че през март 1940 година Гьорделер и Шахт се срещнали в Швейцария с лице, близко до английското и френското правителство, и му съобщили, че Хитлер решил да се придвижи по-нататък от Данциг и Варшава, на Изток, и да завладее черноземната Украйна и нефтените извори на Румъния и Кавказ. Песимистичното настроение не напускаше Щайнглиц. Напоследък ротмистър Герд беше също умислен и загрижен. Работата е там, че той и тъстът му бяха акционери в дружеството „Дойч-американише петролеум АГ*“, 95 процента от капитала на което принадлежаха на американското дружество „Стандарт ойл“, доставящо на Германия половината от всичкия изразходван в страната нефт. В началото на войната то достави само авиационен бензин за 20 милиона долара. Освен това построи в Хамбург най-големия в света нефтопреработвателен завод и финансираше строителството на заводи за синтетичен бензин. [* АГ — акциен гезелшафт — акционерно дружество. — Бел.прев.] И Герд трябваше да узнае бързо дали американските фирми ще се съгласят британските въздушни сили да бомбардират на германска територия тяхната собственост, включително индустриални предприятия за автомобили и танкове, намиращи се под финансовия контрол на Форд и „Дженерал моторс“, или не. И ако се съгласят, тогава трябва да обмисли веднага в какво предприятие е по-доходно да вложи капиталите си. Например, в кавказкия или в румънския нефт. Несъмнено кавказкият е по-перспективен, тъй като ще дава колосални дивиденти. Но кой ще убеди фюрера, че сега разгромяването на Москва не е толкова съществено, колкото завладяването на украинските територии и кавказките нефтоносни райони? Сега би трябвало да бъде в Берлин, където се прави политика. А той, Герд, е принуден да седи в предградие на Варшава и да подготвя агенти за изпращане в тила на Червената армия, когато главното и решаващото сега съвсем не е тук. Герд поразмисли и писа на херцог Карл Едуард Саксен Кобург Готски, който е внук на кралица Виктория, носител на титлата английски херцог Олбани, а е и групенфюрер от СА. Като придружи писмото си с чек на приносителя, Герд молеше херцога групенфюрер от СА Карл Едуард за приятелска услуга: да даде търговска делова консултация по въпроса, който вълнува фирмата му. Загрижен от всички тия извънредно важни въпроси, ротмистър Герд беше склонен да вложи все пак капиталите си в кавказкия нефт. И се вълнуваше да не би при настъплението на армията на Вермахта към Кавказ англичаните да изпратят там свои агенти за извършване на диверсии в нефтените кладенци. Помнеше, че още преди сключването на договор с Румъния Абверът беше изпратил в нефтоносните й райони специални групи, за да пазят кладенците от диверсионни акции на англичаните. И сега Герд си мислеше сериозно дали не трябва да внуши на абверовското ръководство мисълта да изпрати такива групи и в Кавказ, та още преди да бъдат завладени нефтоносните райони, те да бъдат предпазени от диверсии от страна на противника. Герд беше толкова погълнат от всички тия висши стратегически съображения, че по въпросите за управлението на школата се довери изцяло на Щайнглиц, като му обеща за тази любезност някоя добре платена длъжност след войната във фирмата на тъста си. Щайнглиц разказа откровено всичко това на Вайс. Йохан осведоми Центъра за всички изказвания на Герд. Дори през време на боледуването Йохан Вайс не седеше със скръстени ръце, а работеше, като събираше сведения с помощта на посещаващите го колеги, за да бъде в течение на въпросите, които бяха от съществен интерес за него. Така той узна, че последната радиограма, получена в „щаба Вали“ от Гвоздея, беше трагична: „Групата е разкрита от съветски контраразузнавателни органи. Унищожаваме радиостанцията. Ако успеем да се спасим от преследването, ще се опитаме да минем фронтовата линия.“ Значи, всичко е наред с Гвоздея. Вайс беше и в течение на проекта, с който се занимаваше Дитрих. Оставаше само да узнае кои от курсистите е набелязано да бъдат превърнати в инвалиди, а също така да изясни в кое предприятие ще се извърши диверсия. Той реши да узнае най-напред кои съветски кинопрегледи са подбрани за прожектиране. Вече много пъти използваше тоя начин, за да събира сведения за Центъра. Досега агентите на „щаба Вали“ не успяваха да проникнат нито в едно съветско отбранително предприятие. Въпреки гневните искания на Канарис, почти всички операции, насочени към тая цел, постоянно се проваляха. Сега диверсиите започнаха да се готвят в изключително поверителна атмосфера. При „щаба Вали“ беше създаден специален лагер, в който имаха достъп само висшите офицери. А на абверовците, които работеха с подготвяните в лагера групи, беше забранено да излизат от него. Там Вайс нямаше достъп. Създаването на тоя поверителен лагер потвърждаваше, че настъпва нов етап в дейността на „щаба Вали“, че пред него са поставени сериозни задачи и че сега той, като никога по-рано, представлява голяма опасност за съветската страна. Най-строгата дисциплина се засилваше още и с това, че се очакваше пристигането на Канарис, който беше решил да извърши инспекционна обиколка из всички части на Абвера, насочени към Изток. При тия условия Йохан трябваше да бъде крайно предпазлив, крайно гъвкав и съзнателно да не избързва дори в такива обстоятелства, когато всеки ден на забавяне при разкриване на неприятелските кроежи приближаваше страшната опасност. 38. Началникът на женския клон от Варшавската разузнавателна школа Клавдия-Клара Ауфбаум-Зеленко, капитан от така наречената „Руска освободителна армия“ (РОА), която германците бяха създали от продажници и предатели, беше образована дама и с голям житейски опит. Така по нейно настояване още през 1920 година съпругът й Фриц Ауфбаум, бивш счетоводител на донецка мина, собственост на белгийско дружество, промени не само семейното си име, но и специалността си и при съветската власт зае вече длъжността главен инженер. В това нямаше нищо чудно. Нуждата от техническа интелигенция беше голяма. Липсата на знания у новоизпечения главен инженер се изкупваше с умението му да се държи солидно с подчинените, малко да приказва и безпрекословно да изпълнява заповедите и препоръките от което и да е началство. Той беше ограничен човек, но смел в самозванството си, защото в себе си беше дълбоко убеден, че русите и украинците са полуазиатци. А тъй като той, Ауфбаум, е чистокръвен европеец, това е напълно достатъчно, за да ги ръководи, още повече, че между подчинените се срещаха хора, осведомени добре за онова, за което той сам имаше твърде смътна представа. Клавдия Зеленко се увличаше от украинските старини и дори обнародва някакъв труд по този въпрос в едно етнографско списание. След това, когато съпругът й беше преместен в Брянск, тя започна да се увлича и от руските старини. В оня период, когато започнаха да готвят производствени командири от стахановците, прочули се с трудовите си рекорди, Клавдия Зеленко преподаваше немски език на тия уважавани възрастни хора. Това й даде възможност да установи връзки с ония от тях, които след това започнаха да ръководят големи предприятия. Тъй като беше трудолюбива жена, тя превеждаше немска техническа литература на руски език и печелеше добре. А после започна да превежда от руски на немски език ония трудове на съветските металурзи и миньори, от които се интересуваха германските издатели. Федор Зеленко беше командирован няколко пъти в Германия. Там проявиха особен интерес към него, щом узнаха, че е германец, опитаха се да го завербуват. След като изслуша всички предложения и обещания и претегли грижливо всичко, Зеленко-Ауфбаум отклони тия предложения: положението му в съветската страна — здраво, солидно и перспективно — го съблазняваше повече от ролята на германски агент. Когато се върна в родината си, той сметна, че е по-добре да съобщи за тия предложения на ГПУ, както и на съпругата си. Дадените от него сведения затвърдиха още повече доверието към него. Колкото за съпругата му, тук реакцията беше малко неочаквана. Клава-Клара, жена пламенна, със силно развито въображение, не само видя известна романтика в това, но и бе обзета от страстен копнеж по земята на прадедите си. И въпреки волята на мъжа си се свърза с един работник в издателството, където тя сътрудничеше, който излезе германски агент. Въобразила си, че е нова Мата Хари, вдъхновена от новата си дейност, Клава-Клара дори се разхубави, като отслабна поради главоболните преживявания и по тоя начин възстанови моминската снажност на фигурата си. Но тогава — и при това от най-неочаквана посока — върху семейството Зеленко-Ауфбаум се стовари удар. Те имаха петнадесетгодишен син, комсомолец. Образът на Павка Корчагин му беше идеал. Той напусна училището и против волята на родителите си постъпи в младежката бригада в една мина, която изоставаше. Работеха яростно, самоотвержено, но въпреки всичко водеха полугладен живот, защото нямаха опит, а и физически сили не им достигаха и не можеха да изпълняват нормите. Това беше младежка бригада-комуна — от ония, които, както е известно, по-късно бяха разформирани, защото работеха по неправилния метод на уравниловката, макар че в тях съществуваше духът на равенство и братство във всичко. И ето веднъж, върнал се в къщи, за да се изкъпе и за един ден да навакса всички дни на недояждане, синът чу как през нощта баща му шепнешката категорично настояваше пред майка му да прекъсне връзките си с германския агент. Синът се втурна в спалнята на родителите си и попита с ужас: — Вярно ли е това? След всички думи, казани от мъжа й и сина й, Клава-Клара извика с отчаяние: — Можете да ме издадете! — Да, така и ще направя — рече синът. И като се изскубна от баща си, който се опита да го задържи, той изскочи от къщи. На сутринта Федор Зеленко влезе в гаража, където стоеше собствената му „Емка“ — награда, задето беше изпълнил със сто и четиридесет процента годишния план на ръководеното от него предприятие, и откри, че синът му се е обесил. След това нещастие той нямаше достатъчно душевни сили да постъпи така, както се готвеше да постъпи синът му, още повече, че потресената от случилото се Клава-Клара се разстрои душевно и трябваше да бъде откарана в психиатрична болница. През 1937 година арестуваха не Клава-Клара, а съпруга й. Прекъснала след смъртта на сина си и след излизането си от психиатричната болница връзките с германския агент, тя, подбуждана вече от яростния стремеж да отмъсти за мъжа си, се опита да ги възстанови отново, но германският агент отклони услугите й по две причини. Първо, защото сега, като жена на репресиран, тя можеше да бъде под наблюдение. И второ, той не пожела да й прости предишния отказ да работи за него по такива незаслужаващи оправдания мотиви като самоубийството на сина й. В знак на благодарност един известен стахановец, неин бивш ученик, станал един от големите командири на промишлеността, помогна на Клава-Клара да избегне участта, която по онова време постигна повечето от жените на репресираните. Тя беше назначена преподавателка в едно средно училище, а след това стана дори негова директорка. Когато германската армия окупира града, в който живееше Клава-Клара, изпратиха я в лагер. Държаха я няколко месеца и след всестранна проверка я назначиха за преводачка във формираната част на РОА, а после, като взеха под внимание енергичната й дейност и немския й произход, дадоха й, не без участието на Гестапо, капитански чин и пост началник на женската разузнавателна школа. Тая школа, разположена като Варшавската във вилна зона, подготвяше разузнавачки радистки. Обучението траеше шест месеца. След това курсистките биваха откарвани в централната школа, където в продължение на още един месец бяха подготвяни заедно с мъжете — всяка със съответен другар. Командването на „щаба Вали“ смяташе, че е по-уместно да се използват като радисти жени, а не мъже. Защото млад мъж, който живее дълго време на едно място, ще предизвика по-лесно подозрение към себе си, отколкото жена, която може да се представя за бежанка от областите, окупирани от германците, или за евакуирана и дори по тоя начин ще предизвика съчувствието на местното население съм себе си. Контингентът от курсистки се вербуваше в лагерите и в затворите, където сътрудниците на SS и Гестапо ги подлагаха на подготвителни изпитания. След това, като вземаха от тях съответната декларация, обикновено ги докарваха в школата в най-плачевно състояние и началникът на охраната, който довеждаше бъдещите курсистки, трябваше да уверява всеки път капитан Клара Ауфбаум: компетентната медицинска експертиза е дала заключение, че докараната (или докараните) няма тежки повреди в жизненоважни вътрешни органи и ще оцелее непременно. Абвергрупите, полицията и германските комендатури, които действат в окупираните области, съдействаха също на школата, като доставяха кадри, вече проверени от тях при работа. Тия привилегировани особи пристигаха не толкова с охрана, колкото с придружаващи ги лица, имаха доста добър вид, бяха прилично облечени и отначало се държаха разпуснато. Но по своеобразен начин капитан Клара Ауфбаум им даваше бързо да разберат, че тук не е публичен дом, а разузнавателна школа с по-строг ред дори от казармения. Самата капитан Ауфбаум наистина не прибягваше лично никога до физически възпитателни методи. За тая цел имаше специален човек — помощник-началничката на школата по политическата част, лейтенант от РОА, която гордо се наричаше Инга Ратмирова, но се обаждаше и на името Нюрка — набита, широкоплещеста, с охранен вирнат задник, стегнат в бричове, късо подстригана, с бретон на ниското чело и почернели от тютюна зъби. Тя имаше мъжки обноски и мъжки склонности. Професионална криминална престъпница, голяма познавачка на затворническите и лагерните нрави, тя още в затвора беше подала молба да я изпратят на фронта и беше пратена във войскова част като санитарен инструктор. А когато попадна в плен, германските войници откриха в санитарната й чанта много ръчни часовници, табакери и смачкани връзки пари. Едва не я пребиха от бой: толкова бяха възмутени войнишките им чувства от този занаят. Но гестаповците видяха в него най-доброто доказателство, че ще бъде сигурно полезна на райха. И най-напред спасиха крадлата от войнишката саморазправа, а после я препратиха с отлични препоръки в тила да служи в една част на РОА. Жените, които пристигаха от окупираните области, имаха вече опит относно сътрудничеството с германците и умението да завързват връзки с тях и при това не бяха изгубили физическото си здраве. Ето защо отблъскваха решително Нюрка, когато се опитваше да прояви някакви свои специфични наклонности, но тя принуждаваше някои момичета, измъчени и изтощени от мъченията и изпитанията в затворите на Гестапо, да й отстъпват, като се преструваше, че се грижи усърдно за тях. Самата капитан Клара Ауфбаум се отличаваше с високо нравствено поведение, макар че поради хигиеничния начин на живот изглеждаше много младолика и никой не би могъл да каже, че тая жена е над четиридесет години. И униформата отиваше на фигурата й, и остроносото й, с птичи профил лице беше свежо, и на високата й шия нямаше нито една бръчка. Някои възрастни, улегнали офицери на Абвера не биха имали нищо против да завържат, необременителни отношения с нея, в краен случай дори съпружески, но тя отклоняваше смело всички домогвания, защото смяташе за безнравствено да се омъжва при жив мъж. А късите, леки връзки бяха под достойнството й. Порочните наклонности на Нюрка предизвикваха естествена погнуса у нея. В душата си капитан Ауфбаум се плашеше от тая понякога изпадаща в яростен бяс, способна на всичко криминална престъпница, но ограничаваше протестите си по непристойното поведение на своята заместница по политическата част, като със студена и жестока омраза преследваше курсистките, които се ползваха от Нюркината благосклонност. За най-малко провинение тя ги изпращаше в концлагер. А ако провинението беше сериозно, изпращаше ги в поделението на SS, намиращо се близо до школата. Това поделение се занимаваше с ликвидационни операции в района, където се изхвърляше сметта, около който бяха поставени стълбове с надписи „Забранена зона“, обикновени за местата, където се извършваха екзекуции. Когато в школата пристигаха офицери на Абвера, за да извършат стопанска, финансова или учебна инспекция, капитан Ауфбаум ги посрещаше много гостоприемно. И в такива случаи сама ръководеше приготвянето на обедите и вечерите, за да зарадва „гостите“ с домашни ястия. Още в Донбас се беше научила да прави отлични домашни ликьори от различни зърнести плодове и възхищаваше новодошлите с изкуството си. След изобилната вечеря и също така изобилното пиене, за да отклони ухажванията, засягащи женското и офицерското й достойнство, в съответно подбран момент капитан Ауфбаум предлагаше любезно на настроилия се лекомислено гост да прегледа досиетата на курсистките й, в които имаше снимки. Ако гостът спираше вниманието си на някое досие, тя му казваше, че той може да получи допълнителни сведения направо от интересуващата го курсистка, и заповядваше да извикат момичето в стаята предназначена специално за инспектиращите чинове от Абвера. Тоя неин начин да се избавя от фамилиарниченето на старшите по чин или по заемана длъжност офицери предизвикваше възмущение и протести от страна на заместничката й. Но те се обясняваха не толкова с нравствени съображения, колкото с най-долна ревност. Капитан Ауфбаум разбираше това, смъмряше я строго и заповядваше: — Лейтенант, мирно! Кръгом марш! И лейтенант Нюрка беше принудена да се подчинява на свещените правила на армейската дисциплина, също тъй задължителна в Абвера, както и в частите на Вермахта. 39. „Най-хубавото нещо е чистотата.“ Като говореше така на курсистките, капитанът от РОА Клара Ауфбаум без всякакви илюзии имаше пред вид само чистотата на помещенията и на дрехите. Ернст Хаген, представител на „щаба Вали“, който инспектира веднъж школата, я поучаваше: — Женствеността има за агентката две страни: — положителна и отрицателна. Първата е примамката. Втората е, като прилага тая примамка, агентката може да се увлече толкова, че да я превърне в самоцел, да забрави защо използва външността си като примамка. В цивилизованите държави — от тях изключвам Русия — освен продажните жени с известна професия, има мъже, които са се посветили на също такава дейност. Ние ги използваме само в западни насоки. Що се отнася до тия наши източни агентки, ние не ви натякваме за твърде повишения процент самоубийства сред тях. Сред мъжкия контингент също има такива инциденти. При това начините, прилагани за тая цел, са обикновено старомодни. — За обяснение Хаген разпери пръстите си и обхвана с тях старческата си набръчкана шия. — И тук ние сме почти безсилни да ги лишим от най-простите битови средства, които те използват, за да сложат край на живота си. Така че, повтарям, откъм тая страна нямаме особени натяквания към вас. Но в подготовката на агентките има нещо, което представлява дилема. Като действат в тила на противника и се сближават с интересуващите ни лица, те, естествено, са длъжни да използват енергично даровете на природата. У цивилизованите народи, особено това се отнася до образованите среди, са се създали съвсем здрави възгледи, които нямат нищо общо с робските понятия на така наречения морал и освобождават от някакви си там нравствени задължения при решаването на физиологичните проблеми. У източните раси все още господстват първобитните представи. Те преувеличават извънредно много интимната страна на живота, изпитват угризения на съвестта, треперят от мистичен страх пред възмездието и всичко това по такива поводи, които за културните хора отдавна вече не са никакви проблеми. Следователно — Хаген все пак наведе очи — свободното общуване на вашите курсистки с нашите военнослужещи влиза в задачата за подготовка на агентките по същия начин, както и задължителната програма на обучението им. Разбира се, трябва да се следи най-строго да не се появява никаква обич между двете страни при общуването. Това може да се постигне, като по никой начин не се допускат повторни срещи. Така ние ще осигурим безопасността на агентките и ще бъдем уверени, че когато те изпълняват задълженията си, у тях няма да изникват лирични чувства, които биха могли да ги доведат до излишна откровеност при изпълнение на задачите в тила на противника. — Господин Хаген — внушително заяви Ауфбаум, — вие забравяте свещеното писание. — Аз съм християнин, госпожо капитан — сухо каза Хаген. — И няма нужда да ми напомняте това. — Но спомнете си Мария Магдалина, все пак тя се е разкаяла. И аз не съм уверена, че предложението ви може да води до пълна гаранция. — Мария Магдалина е изключение — строго забеляза Хаген. — И много желателно е във ваш интерес да няма такива феномени между вашите агентки. Преклонила се пред инструктажа на Хаген като представител на ръководния „щаб Вали“, капитан Клара Ауфбаум даде съответните нареждания на служещите в школата. И не само офицерите, които квартируваха близо до частите, но дори младшите чинове получиха достъп в школата. Двата опита за самоубийство — единият от тях завърши със смърт на курсистката — не смутиха командването на школата, което твърдо изпълняваше нарежданията отгоре. Но това, че една курсистка рани унтершарфюрера от SS, лепна петно върху школата. Тая курсистка, която след това си разряза вените с късче стъкло, беше възвърната към живот, за да могат да я разстрелят тържествено в двора на школата за назидание на всички други. Но неочаквано дойде заповед да се освободи арестуваната. А за разследване на произшествието трябваше да пристигне пълномощен представител на „щаба Вали“. Тоя специално упълномощен представител бе Йохан Вайс. Беше снабден с инструкция, която предписваше да накаже най-строго виновниците, а на потърпевшата да разреши десетдневно пътуване по какъвто и да е избран от нея маршрут. Цел — почивка и развлечения. При това той трябваше да я придружава в това пътуване, като бъде крайно внимателен към нея. В деня, когато Вайс дойде, в школата пристигна също така полковникът от РОА Сорокин, който бе получил заповед да изпълнява на място всички нареждания, давани от представителя на Абвера. Като извикваше подред курсистките за разпит, Вайс се убеди до каква степен тия жени бяха изгубили дори следите от човешкото си достойнство благодарение на метода, препоръчан от Хаген. Едни от тях, затъпели и равнодушни към всичко, не можеха да разберат въпросите, които им се задаваха. През цялото време гледаха уплашено ръцете на Вайс и когато той неволно правеше рязко движение, свиваха се и затваряха очи. Лицата им бяха подпухнали, а очите мътни, с неподвижни гледци. Те казваха с усилие „да“, „не“, „не мога да зная“. И при това всеки път ставаха, като вземаха войнишка стойка и надигаха глави. Други, истерично възбудени, раздразнени почти до невменяемост, се смееха високо, плачеха, гълчаха и нахално искаха цигари и ракия, като обещаваха всичко срещу това. Говореха неудържимо, но в трескавия поток от думи Вайс не можеше да долови някакъв смисъл, не можеше да получи отговор на въпросите си. Много от тях страдаха от нервен тик: играеха брадичките им, долните клепачи, непрекъснато трепереха пръстите им. Това бяха психично осакатени хора. Полупобъркани. Но най-потискащо впечатление правеха ония, които още не бяха изгубили тук напълно душевното и телесното си здраве. Повечето от тях се бяха толкова озлобили и ожесточили в лагерите, че им беше безразлично кой ще стане след това жертва на престъпленията им. Най-често това бяха здравенячки жени, тъпи, с престъпно минало. В лагерите те са били блокови надзирателки, избрали предателството и палачеството, за да продължат живота си, да се наситят, да придобият зверска власт над хората. Една такава, с подпухнало и тежко лице и оскубани тънки вежди, заяви обидено пред Вайс: — И никакво унижение не виждам в това. Всичко е напълно нормално. Тук те не се намират в кръжок за самодейност. — А вие? — Аз не съм като тях. Аз съм идейна. Баща ми имаше собствена мелница. А мъжът ми, майстор кожухар, държеше докрай работилница в къщи. Спасявахме, както можехме, заможния си живот от властите. — Каза презрително: — Тук повечето момичета какви са? Такива, с които немските офицери са си правили кефа. В казиното са ги водели учтиво, като годеници. А после са ги дали в SS, е, а пък ония оттам ги пращат тука, на пансион. Но какви шпионки ще бъдат? Само по име. Нощем не дават да се спи. Плачат. А за какво? За съветската власт. На им сега съветска власт! — и показа палец между пръстите си. Препоръча внушително: — На ваше място, господин офицер, знаете ли от кои тук бих подбирала кадри? Изключително от възрастните, които разбират от живота, за които точно се знае, че са засегнати от съветската власт. На мен, например, не ми трябва нито медал, нито орден за геройството ми. Да ми дадат патент за търговия с кожухарски изделия. Тогава ще стана човек, бъдете уверен. — И много ли такива като вас има тук? — Съвсем малко. А виж, в РОА има положителна публика. Унтерофицерът Полканов мечтае за баня. Неговите прадеди са се занимавали с бани, с тях са натрупали капитал. — Попита с надежда: — Когато изгонят болшевиките, тогава ще се отприщи свободната търговия, нали? Вайс присви очи и каза строго: — Но не за вас. — Защо? — Както знаете от материалите на РОА, Русия ще стане наша колония и такива като вас обучени хора и след това ще изпълняват наказателни функции спрямо местното население. — Е, няма що, значи ще ме зачислят към фелдполицията*. Добре ли ви разбрах? — Въздъхна: — Е, няма що. И то е длъжност. [* Фелдполиция — военната полиция. — Бел.прев.] Сорокин, полковник от РОА, охранен, напет, с венец от боядисана силно черна коса около бялото лице, страдаше от астма и затова се задъхваше, когато говореше. Той гледаше предано в очите на Вайс и твърдеше: — У нас в РОА не признават модерното, разни там съвременни фокуси. Караме постарому, като дедите и прадедите. Бием. Има такива майстори — един път! В Гестапо ги нямат. Там карат по европейски, прилагат всякаква техника. А у нас в РОА са виртуози с обикновения кожен ремък. Вайс каза на полковника да разпита допълнително лейтенант Нюрка и помощничката й по делото на унтершарфюрера от SS. А той сам ще разпита капитан Ауфбаум. След това, придружен от капитан Ауфбаум, обиколи общежитието на курсистките. То беше също такава барака, както и в „щаба Вали“. Вонеше задушливо на дезинфекция. С тая воня се смесваше сладникавата миризма на крем за лице, одеколон, пудра — всички ония козметични средства, които даваха на курсистките в дните, когато пристигаше началството. Ауфбаум оглеждаше внимателно напрегнатите, напудрени лица на застаналите „мирно“ жени. Едни от тях се цапотеха грижливо, усърдно, други — умишлено небрежно, сякаш се подиграваха със себе си. На такива тя правеше строги забележки. Обясни на Вайс, че курсистките имат и хубаво лично облекло. Но то се пази в склада и се дава според нуждата, в отделни случаи. — Например? — попита Вайс. Ауфбаум се забърка. — Е… когато някой от новодошлите има желание да поприказва… — Ясно — рече Вайс. — Бельото, което им даваме, е войнишко. Но позволяваме да скъсяват гащите. А от изрезките те си шият сутиени. — Дисциплинарни наказания? — С това се занимава моята заместничка, лейтенанта — уклончиво обясни Ауфбаум. — Има ли оплаквания, някакви искания? Нито една от жените не отговори. Вайс попита едно момиче със страшно изгорено лице: — Това от какво е? Ауфбаум побърза да каже: — Тя сама, с ютията. — Чудно! Обикновено лицето не се глади с ютия. Застаналото настрана дебело, силно нацапотено момиче обясни злобно: — Тя нарочно си е обезобразила сурата, за да я викат по-рядко при офицерите. Другите да опъват за нея. — Да, интересно — рече Вайс. Запита момичето с изгореното лице: — Презимето ви? — Аз нямам нито име, нито презиме. — Прякора? — Въртушка — каза Ауфбаум и се оплака: — Аз мислех, тъй като имаме женски състав, да им давам за прякори имената на цветя, но командването не одобри това. Вайс реши да посети сам, без придружители, курсистката по прякор Иглата, заради която беше дошъл тук. Показаха му стаята, в която я държаха затворена. На един одър седеше тънко момиче с дълга, твърде широка за него рокля, украсена с пайети. Малко, бледо личице, тъмна, леко къдрава къса коса, още не успяла да порасне след лагера. Подута голяма уста, хлътнали очи, висока тънка шия. Китките на ръцете бинтовани. То беше толкова слабо, тънко и леко, че дюшекът върху одъра не се огъваше под него. Йохан се представи учтиво и обясни целта на посещението си. То го изслуша мълчаливо й каза: — Лъжете. — Вие сама ще се убедите: виновниците ще бъдат наказани най-строго. — Ще видим. — Позволявате ли да поседна? — И Вайс се отпусна на одъра. Момичето скочи, спусна се към вратата и я блъсна. Вратата се отвори. — Може би е по-добре да не разговаряме тук? — Вайс също стана. — А аз не желая да разговарям с вас! — Тогава да наречем това другояче. Вие ще ми дадете някои показания, които са необходими за формалност, макар че вече всичко ми е ясно. То попита със злобна усмивка: — А щом всичко ви е ясно, защо съм ви нужна аз? — Мога ли да узная името ви? — Аз имам прякор — Иглата. — Моля, името ви. — Да речем, Инга. — Вие сте Инга, а аз съм Йохан — приятно съзвучие. — В такъв случай съм Олга. — Вярно ли? — Вие започвате вече да разпитвате? — Знаете ли какво — приятелски каза Йохан, — не ми се харесва роклята ви, тя е много такова… — Какво такова? — Е, сама знаете… Ще поискам да ви дадат друга. — Коприна, пайети… — Точно така. И затова тя не ви отива. Момичето погледна внимателно Вайс в очите. — Напразно се преструвате. Вие, гестаповците, в началото винаги така… — А после? — Сам знаете какво е после. Ами аз дадох декларация. Сега може да ми се заповядва всичко. Очите на момичето потъмняха, угаснаха. Вайс каза рязко: — Госпожице, имам основания да подозирам, че курсистката по прякор Въртушка — напомни: — е, оная, която си е изгорила лицето с ютия, — крие истинските си убеждения. Тя трябва да се изпрати обратно в наказателния блок на Равенсбрюк. — О, какво говорите! — разтревожи се Олга. — Тя… Тя е истинска контрареволюционерка и поклонничка на фюрера! — По лицето на момичето се изписа отчаяние и тревога. — Убедена ли сте в това? — Да, да, напълно! — горещо заяви Олга. — Вашето свидетелстване е толкова авторитетно за нас, че в такъв случай ще отменя заповедта на капитан Ауфбаум. Като видя, че лицето на Олга се проясни, той запита веднага: — А тая, с оскубаните вежди, кожухарката? — Мискинка! — Извинете, не разбирам тая дума. Със светнали очи и разкривени устни, с някаква коварна усмивка Олга съобщи: — Тая особа не може да ви вдъхва доверие. — Благодаря ви. — Вайс стана, тракна токове, наведе в поклон глава. Загледа я изпод вежди и попита бързо: — Вашият баща е полковник? Началник щаб в армията, репресиран от Съветите? Момичето кимна задъхано. Вените на шията му се издуха. Йохан каза: — Моля, бъдете толкова внимателна към мен, колкото и аз към вас. — Усмихна се: — Та аз имам такава сложна мисия. А руското момиче е загадъчна славянска душа. Олга попита нерешително: — Но вие сте от Гестапо? — За съжаление — рече Вайс, — нямам честта. Както ви доложиха, аз съм унтерофицер от Абвера. — Помълча. — Но това е нещо близко. — Защо казахте това? — За да бъдем наясно. Вайс отиде да търси Ауфбаум, за да й даде заповед относно облеклото на Олга. Но излезе, че самата Ауфбаум се мъчеше да го намери, и то не сама, а придружена от полковник Сорокин и от двама войници от РОА. Тя се спусна към Вайс, като го молеше да я спаси, да бъде милостив към нея. Полковникът отстрани капитан Ауфбаум и доложи на Вайс, като едва превъзмогваше задъхването си, че вече е подложил на телесно наказание разжалвания лейтенант Нюрка и курсистката, която й е помагала в историята с унтершарфюрера от SS. А сега пристигнал специален пратеник със заповед от РОА да разжалва капитан Ауфбаум в редник. Ауфбаум попита тъжно, като гледаше умолително Вайс: — Какво ще ме посъветвате? Вайс каза студено: — Бих искал да ви задам още няколко въпроса. — О, моля ви се. Цяла съм на услугите ви — жалко се усмихна Ауфбаум. Устните й трепереха. Останал насаме с капитана от РОА, Вайс попита: — Доколкото разбрах, вие сте действали по преките нареждания на господин Хаген, сътрудника на „щаба Вали“, нали? Ауфбаум само закима в отговор. Развълнувана и потресена, тя още не се владееше. — Ако това е така и вие можете да потвърдите писмено всичко, вашата вина се облекчава. — Готова съм да напиша още сега всичко, което ми кажете. — Аз не ви казвам нищо. Само ви питам: така ли е това или не? Ако е така, бъдете любезна да изложите логично всичко на един лист. — О, толкова съм развълнувана! Но въпреки състоянието си Ауфбаум написа много ясно и отмъстително донос срещу Хаген. Вайс скри листа в джоба на куртката си и предупреди капитан Ауфбаум: — Чака ви най-строга присъда. Но вие ми направихте толкова благоприятно впечатление, че сметнах за възможно да се огранича с чисто предпазни мерки. При условие, или по-право при гаранция. — Запита: — Какви гаранции можете да ми дадете? — О, казах вече: каквито обичате! — Ауфбаум се усмихна предано и вдигна ръце, за да поправи косата си. — Е, оставете това! — прекъсна я Вайс. Наведе се: — Ще ми дадете още сега писмено потвърждение, че… — Йохан се замисли за минута — да речем, че полковник Сорокин ви е предлагал да работите за съветското разузнаване. — Тоя палач е способен на всичко, на всичко! — горещо заяви Ауфбаум. — Хайде, пишете. Можете съвсем накъсо. И едва когато Вайс скри втория лист при първия, Ауфбаум попита: — Но защо ви е това? — Защо ли? — внушително рече Вайс. — Ако по-късно намислите да ми откажете на някоя незначителна молба, това ще ми послужи за гаранция. — Обяви: — А сега заповядайте на курсистката с изгореното лице да дойде след вечеря в стаята ми. — Ама че вкус имате! — Ободрена, Ауфбаум се превърна отново в гостоприемна домакиня. — Тук имаме просто сладурчета. — Не съм навикнал да повтарям! Йохан Вайс разговаря повече от час с момичето по прякор Въртушка. Накрая те вече говореха така: най-напред тя шепнеше в ухото на Вайс, после той на нея. Вайс не я позна поради изгореното лице. Но тя го позна веднага. Беше Люся Егорова от 48 училище. Едно време пионерска ръководителка. Александър Белов бе посетил вечерна забава в училището им и дори бе танцувал с нея. Люся попаднала в плен, тежко натъртена, край Смоленск. Докато говореше с нея, Вайс видя, че тя цяла трепери. — Е, успокойте се! — Аз съм спокойна, много спокойна. Просто се зарадвах, че не сте подлец. Тя не можеше да съобщи нищо за Олга и много се учуди, когато чу от Вайс, че Олга е гледала да я отърве, като я е нарекла истинска контрареволюционерка. — Чудно — каза Люся провлечено, като непрекъснато потреперваше. — Аз не съм приказвала никак с нея. Много чудно. Преди да си отиде, тя попита: — Аз съм ужасен изрод, нали? Вайс каза искрено: — Вие сте истински хубав човек. — Не искате да лъжете, а? Е, и не трябва. Все пак не съжалявам за лицето си. Макар че си го биваше. Мнозина ми казваха да постъпя непременно в киното. Е, сбогом. Йохан се наведе и внимателно целуна обезобразената й буза. Полковникът от РОА Сорокин пиеше чай в стаята на Клара Ауфбаум. Като видя Вайс, той стана, кимна към Ауфбаум и рече снизходително: — Да, съжалявам Клара Федоровна за тревогите й. — Е, стига! — прекъсна го Вайс. Заяви с официален тон: — Прекратявам разследването по делото на капитан Ауфбаум. Без последици. А вие, полковник, подпишете още сега заповед за назначаването на курсистката Въртушка за заместник на капитан Ауфбаум в школата и за удостояването й с чин лейтенант от РОА. Изпълнение — най-късно в три дни. — А какво ще заповядате за ония, подложените на телесно наказание? — На лагер! Полковникът тракна токове, наведе главата си с боядисана коса и излезе от стаята. Ауфбаум каза предвзето: — Вие ми спасихте живота. Но не се удържа и забеляза иронично: — Обаче вие сте щедър с момичетата. Чин, длъжност — за едно посещение! — Слушайте, капитан Ауфбаум! — рече Вайс, като я гледаше между очите. — Искате ли да продължите живота си? Научете се да изпълнявате мълчаливо заповедите ми, от когото и да бъдат предадени. Скъса на две банкнота от една марка. Даде й половината, а другата половина скри в горния джоб на куртката си. — Разбирам — каза Ауфбаум. — О, отдавна трябваше да разберете. И ви предупреждавам: контраразузнаването на Абвера не отстъпва с нищо на Гестапо при прилагането на енергични средства за въздействие. — Значи, мога да се смятам… — Да, моля ви се. Смятайте се каквото обичате. Но ако трето лице узнае за какво се смятате, и РОА, и Гестапо, и Абверът ще постъпят с вас така, както заслужавате. По-нататъшните нареждания на Вайс се отнасяха само до канцеларските книжа. Той поиска да го запознаят с досиетата на курсистките, със заповедите по школата, а също и докладите за действията на агентките, изпратени в съветския тил. Над тия материали той седя цяла нощ в канцеларията. 40. Откритите шахматни турнири, при които едновременно се играе на много дъски и които победоносно уреждат титулуваните гросмайстори и бившите световни шампиони, като се състезават с нетитулувани майстори, мечтаещи за почетна титла в шахматната йерархия, будят общо възхищение. А и как да не се възхищаваш от виртуозната способност на човешкия ум да демонстрира на такова състезание силата на паметта, блясъка на светкавичните комбинационни решения и също тъй мигновеното отгатване на начина на мислене на противника и на психичните му особености! И ако при такъв турнир шампионът дори губи срещу някого, това се преценява като снизходителен подарък за партньора, като насърчение, почти като акт на кралска милост. Разбира се, високата титла на шампиона действа хипнотично на противниците му, потиска волята им за победа и дава възможност на шампиона да наложи ту тактиката, ту системата от ходове, които в съответен брой варианти предварително е подготвил и наредил в багажника на паметта си. А Йохан Вайс трябваше всеки ден и всеки час да води опасен турнир с много противници и достатъчно беше да изгуби само срещу един от тях, за да заплати тази загуба с живота си. Тоя двубой на един срещу всички продължаваше вече много месеци. Безброй пъти се меняха арените, противниците, комбинациите, начините и средствата за борба. И колкото повече продължаваше тоя двубой, толкова повече изникваха нови, неочаквани положения. Вайс трябваше да ги разрешава неотложно и често при непредвидени и толкова различни помежду си условия колкото са различни хората. Дресировачът, който излиза на цирковата арена с комбинирана група хищници, е длъжен да знае не само злобните навици на всеки звяр, не само да задържа най-опасните от тях на определено разстояние. Като влиза в клетката, той никога не трябва да забравя, че освен яростта, изпитвана към човека, хищникът е готов да разкъса всеки звяр от друга порода. И да се намери между борещи се хищници е много по-опасно, отколкото да остане насаме с който и да е от тях. Нещо подобно усещаше Вайс в моментите, когато трябваше да бъде свидетел на нестихващата борба за пълна власт между различните германски разузнавателни служби. Голямото контранастъпление на съветския народ в битката край Москва посочи на целия свят силата на първата в света социалистическа държава, която и най-хитрите служби на германския шпионаж не бяха могли да узнаят. Поражението, което армиите на Вермахта претърпяха край Москва, беше едновременно и съкрушителен удар върху престижа на Абвера, и тържество на СД, тържество на Химлер и Хайдрих — двамата злорадстваха от унижението на Канарис, който не бе успял да открадне от болшевиките съкровените тайни на тяхното могъщество. Органите на Абвера желаеха да се реабилитират в очите на фюрера и се стремяха да създадат сега плътен разузнавателно-диверсионен обръч непосредствено в задфронтовата зона, да покрият с разузнавателни резидентури всички главни съобщителни възли, които съединяват фронта с индустриалните центрове, за да може да се следи постоянно как се прехвърлят на фронта войските, бойната техника, боеприпасите, снаряженията и т.н. Но осъществяването на всички тия начинания от голям мащаб изискваше много време и упорит труд. Тук нямаше надежда за незабавен, светкавичен и шумен успех. Канарис разбираше добре това. Наплашени от поражението край Москва, германските управници използваха средствата на тайната дипломация и с нова енергия започнаха да търсят възможности за сближаване с империалистическите среди на Англия и САЩ. А със средствата на тайните служби те разработваха провокации, които биха могли да станат причина за неотложно въвличане и на Япония, и на Турция във войната срещу СССР. Лансдорф започна да проявява силен интерес към японската Квантунска армия — Йохан забеляза това не само по книгите и справочниците, по географските атласи и картите, които започнаха да изтикват романите от миналия век в библиотечния шкаф на стареца. Дитрих започна отново да обикаля лагерите, като търсеше подходящи кандидати, които да бъдат прехвърлени за дълго време в съветския тил. И когато подбраните от него хора пристигаха в разузнавателно-диверсионната школа, разпитваше ги лично Лансдорф, което преди никога не правеше. Необикновената поръчка, която задължаваше Вайс да възстанови душевното равновесие у дъщерята на репресирания полковник, беше в пряка връзка с всички тия събития. Беше му заповядано да използва всякакви средства за свръзка и всеки ден да долага на Лансдорф за самочувствието на повереницата си. Веднъж Вайс стана свидетел на един твърде откровен разговор между Лансдорф и Герд. Ротмистър Герд изказваше сърдито и високомерно пред всесилния представител на СД недоволството си от неуспехите на Източния фронт. — Аз смятам — казваше Герд, — че фюрерът има нужда от военни изпълнители, а не от съветници, каквато роля се опитваха да играят Бломберг и Фрич. И Химлер го постави на мястото, нищо повече. Интересите на германските индустриалци и генерали са били винаги общи. Ние заложихме на фюрера. — На Адолф Хитлер, когато още не беше фюрер. — Повтарям, на фюрера — натърти Герд. — На диктатурата на личната власт. Що се отнася до личността като такава, това е въпрос на вкус. Круп, например, мисли, че Хитлер прояви всъщност повече политически способности, отколкото ни се струваше в началото. Но те можеха да бъдат и по-малко. Въпреки цялата търпелива учтивост на Вайс, спътницата му, на която трябваше да внуши най-добри представи за моралния лик на абверовския сътрудник, се държеше крайно враждебно. Тя седеше в леката кола, притиснала се към облегалото на седалката, и стискаше с пръсти дръжката на вратичката така, сякаш всеки миг беше готова да изскочи на пътя. Вайс попита: — Искате ли да разгледате Варшава? — Защо? — Може би ще пожелаете да си купите нещо в магазините, а? — С ваши пари? — Не, с ваши. Командването ви отпусна доста голяма сума за пътуването. — Тогава дайте ми ги. Вайс извади връзка райхсмарки от един плик. Момичето ги взе и попита: — Наистина ли е голяма сума? — Да, много голяма. Момичето спусна решително страничното стъкло и изхвърли парите. Вайс не спря и дори не намали скоростта. След няколко минути то попита разтревожено: — Видяхте ли, че изхвърлих парите ви? — Да — каза Вайс, — но те не са мои, а ваши. То се позабави и предложи: — Можете да се върнете и да ги вземете за себе си. — Благодаря — рече Вайс. — Но аз съм навикнал да давам пари на жените, а не да вземам от тях. Може би това не е прието в Русия, а? — Той успя да улови ръката й и да я отклони от лицето си. След това каза, без да отпуска ръката й: — Хайде да се договорим: вие не ми се харесвате във всяко едно отношение, аз на вас също. Аз съм принуден да ви придружавам, вие сте принудена да бъдете моя спътница. Вие ще ми се подчинявате и срещу това в рамките на позволеното аз ще се съобразявам с вашите желания. Съгласна ли сте? То не отговори нищо. Но ръката му, стисната от пръстите на Вайс, се отпусна. Във Варшава в един от най-добрите хотели за тях беше запазен двустаен апартамент. Без да си сваля палтото, момичето седна демонстративно на един стол сред стаята и мълчаливо, изпитателно заследи Вайс. След известно време той предложи: — Хайде да слезем долу в ресторанта и да вечеряме. — Никъде няма да отида. — Вие се съгласихте да сътрудничите с нас — строго рече Вайс, — а се държите крайно чудно с един германски офицер. — Нима сте офицер? Вие сте само унтер. — Аз съм сътрудник на Абвера и съм в течение на всичките ви работи. — Аха, така! — извика то. — Значи са ви разрешили да дрънкате, че съм се съгласила да стана ваша разузнавачка? — Не викайте — помоли Вайс, — могат да ви чуят. — Нима командването не е намерило офицер, за да прави компания на дъщерята на един началник-щаб на армия? — Съветски — напомни Вайс. — Да, репресиран съветски полковник — гордо заяви момичето. Сви рамене и заповяда: — Да вървим! — Къде? — В ресторанта. Вайс стана и покорно тръгна след момичето, като се опитваше да отгатне какво още може да направи. В ресторанта то се държеше нескромно. Сложило чаша до устните си, така втренчено гледаше в очите на един възрастен полковник, който седеше при съседната масичка, че очите на съседа заблестяха мазно. По келнера полковникът им изпрати бутилка старо „йоханесбургско“, а след това и сам се приближи до масата им. Поиска позволение да седне при тях. Момичето не знаеше добре немски и не разбираше съвсем точно какво му говори полковникът. А той я взе за полякиня. И започна да превъзнася хубостта на полските жени в лицето на най-прелестната им, както се изрази, представителка. Момичето каза обещаващо на полковника: — Много бих искала да ви убедя, че имате право. „Ама че работа!“ — помисли си Вайс. И като сложи нежно ръката си върху ръката на момичето, бързо предупреди полковника: — Тя е моя годеница с разрешението на оберщурмбанфюрера от Гестапо Вили Шварцкопф. — И прибави: — Осмелих се да ви кажа това, за да не се появят каквито и да е неясности между сътрудниците на Гестапо и доблестния представител на Вермахта във ваше лице. Вайс прибягна към тая отчаяна стъпка, след като момичето се съгласи да се разходи в лека кола с полковника из града. Той знаеше, че военнослужещите предпочитаха да не се свързват със сътрудниците на специалните служби. Полковникът се отказа благоразумно от поканата си. И това спаси Вайс. Иначе момичето сигурно би използвало положението, за да се изплъзне от опекунството му. Когато полковникът се оттегли, след като се поклони учтиво на момичето, то гледа дълго в очите на Вайс, а след това попита с гримаса на погнуса: — От какво ви е страх? Ако ме загубите, ще ви разстрелят ли за това или ще ви изпратят на фронта? Хората от съседните маси ги гледаха с любопитство. Йохан забрави, че до него седи младо и хубаво момиче, което привлича вниманието. Той помоли примирително: — Ако вече сте се нахранили, да вървим, а? — Къде? — Бих предложил да отидем във вариете „Коломбина“ — там има отлична програма. — И таз добра! — презрително отговори момичето. — Ще се мъкна по кръчмите. — То не е кръчма, то е нещо като естрада — бързо обясни Вайс и веднага прибави: — Там играе една гимнастичка. Ще ви бъда много благодарен: толкова рядко успяваме да се видим с нея! — Добре — намръщено се съгласи момичето. Попита: — Германка ли е тя? — За съжаление да, фолксдойче. — А вашите знаят ли за това? — Не. Но се надявам на вашата почтеност. — Вие се държите като страхливец дори към любимата си. — Ето виждате, аз съм искрен с вас, макар че това може да ми докара после неприятности. Като се ядосваше на себе си, Йохан мислеше колко е трудно да спечели доверието на това момиче. Както изглежда, то е неврастеничка, способно на всякаква крайност. Но кой го е докарал до това състояние — германците или нещастието, постигнало баща й? А сега е трудно да се установи доколко това нещастие го е довело до решението му да стане изменница. — И моля ви се — помоли Вайс, — не ме гледайте така злобно, иначе всички ще помислят, че сте ми любовница и че ми се сърдите за нещо. Олга се изчерви, прехапа устни и престана да дразни Вайс, като очевидно разсъди, че да обижда един хладнокръвен абверовец, който всъщност съвсем не се засяга от всичките й обиди, е под достойнството й. 41. Във вариетето спътницата на Йохан почти не гледаше към сцената. Лицето й помръкна сякаш изведнъж, придоби уморен израз на отегчение и безразличие. Отпусната върху облегалото на стола, тя сякаш дремеше. Като я поглеждаше изпод вежди, Йохан видя за първи път лицето й неизкривено от гримасите на омраза, презрение и злоба. Печално и спокойно, то изведнъж го порази — толкова много застинало страдание имаше в него. Гледайки я крадешката, Йохан се отказа от първоначалното си намерение да я събере с Елзе и Зубов, за да могат да изяснят коя е тя, тая Олга, и защо се държи толкова чудно. И той реши да направи опасен опит. Внимателно се допря до ръката й и каза просто, сърдечно: — Знаете, Олга, по дяволите цялото това панаирско зрелище! Да вървим! Тя го погледна смаяно и бързо, покорно го последва. Йохан я заведе в заведението на господин Полонски. Като сложи пред тях две чаши, в които имаше повече пяна, отколкото бира, Полонски каза: — Това е красиво като къдрите на блондинка. — Като измете с четката в лопатката люспите на солените леблебии от масата, прибави наставнически: — На добрите хора бирата замайва главата, а на лошите само издува корема. Олга каза на Вайс: — След такова предупреждение бих поискала вода, ако бях на ваше място. — За вас ли? — разсърди се Йохан. — А вие още не сте изгубили способността си да се обиждате! — Е, стига сте ме дразнили! — За немец вие говорите руски много добре. — Аз съм от Прибалтика. Тя приближи чашата до лицето си, загледа над нея в очите на Вайс и попита: — И често ли изпълнявате такива поръчки? — Какви? — Е, да внушавате на такива като мене, че уж сред такива като вас има същества, прилични на хора, а след това да използвате доверчивостта ни в наша вреда. — Намирате ли, че ме бива за тая роля? — Тя е подла! — Олга остави чашата на масата, изведнъж откри отново пълното с омраза лице и заяви разгневено: — Повече харесвам гестаповците: те поне са по-честни от вас. — С какво? — Те не се преструват на такива, каквито не са. Смели момчета, знаят какво искат. — Не ви разбирам. Нали се съгласихте да ни сътрудничите? — Съвсем не за това, че гестаповците ме измъчваха физически. — А защо? — Просто ми омръзна да се правя на щура пред тях. Те са по-добри от вас. Никога не се сърдят. Знаят си работата и туй то. Пред вашето общество бих предпочела компанията на който и да е от тях. Груби момчета, но в замяна на това не се представят за някакви други, работят съвсем откровено. — Но аз ви казах за задачата си. — Тя има много ограничен характер: да се занимавате с психологично претърсване. Вайс помълча, а след това рече спокойно: — Да речем, че е така. А вие сигурно мислехте, че решението ви е съвсем неоригинално и че вашата персона няма да възбуди по никой начин интереса на нашето командване, така ли? — Така е — съгласи се момичето. — Ето на. Значи се разбрахме — каза Вайс. — Сега всичко е ясно. — Попита настойчиво: — Нали искахте яснота? — Да, точно това — рече момичето. Похвали го: — Умен човек, най-после разбрахте какво искам от вас. — Вие също ще бъдете умно момиче — посъветва Вайс — и ще престанете да ме дразните. Така ще бъде по-добре за нас двамата. Влезе Елзе, седна край прозореца с гръб към него, извади огледалце от чантата си и започна да си черви устните. Това беше знак за Вайс да не се приближава до нея. Едновременно тя наблюдаваше спътницата му. След няколко минути се появи Зубов. Той тръгна направо към Вайс с добродушна, приятелска усмивка. Йохан го запозна с Олга. Зубов заговори с нея на полски, като я обсипваше между другото с цветисто надути комплименти. Вайс се извини, стана, мина зад тезгяха и излезе през черния вход на двора. Там го чакаше Елзе. Тя каза, без да го поздрави: — Центърът съобщи, че Олга, дъщеря на репресиран полковник, сега в Свердловск, учи в институт. След арестуването на баща й я взел в семейството си старшият батальонен комисар Александров, който има дъщеря — Нина — на една възраст с Олга. Нина, която била санитарна инструкторка, изчезнала безследно на Западния фронт край Вязма. — Да — каза Вайс. — Интересно. Елзе го предупреди: — Пазете се, Белов. Аз мисля, че германците искат да ви устроят клопка чрез това момиче. — Добре. Как е Зубов? Елзе рече с презрение: — Свърза се с една германка. Имаме нужда от нея. — Коя е тя? — Вдовица на полковник от SS. — Не е лошо! — Отвратителна жена! — Почтена матрона? — Какво значение има това?… Младичка. — Е, това е друго нещо. — Залепила се е за него като похотлива котка. — А той? — Отначало бягаше от нея. — А сега? — Лъже, че уж е хубава. — Защо пък да лъже? Може би и наистина е така? Лицето на Елзе доби нещастен вид, но тя се овладя бързо и пак повтори, настойчиво: — Пазете се, Белов. Ние се страхуваме много за вас. — Кои „ние“? — Е, аз и Зубов. — А не се ли безпокои той за себе си? — Заради тая германка е станал съвсем безразсъден. — Какво искаш да кажеш? — Тя го запознала с приятелите на мъжа си. Дръзко излъгала всички, че й е братовчед. Зубов ходи с нея в Краков на прием в резиденцията на Ханс Франк*. През време на концерта отишъл с офицерите в спортната зала и там участвал в някакво зверско състезание. [* Ханс Франк — хитлеристки управител на Полша (генералното губернаторство) по време на Втората световна война; осъден на смърт при Нюрнбергския процес през 1946 г. — Бел.прев.] — Е, и какво? — Хвалеше ми се, че оберщурмфюрерът от SS Ото Скорцени, извънредно опитен диверсант и убиец, любимец на фюрера — той бил в наказателната команда на есесовската дивизия „Дас райх“, а оттук само минава, отива да се лекува след Източния фронт, — му стиснал публично ръката. Е, време е да вървя. Та моля ви… — за трети път напомни Елзе. — Добре — съгласи се Вайс и помоли: — Все пак не се разстройвате, Елзе. Алексей е добър човек и чист, той няма да се окаля. Елзе се усмихна тъжно и си отиде, без да отговори. Зубов играеше страстно на карти с Полонски. Олга седеше мрачна край масата. Може би й беше обидно, че Зубов престана да й обръща внимание. Елзе предупреди Зубов за опасността, надвиснала над Вайс от страна на тая Олга, но му забрани да прави каквито и да е опити да изясни коя е тя. Зубов изпълни нарежданията на Елзе с чудна за него послушност. Той почти не приказваше с Олга и само когато тя се опита да стане, за да си отиде, я помоли без усмивка да не го напуска и дори я улови за ръката. След това я накара да седне в ъгъла, дръпна масата и й заяви вече с усмивка, че може да се смята за затворница. Господин Полонски издебна един момент и й пошепна че от всички германци господин Никол е най-приличният, другите постъпват по-решително и по-грубо. Зубов не можеше да скрие враждебността си към нея. Досега не беше имал случай да се среща с изменници на родината. Към Бригите фон Вайнтлинг, вдовицата на есесовския полковник, той се отнасяше снизходително още от началото като към поклонница на атлетическата му дарба. Тя си запазваше винаги едно и също място на първия ред във вариетето и идваше само за номера „Дуо Никол дуо“, а после изчезваше веднага. Но веднъж, засрамена и развълнувана, тя дойде в гримьорната. По израза на Елзиното лице Зубов разбра, че трябва да бъде повече от любезен с тая дама. Именно така се държа той с нея. След една седмица, като докладваше на Елзе за изпълнението на задачата си, той изложи така обширно всички подробности, че тя извика с негодувание: — Ти забравяш, че все пак съм момиче! Зубов сви учудено рамене: — Аз ти разправях като на по-горен по чин колега… Тънката, миниатюрна Бригите Вайнтлинг му се струваше просто смешно и любопитно създание, откакто му призна, че тъгувала в самота след смъртта на мъжа си и за първи път отишла сама във вариетето, като се подчинявала на някакво чисто мистично влечение. Покойният й мъж — полковник, оберфюрер от SS — бил чиновник в расовото политическо управление на партията. Вече като вдовец той решил да се ожени за Бригите, без да има удоволствието да я познава лично, но след като получил от един сътрудник на управлението справка, че в расово отношение е безукорна. Родителите настояли пред дъщеря си да сключи тоя брак. За съжаление солидната възраст и разклатеното здраве не дали възможност на полковника да съдейства доблестно за продължаване на толкова чистия расово род. Бригите каза на Зубов, че срещата с него е първата рискована стъпка в живота й. Тя се държеше с него със смешна свенливост, но на всички познати заяви смело, че той е неин далечен роднина, безгрижен момък, с чудноватости (скарал се със семейството си и станал акробат), когото тя смята да покровителства. В нейно присъствие върху лицето на Зубов винаги блуждаеше усмивка, която Бригите приписваше на радостта от свиждането с нея. Зубов не можеше да се отърве по никой начин от чувството, че изведнъж са му дали роля в пиеса от чужд автор. Но той се справяше с тая роля, справяше се, защото оставаше верен на себе си и се държеше със спокойно достойнство пред познатите на госпожа Вайнтлинг. А те схващаха искреното му любопитство към всичко наоколо като провинциална черта; като свидетелство за известна интелектуална ограниченост, присъща на спортистите. Ото Скорцени, великан, върлина, с нарязано от белези лице, също се смяташе за спортист. В Третата империя той минаваше за голям майстор на тайните убийства и винаги действаше собственоръчно. Но през август още край Елня есесовската дивизия „Дас райх“ изгуби почти половината от личния си състав. А след поражението край Москва Скорцени записа панически в дневника си: „Тъй като беше невъзможно да погребем убитите си в дълбоко замръзналата земя, сложихме труповете край черквата. Просто страшно беше да се гледа. Студът беше сковал ръцете и краката им, взели най-невероятни положения в агонията. За да придадем на мъртъвците толкова често описвания израз на примирение и спокойствие, който уж им е присъщ, трябваше да им трошим ставите. Изцъклените очи на мъртъвците бяха вперени в сивото небе. Възпламенихме един тротилов заряд и сложихме в образувалата се яма труповете на загиналите през последните един-два дни.“ Като си измисли благоразумно болест на жлъчния мехур, тоя великан на райха отиде да се лекува в тила. Ханс Франк уреди прием в чест на връщащия се от фронта опасен Хитлеров любимец. След пиенето, забравил, че е опасно болен, Скорцени реши да смае благоговеещите пред него със силата на мускулите си. Мина в спортната зала и започна да демонстрира дарбите си. Но всеки път погледът му се срещаше със снизходително и лениво ухиленото лице на Зубов. Скорцени подхвърляше високо с две ръце тежка куха медна топка и след това я ловеше. И изведнъж хвърли топката над главата на Зубов, отстъпи и извика: — Ей, вие! Пазете се! Без да вади ръце от джобовете си, Зубов се понаведе, клекна и меко прие удара върху шията си. Пусна топката на ръката, подхвърли я и забеляза небрежно: — Детска топчица. Скорцени попита разгневено: — Кой сте вие? Зубов отговори невъзмутимо: — Както виждате, ваш почитател. — И наведе глава така, сякаш се готвеше да приеме отново топката. Скорцени се поколеба няколко секунди. След това зарадван обяви: — Ето с такива безстрашни, здрави момци ще вдигнем цялата планета на раменете си! Бригите остана крайно поласкана, че „братовчед“ й направи такова отлично впечатление на прочутия Ото Скорцени. И Скорцени беше във възторг от поласкалите го думи на Зубов, когато на въпроса защо не е на фронта, той отговори с чаровна усмивка: — Щом ме поканите, на драго сърце ще ви правя компания. Скорцени му подари снимката си с автограф, като забеляза, че тя ще му бъде от полза, в което Зубов не се и съмняваше. Когато се върна от Краков във Варшава, Бригите започна делова преписка с влиятелните роднини на покойния си мъж, които живееха в Берлин. Ставаше дума за наследството. Пишеше, че сега е готова на редица отстъпки, ако срещу това се окаже високо покровителство на бъдещия й съпруг. Бригите будеше у Зубов чувство на някакво състрадателно учудване. Той не предполагаше никога, че в тая среда може да има толкова нещастни хора, измъчени от постоянен страх пред нещо незнайно. Тя беше тъй суеверна, че ставаше смешна, беше и мнителна. Не можеше да заспи без приспивателно. Често плачеше без причина. Обичаше да си спомня само за детството си. Нейната натрапчивост и тайното употребяване на наркотици, на които беше навикнала след една тежка операция, дразнеха Зубов. Тя имаше хубаво лице със строги и тънки черти, но когато говореше не за себе си и за своите познати, а по някакви отвлечени въпроси, дрънкаше такива невъзможни глупости, че лицето й му се струваше глупаво като на хубавица върху опаковка на сапун. Тя го отегчаваше, той се оплакваше на Елзе. Но младото момиче, макар и с презрителна усмивка, му заповядваше да не губи връзката с Бригите, защото това му дава възможност да общува с есесовските среди. Зубов въздишаше и се покоряваше, но забелязваше с огорчение, че от ден на ден Елзе се държи все по-официално с него, като с подчинен, и очите й, когато го гледа, сега вече не се стоплят, не светят от радост, а остават студени. Може би поради тая причина Зубов беше така невнимателен към Олга, като изпълняваше дословно и равнодушно заповедта на Елзе. И когато Вайс се върна в пивницата, Зубов стана и заяви на момичето с облекчение: — Ето че пристигна вашият кавалер, позволете да ви предам цяла-целеничка на него. — След това небрежно кимна с глава към Йохан и си отиде, като смяташе, че е изпълнил всичко, което тоя път се искаше от него. Съобщението на Центъра за Олга, предадено от Елзе, смути Йохан. Предположението, че гестаповците са изтръгнали насила съгласието от това момиче, отпадаше сега също така, както и версията, че иска да отмъсти за баща си. И той беше готов да приеме, че Олга е или авантюристка, която ловко си покачва цената пред хитлеристите, или агентка, която изпълнява спрямо него нова проверителна комбинация — в нея можеше да бъде замесен и Дитрих, на когото тежеше тайната зависимост на Вайс. Йохан реши да направи заедно с Олга посещение на баронесата в имението й. Ако това момиче е авантюристка, познанството с баронесата ще я поласкае и това ще се прояви по някакъв начин. Вайс мислеше, че абверовският мундир му позволява да се надява на благосклонност от страна на баронесата. Той смяташе, че макар и заядлива, тя е доста умна стара жена, навикнала да съди независимо, по свое разбиране, за много неща. Когато пристигнаха в имението, Йохан помоли Олга да остане в колата и влезе сам в къщата. Както и мислеше, мундирът му направи нужното впечатление на старата жена. Забравила, че всъщност нищо не е направила за служебната кариера на Вайс, баронесата беше вече готова да смята, че посещението му е израз на благодарност за уж оказаното му съдействие, и се отнесе повече от милостиво към госта си. Йохан съобщи със смутена усмивка, че е дошъл не сам, а с военнопленници, дъщеря на руски полковник. Той моли най-покорно баронесата да я приеме и да поприказва с нея. По-късно това момиче може да бъде извънредно полезно на райха. — Е, не ще и дума! — жлъчно каза баронесата. — Сега, когато русите ви дадоха ритник край Москва, вие започвате да ухажвате предвидливо дъщерите на полковниците им. В отговор Вайс само разпери ръце, като даваше да се разбере, че той само изпълнява волята на по-горните началници. — Повикайте я! — заповяда баронесата. Тя се залови усърдно да изпълнява ролята на гостоприемна домакиня. Високопоставената пленница й направи най-добро впечатление с неприязнената си напрегната навъсеност, която баронесата взе за израз на гордост. Баронесата пошепна на Олга: — Нека вашият униформен грубиян се пръждосва, ако вие, разбира се, нямате нищо против. А ние с вас ще измислим нещичко не много скучно. — Погледна, към Вайс и каза: — Вие навярно имате работа в града? Смятайте се свободен за известно време. Йохан реши да използва това случайно свободно време, за да отиде в „щаба Вали“. По пътя той се отби в базовия склад за трофейни филми и тук узна, че в негово отсъствие майор Щайнглиц взел няколко кутии кинопрегледи, снети в различно време в Челябинския тракторен завод, който днес произвежда танкове. Сега стана ясно на какъв обект се изпращаше новата, специално засекретена група. Като доложи на ротмистър Герд, че се е отбил в щаба само за да вземе лични вещи, необходими при пътуването с агентката, Вайс чу от него, че Гвоздея изпълнил задачата, благополучно се върнал и от проверката е установено, че е действал безукорно. И сега го готвят за нова, по-важна задача. Вайс забеляза предпазливо, на посоки, че за такава задача би било по-добре да се подберат ония, които са запознати с тракторното производство. Едно е да вдигаш във въздуха ешелони и мостове, а друго — най-голямото в света машиностроително предприятие. Герд парира твърдо, като прекъсна разговора: — Нищо, ще го обучим. За ония два-три часа, с които разполагаше, Вайс едва ли можеше да добие някакво допълнително сведение. А необходимо беше да се срещне и с Гвоздея. И трябва да действа много предпазливо. Като се надяваше, че сега е време за обяд и няма никой във вещевия склад, Йохан реши да повика там Гвоздея. Той остави колата си до склада. Отиде в празната канцелария и начука на пишещата машина върху един лист „За курсиста Гвоздея — да се яви веднага във вещевия склад“. Старшината на лагера обядваше отделно, зад една преграда и обикновено идваше последен в трапезарията. Вайс сложи листа с поканата край прибора му, взе ключа от пропуска и отиде във вещевия склад. Почти след него влезе Гвоздея и се спря. Подир уличната светлина той не виждаше добре в неясния здрач на помещението. Вайс го повика в тесния проход между раклите за обмундироването. — Здравей! — Гвоздея протегна ръка. — Е? — попита Вайс. — Докладвай! Изпълни ли задачата? — Съвсем точно. Гвоздея докладваше лаконично: — Е, трябваше да скоча пръв. Приближих се до люка, метнах внимателно гранатата в задния отсек и скочих. При взрива на самолета куполът на парашута се смачка от ударната вълна. Започнах да падам като камък. Мислех, край. Размина се. Почти вече до земята парашутът се изду — приземих се като на пружина. Стана точно по плана. Приземих се в набелязаната точка. Е, вашите чекисти, на които бяхте съобщили за мене, ме взеха. — Тоест как така „взеха“? — Е, в колата, в газката. Откараха ме най-напред в трапезарията, след това забелязаха, че съм си навехнал крака и хайде в медицинския пункт. Бях като смахнат, не чувствах нищо. Но така се стеснявах, че просто не можех да мисля. Е, после какво? Инструктираха ме. Започнах да се обаждам по етера в определеното време, а предавах онова, което ми даваха. След това специално за мене организираха диверсия: вдигнаха във въздуха празна железопътна композиция в една глуха линия. Всичко това доложих на „щаба Вали“ като мой личен подвиг. Та ето така работих. — В заключение съобщи: — Групата беше разкрита. Получих нареждане да се измъкна. Е, прехвърлих се през фронтовата линия. Сега пак съм тук, налице. — Замисли се и прибави: — Изпраща ви сърдечен поздрав другарят Баришев. — Оживи се: — Има три реда знаци на ордени, а съвсем не е горд. „Ние, казва, не можем да ви заповядаме да се върнете обратно при германците.“ „Ама как не можете?“ Дори се разтревожих: „Значи, не съм войник, така ли? Личност без права и без чин?“ Обясни ми. Е, разбрах. Нужно е от моя страна доброволно съгласие, като че ли съм някакъв активен общественик. Сега с Баришев се уговорихме, че ако ми се случи нещо, ще постъпят, както се следва: ще пратят на семейството ми съобщение за смърт като за паднал боец. — Защо не съобщихте за пристигането си чрез скривалището? — Не успях. Седях в дранголника в крайфронтовата зона на абвергрупата, докато те в щаба правеха справка за личността ми. Щом дойде потвърждението, веднага ме преместиха в санитарната част: когато преминах фронта, попаднах под обстрел, при избухване на снаряд кракът ми се натърти от пръстта. От санитарната част ме докараха тук. А аз все покуцвам. Капитан Дитрих узна, отнесе се много съчувствено. Казва, трябва да се обърна към хирург. Но аз се съмнявам нещо. Защо при нас в школата зачислиха двама еднокраки? След това изписаха единия: значи, не е пожелал. А вторият — Дитрих така се грижеше за него — се оказа неподходящ по друга линия: епилептик поради претърпяна контузия. Изведнъж ей тъй падна и започна да се гърчи. Капитан Дитрих се разстрои много. Взех да си мисля сега: защо ме придумваха да си гледам здравето, да си лекувам крака? Вайс каза, че Дитрих има нужда от инвалид за организиране на диверсия. Гвоздея помисли и рече: — Разправят, че немците ги бива много да режат. И ако е с новокаин, като че вадят зъб — нищо, ще изтърпим заради делото, щом им трябва непременно инвалид. — Но ти какво говориш? — Нищо — каза Гвоздея. — Просто си правя сметката. — Потърка коляното с длан. — Натъртеното боли, кракът все не се свива добре. — Аз не мога да ти разреша такова нещо. Гвоздея вдигна лице и погледна внимателно, изпитателно. — А на мене другарят Баришев ми каза направо: „Ако желаеш доброволно — моля. А такова нещо не бива да се заповядва.“ Та ето, без ваша заповед. Въз основа само на лична инициатива. — Прибави насмешливо: — И на капитан Дитрих ще бъде много приятно. Защо пък да го обиждам, щом срещу такава любезност ще ме набута като главен в специална група? Йохан помоли развълнувано: — Моля ти се, Тихон Лукич, прости ми, дето така студено те посрещнах. — Че какво? — учуди се Гвоздея. — Така и трябва да бъде! В скривалището не доложих. Допуснах нарушение. Така си е. — Намигна: — Аз разбрах веднага щом ми заповяда да докладвам колко сериозен ще бъде разговорът. Дисциплината в нашата работа е на първо място. — Каза успокоително: — А за крака ми не се безпокойте. Може би още ще го запазим като спомен от детинството. Ако, разбира се, не ме измъчва, а то като возило стърчи, в коляното не се свива. Такова нещо май че става излишно. — Докато не се върна — строго заповяда Вайс, — никакви болници. — Щом вие сте тук главен началник, моля — уклончиво рече Гвоздея. Запита лукаво: — Е, сега може би все пак ще се ръкуваме, а? Йохан прегърна Гвоздея и прошепна: — Разбираш ли колко се радвам, че те виждам! — Е, не ще и дума — каза Гвоздея. — Все сам, сам, а сега тук сме вече двама съветски хора, значи, сила! — И започна да разказва за Москва. 42. Бял, чист сняг. Светло, ясно, дълбоко като в летен ден небе. Борове с възрозови стъбла и нежнозелени иглици в краищата на разперените клони. Студен като изворна вода въздух и по кората на снежната настилка — слънчеви цветни искри. Йохан караше колата с голяма скорост не само защото трябваше да бърза за имението на баронесата при повереницата си. Устремното движение отговаряше на неговото душевно състояние. Срещата с Гвоздея го развълнува силно. Тихон Лукич, след като родината си го върна, стана съвсем друг. Измени се изразът на лицето му, спокойна увереност лъхаше от плещестата му фигура, появи се жив блясък в безжизнено мрачните му преди очи. И тая промяна в Гвоздея беше толкова очебийна, че дори безпокоеше Йохан: няма ли да събуди подозрение у германците? Йохан виждаше пред себе си лицето на Тихон Лукич, очите му, озарени от вътрешната светлина на щастието. И неговата душа преливаше от щастие: той беше изпълнил чекисткия си дълг — върна към живот започналия да се загубва човек. Бе готов да се усмихва на снежните топки, които лежаха по клоните на боровете и бяха набучени с остри иглици — така те приличаха на бели таралежи, покатерили се на дърветата. И му се искаше да допре длан до тях, да ги погали. Искаше му се да се усмихва на дърветата, сродни на ония в отечеството му. Йохан си спомни за фашисткия съд и за прогърмелия по цял свят горд, изобличителен глас на комунизма — гласът на Георги Димитров. Милиони съветски младежи бяха готови също като Димитров да влязат в бой с фашизма и като стане нужда, да дадат живота си, за да спасят човечеството от кафявата чума. Ето защо Вайс не си позволи да се отдава дълго на радостта си и да пази дълго върху дланта си топлината от ръката на Тихон Лукич. Трябваше да мисли за Олга. Коя е тя, защо се представя за друга, какво е намислила, каква опасност се крие в нея? Той трябваше да изясни всичко това и да го изясни с помощта на пернатата бабичка, да направи бабичката баронеса своя разузнавачка. Но за да стане послушен инструмент в ръцете му, баронесата трябва да се довери на Вайс като на свой достоен съотечественик. Нещо повече — той може да си осигури поддръжката на баронесата само ако й внуши, че всичко това ще принесе и на нея лично някаква реална полза, придобивка. Тя не е от ония, които действат, подбуждани само от желанието да направят безкористна услуга на някого, дори и на райха. Йохан отгатна правилно, че като приема гостоприемно руската военнопленница по молба на един абверовец, баронесата мислеше не толкова да направи услуга на германското разузнаване, колкото за собствената си полза, за това, че дъщерята на съветския полковник може да й дотрябва на нея самата. Кой знае как още ще се обърне всичко. Баронесата беше много наплашена от поражението край Москва. Тя запозна Вайс с предполагаемия си годеник. Късокракият, охранен и плешив съветник имаше такива заоблени бузи, като че ли непрекъснато духаше нещо горещо. Беше весел и обичаше живота, както и малко неприличните разговори. Когато баронесата остави мъжете сами, съветникът се опита да изясни предпазливо в какви отношения се намира Вайс със спътницата си, това руско момиче, на което баронесата отделя толкова голямо внимание. Вайс отговори лаконично, че изпълнява особено деликатна задача на Върховното командване и че успехът на тази задача зависи до известна степен от баронесата. Съветникът почувства сдържана студенина в думите на Вайс и прехвърли разговора на друга тема. Като посмукваше голяма черна пура, която му служеше за лекарство, тъй като страдаше от астма, графът се впусна словоохотливо в дълги разсъждения на общи теми. — Вие мислите, че ние, по-старото германско поколение, пренебрегваме печалния за нас опит от Първата световна война?! Лъжете се, миличък. Вие, младите, сте много самонадеяни и невъзприемчиви към опита от историята. За вас, например, концлагерите са само средство за унищожаване на низшите раси, а повече от един милион чужди работници — само роби за производство на въоръжение. А за нас, по-старото поколение, това е нещо повече. — Какво именно? — попита Вайс. Графът спусна тежките си клепачи върху изпъкналите си очи, отпусна се върху мекото облегало на креслото и рече бавно със сънлив тон: — За нас, политиците, това е гаранционен човекофонд, който винаги можем да пуснем в обращение. — Как? — В благоразумни условия благоразумните германци ще попречат на неблагоразумните да унищожат заложниците. Нищо повече. — А защо, смея да попитам, лично вас така ви занимава този проблем? Съветникът отговори със самодоволна усмивка: — Защото съм доверено лице на някои високопоставени личности в империята и тъй като съм в територията на генералгубернаторството по поръка отгоре, интересувам се кои от затворниците в концлагерите представляват ценност, срещу която могат да се получат от заинтересованата страна определени материални ценности. И предполагам, че вие като сътрудник на Абвера бихте могли да ми направите някои услуги в тая насока. Та вие се занимавате с нещо подобно, но в тесните граници на вашите възможности. Капитан Дитрих, към когото си позволих да се обърна, ми даде най-добри отзиви за вас. Вайс наведе глава и каза, че е готов да помогне на съветника, доколкото му позволяват силите. — Понякога срещам трудности с лагерната администрация. Принуден съм да се явявам като представител на Червения кръст, за да предразположа някои затворници към себе си, да ги накарам да бъдат откровени. На ония от тях, които представляват особена ценност, аз се опитвам да осигуря дажба, която би удължила живота им. Но представителите на Гестапо, които следват нашите догми прекалено неотклонно и негъвкаво, безцеремонно умъртвяват доверилия им се контингент. Струва ми се, че тая бързина се обяснява просто със заинтересоваността от скромните колети, които аз като щедър ангел връчвам на отделни затворници. Каза строго на Вайс: — За вас, младите хора, погромите и унищожението на евреите в Германия бяха само естествен израз на расовите инстинкти. А ние, икономистите, подходихме към тоя фактор от позициите не на чувството, а на разума. Райхът получи милиарди златни марки неарийска собственост, което надминаваше заемите, предоставяни ни от САЩ и Великобритания. — Съветникът се тупна до дебелото коляно и заяви: — Ето, мили мой, какво е чистият разум в абсолютния му израз*! — Каза жлъчно: — Вие, младите, закалявате нервната си система в концентрационните лагери, като се упражнявате в стрелба по полутрупове, а ние, сериозните германци, сме принудени да тършуваме в тия полутрупове: трябва да набавяме злато и валута за райха. [* Думи от Кантовата философия. — Бел.прев.] За да разпали съветника, Вайс забеляза: — Господин графе, вие имате пред вид златните зъби, мостовете и коронките на мъртъвците? В такъв случай уверявам ви, че за това са поставени специални хора с клещи. Съветникът не се обиди или не сметна за нужно да се обиди. Дори никак не се засегна от думите на Вайс. Обясни мисълта си: — Аз имам пред вид самите затворници, по-точно някои от тях. Ония, чиито роднини успяха не само да емигрират на Запад, но и да вземат със себе си доста големи средства или вече разполагаха със значителни влогове в банките на САЩ, Англия и Швейцария. Моята идея, доложена на райхсфюрера Химлер, е да се издигнем над расовите предразсъдъци и да предложим на ония, които сега живеят в разкош, като се ползват от гостоприемството на западните държави, да се погрижат за нещастните си роднини и да преведат съответни суми по сметката на нашите съдоговарящи. Вайс запита делово: — С една дума, вие предлагате да се търгува със затворниците, нали? Съветникът се намръщи презрително: — На езика на деловите хора това звучи другояче. Да речем, обезщетение за разходите по издръжка на лицата, незаети с производителен труд, поради необходимостта от превъзпитаването им в специфични условия. — Съветникът загледа изпитателно Вайс с жабешките си овлажнени очи и напомни: — Капитан Дитрих ви препоръча пред мен, след като направих няколко справки. Вие всъщност сте твърде осведомен за всички тънкости на лагерния режим и като помощник на капитан Дитрих сте посетили много концлагери. Поради това предлагам — не безвъзмездно, естествено, а във вид на чисто делово споразумение — да използвате вашите агенти в лагерите за откриване на лица, които имат материално осигурени роднини в чужбина. — Аз мисля — важно каза Вайс, — че за това трябваше да съобщите на нашето командване и когато се получи съответна заповед, нашите агенти ще я изпълнят безусловно. Съветникът се намръщи отново: — Разберете — рече той малко раздразнено, — това е лично моя идея. Аз я споделих с някои високопоставени личности в имперското ръководство и те се заинтересуваха. Но ако набелязаната операция се разгласи в каквато и да е форма, дори във формата на поверителна заповед, други могат да се заинтересуват също така от нея и тогава колкото и голяма да е получената сума, тя ще се намали в зависимост от броя на заинтересуваните лица и вече няма да бъде толкова значителна. — Следователно тая „операция“ носи чисто делови, търговски характер, свързан с интересите на определена среда хора, нали? — Иначе — с достойнство заяви съветникът — биха могли да обвинят нашата държава, както сам току-що се изразихте, в търговия с хора. А това, приятелю мой, е връщане към мрачните времена на средновековието. Освен това вие не трябва да забравяте, че тая операция е от човечно естество: да върнем на децата бащите и майките или децата — на майките и бащите. Тъкмо стана дума, не забравяйте да изследвате внимателно детските лагери. И обърнете внимание на следното: ние разполагаме с известен брой снимки на деца, търсени от родители, които притежават значителни средства. Престоят в лагерите, доколкото разбрах, слага определен отпечатък върху външността на малките им обитатели и някои черти от приликата с фотографните снимки се губят. Вземете пред вид това обстоятелство. Освен това детската психика и памет при лагерните условия не са тъй устойчиви, както у възрастните. Ето защо, ако някое дете прилича на снимката, но показанията не съвпадат със сведенията за миналото му, трябва толкова твърдо да му се внушат тия сведения, че в момента, когато се предава детето, у родителите да не изникне веднага съмнение. Съветникът забеляза нещо в очите на Вайс, което съвсем не му хареса, и прибави строго: — Смятам за необходимо да ви напомня, че лицата, заинтересувани от тая операция, разполагат с безгранични възможности да отстранят всеки, който отговори с нескромност на доверието, каквото, например, сега ви оказах. Той извади веднага от портфейла си чиста бланка с печат и подпис и я показа на Вайс. — Ако намерим общ език — каза съветникът, — в това ъгълче ще бъде залепена вашата снимка. И, да речем, чинът оберщурмфюрер ви е осигурен, който е равен на оберлейтенант. — Попита: — Вие навярно знаете извънредно строгата заповед на фюрера да се повишават в офицерски чинове само фронтоваци, нали? — Увери твърдо: — Всичко това ще бъде оформено по най-законен ред. Вайс стана. — Благодаря ви за доверието, господин имперски съветник! Ще се радвам, ако мога да ви служа. — А вие сте отличен момък, господин оберлейтенант Вайс — потупа го по рамото съветникът. — Капитан Дитрих ви характеризира съвсем точно. Вие сте човек, който не претендира за повече, отколкото струва. Макар че тая похвала беше двусмислена, Йохан предпочете при дадените условия да я сметне за най-висока оценка на достойнствата си и още веднъж се усмихна благодарно на съветника. Присъствието на кандидата за женитба не сложи отпечатък нито върху външността, нито върху държането на баронесата. Тя не намери за нужно да прибегне към спасителните средства на козметиката: да напудри бръчките си, да начерви повехналите си сухи страни. И беше облечена небрежно, както винаги. Също тъй не се промени и изразът на лицето й — строг и жлъчен. За Олга тя каза с недоволен тон: — Тая мома се държи така, сякаш ми прави чест с присъствието си. Едва отговаря на въпросите. Седи, вперила поглед в една точка. Предложих й да разгледа замъка, отказа. Запознах я с моето родословие. Тя заяви дръзко, че в Русия родословните данни се ценят само от животновъдите за отглеждане на породист добитък. Аз бях така търпелива с тая рускиня не за да отидат старанията ми на вятъра. — Вашите заслуги ще бъдат оценени от Абвера — напомни Вайс. — Е, какво може да направи вашият Абвер за мене! — пренебрежително подхвърли баронесата. — Виж, ако ми предоставеха друго, по-доходно имение… Впрочем, аз съм принудена да се грижа сама за себе си. — И заповяда на Вайс: — Вървете при повереницата си. Тя е в салона. При звука на отваряната врата Олга обърна лицето си към тая страна и без да мига, някак си чудно погледна някъде край Вайс. Погледът й не изразяваше нищо, освен очакване. Тя попита: — Е? — Какво ви е? — Ах, вие сте! — И каза това така, сякаш не видя кой влезе, а позна Вайс само след като той й се обади. Вайс предложи да се разходят из парка. Тя отказа решително. — Много ви моля — с подчертана настойчивост повтори молбата си Вайс. — А ако все пак не се съглася, ще ме накарате ли? — Да, ще бъда принуден. Трябва да поприказвам с вас. Във вестибюла той намери мантото й и й го подаде. На слизане по стълбата тя се държеше за перилата. Вайс искаше да й направи учтиво път, но тя се спря и стоя дотогава, докато той не тръгна напред. Тя крачеше неуверено по разчистената от стопения сняг алея, без да гледа към земята, като стъпваше по локвите така, сякаш нарочно искаше да измокри краката си. Лицето й имаше чуден, тъжно загрижен, съсредоточен израз. Когато Вайс зави в една странична пътечка, тя като че несъзнателно продължи да върви по алеята. Той я извика. Тя тръгна по гласа му, като се промъкваше през храстите. Вайс се спря и когато тя се приближи, махна рязко с ръка пред лицето й. Тя дори не се отдръпна, не замижа, само клепачите й трепнаха слабо. Вайс знаеше, че от глад губеха за известно време зрението си не само много затворници в концлагерите, но и ония, които Гестапо подлагаше на специфични разпити. Такива периоди на слепота настъпваха внезапно. Олга очевидно не виждаше Вайс или може би едва го различаваше като през мъгла, но навярно почувства внимателния поглед върху себе си. Тя се обърна бързо. — Нина! — решително каза Йохан и като я улови за раменете, я принуди да обърне лицето си към него. — Нина — повтори той, — аз зная всичко за вас! Тя сви цялото си тяло, изведнъж се изскубна от ръцете на Вайс и затича по пътечката, като се спъваше. Йохан, я настигна. — Е, не вършете глупости! — заповяда той. Той обмисли грижливо сведенията на Центъра за тая „Олга“ и изводът, до който стигна сега, му се стори единствено правилен. Заговори с нея спокойно, уверено: — Олга се е евакуирала заедно с института в Свердловск. А вие сте Нина. Вашият баща е жив и никой не го е репресирал. Единственото, което сега ме интересува, е: с каква цел се представихте за Олга? И добре е да кажете истината. От това ще зависят твърде много неща за нас двамата. — А ако не кажа нищо? — Както обичате — рече Вайс. — В такъв случай можете да оставате оная, за която се представяте. — А коя съм сега? — Доколкото съм осведомен, германска агентка. Предателка на родината. Така ли? — Слушайте — тихо каза тя, — вие искате да ми внушите, че не сте такъв германец като всички, нали? — Да речем… — А може би вие просто… — Не гадайте — посъветва я Вайс. — Добре — рече тя и прибави с горчивина: — Всъщност сега вече няма какво да губя. — Точно така. И ако командването научи, че не виждате почти нищо, все едно ще ви хвърлят обратно в лагера, тъй като ставате безполезна. — И прибави безмилостно: — Кой има нужда от слепи! Ето какво чу Йохан от нея. Да, наистина баща й взел в семейството си Олга, дъщеря на репресиран полковник. После, когато започнала войната, Нина станала санитарна инструкторка в частта, където комисар бил баща й. Попаднала в плен. Някакъв предател съобщил на германците, че тя съвсем не е дъщеря на комисаря. Той решил така, защото баща й се държал с нея на фронта строго, съвсем не бащински. При това тоя предател знаел от някого, че комисарят взел в семейството си дъщерята на репресиран полковник. Тогава си и помислил, че Нина не е дъщеря на комисаря, а на репресирания. Така съобщил и на германците, като прибавил, че бащата на момичето е бивш началник-щаб, виден военен деец. На разпитите в началото Нина отричала всичко. А после другарите я посъветвали да не се съпротивлява на гестаповците, да каже, че е тая, за която я вземаха, — Олга, — и да подпише всички необходими книжа. В разузнавателната школа отишла, като се надявала, щом я спуснат в тила, да се възползва от полученото оръжие, да унищожи спътника си и да бяга. И когато завърши разказа си и каза, че сега той може да я предаде в Гестапо или да се разправи с нея, както намери за добре, Вайс не отговори веднага. Той се колебаеше. Ще му повярва ли Нина? Ще може ли, когато научи кой е той, да надвие радостта, която — Йохан знаеше това от личен опит — понякога е по-мъчно да се крие от най-горчивото разочарование? Каза с привидно равнодушие: — Така си и мислех, че се преструвате. Но всичко това не ме засяга. Поръчано ми е да ви придружавам през време на отпуската ви. И нищо повече. Запомнете: такъв разговор между нас не е имало. Всичко си остава като преди. Вие сте Олга. Що се отнася до зрението ви, не се безпокойте — ще намерим лекар и ще използваме останалите дни за лекуване. — Вие самият не сте тоя, за когото се представяте! — тържествуващо рече Олга. — Хайде де, да не би да смятате, че между нас, германците, няма честни хора? — И измънка: — И освен това вие сте така хубавичка, че, естествено, мога да изпитвам към вас особени, нежни чувства. — Чувства! — презрително рече тя. — Вие съвсем не сте такъв. — А какъв? — А каква искате да бъда аз? Вайс сложи ръка на рамото й и каза умолително: — Моля ви се, помъчете се да останете такава, каквато бяхте. Ще можете ли? Тя кимна. — И помъчете се да бъдете любезна с баронесата. В същност бабичката не е чак такава вещица. Нейното гостоприемство ще ви дотрябва. — А сега нищо друго ли не искате да ми кажете? — Искам, но не мога. Тя се разплака. — На, ето! — сърдито рече Вайс. — За нищо не ви бива! — Е, нали може мъничко? — умолително рече тя. — Моля ви се! — Нищо не можем — каза Вайс. — Нищо не можем да си позволяваме. Разбрахте ли? — Той изтри лицето й с кърпичката си. Заповяда: — Усмихнете се! Е, не така жално. Нахално се усмихнете. Така, както вие умеехте да правите това. Ето, нищо ви няма, ще мине. — Един само въпрос — промълви тя, — само един… — Карайте. Само един. — Кино „Ударник“? — На улица „Серафимович“ — смело отговори Вайс. — Знаете — рече тя, като стисна ръката му, — сега съм толкова щастлива! Вайс я прекъсна сърдито: — Хайде край! Край! Когато се върнаха в къщата, тя каза любезно на баронесата: — Вие имате отлично имение, жалко е само, че е занемарено. Алеите не са почистени от снега, дори си измокрих краката. — Поколеба се и прибави: — Съжалявам, разбира се, че не разгледах добре всичко. Нещо очите ми не са в ред. След като баронесата я заведе горе да се преоблече, Вайс помоли съветника да извика очен лекар. Той каза, че ще поеме всички разходи, свързани с престоя на абверовата агентка в дома на баронесата, защото са му отпуснати специални средства за това. Баронесата се върна и попита: — От какво й е това? Вайс обясни: — Както винаги: от липса на витамини в лагерната дажба. Съветникът забеляза с негодувание: — Какво нахалство всъщност от страна на нашите противници: да ни принуждават да храним военнопленниците, когато това задължение трябваше да се възложи на воюващите с нас държави! Вайс отговори, без да се замисля: — С цел да ощетим икономиката на противника ние от своя страна му възложихме задължението да храни германски военнопленници. — Сече ви умът — предпазливо се усмихна съветникът. Вайс се престори, че не разбира иронията. Обърна се към баронесата и каза: — Дъщерята на съветския полковник е възхитена от гостоприемството ви и ме помоли да ви предам, че в нейния род всички мъже били военни, ето защо се възхищава от вашето родословие. И моли да я извините за неуместните шеги. — Да, по телефона ви търси господин Лансдорф — не без уважение в гласа съобщи съветникът. — Уверих го, че всичко е наред с вашата повереница. Възползвах се от случая и поговорих с него по интересуващия ме въпрос. Той помоли да ви предам, че няма нищо против, ако ми съдействате известно време. — Намигна: — Както виждате, официалните и осведомени лица не ми отказват поддръжката си. — Предварително бях уверен в това — учтиво се поклони Вайс. Когато замина с колата за лекаря, Йохан се отби при Елзе и получи допълнителни сведения, съобщени от Центъра за повереницата му. Те съвпаднаха напълно с онова, което тя му разказа. Съвпаднаха и външните белези на Нина. Центърът препоръчваше на Вайс да проучи гравьора Бабашкин, бившия работник от артела „Часовници, печати и оптика“, който приготвя подправени документи за агентите в „щаба Вали“. Писмо от дъщерята на Бабашкин до баща й ще бъде предадено на Вайс в най-близко време. Лекарят прегледа Олга и каза, че при енергично лекуване и добра храна зрението й ще може да се възстанови за две седмици. И макар че беше военен, той прие на драго сърце възнаграждение от Вайс и затова замени немските лекарства с швейцарски — по-скъпи и по-резултатни. Като остави Олга у дома си, баронесата, естествено, предложи и на Вайс да погостува у нея. 43. На следната вечер у баронесата се събра малка компания. И когато тя представяше Йохан Вайс на гостите, мъжете му стискаха силно и многозначително ръката, а младоликата съпруга на Шик му се усмихна така нежно, свенливо и многообещаващо, че Йохан дори се смути за миг и не успя да отговори веднага на въпросите й откога е решил да отдаде живота си на военния шпионаж. Той се позабави и каза скромно, че според него у най-добрите германски разузнавачи тия склонности се проявяват обикновено още в детинството. А пред мъжете сякаш между другото забеляза, че висшият офицерски чин представлява известно неудобство за сътрудника на Абвера, защото никъде и никога разузнавачът не трябва да привлича вниманието към личността си с външните си атрибути. И всички се съгласиха веднага с него. Почти всеки, с когото Вайс се срещна тук, споделяше на драго сърце достатъчно обширните си знания за тайната дейност на другите служби, още повече, че това беше и безопасно: никакви закони, правилници и устави не предписваха да се пазят чуждите тайни. Вайс използваше успешно това. Така за строежа на нови предприятия научаваше от лагерната администрация, а за създаването на нови лагери — от представителите на различни фирми, които гледаха на лагерите като на източници за робска работна ръка, и или приближаваха новите си предприятия към тия източници, или искаха от ръководството на SS новите лагери да се създават близо до вече съществуващите предприятия. Всеки от гостите на баронесата представляваше интерес за Вайс. Научен интерес, ако може така да се каже. Най-беглото познанство с тях беше достатъчно, за да се разбере колко пълно въплъщаваха те в себе си онова, което беше същността на строя, от който се бе родил фашизмът. Вайс се заинтересува искрено, човешки само от един гост на баронесата — инженер-химика Карл Будхофт, — който работеше в изграждания от „ИГ Фарбениндустри“ завод за изкуствен каучук. Той беше голям специалист по производството на синтетичен каучук, от който Германия имаше такава остра нужда. Беше от необходимите на райха хора и затова се държеше съвсем независимо. Вайс предложи на Будхофт да се разходят из парка. Малко смутен от своята разпаленост, инженерът се съгласи на драго сърце. Тъмни редици от липи с кочани на отрязани клони, ледена кора по пътечките, тънък, жаловит месец. Лицето на Будхофт беше почти също така бяло, както и косата му. Той каза отчаяно на Вайс: — Нямате представа какъв ад е в лагерите! — Защо пък да нямам представа? — Йохан се усмихна. — Вие очевидно забравихте към коя служба се числя? — Но вие не сте гестаповец, нали? Вайс отговори: — По убеждение не. Будхофт продължи оживено: — Имате право, между нас има гестаповци не по служба а по начин на мислене. — Ония ли имате пред вид? — Вайс кимна към къщата. Будхофт попита: — Мислите ли, че нямах право, когато казах, че Освиенцим е център на търговията с роби? — Мисля, че се лъжете. — А защо? — Има и други лагерни райони, с не по-малки мащаби. — О! — радостно извика Будхофт. — Тая ваша поправка ми дава надежда, че не ме осъждате за думите ми. — Напротив! Просто смятам, че не бяхте съвсем точен в характеристиката на града ви, на Освиенцим. Будхофт се оплака: — Хотелът, в който живея, е препълнен с представители на различни фирми, дошли за работна ръка. И тъй като тук съм вече почти кореняк, те се обръщат за съвети към мене. Лагерната администрация им продава хора, които са в такова състояние, че половината от тях умират по пътя. Това не представлява толкова голяма загуба, колкото известно неудобство за финансовата отчетност, документите на която трябва да се пазят в архивите на фирмата. — И какво от това? — Е, как така не разбирате! — разсърди се Будхофт. — Ами в счетоводните книги на стинесовци, фликовци и борзиговци ще бъдат вписани стотици хиляди трупове, за които са били дадени пари. — А какво ви интересува това? — Хайде де, и питате още! Клоновете на „Фарбен“ са пуснали корени тук отдавна и чиновниците на концерна в управлението по използване на работната ръка прибягнаха до специална счетоводна методика, за да се зашифрират такива загуби. — Значи, представителите на другите фирми се грижат за етичната страна на въпроса, така ли? — попита Вайс. — Да. И очевидно защото всичко това е престъпно и гнусно. — Но това е утвърдено от имперското правителство, значи е законно. И както чувах, дори са определени твърди цени, за да не става спекула с хора. — Сериозно ли говорите? — А нима може да се отнася човек несериозно към това? — на свой ред запита Вайс. — Но аз просто констатирам, че ние, германците, узаконихме търговията с хора и това не съвпада съвсем с общочовешките закони. — Но човечеството ни мрази! — отчаяно извика Будхофт. — Мислите ли, че ние, германците, всички заслужаваме омраза? — В очите на другите народи — да. — Но ето това ваше признание показва, че има различни германци. — Искате да кажете какъв германец съм аз? — Вие казахте вече. — Не съм казал всичко. — По бледите страни на Будхофт се появиха червени петна. — Сред германските работници, които ръководят военнопленниците на строителния обект, има такива, които, макар че сами могат да се намерят в положението на тия затворници, им помагат по всякакъв начин. А тия наши работници бяха подбрани и проверени от Гестапо като най-благонадеждни и предани на райха. А ето че наскоро един от тях беше наказан със смърт, задето помогнал на група затворници да избягат. И не само той им помагал. Но когато бяха заловени, бегълците не издадоха никого. Това направило много тежко впечатление на всичките ни работници. — Защо тежко? — И питате още! Русите са наши врагове и те можеха да кажат имената на десетки германци, за да ни отмъстят, защото всички посочени щяха да бъдат наказани със смърт. А те не казаха нито едно име. През време на бягството бяха убили пазачите и само завързали двама наши работници. — Май че у съветските хора това се нарича чувство на пролетарска солидарност? — Не зная как се нарича това у тях, но в резултат съществува предположението, че сред нашите работници се е появила нещо като тайна организация за помагане на русите. — Вие ми съобщавате това като на сътрудник на Абвера ли? — Не, съвсем не. Просто ми се стори, че вие… — Будхофт се забърка. — Какво ви се стори? — строго попита Вайс. — Е, просто, че не са ви много симпатични гостите на госпожа баронесата, обществото на които напуснахме. — Лъжете се. — Не — решително каза Будхофт, — толкова не се лъжа, че ви заявявам тук: аз симпатизирам на моите работници повече, отколкото на всички тия господа. — Не трябва да пиете много — меко го укори Вайс. — И още повече не трябва да бъдете откровен с когото и да било в такова състояние. — Слушайте — възторжено каза Будхофт, — да вървят по дяволите! — Той махна с ръка. — Елате сега при мене в Освиенцим. Ще ви запозная с чудни хора. Единият е учител, другият, като мене, е химик, но те, разбирате ли, са истински германци, не от кафявите. — Има и други цветове — уклончиво забеляза Вайс. — Например? — запита Будхофт. След това изведнъж сякаш се досети, прибави успокоително: — Но не, те съвсем не са червени. Вие какво си помислихте, че съчувствам на червените ли? Никога. Просто моите приятели се срамуват като мене от това, което се върши сега. Вайс каза: — Но там, където са разположени военните заводи, сега небето е опасно и да ме каните там е все едно да ме каните на гости на фронта. Будхофт се усмихна лукаво: — Вие забравяте, че „ИГ Фарбениндустри“ не е само представител на германската империя. Американската авиация няма да бомбардира нашите цехове. Това е все едно да бомбардира в родната си земя дюпоновските химически заводи: ударът би бил нанесен по общите капиталовложения. — А англичаните? — Тук в нашите предприятия работят две хиляди английски военнопленници. Гестапо организира бягството на двама англичани. Те трябва да предупредят Чърчил: та не може те да бият по своите! — Браво! — Да, в управлението на „Фарбен“ заседават умни глави. Ако Германия спечели войната, американските акционери ще получат честно своята част. А ако изгуби — концернът „Фарбен“ няма да бъде забравен от съдружниците си отвъд океана. За всички войната е без загуба. — А за вас? — За мене? — механично повтори Будхофт и рече бързо, сякаш изтрезня на чистия въздух: — Знаете ли, хайде да се върнем, нещо ми стана студено. Баронесата играеше покер с гостите си при осветление със свещи. Будхофт се почувства отегчен. Той стисна ръката на Вайс, повтори поканата си да му отиде на гости в Освиенцим и замина. След известно време Вайс тръгна за „щаба Вали“, след като получи твърдото уверение на баронесата, че тя ще продължи да дава гостоприемство на пленената дъщеря на руския полковник. В дома на баронесата имаше още един гост, който почти през цялото време мълчеше скромно и беше с най-обикновена външност. Той привличаше вниманието само с малко твърдия си изговор. Възрастен, плешив, с коремче, със старомодно дългополо сако и много широк раиран панталон, той не изваждаше пурата от устата си и явно така се наслаждаваше на пушенето, че никой не се решаваше да го отвлече от това занимание. Вайс долови, че при някои твърде откровени изказвания на гостите си баронесата хвърляше тревожен поглед към тоя човек. Но щом той спускаше сънливо подпухналите си клепачи, тя се успокояваше, но все пак се опитваше решително да промени темата на разговорите. Карл Будхофт каза небрежно, когато Йохан го запита за него: — Господин Шмид е търговец от Хамбург. Но кой знае защо той се интересува особено много от новите методи за производство на синтетични материали. Не можах да задоволя любопитството му. Сътрудниците на „Фарбен“ подписват декларация, че ще пазят в най-строга тайна всички моменти, свързани с нашето производство. — Може би той е представител на някоя конкурентна фирма. — „Фарбен“ няма конкуренти! — твърдо рече Будхофт. Случи се така, че същият тоя господин Шмид помоли Вайс да го закара до Варшава. Но в колата не седна до Вайс, настани се на задната седалка. „Изглежда, че тоя човек е нерешителен“ — така сметна Вайс и се излъга. По целия път Шмид говореше с него. Наистина разговорът беше малко първобитен. Шмид питаше, Вайс отговаряше. Въпросите се сипеха като град и се виждаше, че спътникът на Вайс бърза да си изясни колкото се може по-точно структурата на Абвера. Това беше твърде квалифицирано любопитство. Застанал нащрек, Вайс изложи обширно и подробно пред господин Шмид схемата на нямащата нищо общо с Абвера жандармерийска служба в окупираните области. Но както изглежда, на Шмид бяха необходими за нещо и тия сведения. Във Варшава Шмид отседна не в хотел, а в извънградската вила на голям полски земевладелец, емигрирал със семейството си в Англия. Както се изясни по-късно, роднините на земевладелеца, останали в къщата, и слугите се отнасяха извънредно внимателно към Шмид, което се стори на Вайс не съвсем обикновено. Шмид покани Вайс да се отбие при него и пред чашка коняк започна бащински да разпитва младия човек за неговото житие-битие. Вайс разказа накъсо най-обикновени неща и разговорът премина на военни теми. Сякаш между другото Шмид запита как преценява Вайс неуспеха на операцията „Морски лъв“ с германски десант на английските брегове. Вайс се изказа в тоя дух, че операцията „Морски лъв“, както изглежда, е била замислена като акт за морално въздействие върху англичаните, за да разберат грешката си. Тая грешка се състои в това, че англичаните воюват не на страната на Германия, а срещу нея. Шмид се оживи, съгласи се с Вайс и каза, че много високопоставени лица в Англия са на същото мнение. Как можа Чърчил да постъпи така безразсъдно! Вайс попита предпазливо: наистина ли в Англия са на такова мнение? Шмид рече с усмивка, че това е известно не само на имперското ръководство. И мисията на Хес щеше да се увенчае с успех, ако Англия притежаваше също такава мощна политическа полиция, каквато притежава Германия в лицето на Гестапо, което успя да унищожи толкова решително всички леви организации в страната. След това Шмид каза, че съюзническите отношения между Англия и САЩ не почиват на здрава основа. Известно е например, че една американска фирма, която произвежда бомбени мерници по патенти на Цайс, отказала да снабдява с тях английския въздушен флот, като се позовала на задълженията си към Цайс. — Ако англичаните имаха достатъчно такива мерници, бомбардирането на германските градове щеше да бъде по-ефикасно. И неслучайно — продължи Шмид — сред двете хиляди английски затворници в Освиенцим има много английски летци, свалени на германска територия. Поради техническото несъвършенство на английските мерници те хвърлят бомбите от опасен, нисък таван на летенето. Но веднага Шмид си призна с огорчение, че и в самата Германия големите концерни потискат с властта си развитието на деловия почин у собствениците на малки предприятия, които при това положение са заплашени от разорение. Така например господин Шмид се готви да отвори кантора за различни технически консултации на дребните фирми, но още от първите стъпки той срещнал големи трудности. И причина за тия трудности е не толкова войната, когато изобретателската мисъл, естествено, се контролира от службата по безопасността, колкото грабителската дейност на най-големите концерни, които купуват патенти, нямащи пряка връзка с производството им, като по тоя начин лишават дребните фирми от правата им и спъват развитието им. И господин Шмид изброи сломено ония патенти на германски изобретатели, които не е успял да купи: за специалния състав на ароматичното вещество, което влияе благотворно върху самочувствието и боевата способност на летците; за изработване на ламперия от тор; за правене на хляб от втасали стърготини — тоя хляб беше предназначен специално за населението в окупирана Европа; за използването на тютюневи отпадъци, преработвани в хартия за печатане на банкноти. Имало предложение да се правят подметки за ботуши от телена мрежа, покрита със смес от пресована кожа и гума. При правилна организация на производството всичко това можеше да донесе доста големи дивиденти. Но… Шмид разпери ръце, усмихна се огорчено и каза: — Пипнаха го други, по-големи фирми. И сега усилено търся нещо ново. Вайс каза със съжаление: — Уви, тук с нищо не мога да ви бъда полезен. — И като отбеляза мислено особеностите на изброените от Шмид изобретения (за всичките не много отдавна бяха писали вестниците), попита съчувствено: — Очевидно, господин Шмид, вие сте положил доста много труд, само за да узнаете всичко, изброено от вас. — Не само труд, но главно пари — тъжно закима с глава Шмид и прибави с въздишка: — Трябва да бъда щедър с компетентните хора. И представете си, всички те предпочитат английските фунтове пред райхсмарките. — Твърда валута — каза Вайс. — Да — съгласи се Шмид. И го посъветва: — Бих препоръчал и на вас да не я пренебрегвате, когато ви се представи възможност. Вайс сви рамене и повтори отново: — Уви, това е тъй далеч от моята дейност, че за съжаление… — Той помълча малко. — Впрочем, спомних си, че имам един приятел… Вие знаете, във всеки завод има специална кутия, където всеки военнослужещ може да пуска техническите си предложения. Сега в армията има много интелигентни хора, които са редници или поради расова непълноценност, или поради неблагонадеждност. Именно те правят понякога твърде ценни предложения. За това ги награждават с отпуски или с ефрейторски чинове, дори с унтерофицерски. Та така моят познат работи в отдела, където постъпват различни предложения. Може би той ще ви бъде полезен, а? Шмид сви разочаровано рамене. — Не съм напълно уверен, че именно това ми е нужно. Но във всеки случай ще ви бъда благодарен, ако ме запознаете със своя приятел. — Познат — поправи го Вайс. — И то, знаете ли, доста далечен: срещахме се в казиното. После той се сбогува с Шмид, след като получи покана да го посети. Разбира се, Вайс не трябва да пренебрегва това познанство, защото всяко ново лице, с което му се случваше да се сближи повече или по-малко, разширяваше представата му за ония германци, които бяха нахлули в Полша за търговска плячка. Почти всеки от тях имаше връзка с военните служби и тъй като деловите операции се намираха в пряка зависимост от службите на Вермахта, можеше да стане източник на сведения за Вайс. Но Шмид някак си не приличаше на обикновен търговец. В него имаше нещо подозрително. Голямото сънливо спокойствие, което го отличаваше от другите гости на баронесата, не отговаряше на израза на очите — напрегнати, внимателни дори тогава, когато сякаш дремеше с пура между зъбите. На масата той разреждаше ракията със сода, което германците не правят никога. И после защо в стаята на тоя богат, както той заяви, навикнал на пътувания човек стояха съвсем нови фибърни куфари и също така нов несесер с принадлежности за бръснене и за тоалета? Сред наредените на масата и на креслото лични неща на Шмид нямаше нито едно от чужд произход. А пък богатите германци — Йохан знаеше това — винаги предпочитаха чуждестранните изделия пред родните. И Шмид, щом влязоха в стаята му, събу с голямо облекчение новите си обувки и остана само по чорапи: нямаше къщни пантофи. Освен това, когато Шмид обличаше кабинетната пижама, Йохан забеляза силно развитите мускули на тялото му и два вдлъбнати кръгли белега, напомнящи отпечатъци от монета с назъбени краища — такива белези остават върху тялото след раняване с револвер. Върху нощното шкафче на Шмид се намираше многолампов радиоапарат, покрит с килимче, докато в генералгубернаторството още отдавна беше заповядано да се употребяват само слаби, така наречените „народни“ радиоапарати. Йохан реши да направи справки за тоя хамбургски търговец в най-скоро време. Лансдорф беше долетял наскоро от Берлин и сега почиваше, легнал на канапето с книга в ръце. Без да откъсва очи от страниците на книгата, той изслуша доклада на Вайс. Похвали го: — Добре сте намислили това: да се възползвате от познанството си с баронесата, за да направите благоприятно впечатление на нашата руска агентка. Как я намирате? Вайс отговори уклончиво, че тя се чувства доста добре. — Питам ви, вярвате ли, че като се съгласи да работи за нас, тя се е ръководила наистина от желанието да отмъсти за репресирания си баща? Йохан видя очите на Лансдорф. Свити като прорез на мерник, те го гледаха втренчено над страниците на книгата и при това с такъв суров израз, какъвто има човек, когато се прицелва, за да убие. Той разбра колко е опасна сега за него най-малката преструвка. И каза решително: — Не, не вярвам. Лансдорф отпусна книгата. Той се усмихваше, очите му се смекчиха. — И аз не вярвам — рече той. — И не вярвам не защото в Гестапо са могли с известни средства да й внушат тая мисъл и очевидно са й я внушили. Не й вярвам, защото напоследък посещавах третия отдел, когато разпитваха русите, които трябва да бъдат ликвидирани. И открих една твърде интересна закономерност. През време на разпитите работниците от контраразузнаването се опитваха да накарат русите да потвърдят или допълнят факти, характеризиращи едни или други отрицателни страни на живота им. И русите опровергаха тия факти, макар че следователите ги знаеха от съветския печат. А знаете ли защо отричат? Защото смятат, че не трябва да говорят с противниците за лошите страни на живота си. Това оскърбява съветското им достойнство. Та те са убедени, че всички тия отрицателни страни на живота им са само временно явление. — Вие сте тънък психолог, господин Лансдорф. — Не, тук не става въпрос за психология. Тая черта е характерна за представителите на младото руско поколение. Нашата агентка, както и ония, другите, ни лъже. Дори ако баща й е бил арестуван, тя е уверена, че това е съдебна грешка и нищо друго. — Но все пак някой е виновен лично, че са го репресирали, и тя може би се ръководи от чувството на отмъщение. — Комунистите са против терористичните акции. — Тя не по политически причини, а по лични. — Вие говорите глупости — отсече Лансдорф. — Не, не са глупости — решително възрази Вайс. — Тя, е перната, недоразвита, с болезнено въображение. Изхвърли парите ми на пътя. За малко щеше да ми избяга от хотела с един хубостник. В края на краищата тя е истеричка. Но същевременно се държеше у баронесата с голямо достойнство, както е редно за дъщерята на голям военен деец. — Това е интересно — замислено промърмори Лансдорф. — Психична неуравновесеност плюс развинтено въображение… — Попита рязко: — Знаете ли как действа върху човешкия организъм скополаминът, смесен с приспивателно? — Ако не се лъжа, за първи път тоя препарат е бил приложен успешно върху Ван дер Любе, нали? — Възможно е — каза Лансдорф. И прибави строго: — Но във всеки случай това не ми е известно. — Слушам — учтиво наведе глава Вайс. — Значи ме разбрахте, а? — Безусловно. — И прибави огорчено: — Очевидно, не оправдах надеждите ви. — Защо? — Замествате ме с препарат. — А, така — усмихна се Лансдорф. — Хайде, Йохан, наблюдавайте това момиче, както намерите за добре, а сега вървете. Искам да си почина. За първи път Лансдорф нарече Вайс по име. Това беше приятна изненада. Да, зад това се криеше най-главното — особеното доверие на Лансдорф, което Вайс не само не беше изгубил, а още повече бе затвърдил. 44. През тия дни, докато момичето гостуваше у баронесата, Вайс се занимаваше с обикновената си служебна работа в разположението на „щаба Вали“. Между новите, наскоро пристигнали курсисти имаше хора, препоръчани от нелегалните лагерни организации. Но сега Вайс доби възможност да не влиза в пряк допир с тях. За тая цел той имаше свръзка, по прякор Ножа — моряк от морската пехота, който се справяше успешно с възложената му работа и на свой ред имаше свръзка. Когато едно от заледените въжета на високата антена на радиостанцията в щаба се скъса и германските войници бяха безсилни да отстранят повредата, Ножа с позволение на Вайс се покатери на почти тридесетметровата мачта, заработи като акробат под купола на цирк, вдигна въжето и го закрепи. Това даде възможност на Вайс да го настани на постоянната длъжност монтьор. Ножа се хареса на германците с безумната си смелост. На разпита у Дитрих той обясни така мотивите, които го бяха подтикнали да служи на германците: — Аз съм цирков артист. — И даде да попипат твърдите изпъкнали мускули на ръцете му. — Атлет от международна класа. А в нашата страна не се ценят мускулите, ще ти окачат значка или медал и това си е. А у вас, разправят, за всяко излизане — купища пари. — Предложи: — Щом изслужа, моля да ме наредите в цирка, за благодарност съм съгласен лично да ви давам проценти. — Истински дръвник — с удоволствие установи Дитрих. Шестима курсисти от диверсионната група загинаха през време на заниманията от внезапно избухване на минни снаряди. Ножа каза на Вайс с лукаво свити очи: — А аз? Аз не бях там. Не са спазили техниката на безопасността и това си е. А после, защо ще ги жаля? Гадове. Опитах се да ги пропагандирам, нищо не излезе. Е, господ ги и наказа. — Значи, тоя господ се е научил да поставя така изкусно взривателите, че те задействат преди определеното време? — Затова е и господ: съобразява! Но затова пък вместо тях убедих още двама. — Как? — Много просто. Казвам на единия за другия: „Ти потършувай във вещите му, особено под стелките на обущата. Ако намериш нещо, доложи ми.“ И на другия дадох също такава задача. После ми докладват: „Няма нищо.“ Всичко е ясно, момчета с перспектива. — Защо? — Ами аз със собствените си ръце им поставих позиви. И така, значи, двамата ги улових като рибки. Набих ги по отделно. Разбира се, внимателно, за да не ги осакатя. Не признават. Е, тогава аз им признах. Зарадваха се. Зачислих ги в кадрите. Такива щастливо открити хора Вайс успяваше да изпрати в другите школи. Всяка тройка имаше по една свръзка, на която се възлагаше да приема и да предава съобщения чрез скривалищата. Това беше тежка, прецизна работа, която изискваше педантична точност и непрекъснато наблюдение. Най-мъчно може би беше да се сдържа самодейният почин: хората, зарадвани, че могат пак да се борят с неприятеля, се хвърляха много нетърпеливо в борбата. Така стана и с Гвоздея. В се пак той се съгласи да постъпи в болницата. С упоритостта на маниак, обзет от своята „новаторска идея“, Дитрих придума Гвоздея да лекува крака си, макар че Гвоздея знаеше какво го чака в болницата. И дори направо каза това на Дитрих. Но Дитрих никак не се смути. — Това ще бъде гениален начин за маскиране. Диверсант инвалид. Грандиозно! Такъв още не е имало досега. Много ви се моля. Такъв случай заслужава да се запише в страниците на историята. Вайс успя да убеди Лансдорф да забрани опасния опит. Каза, че в резултат ще бъде изгубен един вече проверен агент. Станал инвалид, човекът рано или късно ще схване своята непълноценност. Тогава ще изгуби психичната си устойчивост и в края на краищата ще направи самопризнание, като ще се надява, че околните ще го съжалят. Но Вайс закъсня. Когато пристигна в болницата със заповед от Лансдорф, той завари Дитрих при леглото на Гвоздея. Капитанът беше извънредно доволен от смелостта, с която Гвоздея понесе операцията, и от бодростта му след нея. Потупа приятелски подчинения си по рамото и отиде да търси хирурга, за да му поблагодари за сполучливата операция. Йохан остана насаме с Гвоздея и го попита сломено: — Защо позволи така да те осакатят, Тихон Лукич? — И взе тежката му уморена ръка в дланите си. — Та не е целият бут — отговори Тихон Лукич, — само малко под коляното. Грижливо, за протеза. — Прибави замислено: — А и между германците има добри хора. Гестаповците прибраха двама лекари, задето отказаха да ме режат, едва се намери трети, по-отстъпчив. — Усмихна се: — А и Дитрих е отстъпчив. Съветвам го: „Вие ме прехвърлете преди пълното зарастване. С прясна рана ще се намъкна в някоя болница, ще полежа около една седмица, а после ще изляза със служебна бележка. Документ. Не е като немските «фалшификати».“ Е, одобри. Каза, че главата ми работи добре, умея да разсъждавам. А иначе — няма що, Дитрих държи на думата си. Посещава ме. Заповяда да ми дават офицерска дажба. Бира, вино, цигари. В отделно помещение ме сложи. Обеща да ми издейства медал. Няма що, смятам, че го изкарах заслужено. Ще го нося в нашия край. Пречупения кръст на опакото, а на лицевата страна ще надраскам: „От благодарните покойни фрицове на незабравимия Тихон Лукич.“ Смешно, а? Вайс гледаше Тихон Лукич: бузата му потрепваше от болка. Слепоочията му бяха хлътнали. Но общият израз на лицето му беше спокоен, пропит със спокойно достойнство, и очите му светеха с жива надежда и дори с жар. А Тихон Лукич говореше на Йохан: — Ти какво си тук за нас? Съветската власт. Щом разбрах какъв човек си, възкръснах. Момчетата, които сега са наши сътрудници, също ме почитат като съветска власт. — Каза тъжно: — При мене един загази: през време на практическите занимания по миниране открадна заряд. Заловиха се с него в канцеларията на Дитрих: извиха му ръцете и за тях го окачиха на шкафа. После го откараха. Вика ме Дитрих. Казва ми: „Ето, изтръгнахме признания.“ Аз изстинах. Преводачът чете: „Откраднах снаряда, за да вдигна през нощта във въздуха леглото на началника на групата по прякор Гвоздея, задето измени на родината.“ Какъв човек! Гледа смъртта в очите, а мисли как повече да затвърди авторитета ми пред немците. И го затвърди. А самия него го обесиха. Моля ви се, непременно съобщете за него в шифрованото донесение. Герой! — Кракът как е? — Че какво е кракът? Човек не е животно. Животното не го бива без крак. А у човека главният предмет е съвестта. — Рече печално: — Ето за какво все си мисля. Разбираш, част от крака ми отрязаха, а аз все го чувствам и дори петата, дето я няма, ме боли. Но има хора, които съвсем са забравили родината си. А родината — това си ти сам, където и да си, тя съществува и боли, дори когато я няма. Кои са те, тия изроди? Ненавистници, малодушни или просто гадове? — Помълча. Оплака се: — Нервите ми издържат да гледам немците в очите. А за тия нямам търпение. Спомням си как тогава шибнах граната в задния отсек на самолета. Лично изпитах голямо удоволствие. — Каза поверително: — Цял змиярник си събрах за компания. — Само гледай да не се палиш. — Всичко ще бъде както трябва. Разбирам. И нито веднъж, дори със загатване, Тихон Лукич не си позволи да се оплаче, че е станал жертва на жестокия план. Дори ликуваше тайно, че е изиграл Дитрих, един вид го е уловил в собствената му клопка. Разправи на Вайс: — Казвам на тая зараза: „С крака ми го измислихте чудесно. Сега може би ще ви дадат железен кръст. Я започнете масово производство на диверсанти инвалиди.“ И му препоръчвам за тая цел най-големите подлеци. Той си записа прякорите им. Обеща да продължи опита, ако излезе сполучливо с мене. Нека видят, гадовете, как се продава родината. Като се връщаше заедно с Дитрих от болницата, Вайс слушаше похвали по адрес на Гвоздея. Той невинаги беше осведомен за крайния резултат на своя начален труд. Но знаеше колко често първичното, напълно точно съобщение става основа за разработване на операции, над които са работили стотици специалисти от различни области на знанието. Вайс възложи на Ножа да установи чрез един от подчинените си връзка със стария гравьор Бабашкин, който изработваше фалшивите документи в работилницата на „щаба Вали“. След една седмица Ножа доложи, че в началото старецът бил твърд орех. На укорите отговорил: — Какво съм аз? Само правя фалшиви книжа за фалшиви хора. А цял живот поправях на хората часовници от разни чужди фирми. И смятах, че не е беда, ако няма съветски часовници. Може да се поправят и старите. Но затова пък у нас правят собствени оръдия и собствени самолети. Аз се съобразявах с тоя факт и работех със стари части. А де са те, нашите оръдия и самолети, щом като немците със своите оръдия и самолети и със своите часовници — които, между нас казано, са по-лоши от мозеровските, да не говорим вече за П. Буре — заграбиха нашите градове и нашите хора, както ви е известно. И затова се чудя на съветската власт и съм й сърдит повече, отколкото на финансовия инспектор, който през непа ме облагаше с данък като собственик на механизирано предприятие. А целият ми машинен парк се състоеше от стругче за изглаждане осите на часовниците, което можеше да се побере в цигарена кутия. Но цял живот избягвах да приемам поръчки за каквито и да е „фалшификати“. А сега станах професионален мошеник и правя „фалшификати“ за разбойници. Лъжа съветската власт. И честно служа на немците срещу възнаграждение: продължаване на живота ми като моя лична частна собственост. Затова не ме баламосвайте със съвест! Но постепенно старецът омекваше. С големи усилия чекистите намериха дъщерята на Бабашкин и един негов далечен роднина, също старец. И двамата му писаха писмо, от което бликаше гняв и презрение. След като прочете това писмо и по молбата на един от подчинените на Ножа го изгори на спиртника, гравьорът издуха пепелта и попита просто: — Та какво има, другарю? С какво мога да ви бъда полезен? И от тоя ден всички документи, които преминаваха през опитните ръце на гравьора, ставаха неопровержими улики срещу ония, които ги използваха. 45. През всички тия дни Вайс посещаваше периодично баронесата и се радваше, че здравето на момичето се подобрява явно. То се ръководеше от заповедта на Вайс и със скромността и признателността си спечели разположението на бабичката. Вайс се срещаше също така и с господин Шмид. Той се заинтересува особено от него, след като Елзе му съобщи, че по направените от нея справки търговецът Шмид няма никаква кантора в Хамбург. Няма го и в телефонния указател. Полските приятели съобщили на Елзе, че земевладелецът, в къщата на когото посрещат така гостоприемно Шмид, е свързан с полските емигрантски правителствени среди в Лондон и че роднините му, останали тук, може би са агенти на това правителство. Вайс възложи на Зубов да проследи Шмид и помоли Елзе да сподели с него някои сведения относно производството на новата германска синтетична продукция. Елзе беше получила сведения за нея, предназначени за Центъра, от неизвестни на Йохан ръце. Сведенията от Зубов дойдоха доста бързо. Един от хората му откри скривалището, чрез което Шмид предаваше сведенията на доверено лице. Книжата бяха фотографирани и между тях Вайс откри бележка, от която се виждаше, че английският резидент е в пряка връзка с Герд. И ето, снабден с тия материали, Вайс реши да посети почтения хамбургски търговец. Шмид се зарадва много на идването му. Наистина той се опитваше да скрие радостта си, като поздрави отпуснато Вайс с лениви движения, сякаш си почиваше безгрижно и гостът го беше събудил. Но стаята бе пълна с дим, в пепелницата още димеше угарка от пура, а върху бюрото Шмид беше хвърлил набързо хавлията. Очите му блестяха влажно и бялото им се бе позачервило като на човек, прекарал безсънна нощ. Шмид запали спиртното кафениче и постави коняк и ракия на масата. Изтегна се в креслото, сложи крака на масата и предложи на Вайс да последва примера му, защото, както се изрази, „древните римляни предпочитали дори да ядат лежешката“. — Не ви ли е мъчно за Хамбург? — запита Вайс. — Безпокоя се за кантората. — Голямо ли е предприятието ви? — Никога не съм ламтял за богатство, стремял съм се само да бъда финансово независим — уклончиво отговори Шмид. — Навярно все пак е приятно да имаш много пари? — А вие не сте ли опитвали? — Мисля да опитам. — Как? — Какво ще кажете, ако вместо приятеля ми аз сам ви направя малка услуга? Шмид вдигна въпросително вежди: — Малка услуга? — Но много ценна. — Наистина ли „много“? — Моят приятел, към когото се обърнах с молба да ви помогне с нещичко, каза, че това е много ценна услуга. — Но вие казахте, че искате да ми направите малка услуга? — А, вие значи за това говорите — безцеремонно забеляза Вайс. — Тогава заповядайте: той ме помоли да ви предам, че службата по безопасността се интересува извънредно много от хора, които във военно време се интересуват от отбранителни изобретения. — Така ли ви каза? Вайс рече небрежно: — Моят приятел не заема голяма длъжност, затова ще си позволя да не привеждам дословно изказванията му. — Какво работи вашият приятел? — Ако толкова ви интересува това, ще имате възможност да се срещнете лично с него. — Къде? — Всичко ще зависи от това как ще оцените услугата му. — Слушайте, момче, стига сте ме шантажирали с вашия приятел! Тъкмо стана дума, предайте му, ако той работи в Гестапо, че търговецът Шмид събира изрезки от нашите вестници за патриотите изобретатели, и онова, което споменах в разговора ни с вас, а напечатано във всекидневника „Дас Райх“. Стига ли ви това? — Напълно — отговори Вайс. И рече с възторг: — Господин Шмид, позволете да пия за вашите успехи! — Прибави искрено: — В края на краищата много се радвам, че унищожихте и най-малките ми съмнения. — А какви бяха те? — Представете си — с простодушна усмивка каза Вайс, — помислих си, че сте английски разузнавач. Шмид се облегна в креслото и започна да се смее с глас така, че мускулестият му корем потрепваше под плетената му жилетка. — О, боже мой! — охкаше той. — Аз английски шпионин! — Пое дъх и каза огорчено: — За един сътрудник на Абвера такова фантастично и, бих казал, съвсем неоснователно въображение е сериозен недостатък. — Но аз се надявам, че тоя комичен случай ще остане между нас, нали? — Добре, дявол да ви вземе, давам ви дума като спомен за добрия стар Шмид. — Чукна се с Вайс. — Все пак вие сте симпатичен момък. Симпатичен със своята откровеност. И бих прибавил още — смелост. — Защо смелост? — И питате още! Идвате при английски шпионин и му заявявате, че е английски шпионин. Вайс се усмихна лукаво: — Ето тук грешите, господин Шмид. Вие не обърнахте внимание, че през цялото време държах ръката си в джоба. А там беше… — И Вайс сложи тържествуващо един „зауер“ на масата. Шмид изпадна във възторг. — Не, това е просто великолепно! Значи, аз бях на косъм от смъртта? — Призна си: — Е, знаете, такова нещо още не ми се е случвало досега. — Какво да се прави… — смутено рече Вайс. — Трябва да бъдем бдителни. — Да — съгласи се Шмид, — сега виждам, че не сте толкова прост. — Вдигна чашата: — За ваше здраве! След това те поклюкарстваха за баронесата. — Баронесата е разтревожена от това, че бившите собственици на имението й са приели английско поданство — каза Вайс. — Страхува се, че ако Германия не победи Англия, истинските господари на имението ще се обърнат един ден към съда. — Но засега тя печели — усмихнато възрази Шмид. — Английската авиация, както знаете, не бомбардира английската собственост в чужбина. — Това не зная — каза Вайс. — Вие знаете това. Но Шмид не поиска да придаде значение на думите му. — Аз предпочитам да влагам парите си в патенти — забеляза той. — Удобно за носене. И устойчиво като твърда валута. — Тъкмо стана дума — рече Вайс, — все пак аз ви донесох нещичко. Разбира се, не изрезки от вестници. — Тъй ли? — лениво проточи Шмид. — Покажете, интересно е. Вайс извади от джоба на куртката си пакета, получен от Елзе, и го подаде на Шмид. Търговецът се увлече в четене. Вайс остави пистолета на масата, стана, поразходи се из стаята и вдигна транспаранта. В градината беше тъмно. В долния етаж светеше само един прозорец и светлината от него падаше на пясъчната пътечка. — Слушайте вие, сътруднико на Абвера! — се обади Шмид. — Вие предполагахте, че съм английски разузнавач, и ми донесохте много важни материали за военни изобретения. Какво значи това? — Но вие не сте разузнавач — отговори Вайс, като погледна през рамо. — Аз ги показах на един почтен германски индустриалец. — Лъжете! Шмид стоеше с ръка върху пистолета на Вайс. И макар че говореше с негодуващ тон, напрегнатото му лице изразяваше по-скоро тържество, отколкото негодувание. — Добре — примирително каза Вайс. — Исках да ви доставя удоволствие. А сега ми върнете книжата. И да пием. — Той се приближи до масата. — Не — рече Шмид. — Няма да стане така. — А как? — Аз купувам книжата ви и ви ги заплащам с английски фунтове. — И вече със заповеднически тон прибави: — Седнете край оная маса и напишете разписка. — Е, разбира се — съгласи се Вайс. — Готов съм. — Седна край масата и се полуобърна. — Но сумата, надявам се, ще бъде четирицифрена. — Пишете — заповяда Шмид. И продиктува: — „Аз, еди-кой си, получих хиляда фунта срещу информация, предадена на Интелиджънс сървис.“ И до подписа си сложете днешна дата. — Е, какви са тия глупави шеги! — каза умолително. — Пишете! — повтори Шмид, като застана зад гърба на Вайс и опря дулото на „зауера“ в тила му. — Не натискайте толкова, боли ме. След като се убеди, че Вайс е изпълнил точно искането му, Шмид посочи с пистолета масата със закуски: — Хайде, сега можете да се преместите там и да пиете вече за нашите общи с вас успехи. Вайс се подчини покорно и напълни с разтреперана ръка чашата си, при което разля няколко капки коняк върху покривката. — Стига сте се плашили! — презрително каза Шмид. — Сега е вече късно. Трябваше да се плашите по-рано, когато решихте да дойдете при мене. — Разбирам — мрачно измърмори Вайс, като погледна жално, тъжно Шмид. — Аз съм в ръцете ви. — Ето сега сте умен човек. Значи, не сте изгубили способността си да съобразявате. А сега слушайте и запомнете. Шмид съобщи подробно и точно на Вайс с поучителен тон какви ще бъдат функциите му. Когато той завърши, Вайс попита малко разочаровано: — И това ли е всичко? — Да. — И само заради това ли ви прехвърлиха тук? — Е, това не е наша работа да обсъждаме. Вайс се изправи. Лицето му доби решителен израз. И изведнъж той заповяда на Шмид: — Хайде сега, седнете. И престанете да въртите пред лицето ми моя незареден пистолет. — Извади друг пистолет от джоба си. — А ето тоя — продължи той — е пълен. И действа безшумно, ако обърнете внимание на заглушителя. Също производство на Зауер, но за специална, нефронтова цел. — И го смъмри: — Не е добре, господин как ви беше името… Навярно отдавна работите и изведнъж такъв печален край. Вие имате жена, деца, роднини, нали? Защо мълчите? — Щракна белезниците на протегнатите му напред ръце. Обясни: — Това е само за запазване на живота ви. Ами ако схрускате ампула с отрова и заминете за оня свят, като ни лишите от ценните си показания… Шмид мълчеше. Вайс го завърза за гърба на тежкото кресло, завъртя ключа на вратата и започна да изследва стаята внимателно, сантиметър по сантиметър. Лицето на Шмид стана сиво, по слепите му очи избиха капчици пот. Вайс му наля коняк, даде му да пие и го попита: — Защо нервничите? Нали англичаните се славят с хладнокръвието си. Вие просто ме разочаровате. В шкафа за книги Вайс откри без особена мъка английски радиопредавател. Разгледа го и се залови с кутията за пури на Шмид: внимателно разчупваше всяка пура и в една от тях намери тънко листче с шифрован текст. След това седна, взе молитвеника в ръцете си и започна да го прелиства внимателно. Над отделните редове на псалмите имаше едва забележими грапавини на хартията. Каза с укор: — Все пак сте консерватори. Неизвестно защо използвате свещеното писание за шифър. Отвори куфара на Шмид, извади оттам нови половинки обувки с дебели гумени подметки, подуши ги, натисна ги с пръст и похвали: — А ето го и него, вашият прочут смазочен взрив. Остроумно. Тоя начин на пазене е новост. — И пак се приближи до шкафа за книги. Между листовете на книгите бяха сложени едри английски банкноти. Най-после Шмид отвори уста: — Вземете парите за себе си. Смятам, че сте ги изкарали с труд. — Бъдете спокоен, няма да се смутя — каза Вайс. Седна срещу Шмид, загледа го изпитателно и попита: — Искате ли да пиете още? Шмид кимна. Вайс наля половин чаша. Шмид се усмихна. — Да не би да жалите коняка ми? — Не искам да се напиете. — Запита делово: — Ще дадете ли нужните сведения за себе си? — Не! — отсече Шмид. — Значи, предпочитате да ораторствате пред аудитория, която ще ви обработва с всички достъпни средства? — Предпочитам. — Но вие все пак ще заговорите. — Не. — Вие още не знаете с какви ефикасни средства разполагаме. — Ще умра с чест като офицер от армията на негово величество. — Хайде де, офицер! Обикновен шпионин. Тъкмо стана дума, ние няма да оставим да загинете така скоро: имаме отлични лекари, те ще се погрижат да продължат максимално живота ви, в каквото и противоестествено положение да се намират вашите кости, кожа и някои органи. — Значи, вие сте специалист? — Можете да не се съмнявате, с вас ще се заемат истински специалисти в тая работа. Шмид дишаше тежко, но дума не продума. Вайс каза примирително: — Слушайте, в края на краищата любезност за любезност. Вие няма да съобщите на нашите колко пари сте имали в наличност. А заради вашата скромност аз ще съобщя на посочения от вас адрес за смъртта ви. И от уважение към вашата издръжливост ще допълня: умря достойно. Това трябва да ви достави удоволствие. — Добре — съгласи се Шмид. — Запомнете: Уилсън Дъглас, Манчестър, Цайт Хил 118, госпожа Ен Дъглас. — Обясни: — Това е майка ми. — Нямате ли други близки роднини? — Хората от моята професия не се обременяват нито с жени, нито с деца. Това би било егоистично. — А вие, значи, сте човек със съвест! — Интересно, как бихте заговорили ако бяхте на мое място? — Да — съгласи се Вайс, — за самия мене е интересно да зная за какво бих говорил тогава с вас. — Искате ли да си разменим местата? — иронично предложи Дъглас. — Допускам, че все ще ми се представи такава възможност. — Желая да се осъществи това по-скоро — промърмори Дъглас. — Когато ви екзекутират, майка ви ще получава пенсия за вас, нали? — Едва ли — навъсено рече Дъглас. — Във всеки случай не скоро. Сигурно Абверът няма да изпрати официално съобщение за смъртта ми. А чиновниците от Интелиджънс сървис, докато не получат точни данни, ще имат основания да мислят, че след провала съм си купил живота с цената на измяната. — А защо всъщност да не направите такава сделка с нас? — Аз съм англичанин. — А ние сме германци. — Вие сте фашисти. — А вие сте демократ. — Не желая да обсъждам с вас онова, което засяга само моя народ. — А когато от вас в продължение на дълго време ще приготвят кървав бифтек, вие пак ще смятате, че тоя бифтек е най-доброкачествен, защото е от месо на англичанин, нали? — Знаете ли — сърдито рече Дъглас, — омръзна ми да си чеша езика с вас. Повикайте агентите си. — Нямам нужда от съветите ви — забеляза Вайс. — И радвайте се, че засега ви се дава кратка възможност да седите в удобно кресло. — Да, чувах, че слагате затворниците на бутилки от шампанско, както едно време азиатците поставяли пленниците на колове. — Можете да поискате да ви заменят бутилките от френско шампанско с бутилки от английско уиски. — Защо протакате? Какво искате от мене?! — раздразнено извика Дъглас. — Искам да зная целта на идването ви тук. — И Вайс предложи: — Хайде да поприказваме спокойно. — Сложи пура в устата на Дъглас, щракна запалката. Помълча малко и каза: — Когато благоволихте да ме завербувате, ще забележа по твърде неоригинален начин, беше ясно, че ви интересува техническата документация за производството на нови синтетични вещества в едно от химическите предприятия на Освиенцим. Така ли е? — Да, получих най-строго нареждане: да се сдобия тук само с техническата документация и да не се занимавам с нищо друго. — Но това е сложна операция и тя ще струва доста скъпо на вашето правителство. — Значи, документацията си заслужава. Що се отнася до мене, за документите на „Фарбен“ ми обещаха голяма сума, това е всичко. Ясно ли ви е? След късо мълчание Дъглас продължи сломено: — Никога досега не съм изпадал в толкова глупаво положение. Ах, ако можех да ви застрелям, за да няма свидетел на тоя печален случай в биографията ми! — Толкова ли сте честолюбив? — Аз съм професионалист. Имам си свои разбирания за чест. — Да извършите убийство, за да си запазите името на безукорен разузнавач? — Е, защо така грубо? Просто да отстраня лицето. — Попита: — Вие, навярно, не сте дошли тук сам? — Разбира се. Взех мерки да се чувствате в пълна безопасност с мене. — И не смятате ли за уместно да ме ликвидирате? — О, какво говорите! — смъмри го Вайс. — Как можете да бъдете толкова мнителен? — Предложи: — Ако сте настроен толкова нервно, хайде да се сбогуваме още сега. Дъглас се заколеба. — И вие просто ще се разделите така с мене? — Но вие всъщност работите тук не толкова за да навредите на нас, германците, колкото за да принесете полза на фирмите си, заинтересовани от германските патенти. Вие сте почти безвреден. Засега ще ви оставя на мира. Но може би ще ми дотрябвате още. Седете мирно, ще ви сваля белезниците. Без излишни движения на тялото. Не забравяйте, че сте в ръцете ми. След една минута вратата се затвори след Вайс. Още на другия ден той научи, че господин Шмид заминал бързо от Варшава: види се, викаха го неотложни работи на фирмата. 46. Напоследък Елзе започна да изглежда съвсем зле: отслабна, смъкна се в лицето. Сега всеки ден трябваше да участва два пъти във вечерни представления и това беше доста голямо физическо натоварване. За Зубов тя съобщи на Вайс само онова, което се отнасяше непосредствено до работата. И по сдържаността, с която говореше за него, по тъгуващото й лице Йохан видя, че отношенията, които по нейно нареждане Зубов беше установил с Бригите, причиняват душевна болка на Елзе. След като напусна кабарето, Зубов не можеше да се ползва вече от документа, който го освобождаваше от военна служба, както и другите артисти, предназначени да „поддържат добро настроение в народа“ — така беше казано в циркуляра на Гьобелс. Но чрез връзките на Бригите Зубов зае поста инспектор по физическа подготовка в организациите на „Хитлеровата младеж“, а в най-близко време се надяваше на нещо повече. Зубов се оплака на Елзе, че Бригите е извънредно ревнива. Нощем той излизаше от къщи, за да подиша „съвсем не тъй чист въздух“ с новите си другари, сред които имаше вече петима поляци, един германец-фолксдойче, двама словаци и един унгарец — с тоя интернационал, както се изразяваше… Да, там, където има пламъци от пожари в базите с бензин, дим от взривове в складовете с боеприпаси и стрелба, там не се диша леко. И когато призори се връщаше в къщи, Бригите, прекарала безсънна нощ в тревожно очакване, търсеше с ревниви очи следи от червило по лицето му и душеше изпрашените му дрехи, като се страхуваше, че ще открие мирис на чужд парфюм. Нейната откровена ревност не тежеше много на Зубов, по-скоро може би дори ласкаеше мъжкото му самолюбие. При срещите с Елзе, която според него знаеше повече тънкостите на немския език, Зубов улавяше делово непознатите думи от говора й, повтаряше ги внимателно и ги запомняше. И не забелязваше, че тия уроци по немски език й причиняват болка. И когато Елзе се изказваше презрително за германката му, той възразяваше: — Не, знаеш ли, все пак тя не е лоша. Нейният старец, полковникът, бил голям гад, отнасял се с нея като с бездушна кукла и я принуждавал на всякакви мръсотии. — Мълчи! — отчаяно замоли Елзе. — Не искам да слушам това! — Но защо? Ти трябва да знаеш всичко за тая публика — възрази Зубов. — А пък Бригите е всъщност славна. Омъжили я преди да завърши гимназия. Знаеш, понякога просто я съжалявам. — Ето на! — с негодувание каза Елзе. — Още малко и ще станеш образцов съпруг на фашистка. — Но тя не е фашистка, тя е добра и малко нещастна. Но сега, струва ми се, е щастлива. — Похвали се: — И дори съм уверен, че сега ще тъжи истински, когато в най-близко време стане отново вдовица. — Значи, тя те обича? — Там е именно работата. Дори сам не очаквах. — И Зубов сви мощните си рамене. Лицето му беше смутено. — Ти, навярно, си се обуржоазил напълно там с нея — ядосано забеляза Елзе. — Тя ще развие аристократически наклонности у тебе. — Не, не, тя е добра жена — възпротиви се Зубов. — Просто не й е вървяло в живота. И не е някаква негодница. Предлага: „Хайде да избягаме в Швейцария — там ще живеем в планинска колиба, далеч от целия свят.“ — С милия е рай и в колиба — раздразнено го прекъсна Елзе. Зубов каза замислено: — Наистина, сега започнах да се отнасям към нея някак си по-добре. Разбираш ли, напоследък забелязах, че тя плаче скришом от мене. Какво има? Настоявах, настоявах и изведнъж тя си призна. Коленичи и ме замоли да й простя. Е, мисля си, изложил съм се в нещо и тя ме е издала. А излезе, смешно е да се каже, че на някакъв неин прадядо прабаба му не била арийка. Ето на, тя си призна, че скривала това дори когато се изповядвала в черква. — Значи, тя има особено доверие в тебе? — Е, то се знае, тя е жена с принципи. Не поиска да ме мъчи, тъй като според нея аз съм най-чист и най-образцов ариец. — Че какво общо имаш с това? — Но аз съм неин съпруг с произтичащите оттук последици. Това е всичко. — Да не си се влюбил? — Е, не е хубаво да говориш така — възрази Зубов. — Първо, ти сама ми заръча. Второ, повтарям, сега аз се отнасям към нея както трябва. А трето, благодарение на сигурното ми положение сега мога да действам по-активно. С тоя унгарец, Антал Шимон от град Печ, бивш миньор, ние разработихме малък план на операция в мините Фюрстенгрубен в околностите на Освиенцим — там се намират най-необходимите суровини за „Фарбен“. Някои неща могат да се наводнят, като се използват придошлите води, а някои и да се вдигнат във въздуха. — А нощем продължаваш единичните саморазправи, нали? — Чехът Ян Жишка излезе отличен снайперист. — А ти? Зубов се усмихна: — Дилетант спортист. Наскоро участвах в състезание в женския атлетичен клуб. Познаваш ли унтершарфюрера от Гестапо? Бивш мюнхенски шампион по свободна борба. И представи си, с поясно хвърляне го запратих на тепиха така, че си счупи крака, сега лежи в болницата. И аз изпратих известна сума на жена му, за да заслужа благоволението на местното общество с тая човеколюбива постъпка. — А взривяването на бомбардировачите във въздуха? — Това стана без мене. Вайс набави от своите специалисти в школата ампули, които избухват при вибрация. Сандъчето с взривателите докара в гаража един мой другар, германец, шофьор от автобазата. Нищо повече. И както виждаш, нашата техника не мами хитлеристките асове. Някои дори успяват да се приземят благополучно с парашут и да чакат края на войната на съветски разноски. — А за мене мислиш ли понякога? — неочаквано попита Елзе. — Все пак аз съм твой приятел и тук животът ми не е приятен. Зубов наведе глава и промърмори без желание: — Мъча се да не мисля. — Защо? — Но нали с нищо не мога да облекча живота ти. — А аз мисля за тебе — рязко каза Елзе, — и много мисля. — Напразно — възрази Зубов. — Сега добих сръчност да действам внимателно. И после, тук имам много сигурен „параван“. — Заедно с любимката ти, тая германка. Зубов вдигна глава, загледа Елзе в очите и каза сериозно: — За мене тя е човек. И ако искаш да знаеш, за много неща съм й благодарен. — Е, то се знае! — усмихна се Елзе. — Не може да затвори очи, докато любовникът й не благоволи да се върне и да й повтори всички нежни думи, на които го научих. — Че какво? — рече Зубов. — Думите са хубави, сърдечни. — Добре — каза Елзе и стана. Заповяда: — Върви си! И вече идвай само когато е крайно необходимо. — Но все пак ти ми липсваше — рече умолително Зубов. — Знаеш колко е мъчително да бъдеш дълго време без съветски човек! Дори отслабвам, когато не те виждам дълго. — Личи си! — подигравателно подхвърли Елзе. Стисна студено ръката му и го посъветва: — Знаеш, все пак се пази. — И прибави шепнешком: — Най-малкото да не би твоята мадама да овдовее отново. Зубов си отиде, като се питаше защо напоследък Елзе започна да се държи така чудно с него — заядливо, обидно и същевременно с някакво скрито огорчение. Той изпитваше към нея особено чувство, след като с риск за живота си тя го спаси от преследването на гестаповците и го направи свой партньор в кабарето. Но не беше в характера на Зубов да общува с млада жена и да обича само добродетелите й. Ето защо всеки път, когато репетираха акробатичния си номер, Зубов, подхванал я след пируета във въздуха, я пускаше не на драго сърце от прегръдките си. И когато веднъж Елзе му залепи плесница, той беше принуден да признае, че се покорява на това освежително движение само защото тя заема по-високо служебно положение и той трябва да спазва безропотно военното чинопочитание. Наистина, в Съветската армия такова отнасяне с подчинените се наказва строго, но тъй като двамата се намират на неприятелска територия, всичко това е напълно законно. Бригите беше посещавана често от познатите на покойния си съпруг и служебното положение на някои от тях представляваше съществен интерес за получаване на сведения. Но Зубов не умееше да води непринудени разговори, при които да засегне ловко въпросите, интересуващи нашето разузнаване. И с голяма мъка можа да скрие радостта си, когато пристигналият от Източния фронт полковник Фурст, дивизионен командир, бивш офицер от Райхсвера, участник в Първата световна война, характеризира лаконично, извънредно сериозно поразителната издръжливост на руските войници и хладнокръвното безстрашие на съветските офицери. Той разказа за новото руско оръжие със страшна унищожителна сила, носещо женското име „Катюша“. В сравнение със съветските „Катюши“ германските огнехвъргачки са същото, каквото са бензиновите запалки спрямо термитния снаряд. Полковникът си позволи дори да забележи иронично, че германският генерален щаб е заблудил армията, като е описал неуспехите на русите през време на финландската кампания*, но е скрил успеха им в пробива на линията Манерхайм, която не отстъпваше по мощност на линията Мажино. И заяви, че адмирал Канарис, който бе неспособен да разкрие тайните, прикрити преди това сили на противника, би трябвало да бъде обесен на Бранденбургската врата заедно с бездарните си агенти. [* Военният конфликт на СССР с Финландия през зимата на 1939–1940 г. — Бел.прев.] 47. Настъпи период, когато Александър Белов се превъплъти напълно в абверовския офицер Йохан Вайс. В това време той посети, и то на два пъти, къщата на Бригите Вайнтлинг като стар познат на Зубов. В смъкналото се, отслабнало лице на Зубов Йохан забеляза смутеност, обърканост и скрита тъга. Но всичко това явно не беше свързано с главната му дейност, при която самообладанието, непоколебимата решителност и безстрашието не го напускаха никога. Влезе Бригите — тъничка, миниатюрна, с чудно съразмерно развито тяло. И когато тя се спря надалеч със сдържана усмивка, сякаш всичката светлина, която се струеше от двукрилите прозорци в тая просторна стая, се насочи само върху нея. Тя беше облечена скромно, просто. На високата гола шия нямаше никакви дрънкулки — а по това време в Германия бяха на мода металните позлатени огърлици във вид на нашийници. Бригите посрещна много сърдечно Вайс: — Моят съпруг ми говори толкова хубави неща за вас! Йохан се намръщи и погледна изпод вежди Зубов, който побърза да обясни: — Разказвах на Бригите за подвизите ти на фронта. — Аз изпълнявах обикновения войнишки дълг. През време на закуската разговорът беше малко принуден. Вайс забеляза, че сдържаността му и резкостта на обичайните за нацистите съждения не събудиха симпатии у Бригите. Зубов мълчеше почти през цялото време и Йохан реши да отложи засега разговора с него, заради който беше дошъл тук. А когато напусна къщата на Бригите, мислеше си тревожно дали тая сантиментална, романтична история няма да вземе лош обрат за общото им дело. Веднъж в разговора Лансдорф си спомни между другото за Олга и каза на Вайс, че ако рускинята, която гостува в къщата на баронесата, си е възвърнала вече зрението и психичното равновесие, трябва да бъде отведена в най-скоро време, защото вече всичко е подготвено за прехвърлянето й в съветския тил. Така беше работата и с Тихон Лукич. Макар че след ампутацията раната още не беше съвсем зараснала, Гвоздея убеди Дитрих, че не бива да се бавят. В такъв вид той ще възбуди повече състрадание, а това ще го улесни да се представи за патриот, който гори от желание да работи в отбранителен завод. Дитрих се отнасяше почти нежно с Гвоздея. Той се гордееше с него като с плод на своята бляскава и оригинална идея. Смяташе тоя човек нещо като свое изобретение, което трябва да прослави името на Дитрих, както бяха прославили имената си Месершмит, Юнкерс, Манлихер, Маузер и Зауер, които бяха изобретили средства за убийство, наречени в тяхна чест с имената им. Но за да изобрети инвалид, „герой от войната“, диверсант терорист — досега това беше недостъпно за гения нито на Канарис, нито на Химлер, нито на предшествениците им. Сега Фон Дитрих ще запише името си в летописите на новаторските начини за водене на тайната война. И неговият агент ще бъде също толкова неуличим, както и Уиндзорският херцог*, когото след десанта в Англия и арестуването на Джордж VI фюрерът смяташе да възкачи на престола като гаулайтер, наистина запазвайки му кралската титла от уважение към монархическите традиции на британците. [* Уиндзорският херцог — най-големият син на крал Джордж V, след смъртта на когото бе провъзгласен за английски крал под името Едуард VIII, но през 1936 г. бе детрониран и заместен с брат си Алберт, получил като крал името Джордж VI — Бел.прев.] И Дитрих беше много благодарен на Вайс, задето го посъветва да не бърза с диверсията в набелязания за това съветски обект, а да снабди Гвоздея със съответни ордени и документи, да се погрижи да заеме той там висок пост и по тоя начин да осигури най-добре мрежа от агенти в Урал — индустриалното сърце на Русия. Нина-Олга оздравя напълно. Зрението й се оправи, а и самочувствието й се подобри значително. Настъпи денят, когато Йохан дойде да я вземе от баронесата, за да я заведе обратно в разузнавателната школа. Нина мислеше, че през време на това пътуване Вайс ще й се открие, ще й каже как трябва сега да се държи, какво да предприеме. Надяваше се също така, че ще й даде задача от името на съветското командване. Но Йохан не беше много приказлив. Делово, дори с известна отсянка на строгост каза, че засега тя трябва само да изпълнява неотклонно заповедите на фашистите. А тия заповеди ще бъдат да проникне в съветски армейски щаб — кой именно, ще й се посочи — и да открие сред щабните работници хора, подходящи за завербуване. — Що се отнася до нашите работи с вас, Нина — каза той, като прекъсна тоя разговор, — малко по-късно ще ви съобщя паролата, с която ще влезете във връзка с нашите хора. И не забравяйте: възлага ви се важна работа. От вас се изисква само едно — издръжливост. Нищо повече. — Йохан я погледна в очите. — Принуден съм да ви предупредя: ако проявите самодейност, ще провалите задачата. Като закара момичето в разузнавателната школа, Вайс го предаде срещу разписка на госпожа капитан Ауфбаум. Щом остана насаме с нея, той я предупреди, че ще заплати с живота си, ако тая агентка не бъде готова във всеки миг да изпълни тайната задача. „Особено важна“ — прибави той твърдо. На раздяла Вайс узна не без задоволство, че съгласно уговореното с него Ауфбаум зачислила в школата четири момичета от женския лагер Равенсбрюк: една полякиня, две рускини и една словачка от Братислава. И когато във „Вали III“, ръководен от капитан Дитрих, узнали, че тия кандидатури са проверени от Вайс, в личните им картони бил ударен веднага щемпел, че са годни за обучение в разузнавателната школа. Момичетата излезли дисциплинирани и се проявили напълно задоволително на заниманията по радиовръзка. 48. При срещите с Елзе в предварително определените места Йохан се убеждаваше тъжно, че от ден на ден здравето й се влошаваше. Страните й хлътнаха. Големите й очи блестяха болнаво и в ъглите им се очертаха тънки бръчици. Вените изпъкнаха на измършавелите й ръце. Той довнасяше на Елзе голяма част от полагащата му се дажба храна, но, както изглежда, болестта беше толкова напреднала, че дори засиленото хранене не можеше вече да помогне. И веднъж Йохан се реши: — Вие трябва да пратите по дяволите това вариете! — И таз добра! — възмути се Елзе. — Аз ще съобщя в Центъра. Вие сте болна. Трябва да ви сменят. — Как? — Да ви сменят ли? — Не, как ще съобщите за мене в Центъра? Аз няма да допусна шифровано съобщение по личен въпрос. — Нима тоя въпрос е личен? — Той засяга само мене. — А ако легнете болна? — Можете да не се безпокоите! Вашите материали ще бъдат доставяни винаги навреме. — Слушайте — каза Йохан, — вие просто сте се влюбила в Зубов. Чезнете от любов. И това вреди на делото. Затова телеграмата ми за вас няма да е от лично естество. Аз ще съобщя, че вашето състояние пречи на нормалната работа. — Той говореше така рязко, защото чувстваше, че силите на момичето са на изчерпване. И изведнъж Елзе заплака. Йохан обгърна неловко потреперващите рамене. Тя завря глава в гърдите му, за да скрие лицето си, да заглуши плача. Той се смути и прошепна: — Та ти си чекистка, разузнавачка. Как може? — Може… — промълви Елзе, като хълцаше. — Може… — Вдигна към него разгневилото се изведнъж лице. — Че аз не съм ли човек? Да мисля как той там по цели часове любезничи с тая миловидна фашистка! — Тя не е фашистка — неуверено възрази Вайс. — Все едно. И то стара. — Тя е с една година по-млада от него. — Все едно. Противно е. Аз видях как той й се усмихва. — Елзе си прехапа устната. Йохан сви рамене в недоумение. Предложи: — Ти си му началник. Можеш да заповядаш и още утре той ще я зареже. Той е дисциплиниран младеж. Елзе злобно присви очи. — Е, разбира се, да изгубим такава явка и такъв „параван“! Само това липсваше! — Тогава какво искаш? — Не зная — каза Елзе. — За Зубов неговата германка е извънредно перспективен обект. Но разбираш, от болестта ли, от друго ли, аз отпаднах: иска ми се поне веднъж да премина с него по улицата. Не служебно, а така. Просто той да върви до мене и да не говори за нищо. Йохан помълча, после обеща: — Е, май това ще може да се нареди. Ако се намери свободно време. — Свободно време! — извика Елзе. — У нас свободно време? Няма. И няма да има. Няма да имаме свободно време. И нямаме нито лични работи, нито лични преживявания. — Каза твърдо: — А на Зубов предай, че го мъмря: в последната си информация той предаде неточно транскрипцията на техническата терминология. Това е брак. Наложи са да поискам допълнително време за свръзка. А ти знаеш какво значи всяка допълнителна секунда за действието на радиостанцията: колкото повече работи, толкова по-скоро ще я засекат пеленгаторите. — Повтори: — Така му предай: вече няма да търпя неточности. Това е отпуснатост. И аз мога да простя всичко, но не и нехайство. Веднъж Елзе разказа със смях на Йохан, че й направил предложение един възрастен вдовец, лейтенант от пропагандната рота. И ако тя си извадела документи, които да потвърждават, че в жилите й не тече нито капка еврейска кръв, той бил готов да сключи веднага брак и дори искал, преди да станат съпрузи, да нареди така, че тя да си почине в един високопланински санаториум в Австрийските Алпи. Йохан не обърна внимание на Елзиния ироничен тон и каза бързо: — Много добре. Засега нека Зубов те замести. И ти ще си починеш. А после ще изпратиш тоя вдовец някъде по-далече. — Зубов? — учуди се Елзе. — Е, знаеш ли, ти съвсем не разбираш от хора. Тоя човек е абсолютно негоден за сериозна организаторска работа. — Ама че го каза! — възмути се Йохан. — Та той има вече цяла група. И те действат успешно. Съвсем наскоро избили десетина курсисти от разузнавателно-диверсионната школа, а петима осакатили на път за летището, откъдето трябвало да бъдат прехвърлени в тила ни. — Не, не — непреклонно заяви Елзе, — категорично съм против да ме замества Зубов. — Каза тъжно: — Може би след войната ще отида за малко в Бакуриани, ще си почина. — Вдигна презрително рамо: — И ако Зубов бъде там инструктор по ски спорт, това ще е най-подходящо за него. Нека иде там заедно със знаменитите си мускули. Йохан изпълняваше възложените му задачи с неотклонна точност, която отговаряше на ясния стил в работата на целия абверовски апарат. През това време положението на фронтовете стана толкова неблагоприятно за Вермахта, че загубите, понесени наскоро в Русия, бяха вече непоправими. Недоволството сред съюзниците на Германия нарастваше. Бомбардировките на германските градове ставаха все по-разрушителни. Но Йохан виждаше че въпреки всичко това сътрудниците на „щаба Вали“ се държат така, като че ли самото течение на времето и духът му не са изложени на никакви влияния отвън. Каквито и бури да ставаха в безкрайния океан на фронта, островчето на „щаба Вали“ и гарнизонът му живееха по веднъж завинаги установения ред и хората мислеха също така, както мислеха преди една година. Тук се смяташе за доблест, за някакъв особен шик да се пренебрегва всичко, което нямаше връзка с преките служебни задължения. В първите дни на войната следователите от отдела на „щаба Вали III“ завербуваха в концлагерите затворници и им доказаха с механична точност защо Германия ще стане господарка на света, а Съветският съюз ще рухне под силните удари на доблестния Вермахт; те и сега повтаряха със същата механична точност предишната си аргументация, като не се опитваха ни най-малко да я приспособяват към изменилата се обстановка. Отначало Йохан едва не изпадна в заблуда, като смяташе тая механична аргументация за плод на пропагандистката догматика и я приписваше на чиновническия тромав педантизъм. Но после разбра, че тук работата е много по-сложна и че корените й трябва да се търсят в почвата, която хранеше стила и духа на империята. Поражението на Източния фронт предизвика още по-голяма активност на всички наказателни и разузнавателни служби в райха, насочена срещу самите германци. Ето защо дори сътрудниците на Абвера — доверени хора на империята — не се решаваха да „обработват“ агентите съобразно с изменилата се обстановка. Все пак самият факт, че един сътрудник на Абвера констатира промяна на обстановката на Източния фронт, можеше да се обърне срещу него като свидетелство за невярване в победата. А това престъпление, както и най-малките съмнения в безгрешието на фюрера, се наказваха жестоко. И ако нещо се беше променило в поведението на обикновените сътрудници, то се забелязваше само в това, че сега те се надпреварваха публично, с привидна жар помежду си да изразяват преданост към фюрера и да предсказват победи в най-близко време. Но когато разработваха оперативния план за поредната група, изпращана в съветския тил, тия отдавна пригодили се един към друг хора работеха с необикновена грижливост и всеобхватна предвидливост. И Вайс разбираше колко трудно, по-право почти невъзможно би било сега да предотвратява такива операции, ако своевременно, действайки с най-голяма предпазливост, не беше поставил свои хора в много звена от щабната работа на „Вали“. Той имаше свой човек дори в обущарската работилница, който подковаваше тока на трофейния съветски кирзов ботуш под определен ъгъл, та следата му да покаже на съветския контраразузнавач, че оттук е минавал престъпник. С помощта на пропаднал курсист — затворник №740014 — Вайс успя да намери верни хора сред групата лагеристи, които правеха изкопи за телефонен кабел в един щаб на Източния фронт. Те направиха подкоп под тоя кабел и построиха нещо като малък блиндаж, където като в яма, покрита с трева, дълго време се криеше наш свързочник, прехвърлен тук, за да включва апарата си в кабела, който съединява щаба на фронта с райхсканцеларията в Берлин. Но сега, като никога по-рано, Йохан трябваше да контролира особено грижливо всяка своя крачка, дума и постъпка в сгъстилата се атмосфера от следене и недоверие, която беше надвиснала толкова осезателно над главите на всички германци без изключение. Дори на ония, които имаха специални заслуги пред райха и много пъти по-рано бяха проявявали безстрашие, когато се налагаше да прилагат собственоръчно крайно усъвършенствани начини за най-бързо ликвидиране на хората. Сега дори такива „майстори“ в работата си губеха самообладание и не можеха да спрат треперенето на пръстите си, ако някой от сътрудниците им запитваше жлъчно: — Та вие, струва ми се, сте изказали желание да влезете в специалната група на доброволно предали се германски военнослужещи, за да участвате лично в диверсионната операция за освобождаване на старши германски офицери от съветски плен, а? Нещо подобно бяха извършили наскоро трима чекисти. Те проникнаха в един германски концлагер заедно с група военнопленници, освободиха голяма група затворници, а после под прикритието на малък шосеен валяк тримата водиха двучасов бой на шосето, като не даваха възможност на есесовското моторизирано поделение да преследва бегълците. Цялата тая операция беше разработена от Вайс. След дълги разпити и проучване на следствения материал контраразузнаването на Абвера и съответният отдел на Гестапо констатираха: всички подробности на операцията и съвкупността от свързани с нея мерки показват, че тя е била ръководена от голям майстор. И описанието на тая операция беше разпратено на абвергрупите не само като информация, за да вземат мерки да предотвратяват в бъдеще такива ексцесии, но и като препоръка за агентите, за ония, които притежават голяма храброст и ще сметнат, че могат да се опитат да извършат такава операция в съветския тил за освобождаване на германски военнопленници. Но в тая информация се премълчаваше, че тримата съветски чекисти, превърнали шосейния валяк в нещо като брониран купол, го мъкнали като трактор по шосето и продължавали да водят бой под защитата му. А когато влезли под железопътния надлез, последният от останалите живи герои поставил във валяка такова количество взрив, че при избухването му отломките със силата на бронебойни снаряди отсекли устоите на желязната конструкция и пробили резервоарите на нефтените цистерни така, като че те били не от метал, а от картон. Дори късчета от телата на героите не могли да се открият по опърлената почва, затрупана с обгорели и разкривени метални части. Те сякаш се изпарили, изчезнали. Сред сътрудниците на Абвера нещо не се намираха последователи на такива методи за голяма освободителна операция. Но по поръка на Канарис стотици чиновници подбираха в архивите на разузнаванията всички схеми на бягства от военнопленнически лагери, извършени някога, за да препоръчват най-сполучливите от тях на своите групи. Да, сега покрай всичко друго пред Абвера изникна задачата да освободи редица офицери на Вермахта от съветски плен, което досега не беше предвидено нито във функциите на Абвера, нито в плана „Барбароса“. Дитрих изпрати на фронта специална група германци, сътрудници на Абвера. Те получиха задача да се предадат доброволно на противника, за да се разправят в съветските военнопленнически лагери с германците, които, паднали в плен, си позволяват да се усъмняват в победоносното величие на Третата империя. И на Вайс бе необходимо доста хитруване, прозорливост, а и време, за да открие целта на тая задача, да се запознае със списъците на подбраните от Дитрих сътрудници, да състави картотека на отличителните им белези и да препрати веднага всички тия материали в Центъра. Дори ако се изключат от сферата на дейността му задълженията, които му се възлагаха като на сътрудник в „щаба Вали“, и се вземат в чист вид само много сложните задачи, които трябваше да изпълнява като съветски разузнавач, и тогава би могло да се смята, че работи със свръхнапрягане на всичките си нервни, физически и умствени сили. Само операцията с Гвоздея изискваше колосална и тежка всекидневна работа. Станал „резидент“, Гвоздея разгърна активна работа в Урал под ръководството на Баришев. И от него непрекъснато идваха заявки да му изпратят допълнително нови групи, свързочни средства, въоръжение и най-нови подривни средства. И най-после просто големи парични суми за „подкуп“ на все нови отговорни съветски работници. Сам Гвоздея, както той съобщи, проникнал в един металургичен комбинат като сътрудник на отдел „Кадри“, което му давало почти неограничени възможности да настанява германските агенти в различни цехове и учреждения, намиращи се във ведомството на комбината. Вайс разбра, че съветските контраразузнавачи са организирали огромна клопка „на едро“ и изтеглят от „щаба Вали“ все повече и повече хора и средства в тоя резервоар, който очевидно има твърде голяма вместимост. Групата на Гвоздея премина вече в ранга на „разузнавателен център“, чиито донесения за дейността му прескачаха „щаба Вали“ и отиваха сега направо при самия адмирал Канарис. И Лансдорф чувстваше известно недоволство: самолюбието му беше накърнено от това, че най-големият разузнавателен център на Абвера излезе от прякото му подчинение. А Дитрих беше просто побеснял. Той приписваше изцяло на себе си заслугите на тоя разузнавателен център. И ампутацията на крака на Гвоздея смяташе не толкова за постижение на медицината, колкото за част от бляскаво разработената от него разузнавателна операция. Не ще и дума! Подготвен е агент, неуязвим, като човек с вълшебна шапка, която го прави невидим. Разпалвайки накърненото авторско самолюбие на Дитрих, Йохан узна от него без особени хитрувания за намерението да се накажат строго ония германци в съветските военнопленнически лагери, които бяха започнали да смятат нацистите за истински врагове на Германия. Някои от изпратените в съветския тил абверовски разузнавателни групи бяха принудени да влязат в бой със съветските оперативни работници още при приземяването си. А най-благоразумните участници в тия групи започнаха да работят под контрола на съветските чекисти, като отрупваха отделите на абверовите щабове с разностранна информация, която тук съвсем не смятаха за лъжлива, защото беше правдоподобна. И именно по силата на своята правдоподобност тя действаше върху дейността на вермахтовите щабове по-разрушително дори от смелите нападения, извършени от съветските парашутисти върху тия щабове. Така например, на Химлер беше доставена папка с отлично изработени докладни записки и дневника на голяма съветска геоложка експедиция, възглавявана от знаменит учен. Те съдържаха анализ на залежи от редки метали в определени райони на страната. Всички материали показваха неоспоримо: тия залежи излезли толкова нищожни, че експлоатацията им би била безсмислена, безполезна. Върху корицата на папката беше написана майсторски от имитатор на почерци свирепа резолюция на наркома. А всъщност наркомът не тъй отдавна беше подписал с голяма радост представянето за висши правителствени награди на почти всички участници в тая експедиция, която бе открила баснословни залежи от редки метали за страната и следователно за нуждите на отбранителната промишленост. 49. Както обикновено, в пет часа сутринта след гимнастическите упражнения пред отвореното вентилационно прозорче в стаята си Елзе, наведена над легена, се триеше с мокра гъба. В мътното огледало над малката масичка се отразяваше плоското й тяло с тесни бедра и широки рамене и сухите й мускулести ръце и крака. Куп разчорлена, бронзово-червеникава, боядисана коса. Тясно, малко лице с хлътнали страни и сурово стисната уста. Навъсено проблясващи, дълбоко хлътнали очи. И възмръсни петна по скулите от миглите, гримирани още от снощи. Елзе се гледаше с погнуса в огледалото и намираше, че прилича на жалко гардже с оскубани пера. И тъй като беше сама в стаята, никой не оспорваше нейната жестока присъда за външността й. Но честно казано, тя не беше справедлива към себе си. В това слабо, изтощено моминско тяло всеки, дори посредствен скулптор, би видял ония хармонични пропорции, които още от древността предават един от друг, въплътени в мрамор, великите художници, търсещи абсолютния идеал на женската красота. И не толкова засрамена от голотата си, колкото от погнуса към себе си, Елзе се облаче бързо с оная обмислена вулгарност, която отговаряше на професията й — артистка във вариете. Гримира лицето си, направи висок просташки кок над изпъкналото си и чисто чело и изписа с туш под очите сенки, които опорочаваха чистотата им. Взе лакираната чантичка от изкуствена кожа, слезе по мръсната смрадлива стълба и тръгна по улицата с люлеещия се вървеж на еквилибристка. Днес в 11 часа и 10 минути тя трябваше да мине покрай един човек, който ще купува във вестникарската будка на улица „Маршалковска“ три броя от Гьобелсовия седмичник „Дас Райх“, и когато той ги разглежда, тя трябваше да сложи на дъската „Фьолкишер беобахтер“, за да го вземе тоя човек със себе си. Елзе нямаше нужда да знае белезите на тоя човек, не трябваше и да го запомня. Единственото нещо, което й беше известно, е, че той ще бъде със светли ръкавици и в лявата си ръка, между малкия и безименния пръст, ще държи късо кехлибарено цигаре с незапалена цигара. Нищо повече. Ако тоя човек сметне за нужно да й предложи цигара, тя трябва да вземе третата отляво. Значи, тя ще получи шифровано съобщение, което ще трябва да обработи, след като се върне в къщи. Обикновена, не особено сложна задача. И тая лека, безопасна, обикновена задача сякаш освободи съзнанието й за други, преследващи я с мъчителна упоритост, съвсем не служебни мисли, които се опитваше безуспешно да отпъди от себе си през последните дни. Елзе вървеше към вестникарската будка на „Маршалковска“ и мислите й бяха далеч от онова, което й предстоеше да извърши. Задачата й беше най-обикновена, извънредно проста и затова не изискваше силна съсредоточеност. Сега нямаше нужда да изключва напълно от съзнанието си всичко, което можеше да й попречи и да я накара да се усъмни дори за миг в неуязвимостта си. Жена с такъв вид като нея е извън всякакви подозрения. Такива има много тук. И именно те са извън подозренията, защото моралните им принципи са сродни с етиката на имперските представители. У тях не може да се появи дори сянка от съмнение, че такава жена като Елзе не е „тяхна“. И затова тя вървеше смело по „Маршалковска“, като се поклащаше, и кръглите й колене с опънати копринени чорапи лъщяха под късата й рокля. Очите й са изписани, примижали. Устата е ярко начервена и се откроява на бледото лице като мишена. И когато тя видя отражението си в стъклата на празните витрини, стори й се че е не тя, а обидна карикатура на жена — типът беше възпроизведен с безукорна точност. По тоя начин Елзе беше избрала най-подходящата защитна обвивка при дадените условия. Човекът, когото трябваше да срещне при будката, за да му предаде вестник с шифровано съобщение между редовете, й беше неизвестен. Тя не знаеше и каква задача изпълнява той в неприятелския тил. Който и да беше той, Елзе трябваше само да изпълни точно тая толкова наглед проста задача, не изискваща нито труд, нито усилия, нито като че ли дори и съобразителност. Трябваше в уговореното време да се приближи до будката, да остави на дъската свития на тръба вестник и да си отиде, без да погледне дори човека, заради когото се правеше всичко това. В плана на операцията, разработена от Центъра, всяка най-дребна подробност имаше също такова значение, както най-малката част на огромен механизъм: ако тя, тая част, не изпълнява своите строго определени функции, като взаимодейства хармонично с безбройните други части, мощният агрегат не ще може да работи, ще спре. И така Елзе ситнеше по „Маршалковска“. Твърдите й от туша мигли окръжаваха като бодливо венче криещите сподавена тъга очи, в които не беше подправен единствено цветът им. Тя пресметна точно времето и без да ускорява или да забавя крачките си, се приближи до будката почти едновременно с човека, външността на когото нямаше нужда да запомня. Остави на дъската свития стар вестник, купи си две пощенски карти, скри ги в чантичката си и се отдалечи от будката, след като се усмихна механично за сбогуване на старата будкаджийка, която сметна за унизително да отговори на усмивката на една мома, нацапотена още от сутринта. Човекът, който разглеждаше седмичника, взе три броя заедно с оставения от Елзе вестник, плати ги и тръгна към другата страна на улицата, без да се озърта. В същия миг вратичката на вестникарската будка се отвори изведнъж. От нея изскочи някакъв мъж, мушна дясната си ръка под ревера на шлифера си с качулка и тръгна бързо след човека, който току-що бе купил седмичника. Движението му беше толкова явно професионално, че Елзе съобрази мигновено на каква опасност се излага човекът, който се намираше няколко минути под неин надзор. Без да мисли много, тя хвърли чантичката си от изкуствена кожа в едно телено кошче за боклук, спусна се след типа с шлифера, настигна го, хвана го за ръка и завика, че ей сега, сегичка той откраднал чантичката й при вестникарската будка. Тоя тип излезе силен мъж. Но в ловкостта да се вчепква Елзе не му отстъпваше. Завърза се борба. И веднага иззад ъгъла излязоха двама мотоциклетисти и един автомобил с боядисани странични и задни стъкла. Елзе бе хвърлена в автомобила и откарана. Всичко стана толкова бързо, че минувачите не успяха да разберат дори каква е работата. След няколко часа полицията обясни на будкаджийката, че задържаната излязла улична крадла. Нищо друго не се случи тая сутрин. Същата вечер атракционът на госпожица Никол беше заменен в програмата на вариетето с номер на артистка, танцуваща с горящи факли. Между агентите от криминалната полиция Вайс имаше един познат, някой си господин Адам. В миналото прочут варшавски детектив, той се беше специализирал в издирване на семейни скъпоценности, откраднати от аристократи. Такива кражби се извършваха обикновено от големите професионалисти. Господин Адам ги знаеше всички до един и влизаше в преговори с крадците, в резултат на което собствениците на скъпоценностите ги получаваха обратно срещу умерен откуп. Адам получаваше от едните и от другите добро възнаграждение, достатъчно, за да издържа двете си дъщери в гимназията и дори да слага нещичко настрана за черни дни. Той не изгуби длъжността си и през окупацията, защото жена му беше германка. Но неговата специалност не носеше вече предишните доходи. Превърна се в обикновен уличен пазач и всичките му задължения се свеждаха да следи в района на поверените му улици имуществото, обсебено от германските окупационни власти в къщите, принадлежали преди на поляци, и да не допуска кражби. Вайс черпеше доста често Адам с чашка ракия в заведението на господин Полонски. Адам пиеше бавно, като в знак на благодарност разправяше различни новини от престъпния свят, всякакви полицейски клюки и понякога Йохан измъкваше нещо подходящо за себе си. Между другото тая вечер Адам разказа на Вайс за жената, заловена днес при вестникарската будка, и забеляза осъдително, че с такава външност и фигура тя не би трябвало да се занимава с улични кражби. И ако тя се познаваше с един честен, солиден човек, такъв, например като него, тоя човек би успял да я насочи в правилния, честен път. Той би наредил така, че просто тя да не може да се отърве от господа офицерите. И макар че фронтоваците са груби и са навикнали да вземат всичко насила и безплатно, с професионалистките те се държат обикновено като честни хора. И ако понякога стават някакви недоразумения, те съвсем не са на финансова почва. Движен от неясно безпокойство, Вайс помоли Адам да научи в кое полицейско управление е била закарана тая крадла. На другия ден Адам му съобщи, че тя не е зарегистрирана в нито едно полицейско управление на Варшава. Йохан не се съмняваше коя е тая „крадла“, за която разказа Адам. Единственото нещо, което Вайс успя да узнае чрез Адам, бяха белезите и номера на полицейския автомобил, с който, изглежда, беше откарана Елзе. Номера от такава серия нямаше нито една служба в генералгубернаторството. Отгоре и отстрани на тоя автомобил имаше червен кръст. Но това не беше санитарна кола: на капака й, като у гестаповските коли, имаше гумени подложки за сваляне на предното стъкло, за да може при преследване да се стреля от предната седалка. В задната вратичка се намираха тесни амбразури, закрити със стъкло, което имаше синкав отблясък и което не можеха да пробиват куршуми. Значи, можеше да се предполага, че колата е бронирана. Такива бронирани автомобили, замаскирани като обикновени санитарни коли, се използваха само в специалното поделение на СД, което беше подчинено лично на райхсфюрера на SS Химлер. Да, Йохан имаше за какво да се замисли във връзка с изчезването на Елзе. Извънредно голяма опасност беше надвиснала не само над нея. 50. През това време Александър Белов беше сформирал в неприятелския тил целенасочена, организационно затвърдена разузнавателна мрежа. За създаването на такава структура е необходима не само организаторска, оперативна и професионална дарба у разузнавача — нужна е и способност да познаваш човека. Дори най-малката неточност, когато се преценяват психологическите особености на човека, се равнява по своите последици на грешка, извършена от подривник. Изтъкват се извънредно много причини за загиването на подривника, но не може да се установи оная, единствената, която е довела до взрива, защото е унищожено всичко, което може да загатне дори най-малко за истинската причина на катастрофата. Напоследък разузнавателните и диверсионните операции на „щаба Вали“ се проваляха една след друга. Това показваше, че Йохан Вайс и ония, които беше направил свои сътрудници, като им бе доверил живота си, са работили успешно. Химлер изпрати най-опитните контраразузнавачи в „щаба Вали“, за да открият причините за провалите, и тук се създаде крайно опасна, напрегната обстановка. Заплахата надвисна и над началството, и над обикновените сътрудници. Всяка крачка, всяка постъпка на всеки, който имаше връзка с „щаба Вали“ — било някой ръководител, било преподавател в разузнавателно-диверсионната школа, човек от охраната или курсист, — се подлагаше на грижлива проверка. Всичко и всички се намираха под най-строго наблюдение и от ден на ден Вайс все по-трудно намираше възможност да общува с хората си. Всяка минута опасността ги дебнеше, включително и него. Създадоха се такива условия, че трябваше да се решава какво да се прави по-нататък: да се сведе до минимум работата на системата, създадена с невероятен труд от Вайс вътре в „щаба Вали“, или дори да се прекрати временно дейността й. Разбира се, би могло просто да се спотаят и да изчакат в бездействие, докато контраразузнаването преустанови разследването си. Да, постепенно активността му ще се намали, бдителността му ще отслабне, а после, току-виж и съвсем отстранили контраразузнавателната група от следене на „провинилия“ се обект, като я прехвърлят на друг. Но имаше и друг изход от създалото се положение: Вайс и другарите му да намерят възможност да се преместят на друга арена, за да продължат там дейността си, без да я прекъсват. Йохан избра този път. Той заповяда на Зубов и на международната му група да се активизира. С помощта на Бригите Зубов настани поляците, чехите, унгарците и русите, които влизаха в тая група, на работа в домовете на познатите й. Денем те изпълняваха мирно длъжностите на готвачи, портиери и градинари, а нощем, начело със Зубов, извършваха насилнически действия, част от които по препоръка на Вайс, приписваха на някакъв си тайнствен щурмовашки съюз, носещ името на Рьом и уж отмъщаващ на есесовците и гестаповците за екзекутирането на своя водач. Що се отнася до вдигането във въздуха на железопътните ешелони и на складовете с боеприпаси и бензин, тия операции оставаха анонимни. На съвещанието на командния състав от „щаба Вали“, в което участваха и пристигнали от Берлин сътрудници на СД, беше изказано следното предположение: не е изключено разузнаването на противника да е засякло разположението на „щаба Вали“ и да го е сложило под наблюдение. Това предложение изказаха самите абверовци ръководители на „щаба“. Представителите на СД възразиха, че тук виждат по-скоро отделни терористични действия на разпокъсани групи полски патриоти. И все пак в резултат от продължителните обсъждания и спорове беше решено „щабът Вали“ да се премести в района на Кьонигсберг. Представителите на СД признаха, че редът в „щаба Вали“ и в подчинените му разузнавателно-диверсионни школи е задоволителен. Съвместно с абверовците те подписаха протокола за анкетата и го приложиха към доклада за райхсфюрера на SS Химлер, крайно обезпокоен от създаденото положение в „щаба Вали“. И макар че враждебността на Химлер към Канарис беше много голяма и той гореше просто от желание да сложи динена кора на адмирала, в дадения случай интересите на райха възтържествуваха. По тоя начин в резултат от дейността на Вайс и на разузнавателната му мрежа сътрудниците на Абвера бяха принудени да напуснат прекрасната, със здрав климат вилна местност близо до Варшава и да се преместят в каменистата, влажна и ветровита Прибалтика. С пренасянето бяха свързани не само личните битови неудобства. Преместването на целия „щаб Вали“ изискваше много време и всъщност изкарваше за дълго време от строя един от най-важните разузнавателни органи на Вермахта. Вредата от това прекъсване в нормалната работа на „щаба Вали“ се равняваше на най-голяма диверсия, донесла загуби, които мъчно могат да се изчислят — толкова те са сериозни. Но независимо от всичко друго за Йохан Вайс беше особено важно, че заедно с личния състав, съоръженията и зачисленото към „щаба“ имущество се прехвърляха в пълна изправност на новото място и ония хора, които той беше намерил и обучил и които работеха в сложната мрежа, настанена вътре в Абвера. И тия съветски хора, сътрудници на Вайс, ще изпълняват дълга си и в новите условия. И нашето разузнаване ще знае за всички неприятелски кроежи, узряващи под бетонното теме на „щаба Вали“, където и да се намира той — в закътаната гора край Варшава или на каменистата почва в района на Кьонигсберг. И не е важно, че тук разположението на „щаба Вали“ е скрито вече не с дъсчена, а с непристъпна железобетонна ограда: зад нея има и свои, съветски хора. Вече втори месец в техническата лаборатория на „щаба Вали“ работеше химикът Петер Химел — специалист по изработването на симпатични мастила. Негово задължение беше също да инструктира курсистите как да ги използват. Той беше стар член на националсоциалистическата партия, фронтовак, тежко ранен край Смоленск. След болницата го бяха изпратили в системата на Абвера. Педантичен, малко приказлив, той имаше извънредно високо мнение за своята личност, като смяташе че двата ордена на железния кръст, първа и втора степен говорят сами за себе си. Семейството му беше загинало още през първите месеци на войната при бомбардирането на Кьонигсберг от съветската морска авиация. Ето защо на всички бяха ясни причините за навъсеността и необщителността му. Така и без усмивка Петер Химел, а всъщност Петрус Матусов, доложи на Вайс за себе си, като му предаде затворена пощенска карта на Центъра. През първите дни на войната Матусов с група белоруски чекисти беше организирал партизански отряд и се би в тила. След това го отзоваха в партизанския щаб. Командваше отряд, беше тежко ранен, лежа в болница. По-късно изкара военната служба като санитар в една болница за ранени германски военнопленници. Знанието на немски език му помогна да се грижи добре за германските войници и офицери, а също така да узнава онова, което трябваше да знае един човек, пожелал да работи в неприятелския тил. След като повиши по такъв начин не само медицинската си квалификация, но и квалификацията си на разузнавач, сред картотеката на германските военнопленници беше избран съответен образ с подходяща биография. След това Матусов беше прехвърлен през фронтовата линия, мина през редицата от явки и попадна в разположението на „щаба Вали“ на гореспоменатата длъжност. Като запознаваше постепенно Матусов с работата, Вайс стигна до убеждението, че има на кого да се довери, ако стане нужда да предаде длъжността си — не оная, която фигурира в щата от сътрудници на „щаба Вали“, а тая, която тук трябва да изпълнява съветският разузнавач. Петер Химел ще се справи напълно с работата на Йохан Вайс, напреднал в служебната си кариера вече до чин оберлейтенант от службата на Абвера. Очевидно, имперският съветник Фон Клуге беше поговорил по телефона с Герд и Лансдорф за Йохан Вайс. Във всеки случай в такова горещо време, когато всички сътрудници на „щаба Вали“ бяха погълнати от организирането на преместването, Вайс получи нареждане да отиде в командировка, за да посети няколко концентрационни лагера, посочени му от имперския съветник. Александър Белов се беше вживял толкова дълбоко в Йохан Вайс, че искрено се чувстваше обиден. Възмути се не на шега от несправедливото отнасяне към Вайс: никой от ръководството не се възпротиви на командировката му, никой не изказа съжаление, че толкова ценен работник — а Йохан Вайс имаше всички основания да се счита ценен за Абвера човек — заминава в трудно за „щаба Вали“ време. Ръководен от тая логика, Вайс се държеше пред Лансдорф с подчертана студена почтителност и изразът на оскърбено достойнство не слизаше от лицето му. Може би той се опиваше дори от съзнанието за нанесената му обида. И за това имаше причини. Обидиха го явно несправедливо — значи, по-късно може да се надява на компенсация. Но по-важно беше друго. Засега тая съвсем безперспективна в служебно отношение командировка му освободи неочаквано няколко дни, които бяха необходими, за да намери Елзе. Във всички сведения, които Йохан беше събрал от най-различни източници, нямаше ни най-малко указание за причините за Елзиното арестуване. Но той научи в кой затвор я бяха хвърлили. Тоя затвор се намираше доста далеч — в една планинска област, в територията на старинен замък. Древни стени скриваха малка железобетонна сграда със съвременна конструкция. Тя беше предназначена за особено важни политически престъпници. Обикновено там се държаха двадесетина затворници. Съответно малка бе и охраната. Йохан разработи прецизно заедно със Зубов план за освобождаването на Елзе. Стана нужда да изразходва доста душевни сили, да прояви страшно голям такт и дори да прибегне към жертви, за да внуши на Зубов, че тоя план е безукорен. Отначало Зубов го нарече жалка и страхлива комедия, достойна само за човек, толкова навикнал на лицемерие, че не се решава да се изложи направо и открито на опасност дори за спасението на свой другар, животът на когото виси на косъм. — Чекистки измислици — казваше Зубов. — Научили ви там да правите ребуси! Това не е бойна операция, а сюжетче за филм! В разгара на спора той се позоваваше на авторитета на Дзержински, който сам, без каквато и да е охрана, се беше бил безстрашно в леговището на въстаналите анархисти. Не остана доволен от това и нарече Йохан типичен бюрократичен разузнавач, комбинатор, а не боец. И все пак трябваше да отстъпи. Изчерпал приятелското си търпение, Вайс престана най-после да убеждава Зубов в уместността на предлагания от него план, стана и каза с каменно лице: — Другарю младши лейтенант! Заповядвам ви. И Зубов се подчини. Гравьорът на „щаба Вали“ Бабашкин успя да приготви всички необходими документи за Вайс. Наложи се да се бърза, защото целият технически отдел на „щаба“ трябваше да тръгне всеки миг с автоколоната за Кьонигсберг. За сборно място на Зубовата група беше определен залесеният планински масив на четиридесет километра от затвора. Това място избраха по картата. Зубов трябваше да пристигне там през нощта заедно с всичките си хора, снаряжението, оръжието и военното обмундироване. Трябваше да намери също така дрехи за лагерни затворници и главно белезници и окови, които Гестапо употребява при арестуването на особено важни престъпници. Йохан трябваше да пристигне отделно на сборното място. След като изпрати колегите си и се сбогува приятелски с тях, Вайс потегли. Зад кормилото на автомобила му седеше чехът Пташек. Висок и слаб, с необикновено умърлушен израз на лицето, тоя човек се подвизаваше успешно все пак в ролята на клоун атлет в кабарето, където на времето си Вайс го нареди чрез Елзе, когато Гестапо наказа със смърт актьора, който представяше Чарли Чаплин. Тоя актьор си позволяваше понякога за миг да изобразява в карикатурен вид образа на фюрера и заплати с живота си за това. Когато на времето си завербува Пташек, Вайс трябваше да напрегне доста много паметта си, за да си спомни имената на всички известни съветски спортисти. Пташек поиска това за доказателство, че Вайс е руски разузнавач. А след като повярва, той се подчини с възторг на Вайс и се почувства толкова щастлив, че лицето му, наистина оставайки умърлушено както винаги, придоби и чертите на гордо високомерие, което самият Пташек обясняваше с това, че отсега трябва да вдъхва ужас на фашистите. Действително след като Вайс срещна Пташек със Зубов, те започнаха да действат заедно. И по думите на Зубов Пташек извършвал всички операции с такова професионално хладнокръвие, сякаш се срещал на стадиона с противници, спортните данни на които, както вече предварително му е известно, отстъпват явно на възможностите му. Вайс го укори веднъж, че е излишно, опасно усърден. Пташек отговори меланхолично: — Ако ме убият, все пак по точки съм ги бил. — И като свиваше жилестите си дълги пръсти, той изброи щетите, които е нанесъл собственоръчно на противника при нощните им акции със Зубов. Пътуването на германски офицер по пътищата на Полша с лека открита кола и без охрана беше вече само по себе си подвиг. Йохан знаеше отлично, че полските партизани, съветските оперативни групи и самодейните отряди на избягалите от концлагерите военнопленници няма да изпуснат такава плячка. Той сподели страховете си с Пташек, който го запита: — Значи те е страх? — А тебе? Пташек призна печално: — Като никога в живота ми! Страх ме е, че ще получа куршум от своите. Това е ужас! За по-голяма безопасност те решиха да пътуват цивилни. Пташек препоръча дори да се запасят с някои документи от полските нелегални, но вече не оставаше време за това. За щастие всичко мина благополучно и те стигнаха безпрепятствено до определеното място. Хората на Зубов се бяха настанили вече в обраслата с храсти клисура. Тук Зубов беше докарал един товарен автомобил, откраднат от снабдителната база, която се намираше на доста голямо разстояние от града. Той бе покрит с шперплат и наглед не се различаваше по нищо от затворническа кола. Осем души, включително и Зубов, бяха в есесовски мундири, останалите — в лагерни дрехи на райета и сандали с дървени подметки. На гърдите беше пришито късче плат с буквата „К“ — от думата „кригсгефангенер“ (военнопленник). Тук Зубов острига с машинка половината глава на един от тях, на друг избръсна пътека на главата, на трети острига съвсем косата, защото всеки концлагер имаше свой начин за белязване на затворниците. Никой не оставаше в бездействие. Нанасяха с туш лагерни номера на ръцете. Мажеха лицата с пръст. Пташек също се залови веднага за работа — изкусно гримира ония, чиито лица, въпреки всички хитрувания, не изглеждаха изтощени. Тоалетът на „затворниците“ отне доста много време и Йохан едва успя да се преоблече в приготвения специално за него капитански мундир. Той се чувстваше отлично в тоя мундир. Лустросаното му великолепие, обноските на прусак, кичещ се с военното си родословие, и студеното презрение, с което гледаше околните, бяха съвсем естествени. И лицата на ония, които го виждаха сега, добиваха неволно жесток, враждебен израз. Жилави храсти. Сив трошляк. Шуртене на извор, който сякаш изтича от почвата под тежестта на мъхестите скали. Полумрак в клисурата и светещо, гъсто обсипано с кротки звезди небе. Тук много бойци* се виждаха за първи път. Сега те се бяха събрали само за да изпълнят задачата. И после, когато възложената им работа се свърши, те няма да се видят вече никога. Все пак в общата система на разузнаването има строга специализация, разделение на труда — всеки на поста си. Можеше да им попречи да се срещнат отново и друга причина, проста и естествена — загиване при изпълнението на тая бойна задача. [* Бойци — рус. боевици — в случая: членове на бойна група. — Бел.прев.] Но човек, който не знае за какво се бяха събрали тук, можеше да остане с впечатлението, че тия хора са извънредно доволни от нещо. По толкова нееднаквите лица беше изписана еднаква радост. А те се радваха съвсем не затова, че не разбираха или подценяваха опасността на предстоящата операция. Напротив, всеки от тях съзнаваше ясно колко трудно ще бъде да се осъществи смелият план. Може би нито един от присъстващите тук няма да остане жив. Всички бяха свикнали отдавна с безшумните стъпки на смъртта, която крачеше наред с тях. Знаеха, че ще бъдат сами в последния си час. Че целият смисъл на тоя последен за тях час е да понесат мълчаливо всичко. Да не си кажат името. За враговете ти си Никой. И трябва да загинеш като Никой — човек без име, от неизвестен произход. Безименната смърт е най-големият и най-трудният подвиг за разузнавача. За него трябва да бъдеш готов. Трябва да забравиш себе си, да унищожиш в паметта си всичко, преди да те унищожат. Трябва да убиеш спомена за себе си в своето съзнание, преди да убият тебе самия, та никакви мъки да не те принудят да си спомниш кой си. А тук е друго! Явен бой рамо до рамо с другарите. И те чакаха радостно тоя бой, като знаеха, че ако загинат, ще загинат с оръжие в ръце, като войници на бойното поле, ще паднат в яростен сблъсък с неприятеля. А това само е вече щастие. Всички работеха тайно в неприятелския тил и почти всички нямаха в себе си не само пистолет, а и джобно ножче. Трябваше да се маскират, като спазват правилата за битовата безопасност с грижливостта на еснаф, който се е примирил с окупаторите и работи с робска покорност за тях. Тия хора смятаха за унизително да прибегнат към ампула с отрова, смятаха, че това е нещо като капитулация резултат от слабоволие, от изгубване на вярата в последния шанс, който непременно ще им се представи и ще им даде възможност да се измъкнат от следствената мрежа. Това беше висшата етика, която ръководеше съветските разузнавачи в тяхната борба. Никой не им я предписваше, но тя беше станала нещо като духовен правилник за тях. Докрай да останеш боец. Боец без име. Твоето име е Никой. И хората, не казали името си и умъртвени без име, се удостояват с висши почести от съратниците си. За тях казват: той загина като чекист. Това значи: човекът не каза нищо и беше умъртвен без име в затвора. Неприятелят не узна името му. _Никой_ — това е неговото име за неприятеля. Безмълвната безименност е висша доблест за човек, който сякаш е избрал за девиз на живота си думите на бележития български революционер Васил Левски: „Ако спечеля, печели цял народ, ако загубя, губя само себе си.“ В тия думи се крие същността на разузнаваческата работа в неприятелския тил. С тия думи се определя значението на подвига, извършен от разузнавача. Йохан гледаше хората, които се бяха скрили в храстите. Постлали куртките си на земята, те чистеха грижливо пистолетите и шмайзерите, проверяваха всеки патрон. Криеха оръжието под лагерните си дрехи така, че да не може да се открие при повърхностен преглед. Най-здравите физически се надяваха, че ще вземат оръжие от неприятеля, и за тая цел се бяха запасили кой с брезентова ръкавица с оловни стружки, кой с болт, мушнат във варена бяла ряпа, кой със свита в спирала грамофонна пружина с наточен като острие на бръснач край — криеха я в грубия ръб на панталоните. Още отдавна Йохан Вайс си беше изработил маниер да се държи независимо и самоуверено със своите колеги от Абвера. Той разбираше добре как трябва да се държи с всеки от тях, за какво трябва и може да приказва и не полагаше усилия при общуването с тях: действаше един вид автоматично. А когато се срещаше с някого от съратниците си, трябваше да пести крайно много времето и съобразно с правилата на конспирацията да говори само за това, което се отнася до задачата, и да изслушва в отговор само онова, което е пряко свързано с работата. Сега, намерил се в такава голяма компания от скъпи хора, Йохан почувства радостно смущение. А и как да не се смути, когато неочаквано изчезна обичайната необходимост да се крие, да пести всяка секунда от времето, да бъде напрегнат като запънат спусък на пистолет. Той ходеше безцелно между бойците със смутена, някак жална усмивка. И лицето му под есесовската фуражка веднага се измени неузнаваемо. Изчезна Йохан Вайс, Тук, в клисурата, беше само Саша Белов, кой знае защо преоблечен в униформата на германски офицер. И ходеше тук развълнуван, както ходи неспокойно зад кулисите участник в самодейно представление. И самият той се вълнува, и всички се вълнуват заради него: а ще успее ли тоя момък, такъв русин, да изиграе ролята на германския фашист Йохан Вайс? Та в цялата му външност няма нищо, което би могло да му помогне да изиграе тая роля. На всички тук, навярно, минаваше през ума, че Белов с добродушното си лице и тъжно замислените си очи ще се справи доста трудно с ролята на германски офицер — вироглав, надменен и властен. А той мислеше колко са далеч тия момчета с тяхното държане на трудещи се хора от механичния стоеж на войници от конвойна команда. А да не говорим за ония, които са със затворнически дрехи на райета. Нима те са лагеристи, тия хора с блестящи, закачливи очи, дръзко кривнали към ухото или отметнали на темето кръглите затворнически шапчици от раиран плат? Не, не, това е явен маскарад. Съвсем очебийно ги издава липсата на оная мъртвешка отпуснатост на обречени, която е присъща обикновено на осъдените на смърт. Със своите вдъхващи ужас затворнически дрехи те се бяха изтегнали в храстите така безгрижно, сякаш бяха по пижами, облечени за през нощта, не за по-дълго. Но същевременно в поведението на всички тия хора се чувстваше строга, сурова подготовка. Те не се питаха един друг: „Кой си?“, „Откъде си?“. Не трябваше да се обременяват с излишни сведения. Сега почиваха. И дори това, че се бяха разположили строго по двойки, не беше случайно. Всяка двойка бе получила точна задача, всеки знаеше как трябва да действа при бойната операция. Всичко беше предвидено до най-малките подробности: и различните варианти на взаимозаменяемост съобразно с обстановката, и това кой ще възпламени пълните с взрив цилиндрични кутии за газови маски, за да прикрие групата в оня краен случай, ако операцията се осуети и стане нужда да се оттеглят, да се скрият. На разсъмване един мотоциклетист в гестаповска униформа пристигна в затвора и донесе на началника му таен пакет, адресиран до него. И пакетът, и заповедта да приеме затворниците бяха изготвени в работилницата на „щаба Вали“. Още в предутринния здрач един боец залегна в ямата, изкопана под кабела на свързочната линия, която идеше от затвора. Но той не преряза кабела, а само го изключваше и включваше, като пречеше на чуването до такава степен, че телефонният разговор не можеше да се състои. Надвечер групата се настани в товарния автомобил, като спазваше строго всички правила за обикновено конвоиране на затворници. Зубов в есесовска униформа седна в колата на Вайс. Мястото до шофьора Пташек зае облеченият в гестаповска униформа парашутист Мехов, назначен за личен телохранител на Йохан. Мехов имаше голям опит на подривник и казваше за себе си, че е човек с отслабнал слух поради твърде шумната работа. И дори твърдеше, че сега му е все едно какъв филм ходи да гледа — звуков или ням. И ако остане жив, след войната ще трябва да окачва като старец слухов апарат на гърдите си. Но Мехов преувеличаваше: той чуваше много добре всичко, което беше необходимо. Ниски, тежки облаци, сякаш пронизани от върховете на скалите, изливаха потоци дъжд. Беше навъсено и възтъмно. Над езерото се издигаше воден прах, който тежкият упорит дъжд изкарваше от повърхността на езерото. Пътят се виеше в каменистите стръмнини. Леката кола на Вайс изпревари товарния автомобил и скоро се приближи до привидно запуснатите мрачни развалини, които само със силуета си напомняха старинен замък. Щом Вайс показа документа от Абвера, външната охрана пусна безпрепятствено колата да мине зад крепостната стена. Преминаха през древните врати с груба каменна зидария, влязоха във вътрешния двор на замъка. Тук се изпречи втора, бетонна стена, над която бяха опънати проводници с високо напрежение. И ето че не пуснаха колата да мине през металната врата на тая стена. Охраната разреши само на офицерите — Вайс и Зубов — да влязат в караулното помещение през тясната врата, която се намираше далеч от вратите. Тук ги помолиха да почакат. Яви се дежурният оберефрейтор от SS, провери грижливо документите на пристигналите, повтори молбата да почакат и излезе, като взе документите със себе си. Не чакаха дълго, само няколко минути. Отново се появи оберефрейторът, тоя път придружен от двама души от охраната, и покани господа офицерите да минат в квартирата на коменданта, разположена до канцеларията. Началникът на затвора или, както го наричаха тук, господин комендантът, висок и мършав, но с голям увиснал корем, едва се понадигна зад масата и с ръка покани офицерите да седнат срещу него в старинните кресла, високите облегала на които бяха с резба. Пред него лежеше заповедта, донесена от човека на Вайс, и документите на пристигналите, които оберефрейторът беше взел от тях. — Слушам ви, господа — каза началникът на затвора, а след това погледна умърлушено висящия между сухите си крака корем и го поглади предпазливо. — Тъй ли? — рече Вайс. И като загледа нахално в мътните очи на коменданта, попита: — Вие, навярно, нямате тук тоалетно помещение? — Имаме. Ще заповядам да ви заведат там. — Аз нямам нужда — продължи Вайс. — Но ние като че нарушихме вашето усамотение, а? Не се стеснявайте. Ние разполагаме с време. — Обърна се към Зубов и забеляза небрежно: — Ние сме готови да окажем такава любезност на господин коменданта, нали? — Заповедта е съставена не по точно установената форма — рече комендантът и побутна с жълтата си ръка към Вайс листа, дебело подчертан на няколко места със син молив. Вайс не погледна заповедта и се усмихна: — Господин комендант, смея да ви доложа, че не съм щабен писар. И не намирам за нужно да обръщам внимание на такива дреболии. — Но документът е съставен не по установената форма — настойчиво повтори комендантът и изпитото му лице доби упорит израз. — И без документ, съставен по установената форма, аз не мога да приема вашите затворници, още повече, че няма къде да ги настаня. — Не можете ли? — запита Вайс. Комендантът разпери безпомощно ръце. — Отлично! — каза Вайс. И продължи с усмивка: — Вашият отказ ни допада напълно. — Стана и рязко наведе глава: — Имам чест да се сбогувам, господин комендант. — Толкова ли бързате? Не ще ли позволите да ви предложа чашка ракия? — Моля — милостиво се съгласи Вайс, — но само след като дам команда на хората си и видя как ще се изпълни. — И сякаш за успокоение прибави: — Това ще отнеме само няколко минути. — Какво именно? — попита началникът на затвора. — Как какво? — Вайс дори се учуди. — Ще изпозастреляме тия мърши край стените на вашето заведение. И туй то. Няма да ги мъкнем обратно я! — Позволете — обезпокои се комендантът, — но защо на наша територия? — Аз имам заповед да докарам затворниците тук. И аз ги докарах. Вие не желаете да ги приемете. Добре. Аз ще ви ги оставя в такъв вид, при който те няма да имат вече нужда от затворнически килии. Всичко ще бъде наред, уверявам ви. — И Вайс тръгна към вратата. — Господин капитан! — гласът на коменданта трепна. — Аз се опитвах да се свържа с командването, за да получа уточнение, но свръзката работи страшно лошо. — И приближи телефонния апарат към Вайс. — Можете да се убедите. Вайс каза презрително: — Не се съмнявам, господин комендант, че дори свръзката ви е в лошо състояние. И бъдете уверен, че ще доложа на командването за това. — Аз изпратих вече свързочник да провери линията — рече комендантът. И прибави умолително: — Малко търпение, господа офицери. Вайс попита подигравателно: — Мога ли да ви помоля за същото, господин комендант? Цялата операция ще отнеме двадесетина минути, не повече. Всъщност ние ви правим услуга, като скъсяваме тукашния престой на вашите затворници. — Добре — рече комендантът, като спря Вайс вече на вратата. — Нека вашите затворници бъдат вкарани във вътрешния двор. — И заповяда на оберефрейтора: — Разпореди се! — Но не _нашите_, а _вашите_ затворници — поправи го Вайс. След това се обърна към Зубов и го помоли: — Бъди така добър, предай тая заповед на нашите хора, защото господин комендантът мисли, че те се подчиняват на неговия оберефрейтор, а не на своите офицери. Зубов и оберефрейторът излязоха от канцеларията. — Слушайте — примирително каза комендантът. — Всяка работа си има строг ред. За вас, абверовците, да ликвидирате десетина-двадесет затворници, е… — И той сви устните си така, сякаш издухваше прашинка от ръкава си. — А за нас, администрацията на затвора, всеки затворник е цяла система от отчетност. За вписването на всеки смъртен случай в съответната графа е необходима аргументация, и то непременно медицинска. — Разбирам ви — благосклонно се съгласи Вайс. И предложи: — При все това хвърлете един поглед на престъпниците. Някои от тях все пак ще останат дълго време у вас. Толкова важни персони са, че делата им ще бъдат донесени от специален куриер. — Направи ми впечатление, че нямат лични картони, и си обясних това именно с мотивите, които току-що изложихте — съгласи се комендантът. Той метна черната мушамена пелерина на раменете си, учтиво даде път на Вайс и го преведе по желязната вита стълба във вътрешния двор на затвора, където през това време влезе товарният автомобил със „затворниците“. Десетина души от тъмничната охрана заеха позиции малко настрана от автомобила. Групата бойци, облечени в есесовски мундири, се строиха край автомобила. Те представляваха страшна картина: автоматите насочени, кобурите на пистолетите разкопчани. Те се държаха така, сякаш не забелязваха тъмничната охрана и смятаха, че конвоирането на затворниците е възложено изцяло на тях. А затворниците слизаха на каменните плочи в двора по желязната стълба, спусната от каросерията на автомобила. Двамина, покрити с книжни чували, бяха свалени на носилки от самите затворници и бяха оставени малко настрана. Вайс кимна небрежно към носилките и успокои коменданта: — О, тия са още напълно живи. Но те, знаете, имат изпадане на правото черво. — Да — каза комендантът, — зная: от очистителното. И ние прилагаме това средство. Валеше дъжд, тежките капки се удряха отмерено по пясъчниковите плочи, с които бе постлан тъмничният двор, и се разбиваха във воден прах. Водата се стичаше на потоци от каските на конвоиращите. Затворниците се бяха прегърбили, бяха се свили под поройния дъжд. Но те не толкова се защищаваха от дъжда, колкото пазеха от водата скритото под дрехите си оръжие. Някои пъхаха зиморничаво ръце в пазвите си — не защото им беше студено: искаха да запазят ръцете си сухи, за да не се плъзга оръжието в тях. Вайс обясни защо затворниците се държат не по установения ред: — По пътя моите хора строшиха на някои от тях пръстите, а може би и нещо друго. И все пак, както виждате, стоят на задните си лапи. Аз мислех, че след това те ще ходят само по ръце и крака. — Съпротивляваха ли се? — попита комендантът. Вайс сви рамене и се усмихна: — Съвсем не! Тогава нямаше да има нужда да ги влачим толкова далеч. — Храбри момчета имате — похвали комендантът бойците. — Откровено казано, самите те едва се държат на краката си — каза Вайс. — Сега службата по безопасността работи като на фронта. Извънредно много задачи. — Запита лениво: — Да се върнем ли? — Да — съгласи се комендантът, — съвсем не е задължително да киснем двамата под дъжда. — И повика с пръст да ги последва един прегърбен човек с увиснали рамене и тясно лице с гърбав нос. В канцеларията комендантът представи тоя човек на Вайс: — Господин Шварцберг, мой главен помощник. — Прибави многозначително: — Притежава изключителни волеви качества. Толкова е настойчив, че дори най-упоритите започват да цвърчат в ръцете му като канарчета. Шварцберг се усмихна на Вайс така, както се усмихват знаменитостите, навикнали на всеобщо възхищение. Помоли скромно: — Господин капитан, бъдете тъй любезен да кажете номерата на ония, с които трябва да се заема най-напред. Желателно е също така да се знае къде са били подложени на предварителна обработка. В методите и средствата ние се стремим да избягваме повторенията. — Прибави с многозначителен тон: — Преди да определя даден режим на затворника, аз обмислям и претеглям грижливо всички обстоятелства от предварителния опит, който е получил. Все пак винаги е резултатно само новото, още неизпитаното. — Отлично — съгласи се Вайс, — виждам, че тук у вас всичко е организирано сериозно — и спусна ръка към планшета, който висеше до кобура на пистолета. Не можеше да се чака повече. Йохан измъкна парабела и удари силно в челюстта застаналия малко зад него Шварцберг. След това насочи пистолета към началника на затвора и ритна в слепите очи проснатия без чувства на пода Шварцберг. Обезоръжи коменданта и му заповяда да занесе Шварцберг в банята. Очевидно, комендантът се обърка съвсем от всичко станало и повлече безропотно безчувственото тяло на помощника си по коридора. В банята Вайс ликвидира двамата мигновено и почти беззвучно. Претършува бързо джобовете, взе всички ключове. Затвори вратата с резето, огледа се наоколо, мушна пистолета в джоба и слезе по витата стълба в двора. Потоците дъжд продължаваха да шибат силно и с плясък по каменните плочи. Затворниците не се виждаха вече. Бойците се бяха пръснали из двора, уж за да се защитят от дъжда. Само дисциплинираните тъмнични пазачи стояха като преди край стените под дъжда. Зубов се приближи. Вайс се обърна към него и каза високо: — Господин лейтенант, ще идете ли да се сбогувате с коменданта? — и му мушна връзката ключове, взети от Шварцберг. Мехов тръгна след Зубов, като пристъпваше тежко. Вайс запуши, за да даде време на Зубов и Мехов да се отдалечат и да започнат с групата си действия във вътрешните помещения на затвора. Смукна дълбоко няколко пъти от цигарата, хвърли я, даде команда: „По местата си“ и залегна. Четирима бойци последваха примера му. Останалите откриха огън, като стреляха в хората от тъмничната охрана, замръзнали от изненада край стената. Убедил се, че всичко тук се развива така, както бе замислено, Вайс изтича в помещението на затвора. В коридорите сражението беше вече почти завършено. На пода до труповете на пазачите лежаха загинали другари: те бяха влезли първи в бой, като бяха използвали скритото под затворническите си дрехи оръжие. Според разработения план засега килиите нямаше да се отварят. Решено беше затворниците да се освободят само след като едната група завърши боя с вътрешната охрана, а другата — с външната. Вайс излезе отново на двора. Тук вече всичко беше свършено. Бяха изгубили трима. Той заповяда на дотичалия Пташек да поеме ръководството на групата останала в двора. Време беше да се види какво става във вътрешното помещение на затвора. Както и предполагаше Йохан, Зубов не беше спазил плана на операцията. Вратите на килиите бяха отворени. Ядосан на Зубов, Йохан се забрави и викна заповеднически на затворниците по немски: — Обратно в килиите! И едва не стана жертва на думите си. Освободените се нахвърлиха с лукава ярост върху него, че сигурно биха го удушили, ако не бяха толкова слаби. Трябваше да се пести всяка минута. Йохан потисна съжалението си към тия изстрадали хора, мъченици, братя и започна да ги командва твърдо. Трябваше да разхлади сърцата им със студена деловитост — само така можеше да ги прикани към благоразумие. Заради спасението им той беше почти началнически официален, дори груб с тях. Предаде на всеки документите и карта на местността, на която беше нанесен маршрутът на бегълците. Нареди освободените да хвърлят затворническите си дрехи и да се преоблекат в цивилните костюми, сгънати в товарните автомобили. След това отиде в канцеларията и се залови да изследва тайните архиви, които се пазеха в огнеупорната каса, разбита от Мехов, но в тоя миг Зубов внесе Елзе и я сложи внимателно на канапето. Господин Шварцберг използваше моргата-хладилник като карцер. Именно там намериха Елзе. Тя беше в безсъзнание, не даваше признаци на живот. Йохан заповяда да изхвърлят труповете на коменданта и на Шварцберг от банята. Напълниха ваната с гореща вода и сложиха момичето в нея. Пташек разтвори стиснатите зъби на Елзе с нож и наля в устата й ракия от манерката си. Зубов стоеше бледен, ръцете му трепереха, куртката и панталонът му бяха окървавени. — Ранен ли си? — попита го Йохан. — Засега не усещам. — Зубов бръкна във водата и започна да разтрива стъпалата на момичето. Водата стана червена от кръв. — Хайде, махнете се оттук! — направи знак с ръка Мехов. — По-добре аз сам. Вие само пречите. В канцеларията Зубов започна да изстисква мокрите си ръкави и каза сърдито на Йохан: — Много деликатен беше с тия, коменданта и палача. — Укори го: — Не очаквах това от тебе! — Какво именно не си очаквал? — учуди се Вайс. — Е, пусна ги ти! — Как така съм ги „пуснал“? — Йохан извърна очи към труповете. — А това какво е? Зубов повтори упорито: — Пусна ги съвсем леко за оня свят, както се казва. Ако ти беше видял как тя лежеше там, в хладилника, върху труповете. Замръзнала е и запълзяла върху труповете. Те са по-топли от леда, затова запълзяла по тях. — Но ти не се разпалвай — каза Йохан. — Студенокръвен си като жаба — отвърна Зубов. — Точно така! — Нямам повече сили да се преструвам. Ще замина с групата и край! — И таз добра! — сурово рече Йохан. Попита: — Да не са те ударили по главата? Да не си замаян? — Ако тя не остане жива… Махай се със своята конспирация. Аз ще се заема самостоятелно с тях. — Неврастеник! — презрително рече Вайс. — Разбираш ли? Там, сред мъртъвците, са я замразявали жива. Дотича Мехов. — Елате по-скоро, жива е. — По потното му лице се разля усмивка. В банята беше горещо, всичко беше потънало в сива пара. Елзе лежеше във ваната, покрита с шинели. Мехов беше мушнал под главата й шарената хавлия на коменданта. — Вижте — каза Мехов, — съживи се! Главата на Елзе с мократа коса приличаше на момчешка. Слепите очи и страните й бяха хлътнали. Кожата беше неестествено розова. Елзе се усмихна с подутите си устни и откри кривите останки от зъбите. Повдигна отслабналите си, бели като клонки с обелена кора ръце и се опита да ги протегне към Зубов и Вайс. Зубов коленичи пред нея, наведе глава и заплака. Елзе изфъфли нещо. Не беше по силите й да говори с разбита уста, въздухът проникваше в останките от зъбите и й причиняваше остра болка. Лицето й се изкриви. Тя млъкна. Мехов се наведе над нея и отново допря манерката до устните й. Йохан го погледна въпросително. Мехов наведе виновно очи и обясни: — Сега тя е много пияна. Налях я с ракия. Нищо, така й е по-добре. — Зубов… — Елзе сложи ръка на тила му. — Толкова дълго те чаках, а ти все не идваше… — Каза жално: — Разбира се, заради Бригите. Е, как да е. Нека сега те чака в къщи, в Таганка. Но аз няма да те пусна. И мълчи. Аз вече реших всичко за нас. И както искам, така ще бъде. Ти свикна да ме слушаш, нали? Дори за Бригите ме послуша. Елзе поиска да се надигне. Мехов я задържа за раменете. Показа с очи към вратата. Йохан заведе Зубов в канцеларията, накара го да седне на един стол. Зубов дишаше хрипкаво. Цялата му куртка беше напоена с кръв. Йохан го съблече, превърза раните му — късчета от бомба бяха засегнали ръката и хълбока му. Попита: — Как се чувстваш? — Като подлец! — живо отвърна Зубов. Загледа гневно Вайс и продължи: — Заради вас изгубих такова момиче! Няма да ми прости за Бригите. — Е, стига! — уморено каза Йохан. — Стига сте ме обърквали. Едва сте живи, а дрънкате глупости, и то в такава обстановка. Елзе е поне пияна, а ти? — Той махна с ръка и отиде да провери постовете. Всичко беше наред. Убитите тъмнични пазачи бяха преоблечени в затворнически дрехи и занесени в хладилника. Автомобилът на коменданта извозваше по няколко затворници и веднага се връщаше за нови. На двора излезе Мехов, съобщи на Вайс, че Елзе се е стоплила и сега спи. Каза загрижено: — Не само зъбите й са избити. Май че са я увисвали — ръцете и краката й са изкълчени. Не ще може да ходи. Нека поспи малко, а после ще я увия в одеяло, ще я сложа в мотоциклета и ще я закарам с най-голяма бързина, където трябва. — Рече настойчиво: — Седни да измислиш и да напишеш служебна бележка за нея, за да мога в случай на нужда да я покажа на патрулните постове. В канцеларията имаше тъмнични бланки, печати и щемпели. Йохан написа на пишещата машина заповед, че заболялата тъмнична надзирателка се изпраща в болницата на SS. Подправи подписа на коменданта — това не беше много сложна работа. Посред нощ Мехов зави сънливата, слаба, още не съвзела се напълно Елзе в одеяло, изнесе я на двора и я сложи в коша на мотоциклета. Вайс попита: — Да извикаме ли Зубов? Нека се сбогува. — Не — каза Мехов, — няма нужда. Защо ще се мъчат и за това? Какво ли още не ги чака! — И допря края на дланта си до веждите. Натисна силно с крак педала на мотоциклета, за да го запали, и викна злобно: — Но ако се случи нещо, лично аз няма да им я дам вече жива! Бъди сигурен! — и показа с очи пакетите с взрив. — Само не се горещи предварително — напомни му Вайс. — Бъди сигурен — обеща Мехов. И се похвали: — Аз съм човек на обмислените действия. Иначе отдавна нямаше да съм жив. — И кимна за сбогуване. Мотоциклетът зави и излезе през полуотворената вратичка на голямата порта. Дежурният я затвори веднага с тежък стоманен лост. В паметта на Йохан остана отметнатото назад лице на Елзе върху черната мушамена възглавница на коша. Слабо, изтощено, без капка кръв, сега след всички мъки, понесени от Елзе, то изразяваше само умора. И косата светла, леко пригладена, а не пухкава, ярко червеникаво-бронзова, дръзко бухната, като преди. Мило, просто, много уморено лице, сякаш на оздравяваща след тежка болест. Сложените на кормилото силни ръце на Мехов бяха ожулени и със синини. От широките кончови на ботушите му стърчаха запасни пачки за шмайзер, а от незакопчаната му кожена чанта за инструментите се подаваше пакет с взрив, който надминаване по разрушителната си сила противотанкова мина. По всяка вероятност Мехов ще закара благополучно Елзе на определеното място. А после ще я прехвърлят през фронтовата линия и свръзката Елзе ще престане да съществува; и тя ще стане пак — е, как ли й е името? — Лена, Лиза, Надя, Настя, Ксюша или Катюша. Те ще се срещнат един ден на улицата и ще се разминат, без да се познаят. Няма що, може и това да се случи. Като чу, че Елзе е заминала, Зубов изпадна в отчаяние, задето не се е сбогувал с нея, и се нахвърли яростно върху Вайс, който не сметнал за нужно да го предупреди за заминаването й. — Остави — миролюбиво каза Йохан, — стига си обърквал момичето. — Защото сега съм женен за германка ли? — Не, не затова. — Тогава защо? — Защото — отговори Йохан — ти си въобразяваш, че си безсмъртен и нахално се навираш към смъртта. — Че какво, нима трябва да се церемоня със смъртта? Аз съм откровен човек — злобно рече Зубов. — Ако имам възможност да бия, бия чистосърдечно, по войнишки. — Прибави презрително; — И ако не беше ти и твоята дипломация, отдавна… — Щеше да бъдеш на оня свят — завърши Йохан вместо него. Прибави строго: — И запомни: ако в най-скоро време Бригите стане отново вдовица, значи, ти си причина да изгубим един отличен „параван“. — Е, нали знаеш, на покойниците не се налагат наказания! — Докато човек още не е покойник, има възможност да му се потърка сол на главата. На тебе беше заповядано да ръководиш боя вътре в затвора, а ти преди хората ни сам се хвърли във вратата. Футболист! Пак ще се върнеш при Бригите осакатен и при това с разбито лице! — Е, това си е вече наша работа с нея — озъби се Зубов. — Семейна. — Не — каза Йохан, — това не е ваша лична работа каква ти е мутрата, а моя. Ако ти не беше такъв хубавец… — Ах, така — обидено го прекъсна Зубов, — значи аз съм ти нужен само като конте? — Не на мене, а на Бригите — възрази Йохан. — Тя ме обича не заради външността — сериозно рече Зубов, — а просто човешки. Ако не беше това, по-лесно щях да гледам Елзе в очите и изобщо всичко щеше да бъде по-лесно. — Е добре — Вайс стана, — стига с тия вълнения! — Заповяда: — След десет минути си дигай чуковете! — Защо пък да си дигам чуковете? — възмути се Зубов. — Защото — кротко отговори Йохан — първи ще тръгнат ония от нашата група, които по положението си в неприятелския тил представляват най-голяма ценност за нас. — Ето на, значи, ти ще поемеш пръв. — Да — каза Йохан, — и аз ще бъда в числото на първите. — Но след мене? — Именно след тебе. — Ти ме надценяваш! — усмихна се Зубов. — А скромността не ми позволява да се съглася с тебе. — След десет минути да те няма тук — рече Йохан. — А ти? — Аз и Водица ще заминем малко по-късно, преди това трябва да унищожим архивите. Не се безпокой, няма да се забавим. Водица, висок, мършав като Пташек, но за разлика от него силно чернолик мъж, мургав и черноок, беше роден в Югославия. Между съратниците на Зубов той минаваше за най-смел. Затова Вайс се мъчеше да не го изпуска из очи и искаше да го държи до последната минута при себе си. Веднъж Водица избягал от концлагера така: удушил пазача, хвърлил трупа му върху проводниците с високо напрежение, опрял се на него като на изолационен материал и преминал през оградата. Във Воеводина фашистите отсекли на пазарния площад главите на баща му и на двамата му по-големи братя и окачили обезглавените тела на стълбовете, като поставили на гърдите им дъсчици с надпис: „Партизанин“. На седемнадесетгодишна възраст Водица се намерил за първи път в концентрационен лагер. Но не задето се научил да убива неприятелите с един удар с шило в гърба, а задето откраднал хляб от германска казармена лавка. Водица бягал от концлагерите, залавяли го. Последния път избягал от Освиенцим, когато фирмата „Топф и синове“ още не била построила там крематориум и труповете не били изгаряни, а закопавани в яма извън лагера. През нощта Водица се скрил между наредените на двора купища трупове и сутринта го хвърлили заедно с мъртъвците в товарния автомобил. Той успял да се измъкне от ямата преди да пристигне взводът гробари. С помощта на Елзе Водица беше представен за италианец и настанен в ресторанта при един хотел, защото знаеше италиански език. Най-мъчно за Елзе беше да убеди тоя мършав, жилав момък със святкащи от омраза и черни като ахат очи да се държи мирно на новата длъжност. За по-сигурно тя го заведе дори в една католическа черква и го накара да се закълне. И Водица се закле послушно пред кръста. Но след това, когато излязоха от черквата, съобщи мрачно, че той не само не е католик, но изобщо не вярва в бога, а един от братята му бил дори комунист. — Е, тогава закълни ми се като комунист — каза умолително Елзе. — Но аз не съм член на партията. — Тогава в паметта на баща си и на братята си. Водица се замисли, а после каза сломено: — Не, не мога. — Но като видя отчаянието върху Елзиното лице, обеща: — Добре. Няма да посягам на никого от ония, които ходят в ресторанта. Преди да заминат, Вайс и Водица се качиха на наблюдателната кула, за да огледат околността. Те гледаха оттам пустия път, силуетите на планините и огромното, просторно небе със звезди. — Виж колко е хубаво! — не се сдържа Вайс. Водица поклати мрачно глава. — Ти не си виждал Югославия. Не можеш да знаеш кое е хубаво и кое не е хубаво. Но Вайс виждаше как тънките ноздри на Водица поемаха жадно чистия планински въздух, с каква тъга гледаше той назъбените силуети на планинските върхове. И не каза нищо, не започна да го опровергава. На разсъмване Вайс беше вече във Варшава. Той се яви в отделението на Абвера, където му предадоха официално писмо със заповед да замине за Вилно. Там ще получи по-нататъшни упътвания от началника на абверкомандата. 51. Богатата частна къща на „Маршалковска“, разположена в дъното на градина, служеше един вид като хотел на по-старшите офицери от Абвера, които пристигаха във Варшава. Известно е, че истинското служебно положение на разузнавача се определя често не от чина и дори не от длъжността му, а от задачата, която му е възложена. А най-често от връзките с висшите среди и мястото, което заема разузнавачът в тия среди. Ето защо получаването на стая в тоя таен абверовски хотел зависеше не толкова от това, което пишеше в служебното удостоверение на абверовския сътрудник, колкото от начина, по който той се държеше с коменданта, седнал тържествено край масичката за пушене в хола. Комендантът беше цивилен — такъв един полупортиер, полудетектив. Той дори не отвори подаденото му удостоверение. Зачука с твърдата му корица по масичката и запита с любезна усмивка откъде е пристигнал Вайс. Със също такава любезна усмивка Вайс от своя страна попита коменданта дали му харесва Ница и след това каза: — Ако ви харесва, ще смятаме, че съм пристигнал от това прелестно градче. — И веднага предупреди строго, вече без усмивка: — За пристигането ми съобщете на майор Щайнглиц само след като се окъпя, като се подредя и се видя с господин Лансдорф. Той пита ли за мене? Комендантът отвори удостоверението на Вайс. — Драги — с укор рече Вайс, — господин Лансдорф е могъл да забрави какво е написано там. Може да попита само дали го е търсил някой негов приятел. Нали така?! — Погледна победоносно коменданта и каза небрежно: — Значи, след като ме заведете в стаята ми, можете да съобщите на господин Лансдорф, че вече съм питал за него. Йохан се стремеше толкова упорито да попадне в тоя хотел, за да завари тук началниците си и да успее да поприказва за едно-друго с тях в извънслужебна обстановка — тя предразполага винаги към откровеност. Покорен от властната самоувереност на Вайс, комендантът заповяда на прислужника да го заведе, като мислеше, че докато новопристигналият се нарежда в определената му стая, той ще успее да направи допълнителни справки за него от дежурния на Гестапо. Вайс беше тръгнал вече след прислужника към асансьора, когато изведнъж видя, че по червения килим на стълбата слиза Ангелика Бюхер, а след нея върви важно, както винаги, бледният и изнемощял полковник Йоахим фон Залц. Вайс замря, изпъна се и с леко кимване поздрави тая двойка. Той си разреши да се усмихне слабо на Ангелика и да хвърли възхитен поглед. Оня особен поглед, който преценява не толкова лицето на жената, колкото фигурата й. И жените с хубаво тяло не се обиждат от такива погледи. — Я гледай! Йохан! — каза Ангелика и му подаде тясната си ръка в кожена ръкавица. Вайс допря галантно устни до ръкавицата. Полковникът се спря загрижен, защото не знаеше дали трябва да познае тоя човек или не. За миг Вайс замижа и рече на Ангелика: — Както винаги, вие сте ослепителна! — Вие сте дошъл за някого? — попита полковникът, като желаеше да покаже, че си е спомнил тоя шофьор. — Да — каза Вайс. — При господин Лансдорф. — И прибави с безразличен тон: — Трябва да се посъветвам с него за някои неща. — Погледна часовника и притури: — Но мисля, че ще имам още достатъчно време за това. — В такъв случай ще закусите с нас — рече Ангелика. След това погледна с укор полковника и обясни: — Госпожа Дитмар ми говори, че господин Вайс напредва успешно в службата. Вайс се усмихна многозначително, наведе глава и като се обърна вече към полковника, каза: — Осмелявам се да изкажа увереност, че сега вече по-рано от самите московчани ще узнаем какво е времето в Москва. Хайл Хитлер! — Отиде към двукрилата врата на ресторанта, даде път на полковника и Ангелика и заповяда небрежно на коменданта: — Съобщете на господин Лансдорф и майор Щайнглиц, че ще бъда тук. Вайс имаше голямо желание двамата да го заварят в компанията на Фон Залц. Но веднага му мина през ума, че се държи може би прекалено свободно, и помоли полковника: — Ще бъде голяма любезност от ваша страна, ако ги поканите! Тая молба беше излишна. Лансдорф и Щайнглиц закусваха вече в ресторанта, всеки край своята маса. И Вайс успя така ловко да представи на дамата най-напред Лансдорф, а след това и Щайнглиц, че на полковника оставаше само да ги покани и двамата на масата си. За Щайнглиц, нямаше съмнение в това, беше ласкателно да бъде в компанията на полковника. А пък Лансдорф веднага със старомодно изящество започна да ухажва непринудено момичето, като никак не се интересуваше дали се харесва това на полковника или не. Той водеше разговора с Ангелика на такава най-деликатна граница между приличието и неприличието, че не можеше да не се учуди човек на опитността му в тая област, която, както се струваше на Йохан, можеше да бъде само предмет на спомени за него. Тая твърде оживено започнала закуска беше двойно полезна за Вайс. Първо, познанството с полковника го издигна много в очите на началството му. Второ, комендантът му даде значително по-добра стая от оная, която в началото смяташе да даде на тоя малко нахален абверовец с долен чин, но, както стана ясно, с напълно обосновано високомерие. Излезе, че по поръка на полковника Ангелика е посетила женската разузнавателна школа и е присъствала на заниманията. Тя каза на Лансдорф: — Чудно, във всичко, което се отнася до техническата подготовка, те са много съобразителни. Но когато започнах да ги разпитвам за най-елементарните женски похвати, необходими при завербуване на агенти, по тоя въпрос проявиха удивителна тъпота. — Дали госпожицата ще сподели с мене знанията, които притежава? — игриво запита Лансдорф. — Може би ще изляза достоен ученик. Щайнглиц се изсмя грубо: — Дявол да го вземе, госпожице, вие сте просто умно момиче! Убедете господин Лансдорф да създаде школа от момичета с такива таланти и ние всички сме готови да станем кадети в тая школа. Фон Залц каза недоволно: — Госпожица Ангелика поставя важни въпроси по какъв принцип да се подготвят жените агенти, защото силната страна на всяка жена се определя от умението й да въздейства върху слабостите на мъжете. — Ако мъжът е слаб, нищо вече не може да му въздейства! — въздъхна Лансдорф. — Браво! — извика Ангелика. — Вие сте просто прелестен, господин Лансдорф! Като си наливаше коняк, Щайнглиц каза загрижено: — Жена агентка… — и презрително изду устни. — Те са подходящи в мирно време и не срещу русите. — Но защо? Нима бог ги е сътворил не като нас? — насмешливо попита полковникът. Щайнглиц изпи наведнъж коняка, пое дъх и отговори грубо: — Защото тия диваци, като монаси в сиви раса, се хвърлят сега само към една дама, която се състои само от кокали. И тя е полетяла вече към нас, като избягала уличница от войнишки публичен дом, където е препатила много. — Не разбирам вашите алегории — намръщи се полковникът. Вайс обясни: — Господин майорът иска да каже, че ако със силата на оръжието не сме успели да убедим веднага противника в нашата победа, едва ли женските прелести ще могат да променят мнението му за нас. — Точно така — измрънка Щайнглиц, — прелестите! — След това загледа Ангелика с празни очи и заяви галантно: — Но ако вие, госпожице, работехте срещу нас, кълна ви се, че не бих устоял пред вас. — Това е най-големият комплимент за дама, какъвто може да направи един разузнавач — обади се Лансдорф. Ангелика се обърна към Вайс и каза: — Там, в школата, заместник-началничката е рускиня. Едната половина на лицето й е ужасно обезобразена, а другата е хубава като профил на камея. — Значи, двулика личност — прекъсна я Щайнглиц. Вайс разбра, че става дума за Люся Егорова. Каза сдържано на Щайнглиц: — Истинският разузнавач е човек с хиляда лица. А кое от тях е истинското, може да разбере само оня, който сам не е изгубил лицето си. Ангелика кимна в знак на съгласие. — Но вие имате оригинален вкус — рече тя, като сниши гласа си. — Доколкото ми стана известно, вие не сте били равнодушен към тая мома, нали? „Бъбрива мръсница! — помисли си Йохан за Клара Ауфбаум. — Скъпо ще й струва това.“ И отговори с усмивка: — Госпожице, ние, абверовците, притежаваме изкуството да се превъплъщаваме. Но при всички обстоятелства си оставаме мъже. — Нима? — насмешливо се учуди Ангелика. — Във всеки случай това е нещо ново за мене. Вие се държахте обикновено с мене така скромно, че сега тая ваша скромност може да се сметне просто за обидна. Вайс обеща многозначително: — Аз ще заслужа прошка от вас, госпожице, с ваше позволение. — А от оная, рускинята, също ли искахте най-напред позволение? Лансдорф, който се вслушваше в тоя разговор, намигна насърчително на Вайс и каза високо: — О, значи и безгрешните грешат, но само че скромно и тайно. Какво оставаше на Йохан да прави? Да не възразява. Той само се усмихна свенливо. Лансдорф се разсмя и одобрително сложи ръка върху рамото му. Като си наливаше бавно коняк, Вайс погледна съсредоточено чашата и изведнъж пред него, като призрак, се появи Люся Егорова, такава, каквато беше, каквато за първи път я видя на пионерския сбор — тъничка, ликуваща, сияеща. Тя крачеше наред със знаменосеца и ръката й, вдигната в пионерски поздрав, сякаш затуляше лицето от ослепителното слънце, макар че денят беше дъждовен, облачен. И на всички, които гледаха това стройно като шахматна фигурка момиче, се струваше, че от него излизат ярки лъчи, че то блести със слънцето на Артек. Той тръсна глава, като че ли пъдеше призрак, приближи чашата с коняк към устните си и погледна многозначително в прозрачните, пихтиести очи на Ангелика. — За вашето най-пламенно желание, госпожице. Сякаш отдалече до него долетя заглушен глас. — Аз бях много разочарована — разказваше Ангелика. — Мислех, че ще има истинска екзекуция. А те се събличаха лениво, като преди къпане. Говореха помежду си, приближаваха се поред до ямата и дори нито веднъж не ни погледнаха, макар че ние бяхме последните, които те виждаха преди смъртта си. Те просто дръзко не ни смятаха за хора. Дори не зная дали се страхуват от болката или не, дали разбират какво е смърт или не. И само когато бяха вече голи, сякаш от приличие се прикриваха с ръце. Щайнглиц се изсмя: — Е, то се знае, щом на екзекуцията е присъствала дама — Прибави намръщено: — Да работиш с руси е все едно да учиш мечка да лови мишки в къщи. Нито за минутка не се чувствам спокоен с тях. Да извършваш операция с такива агенти е все едно да преследваш заек с глутница вълци. Никога не знаеш на кого ще се нахвърлят те — на заека или на тебе. — Днес вие сте в лошо настроение — забеляза Лансдорф. — Да — каза Щайнглиц, — в лошо. — Съобщи полугласно със служебен тон: — Един курсист по прякор Страшилището — хе оня, който участваше в обесването на сънародника си — направил кланица в самолета. Почти цялата група е унищожена. Раненият пилот успял да кацне в територията на фронта, достъпна за огъня на противника. — Сви рамене: — А тоя Страшилището беше такъв тих, сигурен и ето пак неприятност. Вайс стана и с цъфнала лъчезарна усмивка вдигна чашата с недопит коняк. — Господа, предлагам наздравица за нашата прелестна дама, феята на райха, госпожица Ангелика Бюхер! Всички бяха принудени да станат. И в същия миг Йохан видя как предупредително се отвориха вратите на ресторанта и в елегантен есесовски мундир, придружаван от цяла свита чинове на СД и Гестапо, влезе Хайнрих Шварцкопф. Лицето на Хайнрих се беше изменило: уморено, презрително надменно, неподвижно като на мъртвец. По скулите червени петна, очите мътни, зачервени, устните свити. В ръцете си стискаше камшик. Удари с него по масата насред салона и изкомандва: — Тук! — Изгледа недоволно седналата в ъгъла компания и високо попита един от офицерите на СД: — Уверен ли сте, че тук няма господа, присъствието на които не е наложително? Лансдорф стана от масата. Комендантът притича веднага към него и почтително, но настойчиво му зашепна нещо на ухото. — Пет пари не давам — високо каза Лансдорф. — Дори и да е племенник на самия райхсфюрер! — И тръгна към Шварцкопф, вдигнал високомерно сухата си побеляла глава. Полковник Фон Залц триеше така загрижено с велурена кожа стъклото на монокъла си, като че ли именно от това зависеше неопетнеността на семейната му чест. Щайнглиц плъзна ръка по бедрото си и в нея се намери „зауерът“. Той мушна пистолета под покривката на масата и с присвити очи загледа Шварцкопф. Нямаше никакво съмнение, че е готов да защити началника си. Действията на Щайнглиц не се изплъзнаха от вниманието на един гестаповец, който влезе в салона заедно с другите придружители на Шварцкопф, но остана при вратата. Той вдигна бързо със свития си лакът парабел с дълга цев и го насочи в гърба на Щайнглиц. „Е, само това липсваше — помисли си Йохан. — Да загазим за това, че тук ще пречукат някого. Макар че туй би било и занимателно, и до известна степен полезно: все пак един гад по-малко.“ Но — уви! — той нямаше право на такова удоволствие. И колкото и противни да му бяха пиянската самонадеяност и високомерната надутост на уверения в своята безнаказаност есесовец, колкото и отвратителен да му беше самият Хайнрих, все пак трябваше да вземе ролята на миротворец. — Я гледай! Хайнрих! Откъде попадна, дявол да го вземе?! — извика той въодушевено и направи с ръце такова движение, сякаш разтваряше прегръдки. Наистина, въпреки всичко Йохан не успя да придаде на лицето си израз на възторг или поне на приветливост. Очите му бяха презрително студени. Хайнрих потрепери. Пияното му злобно лице стана изведнъж достойно за съжаление. — Ти ли си Йохан? — смутено и учудено попита той. — Е, знаеш, потресен съм! Такава среща. — С цъфнала усмивка заобиколи Лансдорф, като че на пътя му се намираше не човек, а стол, улови ръката на Вайс и го притегли към себе си. Прегърна го. Обяви тържествено на придружаващите го хора: — Господа! Представям ви моя най-добър приятел Йохан Вайс. — Представи се учтиво на Ангелика, Фон Залц, Щайнглиц и Лансдорф: — Имам чест, Хайнрих Шварцкопф. — Наведе глава, тракна токове и каза с извинителен тон: — Ако поведението ми беше неучтиво, готов съм да си наложа каквото и да е наказание. — Господин хауптщурмфюрер, вие винаги и навсякъде ли действате така решително? — попита Ангелика. — Или само… — За бога, извинете — промърмори Хайнрих и се обърна към Лансдорф: — И вие също, господин Лансдорф. — Прибави многозначително: — Ние с вас се срещахме в Берлин, у райхсфюрера, ако бъдете тъй добър да си спомните. — Посочи с очи Вайс и прибави: — Още тогава ви питах за моя приятел. „Значи, Хайнрих не е съвсем оскотял, щом е говорил с Лансдорф за мене — помисли си Йохан. — Е, няма що, заради делото трябва да възстановяваме отношенията си.“ Той сложи ръка върху рамото на Шварцкопф и каза с усмивка: — Ние с Хайнрих сме стари приятели. — Всъщност — любезно рече Хайнрих, като гледаше Лансдорф в очите, — аз съм ваш гост. — И попита вече с официален тон: — Получихте ли телеграмата от Берлин? — Да — сухо отговори Лансдорф, — получих. — И така, тоя специален пълномощник на райхсфюрера съм аз. — И Хайнрих се поклони още веднъж, но тоя път по-сдържано, с тежко достойнство. — На ваше разположение, съм — каза Лансдорф. — Отлично! В такъв случай ще помолим дамата да ни извини. — Сви сломено рамене: — Служба. — Обърна се към Вайс: — Ти също трябва да напуснеш приятното общество по същите причини, като нас с господин Лансдорф. Пред вратите на апартамента, даден на Шварцкопф в същата къща, стояха есесовци на стража. „Значи, Хайнрих е голяма клечка“ — реши Йохан. В кабинета, където имаше две огнеупорни каси на щабния тил, а на масата — няколко телефона, Хайнрих покани Лансдорф да се разположи на едно огромно кожено канапе и дори приближи масичката за пушене до него. Сам той приседна на стол до него и каза, както се стори на Вайс, с коварна скромност: — Всъщност аз съм профан във вашите работи. Затова не търсете във въпроса ми нещо друго, освен желание да почерпя полезни сведения от един толкова дълбоко уважаван и много опитен човек като вас. Лансдорф помълча, после отговори предпазливо: — Аз съм готов, господин хауптщурмфюрер, да ви бъда полезен. — На мен — едва ли — каза Хайнрих с усмивка. — На райхсфюрера! Лицето на Лансдорф се изпъна и сякаш изсъхна още повече. Подпухналото лице на Шварцкопф изгуби израза на безгрижност. Той се наведе ниско към Лансдорф и каза твърдо и враждебно: — Ако се съди по вашето донесение, в индустриалния център на противника вече от няколко месеца действа успешно наша разузнавателна организация под условното наименование „VI“. Тая организация се е попълвала много пъти с разузнавателни групи и технически съоръжения. Възглавява я агентът Гвоздея. Така беше ако не се лъжа. Гвоздея, нали? Човекът с ампутирания крак. Лансдорф мълчеше. Хайнрих се усмихна. — Тая организация ни осведоми за технологията при производството на новите съветски танкове. Сведенията бяха много успокоителни. Круповските специалисти изучиха тая технология и дадоха заключение, че бронята на съветските танкове е като орехова черупка. Отлично! Но моторизираните части на Вермахта удостовериха обратното. Поради тая малка разлика в оценката на новите съветски танкове ние понесохме тежки загуби. На чия сметка ще заповядате да ги запишем? — Аз мисля — каза Лансдорф, като спусна белите си клепачи, — че… — Един момент — прекъсна го Хайнрих, — още не съм свършил. По-нататък. Същата тая група направила диверсия. Със силен взрив бил унищожен монтажният цех. Така ли? Лансдорф кимна. — Но — пак се усмихна Хайнрих — нашите агенти съобщиха, че тоя взрив бил нужен на самите болшевики за строителен изкоп на новия цех, който сега те строят там. — Продължи насмешливо: — Каква чудна градивна диверсия в полза на противника, нали? Това не ви ли огорчава, господин Лансдорф? Смея да ви уверя, че райхсфюрерът беше необикновено учуден от всичко това. По-учуден, отколкото ако бяхте успели да унищожите най-после завода, за да спре производството му. Райхсфюрерът ме помоли да ви запитам дали няма да сметнете за възможно да разясните тия толкова загадъчни събития. Лицето на Лансдорф посивя. Вайс се вслушваше напрегнато в разпита, на който беше подложен Лансдорф — защото това, което ставаше тук, не можеше да се нарече другояче, — и разбираше на каква опасност се излага цялата, извършвана с помощта на Гвоздея операция, която подражаваше работата на голяма антисъветска организация в съветския тил. Той трябваше още сега, без да се бави нито миг, да намери спасителния изход. Но как? Вайс се протегна лениво и запита Шварцкопф: — И заради такива глупости ти ни принуди да напуснем компанията на госпожица Ангелика Бюхер и се лиши от удоволствието да се запознаеш по-отблизо с нея? — Укори го: — Ти си станал истински чиновник, Хайнрих. Шварцкопф нетърпеливо сви рамо. — Сериозността на работата е толкова очевидна, че не мога да разбера как можеш да се отнасяш така лекомислено към въпроса ми. — Но ти не питаш мене. Ако ме беше запитал, щях да ти отговоря. — Хайде — настоя Хайнрих. — Опитай се да отговориш. — Но всичко това, извинявай, е просто смешно — заскромничи Вайс. — Болшевиките са разработили първобитна технология по изработването на новите танкове съобразно с предполагаемата загуба на рудните бази на Изток. И не са виновни, че армиите на Вермахта не стигнаха до набелязаните граници и в ръцете на болшевиките останаха като по-рано рудните бази с хром, никел, кобалт и така нататък. Ето защо технологията по изработването на танкове се е оказала друга и бронята им е по-здрава, отколкото предполагахме. Но тук са виновни не нашите агенти, а, извинявай, генералитетът на Вермахта. Що се отнася до диверсията, тук всичко е също така просто, както да се постави яйце изправено, без да се търкаля. За това не е нужно да бъдеш непременно Колумб. Нашите агенти са вдигнали монтажния цех във въздуха, като са сложили за тая цел огромно количество взрив. А болшевиките, след като са си изтрили сълзите подир диверсията, са съобразили, че образувалата се яма може да се използва за изкоп и сега на мястото на стария монтажен цех строят нов. За какво могат да се укорят нашите агенти? За това ли, че са сложили твърде много взрив и след диверсията се е образувала яма, която болшевиките са решили да използват рационално? Е, това е вече май прекалено. — Сви рамене: — Вие просто там, в Берлин, си въобразявате, че нашите агенти трябва да бъдат по-предвидливи от самия фюрер. Нашите агенти като нас смятат, че Русия е разгромена и че цялата й индустрия е лишена от суровинни бази. Затова и съобщават как болшевиките се готвят да правят танкове и оръжие едва ли не само от желязо и чугун. А вие в Берлин ги укорявате за това. Чудно! — Прибави решително: — Ако агентът не е убеден в крайната победа на велика Германия, той не е вече агент. Наш пръв дълг е да му внушим тая мисъл. Това е една от главните задачи в работата с агентите. Нали, господин Лансдорф? Лансдорф кимна, по страните му се появи червенина. Но гласът му звучеше нервно когато каза: — Надявам се, че нашите разяснения са достатъчно убедителни за хауптщурмфюрера. — И с малко по-бодър тон попита: — Има ли още въпроси към мене? По-нататъшният разговор, в който Вайс не сметна за нужно да се намесва, беше незначителен и засягаше подробности в работата на „щаба Вали“. Накрая Лансдорф обеща да направи за Шварцкопф доклад, който ще съдържа всички сведения, интересуващи райхсфюрера. — Отлично! — съгласи се Хайнрих и на раздяла протегна вече съвсем приятелски ръка на Лансдорф. Каза с уважение: — Много се радвам, че имах случай да поприказвам с толкова авторитетен в областта на разузнаването човек като вас, господин Лансдорф. — А задържа Вайс: — Старче! Ние не можем да се разделим така с тебе. — Намигна: — Или ти, както преди, предпочиташ бирата пред коняка, а водата пред бирата? — Изпрати Лансдорф до вратата и каза, като се обърна и загледа Вайс с ласкава усмивка: — Не можете да си представите, господин Лансдорф, колко се радвам, че срещнах стар приятел. Но дявол да го вземе, кажете: и на служба в Абвера ли той се държи като прекален светец? — Аз имам най-добро мнение за оберлейтенанта — измърмори Лансдорф. — Той има не само най-високи представи за нравствеността, но, което несъмнено е по-важно, ги следва неотстъпно. Когато останаха насаме, Хайнрих се приближи до Йохан, сложи ръце на раменете му, загледа жадно в лицето му и попита недоверчиво: — Ти наистина ли съвсем не си се изменил? — А ти? — от своя страна запита Йохан, макар и да разбираше отлично, че дълбоки промени са станали не само във външността на Хайнрих Шварцкопф. Сега Йохан Вайс имаше всички основания да смята, че положението му в Абвера е здраво, трайно, а организацията, създадена от него в Абвера — изключително сигурна. Той беше подготвил кандидати за заместници, на които можеше още сега да довери без колебание ръководството на тая организация. И сега само чакаше от Центъра съответни напътствия за това, за да предаде работата в „щаба Вали“ в сигурни ръце и да започне ново изкачване към нови тайни хранилища на германските поверителни служби. След като се срещна с Вайс, Хайнрих Шварцкопф, навярно измъчван от късно разкаяние — та всъщност той беше изоставил приятеля си в Лицманщад* на произвола на съдбата, — проявяваше към него толкова пламенна привързаност, че тя дори започна да тежи на Йохан. Хайнрих искаше от Йохан да прекарва цялото си свободно време само с него. [* Лицманщад — полският град Лодз. — Бел.прев.] Разбира се, дружбата с берлинския сътрудник на СД, племенник на сега вече гестаповския оберфюрер от SS Вили Шварцкопф, издигаше Вайс над колегите му от Абвера и можеше да стане мост за преминаване към друга сфера на дейност, но в тая дружба се криеше и известна опасност, която Вайс не можа да превъзмогне, макар и да се опитваше. Работата е там, че Хайнрих беше станал наистина друг човек. Самонадеяността и високомерието му се обясняваха лесно със светкавичното напредване в службата и правото да владее хората, а грубостта и безочливостта с подчинените — с възприетото обръщение в службите на СД. И Вайс можа със самообладание и такт да отстранява всичко това от себе си, без да накърнява достойнството си, но пиянството на Хайнрих бе непоносимо. Като се напиваше, той ставаше разпуснато и опасно откровен и често пъти не се съобразяваше с присъствието на странични лица. Той беше широко осведомен за интимните страни от живота на управниците в Третата империя и когато двамата оставаха сами, Вайс го слушаше с интерес и дори го насърчаваше с искреното си учудване на провинциалист. „Та цял Берлин знае това“ — казваше Хайнрих. Той разказваше с иронична усмивка на Йохан, че Хитлер страда от истерични припадъци. Той плаче като луд, търкаля се по пода и вика: „Аз съм тъй самотен! Аз съм обречен на вечна самота. Но всички велики хора са самотни. Наполеон е бил също самотен… И Фридрих Велики… И Исус…“ Преди Хитлер да се срещне с Ева Браун, партията се опитвала да го ожени за една богата сродница на композитора Вагнер, а след това — за вдовицата на фабриканта на пиана госпожа Бехщайн, за да може с богатството им да се попълни опразнената партийна каса. Но насаме с тия дами фюрерът се държал безнадеждно непредприемчиво или пък произнасял пред тях пламенни политически речи. Многодетната майка — госпожа Магда Гьобелс — се ползва с особеното разположение на фюрера, но, за огорчение на съпруга й, отношенията й с него са чисто платонични. Тя готви вкусни яденета за фюрера, а той е нежен с нея, гали я като котка — към повече не се и стреми. Но дори това събудило у Гьоринг завистлива омраза към Гьобелс, който, знаейки за привързаността на Гьоринг към наркотиците, го снабдява изобилно с наркотични средства чрез тайните си агенти. Но Гьоринг има силен организъм и се тъпче с наркотици като танк с гориво. По-рано Химлер отстранявал просто ония, които се опитвали без негово знание да се приближат до Хитлер: натиквали тялото на жертвата в бъчва, напълвали я с цимент и я хвърляли на дъното в едно от езерата край Берлин. Между Гьобелс и Розенберг се води също борба за по-близко място до фюрера. Гьобелс разпространил материали, че уж между 1917 и 1919 година Розенберг служил във френското разузнавателно „второ бюро“, действащо срещу германците. От своя страна Розенберг намерил свидетели, които уличили Гьобелс в лъжа. Представяйки се за мъченик, Гьобелс разпространявал слуха, че уж през Първата световна война при окупацията на Рейнската област от французите той бил бит от окупаторите. С помощта на нагласени лица Розенберг разобличил лъжата на Гьобелс. Едно време Хитлер бил влюбен в племенницата си Хели, но излязъл непълноценен, претърпял фиаско в ролята на любовник и я отровил. А сега кара Ева Браун да облича дрехите на покойната. Във вилата на Хитлер в Берхтесгаден има кукла в естествена човешка големина с чертите на Хели — тая кукла е направена виртуозно от един виенски майстор — и с нея фюрерът си отдъхва, когато Ева отсъства. Хайнрих разказваше всичко това с отсянката на самохвалство (не всеки е тъй осведомен!), без да му мисли, сякаш това бъбрене е ненаказуемо, и отпиваше малки глътки коняк от голяма издута чаша, която затопляше в дланите си. Метнал крак върху крак, Хайнрих разказваше, че на младите германки, които поддържали познанство с евреите, обръсвали косите, а после окачвали на гърдите им дъсчица с надпис: „Аз съм свиня. Аз опетних германската си чест, като общувах с еврейски свини“ и ги возели на специални коли из града. — Тъкмо се сетих — запита Хайнрих, — тебе още ли не са те проверявали с агент от „чисто арийския авангард“? В отговор на това Вайс го изгледа учудено. — Това е специален разузнавателен отряд на партията, съставен от блондинки, непременно естествени, с дебели плитки, завити около главата. Те са облечени в старопотсдамски стил, много скромно: високи яки, плътно прилепнали блузи, половинки с ниски токове и никаква козметика. Нацистите провъзгласиха принципа: германската жена няма нужда от грим. Та така, тоя отряд от арийки си поставя за цел да провери максимален брой верноподаници на фюрера, като установява с тях интимна близост, при която се повежда светкавичен разпит за политическите им възгледи. — Знаеш ли — сърдито каза Йохан, — понякога ми се струва, че спрямо мене си поел функции, подобни на ония, които изпълняват тия моми. Е, за какъв дявол ми говориш всички тия глупости? — Но ти си правоверен, нима такава дреболия може да разколебае убежденията ти? — Не! — твърдо отговори Йохан. — Убежденията ми само закрепват от твоето дърдорене. — Така ли? — с присвити очи попита Хайнрих. — Интересно. — И лицето му доби враждебен израз. Йохан се държеше много предпазливо с Хайнрих. Изчакваше търпеливо. И тъй като прекарваше дълго с него, избягваше до известно време да започне разговори, засягащи ония моменти от живота на Хайнрих в Берлин, които биха могли да бъдат интересни за съветското разузнаване. Той съобщи в Центъра за срещата си с Хайнрих Шварцкопф. След известно време свръзката донесе на Зубов плик, адресиран до Вайс. Тоя плик съдържаше материали от следствието по убийството на инженер Рудолф Шварцкопф. Както бяха установили органите на съветското контраразузнаване, Рудолф Шварцкопф бил убит по посочване от брат му, Вили Шварцкопф. Убил го Функ със съучастието на Оскар Папке, който дал писмени показания за това, когато го задържали на съветската граница. Тия показания се намираха също в плика, получен от Вайс. След като прелисти няколко пъти материалите от следствието, Йохан реши: очевидно Центърът му е изпратил тия материали, защото е смятал, че може да се дадат на Хайнрих Шварцкопф да ги прочете, ако това бъде уместно. Но засега нямаше нужда от това. 52. Постепенно къщата на Зубов стана добра конспиративна явка. Бригите Вайнтлинг вярваше безусловно на всичко, което говореше Зубов. А той й каза, че е сътрудник в една тайна служба и затова е принуден да излиза често от къщи в интерес на райха. И тя се гордееше дори с тая негова тайнствена нова служба. При все това той, както изглежда, възпитаваше своята „съпруга“ съвсем не във фашистки дух. И макар че симпатизираше на домакинята благодарение на това възпитание, Вайс се тревожеше много повече да не би Зубов да отиде твърде далеч в опитите си да превъзпитава Бригите. Веднъж Хайнрих каза на Йохан между другото, че се среща с Ангелика Бюхер. — Да не би да ти харесва? — Никак. Тя е психопатка, която мечтае да стане героиня на райха. — Тогава защо ти е? — Така, за да разваля настроението на Фон Залц. — Забеляза присмехулно: — Тоя надут прусак излезе най-обикновен страхлив слабак. На младини се обърнал към един хирург да му направи с обезболяване резки на лицето и цял живот се прави, че тия белези са следи от рапира и че ги е получил на дуел. Наскоро му казах, че костеливите ключици на госпожица Бюхер оскърбяват естетичните ми чувства. А той не отговори нищо, като че не разбра за какво става дума. — А ако без много да му мисли те беше застрелял за тая дързост? — Щеше да бъде великолепно — отпуснато процеди Хайнрих. — Щеше да ме освободи от тоя смрадлив живот. Вайс помисли, че той е пиян, но очите на Хайнрих бяха като никога трезви, студено безизразни и безжизнено мътни. Йохан се престори, че му е омръзнал този разговор, протегна се и каза: — Колкото повече забогатяват круповци, тисеновци и стинесовци, толкова повече закрепва нацията, нейното икономическо могъщество и като даваме възможност на „Фарбен“ да печели, с това закрепваме патриотично мощта на райха. Това е елементарна истина. — Така ли мислиш? — За ония, които мислят другояче, „Фарбен“ произвежда „циклон Б“. — Но ти си се изучил чудесно да мислиш като истински нацист. — Да кажем, малко по-другояче: да разсъждавам — поправи го Вайс. — Значи, не искаш да бъдеш откровен с мене? — Излиза, че ти си дрънкал всичко това, за да ме накараш да бъда откровен? — Вайс се усмихна и напомни строго: — Имай пред вид, че съм добил известен опит, и когато работя с агентите, сам осъждам пред тях някои страни на нашата идеология. Това помага, тъй да се каже, да се разслаби обектът, да се направи доверчив, да се подтикне към откровеност. Груб, елементарен похват, но плодотворен. — Значи, ти ме смяташ… — Не се горещи — Йохан сложи ръка на рамото му и го накара да седне отново. — Аз смятам, че ти като мене си знаеш работата и може би дори по-добре от мене. Нима не мога да ти изкажа своето искрено професионално уважение? Хайнрих го гледа мълчаливо, напрегнато и изпитателно толкова дълго, че Вайс се почувства неудобно от жадно търсещия му поглед. Най-после той каза бавно, сякаш едва намираше думите, като продължаваше да не откъсва очи от лицето на Вайс: — Най-напред мислех, че ти само хитруваш с мене, че си станал съвсем друг — такъв, каквито са всички тук. Но сега се убедих в обратното. Ти чудесно ми даде да разбера какъв мръсник съм. — О, какво говориш! Как съм могъл! — запротестира Йохан. — Но ти можа — тържествуващо заяви Хайнрих. — Можа, когато каза така иронично за професионалното уважение към мене. Това беше казано иронично и аз разбрах, че ти не си като другите. — Уверявам те, че се лъжеш — механично рече Йохан. Той беше ядосан на себе си. Следователно той не беше успял да скрие мислите си, беше ги издал с тона си, ако не с думи. Възмутен от себе си, той извика разпалено: — Напразно се отнасяш толкова подозрително към мене, Хайнрих! Не очаквах това. — Предложи настойчиво: — Моля ти се, ако мислиш, че може и по-нататък да ме смяташ за свой приятел, направи справка за мене в Гестапо. Така ще бъде по-просто. И освен всичко друго, това ще те освободи от естествената необходимост да проверяваш лично моя начин на мислене. Йохан говореше с делови, но приятелски тон, внимателно, доброжелателно, с мека усмивка. Но при тая молба върху лицето на Хайнрих се изписа само погнуса. Очите му помътняха отново, стиснатите му устни побеляха, едната му вежда се издигна високо, като от пристъп на главоболие. Йохан се зарадва от тая реакция, но с нищо не издаде чувствата си. Наслаждавайки се тайно на Хайнриховите душевни мъки като на щастлива, скъпоценна находка, той продължи със същия подправено задушевен тон: — Ти трябва да ме разбереш правилно, Хайнрих. Защо се гордея толкова с тебе? Ти беше първият истински нацист в живота ми, образец за мене. Още в Рига ти, като истински ариец, успя да се издигнеш над баща си, който дружеше с професор Голдблат, и даде открито урок на тоя евреин заедно с дъщеря му, като им изказа презрението си. А пък в това време аз си позволявах да ги смятам не само за пълноценни хора, но дори за привлекателни и благородни, и ти завиждах, защото Берта ми харесваше. Помниш ли Берта? Тогава мислех, че е хубавица. — А сега грозна ли ти се струва? — Разбира се! — бързо се съгласи Йохан. — В лагерите тоя материал има много непривлекателен вид. Може би там не бих я познал. Между другото, ти знаеш ли какви наказателни мерки практикува щандартенфюрерът Лихтенбергер в рижките концлагери? Провиненият се закопава чак до шията в земята, а след това карат затворниците да ходят по нужда на главата му. — Забеляза, че лицето на Хайнрих посивя внезапно, и прибави осъдително: — Но аз лично съм противник на такива прекалености. Друго нещо е, когато закопават там затворниците голи в снега: резултатите от това преохлаждане принесоха полза при лекуването на нашите войници, измръзнали на Източния фронт. В Дахау, например, хауптщурмфюрерът от SS доктор Рашер прави много успешно опити с преохлаждане. Наскоро той изтъкна, че сгряването на силно простудени хора с топлина на животни може да се препоръча само в ония случаи, когато няма под ръка други начини за сгряване, или когато става въпрос за слаби индивиди, които лошо понасят силното затопляне. Като пример приведе опитите с преохлаждане на кърмачета. Излиза, че те се сгряват най-добре при тялото на майка си, особено ако се прибави и бутилка с гореща вода. — Предложи услужливо: — Мога да ти покажа препис от доклада на доктор З. Рашер. Там ще намериш много интересни неща. Очите на посивелия Хайнрих светнаха студено и жестоко. Стиснал юмруци, той целият се беше навел към Вайс и го гледаше с омраза. Но Вайс сякаш не забеляза това и продължи със същия делови тон, само че вече с известна отсянка на тъга: — Ти знаеш навярно, че, имайки пред вид превратностите на войната, ръководството на SS нареди да се опитват силни отрови върху затворниците. За в случай, че се наложи да се възползваме самите ние от тия ампули. Много предвидливо начинание! Опитите се ръководят от доктор Шулер, а се правят обикновено в присъствието на лагерния ръководител от SS Тоберт, щурмбанфюрера от SS доктор Конрад Морген и хауптщурмфюрера от SS доктор Венер. Всички тия хора стоят зад завеса и наблюдават през отвори в нея как действат отровните вещества върху руските военнопленници — дават им ги в супата. Е, и разбира се, при това се измерва времето. — След късо мълчание попита: — Ти бил ли си в Освиенцим? — И продължи, без да чака отговор: — Докато там не бяха построили муфелни пещи за крематориум, районите около лагера се бяха превърнали в цели гниещи блата. Вонята беше непоносима. Труповете бяха засипани с тънък пласт пръст и затова там почвата беше заприличала на тресавище. — Рече с усмивка: — Разбира се, при такива условия службата на SS не е за завиждане. Но в същото време е просто възмутително, че пълномощникът на райхсфюрера на SS, който превозваше ценности от Освиенцим, открадна четиридесет килограма златни зъби и се скри. И представи си, и до ден-днешен не могат да го намерят. Такива типове позорят мундира на SS! — заяви Вайс с негодувание. И прибави загрижено: — След като в Галиция ликвидираха гетото, службата на SS представи на еврейската община сметка от три хиляди и сто злоти за изразходваните патрони и поиска да се плати веднага. Тия усърдни служители, ръководени от чувство на пестеливост, се грижат неуморно за държавните доходи на райха. Надзирателят на лагера Заксенхаузен, Вилхелм Щуберт, например прибягва до измислен от него начин за умъртвяване на затворниците. Той дава на осъдения въже, гвоздей и чук, затваря го в будката на пазача и му заповядва да се обеси там собственоръчно. В противен случай много своеобразна екзекуция чака затворника: той сам забива стълб в земята, а след това го окачват на тоя стълб за извитите ръце и той виси на тях дотогава, докато не предпочете по-ефикасния начин на обесване. Така затворниците се екзекутират един вид почти доброволно. Такива самоубийства са много популярни и в други лагери. — Защо ми разказваш всичко това? — пресипнало попита Хайнрих. — Извинявай — рече Вайс, — очевидно в бъбренето ми няма нищо ново за тебе. Но ти си офицер от SS и аз просто исках да кажа, че разбирам при какви условия трябва да работите. В сравнение с вас Абверът е занаятчийска работилница. И всъщност ние сме ви много задължени. След вашето обработване нашите агенти имат съвсем сигурен вид. И ние сме ви много благодарни. И аз искам да изкажа служебната си благодарност и на тебе като на офицер от SS. — Значи, ти смяташ, че съм като всички ония, за които ей сега говори? — Виждаш ли — уклончиво отговори Вайс и извади бележник от джоба си, — райхсфюрерът Химлер ни изтъкваше в речта си в Познан… — И прочете: — „Умират ли другите народи от глад, това ме интересува само дотолкова, доколкото те са ни необходими като роби за нашата култура. Повечето от вас знаят какво са сто трупа, лежащи един до друг, или петстотин, или хиляда лежащи трупа. Да издържаме това докрай и при това, като не смятаме отделни прояви на човешка слабост, да оставаме почтени хора — ето какво ни закаляваше. Това е славна страница в нашата история, която още не е написана и която никога няма да бъде написана.“ Вайс затвори бележника, сложи го отново в джоба на куртката си и попита с едва забележима усмивка: — Тия думи обясняват точно нашата мисия, нали? И ония, за които се отнасят, уверен съм, ще заслужат честта да бъдат записани в страниците на историята. И аз мисля, че семейството Шварцкопф ще заеме мястото си там. — Кой Шварцкопф имаш пред вид? — яростно се нахвърли Хайнрих. — Двамата: и Вили, и Хайнрих — сдържано обясни Вайс. Попита: — Надявам се, че чичо ти е напълно доволен от тебе и ти е простил отдавна младежкото увлечение по Берта, а? Или ти го скри от него? — И без да дава възможност на Хайнрих да отговори, посъветва го бързо с приятелски тон: — Ако бях на твое място, все пак бих посетил женския концлагер в Равенсбрюк. Може би Берта е там. Интересно е как изглежда сега. Наистина с младите еврейки обикновено правят медицински опити — присаждания на кости, заразявания, експериментални хирургически операции, ваксинирания. След това от тях вземат кръв за приготвяне на ваксини. Останалите живи се стерилизират и после се проверяват резултатите от обезплодяването в публичните домове, уредени в лагерите за чуждестранните работници. Така че едва ли е останало нещо от нея, от предишната Берта. И може би не заслужава да си губиш времето за това. Макар че би било ефектно, ако тя те види такъв, какъвто си сега, а ти я видиш такава, каквато е станала. Мисля, че ще бъдеш възнаграден. Впрочем, на времето си тя се отнасяше към тебе малко пренебрежително… Плесница зашемети за миг Вайс. Той сложи неволно ръка върху кобура на пистолета, но се овладя бързо. Усмихна се. Усмихна се без каквото и да е вътрешно усилие, защото искаше Хайнрих да реагира по какъвто и да е начин на думите му, стремеше се с цялото си сърце, с цялата си воля, с целия си разум към това, чакаше това, като се надяваше, че не всичко още е изгубено. И не се интересуваше от цената, която трябваше да заплати за откритието си, а вървеше към целта упорито, методично, пресметливо, като не предполагаше, наистина, че търсенето му ще се увенчае именно с плесница. Може би не трябваше да прибягва към такава крайност, за да накара Хайнрих да разкрие онова човешко, което още беше останало у него. И все пак в края на краищата това не е грешка, а успех. И сега трябва само да помисли как да го използва по-добре. Йохан загледа Хайнрих в очите и каза с официален тон: — Господин Шварцкопф, вие ме обидихте като офицер. Вие, естествено, разбирате, какво е офицерска чест и как се защищава, нали? — Ти искаш да се дуелираш с мене? — подигравателно попита Хайнрих. — Моля! — Хайде де! — рече Вайс. — Не желая да ме съди военен съд. — Тогава какво желаеш? — Ти играеше добре на шах — замислено каза Вайс. — Ако не си го забравил, ще бъдеш ли тъй добър да изиграеш една партия с мене? — Защо? — Изгубилият ще плати с живота си. По начин, какъвто си избере. Нищо повече. — Съгласен съм — без колебание отвърна Хайнрих. — Отлично! — с излишна разпаленост извика Вайс. — Да не би да мислиш, че ще се помирим при играта? — попита Хайнрих, като погледна подозрително Вайс. — Не! — решително отсече Вайс. — В никакъв случай. Но само, знаеш ли, хайде да забравим до турнира онова, което стана сега между нас. Да се опитаме да бъдем волеви хора, а? За мене това ще бъде по-мъчно, отколкото за тебе. Но аз ще се помъча да забравя обидата за известно време. — За дълго ли? — Утре вечер ще играем. — Защо не днес? — Ако настояваш. — Добре, утре — сухо каза Хайнрих и веднага прибави: — Но помни: ако се готвиш да ми простиш плесницата, аз не се готвя да ти прощавам думите ти! И така, до утре! Хайнрих поиска да стане, но Вайс го спря с движение на ръката. — А защо да не останем сега заедно? Да не би да се страхуваш от мене? — И таз добра! — пренебрежително отвърна Хайнрих. — Ти се уплаши, не ме застреля веднага, на място. — Също така, както ти се уплаши и не ме застреля — озъби се Вайс. — А сега се страхуваш, че като постоиш с мене, ще омекнеш и ще ми искаш прошка. — Никога! — решително каза Хайнрих. — Е, тогава хайде да пием — предложи Вайс — и да поприказваме просто така, за нещо друго. При играта трябва да мълчим, а после един от нас ще млъкне завинаги. — По-скоро ти. — Добре де — примирително се съгласи Вайс. Попита: — Та как прекарваше в Берлин? Хайнрих започна да разказва без желание за службата си под ръководството на Вили Шварцкопф, но скоро се обърка и каза — устата му се закриви нервно: — Знаеш ли, ти или се преструваш, или имаш железни нерви. Не мога да приказвам с тебе след всичко, което се случи. — Стана. — И така, значи, до срещата! Утре вечер в стаята ми. Удобно ли ти е? — Напълно — рече Вайс. И си отиде, без да се сбогува. Йохан не се безпокоеше много от изхода на шахматния дуел с Хайнрих. Във всеки случай не се страхуваше, че ще загуби, защото се надяваше не само на самообладанието си, но и на несъмненото си превъзходство над Хайнрих в тая игра. Тревожеше го друго: ами ако изведнъж Хайнрих прояви малодушие и просто се скрие, замине или, още по-лошо, използва положението си и предприеме такива действия, че след това Вайс да изпадне в отвратителното положение на човек, обвинен от офицер на SS в какво ли не. Но засега като че ли нямаше основания да подозира Хайнрих в такава подлост. Напротив, неговата буйност и сприхавост съвсем не се съчетаваха с коварството. Но ако е приел напълно сериозно предизвикателството, Хайнрих няма да се откаже от дуела. Ако пък Вайс откаже да се дуелира, Хайнрих ще има всички основания да го смята за страхливец и с презрение да се отвърне завинаги от него. Това значи да изгуби Хайнрих. И да го изгуби именно тогава, когато успя да открие в него оная частица човещина, която може би крие в себе си нещо нужно, полезно в бъдеще за Вайс, за делото му. Като си припомняше, като възстановяваше в паметта си всички отсенки на преживяванията, които долавяше по лицето на Хайнрих, когато му говореше за лагерната инквизиция, Йохан стигаше до мисълта, че тия разсъждения можеха да вдъхнат на Хайнрих омраза към него, към Вайс, като към човек, който споделя напълно нацистките методи. И тогава Хайнрих може да се възползва от предизвикателството и да убие безмилостно Вайс, както би постъпил и Вайс на негово място, ако му се представеше толкова удобна възможност. Ако това е така, значи, Вайс е прекалил и животът му е в опасност. Впрочем, всеки от тях, преди да седне край шахматната дъска, ще даде на другия бележка: „Моля да не бъде обвиняван никой за смъртта ми.“ Като получи от Вайс такава бележка, Хайнрих, без да дочака края на играта и дори без да я започва изобщо, може да му забие куршум в челото. И ще постъпи правилно, ако е такъв, какъвто се стори днес на Йохан. Разбира се, това е прекрасно, ако Хайнрих е такъв. Това е чудесно, ако е такъв. Тогава той е неоценим човек за делото, на което служи Вайс. Но в тоя случай Вайс се излага на опасност. И трябва да намери начин да избегне тая опасност. А ако Хайнрих просто е разигравал Вайс, за да го провери? Ако го е разигравал талантливо, като контраразузнавач от SS, великолепно усвоил всичко, на което го е учил Вили Шварцкопф, изпечен есесовец, специалист по претърсванията на душите не само в затворите на Гестапо — той тършува в душата на всеки свой най-близък приятел. Тогава какво? Разбира се, може да действа направо. Може да отиде при Хайнрих и да сложи пред него на масата материалите от следствието по делото за убийството на Рудолф Шварцкопф, извършено от Функ по нареждане на Вили Шварцкопф. И веднага ще се види с кого ще тръгне Хайнрих. Но тогава Йохан трябва да се открие пред Хайнрих. И ако Хайнрих избегне да избере съдбата си, да реши с кого да тръгне, Йохан ще бъде принуден да го убие. Тогава не остава нищо друго, освен да убие Хайнрих. Най-добре е може би да постъпи така: след като получи бележката от Хайнрих с молба да не обвиняват никого за смъртта му и с това осигури безопасността си, Йохан ще трябва да го запознае с материалите от следствието. Ако Хайнрих прости на Вили Шварцкопф за убийството на баща си — само за това трябва да го унищожи като подлец, нехранимайко. Не е изключено и друго: зашеметен от показанията на Функ, объркан, Хайнрих да се отрече от чичо си, от всички гестаповци, взети заедно, и движен само от отчаянието, да се съгласи да помага на Вайс. Но отчаянието е неустойчиво чувство. То може да отмине също така бързо, както бързо е дошло. А после ще дойдат други чувства, други мисли — всичко онова, което подхранваше Хайнрих във фашистка Германия — и те ще изтикат отчаянието, ще подскажат коварно начини да се избави от мъчителната скръб по баща си. Всичко може да се случи. Устойчива е само убедеността. Но тя не озарява човека внезапно, не идва като някое светкавично просветление. И не може да се разчита, че Хайнрих ще промени веднага убежденията си, след като се запознае с материалите на Функ. А и Йохан няма нужда от такъв Хайнрих — зашеметен, объркан, готов на всичко в дълбокото си отчаяние. Той има нужда от друг Хайнрих — убеден, че за смъртта на баща му е виновен не само Вили Шварцкопф. Не само той, подлият братоубиец. Главният убиец е хитлеристка Германия, която унищожава планомерно другите народи и подтиква народа си към самоубийство, като го кара да върши чудовищни злодеяния. И когато разбере това, Хайнрих ще стигне до убеждението, че единствено правилният за него път е да застане на страната на съветския народ, за да помогне да се спаси германският народ от загиване, от унищожение. Но как да внуши всичко това на Хайнрих, как да провери дали е такъв германец, способен да разбере Йохан и да реши да се бори за оная Германия, която сама първа стана жертва на фашисткия терор? Напоследък Дитрих с група специално излъчени лица разследваше делото за петте германски военнослужещи, отказали да участват в разстрелването на заложници. Всички те бяха осъдени на смърт. И смъртната присъда трябваше да се изпълни през нощта във Варшавския военен затвор, където специално за тая цел бяха издигнали гилотина. Но конструкцията й излезе недостатъчно съвършена и затова решиха да прибегнат към първобитен начин — да използват като оръдие за екзекуцията брадвата на месаря. На осъдените съобщиха, че на ония от тях, които пожелаят да изпълняват ролята на палач, смъртното наказание ще се замени с изпращане на фронта в наказателните щурмови поделения. Но нито един осъден не се съгласи да стане палач. Тогава Дитрих реши, че в такъв случай честта да се унищожат предателите на райха ще се възложи на абверовски офицери, имената на които той ще каже точно преди екзекуцията. Между другото по тоя начин ще се провери и устойчивостта на някои офицери, проявили недостатъчна активност при разпитите на престъпниците. Поради всичко това Дитрих се и забави във Варшава. Лансдорф одобри идеята на Дитрих, извика го при себе си, съобщи му накратко, че във Варшава е пристигнал Хайнрих Шварцкопф, племенник на оберщурмбанфюрера от SS Вили Шварцкопф, и каза, че би било много уместно да се осигури присъствието му при екзекуцията на военните престъпници и дори участието му в нея. В знак на благоволение обясни: — При случай това ще ви даде възможност да се представите в най-добра светлина пред оберщурмбанфюрера благодарение на племенника му. Освен това на оберщурмбанфюрера ще бъде приятно, ако роднината му демонстрира в генералгубернаторството, че е достоен за чичо си — най-близкия сподвижник на райхсфюрера на SS. Дитрих се зарадва много от перспективата да се запознае с такава важна персона. И дори излишно бурно поблагодари на началника си за тоя много ценен съвет. Но Лансдорф прекъсна веднага излиянията му, като каза решително, че в никакъв случай Хайнрих Шварцкопф не трябва да узнае предварително за какво го канят в затвора. В противен случай той ще пристигне на екзекуцията придружен от двама есесовци, които могат да отнемат на Дитрих командването на цялата процедура. За поканата трябва да се намери някакъв служебен повод, който да засяга само лично Хайнрих Шварцкопф. — Вие имате пълно право — съгласи се Дитрих. — Есесовците са нахалници: мислят, че само те могат да се разправят достойно с предателите. Да не би тоя роднина на високопоставен есесовец да улови пръв дръжката на оръдието за изпълнение на закона. Старшите по чин трябва да имат предимство. — Е, това вие лично ще му обясните там. — И Лансдорф прибави присмехулно: — Смятам, че вас като организатор не ще се осмели да ви измести, ще ви окаже нужното уважение. — О, какво говорите, господин Лансдорф! — тревожно запротестира Дитрих. — Аз дори не възнамерявам да се възползвам от правото си. Едно нещо са разпитите с прилагане на различни методи, а друго са екзекуциите. Вие ме познавате. На никого още не съм отнел живота. Това е моя слабост. Да прилагам болезнени средства като начин за постигане на целта е служебен дълг. А финалните действия… — Дитрих разтърси глава. — За това не съм способен. Аз съм чувствителен като жена. — И веднага каза с делови тон: — Значи, всичко ще бъде направено така, както вие посъветвахте. Вайс научи от Дитрих за разговора му с Лансдорф след скарването си с Хайнрих и беше обзет от мъчителна тревога. Та ако присъстващият на екзекуцията Хайнрих прояви най-малко малодушие, Лансдорф ще се възползва веднага от това. Вайс знаеше, че Химлер не е доволен от дейността на Канарис и че Вили Шварцкопф е доверен човек на Химлер. И може би Хайнрих е пристигнал в генералгубернаторството с някакво тайно поръчение, което засяга не само разследването на неуспехите в „щаба Вали“. И неслучайно като научи, че Вайс е в приятелски връзки с Хайнрих, Лансдорф му възложи да разузнае истинските цели на неговото идване. Йохан беше разбрал още отдавна хитлеристката механика да се проверява предаността на всеки нацист и знаеше, че всеки, който отбегне да участва в убийство, се смята за предател. Лансдорф се стремеше да изложи роднината на близкия на Химлер човек, за да отмъсти за интригите срещу Канарис. Йохан си даваше сметка, че Хайнрих ще се погуби, ако прояви човещина. Трябва да го спаси на всяка цена. Най-правилно може би е да направи така, че Хайнрих да няма възможност да бъде в затвора през време на екзекуцията. Както винаги, те се срещнаха със Зубов на улицата край Висла, край запустялата брандвахта*. [* Брандвахта — кораб, закотвен в невоенно пристанище, на който се намира пожарна команда. — Бел.прев.] Зубов изслуша Вайс и каза недоволно: — Добре де, но само извинявай, това ще бъде досадна работа. Твоят Шварцкопф не бива да се уврежда, а той може на нас да уврежда. Някак си не е взаимно. Йохан се озъби: — Ако винаги и всичко беше взаимно, ти отдавна нямаше да бъдеш жив. — Аз сам се чудя, че съм жив — съгласи се Зубов. — Но защо се получава така при мене? Защото задачата е винаги ясна: или ние тях, или те нас. Е, и въодушевявам се. А тука… Той може да посяга на тебе, а ти не можеш. Е, не е ли обидно? — Не си ли съгласен? — Какво значи „не си ли съгласен“, щом заповядваш! — Не заповядвам, а моля като за лична услуга. — Тъй ли? — учуди се Зубов. — Това е вече нещо ново. Но само че не обичам такава демокрация. Може би все пак ще заповядаш, а? — Нямам право — тъжно каза Вайс. — Мога само да моля като за приятелска услуга. — Значи, току-виж, след това по същия начин като изненада си ми докарал някой фриц в къщи, а? — засмя се Зубов, но веднага отхвърли шеговития тон и започна да се съветва сериозно в каква обстановка е най-добре да се извърши отвличането на Хайнрих Шварцкопф. И когато всичко беше уговорено, Йохан в знак на благодарност започна да разпитва приятелски Зубов за семейния му живот. Зубов каза печално: — Е, нищо хубаво не излиза. Бригите е мила, добра жена, а аз й причинявам само безпокойства. След нападението върху затвора пристигнах у дома превързан. Криех, че съм ранен. А сутринта тя видя, че чаршафът под мене е окървавен, и изведнъж припадна. Изтичах за лекар. Свестиха я. В бъркотията забравих, че самият аз имам нужда от медицинска помощ. Изпратих лекаря да си върви, а тя потъна в сълзи. Обича ме, разбираш ли? Ще й бъде мъчно, ако ме убият. Това е. — Излиза, че и ти я обичаш? — Че може ли другояче? Била е сама в живота. А с мене говори откровено и за всичко доверчиво, като че съм й истински, а не просто фиктивен мъж. — Защо пък фиктивен, щом я обичаш? — Разбира се, аз й внушавам някои правилни неща, виждам: расте. — Ти внимавай, малко по-полека! — разтревожи се Йохан. — Предавам й само моралния минимум, в пионерския мащаб — успокои го Зубов. — Карам тактично. Не съм от ония, които дърпат цветето, за да расте по-бързо. — Забеляза лукаво: — Аз, разбира се, има още много хляб да ям, докато те стигна: не е лесно да превъзпиташ есесовец — ти наистина извърши безподобно чудо. Ако сам той не се заеме лично с тебе в Гестапо. Йохан разпери ръце: — Работата, както ти каза, не е взаимна. — Точно така! Ти искаш да го превърнеш в човек, а той тебе — в месо. — Добре — каза Йохан. — Значи се разбрахме? — Май че е така — печално се съгласи Зубов. Въздъхна: — Пак ще дам повод за ревност на Бригите. Обещах й да отида довечера мирно с нея на гости у високопоставени фашисти. И на, излъгах я. Пак ще изчезна за цяла нощ. А в такива случаи тя не ляга да спи, ходи, пуши, после страда от главоболие. И ме разпитва за жени. А какви ти жени, когато сега съм женен! Не разбира тя нашия морал. Макар че, няма що, правилно е да бди. Тук жените са много разпуснати. Отидох с нея, разбираш ли, за първи път в една, мислех си, почтена къща. Домакинята ме поведе да ми показва картини и така нахално се залепи, че ми стана дори неловко. Е, за да не предизвикам антагонизъм, аз й обясних, че на фронта съм бил контузен. Важно семейство, не исках да губя контакта. Съпругът е чиновник в управлението на икономиката и въоръженията при Върховното командване на Вермахта. Занимава се със заграбването, събирането и охраняването на икономическите запаси в окупираните територии. — Той се похвали: — Сега се прославих като любител фотограф. На всички познати подарявам снимките им. Е, между другото в кабинета на тоя чиновник щракнах на лентата някакви документи. След това ги сложих в скривалището за изпращане в Центъра. Предполагам, че после ще ни дотрябват за предявяване на иск. — Значи, ти растеш! — похвали го Вайс. — Квалифицирам се — съгласи се Зубов. — С пистолета невинаги можеш да щракнеш така ползотворно, както с „Лайката“. Разбрах го това? — Добър момък си ти, Зубов — каза Йохан. — Обикновен. Само че действам в оригинална обстановка. А така — няма що. Аз като тебе нямам право да губя главното си лице. — Вярно е това — съгласи се Йохан. — Лицето си трябва да пазим повече от живота си. Човек без лице е по-лошо от покойник. 53. Йохан крачеше по изтърканите плочи на крайбрежната улица и мислеше дали действа правилно спрямо Хайнрих. На пръв поглед всичко изглеждаше логично, оправдано от сложните обстоятелства и от крайната цел. Сега трябва да спаси Хайнрих, за да го привлече на своя страна. И все пак като анализираше подробно замислената от него операция, Йохан стигаше до мисълта, че тя не е обоснована достатъчно дълбоко и всестранно. Заслужаваше ли да излага на опасност живота на Зубов и на международната му бойна компания само за да избави Хайнрих от опасното изпитание? Йохан стигна до Саксонския парк и се отпусна на една пейка. В зеления влажен здрач от дърветата се носеше тръпчив мирис на тополени лепкави пъпки. Йохан се чувстваше уморен, опустошен като никога. Тежко му беше на душата. До пейката докрета на патерици мършав германски войник в мундир, с кокалесто сърдито лице и седна до него. Спасяването на осъдените на смърт е удар по мозъците и душите на германците, унищожителен удар по хитлеристката пропаганда. Към обречените на смъртта ще се протегне ръката на борците антифашисти, мразещи фашистка Германия, но страдащи за ония германци, които са станали нейни жертви. И още едно обстоятелство, дори не едно, а две: тая операция ще бъде ново потвърждение, че „щабът Вали“ е уж обкръжен от партизани, и едновременно ще спаси Хайнрих Шварцкопф от пълното с опасности нравствено мъчение. Зубов посрещна нелюбезно Вайс. Заведе го в кабинета с тъмни сукнени завеси на прозорците, нареден по вкуса на бившия собственик с тежки мебели от черен дъб, покани го да седне в едно кресло с високо облегало, украсено с изкусна резба, и попита с досада: — Е, какво има още? — Усмихна се. — Макар че отвличането на твоя есесовец с благородни цели е малко разбираема работа за нас, момчетата са съгласни. Но не им харесва тоя план, доколкото разбрах. Ти ще извиняваш, разбира се. Ти виждаш по-добре. — Правилно! — радостно се съгласи Йохан. — Правилно е, че не им харесва. — Прегърна Зубов и попита: — Съгласни ли сте да спасите осъдените на смърт честни германци? — Не го остави да отговори и повтори: — Да ги спасите! Разбираш колко чудесно ще бъде това! Слушай: поради преместването на „щаба Вали“ при четвъртия километър от разположението махнаха есесовския контролно-пропускателен пункт. А ние ще го възстановим. Автомобилът със затворниците ще тръгне по това шосе. Обикновено там спираха всяка минута и на всеки пътуващ, който и да е той, проверяваха документите. И ние ще постъпим така, нищо повече. Ясно ли ти е? Зубов тръсна глава и се ухили до уши. На другата сутрин Йохан реши да намине към Дитрих, за да научи допълнителни подробности по екзекуцията на германските военнослужещи. В коридора на богатата частна къща, където се намираше замаскираният като балнеосанаториум клон на „Вали III“, той видя господин Душкевич. В миналото тоя господин Душкевич беше помогнал на майор Щайнглиц да намери в околностите на Варшава подходящи имения за настаняване на разузнавателните школи. Оттогава Йохан не беше се срещал с него. Душкевич току-що излезе от заеманата от Дитрих стая. Почти механично, по отдавна създадения навик да свързва мигновено всичко относно един или друг човек, да открива дали тоя човек има връзка със задачата, която в най-близко време трябва да се реши, и като си спомни казаното от Зубов за намерението на полските партизани да извършат покушение срещу Хайнрих, Йохан разсъди: „Господин Душкевич е агент-провокатор. Със знанието на контраразузнаването той е също така агент на полското емигрантско правителство в Лондон. Проникнал е в средата на полската патриотично настроена интелигенция, където завербува отделни хора, осъдени на смърт, за да участват в ефектни терористични актове, които всеки път завършват със самоубийство или пък със залавяне на героите. Тия провокации за SS са също така повод да екзекутират заложници и да вършат масови арести сред полската интелигенция, уж за да открият _огромната_ терористична организация.“ Душкевич беше излязъл от стаята на Дитрих. Ами ако Дитрих е възложил на Душкевич не просто да сплаши Хайнрих, а да го убие? В такъв случай той си е направил ловко сметката. Убийството на племенника на Вили Шварцкопф, сподвижник на райхсфюрера Химлер, е великолепно, шумно дело! Това убийство ще повлече след себе си изключителни наказателни мерки и ако Дитрих е набелязал предварително виновниците, за залавянето им ще получи благодарност лично от райхсфюрера. Всъщност защо контраразузнаването не пазеше Хайнрих? Е, естествено е защо: по чин не му се полагаше лична охрана. Наистина, можеха да се вземат под внимание роднинските връзки. Но не ги бяха взели. Жегнат от предположението си, Йохан разбра, че не бива да губи нито миг, но едновременно не бива да губи и разума си. Без да отговори на учтивия поклон на господин Душкевич, повика го с пръст, сякаш едва го позна и го попита: — А, вие сте бил. Нима още не са ви обесили? — За какво, господин офицер? — Да се върнем за минутка — и Вайс отвори вратата на Дитриховата стая. Щом вратата се затвори след Душкевич, той го удари в челюстта. Душкевич падна на пода и, навярно съвсем зашеметен, не се опита да стане. Дитрих скочи иззад масата. Но Вайс го спря с движение на ръката и заповяда: — Седнете! — След това се наведе към Дитрих и каза разчленено: — Ей сега тоя мръсник ми се похвали, че вие лично сте му поръчали да организира покушение срещу Хайнрих Шварцкопф. Аз ви арестувам, капитан Дитрих. — И като държеше пистолета в дясната си ръка, с лявата извади от кобура пистолета на Дитрих. — Не е вярно! — извика побледнял Дитрих. — Не съм поръчвал това на Душкевич, той сам ни предложи да организира покушение. — А вие разрешихте, нали? — Разреших, но само за да заловя престъпниците: готвех се да изпратя групата си на мястото на засадата. И животът на Шварцкопф щеше да бъде в пълна безопасност. — Напишете накратко всичко, което ей сега ми разказахте. — Защо? — Затова, че ако върху Шварцкопф бъде извършено покушение и той загине, вие ще го последвате. Само че ви чака не куршум, а бесилка. — А ако не напиша? — Още сега ще съобщя на Вили Шварцкопф за вашето престъпно намерение. — А къде са доказателствата? — Ето ги! — Йохан кимна към лежащия на пода Душкевич, който вече беше започнал да дава признаци на живот. — Добре — съгласи се Дитрих и попита, като гледаше с омраза Вайс: — Но после ще ми върнете тоя лист, нали? — Може би — кимна Вайс. — Кажете кои са изпълнителите? — Това е служебна тайна. Нямам право да я разгласявам. — Вие искате да получите обратно листа? В отговор Дитрих кимна утвърдително. — Тогава слушайте: вие ще го получите в деня, когато Шварцкопф замине. — Заклевате ли се? — Стига, не сме в кадетски корпус! Казах и така ще бъде. Дитрих показа с очи папката, в която се намираше донесението на Душкевич. Вайс го прегледа набързо, извади листа от папката, сгъна го грижливо и го скри в джоба си. — Какво правите? Та то е вече зарегистрирано! — разтрепери се Дитрих. — Нищо — спокойно каза Вайс. — Във ваш интерес е да поставите под тоя номер някое друго донесение. — Така е — съгласи се Дитрих и внезапно промени тона: — Надявам се, Йохан, че нямате намерение да попречите на кариерата ми. — Да — рече Вайс, — точно така. Просто мечтая да станете фюрер. Дитрих седна до масата и започна да пише бързо собственото си донесение. Вайс го прегледа набързо. Похвали го: — Вие сте образцов служител. Много точно сте изложили всичко. Точността у вас е талант. — И като върна пистолета на Дитрих, попита: — Вие не се готвите да стреляте в гърба ми, нали? — Какво говорите, Йохан! — учуди се Дитрих. — Как може! Струва ми се, че уредихме всичко, нали? — И прибави с уважение: — Аз ви разбирам. Хайнрих Шварцкопф е ваш приятел и вашите действия са дори благородни. — Е, значи, край. Вайс допря небрежно пръсти до козирката на фуражката си и излезе от стаята. В коридора той почувства неочаквано тъпа болка в тила. Пред очите му заплуваха святкащи разноцветни петна, които го заслепяваха. Ръцете и лицето му се покриха с лепкава пот. Йохан се облегна на стената. „Е, разбира се — помисли си той, — нервите не издържат, нервите.“ — И изведнъж си спомни: той не само не беше обядвал, но дори не бе успял да закуси днес. А вчера? — „Това е вече безредие — осъди се той. — Най-безобразно безредие. — Каза си отмъстително: — Сега, каквото и да става, ти ще отидеш в трапезарията и ще изядеш две пържоли и ще дъвчеш полека, като че ли няма за къде да бързаш, като че ли нищо не може да ти попречи да се храниш редовно и да водиш здрав, хигиеничен живот.“ Той си внушаваше да извърши това и все пак дълго време не можа да помръдне от мястото си. Най-после Йохан надви слабостта си, откъсна се от стената и тръгна бавно по дългия коридор. И в тоя миг от стаята на Дитрих долетя гърмеж. Йохан се обърна, спусна се към вратата и я отвори. Дитрих закопчаваше кобура си. Той се обърна към Вайс и без желание процеди през зъби: — Тоя тип се опита да ме нападне. Като се мъчеше да не гледа безжизненото тяло на господин Душкевич и с погнуса извръщаше лице от тая гледка, Дитрих запита със съчувствен тон: — Вие сте, навярно, в отчаяние? Уви! Единствен свидетел — и изведнъж… Но какво можех да направя? Действах при самозащита. — Вие се защищавахте от СД — каза Вайс. — От Вили Шварцкопф. — Хайде де, няма нужда да ме плашите повече — рече Дитрих. — Сега това са само думи. Вие нямате никакви доказателства. — А ако все пак поляците нападнат Хайнрих Шварцкопф? — Сега вече вие сам мислете какво може да се случи и не ме бъркайте повече в тая работа. — Разтърси папката и заяви тържествуващо: — Все пак аз накарах Душкевич да си признае някои неща. Тук лежи малка бележчица от него. Сега съм гарантиран напълно от опитите ви да ми припишете някакви незаконни намерения. Та така, драги Вайс. Сега сме нула на нула. Струва ми се, че така се казва, нали? Когато се върна в хотела, Йохан не се изкачи в стаята си, а веднага тръгна към ресторанта с твърдото намерение да се наобядва здравата. И макар че не му се ядеше, особено след всичко станало с господин Душкевич, той надви обзелото го от мириса на храната гадене и влезе насила в салона на ресторанта. И веднага се натъкна на масата, край която в компанията на офицери от СД и Гестапо седеше Хайнрих Шварцкопф, вече напил се здравата, с разкопчана куртка. Щом видя Вайс, той стана с голяма мъка, опита се с несигурни пръсти да закопчае куртката си и обяви: — Господа, принуден съм да ви напусна. Той — Хайнрих кимна към Вайс — дойде да ме вземе, та… — Мръдна свития си показалец, като че натиска спусък. — Или той, или аз. — Едва се измъкна иззад масата, приближи се до Вайс; облегна се на рамото му и заповяда: — Заведи ме в стаята ми, ей сега ще направя от тебе труп. Искаш ли да станеш труп? Не? А аз не възразявам. Заповядай, на твое разположение съм! Изкачиха се по стълбата. Йохан се видя принуден да вземе ключа от Хайнрих и сам отключи вратата на стаята му. Хайнрих се пльосна тежко на кушетката и затвори очи. Оплака се: — Аз потъвам, разбираш ли, потъвам! — Ръцете и лицето му бяха бледни и мокри от пот. Вайс съблече куртката от него, намокри една салфетка с вода от шишето и я сложи на сърцето му. Хайнрих мърмореше, като гледаше Йохан с мътни очи: — Разбираш ли, преди да ги екзекутират, опитваха се да ги накарат да викат: „Хайл Хитлер!“ Стреляха в меките части на телата им, за да викат. А те мълчаха. Мълчат като животни. — Да не би да си се завърнал вече от затвора след екзекуцията? — Не, водиха ме в концлагера. — Усмихна се: — На излет. Бях се натряскал още от сутринта и те ме отведоха да се проветря. — Е, и какво, хареса ли ти? — Да — каза Хайнрих. — Но защо само тях? Трябва и всички нас. Никой да не остане. Само пуста смрадлива земя и на нея никой, нито един човек. Нито един! Човекът е нещо по-лошо от въшката, по-лошо… Йохан изстиска един лимон в чаша със сода и накара Хайнрих да пие. Хайнрих клатеше глава и гълташе трескаво содата. След това се отпусна на кушетката и дълго лежа неподвижно. Йохан помисли, че е заспал. Но Хайнрих отвори очи, седна и каза с трезвен глас: — Ти дойде, отлично! — Приближи се до масата, написа бележка бързо, без да мисли, сложи я в плик, залепи го, подаде го на Вайс и рече небрежно: — Аз съм готов. — Дрън-дрън! — каза Вайс. — Всичко това е глупаво като кошмар на идиот. — Значи се уплаши? — Точно така! — разсърди се Вайс. — Уплаших се. — Но защо лъжеш? — попита Хайнрих. — Защо? — А за какъв дявол ще ти казвам истината? — Но нали преди ти казваше… — На кого? — Ами че на мене. — А самият ти можеш ли да кажеш истината? — На тебе ли? — Да! — Какво искаш от мене? — Кой си ти сега, Хайнрих Шварцкопф? Кой? — А ти не знаеш ли? Прочети писмото, струва ми се, че успях да си намеря титла. — Няма да го чета — каза Вайс. — И изобщо ето какво ще направя. — Скъса плика и хвърли късчетата в пепелницата. Приближи до тях запалена клечка кибрит, загледа как гори тоя малък огън и каза с облекчение: — Ето! Глупостта е прах! — Напразно — възрази Хайнрих. — Все пак аз трябва да оставя писмо, но страх ме е, че не ще успея да го напиша отново тъй пламенно и убедително. — Но какво е това от тебе? — Нищо. Просто, както и всички ние, аз съм се увонял от мършата, но за разлика от другите не искам да дишам вече тая воня. — Жилна го злобно: — А ти, разбира се, си свикнал с вонята и мечтаеш само как от помощник касапин в кланицата да станеш касапин. — Е, да! — рече Вайс. — Аз ти завиждам страшно на тая длъжност. — Тогава ще я освободя за тебе! — Как? — Ето как — Хайнрих кимна към тлеещата хартия в пепелницата. — Стига, с това не се кокетира — укори го Вайс. — В края на краищата дори и да си участвал в акции… — Аз не съм убивал никого! — истерично викна Хайнрих. — Никого! — Значи си решил да започнеш от мене? — попита Вайс. — Ти ме обиди и после… — Хайнрих се замисли, слаба усмивка се плъзна по устните му. — Все едно, аз бих загубил пред тебе във всички случаи: отдавна вече реших. — Не разбирам защо искаш да стана един вид съучастник в самоубийството ти? — попита Вайс. — Но от твоя страна би било много любезно да ми помогнеш да осъществя решението си: въпрос на чест, такъв великолепен предлог… — Ти си болен, Хайнрих. Само болен или луд може да говори така. — Знаеш ли — презрително каза Хайнрих, — ти си бил винаги страшно логичен. И цял живот ще останеш такъв. Тогава слушай. В Берлин аз четях сведенията, съставени от статистичната група на генералния щаб. Там работят бележити германски математици. Имат под ръка дори изчислителни машини. Те изчисляват колко хора са убивани и осакатявани всеки ден, всеки час, всяка минута, всяка секунда. И те не намират, че заниманията им са ужасни. Но за мене всичко това е непоносимо. Сега има ли нещо по-позорно от това да се наричаш човек?! — Да не би да са те смутили нашите загуби по фронтовете? Да не би да не вярваш, че ще победим? — Страх ме е от друго — рече Хайнрих. — Страхувам се да остана жив, ако победим в тая война. Все пак ние, германците, заслужаваме да ни унищожат всичките в лагерите на смъртта, както сега ние унищожаваме другите хора. Или пък изобщо нито един човек не трябва да остане жив. Ако само е човек. — Доколкото ми е известно от разпитите на военнопленниците — забеляза Вайс, — съветските хора, например, въпреки всичко са убедени, че хитлеристите са едно, а германският народ е съвсем друго. — Глупости! — разпалено извика Хайнрих. — Германците са си германци и всички те са еднакви. — Днес ще имаш възможност да се усъмниш в това. Хайнрих пребледня и каза яростно: — Да, аз се съгласих да отида в затвора. Но знаеш ли защо? Трябва да зная защо тия германци решиха да постъпят така: от страх, че не ще успеят да станат палачи, или от храброст, защото искаха да бъдат такива германци, каквито не съм виждал, но бих желал да видя. — Защо? За да участваш в екзекуцията им? — Ако има такива германци, бих сметнал, че е чест за мене. — Да бъдеш петия екзекутиран ли? — Съгласен съм и така да бъде. — Доста добър подарък за Хитлер! Племенникът на Вили Шварцкопф си слага доброволно главата на дръвника. — Йохан допря ръка на рамото на Хайнрих. — Знаеш ли, ти просто си се объркал. Ако ти откажеш да присъстваш на екзекуцията, ще сметнат, че изменяш на фюрера. — Йохан помълча и каза сериозно. — Аз се безпокоя много за тебе, Хайнрих. Но щом си решил да отидеш в затвора, значи, всичко е наред. — Погледна часовника си и стана. — Време е да си вървя. — Една минутка — твърдо рече Хайнрих и като изтрезня мигновено, погледна втренчено Йохан в очите. — Ако тия момчета са отказали да бъдат палачи не от страх, а от храброст, кълна ти се, че или ще ги спася от затвора, или ще им направя компания! — Ще видим — усмихна се Вайс. После забеляза сдържано: — Ти си племенник на Вили Шварцкопф и можеш да изпратиш мнозина на смърт. Но ти не си в състояние да спасиш дори едного от смърт. — Обеща: — Ще намина към тебе, щом успееш да си измиеш ръцете след всичко това. Надявам се, че ще споделиш впечатленията си с мене? — Все пак какво цинично животно си ти! — извика Хайнрих с негодувание. — Да! — весело потвърди Вайс. — Точно така! А от тебе май че няма да излезе животно. Може би това не ти харесва, а? В такъв случай извинявай. 54. Зубов бе решил да изтегли от бойната група поляка Ярослав Чижевски, когото сам бе спечелил за участник в нея. Мислеше си, че само така Ярослав ще може да намери някого от членовете на полската патриотична група, в която бе проникнал провокаторът Душкевич, и да му предаде получените от Вайс документи, изобличаващи предателя. А когато ги прочетат, ще разберат, че нападението върху Хайнрих Шварцкопф е предизвикано от германското контраразузнаване, на което е необходим повод за нови масови репресии. Йохан научи за това, но не сметна за нужно да предупреди Зубов, че през цялото време ще бъде до Хайнрих Шварцкопф. И, ако Чижевски не успее да изпълни задачата и ако все пак покушението бъде извършено, Йохан ще се опита на всяка цена да спаси Хайнрих. Не го предупреди, защото макар Зубов и да разбра, че Йохан няма право да участва в бойните операции, все пак усмивка на превъзходство се плъзна по лицето му: — Е, ясно е: ти се занимаваш един вид с висша математика, а нашата работа е проста като две и две четири. Не го предупреди, защото беше безсмислено да обременява Зубов с излишни грижи, когато групата му, и без това отслабена поради отсъствието на Чижевски, ще бъде заета в бойната операция. Имаше и още една причина. Това предупреждение би прозвучало като някакво оправдание за Йохан. Тъй да се каже, макар и да не участва в операцията, все го дебне опасност, и то съвсем не по-малка от опасността за Зубов. Та той не е в състояние да предвиди кога и откъде ще бъде извършено покушението срещу Хайнрих. Разбира се, би могъл да повика абверовци в цивилно облекло и да осигури своята и на Хайнрих безопасност, но тогава полските патриоти ще попаднат в засада. Йохан си блъскаше главата, като обмисляше как да се измъкне от крайно сложното положение, в което беше попаднал. А ако се опита да убеди Хайнрих да не излиза от стаята си в хотела? Не, сега Хайнрих е извънредно възбуден и не ще поиска да се задоволи с обществото на Вайс. По-скоро ще предпочете компанията, с която беше дошъл тук да ревизира „щаба Вали“. Заедно с берлинските си колеги той ще се развлича бурно като преди в кръчмите и ресторантите, където най-лесно може да се извърши покушението. Също не бива да сплаши Дитрих и по този начин да го накара да отмени покушението; то би означавало да предаде подбудените от Душкевич поляци в ръцете на контраразузнаването. Сега съдбата на Вайс и на Хайнрих зависеше от това, доколко успешно Чижевски ще изпълни задачата. Но Йохан не сметна за необходимо да му казва това. Напълно достатъчно е в действията си Чижевски да се ръководи от съзнанието, че провалянето на задачата излага на опасност живота на много поляци. Йохан пристигна у Хайнрих много по-рано от часа, когато беше обещал да го посети. И бе посрещнат с подчертана нелюбезност, която щеше да бъде обидна, ако още от първите думи Йохан не обезоръжи Хайнрих с подкупващото си простодушие. — Какво ти трябва? — недоволно измърмори Хайнрих. — Ти ми трябваш, Хайнрих — отговори Вайс, като се усмихваше, и прибави с открита, добра усмивка: — Разбираш ли, доскуча ми. — Хвърли поглед на масичката със закуските, на вкаменено седналия в позата на непристъпно величие полковник Йоахим фон Залц, на Ангелика Бюхер, полулегнала малко настрана в стола-люлка с чаша червено вино, което грееше в дланите си, и попита: — Може ли да похапна у тебе? — И се оплака: — Цял ден съм на крака, страшно съм гладен. Йохан разбра мигновено колко нежелателно за тримата в дадения момент е присъствието му в тая стая. И щом разбра това, изтъкна необорим повод за посещение. Е, нима може да се откаже гостоприемство на изгладнял човек? Това би било връх на неприличието. Като поздрави любезно гостите на Хайнрих, Вайс, сякаш не виждаше леденото лице на полковника и негодуващия израз на Ангелика, седна мълчаливо край масата и се залови така съсредоточено да яде, че след известно време дори престанаха да го забелязват. Може би това невнимание граничеше с презрение към личността му. Но Вайс пет пари не даваше за това. Той постигна онова, което искаше. Победи в тоя малък турнир за издръжливост, воля и самообладание. Йоахим фон Залц продължи прекъснатия от появата на Вайс разговор, като димеше с пурата си. Сухите думи, които излизаха от устата му, сякаш пукаха. — Всички прояви на снизходителност — каза той, почти скрит в облаците дим от пурата — към осъдените на смърт военни престъпници биха изтъкнали нашата неспособност да премахнем решително всичко онова, което е чуждо на нашия дух, което е заразено от социалната инфекция на марксизма. Като край на нашия разговор ще ви кажа, любезни господин Шварцкопф, че решително не съм съгласен с вас. Но тук Вайс го прекъсна. Изтри устните си със салфетката, сгъна я грижливо и попита, без да вдига очи: — Извинете, господин полковник, доколкото разбрах, от вашите разсъждения следва, че най-храбрият германски войник е едновременно и най-голям страхливец, нали? И ние трябва да бъдем жестоки поради страх да не би нас самите да обесят за недостатъчна жестокост, нали? — Без да дочака отговор, Вайс се отпусна в креслото, зачопли зъбите си с кибритена клечка и се обърна към Хайнрих: — Следвайки програмата на господин Йоахим фон Залц, ти трябва да стигнеш до заключението: необходимо е да участваш в екзекуцията на военнослужещите. Нали по тоя начин ти ще потвърдиш правилността на умозаключенията му: ще се разправиш безстрашно с осъдените само от страх да не бъдеш обвинен в малодушие? — Погледна твърдо в светлите очи на полковника и каза: — Така излиза, ако се следва вашата логика. — Усмихна се. — Във всеки случай мене не би въодушевила тая логика, макар и да е изразена с толкова тържествени думи, че те биха могли да станат химн на страхливостта. — Господин оберлейтенант, вие се забравяте! — с тънък глас почти изпищя Фон Залц. Вайс скочи. — Господин полковник, моята служба ми налага да не забравям нищо, което обижда доблестния Вермахт. А сега вие го обвинихте в страхливост. Фон Залц побледня и се обърна към Хайнрих: — Господин Шварцкопф, той извратява смисъла на думите ми! Бъдете така добър още сега да потвърдите това. — Остави Йохан — каза Хайнрих. — Ти разбираш отлично, че полковникът излагаше нацистките идеи наистина в малко оголен вид. — Аз смятам — Вайс държеше непримиримо на своето, — че господин полковникът си позволи повече, отколкото трябва. Ангелика се намеси: — Слушайте, Йохан, не трябва да бъдете толкова подозрителен. — Подаде му ръка: — Нали ние с вас сме стари приятели? — Заради вас, госпожице, съм готов да призная, че се разпалих — галантно рече Вайс. — Ето виждате колко сте мил! — Ангелика погледна въпросително полковника и напомни: — Вие, струва ми се, искахте да си починете, нали? Когато вратата се затвори след Ангелика и Фон Залц, Хайнрих попита живо: — Нарочно ли направи всичко това? — Възможно — неопределено отговори Вайс и запита от своя страна: — Наистина ли ти се доповръща от неговите откровения или само така ми се стори? — Не, не ти се е сторило. Той спореше с мене. Аз казах, че решително отказвам да присъствам на екзекуцията. — Защо ме посрещна така нелюбезно? Ти трябва да ми благодариш за приятелската услуга: все пак аз ти помогнах да се махнат оттука. Хайнрих каза замислено: — Но не само той мисли така. След късо мълчание Вайс рече: — Как мислиш, ако за изпълнението на присъдата бъдат повикани палачи доброволци от военнопленническия лагер, всеки русин ли би се съгласил на драго сърце? — Безусловно. — А ако се намерят такива, които да откажат? — Защо? Да екзекутират един германец, това би им било извънредно приятно. — А ако вместо да екзекутират осъдените германци, те се опитат да ги спасят? — Това е невероятно! — Но все пак четиримата германци отказаха да участват в екзекуцията на руските военнопленници! — Много бих желал да зная какво ги е ръководило. — А ако узнаеш? — Е, няма що… — печално рече Хайнрих. — Очевидно, техните думи биха убедили и мене в някои неща. — И тогава? — Тогава може би бих повярвал, че в Германия има и други германци. — И ти също ли би станал друг германец? — Когато ти, като абверовски офицер, би сметнал за свой дълг да се присъединиш към тия четирима. — В тоя случай бих забравил, че принадлежа към службата на Абвера — отби Вайс. — Заради приятел ти си готов да извършиш престъпление спрямо райха? — А защо не? — предизвикателно каза Вайс. — В края на краищата истинската дружба се състои именно в това: да не жалиш кожата си заради приятел. — Дори ако той е изменник? — Спрямо кого? Все пак той се е присъединил към германци. — Но тия германци са нарушили военния си дълг. — Дълг да бъдат палачи? — Нарушението на военната дисциплина помага за победата на русите. — А ако русите спасят тия четирима германци от екзекуцията, те биха ли помогнали за победата на Германия над Съветския съюз? — попита Вайс. — Русите да ги спасят?! Това би било толкова фантастично, че след такова съобщение трябва да се застрелям или… — Какво „или“? — Махай се! Говориш врели-некипели. — Повтарям — каза Вайс, като гледаше втренчено Хайнрих в очите. — Ако това стане и русите спасят осъдените на смърт германци и ти се представи възможност да се видиш с тях и да ги изслушаш, тогава какво? — Това е невероятно! — Моля те, кажи как би постъпил? — Бих се срещнал с тях. — Даваш ли дума? — Ти настояваш така, че започвам да мисля дали не са ти възложили да ме провериш. — Кой? — Гестапо. — Е, няма що — замислено проточи Йохан, — имаш право. Тогава слушай, за да имаш гаранция. — Погледна часовника си. — След един час ти ще телефонираш в затвора и ще узнаеш, че четиримата германски военнослужещи, осъдени на смърт, са избягали. — Ха! Излиза, че ти си много осведомен абверовец. Но защо да отлагаме? Ще телефонирам ей сега и ще ми съобщят за бягството им. — Не — рече Вайс. — Още е рано. — А ако… телефонирам сега? — Тогава те не ще могат да се спасят. — Значи, ако не телефонирам, ще стана един вид съучастник в бягството им? — Също така, както и аз — каза Вайс. — Е, защо ме разиграваш?! — намръщи се Хайнрих от досада. — Предупреждавам те: ако не телефонираш в продължение на половин час — студено рече Вайс, — ти ще станеш съучастник в бягството им. — Хайде да забравим тоя разговор! — умолително каза Хайнрих. — Наистина, няма нужда да се изпитваме така един друг. Всичко това са глупости. — Не, всичко това е истина! Хайнрих посегна към бутилката с коняк. Вайс спря ръката му: — Не, моля те. — Така е — съгласи се Хайнрих. — Би било страхливост да се натряскам сега. Той се поразходи из стаята и се спря край масичката, на която беше телефонният апарат. Вдигна слушалката, без да сваля очи от Йохан. Ръката на Йохан легна на кобура. Хайнрих продължи да го следи с очи и завъртя диска. Вайс вече стискаше пистолета и с набирането на номера ръката му с пистолета се издигаше все по-високо. — Ангелика — каза Хайнрих в слушалката, — бъдете така любезна и помолете полковника да се обади на телефона. — И след минута продължи учтиво: — Господин полковник, смятам за свой дълг да ви поднеса извиненията си. Моят приятел се държа неприлично. Той беше просто пиян… Да, разбира се, съжалява. Не, той се засрами много и веднага си отиде… Отлично, така си и мислех: очевидно той е навикнал да се излагат идеите на фюрера в по-опростени форми. Да, разбира се. Приемете моите почитания. Хайнрих остави слушалката и се усмихна тържествуващо, насмешливо. Йохан беше бледен, на слепите му очи се показаха капчици пот. — Ето сега ти повярвах — рече Хайнрих. Запита хитро: — Е, Йохан, не е така просто да се пречука стар приятел, а? А все пак ти беше готов. Нали? — Налей ми, моля ти се. — Вайс кимна към бутилката с коняк. — Значи, ти можеш, а аз не? Това не е справедливо? — Знаеш, Хайнрих, сега съм тъй щастлив! — Е, не ще и дума, не проля кръвта на приятеля си. В наше време това е рядък късмет. — Хайнрих се приближи до Йохан и седна до него. — Хайде да помълчим. Сам искам да се ориентирам във всичко, което става сега. — Той протегна крака, сложи ги на друг стол и затвори очи. Така седяха мълчаливо, неподвижно, докато не се чу телефонен звън. Хайнрих отвори очи и погледна въпросително Вайс, а той погледна часовника си. — Върви. — И пак ли ще се целиш в мене с пистолета? — Сега не. Хайнрих вдигна слушалката и докато слушаше някакъв тревожно боботещ в нея глас, лицето му ставаше твърдо и в същото време някак си печално спокойно. Остави слушалката и каза на Вайс: — Да! Ти имаш право. — Искаш ли да ме запиташ за нещо друго? — попита Вайс. — А може ли? Вайс кимна. — Значи, ти си от ония германци, които смятат, че само Червената армия може да спаси Германия от Хитлер? — Аз съм с ония германци — рече Вайс, — като които ти трябва да станеш. — Мислиш ли, че ще мога? — Да. — Засега — тъжно каза Хайнрих — ти вече ме спаси. Аз възнамерявах да свърша веднъж завинаги с цялата тая мръсотия. Бях много самотен, Йохан, страшно самотен. Чувствах се затворник, заточен в собствената си кожа, и за да се освободя… — Добре — прекъсна го Вайс, — и сега ти не си свободен, докато Германия не е свободна. — А това може ли да стане, за да станем свободни? — Ти преди малко не вярваше, че четиримата германци могат да бъдат освободени. И ето те са вече на свобода. И ги освободиха ония, които се борят за свободна Германия. — Но все пак русите създадоха организация от военнопленниците, тя се нарича „Свободна Германия“. — Не русите създадоха организацията „Свободна Германия“ — възрази Вайс, — а германците, освободени от властта на хитлеристите, я създадоха с помощта на русите. — За да използват тая организация от германци и да завладеят Германия, нали? — Нима аз приличам на завоевател? — усмихна се Вайс. — Но все пак ти не си русин. — Комунистите, Хайнрих, са се борили винаги, във всички времена за свободата и независимостта на Германия. — Ти си станал комунист? — Ако в Германия бяха на власт комунистите, съветската страна щеше да бъде най-голям приятел на Германия. — Да, може би… — съгласи се Хайнрих. — Но все пак руските болшевики си останаха същите болшевики, които първи сключиха Рапалския договор с Германия и по тоя начин я освободиха от блокадата на държавите победителки — напомни Вайс. — Значи, русите искат както и преди Германия да бъде свободна, независима и, разбира се, социалистическа. — Само знаеш ли — сърдито каза Хайнрих, — не ми натрапвай, моля ти се, никакви вярвания. Искам да си остана свободен. — Сам ли? — После ще видим — уклончиво отговори Хайнрих. — Във всеки случай сега не съм с ония, с които бях. Достатъчно ли ти е това? 55. Както винаги след сполучливо проведена операция Зубов се залови особено усърдно със служебните работи. Тоя път му възложиха да ръководи строителството на складовете за пазене на метални отпадъци. В същност можеше да не се строят складове, а да се използват долепените до железопътната линия рампи, като се подсилят основите им. Но Зубов подкрепи проекта на архитекта Рудолф Залцман, представител на фирмата „Круп“ и племенник на един от директорите й. Залцман имаше извънредно голямо желание да издигне монументални сгради с мавзолейни покриви и строга внушителност в стила на Третата империя. И така беше решено, а за това беше необходимо много време, допълнителна работна сила и ценни строителни материали. Канцеларията на Зубов се намираше в мотриса и той пътуваше свободно по строителните обекти, като се караше на подчинените си за най-малкия пропуск. Демонстрираше крайна взискателност към качеството на изпълнението и принуждаваше подчинените си да преправят вече наполовина готовата работа, като твърдеше, че става въпрос за германския технически престиж. Беше толкова зает, че едва на следната вечер след операцията Йохан успя да се види с него. Както вече много пъти след успешни акции, Зубов доложи на Вайс за тая отлично изпълнена бойна операция с изискан лаконизъм, който граничеше със самохвалство. Искаше му се много Йохан сам да го разпита подробно. Но Йохан, сякаш да си отмъсти за това нескривано тържество на Зубов, прие тоя повече от кратък доклад като нещо съвсем обикновено и не зададе никакви въпроси по него. Само запита делово дали Шварцкопф може да се срещне с освободените германци и дали тая среща може да повлияе на Хайнрих в нужната насока. Зубов се обиди: — Излиза, че тия германци ти бяха необходими само като събеседници за твоя есесовец? Йохан отговори сдържано: — Ако Хайнрих Шварцкопф тръгне с нас, смятай, че това е най-доброто, което сме извършили тук. Зубов се усмихна недоверчиво. Помисли и все пак обеща да уреди всичко, но поиска няколко дни за подготовка. Главната трудност, както обясни той, беше не да се уреди срещата, а да се изясни допълнително подходящи ли са тия германци за разговор с Шварцкопф или не. Но Вайс разпита особено подробно Зубов как е изпълнил задачата си Ярослав Чижевски. И излезе, че тук съвсем не всичко е наред. Чижевски се свързал с групата полски патриоти, предал им материалите, които безспорно показват, че господин Душкевич е отдавнашен провокатор. И цялата група се разпръснала, хората преминали в дълбока нелегалност. Но покушението срещу Шварцкопф не е отменено, само е отложено. Значи, животът на Хайнрих все още е в опасност. И виновен за това е Йохан, тъй като не сметна за нужно да разкаже своевременно това на Зубов. Сега Зубов обеща на Йохан да направи всичко, за да отклони опасността от Хайнрих. Той видя как се безпокои Йохан за живота на Шварцкопф и неволно почувства ревност. Преди да се разделят, Зубов посъветва Вайс да заведе Шварцкопф някъде за няколко дни, докато Чижевски влезе отново във връзка с полската група. Това допадаше напълно на Йохан, още повече, че трябваше да изпълни отдавнашната поръчка на доктор Фон Клуге. Освен това не можеше да се пренебрегнат командировъчните документи, които даваха съществени привилегии. Командировката даваше също така възможност да се разкрие пред Хайнрих още една страна на подлата търговия с роби, от която не само ръководството на SS, но и германските индустриалци и имперските чиновници извличаха доста големи доходи. Хайнрих се съгласи да придружава Вайс веднага, дори без да се заинтересува от целта на служебната му командировка. Йохан реши да не казва засега тая цел, още повече, че Вили Шварцкопф беше поръчал на Хайнрих да провери доколко успешно лагерната администрация изпълнява поверителната заповед да се разработи проектът за методичната инструкция за ония есесовци, които, ако се появи такава нужда, трябва да се оприличат на затворници и да се загубят всред тях. Това, което видяха в концлагерите, подейства така на Хайнрих, че Вайс започна да се страхува да не би в пристъп на отчаяние да свърши със себе си или изведнъж да започне да стреля в упор с пистолета придружаващите ги из лагера представители на охраната и администрацията. Изходът беше един: отивайки в следващия по ред концлагер, Вайс караше сега Хайнрих да остава в хотела, където той се напиваше обикновено сам до загубване на съзнание. Но какво можеше да направи Вайс — трябваше да свърши всичко, свързано с командировката и с евакуацията на децата, които трябваше да се предадат на роднините им, той беше използвал специалните си пълномощия и бе включил в списъците на евакуираните от лагера много от ония, които можеха още да се спасят. Вайс съобщи вече на Зубов да обедини хората си с полските партизани и да бъде готов да нападне охраната на ешелона, в който ще откарат децата. Тия деца бяха включени от Вайс в отделна, по-голяма група. Само след като изпрати зашифровано съобщение на Зубов къде ще бъде влаковият състав и кога ще почнат да товарят децата в него, Вайс можа да сметне задачата си за завършена. Още повече, че под формата на законспириране на цялото това есесовско търговско предприятие той успя да постигне децата да не бъдат придружавани от специална въоръжена охрана. Грижата за тях беше възложена тоя път на жените от лагерното ръководство, макар че, трябва да се отбележи, много от тия дами не отстъпваха на мъжете си по жестокост и умение да си служат с камшика и пистолета. Преди заминаването си Вайс се отби за Хайнрих в хотела и го завари страшно отчаян. Той заяви: или Вайс ще му помогне да пречука всички тия гадове, които измъчват децата, или той сам ще извърши това. Ако пък Йохан се опита да му попречи, той ще го застреля. — Добре — каза Вайс, — ще ти помогна. Но най-напред по-добре помогни да спасим децата. — Как?! — завика Хайнрих. — Как? — Ти имаш на разположение още няколко дни. Само не трябва да се разпалваш. Аз разполагам със сведения за полските нелегални. Свържи се с тях. Ще те науча как да направиш това. — А ти? — Аз не участвам в такива опасни авантюри. Моля, благодаря — студено рече Вайс. — Не искам да ме обесят в Гестапо. — Страхливец! — Да — потвърди Вайс. — И не крия това от тебе. — А какво ми говореше по-рано? В какво ме убеждаваше? — Виждаш ли — разсъдливо каза Йохан, — едно е да се отнасяш критично към онова, което става наоколо, а друго е да се решиш на открита борба, тоест да се присъединиш към ония, срещу които воюваме. — Значи, такъв си ти! Вайс сви рамене. Сега нямаше сили за друг разговор. Беше измъчен, изтощен от непреодолима, заслепяваща омраза. Изнемогна страшно при тия пътувания из лагерите и му се струваше, че всеки миг самообладанието ще го напусне. Малките затворници — юноши и деца — бяха изгубили в лагерите представата за другия свят, нямащ нищо общо с тоя, в който живееха. Те бяха свикнали със своята обреченост. Знаеха кога и кого от тях ще поведат или закарат с количка в „санитарния блок“ — така наричаха тук газовата камера с плътни стени без прозорци и полегат под, покрит с ламарина. По-рано, когато нямаше газова камера и крематориум, затворниците биваха разстрелвани в сряда и петък. През тия дни децата се опитваха да се крият и възрастните им помагаха в това. А сега, когато муфелните пещи на крематориума работят непрекъснато, денонощно, не могат да се скрият от тях. И децата не се крият. Веднъж седмично се подбират за изпращане в „санитарния блок“ най-малко двадесет деца — най-напред болните, после извънредно изтощените, а ако болните и изтощените не стигат за комплекта — ония, на чиито гърди е пришито жълто парцалче, знаят, че е дошъл техният ред. Знаят много време преди тоя ден. По-големите деца обясняват на по-малките, че всичко това не трае дълго и не боли толкова — по-малко боли, например, отколкото когато ти вземат кръв. Трябва малко да потърпиш и после вече не е страшно, защото няма да има нищо — нито лагер, нито глад, нито усукан от телефонна жица камшик. Нищо. В лагера децата говореха помежду си на чудна смесица от езици и никой не ги разбираше, освен те самите. — Господин офицер — обърна се умолително към Вайс едно скелетче, високо метър, с изтощено лице на възрастен и огромни, детски ясни очи, — не ме изпращайте днес в газовата камера. — И обеща: — Аз мога да дам още кръв. — Обясни делово: — Миналия път кръвта не потече. А откъде мога да имам кръв, щом плъховете ми изядоха дажбата? Момче ли беше или момиче — Йохан не успя да определи. Единственият признак, по който можеше да се различат децата от другите затворници, беше малкият им ръст, а лицата на всички тук бяха еднакви — старчески, изсъхнали, неподвижни като гипсови маски от мъртъвци. Той прибра пистолета от Хайнрих, за да не свърши със себе си или да не застреля още първия есесовец, който пожелае да го посети от учтивост. И когато излизаше, заключваше го в стаята, с ракията. Все по това време получи чрез връзката шифровано съобщение от Баришев. Баришев казваше прозорливо за главното: Все сам. Все пак и там има хора. Намери ги, убеди ги. Хайнрих Шварцкопф? Откъсни го от Вили. Рудолф не поиска да бъде с тях. Убиха го. Ако отиде по-далече от баща си, синът ще направи там много повече, отколкото можеш ти. Това ще бъде най-доброто, което ще извършиш. Значи, на всяка цена Вайс трябва да направи Хайнрих свой сподвижник. Беше известно, че провалът на зимната кампания и отказът на Рузвелт и Чърчил да приемат тайното предложение на германските дипломати за сключване на сепаративен мир и започване на съвместни действия срещу СССР предизвикаха у някои видни дейци на райха недоволство от Хитлер. Тия недоволни смятаха, че за всичко е виновен Хитлер и ако той бъде отстранен, съюзниците на СССР ще се съгласят да подновят преговорите с фашистка Германия. Не се ли обяснява омразата на Хайнрих към Хитлер с това обстоятелство? А стремежът му към самоубийство можеше да се обясни с това, че някъде е казал непредпазливо за омразата си към Хитлер и сега се страхува от отплата. Колкото и да беше измъчен душевно от наскоро преживяното, Вайс не се довери на интуицията си, последва твърдо създалия се навик и грижливо разчлени и провери всичко, което се отнасяше до Хайнрих. Той знаеше, че в Германия има напълно уредени „възпитателни институти“, в които след експертизата, извършвана от пратеници на расовия отдел, и медицинския преглед се докарват от окупираните страни малолетни деца за „германизиране“. Децата са възпитавани да презират народа си, та по-късно, като използват националните си особености, да могат да проникнат във всички области на дейността му. В тия училища умъртвяват душите на децата, подготвят от тях врагове на народите, чиято кръв течеше в жилите им. Тия човешки „фалшификати“ трябва да служат на същите подривни цели, както и фалшивата валута на много страни, произвеждана под надзора на SS в строго поверителния блок на лагера Равенсбрюк. Веднъж Вайс попита бегло Хайнрих дали не е чул за тия детски училища. — Е, и какво, нима може да бъде другояче? — разсеяно отговори Хайнрих. — Ако в германските училища се учат деца от чужд произход, те усвояват, естествено, обичаите и културата на ония, които ги учат. — За да станат шпиони, диверсанти! — Но ти, струва ми се, учиш бащите им на същото, нали? — подигравателно забеляза Хайнрих. Ако Йохан можеше заедно със Зубов да участва в спасяването на децата, когато ги закарваха до железопътния ешелон, това би облекчило до известна степен душата му. Но също като миналия път той си забрани да участва в тая операция, лиши се от възможността дори за късо време да захвърли външността на Вайс. Тая зима, като научиха че във Варшава е пристигнал ешелон с полуоблечени, дълго време оставени без вода и храна, съвсем малки две-тригодишни еврейчета, полските жени се нахвърлиха върху охраната, разграбиха, отнесоха децата и доста жени загинаха под куршумите на есесовците върху заледените плочи на перона. Зубов разказваше това на Вайс с разтреперани устни и имаше такъв смутен и нещастен вид, сякаш самият той беше виновен за загиването на жените. В яростта си той се удари с юмрук по лицето и извика ожесточено: — Е, край! Аз ще им направя един такъв салют. След няколко дни хвръкна във въздуха съставът от бензинови цистерни до ешелона, в който заминаваше за фронта поредната есесовска част. Зубов пристигна почти веднага с мотрисата си на местопроизшествието и взе дейно участие в извличането на полуобгорелите трупове изпод развалините. И когато след това Вайс го видя, той каза с доволен вид: — Ако попада по-често такава работничка, може да се живее със спокойна съвест! А пък Вайс не изпитваше никога това освобождаващо, щастливо задоволство. Напоследък той мислеше все по-често каква голяма нужда има тук от достоен сподвижник. Ако заедно с него действаше човек с не по-малки от неговите, а значително по-големи възможности за проникване в управляващите среди на райха, това би било от много голяма полза за делото. На връщане във Варшава Вайс успя накратко да поговори с Хайнрих. Хайнрих беше потиснат, мрачен. Може би просто се чувстваше зле след тежкото напиване в самота. Лицето му беше подпухнало, очите — зачервени. Отново го беше обзело отвращение от живота, безразличие към всичко на тоя свят. Той поиска от Вайс да кара по-бързо автомобила. — Асфалтът е плъзгав, опасно е, можем да се пребием. — Е, ако се пребием, голяма работа! — измърмори Хайнрих. И се оплака, като се гушеше: — Целият съм като в тор. Ще ми се по-скоро да се окъпя. — Искаш да бъдеш чистичък, а? — попита Вайс. — По-добре сега не ме закачай! — Добре — съгласи се Вайс и пак запита: — Но ще ми кажеш ли кога мога да те закачам? — Да. — Хайнрих затвори очи и промърмори: — А все пак не е лошо сега да станем на пихтия, за да се свърши всичко. Вайс си спомни как в лагера децата говореха за газовата камера: „Трябва да потърпиш малко — и след това вече няма да има нищо. Нищо!“ Той погледна Хайнрих, който беше полулегнал, със затворени очи. Без съжаление и без съчувствие се опита да намери в подпухналото му лице с отекли тъмни клепачи и сухи напукани устни поне следи от решителност, от воля — и не намери. Това беше лице на отслабнал, изгубил власт над себе си, отчаян човек. И ето на тоя човек Йохан бе решил да заложи. Като никога той караше внимателно и предпазливо. И не защото се страхуваше от авария по плъзгавото от дъжда шосе. Не. Той бе решил, че отсега нататък винаги ще пази Хайнрих. Само тая тактика е правилна и той трябва да я прилага търпеливо, за да разбере Хайнрих колко е ценен животът, когато си го посветил на борбата за освобождаване на своя народ. Още преди да влезе в стаята си във варшавския хотел, Хайнрих каза намръщено, че най-напред ще вземе голяма доза приспивателно, за да се забрави. Тонът, с който каза това, показваше явно, че присъствието на Вайс е нежелателно. Но Йохан беше решил твърдо да не се отделя от Хайнрих, докато не получи сведенията за преговорите на Чижевски с полските патриоти. И рече: — Нали не ще имаш нищо против, ако се настаня тук на кушетката? — И започна да се съблича, сякаш не се съмняваше в съгласието на Хайнрих. — Струва ми се, че си имаш стая — измърмори Хайнрих. Вайс не отговори. Той си събуваше съсредоточено ботушите и сякаш беше толкова погълнат от това, че не чу нищо. Когато излезе от банята, Хайнрих погледна Вайс: той, както изглежда, беше вече заспал. Угаси горната светлина, запали лампичката със син абажур на нощното шкафче, легна по гръб и запуши. През отворените прозорци на стаята не долиташе нито звук. Огромният заспал град беше тих като пустиня. Две желания се бореха в душата на Хайнрих, той не знаеше кое е по-добро — да пие или да вземе приспивателно. А когато първото победи и той тръгна към наредения с бутилки бюфет, като шляпаше с нощните си пантофи, неочаквано се чу ясният и гръмлив глас на Вайс: — Не бива, Хайнрих? — Какво, ти не спиш ли? Следиш ли ме? — Просто се безпокоя за тебе. — За какъв дявол? — Струва ми се, че ти е тежко да оставаш сам. — Така е — успокои се Хайнрих. — Но в такъв случай хайде да пием заедно. — Защо? Та да не мислим за това, което видяхме с тебе в концлагерите, и да се преструваме, че то не съществува и не е съществувало ли? — Какво искаш от мене? — извика Хайнрих. — Какво? Вайс стана и взе цигара. Приближи се до Хайнрих, запали от цигарата му и го погледна изпитателно. Лицето на Хайнрих беше сгърчено в болезнена гримаса. — Лошо ти е, зная. — На мене винаги ми е лошо след пиене. — Не, не за това. — Помълча. — Ти вярваш ли ми? — Сега аз не вярвам на никого, дори и на себе си. Вайс легна отново на кушетката. — Искам да ти задам един въпрос, Хайнрих — чу се гласът му след дълго мълчание. — Как мислиш, ако баща ти се беше върнал в родината, щеше ли да служи на нацистите? Хайнрих пи мълчаливо, върна се при леглото, като шляпаше с пантофите, легна и угаси светлината. След известно време запуши отново и изведнъж прошепна. — Не. Вайс дума не продума, сякаш не чу. Хайнрих се ослуша и повтори: — Не, баща ми нямаше да им служи. — Попита: — Спиш ли, Йохан? Вайс пак не отговори. Сега той чу най-главното. Отговорът на Хайнрих му даде надежда, въодушеви го. Искаше му се да стане от кушетката, да се приближи до Хайнрих, да заговори най-после откровено с него, да разкаже истината за убийството на баща му. Но се сдържа. Той искаше съучастието на Вили Шварцкопф в това престъпление да не бъде главното, когато Хайнрих взема крайното решение за съдбата си. Като се престори, че спи, Вайс чу как Хайнрих угаси цигарата в пепелника и си наля вода в чашата, за да вземе приспивателното, как още дълго време се въртя, преди да потъне в тежък, дълбок сън. 56. Зубов се върна във Варшава едва след няколко дни. Той беше възбуден, радостен. Децата бяха спасени и благополучно раздадени в полски семейства. Нещо повече — в операцията бяха участвали толкова много доброволци, че трябваше да се помисли за образуването на партизански отряд от местното население. Зубов съобщи също така на Вайс, че освобождаването на осъдените на смърт германски военнослужещи не е минало безследно. Гестапо и военната полиция арестували много германски войници: те разказвали смаяно за дръзкото нападение, макар че им било заповядано най-строго да не говорят нито дума за това. Що се отнася до работата, възложена на Чижевски, всичко тук не е така просто, както мислеха отначало. Излиза, че с поляците, на които господин Душкевич посочил Хайнрих Шварцкопф, е свързан английски разузнавач. Всъщност по негов почин тая група се е образувала изключително от патриотично настроени полски интелигенти. Движи ги омраза към окупаторите, но те нямат никакъв конспиративен опит, а още по-малко умение да се борят с оръжие в ръце. Тоя английски разузнавач се представил за ръководител на групата, получил от Чижевски материалите, които показват, че господин Душкевич е провокатор и замисленото от него убийство на Хайнрих Шварцкопф е провокационно, и ги скрил от поляците. И засега Чижевски не може да направи нищо, защото групата променила местата на явките и връзката с нея е изгубена. Като обмислиха всичко това, Вайс и Зубов стигнаха до заключението, че на английския агент очевидно е било специално възложено да създаде група на съпротивата от хора, които са най-малко годни за въоръжена борба. Загиването им би било плод на зъл умисъл. Най-напред то би послужило за поляците като предупреждение, би показало безсмислеността на въоръжената борба с окупаторите. Освен това Гестапо би имало повод да извърши масови арести всред полската интелигенция, да изпрати в концлагери семействата на хиляди честни хора, отказали да служат на палачите. Но и това още не е всичко. Покушението ще бъде извършено срещу племенника на един от най-близките сподвижници на самия Химлер и той може би ще заповяда да се предприемат колосални наказателни мерки срещу поляците. А това, разбира се, е добре дошло за Дитрих. Той мечтае отдавна да демонстрира дееспобността на абверовския контраразузнавателен отряд в операция от широк мащаб, за резултатите от която ще може да изпрати свой личен доклад до райхсфюрера. Вайс не изключваше възможността английският агент да е действал със знанието на Дитрих, под контрола на абверовското разузнаване. И във всеки случай извън всяко съмнение беше, че Хайнрих беше набелязан като жертва от Дитрих чрез Душкевич. След като се посъветва със Зубов и прецени всичко, Вайс каза, че именно Чижевски трябва да се погрижи за безопасността на Хайнрих. Чижевски трябва да намери на всяка цена поляците, които влизаха в тая малобройна група, той ги познава лично и по-лесно от всеки друг ще може да предотврати покушението. Така и решиха. Когато свършиха тая работа, Вайс попита какво представляват освободените германци. Зубов обясни, че е бил в групата за прикритието на акцията и още не е успял да поговори с нито един от тях, но сега непременно ще намери време да поприказва. — Как? — Много просто, както с всички други. Вайс погледна сиво-сините, весело светещи очи на Зубов и не можа да сдържи усмивката си. Отстъпи пред безгрижното им сияние и вместо да смъмри строго Зубов, че пренебрегва конспиративните правила, попита: — Какво, ще седнеш до тях и ще поприказваш ли? Разбрал, че Йохан не е доволен от думите му — дори нещо повече, — Зубов избегна да отговори направо. — Операцията беше истински блясък на ума — самохвално обяви той. — Нито един гестаповец не беше бутнат с пръст. Качиха ги вместо затворниците във фургона, заключиха ги — и нищо повече. Пташек седна до шофьора подкара по друг път — право към железопътния прелез. Дочака влака. Е, и наруши правилата на транспортното движение. И сам се върна с велосипед едва призори. Доложи, че прибавил към всичко друго и ешелона. Вайс изслуша спокойно тия думи, които звучаха като укор, задето той се залавя за дреболии. — Така — непреклонно каза той. — Излиза, че ти си обмислил и изпълнил операцията и сега си един вид в умствена отпуска, а? — Почивам си — съгласи се Зубов. — За да пропаднеш на нещо незначително? Зубов въздъхна и рече, като мигаше жално: — Ти каза: „Поговори.“ Е и аз отговорих: „Ще поговоря.“ А ти направи такова лице, като че ли съм нещо виновен! — Виновен си, че не се пазиш! — И без да даде време на Зубов да се оправдае, Йохан заповяда: — Ти си настанил тия германци в строителния отряд на организацията „Тодт“. А там е твоят Клаус, сигурен антифашист. Нека той поприказва с тях. — Добре е! — зарадвано се съгласи Зубов. — Той ще ги проучи до мозъка на костите. — А кой ще ми разкаже за тоя разговор? — Е, че аз! Клаус ще ми разкаже на мене, а аз на тебе. — Не — възрази Вайс. — Сведенията трябва да бъдат точни. — Че аз няма ли да запомня онова, което ще ми каже Клаус? — учуди се Зубов. — Освен Клаус, през време на разговора трябва още някой да си състави мнение за тия германци. — Значи, двама трябва да разговарят с тях? — Не, не, ще разговаря само Клаус. Но някой друг, който не участвува в разговора, трябва да има възможност да съди обективно за тях отстрани. Трудно е да се говори и наблюдава едновременно. — Е, добре, аз ще помогна — ще слушам как те ще разговарят. — Не може ти. — Защо? — Всеки от тях може да те издаде. — Как така ще ме издаде, когато аз ги спасих?! — възмути се Зубов. — Ти, Альоша не си за работа в неприятелския тил, ти трябва да командваш батальон на фронта. — А тук лошо ли воювам? — обиди се Зубов. — Слушай, ето какво. — Вайс стана. — Възлагам ти да присъстваш на разговора, но никой от тях не трябва да те види. — Добро утро! Че да не съм невидимият човек? — Добре — Вайс се намръщи от досада. — Да речем, че ти ще заповядаш Клаус да поприказва с тях край дъсчения склад, дето пазите инструментите. А в тоя склад може да се крие някой и да чуе целия тоя разговор. Какво ще стане тогава? — Не бива край склада. Такава глупост не бих допуснал. — Разбери — най-после се замоли Вайс, — разбери, набий си го в главата: най-вредното в тебе, най-опасното е, че не искаш да се страхуваш, е, просто да се уплашиш. — Да не би да съм някакво нищожество? — възмути се Зубов. — Та ето — сериозно каза Вайс. — Все пак ти знаеш добре, че рискуваш не само себе си, но и мене, и всички, които влизат в твоята група. И колкото и героично да загинеш, твоята смърт ще бъде предателство спрямо всички ни. Защото ще те убият не като германец, а като съветски боец разузнавач и ти ще ни повлечеш всичките след себе си. Разбра ли? Тъкмо стана дума, имай пред вид: и Бригите ще обесят тогава. Ще я обесят заради някаква глупашка непредпазливост като тая… — Вайс се закриви подигравателно: — „Ще поприказвам.“ А ако след това един от четиримата спасени германци намисли да се покае и предаде спасителя си? Зубов не се сдържа и се усмихна: — Така е. Дори в библията пише за такива факти. И тъй като не съм се поучил от свещеното писание, аз също мога да хлътна. Вайс не продължи шегата. — Запомни още едно. Ако ти загинеш, друг ще трябва да заеме мястото ти. Знаеш, че това съвсем не е лесно. Докато то стане, мнозина наши хора, много по-ценни от нас двамата, ще загинат. И ние с тебе ще бъдем виновни за тяхното загиване. — Ясно — най-после печално се съгласи Зубов. Вайс се усмихна, омекна и рече въодушевено: — Животът ни се дава веднъж и би трябвало да го изживеем бодро, осмислено, красиво. Иска ни се да играем видна, самостоятелна, благородна роля, иска ни се да правим история, за да нямат право следващите поколения да кажат за всеки от нас: „Той беше нищожество.“ Или още по-лошо. — Кой е казал това? — жадно попита Зубов. — Чехов. — Не очаквах! — Защо? — Е, той е толкова скромен, сърдечен — и изведнъж… — Зубов се замисли за миг. — Добре — твърдо каза той, — сега като при игра на шашки: ще обмислям всичко три хода напред. След два дни Зубов осведоми подробно Вайс за разговора на Клаус с освободените германци и за впечатленията си от тоя разговор. Вайс реши, че от тая четворка най-подходящ е Хьониг за срещата с Хайнрих. Клеменс Хьониг, улегнал и не много приказлив, беше надхвърлил вече четиридесетте. Когато демонстративно се отказа да участва в екзекуцията на съветските военнопленници, той се надяваше, че другите войници ще го подкрепят, но уви, това не се случи. Той обвиняваше себе си за това: значи е водил недостатъчно активно антифашистката пропаганда в батальона и затова постъпката му не е предизвикала ефекта, на който се е надявал. — Сериозен германец — одобрително завърши Зубов, след като предаде думите на Хьониг. — Така е — съгласи се Вайс. — По-добър човек не може и да се измисли. — И подробно обясни на Зубов каква поръка Клаус, уж от свое име, трябва да даде на Хьониг. Срещата на Хайнрих с Клеменс Хьониг стана още на следния ден, но Вайс се въздържа да разпитва Хайнрих за нея. И Хайнрих от своя страна не сметна за нужно да сподели с Вайс впечатленията си за тая среща. След няколко дни Зубов съобщи, че Хайнрих Шварцкопф е сложил копия от твърде ценни документи в скривалището, определено от Хьониг. Сега Вайс сметна, че може да попита Хайнрих за впечатлението, което му е направил Хьониг. Хайнрих отговори бързо, че тоя германец бил спасен от партизанска група на противника. Както изглежда, той отказал да екзекутира военнопленниците не по политически мотиви, а от чисто човечни подбуди. Тая внезапна скритост на Хайнрих зарадва Вайс. И изобщо Хайнрих се промени. Той стана неприказлив, съвсем престана да пие: дори в ресторанта, заобиколен от есесовски офицери, наливаше само минерална вода в чашата си. Веднъж един офицер си позволи да се пошегува по тоя повод. Хайнрих загледа с унищожаваща надменност шегобиеца в очите и така зловещо запита дали тая шега не се отнася едновременно и за фюрера, който е съвършен образец на въздържание — не пие нищо, освен минерална вода, — че лицето на есесовеца посивя и той се извинява дълго на Хайнрих, като поглеждаше уплашено в неумолимо строгите му очи. Сега, когато те оставаха насаме, ролите им се разменяха: вече не Вайс разпитваше Хайнрих в какво вижда целта на живота, а Хайнрих питаше настойчиво Вайс за това. И докато по-рано Хайнрих изобличаваше гневно гадните навици на берлинските управляващи среди, сега когато Вайс се опитваше да разказва за нравите на старшите офицери в Абвера, Хайнрих го прекъсваше, като твърдеше, че райхът не е рай, а държава, която открито е провъзгласила насилието за своя политическа доктрина. И ония, на които е възложено да осъществят политиката на райха, трябва да имат здрави нерви и също такива мускули. Що се отнася до морала и почтеността, безнравствено е да се прилагат тия понятия към хора, които освобождават жизненото пространство за установяване на нов ред в него. Вайс слушаше празнословията на Хайнрих, като се радваше на стремителната метаморфоза, станала с приятеля му. От ден на ден той изпитваше все по-голямо уважение към него. Хайнрих стана необикновено предпазлив, не искаше да бъде откровен дори с него, с Вайс. Сега в него се чувстваше нещо съвсем друго, той стана целенасочен, стегнат. Изчезна отпуснатото, колебливото, мъчещото се същество, което съвсем наскоро се наричаше Хайнрих Шварцкопф. И Вайс забелязваше с удоволствие, че Хайнрих сякаш се отдалечаваше от него, погълнат от „строго поверителната поръчка на Берлин“, както той се изрази. Но ето веднъж Зубов съобщи на Вайс: Хайнрих настоява Хьониг да му уреди среща със съветски разузнавач. Хайнрих обяснил, че разполага с много важни сведения и смята за възможно да ги предаде не чрез някой посредник, а само в ръцете на съветски разузнавач. — Добре — съгласи се Вайс, — ще се срещна с него. — И посочи най-подходящото място за това. — Нека да отида аз — предложи Зубов. — Може би е още рано да се разкриваш, а? Все пак няма смисъл да рискуваш. — Благодаря. — За какво? — За предпазливостта. — Че аз се безпокоя за тебе. — А аз мислех, че за всички ни. — Не е хубаво да се заяждаш с мене — обиди се Зубов. Но той не слагаше обидата присърце и веднага се похвали: — А наскоро аз дръпнах една реч пред отряда тодтовци не по-лошо от самия фюрер. — Призна си: — Вярно е, четях. Само цитати. Но снайперски улучих стила. Въодушевих всички, просто им взех акъла. — Браво! — похвали го Вайс. — Бълвоч! — махна с ръка Зубов. Хьониг съобщи на Хайнрих деня, часа и мястото на срещата с представителя на съветското разузнаване, свързан с германската антифашистка група, а също така паролата и отзива. Вайс видя Хайнрих още отдалече. Улицата край Висла беше пуста. И макар че времето се случи слънчево, топло, на плажа бяха излезли само германски войници. Най-възрастните от тях седяха търпеливо с въдици в ръце. Вайс се облакъти на парапета и загледа водата, покрита с мазни мазутни петна. Когато Хайнрих се приближи повече, той се обърна усмихнат към него. Но Хайнрих не се зарадва на тая среща. Лицето му изразяваше по-скоро досада, отколкото учудване. Той кимна и попита с безразличен тон: — Значи, ти си любител на чистия въздух? — Да — каза Вайс. — В града е много прашно и задушно. — И тръгна наред с Хайнрих. — Къде отиваш? — запита Хайнрих и се озърна. — Безразлично, където искаш. — Извинявай — рече Хайнрих, — но понякога чувствам нужда да остана сам. — С други думи, молиш ме да си ида? — Ти си чудно досетлив — усмихна се Хайнрих. Вайс протегна ръка и приятелски закопча третото копче отгоре на куртката му, след това закопча същото копче на гърдите си и обясни многозначително: — Днес ние с тебе, изглежда, сме еднакво небрежни. Хайнрих го загледа учудено. — Хайде! — заповяда Йохан. — Рейн — механично промълви Хайнрих. — Волга. — Но това не може да бъде! — запротестира Хайнрих. — Защо? — Но как така: ти — и изведнъж?! — Хайнрих дори се, отдръпна. — Е, няма какво, ще се запознаем, нали? — Вайс протегна ръка. Хайнрих я стисна нерешително. — Все пак това е невероятно, или… — Разбирам те — каза Вайс. — Нужни ти са доказателства, а? Хайнрих кимна. Вайс предложи да слязат на брега и да отидат на брандвахтата, която предварително беше изследвал. Трудно можеше да се намери по-добро място за откровен разговор. — Седни. — Вайс посочи на Хайнрих дървения, разцепен и изтъркан от въжетата кнехт, който приличаше на гигантска изсъхнала гъба. — А ти? — Чети! — заповяда Вайс и подаде на Хайнрих куп тънки листчета. Обясни: — Това са копия от делото по убийството на Рудолф Шварцкопф. Тук са показанията на Папке. Помниш ли Папке? Аз наредих тоя подлец да бъде спуснат с парашут отвъд фронта, а нашите го заловиха при приземяването. Но за съветските следствени органи той представляваше интерес само като съучастник в убийството на съветски гражданин — твоя баща. — Моят баща не беше съветски гражданин! — Тук има фотокопие от писмото на баща ти, в което той съобщава на латвийското правителство, че е решил да приеме съветско поданство. Чети — повтори Вайс и прибави съчувствено: — Засега ще те оставя сам, но ще бъда наблизо, ще се разходя по крайбрежната улица. Когато прочетеш, ще се разходим заедно. Хайнрих не отговори. Той впи жадно очи в тънките листчета, които трептяха на речния вятър. Вайс ходеше бавно по пясъчниковите плочи на крайбрежната улица. Той съжаляваше Хайнрих, разбираше колко ще му бъде тежко, като научи ужасните подробности по убийството на баща си, за които толкова подробно беше съобщил Папке на следователя. Но едновременно Вайс разбираше и друго: сега Хайнрих ще се избави напълно и решително от властния гнет на оня свят, който го галеше с ръката на Вили Шварцкопф — ръката на братоубиеца. Измина достатъчно време, за да се прочетат документите, а Хайнрих все още не се появяваше. Вайс не го дочака и се изкачи отново на овехтялата палуба на брандвахтата. Хайнрих седеше на кнехта. Лицето му беше бледо. Той се озърна, очите му светнаха сурово. — Ще го убия. — Забранявам ти. — Вайс предчувстваше, че Хайнрих ще каже именно така и предварително беше обмислил отговора. Прибави с умишлено официален тон: — Вили Шварцкопф ще бъде съден от съветските органи и Папке ще повтори показанията си пред съда. — Кога? — Отчасти това зависи и от нас двамата. — Не разбирам — възмути се Хайнрих — защо криеше досега всичко това от мене? И тоя въпрос на Хайнрих беше предвиден вече отдавна. — Исках ти сам да стигнеш до решението си — каза Вайс. — Сам. И не само защото Вили е убил баща ти. И ти разбираш защо го е убил: Рудолф Шварцкопф излагаше Вили Шварцкопф, пречеше на кариерата му. Аз исках да стигнеш до решението си главно защото целият тоя свят, светът на Вили и подобните му, стана враждебен на тебе. Какво щеше да бъде, ако само от чувство на мъст беше преминал към нас? Какво щеше да си тогава? Само изпълнител на волята ми в рамките на определени задачи. — А какъв трябва да бъда? — Човек, който действа за благото на родината си, ръководен от собствените си убеждения. — И затова аз трябва да помагам за разгромяването на Германия! — За освобождаването на германския народ — поправи го Вайс — с наша помощ. — А после? После завоевателите ще диктуват волята си на германците, нали? — После германският народ сам ще изяви волята си. Съветската държава ще приеме безусловно решението на народната власт. Хайнрих слушаше с блуждаещ поглед. Той прекъсна Вайс и попита жадно: — Но ти си преминал на съветска страна още преди войната, защото си комунист, нали? — Но аз съм русин — просто рече Вайс. Хайнрих скочи от кнехта: — Не е вярно това! Вайс се смути: — Как така не е вярно? — Когато се срещнах с тебе след Берлин, аз бях просто есесовец, но ти все пак ме посрещна като бивш свой приятел и ми се зарадва. Искрено се зарадва. Зная, искрено. — Е, така е. — Че как така може да бъде: аз съм твой неприятел, германец, есесовец, а ти си руски комунист — и изведнъж… — Но аз те обичах едно време като свой другар, знаех, че у тебе има много хубави неща. Най-непростимото за един съветски разузнавач е да не може да различи човека в неприятеля. Знаеш ли каква е емблемата на чекистите? Хайнрих поклати отрицателно глава. — Щит и меч — рече Вайс. — И наш дълг е, където и да бъдем, да закриляме с тоя щит хората, да ги спасяваме от злодейство. — Значи, сега ти един вид си разпрострял над мене тоя благодетелен съветски щит? — Не — каза Вайс. — Сега ти просто сам взе и щита, и меча в ръцете си. — Добре — съгласи се Хайнрих. И се оплака: — Но все пак, кой знае защо, не ми е по силите да повярвам, че си русин. — Е, ако бях не русин, а германец антифашист, комунист, нима това щеше да повлияе на решението ти? — Може би не — замислено рече Хайнрих и запита настойчиво: — Но все пак обясни ми как можа така неуловимо да се преструваш? Това е просто невероятно! — Знаеш ли — каза Вайс, — още от училищната пейка аз бях уверен, че първата след нас, първата европейска страна, където ще стане революция, ще бъде Германия. Учех езика, много четях. Германия стана един вид моя любов. А когато дойдоха на власт фашистите, аз исках да се боря срещу тях заедно с германския народ. И не ми беше мъчно да се чувствам германец. Но не просто германец, а германец от ония, които тачех като революционни борци. Тук най-мъчително беше, че дълго време не можех да срещна такива германци. Но, сам разбираш това, Абверът не е място, където могат да се намерят. — Да — изведнъж сериозно заговори Хайнрих, — ти си наистина русин. — Защо едва сега повярва това? — Извинявай, но така могат да приказват само русите. — Да не би да не си съгласен с мене? — тревожно попита Вайс. — Просто искам да кажа, че ти наистина си именно русин. Веднага ми откри душата си. — А как другояче? — учуди се Вайс. — Сега ние ще бъдем заедно. — Да, заедно — рече Хайнрих. Стана и развълнувано сложи ръце върху раменете на Вайс. — Вярвам ти. — И веднага помоли настойчиво: — Кажи ми истинското си име! — Знаеш ли — смути се Вайс, — без специално разрешение не мога да ти го кажа. — И веднага прибави: — Но щом дойде време, ще го научиш. — Добре — съгласи се Хайнрих, — ще почакам, но много бих искал да настъпи по-скоро това време. Вайс стъпи пръв на мостика между брандвахтата и тинестия бряг. — Един момент — помоли Хайнрих. Вайс се спря. Хайнрих го гледаше сърдито, в погледа му се четеше разочарование. — Аз предполагах, че ще се срещна тук с човек, за когото най-важно ще бъде да получи някои сведения от мене. Вайс се усмихна. Наистина гордата радост, която човек усеща навярно само тогава, когато спасява друг човек, го преизпълни до такава степен, че той забрави всичко на света. — Ех, ти! — каза Хайнрих. — Чувствителна руска душа. — Сви рамене и рече замислено: — Не разбирам. Нима за тебе, съветският разузнавач, моите признания са по-важни от сведенията, които мога да съобщя? Чудни хора сте вие! — Изобщо ти си прав — промърмори Вайс. — Разбираш, аз се зарадвах толкова… — И веднага заяви с непреклонна убеденост: — Но все пак най-главното си ти. Твоето решение. Те се върнаха отново на брандвахтата. Когато свършиха работата, Вайс придружи Хайнрих до автомобила, който той беше оставил край градинката. Момъкът и момичето, които седяха прегърнати на най-близката пейка, станаха бързо, щом видяха, че Хайнрих отваря вратичката. Момъкът тръгна към автомобила с ръка в джоба, а момичето се отдръпна зад едно дърво. Нейде иззад павилиона изскочи Чижевски и се спусна към момъка. Вайс успя да повали Хайнрих и падна върху него точно в момента, когато се чуха глухи, чести звуци като от запушалки на бирени бутилки — така стреля пистолет със заглушител. С трясък захвърчаха стъклата, засъска пробитата автомобилна гума. Като закриваше Хайнрих с тялото си, Вайс зърна, че момъкът падна на земята, повален от удар в челюстта. А Чижевски тича на зигзаг към дървото, зад което стоеше момичето, сложило на свитата си ръка дебелата цев на пистолета със завинтен на него заглушител. Вайс преброи гърмежите. Когато според сметката му в пълнителя остана само един патрон, той скочи, включи мотора, натисна силно главата на Хайнрих, за да се наведе, и подкара автомобила с най-голяма бързина. Успя да види как момичето доближи пистолета към гърдите си и как Чижевски дигна бързо ръка за удар. Не чу глухия гърмеж. Всичко заплува пред очите му, в главата си усети остра, непоносима, заслепяваща болка. Виж какво било! Значи, той не си е ударил главата в стъпалото на колата, както му се стори, когато падна, за да прикрие Хайнрих с тялото си. Беше го ударил рикоширалият в паважа куршум. Губейки съзнание, Йохан с последно усилие на волята натисна докрай педала на крачната спирачка. Вайс дойде на себе си в стаята на Хайнрих. И веднага помисли: колко е умен Хайнрих! Не го е закарал в болница, повикал е лекар в хотела. Вайс се зарадва толкова на тая предвидливост, колкото и на известието, че е леко ранен. Наистина, главата го болеше силно, както преди, от контузията. Хайнрих запита със светнали очи, като се радваше, че Йохан се е отървал така щастливо: — Струва ми се, че вие бяхте тъй добър да ми спасите живота, а? — Остави! — Защо? Това е просто трогателно. — Браво, че не ме закара в болница! — Аз съм любопитен — каза Хайнрих — и предпочетох пръв да узная от тебе по какви съображения едва не ме убиха. Очевидно твоите сподвижници не са знаели, че съм оправдал предположенията ти, и поради това са решили да постъпят с мене така, както ако не ги бях оправдал. — Прибави хладно: — Но твоето доверие към мене почиваше на пистолетна гаранция. Аз не ви осъждам. Просто констатирам, че всички вие, хората, които се занимавате с такива работи, прилагате универсални средства. — Не е вярно! — разпалено извика Вайс. — Не е вярно! Той едва говореше: всеки произнесен от него звук отекваше в главата му като тежък удар. И все пак превъзмогна болката си и подробно, точно разказа на Хайнрих цялата история на това подбудено от Дитрих покушение. Хайнрих изслуша Вайс, без да го прекъсва, и заяви отмъстително, че още днес Гестапо ще се залови с Дитрих. — Не — твърдо каза Вайс. Той настоя Хайнрих да се срещне с Лансдорф и да му изложи всички обстоятелства на покушението. При това не трябва да иска в никакъв случай да се разследва делото и да се накаже Дитрих. Напротив, трябва да придаде най-миролюбив характер на разговора. Трябва да убеди Лансдорф, че се грижи само да свърже колкото се може по-добре работата на СД и Абвера. И ако Лансдорф повярва, че дори въпреки покушението най-настойчивото желание на Хайнрих е да заякчи връзките с абверовците, и не съобщи за станалото в Берлин, няма що, тогава може да се смята, че той се е уловил на тая въдица. Хайнрих изпълни бляскаво съвета на Вайс. И тук помогна доста много славата му на безгрижен момък, гуляйджия, за когото поръчението да провери работата на „щаба Вали“ е чисто и просто наказание за недостатъчно послушание. Ето защо, за да си върне разположението на Вили Шварцкопф, което за него е най-важно, той се стреми по всякакъв начин да занесе в Берлин добре съставен доклад по обследването. Разговорът с Хайнрих направи извънредно благоприятно впечатление на Лансдорф. И когато Вили Шварцкопф му телефонира от Берлин, за да се осведоми за успехите на племенника си, Лансдорф се изказа толкова похвално за Хайнрих, като че ли той беше и негов роднина. Когато те се срещнаха отново, Лансдорф предаде на Хайнрих разговора си с Вили Шварцкопф и забеляза покровителствено, че в тоя разговор си е позволил да преувеличи малко достойнствата на племенника, за да заякчи още повече дружбата си с него. Лансдорф каза също така, че Вили Шварцкопф му предал молба от бригаденфюрера от SS, генерал Валтер Шеленберг, началник на Шесто управление, който завежда политическото чуждестранно разузнаване в главното имперско управление на безопасността. Измежду офицерите на Абвера трябваше да се намери за Шеленберг млад, скромен и способен човек за лични поръчения. — Тая молба показва високото доверие на бригаденфюрера към мене лично — не пропусна да подчертае Лансдорф. Хайнрих попита: — А кого набелязахте? — Мисля, че отговорът на тоя въпрос ще получи самият бригаденфюрер. Хайнрих се усмихна и рече почтително: — Кандидатурата на Йохан Вайс би могла да покаже вашата проницателност. Също и това, че човекът, който ми спаси живота, ще бъде възнаграден от вас. При това условие аз мога да погреба завинаги спомена за оня печален случай. Може би и без помощта на Хайнрих Лансдорф щеше да стигне до това заключение. Шеленберг имаше нужда от човек без роднински и приятелски връзки със сътрудниците на другите поверителни служби, дори без познати в Берлин. И в това отношение трудно можеше да се намери по-добър кандидат от Вайс. Но малко нахалната настойчивост на Шварцкопфовия племенник неволно дразнеше. Лансдорф не можа да скрие това чувство. — Не ви съветвам да прилагате похвати, които ние използваме понякога за специални цели — недоволно рече той. — Нямам нужда от съвети, а още повече от съвети под заплаха. — Защо? — искрено се учуди Хайнрих. — Аз се чувствам длъжник пред тоя Вайс. Естествено е, че ако бъда лишен от възможността да му изкажа благодарност, ще бъда принуден да изпълня своя вече не личен, а служебен дълг. Ще доложа в Берлин колко недружелюбно се отнесе към мене друг ваш офицер, господин Дитрих. Тъкмо стана дума, вие просто не помислихте да доложите в Берлин за провинението му, нали? Да не би да сте решили да препоръчате него на бригаденфюрера? Това би било не по-малко оригинално! Лансдорф измърмори намръщено: — Напразно се опитвате да ми припишете пристрастно отношение към когото и да е. Аз се ръководя изключително от интересите на работата и сам смятах да се спра на Вайс. Изтъквах вече много пъти тоя млад човек. — Отлично! — Хайнрих кимна отсечено с глава. — Дори за миг не съм се съмнявал нито във вашата проницателност, нито във вашето разположение към мене лично. Когато се върна в хотела, Хайнрих зае величествена поза пред лежащия в кревата Йохан и обяви бодро: — Заповядвам ти в най-близките дни да дойдеш с мене в Берлин. Ще работиш у Шеленберг като дявол знае какъв. Пред него трепери дори Вили Шварцкопф. Той е един от най-опасните хора в империята. Самият Химлер смята коварството му за непреодолимо и затова държи Шеленберг постоянно при себе си като верен приятел. Дитрих посети Вайс, като последва, очевидно, съвета на Лансдорф. Той се държеше много безцеремонно. Каза, че е постъпил правилно, като е застрелял Душкевич: той си признал, че работи и за английското разузнаване. Вайс напомни: — Това беше известно отдавна и на Щайнглиц, и на вас. — Душкевич работеше под наш контрол — обясни Дитрих. — Но когато започна да предпочита другата страна, той получи онова, което заслужаваше. — И прибави с многозначителен тон, като гледаше изпитателно в лицето на Вайс: — Също както и ония, поляците, които се опитаха да посегнат върху живота на вашия приятел. Лицето на Вайс оставаше студено неподвижно. Той знаеше, че Чижевски е помогнал и на момъка, и на момичето да се скрият. Сега те са на сигурно място, а и цялата група е минала отново в пълна нелегалност. — А как постъпихте със заловения от вас английски агент? — полюбопитства Вайс. — Засега не успях да направя нищо с него — смути се Дитрих. — Страхувам се, че Берлин няма да оцени вашия почин в историята с поляците. Вие се разправихте много бързо с тях. Там могат да сметнат екзекуцията им само като хитрост от ваша страна, отклоняване от разследване на делото. — Хайнрих Шварцкопф обеща да не придава особено значение на това събитие — увери го Дитрих. — Но като екзекутирахте виновниците за покушението, вие сам придадохте официален характер на работата. — Изобщо — измърмори Дитрих — ние заловихме няколко поляци и аз помагах да ги арестуват. — Приятелски ви съветвам — рече Вайс — да освободите тия поляци поради липса на улики. Вие се забъркахте така в цялата тая история, че главата ви може да полети след техните глави. А когато Дитрих си отиде, Хайнрих сподели новините си с Йохан. След една седмица те двамата трябва да бъдат в Берлин. Заповедта за постъпването на Вайс в СД е вече подписана. Самочувствието на Йохан не беше особено добро, но цялото останало време преди заминаването той работи без почивка, почти денонощно: трябваше да предаде своето „стопанство“. Вайс съобщи в Центъра всичко, което беше успял да направи тук през последните дни, и получи „одобрение“ за заминаването в Берлин, а също така нова, свързана с промяната на службата задача. На раздяла Зубов му каза огорчено: — Значи, ме зарязваш? — Ама че си ми сирак! — усмихна се Вайс. — Без тебе ще загазя. Свикнах с тебе. — Ще дойде друг другар. — Слушай — оживи се Зубов, — какво ще кажеш, ако ние с Бригите също се прехвърлим в Берлин? Все пак столица. — Ако тоя другар разреши — не съвсем уверено отговори Вайс, — няма що, ще ми бъде много приятно. — А ако не разреши? Вайс сви рамене. — Е, поне в отпуск — настояваше Зубов. — Какви ти отпуски през време на война? — Но германците имат отпуски, а тук аз съм германец. — Не си много германец — усмихна се Вайс. — А ако се стегна, както трябва, как мислиш, ще ме пуснат ли? — Кои? — Че нашите. — Ти само се пази — каза умолително Вайс. — Непременно — рече Зубов, — като веществено доказателство за рядка жилавост. Вайс напускаше Варшава с голямо съжаление. Полската земя, макар и завладяна от германците, беше близка на сърцето му с много неща. Тук той чуваше полски език, който приличаше на руския, виждаше лица на полски работници — също такива като у русите, дори полята и горичките не се различаваха по нищо от полята и горите на родината му. Но той нямаше право да се предава на разслабващата мъка от раздялата. Трябваше, повече от друг път, да стегне волята си. Той знаеше: Берлин ще бъде най-главното изпитание за него, всичко досега беше само изходна точка към това изпитание. 57. През нощта те пристигнаха на летището и едва започнало да се зазорява, транспортният самолет на „Луфтханза“ се издигна във въздуха. Пилотираха млади германки, а бордов стрелец беше също германка, но вече възрастна, охранена. Ръкавите на комбинезона й бяха запретнати, разкопчаната й яка оголваше пълната, на гънки шия. Самолетът летеше ниско, клатушкаше се, пропадаше и през цялото време от полиците падаха някакви пакети, торби и раници. След това навлязоха във влажна облачност и почти до Берлин летяха в блатна мъгла. Валеше дъжд, беше влажно, задушно и миришеше на изгоряло. На изхода от летището проверяваха документите на всички. Когато Вайс показа своите, дежурният есесовец погледна в някакъв списък и предаде Вайсовото удостоверение на един млад цивилен човек. Той сложи документа в джоба си и подхвърли отсечено: — Последвайте ме. Вайс се озърна. Хайнрих улови погледа му. — Ще се видим по-късно — каза той и излезе през въртящата се врата. Вайс тръгна подир спътника си. В комендатурата младият човек предаде удостоверението му на друг, по-стар, с доста голо теме и също цивилен. Плешивият прегледа внимателно, бавно документа, свери със студен, претърсващ поглед снимката с лицето на Вайс и го мушна във вътрешния джоб на сакото си. Кимна, пусна Вайс напред и изкомандва: „Направо!“, „Наляво!“. Излязоха на площада. — Автомобил №1732 — каза плешивият и вървя след Вайс, докато откриха на паркинга автомобила с тоя номер. Той посегна към вратичката, но тя сама се отвори. Слезе нисък, набит мъж и каза: — Качете се! Вайс се качи в автомобила и видя, че там вече има някой. Ниският седна на другата страна и веднага изкомандва на шофьора: — Карайте! И Вайс се видя притиснат между мълчаливите спътници, които не се грижеха много за удобствата му. Той знаеше, че Берлин е бомбардиран, но не се виждаха следи от разрушенията. Огромният град е много голяма мишена. Може би го караха по незасегнати квартали. Полицаите спираха движението, като чуваха грачещия сигнал на колата, и по улицата тя се носеше със същата бързина, както по автострадата. Градът беше разположен на плоска равнина. Блокове от къщи с керемидени покриви, пространства, покрити с ярка и свежа зеленина, и пак тежки сгради, понякога напомнящи огромни гробници или каменни катафалки. Тоя град изглеждаше сит. Във витрините на магазините се мяркаха купове колбаси, бутове, пирамиди от консерви, макар че за населението отдавна вече бяха въведени купони. По стъпалата на много леки коли се намираха цилиндрични газгенераторни уредби с алуминиев цвят: пестяха бензина. Повечето минувачи, дори децата, бяха облечени в униформа, но не военна, а на някакви милитаризирани граждански организации. Стените на сградите бяха облепени с разноцветни плакати. Навсякъде, не само във витрините на магазините, но и по прозорците на частните къщи, бяха изложени портретите на фюрера. Хитлер държи едната ръка върху токата на колана, а другата е протегнал така, като че се опитва да улови нещо над главата си. Косата му е гладко сресана, кичурът коса е зализан над дясната, конвулсивно свита вежда. Очите се премрежваха от плакатите — те бяха рекламата на Третата империя на Вермахта. Когато завиха на „Вилхелмщрасе“ и се понесоха покрай правителствените сгради, Йохан се почуди още веднъж на приликата им с гробници и катафалки: ниски, тежки блокове със затъмнени квадрати на прекалено малките прозорци-амбразури. По картата, албумите и специалните филми Вайс познаваше добре Берлин и за него не беше трудно да определи по какви улици минаваше автомобилът. Ето излязоха на Потсдамското шосе и тръгнаха на запад, към района на Ванзее. На „Бисмаркщрасе“, тънещата в зеленина улица на богатите частни къщи и вили, автомобилът издаде къс сигнал и зави в разтворилите се врати. Заобиколи моравата и се спря пред входа на едноетажната вила. В дъното на двора сред люлякови храсти се виждаха още две такива вили. Вайс слезе от колата, озърна се и каза на ниския си спътник, който стоеше в очаквателна поза край отворената вратичка: — Доста добро местенце! Как се нарича? — Да вървим! — вместо отговор предложи ниският, след това бутна бялата врата на вилата пред Вайс, посочи му кресло във вестибюла и го покани: — Седнете. Той отиде някъде и след известно време се появи вече придружен от хилав белоглав старец с властно сухо лице. Това лице се стори чудно познато на Вайс, но сега нямаше време да се замисля над това. Старецът взе предаденото му от ниския удостоверение, също така внимателно като другите свери снимката с оригинала и също така като тях скри документа в джоба на сакото си. Кимна, освободи ниския, а на Вайс каза със сух, хрипкав глас: — Да идем горе. Вашата стая е там. Стаята беше малка, наредена с прости и удобни мебели, на прозорците — белоснежни тюлени пердета. Старецът каза: — Можете да ме наричате Франц. Вайс се представи: — Йохан Вайс. — Не — строго рече старецът. — Няма Йохан Вайс, има Петер Краус. — Попита: — Запомнихте ли? Петер Краус. — И заповяда: — Ще се окъпете в банята! — В такъв случай бих искал да донеса тук куфара си. — Не — каза Франц. — Всичко ще ви се даде от нашия гардероб, всичко необходимо в съответствие с предметите във вашия куфар. Вайс сви рамене и тръгна към банята. — Вземете хавлията — напомни старецът и посочи гардероба. Да остане неочаквано сам — колко хубаво беше това! Нямаше смисъл да строи някакви предположения. Чака го неизвестност. От него се изисква напрегната бдителност, съсредоточеност на цялата нервна енергия. А сега, щом се е представила такава възможност, трябва да си почине, за да събере сили. И Вайс се заплиска във ваната с наслада, без да мисли. Когато, увит в хавлията, се върна в стаята си, мундирът му не беше там. На дървената закачалка висеше цивилен двуреден тъмносив костюм на райета, а на куката край вратата — мушама. Всичко останало беше в куфара — не в кожения, с който Вайс долетя в Берлин, а в друг, фибъров. Някой беше заменил грижливо всяка негова вещ с друга, идентична, макар че не всичко беше ново и с предишното качество. „Груба работа, но грижливо изпълнена, няма що да се каже“ — помисли си Вайс и започна да се облича, като се чудеше на точните размери на облеклото и обущата: всичко му беше по мярка. Всичко, всяка дреболия бяха заменили с педантична точност, дори кибритената кутийка с непознато етикетче беше пълна, като предишната. Камериерката внесе с неподвижно лице поднос и нареди мълчаливо закуска за двама души. И веднага се появи Франц. — Ще ви правя компания — каза той. Като си наливаше кафе, прибави: — Да поприказваме, за да не ви бъде скучно. Още от първите му думи стана ясно, че това не е никакъв разговор, а чисто и просто разпит. И Франц го водеше с механична последователност, обичайна за всички разпити. — Слушайте, Франц — в гласа на Вайс се долавяше страшно отегчение, — ако тук искат да ме прецедят отново през филтри, все пак и самият аз не съм новак. В Абвера ние работим по-изкусно. Франц сви сухите си устни: — Не бързайте, Петер, всичко на времето си. — И запита със студен глас: — И така, вие твърдите, че в „щаба Вали“ били доволни от работата ви, а? — Нищо не твърдя — запротестира Вайс. — Да или не? — Да. — Откъде е тая твърда увереност у вас? — Ето оттука. — Вайс почука с длан седалката на стола си. — Иначе не бих седял тук на тоя стол. — Много сте самонадеян. Приятел ли ви е Хайнрих Шварцкопф? — Да. — На какво се дължи разположението му към вас? — На това, че не забравям никога кой съм и не претендирам за приятелство с ония, които заемат по-високо служебно положение. — Но с мене вие се държите малко безцеремонно — забеляза Франц. — Аз отдавам нужното уважение на вашата възраст, но се подчинявам само на старшите по чин. — Доста добре казано — замислено провлече Франц. — Доста добре се опитвате да узнаете какъв съм. — О, вие сте домоуправител! — простодушно се съгласи Вайс. — Именно това исках да узная. — Прекланям се пред вашата проницателност. В същия ден Вайс бе подложен на медицински преглед. Но както изглежда, лекарите се интересуваха най-малко от здравето му. Лекарят накара Йохан да се съблече, приближи се до него и започна да диктува на своя помощник стенограф анатомичните данни с такива подробности, сякаш се правеше опис на някакви вещи. От първия лекар Вайс премина на втори. Тоя път прегледът отне значително повече време и причини доста много безпокойства. Той се извършваше в избата, превърната в противосамолетно скривалище. Като накара Вайс да седне, тоя лекар му предложи най-напред да прочете една страница машинописен текст с много цифри и названия, а сам застана зад гърба му. Преди Вайс да дочете до края, лекарят гръмна внезапно над главата му с пистолет и едновременно ритна стола под него. И поиска от Вайс да повтори веднага всичко, което е прочел. Уловил ръката на пациента, лекарят преброи внимателно ударите на пулса му и се смая. — Дявол да го вземе! — извика той. — Вие имате феноменална памет и чудовищно самообладание! И едното, и другото помогна на Йохан да стигне до известни заключения. На времето си той насочи изкусно Щайнглиц към спомени как още по времето преди Хитлер са проверявали агентите при подбора във висшите разузнавателни школи. Значи, техниката на изпитанията е останала същата. А после лекарят направи инжекции в прасците на Вайс. И макар че страшната болка така сгърчи мускулите му, че му се искаше да крещи, той се овладя и продължи да чете пресипнало с висок глас някаква статия от подадения му вестник. Лекарят гледаше замислено часовника си. А когато на Йохан се стори, че вече черепът му се пръска от мъчителната болка, лекарят се наведе и пак направи инжекции, от които болката утихна бързо. Проникнат, както изглежда, от уважение към Вайс, той каза насърчително: — Е, ако попаднете в чужди ръце, уверен съм, че при разпита ще имате достатъчно самообладание да давате само правдиви сведения, но такива, които вече са известни на противника. — Аз не смятам да се предавам жив — високомерно обяви Вайс. — Това ще ви помогне да избегнете мъченията, ако изпаднете в тежко положение. Така ще успеете да скриете най-важните, неизвестни на противника сведения, които в друг случай биха изтръгнали от вас несъмнено след дълги мъчения. — Рече поучително: — Всеки човек, колкото и да е твърд и закален, има определена граница на търпението. — Помълча и завърши: — Ако, разбира се, самата природа не се погрижи за него и не му отнеме разума. Гестаповците на Химлер залавяха много пъти чуждестранните агенти на Рибентроп, когато те пристигаха в Берлин с извънредно важни сведения. Те ги умъртвяваха, след като изтръгваха всичко възможно от тях, а доставянето на сведенията Гестапо приписваше на себе си. По тоя начин изчезнаха няколко видни агенти на Абвера и после не Канарис, а Химлер докладваше на фюрера за материалите, които можеха да добият само тия загинали безследно агенти на Канарис. Вайс беше слушал всичко това и откровеността на лекаря го зарадва. Значи, го изпитват дали е пригоден за определена служба, а всичко останало не буди съмнение. Франц учеше Вайс как да избягва следенето, как да пази тайните документи в съвсем малки контейнери, приготвяни от най-често използвани предмети, и с какви похвати може да унищожи мигновено тия документи. Първите дни Вайс не излизаше никъде, закуската, обедът и вечерята му носеха редовно в стаята. Но след известно време му дадоха възможност да общува с другите обитатели на вилите. Те бяха повечето хора на средна възраст с отпечатана върху лицата им умора и силна, съсредоточена загриженост. При запознаване казваха само името си. Всички до един бяха безукорно възпитани, извънредно учтиви и макар че сред тях имаше и млади хора, както и няколко привлекателни момичета, всички тук се отнасяха един към друг с пълно безразличие, което показваше, че работата ги поглъща изцяло и не оставя място за никакви други чувства. Тук беше главен, както не веднага успя да установи Вайс, един прегърбен, с тежък тътрещ се вървеж, хилав, бавен и мълчалив човек с дълбоко хлътнали очи и тих глас. Наричаха го Густав. Той се държеше еднакво с всички, а и като че ли никой не му отдаваше особено предпочитание пред другите. Но достатъчно беше Густав да каже на някого няколко най-незначителни думи и лицето на човека, към когото той се обръщаше, приемаше мигновено израз на безпрекословно послушание. Да, тук хората бяха крайно дресирани. В едно крило се намираше великолепна справочна библиотека с картотека и читалня. Всяка масичка в тая читалня имаше преградки, което не позволяваше да се разбере над какви материали се работи. Беше разрешено да се напуска частта, трябваше само да се съобщи точно на Франц времето на връщането. Нямаше никаква военна охрана: нейните функции се изпълняваха от вратарите, градинарите и чистачите на двора. Почти във всички стаи имаше телефони, но те се включваха в общата мрежа чрез местния номератор. И когато се вдигаше слушалката, отговаряше винаги един и същ глас, а понякога — Франц. Вайс телефонира на Хайнрих, даде му да разбере, че разговорът се подслушва, и го запита шеговито с кого гуляе. Хайнрих се досети и продължи в същия дух. Те не можеха да си кажат нищо един на друг, но за Вайс беше важно да съобщи на Хайнрих, че засега всичко е наред при него. Няколко пъти Густав му даде еднакви поръчки: да посрещне на аерогарата човек, чиято снимка Вайс имаше възможност да види само бегло, и да го придружи до определено място. Всеки път Густав казваше адреса доста неясно. Вайс изпълняваше тия поръчки с точността, която се изискваше от него. Веднъж посрещнатият от него на железопътната гара пътник започна да настоява Вайс да вземе незабелязано от него много изпокъсан пътеводител на Париж и да го предаде веднага на Густав. Вайс отказа решително. Пътникът, все така шепнешката, започна да заплашва. Вайс остана непреклонен. Заведе пътника на посочения от Густав адрес и се сбогува учтиво с него, а в отговор чу ругатни и заплахи. Когато Вайс доложи на Густав за това, той посви сухите си устни и рече равнодушно: — Очевидно са ви предлагали да предадете извънредно важен и неотложен материал. Жалко, че не го получих веднага. Но вие сте действал правилно и аз не ви укорявам. Спокойствието, с което Густав се отнесе към забавянето на важния материал, показваше не само колко е значително заеманото от него положение, но и колко рядка сила на волята и самообладанието има тоя човек. Освен това Вайс разбра, че тук дисциплината се цени повече от почина и че щом му възлагат такива поръчки, значи, вече е преминал съществения стадий на проверката. И макар че от тоя изпокъсан пътеводител навярно щеше, да узнае някои неща за работите, които ръководеше тук Густав, той не съжаляваше за изгубената възможност. Знаеше, че само с търпение и самообладание може да достигне награда за безукорното си послушание. И като че в знак на особена милост Густав го покани сутринта да изиграят партия на тенис. Хилав наглед, отпуснато бавен, в играта Густав прояви неочаквано ожесточена подвижност, ударите на ракетата му се отличаваха със сила и рязкост. Вайс изгуби всички геймове с позорен резултат. Но когато Густав приближи до мрежата, за да стисне по традиция ръката на победения, Вайс задържа горещата му суха длан и каза с лукава усмивка: — Не съм толкова възхитен от вашето спортно майсторство, господин Густав, колкото от изкуството да криете толкова бурен темперамент. Густав се намръщи от досада, но веднага набръчканата му суха уста се усмихна: — А вие, Петер, сте умен. — Ако това не е размяна на комплименти, извънредно приятно ми е да чуя това именно от вас — без усмивка каза Вайс, като подчерта какво значение придава на думите му. Просташките и първобитни похвали можеха само да дразнят такъв човек като тоя своеобразен тип, но умното и изящно ласкателство трябваше да му достави удоволствие. На душовете Густав попита Вайс: — Какво мислите за Франц? — Експонат за криминален музей. Като зае поста ръководител на Шести отдел в имперската служба на безопасността, Шеленберг не внесе никакви нововъведения в работата, но се помъчи да подбере свои, специални кадри. Той подбираше материално осигурени хора, с устойчиво положение в обществото и с университетско образование, като ги предпочиташе пред протежетата на Мартин Борман, който се стремеше да осигури Шести отдел с верни агенти на нацистката партия. Борман беше достатъчно точно осведомен за всички интриги на Шеленберг. Но приятелството с Химлер защищаваше Шеленберг от стремежите на Борман да сложи ръка върху Шести отдел на СД. Вайс не се съмняваше ни най-малко, че Хайнрих е използвал услугите на Франц още по времето, когато е бил начело на тайната полиция, а след прехвърлянето в Гестапо, естествено, не се е отказал от тия услуги. По всичко личеше, че събраните тук хора принадлежаха към новите кадри на Шеленберг. Опитни сътрудници на поверителната служба не биха изглеждали толкова измъчени от работата и не биха се отнасяли един към друг с такова откровено безразличие. Отличаваха се не само с предаността си към своя шеф. Никой от тях не пипаше никога вестници: както изглежда, те черпеха политическите новини от съвсем други източници. И опозицията към официалната пропаганда не беше случайна. Тя подчертаваше един вид, че тия хора знаят онова, което не знае никой друг. Густав не каза нищо в отговор на Вайсовата пренебрежителна забележка за Франц, но като се обличаше пред огледалото и наблюдаваше Вайс в него, изведнъж попита: — Кой беше най-достоен човек в „щаба Вали“? — Лансдорф — отговори Вайс, без да се замисля. — И вие смятате, че мястото му е там? — Не. — Защо? — Лансдорф е майстор на политическите комбинации. На Изток те са невъзможни. Като връзваше връзката си бавно и грижливо и продължаваше да наблюдава Вайс, който не сметна за нужно да крие, че вижда как го наблюдават, Густав рече бавно: — А вие сте интересен субект. — Не бих искал нещо в мене да бъде неясно за вас. — И аз също — съгласи се Густав. Потупа Вайс по рамото: — Ние с вас имаме тепърва още много време. — Посъветва го: — А защо не посетите Хайнрих Шварцкопф? — Желаете ли това? — А вие? — Хайнрих е мой приятел. Но чичо му Вили Шварцкопф е виден деец на Гестапо. — И какво от това? — Моите способности са достатъчни само за да служа там, където е службата ми. — Значи, вашето посещение ще бъде полезно на службата, към която принадлежите. Ако ви е ясно това, в отношенията ми към вас няма да останат вече никакви неясноти. Вайс наведе глава и тракна токове. Густав каза снизходително: — Тук у нас не е приета тая форма за изразяване на готовност. За разлика от Абвера ние разграничаваме сътрудниците не по чинове, а по степента на способността им да разбират повече, отколкото им е казано. След тоя многозначителен разговор с вълшебна пръчка изчезна невидимата преграда на учтивата, студена отчужденост между обитателите на вилите и Вайс. И макар че приказваха с него повече на отвлечени теми, Вайс почувства вече не безразличие, а особен интерес към себе си. Вили Шварцкопф живееше на „Фридрихщрасе“ в къща с необикновена архитектура — смесица от модерен стил и оръжеен склад. Тук в миналото той имаше жилище от три стаи, но след като сградата се ариезира, той взе целия етаж за лична канцелария. На племенника си отстъпи една стая в предишното си жилище. На етажа, също както и в чакалнята, дежуреха есесовци. Закуската беше сложена в новия кабинет на Вили Шварцкопф, нареден умишлено с казармена оскъдност и сурова непретенциозност. Войнишко легло. Откъм главата масичка, отрупана с военни телефони. Посред стаята голяма маса без чекмеджета. Огромна карта, закрита с платно. В стената взидани големи огнеупорни каси. Боядисана метална врата със съвсем малко кръгло прозорче, закрито със стоманено капаче. На килимче край леглото дремеше лениво огромно охранено овчарско куче. Модата на тия кучета пазачи беше въведена от фюрера. Трапезата също бе казармена: алуминиеви лъжици и вилици, казармени ножове полутесаци. Но скъпи ястия и, също като виното, повечето от чужд произход. Мундирът на Вили беше твърде износен, само ботушите му лъщяха като лачени. Вили Шварцкопф прие сърдечно Вайс. Разпери ръце и си призна, сякаш се извиняваше: — Когато германският народ дава всичко за фронта, ние, водачите му, живеем в спартански дух. Хайнрих само се усмихна на тая самохвална лъжа. В Шарлотенбург, в най-аристократичните квартали на Берлин, Вили имаше разкошна частна къща, която беше превърнал в склад за най-различни ценности, но за това знаеха само най-близките му хора. Вили прегърна племенника си и каза самодоволно: — Ако при започване на дейността си Хайнрих беше такъв, какъвто се върна сега от Варшава, дявол да го вземе, не бих се учудил, ако получех заповед да се явя при него в райхсканцеларията с доклад. Ако не беше той, сега не бих се справил и с половината от работите си. Момчето миряса и му дойде ума в главата. На закуската Вили много яде и пи. А Хайнрих почти не яде и пи само минерална вода. — Е, как ви се видяха хората на Валтер? — попита Вили и без да дочака отговор, започна да се възмущава: — Събра личен дипломатически корпус от чистници. Салонни безделници, изнежени синчета на богати родители, които имат роднински връзки във всички страни на Европа. Що за агенти са те, по дяволите! Та всеки от тях, ако попадне в ръцете на най-келавия контраразузнавач хлапак, ще напълни гащите и ще почне да дрънка като на изповед. А тоя Густав! Добър екземпляр! На времето си на „Албрехтщрасе“ №8 той умееше да накара най-упоритите да се разприказват, а сега стана гуверньор на тия кутрета в кучкарника на Валтер. Какво ще кажете за Густав и изобщо за пансиона му? — Не бих оправдал препоръката на господин Лансдорф, а и вашата също — дълбокомислено се усмихна Вайс, — ако бих си позволил не само да изказвам мнения за моите колеги, но и да споделям с някого онова, което се отнася до моята нова работа. — Я оставете това! — весело извика Вили. — Тук, зад бронираните врати, ние сме като под мишницата на Христос. — И прибави внушително: — Ние имаме един господар: Хайнрих Химлер. — Слугите, които имат много дълъг език, не се задържат обикновено в добра къща — отби удара Вайс. — О, значи ето какво камъче сте вие! — В гласа на Вили звучаха недоволни нотки. — Нищо, все пак се надявам, че ние ще се сприятелим с вас. — И аз също — каза Вайс. И сметна за нужно да прибави: — Смея да ви уверя, че най-добрите ми впечатления за вас ще останат в също такава неприкосновеност — той кимна към огнеупорните каси — като книжата, които се пазят там. — Но вие сте човек с твърди принципи! — измърмори Вили. — Не — рече Вайс, — но умея да се подчинявам твърдо на принципите, които ми препоръчват по-старите. — Ловко казано! — разсмя се Вили и се обърна към Хайнрих: — А тоя твой приятел, значи, не е такъв лапнишаран, както ми се стори тогава, в Лицманщад. — И веднага укори Вайс: — Вие не сте глупав човек и трябваше да разберете, че щом старият Вили прави услуга на ближния си, той се надява винаги при това да му се върне със съответна любезност. — Готов съм да положа всички усилия, за да изпълня каквото и да е ваше поръчение — учтиво наведе глава Вайс, — ако, разбира се, то не противоречи на задълженията, които съм поел. — Добре, добре — възгрубо снизходително го потупа по рамото Вили, — самият аз не забравям никога ония, на които съм направил някаква услуга. Както изглеждаше, той очакваше друго от Вайс, но като пресметна, че не често се срещат в райха хора, които с такава упоритост защищават служебната си чест, смири се и рече: — Сега образованите хора са рядко явление. Незначителна част от тях държим в затворите. — Разсмя се с глас. — Наскоро трябваше да извършим експертиза на художествени ценности, докарани от окупираните области. Ако бяхте видели мутрите на тия интелигенти, когато ги закарахме в избените помещения на хранилището! Те буквално лижеха прахта и калта от някои картини. Но когато поисках от тях да определят стойността на всеки предмет, подлеците заявиха, че това е невъзможно, защото националните реликви, според тях, нямали продажна цена. Е, така ги наложиха за саботаж, че нашите момчета трябваше да ги мъкнат на ръце обратно до затворническата кола. Хайнрих обясни накратко: — На чичо е възложено да подготви материалните фондове на SS за евакуация. В банките на неутралните държави са наети специални сейфове за тая цел. Вили се намръщи, но веднага намери изход. — Ние искаме просто да спасим националните реликви на победените страни от бомбардировките, да ги запазим. — Но все пак сейфовете са наети от определени хора. — Е, и какво от това? — сърдито попита Вили. — Империята се състои именно от определени хора. Ако не са те, няма да има и империя! — Вие се изразихте чудно точно — съгласи се Вайс. От Вили не се изплъзна усмивката върху лицето на Хайнрих. Той обгърна с очи кабинета си и каза на Вайс: — Както виждате, дори у дома не принадлежа на себе си, всичко е подчинено на работата. — Стана и покани Вайс да го последва. Те минаха през дълга редица от стаи, където зад бюрата седяха цивилни хора. При появата на Вили всички те скачаха мигновено, като по команда, и издигаха ръка в партиен поздрав. Вили не намираше за нужно да им отговаря. На Вайс обясни: — Дори скромното си жилище превърнах в лична канцелария и всички служители са тук като в казарма. Работим и нощем. Но затова пък, когато райхсфюрерът има нужда да получи бързо специални справочни материали, аз му докладвам незабавно всичко, което го интересува. — Нима службата на безопасността няма достатъчен апарат за тая цел? Вили се усмихна загадъчно. — Ние приготвяме справките за шефа в един екземпляр. Даваме обективен анализ, затова шефът има винаги възможност да знае истинското положение на нещата в империята. — Аз мислех, че такава задача стои изобщо пред службата на безопасността. — Несъмнено. Но има Борман, има Калтенбрунер и всеки от тях гори от желание да достави пръв на фюрера сведения, без да се обременява да ги събира. Но главното не е там. Главното е, че това е моя лична канцелария и аз лично доставям нашите материали на райхсфюрера Химлер. И тъй като те са получени не от официални източници, той сам решава дали да докладва за тях или не. В известен момент те могат да раздразнят фюрера, а в друг — да предизвикат гневно недоволство от ония, които са скрили от него истинското положение на нещата. В Берлин службата на Абвера буди нещо повече от недоволство. Тъкмо стана дума — самодоволно заяви Вили, — вашият бивш началник, ротмистър Герд, след като се убеди, че действията на Канарис са безперспективни, сметна за по-уместно да ни предложи услугите си. Герд даде доста добри отзиви за вас, оцени предаността и смелостта ви. — И веднага забеляза снизходително: — Вие проявихте преданост и смелост, като отклонихте предложението ми. Но смея да ви уверя, че тия превъзходни качества тепърва ще ви докарат неприятности. „А той не е глупав — мислеше си Вайс, като слушаше приказките на Вили, — макар че, както изглежда, изпълнява в СД само ролята на работен кон. Но умее да работи и ако се съди по личната му канцелария, умее да кара и другите да работят.“ След това, когато Вили ги остави, Хайнрих заведе Вайс в стаята си и попита: — Е? — Делови човек и много осведомен — отвърна Вайс, като разбираше, че Хайнрих чака мнението му за Вили. — О, тук се лъжеш — възрази Хайнрих. — Той се хвалеше пред тебе. Функциите му са ограничени от тясна задача: да знае положението на работите в индустрията дотолкова, че да планира доставянето на работна ръка от концлагерите. Все пак доходът от нея постъпва в SS. Нищо повече. — Ако дори в тия рамки чичо ти ме запознае с материалите, с които разполага, бих смятал това за крайно любезно. — Ясно — рече Хайнрих. — Сега ти ще поискаш племенникът да ти окаже тая любезност. Е, няма що, приеми подаръка ми! — И Хайнрих протегна ръка към една от книгите, които бяха на рафта. Вайс го спря строго: — Тъкмо това не бива да вършиш. — Защо? Аз взех решение. Безвъзвратно. Нима още не си се убедил в това? Мислиш си, че е така просто да бъдеш племенник на убиеца на своя баща? А аз останах племенник, макар че е по-лесно да се понасят най-страшните мъки! — извика Хайнрих с озлобено отчаяние. — Разбирам те. Но и ти трябва да разбереш нещо. — Тоест? — Трябва не само да искаш, но и да умееш. — Ти смяташ, че съм действал непредпазливо? — Недисциплинирано. — Навярно съм забравил да поискам напътствия от тебе?! — разсърди се Хайнрих. — Извинявай, излезе ми от ума, че сега ти си ми един вид началник. — Е, защо се обиждаш? — с укор рече Вайс. — Просто най-напред ние трябва да разработим, да подготвим всичко, което искаме да направим, и едва след това да направим всичко, което искаме. — Добре, господин професоре. Готов съм във всяко удобно за вас време да премина курса на науките. — Радвам се, че си в такова хубаво настроение. Интересно е само коя е причината за това? — Свиждането с тебе — чистосърдечно каза Хайнрих. — Просто се радвам, че те виждам отново. Макар че все пак никак не мога да свикна с мисълта, че си русин — следователно непълноценно същество в расово отношение. — Подчовек — подсказа Вайс. — Точно така — съгласи се Хайнрих. — Полуживотно — напомни Вайс. — Е, а за какъв дявол ти се радваш? — от своя страна запита Хайнрих. — По същите причини, както и ти. — Знаеш — рече Хайнрих, като се протягаше, — тук открих цял куп някакви далечни роднини и между тях твърде интересни личности от женски пол. — Отлично! — Искаш ли да те запозная? — предложи Хайнрих. — Ами разбира се! — Предупреждавам те: това не е безопасно. — Ако познанството е полезно, няма що, имам опит — смело се съгласи Вайс. — А ако се влюбиш? — Е, знаеш! — само сви рамене Вайс. Хайнрих се изтегна на кушетката, загледа с усмивка Вайс и каза настойчиво: — Не, тук аз ще те командвам. Все пак ти не знаеш правилата на живота у тия среди. Ако двама неженени офицери от различни служби се срещат често, дружбата им ще събуди подозрения. Но има две извинителни причини — пиенето и жените или и едното и другото едновременно. Избирай! — А увлечение от някакъв спорт? — неуверено предложи Вайс. — За това съм твърде мързелив. При това всички знаят, че спортът не ме интересува. И все пак ние не сме вече малки момчета. Хайде, старче, бъди смел! — Ще помисля — обеща Вайс. — Ще се намерят и други варианти. — Аз обмислих вече всичко вместо тебе — решително рече Хайнрих. — В неделя ще те представя на семейство Румпф. Те имат скромна вила в района Грюневалд. Оттам е съвсем близо до външно тъй непривлекателната тухлена сграда на ъгъла на „Хохенцолернщрасе“ и „Беркаерщрасе“ №31-35. Там се помещава щабквартирата на Валтер Шеленберг, твоя шеф, за когото петстотин майстори на разузнаването работят денонощно, на три смени. Впрочем, сградата е ариезирана, преди тя е била или приют за престарели евреи, или болница на еврейската община. А сега е център по трепанация на черепи и каси, съдържащи тайни на различни държави в света. Ти още не си допуснат там. Но надявам се, че твоята любознателност ще победи срамежливостта и ти ще имаш достъп в тая сграда. Наистина сега там не лекуват и съвсем не ги е грижа да продължават живота на ония, които могат да бъдат от интерес за обитателите на тая къща. Когато Вайс си тръгна, Хайнрих се опита отново да му даде книгата и Вайс пак отказа да я вземе. — Страх ли те е? — укори го Хайнрих. — Не — възрази Вайс. — Просто не желая да бъда съучастник на необмислени действия. — А ако не е безопасно аз да пазя тая книга? — Е, няма що — каза Вайс, — в такъв скучай ще трябва да я взема, но ти ме тикаш към рискована стъпка. — Не — рече Хайнрих. — Остави. Разбрах. Ти си прав. Но имах такова голямо желание да започна веднага да работя. — В миналото и аз имах голямо желание да започна всичко веднага — призна си Вайс, — но излезе, че търпението изисква смелост. 58. Поръченията, които Вайс продължаваше да получава от Густав, бяха все така незначителни. Той посрещаше хора, разпознаваше ги по най-бегли белези и ги придружаваше до посочени адреси. Един от посрещнатите на летището се намираше в лошо състояние: както изглежда, той беше тежко ранен и бе изгубил много кръв. И макар че тоя човек молеше да го изпратят в болница, Вайс го закара безмилостно в конспиративната квартира. Тук раненият каза, че обстоятелствата са го принудили да унищожи шифрованите съобщения и помоли Вайс да го изслуша. Страхуваше се, че ще умре, преди да дойде човекът, на когото трябва да предаде сведенията. Колкото и да беше съблазнително да изслуша ранения, Вайс отказа категорично и си отиде. Когато Густав лично долетя с мотоциклет при оставения сам умиращ човек, той беше починал вече. Густав се разяри, нарече Вайс глупак без мозък и забълва заплахи. Но се овладя бързо и макар и да не се извини, беше принуден да признае, че Вайс е постъпил така, както се полагаше по инструкцията. На другия ден, очевидно след като беше докладвано за поведението на Вайс на някое по-горно лице, Густав каза: — Петер, вие заслужихте доверие със своята дисциплинираност. И изхождайки от това, в определени изключителни случаи ви се разрешава да приемате пакети или да получавате устни сведения. Но повтарям — само в извънредни случаи като тоя печален инцидент. Още на следната неделя Хайнрих накара Вайс да отидат на гости у семейство Румпф. Йохан нямаше никакво желание да се излага на ново изпитание. И все пак отстъпи пред Хайнрих, като се надяваше, че скоро ще намери повод да напусне обществото, ако види, че е безсмислено да стои повече. Семейство Румпф посрещна младите хора така сърдечно, като че двамата са били вече днес тук, а после са излезли да се поразходят и сега са се върнали. По всичко се чувстваше, че тук обичат Хайнрих, смятат го нещо като член на семейството. И веднага Вайс трябваше да смъкне от себе си неестествената непристъпност, щом Шарлоте Румпф, високо стройно момиче в простичка басмена рокля, му подаде ръка и каза сърдечно: — Можете да не си казвате името. Вие сте Йохан! Почти такава представа имах за вас. Тъмносивите любознателни очи на момичето бяха чудно лишени от блясък и затова, дори когато се усмихваше, умореното лице със строги черти запазваше малко печален израз. Шарлоте не даде възможност на Йохан да отговори и помоли: — Само моля ви се, не се преструвайте, че сте учуден. Хайнрих ми е разказвал за вас. Хайнрих сметна за нужно да се намеси и обясни: — Само онова, което трябва да знае едно момиче за непознат на него интересен млад човек. — Хайнрих, не бива — смути се Йохан. В тоя миг в стаята влезе стремително мургава брюнетка в нещо яркооранжево и всичко наоколо помръкна от тоя крещящ цвят. Със светнали черни очи тя каза небрежно на Йохан: — Каролине фон Вирт. — Ласкаво сложи ръка върху рамото на Хайнрих и го погледна внимателно. — За вас клюкарстват, че сте започнали да отдавате всичките си сили на службата. И сега мога да потвърдя това. — Какви основания имате за това? — И питате още! Най-после вие поискахте да се видите с мене. — Само по заповед на сърцето. — Но миналия път така се интересувахте от работата ми на „Беркаерщрасе“, че не можех да не помисля: най-много ви интересувам като ваша колежка. Хайнрих се смути, помъчи се да избегне погледа на Вайс и обясни: — Просто ме интересуваше доколко сте станала сериозна, след като започнахте да служите там. — Представете си, не повече от вас. Хайнрих се обърна към Вайс и съобщи: — Каролине знае съвършено няколко чужди езика, впрочем, тя е съвършена и във всички други отношения. Вайс знаеше вече, че на „Беркаерщрасе“ се помещаваше само един отдел на тайната служба — отделът на връзките с чужбина. Той ръководеше операциите в чужбина и анализираше постъпващите от там материали. По-късно узна, че Каролине, дъщеря на починал през 1935 година дипломат, е прекарала почти целия си живот в чужбина. Когато баща й умрял, министерството на външните работи се опитвало да я привлече на работа в разузнавателния си отдел, но тя отказала решително. А за да избегне мобилизирането на трудовия фронт, постъпила в Шести отдел на СД като стенографка и там скоро станала преводачка. Най-добрата препоръка била, че по-големият й брат, наскоро загинал на фронта, бил завършил университета през 1933 година заедно с Валтер Шеленберг. Най-напред Вайс се обезпокои от енергичната решителност, с която Хайнрих организира за него това запознаване, но скоро, щом излязоха с момичетата да се поразходят из гората, всички съмнения изчезнаха. Хайнрих се увлече толкова от разговора с Каролине, че дори не помисли как ще се отнесе Вайс към срещата с нея. Но ако узнае за това запознаване, Густав ще сметне за подозрително може би, че Вайс се аклиматизира вече твърде бързо в Берлин. Ето защо Йохан реши да се държи за всеки случай малко по-далече от Каролине, за да не й даде повод да говори на някого за новото си познанство. Шарлоте долови загрижения израз в очите на Вайс и попита: — Отегчително ли ви е с мене? — И сякаш сама се съгласи със себе си: — Разбира се, аз съм много скучна и някак си несъвременна. Много мои приятелки постъпиха в спомагателните женски поделения, а аз отидох в завода, там отбивам трудовата си повинност. Живея в казарма и само в неделя си идвам у дома. — Но все пак и вие сте постъпила патриотично — равнодушно рече Вайс. — Не, просто тъй ми се прииска. Татко беше инженер в тоя завод, но от тридесет и трета година не работи никъде, пенсионира се поради сърдечно заболяване. — Вашият баща има много бодър вид — механично каза Вайс. — Никой няма да каже, че е болен. Шарлоте го погледна разтревожено. Побърза да го увери: — Не, не, той е много болен. И изведнъж Йохан се досети. Тридесет и трета година — годината, когато фашистите дойдоха на власт. Не, всичко тук не е така просто. И също така бързо като Шарлоте каза: — Наистина хората с болно сърце често имат великолепен вид. Шарлоте кимна, усмихна се благодарно и запита: — Интересно ли ви е бъбренето ми? — Разбира се — отговори Вайс, — много! — Понякога ми се струва — печално рече тя, — че живея някакъв чуден, двоен живот. И знаете ли, не е толкова страшно в цеха, макар че работата е изтощителна и много жени стават инвалиди и заболяват от неизлечими болести. Най-страшното след това е в казармата. Там мъжете идват като в… е, сам знаете къде. И има жени, на които всичко е безразлично. Те така се напиват — ужасно… А някои майки пращат децата си в казармата, защото няма къде да ги дяват. — Помълча и прибави: — Но защо членовете на националсоциалистическата партия са освободени от всичко това и не търпят лишенията, от които страда целият народ? Смятате ли, че това е правилно? — Аз съм отскоро в Берлин — опита се да не отговори направо Вайс. — Забравих, та вие сте служил в генералгубернаторството. Хитлер казваше, че генералгубернаторството е резерват за поляците, голям лагер. Там наистина ли е ужасно? — Зависи за кого. — Интересува ме не как сте живял там, а как умъртвяват там хората? — Нима във вашия завод не работят военнопленници? — Разсипват ги от бой, а мнозина умират от естествена смърт, от изтощение. Понякога ме е срам, че съм германка! — огорчено каза Шарлоте. — И знаете ли какво си мисля? Ако русите победят, те ще започнат да се отнасят с нас също така, както ние се отнасяме с тях. Доктор Гьобелс твърди през цялото време, че русите ще ни отмъщават с жестокост за жестокостта. Уморих се от дългите му речи. — И все пак сте съгласна с онова, което казва? — А нима не е така? — Моята служба ми налагаше да се запознавам с принципите на болшевиките — рече Вайс. — Те се различават основно от принципите, които провъзгласява фюрерът, и аз мисля, че русите ще се държат не така, както сме предполагали. — И сметна за нужно да прибави: — Ето защо Съветският съюз е и главен противник на Третата империя. И не само външен противник, като съюзниците му, но и политически. — Чудно — бавно и провлечено заговори Шарлоте, — зная, че сте офицер от СД, но кой знае защо не ме е страх от вас. А вие, струва ми се, се боите от мене и затова говорите така предпазливо и отговаряте така уклончиво на въпросите ми. — Знаете ли — с нарочно лекомислен тон каза Вайс, — предпочитам да не говоря с момичета за политика. — Добре. Поговорете с мене, за каквото обикновено говорите с момичета. — И Шарлоте заповяда нетърпеливо: — Хайде, слушам ви. Вайс се забърка и наведе очи. — Може би не ви се харесвам, а? Вайс си призна честно: — О, какво говорите, дори много ми харесвате! — А с какво именно? — настоя тя. — С това, че сте такава, каквато сте. — А каква? — Е, стори ми се, че отдавна ви познавам. — От думите на Хайнрих? — Не, той не ми е говорил никога за вас. — Обикновено мъжете говорят за момичетата. Какво ще кажете на Хайнрих за мене? Хайде, бъдете смел! — Че сте феята на грюневалдската гора. — Чудно — замислено рече Шарлоте, — но вие ставате така неестествен, когато говорите баналности. — Укор ли е това? — А вие обидихте ли се? Нима бихте искал да бъдете като всички? Вайс намери бързо изход и каза със съжаление: — Аз съм отскоро в Берлин и, разбира се, ми липсва умение да се държа в общество. — Бяхте ли вече в берлинската зоологическа градина? Не? Изгубил сте. Трябваше да започнете именно от нея: там щяхте да намерите много поучителни неща. — При клетките с папагалите? — Във всеки случай не при клетките с хищниците. — Шарлоте се усмихна: — Повярвайте, говоря така само защото зная, че сте по-добър, отколкото искате да се покажете. Вайс съвсем не искаше да направи такова впечатление на това смело момиче, което се изказваше рязко. Това беше опасно. И макар че му беше приятно да слуша думите на Шарлоте, той нямаше право да рискува повече. Кой знае колко далеч може да отиде душевната проницателност на Шарлоте. Ето защо той попита, за да промени темата на разговора: — Май че Хайнрих е увлечен сериозно в госпожица Каролине, а? — Просто тя е хубава. Нима не забелязахте? — Да, разбира се, хубава е — съгласи се Вайс. — За мъжа е също така естествено да ухажва хубаво момиче — наставнически забеляза Шарлоте, — както за офицера да се грижи за честта на мундира си. Отначало Вайс се безпокоеше малко от тъй явно преувеличеното, настойчиво внимание на Хайнрих към сътрудничката на политическата тайна служба в Шести отдел на СД, но сега съвсем се успокои. Той разбра от думите на Шарлоте, че дружбата на Хайнрих с хубавата Каролине фон Вирт не може да събуди подозрения у никого. Пое свежия, сякаш стерилно чист въздух. Озърна се. В тоя извънградски район от богати къщи и вили нямаше общи противосамолетни скривалища — само частни, у най-богатите. Да се копаят ровове в гората беше забранено, а пък дребните собственици не се решаваха да развалят своите малки участъци. Обикновено съюзниците бомбардираха гъсто населените работнически райони на Берлин. Така беше и тоя път. И макар че Берлин лежи на ниска плоскост, димовете и пожарите сякаш издигаха нагоре огнените му, конвулсивно поклащащи се очертания. Глухите удари на бомбите долитаха тука като звуци на гигантска трамбовка. Всички мълчаха. Никой не се докосна до яденето. Като потриваше изпъкналото си оголено чело, господин Румпф рече полугласно, без да се обръща към никого: — Чудно, защо само Америка и Англия поеха изпълнението на тия наказателни мерки спрямо германското население, а съветската авиация не участва в тях? — Очевидно защото русите нямат достатъчно самолети — изказа предположение Каролине. — Райхсмаршал Гьоринг твърди обратното. Русите преместили авиационните си заводи на изток, в недосегаеми за нашите бомбардировачи райони. — Румпф погледна изпод вежди Вайс. — На времето това беше неочаквана новост за Канарис. Вайс разпери мълчаливо ръце. — Ако бях на мястото на американците и англичаните, щях да доставя на русите самолети за далечно действие — рече Каролине. — Защо всъщност? — попита Вайс. — За да ни бомбардират руски летци и за да мразим още повече русите! — гневно извика Каролине. — Смятам, че това щеше да бъде от интерес за самите съюзници. Вайс процеди с лениво безразличие: — Не би трябвало да се говори така откровено за това, от което са загрижени нашите шефове на „Беркаерщрасе“. Лицето на Каролине доби виновен израз. Тя сви зиморничаво рамене и промърмори смутено: — Извинете, не предполагах, че сте толкова добре осведомен. Вайс й се усмихна успокоително и каза спокойно: — Всъщност тук няма никаква тайна. Нима можеше да бъде другояче? Пурпурното небе над Берлин продължаваше да бучи, сякаш го пробиваха с гигантски свредели. Студените сини остриета на прожекторите разсичаха облаците и веднага ги пробождаха червените линии на зенитните снаряди. Избухванията на бомбите приличаха на подземни трусове. Каролине наведе бледото си лице към Вайс и прошепна: — Понякога ми се струва, че съюзниците не желаят поражението на Германия, а с тия нападения само се откупват от русите. И тогава ги оправдавам. — Умна сте! — усмихна се Вайс. — Разбира се, да се убива мирното население е по-лесно и по-безопасно, отколкото да се открие втори фронт срещу нас. Насърчена от Вайс, Каролине прибави също така шепнешком: — Още повече, че те избягват грижливо да разрушават големите индустриални обекти. — Е, това е съмнително! — Така ли мислите? — Каролине се усмихна подигравателно. — А защо тогава тяхното разузнаване не се опита нито веднъж да установи координатните точки за нападение на военните заводи? — Мисля, че тук има заслуга нашето контраразузнаване. — А руските агенти правят това! — Но вие сама казахте, че руската авиация не участвува в такива нападения. — В такива да, но по избрани цели те бият с точност, която навява най-неприятни мисли. — Какви? — Ах, не разбирате! — разсърди се Каролине. — Дори в това русите влагат пропаганда и внушават на населението лъжливи представи за себе си. — Вие мислите, че русите действат така прозорливо? — По-прозорливо, отколкото техните съюзници. И ние трябва да помогнем на съюзниците им да разберат това. — Как? — Ако ние, германците, съумеем да се издигнем над жертвите, които ни нанасят бомбардировките, и намерим начин да внушим на съюзниците на русите, че в края на краищата русите ще ги излъжат, може би техните съюзници ще станат наши съюзници. — Вие сте права — съгласи се Вайс. — Но изглежда, че русите са верни на задълженията си към съюзниците повече, отколкото съюзниците на задълженията си към русите. Каролине обяви разпалено: — Аз вярвам в нашия гений. И ония от нас, които имат силно въображение и опит, ще могат да представят на съюзниците на русите документално потвърждение, че русите ги лъжат, а на русите — също такива документи за съюзниците им. — Да — живо рече Вайс. — Не се съмнявам, че на „Беркаерщрасе“ има хора, които не само мислят като нас, но и разполагат със съответни технически съоръжения, за да осъществят тоя план. — И се похвали: — В „щаба Вали“ имаме чудни майстори: те изработват безукорно всякакви фалшиви документи. Но знаете, по неизвестни причини нашите агенти предпочитаха все пак истинските: те са по-сигурни. Като изпращаше гостите до автомобила, Шарлоте попита Йохан: — Нима ви занимава дрънкането на Каролине? Дори не очаквах, че работата ще сложи толкова неприятен отпечатък върху нея. — Просто тя се разнервничи — каза Вайс. — Да — каза Шарлоте, — и аз също. Тия бомбардировки скоро ще направят всички ни луди. — Запита тихо: — Ще дойдете ли пак някой ден? — Прибави смутено, като гледаше въпросително ласкаво Йохан с тъжните си тъмносиви очи: — Сега, когато влязохте в кръга на нашите познати, можете да идвате у дома сам, без Хайнрих, ако той бъде зает. Йохан кимна, седна в колата и се озърна. Шарлоте стоеше край ниската, изплетена от клони градинска вратичка, вдигнала ръка в прощален поздрав. Преди да сподели с Хайнрих впечатленията си за семейство Румпф, Йохан започна да му излага дълго и подробно правилата и тактиката, които сега Хайнрих трябва да следва. Внезапно Хайнрих прекъсна Йохан: — А ти знаеш ли, че бащата на Каролине е умрял съвсем не от болест, а е бил отровен? — От кого? — Зная само, че са го отровили. — Увлечен ли си в нея? — Приближавам се до това състояние — измърмори Хайнрих. — Не мога да се спра. — Виждаш ли — рече Вайс, — аз например не смятах и не смятам главно, решаващо за тебе, че баща ти е бил убит от фашистите. — От чичо ми! — От фашистите — настойчиво повтори Вайс. — Главното и решаващото за тебе беше друго. Ти се убеди, разбра, че не можеш да вървиш с ония, които сега държат в ръцете си властта над германския народ. — Господи! — извика Хайнрих. — Той пак философства! Вайс сякаш не чу насмешливото провикване на Хайнрих и продължи спокойно, разсъдливо: — А Каролине, ако тя узнае например, че баща й е бил убит по нареждане на някое определено лице, може би ще пламне от омраза към тоя човек. Но не към нацисткия строй. — Уверен ли си в това? — прекъсна го Хайнрих. — Само градя предположение. — Значи, трябва да си заповядам: „Стой!“? Ами ако това увлечение излезе полезно? — Бих предпочел други методи. — А ако забравя вашата повече от чудна етика, тогава какво ще стане? — попита Хайнрих. — Работата не е в етиката. Ти трябваше да забележиш как неудържимо дрънкаше Каролине, когато започна да нервничи, уплашена от бомбардировката. Така несдържана поради прекалената си нервност тя може да бъде и при други обстоятелства и това няма да мине незабелязано. Значи, колкото по-настрана се държиш от нея, толкова по-добре е за нас двамата — по-разумно и по-безопасно. — Но все пак дрънкането й представлява интерес за тебе, забелязах това по лицето ти. — Тя говореше само за неща, които и без това са известни от други източници. — Е, добре, възможно е да съм се излъгал, ти си прав. Но аз бях достатъчно наблюдателен да установя и нещо друго. Както изглежда, Шарлоте ти направи впечатление, нали? Йохан кимна мълчаливо, без да обръща глава. — Добре де, не отвръщай страхливия си поглед. Ще бъда по-великодушен от тебе. Моля, срещайте се, колкото искате! Шарлоте е добро момиче. Йохан каза печално: — Точно така, толкова е добра, че ме е страх да не би разсъжденията й да й напакостят. Не може ли някак да се предупреди? — Ами вземи да я предупредиш, но не денем, а на луна, в грюневалдския тайнствен горски гъсталак. — Не виждам тук повод за шеги — тихо рече Йохан. — Но сам разбираш, че не мога да я предупреждавам за нищо. И дори може би няма да се срещна вече с нея. — Сериозно ли говориш? Йохан кимна отново. — Е — каза Хайнрих, — смятай, че ние с тебе сме понесли еднакви загуби. — Струва ми се, че Шарлоте е много добро момиче — повтори Вайс. — Е да, искаш да кажеш с това, че си изгубил повече от мене. Но възможно е. Каролине е наистина твърде хубава и едва ли има у нея нещо друго ценно, освен хубостта й. Може би си прав. И ти си по-нещастен от мене. Приеми съболезнованията ми! След излизане от частта всеки беше длъжен да осведомява Густав къде и с кого е прекарал времето. Но не се искаше писмен доклад. Осведомяването имаше вид на ленив разговор между равни. Още след първото посещение у Шварцкопфови Вайс с твърдо достойнство и решително даде на Густав да разбере, че не може да се надява на никакви сведения за тях. — Очевидно, Вили Шварцкопф ви е много симпатичен? — иронично забеляза Густав. — Не е там работата — сериозно каза Вайс. — Когато Вили прояви интерес към моя начин на живот, аз му отговорих също така, както сега отговорих на вас. — Вие сте толкова предпазлив! — Да — рече Вайс. — Така е. Аз държа много на дружбата с Хайнрих Шварцкопф. Много съм му задължен. — Е, няма що — провлече Густав, — имате право, това е наистина слабост. Но тоя недостатък не е толкова разпространен между ония, които ни служат, че съм готов да се примиря с него. — Благодаря ви — каза Вайс. Посещението на Йохан у семейство Румпф не заинтересува Густав. Още повече, че Вайс характеризира Шарлоте като типична възпитаница на „Хитлеровата младеж“, фанатичка, за която работата в завода е само начин да изрази страстната си преданост към фюрера. Но той говори за Каролине фон Вирт с такъв пламенен възторг, че Густав беше принуден да запита дали Вайс не се е влюбил в нея от пръв поглед, а после, сякаш между другото, забеляза: — Е, няма какво, желая ви приятни свиждания. Кога смятате да се срещнете отново с нея? — Не се реших да я помоля за това — наведе очи Вайс. — Защо? — Ето за това бих искал да се посъветвам с вас — с искрено чистосърдечие в гласа рече Вайс. — Разбира се, тя е хубаво момиче, от добро семейство, но е живяла дълго с баща си в чужбина и аз не забелязах голям патриотизъм у нея. — Не забелязахте? — учуди се Густав. — В такъв случай ви поздравявам? Значи, тя се е увлякла толкова във вас, че е забравила за политиката. — Толкова добре ли я познавате? Густав не отговори на тоя въпрос и го посъветва: — Във всеки случай не забравяйте: хубостта може да бъде за жената също такова оръжие, както умът за мъжа. А едното и другото са еднакво необходими в арсенала на тайните служби. — Вие ми предлагате да я привлека ли? — попита Вайс. Густав се усмихна снизходително. — Предлагам ви да помислите над думите ми. — Струва ми се, че ви разбрах — промърмори Вайс. — Отлично. А какво заключение извадихте за себе си? — Своевременно вие ще ми кажете дали ще трябва да подновя познанството си с Каролине фон Вирт или не. — Умен човек сте, Петер — каза Густав. Не всички сътрудници от специалната група офицери за свръзка при Валтер Шеленберг се намираха постоянно в прикритите с люлякови храсти вили. Някои от тях живееха у дома си, а тука идваха само за да получат задача. Те бяха хора, добре известни в берлинското общество. Всички бяха от почтени семейства и имаха осигурено материално положение. Един от тях, Хуго Лемберг, син на известен берлински адвокат, юрист по образование и летец по военна професия, привлече вниманието на Вайс. Тоя млад човек с вид на спортист се държеше много независимо и се изказваше рязко и решително. Веднъж той попита Вайс: — Вие сте работил в Абвера и сте се занимавал с руските въпроси. Кажете, как смятате, допускат ли те мисълта, че са възможни някакви сепаративни преговори с Германия? — Не — отговори Вайс. — А че Русия може да бъде победена от нас? — Не — повтори Вайс. — Е, а ония, които работят с нас? — Обикновено те са отпадъци. — Значи, вие смятате, че подривната работа вътре в Русия е безперспективна? — Ние имахме отделни сполучливи операции, например… — Разбрах ви — прекъсна го Хуго. Предложи на Вайс цигара и замислено се обви в дим. — Оттук може да се стигне до едно заключение: за да можем да спечелим войната на Изток, трябва колкото се може по-рано и по-успешно да я загубим на Запад. И някои мислят, че е по-добре да направим отстъпки на нашите предимно военни противници на Запад, отколкото да бъдем победени от нашите военно-политически врагове на Изток. — Аз съм уверен в крайната победа на великия райх — каза Вайс. — И аз също — рече Хуго. — Но пътищата към победата са различни. Веднъж Хуго покани Вайс у дома си. Разкошната къща на семейство Лемберг се намираше близо до Ванзее, в района Далем. И тук Вайс срещна неочаквано ротмистър Герд. Но като видя Вайс, той не се учуди никак: очевидно знаеше предварително за тая среща. Обядваха на огромната остъклена тераса, подът на която беше покрит с груби каменни плочи. Разговорът през време на обеда беше съвсем отвлечен. След това се изкачиха в кабинета на Хуговия баща. Като видя на библиотечните рафтове много от последните броеве на периодичния съветски печат, Вайс не сметна за нужно да скрие учудването си. Хуго обясни: — По поръка на някои влиятелни лица баща ми се нагърби да анализира политико-психологическото състояние на съветското общество. — Баща ви знае ли руски език? — попита Вайс. — Не, но баща ми има помощници, които го знаят съвършено — отговори Хуго. — Господин Вайс също има такива познания — напомни Герд. — Приятно ми е да се убедя не толкова в лингвистичните познания на моя гост — каза Хуго, — колкото в смелите му и правилни характеристики на политико-моралното състояние на русите. — Обърна се към Йохан: — Това ви прави чест. — И наведе леко глава с грижливо прокаран път в късата, гладко сресана коса. Като покани Вайс и Герд да седнат в креслата и сам се настани край кръглата масичка за пушене, Хуго запита: — Кажете как смятате, има ли разлика в степента на виновност между предателство към империята и предателство към райха? — Аз не съм юрист и за съжаление не мога да схвана такива тънкости — отвърна Вайс. — Е, добре — съгласи се Хуго. — Ще имате още време да обмислите моя въпрос. Но аз го зададох с определена цел, за да разберете, че райхът е безсмъртен и всеки от нас, който навреди с каквото и да е делото на райха, заслужава смърт. — Несъмнено! — разпалено извика Вайс. — Отлично! — каза Хуго. — Сега ще ви помоля да внимавате много. Вие, може би, ще имате случаи да срещате и да придружавате чужденци, които са противници на фюрера, неприятели на Германия. Ако във ваше присъствие те си позволят да се изкажат критично за фюрера, как ще постъпите? Вайс отговори убедено: — Ако срещите с такива хора влизат в служебните ми задължения, аз ще се държа съобразно с напътствията, които ще получа. Герд не издържа, прекъсна Вайс и със самодоволно тържество заяви на Хуго: — Убедихте ли се сега? Аз ви говорих! Той има чудно развито чувство да разбира мястото си. — Обърна се към Вайс и рече, сякаш се извиняваше: — Вие, надявам се, не се обидихте, нали? Правотата е висш наш повелител! — Помоли Хуго: — Ще ми позволите ли да направя някои разяснения? — Герд притвори очи, скръсти ръце на корема си и замънка: — Виждате ли, всички ние, несъмнено, обожествяваме еднакво фюрера. И неговото величие е толкова безкрайно и съвършено, че не може да се разбере дори от най-бележитите представители на другите народи. — По-накратко! — нетърпеливо каза Хуго. — С една дума, ето какво искам да кажа: безсмъртието на фюрера е въплътено в нашата велика германска империя и грижата за нейното запазване е служене на фюрера. Но Хитлер е само име. А фюрерът е духът на Германия. Затова, ако придружаваното от вас лице се интересува дали в името на нашата велика империя германският народ ще може, да кажем и без Хитлер, да изпълни успешно историческата си мисия, желателно е да приведете достатъчно убедителни доводи за потвърждение на това. — Щом ми заповядат — рече Вайс. — И не забравяйте да охарактеризирате болшевишкото единодушие на русите също тъй определено, както направихте това неотдавна в разговора с мене — прибави Хуго. — Надявам се — каза Вайс, — че за всичко това ще се спомене при инструктирането ми. 59. След срещата с Хуго Лемберг и Герд нищо не се промени за Вайс. Той продължаваше като преди да изпълнява простите поръчки на Густав, ползваше се от относителна свобода и това му даде възможност да се свърже с Центъра. Той осведоми подробно за новото си положение, получи съответни напътствия, а също така узна, че му е възложено да поддържа и занапред връзката с резидента на съветското разузнаване в Берлин. За мястото на конспиративните срещи беше определен един салон за масажи близо до щабквартирата на Валтер Шеленберг на „Беркаерщрасе“. Процедурите в салона предписваше професор Макс Щутхоф. Той лично преглеждаше всеки нов пациент, но масажираше само избрани посетители, а при най-високопоставените отиваше по домовете им със старомодния си „Даймлер“, украсен отвътре с махагон. Когато влезе в кабинета, Вайс видя белокос възрастен човек с лице, покрито с доблестни следи от дуели. Както по-късно узна, тия белези му бяха направени с голямо майсторство от един съветски хирург. Вайс каза паролата, получи отговор и очакваше, че професорът ще приеме веднага сведенията му и ще му предаде инструкциите си. Но Щутхоф го покани да се съблече и го прегледа грижливо. Като попълваше медицинския картон, той отбеляза с доволен вид, че след раняването, което беше получил при инцидента с танка, Вайс трябва да мине наистина курса по масажиране. Укори го: пренебрегвайки здравето си, той е изтощил непозволено нервната си система. Предписа лекарства и препоръча съответен режим. — Слушайте — нетърпеливо каза Вайс, — не трябва да правите от мене жертва на вашите съмнителни познания. — Защо съмнителни? — обиди се Щутхоф. — Аз, драги мой, съм започнал да практикувам още тогава, когато вие сте носили пионерска връзка. И тъй като вашите родители са се безпокоили много пъти за здравето ви, аз получих като лекар непосредствено нареждане от Центъра да се заема най-сериозно с вас. И ако стане нужда, дори да ви настаня в болница. — Само това липсваше! — разсърди се Вайс. Професорът се усмихна: — Не забравяйте, че тук имам голямо влияние и нищо не ми струва да съобщя на някой управник, че имате нужда от лекуване. И вас като нищо ще ви сложат в лечебницата ми по нареждане дори на тоя същия ваш Густав. Аз му помогнах да възстанови напълно функционирането на колянната става, която беше повредил навярно при някоя бандитска операция. Така че, моля, бъдете крайно учтив към мене. А сега идете, моля, при касиера. Внесете съответната сума, ще ви обслужат, а после ще ви изслушам, както се следва. След като се подложи на различни лечебни процедури, с които се славеше заведението на професор Щутхоф, Вайс се върна приятно изнемощял в познатия му вече кабинет, предаде сведенията и изслуша инструкциите. На раздяла професорът каза: — Не забравяйте да покажете на Густав, че сте се записал в нашия салон, а също така да рекламирате между колегите си лечебните свойства на процедурите, през които сте минал тук. Не е задължително да се срещате с мене при всяко ваше посещение на салона. По-уместно ще бъде да се намери за свръзка с вас другар, който разполага с по-големи възможности от мене за различни пътувания. Имайте пред вид: моето заведение дава значителен доход и е от голяма полза на някои мои клиенти. И би било много нежелателно, ако поради някакви причини не бих могъл да продължавам дейността си толкова успешно и плодотворно. Затова нашите срещи трябва да бъдат крайно редки. Сега слушайте внимателно. Днес сред управниците в Германия са се образували групи, които са установили връзки с някои управляващи среди на САЩ и Англия и водят тайни преговори с тях. Целта е сключване на сепаративен мир. В замяна на това Германия поема задължението да смени фирмата, носеща името на Хитлер, като все тъй се стреми да осъществи военно-политическите му цели на Изток, но вече при подкрепата на съюзническите армии или най-малко със съюзническата икономическа помощ. Като компенсация за това Германия ще се съгласи да направи редица отстъпки на Запада. Всяка група си има свои варианти. Но същността на всички е една. Изобщо това не е нищо друго освен заговор срещу народите от антифашистката коалиция. Наш дълг е да представим неопровержими документални доказателства за изменническите действия на ония, които въпреки съюзническия дълг и волята на народите си влизат в тайно съглашение с нашия общ противник, като нарушават грубо задълженията, подписани от ръководителите на своите правителства. Следователно единствената и най-важна задача на вашата дейност тук е да се сдобиете с такива документи. И всички, които бъдат свързани с вас, ще изпълняват тая задача. Тук се изисква най-голяма предпазливост, защото всяка прибързана постъпка ще бъде сигнал, че съветското разузнаване действа в тая насока. А сега, за да разберете цялата важност на задачата: ние разполагаме вече с такива данни за тия преговори, че ако дори една част от тях стане известна на Хитлер, той ще заповяда веднага да екзекутират много и много най-близки свои сподвижници, които са се свързали тайно от него със съюзниците. Може би всяко друго разузнаване би постъпило именно така. Но ние виждаме винаги пред себе си висшите цели. Искаме да предотвратим заплахата, надвиснала над бъдещето на цялото човечество. Тия документи трябва да бъдат представени от съветското правителство на правителствата на нашите съюзници. Във всеки случай на техните лидери. — Все пак не може ли поне едно непотребно копие да се покаже на Хитлер? Професорът се усмихна, заплаши го с пръст и прибави сериозно: — Хитлер се опитва също да води тайни дипломатически преговори със съюзниците. Но с работите на имперската канцелария по всяка вероятност се занимават други наши другари. Разбира се, в рамките на доверието, оказвано им от приближените на фюрера. Вайс вдигна учудено вежди. Професорът каза мечтателно: — Ако при бъдещия парад на победата нашите другари можеха да минат в строй по Червения площад със своите германски мундири… те биха изглеждали, навярно, като внушително поделение. — Професорът млъкна, замисли се и изведнъж лицето му светна. Той стана, изпъна се по войнишки и заповяда шепнешком: — Капитан Александър Белов! По поръка на командването съобщавам: за героична работа в неприятелския тил вие сте награден с ордена на Отечествената война първа степен. — Служа на Съветския съюз! — каза Йохан, като се изправи пред професора. Професорът допря длан до гърдите му. — Ето — рече той развълнувано. — Вземи го в сърцето си и го носи. — Прегърна Йохан, засумтя тежко и го отблъсна. — И върви, върви си по-бързо. Аз се разчувствах тук с тебе, а сега трябва да масажирам една отвратителна мутра. Палач, гад! Иска ми се да го удуша, а му изглаждам бръчките на сурата и на шията. Хайде, дигай се! На добър час! След няколко дни Вайс получи заповед да посрещне пътник на Темпелхофското летище и да го откара по сто и девети маршрут в окръга Темплин, в имението Хоенлихен, където се помещаваше болницата за есесовци. Той знаеше вече, че това не е никаква болница, а щабквартирата на райхсфюрера Химлер. По пътя трябваше да спре в градчето Вандлиц и да покани госта да закуси в ресторант „Ам зее“ на третата маса отдясно, като се брои от тезгяха на бара. Пътникът излезе представителен мъж. Държеше се твърде непринудено и не намираше за нужно да замаскира англосаксонската си външност и обноските си на чужденец. Никак не се учуди, че Вайс знае английски език. Щом седна в автомобила, веднага предложи на Вайс уиски и американски цигари. — Слушай, момко, можеш да ме наричаш Джо — познавах наивници с такова име. Самият аз съм наивник — представи се пътникът и заповяда с тон, който не търпи възражения: — Най-напред ме повози по вашето голямо село. Интересно е да се види къде нашите момчета са натрошили най-много камъни. Вайс каза: — Заповядано ми е да вървя по маршрута. Джо бръкна в джоба си, извади стегнато с ластиче снопче долари и предложи: — Можеш да си вземеш няколко картинки с портрета на президента. — Не — рече Вайс. — Слушай, пиленце, аз не се занимавам с дребни работи и бъди спокоен, нямам нищо общо с военното разузнаване. Ти ще ме фотографираш с фотоапаратчето ми върху фона на развалините — нищо повече. А после ще бутнеш апарата на вашите, нека те сами проявят лентата и извадят снимки от нея. Аз зная вашите обичаи не по-зле от тебе. — По маршрута ще има подходящи развалини — каза Вайс. — Е, тогава карай — съгласи се Джо. Отпусна се на седалката и попита: — Е, как е със здравето вашият фюрер? — А как е със здравето господин Рузвелт? — О, хитър момък си ти! — разсмя се Джо. И веднага предупреди грубо: — Само че не го усуквай с мене. За тебе зная точно толкова, колкото ми трябва да зная. Ти си работил във военното разузнаване, което се занимава с Изтока. Хайде, бързо! Как преценяваш русите? — Те са ваши съюзници и вие трябва да ги познавате по-добре. — Така ли те учиха да ми отговаряш? — сърдито попита Джо. — Добре — примирително рече Вайс. — Сега ще бъда съвсем откровен с вас: русите твърдят, че първи ще ви протегнат ръце на Елба. — През вашите глави? — През нашите трупове. — Значи, ще се биете с тях до последния войник? — До последния германец. Така каза фюрерът. — Как русите гледат на това, че няма втори фронт? — Те казват, че вече има. Сега наричат втори фронт партизанското движение и движението на съпротивата в европейските страни. — Значи, ако някои не побързат, русите ще се надяват само на тоя „втори фронт“? — Поне те така го наричат. — Това е интересно, момко! Е, и какво следва от това? — Попитайте Рузвелт. — Аз те питам тебе, германеца! — Тогава помолете да ви приеме фюрерът — той е първият германец на империята. — Сега той не се котира вече на нашата борса. — Фюрерът готви Вермахта за ново настъпление и тогава вие ще заговорите другояче. — Аз не съм от ония, които разчитат на повишаване курса на акциите му. — А у вас има ли такива? — Имаше… Но за какъв дявол ми задаваш въпроси? — Само от учтивост — рече Вайс, — за да поддържам разговора. — Е, тогава дрънкай — съгласи се Джо. — Във Вандлиц ли ще чакаме вашия шеф? — Както е определено. — И веднага Джо запита учудено: — А кой ти каза, че придружавам шефа? Йохан не беше чул това от никого. Просто разбра, че Джо не е човекът, когото биха могли да чакат в Хоенлихен. Дори видни есесовци трябваше да имат специален еднократен пропуск, за да попаднат там. Цялата зона около Хоенлихен минаваше за забранена. Той се убеди в предположението си, щом напипа с лакът дръжката на пистолета-автомат под мишницата на Джо: снабден с големи пълномощия човек не би носил оръжие. Вайс не отговори на въпроса му и каза: — Нищо, един ден сам ще станеш шеф. У вас в Америка това става бързо. — Е да, разбира се! — извика Джо. — Аз лежах вече два пъти ранен в болница след такива пътувания. — Както изглежда, той се примири веднага, че Вайс отгатна длъжността му, престана да се прикрива и се оплака откровено: — Нима при такива условия може да се отговаря за безопасността на шефа? — Не заслужава да се безпокоиш — утеши го Вайс. — За шефа ти ще се погрижим не по-зле от всичките ви служби, взети заедно. — Затова и обещаха да ми дадат такъв момък като тебе — рече Джо, — от Абвера, а не от Гестапо. — У вас смятат, че Абверът работи по-добре? — Не, просто шефът не иска за безопасността му да отговаря Гестапо. Да бъде под охраната на военен разузнавач е много по-почетно, отколкото под охраната на гестаповец. Шефът не желае да има работа с тая фирма от политически съображения. Връзката с Гестапо може да му навреди в родината. Обикновените избиратели са настроени решително срещу Хитлер, срещу нацистите, гестаповците и разни ваши фашисти. Те плащат данъци, те служат в армията — трябва да се държи сметка за тях. — Е да — каза Вайс. — Очевидно, шефът обича толкова избирателите си, че е дошъл да моли да не ги щипят много силно на Западния фронт. — Пази по-добре собствената си глава! — разсърди се Джо. Забеляза язвително: — Не можеш да се скриеш под каската от нашите „летящи крепости“. — Е, ние ще ви научим да воювате — усмихна се Вайс. — А русите ще ви отучат! — Така е — съгласи се Вайс. — Ето защо вие се страхувате да не би русите да стигнат до Ламанш преди вас. — Отде ти щукна това? — Ами от това: искате да се отървете със сепаративен договор. — Всичко това не е така просто, момко. — Точно така — отново се съгласи Вайс. — Затова вие с шефа трябва да се страхувате повече тук от агентите на Рузвелт, отколкото от Гестапо. В градчето Вандлиц Вайс зави наляво по тясна, потънала в люляк уличка и спря пред ресторант „Ам зее“. Определената за тях масичка беше вече сложена. През време на закуските Йохан повече мълчеше, но в замяна на това Джо говореше непрекъснато. Келнерът, ако се съди по внимателното му съсредоточено лице, запомняше всяка дума на Джо, която успяваше да чуе. Персоналът, който обслужваше посетителите в ресторанта, се състоеше от сътрудници на Гестапо. Почти целият път до Хоенлихен минаваше през гора. Тук имаше ловни зони и на няколко пъти млади елени прекосяваха пътя пред колата. Джо скоро заспа. Шосето беше пусто, но Вайс не превишаваше набелязаната му скорост. При Средногерманския канал ги задмина бясно летящ автомобил, непробиваемите стъкла на който имаха синкава отсянка. Тайните полицаи при решетъчните железни врати не им поискаха да си покажат документите: те имаха снимките на Вайс и на Джо. Хоенлихен, тая тайна крепост на Хайнрих Химлер, имаше вид на обикновено богато имение. Цветарници, дълбоко чисто изкуствено езеро, огромен гараж. В гъсталака от дървета — къща с висок керемиден покрив, тераси, балкони. Спокойствие, тишина. Много учтив цивилен човек взе куфара на Джо и го поведе по покрита с каменни плочи пътечка към ниското двуетажно крило, а на Вайс посочи с очи помещението, предназначено, както изглежда, за охраната. Там един есесовец посрещна Вайс, придружи го до една от стаите и му каза да чака тук по-нататъшни заповеди. На другата сутрин на Вайс беше заповядано да закара Джо в концентрационния лагер Равенсбрюк, който се намираше на тринадесет километра от Хоенлихен, и там да изпълни всички желания на американеца. След това да отведе Джо в Берлин и да му покаже всичко, което поиска да види, а после да го закара на летището. Собствено, в самия лагер Джо не получи достъп. Комендантът го прие в канцеларията, където седяха на столове няколко охранени жени в затворнически дрехи. Вайс разбра веднага, че те са преоблечени германки надзирателки. Джо ги фотографира и им зададе няколко въпроса, на които отговори комендантът. Но когато излезе от канцеларията и тръгна към колата, през лагерната врата влезе малка група затворнички, придружени от охрана. Джо се оживи и каза на коменданта, че иска също да ги фотографира. Комендантът му забрани категорично това. Тогава Джо се ухили и предложи: — Свалете лагерните им дрехи и им дайте обикновени, с една дума, преоблечете ги, както направихте с ония, които току-що фотографирах с ваше позволение. — И като видя, че комендантът е непоколебим, намигна и каза: — Можете да бъдете спокоен, тия снимки ще свидетелстват само, че германските жени са крайно изтощени от войната. Уверявам ви, като видят такъв фотодокумент, много наши сенатори ще се просълзят. Комендантът беше съобразителен гестаповец. След известно време затворничките, преоблечени в гражданските дрехи на пазачките, бяха строени край канцеларията. Джо попита коменданта дали няма да се намерят в лагера няколко дечурлига със също така будещ съжаление вид като тия дами. — Децата са винаги нещо трогателно — обясни той. И тая негова молба беше изпълнена. Докато Джо се луташе, като караше жените и децата да стоят не в строй, а в свободна група, Вайс го фотографира със своята „Лайка“ върху фона на лагерната ограда, погълнат от това занимание. На другия ден Вайс посети салона за масажиране и предаде на професор Щутхоф негативите на снимките с Джо през време на мошеническите му манипулации. След като изслуша Йохан, професорът каза, че ще препрати бързо негативите в Москва, а оттам по всяка вероятност ще ги изпратят на съветското посолство във Вашингтон. Там знаят какво трябва да се направи с тях, ако шефът, на когото служи Джо, се опита да използва тия фалшификати. Вече два пъти Вайс беше прекарал пътници през границата — един път през швейцарската, друг път — през шведската. Но задачата му не се ограничаваше с това. Касата в неговия „Опел“ бе напълнена със златни отливки със знак на германската райхсбанка. Златото трябваше да се вложи в една швейцарска банка в сейф, нает от СД. Според законите на Третата империя изнасянето на злато извън райха се смяташе за държавна измяна. Опитът да се изнесе нелегално от страната злато или валута се наказваше със смърт. И пътникът, и товарът, които Вайс трябваше да отведе със своя „Опел“ отвъд границата, го излагаха еднакво на смъртна опасност, макар че това ставаше със знанието на самия Химлер. Вайс беше снабден с охранителни документи. Но ако Гестапо проявеше законно любопитство и откриеше в колата му пътник или товар, същият Химлер щеше да подпише заповедта за екзекутирането на Вайс, без да се замисля нито за миг, и Шеленберг щеше да представи неопровержими доказателства, че Йохан Вайс — Петер Краус не се е числил никога в кадрите на чуждестранното разузнаване на райха. Още повече, че Вайс принадлежеше към специалната група на Шеленберг, картотеката на която се пазеше в личната му каса. Всеки нацистки лидер имаше в чужбина своя мощна и солидна агентура, която ръководеше задкулисните му финансови операции. Върху раменете на Вайс легнаха най-трудните задължения — той стана куриер, който доставяше валутни ценности. Веднъж при преминаването на границата започнаха да го преследват гестаповци. Той прие боя с тях и макар че колата му беше повредена, все пак достави благополучно товара си. И когато всичко свърши, Йохан само се зарадва, че с благоволението на СД е получил възможност да пречука няколко гестаповци, като е действал при това строго по инструкцията. Ето защо се обърка малко, когато след като се върна на „Бисмаркщрасе“ и постави пробитата си кола на мястото й, в гаража започна поклонение. Сътрудниците разглеждаха дупките в колата с такова възхищение, като че това бяха орденски отличия, и възторжено хвалеха Вайс. От донесението на Гестапо те знаеха вече, че при преминаването на границата „неизвестен човек застрелял трима сътрудници на Гестапо и тежко ранил двама, а самият той очевидно бил убит в схватката“. Густав, който също дойде в гаража, каза замислено: — След това вие можехте да се пишете съвсем спокойно за умрял. Можехте да си купите някакви документи в Швейцария, да внесете златото и валутата в швейцарска банка на новото си име и да отскочите в коя да е неутрална страна — и там всички щяха да се радват на новия милионер. — Густав погледна изпитателно Вайс. Вайс съсредоточено преглеждаше набързо запушените дупки в колата и очевидно затова не се отнесе достатъчно внимателно към думите на Густав. Само се оплака: — Швейцарците поискаха такава цена за ремонт на колата, че не ми оставаше нищо друго, освен лично аз да стана в гаража им и бояджия, и тенекеджия — иначе трябваше да се връщам с разбита кола. — Вие карахте един милион, не по-малко. Забравихте ли? — А какво общо имам с него? — сви рамене Вайс. — Нищо. След случая на швейцарската граница Вайс направи няколко рейса със също такъв товар до Швеция. След поредното пътуване до Стокхолм той посети салона за масажиране и умърлушено доложи на професора: — Разкарвам се като колар. Върнах се почти към това, от което започнах тук. — Предложи не съвсем уверено: — Може би вашите хора ще ми устроят нападение, а? Ако ме ранят грижливо, възможно е да се отърва. Валутата и златото ще ви свършат работа. А аз съм готов, моля ви се, само заповядайте. — И това го казва възпитаник на Баришев! Ц-ц-ц! — смъмри го професорът. — Надежда на райха и изведнъж такъв песимизъм… Не, драги мой, повече търпение. Повярвайте, рано или късно СД ще оцени вашите заслуги. Вие просто скромничите. Вайс въздъхна: — Значи, както преди, да шофирам? — Да — заповяда докторът. — И при това да избягвате схватките с ония, които стоят на стража пред законите на империята. — Та те ме обстреляха! — А вие сметнахте за унизително просто да избягате, нали? — Но нали това са гестаповци! — Занапред забранявам. — А при самоотбрана? Дори по нашите закони това е позволено. А ако бандити нападнат? — Трябва да бъдете разумен страхливец, Белов. — Добре — съгласи се Вайс. — Ще се опитам. Професорът съобщи на Йохан, че през отсъствието му в скривалището, определено за Хайнрих Шварцкопф, постъпили няколко важни материала. Те потвърждават, че създадените в Германия във връзка с поражението на Източния фронт опозиционни групи си поставят за цел да отстранят насилствено Хитлер. После ще следва установяване на военна диктатура в страната, образуване на военно правителство и сключване на компромисен мир със съюзниците на СССР при условия, приемливи за германския генералитет и за индустриалците. Капитулация на Западния фронт и ново настъпление на Източния при подкрепата на САЩ и Англия. Ето защо, както преди, главна за Вайс остава задачата да достави документи, които свидетелстват за преговорите между представителите на управляващите среди в райха и съюзниците — документи относно условията за сключване на сепаративен мир. Колата на Йохан още не беше ремонтирана, нови задачи не се получаваха и тъй като съвсем нямаше какво да прави, той поиска позволение от Густав да посети Шварцкопфови. Но Густав му отказа. Наистина при това той някак си загадъчно се усмихна и каза, че почивката е най-голямата награда за човека в толкова бурно и тревожно време. Няколко дни Вайс не излиза от вилата на „Бисмаркщрасе“, след това Густав го покани неочаквано да идат двамата на риболов. Йохан се облече подходящо и когато седна в колата, Густав огледа костюма му и се усмихна едва забележимо: — Аз и не подозирах, че сте толкова опитен риболовец. Отидоха не към езерата, а в Шмаргендорф. — Какво значи това? — попита Вайс. — Открива се щастливата възможност да ви доставя удоволствие, като ви запозная с един колекционер. Вайс погледна въпросително Густав. — После сам ще узнаете всичко. Оставиха колата пред входа на един малък ресторант с фирма „Златен елен“ и продължиха пеша. Вилата се намираше нейде в дъното на една градина и през дворчето и градината ги преведе един служител. След него важно вървяха двама цивилни, които държаха десните си ръце в джобовете на саката. Преди да стигнат до вилата, Густав каза, че ще почака Вайс на пейката в градината. По-нататък само служителят придружи Вайс, но и той се спря във вестибюла и рече полугласно: — Първата врата в ляво, втората стая. Вашето място е в креслото при прозореца. Йохан отиде в посоченото направление. В стаята нямаше никой. При прозореца се намираше кресло, оградено с тежка маса във формата на буква „П“, а малко по-далече — друго кресло и масичка с телефони. Върху облегалото на това второ кресло Йохан забеляза редица разноцветни квадратни пластмасови бутончета: очевидно те служеха за някаква сигнализация. Той се отпусна покорно в креслото при прозореца и зачака. Мина повече от половин час, но никой не идваше. На Йохан му омръзна вече да разглежда великолепно поддържаната градина, в дъното на която важно се разхождаха пауни. И тогава той чу меки бавни стъпки. В стаята влезе човек на около тридесет и пет години, със среден ръст и възслаб. Беше облечен в сив плътен костюм „рибена кост“, а под сакото, въпреки горещината, носеше черен пуловер. Седна безжизнено в креслото, уморено отпусна встрани ръце и втренчено погледна Вайс с черните си, дълбоко хлътнали очи. Вайс се понадигна в креслото си, но тоя човек махна нетърпеливо с ръка. Вайс седна отново, като даваше възможност на непознатия да го разгледа изпитателно, и от своя страна също така изпитателно го заразглежда. Тъмна гладко сресана коса, големи хрущялни уши, тънък, гърбав нос, прищипнат между очите от строги бръчици. По-дълбоки бръчки се спускаха от краищата на носа към ъглите на силно стиснатите устни. Остри скули, хлътнали бузи, под очите кафяви сенки. Жълта кожа, но не от загар, а такава, каквато имат хора с болен черен дроб. Сливайки се, тия черти придаваха по-скоро привлекателен вид на непознатия, отколкото отблъскващ. Йохан можеше да се ограничи и с по-малко белези, за да установи кой е пред него. Беше лично Валтер Шеленберг, бригаденфюрер от SS, генерал-майор от полицията, началник на Шести отдел на Главното имперско управление на безопасността. Но той продължаваше да разглежда Шеленберг с искрено любопитство, като отгатна безпогрешно, че това може да бъде само ласкателно за него. — Но вие сте млад — каза Шеленберг без усмивка. — Ако това е недостатък, с течение на времето ще го оправя. — И смел — прибави Шеленберг. — Виноват, господин бригаденфюрер! — Вайс скочи, застана по войнишки. — Седнете! — заповяда Шеленберг. — Имах пред вид поведението ви не тук, пред мене, а на границата. — Аз имам достоен пример, който бих искал да следвам — рече Вайс и погледна твърдо в очите на Шеленберг. Той се усмихна слабо. — И при това честен. Не е ли твърде много за един човек? — За човек, който служи на вас, не! — Лицето на Вайс не трепна. — Находчив сте. — Прибави: — Вили Шварцкопф беше крайно учуден, че не сте сметнали за възможно да споделите с него впечатленията от новата си служба. — Разговорите за службата са ни забранени най-строго, господин бригаденфюрер. — От кого? — От самото съдържание на работата ни — бързо се справи Вайс. — И харесва ли ви тя? — Служа на райха! — В такива случаи е прието да се отговаря — на фюрера. — Точно така, господин бригаденфюрер. — Е, няма що, вие, изглежда, сте схванали отлично тънкостите на службата ни — многозначително каза Шеленберг. Попита след късо мълчание: — Имате ли въпроси към мене? — Щастлив съм да ви видя, господин бригаденфюрер! — Това ли е всичко? Вайс не отговори. Шеленберг обяви изведнъж, като гледаше втренчено в очите на Вайс: — Запомнете още един ваш псевдоним — „Фред“. Той ще съществува само за мои лични разпореждания. — Помълча, после подаде на Вайс сложено в пластмасова корица удостоверение и заповяда: — Прочетете! В удостоверението пишеше: Приносител, ръст 178 см, тегло 72 кг, сиви очи. Има право да пътува по всички пътища на райха, генералгубернаторството, Франция, Белгия, Холандия, да влиза в забранени зони, концлагери, гарнизони на войски от SS и Вермахта с всякакъв автомобил, в гражданско или военно облекло и с всеки пътник (или пътници). Удостоверението важи само при наличие на снимка. Подпис: райхсфюрер на SS (Химлер), началник на Гестапо (Мюлер), началник на ОКВ (Кайтел), началник на СД (Калтенбрунер). — Могъщ документ — рече Вайс, като връщаше почтително удостоверението. Шеленберг го хвърли небрежно на масичката, понадигна се, подаде ръка на Вайс и каза: — Надявам се, ако и занапред бъдете също така изпълнителен, че вашата снимка, възможно дори в най-близко време, ще дотрябва за тоя документ. Вайс стисна протегнатата му ръка, поклони се и тръгна към вратата. Внезапно беше спрян. — Защо не донесохте на партията за някои престъпни действия на капитан Фон Дитрих? — попита Шеленберг. Вайс се обърна бързо и отговори решително: — Защото моят началник господин Фон Лансдорф не ми даваше никакви напътствия за това. — Вие не изпълнихте нацисткия си дълг. — Аз се ръководя на първо място от служебния си дълг. — Искате да кажете, че има някаква разлика между дълга пред партията и служебния дълг? — Не съм казал това — отвърна Вайс. — Но аз ви разбрах _така_. — Вие искате да ме разберете _така_? — попита Вайс. — А вие не искате да ви разбера _така_? Йохан знаеше, че отношенията на Шеленберг с Химлер са отлични, а с Борман — почти враждебни. И се реши на безумно смела постъпка. Направи крачка напред и заяви: — Да, вие ме разбрахте правилно, господин бригаденфюрер. Шеленберг стисна устни, острите му скули изпъкнаха още по-рязко на жълтеникавото му лице. Той мълча дълго, без да снема изпитателния си поглед от лицето на Вайс, след това се усмихна неочаквано и каза дружелюбно: — Господин Фон Лансдорф е мой приятел и неговият доброжелателен отзив за вас послужи като допълнителна причина от днес да фигурирате в личния ми списък като „Фред“. И аз ще отговоря с доверие на вашето доверие. Не е изключено, че в най-близките дни фюрерът може би ще подчини Абвера на райхсфюрера на SS. По тоя начин вие ще получите възможност да се срещнете отново с някои свои предишни колеги, включително и с капитан Фон Дитрих. — И Шеленберг стисна отново ръката на Вайс, тоя път многозначително, по-твърдо. Йохан намери в градината Густав, който по лицето му отгатна веднага резултатите от срещата с „шефа“ и също решително, дори с известна разпаленост, му стисна ръката. В ресторанта „Златен елен“ Густав настоя да изпият в чест на Вайсовите успехи бутилка старо, отлежало вино. И сам я плати, макар че такова разточителство не беше прието дори между най-близки приятели: офицерите от разузнаването бяха навикнали в такива случаи всеки да плаща за себе си. Хуго Лемберг покани пак Вайс у дома си и пак го прие в бащиния си кабинет. Йохан забеляза, че от книжните рафтове бяха изчезнали материалите и книгите за Съветския съюз. Тоя път Хуго беше по-откровен. Говореше за трагичното положение на Германия. Каза, че според данни на Абвера в сравнение с есента на 1942 година наситеността на съветските войски с бойна техника е нараснала пет-шест пъти, съответно е нараснал и бойният им опит и че сега Германия не може да спечели войната с военни средства. — А какви средства са необходими, за да не изгуби войната? — попита Вайс. — След отделните неуспехи на фронта фюрерът свали много наши прославени пълководци от постовете им — рече Хуго. — И с това един вид стоварва върху генералитета отговорността за провала на кампаниите. — А сега тия пълководци в оставка се опитват да стоварят върху фюрера вината за всички военни неуспехи — жлъчно забеляза Вайс. Хуго каза злобно: — Паулус капитулира изменнически в Сталинград, опозори мундира на германския офицер. Но ако така би постъпил германски генерал на Западния фронт, това ще бъде акция, извършена за спасението на Германия от катастрофата на революционното въстание. — Значи да се открие фронтът на Запад не е измяна, а услуга на райха? — Да, ако не искаме да изгубим империята. Ако искаме да спасим Германия от комунистическата опасност. При тия думи на Хуго в стаята влезе един офицер, външността на когото порази Йохан със строгата си съсредоточеност. Приятното лице не се загрозяваше дори от черната превръзка, която прикриваше лявото му око. Слаб, спретнат. Вместо дясна ръка — протеза с велурена ръкавица, на лявата липсваха два пръста. — Запознайте се — рече Хуго, — граф Клаус Шенк фон Щауфенберг, полковник от генералния щаб. — Обясни: — Графът беше ранен на туниския фронт, току-що излиза от болница. — Прибави не без отсянка на завист: — Получи в Берлин поста началник-щаб на резервната армия. — Обърна се към Щауфенберг и каза: — Оберлейтенант Йохан Вайс, както вече ви говорих, работеше в Абвера, специалист по Русия. — Обясни на Вайс: — Аз и полковникът имаме различни гледища по руския въпрос, както впрочем и по някои други въпроси, но това не пречи на дружбата ни. Щауфенберг каза, като сядаше в креслото срещу Вайс: — Както знаете сега, аз воювах в Африка. Но живо ме интересува нашия главен противник, русите. Вайс го предупреди: — Аз не съм бил на Източния фронт. — Но службата ви е налагала да общувате с руските военнопленници, вие сте ги изучавали, осведомени сте за нелегалните организации, които те създават в лагерите: всичко това представлява интерес за мене. Разкажете всичко, което е възможно — помоли полковникът. В началото Йохан говореше много сдържано. Но после, когато Хуго излезе, въпросите на Щауфенберг станаха по-откровени. В тях прозираше не само любопитство. В тия въпроси Йохан долови дори известна отсянка от одобрение на героичната борба, която руските военнопленници водят в концлагерите. Йохан разказваше всичко това така, сякаш искаше само да обясни колко трудна и сложна е работата на Абвера с контингента съветски военнопленници. И говорейки за съпротивителната способност и за непреклонната политическа убеденост на военнопленниците, той като че едновременно оправдаваше недостатъчните успехи на Абвера в работата с агентите. Особено впечатление направи на Щауфенберг съобщението на Вайс, че съветските разузнавачи спасили четирима осъдени на смърт германски военнослужещи. Не по-малко го развълнува и разказът за бягството на група затворници, които работили в един германски завод. Когато ги заловили, те дори при най-страшни мъчения не издали германските работници, с помощта на които извършили бягството. А все пак вместо ония, които им помогнали да бягат, те биха могли да кажат имената на които и да е други германци, работили в завода, които щяха да бъдат екзекутирани заедно с тях. Това щеше да избави русите от мъчения и щеше да им даде възможност да отмъстят на германците като на свои палачи. Щауфенберг слушаше Вайс крайно съсредоточено. Умореното му лице с тъжни бръчици в ъглите на устата изразяваше искрено вълнение и същевременно някак си се смекчаваше. Той запита: — Вие предполагате, че военнопленниците и чуждестранните работници вече имат някаква организация на съпротивата? — Може би. — В такъв случай те сигурно са свързани с германското комунистическо нелегално движение. — Тия въпроси са в компетенцията на Гестапо — рече Вайс. Щауфенберг сякаш не го чу и забеляза замислено: — А пък ония непременно са свързани със съветското командване. Ако в това време не беше се върнал Хуго, може би Вайс щеше да добие по-определена представа от какво е предизвикан интересът на Щауфенберг към военнопленническите организации на съпротивата. Но като видя Хуго, полковникът промени мигновено темата на разговора. Обърна се към него и каза: — Оберлейтенант Вайс е много опитен разузнавач и аз извлякох доста полезни неща от разговора с него. — Загледа втренчено Вайс и забеляза насърчително: — Вашите методи за завербуване са наистина оригинални. Малко слисан, Вайс кимна несъзнателно: той не беше казал нито дума на полковника за методите на завербуването. На раздяла Щауфенберг подаде лявата си ръка на Вайс и рече: — Ще ми бъде много приятно да се срещна пак с вас. Но никога вече не им се случи да се видят двамата. Доста дълго време Йохан изпълняваше функциите на куриер в пограничната швейцарска или шведска зона. Всеки път някакъв човек, особено доверен агент, се приближаваше до автомобила му, сам скриваше пакета в касата, монтирана в автомобила, и я заключваше с ключа си. Вторият ключ се намираше у Густав. Третият ключ Вайс получи от професора, след като успя да снеме отпечатъка: уж от любезност той бе взел ключа от ръцете на един агент и отключи вратичката на касата. Сега Вайс беше посрещан по маршрута си от хората на професора. Той отваряше касата, в движение предаваше пакета и малко по-бавно продължаваше пътя си. В определен пункт го настигаха и също така в движение му връщаха пакета. Неоправдани закъснения можеха да събудят подозрение: Вайс знаеше, че в автомобила му е монтиран уред, който записва на лента всички спирания. Знаеше също така какво го чака при каквато и да е непредпазливост в техниката на отварянето на пакета и на изваждането на документите от него. Знаеха това и хората на професора. Но Йохан не успяваше дори да разгледа лицата им — толкова бързо ставаше всичко. И само веднъж свръзката, с бясна бързина настигнала Вайс на мотоциклет, успя да пошепне, че редица документи, получени от него и предадени чрез Центъра на съветското правителство, са от изключителна полза. Документите съдържали неопровержими доказателства, че някои доверени лица от управляващите среди на Вашингтон и Лондон, поели пътя на вероломството, нарушават недопустимо задълженията, приети от лидерите на съюзническите правителства. И лидерите на американското и английското правителство били принудени да признаят това. Вайс не знаеше какви са тия документи. Може би фотокопия на материали, съдържащи условия, при които предлагаше на съюзниците да сключат сепаративен мир един или друг от управниците на райха — Хитлер, Химлер, Гьоринг, Гьобелс, Рибентроп; може би меморандуми за състава на бъдещото правителство, представени на съюзниците от имперските групи, настроени опозиционно към Хитлер. Колкото и да бяха различни, всички тия групи бяха на мнение, че най-голямата опасност както за съюзниците, така и за райха е нахлуването на съветската армия на германска територия и революционната борба на германския народ за нова Германия. И всички те виждаха спасението само в капитулирането пред западните държави и в установяването на правителство на военна диктатура в Германия. За това говореше на Йохан и Хуго Лемберг. На Йохан беше известно, че всеки от управниците на империята водеше тайни преговори без знанието на другите. Също така действаха и другите опозиционни групировки. И всички, които водеха тия преговори, се следяха взаимно. И за да узнаят цената, предлагана от съюзниците за капитулирането на всяка друга група, бяха готови да отвлекат, да измъчват и да убият всеки човек, дори ненамесен в тая търговия, но участващ в нея като куриер или свръзка. А тия, които определяха цената, бяха извън пределите на досегаемостта, не ги заплашваше нищо. В различно време двама куриери от тоя вид групи бяха заловени от агентите на Гестапо, когато единият от тях пресичаше швейцарската, а другият — шведската граница. Документите, които те носеха, попаднаха в ръцете на Химлер. Но куриерите не бяха екзекутирани. Бяха осъдени само като спекуланти за незаконно пренасяне на валута. Оттук Вайс извади заключение, че Хайнрих Химлер е осведомен за дейността на опозиционните групи, но кой знае защо не намира за нужно да я спре. Вайс не знаеше, че сред пакетите, които предаваше на свръзката, за да могат да снемат фотокопия от тях, имаше запис на разговора между Дълес и един от германските агенти на тайната дипломация. Ставаше дума за вероятния лидер на бъдещото ново германско правителство. И Дълес беше споменал името на Хайнрих Химлер. Той бе изказал предположението, че Химлер, сега втори след Хитлер човек в империята, би могъл да стане след време и първи. Но Вайс знаеше друго: обергрупенфюрерът Мюлер, началник на гестаповския отдел на безопасността, който ламти да заеме мястото на райхсфюрера, беше арестувал наскоро един агент, носещ телеграма от Химлер до Дълес. Мюлер съобщи на Хитлер съдържанието на тая телеграма. Все пак Химлер се отърва криво-ляво. Но сега Мюлер и Химлер се мразят взаимно. Мюлер следи всеки личен пратеник на Шеленберг, тъй като именно Шеленберг, по заповед на особено доверяващия му райхсфюрер, води тайни преговори от негово име. 60. Внезапно Йохан получи заповед да замине на Берн. Густав му показа снимка и рече: — Вие ще бъдете напълно подчинен на този човек или на оня, когото той ви посочи. Ще носите пълна отговорност за неговата безопасност. Затова трябва да установите дали е под наблюдение и с всякакви средства да ликвидирате наблюдателя, който и да е той. Може би го следи цяла група. Е, няма какво, еднакво разчитам на вашата смелост — твърдо обяви Густав. — Ако при това успеете да останете жив, можете да не се страхувате за по-нататъшната си съдба. Дори ако швейцарският съд ви осъди на смърт за убийство, за нас няма да бъде особено трудно да постигнем освобождаването ви. Швейцарското правителство знае добре, че ако фюрерът не е сметнал за уместно да окупира тая страна, за това е имало особени съображения: ние я използвахме и ще я използваме за своите цели. Запомнете: хората, които ще следят повереното ви лице, може да са получили също такива нареждания по отношение на вас, каквито аз ви дадох по отношение на тях. Предполагам, че сте достатъчно умен и ще разберете, че тия хора не са от агентите на нашите военни противници. Затова бъдете там предпазлив с нашите съотечественици. Повтарям: които и да са те и в каквато дори най-добра светлина да ги познавате. Не забравяйте това нито за миг. Вие получавате голяма сума в английски банкноти, но — усмихна се Густав — можете да не се страхувате: тъй като вашата задача е особено важна, те ще бъдат неподправени изделия на лондонското ковчежничество. — Попита: — Нали бяхте ранен? Тогава можете да минете там на лечение. Заплатете повечко на лекаря и той ще намери от какво да ви лекува. Призори транспортният самолет на „Луфтханза“ докара Вайс в Цюрих. В същия ден той пристигна с дизеловия експрес в Берн и отседна в хотел. Имаше холандски паспорт и документи, които удостоверяваха, че е германски политически емигрант. Вайс взе под наем в хотела един възстар двуместен спортен открит „Фиат“ и тръгна бавно с него из града, като изучаваше улиците не толкова с познавателна цел, колкото за да не среща затруднения, когато ще трябва да пази поверения му човек. Скоро го откри. Той разглеждаше старинното бернско кметство, построено през четиринадесети век. Беше човек на преклонна възраст и с аристократична външност. Така свободно говореше на френски с младата си спътница, че можеше да се вземе за французин. Вайс остави колата и също започна да разглежда кметството. И когато старецът и спътницата му се приближиха до него, той сметна, че може да изрази гласно възхищението си от старинната архитектура. Старецът погледна внимателно в лицето на Вайс — както изглежда, той го познаваше също по снимка. Подъвка устната си, кимна едва забележимо не защото го изискваше конспирацията, а защото очевидно беше свикнал да поздравява високомерно хората, и подхвърли, като не гледаше вече към Вайс: — Ако нямате нужда да се любувате на тая стара постройка, можете да не се затруднявате повече. Това беше княз Хохенлое, доверено лице на фюрера при преговорите с Дълес. И както разбра после Йохан, тук нищо от никаква страна не заплашваше княза. Първоначално присъствието на Вайс в Берн беше необходимо на Канарис и Шеленберг само за да дадат на княза да разбере: те знаят за какво е дошъл тука, затова са възложили на своя агент да изиграе ролята на почетна охрана при неговата персона. Вечерта Вайс се отби в кафенето близо до американското посолство и видя там майор Щайнглиц. Цивилният костюм и отслабналото му печално загрижено лице не събудиха у Вайс желание да проявява особена почтителност към бившия си началник. Той се приближи незабелязано отзад и го тупна лекичко по рамото. Щайнглиц се сви и бързо бръкна под сакото си. Вайс задържа ръката му. Щайнглиц вдигна очи и цъфна в искрена радостна усмивка. Разговаряха като равни. Вайс знаеше, че Щайнглиц ще гледа да научи защо той се е озовал в Берн, и съобщи веднага с недоволен вид, че има отегчителна поръчка от чисто финансов характер. Щайнглиц каза съчувствено: — Швейцария не е мястото, където трябва да се пласират нашите фалшиви банкноти. Вайс забеляза съкрушено: — Заповедта си е заповед. Щайнглиц проточи мечтателно: — В Италия нашите хора разменят английските фунтове от германско производство и закупуват ценности. Това се казва бизнес! — Какво правиш? — попита Вайс. — Както виждаш — отговори Щайнглиц. — Седя край прозореца и разглеждам минувачите. — Посещаващи американското посолство — усмихна се Вайс. Наведе се: — Мисля, че нашата служба би трябвало да заеме също такъв пост край посолството на Великобритания. — Американците са безочливи гадове! — злобно измърмори Щайнглиц. — Искат да отстранят Канарис и писаха във вестниците си, че бил участвал в заговора срещу фюрера. Това е провокационна работа на разузнаването им. Но затова пък, за да им отмъстят, англичаните поместиха в печата цяла поредица статии за нашия адмирал: приканват да се екзекутира след войната като злодей. — Приятелски услуги за миналото и настоящето — каза Вайс с такъв недопускащ възражения тон, че Щайнглиц беше принуден да премълчи. Той се озърна страхливо и само си позволи да забележи: — Но ти си станал твърде самоуверен. — Заразих се от прякото си началство. — Значи, не е чак толкова лошо — отвърна Щайнглиц. И изведнъж се намръщи, лицето му стана сурово. — Значи сега ти се занимаваш с политическо разузнаване? — Да бъдем на чисто — строго каза Вайс, като премина на „ви“, — аз знаех, че ще ви срещна тук. Осведомен съм за вашата задача. — Усмихна се. — Моята не съвпада с вашата, вие сте човек на Канарис, а не на Химлер. Аз не съм забравил нашите предишни добри отношения и смятам за свой дълг да ви предложа неутралитет. — Неутралитет? — учуди се Щайнглиц. — Я гледай колко мило! — Това е достатъчно, за да не ви пречукат случайно нашите хора — делово заяви Вайс. — Време е абверовците да престанат да се завират там, където вече не се котират. Лицето на Щайнглиц посивя. — Та какво предлагаш? — съкрушено попита Щайнглиц. — Аз предложих вече: своя неутралитет срещу вашите услуги. — Слушай — Щайнглиц се обърна внезапно към него с цялото си тяло, — ами ако аз имам нареждане, щом срещна на пътя си такъв като тебе, да го отстраня? И кълна се, бих го отстранил. Знаеш, че умея да върша това. Но като те видях, знаеш, за пръв път не ми даде сърце. Йохан се зарадва в душата си: значи, първата надвиснала над него заплаха е избягната. И за да закрепи гаранцията за безопасността, каза с небрежен тон, като премина отново на „ти“: — Шеленберг научи чрез нашите агенти за нареждането, което се получи. Но аз го помолих да не взема никакви мерки срещу тебе, докато не вляза тук в личен допир с тебе. — И добър отзив ли даде за мене, когато говореше с бригаденфюрера? — Да — твърдо рече Вайс. — Все пак от тебе съм видял само добро. Щайнглиц му стисна развълнувано ръката. — Знаеш ли — рече той някак си смутено, — това е много чудно, но ти винаги си будел подозрение у мене. — С какво? — запита Вайс. — Е, дали със своята честност — обясни Щайнглиц, като с мъка подбираше думите. — Как да се изразя… От деня на тая среща Щайнглиц снабдяваше добросъвестно Вайс със сведения, получени от същите, водещи тайни преговори със съюзниците пълномощници на Канарис, които той пазеше усърдно от агентите на Гестапо. От своя страна Вайс пазеше Химлеровия пълномощник от разнообразното следене, което вършеха и гестаповците на Мюлер, и абверовците, и агентите на Рибентроп, които на свой ред водеха тук тайни преговори със съюзниците от името на фюрера. След три седмици Вайс влезе вече в голямата група на СД, подчинена на полковника от SS Ото Хауптман. Наскоро Хауптман повика Вайс и още двама сътрудници при себе си. Показа им снимката на Щайнглиц и даде нареждане да го проследят и ликвидират, а трупът му да закарат извън града, да го сложат в чувал с цимент, да го залеят с вода, да почакат, докато циментът се втвърди, и тогава да го хвърлят в Аар. Циментираните трупове не изплават никога на повърхността. Операцията трябваше да се проведе след два дни. Вайс отиде да потърси Щайнглиц, намери го в малката пивница в покрайнините на града, където обикновено се срещаха, и му разказа каква опасност го заплашва. Щайнглиц прие това известие с мрачна покорност на съдбата. Само попита: — Дали не е по-добре аз сам? — А не можеш ли да се спасиш? — Как? — запита Щайнглиц. — В Германия все едно ще ме намерят. Тук има хиляди агенти на Гестапо. Ако избягам в друга страна, те ще съобщят по радиото, по телеграфа… Все пак ще ме заловят, само ще се напънат повечко, нищо друго. — Той подаде ръка за сбогуване и рече сподавено: — Благодаря, че ми каза. — А защо е това решение, как смяташ ти? — попита Вайс. Щайнглиц рече замислено: — Това не са решили нашите, а ония. — Той махна с ръка нейде встрани и прибави засрамено: — Не са забравили, че едно време, още преди войната, аз убих един чиновник от английското министерство на външните работи и откраднах документите за фюрера. Навярно сега адмиралът ме е предал на англичаните, та никакви петна да не затъмняват отношенията му с тях. Е, а ония като предварителна проверка за лоялността на Гестапо към интересите на Британската империя са поискали да бъда ликвидиран. И есесовците са поели това, както се казва, от любезност. Това е всичко. Прегърби се и отпусна глава на ръцете си. През оредялата му коса прозираше кожата. — Сбогом Йохан — каза Щайнглиц, — сбогом и живей, докато своите не те пречукат също като мене за прекалено служебно усърдие. Същата нощ Щайнглиц се застреля в стаята си в хотела. Полковник Ото Хауптман поръча в погребалното бюро тържествено погребение на съотечественика си. Сега самоубийството на германците се смяташе за крайно нежелателно и трябваше да се направят значителни разходи, за да констатира полицейският лекар, че смъртта е настъпила от разрив на сърцето. Ковчегът с тялото на Щайнглиц беше закаран в гробищата с черен автомобил катафалка. Надгробната плоча беше вече приготвена. На нея бяха издълбани името, датата на раждането и на смъртта и надпис: „На благородния син на райха от обичащите го и опечалени съотечественици.“ 61. След няколко дни Вайс замина обратно за Германия. Хауптман му поръча да предаде лично на Шеленберг, че шефът е склонен да поддържа набелязаната кандидатура, но провъзгласяването на новия фюрер трябва да се нагласи да стане само едновременно с десанта на съюзническите войски — в противен случай антиправителствените елементи могат да се възползват от последиците на тая операция. От Берн Йохан изпрати няколко сведения в Центъра по канала за свръзка, посочен му от професор Щутхоф. Успя да предаде и това, което устно му съобщи полковник Хауптман. На германската граница дежурният офицер връчи заповед на Вайс да остави автомобила и да вземе веднага самолета за Берлин. Освен него в самолета имаше само четирима пътници. Както изглежда, те не се познаваха помежду си и не се стремяха да се запознаят. През целия път никой от тях не продума дума, но когато самолетът се приземи на резервното летище и Вайс слезе по стълбата на земята, оня пътник, който вървеше до него, със светкавично движение щракна белезници на китките му. В същия миг другият пътник, който вървеше отзад, метна на Йохан пелерина така, че да не се виждат окованите му ръце. Другите двама застанаха отстрани. Направо на площадката за кацане дойде автомобил, в който седяха двама офицери в гестаповска униформа. Вратичката се отвори, спътниците на Вайс го бутнаха вътре, а самите те като че нищо не се е случило, продължиха да вървят лениво към сградата на аерогарата. През боядисаните стъкла на автомобила не се виждаше нищо. Вайс се обърна към гестаповците и каза: — Добре работите. — Имаме опит — обади се единият от тях. — Да не би да сте сбъркали? — запита Вайс и обясни заплашително: — Аз съм оберлейтенант от СД. — Тъй ли? — попита същият гестаповец. Усмихна се и прибави: — Всичко става. У нас генералите също плачат понякога като деца. — Дайте ми цигара — помоли Вайс. Сложиха му в устата цигара, щракнаха запалка. Вайс кимна и ги похвали: — А вие, момчета, значи можете да бъдете учтиви. — За разнообразие! — засмя се гестаповецът, който още от началото поддържаше разговора. — Веселяк — забеляза Вайс. — Така е — съгласи се гестаповецът. — Просто шегаджия! — Той щракна отново запалката и я приближи до самия нос на Вайс. Йохан отдръпна глава. — Остави — недоволно рече вторият, като разтвори най-после устата си, — ще усмърдиш цялата кола. — Нищо, нека свиква. — И първият гестаповец приближи отново запалката до лицето на Вайс. Кожата на брадичката се набърчи, но сега Йохан остана неподвижен. — Твърдо орехче! — обяви първият гестаповец. — Нищо, и по-твърди сме чупили — намръщено забеляза вторият. Завиха главата на Йохан с пелерината. Колата спря. Вдигнаха го и го поведоха — най-напред по каменни плочи, а после някъде надолу, по също такава каменна стълба. По пътя го претърсваха бавно. Най-после свалиха пелерината от главата на Йохан и той видя тясна бетонна килия с нисък свод. Подвижно желязно легло, подвижна масичка, кофа за голяма и малка нужда. Лампа от сто вата заливаше килията с ослепителна отровна светлина. На тъмната врата — шпионка. Вратата се хлопна. След известно време отново се появи надзирателят, донесе затворнически дрехи и заповяда на Вайс да се преоблече, но най-напред го прегледа грижливо, дори и устната кухина. Йохан се подчини мълчаливо, като разбираше, че всеки протест е безсмислен. Когато Вайс се преоблече, надзирателят забеляза одобрително: — А ти не си нервен! — Да не би тука да затварят само нервни? — попита Вайс. — Ще видиш — обеща надзирателят и излезе с дрехите му, като хвърли преди това на пода в килията пушещата угарка от цигарата си. Но отначало Йохан не можа още да оцени заслужено тоя акт на най-голямо милосърдие. Повече от един месец Вайс не беше извикан на разпит. През цялото това време той възстановяваше грижливо и последователно в паметта двойния си живот — на съветски разузнавач и на сътрудник на германската тайна служба. Обмисляше го всестранно, като следовател, и съпоставяше успоредно единия с другия, като търсеше пропуски, грешки и улики. Всякак проверяваше дейността си на съветски разузнавач, като ту я разглеждаше от гледна точка на Баришев, ту я гледаше отстрани, с жестоката проницателност на гестаповец или с изтънчената подозрителност на ръководните лица от германската тайна служба. Много пъти му минаваше през ума, че е станал жертва на тайната борба между главатарите на тайните служби за първенство, за власт. Все пак беше утешение да мисли така. Най-страшно изглеждаше само едно: като съветски разузнавач той е допуснал някъде някой пропуск, непростима грешка… Ами ако тая грешка е извършил някой от ония, с които беше свързан? Мислеше за хората, от които беше съставил верига в „щаба Вали“. Всекиго от тях беше възвърнал към живот, като му бе доверил своя собствен. Всеки от тях като че съдържаше частица от него самия. Не, той не можеше да се оскверни със съмнение в тях. Но някъде нещо се беше скъсало в тая верига, щом е тук. Мислеше за Зубов, който често със самоувереността на безгрижен храбрец пренебрегваше предпазните мерки. Но тоя недостатък се изкупуваше у Алексей с безумна решителност и находчивост. Веднъж през една бойна операция в меката част на Зубовия крак заседна куршум. Зубов седна, изстиска тоя куршум от раната, подхвърли го на дланта си, ухили се, при което белите му зъби лъснаха, и обяви: — Е, сега може да се върви без багаж. И тръгна почти без да куца. Не, Зубов намираше винаги изход от най-опасните положения. Вайс изпълняваше с изключителна дисциплинираност всички правила за реда на затворническия живот и дори с това си спечели уважението на надзирателите. Той просто излъскваше с четка като огледало каменния под, изчистваше с парцал и стените. Неговото затворническо имущество — паницата и лъжицата — светеше. Три пъти на ден правеше физически упражнения, триеше се с кърпа, намокрена в каната с вода, извършваше по килията дълги разходки от няколко хиляди крачки, занимаваше се с четене на любими книги, като възстановяваше в паметта си прочетеното едно време. Университет при затворническото битие бяха за Вайс любимите му книги за подвизи на революционери. Така също разказите на баща му, лежал преди революцията дълги години в единична килия. Баща му обърнал килията си в нещо като училище: изучавал чужди езици със самоучители и прочел онова, което иначе нямал време да прочете. Оставяйки се на въображението, Вайс се пренасяше мислено в миналото, от което беше започнал подвигът на стария Белов. Той като че продължаваше тоя подвиг тук. Струваше му се, че гестаповският затвор е затворът в царска Русия. Но за да бъде съвсем реално това усещане, липсваше му едно нещо: не можеше да се избави от съзнанието, че само ученически повтаря подвига на по-старите — върви по изпитан път, вече обучен от нравствените правила, нарушаването на които би приличало на измяна. Безпокоеше се, че откъснат чрез затвора от външния свят, озовал се насаме със себе си, започваше да губи чертите на Йохан Вайс. Образът на Александър Белов се показваше все по-ясно в него, цялото му отскорошно германско битие се пръсваше като мираж, като нещо измислено, никога не било. И Белов беше принуден да започне самоотвержена, непосилна работа над волята си, като се стремеше с всички сили да запази Вайс в себе си. Той се отказа с усилие над себе си от толкова радостните за него спомени на Саша Белов и се ограничи със спомените на германеца Йохан Вайс — сътрудник на германската тайна служба, незаконно и без причина арестуван от Гестапо. Едва на втория месец от арестуването следователят — леко оплешивял, прегърбен човек в цивилни дрехи — повика Вайс. Зададе му с равнодушна учтивост само няколко общи въпроса. Изслуша с известно внимание протестите на Вайс срещу произволното му арестуване, като чоплеше при това ушите си с кибритена клечка, после сложи внимателно клечката обратно в кутийката и попита: — Имате ли оплаквания срещу затворническата администрация? Вайс отвърна: — Засега не. — Тогава подпишете! — и следователят бутна към Вайс една печатна бланка, в която пишеше, че затворникът няма оплаквания срещу администрацията на затвора. Вайс се усмихна подигравателно: — Аз казах: засега. — Наведе се към следователя и запита: — Достатъчно добре съм запознат с тия наши методи: най-напред затворникът подписва това нещо, а после му смъкваме кожата, така ли е? Следователят сложи мълчаливо бланката в папката и заповяда на пазача: — Отведете затворника! На другия ден Вайс беше извикан отново на разпит. Тоя път следователят имаше съвсем друг вид. Но го беше преобразил не само гестаповският мундир. Явно беше въодушевен от нещо. Изгледа Вайс от главата до петите, потърка доволно ръце, прочете показанията му и запита дали ги потвърждава. Вайс отговори: — Да, потвърждавам ги. Лицето на следователя придоби мигновено жесток и властен израз. — Лъжеш, ти не си Вайс! — викна той. — Тогава кой съм? — Точно това ще измъкнем тепърва от тебе! — Помълча, като се наслаждаваше, че е изобличил престъпника, и обяви тържествено: — Оберлейтенант господин Йохан Вайс, тоя, за когото се представяте, е мъртъв. Той е загинал при автомобилна катастрофа! — Следователят порови в папката си, извади две снимки и ги подаде на Вайс. На първата се виждаха останките от автомобил, лежащият по очи, пронизан от кормилната тръба познат на Йохан куриер и до него друг труп с лице, смазано в предното стъкло. На втората снимка беше само трупът на човека със смазаното лице. Като видя на него костюма си, прибран в първия ден на затварянето, Вайс почувства облекчение. Значи, всичко това е скроено от Гестапо и той е заловен не като съветски разузнавач, а като сътрудник на Шеленберговата служба. Вайс хвърли небрежно двете снимки на масата и каза: — Жалко за момчето! — Кое момче! — вдигна вежди следователят. — Куриера, когото сте убили. Вторият, на когото сте облекли моя костюм, сте обработили така, че не само аз, но и родната му майка не би го познала. Е, няма що, познавам традиционните методи на гестаповската служба. — Наведе се и попита: — Та за какво са тия ваши номера? Следователят стоеше с невъзмутимо лице, сякаш Вайс говореше на непознат нему език и той не разбираше нищо. Помълча и след това запита: — Сега признавате ли, че не сте оня, за когото се представяхте? — Не ме правете на глупак — каза Вайс. — Вие още ли разчитате на нещо? — вдигна очи следователят към него. Извади трета снимка и я подаде с усмивка. — Ето, погледнете и ще разберете, че няма на какво да се надявате повече. Извадете разумно заключение от това. На снимката — траурна носилка с урна, на урната табелка: „Йохан Вайс“, другите надписи на табелката са по-ситни, не могат да се разберат. Носилката се носи от Хайнрих Шварцкопф, Густав и Франц. Четвъртият човек беше непознат на Вайс. Зад носилката — сам Шеленберг, до него — Вили Шварцкопф. — Е? — запита следователят. — Сега всичко ли ви е ясно? Оберлейтенант Вайс е мъртъв и прахът му е зазидан в урната. Йохан Вайс не съществува вече. — Кажете — осведоми се Вайс, — а тоя нещастник, когото сте пречукали вместо мене, наистина ли заслужаваше такъв почетен ескорт? Ако бригаденфюрерът узнае един ден, че е станал играчка във вашата комбинация, мнозина от вас ще си изпатят, и вие включително. Изглежда, че тия думи направиха впечатление на следователя, в очите му се мярна уплаха. Той се понадигна и обяви с официален тон: — Затворник номер две хиляди и шестнадесет, вашата вина се увеличава от лъжливите показания, в които ей сега ви уличих чрез неопровержими фотодокументи. След няколко дни следователят повика отново Вайс. Но сега на разпита присъстваха още двама цивилни. Следователят извади от папката нова снимка: на нея Вайс беше фотографиран край автомобила, с който пътуваше до Швейцария като куриер — преносвач на ценности. Следователят попита: — Можете ли да потвърдите, че на снимката сте именно вие? — Май че приличам. — Да или не? Вайс не отговори. Следователят заяви: — Няма съмнение, че сте вие. На втората снимка Вайс беше фотографиран в швейцарската банка, а на третата се виждаше документът с подписа на Вайс и банковият чиновник, който свидетелства, че от него, Вайс, са приети десет килограма злато в двадесет отливки. — Ваш подпис ли е това? — запита следователят. — Но вие казахте, че Йохан Вайс е мъртъв, а аз съм неизвестно кой. Следователят изрече ясно и високо: — Нашето разследване установи, че вие, Вайс, сте съименник на загиналия в автомобилна катастрофа оберлейтенант Йохан Вайс. — И викна: — Станете! Вайс се надигна против волята си. Двамата цивилни станаха също от местата си. Единият от тях сложи очила и прочете от един лист: — Въз основа на членове от законите (следваше изброяване) извънредният народен съд на Третата империя осъжда за извършено престъпление Йохан Вайс, уличен в незаконно изнасяне на злато извън границите на райха, на смърт чрез обесване. — Прибави: — Забележка. Ръководен от неопровержимите улики и поради това, че престъпникът не е могъл да бъде закаран в съдилището от болницата на затвора, където той се намира, съдът произнесе присъдата задочно. — Но струва ми се, че съм абсолютно здрав — рече Вайс. — Сега вече това няма значение за вас — каза цивилният, като сложи очилата в калъфката. Следователят се обърна отново към Вайс: — Аз оттеглих спрямо вас обвинението в лъжесвидетелство, тъй като е установено, че вие наистина носите презимето Вайс. Вайс се поклони и удари токове. — Имате ли да кажете нещо? — попита следователят. — Само две думи — заяви Вайс, като се позасмя. — На един от нашите агенти в Берн аз оставих писмо, адресирано до Валтер Шеленберг, в което изказах предположението във възможността от такава комбинация с мене и за опасността, която ме заплашва от страна на господин Мюлер. За това ме предупреди майор Щайнглиц, агент на Абвера. — Е, няма що — каза цивилният човек, — значи толкова по-скоро трябва да последвате господин Щайнглиц. Но Вайс забеляза, че при това негово заявление тримата „съдии“ се спогледаха крадешком. Колкото и да се опитваше Йохан да не мисли за екзекутирането, съзнанието не му се подчиняваше. Той можа само да се принуди да не си представя подробностите, да ги пренебрегне. Знаеше, че може да бъде екзекутиран от германците като съветски разузнавач. И до най-малките подробности беше обмислил цялото си държане преди смъртта. Беше уверен в себе си и знаеше, че до последната минута ще успее да запази достойнството си на съветски човек, чекист. И тая борба до последния миг за достойнството му трябваше да го погълне изцяло, да засенчи мисълта за самата смърт. Но да бъде екзекутиран като Йохан Вайс — не, за това не беше подготвен. Най-страшното е, че дори в тия предсмъртни часове той не може, няма право да възвърне истинският си образ. Ще бъде екзекутиран от германците като германец. Гестаповците ще убият германеца, сътрудник на германската тайна служба, и нищо повече. Безсмислието на тая смърт измъчваше душата му, вбесяваше го. Безсмислено е да напряга всичките си душевни сили, да се готви за смърт като за някакъв връх. Той може да крещи, да плаче, да моли за милост. Може да се занимава с това, колкото си иска. Това ще бъде само естествено за Йохан Вайс, станал жертва на борбата между двете тайни служби, жалка жертва на свадата между господарите на райха. И Вайс няма нужда и няма за какво да пази човешкото си достойнство пред смъртта. Но при все това Александър Белов реши да отхвърли логиката на тия мисли. Все пак още съществуваше Вайс, оня Вайс, какъвто беше станал. Все пак тоя, днешният Вайс, се различаваше в много отношения от оня, предишния, с който той започна пътя си. Той стана личност от известно гледище. И за тая личност може би някои трябва да държат сметка. Като претегляше всички шансове за спасение, Белов стигна за заключението, че ако Йохан Вайс, живеещ в света на подлостта, се съгласеше дори на сделка, това щеше да бъде само безполезно отсрочване, купено с цената на малодушието. А точно на това го караха двамата мъже, които идваха подред в килията му. Първият, неприятно учтив, изглежда юрист по образование, идваше веднъж седмично. Търпеливо, логично и настойчиво убеждаваше Вайс да съобщи всичко, което знае за дейността на агентите от тайната дипломация на Шеленберг в Берн. Срещу това му обещаваше помилване. С него, възпитан и образован човек, Вайс се държеше нахално, като го заплашваше с отплата от страна на Валтер Шеленберг. Юристът отговаряше тихо и убедено: — Дори ако споменатата от вас личност научи за местопребиванието ви, едва ли сега ще прояви интерес към вас, защото знае, че тук умеят да развържат езика на човека. И по силата на тия обстоятелства вие не представлявате вече никаква ценност. — Значи, ако след това вие ме пуснете дори на свобода, тая личност ще направи всичко, за да си види сметките с мене за дългия ми език, нали? — Несъмнено — съгласяваше се юристът. — Но другата личност, която е заинтересувана от вашите сведения, разполага с достатъчно възможности, за да ви изпрати, да речем, в Испания. — Та там хората на Шеленберг да си видят сметките с мене, а? — Това ще зависи от вашия конспиративен талант. — А кое ще ми попречи да съобщя на Шеленберг от Испания каква комбинация сте направили с мене? — Това е безсмислено. Шеленберг ще получи своевременно вашите показания. Защо да не им повярва? — А после ще се споразумее с вашето главно лице и те съвместно ще решат да ме очистят. — Това ще стане не веднага. И ще ви продължи малко живота. — Юристът се усмихна и попита: — Вие навярно сте забелязал колко към откровен с вас? До крайност, нали? — Е, не ще и дума — рече Вайс, — няма къде повече! Вторият човек идваше във Вайсовата килия само в петък — в деня, когато се изпълняваха смъртни присъди в затвора. Той беше нисък, с дебел врат, широки рамене, силно опънато издуто шкембе и неподвижно, безжизнено лице. Като влизаше в килията, най-напред проверяваше дали достатъчно здраво са свързани ръцете на затворника. След това събличаше сакото си, поставяше го грижливо на столчето без облегало, запретваше ръкави, слагаше ръкавици от дебела кожа и в продължение на двадесет минути биеше Вайс мълчаливо, опитно, така, че да не го осакати извънредно много. Сядаше, почиваше, а след това отново повтаряше всичко. Преди да си отиде, питаше: — Е? — И си отиваше, като подхвърляше небрежно: — До следващия петък. Вайс се принуди в почивката между двете биения да приказва с тоя човек. Така, като че разбира професионалните му задължения и смята, че те не трябва да служат като преграда за общуването. Вайс прибягна към това, защото всеки път му беше все по-трудно да възстановява силите си, да се готви за нов побой. А не искаше да умре от побои. Отначало използваше опита си от заниманията в боксьорската секция на „Динамо“ и за да отслаби ударите, се мъчеше да ги смекчи, като се отдръпваше в момента на удара. Но ниският отгатна тая хитрина и при биенето караше Вайс да се обляга на стената. Докато палачът почиваше, седнал на леглото, Вайс, облегнал се безсилно с гръб на стената, страхувайки се да не падне, едва движеше разкървавените си устни и разказваше случаи за изключителната вярност на кучета към господарите им, за ума и чудната им способност да долавят тънко настроението на човека. Веднъж забеляза в джоба на мъчителя си кучешки нашийник с ремъчка и реши да се опита да смекчи каменното му сърце с разговори за животни. Но той само слушаше мълчаливо, след това ставаше с въздишка и отново започваше да се труди усърдно над Вайс. След три седмици на такива посещения ниският завърши сеанса и обяви: — Е, край! — Протегна ръка на Вайс и попита шепнешком: — Забелязахте ли, че не повредих никакви вътрешни органи? А защо? Наистина, като вас аз имам същата слабост. От всички живи същества предпочитам кучетата. С това се свършиха процедурите на биене, също както и посещенията на учтивия юрист, който, след безуспешните си опити да накара Вайс да бъде откровен, се оплака: — Като психолог ви разбирам. Вие сте толкова широко осведомен за нашите методи, че у вас се е атрофирал напълно комплексът на доверчивост и по силата на това съм лишен от възможността да вляза в контакт с вас. Няколко дни Вайс беше оставен на мира, след това веднъж го събудиха, облякоха му риза с отрязана яка, завързаха му ръцете на гърба и го поведоха. Най-напред екзекутираха двама. След това още двама. И когато Вайс и стоящият до него превит, очевидно с повреден гръбнак човек вдигнаха вече глави, за да им нахлузят чувалите, двамата бяха заведени по килиите им. След това още два пъти водиха Вайс на екзекуция. Той се връщаше жив в килията си, но с чувството, че вече три пъти са го екзекутирали. И подир тия три несъстояли се, но преживени екзекуции Йохан изпадна в състояние на безразличие към всичко. И когато се сепна от презрение към самия себе си, реши да стане отново най-примерният затворник, за да преодолее с волята към действие притискащата го оловна тежест на преживяната смърт. Отново в килията всичко заблестя, отново Вайс започна да се занимава с гимнастика, половин ден отиваше за многокилометрови пътувания, през които изчиташе мислено любими книги или разиграваше шахматни партии. Вайс броеше дните по паниците със зеленчукова пача, които получаваше, защото тук, в килията, нямаше нито ден, нито нощ. С пронизителна ярост светеше лампата от сто вата, която сякаш разяждаше очите с парливата си като сярна киселина светлина. Но след като престанаха да идват тия две лица, лампата от сто вата беше заменена със съвсем слаба, в която мъждукаха червеникаво две жички. И в килията стана тъмно като в дупка и студено като в дупка. Очевидно силната лампа сгряваше въздуха и не позволяваше на Йохан да зъзне — сега той усещаше постоянно тръпки. Смъртната присъда продължаваше да виси над него. Но той се приучи да не мисли за това. За всеки следващ ден си даваше задача. Например да отиде пеша от Москва до Баковка и да се върне отново в Москва — значи четиридесет и шест километра, най-напред да гледа мислено на дясната страна, а на връщане — на лявата. Измисляше най-сложни гимнастически упражнения и математически задачи. По едно време се колебаеше: да отстъпи ли? Да разкаже всичко, което знае за тайната дипломация на Шеленберг, и с това да купи поне временната си свобода. Но като прецени всички „за“ и „против“, стигна до заключението: ако не са го екзекутирали досега, то е само защото не са успели да изтръгнат никакви сведения от него. А когато измъкнат всичко, ще го унищожат, както унищожават използваните пакети от тайни документи. Освен това, очевидно неговата издръжливост навяваше на гестаповците мисълта, че той е по-важна фигура в политическата тайна служба, отколкото предполагаха досега. А най-главното е, че над Шеленберг и Мюлер стои Химлер и Шеленберг действа по поръка на Химлер. И ако Мюлер използва сведенията на Вайс срещу Шеленберг, Химлер ще узнае това. Той ще помири Шеленберг с Мюлер и след примиряването (а може би и преди него) те двамата ще се помъчат да си уредят сметките с Вайс. Разбира се, той би могъл да се изплъзне от тяхното отмъщение, да отиде в нелегалност, например в групата на Зубов, но това значи да погуби кариерата на Йохан Вайс, а за да достигнат Вайсовото място, много съветски разузнавачи трябва да се изложат на смъртна опасност. Не, трябва да се бори за живота си, за да запази живота на Йохан Вайс. Дори надзирателите в затвора се проникваха от уважение към тоя затворник, осъден на смърт, който така упорито се съпротивляваше на физическото и психическото разрушение, сякаш неизбежно в условията, когато всеки нов ден може да стане последен. Килията на Вайс светеше от чистота, която той поддържаше с рядко усърдие. Беше дисциплиниран затворник, бодър, любезен и при това не губеше никога чувството на собствено достойнство. Постепенно Вайс успя да сломи двамата надзиратели — стари професионални тъмничари, за които затворниците бяха по-малко интересни, отколкото зайците в клетките. Те почувстваха един вид благосклонност към Вайс като към образцов затворник и започнаха да му правят малки услуги. Вайс получи възможност да чете книги. В задълбоченото, усамотено четене той придобиваше душевно равновесие, способност да се наблюдава като че ли отстрани. И когато придоби тая способност, проникна се от доверие към себе си, от спокойна увереност, че сега няма да изгуби контрола над себе си при никакви обстоятелства. В края на юли надзирателите дойдоха внезапно да вземат Йохан. Той си помисли: „Ще ме карат на смърт.“ И се учуди, че не изпада в апатия и не чувства нито тръпки на ужас, нито дори желание да мисли за нещо значително в тия последни минути. Навярно толкова се беше уморил да мисли за смъртта, че се бе отучил да се плаши от нея. Но го поведоха не там, където се извършваха екзекуциите, а един етаж по-нагоре, където се намираха общите килии. Като вървеше по коридора, той чуваше как хлопаха железни врати, шляпаха по бетонния под нечии крака, тропаха подкованите токове на охраната. Покрай него мина един германски генерал със завързани на гърба ръце и с разбито лице. Гърбът на генерала изглеждаше вдлъбнат — с такава сила двама есесовци го бутаха отзад с дулата на шмайзерите. Общата килия, където неочаквано за себе си се намери Вайс, напомняше армейска казарма толкова офицери имаше тук. Но те имаха вид на бойци, току-що предали се в плен на изненадалия ги неприятел. Противникът им беше свалил пагоните, беше им откъснал ордените заедно с плат от мундирите: някои бяха пребити, двама със следи от рани лежаха на пода. Освен военните, тук имаше и цивилни. Един, неизвестно защо, беше в копринена пижама и къщни кожени пантофи. Легла на три етажа като етажерки — всичките бяха заети от старши офицери. Останалите или седяха, или лежаха на бетонния под. Настрана от другите, облегнат с гръб о стената, седеше цивилен човек. Окървавената му глава висеше безсилно на гърдите, той беше в безсъзнание, но никой не му обръщаше внимание. Вайс наля вода в металното канче, взе част от хартията, която лежеше на поличката над кофата за голяма и за малка нужда, направи от нея стегнати топчета, сложи ги на пода, запали ги и на тоя малък огън стопли водата в канчето, изми главата на ранения и наложи раната със също такава хартия. След това откъсна от долния край на долната си риза дълга лента и превърза главата му. Вайс забеляза, че затворниците следят внимателно манипулациите му. След като свърши, той стана от пода, изгледа всички и рече сухо: — Но това не е по войнишки, господа: да откажете помощ на ранен. — Поучение ли е това? — раздразнено попита един светлорус офицер. — Да — каза Вайс, — поучение. — И го посъветва: — Пазете нервите си, ще ви дотрябват. Отиде при леглото, където седеше с увиснали крака беловлас офицер, както изглежда старши тук по чин, защото останалите го гледаха с известно уважение. Застана по войнишки пред него и се представи: — Оберлейтенант Йохан Вайс, осъден на смърт чрез обесване. — Вече? — само попита офицерът. И изведнъж от горното легло Вайс чу учудения глас на Хуго Лемберг: — Боже мой! Жив ли сте? Вайс се усмихна на Хуго, който скочи от леглото на пода и го прегърна. — Не мога да кажа, че ми е приятно да ви видя тук, но бих излъгал, ако скриех чисто егоистичното си удоволствие от нашата среща — призна си Йохан. — Вие се държите геройски! — А какво друго ми остава? — Знаете ли какво стана? Вайс поклати глава. Хуго зашепна на ухото му: — Помните ли полковник Щауфенберг, е, оня, без ръката, вие се запознахте с него у дома? Вайс кимна. — Полковникът извърши атентат срещу Хитлер, но безуспешно, бомбата избухна, а Хитлер се спаси. Разправят, че при това произнесъл историческия израз: „Ох, новите ми панталони — едва вчера ги обух!“ Лицето на Хуго се гърчеше, очите му блестяха, гледните му бяха разширени, той се разсмя истерично. — Да ви дам ли вода? — попита Вайс. — Не, не трябва. — Хуго задържа Вайс и зашепна задъхано: — Нямате представа колко предателство и страхливост се откриха в тоя заговор срещу Хитлер! — Рече с отчаяние: — А ето аз не успях да се застрелям като другите. И сега ще ме обесят. Ще ме обесят, нали? — А Щауфенберг? — Разстреляха го заедно с другите на двора, при светлината на автомобилните фарове. Разстреляха ония, които веднага измениха на делото, като научиха, че фюрерът е жив. Разстреляха ги още преди да дойдат есесовците, за да заличат следите след себе си, а сега някои от ония, които разстрелваха, са също тук — ето един от тях лежи на леглото. — Викна възбудено: — Всичко загина, Вайс, всичко! — Помълча. След това каза с пресипнал глас: — Последните думи на Щауфенберг преди разстрелването бяха: „Да живее вечната Германия!“ — Попита с надежда: — Но вие може би забелязахте, моите възгледи се различаваха от убежденията на Щауфенберг, нали? „Да живее великата Германска империя“: — ето какво бих извикал, ако бях на негово място. — Очевидно ще ви се представи още такава възможност — сдържано каза Вайс, като разбра, че дори пред лицето на смъртта Хуго Лемберг смята за нужно да подчертае разликата между своите политически позиции и позициите на Щауфенберг. Но както и да е, благодарение на Хуго всички тия затворени тук офицери признаха във Вайс човек от своя ранг и се проникнаха от доверие към него. Йохан зае доста бързо положение на старши сред тях и не само като много опитен затворник, но и поради умението си да организира всякакви хора при всякакви условия. Той предложи да се дадат на всички ранени и пребити места на леглата. Направи изключение за беловласия полковник, като забеляза, че тук се дава предимство само на престарели хора. Тъй като през дългия престой в затвора си спечели пред персонала името на образцов затворник, той успя да измоли някои лекарства от надзирателите. Няколко затворници бяха успели да запазят венчалните си пръстени. Вайс посъветва да се използват за подкупване на надзирателя, за да може на някой адрес да се изпрати общо писмо до близките с къс, може би прощален поздрав от всеки. Той определи дори броя на думите: по десет на човек. Естествено, на надзирателя няма да бъде по силите да скрие и да изнесе тайно от затвора дълго писмо или няколко писма. Вайс приготви мастило, като знаеше химичният състав на получените лекарства. Направи писец, като сплеска откритата в мундира на един офицер счупена карфица от медала за зимната кампания през 1941–1942 година в Русия. През първата седмица почти една трета от затворниците бяха екзекутирани веднага след разпита. Вайс се мъчеше с всички сили да облекчи престоя на затворените офицери в килията, макар че не всички будеха симпатия и съвсем не всички заслужаваха състрадание. Например полковникът оценяваше високо бойната способност на есесовските дивизии и се оплакваше само, че фюрерът не е изявил желание да сформира също такива привилегировани части от армиите на Вермахта. Набърчил ниското си упорито чело, полковникът изричаше гневно: — Мисля, че заслужавам разстрелване като офицер, но не бесилка като държавен престъпник, защото оставам верен на целите, които преследваше фюрерът. Ръководителите на преврата привеждаха доказателства, които свидетелстват, че райхсфюрерът Химлер е уведомен за нашето недоволство от Хитлер и се отнася съчувствено към нас. — Значи, участниците в преврата са били под покровителството на Химлер? — попита Вайс. — Ние излязохме глупави — тъжно извика полковникът, — защото допуснахме в заговора ни младите офицери, които не мислят като нас, по-старото поколение! Особено опасен излезе Щауфенберг — най-активното лице в организирането на преврата. За съжаление узнахме много късно колко зловредна е тая фигура. Щауфенберг започна да настоява за коалиция не само с различните опозиционни групи, но дори с левите социалисти и, представете си нахалството му, с комунистическото нелегално движение. Нещо повече: предлагаше да влезем в преговори с Русия! Но той си спечели такова доверие и такъв авторитет сред младите офицери, че беше мъчно да се борим с него. Освен това той е човек със смайваща смелост и твърдост на духа и се оказа единствен от всички ни способен за терористичен акт — нямаше друг такъв. — Значи, вие бяхте принудени да му отстъпите в някои неща? — Разбира се! Например на четвърти юли Щауфенберг трябваше да се срещне с водачите на комунистическото нелегално движение. И ние не можахме да отменим дори това негово чудовищно решение. — И състоя ли се срещата? — Не — отвърна полковникът. — Изглежда, че някой от нашите е уведомил благоразумно Химлер, че в заговора ни има опасно течение, представено от левите социалдемократи, готови да се коалират с комунистите, а също така за деня на предполагаемата среща на Щауфенберг с водачите на комунистическото нелегално движение. Не зная защо в определения ден Щауфенберг не могъл да дойде на тая среща, когато Гестапо извърши нападение, и комунистите бяха заловени. След това приказвах с Щауфенберг, той извращаваше с още по-ожесточена решителност нашата цел и възнамеряваше да доведе заговора до широко демократично движение. И вече извърши доста много в тая насока. Да — замислено повтори полковникът, — Щауфенберг е зловеща фигура и колкото повече мисля за него, толкова повече се разкайвам за заблудата си. Но веднага полковникът заяви твърдо: — Няма съмнение, че ако Щауфенберг беше провел успешно акцията, ние, старите офицери, щяхме да вземем всички мерки, за да внушим на масите най-голяма скръб и съжаление за злодейското убийство на фюрера. И като кръстници на неговото величие щяхме в името на райха да предадем убиеца му на позорна смърт. Народът трябва да знае, че всеки, вдигнал ръка срещу имперския държавен глава или сподвижниците му, е най-голям престъпник. — Ловко! — каза Вайс. — Значи, животът на Щауфенберг е висял на косъм не само през време на атентата срещу Хитлер, бил е заплашен и от ония, които са били начело на заговора. Полковникът кимна величествено в знак на съгласие. — Тук обществото е много пъстро, сред него има и такива, които споделят възгледите на Щауфенберг! — сърдито извика той. — Ами вие се опитайте да ги запознаете с вашия документ — посъветва го Вайс. — Тия хора са също част от Германия, за съдбата на която се грижите толкова. — Може би така ще направя — с известно колебание в гласа рече полковникът. Но после след дълго мълчание заяви: — Не, тук има твърде много нежелателни лица. — Извади изпод дюшека наредените в тетрадка листове и прибави умолително: — Вземете ги, може би все пак ще намерите начин да запазите тоя документ и да го предадете на някого. — Не мога да ви гарантирам — каза Вайс, — че ще попадне в ръцете на получателите, на които разчитате. — Е, няма що — съгласи се полковникът, — нека бъде който и да е. — Заяви, като иронизираше самия себе си: — Очевидно се съгласявам на това само от суетност. Но нека бъде така. На другия ден полковникът трябваше да бъде екзекутиран. Той се отказа смело от полагащата му се порция ракия, също както и от таблетките опиум, които надзирателите продаваха. Преди да излезе, той обиколи всички офицери, на всеки стисна ръка и му пожела да посрещне смъртта със същото присъствие на духа като него. Полковникът избягна да се сбогува с цивилните затворници. Той излезе, като вървеше твърдо, и дори не се обърна на вратата. След два дни внезапно извикаха Вайс в канцеларията на затвора и му съобщиха, че е свободен. Пред вратата на затвора го чакаше с автомобил Густав. Той потупа Вайс по рамото и му каза одобрително: — Но вие излязохте издръжлив човек! Густав не се отби на „Бисмаркщрасе“, а го закара в щабквартирата на Шеленберг. Още повече отслабнал и пожълтял, той посрещна Вайс без усмивка. Стисна му ръката и рече: — Подробно съм осведомен за вашето държане. — Намръщи се от болка, потърка левия си хълбок и запита: — Имате ли някакви молби? — Готов съм да продължа службата и можете да не се съмнявате… — започна Вайс. — Не това имах пред вид — нетърпеливо го прекъсна Шеленберг. — Моля ви тогава, заповядайте да освободят затворените офицери от Вермахта Брекер и Юргенс. — Имате ли доказателства за невинността им? — Те не предадоха никого от участниците в заговора: това е най-доброто доказателство, че могат да дотрябват. — За каква цел? — Предполагам, че ще оцените способността им да си държат езика зад зъбите дори под заплахата със смърт. — Аз оцених вече тая способност у вас — усмихна се Шеленберг с едната си буза. — Благодаря ви — рече Вайс. — Значи, мога да се надявам със сигурност… Шеленберг го прекъсна отново: — Готвех се да се обърна към райхсфюрера с молба да ви наградят с железен кръст първа степен. Предпочитате ли да го обезпокоя по друг повод. — Разрешете ми да повторя отново молбата си. — Добре — Шеленберг взе от масата някакъв лист, скъса го бавно и го хвърли в кошчето. — Можете да си вървите. Но на прага го спря: — Предполагате, че ще ги бива за тайната служба ли? — Не — отвърна Вайс. — Тогава за какво? — Когато райхсфюрерът ги помилва, господин Мюлер ще се опита да разбере дали не са били агенти на райхсфюрера. — Вайс се усмихна. — Мюлер ще претърпи неприятно поражение. Ще стане известно за предприетото от него разследване и това ще бъде ново доказателство за неприятелското му отношение към Химлер. Шеленберг гледаше мълчаливо, изпитателно в очите на Вайс и изведнъж се усмихна. — Това е може би остроумно. Сега разбрах. Вие готвите мъничко отмъщение на Мюлер за престоя си в затвора, нали? — Вие сте проницателен, господин бригаденфюрер — каза Вайс. — Значи, мога да бъда уверен! — Също и за това — подзе Шеленберг, — че още сега ще заповядам да напишат ново предложение до райхсфюрера за вашето награждаване. По пътя за „Бисмаркщрасе“ Густав успя да разкаже на Вайс, че криминалистите, които били на служба у Шеленберг, разобличили с доста голяма мъка цялата машинация с него. Смъртта на неизвестния човек последвала не през време на автомобилната катастрофа, а от отравяне много време преди катастрофата. След това чрез агентите се установило, че Вайс е в затвора. Но Валтер Шеленберг заповядал да не се предприемат никакви бързи мерки за освобождаването на Вайс: все пак престоят му там бил крайно сериозно изпитание, не може и да се измисли по-добра проверителна комбинация. А после, погълнат от много работа, бригаденфюрерът забравил очевидно за Вайс и никой не се решавал да му напомни за него. И едва когато случайно видял името на Вайс в подписания от Химлер списък на осъдените на смърт, Шеленберг взел съответни мерки. — Но може би — прибави Густав — нито Химлер, нито Шеленберг са искали да се карат с Мюлер в това объркано време. А след като Химлер се разправил с участниците в заговора и главно с ония от тях, които имали достъп при него, се открила възможност да ви отнемат от Мюлер. — Но след присъдата всеки ден можеха да ме обесят — забеляза Йохан. — Не е изключено — съгласи се Густав. — Може би щяха да ви реабилитират посмъртно. Но знаете ли, да ви погребват два пъти, това щеше да бъде вече прекалено. — Посъветва го: — Тъкмо стана дума, непременно идете на гробищата — ще видите отлична надгробна плоча с надпис: „На незабравимия Йохан Вайс.“ Във всеки случай няма да бъде необходимо да се поръчва нова. Когато влезе в стаята и се погледна в огледалото, Йохан неволно се извърна. От огледалото го гледаше крайно слабо, изпито лице с дълбоко хлътнали слепоочия, бузи и очи. Косата беше изгубила лъскавината си и се бе прошарила. Шията тънка, устните сякаш се бяха залепили за зъбите. — М-да — презрително рече той, — типичен дистрофик. — Замахна заплашително към огледалото и заяви: — Това е клевета за човека, а? Спа почти цяло денонощие. Берлин се тресеше от непрекъснатите бомбардировки. 62. На следния ден, след като дочака отбоя на въздушната тревога, Вайс посети салона за масажиране на професор Щутхоф. Щутхоф го посрещна с шеговити думи, но без усмивка: — А, поздрав на покойника! — Седна и сложи изпънатите си ръце на масата. — Хайде, разказвайте! Вайс съобщи за подробностите на заговора, които беше научил. Свикнал в затвора на изтощени, скръбни лица, той не обърна внимание, че и лицето на професора изразява сега скрито страдание. След като изслуша разказа на Вайс, професорът помълча, а след това сякаш без желание забеляза: — Всъщност ние ви издействахме отсрочката на смъртното наказание. — Как? — Намерихме човек, който съобщи на княз Хохенлое, че офицерът, поставен при него за поръчки, е заловен от Мюлер с цел да получи сведения за дейността на княза. Той веднага отиде при фюрера с протест. Докато се изясни, че това е недоразумение, името Йохан Вайс попадна в книжата на имперската канцелария. Е, и Мюлер се уплаши, не посмя да ви обеси. — Попита: — Видяхте ли Хайнрих? Предприемчив и едновременно предпазлив другар. Той изживя много тежко вашето загиване, много тежко. Срещнете се с него още днес. И едва сега Вайс забеляза, че лицето на професора не може да се усмихва. — Извинете, струва ми се, че сте огорчен от нещо, а? — съчувствено запита Вайс. — Не, не — болезнено се намръщи професорът, — какви огорчения мога да имам! Просто обикновена скръб. — И с някакъв дървен тон съобщи: — Е, трябваше да се запознаем с комплект тайни чертежи. Жена ми пресметна правилно: бомбардировката и пожарът са най-благоприятно време за това, но кой знае защо се забави. Отначало рухна стълбището, а след това се срути стената. Сега, знаете, бомбардират всеки ден, така че, моля ви се, внимавайте. — Стана и подаде ръка. — Да, за малко щях да забравя. Вашият Алексей Зубов е в Берлин. — А как сте сега? — съчувствено попита Вайс. — Уча се — отговори професорът. — Уча се да преодолявам скръбта си. — Погледна към тавана, като не желаеше очевидно да срещне очите на Вайс, и каза: — Зубов командва военнопленници, изпращани от лагерите за разчистване на развалините след бомбардировките, но те работят също така и през време на бомбардировките: спасяват германците, погребани в противосамолетните скривалища. — После с леко просветнало лице продължи: — Тоя индивид не е никак подходящ за операции, където се изисква остър ум. Типичен боец. Знаете ли, през време на въстанието той се промъкнал във варшавското гето и, разправят, изпълнявал едновременно ролята и на Давид, и на Голиат. Мъкнал на гръб тежката картечница, като сменявал огневата позиция на покривите и дупчел фашистите като мишени на полигони. Двама от бойната група го довлекли в къщи полумъртъв. И представете си, тая негова Бригите успяла чрез връзките си да го назначи на работа в Берлин. Чудна личност. Случайно ме представиха на нея в къщата, където масажирам един виден имперски големец. И веднага се вкопчи в мене, като ме молеше да лекувам съпруга й. Едва се откъснах. — Но защо? — учуди се Вайс. — Зубов е забележителен момък. — Възможно е — сърдито рече докторът. — Но предпочитам да се държа настрана от такива активисти: любителите да висят на косъм са най-мъчно възпитаваните хора. — Забеляза с насмешка: — Струва ми се, че едно време и вие проявявахте склонност към това занимание, а? — И изведнъж лицето му побеля, той се хвана за сърцето. — Вървете си, вървете си — махна той с ръка, — това ми минава бързо — И подвикна сърдито, защото Вайс не се помръдна от мястото си: — Казах ви, махайте се! Хайнрих посрещна Йохан с възторг. — През цялото време мислех за тебе. А ти спомняше ли си за мен? — Стисна ръката на Вайс. — Такова щастие е, че си жив! Йохан се усмихна смутено и промърмори: — Да, наистина не е лошо. — И в желанието си да бъде абсолютно правдив, си призна: — Разбира се, спомнях си за тебе, Хайнрих, безпокоях се главно да не допуснеш някоя грешка. Проклинах се, задето не те изпитах по цялата ни техника. Това беше мой пропуск. — Подхожда — рече Хайнрих. — На кого? — На тебе. — Извинявай — смути се Вайс, — но това е вярно, тая мисъл ме мъчеше. — Та може ли веднага, още от първите думи, да почна да докладвам? — иронично запита Хайнрих. Йохан направи известно усилие над себе си и измърмори: — Не, защо пък? Има време. — Ти съвсем не умееш да се преструваш — усмихна се Хайнрих, — не умееш да криеш чувствата си. — А защо всъщност трябва да ги крия от тебе? — сви рамене Вайс. — Наистина горя от нетърпение да узная какво е ставало тук с тебе. — Ето на! — ликуващо извика Хайнрих. — В тоя твой въпрос долових онова, което исках. Е какво, доволен ли е Щутхоф от мене? Вайс кимна. — А знаеш ли, че жена му работеше всъщност в полза на англичаните? Лицето на Вайс се удължи. — И много резултатно — продължи Хайнрих. — Работата е там, че радионавигационните уреди, които произвеждаше тайният цех, където тя работеше, бяха предназначени за „Фау“. В тоя цех ставаше нещо нередно: неизвестно защо повечето снаряди не достигаха целта си, падаха в морето. Работата е там, че в специалните масла за мазане на механизмите се намериха много малки части етерично вещество, то се изпаряваше особено интензивно при летенето на снаряда, мазилното масло се втвърдяваше и траекторията на летенето се изменяше. — А кой установи това? — Аз го установих — гордо заяви Хайнрих. — Чичо ме включи като човек с инженерно образование в техническата група на Гестапо, на която беше възложено да извърши следствието по това дело. — Е и какво? — Нищо — рече Хайнрих. — След като открих това остроумно разваляне на мазилните масла, убедих комисията на Гестапо, че дефектът на снарядите идва от някои грешки при изчислението, които се получават, защото не се взема под внимание притегателната сила на водната повърхност. Наложи се да поработя доста много над проблемите на балистиката. Моята аргументация изглеждаше много убедителна. Чрез професора посъветвах съпругата му да мажат занапред навигационните механизми само след като ги предадат на техническите представители на ВВС. Нищо повече. Вайс каза: — Знаеше ли, жената на Щутхоф загинала. Хайнрих въздъхна: — Зная. Това е ужасно. Виждаш ли, беше създадена нова конструкция на летящ снаряд. Тя е искала очевидно да узнае по какво се е различавал от предишния. — И по какво? — попита Вайс. Хайнрих отговори: — Уви, когато по-авторитетна комисия се запозна със заключението ми, сметнаха го за наивно и безпомощно. И аз се отървах сравнително леко: изгубих правото да участвам в такива технически експертизи. Сега главно помагам на чичо. На него е възложена длъжността администратор на SS. Чисто финансова и стопанска дейност. — Оплака се: — Когато бях уверен, че са те убили, мислиш ли, че ми беше лесно да седя нощем с него в кабинета му и да се занимавам с тая проклета канцеларщина? А той, като напук, беше овладян от особено нежни роднински чувства към мене — ту ще ме прегърне, ту ще сложи ръка на рамото ми и ще ме попита загрижено: „Мили мой, да ти налея ли още кафе?“ Като чувствах на рамото си ръката на убиеца на баща ми, аз потрепервах от омраза и погнуса. Едва с голяма мъка можех да се държа спокойно: толкова ми се искаше да му забия куршум в челото! — Какво те задържаше? — Професорът. Аз не знаех за съществуването му, просто занасях в скривалището онова, което ми се струваше, че е интересно. А после започнах да мисля: когато ти беше с мене, ти ми вярваше. А когато загина, няма никого от твоите, който би поискал да ми вярва. Реших, че просто ме използват, използват, без да ми доверяват. Тия съмнения бяха много мъчителни. Тогава вместо сведения сложих в скривалището писмо без адрес, в което изложих чувствата и съмненията си. И професорът ми определи среща. Той ми каза, че с тая своя постъпка нарушава конспиративните правила, но човешки ме разбира и затова не могъл да не се отзове на писмото ми. — Хайнрих се усмихна замислено. — А изобщо е чудно и дори някак си смешно: когато мислех, че си загинал и че съм останал сам, почувствувах се нещастен, някак си изоставен, но съвсем не свободен. Тебе те няма, а аз все пак трябва да изпълнявам дълга си пред тебе. — Не пред мене, а пред самия себе си, там е цялата работа. Та всъщност именно сега ти си съвсем свободен, вътрешно свободен от властта на ония, които сам смяташ, че са позор за Германия. — Хайде, разказвай за себе си — помоли Хайнрих. — Сподели ценните си затворнически впечатления. За какво мислеше, когато те осъдиха на смърт? — Най-мъчното беше да не мисля за смъртта, по-точно за безсмислието на такава смърт. Представи си: да станеш жертва на враждата между две фашистки служби — и нищо повече. — Не ти ли минаваше през ума да се самоубиеш? — О, какво говориш! — възмути се Вайс. — Когато се разболях там, много ме беше страх да не умра. — Но нали това е по-добро от въжето? — По отношение на болезнените и психическите усещания, може би — съгласи се Йохан. — Но разбираш ли, ако се държиш, до последния миг не преставаш да вярваш, че ще живееш. — Намръщи се от досада: — И изобщо, знаеш ли, стига. Хайде да говорим за друго. — Извинявай — замислено каза Хайнрих, — трябваше да зная това за в случай, че и аз изпадна в такова положение. — Изведнъж присви насмешливо очи. — Тъкмо се сетих, позволи ми да ти съобщя нещо приятно: всяка неделя Шарлоте отива на гробищата и слага цветя на гроба ти. Вайс се смути и каза бързо: — Е, обясни й, че това е недоразумение. — Не, не, бъди така любезен, сам. Такива поръчки не влизат в задълженията ми. В тоя миг на вратата се почука и на прага се появи Вили Шварцкопф. По лицето му се изписа такова подправено учудване, като видя възкръсналия, че Вайс разбра: още от самото начало Вили е бил осведомен много добре за всичките му премеждия. И неслучайно старият Шварцкопф сметна за нужно да забележи на Вайс, че за верността му към Валтер Шеленберг се носят легенди. — Господин Вайс, вие извършихте просто чудеса с подвига си. Сега райхсфюрерът ще поиска да изпитва верността на всекиго от нас — включително до бесилката! Имайте пред вид, на вашия успех завиждат и мнозина ще пожелаят не толкова да ви подадат ръка, колкото да ви сложат крак. — И завърши: — Но аз съм изпитвал винаги особено разположение към вас. Надявам се, че не сте забравили това, нали? Като чу тия думи от устата на високопоставения есесовец, Вайс извади заключение, че престоят му в затвора му обещава занапред доста големи облаги. И едновременно предупреждението на Вили го караше да бъде бдителен: очевидно тоя успех съвсем не е безопасен. Вили излезе, за да се разпореди за вечерята. Хайнрих разгъна мълчаливо на масата картата, на която беше означено положението на фронта. Йохан се залепи на картата. И онова, което видя на нея, го преизпълни с радост. Призна на Хайнрих. — Знаеш ли, най-опасното за разузнавача е такова усещане на щастие, когато не може да се справи с него. — Я виж ти, той ту е на „ти“ със самата смърт, ту ето на, капитулира, изпада в паника от радост. — Очевидно нервната система се е поизхабила малко в затвора — опита да се оправдае Вайс. — Извинявай, ще си ида. Наистина нямам желание да изобразявам скръб на лицето си, когато чичо ти заговори за трагичното положение на фронта. — Добре — съгласи се Хайнрих. — Ще кажа, че те е заболяла глава. Главоболието след затвор е напълно естествено. И Вайс тръгна да скита из града. През последните дни Берлин беше подложен на особено ожесточени бомбардировки. Той вървеше по мъртвите улици, от двете страни на които се издигаха назъбени стени на разрушени сгради и купища камъни. Беше час на затишие. Вайс виждаше дългите редици берлинчани край чешмите по улиците. Пред магазините за погребални принадлежности разтоварваха ковчези и ги нареждаха на купища, издигащи се почти до покрива на къщата — стока, която сега се разграбваше. В градинките и парковете старци пазачи метяха прашните листа на дърветата и на люляковите храсти, като първо ги поливаха с маркучи. По пейките или просто на куфари спяха бездомници. В сивия здрач лицата на хората изглеждаха сиви, като посипани с пепел. Стените на оцелелите сгради бяха облепени от край до край с ярки афиши. След това градът започна да се разтърсва отново от удари на бомби. Градът изглеждаше мъртъв, изоставен. В избите като в морги лежаха натъркаляни старци, жени и деца. Ятата бомбардировачи продължаваха да се разтоварват над Берлин. Въздушната вълна избиваше стъклата в горните етажи на сградите и те се сипеха като ледени късчета. Пробивният звук на самолетните мотори се приближи, след него се плъзнаха синкавите лъчи на прожекторите и сякаш отсякоха с неогъваемите си остриета от небесната плоча гигантски блок, и къщата — не, не къщата се срути, а тоя паднал на улицата, отсечен черен къс от небето. Зашеметен, Вайс стана. Той успя да се добере до входа на метрото в момента, когато стената на друга къща се наведе бавно и се свлече изведнъж като каменна лавина. Първата вълна от бомбардировачи се разтовари. Разрушените от фугасните бомби къщи горяха безшумно — термитните бомби ги бяха запалили. Съюзниците наричаха „коктейл“ тоя метод на бомбохвърляне — смес от фугасни и запалителни бомби. Вайс излезе на улицата, която не съществуваше — развалините й горяха като изтекла изпод земята лава. Той тръгна по асфалта, посипан с късчета стъкло, като по натрошен лед. Огромните жилищни сгради представляваха куп камъни сякаш се беше срутил скалист бряг и бе паднал на крайбрежната плитчина. Тук работеха военнопленници, като спасяваха жителите, погребани в избените помещения на противосамолетните скривалища. Наоколо стояха есесовци с каски и държаха за ремъчки черни овчарски кучета. Животните трепереха и се притискаха към краката на своите защитници: страх ги беше от пламъка и грохота на далечните взривове. До Йохан се приближи пазачът от охраната, извини се пред господин офицера и го посъветва да се отдръпне малко настрана. — Работят като дяволи — каза той на Вайс — и при това не крадат, дори не свалят пръстените от мъртвите. И ако вземат нещо, то е само ядене. Хлеб, по руски. Навярно са се побъркали в лагерите. Ако бяха нормални, щяха да задигат. Пръстените могат да се скрият лесно: ние ги претърсваме само повърхностно. Пазачът откопча окаченото на ремъка му електрическо фенерче и преди да го подаде на затворника, съобщи на Вайс: — О, вече пробиха отвор! Сега ще бъде много интересно да се гледа как измъкват хората. След известно време затворниците се строиха край пробития отвор и започнаха да предават ранените от ръце на ръце. Последните в тая верига занасяха ранените на асфалта и ги слагаха внимателно в редица. Накрая се измъкнаха германците, не получили повреди. Между тях се намираше възрастен човек. Той се спусна към пазача, показа му един прегърбен военнопленник и се развика: — Тоя си позволи да ме блъсне с юмрук в гърдите! Ето партийната ми значка. Заповядвам да се даде веднага урок на нахалника още тук, на място! Дайте ми пистолет, аз сам. Приближи се отговорникът на военнопленниците. Висок, с прошарена коса и строг израз на интелигентното лице. Запита пазача по немски: — Какво се е случило? Пазачът отговори: — Тоя ваш ударил господин съветника в скривалището. Отговорникът се обърна към прегърбения затворник: — Василий Игнатович, вярно ли е това? Прегърбеният каза начумерено: — Най-напред ранените, после децата и жените. А той — кимна към съветника — разблъска всички, искаше да се измъкне пръв. Е, и аз го приканих да пази ред. Вярно е, блъснах го. — Вие сте нарушили правилата — опита се да обясни на съветника отговорникът, — най-напред трябва ранените, после… — Аз съм главният в тая къща! — завика съветникът. — Нека руските свини не ме учат на правилата! — И се опита да измъкне пистолета от кобура на пазача. Вайс пристъпи към съветника: — Вашите документи. Съветникът с доволна усмивка измъкна портфейла си и извади от него удостоверение. Без да го разгърне, Вайс го сложи в джоба си и каза късо: — Районното отделение на Гестапо ще реши дали да ви се върне или не. — Но защо, господин офицер? — В мое присъствие вие се опитахте да обезоръжите сътрудник на охраната. И ще понесете наказание, достойно за това. — Обърна се към пазача и подхвърли презрително: — И вие се изложихте: вземаха ви оръжието, а се държахте при това като страхливец! — Записа номера на пазача и заповяда: — Отведете задържания и доложете за престъпните му действия. Край! И Вайс щеше да си отиде, ако в това време до развалините не се приближи лека кола и от нея не изскочи Зубов. Костюмът му беше покрит с прах от тухли. Отговорникът на военнопленниците се изпъна пред Зубов и доложи по немски: — Проходът е пробит, жителите на къщата са изнесени от противосамолетното скривалище навън. — Какво става с дом №123? — попита Зубов. — Нужен е взрив. — За какво? — Хората работят — намръщено каза отговорникът, — но стената ще рухне всеки миг и тогава всички ще загинат. — Вие знаете, че нямам право да давам взрив на военнопленници — рече Зубов. Отговорникът сви рамене. — Е, няма що, тогава ще загинат и вашите, и нашите. — Да идем да видим — и Зубов махна небрежно с ръкавицата към двамата придружаващи го войници. Вайс реши да остане. Само премина от другата страна на улицата и бавно последва Зубов и отговорника. Извънредно висока стена се издигаше като плоска грамада над развалините. Зубов и отговорникът стояха край нея и се съвещаваха за нещо. — Серьожа! — внезапно завика отговорникът. — Серьожа! От военнопленническата група се отдели слабичък момък и се приближи до отговорника. След това Вайс видя как тоя момък се закатери с ловкостта на алпинист по очукания край на стената. Той беше препасан с жица, която се размотаваше от метална бобина, докато той се изкачваше. Стигнал до върха на стената, той седна на нея, с помощта на жицата изтегли конопено въже и го завърза между отворите на два прозореца. Изтегляше въжета и ги завързваше ту около греди, ту между отвори. Свърши работата си и поиска да се спусне по въжето на земята, но отговорникът му викна: — Да не си посмял, забранявам ти! Момъкът се спусна послушно по ръба на стената. След това военнопленниците уловиха въжетата и по команда на отговорника започнаха да ги дърпат едновременно. Стената се наклони и рухна. Грохот, кълба прах. Зубов се отдалечаваше с широки крачки от мястото, където беше паднала стената. Лицето му беше озлобено, устните — стиснати. Спря и започна да изтърсва праха от себе си. Вайс приближи до него. Зубов се изправи, едва го погледна и каза: — Все пак смаза едного. — Съкрушено махна с ръка, но изведнъж се опомни и извика учудено: — Ти?! Че нали те обесиха! — Както виждаш, не са. — Почакай — рече Зубов, — сега ще се върна. Отиде в развалините и дълго време не се върна. Отново започна въздушно нападение. Почвата се тресеше, от вихъра на взривната вълна наоколо се издигнаха облаци каменен прах. Но през него Вайс виждаше как хората прокарваха отвор, като търсеха къде е по-удобно да пробият проход към противосамолетното скривалище. Най-после Зубов се появи, но първоначално каза нещо на придружителите си, които, очевидно по негова заповед, заминаха бързо с автомобила. Сетне Зубов повика отговорника на военнопленниците и попита: — Вашите хора работят второ денонощие без храна. Да заповядам ли на охраната да ги заведе в лагера? — Не — каза отговорникът, — как може? Ами там, под земята, хората също се мъчат. Защо да ги изоставяме? Зубов се замисли, след това се оживи и посъветва: — Пробийте проход ей там, където се клатушка фирмата на сладкарница. — Нямаме вече сили за това — рече отговорникът. — Може би после, желаещите… — Прибави умолително: — Заповядайте на охраната да не пречи. Зубов кимна и даде нареждане на пазача. Едва тогава се приближи до Вайс, загледа го в очите и каза: — Е, толкова е хубаво, дето си жив, че дори не мога да го изкажа с думи! Автомобилът се завърна за Зубов. Зубов отвори вратичката пред Вайс: — После ще поговорим. През целия път мълчаха, само от време на време си позволяваха да се поглеждат в очите. Районът, който току-що бяха напуснали, бе нападнат с нова сила от самолети. Изгревът на слънцето оцвети повърхността на Ванзее с нежни, розови тонове. На Вайс се стори, че вижда мираж. Край кейовете стояха яхти и махагонови спортни лодки. Автомобилът се спусна към крайбрежната улица и спря до лятната къпалня. Зубов се качи важно на мостчето и ритна вратата на къпалнята. Каза намръщено: — Хайде да се окъпем — и почна да се съблича. Вайс изгледа силното мускулесто тяло на Зубов и забеляза: — Но ти си здрав, старче! — Бях — отговори Зубов. — А сега не е същата машина. — Погали изпъкналите като топки за крокет мускули и се оплака: — Нервите. — Затича, подскочи високо на трамплина, хвърли се във водата и яростно заплува кроул. Вайс едва го настигна във водата и запита сърдито: — Ти с ума ли си? — Защо? — уплашено попита Зубов. — Нима може кроул? — О, извинявай, увлякох се — призна си Зубов. С погнуса плю във водата и заяви: — Тук се къпе всякаква богата паплач, дори водата са увонели на одеколон. — Това е люляк — обясни Вайс. Вдигна глава и вдъхна благоуханието: — Цветята миришат. — А защо миришат? — сърдито каза Зубов. — Намерили време да миришат! — Е, братко, напразно се ядосваш, цветята не са виновни. — Може да не са цветята — неохотно се съгласи Зубов. Гмурна се дълбоко и дълго не се показа на повърхността. Изплува, изпусна въздуха и заяви с възторг: — А на дъното изворите чак парят, толкова са студени, и там е тъмно като в шахта. — Заплува към брега брус, обърна глава и запита лукаво: — Видя ли как се маскирам стилово? Не по-зле от тебе, професоре! Те се качиха на закотвения сал в къпалнята и легнаха на топлите, вече нагрети от слънцето дъски. Вайс забеляза нов белег от рана върху тялото на Зубов, покрит с още съвсем тънка, набръчкана като каймак на мляко кожа. — Откъде го имаш това? Зубов се извърна неохотно: — От кои се интересуваш? — От най-новите, разбира се. — Е добре — поиска да избегне да отговори Зубов, — нали все още съм жив! — А все пак? Зубов помълча, гребна вода в шепата, пийна, а след това каза пресипнало: — Ти видя. Командвам по линията на организация „Тодт“ спасителни отряди от германци, главно от затворници. — Е и какво? Зубов каза смутено: — В началото нашите се наговорили да ме убият. Организирани хора, разбираш, взели решение. Един подлец ми донесе за това. Е, разбира се, развълнувах се: да умреш от своите — няма смисъл. А после реших: през време на спасяването застрелях тоя гад под някакъв предлог пред затворниците, но така, че да разберат всички каква е работата. Щом го пречуках, казах: „Тоя човек имаше много лош език.“ Е, изглежда, самите те не гледаха вече с добро око на тоя подлец. След един ден отговорникът идва и пита: „Господин комисар, вие застреляхте нашия другар — нещо лошо ли искаше той да ви направи?“ — „Не на мене, а на вас“ — така му казах. Погледнахме се в очите и се разделихме. Както изглежда, след това те бяха отменили това свое решение: много възможности имаха да ме пречукат, а не ги използваха. — А има ли случаи на бягство? — Разбира се. Бягат, и още как! — ухили се Зубов. — Но все пак това може да се отрази на тебе. — Защо? Съставям акт по установения ред и при всички случаи пиша: улових и разстрелях на място — имам всички права за това. А някои включвам в списъците на загиналите при бомбардировка или при затрупванията. В това отношение деловодството ми е в пълен ред. — Каза завистливо: — Чувствам по всичко: те имат партийна и друга организация, именно те решават кой и кога да бяга. Живеят колективно. А за тях аз съм нещо като пионка — не човек, само фигура. — Е, а Бригите как е? По лицето на Зубов се изписа нежност. — Нищо, живеем. — Наведе се и рече със свенливо щастлив шепот: — Чакаме дете. Добре би било да се намери при идването на нашата армия: тогава бих го зарегистрирал като съветски гражданин по всички правила на закона. — А Бригите ще се съгласи ли? — Ще я убедим — уверено каза Зубов. — Ще има всички условия за пълна аргументация. Тогава вече ще разгърна пред нея цялата картина на нашия живот. Няма да устои. Тя е чувствителна към доброто. Вайс стана и му подаде ръка. — Е, няма що, сбогом — тъжно въздъхна Зубов. — Станал съм нервен. По-рано не ме беше страх да умра, а сега никак не ми се ще. Колкото повече се приближава нашата армия, толкова по-мъчно става чакането й. Густав се отби да види Вайс във вилата му и сякаш между другото попита какво впечатление са му направили участниците в заговора, с които беше в затвора. Вайс рече пренебрежително: — Най-жалко. Без да гледа Вайс, Густав забеляза: — Щауфенберг, за да спаси живота на арестуваните си приятели, се е опитвал по собствен почин да извърши покушение върху фюрера още на единадесети юни. — Я виж какво рицарство! — усмихна се Вайс. — Излиза, че един генерал, участник в заговора, е осведомявал за него райхсфюрера през цялото време. — Е, няма що, би трябвало да се зачисли тоя генерал в щата на Гестапо. — А той и не е напускал тайната си служба там. Между другото, Ханс Шпайдел, началник-щаб при фелдмаршал Ромел, също е донесъл срещу началника си. — Но струва ми се, че Ромел загина в автомобилна катастрофа? — Да, така е — съгласи се Густав — и очевидно за да не страда от раните, получени в тая катастрофа, някой от сътрудниците му предложил да глътне отрова, което той и направил. — Герой на Африка, и такъв безславен край! — Едно време той беше любимец на фюрера — напомни Густав. Вайс го загледа изпитателно в очите и попита: — Очевидно вие искахте да чуете мнението ми не за Ромел? — Разбира се, не за Ромел, а за ония — тръсна глава Густав. — Всъщност — каза Вайс, — доколкото разбрах от разговорите им, ръководителите на заговора били взели решение да капитулират пред Запада, за да се почне след това настъпление на Източния фронт. Това е била чисто военно-политическа маневра — нищо повече. И макар че са посягали върху живота на фюрера, по-късно те са искали да възкресят духа му в цялото му величие. — В лицето на кого? — Предполагам в лицето на нов фюрер. Но — иронично забеляза Вайс — Гьобелс нарече сполучливо тоя заговор „телефонен“. Густав помълча, а след това препоръча приятелски: — Ако нашият шеф се обърне към вас със също такъв въпрос, предполагам, че вашите отговори в тоя дух могат да го задоволят. Те са смели, доста умни и сочат вашата проницателност. — Благодаря — кимна Вайс. Густав се усмихна. — Позволете да ви предам поверително писмо. Разпишете се на плика и не забравяйте освен датата да посочите точно и часа. Когато Густав си отиде, Йохан отвори писмото и видя същия документ, който още при първата им среща му показа Валтер Шеленберг. Само че сега на удостоверението беше залепена неговата снимка. 63. Наскоро Вайс замина отново за Швейцария. Тоя път имаше на разположение група от трима души. Неговата работа беше да посреща и да настанява пристигащите в Швейцария хора и да разбере дали не ги следят. Освен това трябваше да приема куриери от Берлин и да ги изпраща обратно, а също така да преглежда пломбираните заключващи се чанти от стоманена мрежа, преди да ги предаде на куриерите им или да ги получи от тях. При една среща с Хайнрих той научи, че чичо му се бил превърнал в типичен стопански деец: набавял в огромни количества хранителни продукти, които се запазват дълго време, а също и най-различни цивилни дрехи, включително и работнически. При това очевидно се опитвал да скрие обидата си, че са му възложили толкова непривлекателна работа, и се преструвал, че има особено тайна и важна задача. Вайс попита: — И всичко това се пази в някой определен склад? — Не, не — отговори Хайнрих, — пренасят го в някакви селища, които дори не съществуват на картата, или в такива места, където, според мене, изобщо няма никакви селища. Да, още нещо интересно — Хайнрих се усмихна, — на времето бяха закрили всички занаятчийски предприятия, които изработваха играчки, автоматични писалки и най-различни предмети за домашна употреба. А сега, представи си, те работят пак, но при също такъв поверителен режим, както във военните заводи. — А ти не си ли виждал у чичо си изделия от тия предприятия? — Той държи образците в огнеупорната каса. — Да — провлечено каза Йохан, — това е наистина интересно. — Прибави загрижено: — Ако ти, Хайнрих, не успееш да запишеш имената на всички пунктове, където Вили изпраща снаряжението, ще трябва да се помъчиш да фотографираш картата, на която те са отбелязани. 64. Наистина Хайнрих откри в какви пунктове са разположени тайните складове, които Вили Шварцкопф снабдяваше. Но когато свери наименованията на тия пунктове с картата, Йохан не ги намери. Както изглежда, наименованията бяха измислени и зашифровани и не беше възможно да се разшифроват без ключ. Щом чу това, Хайнрих се разтревожи: — Значи, чичо няма доверие в мене. — Не се горещи — каза Вайс. — Може би системата на законспирирането е такава, че за местоположението на един или друг склад знае само началникът на групата, която ще заеме база именно в тоя пункт. — Едва ли — усъмни се Хайнрих. — Тогава защо Вили пази картата върху вътрешната вратичка на специална, плоска огнеупорна каса? Веднъж влязох в кабинета му, когато отбелязваше нещо на тая карта, но той хлопна веднага вратичката. — А какво друго има в тая каса? — Нищо, само картата. Очевидно касата е специално предназначена за пазене на тайни карти. В кабинета беше тъмно, но един рефлектор в касата осветяваше картата. — И никога ли чичо ти не е отварял тая каса пред тебе? — Никога. — Е, няма що, може би си прав — отсъди Йохан. — Разбирам колко е важно това! — разпалено каза Хайнрих. — И ще направя всичко, за да се сдобия с картата. — Как? Хайнрих сви рамене: — В края на краищата той е убил баща ми и един ден трябва да отговаря за това. — Не пред тебе. — А пред кого? — Пред съветските хора за убийството на съветски човек. — А аз кой съм? — попита Хайнрих. — Фашист? — Е, не се сърди — Йохан сложи ръка на рамото му. — Не трябва, Хайнрих. Не трябва да вършиш това. — Сега ли? — Изобщо никога. — Е, много знаеш! — възмути се Хайнрих и отблъсна ръката на Йохан от рамото си. — Не искам от отмъщение да цапаш ръцете си с кръв. Не искам. Хайнрих се готвеше да възрази, но Йохан извади молив и хартия от джоба си и го спря: — Ти си инженер, така ли? — Е, почти. — Гледай, това е схема. Когато касата се отваря, запалва се рефлекторът. Вратичката на касата, като натиска контактите от проводника към замаскирания фотоапарат, ги съединява, автоматичният затвор щраква и снимката е готова. — На чичовия гръб — усмихна се Хайнрих. — Е, ако допуснем, че в тоя миг чичо ти не е при касата? — Да, възможно е. Нямам представа само къде ще се постави фотоапарата. — Ами помисли. — Но все пак чичо отваря касата само когато има нужда да погледне картата. — Това вече знаем. Но може да го извикат в тоя миг. — Как? — Много просто, по телефона. — Но преди да се приближи до него, той ще затвори вратичката и край. И после как да се узнае, кога именно трябва да му се позвъни по телефона? — Виждаш ли — каза Йохан, — всичко това може да се обедини с проводник в обща верига, секунди след телефонния звън да се спуска затворът на фотоапарата. — А щракането на фотоапарата? — Може да се пресметне той да бъде синхронен с втори телефонен звън. Все пак чичо ти, като не чуе глас, ще остави слушалката и новият звън ще съвпадне с щракането на камерата. — Е, няма що — неуверено рече Хайнрих, — може да се опита. — Къде смяташ да направиш това? — попита Йохан. — Как къде? Ами в кабинета на чичо. — Не — каза Вайс. — Най-напред ти трябва да поставиш тая конструкция в стаята си и да я изпиташ добре, да я провериш, като фотографираш гърбовете на книгите в шкафа за книги. И ако при много повторения опитът излиза сполучливо, само тогава може да се насочи цялото това съоръжение към чичовата ти огнеупорна каса. — Все пак не те разбирам — в гласа на Хайнрих звучеше раздразнение. — Готвят се тайни складове като база, диверсантите ще убиват вашите войници и офицери дори когато престане да съществува хитлеристка Германия. А ти се отнасяш към всичко с чудно хладнокръвие. — А какво смяташ, че трябва да правя? — Трябва да застреляш щурмбанфюрера и да вземеш картата от него. — Защо? — Как защо? — учуди се Хайнрих. — На кого ще дотрябва тя, ако Вили Шварцкопф бъде убит? Тогава пет пари няма да струва тая карта, независимо от това, дали ще я вземем или само ще я преснемем. Екземплярът от картата се числи на чичо ти. И ако се съди по конструкцията на касата, това е най-тайният от всички документи, които се намират в ръцете му. Значи, при подозрително убийство на Вили складовете, отбелязани на картата, ще бъдат преместени на нови бази. — А ако на чичо се даде силна доза приспивателно и когато той заспи, му се вземе тихичко ключът от касата? — Чичо ти е верен служител и като се събуди, ще сметне за свой дълг да постъпи така, както в такива случаи трябва да постъпи всеки, който пази тайни документи у себе си. Веднага ще доложи на Химлер, че по неясни причини се е намирал известно време в безсъзнание. И тогава ще започне разследване… — Да — с въздишка се съгласи Хайнрих, — ще трябва да се обмисли твоята схема. — Прибави разпалено: — Но аз не съм уверен, че е тъй идеална! 65. Веднъж Йохан спря колата си край полусрутена къща и видя плачеща с глас жена, опърлената коса на която падаше като пепел от главата. Тя беше простряла обгорените си ръце към пленниците и викаше осъдително: — Че кога ще дойде вашата армия? Кога?! Боже, дано по-скоро! Един от пленниците я успокояваше по немски: — Ами ще дойдат, скоро ще дойдат… — Погледна към своите и каза по руски: — Чухте ли? Излиза, че ние сме виновни. — Не разбирам! — извика жената. Пленникът помоли на немски: — Не трябва да викате, госпожо, вие виждате с какво сме заети. Жената промълви през сълзи: — Защо ни спасявате? — Вие сте хора, и ние сме хора! — отговори военнопленникът. — А после ще ни пратите всички в Сибир? Върху лицето на пленника, което лъщеше от заздравелите изгаряния, се появи усмивка. — Не — каза той. — Не. Ваш дом е вашата земя. Наш дом е нашата земя. И край. Ние не сме фашисти. Хайнрих успя да фотографира картата, която се пазеше у Вили Шварцкопф. Като даваше снимките на Йохан, той каза: — Но аз измислих друга схема за фотографиране. Оригинална. И ето, излезе сполучливо. — Браво! — похвали го Йохан. И прибави: — Това ти е навярно по наследство: изобретател, метнал си се на баща си. — Как мислиш, ако баща ми беше жив, как щеше да се отнесе към това, че станах съветски разузнавач? — попита Хайнрих. — Щеше да преживява, да се вълнува, както и баща ми — тъжно отговори Йохан. — И щеше да се гордее със сина си, както се гордее и баща ми. — Обеща: — Непременно ще те запозная с него. Но когато Йохан занесе на професора фотокопието от картата, излезе, че наименованията на пунктовете, в които са разположени тайните бази за терористичните групи, не съвпадат с данните, добити от документите, които Йохан има веднъж случая да зърне у Дитрих. Йохан каза смутено: — Значи или картата е зашифрирана, или документите. А може би и едното, и другото. И без ключ всичко това става безполезно. — Вие сте прав само наполовина — усмихна се професорът. — Документите, които ви е показал Дитрих, са наистина зашифрирани, затова и той ви е позволил да ги зърнете. А картата е ключът на шифъра. Нищо, нашите специалисти ще се справят — утеши той Вайс. — Те са решавали много по-сложни ребуси. Всичко е наред. — Сложи ръка върху фотокопието от картата и помисли малко. — Всъщност всичко това означава, че терористичните актове, които оцелелите фашисти се готвят да извършат, ще бъдат предотвратени. Ние ще спасим живота на много наши войници и офицери, и на още по-голям брой германци — ония, които ще строят нова Германия. Така че можете да смятате: вие и вашият приятел Хайнрих Шварцкопф вече поработихте за бъдещето на германския народ. Тъкмо стана дума, не смятате ли за нужно да представите другаря Шварцкопф за правителствена награда? Йохан светна от радост. — Съставете шифровано съобщение — делово каза професорът. — То ще бъде предадено. Няколко денонощия подред съюзническата авиация бомбардираше непрекъснато Берлин. В една от тия страшни нощи, когато се връщаше с колата у дома си на „Бисмаркщрасе“, Йохан видя Зубов. Той вървеше бавно по улицата, като отиваше явно към мястото, където се намираше тайната служба. Недопустимо нарушение на конспиративността! Зубов нямаше право да се показва не само по тая, но дори и по близките улици. Йохан подкара по-бавно, изравни се със Зубов и пооткрехна вратичката на автомобила. — Качвай се! Без да поздрави, Зубов се качи покорно в колата. Йохан се понесе с голяма бързина, като гледаше да се отдалечи колкото може по-скоро от тоя район. Той мълчеше, но целият кипеше от яд. А Зубов изведнъж се сопна: — Накъде караш? Завий към къщи! — И прибави настойчиво: — По-бързо! — После махна с ръка. — А сега вече е все едно… Няма къде да се бърза. — Да не си пиян? — попита Йохан през зъби. — Миришеш на бъчва. — Може и да мириша — съгласи се Зубов. — Значи си пиян? — Бих искал, ама не върви. — Но какво ти е? — Бригите… — Зубов едва изговаряше думите. — Два дни беше още жива, после умря. Е, съвсем умря, разбираш ли? Не. Цяло денонощие седях край нея. А после не можах повече. Тоест бих могъл — Прошепна: — А пък тя, знаеш, не умря сама — заедно с детенцето. Само още два месеца и щяхме да си имаме син или дъщеря. Тя страдаше най-много не от това, че самата тя умира, а че детенцето ще загине. Разбираш, много искаше да остане жива, за да роди. Аз й казвах: „Не ходи без мене на улицата, не ходи.“ А тя: „Вредно е да не ходя.“ Някакво парче я улучило — е, колкото парченце от ножче за самобръсначка. Докторът го извади, хвърли го в легенчето — дори не може да се забележи. Стигнаха до къщата и се качиха в жилището на Зубов. В първата стая на масата лежеше Бригите в ковчег. Зубов попита шепнешком: — Слушай, а не може ли да я скрием, а после да я откараме? — Къде? — Ами у нас, в родината. Разбираш, аз все мислех, мислех: как да направим това? Дали може, а? Лицето на Зубов беше бледно. И Вайс се реши на недопустима постъпка: обади се по телефона на професор Щутхоф и го помоли да дойде веднага. Щом професорът влезе и видя Зубов, строгото му лице се смекчи. Той седна до него и внимателно, без да го прекъсва, го заслуша какво мърмори, като за всичко се съгласяваше с него. После извади спринцовка и му направи инжекция в ръката. Зубов като че ли не забеляза дори това, но постепенно очите му станаха сънливи, клепачите му натежаха, главата му клюмна. Професорът помоли Вайс да му помогне да пренесе заспалия Зубов на канапето и каза: — Ако дълбокият сън не помогне и той не успее да се окопити, ще трябва да го заведете някъде. А още по-добре кажете му, че ни предава всичките. Сутринта Зубов само кимна мълчаливо в отговор, когато Вайс повтори пред него тия думи. И издържа целия погребален обред, а после прие съболезнованията на Бригитините роднини и познати. След един ден Вайс посети Зубов. Ако се съди по угарките, разхвърляни около стола, той не беше ставал от мястото си дълго време — може би цялата нощ и част от деня. Зубов стана мълчаливо, вдигна раницата си от пода и каза: — Да вървим. — Къде? — Никога няма да се върна тук — заяви Зубов. — Не — възрази Вайс, — ти трябва да живееш тук. — Защо? — Аз заповядвам. — И Вайс прибави по-меко: — Това е нужно за всички ни, Альоша. Нужно е, разбра ли? И заради Бригите също. Ами ако ти избягаш от къщата й сега, едва-що е умряла, ти ще оскърбиш паметта й. — Вярно е това — съгласи се Зубов. — Ти улучи точно, дето трябва. Аз съм длъжен да остана. Вярно е. Сега вече няма да избягам никъде от нея чак до смъртта си. Разбираш ли, тя знаеше… — Какво? — О, не всичко, разбира се, но знаеше кой съм. — Защо мислиш така? — попита Вайс. — Разбираш ли — бързо заговори Зубов, — аз като че не се досещах, а само чувствах понякога: знае. А виж, когато вече съвсем наближи смъртта, тя ми направи знак с ръка да се наведа към нея, сякаш по цялото й лице се разля усмивка и ми прошепна по руски: „Добре, благодаря, здравейте!“ Очите й изведнъж се разшириха така ужасно — и край. За това отидоха последните остатъци от живота й, за да ми каже, значи, че знаеше. Това е всичко. Живееше и знаеше. — Махна заплашително с юмрук пред лицето на Вайс. — А ако знаех, че тя знае, щях да бъда, разбираш, ли най-щастливият човек на света. А то се мъчех: като че ли съм фалшив с нея, но аз истински я обичах. Разбра ли? — Ти се готвиш да отидеш на гробищата? — попита Вайс. — Да. — Ще дойда с тебе. — Да вървим — каза Зубов. — Благодаря ти. Край гроба на Бригите той запита: — После ще може ли да се напише допълнително върху надгробния камък на руски, че тя е Бригите Зубова? — Разбира се — отговори Вайс, — че как другояче? Ами тя е твоя жена. 66. На 8 ноември, няколко часа преди избухването на бомбата в Бюргербройкелер, където се инсценира атентат срещу фюрера, Хайдрих нареди внезапно да се прекъснат тайните преговори с английското разузнаване. Английските офицери за свръзка бяха заловени и прехвърлени в Германия. Операцията успя в тоя смисъл, че германската пропаганда започна да превъзнася Хитлер като божествена личност, покровителствана от самото провидение, англичаните бяха представени като инициатори на нечувано престъпление, а Холандия беше злепоставена. И всичко това заедно послужи един вид като прелюдия, за да породи у германците ентусиазъм пред плановете на широко замислената война. Но тия „подвизи“ на Шеленберг останаха в далечното минало. Сградата на фашистката империя се наклоняваше и се рушеше под ударите на Съветската армия. Съюзническите войски направиха десант на континента. Ръководителите на райха, включително и самият Хитлер, водеха трескаво тайна дипломатическа търговия с англичаните и американците. Всеки от тях се предлагаше като ръководител на новата империя, задължаваше се да продължи войната срещу СССР и искаше настойчиво подкрепа от Англия и САЩ. Различаваха се само в това какви форми ще вземе капитулацията на Германия пред Запада и каква част от военната си плячка тя трябва да отстъпи. Шеленберг прекарваше всеки ден с Химлер, като го въодушевяваше и подтикваше да стане приемник на Хитлер, и водеше преговори в Стокхолм с представителите на тайната английска и американска дипломация вече от името на бъдещия нов фюрер. Той довеждаше някои от тия представители в щабквартирата на Химлер в Хоенлихен, където можеха да се договорят с райхсфюрера в пълна безопасност. 67. Още през януари 1944 година Шеленберг уреди предвидливо среща на Химлер с Мюзи, бившият президент на Швейцария. От името на еврейските организации Мюзи предложи пет милиона швейцарски франка за освобождаването на евреи затворници по определен списък. Химлер беше склонен да извърши тая сделка. Той поиска да се внесат в райха трактори, моторни коли и технически съоръжения за цялата сума. А за себе си лично пожела в американския и английския печат да излязат статии, авторите на които да го характеризират само като държавен деец на Третата империя. Трябваше да се премълчи, че е ръководител на службата за сигурност. И ето сега за преговори с Химлер в Германия пристигна от Швеция Бернадот, а от Швейцария, почти едновременно с него — осемдесетгодишният Артур Лазар. Старецът беше придружен от по-малкия си син. Шеленберг заведе Лазар в една резиденция на Химлер. Мюзи беше изпълнил обещанието си — Артур Лазар донесе със себе си връзка английски и американски вестници, в които бяха обнародвани статии за Химлер. Старецът Лазар седеше мълчаливо в креслото. С черен жакет, широк раиран сив панталон, ръбовете на който се пречупваха долу на краката. Колосаната яка с прегънати краища сякаш поддържаше главата му. Очите безизразни, погледът им обърнат навътре и от това те бяха безжизнени. Когато той заминаваше за Германия, жена му се сбогува с него като с умрял. Но той не се страхуваше от смъртта: тя и без това вече го следваше неотстъпно като сянка, като данък за изживените години. Ще убият сина му? Шест милиона плюс един човек. Себе си не можеше вече да смята за жертва. Дойде тук, защото беше много стар: изсъхналото му сърце можеше да понесе по-лесно всичко това. Лазар беше противник на Съветския съюз: смяташе, че в тая страна са ограбили ония, които поради превъзходството на ума си умеят да трупат пари също така, както самият той умееше да ги трупа. Но поражението на фашистка Германия нанесе не някой друг, а болшевиките. И само Съветската армия би могла да освободи всички затворници от фашистките концлагери. Само ако! Лазар знаеше за тайните преговори на съюзниците с хитлеристите. Знаеше, че фашистите прехвърлят всичките си армии от Западния на Източния фронт, като се надяват да спрат русите с поддръжката на съюзниците. Лазар знаеше, че Дълес, и не само той, поддържа настойчиво кандидатурата на Химлер като приемник на Хитлер. Ако стане нов фюрер, Химлер ще поиска прекалено много за освобождаването на затворниците. Но може и да ги унищожи всичките, уж по заповед на Хитлер. Ще стовари убийството върху най-близките на фюрера. Лазар знаеше, че мисията, с която се беше нагърбил, е повече от съмнителна. Той трябваше да влезе в преговори с главния палач на народа си, за да спаси няколко хиляди души, посочени в списъка, а стотици хиляди, обречени на смърт, ще останат в концлагерите. Заради всичко това той е тук. Райхсфюрерът влезе в стаята придружен от Шеленберг. Той не беше уверен в себе си, беше раздразнен и се вълнуваше явно, като съзнаваше цялата опасност от преговорите с Артур Лазар. Да стисне ръката на евреин — за Химлер и това беше вече подвиг. Но той се реши на тоя подвиг заради облагите, които му обеща Шеленберг. Още от първите думи Химлер заговори объркано, че лично е предлагал да се разреши еврейският въпрос чрез евакуиране на евреите някъде на острови. Но това се оказало невъзможно: първо, поради чуждестранната пропаганда, а второ, поради съпротивата, изникнала в партийните среди. Като че ли се опитваше да се оправдае, изведнъж той поиска да покаже на Лазар някакво документално доказателство за човеколюбивите си намерения. Извини се, отиде в кабинета си и започна да се рови там в книжата. Прехвърляше изпратените му от концлагерите бюлетини за броя на извършваните умъртвявания — седмично, месечно, на тримесечие. Копия от заповедите си с мъмрения до ръководителите на лагерната администрация за проявена бавност. Докладни записки с технически проекти за газовите камери и одобрителните му резолюции в ъгъла на заглавната страница. Снимки за препарирани трупове с разкъсани бели дробове след престоя във вакуумните камери, където с негово одобрение се извършваха изпитвания върху човешки организми за издръжливостта им в разредена атмосфера (поръчка на Гьоринг за изучаване влиянието на много високите полети върху летците). Бюлетини за тоновете кръв, получени за нуждите на фронта от деца, затворени в концлагерите. Донесение на министерството на селското стопанство за използване на торовете, приготвени от кремационна пепел. Попадна му под ръка заповедта от 16 февруари 1942 година с негов подпис. Той я прегледа набързо: До обергрупенфюрера от SS Крюгер, висш ръководител на SS и на полицията за Изтока. Краков. За да се осигури безопасността, заповядвам след преместването на концентрационния лагер Варшавското гето да бъде разрушено до основи. При това предварително трябва да се използват всички годни части от къщите и всички видове материали. Необходимо е гетото да се разруши и концентрационният лагер да се построи, защото в противен случай никога няма да успокоим Варшава, а произволите на престъпните елементи не ще могат да бъдат изкоренени, ако гетото бъде оставено. Трябва да ми бъде представен общ план за ликвидирането на гетото. Във всеки случай досегашната жилищна площ, на която живеят петстотин хиляди души от низшата раса и която никога не ще бъде годна за германците, трябва да бъде изтрита от лицето на земята, а милионният град Варшава, който винаги е бил опасно огнище за разложение и бунт, трябва да бъде намален. Х. Химлер Той мушна злобно тоя лист обратно в чекмеджето, там, където лежеше късче пробен сапун от човешка мазнина. На масата видя копия от предварително подготвени телеграми до комендантите на лагерите в Дахау и Флосенбург. За предаване не може да става и дума. Необходимо е лагерът да се евакуира веднага. Нито един затворник не трябва да попадне жив в ръцете на неприятеля. Хайнрих Химлер Той грабна тия телеграми, смачка ги и ги хвърли в кошчето под масата, после се наведе, вдигна ги и ги запали в пепелника. И след това изпадна в по-добро настроение: една улика по-малко. Върна се в стаята, където търпеливо го очакваше Лазар, и заяви веднага, че приема и трите предложени му точки. Първа точка: той ще заповяда да не се убиват повече евреите. Втора точка: наличните евреи, броят на които е много неточен и спорен, ще останат във всеки случай в лагерите, те няма да бъдат „евакуирани“. И трета: всички лагери, в които има още евреи, ще бъдат изброени в списък и ще бъде съобщено за тях. Лазар изслуша всичко това с каменно лице, мълчаливо. След малко каза: — Искам синът ми да посети един от лагерите. Това е нужно, за да можем да бъдем уверени, че нарежданията ви се изпълняват точно. Химлер се извърна разтревожено към Шеленберг, който кимна. Тогава каза бързо: — Вашето желание ще бъде изпълнено, господин Лазар. У вас не трябва да останат никакви съмнения. Химлер вярваше в дарбата на Шеленберг да се измъква от всяко положение. Той желаеше да направи добро впечатление на Лазар. Стана и се извини, че не може да продължава разговора, защото е зает. При сбогуването протегна ръка. В старческата си разсеяност Лазар сякаш не забеляза това движение. И в тоя миг се мъчеше само да запали пурата си. Ръцете му бяха заети. Химлер вдигна гордо глава и излезе от стаята. Той бързаше наистина: имаше среща с Бернадот в Хоенлихен. Тая среща беше изключително важна за него, защото Бернадот трябваше да потвърди, че заинтересованите среди в САЩ и Англия признават кандидатурата на Химлер за нов фюрер. Но все пак, преди да излезе от стаята, Химлер се спря на прага и успя да каже на Лазар, че още днес ще заповяда да освободят групата жени еврейки от Равенсбрюк. Но Лазар трябва да намери най-бърз начин да осведоми генерал Айзенхауер за тоя акт на милосърдие. Химлер възнамеряваше да получи среща с Айзенхауер чрез посредничеството на Бернадот и беше извънредно любезен с графа. Граф Бернадот имаше не за първи път честта да бъде приет в Хоенлихен — тая щабквартира на Химлер, аристократично имение, замаскирано отлично като огромна благоустроена болница уж за ранени есесовци. Още при предишните си посещения при Химлер граф Бернадот успя да получи свобода за редица лица от скандинавски произход. От концентрационните лагери ги извозваха нощем с автомобили на шведския Червен кръст под надзора на Шеленберговите хора. Графът се задължи да съобщи това на Айзенхауер, когато ще му предаде условията на Химлер, при които би било желателно да се сключи сепаративен мир със САЩ. Когато през същите тия дни се срещаше с Рибентроп и Калтенбрунер, графът изслушваше и от тяхна страна същата молба — да посредничи между тях и Айзенхауер. Той знаеше, че някои съюзнически среди разчитат на Химлер. И сам се придържаше към това гледище. Беше разочарован силно, когато изведнъж Калтенбрунер попречи да се извозват занапред пленени шведи в родината им. Графът беше дипломат и разбираше, че Калтенбрунер извърши това, като желаеше да навреди на Химлер — да му попречи да играе пред западните държави ролята на човеколюбец. Разбираше също така, че и самият Калтенбрунер нямаше нищо против да играе такава роля пред тях. Но тоя факт показваше, че Химлер не е още толкова всесилен, за да излезе открито срещу съперниците си и още повече срещу Хитлер. Графът подозираше отдавна, че Химлер е нерешителен, малодушен. И сега му оставаше само едно: да се чуди как тоя човек със структура на мекотело можеше да върши работата на главен палач в Третата империя. Като знаеше непреклонната позиция на Съветския съюз, неговата стратегическа и политическа мощ и като разбираше каква ще бъде ролята на съветската страна при решаването на следвоенните германски проблеми, графът си даваше сметка, че всички опити да се предлага сега кандидатурата на Химлер за лидер на новото германско правителство са безнадеждни и по-късно могат само да му навредят. Имаше момент, когато Химлер можеше да възглави правителството: водачите на заговора „20 юли“ бяха съгласни Химлер да застане начело на Германия. Знаейки за заговора, райхсфюрерът гледаше през пръсти на заговорниците, неговата служба за безопасност бездействаше известно време. Но той беше плах и нерешителен. Вместо сам да ръководи организирането на Хитлеровото убийство, Химлер чакаше това да извърши един еднорък, едноок човек, обрекъл се в жертва за извършване на отчаян подвиг. А пък Химлер можеше, ако действаше безпогрешно, да екзекутира след това убиеца и главните заговорници и да се изкачи по труповете им на престола на фюрера като негов верен приемник. Но Химлер, сам обигран лицемер, не умееше да отгатва тоя дар у другите. Граф Бернадот седна до Химлер, възползва се от кратка пауза и премина веднага на въпроса. Започна тържествено, сякаш се готвеше да съобщи на графа най-голяма политическа тайна. — Ние, германците — заговори той с глух глас, — трябва да се признаем за победени пред западните държави. Химлер помълча малко, като очакваше какво впечатление ще направи на графа това изумително признание. Наведен, Бернадот разглеждаше така внимателно ноктите на ръцете си, сякаш ги виждаше за първи път, след това извади от джоба на жилетката си велурено тампонче и започна да ги търка с него. Химлер каза малко смутено: — Това е, което ви моля да предадете чрез шведското правителство на генерал Айзенхауер, за да се избягнат по-нататъшната безсмислена борба и кръвопролитието. Графът вдигна глава и попита съчувствено: — Струва ми се, че сега в някои дни загубите на германската армия на Източния фронт надвишават сто хиляди, а? — Прибави безстрастно: — Това е ужасно. Химлер промърмори: — Ние, германците, и преди всичко аз, не можем да капитулираме пред русите. — Ясно е това — каза графът. Сякаш получил одобрение, Химлер заяви разпалено: — Там ние ще продължаваме да се борим, докато фронтът на западните държави не замени сражаващия се германски фронт. — Е да, разбира се — съгласи се графът и веднага забеляза: — Но по сведенията, които имам, американските и английските военачалници не разполагат с дивизии като есесовските. Освен това те ще имат нужда от време, за да се споразумеят с войниците си, които досега бяха убедени, че са съюзници на русите. — Попита неочаквано: — Как е фюрерът със здравето? Химлер отвърна мрачно: — Нямам право да съобщавам това за по-нататъшно разпространяване. Но ще ви кажа лично, че при сегашното развитие на събитията това е въпрос на два, най-много на три дни. Хитлер ще се раздели с живота в тая драматична борба. — Прибави печално: — Утешение може да бъде, че той ще падне в борбата с болшевизма, с онова зло, на чието предотвратяване той посвети целия си живот. — Вие точно ли знаете деня, когато ще падне фюрерът в тая борба? — зададе въпрос графът. Химлер се смути: — Всъщност аз се ръководя от съображенията, изказвани от лекарите, които лекуват фюрера. — А, лекарите! — само каза графът. Шеленберг трябваше да се намеси, за да насочи разговора върху по-определена тема: все пак главната цел на днешното свиждане е уреждането на среща между Химлер и Айзенхауер. В резултат графът се съгласи Химлер да напише писмо до Гюнтер с изложение на молбата си с надеждата, че негово превъзходителство ще го подкрепи. Като се извини с неотложна работа, Химлер се сбогува и излезе, а Шеленберг остана под някакъв предлог още няколко минути. Той направи това, за да повтори още веднъж настойчиво молбата на Химлер до Бернадот: да отлети веднага със самолет при Айзенхауер и да уреди свиждане между Химлер и него. Графът улови приятелски под ръка Шеленберг, към когото винаги чувстваше особено разположение, като го смяташе за умен и смел нехранимайко. Ако беше на Химлеровото място, Шеленберг щеше да действа много по-решително и щеше да определи деня на Хитлеровата смърт, без да се съветва за това с личните му лекари. Графът закрачи меко по тъмната алея и каза: — Райхсфюрерът не си дава сметка за истинското положение на нещата. — Въздъхна: — В дадения момент не мога да му помогна с нищо. — Прибави след пауза: — Можех да направя това след първото си посещение, ако тогава беше поел изцяло ръководството на райха. Сега, според мене, той няма никакви шансове: — Любезно се усмихна и посъветва: — А вие, мой мили Шеленберг, бихте постъпил по-умно, ако се погрижите лично за себе си. Когато Шеленберг се върна при шефа си, Химлер, въодушевен от разговора с графа, започна да говори какво ще предприеме най-напред, когато стане фюрер. И веднага каза, при което набърчи загрижено челото си, че ще трябва да даде друго наименование на партията. „“Националсоциалистическа" — западните държави ще поискат да се откажем от това наименование." — „Национална партия на единението“. Как го намирате? — предложи Шеленберг. — Отлично! — извика райхсфюрерът и го похвали: — Вие сте чудно досетлив, Валтер! След това Химлер започна да се оплаква от Калтенбрунер: той се меси в нарежданията му и отменява заповедите му относно освобождаването на малки групи затворници. А все пак това е необходимо поради задълженията, поети при преговорите с Мюзи и Бернадот. Каза с досада: — Разбирам, че за фюрера всички тия затворници и чуждестранни работници са заложници. Той може да заплашва западните държави до последната минута, че ще заповяда да се извърши сеч в лагерите. Но и аз имам право да си създам известна гаранция пред Запада, като заплаша, че ще унищожа всички лагери с цялото им съдържание. Химлер заповяда на Шеленберг да образува тайна група от особено сигурни лица в службата му. От една страна, на тая група се възлагаше да попречи за пълното унищожаване на затворниците в лагерите, когато такава заповед последва от Хитлер или Калтенбрунер. От друга страна, участващите в тая група хора трябваше да бъдат готови да изпълнят същата заповед, ако тя излиза от Химлер. Случи се така, че беше заповядано на Вайс да придружава сина на Лазар в един от концентрационните лагери. Целта на пътуването беше да се провери как се изпълнява заповедта на Химлер за освобождаването на ония затворници, чиито имена бяха посочени в списъка. Вайс изпълни малко своеобразно поръчката на Шеленберг. Най-напред, като използва мощния си документ, той, заобикаляйки комендатурата, преведе младия човек из лагера и го запозна обширно с организацията на работата. Показа му всичко, включително помещението до входа за крематориума, където в стените бяха забити куки за обесване и на пода лежаха дървени чукове за случаите, когато всички бесилки бяха заети. И едва тогава го заведе в комендатурата. Получил съобщение, че лагерът ще бъде посетен от представител на международния Червен кръст, началникът на лагера се държеше подчертано учтиво със спътника на Вайс. И когато младият човек поиска да му покажат затворниците, имената на които бяха в списъка, комендантът каза любезно: — Но за съжаление всички те са в картонени кутии, с урни не разполагаме. Очевидно така са били потресени от щастливото известие за близкото освобождаване — той се усмихна съучастнически на Вайс, — че всички починаха скоропостижно от сърдечни спазми. Нашите лекари се опитваха да ги спасят, но медицината излезе безсилна. Вайс разтвори документа си пред ухиленото лице на началника. Каза: — Вие ще отговаряте за това със собствената си глава. По чия заповед действахте? — Ето — началникът извади един лист от джоба си и го подаде на Вайс. Отдолу стоеше подписът на Калтенбрунер. На връщане синът на Лазар не седна до Вайс. Настани се на задната седалка и в огледалото се виждаше бледото му лице, от което лъхаше омраза. Вайс зави в един страничен черен пъти спря автомобила в гъсталак от дървета. — Какво се е случило? — разтревожено попита момъкът. Вайс се обърна към него и попита: — Разбрахте ли всичко? — Какво имате пред вид? — Ако сте разбрал всичко и не успеете да скриете чувствата си, с вас може да се случи същото, което се е случило с ония. Може би средство за това ще бъде автомобилна катастрофа. — Не ме плашете! — И момъкът започна ожесточено, с отчаяна решителност да обвинява Вайс в убийството на нещастните затворници. Да, да, той е съучастник в това убийство! Вайс слушаше, без да го прекъсва. — Вие сте смел човек — каза той, когато потокът от проклятия престана. — Харесва ми това у вас. Вие няма да забравите никога онова, което видяхте днес, нали? — Вовеки веков! — извика момъкът, но веднага се опомни и погледна учудено Вайс. — Е, няма що. Амин. Да продължим пътя. Само, моля ви се, да не сте посмели да стреляте в тила ми — прибави Вайс. — По лицето ви чувствам, че имате голямо желание да направите това. След като закара спътника си в Хоенлихен, Вайс доложи на Шеленберг за резултатите от пътуването. Шеленберг просто не се побираше в кожата си. Вайс каза: — Моля за извинение, господин бригаденфюрер, но струва ми се, че тук е била допусната не обикновена грешка. — А какво именно? — Според мене оня, който е наредил това, е искал да навреди на нашия райхсфюрер. Шеленберг втренчи дълъг, изпитателен поглед в приветливо спокойното лице на Вайс. След това заповяда: — Подберете си двама души, абсолютно сигурни и готови за всичко. — Прибави: — За това ви се дават три… не, един ден. И чакайте по-нататъшни нареждания. — Слушам, господин бригаденфюрер — леко тракна с токове Вайс, като не смяташе за необходимо да се престарава в държането си: беше дошло време, когато това не се изискваше вече от него. 68. Хайнрих беше мрачен. Той подхвърли на Вайс няколко листа, на които беше написано нещо на пишеща машина. — Прочети! От личната канцелария на Вили Шварцкопф. Йохан седна при масата и зачете. До административно-стопанското управление на SS Поверително До райхсфюрера на SS Райхсфюрер! Златните зъби на умрелите затворници се предават по ваша заповед на санитарното управление. Там това злато се използва при изработване на зъбни протези за нашите хора. Оберфюрерът от SS разполага вече със запас от злато над 50 килограма; това е достатъчно за покриване на предполагаемата нужда от благородни метали през следващите пет години. Както от съображения за безопасност, така и в интереса на нужното използване аз не смятам за уместно да трупам повече злато за тая цел. Моля да разрешите занапред всички златни зъби от умрели затворници да се изпращат в райхсбанката. Хайл Хитлер! Изпълняващ длъжността Франк, бригаденфюрер от SS и генерал-майор от войските на SS Другият документ гласеше: Списък на износените текстилни изделия, получени по нареждане на главното административно-стопанско управление на SS от лагерите Освиенцим и Люблин: Стари мъжки дрехи — 92 000 комплекта. Женски — 26 000 комплекта. Женско бельо копринено — 3 900 комплекта. Всичко — 34 вагона. Парцали — 400 вагона. Пухени завивки и възглавници — 130 вагона. Женска коса — 1 вагон. Вярно с оригинала: Хауптщурмфюрер от SS Хайнрих загледа Вайс и извика: — И все такива нататък! Йохан, не мога повече. Ще го убия! — Ако направиш това — сухо каза Вайс, — ще станеш виновник за загиването на стотици хиляди хора. Сега твоят чичо е за нас източник на ония сведения, с помощта на които можем да спасим стотици хиляди… Почакай — спря той Хайнрих, — сега всичко ще стане ясно. Кажи, получаваше ли Вили заповеди за отчисляване на някои лагери от продоволствие? — Да, наскоро, струва ми се, на Дахау, на Линдсберг, Мюлдорф и на още някои. — Научи точно! Работата е там, че сега се готви операция по унищожаване на затворници. Ония лагери, които са определени да бъдат първи, се отчисляват съответно от продоволствие. Разбра ли? — Да. — Ще можеш ли да узнаеш днес, например надвечер? — Да. — Е, това е всичко. — Почакай — рече Хайнрих. — Но все пак това не е „всичко“. Колко обичаш тая дума „всичко“! Трябва да се направи и друго, най-важното, за да се спасят хората. — Това се възлага на бойните групи. — А аз? — Какво ти? Ти вършиш огромна работа. — Не — възрази Хайнрих. — Не. Аз също трябва да бъда там, където си ти. Обещаваш ли? — Добре — каза Вайс. — Пак ще обсъдим това. В първия миг Вайс дори не позна Зубов: по улицата към мястото на срещата вървеше прегърбен човек, лошо обръснат, с почерняло лице, на което остро изпъкваха скулите. Зубов изслуша Вайс и се оживи. — Хора? Има! И четирима германци, също от лагеристите. — Прибави малко виновно: — В свободното време излизах с тях на операции. Грамотни хора в бойно отношение. — Осигурени ли са с оръжие? — И още как! — отговори Зубов. — Можем да продаваме. — Значи така, от тоя миг — Йохан се усмихна — тихо, нито гък. Само бъдете в пълна готовност. — Ясно! — каза Зубов. Вайс сложи ръка на рамото му. — Дръж се, старче! — Трудно ми е — оплака се Зубов. — Ако поне не живеех в къщата й. Струва ми се, че навсякъде я виждам. Боли като зъб. — Каза умолително: — Може ли да се махна оттам, а? — Не може — отвърна Вайс. — Значи, да търпя? — Да — каза Вайс. Очевидно убедил се след разговора с Бернадот в пълната безнадеждност на всички опити да се произведе Химлер в сан нов фюрер, Шеленберг не отдаваше вече никакво значение на „специалната“ група, в която влизаше и Вайс. И макар че тая група се справи отлично с тайното евакуиране на лицата, освободени от лагера по списъците на Бернадот и Мюзи, включиха я сега в друга група на SS, заета изцяло с разработването на плановете и техниката за унищожаване на затворниците, а също така и на чуждите работници в поверителните обекти. Работейки в тая обща, разширена група, Вайс успя да се запознае със списъка на пълномощниците на СД, които се изпращаха в лагерите за общо ръководство на операцията. Необходими бяха бойци, за да се намали броят на лицата, пристигащи благополучно на местоназначението. Освен това, като се използваха бланките, образците от печатите и подписите, различавайки тайните условни наименования, получени от Вайс, успя се да се приготвят заповеди, които отменяваха „евакуирането на лагера“ за известно време или до специално нареждане. Тия заповеди се донасяха в лагерите от „куриери“ — бойци германци или такива, които знаеха съвършено немски език. Обикновено такива заповеди донасяха офицери от SS или представители на Гестапо. Значи, пристигнали в лагера, бойците не можеха да го напуснат веднага, както се полага на редниците. За да не събудят подозрение, те трябваше да се ползват известно време от гостоприемството на лагерната администрация. Но всеки час от престоя им в лагера ги заплашваше със смърт. Дванадесет пълномощници на СД трябваше да заминат със самолети след три дни за районите на Западна Германия и да ръководят там унищожаването на лагерите така, че да не останат никакви следи от тях. Щутхоф получи това сведение от Вайс и след един ден му каза, че съюзниците са предупредени и тяхната изтребителна авиация ще бъде във въздуха. Но ако германският транспортен самолет с пълномощниците на SS успее все пак да кацне благополучно, не ще може да се предотврати от земята онова, което ще последва. Веднага след нахлуването на съюзниците на Запад специални отряди „командос“ тръгват на лов за научноизследователски материали, за самите изследователи, за патенти и техническа документация. Други нареждания нямат. Тоя лов за документи и хора носи наименованието „Пейпър Клипс“. И макар че сред „командос“ има групи, които без съмнение биха могли да предотвратят масовото избиване в концлагерите, на тях няма да им се даде заповед за това. Как да се постъпи? Вайс каза: — В пътническия състав на тайния рейс не можем да включим никого: списъкът е подписан от Химлер и Калтенбрунер. Но екипажът се съставя само в деня на излитането и хората не се познават един друг. Можем да направим следното: аз ще пристигна на летището при дежурния гестаповец и заедно с него ще започна да проверявам екипажа. Към един от членовете му ще изкажа подозрение и ще го сваля от летенето. Ако стане нужда, ще свържа дежурния с Дитрих — той ще му каже онова, което аз му кажа. Времето ще бъде късо, дежурният ще почне да се вълнува и ако в това време се намира наблизо наш човек, специално подготвен, ще проверя документите му, които няма да срещнат възражения от моя страна. Членовете на екипажа имат парашути. Той ще може да отвори люка и да скочи, след като постави адската машина. Друг начин не виждам. — Но тоя човек трябва да бъде летец, иначе веднага ще се издаде. — Да, разбира се, нали казах: специално подготвен. — Но ние нямаме такива. — А в групата на Зубов? Вайс се обърна с тоя въпрос към Зубов, който заяви радостно: — Аз учех в осоавиахимовската школа, летях вече самостоятелно, без инструктор, още един час и щях да бъда пилот. — И тоя час не ти достигна, а? Зубов се смути: — Да, разбираш, обвиниха ме във въздушно хулиганство за предивременно чкаловско пилотиране. С една дума, пострадах за бръснещ полет наред с влак. — Ухили се самохвално: — На пътниците се хареса: махаха с кърпички от прозорците, наблюдавах с едно око. — Слушай — каза Вайс, — това летене, разбираш… — Добро утро! — прекъсна го Зубов. — Аз съм безсмъртен. При това имам над двайсет скока с парашут, това е главната ми гаранция. Не се безпокой, и още как ще оцелея! Надя набави документите за Зубов. Когато ги даваше на Вайс, тя каза: — Само е нужна друга снимка. — Прибави: — Иначе документите са много добри. — Рече умолително: — Но ако може, върнете ги още днес: трябва да ги сложа обратно. — А ако не успеете? Надя вдигна очи към Вайс и каза тихо: — За татко това би било особено тежко, след като загубихме вече мама. Като узна, че операцията е възложена на Зубов, професорът се намръщи недоволно. — Не се съмнявам в авиационните способности на другаря Зубов, но да се хулиганства на „У-2“ е едно, а да се управлява голям транспортен самолет е друго. — Прибави: — Аз съм решително против. — А ако бъде бордов механик? — Той не познава конструкцията на германския самолет. Ще се провали! — Слушайте — каза Вайс. — Бордов стрелец! — Това ще бъде подходящо, може би. — И професорът завърши със съвсем друг тон: — Най-забележителното е, че има опит в парашутните скокове. Да се изпраща друг е все едно да се праща на сигурна смърт. Всичко стана много по-просто, отколкото Вайс очакваше: Той повика при дежурния гестаповец членовете на екипажа за допълнителна проверка, установи по военните книжки кой от тях е бордовият стрелец, погледна подозрително тоя човек и с най-голямо напрежение запази озлобено претърсващ израз на лицето си. Ниският набит младеж, когото той гледаше, се приближи съвсем и замириса толкова много на ракия, че Вайс изпадна във възторг. — Свиня! — завика Вайс. — Свиня и страхливец! Натряскал си се преди излитане. — И като се обърна към дежурния гестаповец, каза: — Това е престъпна небрежност от ваша страна. — Заповяда на членовете на екипажа да се отстранят и попита: — Какво смятате да правите? — Веднага ще повикам друг човек. — Колко време е необходимо за това? — Двайсет минути, не повече. — Самолетът трябва да излети след дванайсет минути: ще бъде придружаван от изтребители, те са вече навярно във въздуха. Вие провалихте извънредно важна държавна задача. Дежурният стоеше изпънат, бледен, устните му бяха пресъхнали, той ги облизваше. Влезе Зубов в униформа на летец, с раница. Отдаде поздрав. Вайс се нахвърли върху него: — Защо без придружвач? Документите! — Погледна ги, мушна ги на дежурния и каза небрежно: — Дяволски ви върви. — Намигна му. — Подозирам, че напразно съм ви укорявал: очевидно сте били по-предвидлив и тоя ваш човек се яви не след двайсет минути, а мигновено. — Потупа дежурния по рамото: — Умеете да работите, а? Дежурният погледна бегло документите и заповяда на Зубов: — Марш в самолета! Зубов се обади: — Но, господин унтерщурмбанфюрер, аз имам назначение за друг рейс. — Марш, не приказвай! Зубов се отдалечи. Отдалечи се, след като сложи документите в джоба си. А ако документите не бъдат върнати още днес на Надя, Щутхоф, изгубил тук жена си, утре, а може би още тая нощ ще изгуби дъщеря си. Вайс предложи на дежурния да иде с него при самолета. Дежурният записваше в книгата, че бордовият стрелец е свален от летене и е заместен с друг. Пътниците бяха вече в кабината. Зубов не се показваше. Гестаповецът поглеждаше часовника, помолиха го да се качи в самолета. Вайс остана сам и беше вече готов да последва дежурния, за да намери Зубов, но той се появи на вратичката с раница-парашут в ръка. Хвърли го на площадката за излитане и успя да предаде документите си на Йохан. Вайс беше необикновено щастлив и зарадван от това, че документите на Зубов са в ръцете му. Той се учуди, но отначало не отдаде особено значение на факта, че Зубов изхвърли парашута и че след тоя парашут последваха още три други. Щом гестаповецът слезе от самолета, стълбичката беше прибрана, люкът хлопна силно и звънливо и самолетът, забръмчал с прозрачните нимби на пропелерите, се затъркаля по пистата за излитане, като все повече и повече набираше скорост. Откъснал се от земята, транспортният самолет започна стръмно да набира височина. Когато се връщаше заедно с гестаповеца от летището, Вайс запита: — Защо изхвърлихте парашутите от самолета? Да не би да са излишни? — Не — отговори гестаповецът, — не са излишни. Просто отговорникът на групата — щандартенфюрерът — се развълнува много, когато узна, че един от членовете на екипажа е свален от летене като незаслужил доверие. И поиска да се вземат парашутите от всички членове на екипажа. Според него така е по-сигурно, че летците няма да изоставят самолета, ако той бъде свален от неприятелски изтребители. Те ще се стараят до последната минута да спасят машината, а следователно и пътниците. — Прибави одобрително: — Няма що, в това има логика. Оставаше ми само да изпълнявам категоричната му заповед. Вайс гледаше пустото небе, огромно, бездънно. Чувствуваше непреодолимо отчаяние, празнота, сякаш сега беше изгубил собствения си живот. И всичко наоколо му се струваше мъртво. 69. В щаба на групата съобщиха на Вайс, че желанието му е изпълнено и той може още днес да замине за авиационната база, за да провери доколко личният състав и материалната й част са подготвени за специалната задача под шифровото наименование „Волке“. Той отиде при професора, върна му документите и му съобщи, че заминава, както и че сега Зубов не ще може да се възползва от парашута при изпълнение на задачата. Професорът прикри с ръка документите, върнати му от Вайс, сякаш се страхуваше да се раздели дори за миг с тях, и каза: — До момента, когато дойдохте, аз мислех през цялото време дали ще остана жив или не, ако загине Наденка. И знаете ли, разбрах, че няма да остана жив. Ами така си е. А сега Зубов. Тежко е наистина. В нашата работа най-лекото може би е, когато решаваш собствената си съдба, а не съдбата на другиго. — Погледна твърдо в очите на Йохан. — Дъщеря си, като опитна радистка, я включих в групата, която ще ви бъде придадена. Вие трябва да имате постоянна оперативна връзка с Центъра. — Разпростря картата. — В района, който е в зоната на авиационното действие на базата, се намират няколко големи концентрационни лагера. Но ето какво трябва да обмислим с вас. Ето на тук — показа на картата — е подземният концентрационен лагер, където се произвеждат „Фау-1“ и „Фау-2“. Затворниците не излизат никога от галерията. Там работят, там умират, само труповете им изкарват и изгарят в надземните лагери. Двете главни подземни шахти се простират почти на километър и половина под земята и са свързани помежду си с четиридесет и осем тунела. Шахтата за влизане и излизане е една, останалите са зазидани и бетонирани. Ясно е, че тоя подземен лагер, в който се намират над двайсет хиляди затворници, не може да бъде унищожен от въздуха. Но според данните, които получихте от Хайнрих, целият лагер ще престане да бъде снабдяван след шест дни, без днешния. Следователно, предполага се, че след шест дни той трябва да бъде унищожен. Вашата главна задача е да откриете как смятат да унищожат лагера и да предотвратите унищожаването му. — Каза тъжно: — Придадената ви група не е толкова голяма, както бих желал, но не съм в състояние да я увелича. Вие знаете сам, че сега не само Зубов, но и много други другари изпълняват най-трудни задачи. — Въздъхна и прибави: — Надявам се, че ще изпълните успешно заповедта на Центъра. Вайс остана неприятно учуден, че при командировката за авиационната база той пътува не сам, а с Дитрих. Дитрих каза, като потриваше ръце: — Знаете ли, аз настоявах много енергично тая задача да бъде възложена и на мен. — Обясни с лукава усмивка: — Операцията е строго поверителна, заповедта е подписана от Химлер и Калтенбрунер. Ние с вас нямаме нищо общо с прякото й изпълнение, на нас е възложено само контролирането на подготовката и тъй нататък. Но това е знак на особено доверие. И аз съм уверен, че после никой не ще посмее да ме пъха в тая опасна шетня по организирането на нашата нелегалност. Надявам се, че ще ме препратят веднага на Запад — нейде в Швейцария например, където ще пазя свято тайната на тая операция при съответно осигуряване на всички необходими за мене удобства за живеене, разбира се. — Бързате да офейкате, а? — попита Вайс. — Това е необходимо в интереса на висшите лица, подписали заповедта, която, както казват дипломатите, не е за обнародване. Макар, че може би, напротив — Гьобелс ще крещи от страниците на вестниците за злодейското нападение на съюзническата авиация върху концентрационните лагери. Ние с вас, като свидетели на това ужасно нападение, ще можем да потвърдим думите му. — Значи искате да живеете? — попита Вайс. — И още как — усмихна се Дитрих, — с комфорт! Полковник Валтер — командир на специална авиационна част, кавалер на рицарския железен кръст, летец още от Първата световна война, — възсух, побелял, нисък, но с величествено — надменно лице, разпечата тайното писмо. Като прочете заповедта и приложената към нея инструкция, той погледна Вайс и Дитрих с такава погнуса, сякаш панталоните на тия офицери от СД не бяха закопчани отпред, и каза, че иска един час да помисли, след което ще бъде готов да приеме отново господа офицерите. Дитрих повери всичко на Вайс и отиде да закусва в компанията на млади летци. Въпреки явната си враждебност, полковникът беше принуден да обсъжда с Вайс подробностите на операцията. — Бензин? — каза полковникът. — Болшевиките настъпват, след една седмица могат да бъдат тук. — Той тропна с малкото си стъпало, обуто в лакирана, старомодна, островърха обувка. — Днес ние имаме точно толкова бензин, колкото да се дигнем оттук. — Но вие трябва да получите бензин! — Утре през нощта, ако цистерните с бензин пристигнат благополучно. — А защо могат да не пристигнат? — Русите разрушиха мостовете. — Но има понтонни мостове. — Да, ако успеят да ги построят. — В кой пункт? — попита Вайс. Полковникът показа на картата. След това рече: — Аз смятах, че е мой дълг да изтегля всички хора със самолети, и затова самолетите не са натоварени с бомбов комплект. Трябва да изпращаме камионите до склада, за това ще е необходимо време. — Естествено — съгласи се Вайс. — И на всичко отгоре — сърдито продължи полковникът — ето заповедта на Калтенбрунер: възлага ми се да хвърля с парашути контейнери с отровни вещества, за да ги използват лагерните поделения на SS, ако известна част от затворниците оцелее след бомбардировката. — Много предвидливо — забеляза Вайс. — Слушайте — разгневено каза полковникът. — Аз съм въздушен ас от Първата световна война. Моето име е известно във Франция и Англия. Зад гърба си имам двадесет и осем въздушни двубоя, от които излязох с чест. — Е, та какво от това? — Аз съм войник — продължи полковникът. — Войник. И имам свои войнишки убеждения и принципи. А вие сте гестаповец. — Аз съм офицер от СД. — Не виждам съществена разлика. — С една дума, искате да кажете, че не ви харесва много тая бойна задача. — Тя не е бойна, не е войнишка. — А каква? — Вие сам знаете отлично каква е. — Вие просто се страхувате. Страхувате се, че по-късно ще гледат на вас не като на военнопленник офицер, а като на военен престъпник. — Да — потвърди полковникът, — аз не се страхувам, че ще загина, че ще бъда дори разстрелян от болшевиките. Но не искам да бъда обесен като… — Като кого? — попита Вайс. — Както вас, например, могат да обесят. — Вие искате да се отклоните от задачата? — Аз съм войник и се подчинявам на заповедта. — Но заповедите не се обсъждат. — С подчинените — да. А вие не сте мой подчинен. Вайс погледна полковника право в очите. — Аз съм ви благодарен, задето толкова честно и откровено изказахте мнението си пред мене. — И вие ще се възползвате от това съобразно с рода и духа на службата си, нали? — Не — отвърна Вайс. — Просто ме накарахте да се замисля също за някои неща. След тоя разговор Вайс остана още у полковника, но води с него разговор за всичко друго, само не и за подготовката на операцията. Също така се държа и полковникът. Чрез свръзката Вайс съобщи на групата за времето, когато трябва да пристигнат цистерните с бензин, и посочи на картата къде са и понтонният мост, и складът за бомби, и пътят от склада до летището. Вайс разгледа двата бункера, където сега се съхраняваха отровните вещества — освен съдовете с газове тук имаше сандъци с отрови в ампули и в кутии. При един преглед той успя да мушне между сандъците термичен фишек с химически възпламенител със закъснително действие, направен като пластмасова табакера. След един ден целият личен състав с противогазови маски се бореше с пожара в бункера. После беше необходимо още едно денонощие, за да могат хората да се върнат в летището, без да се излагат на опасността от отравяне. Почти на два километра наоколо листата на дърветата пожълтяха и изсъхнаха. А още след един ден полковникът повика Вайс при себе си и му съобщи, че понтонният мост е вдигнат във въздуха и че камионите с бомби не ще могат да преминат, докато не се построи нов мост; освен това транспортът от коли с бомби, който се движел от склада към летището, бил обстрелян. Колите са станали негодни, част от тях били вдигнати във въздуха заедно с товара. Той разпери ръце и каза с престорено съжаление: — По тоя начин аз нямам възможност да изпълня заповедта в посочените срокове. Дитрих беше разярен. Той се опитваше да влезе във връзка по телефона с Берлин. Свръзката предаде на Вайс, че тая нощ той трябва да напусне летището. Но Вайс не можа да направи това: Дитрих не се отделяше нито крачка от него. Той каза на Вайс: — Вие разработвахте операцията с полковника и сте виновен, че тя се провали. — Заплаши го: — Аз ще доложа за вас. Офицерите ще потвърдят, че вие ме отстранихте от подготовката на операцията. На Вайс дадоха отделна стая, но сега при него се премести Дитрих. Преди да легне, той заключи вратата и сложи ключа в джоба си, като каза, че го е страх от диверсанти, а пистолетът мушна под възглавницата. През нощта съветски щурмоваци и бомбардировачи извършиха нападение върху летището. Вайс бягаше наведен към края на летището, натам, по-надалече, където забеляза тесни изкопи, които войниците от охраната биха направили. След него в изкопа скочи и Дитрих. Изкопът беше полузасипан. Дитрих избутваше Вайс от мястото, където изкопът беше по-дълбок. Забелязал един бункер, той реши да дотича до по-сигурно скривалище и изскочи. Избухване на бомба. Вайс почти беше зарит с пръст. Когато дойде на себе си, той се измъкна изпод пръстта. Краката на Дитрих стърчаха от взривната яма. Вайс го улови за краката, изтегли го и го вмъкна в изкопа. Коремът на Дитрих беше разпран от парче граната. Вайс започна да го превързва, но нямаше достатъчно бинтове. В това време Дитрих се свести. Той погледна раната си, намръщи се погнусено, а после заплака. Вайс съблече куртката му и разкъса ризата. Когато отново избухна бомба, той се наведе почти несъзнателно над Дитрих, като го прикри с тялото си, за да не се напълни раната му с пръст. Дитрих забеляза това. Измърмори: — Йохан, вие сте може би добър човек. Но аз направих донос срещу вас. — Изпъшка осъдително: — Как вие, германец, можахте да станете предател? — Какъв донос? — попита Вайс, като слагаше загрижено куртката си под главата на Дитрих. Дитрих каза с хъркащ шепот, като едва движеше устните си: — Мъжът на госпожа Бригите е руски диверсант. През цялото време вие общувахте с него. Точно преди заминаването ви издаде един руски военнопленник, изобличен в кражба на ценности през време на спасителните работи. — Защо тогава не ме арестувахте веднага? Дитрих въздъхна: — Лансдорф не ми повярва. Той каза, че аз искам да си разчистя сметките с вас, задето скрихте — помните ли? — някои мои предосъдителни постъпки. — Помня — каза Вайс. — Ето на, виждате… той не ми повярва… Заповяда само да ви следя. Щеше да има големи неприятности, ако вие излезехте предател. Ето защо той стовари всичко върху мене; заповяда да ви следя — Дитрих млъкна, като се бореше очевидно с непоносимата болка. — А когато се къпехме тук с вас под душовете, аз излязох, като казах, че не ми е добре. И в куртката ви намерих табакера. — Отново последва дълга пауза. Вайс мълчеше. — Тия номера ми са известни — шепнешката изхърка Дитрих. — А после, когато пламна бункерът, тая табакера не беше вече у вас. И сега я няма. Така ли е? — Да — потвърди Вайс. — Ето на, виждате — похвали се Дитрих с преплитащ се вече език. — Добър контраразузнавач съм, нали? — А защо ми разказахте всичко това? За да ви убия ли? — Да, разбира се. Не искам да се мъча. Разбрах, че не ще мога да се мъча. Моля ви се, Йохан, не мога да гледам вътрешностите си. Е? Вайс извади цигара и я запали. Щурмоваците се носеха като стоманен плавен поток над летището и полегатата светеща градушка на големокалибрените им картечници биеше по бетонната писта, от която изскачаха дълги сухи сини искри. Вайс каза: — Не, аз няма да ви убивам, Дитрих. Дори обратното, ще отида още сега и ще пратя санитари с носилки да ви вземат. Такива като вас не трябва да умират веднага. Вие трябва да помиришете хубавичко какво е смърт. Вие убивахте другите, но сам смятахте, че това няма да се случи с вас. Ако умрете, ще умрете във всеки случай с удобства, в легло. Аз лично ще се погрижа да имате тия удобства. Стана и попита: — Чувате ли, Дитрих? Отивам за санитарите. Дитрих мълчеше. Вайс се допря до рамото му. Главата на Дитрих клюмна, но очите му бяха неподвижни. Вайс взе куртката си, облече я и тръгна към горящите служебни помещения на летището. Нападението свърши. Полковникът ръководеше гасенето на пожара. Той беше бодър, енергичен и свирепо командваше хората. Вайс каза: — Принуден съм да ви напусна, господин полковник. — Тъй ли? — попита полковникът, като го гледаше така, сякаш го виждаше за първи път. — Е, няма що, вие не сте ми подчинен, иначе бих накарал и вас да поработите. — Махна с ръка натам, където горяха самолетите и с трясък избухваха в тях сандъците с картечни ленти и снаряди. Вайс намери автомобила си и се отдалечи с него от летището, после спря, слезе и свали номера от него. Автомобилът беше покрит с нагар и сажди, цветът му не можеше да се различи. Като се отби от шосето, Вайс пое по черния път през гората, отброи шестнадесет просека, зави в седемнадесетия, вкара автомобила в храстите и продължи пеша. Както му беше посочено от свръзката, той излезе на пътечка. Спусна се в оврага, по дъното на който шуртеше чисто изворче, и се напи с вода. Беше разстроен вътрешно. „Издадох се — мислеше си той. — Щутхоф казваше, че Зубов невинаги действа предпазливо.“ А самият той, Вайс? Как можа да допусне такава грешка с табакерата? Когато узна, че Дитрих ще пътува с него, трябваше да измисли нещо по-просто и следователно по-неизобличително за пазене на термитния фишек. Защо изпусна това? Защото през цялото това време мислеше за Зубов и престана да мисли за себе си. Но той не можеше да не мисли за Зубов, който с извършването на подвига си се беше осъдил на смърт. От храстите излязоха двама души с есесовска униформа, с шмайзери на гърдите. В петлиците на всеки, както беше условено, борово клонче. Вайс каза паролата, получи съответен отговор и тръгна нататък, като вървеше между тия двама германци. Лицата им бяха сиви, набръчкани. Той разбра: бивши затворници антифашисти, а може би и комунисти. Показа се ловджийска хижа, построена в готически стил, с ламаринен петел върху шилото на островърхата дървена кула. Вайс беше заведен в просторна, украсена с еленови рога стая с камина, иззидана от тухли. Зад масата, наведен над карта, седеше съветски офицер в спретната, като че ли току-що огладена чиста униформа. Той подаде ръка и се представи: — Майор Колосов. — Усмихна се смутено. — Извинявайте, формалност: вашето удостоверение за самоличност? Вайс подаде документа си, подписан от Химлер, Мюлер, Кайтел и Калтенбрунер. Майорът го погледна и каза с уважение, когато го връщаше: — Колекционен предмет. Е, следователно още веднъж здравейте, другарю Белов. — Горещо стисна ръката му и кимна към масата: — Тъкмо умувам. Седнете, моля. — Приближи до него пакетче „Казбек“: — Запалете! Вайс взе нежно една цигара. — Предвоенни? Майорът го смъмри: — Изостанал сте от действителността! Следблокадни, ленинградски. — Заби молив в картата: — Значи, ето каква смешна, объркана работа се получава: изходните позиции са открити. Но най-напред вашите съображения? След като обсъдиха плана на операцията, Вайс излезе от ловджийската хижа, придружен от майора. Навън видя построили се съветски парашутисти в армейска униформа, а до тях — също в строй — стояха хора с германски мундири и цивилни дрехи. Той отиде при тях и с групата, облечена в германски офицерски мундири, по-късно замина за пункта, означен на картата като щаб на лагерната охрана, административно управление и складове за готова продукция. Полковник Роберт Щайнер, пълномощник на SS, прие Вайс на командния си пункт. — Тъкмо навреме, господин полковник — каза Вайс, — когато говорите с Берлин, съобщете, моля ви се, че от осемте лагера съм обиколил вече пет. И че там всичко е наред. Без да сваля ръка от телефонната слушалка, Щайнер попита: — Значи, не идвате специално при мен? — О, моля ви се! — усмихна се Вайс. — Аз имам заповед да доложа за осем лагера. Вашият е шести. Остана да посетя още два. — Не може така — с укор забеляза Щайнер. — Поне обядвайте с мене. Ще се разпоредя. Полковникът излезе. Вайс преряза мигновено жицата, която излизаше от бутончето, закрито със заключена скоба. Когато полковникът се върна, Вайс му каза: — Извинете, ще предупредя придружаващите ме офицери, че ще се забавя. — Но защо вие сам? Ще пратя адютанта, той ще им предаде. Вайс сниши гласа си: — Поради изключително доверие към вас. Струва ми се, че между придружаващите ме хора се намира специален човек от партията. — Тогава поканете и него. — Бъдете така добър, поканете го сам. — Прибави многозначително: — Смятам, че тоя човек може да бъде полезен и на вас. — Е, няма що. — Щайнер си сложи фуражката. Вайс се приближи заедно с Щайнер до автомобила, който стоеше край стената на склада. Хората му не бяха слезли от него. Като отваряше вратичката, Вайс каза: — Господин пълномощник на SS, имам честта да ви представя… Щайнер пристъпи със снизходителна усмивка до отворената вратичка. Вайс го удари по врата с края на дланта си, Щайнер падна с лицето надолу, два чифта ръце го подхванаха и го вмъкнаха мигновено в колата. Вайс извади цигарите си и запуши. Чакаше. От колата му подадоха връзка ключове. Той ги взе, мушна ги в джоба си и се върна в кабинета на Щайнер. Заключи вратата и отключи огнеупорната каса с един от ключовете. Намери папката с условно наименование, която му беше позната, извади книжата от нея, скри ги под мундира си и излезе. Качи се в колата, предаде на Мехов един лист от папката, на който бяха означени постовете на подривниците, и каза: — Преценявайте. Пташек и Кох натискаха здраво с крака свързания и лежащ на пода Щайнер, устата на когото беше запушена със смачканата фуражка. — Карайте — каза Вайс на седналия край кормилото Шмид. През време на пътуването Мехов се запозна с плана на минирането. Входът на шахтата започваше от тунела, пробит в склона на планината — към него водеше теснолинейка за вагонетки. Когато целият отряд парашутисти се събра безшумно при подстъпите към галерията, групата бойци с есесовски мундири тръгна под командването на Вайс със строева стъпка към тунела. Изпод свода на тунела излезе есесовец в чин ротенфюрер и заповяда да спрат. От амбразурите на два бронирани купола стърчаха цевите на двойка картечници. Вайс продължаваше да върви пред групата, сякаш не беше чул заплашителното предупреждение. Виждайки насочените дула на картечниците, той се усети като гигантска мишена за тях. Спря групата на петнадесетина метра от бронираните куполи. Завика колкото му глас държи: — Ротенфюрер, ела тук! И когато той направи няколко неуверени крачки, заповяда му, като кимна към строя: — Приеми командата! Ротенфюрерът каза неуверено: — Но, господин хауптщурмфюрер, това не са мои хора. — Приеми командата! — повтори Вайс. Мина край объркалия се ротенфюрер, застана под свода на тунела, оплака се: — Жега, прах… Вода! — И започна да изтупва праха от мундира си със свалените велурени ръкавици. Заповяда: — Стройте хората си! — Усмихна се и прибави приятелски: — Сега ще обявя заповедта на фюрера за награждаванията по случай рождения му ден. — Обясни: — Заповядано е тоя тържествен акт да се извърши в движение, за да не се откъсват хората от службата. Ротенфюрерът доближи свирката до устните си, поделението му се строи. Вайс даде команда на хората си да заемат освободените постове. А самият той, изкачил се на бронирания купол, се обърна с реч към строеното пред него поделение. А когато веригата парашутисти се приближи, Вайс прекъсна внезапно речта си и произнесе спокойно и делово: — Сега се предавайте! Скочи от бронирания купол и залегна зад него. Но това не бяха просто войници, а отбрани есесовци. Те се опитаха да влязат в бой и само четирима сложиха доброволно оръжие. След като боят завърши, майорът погледна за миг часовника и каза на Вайс: — Е, няма що, вдигнахме доста шум. От тая минута нашата операция не е вече тайна за германците. Значи, дръж се здраво! Част от отряда парашутисти заемаше позиция за отбрана около изхода от галерията, друга се окопаваше по рубежи на един километър от нея. Пет души, взели взрив, се спуснаха в тунела подир Мехов. След няколко минути те изскочиха оттам. Мехов изкомандва: — Бягайте от тунела! Поседна настрана, като дишаше тежко. Мек, заглушен взрив разтърси почвата. От гърлото на тунела изскочиха кълба прах и парчета камъни. В това време хората от галерията също напрягаха сили. Едни от тях се провряха между вагонетките и стената, други хвърляха камъните, затрупали Йохан, и след това измъкнаха и него самия — окървавен, изгубил съзнание. Майорът заповяда на радиста: — Хайде повикай ВВС по етера! Трябва да прибавят нещо. Забавят десанта, а аз имам загуби. Радистът доложи: — Заповядаха след двайсет и две минути всички да бъдат в прикритието. Безпокоят се да не засегнат своите. Искаха да означим предната линия с ракети. — Добре — съгласи се майорът, — ще осветим! И когато в непрекъсващия нито за миг дъжд се сгъсти влажният здрач, страшното небе заръмжа. Най-напред свалиха товара си пикировачите през крило, като ударени. А после подобно на черни остриета се мятаха ниско над бойното поле щурмоваците, като забиваха огнени редове в земята. И преди да завършат действията на авиацията, майорът извади пистолета си от кобура и се спусна бавно при залегналите настрана парашутисти. А след няколко минути, щом изчезна последният самолет, парашутистите изскочиха от прикритието и тръгнаха към противника по изровената, обезобразена, сякаш обърната наопаки земя. Ротата на танковия десант, която се беше забавила на брода, завърши тоя бой. Майор Колосов беше ранен. Лагеристите излизаха от тунела на дълга върволица. Хората вървяха, подпрели рамене един о друг, с вирнати костеливи брадички. Те вървяха, вървяха в безкрайна клатушкаща се колона. Лейтенантът танкист приближи ръка до каската си. Колосов се понадигна и също приближи треперещата си ръка до фуражката. Лагеристите бяха командвани от ония, които бяха избрали в нелегалните си организации за ръководители. Колоната се разгърна и по заповед на един такъв ръководител замря при командата „мирно“. Но цялата тая линия от хора, колкото и да се стараеха те, се полюшваше. Беше тихо, чуваше се само пресипналото им дишане. — Другари! — каза танкистът. — Извинявайте, ние се забавихме. — Дръж им реч — настойчиво поиска майорът. — Навярно се полага. Лейтенантът хвърли каската от главата си. Лицето му беше младо. Като се мръщеше жално и се задъхваше, той каза: — Край, другари, край! И кълна се, няма да допуснем вече такова нещо на земята! — Затича и прегърна първия, който беше най-близо до него. — Не излезе митинг — въздъхна майорът. Отпусна се отново на носилката и вече с отпаднал глас успя да даде нареждане как да нахранят и настанят освободените хора. В съседното на лагерите и горския масив градче се намери германска болница, не успяла да се евакуира напълно. В нея настаниха ранените, включително Колосов и Белов, който все още беше в безсъзнание. Болницата беше предадена на санитарния батальон на влязлата в тоя район съветска моторизирана част. Вайс не идваше в съзнание. Имаше сътресение на мозъка. Не можеше да се пренася. На заместника по политическата част в болницата доложиха, че в куртката на Вайс е открит документ на офицер от СД със специални пълномощия, подписан от Химлер, Мюлер, Кайтел и Калтенбрунер. Заместникът съобщи това на началника на специалния отдел, който каза: — Значи правилно ни е осведомил майорът: важна хищна птица. Като се поправи, ще го разпитаме. — И предупреди: — Но карайте културно. Пълни грижи, хуманност, както се полага. Очните нерви на Вайс бяха повредени от удара. Той почти не виждаше. Един хирург окулист, повикан от фронта, му направи операция. Той каза, на лекуващия го лекар, че болният има нужда от абсолютно спокойствие, никакви дразнители, включително зрителни. Лекуващият лекар знаеше немски език, намериха сестри, които също знаеха немски. Беше направено всичко, за да се огради раненият офицер от СД от всякакви „дразнители“. Той лежеше в отделна стая. Когато съзнанието му се връщаше, той започваше да разсъждава бавно. Къде е? Може би са го ранили при бомбардировката на летището и Дитрих го е предал? И сега лекарите германци се мъчат да запазят живота му, за да могат после гестаповците да го изстискат бавно, капка по капка. Всичко след това беше изчезнало от паметта на Вайс. Всичко, освен заседналото в мозъка му признание на Дитрих. И то пареше мозъка му. Значи той, Вайс, е допуснал съдбоносна грешка някъде, допуснал я е точно когато му предстоеше да завърши задачата, от която зависеше животът на много хиляди хора. Тая натрапчива мисъл и душевните страдания, предизвикани от тая мисъл, утежняваха и без това тежкото състояние на Вайс. Паметта на Вайс се беше спряла на момента, когато Дитрих му каза, че е направил донос срещу него, защото паднало подозрение върху Зубов, а Вайс е бил видян със Зубов. Може би това е станало в деня на Бригитината смърт, когато той чакаше Вайс на „Бисмаркщрасе“ край тайното разположение на специалната група на външното разузнаване при СД. Вайс помнеше как Зубов остана потресен от смъртта на Бригите, а пък самият той не се страхуваше никога от смъртта и не мислеше за нея. Зубов също мислеше за Вайс. Пред очите му стоеше разтревоженото, учудено лице на Йохан. И той хлопна бързо люка на самолета, за да се откъсне по-бързо от Йохан, да не го излага на ненужна опасност — прекалено ясно се четеше вълнението на лицето му. Когато самолетът излетя, Зубов погледна мрачно гърбовете на пътниците — пълномощници на SS — вмъкна се в задния отсек и приклекна край големокалибрената картечница, която миришеше на машинно масло. През прозрачния купол той виждаше късче от небето. В задния отсек беше тясно. „Сгодно като в гроб“ — с усмивка си помисли Зубов. Времето на летенето е седемдесет минути. Механизмът във взривателя на мината е разчетен за петнадесет минути от момента, когато бъде счупена ампулата на киселинния взривател. Зубов извади плоската мина от планшета и я окачи на специално приспособения презраменен ремък под куртката, под лявата мишница. На мощното му тяло тая изпъкналост почти не се забелязваше. После започна да мисли как би постъпил Йохан на неговото място. И нищо не измисли. През купола небето се виждаше нечисто, в облаци, повърхността на купола сякаш се движеше от потоците влага. Беше тъмно като в рог. На ремъка на Зубов висеше тежък белгийски браунинг с прицелна мушка. Конусните пълнители той сложи в джоба на куртката си. Преброи пътниците и членовете на екипажа. Доста. Може да опита, но едва ли е разумно това. С пътниците може би щеше да се справи. Но кабината е затворена с метална врата. Да стреля най-напред по пилотите — няма да има точност в попаденията. Ако почне с пътниците, пилотите ще успеят да изскочат и да го унищожат него самия, преди да се разправи с всички гестаповци, а пък всеки от ония, които оцелеят, носи заповед за унищожаването на десетки хиляди хора. Дори ако само двама останат, все пак много хиляди хора ще бъдат обречени. Значи, остава мината. Тя ще избухне с положителност. И изведнъж остър, пронизителен звук се вряза в бръмченето на транспортния самолет. Зубов видя тесния силует на аерокобра и пунктирните черти на картечен огън. Той се долепи до картечницата, като отклони цевта така, че в прицела да не бъде силуетът на изтребителя. След това натисна спусъка. И дългият безкраен ред на докрай изразходваната лента нажежаваше дулото, както се нажежава ломът на стоманолеяря при хвърлянето на гориво в мартеновата пещ. Зубов чакаше жадно нова атака. Но транспортният самолет влезе с разтърсване в облак, той се клатушкаше и виеше, като че всеки миг щеше да рухне. Зубов се измъкна от задния отсек. В пътническата кабина се чуваше свиренето на вятъра, през пробитите дупки духаше. Един пътник се беше провесил от креслото, но другите, с бледи лица, седяха почти неподвижно, вкопчили ръце в страничните облегала на креслата. Зубов влезе в кабината на пилотите. Остъклената и част беше пробита на много места. Бордовият радист и десният пилот лежаха мъртви — единият в креслото си, другият — забил глава в разбитата основна плоча на радиостанцията. Левият пилот беше ранен — едната му ръка висеше, лицето му беше разкъсано от късчетата плексиглас. Щом видя Зубов, той каза: — По документи ти си летец. — Посочи с очи креслото на десния: — Махни го и вземи кормилото. — Прибави: — Аз ще се разкисна ей сега. Зубов откопча ремъците и освободи тялото на мъртвия летец. После зае мястото му, постави крака на педалите и сложи ръце на кормилото. Той не забеляза как левият пилот, освободил се от ремъците, искаше да стане, но падна изтощен върху мъртвия бордов радист. Водеше самолета и беше погълнат изцяло от това. Когато почувства, че апаратът му се подчинява, обзе го чувството на щастие. Но знаеше, че не ще успее да закара самолета до разположението на съветските войски. От пробитите дупки на резервоарите бликаше бензин и образуваше разноцветно сияние отзад. Оставаха броени секунди. Или самолетът ще избухне, обхванат от пламъци, или ще падне на земята със заглъхнали мотори. Старшият групен пълномощник, щурмбанфюрер от SS, влезе в кабината и замря, като видя купа повалени тела. Но Зубов се обърна и каза: — Всичко е наред, господин щурмбанфюрер. Лицето на Зубов беше невъзмутимо, очите му светеха от удоволствие. Това подейства успокоително на щурмбанфюрера. Без да погледне повече труповете, той затвори вратата след себе си. Зубов бавно и предпазливо набираше височина. Той сам не знаеше защо прави това. Може би просто го влечеше височината. И когато изкара самолета от почти непрогледния мрак, намери се в гигантско светнало пространство, в голям океан от светлина, в белота на неземен блясък. А долу се трупаха като прохладно, сякаш снежно поле плътни облаци. Тая снежна покривка с лилиева чистота приличаше на родната му земя през зимата, така прекрасна и кротка. И усещайки тая сладка близост на родната земя, Зубов направи онова, което трябваше да направи — вкара бавно самолета в пикиране. С дясната си ръка премести ръчките за газ до пълна мощност на моторите. И разноцветните, прозрачни ореоли от пропелерите святкаха и сияеха, като подсилваха скоростта, пронизваща въздушното пространство. В кабината на пилотите се вмъкна щурмбанфюрерът. Той крещеше, като се мъчеше да се задържи за крака на креслото. Падна, тялото му се пльосна на прозрачния под и го затъмни. За да вижда земята, Зубов натисна левия педал. Така на планетата се появи съвсем малка хлътнатина, обгорена като след падането на метеорит. А небето над нея стана чисто. Малко време живя в това небе Алексей Зубов. 70. В същия ден, когато започна операцията за освобождаване на затворниците от подземния концлагер, Хайнрих и Вили Шварцкопф, облечени в парадни мундири, се промъкваха сред развалините на райхсканцеларията — те отиваха да поздравят фюрера по случай рождения му ден. Приемът за най-приближени на Хитлер лица беше определен да стане в подземния бункер. Калтенбрунер каза на Вили Шварцкопф да доведе племенника си, като се надяваше, че на фюрера може би ще бъде приятно да си спомни как веднъж със силата на хипнотичния си поглед бе успял да „приспи“ тоя млад човек. Преди да излязат от къщи, Вили се приближи до огледалото и се огледа грижливо, а после сякаш изпробва няколко усмивки, като избираше коя да изобрази на лицето си, когато поздравява фюрера. Докато чакаше чичо си, Хайнрих преглеждаше небрежно книжата на масата му. На един документ прочете: До главното административно управление на SS Берлин-Лихтенфелде-Вест Докладвам, че строежът на крематориум III е завършен. По тоя начин всички крематориуми, за които беше издадена заповед, са построени. Производителността на наличните крематориуми за едно денонощие е: 1) Старият крематориум І. 3×2 муфелни пещи — 340 трупа. 2) Новият крематориум във военнопленническия лагер II. 5×3 муфелни пещи — 1 440 трупа. 3) Новият крематориум III. 5×3 муфелни пещи — 1 440 трупа. 4) Новият крематориум IV — 768 трупа. 5) Новият крематориум V — 768 трупа. Всичко: 4 756 трупа на денонощие. Към докладната записка беше прикачена сметката на фирмата „И. А. Топф и синове“ (Ерфурт): Сметка на разходите: Цена на пещта — 25 148 райхсмарки, тегло 4 637 кг. Цената е посочена франко вагон от разтоварната гара. Пълномощници на „И. А. Топф и синове“: Зендер, Ердман, 50001/0211. Хайнрих протегна към Вили тия счетоводни документи на есесовското стопанско управление и каза: — Е, няма що, скоро всички ние ще трябва да плащаме по тия сметки! Вили измърмори недоволно: — Това са стари книжа, приготвих ги да ги унищожа. — Като улики ли? — попита Хайнрих. Вили каза намръщено: — Аз нямам нищо общо с това. Заповядваха ми и аз правех поръчка, следях за строежа, плащах пари. — Прибави: — Аз съм честен човек и никой не ще посмее да ме укори, че съм вземал комисионни от фирмите, с които имах работа, макар че това е прието в търговския свят. — Тогава защо решихте да унищожите тия документи? — Ще помисля още дали има смисъл. Може би ще дотрябват като характеристика на моята добросъвестност. В дългата като вагон приемна с нисък таван и голи бетонни стени, под портрета на Фридрих Велики, поставен в златна рамка, седеше в кресло Хитлер. Краката му, в широки панталони, стояха разкрачени, сякаш се свличаше от креслото. Грамадният, горилообразен Калтенбрунер стоеше от лявата страна на фюрера. До него — ниският Борман. Неговото лице без устни, с тясна цепнатина на устата запазваше предишния си надменен израз. Старшият адютант на Хитлер, наведен загрижено, бе отдясно и след всяко стискане на ръка изтриваше незабелязано дланта на фюрера с памуче, натопено в дезинфекцираща течност. Но когато до Хитлер се приближи Химлер и със сладка усмивка започна да го поздравява възторжено, случи се онова, което Хайнрих Шварцкопф очакваше най-малко от тоя полутруп и за което се предаваше само в клюките легенди. Фюрерът скочи яростен, напрегнат, неудържим. Той крещеше и се опитваше да откъсне със сгърчените си пръсти ордените от мундира на Химлер. От неясните крясъци едва можеше да се разбере коя е причината за тая ярост: англо-американските войски открили неумъртвени затворници в концлагера Берген-Белзен, а също така и в други лагери. Есесовците приложили противотанкови ракети и успели да убият само част от затворниците, но опърлените трупове не били изгорени. Хитлер обвиняваше Химлер, че е извършил нарочно това, за да попречи да се завършат преговорите с англичаните и американците за съвместни действия срещу съветската армия. Химлер изчака мълчаливо и търпеливо, докато тоя пристъп от бясна енергия се свърши и силите на Хитлер се изчерпат. Възползва се от момента и започна да докладва делово. Той дал заповед да се изпратят всички затворници от концентрационните лагери Заксенхаузен, Равенсбрюк и Нойенгаме в походни колони за Любек. Там трябва да ги натоварят на кораби, да ги изкарат в открито море и да ги удавят. Тая заповед се изпълнява вече. — И никакви следи ли няма да останат? — уморено попита Хитлер. — Абсолютно никакви — потвърди Химлер. Сетне каза: — Фюрере мой, вие знаете, че в концентрационните лагери, разположени и в самата Германия, и в окупираната територия, имаше общо около осемнайсет милиона души. През тия години единайсет милиона от тях бяха подложени на обработка за умъртвяване. — Рече с достойнство: — Заслугите и усърдието ми в тая насока са ви известни. — Оплака се: — Но за съжаление в редица лагери моята излизаща от вашата повеля заповед не беше изпълнена. Виновни за това са съдбоносните обстоятелства, не поддаващи се на разследване: тук влизат и катастрофата със самолета, в който летяха пълномощниците на SS, и много други. Химлер докладваше с монотонен глас и примираше от ужас: страхуваше се, че фюрерът е научил за тайните му интриги и ей сега, в тоя миг, ще последва заповед да го арестуват. Фюрерът махна уморено с ръка. Химлер си отдъхна и тръгна на пръсти към изхода. Лицето, шията и мишниците му бяха мокри от смрадлива като урина пот. С това приемът беше завършен. „Фюрерът се умори“ — заяви адютантът, но обеща, че след това ще му бъде доложено за всички, които са дошли да го поздравят. В подземния гараж се трупаха неприетите от Хитлер високопоставени посетители, главно най-близките му, свитата му. Магда Гьобелс вървеше през тълпата, събрала се тук, с презрително вдигнати рамене, които и без това бяха високи по тогавашната мода. Тя знаеше, че тук всеки е разпитвал много пъти със скръбно лице Мюрелие, личният лекар на Хитлер, за здравето на обожавания фюрер с надеждата, че то е безнадеждно. Магда Гьобелс мразеше тия хора отдавна, от ония времена, когато Хитлер не беше още диктатор на империята, но беше вече фюрер на нацистите. Хитлер чувстваше необикновена привързаност към Магда и я предпочиташе пред всички други жени. Тя му готвеше любими яденета — картофи с накълцани твърдо сварени яйца и бит каймак с шоколад. Той обичаше сладкото, обичаше домашните удобства и им се наслаждаваше. Гьобелс молеше най-смирено Магда да се сближи с фюрера заради собственото им благополучие. Магда се опитваше да изпълни послушно волята на съпруга си. Но фюрерът отклони меко всичките й опити и обясни, че няма право да пилее енергията си, посветена на политическа дейност. След това величествено признание Магда започна да се отнася с още по-голямо възхищение към Хитлер: та той тъй се отличаваше от заобикалящите го хора! Завидели на Гьобелсовите предимства, близките до фюрера лица започнаха да търсят настойчиво за него друга любимка — такава, която биха могли да направят своя агентка. Но без успех. Аристократката Пуци Ханфщенгл беше отклонила домогванията на Хитлер още когато той бе не фюрер, а само водач на фашистите и не умееше да се държи нито на трапезата, нито в обществото. После Хитлер отхвърли препоръчаната му госпожа Вагнер, роднина на композитора, а след нея и вдовицата на Бехщайн, фабрикант на пиана. Най-после намериха една баварка — Ева Браун, помощничка на фотографа Хофман, бивш ефрейтор. Именно тя измести Магда Гьобелс. Засега събралите се в помещението на райхсканцеларията честваха рождения ден на Хитлер. А в гаража приказваха, пушеха и пиеха, като поставяха бутилките с вино върху стъпалата на автомобилите. Хайнрих преминаваше от една група към друга и слушаше внимателно тия разговори. И като слушаше за какво говорят помежду си обречените, той мислеше за Йохан Вайс — своя приятел, който с риск за живота си го измъкна от тая пропаст и го направи борец за нова Германия. Хайнрих нямаше намерение да се върне в къщата, където живееше и където Вили Шварцкопф беше уредил личната си канцелария. Още предния ден той измъкна от касите на Вили много документи, които свидетелстваха за злодеянията на нацистите. Хайнрих изпълни поръчката на Йохан Вайс: в ръцете му паднаха неопровержими доказателства, които после ще могат да се предявят от името на нова Германия при съденето на хитлеристките военнопрестъпници, на фашизма. По-късно част от тия документи беше наистина предадена на международния трибунал в Нюрнберг. Всички тия книжа сложи в скривалището, посочено му от професор Щутхоф. Професорът даде на Хайнрих адреса на една от германските нелегални организации в работническия район Вединг. Тук именно Хайнрих, преоблечен в прости дрехи, се скри временно в жилището на комуниста Ото Шулц, многодетен работник. 71. Съзнанието на Йохан Вайс се връщаше бавно, но той се съвзе внезапно като от удар, когато видя пред себе си неясния, клатушкащ се силует на Баришев. Постепенно силуетът ставаше плътен, като изображение на екран, което най-напред не е било във фокус, а после изведнъж става ясно. Върху широките рамене на Баришев беше метната престилка, която бодеше очите с белотата си. Баришев се отпусна с изпъшкване на стола край леглото и сякаш се бяха видели вчера, каза с обикновения си глас, както винаги делово и загрижено: — Ти нещо не си много весел, Белов, защо? — Наведе се, притисна гладко обръснатата си буза към лицето на Йохан и се изправи: — Е, здравей! — Каза: — На улицата е горещо, а тук при тебе е хубаво, прохладно. — Изтри с кърпичка шията си и се огледа. — Самостоятелна стая. — И започна да вади от книжни кесии и да слага на нощното долапче плодове и разни неща за ядене. Вайс гледаше внимателно и недоверчиво Баришев, като чакаше тоя призрак да се заклатушка отново и да се разтопи, както се стопяваха предметите, които преди това се опитваше да разгледа, за да разбере дали се е запазило зрението му. Но с появата на Баришев всички предмети в стаята придобиха твърда устойчивост и съществуваха вече не като силуети, а в цялата си релефност. Баришев се обърна към медицинската сестра, която стоеше край вратата с малко слисано и смутено лице, и я помоли с ласкав тон: — Сестричке, не е лошо да ни дадете добре сварен чаец, по московски. Може ли? А то вие, по всичко личи, сте му давали като на фашист само слаб чай. — Нищо подобно — решително възрази сестрата, — обслужвахме го на равнището на офицерския състав. — Добре — добродушно се съгласи Баришев. — Та значи чаец на същото равнище. Когато полковник Баришев пристигна сега вече в гарнизонната болница, разположена в малкото германско градче, където, според получените сведения, трябваше да се намира на лечение Белов, дежурният лекар провери списъците и му съобщи, че при тях няма и не е имало никакъв Белов. Има няколко болни и ранени съветски офицери, но тоя, когото търси полковникът, не е между тях. — А все пак може би има още някой ранен, който е на лечение? — настоя полковникът. — Има един германец, офицер от СД. — Лекарят вдигна вежди и заяви решително: — Но като медик аз съм против да го разпитвате сега. Това може да наруши съвсем психиката му. Травматичните повреди излязоха много сериозни. — Предложи: — Ако желаете, можете да погледнете болничния му лист. — Обясни: — Изпечен фашист. — И веднага сметна за необходимо да прибави: — Но ние се отнасяме към него не като към военнопрестъпник, за нас той е само ранен, който е на лечение. — Позволете да хвърля поглед, все пак е интересно. Лекарят подаде на Баришев историята на болестта. „Хауптщурмфюрер Йохан Вайс“ — прочете Баришев и стана нужда да напрегне цялата си воля, за да запази спокойствие. — Е, и каква е тая птица? — равнодушно попита Баришев и погледна жадно стъклото с вода. Лекарят каза: — Той е човек, изключително предан на фашизма. Дори в състояние на дълбока психична травма, която се придружава с обща потиснатост и временно отслабване на зрението, слуха и функциите на крайниците, той запазва представа за себе си като за нацистки „герой“. Наистина — продължи след малка пауза лекарят — неговата психоза е малко своеобразна: струва му се, че е между своите, в немска болница. И за да не предизвикваме допълнителни вълнения, ние се мъчим по всякакъв начин да не го разубеждаваме. Той е в много лошо състояние и ако узнае, че е в плен, това може да доведе до смъртоносен край. — Да. — Баришев помълча малко, после сякаш се опомни и одобри: — Разбира се, аз не съм медик, но мисля, че от гледна точка на психиатрията вашият метод е научно обоснован. — Несъмнено — каза лекарят. Баришев взе цигара с несигурни пръсти, мушна я в устата с обратния й край, опита се да я запали, хвърли я с отвращение в пепелницата и попита с трепет: — Е, а как, мислите, ще оздравее ли? Лекарят сви рамене. — Виждате ли — внушително каза той, — много рани зараснаха задоволително. Но функциите на мозъчната дейност са засега тайна за нас. Понякога някой външен дразнител въздейства така, че целият психически апарат придобива внезапно изгубената устойчивост. Но може да стане и обратното. Ние се надявахме на лечението с продължителен сън. Обикновено тая обща почивка на нервната система дава най-добри резултати. — И какво, спи ли той? — Представете си, дори най-ефикасно действащите приспивателни препарати са безсилни. И нещо повече, болният се преструва, че спи: клепачите му реагират на светлинните дразнители, а това не става у спящите. — Слушайте — жално се помоли Баришев, — позволете ми да стана тоя най-благотворен дразнител. Разберете, драги мой, той е ваш другар и направо казано е един от най-обикновените герои, за които само невинаги пишат във вестниците. Докторът впери учудено очи в него. Баришев се помоли: — Ще позволите, нали? — Призна си: — Самият аз се вълнувам. — Каза умолително: — Дайте ми нещо — щракна с пръсти, — е, нещо като валериан. Ами знаете, за нервите. Най-после Баришев се овладя и от първата минута, щом влезе в стаята при Белов, започна да се държи така, като че през цялото време са били заедно и той е излязъл за малко, а сега се е върнал. Като огледа тясната стая и сякаш се премерваше, той запита Белов: — Ти какво, ще имаш ли нещо против, ако тук, край стената, ми сложат едно малко легло? — Обясни: — Разбира се, аз не съм ранен, но за докторите бих бил човек, а болести ще се намерят. И когато по молба на Баришев в стаята внесоха второ легло, той се преоблече в болнични дрехи и каза: — Обичам да се полекувам, макар и да не ми се е случвало често. Наистина в ръцете на хирурзите съм попадал, донасяли са ме. Но така, да им дойда на крак, все няма време. А все пак трябва да уважаваме организма си: нали благодарение на него съществуваме. А ние караме все повече така: тялото е нещо като опаковка, държи те, значи е в ред. — Изтегна се на леглото и предложи: — Искаш ли да поспим? — Запита разтревожено: — Ти да не хъркаш? Белов го гледаше втренчено и тревожно. Баришев натисна копчето на звънеца и когато влезе сестрата, а след нея лекарят, каза умолително: — Все пак вие ме изследвайте. — Оплака се неопределено: — Слабост. — И се потупа по наведеното, мускулесто рамо. — Попита: — Може би ревматизъм? Или дори температура? Докато лекарят и сестрата се занимаваха с него, полковникът водеше безкрайни разговори с тях: интересуваше се дали езерото край болницата има риба и какво кълве, как е снабдяването, често ли има тук кино. Когато лекарят и сестрата излязоха, Белов попита с усилие: — Руси ли са? — Сестрата не е, типична украинка е, а докторът е сибирчанин. — И Баришев прибави: — Той е военен, а тя е волнонаемна. — От РОА — каза Белов. — Ама че го каза! — извика Баришев. — Отде накъде ще се вземат тук, в съветска болница? — Каза умолително, ласкаво: — Ти, Саша, се успокой. Прецени обстановката обективно, без да бързаш, анализирай всички факти. — Повъртя се в леглото. — Не ми се спи. Не ти ли дават нещо за сън? Белов прошепна: — Дават ми. Но аз ги разтривам в ръцете, таблетките, а после ги издухвам като прах, за да не го намерят, да не знаят, че не съм ги взел. — Присви очи. — Искат да ме приспят, разбирам. — Браво, добре си го измислил — похвали го Баришев. — Но заеми ми една против безсъние. Глътни и ти за компания. Иначе аз ще спя, а ти не, неловко е. — Не — рече Белов. — Ама какво, ти не ми ли вярваш? Хайде, за компания, както се казва, по една, а? — Баришев подаде на Белов една таблетка и чаша вода, гледа го, докато глътна, и го погали по рамото: — Ето на, послушно момче си. Легна отново и скоро видя, че лицето на Белов придоби спокоен, уморен израз. „Заспа — помисли си той. — Значи, на всичко отгоре и с това се е мъчил.“ Легна по гръб, но сънят не идваше, прекалено много го развълнува тая среща, голямо беше щастието да види Александър Белов — Саша Белов, както беше свикнал да го нарича. Той се чувстваше малко виновен. Работата е там, че на сътрудника в Берлин бе възложено да намери веднага Белов. Но още преди да получи задачата, той беше открил в архивата на Гестапо материали за загиването на Йохан Вайс при автомобилна катастрофа, което се потвърждаваше от фотодокументи, а главно — от надгробната плоча на гробищата, което беше най-убедително. Но у тоя сътрудник се появи естествено подозрение. Човек педантичен, предположил някоя коварна машинация на СД, той продължи да търси в книжата на тайните служби, а това отне време. Когато в Центъра дойде запитване от „професора“ за здравето на Белов, което се придружаваше от неприета в такива официални книжа молба да му се предаде поздрав от някоя си Надежда, тогава разтревоженият Баришев замина веднага със самолет за Берлин и след два дни пристигна с автомобил там, където не тъй отдавна се сражаваха парашутистите заедно с групата, придадена на Белов. Но в Берлин твърде важни работи задържаха Баришев. Една от тях беше срещата с един стар познат, бившия портиер на „Адлон“, изпечения гестаповец Франц. Баришев го посети в затворническата килия, където Франц, снабден щедро с хартия и принадлежности за писане, работеше усърдно, като пишеше подробно и добросъвестно показанията си. Баришев се запозна бегло с тях и откри с радост името на Йохан Вайс между най-даровитите, според Франц, сътрудници на Шести отдел при СД, които се ползваха с особеното благоволение на Валтер Шеленберг. Франц притежаваше феноменална памет и позна Баришев, в същата способност не му отстъпваше и Баришев, като го посъветва да си спомни в показанията онова, което Франц искаше много да забрави в личната си дейност в Гестапо и за което Баришев беше достатъчно осведомен. И сега Баришев се чувстваше щастлив като никога, когато откри Белов и се убеди как неговият Саша Белов е влязъл безукорно дълбоко в образа на Йохан Вайс, от който, както се вижда, не му беше тъй просто и лесно да се освободи. Белов спа почти едно денонощие. Когато се събуди, той отвори плахо очи, защото се страхуваше, че всичко около него ще се разлее отново в мъгляви силуети. Но излезе, че няма за какво да се страхува, зрението му се беше възстановило почти напълно. Той видя дремещия на стол пред леглото му Баришев в болнични дрехи. И продължи да лежи неподвижно, за да не го събуди. Но Баришев спеше леко, още при първото шумолене се събуди, усмихна се на Белов, приближи се до прозореца и разтвори завесите. Одобри времето. Когато сутринта Белов стана внезапно от леглото и отиде при умивалника да се мие, Баришев попита малко смутено: — Това какво е? Значи, симулираше? Белов отговори: — Нощем ставах и се учех да ходя слепешката, за да не се отуча да ходя изобщо. Обмислих всичко: ако успеех да избягам, щях да се представя за ослепял войник на Вермахта. — Е, тогава е правилно — съгласи се Баришев. Въздъхна. — Не мога просто да си представя как ти не виждаш и креташ по пътя. А знаеш ли какви луди глави са нашите шофьори? Препускат по автострадата с повече от сто километра. Предават фасони пред германските гретхени. — Прибави осъдително: — Трябва да се глобяват, друго не помага! След закуската Белов заяви решително: — Трябва да ида в Берлин! — Не братле, засега е опасно. — Видяхте ли какъв документ имам? А подписите видяхте ли? — Гледах ги. Почти целият зверилник се е подписал. — Ето на — рече Белов. — Какво „ето на“? — попита Баришев. — Никакво „ето на“! Всяка регулировчица ще те задържи и туй то. — Достатъчно е само да ме прехвърлят през фронтовата линия — каза умолително Белов. — Не — отсече Баришев. — Не. И във всяко отношение не: нито линия, нито фронт, твоят документ също е музеен експонат и нищо повече. — Промърмори с досада: — Може би това е за тебе дразнител, както казваше докторът, но нека е дразнител, само че на войната — край. Нашите на Елба се пекат на слънцето. Ами че така е. И ако искаш да знаеш, регистрирането на пристигането и заминаването ми в командировка трябва да се завери официално с печат от коменданта на Берлин. И от пистолета там имаш толкова нужда, колкото от валенки на плажа в Сочи. Разбра ли? — Значи, край? — Точно така — отвърна Баришев. — Край! Белов мълча дълго. Свиваше очи и се усмихваше на някои свои мисли. Внезапно попита: — Имате ли автомобил? — Да речем. — Пратете за Хайнрих Шварцкопф, ако е жив. Нека го доведат. — Първо, той е жив — каза Баришев. — А второ, какво значи „нека го доведат“? Другарят Шварцкопф е сега длъжностно лице, директор на голямо предприятие. — Къде? — Как така къде? В нашата зона. Засега зона, а после германците сами ще намерят как да я нарекат. Нашата работа е проста: както народната им власт реши, така ще бъде. — Но аз искам да го видя. — А аз, мислиш, че не искам, а? Можем да пратим телеграма. А относно превоза, той е осигурен. Личен, както се и полага на длъжността му. — Слушайте, а Гвоздея? — Е, какъв ти Гвоздей? Сега е важна клечка: председател на колхоз. Трака с протезата, но си гледа добре работата. — А Елзе? — Коя Елзе?… Аха, Орлова… В кадрите е. Само че, разбираш, тя се интересуваше много подозрително от гражданската юриспруденция: какъв е бракът на Зубов с германката, законен или незаконен? Оперативните работници смятат, че обичала Зубов. Това е. — А къде е Зубов? Баришев се намръщи. Каза, като едва намираше думите: — Разбираш, самолетът, с който е тръгнал заедно с пълномощниците на SS, не е пристигнал на местоназначението. Значи, при всички варианти Зубов е герой, с всички произтичащи оттука последици. — Той жив ли е? — Бих искал. Ех, колко бих искал! Много! — И веднага обърна разговора: — Люся Егорова, помниш ли я? Е, оная с изгореното лице, а пък хубавица, когато обърне другата половина на лицето си — сега тя е майка, и то каква! Отидох й на гости — държи ме в коридора: „Постоплете се, иначе ще простудите бебето.“ Погледнах в количката — плик в повои, а в него — екземпляр, лежи и смуче биберон. Е, аз й отмъстих за държането в коридора. Измъкнах биберона от детето, изхвърлих го и казах: „Съвременната медицина не позволява, нехигиенично е.“ Туза и сега е туз — командва в райизпълкома. — Попита: — Може би стига, антракт, а? — Предложи строго: — Хайде да караме така, в началото за информация десет минути, в останалите дни — всеки път прибавка по още толкова. За да има ред. Режим. Не сме де да е, а в болница. И самият аз съм в положението на обикновен болен. Ако чуят случайно, че приказваме, ще ни наложат наказание: извънредна витаминова инжекция. А къде я бият? В най-беззащитната територия. — Рече шеговито: — Интересно, на генералите и маршалите също ли я бият там или я бият на някое по-благородно място? Така, доброволно затворил се в болничната стая, Баришев се грижеше търпеливо и неотстъпно за Саша Белов, като обясни на голямото началство, което го викаше в Москва, важността на стоенето си тук, до оздравяващия Белов. Когато в болницата пристигна Хайнрих Шварцкопф и се спусна към Белов, за да го прегърне силно, когато започна да разказва шепнешката, като поглеждаше от време на време Баришев, за ония дни, през които останал сам и продължавал да работи, Баришев сметна, че е неудобно да присъства при разговора на съветския разузнавач с неговия съратник и излезе в коридора. Седнал там на пейката до един „титан“, той пушеше и приказваше с оздравяващия офицер за живота сега в страната и какъв трябва да бъде после тоя живот. А когато, почукал предварително на вратата, се върна в стаята, Хайнрих каза смутено: — Извинете, не знаех, че сте полковник Баришев. — Това е моя грешка — отговори Баришев. — Не се представих. Най-напред Хайнрих поиска да разкаже на Баришев какви важни неща е успял да открие през последните дни от съществуването на фашистка Германия. Баришев го изслуша учтиво и му поблагодари. После каза замислено: — Всъщност всичко това, както се казва, е минало. А сега, другарю Хайнрих, ви предстои да мислите каква ще стане Германия. С фашизма свършихме ние, а нова Германия ще строите вие. Когато Хайнрих си отиде, Баришев каза: — Все пак това е главното у нас: да спасим човека. Там е великата цел и голямата радост. — Легна по гръб и попита: — Да поспим ли? Белов се усмихна. — Нещо не ми се ще. — Безредие — осъди го Баришев. Заповяда строго: — Хайде, мобилизирай волевия си импулс! — Изкомандва: — Спане! Инициативата е моя, изпълнението — от нас двамата. — И угаси лампата на масичката. Белов не спеше. Той само се преструваше учтиво, че спи, за да успокои Баришев. Загиването на Зубов го потресе, но през тия години той се научи така да се превъзмогва, да потиска чувствата си, че дори сега, в присъствието на Баришев сякаш автоматично, несъзнателно не издаде онова, което преживя при тая вест. И сега, като лежеше неподвижно, със затворени очи, мислеше за Зубов и с изключителна, неестествена яснота го виждаше такъв, какъвто той беше през онова тихо ранно утро, когато се къпеха във Ванзее. Самолетът пресече облаците и слънцето се появи отново. От кабината излезе вторият пилот и обяви тържествено: — Другари, пресичаме държавната граница на Съветския съюз. — Почака и рече тихо: — Някои фронтоваци се обиждат, когато не ги осведомяваме, че сме вече в родината. Белов не се откъсваше от прозорчето. Огромната топла земя на отечеството, набраздена от белезите на отбранителните полоси и кръглите бомбени ями с блещукаща в тях тъмна вода, лежеше мощно и просторно в меката зеленина на горите. И на Белов се струваше, че самолетът не е започнал сам да се снишава, а че той сам чрез силата на привличането на цялото си същество го кара да се приближава все повече и повече към земята. Когато изпращаше Белов на германското летище, Баришев каза: — Значи така: най-напред в отдела за награди и чак тогава, с всички ордени — в управлението. Знай, че аз съм суетен човек, моят кадър е моята гордост. Но да не забравиш да кажеш на баща си: ако идете на риба, нека вземе стръв от моите запаси. Надя повика Белов настрана, отвори чантата, загледа го строго в очите и заповяда: — Запомнете: ето тук, увитото в книга, е кокошка, отдясно — четири твърдо сварени яйца, масло в кутийка и какао в термос. Татко поръча да ви предам: непременно трябва да се храните нормално. Белов погледна жално в нейното както винаги малко надменно лице с право късо носле, още по детски пълни устни и сиво-зелени очи под сянката на миглите. Попита: — А вие? — Какво аз? — Ще бъдете ли в Москва? Надя мръдна учудено рамене. — Но ние живеем там. — Подаде твърдата си малка ръка. Напомни: — А витамините ще вземате преди ядене. Те са в кутийката от капсули за взриватели. Хайнрих каза: — Ще ми е мъчно без тебе! — И на мене също — тъжно се усмихна Белов. Хайнрих се обърна към Баришев: — С такива германци като Йохан може да се гордее човек. — Нищо — отвърна Баришев. — Моят Белов няма да му отстъпи. Е, край. Време е. И Белов, за да вижда колкото се може по-дълго време тия скъпи му лица, се изкачи заднешката по стълбата. А сега самолетът се снишаваше непрекъснато, сякаш се спускаше по стъклен наклон. Щом колелата се опряха в земята, внезапно изчезна един от пътниците, който летеше невидимо в самолета — Йохан Вайс. Той изчезна безмълвно. Александър Белов нямаше вече двойник. Майор Белов остана сам. За миг го обзе чувство на самота. Но това чувство го напусна също така неочаквано бързо, както се и появи. И никой, дори и Александър Белов, не почете с тържествено ставане загиването на Йохан Вайс. Никой. Белов търсеше жадно и нетърпеливо с очи сред посрещачите лицето на майка си — най-важният човек на земята за него. Тя беше майка не само на Саша Белов, но и на Йохан Вайс, и тъй като не знаеше това, изчезването на Вайс също не я натъжи. Така престана да съществува Йохан Вайс — хауптщурмфюрер от СД. Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/3935 __Издание:__ Вадим Кожевников. Щит и меч Редактор: Петър Япов Художник: Рачо Буров Художествен редактор: Гичо Гичев Технически редактор: Цветанка Николова Коректор: Върбинка Младенова Държавна печатница „Васил Александров“ — Враца 1970 г. Държавно военно издателство, София 1970 г.